[Kodirane UTF-8]

|	Том Кланси
|	Мечката и драконът


A>
	Американски шпионин от японски произход, прелъстявайки една секретарка, успява да проникне в тайните на китайското Политбюро; в Сибир са открити огромни залежи от петрол и злато; убит е новият папски нунций в Пекин; китайското Политбюро нарежда да бъде убит шефът на руското външно разузнаване и след неуспешния атентат китайците нахлуват в Русия. Всичко това е напълно достоверно звучащ сценарий за избухване на война, която кулминира в ядрено кресчендо.
A$


>	ПРОЛОГ
>	БЕЛИЯТ МЕРЦЕДЕС

	Отиването на работа навсякъде е едно и също и преходът от марксизъм-ленинизъм към хаотичен капитализъм не беше променил много нещата… Е, може би сега те бяха малко по-зле. В Москва — град с широки улици, сега беше по-трудно да се шофира, след като почти всеки можеше да има кола, а централната лента по широките булеварди вече не се пазеше от милиционери за Политбюро и за хората от Централния комитет, които гледаха на нея като на свой частен път, както принцесите от царско време на своите шейни, теглени от тройка коне. Сега тя беше лентата за ляв завой за всички, независимо дали са в ЗИЛ или някаква друга частна кола. В случая със Сергей Николаич Головко колата беше бял „Мерцедес“ 600, от големите с купета, S клас и дванадесет цилиндъра германска мощ под капака. В Москва нямаше много такива коли и би трябвало да се приема за проява на екстравагантност, която да го кара да се чувства неудобно… но не беше така. В този град може би вече нямаше „номенклатура“, обаче високият пост осигуряваше привилегии, а той беше председател на СВР. Апартаментът му също беше голям. Намираше се на последния етаж на висока сграда на „Кутузовски проспект“, сравнително нова и добре изпипана чак до немските електроуреди — отдавнашен лукс, който се осигуряваше за висшите правителствени служители.
	Той не караше колата. За тази работа си имаше Анатолий, широкоплещест бивш войник от специалните части Спецназ, който носеше пистолет под палтото и караше автомобила с безмилостна агресивност, въпреки че се грижеше с голяма любов за него. На прозорците имаше черни пластмасови завески, които не позволяваха на случайния минувач да вижда хората вътре. Самите стъкла бяха дебели, направени от поливъглероди и армирани, за да могат да спрат всичко по-малко от 12,7-милиметров куршум. Поне така твърдеше фирмата преди шестнадесет месеца пред търговските агенти на Головко. Бронята я правеше близо тон по-тежка от нормалното за S 600 „Бенц“, но това, изглежда, не се беше отразило на мощността й и на возенето. След време колата щеше да се разнебити най-вече от неравните улици. Пътното покритие беше изкуство, което неговата страна все още не беше овладяла, помисли си Головко и разгърна сутрешния вестник. Беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, винаги надежден източник на информация, защото беше съвместно издание на „Вашингтон поуст“ и „Ню Йорк таймс“ — две от най-изкусните разузнавания в света, макар да бяха прекалено арогантни, за да бъдат истински професионалисти, каквито бяха Сергей Николаич и хората му.
	Той беше постъпил в разузнаването, когато то още беше известно като КГБ — Комитетът за държавна сигурност. Все още считаше, че това беше най-добрата подобна правителствена служба в света, въпреки че се беше провалила. Головко въздъхна. Ако СССР не се беше разпаднал в началото на 90-те години, постът му на председател щеше да му осигури положението на член на Политбюро с право на глас, щеше да има истинска власт в една от двете световни суперсили и само погледът му щеше да кара някои от силните мъже на деня да се разтреперят… Но… не, каква щеше да бъде ползата? Той. Всичко беше една илюзия, а тя е нещо необичайно за човек, свикнал да цени обективната истина. Щеше да е истинска дихогамия*. КГБ винаги се беше стремило да се сдобие с неопровержими факти, но след това ги съобщаваше на хора, обладани от мечта, които изкривяваха истината в съответствие с нея. Когато най-после тя излезе наяве, мечтата изчезна като облак пара, издухан от силен вятър, а реалността нахлу като наводнение след топенето на речните ледове през пролетта. И когато тези умни глави в Политбюро, чийто живот беше преминал с една мечта, разбраха, че техните теории са били напълно безпочвени, реалността изсвистя над тях като размахвана коса, от която нямаше спасение.
	[* Раздвояване. — Бел.прев.]
	Но не и за Головко. Той боравеше с факти и успя да запази работата си, защото правителството имаше нужда от такива като него. Всъщност властта му се разшири повече от преди, защото като човек, познаващ добре заобикалящия го свят, както и някои от най-важните хора в него, беше незаменим като съветник на своя президент. Съобразяваха се с мнението му, когато ставаше въпрос за външна политика, отбрана или вътрешни проблеми. Напоследък това важеше в особена степен за третото, нещо, което рядко се беше случвало преди. Сега това беше и най-опасното. Странна работа. Преди само изговарянето (по-често изкряскването) на фразата „държавна сигурност!“ караше всеки съветски гражданин да замръзне на място, защото КГБ беше най-страховитият орган на бившето правителство. За властта, с която разполагаше Зихерхайтсдийнст* на Райнхард Хайдрих, можеше само да мечтае. КГБ имаше право да арестува, да праща в затвора, да разпитва и да убие всеки гражданин, който си пожелае, без да пита когото и да било. Но това също беше минало. Сега КГБ беше разделено и клонът, отговарящ за вътрешната сигурност, беше жалко подобие на онова, което беше преди. Но СВР — бившето Първо главно управление — все още събираше информация, макар да не притежаваше онази увереност, която идваше със съзнанието, че можеш да наложиш волята, ако не и законите на комунистическата държава. Сегашните му пълномощия все още бяха твърде широки, помисли си Головко и сгъна вестника.
	[* Службата за сигурност. — Бел.прев.]
	Беше на километър от площад „Дзержински“. И той вече не беше същият. Статуята на Железния Феликс я нямаше. Тя винаги беше смразяваща гледка за онези, които познаваха човека, чийто бронзов лик стоеше самотен сред площада, но сега и това беше само далечен спомен. Обаче сградата зад него си беше същата. Някога централа на Руската застрахователна компания, по-късно беше станала известна като „Лубянка“ с нейния приземен етаж, пълен с килии и стаи за разпити. „Лубянка“ беше дума, която предизвикваше страх в една наплашена страна, управлявана от Йосиф Висарионович Сталин. С течение на годините с разширяването на бюрократичния апарат на КГБ (нещо типично за всички подобни учреждения), който се разду в обширната сграда като балон, повечето от тези функции бяха прехвърлени в затвора „Лефортово“ на изток. Бюрокрацията предяви претенции за всяка стая и всяко ъгълче и се стигна дотам, че преустроените помещения, в които някога Каменев и Орджоникидзе са били измъчвани пред очите на Ягода и Берия, се напълниха със секретарки и деловодители. Головко предполагаше, че дори повечето от призраците в тях се бяха изнесли.
	И така, задаваше се нов работен ден. Съвещание с ръководството в 8,45, след това нормалната поредица от брифинги и разговори, обяд в 12,15 и ако имаше късмет, щеше да бъде обратно в колата на път за вкъщи малко след шест вечерта, преди да се преоблече за приема във френското посолство. Очакваше повече от ястията и вината, отколкото от разговорите.
	Вниманието му беше привлечено от друга кола. Беше същата като неговата, още един голям мерцедес клас С, бял като айсберг, също като неговия и със също такива черни пластмасови завески американско производство. Колата се носеше демонстративно в ясното утро, когато Анатолий намали и застана зад самосвал — една от хилядите подобни, големи и грозновати машини, които изпълваха улиците на града като преобладаваща форма на живот. Но каросерията на този вместо с пръст беше пълна с кирки и лопати. На петдесетина метра пред него имаше друг самосвал, който се движеше бавно, като че ли шофьорът му не познаваше пътя. Головко се изпъна назад в седалката, защото камионът пред мерцедеса закриваше почти напълно гледката отпред, и зажадува за първата чаша цейлонски чай на бюрото си, което беше в същия кабинет, който някога беше принадлежал на Берия…
	… в онзи, по-далечния самосвал лежеше човек. Сега той се изправи и в ръцете си държеше…
	— Анатолий! — викна рязко Головко, но заради камиона, зад който беше застанал, шофьорът не можеше да види какво става пред него.
	… беше гранатомет, права тръба, чийто край се разширяваше като голяма електрическа крушка. Мерникът беше вдигнат, а когато далечният камион спря, човекът в каросерията застана на едно коляно, обърна се и насочи оръжието към другия бял мерцедес…
	… неговият шофьор го забеляза и се опита да свие встрани, но пътят му беше блокиран от оживеното сутрешно движение и…
	… не се видя кой знае какво. Само тънко облаче дим в задния край на гранатомета. Но подобната на електрическа крушка част изхвърча, заби се в капака на другия бял мерцедес и експлодира.
	Попадението беше малко под предното стъкло. При експлозията не се появи голямото огнено кълбо, което толкова обичат да показват в западните филми. Просто нещо проблясна, разнесе се сив пушек, но гърмежът разтърси площада, а в багажника на колата зейна голяма, нащърбена по краищата дупка. Това означаваше, че хората, които се били вътре, са мъртви. Головко мигновено го разбра. След това бензинът се възпламени и колата, както и няколкото квадратни метра асфалт около нея бяха обхванати от пламъци. Мерцедесът спря почти веднага, гумите от лявата му страна гръмнаха при експлозията и колата полегна на джантите. Самосвалът пред автомобила на Головко рязко спря, а Анатолий сви вдясно. Беше присвил очи при гърмежа, но още не…
	— Лайно! — Сега Анатолий видя какво беше станало и премина към действие. Продължи да кара вдясно, даде газ, като ловко маневрираше, търсейки пролуки между колите. Повечето от тях бяха спрели. Шофьорът на Головко откриваше пролуките и се измъкваше през тях. Пристигна за по-малко от минута при входа за коли на Центъра. Въоръжени часовои вече бяха излезли на площада заедно с тези от резервната рота, чието помещение беше зад оградата и не се виждаше отвън. Командващият групата старши лейтенант видя колата на Головко и я позна. Махна му с ръка за поздрав и даде знак на двама мъже да придружат автомобила до входа. Часът на пристигането беше единственото нормално нещо в започващия ден. Головко слезе от колата, а двамата войници се приближиха плътно до него, опирайки се с рамене в дебелия му балтон. Анатолий също слезе с пистолет в ръка и разкопчано палто, като се оглеждаше напрегнато назад през вратата. Извърна рязко глава и каза:
	— Заведете го вътре! — Като чуха заповедта, двамата редници поведоха Головко през двойната врата с бронзови дръжки, към която се приближиха още войници от охраната.
	— Оттук, другарю председател — каза един капитан в униформа, хвана Сергей Николаич за ръка и се отправи към асансьора. Минута по-късно той влезе в кабинета си и едва сега си даде сметка на какво беше станал свидетел преди три минути. Естествено, отиде до прозореца и погледна навън.
	Московските полицаи, наричани милиционери, бързаха към мястото на произшествието. Трима от тях вървяха пеш. Появи се и милиционерска кола, пробила си път през движението. Трима мотористи оставиха мотоциклетите си и се приближиха към горящия автомобил, може би надявайки се да помогнат. Смела, но напълно безполезна постъпка, помисли си Головко. Сега виждаше по-добре, въпреки че разстоянието беше около триста метра. Покривът на колата се беше издул. Предното стъкло го нямаше. Той се взря в димящата развалина, която преди минути беше едно изключително скъпо превозно средство, разрушено от най-евтиното оръжие, което някога е било произвеждано масово за Червената армия. Който и да е бил вътре, моментално е бил разкъсан от металните парчета, разлетели се със скорост десет хиляди метра в секунда. Дали изобщо са разбрали какво беше станало? Вероятно не. Може би само шофьорът е имал време да погледне с недоумение, но отзад собственикът на колата вероятно е четял вестник, преди животът му да свърши без предупреждение.
	Чак тогава Головко усети слабост в коленете. Можеше да бъде той… Внезапно щеше да научи дали в крайна сметка има задгробен живот или не — голямата загадка на живота, върху която не се беше замислял много често.
	Но кой беше извършителят и кой обектът? Като председател на СВР Головко не беше човек, който вярва в съвпадения, а и в Москва нямаше чак толкова много бели мерцедеси S 600.
	— Другарю председател? — Беше Анатолий, който застана при вратата.
	— Да, Анатолий Иванич?
	— Добре ли сте?
	— По-добре от него — отвърна Головко и се отдръпна от прозореца. Имаше нужда да седне. Опита се да стигне, без да се спъне, до въртящия се стол, защото краката му изведнъж започнаха да не го държат. Седна, опря длани върху бюрото и огледа дъбовата повърхност, осеяна с купища книжа, които чакаха да бъдат прочетени — обичайната гледка за един ден, в който обаче нищо не беше както обикновено. Той вдигна очи.
	Анатолий Иванич Шелепин не беше от страхливите. Беше стигнал до чин капитан в Спецназ, преди да бъде забелязан от търсач на таланти в КГБ и да бъде преместен в 8-о управление, което отговаряше за охраната. Беше приел новата работа малко преди да бъде разтурен КГБ. Анатолий беше шофьор и бодигард на Головко от години, нещо като част от официалното му семейство, като по-голям син. Шелепин беше абсолютно предан на боса си. Беше висок, красив тридесет и три годишен мъж с руса коса и сини очи, които сега бяха по-разширени от обикновено, защото въпреки че Анатолий беше обучен да си има работа с насилие, за първи път му се случваше то да стане пред очите му. Често се беше питал какво ли представлява отнемането на нечий живот, но никога в кариерата си не бе мислил върху възможността да загуби своя, и то от засада, при това засада на нищо и никакво разстояние от работното му място. Повечето от времето му минаваше на бюрото пред кабинета на Головко, където действаше като негов личен секретар. Като повечето такива хора той беше започнал да става небрежен към задълженията си като охранител на някого, когото никой не би дръзнал да нападне. Но сега неговият спокоен свят беше внезапно и напълно разрушен по същия драстичен начин, както и този на началника му.
	Странно, но не съвсем неочаквано тъкмо Головко пръв се върна към реалността.
	— Анатолий?
	— Да, другарю председател?
	— Трябва да разберем кои са загиналите там, а след това да открием дали не е трябвало да бъдем ние вместо тях. Обади се в Дирекцията на милицията и виж какво правят по въпроса.
	— Веднага. — Красивото лице на младия мъж изчезна от вратата.
	Головко пое дълбоко въздух, надигна се от стола и пак отиде до прозореца. Долу беше пристигнала пожарникарска кола. Пожарникарите обливаха с вода разбития автомобил, за да изгасят и последните пламъци, които продължаваха да тлеят тук-там. Имаше и една линейка, но Сергей Николаич знаеше, че това е само разпиляване на хора и техника. Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да се вземе регистрационният номер на колата и да се открие кой е собственикът й, а след това да се реши дали нещастникът бе загинал вместо Головко, или сам е имал врагове. Гневът все още не беше изместил шока от случилото се. Може би щеше да дойде по-късно — помисли си Головко и се отправи към личната си тоалетна, защото изведнъж усети напрежение в пикочния мехур. Беше ужасна проява на малодушие, но никога досега Головко не се беше изправял пред непосредствена опасност за живота си и като много други имаше представа за това само от филмите. Там актьорите са смели и решителни, да не говорим, че репликите им са предварително написани, а реакциите репетирани. Когато експлозията се разнесе без предупреждение из въздуха, беше нещо съвсем друго и напълно различно.
	Кой иска да ме убие? — запита се той, след като пусна водата в тоалетната.


	Американското посолство, което отстоеше на няколко километра, имаше плосък покрив, на който стърчаха най-различни радиоантени, повечето от които водеха до радиоприемници с различна степен на съвършенство. Те от своя страна бяха свързани с магнетофони, които се въртяха бавно за по-ефикасно използване на лентите. В помещението с магнетофоните имаше десетина души, както цивилни, така и военни. Всички знаеха руски и докладваха на Агенцията за национална сигурност (АНС) във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Беше още рано, но тези хора обикновено започваха работа преди руските служители, чиито комуникации трябваше да следят. Един от многото радиоприемници в помещението беше от онези, които американските граждани използваха някога, за да подслушват разговорите на полицията. Местните ченгета използваха същите честоти и абсолютно същите радиопредаватели, както техните американски колеги през 70-те години. Подслушването им беше детинска работа. Разговорите още не се засекретяваха. Те слушаха съобщенията на милиционерите за случайни автомобилни катастрофи, в които можеше да попадне и някоя важна персона, но главно за да държат пръст върху пулса на Москва, в която криминогенната обстановка беше тежка и се влошаваше още повече. За персонала на посолството беше полезно да знае кои части на града да избягва и да следи за евентуални криминални прояви на някой от хилядите американски граждани.
	— Експлозия? — каза учуден пред радиоприемника един армейски сержант. После извърна глава. — Лейтенант Уилсън, полицията съобщава за експлозия точно пред Московската централа.
	— Каква експлозия?
	— Като че ли е била взривена кола. На мястото в момента са пристигнали пожарникари и линейка… — Той притисна слушалките, за да чува по-добре поради шума от уличното движение. — Да, бял мерцедес бенц, регистрационен номер… — Извади бележник и го записа — Има трима убити, шофьорът и двамата пътници и… по дяволите!
	— Какво има, Рейнс?
	— Сергей Головко… — Очите на сержант Рейнс бяха затворени, а с една ръка притискаше слушалката към ухото си. — Той не караше ли бял мерцедес?
	— По дяволите! — възкликна на свой ред и лейтенант Уилсън. Головко беше един от хората, когото нейните подчинени редовно следяха. — И той ли е загинал?
	— Още не мога да кажа, лейтенант. Намеси се друг глас. Капитанът от районния участък каза, че идва веднага на мястото на инцидента. Струва ми се, че са разтревожени, мадам. Водят се едновременно много разговори.
	Лейтенант Сюзън Уилсън се поклащаше напред-назад във въртящия се стол. Дали да съобщи за случая или не? Не могат да те застрелят за това, че си съобщил нещо на висшестоящите…?
	— А къде е шефът на бюрото?
	— На път за летището, лейтенант, забравихте ли, че днес трябва да лети за Санкт Петербург?
	— Добре. — Тя се извърна към апаратурата пред себе си и вдигна слушалката на секретния телефон — STU-6 (секретно телефонно устройство) за връзка с Форт Мийд. Пластмасовият засекретяващ ключ беше на мястото си, а телефонът беше свързан и синхронизиран с друг такъв апарат в щаба на Агенцията за национална сигурност. Натисна бутона, с който поиска да й отговорят.
	— Дежурната стая — каза един глас, отдалечен на половината свят от Москва.
	— Обажда се московското бюро. Получихме сигнали, че Сергей Головко може би току-що е бил убит.
	— Председателят на СВР?
	— Тъй вярно. Кола, подобна на неговата, бе взривена на площад „Дзержински“, а това е времето, когато той обикновено пристига на работа.
	— Достоверност? — попита безстрастният мъжки глас. Вероятно беше офицер от средните чинове, може би военен, който носеше дежурството от единадесет до седем часа. Сигурно е от ВВС. „Достоверност“ беше дума от техния жаргон.
	— Получихме сведенията от слушането на полицейските радиостанции… искам да кажа на московската милиция. Има много шумове от уличното движение. Според оператора ми изглеждат разтревожени.
	— Добре, може ли да ни препратите записа по електронната поща?
	— Разбира се — отговори лейтенант Уилсън.
	— Добре, направете го. Благодаря за обаждането, ще вземем съобщението оттам.


	— О’кей, московското бюро прекъсва връзката — чу в слушалката майор Боб Тийтърс. Той работеше отскоро в АНС. Бивш висококвалифициран летец с 2100 летателни часа като командир на самолети С-5 и С-17, преди осем месеца беше получил увреждане в лакътя на лявата ръка при катастрофа с мотоциклет. За голямо негово съжаление обездвижването на ръката сложи край на кариерата му като летец. Сега го бяха преназначили като шпионин, което беше по-интересно в интелектуално отношение, но не можеше да се приеме като сполучлива смяна на професията от един авиатор. Той даде знак с ръка на един срочнослужещ, мичман първи клас от военноморските сили, да активизира електронната връзка с Москва. Морякът изпълни нареждането. Надяна наушниците и включи текстовата програма на компютъра. Освен че говореше руски, този моряк беше свързочник и разбираше от компютри. Той слушаше и едновременно записваше на компютъра превода на записите от съобщенията по радиото на руската милиция, а преведеният текст се появяваше на монитора към компютъра на майор Тийтърс.
	ПОЛУЧИХ РЕГИСТРАЦИОННИЯ НОМЕР, гласеше първото изречение.
	ДОБРЕ, ДЕЙСТВАЙ КОЛКОТО МОЖЕ ПО-БЪРЗО.
	РАБОТЯ ПО ВЪПРОСА, ДРУГАРЮ, СЕГА ПРОВЕРЯВАМ. Отдолу беше написано: тез руснаци имат ли компютри за такваз работа?
	НАМЕРИХ ГО, БЯЛ МЕРЦЕДЕС БЕНЦ, РЕГИСТРИРАН НА ИМЕТО НА Г. Ф. ОВСЕЕНКО (НЕ СЪМ СИГУРЕН КАК СЕ ПИШЕ), ПРОСПЕКТ „ПРОТОПОПОВ“, 677, АПАРТАМЕНТ 18А.
	ТОЙ ЛИ Е? ИМЕТО МИ Е ПОЗНАТО!
	За някого това е добре, помисли си Тийтърс, но едва ли за самия Овсеенко. Така, ами оттук нататък? Наблюдаващият старши офицер беше също морски, контраадмирал Том Портър. Вероятно си пиеше кафето в кабинета в главната сграда и може би гледаше телевизия. Време е да нарушим спокойствието му. Той набра номера.
	— Адмирал Портър.
	— Сър, обажда се майор Тийтърс от Центъра за наблюдение. Имаме важна новина от Москва.
	— За какво се отнася, майоре? — попита умореният глас.
	— От бюрото в Москва първоначално помислиха, че може да е убит председателят Головко на КГ… искам да кажа на СВР.
	— И какво се оказа, майоре? — попита малко по-заинтригуван гласът.
	— Оказа се, че може би не е той. Някой си с фамилия Овсеенко… — Тийтърс повтори името по букви. — Получаваме записи от засечени разговори по радиостанции на милицията. Още не съм успял да проверя името.
	— Нещо друго?
	— В момента разполагам само с това.


	В същото време агентът от ЦРУ Том Барлоу стоеше в оперативната стая в посолството. Като трети по ранг шпионин в бюрото той не искаше да отиде лично на площад „Дзержински“ и затова прибягна до друга тактика. Обади се по пряката линия на един приятел в бюрото на Си Ен Ен.
	— Майк Евънс.
	— Майк, обажда се Джими — каза Том Барлоу, използвайки предварително уговорено лъжливо име. — Площад „Дзержински“, убит е някой в бял мерцедес. Изглежда впечатляващо и суматохата е голяма.
	— О’кей — каза репортерът и си записа съобщението. — Тръгваме за там.
	Барлоу погледна часовника на бюрото си. Беше 8,52 минути местно време. Евънс беше напорист репортер, работещ за напориста телевизионна компания. Барлоу предположи, че след двадесет минути на мястото ще пристигне миникамера. Телевизионната кола ще има собствена сателитна връзка с централата на Си Ен Ен в Атланта, а сигналът за нея ще бъде прихванат от наземната станция във Форт Белвоар, Вирджиния, и разпратен до всички заинтересовани правителствени служби. Твърде много хора биха проявили изключителен интерес към опит да бъде убит председателят Головко. След това той включи компютъра марка „Компак“ на бюрото си и отвори файла с руски имена, познати на ЦРУ.
	Копие от този файл имаше в редица компютри на ЦРУ в централата в Ленгли, Вирджиния, а също и в оперативната зала на ЦРУ на 7-ия етаж в старата сграда на Центъра. Пръстите изписаха О-В-С-Е-Е-Н-К-О… но се появи само следният текст:
	ТЪРСИ СЕ ЦЯЛ ФАЙЛ. НЕ СЕ ОТКРИВА ПОДОБНА ВОДЕЩА ДУМА.
	Човекът при компютъра изсумтя.
	— Значи не е написана правилно. Защо ми звучи познато това име? — запита се той. — Обаче машината отговори, че не може да го намери.
	— Я да видим… — обади се един негов колега, наведе се над компютъра и изписа в друг вариант името. — Опитай така…
	Пак нищо. Изпробваха и трети вариант.
	— Бинго! Благодаря ти, Бевърли — каза дежурният офицер. — Ами да, знаем го този. Распутин. Без съмнение, негодник с връзки в подземния свят. Виж какво става, когато такъв като него изплува на повърхността — каза, усмихвайки се той.


	— Распутин? — повтори учуден Головко. — Сволоч някаква? — Той леко се усмихна. — Кой би искал да го убие? — попита Головко шефа на сигурността, който по обясними причини гледаше на въпроса дори по-сериозно от председателя. Положението му току-що се беше усложнило още повече. За начало трябваше да каже на Сергей Николаич, че белият мерцедес вече не беше подходящ за негов личен автомобил. Прекалено биеше на очи. Следващата му задача за деня беше да разпита въоръжените постове, поставени по ъглите на покрива на сградата, защо не са забелязали човек в каросерията на самосвал с гранатомет в ръце… само на триста метра от зданието, което се предполага, че охраняват! И не са направили никакво предупреждение по радиостанциите си, докато мерцедесът на Григорий Филипович Овсеенко не се е разлетял на парчета. Този ден вече беше изрекъл доста псувни, но явно щеше да продължи в същия дух.
	— От колко време не е в службата за сигурност? — попита Головко.
	— От 1993 година, другарю председател — отвърна майор Анатолий Иванич Шелепин, който преди малко беше задал същия въпрос и преди секунди беше получил отговора.
	Значи при първото голямо съкращение на личния състав, помисли си Головко. Но изглежда, че този сводник е успял да се справи добре с преминаването си в частния сектор, след като притежава „Мерцедес Бенц“ S 600… и след като е успял да си спечели врагове, които са решили да го убият… Освен ако, без да знае, е загинал вместо някой друг. Този въпрос все още чакаше отговор. Председателят вече беше възстановил предишната си самоувереност дотолкова, че да може да разсъждава логично. Головко беше прекалено умен, за да си зададе въпроса Защо някой би искал да ме убие? Хора в неговото положение си създаваха врагове, някои от които желаеха смъртта му… но повечето от тях не бяха толкова глупави, че да направят подобен опит. Отмъщенията на такова високо равнище като неговото бяха опасно нещо и по тази причина никога не се осъществяваха. Международното разузнаване беше спокойна и цивилизована работа, въпреки че и там умираха хора. Всеки заловен, че шпионира в полза на чужда държава срещу матушка Русия, го очакваха големи неприятности независимо дали режимът е нов или не… Как му викаха на това американците? Възмездието на закона. Точно така. Пустите му американци и техните юристи. Щом като юристите одобрят нещо, то се счита за напълно цивилизовано.
	— Кой друг е бил в колата?
	— Шофьорът му. Узнахме името му, бивш милиционер. Имало е и една жена, вероятно от неговия контингент. Засега не знаем как се казва.
	— Какво знаем за навиците на Григорий? Защо е бил там тази сутрин?
	— Засега не е известно, другарю председател — отвърна майор Шелепин. — Милицията работи по въпроса.
	— Кой води разследването?
	— Подполковник Шабликов, другарю председател.
	— Ефим Константинович… Да, познавам го. Способен човек — отбеляза Головко. — Предполагам че ще му е нужно известно време.
	— Така е — съгласи се Шелепин.
	Повече, отколкото беше нужно на Распутин да се пресели в отвъдното, помисли си Головко. Животът е такова странно нещо, толкова постоянно, когато го имаш, и така мимолетно, когато го загубиш. Само че онези, които са го загубили, не могат да ти кажат на какво прилича това. Освен ако не вярваш в призраци или в Бога, или пък в задгробния живот — все неща, някак пренебрегвани в детството на Головко. Ето ти още една голяма загадка, помисли си шпионският бос. За първи път в живота си беше толкова близо до смъртта. Чувството беше тревожно, но не и толкова страшно, както си беше представял. Председателят се запита дали би могъл да го определи като кураж. Никога не беше се считал за смелчак поради простата причина, че никога не се беше изправял пред непосредствена физическа заплаха. Не че се беше старал да я избягва, просто до днес тя никога не е била толкова близо. Сега, когато всичко беше отминало, той изпитваше най-вече любопитство. Защо се беше случило? Кой го беше извършил? Това бяха въпросите, на които трябваше да търси отговор, за да не се случи отново. Еднократната проява на смелост е достатъчна, помисли си Головко.


	Д-р Бенджамин Гудли пристигна в Ленгли в 5,40, пет минути по-рано от обикновено. До голяма степен работата го лишаваше от възможността да води светски живот, което едва ли беше справедливо за съветника по въпросите на националната сигурност. Не беше ли на възраст на женене, не изглеждаше ли добре, не беше ли мъж с добри перспективи както в професионалния, така и в деловия смисъл? Може би не и последното, помисли си Гудли, докато паркираше колата на определеното за високопоставени служители място под бетонния навес на старата сграда на Центъра. Караше „Форд експлорър“, защото беше добра кола за шофиране в снега, а скоро се очакваше да завали сняг. Най-после поне зимата идваше, а за окръг Колумбия тя беше напълно непредвидима, особено сега, когато онези шантави еколози твърдяха, че тази година глобалното затопляне ще предизвика необикновено студена зима. Нещо в тази логика му убягваше. Може би трябваше да си поприказва със съветника на президента по научните въпроси, за да разбере дали когато поговори с някой, който е наясно с тези неща, ще види що-годе разумно обяснение. Новият беше доста добър и знаеше как да използва едносричните думи.
	Гудли мина през главния вход и се отправи към асансьора. Влезе в оперативната стая в 5,50 сутринта.
	— Здравей, Бен.
	— Добро утро, Чарли. Случило ли се е нещо интересно?
	— Това сигурно ще ти хареса, Бен — отвърна Чарли Робъртс. — Голям ден в матушка Русия.
	— Така ли? — попита Гудли и присви очи. Русия безпокоеше както него, така и шефа му. — За какво става дума?
	— Не е нещо много важно. Просто някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич.
	— Какво? — Гудли рязко извърна глава като бухал.
	— Нали ме чу, Бен. Обаче са улучили с гранатомет друга кола и са ликвидирали друг наш познайник… Е, бивш познат — поправи се Робъртс.
	— Започни отначало.
	— Пеги, пусни видеозаписа — нареди с театрален жест Робъртс на дежурния офицер.
	— О! — възкликна Гудли след първите няколко секунди — И така, кой е той в действителност?
	— Да не повярваш, Григорий Филипович Овсеенко.
	— Името не ми е познато — призна Гудли.
	— Ето. — Дежурният офицер му подаде една папка. — С това разполагахме за човека, когато беше в КГБ. — Истински сладур — отбеляза тя с типично по женски изказано, сдържано презрение.
	— Распутин? — каза Гудли, докато гледаше първата страница. — А, да, чувал съм за този.
	— Обзалагам се, че босът също е чувал за него.
	— Ще разбера това след два часа — предположи на глас Гудли. — Какво казват от бюрото в Москва?
	— Шефът е в Санкт Петербург на търговска конференция във връзка със задълженията, произтичащи от официалното му прикритие. Това, с което разполагаме, е от неговия заместник. Засега най-достоверното предположение е, че или Овсеенко е имал някой голям враг в руската мафия, или може би истинският обект е бил Головко, а те са улучили не тази кола, която е трябвало. На този етап не може да се установи кое от двете е вярно. — Последва типично свиване на рамене, с което като че ли искаше да каже: нямам ни най-малка представа.
	— Кой би искал да ликвидира Головко?
	— Може би тяхната мафия? Някой се е снабдил с гранатомет, а те не се продават в железарските магазини. Това би могло да означава, че убийството е извършено от някой с добри връзки в техния престъпен свят, но кой всъщност е бил обектът? В бизнеса си Овсеенко вероятно си е спечелил сериозни противници, но и Головко ще трябва да има врагове и съперници. — Тя отново сви рамене. — Може да се предполага и едното, и другото.
	— Началството предпочита по-конкретната информация предупреди Гудли.
	— Аз също, Бен — отвърна Пеги Хънтър. — Но в момента това е всичко, с което разполагам, а на този етап и шибаните руснаци не разполагат с нещо повече.
	— Има ли някакъв начин да понадникнем в тяхното разследване?
	— Предполага се, че официалното аташе Майк Рейли е доста гъст с техните ченгета. Той помогна мнозина от тях да бъдат допуснати до курсовете на ФБР за допълнителна квалификация на ченгета, които се организират в Куантико.
	— Може би ще трябва да накараме ФБР да му каже да поразпита тук-там?
	Госпожа Хънтър отново сви рамене.
	— Защо пък не. Най-много да ни откажат, с което вече сме свикнали.
	Гудли кимна.
	— Добре, препоръчвам ви така да постъпите. — Той се изправи. — Е, поне днес босът няма да мърмори колко скучен е светът — каза съветникът на излизане. Взе със себе си папката на Си Ен Ен и се върна обратно при колата си.
	Слънцето вече се мъчеше да изгрее. Паркингът пред Джордж Вашингтон беше вече претъпкан от нетърпеливи и работливи като бобри служители, които бързаха отрано да застанат пред бюрата си. Вероятно повечето са от Пентагона, помисли си Гудли, докато пресичаше моста „Кий бридж“ покрай острова на Теди Рузвелт. Река Потомак беше спокойна и гладка, почти като олио, като воденичен яз. Термометърът на таблото пред него показваше, че навън температурата е 2 градуса по Целзий, а прогнозата за деня беше тя да надхвърли пет градуса, облачността разкъсана, а вятърът умерен. Един напълно приятен Ден за късна есен, въпреки че той щеше да го прекара в кабинета си, независимо дали това му харесваше или не.
	Когато наближи, видя че в Белия дом денят започваше рано. Докато паркираше на запазеното за него място на паркинга, хеликоптерът „Блекхоук“ току-що се беше издигнал, а пред западния вход кортежът от мотоциклетисти вече беше спрял. Това го накара да погледне часовника си. Той се измъкна от колата с книжата и касетата в ръце и бързо влезе вътре.
	— Добро утро, д-р Гудли — поздрави го униформеният часовой.
	— Здравей, Чък. — Въпреки че беше вътрешен човек, трябваше да мине през металотърсача. Книжата и касетата бяха проверени ръчно, като че ли би се опитал да внесе пистолет, помисли си раздразнен Бен, докато минаваше. Е, имаше вече няколко заплахи, а тези хора бяха обучени да не се доверяват на никого.
	След като мина през обичайните мерки за сигурност, той сви вляво и изтича по стълбите, след това пак сви вляво към кабинета си, където някоя добра душа — не знаеше дали беше някой от чиновниците, или от охраната — беше включила машината му за кафе. Наля си една чаша и седна зад бюрото, за да подреди книжата и мислите си. Беше я преполовил, когато я взе със себе си за деветдесетметровата разходка. Шефът вече беше там.
	— Добро утро, Бен.
	— Добро утро, господин президент — отвърна съветникът по националната сигурност.
	— Е, какво ново по света? — попита шефът.
	— Изглежда, че тази сутрин някой се е опитал да убие Сергей Головко.
	— А? — учуди се президентът Райън и вдигна очи от чашата с кафето.
	Гудли го запозна с подробностите, а след това сложи касетата във видеокасетофона на Овалния кабинет и я пусна.
	— Брей — затюхка се Райън. — Тази толкова скъпа кола сега става само за пресовъчната машина. — А кого са убили вместо него?
	— Някой си Григорий Филипович Овсеенко, петдесет и две годишен…
	— Името ми е познато. Откъде ли?
	— Той е по-известен като Распутин. Отговаряше за Школата на врабчетата при КГБ.
	Очите на Райън леко се разшириха.
	— Този мръсник! И какви са сведенията за него?
	— Бил е съкратен през 1993 и очевидно е продължил да се занимава със същия бизнес вече като частник. Изглежда, че е успял да понатрупа доста пари, ако се съди по колата. С него явно е имало млада жена, когато е загинал заедно с шофьора… Всички са мъртви.
	Райън кимна. В Школата на врабчетата млади, красиви жени биваха обучавани за проститутки, които работеха както в страната, така и в чужбина. От незапомнени времена мъжете със слабост към жените често развързваха езика си при подходяща обработка. Чрез този метод КГБ се беше добрало до не малко тайни, а жените бяха използвани и при вербуването на чужденци, които да работят за агентите на КГБ. И така, след като напуска държавната работа, Распутин — наречен така от руснаците заради способността му да налага волята си на жените — просто е продължил бизнеса си в зоната на свободната инициатива.
	— Може би Овсеенко е имал врагове в бизнеса, които са били достатъчно недоволни от него, за да го ликвидират, а Головко може изобщо да не е влизал в сметката?
	— Правилно, господин президент. Има подобна вероятност, но не разполагаме с допълнителни данни в подкрепа на нито една от двете версии.
	— А как ще ги получим?
	— Официалният аташе в посолството има добри връзки с руската полиция — предложи съветникът по националната сигурност.
	— Добре, обади се на Дан Мърей от ФБР да накара своя човек да поразузнае — нареди Райън. Вече беше премислил възможността да се обади директно на Головко — познаваха се от над десет години, въпреки че при един от първите им контакти пистолетът на Головко беше насочен право в лицето на Джак на една от пистите на московското летище „Шереметиево“, — но се отказа. Не би трябвало толкова бързо да проявява интерес, въпреки че по-късно, ако имаха възможност да останат насаме, може би щеше да го попита небрежно за инцидента. — Същото се отнася и до Ед и МП от ЦРУ.
	— Разбрано — Гудли си взе бележка. — Друго?
	Гудли обърна страницата.
	— Индонезия извършва военноморски маневри, които се следят с интерес от австралийците… — Бен продължи още двадесет минути със сутрешния брифинг, който се отнасяше повече до политически, отколкото до военни въпроси, защото през последните години съветникът по националната сигурност се занимаваше главно с това. Дори международната търговия с оръжие се беше свила дотам, че много страни се отнасяха към военнопромишления си комплекс като към бутик, вместо като инструмент на държавна политика.
	— Значи днес световните работи са наред — обобщи президентът.
	— Като изключим случая в Москва, изглежда, че е така, сър.
	Съветникът по националната сигурност си тръгна, а Райън погледна програмата си за деня. Както обикновено, имаше много малко свободно време. Почти единствените моменти от графика му за деня, през които оставаше сам в кабинета, бяха, когато трябваше да прочете предварителните бележки, приготвени му за предстоящите срещи и съвещания. Много от тях бяха насрочени буквално преди седмици. Той свали очилата си за четене — мразеше ги, потърка очи, усещайки вече как сутрешното главоболие щеше да настъпи след около половин час. Бързият преглед на графика показа, че днес нямаше да има по-забавни моменти. Нямаше да приема скаути от отряда на „Орлите“ от щата Уайоминг, някой нов световен шампион или госпожица Чушкодомат от Величествената долина в Калифорния, за да се поразсмее. Не. Днес през целия ден го чакаше работа.
	— Мамка му — помисли си той.
	Всъщност президентството беше поредица от взаимноизключващи се противоречия. Най-могъщият човек на света не можеше да използва мощта си освен при най-трудни обстоятелства, като от него се очакваше да ги избягва, вместо да действа. На практика президентството трябваше да преговаря с Конгреса повече от всеки друг, а това беше процес, за който Райън не беше подходящ, докато шефът на канцеларията му Арнолд ван Дам не му дадеше зелена светлина. За щастие Арни водеше сам по-голямата част от преговорите, а след това идваше в Овалния кабинет, за да каже на президента какво е решението му (т.е. това на Райън) или каква позиция трябва да отстоява по даден въпрос, така че той (т.е. Ван Дам) да може да направи декларация за пресата или изявление в залата за пресконференции. Райън предполагаше, че през повечето време адвокатът се отнася така към своя клиент. Грижейки се за неговите интереси, той не му казва какви са те, докато решението не е взето. Арни разправяше навсякъде, че президентът трябва да бъде предпазван от директни преговори с когото и да било — особено пък с Конгреса. А Джак му напомняше, че има сравнително кротък Конгрес. Как ли се чувстват президентите, които си имат работа с непокорни конгресмени?
	А и какво, по дяволите, правя тук? — се попита той не за пръв път.


	Изборният процес беше един абсолютен ад, въпреки че според Арни за него той беше преминал като на шега. Трябваше да държи не по-малко от пет речи на ден, а по-често до девет, при това на различни места и пред различни аудитории. Обаче речта по същество беше винаги една и съща. Той я скалъпваше от картончетата с бележки, които държеше в джоба си, като по време на полета на президентския самолет щабът му трескаво внасяше дребни подробности от местно значение, стараейки се да не разстройва предварително фиксираното разписание на полета. Изумителното беше, че никога не беше забелязал да допуснат някаква грешка. За разнообразие понякога президентът сменяше последователността на картончетата, но ефектът от това траеше само около три дни.
	Да, ако адът наистина съществуваше, то предизборната кампания беше неговият най-неподправен вид. Чуваш се как отново и отново повтаряш едни и същи неща, докато мозъкът ти започне да се бунтува и ти се прииска да направиш някакви непредвидени и щури промени. Така би могъл да се позабавляваш, но аудиторията ще те помисли за луд и не би могъл да го сториш, защото от кандидата за президент се очаква да бъде един безупречен автомат, а не простосмъртен, който може и да сгреши.
	Това си имаше и своята положителна страна. През десетте месеца на този маратон Райън се беше къпал в море от обич. Тълпите винаги го бяха приветствали с оглушителни викове, независимо дали се намираше на паркинг в Зениа, пазарен център в Охайо, на „Медисън скуеър гардън“ в Ню Йорк, в Хонолулу, Фарго или Лос Анджелис. Това бяха огромни стълпотворения от обикновени граждани, които едновременно се радваха и отричаха факта, че Джон Патрик Райън е един от тях… че е нещо като тях, но и нещо различно от тях. Още при първата си официална предизборна реч в Индианополис, произнесена скоро след началото на болезненото му изкачване към президентския пост, той беше осъзнал какъв силен наркотик е ласкателството. Продължителното излагане на него го караше да изпитва същия ефект, какъвто можеше да се постигне със забранената дрога. С това дойде и желанието да изглежда безупречен в техните очи, да произнася добре речите си, да изглежда искрен, какъвто всъщност и беше. Но щеше да бъде далеч по-лесно, ако го правеше един или два пъти, вместо триста и единадесет пъти, докато не бъде преброен и последният глас.
	Представителите на средствата за информация навсякъде задаваха едни и същи въпроси, записваха си или правеха записи на едни и същи отговори, а ги публикуваха като пресни новини във всеки местен вестник. Във всеки по-голям или по-малък град редакционните статии хвалеха Райън и гласно изразяваха безпокойство, че този път изборите не са никакви избори, ако не се смятат тези за Конгреса. В този момент Райън разклати бурето с барута, давайки благословията си за привържениците и на двете основни политически партии, за да си осигури по-голяма независимост, но същевременно рискувайки да обиди всички.
	Разбира се, тази любов не беше всеобща. Имаше и такива, които протестираха. Те се появяваха във вечерните коментарни предавания и припомняха с какво се е занимавал преди. Критикуваха драстичните му действия, за да предотврати разпространението на предизвиканата от терористи смъртоносна болест ебола, която толкова силно бе заплашила страната в онези черни дни. „Е, да, в този конкретен случай това даде резултат, казваха те, обаче…!“ С особено ожесточение критикуваха неговата политика, за която Джак казваше в речите си, че не е политика, а просто проява на здрав разум.
	По време на всичко това Арни беше нещо като дар божи. Той предварително избираше какъв да бъде отговорът на всяко подобно възражение. Някои казваха, че Райън е богат. „Баща ми беше полицай“, беше отговорът. „Сам съм изкарал всяко пени, което имам, а освен това (тук следваше подкупваща усмивка) сега жена ми изкарва повече от мен.“
	Райън не разбираше нищо от политика. „Политиката е едно от онези неща, за които всеки знае какво представляват, но никой не е наясно как да я накарат да заработи. Е, може би аз не знам какво точно представлява тя, но ще я накарам да заработи!“
	Райън привлече на своя страна Върховния съд с думите: „Аз не съм юрист, съжалявам“, казани на годишната конференция на Американската асоциация на юристите. „Но и аз, като правосъдието, мога да правя разлика между добро и зло“.
	В случаите, когато не можеше да се възползва от стратегическите съвети на Арни и предварително подбраните от Кали Уестън думи, той успяваше да парира всеки по-сериозен удар и същевременно да отвърне със свой, обикновено не рязък и с чувство за хумор отговор, който обаче изпъстряше тук-там със силни думи, произнесени с твърдата, но спокойна убеденост на човек, на когото не е останало много нещо за доказване. Главно благодарение на подходящото обучение и на безкрайните часове на подготовка той беше успял да се представи като Джак Райън — един свестен мъж.
	Забележителното е, че неговият най-ловък политически ход беше направен без каквато и да било чужда помощ.
	— Добро утро, Джак — каза вицепрезидентът, като отвори вратата, без да почука.
	— Здравей, Роби. — Райън вдигна очи от бюрото и се усмихна. Джак забеляза, че той все още се чувства неудобно в костюм. Някои хора са родени да носят униформи и Робърт Джеферсън Джексън беше един от тях, въпреки че на ревера на всеки от костюмите си носеше миниатюрните златни криле на летците от военноморските сили.
	— В Москва е станала някаква беля — каза Райън и за няколко секунди му разказа за случилото се.
	— Това е малко обезпокоително — забеляза Роби.
	— Кажи на Бен да те запознае с всички подробности по случая. Как се очертава денят ти? — попита президентът.
	— Сиера на квадрат, делта на квадрат. — Това беше техен личен код: СКДК, който означаваше приблизително „всеки ден едно и също“. — След двадесет минути имам среща с Космическия съвет, а довечера трябва да летя до Мисисипи. Сутринта трябва да произнеса там реч.
	— Ти ли ще караш самолета? — попита Райън.
	— Джак, едно добро нещо в тази проклета работа е, че мога отново да летя. — Джексън беше настоял да му дадат един самолет VC-20B, който най-често беше пилотиран от него при официалните му пътувания из страната и бе известен с кодовото наименование „Еър форс две“. За пред медиите това беше много добре, а също и най-добрата терапия за един летец, който тъгуваше по изтребителя си, въпреки че беше доста досадно за самия екипаж на вицепрезидентския самолет — Нали трябва да ходя по местата, където на теб самия не ти се ще — добави той и намигна.
	— Това е единственият начин, чрез който можах да ти изкарам по-висока заплатата, Роби. При това не лоша — припомни той на приятеля си.
	— Да, но не ми плащаш пилотското възнаграждение — отвърна вицеадмиралът от запаса Р. Дж. Джексън. Той спря при вратата и се обърна. — Какво говори това нападение за обстановката в Русия?
	Джак сви рамене.
	— Не говори добре. Изглежда, че те просто не напредват.
	— Вероятно си прав — съгласи се вицепрезидентът. — Проблемът е как, по дяволите, да им помогнем?
	— И аз все още не знам — призна Джак — За самите нас се задават достатъчно много потенциални икономически проблеми сега, когато нещата в Азия все повече не вървят.
	— Трябва да се науча да се оправям в тези икономически каши — призна Роби.
	— Поговори с Джордж Уинстън — предложи Райън. — Не е чак толкова трудно, но ще трябва да се научиш да говориш друг език. Основни капитали, производни функции и тем подобни. Джордж ги знае добре тези работи.
	Джексън кимна.
	— Взех си бележка, сър.
	— Сър? Това пък откъде ти дойде наум, Роби?
	— Все пак ти си главнокомандващ, о, велики човече — отвърна му с усмивка Роби с акцента си от долното течение на Мисисипи. — Аз съм само твой заместник, което означава, че за мен остават досадните подробности.
	— Все едно, че си на опреснителен курс, Роб, и благодари на Бога, че имаш възможност да се учиш по най-лесния начин. С мен нещата изобщо не бяха така…
	— Спомням си, Джак. Нали и аз бях тогава тук, забрави ли? Ти се справи отлично. Защо мислиш, че ти позволих да убиеш кариерата ми?
	— Искаш да кажеш, че не си го направил заради хубавата къща и личните шофьори?
	Вицепрезидентът поклати глава.
	— Не бих могъл да кажа „не“, когато президентът ме помоли, дори да е такъв пуяк като теб. До скоро, приятел.
	— Ще се видим на обяд, Роби — каза Джак, когато вратата се затваряше.
	— Господин президент, на трета линия директор Фоли — чу той глас в микрофона.
	Джак вдигна слушалката на засекретения телефон и натисна съответния бутон.
	— Добро утро, Ед.
	— Здравей, Джак, имаме още новини от Москва.
	— Как ги получихме? — попита първо Джак, за да се подготви за информацията, която щеше да получи.
	— Чрез засичане — отвърна директорът на Централното разузнавателно управление, имайки предвид, че информацията е достоверна. Комуникационното разузнаване беше най-достоверно, защото обикновено хората рядко лъжат по радиостанциите и телефоните. — Изглежда, че там отдават голямо значение на случая, а милиционерите си говорят съвсем свободно по радиостанциите.
	— Добре, какво узна?
	— Там засега смятат, че главният обект е бил Распутин. Той станал доста влиятелен, след като натрупал куп пари от своите… служителки — каза деликатно Ед Фоли. — Опитал се да започне бизнес и в други сфери. Може би е оказал малко повече натиск върху някой, който не обича да го пресират.


	— Така ли мислиш? — попита Рейли.
	— Михаил Иванич, не знам какво да мисля. И аз като теб не вярвам в съвпадения — отвърна лейтенантът от московската милиция Олег Провалов. — Бяха в бар за чужденци, което си личеше от качеството на водката, която се сервираше.
	Рейли не беше съвсем новак в Москва. Вече беше изкарал там четиринадесет месеца, а преди това беше помощник-специален агент, отговарящ за нюйоркския филиал на ФБР, но не и за контраразузнаването. Рейли беше експерт по ОП — организираната престъпност, който беше прекарал петнадесет напрегнати години в борба с Петте семейства на нюйоркската мафия, по-често наричана ЛКН — Ла Коза Ностра. Това беше известно на руснаците и той установи с местните ченгета добри отношения, особено след като уреди на някои висши офицери от милицията да заминат за Америка, за да участват чрез Националната академична програма на ФБР в курс за следдипломна квалификация на висши ченгета, който се ценеше много в американската полиция.
	— Имал ли си случай с подобно убийство в Америка?
	Рейли поклати глава.
	— У дома човек може да се снабди сравнително лесно с пушка или пистолет, но не и с противотанково оръжие. Освен това използването му моментално го превръща в случай на федералните, а те се научиха да стоят колкото е възможно по-далеч от нас. Е, някои умници използваха експлозиви за взривяване на коли — призна той, — но само за да убият хората в колата. Нападение като това би било за тях прекалено очебийно. Що за човек беше Овсеенко?
	Последва сумтене, след което Провалов почти изплю думите:
	— Беше сводник. Ловеше жени, които си разтваряха краката, а след това им вземаше парите. Никак не ми е жал за него, Мишка. Едва ли са много онези, на които липсва, но предполагам, че е оставил след себе си празнина, която в следващите дни трябва да бъде запълнена.
	— Обаче според теб обектът е бил той, а не Сергей Головко?
	— Головко? Нападение срещу него е направо безумие. Та той е шеф на такъв важен държавен орган. Мисля, че никой от престъпниците не би се решил на подобно нещо.
	Може би, помисли си Рейли, но едно голямо разследване не се започва с подобно предубеждение, Олег Григориевич. За съжаление той не би могъл да изкаже гласно мисълта си. Бяха приятели, но Провалов беше чувствителен, защото знаеше че руската милиция не можеше да се мери с американското ФБР. Беше разбрал това в Куантико. Сега той прибягваше до обикновената практика — проверяваше от коя шумка ще изскочи заек. Караше своите хора да разговарят с познатите на Овсеенко, за да разберат дали е говорил за свои врагове, за спорове или някакво противоборство, и проверяваше чрез информатори дали някой в подземния свят на Москва не е говорил за подобни неща.
	Рейли знаеше, че руснаците се нуждаят от помощ в техническата страна на разследването. В момента те дори не можеха да открият самосвала. Имаше няколко хиляди такива коли, а тази може да е била открадната, без дори собственикът й да разбере, че я няма. Тъй като изстрелът е бил даден от горе на долу, в каросерията едва ли са останали някакви следи, по които може да бъде разпознат камионът, а той беше нужен за откриване на останки от косми или някакви тъкани. Разбира се, никой не беше успял да запише регистрационния номер, нито пък наблизо е имало човек с фотоапарат в такъв пиков час. Е, поне засега. Понякога след ден-два се появява някой. Във важните разследвания се търсят някакви насоки и те обикновено идват от някой, който не може да си държи устата затворена. Да водиш разследване сред хора, които умеят да си държат езика зад зъбите, беше много неблагодарна работа. За щастие престъпниците не бяха толкова предпазливи, като се изключат умните, а Рейли беше разбрал, че в Москва те не са малко.
	Имаше два вида такива умници. Първите бяха офицери от КГБ, останали без работа след поредицата от големи съкращения на личния състав, подобно на тези, извършени в американските въоръжени сили. Тези потенциални престъпници бяха опасни. Това бяха професионалисти с опит в тъмни операции, които знаеха как да вербуват и да използват другите и как да действат незабелязано — хора, които според Рейли бяха печелили играта с ФБР въпреки положените големи усилия от страна на отдела за контраразузнаване при Бюрото.
	Другите бяха нещо като не съвсем отминало ехо на предишния комунистически режим. Викаха им „толкачи“ от глагола „бутам“. В предишната икономическа система те бяха смазочното масло, благодарение на което машината се движеше. Те улесняваха задвижването на нещата благодарение на всестранните им връзки. Бяха нещо като партизани, които използваха тайни пътеки в гората, за да преместват нещата от едно място на друго. С падането на комунизма техните умения станаха особено ценни, защото тук никой нямаше и понятие какво е това капитализъм, а способността на някой да задвижва работите стана по-ценна отвсякога, а и се заплащаше далеч по-добре от преди. Както винаги талантът отиваше там, където бяха парите, а в една страна, която все още се учеше какво означава силата на закона, беше естествено за хора с такива способности да нарушават съществуващите закони първоначално заради този, който имаше нужда от тях, а почти веднага след това заради личните си интереси. Бившите толкачи сега бяха най-богатите хора в държавата. С богатството дойде и властта, с нея корупцията, а с корупцията и престъпността, и то до такава степен, че ФБР започна да действа в Москва почти толкова активно, колкото и ЦРУ. И то с основание.
	Съюзът между бившето КГБ и бившите толкачи беше на път да създаде най-могъщата и усъвършенствана престъпна империя в човешката история.
	Рейли трябваше да се съгласи, че този Распутин — името означава буквално „развратен“ — може да е бил част от тази империя и неговата смърт може да е била свързана с нея. Или пък с нещо съвсем друго. Това ще бъде едно много интересно разследване.
	— Добре, Олег Григориевич, ако имаш нужда от помощ, ще направя всичко възможно, за да ти я окажа — обеща агентът от ФБР.
	— Благодаря ти, Миша.
	Те се разделиха, всеки със своите мисли.


>	1.
>	ЕХО ОТ ВЗРИВА

	— И така, кои са враговете му? — попита подполковник Шабликов.
	— Григорий Филипович ги имаше много. Беше грубиян. Твърде много хора се чувстваха засегнати от него и…
	— Нещо друго? — настоя Шабликов. — Едва ли бе разкъсан на парчета насред улицата само защото е засегнал чувствата на някой престъпник!
	— Започна да мисли за внос на наркотици — добави информаторът.
	— Аха! Разказвай.
	— Гриша установи контакт с колумбийци. Срещна се с тях преди три месеца в Швейцария и се опитваше да ги накара да му изпратят пратка кокаин през пристанището на Одеса. Чух да се шушука, че работи върху установяването на канал за наркотици оттам за Москва.
	— А как щеше да им плаща? — попита подполковникът от милицията. — Руската валута е обезценена.
	— В твърда валута. Гриша имаше много от нея благодарение на западните клиенти, а и от някои руснаци. Той знаеше как да задоволява такива хора срещу заплащане.
	Распутин, каза си подполковникът. Той напълно оправдаваше името си. Продал беше доста момичета, а и някои момчета, за да си купи в брой голяма немска кола (хората му вече бяха проверили как беше станала сделката), и е имал намерение да внася дрога. Тя също трябваше да се плаща в брой, и то в „сухо“, както казват американците, което означаваше, че е възнамерявал да я продава срещу твърда валута, тъй като колумбийците едва ли се интересуват от рубли.
	Смъртта на Овсеенко не беше загуба за страната. Който го беше убил, трябваше да бъде награден… Само че някой нов щеше да заеме мястото му и да поеме контрола над сводническата организация, а новият можеше да бъде и по-хитър. Това беше проблемът с престъпниците. При тях беше налице процесът, открит от Дарвин. Милицията залавяше някои, дори мнозина, но хващаше само по-глупавите, докато умните ставаха още по-изобретателни. Като че ли милицията винаги беше в положението на догонваща, защото нарушителите на закона винаги имаха инициативата.
	— Така. И кой друг внася наркотици?
	— Не знам кой. Естествено, носят се слухове, а и аз познавам някои от уличните пласьори, но не знам кой точно е организаторът.
	— Ами разбери — нареди строго Шабликов. — Няма да ти навреди.
	— Ще направя каквото мога — обеща информаторът.
	— И побързай, Павел Петрович. Искам да разбереш и кой ще поеме империята на Распутин.
	— Да, другарю подполковник. — Последва покорно кимване с глава.
	Да бъдеш висш милиционер означава власт, помисли си Шабликов. Имаш реална власт над хората и можеш да се възползваш от нея, а това беше приятно. В случая той нареждаше на един престъпник от среден калибър какво да направи и то щеше да бъде свършено, в противен случай неговият информатор щеше да бъде арестуван и източникът му на доходи щеше да секне. Срещу услугите той щеше да получи някаква протекция. Докато престъпникът не се отклоняваше много от приемливите за висшето ченге нарушения, можеше да се чувства защитен от законите. Така беше в повечето страни по света. Подполковникът от московската милиция Ефим Константинович Шабликов беше сигурен в това. Как иначе полицията можеше да се добере до нужната й информация за хората, които отиваха твърде далеч в престъпването на законите? Никоя полицейска организация в света не разполагаше с времето да разследва всичко и затова използването на престъпници срещу престъпници беше най-лесният и най-евтин метод за събиране на сведения.
	Обаче не биваше да се забравя едно нещо — че информаторите бяха престъпници и следователно на тях не можеше да се разчита напълно. Бяха твърде склонни да лъжат, да преувеличават и да говорят това, което според тях шефът им искаше да чуе. Така че Шабликов се отнасяше с подозрение към всичко, което говореше този престъпник.
	От своя страна и Павел Петрович Клюсов изпитваше съмнения, когато си имаше работа с този корумпиран подполковник. Шабликов не беше бивш служител на КГБ, а милиционер от кариерата и не беше чак толкова умен, колкото си мислеше, но беше по-склонен от други да приема подкупи и да прави пазарлъци с тези, които преследваше. Може би на това дължеше издигането си на сравнително висок пост. За Клюсов беше ясно, че подполковникът знае как да се спазари с хора като него. Информаторът се запита дали Шабликов няма някъде банкова сметка в твърда валута. Интересно беше да разбере къде живее и каква частна кола кара той или жена му. Обаче щеше да свърши това, което му бяха наредили, защото собствената му „търговска“ дейност процъфтяваше под крилото на Шабликов. По-късно тази вечер той се канеше да пийне с Ирина Агановна, а по-късно може би да я заведе и в леглото и между другото да разбере как преживяват загубата на Овсеенко неговите… бивши… служителки.
	— Да, другарю подполковник — съгласи се Клюсов. — Ще бъде както наредихте. Ще се опитам да се свържа с вас утре.
	— Няма да се опиташ, а ще го направиш — поправи го Шабликов, както учителят настоява някой слаб ученик да си напише домашното.


	— Вече е в ход — каза Цзян на своя премиер.
	— Надявам се да протече по-гладко от предишните две — отвърна строго премиерът.
	Рисковете, свързани с тази операция, бяха несравнимо по-големи. При предишните две — опитът на Япония рязко да промени равновесието в Тихоокеанския район и инициативата на Иран да създаде нова нация от пепелта на разпадналия се Съветски съюз — Китайската народна република не беше направила нищо, само… ги насърчаваше задкулисно. Но това начинание беше различно. Големите неща не се постигат с малко усилия.
	— Аз… нямахме късмет.
	— Може би — кимна небрежно премиерът, докато местеше книжата по бюрото си.
	При тази забележка Цзян Хансан леко потръпна. Министър-председателят на Китайската народна република беше известен като студен човек, но винаги се отнасяше с известна топлота към своя министър без портфейл. Цзян беше един от малцината, в чиито съвети премиерът се вслушваше. И днес щеше да се вслуша в съвета му, но без да проявява каквито и да било чувства.
	— Не сме се излагали на никакъв риск и не сме загубили нищо — продължи Цзян.
	— С тази разлика, че сега в Тайпе има американски посланик — обади се премиерът, без да го погледне. — Сега се говори за договор за взаимна отбрана, чиято единствена цел ще бъде да постави американския флот между двете страни, да има редовни посещения на военни кораби в пристанищата и може би дори постоянна военноморска база, която най-вероятно ще бъде изградена изцяло с пари на Тайван. Американците ще се направят на невинни и ще кажат, че нейната единствена цел ще бъде само да замени тази в Субик Бей, във Филипините. След подновяването на пълното дипломатическо признаване на Тайван от страна на САЩ икономиката на острова процъфтя благодарение на притока на големи инвестиции от целия свят. Ако не беше промяната в позицията на американците, повечето от парите щяха със сигурност да дойдат в Китайската народна република.
	Американският президент Райън беше предприел тези действия изцяло на своя глава, поне така твърдеше разузнаването — пренебрегвайки съветите на политиците и дипломатите във Вашингтон, макар да има сведения, че американският държавен секретар Адлер подкрепил това глупаво решение.
	Телесната температура на Цзян спадна с още един градус. И двата му плана се бяха осъществили почти както беше предвидил. Неговата страна не рискуваше да има каквито и да било последици за нея и в единия, и в другия случай. Е, разбира се, при последния те загубиха няколко изтребителя, но тези машини и техните пилоти и без това катастрофират често без причина. Особено в случая с Тайван Китайската народна република беше действала напълно отговорно, позволявайки на държавния секретар Адлер да снове директно между Пекин и неговата заблудена провинция през протока Формоза, като че ли имаше намерение да я признае. Намерението на Пекин съвсем не беше такова, но го направи по-скоро за удобство на американеца в неговата мирна мисия, за да се представи в по-добра светлина пред САЩ… Тогава защо Райън бе постъпил така? Дали беше разгадал играта на Цзян? Беше възможно, но по-вероятно беше да е изтекла информация, да имат информатор или шпионин толкова близко до върха на политическата власт в Народната република. Хората, които знаеха какво се ражда в главата и в кабинета му, се брояха на пръсти и всички щяха да бъдат разпитани, а техническите експерти проверяваха телефонните му връзки и стените на кабинета му. Сбъркал ли беше Цзян? Абсолютно не! Дори премиерът да си го мислеше…
	Цзян се замисли върху отношенията си с Политбюро. Те можеха да бъдат и по-добри. Твърде много от членовете го считаха за авантюрист с прекалено голяма възможност да дава лоши съвети на боса си. Това беше нещо, което лесно можеше да бъде подшушнато, тъй като те с удоволствие биха се възползвали от плодовете на успешната му политика, а и с не по-малко удоволствие биха му обърнали гръб, ако нещата тръгнеха на зле. Но това бяха рисковете да се издигнеш до политическия връх на страна като тази. Дори ако искаме да смажем Тайван, освен ако не прибегнем до ядрени оръжия, ще са нужни години и много пари, за да стане възможно, а това ще бъде един огромен риск, който ще ни донесе малко полза. По-добре ще е Народната република да постигне такива икономически успехи, че те да ни молят да се върнат при нас. В края на краищата не са някакви могъщи врагове. Дори са нещо като досадници на световната сцена. Но по някаква конкретна причина те са особено досадни на неговия премиер, припомни си Цзян. За него тайванците бяха като алергия, която предизвиква обриви по кожата му.
	— Загубихме престиж, Цзян, а това за момента е достатъчно.
	— Престижът не е кръв, Ху, нито струва пари.
	— Пари те имат предостатъчно — отбеляза премиерът, като продължаваше да не поглежда към госта си.
	Това беше истина. Малкият остров Тайван беше много забогатял благодарение на неуморните усилия на неговите жители, главно етнически китайци, които търгуваха почти с всичко и почти навсякъде, а възстановяването на американското дипломатическо признаване беше засилило както търговския просперитет, така и положението им на световната политическа сцена. Колкото и да искаше, Цзян не можеше да пренебрегне нито едно от тези неща.
	В какво сбъркахме? — запита се отново той. — Не бяха ли замислените от него игри гениални? Заплашвала ли беше някога неговата страна открито Сибир? Не. Знаеха ли дори в ръководството на Народноосвободителната армия какви бяха плановете ми? Е, да, трябваше да признае той, някои знаеха, но само най-доверените хора от оперативното управление и шепа висши полеви командири — тези, които трябваше да осъществят плановете, ако настъпеше времето за това. Обаче такива хора знаеха как да пазят тайни и ако са говорили пред някого… А те не са говорили, защото знаят какво се случва в общество като тяхното с хора, които говорят за неща, за които трябва да се мълчи. Те знаеха, че дори и стените имат уши. Не бяха споменавали пред никого за проектоплановете, а просто бяха извършили техническата подготовка за тях както винаги, изпълнявайки задълженията си на висши офицери. А може би някой деловодител беше успял да надникне в плановете, но и това беше малко вероятно. Предохранителните мерки в Народноосвободителната армия бяха перфектни. Военнослужещите от редника до по-низшите генералски чинове имаха свобода колкото машината, стегната с болтове за фабричния под. Докато стигнат до по-висок чин, те вече забравяха що е това самостоятелно мислене, освен може би по някои технически въпроси, като например какъв мост да изградят над някоя река. Не, за Цзян те бяха като машини и той можеше да им има пълно доверие.
	Да се върнем на първоначалния въпрос: Защо този Райън възстанови отношенията с „Република Китай“? Дали беше подразбрал нещо за инициативите с Япония и Иран? Инцидентът с пътническия самолет наистина приличаше на такъв, за какъвто беше представен, а след това Китайската народна република покани американския военен флот да дойде в района и да „пази мира“, както обичаха да се изразяват те, като че ли мирът беше нещо, което можеш да затвориш в метална кутия и да го пазиш. В действителност нещата стояха съвсем другояче. Животното, което трябваше да се пази в клетка, беше войната и то се пуска от нея, когато времето за това е подходящо.
	Дали президентът Райън беше разгадал намеренията на КНР да започне да къса парче по парче от бившия Съветския съюз и тогава беше решил да я накаже с признанието си за тайванските ренегати? Не беше изключено. Имаше хора, които считаха Райън за необикновено прозорлив за американски политик… В края на краищата, той беше бивш разузнавач и вероятно добър, припомни си Цзян. Подценяването на противника винаги е било голяма грешка, както, за голямо тяхно съжаление, трябваше да се уверят японците и иранците. Райън отвърна умело и на двата плана на Цзян, но не показа ни най-малък признак на недоволство от КНР. Нямаше американски военни маневри, насочени дори индиректно срещу Китайската народна република, никакво „изтичане на информация“ в американските медии и нищо, което да са открили китайските разузнавачи, действащи във Вашингтон. Така че той пак трябваше да се върне на първия въпрос: Защо Райън предприе тази стъпка? Просто нямаше отговор. Незнанието беше много досадно нещо за човек с неговото положение в правителството. Скоро министър-председателят можеше да му зададе въпрос, на който той трябваше да има готов отговор. Засега шефът на правителството разлистваше книжата на бюрото си, с което искаше да му покаже, че той, премиерът, е недоволен от Цзян, но за момента няма намерение да направи нещо повече по въпроса.
	На десет метра от плътната дървена врата Лян Мин беше завладяна от собствените си вълнения. Секретарският стол, на който седеше, беше много скъп. Беше купен от Япония и цената му се равняваше на заплатата на един добър работник за колко? За четири месеца? За пет? Със сигурност беше повече от цената на един нов велосипед.
	Завършила университет със специалност съвременни езици, тя говореше английски и френски достатъчно добре, за да може да бъде разбрана във всеки град по света. В резултат имаше достъп до всички дипломатически и шпионски документи, които идваха за нейния шеф, чиито лингвистични умения бяха значително по-слаби от нейните. Удобният стол беше знак на загрижеността на шефа й как да протече работата и денят й. А и малко повече.


>	2.
>	МЪРТВАТА БОГИНЯ

	Тук е станало всичко, помисли си Честър Номури. Огромният площад „Тянанмън“, „Небесното спокойствие“, с масивните стени от дясната му страна приличаше… на какво? Замисляйки се, той си даде сметка, че не може да го сравни с нищо. Ако някъде по света имаше подобно място, той никога не го беше посещавал и дори не беше чувал за него.
	Самите павета като че ли бяха напоени с кръв. Имаше чувството, че усеща миризмата й, въпреки че бяха минали повече от десет години от голямата протестна демонстрация срещу правителството на студенти, които бяха почти на неговата възраст, когато той беше в Калифорния. Те не бяха протестирали толкова против формата на държавно управление, колкото против корупцията на най-високо равнище и както би могло да се очаква, техните действия бяха изключително опасни за корумпираните. В повечето случаи ставаше така. И на Изток, и на Запад човек трябваше да бъде предпазлив, когато критикува властимащите, но това място тук беше най-опасно от всички поради многовековната си история, изпълнена със случаи на бруталност. Тук тя беше нещо, което би могло да се очаква…
	… но при първия опит да се прибегне до нея на този площад войниците, на които бе наредено да разпръснат демонстрантите, не бяха се подчинили. Това сигурно е уплашило управляващите в техните луксозни кабинети, защото когато някои от изпълнителните органи на държавата отказват да се подчинят на нарежданията на нейното ръководство, започва нещо, което се нарича „революция“, а точно тук, на това място, вече е имало такава. Изпратените първоначално войници са били върнати в казармите и заменени с други, млади войници (всички войници са млади, припомни си Номури), докарани от по-далечни места. Те още не са били повлияни от думите и мислите на техните връстници, които протестирали на площада, не им симпатизирали, нито пък имали желание да се запитат защо правителството, което им беше дало оръжие и униформи, ги кара да посегнат на тези хора, вместо да се вслуша в онова, което казват… Така че те са действали като безмозъчни автомати, каквито са били обучени да бъдат.
	Само на няколко метра от него минаха, марширувайки, войници от Народноосвободителната армия със странно изражение на лицата, каквото имат восъчните кукли. В зелените си вълнени униформи те не изглеждаха съвсем като хора. На Чет му се сториха като гримирани и му се прииска да види лицата им по-отблизо, за да провери дали е така. Той се извърна и тръсна глава. Не беше дошъл за това в Китай със самолет на японските авиолинии. Не беше никак лесно да си издейства тази командировка от фирмата „Нипон електрик къмпани“ (НЕК). Щеше да му бъде трудно да съчетае двете задачи — на изпълнителен директор от среден ранг в НЕК и на оперативен агент на ЦРУ. За да успее във второто начинание, трябваше да се справи добре с първото, а за да стане това, трябваше да се представи като типичен японски чиновник, който е готов да даде всичко от себе си за доброто на фирмата. Е, най-малко поне трябваше да оправдае двете си заплати, а японската не беше никак лоша. Особено при сегашния разменен курс на долара.
	За Номури поставената задача беше знак за голямо признание на способностите му, но и признак на отчаяние. Той беше успял да изгради в Япония агентурна мрежа със сравнително скромни възможности, за която сега щяха да отговарят други агенти на ЦРУ. Но Управлението не можеше да установи шпионска мрежа тук, в Китайската народна република. От Ленгли не бяха успели да вербуват много американци от китайски произход, а един от онези, които привлякоха, сега се намираше във федерален затвор, след като се беше оказал двоен агент. Беше безспорен факт, че в някои федерални ведомства расистките настроения бяха нещо нормално, и в щаба на ЦРУ се отнасяха с голямо подозрение към американците от китайски произход. В това отношение той не можеше да направи нищо, но не можеше да претендира, че самият е китаец. На някои полуслепи расисти от европейски тип всички с дръпнатите очи им изглеждат еднакви, но тук, в Пекин, Номури, чието потекло бе сто процента японско (макар и в южнокалифорнийски вариант), се открояваше така, както ако беше Майкъл Джордън. А за един разузнавач без дипломатическо прикритие този факт едва ли му помагаше да се чувства удобно, особено като се има предвид колко активно и добре организирано е Китайското министерство на държавна сигурност (МДСК). В този град то беше не по-малко могъщо от КГБ в Москва и вероятно беше също толкова безмилостно. Номури си припомни, че в Китай от хиляди години имат практика да подлагат на мъчения престъпници и всякакви други хора, които не обичат, така че неговият произход едва ли щеше да му бъде от полза. Китайците поддържаха делови връзки с японците, защото за тях това беше удобно или поточно необходимо, но двете страни никак не се обичаха. През Втората световна война Япония беше избила повече китайци, отколкото Хитлер евреи — факт, на който по света се отдава малко значение, с изключение, разбира се, в Китай, но той само се прибавяше към расовоетническата антипатия, която водеше началото си още от времето на Кубла хан*.
	[* Монголски император — основател на 20-ата китайска династия. — Бел.прев.]
	Но той беше свикнал да се приспособява. Навремето си мислеше, че постъпва в ЦРУ, за да служи на родината си и за да се позабавлява. Обаче след това разбра колко опасна и сериозна работа е оперативното разузнаване и какво изпитание е да се вмъкваш на места, в които не би трябвало да бъдеш, да се докопваш до информация, до която не би трябвало да имаш достъп, и след това да я предаваш на хора, които не би трябвало да разполагат с нея. Дългът към родината не беше единственото нещо, което го караше да се занимава с тази работа. Другото нещо беше тръпката, вълнението, че знаеш неща, които другите не знаят, че побеждаваш хора на техен терен и с тяхната игра.
	В Япония той приличаше на всеки друг японец. Тук, в Пекин, обаче не беше така. Беше с няколко сантиметра по-висок от средния китаец, а това се дължеше на начина на хранене като малък и на американското отглеждане. Беше и по-добре облечен. Дрехите му бяха по западната мода. С тях щеше да се оправи някак, но с лицето си нямаше да може. Помисли, че за начало трябва да смени прическата си. Така поне нямаше да се набива в очи, гледан отзад, а и би могъл да се отърве от някой преследващ го агент на държавна сигурност. Имаше на разположение кола, за която плащаше японската фирма, но беше решил да си вземе и велосипед, и то китайско производство, а не някое скъпо европейско колело. Ако го попитат защо го прави, щеше да обясни, че е добър начин за раздвижване и в края на краищата това е един чудесен социалистически велосипед. Нямаше съмнение, че тук щяха да му задават подобни въпроси и присъствието му нямаше да мине незабелязано. Номури си даваше сметка, че в Япония беше започнал да става немарлив и прекалено спокоен при ръководенето на агентурната си мрежа. Там той знаеше, че може да се скрие в някоя сауна и да разговаря не за бизнес, а за жени, спорт и много други неща. В Япония всяка делова дейност се пазеше до известна степен в тайна. Дори с близки приятели, с които можеше да обсъжда недостатъците на жените им, един японски служител не говореше какво става в работата му, докато то не бъде оповестено публично. А това беше добре за сигурността на разузнавача.
	Като се оглеждаше наоколо подобно на останалите туристи, Номури се чудеше как ще се справи с подобни неща тук. Най-вече забелязваше погледите, които се спираха на него, докато вървеше от единия до другия край на огромния площад. Как ли е изглеждало това място, когато тук са били танковете? Спря за момент и си припомни… Било е точно тук… Човекът с дипломатическо куфарче и пазарска чанта в ръце, който спрял колоната танкове просто като стоял там… Защото дори и редникът, седнал на мястото на водача в танка Т-80 — китайско производство, не дръзнал да прегази човека, каквото и да му крещял капитанът в наушниците от командната кула. И все пак това се беше случило точно тук. Разбира се, по-късно, след около седмица, човекът с куфарчето и пазарската чанта бил арестуван от органите на държавна сигурност, както потвърдиха източниците на ЦРУ. Бил отведен и разпитван, за да се разбере какво го беше накарало да заеме толкова явна и толкова глупава политическа позиция както срещу правителството, така и срещу въоръжените сили на родината му. Вероятно разпитите са продължили известно време, мислеше си агентът от ЦРУ, застанал там, където смелият мъж беше отстоявал убежденията си. Разпитващите го от държавна сигурност не биха могли да повярват, че е действал самостоятелно и по своя воля… Това беше нещо, което не се поощряваше от комунистическия режим и беше напълно непонятно за онези, които налагаха волята на държавата на другите, които нарушаваха нейните правила. Който и да е бил, сега човекът с куфарчето беше мъртъв. Източниците бяха напълно категорични в това. Един служител на държавна сигурност го бе казал със задоволство по-късно пред някой, който имаше косвена връзка с Америка. Бяха го застреляли с куршум в тила, а неговото семейство — жена му и малкият му син, според източника трябвало да плати патрона от пистолета, с който бил екзекутиран съпругът и бащата, контрареволюционерът и държавният враг. Такова беше правосъдието в Китайската народна република.
	Как викаха тук на чужденците? Варвари. Да, спомни си Номури, разбира се, вилбур. Митът, че те се отнасят с безразличие към чужденците, беше толкова жив тук, колкото и на „Курфюрстендам“ в Берлин по времето на Хитлер. Расизмът навсякъде по света е един и същ. Безразсъден. Това беше един урок, на който неговата страна беше научила света, помисли си Честър Номури, въпреки че самата Америка не беше усвоила напълно този урок.


	Тя е проститутка, и то много скъпа, каза си Майк Рейли, седнал в стола си зад стъклената стена. Косата й беше необикновено изрусена в скъп фризьорски салон в Москва, но имаше нужда от допълнителна обработка, защото се забелязваха тъмнокафявите корени. Обаче този цвят отиваше на скулите и очите. Толкова сини женски очи не беше виждал никъде. Цветът сигурно привлича постоянните й клиенти, помисли си той, но не и изражението на лицето. Тялото й като че ли беше изваяно от атинския скулптор Фидий и можеше да принадлежи на богиня, беше цялото като изтъкано. Краката бяха по-слаби, отколкото ги предпочитат руснаците, но вероятно щяха да бъдат възприети много добре в Холивуд и на „Вайнстрийт“, ако този квартал все още минаваше за добър…
	… обаче изразът в прекрасните й очи би накарал да спре да бие и сърцето на маратонец. Какво правеше проститутките да изглеждат така? Рейли разтърси глава. Навремето не му се беше случвало да се занимава често с този вид престъпление и не се чувстваше голям познавач на практикуващите го. Това нарушение беше от компетенцията на местните ченгета. Изразът в очите й плашеше. Предполагаше се, че само мъжете могат да бъдат хищници, но тази жена напълно опровергаваше подобни твърдения.
	Казваше се Таня Богданова. Беше споменала, че е на двадесет и три години. Имаше лице на ангел и тяло на кинозвезда. Но агентът на ФБР не можеше да каже същото за душата и сърцето й. Може би тя просто се различава от обикновените хора, често срещащо се явление при закоравелите престъпници. А може би я бяха изнасилили още като малка. Но дори и на двадесет и три години, ако се съди по това как гледа този, който я разпитва, детството й изглеждаше нещо твърде далечно. Рейли погледна в полицейското й досие. В него имаше само една снимка. Беше черно-бяла и правена отдалеч. На нея тя беше до някакъв мъж, може би с някой Иван, помисли си Рейли и веднага му стана неприятно. На тази снимка лицето й беше оживено, младежко и така примамливо, като на Ингрид Бергман в ролята на Боги от „Казабланка“. Таня би могла да стане актриса, каза си Рейли. Ако тази зад стъклената стена беше истинската Таня, което беше много вероятно, то тогава онази от снимката беше поза. Там тя играеше роля, беше една илюзия, при това прекрасна, но потенциално много опасна и лъжовна за някой, който би бил запленен от нея. Онази млада жена зад витрината, през която можеше да се вижда само от едната страна, би могла да откъсне с нокти топките на някой мъж и да ги изяде сурови, преди да отиде на следващата си среща в новия московски хотел „Четирите сезона“.
	— Кои бяха враговете му, Таня? — попита следователят в стаята за разпити.
	— Приятелите му ли? — повтори с досада въпроса тя. — Той нямаше такива. Но имаше много врагове. — Говореше интелигентно, почти изтънчено. Вероятно и английският й беше отличен. Без съмнение, той й е нужен за клиентите и вероятно това им струваше още няколко долара, германски марки, английски лири или евро, изобщо хубава, твърда валута, за която тя вероятно правеше и отстъпка. Без съмнение кокетно се усмихваше, когато го съобщаваше на своя Джон, Жан, Йохан или Иван. Преди или след? — запита се Рейли. Никога не беше плащал за жени, но като гледаше Таня, разбираше защо някои хора може би…
	— Каква й е тарифата? — попита той шепнешком Провалов.
	— Повече, отколкото бих могъл да си позволя — отвърна недоволно лейтенантът детектив. — Някъде около шестстотин евро, може би повече за цялата нощ. За отбелязване е, че медицинското й свидетелство е чисто. Има най-разнообразен избор от качествени презервативи в чантата си — американски, френски и японски.
	— Какъв е произходът й? Да не би да се е занимавала с балет или нещо подобно? — попита агентът от ФБР, явно имайки предвид нейната грация.
	Провалов леко се развесели.
	— Не, циците й са твърде големи за това, а е и много висока. Бих казал, че тежи някъде около петдесет и пет килограма, а това е много за нежните феички от Болшой театър, за да ги повдигат и подхвърлят натам-натам. Би могла да стане модел в нашата непрекъснато развиваща се модна индустрия, но не е станала. Що се отнася до произхода й, той е съвсем обикновен. Баща й е починал, бил е фабричен работник, майка й, която също е починала, е работила в универсален магазин. И двамата са умрели от непрекъснато пиене. Нашата Таня пие умерено. Изкарала е училището на държавни разноски, но не е била особено прилежна. Няма никакви роднини. Нашата Таня е съвсем сама на света, и то от доста време. Работила е за Распутин почти четири години. Съмнявам се, че от Школата на врабчетата е излязла по-добра проститутка от тази. Григорий Филипович сам я е използвал много пъти. Не сме сигурни дали за секс, или просто за да се появява на обществени места с нея, а тя става за тази работа. Но дори да е бил привързан към нея, както можа да се увериш, тя не му е отвръщала със същото.
	— Има ли някой, който да й е близък?
	Провалов поклати глава.
	— Не ни е известно. Не знаем дори да има приятелка.
	Разпитът си беше чисто губене на време. Все едно да ловиш костур в добре зарибено езеро, помисли си Рейли. Това беше един от общо двадесет и седемте разпита досега във връзка със смъртта на Г. Ф. Овсеенко. Изглежда, всички бяха забравили факта, че в колата загинаха още две човешки същества, но те вероятно не са били обект на нападението. Нещата не се проясняваха. Това, от което имаха нужда, беше самосвалът, в него можеха да се открият физически доказателства. Като повечето агенти на ФБР Рейли вярваше във веществените улики, в нещо, което можеш да държиш в ръка и да го подадеш на съдията или на членовете на съдебния състав, за да им покажеш, че то едновременно потвърждава извършването на престъплението и доказва кой е извършителят. От друга страна, свидетелите очевидци често пъти се оказваха лъжци, а в най-добрия случай бяха лесно обърквани от адвокатите на защитата и затова ченгетата и съдиите рядко им се доверяваха. В камиона може би имаше останки от изстрела с гранатомета, може би имаше пръстови отпечатъци по омазана с машинно масло опаковъчна хартия, с която руснаците често обвиват оръжията си, може би имаше нещо друго. Най-добре беше да се открие някой фас, хвърлен от шофьора или от стрелеца, защото чрез него ФБР можеше да направи сравнителен анализ на ДНК от останките от слюнка. Това беше един от най-добрите нови трикове на Бюрото (при вероятност 600 милиона към едно беше трудно за някой да оспорва такова доказателство, дори и за високоплатен адвокат от защитата). Един от любимите проекти на Рейли беше да внесе технология за изследване на ДНК за руската милиция, обаче тя трябваше да поеме разходите за лабораторното оборудване, което щеше да се окаже проблем, защото руснаците, изглежда, нямаха пари за нищо важно. Сега те разполагаха единствено с останки от бойната глава на изстреляния снаряд. Чудното беше колко много от тях бяха се запазили при изстрелването и детонацията. Открит беше дори серийният номер, който беше проследен, въпреки че беше съмнително, че това малко указание щеше да ги доведе до някъде. Но всичко трябваше да се проверява, защото човек не знае кое ще се окаже ценно и кое не, докато не стигне до финала. Той обикновено беше пред бюрото на съдията и дванадесетте съдебни заседатели в бокса от дясната страна. Тук, в Русия, от процедурна гледна точка нещата бяха по-различни, но той се опитваше да накара руските ченгета, на които даваше съвети, да разберат едно нещо — че целта на всяко разследване е произнасянето на присъда. Те започваха да разбират това, повечето бавно, няколко души по-бързо. Започнаха също да схващат, че да ритнеш някой заподозрян в топките така, че да заседнат в гърлото му, не е ефикасно средство за разпит. Русия имаше конституция, обаче тя все още не се зачиташе твърде много от обществото и вероятно така щеше да продължи още доста време. Идеята за върховенството на закона в тази страна беше толкова чужда, колкото някой марсианец.
	„Проблемът, помисли си Рейли, е, че нито той, нито някой друг знаеше колко време ще е необходимо на руснаците да догонят останалия свят.“ Тук имаше много неща, от които да се възхити човек, особено що се отнася до изкуствата. Благодарение на дипломатическия си статут Рейли и съпругата му често получаваха гратисни билети за концерти (той ги харесваше) и за балетни представления (които тя обожаваше), които бяха наистина на световно равнище… Обаче останалите неща в тази страна продължаваха да изостават. Някои от по-старите служители на ЦРУ в посолството, които са били тук преди разпадането на Съветския съюз, твърдяха, че имало невероятни подобрения. Но ако това беше вярно, казваше си Рейли, то тогава онова, което е било тук преди, е било направо ужасно за гледане, въпреки че дори и тогава Болшой театър си бил пак Болшой театър.
	— Това ли е всичко? — попита Таня в стаята за разпита.
	— Да, благодаря, че дойдохте. Може пак да ви се обадим.
	— Търсете ме на този номер — каза тя и подаде визитната си картичка. — Той е на мобифона ми. — За тези, които имаха твърда валута, това беше една нова придобивка, а Таня явно имаше такава.
	Разпитът се водеше от млад сержант от милицията. Той любезно стана и отиде до вратата, за да я отвори пред нея, демонстрирайки онази галантност пред Богданова, която беше свикнала да очаква от мъжете. При тези от Запада тя се дължеше на физическите й данни. Нейните съотечественици се впечатляваха повече от облеклото й, което я издигаше в очите им. Рейли наблюдаваше очите й, докато тя излизаше от стаята. Изражението беше на дете, което е очаквало да го хванат за някаква пакост, но не бяха успели. Усмивката й казваше „колко глупав е баща ми“. Тя съвсем не подхождаше на това ангелско лице, но се видя съвсем ясно от другата страна на стъклената стена.
	— Олег?
	— Да, Миша? — обади се Провалов.
	— Тази жена е мръсница. Тя е играч — каза Рейли на английски. — Провалов разбираше езика на американските ченгета.
	— Съгласен съм, Миша, но не разполагам с нищо срещу нея.
	— Сигурно, обаче няма да е зле да я държите под око.
	— Ако можех да си го позволя, бих направил и нещо повече, Михаил Иванич.
	— Е, това вече го чух — отвърна развеселен Рейли.
	— Обаче сърцето й е като буца лед.
	— Безспорно — съгласи се агентът от ФБР. Играта й в най-добрия случай беше опасна, а в най-лошия — смъртоносна.


	— И така, с какво разполагаме? — попита Ед Фоли няколко часа по-късно от кабинета си на отсрещния бряг на реката във Вашингтон.
	— Засега почти с нищо — отговори Мери Пат на въпроса на съпруга си.
	— Джак иска бързо повече информация по въпроса.
	— Кажи на президента, че действаме възможно най-бързо, но всичко, с което разполагаме засега, е от официалния аташе. Той е гъст с местните ченгета, но и те, изглежда, не знаят много. Някой може и да се е опитал да убие Сергей Николаич, но според аташето обектът е бил Распутин.
	— Предполагам, че е имал доста врагове — съгласи се директорът на Централното разузнавателно управление.


	— Благодаря ви — каза вицепрезидентът в края на речта си в препълнената зала във футболната база на Оле Мис. Целта на речта беше да съобщи, че в голямата корабостроителница „Литън“, на брега на Мексиканския залив в щата Мисисипи, ще се строят осем разрушителя, което означаваше работни места и пари за щата. Това бяха много важни неща за губернатора, който сега ръкопляскаше прав така, като че ли футболният отбор на Оле Мис току-що беше сразил този на Тексас в шампионата за купата „Котън Боул“. Тук се отнасят много сериозно към спорта, а и към политиката, припомни си Роби и потисна една ругатня по адрес на сегашната си смешна професия. Тя много му приличаше на средновековен пазарлък насред селския площад, където три добри прасета се разменят за една крава и халба горчива бира в добавка. Така ли се управляваше тази страна? Той изсумтя и поклати глава. Е, и във флота имаше политика и той се беше издигнал там много високо, но го беше постигнал с това, че беше невероятно добър морски офицер и най-страхотният летец-изтребител, който някога бе заставал пред катапулта за излитане на палубата на самолетоносач. Даваше си сметка, че докато чака да бъде изстрелян от катапулта, всеки летец-изтребител се чувстваше по абсолютно същия начин, само че в неговия случай той беше напълно прав в самооценката си.
	Последваха задължителните ръкостискания от трибуната под зоркия поглед на хората от охраната му, всичките с черни очила, след това премина по стълбите и през задния вход до колата, където чакаше друга група въоръжени мъже. Оглеждат се внимателно наоколо, както някога стрелците на бомбардировач В-17 са се оглеждали над Швайнфюрт, помисли си вицепрезидентът. Един от тях задържа вратата отворена и Роби влезе вътре.
	— Котаракът тръгва — каза в микрофона шефът на вицепрезидентския кортеж и колата потегли.
	Роби взе бележника си, когато лимузината излезе на шосето за летището.
	— Да се е случило нещо важно във Вашингтон?
	— Не са ме уведомявали — отвърна агентът от специалната служба за охрана.
	Джексън кимна. За него се грижеха способни хора. Предполагаше, че шефът на охраната има чин капитан, а останалите вероятно са лейтенанти и той се отнасяше се с тях като такива. Бяха младоци, но ги биваше. Бяха добре обучени професионалисти, които си заслужаваха по някоя усмивка или кимване в знак на одобрение, когато си свършеха работата както трябва, а това беше почти винаги. Повечето от тях биха станали добри летци, а останалите вероятно добри моряци. Накрая колата спря при заобиколения от още охранители реактивен VC-20B в един отдалечен край на гражданското летище. Шофьорът паркира само на седем-осем метра от стълбата.
	— Вие ли ще ни карате към къщи, сър? — попита шефът на охраната, подозирайки какъв ще бъде отговорът.
	— Можеш да си заложиш задника, че ще е така, Сам — отвърна с усмивка шефът.
	Това не се хареса на капитана от военновъздушните сили на САЩ, който беше вторият пилот на самолета, а и на подполковника, който беше командир на модифицирания „Гълфстрийм“. Вицепрезидентът обичаше при всички полети да държи кормилото, а подполковникът поемаше радиото и следеше уредите. Разбира се, през повечето време самолетът летеше на автопилот, но независимо от това дали седеше в креслото отдясно или не, Джексън държеше да бъде главният пилот по време на полет и нямаше начин да му се откаже. Резултатът от това беше, че капитанът сядаше на задната седалка, а подполковникът на тази отляво и не му оставаше нищо друго, освен да мастурбира. Голяма работа, помисли си последният, вицепрезидентът умееше да разказва забавни истории, а и беше сравнително добър при кормилото за един морски бълвоч.
	— Отдясно чисто — каза след няколко минути Джексън.
	— Отляво чисто — отвърна пилотът, потвърждавайки това, което му сигнализираше застаналият пред самолета регулировчик.
	— Включвам първи — рече след това Джексън, а тридесет секунди по-късно добави: — Включвам втори.
	Лентата от изгорели газове отзад беше равномерна.
	— Изглежда добре, сър — докладва подполковникът от ВВС. Гълфстриймът имаше двигатели „Ролс Ройс Спей“ — същите, каквито някога използваше английската версия на изтребителя F-4 — „Фантом“, но по-надеждни.
	— Кула, тук Еър форс две, готов за рулиране.
	— Еър форс две, тук Кула, разрешено рулиране по коридор номер три.
	— Роджър, Кула Еър форс две, потвърждавам рулиране по коридор три.
	Джексън отпусна спирачките и самолетът потегли. Двигателите едва работеха, но въпреки това изразходваха огромно количество гориво. На самолетоносача, помисли си Джексън, има хора в яркожълти якета, за да те насочват. Тук трябва да следваш диаграмата, посочена на картата, закачена пред кормилото, за да стигнеш до желаното място, като през цялото време се оглеждаш да не би някой идиот с „Чесна“ 172 да се юрне и да ти пресече пътя като някоя бездомна котка на паркинга на супермаркет. Стигнаха края на пистата за излитане и се обърнаха, за да застанат с лице към нея.
	— Кула, тук Спатия, искам разрешение за излитане — изпусна се, без да се усети, Джексън.
	Последва смях.
	— Еър форс две, това не ви е самолетоносачът „Ентърпрайз“ и тук ние нямаме катапулти за излитане, обаче разрешавам да потеглите, сър.
	В отговора също се усети леко хихикане:
	— Роджър, Кула, Еър форс две потегля.
	— Вашата позивна „Спатия“ ли беше? — попита командирът на самолета, когато VC-20B се понесе по пистата.
	— Лепнаха ми я още като новобранец и оттогава не ми излиза от ума. — Вицепрезидентът поклати глава. — Господи, колко време мина.
	— Скорост — едно, сър — каза седналият отляво офицер от ВВС. След това добави: — Смяна на скоростта.
	При втората команда Джексън изтегли назад кормилото и самолетът се отдели от земята. Подполковникът дръпна ръчката за прибиране на колесника, а Джексън размърда щурвала с около сантиметър вляво и вдясно, накланяйки леко крилата на едната и на другата страна, за да се увери, че самолетът му се подчинява. След три минути гълфстриймът беше вече на автопилот и всичките му завои, набиране на височина и хоризонтален полет на десет хиляди метра бяха предварително програмирани.
	— Досадно, нали?
	— Думата сигурност може да се замени и с тази, сър — отговори офицерът от ВВС.
	Виж го ти, боклукът му с боклук, помисли си Джексън. Никой летец-изтребител не би изрекъл подобно нещо на глас. Откога летенето стана… е, Роби трябваше да си признае, че винаги закопчаваше безопасния колан, преди да подкара колата и никога не беше правил нещо безразсъдно, дори и с изтребител. Обаче му беше обидно, че този самолет, както почти всички от по-новите, върши толкова много от това, за което е обучен да прави сам. Можеше дори да се приземи сам… Е, и във военноморския флот самолетите на самолетоносачите имаха такива системи, но никой истински пилот от военноморската авиация не ги използваше, освен ако не му наредят, нещо, което Робърт Джеферсън Джексън винаги беше успявал да избегне. Това пътуване щеше да бъде записано в летателния дневник като време на командващ полет, обаче на практика нямаше да бъде така. Вместо него командваше един микрочип, а неговата истинска роля беше да вземе съответни мерки, ако нещо се случи. Обаче нищо не се случваше, дори и с проклетите двигатели. Някога турбореактивните двигатели издържали само девет-десет часа работа и трябвало да бъдат заменяни. Сега има двигатели „Спей“ на самолетите „Гълфстрийм“, които изкарват по дванадесет хиляди часа. Има един, който издържал тридесет хиляди часа и от „Ролс Ройс“ поискали да го откупят обратно. В замяна предлагали безплатно съвършено нов самолет, защото инженерите искали да разглобят стария, за да разберат какво точно са направили, за да издържи толкова дълго. Но както би могло да се очаква, собственикът упорито отказвал да се раздели с него. Останалите компоненти на гълфстрийма са също толкова надеждни, а електрониката в него е направо съвършена. Джексън добре съзнаваше това, докато наблюдаваше цветния екран на метеорологичния радар. В момента той бе оцветен в приятелското и успокояващо черно, което показваше, че до пристигането им във военновъздушната база Андрюс край Вашингтон вероятно ги очаква спокоен полет. Засега нямаше инструменти, които да откриват турболентността, обаче на височината, на която летяха, това се случваше твърде рядко, а и Джексън не беше от тези, на които им се гади във въздуха. Но ръката му винаги беше на сантиметри от кормилото, в случай че стане нещо неочаквано. Понякога той се надяваше наистина да се случи нещо, защото то би му дало възможност да покаже колко добър летец е… но нищо не се случваше. От младежките години, когато летеше на изтребител F-4 N-„Фантом“ и след това вече като зрял мъж на изтребителя F-14 „Томкет“, летенето се беше превърнало в нещо много рутинно. А може би така беше по-добре. По това няма спор, каза си той.
	— Господин вицепрезидент? — Беше гласът на сержантката, която отговаряше за комуникациите на VC-20B.
	Роби се извърна и видя, че държи лист хартия.
	— Да, сержант?
	— Току-що дойде спешно съобщение на принтера. — Тя протегна ръка и Роби взе листа.
	— Подполковник, поемете за малко командването — каза вицепрезидентът на летеца отляво.
	— Поемам командването — потвърди подполковникът, докато Роби четеше.
	Беше винаги едно и също, въпреки че всъщност беше винаги различно. От външната страна на листа пишеше строго поверително. Някога Джексън много се беше впечатлил, когато разбра, че показването на лист с такъв гриф на неподходящ човек можеше да го прати направо във федералния затвор в Лийвънуърт, тъй като тогава затворът за военните моряци в Портсмут, щата Ню Хемпшир, вече беше закрит. Но сега като висш представител на властта във Вашингтон той знаеше, че може да покаже почти всичко на някой репортер от в. „Вашингтон поуст“ и нищо нямаше да му се случи. И това не беше защото стои по-високо от законите, а защото той беше един от хората, които решаваха какво означават те. Оказа се, че в конкретния случай това, което беше толкова дяволски секретно, всъщност беше съобщението, че ЦРУ не успяло да научи абсолютно нищо ново за възможния опит да се посегне върху живота на руския шпионски бос, а това от своя страна означаваше, че и никой друг във Вашингтон не знае нещо повече…


>	3.
>	ПРОБЛЕМИТЕ НА БОГАТИТЕ

	Проблемът беше свързан с търговията, т.е. не беше от предпочитаните от президента. Но стигнал до това ниво, всеки въпрос получаваше достатъчно изкривявания, така че дори тези, с които си мислиш, че си запознат, в най-добрия случай изглеждаха твърде странно, а в най-лошия — чужди и непонятни.
	— Джордж? — каза Райън на своя министър на финансите Джордж Уинстън.
	— Да, господин през…
	— По дяволите, Джордж! — В яда си президентът за малко щеше да разсипе кафето си.
	— Добре де, добре — съгласи се министърът на финансите. — Трудно е да стане тази работа… Джак. — Президентските официалности бяха омръзнали на Райън и той беше въвел правилото, че тук, в Овалния кабинет, името му е Джак поне за хората от най-вътрешния кръг, към който принадлежеше и Уинстън. На няколко пъти Райън се беше пошегувал, че когато напусне този мраморен затвор, може да се наложи да се върне обратно в Ню Йорк, за да работи на „Уолстрийт“ за Търговеца, както наричаха в службата за охрана министъра на финансите, и да си разменят ролите. След като напуснеше президентството, нещо, за което, както се говореше, Джак се молеше горещо на Бога всяка нощ, щеше да се наложи да си намери някъде добре платена работа, а търговията беше добро място за тази цел. Уинстън си припомни, че Райън беше показал редки способности в това отношение. Последната му такава проява беше една калифорнийска фирма, която се казваше „Силиконовата академия“ — една от многото компютърни компании, но единствената, към която Райън беше проявил интерес. Той така умело беше помогнал на тази фирма да се утвърди на пазара, че стойността на личните му акции в САЛК — нейният символ на борсата — сега се оценяваше на осемдесет милиона долара и Райън се превърна в най-богатия американски президент в историята. Това беше нещо, за което отличаващият се с остър политически нюх шеф на президентската канцелария Арнолд ван Дам не говореше пред представителите на медиите, които по принцип гледаха на всеки богат човек като на разбойнически главатар с изключение, разбира се, на собствениците на вестници и на телевизионни компании, които без съмнение бяха най-почтените граждани. Забележителното е, че това не беше много известно и сред твърде затвореното общество на големите акули на „Уолстрийт“. Ако някога му се наложеше да се върне там, престижът на Райън щеше да бъде достатъчен да му спечели пари, както си лежи в леглото у дома. При това, както самият Уинстън не криеше, тези пари бяха спечелени от Райън по честен начин, каквото и да биха си помислили онези хрътки от средствата за информация.
	— Китай ли е? — попита Джак.
	— Да, шефе — потвърди Уинстън и кимна с глава. „Шефе“ беше обръщение, което Райън можеше да преглътне, още повече, че в службата за охрана, която беше част от Министерството на финансите на Уинстън, помежду си също го употребяваха, когато ставаше дума за човека, когото се бяха заклели, че ще защитават. — Имат малък проблем с ликвидностите и се опитват да го разрешат чрез нас.
	— Колко малък? — попита президентът на Съединените щати.
	— Ами изглежда, че ще е някъде около седемдесет милиарда долара.
	— Това са, както казваме, истински пари, нали така?
	Джордж Уинстън кимна.
	— Всичко, което започва с буквата „М“, е достатъчно истинско и това е малко по-добре, отколкото шест „М“ на месец.
	— За какво им трябват?
	— Не е напълно ясно, но голяма част от тях вероятно ще бъдат за военни цели. Сега онези от френската оръжейна промишленост са много стиснати, след като британците развалиха сделката с реактивните двигатели от „Ролс Ройс“.
	Президентът кимна и погледна записките пред себе си.
	— Да, Базил разубедил министър-председателя да не сключва сделката. — Ставаше дума за сър Базил Чарлстън, шеф на британското разузнаване, понякога (погрешно) наричано МИ-6. Базил беше стар приятел на Райън още от времето, когато той беше в ЦРУ. — Това беше твърде добър ход.
	— Да, но нашите приятели в Париж, изглежда, не са на това мнение.
	— Нещо типично за тях — съгласи се Райън. Двойният стандарт беше нещо типично при работата с французите. За някои неща те не се проявяваха като истински съюзници, а за други постъпваха точно така. Райън трудно определяше логиката, по която французите сменяха позицията си. — В края на краищата нали затова имам Държавен департамент… Значи според теб Китайската народна република отново укрепва въоръжените си сили?
	— Има нещо такова, но, изглежда, не се отнася до военния й флот, което донякъде успокоява нашите приятели от Тайван.
	Това беше една от външнополитическите инициативи на президента Райън след края на въоръжената конфронтация с несъществуващата вече Обединена ислямска република, която сега отново беше разделена на държавите Иран и Ирак. Поне засега отношенията между тях бяха мирни. Истинската причина за признаването на Тайван никога не беше станала публично достояние. За Райън и неговия държавен секретар Скот Адлер беше станало ясно, че Китайската народна република има пръст във втората война в Персийския залив, а вероятно и в конфликта с Япония преди това. Каква беше истинската причина? Някои хора от ЦРУ бяха на мнение, че Китай е хвърлил око на богатите минерални ресурси на Източен Сибир. На тази мисъл навеждаха засичанията на телефонни разговори и достъпа до електронната поща на японските индустриалци, които успяха да променят дотолкова външнополитическия курс на страната си, че да се стигне до не съвсем открит сблъсък с Америка. Те говореха за Сибир като за „Северния ресурсен район“, връщайки се към времето, когато едно предишно поколение японски стратези наричаше Южна Азия „Южния ресурсен район“. Това беше част от друг конфликт, известен в историята като Втората световна война. Райън и Адлер бяха единодушни, че на тази задкулисна игра на Китайската народна република трябва да се отговори с контрамерки, а освен това тайванската Република Китай беше демокрация с правителство, избрано от народа на този остров, а това беше нещо, което Америка трябваше да уважава.
	— Би било по-добре, ако бяха започнали да укрепват военноморския си флот и да заплашат Тайван. Ние сме в по-добра позиция да се противопоставим на това, отколкото на…
	— Така ли мислиш? — прекъсна го министърът на финансите.
	— Руснаците си го мислят — каза Джак.
	— Тогава защо руснаците продават на китайците толкова много военна техника? — настоя Уинстън. — Няма логика!
	— Джордж, няма такова правило, че всичко в света трябва да се подчинява на логиката. — Беше един от любимите афоризми на Райън. — Това е едно от нещата, които се научават в разузнаването. Отгатни кой е бил най-големият търговски партньор на Германия през 1938 година?
	Министърът се подготви за удара още преди да е нанесен.
	— Франция?
	— Правилно — кимна Райън. — След това през 1941–1942 германците имаха оживена търговия с руснаците. Обаче и тогава това не помогна.
	— А всички твърдят, че търговията спомага за поддържане на по-добри отношения между държавите — отбеляза министърът.
	— Между народите може би. Но не забравяй, че правителствата се ръководят повече от интереси, отколкото от принципи… поне по-примитивните, онези, които все още не са стигнали до друго убеждение.
	— Като например Китайската народна република.
	Този път беше ред на Райън да кимне с глава.
	— Да, Джордж, като онези копеленца в Пекин. Те управляват държава от един милиард души, обаче го правят така, като че са новопоявил се Калигула. Никой никога не им е казвал, че техен дълг е да се грижат за интересите на народа, който управляват. Е, може би това последното не е съвсем вярно — допусна в изблик на щедрост Райън. — Те взеха този голям и перфектен като теория модел, създаден от Карл Маркс и доусъвършенстван от Ленин, и го приложиха в страната си чрез оня трътлест тип с перверзни сексуални наклонности Мао.
	— Перверзни?
	— Ами, да — повтори Райън — Сведенията за това са в Ленгли. Мао е обичал девственици, и то колкото може по-млади. Може би му е харесвало да вижда страха в техните малки момински очички, поне така мисли един консултант-психиатър. Харесвало му е да изнасилва не толкова заради секса, колкото като проява на могъществото си. Предполагам, че би могло да е дори и по-лошо. Поне са били момичета — отбеляза Райън. — Исторически погледнато, техните схващания за тези неща са били винаги по-либерални от нашите. — Той поклати глава. — Би трябвало да видиш справките, които получавам преди посещението на някоя чуждестранна знаменитост, и да видиш какво знаем за личните им навици.
	— А дали трябва да знам? — попита с усмивка министърът.
	Президентът се намръщи.
	— Вероятно не. Понякога и на мен ми се иска да не ми дават тези неща. Предлагаш им да седнат тук, в този кабинет, те се държат очарователно и делово, а през цялото време гледаш да откриеш в тях я рога, я копита. — Това, разбира се, ти пречи да се концентрираш, но общото мнение е, че както при големи залози на покер колкото повече знаеш за онзи, който стои срещу теб, толкова по-добре, дори това да те кара да повърнеш точно по време на церемонията по посрещането на южната поляна пред Белия дом. Обаче това е да си президент, напомни на себе си Райън. А хората се бият като тигри, за да се докопат до поста. И сигурно пак ще го сторят, каза си президентът на Съединените щати, когато си отида. Така че твоята работа, Джак, е да защитаваш страната си от онзи плъх, който иска да се добере до мястото, където се пази най-хубавото сирене. Райън отново поклати глава. Толкова много съмнения. Въпросът не беше в това, че те никога не изчезваха напълно. Тъкмо обратното, през цялото време ставаха все по-големи. Странното беше, че той разбираше мотивите на всяка своя най-малка стъпка, довела го до този кабинет, но въпреки това по няколко пъти на час се питаше как, по дяволите, се озовах на това място… и как ще се измъкна оттук. Нищо не го оправдаваше. Сам се беше кандидатирал за президентския пост, ако можеше да се каже така (Арни ван Дам например не би заявил подобно нещо), но отговаряше на всички конституционни изисквания — факт, с който беше съгласен всеки юрист в страната и който се изтъкваше до втръсване от всяка по-голяма телевизионна компания. Тогава не гледах много телевизия, спомни си Джак. Обаче нещата се свеждаха до едно нещо: Много често хората, с които си имаше работа като президент, бяха от онези, които никога не би поканил на гости вкъщи по собствена воля. Това нямаше нищо общо например с липсата на обноски или на личен чар. Точно обратното: те ги имаха в изобилие. Едно от нещата, които Арни беше казал на Джак още в един по-ранен етап, беше, че главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели.
	— А какво знаем за нашите китайски езичници? — попита Уинстън. — Имам предвид сегашните.
	— Не много, обаче работим по въпроса. ЦРУ ще трябва да измине още дълъг път в тази насока, но началото е сложено. Все още получаваме сведения от засечени техни телефонни разговори. Телефонната им система допуска пробиви, а и те използват много често мобифоните си, без да засекретяват разговорите. Някои от тях си падат повече по живота, отколкото е препоръчително, но до този момент не сме научили за нищо скандално. Доста от тях имат секретарки, които са в много близки отношения с началниците си.
	Министърът на търговията се сдържа да не се разсмее.
	— Е, това е доста често явление не само в Пекин, а и тук.
	— Дори и на „Уолстрийт“? — повдигна артистично вежди Джак.
	— Не мога да го твърдя със сигурност, но от време на време чувам разни слухове — отвърна с усмивка Уинстън.
	И дори точно тук, в този кабинет, спомни си Райън. Разбира се, килимът, а и цялата мебелировка, с изключение на президентското бюро, бяха сменени отдавна. Един от проблемите, свързани с тази работа, е товарът, който стоварват върху гърба ти предишните обитатели. Твърдят, че паметта на обществеността е къса, но това не беше вярно. Особено когато чуваш шушуканията, следвани от усмивки, многозначителни погледи и някои случайни жестове, които те карат да се чувстваш мръсен и обект на присмех. Не можеш да направиш нищо друго, освен да си живееш живота колкото е възможно по-добре. Но дори и тогава най-доброто, на което можеш да се надяваш, е хората да си помислят, че си достатъчно хитър, за да не те заловят на местопрестъплението. Общото мнение е: „Всички го правят.“ Един от проблемите да живееш в свободна страна беше, че всеки извън това място (този затвор) може да измисли и да каже каквото му хрумне. А Райън дори нямаше правото, което имаше всеки друг гражданин — да фрасне някой тъпанар, който е казал нещо по негов адрес и не желае да върне думите си назад. Не беше честно, но беше практично, защото в противен случай Райън трябваше да посещава много барове по уличните ъгли и да чупи кокалчетата на пръстите си, без да има някаква голяма полза от това. Изпращането на полицаи или въоръжени морски пехотинци да се разправят с подобни работи също не беше най-удачното възползване от президентската власт.
	Джак знаеше, че е прекалено чувствителен за тази работа. Обикновено професионалните политици имат такава дебела кожа, че пред тях плочките на броненосеца изглеждаха като розови листенца, защото винаги очакват да бъдат замеряни с нещо било в буквален, било в преносен смисъл. Сдобивайки се с такава дебела кожа, те някак притъпяват болката, докато след време хората престанат да ги замерят с разни неща или поне така е на теория. За някои тя сигурно е валидна. Или пък просто такива копелдаци нямат съвест. На тях им е все едно.
	Обаче Райън имаше съвест. Беше направил избора си много отдавна. Човек все още трябва поне веднъж дневно да се поглежда в огледалото, обикновено когато се бръсне, а няма да му е лесно, ако не може да понася това, което вижда в него.
	— И така, да се върнем на проблемите с КНР — настоя президентът.
	— Те вероятно ще се опитат да подсилят търговията, но еднопосочно. Пак няма да поощряват своите граждани да купуват американските стоки, но ще се опитат да ни продадат всичко, което могат. По всяка вероятност и онези девственици на Мао.
	— Как бихме могли да го докажем?
	— Джак, следя внимателно резултатите, а имам и приятели в различни делови сфери, които гледат от коя шумка ще изскочи заек, докато разговарят и си пият питието с разни хора. Това, което научават, често достига до мен. Нали знаеш, че повечето етнически китайци имат някакъв странен медицински проблем. Когато някой от тях изпие едно уиски, ефектът е приблизително същият, ако ние изпием четири или пет. Ако си поръчат второ, тогава все едно че са пресушили цяла бутилка „Джак Даниелс“. Дори и тогава някои от тези нещастници се опитват да се държат на крака, може би от гостоприемство. Както и да е, когато подобно нещо се случи, разговорът започва да става по-свободен. Тези работи вървят от доста време, но напоследък Марк Грант е съставил една малка програма. Отнася се за висши представители на деловите среди, които посещават някои специални места. Нали сега службата за охрана е при мен. Тя се е специализирала в разследването на икономическите престъпления. Много от старите ми приятели знаят кой съм и с какво се занимавам сега. Те с готовност сътрудничат и аз научавам доста неща. Тази информация отива главно за онези хора на отсрещната страна на улицата, които стоят над мен.
	— Джордж, много съм впечатлен. Препращаш ли я и на ЦРУ?
	— Бих могъл, но се опасявам, че могат да станат докачливи на тема кой какви пълномощия има и разни подобни неща.
	Като чу това, Райън повдигна вежди.
	— Ед Фоли не е такъв човек. Той е истински професионалист от старата школа и още не е заразен от бюрокрацията в Ленгли. Защо не го поканиш в кабинета си на обяд. Мисля, че не би имал нещо против това, което вършиш. Същото се отнася и до Мери Пат. Тя ръководи оперативната дирекция. Мери Пат е каубойка и иска резултати.
	— Вземам си бележка. Джак, не можеш да си представиш колко приказливи са хората и какви неща са готови да ти кажат при определени обстоятелства.
	— Как успя да спечелиш толкова много пари на „Уолстрийт“, Джордж? — попита Райън.
	— Главно с това, че знаех малко повече за човека отсреща — отвърна Уинстън.
	— Тук при мен също помага. Добре, ако нашите приятелчета решат да осъществят намеренията си, какво ще правим?
	— Джак! Не, в случая ще е по-добре, господин президент, ние финансираме китайската индустриална експанзия от няколко години. Те ни продават разни неща, плащаме за тях в брой, а след това или използват парите за собствените си цели на международните валутни борси, или купуват неща, които внасят от други страни. В много от случаите биха могли да купуват същите неща от нас, но от американския производител може би с половин процент по-скъпо. Нарича се „търговия“, защото, теоретично погледнато, разменяш нещо свое за нещо на този отсреща — точно както децата си разменят бейзболни карти. Но те не играят играта по същия начин. Продават някои свои стоки на дъмпингови цени, само за да се сдобият с долари. Тук ни предлагат стоките си по-евтино, отколкото на своите граждани. А това, технически погледнато, е в нарушение на два федерални закона. — Уинстън сви рамене. — Вярно е, че ние прилагаме този закон малко селективно, но него го има. Той е част от законодателството за реформата в търговията, което приехме преди няколко години, защото играта, която играеха японците…
	— Спомням си, Джордж. Тя стана причина за ограничена война, в която загинаха хора — отбеляза президентът на Съединените щати. Най-лошото може би беше, че точно тя сложи началото на процеса, който завърши с това, че Райън се озова тъкмо в този кабинет.
	— Съгласен съм — каза министърът, — обаче това все пак си е един закон и не е приет само за да се отнася за японците. Джак, ако приложим спрямо Китай същите търговски закони, каквито те прилагат към нас, сметките им във валута рязко ще намалеят. Това лошо ли ще бъде? Не, не и при този отрицателен баланс за нас, който сега имаме в търговията с тях. Знаеш ли, че ако започнат да произвеждат автомобили и продължат да играят същата игра, каквато играят във всичко останало, нашият търговски дефицит много бързо ще започне да става застрашителен, а и често казано, на мен ми омръзна да финансираме тяхното икономическо развитие, а след това те да купуват тежко оборудване от Япония и от Европа. Ако искат да търгуват със Съединените американски щати, добре, но нека това да бъде истинска търговия. Можем да издържим на търговска война с която и да било страна, защото американските работници могат да произвеждат не по-лоши стоки от който и да било в света, а дори и по-добри. Ако обаче ги оставим да ни мамят, те ще ни излъжат, Джак, а това няма да ми е приятно също толкова, колкото ако бъда измамен в игра на карти. Обаче тук, приятел, залозите са неимоверно по-високи.
	— Слушам те, Джордж. Но ние не искаме да опираме пистолета в главите им, нали? Така не се постъпва с една държава, особено с голяма страна, освен ако нямаш солидни причини, за да го направиш. Сега нашата икономика се развива твърде добре. Можем да си позволим да бъдем малко по-великодушни.
	— Може би, Джак. Това, което имах предвид, беше едно приятелско подсещане от наша страна, а не точно пистолет, опрян в главата. Той си е винаги там, в кобура — големият пистолет със статута на най-облагодетелствана нация в търговията. Те го знаят, а и ние знаем, че те го знаят. Законите от търговската реформа можем да прилагаме абсолютно към всяка страна и според мен идеята, която стои зад тях, ми се струва напълно логична. Били са използвани като тояга спрямо много страни, но ние никога не сме ги прилагали към Китайската народна република. Защо?
	Президентът сви рамене, без да крие, че отговорът го затруднява.
	— Защото все още не ми се е предоставяла подобна възможност, а преди мен прекалено много хора в този град просто искаха да им целуват колективните задници.
	— От такова нещо ти остава лош вкус в устата, господин президент.
	— Възможно е — съгласи се Джак. — Добре, поговори по въпроса със Скот Адлер. Всички посланици работят за него.
	— Кой е в Пекин?
	— Карл Хич. Дипломат от кариерата, който наближава шестдесетте. Предполага се, че е много добър, а и това ще е последното му назначение.
	— Е, нещо като отплата за палтата, които е държал на разни хора през всичките години.
	Райън кимна.
	— Нещо такова, предполагам. Не съм съвсем сигурен. Не съм много запознат как са тези неща в работите на Държавния департамент. — Въздържа се да добави, че в ЦРУ те бяха по-лоши.


	Този кабинет е много по-хубав, каза си Бърт Манкузо. А и пагоните на бялата му лятна униформа сега бяха малко по-тежки с четирите звезди, вместо с двете, които беше успял да получи като командващ тихоокеанския подводен флот. Но това беше всичко. Адмирал Дейв Сийтън беше назначен за командващ военноморските операции и президентът (или някой негов приближен) беше решил, че Манкузо е човекът, подходящ за командващ въоръжените сили в района на Тихия океан. Така че сега той работеше в същия кабинет, обитаван някога от Честър Нимиц и други добри, а някои и блестящи офицери. От дните, когато беше обикновен курсант във военноморската академия в Анаполис, до онези много години наред, които прекара като действащ военноморски офицер, беше изминало много време. Особено пък като се има предвид, че след това само веднъж беше командвал кораб в открито море, американската подводница „Далас“, въпреки че щеше да запомни това пътуване с двете мисии, с които беше натоварен и за които все още не можеше да говори пред никого. Това, че някога беше служил за кратко време на един и същи кораб с президента, изглежда, не беше навредило много на кариерата му.
	С новия пост му дадоха луксозна държавна къща и значителен брой моряци и офицери, които да се грижат за него и съпругата му — всичките му синове бяха в колежи, — както и полагащите му се шофьори, официални коли, а и въоръжени бодигардове. Като шеф на тихоокеанското военно командване сега Манкузо докладваше директно на министъра на отбраната Антъни Бретано, който от своя страна докладваше директно на президента Райън. Манкузо получи и някои нови придобивки. Сега той имаше директен достъп до всякакви сведения на разузнаването, включително до най-секретните, до източниците и методите за тяхното получаване. Знаеше откъде е дошла информацията и по какъв начин е била получена, защото като човека на Америка, отговарящ за една четвърт от земното кълбо, трябваше да бъде запознат с всичко, за да може да дава съвети на министъра на отбраната, който от своя страна запознаваше президента със становището, намеренията и желанията на шефа на тихоокеанското военно командване.
	В Тихия океан, изглежда, всичко е наред, си каза Манкузо, след като се запозна с първата сутрешна сводка на разузнаването. Разбира се, не винаги беше така, включително и неотдавна, когато той трябваше да се справя със сравнително голям конфликт с японците — в цивилизования речник думата „война“ вече не се използваше много често. Това беше довело до загуба на две от неговите ядрени подводници, които според Манкузо бяха унищожени чрез измама и предателство, въпреки че някой по-обективен наблюдател би определил като ефикасна и умела тактиката, приложена от противника.
	До неотдавна той беше уведомяван за местоположението и действията само на своите различни видове подводници, но сега му се докладваше и за неговите самолетоносачи, разрушители, крайцери и снабдителни кораби, плюс сведения за морската пехота и дори за сухопътните и военновъздушните сили, за които, технически погледнато, също отговаряше като шеф на тихоокеанското военно командване. Всичко това означаваше, че трябваше да изпие три чаши кафе, докато се запознае със сутрешната сводка на разузнаването, което го караше накрая да погледне с нетърпение към своя помощник, който беше на няколко метра от бюрото му. По дяволите, неговият координатор за разузнаването, на когото викаха О-2, беше с една генералска звезда и имаше задължението да прави обобщения, отнасящи се и до другите родове войски, а на всичко отгоре ги правеше добре. Този бригаден генерал се казваше Майк Лар и паралелно с другите задачи, които изпълняваше, беше учил военни науки в академията „Уест Пойнт“. Съобразяването с политическите фактори беше нов елемент в кариерата на Манкузо и той дойде с разширяването на пълномощията му като командващ. Разбира се, шефът на тихоокеанското военно командване получаваше своето „обобщение“, а и теоретически беше запознат със състоянието и възможностите на другите родове войски. Но това не беше достатъчно, за да изпълнява добре задължението си като командващ и да може по-професионално да се възползва от тези войски. Разбира се, той винаги можеше да разчита на съветите на подчинените му командващи, обаче постът му изискваше да знае нещо повече, а не само да задава въпроси. За Манкузо това означаваше, че трябва да отиде лично на съответните места и да поизцапа униформата си, за да има по-конкретна представа за всичко. Защото това бяха местата в поверения му район, където младите хора, изпратени там, можеха да пролеят кръвта си, ако той не си гледаше добре работата.


	Експедицията беше съвместно начинание на компанията „Атлантик Ричфийлд“, „Бритиш петролиум“ и най-голяма руска фирма за търсене на петрол. Последната имаше най-голям опит, но беше най-зле технически оборудвана и използваше най-примитивните методи. Това не означаваше, че руските участници не ги бива. Напротив, двама от тях бяха талантливи геолози с теоретични виждания, които впечатлиха техните американски и британски колеги. Те схванаха почти толкова бързо предимствата на най-новата техника за търсене на петрол, колкото и инженерите, които я бяха създали.
	От дълго време беше известно, че тази част на Източен Сибир е геологичен близнак на северния склон на Аляска и Северна Канада, който беше превърнат от страните, в които се намира, в огромни полета за добив на петрол. Докарването на подходяща техника в района, с помощта на която да се види дали тази прилика не е само повърхностна, беше трудна работа. Извозването й до определените места беше един малък кошмар. Специалните камиони бяха транспортирани с влак от пристанището на Владивосток до югоизточната част на Сибир, защото бяха прекалено тежки, за да бъдат качени на самолети. След това измина месец, докато минат с тях през силно пресечен терен северно от Магдагачи, после през Аим и Уст Майя, за да започнат най-после работа източно от Казачее.
	Обаче това, което откриха, направо ги изуми. В Колима цялото протежение на река Яна от Казачее до Колимская беше петролно находище, което можеше да съперничи на Персийския залив. Техниката в специалните камиони и портативните компютри за сеизмично наблюдение в самоходите бяха показали изумително изобилие на вериги от подземни сводове, някои само на около 600–700 метра дълбочина, едва на десетина метра вертикално надолу от вечно замръзналия слой. Пробиването на сонди през този пласт нямаше да бъде по-трудно, отколкото да разсечеш сватбена торта с кавалерийска сабя. Капацитетът на находището не можеше да се определи със сигурност, без да се пробият пробни кладенци. Съдейки по размерите на петролното поле, главният инженер на американците предположи, че може би щеше да се наложи да се пробият стотина такива кладенеца, но никой професионалист от този бранш не беше виждал досега такова огромно и многообещаващо естествено находище на петрол. Разбира се, проблемите, свързани с експлоатацията му, нямаше да се малки. Като изключим Антарктика, на планетата нямаше друго място с по-неблагоприятен климат. Монтирането на съоръженията за добив на петрол тук щеше да отнеме години многоетапно инвестиране, строеж на летища и вероятно изграждането на пристанища за товарните кораби, защото само чрез тях можеше да се достави тежката техника. При това изграждането на петролопровода, необходим за доставката на петрола до пазарите, според американците вероятно през Владивосток, можеше да стане само през кратките летни месеци. Руснаците можеха да го продават оттам и супертанкерите или по-точно много големите VLSS и ултраголемите ULSS щяха да го пренесат през Пасифика може би до Япония, до Америка или до някъде другаде. От тези получатели щеше да потече твърда валута. Щяха да изминат още много години, докато Русия изгради необходимата инфраструктура, която би направила възможно доставката на този петрол за нейната индустрия и за собствените й потребители, но парите от продажбата на сибирския петрол могат да бъдат използвани за покупка на петрол от други места, от които той би могъл да бъде доставен по-лесно до руските пристанища и оттам да бъде пуснат в съществуващите руски петролопроводи. Естествено, разликата в разходите между това да продаваш и да купуваш петрол или да построиш гигантски, при това невероятно скъп петролопровод едва ли щеше да има решаващо значение в случая, защото подобни решения се вземат по-скоро от политически, отколкото от икономически съображения.
	Точно по същото време, само на някакви деветстотин и шестдесет километра от този район, друга група геолози се намираше в най-крайното източно разклонение на Саянската планинска верига. Хора от тамошните, водещи полуномадско съществуване племена, които в продължение на векове си изкарват прехраната с отглеждане на елени, бяха донесли в кабинета на едно държавно ведомство няколко лъскави, жълти парчета скала. Малко са хората на този свят, които поне през предходните тридесет века не биха се досетили какво означават тези късове скала. Затова от Московския университет, който все още беше най-престижното учебно заведение на страната, бе изпратена експедиция изследователи. Тъй като нямаха голям багаж, те заминаха със самолет за района, а последните неколкостотин километра пропътуваха на коне — едно вълнуващо преживяване за групата учени, свикнали много повече с великолепното московско метро.
	Първото нещо, което откриха, беше един осемдесетгодишен старец, който живееше сам със своето стадо елени и с пушката си, с която ги защитаваше от вълците. Той живееше сам, след като жена му беше починала преди двадесет години, съвсем забравен от сменящите се правителства в страната му. За неговото съществувание знаеха само няколко магазинери в отстоящото на около тридесет километра невзрачно село, а дългите години в изолация се бяха отразили на умственото му състояние. Годишно той убиваше по три-четири вълка и както всеки друг ловец запазваше кожите им, но правеше това по малко по-различен начин. Първо ги нареждаше върху дъното на малката рекичка, която течеше близо до колибата му, и ги затискаше с камъни.
	В западната литература историята за Язон и аргонавтите и тяхното героично пътуване в търсенето на Златното руно е добре известна. Обаче до неотдавна не беше известно, че легендата за търсенето на това нещо е самата истина. Племената в Мала Азия са слагали овчи кожи в реките, за да улавят с тях златния прах, който се отмива от намиращи се по-нагоре златни залежи. Така белите влакна на вълната добиват онзи вид, за който се говори в легендата.
	Тук нещата не бяха по-различни. Вълчите кожи, които геолозите видяха да висят в колибата му, на пръв поглед приличаха на скулптури, изваяни от ренесансови майстори или дори от египетски майстори от времето на фараоните. Те бяха равномерно покрити със злато. По-късно геолозите установиха, че всяка от кожите тежи някъде около шестдесет килограма, а те бяха тридесет и четири на брой! Докато седяха пред задължителната бутилка хубава водка, те узнаха, че името на стареца е Павел Петрович Гогол, който се сражавал срещу фашистите във Великата отечествена война като снайперист и дори два пъти получил званието „Герой на Съветския съюз“ за показаната от него точна стрелба, главно при сраженията за Киев и Варшава. Благодарната родина му позволила да се завърне в земите на своите предци — оказало се, че той е потомък на руски предприемачи, дошли в Сибир в началото на деветнадесети век. Там той бил забравен от бюрократите, които всъщност никога не си задавали въпроса откъде идва еленовото месо, което ядели местните жители и кой му изплаща пенсията, с която си купувал патрони за старата пушка. Павел Петрович бил наясно с цената на златото, което бил събрал, но не похарчил нищо от него, защото бил доволен от самотния живот, който водел. Златното находище, което се намирало на няколко километра от мястото, където вълците плували за последен път в реката и което било описано от Павел Петрович, докато посръбвал от водката и намигвал леко с едно око, било забележително — било не по-малко богато от откритото в Южна Африка в средата на деветнадесети век — най-богатата златна мина в света. Местното злато не било открито по няколко причини, главно свързани с ужасния сибирски климат. Първо, той възпрепятствал задълбочените изследователски работи и, второ, местните рекички и потоци през по-голямата част от годината били покрити с лед, който пречел да бъде забелязан златният прах в тях.
	И двете изследователски групи — на златотърсачите и тази на петрол — разполагали с мобилни телефони, за да могат да съобщят по-бързо какво са открили. Те изпратили съобщенията си в един и същи ден.
	Сателитната комуникационна система „Иридиум“, която използвали, е огромна крачка напред в глобалните комуникации. С лесно преносимия мобилен телефон, посредством намиращите се на ниска орбита голям брой специални комуникационни спътници (техните сигнали се движат със скоростта на светлината, т.е. почти мигновено, но не съвсем), човек може да стигне до по-конвенционалните комуникациионни спътници и от там до земята, на която хората се намират през повечето време.
	Системата „Иридиум“ бе създадена, за да ускори комуникациите по света. Тя обаче не е секретна. Има начини да се постигне и това, но то изисква индивидуалните ползватели да вземат някои мерки. Теоретично сега е възможно да се купи намиращата се на пазара 128-битова закодираща система, която е много трудна за разкодиране дори и от най-напредналите в това отношение държави и тайни организации, или поне така твърдят търговците. Учудващото обаче е, че много малко хора се интересуват от това. Този мързел улеснява живота на Националната агенция за сигурност, която се намира във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Там компютърната система „Ешелон“ е програмирана да подслушва всеки разговор, появил се в ефира, и да засича някои кодови думи. Повечето от тези думи са съществителни, свързани с националната сигурност, но след края на студената война АНС и други агенции започнаха да обръщат по-голямо внимание на икономическите въпроси и в системата бяха включени нови думи като „петрол“, „находище“, „нефт“, „мина“, „злато“ и други, на тридесет и осем езика. Когато такава дума бъде засечена от електронното ухо на „Ешелон“, продължаващият разговор се записва и се транскрибира, а ако е необходимо и се превежда. Всичко това става по компютърен път. Тази система в никакъв случай не е перфектна и все още е трудно чрез компютърна програма да се предадат езиковите нюанси — да не говорим пък, че много хора мънкат, когато говорят по телефон, но там, където има неясноти, оригиналният разговор се прослушва от опитни преводачи, каквито има доста в Националната агенция за сигурност.
	Докладите за петролните и златните открития бяха направени отделно един от друг с разлика само от пет часа. Те бързо тръгнаха по веригата, за да стигнат с гриф „светкавица“ в специалната Национална служба за оценка на сведения от разузнаването с инициали SNIE, което се произнася „снее“. Целта беше информацията да бъде на бюрото на президента точно след закуска на следващия ден и да бъде представена от съветника му по въпросите на националната сигурност Бенджамин Гудли. Преди това данните трябваше да бъдат проучени от екип на дирекция „Наука и техника“ при Централното разузнавателно управление, подпомаган от щатни експерти на Института по петрола във Вашингтон, някои от които поддържаха твърде тесни връзки с различни правителствени служби. Предварителната оценка (тя изрично бе обявявана като „предварителна“, за да не би някой да бъде обвинен, че е сгрешил, ако един ден се окаже невярна) е дадена с няколко внимателно подбрани суперлативи.


	— По дяволите! — възкликна президентът в 8,10 часа сутринта. — Бен, колко големи са тези залежи?
	— Нямате ли доверие на нашите технически експерти? — попита съветникът по националната сигурност.
	— Бен, докато работех от другата страна на реката, никога не съм ги улавял в грешка за подобни неща, но да бъда проклет, ако не ги хвана, че подценяват нещата — Райън замълча за момент. — Господи, ако и тези цифри са занижени, то тогава всичко това изглежда твърде сериозно.
	— Господин президент — Гудли не беше част от вътрешния кръг около президента, — тук става дума за милиарди, никой не знае колко точно, но да речем минимум двеста милиарда долара печалба през следващите пет до седем години. Това са парите, които биха могли да използват.
	— А максимум?
	Гудли отметна назад глава и пое дълбоко въздух.
	— Чакайте да помисля. Един трилион има хиляда милиарда. Ами някъде там ще да е. Това, разбира се, е чисто предположение, обаче експертите от Института по петрола, които ЦРУ използва, казаха ми го онези хора отвъд реката, през цялото време повтаряли: Мама му стара!
	— Това е добра новина за руснаците — съгласи се Джак, докато прелистваше сводката на SNIE.
	— Така е, сър.
	— Е, време им е и те да извадят малко късмет — изрази гласно мисълта си президентът на Съединените щати. — Добре, изпрати едно копие от доклада на Джордж Уинстън. Нужна ни е неговата преценка какво би означавало това за нашите приятели в Москва.
	— Възнамерявах да се обадя на някои хора от „Атлантик Ричфийлд“. Техни специалисти са участвали в експедицията. Предполагам, че ще участват и в по-нататъшните работи. Президентът им се казва Сам Шърмън. Познавате ли го?
	Райън поклати глава.
	— Знам го по име, но никога не сме се срещали. Мислиш, че това положение трябва да се промени, така ли?
	— Не би навредило, ако искате да разполагате с информация от първа ръка.
	Райън кимна.
	— Добре, може би ще накарам Елън да го издири. — Елън Съмтър беше личната му секретарка и кабинетът й се намираше на десетина метра отвъд гравираната врата вдясно. — Нещо друго?
	— Все още нямат никаква представа кой е видял сметката на онзи сводник в Москва. По този случай няма нищо ново за докладване.
	— Е, добре е да знае човек какво става по света, нали така?
	— Да, но не винаги това е приятно — подхвърли Гудли.
	— Така е. — Райън хвърли сутрешната сводка на бюрото си — Нещо друго?
	Гудли поклати глава.
	— Това е всичко за тази сутрин, господин президент.
	Беше възнаграден с усмивка за последните думи.


>	4.
>	РАЗКЛАЩАНЕ НА ДРЪЖКАТА НА ВРАТАТА

	Полицейската работа е една и съща, независимо в кой град или в коя страна си, каза си Майк Рейли. Разговаряш с възможни свидетели, със замесени хора, с жертвата. Този път обаче последното не беше възможно. Гриша Овсеенко няма да проговори повече. Патологът, който се занимаваше със случая, сподели, че от времето, когато служил в Афганистан, не е виждал такава каша. Това би могло да се очаква. Гранатометът е предназначен да пробива дупки в танкове и бетонни бункери, което е доста по-трудно, отколкото да разруши частен автомобил като този на площад „Дзержински“, въпреки че беше толкова скъп. Това означаваше, че разкъсаното тяло много трудно можеше да бъде идентифицирано. Все пак се оказа, че по половина от челюстта има достатъчно поправени зъби, за да се установи с голяма сигурност, че загиналият наистина е Григорий Филипович Овсеенко, а пробите от ДНК също можеха да го потвърдят (и кръвната група съвпадаше). От тялото не беше останало много нещо, за да бъде идентифицирано. Например лицето изобщо го нямаше, а и лявата ръка, на която някога е имало татуировка. Според патолога смъртта беше настъпила моментално. Изследваните останки бяха събрани в пластмасов контейнер, който беше поставен в дървена кутия за евентуална кремация. Московската милиция трябваше да установи дали убитият има някакви роднини и как биха желали тялото да бъде погребано. Според лейтенант Провалов вероятният избор щеше да бъде кремация. Беше по-бързо и по-чисто, а и щеше да бъде по-евтино да се намери място в гробищата за една малка кутия или урна, отколкото за ковчег с мъртвец в него.
	Провалов взе обратно от американския си колега доклада на патолога. Не беше очаквал той да разкрие нещо интересно, но едно от нещата, които беше научил от общуването си с агента от американското ФБР, беше, че всичко трябва внимателно да бъде проверено, защото да се предвиди как ще завърши едно дело беше все едно да познаеш две седмици по-рано как ще завърши един футболен турнир. Логиката на престъпниците не се поддаваше много на предварителни прогнози.
	Дотук беше лесно. Докладът на патолога за шофьора беше напълно безполезен. Единствените данни в него, които евентуално биха могли да се използват, бяха от пробите на кръвта и тъканите, които биха могли да бъдат сравнени с данните за него от времето, когато е отбивал военната си служба, ако изобщо бъдат открити, тъй като тялото беше така разкъсано на парчета, че идентифицирането му беше направо невъзможно. Колкото и странно да беше, неговите документи за самоличност бяха оцелели в портфейла и благодарение на тях вероятно можеше да се установи кой е той. Същото се отнасяше и за жената в колата, чиято чантичка беше останала непокътната на седалката вдясно от нея заедно с документите й за самоличност. Това беше много повече, отколкото можеше да се каже за лицето и горната част на тялото. Рейли погледна снимките на другите две жертви. Приличат си, помисли си той. В сведенията за шофьора нямаше нищо необикновено, може би беше малко по-опитен от средната категория шофьори тук. За жената, която беше още една от скъпите проститутки на сводника, имаше снимка в досието й в милицията. Беше апетитно парче и спокойно можеше да се яви на пробни снимки някъде в Холивуд. Беше достатъчно красива, за да се появи и във фолиото на списание „Плейбой“, но не би могла да се надява на нещо повече.
	— Мишка, сигурно си имал много подобни случаи и такива снимки вече не те разстройват? — попита Провалов.
	— Искаш честен отговор, нали? — попита на свой ред Рейли и поклати глава. — Всъщност не съм имал много такива случаи. Ние от ФБР не се занимаваме често с убийства, освен с онези, които се случват на федерална територия — индиански резервати и военни бази. Обаче съм разследвал някои случаи на отвличания, а с тях човек никога не може да свикне. — Рейли се въздържа да добави, че в Америка отвличането за пари често завършва с убийство. — Сега отвличат деца за сексуални издевателства над тях и в много от случаите те биват убивани до пет часа. Не рядко това става преди ФБР да може да откликне на молбата на местната полиция за помощ.
	От всички престъпления, които Майк Рейли беше разследвал, тези бяха най-лошите случаи. Те те карат да седнеш в местния бар на ФБР — всеки филиал има такъв — и да обърнеш няколко питиета в компанията на също толкова мълчаливи и мрачни колеги, като от време на време се заричаш да хванеш този мръсник, независимо какво ще ти коства това. В повечето случаи тези гадове ги залавят, предявяват им обвинение и ги осъждат. По-късметлиите получават смъртни присъди. Онези обаче, които са осъдени в щати, където смъртното наказание е отменено, отиват в общите затвори, а там имат възможност да разберат на място какво е мнението на въоръжените бандити за изнасилвачите на деца.
	— Ясно ми е какво ме питаш, Олег Григориевич. Това е нещо, което не можеш да обясниш на обикновените граждани. — Най-тежкото при вида на едно извършено престъпление или на снимки от аутопсията на жертвата беше колко тъжно е всичко това, как жертвата е била лишена не само от живот, но и от човешкото си достойнство. А тези снимки тук бяха особено зловещи. Някогашната красота на Мария Ивановна Саблина сега бе само спомен, и то преди всичко за онези мъже, които са плащали, за да имат тялото й. Кой ли пък скърби за мъртва проститутка? — запита се Рейли. Вероятно дори и колежките й в търговията с плът и задоволяване на страсти не тъжат за нея. Онези членове на семейството й, които беше напуснала, вероятно ще си я спомнят не като детето, тръгнало по лош път, когато е пораснало, а като една добра жена, която е продавала тялото си и се е преструвала, че го прави за удоволствие, но всъщност по време на акта не е изпитвала нищо повече от претръпналия патолог, който взема едно по едно парчетата от тялото й и ги поставя на металната маса в моргата. Такива ли са проститутките — патолози в секса? — запита се Рейли. Някои казват, че проституцията е престъпление без жертви. Рейли би искал такива хора да могат да видят тези снимки, за да разберат колко безобидно е една жена да продава тялото си.
	— Има ли нещо друго, Олег? — попита Рейли.
	— Продължаваме да разпитваме хора, които познават убития — отвърна той и сви рамене.


	— Обидил е този, когото не трябва — каза информаторът и също сви рамене, за да покаже колко абсурдно очевиден е отговорът на зададения му въпрос. Защо иначе човек с положението на Овсеенко ще бъде убит по такъв зрелищен начин?
	— И кой може да бъде той? — настоя следователят от милицията, без да очаква смислен отговор, но го зададе, защото не знаеше какъв ще бъде той, докато не го получи.
	— Колегите му от държавна сигурност — предположи информаторът.
	— Така ли?
	— Че кой друг би го убил по такъв начин? Ако беше някое от неговите момичета, щеше да използва нож. Съперникът му в бизнеса на улицата би използвал пистолет, може по-голям нож, но не и гранатомет. Я се замислете откъде може да се достави такова нещо?
	Той, разбира се, не беше първият, изказал подобна мисъл, въпреки че местната милиция добре знаеше, че от арсеналите на това, което някога беше Червената армия, бяха изчезнали най-различни видове оръжия — и леки, и тежки.
	— Можеш ли да ни кажеш някакво име? — попита сержантът от милицията.
	— Име не мога да кажа, но знам лицето му. Той е висок, як, има стойка на военен, с червеникава коса и бяла кожа, има лунички, останали от детството, и зелени очи. — Информаторът млъкна за момент и после продължи: — Приятелите му го наричат „Момчето“, защото изглежда по-млад, отколкото е. Някога е работил в държавна сигурност, но не като агент и такъв, който лови шпиони. Занимавал се е с нещо друго, но не знам точно с какво.
	Сержантът започна да си води по-прецизни бележки и следите, оставени от молива му, бяха по-отчетливи върху жълтата страница.
	— Значи този човек го е било яд за нещо на Овсеенко, така ли?
	— Така съм чувал да разправят.
	— И каква е била причината?
	— Това не знам, обаче Григорий Филипович обичаше да обижда хората. Много го биваше да се оправя с жените. Имаше истински талант за това, но не и за мъжете, с които общуваше. Много хора го мислеха за педал, но, разбира се, той не беше такъв. Всяка нощ имаше до себе си различни жени, при това никак не бяха грозни, но по някаква причина не се погаждаше с мъжете, дори и с тези от държавна сигурност, където, както се говори, някога бил важна клечка.
	— Това сигурно ли е? — попита сержантът, който отново се беше отегчил. Това, което престъпниците обичаха най-много, беше да преувеличават. Беше чувал хиляди подобни твърдения.
	— Ами да, Григорий Филипович твърдеше, че снабдявал с любовници всякакви чужденци, дори министри и според него те продължавали да предават ценна информация на матушка Русия. Според мен сигурно ще е вярно — добави информаторът. — Ако можех и аз да прекарам една седмица с онези ангелчета, вероятно щях да се разприказвам.
	Че кой не би го направил, помисли си следователят и се прозя.
	— А по какъв начин Овсеенко е засягал такива могъщи мъже? — попита отново той.
	— Казах ви, че не знам. Поприказвайте с „Момчето“, може би той знае.
	— Говори се, че Григорий се канел да внася наркотици — подметна следователят, хвърляйки въдицата на друго място, като се питаше каква риба би могла да се крие в тези води.
	Информаторът кимна.
	— Това е вярно. Говори се. Обаче досега не съм се натъквал на никакво доказателство.
	— А на кого може да е известно такова доказателство?
	Последва ново свиване на рамене.
	— Това не знам. Може би на някое от момичетата. Никога не ми е било ясно как е възнамерявал да пласира това, което е имал намерение да внесе. Разбира се, логично е да използва момичетата, но това е опасно за тях. Неговите курви едва ли щяха да останат лоялни към него, ако бъдат изправени пред опасността да бъдат изпратени в лагер за принудителен труд. Тогава какво остава? — зададе риторичен въпрос информаторът. — Би трябвало да създаде съвършено нова организация, а това също е опасно. Да, вероятно е имал намерение да внася дрога, за да я продава и да печели много пари, но Григорий не беше човек, който би искал да влезе в затвора. Затова считам, че по-скоро само си го е мислил и повече е говорил, но не е действал. Според мен не е взел окончателно решение. Мисля, че не е внесъл нищо, преди да бъде убит.
	— Кои биха могли да му бъдат съперници с подобни намерения? — попита пак ченгето.
	— Знаете, че има хора, които могат да те снабдят с кокаин и други наркотици.
	Следователят повдигна вежди. В действителност не беше много сигурен, че знае. Беше чувал недомлъвки и слухове, но не и неопровержими доказателства от информаторите, на които се доверяваше, доколкото изобщо някое ченге можеше да има доверие на някой информатор където и да е по света. Както и за много други неща, по московските улици се носеха разни слухове, но като повечето ченгета и той смяташе, че първите признаци за подобна търговия щяха да се появят в черноморското пристанище Одеса — град, известен с престъпността си още от царско време. Днес, когато свободната търговия с останалия свят се възстановяваше, той вероятно щеше отново да спечели първенството в Русия във всички форми на незаконна дейност. Ако в Москва имаше организирана търговия с дрога, тя вероятно е нещо съвсем ново и в малки мащаби. Каза си, че трябва да направи справка с Одеса по въпроса, за да види дали там не се прави нещо в тази насока.
	— И кои биха могли да се занимават с такова дейност? — попита сержантът. Ако Москва беше на път да има своя мрежа за разпространение на дрога, трябваше да научи нещо повече за това.


	Работата на Номури във фирмата „Нипон електрик“ беше да продава настолни компютри и друга спомагателна компютърна техника. Клиенти му бяха държавните учреждения на КНР, чиито висши администратори искаха да имат най-новото и най-хубавото, като се започне от леките коли и се стигне до любовниците. За всичко това плащаше държавата, която на свой ред вземаше тези пари от народа, който тези бюрократи претендираха, че представляват и че защитават по най-добър начин неговите интереси. Както и за много други неща, КНР би могла да закупи американска компютърна техника, но в случая предпочете да внесе малко по-евтините (но и по-малко усъвършенствани) компютри от Япония. По същия начин преди няколко години китайците предпочетоха да купят от европейския пазар самолетите „Еърбъс“ вместо американските „Боинг“, за да дадат урок на американците. За кратко време Америка се поразсърди, но както и при други подобни случаи бърже забрави за станалото за разлика от китайците, които никога нищо не забравяха.
	Когато президентът Райън отново официално призна правителството на Република Китай в Тайван, отзвукът в коридорите на властта в Пекин беше със силата на първите трусове на голямо земетресение. Тогава Номури не беше още тук, за да види какъв силен гняв предизвика тази стъпка, но последствията от нея още се усещаха и след пристигането си в Пекин той ги почувства като ехо от вторични земни трусове. Понякога въпросите към него бяха толкова директни и изискващи обяснение, че той веднага се запита дали прикритието му не е разкрито и дали разпитващите го не са вече наясно, че е оперативен „нелегален“ агент на ЦРУ в столицата на Китайската народна република, без какъвто и да било дипломатически имунитет. Обаче не беше така. Причината просто беше неотминалият съвсем отзвук от чист политически гняв. Парадоксалното беше, че самото китайско правителство се опитва да потисне този гняв, защото то също трябваше да прави бизнес със Съединените американски щати, които бяха негов търговски партньор номер едно и източник на огромни парични средства, нужни му, за да върши нещата, които Номури беше изпратен да разкрие. По тази причина той беше тук в приемната на един от висшите държавни служители.
	— Добър ден — поздрави Номури, поклони се и се усмихна на секретарката. Знаеше, че тя работи за един влиятелен министър, който се казваше Фан Ган и кабинетът му беше наблизо. Беше изненадващо добре облечена за полуобикновена служителка в страна, в която модните тенденции се изчерпваха с цвета на копчетата, които се носят върху куртка на Мао. Тя беше част от униформата на цивилните правителствени представители като сивозелената вълнена униформа на войниците от Народноосвободителната армия.
	— Добър ден — отговори младата дама. — Вие ли сте Номури?
	— Да, а вие сте…?
	— Лян Мин — отвърна секретарката.
	Интересно име, помисли си Честър. „Лян“ на мандарински* означаваше „грациозна върба“. Беше ниска като повечето китайки, с четвъртито лице и черни очи. Най-непривлекателното в нея беше косата — къса и подстригана по модата от 50-те години в Америка, която след това се запази само у децата в резерватите на Апалачките планини. Това беше едно класическо китайско лице, което се харесваше много в тази страна с трайни традиции. Погледът й говореше, че е интелигентна и образована.
	[* Книжовен китайски. — Бел.прев.]
	— Посещението ви е свързано с продажбата на компютри и принтери — каза тя с възприетия от шефа си неутрален тон, който трябваше да подскаже важността на положението й.
	— Да, така е. Мисля, че нашият нов матричен принтер много ще ви хареса.
	— И каква е причината? — попита Мин.
	— Говорите ли английски? — попита на този език Номури.
	— Разбира се — отвърна Мин.
	— Тогава лесно ще ви обясня. Ако транслитерирате, т.е. пишете на китайски с английски букви, принтерът автоматично заменя китайските идеограми ето така. — Той извади от пластмасовата си папка един лист и го подаде на секретарката. — Работим и върху система за лазерно принтиране, която ще бъде още по-усъвършенствана.
	— О! — възкликна секретарката.
	Качеството на изписаните букви беше великолепно и лесно възпроизвеждаше шрифта на чудовищните пишещи машини, които секретарките използваха за официални документи или пък ги пишеха на ръка, след което ги размножаваха с помощта на ксероксни апарати, предимно марка „Канон“ — също японско производство. Тази работа отнемаше много време, беше досадна и секретарките я ненавиждаха.
	— А как се решава проблемът с вариациите в инфлексията?
	Уместен въпрос, каза си Номури. Китайският език е много зависим от инфлексията. Тонът, с който се произнася дадена дума, определя и конкретното й значение, което може да има четири различни опции. Тя е определящ фактор за нужната идеограма.
	— Изписват ли се толкова добре буквите и на компютърния екран? — попита секретарката.
	— Това става възможно само с едно кликване на мишката — увери я Номури. — Може да се яви някой „софтуерен“ проблем, след като се налага да мислите едновременно и на двата езика — предупреди я с усмивка той.
	Мин се засмя.
	— При нас това се случва често.
	Зъбите й биха изглеждали по-добре, ако прибегнеше до услугите на ортодонт, помисли си Номури, но в Пекин едва ли имаше много такива, както и специалисти по пластична хирургия. Е, все пак беше я накарал да се засмее, а това вече беше нещо.
	— Искате ли да ви демонстрирам нашите нови възможности? — попита агентът от ЦРУ.
	— Да, защо не? — Беше леко разочарована, когато разбра, че не може да стане веднага.
	— Чудесно, обаче ще ми трябва вашето разрешение да вкарам необходимата техника в сградата. Охрана, нали разбирате?
	Как можах да забравя? — прочете той въпроса в очите й, докато тя примигваше усилено, самоукорявайки се. Номури си каза, че не е зле да се възползва от момента.
	— Имате ли право да решавате сама този въпрос, или ще трябва да се консултирате с някой по-висшестоящ? — Най-уязвимото място на всеки бюрократ е чувството за собствената му значимост.
	Последва многозначителна усмивка.
	— О, да, мога сама да реша въпроса. Той също се усмихна.
	— Чудесно. Мога да бъда тук с техниката, да речем, в десет сутринта?
	— Добре, при главния вход. Ще ви очакват.
	— Благодаря ви, другарко Мин — каза Номури, като се поклони леко на младата секретарка, която според него вероятно беше и любовница на министъра. Това откриваше някакви възможности, но трябва да бъда предпазлив както по отношение на себе си, така и спрямо нея, си каза агентът, докато чакаше асансьора. За това получаваше такава заплата от Ленгли, да не говорим за приказното възнаграждение от фирмата „Нипон електрик“, което му идваше твърде добре. Трябваше да оцелее по някакъв начин тук. Цените бяха високи за китайците, а за чужденеца нещата бяха още по-зле, защото за него всичко беше или трябваше да бъде специално. Специални бяха и апартаментите, в които почти със сигурност имаше подслушващи устройства. Той купуваше храната си от специален магазин, а там тя беше по-скъпа. Номури не възразяваше, защото вероятно беше и по-здравословна.
	Той наричаше Китай страна на десетте метра. Всичко изглеждаше добре и впечатляващо, докато не се приближиш на десетина метра. Тогава виждаш, че отделните елементи не пасват много добре. Беше установил, че да ползва асансьор е твърде неприятна работа. Беше облечен по западната мода (за китайците Япония беше западна страна, а това би развеселило много хора както в самата Япония, така и в някоя западна държава), а това моментално го определяше в очите им като „куай“ — чуждестранен дявол — още преди да са видели лицето му. Когато и това се случеше, погледите се променяха, някои изразяваха просто любопитство, а други открита враждебност, защото китайците не бяха като японците. Не са обучени да скриват напълно чувствата си или просто не им пука, помисли си агентът от ЦРУ зад собствената си маска — невъзмутимото лице на покерджия. Беше я усвоил в Токио, и то добре, а това обясняваше защо беше получил добра работа в „Нипон електрик“ и защо досега не се беше провалил като агент.
	Асансьорът вървеше достатъчно гладко, но въпреки това нещо с него не беше съвсем наред. Може би пак защото отделните елементи не си пасваха напълно. В Япония Номури нямаше това чувство. Въпреки всичките си недостатъци японците бяха добри инженери. Без съмнение същото се отнасяше и за Тайван, но в Тайван, както и в Япония, имаше капиталистическа система, която възнаграждаваше способните, като им предоставяше и възможности за изява и печалба и осигуряваше сносни заплати на онези работници, които си вършеха добре работата. КНР още се учеше как се прави това. Китайците внасяха много, но до този момент нещата, които изнасяха, или имаха твърде семпъл дизайн (като например обувките за тенис), или пък бяха произведени по стандарт, определен някъде другаде, а след това просто копиран изцяло от Китай (като произведения на електрониката). Това, разбира се, вече се променяше. Китайците бяха също толкова способни, колкото и останалите и дори комунизмът не им попречи да го докажат. И все пак индустриалците, които започнаха да се модернизират и да предлагат на света истински нови производства, бяха третирани от своите държавни ръководители като… в най-добрия случай като необикновено продуктивни селяни. Тези полезни хора едва ли се чувстваха много доволни и от време на време, когато се събираха на чашка, се питаха защо става така, че те, които осигуряват богатството на нацията, са третирани като необикновено продуктивни селяни от онези, които се считат за господари на държавата и на нейната култура. Номури излезе навън и се отправи към колата си на паркинга, като се питаше докога може да продължи това.
	Знаеше, че в тази политическа и икономическа линия има нещо шизофренично. Рано или късно индустриалците щяха да се надигнат и щяха да поискат да имат право на глас в определянето на политиката на страната. Без съмнение, вероятно тук-там вече говореха шепнешком за тези неща. Ако това беше така, то хората, които шушукаха, може би знаеха китайските поговорки, че най-високото дърво се сече първо, че кладенецът с най-сладката вода пресъхва първи и че пръв млъква онзи, който крещи най-силно. Възможно беше лидерите на китайските индустриалци просто да изчакват и да се оглеждат помежду си на техните събирания, като се питат кой от тях ще рискува пръв. Той щеше да спечели уважение и слава, а в спомените щеше бъде обявен за герой, или което е по-вероятно, семейството му щеше да изплаща стойността на 7,62-милиметровия патрон, с който е бил изпратен в другия свят, обещан от Буда, чието съществуване държавата с презрение отричаше.


	— Значи новината още не се е разчула. Това е малко странно — каза Райън.
	— Така е — съгласи се Бен Гудли и кимна.
	— Да имаш някаква представа защо се бавят?
	— Не, сър… Освен ако някой иска да спечели по някакъв начин от това, но как точно… — Покерджията сви рамене.
	— Като купи акции от „Атлантик Ричфийлд“ ли? Някой производител на миньорска техника…
	— Или пък като закупи правата за есплоатация на някои територии от Източен Сибир — предположи Джордж Уинстън. — Не искам да кажа, че слугите на народа имат подобна практика.
	При тези думи президентът се разсмя така силно, че трябваше да остави чашата си с кафе на масата.
	— Особено пък в това правителство — отбеляза с насмешка той. Едно от предимствата, които даваше на средствата за информация екипът на Райън, беше, че всички в него бяха повече или по-малко плутократи, а не „трудови“ хора. Излизаше така, че според медиите техните пари или са били спечелени благодарение на някакво чудо… или чрез някаква неназована и все още неразкрита престъпна дейност, но в никакъв случай с честен труд. Едно от най-странните политически предубеждения беше, че богатството не се печели с работа, а с нещо друго, за което никога не се говореше открито, но винаги имаше подозрения, че съществува.
	— Така си е, Джак — съгласи се Уинстън и на свой ред избухна в смях. — Ние сме достатъчно богати, за да си позволим да бъдем честни. Освен това на кого му е притрябвало някакво си там петролно находище или златна мина?
	— Има ли нова информация за потенциалните възможности и на двете?
	Гудли поклати глава.
	— Не, сър. Потвърди се първоначалната информация. И двете находища са големи, особено петролното, но и златното.
	— Тази работа със златото може да разстрои пазара — обади се министърът на финансите. — Зависи колко бързо ще започне производството. Има вероятност то да доведе дори до закриване на мината в Дакота.
	— Защо? — попита Гудли.
	— Ако руското находище се окаже толкова богато, колкото сочат предварителните сведения, производствените разходи за тяхното злато ще бъдат с двадесет и пет процента по-ниски, отколкото там, въпреки неблагоприятните природни условия. Очакваното спадане на цената на златото на световния пазар ще направи неизгодно продължаването на производството в Дакота. — Уинстън сви рамене. — Така че те ще бъдат принудени да прекратят добива, докато цената не се покачи отново. Вероятно след първото опиянение от високите добиви нашите руски приятели ще укротят малко топката, за да могат да печелят, да кажем, по по-нормален начин. Други производители на злато, особено от Южна Африка, сигурно ще се срещнат с тях и ще им дадат някои съвети как да експлоатират по-ефикасно находището. Обикновено децата слушат по-възрастните. Руснаците координират производството си на диаманти с хората на Де Беерс още от времето на Съветския съюз. Бизнесът си е бизнес дори и за комунягите. И така, ще предложиш ли помощ на нашите приятели от Москва? — зададе директно Търговецът въпроса на Фехтовача.
	Райън поклати глава.
	— Не още. Не мога да им дам да разберат, че знаем. Сергей Николаич ще започне да се пита как сме разбрали и вероятно ще се досети, че е станало чрез засичане на комуникации от нашите разузнавателни служби, а ние не искаме да се шуми много по този въпрос. — Райън знаеше, че това е само въпрос на време, но играта си имаше правила и всеки трябваше да се съобразява с тях. Головко може би щеше да се досети от някои сигнали на своето разузнаване, но нямаше да знае точно как е станало. Може би никога няма да престана да разсъждавам като шпионин, призна си президентът. Да пази тайни и да взема мерки те да не бъдат разкрити беше за него нещо съвсем естествено, дори прекалено естествено. Арни ван Дам често го предупреждаваше за това. Едно съвременно демократично правителство трябваше да бъде по-открито като скъсана завеса в спалнята, през която хората можеха да надникнат вътре, когато пожелаят. Това беше нещо, с което Райън никак не можеше да свикне. Именно той решаваше какво могат да знаят хората и кога трябваше да го узнаят. Беше възглед, към който се придържаше дори и когато разбираше, че не е прав, само защото го беше възприел още по времето, докато служеше при един адмирал на име Джеймс Гриър. Старите навици трудно се изкореняваха.
	— Ще се обадя на Сам Шърмън от „Атлантик Ричфийлд“ — предложи Уинстън. — Ако той ми каже защо, значи няма да е нужно да се пази в тайна, или поне тя не е толкова голяма.
	— Можем ли да му имаме доверие?
	Уинстън кимна.
	— Сам играе по правилата. Не можем да искаме от него да не се съобразява с директорския си съвет, но той е добър патриот, Джак.
	— Добре, Джордж, само че направи го дискретно.
	— Да, сър, господин президент, сър.
	— По дяволите, Джордж!
	— Джак, кога най-после ще свикнеш с тази шибана работа — попита министърът на финансите президента на Съединените щати.
	— В деня, когато се изнеса от този проклет музей и отново стана свободен човек — отвърна по-смирено Райън. Уинстън беше прав. Трябваше да се научи да приема по-спокойно тези неща в президентския кабинет. Освен че не помагаше на себе си, не беше от полза и за страната да се изнервя от това, че се намираше тук. Също така беше по-лесно за хора като министъра на финансите да го дразнят, а Джордж Уинстън обичаше да прави това… Може би защото му помага да се отпусне, помисли си Райън. Сигурно се дължеше да английското му възпитание, или нещо от сорта. — Джордж, защо смяташ, че трябва да свикна да гледам по-спокойно на тази работа?
	— Джак, защото си тук, за да бъдеш по-ефективен, а ако нервничиш през цялото време, това не те прави такъв. Отпусни се, момче, а може дори някои неща тук да ти харесат.
	— Като например?
	— Знам ли? — Уинстън сви рамене, а после кимна с глава към кабинета на секретарките. — Там има доста засукани стажантки.
	— Престани — сряза го Райън. После все пак успя леко да се усмихне. — Освен това аз съм женен за хирург. Ако направя подобно малко прегрешение, може и да се събудя без нещо доста важно.
	— Е, да, предполагам, че няма да е добре за страната, ако на президента му отрежат онази работа. Хората може би ще престанат да ни уважават. — Уинстън се изправи. — Трябва да се връщам отсреща, за да се запозная с някои икономически модели.
	— Добро ли е състоянието на икономиката? — попита президентът.
	— Аз и Марк Грант не се оплакваме, докато председателят на Федералния резерв* не закача лихвения процент, а според мен той няма основания да го прави засега. Инфлацията е ниска и не забелязвам някой да оказва натиск тя да се повиши.
	[* Централната банка в САЩ. — Бел.прев.]
	— Бен?
	Гудли погледна бележките си, като че ли беше забравил нещо.
	— Може и да не ви се вярва, но Ватиканът е назначил в КНР папски нунций.
	— О? Това какво точно означава? — попита Уинстън, спирайки на половината път към вратата.
	— Нунцият е посланик. Хората забравят, че Ватиканът е самостоятелна държава и има всички символи на държавността, в това число и дипломатически представители. Нунцият е тъкмо това — посланик… и шпионин — добави Райън.
	— Хайде бе? — изненада се Уинстън.
	— Джордж, Ватиканът има едно от най-старите разузнавания в света. То съществува от векове. Да, нунцият събира информация и я изпраща в министерството на вътрешните работи, защото хората говорят пред него — че пред кого друг ще говорят, ако не пред един свещеник? Те са добри в събирането на информация и от време на време ние се опитваме да засичаме техните комуникации. През 30-те години един шифровчик в Държавния департамент трябваше да подаде оставка по тази причина — каза Райън на министъра на финансите, влизайки отново в ролята на учител по история.
	— И сега ли го правим? — отправи Уинстън въпроса си към Гудли, а той кимна в отговор.
	— Да, сър. Форт Мийд поглежда от време на време в техните послания. Шифрите им са малко старомодни и не е лесно да ги дешифрираме.
	— А нашите?
	— Сегашният стандартен шрифт се нарича „Тапданс“. Той е напълно произволен и теоретически непробиваем, освен ако някой не превърти и не започне да използва отново и отново някой негов елемент. Но като се има предвид, че всеки обикновен компактдиск има шестстотин четиридесет и седем милиона транспозиции, това е малко вероятно.
	— А какво ще кажеш за телефонните системи?
	— За системата STU ли? — попита Гудли и получи кимване в отговор. — Тя използва компютри. Закодиращият ключ, който се задейства от компютър, е с обем 256 К. Кодът може да бъде разкодиран, но ще са ви нужни компютър, точният алгоритъм и най-малко две седмици. Колкото по-кратко е съобщението, толкова по-трудно е разкодирането, а не обратното. Хората във Форт Мийд се забавляват, като използват уравнения от квантовата физика, за да декодират шифри, и очевидно са постигнали някакъв успех, но ако искате по-подробно обяснение, ще трябва да се обърнете към някой друг. Аз дори не се правя, че слушам обясненията им — призна си Гудли. — Тези неща са толкова далеч от мен, че почти нищо не мога да разбера.
	— По-добре да се обърнеш към твоя приятел Грант — предложи Райън. — Той разбира много от компютри. Всъщност можеш да го запознаеш с тези новини за Русия. Може би той ще прогнозира какъв ще бъде ефектът им върху руската икономика.
	— Само ако всеки играе по правилата — предупреди Уинстън. — Ако продължат с корупцията, която опустоши страната им през последните няколко години, не може нищо да се предвиди, Джак.


	— Не можем да позволим това да стане отново, другарю президент — каза Сергей Николаич и погледна пълната до средата чаша с водка. Тя все още беше най-добрата в света, макар че беше единственото руско произведение, с което би могъл да се похвали. Намръщи се ядосан при мисълта в какво се беше превърнала неговата страна.
	— Какво предлагате, Сергей Николаич?
	— Другарю президент, тези две открития са дар божи. Ако се възползваме от тях както трябва, можем да променим страната или поне да сложим едно добро начало. Печалбите в твърда валута ще бъдат колосални и ще можем да използваме тези пари, за да изградим отново нашата структура и да преобразим държавата. Ако — той вдигна предупредително пръст — не позволим на няколко крадци да ги прехвърлят в банките на Женева и Лихтенщайн. Там няма да имаме полза от тези пари, другарю президент.
	Головко не добави, че някои високопоставени хора ще извлекат значителни печалби от това. Той дори не каза, че самият ще бъде един от тях, както и президентът. Беше прекалено да се иска от някого да се откаже от подобна възможност. Честността беше добродетел, но само за хората, които можеха да си я позволят, а онези от печата да вървят по дяволите, каза си професионалният разузнавач. Какво бяха направили те за тази страна, а и в която и да било друга? Знаят само да излагат на показ честната работа на едни и нечестната работа на други, а самите те не вършат никаква работа и освен това са подкупни като всички останали.
	— И кой ще получи лиценз за експлоатирането на тези ресурси? — попита руският президент.
	— В случая с петрола това ще бъдат нашата собствена петролна компания и американската фирма „Атлантик Ричфийлд“. Те имат най-голям опит в добива на петрол при такива природни условия и нашите хора могат да научат много неща от тях. Бих предложил да им се заплати за услугата, и то щедро, но да не им се дава никакво право на собственост върху петролното находище. Договорът, който бяхме сключили с тях за проучвателните работи, беше в този дух. Платихме им богато, но не им дадохме никакъв дял от откритите петролни полета.
	— А златното находище?
	— Там нещата са по-лесни. В откриването му не са участвали никакви чужденци. Другарят Гогол, разбира се, трябва да си получи наградата за откритието, но той е стар човек, няма наследници и, изглежда, има съвсем скромни нужди. Ако се съди по докладите, които получих, едно подходящо отопление за колибата му и нова ловна пушка вероятно ще го направят много щастлив.
	— И на каква сума се изчислява всичко това?
	— Някъде около седемдесет милиарда долара. Ще ни е нужно само да закупим специална техника. Най-добрата е на американската фирма „Кетърпилър“.
	— Наложително ли е това, Сергей?
	— Другарю президент, американците са вече наши приятели и няма да е зле да запазим добрите си отношения с техния президент. Освен това тяхното тежко оборудване е най-доброто в света.
	— По-добро от японското?
	— За тези цели да, обаче ще е малко по-скъпо — отвърна Головко, като същевременно си помисли колко са еднакви хората навсякъде. Въпреки образованието, което получава в младостта си, във всеки човек се крие един капиталист, който търси начини да намали разходите и да увеличи печалбата до такава степен, че дори забравя за някои по-важни неща. Е, Головко нали за това беше тук?
	— И кой ще ползва тези средства?
	Усмивката беше нещо рядко в този кабинет, но все пак се появи.
	— Другарю президент, че кой няма нужда от пари. Обаче ако говорим реално, това на първо място ще бъдат нашите военни.
	— Разбира се — съгласи се президентът и въздъхна. — Обикновено за тях се харчи най-много. А, има ли някакъв напредък по случая с нападението срещу колата ти? — попита той, вдигайки очи от книжата на бюрото си.
	Головко поклати глава.
	— Нищо съществено. Общото мнение все още е, че този Овсеенко е бил истинският обект и автомобилът е бил просто съвпадение. Милицията продължава разследването.
	— Дръж ме в течение.
	— Разбира се, другарю президент.


>	5.
>	КРАТКИ НОВИНИ

	Сам Шърмън беше от хората, към които възрастта не се беше отнесла много благосклонно. Той беше ненаситен играч на голф и страстен покерджия. Прекалено пълен, не изминаваше повече от неколкостотин метра на ден. Малко тъжно положение за човек, който някога беше един от най-добрите защитници на футболния отбор на Тигрите от Принстън. Е, каза си Уинстън, ако не се използват достатъчно, мускулите се отпускат. Но наднорменото тегло не се беше отразило върху остротата на ума му. Шърмън беше завършил пети по успех в курса, в който глупаците бяха много малко, и то с две специалности — геология и бизнес. Той подплати първата си диплома с магистърска степен по бизнесадминистриране в Харвардския университет и докторат по геология в Тексаския университет. Така Самюъл Прайс Шърмън можеше да разговаря не само за скали с геолозите, но и по финансови въпроси с членовете на своя директорски съвет, а това беше една от причините акциите на „Атлантик Ричфийлд“ да се котират така добре на борсата. Лицето му беше сбръчкано от дългото стоене на открито под лъчите на слабото полярно слънце, а големият му корем се дължеше на многото бири, изпити в компанията на сурови мъже в най-различни, забравени от бога места, както и от прекомерното тъпчене с кренвирши и други готови боклуци — предпочитаната храна от хората в тази професия. Уинстън се изненада, че не вижда Сам да пуши. След това обаче забеляза кутията на бюрото му. Пури. Вероятно много качествени. Шърмън можеше да си позволи най-доброто, но не беше забравил добрите си маниери, които не му позволяваха да запали пура в присъствието на госта. Можеше да се обиди, когато го обгърне със синкавия дим.
	Централата на „Атлантик Ричфийлд“ беше някъде другаде, но както повечето големи корпорации бяха счели, че няма да е зле, ако имат филиал във Вашингтон, който да влияе на членовете на Конгреса с разточителни партита, давани от време на време. Личният кабинет на Шърмън беше в ъгъла на най-горния етаж и изглеждаше много шик с дебелия си бежов килим. Бюрото беше от махагон или от стар дъб и беше гладко като стъкло. Вероятно струваше повече от двегодишната заплата на секретарката му.
	— Е, как я караш в правителството, Джордж?
	— Промяната на работното ми място наистина е едно приятно разнообразие. Сега се забавлявам с всичко онова, от което се оплаквах преди, така че вече не бих имал право да се вайкам.
	— Но това е голяма жертва от твоя страна, приятел — отбеляза Шърмън и се засмя. — Прилича ми на преминаване в лагера на противника.
	— Понякога се налага човек да си плаща за това, което е правил, Сам, а да играеш по правилата е също забавно.
	— Не се оплаквам от това, което вършите, момчета. Изглежда, че на икономиката й се отразява добре. Както и да е. — Шърмън се изправи в удобното си кресло. Налагаше се да сменят темата. Времето на Сам също беше ценно и той искаше да покаже това на госта си. — Сигурно не си дошъл тук, за да си разменяме любезности. Какво мога да направя за вас, господин министър?
	— Русия.
	Шърмън леко присви очи, както когато хвърляше последната карта на масата при голям залог.
	— Какво по-точно?
	— Изпратили сте експертен екип да работи с руснаците… Откриха ли нещо интересно?
	— Джордж, това, което ме питаш, е секретна информация. Ако беше още в Колумб, щеше да се тълкува като издаване на търговска тайна. Като ти я предоставям, аз дори нямам право да купя повече акции от руснаците.
	— Това означава ли, че би искал да купиш? — попита, усмихвайки се, Търговецът.
	— Какво пък, много скоро всичко ще се разчуе. Да, Джордж. Изглежда, че сме открили най-голямото петролно находище, което е намирано някога, по-голямо от Персийския залив, по-голямо от това в Мексико и далеч по-голямо, отколкото тези в залива Прудхо и в Западна Канада, взети заедно. Като ти казвам голямо, имам предвид милиарди и милиарди барели най-качествен петрол, който просто си стои там и ни чака да го изпомпаме от тундрата. Това находище се измерва не само с броя на барелите, но и с експлоатация в продължение на години.
	— Казваш, по-голямо от това в Персийския залив?
	Шърмън кимна.
	— Някъде с четиридесет процента по-голямо, а това е твърде внушителна цифра. Проблемът е в местоположението му. Изваждането на този петрол ще бъде адски трудна работа още от самото начало. Само петролопроводът ще струва двадесет милиарда долара. В сравнение с него проектът в Аляска ще прилича на забавачница, но ще си струва парите.
	— И какъв ще е вашият дял от тази работа? — попита министърът на финансите.
	Този въпрос накара Сам да се намръщи.
	— Сега преговаряме тъкмо за това. Изглежда, че руснаците са готови да ни платят само твърде щедър хонорар като консултанти, нещо от сорта на един милиард на година. Сега говорят за значително по-малка сума от тази, но нали знаеш как на такъв етап хората обичат да шикалкавят. Предлагат ни по двеста милиона, обаче това, което имат предвид, е пак един милиард годишно за срок от седем до десет години. Не е никак лошо, като се има предвид какво ще трябва да правим, за да изкараме тези пари, но аз искам минимум пет процента от правата над находището и това съвсем не е неприемливо условие от наша страна. Имат някои добри геолози, но никой в света не може да надушва петрола под леда като моите хора, а руснаците имат още много да се учат как се експлоатира подобно находище. Само ние сме били по такива места и сме работили в подобни природни условия. Никой не може да върши тази работа така добре както нас, дори и хората от „Бритиш петролеум“, а тях си ги бива. Обаче ние сме най-добрите в света, Джордж. Това е нашият голям коз. Могат да се справят и без нас, но с наша помощ ще спечелят доста повече пари, и то много по-бързо. Те знаят това и са наясно, че и ние го знаем. Накарах нашите адвокати да разговарят с тях, всъщност от тяхна страна преговорите се водят от дипломати. — Шърмън леко се усмихна. — А те са по-тъпи от моите адвокати.
	Уинстън кимна. В Тексас имаше повече добри адвокати на частна практика, отколкото където и да било другаде в Америка, и причината за това беше, че там имаше повече работа за тях, отколкото на други места. А в петролния бизнес техните услуги се заплащаха най-добре. В Тексас, както навсякъде другаде, способните отиваха там, където бяха парите.
	— Кога ще стане публично достояние тази работа?
	— Руснаците все още не искат тя да се разгласява. Според нашите адвокати една от причините е, че те все още не са решили как да процедират в случая, т.е. кой да не участва. Нали знаеш, мафията и други такива неща. Там имат сериозен проблем с корупцията и аз им съчувствам…
	Уинстън не се интересуваше много от това. Петролната индустрия правеше бизнес навсякъде по света. Проблемите с корупцията в по-малък размер (от десетина милиона долара) или в по-големи мащаби (от порядъка на десет милиарда долара) бяха част от територията на такива компании, каквато ръководеше Сам Шърмън и правителството на Съединените щати не се месеше много в тях. Въпреки че имаше федерални закони, които определяха какво трябва да бъде поведението на американските фирми в чужбина, те се прилагаха селективно и случаят беше само още един пример за това. Дори във Вашингтон бизнесът си беше бизнес.
	— Така че те държат нещата в тайна, докато вземат съответните решения — заключи Шърмън.
	— Да си чул за нещо друго?
	— Какво искаш да кажеш? — попита в отговор Шърмън.
	— За някакви други геоложки открития? — поясни Уинстън.
	— Не. На мен и това ми стига, Джордж, не съм алчен. Пък и все още не съм съвсем наясно колко огромно е това петролно находище. То е…
	— Спокойно, Сам. Мога и сам да се оправям със сметките — увери домакина си министърът на финансите.
	— Да не е нещо, за което би трябвало да знам? — Шърмън забеляза известно колебание в очите на събеседника си. — Щом даваш, трябва и да получаваш, Джордж. Аз бях откровен с теб, нали?
	— Злато — изплю камъчето Уинстън.
	— Какво количество?
	— Засега не е съвсем изяснено. Най-малко като това в Южна Африка. Може и да е повече.
	— Така ли? Не съм експерт в тази област, но изглежда, че нашите руски приятели най-после могат да се поздравят с една добра година. Това е добре за тях.
	— Харесваш ли ги?
	— Всъщност да. Приличат много на тексасците. Могат да бъдат добри приятели и опасни врагове. Знаят да се забавляват, а и пият здравата. Време беше да извадят и те малко късмет. Господ е свидетел, че досега беше тъкмо обратното. Това ще означава много за тяхната икономика и ще бъде наистина добра новина, особено ако могат да се справят с корупцията и да задържат парите от печалбите вътре в страната, която ще има полза от тях, вместо да търсят начин да ги вкарат в компютъра на някоя швейцарска банка. Тяхната мафия, която действа там, е много находчива и не си поплюва, дори малко ме плаши. Съвсем наскоро са видели сметката на един тамошен, когото познавах.
	— Така ли? Кой е той, Сам?
	— Викахме му Гриша. Разполагаше с някои доста апетитни гърли в Москва. Разбираше си от работата. Беше добре да го познава човек, ако има някакви по-специални желания — подхвърли Шърмън.
	Уинстън остави тази информация за по-късна проверка.
	— Убит ли е?
	Шърмън кимна.
	— Да. Гръмнали го с гранатомет направо на улицата. Даваха го по Си Ен Ен, не помниш ли? Представиха го като престъпление, в което няма нищо особено, ако не се смята изключителната бруталност, с която е било извършено. Новина за един ден.
	Джордж Уинстън смътно си спомняше за случая и смени темата.
	— Колко често ходиш там?
	— Не много често, два пъти годишно. Обикновено пътувам със самолета на компанията директно от летище „Рейгън“ или Далас. Полетът е доста продължителен, но не спирам никъде. Още не съм видял новото находище. Ще трябва да го сторя в следващите няколко месеца, но ще изчакам по-подходящо време. Изобщо нямаш представа какво означава студ, докато не отидеш толкова на север през зимата. Проблемът е, че тогава е тъмно и затова е по-добре да изчакаш до лятото. Е, поне няма да е нужно да нося тоягите за голф. В тази част на света, Джордж, изобщо не играят голф.
	— Тогава вземи пушка, убий мечка и си направи хубава постелка за пред камината — предложи му Уинстън.
	— Отказах се от лова. Освен това имам три мечи кожи. Тази там е осма в класацията на книгата на Буун и Крокет за рекордите за всички времена — каза Шърмън и посочи една снимка, закачена на отсрещната стена. — Беше страхотно голяма полярна мечка. Направих две деца върху кожата й — подхвърли с дяволита усмивка президентът на „Атлантик Ричфийлд“. Въпросната кожа лежеше пред камината във вилата му в Аспен, щата Колорадо, където жена му обичаше да ходи на ски през зимата.
	— Защо си се отказал?
	— Според моите деца броят на полярните мечки вече значително е намалял. Нали в училище непрекъснато им пълнят главите с онези глупости за околната среда.
	— Да, бе — прояви разбиране министърът на финансите, — а от тях стават такива хубави постелки.
	— Точно така. За твое сведение тази постелка заплаши живота на нашите работници в залива Прудхо… доколкото си спомням през 1975 година. Убих я само с един изстрел на моя „Уинчестер“-338 от тридесет метра — похвали се тексасецът пред госта си. — Предполагам, че сега ще трябва да оставиш мечката да убие човек, а и след това можеш само да я прехвърлиш с клетка на друго място, за да не се травматизира много от случилото се.
	— Сам, аз съм министър на финансите. Оставям птичетата и пчелите на грижите на Агенцията за околната среда. Нямам особено отношение към дърветата, докато дървесината им не се превърне в зелени банкноти.
	Сам се засмя.
	— Извинявай, Джордж, ама на мен непрекъснато ми говорят за тези работи у дома. Може би вината е в Уолт Дисни. Там всички диви животни носят бели ръкавици и говорят помежду си на добър английски от Средния запад.
	— Горе главата, Сам. Нали вече разкараха супертанкерите от Валдес. Каква част от находището в Източна Аляска и Западна Канада е твое?
	— По-малко от половината, но и това е достатъчно за моите акционери дълго време да си пълнят гушите.
	— Колко опции за покупко-продажба на акции са ти определени, докато започне разработването и на другото находище в Сибир? — Сам Шърмън получаваше много добра заплата, но за човек с неговия ранг личният му принос за фирмата се измерваше с броя на опциите за покупко-продажба на акции, който му определяше Съветът на директорите, както и от това, което беше направил за покачването на стойността на акциите. Така пакетът от акции, който притежаваха членовете на Съвета, увеличаваше цената си благодарение и на неговите усилия.
	Сам вдигна вежди и многозначително се усмихна:
	— Много, Джордж, доста много.


	— Съпружеският живот ти се отразява добре, Андреа — подхвърли с усмивка президентът Райън на главната си телохранителка. Обличаше се по-добре, а походката й беше станала по-енергична. Не беше много сигурен дали цветът на кожата й беше станал някак по-свеж, или това се дължеше на употребата на нов грим. Джак се беше научил никога да не коментира грима на една жена. Винаги бъркаше.
	— И други твърдят същото, сър.
	— Обикновено човек се колебае дали да говори подобни неща на една зряла жена, особено такъв като мен, който не разбира нищо от мода — каза Джак и усмивката му стана по-широка. Жена му Кети настояваше сама да избира как да се облича, защото според нея вкусът му минаваше изцяло през устата. — Обаче промяната в теб е твърде очебийна и дори аз я забелязвам.
	— Благодаря, господин президент. За скапаняк от ФБР Пат все пак си е мъж на място.
	— С какво се занимава сега?
	— В момента е във Филаделфия. Директорът Мъри го изпрати там във връзка с един банков обир, при който бяха убити двама местни полицаи.
	— Миналата седмица гледах за случилото се по телевизията. Лоша работа.
	Агентката от службата по охраната кимна.
	— Начинът, по който са били убити ченгетата, и двамата с куршум в тила, е твърде безмилостен, но на някои хора, изглежда, това им харесва. Както и да е, директорът Мъри реши, че случаят трябва да бъде поверен на инспектор за специални задачи от централата на ФБР, а това обикновено означава, че Пат трябва да свърши тази работа.
	— Кажи му да внимава — настоя Райън. Инспектор Пат О’Дей беше спасил преди година живота на дъщеря му и това му беше спечелило вечната признателност на президента.
	— Всеки ден му го повтарям, сър — увери го специален агент Прайс О’Дей.
	— Добре, каква е програмата за днес?
	Разписанието с „деловите“ ангажименти беше вече на бюрото му. Андреа Прайс О’Дей го запознаваше с него всяка сутрин след доклада на съветника по въпросите на националната сигурност Бен Гудли.
	— До обяд няма нищо необичайно. В 13,30 часа среща с делегация на Националната търговска палата, а в 15,00 часа с хокеистите от отбора на „Червените криле“ от Детройт, който тази година спечели купата „Стенли“. Обща снимка с тях, досадници от телевизията и разни такива неща. Ще трае около двадесет минути.
	— Ще трябва да възложа тази работа на Ед Фоли. Той е луд по хокея.
	— Сър, той е почитател на отбора на „Шапките“, а „Червените криле“ ги размазаха на финала с четири на нула. Директорът Фоли може да се засегне — отбеляза с усмивка Прайс О’Дей.
	— Права си. Но миналата година осигурихме екипи за отбора на сина му, нали помниш?
	— Да, сър.
	— Хокеят е хубава игра. Може би ще мога да отида да погледам един-два мача. Дали ще е трудно да се уреди?
	— Не, сър. Имаме постоянни споразумения с всички местни спортни съоръжения. На стадиона „Кемдън ярдс“ дори имат специална ложа за нас. Помогнаха ни в планирането на конструкцията й, за да бъде съобразена с мерките за безопасност.
	Райън изсумтя.
	— Да, непрекъснато трябва да помня, че всички искат да ме видят мъртъв.
	— Това е мое задължение, а не ваше — напомни му Прайс О’Дей.
	— С изключение на случаите, когато не ми позволяваш да ходя на пазар и на кино. — Райън, пък и семейството му все още не можеха да свикнат напълно с ограниченията, които им налагаше животът на президента на Съединените щати.
	Това беше особено трудно за Сали, която вече беше започнала да ходи на срещи (баща й го понесе тежко). Беше трудна работа да отиваш на среща с пилотна кола отпред, която да следваш във втората кола, шофирана понякога от самия млад господин, или пък в официална кола с шофьор и още един въоръжен агент на предната седалка, когато гаджето не караше, а колата беше пълна с какви ли не оръжия. Тогава въпросният млад господин ставаше по-сдържан, но Брайън не смееше да си признае, че това го устройва, защото имаше опасност тя да не му говори цяла седмица. Главната й телохранителка Уенди Мерит беше не само способен агент от службата за охрана, но и нещо като незаменима по-голяма сестра. Поне две съботи месечно те ходеха да пазаруват при ограничени мерки за сигурност, които всъщност изобщо не бяха ограничени, но на Сали Райън поне така й се струваше, когато посещаваха магазина при Тайсънс Корнър или пазарния център в Анаполис, за да пръскат пари, нещо, към което всички жени имаха генетично предразположение. Тя нямаше никаква представа, че това пазаруване беше планирано няколко дена напред и всяко ъгълче биваше внимателно проверявано от службата за охрана, а един час преди пристигането им в магазина влизаха млади агенти, подбрани така, че да не бият на очи. Това беше едно по-приятно разнообразие от проблемите, свързани с излизането на среща, които й се отразяваха зле, особено когато около училището „Света Дева Мария“ в Анаполис въоръжената охрана я следваше по петите. Понякога тя я наричаше наказателния взвод. За разлика от нея на малкия Джак тези неща му харесваха, а неотдавна се беше научил да стреля в школата на службата за охрана в Белтсвил, щата Мериленд. Разбира се, това стана с позволението на баща му, но въпреки това се пазеше в тайна от пресата, за да не се появи някой материал на първата страница на в. „Ню Йорк таймс“, в който обвиняват президента, че е имал неблагоразумието да разреши на сина си да докосне и още повече — да стреля с такова ужасно нещо като пистолет! Главният телохранител на малкия Джак беше един младеж на име Майк Бренан, ирландец от южен Бостън, трето поколение агент от службата за охрана. Той имаше огненочервена коса и беше винаги готов да се засмее, тренираше бейзбол в Холи Крос и често играеше на сол-пипер със сина на президента на южната поляна пред Белия дом.
	— Сър, ние никога не сме ви спирали да вършите каквото и да било — каза Прайс.
	— Е, да, правите го твърде хитро — забеляза Райън — Знаете, че много се съобразявам с другите хора и когато ми кажете какви главоболия ще имате, ако отида да си купя един хамбургер от Уиндис, обикновено се отказвам… като някоя шушумига. — Президентът поклати глава. Нищо не го плашеше повече от перспективата да свикне по някакъв начин с „доспехите за неговата специалност“, както понякога ги наричаше. Сякаш съвсем неотдавна беше открил кралското си потекло и сега към него се отнасяха като към крал, който не може дори да си избърше сам задника. Без съмнение някои от предишните тукашни обитатели бяха свикнали с това, но Джон Патрик Райън искаше да го избегне. Той знаеше, че не е чак толкова специален и не заслужава такова внимание. Освен това, като всеки друг човек, когато сутрин се събуждаше, първата му работа беше да отиде до тоалетната. Независимо от това, че беше ръководител на страната, той все още имаше пикочен мехур като хората от работническата класа и благодареше на бога, че е така.
	— Къде е Роби днес?
	— Сър, днес вицепрезидентът е в Калифорния, във военноморската база Лонг Бийч, където ще произнесе реч в корабостроителницата.
	Райън дяволито се усмихна.
	— Май че му възлагам прекалено много работа.
	— Това си е задължение на вицепрезидента — обади се от вратата Арни ван Дам. — А Роби обича да се труди — добави шефът на президентската канцелария.
	— Отпуската ти се е отразила добре — забеляза Райън. Ван Дам имаше много хубав тен. — Как изкара?
	— Главно лежах на плажа и прочетох всички книги, за които не бях имал време, но въпреки това щях да умра от скука.
	— Не преувеличаваш ли малко? — попита недоверчиво президентът.
	— Такъв съм си, господин президент. Здравей, Андреа — добави той, като извърна леко глава.
	— Добро утро, господин Ван Дам. — Тя се обърна към Джак. — Това е всичко, което имаше да ви казвам тази сутрин. Ако ви потрябвам, ще бъда на обикновеното си място. — Кабинетът й беше в старата административна сграда на отсрещната страна на улицата, над новия команден пункт на службата за охрана, който наричаха Общ оперативен център (ООЦ).
	— Добре, Андреа, благодаря ти. — Райън й кимна с глава, а тя се отправи към стаята на секретарките, откъдето щеше да отиде в командния пункт на службата за охрана. — Арни, искаш ли кафе?
	— Няма да откажа, шефе. — Началникът на президентската канцелария седна на обичайното си място и си наля чаша кафе.
	Кафето в Белия дом беше много добро — богата смес, наполовина колумбийско и наполовина от Ямайка. Това беше едно от нещата, с които Райън беше свикнал като президент. Сигурно ще може да си го купува отнякъде, след като се отървеше от сегашната си работа, надяваше се той.
	— Така, вече изслушах докладите на съветника по националната сигурност и на шефа на службата за охрана. А сега ми разкажи нещо и за съвременната политика.
	— Джак, опитвам се да правя това вече цяла година, но ти не напредваш много.
	Райън го стрелна с поглед, преструвайки се на обиден.
	— Стига с тези евтини номера, Арни. Много се старая и дори проклетите вестници признават, че се справям сравнително добре.
	— Бюрото за федерален резерв си върши прекрасно работата, господин президент, и това няма абсолютно нищо общо с вас. Но тъй като вие сте президент, обирате всички лаври за хубавите неща, които се случват. Обаче трябва да помните, че носите и вината за лошите неща, които ще се случат, а това непременно ще стане, защото вие сте тук, в този кабинет, а хората отвън си мислят, че от вас зависи да има дъжд, който да полее цветята им и слънце, когато излизат на пикник.
	— Знаеш ли какво, Джак — продължи шефът на канцеларията му след като отпи от кафето — Ти, разбира се, нямаш понятие от крале и кралици, но според много хора личната ти власт е нещо като…
	— Но това не е така, Арни. Как могат да си мислят такива неща?
	— Обаче е самата истина. Тя няма логично обяснение, но е така. Ще трябва да се примириш.
	Как ми е писнало от тези уроци — помисли си Райън.
	— Добре, какво ще е за днес?
	— Социалното осигуряване.
	Райън се поотпусна.
	— Прочетох някои неща по въпроса. Третата крепост на американския политически живот. Докоснеш ли я и си мъртъв.
	През следващия половин час те обсъждаха какво не е наред в тази сфера и защо, както и безотговорността на Конгреса. Накрая Джак се облегна в креслото и въздъхна.
	— Защо не се научат да се отнасят с по-голяма отговорност към тези неща, Арни?
	— А защо им е да се учат — попита Арни с многозначителната усмивка на човек, врял и кипял в политическия живот на Вашингтон. — Те са избрани. Вече са го разбрали! Как иначе щяха да бъдат тук?
	— Как можах да се набутам в това проклето място? — зададе си риторично въпрос президентът.
	— Защото съзнанието ти те подтикна към това и ти реши да направиш нещо добро за страната си, тъпанар такъв, ето защо.
	— А защо ти си единственият човек, който ми говори по този начин?
	— Освен вицепрезидента ли? Защото аз съм твой учител. Да се върнем на днешния урок. Тази година можем да не закачаме социалното осигуряване. То е в достатъчно добра финансова форма поне за през следващите седем до девет години, без да е нужна някаква намеса, а това означава, че ти можеш да го оставиш на онзи след теб да се оправя…
	— Това не е етично, Арни — озъби се Райън.
	— Вярно — съгласи се шефът на президентската канцелария, — но е добър политически ход за един президент. Нарича се „да не дразним спящите кучета“.
	— Не се постъпва така, ако знаеш, че след като те се събудят, ще прегризат гърлото на детето ти.
	— Джак, ама ти наистина трябва да си крал. От теб ще излезе добър коронован глава — каза искрено възхитен Ван Дам.
	— Никой не може да се справи с толкова много власт.
	— Знам: властта развращава, а абсолютната власт развращава още повече. Така говореше един съветник на твоите предшественици.
	— И не го ли обесиха това копеле за тези думи?
	— Трябва да поработим върху чувството ти за хумор, господин президент. — Беше казано на шега.
	— Най-опасното на тази работа е, че аз наистина виждам смешната й страна. Както и да е, казах на Джордж Уинстън да започне тихомълком едно проучване какво можем да направим за социалното осигуряване. Като казвам тихомълком, имам предвид, че тази работа трябва да се пази в тайна, все едно че такова нещо изобщо не съществува.
	— Джак, ако имаш някакви недостатъци като президент, това е един от тях. Прекалено си потаен.
	— Но ако направиш открито нещо подобно, ще те засипят с некомпетентни критики, преди да си успял да постигнеш каквото и да било, а пресата ще започне да те дърпа за опашката и да иска информация, с която ти още не разполагаш. Тогава те ще си направят собствено проучване, ще се обърнат към някой специалист, който ще им напълни главите с тъпотии и това ще бъде отговорът.
	— Започваш да се учиш — отсъди Арни. — В този град нещата стават точно така.
	— Но това не е моето определение за добре свършена работа.
	— Това е Вашингтон, градът на правителството. Тук нищо не работи ефикасно. Ако правителството наистина започне да си върши работата както трябва, средният гражданин ще се побърка от страх.
	— А какво ще кажеш, ако взема да си подам оставката от тази шибана работа? — попита Джак с поглед, отправен към тавана. — Щом като не мога да се оправя с тази каша, защо, по дяволите, съм тук?
	— Ти си тук, защото някакъв пилот на японски „Боинг“-747 преди петнадесет месеца беше решил да стовари самолета си върху сградата на Конгреса.
	— Предполагам, че е заради това, но се чувствам като измамник.
	— Според моите разбирания, ти си такъв, Джак.
	— Не са ли малко старомодни разбиранията ти?
	— Дори когато Боб Фаулър стана президент, Джак, дори и той не се опита достатъчно твърдо да играе честно играта. Боб също беше повлиян от системата. Ти още не си и това харесвам у теб. И което е по-важно, то се харесва на обикновените граждани. Те може да не са съгласни с някои твои възгледи, но всички знаят, че полагаш големи усилия и че не си корумпиран. А ти наистина не си. Сега да се върнем пак на социалното осигуряване.
	— Казах на Конгреса да съставят малка група, която да се закълне, че няма да разгласява нищо, и да направи препоръки, като няколко или поне една да не идват от Конгреса.
	— Кой я оглавява?
	— Марк Грант. Той е помощник на Джордж.
	Шефът на президентската канцелария се замисли за момент.
	— Добре е, че си решил да държиш нещата в тайна. Онези от Конгреса не го обичат много. Правиш се на прекалено голям умник.
	— А те какви са? — попита Фехтовачът.
	— Ти си един наивник, Джак. Успя наполовина с това, че се наложи да бъдат избрани хора, които не са политици. Много от тях са най-обикновени граждани, но това, с което не можеш да се пребориш, са изкушенията, които предлага на човека избирането му на някакъв държавен пост. Тук парите не са от най-важно значение. По-важното е перченето. Много хора искат да се отнасят с тях като към средновековни принцове. Прекалено много са онези, които биха искали да наложат волята си над останалия свят. Хората, които бяха там, онези, които пилотът изпържи, както си седяха в столовете, в началото също бяха порядъчни, но характерът на тази работа е да те изкушава и да те оплете в мрежата си. Грешката, която ти направи, беше, че им позволи да запазят щабовете си. Често казано, според мен проблемът идва повече от тях, отколкото от техните началници. Когато непрекъснато имаш около себе си десетина души и повече, които да ти повтарят колко си велик, рано или късно започваш да вярваш в тези глупости.
	— Ти също не трябва да ми говориш подобни неща.
	— В никакъв случай — увери го Арни и стана да си върви. — Нека министърът на финансите да ме държи в течение по онзи въпрос за социалното осигуряване.
	— Да не вземеш да се раздрънкаш — предупреди го Райън.
	— Аз да се раздрънкам? — възмути се Ван Дам, разпервайки ръце, а лицето му доби най-невинно изражение.
	— Да, Арни, ти. — Когато вратата се затвори, президентът си помисли колко добър шпионин би излязъл от Арни. Той лъжеше невъзмутимо като свещеник, при когото хората отиват да се изповядват, а същевременно главата му беше пълна с най-противоречиви мисли. Приличаше на добър цирков жонгльор, който никога не падаше на земята. Райън беше сегашният президент, но един член на бившата администрация, на когото не можа да намери заместник, беше шефът на президентската канцелария на предшественика му Боб Фаулър, което беше станало чрез посредничеството на Роджър Дърлинг.
	И все пак той се запита до каква степен този служител успяваше да го манипулира? Истината беше, че не можеше да си отговори на този въпрос, а това му се стори обезпокоително. Той имаше доверие в Арни, но му се доверяваше, защото се налагаше. Джак не знаеше какво би правил без него… Обаче добре ли беше това?
	Вероятно не — призна си той, докато преглеждаше разписанието на срещите си за деня. Никоя не беше тук, в Овалния кабинет. Арни беше едно от нещата, които най-много не му харесваха в тази работа, но той беше изключително честен, извънредно трудолюбив и напълно предан държавен служител…
	… като всички останали във Вашингтон, окръг Колумбия — добави цинично Райън.


>	6.
>	ЕКСПАНЗИЯ

	Москва е с осем часа напред от Вашингтон, а това е доста досадно за дипломатите, които или реагират с един ден закъснение, или не са съвсем в синхрон с биологичния си часовник, което им пречи да си вършат добре работата. Това беше повече проблем за руснаците, защото между пет и шест часа следобед повечето от тях вече са изпили по няколко чаши твърд алкохол. А при сравнително голямата бързина, с която се осъществява дипломатическият обмен, нощта в Москва е доста напреднала, когато американските дипломати се появяват след „работните си обяди“ и издават някой демарш, комюнике или обикновен отговор на писмо, което руснаците са изпратили предишния ден. Разбира се, и в двете столици винаги има нощен екип, който да прочете и да направи по-навременна оценка на нещата. Но той обикновено е съставен от младоци или в най-добрия случай от хора, които са започнали да се издигнат, но още не са напреднали достатъчно, поради което трябва да преценяват кое е по-лошо — да събудят шефа си със среднощно телефонно обаждане заради нещо, което не си заслужава, или да отложат за другата сутрин след закуска съобщение, за което министърът или секретарят на министерството трябва да бъдат уведомени незабавно! Не една кариера беше напреднала или се беше провалила от такива на пръв поглед дребни неща.
	В конкретния случай нямаше опасност за нечий дипломатически задник. Беше шест и петнадесет в една пролетна вечер в Москва, слънцето беше още високо на хоризонта в очакване на белите нощи, с които е прочуто руското лято.
	— Да, Паша? — каза лейтенант Провалов. Той беше поел от Шабликов грижата за Клюсов. Това дело беше прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на друг, а освен това никога не беше имал особено доверие в Шабликов. В него имаше нещо прекалено гнило.
	Павел Петрович Клюсов едва ли би могъл да мине за реклама на качеството на живота в нова Русия. Висок едва метър и шестдесет и пет сантиметра, но тежък близо деветдесет килограма, той беше дебел мъж, който приемаше калориите си в течен вид. Беше зле обръснат, и то в случаите, когато изобщо си даваше труда да го прави, а отношенията му със сапуна не бяха толкова добри, колкото би трябвало. Зъбите му бяха криви и пожълтели, защото не виждаха четка, както и от пушенето на евтини цигари без филтър — местно производство. Беше на около тридесет и пет години, но според Провалов спокойно можеха да му се дадат и четиридесет и пет. Разбира се, обществото можеше да мине и без него. Клюсов беше крадец на дребно. Липсваха му както талант, така и кураж за по-сериозен нарушител на закона. Но той познаваше такива хора и се навърташе около тях като малко кученце, за да им върши дребни услуги, като например да им достави бутилка водка. Но Клюсов имаше уши, с които много хора, особено престъпници, проявяваха странната неспособност да се съобразяват.
	— Овсеенко е бил убит от двама души от Санкт Петербург. Не им знам имената, но мисля, че са били наети от Клементий Иванич Суворов. Убийците са бивши войници от Спецназ, които имат опит от Афганистан и според мен са някъде около трийсетгодишни. Единият е рус, а другият червенокос. След като са убили Гриша, са отлетели обратно на север още преди обяд със самолет на „Аерофлот“.
	— Това е добре, Паша. Виждал ли си лицата им?
	Другият поклати глава.
	— Не, другарю лейтенант. Научих го от… мой познат в една пивница. — Клюсов запали нова цигара от фаса на свършилата.
	— Твоят познат каза ли защо нашият приятел Суворов е поискал да убият Овсеенко?
	Кой ли, по дяволите, е този Клементий Иванич Суворов? — запита се лейтенантът. Не беше чувал името преди, но още не искаше Клюсов да разбере това. По-добре беше да се прави на всезнайко.
	Информаторът сви рамене.
	— Не знам. Никой не знае. Казват, че живеел нашироко, но никой не знае източника на доходите му.
	— Кокаин? — попита ченгето.
	— Възможно е, но не ми е известно. — Хубавото при Клюсов беше, че не си измисляше. В повечето случаи казваше истината, без много да я украсява.
	Мозъкът на Провалов вече трескаво работеше. Значи някой бивш офицер от КГБ наема двама бивши войници от Спецназ да ликвидират друг бивш офицер от КГБ, специализирал се в сутеньорство. Дали този Суворов се е свързал с Овсеенко за евентуално сътрудничество в търговия с наркотици? Като повечето московски ченгета той не обичаше много онези от КГБ. В повечето случаи те бяха арогантни грубияни, прекалено много опиянени от властта, която имаха, за да направят едно свястно разследване. Изключение правеха случаите, когато ставаше въпрос за чужденци, при които цивилизованото отношение беше задължително, за да не стане така, че чуждите правителства да се отнесат по същия начин към някой съветски гражданин, особено пък към някой дипломат.
	Но сега имаше прекалено много офицери от КГБ, които бяха съкратени от бившата си служба, а от тях малцина си изкарваха хляба с тежък физически труд. Не, те имаха опит в конспирацията, много от тях бяха пътували в чужбина, бяха се срещали там с най-различни хора, повечето от които — Провалов беше сигурен в това — можеха да бъдат убедени да се заемат с незаконни сделки при подходяща компенсация, което неизбежно означаваше пари. За тях хората бяха готови на всичко. Този факт беше известен на всеки полицай във всяка страна по света.
	Суворов. Трябва да проверя това име — каза си лейтенантът от милицията, като отпи малка глътка водка. Трябва да проуча биографията му, да разбера какъв е професионалният му опит и да се снабдя с негова снимка. Суворов, Клементий Иванич.
	— Нещо друго? — попита лейтенантът.
	Клюсов поклати глава.
	— Това е всичко, което успях да узная.
	— Е, не е зле. Връщай се на работа и ми се обади, ако откриеш още нещо.
	— Да, другарю лейтенант. — Информаторът стана да си върви. Остави сметката да я плати ченгето, което той направи, без много да се притеснява.
	Олег Григориевич Провалов беше работил достатъчно дълго в милицията, за да си даде сметка, че може би току-що беше узнал нещо важно. Разбира се, на този етап още не можеше да се каже със сигурност. Трябваше всичко да се провери — всяка възможност и всяка глуха улица, а това щеше да отнеме известно време… Но ако се окажеше, че е нещо важно, щеше да си струва усилията. Ако пък не, и това щеше да се окаже още една задънена улица, а такива в полицейската работа имаше много.
	Провалов се замисли върху факта, че не беше настоял да узнае кой точно беше дал тази нова информация. Не беше забравил, но може би се беше поразсеял от описанието на двамата бивши войници от Спецназ, извършили убийството. Беше го запаметил и сега извади бележника си, за да си го запише. Рус и червенокос, били са в Афганистан, и двамата живеят в Санкт Петербург, отлетели са със самолет малко преди обяд в деня на убийството на Овсеенко. Трябваше да провери номера на полета и списъка с имената на пътниците чрез новите компютри на „Аерофлот“, чрез които авиокомпанията беше свързана в глобалната система за билети, а след това щеше да ги сравни с данните в собствения си компютър. В него се съдържаха сведения за известни престъпници и лица, заподозрени в престъпна дейност, както и данни от военните архиви. Ако откриеше нещо, щеше да изпрати свой човек да разговаря с екипажа на самолета, летял от Москва за Санкт Петербург, за да провери дали някой не си спомня да е виждал единия от тях или пък двамата. След това щеше да поиска от милицията в Санкт Петербург да провери дискретно тези хора, техните адреси, криминалните им досиета, ако имат такива, да изучи подробно биографиите им и евентуално да ги разпита. Може би той самият нямаше да води разпита, но щеше бъде там и щеше да ги наблюдава, защото нищо не можеше да замени личното впечатление — как говорят, как седят, дали се въртят на столовете или не, дали гледат разпитващия ги право в очите, или погледите им блуждаят из стаята. Ако пушат, как го правят — бързо и нервно, или бавно и с презрение. А може би просто ще им бъде любопитно, но в такъв случай вероятно ще са невинни по предявените им обвинения, ако, разбира се, не са извършили нещо друго.
	Лейтенантът от милицията плати сметката в бара и излезе.
	— Трябва да си намериш по-добро място за срещи, Олег — чу той познат глас зад себе си. Провалов се обърна, за да види лицето.
	— Това е голям град, Миша, и има много места, където може да пийне човек. Повечето са зле осветени.
	— Но аз открих твоето, Олег Григориевич — напомни му Рейли. — И така, какво узна?
	Провалов му разказа накратко какво беше научил тази вечер.
	— Двама стрелци от Спецназ? В това има някаква логика. Колко ли са им платили за такава услуга?
	— Не вярвам да е много. Предполагам, че около пет хиляди евро — каза лейтенантът, докато вървяха по улицата.
	— Че кой би имал толкова пари за пръскане?
	— Някой московски престъпник… Мишка, както ти е известно, има стотици, които биха могли да си го позволят, а мъжете не са обичали много Распутин… Освен това разполагам и с ново име — Суворов, Клементий Иванич.
	— Кой е той?
	— Не знам. Името не ми е познато, но Клюсов се държеше така, като че ли би трябвало да ми е известно. Странно е, че не го познавам — разсъждаваше на глас Провалов.
	— Случва се. И аз съм попадал на някои умници, които сякаш се появяват от нищото. Ще го провериш ли?
	— Да, очевидно и той е бивш служител на КГБ.
	— Сега такива има много — съгласи се Рейли и поведе приятеля си към бара на един нов хотел.
	— Какво ще правите, ако един ден разтурят ЦРУ? — попита Провалов.
	— Ще се посмеем — обеща му агентът от ФБР.


	Санкт Петербург е известен като Венеция на Севера заради реките и каналите, които го пресичат, но тукашният климат, особено през зимата, е доста по-различен. Точно в една от тези реки се появи следващата следа.
	Един гражданин я забеляза на път за работа сутринта и като видя милиционер на следващия ъгъл, отиде при него и му каза какво е открил. Милиционерът се върна и погледна през железните перила към мястото, посочено от гражданина.
	Това, което видя, не беше много, но след секунда му стана ясно какво е то и какво означаваше. Не беше боклук или мъртво животно, а темето на човешка глава с руса или светлокестенява коса. Дали беше самоубийство или убийство, трябваше да разберат местните ченгета. Милиционерът отиде до най-близкия телефон и се обади в участъка. След тридесет минути се появи кола, а малко след нея черен фургон. Докато пристигнат, милиционерът беше изпушил две цигари в студения утринен въздух, като поглеждаше от време на време към водата, за да се увери, че нещото е още там. Пристигналите бяха детективи от градския отдел убийства. В минибуса, който ги следваше, имаше двама души, на които викаха техници. Те всъщност бяха обучени от градската община като специалисти по водопроводи и канали, но им плащаше местната милиция. Двамата погледнаха през парапета и това им беше достатъчно, за да разберат, че изваждането на тялото нямаше да бъде лесно, но не и невъзможно. Изкараха стълба и по-младият, облечен в непромокаем комбинезон и с тежки гумени ръкавици на ръцете, се спусна по нея и хвана тялото за потъналата под водата яка, докато неговият партньор направи няколко снимки с евтиния фотоапарат. Тримата милиционери наблюдаваха сцената на няколко крачки встрани и пушеха. Тогава дойде и първата изненада.
	Практиката изискваше под ръцете на трупа да се сложи еластичен пояс като тези, които използват при спасителните хеликоптери, за да може след това да бъде вдигнат с помощта на кран. Но когато човекът се помъчи да сложи пояса под трупа, едната ръка изобщо не се помръдна. В продължение на няколко неприятни минути, работникът се помъчи да изправи вкочанената ръка. След малко той установи, че тя е свързана с белезници за друга ръка.
	Това откритие накара двамата детективи да хвърлят цигарите си във водата. Може би не беше самоубийство, защото подобен начин на прощаване с живота не беше често срещан сред самоубийците. На каналния плъх — така те наричаха своите колеги от общината — му бяха нужни още десет минути, за да успее да постави пояса на подходящо място, а след това да се качи по стълбата и да пусне крана в действие.
	Всичко веднага се изясни. Бяха двама мъже, млади и добре облечени. Ако се съдеше по изкривените им и деформирани лица, бяха мъртви от няколко дни. Водата беше студена и това беше забавило развитието на бактериите, които изяждат повечето трупове. Тя обаче също им беше оказала въздействие, което превръщаше тези тела в гледка, трудна за понасяне на пълен стомах. Приличат на играчките Покемон, помисли си един от детективите — като онези ужасно грозни фигурки, каквито децата му много искаха да им купи. Каналните плъхове поставиха телата в специалните чували за трупове, в които трябваше да бъдат пренесени до моргата, където щяха да бъдат изследвани. Засега не се знаеше нищо повече, освен че двамата мъже са мъртви. Не се виждаха липсващи части от труповете, а и общото им окаяно състояние не позволяваше да се забележат рани от куршум или от нож. За момента те разполагаха само с два Джона, както американците наричаха безименните трупове — единият рус или светлокестеняв, а другият червенокос. Видът им показваше, че са престояли във водата най-малко три-четири дни. Вероятно са умрели заедно, след като са били свързани с белезници, освен ако единият не беше убил другия, а след това беше скочил след него и също беше намерил смъртта си. В такъв случай единият, а може би и двамата са били хомосексуалисти, помисли си онзи детектив, който беше по-голям циник. Казаха на патрулния милиционер да попълни в участъка съответните формуляри, а той си помисли, че това няма да е лошо, защото там беше топло. Нищо друго не можеше да направи един студен ден още по-студен както два трупа.
	Екипът, който извади телата, натовари чувалите във фургона, за да ги откара в моргата. Те не можеха да се затворят плътно заради белезниците и лежаха един до друг на пода на колата като двама любовници, вплели ръце преди последния си час. А може и наистина да са били любовници — разсъждаваше на глас единият детектив, когато влязоха в колата. Партньорът му само изсумтя и подкара автомобила.
	Този ден в моргата на Санкт Петербург беше спокойно. Нямаше много работа. Дежурният старши патолог д-р Александър Конев седеше в кабинета си и четеше медицинско списание. Сутрешното бездействие беше започнало да му омръзва, когато му се обадиха по телефона за възможно двойно убийство. Подобни случаи винаги бяха интересни, а Конев много обичаше да чете криминални романи, повечето внасяни от Великобритания и от Америка. Това беше добър начин да опреснява познанията си по английски. Когато телата пристигнаха, той вече чакаше в залата за аутопсия. На рампата ги сложиха на колички и ги вкараха в залата. Трябваше му само миг, за да разбере защо бутаха количките една до друга.
	— Да не би да са били убити от милицията? — попита патологът с ехидна усмивка.
	— Официално не — отвърна в същия дух по-старшият детектив. Той познаваше Конев.
	— Много добре. — Лекарят включи касетофона. — Имаме два мъжки трупа, все още напълно облечени. Личи си, че са престояли във вода. Къде са били открити? — попита той, гледайки към милиционерите. Те му отговориха. — Били са намерени във водите на Нева. При първоначалния оглед бих казал, че са престояли там три-четири дни след смъртта си. — Ръцете му в ръкавици опипаха едната глава, а после и другата. — О! — възкликна той. — И двете жертви, изглежда, са били застреляни. И двамата, изглежда, имат дупки от куршуми точно в центъра на тила. Първото впечатление е, че дупките и на двете жертви са от куршуми с малък калибър. Ще проверим това по-късно. Евгений — обърна се той към техническия си помощник, — махни им дрехите и ги прибери в пликове за по-късно изследване.
	— Да, другарю доктор. — Помощникът угаси цигарата си и пристъпи напред с ножици в ръце.
	— И двамата ли са застреляни? — попита по-младият детектив.
	— На едно и също място в двете глави — потвърди Конев. — О, след като са били убити, са им сложили белезници, което е доста странно. От пръв поглед не се виждат някакви ожулвания по китките на ръцете. Защо ли са го направили, след като са ги убили? — зачуди се патологът.
	— За да държат телата заедно — изказа гласно мисълта си старшият детектив.
	Но защо това може да е важно? — запита се той. Убиецът или убийците явно е имал изострено чувство за ред. Обаче той отдавна разследваше какви ли не убийства и знаеше, че не всички престъпления могат напълно да бъдат обяснени, особено тези, които се случваха напоследък.
	— И двамата са били здравеняци — продължи Конев, когато помощникът му свали от телата и последните дрехи. — Хм, какво е това? — Той пристъпи напред и разгледа татуировката върху левия бицепс на русокосия, след това се обърна, за да види… — И двамата имат едни и същи татуировки.
	Старшият детектив се приближи, за да ги разгледа по-отблизо, като първоначално си помисли, че партньорът му може да е бил прав да види сексуален момент в случая, обаче…
	— Татуировката на Спецназ — червена звезда, прорязана от светкавица. — Двамата са били в Афганистан. Анатолий, докато докторът изследва телата, да претърсим дрехите им.
	Така и направиха и след половин час стигнаха до заключението, че и двамата са били облечени в сравнително скъпи дрехи, но по тях нямаше нищо, което би помогнало да бъдат идентифицирани. В подобна ситуация това едва ли беше нещо необичайно, обаче ченгетата, както и всички останали, предпочитаха по-лесното, отколкото по-трудното. Нямаше портфейли, документи за самоличност, дори банкноти, ключодържатели или игли за вратовръзки. Е, биха могли да открият някакви следи от етикетите на дрехите, а и никой не беше отрязал върховете на пръстите им, така че биха могли да ги идентифицират по пръстовите отпечатъци. Този, който беше извършил двойното убийство, се беше изхитрил да не остави никакви улики на милицията, но не беше успял да заличи всичко.
	А това какво означава? — запита се старшият детектив. Най-добрият начин да се попречи на разследването на едно убийство беше да се направи така, че телата да изчезнат. Без труп нямаше доказателство, че някой е бил убит, а от това следваше, че не може да се води разследване, просто човекът щеше да бъде обявен за изчезнал. Може да е избягал с друга жена или с друг мъж, а може просто да е решил да отиде на друго място и да започне нов живот. Да се отървеш от един труп не беше чак толкова трудно, като се замисли малко човек. За щастие повечето убийства бяха ако не напълно импулсивни престъпления, то нещо много близко до тях, и повечето убийци бяха глупаци, които след време сами предопределяха съдбата си, защото много говореха.
	Но не и в този случай. Ако това беше убийство със сексуални мотиви, вероятно щеше вече да е чул нещо за него. Подобни престъпления бяха буквално рекламирани от техните извършители поради някакво перверзно желание и те да бъдат арестувани и осъдени, защото никой, извършил такова деяние, не можеше да си държи устата затворена за каквото и да било.
	Не, това двойно убийство имаше всички белези на професионализъм. И двамата са били убити по един и същи начин и чак след това са ги свързали с белезници, вероятно за да могат да ги скрият по-добре и за по-дълго време. По никое от телата нямаше следи от борба, а и двамата бяха доста силни мъже, обучени и опасни. Явно са били ликвидирани, без да очакват. Това обикновено означаваше, че може да е някой, когото и двамата са познавали и са му се доверявали. А защо изобщо престъпниците се доверяваха на хора от техния свят беше въпрос, на който никой детектив не можеше да си отговори. „Лоялност“ беше дума, която те дори не знаеха как да произнесат, да не говорим пък за принципи, с които се съобразяват… И все пак престъпниците проявяваха странна склонност да се доверяват на някого.
	Докато детективите го наблюдаваха, патологът взе кръв от двата трупа за по-късно токсикологично изследване. Може би преди да получат куршуми в главите и двамата са били упоени. Беше малко вероятно, но възможно и трябваше да се провери. Изпод всичките двадесет нокти на пръстите също бяха взети проби, които вероятно щяха да се окажат безполезни, а накрая бяха взети и отпечатъци от пръстите за по-добро идентифициране. Всичко това нямаше да стане бързо. Централният архив в Москва беше известен с мудността си и през това време детективите щяха да извършват своите разследвания на местна почва с надеждата да открият чии са били телата някога.
	— Евгений, не бих направил с лека ръка тези мъже свои врагове.
	— Напълно съм съгласен с теб, Анатолий — каза по-възрастният от двамата. — Обаче някой или не се е страхувал от тях… или се е страхувал достатъчно, за да предприеме много драстични мерки. — Работата беше там, че и двамата бяха свикнали да разкриват лесни убийства, при които убиецът почти веднага правеше самопризнания или беше извършил престъплението пред очите на много свидетели. Този случай щеше да постави на изпитание техните способности и те щяха да докладват на лейтенанта с надеждата да получат допълнителна помощ за разследването.
	Докато наблюдаваха, бяха направени снимки на лицата, но те бяха така обезформени, че разпознаването им беше невъзможно и фотографиите щяха да се окажат безполезни при идентифицирането. Обаче процедурата изискваше да бъдат направени преди отварянето на черепа, а д-р Конев правеше всичко съгласно разпоредбите. Детективите излязоха навън, за да се обадят на няколко телефонни номера и да изпушат по цигара в малко по-поносима обстановка. Когато се върнаха, двата куршума бяха поставени в пластмасови кутийки и Конев им каза, че предполагаемата причина за смъртта и на двамата е куршум в мозъка с очевидни следи от барут и по двата черепа. Според патолога двамата са били убити от близко разстояние, по-малко от половин метър, със стандартни, леки 2,6-грамови куршуми, изстреляни от 5,45-милиметров пистолет ПМС, който се използваше от милицията. Заключението може би смути малко детективите, тъй като това беше стандартният пистолет за носене в кобур през рамо, но доста от тях бяха достигнали по неведоми пътища до руския подземен свят.
	— Американците казват на това професионална работа — отбеляза Евгений.
	— Вижда се, че е свършена майсторски — съгласи се Анатолий. — А сега, първо…
	— Първо трябва да открием кои са били тези нещастници. А след това кои са били техните врагове.


	В Китай китайската храна не е толкова добра като тази в Лос Анджелис, помисли си Номури. Непосредственото му заключение беше, че това вероятно се дължи на съставките. Ако в Китайската народна република имаше Управление за контрол на храните и лекарствата, то явно не беше получило съответните инструкции. Първата му мисъл при влизането в ресторанта беше, че не би искал да надникне в кухнята. Като повечето ресторанти в Пекин това беше малко семейно заведение, което се помещаваше на първия етаж на частен дом. Предлагаше на двадесетината посетители стандартна комунистическа домашна кухня, в която се прилагаха доста акробатически номера. Кръглата маса беше малка и очевидно евтина, столът неудобен, но въпреки това самият факт, че заведението съществуваше, беше доказателство за фундаменталните промени в политическото ръководство на тази страна.
	Обаче основното блюдо за вечерта седеше на масата срещу него — Лян Мин. Тя беше облечена в стандартен син костюм, който беше нещо като униформа за служителите от нисък или среден ранг в правителствените учреждения. Косата й беше късо подстригана, почти като шлем. Модната индустрия в този град, изглежда, е била въведена от някой кучи син с расистки наклонности, който мразеше китайците и беше сторил всичко, което е по силите му, за да ги направи възможно по-непривлекателни. Номури все още не беше виждал нито една местна жена, облечена така, че да бъде привлекателна, с изключение на дошлите от Хонконг. Униформеността беше проблем за Изтока. Там цареше пълна липса на разнообразие, ако не се броят чужденците, които ставаха все по-многобройни. Но те стърчаха като рози, израснали върху бунище, а това още повече подчертаваше неговата грозота. У дома, в САЩ, човек би могъл да има, т.е. да види, поправи се агентът от ЦРУ, всеки вид жена, който съществува на планетата. Бели, черни, еврейки и нееврейки, различни разновидности от жълтата раса, латиноси, някои истински африканки и много истински европейки. Сред последните също има голямо разнообразие — тъмнокоси земни италианки, надути французойки, истински англичанки и сковани германки. Тук-там можеха да се видят канадки и испанки, които се отличаваха по някакъв начин от местните испаноговорещи, а също и много етнически японки, които също бяха нещо отделно от местните японци, но това се дължеше по-скоро на желанието на последните, отколкото на първите. Та човек можеше да види какви ли не хора. Единствената прилика там идваше от калифорнийската атмосфера, която изискваше всеки да се труди упорито, за да бъде представителен и привлекателен, защото това беше Голямата повеля на живота в Калифорния — родина на ролковите кънки и сърфинга и на стегнатите фигури, което се постигаше с упражняването и на двата вида спорт.
	Тук обаче не беше така. Тук всички се обличаха еднакво, изглеждаха еднакво, говореха еднакво, до голяма степен действаха по един и същ начин…
	… с изключение на този случай. Тук трябваше да стане нещо различно, помисли си Номури и затова я беше поканил на вечеря.
	Тази работа се наричаше прелъстяване и бе част от арсенала на шпионите от незапомнени времена, въпреки че на Номури щеше да му е за първи път. В Япония той не проявяваше кой знае какво сексуално въздържание, но там през последното поколение нравите се бяха променили много и позволяваха на младите мъже и жени да се срещат и да… общуват по най-общоприетия начин. Обаче там по някаква дивашка и за Честър Номури доста жестока ирония по-достъпните японски момичета харесваха американци. Някои твърдяха, че американците притежават предимства при половото сношение пред средния японец — тема, която предизвикваше спонтанно кискане сред японските девойки, които напоследък бяха станали по-активни в секса. Част от обяснението се състоеше и в това, че американците бяха известни с по-доброто си отношение към своите жени от японците, а тъй като японките бяха далеч по-покорни от американките, едно сексуално партньорство беше добра сделка и за двете страни. Обаче Чет Номури беше шпионин, който действаше под прикритието на японски бизнесмен и се беше научил да играе така добре ролята си, че за местните жени той беше просто още един японец. Така професионалните му умения пречеха на сексуалния му живот, а това според агента не беше никак честно. Той беше възпитан като повечето американци с филмите за агент 007 и многобройните му завоевания — Господин Цуни-гуни Бум-бум, както беше известен на Карибите. Номури дори не беше стрелял с пистолет от времето във Фермата — школата на ЦРУ близо до Йорктаун, щата Вирджиния, а и там не можеше да се похвали с кой знае какви постижения.
	Но в този случай се откриваха възможности, разсъждаваше агентът, без да променя каменното изражение на лицето си. В ръководството никъде не се казваше нещо против сексуалните връзки по време на работа. Би било в разрез с морала в Управлението, помисли си той. Истории за подобни завоевания бяха честа тема на разговор при редките сбирки на действащи разузнавачи, които ЦРУ организираше от време на време във Фермата, за да могат агентите да обменят опит за използваните от тях похвати. Разговорите на чаша бира след заниманията често вземаха такава насока. Откакто беше пристигнал в Пекин, сексуалният живот на Чет Номури се изчерпваше с разглеждане на порнографските сайтове на Интернет. По една или друга причина азиатската култура даваше голямо разнообразие в това отношение и макар Номури да не се чувстваше особено горд от този си навик, сексуалните му желания се нуждаеха от някакъв отдушник.
	С малки корекции Мин може да бъде красива, помисли си Номури. Първо трябваше да си пусне дълга коса. После, може би, да сложи по-хубави рамки на очилата си. Тези, които носеше, не бяха по-привлекателни от претопена бодлива тел. След това и малко грим. Номури не знаеше точно какъв — не беше експерт в тези неща, — но кожата й приличаше на слонова кост и едно леко подсилване с помощта на химията щеше да я направи по-привлекателна. Обаче тук, като изключим артистите на сцената (техният грим беше толкова дискретен, колкото неоновите реклами в Лас Вегас), грижата за лицето се изчерпваше с миенето му сутрин. Има нещо в очите й, реши той. Бяха живи и… умни. В тях имаше живот, или по-скоро зад тях, но това беше добър признак. Дори фигурата й може би не беше лоша, но беше трудно да се каже при това облекло.
	— Новата компютърна система работи добре, нали? — попита той, след като отпи глътка зелен чай.
	— Приказна е — отвърна тя почти възторжено. — Изписва много хубаво буквите и те излизат чудесно на лазерния принтер като на ръководство по краснопис.
	— Какво е мнението на вашия министър?
	— О, много е доволен. Сега работата върви по-бързо и това му харесва — увери го тя.
	— Дали е достатъчно доволен, за да направи поръчка? — попита Номури, връщайки се пак към прикритието си на бизнесмен.
	— За това ще трябва да попитам шефа на административния отдел, обаче мисля, че ще останете доволен от отговора.
	От „Нипон електрик“ ще се зарадват — помисли си агентът и отново се запита колко ли пари ще изкара на фирмата, под чието прикритие работеше. Неговият шеф в Токио щеше да се шашне, ако знаеше за кого в действителност работи Номури, но шпионинът беше изкарал всичките си повишения във фирмата благодарение на личните си заслуги, като междувременно работеше извънредно за истинската си родина. Това, че основната му работа и тази за прикритие се допълваха така чудесно, беше щастлива случайност, каза си той. Помогна му и фактът, че беше израснал в дом, в който държаха много на традициите и затова говореше два родни езика… Нещо повече, дължеше изостреното си чувство за дълг повече на страната, в която се беше родил, отколкото на традициите в потомствената си родина. Вероятно го беше придобил, гледайки портрета на дядо си с емблемата на пехотинец върху подложката от синьо кадифе на гърдите му, заобиколена от лентички и медали — награди за проявена храброст: Бронзовата звезда за бойни заслуги, президентската грамота за отличила се бойна част, както и отличията, спечелени като свързочник в 442 боен полк по време на кампанията в Италия и в Южна Франция. Пренебрегван от Америка, неговият дядо беше спечелил гражданските си права по най-добрия и убедителен начин, преди да се завърне у дома към бизнеса си с пейзажи, благодарение на който беше дал образование на синовете и внуците си и беше вдъхнал на един от тях чувство за дълг към родината. Освен това тази работа допадаше на Номури.
	В момента, каза си той, като се вглеждаше в черните очи на Мин, и двамата се питаме какво ли мислим един за друг. Тя имаше две симпатични трапчинки отстрани на устата и много приятна усмивка за лице, което не представляваше нищо особено.
	— Това е толкова очарователна страна — каза той. — Между другото, английският ви е много добър. — Наистина беше добър. Неговият китайски се нуждаеше от доста помощ, а човек не прелъстява жени с размахване на ръце.
	— Благодаря ви, уча много упорито — каза тя доволна от комплимента.
	— Какви книги четете? — попита той и също се усмихна.
	— Романи. От Даниел Стийл, Джудит Кранц. Америка предлага на жените много повече възможности, отколкото имаме тук.
	— Америка е интересна страна, но там хаосът е голям — отбеляза Номури. — Тук поне всеки си знае мястото.
	— Да — съгласи се тя. — Така човек се чувства по-сигурен, но понякога му идва прекалено много. Дори на птичката в клетката й се иска да разпери криле.
	— Ще ви кажа едно нещо, което не ми харесва тук.
	— Какво е то? — попита Мин, без да се засегне, а за Номури това беше добър признак. Може би трябваше да си купи някой роман на Стийл и да види какво й харесва.
	— Трябва да се обличате по-разнообразно. Дрехите ви не ви разкрасяват. Жените трябва да се обличат по-атрактивно. В Япония има голямо разнообразие в облеклото. Можеш да се обличаш по азиатската или по западната мода според желанията си.
	Тя дяволито се засмя.
	— Най ми допада бельото. Сигурно прилепва плътно до кожата. Тази мисъл не е съвсем в духа на социализма — каза тя и остави чашата си.
	Келнерът се приближи и със съгласието на Номури тя поръча мао тай, силно местно питие. Сервитьорът се върна бързо с две мажи порцеланови чашки и бутилка, от която внимателно им наля. Агентът от ЦРУ едва си пое дъх след първата глътка. Тя изгори гърлото му, но стопли стомаха. Той видя как кожата на Мин поруменя от питието. За миг му се стори, че една врата се отвори и пак се затвори… Вероятно водеше в правилната посока.
	— Не може всичко да бъде в духа на социализма — каза Номури и отпи още една малка глътка. — Този ресторант е частен, нали?
	— Да. А и храната е по-хубава от тази, която аз готвя. Не ме бива много в готварското изкуство.
	— Наистина ли? Тогава може би ще ми позволите да ви сготвя нещо някой път — предложи Чет.
	— О?
	— Разбира се — той се усмихна. — Мога да готвя американски ястия, а и имам възможност да пазарувам от специален магазин, където да си набавя нужните продукти. Макар че те едва ли ще са много добри, след като са пътували до тук толкова дълго. Въпреки това са много по-добри от боклуците, които ви предлагат по тукашните пазари. — Вероятно тя никога не беше вечеряла с пържола. Дали от ЦРУ ще му признаят разходите за няколко бифтека, запита се Номури. Вероятно, да. Счетоводителите в Ленгли не контролираха много стриктно оперативните агенти.
	— Наистина ли?
	— Да. Има някои преимущества в това да си чуждестранен варварин — каза той с лукава усмивка.
	Последва още по-силно кискане, което според Номури беше тъкмо на място. Да, каза си той и отпи предпазливо от ракетното гориво. Току-що му беше казала какво й се иска да облече. В това имаше логика, като се имат предвид тукашните нрави. Освен че беше удобно, щеше да бъде и твърде дискретно.
	— И така, какво друго ще ми разкажете за себе си?
	— Няма много за разказване. Работата ми не съответства на образованието ми, но е престижна… по политически причини. Аз съм високообразована секретарка. Работодателят ми… всъщност, технически погледнато, аз работя за държавата, както повечето от нас, но на практика се трудя за моя министър, като в частния сектор, и той ми плаща от джоба си. — Тя сви рамене. — Предполагам, че винаги е било така. Виждам и чувам интересни неща.
	Няма да я питам сега какви са те — каза си Номури. По-късно, със сигурност, но не сега.
	— При мен е същото, индустриални тайни и т.н. Пфу! — каза презрително той. — Предпочитам да оставям тези неща в службата. Не, Мин, разкажи ми за себе си.
	— И тук няма много за разказване. На двадесет и четири години съм. Образована. Предполагам, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Знаете какво става с много от тукашните момичетата още като се родят…
	Номури кимна.
	— Чувал съм тези истории. Те са твърде неприятни.
	Неприятни не беше най-точната дума. Не бяха редки случаите, когато бащата на новороденото момиче го хвърляше в някой кладенец, надявайки се, че при следващия опит жена му ще роди момче. По едно бебе за семейство беше правило почти със силата на закон в КНР, а както повечето закони в една комунистическа държава и този се прилагаше безмилостно. Често пъти разрешаваха на майката да износи плода, но в момента на раждането, точно когато главата се покажеше, асистиращият лекар или медицинската сестра вземаше спринцовка, пълна с формалдехид, забиваше я в още меката главичка на новороденото и натискаше буталото, лишавайки го от живот още в мига на започването му. Правителството на КНР не афишираше подобна практика като своя политика, но независимо от това тя беше точно такава. Едната сестра на Номури беше лекарка — акушер-гинеколог, завършила медицинския факултет на университета в Лос Анджелис, и той знаеше, че сестра му по-скоро сама би погълнала отрова, отколкото да извърши такова варварство, или пък би застреляла този, който би я накарал да го извърши. И въпреки това някои излишни момичета все пак се раждаха по необясним начин. Често пъти те биваха изоставяни от родителите им и давани за осиновяване главно на западняци, защото самите китайци нямаха нужда от тях. Ако такива неща се извършваха спрямо евреи, щяха да бъдат заклеймени като геноцид, но китайците бяха прекалено много. Подобни крайни мерки в други случаи биха довели до унищожението на една раса, но тук ги наричаха контрол върху раждаемостта.
	— След време в Китай отново ще признаят цената на жените, Мин. Сигурен съм в това.
	— Дано да е така — каза тя. — А как се отнасят с жените в Япония?
	Номури се засмя.
	— По-правилно би било да се зададе въпросът дали те се отнасят добре с нас и дали ние се отнасяме добре с тях!
	— Така ли?
	— Ами, да. Майка ми командваше в къщи до самата си смърт.
	— Интересно. Религиозен ли сте?
	Защо ли ми зададе този въпрос, озадачи се Чет.
	— Винаги съм се колебал между шинтоизма и зен будизма — призна си той. Беше кръстен в методистка църква, но още преди много години беше скъсал с нея. В Япония беше проучвал местните религии само за да се ориентира и да може да се приспособи по-добре, но въпреки че беше научил доста за тях, никоя не беше допаднала много на американското му възпитание. — А ти?
	— По едно време се интересувах от сектата „Фалунгун“, но не беше сериозно. Имах приятел, който се увлече много в тази работа. Сега е в затвора.
	— Колко жалко — каза съчувствено Номури, като се питаше до каква степен са били близки.
	Комунизмът си оставаше една ревнива система спрямо вярванията на хората и не търпеше никаква конкуренция в това отношение. Сега баптистите бяха станали новата религиозна мода, като че ли изникнала изпод земята. Според него началото й беше сложено от Интернет, в който американските християни, особено баптистите и мормоните, бяха вложили много средства. Така че Джери Фолуел започваше да завоюва тук известни религиозни и идеологически позиции. Интересно, а може би не чак толкова. Проблемът с марксизма-ленинизма, както и с маоизма, изглежда, се състоеше в това, че макар и усъвършенстван като идеологически модел, на него му липсва нещо, за което копнее човешката душа. Обаче такива неща не се харесваха много на комунистическите главатари. Групата „Фалунгун“ дори не изповядваше религия, не и според разбиранията на Номури, но по някаква причина, която той не можеше да си обясни, тя плашеше управляващите в КНР толкова много, че те започнаха да я преследват като истинско контрареволюционно политическо движение. Беше чул, че осъдените лидери на сектата са подложени на тежък физически труд в местните затвори. Не беше много трудно да си представи човек какво означава това в тази страна. Тук, където цената на човешкия живот далеч не се ценеше толкова, колкото там, където се беше родил, са били измислени едни от най-жестоките мъчения в света, припомни си Чет. Китай беше древна страна с древна култура, но в много отношения тези хора можеха да бъдат наречени клингони на човешката раса*, чиито морални ценности бяха така отдалечени от тези, в които бе възпитан Честър Номури.
	[* Човекоподобни същества от друга планета — герои от американския телевизионен сериал „Стар трек“. — Бел.прев.]
	— Да си кажа право, не съм голям специалист по религиозните убеждения.
	— Убеждения? — учуди се Мин.
	— Вярвания — поправи се агентът от ЦРУ. — А има ли в живота ти някой мъж? Може би годеник?
	Тя въздъхна.
	— Не, и то от доста време.
	— Така ли? Това ме изненадва — забеляза със заучена галантност Номури.
	— Предполагам, че ние сме различни от Япония — каза с лека тъга Мин.
	Номури взе бутилката и наля още малко мао тай и на двамата.
	— В такъв случай — каза той с усмивка — предлагам да пием за нашето приятелство.
	— Благодаря ти, Номури сан.
	— За мен беше удоволствие, другарко Мин. — Той се запита колко ли време ще трае това. Вероятно нямаше да бъде дълго. След това започваше истинската работа.


>	7.
>	РАЗПЛИТАНЕ НА НИШКИТЕ

	Това беше едно от съвпаденията в полицейската работа по целия свят. Провалов се обади в Управлението на милицията и тъй като разследваше убийство, трябваше да разговаря с един капитан, началник на съответния отдел в Санкт Петербург. Когато спомена, че издирва бивши войници от Спецназ, капитанът се спомни, че на сутрешното съвещание двама от неговите хора бяха докладвали за два трупа с татуировки на Спецназ, а това беше достатъчно, за да го накара да удължи разговора.
	— За случая с гранатомета в Москва ли става дума? — попита Евгений Петрович Устинов. — И кой е убитият?
	— Главният обект, изглежда, е бил Григорий Филипович Овсеенко, който се е занимавал със сводничество — обясни на колегата си от север Провалов. — Убити са също шофьорът му и едно от момичетата, но изглежда, че те не са от съществено значение.
	— Значи, според вашите източници извършителите са били ветерани от Спецназ?
	— Точно така. Скоро след това са отпътували със самолет за Санкт Петербург.
	— Разбирам. Вчера извадихме от водите на Нева труповете на мъже с подобно описание. И двамата към четиридесетгодишни. Застреляни са били с куршум в тила.
	— Така ли?
	— Да. Имаме пръстови отпечатъци и от двете тела. Чакам справката от армейския архив, за да ги сравним. Но няма да стане много бързо.
	— Ще видя какво мога да направя по въпроса, Евгений Петрович. Работата е там, че на мястото на убийството се е намирал и Сергей Николаич Головко. Не сме сигурни дали той не е бил истинската мишена.
	— Това би било твърде дръзка постъпка — отбеляза хладно Устинов. — Може би вашите приятели от площад „Дзержински“ ще могат да накарат онези тъпанари от армейския архив да се поразмърдат.
	— Ще им се обадя и ще видя какво мога да направя — обеща Провалов.
	— Добре, нещо друго?
	— Има още едно име: Суворов, Клементий Иванич, за когото се твърди, че е бивш офицер от КГБ, но това е всичко, което знам за момента. На вас името говори ли ви нещо? — Стори му се, че чува как събеседникът му поклаща отрицателно глава.
	— Не, никога не ми е попадало — отвърна старшият детектив, докато си го записваше. — В каква връзка?
	— Според моя информатор той е човекът, поръчал убийството.
	— Ще проверя в нашите архиви дали нямаме нещо за него. Значи още един бивш рицар на плаща и кинжала, така ли? Колко такива пазители на родината тръгнаха по лошия път? — зададе си риторичен въпрос ченгето от Санкт Петербург.
	— Доста — съгласи се колегата му от Москва и се намръщи.
	— А този Овсеенко да не би и той да е бил от КГБ?
	— Да, казват, че отговарял за Школата на врабчетата.
	Като чу това, Устинов се засмя.
	— О, сводник, обучен от държавата. Страхотно. А момичетата бива ли си ги?
	— Много — потвърди Провалов. — Обаче не са по джоба ни.
	— Истинският мъж не трябва да плаща за такива работи, Олег Григориевич — увери ченгето от Санкт Петербург московския си колега.
	— Така си е, приятелю. Поне докато не мине известно време — добави Провалов.
	— Точно така! — В слушалката се чу смях. — Обади ми се, ако научиш нещо.
	— Добре, ще ти изпратя по факса бележките си по случая.
	— Чудесно. Аз също ще ти изпратя информацията, с която разполагам — обеща Устинов.
	Има нещо, което свързва всички следователи по света, разследващи убийства. Никоя страна не санкционира неофициалните разговори, отнасящи се до човешкия живот. Само държавите запазват това право за себе си.
	В продължение на няколко минути Провалов записа в невзрачния си кабинет резултатите от водения разговор. Беше твърде късно да се обажда на ФСС да накарат онези от армейския архив да побързат. Това ще бъде първото нещо, което ще направя сутринта, обеща си той. Стана време да си върви. Взе палтото си от закачалката до бюрото и излезе навън, където беше паркирана служебната му кола. С нея отиде до един ъгъл близо до американското посолство, където се намираше бар „Борис Годунов“ — приятно и топло местенце. Не минаха и пет минути, откакто беше дошъл, и една приятелска ръка докосна рамото му.
	— Здравей, Мишка — каза Провалов, без да се обърне.
	— Знаеш ли, Олег, хубаво е човек да разбере, че руските ченгета приличат на американските.
	— В Ню Йорк същото ли е?
	— Ами да — потвърди Рейли. — След като цял ден си гонил лошите момчета, какво по-хубаво от това да обърнеш няколко чашки в компанията на приятели? — Агентът от ФБР махна на келнера да му донесе обичайното питие — водка със сода. — Освен това на такива места се върши и истинска работа. Има ли някакво ново развитие по случая със сводника?
	— Да, двамата, които са го убили, изглежда, са били убити на свой ред в Санкт Петербург. — Провалов гаврътна остатъка от водката в чашата си, разказа подробностите на американеца и завърши с думите: — Какво мислиш за тази работа?
	— Или е отмъщение, или презастраховане, приятел. Имал съм подобни случаи у дома.
	— Презастраховане?
	— Да, и в Ню Йорк съм се натъквал на такава практика. Мафията видя сметката на Джон Гало. Направи го открито. Искаха убийството да бъде показно, затова наеха един черен разбойник да свърши работата, но после нещастникът беше застрелян само на петнадесет метра по-нататък. Това се казва презастраховане, Олег. Така няма начин покойникът да разкаже на някого кой е направил поръчката. Вторият стрелец просто си замина и никога не можахме да се доберем до него. Може да е било и убийство за отмъщение. Онзи, който им е платил да свършат работата, ги е ликвидирал за това, че са сбъркали обекта. Който плаща, той поръчва музиката, приятел.
	— Как му казвахте на това, „преплитане на интереси“?
	Рейли кимна.
	— Точно така му викаме. Е, така поне ще имаш допълнителни нишки за проследяване. Може твоите стрелци да са говорили пред някого. Може дори да са си водили дневник. — То е като да хвърлиш камък в локва, помисли си Рейли. В случай като този кръговете от вълните стават все по-широки. Това не е доброто битово убийство, при което някой затрива жена си за това, че хойка с чужди мъже или не е успяла да му приготви вечерята навреме, а после си признава и се скъсва от рев, че го е сторил. Още повече, че в конкретния случай престъплението беше извършено с много гръм и трясък, а такива обикновено биват разкрити, защото хората ги коментират и някои от тях може да знаят неща, които биха ти свършили работа. Просто трябва да ги срещнеш на улицата, да тропаш по врати и да изтъркаш доста подметки, докато се добереш до това, което ти трябва. Руските ченгета не бяха тъпи. Липсваше им подготовката, която имаше Рейли, но въпреки това те притежаваха полицейски инстинкти и ако човек следва съответните процедури, ще разнищи случая, защото другата страна не беше кой знае колко умна. Умните не нарушаваха закона по такъв драстичен начин. Не, идеалното престъпление беше това, което си оставаше неразкрито, жертвата ненамерена, откраднатите пари неоткриваеми поради лошо счетоводство и шпионинът неразобличен. След като веднъж знаеш, че е било извършено престъпление, вече имаш отправна точка и цялата работа заприличва на разплитане на пуловер. Няма много неща, които да държат преждата, ако упорито я разплиташ.
	— Кажи ми, Миша, твоите противници от мафията биваше ли ги? — попита Провалов, след като отпи втората чаша водка.
	Рейли направи същото.
	— Не е както във филмите, Олег, като изключим дребните риби. Те са евтини наемници. Не са образовани. Някои от тях са доста тъпи. Някога не говореха заради омертата — закона на мълчанието. Имам предвид, че поемаха вината и не желаеха да сътрудничат. Но с времето това се промени. Хората от прародината им постепенно измряха, новото поколение е по-мекушаво, а и ние станахме по-твърди. Много по-лесно е да ти лепнат три години в пандиза, отколкото десет, а на всичкото отгоре да ти разтурят организацията. Престанаха да се грижат за семействата, докато бащата е в дранголника, а това се отрази зле на техния морал. Започнаха да говорят. Нашата ефикасност също се подобри благодарение на електронното следене — сега му викат „специални операции“, а в миналото „черната работа“, т.е. вършехме някои неща без прокурорска заповед. Имам предвид времето през 60-те години, когато никой дон на мафията не можеше да се изпикае, без да разберем какъв цвят има пикнята му.
	— А те не ви ли го връщаха?
	— Искаш да кажеш да се бъзикат с нас ли? Да си отмъстят на федерален агент? — Самата мисъл го накара да се усмихне. — Олег, никой не е дръзвал да се бъзика с ФБР. И по онова време, а до известна степен и сега на нас се гледа като на дясната ръка на Господ. И ако някой си позволи такова нещо, могат да му се случат доста неприятни работи. Истината е, че никога не сме прибягвали чак до такива мерки, но лошите момчета знаят, че би могло да се случи. Е, понякога не играем съвсем по правилата, но все пак гледаме да не нарушаваме законите, поне на мен не ми е известно такова нещо. Обаче ако предупредиш някой разбойник, че за него може да има сериозни последици, в повечето случаи той ще погледне сериозно на това.
	— Тук не е така. Още не се отнасят към нас с подобно уважение.
	— В такъв случай трябва да си го създадете, Олег. — Беше лесно да се каже, но Рейли знаеше, че трудно може да се постигне.
	Трябваше ли местните ченгета да нарушават правилата от време на време, за да научат разбойниците на уважение? Тези неща са част от американската история, помисли си Рейли. Градските шерифи като Уайът Ърп, Бат Мастърсън и Дивият Бил Хикок, Лоун Улф Гонзалес от тексаските рейнджъри, Бил Тилмън и Били Трийпърсънс от американската полиция бяха ченгета, които навремето внушаваха респект само с появата си на улицата. Руснаците нямат подобни легендарни блюстители на закона. Може би имаха нужда от някой такъв. Това беше част от наследството на всяко американско ченге. Само от гледането на уестърни по телевизията и филми американските граждани бяха се научили да очакват, че нарушаването на законите може да докара някой такъв човек в живота им, а това нямаше да им е от полза. ФБР беше израснало в период на засилена престъпност по време на Голямата депресия и беше усъвършенствало традициите на Запада с модерни технологии и методи, за да създаде свой митичен образ като институция. За да стане това, трябваше да бъдат осъдени много престъпници и някои дори да бъдат убити на улицата. В Америка се ширеше убеждението, че ченгетата са героични фигури, които не само следят за спазването на законите, но и са на страната на невинните. Тук нямаше подобна традиция. За да бъде създадена, трябваше да бъдат решени много проблеми, останали от бившия Съветски съюз, при който все още неизчезнала традиция беше органите на реда да служат по-скоро като репресивен апарат, а не в защита на гражданите. Руските филми нямаха нито Джон Уейн, нито Мелвин Първис и тази страна беше бедна в това отношение. Въпреки че на Рейли му харесваше да работи тук и уважаваше и харесваше руските си колеги, той би трябвало да ги засипе с купища инструкции, за да може да бъде въведен такъв ред както в Ню Йорк. Тук всички дадености бяха налице, но организацията им беше задача, пред която разчистването на Авгиевите обори от Херкулес беше просто дреболия. Олег имаше подходящата мотивация и необходимите умения, но му предстоеше още много работа. Рейли не му завиждаше за това, но трябваше да му помогне с каквото може.
	— Не ти завиждам, Мишка, но бих желал да работя при такава организация като в твоята страна.
	— Тя не е изникнала просто така, Олег. Били са нужни много години и много способни мъже. Може би ще трябва да ти покажа някой филм с Клинт Истууд.
	— „Мръсният Хари“ ли? Гледал съм го. — Забавен, но не и много реалистичен — помисли си руснакът.
	— Не, „Обесете ги на високо“, за службата на съдия-изпълнителя от някогашния Запад, когато мъжете са били мъже, а жените благодарни за това. В действителност истината съвсем не е била такава. В Дивия запад не е имало много престъпност.
	Руснакът изненадан вдигна очи от чашата си.
	— Тогава защо във всички филми се твърди обратното?
	— Олег, филмите трябва да вълнуват зрителя, а в отглеждането на пшеница и на добитък няма нищо вълнуващо. В американския Запад са се настанили главно ветерани от Гражданската война. Това е бил тежък и жесток конфликт, но никой мъж, оцелял в битката при Шилох, няма да се уплаши от някой тъпанар на кон, независимо дали носи револвер или не. Преди около двадесет години един професор от щатския университет в Оклахома написа книга на тази тема. Проучил е съдебни архиви и установил, че като се изключи стрелбата в кръчмата — между пищовите и уискито има някаква явна несъвместимост, — на Запад престъпността не е била голяма. Гражданите са можели сами да се пазят, а техните закони са били твърде безкомпромисни — рецидивистите са били твърде малко. Но най-важното е, че всички граждани са носели оръжие и са знаели добре да боравят с него, а това е бил сериозен възпиращ фактор за лошите момчета. Ако се стигне до вадене на пищови, има много по-малко вероятност да бъдеш застрелян от едно ченге, отколкото от разгневен гражданин. На него не му се занимава с цялата тази бумащина и предпочита да я избегне. — Американецът отпи от чашата си и се засмя.
	— В това отношение ние и американците си приличаме — съгласи се Провалов.
	— А, и това бързо вадене на револверите от кобурите, което непрекъснато ни показват във филмите. Не съм чувал за такова нещо на практика. Това са холивудски измишльотини. Няма да улучиш, ако измъкнеш пищова по този начин. Ако ставаше така, в Куантико щяха да ни научат да стреляме по този начин. Като изключим някои хора, които се обучават за представления в цирка или за някакво състезание, но там винаги се стреля под един и същ ъгъл и от едно и също разстояние, никой не може да се надява на точна стрелба по този начин.
	— Сериозно ли говориш? — Легендите умират най-трудно, особено за едно, общо взето, способно ченге, което беше гледало доста уестърни.
	— Бях главен инструктор и да ме вземат дяволите, ако мога да стрелям така.
	— А добър стрелец ли си?
	Рейли скромно кимна с глава.
	— Да — каза той. — Доста добър.
	Завършилите с пълно отличие специалния курс по стрелба в школата на ФБР бяха по-малко от триста души и Майк Рейли беше един от тях. Той беше заместник-началник на оперативния отдел в Канзас Сити, преди да бъде преместен при онези шахматисти от отдела за ОП — организираната престъпност. Чувстваше се като гол, когато вървеше по улицата без верния си автоматичен „Смит и Уесън“-1076, но практиката в дипломатическата служба беше такава. Голяма работа, тукашната водка беше добра и той беше започнал да свиква с нея. Дипломатическите регистрационни номера го улесняваха, защото местните ченгета бяха доста стриктни за употребата на алкохол зад волана. Жалко, че имаше да учат още твърде много за криминалното разследване.
	— Значи, Олег, по всяка вероятност мишената е бил нашият сводник?
	— Да, според мен доста е вероятно, но все още не съм напълно сигурен. — Той сви рамене. — Обаче ще продължим да държим открита и възможността да е бил Головко — добави Провалов, след като отпи глътка водка. — Така останалите институции ще ни окажат по-голямо съдействие.
	Рейли се засмя.
	— Олег Григориевич, ти си напълно наясно как да се оправяш с бюрокрацията. Аз не бих се справил толкова добре! — Той махна на келнера. Беше време за следващата поръчка.


	Интернет е може би най-доброто изобретение за шпионаж, каза си Патриша Фоли. Тя благослови също и деня, в който лично беше препоръчала Честър Номури на Управлението за оперативна дейност. Този дребен японец вече имаше някои добри постижения за агент, който още нямаше и тридесет и пет години. Беше свършил великолепна работа в Япония и веднага се беше съгласил доброволно да участва в операция „Чингис“ в Пекин. Прикритието му като служител на „Нипон електрик“ не би могло да бъде по-подходящо за изпълнението на задачата и изглежда, че той беше влязъл с такава танцова стъпка в новата си роля като Фред Астер в най-добрите си дни. Най-лесната част от операцията беше да изнесе събраните сведения.
	Преди шест години хора на ЦРУ посетили Силиконовата долина — естествено под прикритие — и бяха уговорили с един производител на най-съвременни технологии да им изработи специален модем. За много специалисти той изглеждаше твърде бавен, защото времето му за установяване на връзка беше с четири-пет секунди по-бавно от нормалното. Обаче това, което те не знаеха, беше, че последните четири секунди не бяха някакъв произволен електронен шум, а включване на специална кодираща система, която ако бъде засечена при телефонно подслушване, звучеше като най-обикновен електронен шум. Така че на Честър му оставаше само да подготви съобщението си за изпращане и да натисне копчето. За по-голяма сигурност съобщенията бяха свръхкодирани с 256-битова система, създадена специално в Националната агенция за сигурност, нейното двойно шифриране беше толкова сложно, че дори суперкомпютрите на НАС я пробиваха много трудно, и то след загуба на доста скъпоценно време. След това вече беше достатъчно само да се осигури едно www. еди какво си чрез най-обикновен компютър за влизане в местната мрежа за интернет услуги, каквито имаше в изобилие навсякъде по света. Тя можеше да се използва дори за директна връзка на един компютър с друг — всъщност това беше и първоначалното й приложение — и дори да бъде засечена от устройство за телефонно подслушване, щеше да бъде нужен някой математически гений плюс най-големият суперкомпютър, създаден от „Майкрософт“, за да се разкодира посланието.
	Лян Мин, прочете Мери Пат, секретарка на… на онзи, де? Съвсем не лош потенциален източник. Най-забавното в случая беше, че Номури беше посочил изрично възможностите за сексуална връзка при вербуването. Младежът все още беше твърде неопитен в тези неща. Вероятно се е изчервил, докато е писал за това, си каза заместник-директорката на оперативната дирекция на Централното разузнавателно управление. Той обаче беше включил и тази част в доклада си, защото беше изключително честен във всичко, което правеше. Време беше да го повишат и да му увеличат заплатата. Госпожа Фоли написа нужната докладна, която трябваше да бъде приложена към досието му. Джеймс Бонд-сан, каза си тя и се засмя. Отговорът беше най-лесната част от цялата работа: „Одобряваме, продължавай.“ Нямаше нужда дори да добавя дежурното „но внимателно“. Номури знаеше как да се държи, когато изпълняваше задача, нещо, което не можеше да се каже за всички млади разузнавачи. След това тя вдигна телефона и се обади по пряката линия на съпруга си.
	— Да, скъпа? — каза директорът на Централното разузнавателно управление.
	— Зает ли си?
	Ед Фоли знаеше, че жена му не задава въпроса просто така.
	— За теб не съм чак толкова зает, бейби. Слез долу. — Той затвори.
	Кабинетът на директора на ЦРУ е сравнително дълъг и тесен с прозорци от пода до тавана, които гледат към гората и паркинга за специални посетители. Зад него са дърветата, които се извисяваха над долината Потомак и булевард „Джордж Вашингтон“, както и още нещо. Възможността някой да може да наблюдава директно тази сграда, особено пък кабинета на директора, би причинила сериозни киселини на досадниците, отговарящи за сигурността. Ед вдигна глава от книжата на бюрото си, когато жена му влезе и седна в коженото кресло срещу него.
	— Добра новина ли ми носиш?
	— По-добра дори от бележките на Еди в училище — отвърна тя със сладострастната си усмивка, която пазеше само за пред съпруга си, когато бяха сами. А бележките наистина бяха добри. Едуард Фоли-младши беше един от бързо напредващите млади специалисти в Политехническия институт „Ренселър“ в Ню Йорк и състезател в техния хокеен отбор, който за малко пропусна шанса си да влезе в Националната хокейна асоциация. Младият Ед би могъл да намери място в олимпийския отбор по хокей, но не искаше да става професионалист. Печелеше твърде много пари като компютърен инженер, за да си губи времето с такива неща. — Мисля, че от тази работа може да излезе нещо.
	— Като например?
	— Като секретарката на Фан Ган — отвърна тя. — Номури се опитва да я вербува и твърди, че перспективите са добри.
	— Чингис — каза Ед. Би трябвало да изберат друго име, но за разлика от повечето операции на ЦРУ наименованието на тази не беше посочено от някой компютър в приземния етаж. Тази предохранителна мярка не беше взета поради простата причина, че никой не очакваше да излезе нещо от това. Най-много да стигнат до някой капитан от Народноосвободителната армия. Проблемите бяха все едни и същи. Първо трябваше да вербуват етнически китаец, а ЦРУ не беше постигнало някакви особени успехи в това отношение. Освен това въпросният разузнавач трябваше да владее перфектно езика и да може да изчезне сред китайското общество. По ред причини тези неща никога не бяха постигани. Тогава Мери Пат предложи да опитат с Номури. В края на краищата неговата фирма въртеше значителен бизнес с Китай, а и младежът имаше добри инстинкти. И така, Ед Фоли се съгласи, но в действителност не се надяваше да излезе нещо от това. Обаче инстинктите на жена му като професионален разузнавач отново се оказаха по-добри от неговите. Много хора бяха на мнение, че Мери Пат Фоли е най-добрият оперативен разузнавач, който управлението беше имало от двадесет години насам, и, изглежда, беше на път да затвърди това убеждение.
	— Няма ли опасност за Чет?
	Жена му кимна утвърдително.
	— Опасност има, но той знае как да се пази, а и средството му за комуникация е най-доброто, с което разполагаме. Ако към него не постъпят брутално, нали знаеш, могат просто да го нарочат заради това, че не харесват прическата му, не би трябвало да е изложен на много голям риск. Както и да е… — Тя му предаде съобщението от Пекин.
	Директорът на ЦРУ го прочете три пъти, преди да й го върне обратно.
	— Чукането едва ли е кой знае какъв добър разузнавачески похват, скъпа. Мисля, че не е много добре да влиза в такива отношения с агентката си…
	— Съгласна съм, Ед, но нали знаеш, човекът играе с такива карти, каквито има подръка. И ако ние успеем да я снабдим с компютър като този, който използва Чет, и нейната сигурност няма да бъде много застрашена.
	— Освен ако някой от тях не го разглоби на части — изрази гласно мисълта си Ед Фоли.
	— Господи, Ед, на нашите най-добри специалисти им се разплака майката, докато го създадат. Нали аз отговарях за проекта, не помниш ли? Компютърът е много надежден!
	— По-спокойно, скъпа. — Директорът вдигна ръка. Когато жена му прибягваше до такъв език, значи беше взела много присърце цялата работа. — Знам, че е сигурен, но моята работа е да се безпокоя, а твоята да действаш.
	— Прав си, скъпото ми мъжленце. — Тя отново пусна в ход сладострастната си усмивка.
	— Ти сигурно вече си му казала да продължава, нали?
	— Той е мой подчинен, Еди.
	Директорът кимна, предавайки се. Не беше редно да работи заедно с жена си. Тя винаги печелеше споровете в кабинета му.
	— Добре, скъпа, ти отговаряш за операцията, обаче…
	— Обаче какво?
	— Ще сменим наименованието Чингис с нещо друго. Ако от това излезе нещо, ще го сменяме всеки месец. Тази операция може да има сериозни последици и трябва да се върши при максимални мерки за сигурност.
	Тя трябваше да се съгласи с този аргумент. Навремето като надзираващи офицери те отговаряха за един агент, известен в ЦРУ с кодовото наименование Кардинал, полковник Михаил Семьонович Филитов, който работеше в Кремъл повече от тридесет години и изпращаше много ценна информация по всякакви въпроси, отнасящи се до съветските въоръжени сили, както и сведения с политически характер от огромна важност. По ред бюрократични причини, вече позабравени с течение на времето, Кардинал не се водеше като редовно действащ внедрен агент и това го беше спасило от предателството на Олдрич Еймс, жертви на което станаха дузина съветски граждани, работили за Америка. Самият Еймс беше спечелил по около 100 000 долара за всеки предаден от него сътрудник. Семейство Фоли съжаляваше, че не беше осъден на смърт, но те не отговаряха за спазването на законите.
	— Добре, Еди, ще сменяме кодовото наименование на операцията всеки месец. Скъпи, винаги си много предпазлив. Ти ли ще наредиш или аз?
	— Нека почакаме тя да ни съобщи нещо полезно, преди да си направим този труд, обаче още сега да измислим друго наименование вместо Чингис. Прекалено очебийно се свързва с Китай.
	— Добре — каза тя с дяволита усмивка. — Какво ще кажеш за момента да я наречем Зорге?
	Това беше името на Рихард Зорге, един от най-големите шпиони за всички времена. Германец, работил за Съветския съюз, и може би човекът, който беше попречил на Хитлер да спечели войната срещу Сталин на източния фронт. Съветският диктатор дори не си беше помръднал пръста, за да го спаси от екзекуция. „Благодарността, беше казал някога той, е кучешка болест.“
	Директорът на ЦРУ кимна в знак на съгласие. Жена му имаше добро чувство за хумор, особено когато ставаше дума за делови въпроси.
	— Кога според теб ще знаем дали се е съгласила да ни сътрудничи?
	— Предполагам, че веднага след като Чет я изчука.
	— Мери, ти някога…?
	— При изпълнението на задача ли? Ед, това са мъжки, а не женски работи — отвърна тя със закачлива усмивка. След това си събра книжата и се отправи към вратата. — Като изключим теб, скъпото ми мъжленце.


	Самолетът на „Алиталия“ DC-10 кацна петнадесет минути по-рано поради благоприятния вятър. Ренато, кардинал Ди Мило, каза една молитва за благодарност по този повод. Работеше от доста години в дипломатическата служба на Ватикана и беше свикнал с продължителните полети, което не означаваше, че му харесват. Беше облечен в червено-черните си кардиналски одежди, които по-скоро приличаха на нещо като парадна униформа, която не беше особено удобна, въпреки че беше купена от един от най-добрите магазини в Рим за дрехи по поръчка. Един от недостатъците на неговия духовен и дипломатически статус беше, че не можеше да свали горнището на дрехата по време на полета, но беше успял да се отърве от обувките. Установи обаче, че от дългата неподвижност краката му се бяха подули и нахлузването на обувките се оказа по-трудно от обикновено. Това го накара да изпусне тежка въздишка вместо ругатня, докато самолетът се насочваше към аерогарата. Главният стюард го отведе до предната врата и му позволи да напусне пръв самолета. Едно от предимствата на дипломатическия му статус беше, че трябваше само да размаха дипломатическия си паспорт пред граничните служители, а в конкретния случай до стълбичката на самолета го чакаше висш служител на КНР.
	— Добре дошли в нашата страна — приветства го той и му подаде ръка.
	— За мен е голямо удоволствие, че съм тук — отвърна кардиналът, забелязвайки, че този комунистически атеист не целуна пръстена му, както го изискваше нормалният протокол. Е, можеше да се каже, че по-специално католицизмът, а и изобщо християнството не бяха твърде желани в Китайската народна република. Обаче ако КНР искаше да влезе в цивилизования свят, те трябваше да приемат представителството на Светия престол, колкото и да им е неприятно. Освен това той щеше да работи сред тези хора и кой знае, може би пък щеше да успее да убеди един-двама да приемат християнската вяра. Ставали са и по-странни неща, а Римокатолическата църква се беше справяла и с далеч по-опасни противници от този.
	С помощта на ръкомахания и малък ескорт висшият служител преведе видния си гост през широката зала на аерогарата до мястото, където ги чакаха служебната кола и кортежът.
	— Как пътувахте? — попита служителят.
	— Дълго, но не и неприятно — беше очакваният отговор. Дипломатите трябваше да се преструват, че много обичат да летят със самолет, въпреки че дори екипажите намираха подобни пътувания за уморителни. Задачата на посрещача беше да огледа новия посланик на Ватикана, да види как се държи, дори как гледа през прозорците. В това отношение той не беше по-различен от другите дипломати, които пристигаха в Пекин за първи път. За тях формата на сградите беше необичайна, необикновени бяха и цветът на тухлите, а и това как зидарията изглежда отблизо и отдалеч. Изобщо поради тези различия те намираха за очарователни неща, които, общо взето, бяха едни и същи и разликата, обективно погледнато, беше минимална.
	Пътуването до резиденцията на посолството продължи 28 минути. Това беше стара сграда от началото на миналия век, когато в нея е живял мисионер от американската методистка църква. Очевидно той е бил човек, твърде свикнал с американските удобства, помисли си китайският служител. Предишния ден беше научил, че сградата е минала през няколко превъплъщения, включително и като публичен дом в дипломатическия квартал в периода между 20-те и 30-те години, защото и тогавашните дипломати са държали на удобствата. Служителят се запита дали бардакът е бил обслужван от етнически китайки или от рускини, които, както беше чувал, неизменно се представяли за изгонени благороднички. Поради някаква причина западняците си падат по аристократките, като че ли телата им се различават от тези на останалите жени. И това го беше чул в службата от един архивар в министерството, който съхраняваше сведения за подобни неща. За личните навици на председателя Мао не се пазеха архивни данни, но страстта му да обезчестява дванадесетгодишни девственици беше добре известна в Министерството на външните работи. Той знаеше, че всеки от държавните ръководители има своите странности. При великите мъже тези отклонения обикновено бяха по-големи.
	Колата спря пред старинна къща. Един униформен полицай отвори вратата за пристигналия италианец и дори му отдаде чест, спечелвайки си леко кимване с глава от човека с яркочервената шапчица.
	Пред главния вход чакаше още един чужденец, монсеньор Франц Шепке, чийто дипломатически ранг беше заместник-ръководител на мисията. Това обикновено означаваше, че той е човекът, който в действителност върти работата в мисията, докато посланикът — избран главно по политически съображения — отговаряше за дипломатическото представителство. Китайците не бяха наясно дали и тук разпределението на ролите щеше да бъде такова.
	Шепке имаше вид на типичен германец — висок, слаб, със сивосини очи, които не издаваха нищо, и изумителен талант за чуждите езици. Владееше до съвършенство не само сложния китайски, но дори и местния диалект и акцент. По телефона този чужденец можеше да мине за партиен член, а това впечатляваше много местните официални лица, които не бяха свикнали чужденците дори да говорят сносен китайски, камо ли да го владеят до съвършенство.
	Китаецът видя, че германецът целуна пръстена на своя шеф. След това италианецът разтърси ръката му и прегърна по-младия духовник. Вероятно се познаваха. След това кардинал Ди Мило заведе Шепке до придружителя си и го запозна с него. Разбира се, последният го беше срещал много пъти и това накара китайския служител да заключи, че висшият духовник не е много досетлив. След малко багажът беше пренесен в резиденцията и китаецът се качи обратно в служебната кола, за да се върне с нея във външното министерство и да напише доклада си. Папският нунций е позастаряващ, приятен човек, който може би не е много умен, написа той. С други думи, типичен посланик от западен тип.
	Веднага след като влязоха вътре, Шепке потупа дясното си ухо и посочи с ръка наоколо.
	— Навсякъде ли? — попита кардиналът.
	— Да — отвърна на немски Шепке, а след това премина на гръцки, и то не на съвременен, а на старогръцки, какъвто е говорил Аристотел. Той е подобен, но различен от съвременния гръцки и се ползва само от шепа учени в Оксфорд и няколко други западни университети. — Добре дошли, Ваше високопреосвещенство.
	— Дори и със самолетите се пътува прекалено дълго. Защо да не можем да използваме кораб? Така преместването от едно място на друго би било по-поносимо.
	— Проклятието на прогреса — обади се тихо германският духовник. Полетът Рим-Пекин беше само с четиридесет минути по-дълъг, отколкото от Рим до Ню Йорк, но Ренато беше човек от друга, по-търпелива епоха.
	— Какво можеш да ми кажеш за моя придружител?
	— Казва се Цян. На четиридесет години е, женен и има син. Той ще бъде нашият човек за връзка с Министерството на външните работи. Умен, добре образован, но ревностен комунист, син също на комунист — обясни бързо Шепке на езика, който беше учил още в семинарията. Двамата с шефа му бяха наясно, че този разговор се записва и ще подлуди лингвистите в китайското Министерство на външните работи. Е, те не бяха виновни, че там работят неграмотни хора!
	— Значи из цялата сграда има подслушвателни устройства, така ли? — попита Ди Мило и се отправи към един поднос с бутилка червено вино.
	— Най-вероятно е така — отвърна Шепке с кимане на главата, докато кардиналът си пълнеше чашата. — Бих могъл да поискам къщата да бъде проверена, но тук не е лесно да се намерят хора, на които бих могъл да разчитам. — Тези, които щяха да извършат проверката, сигурно щяха да се възползват от възможността да монтират подслушвателни устройства за страната, за която работят — Америка, Великобритания, Франция, Израел, всички се интересуваха какво знае Ватиканът.
	Ватиканът, който се намира в центъра на Рим, всъщност е независима държава. Това дава дипломатически статут на кардинал Ди Мило дори и в страната, в която в най-добрия случай не гледат с добро око на религиозните убеждения, а в най-лошия ги потъпкват. Кардинал Ди Мило беше служил на църквата повече от четиридесет години, повечето от които в дипломатическата служба на Ватикана. Там неговите лингвистични способности бяха известни, но далеч не на всички, а във външния свят за това знаеха съвсем малко хора. Научаването на един чужд език е трудна работа, но при Ди Мило това ставаше толкова лесно, че той се изненадваше как другите не могат да се справят по същия начин. Освен че беше духовник и дипломат, Ди Мило беше и разузнавач — предполага се, че всички посланици са такива, но за него това беше валидно в по-голяма степен. Една от задачите му беше да държи Ватикана и най-вече папата информиран за това какво става по света, за да може Ватиканът, т.е. папата да предприема съответни действия или най-малко да оказва влияние в съответната посока.
	Ди Мило се познаваше доста добре със сегашния папа. Бяха приятели дълги години преди избирането му за понтифекс максимус („максимус“ в значение на „главен“, а „понтифекс“ като „строител на мостове“, тъй като се предполага, че духовникът е мостът между хората и техния Бог). Като такъв Ди Мило беше работил за Ватикана в няколко страни. Преди сгромолясването на Съветския съюз той се беше специализирал в източноевропейските страни, където се беше научил да оспорва заслугите на комунизма пред някои от най-ревностните му привърженици. За тяхно голямо съжаление в повечето случаи той беше излизал победител. Тук обаче ще бъде различно, помисли си кардиналът. Не ставаше само въпрос за марксистките убеждения. Това беше страна с друга култура. Конфуций беше определил мястото на китайския гражданин в обществото още преди две хиляди години и то беше различно от онова, което проповядваше западната култура. Разбира се, и тук, както навсякъде другаде, имаше място да се проповядва Христовото учение. Местните граждани, които се обръщаха към християнските мисионери просто от любопитство, ставаха още по-любопитни, когато се запознаваха с Евангелието, защото то беше много по-различно от древните учения на тяхната страна. Но дори по-обикновени вярвания, които малко или повече се съобразяваха с китайските традиции като източното спиритистко движение „Фалунгун“, бяха подлагани ако не на унищожителни, то на безмилостни репресии. Кардинал Ди Мило си даваше сметка, че е пристигнал в една от малкото останали езически страни, в която мъченичеството все още беше една възможност за щастливците или за нещастниците, в зависимост от гледната точка. Той отпи от виното, като се опитваше да определи колко показва биологичният му часовник в сравнение с този, който беше на ръката му. И в двата случая виното беше добро. То му напомни за дома — място, което никога не бе изоставял напълно, дори когато беше в Москва или Прага. Обаче Пекин… Пекин можеше да се окаже едно предизвикателство.


>	8.
>	БЕЛЬО ЗА СЕКРЕТАРКИ

	Не му беше за пръв път. Беше вълнуващо и възбуждащо, но и малко опасно поради мястото и времето. Преди всичко това беше упражнение за паметта и очите. Най-трудната част беше превръщането на английските мерки в метрични. Идеалните мерки за една жена бяха 36-24-36, а не 91.44-60.96-91.44.
	Последният път, когато беше посещавал подобно място, беше в търговския център на Бевърли Хилс в Лос Анджелис. Тогава покупката беше за една похотлива латиноамериканка на име Мария Кастильо, която остана възхитена от грешката му. Беше преценил, че обиколката на талията й е двадесет и четири инча, а тя беше двадесет и седем. По-добре е да сбъркаш в по-долната граница на числата, но в по-горната на буквите. Ако вземеш за гръдна обиколка 36B, а се окаже, че е 34C, тя няма да ти се разсърди много, но ако прецениш, че обиколката на талията й е 28 инча, когато в действителност тя е 24 инча, ще побеснее. Стресът, си каза Номури, като клатеше глава, се явява в най-различни форми и размери. Той искаше да свърши тази работа както трябва, защото Мин му беше нужна като източник на информация, но същевременно я желаеше и като любовница, а това беше още една причина да не сбърка.
	Най-лесно беше да избере цвят. Червен. Червен, разбира се. Това все още беше страна, в която на червеното се гледаше с добро око, а същевременно го устройваше, защото от край време червеният цвят беше един от предпочитаните за дамското бельо. Той загатваше за някакво приключение, за кръшен смях и… разпуснатост. А тъкмо разпуснатостта щеше да бъде от полза за неговите биологични и професионални нужди. Естествено, трябваше да вземе предвид и някои други подробности. Мин не беше висока. Едва ли надхвърля 151 сантиметра, си каза Номури, докато пресмяташе наум колко инча прави това. Не беше висока, но не можеше да се каже, че е дребосък. В Китай нямаха проблем с пълнеенето. Тук хората не преяждаха, вероятно защото не бяха забравили времето, когато нямаше много какво да се яде и преяждането беше просто невъзможно. В Калифорния Мин щеше да бъде считана за пълна, но според Номури просто фигурата й беше такава. Изглеждаше така, защото беше ниска, и това не можеше да се промени нито с диети, нито с движение, нито с грим. Обиколката на талията й не ще да е под двадесет и седем инча. За гръдната той се надяваше да е 34B… а може би 34C… не, най-много да е В+. Значи сутиен 34B, среден размер бикини шорти от червена коприна… трябваше в тях да има нещо женствено… нещо необуздано, дори малко курвенско, нещо, което да я накара да се закиска, когато се погледне в огледалото. Може би щеше да въздъхне при мисълта, колко различна изглежда с тези неща, а може и да се усмихне с онази особена, вътрешна усмивка, каквато жените имат за подобни моменти. Точно тогава разбирате, че са готови да ви се отдадат, останалото е просто десерт.
	Най-хубавото на магазина „Виктория сикрет“ беше каталогът, предназначен за мъже, на които, естествено, им се искаше да купят самите модели, въпреки че в някои случаи те приличаха на лесбийки, но с тези тела… е, мъжът не може да има всичко, не е ли така? Фантазиите са преди всичко гимнастика на ума. Номури се запита дали моделите действително съществуват, или са компютърен продукт. Сега с компютрите можеше да се направи всичко — да превърнеш Рози О’Донъл в Туиги или Синди Крофорд в дъртофелница.
	Залавяй се за работа — каза си той. Това може да е място, в което човек да се отдава на фантазиите си, но не и в този случай. Значи трябва да са секси. Трябва да е нещо, което ще развесели Мин, но същевременно и ще я развълнува. Това беше част от плана. Номури взе каталога от купчината, защото така щеше да намери по-лесно това, което търсеше. Започна да го разлиства и когато стигна 26 страница, се вцепени. Моделът беше негърка. От каквато и генетична смес да беше произлязла, в нея явно имаше някои много добри съставки, защото лицето й щеше да се хареса както на някой хитлеров есесовец, така и на Иди Амин. Хубаво беше и това, че тя носеше от сутиените „Рейзърбек“ с презрамка през врата, които бяха в тон с мрежести бикини шорти. Цветът направо нямаше грешка тъмночервено, или както някога са го наричали римляните етруско пурпурно. Това беше цветът на лентата върху тогите на сенаторите, която се носеше само от най-богатите римски благородници — нито съвсем червено, нито съвсем лилаво. Сутиенът беше от сатен и дантела и се закопчаваше отпред. Така жената може да го слага по-лесно, а за мъжа е по-интересен за сваляне, помисли си той, докато вървеше към съответния щанд. Тридесет и четири В, повтори си наум Номури. Ако се окаже малък, това би я поласкало… а бикините с какъв размер да бъдат — малък или среден? Да му се не види. Той реши да вземе и от двата размера. За всеки случай купи и един сутиен без презрамки, с формата на триъгълници, и едни оранжевочервени бикини тип прашка, само гледането на които католическата църква би обявила за смъртен грях. Поддавайки се на някакъв импулс, купи още няколко чифта бикини, като си каза, че те се износват по-бързо от сутиените, макар да не беше напълно сигурен в това, въпреки че беше оперативен агент от Централното разузнавателно управление. Във Фермата не ги учеха на такива неща. Трябваше да направи докладна по въпроса. Това сигурно щеше да накара Мери Пат да се превива от смях в кабинета си на седмия етаж в Ленгли.
	А, и още нещо, сети се Номури. Парфюм. Жените обичат парфюмите. Няма начин да не ги обичат, особено тукашните. Целият Пекин мирише на доменна пещ. Въздухът беше пълен със сажди и други замърсители като Питсбърг в началото на двадесети век. Тъжната истина беше, че китайците не се къпят с такова удоволствие като Конфуций, нито толкова редовно, колкото японците. Така че нещо, което мирише хубаво…
	Парфюмът се казваше „Ангелска мечта“. Продаваха го заедно с парфюмен спрей, лосион и други допълнения, от които той не разбираше нищо, но знаеше, че Мин ще ги оцени, защото беше жена, а това бяха типично женски работи. Така че той купи и някои от тези неща, използвайки кредитната си карта на „Нипон електрик“, за да ги плати. Неговите японски шефове щяха да проявят разбиране. На много места в Азия, предлагащи секс услуги, се организираха изкусно режисирани секс разходки за японски бизнесмени. Проникването на СПИН в Япония вероятно беше станало по този начин. Тъкмо това беше и причината Номури да ползва презерватив при всички случаи, освен когато му се налагаше да уринира. Общата сметка възлезе на 300 евро. Продавачът пакетира всичко и подхвърли, че избраницата е голяма късметлийка.
	Още не е, но ще стане — обеща си наум Номури. Материята на бельото, което й беше купил, беше гладка като плексиглас, а цветовете можеха да възбудят и слепец. Единственият въпрос беше какво впечатление щяха да направят тези неща на една трътлеста китайка, секретарка на министър. Това не беше като да се опита да съблазни Сузи Вонг. Лян Мин беше по-скоро доста обикновена, отколкото доста хубава, но знае ли човек? Предишното му завоевание, когато той беше в зрялата възраст седемнадесет години и три месеца, беше Еми Ъруин. Тя беше достатъчно красива, за да го вдъхнови, а това за едно момче на неговата възраст означаваше, че нужните части на тялото й си бяха на мястото, нямаше брада като генерал от Гражданската война и се беше къпала поне преди месец. Е, затова пък Мин нямаше да е като много от сегашните американки, които ходят на пластичен хирург да им прибира коремите, да им помпа циците, за да изглеждат като крини за жито, и така да издува устните им, че да заприличат на двете части на някой особено месест плод. Какво ли не правеха жените, за да привлекат мъжете, а последните пък бяха готови на какво ли не в стремежа си да ги прелъстят. Какъв потенциален източник на енергия, помисли си Номури, докато отключваше служебния нисан.


	— Какво ново днес, Бен? — попита Райън съветника си по въпросите на националната сигурност.
	— ЦРУ се опитва да започне нова операция в Пекин. За момента се нарича „Зорге“.
	— Като Рихард Зорге?
	— Точно така.
	— Това ще е работа на някой много амбициозен. Разкажи ми повече подробности.
	— Има един агент-нелегал, който се казва Честър Номури. Сега е в Пекин под прикритието на продавач на компютри за компанията „Нипон електрик“. Опитва се да сваля една секретарка на човек с важен министерски пост в КНР, който се казва Фан Ган…
	— Кой е той? — попита Райън, след като отпи от кафето.
	— Някакъв министър без портфейл, който работи с министър-председателя и министъра на външните работи.
	— Като онзи Цзян Хансан ли?
	— Не е от толкова висш ранг, но нещо подобно. Има достъп до висшите управляващи кръгове. Поддържа тесни връзки с военните и външно министерство, има добра идеологическа репутация и се счита за човек на някои хора от тяхното Политбюро. Та този Номури се опитва да сваля неговата секретарка.
	— Джеймс Бонд, а? — подметна с преднамерено неутрален тон Райън. — Номури го знам. Свърши ни добра работа в Япония, когато вършех твоята работа. Нали ми съобщаваш за операцията само за да бъда информиран, а не да давам съгласието си?
	— Точно така, господин президент. За нея отговаря госпожа Фоли. Тя искаше просто да сте в течение.
	— Добре, кажи на Мери Пат, че ме интересува всичко, което излезе от тази работа. — Райън потисна гримасата, която за малко щеше да направи поради факта, че беше научил нещо за личния живот на някого или ако не за личния, то за сексуалния.
	— Да, сър.


>	9.
>	ПЪРВОНАЧАЛНИ РЕЗУЛТАТИ

	Честър Номури беше научил много неща за живота от родителите, учителите и инструкторите си във Фермата, но урокът, който все още му предстоеше да научи, беше за цената на търпението в личния му живот. Това не означаваше, че не беше предпазлив. Тъкмо заради това беше съобщил за плановете си в Ленгли. Беше доста неловко да уведомява една жена за неща, свързани със сексуалния му живот. Мери Пат е блестящ разузнавач, но въпреки това сяда на чинията, когато ходи по малка нужда, припомни си той. Обаче не искаше в Управлението да си помислят, че са взели на служба някакъв похотливец, защото той наистина харесваше работата си. Човек се пристрастява към преживяванията, свързани с нея, също толкова силно, както някои негови приятели в колежа към кокаина.
	Може би тъкмо затова госпожа Фоли го харесваше, предположи Номури. Бяха замесени от едно тесто. В оперативната дирекция на Мери Пат й викаха Каубойката. През последните дни на студената война тя разпалваше мераците на вървящите по петите й руски контраразведки, подвизавайки се по улиците на Москва като шавливата Ани Оукли и въпреки че бе разкрита от Второ главно управление на КГБ, мераклиите не можаха да получат от нея нищо. Каквато и да е била задачата, която е изпълнявала, тя все още се пазеше в много дълбока тайна. Сигурно е било нещо много неприятно за руснаците, защото тя повече никога не се върна на оперативна работа, а започна да се катери бързо като гладна за жълъди катерица по йерархичната стълба на ЦРУ. Президентът я смяташе за много способна, а ако човек има нужда от приятел в тази професия, няма по-подходящ от президента на Съединените щати, който беше врял и кипял в шпионажа. Последваха и историите за това какво е правил самият президент Райън. Говореше се, че бил измъкнал от Съветския съюз самия председател на проклетото КГБ. Хората в Оперативната дирекция предполагаха, че Мери Пат вероятно е участвала в тази работа. Всичко, което се знаеше в самото ЦРУ — с изключение, разбира се, на тези, които би трябвало да са наясно със случая, т.е. те двамата, беше от публикациите в пресата. Макар че по принцип медиите нямат и хабер от тъмни операции, екип на Си Ен Ен успя да изправи пред телевизионната камера един бивш председател на КГБ, който сега живееше в Уинчестър, щата Вирджиния. Макар че той не каза много нещо, появата по телевизията на лицето на човек, обявен от съветското правителство за загинал при самолетна катастрофа, беше достатъчна, за да се вдигне голям шум. Номури реши, че работи за истински професионалисти и затова ги уведоми за намеренията си, дори ако това можеше да накара заместник-директора на Оперативната дирекция на Централното разузнавателно управление Мери Патриша Фоли да се изчерви.
	Беше избрал ресторант в западен стил. Сега в Пекин имаше доста такива. Те обслужваха както местни граждани, така и туристи, почувствали носталгия по родната кухня, или пък такива, които не без основания се отнасяха с недоверие към местните ястия. Качеството беше далеч от това на истинския американски ресторант, но беше значително по-приемливо от пържения плъх, който Номури подозираше, че влиза в менюто на много пекински заведения.
	Беше пристигнал пръв и релаксираше пред чаша евтино американско уиски, когато Мин влезе. Номури й махна с ръка, надявайки се жестът му да не излезе прекалено момчешки. Тя го забеляза, но усмивката й го успокои. Мин се радваше да го види, а това беше първата крачка за вечерта. Тя се приближи до масата му в един ъгъл в задната част на ресторанта. Той стана да я посрещне, показвайки кавалерство, неприсъщо за Китай, където към жените не се отнасят с особено уважение. Номури се питаше дали това ще се промени и дали въпреки нейната ординерност Мин изведнъж ще се превърне в ценна стока въпреки избиването на толкова много малки момиченца. Той все още не можеше да се примири с подобно безцеремонно убиване на деца. Този факт не излизаше от ума му, за да му напомня кои са лошите и кои добрите на този свят.
	— Толкова се радвам да те видя — каза с пленителна усмивка агентът. — Безпокоях се, че няма да дойдеш тук.
	— Така ли? Защо?
	— Ами, твоят началник… Сигурен съм, че той… как да кажа, се нуждае от теб, ако мога да се изразя по-деликатно — смутолеви Номури с колеблив глас, изпълнявайки добре тази предварително отрепетирана част. Наистина се беше справил. Момичето леко се засмя.
	— Другарят Фан е прехвърлил шестдесет и пет години — каза тя. — Той е добър човек, добър началник и способен министър, но се преуморява от работа, а вече не е млад.
	Е, добре, значи те чука, но не чак толкова много, изтълкува това й обяснение Номури. Може би не ти е достатъчно, затова ти се иска да го правиш и с някой по-близо до твоята възраст? Разбира се, ако след като е прехвърлил шестдесет и пет, на Фан още му става, той заслужава известно уважение, продължи да разсъждава наум Номури, но после отпъди тази мисъл.
	— Идвала ли си тук преди? — Заведението се казваше „Винченцо“ и имаше претенциите за италиански ресторант. Истината беше, че собственикът и същевременно управител на ресторанта беше наполовина италианец и наполовина китаец от Ванкувър, чийто говорим италиански би накарал мафиотите да го претрепят, ако се опиташе да говори на него в Палермо или дори на „Мълбъри стрийт“ в Манхатън. Обаче тук, в Пекин, той звучеше доста истински.
	— Не — отвърна Мин, като се оглеждаше. За нея това беше много екзотично място. На всяка маса имаше по старовремска бутилка с плетено дъно и стара червена свещ в гърлото, от която се стичаше восък. Покривката беше на червени и бели квадрати. Който и да беше дизайнерът на това място, сигурно беше гледал прекалено много стари филми. Изобщо не приличаше на местен ресторант, въпреки че келнерите бяха китайци. Ламперия от тъмно дърво, закачалки до вратата за палтата. Във всеки американски град по източното крайбрежие той можеше да мине за стар, фамилен, италиански ресторант. Семейно заведение, което предлагаше добра храна, но малко блясък. — Какви са италианските ястия?
	— Когато е приготвена от майстор, италианската кухня е най-добрата в света — отвърна Номури. — Никога ли не си опитвала италиански специалитети? Абсолютно никакви? Тогава позволи ми аз да избера вместо теб.
	Тя се съгласи с ентусиазма на малко момиче. Жените са едни и същи навсякъде. Отнасяш ли се с тях по подходящия начин, и те омекват като восък в ръката ти, който можеш да моделираш както си пожелаеш. На Номури тази част от задачата започна да му харесва. Някой ден можеше да му бъде от полза и в личния живот. Повика келнера, който се приближи с раболепна усмивка. За начало Номури поръча истинско италианско бяло вино. Колкото и да беше странно, всички предлагани в листа вина бяха първокачествени и, разбира се… много скъпи, забеляза Номури с въздишка. Поръча и типично италиански специалитет, фетучини „Алфредо“, ястие само за инфаркти. Като гледаше Мин, предположи, че не би се отказала от нещо по-питателно.
	— Значи новият компютър и принтерът продължават да работят безотказно?
	— Да, министър Фан ме похвали пред всички, че съм ги избрала. Направихте от мен герой, другарю Номури.
	— Радвам се да го чуя — отвърна агентът на ЦРУ, като същевременно се питаше това, че го нарече „другарю“, добре ли е или зле за операцията. — Сега пускаме на пазара нов портативен компютър, който можеш да си занесеш вкъщи, но който е също толкова мощен, колкото този в службата ти, със същите характеристики и софтуер, разбира се, а също и модем за достъп до Интернет.
	— Така ли? Рядко го правя. Виждаш ли, в работата ми сърфирането в Мрежата не е много желателно, освен ако на министъра не му е нужно нещо конкретно.
	— Така ли? А от какво се интересува министър Фан в Мрежата?
	— Главно от политически коментари, отнасящи се преди всичко до Америка и Европа. Всяка сутрин му принтирам различни материали от вестници — лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“ и т.н. Министърът се интересува особено много от това какво мислят американците.
	— Те не са много по тази част — подхвърли Номури в момента, когато донесоха виното.
	— Какво каза? — попита Мин и го накара да я погледне.
	— Ами, американците не си падат много по мисленето. Това са най-повърхностните хора, които съм срещал някога. Шумни, зле образовани, а пък жените им… — Чет не се доизказа.
	— Какво за жените им, другарю Номури? — попита буквално, изкомандвайки го Мин.
	— Охо! — Той опита виното и кимна на келнера да напълни чашите. Беше от Тоскана и много добро. — Виждала ли си някога онези американски играчки, куклите Барби?
	— Да, правят ги и тук, в Китай.
	— Такава иска да е всяка американка, много висока, с огромни гърди и кръст, който можеш да обхванеш с ръце. Това не е жена, а играчка, кукла, с която да си играят децата. Средната американка не е много интелигентна. Чуждите езици не й се отдават. Ето вземи за пример нас. И двамата говорим английски. Въпреки че не ни е матерен език, го говорим добре.
	— Да — съгласи се Мин.
	— А имаш ли представа колко американки говорят китайски? Или японски? Американците не са образовани и не са изтънчени. Те са назадничав народ. Такива са и жените им. Дори ходят на хирург да им направи гърдите по-големи, като че ли са някакви глупави детски кукли. Много са смешни да ги гледа човек, особено когато са голи — каза той и поклати глава.
	— А ти да не би да…? — попита веднага тя.
	— Да не би какво? Дали съм виждал голи американки?
	Тя потвърди с кимване. Това беше добър знак.
	Да, Мин, аз съм гражданин на света — каза си той.
	— Виждал съм ги. Живях там няколко месеца. Беше ми любопитно, но не съм възхитен. Някои от тях могат да бъдат много мили, но не могат да се сравняват с една истинска азиатка нито по форми, нито с нейната коса, която не е подправена с козметични средства, нито по маниери. Американките нямат маниерите на една азиатка.
	— Но там живеят много от нашите. Ти не можа ли…?
	— Да срещна някоя? Не, кръглите очи ги пазят за себе си. Предполагам, че техните мъже харесват истинските жени дори и тогава, когато собствените им жени се превръщат в нещо друго. — Той наля още вино в чашата на Мин. — Обаче справедливостта изисква да се каже, че има неща, в които американците са добри.
	— Какви са те? — попита тя. — Виното вече започна да развързва езика й.
	— Ще ти покажа по-късно. Може би ти дължа едно извинение, но си позволих волността да ти купя някои американски неща.
	— Така ли? — Очите й светнаха.
	Работите наистина се развиват добре, каза си Номури. Трябваше да не прекалява с виното. Е, половин бутилка, две такива чаши нямаше да му навредят кой знае колко. Как беше онази песен? „Не е зле да го направиш още при първата среща“… Тук не трябваше да го тревожат религиозни убеждения и забрани. Това бе едно от предимствата на комунизма.
	Донесоха фетучинито и то се оказа изненадващо добро. Той я наблюдаваше, когато го опита с вилицата. Във „Винченцо“ сервираха със сребърни прибори вместо с пръчици, които бяха по-удобни за фетучини „Алфредо“. Тя широко разтвори очи, когато налапа вилицата.
	— Добро е… в него има много яйца. Обичам яйцата — призна си тя.
	Артериите ти са си твои, скъпа — помисли си Номури. Наблюдаваше я как преглътна първата хапка. Пресегна се и напълни още веднъж чашата й догоре. Тя изобщо не забеляза. Така се беше нахвърлила на пицата.
	След като изяде половината порция, вдигна очи от чинията и каза:
	— Никога не съм яла толкова хубава вечеря.
	Номури й отвърна с топла усмивка.
	— Толкова се радвам, че ти хареса.
	Почакай да видиш какви гащички съм ти взел, скъпа — каза си той.


	— Мирно!
	Генерал-майор Мариън Дигс се запита какво ли ще му донесе новото назначение. Втора генералска звезда на пагоните… Е, да, каза си той, щеше да почувства допълнителната й тежест, но истината беше, че на практика нямаше да я почувства. Последните пет години, които прекара във въоръжените сили на своята страна, преминаха интересно. Като пръв командир на възстановения 10-и бронетанков кавалерийски полк — „Войниците на Бъфало“, той беше превърнал тази някогашна славна бойна част в инструктори по бойната подготовка на израелската армия, а пустинята Негев в нов Национален учебен център. За две години смачка фасона на всеки израелски бригаден генерал, за да го възстанови наново, утроявайки боеспособността на израелската армия във всяко едно отношение, така че сега тя можеше с основание да се перчи с бойните си умения. След това го изпратиха за командващ истинския Национален учебен център (НУЦ) в калифорнийската пустиня, където направи същото и за армията на Съединените щати. Беше там заедно със своя 11-и бронетанков кавалерийски полк (БКП) — прочутата някога кавалерия „Черният кон“, и бригада национални гвардейци, когато започна биологичната война. Умението на гвардейците да боравят със съвременната бойна техника направо изуми бойците от „Черния кон“ и техния горд командир, полковник Ал Хам. Цялата тази банда беше прехвърлена в Саудитска Арабия заедно с десети бронетанков полк от Израел. Всички те хубаво натриха носа на армията на просъществувалата за кратко време Обединена ислямска република. След това му дадоха първата генералска звезда, което му проправи пътя към второто такова сребърно отличие върху пагона, а също и към новото му назначение като командващ частта, известна с различни имена като „Първите танкове“, „Старите брони“ или „Американска бронетанкова дивизия“. Това беше 1-ва бронетанкова дивизия на база в Крюзнах, Германия — една от малкото останали тежковъоръжени дивизии под американски флаг. Някога те бяха много повече. Тук, в Германия, имаше цели два такива корпуса, 1-ви и 3-ти бронетанков, 3-ти и 8-и пехотен и два бронетанкови кавалерийски полка, 2-ри и 11-и, а също и два ПОМКУСА — огромни военни складове, които бяха на разположение на намиращите се отвъд океана във Форт Райли, Канзас — 2-ра бронетанкова дивизия и 1-ва пехотна дивизия, или както я наричаха „Голямата червена“. Тези части бяха в състояние да се разгърнат в Европа веднага след като бъдат прехвърлени по въздуха, да натоварят военната си техника и да тръгнат напред. Всичката тази сила, а тя наистина беше страхотна, помисли си Дигс, бе част от ангажимента на НАТО да защитава Западна Европа от една страна, наричана Съветски съюз, и неговия огледален образ — Варшавския пакт. Това беше огромна формация, чиято цел беше да достигне Бискайския залив, или поне така смятаха в щаба на оперативното разузнаване в град Монс, Белгия. Това щеше да бъде страхотен сблъсък. Кой ли щеше да победи? Вероятно НАТО, помисли си Дигс, като слагаше от двете страни на везните намесата на политиците и бойната подготовка.
	Но Съветския съюз вече го нямаше, а с това беше отпаднала и необходимостта от присъствието в Западна Германия на V и VII корпус, така че 1-ва бронетанкова дивизия беше просто остатък от това, което някога беше една внушителна сила. Дори кавалерийските полкове си бяха отишли. 11-и стана „вражеска сила“ или „Лошите момчета“ в Националния учебен център, а 2-ри „драгунски“ бе разоръжен във Форт Полк, Луизиана, в съответствие с новата доктрина за войници без оръжие. Така останаха само „Старите брони“, и то в намаления си мирновременен състав, но въпреки това те все още бяха страхотна сила. В момента Дигс нямаше представа в случай на внезапна война срещу кого точно ще се бие.
	Това, разбира се, беше работа на неговия Г-2, началника на разузнаването, подполковник Том Ричмонд, а бойната подготовка беше поверена на неговия Г-3, офицера, отговарящ за военните операции, полковник Дюк Мастърман, когото Дигс беше измъкнал с много мъки от Пентагона. В американската армия не се случваше често някой висш офицер да събира около себе си по-млади хора, с които се беше запознал по време на кариерата си. Неговата работа беше да се грижи за кариерата им, а тяхната да се грижат за своя ментор. Това бяха отношения, подобни на тези между баща и синове. Нито Дигс, нито Ричмонд и Мастърман очакваха нещо повече от това да прекарат интересно времето си като професионалисти в 1-ва бронетанкова дивизия, а за тях това беше повече от достатъчно. Те бяха виждали слона — лаф, останал в армията на САЩ още от Гражданската война, който означаваше, че са участвали в истински сражения, а убиването на хора със съвременни оръжия не беше нещо като разходка из Дисниленд. И двамата бяха наясно, че щеше да има много тренировки и учения, симулиращи бойна обстановка, а освен това бирата в Германия беше доста добра.
	— Е, Мери, вече ти командваш тук — каза отиващият си генерал-майор Сам Гуднайт (повишаваха го) след официалния поздрав. „Мери“ беше прякорът на Дигс още от военната академия „Уест Пойнт“ и той отдавна вече не се ядосваше, когато го наричаха така. Обаче това си позволяваха само по-старши офицери от него, а тук те вече не бяха толкова много.
	— Сам, струва ми се, че си обучил добре момчетата — каза Дигс на човека, от когото току-що бе поел командването.
	— Особено съм доволен от моя хеликоптерен отряд. След представянето на хеликоптерите „Апачи“ по време на войната в Югославия решихме да накараме тези хора да действат по-бързо. Това ни отне три месеца, но сега са готови да изядат и суров лъв, естествено, след като са му видели сметката с джобни ножчета.
	— Кой командва хеликоптерния отряд?
	— Полковник Дик Бойл. Ще се запознаеш с него след малко. Той е участвал в тази акция и сега знае как да действа.
	— Ще ми е приятно да се запозная с него — каза Дигс, когато двамата се качиха в командирския джип от времето на Втората световна война, за да преминат с него пред строените войници. Това беше нещо като сбогуване на Сам Гуднайт и посрещане на Мери Дигс, който се ползваше в армията с репутацията на малък, черен кучи син, който хич не си поплюва. Изглежда, че неговият докторат по мениджмънт от университета в Минесота тук нямаше особено значение, освен може би за онези, които вземаха решенията за повишение или за частната фирма, която би го наела на работа, след като се пенсионира. Това беше една възможност, върху която той трябваше да се замисля от време на време, въпреки че според него двете генералски звезди бяха само половината от това, което той си беше поставил за цел. Дигс беше участвал в две войни и се беше проявил добре и в двете. Да се прави кариера във въоръжените сили има много начини, но никой не е по-ефикасен от този да покажеш командирски качества на бойното поле, защото като помисли човек, работата на армията е да убива хора и да разбива разни неща по възможно най-ефикасния начин. Това не е много хубаво, но от време на време се налага да се прави. Човек не можеше да си позволи да забравя този факт. Обучаваш войниците си така, че ако на следващата сутрин се събудят и войната е започнала, да знаят какво да правят и как да го правят, независимо дали техните офицери са при тях или не.
	— А как е артилерията? — попита Дигс, докато преминаваха покрай самоходните 155-милиметрови гаубици.
	— С нея няма да имаш проблеми, Мери. Всъщност не очаквам да имаш проблеми където и да било. Всички твои командири на бригади са участвали във войната през 1991 година*, главно като ротни или като заместник-батальонни командири. Сегашните ти батальонни командири почти всичките са участвали в нея като взводни или заместник-ротни командири. Добре обучени са. Ще видиш — обеща му Гуднайт.
	[* Има се предвид войната в Персийския залив. — Бел.прев.]
	Дигс знаеше, че това сигурно е така. Сам Гуднайт беше генерал-майор, на когото предстоеше повишение, а това означаваше, че щеше да получи третата си генералска звезда веднага след като Сенатът на Съединените щати се накани да приеме следващия законопроект за офицерските звания, но никой не можеше да го накара да побърза с тази работа. Дори президентът. Дигс беше представен за втората си генералска звезда още преди шест месеца, точно преди да напусне Форт Ъруин, за да изкара в продължение на няколко месеца в Пентагона така наречения курс по „координация“, преди да замине за Германия. След три седмици дивизията трябваше да участва в големи маневри срещу части на Бундесвера. Първа бронетанкова дивизия трябваше да се изправи срещу четири германски бригади — две танкови и две моторизирани пехотни, а това щеше да е голямо изпитание за нея. Е, за тези работи трябваше да се безпокои полковник Мастърман. Той щеше да бъде на предната линия. Дюк беше пристигнал в Германия седмица по-рано, за да се срещне с предшественика си, който също си заминаваше, за да се запознае с правилата и целите на учението. Командващ германските части в маневрите беше генерал-майор Зигфрид Модел. Зиги, както го наричаха колегите му, беше потомък на много способен командир от някогашния Вермахт. Говореше се също, че съжалява за разпадането на Съветския съюз, защото част от тялото му искала да награби руската армия и да я изнасили. Подобни неща се разправяха за много германци, а също и за някои американски висши офицери, но това бяха само приказки, защото никой, участвал в истинско сражение, не изгаря от желание да се види в ново.
	Разбира се, помисли си Дигс, вече не са останали много германци, които са участвали в истински битки.
	— Изглеждат добре, Сам — каза той, докато преминаваха покрай последната строена част.
	— Знаеш ли колко ми е мъчно, че напускам, Мариън. По дяволите. — Той се мъчеше да потисне сълзите си, а Дигс знаеше, че по това се познават истинските мъже. Да се сбогуваш с войниците си е все едно да оставиш само детето си в болницата, а може би и по-тежко. За Сам всички те са негови деца, а отсега нататък нямаше да бъдат такива, каза си Дигс. Първият оглед го увери, че те са здрави и способни момчета.


	— Да, Арни — каза президентът. Тонът му го издаваше, че се вълнува повече, отколкото ако се беше разкрещял или беше изревал.
	— Никой не е казвал, че тази работа е лесна, Джак. Не разбирам защо се оплакваш. Не ти се налага да изнудваш хората да събират пари за предизборната ти кампания, нали? Не е нужно да целуваш задници. Просто трябва да си вършиш работата, а това ти спестява цял един час… може би час и половина на ден, който би могъл да прекараш в гледане на телевизия или да си играеш с децата.
	Райън си каза, че ако имаше нещо, което Арни най-много обичаше, то беше да му повтаря как си гледа кефа с тази проклета работа.
	— Обаче аз продължавам да пилея половината от деня си в безполезни неща, вместо да правя това, за което ми плащат.
	— Само половината и пак се оплаква — каза Арни, гледайки към тавана. — Джак, крайно време е да започнеш да харесваш тези неща, иначе те ще ти изядат главата. В края на краищата това е по-лесната част на президентството. По дяволите, човече, та ти си бил държавен служител в продължение на петнадесет години. Вършенето на безполезни неща би трябвало да ти харесва.
	Райън за малко да се разсмее, но се сдържа. Арни знаеше как да разведрява уроците си с малко хумор, а понякога те бяха ужасно досадни.
	— Добре де, но какво точно да им обещая?
	— Обещай им, че ще подкрепиш онзи проект за построяване на язовир и канал, по който да могат да преминават баржи.
	— Но това вероятно ще означава да се пилеят пари на вятъра.
	— Не, няма да се пилеят пари. Така ще бъдат открити нови работни места в район, влизащ в пределите на два щата, което е в интерес не на един, не на двама, а на трима американски сенатори. Ти разчиташ на тяхната твърда подкрепа в Капитолия и затова трябва на свой ред също да ги подкрепиш. Отплащаш им се за това, че ти помагат, като им помагаш да бъдат преизбрани. А ще им помогнеш да бъдат преизбрани, като им позволиш да разкрият около петнадесет хиляди нови работни места за строителни работници в двата щата.
	— И ще ликвидирам една чудесна река, като похарча — Райън погледна в папката на бюрото си — три милиарда и двеста и петдесет милиона долара… Боже Господи! — възкликна той и дълбоко въздъхна.
	— Откога стана такъв ревностен природозащитник? Ловенето на пъстърва не печели гласове, Джак. Освен това, дори ако проектът за преминаване на баржи по реката се окаже неуспешен, това пак ще бъде едно чудесно място за отдих, където хората ще могат да карат водни ски и да ловят риба, да бъдат построени няколко нови мотела, може би едно-две игрища за голф, закусвални…
	— Не обичам да казвам и да върша неща, в които не съм убеден — опита се да се измъкне президентът.
	— За един политик това е все едно да е далтонист или да е с един крак, т.е. сериозен недостатък — отбеляза Ван Дам. — Работата го изисква. Никита Хрушчов го е казал: Политиците са еднакви навсякъде по света. Строим мостове там, където няма реки.
	— Значи пилеенето на пари е нещо, с което трябва да се примиря, така ли? Арни, тези пари не са наши! Те са на хората. Принадлежат им и ние нямаме право да ги пръскаме!
	— Така ли? Кой е казвал, че тук става въпрос за това кой какви права има? — настоя търпеливо Арни. — Тримата сенатори, които — той погледна часовника си — могат да пристигнат тук всеки момент, преди месец ти осигуриха приемането на законопроекта за разходите по отбраната, в случай че си забравил, а гласовете им може пак да ти потрябват. Кажи ми, бюджетът за отбраната важен ли беше?
	— Да, разбира се, че беше важен — беше принуден да се съгласи президентът Райън.
	— Приемането на този законопроект беше ли нещо добро за страната? — зададе следващия си въпрос Ван Дам.
	Последва дълга въздишка. Райън вече виждаше накъде отива работата.
	— Да, Арни, беше.
	— Значи този малък жест от твоя страна ще ти помогне да направиш това, което е нужно на страната, нали?
	— Предполагам. — Райън мразеше да се съгласява с такива неща, но да се спори с Арни беше все едно да спориш с йезуит. Почти винаги надделяваше.
	— Джак, ние живеем в несъвършен свят. Не можеш да очакваш, че непрекъснато ще правиш само това, което трябва. В най-добрия случай би трябвало да се надяваш, че през повечето време ще е така, или с течение на времето поне нужните неща да са повече от ненужните. Политиката е изкуство да се правят компромиси, изкуство да постигнеш важните неща, които си си поставил за цел, като същевременно отстъпваш пред другите за не толкова важните неща, които искат. При това трябва да излезе така, че ти си този, който дава, а не те си ги вземат. Така ти оставаш босът. Трябва да го разбереш. — Арни замълча и отпи от кафето. — Джак, ти си старателен и добър ученик… за един отличник в гимназия. Но трябва да овладееш тези неща до такава степен, че дори да не се замисляш за тях. Трябва да станат така естествени за теб, както когато си вдигаш ципа на панталона, след като си ходил по малка нужда. Все още не си даваш сметка колко добре се справяш. — „А може би това е много добре“, каза си наум Арни.
	— Четиридесет процента от хората са на мнение, че не се справям добре.
	— Обаче петдесет и девет процента са на друго мнение, а и от тези четиридесет процента имаше хора, които гласуваха за теб!
	Изборите бяха забележително събитие за какви ли не записали се за участие кандидати, и Мики Маус се справи твърде добре в тях, припомни си Райън.
	— Какво от това, което правя, не се харесва на тези другите? — настоя Райън.
	— Джак, ако анкетите на института „Галъп“ се организираха в древния Израел, вероятно и Исус Христос щеше да се обезкуражи от тях и щеше да си остане дърводелец.
	Райън натисна един бутон на бюрото си.
	— Елън, трябваш ми.
	— Да, господин президент — отвърна госпожа Съмтър в съответствие с техния не толкова секретен код… Три минути по-късно тя се появи на вратата с нещо в ръка. Приближи бюрото на президента и му подаде цигара. Джак я взе, запали я с газова запалка и извади пепелник от чекмедже в бюрото си.
	— Благодаря, Елън.
	— Няма защо. — Тя излезе.
	От време на време Райън й даваше по долар, за да си плати пушаческия дълг. Така се справяше по-успешно с пушенето и обикновено не надхвърляше повече от три цигари в особено напрегнати дни.
	— Гледай медиите да не те хванат, че правиш това — посъветва го Арни.
	— Да, знам. Със секретарка в Овалния кабинет се справям някак с проблема, но ако ме хванат, че пуша, ще ми се карат като на някое хлапе. — Райън пое дълбоко дима от тънката папироса, давайки си сметка и какво би казала жена му, ако го хванеше. — Ако бях крал, щях сам да създавам правилата за това кое е редно и кое не!
	— Да, но не си и не можеш да го направиш — подчерта Арни.
	— Работата ми е да пазя и да защитавам страната…
	— Не, работата ти е да пазиш и да защитаваш Конституцията, което е далеч по-сложно. Помни, че за средния гражданин „да пазиш и да защитаваш“ означава той да получава заплатата си всяка седмица, да може да изхранва семейството си, да ходи всяка година по една седмица на море или в Дисниленд и всеки неделен следобед да гледа футболен мач. Работата ти е той да се чувства доволен и защитен не само от чуждите армии, но и от общите превратности на живота. Хубавото в цялата работа е, че ако го правиш, можеш да изкараш на този пост още седем години и когато се оттеглиш, той ще ти остане признателен.
	— Забравяш за завещанието.
	В очите на Арни проблесна гневно пламъче.
	— Завещание ли? Всеки президент, който се безпокои прекалено за такива неща, обижда Бога, а това е също толкова глупаво, колкото да обидиш Върховния съд.
	— Да бе, и кога делото за Пенсилвания ще стигне там…
	Арни вдигна ръце, сякаш за да се предпази от удар.
	— Джак, ще се тревожа за това, когато му дойде времето. Ти не се вслушваш в съветите ми за Върховния съд и до този момент имаш късмет, но ако… не, когато получиш юмрука в лицето, няма да ти хареса. — Ван Дам вече планираше каква ще е отбранителната стратегия и при подобна възможност.
	— Може би, но не ми се мисли за това. Понякога, когато сечеш дървото, не обръщаш внимание къде падат треските.
	— Но от време на време трябва да поглеждаш нагоре проклетото дърво да не се стовари върху теб.
	Вътрешната уредба на Джак иззвъня в момента, когато той угаси цигарата. Беше гласът на Съмтър.
	— Сенаторите току-що минаха през западния вход.
	— Аз ще бъда тук отвън — каза Арни. — Само запомни, че трябва да подкрепиш строежа на язовира и канала на онази проклета река и да кажеш, че цениш тяхната поддръжка. Тогава те ще застанат зад теб, когато ти потрябват, а това ще стане, не го забравяй.
	— Да, татко — съгласи се Райън.


	— Вървяла си пеш дотук? — попита леко изненадан Номури.
	— Това са само два километра — отвърна безгрижно Мин. После се засмя. — Изостря апетита.
	„Да, излапа фетучинито, както акула сърфист“, помисли си Номури. „Май и без това на апетита ти му няма нищо.“ Това обаче не беше честно от негова страна. Беше планирал много внимателно цялата вечер и ако тя беше влязла в капана, вината беше негова, а не нейна. Тя има известен чар, помисли си той, когато Мин се качваше в служебната му кола. Вече се бяха разбрали да отидат в апартамента му, за да й даде подаръка, за който беше споменал. Сега Номури се чувстваше малко изнервен. Беше планирал работата повече от седмица. Вълнението на ловеца си оставаше и в това отношение мъжете от хиляди години не се бяха променили. Сега се питаше какво ли си мисли тя. Беше изпила две пълни чаши вино с яденето и беше преминала към десерта. Когато той предложи да отидат в апартамента му, веднага скочи на крака. Или неговият капан беше много изкусно заложен, или и на нея самата много й се искаше. Разстоянието не беше голямо и докато пътуваха, запазиха мълчание. Той паркира колата на обозначеното за него място, като се питаше дали на някой ще му направи впечатление, че днес не е сам. Приемаше, че може би тук го наблюдават. Вероятно китайското Министерство на държавната сигурност се интересуваше от всички чужденци, които живееха в Пекин, защото всички бяха потенциални шпиони. Странното беше, че неговият апартамент не беше в същата част на сградата, в която бяха американците и другите западняци. Това не беше някаква открита сегрегация или категоризация, но просто така бяха решили. Номури установи, че американците бяха настанени в един и същи сектор заедно с европейците, а също и с тайванците. Така че каквото и да беше наблюдението, то беше съсредоточено повече в онази част на комплекса и в момента беше добре за Мин, а може би и за него по-късно.
	Той живееше в двуетажна ъглова сграда — китайски вариант на американски жилищен комплекс, съчетан с градина. Апартаментът беше доста просторен, около 100 квадратни метра, и вероятно в него нямаше подслушвателни устройства. Той поне не беше открил микрофони, когато се нанесе и окачи картините си. Апаратурата му за откриването им не регистрира необичайни сигнали. Телефонът, разбира се, сигурно се подслушваше, но това не означаваше непременно, че някой прослушва записите всеки ден и дори всяка седмица. Министерството на държавната сигурност беше още едно държавно учреждение и в Китай то едва ли се различаваше много в това отношение от тези в Америка или във Франция. И там имаше мързеливи, неподготвени хора, които работеха колкото може по-малко за една бюрократична машина, която не поощряваше самоинициативата. Сигурно прекарваха по-голямата част от времето в пушене на проклетите местни цигари и в мастурбиране.
	На вратата си беше поставил американска брава с труден за манипулиране механизъм и яка заключалка. Ако го попитаха защо я е поставил, щеше да обясни, че когато е работил за „Нипон корпорейшън“ в Калифорния, са го обрали — американците са такива незачитащи законите, нецивилизовани хора — и не иска това да се повтори.
	— Значи това е домът на един капиталист — каза Мин, като се оглеждаше наоколо. Стените бяха покрити с репродукции, главно рекламни плакати от филми.
	— Да, това е домът на един служител. Не знам дали съм капиталист или не, другарко Мин — добави той с усмивка, повдигайки едната вежда. — Посочи й канапето. — Заповядай, седни. Да ти донеса ли нещо за пиене?
	— Може би чаша вино? — предложи тя, забелязвайки опакованата кутия на стола срещу канапето.
	Номури се усмихна.
	— Няма да ме затрудни.
	Той се отправи към кухнята, където в хладилника се изстудяваше бутилка калифорнийско шардоне. Лесно се справи с тапата и се върна в хола с две чаши, едната от които подаде на гостенката си.
	— А! Да, това е за теб, Мин. — Той й подаде кутията, опакована доста спретнато в червена хартия специално за подаръци.
	— Може ли да я отворя сега?
	— Разбира се. — Номури пусна най-добрата сваляческа усмивка, която можеше да измисли. — Може би ще искаш да изпробваш…
	— Имаш предвид спалнята ти ли?
	— Извинявай. Просто си помислих, че би искала да си сама, когато я отвориш. Моля те да ми простиш, ако съм ти се сторил прекалено директен.
	Закачливото пламъче в очите й беше съвсем красноречиво. Мин отпи голяма глътка от бялото вино, отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. Номури сръбна съвсем малко от своята чаша и седна на канапето, за да види как ще се развият събитията. Ако беше сбъркал в избора, тя можеше да го замери с кутията и да изхвръкне ядосана навън, но според него това не беше много вероятно. По-сигурно беше, че дори и да го намери за прекалено директен, ще запази подаръка и кутията, ще си допие виното, ще си поприказват още малко и след трийсетина минути ще си тръгне, за да покаже добри маниери. В такъв случай резултатът щеше да бъде същият, без обаче някой да остане обиден, но Номури ще трябваше да търси друг обект за вербуване. Не, най-добре щеше да е…
	… вратата се отвори и тя застана там с малко дяволита усмивка. Строгия костюм го нямаше. Вместо него си беше сложила червенооранжевия комплект бикини и сутиена, който се откопчаваше отпред. Тя се спря там и вдигна чашата си за наздравица. Изглежда, че вътре беше ударила още една глътка, може би за кураж… или пък за да понамали задръжките си.
	Номури изведнъж се озова в небрано лозе. Той също отпи от виното, преди да се изправи, а после се запъти бавно и вдървено към вратата на спалнята.
	По очите й забеляза, че и тя се чувства малко неловко, може би леко поуплашена. Номури се надяваше, че и неговите създават такова впечатление, защото жените навсякъде по света обичат мъжете да са по-уязвими. Трескаво премисляше ситуацията. След това се усмихна.
	— Отгатнал ли съм точния размер?
	— Да, стоят ми чудесно, като втора кожа, гладки са като мека коприна.
	Номури осъзна, че всяка жена имаше в себе си способността да се усмихва и независимо от обстановката да покаже, че не й липсват качествата на една истинска жена, пълна с нежност и изгаряща от желание, престорено сдържана и кокетна. Остава ти само да…
	Протегна ръка, докосна леко лицето й, доколкото това беше възможно, защото леко трепереше. „Какво, по дяволите ти става?“ — запита се той. „Трепериш?“ Джеймс Бонд никога не трепери. Дошъл беше моментът, когато трябваше да я грабне в прегръдките си и властно да я понесе към леглото, където да я обладае, както Винс Ломбарди побеждава някой футболен отбор, когато на върха на атаката е Джордж Патън. Но въпреки че очакваше този момент на триумф, нещата не бяха такива, каквито си ги представяше. Каквато и да беше и която и да беше Мин, тя му се отдаваше. Държанието й не показваше нищо друго. Тя имаше само това и му го даваше.
	Той наведе глава, за да я целуне, и усети аромата на парфюма „Мечтата на ангела“. Подхождаше идеално за момента. Ръцете й го обгърнаха по-бързо, отколкото очакваше. Неговите последваха примера на нейните и той усети, че кожата й е гладка като лъскава коприна. Ръцете му зашариха нагоре-надолу, без да може да ги спре. Усети нещо странно върху гърдите си. Поглеждайки надолу, видя, че малките й ръце разкопчават копчетата на ризата му. След това очите й срещнаха неговите, а лицето й вече не изглеждаше съвсем обикновено. Той разкопча копчетата на ръкавелите си, а тя му смъкна ризата, след това издърпа фланелката през главата му или по-скоро се опита да я издърпа, защото ръцете й бяха твърде къси, за да може да свърши докрай тази работа. Той я прегърна още по-силно, усещайки меката като коприна материя на новия й сутиен да се търка в неокосмените му гърди. В този момент прегръдката му стана още по-крепка и настоятелна. Целуна я още по-настойчиво по устните, взе лицето й в ръце и се загледа в тъмните, внезапно станали дълбоки очи. Това, което видя в тях, беше жена.
	Ръцете й се размърдаха и разкопчаха колана и панталоните. Те се смъкнаха в краката му. За малко да падне, когато се опита да пристъпи напред с единия крак, но Мин го хвана. И двамата леко се засмяха, докато освободи краката си от обувките и панталоните. Като привърши, и двамата пристъпиха към леглото. Мин направи още една крачка и се обърна, за да може той да я разгледа. Беше я подценил. Талията й беше с цели четири инча по-тясна, отколкото беше предположил… Заблудил го е проклетият двуреден костюм, който носеше на работа. Дори ужасната й прическа в момента изглеждаше съвсем добре. Подхождаше на кехлибарената й кожа и на тесните очи.
	Това, което последва, беше както лесно, така и много, много трудно. Номури протегна ръка към нея и я привлече към себе си, но не съвсем плътно. След това ръцете му започнаха да галят гърдите й, усещайки ги за първи път под плата на сутиена. Същевременно очите му наблюдаваха нейните, за да видят как ще реагира. Тя почти не помръдна, въпреки че изглеждаше малко по-спокойна и дори леко се усмихна, когато я докосна. След това дойде и следващата задължителна стъпка. С две ръце той разкопча сутиена, който се отваряше отпред. Ръцете ма Мин мигновено се намериха върху гърдите, за да ги прикрият. „Какво ли пък означава това?“, запита се агентът от ЦРУ. Но после ръцете й се отпуснаха и тя го привлече към себе си, телата им се срещнаха, а главата му отново се наведе, за да я целуне. Отметна презрамките на сутиена и той падна на пода. Не беше останало много нещо за правене и затова и двамата пристъпиха към него едновременно със страх и лека уплаха. Ръцете й се спуснаха надолу и дръпнаха ластичния колан на слиповете му. Сега нейните очи се взираха в неговите и този път на лицето й се изписа дяволита усмивка, която го накара да се изчерви, защото той беше напълно готов. Тогава ръцете й смъкнаха слиповете и остана само по чорапи. След това дойде неговият ред да смъкне червените бикини. Тя ги изрита настрани и двамата се отдалечиха малко един от друг, за да се огледат. Гърдите й са за голямо В, каза си Номури, а зърната бяха кафяви и набъбнали. Талията й не беше съвсем като на манекен, но женствено контрастираше както с бедрата, така и с гърдите. Номури пристъпи напред, хвана я за ръка и отиде с нея до леглото. Сложи я да легне на него с нежна целувка и в този момент изобщо не се чувстваше като офицер от разузнаването на своята страна.


>	10.
>	УРОЦИ НА БИЗНЕСА

	Връзката започваше от апартамента на Номури и оттам отиваше в един сайт в мрежата в Пекин, който се водеше на фирмата „Нипон електрик“. Но той беше създаден на името на японската компания от американски гражданин, който работеше и за Централното разузнавателно управление. Така точният имейл адрес на Номури ставаше достъпен за шефа на резидентурата на ЦРУ в Пекин, който обаче не знаеше нищо за разузнавача. Това беше предохранителна мярка, срещу която той вероятно би възразил, но която би приел като типична за начина, по който Мери Патриша Фоли ръководеше Оперативната дирекция, а освен това резидентурата в Пекин не можеше да се похвали с успехи във вербуването на висши служители на КНР за американски агенти.
	Съобщението, което шефът на резидентурата получи, не му говореше нищо. Бяха някакви безразборни букви, които лесно би могло да натрака и едно шимпанзе в някой научноизследователски институт, за да получи като награда връзка банани. Той не си ги записа, а само ги засекрети в собствената си вътрешна система с кодовото наименование „Тапданс“ и ги препрати в официалната държавна комуникационна мрежа, която беше свързана със сателит, за да бъдат получени в Слънчевата долина, Калифорния. Оттам те отново трябваше да бъдат препратени, за да стигнат до Форт Белвоар, Вирджиния, на отсрещния бряг на река Потомак срещу Вашингтон, Д.С. Оттам съобщението премина по специален секретен оптичен кабел до главната квартира на ЦРУ в Ленгли, най-напред в Меркурий — комуникационния център на Управлението, където суперсекретният код на резидентурата в Пекин беше разсекретен, за да се появят отново непонятните букви. След това те отново бяха препратени вече за последен път в персоналния компютър на госпожа Фоли, който единствен имаше система за дешифриране и сменящ се ежедневно ключ за избора на алгоритъма за модема на портативния компютър на Чет Номури, наречен Интеркрипт. В момента Мери Пат беше заета с други неща и трябваше да минат двадесет минути, преди да провери какви съобщения има в компютъра й и да види съобщението на Зорге. Това веднага изостри вниманието й. Тя изпълни командите за дешифриране на съобщението, но се появиха само безразборните букви. Тогава се сети (не й беше за първи път) за часовата разлика с Номури и затова беше използвала друга комбинация. „Смени датата с утрешната… А, ето!“ Принтера едно копие за съпруга си, запамети съобщението в личния си харддиск, който автоматично го закодира отново. Пътят до кабинета на Ед беше кратък.
	— Здравей, скъпа — каза директорът на ЦРУ, без да вдигне очи от бюрото си. Не бяха много тези, които влизаха в кабинета му, без да се обадят предварително. Новината сигурно ще е добра. Мери Пат му подаде листа с доволна усмивка.
	— Снощи Чет са го изчукали! — каза директорът на Оперативната дирекция на директора на ЦРУ.
	— Трябва ли да си глътна пурата от изненада? — попита директорът на Централното разузнавателно управление. Той прочете бързо съобщението.
	— Това е крачка напред.
	— За него може би — отвърна Ед Фоли и й намигна. — Предполагам, че при такава задача човек лесно се възбужда, макар че аз никога не съм имал подобен проблем.
	Когато бяха оперативни агенти, семейство Фоли винаги действаха като съпружеска двойка. Дори и във Фермата бяха заедно. Това беше спестило на Ед Фоли всички усложнения, на които се беше натъквал Джеймс Бонд.
	— Еди, как можеш да си такава пинтия!
	Това накара директора на ЦРУ рязко да вдигне глава.
	— Да съм какво?
	— Циция! — уточни ядосана тя. — Това може да се окаже истински пробив. Онази малка китайка е лична секретарка на Фан Ган. Знае много неща, които бихме искали да научим.
	— И снощи Чет я е обладал. Скъпа, това все още не означава, че я е вербувал. Засега все още нямаме агент на самото място — припомни той на жена си.
	— Знам, знам, но вече имам подобно усещане.
	— Женска интуиция? — попита Ед и отново разгледа съобщението, за да види дали няма нещо по-особено, обаче откри само сухи факти — като че ли историята с прелъстяването беше разказана от „Уолстрийт джърнъл“. Е, поне Номури беше запазил известно приличие. Нямаше описания от сорта как неговият твърд и пулсиращ чеп се забил във влажната й топла ножница. Въпреки че Номури беше на двадесет и девет години и на тази възраст чепът му ще да е доста твърд. „Чет беше от Калифорния, нали?“, запита се директорът на ЦРУ. Значи по всяка вероятност не е бил девствен, а може и да е опитен любовник, въпреки че когато го правиш за първи път с някого, най-вече ти се иска да провериш дали съответните части си пасват добре… Винаги си пасваха, Ед Фоли се беше уверил в това от личния си опит, но на човек пак му се иска да се увери сам. Той си спомни карикатурата на Робии Уилямс за Адам и Ева. „По-добре стой настрана, скъпа. Не знам колко голямо може да стане това нещо!“ Типична комбинация от предпазлив консерватизъм и твърде прозрачни намеци, така характерни за мъжете.
	— И какво ще му отговориш? До колко оргазма успяхте да стигнете двамата ли?
	— По дяволите, Ед! — Директорът на ЦРУ видя, че провокацията му подейства. Стори му се, че дори забелязва как хубавите уши на жена му пламнаха. — Знаеш много добре какво ще му предложа. Задълбочи връзката до такава степен, че тя да почне да говори по-свободно за работата си. Ще мине известно време, но ако работите вървят добре, ще си струва усилието.
	„А ако не потръгне, Честър пак ще остане доволен“, помисли си Ед Фоли. Не бяха много професиите по света, при които сексът беше част от нещата, които могат да ти изкарат повишение.
	— Мери?
	— Да, Ед.
	— Не ти ли се струва малко странно, че това момче ни докладва за сексуалния си живот? Това не те ли кара леко да се изчервиш?
	— Вероятно щеше да е така, ако ми го кажеше очи в очи. Електронната поща е най-подходящият начин за такива неща. Губи се човешкият елемент.
	— Според теб достатъчни ли са мерките за сигурност при изпращането на информацията?
	— Да, вече сме се уверили в това. Може да мине просто като някакво бизнессъобщение, а и системата за кодиране е много надеждна. Хората във Форт Мийд могат да я пробият, но всеки път това им коства много усилия и им е нужна поне седмица, дори и когато са наясно как работи кодиращата система. Онези от КНР трябва да започнат от самото начало. Кодиращата система е много сложна, а разкодиращата също. Дори и ако я засекат по някой подслушван телефон на посолството, пак няма да могат да разберат нищо. За прикритие сме накарали един служител от консулството да използва същата система за порнографски сайтове от местната мрежа, в случай че някой все пак се усъмни в нещо. Всичко е премислено много внимателно. Желанието на човека да крие подобни неща е съвсем естествено. Би било съвсем разбираемо и донякъде забавно за контраразузнавателната служба в Пекин, ако тя някога успее да пробие кодиращата система.
	— И все пак няма ли някаква опасност? — попита отново той, само за да подразни жена си.
	— Не, освен тази, че можеш да бъдеш обвинен в педофилски наклонности. Някои от участниците в този сайт са още прекалено млади, за да гласуват. Ако се ползваш от него тук, от ФБР могат да почукат на вратата ти.
	— Значи капитализмът наистина е проникнал в Китай.
	— Някои от висшите партийни функционери, изглежда, харесват подобни неща. Предполагам, че когато човек наближи осемдесетте, му е нужно нещо по-специално, за да запали мотора. — Мери Пат беше виждала снимките. По едно време те бяха доста много. Тя беше майка, а показаните на снимките бяха още деца, колкото и странно да се стори това на някой от абонатите в Мрежата. На педофилите момиченцата от снимките сигурно им се струваха като живи с разтворените си крака и подканващото изражение на детските си, кукленски лица. В края на краищата аз не съм свещеник, помисли си директорката на Оперативната дирекция. Понякога се налагаше да имаш работа с такива перверзници, защото разполагаха с информация, която беше нужна на страната й. Ако имаш късмет и информацията се окажеше наистина полезна, често пъти се налагаше да им уреждаш да избягат и да живеят в Съединените щати, където те можеха да се отдават в по-голяма или по-малка степен на перверзните си, след като биваха запознати със законите на страната и последиците от нарушаването им. Освен това винаги имаше на разположение баня и сапун, където да си измие ръцете. Често й се налагаше да го прави. Един от проблемите, свързани с шпионажа, беше, че човек не винаги има работа с такива хора, които би искал да покани на вечеря вкъщи. Тук обаче добрите маниери оставаха на заден план. Ставаше въпрос за информация, която е нужна на страната ти, за да пази своите стратегически интереси и дори да победи в евентуална война, ако се стигнеше дотам. Често пъти директно или индиректно животът ти е изложен на опасност. Така че си готов да правиш бизнес с всеки, който има такава информация, дори и ако той или тя не са светци.
	— Добре, скъпа, дръж ме в течение — каза Фоли на жена си.
	— Непременно, скъпото ми мъжленце. — Директорката на Оперативната дирекция тръгна обратно към кабинета си. Там тя написа отговора си до Номури: СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ДРЪЖ НИ В ТЕЧЕНИЕ КАК НАПРЕДВАШ. МП. КРАЙ.


	Номури си отдъхна с облекчение, когато се събуди и видя отговора в електронната си поща. Беше малко разочарован, че нямаше компания в леглото, но да се надява на подобно нещо не беше реалистично. За Мин не беше много за препоръчване да прекара другаде нощта, освен в леглото си. Номури дори не можеше да си позволи да я откара обратно до дома й. Тя просто си тръгна заедно с подаръците. Е, някои от тях бяха на нея по пътя пеш обратно към дома. Номури горещо се надяваше, че тя няма да обсъжда нощните си приключения със своите съквартирантки. Обаче човек никога не можеше да бъде сигурен какво си споделят жените. Същото беше и с някои мъже, които помнеше от колежа. Имаше приятели, които разказваха с най-големи подробности за завоеванията си, сякаш бяха успели да разсекат дракон с пика. Номури никога не си беше падал по подобни хвалби на всеослушание. Или още оттогава притежаваше шпионски манталитет, или пък се ръководеше от правилото, че един джентълмен не се хвали с любовните си подвизи. А жените? Той не знаеше отговора на този въпрос, както и защо те обичат да влизат в банята по двойки. Дори понякога се шегуваше, че там правят профсъюзните си съвещания. При всички случаи жените бяха по-приказливи от мъжете. Беше сигурен в това. И въпреки че те криеха много тайни от мъжете, колко ли бяха тези, които крият и от другите жени? Господи, достатъчно беше само тя да каже на съквартирантката си, че един японски търговец я беше чукал до побъркване и ако другата се окажеше доносник на държавна сигурност, Мин щеше да бъде посетена от някой неин служител, който в най-добрия случай щеше да я посъветва никога повече да не се среща с Номури. По-вероятно беше да я накара да върне на онзи скапан американски буржоазен боклук бельото от „Виктория сикрет“ и да я заплаши, че ще изгуби работата си в министерството, ако отново я видят да върви по една и съща улица с него. А това би означавало също, че той щеше да бъде следен, наблюдаван и проучван от Министерството на държавната сигурност, нещо, върху което Номури трябваше сериозно да се замисли. Не трябваше да допуска да го заловят, че върши шпионаж. Това беше комунистическа страна, в която спазването на законите беше буржоазно схващане, на което не трябва да се обръща сериозно внимание, а гражданските свободи се ограничаваха с изискването да правиш това, което ти се казва. Като чужденец, занимаващ се с бизнес в КНР, отношението към него можеше и да не е толкова строго, но не и снизходително.
	Номури си каза, че не само бе задоволил сексуалните си нужди, прекарвайки една бурна и възхитителна вечер, но и беше прекрачил червената лента на улицата и сега сигурността му зависеше от това колко дискретна ще бъде Мин. Той не беше я предупредил, а и не можеше да й каже да не разправя, че са били заедно. Такива неща не се казват, защото внасят допълнителен сериозен елемент в едно приятно запознанство… което можеше да прерасне в нещо повече от приятелство. Жените мислят за тези неща, напомни си Номури, затова и той трябваше да внимава следващия път, когато се погледнеше в огледалото, да не види в него някой мазен измамник. Но после си каза, че просто си върши работата и не влага нищо лично, след което изключи компютъра.
	Обаче трябваше да има предвид една малка подробност. Той беше имал сексуална връзка с една интелигентна и не съвсем непривлекателна млада жена, едно човешко същество. Проблемът беше, че когато дадеш малко от сърцето си, никога вече не можеш да върнеш даденото обратно. С известно закъснение Номури осъзна, че между сърцето и онази му работа имаше някаква далечна връзка. Той не беше Джеймс Бонд. Не можеше да прегърне една жена, както платената проститутка прегръща някой мъж. Просто не беше такава безсърдечна свиня. Хубавото беше, че тъкмо поради тази причина засега можеше да се гледа спокойно в огледалото. Лошото обаче беше, че това положение можеше да се промени, ако той се отнесе с Мин като към предмет, а не като с човек.
	Номури се нуждаеше от съвет как да постъпи с чувствата си в изпълнението на тази операция, а нямаше откъде да го получи. Не беше нещо, което можеше да изпрати по електронната поща на Мери Пат или до някой от психиатрите на Управлението, които даваха съвети на хората от Оперативната дирекция, имащи нужда от известни напътствия в работата си. Този проблем трябваше да бъде решен в разговор лице в лице с реално съществуваща личност, по чиито жестове и интонация Номури можеше да се ориентира. Не, електронната поща сега не можеше да му помогне. Трябваше да вземе самолета за Токио и да се срещне с някой по-старши офицер от Оперативната дирекция, който би могъл да го посъветва как да процедира по-нататък. Ами ако онзи му кажеше да прекъсне интимната си връзка с Мин, тогава какво щеше да прави? На него не му беше все едно с каква жена ще поддържа интимна връзка, а той все пак имаше нужда от подобна близост. Освен това, ако скъсаше с нея, как щеше да се отрази това на неговия потенциален и многообещаващ агент? Когато човек постъпва на работа в ЦРУ, не оставя човечността си пред вратата, въпреки че тъкмо това се твърди в повечето книги на тази тема и очакванията на хората са точно такива. Сега всичките шегички по този въпрос на чаша бира вечер, след приключване на тренировките, му изглеждаха твърде далечни, а тогавашните негови представи и тези на колегите му — нямащи нищо общо с действителността. Те бяха твърде далеч от нея, независимо от това какво им бяха говорили инструкторите. Тогава той беше още твърде млад, а до известна степен и в Япония нещата не се промениха много за него. Обаче изведнъж се превърна в мъж, оставен сам на себе си в страна, в която в най-добрия случай към него се отнасяха с подозрение, а в най-лошия — враждебно. Така че сега нещата бяха в нейни ръце и това беше нещо, което той не можеше да промени.


	Колежките й забелязаха известна промяна в нея. Усмихваше се по-често и някак по-различно. Сигурно й се е случило нещо хубаво, казаха си те и се радваха, макар да не го показваха открито. Ако Мин искаше да го сподели с тях, добре, ако не го споделеше, това също ги устройваше, защото някои неща бяха лични дори и между жени, които си споделяха абсолютно всичко, включително разни истории за техния министър и неговите нескопосани, дълги и често пъти напразни усилия да се прояви като любовник. Той беше умен човек и обикновено любезен, въпреки че като шеф имаше и своите лоши страни. Днес обаче Мин не ги забелязваше. Усмивката й е по-лъчезарна отвсякога, а очите й блестят като малки диаманти, си казваха останалите служителки. Бяха наблюдавали подобно нещо и преди, но не и с Мин, която имаше една твърде кратка любовна история и към която министърът проявяваше малко по-големи предпочитания, отколкото към другите, макар че правеше това рядко и не както трябва. Тя седна пред компютъра, за да се занимае с кореспонденцията и преводите на статиите от западни вестници, които могат да се сторят интересни на министъра. Мин беше с най-добрите познания по английски в това крило на сградата, а новата компютърна система работеше великолепно. Говореше се, че следващият етап ще бъде доставката на компютър, на който можеш само да говориш и буквите сами ще се изписват, командвани от гласа. За всяка секретарка по света това беше равносилно на проклятие, защото до голяма степен ставаше ненужна. А може би не. Шефът не можеше да чука компютъра, въпреки че нуждите на министър Фан в това отношение бяха твърде скромни, а служебните облаги, които той даваше в замяна, не бяха никак лоши.
	Тя изпълни първите си задължения за около деветдесет минути, след което извади копия на принтера и ги подреди по страници. Тази сутрин беше превела откъси от лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон поуст“, за да даде възможност на своя министър да узнае какво мислят варварите по света за новата политика на Китайската народна република.


	В кабинета си министър Фан се занимаваше с други работи. Министерството на държавната сигурност докладваше по два въпроса, отнасящи се до руснаците. Ставаше дума за петрол и злато. Значи Цзян е бил прав през цялото време, дори без самият да осъзнава до каква степен, помисли си той. Източен Сибир наистина е цяла съкровищница, пълна с неща, от които всички имат нужда. Петрол, защото той е кръвта на съвременното общество, и злато, защото освен стойността му като старо, но все още много ефикасно средство за размяна то все още се използва в промишлеността и науката. Ставаше въпрос за залежи и от двете неща. Колко жалко, че такива богатства се падаха на хора които не знаеха как да ги използват. Беше странно, че тъкмо руснаците, които дадоха на света марксизма за пример, но не можаха да се възползват от него както трябва, а след това го изоставиха само за да се провалят с техния преход към буржоазното капиталистическо общество. Фан запали цигара, петата му за деня, опитваше се да ги намалява, защото наближаваше седемдесетият му рожден ден. Остави доклада на държавна сигурност на бюрото, облегна се назад в креслото и запуфка с цигарата без филтър, докато мислеше за информацията, получена тази сутрин. Сибир, както твърдеше Цзян години наред, има толкова много неща, необходими на КНР — дървен материал, изобилие от полезни изкопаеми, даже прекалено голямо, ако се съди по този доклад на разузнаването, както и територия, от която Китай имаше най-голяма нужда.
	В КНР просто имаше прекалено много хора въпреки мерките за контрол на раждаемостта, които бяха направо драконовски както като съдържание, така и в безмилостното им прилагане. Те бяха в пълно противоречие с китайската култура, която винаги е гледала на децата като на нещо много хубаво, а и това социално инженерство постигаше съвсем неочаквани резултати. Тъй като на една брачна двойка се разрешаваше само по едно дете, хората все по-често предпочитаха да имат момчета вместо момичета. Не рядко селянинът вземаше двегодишното момиченце и го пускаше в някой кладенец, по-снизходителните първо му пречупваха врата, преди да се отърват от това неудобно бреме. Фан разбираше защо го правят. Когато пораснеше, момичето щеше да се омъжи и да живее при друг мъж, докато на момчето винаги можеше да се разчита, че един ден ще бъде опора и закрила на родителите си. Момичето само ще си разтвори краката за някое момче на друга съпружеска двойка, а къде отиваше тогава подкрепата и закрилата, на която родителите се надяваха?
	Случаят с Фан потвърждаваше тази истина. Беше се издигнал до висш партиен функционер и се беше погрижил да осигури спокойни старини на майка си и баща си, защото това беше задължението на децата към онези, които им бяха дали живот. Разбира се, и той се беше оженил — жена му отдавна беше починала от сърдечно заболяване — и беше направил някои дребни жестове за нейните родители, но те не можеха да се сравнят с това, което стори за своите. Дори собствената му съпруга беше наясно по този въпрос и тя беше използвала твърде незначителното си влияние като жена на висш партиен деец, за да се погрижи за родителите си, въпреки че нейните възможности в това отношение бяха много по-малки. Брат й беше паднал убит още много млад от американските войски в Корея и затова се беше превърнал само в спомен без практическа стойност.
	Обаче проблемът, за който дори и в Политбюро не говореха, беше, че тази политика по отношение на населението се отразява на демографските характеристики на страната. Като повишаваше цената на момчетата пред момичетата, КНР причиняваше дисбаланс, който според статистическите данни вече ставаше чувствителен. След около петдесет години щеше да се чувства недостиг от жени. Според някои това не беше чак толкова лошо, защото щяха да постигнат дълго мечтаната цел за ограничаване на раждаемостта, но същевременно означаваше, че в рамките на едно поколение милиони китайски мъже нямаше да има за кого да се оженят и да задоволяват сексуалните си потребности. Нямаше ли по такъв начин да се разрасне хомосексуализмът? Китайската политическата система все още го отхвърляше като пример за моралния упадък на капитализма, въпреки че от 1998 година содомията вече не се считаше за престъпление. Обаче ако жените се свършеха, какво щяха да правят мъжете? Освен избиването на излишните бебета от женски пол онези деца, които бяха изоставени от родителите си, често пъти биваха давани на американски или европейски бездетни семейства. Такава съдба беше сполетяла стотици хиляди деца, които се предлагаха с такава готовност и безгрижие, както американците предлагаха новородени кученца по пазарите. Тези мисли смущаваха душата на Фан, но той ги отхвърли като проява на буржоазна сантименталност. Това, което трябваше да се направи, се диктуваше от националната политика, а тя означаваше, че трябва да се постигне нужната цел.
	Привилегиите, от които се ползваше, му осигуряваха доста комфортен живот. Освен луксозния кабинет като на капиталистите той имаше на разположение служебна кола с шофьор, която го откарваше до жилището му — богато обзаведен апартамент с прислужници, които се грижеха за него, както и най-добрата храна, която можеше да се намери в страната, качествени напитки, телевизор със сателитна антена, предлагащ всякакви забавления, включително японски порнографски канали, защото неговите мъжки мераци все още не бяха го напуснали съвсем. Не говореше японски, но в подобни филми не беше нужно да разбира диалога.
	Работният ден на Фан продължаваше да е дълъг. Той ставаше в шест и половина и всяка сутрин беше зад бюрото си в осем. Неговите секретарки и помощници се грижеха много за него. Някои от жените с готовност откликваха на нуждите му един, а понякога и два пъти седмично. Фан знаеше, че малко мъже на неговата възраст бяха толкова жизнени, но за разлика от председателя Мао не посягаше на деца. Намираше това за проява на лош вкус. Великите мъже имаха своите недостатъци, обаче човек си затваряше очите пред тях заради това, което ги беше направило велики. Що се отнасяше до него и подобните му, те имаха право на подходящи условия за почивка, добра храна, с която да се поддържат в дългите си и изнурителни работни дни, и възможности за релаксация и възстановяване на своята жизненост и умствени способности. Те имаха „нужда“ да живеят по-добре от повечето техни съграждани, бяха си спечелили тази привилегия. Да ръководиш най-населената страна в света не беше лесна работа. Това изискваше цялата им интелектуална енергия, а тя трябваше да се възстановява и пази. Фан вдигна глава, когато Мин влезе с папката със статиите.
	— Добро утро, другарю министър — поздрави го почтително тя.
	— Добро утро, дете — кимна благосклонно Фан.
	Това момиче често споделяше леглото му и поради тази причина се ползваше в по-голяма степен с благоволението му. Нали затова я беше снабдил с много удобен стол в кабинета й?
	Тя се оттегли и както винаги изрази уважението си към възрастния човек с лек поклон. Фан не забеляза нищо особено в поведението и, докато вземаше папката и изваждаше новите статии и молива, за да си подчертава някои неща. Щеше да ги свери с оценките на Министерството на държавната сигурност за настроенията на другите държави и техните правителства. По този начин Фан показваше на държавната сигурност, че членовете на Политбюро все още имат глави на раменете си и могат да мислят самостоятелно. Министерството не успя да предвиди дипломатическото признаване на Тайван от Америка, въпреки че справедливостта изискваше да се каже, че самите американски медии също не успяха да предскажат действията на онзи президент Райън. Той беше доста странен човек и със сигурност не беше приятел на Китайската народна република. В анализите си Министерството на държавната сигурност го определяше като селянин и в много отношения това определение беше точно и сполучливо. Той проявяваше странна липса на такт в изразяването на своите възгледи, както често това се коментираше от „Ню Йорк таймс“. Защо ли не го харесват? Дали за това, че не беше достатъчно капиталист, или пък беше прекалено ревностен такъв? Фан не разбираше американските средства за информация, това беше над аналитичните му способности, но той поне разсъждаваше върху нещата, които те казваха, а това беше нещо, което не винаги правеха „експертите“ от разузнаването в Института за американски изследвания при Министерството на държавната сигурност. С тази мисъл Фан запали нова цигара и се облегна в креслото.


	Това е равносилно на чудо, помисли си Провалов. В Централния армейски архив бяха намерили досиетата, пръстовите отпечатъци и фотографиите на двата трупа, открити в Санкт Петербург, обаче бяха изпратили материалите на него, а не на Абрамов и Устинов. Това без съмнение се дължеше на факта, че той беше използвал името на Сергей Головко. Площад „Дзержински“ все още караше хората да си свършат навреме работата. Имената и всички важни данни щяха веднага да бъдат изпратени в Санкт Петербург, за да могат колегите от Севера да се запознаят с нужната им информация. Имената и фотографиите бяха само едно начало. Снимките бяха правени преди двадесет години и на тях се виждаха младежи с безизразни лица. Обаче служебните им досиета бяха доста впечатляващи. Някога Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин са били с репутацията на изключително способни бойци — умни, с добри физически данни и много надеждни в политическо отношение. Тъкмо затова са били изпратени в школата на Спецназ, както и в школа за сержанти. И двамата са се сражавали в Афганистан и са се справили там доста добре — оцелели са в афганистанската война, което не беше нещо много обичайно за войниците от Спецназ, повечето от които се издавиха при изпълнение на мръсните си задачи в една особено мръсна война. После бяха напуснали армията, нещо, което не беше необичайно. Никой не постъпваше в съветската армия отново по собствено желание. И двамата се бяха върнали към цивилния живот, и двамата бяха работили в един и същ завод в покрайнините на Ленинград, както някога се казваше. Но обикновеният граждански живот се беше видял доста скучен на Амалрик и Зимянин и те се бяха насочили към нещо друго. Той трябваше да поиска от следователите в Санкт Петербург да открият нещо повече за това друго. Провалов извади от чекмеджето си скоч, залепи с него пакета с документите и го запечата. Щеше да бъде изпратен по куриер в Санкт Петербург, където Абрамов и Устинов щяха да се запознаят със съдържанието им.


	— Господин Шърмън, господин министър — каза по вътрешната уредба секретарката на Уинстън. — На трета линия.
	— Здравей, Сам — поздрави го министърът на финансите, след като вдигна слушалката. — Какво ново?
	— Относно нашето петролно находище на Север — доложи президентът на „Атлантик Ричфийлд“.
	— Добри ли са новините оттам?
	— Може и така да се каже. Нашите експерти на място твърдят, че находището е с петдесет процента по-голямо от първоначалните ни оценки.
	— Колко надеждна е тази информация?
	— Толкова, колкото и твоите търговски законопроекти, Джордж. Моят главен оперативен експерт е Ърни Бийч. Той е толкова добър в откриването на петрол, колкото ти беше като играч на борсата на „Уолстрийт“.
	„Може би дори по-добър“, помисли си Сам, но не го каза. Известно му беше, че Уинстън е доста чувствителен, когато ставаше въпрос за собствените му качества. Този път обаче сравнението мина.
	— Разкажи ми в общи линии какво произлиза от това — настоя министърът на финансите.
	— Когато находището влезе в експлоатация, руснаците ще бъдат в състояние направо да купят Саудитска Арабия плюс Кувейт и може би половината от Иран. Сравнени с него, петролните запаси на Източен Тексас ще приличат на пръдня в ураган. То е огромно, Джордж.
	— Трудно ли ще е изваждането?
	— Няма да е лесно и няма да е евтино, но от инженерна гледна точка нещата изглеждат сравнително прости. Ако търсиш да купиш печеливши акции, избери си някоя руска фирма, която произвежда оборудване за добив на петрол при ниски температури. В следващите десет години те ще имат много работа — посъветва го Шърмън.
	— Добре, а какво можеш да ми кажеш за последиците, които това би имало за Русия от икономическа гледна точка?
	— Трудно е да се каже. За да започне експлоатацията на находището с пълен капацитет, ще са необходими между осем и дванадесет години, а количеството петрол, което ще се появи оттам на пазара, ще подбие доста цените. Не сме правили още цялостни прогнози, но печалбите ще са огромни, някъде около сто милиарда долара годишно по сегашния курс.
	— В продължение на колко време? — Уинстън почти почувства как другият сви рамене.
	— Двадесет години, може би и повече. Нашите приятели в Москва все още искат ние да участваме, но във фирмата ни се говори, че се опитват да държат тази работа в тайна. Предполагам, че до месец новината ще се разчуе в медиите. Може би ще мине малко повече време, но няма да е много.
	— А златното находище?
	— По дяволите, Джордж, за това те не са ми споменали абсолютно нищо, но моят човек в Москва твърди, че са набарали нещо голямо, или поне така изглежда. Това вероятно ще свали световната цена на златото с пет, може би с десет процента, но според прогнозите на моите експерти тя ще скочи нагоре, преди Иванушка да започне да продава това, което е успял да извади от земята. Богатият чичо ще се нагълта колкото може, а после ще завещае всичко на нашите руски приятели.
	— А това няма ли да има отрицателни последици за нас? — изказа гласно мисълта си Уинстън.
	— О, не. Те ще трябва да купят от нас най-различна техника и ще имат нужда от много експертна помощ, с която само ние разполагаме, а когато производството започне, световните цени на петрола ще паднат, но и това няма да ни засегне. Знаеш ли, Джордж, аз харесвам руснаците. От дълго време те са едни нещастни кучи синове, но това положение може да се промени.
	— Нямам нищо против, Сам — увери го министърът на финансите. Благодаря ти за информацията.
	— Няма защо, нали на вас си плащам данъците, „копелета такива.“ — Последното си го каза само наум, но въпреки това Уинстън го чу, както и последвалия смях в слушалката.
	— До скоро, Джордж.
	— Добре, всичко хубаво, Сам, и благодаря още веднъж. — Уинстън натисна едно копче на телефона и избра друг номер по пряката линия.
	— Да? — чу той познатия глас. Само десет души имаха достъп до този номер.
	— Джак, Джордж е. Току-що ми се обади Сам Шърмън от „Атлантик Ричфийлд“.
	— Русия?
	— Да. Находището е с петдесет процента по-голямо, отколкото първоначално предполагахме, а това е дяволски много. Всъщност става дума за най-големите петролни залежи, откривани някога, по-голямо е от всички петролни запаси на Персийския залив. Изваждането на петрола ще излезе малко скъпичко, но Сам твърди, че не представлява проблем. Вярно, че няма да е лесно, но те знаят как да го направят. Не е нужна нова технология, работата се свежда до изразходване на повече пари, а и те няма да са кой знае колко много, защото заплащането на труда там ще излезе много по-евтино, отколкото тук. Руснаците ще станат богати.
	— Колко богати? — попита президентът.
	— Някъде от порядъка на сто милиарда долара годишно, след като започне пълната експлоатация, а тя може да продължи двадесет години и повече.
	Чувайки това, Джак подсвирна.
	— Два билиона долара. Та това е много суха пара, Джордж.
	— И ние така му казваме на „Уолстрийт“, господин президент — съгласи се Уинстън. — Сухата пара наистина е много.
	— А как би се отразило това на руската икономика?
	— Няма да им се отрази зле — увери го министърът на финансите. — Ще разполагат с купища твърда валута. С тези пари могат да си купят всичко, от което имат нужда, включително и технологиите, с помощта на които да строят сами нещата, които им трябват. Така страната им ще се реиндустриализира, Джак. Ще влязат със скок в новия век, разбира се, ако са достатъчно умни, за да се възползват както трябва от тези пари, а не допуснат да отидат в банките на Швейцария и Лихтенщайн.
	— Как можем да им помогнем? — попита президентът на Съединените щати.
	— Най-добрият отговор на този въпрос може да се даде, ако ние с теб и още двама-трима други седнем със съответните руски представители и ги попитаме от какво имат нужда. Ако успеем да накараме няколко наши индустриалци да построят там някой и друг завод, това няма да ни навреди, а и ще изглежда много добре по телевизията.
	— Вземам си бележка, Джордж. Изпрати ми доклад по въпроса до началото на идната седмица, а после ще видим какъв начин ще измислим, за да дадем на руснаците да разберат какво знаем.


	Това беше още един прекалено дълъг ден за Сергей Головко. Ръководенето на СВР изискваше доста работа от всеки, който заемеше този пост, но освен това той трябваше да подкрепя и президента на Руската република Едуард Петрович Грушевой. Президентът Грушевой имаше своя екип от министри, някои от които бяха компетентни, а други бяха назначени заради техния политически капитал или просто за да не преминат на страната на опозицията. Те и така можеха да навредят отвътре на администрацията на Грушевой, но по-малко, отколкото ако бяха отвън. Вътре трябваше да използват малокалибрени оръжия, за да не се изпотрепят от собствените си изстрели.
	Добрата новина беше, че министърът на икономиката Василий Константинович Соломенцев беше умен и, изглежда, честен човек, а това беше доста рядка комбинация както за руската политическа сцена, така и навсякъде другаде по света. Той имаше своите амбиции — кой министър ги нямаше, но главното беше, че искаше страната му да просперира и не мислеше толкова много за собствената си изгода. Головко нямаше нищо против някой да се самообогати малко, но да не се превърне в лакома свиня. Чертата в това отношение за Сергей Николаич беше около двадесет милиона евро. Над нея работата ставаше свинска, но под този таван можеше да прояви разбиране. В края на краищата, ако един министър беше полезен на страната, той или тя трябваше да бъдат възнаградени за това. Обикновените трудещи се нямаше да имат нещо против, ако в резултат заживееха по-добре, нали? Вероятно не, помисли си главният шпионин. Това не беше Америка, която се управляваше от безсмислени и контрапродуктивни „етични“ закони. Американският президент, когото Головко познаваше добре, имаше един афоризъм, от който руснакът се възхищаваше: „Ако трябва сам да напишеш етичните си норми, вече предварително си загубил.“ Този Райън не беше глупак. Някога беше смъртен враг, а сега добър приятел, или поне така изглеждаше. Головко бе доразвил това приятелство, оказвайки помощ на Америка в две сериозни международни кризи. Беше го направил най-вече защото го налагаха интересите на страната му, а и защото Райън беше почтен човек и нямаше да забрави подобни услуги. Освен това на Головко, който беше прекарал целия си съзнателен живот в служба, посветила се на унищожаването на Запада, му беше забавно.
	Но какво можеше да каже за себе си? Дали някой си беше поставил за цел собствената му гибел? Дали бе поискал да сложи край на живота му по един зрелищен и шумен начин на паважа на площад „Дзержински“? Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече го дострашаваше. Малко бяха нормалните хора, които абсолютно хладнокръвно можеха да разсъждават върху вероятността да бъдат убити и Головко не беше от тях. Ръцете му не трепереха от страх, но не се противопостави на всички допълнителни мерки, взети от майор Шелепин, за да го запази жив. Всеки ден го караше служебна кола с различен цвят, а маршрутът й имаше само една и съща отправна точка. Сградата на СВР беше достатъчно просторна и той можеше да влиза в нея от пет различни места. Това, от което Головко беше най-доволен, беше, че понякога сядаше на предната седалка на пилотната кола, докато на задната седалка в охраняваната кола сядаше друг човек. Анатолий не беше глупак и понякога дори у него се забелязваха проблясъци на изобретателност.
	Но сега не трябваше да мисли повече за това. Головко разтърси глава и отвори последната папка за деня, зачитайки се най-напред в подготвеното резюме. Спря почти веднага, а ръката му посегна към телефона и набра един номер.
	— Обажда се Головко — каза той на мъжкия глас в другия край на линията. Не беше нужно да добавя нещо повече.
	— Сергей Николаич — поздрави го любезно след пет секунди министърът. — Какво мога да направя за теб?
	— Василий Константинович, можеш ли да потвърдиш тези цифри. Верни ли са?
	— Повече от верни, Сергей. Те са толкова сигурни, колкото и това, че слънцето залязва — увери Соломенцев шефа на разузнаването, който беше с ранг министър, а и съветник на президента Грушевой.
	— Брей да му се не види — зачуди се шефът на разузнаването. — И откога е там това богатство? — запита все още недоверчиво той.
	— Петролът вероятно от петстотин хиляди години, а златото от доста повече, Сергей.
	— И ние никога не сме разбрали това — въздъхна Головко.
	— Всъщност никой не го е и потърсил, другарю министър. Докладът за златото ми се стори по-интересен. Ще ми се да видя онези облепени със злато вълчи кожи. Нещо като за Прокофиев, нали? Петя и Златният вълк.
	— Интересна мисъл — каза Головко и веднага я забрави. — Какво ще означава това за страната?
	— Сергей Николаич, трябва да съм ясновидец, за да мога да предвидя с точност, но това след време може да се окаже нейното спасение. Сега имаме нещо, което искат всички страни, т.е. две неща, и те ни принадлежат. За тях онези чужденци ще платят купища пари и ще го направят с усмивка. Япония например. Ще задоволим енергийните им нужди за следващите петдесет години, а и ще им спестим огромни средства за транспортни разходи. Танкерите ще прекарват петрола от неколкостотин километра, вместо от десет хиляди. Може би ще продаваме и на Америка, въпреки че те си имат голямо петролно находище на границата между Аляска и Канада. Въпросът е как ще откараме петрола до пазара. Разбира се, ще построим петролопровод от находището до Владивосток, но може би ще трябва и един до Санкт Петербург, за да продаваме по-лесно и на Европа. Всъщност можем да накараме европейците, особено германците да построят петролопровода вместо нас, за да смъкнат от цената. Сергей, ако бяхме открили този петрол преди двадесет години, ние…
	— Може би. — Не беше трудно да си представи какво щеше да последва: Съветският съюз нямаше да се сгромоляса, а щеше да стане по-силен. Головко не си правеше такива илюзии. Съветското правителство щеше да профука тези нови богатства, както беше профукало всичко останало. Това правителство беше притежавало Сибир в продължение на седемдесет години, но дори не си беше направило труда да провери какво има там. Страната нямаше нужните експерти, за да извършат проверката, но беше прекалено горда да позволи на други да свършат тази работа, защото тях нямаше да ги е грижа за родината. Ако има нещо, което беше унищожило СССР, то не беше комунизмът и не беше дори тоталитаризмът. Това беше самолюбието — най-опасната и разрушителна черта на руския характер, създадена от чувството за малоценност, което водеше началото си от династията на Романови и дори още преди нея. Гибелта на Съветския съюз беше самоналожена като всяко самоубийство. Просто тя беше по-бавна, но затова пък още по-унищожителна, когато настъпи моментът. Головко изчака деветдесет секунди, докато онзи изреди всичките си исторически предположения, макар да не беше разбрал нищо от историята и каза: — Всичко това е добре, Василий Константинович, но какво ще кажеш за бъдещето? В края на краищата именно тогава всички ще живеем.
	— Няма да ни е зле, Сергей. Това е спасение за страната. За да се възползваме напълно от находищата, ще са нужни десет години, но след това ще имаме постоянен и редовен доход поне за едно поколение, а може би и за по-дълго.
	— Каква помощ ще ни е нужна?
	— Американците и англичаните имат експертите, които ни трябват, защото имат опит от експлоатацията на петролните си залежи в Аляска. Те са най-добре запознати с тази работа. Ще я научим от тях и ще я приложим. Сега преговаряме с американската петролна компания „Атлантик Ричфийлд“ за техническа помощ. Лакомят се, но това би могло да се очаква. Знаят, че само те имат това, което ни трябва, а да платим за него ще ни излезе по-евтино, отколкото да го произведем сами. Така че вероятно ще получат повечето от това, което сега искат. Може би ще им платим със златни кюлчета — предположи на шега Соломенцев.
	Головко потисна изкушението да разпита за повече подробности около златното находище. Петролните залежи бяха далеч по-многообещаващи, но златото беше по-привлекателно. Той също искаше да види една от кожите, с които онзи човек Гогол беше събирал златния прах. А и трябваше да се погрижат добре за този самотен горянин. Това, изглежда, нямаше да представлява проблем, тъй като той живееше сам и нямаше деца. Всичко, каквото притежаваше, държавата щеше да си го вземе обратно, тъй като беше доста стар. Щяха да покажат този ловец по телевизията, а може би щяха да направят за него и документален филм. В края на краищата някога той беше ходил за лов на германци и руснаците все още считаха такива хора за герои. Павел Петрович Гогол щеше много да се зарадва.
	— Какво знае по въпроса Едуард Петрович?
	— Не съм го уведомявал, докато не получа по-точни и надеждни сведения. Сега вече ги имам. Мисля, че на следващото заседание на кабинета той ще остане много доволен, Сергей Николаич.
	Без съмнение, помисли си Головко. В продължение на три години президентът Грушевой приличаше на еднокрак и еднорък слагач на тапети. Не, приличаше повече на фокусник или илюзионист, който беше принуден да вади от нищото истински неща. Това, че успяваше някак да накара държавата да продължи да функционира, често пъти беше равно на истинско чудо. Може би по този начин Бог беше решил да го награди за положените усилия, въпреки че разпределянето на тази божия благодат нямаше да бъде съвсем лесна работа. Всяко правителствено учреждение щеше да поиска парче от златно-петролната баница според нуждите, които щяха да бъдат представени от съответния министър като жизненоважни за сигурността на страната. Докладът му щеше да бъде пълен с брилянтна логика и несъкрушими доводи. Кой знае, може би някои от тях ще кажат самата истина, въпреки че истината беше все по-рядко срещана стока в залата, в която ставаха правителствените съвещания. Всеки министър трябваше да изгради една империя и колкото по-добре я построеше, толкова по-близо щеше да се окаже до мястото начело на масата, което сега се заемаше от Едуард Петрович Грушевой. Головко се запита дали е било така и при царете. Вероятно, реши веднага той. Човешката природа не се е променила толкова много. Начинът, по който хората са действали във Вавилон и Византия, вероятно малко се е различавал от този, по който ще се действа на следващото съвещание на кабинета, до което оставаха три дни.
	— Каква част от информацията вече е изтекла? — попита шпионският бос.
	— Без съмнение носят се известни слухове — отвърна министър Соломенцев, — обаче сегашните данни са от по-малко от двадесет и четири часа, а за изтичане на информация обикновено е нужно малко повече време. Ще ти изпратя документите по куриер утре сутринта, става ли?
	— Добре, Василий. Ще накарам някои от моите експерти да анализират данните, за да мога да дам моя, независима оценка на ситуацията.
	— Нямам нищо против — отвърна министърът на икономиката, изненадвайки доста Головко. Обаче това не беше някогашният СССР. Сегашното правителство може и да беше съвременен вариант на старото Политбюро, но там никой не си позволяваше да говори лъжи, е, поне не чак толкова големи. А това все пак беше показателно за напредъка на страната.


>	11.
>	ВЯРАТА НА БАЩИТЕ

	Името му беше Ю Фаан. Каза, че е християнин. Това беше голяма рядкост и монсеньор Шепке го покани веднага. Беше китаец, прехвърлил петдесетте, леко прегърбен и с прошарена коса, нещо, което можеше да се види рядко в тази част на света.
	— Добре дошли в посолството. Аз съм монсеньор Шепке. — Той направи бърз поклон, след което разтърси ръката на мъжа.
	— Благодаря. Аз съм преподобният Ю Фаан — отвърна човекът с неподправено достойнство като един духовник на друг.
	— Така ли? От какво вероизповедание?
	— Аз съм баптист.
	— Посветен в сан? Това възможно ли е? — Шепке даде знак на посетителя да го последва и след малко те застанаха пред нунция. — Ваше високопреосвещенство, това е преподобният Ю Фаан… От Пекин ли сте? — попита със закъснение Шепке.
	— Да. Моята енория е главно на северозапад оттук.
	— Добре дошли. — Кардинал Ди Мило се надигна от креслото и сърдечно му стисна ръката, след което заведе човека до удобното кресло за посетители. Монсеньор Шепке отиде да донесе чай. — Радвам се да се срещна с един християнин в този град.
	— Ние не сме много и това си е факт, Ваше високопреосвещенство — потвърди Ю.
	Монсеньор Шепке бързо пристигна с подноса с приборите за чая и го постави на ниската масичка за кафе.
	— Благодаря ти, Франц.
	— Помислих си, че някои местни граждани трябва да ви приветстват с пристигането ви. Предполагам, че вече са ви приели официално от Министерството на външните работи. Държаха ли се вежливо, или по-скоро хладно? — попита Ю.
	Кардиналът се усмихна и подаде чаша чай на госта си.
	— Както казахте, бяха вежливи, но можеха да бъдат и по-радушни.
	— Тук ще установите, че правителството има добри обноски и държи на протокола, но не е много искрено — каза Ю на английски с много странен акцент.
	— Вие сте бил посветен в сан от…?
	— Роден съм в Тайпе. Като млад ходих да уча в Америка. Първо посещавах университета в Оклахома, но след това се преместих в Свободния университет „Робъртс“ в същия щат. Там получих дипломата си като инженер по електротехника, а след това продължих до докторат по богословие и посвещение в сан — обясни той.
	— Така ли? А как се озовахте в Народната република?
	— През 70-те години правителството на Мао Дзъдун приемаше с готовност тайванците, които биха пожелали да живеят тук, да отхвърлят капитализма и да приемат марксизма — добави той, намигвайки. Родителите ми го понесоха тежко, но проявиха разбиране. Основах енорията си скоро след като пристигнах. Министерството на държавната сигурност не гледаше с добро око на тази работа, но аз работех и като инженер, а по онова време държавата се нуждаеше от такива като мен. Това, пред което държавата беше готова да си затвори очите, ако притежаваш нещо, от което тя имаше нужда, беше забележително, а по онова време тя се нуждаеше отчаяно от хора с моята квалификация. Обаче сега работя само като свещеник — заяви доволен Ю и вдигна чашата си, за да отпие от чая.
	— И какво бихте могли да ни кажете за местните условия? — попита Ренато.
	— Правителството е изцяло предано на комунизма. То не търпи лоялност към другиго освен към себе си. Дори членовете на сектата „Фалунгун“, която не изповядва истинска религия и не е вероизповедание в смисъла, в който ние с вас го разбираме, са подложени на брутални репресии. Моите енориаши също са преследвани. Редки са неделите, в които повече от четвърт от тях посещават църковната служба. Повечето от времето ми преминава в ходене от къща на къща, за да запознавам моето паство със Светото писание.
	— Как се издържате? — попита кардиналът.
	На лицето на Ю се появи блага усмивка.
	— Това е най-малкият ми проблем. Американските баптисти ми оказват щедра помощ. Има група църкви в Мисисипи, която е особено щедра. Оказа се, че много от експертите им са негри. Вчера получих писма от тях. Един от моите колеги от Свободния университет „Робъртс“ има голяма енория близо до Джексън, щата Мисисипи. Казва се Джери Патерсън. Навремето бяхме добри приятели и той си остана верен на Христа. Енорията му е голяма и просперираща. Продължава да се грижи за мен. — Ю почти призна, че разполага с повече пари, отколкото са му нужни, и не знае какво да прави с тях. В Америка подобни средства щяха да се превърнат в кадилак и хубава къща за енорийския свещеник, обаче тук, в Пекин, това означаваше хубав велосипед и подаръци за нуждаещите се в паството.
	— Къде живеете, приятелю? — попита кардиналът.
	Преподобният Ю извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Както повечето такива китайски картички на гърба й имаше карта.
	— Може би ще бъдете така любезен да вечеряте с мен и жена ми. Отнася се, разбира се, и за двамата — добави той.
	— За нас ще бъде удоволствие. Имате ли деца?
	— Две — отвърна Ю. — И двете се родиха в Америка, така че не бяха засегнати от зверските закони, наложени от комунистите тук.
	— Тези закони са ми известни — увери посетителя си Ди Мило. — За да ги накараме да ги променят, тук трябва да има повече християни. Моля се всеки ден за това.
	— Аз също, Ваше високопреосвещенство. Аз също. Предполагам ви е известно, че жилището ви тук…
	Шепке се потупа по ухото и посочи с пръст из стаята.
	— Да, известно ни е.
	— Дадоха ли ви шофьор?
	— Да, беше много любезно от страна на министерството — рече Шепке. — Той е католик. Нали е забележително?
	— Това сигурно ли е? — запита Ю, като заклати енергично глава. — Предполагам, че е верен и на родината си.
	— Но разбира се — каза Ди Мило.
	Той не беше много изненадан. Кардиналът отдавна работеше за дипломатическата служба на Ватикана и беше виждал какви ли не номера. Колкото и да бяха лукави китайските комунисти, католическата църква се беше настанила тук много преди тях, макар местното правителство да не се чувстваше особено щастливо от този факт.
	Те си побъбриха така още половин час, преди преподобният Ю да се сбогува с още едно топло ръкостискане и да го изпратят да си върви.
	— Е, Франц? — попита навън Ди Мило, където вятърът щеше да заглуши монтираните пред къщата микрофони.
	— За първи път виждам този човек. Чух за него още с пристигането си. Правителството на КНР му е вгорчавало неведнъж живота, но той е човек със силна вяра и голям кураж. Не знаех за образованието му. Можем да проверим дали е така.
	— Няма да е лошо — каза папският нунций. Не ставаше въпрос дали вярва или не вярва на Ю, но просто беше добре да се подсигури. Трябваше дори да проверят за съществуването на неговия колега от университета Джери Патерсън, който сега беше свещеник някъде в Мисисипи. Това щеше да улесни нещата. Искането до Рим да извърши проверката беше изпратено час по-късно по Интернет — средство за комуникация, така улесняващо шпионските операции.
	В случая часовата разлика работеше в тяхна полза. Това се случваше, когато запитванията бяха отправени на Запад, а не на Изток. След няколко часа съобщението беше получено, дешифрирано и оставено на съответното бюро. Оттам, също закодирано, беше отправено друго запитване за Ню Йорк, където кардинал Тимоти Макарти, архиепископ на Ню Йорк и шеф на разузнаването на Ватикана в Съединените щати, получи копие веднага след закуска. Оттам вече беше по-лесно. ФБР си оставаше крепост на ирландския католицизъм в Америка, макар и не в такава степен, както през 30-те години, когато там се появиха италианци и поляци. Светът е едно несъвършено място, но когато църквата се нуждае от информация и тя не засяга американската национална сигурност, такава се предоставяше и обикновено много бързо.
	В конкретния случай съвсем бързо. Свободният университет „Робъртс“ беше много консервативна институция и с готовност сътрудничеше на запитванията на ФБР, независимо дали бяха официални или не. Тамошният служител дори не се посъветва с началниците си, защото запитването по телефона от помощник-специалния агент на ФБР от филиала на Бюрото в Оклахома Джим Бренън беше съвсем невинно. С помощта на компютризираните архиви беше бързо установено, че Ю Фаан беше завършил университета, първо с бакалавърска научна степен за инженер по електротехника и след това с допълнителни три години за доктората по богословие. Служителят каза на Бренън, че и двете научни степени са били взети с „отличие“, което означаваше не по-малко от Б плюс. От канцеларията отговориха също, че сегашният постоянен адрес на преподобния Ю е в Пекин, където той очевидно смело проповядва Светото писание сред езичниците. Бренан благодари на служителя и отговори на запитването по електронната поща от Ню Йорк, а след това излезе за насрочената за сутринта среща с шефа си, с когото трябваше да обсъдят дейността на оперативната дирекция по прилагането на федералните закони в щата.
	В Джексън, Мисисипи, беше малко по-различно. Там местният специален агент лично посети Първа баптистка църква на преподобния Джери Патерсън, която се намираше в един от престижните квартали на столицата на щата Мисисипи. Църквата съществуваше от близо сто седемдесет и пет години и беше една от най-проспериращите в района. Преподобният Патерсън се оказа много внушителен, със закопчана до горе чисто бяла риза и синя връзка на райета. Черното му сако висеше в ъгъла поради горещината. Той поздрави с царствено достойнство дошлия агент на ФБР, заведе го в луксозния си кабинет и го попита с какво би могъл да му бъде полезен. Като чу първия въпрос, отговори:
	— Ю! Да, много свестен мъж, мой добър приятел от университета. Викахме му Скип, защото Фан ни напомняше много на нещо от „Звука на музиката“. Добър човек и проповедник на Евангелието. Би могъл да дава уроци за вярата на Джери Фалуел. Дали си кореспондирам с него ли? Да, постоянно! Изпращаме му по около двадесет и пет хиляди долара годишно. Искате ли да видите негова снимка? Държим я в църквата. Е, тогава и двамата бяхме по-млади — добави с усмивка Патерсън. — Скип е голям куражлия. Да си християнски мисионер в Китай не е шега работа. Обаче той никога не се е оплаквал. Писмата му винаги са изпълнени с оптимизъм. Де да имаше в духовенството още хиляда такива като него.
	— Значи вие имате много добро мнение за него, така ли? — попита специален агент Майк Лиъри.
	— В колежа той беше добро момче, а сега е свестен мъж и ревностен проповедник на Евангелието, който работи в много трудна обстановка. За мен Скип е герой, господин Лиъри. — Това беше много убедително застъпничество от страна на важен член на обществото. Въпреки просперитета и богатството си Първа баптистка църква не беше с къса памет.
	Агентът от ФБР се изправи.
	— Това е всичко, което ме интересува. Благодаря ви, сър.
	— Мога ли да попитам защо се интересувате от моя приятел?
	Лиъри очакваше този въпрос и предварително беше подготвил отговора си.
	— Просто рутинна проверка, сър. Приятелят ви не е заплашен от нищо, поне не и от правителството на Съединените щати.
	— Радвам се да го чуя — отвърна преподобният Патерсън с усмивка и му стисна ръката. — Ние не сме единствената църква, която се грижи за Скип.
	Лиъри се обърна.
	— Така ли?
	— Разбира се. Познавате ли Хошая Джексън?
	— Преподобният Джексън, бащата на вицепрезидента? Никога не съм се запознавал с него, но знам кой е.
	Патерсън кимна.
	— Хошая е един изключителен човек. — Никой от двамата не каза колко необичайно би прозвучало четиридесет години по-рано, ако някой бял свещеник се произнесеше така ласкаво за един негър, но с времето Мисисипи се променяше и в някои отношения това ставаше дори по-бързо, отколкото в останалата част на Америка. — Преди няколко години му бях на гости, разговаряхме за разни неща, включително и по въпросната тема. Църквата на Хошая изпраща на Скип между пет и десет хиляди долара годишно и поде инициативата още няколко негърски църкви да ни помагат в грижите ни за него.
	„И бели, и черни се грижат за един китайски проповедник“, помисли си Лиъри. „Какво става с този свят?“ Каза си, че в края на краищата в християнството може би наистина има нещо. След това се отправи със служебната си кола за офиса си, доволен от необичайното разследване, което беше извършил, макар че то не беше точно за ФБР.
	Кардинал Макарти бе уведомен от секретаря си, че неговите две молби за информация са получили отговор още преди обяд, което беше впечатляващо дори и за практиката в съюза между католическата църква и ФБР. Скоро след като обядва, кардиналът лично закодира двата отговора и ги изпрати обратно в Рим. Той не знаеше защо беше отправено запитването, но предположи, че след време ще разбере, ако беше нещо важно, ако ли пък не, тогава нямаше значение. На духовника му беше забавно да бъде шеф на резидентурата на Ватикана в Америка.
	Нямаше да му е толкова забавно, ако знаеше, че Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, също се интересуваше от тази му странична дейност и че техните чудовищни мислещи машини, по-точно суперкомпютърът в подземния етаж под главната сграда на просторния комплекс се занимаваше със случая. Тази машина, чийто създател беше банкрутирал преди няколко години, беше повод както за гордост и радост, така и за разочарование сред огромната колекция от компютри в АНС. Така беше до съвсем неотдавна, когато един от математиците на агенцията беше намерил начин тя да бъде използвана. Това беше внушителен паралелно-процесорен апарат, който трябваше да действа като човешкия мозък и теоретично трябваше да бъде в състояние да разглежда даден проблем едновременно от няколко страни, точно както мозъкът беше в състояние да го прави. Проблемът беше, че никой в действителност не знаеше как работи човешкият мозък и поради това създаването на софтуерна програма за ефикасно използване на изключително мощния компютър в продължение на години беше невъзможно. Така това внушително и скъпо произведение на практика не можеше да се използва за нещо повече от обикновените компютри. Но по-късно някой, който откри, че квантовата механика може да бъде полезна за пробиване на чужди шифри, се запита на какво се дължи това и започна да проучва недостатъците на програмираното устройство. Седем месеца по-късно това интелектуално упражнение доведе до създаването на първите три нови оперативни системи за суперкомпютъра, а по-нататък всичко, свързано с неговата дейност, бе квалифицирано като суперсекретно. Сега АНС беше в състояние да пробие всеки написан върху хартия или намиращ се в компютър шифър по света, а нейните аналитици, разполагащи с нови възможности за информация, поискаха един дърводелец да направи нещо като езически олтар, който да бъде поставен пред суперкомпютъра, за да правят интелектуални жертвоприношения в нозете на своя нов бог. (Не посмяха да предложат жертвоприношенията да се правят с млади девственици, за да не обидят представителките на нежния пол в агенцията.) Ексцентричното чувство за хумор на работещите в АНС беше отдавна известно. Единствените реални опасения бяха, че светът ще научи за системата на АНС „Тапданс“, която беше уникална, напълно непробиваема и лесна за създаване. Но административният кошмар, свързан с нейното използване, би накарал повечето чужди правителства да се откажат от нея.
	Посланията на кардинала по Интернет, засечени макар и незаконно от АНС, бяха вкарани в суперкомпютъра, който бързо изплю дешифрирания текст. Той беше своевременно доставен на бюрото на един аналитик от АНС, който — това беше предварително решено — не беше католик.
	„Интересно“, каза си той. „Защо във Ватикана се интересуват от един китайски мисионер? И защо, по дяволите, се обръщат към Ню Йорк, за да събират сведения за него? Добре, бил получил тук образованието си и имал приятели в Мисисипи… Но защо е всичко това?“ Предполагаше се, че би трябвало да се досети сам за подобни неща, но все пак това щяха да бъдат само предположения. Често се случваше да не може да разбере нищо от информацията, която анализираше, но беше достатъчно честен, за да го признае пред началниците си. Затова изпрати ежедневния си доклад по електронен път до шефа си. Той го видя, закодира го и го препрати на ЦРУ, където с него се занимаха още трима аналитици. И те не можаха да разберат нищо и затова пак по електронен път го запаметиха в отделен файл. При такива случаи данните се записваха на дискети, едната от които отиде в информационния контейнер „Док“, а другите в „Гръмпи“. В компютърната зала на ЦРУ имаше седем такива контейнера за съхранение на информация, като всеки носеше името на едно от Седемте джуджета на Дисни. Самият файл отиваше в главния сървър, за да може компютърът да знае къде да търси сведенията, които за момента бяха неразбираеми за правителствените служители. Разбира се, подобни ситуации не изникваха за пръв път. По тази причина ЦРУ запазваше в компютрите всяка такава информация под индекс, до който можеше да има достъп във всеки момент всеки, който работеше в Новата или в Старата сграда на брега на Потомак в зависимост от степента на неговата секретност. Повечето от информацията, която се пазеше от „Седемте джуджета“, си оставаше там недокосната завинаги и непредставляваща интерес дори и за най-педантичния учен.


	— И какво означава това? — попита Цзян Хансан.
	— Означава, че нашите руски съседи са дяволски късметлии — отвърна Фан Ган и подаде папката на старшия министър без портфейл. Цзян беше със седем години по-стар от Фан и по-близък до министър-председателя, но не чак толкова, така че между двамата министри имаше известно съперничество. „Какво можехме да направим, ако на нас се беше паднал този късмет…“ Той не довърши мисълта си.
	— Така е. — Беше толкова очевидно, че всяка страна би се възползвала от едни такива петролни и златни богатства, че не си струваше да се говори за това. Важното в случая беше, че те не бяха на Китай, а на Русия.
	— Знаеш, че имах такива планове.
	— Плановете ти бяха гениални, приятелю — каза Фан и бръкна в джоба за кутията с цигари. Показа я на домакина си, искайки по този начин одобрението му, защото се беше отказал от този навик преди пет години. Той му махна с ръка в знак на съгласие, а Фан извади една цигара и я запали с газова запалка. — Но на всеки може да се случи да не извади късмет.
	— Първо ни провалиха японците, а след това и онзи религиозен глупак в Техеран — изсумтя Цзян. — Ако някой от нашите предполагаеми съюзници беше изпълнил това, което беше обещал, сега златото и петролът щяха да бъдат наши…
	— За нас сигурно щеше да е от полза, но се съмнявам дали светът щеше да се съгласи да станем богата държава — каза Фан и изпусна дима от цигарата си.
	Другият му отговори само с махване на ръка.
	— Да не мислиш, че капиталистите се ръководят само от принципи? И те имат нужда от петрол и злато, а който им ги предложи най-евтино, ще продаде най-много. От кого купуват те, приятелю? От всеки, който ги има. При целия този петрол в Мексико американците дори нямат куража да го отнемат. Какви страхливци! В нашия случай японците, както сами за съжаление можахме да се уверим, не се ръководят от никакви принципи. Ако могат да купят петрол от фирмата, произвела атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, щяха да го направят. Те викат на това реализъм — каза с презрение Цзян. — Владимир Илич Ленин е бил много прав, като е предсказал, и то не без основание, че капиталистическите страни ще се състезават помежду си кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което един ден руснаците ще ги избесят. Обаче Ленин не успя да предвиди провала на марксизма. Точно както и Мао не е предвиждал провал на неговия перфектен политикономически модел в Народната република. Това може да се види от такива лозунги като „Големият скок напред“, който наред с всичко друго поощри обикновените селяни да претопяват желязо в дворовете си. А за това, че от получената шлака не ставаха дори и ръжени, не се говори много нито на Изток, нито на Запад.
	— Уви, щастието не ни се усмихна и петролът и златото не са наши.
	— За момента — промърмори Цзян.
	— Какво каза? — попита Фан, неразбрал точно какво има предвид.
	Цзян го погледна почти стреснато, излизайки от унеса, в който беше изпаднал.
	— А? Нищо, нищо, приятелю. — След това разговорът премина на вътрешни теми.
	Минаха общо седемдесет и пет минути преди Фан да се върне в кабинета си. Там започна друга рутинна процедура.
	— Мин — каза Фан и минавайки покрай нея, й даде знак да дойде в кабинета.
	Секретарката стана и с бързи крачки го последва, затвори вратата след себе си и седна.
	— Нова страница — каза уморено Фан, защото работният му ден беше продължил доста дълго. — На редовната следобедна среща с Цзян Хансан разговаряхме за… — Той продължи нататък, разкривайки съдържанието на разговора.
	Мин внимателно записваше казаното за официалния дневник на министъра. Китайците бяха маниаци на тема дневници, а освен това членовете на Политбюро се чувстваха задължени както към историята, така и заради свои нужди, свързани със собственото им оцеляване, да документират всеки свой разговор по политически въпроси, особено такива, които се отнасяха до националната политика. Те се стараеха максимално добре да документират своите възгледи и оценки, в случай че допуснат грешка в преценките си. Това, че по този начин неговата лична секретарка, както и секретарките на всички членове на Политбюро имаха достъп до най-съкровените тайни на държавата, не беше важно, защото на тези момичета се гледаше по-скоро като на роботи или на записващи машини. Е, не съвсем, биха казали с усмивка Фан и колегите му. Не можеш да накараш магнетофона да ти духа. Мин беше особено добра в тази работа. Фан беше комунист и си беше останал такъв през целия си съзнателен живот, но той не беше съвсем безсърдечен и беше привързан към Мин така, както друг мъж или дори той самият биха били към любимата си дъщеря… Като изключим факта, че обикновено човек не чука собствената си дъщеря… Новите страници от дневника му отнеха около двадесет минути. Тренираната му памет си спомни всяка съществена подробност от разговора с Цзян, който в този момент, без съмнение, правеше същото със собствената си секретарка, освен ако не се беше повлиял от западната практика да използва магнетофон. Това не би изненадало Фан, защото въпреки че непрекъснато демонстрираше презрението си към западняците, в много неща Цзян им подражаваше.


	Бяха намерили и досието на Клементий Иванович Суворов. Той също беше служител на КГБ, част от тогавашното Трето главно управление — наследник на бившата шпионска агенция, която следеше какво става във въоръжените сили на бившия Съветски съюз и под чието командване бяха някои специални части като Спецназ. Олег Провалов беше наясно с това. Той прелисти още няколко страници от досието на Суворов и видя една фотография, както и пръстовите му отпечатъци. Установи също, че първоначално беше работил за Първо главно управление, известно още като външното разузнаване, защото работата му беше да събира шпионски сведения от други държави. Защо е станала тази смяна? — запита се той. Обикновено в КГБ хората остават там, където първоначално са започнали. Но един висш офицер от Трето главно беше го изискал поименно от Първо… Защо? К. И. Суворов е бил изискан поименно от генерал-майор Павел Константинович Кабинет. Името накара Провалов да се замисли. Беше го чувал някъде, но не можеше да си спомни точно къде, а това беше необичайно за един дългогодишен следовател. Записа го на един лист и го остави настрана.
	Значи сега разполагаха с едно име и снимка на този Суворов. Дали е познавал Амалрик и Зимянин — предполагаемите убийци на сводника Овсеенко? Беше възможно. В Трето главно той би могъл да е свързан със Спецназ, но това можеше да е и просто съвпадение. Трето главно управление на КГБ се занимаваше главно с политическия контрол на съветските въоръжени сили, но държавата вече нямаше нужда от това. Цялата менажерия от политически офицери, така наречените замполити, която дълги години беше истинска напаст за съветските въоръжени сили, вече я нямаше.
	„Къде си ти сега?“ — попита Провалов папката с досието. За разлика от Централния армейски архив, в архивите на КГБ обикновено имаше подробни сведения за това къде живеят бившите му офицери и с какво се занимават. Беше наследство от бившия режим, което вършеше работа на милицията, но не и в конкретния случай. „Къде си ти? От какво живееш? Дали си престъпник? Дали си убиец?“ Обикновено при разследването на едно убийство въпросите са повече от отговорите. Често пъти много от тях оставаха без отговор, защото човек не можеше да надникне в мозъка на убиеца, а и дори да можеше онова, което би могъл да открие вътре, нямаше да има никакъв смисъл.
	Убийството беше започнало по твърде сложен начин и нещата ставаха още по-сложни. Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че Овсеенко заедно с шофьора му и една проститутка са мъртви. Сега дори може би знаеше по-малко. Почти от самото начало беше приел, че истинският обект е бил сводникът, но ако този Суворов беше наел Амалрик и Зимянин да извършат убийството, защо ще му е нужно това на един бивш — той погледна в досието — подполковник от Трето главно управление на КГБ? Дали пък обектът не е бил Сергей Головко и дали това не обяснява убийството на двамата предполагаеми извършители с това, че са ликвидирали не този, когото трябва? Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си, за да потърси аспирин. Не за първи път го заболяваше глава от това дело и както изглежда, нямаше и да е последният. Какъвто и да е Суворов, ако Головко е бил обектът, той не е взел сам решението за убийството. Просто е бил човекът, който е наел убийците, а решението е било взето от някой друг. „Но кой? И защо?“
	Въпросът „Кви боно“ беше много стар, толкова стар, че принадлежеше на един мъртъв език. „Кой има ползата? Кой щеше да спечели от деянието?“
	Той се обади на Абрамов и Устинов. Може би те щяха да успеят да открият Суворов и той щеше да вземе самолета, за да го разпита. Провалов написа факс и го изпрати до Санкт Петербург. След това напусна кабинета и си тръгна с колата за вкъщи. Погледна часовника. Беше закъснял само с два часа. Не беше зле за такъв случай.


	Генерал-лейтенант Генадий Йосифович Бондаренко огледа кабинета си. От доста време чакаше третата си звезда и понякога се питаше дали изобщо ще я получи. Той беше професионален войник в продължение на тридесет и една години и отдавнашната му мечта беше постът главнокомандващ на руските въоръжени сили. На него са били много добри мъже, но и някои лоши. Един от добрите е бил Георгий Жуков, човекът, спасил страната от германците. Сега в памет на Жуков имаше много статуи. Преди доста години, като млад кадет, Бондаренко беше слушал негова лекция и още си спомняше лицето му на булдог и леденостудените сини очи, както и решителния му поглед на убиец. Той беше истински герой за руснаците, когото политиката не беше очернила и чието име всяваше страх у германците.
	Това, че Бондаренко стигна толкова далеч, беше не малко изненадващо и за него самия. Беше започнал като офицер от свързочните войски, след което за кратко беше воювал в състава на Спецназ в Афганистан. Там на два пъти беше надлъгал смъртта, и в двата случая запазвайки самообладание в критична обстановка. Беше оцелял и беше награден с високи отличия. Беше получавал рани и беше убивал със собствените си ръце — нещо, което малко полковници са правили и още по-малко обичат да се хвалят с това, освен на бара в офицерския клуб, когато се обърнали няколко чашки с приятели.
	Като много генерали преди него Бондаренко беше в известен смисъл „политически“ генерал. Той беше получил генералските си звезди под крилото на Сергей Головко, който беше нещо като министър, но никога не би станал генерал-лейтенант, ако нямаше истински заслуги и не бе проявил смелост на бойното поле. Тези неща имаха значение в руската, както и във всяка друга армия. Освен това той беше интелигентен и най-вече имаше качества. Длъжността му беше шеф на военните операции, или както го наричаха американците „J-3“. Това означаваше да убиваш хора във война и да ги обучаваш в мирно време. Бондаренко беше обиколил земното кълбо, за да разбере как в другите армии обучават хората си, беше подбрал най-доброто и го прилагаше към собствените си войници. Разликата между войника и гражданина беше в обучението и Бондаренко искаше ни повече, ни по-малко да направи руската армия толкова боеспособна и твърда като гранит, каквато е била по времето, когато под командването на Конев и Жуков превзе Берлин. Тази цел бе все още твърде далечна, но генералът се беше зарекъл да постави основите за нея. Може би след десет години неговата армия щеше да отговаря на поставената цел и той все още ще може да види това с очите си, разбира се, като оттеглил се достойно в пенсия. Медалите му щяха да стоят в рамка, окачени на стената, а неговите внуци щяха да се друсат на коленете му. От време на време може би щяха да идват при него за съвет и да го питат за това-онова, както често става с генералите от запаса.
	В момента нямаше повече работа, но не изпитваше особено желание да си тръгне за вкъщи, където жена му беше поканила съпруги на други висши офицери. Подобни сбирки винаги бяха досадни за Бондаренко. Военният аташе във Вашингтон му беше изпратил една книга, „Бърза сабя“ от полковник Никълъс Едингтън от Американската национална гвардия. Едингтън, да, спомняше си го. Той беше полковникът, обучавал своята бригада в калифорнийската пустиня, когато бе взето решението за изпращане на войски в района на Персийския залив. Неговите войници, които всъщност бяха цивилни в униформа, се бяха справили добре, дори повече от добре, си каза руският генерал. Бяха изпълнили операцията „Опарването на медузата“, разрушавайки всичко, до което се докоснеха. Действаха заедно с редовни американски части — 10-и и 11-и кавалерийски полк. Цялата тази бойна част с числеността на една дивизия успя да натръшка като овце в кланица цели четири механизирани корпуса. Дори гвардейците на Едингтън се справиха блестящо. Генадий Йосифович знаеше, че това отчасти се дължеше на тяхната мотивация. Биологичната атака срещу родината им беше разгневила основателно войниците, а подобен гняв може да направи герой от един лош войник толкова лесно, колкото да щракнеш ключа на лампата. „Воля за бой“ беше технически термин. Или по-просто казано, това е причината, заради която човек излага на риск живота си — много важен въпрос за висшите офицери, чиято работа беше да водят към опасности тези мъже.
	Докато разлистваше книгата, той видя, че Едингтън, който беше и професор по история (това беше интересно), беше отделил доста внимание на този фактор. Значи освен че е извадил късмет, той очевидно е и умен. Имал е щастието да командва запасняци с много години служба зад гърба си и въпреки че тях ги обучават само от време на време, те са много надеждни бойци, всеки от които знае как да изпълни дадена заповед. За редовните войници това беше направо непознат лукс. Разполагали са и с най-новите средства за свръзка на американската армия, които даваха възможност на всички хора и машини да узнаят, и то често пъти в подробности, какво знае техният командир и от своя страна да му докладват какво пък те виждат. Според Едингтън това е направило задачата му много по-лесна, отколкото тя беше до този момент за един командващ на механизирана бойна част.
	Американският офицер твърдеше също, че е знаел не само какво казват неговите подчинени командири, а дори и това, което мислят, а нямат време да го кажат. Поставяше се изрично ударение върху важността на взаимната заменяемост в командния състав, а това — си каза Бондаренко, докато го отбелязваше отстрани в полето — е много важен урок. Трябваше да прочете внимателно тази книга и може би да накара онези във Вашингтон да купят стотина екземпляра, за да я раздаде на колегите си да я прочетат… Дори можеше да се откупят правата за отпечатването й в Русия. Руснаците често прибягваха до подобна практика.


>	12.
>	БЪРКАНЕ В ДЖОБА

	— Хайде, Джордж, казвай какво има — подкани го Райън, като отпиваше от кафето си.
	В Белия дом имаше много установени правила. През последната година едно от тях беше веднага след сутрешния доклад на разузнаването два-три пъти в седмицата първата среща на Райън да бъде с министъра на финансите. В повечето случаи Уинстън пресичаше 15-а улица, по-точно преминаваше под нея през тунела, свързващ Белия дом със сградата на Министерството на финансите още от времето на Федерацията. Другата част от това правило беше президентски сервитьори в моряшки униформи да донасят кафе и кроасани (с масло). И двамата мъже им отдаваха заслужено внимание, без да се безпокоят, че ще увеличат количеството на холестерола в кръвта си.
	— КНР. Търговските преговори стигнаха до задънена улица. Те просто не искат да играят честно.
	— Какви са проблемите?
	— По дяволите, Джак, какви не са? — Търговецът отхапа от кроасана с гроздово желе. — Създадената от тяхното правителство нова компютърна фирма започна да краде хардуерното устройство за персоналните компютри, което е патент на компанията „Дел“. Това е тяхното нововъведение, което им вдигна акциите с двадесет процента. Онези просто го вземат и го слагат в кутиите, предназначени за собствения им пазар, както и в тези, които току-що са започнали да продават в Европа. Това е грубо нарушение на всички търговски и патентни договори, но когато повдигнем пред тях въпроса на преговорите, просто сменят темата и не ни обръщат внимание. „Дел“ може да загуби около четиристотин милиона долара, а това са много пари за една фирма. Ако бях на мястото на техния управителен съвет, щях да потърся из жълтите страници адресите на някои наемни убийци. Това едно. Казаха ни също, че ако вдигаме много врява за такива „дребни“ недоразумения, компанията „Боинг“ трябва да забрави за тяхната поръчка за 28 самолета от новия 777, защото ще приемат офертата на „Еърбъс“.
	Райън кимна.
	— Джордж, какъв е сега търговският баланс с КНР?
	— Седемдесет и осем милиарда, но е в тяхна, а не в наша полза.
	— Скот работи ли по онзи въпрос във Фоги Ботъм?
	Министърът на финансите кимна.
	— Събрал е там добър екип, но все още имат известна нужда от ръководни кадри.
	— А какви са последиците от това за нас?
	— Ами до нашите потребители стига голямо количество евтини стоки, около седемдесет процента от които са на ниско техническо ниво. Много играчки, плюшени животни и други подобни неща. Обаче, Джак, останалите тридесет процента са високотехнологични производства. За две години и половина техният дял почти се удвои. Много скоро това ще ни коства загуба на работни места, както във връзка с производството за вътрешна консумация, така и заради изгубени пазари. Те продават във вътрешната си търговска мрежа много портативни компютри, но не ни допускат там, въпреки че нашите са по-конкурентоспособни като качество и цена. Знаем със сигурност, че с част от положителното за тях салдо в търговския баланс с нас субсидират своята компютърна индустрия. Предполагам, че го правят от стратегически съображения.
	— Освен това продават оръжие на хора, на които бихме предпочели да не продават — добави президентът на Съединените щати. — Това също го правят от стратегически съображения.
	— Ами нали всеки има нужда от автомати АК-47, за да трепе вредните гризачи? Преди две седмици в пристанището на Лос Анджелис бяха задържани 1 400 такива автомата, но КНР заяви, че няма нищо общо с тази работа, въпреки че според сведенията на нашето разузнаване нареждането за сделката е дадено от един телефонен номер в Пекин.
	Райън беше запознат със случая, но не му беше разрешено да говори за него, още повече да разкрива пътищата, по които беше дошла тази информация — в конкретния случай в Националната агенция за сигурност във Форт Мийд. Новата телефонна система на Пекин не беше дело на американска фирма, но голяма част от проектантската работа беше осигурена от фирма, която беше сключила изгодна сделка с една служба на правителството на Съединените щати. Всичко беше напълно законно, но някои условия бяха свързани с въпроси, отнасящи се до националната сигурност.
	— Те просто не играят по правилата.
	Уинстън изръмжа.
	— Изобщо не играят.
	— Някакви предложения? — попита президентът Райън.
	— Да напомним на тези малки теснооки шибаняци, че имат далеч по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.
	— Трябва да внимаваш, когато се изказваш по такъв начин за държавите, особено когато става дума за такива с ядрено оръжие — напомни Райън на министъра на финансите. — Да не говорим пък за расистките намеци.
	— Джак, или се играе по-правилата, или не. Или ще играеш честно, или не. Ако те прибират повече наши пари, отколкото ние техни, това означава, че е време да започнат честна игра с нас. Е, знам — той вдигна ръце, като че ли да се защити, — че са малко вкиснати заради Тайван, но това беше добро напомняне, Джак. Правилно постъпи, когато ги наказа. Тези малки гадняри убиха хора и вероятно имат пръст в онази авантюра в Персийския залив, както и в биологичната атака срещу нас с ебола, така че би трябвало да знаят какво ще им се случи. Обаче не-е-е-е, ние не можем да ги наказваме за убийство и заговорничене в една война срещу Съединените щати, нали? Ние сме много по-големи и силни, за да бъдем толкова дребнави. Дребнави ли, я майната им, Джак! Директно или индиректно тези малки копеленца помогнаха на онзи човек Даряеи да избие седем хиляди наши граждани и установяването на дипломатически отношения с Тайван беше цената, която платиха за това, а ако питаш мен, тя беше дяволски малка. Трябва да разберат това. Трябва да се научат, че в този свят има правила. Трябва да направим така, че да ги заболи, когато ги нарушават, и то за по-дълго. Рано или късно ще се научат. Мисля, че твърде дълго чакахме.
	— Добре, обаче спомни си каква е тяхната позиция: Кои сте вие, че да ни сочите какви правила да спазваме?
	— Това са глупости, Джак! — Уинстън беше един от малкото хора, които нямаха правото, но можеха да държат такъв език в Овалния кабинет. До известна степен това се дължеше на собствените му успехи, а и на факта, че Райън уважаваше откровеността, дори и ако използваният език не беше съвсем изискан. — Помни, че именно те ни показват среден пръст. Ние играем честно. В този свят има правила и повечето държави ги зачитат. Ако Пекин иска да бъде част от тази общност, тогава трябва да се съобразява с тези правила като всички останали. Ако искаш да влезеш в някой клуб, трябва да си платиш съответната членска такса и дори тогава нямаш право да караш количката си за голф направо през тревата. Не ти се разрешават и двете неща.
	Проблемът, помисли си Райън, е, че на хората, които управляват цели държави, особено големи, могъщи и важни страни, не можеш да кажеш как и какво да правят. Това се отнасяше в особена степен за страните с диктаторски режими. В една либерална демокрация идеята за върховенството на закона се отнася за всички. Райън беше президент, но той не можеше да ограби банка само защото му трябват джобни пари.
	— Добре, Джордж. Седнете със Скот и измислете нещо, с което мога да се съглася, а аз ще накарам Държавния департамент да обясни правилата на нашите приятели от Пекин.
	„Кой знае, може би пък този път това ще помогне.“ Райън обаче не би се обзаложил за подобно нещо.


	Тази ще бъде важната вечер, помисли си Номури. Е, да, предишната беше обладал Мин и изглежда, че това й хареса, но сега, когато тя имаше време да размисли, дали реакцията й щеше да бъде същата? А дали няма да си каже, че той просто я беше напил и се беше възползвал от това? Номури се беше срещал и спал с доста жени, но не смяташе, че успехите му като любовник са му помогнали да разбира по-добре женската психика.
	Седеше на бара в един ресторант от средна категория — различен от предишния — и пушеше цигара. Това беше нещо ново за агента от ЦРУ. Не кашляше, макар че от първите две му се зави свят. Отравяне с въглероден окис, помисли си той. Пушенето намалява притока на кислород до мозъка и беше много вредно. Обаче то правеше чакането по-лесно. Беше си купил запалка „Бик“, синя, със знамето на КНР на нея и дори му се стори, че това знаме му предвещаваше безоблачно небе. „Да“, каза си той, „така е, обаче аз стоя тук и се питам дали моето момиче ще се появи, вече закъснява“ — той погледна часовника си — „с девет минути.“ Номури даде знак на бармана и си поръча още един скоч. Беше японска марка, по-меко и не толкова скъпо, но в крайна сметка пак си беше алкохол.
	„Ще дойдеш ли, Мин?“ — питаше наум агентът и се оглеждаше наоколо. Като повечето барове по света и този имаше огледало зад чашите и бутилките и калифорниецът разглеждаше в него внимателно лицето си, представяйки си, че е лицето на някой друг, и се питаше какво другите виждат в него. Нервност? Подозрителност? Страх? Самота? Копнеж? Може би някой правеше в момента точно това, някой контраразузнавач от Министерството на държавната сигурност, който го наблюдаваше, като се стараеше да не гледа Номури през повечето време. Може би използва огледалото като индиректно средство за наблюдение. По-вероятно е да застане под такъв ъгъл, че положението, в което седи, да насочва естествено погледа му към американеца, докато Номури би трябвало да се извърне назад, за да го види, давайки по такъв начин възможност на наблюдаващия го да избегне погледа му и вероятно да погледне партньора си. Такива работи обикновено се правят в екип, а не от един човек, и то така, че да може обектът да бъде наблюдаван по възможност по-индиректно. Всяка страна по света разполага с полицаи или сили за сигурност, обучени да правят това, и методите навсякъде са едни и същи, защото човешката природа е еднаква, независимо дали вашият обект е наркотрафикант или шпионин. Закъснява с единадесет минути. „Спокойно, приятел, жените винаги закъсняват. Правят го, защото не си разчитат добре времето, бавят се прекалено много с облеклото и грима, не се сещат да носят часовник… или най-вероятно защото това им дава известно предимство.“ Подобно поведение може би покачва цената им в очите на мъжете, нали точно те ги чакат, а не обратното? Така могат да се надяват на награда за привързаността си и ако не чакат, за да си я получат, един ден тя може и да не им бъде дадена, а това кара мъжете да се страхуват.
	„Честър Номури, голям експерт по човешкото поведение се извъди“, каза си с досада той, поглеждайки в огледалото.
	„За бога, момче, може би е останала да работи до по-късно или пък има задръстване в движението, а може и някоя нейна приятелка в офиса да е имала нужда от помощта й, за да преместят проклетите мебели.“ Седемнадесет минути. Той извади нова цигара и я запали с китайската си запалка. „Изтокът червенее“, припомни си той. Може би това е последната страна в света, която все още е червена… Мао би трябвало да се гордее… „Къде си ти?“
	Който и да го наблюдаваше от държавна сигурност, ако е имал някакви съмнения за това какво прави тук Номури, вече беше разбрал, че чака жена и ако се съди по това, колко е напрегнат, вероятно е лапнал по нея. По принцип такива неща не би трябвало да се случват на шпионите.
	„За какво толкова се притесняваш, задник такъв, само защото няма да чукаш довечера ли?“
	Закъснява с двадесет и три минути. Той смачка недопушената си цигара и запали нова. Ако това беше номер, който жените използваха да държат под контрол мъжете, той наистина беше ефикасен.
	„Джеймс Бонд никога не е имал подобни проблеми“, помисли си разузнавачът. Господин Цуни-гуни Бум-бум винаги властваше над жените си, въпреки че на никой не му минаваше през ума, че Бонд е литературен герой, а той беше точно такъв!
	Номури беше така вглъбен в мислите си, че не видя, когато Мин влезе. Усети леко потупване по гърба и рязко се обърна, за да види…
	Усмивката й беше лъчезарна, радваше се, че го беше изненадала, черните й искрящи очи бяха леко присвити в ъгълчетата, наслаждавайки се на мига.
	— Съжалявам, че закъснях — каза бързо тя. — Фан поиска да ми диктува нещо и ме задържа до късно в службата.
	— Ще трябва да си поговоря с този старец — закани се Номури, като се изправи на стола.
	— Както каза, той е един старец и не чува много добре. Може би е от възрастта.
	„Не, просто дъртакът не иска да слуша“, помисли си Номури, но се сдържа. Фан вероятно беше както всички началници по света, преминали възрастта, когато са се вслушвали в това, което казват другите.
	— Какво ще си поръчаш за вечеря? — попита Номури и получи най-добрия отговор.
	— Не съм гладна. — Пламъчетата в очите й показаха какво иска.
	Номури допи на един дъх питието си, смачка цигарата в пепелника и излезе навън с нея.


	— Е? — каза Райън?
	— Тази работа не ми харесва — отвърна Арни ван Дам.
	— Предполагам, че това зависи от гледната ти точка. Кога ще изслушат аргументите им?
	— След по-малко от два месеца, а това също би трябвало да ти говори нещо, Джак. Тези сухари съдии, които си назначил, ще трябва да се произнесат по случая и съм готов да се обзаложа, че много биха искали да оборят аргументите на Рой.
	Джак се облегна в креслото и се усмихна на шефа на канцеларията.
	— Че какво толкова лошо има в това, Арни?
	— Джак, лошото е, че има много хора, които биха искали да имат право на избор за или против аборта. Там е работата. Така му и викат: „право на избор“, и засега законът е такъв.
	— Може би това ще се промени — каза с надежда президентът, поглеждайки към разписанието си за деня. Трябваше да дойде министърът на вътрешните работи, за да говорят за националните паркове.
	— По дяволите, не разчитай много на това! Ще хвърлят вината върху теб!
	— Добре де, ако това стане някога, ще подчертая, че не съм съдия от Върховния съд на Съединените щати и ще стоя настрана от тази работа. Ако те го решат така, както аз, а предполагам и ти мислиш, че ще го направят, абортите ще се превърнат в юридически проблем и според Конституцията законодателните органи на няколко щата трябва да се съберат и сами да се произнесат дали гласоподавателките да могат да убиват неродените си бебета или не… Обаче, Арни, помни, че аз имам четири деца. Присъствал съм на ражданията на всичките и върви по дяволите, ако се опитваш да ми кажеш, че абортите са хубаво нещо!
	Четвъртият малък Райън, Кайл Даниел, беше се родил, когато Райън вече беше станал президент и телевизионните камери показаха лицето му пред цялата нация, когато той излезе от родилното отделение, за да може светът също да вземе участие в събитието. Това повиши рейтинга на Райън с цели петнадесет пункта и навремето Арни беше много доволен.
	— Мама му стара, Джак, кога съм казвал подобно нещо — възмути се Ван Дам. — Но ние с теб често вършим неща, които не са съвсем правилни, не е ли така? И не отричаме правото и на други хора да ги вършат. Вземи например пушенето — добави той, за да дръпне малко Райън за опашката.
	— Арни, ти можеш да си служиш с думите както никой друг и този път добре ме изигра. Признавам ти го. Обаче има качествена разлика между това да запалиш проклетата цигара и да убиеш един човешки живот.
	— Вярно е, ако зародишът е човешко същество, което е проблем за решаване от теолозите, а не от политиците.
	— Арни, нещата стоят така. Тълпата, която е за абортите, твърди, че въпросът дали зародишът е човек или не е не влиза в сметката, защото той се намира в тялото на жената и е нейна работа какво ще прави с него. Добре. Според закона на Римската република, пък и на империята жената и децата са собственост на „патер фамилиас“, на главата на семейството, и той би могъл да ги убие когато си поиска. Мислиш ли, че трябва да се върнем към онова време?
	— Очевидно не, защото това дава права на мъжете и обезправя жените, а ние вече не допускаме такива неща.
	— Значи ти вземаш един морален проблем и го свеждаш до това какво е добро от политическа гледна точка и какво не е добро от същата тази точка. Обаче, Арни, аз не съм поставен тук да правя подобни неща. Дори и на президента е разрешено да има някои морални принципи или при всяко идване на работа сутрин трябва да коригирам своите разбирания за добро и лошо?
	— Но не ти е разрешено да ги налагаш на другите. Моралните принципи са нещо, което трябва да държиш вътре в себе си.
	— Това, което наричаме закон, не е нищо повече от колективна убеденост на обществото кое е добро и кое е лошо. Дали става въпрос за убийство, отвличане или преминаване на червен светофар, обществото решава какви да са правилата. В една демократична република правим това чрез законодателната власт, като избираме хора, които споделят нашите възгледи. Така се създават законите. Приемаме и Конституция, върховния закон на страната, който е обмислен много внимателно, защото той решава какви могат да бъдат или да не бъдат другите закони и ни предпазва от нашите временни пристрастия. Работата на съдебното право е да интерпретира законите или както е в този случай конституционните принципи, съдържащи се в тези закони, когато те се прилагат на практика. В случая „Рой срещу Уейд“ Върховният съд отиде твърде далеч. Той прояви законодателна инициатива, промени закона по начин, неочакван от неговите създатели, и това беше грешка. За да върне нещата, Рой трябва да върне въпроса за абортите в щатската легислатура, където му е мястото.
	— Откога обмисляш тази реч? — попита Арни. Изказването на Райън беше прекалено гладко, за да го произнесе спонтанно.
	— От известно време — призна президентът.
	— Е, добре, когато се вземе решението по въпроса, очаквай огън и жупел — предупреди го началникът на канцеларията. — Имам предвид демонстрации, предавания по телевизията и такъв куп статии във вестниците, че с тях ще можеш да облепиш стените на Пентагона, а хората от службата ти за охрана ще берат допълнителни страхове за живота ти и за този на жена ти и на децата ти. Ако мислиш, че се шегувам, попитай тях.
	— Но в това няма никаква логика.
	— Няма закон, било той федерален, щатски или местен, който да призовава света да бъде логичен, Джак. Хората навън разчитат на теб времето да е хубаво и те обвиняват ако не е. Разбери това. — С тези думи ядосаният началник на президентската канцелария се отправи към кабинета си.
	— Глупости — изсумтя Райън, докато преглеждаше бележките за срещата си с министъра на вътрешните работи — господаря на мечките гризли и пазач на националните паркове, когото президентът виждаше само по канал „Дискъвъри“, и то във вечерите, когато имаше време да включи телевизора.


	За облеклото, което носят тукашните хора, няма кой знае какво да се каже, помисли си отново Номури, с изключение на едно нещо. Когато разкопчаеш копчетата и видиш отдолу „Виктория сикрет“, имаш чувството, че гледаш филм от черно-бял на цветен екран. Този път Мин му позволи сам да разкопчае копчетата, да свали сакото, а после и панталоните й. Бикините изглеждаха особено примамващи, а такова беше и цялото й тяло. Номури я взе в прегръдките си и я целуна страстно, преди да я положи върху леглото. След миг и той легна до нея.
	— И така, защо закъсня?
	Тя се намръщи.
	— Всяка седмица министър Фан се среща с други министри и когато се върне, ме кара да запиша какво се е говорило на тези срещи, за да се знае всичко, което е било казано на тях.
	— О, използваш ли за тази работа моя нов компютър? — Въпросът не издаде вълнението, разтърсило цялото му тяло, когато чу това. „Господи!“, каза си той. Момичето можеше да стане чудесен източник на информация! Номури пое дълбоко въздух и лицето му отново доби безразличното изражение на покерджия.
	— Разбира се.
	— Чудесно. Той нали има модем?
	— Да. Използвам го всеки ден, за да видя какво пишат западните вестници в техните страници в Интернет.
	— Аха, това е хубаво. — Реши, че за днес беше задавал достатъчно делови въпроси. Наведе се да я целуне.
	— Преди да вляза в ресторанта, си сложих червило — обясни Мин. — Не нося, когато съм на работа.
	— Разбирам — отвърна агентът от ЦРУ и отново я целуна, този път по-дълго. Ръцете й обхванаха врата му. Направи го с малко закъснение, което нямаше нищо общо с липсата на желание. Сега, когато ръцете му започнаха да шарят насам-натам, то беше съвсем очевидно. Изборът на сутиен, който се закопчава отпред, беше най-хитрото нещо, което се беше сетил. Отваряше се само с едно щракване на палеца и показалеца и твърдите й гърди изкачаха навън. Беше още едно място, което ръката му може да проучи. Там кожата беше особено гладка, а след секунди установи, че е приятна и на вкус.
	Това накара неговата… какво? Приятелка? Е, да, но не съвсем. Агентка? Не още. За момента може би най-подходящо беше любовница — да застене от удоволствие. Във Фермата никога не им бяха говорили за тези неща, като се изключат стандартните предупреждения да не стават твърде близки с агента си, защото няма да са много обективни. Но ако не станеш малко по-близък с агента, никога няма да можеш да го вербуваш. Разбира се, на Честър му беше ясно, че той беше отишъл много по-далеч от това „малко“.
	Външно тя може и да не беше нещо кой знае какво, но кожата й беше великолепна и пръстите му я проучиха най-основно, докато се взираше в очите й и от време на време я целуваше. Тялото й също не беше лошо. Беше стройно дори и когато беше изправена. Беше може би малко по-широка в кръста, но тук не беше венецианският плаж, а колкото и изящни да изглеждаха на снимките тънките кръстчета, все пак това бяха само снимки. Талията й обаче беше по-тясна от бедрата и за момента това беше достатъчно. Тук не беше подиумът на някое нюйоркско модно шоу, пък и там моделите приличаха повече на момчета. „Мин не е и никога няма да става модел, така че трябва да се примириш с това, Чет“, каза си агентът. Време беше да забрави всичко, свързано с ЦРУ. Той беше мъж само по гащета и седеше до жена само по бикини. От тях може би щеше да излезе една носна кърпичка, въпреки че оранжевият цвят едва ли би подхождал на мъж да я сложи в джоба си, особено ако материята е някаква изкуствена коприна, каза си с усмивка той.
	— Защо се усмихваш? — попита Мин.
	— Защото си хубава — отвърна Номури.
	С тази усмивка в момента тя наистина беше хубава. Не, никога няма да излезе модел от нея, но във всяка жена има нещо красиво, ако поиска да го покаже. А кожата й беше първокласна, особено устните, на които беше сложила червило след работа. Те бяха гладки и нежни и въпреки червилото караха неговите да се задържат по-дълго върху тях. Скоро телата им се докосваха навсякъде. Беше приятно, вълнуващо чувство. Доставяше му голямо удоволствие да държи едната си ръка под главата й, а другата да шари по тялото й. Косата на Мин не беше много разрошена. Тя лесно я оправяше с едно движение на ръката, защото беше твърде къса. Под мишниците имаше доста косми, като повечето китайски жени, но това за Номури беше още едно място за игра. Пръстите му се прокраднаха и там и явно я гъделичкаха. Мин се закиска и се притисна още по-силно към него, а после се отпусна и даде отново свобода на ръката му. Когато пръстите му докоснаха пъпа й, тя внезапно застина и после подканващо се отпусна. Той отново я целуна, пръстите му продължиха по-нататък и очите й се навлажниха. Какво може да означава това?
	Веднага след като ръката му стигна бикините, тя се повдигна леко от постелята. Полуизправен, той ги смъкна надолу, а тя ги изрита с левия си крак. Червенооранжевите бикини се извиха във въздуха като едноцветна дъга и после…
	— Мин! — престори се на възмутен той.
	— Чувала съм, че на мъжете това им харесва — каза тя и закачливо се засмя.
	— Зависи — отвърна той, а ръцете му стигнаха до още по-гладка част от тялото й. — На работа ли го направи?
	— Не, глупако! — отвърна със смях тя. — Направих го тази сутрин вкъщи, в банята със собствения ми бръснач.
	— Исках просто да знам — увери я агентът от ЦРУ. „Виж ти!“, зачуди се той. Сега ръката й започна да повтаря това, което правеше неговата с тялото й.
	— Ти не си като Фан — прошепна закачливо Мин.
	— И каква е разликата?
	— Мисля, че най-обидното нещо, което една жена може да каже на един мъж, е: „Още ли си вътре?“ Веднъж една от секретарките го каза на Фан и той я наби. На другия ден дойде на работа със синини под очите. Извика я в кабинета си и следващата вечер… ме накара да легна с него — призна тя не толкова засрамена, колкото смутена. — За да ми покаже какъв мъж е все още. Аз обаче не посмях да му го кажа. Сега всички го правим.
	— Ще го кажеш ли на мен? — попита засмян Номури и отново я целуна.
	— О, не! Твоят е като наденица, а не като мънисто! — увери го енергично Мин.
	Това не беше най-изящният комплимент, който беше чувал, но за момента го задоволяваше.
	— Време ли е наденицата да си потърси убежище?
	— О, да!
	Когато легна отгоре й, Номури видя под себе си две неща — едно момиче, една млада жена с нейните женски желания, които той трябваше да задоволи. Другото беше потенциален агент с достъп до политическа информация, за която всеки опитен разузнавач можеше само да мечтае. Обаче Номури не беше опитен шпионин. Беше още с жълто около устата и не знаеше какво е невъзможно. Трябваше да се безпокои за потенциалния си агент, защото ако успееше да я вербува, животът й щеше да е в опасност. Помисли си какво можеше да стане, как лицето й щеше да се промени, когато куршумът проникнеше в мозъка й… Не, не, това беше грозно. С усилие отхвърли тази мисъл и влезе в нея. Ако изобщо се наложеше да я вербува, трябваше да свърши тази работа както трябва. А ако заедно с това тя можеше да го накара да се чувства и щастлив, това щеше да бъде за него допълнителна награда.


	— Ще помисля по въпроса — обеща президентът на Съединените щати на министъра на вътрешните работи, докато го изпращаше до вратата вляво от камината, която водеше към коридора. „Съжалявам приятел, но тук няма пари за това“, каза си той. Министърът на вътрешните работи в никакъв случай не беше лош човек, но, изглежда, беше повлиян от бюрокрацията в министерството си, а това е може би най-голямата опасност, която грози работещите във Вашингтон. Той се върна при бюрото си, за да прегледа документите, оставени му от министъра. Естествено, нямаше да има време сам да изчете всичките. В някой по-свободен ден може би щеше да успее да хвърли един поглед на тяхното резюме, а останалата част щеше да бъде препратена на човек от екипа, който да се занимае подробно с проблема и да изготви доклад за президента. По същество това пак щеше да бъде резюме. От доклада, който щеше да напише сътрудникът на Белия дом, може би на не повече от двадесет и осем години, щеше да се прави политика.
	„Това си е чиста лудост!“, помисли си ядосан Райън. Предполагаше се, че той е човекът, който ръководи тази страна, и само той можеше да прави политика. Обаче времето на президента беше много скъпо. Толкова скъпо, че пестенето му беше поверено на други. Тези други пестяха времето му от самия него, защото всъщност те решаваха какво да покажат на Райън и какво не. Така, въпреки че Джак беше главният ръководител и сам трябваше да взема политическите решения, често пъти той правеше това единствено на базата на информацията, която други му предоставяха. Понякога това го караше да се безпокои, че е зависим от информацията, която намираше на бюрото си, по същия начин, по който пресата решаваше какво да покаже на читателите си, и така влияеше върху общественото мнение по различни въпроси на деня.
	„Джак, да не би и ти да си повлиян от собствената си бюрокрация?“ Трудно можеше да разбере дали това е така или не и още по-трудно да реши как да промени нещата, ако такова положение наистина съществуваше.
	„Може би точно затова Арни иска да изляза от тази сграда и да отида при хората“, осъзна Джак.
	Най-трудният проблем беше, че Райън беше експерт по външната политика и националната сигурност. Чувстваше се най-компетентен в тези области. По вътрешните проблеми беше неориентиран и несведущ. Донякъде това се дължеше на личното му богатство. Никога не го беше интересувало колко струва един хляб или литър мляко, още повече пък в Белия дом. Там никога не можеше да се види цял литър мляко в плик, а само чаша изстудено, поставена върху сребърен поднос и поднесена от сервитьор в моряшка униформа, докато си седеше удобно в креслото. Навън имаше хора, които се интересуваха от тези неща или се безпокояха колко ще им струва изпращането на малкия Джими в колежа, а като президент Райън трябваше също да бъде загрижен за техните страхове. Той трябваше да полага усилия икономиката да остане стабилна, за да могат те да имат прилични доходи, да си позволяват да ходят до Дисниленд през лятото и на футболни мачове през есента и да пръскат пари за коледни подаръци всяка година.
	Но как, по дяволите, би могъл да го направи? Райън си спомни една тъжна история, разказвана за римския император Август. Като научил, че е бил обявен за бог и са му изградили храмове, а хората принасяли жертви пред статуите му в тях, Август ядосано запитал: „Когато някой се помоли да му излекувам подаграта, какво трябва да направя?“ Основният проблем беше, доколко правителствената политика е съобразена с реалността. Това беше въпрос, който рядко се задаваше във Вашингтон дори и от консерваторите, чиято идеология се отнасяше с презрение към правителството и към всичко, което то правеше по вътрешните проблеми. Обаче те често го подкрепяха, когато ставаше въпрос да се защитят със сила националните интереси навън. Райън никога не се беше замислял за какво точно го харесват. Може би просто за да се различават от либералите, които се стряскаха от използването на сила като вампир от кръста, но които точно като вампири се стремяха да убедят правителството да се меси колкото е възможно повече в живота на хората и на практика да им изпива кръвчицата чрез данъци, за да ги накара да плащат все повече и повече за това, което либералите го караха да прави.
	Въпреки това икономиката се развиваше добре, независимо какво правеше правителството. Хората си намираха работа, повечето в частния сектор, осигуряваха стоки и услуги, за които гражданите плащаха доброволно с това, което им беше останало, след като си бяха платили данъците. Обаче „да служиш на обществото“ беше фраза, която почти изцяло се отнасяше за политиците и най-вече за онези, които трябва да бъдат избирани. Не служеха ли всички по някакъв начин на обществото? Лекари, учители, пожарникари, аптекари. Защо медиите твърдяха, че това правят само Райън, Роби Джексън и 535-те избрани членове на Конгреса? Той поклати глава.
	„По дяволите. Е, аз знам как стигнах до тук, но защо изобщо се кандидатирах?“ — запита се Райън. Това беше зарадвало Арни и дори и медиите. „Може би защото те ме харесваха като обект?“ — запита се президентът. Кети също не му се разсърди за това. Но защо изобщо беше позволил да бъде въвлечен в тази работа? Той нямаше кой знае каква представа какво трябва да прави като президент! Нямаше точен план и я караше ден за ден. Вземаше тактически решения (за тях не беше компетентен) вместо големи, стратегически. Нямаше нищо важно, което би искал да промени в страната си. Е, да, имаше някои проблеми за разрешаване. Данъчната политика трябваше да бъде преразгледана и той караше Джордж да се нагърби с тази задача. Отбраната трябваше да се укрепи. С това беше натоварил Тони Бретано. Беше назначил президентска комисия да се грижи за здравната политика, чиято работа индиректно се следеше от жена му и някои нейни колеги, но това се пазеше в тайна. Съществуваше и онзи много труден проблем с общественото осигуряване, с който се занимаваха Уинстън и Марк Грант.
	„Третият стълб на американската политика“, припомни си той. Докоснеш ли се до него и загиваш. Обаче общественото осигуряване беше нещо, от което американците наистина се интересуваха, и то не заради това, което беше, а за това, което те погрешно смятаха, че трябва да бъде. Всъщност, ако се съди по резултатите от допитванията до общественото мнение, те знаеха, че идеите им са погрешни. Като всяка друга финансова институция и там нещата опираха най-вече до начина на управление, а това пак беше свързано с едно обещание на правителството пред народа от народните представители. Колкото и да изглеждаше цинично, а то наистина беше такова, средният американец наистина разчиташе на правителството да спази обещанието си. Проблемът беше, че профсъюзните босове и индустриалците, които бяха бъркали в пенсионните фондове и бяха влезли в затвора за това, не бяха направили нищо в сравнение с онова, което новият Конгрес беше сторил на общественото осигуряване. Обаче предимството на мошеника в Конгреса беше, че поне официално не се считаше за такъв. Конгресът беше приел закон. Беше оформил това като правителствена политика, а тя не можеше да бъде погрешна, нали? Това беше още едно доказателство, че създателите на Конституцията бяха допуснали проста грешка с дълготрайни последици. Те бяха приели за дадено, че избраниците на народа, които управляват страната, ще бъдат толкова честни и почтени като тях самите. Човек почти чува как сега пъшкат за това в гробовете си. Хората, създали Конституцията, са седели в една зала заедно със самия Джордж Вашингтон и дори самите те да не са били чак толкова честни и почтени той е имал тези неща в изобилие и ги е респектирал само с това, че е бил там и ги е гледал. „Сегашният Конгрес няма такъв ментор или жив бог, който да заеме мястото на Джордж, и това е най-жалкото“, си каза Райън. Самият факт, че фондовете за социално осигуряване бяха излезли на печалба през 60-те години, означаваше, че Конгресът не може да позволи това да продължава. Печалбата беше за богатите хора, а те би трябвало да са лоши, защото никой не можеше да стане богат, без да експлоатира някой друг, нали така? Това обаче не пречеше на членовете на Конгреса да се обръщат към тях за дарения в предизборната им кампания. Така печалбата на пенсионните фондове трябваше да бъде изразходвана и затова таксите в социалното осигуряване, наричани премии (социалното осигуряване всъщност беше застраховката на старите, оцелелите и неможещите да работят повече), бяха трансформирани в други фондове, които да се харчат заедно с останалите. Един от учениците на Райън, когато той преподаваше история във Военноморската академия, му беше изпратил малка гравирана плочка, която да постави на бюрото си. На нея пишеше: АМЕРИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА ЩЕ ПРОСЪЩЕСТВУВА ДО ДЕНЯ, В КОЙТО КОНГРЕСЪТ ОТКРИЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА ПОДКУПВА ОБЩЕСТВОТО СЪС СОБСТВЕНИТЕ МУ ПАРИ. — АЛЕКСИС ДЕ ТОКВИЛ. Райън запомни това. Имаше моменти, когато искаше да хване Конгреса за колективната яка и да го удуши, но такава яка нямаше. А Арни не се уморяваше да го убеждава с какъв кротък Конгрес разполага, особено когато ставаше дума за Камарата на представителите, а нещата съвсем не стояха така.
	Президентът изръмжа и погледна разписанието, за да види коя беше следващата му среща за деня. Като всичко останало, разписанието на президента на Съединените щати се определяше от други, срещите му се насрочваха седмици предварително, а бележките за тях идваха един ден преди това, за да може той да знае кой, по дяволите, ще дойде и за какво, по дяволите, той, тя или те желаеха да разговарят, а също и каква трябваше да бъде позицията му, която в по-голямата си част пак се определяше от други. Обикновено тя трябваше да бъде благосклонна, за да могат посетителите в Овалния кабинет да си тръгнат доволни. Правилото беше, че тази позиция не може да се променя, освен ако той не кажеше: „Какво, по дяволите, искаш от мен?“ Това щеше да стресне както посетителя, така и тайните агенти, застанали зад него с ръце до пистолетите. Те просто стояха там като роботи. Лицата им не изразяваха нищо, но наблюдаваха внимателно, а ушите поемаха всеки звук. След като смяната им свършеше, вероятно отиваха в любимия си полицейски бар, за да се посмеят на това какво беше казал председателят на градския съвет на Подънк в Овалния кабинет днес… „Господи, видя ли очите на шефа, когато онова тъпо копеле…?“ А те бяха умни и схватливи хора, които си разбираха от работата. Нямаше как да не бъдат. Имаха двойното предимство да бъдат свидетели на всичко и да не носят никаква отговорност за това. „Щастливи копелета“, каза си Джак, очаквайки следващата си среща.


	Ако изобщо можеше да се твърди, че от цигарите има полза, то е за такива моменти, помисли си Номури. Беше сложил лявата си ръка под главата на Мин, а тялото му се беше прилепило плътно до нейното. Гледаше тавана, наслаждаваше се на обзелата го приятна отпуснатост, подръпваше от цигарата, усещайки дишането на Мин, и се чувстваше истински мъж. Небето, което се виждаше през прозореца, беше тъмно. Слънцето беше залязло.
	Номури стана, отби се първо в банята, а след това се отправи към малката кухня. Върна се с две чаши вино. Мин седна в леглото и отпи от своята. Номури не се сдържа, пресегна се и я докосна. Кожата й беше толкова гладка и подканваща.
	— Мозъкът ми още не работи — каза тя, след като отпи за трети път.
	— Скъпа, има моменти, когато мъжете и жените нямат нужда от него.
	— Е, да, твоята наденица едва ли се нуждае от такова нещо — каза тя и протегна ръка, за да я погали.
	— По-внимателно, момиче. Участвал е в тежко и уморително състезание — предупреди я с лека усмивка агентът от ЦРУ.
	— Да, така е. — Мин се наведе и нежно го целуна. — Освен това излезе победител.
	— Не би могло да се каже, но все пак успя да те настигне. — Номури запали нова цигара. После с изненада видя, че Мин се пресегна към чантата си и също извади една. Запали я с финес и пое дълбоко дима, след което го изкара през ноздрите си.
	— Момиче-дракон — каза през смях Номури. — Остава само да изпуснеш и пламъци. Не знаех, че пушиш.
	— В службата всички пушат.
	— Дори и министърът?
	Тя се засмя.
	— Особено той.
	— Някой трябва да му каже, че пушенето е вредно за здравето и не се отразява добре на онази му работа.
	— Пушената наденица не е твърда — забеляза, кискайки се, Мин. — Може би в това се състои проблемът му.
	— Харесваш ли го?
	— Той е един стар човек, който си мисли, че пенисът му е млад. Използва служителките като в собствен публичен дом. Е, можеше и да е по-лошо — призна Мин. — Мина доста време, откакто бях негова любимка. Напоследък се интересува повече от Чаи, а тя е сгодена и той го знае. Това не е много цивилизовано поведение от негова страна.
	— Законите не се ли отнасят за него?
	Тя изсумтя почти с досада.
	— За тях няма закони. Номури сан, та това са министри в правителството. Те са законът в тази страна и не ги интересува какво мислят другите за тях и за техните навици. Малко са тези, които се интересуват от подобни неща. Те са корумпирани много повече от някогашните императори, а твърдят, че защитават обикновените хора и обичат работниците и селяните като свои деца. Предполагам, че понякога и аз съм за тях едно от тези деца.
	— Аз пък си помислих, че харесваш министъра си — продължи да я дразни Номури. — И за какви неща ти говори?
	— Какво имаш предвид?
	— Ами например, когато те задържа до късно и ти закъсня — отвърна той, отмахвайки с усмивка завивката на леглото.
	— О, за разговори между министри. Той си води подробен личен политически дневник. Това е неговата защита, в случай че президентът поиска да го махне, нещо, което би могъл да покаже на колегите си. Фан не иска да загуби поста си и всички привилегии, които вървят с него. Затова документира всичко, което прави, а аз съм негова секретарка и записвам всичко, казано от него. Понякога това трае много дълго.
	— Естествено, на твоя компютър.
	— Да, на новия, и то с идеални китайски идеограми, след като ти ни снабди с новия софтуер.
	— И ти държиш това в компютъра?
	— Да, в харддиска. Е, закодирано, разбира се — увери го тя. — Научихме това от американците, когато успяхме да проникнем в тяхна оръжейна система. Казва се интелигентна кодираща система, макар че не знам какво точно се има предвид. Избирам файла, който искам да отворя, изписвам декодиращия ключ и той се отваря. Искаш ли да знаеш кой ключ използвам? Тя се засмя. „ЖЪЛТА ПОДВОДНИЦА“. Изписва се на английски заради клавиатурата. Беше преди да ни донесеш новия софтуер. Взех го от една песен на „Бийтълс“, която веднъж чух по радиото. „Всички ние живеем в една жълта подводница“, или нещо подобно. Едно време, когато започнах да уча английски, слушах много радио. Половин час търсих в речници и енциклопедии на думата подводница, за да разбера защо един кораб е бил боядисан в жълто. Ха-ха! — Тя разпери ръце.
	Кодиращият ключ! Номури се помъчи да скрие вълнението си.
	— Трябва да са доста файлове. Ти си негова секретарка от дълго време — каза небрежно той.
	— Над четиристотин. Записвам ги с номера, а не с нови имена. Ако искаш да знаеш, днес беше четиристотин осемдесет и седем.
	„Мама му стара“, помисли си Номури. „Четиристотин осемдесет и седем компютърни папки за това какво са си говорили в Политбюро. В сравнение с това златната мина изглежда като шахта за отровни отпадъци.“
	— И какво точно си говорят? Никога не съм виждал висш правителствен служител — обясни Номури.
	— За всичко! — отвърна тя и извади от чантата нова цигара. Кой какво предлага в Политбюро, кой иска да сме добре с Америка, кой иска да навреди на американците, всичко, което би могъл да си представиш. Засягат се въпроси, отнасящи се до отбраната, за икономическата политика. Напоследък големият въпрос е какво да правим с Хонконг. Идеята за „една страна, две системи“ създаде проблеми с някои индустриалци в Пекин и Шанхай. Те са на мнение, че не се отнасят към тях с нужното уважение, поне не така, както с тези в Хонконг, и затова са недоволни. Фан е един от хората, които се опитват да намерят компромис, който да ги задоволи. Може и да успее. Много го бива за подобни неща.
	— Сигурно е много интересно да разполагаш с такава информация, да знаеш наистина какво става в твоята страна — не можеше да се начуди Номури. — В Япония никога не знаем какво правят онези горе, най-вече съсипват икономиката, тъпаците му с тъпаци. Но защото никой не знае, не се предприемат никакви действия, за да се поправят нещата. Тук същото ли е?
	— Разбира се! — Тя запали нова цигара, увлечена в разговора и почти не забеляза, че темата вече не е любовта. — Някога изучавах Маркс и Мао и вярвах в тези неща. Някога дори имах доверие на министрите и ги смятах за почтени и умни хора. Вярвах в абсолютно всичко, на което ни учеха в училище. Но след това видях как армията имаше своя собствена индустриална империя, благодарение на която генералите дебелееха, забогатяваха и живееха добре. Видях как министрите използват жените, как обзавеждат апартаментите си. Те станаха новите императори. Имат прекалено много власт. Може би жените биха използвали такава власт, без да бъдат корумпирани, но не и мъжете.
	„Значи феминизмът е проникнал и тук“, помисли си Номури. Тя беше твърде млада, за да помни жената на Мао — Цзян Цин, която можеше да дава уроци по корупция на Византия.
	— Е, тези проблеми не са за хора като нас. Колкото по-малко човек вижда такива неща, толкова по-малко знае за тях. Ти си едно изключение, госпожице Мин — каза Номури и прокара длан по зърното на лявата й гърда. Тя потрепери като по команда.
	— Мислиш ли?
	— Разбира се. — Той я целуна, страстно и продължително, а ръката му продължаваше да гали тялото й. Беше стигнал толкова близо. Беше му разказала всичко, което знае, разкри му дори проклетия декодиращ ключ! Нейният компютър беше свързан с телефонната система, а това означаваше, че той можеше да се свърже с него и с подходящ софтуер да надникне в нейния харддиск, а с декодиращия ключ да прехвърли всичко, което има вътре, и да го препрати право на бюрото на Мери Пат. „По дяволите, за първи път чукам китайка, а сега мога да го начукам на цялата им страна. От това по-добре, здраве му кажи“, реши агентът и се усмихна, загледан в тавана.


>	13.
>	ВНЕДРЕН АГЕНТ

	Когато сутринта включи компютъра си, Мери Пат установи, че този път той беше спестил пикантните подробности. Операция Зорге продължаваше. Която и да беше Мин, беше попрекалила с приказките. Странно. От Министерството на държавната сигурност не бяха ли инструктирали секретарките за подобни неща? Вероятно, но се знаеше също, че една от добре известните четири причини за измяна на родината и шпионаж — викаха им ПИСЕ: пари, идеология, съзнание, его — беше тъкмо последната. Младата госпожица Мин е била използвана сексуално от нейния министър Фан и това не й се беше понравило много, а за Мери Пат Фоли подобна причина беше напълно логична. Една жена има само едно нещо за даване, а когато то й бъде отнето безцеремонно от някой мъж, облечен във власт, едва ли би се почувствала много щастлива. Смешното е, че въпросният влиятелен мъж може да си мисли, че й е оказал голяма чест, насочвайки към нея своето биологично внимание. В края на краищата той беше важна личност, а тя само една селянка. Тази мисъл я накара да изсумти, докато отпиваше на седмия етаж сутрешното си кафе. Независимо към каква култура или раса принадлежаха, мъжете навсякъде бяха еднакви. Много от тях мислеха не с главата, а с онази си работа. Е, на този, изглежда, това ще му струва доста скъпо, заключи заместник-директорката, отговаряща за операциите.


	Всеки ден на Райън му представяха ежедневната президентска сводка от разузнаването. Тя съдържаше сведения, събрани от ЦРУ, и се правеше късно вечер, а се принтираше рано сутрин. Вадеха се около сто екземпляра. По-късно същия ден почти всички биваха изгаряни. Само няколко копия, може би три-четири, се пазеха в архивите, в случай че по някакъв начин файловете в компютрите се повредеха, но дори президентът Райън не знаеше къде ги държат. Надяваше се, че са охранявани зорко, за предпочитане от морски пехотинци.
	Разбира се, в сводката не беше включено всичко. Някои неща бяха толкова секретни, че не можеха да се доверят дори на президента. Това беше нещо, което Райън приемаше със забележително хладнокръвие. Имената на източниците трябваше да си останат в тайна дори и за него, а понякога методите бяха толкова строго технически, че използваната техника не му беше напълно ясна. Обаче имаше случаи, когато дори част от „улова“, т.е. информацията, събрана от ЦРУ чрез безименни източници, оставаше скрита за президента, защото броят на тези източници беше твърде ограничен. В разузнаването и най-малката грешка можеше да коства живота на безценен агент и макар подобни неща да се случваха, никой не можеше да бъде особено доволен от това, въпреки че някои политици се отнасяха към подобни случаи с вбесяващо безразличие. Добрият оперативен разузнавач гледаше на своите агенти като на собствени деца и се стараеше да пази живота им от всякакви опасности. Това беше крайно наложително. Ако проявяваш безгрижие, хората умираха, а заедно с това се губеше и ценна информация, а тайните служби бяха създадени точно заради нея.
	— Добре, Бен — каза Райън, като се облегна в креслото и запрелиства страниците на сводката. — Нещо интересно?
	— При Мери Пат има някакви сведения за Китай. Обаче не знам за какво точно става дума. Пази ги в тайна. Останалото в днешната сводка може да го научите и от Си Ен Ен.
	За съжаление това се случваше често. От друга страна, светът изглеждаше сравнително спокоен и нямаше чак такава нужда от информация на внедрени агенти… Поне така изглежда на пръв поглед, поправи се Райън. Човек никога не може да бъде сигурен в тези работи. В Ленгли беше научил и това.
	— Може би аз ще й се обадя — каза президентът на Съединените щати и обърна още една страница. — Какво е това?
	— За руския петрол и газ ли питате?
	— Тези цифри реални ли са?
	— Така изглежда. Сравниха ги с информацията, която Търговецът ни даде от своите източници.
	— Ух! — изпъшка Райън, докато гледаше прогнозите за развитието на руската икономика. После се намръщи малко разочарован. — Оценките, които дадоха хората на Джордж, бяха по-добри.
	— Така ли мислите? Икономическите експерти на ЦРУ също си ги бива.
	— Джордж има практически опит в тези неща. Това е по-добре, отколкото да следиш събитията като учен, Бен. Науката е хубаво нещо, но практиката си е практика, запомни това.
	Гудли кимна.
	— Ще го запомня, сър.
	— През 80-те години ЦРУ надцени съветската икономика. Знаеш ли защо?
	— Не, не знам. Къде сбъркаха?
	Джак кисело се усмихна.
	— Не може да се каже, че сбъркаха. Всичко беше както трябва. Тогава имахме един агент там, който ни предаваше същата информация, с която разполагаше и съветското Политбюро. Просто на никой от нас не му дойде наум, че системата се самозалъгва. Политбюро базираше решенията си върху една химера. Цифрите, с които разполагаха, почти никога не са били верни, защото стоящите по-долу си пазеха задниците. Ето това е.
	— Мислите ли, че в Китай нещата ще са същите? — попита Гудли. — В края на краищата те са последната марксистка страна.
	— Добър въпрос. Обади се в Ленгли и ги питай. Ще получиш отговора от също такъв бюрократ, който китайците имат в Пекин, но доколкото ми е известно, там ние нямаме внедрен агент, който да ни предаде нужните цифри. — Райън замълча и се загледа в камината срещу бюрото си. Някой ден трябва да накара онези от охранителната служба да сложат в нея истински огън… — Не, мисля, че цифрите на китайците са по-добри. Могат да си го позволят. Икономиката им се развива добре. Вероятно се самозалъгват за други неща, но че и те сами се заблуждават, е сигурно. Това е общовалидна човешка черта и марксизмът не е успял да направи много нещо по въпроса. Дори в Америка с нейния свободен печат и другите превантивни механизми реалността често така удря политиците в лицето, че им изпадва по някой и друг зъб. Навсякъде има хора, които създават теоретични модели, основани на идеологически разбирания, а не на факти. Подобни хора има най-вече в науката и в политиката, защото в истинските професии мечтателите биват наказвани по-строго, отколкото политиците.
	— Добро утро, Джак — чу се един глас от вратата към коридора.
	— Здравей, Роби. — Президентът му посочи подноса с кафето. Вицепрезидентът си наля една чаша, но подмина кроасаните. Беше малко понапълнял в кръста. Е, Роби никога не беше изглеждал като маратонец. Много пилоти на изтребители са малко по-широки в талията, отколкото трябва. Може би това им помага да се справят с центробежните сили, предположи Джак.
	— Чете ли сводката тази сутрин, Джак? За тази работа с руските запаси от петрол и злато. Наистина ли са толкова големи?
	— Джордж твърди, че са дори по-големи. Ходи ли при него да изучаваш икономиката?
	— В края на седмицата ще играем голф в „Горящото дърво“. Сега чета Милтън Фридмън и още две книги, за да съм подготвен. Нали знаеш, че Джордж обича да парадира колко е умен.
	— Достатъчно умен, за да направи купища пари на „Уолстрийт“. Мисля, че ако ги обърнеш в стодоларови банкноти, сигурно ще тежат цял тон.
	— Не е зле — въздъхна човекът, който никога не беше изкарвал повече от 130 000 долара на година, преди да постъпи на сегашната работа.
	— Никак даже. Обаче тук кафето е доста добро, нали?
	— Някога на Големия Джон беше по-добро.
	— Къде?
	— На самолетоносача „Джон Ф. Кенеди“, когато аз бях командир на операциите и се забавлявах да излитам с изтребителите „Томкет“ от палубата му.
	— Роби, не ми се ще да ти го напомням, но вече не си на двадесет и шест години.
	— Джак, ти така добре умееш да ми повдигаш самочувствието. Преди се налагаше да гледам смъртта в очите, но се чувствах по-сигурен и ми беше къде по-приятно, когато някой изтребител се залепеше за опашката ми.
	— Какво ще правиш днес?
	— Ако щеш вярвай, но трябва да отида на Капитолийския хълм и да председателствам съвещание на Сената в продължение на няколко часа, за да покажа, че знам какви са задълженията ми, произтичащи от Конституцията. След това ще говоря на една вечеря в Балтимор на тема кой прави най-добрите сутиени — добави той с усмивка.
	— Какво? — запита Джак и вдигна очи от сводката. Проблемът с чувството за хумор на Роби беше, че човек не можеше да разбере кога се майтапи.
	— Национално съвещание на производителите на изкуствени тъкани. Те правят и бронирани жилетки, но повечето от материалите им отиват за производство на сутиени, поне така твърдят моите хора. Опитват се да вкарат в речта ми някоя и друга шега по този повод.
	— Трябва да поработиш върху тези неща — посъветва Джак вицепрезидента.
	— Някога ти ме смяташе за голям шегаджия — напомни Джексън на стария си приятел.
	— Роб, някога и аз се мислех за такъв, но според Арни ми липсва чувство.
	— Е, не знам полски вицове. Обаче някои поляци се научиха да пускат телевизора едва миналата година, а шест-седем дори знаят да четат. Не броя полските мацки, които не използват вибратори, за да не си строшат зъбите.
	— Господи, Роби! — Райън за малко щеше да си разлее кафето от смях. — На нас вече ни е забранено дори да мислим подобни неща.
	— Джак, аз не съм политик, а летец-изтребител, така че ми е позволено да пускам по някоя шега от време на време.
	— Е, да, но помни, че това не ти е дежурната стая на самолетоносача „Кенеди“. Медиите не могат да оценят хумора на военноморските летци.
	— Така е, освен ако не надушат нещо за нас. Тогава им става много забавно — забеляза вицеадмиралът от запаса.
	— Роб, най-после и ти започна да се отракваш. Радвам се да го видя.
	Последното нещо, което Райън видя, беше гърбът на тръгващия си негов подчинен. Беше облечен в добре ушит костюм, но продължаваше да говори под носа си мръсотии.


	— Е, Миша, да имаш някакви идеи? — попита Провалов.
	Рейли отпи глътка водка. Тук беше страхотно мека.
	— Олег, просто трябва да разтърсиш дървото и да видиш какво ще падне от него. Може да си много близо до истината, но все още не знаем каква е тя. — Той отново отпи от чашата. — Не ти ли се струва, че двама души от Спецназ са прекалено много, за да се види сметката на някакъв сводник?
	Руснакът кимна.
	— Да, разбира се. Мислил съм върху това, но този сводник беше богат, Миша. Имаше много пари и много връзки в подземния свят. Трябваше да се съобразяват с него. Може и той да е убивал хора. Не сме виждали името му замесено в никакви убийства, но това не означава, че самият Овсеенко не е опасен човек и не е достоен за по-височайше внимание.
	— Научи ли нещо за този Суворов?
	Провалов поклати глава.
	— Не. Разполагаме с досието му в КГБ и със снимка, но дори и да става дума за същия човек, още не сме го намерили.
	— Григорий Григориевич, изглежда, че ти се е паднал доста заплетен случай. — Рейли вдигна ръка, за да поръча по още едно.
	— Ти си експертът по организираната престъпност — припомни руският лейтенант на своя гост от ФБР.
	— Вярно, Олег, но аз не съм някоя циганска врачка, нито пък Делфийският оракул. Още не знаеш кой е бил истинският обект и докато не го разбереш, нищо няма да се изясни. Проблемът е да установиш кой е бил обектът и да намериш някой, който знае нещо за това престъпление. Тези две неща са свързани, брат. Ако разбереш едното, ще откриеш и другото, ако не успееш, няма да стигнеш до никъде.
	Питиетата пристигнаха. Рейли плати и отпи от чашата си.
	— Моят капитан никак не е доволен.
	Агентът от ФБР поклати глава.
	— Е, да. И в Бюрото началниците са такива, но той би трябвало да е наясно какви са проблемите. Ако е така, трябва да ти даде време и възможности да се справиш. Колко хора имаш за работа по случая?
	— Шест тук и трима в Санкт Петербург.
	— Може би ще трябва да поискаш да ти дадат повече, братче. В нюйоркския филиал на ФБР по такъв случай щяха да работят поне двадесет агенти, половината от които постоянно. — Обаче численият състав на московската милиция беше рязко намален. Въпреки голямата престъпност сега в Москва местните ченгета все още не получаваха достатъчна подкрепа от правителството. Но можеше да е и по-зле. За разлика от много руснаци милиционерите поне получаваха заплати.


	— Ти ме изтощи — оплака се Номури.
	— Винаги мога да се обърна към министър Фан — подразни го Мин.
	— А, значи ме сравняваш с един старец, така ли? — направи се на ядосан той.
	— И двамата сте мъже, но по-добре наденица, отколкото мънисто — каза тя и хвана члена му с лявата си ръка.
	— Спокойно, момиче. Нека си почина малко от първото състезание. — Той я повдигна и я сложи да легне до себе си. „Тя, изглежда, наистина ме харесва“, помисли си Номури. „Три нощи подред. Фан не е това, за което се мисли. Не можеш да ги спечелиш всичките, мой човек.“ Освен това той имаше предимството, че беше с четиридесет години по-млад. Вероятно и това има някакво значение, призна си Номури.
	— Но ти много избърза! — запротестира Мин, като търкаше тялото си в неговото.
	— Има нещо, което бих искал да направиш за мен.
	Тя го погледна с дяволита усмивка.
	— Какво е то? — попита Мин, докато ръката й продължаваше да го гали.
	— Не е това!
	— О!… — Тя не скри разочарованието си.
	— Нещо, което е свързано с работата ти — обясни Номури. Добре, че не можеше да усети колко е напрегнат.
	— С работата ми? Да не би да искаш да правим тези неща в службата? Не мога да те вкарам там — каза тя през смях и страстно го целуна.
	— Искам да сложиш нещо в компютъра си. — Номури бръкна в чекмеджето на нощната си масичка и извади от там един компактдиск. — Ето, сложи го в компютъра. Кликни на ВЪВЕДИ (INSTALL) и след това го извади.
	— И какво ще стане? — попита тя.
	— Интересува ли те?
	— Ами… — тя се поколеба. Не й беше ясно. — Трябва да внимавам.
	— Това ще ми даде възможност от време на време да надниквам в компютъра ти.
	— Но защо?
	— Заради „Нипон електрик“… Нали ние сме производителите на компютъра ти? — Той се опита да се освободи от напрежението. — За моята фирма ще е интересно да знае какви икономически решения се вземат в Китайската народна република — пусна Номури лъжата, която предварително беше намислил. — Така ще можем да се ориентираме по-добре, за да правим по-успешен бизнес тук. Колкото по-добра работа им върша, толкова по-добре ще ми плащат и ще имам повече пари за моята скъпа Мин.
	— Разбирам — каза тя замислена.
	Той се наведе, за да я целуне на едно особено привлекателно място. Тялото й потрепера, точно както беше очаквал. Добре, тя не се възпротиви на предложението, поне не искаше то да пречи на сегашното им занимание, което също беше добре за Номури, и причината не беше само една. Разузнавачът се запита дали някой ден ще изпита угризения, че я е използвал по такъв начин. Бизнесът си е бизнес, каза си той.
	— Никой друг няма да знае, нали?
	— Не, това е невъзможно.
	— Да не ми навлече някои неприятности?
	При този въпрос той се претърколи и се намери върху нея. Хвана лицето й с две ръце.
	— Не бих допуснал подобно нещо да се случи на моята Мин. Никога! — зарече се агентът и страстно я целуна.
	След това повече не говориха за компактдиска, който тя прибра в чантата си, преди да си тръгне. Чантата беше хубава, имитираше италианска и можеше да се купи в тукашните магазини. Приличаше на онези, които се носеха в Ню Йорк през рамо и евфемистично им викаха „задницата на камиона“.
	Всеки път се разделяха с известно нежелание. Тя не искаше да си тръгва, а и на него не му се щеше тя да си върви, но се налагаше. Съвместното им съжителство щеше да стане повод за приказки. Мин не можеше да си помисли дори и в мечтите си да спи в апартамента на един чужденец. Заедно с други секретарки тя беше инструктирана за подобни неща от един отегчен офицер от Министерството на държавна сигурност, но не беше докладвала за връзката си на своите началници, нито на човека, който отговаряше за сигурността в службата й, както беше длъжна. Защо? Отчасти, защото беше забравила за разпоредбите, които тя никога не беше нарушавала и не познаваше някой, който да го беше правил, и отчасти, защото като мнозина правеше разграничение между частния и професионалния си живот. При инструктажа в Министерството на държавната сигурност й беше казано, че в случай като нейния такова разграничение не е разрешено, но то бе направено по такъв непохватен и неубедителен начин, че още тогава тя не му обърна особено внимание. Сега тя беше тук, без дори да може да си даде точна сметка какво означава това „тук“. Дано има късмет никога да не го разбере, помисли си Номури, докато я наблюдаваше как завива зад ъгъла и изчезва от погледа му. Късметът наистина би й помогнал. Не искаше да мисли как постъпват с жените онези от службата за сигурност, които водеха разпитите в пекинския вариант на „Лубянка“, особено сега, когато току-що беше правил любов с нея два пъти в продължение на два часа.
	— Желая ти късмет, скъпа — прошепна Номури, затвори вратата и се отправи към банята да вземе един душ.


>	14.
>	(ТОЧКА) КОМ

	Номури прекара една безсънна нощ. Щеше ли да го направи тя? Щеше ли да постъпи така, както й беше казал? Дали нямаше да разкаже за това на някой офицер от органите за сигурност, а после и за връзката си с него? Ами ако я заловяха с компактдиска, когато отива на работа, и започнеха да я разпитват откъде го има? При по-повърхностна проверка щеше да се види, че върху него има записана музика — оркестровият аранжимент на Бил Конти за „Роки“. Лош презапис на една американска интелектулна собственост, което беше нещо обикновено за КНР. Но при по-внимателно проучване щеше да се види, че този, който го е сложил в компютъра си, може да пропусне обявения на металната повърхност запис и да стигне до едно място, където нямаше музика, а бинарен код, при това много ефикасен.
	Компактдискът нямаше предупреждение срещу вируси, които се разпространяват главно в компютърните мрежи и влизат незабелязано в компютрите така, както болестта се промъква в даден организъм (затова се казват и вируси). Обаче в този случай вирусът се появи още на входната врата и след като бе прочетен от читателя на компактдиска, на екрана се появи покана за една-единствена команда. Мин бързо се огледа и кликна с мишката ВЪВЕДИ. Всичко моментално изчезна. Така вкараната в компютъра програма проучи нейния харддиск със скоростта на светлината, като категоризираше всеки файл в него и го обозначаваше със собствен индекс, а след това го сби в малка папка, която скри на съвсем очевидно място, идентифицирано във всяка разпределителна харддискова програма с абсолютно невинно наименование, отнасящо се до функционирането на съвсем друга програма. Така само при много внимателно пряко проучване от опитен програмист можеше да се открие, че тук има нещо. Какво точно можеше да прави тази програма, можеше да се определи само чрез изчитането й от край до край, а това беше, меко казано, доста трудно. Беше все едно да се опиташ да определиш какво му има на определено листо в дадено дърво сред обширна гора, в която всички дървета и всички листа абсолютно си приличат, с изключение на това, че конкретното листо е малко по-малко и не бие толкова на очи. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност вече не привличаха както преди най-добрите програмисти на Америка. В електронната индустрия за потребителски стоки имаше много повече пари и правителството не можеше да се състезава с тях на този пазар. Но те все още можеха да бъдат наемани и вършеха добра работа. Ако им се плати достатъчно — странно, но ако сключиш с някого договор, се плащаше много повече, отколкото ако го наемеш — нямаше да кажат на никого какво са направили. Освен това те нямаха и представа за какво точно ще се използва тяхното изобретение.
	В случая имаше допълнителни усложнения, датиращи още от 60-те години. Когато германците превзеха Холандия през 1940 година, се получи странна ситуация. За тях Холандия се оказа както държавата, готова да сътрудничи най-много от всички завоювани страни, така и тази с най-яростната съпротива. На глава от населението имаше повече холандци, желаещи да се присъединят към германците, отколкото в която и да било друга страна. Те бяха достатъчни да сформират собствена есесовска дивизия — СС „Норланд“. В същото време холандската съпротива беше най-ефикасната в Европа и в нея участваше един блестящ инженер-математик, който работеше за националната телефонна компания. През второто десетилетие на двадесети век развитието на телефонните връзки се натъкна на преграда. Дотогава при вдигане на телефонната слушалка вие веднага се свързвахте с телефонистка, на която казвахте с кого искате да говорите, а тя в буквалния смисъл вкарваше щепсела в съответната дупка. Тази система можеше да се използва за малък брой телефони, но това средство за комуникация се оказа толкова полезно, че желаещите да го използват станаха много повече. Колкото и необичайно да е, разрешението на проблема бе намерено от един собственик на погребално бюро в американския Юг. Раздразнен от факта, че местната телефонистка в неговия град препраща опечалените в конкурентното погребално бюро, той изобрети стъпаловидния ключ, който дава възможност на хората да се обаждат на желаните телефони само с набиране на цифри чрез въртяща се шайба. Тази система служеше добре на света, но тя изискваше развитие и усъвършенстване на цял нов раздел в математиката, известен като „комплексната теория“, който е систематизиран през тридесетте години от компанията „Америкън телефон енд телеграф“ AT&T.
	Десет години по-късно просто с добавяне на допълнителни цифри за набиране инженерът от холандската съпротива прилага комплексната теория в тайни операции, като създава теоретични пътища в набиращата техника и така дава възможност на борците от съпротивата да се обаждат на други, без да знаят нито с кого точно говорят, нито номерата на телефоните, на които се обаждат.
	Това малко чудо в електрониката за първи път е забелязано от един офицер от отдела за специални операции при британското разузнаване. Той намира нововъведението за изключително остроумно и разговаря за него на чаша бира със свой американски колега в една лондонска кръчма. Американският разузнавач, както повечето избраници на Дивия Бил Донован, е адвокат по професия, който си гледа добре работата. Той записва всичко и изпраща сведенията си по съответния канал. Докладът за холандския инженер се озовава на бюрото на полковник Уилям Фридман — тогава най-опитния американски експерт по дешифриране. Въпреки че не е хардуерен специалист, Фридман веднага оценява ползата от това нещо. Той си дава ясна сметка, че след войната неговата агенция, която по-късно е преименована в Национална агенция за сигурност, пак ще има работа с пробиването на чуждестранни кодове и шифри, както и в създаването на собствени такива. Възможността за създаване на тайни комуникационни връзки изглежда като дар Божи.
	През 40-те и 50-те години АНС успява да наеме най-добрите математици и една от поставените им задачи е да работят с AT&T за създаването на универсална телефонна система, която да може да бъде използвана тайно от американските разузнавачи. По онова време AT&T е единственият истински конкурент на АНС в наемането на талантливи математици, а освен това компанията винаги е била основният снабдител с подобна техника на всички държавни учреждения. През 1955 година системата е създадена и срещу изненадващо скромна сума AT&T дава на света модел за телефонни системи, които се въвеждат в повечето страни. Скромната цена се обяснява с желанието на AT&T да направи системата конкурентоспособна на всяка друга подобна чужда система в сферата на международните комуникации. През 70-те години се въвеждат телефоните с бутони, при които избирането става по електронен път чрез контрол на честотите на кодовете, които са по-лесни за използване в електронните системи и много по-лесни за поддържане, отколкото предишните електромеханични стъпаловидни ключове, с които собственикът на погребалното бюро става баснословно богат. Те са и по-лесни за AT&T да обслужва нуждите на АНС. Оперативните системи, които са дадени за първи път на света от изследователската лаборатория на AT&T в Парсипани, Ню Джърси, се усъвършенстват ежегодно и в тях се въвеждат нови и нови подобрения за по-голяма ефективност на световните телефонни системи, за да се стигне до там, че те се използват почти в целия свят. Но в тези телефонни системи има шест редици бинарни кодове, чийто принцип на действие датира от времето на нацистката окупация на Холандия.
	Мин приключи с въвеждането, извади диска и го остави в кошчето за отпадъци. Най-лесният начин да се отървеш от нещо, което се опитваш да скриеш, е да накараш противника си сам да го изнесе през централния, а не през задния вход.
	В продължение на няколко часа, докато Мин изпълняваше обичайните си задължения, а Номури посети три търговски предприятия, за да им продава своите мощни компютри, не се случи нищо. Но в 19,45 часа всичко се промени.
	По това време Мин вече се беше прибрала вкъщи. Беше дала свободна вечер на Номури. Трябваше да направи някои неща със съквартирантката си, за да не започне да става прекалено подозрителна. Гледаха телевизия, разговаряха, а тя мислеше за любовника си, но без да съзнава, усмивката не слизаше от лицето й. Изобщо не й мина през ум, че съквартирантката й моментално разбра каква е работата, но от любезност не засегна темата.
	Компютърът на „Нипон електрик“ в офиса й отдавна беше преминал на автоматичен режим. Екранът на монитора не светеше, нито индикаторната светлинка в долния десен ъгъл на компютърната кутия, която при нормална работа беше зелена. Въведената по-рано през деня от нея софтуерна програма беше специално създадена за компютрите на „Нипон електрик“, които като всички подобни апарати бяха снабдени със специален код за ползване от производителя. Този код обаче беше известен на Националната агенция за сигурност.
	Веднага след въвеждането програмата „Призрак“, както я бяха кръстили във Форт Мийд, щата Мериленд, се беше скрила в една специална ниша в оперативната система на „Нипон електрик“ — най-новия вариант на „Майкрософт Уиндоус“. Нишата беше създадена от един служител на „Майкрософт“, чийто любим чичо беше загинал над Северен Виетнам при полет с изтребител бомбардировач F-105, изпълнявайки патриотичния си дълг, без изобщо да е чувал за компанията на роднината си. Освен това тя беше абсолютен двойник на кода на „Нипон електрик“, така че беше напълно незабележима дори и при най-подробно проучване на целия код в компютъра, и то от опитен инженер-специалист по софтуерните програми.
	„Призракът“ се залови веднага за работа, създавайки директория, в която файловете в компютъра на Мин бяха сортирани първо по датите на създаване и на промяна, а след това по техния вид. Той пренебрегна някои файлове, както и оперативната система. Не обърна внимание и на създадената от „Нипон електрик“ транскрибираща програма, която превръщаше латинските букви — в случая английските фонеми на говоримия китайски език — в съответните идеограми. Но „Призракът“ отдаде дължимото на графичните текстови файлове, които се бяха получили в резултат от използването на програмата. Тях той ги копира заедно с телефонните индикации, както и всички други текстови файлове в петгигабайтовия харддиск. Цялата операция отне на насочвания от „Призрака“ компютър 17,14 секунди, създавайки един голям самостоятелен файл.
	За секунда и половина компютърът спря да работи, а след това отново се активизира. Компютрите на „Нипон електрик“ имаха вградени високоскоростни модеми. „Призракът“ ги активизира, обаче изключи техните миниговорители, за да не би някой да чуе, че се прехвърля информация. (Обикновено говорителите стояха включени като предохранителна мярка. Светлините, които показваха, че те работят, не се виждаха, защото модемът се намираше вътре в кутията на този вид компютри.) След това той набра (този термин все пак беше надживял времето на въртящите се шайби на телефоните) дванадесетцифров номер вместо обикновените седемцифрови номера, използвани в телефонната система на Пекин. Допълнителните пет цифри изпратиха търсещ сигнал на околосветско пътешествие в хардуера на централния сървър, който излезе оттам в едно място, определено две седмици преди това от инженерите на Форт Мийд, които, разбира се, нямаха никаква представа за какво е цялата работа, къде ще стане и кой участва в нея. Телефонът, който иззвъня на посочения номер — в действителност нямаше никакъв електронен, нито пък механичен звънец, — беше всъщност модемна линия, която премина през бюрото на Честър Номури и стигна до неговия изключително усъвършенстван лаптоп. Той не беше на „Нипон електрик“, защото в тази област, както и в повечето компютърни технологии, американците все още бяха най-добри.
	В момента и Номури гледаше телевизия, макар че при него това бяха новините на Си Ен Ен, чрез които научаваше какво става у дома. След това той превключи на един японски сателитен канал, защото това беше част от прикритието му. Тази вечер даваха самурайски сериал, който той харесваше. По елементарност и тематика той много приличаше на уестърните, които заляха американската телевизия през 50-те години. Въпреки че беше образован човек и професионален разузнавач, Номури обичаше празните развлечения като всички останали. Звъненето го накара да извърне глава. Въпреки че софтуерът на неговия компютър беше същият като този в офиса на Мин, той беше оставил звуковото устройство включено, за да му покаже, че пристига информация. Триключовият код светна на екрана, за да му покаже точно за каква информация става дума и откъде идва тя.
	„Да!“ — развълнува се агентът на ЦРУ, като удари силно с левия си юмрук дланта на дясната си ръка. Да! Имаше внедрен агент на проклетото място и това беше „уловът“ от операция „Зорге“. В горната част на екрана една стрелка сочеше, че данните се въвеждат с 57 000 бита в секунда. Бързината беше внушителна. Дано сега не стане някой гаф в местната телефонна система, някъде по линията между службата на Мин и разпределителния център или от центъра до апартамента му, помисли си Номури. Не би трябвало да има проблеми. Линията от офиса на Мин сигурно е първокачествена, защото обслужва партийна знаменитост, а и тази от разпределителния център до апартамента му също ще да е добра, защото вече беше получил много съобщения, повечето от които бяха от централата на „Нипон електрик“ в Токио. Те съдържаха и поздравления от фирмата, че беше успял да увеличи продажбите.
	„Да, Чет, от теб излезе добър търговец“, каза си той, отивайки към кухнята. Реши, че заслужава едно питие за постижението си. Когато се върна, прехвърлянето на информацията още не беше приключило.
	„По дяволите, колко ли дълго ще продължи?“, запита се той. После разбра, че това са графични текстови файлове, защото компютърът на Мин не беше запазил идеограмите във вид на букви, а като снимки, каквито всъщност бяха. Това правеше файловете по-дълги. Колко по-дълги успя да установи едва когато прехвърлянето приключи.
	В другия край на електронната верига „Призракът“ се изключи, но това приличаше повече на съня на куче, което винаги е нащрек с едното ухо и знае кое време на деня е. Когато приключи прехвърлянето, „Призракът“ направи отметка във вътрешния си индекс на файловете. Беше изпратил всичко до този ден. Отсега нататък щеше да изпраща само новосъздадени файлове, а за това щеше да е нужно по-малко време и прехвърлянето щеше да става по-бързо, но пак само вечер, деветдесет и пет минути след като компютърът спре да работи и само когато е на автоматичен режим. Тези предпазни мерки бяха предварително програмирани.
	— Мама му стара — възкликна Номури, когато видя колко дълга е получената информация. Във вид на снимки това щяха да бъдат порнографските изпълнения на почти всички проститутки в Хонконг. Работата обаче беше свършена само наполовина. Той включи собствената си програма и избра папката „Предпочитания“, която я контролираше. Вече беше проверил устройството за автоматично закодиране. В неговия компютър буквално всичко беше кодирано, което по принцип се обясняваше със съхранението на търговски и бизнестайни. Японските фирми бяха известни с това, че обичат да засекретяват търговските си операции. В случая обаче някои файлове бяха засекретени по-надеждно от другите. Тези, които изпрати „Призракът“, бяха подложени на специална обработка от една създадена по математически път кодираща система, чийто ключ беше цели 512 бита, плюс един произволен елемент, който Номури не можеше да повтори. Всичко това беше в допълнение към цифровата му парола — 51240 — уличният номер на първата му „бройка“ в източната част на Лос Анджелис.
	Програмата беше нещо като първи братовчед на тази, която беше дал на Мин. Сега тя се свърза с местния клон на Интернет и изпрати дълъг имейл на следния адрес: patsbakery@brownienet.com. Мрежата „brownienet“ беше създадена специално за фурни и фурнаджии — професионалисти и аматьори, които искаха да си разменят рецепти. Често пъти абонатите изпращаха и снимки на произведенията си, които другите можеха да си извадят, а това обясняваше защо понякога файловете бяха твърде дълги. Фотографите са известни с лакомията си за повече байтове и по-вече пространство в харддиска.
	Мери Патриша Фоли беше изпратила в мрежата своята собствена, доста сполучлива рецепта за френски ябълков пай заедно със снимка, направена от по-големия й син с неговия електронен фотоапарат. Тя го стори не толкова от желание за още по-добро прикритие, колкото от чисто женска гордост, предизвикана от нейните готварски умения, след като една вечер прекара цял час в разглеждане на рецепти на други абонати. Преди няколко седмици беше изпробвала една на домакиня от Мичиган, която не беше лоша, но не беше и нещо особено. В следващите няколко седмици се канеше да опита рецепти за приготовление на хляб, които й се видяха интересни.
	Номури изпрати сутринта имейла си до Pat Bakery*, напълно реално и законно съществуващ бизнес, на три пресечки от сградата на законодателния орган в Медисън, щата Уискънсин. Всъщност неин собственик бяха един бивш сътрудник на дирекция „Наука и техника“ при ЦРУ, сега пенсионер, и жена му, която беше още твърде млада, за да се занимава с плетки. Тя беше създала това кътче в Интернет, плащайки номиналната такса, след което веднага забрави за него, както и за почти всичко друго, което някога беше правила в Ленгли.
	[* Фурната на Пат. — Бел.прев.]
	— За вас има поща — съобщи компютърът, когато Мери Пат реши да провери какво има на пощенския й адрес в Интернет. Използваше една нова програма за електронна поща, „Пони-експрес“. Тя подаде съответната команда за прехвърляне на информацията и видя електронния адрес на изпращача — cgoodjadecastle.com. Името беше Гънсмоук. Верният сакат приятел на маршал Дилън се казваше Честър Гуд.
	На екрана се появи надпис — ПРЕХВЪРЛЯНЕ. Посочваше се и колко дълго ще продължи то — 47 минути…!
	— Кучият му син — прошепна шефката на дирекция „Операции“ и вдигна телефона. Натисна един бутон и изчака секунда, за да чуе гласа. — Ед, по-добре ела тук да видиш нещо…
	— Добре, скъпа, след минутка.
	Директорът на Централното разузнавателно управление влезе с чашата си със сутрешното кафе в ръка и за първи път през двадесет и трите години от техния брак видя жена си, отдръпнала се назад в стола, далеч от монитора на компютъра. По това време на деня тази поза беше твърде необичайна за Мери Пат. Просто беше нетипична за нея.
	— От японския ни приятел ли е? — попита Ед жена си.
	— Така изглежда — отвърна тя.
	— Дълго ли е?
	— Много. Предполагам, че Честър е доста добър в леглото.
	— Кой ли го е обучавал?
	— Който и да е, трябва да го докараме във Фермата, за да предаде уменията си. Между другото, и ти можеш да изкараш курса, скъпи — каза тя, поглеждайки дяволито мъжа си.
	— Това оплакване ли е?
	— Човек винаги може да научи нещо повече, а и аз трябва да сваля някое и друго кило — добави тя, за да не му даде възможност да се доизкаже. Той се дразнеше, когато правеше така. Обаче не и този път. Сега докосна нежно лицето й, докато екранът показваше, че до края на прехвърлянето на информацията остават тридесет и четири минути.
	— Кой човек във Форт Мийд е създал програмите „Призрак“?
	— Наели са фирма за компютърни игри, т.е. сключили са договор с човек от такава фирма — поправи се госпожа Фоли. — Платили са му 450 хиляди долара за тази работа.
	Това беше повече, отколкото директорът на ЦРУ и заместник-директорката, отговаряща за оперативната дейност, печелеха общо на година поради федералните ограничения, които не позволяваха на федералните служители да вземат повече от член на Конгреса. Те се страхуваха да увеличат заплатите си, за да не обидят избирателите.
	— Скъпа, обади ми се, когато прехвърлянето свърши.
	— Кой е най-добрият ни специалист по китайски?
	— Джошуа Сиърс, д-р по философия в университета в Бъркли, Калифорния, завеждащ китайската секция в дирекция „Информация“. Обаче казват, че човекът на АНС е по-добър, когато става дума за лингвистични нюанси. Името му е Виктор Ван — обясни директорът на ЦРУ.
	— Можем ли да му имаме доверие?
	Недоверието към етническите китайци в системата за национална сигурност на Америка напоследък беше доста силно.
	— Дявол знае. Известно ти е, че трябва да се доверим на някого, а през последните осем години сме прибягвали до услугите на този Ван най-малко по два пъти годишно. Китайските комуняги не могат да компрометират всеки американец от китайски произход. Ван е трето поколение американец, служил е като офицер във военновъздушните сили, във базата Райт-Патерсън и сведенията за работата му в АНС са отлични. Том Портър твърди, че е много добър.
	— Добре, нека разбера за какво става дума в информацията. След това ще накараме Сиърс да я прегледа и ако се наложи, може би ще поговорим с този Ван. Не забравяй, Еди, че в дъното на тази работа стоят един разузнавач на име Номури и една чужденка с две очи…
	Съпругът й я прекъсна с махване на ръка.
	— И с две уши. Знам, скъпа. И ние сме минали по този път. Правили сме го преди. — И той, и жена му не обичаха да си спомнят много често за онова време. Да запази живота на агента си беше толкова важно за едно разузнаване, колкото за инвеститора да не загуби капитала си.
	В продължение на двадесет минути Мери Пат обърна гръб на компютъра си и се залови с прегледа на обичайните съобщения, които бяха донасяни на ръка от куриерската служба „Меркурий“ в приземния етаж на старата сграда на управлението. Тази работа не беше никак лека, но необходима, защото тайната служба на ЦРУ ръководеше агенти и операции из целия свят. Поне се опитва да ги ръководи, коригира се Мери Пат. Нейната задача беше да укрепи отново Оперативната дирекция, да възстанови нейната агентурна мрежа по света „Хуминт“, която пострада много през 70-те години и сега бавно се връщаше към живот. Това не беше шега работа дори за експерт в тази област. Обаче Честър Номури беше един от любимците й. Преди години тя го беше забелязала във Фермата и беше разбрала, че той има талант, способности и мотивация. За него шпионажът беше призвание, като службата на Бога за духовенството, нещо важно за страната му и същевременно толкова забавно, колкото киното за Джак Никълсън. Навремето Мери Пат си беше казала, че ако усетът и способностите му бъдат използвани правилно, от него ще излезе добър разузнавач. Очевидно сега Номури оправдаваше очакванията й. Страхотно. За първи път ЦРУ имаше внедрен агент в Политбюро на комунистически Китай, а това наистина беше голямо постижение. Може би дори руснаците не можеха да се похвалят с подобно нещо, а руското разузнаваше си го биваше.
	— Файлът свърши — обяви електронният глас на компютъра. Това я накара да се завърти в стола си. Директорката на Оперативната дирекция първо запамети новополучения файл в още един харддиск, а след това в диска, който наричаха „тостер“, защото влизаше и излизаше от кутията като филия. След като свърши тази работа, тя изписа цифрите на дешифриращия код — 51240. Нямаше представа защо Номури беше избрал точно тях, но това не беше необходимо, поне дотогава, докато никой друг не ги знаеше. След като изписа петте цифри и натисна клавиша ВРЪЩАНЕ, петте икони се промениха. Те се подредиха по реда на въвеждането и Мери Пат избра първата. Появи се страница, пълна с китайски идеограми. Като ги видя, Мери Пат вдигна телефона и натисна бутона на секретарката си.
	— Д-р Джошуа Сиърс, дирекция „Информация“, китайска секция. Моля те, кажи му да дойде веднага при мен.
	Изминаха шест безкрайно дълги минути. Мери Патриша Камински Фоли не беше от онези жени, които се разтреперват лесно, но случаят беше точно такъв. Това, което се виждаше на екрана на монитора, й приличаше на нещо, което би се получило, ако се натопят краката на няколко пияни петли в мастило и след това ги пуснат да се разхождат върху бял лист хартия. Но тези образи съдържаха думи и мисли. Това бяха тайни думи и мисли. Върху екрана й стоеше една възможност да прочете мислите на противника. Беше все едно, че си спечелил световното първенство по покер в Лас Вегас, но далеч по-важно. Беше нещо, с което се печелят войни и историята поема по друг път, различен от този, който очакват основните играчи, и точно това беше ценното на шпионажа и смисълът на съществуването му, защото съдбата на цели държави зависеше от такива неща — в случая се беше оказало, че съдбата на определени държави беше изпаднала в зависимост от оная работа на Номури, както и от това колко добре си беше послужил с нея, помисли си госпожа Фоли. Колко безпардонно откачен е този свят. Как, по дяволите, би могъл да разбере това един историк? Как да му обясниш колко е важно прелъстяването на някаква си нищо и никаква секретарка, на една модернизирала се селянка, чиято задача е просто да записва мислите на шефа си, но след като е била компрометирана от него, е направила тези мисли достояние на други и с това е променила хода на историята така рязко, както едно завъртане на руля може да промени курса на някой голям кораб. За заместник-директорката, отговаряща за оперативната дейност на Централното разузнавателно управление, този миг беше равен на онзи, когато роди децата си. Целият смисъл на професионалната й дейност лежеше в черно-белите идеограми, които виждаше на екрана на монитора си, а тя не можеше да разчете проклетите драсканици. Лингвистичните й способности се бяха оказали достатъчни да преподава руска литература в Московския държавен университет, но единствените думи на китайски бяха чоп суй и моо гоо гай пан.
	— Госпожо Фоли? — През вратата надникна нечия глава. Аз съм Джош Сиърс. — Беше на около петдесет години, висок, с оредяла, доста побеляла коса и кафяви очи. Сигурно прекарва доста време долу в кафенето, помисли си заместник-директорката на ЦРУ.
	— Моля, влезте, д-р Сиърс. Имам нужда да ми преведете нещо.
	— Разбира се — отвърна той и се отпусна на един стол. Изчака, докато заместник-директорката принтира няколко страници на лазерния си принтер и ги пое.
	— И така. Тук пише 21 март, Пекин, хм, сградата на Министерския съвет. Министър Фан разговаря с министър Цзян. — Сиърс хвърли бърз поглед надолу по страницата. — Госпожо Фоли, това нещо тук направо пари. Обсъждат възможността Иран, т.е. някогашната Република Иран да заграби всички петролни находища в Персийския залив и какво отражение би имало това върху Китай. Цзян е оптимистично настроен, но предпазлив. Фан е скептичен… О, това са паметни бележки, нали? Бележките на Фан за неговия разговор с Цзян.
	— Тези имена говорят ли ви нещо?
	— И двамата са министри без портфейл. И двамата са членове на Политбюро, без да имат преки министерски задължения. Това означава, че се ползват с доверието на председателя, т.е. премиера на КНР Ху Кунпяо. Това продължава повече от тридесет години, още от времето на Мао и Джоу*. Както знаете, китайците държат на дългогодишните отношения. Това не е приятелство, както ние го разбираме, а партньорство. Така им е по-удобно. Също като при играта на покер. Знаеш похватите и възможностите на другия, а това означава продължителна и спокойна игра. Може и да не спечелиш много, но няма да ти вземат и ризата от гърба.
	[* Има се предвид Джоу Ънлай. — Бел.прев.]
	— Те хазартни играчи ли са?
	— Този документ го показва. Ние подозирахме, че КНР стоеше зад играта на аятолах Даряеи, но те никога не изразиха публично подкрепата си. От беглия прочит на тези страници се вижда, че архитектът на тази работа е този Цзян. Той е отговорен и за онази игра на японците. Опитвали сме се да научим нещо повече за Цзян, а и за Фан, но без особен успех. До каква степен трябва да бъда осведомен за всичко това? — попита той, показвайки страницата.
	— Това е кодово название — отвърна Мери Пат. Според федералните правила „свръхсекретно“ беше най-високата степен за класификация, но в действителност имаше и по-секретни неща, които се наричаха „програми за специален достъп“ и се обозначаваха с кодови названия. — Тази се нарича „Зорге“. — Не беше нужно да казва, че той не трябва да говори за нея с никого. Такова нещо му беше забранено дори насън. Тя не спомена и за това, че с операция „Зорге“ Сиърс може да се издигне доста по-нагоре по бюрократичната стълба в ЦРУ.
	— Ясно — кимна той. — Какво можете да ми кажете?
	— Това тук са паметни бележки за разговори между Фан и Цзян и вероятно с други министри. Намерихме начин да влезем в техния документален архив. Считаме, че документите са истински — заключи Мери Пат.
	Сиърс се досещаше, че не му се казва с какви източници и методи е осигурена тази документация, но това беше естествено. Като заемащ важен пост в дирекция „Информация“, неговата работа беше да анализира стойността на стигащите до него сведения от различни източници, в случая от Оперативната дирекция. Ако те не бяха достоверни и неговата оценка нямаше да бъде реалистична, но госпожа Фоли току-що му беше казала, че той няма да бъде отговорен за тяхната достоверност. Обаче въпреки това в една-две паметни бележки за вътрешно ползване той щеше да постави под известно съмнение автентичността на документа, просто за да си покрие задника.
	— Добре, госпожо. Това, което имаме тук, си е чист нитроглицерин. Имахме подозрения, но сега те се потвърдиха. Това означава, че президентът Райън е действал правилно, когато даде дипломатическо признание на Тайван. КНР си го е заслужила. Те са били в заговор за водене на агресивна война и тъй като ние бяхме замесени в нея, можем да кажем, че са заговорничели против нас, и то на два пъти. Ще проверим дали в някой друг от тези документи не се споменава и за японската авантюра. Сигурно си спомняте, че японските индустриалци изрично споменаваха името на този Цзян. Това не можеше да се приеме като стопроцентово доказателство, но ако документите го потвърдят, с такова нещо можеш да излезеш в съда. Госпожо Фоли, този източник си го бива.
	— Каква е вашата преценка?
	— Изглежда ми истински — отвърна аналитикът, след като отново прочете страницата. Звучи като разговор. Не се забелязва някаква предпазливост, официална дипломатичност, не прилича дори на разговор насаме между министри. Звучи така, както би трябвало да изглеждат едни частни паметни бележки за неофициални разговори по политически въпроси между двама колеги с висш ранг.
	— Имаме ли някакви начини да препотвърдим достоверността им?
	Той веднага поклати глава.
	— Не. Не разполагаме с много сведения за тези двамата. Знаете, че за Цзян имаме преценката на държавния секретар Адлер от онази дипломатическа совалка, след като беше свален самолетът „Еърбъс“. Тя убедително потвърди казаното от онзи Ямата пред японската полиция и от нашите хора от ФБР, че китайците са ги подтикнали към конфликта с нас, а и защо са го направили. КНР е хвърлила око на Източен Сибир — припомни й Сиърс, показвайки, че е наясно с политиката и целите на Пекин. — За Фан Ган разполагаме само със снимки от приеми. На тях се вижда как пийва мао тай, облечен е в маоистка куртка, а благата усмивка, както и на повечето китайски ръководители, не слиза от лицето му. Знаем, че е гъст с Ху, разправят се истории, че обича да се забавлява със секретарките си, но повечето от тях правят същото и това е всичко.
	Сиърс беше достатъчно деликатен да не й припомни, че забавленията със секретарки са недостатък не само на китайците.
	— И така, какво е мнението ни за тях?
	— За Фан и Цзян ли? И двамата са министри без портфейл. Това означава, че са вътрешни хора, може би дори нещо като помощник-треньори. Премиерът Ху се вслушва в съветите им. Те са със статут членове на Политбюро с право на глас, а това значи, че са запознати с всички важни въпроси и решенията за тях се приемат с техните гласове. Те не вземат политическите решения, но играят важна роля в тяхното определяне. Всеки министър е наясно с това, а те знаят всичко за всички. От дълго време са в китайските ръководни среди. И двамата са някъде около седемдесетте, но в Китай с възрастта хората не стават по-безобидни, както е в Америка. И двамата са идеологически безупречни, т.е. вероятно са убедени комунисти. Това е предпоставка за известна безсърдечност, а към нея трябва да се прибави и напредналата им възраст. На седемдесет и пет смъртта е нещо напълно реално. Не знаеш колко още ти остава, а тези хора не вярват в задгробния живот. Така че каквито цели имат те, би трябвало да побързат за постигането им.
	— Марксизмът и хуманността не вървят много ръка за ръка, нали?
	Сиърс поклати глава.
	— Никак. Дори обратното, това е идеология, която не цени много човешкия живот, както е у нас.
	— Добре. Благодаря за информацията. Ето. — Тя му подаде десет страници. — След обяд искам писмената ви оценка. С каквото и да се занимавате сега, операция „Зорге“ е по-важна.
	За д-р Сиърс това означаваше задача, поставена от „седмия етаж“. Щеше да работи пряко за директорите. Той имаше свой кабинет и компютър, който не беше свързан с никакви телефонни линии, дори и с тези от вътрешната мрежа. Сиърс мушна листовете в джоба на сакото си и тръгна, като остави Мери Пат загледана във високия от пода до тавана прозорец да обмисля каква да бъде следващата й стъпка. Това трябваше да реши Ед, обаче подобни неща се решаваха колегиално, особено след като директорът на ЦРУ ти е съпруг. Време беше да отиде при него.
	Кабинетът на директора беше дълъг и сравнително тесен, а бюрото му беше близо до вратата, далеч от местата за сядане. Мери Пат се настани в едно кресло срещу него.
	— Е, какво се оказа? — попита той, като се досещаше за причината, която я беше накарала да го посети.
	— Проявихме изключителна далновидност, когато назовахме тази операция „Зорге“. Тя наистина е нещо подобно.
	Тъй като сведенията, които Рихард Зорге изпращаше от Токио на Москва, можеха да спасят Съветския съюз през 1941 година, очите на Ед Фоли леко се разшириха.
	— Кой го видя?
	— Сиърс. Между другото, изглежда че доста си разбира от работата. Никога преди не бях разговаряла с него.
	— Хари го харесва — отбеляза Ед, имайки предвид Хари Хол, сегашният заместник-директор, който в момента беше в Европа. — Както и да е, значи той твърди, че информацията е добра?
	Тя кимна, запазвайки сериозното си изражение.
	— Да, Еди.
	— Трябва ли да се видим с Джак? — Не биха могли да не докладват такова нещо на президента. — Дали да не изчакаме до утре?
	— Мен ме устройва. — Всеки правителствен служител щеше да намери място в програмата си, за да отиде до Белия дом.
	— Еди, кои трябва да знаят?
	— Добър въпрос. Джак със сигурност. Може би и вицепрезидентът. Аз го харесвам — каза директорът на ЦРУ, — въпреки че обикновено не го замесваме с подобни неща. Също може би и държавният секретар и министърът на отбраната, а вероятно и Бен Гудли. Мери, знаеш какъв е проблемът с такива работи.
	Това беше най-старият и най-често срещащ се проблем, когато ставаше въпрос за много важна информация от разузнаването. Ако за нея знаят твърде много хора, съществува риск тя да не се запази в тайна, което означаваше източникът да бъде ликвидиран, а това щеше да убие гъската, която снасяше златните яйца. От друга страна, ако не се възползваш от нея, все едно, че нямаш яйцата. Да се тегли разграничителната черта в оперативното разузнаване беше много деликатна работа. Човек никога не знае къде е мястото, през което тя трябва да премине. Трябва да внимаваш и за начините, по които ще я разпространиш сред останалите. Ако я изпратиш в кодиран вид от едно до друго място, какво би станало, в случай че лошите момчета пробият кодиращата система? АНС се кълне, че нейните системи, особено „Тапданс“, са непробиваеми, но навремето и германците мислеха така за своята „Енигма“.
	Почти толкова опасно беше да се предаде информацията на ръка на някой висш правителствен служител. Тези копелета бяха много приказливи. Те живеят от това. Обичат да разгласяват тайни. Техният живот зависи от това да показват колко важно място заемат, а това място в окръг Колумбия означаваше да знаеш нещо, което другите не знаят. В тази част на Америка разменната монета беше информацията. Хубавото в случая беше, че президентът Райън беше наясно с тези неща. Беше работил в ЦРУ и беше стигнал до поста заместник-директор, така че той знаеше цената на мерките за сигурност. Същото вероятно се отнасяше и за вицепрезидента Джексън, който беше бивш летец от военноморските сили. Сигурно беше виждал как загиват хора поради лошо разузнаване. Скот Адлер беше дипломат и вероятно също беше наясно с тези неща. Уважаваният министър на отбраната Тони Бретано работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ, както всички военни министри преди него, и сигурно също можеха да му имат доверие. Бен Гудли беше съветник на президента по въпросите на националната сигурност и като такъв не можеше да бъде изключен лесно. Колко ставаха общо? Двама в Пекин. В Ленгли — директорът и тримата му заместници, плюс Сиърс от дирекция „Информация“. Това прави седем души. След това президентът, вицепрезидентът, държавният секретар, министърът на отбраната и Бен Гудли. Стават дванадесет. Дванадесет души бяха прекалено много, особено пък в град, в който беше валидна поговорката, че ако за едно нещо знаят двама души, то престава да бъде тайна. Обаче целият смисъл в съществуването на ЦРУ беше тъкмо заради подобна информация.
	— Измисли име на източника — нареди Фоли на жена си.
	— За момента „Пойна птичка“ ще е достатъчно. — Мери Пат имаше слабост да назовава агентите като птици. Беше възприела този навик още от времето на псевдонима „Кардинал“.
	— Става. Донеси ми преводите, когато бъдат готови.
	— Разбира се, скъпото ми мъжленце. — Тя се наведе през бюрото на мъжа си и го целуна, преди да се отправи към кабинета си.
	Когато пристигна там, Мери Пат отвори в компютъра си файла на „Зорге“ и си даде сметка, че трябва да го смени. Дори името на този секретен файл трябваше да бъде повече от суперсекретно. След това преброи страниците, като ги отмяташе в един бележник до компютъра.
	Всичките 1 349 страници РЕЦЕПТИ ПОЛУЧЕНИ, написа тя в отговора си до cgood@jadecastle.com. ЩЕ ПРЕГЛЕДАМ РЕЦЕПТИТЕ. МНОГО БЛАГОДАРЯ. МЕРИ. Тя натисна ентъра и съобщението замина през електронната плетеница на Интернет. „Хиляда триста четиридесет и девет страници“, каза си заместник-директорката. Това щеше да създаде доста работа на аналитиците. В старата сграда на Управлението те щяха да имат достъп до откъслеци от материала на „Зорге“, които щяха да бъда засекретени с други временни кодови наименования, избрани произволно от компютъра в приземния етаж, но само Сиърс щеше да знае за какво става дума, а и той самият не знаеше цялата истина. Това, което знаеше може би,… най-вероятно… щеше да бъде достатъчно да бъде убита онази жена Мин, ако от Министерството на държавната сигурност разберяха кой е получил достъп до информацията. Във Вашингтон можеха да предприемат някои стъпки, за да я защитят, но нямаше да могат да сторят много нещо.


	Номури се събуди рано в апартамента си в Пекин и второто нещо, което направи, беше да провери електронната си поща. То беше там, седмо поред в списъка. Беше изпратено от patsbakery&brownienet.com. Той набра декодиращата система и изписа ключа… Така, всички страници бяха получени. Това беше добре. Номури извлече съобщението, което беше изпратил до кошчето за „изтриване на информация“, където това произведение на фирмата „Нортън Утилитис“ не само изтри файловете, но и пет пъти изтърка по електронен път сегментите на диска, където те временно бяха престояли. По такъв начин никога нямаше да можеше да бъдат възстановени, независимо какви умения щяха да бъдат приложени. След това той унищожи и следите, че изобщо беше изпращал имейл до brownienet. Сега нямаше никакво доказателство, че е направил каквото и да било, освен ако телефонната му линия не се подслушваше, а това според него беше малко вероятно. Дори и да беше така, данните бяха кодирани, а след като бяха унищожени, не можеше да се възстановят. Сега единствените опасности, свързани с операцията, бяха за Мин. Неговото участие в нея като неин шеф беше елиминирано от начина, по който компютърът й се беше свързал с неговия, а отсега нататък тези съобщения щяха да бъдат изпращани автоматично на brownienet и щяха да бъдат изтривани по същия начин за секунди. Сега щеше да е нужна много изобретателна операция на контраразузнаването, за да докажат, че е замесен.


>	15.
>	ЕКСПЛОАТАЦИЯ

	— Какво означава това, Бен? — попита Райън, като видя промяната в разписанието си.
	— Ед и Мери Пат искат да разговарят за нещо с вас. Не казаха какво — отвърна Гудли. — Може да присъстваме вицепрезидентът и аз, но това е всичко, което знам.
	— Предполагам, че в Кремъл са измислили някакъв нов вид тоалетна хартия — каза президентът на Съединените щати. Това беше стара шега в ЦРУ още от времето на трудните дни за Райън години през студената война. Той разклати кафето в чашата си и се облегна в удобното кресло — Добре, какво друго има днес по света, Бен?


	— Значи това е мао тай? — каза кардинал Ди Мило. Не добави, че доколкото му е известно, баптистите не пият алкохол. Колко странно, като си помисли човек, че първото чудо, което е направил Исус на публично място, е било да превърне водата във вино на едно сватбено пиршество в Кана. Но християнството имаше много лица. Както и да е. Това мао тай беше ужасно, по-лошо и от най-евтината грапа. С напредването на възрастта кардиналът беше започнал да предпочита по-слабите напитки. Стомахът му ги поемаше по-лесно.
	— Не би трябвало да пия от това — призна Ю, — но то е част от моето наследство.
	— Не ми е известен пасаж в Светото писание, който забранява тази конкретна човешка слабост — каза католикът. — А освен това виното е част от католическата литургия. — Видя, че неговият китайски домакин едва докосва устни до малката си чаша. Може би така е по-добре за стомаха, помисли си италианецът.
	Трябваше да свиква и с храната. Гастроном като повечето италианци, Ренато, кардинал Ди Мило, установи, че храната в Пекин не е толкова добра като тази, която беше опитвал в многобройните китайски ресторанти в Рим. Проблемът е по-скоро в качеството на продуктите, отколкото в готвачите, помисли си той. В конкретния случай жената на преподобния Ю беше в Тайван, за да види болната си майка, и той се извини за отсъствието й при пристигането на католика. Монсеньор Шепке се зае със сервирането като някой млад адютант, обслужващ своя генерал. На Ю му беше забавно да го наблюдава как се старае. Католиците очевидно държаха на чинопочитанието. Обаче този Ренато му изглеждаше свестен и явно образован човек, опитен дипломат, от когото можеше да научи много.
	— Значи вие сам си готвите. Как се научихте?
	— Повечето китайци умеят да готвят. Научили сме се от родителите си още като деца.
	Ди Мило се усмихна.
	— Аз също, но от години не съм готвил. Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми разрешават да го правя, нали, Франц?
	— Просто изпълнявам задълженията си, Ваше високопреосвещенство — отвърна германецът. Той пиеше мао тай с малко по-голямо удоволствие. Хубаво е, когато човек е по-млад и стомахът му е здрав, помислиха си двамата по-възрастни мъже.
	— Как намирате Пекин? — попита Ю.
	— Наистина очарователен. Ние, римляните, си мислим, че нашият град е много стар и от него просто лъха историята, но още преди римляните да започнат строежа му, китайската култура вече е била стара. А рисунките, които видяхме вчера…
	— Нефритената планина — обясни Шепке. — Говорих с екскурзоводката, но тя не знае имената на художниците, нито може да каже колко време им е било необходимо, за да завършат творенията си.
	— Някогашните императори не са се интересували нито от творците, нито от времето, което им е било нужно. Тогава е имало повече красота, но и повече жестокост.
	— А днес? — попита Ренато.
	— Днес също и това ви е добре известно, Ваше високопреосвещенство — потвърди с дълбока въздишка Ю. Говореха на английски, неговият акцент от Оклахома очарова гостите му. — Правителството не зачита човешкия живот така, както ние с вас бихме искали.
	— Да се промени това не е проста работа — обади се монсеньор Шепке. — Проблемът не засяга само комунистическия режим на КНР. Жестокостта отдавна е част от китайската култура, и то до такава степен, че веднъж някой беше казал, че Китай е прекалено голям да бъде управляван с мека ръка. Това е афоризъм, възприет твърде бързо от левите сили по света въпреки очевидния расистки елемент, съдържащ се в него. Може би проблемът е в това, че Китай винаги е бил пренаселен. Когато хората са много, гневът избухва лесно, а с него идва и незачитането на другите. Тук не е помогнала и религията. Конфуций, който е бил най-близко до това, което Китай е имал като велик религиозен водач, е учел, че подчинението е най-доброто поведение за даден човек, докато юдейско-християнската традиция говори за по-висши ценности като добро и зло и произтичащите от тях човешки права. За Китай върховният авторитет е обществото, а не Бог. Затова комунизмът е пуснал корени тук, помисли си кардинал Ди Мило. И двата социални модела си приличат в това, че не правят рязко разграничение между добро и зло. А това е опасно. Падението на човека се крие в релативизма, защото ако няма абсолютни ценности, каква е тогава разликата между него и кучето? А ако такава липсва, къде отива човешкото достойнство? Дори един мислещ атеист не може да не признае най-големия дар, който религията е дала на човечеството — човешкото достойнство, това, че всеки човешки живот е ценен, простата идея, че човекът стои по-високо от животното. Това схващане лежи в основата на човешкия прогрес, защото без него животът на хората е обречен да следва модела на Томас Хобс: „кратък, брутален и непристоен“.
	Християнството, а и юдаизмът и ислямът, които са религии, произтичащи също от Светото писание, изискват човек да вярва в очевидното: че във Вселената има някакъв ред и този ред се определя от един източник, който се нарича Бог. Християнството дори не изисква човек да вярва в това — вече не, просто да го приема, а резултатът от него е човешкото достойнство и човешкият прогрес. Толкова ли е трудно?
	За някои да. Марксизмът, който осъжда религията като „опиум за народа“, просто препоръчва друго, по-малко ефикасно лекарство — „светлото бъдеще“, както го наричат руснаците. Те обаче никога не можаха да стигнат до него. В Китай марксистите проявиха повече здрав разум и възприеха някои форми на капитализма, за да спасят икономиката на страната, но те не приеха принципа за свободата на човека, който върви ръка за ръка с тези неща. До този момент това дава резултати, помисли си Ди Мило, защото китайската култура има в себе си заложено подчинението и приема върховенството на властта. Обаче колко дълго ще продължи така? И колко дълго Китай ще може да се развива по възходяща линия, без да прави разлика между добро и зло? Без тези неща Китай и китайците са обречени на гибел. Някой трябва да им съобщи донесената от Исус Добра новина, защото с нея идва не само вечното спасение, но и временното щастие. Сделката е толкова изгодна, но все още има прекалено тъпи и прекалено слепи хора, които не могат да я приемат. Един от тях беше Мао. Той отхвърли всички форми на религия, дори Конфуций и Буда. Но какво ли е мислел, когато е бил вече на смъртния си одър? За светлото бъдеще, което проповядваше? Изобщо какво ли си мисли един комунист, когато настъпи смъртният му час? Никой от тримата не искаше да знае отговора на този въпрос, нито пък да изпадне в подобно положение.
	— Разочарован съм от малкия брой католици тук. Разбира се, не броя чужденците и дипломатите. Тежки ли са репресиите?
	Ю сви рамене.
	— Зависи къде се намирате, какъв е политическият климат, а и кои са местните партийни ръководители. Понякога те не ни закачат, особено когато тук има чужденци с телевизионни камери. Но друг път стават много строги и не рядко открито ни тормозят. Много пъти са ме разпитвали и са ми давали политически съвети. — Той ги погледна и се усмихна. — Това е като да те лае куче, Ваше високопреосвещенство. Не трябва да му отвръщаш. Разбира се, за вас подобна опасност не съществува — отбеляза баптистът, имайки предвид дипломатическия статут на Ди Мило, поради който неприкосновеността му беше гарантирана.
	Този намек накара кардинала да се почувства неловко. Той не считаше живота си по-ценен от този на другите. Нито пък искаше неговата вяра да изглежда по-малко искрена от вярата на този китайски протестант, който беше получил образованието си в някакъв претенциозен псевдоуниверситет в американската прерия, докато той беше учил в някои от най-престижните и почитани научни институти на планетата, които водеха началото си още от времето на Римската империя, а и от преди нея и стигаха до Аристотел. Ако Ренато, кардинал Ди Мило проявяваше някаква суетност, то тя се отнасяше до образованието му. То беше превъзходно и той го знаеше. Можеше на обсъжда „Републиката“ на Платон на древногръцки, а законите на Марк Тулий Цицерон на такъв латински, какъвто са говорили римските императори. Можеше да спори с някой убеден марксист по основите на тази политическа философия на същия немски, на какъвто е говорел и Маркс, и щеше да излезе победител, защото Маркс беше оставил много незапълнени празнини в стените на своята политическа теория. Беше забравил да вземе под внимание много неща за човешката природа, известни на психолозите. Ди Мило работеше в дипломатическата служба на Ватикана, защото можеше да чете мисли. Нещо повече, той можеше да чете мислите на политици и дипломати, известни с умението си да ги прикриват. С този си свой талант би могъл да стане голям картоиграч и да забогатее, но той беше предпочел да ги използва за прослава на Бога.
	Неговият единствен недостатък, както и на повечето хора, беше, че не можеше да предрича бъдещето и затова не можеше да предвиди световната война, до която щеше да доведе тази среща.
	— Значи правителството ви тормози, така ли? — попита кардиналът.
	Последва свиване на рамене.
	— От време на време. Имам намерение да организирам литургия на публично място, за да проверя доколко те са готови да посегнат на човешките ми права. Разбира се, подобно нещо крие известни опасности.
	Това беше изкусно отправено предизвикателство и възрастният католически духовник се изправи:
	— Ако решите да го направите, дръжте в течение Франц и мен.


	— Пойна птичка? — попита Райън. — Какво можеш да ми кажеш за него?
	— Наистина ли искаш да знаеш, Джак? — отвърна на въпроса с въпрос Ед Фоли.
	— Да не намекваш, че не бива да знам? — учуди се Райън. После обаче си даде сметка, че Роби Джонсън и Бен Гудли също присъстваха, а те не винаги можеха да знаят неща, на които той имаше право. Дори и на такова ниво имаше правила, свързани със секретността. Президентът кимна. — Добре, да не обсъждаме сега този въпрос.
	— Операцията се нарича „Зорге“. Това наименование периодично ще се сменя — уведоми Мери Пат присъстващите. Хората от службата за охрана не бяха допуснати в Овалния кабинет за това съвещание, което им подсказваше повече, отколкото ЦРУ би искало. Системата против подслушване също беше включена и щеше да попречи на всяко електронно устройство от този вид, ако евентуално се намираше в помещението. Това личеше от екрана на телевизора вляво от президентското бюро, който беше включен на канала на Си Ен Ен. В момента екранът беше изпълнен със снежинки, а звукът беше намален до минимум, за да не пречи на съвещанието. Вероятността в това възможно най-секретно място да има подслушвателно устройство беше съвсем слаба, но операция „Зорге“ беше толкова важна, че се беше наложило да се прибегне и до тази мярка. Папките с материалите вече бяха раздадени на участниците. Роби вдигна очи от своята.
	— Паметни бележки от съвещания на китайското Политбюро? Боже господи! — прошепна вицепрезидентът Джексън. — Добре, няма да питам за източниците и методите. Това ме устройва. Но колко надеждна е тази информация?
	— За момента степента на достоверност е „Б+“ — отвърна Мери Пат. Очакваме по-късно тя да се повиши. Проблемът е, че не даваме степен „А“ или повече без потвърждение от други източници, но това са много вътрешни работи и не разполагаме с друг подобен източник, за да я проверим.
	— Аха — забеляза Джексън. — В такъв случай всичко това може да се окаже фишек. Хубав, признавам го, но въпреки това фишек.
	— Може би не чак толкова. Тук има ужасно секретни неща, които нямаше да ни подхвърлят с лека ръка дори да се касае за голяма операция с цел ужилване.
	— И на мен така ми се струва — съгласи се с половин уста Райън. — Обаче аз си спомням какво казваше Джим Гриър: Нищо не може да бъде толкова невероятно, че да не е истина. Нашият основен проблем с тези хора е, че тяхната култура е толкова различна от нашата, че все едно имаме работа с клингони.
	— Обаче от това тук не личи да ни обичат много — обади се Бен Гудли, който беше прегледал половината от страниците в папката. — Господи, този материал е много интересен. Ще го покажем ли на Скот Адлер?
	— Нашата препоръка е в този смисъл — съгласи се директорът на ЦРУ. — Адлер доста добре преценява хората, а неговото мнение за част от тази информация, особено на страница пета, ще бъде интересно да се чуе. Тони Бретано също трябва да бъде запознат с материалите.
	— Добре, значи ще включим Орелът и Гръмотевицата. Кой друг? — попита Райън.
	— Засега това е достатъчно — обади се Ед Фоли, а жена му кимна. — Господин прези…
	Райън го погледна леко ядосан.
	— Името ми е…
	Директорът на ЦРУ вдигна ръка.
	— Добре де, Джак. Нека засега да не разширяваме кръга на посветените. Ще измислим начини за изпиране на информацията така, че и някои други хора да бъдат запознати с това, което ние знаем. Но не сега, в този й вид. Пойната птичка е твърде ценно постижение, за да си позволим да я загубим.
	— Нещо от калибъра на Кардинал, нали?
	— Може би дори и от по-голям, Джак — обади се Мери Пат. — Това е все едно да имаш подслушвателно устройство в стаята, в която заседава управителният съвет, а в този случай нашите методи са много усъвършенствани. Трябва да бъдем изключително внимателни с този източник.
	— Добре, а какво ще правим с аналитиците? — попита Бен Гудли. — Нашият най-добър експерт по КНР е професор Уийвър от университета „Браун“. Познаваш ли го, Ед?
	Фоли кимна.
	— Да, познавам го, но засега няма да го включваме. При нас имаме много добър специалист. Нека видим какво можем да научим с наши средства, преди да прибегнем до помощта на други. Между другото, трябва да ви кажа, че от този източник имаме изпратени 1 500 печатни страници плюс ежедневната информация, която ще пристига оттук нататък.
	Райън повдигна вежди, като чу това. „Ежедневна информация. Как, по дяволите, са успели да постигнат това? Значи старите времена се връщат“, каза си той.
	— Искам оценка за характерът на Цзян Хансан — каза Райън. — Името на това копеле ми е познато. Той започна две войни, в които бяхме въвлечени. Каква, по дяволите, е целта му?
	— Включили сме и нашия психиатър в оценката на материалите — отговори Мери Фоли. Тя не добави, че това беше станало, след като бяха изчистени всякакви следи, които биха могли да водят до източниците. — Той подготвя психологическия му портрет.
	— А, да, помня го — каза Райън — Нещо друго?
	— Другото е както обикновено — отвърна Ед Фоли и стана. — Не оставяйте тези документи на бюрата си.
	Всички кимнаха в знак на съгласие. За такива неща имаха лични сейфове, които бяха свързани с командния център на службата за охрана и бяха под непрекъснато наблюдение на телевизионен екран. В Белия дом документите се пазеха добре, а секретарките бяха най-внимателно проучвани. Мери Пат си тръгна от кабинета с още по-енергични крачки. Райън даде знак с ръка на вицепрезидента да остане, докато другите се насочиха към западния изход.
	— Какво ти е мнението? — попита Фехтовачът Котарака.
	— Това е свръхсекретна информация, Джак. Господи, как, по дяволите, са успели да се доберат до подобно нещо?
	— Ако изобщо решат да ме информират, няма да мога да ти кажа, Роб, а и не съм сигурен дали въобще искам да знам. Не винаги е хубаво да знаеш всичко.
	Бившият летец-изтребител се съгласи.
	— Вярвам ти. Това не е същото като да те изстрелят с катапулт от палубата, или пък да застреляш противника право в устата.
	— Обаче не е по-малко важно.
	— Знам, Джак. Напомня ми за битката при Мидуей. Тогава през 1942 година Джо Рочфорт и неговата банда веселяци от военното разузнаване спестиха доста неприятности, които малките жълти човечета можеха да ни причинят в западната част на Тихия океан, ако адмирал Нимиц не беше предупредил какво се задава.
	— Да, Роби. Изглежда, че отново имаме на разположение такива хора. Ако се наложи, ще искам да знам мнението ти от оперативна гледна точка.
	— Мога и сега да ти го дам. Тяхната армия и това, което наричат военноморски флот, открито говорят как ще ни победят, как ще неутрализират самолетоносачите ни и други подобни неща. Това са най-вече мечти и заблуди, но аз питам защо, по дяволите, говорят за тях така открито? Може би за да впечатлят наивниците по света — репортери и други подобни идиоти, които нямат никаква представа как се води война в океана. А може би искат да покажат пред собствения си народ колко са добре подготвени и са решени да действат. Вероятно искат да засилят натиска срещу правителството на Тайван, но ако се решат да нападнат острова, първо трябва да свършат една друга работа — да построят истински флот с реални амфибийни възможности. За това обаче ще са им необходими десет години, а и ние вероятно ще забележим, когато спуснат онези големи сиви канута във водата. Имат няколко подводници, а и руснаците, да им се чуди човек, им продават още. Току-що им доставиха една от клас „Современний“, която може да е въоръжена и с ракети „Сънбърн“. Нямам представа какво искат да правят с тях. Не бихме модернизирали по този начин флота си, но те не са ни питали. Това, което ме безпокои, е, че руснаците им продават военна техника и други подобни неща. Това си е направо лудост — заключи вицепрезидентът.
	— Защо мислиш така? — попита президентът.
	— Защото някога един човек на име Чингис хан е стигнал на кон чак до Балтийско море, като е преминал през цяла Русия. Руснаците помнят добре историята си, Джак. Те не са забравили това. Ако съм на тяхно място, от кого би трябвало да се страхувам? От НАТО? От поляците? От Румъния? Не, не мисля. Но на югоизток граничат с една огромна страна с многобройно население и голям арсенал от добри оръжия, известна също и с това, че от край време е убивала руснаци. Е, аз гледам на нещата от оперативна гледна точка и понякога може би проявявам малко склонност към параноя за това какво мислят моите колеги от другите страни. — Роби обаче не добави, че в миналото точно руснаците бяха открили параноята.


	— Това е направо лудост! — викна ядосан Бондаренко. — Има много начини да докажеш, че Ленин е бил прав, но аз не бих избрал точно този! — Владимир Илич Улянов някога беше казал, че ще дойде време, когато капиталистическите страни ще се надпреварват кой да продаде на Съветския съюз въжето, с което той след време ще ги избеси. Обаче не можа да предвиди гибелта на страната, която създаде, нито пък че заменилата я Русия може да изпълни това, което беше предрекъл.
	Головко не можеше да не се съгласи с тези доводи. В кабинета на президента Грушевой той се беше аргументирал по подобен начин, но с по-малко децибели.
	— Страната ни се нуждае от твърда валута, Генадий Йосифович.
	— Така е. Но вероятно един ден ще имаме нужда от златото и петролните находища на Сибир. Какво ще направим, когато китайците ни ги отнемат? — настоя Бондаренко.
	— Министерството на външните работи изключва подобна възможност — отвърна Сергей Николаич.
	— Добре. Дали онези педерасти от външно ще грабнат оръжието, ако се окаже, че грешат, или ще започнат да кършат ръце и да се оправдават, че вината не е тяхна? Не разчитам много на това. Няма да мога да спра китайската атака, а сега ние им продаваме лиценза за производство на танкове Т-99…
	— Ще са им нужни пет години да започнат серийното им производство, а през това време в Челябинск ще започнат да произвеждат Т-100.
	Те не засегнаха въпроса, че Народноосвободителната армия разполагаше с четири хиляди танка „Т-80“ и „Т-90“, произведени по руски лиценз. Това беше станало преди години. Но китайците не използваха 115-милиметровите оръдия, както беше в руския модел, а монтираха на произведените от тях танкове скорострелно 105-милиметрово оръдие, което купиха от израелската военна промишленост и което беше известно в Америка като М-68. Снабдиха се и с три милиона снаряда по американски образец, включително и с такива с обеднен уран. Вероятно този обеднен уран е бил получен в ядрените реактори, в които произвеждаха и плутония за ядрените си оръжия. А на политиците изобщо не им пука, помисли си Бондаренко. Можеш да им говориш колкото си щеш, но те никога не слушат! Това ще трябва да е по-скоро руско, отколкото политическо явление, каза си той. Сталин беше екзекутирал разузнавача, който беше предрекъл, и то съвсем правилно, както се оказа по-късно, че през юни 1941 година германците ще нападнат Съветския съюз. Тогава те напреднаха толкова навътре, че позициите им се виждаха от Москва с просто око. А той го екзекутира и защо? Защото неговата прогноза беше по-неприятна от тази на Лаврентий Берия, който беше достатъчно умен, за да казва това, което Сталин искаше да чуе. Но Берия оцеля, въпреки че прогнозата му беше абсолютно погрешна. Толкова за това как се награждават проявите на патриотизъм.
	— Да, може, но ако имахме парите за това и ако заводът в Челябинск не беше преустроен за производство на перални! Русия унищожи отбранителната си инфраструктура по-бързо от Америка. Сега се говори, че самолетните заводи МиГ ще бъдат преустроени за производство на автомобили. Кога ще се сложи край на тези неща? — запита се Бондаренко. Съвсем наблизо той имаше една потенциално вражеска страна, а му трябваха години да възстанови руската армия до степента, която желаеше. Но да направи това означаваше да поиска от президента Грушевой нещо, което знаеше, че няма да получи.
	За да изгради истинска армия, трябваше да плаща на войниците достатъчно добри заплати, които да привлекат патриотично и приключенски настроени момчета, желаещи да носят униформата на своята страна поне няколко години. Особено онези, на които животът под пагон се харесва до такава степен, че биха могли да направят кариера в него, да станат сержанти, т.е. онези средни професионални специалисти, без които една армия не би могла да функционира, да станат сухожилията, които прикрепват мускулите към костите. Наградите в една военна кариера не могат да се сравняват с тези, които човек може да получи, ако работи в завод за телевизори. Приятелството, чистата радост от войниклъка са неща, за които се нужни особен вид хора. Американците имаха в армията си такива мъже, а също и британците, и германците. Обаче тези безценни професионалисти още от времето на Ленин бяха отказани на руската армия. Първите от многото съветски вождове принесоха в жертва ефикасността на армията заради политическата чистота в нея или заради нещо подобно, помисли си Бондаренко. Сега тези неща бяха толкова далечни дори и за такъв като него, който беше израснал в някогашната система.
	— Генерале, не забравяй, че аз съм твоят приятел в правителството — припомни му Головко. Това беше самата истина. Министърът на отбраната беше… Е, говореше това, което трябва, но не беше способен да мисли правилно. Повтаряше онова, което му казват другите и толкова. В това отношение беше идеален политик.
	— Благодаря ти, Сергей Николаич. — Генералът направи лек поклон, за да изрази уважението си. — Означава ли това, че ще мога да разчитам на някои от тези богатства, които съдбата е изпратила в скута ни?
	— В подходящия момент ще направя необходимите препоръки на президента.
	„Докато дойде това време, аз ще съм в пенсия, ще пиша мемоарите си или изобщо каквото прави руският генерал от запаса“, помисли си Бондаренко. „Но поне ще се опитам да начертая на тези, които ще дойдат след мен, необходимите планове, а може би и ще помогна да изберат подходящия човек за шеф на оперативното управление на армията.“ Той вече не очакваше да отиде по-далеч в кариерата от поста, който заемаше. Беше шеф на оперативното управление, което включваше и подготовката на армията, а като цел на една кариера това не беше никак лошо.
	— Благодаря ти, другарю министър. Знам, че и твоята не е лесна. И така, има ли нещо, което би трябвало да знам за китайците?
	Головко би искал да може да му каже, че СВР вече нямаше свестен източник на информация в КНР. Техният човек, втори заместник-министър, който бе вербуван отдавна от КГБ, беше излязъл в пенсия по здравословни причини.
	Той обаче не можеше да признае, че последният руски източник в Забранения град вече не действа и заедно с това бяха прекъснати всички възможности за реална преценка на дългосрочните планове и намерения на КНР. Наистина все още можеха да разчитат на руския посланик в Пекин, който не беше глупав човек, но един дипломат можеше да види най-вече онова, което правителството домакин искаше да му покаже. Същото се отнасяше и за военното, военноморското и военновъздушното аташе. Всички бяха добре обучени разузнавачи, но и те можеха да видят само онова, което китайските военни пожелаеха да им покажат. Но дори и то трябваше да бъде последвано от съответни подобни стъпки от страна на Москва като при изпълнението на някакъв грациозен международен валс. Не, това не можеше да замени опитния разузнавач, който разполагаше с агентурна мрежа и който проникваше сред правителствата на другите държави, за да може той, Головко, да знае точно какво става в тях и да го съобщи на президента. Не се случваше често Головко да докладва, че не разполага с достатъчно информация, но този случай беше такъв и той нямаше намерение да признава своите неуспехи пред един войник, бил той и с по-висок чин.
	— Не, Генадий Йосифович, не разполагам със сведения, от които да личи, че китайците ни заплашват.
	— Другарю министър, откритията в Сибир са прекалено големи за тях, за да не си помислят каква би била ползата, ако ги заграбят. На тяхно място бих пристъпил към подготовката на съответните планове. Те внасят петрол, а онези нови петролни находища ще премахнат тази необходимост и ще им осигурят достатъчно твърдата валута, която им е нужна. А златото, другарю, то говори само за себе си, нали така?
	— Може би — кимна Головко — Но изглежда, че сега състоянието на тяхната икономика е добро, а вече забогателите не започват войни.
	— И Хитлер преуспяваше през 1941 година. Това не му попречи да докара войските си недалеч от тази сграда — отбеляза руският генерал — Ако съседът ти има ябълка, понякога искаш да си откъснеш една, без дори да си гладен, само за да я опиташ — добави Бондаренко.
	Головко не можеше да отрече, че в това има логика.
	— Генадий Йосифович, ние с теб си приличаме. И двамата се опитваме да открием опасностите дори и там, където те не се виждат. От теб щеше да излезе добър разузнавач.
	— Благодаря, другарю министър. — Генералът с три звезди на пагоните вдигна почти празната си чаша с водка. — Преди да напусна поста, надявам се, че ще мога да оставя на моя приемник някакъв план за действие, чието изпълнение би направило страната ми неуязвима за всяко външно нападение. Знам, че самият аз няма да мога да завърша тази работа, но ще бъда благодарен, ако съм сигурен, че такъв план съществува и че правителството ще оцени това, което сме направили. — Това наистина беше проблем. Руската армия можеше и да се справи с външните врагове. Но вътрешните бяха по-опасни. Да знаеш как да се пазиш от приятелите си винаги е по-трудно, защото обикновено те стоят зад теб.
	— Ще се постарая да изложиш доводите си пред кабинета. Обаче — Головко вдигна предупредително ръка — трябва да изчакаш подходящия момент.
	— Разбирам, нека се надяваме, че китайците ще ни дадат достатъчно време, докато този момент настъпи. — Бондаренко гаврътна последната глътка водка и стана. — Благодаря ти, че ми позволи да излея душата си пред теб, другарю председател.


	— И така, къде е той? — попита Провалов.
	— Не знам — отговори уморено Абрамов. — Открихме един човек, който твърди, че го познава, но той няма представа къде живее.
	— Много добре. Какво успяхте да научите? — попита Москва Санкт Петербург.
	— Според нашия информатор Суворов е бивш служител на КГБ и е бил уволнен оттам през 1996 година. Живее вероятно в Санкт Петербург, но ако това е истина, сигурно е под чуждо име и с фалшиви документи, а може и името Суворов да не е истинско. Разполагам с описанието му. Мъж на около петдесет години, среден на ръст, набит. Започваща да оредява руса коса. Правилни черти. Сини очи. Здравеняк. Неженен. Говори се, че посещава проститутки. Пратих хора да поразпитат подобни жени за повече информация. Засега не сме научили нищо — докладва следователят от Санкт Петербург.
	„Невероятно“, помисли си лейтенант Провалов. „При всичките възможности, с които разполагаме, не можем да се доберем до никаква информация.“ Призраци ли преследваше? Вече разполагаше с пет такива. Овсеенко, Мария Ивановна Саблина, шофьорът, чието име в момента не си спомняше, и двамата предполагаеми убийци от Спецназ — Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин. Трима бяха взривени пред очите на всички в най-оживеното сутрешно движение, а двама бяха убити в Санкт Петербург, след като бяха свършили работата. Но дали бяха ликвидирани, защото бяха успели или защото се бяха провалили?
	— Добре, съобщете ми, когато откриете нещо.
	— Непременно, Олег Григориевич — обеща Абрамов.
	Лейтенантът от милицията остави слушалката, разчисти бюрото си, като сложи всички „горещи“ папки в чекмеджето и го заключи, а след това слезе при служебната кола и се отправи към любимия си бар. Рейли вече беше вътре и му махна с ръка, когато влезе. Провалов окачи палтото си на закачалката и отиде при него да си стиснат ръцете. Видя, че едно питие вече го очакваше.
	— Ти си истински приятел, Мишка — каза руснакът на американеца, след като отпи първата глътка.
	— Знам как се чувстваш, приятелю — отвърна съчувствено агентът от ФБР.
	— И с теб ли е същото?
	— Разбира се. Когато бях съвсем начинаещ агент, започнах да работя по случая Готи. Скъсахме си задниците да накиснем този престъпник. Нужни бяха три съдебни журита, за да го тикнем в „Марион“. Никога няма да излезе оттам. — „Марион“ е особено строг затвор. Въпреки че „строг“ за американските условия беше нещо съвсем различно от руските. Изобщо не можеше да става и сравнение с руските затвори, но Рейли не се притесняваше много от това. Хората, които нарушаваха законите в едно общество, знаеха какви могат да бъдат възможните последици и онова, което им се случваше, когато ги хванеха, си беше техен проблем, а не негов. — Е, разказвай?
	— Този Суворов. Не можем да го открием, Мишка. Все едно, че не съществува.
	— Така ли? — Това беше и не беше изненада за Рейли. Изненадан беше заради това, че в Русия, както и в много други европейски страни, хората бяха следени по начин, който би предизвикал Втора американска революция. Тук ченгетата знаеха жилищните адреси на всички. Това беше остатък от старото лошо време, когато КГБ беше превърнало една трета от населението в информатори, които следяха другите две трети. Това, че местните ченгета не можеха да открият някого, беше твърде необичайно.
	Обаче, от друга страна, не се изненадваше, защото ако онзи негодник Суворов беше бивш офицер от КГБ, той знаеше как да изчезне. Подобни противници не умираха просто така, без да успеят да гъкнат, както повечето американски и руски разбойници. Нямаше да загине и за това, че се беше разприказвал твърде много. Престъпниците от среден калибър действаха като… престъпници. Прекалено се хвалеха, и то пред неподходящи хора, повечето от които също бяха престъпници. А те бяха толкова лоялни, колкото и гърмящата змия, и бяха готови да продадат „приятеля си“ за едното нищо. Не, този Суворов, ако беше това, което информаторите твърдяха, че е, беше професионалист. Да преследваш такъв беше интересно и беше нужно време. Но накрая винаги ги залавяш, защото ченгетата никога не спират да ги търсят и рано или късно онзи щеше да направи грешка, може би не голяма, но достатъчна. Той нямаше да се върти около своите бивши приятели от КГБ — хора, които може да са му помогнали да се укрие, но говорят за това само помежду си, и то твърде малко. Не, сега той се намираше в друга среда, тя не беше нито приятелска, нито сигурна, а това беше твърде лошо. Понякога Рейли изпитваше известно съчувствие към престъпника, но не и ако беше убиец. Имаше известна черта, която не можеше да прекрачи.
	— Заврял се е в някоя дупка и след като е влязъл, я е замазал отвътре — каза с досада руснакът.
	— Какво знаем за него?
	Провалов му разказа това, което току-що беше научил.
	— Разправят, че ще разпитват разни проститутки дали не го познават.
	— Няма да е зле — съгласи се агентът от ФБР и махна с ръка на бармана да напълни отново чашите. — Знаеш ли, приятел, в случая си изправен пред истинско разследване. Иска ми се да работех при теб, за да ти помогна.
	— Това ти харесва?
	— И още как, Олег. Колкото е по-труден случаят, толкова по-вълнуващо е преследването. А й удовлетворението е по-голямо, когато накрая закопчаеш копелето. Когато осъдихме Готи, организирах голямо парти в Манхатън — спомни си Рейли, вдигна чашата си и каза на въздуха пред него: — Надявам се, че в „Марион“ ти харесва, момко.
	— Готи беше ли убивал хора? — попита Провалов.
	— О, да, някои собственоръчно, а други беше наредил да бъдат убити. Неговата дясна ръка Салваторе Гравано — Сами Бика, както го наричаха, се съгласи да свидетелства против него и ни помогна да го осъдим. След това включихме Сами в програмата за защита на свидетелите, но проклетникът започна отново търговия с дрога в Аризона и сега и той е в дранголника, глупакът му с глупак.
	— Както казваш, те всички са престъпници — отбеляза Провалов.
	— Да, Олег, такива са. Прекалено глупави са да живеят честно. И си мислят, че могат да ни надхитрят. Е, за известно време успяват, но рано или късно… — Рейли отпи от питието си и разтърси глава.
	— Мислиш ли, че и този Суворов?
	Рейли се усмихна на новия си приятел.
	— Олег, ти никога ли не правиш грешки?
	Руснакът промърмори:
	— Най-малко по една на ден.
	— А защо мислиш, че те са по-умни от теб? — попита го агентът. — Всеки греши. Не ме интересува дали кара боклукчийски камион, или е президент на шибаните Съединени щати. Всички допускаме грешки от време на време. Човешко е. Работата е там, че ако си го признаваш, можеш да стигнеш по-далеч. Може би този човек е бил добре обучен, но всички имаме своите слабости и не сме достатъчно умни, за да си ги признаем. Колкото сме по-умни, толкова по-малко сме склонни да признаем недостатъците си.
	— Ти си философски настроен — каза с усмивка Провалов. Харесваше този американец. Не беше като другите.
	— Може би, обаче знаеш ли каква е разликата между умния човек и глупака?
	— Сигурен съм, че ще ми я кажеш. — Провалов усещаше отдалече, когато някой се канеше да каже нещо помпозно, а в случая признаците бяха съвсем очевидни.
	— Разликата между умния и глупавия е в големината на техните грешки. Никой не поверява на глупака нещо важно. — „Водката ме кара да ставам твърде патетичен“, помисли си Рейли. — Но на умния ще го повери. Така че глупакът не може да оплеска кой знае колко работата, докато другият може. Олег, един редник не може да загуби битката, обаче генералът може. Генералите са умни, нали? Трябва да си умен, за да станеш лекар, но лекарите непрекъснато убиват хора по случайност. Да грешиш е човешко. Умът и опитът тук нямат значение. Аз греша и ти грешиш. — Рейли вдигна чашата си. — А също и другарят Суворов. — „Ще го провали онази му работа, помисли си Рейли. Ако си пада по курвите, значи онази му работа ще го издаде. Желая ти късмет, братко.“ Рейли знаеше, че онзи няма да е първият, който си беше навлякъл беля заради такова нещо. Нямаше и да е последният.


	— Мина ли всичко гладко? — попита Мин.
	— Какво? — попита недоумяващ Номури. Това беше странно. Предполагаше, че е още замаяна след бурния оргазъм. Беше още в обятията му. Пушеха обичайната цигара след секс.
	— Направих в компютъра си това, което искаше. Всичко наред ли е?
	— Не съм сигурен — опита се да отговори уклончиво Номури. — Още не съм проверил.
	— Не ти вярвам — каза тя и се засмя. — Мислих върху това. Ти направи от мен шпионин! — заяви тя и отново се чак иска.
	— Направих какво?
	— Искаше да имаш достъп до компютъра ми, за да можеш да четеш моите записки, нали така?
	— Интересува ли те? — Веднъж той й беше задал този въпрос и беше получил съответния отговор. А сега? Беше абсолютно сигурен, че тя не е повярвала на обясненията му. Е, нямаше защо толкова да се учудва. Ако не беше умна, щеше да бъде безполезна като агент. Но сега, когато знаеше, че не е глупава, до каква степен беше патриотка? Правилно ли беше разгадал характера й? Постара се тялото му, което лежеше до нейното, да не й се стори прекалено напрегнато. Поздрави се за това, че можеше да изпълнява по две роли едновременно.
	След като размисли, тя каза:
	— Не.
	Номури се постара да не въздъхне твърде силно от обзелото го облекчение.
	— Тогава не се безпокой. Отсега нататък няма да правиш нищо.
	— Като изключим това? — попита тя и пак се засмя.
	— Докато продължавам да ти доставям удоволствие, разбира се!
	— Мистър наденица!
	— Какво?
	— Твоята наденица ми доставя голямо удоволствие — обясни Мин и сложи глава на гърдите му.
	За момента това е достатъчно, помисли си Честър Номури.


>	16.
>	ДОБИВАНЕ НА ЗЛАТО

	Павел Петрович Гогол повярва на очите си само защото като млад беше виждал бронетанковите части на Червената армия да навлизат в Западна Украйна и Полша. Превозните средства на вериги, които виждаше сега, бяха дори по-големи и бяха повалили повечето дървета, оцелели след взривяването на гората от инженерите. Краткото лято не позволяваше глезотии като сечене на дървета и прокарване на просеки, каквато беше практиката на оголения от гори Запад. Изследователската експедиция откри изненадващо бързо източника на златния прах и сега екип от цивилни и военни инженери прокарваше път до находището, разсичайки тундрата. Върху открилото се свободно пространство стоварваха тонове чакъл, въпреки че изграждането на този вид пътища беше твърде проблематично при тукашните атмосферни условия. По тях щяха да пристигнат тежката миньорска техника и строителните материали за работниците, които скоро щяха да започнат да градят жилищата си сред онова, което беше „неговата“ гора. Казаха му, че мината ще бъде кръстена в негова чест, но това изобщо не го впечатли. Бяха му взели повечето позлатени вълчи кожи, след като му ги бяха платили, според него щедро. Но единственото нещо, дадено от тях, което му хареса, беше новата пушка — австрийски „Щаер“ с оптически мерник „Цайс“ и калибър 338, като на американския „Уинчестър магнум“, предостатъчен за местния дивеч. Пушката беше съвсем нова. Беше изстрелял само петнадесет патрона, за да провери дали мерникът й е точно фиксиран. Синкавата стомана беше безупречна, а гладкият приклад от орехово дърво направо го възбуждаше с цвета си на чист мед. „Колко германци бих могъл да избия с това нещо!“, помисли си Гогол. А колко вълци и мечки щеше да ликвидира отсега нататък. Караха го да напусне гората си и реката, която течеше през нея. Обещаваха му седмици почивка по плажовете на Сочи и удобни апартаменти там, където пожелае. Гогол презрително изсумтя. Да не би да е някой градски педераст? Не, той беше горски човек и планинар, от който се страхуваха вълците и мечките, а дори и тигрите на юг сигурно бяха чували за него. Това беше неговата земя. Истината беше, че не познаваше друг живот и беше прекалено стар, за да се научи да живее по друг начин. Това, което за другите означаваше удобство, за него беше досадно, а когато настъпеше последният му час, щеше да е доволен трупът му да бъде изяден от вълк или мечка. Така би било справедливо. Беше убил и одрал кожите на много от тях, но беше истински спортсмен.
	Храната, която донесоха (казаха му, че е докарана по въздуха) беше наистина добра, особено говеждото. То беше по-богато и по-крехко от еленовото месо, с което обикновено се хранеше. Дадоха му и пресен тютюн за лулата. Телевизионните репортери много я харесваха и го караха да разказва за живота си в сибирските гори, както и за най-сполучливия си лов на вълци и мечки. Обаче той не можа да види телевизионния филм, който правеха за него. Беше твърде далеч от това, на което често викаха „цивилизацията“, за да има телевизор. Въпреки това разказваше много старателно и ясно своите истории, за да могат децата и внуците, които никога нямаше да има, да разберат какъв герой е бил. Като всички хора, и Гогол имаше чувство за собствено достойнство. От него би излязъл добър разказвач за всяка детска градина, но това изобщо не дойде наум на разните бюрократи и функционери, дошли да нарушат спокойствието му. Те го виждаха по-скоро като телевизионен герой, типичен пример за руски индивидуалист, какъвто руснаците боготворяха и едновременно потискаха.
	Но истинската тема на четиридесетминутния филм, който успя да направи Руската национална телевизия, не беше тук. Тя беше на седемнадесет километра по-далеч, където един геолог подхвърляше като бейзболна топка къс самородно злато колкото юмрук. То тежеше повече от желязо със същата големина. Беше най-голямото парче самородно злато, което бяха намерили. Пред телевизионните камери екипът геолози твърдеше, че това находище е като разказ от митологията, нещо като градините на цар Мидас. Можеха да решат какви са точните му запаси, само след като прокопаеха тунел в земята, но шефът на екипа заложи професионалната си репутация, че то ще е несравнимо по-богато от това в Южна Африка, която до този момент беше най-богатата страна със златни залежи на планетата. Ежедневните телевизионни записи бяха изпращани до руския комуникационен спътник, който през повечето време висеше над Северния полюс. По-голямата част от страната се намираше твърде на север, за да може да се възползва от геосинхронните спътници, които ползваше останалият свят.
	Но това не беше проблем за Агенцията за национална сигурност. Тя имаше станции навсякъде по света и тази в Чиксенд, Англия, прехвана предаденото до руския спътник и веднага го препрати на един американски военнокомуникационен сателит, който изпрати сигнала във Форт Мийд, щата Мериленд. Сигналът не беше закодиран и веднага бе даден на преводачите от руски, след което беше изпратен на ЦРУ и други национални институти за анализ. Стана така, че президентът на Съединените щати се запозна с него седмица преди средния руски гражданин.
	— По дяволите, кой е този Джим Бриджър? — попита Джак.
	— Името му е Павел Петрович Гогол. Той е открил златното находище — отвърна Бен Гудли. — Камерата показа редицата позлатени вълчи кожи.
	— Тези неща могат да бъдат окачени в Смитсоновия институт във Вашингтон… Сякаш са извадени направо от филм на Джордж Лукас… — отбеляза Фехтовачът.
	— Можете да купите една кожа на жена си — предложи Гудли.
	Президентът на Съединените щати поклати глава.
	— Не-е… обаче… може би едно позлатено палто от самур… Мислиш ли, че избирателите ще могат да го преглътнат?
	— По-добре да попитате за това господин Ван Дам — отвърна след известно колебание съветникът по въпросите на националната сигурност.
	— Да, сигурно ще е забавно да му изкарам ума точно тук, в Овалния кабинет. Този материал не е секретен, нали?
	— Не, води се само като „поверителен“.
	— Добре, искам да го покажа на Кети тази вечер. Подобно ниво на секретност не би могло да спре никого, дори някой голям градски вестник.
	— Как го искате — с озвучен превод или с надписи?
	— И двамата мразим надписите — каза Джак на своя помощник.
	— Тогава ще кажа на хората от Ленгли да ви приготвят едно копие — обеща Гудли.
	— Тя направо ще се побърка, като види кожата. — С парите, които имаше вложени в акции, Райън беше станал познавач на фини бижута и кожи. За бижутата имаше уговорка с магазина на „Блексмън“ — много специална фирма в „Рокфелер център“ в Ню Йорк. Две седмици преди миналата Коледа един техен търговски пътник пристигна с влак във Вашингтон, придружен от двама въоръжени охранители, които не бяха допуснати в сградата на Белия дом. Външната охрана направо щеше да откачи, когато разбра, че в района има въоръжени мъже, но Андреа О’Дей оправи работата. На президента бяха показани бижута за пет милиона долара, някои от които току-що изработени, и той купи няколко. Неговата награда беше да види как очите на Кети щяха да изскочат от орбитите под коледната елха и как тя се ядосва, че му беше купила само един хубав комплект стикове за голф. Но това беше напълно достатъчно за Фехтовача. Да види жена си усмихната в коледното утро беше за него най-голямата награда в живота. Освен това беше й доказал, че разбира от бижута, качество, което жените много ценят. Да, ама ако можех да й взема едно палто от тези вълчи кожи… Дали не би могъл да се спазари със Сергей Головко? Джак помисли малко. Къде, по дяволите, може да се носи такова нещо? Трябваше да бъде практичен.
	— Ще изглежда добре в дрешника — съгласи се Гудли, виждайки замечтания поглед на шефа си.
	„Цветът така добре ще подхожда на златисторусата й коса.“ Райън помечта още няколко секунди, след което тръсна глава, за да отпъди тези мисли.
	— Какво друго има за днес?
	— Зорге изпрати нова информация. Ще пристигне по куриер още докато говорим.
	— Нещо важно ли е?
	— Госпожа Фоли не каза, но нали я знаете.
	— О, да. И малките неща вършат работа, когато имаш цялата картина. — Големият куп страници още беше в личния му сейф. Тъжната истина беше, че за да успее да ги прочете, трябваше да отдели от времето за семейството си, а за да стори такова нещо, информацията наистина би трябвало да е много важна.


	— И така, какво ще направят американците? — попита Фан министър Цзян.
	— По въпроса за търговията ли? В края на краищата те ще отстъпят пред неизбежното. Ще ни признаят статут на най-облагодетелствана нация в търговията и ще се откажат от възраженията си за пълноправното ни членство в Световната търговска организация — отвърна Цзян.
	— Едва ли ще го направят толкова скоро — отбеляза Фан Ган.
	— Това е вярно — съгласи се Цзян Хансан. И двамата бяха на едно мнение, че до този момент финансовото състояние на КНР беше добре прикрито благодарение на комунистическата форма на управление, което при друго правителство нямаше да бъде възможно. Голата истина беше, че КНР беше останала почти без резерви от твърда валута, след като ги беше изразходвала най-вече за купуване на оръжия и военни технологии от различни страни. От Америка се внасяха само случайни стоки — главно компютърни чипове, които можеха да се използват почти за всичко. Основните покупки на оръжие идваха предимно от Западна Европа и понякога от Израел. Америка продаваше в тази част на света оръжия само на ренегатите от Тайван, които, разбира се, плащаха за тях в брой. Те бяха за китайския комунистически режим като ужилване от комар. Покупките не бяха големи и не представляваха сериозна заплаха, но бяха досадни и го караха непрекъснато да се чеше, а от това с течение на времето сърбежът се засилваше. В континентален Китай живееха над един милиард души — хиляда милиона, а на острова оттатък пролива по-малко от 30 милиона. Така наречената Република Китай използваше добре хората си и произвеждаше повече от една четвърт от стоките и услугите, които Китайската народна република успяваше да произведе за година с четиридесет пъти повече работници и селяни. Но въпреки че континентален Китай се стремеше към също толкова стоки и услуги, както и към парите, които се печелеха от тях, той не приемаше политическата и икономическата система, която правеше това възможно. Разбира се, неговата политическа система беше по-съвършена, защото идеологията му беше по-добра. Самият Мао го беше казал.
	Нито тези двама членове на китайското Политбюро, нито останалите се замисляха върху съществуващите обективни реалности. Те бяха толкова сигурни във вярванията си, колкото някой западен свещеник във вярата си. Дори не отчитаха очевидния факт, че частичните успехи на Китайската народна република се дължаха на капиталистическите прийоми, възприети от предишни ръководители, и то въпреки протестите на някои министри и политици. Сегашното ръководство продължаваше да отказва каквото и да било политическо влияние на хората, които обогатяваха страната, уверено, че това положение ще се запази завинаги и че на тези бизнесмени и индустриалци ще им е достатъчно само да могат да печелят пари и да живеят сравнително добре, докато те, политиците, ще продължат да решават проблемите на страната. В края на краищата, оръжията и войниците им принадлежаха, а властта продължаваше да зависи точно от тях.
	— Сигурен ли си в това? — попита Фан Ган.
	— Да, другарю. Съвсем сигурен. Държим се добре с янките, нали? Напоследък не сме размахвали саби срещу тайванските бандити.
	— А какво ще стане с американските оплаквания по повод търговските ни отношения?
	— Нали знаят как е в бизнеса? — каза самодоволно Цзян. — Ние успяваме да им продаваме стоки заради тяхното качество и цени. Купуваме от тях по същите съображения. Е, да, признавам, че американската компания „Боинг“ произвежда добри самолети, но същото прави и европейската „Еърбъс“, а европейците са по-толерантни към нас в политическо отношение. Америка разчита да отворим пазарите си за нейните стоки и ние го правим, бавно, разбира се. Имаме нужда да запазим положителното си салдо в търговията, което те така любезно ни предоставят, и да изразходваме тези пари за важни за нас неща. Следващата ни стъпка ще бъде да разширим производството на автомобили и да навлезем в техния автомобилен пазар, както някога го направиха японците. В срок от пет години, Фан, ще можем да измъкваме от Америка по още десет милиарда долара годишно, а това, приятелю, са доста занижени оценки.
	— Така ли мислиш?
	Последва енергично кимане с глава.
	— Да! Ние няма да допуснем грешката, която направиха японците, като им продаваха грозни малки коли. Вече търсим американски инженери, които да ни помогнат да създадем такива модели, които да задоволяват естетическите претенции на белите дяволи.
	— Щом така смяташ.
	— Когато успеем да намерим парите, необходими за превъоръжаването на нашата армия, ще станем водеща световна сила във всяко отношение. Ще станем първа индустриална и военна сила в света.
	— Страхувам се, че тези планове са прекалено амбициозни — каза предпазливо Фан. — При всички случаи за тяхното осъществяване ще са необходими повече години, отколкото ни остават. Но какво наследство ще оставим на нашата страна, ако я насочим по погрешен път?
	— Че какво погрешно има в това, Фан? — попита Цзян. — Съмняваш ли се в идеите ни?
	„Винаги този въпрос“, рече си Фан и мислено въздъхна.
	— Помня, когато Дън Сяопин казваше: „Не е важно дали котката е черна или бяла, а да лови мишки. На което Мао ядосано го запита: Кой император е казал това?“
	— Обаче това е важно, стари ми приятелю, и ти добре го знаеш.
	— Така е — съгласи се Фан и смирено наведе глава, защото искаше да избегне споровете в този късен час на деня, особено след като имаше главоболие. С възрастта Цзян бе станал още по-надъхан идеологически, отколкото на младини, а имперските му амбиции не бяха намалели. Фан въздъхна още веднъж. Беше решил да не спори повече. Не си струваше усилието. Обаче си позволи да каже само още едно нещо, просто за да се застрахова.
	— Ами ако те не се съгласят? — попита накрая той.
	— Какво?
	— Какво ще стане, ако те не се съгласят с нас? Какво ще последва, ако имаме неприятности с американците по търговския въпрос?
	— Няма да постъпят така — увери Цзян приятеля си.
	— И все пак, ако се възпротивят, какво ще правим тогава, другарю? Какви други възможности имаме?
	— Предполагам, че в такъв случай ще действаме на принципа на тоягата и моркова. Ще откажем на Америка някои поръчки, а след това ще проявим интерес към други. Номерът е минавал много пъти — увери Цзян госта си. — Президентът Райън е предвидим. Трябва само да не издаваме намеренията си. Не трябва да му даваме повод за нищо, което би могъл да използва против нас.
	Двамата продължиха да разговарят по други въпроси, след което Фан се върна в кабинета си и отново продиктува на Мин съдържанието на разговора си с Цзян, а тя го записа на компютъра. Министърът се поколеба дали да не я покани в апартамента си, но се отказа. Въпреки че през последните седмици му изглеждаше по-привлекателна и любезно му се усмихваше, когато минеше през приемната, за него денят се беше оказал твърде дълъг, макар че с Мин прекарването беше приятно. Министър Фан нямаше представа, че след по-малко от три часа диктовката му ще се окаже във Вашингтон, окръг Колумбия.


	— Какво мислиш по въпроса, Джордж?
	— Джак, какво е това и как се добрахме до него? — попита Търговецът.
	— Това е вътрешен меморандум или нещо подобно от правителството на Китайската народна република. А как сме го получили не е нужно, повтарям, не е нужно да знаеш.
	Документът беше изпран по-добре от парите на мафията. Всички имена бяха променени, както и синтаксисът и наречията, за да се прикрие маниерът на говорене. Предполагаше се, или по-скоро надеждата беше, че дори участниците в разговора, за който се докладваше, нямаше да познаят собствените си думи. Но съдържанието беше запазено и дори подобрено, защото нюансите в китайския бяха преведени напълно на идеоматичен американски английски. Това беше най-трудната част. Преводите от един език на друг не са лесна работа. Основното значение на думите е едно нещо, а нюансите друго и при превода те почти никога не се покриват напълно. Преводачите, които работеха за разузнаването, бяха едни от най-добрите в страната. Това бяха хора, които редовно четяха поезия и понякога публикуваха в списанията материали, подписани със собствените им имена, за да споделят опита и любовта си към избрания от тях чужд език със свои колеги. „Като резултат се получават доста добри преводи“, помисли си Райън, макар винаги да беше малко недоверчив към тези хора.
	— Минетчиите му с минетчии! Наговарят се как да ни прецакат. — Въпреки богатството си Джордж Уинстън беше запазил невъздържания си език на човек от работническата класа.
	— Джордж, това е бизнес, не е лично — опита се да го успокои президентът.
	Министърът на финансите вдигна очи от папката с документите.
	— Джак, когато ръководех „Колумб груп“, трябваше да гледам на всички свои акционери като на част от семейството ми. Техните пари трябваше да бъдат толкова важни за мен, колкото и моите. Изискваше го професионалният ми дълг като инвеститорски консултант.
	Джак кимна.
	— Съгласен съм, Джордж. Затова те и поканих в правителството. Ти си честен.
	— Да, но сега съм министър на финансите. Това означава, че всеки гражданин е част от моето семейство, а тези китайски копелета се канят да прецакат страната ми, всички тези хора навън. — Министър Уинстън посочи към дебелите стъкла на прозорците в Овалния кабинет. — Това са хората, гласували ни доверие да запазим икономиката стабилна. Китайците искат да получат статут на най-облагодетелствана нация в търговията, нали? Искат и да станат член на Световната търговска организация. А могат ли да си…!
	Президентът Райън беше принуден да се разсмее доста рано тази сутрин. Запита се дали онези от службата за охрана са чули какви ги говори Джордж. Може би сега гледат през тайните дупки на вратата, за да разберат за какво е тази гюрултия.
	— Я да закусим с кафе и кроасани, Джордж. Гроздовият нектар е направо от „Смъкърс“.
	Търговецът стана и заобиколи канапето с вирната назад глава като жребец, който се върти около някоя разгонила се кобила.
	— Добре, Джак, ще се успокоя, ама ти си свикнал с подобни гадости, а аз не съм. Е, някога на „Уолстрийт“ и ние обичахме да се занасяме и дори да заговорничим по малко, но никога не сме прецаквали преднамерено хората, не! Никога не съм го правил! А знаеш ли какво е най-лошото?
	— Какво, Джордж?
	— Те са едни глупаци, Джак. Мислят си, че могат да се държат на пазара така, както повеляват техните дребнави политически теории, и той ще ги наблюдава, без да реагира като рота строени за почест войници. Те не са способни да управляват успешно дори средно голяма фирма, но се разпореждат с икономиката на цяла страна, а сега искат да прекарат и нас.
	— Я не го вземай толкова надълбоко.
	— Мислиш, че това е шега работа, така ли? — попита ядосан Уинстън.
	— Джордж, никога не съм те виждал да се впрягаш така. Изненадан съм от емоционалната ти реакция.
	— Ти за кого ме мислиш, за Джей Гулд ли?
	— Не — отвърна Райън. — По-скоро за Дж. П. Морган. — Забележката постигна желания ефект. Министърът на финансите се засмя.
	— Добре, този път ме хвана натясно.
	Морган беше първият истински председател на Федералния резерв. Той изпълняваше тази работа като частно лице, но го правеше доста добре и все пак това бе само една институция, а такива като него сега не се срещат често.
	— Добре, господин президент, сър, вече съм спокоен. Прав си, че това е бизнес, не е лично. И нашият отговор на подобно недостойно поведение в бизнеса също ще бъде делови. КНР няма да получи статут на най-облагодетелствана нация в търговията. Те няма да влязат в Световната търговска организация. Всъщност, като се има предвид състоянието на тяхната икономика, не го и заслужават. Мисля също, че трябва да ги ударим здравата със закона за търговската реформа. А, има и още нещо, което ме учудва, че не забелязвам тук. — Уинстън посочи към листата в папката.
	— Какво е то?
	— Лесно ще ги хванем по долни гащи. ЦРУ не са на това мнение, но според Марк Грант банковите сметки на китайците в твърда валута са доста поизтънели.
	— Така ли? — изненада се президентът и за малко да разлее кафето си.
	Уинстън заклати енергично глава.
	— Не забравяй, че Марк е моят технически гений. Много го бива да прави компютърни прогнози. Дал съм му на разположение цял отдел, който да следи разни неща. Той привлече при себе си професора по икономика от Бостънския университет Мортън Силбър, който също борави добре с микрочиповете. Както и да е, според наблюденията на Марк за КНР те са се изправили на ръба на Големия каньон, защото пилеят много пари, главно за военна техника и за тежко машиностроене, с което могат да се правят танкове и други подобни неща. Пак старата комунистическа песен — слагат ударението главно върху тежката индустрия. Обаче изостават в областта на електрониката. Имат малки фирми, произвеждащи компютърни игри и други такива работи, но не прилагат постиженията им в страната, като изключим новия компютърен завод, който краде технологиите на компанията „Дел“.
	— Значи смяташ, че на търговските преговори трябва да ги понапляскаме по задниците?
	— Ще го препоръчам на Скот Адлер. Днес имам насрочен обяд с него. Вече са предупредени, но този път ще поставим въпроса по-твърдо.
	— Да се върнем на техните банкови сметки в твърда валута. Толкова ли са зле?
	— Според Марк, те са излезли на червено.
	— На червено? И с колко? — попита президентът на Съединените щати.
	— Според него най-малко с петдесет милиарда долара. Задълженията им са предимно към германски банки, но германците си траят и не можем да разберем защо. Може да е някаква съвсем нормална сделка, обаче или германците, или КНР държат това да не се разгласява.
	— Съществува ли някакъв начин да се потвърди това?
	— Имам приятели в Германия. Мога да поразпитам тук-там или да накарам някой да го направи вместо мен. Мисля, че така ще е по-добре. Всички знаят, че сега съм на държавна служба и това малко ги смущава — каза с дяволита усмивка Уинстън. Както и да е, днес ще обядвам със Скот. Какво да му кажа за търговските преговори?
	Райън се замисли за няколко секунди. Това беше един от онези моменти — опасните, както ги наричаше, когато думите му щяха да определят политическата линия на страната, а вероятно и тази на други държави. Можеше лесно да се измъкне или да каже първото нещо, което му дойде наум, но нямаше право да постъпи така. Такива моменти бяха прекалено важни, с твърде големи потенциални последици и той не можеше да си позволи да прави правителствена политика, основаваща се на някакво хрумване. Трябваше внимателно да обмисли въпроса, може би бързо, но внимателно.
	— Трябва да покажем на Китай, че искаме да имаме същия достъп до техните пазари, какъвто те имат до нашите, и че няма да търпим да крадат производства на американски компании без съответните компенсации. Джордж, искам с тях честна и спокойна игра. Ако не са съгласни да играят по този начин, ще започнем да ги ритаме.
	— Напълно сте прав, господин президент. Ще предам това на вашия държавен секретар. Да му кажа ли и за тези работи? — попита Уинстън, посочвайки папката с материалите от операция „Зорге“.
	— Не, Скот има свое копие. И, Джордж, много внимавай с тези неща. Ако се разбере нещо, един човек ще загуби живота си — предупреди Фехтовачът Търговеца. Умишлено го определи като мъж, за да заблуди министъра на финансите. Но и това беше само бизнес и не влагаше нищо лично.
	— Ще ги държа при поверителните си документи. — И двамата знаеха, че те са на доста сигурно място. — Не е лошо да можеш да четеш кореспонденцията на другите, нали?
	— Това е най-добрият източник на информация в разузнаването — съгласи се Райън.
	— Сигурно са момчетата от Форт Мийд? Вероятно подслушват нечий телефон чрез сателит?
	— За източниците и методите наистина не трябва да знаеш, Джордж. Винаги съществува вероятност да изпуснеш нещо погрешка пред неподходящ човек и един човешки живот ще ти тежи на съвестта. А това не бива да става, уверявам те.
	— Ясно, Джак. Е, да се залавям за работа. Благодаря за кафето и кроасаните, шефе.
	— Винаги си добре дошъл, Джордж.
	Когато министърът излезе, Райън погледна към разписанието с насрочените за деня срещи. От коридора Уинстън трябваше да се спусне по стълбите и да излезе навън, защото Западното крило не беше директно свързано с централната сграда на Белия дом. След това премина през тунела, водещ към Министерството на финансите.
	Пред кабинета на Райън хората от охраната също преглеждаха внимателно разписанието със срещите на президента, но в тяхното копие бяха включени и резултатите от компютърната справка на информационната служба за националната престъпност, за да бъдат сигурни, че някой потенциален убиец няма да бъде допуснат до Светая светих на Съединените американски щати.


>	17.
>	ПРЕВРЪЩАНЕ НА ЗЛАТОТО В МОНЕТИ

	Скот Адлер беше считан за твърде млад и неопитен за поста, който заемаше, но тази оценка идваше от хора, които искаха чрез политиката да заемат важни държавни служби, докато Адлер беше дипломат от кариерата още от завършването на Факултета по международно право и дипломация при университета „Тофс Флечър“ преди двадесет и шест години. Хората, които бяха работили с него, го считаха за много способен дипломат, а за тези, с които беше играл карти (преди важни срещи и преговори Адлер обичаше да играе покер), той беше кучи син с голям късмет.
	Кабинетът му на седмия етаж в Държавния департамент беше просторен и удобен. Зад бюрото му имаше масичка с обичайните фотографии в рамки на съпругата, децата и родителите. Когато седеше зад бюрото, не обичаше да носи сако, защото не се чувстваше удобно в него. С този си навик вбесяваше някои висши бюрократи в Държавния департамент, които гледаха на този факт като на неподобаваща безцеремонност. Разбира се, когато имаше важни срещи с чуждестранни знаменитости, слагаше сакото, но не смяташе, че се налага да търпи това неудобство по време на вътрешни съвещания.
	Това напълно устрои Джордж Уинстън, който веднага след като влезе, метна сакото си на облегалката на стола. Като него Скот Адлер беше работяга и с такива хора Уинстън се чувстваше най-добре. Може и да е скапан дипломат от кариерата, но кучият му син се отнасяше сериозно към работата си, а това беше нещо, което не би могъл да каже за много хора в собственото си министерство. Правеше всичко, което бе по силите му, за да изгони търтеите, но не беше лесно, защото законите в защита на държавния служител превръщаха уволнението на мързеливците в доста непосилна задача.
	— Чете ли китайските материали? — попита Адлер, веднага след като оставиха подноса с обяда на масата.
	— Да, Скот. Страхотно нещо, приятел — каза Търговецът на Орела.
	— Тогава добре дошъл в клуба. Информацията, която получаваме от разузнаването, може да се окаже доста интересна. — Министерството на външните работи имаше своя шпионска служба, която се наричаше „Разузнаване и изследвания“. Макар и да не конкурираше ЦРУ и другите тайни служби, тя успяваше да измъкне по някой и друг нешлифован диамант от гъстата дипломатическа кал. — И какво мислиш за нашите малки жълти приятели?
	Уинстън се сдържа да не изръмжи.
	— Братче, мисля дори да се откажа от проклетата им кухня.
	— Сравнени с тях, най-големите ни крадци приличат на майка Тереза. Те са едни безсъвестни копелдаци, Джордж, това е безспорно. — С тези думи Адлер веднага се хареса още повече на Уинстън. Човек, който можеше да говори така, явно имаше истински заложби. Сега беше негов ред да демонстрира професионално хладнокръвие, за да контрира работническата невъздържаност на Адлер.
	— Мислиш ли, че го правят от идеологически съображения?
	— Напълно, е, може би примесено с малко корупция, но помни, че за тях политическата вярност им дава право да живеят по-комфортно и изобщо не считат това за корупция. Просто вземат дължимото от селяните, а и думата „селянин“ там още не е излязла от употреба.
	— С други думи, имаме работа с херцози и графове, така ли?
	Държавният секретар кимна.
	— В повечето случаи, да. Те имат неимоверно развито чувство за собствената си значимост. Не са свикнали под никаква форма да чуват думата „не“ и като последица от това не винаги знаят как да постъпят, когато я чуят от хора като мен. Затова на преговори често изпадат в неизгодна позиция, особено в случаите, когато ги попритиснем. Не го правим често, но миналата година, след като беше свален онзи самолет „Еърбъс“, аз малко се поизсилих, а после дойде и дипломатическото признаване на Китайската република Тайван. Това наистина накара онези в Пекин да провесят носове, въпреки че тайванското правителство не е обявявало официално независимостта на острова от Китай.
	— Какво? — този факт беше убягнал от вниманието на министъра на финансите.
	— Да, тайванците играят играта разумно, без да се изсипват. Всъщност те никога не са си позволявали да обидят с нещо континентален Китай. Въпреки че имат посолства из целия свят, на практика никога не са се обявявали официално за независима държава. Подобно нещо би вбесило Пекин. Може би за Тайпе това би било проява на некоректно поведение. Същевременно с тях имаме уговорка Пекин да е наясно с положението. Ако някой започне да тормози Тайван, Седми американски флот ще пристигне в района, за да следи отблизо обстановката, и ние няма да позволим пряка военна заплаха срещу правителството на Република Китай. КНР няма силен военноморски флот, който да застрашава нашите момчета, така че всичките декларации са празни приказки. — Адлер вдигна очи от сандвича си. — Само разлайват кучетата.
	— Добре. Тази сутрин закусвах с Джак и говорихме за търговските преговори.
	— И Джак иска да ги попритиснем малко, нали? — попита държавният секретар. Не беше много изненадан. Райън винаги беше предпочитал откритата игра, а това не беше често срещана практика в междудържавните отношения.
	— Отгатна — каза Уинстън и отхапа от сандвича.
	Хората от работнически произход имат едно хубаво качество, знаят какво е свестен обяд, каза си министърът на финансите. Беше му втръснало да му поднасят префърцунена френска кухня. На обяд човек трябва да хапне парче месо между две филии хляб. Френската кухня не е лоша, но става повече за вечеря.
	— Колко силно?
	— Трябва да получим това, което искаме. Трябва да ги накараме да разберат, че те имат далеч по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.
	— Това е рисковано, Джордж. Ами ако не пожелаят да се вслушат в предупреждението ни?
	— Тогава ще почукаме по-силно на вратата, а може и направо върху главите им. Скот, тази сутрин и ти си чел онзи документ.
	— Да — потвърди държавният секретар.
	— Хората, които те се опитват да измамят и да оставят без работа, са американски граждани.
	— Знам. Обаче помни, че не можем да диктуваме условия на една суверенна държава. В този свят не се постъпва така.
	— Е добре, но можем да им кажем, че и те не могат да ни налагат своите виждания за търговията между нас.
	— Джордж, по тези въпроси Америка от дълго време проявява голяма снизходителност.
	— Може би, но проектът за реформа на търговските ни отношения е вече закон…
	— Да, знам. Но знам също, че това ни вкара и в една истинска война — припомни на госта си държавният секретар.
	— Ние я спечелихме. Аз пък помня и това. Може би и други си го спомнят. Скот, имаме огромен дефицит в търговията с китайците. Президентът каза, че на това нещо трябва да се сложи край. Аз, представи си, съм съгласен с него. Щом като ние купуваме от тях, и те трябва да купуват от нас, в противен случай ще внасяме пръчици за хранене и плюшени мечета от другаде.
	— Това може да ни коства загуба на работни места — предупреди Адлер. — Те знаят как да изиграят тази карта. Ще анулират някои договори с нас и ще престанат да купуват нашата вече готова продукция, а тогава някои хора ще изгубят работата си.
	— Обаче ако успеем, ще започнат да купуват от нас повече готова продукция и нашите фабрики ще могат да приемат на работа повече работници. Играй, за да спечелиш, Джордж — посъветва го Уинстън.
	— Непрекъснато го правя, но това не ти е бейзбол, в който има правила и огради. Прилича по-скоро на ветроходно състезание в мъгла. Не винаги можеш да видиш противника си и дори къде е финишът.
	— Тогава ще ти купя радар. Какво ще кажеш да ти дам един от моите хора, за да ти помага?
	— Кой?
	— Марк Грант. Той е моят компютърен магьосник. На него техническите, т.е. финансовите въпроси са му много ясни.
	Адлер се замисли. Държавният департамент винаги е бил слаб в тази област. Не бяха много бизнесмените, които правеха кариера в дипломацията, а да се учиш на бизнес от книги не беше същото, като да имаш практика в тази област. Този факт се подценяваше от много „професионалисти“ в Държавния департамент.
	— Добре, прати го. Сега пак искам да знам колко силно ще трябва да ги притиснем?
	— Мисля, че ще трябва да поговориш по въпроса с Джак, но от това, което ми каза тази сутрин, разбрах, че искаме с нас да се играе на равностойни начала.
	Лесно е да се каже, помисли си Адлер, но е трудно да се постигне. Той харесваше президента Райън и се възхищаваше от него, но не можеше да си затваря очите пред факта, че Фехтовачът не беше от най-търпеливите, а в дипломацията търпението е всичко. По дяволите, та то е единственото важно нещо.
	— Добре — каза той, след като помисли малко, — ще говоря с него, преди да кажа на моите хора как да действат. Играта може да загрубее. Китайците не си падат много по деликатностите.
	— Животът е сурово нещо — каза Уинстън.
	Държавният секретар се усмихна.
	— Добре, ще го имам предвид. Нека да видим какво ще каже Джак. Как върви икономиката?
	— Все още доста добре. Цените продължават да са малко високи, но доходите се покачват, инфлацията е под контрол, а инвеститорите не се оплакват. Председателят на Бюрото за федералния резерв води умела монетарна политика. Имаме шанс да успеем да прокараме промените в закона за данъците, така че нещата не изглеждат зле. Вярно е, че в спокойни води корабът се управлява по-лесно.
	Адлер направи кисела физиономия.
	— Да, някога и аз ще опитам да я карам така. — Обаче сега той имаше заповед да навлезе в тайфун. Ставаше интересно.


	— Е, как сме с боеготовността? — попита генерал Дигс събралите се офицери.
	— Може и по-добре — призна полковникът, командващ 1-ва бригада. — Напоследък не ни достигат средства за обучение. Техниката и войниците са налице и прекарваме много време на полигона, обаче не е като да нагазиш в калта с танковете и бронетранспортьорите.
	Генералът кимна в знак на съгласие.
	— За мен това също е проблем — обади се подполковник Анжело Гуисти, командващ 1-ви ескадрон на 4-ти бронетанков кавалерийски полк. В сухопътните войски той беше известен като Еднокракият кон заради знака 1-ви/4-ти, който носеха на пагоните си войниците и офицерите от тази част. Това беше разузнаването на дивизията и неговият командир докладваше директно на командващия генерал на 1-ва танкова дивизия вместо на командващия бригадата. — Не мога да изведа хората си на учение навън, а обучението в района на казармата не си е работа. Местните фермери недоволстват, когато минаваме през нивите им и сме принудени да правим разузнаване по пътища с твърдо покритие. Обаче, сър, тези неща не стават така и това ме тревожи.
	Не можеше да се отрече фактът, че по-големият потърпевш от пресичането на една нива с бронирана техника беше житото. Въпреки че след всяко тактическо формирование на американската армия вървеше джип, чиито пътници веднага вадеха голямата чекова книжка, за да заплащат нанесените щети, германците бяха грижливи стопани и за тях доларите на янките не винаги бяха адекватна компенсация за разровените ниви. Когато Червената армия беше от другата страна на оградата и заплашваше със смърт и унищожение Западна Германия, беше по-лесно, но сега Германия беше суверенна държава, а руснаците вече бяха далеч, от другата страна на Полша, и не представляваха такава голяма заплаха както преди. Все още имаше няколко места, където можеха да се извършват учения на големи формации, но за тях имаше толкова много предварителни заявки, като за танц с най-красивата дама на бала. Така че Еднокракият кон трябваше да прекарва повечето време на полигона в казармата.
	— Добре — каза Дигс. — Добрата новина е, че за нас са предвидени допълнителни средства в новия федерален бюджет. Ще имаме много повече средства за боева подготовка и до дванадесет дни ще можем вече да ги използваме. Имате ли някакви планове как бихме могли да ги похарчим, полковник Мастърман?
	— Мисля, че ще мога да ви предложа нещо, генерале. Можем ли да имаме същите изисквания към бойната подготовка, както през 1983 година?
	В разгара на студената война Седма армия беше най-добре подготвената армия в света и това беше доказано не в Германия, а в Ирак по най-красноречив начин. През 1983 година отпускането на повече средства даде първите реални резултати и това беше признато както от агентите на КГБ, така и от тези на руското военно разузнаване, ГРУ, които до този момент си мислеха, че Червената армия има шансове да победи НАТО. През 1984 година дори най-големите оптимисти сред руските офицери вече не разчитаха на това. Събралите се офицери знаеха, че ако успеят да възстановят някогашния режим на подготовка, техните войници ще бъдат доволни, защото въпреки че маневрите са тежка работа, те бяха постъпили в армията за това. Войникът се чувства добре най-вече на учение.
	— Полковник Мастърман, отговорът на вашия въпрос е да. А сега да се върнем на първия ми въпрос. Как сме с боеготовността?
	— Около осемдесет и пет процента — каза командващият 2-ра бригада. — За артилерията може би около 90 процента…
	— Благодаря ви, полковник, съгласен съм с вас — обади се командващият артилерията на дивизията.
	— Но всички знаем как си живеят топчиите — подкачи го командващият 2-ра бригада.
	— А авиацията? — попита Дигс.
	— Сър, на моите хора им трябват три седмици, за да бъдат стопроцентово готови. За щастие ние не тъпчем житото на никого, когато тренираме горе в небето. Моето единствено оплакване е, че за хората ми е твърде лесно да следят танкове, които се движат по пътища, и едни по-реалистични условия не биха им навредили. Обаче, сър, моите летци ще се справят с всеки, който се изправи срещу тях, особено тези на хеликоптерите „Апачи“.
	Екипажите на тези хеликоптери се ползваха с репутацията на твърде кръвожадни бойци. Това им създаде проблеми в Югославия преди няколко години и разтревожи много хора, което принуди командването на военновъздушните сили да вземе бързи мерки.
	— Добре, разбирам, че сте в сравнително добра форма, но нямате нищо против да понаточим още малко острието на сабята, нали? — попита Дигс и офицерите закимаха с глави в отговор.
	По време на пътуването през океана беше изчел досиетата на всичките си старши офицери. Сред тях нямаше лентяи. Сухопътните имаха по-малко проблеми от другите родове войски в задържането на способни хора на служба. Авиокомпаниите не се опитваха да отнемат командири на танкове от 1-ва бронетанкова дивизия, въпреки че никога не се отказваха да откраднат от военновъздушните сили някой летец-изтребител. Вярно е, че в полицията търсеха много опитни пехотинци, а в неговата дивизия те бяха само около хиляда и петстотин. Това беше единствената структурна слабост на бронетанковата дивизия — твърде малко хора с пушки и щикове. В американския й вариант имаше отлична организация, когато ставаше дума за завземане на чужди територии, т.е. за привличането на някой, от когото наистина имаше нужда. Тя обаче не беше достатъчно екипирана за отстояване на вече заети позиции. В армията на Съединените щати никога не бе имало завоевателен дух. В нея от край време се държеше много на свободата, така че тези, които я напущаха, запазваха благодарността си към нея и не си отиваха с враждебни чувства. По традиция старшите офицери в сухопътните войски рядко ги напущаха и не мислеха за други възможности. Сега Виетнам беше останал твърде далеч в миналото. Дори Дигс беше твърде млад, за да помни този конфликт, и макар да му бяха казвали колко голям късметлия е, че не е участвал в него, това беше нещо, за което той почти никога не мислеше. Виетнам не беше неговата война и той не искаше да знае как действа леката пехота в джунглата. Той беше кавалерист и неговата представа за битка бяха танковете и пехотните машини „Брадли“ на открит фронт.
	— Добре, господа. През следващите дни ще искам да разговарям поотделно с всеки от вас. След това ще трябва да се запозная с частите, които командвате. Ще видите, че с мен се работи сравнително лесно. — С това имаше предвид, че не е като някои други генерали, които крещят. И той като останалите изискваше добра работа, но според него да откъснеш на някого главата пред другите не беше най-добрият начин да го постигнеш. — Освен това ми е известно, че сте опитни бойци. В срок от шест месеца, а може би и за по-малко, искам тази дивизия да бъде в състояние да се справи с всичко, което срещне по пътя си. Абсолютно с всичко.
	„Че какво ли ще е то“, помисли си полковник Мастърман, „германците ли?“ При тоталната липса на реална заплаха ще е малко трудно да бъдат мотивирани войниците, но чистата радост от войниклъка не е по-различна от преживяването, което запалянковците изпитват от футбола. На истинските войници им е забавно да се потъркалят из калта с големите си играчки. В такива моменти те си задават въпроса какво ли ще е, ако всичко това е наистина. В 10-и и 11-и кавалерийски полк на 1-ва танкова дивизия имаше хора, които бяха участвали преди година в сраженията по границата със Саудитска Арабия и както навсякъде, и те разказваха на другите преживяванията си. Но неприятните спомени за тях бяха малко. Говореха повече как всичко им приличало повече на учение и наричаха тогавашните си противници „нещастни, тъпи парцалени кукли“, които не били в състояние да им окажат истинска съпротива. Малко попрекаляваха с хвалбите. В повечето случаи от една спечелена война остават само приятните спомени, особено ако тя не е продължителна. При вдигането на наздравици имената на падналите в боя се споменават с уважение и тъга, но като цяло това преживяване не оставя лоши спомени в участниците.
	Не би могло да се каже, че войниците изгарят от желание да влязат в истинска битка. Просто те често се чувстват като футболисти, които тренират упорито, но остават на резервната скамейка. Все пак бяха наясно, че сражението е игра на живот и смърт, че не е футбол, но за мнозинството от тях това беше повече теоретичен въпрос. Танкистите стреляха с учебни снаряди и ако мишените се окажеха стоманени, изпитваха удоволствие, когато виждаха да хвърчат искри от попадението в целта. Но това не беше същото като да видиш кулата на противниковия танк да се накланя и от него да започнат да излизат пламъци и дим… И да си наясно, че животът на трима-четирима души вътре е угаснал като свещ, която някой петгодишен хлапак е духнал върху тортата за рождения му ден. Ветераните от Втората война в Персийския залив понякога говореха за нея като за резултатите от домашната си работа с изрази като: „Братче, това наистина беше нещо ужасно“, и толкова. Погледнато отстрани, за войниците убиването не е престъпление. Срещу тях има враг и двете страни играят една смъртоносна игра на едно и също бойно поле, която единият печели, а другият губи. „Ако не искаш да рискуваш живота си, да не си обличал униформа.“ Или пък: „Старай се повече, задник такъв, щото ние не си поплюваме.“ Това беше другата причина, поради която войниците обичаха ученията. Това не беше просто интересна и забавна тежка работа. Беше нещо като застраховка за живот, ако играта станеше истинска, а войниците, както комарджиите, обичат да имат хубави карти.
	Дигс закри съвещанието и даде знак на полковник Мастърман да остане.
	— Е, Дюк?
	— Поогледах се наоколо. Намирам за доста добро това, което видях, сър. Гуисти е много добър и непрекъснато се оплаква, че не разполага с достатъчно време за подготовка. Това ми харесва.
	— На мен също — съгласи се веднага Дигс. — Нещо друго?
	— Както вече се каза, артилерията е в много добра форма и състоянието на бригадите не е лошо, като се има предвид липсата на достатъчно време за учения. Може и да не им допадат тренировките със съоръженията на казармения полигон, но въпреки това се стараят. Изостават с около двадесет процента от боеготовността на десети кавалерийски полк, когато участвахме с израелците в маневрите в пустинята Негев, а това не е никак зле. Сър, дайте ми три-четири месеца за подготовка на открито и те ще бъдат готови да се справят с всяка задача.
	— Добре, Дюк. Следващата седмица ще ти подпиша чек. Имаш ли готови планове?
	— Ще ви докладвам вдругиден. Правя обиколки с хеликоптер за проучване на околността, за да разбера какво можем и какво не можем да използваме. Има една немска бригада, която иска да играе ролята на агресора в съвместно учение.
	— Бива ли ги?
	— Твърдят, че били добри. Просто трябва сами да се уверим. Препоръчвам да им изпратим най-напред 1-ва бригада. Те са малко по-агресивни от останалите две. Полковник Лайсъл отговаря на нашите представи за командир.
	— Биографията му е твърде добра. При следващото повишение сигурно ще получи първата си генералска звезда.
	— Вероятно — съгласи се Мастърман. „А какво ли ще стане с моята?“ Не можеше да зададе такъв въпрос. Според него шансовете му да я получи бяха доста добри, но знае ли човек. Е, добре че поне щеше да работи с командир, когото познаваше.
	— Така, покажи ми плановете си за следващото излизане на втора бригада на полето… За утре става ли?
	— В общи линии да, сър. — Мастърман отдаде чест и излезе от кабинета.


	— Колко силно? — попита Клиф Рътлидж.
	— Току-що разговарях по телефона с президента. Той каза, че държи да получи това, което иска, и ние трябва да му го доставим.
	— Това е грешка, Скот — предупреди го помощник-държавният секретар.
	— Грешка или не, ние работим за президента.
	— Съгласен съм, но с Пекин отдавна не сме имали неприятности за Тайван. Може би сега не е най-подходящият момент да ги притискаме прекалено силно.
	— Дори и сега, когато разговаряме, Америка губи работни места заради тяхната търговска политика — подчерта Адлер. — Кога смяташ, че ще трябва да реагираме?
	— Предполагам, че това ще трябва да го реши Райън, нали?
	— Така постановява Конституцията.
	— Значи искаш да се срещна с тях?
	Държавният секретар кимна.
	— Правилно си ме разбрал. В срок от четири дни, считано от днес. Изложи писмено каква ще бъде позицията ти и ми дай да я видя, преди да им я изпратим, но искам да разберат, че не се шегуваме. Търговският дефицит в обмена ни с тях трябва да бъде намален и това трябва да стане скоро. Не могат да печелят толкова много пари от нас и да ги харчат другаде.
	— Но те не могат да купуват военна техника от нас — отбеляза Рътлидж.
	— Че за какво им е? — попита на свой ред Адлер. — Какви външни врагове имат?
	— Ще ни отговорят, че националната им сигурност си е лично тяхна работа.
	— А ние ще им отговорим, че нашата икономическа сигурност пък е наша работа, а те не ни помагат в тази насока — Това означаваше да се намекне на КНР, че изглежда се готви за война… Но срещу кого и дали това ще е добре за света? Рътлидж щеше да зададе въпроса със заучена невъзмутимост. Той се изправи.
	— Добре, ще им изложа нашите виждания. Няма да ми е лесно, но мисля, че това си е моя грижа. Така ли е?
	— Отново си прав.
	Всъщност Адлер не харесваше много Рътлидж. Той идваше от политическите среди и дължеше издигането си повече на тях, отколкото на личните си заслуги. Например беше много близък с бившия вицепрезидент Килти, но след като нещата с онзи инцидент се поуспокоиха, Клиф заличи следите от своето участие със завидна бързина. Вероятно нямаше да получи ново повишение. Беше стигнал достатъчно далеч за човек без наистина сериозни политически връзки. Беше се добрал до този пост от преподавател в колежа „Кенеди“ при Харвардския университет, след което беше станал главен четец на вечерните новини за телевизия Пи Би Ес, очаквайки да бъде забелязан от някой издигащ се политик. Това си беше чист късмет. Рътлидж отиде по-далеч, отколкото го заслужаваше, но това му донесе добра заплата и престиж като неизменна фигура в партита на висшите политически кръгове във Вашингтон (винаги беше на едно от челните места в списъка на поканените). Оттук следваше, че като напусне правителствения пост, ще увеличи доходите си като консултант на някоя голяма фирма. Адлер знаеше, че и той би могъл да постъпи така, но нямаше да го направи. Вероятно щеше да се върне като преподавател в колежа „Флечър“ при университета „Тафтс“ и ще се опита да предаде това, което беше научил, на ново поколение бъдещи дипломати. Беше твърде млад за пенсиониране, въпреки че за човек, който е бил държавен секретар, в по-нататъшния му живот тук нямаше да има много нещо за правене, така че преподавателската работа не беше съвсем лош вариант. Освен това можеше да бъде използван за консултант по някои въпроси и да пише във вестниците, където щеше да влезе в ролята на политически мъдрец.
	— Добре, да се залавям за работа. — Рътлидж излезе и сви вляво по коридора към кабинета си на седмия етаж.
	„От това може да се извлекат дивиденти“, помисли си Рътлидж, въпреки че поводът не беше от най-добрите. За него Райън не се покриваше напълно с представата за президент. Той си мисли, че в международните отношения може да насочва пистолет към главите на хората и да поставя условия, вместо да търси диалог с тях. Предпочитаният от Рътлидж път беше по-дълъг, но по-сигурен. Трябва да дадеш нещо, за да получиш. Е, наистина от КНР не беше останало много нещо за вземане след дипломатическото признаване на Тайван от Америка. Не беше трудно да се разбере причината, поради която го бяха направили, но въпреки това си беше грешка. Това ядоса КНР, а не можеш да поставяш един глупав „принцип“ пред международните политически реалности. В дипломацията, както и в политиката — друга област, в която Райън беше много бос, човек трябва да бъде практичен. В КНР живеят един милиард души и ти трябва да се съобразяваш с това. Тайван имаше демократично избрано правителство и т.н., но въпреки това си оставаше една откъснала се от Китай провинция, а това го превръщаше във вътрешен въпрос. Онази гражданска война се беше водила преди петдесет и една години, но в Азия не забравяха лесно подобни неща.
	„Хм“, помисли си той, когато сядаше зад бюрото, „искаме да получим това, което ни е нужно, и ще го получим…“ Рътлидж извади един бележник и се облегна назад, за да нахвърли някои бележки. Тази политика може и да е погрешна, може и да е тъпа и той да не е съгласен с нея, но това беше политика, и ако искаше да се издигне още нагоре, т.е. до някой друг кабинет на същия етаж — на заместник-държавния секретар, трябваше да представи тази политика по най-добрия начин. Прилича много на адвокатската работа, помисли си Рътлидж. Непрекъснато пледират за някакви глупости. Но това не ги прави наемници, а професионалисти. Той също беше професионалист.
	Освен това никога не бяха успели да го хванат. Можеше да признае едно нещо на Ед Килти. Не беше казал на никого как Рътлидж се беше опитал да му помогне да стане президент. Може и да беше проявил двуличие към своя президент, но беше останал лоялен към хората си, нещо, което би трябвало да се очаква от един политик. И Райън колкото и да е хитър, не беше успял да го хване в нищо. „И така, господин президент“, каза си Рътлидж, „може и да се мислите за много умен, но съм ви нужен, за да формулирам политиката ви вместо вас. Ха!“


	— Това е една приятна новост, другарю министър — отбеляза при влизането си Бондаренко. Головко го покани да седне и му наля малка чаша водка — горивото за руските делови срещи. Генерал-лейтенантът отпи задължителната малка глътка и изрази благодарността си за гостоприемството. Той идваше тук най-често след края на работното време, но този път беше повикан официално веднага след обяд. Ако не бяха сърдечните му отношения с главния шпионин на Русия, в предишните времена подобна покана в главната квартира на КГБ би го притеснила и би го накарала бързо да посети тоалетната.
	— И така, Генадий Йосифович, разговарях за теб и за идеите ти с президента Грушевой. Ти доста дълго остана с три генералски звезди. Президентът и аз сме на мнение, че е време да получиш още една, както и ново назначение.
	— Така ли? — Бондаренко не се изненада много, но веднага застана нащрек. Не винаги беше приятно други да решават каква ще бъде кариерата ти, дори и когато те харесват.
	— Да. От следващия понеделник ставаш генерал-полковник Бондаренко и скоро след това ще заминеш, за да оглавиш командването на Далекоизточния военен окръг.
	Това накара генерала да повдигне вежди. Тази беше наградата, за която беше мечтал от известно време.
	— Мога ли да попитам защо ме изпращате там?
	— Споделям опасенията ти от нашите жълти съседи. Запознах се с някои доклади на военното разузнаване за продължаващите маневри на китайската армия, въпреки че ако трябва да бъда откровен, сведенията, които получаваме от нашето разузнаване в Пекин, не са на нивото, което бихме искали. Затова Едуард Петрович и аз сме на мнение, че източната ни отбрана може би се нуждае от известно укрепване. Това се превръща в твоя задача, Генадий. Свърши си работата добре и могат да ти се случат някои други хубави неща.
	Това може да означава само едно нещо, помисли си Бондаренко, въпреки че лицето му остана безизразно като на покерджия. След четирите генералски звезди следваше само една голяма звезда — маршалската, и това беше най-високият чин, до който един военен в Русия можеше да стигне. Получи ли я, можеше да стане командващ на цялата армия или министър на отбраната, или пък да се пенсионира и да пише мемоарите си.
	— Има някои хора, които бих искал да взема със себе си в Хабаровск, някои полковници от моя оперативен щаб — каза генералът, след като помисли малко.
	— Разбира се, това е твое право. Кажи ми какво би искал да направиш там?
	— Наистина ли искате да знаете? — попита новият генерал с четири звезди.
	При тези думи Головко широко се усмихна.
	— Разбирам, че искаш да възстановиш руската армия според твоите представи, Генадий.
	— Не според моите, другарю министър. Искам тя да стане отново такава боеспособна армия, каквато имахме през 1945 година. Има представи и представи — за някои изобщо не си струва да се мисли, а за други не бих и мечтал. Според вас ние към кои представи трябва да се стремим?
	— Какво ще ни струва това?
	— Сергей Николаич, аз не съм икономист, нито счетоводител, но мога да ви кажа, че ще ни струва по-малко, ако го направим, отколкото ако не го направим. — Бондаренко си каза, че сега ще има по-голям достъп до сведенията на разузнаването. Сигурно щеше да е по-добре, ако Русия изразходваше същите средства, каквито харчеха американците за така наречените Национални технически средства — стратегическите шпионски спътници, каквито Съветският съюз имаше някога. Той обаче щеше да получи само това, което имаше в наличност, и може би щеше да убеди военновъздушните сили да извършат няколко специални разузнавателни полета…
	— Ще уведомя за това президента Грушевой. — Въпреки че нещата едва ли щяха да се променят много. Хазната все още беше празна, макар до няколко години това може би щеше да се промени.
	— Дали откриването на новите находища в Сибир ще направи възможно отпускането на малко повече средства за нас?
	Головко кимна.
	— Да, но ще трябва да минат няколко години. Търпение, Генадий.
	Генералът допи водката си.
	— Аз мога да бъда търпелив, но за китайците не знам.
	Головко трябваше да се съгласи с опасенията на госта си.
	— Да, сега те правят повече военни маневри, отколкото преди. — Това, което някога беше един от редките поводи за безпокойство, беше станало редовна практика и Головко, като много други, беше започнал да свиква, погълнат от проблемите на ежедневието. — Но от дипломатическа гледна точка няма причини за безпокойство. Отношенията между нашите две страни са сърдечни.
	— Другарю министър, аз не съм дипломат, нито разузнавач, но съм изучавал историята. Спомням си, че отношенията ни с Хитлер бяха сърдечни до 23 юни 1941 година. Съветските влакове пътуваха на Запад, за да доставят петрол и пшеница за фашистите. Това ме кара да мисля, че дипломатическите отношения не винаги са показателни за намеренията на дадена страна.
	— Това е вярно, поради тази причина имаме и разузнаване.
	— Вероятно вие също си спомняте, че в миналото Китайската народна република гледаше със завист на минералните богатства в Сибир. Тази завист сигурно се е засилила след съобщенията за откриването на нови залежи. Вярно е, че ние не сме оповестявали това официално, но предполагам, че китайците имат своите разузнавачи в самата Москва.
	— Не е изключено — призна Головко. Той не добави, че тези източници вероятно са ревностни комунисти от някогашна Русия, хора, които съжаляваха за падането на предишната политическа система и може би виждаха в Китай средството, чрез което да върнат страната към истинската вярност на марксизма-ленинизма, разнообразена тук-там с идеите на Мао. Навремето и двамата членуваха в комунистическата партия — Бондаренко, защото издигането в съветската армия правеше това абсолютно задължително, а Головко, защото без това никога не би получил някакъв пост в КГБ. И двамата бяха казвали нужните думи и се бяха мъчили да не заспиват на партийните събрания, разглеждайки жените или мечтаейки си за по-практични неща. Обаче имаше и такива, които слушаха внимателно какво се говори и вярваха в онези политически глупости. Бондаренко и Головко бяха прагматици, интересуващи се от главно от реални неща, които можеха да се докоснат и почувстват, а не от празни приказки за бъдещето, което можеше да настъпи, а можеше и да не настъпи. За тяхно щастие те си бяха избрали професии, в които се отдаваше повече значение на практиката, отколкото на теорията, и където техните интелектуални способности се приемаха по-лесно, тъй като от хора с въображение винаги имаше нужда дори в страна, в която върху него се налагаха ограничения. — Но ти ще имаш доста възможности за противодействие, в случай че опасенията ти се оправдаят.
	Едва ли, помисли си генералът. Какво щеше да има на разположение? Шест мотострелкови дивизии, една танкова и артилерия към тях. Всички бяха съставени от редовни войници със степен на боеготовност около 70 процента и съмнителна военна подготовка. Това щеше да е първата му задача, която нямаше да е никак лесна — да превърне тези облекли униформите момчета в такива войници на Червената армия, каквито бяха онези, които бяха сразили германците при Курск и бяха превзели Берлин. „Това е твърде непосилна задача, но кой би могъл да се справи по-добре с нея?“, запита се Бондаренко. Той познаваше някои обещаващи млади генерали и може би щеше да успее да открадне поне един от тях, но от неговата възрастова група Генадий Йосифович Бондаренко се считаше за най-способния във въоръжените сили на страната. Освен това той беше човек на действието и имаше възможност да го докаже. Възможността да се провали винаги съществуваше, но хора като него можеха да видят възможности там, където другите съзираха само опасности.
	— Предполагам, че ще имам свобода на действие? — попита той, след като размисли още малко.
	— В рамките на разумното — отвърна Головко. — Все пак бихме предпочели да не започнеш там някоя война.
	— Нямам желание да ходя в Пекин. Китайската кухня никога не ми е харесвала — пошегува се Бондаренко. Предполагаше се, че руснаците са по-добри войници. Боеспособността на руснака никога не беше поставяна под съмнение. Той просто имаше нужда от добра подготовка и екипировка, както и от способен командир. Бондаренко си каза, че би могъл да му осигури две от тези неща и това ще е достатъчно. Вече мислено се беше пренесъл на Изток. Представяше си своя щаб и кой офицер би могъл да го оглави, кого трябва да смени и с кого да го замени. Там сигурно щеше да има търтеи, офицери, които бяха облекли униформата просто така и гледаха само годините да текат. Това не бяха истински войници. За такива хора нямаше да има място. Е, щеше да им даде един месец да се постегнат. Той се познаваше и знаеше, че може да накара някои хора да се променят. Но най-големи надежди възлагаше на отделния войник, на младите момчета, които носеха с безразличие униформата на своята страна, защото никой не им беше казал точно какво представляват те и колко важна задача изпълняват. Обаче той щеше да промени това. Тези момчета бяха войници. Те бяха стражи на родината и трябваше да се гордеят с това. При добро обучение след девет месеца униформата щеше да им стои по-добре, щяха да вървят по-изправени и щяха да се перчат, когато излизат в отпуск, като нормални войници. Той щеше да им покаже как да го направят. Щеше да стане техен суров баща, който щеше да направи от своите нови синове мъже. Това беше достойна цел за всеки мъж, а като командващ Далекоизточния военен окръг той можеше да даде пример как да стане това из цялата страна.
	— И така, Генадий Йосифович, какво да кажа на Едуард Петрович? — попита Головко, навеждайки се напред, за да му сипе още малко водка.
	Бондаренко вдигна чашата си в чест на домакина.
	— Другарю министър, моля, кажете на нашия президент, че той има нов командващ Далекоизточния военен окръг.


>	18.
>	МАНЕВРИ

	Интересното в новата работа на Манкузо беше, че сега освен командването на самолети, за което имаше известна представа, отговаряше и за сухопътни войски, от които нищо не разбираше. Това бяха 3-та дивизия на морската пехота на база в Окинава и 25-а армейска лека пехотна дивизия в казармата Шофийлд в Оаху. Манкузо никога не беше имал под свое командване повече от сто и петдесет души, които бяха на борда на първия и последния поверен му обект, подводницата „Далас“. Това беше добро число — достатъчно голямо, за да гледа на него като на едно многобройно семейство и не чак толкова, че да не може да запомни имената и лицата на подчинените си. Но екипажът на „Далас“ не можеше да се сравнява с числеността на хората, които сега ръководеше от бюрото си.
	Той беше изкарал курса „Кепстоун“ — програма, имаща за цел да запознае новите офицери с другите родове войски. Беше бродил по горите заедно с пехотинци, беше пълзял през калта с хора от морската пехота и от седалката на транспортен самолет С-5B бе наблюдавал как става зареждане с гориво във въздуха (най-необичайното нещо, което някога беше виждал — два самолета да се сношават помежду си сред въздуха при скорост 700 километра в час), беше участвал в маневри заедно с бронетанкови части във Форт Ъруин, щата Калифорния, където се беше пробвал като водач и стрелец на танкове и пехотни машини „Брадли“. Но това, че беше виждал всичко това, че беше участвал в маневри с момчетата и беше се цапал с кал, не означаваше, че разбира много от тези неща. Той имаше само твърде обща представа как изглеждат те. Беше виждал уверения поглед в очите на хората, които носеха други униформи, и за стотен път си беше казвал, че всички войници си приличат. Сержантът, командващ танк „Абрамс“, малко се различаваше по дух от командира на високоскоростен торпеден катер. И той не заставаше често под душа, но държеше не по-малко самоуверено зелената барета, отколкото летецът-изтребител. Но за да може човек да командва както трябва такива хора, трябваше да знае повече от тях, си каза главнокомандващият на американските въоръжени сили в района на Тихия океан. Обаче след това си рече, че и на най-добрия летец-изтребител от военновъздушните или военноморските сили щяха да му трябват месеци, за да разбере какво беше правил той на „Далас“. По дяволите, само докато научат колко важна е безопасността на атомния реактор, ще трябва да измине година. На него му беше нужно горе-долу толкова, за да научи едно време всичко това, а Манкузо не беше подготвян първоначално за атомен подводничар. Той винаги е бил от хората, които стоят в предния отсек. Различните родове войски имаха различна представа за изпълнението на една мисия и това беше така, защото характерът на самите мисии беше толкова различен, колкото овчарското куче се различава от питбула.
	Обаче сега трябваше да командва всички, и то умело, за да не допусне грешка, която можеше да стане причина в дома на госпожа Смит да пристигне телеграма със съобщение за преждевременната смърт на сина й или на съпруга й, защото някой старши офицер се беше провалил. Е, каза си адмирал Бърт Манкузо, нали затова има на разположение такъв разнообразен щаб от офицери. Сред тях имаше човек от надводния флот, който трябваше да умее да обясни какво може да прави този обект (за Манкузо всеки надводен кораб беше обект), летец, който беше наясно със задачите на морската авиация, морски пехотинец и някои други представители на сухопътните войски, които знаеха какво е да пълзиш в калта, а също и човек на военновъздушните сили, който можеше да му разкаже какво могат неговите птички. Всички бяха там, за да му дават съвети, но след като веднъж той се съгласеше с тях, решението ставаше лично негово, защото той беше командващият, а командването означаваше да поемеш отговорност за всичко, което се случи във или близо до района на Тихия океан. Това включваше и коментарите на някой млад офицер за циците на негова колежка — едно ново явление във военноморските сили, което Манкузо би отложил поне за след още десет години. Сега дори пращаха жени да служат в подводници и адмиралът не съжаляваше, че е пропуснал този момент. Каква ще е ползата на подводничарите от всичко това?
	Той смяташе, че знае как да организира едни големи военноморски маневри, в които половината от 7-и американски флот имаше за задача да нападне и унищожи другата половина, последвани от симулиране на морски десант от един батальон морски пехотинци. Изтребителите на морската авиация щяха да влязат в съприкосновение с тези от военновъздушните сили, след което компютрите щяха да покажат кой беше спечелил и кой беше загубил, а в баровете щяха да се изплатят най-различни залози. Някои щяха да го понесат по-тежко, защото докладите за боеготовността, както и кариерата зависеха от резултатите от тези символични схватки.
	От всички части под негово командване Манкузо смяташе, че неговите подводничари са в най-добра форма. В това имаше някаква логика, защото предишният му пост беше командващ подводния тихоокеански флот и той безмилостно беше гонил своите подводничари, за да влязат в нужната форма. Освен това малката война, в която те участваха преди две години, беше дала възможност на всички да осъзнаят каква мисия изпълняват до такава степен, че екипажите на подводниците, които организираха онази знаменита подводна засада, още се фукаха, когато слезнеха на брега. „Бръмчилата“, както наричаха подводниците от клас „Охайо“, останаха на въоръжение като спомагателни средства за бърза атака, защото Манкузо се беше застъпил за тях пред командващия военноморските сили Дейв Сийтън, който беше негов приятел. Той от своя страна поиска от Конгреса допълнителни средства за тях и парламентът се съгласи без съпротива, защото последните два конфликта бяха показали, че хората в униформа имат и други задачи, освен да отварят и затварят вратите пред избраниците на народа. При това подводниците от клас „Охайо“ бяха прекалено скъпи, за да бъдат захвърлени просто така, и те се използваха за ценни океанографски мисии в северната част на Пасифика. Това допадна на еколозите, в случая на онези, които се тревожеха за опазването на рибите и делфините, и които според офицера в бяла униформа имаха прекалено голяма политическа власт.
	Всяка сутрин при него пристигаше сутрешната сводка, обикновено представяна от бригадния генерал Майк Лар, отговарящ за разузнаването. Това беше една добра практика. От сутринта на 7 декември 1941 година* Съединените щати бяха разбрали какви са предимствата командващите обширни райони да получават нужните им сведения от разузнаването, така че за разлика от адмирал Хъсбанд Е. Кимел навремето сегашният командващ въоръжените сили в Тихия океан имаше да чуе доста работи.
	[* Нападението на японците над американския флот в Пърл Харбър. — Бел.прев.]
	— Добро утро, Майк — поздрави Манкузо, докато главният стюард сервираше кафето.
	— Добро утро, сър — отвърна генералът с една звезда.
	— Какво ново в Пасифика?
	— Най-важната новина тази сутрин е, че руснаците са назначили нов човек за главнокомандващ техния Далекоизточен военен окръг. Името му е Генадий Бондаренко. Беше началник на оперативния отдел на руските сухопътни войски. Биографията му е твърде интересна. Започнал е като свързочник, а не като пехотинец, но се е отличил в края на тяхната авантюра в Афганистан. Носител е на ордена „Червено знаме“ и има звание „Герой на Съветския съюз“. Получил е и двете отличия като полковник. От този момент започнал бързо да се издига. Има добри политически връзки. Работил е в тясно сътрудничество с един човек на име Головко — бивш офицер от КГБ, който все още се занимава с шпионаж и е личен познат на нашия президент. Головко е нещо като началник на оперативния отдел за руския президент Грушевой и е с ранг главен министър, или нещо подобно. Грушевой се вслушва в съветите му за много работи и той е връзката с Белия дом по въпроси от „взаимен интерес“.
	— Страхотно. Значи руснаците използват този човек, когато искат да съобщят нещо на Джак Райън. Що за птица е? — попита адмиралът.
	— Нашите приятели от Ленгли го смятат за много умен и много способен. Както и да е, да се върнем на Бондаренко. Сведенията за него са, че и той е умен и много способен и е претендент за по-високи постове. Един умен и смел човек може да напредне както в техните въоръжени сили, така и в нашите.
	— В какво състояние са силите, които сега ще командва?
	— Не много добро, сър. Според нашите данни това са осем дивизии — шест мотострелкови, една танкова и един артилерийски дивизион. Всички разчитат повече на ракетните войски и авиацията и не отделят много време за учения. Ако се съди по сведенията ни за него, Бондаренко ще промени това.
	— Мислиш ли?
	— Като бивш началник на техния оперативен отдел той се е обявявал за повишаване на боеготовността, а е и малко интелектуалец. Миналата година публикува едно дълго есе за римските легиони. Заглавието му беше „Войниците на Цезар“. В него се съдържа следният цитат от еврейския историк Йосиф: „Техните учения бяха безкръвни битки, а битките им кървави учения.“ Както и да е. Изваждането на цитати от хора като Йосиф си е чисто ровене в историята, но намекът е съвсем очевиден. Той пледира за по-добро обучение на руската армия и изявява претенции за главнокомандващ. Отделя много време на друг древен историк, който е писал по въпроса как се изгражда един центурион. Съветската армия наистина не разполага със сержанти, както ние разбираме това звание, и Бондаренко е един от новото поколение старши офицери, който твърди, че новата руска армия трябва да въведе отново това понятие. — „В това има много логика“, помисли си Лар.
	— Значи смяташ, че ще подгони подчинените си, за да влязат във форма. А руският флот в Далечния изток?
	— Той не е под негово подчинение. Разполага с тактическа фронтова авиация и сухопътни войски. Това е всичко.
	— Техният флот е така осран, че не знае как да си избърше задника — забеляза Манкузо. — Има ли друго?
	— Разни политически дреболии, които можете да прочетете и сам, когато имате време. Китайците продължават да извършват военни маневри. В момента разиграват учение южно от река Амур, в което участват четири дивизии.
	— Толкова голямо?
	— Адмирале, те са на засилен подготвителен режим вече три години. Няма нищо обезпокоително, но харчат доста пари за превъоръжаване на Китайската народноосвободителна армия. В сегашното участват много танкове и артилерия. Голяма стрелба пада. Районът е подходящ за маневри, защото не е много населен, но не е равен като пустинята Невада. Отначало, когато започнаха, ги следяхме изкъсо, но сега вече се превърна почти в постоянна практика.
	— Така ли? А какво мислят руснаците по въпроса?
	Лар се протегна в стола си.
	— Сър, вероятно това е и причината за новото назначение на Бондаренко. Сигурно защото изостават в бойната подготовка. Китайците ги превъзхождат много по численост на силите, струпани по границата, но не са прибягвали до враждебни действия. В момента политическата обстановка е сравнително спокойна.
	— Аха — изръмжа командващият зад бюрото си. — А Тайван?
	— Военните учения в близост до пролива също зачестиха, но няма и помен от десантни маневри. Следим ги внимателно с помощта на нашите приятели от Тайван.
	Манкузо кимна. Имаше в кабинета си етажерка, пълна с планове за изпращане на 7-и флот на Запад, а почти непрекъснато един от корабите му се намираше на „посещение на вежливост“ в пристанищата на острова. За моряците му Република Китай беше страхотно място за добро прекарване на времето, пълно с жени, за чиито услуги човек можеше да се спазари. Наличието на американски боен кораб в пристанището на Тайпе превръщаше града в неудобна зона за ракетна атака. Дори една драскотина, причинена на американски кораб, можеше да се изтълкува като враждебен акт и повод за война. Никой не вярваше китайските комунисти да са готови за подобно нещо. За да запази нещата в това положение, Манкузо държеше своите самолетоносачи непрекъснато под пара, карайки ги постоянно да извършват учения на своите прехващачи и щурмови изтребители-бомбардировачи както през 80-те години. Той винаги държеше и поне една щурмова или някоя по-бавна подводница в пролива Формоза, факт, за който се споменаваше в медиите само когато от време на време им се подхвърлеше информация, уж изтекла от военноморските сили. Но подводниците много рядко акостираха в пристанищата на Тайван. Те бяха по-ефикасни, когато не се виждаха. Но в друга етажерка той държеше купища перископни снимки на китайски бойни кораби, както и фотографии на корпусите им, направени директно под водата, които подлагаха на изпитание щурманите на подводниците.
	От време на време караше хората си да проследяват подводници на китайските комунисти, както навремето беше правил с „Далас“ срещу някогашния съветски флот. Обаче това беше по-лесно. Китайските ядрени реактори бяха толкова шумни, че рибите ги избягваха отдалеч, за да не си повредят ушите, шегуваха се неговите подслушвачи. Колкото и КНР да дрънкаше оръжие срещу Тайван, ако неговият 7-и флот се противопоставеше на евентуално истинско нападение, работата бързо щеше да се превърне в кървава касапница и той се надяваше, че в Пекин са наясно с това. Ако имаха някакви съмнения, опитът им да ги проверят щеше да им струва доста скъпо. Освен това засега китайците не разполагаха с кораби амфибии, с които биха могли да направят десант, а и не даваха основание да се мисли, че имат намерение да ги построят.
	— Значи днес на Тихоокеанския театър като че ли всичко е спокойно? — каза Манкузо, слагайки край на брифинга.
	— Така изглежда — потвърди генерал Лар.
	— На какви средства разчитаме, за да държим под око нашите китайски приятели?
	— Главно на такива от въздуха — отвърна шефът на разузнаването. Никога не сме имали сериозно присъствие на наши разузнавачи в КНР, поне не съм чувал за такова нещо.
	— На какво се дължи това?
	— Най-простото обяснение е, че за мен, както и за вас ще е трудно да останем незабелязани сред тях, а последната ми проверка показва, че повечето американски граждани от азиатски произход работят за компютърни компании.
	— Във флота нямаме много такива. А в сухопътните войски?
	— И там не са много, сър. Броят се на пръсти.
	— Чудя се защо.
	— Сър, аз съм разузнавач, а не демограф — забеляза Лар.
	— Предполагам, че това ти е напълно достатъчно, Майк. Дръж ме в течение, ако има нещо интересно.
	— Разбира се, сър. — Лар се отправи към вратата, за да бъде сменен от началника на оперативния отдел на Манкузо, който щеше да му докладва какво е днешното състояние на силите под негово командване, плюс това колко кораби и самолети имат повреди и се нуждаят от ремонти.


	Тя продължаваше да е все така красива, въпреки че докарването й тук се беше оказало трудна работа. Таня Богданова не се беше опитала да се скрие, но в продължение на няколко дни беше недосегаема.
	— Заета ли бяхте? — попита Провалов.
	— Да, имах специален клиент — кимна тя утвърдително. Бяхме заедно в Санкт Петербург. Не носех мобифона си. Той не обича да ни прекъсват — обясни тя, без да й личи, че съжалява за това.
	Провалов можеше да я попита каква е таксата за няколко дни в компанията й и тя сигурно щеше да му отговори, но реши, че това не го интересува толкова. Тя си оставаше едно видение и само белите крила й липсваха, за да я помисли за ангел, като изключим очите и сърцето, разбира се. Очите гледаха студено, а сърцето като че ли изобщо не съществуваше.
	— Имам въпрос — каза й лейтенантът от милицията.
	— Да?
	— Едно име. Дали ви е известно? Клементий Иванич Суворов.
	Очите леко се оживиха.
	— О, да. Познавам го добре. — Не обясни подробно какво означаваше това „добре“.
	— Какво можете да ми кажете за него?
	— Какво искате да знаете?
	— Ами, като за начало адреса му.
	— Живее извън Москва.
	— Под какво име?
	— Той не знае, че аз го знам, но веднъж видях паспорта му. Иван Юриевич Конев.
	— Как успяхте да разберете това? — попита Провалов.
	— Беше заспал, разбира се, и аз му пребърках дрехите — отвърна тя така невъзмутимо, като че ли разказваше на лейтенанта от милицията откъде си купува хляб.
	„Значи той те е чукал, а ти на свой ред също си му го начукала“, помисли си Провалов, но не го каза.
	— Спомняте ли си адреса му?
	Тя поклати глава.
	— Не, но това е една от новите зони оттатък околовръстното шосе.
	— Кога го видяхте за последен път?
	— Седмица преди да умре Григорий Филипович — отвърна тя веднага.
	Тогава на Провалов внезапно му хрумна да я попита:
	— Таня, в нощта преди убийството на Григорий с кого се видяхте?
	— Беше някакъв войник или нещо подобно, чакайте да помисля… Пьотр Алексеевич… не знам кой си…
	— Амалрик? — попита Провалов, почти надигайки се от стола си.
	— Да, нещо подобно. Имаше татуировка на ръката, тази на Спецназ, каквато имат мнозина, които са били в Афганистан. Мислеше се за голяма работа, но не беше много добър любовник — каза с пренебрежение Таня.
	„Няма и да бъде“, би могъл да добави Провалов, но не го направи.
	— Кой уреди срещата ви?
	— Ами Клементий Иванич. Той имаше уговорка с Григорий. Очевидно се познаваха от дълго време. Григорий често изпълняваше специални поръчки за приятелите на Клементий.
	Значи Суворов е уредил единият или двамата убийци да чукат курвите на човека, когото са убили на следващия ден?… Който и да беше Суворов, той имаше известно чувство за хумор… Или пък истинската цел е бил Сергей Николаич? Провалов току-що се беше добрал до важна информация, но тя не хвърли светлина върху разследвания случай. Това беше само още един факт, който допълнително усложняваше разследването, а не го улесняваше. Пак беше изправен пред две възможности: Суворов е наел двамата войници от Спецназ да убият Распутин, а след това ги е ликвидирал, за да се „подсигури“ срещу евентуални последици. Или пък ги е наел да убият Головко, след което ги е премахнал, защото са допуснали голяма грешка. Коя от двете? Трябваше да открие Суворов, за да разбере. Но сега разполагаше с име и вероятното му местонахождение. А това все пак беше нещо.


>	19.
>	ПРЕСЛЕДВАНЕ

	В щаба на „Рейнбоу“* в Хиърфорд, Англия, цареше спокойствие, и то до такава степен, че Джон Кларк и Динг Чавес започнаха да проявяват признаци на нетърпение. Тренировъчният режим беше все така взискателен както и преди, но никой не се преуморяваше много и мишените — хартиените, както и електронните, незадоволителни като примери за човешка низост, не събуждаха кой знае какъв интерес. Но членовете на отряда „Рейнбоу“ не го казваха дори и помежду си, за да не ги помислят за много кръвожадни или за непрофесионалисти. За тях заучената поза беше безразличието. Практиката беше безкръвна битка, а битката кърваво учение. Отнасяйки се сериозно към тренировките, те държаха бръснача винаги добре наточен, т.е. достатъчно остър, за да обере дори мъха по бузите на едно бебе.
	[* Дъга. — Бел.прев.]
	Съществуването на отряда се пазеше в тайна, поне дотолкова, доколкото беше възможно. Но въпреки това по някакъв начин за него беше изтекла информация. Не във Вашингтон, нито в Лондон, но на континента. Започна да се говори, че НАТО има много специален и много способен отряд за борба срещу тероризма, който вече се беше справил с няколко извънредно трудни задачи и само веднъж си беше изпатил от ирландски терористи, които обаче платиха жестока цена за своето неблагоразумие. Европейските вестници ги нарекоха „Мъжете в черно“ заради униформите на щурмоваци и поради незнание европейските вестникари ги бяха изкарали по-свирепи, отколкото ситуацията го изисква. Тази репутация стана причина при една мисия в Холандия преди седем месеца, няколко седмици след като сведенията за тях се появиха в печата, лошите момчета в едно училище да се съгласят на преговори с д-р Пол Белоу, когато разбраха, че си имат нови съседи. Стигна се до разбирателство, преди да се наложи употребата на сила, което устройваше и двете страни. Идеята за стрелба в училище, пълно с деца, не допадна много на „Мъжете в черно“.
	През последните няколко месеца някои членове на отряда бяха ранени или пък бяха заменени с нови на принципа на ротацията. Един от новите беше Еторе Фалконе, бивш карабинер, изпратен в Хиърфорд както заради неговата сигурност, така и в помощ на НАТО. Една приятна пролетна вечер Фалконе се разхождаше по улиците на сицилианската столица Палермо заедно с жена си и малкия си син, когато пред очите им започна стрелба. Трима престъпници откриха огън с автомати по един пешеходец, жена му и полицая, който ги охраняваше. Фалконе измъкна мигновено своята берета и простреля и тримата в главите от разстояние десет метра. Реакцията му беше твърде закъсняла, за да спаси жертвите, но достатъчно навременна, за да си навлече гнева на местния мафиотски бос, двама от синовете на който бяха участвали в нападението. Фалконе се отнесе към заплахата с презрение, но някои по-разсъдливи хора в Рим надделяха. Италианското правителство не искаше да започне кървава вендета между мафията и полицията. Затова Фалконе беше изпратен в Хиърфорд и стана първият италиански член на „Рейнбоу“. Той бързо се наложи като най-добрия стрелец, когото някога бяха виждали.
	— Мамка му — процеди през зъби Джон Кларк, след като изкара и петата поредица от десет изстрела. Този пак го беше победил! Викаха му Голямата птица. Еторе, т.е. Хектор, беше висок метър и деветдесет и пет и мършав като баскетболист. Габаритите му не бяха подходящи за боец от антитерористичен отряд, но как стреляше, кучият му син!
	— Благодаря, генерале — каза италианецът, прибирайки банкнотата от пет лири, която беше облогът за разрешаване на тази кръвна вражда.
	Джон не можеше да реши спора в истинска схватка, но Голямата птица му беше натрил носа с попаденията си върху хартия. Този лапач на спагети беше повалил трима въоръжени мъже с пистолета си и го беше направил в присъствието на жена си и детето си. Той не беше само надарен стрелец, а и много хладнокръвен. А жена му Ана-Мария се славеше като страхотна готвачка. Фалконе беше успял да го победи с една точка от петдесет изстрела, а Джон се беше готвил упорито цяла седмица за това състезание.
	— Еторе, къде, по дяволите, си се учил да стреляш? — попита Рейнбоу шест.
	— В полицейската школа, генерал Кларк. Преди изобщо не бях стрелял с пистолет, но имах добър инструктор и бързо схващам — каза сержантът и добродушно се усмихна. Той изобщо не се перчеше с таланта си, а това правеше нещата още по-изнервящи.
	— Предполагам, че е така — каза Кларк, прибра пистолета си в кобура и напусна стрелковата линия.
	— И вас ли, сър? — попита началникът на стрелбището Дейв Уудс, когато Кларк се отправи към вратата.
	— Значи не съм единственият? — попита Рейнбоу шест.
	Уудс вдигна очи от сандвича си.
	— По дяволите, на това момче му откриха кредит в кръчмата „Зеления дракон“, защото ме победи! — каза ядосан той. Старши сержант Уудс сигурно беше научил на всичко, което знаеше, този нов Уайът Ърп. В кръчмата на отряда „Рейнбоу“ сигурно беше показал на новака как се пие английска черна бира. Нямаше да е лесно да бъде победен Фалконе. Да надстреляш човек, който в повечето случаи нямаше никакъв пропуск, не беше проста работа.
	— Е, добре, старши сержант, значи ще си правим компания — каза Кларк, потупа го по рамото и се отправи към вратата, клатейки глава. Зад него Фалконе изстрелваше нова поредица. Явно, че му харесваше да е първи и се стараеше да запази тази позиция. От дълго време никой не беше успял да го победи. На Джон това не му харесваше, но което си е справедливо, си е справедливо, а и Фалконе беше спечелил по правилата.
	Дали това не беше още един признак, че е започнал да се отпуска? Е, разбира се, той не можеше да бяга толкова бързо, колкото по-младите от отряда „Рейнбоу“, и това също го тревожеше. Джон Кларк още не се считаше стар. Не се считаше и за дядо, но по този въпрос не му бяха оставили голям избор. Дъщеря му и Динг го бяха дарили с внук, а той не можеше да им каже да си вземат обратно подаръка. Пазеше се да не напълнява, въпреки че това често изискваше, както и в днешния ден, да прескочи обяда, а и беше загубил пет банкноти от по една лира на стрелбището.
	— Е, как е, Джон? — попита Алистър Стенли, когато Кларк влезе в служебната сграда.
	— Момчето си го бива, Ал — отвърна Джон и сложи пистолета си в чекмеджето на бюрото.
	— Сериозно. Миналата седмица спечели от мен пет лири.
	Другият изскърца със зъби.
	— Значи явлението започва да става масово. — Джон се отпусна на въртящия се стол като торба. — Добре, да е дошло нещо, докато бях навън да пилея пари?
	— Само това от Москва. Не би трябвало да го изпращат на нас — каза Стенли на шефа си и му подаде факса.


	— Искат какво? — попита в кабинета си на седмия етаж Ед Фоли.
	— Да им помогнем да обучат някои свои хора — повтори пред съпруга си Мери Пат. Оригиналният текст беше доста налудничав, за да бъде повторен.
	— Та ние да не сме благотворително дружество? — ядоса се директорът на ЦРУ.
	— Сергей Николаевич счита, че му дължим една услуга. А ти знаеш, че…
	Той кимна в знак на съгласие.
	— Да, може би има основание. Обаче ще трябва да се допитаме до началството.
	— Джак има много да се смее — помисли си заместник-директорката, отговаряща за Оперативната дирекция.


	— Мамка му! — изруга Райън в Овалния кабинет, когато Елън Съмтър му подаде факса от Ленгли. После я погледна и каза:
	— О, извинявай, Елън.
	Тя му се усмихна като майка на непослушното си синче.
	— Да, господин президент. — Дали имаш една…?
	Госпожа Съмтър носеше дрехи с големи полегати джобове. Извади от левия кутия цигари „Вирджиния слимс“ и я поднесе на президента, който си взе една и я запали с газовата запалка, която също беше мушната в кутията.
	— Как ти се струва, а?
	— Вие познавате този човек, нали? — попита госпожа Съмтър.
	— Головко ли? Да — Райън се усмихна малко накриво, като си припомни пистолета, насочен в лицето му, докато самолетът VC-137 се носеше по пистата на московското летище „Шереметиево“ преди много години. Сега можеше да се усмихва, но тогава не му беше никак до смях. — Е, да, със Сергей сме стари приятели.
	Като секретарка на президента Елън Съмтър знаеше много неща, включително и това, че президентът Райън пуши от време на време, но имаше и работи, за които не знаеше нищо и никога нямаше да узнае. Беше доста умна, за да не бъде любопитна, но и достатъчно разсъдлива да не пита за тях.
	— Щом вие го казвате, господин президент.
	— Благодаря, Елън. — Райън се облегна назад в стола и пое дълбоко дим от тънката цигара. Защо когато се почувстваше напрегнат, прибягваше до тези проклети неща, които го караха да кашля? Хубавото беше, че и леко го замайваха. „Това означава, че не съм истински пушач“, каза си президентът на Съединените щати. Отново прочете факса. Беше две страници. Едната с оригиналния текст от Сергей Николаич до Ленгли — нищо чудно, той знаеше прекия номер на факса на Мери Пат и искаше да изтъкне този факт, а другата препоръката на директора на ЦРУ Едуард Фоли.
	Като се изключат разните официалности, работата беше проста. Не беше нужно Головко да обяснява защо Америка трябваше да се съгласи с молбата му. Семейство Фоли и Джак Райън знаеха, че КГБ беше помогнал на ЦРУ и на американското правителство в две много секретни и важни мисии, а фактът, че и двете бяха в полза на руските интереси, нямаше значение. Така Райън нямаше алтернатива. Той вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка.
	— Фоли — чу се мъжки глас в другия край на линията.
	— Райън — каза на свой ред Джак. Чу как онзи се изправи в креслото. — Получих факса.
	— Е и? — попита директорът на ЦРУ.
	— А какво друго, по дяволите, можем да направим?
	— Съгласен съм. — Фоли би могъл да каже, че лично той харесва Сергей Головко. Знаеше, че и Райън го харесва. Но тук не ставаше въпрос за това. Те правеха правителствена политика, а тя беше нещо повече от личните им предпочитания. Русия беше помогнала на Съединените американски щати и сега искаше от тях на свой ред да й помогнат. В нормалните взаимоотношения между държавите такива молби, ако те имаха прецеденти, се изпълняваха. Принципът беше същият, като да дадеш гребло на съседа си, след като предишния ден той ти е услужил с маркуча си, само че на това ниво от подобни услуги понякога загиваха хора. — Ти ли ще се заемеш с тази работа или аз?
	— Молбата е до Ленгли. Ти изготви отговора. Разбери какви са параметрите. Не искаме да компрометираме „Рейнбоу“, нали си съгласен?
	— Да, Джак, но няма такава опасност. В Европа малко се поуспокоиха, а бойците на „Рейнбоу“ тренират главно стрелба срещу хартиени мишени. Можем дори да благодарим на онзи, който пусна тази история в печата. — Директорът на ЦРУ рядко казваше нещо добро за пресата.
	В случая някое леке от правителството се беше разприказвало повече, отколкото трябва, за нещо, което е знаел, но историята постигна желания ефект, въпреки че материалът, появил се в печата, беше пълен с грешки, което едва ли бе за учудване. Някои от тези грешки обаче изкараха хората от „Рейнбоу“ като свръхчовеци, което погали самочувствието им и накара потенциалните им противници да се поспрат. Така че тероризмът в Европа отслаби значително активността си след краткото си възраждане, което се оказа изкуствено. Мъжете в черно бяха твърде страшни, за да си има човек работа с тях. Крадците предпочетоха да нападат бабички, които осребряват пенсионните си чекове, а не въоръжения полицай на ъгъла. А това означава, че започнаха да стават по-разумни. Една бабичка не може да окаже кой знае каква съпротива на крадеца, но полицаят има пищов.
	— Очаквам нашите руски приятели да си мълчат по въпроса.
	— Мисля, че можем да сме уверени в това, Джак — съгласи се Ед Фоли.
	— Имаме ли някаква причина да не го правим?
	Райън чу как директорът на ЦРУ се размърда в креслото си.
	— Никога не съм бил склонен да запознаваме с „методите“ си когото и да било, но тук не става въпрос за операция на разузнаването и те биха могли да прочетат повечето неща от подходящи книги.
	— Добре, съгласен съм — каза президентът.
	Райън си представи как другият кима с глава.
	— Днес ще им изпратя отговора.


	Разбира се, с копие до Хиърфорд. То пристигна на бюрото на Джон преди края на работното време. Той извика Ал Стенли и му го подаде.
	— Започваме да се прочуваме, Джон.
	— От това става ли ти по-добре? — попита с досада Кларк. И двамата бяха работили в тайните служби и ако имаше начин да скрият имената и дейността си от своите началници, отдавна биха го открили.
	— Предполагам, че ти ще отидеш лично. Кого ще вземеш в Москва със себе си?
	— Динг и екип 2. Динг и аз сме били там и преди. И двамата се познаваме със Сергей Николаич. Така поне той няма да види много нови лица.
	— Да, а и руският ти, доколкото си спомням, е отличен.
	— Езиковата школа в Монтерей е много добра — каза Джон.
	— Колко време смяташ, че ще отсъстваш?
	Кларк отново погледна факса и се замисли.
	— О, не повече от три седмици. Техните хора от Спецназ не са лоши. Ще ги организираме в тренировъчна група, а след време предполагам, че можем да ги поканим тук.
	Стенли не трябваше да изтъква, че особено онези от САС — специалните служба за борба с тероризма, а и в британското Министерство на отбраната, щяха да получат епилептичен припадък, когато узнаят за това, но в края на краищата трябваше да се примирят. Това се наричаше дипломация и нейните принципи определяха политиката на повечето правителства по света, независимо дали им харесва или не.
	— Предполагам, че ще се наложи да го направим, Джон — каза Стенли и вече си представи какъв вой ще се надигне от САС и в Уайтхол.
	Кларк вдигна телефона и натисна бутона за секретарката си, Хелън Монтгомъри.
	— Хелън свържи се с Дигс и му кажи да дойде. Благодаря.
	— Доколкото си спомням, и неговият руски е добър.
	— Имахме добри учители. Обаче говори с малко южняшки акцент.
	— А твоят?
	— Моят е ленинградски, т.е. от Санкт Петербург. Ал, вярваш ли в техните промени?
	Стенли седна.
	— Джон, дори и днес всичко е пълна мъгла и през всичките десет години, откакто бе свалено червеното знаме от Спаската врата на Кремъл, е все така.
	Кларк кимна в знак на съгласие.
	— Помня, когато го видях по телевизията, братче. Направо се побърках.
	— Здравей, Джон — обади се познат глас от вратата. — Здрасти, Ал.
	— Влез и сядай, момчето ми.
	Чавес, облечен за прикритие в униформа на майор от военното разузнаване, се поколеба, когато чу обръщението „момчето ми“. Когато Джон говореше така, предстоеше да се случи нещо необикновено. Но имаше и по-лоши варианти. Когато го наречеше „дете“, това беше сигнал за опасност, а сега след като беше съпруг и баща, Доминго вече не си търсеше сам белята. Отиде до бюрото на Кларк и взе предложените му листове.
	— Москва? — попита той.
	— Изглежда, че е с одобрението на нашия главнокомандващ.
	— Страхотно — рече Чавес. — Е, отдавна не сме се срещали с господин Головко. Предполагам, че водката още е добра.
	— Това е едно от нещата, което умеят да правят както трябва — съгласи се Джон.
	— И искат да ги научим и на други работи?
	— Така изглежда.
	— Ще вземем ли жените с нас?
	— Не. — Кларк поклати глава. — Тази работа е съвсем делова.
	— Кога?
	— Ще трябва да решим. Вероятно след седмица.
	— Бива.
	— Как е малкият?
	Последва усмивка.
	— Още пълзи. Снощи се опита да се изправи. Представи си, ще започне да ходи до няколко дни.
	— Доминго, първата година ги учиш да ходят и да говорят, а през следващите двадесет да си седят на задника и да мълчат — предупреди го Кларк.
	— Малкият спи през цялата нощ и се събужда усмихнат. Сутрин видът му е далеч по-добър от моя. — Беше логично. Когато Доминго се събудеше, очакваха го само тренировки и изморителен седемкилометров крос, а това вече започваше да му втръсва.
	Кларк го разбираше. Една от най-големите загадки в живота беше защо децата винаги се събуждат в добро настроение. Запита се в кой период човек губеше тази способност.
	— Целият екип ли? — попита Чавес.
	— Да, вероятно ще включим и Голямата птица — добави Рейнбоу шест.
	— Днес и теб ли те победи? — попита Динг.
	— Следващия път, когато ще се състезавам в стрелба с този кучи син, искам да стане веднага след сутрешното бягане, когато още не е дошъл напълно на себе си — каза ядосан Кларк. Той просто не обичаше да губи в нищо, особено в стрелба с пистолет, в която се смяташе за много добър.
	— Господин Кларк, Еторе просто не е човек. И с малокалибрения пистолет го бива, но не е кой знае какво, обаче с беретата е направо невероятен. Няма грешка.
	— До днес не го вярвах. Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях обядвал в „Зеления дракон“.
	— Разбирам те, Джон — каза Чавес, решил да не коментира факта, че тъстът му беше качил някое и друго кило. — Знаеш, че и аз умея да си служа доста добре с пистолета, обаче Еторе ми разказа играта и ме победи с три точки.
	— Прецака ме с една точка, копелето му — оплака се Джон на командира на екип 2. За първи път губя двубой от тридесет години насам. Тогава ме победи командирът ми, а аз бях третият по ранг в частта. Бяхме се обзаложили на бири. — Беше загубил с две точки, но следващия път победи началника си с три, спомни си с гордост Кларк.


	— Това той ли е? — попита Провалов.
	— Не разполагаме с негова снимка — отвърна старшината до него. — Обаче отговаря на общото описание.
	А и човекът се отправяше към същата кола. В момента го снимаха от няколко места.
	Двамата седяха в един микробус, паркиран на половин пресечка от блока, който наблюдаваха. Използваха военни бинокли със зелено гумирано покритие.
	Изглежда, че това беше техният човек. Беше слязъл с асансьора от етажа, от който се очакваше. Предишната вечер беше установено, че в този модерен жилищен блок наистина живее мъж, който се казва Иван Юриевич Конев. Нямаха време да разпитат съседите, а и това трябваше да стане много внимателно. Имаше голяма вероятност съседите на този Конев/Суворов да са също бивши служители на КГБ, а разпитът им не трябваше да се свързва по никакъв начин с целта на разследването. Тази цел не беше обикновена, помисли си Провалов.
	Човекът влезе в кола под наем. На името на Иван Юриевич Конев на този адрес имаше регистриран частен автомобил — „Мерцедес“ — клас С, а кой би могъл да каже дали под други имена няма регистрирани и други коли? Провалов беше сигурен, че обектът има и други документи за самоличност, фалшифицирани най-изкусно. Тези за името Конев сигурно бяха такива. КГБ подготвяха перфектно хората си.
	Старшината зад волана запали мотора на микробуса и се обади по радиото. В непосредствена близост имаше още две милиционерски коли с по двама опитни следователи.
	— Нашият приятел потегля. Синята кола под наем — каза Провалов по радиото и от другите два автомобила потвърдиха, че са чули.
	Колата беше фиат — истински, произведен в Торино, а не руско копие от завода „Толиати“. Беше продукт на един от малкото осъществени специални икономически проекти на Съветския съюз, който беше проработил. Дали се е спрял на този автомобил, защото е много маневрен, или защото излиза по-евтино да вземе кола под наем? — запита се Провалов. В момента нямаше как да се разбере. Конев/Суворов потегли и първата опашка тръгна след него на половин пресечка разстояние, а втората беше на половин пресечка пред него, защото дори опитен разузнавач от КГБ рядко гледаше за опашка отпред. Ако имаха още малко време, можеха да поставят сигнализиращо устройство под фиата, но не успяха. Ако се върнеше в апартамента, щяха да го поставят по-късно през нощта, към четири часа сутринта. Това щеше да е устройство, излъчващо радиосигнали, което се прикрепваше от вътрешната страна на задната броня с магнит. Антената му щеше да виси надолу като опашката на мишка и щеше да бъде практически незабележима. Част от използваната от Провалов техника бе предназначена за следене чужденци из Москва, за които имаше подозрения, че са шпиони, а това означаваше, че е добра, поне за руските стандарти.
	Проследяването на колата се оказа по-лесно, отколкото беше очаквал. То се улесняваше от факта, че в него участваха три коли. Откриването на една преследваща кола не беше кой знае колко трудна работа. Две също могат да бъдат забелязани, защото и двете трябваше едновременно да предприемат едни и същи маневри. Но с три проследяващи коли работата се променяше и колкото и да го бяха обучавали в КГБ, Конев/Суворов не беше някакъв супермен. Неговата истинска зашита беше в това да скрие самоличността си, а за да може тя да бъде разкрита, бяха нужни добра следователска работа и късмет, обаче на късмета разчитаха повече ченгетата, а тези от КГБ, не. В манията си да изпипва нещата тази организация беше изключила късмета от програмата за обучение, защото да се разчита на него бе признак на слабост, който можеше да доведе до провал. Това подсказваше на Провалов, че Конев/Суворов няма дълъг стаж на оперативен разузнавач. Тези неща се учат от практиката.
	Проследяването се извършваше от максимално далечно разстояние, повече от една пряка, а градските отсечки тук бяха дълги. Микробусът беше специално приспособен за подобни операции. Болтовете, които крепяха в средата регистрационните табели, бяха триъгълни и с едно щракване можеха да сменят табелите, които бяха общо три с различни номера. Конфигурацията на предните фарове също можеше да се променя, а един опитен противник следеше и за тези неща в тъмното. Смяната можеше да става само един-два пъти, и то когато бяха извън обсега на огледалото му за обратно виждане. Трябваше да бъде гений, за да се усети. Най-трудно беше на колата, която извършваше следенето отпред, защото не можеше да знае предварително какви са намеренията на Конев/Суворов и кога внезапно ще завие. Тогава тя трябваше да избърза, водена от указанията на другите преследвачи, за да заеме пак предишното положение. Но всички милиционери от сегашния екип бяха опитни служители на отдел „Убийства“, които знаеха как да следят най-опасния дивеч на планетата — хора, готови да отнемат чужд живот. Дори и тъпите убийци понякога проявяваха животинско лукавство и бяха научили много за полицейската практика от телевизията. Това правеше някои разследвания по-трудни, отколкото би трябвало, но в случай като този допълнителните трудности бяха нещо като усъвършенстване за хората на Провалов.
	— Завива надясно — съобщи неговият шофьор по радиото. — Микробусът поема водачеството — Трябваше да избързат напред до следващия десен завой, а след това отново щяха да заемат предишното си положение. Другата кола за малко щеше да изостави преследването и да остане след микробуса, а след това пак да мине отпред. Беше фиат — производство на завода „Толиати“, — най-често срещаната кола в Русия, и затова беше напълно анонимна с мръсната си бяла боя.
	— Ако това е единственият му опит да се откачи от преследването, ще трябва да е някой много самоуверен човек.
	— Прав си — съгласи се Провалов. — Да видим дали ще направи и нещо друго.
	„Другото“ стана няколко минути по-късно. Фиатът отново сви вдясно, но не в пресечна улица, а в подлеза под друг жилищен блок, дълъг цяла една пресечка. За щастие другата преследваща кола беше вече в далечния край на подлеза и видя след малко фиата на тридесет метра отпред.
	— Държим го под око — докладваха по радиото. — Ще поизостанем малко.
	— Давай! — нареди Провалов на шофьора, който натисна педала на газта до следващата пресечка. По пътя той смени регистрационните номера и конфигурацията на фаровете. В нощта видът на микробуса стана съвсем друг.
	— Самоуверен е — каза Провалов пет минути по-късно.
	Сега микробусът следваше фиата от близко разстояние, водещата кола остана зад микробуса, а третата беше непосредствено след нея. Където и да отидеше преследваният, те нямаше да го изпуснат. Беше извършил маневрата си за заблуда на евентуални преследвачи и тя беше твърде ловка, но беше само една. Може би си мислеше, че беше достатъчна, за да се откачи от някоя следяща го кола на СВР и че ако изобщо е преследван, колата е само една. След като беше излязъл от подлеза, не беше видял нищо обезпокоително в огледалото. Много добре, помисли си лейтенантът от милицията. Жалко, че американският му приятел от ФБР не беше с него. Те едва ли биха се справили по-добре въпреки големите им възможности. Не беше зле хората му да познават улиците на Москва и нейните предградия като таксиметровите шофьори.
	— Отива да вечеря и да пийне някъде — обади се шофьорът на Провалов. — До един километър ще спре.
	— Ще видим — каза лейтенантът, споделяйки мнението на шофьора. В този район имаше десетина първокласни заведения. Кое ли щеше да избере обектът…?
	Оказа се „Княз Михаил Киевски“ — украински ресторант, специализирал се в сервирането на рибни ястия и пилета и известен с добрия си бар. Конев/Суворов спря пред ресторанта, даде ключовете на момчето от персонала да паркира колата и влезе вътре.
	— Кой от нас е най-добре облечен? — попита по радиото Провалов.
	— Вие, другарю лейтенант. — Хората от другите два екипа бяха в обикновени работни дрехи, които не ставаха за тук. Половината от посетителите на „Княз Михаил Киевски“ бяха чужденци, а в присъствието на такива хора човек трябва да е прилично облечен. В ресторанта държаха на това. Провалов слезе от колата половин пресечка по-рано и бързо се отправи към покрития с тента вход. След като го огледа, портиерът го пусна да мине. В нова Русия на дрехите се обръщаше повече внимание, отколкото в повечето европейски държави. Можеше да извади полицейската си карта, но едва ли щеше да е разумно. Някой от персонала можеше да предупреди Конев/Суворов. Тогава внезапно му хрумна една идея. Провалов веднага влезе в тоалетната и извади мобифона си.
	— Ало — каза познатият глас в слушалката.
	— Мишка, ти ли си?
	— Олег? — попита Рейли. — Какво мога да направя за теб?
	— Знаеш ли ресторанта „Княз Михаил Киевски“?
	— Да, разбира се. Защо?
	— Имам нужда от помощта ти. За колко време можеш да дойдеш тук? — попита Провалов, знаейки, че Рейли живее само на два километра от мястото.
	— За десет-петнадесет минути.
	— Побързай тогава. Ще бъда на бара. Облечи се добре — добави милиционерът.
	— Става — съгласи се Рейли, като се питаше как да обясни на жена си защо прекъсва спокойната им вечер пред телевизора.
	Провалов се отправи към бара, поръча си перцовка и запали цигара. Обектът седеше през седем стола от него и също си пиеше питието самичък, може би очаквайки да се освободи маса. Заведението беше пълно с посетители. Струнен квартет изпълняваше нещо от Римски-Корсаков в далечния край на залата. За Провалов тук беше твърде скъпо, за да си позволи да идва редовно. Значи Конев/Суворов имаше пари. В това нямаше нищо чудно. Доста бивши офицери от КГБ сега благоденстваха в новата икономическа система на Русия. Те имаха широки контакти и достъп до информация, каквито нямаха повечето граждани. Имаха своя ниша на пазара в едно общество с ширеща се корупция и мрежа от свои хора, на които можеха да разчитат при различни обстоятелства и да делят печалбите си с тях, независимо дали бяха придобити законно или не.
	Провалов изпи първата чаша и повика бармана да му налее още една, когато Рейли се появи.
	— Олег Григориевич! — поздрави го американецът.
	Не е глупак, каза си лейтенантът от руската милиция. Говореше развален руски, и то високо, за да могат всички да го чуят, което беше едно много добро прикритие при сегашната ситуация. Беше и добре облечен, за да могат всички, които го видят, да разберат, че е чужденец.
	— Мишка! — отвърна на поздрава му Провалов, раздруса силно ръката му и даде знак на бармана.
	— И така, кого наблюдаваме? — попита по-тихо агентът от ФБР.
	— Онзи в сивия костюм през седем стола вляво.
	— Видях го — отвърна веднага Рейли. — Кой е той?
	— Представя се под името Конев, Иван Юриевич, но според нас трябва да е Суворов, Клементий Иванич.
	— Аха — каза Рейли. — Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш?
	— Проследихме го до тук. Прибягна до проста, но доста ефикасна маневра да се откачи, но бяхме с три коли и не можа да се измъкне.
	— Браво, Олег — похвали го агентът от ФБР.
	Въпреки недостатъчната подготовка и оскъдните технически средства Провалов не беше лошо ченге. Във ФБР сигурно щеше да е най-малко старши специален агент. Олег имаше добър полицейски нюх. Да проследиш човек от КГБ в Москва не беше по-лесно, отколкото да вървиш по петите на някой страдащ от параноя престъпник в нюйоркския квартал Куинс. Рейли отпи от перцовката и се извърна малко встрани на стола си. От далечната страна на обекта седеше чернокоса хубавица в елегантна черна рокля. На Рейли му заприлича на скъпа проститутка, излязла на работа. И нейните очи оглежда заведението така внимателно, както и неговите. Разликата беше, че Рейли беше мъж, който се заглежда в една хубава жена или поне се преструваше, че го прави, в което нямаше нищо необичайно. Всъщност той наблюдаваше не нея, а мъжа. Беше около петдесетгодишен, без отличителни белези, какъвто би трябвало да е един шпионин. Изглежда, че чакаше да се освободи маса, държеше чаша в ръка и гледаше внимателно в огледалото на бара — добър начин да следи дали някой не го наблюдава. Разбира се, той не обърна внимание на американеца и приятеля му. Едва ли един американски бизнесмен би проявил някакъв интерес към него. Освен това американецът гледаше курвата от лявата му страна. По тази причина очите на обекта изобщо не се спряха на мъжете вдясно нито директно, нито през огледалото. Бива си го Олег, помисли си Рейли, използва ме за камуфлаж и го наблюдава индиректно.
	— Научи ли нещо друго напоследък? — попита агентът от ФБР. Провалов му разказа какво беше научил от проститутката и какво се беше случило в нощта преди убийствата. — Ама че нахалство. Но още не си сигурен кой е бил мишената?
	— Не — призна Провалов и отпи от втората чаша. Трябваше да внимава с алкохола, за да не направи някоя грешка. Преследваният беше твърде ловък и опасен, за да си позволи каквито и да било рискове. Винаги можеше да го извика на разпит, но знаеше, че от това няма да излезе нищо. Към престъпници като този трябваше да се пристъпва много внимателно като към министър. Провалов си позволи за миг да погледне внимателно профила на човека в огледалото, който беше виновен за смъртта на няколко души. Защо около главите на подобни хора няма черен ореол? Защо изглеждат съвсем обикновено?
	— Знаем ли нещо друго за този помияр?
	Руснакът харесваше тази американска дума. Той поклати глава.
	— Не, Мишка. Все още не сме проверили дали има досие в СВР.
	— Опасявате се да не би да има свои хора там ли? — попита американецът. Олег кимна. — Това е основателна причина.
	Беше много вероятно. Офицерите от КГБ сигурно се държаха здраво един за друг. Като нищо можеше да има някой останал на работа в старата сграда, например човек от личния състав, който да ги уведомява, ако полицията прояви интерес към нечие досие.
	„Мамка му“ — каза си американецът. „Значи ти, кучи сине, чукаш курвите на човека, преди да го затриеш.“ В това хладнокръвие имаше нещо твърде зловещо, като във филмите за мафията. Но в истинския живот членовете на Коза ностра нямаха куража за подобно нещо. Въпреки страховитата си репутация мафиотите нямаха подготовката на един разузнавач и в сравнение с него бяха като котка и тигър в джунглата. Той продължи да наблюдава внимателно обекта. Момичето откъм далечната му страна го разсейваше, но не чак толкова.
	— Олег!
	— Да, Михаил?
	— Той гледа към някой, който е встрани от оркестъра. Погледът му непрекъснато се връща към това място. Не оглежда цялата зала както отначало.
	Обектът наистина се взираше внимателно във всеки новопристигащ в ресторанта, но очите му все по-често гледаха към един ъгъл на огледалото. Вероятно беше решил, че никой в ресторанта не представлява опасност за него. Е, помисли си Рейли, дори подготовката си има граници и рано или късно собственият ти опит работи против теб. Робуваш на досегашната си практика и правиш предположения, които могат да станат причина да те хванат. В случая Суворов беше убеден, че не би могъл да го наблюдава някакъв американец. В края на краищата не беше сторил нищо на никой американец в Москва, а и изобщо през цялата си кариера. Освен това се намираше на приятелска, а не на чужда територия. Както винаги, по пътя до тук беше взел мерки за елиминиране на евентуални преследвачи, но беше предположил, че може да бъде следен само от една кола. Е, и умниците понякога грешат. Как беше? Разликата между гения и глупака е, че геният знае границите на своите възможности. Суворов се считаше за гений… Но кого гледа той? Рейли се извърна още малко в стола си и огледа внимателно въпросната част на залата.
	— Какво виждаш, Мишка?
	— Много хора, Олег Григориевич, главно руснаци, но има и няколко добре облечени чужденци. Виждам и китайци. Двама са. Приличат на дипломати и вечерят с двама руснаци, които, изглежда, са държавни служители. — На масата цари доста сърдечна атмосфера, помисли си Рейли.
	Беше вечерял тук с жена си три или четири пъти. Храната беше много добра, особено рибата. В „Княз Михаил Киевски“ сервираха чудесен черен хайвер, а това беше най-доброто, което можеше да се намери в тази страна. Жена му много го обичаше и знаеше, че у дома той щеше да струва много по-скъпо. Рейли следеше дискретно хора от много години и се беше научил да остава незабелязан. Можеше да постига това почти навсякъде освен в Харлем, но за там ФБР имаше агенти негри, които да вършат тази работа.
	Сега вече беше абсолютно сигурен, че Суворов продължаваше да гледа все в една посока. Правеше го небрежно, като използваше огледалото на бара. Дори беше седнал така, че очите му съвсем естествено да гледат в тази посока. Но хора като него не правеха нищо случайно. Бяха обучени да мислят и за най-малката подробност, дори за евентуален провал. Да се чуди човек как глупаво се беше издънил този. Да го прекара някаква си проститутка, която преровила джобовете му, докато спял след чукането. Е, някои мъже независимо от това колко са хитри, понякога мислят с онази си работа… Рейли отново се извърна… Единият от китайците на далечната маса се извини на сътрапезниците си, стана и тръгна към тоалетната. Рейли помисли веднага да направи същото, но… не. Ако работата бе нагласена предварително, подобна стъпка от негова страна щеше да предизвика съмнения… „Търпение, Мишка“, каза си той и се обърна отново към огледалото, за да наблюдава главния обект. Конев/Суворов остави чашата си на бара и се изправи.
	— Олег, искам да ми посочиш къде е мъжката тоалетна — каза агентът от ФБР. — След петнадесет секунди.
	Провалов отброи секундите и след това посочи с ръка към главния вход. Рейли го потупа по рамото и се отправи в указаната посока.
	Ресторантът „Княз Михаил Киевски“ беше добро заведение, но пред тоалетната нямаше служител от персонала като в повечето европейски ресторанти, може би защото американците се чувстваха неудобно от подобна практика, а може би и защото управата беше решила, че това са ненужни разходи. Рейли влезе и видя три писоара, два от които бяха заети. Свали ципа на панталона си и се облекчи. След това го вдигна и се обърна, за да си измие ръцете, като същевременно погледна надолу само с крайчеца на окото си и видя, че двамата мъже си размениха погледи. Руснакът беше по-висок. В тоалетната имаше кърпа за ръце, която се издърпваше — нещо, което в Америка вече почти не практикуваха. Рейли дръпна надолу кърпата и си избърса ръцете. Не можеше да се бави повече. Докато вървеше към вратата, бръкна в джоба си и извади малко навън ключовете от колата. Изпусна ги точно в момента, когато отваряше вратата, и тихо изруга: „Мамка му“, докато се навеждаше да ги вземе, закрит за погледите им от стоманената преграда. Взе ги и се изправи. И точно тогава видя това, което искаше. Направиха го много добре. Можеха да проявят повече търпение, но вероятно и двамата не обърнаха внимание на американеца, а бяха опитни професионалисти. Едва се допряха един до друг и съприкосновението стана под кръста, за да не бъде видяно от някой случаен наблюдател. Но Рейли не беше случаен и само с крайчеца на окото си видя какво стана. Това беше класическа случайна размяна с докосване и беше изпълнена толкова добре, че дори опитен агент като него не можа да види кой на кого предаде нещо и какво бе то. Агентът от ФБР излезе навън, отправяйки се към стола си на бара, където даде знак на бармана да му донесе питието, което реши, че си е спечелил.
	— Е?
	— Трябва да разбереш кой е този китаец. Размениха си с нашия приятел нещо в кенефа. Предаване с докосване, извършиха го много професионално — каза Рейли. Усмихна се и намигна на брюнетката от другата страна на бара.
	Беше толкова професионално, че ако Рейли беше извикан като свидетел, за да опише пред съдията какво е видял, дори един начинаещ адвокат щеше да успее да го убеди, че всъщност не е видял нищо. Но това му каза много неща. Подобна степен на професионализъм можеше да се постигне само при абсолютно случайна среща между двама напълно невинни хора, т.е. чисто съвпадение. Или просто двама опитни разузнавачи бяха показали уменията си по най-добрия начин и на най-подходящото място. Провалов се извърна точно навреме, за да види двамата, като излизат от тоалетната. Те дори не се погледнаха и не се удостоиха с внимание, каквото човек би обърнал на бездомно куче. Точно така биха постъпили двама абсолютно несвързани един с друг хора, след като са били заедно в тоалетната. Но този път Конев/Суворов зае отново мястото си на бара, хвана чашата си и престана да се взира в огледалото както преди. Вместо това той се обърна, поздрави момичето от лявата си страна и даде знак на бармана да й донесе още едно питие, което тя прие с професионална усмивка. Изражението й показваше, че си беше намерила клиент за през нощта. Това момиче може и да играе някаква роля, помисли си Рейли.
	— Значи нашия приятел ще го чукат тази вечер — каза той на руския си колега.
	— Хубава е — съгласи се Провалов. — Сигурно е на двайсет и три.
	— Там някъде. Може би и малко по-млада. Има хубави клаксони.
	— Клаксони ли? — учуди се руснакът.
	— Цици, Олег, цици — уточни агентът от ФБР. — Китаецът е шпионин. Видя ли дали някой не го следи?
	— Не — отвърна лейтенантът. — Поне не го познавам. Може да не е известно, че е разузнавач.
	— Е, да. Всичките ви хора от контраразузнаването са вече пенсионери в Сочи, нали? Обаче мен непрекъснато ме следят.
	— Да не искаш да кажеш, че и аз съм твой агент? — попита Провалов.
	Другият се засмя.
	— Когато решиш да избягаш, обади ми се, Олег Григориевич.
	— За китаеца в светлосивия костюм ли става дума?
	— Същият. Нисък, около метър и шейсет и три, тежи седемдесет кила, възпълен, с къса коса, на около 45 години.
	Провалов запамети данните и се обърна, за да погледне чужденеца от трийсетина метра. Изглеждаше съвсем обикновено, като повечето шпиони. След като свърши и това, той се отправи към тоалетната, за да се обади на агентите отвън по мобифона си.
	Така вечерта привърши. Конев/Суворов излезе от ресторанта двайсет минути по-късно е момичето под ръка и подкара колата обратно към апартамента си. Един от хората на Провалов, който беше останал отвън, съпроводи, без да го забележат, китаеца до колата му и видя, че тя е с дипломатически номера. След като ги записа, ченгетата си тръгнаха за вкъщи след един продължителен работен ден, като се питаха какво бяха успели да постигнат и дали щеше да се окаже важно.


>	20.
>	ДИПЛОМАЦИЯ

	— Е, какво ще кажеш? — попита Рътлидж, вземайки обратно бележките си от Адлер.
	— Изглежда ми добре, Клиф, ако предположим, че успееш да предадеш посланието по подходящ начин — каза държавният секретар на подчинения си.
	— Знам как се правят тези работи — отвърна той и след малко добави: — Доколкото разбирам, президентът иска то да бъде предадено по недвусмислен начин, нали?
	Адлер кимна.
	— Да.
	— Знаеш ли, Скот, никога не съм го правил така категорично.
	— А искал ли си?
	— С израелците на няколко пъти. Също и с Южна Африка — каза той, след като помисли малко.
	— Но никога с китайците или японците?
	— Скот, нали знаеш, че досега не съм участвал в търговски преговори? — Но този път щеше да се наложи, защото въпросът трябваше да бъде поставен пред Пекин на по-високо равнище от дипломат с по-висок ранг, а не от посланика. Китайците вече бяха уведомени. Те щяха да бъдат представяни официално от своя министър на външните работи, въпреки че в действителност работата щеше да се върши от дипломат с по-нисък ранг, който беше специалист по външната търговия и който се беше справял досега доста успешно в преговорите с Америка. С разрешението на президента Райън държавният секретар Адлер позволи в пресата да изтече информация, че този път правилата може малко да се променят. Той се безпокоеше, че Клиф Рътлидж не е най-подходящият да предаде посланието, но случаят беше за човек от неговия ранг.
	— Как работите с Грант от Министерството на финансите?
	— Ако той беше дипломат, щяхме да сме във война с целия проклет свят, но предполагам, че разбира от числа и компютри — каза Рътлидж, без да крие неприязънта си към родения в Чикаго евреин и неговите новобогаташки маниери. Това, че самият Рътлидж имаше твърде скромен произход, отдавна беше забравено. Харвардското образование и дипломатическият паспорт помагаха да се забравят бързо такива неприятни неща като това, че беше израснал в бедняшки квартал и се беше хранил с остатъци.
	— Не забравяй, че Уинстън го харесва, а Райън харесва Уинстън — предупреди елегантно Адлер подчинения си. Реши да не обръща внимание на жлъчния антисемитизъм на Клиф. Животът беше твърде кратък, за да се притеснява за дреболии, а освен това кариерата на Рътлидж зависеше от Скот Адлер. Той можеше и да направи пари като консултант на някоя фирма, след като напуснеше Държавния департамент, но изгонване от външното министерство едва ли щеше да покачи цената му на свободния пазар.
	— Добре, Скот. Наистина ще ми бъде нужна помощ по монетарните аспекти на този търговски проблем. — Последните думи бяха казани с почтително кимване с глава. Това беше добре. Той знаеше как да превие гръб, когато се налага. Адлер дори не си даде труда да спомене пред Рътлидж, че разполага със сведения от разузнаването по случая. В този дипломат от кариерата имаше нещо, което не вдъхваше доверие на началника му.
	— Как ще бъде с комуникациите?
	— Посолството в Пекин има връзка със системата „Тапданс“. Снабдени са дори с новите телефони. Същото ще бъде и в самолета.
	Но напоследък в това отношение във Форт Мийд имаха проблем. Появиха се трудности за осъществяването на връзката и дори и настройката чрез сателит не помогна. Като повечето дипломати Рътлидж не го беше много грижа за това. Често пъти той очакваше сведенията от разузнаването да се появят като с магическа пръчка и рядко се питаше как бе станало това, но винаги поставяше под съмнение мотивите на източника, който ги предаваше. С една дума, Клиф Рътлидж Втори беше типичен дипломат. Вярваше в твърде малко неща извън кариерата му. Неговите представи за едни по-мирни отношения между държавите бяха твърде мъгляви, както и желанието му да допринесе с личните си способности за избягването на една война.
	Адлер обаче признаваше, че Рътлидж е компетентен дипломат с опит и с чувство за хумор, който знае как да представи по най-елегантен и въпреки това категоричен начин една позиция. В Държавния департамент такива като него не бяха много. Някога някой беше казал за Теодор Рузвелт: „Това е най-симпатичният джентълмен, който би могъл да ти пререже гърлото.“ Но Клиф никога не би направил подобно нещо, дори ако с това можеше да напредне в кариерата. Той вероятно се бръснеше с електрическа самобръсначка не толкова от страх да не се пореже, а да не би да се наложи да види кръв.
	— Кога потегля самолетът ти? — попита Орелът своя подчинен.


	Бари Уайз вече си беше приготвил багажа. Той имаше опит в тази работа, защото пътуваше толкова много, колкото пилот от международните авиолинии. Петдесет и четири годишният бивш морски пехотинец от африкански произход работеше за Си Ен Ен от самото й създаване преди повече от двадесет години и беше видял през това време какво ли не. Беше отразявал действията на контрите в Никарагуа и първите бомбардировки над Багдад. Когато разкриха масовите гробове в Югославия, той беше там. Беше предавал пряко от пътеките на смъртта в Уганда, изпитвайки едновременно желание (да благодарим на Бога, че не можеше да го осъществи) да предаде и отвратителната миризма, която все още го преследваше в сънищата му. Като професионален новинар мисията на Уайз в живота беше да предаде от мястото на събитието истината за това, което се случваше, на тези, които се интересуваха от него, и да заинтригува онези, които не ги беше много грижа. Той не изповядваше някаква конкретна професионална идеология, въпреки че вярваше дълбоко в справедливостта. За него един от начините тя да възтържествува беше да бъде представена най-точно пред съдебните заседатели, т.е. на телевизионните зрители. Той и хора като него бяха превърнали Южна Африка от расистка държава в действаща демокрация. Беше дал личния си принос и за сгромолясването на световния комунизъм. Според него истината беше най-мощното оръжие в света, ако можеш да я доставиш на обикновения зрител. За разлика от повечето свои колеги Уайз уважаваше обикновения гражданин или поне онзи, който беше достатъчно умен, за да следи репортажите му. Този гражданин искаше истината и неговата задача беше да направи всичко, което зависеше от него, за да му я достави. Често в това отношение изпитваше съмнения и непрекъснато се питаше дали се беше справил добре.
	Преди да излезе, целуна жена си, както винаги обеща да донесе подаръци на децата и натовари сака си в своята голяма слабост — червения двуместен мерцедес, който подкара на юг по околовръстния път на Вашингтон и после пак на юг към военновъздушната база Андрюс. Трябваше да пристигне по-рано, защото военновъздушните сили бяха много стриктни по отношение на мерките за сигурност. Това може би се дължеше на един тъп филм, в който терористите се промъкваха покрай цялата въоръжена охрана. Въпреки че бяха от ВВС, а не морската пехота, те също носеха пушки и, изглежда, си разбираха от работата, но това не попречи на бандитите да се качат на самолета на 89-а въздушнопреносима бригада, което според Уайз беше също толкова невероятно, колкото един джебчия да се вмъкне в Овалния кабинет и да задигне портфейла на президента. Обаче военните си имаха свои правила, колкото и безсмислени да му се струваха. Помнеше ги добре още от времето, когато беше в казармата. И така, той мина през всичките контролни пунктове, където дежурните го познаваха по-добре от собствените си командири, и седна да чака пристигането на официалните лица в луксозното фоайе на ВИПА в единия край на писта нула-едно. След това се качиха на достопочтения VC-137 за безкрайния полет до Пекин. Седалките бяха удобни както в повечето самолети на международните авиокомпании, обслужването първокласно, но подобни дълги пътувания не бяха много приятни.


	— Никога не съм бил там преди — каза Марк Грант, отговаряйки на въпроса на Джордж Уинстън. — Какво ще ми кажеш за този Рътлидж?
	Министърът на финансите сви рамене.
	— Леке от кариерата в Държавния департамент, издигнало се твърде високо в йерархията. Навремето имаше добри политически връзки, някога беше гъст с Ед Килти.
	Бившият борсов агент повдигна вежди.
	— Така ли? И защо Райън не го е изритал?
	— Джак не е такъв — отвърна той, като се питаше дали в конкретния случай беше много разумно да държиш на принципите си.
	— Джордж, той все още ли е такъв наивник?
	— Може би, но държи на думата си, а мен това ме устройва. Подкрепи ни по въпроса за реформата на данъчната политика и в следващите няколко седмици тя ще мине в Конгреса.
	Грант не вярваше в това, докато сам не се убеди.
	— Е, да, ако лобистите в града не започнат да се хвърлят под колелата на влаковете.
	Това накара другия мрачно да се усмихне.
	— В такъв случай колелата им ще се смажат по-добре. Мисля си, дали да не пратим тези копелдаци в…?
	„Джордж, ако вярваш в това, прекалено дълго си се мотал около президента“ — помисли си Грант, но не би могъл да го каже в този кабинет. В крайна сметка идеализмът не беше чак толкова лошо нещо.
	— Ще притисна китайските копелета по въпроса за търговския баланс. Райън ще ни подкрепи ли?
	— Казва, че ще го направи, и аз му вярвам, Марк.
	— Ще видим. Надявам се Рътлидж да познава цифрите.
	— Завършил е Харвард — отбеляза министърът на финансите.
	— Знам — отвърна Грант. Той имаше свои предразсъдъци за научните заведения, а сам беше завършил Чикагския университет преди 20 години. — Какво пък толкова е Харвард, освен едно име и една привилегия?
	Уинстън се засмя.
	— Не всички, които идват оттам, са тъпанари.
	— Ще видим, шефе. Както и да е.
	Той вдигна куфара си и метна през рамо сака с компютъра.
	— Колата ме чака долу.
	— Приятно пътуване, Марк.


	Тя се казваше Ян Лянхуа. Беше на трийсет и четири години, бременна в деветия месец и беше много изплашена. Това беше втората й бременност. При първата й се роди син, когото кръстиха Ю Лон — твърде гръмко име, което в превод означаваше приблизително Голям дракон. Но момченцето умря, когато беше на четири години, блъснато от велосипед, който го изпрати под колелата на един автобус. Смъртта съсипа родителите му и натъжи дори местните партийни босове, които наредиха да се направи разследване, но то оневини шофьора на автобуса и никога не можа да установи кой беше нехайният колоездач. За госпожа Ян това беше голяма загуба и тя потърси утеха в нещо, което не се одобряваше много от правителството на тази страна.
	Тази утеха беше християнството — една чужда религия, която тук се презираше, макар и да не се преследваше явно от закона. В друга възраст тя може би щеше да намери утеха в ученията на Буда и Конфуций, но и те бяха до голяма степен изтрити от съзнанието на хората от марксисткия режим, който все още гледаше на всички религии като на опиум за народа. Една колежка й беше предложила дискретно да се срещне с неин приятел на име Ю Фаан. Госпожа Ян го откри и с това започна първата й измяна.
	Тя установи, че преподобният Ю беше добре образован и много пътувал човек, което го издигна в очите й. Той беше и добър слушател, който не пропусна нито една нейна дума и от време на време й наливаше чай, като съчувствено докосна ръката й, когато сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Едва когато тя разказа за бедите си, той започна своите уроци. Каза й, че Ю Лон е при Господ, защото той е особено добър към невинните деца. Въпреки че тя не може да види сина си в момента, той я вижда от небето и макар скръбта й да е напълно разбираема, тя трябва да вярва, че Бог е състрадание и любов, изпратил своя син на земята да покаже на хората правилния път и да даде живота си заради греховете на човечеството. Даде й една Библия, отпечатана на официален китайски, и й помогна да намери съответните пасажи в нея.
	За госпожа Ян това не беше много лесно, но скръбта й беше толкова дълбока, че тя продължи да идва за съвети и накрая доведе със себе си съпруга си Куон. Господин Ян се оказа по-костелив орех за каквато и да било религия. Някога беше служил в народноосвободителната армия, където беше напълно обучен в съответствие с политиката на своята страна и беше дал достатъчно добри отговори на теста, за да го изпратят в школа за сержанти, за която се искаше политическа надеждност. Но Куон беше добър баща за малкия Голям дракон и той също чувстваше голяма празнина у себе си, която не можеше лесно да запълни. Преподобният Ю му помогна да го стори и скоро двамата Ян започнаха да посещават тайните му църковни служби. Постепенно те започнаха да приемат загубата си с по-голяма увереност за отвъдния живот на Ю Лон и вярата, че един ден ще го видят отново в присъствието на всемогъщия Бог, в чието съществуване започнаха да вярват по-силно.
	Дотогава животът трябваше да продължи. И двамата работеха в една и съща фабрика, имаха жилище на хора от работническата класа в пекинския район Ди Анмен, близо до парка Джин Шан. През деня работеха във фабриката, а вечер гледаха държавната телевизия и след време Лянхуа отново забременя.
	Така те влязоха в противоречие с правителствената политика за контрол на раждаемостта, чиито мерки бяха драконовски. Отдавна съществуваше правилото, че една съпружеска двойка може да има само едно дете. За втора бременност се изискваше официално разрешение от властите. Въпреки че то по принцип не се отказваше на всички, чиито първи деца бяха починали, все пак формално беше задължително и в случай, че родителите бяха политически неблагонадеждни, молбата им се отхвърляше като средство за контрол на населението. Това означаваше, че бременност, за която няма официално разрешение, трябваше да бъде прекратена. Вярно, че се извършваше в безопасност, на държавна сметка и в държавна болница, но бременността трябваше да се прекрати.
	Християните попадаха точно в списъка на комунистическите власти за политически неблагонадеждните и не беше за учудване, че Министерството на държавната сигурност имаше свои хора в паството на преподобния Ю. Всъщност те бяха трима, за да не би някой да се поддаде на религията и вече да не може да се разчита на него. Бяха поставили имената на семейство Ян начело в списъка на политически неблагонадеждните. По тази причина, когато госпожа Ян Лянхуа се регистрира надлежно като бременна, в тяхната пощенска кутия се появи писмо, в което й се нареждаше да отиде в болницата „Лонфу“ на ул. „Мей Шугуан“, за да направи аборт. Но Лянхуа не искаше да се подчини. В превод името й означаваше Лотосов цвят, но вътрешно тя беше направена от по-твърдо тесто. Седмица по-късно написа писмо до съответната правителствена служба, че е пометнала. Поради ширещата се бюрокрация тази нейна лъжа никога не беше проверена. Обаче тя държа Лотосов цвят цели шест месеца във все по-засилващ се страх. Никога не отиде на лекар и дори не посети някой от „босоногите медици“, измислени в КНР още преди едно поколение, което предизвика възхищението на левите сили в цял свят. Лянхуа беше здрава и силна и беше определена от природата да дава живот на здрави деца много преди настъплението на комунистическите догматици. Успя да скрие издутия си корем благодарение на широките дрехи. Но онова, което не можеше да прикрие, поне от себе си, беше вътрешният страх. В утробата си носеше ново бебе, желаеше го. Искаше да има още една възможност да стане майка. Жадуваше да почувства как детето суче от гръдта й. Изгаряше от желание да го обича и да го повива, да го гледа как се учи да пълзи, да се изправя, да ходи, да говори, да го вижда как расте и навършва повече от четири години, да тръгне на училище, да се учи и да стане човек, с когото може да се гордее. Но проблемът беше политически. Държавата налагаше безмилостно волята си. Тя знаеше какво може да се случи. Спринцовката, пълна с формалдехид, щеше да се забие в главата на бебето в момента на раждането. В Китай това беше държавна политика. За семейство Ян си беше предумишлено, хладнокръвно убийство и те бяха решени да не губят второто си дете, което преподобният Ю им беше казал, че им е дар от Бога.
	Имаше един начин. Ако родиш бебето вкъщи без медицинска помощ и ако то поемеше първата глътка въздух, държавата не можеше да го убие. Имаше някои неща, с които дори правителството на Китайската народна република се съобразяваше, и едно от тях беше, че не можеше да се убива живо, дишащо дете. Но докато то поемеше тази глътка въздух, дотогава не беше нещо повече от парче месо на пазара. Имаше дори слухове, че държавата продава органи на абортирани деца на световния пазар, които да бъдат използвани за медицински цели, а семейство Ян вярваха в тях. И така, те решиха Лянхуа да роди вкъщи, след което възнамеряваха да уведомят държавата за свършения факт и евентуално да го кръсти преподобният Ю. До този момент госпожа Ян се поддържаше в добра физическа форма, ходеше по два километра на ден, хранеше се пълноценно и изобщо правеше всичко, което се препоръчваше в литературата за бъдещите майки. А ако нещата тръгнеха на зле, винаги можеха да отидат за съвет при преподобния Ю. Планът помогна на Лянхуа да преодолее стреса (всъщност това си беше направо сърцераздирателен ужас) от незаконната си бременност.


	— Е? — попита Райън.
	— Рътлидж има всички нужни качества, а и ние му дадохме най-подробни инструкции. Той ще ги изпълни добре. Въпросът е дали китайците ще се съгласят да играят по правилата.
	— Ако не се съгласят, за тях ще стане по-трудно — каза президентът с твърда нотка в гласа. — Ако си мислят, че могат да ни шантажират, Скот, време е да разберат кой е по-силният.
	— Те ще се съпротивляват. Помни, че само преди четири седмици направиха поръчка за четиринадесет „Боинг“-777. Ще отменят първо нея, ако с нещо ги ядосаме. Това са много пари и много работни места за компанията „Боинг“ в Сиатъл — предупреди държавният секретар.
	— Никога не съм одобрявал шантажирането, Скот. Освен това в случая имаме класически пример на измама. Ако по някакви съображения ние не го направим сега, ще загубим десет пъти повече пари и десет пъти повече работни места, и то не само в един бранш. А това означава, че онези от телевизията няма да кажат нещо добро за нас. Е, аз не съм тук, за да угаждам на проклетите медии. На този пост съм, за да служа на народа по най-добрия начин, Скот. И Бог да ми е свидетел, че ще го направя — обеща президентът на Съединените щати на своя гост.
	— Не се съмнявам, Джак — отвърна Адлер. — Само помни, че няма да стане точно така, както ние го искаме.
	— Не се и съмнявам. Но ако те започнат да ни погаждат разни номера, това ще им струва по 70 милиарда на година. Ние можем да минем без техните стоки. А могат ли те да минат без нашите пари? — попита Райън.
	Държавният секретар не се почувства много удобно от този въпрос.
	— Предполагам, че ще трябва да изчакаме и да видим — каза той.


>	21.
>	ПРОБЛЯСЪЦИ

	— Какво научи снощи? — попита Рейли.
	Щеше да пристигне със закъснение в посолството, но имаше чувството, че случаят с гранатомета, както го наричаше, започва по малко да се разплита. Директорът Мъри се интересуваше лично от него, защото и президентът проявяваше интерес, а това беше по-важно от ежедневните глупости на бюрото на Рейли.
	— Нашият китайски приятел, този от мъжката тоалетна, е трети секретар в тяхното посолство. Приятелите ни от СВР подозират, че е от тяхното Министерство на държавната сигурност. На него в нашето Министерство на външните работи не гледат като на особено блестящ дипломат.
	— По този начин прикриват един шпионин — съгласи се Рейли. — Представят го за тъпанар, който ходи само по приеми.
	— Добре. Значи той е в играта.
	— Съгласен съм, Мишка — каза Провалов. — Хубаво щеше да е да знаехме кой на кого какво предаде.
	— Олег Григориевич — Рейли обичаше тази руска полуофициална форма на обръщение, — дори и да бях съвсем близо до тях и да ги наблюдавах, нямаше да мога да кажа какво е.
	Това беше проблем, когато човек си имаше работа с истински професионалисти. Те са толкова ловки в тази работа, колкото някой професионален картоиграч в Лас Вегас. Човек би трябвало да има добър обектив и бавно експониращ апарат, за да бъде сигурен. Но тези неща са твърде обемисти за оперативна работа. Обаче те бяха доволни. Поне се увериха, че двамата мъже са активни шпиони. А това, както и да го погледнеш, беше напредък за разследването.
	— Идентифицирахте ли момичето?
	— Елена Ивановна Димитрова. — Провалов му подаде една папка. — Просто една проститутка, разбира се, много скъпа.
	Рейли я отвори и разгледа съдържанието. Известна проститутка, специализирала се по чужденци. На снимката изглеждаше необикновено привлекателна.
	— Рано си дошъл на работа тази сутрин — каза Рейли. — Вече си успял да свършиш толкова неща.
	— Преди шест — потвърди Олег. И на него започваше да му става по-интересно.
	— Клементий Иванич я държа при себе си цялата нощ. Тя напуснала апартамента му и взела такси за вкъщи в седем и четиридесет тази сутрин. Изглеждала щастлива и доволна според моите хора.
	Това накара Рейли да се усмихне. Значи тя не беше напуснала клиента си, преди Олег да дойде в службата. Този факт сигурно е засегнал самочувствието му — помисли си Рейли и вътрешно се усмихна. И той би трябвало да се чувства засегнат.
	— Е, това говори добре за нашия обект. Предполагам обаче, че след няколко месеца няма да има много такива възможности — каза агентът от ФБР, надявайки се с това да подобри малко настроението на руския си колега.
	— Да се надяваме — отвърна Провалов. — Оставил съм четирима души да наблюдават апартамента му. Ако излезе и се разбере, че ще отсъства известно време, ще се опитам да вкарам вътре екип, за да постави електронна апаратура за наблюдение.
	— Нали знаят, че трябва да бъдат внимателни? — припомни му Рейли. — Ако този помияр Суворов се окажеше така подготвен, както се предполага, той сигурно ще е оставил в апартамента си белези, които биха направили рисковано влизането вътре.
	— Те също са обучавани в КГБ. Навремето един от тях помогна да бъде заловен френски разузнавач. Но искам да те питам нещо — каза руското ченге.
	— Кажи.
	— Какво знаеш за специалната антитерористична група в Англия?
	— Имаш предвид „Мъжете в черно“ ли?
	Провалов кимна.
	— Знаеш ли нещо за тях?
	Рейли разбра, че трябва да внимава какво ще каже, въпреки че знаеше много малко.
	— Всъщност не ми е известно нещо повече от онова, което прочетох във вестниците. Това е някаква многонационална група към НАТО с полувоенни и полуполицейски задачи. Миналата година имаха добри постижения. Защо питаш?
	— По молба на висшестоящите и защото те познавам. Казаха ми, че ще дойдат в Москва да помогнат в обучението на наши хора — групи от Спецназ с подобни функции — обясни Олег.
	— Така ли? Е, аз никога не съм работил в силовите подразделения на ФБР. Само веднъж бях в местен оперативен екип. Гюс Вернер вероятно знае доста за тях. Сега той ръководи новия отдел за борба срещу тероризма във ФБР. Преди това беше шеф на филиал на ФБР в голям град. Срещал съм го само веднъж, колкото да се запознаем. Неговият реп е много добър.
	— Реп ли?
	— Репутация, Олег. Оперативните агенти имат много добро мнение за него. Но както ти казах, това са силовите подразделения на Бюрото. Аз винаги съм бил от шахматистите.
	— Имаш предвид следователите?
	Рейли кимна.
	— Точно така. Поначало ФБР трябва да се занимава именно с това. Но през последните години станаха някои промени — американецът замълча. — Значи ти следиш изкъсо този Суворов/Конев — попита Рейли, за да смени темата.
	— Хората ми имат нареждане да го правят дискретно, но както и ти каза, държа го под око.
	— Ако той наистина работи за китайската разведка… мислиш ли, че те може би са искали да убият Головко?
	— Не знам, но подобна възможност може да се окаже реална.
	Рейли кимна и си помисли, че от това ставаше интересен доклад за Вашингтон и може би трябваше да го обсъди с представителя на ЦРУ в посолството.


	— Искам досиетата на всички хора, които са работили с него — нареди Сергей Николаевич. — Освен това искам да ми донесете и личното му досие.
	— Да, другарю председател — отвърна майор Шелепин и рязко кимна с глава.
	Сутрешната сводка беше представена от един полковник от милицията, но от нея не остана доволен нито председателят на СВР, нито неговият главен бодигард. За разлика от друг път, в случая пословичната мудност на руската бюрокрация беше прескочена и исканата информация беше доставена бързо на тези, които се интересуваха от нея. Сред тях беше човекът, чийто живот може би в крайна сметка беше пощаден по една случайност.
	— И сформирайте специална група за действие, която да работи с онзи момък Провалов.
	— Разбира се, другарю председател.
	Странно, помисли си Сергей Николаевич, колко бързо се променя светът. Ясно си спомняше сутринта, когато беше извършено убийството — такива неща не се забравят. Но след стреса от първите няколко дни и съпровождащия го страх той се поуспокои и започна да вярва, че Овсеенко е бил истинският обект за някой бос от подземния свят, а неговият собствен живот не е бил заплашен. Приемайки това за вярно, целият случай се превърна в едно обикновено транспортно произшествие. Дори и някакъв нещастен моторист да е лежал убит край пътя, човек просто го отминава с безразличие, защото такова нещо не можеше да му се случи на него в скъпата му служебна кола. Особено когато зад кормилото беше Анатолий. Но сега той започна да се пита дали животът му не беше пощаден по една случайност, а такива неща не трябваше да се случват и изобщо не трябваше да се допускат.
	Сега беше по-изплашен, отколкото в онази ведра московска утрин, когато гледаше през прозореца димящата разбита кола. Това означаваше, че за него опасността все още не беше отминала и го караше да си мисли, че може да е следващият.
	Още по-лошото беше, че неговият преследвач може да е един от собствените му хора, някой бивш офицер от КГБ с връзки в Спецназ и ако той беше свързан с китайците…
	… Но защо им трябва на китайците да го убиват? И защо те биха искали да извършат такова престъпление на чужда територия? В това нямаше логика.
	Логика наистина нямаше, но като дългогодишен разузнавач Головко отдавна не хранеше илюзии, че всичко на този свят трябва да изглежда логично. Той знаеше само, че му е нужна повече информация и поне се намираше на такова място, което му позволяваше да я намери. Може и да не беше толкова всемогъщ, колкото едно време, но все пак разполагаше с достатъчно власт, която да използва за собствените си цели — каза си Головко.
	Вероятно.


	Той избягваше да ходи много често в министерството. Това беше обикновена предпазна мярка, и то доста разумна. След като веднъж си вербувал някой за агент, не е нужно да се мотаеш около него или нея, за да не го компрометираш. Това беше едно от нещата, които ги бяха учили във Фермата. Ако провалиш някой от агентите си, после ще имаш проблеми със съня, защото ЦРУ обикновено действаше в страни, където предупрежденията се правеха с пистолет, нож или с юмрук. А може и с нещо също толкова лошо и толкова неприятно, което една полицейска държава би измислила. Това нещо, както му бяха казали неговите инструктори, можеше да се окаже твърде неприятно. Особено в случай като този, когато той беше в интимна връзка с въпросната агентка, а ако скъсаше с нея, можеше да сложи край на нейното сътрудничество. Обаче от Ленгли му бяха казали, че то е изключително добро и искат да продължи. Щеше да е трудно дори за някой технически гений от Калифорния да изтрие програмата, която той й беше дал да сложи в компютъра си, но същият ефект можеше да се постигне с изтриването на целия харддиск и с наслагването на нови файлове върху старите, защото онова безценно малко файлче беше скрито в софтуерната система и един презапис щеше да я разруши със същата сигурност, както и земетресението в Сан Франциско.
	По тази причина той не искаше да идва често тук, но освен че беше шпионин, беше и бизнесмен и клиентът го повика. Едно момиче през две бюра от това на Мин имаше проблем с компютъра, а той беше представителят на „Нипон електрик“ за министерството.
	Проблемът се оказа незначителен — не може да се очаква от жените да разбират много от компютри. Това беше все едно да загубиш някое четиригодишно дете в оръжеен магазин — помисли си той, но не смееше да каже такова нещо на глас в тези времена на еманципация дори тук. За щастие Мин не се виждаше наоколо, когато той влезе. Отиде при бюрото с компютърния проблем и го разреши за около три минути, като обясни грешката на секретарката колкото може по-просто, за да го разбере. Така тя се превърна в експерта на канцеларията при подобни проблеми в бъдеще. С усмивка и вежлив японски поклон той се отправи към вратата, но в този момент вратата на вътрешния кабинет се отвори и Мин излезе с министър Фан зад нея, който гледаше някакви документи.
	— Здравейте, Номури сан — каза тя изненадана, а Фан каза само „Чаи“ и даде знак на друго момиче да го последва в кабинета. Не показа дали беше забелязал Номури, просто се прибра вътре.
	— Здравейте, другарко Мин — каза на английски американецът. — Компютърът ви работи ли добре? — попита той.
	— Да, благодаря.
	— Радвам се. Е, ако имате някакви проблеми, ето ви визитната ми картичка.
	— Благодаря. Настанихте ли се добре в Пекин? — попита тя любезно.
	— Да, благодаря.
	— Трябва да опитате китайската кухня и да не се придържате само към японската храна, въпреки че да си призная, напоследък много ми харесва японската наденица — каза му тя на всеослушание, без да й мигне окото.
	Сърцето на Честър Номури не само подскочи, ами му се стори, че спря за цели десет секунди.
	— А, да — успя да каже той, след като едва си пое дъх. — Те са много вкусни.
	Мин само кимна, отиде при бюрото си и се съсредоточи в работата си. Номури се поклони любезно на всички в офиса и си тръгна. Но когато излезе в коридора, веднага се отправи към мъжката тоалетна, за да се облекчи.
	„Боже Господи!“ Това беше един от проблемите с агентите. Понякога ставаха толкова неадекватни, като наркоман, усетил внезапно наркотика в кръвта си. Тогава те дърпат дракона за опашката, просто за да изпитат тръпката от риска, забравяйки, че опашката на дракона е много по-близо до устата му, отколкото изглежда. Беше глупаво да се излага на опасност. Той вдигна ципа на панталона си и си каза, че не беше нарушил никакви правила и се беше държал съвсем естествено при нейната закачлива забележка. Но трябваше да я предупреди да не се опитва да танцува по минно поле. Човек не знае къде ще си сложи крака и когато разбере, че е стъпил не там, където трябва, ставаше болезнено.
	И в този момент внезапно разбра каква беше причината. Мин беше влюбена в него, затова си беше позволила тази волност. Иначе защо би го направила? Заради самата игра? Дали гледаше на всичко това като на игра? Не. От нея не ставаше проститутка. Вярно, че в сексуално отношение беше много добра, може би прекалено добра, каза си Номури, отправяйки се към асансьора. След като беше казала това, сигурно тази вечер щеше да го посети. На път за вкъщи трябваше да мине в магазина за напитки, за да купи още от онова ужасно японско уиски по 30 долара литъра. Един трудещ се човек не би могъл да си позволи да се напие тук освен с местните питиета, които бяха направо отвратителни. Но Мин беше изложила на показ тяхната връзка, рискувайки живота си пред министъра и нейните колежки, и това беше много по-обезпокоително за Номури от нейната шегичка за онази му работа и привързаността й към нея.
	„Господи! Нещата започват да стават прекалено сериозни“ — помисли си той. Но какво можеше да направи? Беше я прелъстил, направи я шпионин, а тя се беше увлякла по него вероятно защото беше по-млад от онзи дърт мръсник, за когото работеше, и на нея й беше много по-приятно. Е, той се справяше доста добре със секса и това повдигаше мъжкото му самочувствие и въпреки че беше чужденец в друга страна, все пак трябваше по някакъв начин да задоволява и тези си потребности. А с нея това беше по-безопасно за задачата му, отколкото да се захване с някоя проститутка от бар. Същевременно той не искаше и да си помисли за някакво по-сериозно обвързване в реалния си живот…
	… Но къде беше чертата между едното и другото? Като се изключи, разбира се, фактът, че докато тя беше увлечена по него, нейният компютър щеше да продължава да изпраща за другия свят записките, които тя правеше…


	Пак се налагаше да го правят след края на редовното работно време. Благодарение на единайсетчасовата разлика във времето материалите бяха готови на бюрата на американските държавници скоро след закуска. За Мери Патриша Фоли утрините не бяха толкова напрегнати както преди. Най-малката й дъщеря още не беше постъпила в колеж, но предпочиташе сама да си приготвя овесената каша и вече ходеше сама на училище, което даваше възможност на майка й да поспи сутрин още двадесет и пет минути. Двадесетте години, прекарани като оперативен разузнавач и майка, бяха напълно достатъчни да я побъркат, но на нея този живот всъщност й харесваше. Това се отнасяше особено за годините, прекарани в Москва, където си вършеше работата право в утробата на звяра и по едно време успя да причини на копелето сериозна язва, спомни си тя с усмивка.
	Съпругът й можеше да каже същото за себе си. Те бяха първата съпружеска двойка, издигнала се толкова високо в Ленгли. Ходеха заедно сутрин на работа със собствената си кола, а не със „служебната“, която им се полагаше. С водеща кола отпред и следваща ги отзад, при това и двете пълни с въоръжени хора, за всеки терорист, който имаше малко ум в главата си, те щяха да бъдат предпочитана цел от купчина рубини. Така можеха да разговарят по пътя, а колата им всяка седмица биваше проверявана за монтирани подслушвателни устройства.
	Обикновено паркираха на запазеното за тях място в подземния етаж на старата сграда на Управлението. След това отиваха до асансьора, който по някакъв необясним начин винаги ги очакваше, за да се качат до седмия етаж.
	И бюрото на госпожа Фоли беше винаги подредено. Нощният екип беше наредил върху него всички важни документи. Обаче днес, както и през миналата седмица, вместо да прегледа очакващите я папки, пълни със свръхсекретни кодирани материали, тя първо включи компютъра на бюрото си и провери специалната си електронна поща. И тази сутрин не остана разочарована. Копира по електронен път материала в харддиска, изкара едно копие на принтера, а когато той спря, изтри имейла от системата си, унищожавайки всякакви следи за неговото съществуване. После прочете отново принтираните листове и вдигна телефона, за да се обади в кабинета на съпруга си.
	— Да, бейби?
	— Искаш ли малко яйчена супа? — попита тя директора на Централното разузнавателно управление. Това беше едно особено отвратително китайско ястие, с което обичаше да дразни мъжа си.
	— Добре, скъпа, идвай.
	Директорът беше наясно, че ще е нещо важно, след като беше накарала стомахът му да се разбунтува толкова рано сутринта.


	— Пак ли от Зорге? — попита президентът седемдесет и пет минути по-късно.
	— Да, сър — отвърна Бен Гудли, подавайки му листа. Материалът не беше дълъг, но интересен.
	Райън набързо го прегледа.
	— А анализът?
	— Госпожа Фоли иска да го обсъди с вас този следобед. Имате свободен промеждутък в два и петнадесет.
	— Добре. Кой друг ще присъства?
	— Вицепрезидентът, защото той също е тук. — Гудли знаеше, че Райън държеше Роби Джексън да присъства при обсъждането на интересен стратегически материал. — Днес е сравнително свободен.
	— Добре. Уреди срещата — нареди президентът.


	Шест пресечки по-нататък Дан Мъри току-що беше влязъл в просторния си кабинет (значително по-голям от този на президента), който също се охраняваше, защото като първи контраразузнавач и антитерорист на страната разполагаше с много информация, от която другите се интересуваха. Тази сутрин пристигна още.
	— Добро утро, господин директор — поздрави го една жена от персонала. Тя не беше само секретарка, а и положил клетва агент с револвер в кобура, който носеше под мишницата.
	— Здравей, Тони — отвърна Мъри. Агентката имаше хубави форми, но този факт само накара директора на ФБР да осъзнае, че жена му Лиз беше права, когато казваше, че е станал един стар мръсник.
	Нощният екип беше подредил папките върху бюрото. В тази работа имаше дългогодишна традиция. Купчината отдясно съдържаше сведения на разузнаването, а тази отляво се отнасяше за операции на контраразузнаването, докато голямата по средата съдържаше сведения за текущи разследвания на престъпления, изискващи неговото лично внимание. Така беше още от времето на „господин Хувър“, както го помнеха във ФБР, който явно беше изчитал всяка папка, отнасяща се за престъпление по-голямо от кражба на употребявани коли от правителствен паркинг.
	Обаче Мъри отдавна работеше откъм „тъмната страна“ в дейността на Бюрото, затова се нахвърли първо на купчината вдясно. В нея нямаше нещо особено. В момента ФБР осъществяваше някои свои разузнавателни операции, което не се харесваше много на ЦРУ, но тези две правителствени служби никога не се погаждаха много-много, въпреки че Мъри харесваше семейство Фоли. Голяма работа, казваше той, малко съревнование няма да навреди на никого, докато ЦРУ не започне да си пъха носа в криминалните разследвания. Това вече би било нещо съвсем друго. Най-горният доклад беше от Майк Рейли в Москва…
	— По дяволите! — изсумтя Мъри. Но след това се усмихна. Той беше определил лично Рейли за Москва въпреки възраженията на някои от неговите старши помощници, които искаха да разкарат Пол Ландау от отдела за разузнаване. Мъри обаче не се съгласи. Според него Москва имаше повече нужда от полицейска помощ, а не от човек, който да се занимава с шпиони. Самите руснаци имаха доста добър опит в подобни работи. Затова той изпрати Майк, който беше агент второ поколение като баща си. Пат Рейли беше причинил доста сериозни неприятности на мафията в Ню Йорк. Сега Ландау беше в Берлин, сътрудничеше на германската служба за борба с престъпността и се чувстваше доста добре. А Рейли беше потенциална звезда. Баща му се беше пенсионирал като помощник-началник на отдел. Майк вероятно щеше да напредне повече.
	А и познанството му с руския детектив Провалов никак нямаше да навреди на кариерата му. Така те бяха установили връзка между бивш офицер от КГБ и китайската служба за сигурност. А това беше свързано с разследването на онзи случай с гранатомета в Москва. Господи! Дали китайците нямат пръст в тази работа? Ако е така, какво можеше да означава? Е, трябваше да уведоми за това семейство Фоли. Директор Мъри вдигна телефона. Десет минути по-късно документът от Москва беше изпратен от неговия факс за Ленгли, но за да бъде сигурен, че онези от ЦРУ няма да спечелят похвали за сметка на ФБР, едно копие беше изпратено по куриер на Белия дом и беше предадено на д-р Бенджамин Гудли, който със сигурност щеше да го покаже на президента преди обяд.


	Вече беше свикнал да познава чукането й на вратата. Номури остави питието, скочи и отвори пет секунди след първото почукване.
	— Мин! — каза Чет.
	— Номури сан! — поздрави го тя.
	Той я дръпна вътре, затвори вратата и я заключи. След това я повдигна и страстно я прегърна почти без да преиграва.
	— Значи ти харесва японската наденица, а? — попита той и я целуна.
	— Ти дори не се усмихна, когато го казах. Не беше ли смешно? — попита тя, разкопчавайки няколко копчета на блузата.
	— Мин! — Но след това той се поколеба и опита нещо, което беше научил същия ден. — Бау бей — каза Номури. Преведено, това означаваше: „Скъпа!“
	Мин се усмихна, като го чу, и отговори:
	— Шин Ган — което буквално означаваше „сърце и черен дроб“, но в контекста значеше „От сърце и душа!“
	— Скъпа — каза Номури, след като я целуна, — ти разказваш ли за нашата връзка в службата?
	— Не. На министър Фан това може да не му хареса. Но другите момичета в офиса няма да имат нищо против, ако разберат — обясни тя с кокетна усмивка. — Обаче знае ли човек!
	— Тогава защо рискуваш с такива шеги, освен ако не искаш да те компрометирам?
	— Ти нямаш чувство за хумор — каза Мин. После мушна ръка под ризата му и погали гърдите му. — Но това няма значение. Имаш други неща, от които се нуждая.
	След това настъпи време за деловите въпроси.
	— Бау бей?
	— Да?
	— Компютърът ти работи ли добре?
	— Да — увери го тя с известно безразличие.
	Лявата му ръка нежно галеше тялото й.
	— Някои от другите момичета в офиса използват ли компютрите си, за да сърфират в мрежата?
	— Само Чаи. Фан я използва като мен. Всъщност той я харесва повече. Смята, че има по-добра уста.
	— А? — И за да смекчи въпроса, Номури се усмихна.
	— Нали ти казах, че министър Фан е стар човек. Понякога се нуждае от по-специално окуражаване. А Чаи не е толкова против това. Фан й напомня за дядо й — каза Мин.
	— Значи всички момичета в службата споделят преживяванията си с министъра?
	Мин се засмя.
	— Разбира се, всички го правим.
	„По дяволите!“ — каза си Номури. Винаги беше мислил, че жените са по-… дискретни и само мъжете се хвалят с подобни неща в съблекалнята.
	— Първия път, когато той го направи с мен — продължи тя, — не знаех какво да правя. Затова помолих Чаи за съвет. Тя работи най-отдавна там. Каза ми просто да се радвам и да се опитвам да му доставя удоволствие. И той може да ми купи въртящия се стол, който си бях харесала. Чаи сигурно се отнася много добре с него. Миналия ноември й подари нов велосипед. Тя има по-големи гърди от моите, но аз съм по-хубава. Обаче е по-привързана към него и го харесва. Поне повече от мен. Аз не искам ново колело.


	— Какво означава това — попита Роби Джексън.
	— Не сме съвсем сигурни — призна директорът на ЦРУ. — Фан е разговарял надълго с нашия стар приятел Цзян Хансан. Говорили са за преговорите с нашия търговски екип, които започват утре. По дяволите! — Ед Фоли си погледна часовника. — Т.е. след 14 часа. И изглежда, че те искат отстъпки от нас, вместо да ни предлагат такива. Ядосани са повече, отколкото очаквахме, за това, че признахме Тайван.
	— Да вървят на майната си! — каза Райън.
	— Джак, споделям чувствата ти, но да не влагаме прекалено много емоции за това какво мислят те — предложи Фоли.
	— Започваш да говориш като Скот — каза президентът.
	— Така ли! Ако искаш Ленгли да се управлява от някой, който се съгласява с всичко, което кажеш, значи не си попаднал на подходящия човек — опъна се директорът на ЦРУ.
	— Прав си, Ед — съгласи се Джак. — Карай нататък.
	— Джак, трябва да предупредим Рътлидж, че на КНР няма да им хареса това, което ще им каже. Може би няма да са в настроение да направят много отстъпки в търговските преговори.
	— Но и Съединените щати нямат подобни намерения — каза Райън на директора на ЦРУ. — Стигаме пак до факта, че те имат нужда от нашите пари повече, отколкото ние от техните стоки.
	— А каква е вероятността всичко това да е блъф? Имам предвид тази информация — попита вицепрезидентът Джексън.
	— Искате да кажете, че могат да използват този източник, за да ни заблудят с информацията, която ни подхвърлят? — попита Патриша Фоли. — Според мен такава вероятност е равна на нула или почти равна на нула.
	— Защо си толкова уверена, Мери Пат? — попита президентът Райън.
	— Не му е мястото да го казвам тук, Джак, но наистина съм уверена — отговори тя, притеснявайки съпруга си.
	Райън забеляза това. В разузнаването много рядко се случваше някой да бъде абсолютно уверен в нещо и Ед винаги беше много предпазлив. Но Мери Пат беше по-директна. Тя беше напълно лоялна към хората си като майка към детето си и Райън й се възхищаваше, въпреки че и той понякога си казваше, че това не винаги е реалистично.
	— Какво ще кажеш, Ед? — попита Райън просто за да го провери.
	— В случая подкрепям Мери. Този източник се оказа златна мина.
	— Значи според вас този документ представлява позицията на тяхното правителство? — попита вицепрезидентът.
	Фоли обаче го изненада, поклащайки глава.
	— Не, това е позицията на Цзян Хансан. Той е влиятелен министър, но не може да говори от името на цялото правителство. Забележете, че в този текст не се казва каква е тяхната официална позиция. Цзян вероятно е изразител на едно мнение на група влиятелни хора в Политбюро, но там има също и умерени, за чиято позиция в този документ не става дума.
	— Страхотно! — каза Роби и се размърда в стола си. — Тогава защо ни губите времето с това нещо?
	— Цзян е много гъст с министъра на отбраната. Всъщност той има решаващ глас по въпросите на цялата им национална сигурност. Ако прехвърли влиянието си и върху търговската им политика, ще имаме проблем и нашият екип на преговорите трябва да бъде уведомен предварително — каза директорът на ЦРУ.


	— И така? — попита уморено Мин. Мразеше да се облича и да си тръгва. За нея това означаваше, че няма да може да се наспи като хората.
	— Значи утре трябва да станеш рано и да сложиш това в компютъра на Чаи. Още една нова система като тази, която вкара в твоя компютър. Сега най-новата система е 6.3.2 и ще мине година, докато се наложи да я сменяме.
	— Защо ме караш да правя това?
	— Има ли значение, бау бей?
	Тя се поколеба, замисли се и тези една-две секунди накараха американския шпионин да изтръпне.
	— Не, мисля, че няма.
	— Трябва да ти купя някои нови неща — прошепна Номури и я прегърна.
	— Какви? — попита тя.
	Беше харесала много предишните си подаръци.
	— Ще бъде изненада, и то хубава — обеща той.
	Черните й очи светнаха в очакване. Номури й помогна да си облече ужасното сако. Обличането не му беше толкова приятно, колкото когато я събличаше, но това можеше да се очаква. Миг по-късно тя го целуна за последен път пред вратата и той я видя как си тръгва. След това се върна при компютъра си и съобщи на patsbakery@brownienet.com, че е уредил втора рецепта, която се надява да й хареса.


>	22.
>	МАСАТА И РЕЦЕПТАТА

	— Господин министър, за мен е удоволствие — каза Рътлидж с най-приятелския дипломатически глас и се ръкува. Той беше доволен, че КНР беше възприела този западен обичай. Никога не можа да научи как точно се прави протоколен поклон.
	На церемонията по започването на преговорите присъстваше и посланикът на Съединените щати Карл Хитч. Той беше дипломат от кариерата, който предпочиташе да работи повече в чужбина, отколкото в Министерството на външните работи. Ежедневието на един дипломат не беше кой знае колко вълнуващо, но за място като това се искаше здрава ръка. Хитч притежаваше това качество и останалите членове на дипломатическия корпус го харесваха, а от това нямаше вреда.
	Обаче за Марк Грант всичко беше съвсем ново. Помещението за преговори беше внушително, приличаше на съвещателна зала на управителния съвет на голяма корпорация, в която неговите членове щяха да се чувстват така добре, както благородниците в средновековна Италия. Таванът беше висок, а стените покрити с плат — в случая с китайска коприна, разбира се, червена, така че човек имаше чувството, че се е вмъкнал в сърцето на някой кит, което беше пълно с полилеи, кристални вази и лъскава мед. Пред всеки имаше по чашка тао май, което беше все едно да пиеш газ за запалки. Бяха го предупредили.
	— За първи път ли идвате в Пекин? — попита го някакъв служител с по-нисък ранг.
	Грант сведе очи към малкото човече.
	— Да.
	— Тогава все още е рано да ви питам за първите ви впечатления.
	— Така е, обаче тази зала е изумителна… Е, коприната е нещо полезно и отдавна известно на хората — продължи той, като се питаше дали се държи като дипломат, или просто е непохватен.
	— Вярно е — съгласи се служителят, кимна и оголи зъбите си в усмивка, но това не подсказа нищо на американеца, освен че домакинът му не си пилее парите за четки за зъби.
	— Много съм слушал за императорската колекция от предмети на изкуството.
	— Ще я видите — обеща му китаецът. — Включена е в официалната програма.
	— Чудесно. Освен задълженията ми бих искал да поиграя и ролята на турист.
	— Надявам се да останете доволен от домакинството ни — каза малкото човече.
	Грант се питаше дали това усмихващо се и покланящо се джудже не се кани да му погоди някой номер, но за него дипломацията беше напълно непозната област. Това не бяха инвеститорите от банковия свят, които по принцип можеха да бъдат любезни колкото една акула. Ще те нахранят и напоят, преди да се опитат да ти отхапят онази работа. Те обаче никога не криеха, че са си акули. С тези хора той не беше много сигурен. Грант не беше свикал с толкова много любезност и внимание, но припомняйки си предварително получените инструкции, се питаше дали гостоприемството е само прелюдия към необикновено враждебна атмосфера, когато истинските преговори започнеха. Ако между тези две неща трябваше да има някакъв баланс, то втората част сигурно щеше да е крайно неприятна.
	— Значи вие не сте от Държавния департамент? — попита китаецът.
	— Не. Работя в Министерството на финансите. Пряко подчинен съм на министър Уинстън.
	— Значи се занимавате с търговия?
	„Малкото копеленце очевидно е информирано…“ Това трябваше да се очаква. На такова правителствено равнище никой не разчиташе на случайността. Всеки от тях сигурно беше много добре информиран и беше чел сведенията на разузнаването на американците. Онези от Държавния департамент, които бяха включени в делегацията, бяха сторили същото. Но не и Грант, защото той не беше пряк участник и му беше казано само онова, което трябваше да знае. Това му даваше известно предимство пред китаеца, определен да се грижи за него. Не беше служител на Държавния департамент и затова на него не би трябвало да се гледа като на важна фигура, но същевременно беше личен представител на много влиятелен член на американското правителство, един от най-близките му помощници, а това повдигаше много акциите му. Можеше дори да е главният съветник на Рътлидж. Това според китайците можеше да означава, че точно този Грант беше човекът, който действително щеше да води преговорите, а не официално натовареният с тази задача дипломат. Те сами често прибягваха до подобна практика. На Грант му хрумна, че той може да ги поразиграва малко, но как да го направи?
	— О, да. Аз съм бил капиталист през целия си живот — каза той, решил да се държи естествено и да разговаря с домакина си като с нормално човешко същество, а не като с някой проклет комунистически дипломат. — Министър Уинстън също е такъв. Такъв е и президентът ни.
	— Той не беше ли преди всичко разузнавач? Поне на мен така са ми казвали.
	Сега беше моментът.
	— Предполагам, че до известна степен това е вярно, но мисля, че по душа е най-вече бизнесмен. След като изкара мандата си, той и Джордж вероятно ще започнат бизнес заедно и сигурно ще направят големи пари. — Това е почти вярно, помисли си Грант, спомняйки си, че най-хубавите лъжи са точно такива.
	— А и вие работите от години с министър Уинстън, нали? — Това беше казано по-скоро декларативно, отколкото като въпрос, помисли си Грант. Как да отговори? До каква степен бяха осведомени за него? И дали той беше абсолютно неизвестен за китайските комунисти? Ако последното беше вярно, дали нямаше да може да се възползва от това по някакъв начин? Грант многозначително се усмихна.
	— Е, да, с Джордж понаправихме малко пари заедно. Когато Джак го извика в правителството, Джордж реши, че има нужда от мен да му помагам в реализирането на неговата политика, особено по въпроса за данъците. Там беше пълна каша и Джордж ми даде зелена улица по този въпрос. И знаете ли какво? Всичко това може съвсем скоро да се промени. Изглежда, че Конгресът ще направи това, което искаме от него, а няма да е никак зле да накараме тези идиоти да направят каквото желаем — отбеляза Грант, заглеждайки се прекалено съсредоточено върху една фигурка от слонова кост, поставена върху дървена полица. Някой майстор с много остър нож беше прекарал доста време, за да я направи както трябва… „И така, господин китаец, сега изглеждам ли ви достатъчно важен?“ За този човек можеше да се каже едно нещо със сигурност. От него би излязъл много добър играч на покер. Очите му не казваха нищо, абсолютно нищо. Грант пак погледна надолу към китаеца. — Моля да ме извините, но като че ли доста се разприказвах.
	Домакинът му се усмихна.
	— Че какво друго може да се прави тук? Защо мислите, че всички са си взели нещо за пиене? — попита той с известна закачлива нотка в гласа, което накара Грант да се замисли кой всъщност командва парада тук…
	— Предполагам — каза той предпазливо и продължи нататък, придружен от нисшия служител. Да не би пък той да беше човекът, който всъщност ще да води преговорите?
	От своя страна Рътлидж се опитваше да разбере дали противниковата страна знае какви са неговите инструкции. В медиите нарочно беше подхвърлена известна информация, но Адлер го направи така изкусно, че дори внимателен наблюдател, като например посланикът на КНР във Вашингтон, щеше да се чуди от кого точно идва тя и каква е целта й. Администрацията на Райън вероятно улеснява доста пресата, помисли си Рътлидж, защото министрите в правителството получават указанията си главно от началника на канцеларията на президента Арни ван Дам, който беше много опитен политик. В новото правителство нямаше несигурни политически фигури, които имаха нужда да ухажват медиите за свои собствени политически цели. Райън беше избрал преди всичко хора без такива стремежи, което беше голямо постижение. Повечето от тях бяха компетентни в своите сфери, които като него искаха да напуснат Вашингтон, оставайки верни на себе си, и да се върнат към предишния си живот веднага след като изпълнят дълга си. На Рътлидж като дипломат от кариерата му се струваше невъзможно да се състави подобен тип правителство. Според него причината за това беше в онзи откачен японски пилот, който изби толкова много вашингтонски политици с налудничавата си постъпка.
	Точно в този момент в залата се появи с официалния си антураж Ху Кунпяо. Ху беше генерален секретар на Комунистическата партия на КНР и председател на китайското Политбюро, въпреки че местните медии го наричаха „премиер“, което не отговаряше точно на длъжността му, но се приемаше от дипломатическия корпус. Той беше на седемдесет и една години, от второто поколение китайски ръководители. Оцелелите от Големия поход отдавна бяха измрели. Някои висши държавни служители имаха претенции, че са участвали в него, но проверката установи, че ако е било така, те трябва да са сучели от гърдите на майките си по онова време, и такива хора не се вземаха на сериозно. Не, сегашното поколение китайски политически лидери беше съставено главно от синове и племенници на родоначалниците. Те бяха израснали сред охолство и привилегии, но никога не забравяха факта, че техните позиции не бяха най-сигурните. От една страна, те бяха децата на другите политици, които искаха да се издигнат повече от бащите си и се представяха за по католици от местния комунистически папа. Когато бяха размахвали малките си червени книжки по време на „културната революция“, те вече бяха на възраст. А преди това бяха държали устите си затворени и ушите наострени по време на неуспялата, но твърде хищническа кампания на „Стоте цветя“ в края на 50-те години, която ликвидира много интелектуалци, успели да се скрият в първите десет години от управлението на Мао. Те бяха подлъгани да излязат на открито от интереса, който Мао прояви към техните идеи, и се оставиха да бъдат подмамени, като сами подложиха вратовете си за брадвата, която щеше да се стовари върху тях няколко години по-късно с бруталната канибалистка „културна революция“.
	Сегашните членове на Политбюро бяха оцелели по два начина. Първо, те бяха подсигурени от бащите си и техните постове. И, второ, бяха много грижливо предупредени какво могат да говорят и какво не. Така че през цялото време бяха изключително предпазливи, заявявайки на висок глас, че идеите на председателя Мао са това, от което действително се нуждае Китай, докато идеите на другите, въпреки че може би са интересни в по-тесен интелектуален смисъл, засега са опасни, защото отвличат вниманието на работниците и селяните от Истинския път на Мао. И така, когато брадвата се стовари, причината за това беше пак Малката червена книжка. Те бяха сред първите, които я носеха и показваха на другите, спасявайки се по този начин. Разбира се, някои от тях все пак бяха принесени в жертва, но по-умните оцеляха и сега седяха в Политбюро. Това беше брутален Дарвинов процес, през който те бяха преминали благодарение на това, че бяха малко по-умни от другите. Сега, когато бяха на върха на извоюваната от тях власт благодарение на ума и предпазливостта си, беше време да се порадват на спечеленото.
	Новото поколение ръководители приемаха комунизма също така ревностно, както другите хора вярваха в Бога, защото не бяха научени на нищо друго и не бяха подлагали на изпитание интелектуалните си способности в търсене на нова вяра или дори в откриване на отговори на въпросите, на които марксизмът не можа да отговори. Разчиташе се повече на примирението, отколкото на ентусиазма. Хора с ограничен интелектуален кръгозор, те никога не дръзваха да погледнат извън него, защото се страхуваха от това, което можеха да видят. През последните двадесет години бяха принудени да позволят на капитализма да се развие в тяхната страна, защото тя се нуждаеше от пари, за да стане нещо по-могъщо от Корейската народнодемократична република с нейния провалил се експеримент. Около 1960 година Китай също преживя убийствен глад и си взе известна поука. Китайците го използваха и като отправна точка за своята „културна революция“, трупайки политически дивиденти от своето самоналожено нещастие.
	Те искаха страната им да стане велика. Всъщност вече я считаха за такава, но признаваха, че останалите държави не гледат на нея така, затова се налагаше да търсят начини да коригират тази глупава преценка на останалия свят за тях. Обаче за такова нещо бяха нужни пари, те от своя страна означаваха индустрия, която се нуждаеше от капиталисти. Бяха стигнали до това заключение преди глупавите Съвети, които се простираха на север и на запад. Съветският съюз се сгромоляса, но КНР оцеля.
	Или поне те така си мислеха. Поглеждаха навън, когато си даваха труда да го направят — към външния свят, който имаха претенции, че разбират и когото смятаха, че превъзхождат само заради цвета на кожата и езика си. Идеологията оставаше на втори план в тяхната самооценка — истинската любов идва отвътре. Те очакваха хората да се отнасят към тях с респект и предишните им дипломатически отношения със заобикалящия ги свят не бяха променили много този възглед.
	Но точно заради това страдаха от собствените си илюзии. През 1971 година Хенри Кисинджър пристигна в Китай по настояване на президента Ричард Никсън не толкова защото се беше убедил в необходимостта от установяване на нормални отношения с най-многолюдната страна в света, а защото искаше да използва КНР като тояга, с която да принуди Съветския съюз да преклони глава. Всъщност Никсън сложи началото на един дълъг процес, който далеч надхвърляше възможностите дори на Запада и западните политици не се надяваха китайците да схванат това. При подобни идеи хората само показваха различните си етнически предразсъдъци. Егоцентризмът на ръководителя на един тоталитарен режим е толкова голям, че той не мисли по-далеч от времето, което му остава да живее, а, общо взето, човешкият живот навсякъде по света има горе-долу еднаква продължителност. По тази проста причина всички съсредоточават вниманието си върху програми, които могат да бъдат завършени в обозримото бъдеще или малко отвъд него. Всички бяха събаряли статуи на предишни лидери и не си правеха илюзии, че техните няма да бъдат сполетени от същата съдба. Едва когато се изправеха пред лицето на смъртта, се замисляха какво са направили. Мао направо беше признал пред Хенри Кисинджър, че единственото нещо, което беше успял да постигне, е да промени живота на селяните в радиус от няколко километра около Пекин.
	Но хората в тази зала все още бяха доста далеч от предсмъртния си час, за да мислят по този начин. Те бяха господари на тази земя и определяха правилата, с които другите трябваше да се съобразяват. Думите им имаха силата на закон, прищевките им се изпълняваха с готовност. Хората гледаха на тях така, както навремето са се отнасяли към императорите и принцовете. Те имаха всичко, което би могъл да пожелае човек. Най-вече разполагаха с власт. Тази обширна и древна земя се управляваше съобразно техните желания. Тяхната комунистическа идеология беше само магията, която определяше формата на техните желания, т.е. правилата на играта, която беше решено да се играе още преди години. Главното беше властта. С едно драсване на писалката те можеха да дарят живот и да го отнемат. По-скоро диктувайки на личната си секретарка, предаваха решението си на онези, които трябваше да натиснат спусъка.
	Ху беше човек, в когото всичко беше средно — ръст, тегло, очи и лице… а според някои и интелект. Рътлидж беше запознат с всичко това от предварителните сведения за него. Истинската власт беше другаде. Ху беше нещо като представителна фигура, избран отчасти заради външния си вид, заради това, че можеше да говори, заради способността си да възприеме от време на време по някоя идея на другите от Политбюро и да се преструва на убеден. Като холивудска звезда той не трябваше да е непременно умен, за да играе ролята на умник.
	— Другарю премиер — поздрави го Рътлидж, подавайки му ръка, която китаецът пое.
	— Господин Рътлидж — отговори на поздрава Ху на поносим английски. За по сложни изречения имаше преводач. — Добре дошли в Пекин.
	— За мен е удоволствие и чест да посетя отново вашата древна страна — каза американският дипломат, демонстрирайки, според китайския лидер, уважение и покорство.
	— Винаги е приятно да посрещнеш приятел — продължи Ху, както го бяха инструктирали.
	Рътлидж беше посещавал Китай и преди в качеството си на официално лице, но никога като ръководител на делегация. Беше известен на китайското Министерство на външните работи като дипломат от кариерата като самите тях — просто един експерт, но с висок ранг.
	Шефът на Политбюро вдигна чашата си.
	— Пия за едни успешни и откровени преговори.
	Рътлидж се усмихна и също вдигна чашата си.
	— И аз, сър.
	Фотоапаратите и телевизионните камери заработиха. Журналистите ги заобиколиха. Фоторепортерите и телевизионните оператори правеха главно така наречените „пробни“ кадри, както всеки аматьор постъпва, за да изпробва техниката си. Нарочно снимаха залата в по-широк план, за да покажат на зрителите цветовете, даваха по-отблизо столовете, на които щяха да седнат участниците, и в още по-едър план как главните действащи лица отпиват от чашите си и се усмихват един на друг. Това беше така наречената „Ролка-Б“, която трябваше да покаже на зрителите как изглежда един голям, официален и вероятно не много приятен коктейл. Истинските новини от събитието щяха да дойдат от хора като Бари Уайз и другите журналисти, които щяха да разкажат на зрителя онова, което кадрите не можеха.
	След това картината щеше да се премести в телевизионното студио на Си Ен Ен във Вашингтон, където други журналисти щяха да говорят какво са успели да научат и какво не и щяха да изкажат своите лични, дълбокомислени мнения какъв трябва или не трябва да бъде следваният от САЩ курс. Президентът Райън щеше да види всичко това на закуска, докато четеше вестниците и подбраните изрезки от правителствената служба „Ранобудно птиче“. Още на закуска Джак Райън щеше да направи своя коментар пред жена си, която пък от своя страна щеше да го разкаже на колегите си от института „Джон Хопкинс“, а те съответно на своите половинки, но нямаше да отиде по-далеч. По този начин често пъти си оставаше загадка какво мислеше президентът.
	Партито приключи в предварително уречения час и американците се отправиха към посолството със служебните си коли.
	— И така, ще кажете ли нещо повече, което не е за публикуване? — Бари попита Рътлидж, когато седнаха на задната седалка в черния линкълн.
	— Всъщност нямам какво много да кажа — отвърна помощник-държавният секретар. — Ние ще ги изслушаме, те ще изслушат нас и оттам ще започне цялата работа.
	— Искат да влязат в МВФ. Ще успеят ли?
	— Аз не решавам тези неща, Бари, и ти го знаеш. — Рътлидж беше твърде уморен от дългото пътуване със самолета, за да води по-сериозен разговор в момента. В това състояние не искаше да рискува и да се разпростира много. Предполагаше, че Уайз го знае. А репортерът разчиташе точно на това.
	— И за какво ще разговаряте?
	— Бихме искали китайците да отворят повече пазарите си и да се спрем по-подробно на някои проблеми, като например патентите и нарушенията на авторските права, от които се оплакват американските бизнесмени.
	— Проблемът с компютърната компания „Дел“ ли имате предвид?
	Рътлидж кимна.
	— Да, той е един от тях. — След това се прозя. — Извинявай, пътуването беше доста дълго. Знаеш как е.
	— И аз бях в същия самолет — намекна Бари Уайз.
	— Може би ти го понасяш по-добре от мен. Можем ли да отложим разговора с един ден?
	— Щом казвате — съгласи се репортерът на Си Ен Ен.
	Не харесваше много този надут задник, но той беше източник на информация, а за Уайз това беше професия. Добре че пътуването беше кратко. Официалната делегация слезе от колите пред посолството, а те откараха журналистите до техните хотели.
	В посолството имаше достатъчно място за настаняване на цялата официална делегация, главно за да бъдат сигурни, че всичко, което кажат нейните членове, няма да бъде записано от монтираните във всяка хотелска стая в града микрофони. Това не означаваше непременно, че условията бяха много луксозни, въпреки че за Рътлидж имаше определена хубава стая. Тук протоколът изигра лоша шега на Марк Грант, но той все пак успя да си намери малка самостоятелна стаичка с обща баня. За компенсация взе гореща вана и едно приспивателно хапче, което придружаващият делегацията лекар му беше дал. Това щеше да му осигури 8-часов здрав сън и сутринта щеше да се почувства пригодил се към местното време. След това щеше да има голяма работна закуска, подобна на тази, каквато имат астронавтите, преди да се качат в космическата совалка, и както го изискваше американската традиция.


	Номури чу за пристигането на търговската делегация от китайската телевизия, която следеше главно за да упражнява езика. Вече имаше напредък, въпреки че интонацията на китайския го влудяваше. Някога беше решил, че японският е труден, но в сравнение с китайския му се струваше направо играчка. Вгледа се в лицата, като се питаше кои ли са те. Китайският преводач му помогна, но се запъна доста при произнасянето на името „Рътлидж“. Е, и американците осакатяваха китайските имена, освен ако не са прости като Мин и Ван. Номури се развесели, когато чу как американски бизнесмен се опитва да каже нещо на един китаец. Коментаторът продължи да говори за китайската позиция на търговските преговори, за това как Америка трябва да направи отстъпки на КНР. В края на краищата, нали точно Китай беше позволил великодушно на американците да плащат за безценните китайски стоки с нищо неструващите си долари. В това отношение Китай много приличаше на Япония навремето, но новото японско правителство отвори пазарите си. Въпреки че САЩ продължаваха да имат дефицит в търговията си с Япония, въвеждането на едни по-справедливи правила в техния обмен намали американските протести, независимо че японските коли продължаваха да не се приемат с такъв ентусиазъм в Америка, както преди. Това обаче щеше да отмине. Номури беше сигурен. Ако Америка имаше някаква слабост, тя беше, че прощава и твърде бързо забравя. В това отношение той се възхищаваше на евреите. Те още не бяха забравили Германия и Хитлер. Не би и трябвало — помисли си той. Последната му мисъл, преди да заспи, беше дали новият софтуер действа в компютъра на Чаи и дали Мин изобщо го беше сложила. След това реши да провери.
	Стана от леглото, включи лаптопа и… Да! Системата на Чаи не беше като софтуера на Мин, но предаваше това, което трябва. Добре, чудесно. Преводачите в Ленгли щяха да се справят някак. Той нямаше желание да го прави, само го препрати и си легна.


	— По дяволите! — каза Мери Пат. Това не можеше да се чете. Но беше вторият източник на Зорге. Личеше си от начина, по който информацията беше стигнала през Интернет. Тя се запита дали Номури се престарава, или е успял да бръкне под полата и на друга важна китайска секретарка. Всъщност той не беше единственият разузнавач с по-активен сексуален живот, но това не беше и чак толкова често срещащо се явление. Тя пусна принтера, запамети файла в харддиска и извика един преводач да го преведе. След това се зачете в новата информация от Пойна птичка. Започна да пристига редовно като „Вашингтон поуст“, но беше много по-интересно. Тя се облегна в стола си и зачете превода на последните бележки на Мин от министър Фан Ган. Дано говори за търговските преговори, каза си тя и видя, че очакванията й се оправдаха. Важно е, помисли си заместник-директорката на ЦРУ. Но скоро с изненада щеше да установи колко погрешно беше това впечатление.


>	23.
>	НА РАБОТА

	Бекон с яйца, препечени филии, пържени картофи и колумбийско кафе. Грант беше евреин, но не спазваше еврейските правила за хранене и обичаше бекон. Всички са станали и изглеждат добре, каза си той. Раздадените им черни хапчета (така ги наричаха и очевидно бяха някаква неизвестна за него традиция) бяха подействали на всички и сега дипломатите имаха свеж вид. Забеляза, че повечето от разговорите се въртяха около мачовете от Националната баскетболна асоциация. Отборът на Лейкърс пак се държеше. Грант видя, че Рътлидж седи начело на масата и води приятелски разговор с посланик Хитч, който изглеждаше свестен мъж. В този момент влезе един разтревожен служител на посолството с плик, облепен с червени и бели ленти. Подаде го на посланик Хитч и той веднага го отвори.
	Грант моментално разбра, че материалът е поверителен. Подобни неща не се виждаха често в Министерството на финансите, но все пак се появяваха от време на време. Като един от близките сътрудници на министър Уинстън той беше подложен на проверка за благонадеждност, която му даде право на специален достъп до свръхсекретни документи. Значи от Вашингтон бяха изпратили сведения от разузнаването за преговорите. Не можеше да види за какво точно се отнасяха и не знаеше дали ще разбере. Запита се дали да не настоява да му ги покажат, но това трябваше да реши Рътлидж, а той не искаше да даде възможност на това леке от Държавния департамент да му покаже кой командва парада. Отдавна се беше научил да бъде търпелив и сега му се отдаваше още една възможност да го докаже. Продължи да се храни. След малко реши да си сипе допълнително от бюфета. В Пекин обядът едва ли щеше да е много привлекателен, дори и в китайското Министерство на външните работи, където сигурно ще искат да им покажат най-екзотичните Национални блюда. Пържен пенис от панда и захаросани бамбукови корени не му бяха съвсем по вкуса. Поне чаят сигурно щеше да бъде приемлив, но и най-добрият чай не можеше да замени кафето.
	— Марк? — каза Рътлидж и повика с ръка човека от Министерството на финансите.
	Грант се приближи, след като напълни отново чинията си с яйца и бекон.
	— Да, Клиф?
	Посланик Хитч стори място на Грант да седне при тях и сервитьорът му донесе нови прибори. Когато пожелаеше, държавата можеше да накара човек да се чувства удобно. Той помоли за още пържени картофи и препечен хляб, а новото кафе му беше донесено без подканване.
	— Марк, това нещо току-що пристигна от Вашингтон. Материалът е поверителен…
	— Да, знам. Все едно че не съм го виждал и не ми е разрешено дори да си спомням за него. Сега мога ли да го погледна?
	Рътлидж кимна и му подаде документите.
	— Какво ти говорят тези цифри от валутната борса?
	Грант отхапа парче бекон, но моментално престана да дъвче.
	— По дяволите, толкова ли са зле? За какво ли са похарчили тези пари?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Клиф, едно време д-р Самюъл Джонсън казваше: „Харчи по-малко, отколкото имаш.“ Е, китайците явно не са се вслушали в съвета му. — Грант прелисти набързо страниците. — Тук не се казва за какво са ги похарчили.
	— Доколкото ми е известно, главно за военна техника — отговори посланик Хитч. — Или за неща, които могат да имат военно приложение, особено електроника. Това е както готова продукция, така и машини, с които може да се произвежда електронна техника. Предполагам, че тези неща струват скъпо.
	— Сигурно — съгласи се Грант. Той зачете материала пак от самото начало. Видя, че е изпратен с кодиращата система „Тапданс“. Значи беше суперсекретен. „Тапданс“ се използваше само за най-секретни материали поради някои технически проблеми в предаването, а това означаваше, че този съдържа строго поверителни сведения на разузнаването, каза си Телескопът. После разбра причината. Някой сигурно е монтирал електронна апаратура в кабинетите на много висши китайски служители, за да се добере до това… „Господи!“
	— Какво означава това, Марк?
	— Означава, че са харчили по-бързо пари, отколкото са получавали, и са ги инвестирали главно за нетърговски цели. По дяволите, това значи, че са действали като идиотите, които имаме и в нашето правителство. Мислят си, че парите са нещо, което се появява с едно щракване на пръстите и можеш да ги харчиш толкова бързо, колкото пожелаеш… Щом ти потрябват още, пак щракваш с пръсти. Тези хора не живеят в реалния свят, Клиф. Нямат представа как се печелят пари и за какво служат. — Той замълча. Беше се поувлякъл. Някой от „Уолстрийт“ би го разбрал, но вероятно не и Рътлидж. — Нека да го кажа по-просто. Те знаят, че парите идват от положителното салдо, което имат в търговията със Съединените щати, и според тях този дисбаланс е нещо напълно нормално, нещо, което могат лесно да ни диктуват, защото кои сме ние в края на краищата. Мислят си, че останалият свят им е длъжник, а щом като вярват в това, преговорите с тях ще бъдат трудни.
	— Защо? — попита Рътлидж.
	Грант видя, че посланик Хитч вече беше кимнал с глава. Вероятно познаваше по-добре китайските диваци.
	— Хора, които мислят по такъв начин, не разбират, че воденето на преговори означава да вземаш, но и да даваш. Който и да решава нещата тук, си мисли, че може да взема всичко, каквото пожелае, защото останалите са му длъжници. Вероятно в Мюнхен Хитлер също е разсъждавал по този начин. Дайте ми, за да съм доволен. Нямаме намерение да отстъпваме пред тези копелета, нали?
	— Нямам подобни инструкции — отговори Рътлидж.
	— Добре, знаеш ли какво? Твоите китайски опоненти имат точно такива инструкции. Нещо повече, тяхното икономическо положение очевидно е много по-нестабилно, отколкото сме очаквали. Кажи на онези от ЦРУ, че имат нужда от по-способни хора в отдела си за финансово разузнаване — подчерта Грант. Хитч погледна към един човек в другия край на масата, който вероятно беше местният резидент на ЦРУ.
	— Те дават ли си сметка колко сериозно е положението им? — попита Рътлидж.
	— И да, и не. Да, те знаят, че имат нужда от твърда валута, за да постигнат това, което искат. И не, защото си мислят, че могат безкрайно да продължават така, че за тях дисбалансът в търговията им с нас е нещо естествено, а защо? Защото се смятат за по-висша раса, ето защо.
	Посланик Хитч отново кимна.
	— Викат му комплекс за превъзходство на Централното царство. Да, господин Грант, те наистина мислят така за себе си и очакват хората да дойдат при тях и да им дадат, а не да се обърнат към други. Един ден това ще бъде причината за техния провал. Тук се сблъскваме с някаква институционална, може би расистка арогантност, която е трудно да се опише и да се разбере. — След това Хитч се обърна към Рътлидж. — Клиф, очаква те един интересен ден.
	Грант веднага видя, че на помощник-държавния секретар по политическите въпроси не му стана никак приятно.


	— Сега сигурно закусват — каза Адлер, седнал с чаша коняк „Хенеси“ в ръка в Източния салон.
	Приемът мина добре, макар че Джак и Кети Райън намираха подобни прояви за твърде отегчителни, но те бяха също такава неотменна част от задълженията на президента, както и годишното му послание „За състоянието на Съюза“. Е, поне вечерята беше добра. Едно от нещата, на които човек може да разчита в Белия дом, беше качествената храна, а дошлите на приема бяха все хора от вашингтонския елит. Макар Райън да не го оценяваше, но дори и в това отношение имаше известно подобрение. Някога Конгресът беше пълен до голяма степен с хора, чиято амбиция в живота беше „да служат на обществото“ — фраза, чийто благороден смисъл бе преиначен от тези, за които 130 000 долара бяха крезовска заплата (това беше далеч по-малко, отколкото можеше да спечели един току-що завършил колежа младеж от правене на софтуерни програми за някоя фирма за компютърни игри и неимоверно по-далеч от това, което можеше да се изкара на „Уолстрийт“) и чиято истинска цел беше да налагат волята си върху законите на страната. Сега много от тях благодарение на речите, които президентът беше произнесъл из цялата страна, бяха хора, които действително „служеха“ на обществото, като вършеха полезна работа, и на които им беше писнало от машинациите на правителството. Те бяха решили да си вземат няколко години отпуск, за да поправят развалината, в която се беше превърнал официален Вашингтон, преди да се върнат отново към предишния си продуктивен живот. Първата дама прекара по-голямата част от вечерта в разговор с един млад сенатор от щата Индиана, който в реалния живот беше хирург педиатър с добра репутация. Неговите сегашни усилия бяха съсредоточени в коригиране на правителствените програми за здравеопазване, преди да са избили прекалено много граждани, на които искаха да помогнат. Най-голямата му задача беше да убеди и медиите, че един лекар може би е толкова наясно как да подобри положението на болните, колкото и лобистите във Вашингтон. През по-голямата част от вечерта той непрекъснато повтаряше това на Хирурга, т.е. на президентшата.
	— Информацията, която получихме от Мери Пат, би трябвало да помогне на Рътлидж.
	— Радвам се, че Грант е там, за да му я разтълкува. Клиф доста ще се поозори, докато ние спим, почивайки си от храната и алкохола, Джак.
	— Дали е подходящ за тази работа? Знам, че беше гъст с Ед Килти, а това не говори много добре за характера му.
	— Клиф е добър специалист — отвърна Адлер, след като отпи от коняка. — Освен това има ясни инструкции какво да прави, а и едно страхотно добро разузнаване, което му помага. Това ми прилича на онези сведения, които Джонатан Ярдли ни даде по време на преговорите във Вашингтон за морските граници. Не може да се каже, че гледаме право в картите им, но разбираме какъв е начинът им на мислене, а това е почти същото. Така че според мен той е подходящ за тази работа, иначе не бих го изпратил.
	— А как е посланикът ни там? — попита президентът на САЩ.
	— Карл Хитч ли? Супер е. Истински професионалист, Джак. Скоро трябва да се пенсионира, но той е като добър архитект по вътрешно оформление. Не може да ти проектира къща, но когато си свърши работата, в кухнята ти всичко ще е както трябва. Ценя такива качества у един дипломат. Освен това проектирането на къщата е твоя работа, г-н президент.
	— Да — каза Райън. Той даде знак на една сервитьорка да донесе вода с лед. Тази вечер беше пил доста и Кети пак започна да го мъмри. „Лошо е да имаш жена доктор“, помисли си Джак. — Да, Скот, но към кого да се обърна за съвет, когато не знам какво правя.
	— Е, и аз не знам — отвърна Орелът. — Може би трябва да гледаш малко по-леко на нещата. Опитай да направиш сеанс и да извикаш духовете на Том Джеферсън и Джордж Вашингтон. — Той се засмя и довърши коняка си. — Джак, бъди спокоен за себе си и си върши проклетата работа. Справяш се добре. Повярвай ми.
	— Мразя тази работа — каза Фехтовачът и приятелски се усмихна на държавния си секретар.
	— Знам, може би точно затова се справяш толкова добре. Да ни пази Господ от някой, който има претенции да служи много на обществото. Я виж мен. Да не мислиш, че съм искал да ставам държавен секретар? Много по-добре ми беше, когато обядвах в кафетерията с моите приятели и псувахме онези копелета в правителството. А сега, мамка му, те си седят там и говорят същите неща за мен. Не е честно, Джак. Аз съм трудещ се човек.
	— Кажи ми какво да правя?
	— Погледни нещата от друг ъгъл. Когато започнеш да си пишеш мемоарите, ще имаш едно предимство пред издателя си. Как ти се струва „Случайният президент“? — предложи Адлер работно заглавие.
	— Скот, когато пийнеш, ставаш много смешен. Предпочитам да се занимавам с голф.
	— Кой каза магическата дума? — попита вицепрезидентът Джексън, включвайки в разговора.
	— Този непрекъснато ме побеждава — оплака се Райън на държавния секретар. — Понякога ми идва да се самоубия. Сега пък какво ти пречи?
	— Малко играя, Джак. Вече не повече от 6–7 пъти месечно.
	— Тогава стани професионалист и иди в професионалната лига.
	— Както и да е. Това е баща ми. Самолетът му закъсня и той пропусна официалната част — обясни Роби.
	— Преподобни Джексън, най-после се срещнахме. — Джак пое ръката на възрастния черен пастор. Когато беше официалната церемония по встъпването в длъжност, той беше в болница с камъни в бъбреците, което сигурно е било по-малко приятно от самата церемония.
	— Роби ми е разправял много хубави неща за вас.
	— Синът ви е летец-изтребител и много преувеличава.
	Пасторът се засмя.
	— А, знам, г-н президент, знам.
	— Как ви се стори храната? — попита Райън.
	Хошая Джексън беше прехвърлил доста седемдесетте, нисък като сина си и понапълнял с годините, но от него се излъчваше достолепие, характерно за негрите в свещенически дрехи.
	— Прекалено питателна за стар човек като мен, г-н президент, но въпреки това я изядох.
	— Не се безпокой, Джак. Татко не пие — каза Котаракът. На ревера на смокинга му имаше миниатюрни златни криле — знакът на пилотите от военноморските сили. Роби никога нямаше да престане да се чувства летец-изтребител.
	— Ти също не трябва да пиеш, момче! Във флота си възприел много лоши навици, включително и това, че обичаш много да се хвалиш.
	Джак побърза да защити приятеля си.
	— Сър, един летец-изтребител, който не се хвали, не трябва да му разрешават да лети. Дизи Дийн го е казал най-добре. Не е хвалба, ако можеш да го направиш. А Роби може, поне така казва.
	— Започнаха ли разговорите в Пекин? — попита Роби, поглеждайки часовника си.
	— След около половин час — отвърна Адлер. — Ще бъде интересно — добави той, намеквайки за материала на Зорге.
	— Надявам се — съгласи се вицепрезидентът Джексън, схващайки намека. — Знаеш ли, не ги обичам тези хора.
	— Роби, не ти позволявам да говориш така — скастри го баща му. — Имам приятел в Пекин.
	— Така ли? — Това не беше известно на сина му.
	Отговорът беше достоен за един папа.
	— Да, преподобният Ю Фаан. Той е добър баптистки проповедник, завършил е Свободния университет „Робъртс“. Моят приятел Джери Патерсън е учил с него.
	— Предполагам, че това е трудно място за един пастор — каза Райън.
	Тази забележка подейства на пастора като настъпване по мазола.
	— Г-н президент, аз му завиждам. Да проповядваш Светото евангелие където и да е, е привилегия. Но да го правиш в земята на езичниците е рядка благодат.
	— Кафе? — попита един минаващ сервитьор.
	Хошая взе една чаша и си сложи захар и сметана.
	— Така е добре — каза той.
	— Това е едно от хубавите неща тук, татко — препоръча го Джексън на баща си и го погледна с обич. — По-добро е дори от кафето във флота, въпреки че там го сервират стюарди. Марка „Джамайка блу маунтин“. Половин килограм струва 40 долара.
	— Господи, Роби! Не говори за подобни неща на висок глас. Медиите още не са се докопали до тази подробност — предупреди го президентът на Съединените щати. — Освен това ние го купуваме на едро по 32 долара половинката.
	— Това е добра сделка — съгласи се с усмивка вицепрезидентът.


	След официалната церемония пленарното заседание започна без много формалности. Помощник-държавният секретар Рътлидж седна в стола си, поздрави китайските дипломати от другата страна на масата и започна. В началото декларацията му съдържаше обичайните любезности, които бяха така предвидими, като уводните текстове на игрален филм.
	— Съединените щати — продължи той, навлизайки в същината на проблема — са загрижени от няколко обезпокоителни аспекта на двустранните ни търговски отношения. На първо място това е очевидната неспособност на КНР да се придържа към предишните ни споразумения и да признава международните договори и конвенции, отнасящи се до търговските марки, авторските права и патентите. Тези въпроси са били дискутирани и по тях са се водили дълги преговори в предишни наши срещи като тази и ние си мислехме, че споровете ни са успешно преодолени. За съжаление се оказа, че не е така. — Той посочи няколко примера в подкрепа на твърдението си. — Също така — продължи Рътлидж — поетите ангажименти за отваряне на китайския пазар за американските стоки не са изпълнени. Това доведе до дисбаланс в търговския ни обмен, което вреди на нашите общи отношения. Сегашното отрицателно салдо е около 70 милиарда долара, а това е неприемливо за Съединените щати. Накратко казано, КНР не изпълнява задължения си към Съединените щати, поети съгласно международните договори и споразумения. Според американското законодателство нашата страна има право да променя законите си в съответствие с практиката на другите държави. Това е добре известният Закон за търговската реформа, приет от американското правителство преди няколко години. Имам неприятното задължение да информирам правителството на КНР, че оттук нататък Америка ще приложи този законов акт в търговията си с Китай, ако предварителните ни уговорки по тези споразумения не бъдат изпълнени незабавно — каза накрая Рътлидж. Незабавно е дума, която не се използва често в международните отношения. — С това завършвам встъпителната си декларация.
	Когато Рътлидж свърши, Марк Грант се запита дали от другата страна на полираната дъбова маса няма да скочат с извадени саби и кинжали. Ръкавицата беше хвърлена по най-категоричен начин и това сигурно не се беше понравило на китайците. Но ръководителят на делегацията от другата страна на масата — външният министър Шен Танг, реагира така, сякаш получавайки сметката си в ресторанта, е открил, че са надписали с пет долара. Той дори не вдигна очи и продължи да разглежда бележките пред себе си. Погледна нагоре едва когато усети, че декларацията на Рътлидж е към края си, но с такова безразличие, сякаш се намираше в картинна галерия и гледаше картина, която жена му иска да купи, за да скрие пукнатина в стената на трапезарията.
	— Благодаря за изказването ви, секретар Рътлидж — започна на свой ред той. — Първо, Китайската народна република ви приветства в нашата страна и иска да стане ясно на всички с желанието си за продължаване на приятелските отношения с Америка и с американския народ.
	Ние обаче считаме, че изразеното от Америка желание за приятелски отношения влиза в противоречие с признаването от нейна страна на откъсналата се провинция о-в Тайван като независима държава. Подобни действия имат за цел да взривят нашите отношения. Те разпалват пламъците, вместо да ги гасят. Народът на нашата страна няма да приеме тази груба намеса в китайските вътрешни работи и… — Дипломатът с изненада видя, че Рътлидж вдигна ръка, за да го прекъсне. Той беше толкова шокиран от подобно нарушение на протокола, че спря да говори.
	— Министре — обърна се Рътлидж към него, — целта на тази среща е да говорим по въпросите на търговията. Проблемът с дипломатическото признаване на Република Китай от Америка сега не е на дневен ред. Американската делегация няма желание да го обсъждаме днес. — На дипломатически език това означаваше: „Вземете си проблема и си го заврете…“
	— Г-н Рътлидж, вие не можете да диктувате на КНР по какви проблеми да говори — отбеляза министър Шен с такъв равен глас, като че ли обсъждаше цената на марулята на пазара. — Правилата на подобна среща са прости. Никой от участниците не трябва да дава воля на гнева си.
	— Е, добре, щом трябва, продължавайте — отвърна Рътлидж отегчено. „Пилееш ми времето, но независимо дали върша работа или не, пак ще ми платят“, показваше държанието му.
	Грант усети, че още в началото и двете страни си бяха поставили свои цели за обсъждане и всяка се опитваше да ги наложи на другата, за да определя насоката на дискусията. Това беше толкова нехарактерно за бизнессрещите, че просто не можеше да става сравнение. Преговарящите му приличаха на двама голи в леглото, решили да правят секс, които започват кавга кой да държи дистанционното на телевизора. Грант беше участвал в най-различни преговори, поне така си мислеше. Но тези бяха нещо съвършено ново и му изглеждаха абсолютно непонятни.
	— Ренегатите бандити от Тайван са част от Китай както по наследство, така и исторически и КНР не може да пренебрегне тази преднамерена обида за националното ни достойнство от режима на Райън.
	— Министър Шен, правителството на САЩ много отдавна подкрепя демократично избраните правителства по целия свят. Това е било неотменна част от духа на нацията ни в продължение на повече от двеста години. Трябва да припомня на Китайската народна република, че Съединените американски щати имат най-дълго просъществувалата демократична държава в света. У нас тази конституционна форма на управление продължава вече повече от двеста години. Сравнени с историята на Китай, те не са много дълъг период, но ще ви напомня също, че когато Америка е избрала своя първи президент и Конгрес, Китай се е управлявал от наследствена монархия. Оттогава формата на управление във вашата страна се е сменяла много пъти, но тази в Съединените щати не е. Така че като независима държава, признаваща международните норми, ние имаме моралното право като дългогодишна законна демокрация да действаме както намерим за добре в подкрепа на подобни на нашата форми на управление. Правителството на Република Китай е демократично избрано и затова се ползва с уважението на избрано от народа си правителство като нашето. Обаче, министре, целта на тази среща е да обсъждаме търговските ни отношения. Ще направим ли това, или ще си губим времето в обсъждане на въпроси, които нямат нищо общо с темата?
	— Нищо не може да бъде повече свързано с нея от липсата на уважение към правителството на нашата страна, което демонстрира режимът на Райън. Въпросът за Тайван е основен за… — Той продължи в този дух още четири минути.
	— Министър Шен, САЩ не са никакъв „режим“. Те са независима държава със свободно избрано от народа правителство. Ние сме възприели тази форма на управление още когато вашата страна се е управлявала от династията Манчу. В бъдеще може би и вие ще помислите дали да не преминете към подобна система за благото на народа ви. А сега ще се върнем ли на въпросите от дневния ред на срещата, или искате на продължите да губите моето и вашето време в обсъждането на тема, за която аз нито имам инструкции, а и не проявявам голям интерес?
	— Няма да ви позволим да се отнасяте с нас така безцеремонно — отвърна Шен, спечелвайки си уважението на Рътлидж с неочаквано добрия си английски.
	Шефът на американската делегация се облегна в стола си и се загледа с възможно най-любезното си изражение към отсрещната страна на масата, докато мислеше за плановете на жена си за промени в кухнята в къщата им в Джорджтаун. Щяха ли да си подхождат зеленото и синьото? Той предпочиташе по-земните цветове, но имаше много по-големи шансове да излезе победител в спора с Пекин, отколкото в Джорджтаун. Въпреки дългогодишния си опит като дипломат не беше успял нито веднъж да се наложи, когато ставаше въпрос за обзавеждането на жилището…
	Така минаха първите деветдесет минути, когато настъпи време за почивка. Сервираха чай с леки закуски. Участниците излязоха през френските прозорци (странно място за подобни неща, каза си Грант) в градината. Това беше неговото първо участие в дипломатически преговори и тепърва му предстоеше да разбере как стават тези неща. Хората се разделиха на двойки — китайци с американци. Отдалеч можеше да се разбере кой кой е. Всички китайци пушеха — порок, от който страдаха само двама от американската делегация. И двамата бяха доволни, че тук можеха спокойно да пушат където пожелаят. Може да гледат много сериозно на търговските преговори, но не и на здравето си, помисли си човекът от Министерството на финансите.
	— Какво е впечатлението ви? — попита един глас. Грант се обърна и видя същото малко човече, което се беше залепило за него на приема. Казваше се Хю Ма, спомни си Грант. Беше висок не повече от метър и петдесет с очи на покерджия и известни актьорски способности. Изглежда по-умен, отколкото на пръв поглед, каза си американецът. И така, какво да му отговори? Когато имаш съмнения, придържай се към истината, реши той.
	— За първи път присъствам на дипломатически преговори. Доста е досадно — каза Грант и отпи от кафето, което беше отвратително.
	— Е, това е нормално — отвърна Хю.
	— Така ли? Но не и в бизнеса. Как изобщо може да се върши работа така?
	— За всяко нещо си има начини — отвърна китаецът.
	— Предполагам. Може ли да ми отговорите нещо?
	— Ще се опитам.
	— За какво е този спор за Тайван?
	— А за какво беше големият спор, когато у вас започна Гражданската война? — отвърна на въпроса с въпрос Хю.
	— Е да, обаче след като са минали петдесет години, защо не се съгласите на равен резултат и сложите едно ново начало?
	— Ние не мислим в такива кратки срокове — отвърна Хю с усмивка на превъзходство.
	— Съгласен съм, но в Америка на това му казваме да живееш в миналото. — „Зачуках ли ти го, мъник такъв?“
	— Те са наши сънародници — настоя Хю.
	— Обаче са решили да не бъдат повече. Ако искате да се върнат, направете нещо, за да ги привлечете. Например като постигнете тук същия прогрес, който те са отбелязали там. — „Тъпо комунистче такова.“
	— Ако някое от вашите деца избяга от къщи, няма ли да се опитате да го върнете?
	— Вероятно, но ще се опитам да го привлека с нещо, а не да го заплашвам, особено пък след като не мога да го уплаша. — „Вашата армия не е в състояние да го направи.“ Така им бяха казали на брифингите преди заминаването.
	— Но не трябва ли да протестираме, когато другите поощряват нашето дете да се държи предизвикателно с баща си?
	— Виж какво, приятел — рече Грант, опитвайки се да не показва раздразнението си, или поне така си мислеше. — Ако искате да правим бизнес, нека го правим. Ако желаете само да си говорим, ще си говорим. Обаче времето ми е скъпо, на вашата страна също и можем да отложим приказките за някой друг път. — В този момент Грант осъзна, че не е дипломат, не може да играе в такава игра и да спечели. — Както виждате, не ме бива много в подобен род спорове. За това имаме други хора, но не съм от тях. Аз съм от онези американци, които се занимават с реални неща и печелят пари. Ако тази игра ви харесва, добре, но без мен. Предполагам, че търпението е добро нещо, но не и когато пречи на целта, затова мисля, че вашият министър пропуска нещо.
	— Какво е то, господин Грант?
	— Ние ще постигнем желаното от тази среща — заяви Грант на китаеца и веднага разбра, че се е отнесъл изключително нетактично. Той допи кафето си, извини се и без да има особена нужда, се отправи към тоалетната, където си изми ръцете, преди да излезе отново навън. Намери Рътлидж да стои сам и да разглежда някакви пролетни цветя.
	— Клиф, мисля че сбърках нещо — призна тихо Грант.
	— Какво? — попита помощник-държавният секретар и изслуша изповедта му. — Не се притеснявай. Не си им казал нещо, което аз вече не съм им изтъкнал. Просто не разбираш дипломатическия език.
	— Но те ще си помислят, че проявяваме нетърпение, а това ни прави уязвими.
	— Не и когато вътре говоря аз — отвърна Рътлидж и леко се усмихна. — Тук съм нещо като Джими Конърс на откритото първенство по тенис в САЩ, Марк. Такава ми е ролята.
	— И другата страна си мисли същото.
	— Вярно, но ние имаме предимство. Те имат повече нужда от нас, отколкото ние от тях.
	— Мислех си, че подобна позиция към тях не ти допада — отбеляза Грант, озадачен от поведението на Рътлидж.
	— Не е нужно непременно да ми харесва. Просто трябва да го направя, а да се наложиш е винаги приятно.
	Той не добави, че никога преди не беше се срещал с министър Шен и нямаше лични контакти с него, които да му пречат. При дипломатите често пъти се получава така, че личните им приятелства понякога да надделяват над интересите на техните страни. Обикновено те се оправдават с това, че следващия път копелето ще им бъде задължено, което пък ще бъде в интерес на собствената им страна. В дипломацията личностният елемент е много важен и политическите наблюдатели често го пропускат, гледайки на тези майстори на словото като на някакви роботи.
	Грант намираше поведението на Рътлидж за странно, но щеше да играе по неговата свирка, защото се налагаше и защото онзи поне външно показваше, че му е ясно какво прави. Дали е точно така… — зачуди се Грант. Откъде бих могъл да разбера? Дойде време да влязат отново вътре.
	Пепелниците бяха почистени, а прислужниците бяха напълнили отново бутилките с вода. Сигурно всички бяха политически благонадеждни и изпълняваха някакви задачи. Най-вероятно бяха от разузнаването. Бяха изпратени тук, защото правителството им не искаше да поема каквито и да било рискове, или поне се опитваше да не го прави. Така се пилееше напразно времето на професионалисти, но комунизмът не отдаваше особено значение на използването на хората по най-ефикасния начин.
	Министър Шен запали цигара и даде знак на Рътлидж да започне пръв. От своя страна американецът си припомни съвета на Бисмарк, който беше препоръчвал пушенето на пури по време на преговори, защото за някои гъстият тютюнев дим не беше много приятен, а това даваше на пушача известно предимство.
	— Министре, търговската политика на Китайската народна република се прави от малък брой хора и с нея се преследват политически цели. Ние в Америка го разбираме. Това обаче, което вие не разбирате, е, че нашето правителство наистина е избрано от народа, а той настоява да се заемем с решаването на проблема за балансирането на търговския ни обмен с вашата страна. Нежеланието на КНР да отвори пазарите си за американските стоки струва работни места на американските граждани. В нашата страна правителството трябва да служи на интересите на хората, а не просто да ги управлява и по тази причина въпросът с баланса в търговския ни обмен трябва да бъде разрешен.
	— Напълно съм съгласен, че работата на едно правителство е да защитава интересите на народа си и поради тази причина ние трябва да се съобразяваме с болката, която тайванският проблем причинява на гражданите на моята страна. Тези, които би трябвало да са наши съотечественици, са отделени от нас и Съединените щати помогнаха за тяхното отчуждаване от нас…
	Чудно как този дърт пърдел не е умрял от пушенето на проклетите цигари, помисли си Рътлидж. Приличаха и миришеха на някогашните „Лъки страйкс“, от които на осемдесет години беше починал дядо му. Дядо му Оуенс караше в колата внука си към южната гара на Бостън, когато запали една цигара, изпусна я в скута си и опитвайки се да я вземе оттам, навлезе в насрещното движение. Той нямаше вяра в безопасните колани… Копелето пушеше цигара от цигара, палейки нова от фаса на предишната като по филмите от 30-те години. Е, може би китайците по този начин реализират политиката си за ограничаване броя на населението, но това беше един доста идиотски подход…
	— Господин външен министър — започна пак Рътлидж, когато дойде отново неговият ред, — правителството на Република Китай е избрано в свободни и честни избори от хората, които живеят в тази страна, а това го прави законно в очите на Америка. — Той не каза, че оттук би следвало да се счита, че правителството на КНР е незаконно, но тази мисъл увисна като тъмен облак в залата. — По тази причина въпросното правителство заслужава международно признание и както сами можахте да се уверите, миналата година това стана. Политиката на нашата страна изисква такива правителства да бъдат признати. Не можем да променяме твърдите си политически принципи според желанията на други страни, които не ги споделят. Можем да си говорим дотогава, докато изпушите всичките си цигари, но позицията на моето правителство по този въпрос ще остане непроменена. Затова вие или ще признаете този факт и ще позволите да преминем към по-продуктивни области, или ще продължавате напразните си усилия. Разбира се, изборът е ваш, но все пак ще е по-добре, ако постигнем някакви резултати, вместо да не ги постигнем.
	— Америка не може да диктува на КНР какво да счита за важно. Вие твърдите, че имате ваши принципи, ние пък имаме наши и един от тях е важното значение, което нашата страна придава на териториалната си цялост.
	Най-трудното за Грант беше да запази безизразна физиономия. Трябваше да се преструва, че във всичко това има логика и е важно, докато би предпочел да включи компютъра си и да види как вървят цените на борсата или да прочете някое романче под ръба на масата. Но не можеше да го направи. Трябваше да се преструва, че всичко това му е много интересно и ако успееше, трябваше да бъде номиниран при следващото раздаване на наградите „Оскар“. „Наградата за най-добър актьор с второстепенна роля, който не е заспал по време на най-скучното състезание, което е имало някога след първенството в Айова по бързо растене на трева, се дава на…“ Той се стараеше да не мърда много в стола си, но от това задникът го заболя повече, защото явно, че тези столове не бяха направени за такива като неговия. Може би бяха по-удобни за задника на мършавите китайци отсреща, но не и за един професионалист от Чикаго, който обичаше да си пийва бира, поне веднъж седмично обядваше сандвич със студено говеждо и не се преуморяваше много. За неговия задник беше нужен по-мек и по-широк стол, но наоколо нямаше такъв. Опита се да си намери някакво по-интересно занимание. Реши, че министърът на външните работи Шен има ужасна кожа. Сякаш лицето му някога е било обхванато от пламъци и негов приятел се е опитал да ги гаси с ледена висулка. Грант се постара да си представи как беше станало това, без да се усмихва. След това установи, че Шен пуши прекалено много, като палеше цигарите си с евтин обикновен кибрит, а не със свястна запалка. Може би беше някой от онези хора, които непрекъснато забравят къде си оставят нещата, а това обясняваше и обстоятелството, че той използваше евтини химикалки за еднократна употреба вместо нещо, което да отговаря на ранга и положението му. И така, този важен кучи син явно е имал много юношески пъпки и е бил голям смотаняк… Този извод го накара да се усмихне вътрешно, докато министърът говореше монотонно на своя поносим английски. Това накара Грант да се сети за нещо друго. Пред него имаше слушалки за симултанен превод. Дали не можеше да намери с тях някоя местна радиостанция? Сигурно в Пекин имаше радио, което да предава някаква музика.
	Когато дойде ред на Рътлидж, нещата не се подобриха особено. Той повтаряше американската позиция така настоятелно, както другият китайската, може би с малко повече резон, но не по-малко отегчително. Грант си представи как адвокатите в някое бракоразводно дело говорят подобни врели-некипели. Като дипломатите и на тях им плащат на час, а не за това, което са постигнали. Дипломати и адвокати! Ама че двойка, помисли си Грант. Не можеше да погледне часовника си. Американската делегация трябваше да демонстрира непоклатимо единство, за да покаже на китайските езичници, че силите на красотата и истината са непоклатими. Или нещо подобно. Запита се дали щеше да се чувства по-различно при едни преговори с англичаните например, когато всички говорят един език. Но такива преговори вероятно се уреждаха по телефона или чрез електронната поща, вместо подобни официалности.
	В определения час прекъснаха за обяд, и то с десет минути закъснение, защото Шен говори повече от определеното време, което можеше да се очаква. Цялата американска делегация се насочи право към тоалетната, но вътре никой не говореше поради страх от подслушвателни устройства. След това те излязоха и Грант отиде при Рътлидж.
	— Значи така си изкарваш прехраната? — запита малко недоверчиво търговецът на акции.
	— Опитвам се. Преговорите вървят доста добре — отбеляза помощник-държавният секретар.
	— Какво? — попита изумен Грант.
	— Е, преговорите се водят от техния външен министър и ние трябва да играем по тяхната свирка — обясни Рътлидж. — Това означава, че ще можем да постигнем реално споразумение, вместо разни чиновници да започнат да сноват напред-назад между преговарящите и Политбюро. В такива случаи участват допълнителен брой хора и всичко се обърква. Разбира се, няма да минем съвсем без тези работи. Шен трябва всяка вечер да уточнява позицията си с висшестоящите, може би го прави и в момента. Не го виждам никъде. Питам се на кого ли точно докладва. Според нас той няма реални пълномощия и непрекъснато трябва да се консултира с по-големите. Едно време същото правеха и руснаците. Системата им е такава. Никой няма доверие на никого.
	— Сериозно ли говориш? — попита Телескопът.
	— Да, системата им действа по този начин.
	— Голяма тъпотия — забеляза Грант.
	— Защо, мислиш, че Съветският съюз обърна корема? — попита развеселен Рътлидж. — Те никога не бяха единни в нищо, защото по принцип не знаеха как да използват властта, която имат. За съжаление беше точно така. Но сега се справят много по-добре.
	— Откъде си сигурен, че преговорите се развиват добре?
	— Ако единственото нещо, което могат да ни противопоставят, е Тайван, техните контрааргументи по търговските въпроси няма да бъдат убедителни. Тайванският проблем е решен и те го знаят. До 10–11 месеца ще сключим с Тайпе договор за взаимна отбрана, а те вероятно знаят и това. Имат добро разузнаване в Тайван.
	— А ние откъде сме сигурни, че е така?
	— Нашите приятели в Тайван са се погрижили да го разберат. Човек винаги иска противникът му да знае повече неща. Така разбирателството е по-добро и не се правят грешки. Рътлидж млъкна за миг. — Чудя се какво ли ще има за обяд?
	Господи, каза си Грант. После благодари на Бога, че беше тук само като икономически съветник на този дипломат. Те играеха толкова различна игра от онова, което беше виждал преди, че се чувстваше като шофьор на камион, който се опитва да прави амбулантна търговия от телефонна будка на шосето.


	На обяда се появиха и новинарите, за да заснемат как дипломатите си говорят за такива неща като времето и храната, а зрителите да си мислят, че разговарят по държавнически въпроси, докато всъщност най-малко половината от разговорите между дипломатите се ограничаваха върху проблемите им с отглеждането на децата или плевенето на ливадата пред къщи. Това беше съвършено друга игра, на която трудно можеше да се намерят аналози и Грант още не можеше да се ориентира. Видя как Бари Уайз се приближи до Рътлидж без микрофон и камера.
	— Как върви, г-н секретар? — попита репортерът.
	— Доста добре. Първото заседание протече нормално — отговори Рътлидж и Грант го чу. Жалко, каза си Телескопът, че хората не могат да видят какво в действителност става. Това ще е най-смешното нещо, което се е виждало някога. Скуката е толкова голяма, че в сравнение с него световното първенство по шахмат ще им се види като шампионат по вдигане на тежести. Но всяка човешка дейност си има свои правила и тук те бяха различни.


	— Ето го нашия приятел — каза ченгето, когато колата потегли.
	Беше Суворов/Конев в мерцедеса си клас „С“. Записаха регистрационния номер и с биноклите видяха лицето на човека. Провалов беше накарал местните органи за сигурност да се заемат със случая и дори им беше осигурил помощ от Федералната служба за сигурност — бившето Второ главно управление на бившето КГБ, т.е. професионалните преследвачи на шпиони, които вгорчаваха живота на чуждестранните разузнавачи в Москва. Те си останаха все така добре екипирани, въпреки че не разполагаха с толкова средства, колкото в миналото, но почти нямаха недостатъци в обучението.
	Разбира се, проблемът беше, че те го знаеха и се държаха надменно, което дразнеше много следователите от отдел „Убийства“. Въпреки това обаче те бяха полезни съюзници. Наблюдението се извършваше от седем коли. В Америка ФБР вероятно щеше да използва и хеликоптер, но за облекчение на Провалов Майкъл Рейли не беше тук да им го подскаже. Бяха станали приятели и той му даваше добри съвети, но всичко си имаше граници. Имаше и камиони с телевизионни камери, които заснемаха утринното движение. Във всеки автомобил бяха по двама души, за да може единият да кара, а другият да наблюдава. Последваха Суворов/Конев към центъра на Москва.


	Друг екип вече беше успял да се справи с бравата и беше влязъл в апартамента. Това, което ставаше там, се вършеше толкова изящно, като представление на балета на Болшой театър. Когато влязоха, отначало хората от екипа застанаха на едно място и се огледаха за някакви незначителни белези, като например човешки косъм, поставен на вратата на дрешника, за да покаже дали някой я е отварял. Провалов най-после беше получил в КГБ досието на Суворов и знаеше каква беше подготовката на този човек. Оказа се, че тя е доста добра, а и оценките за него бяха такива. Е, не бяха най-добрите и не бяха достатъчни, за да го направят действащ нелегал на територията на „Главния противник“ (което означаваше САЩ), но достатъчни, за да го превърнат в специалист в дипломатическото разузнаване. Задачата му се състоеше главно да преценява информация, доставена от други, но известно време се беше занимавал и с оперативна дейност, опитвайки се да вербува и да ръководи агенти. Така той си беше създал контакти с различни чужди дипломати, включително и трима от Китай. Беше използвал тримата да събира не много важна дипломатическа информация главно чрез неангажиращи разговори, но тя се считаше за важна. Последната оперативна задача на Суворов е била в периода 1989–1991 година в съветското посолство в Пекин, където се беше опитвал да събира разузнавателни сведения, и то както се виждаше, с известен успех. Провалов видя, че тогава тези негови постижения не бяха предизвиквали някакви подозрения, вероятно защото той имаше някои малки успехи срещу дипломатическата служба на същата държава и в Москва. В досието му се казваше, че владее китайски писмено и говоримо. Беше го научил в школата на КГБ и това го беше превърнало в специалист по въпросите на Китай. Един от проблемите на операциите в разузнаването беше, че това, което на пръв поглед изглежда подозрително, често се оказва невинно. А това, което изглежда невинно, можеше да бъде подозрително. Един разузнавач би трябвало да може да установява контакт с чужденци, често от чужди разузнавания, но в такива случаи чуждият шпионин можеше да прибегне до маневра, която американците наричаха „обръщане“, т.е. превръщането на един враг в съюзник. КГБ беше правил същото много пъти и част от цената, която се плащаше за такива неща, беше, че те можеха да се случат и на твоите хора, и то без да разбереш. Хиляда деветстотин деветдесет и първа година беше времето на гласността, която унищожи Съветския съюз така ефикасно, както едрата шарка погубва туземците. „Онова КГБ си имаше свои проблеми“, припомни си Провалов, „и нищо чудно китайците да са вербували Суворов“. Китайската икономика беше започнала да се възстановява и те имаха пари за пилеене, не толкова, колкото американците, но достатъчно да привлекат един съветски служител, който е изправен пред перспективата скоро да остане без работа.
	Но какво е правил Суворов оттогава? Сега кара мерцедес бенц. А тях не ти ги изпращат по пощата. Истината беше, че не знаеха и нямаше лесно да разберат. Беше им известно, че нито Клементий Иванич Суворов, нито Иван Юриевич Конев си бяха плащали данъците, но това се отнасяше за повечето руснаци, които не искаха да се безпокоят за такива глупости. А и не искаха да разпитват съседите му. Сега проверяваха имената им, за да разберат дали сред тях няма бивши служители на КГБ и евентуални съюзници на заподозрения. Не, те не искаха в никакъв случай да го подплашат.
	Апартаментът изглеждаше „чист“ от политическа гледна точка. Стигайки до това заключение, те продължиха търсенето. Леглото не беше оправено, Суворов/Конев беше мъж и затова не можеше да се очаква да държи много на реда. Повечето неща в апартамента бяха скъпи и чуждо производство. Електрическите уреди бяха западногермански, което беше страст на руските богаташи. Следователите работеха с хирургически ръкавици, докато отваряха вратата на хладилника (хладилниците се смятат за скривалище), за да погледнат вътре. Нищо интересно. След това преминаха към чекмеджетата на дрешника. Проблемът беше, че разполагаха с малко време, а в едно жилище имаше твърде много места, където можеше да се скрие нещо, било то в чифт сгънати чорапи или в тръбата на тоалетното руло. Не очакваха да намерят нещо важно, но бяха длъжни да опитат. Беше по-трудно да се обясни на началниците защо не са го направили, отколкото да се изпрати група професионалисти да си пилеят времето. Другаде хората можеха да монтират записващо устройство към телефона в апартамента. Мислеха също да сложат някои миниатюрни камери. Те можеха да се скриват лесно и само някой маниак на тема преследване можеше да ги открие, но за тяхното инсталиране беше нужно време. Трудното беше да се прекарат жици до централната предавателна станция, а не разполагаха с време. Ръководителят на групата държеше мобифон в джоба на ризата си и очакваше той да иззвъни, за да им кажат, че обектът се връща. В такъв случай трябваше бързо да подредят всичко и да излязат.


	Той се намираше на 12 км от жилището си. Зад него следващите го коли непрекъснато се сменяха, за да могат да го наблюдават така изкусно, както руският национален футболен отбор обработва топката в някой оспорван футболен мач. Провалов беше в командната кола. Наблюдаваше и слушаше по радиото как ръководителят на екипа от ФСС дава нареждания на хората си. Всички коли бяха мръсни и на средна възраст, без особени отличителни белези. Можеха да бъдат собственост на всеки среден руски гражданин или на таксиджия и да се скрият бързо сред многобройните си двойници. В повечето случаи вторият човек в колата седеше на задната, а не на предната седалка, за да имитира пътник. За по-голяма достоверност имаха дори мобифони, които им позволяваха да се свързват с централата, без да предизвикват подозрение. Командирът на екипа на ФСС беше изтъкнал пред ченгето това като преимущество на новите технологии. След това доложиха, че обектът е спрял и паркирал колата си. Двата проследяващи го отблизо автомобила минаха покрай него, а на тяхно място се приближиха други и спряха.
	— Той излиза от колата — докладва майорът от ФСС. — Излизам да го следя пеш.
	Майорът беше доста млад за чина си, което обикновено беше признак, че е способен и обещаващ млад офицер с шансове да се издигне. Случаят беше точно такъв. Той беше и красавец на 28 години, облечен в скъпи дрехи като сегашното поколение московски бизнесмени. Говореше на висок глас в мобифона си, което беше точно обратното на поведението, което би трябвало да спазва един преследвач. Това му даде възможност да се приближи на 30 метра от обекта и да наблюдава зорко всяка негова стъпка. Трябваше да внимава, за да не пропусне нито едно незабележимо движение.
	Суворов/Конев седна на една пейка, дясната му ръка беше вече в джоба на палтото, а в лявата си държеше сутрешен вестник, който беше взел от колата. Това подсети майора от ФСС, че работата ще е трудна. Вестникът беше главното прикритие, което използваха шпионите. С него те прикриваха действията на работещата ръка, както илюзионистът непрекъснато движи едната си ръка, докато номерът се прави с другата. Тук нещата бяха извършени майсторски и ако не беше обучен, той никога нямаше да ги забележи. Майорът седна на друга пейка, набра фалшив номер с мобифона си и започна да говори с въображаем бизнеспартньор. След това видя как наблюдаваният обект стана и се върна с небрежна походка към паркирания мерцедес.
	Майор Ефремов се обади веднага по телефона, когато обектът се отдалечи на 100 метра.
	— Тук е Павел Григориевич. Спирам тук, за да видя дали не е оставил нещо — докладва той в базата.
	Преметна крак върху крак и запали цигара, наблюдавайки как другият влезе в колата и потегли. Когато изчезна от погледа му, Ефремов отиде при другата пейка и бръкна отдолу. Да, беше магнитна кутия. Суворов използваше тази пейка не за първи път. Върху боядисаното със зелена боя дърво беше залепил метална пластина, към която прикрепяше намагнетизираната кутийка, дебела 1 сантиметър. Значи, все пак обектът се оказа играч. Беше използвал тайник. Когато чу това, Провалов изпита такова вълнение, като че ли престъплението беше извършено пред очите му. Сега можеха да обвинят човека в престъпление срещу държавата. Вече беше в ръцете им. Можеха да го арестуват, когато пожелаят. Но, разбира се, нямаше да го направят. Командващият операцията нареди на Ефремов да вземе кутията за изследване. Това трябваше да стане много бързо, защото трябваше да бъде върната на мястото й. Бяха заловили само половината от шпионския екип, другата половина трябваше да дойде и да вземе оставеното.


	Беше компютърът. Нямаше къде да е другаде. Когато го включиха, видяха поредица от файлове, но бързо установиха, че един от тях е закодиран. Кодиращата програма не им беше позната. Беше американска и това беше написано на нея. В момента не можеха да направят нищо повече. Нямаха и нужните дискети, за да копират файла. Това можеше да се уреди и да копират кодирания файл. После трябваше да вкарат записващо устройство в клавиатурата. Така можеха да използват ключа на Суворов за собствения му код и да го дешифрират. След като взе това решение, екипът напусна жилището.


	По-нататък нещата се развиха по предварително начертания план. Проследиха мерцедеса, използвайки същата система за наблюдение с много коли, но в един момент пътят им препречи самосвал, който все още беше едно от най-често срещащите се превозни средства по московските улици. В това време обектът паркира мерцедеса и изскочи навън. Залепи парче хартия на един уличен стълб и скочи обратно в колата. Дори не си даде труд да се огледа, като че ли вършеше нещо съвсем обикновено. Но не беше така. Той току-що беше поставил сигнал, известяващ някой още неизвестен, че в тайника има оставено нещо. Този някой трябваше да отиде пеш или с кола, да види парчето хартия и да знае къде да отиде. Това означаваше, че те трябваше много бързо да проучат кутията и да я върнат отново на мястото й, ако не искат да предупредят вражеския шпионин, че малката им операция е разкрита. А такива неща не се правеха, докато не му дойдеше времето. То е като да повдигнеш пуловера на хубава жена. Не спираш, докато не се покажат циците й, каза командирът от ФСС на Провалов.


>	24.
>	ДЕТЕУБИЙСТВО

	— Какво е това? — попита президентът при представянето на сутрешната сводка от разузнаването.
	— Нов източник на операция „Зорге“. Кодовото му название е Цвъркач. Според мен не е кой знае какво от гледна точка на разузнаването, но могат да се научат някои неща за техните министри — каза Гудли с престорена деликатност.
	Който и да беше Цвъркачът, Райън видя, че тя (защото това без съмнение беше жена) си води много интимен дневник. И работеше за министър Фан Ган. Изглежда, че той беше привързан към нея, а тя дори и да не беше, описваше най-подробно какво правят заедно, абсолютно всичко. И то до такава степен, че Райън опули очи рано сутринта.
	— Кажи на Мери Пат, ако иска, да изпраща тези неща на сп. „Хъстлър“*. Но аз наистина нямам нужда от тях в осем сутринта.
	[* Еротично списание. — Бел.прев.]
	— Включила е тази информация, за да имате представа за източника — обясни Бен. — Материалът няма такава политическа стойност като тези, които получаваме от Пойна птица, но според Мери Пат от него могат да се научат много неща за характера на този човек, което е полезно. Освен това в информацията за сексуалния живот на Фан има и някои политически моменти. Изглежда, че той е доста жизнен за възрастта си, въпреки че както изглежда, въпросното момиче би предпочело някой по-млад любовник. От материала се вижда също, че тя някога е имала такъв, но Фан го е изплашил.
	— Значи копелето държи на собствеността си — каза Райън. — Е, на тази възраст хората не са склонни да отстъпват с лека ръка това, което имат. Какво друго може да ни каже подобен факт?
	— Сър, тези сведения ни показват що за хора са онези, които вземат решенията в Китай. Тук им викаме „сексуални хищници“.
	— И в нашите ръководни среди се намират такива — отбеляза Райън. Вестниците току-що бяха раздухали една подобна история за член на Сената.
	— Е, поне в този кабинет няма такива — каза Гудли. Той не добави думата „вече“.
	— Сегашният президент е женен за хирург. Тя знае как да си служи с остри инструменти — каза Райън с кисела усмивка. — Значи вчера повдигането на въпроса за Тайван е било само димна завеса, защото те все още не знаят каква позиция да възприемат на търговските преговори?
	— Да, така изглежда. Но това ми се струва малко странно. Мери Пат също мисли, че може би имат информатор в Съединените щати на някакво ниско равнище. Според нея те знаят малко повече от това, което може да се научи от пресата.
	— Страхотно! — каза Джак. — И какво се получава тогава? Японските служби са продали своите източници на китайските, така ли?
	Гудли сви рамене.
	— Не може да се каже на този етап.
	— Кажи на Мери Пат да се обади на Дан Мъри по въпроса. Контраразузнаването е към ФБР. Да вземем ли веднага мерки по този въпрос, или това ще компрометира Пойна птица?
	— Това трябва да решат други, сър — каза Гудли, припомняйки на президента, че той разбира от тези неща, но не е чак такъв специалист.
	— Да, трябва да е някой друг, но няма да съм аз. Има ли нещо друго?
	— Сенатската комисия по разузнаването иска да се направи оценка за ситуацията в Русия.
	— Това е добре. Каква е причината?
	— Изглежда, че имат някакви съмнения за това доколко можем да имаме доверие на нашите приятели в Москва. Безпокоят се, че те могат да използват парите от петрола и златото, за да станат отново бившият Съветски съюз и може би да заплашат НАТО.
	— НАТО се придвижи с неколкостотин километра на изток, когато последния път погледнах картата. Буферната зона не е във вреда на нашите интереси.
	— Като изключим факта, че сега сме задължени да защитаваме Полша — припомни Гудли на шефа си.
	— Знам. Кажи на Сената да отпусне средства за придвижването на една танкова бригада на изток от Варшава. Можем да я съберем от бившите страни от съветския лагер.
	— Да, но ако поляците искат. Струва ми се, че те не са много обезпокоени, сър.
	— Сигурно се страхуват повече от германците.
	— Точно така, и донякъде с основание.
	— Кога най-после Европа ще разбере, че е настъпил траен мир — каза с въздишка Райън и погледна към тавана.
	— Историята, и то недалечната, ги кара да изпитват известни съмнения, господин президент. Тя им дава достатъчно примери за това.
	— Предстои ми посещение в Полша, нали?
	— Да, и то твърде скоро. В момента изготвят програмата ви.
	— Добре. Ще кажа лично на полския президент, че може да разчита на нас да държим германците под контрол. Ако те кривнат от правия път, ще си вземем „Крайслер“ обратно. — Джак отпи от кафето и погледна часовника си. — Има ли нещо друго?
	— Това е всичко за днес.
	Президентът го погледна дяволито.
	— Кажи на Мери Пат следващия път, когато ми праща информация от Цвъркача, да има и снимки към нея.
	— Непременно, сър — каза Гудли и подсвирна.
	Райън взе листовете от сводката и се зачете в тях, като отпиваше от кафето и от време на време сумтеше. Животът му беше много по-лесен по-рано, когато сам приготвяше тези документи, отколкото сега, когато трябваше да ги чете. Защо се получи така? Не трябваше ли да е точно обратното? По-рано именно той намираше отговорите и беше готов да му задават въпроси. Но сега тази работа вършеха други за него. Сега беше по-трудно. Но в това няма никаква логика! Може би, реши той, причината е, че след като напусна, вече не идваше достатъчно информация. Той трябваше да взема решенията. И каквито и други решения и анализи да са били правени на по-ниско равнище, този процес стига до едно ниво и там спира. То е като да караш кола. Друг ти казва да завиеш надясно, но ти си зад кормилото и извършваш маневрата и ако някой се блъсне в колата, вината ще бъде твоя. За момент Джак се запита дали нямаше да бъде по-полезен, ако беше на едно-две стъпала по-долу в този процес, да прави анализи и препоръки, но винаги да знае, че някой друг ще получи дивидентите от правилното решение или ще си понесе последствията, ако сбърка. Така, изолирайки се от последиците, човек се чувстваше в по-голяма безопасност. Но това е поведение на страхливец, каза си Райън. Ако във Вашингтон има някой, който е в състояние да взема решения, той все още не го е срещал. Може да го обвиняваха в арогантност, но какво от това?
	Сигурно ще има някой по-добър, помисли си Джак и погледна часовника, който показваше, че наближава време за първата му среща за деня. Вината не беше негова, ако няма такъв. Той прегледа списъка с предстоящите срещи. Целият ден беше запълнен с политически тъпотии… Само че не бяха съвсем тъпотии. Всичко, което той правеше в този кабинет, засягаше живота на американските граждани по един или друг начин, а това беше важно както за тях, така и за него. Но кой беше решил, че той трябва да бъде баща на нацията? Какво го правеше толкова голям умник? Сигурно хората, които стояха зад него, тези отвън, зад дебелите прозорци на Овалния кабинет. Всички очакват той да знае кое е правилно и когато седнат да вечерят или да играят карти, го критикуват и се оплакват, че не харесват решенията му, които според тях биха могли да бъдат и по-добри. Беше лесно да се говори така, когато си отвън. Но тук беше различно. Райън трябваше да участва лично и в най-дребните решения, дори и когато ставаше въпрос за закуската на учениците. Това направо го вбесяваше. Ако дадеш на децата да ядат неща, които им харесват, специалистите по хранене щяха да започнат да се оплакват, че те трябва да ядат по-здравословни храни. Но повечето родители биха предпочели да им дават хамбургери и пържени картофи, защото децата това обичат. Дори и здравословната храна, когато не е изядена, не е от голяма полза. Той беше разговарял един-два пъти по въпроса с Кети, но не беше нужно. Тя оставяше техните деца да ядат пица, когато си пожелаят, като твърдеше, че пицата има много протеини, но метаболизмът на едно дете може да се справи с всичките им нездравословни ефекти. Но когато я притиснеха в ъгъла, тя признаваше, че нейните разбирания срещат неодобрението на нейните колеги — професори от института „Джон Хопкинс“. И така, какво беше Джак Райън? Президентът на Съединените щати, доктор на историческите науки, магистър по икономика и дипломиран счетоводител (дори не си спомняше защо си беше направил труда да вземе и този изпит), след като експертите, включително и този, за когото се беше оженил, не бяха съгласни с него. Това го накара да въздъхне още веднъж, след което звънецът на бюрото му иззвъня и г-жа Съмтър обяви, че хората за първата му среща за деня са дошли. На Джак вече му се пушеше една цигара, но не можеше да го направи, докато не се явеше някакъв промеждутък в разписанието, защото само г-жа Съмтър и някои от охраната знаеха, че президентът на Съединените щати страда от време на време от този порок.
	„Господи!“ — помисли си той, както често пъти го правеше в началото на работния ден. „Как се набутах в това?“ След това се изправи и погледна към вратата, слагайки върху лицето си задължителната президентска усмивка, докато се опитваше да си спомни кой, по дяволите, щеше да дойде пръв, за да говорят за субсидиите за селското стопанство на Южна Дакота.


	Както обикновено, самолетът излетя от „Хийтроу“. Беше „Боинг“-737, тъй като пътуването до Москва не беше дълго. Отрядът „Рейнбоу“ запълни цялата първа класа, от което стюардесите щяха да останат доволни, макар още да не го знаеха, защото пасажерите им бяха учтиви и непретенциозни. Чавес седеше до тъста си и гледаше мерките за сигурност, които предаваха по видеото, въпреки че и двамата знаеха, че ако самолетът се блъсне в земята с 800 км/ч, нямаше да им е много от полза да знаят къде е най-близкият авариен изход. Но такива неща се случваха рядко, за да им се обръща внимание. Динг взе списанието от джоба на облегалката пред него и го заразглежда с надежда да открие нещо интересно. Беше купил всички списания и вестници, които продаваха в самолета.
	— Значи малкото момченце ходи вече по-добре? — попита Кларк.
	— Да. Да знаеш само колко е смешен и с какво желание го прави. Ухилва се до уши всеки път, когато мине разстоянието от телевизора до масичката за кафе. Сякаш е спечелил състезание по маратон, дали са му златен медал и е получил целувка от мис Америка, преди да замине за Дисниленд.
	— Големите неща се правят от много дребни нещица, Доминго — отбеляза Кларк, когато самолетът се засили по пистата. — Когато си малък, хоризонтът ти е много по-близо.
	— Вероятно, г-н Кларк. Но въпреки това момчето е забавно и много мило — каза Чавес.
	— Не е лошо да си баща на малко дете, нали?
	— Не се оплаквам — съгласи се Динг и се облегна назад, когато усети, че колесникът се вдигна.
	— Как се справя Еторе? — Кларк реши да се заемат с по-делови неща. Достатъчно се беше правил на дядо.
	— Сега е в по-добра форма. Нужен му беше един месец, за да навакса. Е, от време на време го вземаха на подбив, но се справи добре. Бива го. Има добри тактически инстинкти, като се има предвид, че е ченге, а не войник.
	— Да си ченге в Сицилия не е като да патрулираш по лондонската „Оксфорт стрийт“.
	— Да, предполагам — съгласи се Чавес. — Но той не допусна нито един празен изстрел срещу симулатора, което никак не е лошо. Другият, който може да се похвали с това, е Еди Прайс.
	Компютризираният симулатор за тренировки по стрелба в Хиърфорд беше особено безмилостен в сервирането на всевъзможни тактически ситуации до такава степен, че при една от тях 12-годишно момче грабва автомат АК-74 и може да те простреля, ако не внимаваш. Другият мръсен номер е този с жената, която държи бебе, току-що взело пистолет от мъртъв терорист, и гледа с невинно изражение приближаващите се Мъже в черно. Динг я беше повалил веднага, но на следващата сутрин намери на бюрото си парцалена кукла, върху чието лице бяха размазали кетчуп от „Макдоналдс“. Момчетата от „Рейнбоу“ имаха живо, но понякога доста перверзно чувство за хумор.
	— И какво точно се очаква от нас да правим?
	— Ще помагаме на бившето Осмо главно управление на КГБ, което е тяхната Служба за охрана — обясни Джон. — Имат неприятности с местни терористи, вероятно чеченци и от други националности, които искат да се отцепят от Русия. Помолиха ни да им помогнем в обучението на техните момчета да се справят с тях.
	— Добри ли са? — попита Динг.
	Рейнбоу шест сви рамене.
	— Добър въпрос. Личният им състав е като този на бившето КГБ, но имат подготовката на частите от Спецназ. Вероятно са професионалисти, а не срочно служещи от Червената армия. Сигурно всички имат офицерски звания, но изпълняват сержантски задачи. Предполагам, че са достатъчно добри, достатъчно мотивирани, вероятно в добра физическа форма и разбират значението на мисията си. Не знам дали ще се окажат толкова добри, колкото би трябвало. — Вероятно не, помисли си Джон. — Но до няколко седмици трябва да им дадем правилната насока.
	— Значи ще обучаваме най-вече техни инструктори?
	— И на мен така ми се струва — кимна с глава Кларк.
	— Това е добре — съгласи се Чавес, когато им донесоха менюто за обяд. Защо ли, запита се той, в самолетите никога не дават за ядене нещо, което ти се яде? Това беше меню за вечеря, а не за обяд. Какво му е толкова лошо на един хамбургер и пържени картофи? Е, поне бирата щеше да е добра. Едно от нещата, които му харесваха от живота в Обединеното кралство беше бирата. Със сигурност в Русия нямаше да е добра.


	Изгревът в Пекин е доста мизерно нещо заради мръсния въздух, помисли си Марк Грант. По някаква причина той не беше напълно в синхрон с местното време, въпреки черната капсула и планирания сън. Събуди се още при първите слънчеви лъчи, които се мъчеха да пробият въздуха — толкова мръсен, колкото в най-тежките дни за Лос Анджелис. В КНР сигурно нямаше агенция за контрол на замърсяването на въздуха, а тук още нямаше и толкова много автомобили. Ако един ден те се увеличат, Китай може да разреши проблема си със свръхнаселетостта чрез масово обгазяване. Той не беше достатъчно запознат с екологичните проблеми в марксистките държави, но от тях вече не бяха останали много. Грант никога не беше пушил. Това беше порок, който работещите на борсата до голяма степен бяха преодолели — там стресът от самата работа беше достатъчно убийствен. От тукашния мръсен въздух очите започнаха да го сърбят…
	Той нямаше какво да прави и се чудеше как да убие времето. След като се събуди, повече не можа да заспи. Реши да запали нощната лампа и да прегледа някои документи, повечето от които му бяха дадени, без да се очаква, че ще ги прочете. Целта на дипломацията, беше казал комадор Спок в телевизионния сериал „Стар трек“, е да удължава кризата. Сегашните преговори лъкатушеха толкова много, че в сравнение с тях Мисисипи изглеждаше права като лазерен лъч. Но както и Бащата на водите, те все пак трябваше да влязат в някакво русло, да стигнат океана или там, където би трябвало да отидат. Но какво го беше събудило тази сутрин? Той погледна през прозореца и видя размазаното оранжево слънце, което се издигаше над хоризонта и осветяваше сградите. Грант ги намираше за грозни, но знаеше, че просто не е свикнал с тях. И тези в Чикаго не приличаха точно на Тадж Махал, а дървената къща от детството му не беше Бъкингамският дворец. Въпреки това чувството, че се намира на съвършено друго място, беше завладяващо. Всичко наоколо му беше чуждо, а и той не беше достатъчно космополит, за да го преодолее. То приличаше на забавната музика, която се чува в големите магазини. Не й обръщаш внимание, но тя е там. Беше като някакво предзнаменование, но Грант отпъди тази мисъл. Нямаше причина за подобно нещо. Той не знаеше, че много скоро ще бъде опроверган.


	Бари Уайз вече беше се събудил в хотелската стая и чакаше всеки момент закуската. Хотелът беше от една американска верига и менюто в закуската беше почти американско. Местният бекон сигурно щеше да бъде по-различен, но беше сигурен, че дори и китайските кокошки снасят истински яйца. Предишната сутрин експериментът с вафлите не му беше допаднал много. Уайз беше човек, който се нуждае от истинска закуска, за да си върши работата през деня.
	За разлика от повечето американски телевизионни репортери и кореспонденти той сам си измисляше теми за репортажите. Неговият продуцент му беше и партньор, а не началник. Заедно бяха получили награди „Еми“, въпреки че жена му често мърмореше, когато трябваше да чисти праха върху проклетите неща в килера. Днес му трябваше нещо по-интересно и ново. Американската аудитория сигурно щеше да се отегчи, ако още веднъж й даваха кадри от залата на преговорите, придружени с коментар от студиото. Трябваше му някакъв местен щрих, нещо, което да приближи американците до китайците. Не беше лесно да го открие, а репортажите от китайските ресторанти бяха станали прекалено много.
	И без това те бяха единственото китайско нещо, познато на повечето американци. Тогава какво да е? Какво общо имаха американците с гражданите на КНР? „Не много“, отговори си сам Уайз, но все пак трябваше да има нещо, което би могъл да използва.
	Стана, когато донесоха закуската, и погледна през прозореца, докато келнерът приближи количката до леглото. Оказа се, че не бяха изпълнили съвсем точно поръчката. Имаше шунка вместо бекон, но тя изглеждаше добре и той се примири, даде бакшиш на келнера и седна на леглото.
	„Нещо“, помисли си Уайз, докато си наливаше кафе. „Но какво?“ Много пъти беше минавал през този процес. Писателите на художествена литература често се присмиваха на репортерите за техния „творчески процес“, но такова нещо действително имаше. За репортерите да открият нещо по-интересно беше два пъти по-трудно, отколкото за писателите на романи, защото те не можеха да си измислят. Трябваше да използват реалността, а понякога тя беше много неблагодатна. Той бръкна в чекмеджето на нощната масичка, за да си вземе очилата, и с изненада видя… Всъщност това изобщо не беше изненада, дори беше нещо обикновено за американски хотел. Вътре имаше Библия, оставена от обществото „Гидеон“. Намираше се тук, вероятно защото хотелът беше собственост на американци и имаше споразумение с китайците. Въпреки това беше странно, че намери Библията. В Китай едва ли имаше много църкви. Имаше ли тук християни? Хъм. Защо да не разбере? Може би от това щеше да излезе репортаж… По-добре от нищо. Стигнал до това решение, той продължи закуската си. Екипът му сигурно вече беше станал. Реши да накара продуцента си да потърси някой християнски мисионер, може би дори някой католически свещеник. За равин едва ли можеше да се надява. Това би означавало да посети израелското посолство и си беше направо измама.


	— Как мина денят ти, Кети?
	Вечерта беше изключение. Нямаха какво да правят. Нито политическа вечеря, нито реч, нито прием, нито пиеса или концерт в „Кенеди център“, нито дори някоя по-задушевна сбирка с 20–30 души в спалното ниво на жилищното крило на Белия дом. Джак не си падаше по такива сбирки, но Кети ги обичаше, защото на тях можеха да поканят хора, които познаваха и които им бяха приятни, или поне хора, с които биха искали да се срещнат. Джак не беше толкова против тях, но според него спалното ниво, както го наричаха хората от охраната, за да го различават от другите части на жилищното крило, беше единственото място за уединение, което му беше останало. Дори имението им в Перегрийн Клиф в залива Чесапийк беше преобразено от службата за охрана. Сега там имаше противопожарни кранове, около 70 телефонни линии, алармена система, каквато се използва за защита на складове с ядрено оръжие, както и нова сграда за хората от охраната. Те се настаняваха в нея през почивните дни, когато семейство Райън решеше да провери дали все още имат къща, в която да се оттеглят, когато им омръзнеше този официален музей.
	Но тази вечер нямаше нищо подобно. Отново бяха почти нормални хора. Разликата беше, че ако Джак поискаше да си вземе една бира или да си налее питие, не можеше просто да отиде в кухнята. Това не беше позволено. Не, той трябваше да го поръча на някой от сервитьорите в Белия дом, който щеше да вземе асансьора, за да слезе в кухнята на приземния етаж, или щеше да се качи горе до бара. Той, разбира се, би могъл сам да отиде. Но това би означавало да обиди прислугата, а въпреки че тези мъже, главно черни (за някои казваха, че са потомци на личните роби на президента Ендрю Джексън), нямаха кой знае какво против, не беше нужно да ги засяга. Райън не обичаше да кара другите да му вършат работата. Е, разбира се, хубаво беше обувките ти да бъдат лъскани всяка вечер от някое момче, което нямаше никакво друго задължение и което получаваше добра заплата за това. Но беше някак неловко да се грижат за него така, сякаш беше благородник, след като баща му е бил детектив в отдел „Убийства“ към полицията в Балтимор. Самият той спечели правителствена стипендия благодарение на това, че беше служил във военноморските сили на САЩ и така можа да завърши бостънския колеж, без да се наложи майка му да работи. Дали причината беше в неговите работнически корени и възпитанието му? Вероятно, помисли си Райън. Тези корени обясняваха и това, което правеше сега — седеше в креслото с чаша в ръка и гледаше телевизия като нормален човек.
	Животът на Кети беше най-малко променен в семейството, като се изключи това, че всяка сутрин ходеше на работа с хеликоптер на военноморските сили ВХ-60 „Блекхоук“, срещу което данъкоплатците и медиите не възразяваха. Особено след като Пясъчната кофичка, известна също като Кейти Райън, беше нападната в детския дом от терористи. Децата не бяха в стаята. Те гледаха собствения си телевизор, а Кайл Дениъл, известен на Службата за сигурност като Спрайт, спеше в леглото си. И така, д-р Райън, нейното кодово наименование беше Хирург, седеше в стола си пред телевизора, преглеждаше диагнози на пациенти и разгръщаше едно медицинско списание, което беше част от нейния никога неспиращ стремеж към професионално усъвършенстване.
	— Как вървят нещата в работата, скъпа? — каза Фехтовачът на Хирурга.
	— Много добре, Джак. Бърни Кац има нова внучка. Непрекъснато говори за това.
	— Чие дете е?
	— На сина му Марк. Ожени се преди две години. Ходихме на сватбата, не помниш ли?
	— Адвоката ли? — попита Джак, спомняйки си церемонията от доброто старо време, преди да бъде обречен за президент.
	— Да. Другият син Дейвид е доктор в Йейл, във Факултета по гръдна хирургия.
	— Него познавам ли го? — не можеше да си спомни Джак.
	— Не. Той учеше на запад в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. — Тя обърна една страница в последния брой на „Медицински журнал на Нова Англия“, но след това се зачете по-внимателно. Беше интересен материал за ново откритие в анестезията, което си струваше да се запомни. На обяд беше разговаряла за него с един от професорите. Имаше навика да обядва с колеги от различни области, за да се държи в течение за това какво става в медицината. Следващият голям пробив според нея щеше да бъде в неврологията. Един от нейните колеги в университета „Хопкинс“ беше открил лекарство, което изглежда че възстановяваше увредените нервни клетки. Ако всичко тръгнеше добре, това би означавало Нобелова награда. Щеше да бъде деветият подобен трофей, закачен на стената за награди в Медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“. Нейният труд за хирургическите лазери й беше донесъл наградата „Ласкър“ — най-престижната в Америка за медицина. Но той не беше достатъчно фундаментален за пътуване до Стокхолм. Това обаче не я безпокоеше. Офталмологията не беше толкова централна област, но въпреки това тя изпитваше достатъчно удовлетворение да вижда как зрението на хората се подобрява. Издигането на Джак и превръщането й в първа дама може би й даваше реални шансове за директорското място на института „Уилмър“, ако и когато Бърни Кац решеше да се оттегли. Така тя пак щеше да практикува медицина. Това беше нещо, от което никога не искаше да се отказва. Можеше да следи последните постижения в своята област, да има глас в отпускането на средства там, където наистина се вършеше важна изследователска работа, а нея я биваше за такива неща. Все пак тази работа с президентството не беше тотална загуба на време.
	Единственото истински неприятно нещо беше, че хората очакваха да се облича като супермодел. Въпреки че по принцип винаги ходеше добре облечена, ролята на манекен никога не й беше допадала. Според нея беше достатъчно, че носи хубави официални рокли на проклетите официални приеми, на които трябваше да присъства, и това не й струваше нищо, защото дрехите й се даваха безплатно от производителите. Така например в „Дамска мода“ не харесваше работното й облекло, сякаш бялата престилка беше някакъв моден артикул. Не, тя беше униформа като на морските пехотинци пред вратите на Белия дом и трябваше да се носи с голяма гордост. Малцина мъже и жени можеха да твърдят, че са постигнали всичко в професията си. Но тя можеше.
	Както и друг път, когато бяха сами, вечерта беше много приятна. Тя не се дразнеше от това, че напоследък Джак се беше пристрастил към телевизионния канал „История“, дори и в моментите, когато той негодуваше по повод някои дребни грешки, допускани в предаванията им. Може пък той да е прав, а те да грешат, помисли си тя, усмихвайки се.
	Чашата й с вино беше празна и тъй като на другия ден нямаше планирани никакви процедури, даде знак на иконома да я напълни. Животът можеше да бъде и по-лош. Освен това те много се страхуваха от терористите. Благодарение на късмета си и на този прекрасен агент от ФБР, за когото се беше омъжила Андреа Прайс, бяха оцелели и тя не очакваше отново да се случи подобно нещо. Личният й бодигард беше нейната защита срещу това. Главен агент Рой Олтман я караше да изпитва същото доверие към работата му, каквото имаше към своята.
	— Заповядайте, д-р Райън — каза икономът и й поднесе пълната чаша.
	— Благодаря, Джордж. Как са децата?
	— Най-голямата я приеха в колежа „Нотр Дам“ — отвърна гордо той.
	— Това е чудесно. Какъв профил?
	— Медицински.
	Кети вдигна очи от списанието.
	— Страхотно. Ако трябва с нещо да помогна, обади ми се.
	— Разбира се, госпожо. — Хубавото беше, помисли си Джордж, че тя не го казваше просто така. Семейство Райън се ползваха с уважението на персонала, въпреки че се притесняваха от грижите за тях. Имаше едно друго семейство, за което Райънови се грижеха. Беше вдовица със седем деца на сержант от военновъздушните сили, чиято връзка с тях никой не можеше да си обясни. Освен това Кети лично се беше погрижила за две деца на хора от персонала, които имаха проблеми с очите.
	— Какво ще правиш утре, Джак?
	— Ще говоря на конференцията на ветераните от войната в Атлантик Сити. Ще отида с хеликоптер и ще се върна след обяд. Речта, която ми е написала Кали, не е лоша.
	— Тя ми се вижда малко странна.
	— Да, различна е — съгласи се президентът, — но си върши добре работата.
	„Благодаря на Бога“, помисли си Кети, „че не трябва да правя подобни неща!“ За нея речите й се ограничаваха до това да каже на пациента как мисли да подобри зрението му.


	— В Пекин има нов папски нунций — каза продуцентът.
	— Това е нещо като посланик, нали?
	Продуцентът кимна.
	— Точно така. Той е италианец, кардинал Ренато ди Мило. Възрастен е, не знам нищо за него.
	„Е, може да отидем и да разговаряме с него“ — помисли си Бари, докато връзваше възела на връзката си.
	— Имаш ли телефонен номер и адрес?
	— Не, но нашата връзка в американското посолство може бързо да ги намери.
	— Обади му се — настоя Уайз.
	Той и неговият продуцент работеха заедно от единайсет години. Двамата бяха лазили под куршумите и бяха носители на награди „Еми“, което не беше зле за бивши сержанти от морската пехота.
	— Добре.
	Уайз погледна часовника си. Времето работеше за него. Можеше спокойно да направи един репортаж, да го изпрати по сателита, в Атланта щяха да го редактират и да го покажат на хората в Америка на закуска. Това щеше да оползотвори деня му в тази варварска страна.
	Защо не правят такива търговски срещи в Италия? Той с удоволствие си спомни за италианската кухня от времето, когато служеше в морската пехота на Шести американски флот. А италианките! Те харесваха униформите на американските морски пехотинци. Е, тях много жени ги харесваха.


	Кардинал Ди Мило и монсеньор Шепке не можеха да свикнат с едно нещо — храната, която китайците ядяха на закуска. Тя беше напълно различна от всичко, с което европейците са свикнали рано сутрин. По тази причина Шепке приготвяше закуската всяка сутрин преди идването на китайския персонал. На него оставаше само миенето на съдовете, което устройваше двамата духовници. Вече бяха казали сутрешната си молитва, което налагаше да стават всяка сутрин преди шест. Приличаме на войници, често си мислеше възрастният италианец.
	Сутрешният вестник беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, който беше твърде проамерикански, но светът си е едно несъвършено място. В него поне имаше резултати от футболните мачове, а и двамата се интересуваха много от европейския футбол. Шепке дори още играеше, когато му се отдадеше такава възможност. Ди Мило, който някога беше доста добър полузащитник, сега се задоволяваше само да гледа.


	Екипът на Си Ен Ен имаше собствен автобус — американско производство, който беше докаран отдавна в КНР. Той беше снабден със собствен миниатюрен сателитен предавател, едно малко техническо чудо, което даваше възможност за незабавна връзка с всяко кътче на земята чрез комуникационен спътник в орбита. С него можеше да се прави всичко, но не можеше да се предава, докато колата се движеше. Вече се работеше и по този въпрос, което щеше да бъде следващата голяма стъпка напред, защото в движение екипът можеше да работи без опасност да му се попречи от преследвачите, които биха могли да действат в някоя страна.
	Имаха и сателитна навигационна система. Тя беше истинско чудо, позволяващо да се ориентират навсякъде, в който и да било град, където можеше да се намери електронна карта. С нея можеха да намерят даден адрес по-бързо от местен шофьор на такси. А с мобифона можеха да открият и самия адрес, в случая от американското посолство, което имаше адресите на всички легации, включително на резиденцията на папския нунций. Мобифонът им позволяваше да се обадят предварително. Отначало отсреща заговориха на китайски, но след това се обади някой, чийто английски беше с немски акцент. Каза им да заповядат.
	Бари Уайз винаги ходеше със сако и вратовръзка. Този навик да бъде спретнат му беше останал още от времето в морската пехота. Почука на вратата и видя, че го очакват. Отвори му един китаец, който го въведе вътре. Първият западняк, когото срещнаха, очевидно не беше кардиналът. Беше прекалено млад, много висок и съвсем очевидно германец.
	— Здравейте. Аз съм монсеньор Шепке — поздрави го мъжът.
	— Добър ден. Аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен.
	— Да — каза Шепке с усмивка. — Виждал съм ви много пъти по телевизията. Какво ви води насам?
	— Тук сме, за да отразяваме търговските преговори между САЩ и Китай, но решихме да потърсим и някои други интересни теми. С изненада установих, че Ватиканът има дипломатическо представителство тук.
	Шепке въведе Уайз в кабинета си и му посочи едно кресло.
	— Тук съм от няколко месеца, но кардиналът пристигна съвсем наскоро.
	— Може ли да се срещна с него?
	— Разбира се. Но в момента Негово високопреосвещенство говори по телефона с Рим. Ще може ли да изчакате няколко минути?
	— Разбира се — отвърна Уайз.
	Той огледа монсеньора. Имаше атлетичен вид, висок и типичен германец. Уайз беше посещавал тази страна много пъти и винаги се чувстваше малко неудобно, като че ли расизмът, който беше станал причина за Холокоста, все още беше някъде там наблизо, без да се вижда. Облечен в други дрехи, би взел Шепке за военен, дори за морски пехотинец. Изглежда много силен, а и интелигентен. Очевидно е проницателен наблюдател.
	— Може ли да попитам от кой орден сте? — попита Уайз.
	— От Обществото на Иисус — отвърна Шепке.
	„Значи йезуит“ — каза си Уайз. „Това обяснява всичко.“
	— От Германия ли сте?
	— Да, но сега съм в Рим, в университета „Робер Белармин“. Помолиха ме да придружа Негово високопреосвещенство тук, защото знам езици. — Английският му беше нещо средно между английски и американски, но не и канадски. Беше безпогрешен в граматическо отношение и забележително точен в произношението. „А също и защото си хитрец“, добави наум Уайз. Знаеше, че Ватиканът има едно от най-добрите разузнавания, може би най-старото в света. Така че този монсеньор беше комбинация от дипломат и шпионин.
	— Няма да ви питам колко езика говорите. Сигурен съм, че са повече, отколкото аз знам. — Никога не беше срещал и не беше чувал за тъп йезуит.
	Шепке приятелски се усмихна.
	— Това ми е работата. — След това погледна телефона на бюрото. Светлината беше угаснала. Извини се и се отправи към вътрешния кабинет. След малко се върна и каза: — Негово високопреосвещенство ви очаква.
	Уайз стана и последва германския свещеник. Мъжът, когото видя, беше възпълен и очевидно италианец, не беше облечен в свещеническо расо, а беше със сако и панталони. Под яката се виждаше червена риза, а може би жилетка. Кореспондентът на Си Ен Ен не си спомняше дали протоколът изискваше да целуне пръстена на човека, но целуването на ръка не му беше много по вкуса и той просто се здрависа по американския обичай.
	— Добре дошли в нашата легация — каза кардинал Ди Мило. — Вие сте първият американски репортер. Заповядайте. — Кардиналът му посочи един стол.
	— Благодаря, Ваше високопреосвещенство. — Уайз помнеше тази част от протокола.
	— С какво мога да ви бъда полезен?
	— Ние сме в града за търговските преговори САЩ-Китай, но търсим и някоя друга тема за живота в Пекин. Снощи научих, че Ватиканът има посолство тук и си помислих, че бих могъл да дойда, за да поговорим.
	— Чудесно — каза Ди Мило и леко се усмихна. — В Пекин има малко християни, не е като в Рим.
	— А има ли китайски християни?
	— Виждали сме съвсем малко. Всъщност днес следобед ще се видим с един от тях. Той е баптистки проповедник на име Ю.
	— Така ли? — Това беше изненада. — Местен баптист?
	— Да — потвърди Шепке. — Много свестен човек. Получил е образованието си в Америка, в Свободния университет „Робъртс“.
	— Китайски гражданин от университета „Робъртс“? — попита недоверчиво Уайз. „От това става чудесен репортаж“, помисли си той.
	— Да, наистина е необичайно — съгласи се Ди Мило.
	„Необичайно беше и това, че един баптист и един кардинал от Римокатолическата църква разговарят помежду си“, помисли си Уайз, но че това става тук беше толкова невероятно, колкото да се види жив динозавър по улиците на Вашингтон. В Атланта сигурно щяха да харесат репортажа.
	— Можем ли да дойдем с вас? — попита кореспондентът на Си Ен Ен.


	Ужасът я връхлетя скоро след като пристигна на работа. Въпреки че го беше очаквала от дълго време, присвиванията в корема започнаха в най-неподходящия момент. Последния път, преди почти шест години, когато предшестваха раждането на Ю Лонг, също я изненадаха, но тогава бременността й беше законна, а сега не. Тя се беше надявала да започнат сутринта, но в края на седмицата, в нейния апартамент, където двамата с Куон биха могли да се справят без външни усложнения. Но както навсякъде по света, и в Китай бебетата сами решаваха кога да се появят на бял свят и нейното не направи изключение. Сега въпросът беше дали властите щяха да разрешат то да поеме първата глътка въздух. Затова първото свиване на коремните мускули, предвещаващи наближаването на контракциите, я изпълниха със страх от възможността да бъде извършено едно убийство, от това, че собственото й тяло ще стане сцена на това престъпление, че тя ще бъде там и ще го види, ще почувства как бебето престава на шава, ще усети смъртта му. Страхът беше кулминацията на всичките безсънни нощи и кошмари, които я бяха карали в продължение на седмици да се облива в пот в леглото. Нейните колежки видяха лицето й и се озадачиха. Някои от жените в цеха се бяха досетили за тайната й, въпреки че никога не бяха разговаряли с нея за това. Най-чудното беше, че никоя не беше я издала, а Лянхуа се страхуваше най-много от такова развитие на нещата. Но една жена не би сторила подобно нещо на друга. Някои от тях също бяха раждали дъщери, които „случайно“ бяха намерили смъртта си след година-две, за да задоволят желанието на мъжете си да имат наследник от мъжки пол. В КНР имаше едно нещо, за което дори жените не си говореха, когато бяха насаме.
	Лянхуа се огледа наоколо, усещайки как мускулите й подсказват какво ще стане. Единственото нещо, на което се надяваше, беше присвиванията да престанат или да настъпят по-късно. След пет часа щеше да се завърне с колелото у дома и да роди детето там. Може би нямаше да е толкова добре, както би било през почивните дни, но все пак по-добре, отколкото да роди тук. Лотосов цвят си каза, че трябва да бъде силна и смела. Затвори очи, прехапа устни и се опита да се съсредоточи върху работата си, но присвиванията в корема скоро се засилиха. След това щеше да дойде слабата божа, последвана от истински контракции, които нямаше да й позволят да стои права и тогава… какво? Фактът, че не можеше да предвиди какво ще стане с нея след няколко часа, караше лицето й да се гърчи повече от самата болка. Тя се страхуваше от смъртта и въпреки че този страх е познат на всички хора, нейният беше за един живот, който въпреки че беше част от нея, не беше собственият й. Страхуваше се да го види, че умира, да почувства, че умира, да усети как една неродена душа си отива. Въпреки че тя сигурно щеше да отиде при Бога, това нямаше да стане по негова воля. В момента се нуждаеше от духовния си съветник, имаше нужда от съпруга си Куон, а още повече от преподобния Ю. Но как да се свърже с него?


	Подготовката за снимането беше извършена бързо. Двамата духовници наблюдаваха с интерес, защото никога досега не бяха виждали такова нещо. Десет минути по-късно те се разочароваха от въпросите. И двамата бяха гледали Уайз по телевизията и очакваха от него нещо повече. Те не си даваха сметка, че истинският репортаж, към който той се стремеше, бе на няколко мили по-далеч и щеше да бъде направен час по-късно.
	— Така — каза Уайз, когато дежурните въпроси бяха зададени и отговорите получени. — Можем ли сега да дойдем с вас до дома на приятеля ви?
	— Разбира се — отвърна Негово високопреосвещенство и стана. Извини се, защото дори на католиците им се налага да отидат до тоалетната, преди да се качат в колата, поне тези на неговата възраст. След малко той се появи отново и влезе в автомобила заедно с Франц, който щеше да кара, разочаровайки отново прислужника шофьор, който, както подозираха, беше сътрудник на Министерството на държавната сигурност.
	Микробусът на Си Ен Ен лъкатушеше из улиците, докато най-после пристигнаха пред скромната къща на преподобния Ю Фаан. Паркираха лесно. Уайз забеляза, че двамата католически духовници отидоха до вратата на Ю с голям пакет в ръце.
	— А! — усмихна се изненадан Ю, когато отвори вратата. — Какво ви води насам?
	— Приятелю, имаме подарък за теб — отвърна Негово високопреосвещенство, държейки пакета. Очевидно беше голяма Библия, но това не правеше подаръка по-малко ценен. Ю им даде знак да влязат и видя американците.
	— Помолиха ни да дойдат с нас — обясни монсеньор Шепке.
	— Разбира се — отвърна веднага Ю и си каза, че може би Джери Патерсън ще види репортажа по телевизията, както и далечният му приятел Хошая Джексън. Те изчакаха той да развърже пакета и тогава започнаха да нареждат камерите.
	Ю махна хартията на бюрото си и остана много изненадан. И той беше очаквал, че ще е библия, но тази вероятно струваше неколкостотин долара… Беше версията на крал Джеймс, но на хубав литературен китайски и с великолепни илюстрации. Ю стана, заобиколи бюрото и прегърна италианския си колега.
	— Бог да те благослови за това, Ренато — каза Ю развълнуван.
	— И двамата му служим както можем. Помислих си, че може би ще искаш да я имаш — отвърна Ди Мило, както би го казал на всеки добър римски свещеник, защото в крайна сметка и Ю беше такъв, или почти такъв.
	Бари Уайз се изруга, че не беше включил камерата, за да заснеме този момент.
	— Не съм виждал често католици и баптисти в такива приятелски отношения — отбеляза репортерът.
	Ю отговори, но камерата вече работеше.
	— А защо да не сме приятели? Работим за един и същ бос, както казвате в Америка. — Той пое ръката на Ди Мило и сърдечно я разтърси. Рядко беше получавал толкова искрен подарък, а още по-странно беше, че това стана тук, в Пекин, и то от човек, който неговите американски колеги наричаха „папист“, при това италианец. Животът в крайна сметка наистина има смисъл. Преподобният Ю имаше достатъчно вяра и не се съмняваше в нея, но прие това потвърждение като благословия.


	Контракциите настъпиха много бързо и бяха силни. Лянхуа търпеше, доколкото позволяваха силите й, но след един час усети, като че ли някой гръмна с пушка в корема й. Краката й се подкосиха. Положи всички усилия да се задържи права, но не успя. Лицето й стана бяло като платно и тя се строполи на циментовия под. Веднага дотича една колежка. Тя също беше майка и моментално разбра какво става.
	— Време ли ти е? — попита тя.
	— Да — отвърна едва чуто жената, сгърчвайки се от болка.
	— Ще отида да извикам Куон — каза работничката и бързо побягна.
	Точно в този момент нещата за Лотосов цвят се развиха още по-зле. Началникът на цеха видя работничката да тича, обърна глава и съзря друга, паднала на пода. Той се приближи като човек, който иска да види какво е станало след автомобилна катастрофа, повече от любопитство, отколкото от желание да се намеси. Почти не забелязваше Ян Лянхуа. Тя си вършеше сравнително добре работата, не се налагаше да й крещи и нейните колежки я уважаваха. Това беше всичко, което знаеше за нея и което според него беше напълно достатъчно. Не видя кръв, значи не беше трудова злополука. Колко странно. Постоя наведен над нея няколко секунди, разбра, че тя се чувства зле, и се запита какво й беше. Но той не беше лекар и не искаше да се меси. Ако от нея течеше кръв, би могъл да превърже раната, но положението не беше такова и затова просто остана там, без да прави нищо, за да не влоши нещата. В стаята за първа помощ, която беше на около 200 метра, имаше медицинска сестра. Другата жена вероятно беше изтичала да я извика, помисли си той.
	След няколко минути сравнително спокойствие лицето на Лянхуа отново се сгърчи, защото настъпиха нови контракции. Видя как тя затвори очи, как лицето й пребледня, а дишането й се ускори. О, каза си той, това било. Колко странно. Би трябвало да знае за такова нещо, за да предвиди кой да я замести на конвейера. След това се сети за нещо друго. Не беше разрешена бременност. Лянхуа беше нарушила правилата, а това не трябваше да се случва. Можеше да навреди на отдела и лично на него като началник, а той искаше някой ден да има собствена кола.
	— Какво става тук?
	Но Ян Лянхуа не можеше да му отговори в момента. Контракциите зачестиха много по-бързо, отколкото при раждането на Ю Лонг. „Защо не изчака до неделя“, попита съдбата си тя, „защо Бог иска детето ми да загине?“ Опита се да се моли въпреки болката, правеше всичко, за да се концентрира, да помоли Бога за милост и помощ в този миг на изпитание, болка и ужас, но това, което виждаше около себе си, я плашеше още повече. Лицето на нейния началник не изразяваше желание да й помогне. След това чу бързо приближаващи се стъпки и видя Куон, но преди той да стигне до нея, началникът го спря.
	— Какво става тук? — попита със заповеднически тон той. — Въпросът на началника бе придружен и от обвинение. — Жена ти ще ражда ли? Има ли разрешение? — попита той и изруга. — Ю Хай! Курва!
	Куон също искаше бебето. Не беше споделял с жена си страховете си, защото не искаше да я притеснява, но последната дума, произнесена от началника на цеха, му дойде твърде много, за да може да понесе и двете неща едновременно. Спомняйки си опита, който имаше от службата във войската, Куон го удари с юмрук и също изруга:
	— Пок Гай! — буквално означаваше „Да паднеш на улицата“, но в контекста значеше: „Я се разкарай!“
	Началникът на цеха си удари главата, падайки на пода, и Куон със задоволство видя, че си е отмъстил за обидата на жена му. Имаше обаче други неща за правене. След като нанесе удара и изруга, той изправи Лянхуа на крака и подкрепяйки я колкото можеше, тръгна с нея към паркинга на велосипедите. Но какво можеше да направи? Като жена си, и той се беше надявал това да се случи у дома, където в най-лошия случай тя можеше да се престори на болна. Но тук имаше толкова възможност да спре този процес, колкото да попречи на земята да се върти около оста си. Дори нямаше време и желание да проклина съдбата. Трябваше да се справи с реалността, такава, каквато беше, да помогне както може на жена си.


	— В Америка ли сте учил? — попита Уайз, застанал пред камерата.
	— Да — отвърна Ю с чаша чай в ръка. — В Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома. Първо се дипломирах за електроинженер, а след това завърших и богословие и там получих свещеническия сан.
	— Виждам, че сте женен — отбеляза репортерът, посочвайки снимката на стената.
	— Жена ми е в Тайван да се грижи за майка си, която в момента е болна — обясни той.
	— А как се срещнахте вие двамата? — попита Уайз, имайки предвид Ю и кардинала.
	— Това беше дело на Фаан — обясни кардиналът. — Той дойде при нас да ни поздрави като новопристигнали, така да се каже, колеги. — Ди Мило се изкушаваше да каже, че са пили заедно, но се въздържа, опасявайки се да не изложи човека пред неговите единоверци баптисти, някои от които бяха против алкохола под каквато и да било форма. — Както бихте могли да предположите, в този град християните не са много и те трябва да се държат заедно.
	— Намирате ли за странно приятелството между католик и баптист?
	— Не, разбира се — отвърна веднага Ю, — защо да е странно?
	— Не сме ли обединени от една вяра? — добави Ди Мило, изразявайки съгласие, макар и неочаквано за самия него.
	— А какво ще ми кажете за енорията си? — зададе следващия си въпрос Уайз.


	Паркингът отвън представляваше голяма купчина метал и гуми, защото малко китайски работници притежаваха коли. Но когато Куон и Лянхуа стигнаха най-отдалечения край, ги забеляза човек, който имаше достъп до един автомобил. Беше пазачът на завода, който се движеше важно из района с триколка с двигател — придобивка, която го издигаше повече в очите на останалите, отколкото униформата и значката му. Като Куон, и той беше бивш сержант от Народноосвободителната армия и не беше загубил навика си да командва, което личеше от начина, по който разговаряше с хората.
	— Стой! — провикна се той, седнал зад кормилото на триколката. — Какво става тук?
	Куон се обърна. Лянхуа имаше нов пристъп на контракции. Краката не я държаха и едва дишаше, което налагаше мъжът й почти да я довлече до велосипедите им. Изведнъж той осъзна, че от това няма да излезе нищо. Не беше възможно тя сама да кара колелото. До техния апартамент имаше осем пресечки. Той вероятно щеше да успее да я извлачи по стълбите, но как щяха да стигнат до блока?
	— Жена ми… пострада — каза едва чуто Куон, като се страхуваше да каже ясно какъв е проблемът. Той познаваше пазача, името му беше Цзу Джингин и беше свестен мъж. — Опитвам се да я закарам у дома.
	— Къде живееш, другарю? — попита Цзу.
	— В блок седемдесет и четири на „Великия поход“ — отвърна Куон. — Можеш ли да ни помогнеш?
	Цзу ги огледа. Жената очевидно беше зле. В неговата страна личната инициатива не се ценеше много, но тя беше другарка в беда и хората трябваше да бъдат солидарни помежду си. Освен това до апартамента им не бяха повече от десет-единадесет пресечки. Щеше да стигне за по-малко от петнадесет минути с триколката. Решението му бе продиктувано от работническата солидарност при социализма.
	— Качи я отзад, другарю.
	— Благодаря, другарю. — Куон заведе жена си до колата, повдигна я и я сложи да седне на стоманения под на каросерията, подпряна на шофьорската кабина. Даде знак на Цзу да кара на запад. Този път контракциите бяха още по-силни. Лянхуа изкрещя, стряскайки мъжа си, но по-лошото беше, че шофьорът също се уплаши. Той се обърна и видя как тази здрава жена се държи за корема и се превива от божа. Това го изплаши още повече и след като беше поел една инициатива, реши, че ще е по-добре да предприеме още една. Пътят към блоковете по протежение на „Великия поход“ минаваше по улица „Мейшугун“, покрай болницата „Лонфу“. Като повечето пекински болници, и в нея имаше отделение за спешни случаи. Жената беше в беда, другарка, която като него беше член на работническата класа и заслужаваше да й се помогне. Той погледна назад. Куон се мъчеше да успокои жена си и вниманието му беше прекалено ангажирано, докато триколката подскачаше по неравния паваж с двадесет километра в час.
	Да, реши Цзу, трябва да го направя. Той сви встрани, докара колата пред рампата на болницата, предназначена повече за камиони и линейки, и спря.
	Изминаха няколко секунди, докато Куон осъзнае, че не се движеха. Той се огледа, готов да помогне на жена си да слезе, и най-после видя, че не са спрели пред техния блок. Объркан от суматохата през последния половин час, не разбра веднага къде се намират, докато не видя една жена в униформа да излиза от вратата. Беше с бяла касинка на главата. Медицинска сестра? Пред болница ли бяха? Не, не можеше да позволи това.
	Ян Куон слезе от колата и отиде при Цзу. Започна да протестира, че бяха дошли не където трябва, че не иска да слизат тук, но хората от болницата вече бяха поели инициативата в свои ръце. Стаята за спешни случаи в момента беше свободна и на входната врата се появи подвижна носилка с двама санитари. Ян Куон се опита да протестира, но беше просто избутан настрана от едрите санитари. Те сложиха Лянхуа на носилката и я избутаха вътре, а той остана да гледа с отворена уста. След това Куон пое дълбоко въздух и се втурна след тях, но бе спрян от двама служители, които поискаха от него нужната информация за попълване на формулярите за приемане. Остана като гръмнат на мястото си.
	В стаята за спешни случаи лекарката и сестрата наблюдаваха как санитарите прехвърлиха Лянхуа на кушетката за преглед. За опитното им око бяха нужни само няколко секунди, за да разберат за какво става дума. След още няколко секунди дрехите й бяха свалени и се видя съвсем ясно издутият й корем. Очевидно беше също, че Ян Лянхуа ще ражда и че това не беше някаква злополука. Трябваше да бъде отведена с носилката до асансьора и качена на втория етаж, където беше родилното отделение. Лекарката извика санитарите и им каза да преместят пациентката. След това тя отиде до телефона, за да се обади горе и да им каже, че предстои раждане. Като свърши и тази работа, докторката се отправи към фоайето за лекарите да изпуши една цигара и да почете някое списание.
	— Другарю Ян? — каза една жена от администрацията, която явно беше някакъв началник.
	— Да? — отвърна уплашеният съпруг, който все още стоеше в чакалнята, задържан от другите двама администратори.
	— Жена ви е горе в родилното отделение, но има един проблем.
	— Какъв? — попита Куон, който не знаеше какво да каже и се надяваше на някакво чудо, защото се намираше в пълна безизходица, изправен пред бюрократичните формалности.
	— Бременността на жена ви не фигурира в нашия регистър, а вие сте в района ни. Нали живеете в блок седемдесет и две на „Великия поход“?
	— Да, там живеем — отвърна, заеквайки, Куон, като се чудеше как да се измъкне от капана, но нищо не му идваше наум.
	— Аха, разбирам — каза администраторката. — Благодаря. Трябва да се обадя по телефона.
	Начинът, по който го каза, изплаши Куон. Все едно, че беше казала: „Да, разбирам, трябва да се погрижим за този боклук“, или „Да, виждам, че стъклото е счупено и трябва да се смени“. — А, да, неразрешена бременност. Ще се обадя горе да убият детето веднага щом главата се покаже.


	Горе Лянхуа видя разликата в очите им. Когато се раждаше Ю Лонг, в тях се четеше радостно очакване. Под маските се виждаше, че те се усмихват… но не и този път. Някой влезе в стая номер 3 на отделението и каза нещо на сестрата. Тя бързо извърна глава към леглото, на което лежеше Лянхуа, и състраданието изчезна от израза й. Въпреки че Ян не чу какво й казаха, разбра това, което беше важно. Беше нещо, което не се хареса много на сестрата, но тя трябваше да го изпълни, защото се налагаше. Китай беше страна, в която хората изпълняваха това, което им се кажеше, независимо дали им харесва или не. Лянхуа усети нов пристъп на контракции. Бебето в утробата й се опитваше да излезе, без да знае, че бърза да бъде умъртвено от държавата. Акушерките обаче знаеха. Преди, при раждането на Ю Лонг, те стояха наблизо, не бяха се надвесили над нея, но бяха готови всеки момент да се погрижат всичко да мине добре. Но сега не беше така. Сега те се отдръпнаха, като не желаеха да чуват виковете на една майка, която щеше да помогне на малкото същество да намери смъртта си.


	Останал на първия етаж, Ян Куон също беше наясно с това. Спомни си първородния си син Ю Лонг, докосването на ръчичките му, звуците, които издаваше, първата усмивка. Спомни си го как седна, как започна да пълзи, как направи първата крачка в малкия им апартамент, как произнесе първите думи… Но сега малкият Голям дракон беше мъртъв. Повече никога нямаше да го види, след като попадна под колелата на автобуса. Равнодушната съдба беше откъснала детето от ръцете му и го беше захвърлила като непотребен боклук на пътя, а сега държавата щеше да убие и второто му дете. Щеше да стане горе, на не повече от десет метра, а той нямаше да може да направи нищо… Това не беше непознато чувство за гражданите на Народната република, където нарежданията идваха отгоре и трябваше да се изпълняват, но сега той трябваше да им се противопостави на всяка цена и това беше напълно естествено. Двете сили се бореха в главата на фабричния работник Ян Куон. Той я стискаше с две ръце, мъчейки се да се пребори с дилемата. Напрягаше очи, въпреки че не можеше да види нищо повече от стената на стаята, но въпреки това се взираше… Все нещо трябваше да има…
	Имаше телефон с монети, а монетите бяха в джоба му. Помнеше и телефонния номер. Ян Куон вдигна слушалката и го набра, неспособен сам да промени съдбата, но надявайки се друг да направи това.


	— Аз ще се обадя — рече на английски преподобният Ю, стана и отиде при телефона.
	— Забележителен човек — каза Уайз на двамата католици.
	— Да — съгласи се кардинал Ди Мило. — Той е добър пастир на своето стадо, а от това по-хубаво няма.
	Монсеньор Шепке извърна глава, когато чу гласа на Ю. По тона му усети, че нещо не е в ред и че е сериозно. Когато пасторът се върна в хола, изражението му показваше, че е така.
	— Какво има? — попита на безупречен китайски Шепке. Може би то не беше за пред американските репортери.
	— Отнася се за една жена от енорията ми — отвърна Ю, посягайки към сакото си. — Тя е бременна и сега ще ражда, но бременността й не е разрешена и съпругът й се страхува, че в болницата могат да убият детето. Трябва да отида и да помогна.
	— Франц, така ли постъпват тук? — попита на немски Ди Мило.
	Йезуитът му отговори на старогръцки, за да бъде съвсем сигурен, че американците няма да разберат.
	— Казвал съм ви за това, Ваше високопреосвещенство — напомни му монсеньор Шепке на езика на Аристотел. — Тук акушерите извършват нещо, което във всяка цивилизована страна по света се смята за убийство, и решението да се постъпи така в случая е от чисто политически и идеологически съображения. Ю иска да отиде и да помогне на родителите да попречат на това срамно дело.
	На Ди Мило му беше нужно по-малко от секунда, за да вземе решение. Той се изправи и каза:
	— Фаан?
	— Да, Ренато.
	— Можем ли да дойдем с теб и да помогнем? Нашият дипломатически статут може да се окаже полезен — каза Негово високопреосвещенство със силен акцент, но на разбираем китайски.
	Преподобният Ю не се забави много с отговора:
	— Да, чудесна идея. Ренато, не мога да позволя това дете да умре!
	Ако стремежът за продължаване на рода е най-основен за човека, то има малко неща, които така биха подтикнали един възрастен мъж към действие, като детето в беда. За такова нещо хора се хвърлят в горящи сгради и скачат в реки. В случая тримата духовници трябваше да отидат в общинска болница и да предизвикат властта на най-многолюдната страна в света.
	— Какво става? — попита Уайз, изненадан, че разговорът внезапно започна да се води на други езици и че тримата духовници скочиха на крака.
	— Спешно повикване за пастора. Една жена от енорията на Ю е в болница. Има нужда от него и ние ще отидем с нашия приятел да му помогнем да изпълни задължението си — отвърна Ди Мило.
	Камерите работеха, но материалът щеше да се редактира.
	„Голяма работа“, помисли си Уайз.
	— Далече ли е? Можем ли да помогнем? Искате ли да ви откараме?
	Ю се замисли и прецени, че няма да може да отиде толкова бързо с колелото, колкото с микробуса на американците.
	— Би било много любезно от ваша страна.
	— Добре, да тръгваме тогава.
	Уайз се изправи и посочи на екипа вратата. Хората му разглобиха техниката за секунди и всички излязоха.
	Оказа се, че болницата „Лонфу“ е само на няколко километра по-нататък. Като я видя, Уайз си помисли, че нейният архитект сигурно е бил сляп. В нея липсата на всякаква естетика беше толкова очебийна, че я отличаваше дори и от другите сгради в тази страна. Изглежда, че през 50-те години комунистите бяха избили всички, които имаха някакво чувство за стил и никой не се беше опитал да заеме мястото им.
	Като повечето репортери, екипът на Си Ен Ен се втурна през входната врата като полицейски отряд. Камерата на оператора беше на рамото му, а тонрежисьорът беше до него. Бари Уайз и продуцентът ги следваха, оглеждайки се за подходящи първи кадри.
	Беше направо комплимент да се каже, че фоайето на болницата е мизерно. Обстановката в държавния затвор в Мисисипи беше много по-приятна. Към това се прибавяше и острата миризма на дезинфектанти, която кара кучетата да се свиват, когато влязат в кабинета на ветеринаря, а децата да стиснат по-силно вратовете на майките си, страхувайки се от приближаващата игла.
	Бари Уайз имаше способността да действа безпогрешно в напрегната обстановка. Той отдаваше това на службата си в морската пехота, въпреки че никога не беше участвал в бойни действия. Но една януарска нощ в Багдад той наблюдава от прозорците 40 минути преди самолетите „Стелт“ да пуснат първите бомби и продължи да гледа, докато стратезите на американските военновъздушни сили не докладваха за резултатите от първите сериозни попадения. Хвана продуцента за ръка и му каза да бъде нащрек. Другият бивш морски пехотинец кимна. Той вече имаше такава готовност от внезапно промененото изражение по лицата на тримата духовници, които бяха толкова спокойни преди телефонът да иззвъни. Щом като възрастният италианец имаше толкова мрачен вид, сигурно предстоеше нещо, което нямаше да бъде приятно. А така се получаваха добри репортажи. Освен това им оставаха няколко секунди за връзката със сателита. Като ловци, ослушващи се при всяко помръдване на листата в гората, четиримата мъже от Си Ен Ен се озъртаха за дивеча, готови за стрелба.
	— Преподобни Ю! — извика Ян Куон и почти се затича към тях.
	— Ваше преосвещенство, това е моят енориаш г-н Ян.
	— Бонджорно — поздрави го любезно Ди Мило.
	Той се огледа и видя, че репортерите ги снимат, но се държат настрани и не са толкова натрапчиви, колкото би очаквал. Докато Ю разговаряше с Ян, той отиде при Бари Уайз, за да му обясни ситуацията.
	— Правилно забелязахте, че отношенията между католици и баптисти не винаги са толкова приятелски, колкото би трябвало, но по този въпрос сме напълно единни. Горе служители на държавата искат да убият едно бебе. Ю иска да спаси детето. Франц и аз се опитваме да им помогнем.
	— Може да стане голяма каша, сър — предупреди Уайз. — Органите за сигурност в тази страна са доста груби. И преди съм имал възможност да се уверя в това.
	Във физическо отношение Ди Мило не беше внушителна фигура. Беше нисък и поне с петнадесет килограма повече от нормалното тегло за него, прецени американецът. Косата му оредяваше, а кожата на лицето му беше сбръчкана от възрастта. Сигурно се задъхва, ако изкачи десетина стъпала. Въпреки това от кардинала се излъчваше мъжественост, която Уайз не беше забелязал преди. Неговата блага усмивка и любезно държане се бяха изпарили. Сега той приличаше повече на генерал на бойното поле.
	— Животът на едно невинно дете е в опасност, сеньор Уайз — каза Ди Мило и за него това беше достатъчно. Кардиналът отиде при китайския си колега.
	— Засне ли това? — попита Уайз оператора Пийт Никълс.
	— Страхотно, Бари — отвърна човекът зад камерата.
	Ян посочи накъде да вървят и Ю се отправи натам. Ди Мило и Шепке ги последваха.
	В приемната служителят вдигна телефона и се обади някъде. Екипът на Си Ен Ен последва останалите по стълбите към втория етаж.
	Родилното отделение имаше още по-мизерен вид от помещенията на първия. Чуваха се викове, крясъци, стенания на раждащи жени, защото в Китай здравното осигуряване не хабеше средства за упойки на жените. Уайз видя как Ян, бащата на бебето, спря в коридора, опитвайки се да различи сред виковете гласа на жена си. Очевидно не можеше да се ориентира. След това отиде при бюрото на сестрата.
	Уайз не трябваше да знае китайски, за да разбере за какво става дума. Подкрепян от преподобния Ю, Ян настоя да му кажат къде е жена му. Старшата сестра пък ги попита какво правят тук и нареди веднага да напуснат! Но Ян, изпълнен едновременно с достойнство и страх, отказа и повтори въпроса си. Старшата сестра пак му каза да се маха. След това той сериозно наруши правилата, като се пресегна през бюрото и я сграбчи. Това се видя по израза на лицето й. Тя беше напълно шокирана от факта, че някой така безцеремонно беше оспорил авторитета й на държавен служител. Опита се да се отдръпне назад, но той я държеше здраво и за първи път тя прочете в очите му, че вече не го е страх. Сега в тях се виждаше само убийствен гняв, защото човешките инстинкти бяха заличили всички социални условности, с които се беше съобразявал през своите трийсет и шест години. Жена му и детето бяха в опасност тук, в този момент. Лицето му приличаше на огнедишащ дракон, който не се интересува от последствията.
	Сестрата отстъпи и посочи вляво. Ян се отправи нататък, следван от Ю и другите двама духовници, а след тях тръгна и екипът на Си Ен Ен. Сестрата опипа врата си, прокашля се, за да си вземе въздух, все още повече изненадана, отколкото уплашена, опитвайки се да разбере как и защо нарежданията й не бяха изпълнени.
	Ян Лянхуа беше в стая 3 на родилното отделение. Стените бяха боядисани в жълто-кафяво, а изтърканите плочки на пода бяха мръснокафяви.


	За Лотосов цвят това беше един безкраен кошмар. Останала съвсем сама в това място, в което съжителстваха животът и смъртта, тя усети, че контракциите се засилиха и преминаха в непрекъснато напрягане на коремните мускули, изтласквайки нероденото й дете надолу по канала за раждане към един свят, който не го желаеше. Тя разбра това по изражението на лицата на сестрите. Те гледаха с онази тъга и безнадеждност, с която бяха ставали свидетели на други смъртни случаи в болницата. Всички се бяха научили да го приемат като нещо неизбежно и гледаха да стоят настрана от него, защото това, което трябваше да се направи, беше толкова противно на човешките инстинкти, че единственият начин да станат негови свидетели беше да се преструват, че не са там, а някъде другаде. Дори и това не помагаше и макар те рядко да си го признаваха една на друга, когато се завърнеха вкъщи от работа, лягаха в леглата си и горчиво плачеха по повод онова, което те като жени трябваше да направят на новородените. Някои вземаха внимателно в ръце неродените деца, неуспели да поемат първата си жизнеутвърждаваща глътка, опитвайки се да покажат женска нежност към някой, който никога нямаше да може да я види, освен може би духовете на убитите бебета, които може би все още бяха някъде наблизо. Други постъпваха тъкмо обратно, захвърляйки ги в кофите като боклук, който държавата считаше, че са. Но дори и те никога не се шегуваха по такива поводи. Всъщност за тези неща почти никога не се говореше, освен може би когато се докладваше, че работата е свършена, или може би когато някоя кажеше: „В стая номер 4 има една жена, на която трябва да се сложи инжекция.“
	Лянхуа усещаше какво чувстват, но което беше по-лошо, тя знаеше какво мислят и продължаваше негласно да се моли на Бога за милост. Толкова голям грях ли беше да е майка, дори за такава като нея, която ходеше да се моли в християнска църква? Какво толкова лошо има в това, че беше поискала да има второ дете, което да замени първото, което Съдбата беше откъснала от ръцете й? Защо държавата отказва на нея и на съпруга й щастието да бъдат родители? Нямаше ли изход от това положение? Тя не беше убила първата си рожба, както правеха много китайски семейства. Не беше убила малкия Голям дракон с искрящите очички, смешна усмивка и стискащите малки ръчички. Друга сила беше й отнела всичко това и тя искаше и имаше нужда пак да го изпита. Само още веднъж. Не ламтеше за много. Не искаше да има още две деца. Само едно. Едно, което да суче от гърдите й и да й се усмихва сутрин. Имаше нужда от такова нещо. Трудеше се усърдно за държавата, искаше малко в замяна, но за това настояваше! Това беше нейно право като човешко същество.
	Обаче сега й беше останало само отчаянието. Опита се да спре контракциите, да попречи на раждането, но това беше все едно да се опита да спре с лопата настъпването на прилива. Нейното малко излизаше. Тя го чувстваше. Разбираше го по изражението на лицето на акуширащата сестра. Тя погледна часовника си и излезе от стаята, махайки с ръка в момента, когато Лянхуа се мъчеше да спре и да върне назад процеса, за да не даде детето си на Смъртта. Тя се бореше, задържаше дишането си, противопоставяше се на мускулите си, задъхваше се, вместо да диша дълбоко, бореше се, бореше се, бореше се, но всичко беше напразно. Знаеше го. Съпругът й не се виждаше наоколо, за да й помогне. Той бе имал достатъчно кураж да я докара до тук, но нямаше смелост да защити нея и детето й от това, което ставаше сега. С отчаянието настъпи и отпускането. Моментът настъпи. Чувството й беше познато от преди. Не можеше да се съпротивлява повече. Време беше да се предаде.
	Докторът видя сестрата да му маха. Беше мъж За мъжете беше по-лесно и те слагаха повечето смъртоносни инжекции в болницата. Той взе 50-кубиковата спринцовка от кутията, отиде до шкафа с медикаментите, отключи го и извади голямата бутилка с формалдехид. Напълни спринцовката, без да си даде труд да изкара напълно въздуха от нея, защото целта на тази инжекция беше да убие и не се изискваше специална предпазливост. Тръгна по коридора към стая номер 3. Беше деветият час от дежурството му. Преди няколко часа беше извършил трудно, но успешно цезарово сечение, а с това работният му ден щеше да приключи. Тази манипулация не му харесваше. Правеше я, защото това му беше работата, беше част от политиката на държавата. Глупава жена, да се опита да задържи детето без разрешение. Сама си беше виновна. Знаеше какви бяха правилата. Всички ги знаеха. Беше невъзможно да не ги знае. Но тя ги беше нарушила. Нямаше да бъде наказана за това. Нямаше да отиде в затвора, да загуби работата си и да й бъде наложена глоба. Просто щеше да си отиде вкъщи, а утробата й щеше да бъде както преди девет месеца — празна. Щеше да се чувства малко по-стара и малко по-умна и ако подобно нещо се случеше пак, щеше да е много по-добре да направи аборт във втория или в третия месец, преди да се привърже твърде много към проклетото нещо. Това щеше да е много повече за предпочитане, отколкото да премине през цялата бременност за нищо. Беше тъжно, но в живота имаше много тъга и те се бяха примирили с нея. Докторът беше избрал да бъде доктор, а жената от стая 3 да е бременна.
	Той влезе в стаята с маска на лицето, защото не искаше да докара някоя инфекция на жената. По същата причина използва и стерилна спринцовка, в случай че иглата се плъзне и той я убоде погрешка.
	Така.
	Седна до акушерския стол, който се използваше както за израждане на бебета, така и за аборти в напреднала бременност. Процедурата, която практикуваха в Америка, беше малко по-лека. Просто пробиваха черепа на бебето, изсмукваха мозъка, след това го смачкваха и изваждаха останалото, което беше много по-лесно, отколкото да извадят целия плод, а и за жената беше далеч по-леко. Запита се какъв ли беше конкретният случай, но нямаше никакъв смисъл да знае. Безполезно е да знаеш нещо, което не можеш да промениш.
	Така.
	Той погледна към нея. Имаше пълно разкритие и бе напълно готова. Главата се подаваше, малка и окосмена. По-добре беше да изчака още една-две минути, за да може след като свърши работата си, тя да изхвърли плода с един напън и всичко да свърши. След това жената щеше да си тръгне, да поплаче и да започне да преодолява мъката. Беше прекалено много съсредоточен, за да обърне внимание на суматохата в коридора пред родилната стая.


	Ян блъсна вратата и я отвори. Видя всичко. Всички го видяха. Лянхуа лежеше на родилната маса. Куон не беше виждал досега подобно нещо. Начинът, по който краката на жената бяха вдигнати нагоре и бяха разкрачени, му приличаше повече на приспособление за по-лесно изнасилване на жени. Главата на жена му беше извърната назад, за да не гледа как се ражда детето й. След това той разбра защо.
	Там имаше лекар. В ръката си държеше голяма спринцовка, пълна с…
	… Бяха дошли навреме! Ян Куон събори лекаря от стола и се втурна вдясно към лицето на жена си.
	— Аз съм тук! Преподобният Ю е с мен, Лян. — Беше като светлина, нахлула в тъмната стая.
	— Куон! — извика Лянхуа, усещайки, че пак идва напън, но този път го искаше.
	Но след това нещата се усложниха още повече. Болницата имаше своя охрана и след като бяха уведомени от чиновника в главната чакалня, един от тях се обади в полицията. А тя, за разлика от болничния персонал, беше въоръжена. В коридора се появиха двама полицаи и с изненада видяха, че там има чужденци и телевизионен екип. Без да им обръщат внимание, те нахълтаха в родилната стая и видяха бременната жена, която в момента раждаше, докторът беше на пода, а вътре имаше и четирима мъже, двама от които чужденци.
	— Какво става тук? — изрева по-старшият, който знаеше, че заплахата беше главното средство за контрол на хората в КНР.
	— Тези хора ми пречат да си върша работата! — изкрещя на свой ред докторът. Ако не действаше бързо, проклетото бебе щеше да се роди и да поеме въздух и тогава той не би могъл…
	— Какво? — попита отново ченгето.
	— Тази жена е бременна без разрешение и мой дълг е сега да умъртвя плода. Тези хора ми пречат. Моля, изведете ги от стаята.
	Това беше достатъчно за полицаите. Те се обърнаха към натрапилите се посетители.
	— Веднага напуснете! — нареди им старшият, а по-младият сложи ръка върху служебния си пистолет.
	— Не! Не! — отговориха едновременно Ян Куон и Ю Фаан.
	— Докторът каза, че трябва да напуснете — настоя полицаят. Не беше свикнал обикновени хора да не се подчиняват на заповедите му. — Излезте веднага!
	Докторът си каза, че сега е моментът да изпълни неприятното задължение и да си върви у дома. Той изправи стола и го избута до мястото, където трябваше да бъде.
	— Няма да направите това! — този път се обади Ю, който говореше с целия морален авторитет, който образованието и статутът му даваха.
	— Ще го изведете ли навън? — попита гневно докторът, докато нагласяваше стола.
	Куон беше в неизгодна позиция да направи нещо, защото стоеше до главата на жена си. За негов ужас той видя как докторът вдига спринцовката и си наглася очилата. Точно тогава жена му, която сякаш отсъстваше през последните две минути, пое дълбоко въздух и се напъна.
	— А — каза докторът.
	Главата на плода беше се показала изцяло и оставаше само да…
	Преподобният Ю беше виждал много злини в живота си като повечето духовници. При тях това се случва толкова често, колкото и при дългогодишните полицаи. Но да види как убиват едно бебе пред очите му беше прекалено много. Той грубо изблъска по-младия полицай и удари доктора отзад по главата, отхвърляйки го вдясно, а след това скочи отгоре му.
	— Засне ли това? — попита Бари Уайз в коридора.
	— Да — потвърди Никълс.
	Младият полицай се почувства засегнат не толкова от нападението срещу доктора, а по-скоро от факта, че този гражданин беше посегнал на униформен служител от въоръжената народноосвободителна полиция. Разгневен, той извади пистолета си от кобура и от объркана ситуацията стана смъртоносна.
	— Не! — извика кардинал Ди Мило, приближавайки се до полицая.
	Той се обърна по посока на гласа, видя възрастния куай (т.е. чужденец), облечен в много странни дрехи, който се насочваше към него с враждебен вид. Първата реакция на полицая беше да удари чужденеца в лицето със свободната си лява ръка.
	Ренато, кардинал Ди Мило, не беше удрян от детството си и посегателството срещу неговата персона беше още по-обидно поради религиозния му и дипломатически статут. Да го удари този хлапак! Той отстъпи назад след удара, а след това изблъска встрани мъжа, за да се притече на помощ на Ю и да му помогне да държи доктора убиец далеч от бебето, което беше на път да се роди. Докторът пълзеше по пода, държейки спринцовката високо във въздуха. Кардиналът я сграбчи с ръка и я захвърли срещу стената. Тя не се счупи, защото беше пластмасова, но металната игла се изви.
	Ако полицаите си даваха сметка какво се случваше или ако бяха по-добре обучени, всичко щеше да спре дотук. Но те не бяха и затова не стана така. Сега пък по-старшият полицай измъкна пистолета си. Използва го, за да удари италианеца отзад по главата, но не го направи сръчно и успя само да го зашемети и да разцепи кожата.
	Тук дойде ред на монсеньор Шепке. Неговият кардинал, човекът, на когото беше задължен да служи и да защитава, беше нападнат. Той беше духовник, не можеше да използва сила за нападение, но можеше да брани. Това и направи. Сграбчи старшия полицай за ръката, която държеше пистолета и я изви в по-безопасна посока, за да не сочи към останалите в стаята. Но пистолетът все пак изгърмя и въпреки че куршумът се сплеска в бетонния таван, трясъкът в малката стая беше оглушителен.
	По-младият полицай си помисли, че са нападнали другаря му. Той насочи пистолета си и стреля, но не улучи Шепке, а уцели кардинал Ди Мило в гърба. Големокалибреният куршум прониза тялото и излезе отпред, пробивайки далака на духовника. Болката изненада Ди Мило, но погледът му беше фокусиран върху появяващото се бебе.
	Гърмежът беше стреснал Лянхуа и напънът, който последва, беше чисто рефлекторен. Бебето се показа и щеше да падне с главата надолу върху твърдия под, ако преподобният Ю не беше протегнал ръце и не беше предотвратил това, спасявайки по този начин живота на новороденото. Той лежеше на една страна и чак тогава видя, че при втория изстрел неговият приятел католик беше сериозно ранен. Като държеше бебето, той се изправи на крака и погледна гневно младия полицай.
	— Куай дан! — извика той: — Негодник!
	Забравяйки за детето в ръцете си, той се втурна напред към объркания и изплашен полицай. Онзи реагира автоматично като робот, протегна ръка напред и простреля баптисткия проповедник право в челото. Ю се завъртя и се строполи върху кардинал Ди Мило, падайки по гръб така, че гърдите му поеха като възглавница новороденото.
	— Махни това! — изкрещя старшият на по-младия си партньор.
	Но злината вече беше сторена. Преподобният Ю беше мъртъв, от тила му се стичаше мозък и кръв върху мръсния под.
	Докторът пръв предприе някакво по-разумно действие. Бебето беше излязло и той вече не можеше да го убие. Взе го от безжизнените ръце на Ю и го хвана за краката с намерение да го тупне по гърба, но то изплака, без да има нужда от това.
	Добре — каза си така машинално докторът, както полицаят стреля втория път. От тази дивотия има и един добър резултат. Преди шейсет секунди искаше да убие бебето, но сега нещата изглеждаха съвсем други. Тогава трябваше да се прекрати една неразрешена бременност. Сега гражданин на Китайската народна република беше поел въздух и негов дълг като лекар беше да го защитава. Не се чувстваше раздвоен, защото това изобщо не му беше минавало през ума.
	Изминаха няколко секунди, през които хората се опитаха да осъзнаят какво се беше случило. Монсеньор Шепке видя, че Ю е мъртъв. Не можеше да е жив с тази рана в главата. Оставаше му да се погрижи за кардинала.
	— Ваше високопреосвещенство — каза той и коленичи, за да го вдигне от окървавения под.
	На кардинал Ди Мило му се стори странно, че изпитва толкова слаба болка, но знаеше, че смъртта му е близко. Далакът му беше разкъсан и кръвта заплашително струеше. Нямаше време да помисли как беше преминал животът му, нито да си представи бъдещето. Но въпреки това неговата вяра се беше наложила още веднъж.
	— Детето, Франц, детето? — попита с мъка той.
	— Бебето ще живее — каза монсеньор Шепке на умиращия човек.
	Кардиналът се усмихна.
	— Бене — каза той, преди да затвори очи за последен път.
	Последният кадър, заснет от екипа на Си Ен Ен, беше как бебето лежи върху гърдите на майка си. Те не знаеха името й, лицето на жената изразяваше пълно недоумение, но след като почувства дъщеря си, то стана нежно като на всяка майка.
	— По-добре ще е да се омитаме оттук, Бари — прошепна операторът.
	— Мисля, че си прав, Пийт.
	Уайз отстъпи назад и тръгна вляво по коридора към стълбите. Сега в ръцете си имаше материал, който можеше да му донесе още една награда „Еми“. Беше станал свидетел на човешка драма, каквато рядко може да се види, а сега трябваше да излезе навън, и то колкото може по-бързо.
	Вътре в родилната стая старшият полицай разтърси глава, ушите му още пищяха. Опита се да си даде сметка какво се беше случило. След това забеляза, че светлината стана по-слаба. Телевизионната камера я нямаше! Трябваше да направи нещо. Изправи се и хукна през вратата. Огледа се и видя последния американец да слиза по стълбите. Остави колегата си в стаята и побягна нататък, като сви по аварийното стълбище, скачайки през стъпало колкото може по-бързо.
	Уайз поведе групата си през централното фоайе срещу изхода, където ги чакаше микробусът със сателитната антена. Почти бяха стигнали до вратата, когато един вик ги накара да се обърнат. Беше старшият полицай, около 40-годишен, и отново с пистолет в ръка, което изненада и подплаши хората в чакалнята.
	— Продължавайте да вървите — каза Уайз на екипа си и те излязоха навън. Видяха колата със сателитната чиния върху покрива. Това беше средството, с което репортажът щеше да стане публично достояние.
	— Стой! — извика полицаят. Той знаеше няколко английски думи.
	— Момчета, покажете истинско хладнокръвие — нареди Уайз на останалите трима.
	— Всичко е под контрол — каза операторът Пийт. Беше преметнал камерата върху рамото си и ръцете му не се виждаха.
	Полицаят прибра пистолета в кобура и протегна дясната си ръка.
	— Дайте ми лентата! — Акцентът му беше невъзможен, но все пак го разбраха какво казва.
	— Тази лента е моя собственост — протестира Уайз. — Принадлежи на мен и моята компания.
	Английският на ченгето не беше чак толкова добър. Той пак повтори искането си.
	— Дайте ми лентата!
	— Добре, Бари — каза Пийт, — ето я.
	Операторът Питър Никълс вдигна камерата, натисна бутона за изхвърляне и извади лентата от камерата. Даде я с ядосан вид на полицая. Ченгето я взе доволен, обърна се кръгом и се отправи обратно към болницата.
	Нямаше как да знае, че като всеки телевизионен оператор Пийт Никълс можеше да действа мълниеносно като покерджиите в Лас Вегас. Той намигна на Бари Уайз и четиримата се отправиха към микробуса.
	— Сега ли да изпратим материала? — попита продуцентът.
	— Нека да не го правим толкова демонстративно — каза Уайз. — По-добре ще е малко да се отдалечим.
	Те поеха на запад към площад „Тянанмън“, където телевизионен микробус, предаващ по сателит, не беше необичайна гледка. Уайз вече беше се свързал по сателитния телефон с Атланта.
	— Предава мобилният екип на Уайз от Пекин — каза кореспондентът.
	— Здравей, Бари — чу се познат глас в отговор. — Тук е Бен Голдън. Какво ще ни предадеш?
	— Материалът е направо експлозивен — уведоми Уайз редактора си от другия край на света. — Двойно убийство и раждане. Единият от убитите е католически кардинал и посланик на Ватикана в Пекин. Другият е китайски баптистки свещеник. И двамата бяха застреляни пред камерата. Може би ще искаш да се консултираш с правния отдел за това?
	— Мамка му! — изруга онзи от Атланта.
	— Предаваме ти материала в суров вид. Аз ще бъда наблизо, за да коментирам по телефона. Но нека първо да предадем видеокадрите.
	— Добре. Ние сме на канал нула шест.
	— Нула шест, Пийт — каза Уайз на оператора, който трябваше да осъществи връзката.
	Никълс застана пред контролното табло.
	— Готови… Лентата е вътре. Настройвам я за шест… Предаване… Сега!
	След това сигналът се отправи в атмосферата към сателита, който беше на стационарна орбита на 22 800 мили директно над Адмиралските острови в Морето на Бисмарк.


	От Си Ен Ен не си правеха труда да засекретяват видеосигналите. Това беше неудобно от техническа гледна точка, а и малко хора биха се опитали да откраднат сигнали, които много лесно биха могли да получат със своите кабелни системи, и то безплатно само за няколко минути, а дори да получат картина след още четири секунди.
	Но този сигнал идваше в твърде необичаен час, което беше добре за Си Ен Ен в Атланта, защото някои от ръководството на компанията щяха да искат да видят материала предварително. Изстрели и смърт не бяха нещо, което средният американец би поискал да види на закуска. Сигналите бяха приети и от американските служби за разузнаване, които имат много високо мнение за Си Ен Ен, но прихванатото от тях обикновено не отиваше много далеч. Обаче в случая то стигна до комуникационната служба в Белия дом. Тя до голяма степен имаше военни задачи и се намираше в приземния етаж на Западното крило. Дежурният офицер трябваше да реши колко важен е полученият материал. Ако той беше от изключителна важност, президентът трябваше да бъде уведомен до 15 минути, което означаваше да го събудят още в момента, а до това не се прибягваше често. Един спешен материал с гриф „Светкавица“ можеше да изчака и повече. Дежурният погледна часовника на стената. Е, поне до закуска. И така, вместо на президента, той се обади на неговия съветник по въпросите на националната сигурност д-р Бенджамин Гудли. Той трябваше да реши дали да уведоми президента. Водеше се като офицер от разузнаването.
	— Да? — изръмжа Гудли на телефона и погледна часовника.
	— Д-р Гудли, тук е свързочната служба. Току-що прихванахме нещо на Си Ен Ен от Пекин, което сигурно ще бъде интересно за шефа.
	— Какво е то? — попита Гудли.
	Отговориха му.
	— Каква е според вас степента на достоверност?
	— От това, което се вижда на кадрите, италианецът може би е оцелял, ако наблизо е имало добър хирург. Но китайският свещеник е с пръснат мозък. За него няма никакъв шанс, сър.
	— И за какво е било всичко това?
	— Не сме сигурни. Националната агенция за сигурност може би е прихванала и телефонния разговор между Уайз и Атланта, но засега още нямаме нищо оттам.
	— Добре. Повторете с какво разполагате — нареди Гудли, вече полуразсънен.
	— Сър, имаме видеокадри, на които двама мъже са застреляни и едно бебе се ражда в Пекин. Видеоматериалът е изпратен от Бари Уайз от Си Ен Ен. Виждат се три поражения от изстрели. Единият е в тавана на стая, която прилича на акушерски кабинет. Вторият куршум е попаднал в гърба на един човек, който е папският нунций в Пекин. Третият е пробил главата на човек, който е идентифициран като баптистки проповедник в Пекин. Вижда се, че е китаец. Междувременно се ражда едно бебе. Сега ние… Изчакайте за минутка, г-н Гудли. Току-що ми изпратиха спешно съобщение от Форт Мийд. Да, и те са прихванали сигнала, но имат и разговора чрез системата „Ешелон“, който ви чета в момента. Според него католическият кардинал е мъртъв. Казва се Ренато ди Мило. Нямам време да проверя дали името е произнесено правилно. Може би това ще направи Държавният департамент. Китайският свещеник се казва Ю Фаан. Също не мога да гарантирам за произношението. Те са били там, за да попречат на прекратяване на напреднала бременност и изглежда, че са успели, но са намерили смъртта си, докато са правили това. Третият, монсеньор на име Франц Шепке, името ми се струва съвсем германско, също е бил там и, изглежда, е оцелял. А, да. Той трябва да е високият, който се вижда на лентата. Трябва да я видите. Страхотна каша, сър. А когато стрелят по Ю, кадърът много напомня онзи от Сайгон по време на офанзивата „Тет“. Нали знаете, където южновиетнамският полковник от полицията застрелва северновиетнамския шпионин в главата с револвера си и от нея бликва фонтан от кръв. Не е подходящо за гледане рано сутрин — отбеляза дежурният офицер.
	Намекът беше съвсем очевиден. Тогава медиите бяха окачествили инцидента като пример за кръвожадността на южновиетнамските власти. Те не обясниха, а вероятно не са и знаели, че застреляният мъж е офицер от северновиетнамската армия, заловен в зоната на сраженията, преоблечен в цивилни дрехи, и съгласно Женевската конвенция се смята за шпионин, подлежащ на екзекуция. Точно това му се беше случило.
	— Добре. Има ли нещо друго?
	— Да събуждаме ли шефа за това? Там сега е наш дипломатически екип, а тази работа може да има сериозни последици.
	Гудли размисли една-две секунди.
	— Не, ще му се обадя след няколко часа.
	— Сър, съвсем сигурно е, че материалът ще бъде включен в сутрешните новини на Си Ен Ен в седем часа — предупреди дежурният офицер.
	— Добре. Ще му се обадя, когато има и коментар освен картина.
	— Това си е ваша работа, д-р Гудли.
	— Благодаря. Сега ще се опитам да поспя още един час, преди да тръгна за Ленгли.
	Телефонът прекъсна, преди Гудли да чуе реакцията на дежурния офицер. Работата му беше много престижна, но тя му пречеше да си доспива, да води нормален обществен и сексуален живот и в такива моменти се питаше какво толкова престижно има в нея.


>	25.
>	ОТСТЪПВАНЕ ОТ ПОЗИЦИИТЕ

	Бързината, с която се осъществяват съвременните комуникации, понякога става причина за любопитни куриози. В случая американското правителство узна какво се беше случило в Пекин много преди правителството на КНР. Това, което се получи в свързочната служба на Белия дом, стигна и до оперативния център на Държавния департамент. Там дежурният старши служител реши, и то с основание, да информира незабавно американското посолство в Пекин. Американският посланик Карл Хитч вдигна слушалката на засекретената линия. Той накара обаждащия се от външното министерство да му повтори два пъти новината преди първата си реакция — продължително изсвирване. Убийство на акредитиран посланик в страна домакин не ставаше често, още по-малко пък извършено от самата страна домакин. По дяволите, зачуди се той, как ли ще реагира Вашингтон?
	— Мамка му! — изруга тихо Хитч.
	Той дори още не беше се срещал с кардинал Ди Мило. Планираха да го приеме официално след две седмици, но явно нямаше да стане. Какво трябваше да направи? Първо, реши той, трябва да изпрати съболезнованията си на мисията на Ватикана. От външно министерство сигурно щяха да изразят съболезнованията си на Ватикана чрез нейния нунций във Вашингтон, може би дори държавният секретар Адлер ще отиде лично да ги поднесе. По дяволите! Президентът е католик и може и той самият да отиде, помисли си Хитч. Добре, каза си той, какво трябва да се направи тук? Накара секретарката си да се обади в резиденцията на нунция, но на телефона отговори някакъв китаец, което не го устройваше. Явно това трябваше да стане по-късно. Да се обади на италианското посолство? Нунцият може да е италиански гражданин. Вероятно. Добре. Той прегледа колекцията си от визитни картички и набра личния телефон на италианския посланик.
	— Пауло? Обажда се Карл Хитч. Благодаря. А ти? Имам лоши новини… Папският нунций кардинал Ди Мило е бил застрелян в някаква пекинска болница от китайски полицай… Скоро ще го съобщят по Си Ен Ен. Не знам точно кога… Информацията ни е съвсем достоверна… Не съм напълно сигурен, но от това, което ми се каза, разбрах, че той се е опитал да попречи на смъртта на едно бебе, т.е. да попречи на умъртвяването на плода, каквато практика има тук… Да… Знаеш ли дали произхожда от видно семейство? — След това Хитч започна да си записва. — Винченцо, казваш? Разбирам… Министър на правосъдието преди две години? Опитах се да се обадя, но на телефона отговаря само някакъв китаец. Германец? Шепке? — Продължи да записва. — Разбирам. Благодаря ти, Пауло. Ако има нещо, с което бихме могли да ти помогнем… Добре. Дочуване. — Той затвори телефона. — Мамка му! А сега какво?
	Можеше да съобщи лошата новина на германското посолство, но реши да накара някой друг да свърши тази работа. Погледна часовника си. Във Вашингтон сега е малко преди разсъмване, а когато хората се събудят, ще разберат, че е станал пожар. Неговата работа беше да провери какво точно се беше случило, за да държи в течение Вашингтон. Но как да го направи? Най-добрият му потенциален източник на информация беше монсеньор Шепке. Но единственият начин да стигне до него беше да отиде в посолството на Ватикана и да го чака да се прибере. Хм. Дали пък китайците не са го задържали? Не, вероятно не. Когато тяхното външно министерство разбереше за случая, сигурно щеше да започне да сипе извинения. Вероятно щяха да сложат допълнителна охрана около посолството на Ватикана, а това щеше да попречи на достъпа на журналисти там. Но те едва ли биха спрели акредитирани дипломати, особено след като бяха убили един. Случаят беше много странен. Карл Хитч беше дипломат още от младини. Никога досега не беше ставал свидетел на подобно нещо, поне не и от случая със Спайк Добс, който беше задържан като заложник от афганистански партизани. Тогава руснаците провалиха спасителната мисия и той беше убит. Някои твърдяха, че го направили нарочно, но дори и Съветите не бяха толкова тъпи, помисли си Хитч. И в този случай едва ли се е действало нарочно. Китайците са комунисти, а комунистите не действат по този начин. Не им е нито в характера, нито са научени да постъпват така.
	Тогава как се беше случило? И какво точно беше станало?
	А и кога трябваше да уведоми Клиф Рътлидж за това? Как ще се отрази случилото се на търговските преговори? Карл Хитч разбра, че го очаква напрегната вечер.


	— Китайската народна република няма да позволи да й се диктуват условия — заяви министърът на външните работи Шен Танг.
	— Министре — отвърна Рътлидж, — Съединените щати нямат намерение да диктуват условия на когото и да било. Вашата национална политика трябва да служи на интересите на страната ви. Ние разбираме това и го уважаваме. Искаме обаче и вие да разберете и да уважавате нашето право и ние да водим национална политика, която да отговаря на интересите на страната ни. В случая това означава да приложим условията на Закона за търговската реформа.
	Това беше голямо размахване на остра сабя и всеки в залата го знае, помисли си Марк Грант. Законът за търговската реформа даваше възможност на изпълнителната власт да прилага търговските си закони към някоя страна така, както ги прилага тя и за американските стоки. Беше нещо като потвърждение в международен план на поговорката, че лявата обувка не става за десния крак. В случая всичко, което правеше Китай, за да не допусне американските стоки на китайския пазар, ще бъде приложено за китайските стоки на американския и по този начин щеше да бъде ликвидирано китайското положителното търговско салдо на стойност 70 милиарда годишно в търговията със САЩ. Това бяха 70 милиарда долара твърда валута! Парите, с които правителството на КНР искаше да купува от Америка или от другаде, вече нямаше да бъдат налице. Търговията щеше да стане търговия: едно мое срещу едно твое. Така беше на теория, но на практика никога досега не се получаваше.
	— Ако Америка наложи ембарго на китайските стоки, Китай ще направи същото с тези на Америка — контрира Шен.
	— А това няма да бъде от полза нито за вас, нито за нас — отговори Рътлидж. Той не добави, че в случая те щяха да бъдат губещите. Китайците знаеха добре това, за да им го казва изрично.
	— А какво ще стане с клаузата за нашата страна на най-облагодетелствана нация в търговията? Какво ще стане с приемането ни в Световната търговска организация? — попита китайският министър на външните работи.
	— Г-н министър, Америка не може да гледа благосклонно на тези два въпроса, докато вашата страна очаква от нас да държим отворени пазарите си за вашите стоки, а вие да държите вашите затворени за нашите. Търговията, сър, означава търговия, равностойна размяна на ваши срещу наши стоки — подчерта отново Рътлидж може би за двайсети път след обяда. Надяваше се най-после онзи да разбере какво му казва.
	Не беше съвсем прав. Китаецът беше наясно. Просто не искаше да признае този факт. Това беше част от китайската политика на международната арена.
	— Вие пак се опитвате да диктувате условия на КНР — отвърна ядосан или се преструваше на ядосан Шен. Видът му беше такъв, сякаш Рътлидж беше паркирал колата си на неговото място.
	— Не, господин министър, няма такова нещо. Вие, сър, се опитвате да диктувате условия на Съединените американски щати. Вие твърдите, че трябва да приемем вашите търговски условия. И тук, сър, грешите. Не виждаме по-голяма необходимост да купуваме вашите стоки, отколкото вие виждате в купуването на нашите. С тази разлика, че вие имате много по-голяма нужда от нашата твърда валута, отколкото ние се нуждаем от вашите гумени играчки за нашите кучета.
	— Можем да купуваме самолети за нашите авиолинии от „Еърбъс“ също толкова лесно, колкото и от „Боинг“.
	Това наистина започва да става досадно. Рътлидж искаше да отговори: „Но без нашите долари с какво ще платиш за тях, Чарли?“ Обаче „Еърбъс“ беше в отлични отношения със своите клиенти и това беше още един от начините европейската самолетостроителна компания, ползваща правителствени субсидии, да играе „честно“ на пазара с частната американска корпорация. По тази причина вместо това той каза:
	— Да, г-н министър, можете да го направите, а ние ще купуваме търговски стоки от Тайван, от Корея, от Тайланд или от Сингапур също толкова лесно, колкото ги купуваме от вас.
	— „А на тях ще им е много удобно да купуват самолетите си от «Боинг»“! — Но това няма да бъде в интерес нито на вашия, нито на нашия народ — заключи той.
	— Ние сме суверенна страна — отвърна Шен, продължавайки в предишния си стил, и Рътлидж разбра, че цялата реторика е кой да вземе връх в наддумването. Това беше стратегия, която беше успявала много пъти досега. Но Рътлидж имаше инструкции да не се съобразява с разиграването на дипломатическия театър, а китаецът още не беше схванал това. Може би ще го разбере, ако има на разположение още няколко дни, помисли си той.
	— Ние също, г-н министър — каза Рътлидж, когато Шен приключи. След това погледна демонстративно часовника си и Шен разбра намека.
	— Предлагам прекъсване до утре — обяви китайският външен министър.
	— Добре. Очаквам да се видим утре сутринта, г-н министър — отвърна Рътлидж, изправи се и се наведе през масата, за да си стиснат ръцете. Останалите от делегациите направиха същото, въпреки че срещу Марк Грант нямаше човек, към когото да прояви такава любезност. Хората от американската делегация заслизаха по стълбите към чакащите ги коли.
	— Е, гледката беше интересна — каза Грант, когато излязоха навън.
	Рътлидж се усмихна.
	— Да, беше малко по-различно от досегашните заседания. Мисля, че те просто проучват докога ще могат да блъфират. Всъщност Шен е доста умерен човек. Той предпочита повече любезния и спокоен тон.
	— Значи и той има инструкции — отбеляза Грант.
	— Разбира се, но трябва да докладва на техния Централен комитет и на тяхното Политбюро, докато ние докладваме на Скот Адлер, а той на президента Райън. Да ти кажа, аз бях малко ядосан от инструкциите, които ми дадоха, преди да дойда тук, но сега ми е забавно. Не е нужно да се зъбим на хората много често. Ние сме Съединените американски щати и се предполага, че трябва да бъдем любезни и спокойни и да се нагаждаме към всекиго. От мен се очаква такова поведение. Но този път тази позиция ми допада. — Разбира се, това не означаваше, че той одобрява политиката на президента Райън, а по-скоро, че смяната на канастата с покер му се струваше интересна. — Скот Адлер обича покера, нали? Може би затова се погажда толкова добре с онзи дивак в Белия дом.
	Пътят с кола до посолството беше кратък. Американците не говореха много по време на пътуването, доволни да бъдат оставени няколко минути на спокойствие. Когато ставаше размяна на дипломатически реплики на самото заседание, трябваше да се внимава така, както когато адвокат чете съдържанието на договор, да се следи всяка дума, да се търси какво е значението й, има ли нюанси, и то толкова упорито, колкото ако търсиш загубен диамант в септична яма. Сега се бяха облегнали на седалките със затворени очи, без да обръщат внимание на еднообразните пекински улици и се прозяваха от време на време, докато стигнаха пред вратата на посолството.
	Тукашните лимузини, както и навсякъде другаде, бяха твърде неудобни за влизане и излизане, освен ако не си на шест години. Но щом като слязоха от колите, видяха, че нещо не е наред. Посланик Хитч ги очакваше, а той не го беше правил преди. Посланиците имат висок дипломатически ранг и са важни фигури. Те обикновено не изпълняват ролята на портиери пред своите съотечественици.
	— Какво има, Карл? — попита Рътлидж.
	— Голяма беля — отвърна Хитч.
	— Някой да не е умрял? — попита с лека насмешка помощник-държавният секретар.
	— Да — беше неочакваният отговор. Посланикът му даде знак да влязат вътре. — Ела.
	По-старшите членове на делегацията последваха Рътлидж в заседателната зала на посолството. Там вече бяха заместник-шефът на мисията — първият секретар, който в много посолства въртеше истинската работа, както и останалите отговорни служители, включително и човекът, който според Грант беше резидентът на ЦРУ.
	„Какво става, по дяволите?“ — помисли си Телескопът. Всички седнаха и Хитч съобщи новината.
	— О, мамка му! — изруга Рътлидж, реагирайки вместо останалите. — Защо е станало това?
	— Не можем да кажем със сигурност. Нашият пресаташе се опитва да открие Уайз, но докато не получим повече информация, не знаем каква е точната причина за инцидента — отвърна Хитч.
	— Китайското правителство знае ли? — попита Рътлидж.
	— Вероятно в момента го научават — обади се човекът на ЦРУ. — Предполага се, че е необходимо известно време информацията да премине през цялата им бюрократична машина.
	— Как се очаква, че бихме могли да реагираме? — попита един от хората на Рътлидж, спестявайки на боса си необходимостта да задава този очевиден и доста тъп въпрос.
	Отговорът беше не по-малко тъп.
	— Мога само да предполагам, както и вие — отвърна Хитч.
	— Това може да се окаже едно голямо затруднение, но може да стане и голяма каша — каза Рътлидж.
	— По-склонен съм да предположа, че ще е второто — изрази гласно мисълта си посланик Хитч. Той не даде някакво логично обяснение защо мисли така, но инстинктът му го караше да вижда доста предупредителни червени светлини, а Карл Хитч вярваше в предчувствията си.
	— Да са дошли някакви указания от Вашингтон? — попита Клиф.
	— Те още не са се събудили.
	Всички хора от делегацията погледнаха едновременно часовниците си. Онези от посолството, разбира се, вече бяха го направили. В американската столица слънцето още не беше изгряло. Каквито и решения да се вземеха, това щеше да стане в следващите няколко часа. Но тук междувременно никой нямаше да спи, защото след като решенията бъдат взети, те от своя страна трябваше да помислят как да ги изпълнят и как да представят позицията на своята страна пред Китайската народна република.
	— Някакви идеи? — попита Рътлидж.
	— На президента тази работа хич няма да му хареса — отбеляза Грант, чувствайки се компетентен по този въпрос не по-малко от останалите. — Неговата първоначална реакция ще бъде на дълбоко възмущение. Въпросът е дали това ще се отрази върху работата, за която сме тук. Мисля, че може и да се отрази, но това зависи от начина, по който нашите китайски приятели ще реагират на новината.
	— А как ще реагират китайците? — попита Рътлидж посланика.
	— Не съм сигурен, Клиф, но се съмнявам, че ще ни хареса. Ще погледнат на целия инцидент като на намеса в техните вътрешни работи и реакцията им ще бъде доста неуместна. Ще бъде нещо от сорта: Стана много лошо. Ако го направят, реакцията в Америка и тази на Вашингтон ще бъде изключително гневна. Те не ни познават толкова добре, колкото си мислят. Винаги тълкуват погрешно реакциите на нашата общественост и не съм забелязал да са си взели някаква поука от това. Разтревожен съм — завърши Хитч.
	— Тогава задачата ни ще е да им помогнем да преодолеят това затруднение — изрази гласно мисълта си Рътлидж. — Това може да е от полза за задачата, с която сме изпратени тук.
	Хитч настръхна при тези думи.
	— Клиф, ще бъде сериозна грешка да реагираме по този начин. По-добре да ги оставим сами да се оправят. Смъртта на един посланик не е шега работа — каза Хитч на присъстващите в стаята, в случай че не го съзнаваха. — Още повече, че човекът е убит от техен държавен служител. Но ако се опиташ да ги накараш да преглътнат това, те вероятно ще се задавят, а според мен ние нямаме интерес от подобно нещо. Мисля, че най-добре ще е да поискаме прекъсване на преговорите за ден-два, за да им дадем възможност да обмислят позицията си.
	— Това ще бъде признак на слабост от наша страна, Карл — отвърна Рътлидж, поклащайки глава. — Мисля, че тук не си прав. Според мен ще трябва да продължим да ги натискаме, за да разберат, че в цивилизования свят има правила и че очакваме те да се съобразяват с тях.


	— Каква е тази идиотщина? — попита Фан Ган, загледан в тавана.
	— Още не е съвсем ясно — отвърна Цзян Хансан. — Изглежда, че става дума за някакъв бунтарски настроен свещеник.
	— И някакъв тъп полицай, който предпочита да стреля, а не да разсъждава. Разбира се, той ще бъде наказан — предположи Фан.
	— Наказан? За какво? За това, че е помогнал да бъдат приложени нашите закони за контрол над раждаемостта, че е защитил един лекар, нападнат от някакъв куай? — Цзян поклати глава. — Трябва ли да позволим на чужденците да плюят на нашите закони? Не, Фан, това няма да стане. Не можем да уронваме авторитета си по такъв начин.
	— Цзян, какво означава животът на един нищо и никакъв полицай в сравнение с международния ни авторитет? — настоя Фан. — Та той е убил посланик, Цзян — чужденец, акредитиран в нашата страна от друга…
	— Страна? — каза с презрение Цзян. — Град, приятелю, не, дори не е и град — район в Рим, по-малък от Кионг-дао. — Той имаше предвид нефритения остров, където се намираха много храмове, построени от императорите, и който беше не по-голям от самите сгради. Спомни си думите на Йосиф Сталин. — Колко е голяма армията на този папа? Ха! — Цзян махна пренебрежително с ръка.
	— Все пак това е държава и ние приехме нейния посланик с надеждата да подобрим нашите позиции на международната сцена — припомни Фан на приятеля си. — Бихме могли да изразим съжалението си по този повод. Цзян, той може и да не е нещо повече от един досаден чуждестранен дявол, но от дипломатически съображения трябва да заявим, че съжаляваме за смъртта му. — Не добави, че ако се наложи, този безименен полицай трябва да бъде екзекутиран, защото в Китай имаше достатъчно много полицаи.
	— За какво? За това, че е попречил на изпълнението на нашите закони? Един посланик не би трябвало да прави подобни неща. Това е нарушение на дипломатическия протокол. Фан, ти си започнал да ставаш много загрижен за чуждестранните дяволи — заключи Цзян, използвайки историческия термин, с който някога се е говорело за хората, идващи от други земи, които не биха могли да се сравняват с Китай.
	— След като искаме да търгуваме с тях и да получаваме стоките им, а също и да ни плащат за нашите, за да разполагаме с твърда валута, трябва да се отнасяме с тях като с наши гости.
	— Дошлият в дома ти гост не плюе върху пода, Фан.
	— А ако американците не реагират много любезно по повод инцидента?
	— Тогава Шен ще им каже да си гледат работата — отвърна Цзян с категоричността на човек, който отдавна е взел решение.
	— Кога ще се събере Политбюро?
	— Да обсъжда това ли? — попита изненадан Цзян. — Защо? Да се занимава с някакъв бунтарски настроен чужденец и някакъв китайски духовник? Фан, ти си прекалено предпазлив. Вече обсъдих инцидента с Шен. Няма да има специално съвещание на Политбюро по този дребен инцидент. Ще се съберем вдругиден, както обикновено.
	— Както кажеш — отвърна Фан и сведе покорно глава. Цзян го беше направил член на Политбюро. Той имаше силно влияние върху министерствата на външните работи и на отбраната, а и Ху Кунпяо се вслушваше в мнението му. Фан също имаше своя политически капитал, състоящ се главно от вътрешнополитически интереси, но не можеше да се мери с Цзян и затова трябваше да го изразходва предпазливо, и то когато би имал лична изгода. С това разговорът приключи. Той се върна в кабинета си и извика Мин да запише за какво бяха разговаряли с Цзян. Помисли си, че по-късно ще повика Чаи да влезе при него. Тя много му помагаше да се отърси от напрежението, натрупало се през деня.


	Тази сутрин той се чувстваше по-добре от обикновено. Вероятно защото си беше легнал в приличен час, помисли си Джак, отправяйки се към банята за сутрешните си процедури. Тук за него никога нямаше свободен ден, поне не в смисъла, в който го разбират повечето хора. Никога не можеше да спи до късно — 8,25 беше рекорд, датиращ от онзи ужасен зимен ден, когато започна всичко. Всеки ден се повтаряше едно и също, включително и опасностите, които би могла да му поднесе сводката за националната сигурност. Това обясняваше защо някои хора наистина мислят, че светът не може нито ден без него. Погледна се в огледалото. Имаше нужда от подстригване, но за да стане това, бръснарят трябваше да дойде тук. Това всъщност не беше чак толкова лошо, освен че ти липсват онези моменти на общуване, в които мъжете в бръснарския салон разговарят за мъжки работи. Фактът, че беше най-могъщият човек на света, го изолираше от много неща, които имаха за него значение. Храната беше добра, напитките превъзходни, а ако чаршафите в леглото не му харесаха, се сменяха със скоростта на светлината. Чувайки гласа ти, хората веднага подскачат. Хенри VIII никога не се е радвал на такова внимание… обаче Джак Райън нямаше намерение да става монарх. Идеята за кралството беше отдавна забравена в повечето страни по света, освен в някои много отдалечени краища, а Райън не живееше там. Но всичко в Белия дом беше нагласено така, че да се чувства като крал, а това го смущаваше. Все едно, че се опитваше да хване с ръка облак цигарен дим. Виждаш го пред себе си, но когато се опиташ да го хванеш, проклетото нещо изчезва. Персоналът беше прекалено готов да изпълни всяко негово желание. Държеше се сдържано, но правеше всичко, за да улесни живота им. Той се безпокоеше най-вече как ще се отрази това на децата. Ако започнеха да се мислят за принцове и принцеси, рано или късно животът им бързо щеше да се превърне в провал. Това обаче беше негов проблем, помисли си Джак, докато се бръснеше. Негов и на Кети. Никой не можеше да възпитава децата им вместо тях. Беше си тяхна работа. Само дето от тези глупости на Белия дом на практика не му оставаше никакво време.
	Обаче най-лошото беше, че непрекъснато трябваше да бъде облечен. Като се изключи времето, когато беше в леглото или в банята, президентът трябваше да бъде прилично облечен, иначе „какво ще си помисли персоналът“? Райън не можеше да излезе в коридора без панталони или най-малкото с някаква риза на гърба. Вкъщи нормалният човек можеше да се разхожда бос и по къси гащета, но докато един шофьор на камион можеше да си го позволи у дома, президентът на Съединените щати не можеше.
	Усмихна се кисело в огледалото. Всяка сутрин се тормозеше с тези неща и ако наистина искаше да ги промени, би могъл. Обаче го беше страх. Страхуваше се от действия, които биха станали причина някои хора да загубят работата си. Освен че щяха да го оплюят във вестниците, защото практически всичко, което правеше, не убягваше от вниманието им, самият той нямаше да се чувства добре тук, докато се бръснеше всяка сутрин. А и не беше нужно да ходи до пощенската кутия сутрин, за да си вземе вестника.
	Ако се замисли човек за изискванията към облеклото, това не беше чак толкова лошо. А и закуската, която се поднасяше, беше твърде добра, въпреки че се приготвяше пет пъти повече храна, отколкото беше нужно. Холестеролът му все още беше в рамките на нормалното и затова Райън с удоволствие изяждаше сутрин по две, дори и по три яйца седмично въпреки неодобрението на жена му. Децата му предпочитаха разни зърнени каши или кифли. Сервираха ги още топли от кухнята долу, и то в най-различни здравословни и вкусни варианти.
	Висшите държавни служители получаваха изрезки с по-важното от вестниците, които се приготвяха от службата „Ранобудно пиле“, но на закуска Фехтовачът предпочиташе истински вестник, пълен с карикатури. Като мнозина, и той съжаляваше за излизането на Джери Ларсън в пенсия, както и последвалото от това спиране на сутрешния „Фар сайд“. Но Джак разбираше колко е важно всеки ден да бъде добре информиран. Трябваше да се прочете и спортната страница, с което хората от „Ранобудно пиле“ изобщо не се занимаваха. Освен това трябваше да чуе и новините по Си Ен Ен, които гледаше в трапезарията точно в седем.
	Райън вдигна глава, когато чу предупреждението, че децата не трябва да гледат предаването, което щеше да последва. Неговите, както и всички други деца, веднага прекратиха заниманията си, за да видят какво беше то.
	— Ау, страхотно! — извика Сали Райън, когато на екрана се видя как един китаец беше застрелян в главата.
	— При рани в главата става така — обади се майка й, но дори и тя примигна. Кети беше хирург, но не се занимаваше с подобни операции. — Джак, какво е това?
	— И аз знам колкото ти, скъпа — отвърна президентът на първата дама.
	Картината се смени и показа един католически кардинал, а когато включи звука с дистанционното, Джак чу думите „Папски нунций“.
	— Чък? — каза Райън на агента от охраната, който беше най-близо. — Свържи ме по телефона с Бен Гудли, ако обичаш.
	— Да, господин президент. — След тридесет секунди той подаде на Райън портативния телефон. — Бен, каква, по дяволите, е тази работа в Пекин?


	В Джексън, щата Мисисипи, преподобният Джери Патерсън, свикнал да става рано, се приготвяше за сутрешното си бягане из квартала. Той включи телевизора, докато жена му приготвяше чаша горещ шоколад. Патерсън не одобряваше кафето, както и алкохола. Извърна глава, когато чу думите „Преподобният Ю“, след което замръзна на мястото си, когато казаха „един баптистки свещеник тук, в Пекин…“ Върна се в спалнята точно навреме, за да види как един китаец пада по лице, а от главата му да шурва кръв като от градински маркуч. От кадъра не можеше да се разпознае лицето.
	— Боже господи!… Скип… Не може да бъде… — прошепна пасторът и изведнъж спокойната му сутрин рязко се промени. Пасторите имат почти ежедневно работа със смъртта. Погребват свои енориаши, успокояват опечалените, молят се на Бога да се погрижи и за едните, и за другите. Но това, което видя на екрана, не беше лесно за понасяне от Джери Патерсън, както и от всички останали в този час. Той не беше подготвен предварително, нямаше „продължително боледуване“, за да свикне с мисълта за подобна възможност и дори възрастовият фактор не можа да намали изненадата. Скип беше… на колко? На петдесет и пет? Едва ли е на повече. Още твърде млад, помисли си Патерсън. Имал е достатъчно сили да проповядва Светото писание на своето паство. Мъртъв? Убит, така ли казаха? Убит от кого? От комунистическата власт? Божи служител, убит от онези безбожници и езичници?


	— Ах, мамка му! — изруга президентът над чинията с яйцата. — Какво друго знаем, Бен? Има ли нещо от Зорге? — След това се огледа, съзнавайки, че беше произнесъл дума, която сама по себе си беше секретна. Децата не гледаха към него, но Кети го наблюдаваше — Добре, ще говорим за това, когато дойдеш. — Джак изключи телефона и го остави на масата.
	— Какво е станало?
	— Бъркотията е пълна, скъпа — каза Фехтовачът на Хирурга. Обясни й накратко какво беше узнал. — Нашият посланик не е съобщил нищо повече от това, което Си Ен Ен току-що показа.
	— Искаш да кажеш, че при тези пари, които се харчат за ЦРУ и за разни други служби, Си Ен Ен е най-добрият източник на информация? — попита недоверчиво Кети.
	— Позна, скъпа — призна президентът.
	— Но в това няма никаква логика!
	Джак се опита да й обясни:
	— ЦРУ не може да бъде навсякъде. Освен това щеше да е малко смешно нашите шпиони да ходят навсякъде с видеокамери.
	Кети се намръщи, че я срязаха по такъв начин.
	— Но…
	— Не е толкова лесно, Кети. Журналистите вършат същата работа, събират информация и понякога успяват да пристигнат първи на мястото.
	— Обаче ти имаш и други начини за осведомяване, нали?
	— Кети, не е нужно да знаеш тези неща — каза Райън.
	Беше чувала тази фраза и друг път, но тя никак не й допадаше. Отново зачете сутрешния вестник, докато съпругът й приключи с изрезките от „Ранобудно пиле“. Джак видя, че случилото се в Пекин бе станало твърде късно, за да могат да го хванат сутрешните вестници. Едно на нула за телевизионните журналисти над вестникарите. Тази сутрин дебатите във връзка с федералния бюджет не му се видяха толкова важни, но той се беше научил да хвърля поглед върху статиите, защото те му подсказваха какви въпроси могат да му зададат на пресконференция репортерите, а това беше един от начините да се защити.
	В 7,45 децата бяха готови да ги откарат в училище, а Кети да отлети с хеликоптера до университета „Хопкинс“. Кайл Дениъл тръгна с нея, придружавана от бодигардовете си от службата за охрана, повечето от които бяха жени. Те щяха да се грижат за него в детската градина на университета „Хопкинс“ като глутница вълчици. А Кейти щеше да бъде отведена в нейната детска градина северно от Анаполис. Там сега имаше по-малко деца и повече бодигардове. Големите деца се отправиха към колежа „Сейнт Мери“. По даден знак хеликоптерът на военноморската пехота — VH-60 — „Блекхоук“ се спусна плавно на площадката за кацане върху Южната поляна пред Белия дом. Денят започваше. Цялото семейство Райън слезе долу с асансьора. Първо мама и татко отведоха децата до западния вход на Западното крило, където след прегръдки и целувки децата влязоха в колите си и заминаха. После Джак и Кети отидоха до хеликоптера, целунаха се за довиждане и големият „Сикорски“ се издигна, управляван от полковник Дан Малой, отправяйки се към университета „Джон Хопкинс“. След това Райън се върна в Западното крило и отиде в Овалния кабинет. Бен Гудли го чакаше.
	— Лоша ли е работата? — попита Джак съветника си по въпросите на националната сигурност.
	— Лоша — отвърна веднага Гудли.
	— И какво точно е станало?
	— Опитали са се да попречат на един аборт. Китайците имат практика да правят аборти в напреднала бременност, ако тя не е разрешена от властите. Изчакват главата на бебето да се покаже малко и инжектират смъртоносна отрова, преди да е поело въздух. Очевидно жената на записа е била бременна без разрешение, а нейният пастор е китаецът, застрелян в главата. Явно е баптистки свещеник, получил образованието си в Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома, можеш ли да повярваш? Както и да е, пристигнал в болницата да й помогне. Папският нунций кардинал Ренато ди Мило е от фамилията Ди Мило. Брат му е Винченцо ди Мило, депутат в италианския парламент. Преди време е бил министър и сега италианското правителство е отправило официален протест. Така е постъпило и германското правителство, защото помощникът на кардинала е германски монсеньор на име Шепке. Той е йезуит и са се държали малко грубичко с него, което никак не се е харесало на германците. Монсеньор Шепке е бил задържан за кратко, но след няколко часа го освободили, когато китайците се сетили, че има дипломатически имунитет. В Държавния департамент са на мнение, че КНР ще го обяви за персона нон грата, за да се отърве по-скоро от него и работата да се забрави.
	— Кое време е сега в Пекин?
	— Като махнем единадесет часа, сега там е девет часът вечерта — отвърна Картоиграчът.
	— Търговската делегация ще има нужда от инструкции във връзка със случилото се. Трябва веднага да поговоря със Скот Адлер, когато пристигне на работа.
	— Ще трябва да направиш нещо повече, Джак — чу се гласът на Арнолд ван Дам от вратата на кабинета.
	— Какво друго?
	— Току-що научих, че убитият китайски баптист има приятели тук.
	— В Свободния университет „Робъртс“ — каза Райън. — Бен ми каза.
	— Това няма никак да се хареса на богомолците, Джак — предупреди го Арни.
	— Че и на мен не ми харесва — подчерта президентът. — Не одобрявам абортите при каквито и да било обстоятелства, нали го знаеш?
	— Спомням си — отвърна Ван Дам, сещайки се какви неприятности имаше Райън, вземайки за пръв път отношение като президент по въпроса.
	— А този вид аборт е особено варварски, затова двамата отишли в проклетата болница и се опитали да спасят живота на бебето, а те ги убили! Господи, и ние правим бизнес с такива хора! — каза накрая Райън.
	В този момент на вратата се появи друго лице.
	— Предполагам, че сте чули — обади се Роби Джексън.
	— Да. Ужасно нещо да го гледаш на закуска.
	— Баща ми познава човека.
	— Какво? — попита Райън.
	— Помниш ли приема миналата седмица? Той ти спомена за това. Татко и Джери Патерсън са помагали на паството му, както от щата Мисисипи, така и от други енории. Баптистите имат такава практика, Джак. По-богатите църкви помагат и се грижат за тези, които имат нужда, а съвсем сигурно е, че Ю се е нуждаел от помощ. Не съм разговарял още с него, но татко ще вдигне страхотна врява във връзка с това, можеш да бъдеш сигурен — увери Райън вицепрезидентът.
	— Кой е Патерсън? — попита Ван Дам.
	— Бял проповедник, който има църква с климатична инсталация в предградията на Джексън. Всъщност доста свестен човек. Познават се с баща ми от много отдавна. Патерсън е учил заедно с този Ю.
	— Работата се запича — отбеляза началникът на кабинета.
	— Арни, приятелю, тя вече се е запекла — подчерта Джексън. — Този оператор от Си Ен Ен или е много добър, или просто се е озовал на подходящото място и е направил страхотни кадри и на двете убийства.
	— Баща ти как ще реагира? — попита Райън.
	Котаракът се забави с отговора.
	— Ще стовари гнева на Всемогъщия бог върху тези мръсни убийци. Ще обяви преподобния Ю за мъченик на християнската вяра и ще го нареди до другите мъченици от Стария завет, както и до тези смели копелета, които римляните са хвърляли на лъвовете. Арни, виждал ли си някога баптистки проповедник да призовава за Отмъщението на Бога? Това е много по-страхотно от състезанието за суперкупата по голф, каза Роби. Сега преподобният Ю стои изправен и горд пред Бога а тези, които са го убили, имат запазени места за вечния огън на Ада. Почакай, докато чуеш как ще го направи. Това е внушителна гледка, момчета. Аз съм го виждал. А и Джери Патерсън няма да остане по-назад.
	— Работата е там, че не мога да не се съглася с тях — каза разпалено Райън — Двама мъже загинаха, спасявайки живота на едно бебе. А за такова нещо наистина си заслужава човек да умре.


	— И двамата са загинали като мъже, господин Кларк — рече Чавес в Москва. — Ще ми се да съм бил там с пистолет в ръка.
	Динг беше силно потресен от новината. Бащинството беше променило разбиранията му за много неща. Животът на едно дете беше свято нещо, а посегателството срещу него беше в пълно противоречие с етичните му норми. През повечето време в реалния живот той носеше пистолет и знаеше как да го използва.
	— Различните хора гледат различно на нещата — каза Кларк на подчинения си. Но ако беше на мястото, той би обезоръжил двамата китайски полицаи. На видеозаписа те не изглеждаха толкова страшни. Освен това човек не се хвали със способността си да убива. Доминго е запазил латиноамериканския си темперамент, каза си той. В края на краищата това не беше чак толкова лошо.
	— Какво каза, Джон? — попита изненадан Динг.
	— Казвам, че вчера са загинали двама свестни мъже и че според мен Бог ще се погрижи за тях.
	— Бил ли си някога в Китай?
	Той поклати глава.
	— Бил съм в Тайван, но беше много отдавна. Всичко мина добре, но освен там не съм ходил по-далеч от Северен Виетнам. Не говоря езика и не мога да остана незабележим. — Тези два фактора бяха много обезпокоителни за Кларк. Способността да се слееш с околната среда беше задължително условие за един разузнавач.
	Седяха в бара на един московски хотел след първата лекция пред своите руски ученици. Наливната бира не беше лоша. Нямаха настроение за водка. Животът във Великобритания ги беше размекнал. В бара, който се посещаваше от американци, имаше телевизор с голям екран, настроен на канала на Си Ен Ен и сега съобщеното от телевизионната компания беше новина номер едно в света. В края на предаването се каза, че американското правителство още не е реагирало на случилото се.
	— Какво ли ще предприеме Джак? — запита се Чавес.
	— Не знам. В Пекин има делегация, която води търговски преговори — напомни му Кларк.
	„Дипломатическият тон може и да се изостри“, помисли си Доминго.


	— Скот, не можем да отминем това с лека ръка — каза Джак. След обаждане от Белия дом служебната кола на Адлер беше пристигнала тук вместо в Министерството на външните работи.
	— Стриктно погледнато, случилото се няма отношение към търговските преговори — изтъкна държавният секретар.
	— Може би искаш да правим бизнес с такива хора — отвърна вицепрезидентът Джексън, — но гражданите навън може и да не искат.
	— Трябва да се съобразим с мнението на обществеността в случая, Скот — обади се Райън. — А знаеш, че много добре трябва да преценим каква ще бъде и моята позиция. Убийството на дипломат не е нещо, което може да бъде пренебрегнато. Италия е членка на НАТО. Германия също. Имаме дипломатически отношения с Ватикана и около седемдесет милиона католици в тази страна, плюс още милиони баптисти.
	— Добре, Джак — каза Орелът, вдигайки ръце като да се защити. — Не мислете, че ги защитавам. Тук става дума за външната политика на Съединените щати и не би трябвало да се поддаваме на емоции. Хората навън ни плащат да мислим с главите си, а не с онези си работи.
	Райън изпусна дълбока въздишка.
	— Е добре, изпросих си го. Продължавай.
	— Трябва да излезем с декларация, в която с остри думи да осъдим този достоен за съжаление инцидент. Ще накараме посланик Хитч да отиде в тяхното външно министерство и да им каже същото, може би с още по-остри думи, но не толкова официално. Ще им дадем възможност да обмислят позицията си във връзка с тази каша, преди да се окажат в международна изолация. Може би ще накажат онези полицаи, които лекомислено са натиснали спусъка. Може и да ги разстрелят, ако законите им позволяват това. Да ги оставим известно време, за да влезе малко здрав разум в главите им.
	— А аз какво да кажа?
	Адлер се забави с отговора няколко секунди.
	— Кажи каквото искаш. Можем винаги да им обясним, че тук имаме много християни и трябва да се съобразим с техните чувства, че са разгневили американската общественост, а в нашата страна се държи на общественото мнение. Те всъщност го знаят, но дълбоко в себе си не го разбират. В това няма нищо чудно — продължи държавният секретар. — Ако го разберат с главите си, има шанс то да стигне и до други техни органи, защото понякога те се командват от мозъка. Трябва да разберат, че такива неща не се харесват на света.
	— А ако не го разберат? — попита вицепрезидентът.
	— В такъв случай нашата търговска делегация там ще им каже какви ще бъдат последствията от нецивилизованото им поведение. — Адлер огледа присъстващите в стаята. — Съгласни ли сте да постъпим така?
	Райън погледна към масичката за кафе. Имаше моменти, когато му се искаше да е шофьор на камион, който може да крещи с пълна сила, че иска наказание за убийците, когато стават подобни неща. Но това беше още една свобода, от която президентът на Съединените щати беше лишен. „Добре, Джак, трябва да проявиш благоразумие в тази работа.“ Вдигна очи и каза:
	— О’кей, Скот, склонен съм да се съглася с теб.
	— Има ли нещо от нашия… нов източник по въпроса?
	Райън поклати глава.
	— Не. Мери Пат още нищо не ми е пращала.
	— Ако нещо пристигне…
	— Веднага ще ти изпратим копие — обеща президентът. — Изпрати ми някои акценти, на които да се спра. Предстои ми да направя декларация… кога, Арни?
	— В единадесет часа ще е добре — реши Ван Дам. — Ще поговоря с някои хора от медиите по въпроса.
	— Добре, ако през деня на някой му хрумнат някакви идеи, искам да ги чуя — каза Райън, стана и закри съвещанието.


>	26.
>	СТЪКЛЕНИ КЪЩИ И СКАЛИ

	Фан Ган работи до късно този ден по същата причина, поради която Вашингтон започна рано работа. Мин не беше записала неговите паметни бележки и компютърът й не ги беше изпратил в Мрежата по времето, в което това обикновено ставаше, но Мери Пат получи нейния имейл в 9,45. Тя го прочете, направи копие за съпруга си Ед и след това бързо предаде съобщението по секретния факс за Белия дом, а там Бен Гудли го занесе в Овалния кабинет. В придружителния текст нямаше първоначалния коментар на Мери Пат, след като беше прочела съобщението: „О, мамка му…“
	— Тези минетчии — изруга Райън, изненадвайки Андреа Прайс, която тъкмо тогава се намираше в кабинета.
	— Трябва ли да знам нещо, сър? — попита тя.
	Гласът му прозвуча така гневно.
	— Не, Андреа, става въпрос за съобщението на Си Ен Ен тази сутрин. — Райън млъкна и се изчерви, когато се усети, че отново го беше чула да дава воля на гнева си, и то по такъв начин. — Между другото, как я кара съпругът ти?
	— Залови онези банкови крадци във Филаделфия, без да бъде даден нито един изстрел. Малко бях обезпокоена.
	Райън се усмихна.
	— Не бих искал да се изправя срещу пистолета на твоя човек. Кажи ми видя ли какво предадоха по Си Ен Ен тази сутрин?
	— Да, сър, в командния пост имаме запис от него, който отново пуснахме.
	— Какво ти е мнението?
	— Ако бях там, сигурно щях да извадя револвера си. Това беше хладнокръвно убийство. Такива неща са доста неприятни за гледане по телевизията, сър.
	— Така е — съгласи се президентът. За малко да я попита какво според нея би трябвало да направи по въпроса. Райън уважаваше госпожа О’Дей (в работата тя продължаваше да е известна с фамилното си име Прайс), но нямаше да е честно да я кара да взема отношение по външнополитически въпроси, а освен това вече беше решил каква да е позицията му. Обади се на Адлер по прекия телефон.
	— Да, Джак? — Само един човек можеше да се обажда по пряката линия.
	— Какво мислиш за изпратеното от Зорге?
	— За съжаление, не съм изненадан. Би трябвало да очакваме, че ще излязат с единна позиция.
	— И какво ще правим? — настоя Фехтовачът.
	— Ще кажем каквото мислим, но трябва да се постараем да не влошим нещата повече, отколкото са — отвърна държавният секретар, предпазлив както винаги.
	— Добре — каза без особен ентусиазъм Райън, въпреки че очакваше тъкмо такъв съвет от държавния секретар. Затвори телефона. Спомни си съвета на Арни, че президентът не може да дава воля на чувствата си, но беше прекалено да се иска това от него. В какъв момент би могъл да реагира както всеки нормален човек? Кога щеше да престане да действа като някакъв робот?
	— Искаш ли Кали да ти напише набързо нещо? — попита Арни по телефона.
	— Не — отвърна Райън и поклати глава. — Сам ще се оправя.
	— Това е грешка — предупреди го началникът на кабинета.
	— Арни, остави ме поне веднъж сам да реша как да постъпя.
	— Добре, Джак — отвърна Ван Дам.
	За щастие президентът не видя изражението му. „Не влошавай нещата повече, отколкото вече са“ — каза си Райън. „Да бе, като че ли това е възможно…“


	— Здравей татко — каза Роби Джексън в кабинета си в северозападния край на Западното крило на Белия дом.
	— Робърт, видя ли…
	— Да, всички го видяхме — увери вицепрезидентът баща си.
	— И какво смятате да направите?
	— Татко, още не сме решили. Не забравяй, че с тези хора трябва да правим бизнес. Работните места на много американци зависят от търговията с Китай и…
	— Робърт — преподобният Хошая Джексън се обръщаше към Роби с цялото му име главно когато беше много сериозен, — тези хора убиха един божи служител. Не, извинявай, убиха двама божи служители, изпълняващи дълга си. Опитаха се да спасят живота на едно невинно дете, а с убийци не се прави бизнес.
	— Знам. На мен тази работа не ми харесва също толкова, колкото и на теб, повярвай ми. На Джак Райън също. Обаче когато определяме външната политика на страната ни, трябва внимателно да премислим нещата, защото ако сбъркаме, хората могат да загубят живота си.
	— Някои вече платиха с живота си, Робърт — изтъкна преподобният Джексън.
	— Знам. Виж какво, татко, запознат съм по-добре със случая от теб. Имаме начини да научаваме разни неща, които няма да се появят по Си Ен Ен — каза вицепрезидентът на баща си, държейки в ръка последния доклад на Зорге. Щеше му се да може да го покаже на баща си, защото той беше достатъчно умен да схване важността на секретните сведения, с които двамата с Райън разполагаха. Но не можеше да каже и дума по въпроса пред някого без официално разрешение. Това се отнасяше дори за жена му, а също и за Кети Райън. Обаче по такива въпроси човек имаше нужда да поговори с някого, на когото има доверие, за да си свери часовника кое е правилно и кое не. Съпругите им нямаше да изложат на риск националната сигурност.
	— Като например? — попита баща му, без да се надява много на отговор.
	— Като например това, че не мога да обсъждам някои неща с теб, татко, и ти го знаеш. Съжалявам. За мен правилата важат, както и за всички останали.
	— Добре, какво ще направим във връзка със случая?
	— Ще дадем на китайците да разберат, че сме много ядосани по този повод, че очакваме да дадат обяснения за случилото се, да се извинят и…
	— Да се извинят! — възмути се преподобният Джексън. — Робърт, та те убиха двама души!
	— Знам, татко, но не можем да изпратим ФБР да арестува тяхното правителство. Тук ние сме силни, но не сме богове и колкото и да ми се иска да изпратя някоя гръмотевица по главите им, не мога.
	— И така, какво ще направим?
	— Още не сме решили. Ще ти съобщя, когато стане — обеща Котаракът на баща си.
	— Непременно — каза Хошая и затвори телефона по-бързо от обикновено.
	— Господи, татко! — прошепна Роби в слушалката. След това се запита доколко отношението на баща му беше показателно за настроенията на религиозната общност. Най-трудното беше да се разбере как ще реагира обществеността. Хората не се замислят много-много, когато вземат отношение по това, което им се показва по телевизията. Ако видят на екрана как някой държавен глава изхвърля малко кученце през прозореца на колата си, асоциацията на гражданите за защита на животните може да поиска скъсване на дипломатическите отношения, а в Белия дом щяха да пристигнат милиони протестни телеграми и имейли. Джексън си спомняше един случай в Калифорния, когато убийството на куче предизвика по-бурна реакция, отколкото убийството на отвлечено момиченце. Добре че поне копелето, убило момиченцето, беше заловено и осъдено на смърт. Обаче онзи задник, който хвърли кученцето под колелата на автомобилите, не беше разкрит въпреки купищата пари, събрани като награда за залавянето му. Е, това стана в района на Сан Франциско и това донякъде обясняваше нещата. Америка не би трябвало да гради политиката си на базата на емоции, обаче Америка беше демокрация и избраните на отговорните правителствени постове лица трябваше да се съобразяват с мнението на хората. Никак не беше лесно, особено за трезвомислещите, да предвидят какви ще бъдат емоциите на обществеността като цяло. Можеше ли, теоретично погледнато, онова, което беше показано на телевизионния екран, да се отрази отрицателно на международната търговия? Без съмнение, и в това беше цялата работа. Джексън стана и отиде до кабинета на Арни.
	— Имам въпрос — каза той, влизайки.
	— Питай — отвърна началникът на кабинета.
	— Как ще реагира обществеността на тази дивотия в Пекин?
	— Още не е ясно — отвърна Ван Дам.
	— А как ще разберем?
	— Обикновено просто изчакваш, за да видиш. Не си падам много по социологическите проучвания. Предпочитам да съдя за общественото мнение по статиите във вестниците, писмата на читателите, както и от пощата, която пристига тук. Тази работа те тревожи, нали?
	— Да — кимна Роби.
	— И мен. От организацията „Защита на правото на живот“ ще се нахвърлят върху нас като лъвове на куца газела. Същото ще направят и онези, които не обичат КНР. В Конгреса има много такива. Ако китайците си мислят, че тази година ще могат да влязат в Международния валутен фонд, направо се заблуждават. Отношенията на КНР с международната общественост ще се превърнат в кошмар за тях, но според мен те не си дават сметка за последиците. Мисля също, че на никого няма да се извинят.
	— Да. Баща ми току-що ме измъчи във връзка със случая — каза вицепрезидентът Джексън. — Ако останалите представители на духовенството реагират като него, ще стане голям пожар. Китайците трябва да се извинят съвсем недвусмислено и да го направят бързо, ако не искат да понесат още по-големи загуби.
	Ван Дам кимна в знак на съгласие.
	— Да, но няма да го сторят. Прекалено горди са.
	— Човек е горд, докато не падне на земята — отбеляза Котаракът.
	— Да, обаче гордостта изчезва едва след като почувстваш болката от счупения крак, адмирале — поправи Ван Дам вицепрезидента.


	Райън влезе напрегнат в залата за пресконференции на Белия дом. Обичайните телевизионни камери вече бяха там. Вероятно Си Ен Ен и „Фокс“ щяха да предават на живо, а може би и кабелната телевизия Си Пи Ей Ен. Другите просто щяха да направят запис и да го пуснат по местните канали в централните вечерни новини. Той отиде до катедрата и отпи глътка вода, преди да се взре в лицата на събралите се около тридесетина репортери.
	— Добро утро — започна Джак, хващайки се здраво с ръце за катедрата. Така постъпваше, когато беше ядосан. Не знаеше, че това също беше известно на репортерите, които можеха да го забележат от местата си.
	— Всички видяхме ужасните кадри по телевизията тази сутрин, смъртта на кардинал Ренато ди Мило — папски нунций в КНР, и на преподобния Ю Фаан, който, доколкото ни е известно, е от Република Китай и е завършил Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома. На първо място искам да изразя съболезнованията на Съединените американски щати на семействата на двамата мъже. Освен това ние призоваваме Китайската народна република да започне незабавно разследване на тази ужасна трагедия, за да се установи сбъркал ли е някой и ако наистина е допуснал грешка, този човек или тези хора да бъдат осъдени с цялата сила на закона.
	Смъртта на един дипломат, причинена от правителствен служител, е грубо нарушение на международните договори и конвенции. Това само по себе си е нецивилизован акт, който трябва да бъде санкциониран бързо и решително, колкото е възможно по-скоро. Мирните отношения между държавите не могат да съществуват без дипломация, а дипломацията не може да се осъществява от други, освен от онези мъже и жени, чиято лична сигурност е неприкосновена. Така е от хиляди години. По тази причина дори по време на воина животът на дипломатите е бил защитаван от всички страни. Ние настояваме правителството на КНР да даде обяснение по повод трагичната случка и да предприеме съответни действия, за да гарантира, че подобни неща никога няма да се повтарят в бъдеще. С това завършвам декларацията си. Въпроси? — Райън вдигна очи, опитвайки се да не изглежда прекалено подготвен за бурята, която щеше да последва.
	— Господин президент — каза представителят на Асошиейтед прес, — двамата загинали духовници са били там, за да попречат на един аборт. Това повлия ли на вашата реакция по повод инцидента?
	Райън се направи на изненадан от този глупав въпрос:
	— Моето отношение към абортите е добре известно на обществеността, но според мен дори онези, които се обявяват в тяхна защита, биха реагирали негативно на това, което се случи. Въпросната жена не е решила сама да абортира, а китайските власти са се опитали да й наложат волята си, като убият напълно износено дете в момента на раждането му. Ако някой в Съединените щати постъпи така, той щеше да бъде обвинен в извършване на углавно престъпление и вероятно не само по един параграф. Но това е правителствена политика на Китайската народна република. Както знаете, аз лично съм против абортите по морални съображения, обаче това, което видяхме тази сутрин по телевизията, е по-лошо. Това е акт на необяснимо варварство. Тези двама смели мъже се опитаха да го предотвратят и бяха убити, обаче, да благодарим на Бога, бебето е останало живо. Следващият въпрос? — Райън посочи към една журналистка, известна с неудобните си въпроси.
	— Господин президент — каза репортерката на в. „Бостън глоуб“, — действията на властите произтичат от политиката на КНР за контрол над раждаемостта. Наша работа ли е да критикуваме вътрешната политика на тази страна?
	„Господи“, помисли си Райън, „още една провокация.“
	— Знаете, че някога един човек на име Хитлер се опита да влияе върху прираста на населението в своята страна, а всъщност и на много други европейски държави, чрез избиване на душевноболни, социално неприемливи и такива, чиито религиозни вярвания не му допадаха. Е, да, Германия беше суверенна държава и ние дори имахме дипломатически отношения с Хитлер до декември 1941 година. Обаче да искате да кажете, че Америка няма право да се противопоставя на политика, която счита за варварска, само защото това е официалната политика на една държава? Херман Гьоринг се опита да излезе с подобна защита на Нюрнбергския процес. Искате ли Съединените американски щати да признаят подобна практика? — попита Джак.
	Репортерката беше свикнала да задава въпроси, а не и да им отговаря. В този момент тя видя, че камерите са насочени към нея и че денят й няма да е от най-приятните. Но отговорът й можеше и да е по-добър.
	— Господин президент, възможно ли е вашите възгледи за абортите да са повлияли върху реакцията ви в случая?
	— Не, госпожо. Аз съм против убийството много по-отдавна, отколкото против абортите — отвърна хладно той.
	— Обаче вие току-що сравнихте Китайската народна република с хитлеристка Германия — подчерта репортерката на „Глоуб“. — Не можете да говорите за тях по такъв начин!
	— И двете страни споделят възгледи по отношение на контрола върху раждаемостта, които са несъвместими с американските традиции. А вие одобрявате ли жените да бъдат карани да правят аборти в късен стадий на бременността против волята им?
	— Сър, аз не съм президентът — отвърна репортерката и си седна на мястото, избягвайки да отговори на въпроса, но не можа да скрие, че се изчерви.
	— Господин президент — започна репортер от „Сан Франциско Екзаминър“, — независимо дали ни харесва или не, Китай сам решава какви закони да има, а двамата души, които загинаха тази сутрин, са попречили на изпълнението им.
	— Навремето, когато бях ученик в гимназията, преподобният доктор Мартин Лутър Кинг попречи на изпълнението на закони на щатите Мисисипи и Алабама. Тогава вашият вестник обяви ли се против неговите действия?
	— Да, но тогава…
	— Ние признаваме суверенното право на всеки човек да има лични убеждения, нали така? — контрира Джак. — Този принцип е валиден още от времето на свети Августин, когато той казва, че един несправедлив закон не е закон. Предполагам, че и вие от медиите сте съгласни с този принцип. Дали обаче това не се отнася само за случаите, когато сте съгласни с човека, който действа ръководен от него? Това справедливо ли е от интелектуална гледна точка? Аз лично не одобрявам абортите. Знаете го. Бях подложен на много остри критики за това мое лично убеждение, някои от които бяха отправени и от тук присъстващите. Добре. Конституцията ни разрешава да имаме такива убеждения, каквито намерим за добре. Обаче Конституцията не ми позволява да не приложа строгостта на закона срещу хората, които взривяват клиники за аборти. Аз симпатизирам на техните принципни възгледи, но не мога да се съглася и не симпатизирам на прибягването до насилие с политически цели. Ние наричаме това тероризъм и то е противозаконно, а аз съм положил клетва да прилагам изцяло и справедливо законите при всички случаи, независимо от това какво мисля и не мисля по даден въпрос.
	Защото, дами и господа, ако не ги прилагам безпристрастно, тогава това няма да е принципност, а идеология, а тя няма да е много от полза каква насока да дадем на живота си и как да управляваме страната.
	А сега към по-общия въпрос. Казвате, че Китай сам избира законите си. Така ли е? Така ли е наистина? За съжаление Китайската народна република не е демократична страна. Там законите се определят от един малоброен елит. Двамата смели мъже вчера загинаха, обявявайки се против тези закони, и успяха да спасят живота на едно неродено дете. Човешката история познава много случаи, при които хората са загивали за по-недостойни каузи. Както и да го погледнем, тези хора са герои но според мен никой в тази зала, а всъщност и никой в нашата страна, не мисли, че те е трябвало изобщо да умират, независимо дали като герои, или не. Наказанието за гражданско неподчинение не е смърт. Дори и по време на най-черните дни през 60-те години, когато чернокожите американци се бореха за гражданските си права, полицията в южните щати не прибягна до масови убийства. Местните ченгета и онези членове на ку-клукс-клан, които престъпиха тази черта, бяха арестувани и осъдени от ФБР и Министерството на правосъдието.
	Накратко казано, между Китайската народна република и Америка има фундаментални различия и от двете системи аз предпочитам нашата.
	Десет минути по-късно Райън се измъкна от залата и видя, че Арни го чака на площадката на стълбите.
	— Много добре, Джак.
	— А? — президентът се страхуваше от този тон в гласа му.
	— Да. Ти току-що сравни Китайската народна република с хитлеристка Германия и ку-клукс-клан.
	— Арни, защо медиите се толкова загрижени за комунистическите страни?
	— Те не са и…
	— Да бе, никак не са! Току-що сравних КНР с хитлеристка Германия и те за малко да се напикаят в гащите. Знаеш ли какво? Мао е избил повече хора, отколкото Хитлер. Това е добре известно. Спомням си, когато ЦРУ разгласи документите на проучването, но те не им обърнаха внимание. Да разбираме ли, че убийството на китайски граждани от Мао е по-малко осъдително от това, че Хитлер е убил някое нещастно полско копеле?
	— Джак, и те имат своите предпочитания — каза Ван Дам на президента.
	— Така ли? Бих искал от време на време някой от тях да ми покаже, че има своите принципи. — Казвайки това, Райън се отправи към кабинета си, а ушите му всеки миг можеха да изпуснат пара.
	— Темперамента, Джак, темперамента — каза Арни, без да се обръща конкретно към някого.
	Президентът все още не беше научил първия принцип в политиката — способността да се отнасяш към някой кучи син като към пръв приятел, защото интересите на страната ти зависят от това. Светът щеше да е много по-добро място, ако нещата бяха така прости, както Райън иска, помисли си началникът на кабинета. Но той не беше и не показваше, че ще стане.


	Няколко пресечки по-нататък в Министерството на външните работи Скот Адлер вече беше приключил с похвалите по повод пресконференцията на президента и сега мислеше как да поправи пакостите, които Райън току-що беше сторил. Трябваше да седнат с Джак и да си поговорят за някои неща, като например за принципите, които му бяха толкова скъпи.


	— Какво мислиш за това Джери?
	— Хошая, според мен имаме един истински президент. Какво е мнението на сина ти за него?
	— Джери, те са приятели от двадесет години, още от времето, когато и двамата преподаваха във военноморската академия. Срещал съм се с него. Той е католик, но можем да пренебрегнем този факт.
	— Ще трябва. — Патерсън почти се усмихна — Не забравяй, че такъв беше и един от мъжете, които вчера бяха застреляни.
	— При това италианец, сигурно е пийнал повече вино.
	— Е, и Скип понякога си пийваше — каза Патерсън на чернокожия си колега.
	— Не знаех — отвърна преподобният Джексън, обезпокоен от този факт.
	— Хошая, живеем в несъвършен свят.
	— Е, нали поне не е бил и танцьор. — Джексън се опита това да прозвучи като шега, но не беше съвсем.
	— Скип ли? Никога не съм го виждал да танцува — отвърна преподобният Патерсън. — Между другото, имам идея.
	— Каква, Джери?
	— Какво ще кажеш тази неделя ти да произнесеш проповедта в моята църква, а аз в твоята? Сигурен съм, че и двамата ще говорим за живота и мъченичеството на китаеца.
	— Кой пасаж ще използваш за основа на проповедта си? — попита изненадан и заинтересуван от предложението Хошая.
	— Деяния — отвърна веднага Патерсън.
	Преподобният Джексън се замисли. Не беше трудно да се сети за кой пасаж става дума. Джери беше добър познавач на Светото писание.
	— Възхищавам се от избора ти, сър.
	— Благодаря, пастор Джексън. Какво ще кажеш за предложението ми?
	Преподобният Джексън се поколеба само за секунди.
	— Преподобни Патерсън, за мен ще е чест да проповядвам в твоята църква и аз с удоволствие те каня в моята.
	Преди 40 години, когато Джери Патерсън играеше голф в спонсорираната от църквата Малка лига, Хошая Джексън беше млад баптистки проповедник и самата идея да изнесе проповед в църквата на Патерсън щеше да бъде повод за линчуване. Но по волята Божия те бяха негови служители и щяха да скърбят за смъртта — мъченичеството — на друг божи служител с още по-различен цвят на кожата. Пред Бога всички мъже са еднакви и в това беше целият смисъл на вярата, която изповядваха. Двамата бързо започнаха да мислят как могат да променят стила си, защото въпреки че бяха баптисти и проповядваха Светото писание пред вярващи баптисти, техните аудитории малко се различаваха и изискваха по-различен подход. Но и двамата лесно можеха да се справят с това.
	— Благодаря, Хошая. Знаеш ли, понякога трябва да признаваме, че вярата ни е по-голяма от самите нас.
	Преподобният Джексън беше впечатлен. Никога не беше се съмнявал в искреността на белия си колега и те често бяха разговаряли по религиозни въпроси. За себе си Хошая признаваше, че Патерсън го превъзхожда като познавач на Светото писание, вероятно благодарение на по-продължителното си образование, но Хошая Джексън беше по-добър оратор и техните способности добре се допълваха.
	— Какво ще кажеш да обядваме заедно, за да обсъдим подробностите? — попита Джексън.
	— Днес ли? Свободен съм.
	— Добре тогава. Къде?
	— В областния голфклуб? Ти не играеш голф, нали? — попита с надежда Патерсън. Искаше да поиграе малко, а този следобед беше свободен.
	— Никога не съм докосвал стик за голф в живота си, Джери — каза Хошая и добродушно се засмя. — Виж, Робърт да. Научи се в Анаполис и оттогава непрекъснато играе. Казва, че пердаши президента всеки път, когато се изправят един срещу друг.
	Не беше ходил и в областния голфклуб „Уилоу глен“ и се запита дали в него членуват и чернокожи. Вероятно не. Щатът Мисисипи едва ли се е променил чак дотолкова, въпреки че отборът на „Тайгър Уудс“ беше участвал в местен турнир по голф, така че расовата граница поне вече беше премината.
	— Е, той сигурно и мен ще ме бие. Следващия път, като дойде, можем да изиграем една игра. — Членството на Патерсън в „Уилоу глен“ му беше дадено по заслуги, което беше още едно преимущество да бъдеш пастор на богати енориаши.
	Истината беше, че бял или черен, Джери Патерсън не беше двуличен и преподобният Джексън го знаеше. Той проповядваше Евангелието с чисто сърце. Хошая беше достатъчно възрастен, за да си спомня, че навремето това не беше много често явление, но и тези неща се бяха променили веднъж завинаги благодарение на Бога.


	За адмирал Манкузо повдигнатите въпроси бяха същите, но от малко по-различен ъгъл. Той ставаше рано и успя да хване съобщението на Си Ен Ен като всички останали. Бригадният генерал Майк Лар също го беше гледал.
	— Е, Майк, за какво е всичко това? — попита главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския район, когато неговият началник на разузнаването пристигна за сутрешната сводка.
	— Голяма каша, адмирале. Онези свещеници са си пъхали носовете където не трябва и са си платили за това. ВНА сериозно се е вкиснал. — ВНА беше кодовото съкращение на Върховния национален авторитет, т.е. президентът Джак Райън.
	— Какво трябва да знам за цялата история?
	— Ами, като начало отношенията между Америка и Китай могат да се изострят. Това вероятно ще се отрази и на работата на нашата търговска делегация в Пекин. Ако отражението бъде прекалено силно, тогава… — той не се доизказа.
	— Кажи ми какъв може да бъде най-лошият вариант — нареди командващият.
	— В най-лошия случай позицията срещу КНР ще получи всенародна подкрепа, ние ще отзовем делегацията, а и посланика си, и за известно време в двустранните отношения ще настъпи силно захлаждане.
	— И тогава какво?
	— Тогава… Това е по-скоро политически въпрос, но няма да е зле да го приемем малко по-сериозно, сър — каза Лар на боса си, който по принцип се отнасяше сериозно към всичко.
	Манкузо погледна към картата на Тихия океан на стената.
	Самолетоносачът „Ентърпрайз“ беше отново в открито море и участваше в маневри между остров Маркус и Марианските острови. „Джон Стенис“ беше в пристанището на Пърл Харбър. „Хари Труман“ беше на път за Пърл Харбър, след като направи голямата обиколка през нос Хорн. Съвременните самолетоносачи бяха твърде големи за Панамския канал. „Линкълн“ завършваше ремонта си в Сан Диего и скоро щеше да излезе в открито море. „Кити Хоук“ и „Индипендънс“ бяха два стари самолетоносача с дизелови двигатели и се намираха в Индийския океан. Дотук той имаше късмет. За първи път от години Първи и Седми американски флот имаха шест напълно оперативни самолетоносача. Така че ако той трябваше да демонстрира сила, имаше с какво да накара хората да се замислят. На негово разположение бяха и самолетите на военновъздушните сили. Трета дивизия на морската пехота и двайсет и пета лека пехотна дивизия бяха на база в Хавай и не влизаха в сметката. Флотът можеше да се сблъска с китайските комуняги, а също и военновъздушните сили, но той нямаше нужните десантни средства, за да нахлуе в Китай. Освен това не беше чак толкова луд, за да си помисли, че това ще бъде разумен начин за действие при каквито и да било обстоятелства.
	— Какво имаме в Тайван в момента?
	— „Мобайл бей“, „Майлиус“, „Чандлър“ и „Флетчър“ развяват флага там. Фрегатите „Къртис“ и „Рейд“ участват в маневри с военноморските сили на Република Китай. Подводниците „Ла Йола“, „Хелен“ и „Тенеси“ плават във водите на пролива Формоза или покрай китайското крайбрежие, за да следят корабите на техния флот.
	Манкузо кимна. Той обикновено държеше близо до Тайван няколко модерни надводни бойни кораба. „Майлиус“ беше разрушител от клас „Бърг“, а „Мобайл бей“ беше кръстосвач. И двата имаха на борда си радарна система „Егида“, за да предпазят Тайван от евентуална ракетна заплаха срещу острова. Манкузо не мислеше, че китайците ще бъдат толкова глупави да нападнат град, в чието пристанище има кораби на американския боен флот, а и радарните системи „Егида“ имаха голям шанс да спрат всичко, което лети в техния обсег. Но човек никога не знае и ако този инцидент в Пекин се раздуе повече… Той вдигна телефона на командващия надводните кораби в Тихоокеанския боен театър, който беше адмирал с три звезди.
	— Да — отвърна вицеадмирал Ед Голдсмит.
	— Ед, Бърт е. Какво е материалното състояние на корабите ни в пристанището на Тайпе?
	— Ти във връзка с показаното по Си Ен Ен ли се обаждаш?
	— Да — потвърди главнокомандващият.
	— Ами, много добро. Не ми е известно нещо да им липсва. Те са там на рутинно приятелско посещение. Пускат хора да разглеждат корабите и т.н. Екипажите прекарват много време на брега.
	Манкузо не попита какво правят на брега. Някога и той беше млад моряк, въпреки че никога не беше ходил в Тайван.
	— Няма да навреди да бъдат по-нащрек.
	— Ясно — потвърди вицеадмиралът.
	Манкузо не трябваше да казва нещо повече. Сега корабите на ротационен принцип щяха да преминат в бойна готовност 3. На някои от тях радарната система „Егида“ щеше да работи непрекъснато. Хубавото на корабите с такава система беше, че можеха да преминат от почти нулева до пълна оперативна готовност само за шейсет секунди. Нужно беше само да се завъртят няколко ключа. Трябваше обаче да внимават. Радарната система „Егида“ излъчваше толкова енергия, че можеше да опържи всяко електронно устройство на мили около себе си. Всичко зависеше от начина, по който се насочваха електронните лъчи, а той се контролираше с компютър.
	— Добре, сър, веднага ще наредя каквото трябва.
	— Благодаря, Ед. По-късно ще те информирам най-подробно.
	— Да, да — отвърна вицеадмиралът. Щеше веднага да се обади на своите помощници.
	— Има ли нещо друго? — попита Манкузо.
	— Не сме чули нищо конкретно от Вашингтон, адмирале — каза на боса си бригаден генерал Лар.
	— Знаеш ли какво е хубавото на главнокомандващия, Майк? Разрешено ти е да мислиш малко самостоятелно.


	— Каква страхотна бъркотия — каза генерал-полковник Бондаренко над чашата си с водка. Той не говореше за новината на деня, а за поетото от него командване, въпреки че офицерският клуб в Хабаровск беше доста комфортно място. Руските генерали винаги са обичали удобствата, а сградата беше още от царско време. Беше построена по време на руско-японската война в началото на предишния век и няколко пъти беше разширявана. Виждаше се ясно границата между дореволюционното и следреволюционното строителство. Очевидно германските военнопленници не бяха стигнали чак толкова на изток. Те бяха построили повечето дачи на някогашния партиен елит. Но водката беше добра, а и колегите не бяха лоши.
	— Нещата биха могли да бъдат по-добри, другарю генерал — съгласи се оперативният офицер на Бондаренко. — Има много неща, които не са направени както трябва, но възможностите за това са ограничени.
	Това беше деликатен начин да се каже, че командването на Далекоизточния военен окръг имаше по-малко реални пълномощия, отколкото на теория. От петте мотострелкови дивизии, които бяха на негово разположение, само една — 265-а — беше с 80-процентова боеготовност. Останалите бяха в най-добрия случай формации с размерите на полк или просто кадри. На теория той имаше под свое командване и една танкова дивизия с размерите на полк и половина плюс тринайсет дивизии запасни, които съществуваха не толкова на хартия, колкото в сънищата на някои щабни офицери. Имаше на разположение едно нещо: огромни складове с боеприпаси и оръжие, но повечето още от 60-те години и дори от по-рано. Най-добрите войски в района всъщност не бяха под негово командване. Това бяха граничните войски — формации с размерите на батальони, които някога бяха част от КГБ, а сега бяха полунезависима военна служба под командването на руския президент.
	Имаше и някаква отбранителна линия, изградена още през 30-те години, което й личеше. Защото в тази линия голям брой танкове, някои от които бяха германски, бяха заровени в земята и изпълняваха ролята на бункери. Тя напомняше много на френската отбранителна линия Мажино, която също беше строена през 30-те години. Нейната задача беше да защитава Съветския съюз от японско нападение, а по-късно през годините беше укрепвана, без особен ентусиазъм, за защита от Китайската народна република. Необходимостта от такава защита никога не беше забравена, но и никога не бе вземана много на сериозно. Предишния ден Бондаренко беше обиколил някои части от нея. В инженерните войски на руската армия имаше много способни офицери и това беше така още от времето на царизма. Някои от бункерите бяха разположени много удачно и си личеше отлично съобразяване с възможностите на терена. Обаче един появил се неотдавна американски афоризъм определяше проблема с бункерите така: „Ако можеш да го видиш, можеш и да го уцелиш, а ако можеш да го уцелиш, можеш и да го унищожиш.“ Отбранителната линия е била планирана и построена, когато артилерийският огън беше нещо епизодично и когато попадение на авиационна бомба върху набелязана цел се считаше за голям късмет. Сега можеш да стреляш с 15-сантиметрово оръдие с такава точност, както със снайперистка пушка, а самолетът можеше да избира през кой прозорец на дадена сграда да мине бомбата.
	— Андрей Петрович, радвам се, че си оптимист. Какво ще препоръчаш за начало?
	— Подобряването на камуфлажа на бункерите по границата е сравнително проста работа. През годините то бе много занемарено — каза полковник Алиев на командващия. — Това ще намали значително тяхната уязвимост.
	— И ще им позволи да издържат на сериозна атака… шестдесет минути, Андрюшка.
	— Може би дори деветдесет, другарю генерал. Все пак ще е по-добре, отколкото пет, нали? — Той отпи от чашата с водка. И двамата пиеха от половин час. — Трябва незабавно да пристъпим към изпълнението на подготвителна програма в 265-а дивизия. Честно казано, командирът на дивизията не ме впечатлява твърде много, но предполагам, че трябва да му дадем известен шанс.
	— Той е тук от дълго време, може пък да му е харесала китайската кухня — каза Бондаренко.
	— Генерале, бях тук като лейтенант — каза Алиев. — Помня как офицерите по политическата част ни говореха, че китайците са увеличили дължината на ножовете за техните калашници, за да могат да минат през дебелия пласт сланина, който сме натрупали от много ядене, след като се отвърнахме от истинския марксизъм-ленинизъм.
	— Стига бе? — зачуди се Бондаренко.
	— Това беше самата истина, Генадий Йосифович.
	— А какво знаем за Китайската народноосвободителна армия?
	— Превъзхожда ни по численост и през последните четири години отделя сериозно внимание на бойната подготовка, много повече отколкото ние.
	— Могат да си го позволят — отбеляза ядосан Бондаренко. Другото нещо, което беше узнал с пристигането си, беше колко малко средства бяха предвидени за военна подготовка и свързаните с това съоръжения. Но положението не беше съвсем безнадеждно. Той имаше на разположение военни складове, чиито запаси бяха трупани в продължение на три поколения. В тях например имаше цели планини от 100-милиметрови снаряди за оръдията на неговите отдавна остарели танкове — Т-54 и Т-55, както и море от дизелово гориво, скрито в подземни резервоари, които трудно можеха да се преброят. В Далекоизточния военен окръг той имаше на разположение и още едно нещо. Това беше инфраструктурата, изградена в продължение на поколения благодарение на институционната параноя, обхванала Съветския съюз. Обаче една армия не се командваше с инфраструктура.
	— Ами авиацията?
	— Повечето самолети са на земята — отвърна мрачно Алиев. — Има проблем с резервните части. Използвахме голямо количество в Чечения и не достигат до нас. Освен това винаги се дава предимство на нуждите на Западния военен окръг.
	— Така ли? Да не би нашето политическо ръководство да очаква да ни нападнат поляците?
	— Това е посоката, в която се намира Германия — посочи полковникът.
	— В продължение на три години имах много спорове по този въпрос с върховното командване — оплака се Бондаренко, спомняйки си за времето, когато беше шеф на оперативния отдел на сухопътните войски. — Хората предпочитат да се вслушват в собствения си глас, отколкото в логиката на другите. — Той погледна към Алиев. — А ако китайците ни нападнат?
	Началникът на оперативния отдел сви рамене.
	— Не ни очаква нищо хубаво.
	Бондаренко помнеше картите. От границата до златното находище разстоянието не беше чак толкова голямо, а инженерните войски, които винаги проявяваха прекалено усърдие, прокарваха до там проклетите пътища…
	— От утре, Андрей Петрович, започваме изготвянето на тренировъчен режим за целия състав — каза командващият Далекоизточния военен окръг на началника на оперативния си отдел.


>	27.
>	ТРАНСПОРТИРАНЕ

	Дигс не беше напълно доволен от видяното, но това би могло да се очаква. Долу 2-ра бригада на полковник Лайсъл действаше в района на маневрите. Мудно — каза си той. После се укори, че не е съвсем справедлив. Тук не беше Националният учебен център във Форт Ъруин, Калифорния, и 2-ра бригада на полковник Лайсъл не беше 11-и кавалерийски полк, чиито войници тренираха там практически всеки ден, благодарение на което бяха научени да воюват така, както хирургът да прави операции. Не, след падането на Съветския съюз 1-ва бронетанкова дивизия се беше превърнала в гарнизон, а времето, прахосано в остатъчна Югославия, когато съставът й изпълняваше ролята на „миротворец“, не беше допринесло за повишаване на боеготовността й. Дигс ненавиждаше термина „миротворци“. Да вървят по дяволите, помисли си генералът. От тях се искаше да бъдат войници, а не полицаи, облечени във военна униформа. Противникът в случая беше една германска бригада и, както изглеждаше, се справяше добре с нейните танкове „Леопард“-2. Е, войниклъкът беше заложен в генетичния код на германците, но и те не бяха по-добре обучени от американците, а разликата между цивилния и войника беше в подготовката. Обучението означаваше да знаеш къде да гледаш и как да действаш, когато нещо ти се изпречи насреща. То означаваше да знаеш какво ще направи танкът от лявата ти страна, без дори да гледаш нататък. Означаваше да знаеш как да поправиш танка си или пехотната бойна машина „Брадли“, когато нещо се развали. То създаваше чувство за гордост, защото с него идваше и увереността, съзнанието, че ти си най-опасният кучи син в долината, в която вилнее смъртта, и няма от какво да се боиш.
	Хеликоптерът UH-60A, в който беше Дигс, се управляваше от полковник Бойл. Генералът беше на седалката, която беше малко по-високо по средата между местата на двамата пилоти. Кръжаха на около 200 метра височина.
	— Аха, взводът долу току-що се натъкна на нещо — докладва Бойл и посочи с ръка. Виждаше се как на водещия танк запримигаха жълти светлини, с които сигнализираше „Убит съм“.
	— Я да видим как командирът на взвода ще се справи със ситуацията — каза генерал Дигс.
	Видяха как сержантът, командващ взвода, изтегли останалите три танка назад, а екипажът на водещия танк M1A2 изскача от него. В реална обстановка както танкът, така и екипажът му щяха да оцелеят, независимо колко точки щяха да си пишат германците. Никой до този момент не беше измислил оръжие, което да пробие ефикасно дебелата броня на този танк, но някой ден някой можеше и да успее, затова екипажът не трябваше да се мисли за недосегаем, а танкът му за неуязвим.
	— Добре, този сержант си знае работата — отбеляза Дигс, а хеликоптерът се отправи към друг район на маневрите. Генералът видя, че полковник Мастърман си записва нещо в планшета.
	— Какво ще кажеш, Дюк?
	— Мисля, че боеготовността им е около седемдесет и пет процента — докладва началникът на оперативния отдел. — Може би малко повече. Трябва всички да преминат курс през симултативната мрежа, за да ги пораздрусаме малко.
	Това беше една от добрите инвестиции в армията. Сим-Нет, т.е. симултативна мрежа, се състоеше от склад, пълен със симулатори на танкове M1 и пехотни машини „Брадли“, които бяха свързани чрез суперкомпютър и сателит с други два склада. Така можеха да се водят сложни и напълно реалистични битки по електронен път. Системата беше страхотно скъпа и не можеше да замени напълно реалната бойна обстановка, но въпреки това нямаше равна на себе си като средство за обучение.
	— Генерале, времето, прекарано в Югославия, не беше много от полза за момчетата на Лайсъл — каза Бойл.
	— Знам — съгласи се Дигс. — Все още нямам намерение да съсипвам кариерата на когото и да било.
	Бойл се извърна към него и се усмихна.
	— Добре, сър. Ще разпространя новината.
	— Какво мислиш за германците?
	— Познавам началника им, генерал-майор Зигфрид Модел. Много добър е. Страхотен е и на карти. Внимавайте с него, генерале.
	— Това доказано ли е?
	До неотдавна Дигс беше командващ Националния учебен център и от време на време беше опитвал късмета си в Лас Вегас, който по шосе номер I-15 беше само на два часа път от поделението.
	— Сър, знам какво си мислите, но бъдете внимателен — предупреди боса си Бойл.
	— А как сме със стрелбата с истински муниции? — попита командващият 1-ва бронетанкова дивизия.
	— От известно време не сме го правили, сър, но симулаторите са почти толкова ефикасни, както и при стрелбата с истински снаряди — отвърна по вътрешната уредба Бойл. — Струва ми се обаче, че ще поискате да видите как вашите жабоци на вериги стрелят и с истински, генерале.
	Бойл беше прав. Нищо не можеше да замени стрелбата с истински снаряди при един танк „Абрамс“ или в пехотна машина „Брадли“.


	Наблюдението на пейката в парка беше дълга и тягостна работа. Разбира се, първо взеха кутията, отвориха я и намериха вътре два листа хартия, гъсто изписани с печатни букви на кирилица, но текстът беше с шифър. Затова листовете бяха преснети и изпратени за дешифриране. Оказа се, че не е лесно. Всъщност беше направо невъзможно, което накара хората от Федералната служба за сигурност да заключат, че китаецът (ако наистина беше той) беше възприел старата практика в КГБ и беше използвал текстове за еднократна употреба. На теория подобен шифър беше практически непробиваем, защото нямаше схема, формула или алгоритъм, чрез който да бъде разгадан.
	Останалото беше вече само въпрос на чакане, за да се види кой ще дойде да вземе кутията.
	Това отне дни наред. ФСС отдели за случая три коли, две от тях микробуси с камери, пригодени да снимат обекта отдалеч. Междувременно апартаментът на Суворов/Конев се наблюдаваше така зорко, като акциите на московската борса. Самият обект се следеше постоянно от десет опитни служители, повечето от които бяха обучени още от КГБ хора, специализирали се в преследването на шпиони, вместо следователите от отдел „Убийства“ на Провалов. Но това ставаше с тяхно разрешение, защото, технически погледнато, те все още отговаряха за случая. Той щеше да си остане при отдел „Убийства“, докато някой чужденец не вземе пакета под пейката.
	Тъй като беше в парка, на нея редовно сядаха най-различни хора. Възрастни, които си четяха вестника, деца с комикси в ръце, момчета и момичета, държащи се за ръце, дори двама възрастни мъже, които всеки следобед се срещаха там, за да играят шах в малка магнитна кутия. След всяко такова посещение се проверяваше дали кутията си е на мястото и дали не е отваряна, но без резултат. На четвъртия ден хората започнаха да говорят, че това може да е някакъв номер. Може би беше начин за Суворов/Конев да провери дали някой не го следи. Ако е така, той е хитър кучи син, казваха си наблюдаващите. Обаче това вече им беше известно.
	Развръзката настъпи на петия ден следобед и това беше човекът, който се надяваха да дойде. Казваше се Конг Дечи и официално се водеше като дребен дипломат. Беше на четиридесет и шест години, дребен на ръст и според картотеката на Министерството на външните работи, със скромни интелектуални способности. Това беше деликатен начин да се каже, че е тъпанар. Обаче според други този беше идеалният начин за прикритие на един шпионин. По същата причина хората от контраразузнаванията си пилееха времето, за да следят тъпи дипломати из целия свят, които в крайна сметка се оказваха точно такива, защото подобни хора имаше твърде много. Човекът се разхождаше небрежно заедно с още един китаец, който беше някакъв бизнесмен или се представяше за такъв. Седнаха и продължиха да разговарят, като често жестикулираха. В един момент вторият мъж се обърна, за да види нещо, което Конг му посочи. Тогава дясната ръка на Конг бързо и почти незабележимо се плъзна под пейката и взе кутията. Вероятно я замени с друга, преди да пъхне ръката в джоба си. Пет минути по-късно, след като изпушиха по цигара, двамата си тръгнаха и се отправиха към най-близката станция на метрото.
	— Изчакайте — нареди на хората си по радиото командващият офицер от ФСС.
	Те останаха още час по местата си, за да се уверят дали някой не наблюдава тайника от паркирана наблизо кола. По-късно човек от ФСС отиде при пейката, седна със следобеден вестник в ръка и взе пакета. Хвърли фаса си, с което подсказа на другите, че кутията е заменена с друга.
	В лабораторията веднага се разбра, че кутията е с ключалка и всички съсредоточиха вниманието си върху нея. Веднага бе подложена на оглед с рентгенови лъчи и се видя, че вътре има батерия, някакви жици и полупрозрачен правоъгълник. Това бяха съставни части на пиротехническо устройство. Каквото и да имаше вътре, то явно беше ценно. На един опитен ключар му бяха необходими двадесет минути, за да отвори ключалката. Вътре имаше няколко листа фотографска хартия. Те бяха извадени и проявени. Бяха изписани на гъсто с безразборно подбрани букви на кирилица. Листовете бяха сгънати точно по същия начин, по който бяха намерени, а след това кутията, която приличаше на евтина табакера, беше върната обратно на мястото й под пейката.
	— Е? — попита Провалов офицера от ФСС, който отговаряше за операцията.
	— Следващия път, когато нашият обект изпрати съобщение, ще можем да го разчетем.
	— И тогава ще знаем за какво става дума — продължи мисълта му Провалов.
	— Може би. Поне ще знаем нещо повече, отколкото сега. Ще имаме доказателство, че Суворов е шпионин. Това мога да ти го обещая — каза човекът от контраразузнаването.
	Провалов трябваше да признае, че не бяха се приближили повече до разплитането на случая с убийството, отколкото бяха преди две седмици, но нещата поне се раздвижиха, въпреки че навлизаха в още по-гъста мъгла.


	— Какво ще кажеш, Майк? — попита Дан Мъри, отдалечен на осем часови зони.
	— Все още няма нищо конкретно, шефе, обаче изглежда, че сега те преследват шпионин. Обектът се казва Клементий Иванич Суворов и сега живее под името Иван Юриевич Конев. — Рейли продиктува адреса. — Следите водят към него, поне така изглежда. Видяхме го да осъществява вероятен контакт с китайски дипломат.
	— Какво ли ще означава това? — запита се на глас директорът на ФБР Мъри.
	— Затруднявам се да ви отговоря, шефе, но очевидно случаят започва да става интересен.
	— Ти, изглежда, си доста близък с Провалов.
	— Той е добро ченге, сър, разбираме се.


	Клиф Рътлидж не можеше да каже същото за отношенията си със Шен Танг.
	— Реакцията на вашите медии по повод случая беше достатъчно негативна, но изказването на президента ви за нашата вътрешна политика е направо накърняване на китайския суверенитет! — почти изкрещя китайският външен министър за седми път след обяда.
	— Министре — отвърна Клиф Рътлидж, — нищо подобно не би се случило, ако вашите полицаи не бяха застреляли акредитиран дипломат, а това, ако трябва да бъдем точни, не е съвсем цивилизован акт.
	— Нашите вътрешни работи са си наш проблем — отвърна веднага Шен.
	— Така е, господин министър, обаче Америка има свои ценности и ако искате от нас да уважаваме вашите, тогава ние бихме ви помолили да уважавате нашите.
	— Намесата на Америка в китайските вътрешни работи започна да ни омръзва. Първо, вие признахте нашата бунтарски настроена провинция Тайван. След това окуражихте чужденците да се месят във вътрешните ни работи. После изпратихте един шпионин, прикриващ се зад религиозни убеждения, да нарушава нашите закони заедно с дипломат от друга страна, снимате китайски полицай, изпълняващ задълженията си, и накрая вашият президент ни критикува по повод вашата намеса в нашите вътрешни работи. Китайската народна република няма да търпи подобно нецивилизовано поведение!
	„И после ще искате да ви се даде статут на най-облагодетелствана нация в търговията, така ли?“ — помисли си Марк Грант. Това прилича много на среща с банкови инвеститори на „Уолстрийт“, само че от онези с пиратски наклонности.
	— Министре, вие можете да наричате нашето поведение нецивилизовано, но ръцете ни не са изцапани с кръв — отвърна Рътлидж. — Напомням ви, че ние сме тук, за да водим търговски преговори. Можем ли да се върнем на тази тема?
	— Господин Рътлидж, Америка няма право едновременно да подлага на диктат Китайската народна република и да оспорва правата ни — подчерта Шен.
	— Министре, Америка не се е намесвала в китайските вътрешни работи. След като сте убили дипломат, би трябвало да очаквате, че ще има и реакция. Що се отнася до въпроса за Република Китай…
	— Няма Република Китай! — изкрещя министърът на външните работи на КНР. — Има ренегати в една провинция и с признаването й вие нарушихте нашия суверенитет!
	— Министре, Република Китай е независима държава със свободно избрано правителство и ние не сме единствената страна, признала този факт. Политиката на Съединените американски щати е да поощрява правото на народите на самоопределение. Ако народът на Република Китай реши сам да стане част от континентален Китай, това ще бъде негов избор. Но тъй като хората там свободно избраха да бъдат това, което са, Америка реши да ги признае. Както ние очакваме другите да признават законното американско правителство, защото то представлява волята на нашия народ, така и Америка е длъжна да признава волята на останалите народи. — Рътлидж се облегна в стола си, явно отегчен от насоката, която бе взело следобедното заседание. Сутринта очакваше подобно нещо. Хората на КНР трябваше да изпуснат малко от парата, но една сутрин беше достатъчна за това. Започна да става отегчително.
	— Ами ако някоя друга наша провинция се разбунтува, и нея ли ще признаете?
	— Да не би господин министърът да ми подсказва наличието на политическо недоволство в Китайската народна република? — запита моментално Рътлидж. Миг по-късно си каза, че е реагирал прекалено бързо и умело. — Както и да е, аз нямам инструкции за подобна възможност. — Намерението му беше да даде полушеговит отговор на един тъп въпрос, обаче днес очевидно чувството за хумор изневеряваше на министър Шен. Той размаха на Клиф Рътлидж и Съединените щати показалец.
	— Вие ни мамите. Вие ни се месите. Вие ни обиждате. Обвинявате ни, че икономика ни е неефикасна. Отказвате ни полагащия ни се достъп до вашите пазари. И се държите така, като че ли единствено вие сте пример за добродетелно поведение в света. Не сме съгласни с това!
	— Министре, ние отворихме вратите си за търговия с вашата страна, а вие затворихте вашите под носа ни. Вашата врата е тази, която трябва да се отвори, но ако ни принуждавате и ние ще затворим нашите. Нямаме желание да го правим. Искаме свободна и честна търговия между великия китайски народ и американския народ, но пречките пред тази търговия не са в Америка.
	— Вие ни обиждате, а след това очаквате да ви поканим у дома си, така ли?
	— Министре, Америка не обижда никого. Вчера в Китайската народна република стана една трагедия. Вероятно бихте желали да я избегнете, но въпреки това тя се случи. Президентът на Съединените щати поиска да разследвате инцидента. Това не е неразумно искане. Защо ни се сърдите за него? Един журналист съобщи фактите. Китай отрича ли фактите, които видяхме по телевизията? Да не твърдите, че една частна американска телевизионна компания си ги е измислила? Мисля, че не. Да не искате да кажете, че двамата мъже не са мъртви? За съжаление, случаят не е такъв. Твърдите ли, че вашият полицай е имал оправдание да убие един акредитиран дипломат и един свещеник, държащ току-що родено дете? — попита с най-убедителен тон Рътлидж. — Министре, всичко, което казахте през последните три часа и половина, е, че Америка не е права да протестира срещу едно хладнокръвно убийство. А нашето възражение се изрази само в настояването вашето правителство да разследва случая. Америка не е направила, нито е казала нещо нелогично и на нас ни омръзна това обвинение. Нашата делегация и аз пристигнахме тук, за да обсъждаме търговски въпроси. Ние искаме КНР да отвори пазарите си, за да стане търговията търговия, т.е. свободна размяна на стоки през международни граници. Вие искате да ви се даде клауза на най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ. Това няма да стане, докато не отворите пазарите си за Америка, както тя е отворила своите за Китай. Но може да стане, ако направите промените, които искаме.
	— КНР няма повече да се съгласява с американските обидни искания. Ние няма повече да търпим вашите обиди спрямо нашия суверенитет. Омръзна ни вашата намеса във вътрешните ни работи. Време е Америка да помисли върху нашите резонни искания. Китай иска да има честни търговски отношения със САЩ. Ние не желаем нещо повече от това, което давате на други страни: клаузата на най-облагодетелствана нация в търговията.
	— Министре, това няма да стане, докато не отворите пазарите си за нашите стоки. Търговията не е свободна, ако не е честна. Ние възразяваме също за нарушаването от страна на КНР на договорите и споразуменията за авторските права и търговските марки. Възразяваме срещу това държавни предприятия на КНР да нарушават договорите за патентното право и дори да произвеждат американски стоки без разрешение или компенсация и…
	— Сега пък крадци ли ни наричате? — запита Шен.
	— Г-н министър, искам да подчертая, че не съм изричал такива думи. Но е факт, че ние притежаваме мостри на стоки, произведени в Китай от фабрики, които са собственост на вашата държава. Тези произведения съдържат американски изобретения, за които не е искано разрешение за производство. Мога да ви покажа такива примери, ако желаете.
	Шен реагира с гневно махване на ръка, което според Рътлидж означаваше: „Не, благодаря“, или нещо подобно.
	— Не желая да гледам физически доказателства за американски лъжи или изопачения.
	Грант се облегна на стола си, докато Рътлидж даде поредния обиден отговор. Сякаш наблюдаваше боксов мач и се питаше дали някой ще нанесе решителния удар. „Вероятно не“, помисли си той. Всеки си пазеше челюстта и двамата играеха повече с краката. Резултатът беше повече размахване на ръце, отколкото нещо по-сериозно. Това го отегчаваше, защото въпреки че беше вълнуващо за гледане, не даваше никакъв резултат. Той си записа някои неща в бележника, но те трябваше по-скоро да го подсетят кой какво точно беше казал. Това можеше да стане забавна част от неговата автобиография. Какво ли да е заглавието? — запита се той. Може би „Търговец и дипломат“.
	Четиридесет и пет минути по-късно заседанието приключи с обичайните ръкостискания, които бяха много сърдечни, за разлика от разменените преди това реплики, което остави Марк Грант в пълно недоумение.
	— Това е просто бизнес и в него нямаше нищо лично — обясни Рътлидж. Изненадан съм, че те продължават да отделят толкова много време на случая. Ние всъщност не сме ги обвинявали в нищо. Дори президентът поиска разследване. — Защо ли са толкова докачливи? — зададе той въпроса на глас.
	— Може би се тревожат, че няма да получат това, което искат от преговорите — предположи Грант.
	— Но защо са чак толкова загрижени? — попита Рътлидж.
	— Може би техните валутни резерви са по-малко, отколкото показват моите компютърни изчисления — отвърна Грант, свивайки рамене.
	— Дори и да е така, те не следват линия, която би помогнала това да се оправи. — Рътлидж плясна ядосано ръце. — Не се държат логично. Е, вярно е, че тази работа със стрелбата сигурно ги е докарала до епилептичен припадък, а може би и президентът Райън се изсили малко с някои неща, които каза. Бога ми, той разсъждава като истински неандерталец по въпроса за абортите. Но това не оправдава нито времето, което отделят, нито разпалеността, с която защитават своята позиция.
	— Да не би да ги е страх? — зачуди се Грант.
	— Страх от какво?
	— Ако техните валутни резерви са много намалели, и то повече, отколкото предполагаме, те може да са много натясно, Клиф. Може би по-натясно, отколкото си мислим.
	— Да предположим, че е така, Марк. От какво толкова ще ги е страх?
	— От две неща — каза Марк, навеждайки се напред. — Това означава, че нямат пари да купят някои неща или да изплатят вноските за други, които вече са купили. Това ги поставя в неловко положение, а както ти сам каза, те са много горди хора. Няма да си признаят, че са сбъркали, или да покажат слабост.
	— Това е факт — съгласи се Рътлидж.
	— Гордостта може да вкара хората в голяма беда, Клиф — каза Грант. Той си спомни как една фондация на „Уолстрийт“ загуби 100 милиона долара, защото нейният изпълнителен директор не оттегли едно свое предложение, което беше считал няколко дни преди това за правилно, а продължи да държи на него и тогава, когато стана ясно, че е сгрешил. Защо? Защото не искаше да покаже нерешителност пред останалите на „Уолстрийт“ и вместо това беше готов да заяви пред целия свят, че е задник. Как обаче може да се тълкува подобно нещо във външната политика? Би трябвало да се очаква, че един ръководител на държава е по-умен.


	— Работите не вървят добре, приятелю — каза Цзян на Фан.
	— Виновен е онзи глупав полицай. Да, американците не трябваше да реагират така остро, но това нямаше да стане, ако не беше този прекалено усърден полицай.
	— Президентът Райън… защо ни мрази толкова?
	— Цзян, ти на два път заговорничиш срещу руснаците и два пъти плетеш интриги срещу Америка. Защо не допуснеш, че американците може да знаят това? Защо ти се струва невъзможно те да се досещат? Идвало ли ти е наум, че точно затова признаха тайванския режим?
	Цзян Хансан поклати глава.
	— Не е възможно. За тези неща няма нищо в писмен вид. — Той не каза, че и в двата случая са били взети безупречни мерки за сигурност.
	— Когато се казват неща пред хора, които умеят да слушат, те ги запомнят, Цзян. В този свят има много малко тайни. Да запазиш държавна тайна е все едно да се опиташ да скриеш изгрева на слънцето — продължи Фан, казвайки си, че трябва да запомни тази фраза, когато диктува бележките си на Мин.
	— Обикновено приказките стигат твърде далеч, до твърде много хора и всеки от тях има уста.
	— Тогава какво според теб трябва да направим?
	— Американецът иска да започнем разследване на случая. Ами да му го дадем. Фактите, които ще установим, ще бъдат такива, каквито ние ги искаме. Ако се наложи да умре един полицай, има много други, които да го заменят. Нашите търговски отношения с Америка са по-важни от този дребен въпрос, Цзян.
	— Не можем да си позволим да се унижаваме пред варварина.
	— В този случай няма как да го избегнем. Не можем да си позволим фалшива гордост да изправя страната ни пред риск — въздъхна Фан.
	Приятелят му Цзян винаги е бил много горделив. Той наистина имаше способността да вижда надалеч, но беше прекалено егоцентричен и настоятелен в това, което искаше. Това, което си беше поставил като цел, беше трудно изпълнимо. Никога не беше искал самият той да застане най-отгоре и вместо това предпочиташе да бъде човекът, който влияе на онзи на върха, да бъде като онези евнуси, които в продължение на хиляда години са направлявали в двореца разни императори. Фан почти се усмихна, когато му мина мисълта, че никаква власт не си заслужава да станеш евнух, било то при император или другаде. И дори Цзян вероятно не би стигнал дотам. Но да бъдеш силният човек зад кулисите вероятно беше по-трудно, отколкото да стоиш най-отпред… И все пак Фан си спомни, че Цзян беше основната фигура, изиграла роля за избирането на Ху за генерален секретар. В интелектуално отношение Ху беше едно нищожество. Приятен мъж, с царствена осанка, способен да говори добре на обществени места, но без големи собствени идеи…
	… и това обясняваше нещата. Цзян беше помогнал на Ху да стане шеф на Политбюро точно защото той беше празна глава, а Цзян щеше да я напълни със собствените си идеи. Разбира се. Трябваше да се сети по-рано. Навсякъде си мислеха, че Ху бе избран, защото се придържа към златната среда във всичко. Той беше готов да се помири с всекиго, беше човек на консенсуса и с това беше известен дори извън КНР. В действителност беше човек без убеждения, готов да приеме тези на някой друг, ако той, в случая Цзян, се сети пръв и реши какъв път трябва да избере Политбюро.
	Разбира се, Ху не беше съвсем послушна марионетка. Това беше проблем за всички хора. Колкото и да са полезни за някои неща, за други те имат своите заблуди и държат на тях, а най-глупавите дори имат идеи. Тези идеи рядко биват логични и от тях почти никога няма полза. Ху беше затруднявал Цзян в не един случай и тъй като той беше председател на Политбюро, разполагаше с реална лична власт, но нямаше достатъчно ум, за да я използва правилно. Е, и какво от това? В 60% от времето, а може би и малко повече, той просто беше говорител на Цзян. А Цзян от своя страна до голяма степен можеше да му влияе и да води собствена национална политика. В повечето случаи той правеше това незабелязано, без то да е известно навън от Политбюро и дори не съвсем известно и в самото Политбюро, защото много от разговорите му с Ху бяха насаме и през повечето време Цзян не говореше за тях дори пред Фан. Неговият стар приятел е хамелеон, помисли си Фан, и то не за първи път. Но въпреки че беше готов да се унижава и да не търси подобаваща на влиянието му външна изява, той компенсираше това с пагубна гордост, и което беше по-лошо, не си даваше сметка за тази своя слабост. Казваше си или че изобщо не е допуснал грешка, или че само той знае за нея. Всички хора имат слабости, но най-големите са тези, за които те самите не си дават сметка. Фан погледна часовника и си тръгна. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома в приличен час, след като продиктува бележките си на Мин. Отдавна не се беше прибирал навреме.


>	28.
>	КЪМ СБЛЪСЪК

	— Тези кучи синове! — каза вицепрезидентът Джексън с чаша кафе в ръка.
	— Добре дошъл в чудния свят на политиката, Роби — каза Райън на своя приятел. Часовникът в Овалния кабинет показваше 7,45 сутринта. Кети и децата бяха тръгнали по-рано и денят бързо напредваше. — Имахме подозрения, но ето и доказателството, ако искаш да го наречеш така. Войната с Япония и онзи малък проблем, който имахме с Иран, започнаха в Пекин… Е, не точно, но от този Цзян, който действа чрез Ху, като му дава съвети и го подтиква.
	— Той може и да е голям мръсник, но не бих казал, че е много умен — каза Роби. След като помисли още малко, добави: — Може би не съм съвсем справедлив. От негова гледна точка плановете би трябвало да са много добри — да използва другите като свои троянски коне. Самият той не рискува нищо, а след това печели от рисковете на другите. Безспорно това е добър ход.
	— Въпросът е какъв ще е следващият.
	— Междувременно докато разберем какъв ще е и какво ще ни докладва Рътлидж от Пекин, мисля, че трябва да гледаме малко по-сериозно на тези хора — каза замислен Роби и добави: — Джак, трябва да обсъдим тези неща с повече хора.
	— Мери Пат ще изпадне в истерия само ако предложим такова нещо — каза Райън.
	— Лоша работа. Джак, проблемът с информацията от разузнаването е стар. Ако я съобщиш на повече хора, рискуваш да ги компрометираш и губиш. Но ако не я използваш изобщо, тогава за какво ти е? Къде да теглим чертата? — Въпросът беше реторичен. — Ако сбъркаш, то трябва да е за по-голяма сигурност, но заради сигурността на страната, а не на източника.
	— От другия край на този лист хартия стои жив човек, Роби — напомни му Джак.
	— Сигурен съм, че е така. Но извън тази стая има 250 милиона души, Джак, и ние сме се заклели пред тях, а не пред някакъв скапан китаец в Пекин. Това нещо тук ни казва, че човекът, който прави политиката на Китай, иска да започне войни и ние вече два пъти изпращаме хората си да се бият във войни, в които той има пръст. Човече, войната би трябвало вече да е нещо от миналото, но Цзян още не го е разбрал. Какво ли крои в бъдеще?
	— Точно затова разчитаме на Зорге, Роб. Идеята е да го разберем предварително и да имаме възможност да му попречим.
	Джексън кимна.
	— Може и да е така. Навремето имахме един източник, казваше се Меджик, който ни съобщаваше много неща за намеренията на противника. Но когато ни нападнаха, ние спяхме, защото Меджик беше толкова важен за нас, че не уведомихме за предупрежденията му командващия на въоръжените ни сили в Тихоокеанския район и той не се беше подготвил за Пърл Харбър. Знам, че информацията от разузнаването е важна, но тя има оперативни граници. Всичко това ни подсказва, че пред нас стои потенциален враг, който няма особени задръжки. Ние знаем начина му на мислене, но сме в неизвестност за намеренията му и за операциите, които осъществява сега. Още повече, че Зорге ни съобщава за разговори между един човек, който прави политиката, и друг, който се опитва да му влияе. Това ми прилича на дневник, с който последният иска да си покрие задника, не смяташ ли?
	Райън си каза, че критиката беше напълно уместна. Както повечето хора, работили в Ленгли, той бе позволил да изпадне в еуфория малко повече от необходимото от наличието на източник, за какъвто преди дори и не бяха мечтали. Пойна птица беше добър, но възможностите му бяха ограничени, и то доста.
	— Да, Роб, вероятно такава ще е работата. Фан сигурно си води дневник, просто за да има да извади нещо от чекмеджето, ако някой от неговите колеги в китайското Политбюро се опита да го накисне.
	— Значи той не е някакъв Томас Мор, чиито писания четем — отбеляза Котаракът.
	— Едва ли — съгласи се Райън. — Но е добър източник. Всички хора, видели написаното, казват, че материалите изглеждат съвсем истински.
	— Сигурно е така, Джак. Мисля обаче, че това не е всичко — настоя вицепрезидентът.
	— Разбирам опасенията ти, адмирале. — Райън вдигна ръце, предавайки се. — Какво предлагаш?
	— На първо място да запознаем с материалите министъра на отбраната, председателя на Съвета на началник-щабовете, шефа на оперативния отдел, този на военното разузнаване и вероятно командващия на въоръжените сили в Тихоокеанския район, твоя приятел Бърт Манкузо — добави с лека неприязън Джексън.
	— Защо не го харесваш? — попита Фехтовачът.
	— Той е празноглавец — отвърна бившият летец-изтребител. — Подводничарите са хора ограничени… Но не мога да отрека, че е доста добър практик. — „Подводната операция, която извърши срещу японците, като използва старите бръмчила, беше доста сполучлива“, припомни си Джексън.
	— Някакви конкретни препоръки?
	— Рътлидж докладва, че китайските комуняги наистина изглеждат много вкиснати във връзка с Тайван. Ами ако вземат, че направят нещо? Например да нападнат с ракети острова? Бог ми е свидетел, че имат достатъчно ракети за хвърляне, а през цялото време в тайванското пристанище има наши кораби.
	— Смяташ ли, че ще са толкова тъпи, за да нападнат град, в чието пристанище има наш кораб? — попита Райън. — Гад, или не, Цзян едва ли ще е толкова глупав, че да започне война с Америка.
	— Представи си, че не знаят за наличието на наши кораби там? Ами ако разузнаването им е лошо? Джак, стрелците не винаги получават добри сведения от хората, които би трябвало да им ги дадат. Повярвай ми. Изпитвал съм го на собствения си гръб и раните ми още си личат.
	— Корабите могат да се погрижат сами за себе си.
	— Не и ако всичките им системи не са включени. Освен това може ли противовъздушната отбрана на корабите да спре балистичните ракети? — изказа гласно опасенията си Роби. — Не съм сигурен. Защо не накараме Тони Бретано да провери как стоят нещата?
	— Добре, обади му се. — Райън замълча за момент. — Роби, след няколко минути ще имам посещение. Трябва пак да поговорим за тези неща. С Адлер и Бретано — добави президентът.
	— Тони е много вещ по военната техника и управлението й, но му трябва да учи още за оперативната дейност.
	— Ами образовай го — нареди му Райън.
	— Да, да — вицепрезидентът се отправи към вратата.


	Те залепиха обратно кутията към магнитната плочка след по-малко от два часа, като благодариха на Бога — на руснаците това вече им беше позволено, че механизмът не беше електронен. Те бяха по-трудни за отваряне. Проблемът с всички подобни предохранителни мерки беше, че често пъти в тях нещо не проработва както трябва и могат да унищожат онова, което са предназначени да опазят. Така нещата ставаха още по-сложни. В света на шпионажа всичко, което можеше да се развали, неизменно се разваляше и с годините всички шпиони или разузнавачи търсеха начини да опростят операциите. Резултатът беше, че това, което беше подходящо за едни, ставаше и за другите. Когато видиш, че някой следва същите процедури, както и твоите собствени агенти, си наясно, че отсреща имаш колега.
	Наблюдението на пейката беше подновено. Разбира се, то никога не беше прекратявано в случай, че Суворов/Конев се появеше неочаквано, докато кутията беше за изследване в лабораторията. Наблюдаващите коли и камиони непрекъснато се сменяха, освен това обектът се следеше и от една сграда, от която пейката се виждаше ясно.
	Китаецът също беше наблюдаван много внимателно, но никого не беше забелязал да оставя някакъв знак в тайника. Той можеше да постъпи по по-прост начин, като набере номера на мобифона на Суворов/Конев… Но по-вероятно беше да не го направи, защото китайците предполагаха, че всеки телефонен пост на посолството се подслушва и разговорът ще бъде засечен, а по него можеше да се стигне до собственика. Шпионите трябваше да бъдат много предпазливи, защото тези, които ги преследваха, бяха изобретателни и непредвидими. Това ги правеше едни от най-консервативните хора. Но колкото и трудно да беше следенето им, след като веднъж попаднеха на мушката, те обикновено бяха обречени. Хората от ФСС се надяваха същото да се случи и на Суворов/Конев.
	При него това стана след полунощ. Обектът излезе от блока, в който живееше, и в продължение на около 40 минути премина с колата по маршрут, подобен на този от преди два дни. Вероятно се опитваше да разбере дали не е следен, а също и да провери някой предупредителен знак, който хората на ФСС още не бяха забелязали. Но този път вместо да се върне в апартамента си, той спря недалеч от парка, паркира колата на две пресечки от пейката и тръгна пеш по обиколен път, спирайки на два пъти да пали цигара. Така имаше добра възможност да се обърне и да провери дали някой не го следи. Всичко беше като по книга. Не видя никого, въпреки че трима мъже и една жена го следваха. Жената буташе бебешка количка, което й позволяваше често да спира и да оправя одеялото на детето. Мъжете просто си вървяха и не гледаха нито към обекта, нито към някой друг. Поне така изглеждаше.
	— Гледайте! — каза един от наблюдаващите.
	Този път Суворов/Конев не седна на пейката. Вместо това той стъпи на нея с левия си крак, завърза връзката на обувката си и оправи маншета на панталона си. Взе кутията така майсторски, че никой не можа да види как го направи, но би било твърде голямо съвпадение да си връзва връзките на обувките точно на нея. Освен това един от хората на ФСС скоро щеше да отиде там, за да види дали е заменил кутията с друга. Когато приключи, обектът се върна при колата по друг обиколен път, изпушвайки още две цигари „Марлборо“.
	Забавното е, помисли си лейтенант Провалов, колко очевидно е всичко, след като знаеш кого да наблюдаваш. Това, което преди беше напълно неясно, сега се виждаше като рекламно пано.
	— Какво ще правим оттук нататък? — попита лейтенантът от милицията своя колега от ФСС.
	— Нищо — отвърна той. — Ще чакаме, докато остави ново съобщение под пейката, ще го вземем, ще го дешифрираме и ще разберем какво точно цели. След това ще решаваме.
	— А какво ще стане с моето разследване за убийство? — попита Провалов.
	— Че какво трябва да става? Сега разследваме шпионаж, другарю лейтенант. Тази задача има предимство.
	Това беше вярно, трябваше да признае Олег Григориевич. Убийството на сводник, проститутка и шофьор не беше толкова важно в сравнение с държавната измяна.


	Службата му във военноморските сили, изглежда, никога няма да има край, помисли си адмиралът от запаса Джошуа Пейнтър. Това, в края на краищата, не беше чак толкова лошо. Израснал във ферма във Върмонт, той завърши военноморската академия преди повече от четиридесет години, премина през военноморската база Пенсакола, а след това осъществи мечтата на живота си да излита с изтребители от самолетоносачи. Това продължи през следващите двадесет години, беше също и летец-изпитател, командир на ескадрила в самолетоносач, командир на самолетоносач, командващ група кораби и най-накрая главнокомандващ на съюзнически военноморски сили в Атлантика, шеф на атлантическото командване и командващ атлантическия американски военноморски флот — три много отговорни длъжности, които беше съвместявал в продължение на три години преди да се оттегли. Пенсионирането означаваше цивилна работа, платена четири пъти по-високо от предишната, като консултант на адмирали, които наблюдаваше как се издигат и им казваше как би постъпил в даден случай. Всъщност това беше нещо, което би направил безплатно в някой офицерски клуб на всяка военноморска база в Америка, може би срещу една вечеря и няколко бири, както и заради възможността да усети соления морски въздух.
	Сега той беше в Пентагона пак на държавна заплата, но този път като цивилен, специален помощник на министъра на отбраната. Тони Бретано е доста способен и блестящ инженер, помисли си Джош Пейнтър. Беше склонен да търси по-скоро математически, отколкото човешки решения на проблемите, и държеше хората си доста изкъсо. Според Пейнтър от Бретано би излязъл доста способен военноморски офицер, особено на ядрена подводница.
	Кабинетът му в Пентагона беше по-малък от онзи, който имаше преди десет години като помощник-началник на въздушното осигуряване на военноморски операции. Имаше на разположение собствен секретар — млад, енергичен военноморски офицер. За много хора той беше нещо като пропускателен пункт към министъра на отбраната. Странното беше, че сред тях се оказа и вицепрезидентът.
	— На телефона е вицепрезидентът — каза му телефонистката на Белия дом по специалната линия.
	— Ами! — отвърна Пейнтър.
	— Джош, Роби е.
	— Добро утро, сър — отвърна Пейнтър. Това подразни Джексън, който беше служил неведнъж под негово командване, но Джош Пейнтър не беше човек, който можеше да се обърне към един вицепрезидент с малкото му име. — Какво мога да направя за вас?
	— Имам въпрос. Президентът и аз обсъждахме нещо тази сутрин и не можах да отговоря на въпроса му. Може ли системата „Егида“ да прехване и да унищожи балистична ракета?
	— Не знам, но мисля, че не може. По време на войната в Залива опитахме… А, да, сега си спомних. Решихме, че вероятно ще може да спре ракета „Скъд“, защото скоростта й е сравнително малка, но това е върхът на възможностите й. Проблемът е в софтуера, имам предвид софтуера на противовъздушната ракета.
	Тогава и двамата си спомниха, че с ракетите „Пейтриът“ имаха същия проблем.
	— Защо питате?
	— Президентът се безпокои, ако китайците изстрелят някоя балистична ракета срещу Тайван и там в момента има наш кораб. Все пак би предпочел корабът да може да се защити сам.
	— Мога да проверя — обеща Пейнтър. — Да повдигна ли днес въпроса пред Тони?
	— Да — каза Котаракът.
	— Разбрано, сър. Ще ви се обадя по-късно.
	— Благодаря, Джош — отвърна Джексън и затвори.
	Пейнтър погледна часовника си. Беше време да влезе. Тръгна по оживения коридор с формата на кръг, след това сви вдясно към кабинета на министъра на отбраната, мина покрай охраната и многобройните секретарки и помощници. Пристигна точно навреме и завари вратата на кабинета отворена.
	— Добро утро, Джош — поздрави го Бретано.
	— Добро утро, г-н министър.
	— Има ли нещо интересно по света днес?
	— Току-що дойде едно запитване от Белия дом.
	— И какво е то? — попита Гръмотевицата. Пейнтър обясни. — Добър въпрос. И защо е толкова трудно да се отговори?
	— Това е нещо, което се питаме от доста време, но всъщност системата „Егида“ е предназначена главно да се справя със заплаха от крилати ракети, а тяхната скорост е около три пъти по-голяма от тази на звука.
	— Но радарът на „Егида“ е идеален за подобна заплаха. — Министърът на отбраната беше напълно осведомен как работи радарната компютърна система.
	— Да, сър, радарната система е страхотна — съгласи се Пейнтър.
	— Тогава приспособяването й за подобна мисия е софтуерен проблем?
	— По принцип да. Става въпрос за софтуера в търсещото устройство на ракетата, може би и в софтуера на самия радар. Това не е съвсем по моята част, сър.
	— Не е чак толкова трудно да се изготви съответната софтуерна програма, а и няма да е скъпо. Имам един голям специалист в TRW, който е експерт в тази област и до неотдавна се занимаваше с въпросите на стратегическата отбрана на долния етаж. Алън Грегъри е пенсиониран подполковник и има магистърска степен от университета „Стоуни Брук“. Защо не го повикаме и да проверим?
	Пейнтър беше изумен, че Бретано, който беше изпълнителен директор на голяма корпорация и беше на път да оглави концерна „Локхийд Мартин“ преди президентът Райън да го спре, се отнасяше с такова пренебрежение към процедурните въпроси.
	— Г-н министър, за да направим това, трябва…
	— Голяма работа — прекъсна го Гръмотевицата. — Нали имам на разположение малка сума, с която мога да разполагам както намеря добре?
	— Така е, г-н министър — потвърди Пейнтър.
	— Не забравяй, че продадох всичките си акции на TRW.
	— Да, сър.
	— Значи не нарушавам никоя от шибаните етични норми?
	— Не, сър — съгласи се Пейнтър.
	— Добре. Тогава се обади на TRW в Сънивейл, намери Алън Грегъри, мисля, че той сега е там младши вицепрезидент, и му кажи да долети тук веднага и да се занимае с въпроса. Да види как най-лесно системата „Егида“ може да бъде преустроена, за да се справи с ограничено нападение от балистични ракети.
	— Сър, това няма да се хареса много на някои компании. — „Включително и на TRW“, помисли си Пейнтър, но не го каза на глас.
	— Не съм тук, за да им се подмазвам, адмирале. Казаха ми, че съм назначен да защитавам страната.
	— Да, сър.
	Не можеше да не го харесва човек, въпреки че той обръщаше толкова внимание на бюрократичните правила, колкото разгневен носорог.
	— Нека да разберем дали „Егида“ има технически възможности да се справи с тази конкретна задача.
	— Да, сър, да.
	— Кога трябва да тръгвам за Капитолийския хълм? — попита министърът на отбраната.
	— След около половин час, сър.
	Бретано изсумтя. Прахосваше половината от времето си, за да обяснява разни неща в Конгреса, да разговаря с хора, които вече бяха взели някакво решение, но които задаваха въпроси само за да ги показват по кабелната телевизия. За Тони Бретано, който беше инженер, свикнал да командва инженери, това беше идиотски начин да си губи времето. Но го наричаха „служба на обществото“. В малко по-различен контекст можеше да бъде наречено робство, но Райън беше по-зле и от него. Гръмотевицата все пак можеше от време на време да му се оплаче. Освен това и той беше приел тази работа доброволно.


	Тези млади офицери от Спецназ бяха доста напористи. Кларк си спомни, че това, което често пъти прави елитните части такива, беше просто да им се каже, че са елитни, и да ги оставиш сами да се грижат за репутацията си. Разбира се, нужни бяха и някои други неща. Специалното на Спецназ беше тяхното предназначение. По принцип те бяха изградени по подобие на специалната британска служба за борба с тероризма. Както често се случва при военните, едно нещо, измислено от дадена страна, се копираше от други. В специалните части на съветската армия ударението се поставяше главно върху добрата физическа подготовка и високата степен на политическа благонадеждност. Кларк никога не можа да разбере точно какъв беше критерият за последното. Тези части се подлагаха на различен режим на обучение, който ги превръщаше в командоси. Те обаче не отговаряха на нужните изисквания за задачите, които имаше да изпълняват, по причини, които бяха очевидни за всички с изключение на политическото ръководство на Съветския съюз. Мнозинството от съветските войници бяха срочнослужещи, които изкарваха в казармата по две години и се завръщаха по домовете си. А един боец в британската служба за борба с тероризма не можеше да бъде включен в нея, докато не изкара поне четири години военна подготовка и не получи нашивки на ефрейтор. Причината беше проста. Бяха нужни повече от две години, за да свикне един войник да изпълнява компетентно задълженията си и да се научи да мисли самостоятелно под обстрел. Това беше друг проблем за съветската система, която не поощряваше самостоятелното мислене под каквато и да било форма, особено пък при срочнослужещите. За компенсация бяха измислени някои по-необикновени оръжия. Едно от тях беше ножът с пружина, който Чавес беше изпробвал по-рано през деня. При натискането на един бутон се изстрелваше острието на боен нож със сравнително добра точност на разстояние 5–6 метра. Но съветският инженер, който беше измислил това изобретение, явно беше гледал много филми, защото само на филмите хората падат, без да гъкнат, и моментално умират от удар с нож в гърдите. За повечето това е твърде болезнено и реагират шумно на болката. Като инструктор във Фермата Кларк винаги предупреждаваше: никога не прерязвайте гърлото на човек с нож. Той започва да се мята и вдига много шум.
	За разлика от добрия инженерен замисъл и изпълнението при ножа с пружина, техните заглушители за пистолети бяха пълен боклук. Това бяха просто консервни кутии, напълнени със стоманен памук, които се разваляха след по-малко от десет изстрела, а за изработката на един свестен заглушител на механик от средна класа му бяха необходими около 15 минути. Джон въздъхна. Не можеше да разбере тези хора.
	Но самите бойци бяха добри. Беше ги наблюдавал как бягат с втория екип на Динг и никой от руснаците не изостана. Това до известна степен, разбира се, се обясняваше с тяхната гордост, но беше най-вече въпрос на възможности. Стрелбата беше по-малко впечатляваща. Те не бяха толкова добре обучени, колкото момчетата от Хиърфорд, а и въоръжението им не беше на нужното ниво. Техните оръжия, които се предполагаше, че трябва да бъдат безшумни, така трещяха, че Джон и Динг се стряскаха. Въпреки всичко техният ентусиазъм беше впечатляващ. Всички руснаци имаха чин старши лейтенант и всички бяха изкарали курс по парашутизъм. Бяха доста добри в стрелбата с леки оръжия. Руските снайперисти не отстъпваха на Хомър Джонстън и Дитер Вебер за голяма изненада и на двамата. Руските снайперистки карабини бяха малко грубовати, но стреляха добре, поне на разстояние 800 м.
	— Има доста да учат, но са момчета с дух, г-н Кларк. За две седмици ще влязат във форма — каза Чавес, поглеждайки скептично към водката. Бяха в руски офицерски клуб, а там от нея имаше много.
	— Само две? — попита Джон.
	— За две седмици ще научат каквото трябва и ще овладеят новите оръжия. — От „Рейнбоу“ бяха донесли пет пълни комплекта за руската група на Спецназ: автомати MP-10, пистолети „Берета“-45 и най-важното — радиооборудване, което позволяваше на хората от групата да разговарят помежду си дори и под обстрел. Руснаците държаха да запазят дългите си карабини „Драгунов“, което донякъде беше въпрос на гордост за тях, но те можеха да стрелят, което беше достатъчно за мисията. — Останалото е въпрос на практика, Джон, а ние не можем да им я дадем. Най-многото, което можем да направим в случая, е да им покажем една добра система за обучение, а останалото трябва да свършат сами.
	— Е, никой не би се наел да твърди, че руснакът не го бива в сражение — каза Кларк и обърна една водка. Работният ден беше приключил и всички останали правеха същото.
	— Жалко, че в тяхната страна е такава бъркотия — отбеляза Чавес.
	— Те трябва сами да се оправят с нея, Доминго, и ще го направят, ако не им пречим.
	„Вероятно“, каза си Джон. Все още му беше трудно да не ги приема като врагове. Беше идвал тук в старите, лоши времена и за кратко беше изпълнявал мисии на няколко пъти в Москва като шпионин-нелегал. Спомняйки си сега, това му се струваше като да тръгне по Пето авеню в Ню Йорк чисто гол с табела на врата, че мрази евреите, чернилките и нюйоркските ченгета. Но вече беше по-възрастен, беше станал дядо и очевидно не беше толкова дързък, както през 70-те-80-те години. Боже, как рискуваше тогава! Сега дори отиде на посещение като гост на председателя на КГБ. (За него то винаги си оставаше КГБ в главната му квартира на площад „Дзержински“ 2.) Какви неща ставаха! Едно време това би прозвучало толкова налудничаво, колкото ако в двора му кацнеше извънземен кораб и го поканеха на разходка до Марс.
	— Иван Сергеевич — каза един глас. Беше генерал-лейтенант Юрий Кирилин, новоназначеният командващ руските специални части. Това беше Човек, който сам решаваше какво да прави, нещо необичайно за тази част на света.
	— Юрий Андреевич — отвърна Кларк.
	Беше запазил двете руски имена, които му бяха измислили още в ЦРУ за по-голямо удобство, тъй като беше сигурен, че руснаците знаят всичко за него. От това нямаше да има особена вреда. Вдигна бутилката с водка. Имаше вкус на ябълка, тъй като на дъното на бутилката се виждаха ябълкови кори. Не беше лоша на вкус. Водката беше горивото за всяка делова среща в Русия и след като беше дошъл в Рим, трябваше да се прави на италианец.
	Кирилин обърна първата чаша на един дъх, сякаш не беше пил от седмица. Напълни я отново и вдигна тост за придружителя на Джон:
	— Доминго Степанович — което беше доста близко.
	Чавес отвърна на жеста.
	— Вашите хора са чудесни, другари. Ще научим много от тях.
	„Другари“, каза си Джон, „майната ти!“
	— Вашите момчета са много напористи, Юрий, и се стараят.
	— Колко ще продължи обучението? — попита Кирилин. Водката не беше се отразила ни най-малко на погледа му.
	„Може да имат имунитет“, помисли си Динг. Трябваше да внимава, ако не искаше Джон да го носи на гръб към къщи.
	— Две седмици — отвърна Кларк. — Доминго така мисли.
	— Толкова бързо? — зачуди се Кирилин, но беше доволен.
	— Момчетата са добри, генерале — каза Динг. — Имат необходимите качества. Физическата им подготовка е отлична и бързо схващат. Трябва им само да се запознаят с новите оръжия и да получат повече указания как да тренират, а ние ще им ги дадем. След това те ще обучават вашите войски, нали?
	— Точно така, майоре. Ще създадем специални регионални части за борба с тероризма из цялата страна. Хората, които обучавате тази седмица, след няколко месеца ще учат други. Проблемът с чеченците ни изненада и трябва да обърнем сериозно внимание на тероризма като заплаха за нашата сигурност.
	Кларк не завиждаше на Кирилин за задачата. Русия беше голяма страна, в която имаше много националности, останали от Съветския съюз, всъщност от времето на царизма. На много от тях идеята да бъдат част от Русия не им допадаше особено. Някога Америка имаше подобен проблем, но никога в такава степен като при руснаците. А тук нещата нямаше скоро да се подобрят. Единственият лек беше икономическият просперитет. Хората, които живеят добре, не се бият помежду си. Можеха да изпочупят сервизите и приборите за хранене. Но просперитетът за тази страна беше все още далеч в бъдещето.
	— Да, сър — продължи Чавес, — след година ще разполагате със сериозна и надеждна сила, ако, разбира се, имате необходимите средства за това.
	Кирилин изсумтя.
	— Това тук е проблем, вероятно и вие го имате.
	— Е, да — отвърна усмихнат Кларк. — Трябва да се разбираш с Конгреса.
	— Виждам, че в групата ви има хора от различни националности — каза руският генерал.
	— Да, всъщност ние сме служба към НАТО, но сме свикнали да работим заедно. Нашият най-добър стрелец е италианец.
	— Така ли? Видях го, но…
	Чавес го прекъсна.
	— Генерале, този кучи син може да изпише името си с пистолет.
	Кларк отново напълни чашите с водка.
	— Юрий, на стрелбището той ни обра всичките, дори и мен.
	— Така ли? — каза замислен Кирилин със същия израз на лицето, като този на Кларк преди няколко седмици.
	Джон го тупна по рамото.
	— Знам какво си мислиш, но когато решиш да се състезаваш с него, другарю генерал, не е зле да имаш пари в джоба — посъветва го Джон. — Ще ти потрябват.
	— Е, това трябва да се провери — каза руснакът.
	— Ей, Еди — Чавес повика помощника си.
	— Да, сър.
	— Кажи на генерала колко добър е Еторе с пистолета.
	— Онзи гаден италианец! — изруга старши сержант Прайс. — Той спечели 20 лири дори от Дейв Уудс.
	— Дейв Уудс е инструкторът по стрелба в Хиърфорд и е много добър — обясни Динг. — Еторе трябва да участва в олимпийски игри или може би в състезанието в Кемп Пери, Джон.
	— Мислил съм за това. Следващата година може да го включим в състезанието за президентската купа — каза Кларк. После добави: — Опитай, Юрий. Може пък да успееш там, където ние се провалихме.
	— Ще видим.
	— Всички се издънихме — потвърди Еди Прайс. — Питам се защо ли италианците ни го изпратиха? Ако мафията иска да му види сметката, пожелавам им успех.
	— Ще видим — каза пак Кирилин, оставяйки гостите си да се питат колко ли е добър.
	— Сам си го търсиш, другарю генерал — предупреди го Кларк.
	Кирилин, който беше в армейския отбор по стрелба с пистолет още като лейтенант и капитан, не можеше да си представи, че някой може да го победи. Мислеше, че натовците просто го будалкат, а и той на тяхно място би постъпил така. Даде знак на бармана и поръча перцовка за всички.
	Гостите от НАТО му харесваха, а и репутацията им говореше сама за себе си. Майор Чавес, който всъщност беше от ЦРУ и Кирилин го знаеше, явно беше добър разузнавач, според сведенията на СВР. Изглеждаше добър боец, с увереност, придобита на бойното поле. Само така един войник може да стане уверен в себе си. Кларк беше същият, и то много способен според онова, което беше видял в досието му. Беше опитен боец и разузнавач и говореше литературен руски с петербургски акцент. Вероятно един-два пъти е бил там, помисли си Кирилин, и се е представял за местен. Колко странно бе, че някога такива хора бяха негови заклети врагове. Ако се беше стигнало до война, тя щеше да бъде кървава и резултатът от нея много тъжен. Кирилин беше прекарал три години в Афганистан и на място беше се уверил колко ужасно нещо е войната. Баща му беше му разказвал за нея. Беше многократно награждаван генерал от пехотата, но едно е да ти разказват, а друго да го видиш със собствените си очи. Освен това когато разказваш, винаги избягваш най-ужасните моменти. Просто паметта ти действа като редактор. Човек не разказва в кръчма как лицето на приятеля му се превръща в пихтия след попадение от куршум, защото такива неща не се разправят на хора, които няма да те разберат. А на онези, които ги бяха преживели, не беше нужно да се разказват. Просто вдигаш тост в памет на Гриша, Мишка или на някой друг, и това за военните беше достатъчно. Дали тези хора са преживели същите неща? Вероятно. Имаше един случай, когато групата им беше претърпяла загуби след нападение на ирландски терористи срещу базата им. Вярно, че загубите за ирландците бяха големи, но все пак бяха успели да причинят жертви на изключителни професионалисти.
	Това бяха рисковете на професията. Подготвяш се за всякакви изненади, но никога не можеш да предвидиш всичко.


	Денят беше много лош на Ю Чън. Тя беше в Тайпе, за да се грижи за сериозно болната си стара майка, когато един съсед й викна да си включи телевизора. Стъписана, видя как убиват съпруга й пред очите й. Това беше първият тежък удар за деня.
	Следващото изпитание беше опитът й да се добере до Пекин. За първите два полета до Хонконг нямаше никакви места и трябваше да прекара четиринадесет мъчителни часа на летището сред морето от непознати лица, оставена съвсем сама с ужасната си мъка, докато най-после успя да се качи на един самолет за столицата на КНР. Пътуването беше мъчително, защото поради турболентността самолетът непрекъснато се тресеше и тя примираше от страх на най-задния ред, надявайки се, че никой няма да забележи болката, изписана на лицето й. Но това беше все едно да се опита да прикрие земетресение. Най-после изпитанието свърши, слезе от самолета и дори мина сравнително лесно през имиграционния и митническия контрол, защото не носеше нищо, в което би могла да скрие някакви контрабандни стоки. Но след като се качи в таксито, за да стигне до дома си, мъките й отново започнаха.
	Домът й беше обграден от плътен кордон полицаи. Опита се да премине през него като през касата на супермаркет, но полицаите имаха заповед да не пускат никого в къщата и това се отнасяше дори за живеещите в сградата. Минаха двадесет минути в разправии, в които се появяваха офицери с все по-високи чинове, но нищо не излезе. Беше прекарала на крак двадесет и шест часа, от които двадесет и два в пътуване. Сълзите също не помогнаха и тя се довлече до намиращата се наблизо къща на един човек от паството. Казваше се Вен Цзон и държеше малък ресторант в къщата си. Беше висок, пълен мъж, винаги в добро настроение, за което всички го обичаха. Като видя Чън, той я прегърна и я накара да влезе в дома му. Настани я в една стая да си легне и я накара да изпие няколко чашки, за да се отпусне. След минути Ю Чън заспа непробудно, а Вен се запита какво може да направи. Единственото нещо, което Чън му беше казала, преди да заспи като пребита от изтощение, беше, че иска да върне тялото на Ю Фаан у дома, за да му организира прилично погребение. Вен не можеше да подготви всичко това сам, но се обади на няколко души от паството, за да им каже, че вдовицата на пастора им е в града. Беше разбрал от нея, че се кани да погребе съпруга си в родния му Тайван, но хората от паството не искаха да се разделят с любимия си духовен водач, без да се простят официално с него, затова той се обади, за да организира малка церемония в скромното им място за молитви. Не знаеше, че един от хората, на които се беше обадил, веднага докладва на Министерството на държавната сигурност.


	Бари Уайз беше доволен от себе си. Въпреки че не печелеше толкова, колкото някои негови колеги от така наречените „големи“ телевизионни компании — Си Ен Ен нямаше развлекателни програми, които да излъчва между новините и да печели от тях, той бе не по-малко популярен от техните водещи и имаше репутацията на сериозен журналист, който ходеше на място, за да прави репортажите си, и сам си пишеше текстовете. Бари Уайз правеше новини и това беше всичко. Имаше пропуск за пресконференциите в Белия дом и почти във всяка столица по света беше известен като сериозен репортер, който винаги държи на обективността в репортажите си. Заради това някои го уважаваха, а други го мразеха в зависимост от това какви са правителството и политическата система на съответната страна. Той си каза, че тукашното правителство сигурно не го обичаше много. За Бари Уайз те бяха непоправими варвари. Местната полиция имаше твърде превратна представа за добро и лошо и се ориентираше в тези неща главно от онова, което й нареждаха големите началници в центъра на града. Мислеха си, че онези им работи са много големи, след като всички са готови да играят по свирката им. За Уайз пък това беше признак, че са им твърде малки, но не смееше да го каже гласно, защото малки или не, те имаха на разположение въоръжени полицаи, а техните пистолети бяха големи.
	Но тези хора имаха огромни слабости и Уайз го знаеше. Гледаха на нещата по изкривен начин като астигматици и си мислеха, че реалността е такава, каквато те я виждат. Бяха като учени в лаборатория, които не можеха да видят по-далеч от собствените си теории и продължаваха да експериментират, за да ги докажат, като в много случаи пренебрегваха данните, които тяхната теория не можеше да обясни.
	Но това щеше да се промени. Тук вече проникваше информация. Давайки благословията си за свободната пазарна търговия, правителството на КНР позволи да се инсталира гора от телефонни линии. Много от тях бяха свързани с факсове, а още по-голям брой — с компютри, така че из страната се обменяше голямо количество информация. Уайз се запита дали властите си дават сметка за последиците. Вероятно не. Нито Маркс, нито Мао са разбирали колко могъщо нещо е информацията, защото чрез нея се стигаше до Истината, щом се поровиш в нея, а Истината не беше Теория. Истината е това, което е реалността, и тъкмо това я правеше толкова неудобна. Можеш да я отречеш, но само за твоя сметка, защото рано или късно тази кучка щеше да те захапе за задника. Ако я отречеш, ухапването неизбежно щеше да е по-болезнено, защото колкото повече отлагаш нещата, толкова по-голяма ставаше устата й. Откакто Си Ен Ен започна предаванията си, светът се беше променил значително. До 1980 година една страна можеше да отрече всичко, но сигналите на Си Ен Ен, звукът и картината се предаваха чрез сателит, а не можеш да се правиш, че тези кадри нямат никакво значение.
	Това превръщаше Бари Уайз в нещо като крупие на казиното на Информацията и Истината. Той беше честен посредник. Не можеше да бъде друг, ако искаше да оцелее в това казино, защото клиентите държаха на обективната информация. На свободния пазар на идеи Истината накрая винаги печели, защото няма нужда от никаква друга подкрепа. Истината можеше да се крепи сама и рано или късно вятърът отвяваше всички глупости, които я прикриваха.
	Това е благородна професия, казваше си Уайз. Неговата мисия в живота беше да представя историята и вършейки това, той до известна степен я правеше или поне й помагаше да се развива. По тази причина от него се страхуваха тези, които смятаха, че главното им призвание е да отправят предизвикателства към нея. Тази мисъл често го караше да се усмихва. Онзи ден той беше помогнал малко на историята с репортажа за двамата духовници. Не знаеше накъде ще тръгнат нещата. Това беше работа на други. Но в Китай той имаше да върши още доста работа.


>	29.
>	БИЛИ БЪД

	— Какво друго може да се обърка още там? — попита Райън.
	— Нещата биха могли да се успокоят, ако другата страна имаше поне малко мозък в главата си — отвърна с надежда Адлер.
	— А има ли? — попита Роби Джексън, изпреварвайки Арни ван Дам.
	— Сър, отговорът на този въпрос не е лесен. Ако се запитаме дали са глупави, той е, че не са. Но ако се питаме дали виждат нещата така, както ние ги виждаме, отговорът е не. Това е основният проблем при работата с тях.
	— Да, те са клингони — каза мрачно Райън. — Пришълци от космоса. Господи, Скот, как да предвидим какво ще направят?
	— Не можем — отвърна държавният секретар. — Имаме добри познавачи на Китай, но проблемът е, че когато трябва да решим нещо важно, те никога не са на едно мнение, никога — каза Адлер. Намръщи се и продължи: — Вижте, тези хора са като крале от друга култура. Тя е била много по-различна от нашата дълго преди да се появи Маркс. Идеите на нашия стар приятел Карл направиха нещата още по-лоши. Те са крале, защото притежават абсолютна власт. Тази власт има някакви граници, но ние не сме напълно наясно къде са те. Затова е трудно да се възползваме от тях. Те са клингони. Значи на нас ни трябва един г-н Спок. Някой да познава такъв?
	Насъбралите се около масата за кафе започнаха да се усмихват малко накриво, както обикновено ставаше, когато някой кажеше нещо, което нито е толкова смешно, нито съвсем приемливо.
	— Има ли нещо ново от Зорге днес? — попита Ван Дам.
	Райън поклати глава.
	— Не, източникът не предава всеки ден.
	— Жалко — каза Адлер. — Обсъждах предаденото от Зорге с някои от моите експерти по китайските въпроси, като представях нещата за мои теоретични разсъждения…
	— Е и? — попита Джексън.
	— Те са на мнение, че в тях има доста логика, но това не е напълно достатъчно.
	Около масата настъпи раздвижване.
	— Проблемът с добрата шпионска информация е точно този. Тя не се връзва много с това, което мислят собствените ти хора, ако предположим, че изобщо могат да мислят — обади се вицепрезидентът.
	— Не си прав, Роби — каза Райън.
	— Знам, знам — Джексън вдигна ръце, като да се защити. — Просто не мога да забравя мотото на шпионите: „Залогът е животът ти.“ Не е много приятно някой изтребител да се залепи за теб и да рискуваш живота си заради парче хартия, на което някой е написал мнението си и не знаеш нищо за него, нито пък откъде е почерпил сведенията си. — Той разклати чашата с кафето. — Вижте, във флота мислехме или поне се надявахме, че решенията, които се вземат в тази стая, се базират на солидни данни. Много е разочароващо да видиш как стоят нещата в действителност.
	— Роби, когато бях в гимназията, си спомням кубинската ракетна криза. Спомням си, че се питах дали светът ще се взриви, но имах да превеждам половин страница от проклетите „Галски войни“ на Цезар. Видях президента по телевизията и си казах, че всичко ще е наред, защото това беше президентът на Съединените щати и той би трябвало да знае какво в действителност става. Затова си преведох пасажа за битката с хелветите и си легнах. Президентът би трябвало да знае всичко, защото е президент. После аз самият станах президент, но не знаех нищо повече, отколкото месец преди това, обаче всички навън — Райън посочи с ръка към прозореца — си мислят, че съм всезнаещ… Елън! — провикна се той достатъчно силно, за да го чуят оттатък.
	След секунди вратата се отвори.
	— Да, господин президент.
	— Мисля, че се сещаш, Елън — каза й Джак.
	— Да, сър. — Тя извади от джоба си кутията с „Вирджиния слимс“ и я отвори. Райън си взе една цигара и я запали с розовата газова запалка, която беше вътре. Пое дълбоко дима.
	— Благодаря, Елън.
	Тя се усмихна майчински.
	— Няма нищо, г-н президент — и пак се отправи към стаята си, затваряйки вратата след себе си.
	— Джак?
	— Да, Роб — отвърна Райън.
	— Това е ужасно.
	— Да, но аз не съм всезнаещ и не съм безупречен — повтори ядосан президентът на Съединените щати и дръпна още веднъж от цигарата. — Хайде да се върнем на въпроса за Китай.
	— Те могат да забравят за МВФ — каза Ван Дам. — Конгресът ще те даде под съд, ако поискаш такова нещо за тях, Джак. И можеш да бъдеш сигурен, че следващия път конгресмените ще предложат да се дадат на Тайван всички оръжия, които би поискал.
	— Това не ми е проблем, а и няма начин да им предложа да станат член на МВФ, освен ако не се променят и не започнат да се държат като цивилизовани хора.
	— Там е проблемът — припомни им Адлер. — Те смятат, че ние сме нецивилизованите.
	— Усещам, че нещата отиват на зле — каза Джексън, изпреварвайки останалите. Райън си помисли, че това е свързано с навика на летците-изтребители винаги да бъдат първи. — Те просто нямат връзка с останалия свят. Единственият начин да ги накараме да я почувстват е да им причиним известна болка, не на техния народ, а на онези, които вземат решенията.
	— А точно те разполагат с оръжията — отбеляза Ван Дам.
	— Разбрах те, Арни — каза Джексън.
	— И как бихме могли да ги накараме да станат по-гъвкави? — попита Райън, връщайки отново разговора на темата.
	— Като държим на позицията си. Ще им кажем, че искаме търговия на реципрочни начала, или ще бъдат изправени пред възможността да срещнат търговски бариери и от наша страна. Ще им кажем, че поради случая с папския нунций не можем да им направим никакви отстъпки и че нещата просто стоят така. Ако искат да търгуват с нас, трябва да отстъпят — подчерта Адлер. — Те не обичат да им се говори по този начин, но нещата стоят така и трябва да се съобразят с обективната реалност. Мисля, че ще го разберат — завърши държавният секретар.
	Райън се огледа и видя, че останалите в стаята кимнаха в знак на съгласие.
	— Добре. Погрижи се Рътлидж да разбере точно каква е позицията ни — каза той на Орела.
	— Да, сър — съгласи се държавният секретар и кимна.
	Останалите станаха и започнаха да излизат от кабинета. Вицепрезидентът Джексън си тръгна последен.
	— Ей, Роб — викна Райън на стария си приятел.
	— Снощи гледах филм по телевизията, за да се поразсея малко, и попаднах на един много стар, който бях гледал като дете.
	— Кой филм?
	— „Били Бъд“. Онази история на Мелвил за нещастния моряк, който се обесва. Бях забравил името на кораба на Били.
	— И как беше то? — Райън също го беше забравил.
	— „Правата на човека“. Твърде претенциозно име за кораб. Предполагам, че Мелвил го е избрал с някаква задна мисъл, както често правят писателите, но ние нали за това се борим? Дори и английският кралски флот не се бори за такова нещо. Правата на човека — повтори Джексън. — Звучи благородно.
	— И какво общо има това със сегашния ни проблем, Роб?
	— Джак, първото и най-важно нещо за една война е нейната кауза. А това е отговор на въпроса защо ние сме там и какво предлагаш да направим? Правата на човека е доста добра отправна точка. Между другото, утре Си Ен Ен ще предава от църквата на баща ми и от тази на Джери Патерсън. Те са се разменили и всеки ще проповядва в църквата на другия по време на възпоменателната церемония. Си Ен Ен са решили да я предават пряко. Мисля, че това е добър ход от тяхна страна. Някога, когато бях момче, в щата Мисисипи нещата не стояха така.
	— И така ли ще стане, както предполагаш?
	— Вярно, че това е само мое предположение — призна Роби, — но според мен и двамата ще бъдат много разпалени. Предоставя им се добра възможност да покажат, че на Господ не му пука кой какъв цвят на кожата има и че всички вярващи трябва да се държат заедно. Сигурно и двамата ще пренебрегнат момента за аборта. Татко не е от хората, които защитават правото на аборт, а и Патерсън е същият, но проповедите им ще бъдат главно върху темата за справедливостта и равенството и за това как двама мъже са били изпратени при Бога, след като са постъпили правилно.
	— Баща ти е много добър в проповедите, нали?
	— Ако имаше награди „Пулицър“ за проповедничество, сигурно стената вкъщи щеше да е пълна с тях, Джак. А и Джери Патерсън също не се справя зле за един бял.


	— Аха — каза Ефремов. Беше в сградата, откъдето наблюдаваха, а не в колите. Тук беше по-удобно за един старши офицер.
	Суворов/Конев беше седнал на пейката със следобедния вестник в ръка. Нямаше нужда да го наблюдават, но въпреки това го правеха за всеки случай. Разбира се, в Москва имаше хиляди пейки по парковете и вероятността техният обект да е седнал случайно на една от тях няколко пъти поред беше астрономически малка. Щяха да го използват като довод пред съдията, когато се стигнеше до процес. Всичко зависеше от това какво държи онзи в дясната си ръка. В досието му в КГБ пишеше, че е десняк. Беше толкова опитен, че почти не се видя какво направи, но го направи. Остави вестника с дясната си ръка, бръкна в сакото си и извади нещо метално. После ръката спря за миг, докато той разгръщаше страниците — разтварянето на вестник беше добър начин за отвличане на вниманието на всеки, който можеше да го наблюдава, тъй като човешкото око винаги се привлича от движението — плъзна се надолу и постави металната кутия върху магнитната плочка. След това продължи да си чете вестника. Всичко беше извършено с едно много премерено движение и толкова бързо, че беше почти незабележимо. И все пак почти, помисли си Ефремов. И по-рано беше залавял шпиони — четирима на брой, което го беше издигнало до високия му пост. Всеки от случаите беше твърде вълнуващ, защото играта на преследване и залавяне беше една от най-деликатните. А този беше руснак и още по-труден за залавяне. Досега не беше имал такъв случай и вълнението, че ще залови не само шпионин, а и изменник на родината, беше още по-голямо. Изменник, който може би беше и убиец. Това също му се случваше за първи път. Никога в практиката му досега шпионите не престъпваха този закон. Не, целта на една шпионска операция, която и без това беше много опасна, беше да се предаде информация. Убийството я излагаше на допълнителни рискове и това не се нравеше много на опитния шпионин. Както обичаха да казват те, вдигаше се много шум, а шумът е нещо, което един шпионин се старае да избягва също така, както и извършителят на кражбите с взлом.
	— Обади се на Провалов — каза Ефремов на подчинения си.
	Имаше две причини за това. Първо, той беше задължен на лейтенанта от полицията, който му предостави както случая, така и обекта. И, второ, цивилното ченге можеше да е открило нещо полезно по време на разследването. Продължиха да наблюдават Суворов/Конев още десет минути. Накрая той стана и се върна при колата си, отправяйки се към апартамента. По пътя го следяха непрекъснато сменящи се екипи. След задължителните 15 минути един от хората на Ефремов пресече улицата и прибра кутията от пейката. Тя пак беше заключена, което подсказваше, че съдържанието й може би е важно. Трябваше да се преодолее предпазният механизъм, за да не се повреди онова, което беше вътре. Но хората от ФСС имаха опит в тази работа, а и вече знаеха как да постъпят в случая. Това се потвърди 20 минути по-късно, когато кутията беше отворена и съдържанието извадено. Листовете бяха разгънати, фотографирани, отново сгънати и върнати на мястото им, кутията заключена и веднага оставена обратно под пейката. Междувременно групата за дешифриране във ФСС вложи текста в компютъра, в който вече имаше един файл със съдържанието на предишното съобщение. Вече беше въпрос на секунди да се наложат двата текста един върху друг. Хубавото беше, че написаното бе на руски. Но въпросът със съдържанието стоеше по-другояче.
	— Ёб твою мать! — изпусна една от най-мръсните си ругатни дешифраторът. После подаде листа на началниците си, чиято реакция беше малко по-различна. Отиде при телефона и набра номера на Ефремов.
	— Павел Георгиевич, трябва да видите това.
	Провалов беше там, когато шефът на дешифраторите влезе. Принтираният текст беше поставен в плик, който дешифраторът му подаде, без да каже дума.
	— Е, Паша? — попита инспекторът от отдел „Убийства“.
	— Намерихме отговора на първия въпрос.
	„Колата дори беше купена от същия магазин в центъра на Москва“, се казваше в текста. „Тук няма никаква грешка. И двамата, които изпълниха задачата, са мъртви в Санкт Петербург. Преди да направя друг опит, трябва да ми дадете указания за разписанието и за възнаграждението на изпълнителите.“
	— Значи Головко е бил обектът — каза Провалов. — Шефът на нашето разузнаване дължи живота си на един сводник.
	— Така изглежда — съгласи се Ефремов. — Забележи, че не иска пари за себе си. Предполагам, че се чувства виновен, че е пропуснал обекта при първия опит.
	— Но той работи за китайците?
	— И това, изглежда, е вярно — отбеляза човекът от ФСС, потръпвайки вътрешно. „Защо“, запита се той, „китайците ще искат да направят такова нещо? Не е ли това почти равносилно на обявяване на война?“ Облегна се в стола си, запали цигара и погледна колегата си от милицията. И двамата не знаеха какво да кажат в момента, затова мълчаха. Скоро случаят щеше да им бъде отнет. След като стигнаха до това заключение, си тръгнаха за вкъщи да вечерят.


	Тази сутрин беше по-ведра от обикновено в Пекин. Госпожа Ю спа дълбоко и добре и въпреки че се събуди с леко главоболие, беше благодарна на Вен, че я накара да изпие две чашки алкохол преди лягане. После си спомни защо дойде в Пекин и доброто й настроение в миг изчезна. Закуската се състоеше предимно от зелен чай. Докато го пиеше, тя си припомни гласа на мъжа си, както и факта, че никога повече нямаше да го чуе. Той винаги беше в добро настроение на закуска и никога не забравяше, както сега направи тя, да каже една молитва и да благодари на Бога за възможността да му служи още един ден. Но това нямаше вече да се повтори. Повече няма да може да го прави, напомни си тя. Предстоеше обаче да свърши сама някои неща.
	— Какво ще правим, Цзон? — попита домакина си, когато той се появи.
	— Ще отидем до полицейския участък и ще попитаме за тялото на Фаан. След това ще ти помогна да натовариш нашия приятел на самолета за дома и ще организираме малко траурно тържество в…
	— Не, не можем да го направим, Цзон. Там има полицаи и не пускат никого вътре. Не пуснаха дори и мен, въпреки че документите ми са в ред.
	— Тогава ще го направим отвън, а те ще ни гледат как се молим за нашия приятел — каза Цзон на гостенката си.
	Десет минути по-късно тя оправи стаята и беше готова за излизане. Полицейският участък беше на четири преки по-нататък в една обикновена сграда, която не се различаваше от другите по нищо, освен по надписа на вратата.
	— Да? — каза полицаят на пропуска, когато забеляза с периферното си зрение хората, изправени до бюрото му. Вдигна очи от книжата пред себе си и видя жена и мъж приблизително на еднаква възраст.
	— Аз съм Ю Чън — каза госпожа Ю и забеляза как изражението на полицая се смени.
	— Вие сте съпругата на Ю Фаан?
	— Точно така.
	— Вашият съпруг е народен враг — добави уверено полицаят, но не беше много сигурен какво да каже по-нататък.
	— Мисля, че не е бил такъв, но аз съм дошла само за тялото му, за да го кача на самолета и да го откарам у дома, където да бъде погребан от семейството му.
	— Не знам къде е трупът — отвърна полицаят.
	— Но той беше застрелян от полицай — намеси се Вен, — така че полицията е длъжна да предаде тялото. Ще бъдете ли така любезен, другарю, да се обадите по телефона, за да вземем тялото на нашия приятел? — Поведението му не даде никакъв повод на полицая на пропуска да се ядоса.
	Но той не знаеше на какъв номер да се обади и затова набра вътрешен телефон на полицейското управление. Беше му неудобно да го прави пред двамата граждани, които стояха при бюрото, но нямаше как.
	— Да? — отвърна един глас при третото продължително иззвъняване.
	— Тук е сержант Янг от пропуска. При мен е Ю Чън, която търси тялото на съпруга си Ю Фаан. Трябва да й кажа къде да отиде.
	Минаха няколко секунди, преди човекът оттатък да си спомни.
	— А, да. Кажи й да отиде при реката Да Юнхъ. Тялото му беше кремирано и прахът разпръснат във водата снощи.
	Народен враг или не, но не беше приятно да кажеш това на една вдовица, която вероятно изпитваше някакви чувства към него.
	Сержант Янг остави телефона и реши да й съобщи новината.
	— Тялото на Ю Фаан е било кремирано и прахът му разпръснат в реката, другарко.
	— Това е жестоко — обади се веднага Вен.
	Чън беше прекалено зашеметена, за да каже нещо в момента.
	— Не мога да ви помогна с нищо — каза Янг на посетителите и отново заби поглед в книжата, за да им покаже, че трябва да си вървят.
	— Къде е съпругът ми? — едва успя да промълви след 30 секунди Ю Чън.
	— Тялото на съпруга ви беше кремирано и прахът му разпръснат — повтори Янг, без да я погледне, защото наистина не искаше да среща погледа й при тези обстоятелства. — Не мога да ви помогна с нищо повече. Трябва да си вървите.
	— Искам обратно съпруга си — настоя тя.
	— Той е мъртъв и тялото му е кремирано. Върви си! — повтори сержант Янг в желанието си тя да се махне и да го остави да си гледа работата.
	— Искам съпруга си! — каза по-високо тя, като накара някои от присъстващите в чакалнята да погледнат към нея.
	— Него го няма, Чън — каза Вен Цзон, хвана я за ръка и я поведе към вратата. — Хайде да излезем навън да се помолим за душата му.
	— Но защо са го направили? Защо е … Защо са постъпили така? — За 24 часа това й дойде твърде много. Въпреки че беше спала през нощта, Ю Чън все още не беше дошла напълно на себе си. Мъжът, с когото беше живяла двайсет години, беше изчезнал, а сега не можеше да види дори урната с праха му. Беше твърде много, за да го разбере една жена, която досега не беше имала никаква работа с полицията и която не беше направила нищо против държавата, с изключение може би на факта, че се беше оженила за християнин, но какво лошо имаше в това. Някой от тяхното паство замислял ли беше нещо против държавата? Не. И защо я сполетя това нещастие? Почувства се така, сякаш невидим камион я беше блъснал при пресичане на улицата, а след това бяха решили, че вината е нейна. Зад невидимия камион следваше друг, още по-безмилостен от първия. Нямаше какво да направи. Нямаше с какво да отвърне, нито по съдебен или по някакъв друг начин. Дори не можеха да се върнат в апартамента й, който често бяха използвали като църква, за да се помолят за душата на Ю. Трябваше да се молят някъде другаде, но къде? Всичко с времето си. Тя и Вен излязоха навън, избягвайки погледите на хората в чакалнята, които ги пронизваха така, че почти ги усещаха физически. Скоро забравиха за тях. Яркото слънце навън също не подхождаше на деня, в който трябваше да се отправят молитви към Бога, а до този момент той оставаше безучастен. Слънчевите лъчи минаваха през клепачите й и прогонваха тъмнината, която беше по-подходяща за настроението й. Тя имаше билет за обратния полет до Хонконг и оттам до Тайпе, където можеше поне да си поплаче в присъствието на майка й, която също очакваше смъртта, защото беше над 90 години и беше много болна.


	За Бари Уайз денят беше започнал отдавна. Колегите му в Атланта го засипаха с похвали в писмо, изпратено по електронната поща за предишния му репортаж. Според тях той можеше да му донесе нова награда „Еми“. Уайз обичаше да получава награди, но те не бяха основният му стимул. Това му беше работата. Дори не казваше, че се радва, защото новините, които съобщаваше, рядко бяха хубави и приятни. Просто това беше професията, която беше избрал. Онова, което да му харесва в нея, беше, че тя винаги поднасяше нещо ново. Като хората, които, събуждайки се, питат всеки ден какво ще гледат по Си Ен Ен — от резултати по бейзбол до екзекуции, така и той още със събуждането се питаше какво ще съобщи. Често имаше някаква представа откъде може да излезе репортаж и какво ще съдържа той в най-общи линии, но човек никога не можеше да бъде напълно сигурен, а и тръпката в работата му беше, че винаги може да се появи нещо ново. Беше се научил да се доверява на инстинктите си, въпреки че не можеше да разбере откъде се появяват и на какъв принцип действат. Днес те му припомниха, че един от хората, които застреляха пред очите му онзи ден, беше казал, че е женен и че съпругата му е в Тайван. Може би се беше върнала? Струваше си да провери. Опита се да накара хората в Атланта да разберат какво става във Ватикана, но тази задача щеше да бъде възложена на бюрото в Рим. Самолетът с тялото на кардинал Ди Мило беше на път за Италия, където някой щеше да се постарае пристигането му да бъде предавано пряко по Си Ен Ен и записът с репортажа щеше да бъде излъчен за целия свят най-малко десет пъти.
	В хотелската стая имаше кафеварка и той си свари кафе, откраднато от бюрото на Си Ен Ен в Пекин. Както при много хора, пиенето на кафе му помагаше да мисли.
	Добре, каза си той, тялото на италианския кардинал вече го няма. То беше затворено в контейнер и качено на „Боинг“ 747 на „Алиталия“, който сега вероятно беше някъде над Афганистан. Но какво е станало с трупа на китаеца, онзи баптистки проповедник, който беше застрелян в главата? Трупът му все щеше да е някъде, а той има паство. Каза също, че е женен. Значи има жена някъде и тя ще иска да прибере тялото, за да го погребе. Най-малко можеше да се опита да вземе интервю от нея… Щеше да бъде добър повод за Атланта да покажат отново записа с убийството. Беше сигурен, че е в черния списък на пекинските власти, но да вървят на майната си, помисли си Уайз, отпивайки от кафето. И без това не беше много приятно да е тук. Тези хора са заклети расисти. Дори минувачите по улиците се отдръпваха, когато го видеха да минава покрай тях. Никъде другаде не се отнасяха към чернокожите американци като към извънземни, дошли от друга планета. Тук всички изглеждат по един и същ начин, обличат се еднакво, мислят еднакво. По дяволите, тук трябва да дойдат малко чернокожи, за да разнообразят гледката. Трябва да има малко русокоси шведи, а също и италианци, които да отворят свестни ресторанти…
	Обаче не беше негова работа да цивилизова света. Той просто трябваше да съобщава на хората какво става в него. На търговските преговори нямаше да се случи нищо, не и днес, помисли си Уайз. Днес той и неговият микробус със сателитната чиния на покрива щяха да се отправят към дома на преподобния Ю Фаан. Уайз действаше, подтикван от инстинктите си, нищо повече. А те рядко го подвеждаха.


	Райън имаше пак свободна вечер. Но следващата щеше да бъде различна. Трябваше да произнесе още една проклета реч по въпросите на външната политика. Никой не му казваше защо не можеше да го направи от залата за пресконференции и да приключи с това, а и той не питаше, за да не изглежда (отново) като глупак пред Арни. Речта и темата й нямаше да имат нищо общо с хората, пред които щеше да я произнесе. Не може да няма някакъв по-лесен начин да се каже на света какво мисли той. Този път и Кети трябваше да дойде с него, а тя мразеше още повече тези неща. Те й пречеха да мисли върху проблемите на пациентите си, а тя бдеше над тях като лъв, току-що убил животно за обяд. Кейти често се оплакваше, че тази роля на първа дама й пречи да си гледа работата като хирург. Джак не й вярваше. Повечето жени бяха такива. На Кети просто й трябваше повод, за да се оплаче, а този беше по-подходящ от другите от ежедневието й, като например, че не може от време на време да приготви вечерята сама. Това й липсваше доста повече, отколкото на редица членки на феминисткото движение, които никога не си бяха давали труда да се научат да готвят. Кети в продължение на двадесет години се беше учила на готварско изкуство и когато времето й позволяваше (това се случваше рядко) се промъкваше в огромната кухня на Белия дом, за да обменя идеи и рецепти с главния готвач. В момента обаче се беше сгушила удобно в креслото и четеше картоните на своите пациенти, като отпиваше от време на време по някоя глътка от чашата с вино. Джак гледаше телевизия, но за разнообразие, не под погледа на охраната и прислугата.
	Всъщност Райън не гледаше телевизия. Погледът му беше насочен към екрана, но мисълта му беше другаде. През последната година жена му се беше научила да познава това състояние. Беше нещо като сън с отворени очи, докато мозъкът се ровеше в някакъв проблем. Тя самата често го правеше, докато мислеше кой ще да е най-добрият начин за излекуване на даден пациент и същевременно се хранеше в докторското кафене на университета „Джон Хопкинс“. Представяше си картина, подобна на рисуваните филми на Уолт Дисни, симулираше проблема и търсеше начини за неговото преодоляване. Напоследък това ставаше все по-рядко. Благодарение на приложението на лазера в диагностиката, за което тя имаше личен принос, нещата бяха стигнали дотам, че с нея можеше да се справи и автомонтьор. Това беше нещо, за което тя и колегите й избягваха да говорят, защото имаше опасност да изгубят способността си да внушават на пациентите какво трябва да правят и те да го изпълняват.
	По някаква причина този номер не минава при президента, помисли си Кети. Вярно е, че през повечето време Конгресът не му се противопоставяше, както се беше случвало с други президенти, но това беше така, защото исканията на Джак обикновено бяха много логични. И все пак имаше изключения, причините за които бяха най-тъпи. „Това може да е добре за страната, но не и за моя район, или…“ Всички забравяха, че когато бяха дошли във Вашингтон, се бяха заклели пред цялата страна, а не пред глупавите си малки райончета. Когато каза това на Арни, той много се смя и й изнесе лекция как ставаха нещата в реалния свят, „сякаш един лекар не знае как стават!“, възмущаваше се тя. Така че Джак трябваше да балансира между реалността и това, което не беше реалност, но би трябвало да бъде, за разлика от онова, което не беше реално и никога нямаше да бъде. Както стояха нещата във външната политика. Имаше много повече логика женен мъж да тръгне подир някоя фльорца, вместо да се опитва да спори с чужди държави. На фльорцата поне можеш да й кажеш, че след три-четири пъти всичко е свършило, но онези проклети държавни ръководители никога нямаше да променят глупавите си позиции.
	В медицината има едно хубаво нещо, помисли си професор Райън. Лекарите навсякъде по света лекуват пациентите си по един и същ начин, защото човешкото тяло е еднакво навсякъде и лечението, което прилагаха в „Джон Хопкинс“, се практикуваше и в Берлин, Москва и Токио, въпреки че хората там изглеждаха по-различно и говореха на други езици. Ако това беше вярно, защо хората по света не можеха да разсъждават по един и същ начин? Нали мозъците им бяха еднакви? Сега беше неин ред да изсумти, както често правеше съпругът й.
	— Джак? — каза Кети и остави картоните настрана.
	— Да, Кети?
	— За какво мислиш?
	„Най-много ми се иска Елън Съмтър да беше тук с една цигара“, би могъл да отговори той. Ако Кети знаеше, че пуши тайно в Овалния кабинет, не го показваше, какъвто вероятно беше случаят, защото не беше от жените, които сами си търсят повод за разправии, а той вече не пушеше пред нея и пред децата. Просто Кети му позволяваше да се отдава на тази си слабост, стига да не прекалява. Но въпросът й беше свързан с причината, която го караше да изпитва нужда от никотин.
	— За Китай, скъпа. Този път те наистина прехвърлиха всякакви граници, но, изглежда, не си дават сметка колко лошо е това.
	— Как може убийството на онези двама души да не им изглежда нещо лошо? — попита Хирургът.
	— Не всички ценят еднакво човешкия живот като нас, Кет.
	— Китайските лекари, които съм срещала, го ценят. И те са лекари и ние разговаряме с тях като с такива.
	— Предполагам. — Райън видя, че по телевизията започнаха да предават реклами, стана и се запъти към горната кухня, за да си налее още едно уиски. — Искаш ли да ти напълня чашата, скъпа?
	— Да, благодаря — отвърна тя с широка усмивка.
	Джак взе чашата на жена си. Значи утре нямаше да оперира. Беше започнала да харесва шардонето „Шато Мишел“, което за първи път бяха опитали в Кемп Дейвид. Тази вечер той пиеше царевично уиски „Уайлд търки“ с лед. Харесваше острия вкус на царевица и ръж. Беше освободил прислугата на горния етаж и щеше сам да си налее. Можеше дори да си направи сандвич с фъстъчено масло, ако пожелаеше. Донесе питиетата и докосна жена си по врата, което винаги я караше леко да потръпва.
	— Какво ще стане в Китай?
	— Ще разберем, както и всички останали, от Си Ен Ен. Понякога те реагират много по-мъдро от нашите разузнавачи. Освен това нашите шпиони, както и дилърите на „Уолстрийт“, не могат да предвиждат бъдещето. — „Ако имаше такъв човек в банката «Мерил Линч», лесно щяха да го разберат кой е“, помисли си Джак. „Всички милионери щяха да се наредят на опашка пред вратата му.“
	— А ти какво мислиш?
	— Разтревожен съм, Кет — призна Райън и седна обратно на мястото си.
	— От какво?
	— От това как ще трябва да реагираме, ако те отново направят някоя глупост. Не можем да ги предупредим, а това означава, че нещата със сигурност ще се влошат, защото тогава ще направят някоя истинска тъпотия само за да ни покажат колко са силни. Държавите действат по този начин. Не можем да разговаряме с тях като с нормални хора. Онези, които вземат решенията там, мислят с…
	— Пишките си ли? — помогна му тя и леко се засмя.
	— Да — потвърди Джак и кимна с глава. — Много от тях вървят навсякъде подир пишките си. Имаме сведения, че някои чуждестранни ръководители имат такива навици, заради които биха ги изхвърлили от всеки порядъчен публичен дом по света. Те просто искат да покажат пред всички какви мъже са и за да го постигнат, се държат като животни в обор.
	— Със секретарките си ли?
	— С много от тях — кимна Райън. — Председателят Мао обичаше да чука дванадесетгодишни девственици и да ги сменя като носни кърпички. Предполагам, че на неговата възраст едва ли е можел да направи нещо повече от…
	— Тогава не е имало виагра, Джак — напомни му Кети.
	— Да не мислиш, че тя ще помогне светът да стане по-цивилизован? — попита той, извръщайки се с усмивка към жена си, която беше лекарка. Не вярваше, че ще стане така.
	— Е, може би поне ще предпази много дванадесетгодишни девици.
	Джак погледна часовника си. След половин час щеше да си легне. Дотогава можеше да погледа още малко телевизия.


	Рътлидж току-що се беше събудил. Под вратата му беше пъхнат плик, който той взе и отвори. Беше официалното комюнике на Министерството на външните работи с инструкциите му за деня, които не се различаваха много от тези, които беше получил предния ден. Не трябваше да прави никакви отстъпки, а те бяха маслото, което можеше да накара преговорите с КНР да потръгнат. Трябва да им дадеш нещо, ако искаш и ти да получиш. На китайците, изглежда, никога не им идваше наум, че понякога трябва да стане обратното. Рътлидж се отправи към банята, като се питаше дали така е било и при преговорите с германските дипломати през май 1939 година. Би ли могъл някой да предотврати онази война? Вероятно не. Някои държавни ръководители бяха прекалено тъпи, за да схванат какво им казват техните дипломати, или пък просто на някои хора войната им харесваше. Е, дори и дипломацията има предел на възможностите си.
	След половин час сервираха закуската. През това време Рътлидж беше успял да се изкъпе и да се избръсне до синьо. Всички от екипа му вече бяха в трапезарията и повечето четяха вестници, за да научат какво става вкъщи. Вече знаеха или поне си мислеха, че знаят какво ще стане тук. Едно голямо нищо. Рътлидж беше съгласен с тази оценка. Обаче и той грешеше.


>	30.
>	ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

	— Намери ли адреса? — попита Уайз шофьора. Той беше операторът на екипа. Изпълняваше задълженията и на шофьор, защото беше спокоен и като никой друг се измъкваше от уличните задръствания.
	— Да, Бари — отвърна шофьорът. Нещо повече, той го беше вкарал в сателитната навигационна система и компютърът щеше да им каже как да стигнат до там. „Някой ден Херц ще завладее света“, помисли си Уайз и леко се усмихна.
	— Изглежда, че ще вали — каза си той.
	— Може — съгласи се продуцентът.
	— Какво мислиш, че може да е станало с жената, която роди бебето? — попита операторът.
	— Сигурно си седи вкъщи с детето. Обзалагам се, че тук не държат майките дълго в болницата — каза Уайз — За съжаление, не знаем адреса й. Няма начин да стигнем до нея и детето, а това не е добре — Знаеха фамилията й — Ян. Имаше я в записа, но малките имена на мъжа и жената не си личаха.
	— Да, предполагам, че в телефонния указател има много хора с фамилия Ян.
	— Сигурно — съгласи се Уайз. Той не знаеше дали изобщо в Пекин има телефонен указател и дали семейство Ян имат телефон. Освен това никой от екипа не можеше да разчита китайските йероглифи. Тези фактори се изправяха пред тях като каменна стена.
	— Остават още две пресечки — обади се шофьорът. — Просто тук трябва да свия вляво и…
	Първото нещо, което видяха, беше тълпата униформени полицаи, които стояха там като войници на стража. Всъщност те това и правеха. Паркираха микробуса и слязоха. Онези се втренчиха в тях, сякаш бяха слезли от извънземен кораб. Пийт Никълс беше извадил камерата и това не се хареса на местните ченгета, защото всички знаеха какво беше направил екипът на Си Ен Ен в болницата „Лонфу“ и каква беля беше отворил на Китайската народна република. Затова погледите, които хвърляха на телевизионния екип, бяха изпълнени с ненавист. Уайз и хората му не биха могли да пожелаят нещо по-добро за целта си.
	Уайз отиде при едно ченге, което, ако се съдеше по униформата му, беше с най-висок чин.
	— Добър ден — поздрави любезно той.
	Сержантът само кимна с глава. Лицето му остана абсолютно безизразно, като че ли играеше покер, в който залозите бяха твърде скромни.
	— Можете ли да ни помогнете? — попита Уайз.
	— Да ви помогна за какво? — попита ченгето на развален английски и веднага се ядоса, че беше дал да се разбере, че говори езика. По-добре щеше да е, ако се беше направил, че не разбира, помисли си той.
	— Търсим госпожа Ю, съпругата на преподобния Ю, който живееше тук.
	— Няма тук — отвърна сержантът и махна с ръка — Няма тук.
	— Тогава ще я почакаме — отвърна му Уайз.


	— Господин министър — поздрави го Клиф Рътлидж.
	Шен пристигна със закъснение, което изненада американската делегация. С това може би искаше да даде на американците да разберат, че за китайците преговорите не са чак толкова важни, или пък се беше забавил, за да получи нови инструкции от Политбюро, а може и сутринта моторът на колата му да беше отказал да запали. Политбюро би искало тези преговори да дадат някакъв резултат. Възможно беше Шен Танг да се беше опитал да им повлияе малко, като им обясни, че колкото и да е несправедлива американската позиция, ще бъде трудно да бъде променена в този кръг от преговорите и затова с оглед на бъдещето ще е по-добре за момента китайците да се нагодят към нея, а да компенсират загубите при следващия кръг от преговори идната година. Вероятно им беше казал, че заради настояването на американците за честна игра преговорите са се проточили повече откогато и да било.
	Така би постъпил Рътлидж, ако беше на неговото място, а той знаеше, че Шен не е глупак. Всъщност беше опитен дипломат и можеше бързо да схване дадена ситуация. Трябва да знае — не, поправи се Рътлидж, — би трябвало да знае, или би могъл да знае, че американската позиция е повлияна от настроенията на общественото мнение у дома, а те са против интересите на КНР, защото китайците се бяха изложили пред обществеността. Така че ако беше успял да убеди останалите от Политбюро да се съгласят с него, той щеше за начало да направи някаква дребна отстъпка, която би показала каква насока ще вземат преговорите този ден, а това щеше да даде възможност на Рътлидж да го накара да направи още няколко до закриването на следобедното заседание. Надяваше се на такъв развой, защото така щеше да успее да постигне без повече перипетии онова, което неговата страна искаше, и щеше да затвърди авторитета си в Министерството на външните работи във Вашингтон. Изпи последната глътка чай в чашата си, облегна се на стола и даде знак на Шен да започне сутрешната дискусия.
	— За нас е трудно да разберем американската позиция по този и по други въпроси…
	— Ох, ох…
	— Америка предпочита да пренебрегва по най-различни начини нашия суверенитет. Първо с въпроса за Тайван…
	Рътлидж слушаше в слушалките симултанния превод. Значи Шен не беше успял да убеди Политбюро да се съгласи на по-благоразумна позиция. Това означаваше още един загубен ден за преговорите, а можеше — беше възможно, но засега малко вероятно — те напълно да се провалят. Америка нямаше намерение да направи отстъпки на Китай и щеше да бъде принудена да наложи санкции, а това щеше да бъде пагубно и за двете страни и нямаше по никакъв начин да помогне за укрепване на сигурността в света. По неговия часовник тирадата продължи двадесет и седем минути.
	— Министре — започна на свой ред Рътлидж, — на мен също ми е трудно да разбера на какво се дължи вашата несговорчивост… — Той отново изложи досегашната позиция на Съединените щати с един лек нюанс, който се състоеше в предупреждението, че ако КНР не отвори пазарите си за американските търговски стоки, правителството на САЩ ще пристъпи към изпълнение на разпоредбите на Закона за търговската реформа…
	Рътлидж видя как лицето на Шен почервеня. Защо? Би трябвало да знае правилата на новата игра. Рътлидж беше повтарял тези неща най-малко петдесет пъти през предишните дни. Е, да, никога не беше използвал израза „предупреждаваме ви“, което на дипломатически език означаваше „Дотук, Чарли, да престанем да се будалкаме“, но и от предишните му изявления това личеше достатъчно ясно, а Шен не беше глупак… Или пък беше? Ами ако Клиф Рътлидж беше изтълкувал напълно погрешно досегашния развой на преговорите?
	— Здравейте — каза един женски глас.
	Уайз рязко се извърна.
	— Здравейте. Познаваме ли се?
	— Вие сте се срещал за кратко със съпруга ми. Аз съм Ю Чън — каза жената, а Бари Уайз се изправи.
	Английският й беше доста добър, вероятно от гледане на много телевизия, която учеше на този език (американската версия) целия свят.
	— О! — Уайз примигна няколко пъти. — Госпожо Ю, моля, приемете съболезнованията ми за загубата на мъжа ви. Беше много смел човек.
	Тя кимна в знак на благодарност за добрите думи, но те я накараха да се просълзи при спомена за това какъв човек беше Фаан.
	— Благодаря — успя да каже Ю Чън, мъчейки се да не се поддава на емоциите, които напираха в нея като води на препълнен язовир.
	— Ще има ли погребална церемония за съпруга ви? Ако има, бихме ви помолили да ни разрешите да я снимаме. — Уайз не беше от онази журналистическа школа, която употребяваше изрази като „О, вашият любим е мъртъв“ и „Как се чувствате“. Като репортер беше виждал много повече смърт, отколкото в морската пехота, и навсякъде по света беше едно и също. Тя идваше, яхнала косата си, и винаги отнемаше нещо скъпо на някого. В повечето случаи жертвата й беше не една и празнотата, която оставяше в човешката душа, можеше да се запълни само със сълзи. Този език беше универсален. Хубавото беше, че всички хора по света го разбираха, а лошото — че ако се заговореше на него, опечалените се натъжаваха още повече. Уайз не понасяше сълзите.
	— Не знам. Ние се молехме в нашата къща, но полицията не ме пуска да вляза вътре — каза тя.
	— Мога ли да помогна? — попита Уайз. — Понякога полицията се вслушва в хора като нас. — Той посочи към полицаите, които бяха на двайсетина метра. После прошепна на Пийт Никълс: — Приготви се.
	Американците не можеха да си представят как изглеждаше всичко това в очите на полицаите, но вдовицата Ю се запъти към тях с американския негър до нея, а един бял ги следваше отблизо с камера.
	Тя заговори на старшия полицай, а Уайз постави микрофона между двамата. Говореше спокойно и учтиво и искаше разрешение да влезе в дома си. Начинът, по който сержантът от полицията поклати глава, беше напълно красноречив. „Не, не може“, означаваше той.
	— Чакайте малко. Госпожо Ю, бихте ли ми превеждали? — Тя кимна — Сержант, вие знаете кой съм и с какво се занимавам, нали? — Полицаят кимна с глава и го изгледа не много дружелюбно. — Защо не позволявате на тази жена да влезе в дома си?
	— Имам заповеди — преведе отговора Чън.
	— Разбирам — каза Уайз. — А знаете ли, че това няма да е никак добре за вашата страна? Хората по света ще го видят и ще кажат, че не е редно — преведе Ю Чън на сержанта.
	— Имам заповеди — повтори той чрез нея и стана ясно, че ако бяха говорили със стена, щяха да постигнат горе-долу същия резултат.
	— Може би трябва да се обадите на вашия началник — предложи Уайз и за негова изненада китайското ченге скочи, вдигна портативната радиостанция и се обади в участъка.
	— Сега ще дойде моят лейтенант — преведе Ю Чън.
	Сержантът явно беше облекчен, че можа да прехвърли отговорността на друг, който беше пряко подчинен на капитана на участъка.
	— Добре, хайде да се върнем в микробуса и да почакаме там — предложи Уайз.
	След като влязоха, госпожа Ю запали китайска цигара без филтър и се опита да се успокои. Никълс остави камерата и всички се отпуснаха за няколко минути.
	— Колко години бяхте женени, госпожо? — попита Уайз при изключена камера.
	— Двайсет и четири — отговори тя.
	— Имате ли деца?
	— Две. Синът ни учи в Америка, в университета в Оклахома за инженер — каза Чън на американците.
	— Пийт — прошепна Уайз, — вдигни сателитната чиния и я включи.
	— Добре — операторът се наведе, за да мине във вътрешността на микробуса. Там включи системите за връзка.
	На покрива на колата чинията се извъртя с 50 градуса по хоризонтала и 60 градуса по вертикала и се насочи към комуникационния сателит, който обикновено използваха в Пекин. Когато се получи сигналът в индикатора, той отново избра шести канал и уведоми Атланта, че започва пряко предаване от Пекин. Продуцентът в централата включи екрана, но не видя нищо. Може би не беше много въодушевен, но знаеше, че обикновено Бари Уайз се докопваше до нещо важно и нямаше да поиска да бъде включен пряко в ефир без основателна причина. Затова продуцентът се облегна удобно във въртящия се стол, отпи от кафето и се обади на дежурния заместник-директор, че започва пряко предаване от Пекин, без да се знае какво ще е то и колко ще продължи. Заместник-директорът също си даваше сметка, че Уайз и екипът му само преди два дни бяха изпратили репортаж, който можеше да спечели награда „Еми“, а и доколкото му беше известно, на преговорите в Пекин за момента не ставаше нищо важно. От Си Ен Ен следяха сателитните комуникации също толкова усърдно, колкото и Националната агенция за сигурност, за да видят какво възнамерява да прави другата страна.
	При дома на Фаан, който се използваше и за църква, започнаха да се събират хора. Някои се изненадаха, като видяха колата на Си Ен Ен, но като разбраха, че Ю Чън е вътре, се поотпуснаха. Идваха по един, по двама и скоро станаха трийсетина души, повечето от тях с библии в ръце. Уайз си помисли дали да не накара Никълс да включи отново камерата, но вече със сигнала за пряко предаване, който имаха с Атланта.
	— Тук е Бари Уайз от Пекин. Намираме се пред къщата на преподобния Ю Фаан, баптисткия свещеник, който загина само преди два дни заедно с кардинал Ренато ди Мило, папски нунций или посланик на Ватикана в КНР. С мен сега е вдовицата му Ю Чън. Тя и преподобният са били женени в продължение на двайсет и четири години и имат син, който учи в университета в Норман, Оклахома. Както можете да предположите, това не е много приятен момент за г-жа Ю, но още по-неприятното е, че местната полиция не й разрешава да влезе в къщата си. Този дом е бил използван и за църква от малобройното паство и както виждате, то се е събрало тук, за да се помоли за техния починал духовен водач, преподобния Ю Фаан. Обаче изглежда, че местните власти няма да им позволят да използват обичайното си място за молитва. Лично разговарях с тукашния старши полицай. Каза ми, че има заповеди да не пуска никого в къщата, дори г-жа Ю, и по всичко изглежда, че възнамерява да ги изпълнява. — Уайз се приближи до вдовицата. — Госпожо Ю, ще откарате ли тялото на съпруга ви в Тайван, за да бъде погребано? — Уайз рядко си позволяваше лицето му да изразява някаква емоция, но отговорът на въпроса го завари неподготвен и това му пролича.
	— Няма тяло. Съпругът ми… Те изгорили тялото и разпръснали праха в реката — каза Чън на репортера с разтреперан глас.
	— Какво? — учуди се той. За него това беше толкова неочаквано, колкото и за нея. Изненадата се видя на лицето му. — Кремирали са тялото без ваше разрешение?
	— Да — едва промълви Чън.
	— И не са ви дали праха да го занесете у дома?
	— Не, казаха ми, че са го разпръснали в реката.
	— Аха — можа да каже само Уайз. Щеше му се да употреби някаква по-силна дума, но като репортер от него се очакваше да бъде обективен и не можеше да употребява изрази като „Какви варвари, какви мръсници!“. Дори разликите в културата не можеха да оправдаят подобен акт.
	В този момент пристигна полицейският лейтенант на колело. Веднага отиде при сержанта, поговори кратко с него и се отправи към Ю Чън.
	— Какво е това? — попита той на китайски. Отдръпна се, когато видя, че телевизионната камера и микрофонът участваха в разговора. „Какво е това?“, попита той с поглед американците.
	— Искам да си вляза вкъщи, но той не ме пуска — отвърна Ю Чън и посочи към сержанта. — Защо да не мога да вляза у дома?
	— Извинете — намеси се Уайз, — аз съм Бари Уайз. Работя за Си Ен Ен. Говорите ли английски, сър? — попита той ченгето.
	— Да.
	— И вие сте?
	— Аз съм лейтенант Жун.
	„Трудно би могъл да избере по-подходящо име за момента“, помисли си Уайз, без да знае, че това означава „оръжие“.
	— Лейтенант Жун, аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен. Знаете ли каква е причината за вашите заповеди?
	— В тази къща се е водила политическа дейност и затова е затворена от градските власти.
	— Политическа дейност? Но това е частно жилище.
	— Тук се е водела политическа дейност — повтори Жун. — Неразрешена политическа дейност — добави той.
	— Разбирам. Благодаря ви, лейтенант. — Уайз се отдръпна и започна да говори пред камерата, а г-жа Ю отиде при своите съграждани. Камерата се насочи към един от тях, едър мъж с решителен израз на лицето. Той се обърна към останалите от паството и каза нещо на висок глас. Те веднага отвориха библиите си. Едрият мъж също разтвори своята и започна да чете от един пасаж. Четеше на висок глас, а останалите повтаряха след него.
	Уайз преброи трийсет и четири души, по равно жени и мъже. Всички бяха свели глави над библиите. В този момент видя лицето на лейтенант Жун. Отначало то изразяваше любопитство, после разбиране за това, което става, и накрая гняв. „Политическата дейност“, заради която къщата беше затворена и в нея не се допускаше никой, беше всъщност религиозна, а това, че местните власти я смятаха за политическа, беше още едно предизвикателство срещу представата на Бари Уайз за добро и зло. Той за миг си помисли, че средствата за информация бяха забравили какво означава комунизъм. Но сега същността му се видя ясно. Лицето на тиранина никога не изглеждаше хубаво. След малко щеше да стане още по-грозно.
	Вен Цзон отслужваше импровизирана литургия, като използваше за това Библията, но четеше на китайски, а хората от Си Ен Ен не разбираха езика. Трийсетината души отгръщаха страниците на библиите си, когато той го правеше, и повтаряха след него думите много старателно, както го правят баптистите. Уайз си каза, че този едър мъжага се превръщаше в новия духовен водач на паството пред очите му. Беше съвсем искрен, а това беше най-важното качество за един проповедник.
	Ю Чън се приближи до него и той сложи ръка на рамото й, което не беше характерен жест за китайците. В този миг тя се разплака, но в това нямаше нищо срамно. Това беше жена, живяла двайсет и четири години със съпруга си, а той беше убит по особено жесток начин. След това й бяха нанесли още една обида, изгаряйки тялото му, без да й позволят да види лицето на мъжа си за последен път, отнемайки й възможността да има поне едно малко местенце, в което да зарови праха му и да го посещава.
	„Тези хора са варвари“, каза си Уайз, но знаеше, че не може да изрече такова нещо пред камерата, независимо колко го беше яд. В професията си имаше правила и той не ги нарушаваше. Но все пак имаше камера, а тя говореше за нещата дори по-добре от думите.


	Без знанието на новинарския екип от Атланта придружаваха картината с коментар от студиото, защото имаха проблем със звуковия сигнал от Пекин. Той отиваше до сателит, оттам до Атланта и обратно до четири други спътника в орбита и така се разпространяваше из цял свят, включително и в Пекин.
	Всички членове на китайското Политбюро имаха телевизори в кабинетите си и всички бяха с достъп до Си Ен Ен, която беше за тях основен източник на политическа информация. Предаванията на Си Ен Ен можеха да се следят и в хотелите на града, които бяха пълни с бизнесмени и други посетители, а дори и някои китайски граждани, особено бизнесмени, които действаха във и извън Китай, имаха достъп до нея. Беше им нужно да знаят повече какво става във външния свят.
	В кабинета си Фан Ган вдигна очи от бюрото и се загледа в телевизора, който винаги беше включен, когато беше вътре. Взе дистанционното, за да включи звука, и чу да се говори на английски. Долавяше се и някакъв далечен китайски, който той не можеше да разбере. Английският му не беше много добър и повика Мин в кабинета да му превежда.
	— Министре, това предаване е оттук, от Пекин — каза тя.
	— Виждам! — отвърна троснато той. — Какво говорят?
	— А, да. То е във връзка с онзи човек Ю, който беше застрелян от полицията преди два дни… Говорят също за вдовицата му… Това очевидно е някаква погребална церемония… Казват, че тялото на Ю било кремирано и прахът му разпръснат, и неговата вдовица няма какво да погребе, а това още повече засилва мъката й.
	— Кой идиот е направил това? — запита се на глас Фан. По природа той не беше много състрадателен, но умните хора не прибягваха до излишни жестокости. — Продължавай, момиче.
	— Четат християнската Библия. Не разбирам думите, защото английският говорител ги заглушава. Той повтаря едно и също. Казва… А, да, казва, че се опитват да установят контакт с техния репортер Уайз тук, в Пекин, но имат технически проблеми. Просто повтарят това, което той вече е предал. Церемонията е в памет на Ю, това са негови приятели… не, хора от неговото паство. В момента повтарят какво се е случило в болницата „Лонфу“ и споменават за италианския духовник, чието тяло скоро ще пристигне обратно в Италия.
	Фан изръмжа и вдигна телефона, за да се обади на министъра на вътрешните работи.
	— Включи си телевизора! — изрева веднага той на колегата си от Политбюро. — Трябва да поемеш контрол над ситуацията, но го направи интелигентно! Това може да бъде пагубно за нас, по-лошо и от случая с онези тъпи студенти на площада „Тянанмън“. — Мин видя как шефът й направи гримаса, оставяйки телефона. — Глупак! — каза той, поклащайки ядосано глава. — Това е всичко засега, Мин — каза й след минута той.
	Секретарката му се върна при бюрото си и компютъра, като се питаше какви могат да бъдат последиците от смъртта на Ю. Историята много я натъжи. Без особена причина бяха убити двама души, а нейният министър беше много ядосан и обезпокоен от извършената глупост. Той дори поиска стрелялите полицаи да бъдат наказани, но предложението му не беше прието от страх Да не се навреди на престижа на страната. Мислейки за тези неща, тя сви рамене и се върна отново към работата си.


	Министърът на вътрешните работи бързо даде нарежданията си, но Бари Уайз не би могъл да знае за тях. Мина още минута, докато слушаше в слушалките разни гласове от Атланта. Веднага след това звукът беше възстановен и той продължи коментара си от мястото на събитието. Непрекъснато обръщаше глава, докато Пийт Никълс следеше с камерата събралите се богомолци в тясната, мръсна уличка. Уайз видя как полицейският лейтенант говори нещо по портативната радиостанция. Приличаше на „Моторола“, същата, каквато използват и американските ченгета. Той говореше нещо, слушаше, след това пак говореше и накрая потвърди, че е разбрал. Прибра радиостанцията и се запъти право към репортера на Си Ен Ен. Изразът на лицето му беше решителен и не се хареса на Уайз, още повече, че лейтенант Жун каза нещо тихо на хората си, които се обърнаха в указаната посока и в погледа им се видя същата решителност и готовност за действие.
	— Трябва да изключите камерата! — каза Жун на Уайз.
	— Не ви разбрах!
	— Изключете камерата! — повтори лейтенантът.
	— Защо? — попита Уайз, като трескаво мислеше.
	— Има заповед — обясни троснато Жун.
	— Каква заповед?
	— Заповед от полицейското управление.
	— А, добре — отвърна Уайз. След това протегна ръка.
	— Изключете камерата! — настоя лейтенант Жун, като се чудеше какво означава тази протегната ръка.
	— Къде е заповедта?
	— Какво?
	— Не мога да изключвам камерата без писмена заповед. Това е правило в моята компания. Имате ли писмена заповед?
	— Не — отвърна внезапно объркан Жун.
	— Заповедта трябва да бъде подписана от полицейски капитан. По-добре е да е майор, но трябва да е най-малко капитан — добави Уайз. — Такива са правилата на компанията ми.
	— Аха — успя да каже Жун. Сякаш се беше блъснал в невидима стена. Тръсна глава, за да се опомни от удара, отдръпна се на пет метра, извади отново радиостанцията и докладва на някого. Разговорът продължи минута, след което Жун се върна. — Заповед скоро пристигне — уведоми той американеца.
	— Благодаря — каза Уайз с любезна усмивка и леко се поклони.
	Лейтенант Жун се отдалечи объркан и започна да събира хората си. Имаше инструкции, които трябваше да изпълни, и те бяха ясни, а това действаше успокояващо на гражданите на КНР, особено на тези в униформа.
	— Работата отива на зле, Бари — каза Никълс, насочвайки камерата към ченгетата. Беше чул разправията с писмената заповед и не се разсмя само защото прехапа силно устни. Бари знаеше как да обърква хората. Беше го правил неведнъж дори и с президенти.
	— Виждам. Продължавай да снимаш — нареди му Уайз при изключен микрофон. След това предаде на Атланта: — Тук нещо ще се случи и това никак не ми харесва. Изглежда, че полицията получи заповед от някого. Както току-що чухте, те ни накараха да изключим камерата, но отказваме да се подчиним, докато не получим писмена заповед от някой по-висш полицейски служител в съответствие с политика на Си Ен Ен — продължи Уайз, защото знаеше, че някой в Пекин вече следи предаването. Беше наясно, че комунистите са маниаци на тема ред и дисциплина и за тях искането за писмена заповед беше абсолютно резонно, колкото и идиотско да изглеждаше на хората от останалия свят. Сега въпросът беше дали те ще изпълнят дадената устно заповед по радиото, преди да пристигне писменото й потвърждение за екипа на Си Ен Ен. На какво ще дадат предимство…?
	Естествено, първата им задача беше да поддържат реда в града. Полицаите извадиха палки и се отправиха към групата баптисти.
	— Къде да застана, Бари? — попита Пийт Никълс.
	— Не се приближавай много. Гледай да обхванеш целия периметър, в който ще се развиват събитията — нареди му Уайз.
	— Ясно — отвърна операторът.
	Камерата проследи как лейтенант Жун отиде право при Вен Цзон и му нареди нещо, но той отказа да го изпълни. Нареждането беше повторено. Микрофонът на камерата едва долови отговора, когато заповедта беше предадена за трети път.
	— Диао рен, чоу ни ма ди бе! — изкрещя едрият китаец в лицето на полицейския офицер.
	Каквото и да означаваше репликата, тя накара очите на някои от богомолците да се разширят от учудване, а Жун удари Вен с палката си право в лицето. Той се свлече на колене, а от цепнатата кожа на бузата му потече кръв, но после пак се изправи на крака, обърна се с гръб към полицая и отгърна още една страница от Библията си. Никълс се премести, за да може да насочи камерата към книгата, върху страниците на която капеше кръв.
	Като видя, че човекът му обърна гръб, лейтенант Жун се вбеси още повече. Следващият удар се стовари право върху тила на Вен. Той пак се свлече на колене, но колкото и да беше чудно, не падна на земята. Сега Жун го сграбчи за рамото, извърна го към себе си и палката се заби право в слънчевия сплит. Подобен удар би свалил и професионален боксьор. Човекът се строполи на земята. След миг обаче той застана на колене, вдигнал високо Библията в едната си ръка, а с другата се държеше за корема.
	В това време останалите полицаи се насочиха към другите богомолци и започнаха да ги бият с палките си. Хората се свиваха под ударите, но не побягнаха. Първата жертва беше Ю Чън. Тя не беше висока жена, дори и за китайските стандарти. Палката се стовари право в лицето и й счупи носа. Кръвта бликна като от градински маркуч.
	Схватката не продължи дълго. Бяха тридесет и четири богомолци и дванадесет полицаи. Християните не оказаха голяма съпротива, не толкова заради религиозните си убеждения, а защото не бяха свикнали да се противопоставят на силите на реда. Седяха там, без да се съпротивляват, а само се свиваха. Покорно понасяха ударите и покорно се свличаха на земята с облени от кръв лица. Полицаите се отдръпнаха почти веднага, сякаш за да дадат възможност на камерата на Си Ен Ен да покаже какво бяха извършили. След секунди целият свят видя тези кадри.
	— Получавате ли картина? — попита Бари центъра в Атланта.
	— Всичко до най-малките кървави подробности, Бари — отвърна директорът, седнал на въртящия се стол в централата на Си Ен Ен. — Кажи на Никълс, че ще го черпя една бира.
	— Ще му предам.
	— Очевидно местната полиция е имала заповед да разтури религиозната церемония, която според властите има политически характер и се счита за насочена срещу тях. Както сами можете да се уверите, никой от тези хора не е въоръжен и никой не оказа съпротива на нападналите ги полицаи. А сега… — Той спря да говори, когато към тях от улицата се зададе друг велосипед. Един полицай скочи от него и предаде нещо на лейтенант Жун. Той го занесе на Бари Уайз.
	— Ето заповед. Изключва камера! — настоя той.
	— Може ли да я видя? — попита Уайз, едва сдържащ гнева си от току-що видяното. Прииска му се да рискува и да пукнат с палка и неговата глава, за да може Пийт да заснеме тази сцена. Хвърли поглед към листа и го върна обратно. — Извинявайте, но не мога да го прочета — каза той, само за да дразни ченгето, като същевременно се питаше дали вече не трябва да престане. — Не разбирам езика ви.
	Очите на Жун като че ли щяха да изскочат от орбитите.
	— Тук казва изключи камера!
	— Но аз не мога да го прочета, а и хората от моята компания не могат — отвърна Уайз, като се стараеше гласът му да звучи колкото може по-убедително.
	Жун видя, че камерата и микрофонът са насочени право към него и разбра, че беше загазил, и то много. Но разбираше, че трябва да продължи играта.
	— Тук казва изключи камера веднага! — посочи с пръст изписаните йероглифи на листа един по един.
	— Е, добре, предполагам, че ми казвате истината. — Уайз се изправи и се обърна към камерата. — Както току-що видяхте, получихме заповед от местната полиция да прекратим предаването. Разказано накратко, съпругата на преподобния Ю Фаан и членовете на неговото паство дойдоха днес тук, за да помолят за своя починал пастор. Оказа се, че тялото на преподобния Ю е било кремирано и прахът му разпръснат. Полицията не разреши на вдовицата му Ю Чън да влезе в дома си заради неразрешена „политическа“ дейност, но според мен става дума за религиозните й убеждения. Както сами видяхте, полицаите нападнаха и пребиха с палки членовете на паството й. Сега гонят и нас. Атланта, тук е Бари Уайз, предаващ пряко от Пекин.
	Пет секунди по-късно Никълс свали камерата от рамото си и отиде да я прибере в микробуса. Уайз погледна към полицая и любезно му се усмихна, като същевременно си мислеше. „Сега можеш да си завреш тази заповед в кльощавия задник, тиквеник такъв!“ Беше си свършил работата и беше показал случилото се. Останалото беше в ръцете на света.


>	31.
>	ЗАЩИТА НА ПРАВАТА

	Си Ен Ен предаваше новини 24 часа в денонощието до сателитните чинии на целия свят, затова репортажът от Пекин беше видян не само от американските служби за разузнаване, но и от счетоводители, домакини и страдащи от безсъние. Голям брой от хората, числящи се към последната група, имаха персонални компютри и много от тях знаеха адреса на електронната поща на Белия дом. Тя за кратко време замени телеграмите като по-подходящо средство да кажеш на правителството на Съединените щати какво мислиш, а то се вслушваше в такива неща, най-малко прочиташе писмата, преброяваше ги и ги категоризираше. Последното се правеше в приземния етаж на старата административна сграда, чудовищната постройка във викториански стил непосредствено до Западното крило на Белия дом. Хората, които работеха в тази специална служба, докладваха директно на Арнолд ван Дам. Това беше една безупречна и добре организирана машина за измерване на настроенията на американското обществено мнение, защото имаше електронен достъп до всички организации в страната, а и по света, занимаващи се със социологически проучвания. Тя пестеше пари на Белия дом с това, че не отделяше средства за собствени анкети, което беше от полза, защото Белият дом нямаше собствена служба за политически анализи, за голямо съжаление на началника на кабинета. Затова той лично оглавяваше тази дейност, и то до голяма степен безвъзмездно. Арни не възразяваше. За него политиката беше нещо толкова естествено, колкото и въздухът. Той отдавна беше решил да служи вярно на президента, още повече, че в много случаи това му помагаше да се предпази от собствената си политическа наивност, която в някои случаи беше изумителна.
	Не беше необходимо да си политически гений, за да разбереш данните, които започнаха да пристигат веднага след полунощ. Доста от електронните писма бяха с имената на изпращачите, а не само с електронните им адреси. В много от тях се НАСТОЯВАШЕ за действие. По-късно през деня Арни щеше да отбележи, че не е знаел за наличието на такава масова компютърна грамотност сред баптистите и самата мисъл за това го накара да изпитва угризения.
	В същата сграда службата за комуникации на Белия дом прилежно направи висококачествен запис на репортажа и го изпрати в Овалния кабинет. В други части по света репортажът на Си Ен Ен от Пекин пристигна по време на закуска, което накара много хора да оставят веднага чашите си с кафе (или с чай), преди да изскърцат със зъби от яд. Това стана повод американските посолства по света да изпратят телеграми, в които информираха Държавния департамент за отрицателната реакция по повод предаденото от Си Ен Ен и за демонстрации пред вратите на китайските дипломатически представителства, някои от които бяха доста бурни. Тази информация бързо стигна до службата за охрана на дипломатическия корпус при Държавния департамент, която се грижеше за сигурността на чуждите дипломати и техните мисии. Оттам бяха отправени предупреждения до местната полиция да увеличи полицейското присъствие около сградите на дипломатическите представителства на КНР в Америка и да вземе мерки за бързо изпращане на подкрепления, ако подобни проблеми възникнат и във Вашингтон.
	Когато Бен Гудли се събуди и пристигна с колата си в Ленгли за сутрешната сводка, американското разузнаване вече беше поставило доста точна диагноза на проблема. Както красноречиво се изрази Райън, КНР беше прехвърлила много грубо границата и скоро щеше да почувства последиците от това. Тази фраза по-късно бе многократно подчертавана.


	Добрата новина за Гудли, ако изобщо можеше да се нарече такава, беше, че Райън винаги държеше в трапезарията си телевизора настроен на канала на Си Ен Ен. Още преди да облече снежнобялата си риза и да сложи вратовръзката на райета, вече беше напълно наясно с настъпилата нова криза. Дори когато целуна жена си и децата на тръгване от Белия дом, гневът му от необяснимата тъпотия на хората в другия край на света не стихна.
	— По дяволите, Бен! — озъби се президентът, когато Гудли влезе в Овалния кабинет.
	— Е, шефе, не съм го направил аз! — запротестира съветникът по националната сигурност, изненадан от силното възмущение на Райън.
	— Какво ни е известно за случая?
	— Повечето неща сте ги видял сам. Вдовицата на нещастния човечец, чийто мозък пръснаха онзи ден, дошла в Пекин с надеждата да откара тялото му обратно в Тайван, за да бъде погребано. Разбрала, че трупът бил кремиран и прахът разпръснат. Местната полиция не я допуснала да влезе в дома си, а когато хората от паството й дошли да се помолят за него, ченгетата решили да ги разпръснат. — Не беше нужно да казва, че нападението срещу вдовицата беше заснето така майсторски от оператора на Си Ен Ен, че според Кети Райън носът на жената сигурно е бил счупен, а може и да е била наранена още по-тежко, което ще изисква намесата на добър пластичен хирург. Тогава тя беше попитала мъжа си на какво може да се дължи тази омраза на полицаите.
	— Предполагам защото тя вярва в Бога — отвърна Райън.
	— Джак, това ми напомня на нацистка Германия, на нещо от онова, което гледаш по телевизионния канал „История“.
	Въпреки че беше лекарка, и тя беше потресена от побоя, нанесен на китайските граждани, въоръжени само с библии.
	— И аз видях репортажа — каза Ван Дам при влизането си в Овалния кабинет. — Обществеността ни залива с протести по този повод.
	— Мръсни варвари — изруга Райън в момента, когато Роби Джексън пристигна за сутрешната сводка на разузнаването.
	— Ще се вдигне голяма врява, Джак. Сигурен съм, че и баща ми е видял предаването, а днес той ще отслужи литургия в църквата на Джери Патерсън. Ще бъде много внушително, Джак — увери го вицепрезидентът.
	— От Си Ен Ен ще го предават ли пряко?
	— Можеш да бъдеш сигурен — отвърна Роби. Райън се обърна към началника на кабинета.
	— Хайде Арни, слушам те.
	— Не, първо искам да чуя теб, Джак — каза Ван Дам. — Какво ти е мнението?
	— Мисля, че трябва да запозная обществеността с него. Може би на пресконференция. Ще кажа, че сме свидетели на грубо нарушение на човешките права, още повече, че те имаха нахалството да го направят пред очите на целия свят. Ще кажа, че Америка не може да има делови отношения с хора, които действат по такъв начин, че търговските връзки не ни оправдават и не могат да бъдат основание да потъпкваме открито принципите, върху които е създадена нашата страна, ще изтъкна, че трябва да преразгледаме изцяло отношенията си с КНР.
	— Не е лошо — отбеляза началникът на кабинета, усмихвайки се като учител на ученика си. — Можеш да се обадиш на Скот, за да видиш дали няма да ти предложи още идеи и варианти.
	— Добре — кимна Джак. — А сега да се върнем на въпроса как ще реагира обществеността.
	— Първоначалната реакция ще бъде много гневна — отговори Ван Дам. — Това, което видяхме по телевизията, беше много грозно и ще предизвика ответна спонтанна реакция у много хора. Ако китайците имат достатъчно разум да покажат, че съжаляват, след време нещата ще се поуспокоят. Ако не го направят — Арни се намръщи, — имам лоши предчувствия. Религиозните среди ще вдигнат врява до небето. Китайците обидиха правителствата на Германия и на Италия, така че и нашите съюзници от НАТО ще бъдат много ядосани, а побоят, нанесен на онази бедна жена, ще настрои против тях и феминистките движения. Всичко това ще им причини колосална загуба на престиж, но не съм сигурен дали си дават сметка за това.
	— Тогава ще трябва да получат един урок, независимо дали ще им хареса, или не — каза Гудли.


	Д-р Алън Грегъри винаги отсядаше в един и същи хотел от веригата „Мариот“, който се извисяваше над реката Потомак от онази страна, от която самолетите се насочваха за кацане на летище „Рейгън“. Пак беше взел „зачервените очи“ — нощния полет от Лос Анджелис, в който през всичките години като че ли нищо не се беше променило. Като пристигна, взе такси до хотела, за да си пусне един душ и да се преоблече, за да има малко по-човешки вид за срещата в 10,15 часа с министъра на отбраната. Поне за пътя дотам не му беше нужно такси. Д-р Бретано беше изпратил кола да го вземе. Тя пристигна точно навреме, а зад кормилото седеше армейски сержант. Грегъри седна отзад и потърси някакъв вестник. Пътуването до западния вход, близо до реката, продължи десет минути. Там го чакаше един майор, за да го прекара през пункта с детектори за откриване на метал и да го отведе до коридор Е, който беше във формата на кръг.
	— Познавате ли се с министъра? — попита по пътя офицерът.
	— Да, доста добре.
	Трябваше да почака в преддверието не повече от половин минута.
	— Седни, Ал. Ще пиеш ли кафе?
	— Да, благодаря, д-р Бретано.
	— Тони — поправи го министърът на отбраната. Не беше човек, който държи много на официалностите, а и знаеше на какво е способен Грегъри. Един стюард във флотска униформа донесе кафе за двамата, кроасани и конфитюр и излезе. — Как мина полетът?
	— „Зачервените очи“ с нищо не се е променил, сър… Тони. Ако пристигнеш жив, значи нещо се е объркало.
	— Е, така си е. В сегашната ми работа има едно хубаво нещо. Имам личен самолет на разположение. Не ходя пеш и не карам кола. Нали виждаш охраната отвън.
	— А, онези момчета, дето ръцете им опират в пода ли? — попита Грегъри.
	— Не говори така. Един от тях е учил в университета в Принстън, преди да стане тюлен*.
	[* Специално обучени части в американската флота. — Бел.прев.]
	„Сигурно е този, който чете комикси на останалите“, каза си Ал.
	— Е, Тони, за какво ме извика?
	— Навремето ти работеше долу в Стратегическата отбранителна инициатива*.
	[* Тъй наречените „звездни войни“. — Бел.прев.]
	— Изкарах там цели седем години, блъскайки си главата в тъмното заедно с другите баламурници, но нещата не потръгнаха. Бях в проекта за извличането на свободни електрони от лазера. Всъщност всичко вървеше доста добре, като изключим проклетите лазери. Не можахме да регистрираме покачване на броя на свободните електрони, както очаквахме, дори и след като откраднахме постигнатото от руснаците в тази област. Между другото, те имаха най-добрия специалист в света по лазерите. Нещастникът загина при някакъв алпинистки инцидент през 1990 година, или поне така чухме. И той си блъскаше главата по същия проблем, както и ние. Викахме й камера за свиване и разпускане, където облъчвахме с лазер нагорещени газове, за да получим енергия за лъча. Никога не можахме да получим стабилно магнитно поле. Опитахме всичко. Помагах там в продължение на деветнадесет месеца. По този проект работеха наистина способни хора, но всички стигнахме до задънена улица. Мисля, че онези в Принстънския университет ще разрешат проблема с управлението на термоядрената реакция, преди да бъде решен този. Опитахме се да приложим някои от техните решения, но проблемите са твърде различни и не могат да се заимстват теоретични решения. Свършихме с това, че им предадохме много наши идеи и те се възползваха доста рационално от тях. Както и да е. Армията ми даде чин подполковник, а три седмици по-късно ме освободиха преждевременно, защото вече нямаха нужда от мен. Затова приех предложената ми от д-р Флин работа в TRW и оттогава работя там. — Сега Грегъри получаваше осемдесет процента от пенсията за двадесетте години служба в армията, плюс половин милион долара годишно от TRW като ръководител на сектор, които можеше да получава и във вид на акции, както и възможност за страхотна пенсия.
	— Е, Джери Флин всяка седмица се скъсва да те хвали.
	— С него се работи добре — отвърна с усмивка Грегъри.
	— Казва, че софтуерът ти е по-ясен, отколкото на който и да било друг в Слънчевата долина.
	— За някои неща, да. Не бих казал, че мога да се справя с всякакъв проблем, но ако става дума за адаптивни решения, аз съм човекът, който ти е нужен.
	— Какво ще кажеш за ракетите земя-въздух?
	Грегъри кимна.
	— Занимавах се с този въпрос, когато бях в армията. По-късно работих по усъвършенстването на Block-4 на ракетите „Пейтриът“, за да могат да прехващат ракети „Скъд“. Помогнах при изготвянето на софтуерната програма на бойната им глава, но не можахме да я използваме, защото бяхме готови едва три дни след края на войната в Персийския залив. — Той не добави, че сега неговият софтуер се използва при всички оперативни ракети „Пейтриът“.
	— Чудесно. Искам да провериш една работа за мен. Ще бъде по директно договаряне между теб и кабинета на министъра на отбраната, т.е. направо с мен. Джери Флин няма да ти се разсърди.
	— За какво става дума, Тони?
	— Разбери дали противовъздушната ракетна система на военноморските сили „Егида“ може да прехване балистична ракета.
	— Може. Ако става въпрос за ракета земя-земя — тип „Скъд“, ще може да се справи, но нейната скорост е само три пъти по-голяма от тази на звука. Ти истинска балистична ракета ли имаш предвид?
	Министърът на отбраната кимна.
	— Да, междуконтинентална балистична ракета.
	— За този проблем се говори от години… — Грегъри отпи от кафето. — Радарната система на „Егида“ може да се справи с проблема. Вероятно ще има някакъв дребен софтуерен проблем, но няма да бъде труден за разрешаване, защото ще има предупреждението за предстояща атака от другите налични средства, а и радарът за ранно предупреждение на системата има обсег около хиляда километра. Можеш да прибегнеш до най-различни неща, като например да насочиш срещу ракетата радиовълна с честота от седем милиона вата под ъгъл половин градус. Това ще изгори всичките й електронни компоненти на височина между седем и осем хиляди метра. От цялата работа ще започнат да ти се раждат двуглави деца и ще трябва да си купиш нов ръчен часовник.
	Така — продължи той с поглед, зареян накъде в пространството. — При начина, по който сега работи големият радар на системата за ранно предупреждение, той ще ти покаже приблизително мястото, където се намира твоят обект за прехващане, за да можеш да насочиш всичките си ракети земя-въздух право срещу него. Затова ракетите от системата „Егида“ имат такъв голям радиус на действие. Те летят на автопилот и маневрират само в последните няколко секунди от полета. За тази работа на корабите има насочващи радари, а и търсещото устройство в бойната глава на ракетата се ориентира по излъчваната радиочестотна енергия на обекта. За самолетите това е система убиец, защото няма да разбереш, че си в обсега на излъчване до последните две секунди преди сблъсъка, а за такова кратко време не можеш да отклониш ракетата.
	Обаче една междуконтинентална балистична ракета се движи с далеч по-голяма скорост, около 11 пъти по-бързо от звука. Това означава, че във всичките си измерения, особено в дълбочина, твоят прозорец за прицел е много стеснен. А и говорим за обект с много твърдо покритие. При междуконтиненталните балистични ракети то е наистина много твърдо, не е като на обикновените ракети носители, при които е меко като хартия. Ще трябва да проверя дали бойната глава на ракетите земя-въздух може да го пробие. — Погледът му се проясни и той отново погледна Бретано в очите. — Добре, кога започваме.
	— Комодор Матюс — прогърмя гласът на Гръмотевицата по вътрешната уредба, — д-р Грегъри е готов да поговори с хората от „Егида“. — Дръж ме в течение, Ал — каза накрая Бретано.
	— Непременно.


	Преподобният доктор Хошая Джексън сложи най-хубавата си роба от черна коприна — подарък от жените от паството. Трите ленти на ръкавите показваха академичния му ранг. Беше в кабинета на Джери Патерсън, който беше много хубав. Зад бялата дървена врата бяха неговите енориаши — всички добре облечени и доста заможни бели хора, някои от които може би не се чувстваха съвсем удобно при перспективата да им проповядва черен пастор. В края на краищата Исус е бил бял (или евреин, което беше почти същото нещо). Обаче сега положението беше малко по-различно, защото в този ден се бяха събрали да почетат паметта на един човек, когото само Джери Патерсън познаваше — китайски баптист на име Ю Фаан, когото техният пастор наричаше Скип и на чието паство те щедро бяха помагали през годините. Така че за да почетат паметта на един жълт пастор, трябваше да чуят проповедта на един чернокож, а техният пастор пък щеше да чете пасажи от Евангелието в негърска църква. „Това е хубав жест от страна на Джери“, помисли си Хошая Джексън, надявайки се да няма неприятности по този повод с енориашите си. „Оттатък сигурно ще има някои хора, на които фанатизмът няма да им личи под невъзмутимия вид, но душите им ще се измъчват от случващото се“, каза си преподобният Джексън.
	Онези времена бяха отминали. Той си ги спомняше по-добре от белите граждани на щата Мисисипи, защото беше от хората, които бяха излезли да протестират по улиците. На няколко пъти бяха го арестували по време на събитията с конференцията на християнското духовенство от южните щати, защото беше агитирал хора от паството си да гласуват. Тогава това беше сериозен проблем за хората с червените вратове. Да се качиш в обществен автобус не беше кой знае какво нарушение на правилата, но гласуването означаваше власт, истинска гражданска власт и възможност да избереш хора, които да създадат закони, еднакви както за черните, така и за белите, а това никак не се харесваше на онези с червените вратове. Обаче времената се бяха променили и сега те приемаха неизбежното, след като нямаше как. Бяха се научили да се примиряват с него, а също и да гласуват за републиканците вместо за демократите. За Хошая Джексън забавното беше, че собственият му син Робърт беше дори повече консерватор от тези добре облечени червени вратове, а той беше стигнал твърде далеч за син на черен проповедник от щата Мисисипи. Време беше. Патерсън, както и Джексън, имаше голямо огледало, окачено на вътрешната страна на вратата, в което да се погледне на излизане. Да, беше готов. Видът му беше тържествен и внушителен, както трябваше да изглежда човек, който говореше с гласа на Бога.
	Енориашите вече пееха. Тук имаше хубав орган с мощност 100 конски сили, а не електронен, какъвто беше в неговата църква. Но в пеенето не можеха да се сравняват с неговите хора. Пееха като бели и това не можеше да се избегне. Достатъчно се стараеха, но им липсваше онази силна страст, с която той беше свикнал. Въпреки това би искал да има такъв орган, каза си Хошая.
	Амвонът беше на подходящо място и на него имаше бутилка с леденостудена вода, както и микрофон, донесен от екипа на Си Ен Ен, който се беше разположил дискретно в задната част на църквата, за да не пречи. „Нещо твърде необичайно за новинарите“, помисли си преподобният Джексън. Последната му мисъл, преди да започне, беше, че само един друг чернокож е стоял пред този амвон досега и точно той беше направил дърворезбата.
	— Добро утро, дами и господа. Аз съм Хошая Джексън. Вероятно всички знаете къде се намира моята църква. Днес съм тук по покана на моя добър приятел и колега, вашия пастор Джери Патерсън.
	Днес Джери има едно преимущество пред мен, защото за разлика от мен, а предполагам, че и за разлика от всички присъстващи тук, той познаваше човека, чиято памет сме се събрали да почетем.
	За мен Ю Фаан е само едно божие чадо. Преди години Джери и аз си говорихме по един повод за църковните дела. Срещнахме се в параклиса на местна болница. Беше лош ден и за двамата. Бяхме загубили добри хора в този ден, и то по едно и също време, от една и съща болест — рак, затова имахме нужда да поседим в параклиса. Предполагам, че и двамата искахме да зададем на Бога един и същи въпрос, въпроса, който всички искат да зададат: Защо има толкова жестокост по света и защо нашият обичан и милосърден Бог го позволява?
	Отговорът на този въпрос се намира в Светото писание на много места. Самият Исус скърби за загубата на невинен живот и едно от чудесата му със съживяването на мъртвия Лазар има за цел да покаже, че той наистина е Син Божи и да демонстрира неговата човечност, за да се види колко е опечален Той от загубата на един добър човек.
	Но Лазар, както и нашите двама енориаши, починали в този ден в болницата, е умрял от болест, а когато Господ е създал света, той го е направил по такъв начин, че все още има неща, които трябва да бъдат поправени. Господ Бог ни е казал да сме господари на този свят и той би искал да можем да лекуваме болестите, да изправим всички неправди, за да усъвършенстваме този свят. Следвайки божието слово, да можем да усъвършенстваме и себе си.
	Джери и аз си поговорихме добре в онзи ден и така започна приятелството между нас, както и всички проповедници на Евангелието трябва да бъдат приятели, защото проповядваме едно и също Евангелие на един и същ Бог.
	Следващата седмица ние пак си говорихме и Джери ми разказа за своя приятел Скип, за един човек от другия край на света, където религиозната традиция не познава Исус. Е, вярно е, че Скип беше научил тези неща за Бога в Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома, който са завършили и много други. Но той ги беше научил толкова добре, че реши да се посвети на Бога и да проповядва Евангелието на Исус Христос…


	— Кожата на Скип беше различна от моята — казваше Джери Патерсън от другия амвон на по-малко от 2 километра разстояние. — Но в божиите очи всички сме еднакви, защото Исус надниква през кожата ни в нашите сърца и души и винаги знае какво има там.
	— Това е вярно — чу се глас от богомолците.
	— И така, Скип стана проповедник на Евангелието. Вместо да се върне в родината си, където властите защитават свободата на религията, Скип реши да продължи на Запад и да отиде в комунистически Китай. Защо там? — попита Патерсън. — Защо именно там! В другия Китай няма свобода на религията. Другият Китай отказва да признае, че има такова нещо като Бог. В другия Китай са като филистимците от Стария завет, хората, които преследваха евреите на Мойсей и Йосиф — враговете на самия Бог. Защо Скип постъпи така? Защото знаеше, че няма друго място, което да има толкова нужда да се чуе божието слово. Той знаеше, че Исус иска да проповядваме в земята на езичниците, за да предадем божиите слова на онези души, които имат нужда от тях. Затова го направи. Никой американски морски пехотинец, щурмувал бреговете на Иводжима, не е показал повече кураж от Скип, дошъл с Библията си в червен Китай и започнал да проповядва Евангелието в една страна, в която религията се счита за престъпление.


	— Не трябва да забравяме, че там имаше и друг човек, един католически кардинал, възрастен, неженен мъж от богато и влиятелно семейство, който отдавна сам беше решил да се посвети на църквата — припомни Джексън на събралите се. — Името му е Ренато, име чуждо за нас, като това на Фаан, но въпреки всичко той беше божи човек, който също разнасяше словото божие в земята на езичниците.
	Когато правителството на тази страна узнава за преподобния Ю, те отнемат работата на Скип, надяват се да го принудят да гладува, но хората, които вземат това решение, не го познават. Те не познават и Исус и не знаят нищо за вярващите.
	— Не, не знаят! — провикна се един бял мъж от събралите се и на Хошая му стана ясно, че ги беше завладял.
	— Не, сър! Точно тогава вашият пастор Джери узнава това и точно тогава вие, добри хора започвате да изпращате помощ на Скип Ю, за да подкрепяте човека, когото безбожните власти се опитват да унищожат, защото не знаят, че вярващите си помагат в търсенето на справедливостта!


	Патерсън посочи с ръка.
	— Исус посочи с ръка и каза: Виждаш ли тази жена там? Тя дава от малкото, което има, и не е богата. За един беден мъж или една бедна жена е по-трудно да даде, отколкото за богатия. А вие, добри хора, започнахте да помагате на моето паство в подкрепа на приятеля ми Скип. Исус е казал, че това, което правите за моите братя, го правите и за мен. Вашата и моята църква помогнаха на този човек, този самотен проповедник на Евангелието в земята на езичниците, които отхвърлят името божие и божието слово, които се кланят на един труп, на едно чудовище, наричащо се Мао, които са изложили неговото балсамирано тяло на показ, като че ли е тяло на светец! Той не беше светец. Той не беше божи човек. Изобщо не беше човек. Беше масов убиец, по-лош от който и да било друг познат в нашата страна. Беше като Хитлер, срещу когото нашите бащи се бориха преди 60 години. Но за хората, които управляват тази страна, този убиец, този престъпник, този разрушител на живота и свободата, е новият бог. Той е фалшив бог — каза Патерсън, повишавайки глас. Този „бог“ е гласът на Сатаната. Той е глашатай на Ада. Този „бог“ е въплъщение на злото и той е мъртъв, а сега седи натъпкан със слама като препарирано животно, като някоя убита птица, каквато можете да видите в бар, или като главата на елен, каквито мнозина държат в кабинетите си. И те продължават да му се кланят. Те все още вярват в думите му и в убежденията му убеждения, довели до смъртта на милиони хора само защото този фалшив бог не ги е харесвал. — Патерсън се изправи и отметна косата си назад.
	Има хора, които твърдят, че злото, което виждаме в света, е просто отсъствие на добро. Но ние знаем нещо повече. Има дявол и той има агенти между нас, а някои от тези агенти управляват цели страни! Тези агенти започват войни, някои от тях измъкват невинни хора от домовете им и ги изпращат в лагери, избиват ги като животни в кланица. Това са агенти на Сатаната! Те са почитатели на Принца на мрака. Те отнемат живота на невинни хора и дори живота на невинни бебета…


	— И така, тези трима божи служители отидоха в болницата. Единият от тях, нашият приятел Скип, беше там, за да помогне на жена от своето паство, която имаше нужда от него. Другите двама, католиците, отидоха, защото също са божии хора и също се борят за нещата, за които и ние, защото словото божие е едно и също ЗА ВСИЧКИ НАС! — прогърмя гласът на Хошая Джексън.
	— Да, сър! — чу се същият глас от множеството, а другите започнаха да кимат с глави.
	— И така, тези трима божии хора отидоха в болницата, за да спасят живота на едно бебе, което властите на тази езическа земя искаха да убият. И защо? Те искаха да го убият, защото майка му и баща му вярваха в Бога. Властите не можеха да разрешат на такива хора да си имат дете! Не, те не можеха да разрешат на едни вярващи да си имат дете в тяхната страна, защото това за тях беше все едно да приемат един шпионин. За тяхното безбожно правителство това беше една опасност. А защо е опасност?
	Опасност е, защото те знаят, че са безбожници! Опасност е, защото знаят, че божието слово е най-голямата сила на света! И техният единствен отговор на тази опасност е да убиват, да отнемат живота, който самият Бог е дал на всички нас, защото отричайки Бога, те могат да отричат и правото на живот. А знаете, че тези езичници, тези безбожници, тези убийци обичат такава власт. На тях им харесва да се представят за богове. Те се радват на могъществото си и им харесва да го използват в служба на Сатаната! Знаят, че са обречени да горят вечно в Ада и искат да споделят с нас този Ад тук, на земята, искат да ни отнемат единственото, което може да ни освободи от съдбата, която са избрали за себе си. Точно затова осъдиха малкото невинно дете на смърт.
	И когато тримата мъже отидоха в болницата да запазят живота на невинното бебе, те действаха от името на Бога. Направиха го, защото силно вярваха. Те изпълниха волята божия не за да станат могъщи и да се превърнат във фалшиви герои. Отидоха там, за да служат, а не за да управляват. Да служат, както самият Исус е служил, както и апостолите му са служили. Отидоха там, за да защитят един невинен живот, да изпълнят една божия мисия!


	— Вие вероятно не знаете, че когато бях посветен в свещенически сан, изкарах три години във военноморския флот на САЩ и служих като капелан в морската пехота. Числях се към втора дивизия на морската пехота в Кемп Леджун, Северна Каролина. Когато бях там, се запознах с хора, които наричаме герои, и много морски пехотинци спадат към тази категория. Бях там при една ужасна хеликоптерна катастрофа сред умрели и умиращи. За мен беше много голяма чест да изповядам умиращите млади морски пехотинци, защото знаех, че им предстои да видят Бога. Спомням си един сержант, който се беше оженил само преди месец. Умирайки, той се молеше на Бога за съпругата си. Беше ветеран от Виетнам и имаше много бойни отличия. Беше корав мъж — каза Патерсън на чернокожите енориаши. — Но най-мъжката постъпка на този морски пехотинец беше, че когато разбра, че умира, той не се помоли за себе си, а за младата си жена Господ да се погрижи за нея. Умря като християнин и напусна този свят, за да застане горд пред своя Бог като човек, изпълнил по най-добрия начин мисията си.
	Така постъпиха Скип и Ренато. Те жертваха живота си, за да спасят едно бебе. Бог ги беше изпратил, беше им дал заповеди. Те ги бяха чули и ги изпълниха без колебание, без да се замислят, със съзнанието, че постъпват правилно.
	И сега там, на 10 000 км оттук, има един нов живот, едно бебе, което в момента вероятно спи. То никога няма да разбере за перипетиите преди раждането му, но с такива родители ще научи словото божие. Това стана възможно благодарение на тримата божии мъже, които отидоха в онази болница и двама от тях загинаха, за да изпълнят божията заповед.
	Скип беше баптист, а Ренато католик.
	Скип беше с жълта кожа, а аз съм бял. Вие сте черни.
	Но Исус не се интересува от тези неща. Всички чухме словата му. Всички го приехме като нашия спасител. Така направиха и Скип, и Ренато. Тези двама смели мъже жертваха живота си за правото. Последните думи на католика бяха да попита дали бебето е добре. Когато другият католик, германският свещеник, каза „Да“, Ренато отвърна: „Бене“. Това е на италиански. Означава „Добре“. Той умря, знаейки, че е постъпил правилно. А това не е никак зле, нали така?
	— Точно така — отвърнаха три гласа едновременно.


	— Можем много да се поучим от техния пример — каза Хошая Джексън пред събралите се богомолци. — Преди всичко трябва да се поучим, че божието слово е еднакво за всички нас. Аз съм черен, вие сте бели. Скип беше китаец. По това ние се различаваме, но словата божии са едни и същи. Това е най-важното, което трябва да научим. Именно това трябва винаги да пазим в сърцата си през цялото време, докато сме живи. Исус е спасител на всички нас, само ако го приемаме, само ако е в сърцата ни, само ако се вслушваме, когато Той ни говори. Това е първата поука, която трябва да извлечем от смъртта на двамата смели мъже.
	Втората поука е, че там Сатаната е все още жив и докато ние слушаме думите Господни, там има хора, които предпочитат да се вслушват в думите на Луцифер. Трябва да сме наясно какви хора са те.
	Преди четиридесет години някои от тях бяха между нас. Аз си спомням това време, вероятно и вие си го спомняте. Но ние преодоляхме всичко това и то стана възможно благодарение на факта, че всички се вслушахме в божиите думи. Всички си спомнихме, че Бог е милосърден, че нашият Бог е Бог на справедливостта. Ако помним това, ще помним и много други неща. Бог не съди за нас по това, срещу което сме, а по това, за което сме.
	Ние обаче не можем да държим на справедливостта, ако не сме против неправдата. Трябва да помним Скип и Ренато. Трябва да помним господин и госпожа Ян и всички хора в Китай като тях, на които им се отказва възможността да слушат словото божие. Синовете на Луцифер се страхуват от божието слово. Те се страхуват и от нас. Синовете на Сатаната се страхуват от волята божия, защото Бог е любов и вярата в Бога ще допринесе за тяхното унищожение. Те могат да мразят Бога, могат да мразят словата му, но те се страхуват, страхуват се от последиците, които могат да имат техните действия. Страхуват се от проклятието, което ги очаква. Могат да отричат Бога, но неговата справедливост им е известна и знаят, че всяка човешка душа се стреми да опознае Бога.
	Затова те се страхуваха от преподобния Ю Фаан. Затова се страхуваха и от кардинал Ди Мило. Затова се страхуват и от нас, от мен и от вас, добри хора. Тези синове на Сатаната се страхуват от нас, защото знаят, че техните слова и техните лъжовни вярвания не могат да устоят на божието слово, както една каравана не може да устои пред пролетния ураган. Знаят също, че всички хора още с раждането си са чули божиите слова. Затова се страхуват от нас.
	Добре! — извика преподобният Хошая Джексън. — Тогава нека да им дадем още една причина да се страхуват от нас! Нека вярващите в Бога да им покажат силата и убеждението на своята вяра!


	— Ние обаче можем да бъдем сигурни, че Бог е бил там със Скип и с кардинал Ди Мило. Бог е насочвал техните смели ръце и чрез тях е спасил това невинно малко дете — казваше Патерсън на черните богомолци. — И Бог прие в прегръдката си двамата мъже, които беше изпратил там да свършат негово дело, а сега нашият приятел Скип и кардинал Ди Мило стоят гордо пред Бога като верни и добри служители на неговото слово.
	Приятели! Те свършиха своята работа. В този ден те изпълниха божиите нареждания, спасиха живота на едно невинно дете, показаха на целия свят какво означава силата на вярата.
	А какво ще кажем за нашата мисия? — попита Патерсън.


	— Вярващите не трябва да поощряват Сатаната — казваше Хошая Джексън на богомолците. Той беше така приковал вниманието им, както лорд Лоурънс Оливие в най-добрите си дни. И защо не? Това не бяха Шекспирови думи, а думи на божи служител. — Когато Исус надникне в сърцата ни, ще види ли в тях хора, които подкрепят синовете на Луцифер? Ще види ли Исус хора, които дават парите си, за да подкрепят безбожните убийци на невинните? Ще види ли Исус хора, които дават парите си на новия Хитлер?
	— Не-е-е! — чу се в отговор един женски глас. — Не-е-е!
	— Кое е това, зад което ние, божиите хора, вярващите заставаме? Когато синовете на Луцифер убиват вярващите, вие на чия страна сте? Ще застанете ли на страната на справедливостта? Ще защитите ли вярата си? Ще подкрепите ли божиите мъченици? Ще застанете ли на страната на Исус? — попита Джексън белите богомолци.
	Те му отговориха в един глас:
	— Да-а-а!


	— Боже господи! — каза Райън. Беше отишъл в кабинета на вицепрезидента, за да гледа предаването по телевизията.
	— Нали ти казах, че баща ми е много добър в тези неща. Израснал съм с тях и още си го спомням, когато се изправеше за молитва пред масата, на която се хранехме — каза Роби Джексън, питайки се дали тази вечер ще си позволи едно питие. — Патерсън сигурно също се справя добре. Баща ми казва, че той е много способен, но татко е най-добрият.
	— Той мислил ли е някога да става йезуит? — попита Джак с усмивка.
	— Баща ми е проповедник, но не е абсолютен светец. Целомъдрието би било нещо прекалено за него — отвърна Роби.
	След това картината се смени с международното летище „Леонардо да Винчи“ край Рим, където „Боинг“ 747 на „Алиталия“ току-що беше кацнал и в момента се отправяше към изходите. Под него се виждаше един камион, а до камиона няколко коли на Ватикана. Вече бяха съобщили, че официалното погребение на кардинал Ренато ди Мило ще се състои в базиликата „Свети Петър“ и Си Ен Ен ще го предава пряко, заедно със „Скай нюз“, „Фокс“ и всички други големи телевизионни компании.


	В Мисисипи Хошая Джексън слезе бавно от амвона, когато свърши и последния псалм. Той се отправи с достойнство към изхода, приемайки поздравленията на богомолците.
	Това му отне повече време, отколкото беше очаквал. Всеки от тях искаше да му стисне ръката и да му благодари за посещението. Изявата на гостоприемство надмина и най-оптимистичните му очаквания. Нямаше съмнение, че тя беше искрена. Някои настояваха да си поговорят малко с него, но бяха избутвани от напиращата тълпа по стълбите чак до паркинга. Хошая преброи шест покани за вечеря и десет запитвания за неговата църква, както и за това дали се нуждае от нещо. Накрая остана само един мъж на около 70 години, с побеляла коса и с нос на пияница. Приличаше на човек, който бе стигнал до помощник-майстор в дъскорезница.
	— Здравейте — каза любезно Джексън.
	— Пасторе — отвърна мъжът, като явно се чувстваше неудобно, но очевидно искаше да каже още нещо.
	Хошая често беше забелязвал хора в подобно състояние.
	— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?
	— Пасторе… Преди години… — гласът му заглъхна отново. — Пасторе — започна пак той, — отче, аз съгреших.
	— Всички грешим, приятелю. Бог го знае. Затова той изпрати сина си да дойде сред нас и да опрости греховете ни. — Пасторът сложи ръка върху рамото на човека, за да го успокои.
	— Аз бях в ку-клукс-клан, пасторе. Върших грешни неща… Аз… вредях на негрите, защото ги мразех, и аз…
	— Как е името ви? — попита любезно Хошая.
	— Чарли Пикет — отвърна мъжът.
	Тогава Хошая се сети. Той помнеше имена. Чарлз Уърлтингтън Пикет беше Велик магьосник на местния клон на ку-клукс-клан. Никога не беше осъден за някакво голямо престъпление, но навремето името му честно се споменаваше.
	— Господин Пикет, тези неща са ставали преди много години — припомни той на човека.
	— Аз никога… никога не съм убивал. Честна дума, пасторе, никога не съм го правил — настоя Пикет с треперещ от отчаяние глас. — Но познавах тези, които го правеха, и не казах на полицията. Не им казах също да не го правят… Боже господи! Не знам как съм могъл да бъда такъв, пасторе. Аз бях… Аз бях…
	— Господин Пикет, съжалявате ли за греховете си?
	— Да, Боже, да, пасторе. Молих се за прошка, но…
	— Няма но, господин Пикет. Бог е простил греховете ви — каза Джексън с най-любезен глас.
	— Сигурен ли сте?
	Той се усмихна и кимна:
	— Да, сигурен съм.
	— Пасторе, ако ви трябва помощ за църквата, за поправка на покрива или нещо друго, обадете ми се. Това е божи дом. Може да не съм го познавал винаги, но вече го зная, сър.
	Той вероятно никога в живота си не бе нарекъл един негър „сър“, освен ако в главата му не е бил опрян пистолет.
	Значи все пак един човек се беше вслушал в проповедта му и беше научил нещо от нея — каза си пасторът. А това не е никак лошо.
	— Пасторе, трябва да се извиня за всички свои лоши думи и мисли. Никога не съм го правил, но сега трябва да го направя. — Той сграбчи ръката на Хошая. — Пасторе, много съжалявам. Много съжалявам за нещата, които съм правил някога, и моля да ми простите.
	— Господ Бог е казал: Върви и не съгрешавай повече! Пише го в Евангелието, господин Пикет. Бог дойде, за да опрости греховете ни. Вече е опростил и вашите.
	Накрая очите им се срещнаха.
	— Благодаря, пасторе.
	— Бог да ви благослови, сър.
	— Да благослови и вас.
	Хошая Джексън проследи с поглед как човекът се отдалечи и се качи в пикапа си, питайки се дали току-що не беше спасил една душа. Ако беше така, Скип щеше сигурно да бъде доволен от своя черен приятел, с когото никога не беше могъл да се запознае.


>	32.
>	КОАЛИЦИОНЕН СБЛЪСЪК

	Пътуването с кола от летището до Ватикана беше дълго. Всеки метър от него бе заснет с камери от движещия се с голяма скорост кортеж, докато накрая той навлезе в площада „Свети Петър“. Там чакаше взвод швейцарски гвардейци, облечени в униформи в пурпурно и златисто по дизайн на Микеланджело. Няколко от тях свалиха контейнера с църковния служител, загинал като мъченик в далечната страна, и го внесоха през високите бронзови врати в потъналата в полумрак просторна църква, където на следващия ден самият папа щеше да отслужи литургия в памет на починалия.
	Сега обаче нещата не опираха само до религията, като изключим обществеността. За президента на Съединените щати този случай повдигаше държавнически въпроси. Оказа се, че в края на краищата Том Джеферсън е бил прав. Властта на правителството произтича пряко от народа и сега Райън трябваше да действа така, че народът да одобри действията му, защото излизаше, че това не е неговата държава, а тяхната.
	Едно нещо влоши още повече ситуацията. Тази сутрин Зорге беше пратил още един доклад. Той пристигна със закъснение на бюрото на президента, защото Мери Пат Фоли искаше да се увери повторно, че преводът е точен.
	В Овалния кабинет бяха също Бен Гудли, Арни ван Дам и вицепрезидентът.
	— Е? — попита ги Райън.
	— Мръсници — обади се пръв Роби. — Ако наистина гледат на нещата по такъв начин, не трябва да им продаваме и конски фъшкии. Дори летците-изтребители от военноморските сили не говорят след нощно бойно дежурство по такъв начин.
	— Много са безцеремонни — съгласи се Бен Гудли.
	— Нямат поведение на политически лидери — обобщи Ван Дам.
	— Как би реагирал баща ти на подобна информация, Роби? — попита Райън.
	— Първоначалната му реакция сигурно щеше да е като моята: Да посипем копелетата с атомни бомби. После щеше да си спомни какво означава истинската война и щеше да се поуспокои. Джак, трябва да ги накажем.
	Райън кимна.
	— Добре, обаче ако прекъснем търговските връзки с КНР, първите, които ще бъдат засегнати от това, ще бъдат онези нещастници, които работят в нашите заводи.
	— Така е, Джак, но кой ги превръща в заложници, добрите или лошите момчета? Някой винаги може да каже подобно нещо, но ако страхът да не им навредим ти пречи да действаш, тогава ти просто им гарантираш, че за тях нещата никога няма да се подобрят. Не можеш да си налагаш подобно ограничение, защото сам се превръщаш в заложник — завърши Котаракът.
	В този момент телефонът иззвъня. Райън вдигна слушалката, ядосан, че ги прекъсват.
	— Държавният секретар Адлер иска да говори с вас, господин президент. Каза, че е важно.
	Джак се наведе над бюрото и натисна мигащия бутон.
	— Да, Скот.
	— Получих материала. Не съм изненадан, освен това трябва да имаш предвид, че хората говорят по един начин в кабинета и по друг навън.
	— Добре, че ми напомни, Скот. Ако те говорят, че имат намерение да изпратят на екскурзия с влак до Аушвиц няколко хиляди евреи, и това ли ще е смешно?
	— Джак, не забравяй, че съм евреин.
	Райън тежко въздъхна и натисна друг бутон.
	— Добре, Скот. Включих те на говорител. Казвай каквото ще казваш — нареди президентът.
	— Тези копелета просто така си разговарят. Да, те са арогантни, но това вече ни е известно. Джак, ако другите страни знаеха как говорим помежду си в Белия дом, щяхме да имаме много по-малко съюзници и доста повече войни. Понякога разузнавателните сведения са прекалено добри.
	Адлер наистина е добър държавен секретар, помисли си Райън. Работата му беше да търси прости и сигурни решения на проблемите и той правеше всичко, което беше по силите му.
	— Добре. Някакви предложения?
	— Ще накарам Карл Хитч да им връчи нота. Ще настояваме да се извинят за кашата, която забъркаха.
	— Ами ако ни кажат да си я заврем отзад?
	— Тогава ще върнем Рътлидж, ще извикаме Хитч за консултации и ще ги оставим малко да поразмислят.
	— Относно нотата, Скот.
	— Да, господин президент.
	— Напишете я на азбестова хартия и я подпишете с кръв — каза рязко Джак.
	— Да, сър — отвърна държавният секретар и затвори телефона.


	В Москва вече беше много по-късно, когато Павел Ефремов и Олег Провалов влязоха в кабинета на Сергей Головко.
	— Съжалявам, че не можах да ви приема по-рано — извини се председателят на СВР на гостите си. — Бяхме заети с някои проблеми… с китайците и стрелбата в Пекин. — Той гледаше на случилото се като всеки друг човек по света.
	— Тогава проблемите ви с китайците ще се увеличат с още един, другарю председател.
	— Така ли?
	Ефремов му подаде дешифровката. Головко я взе и благодари на човека с присъщата си любезност. След това седна в креслото и се зачете. След пет секунди очите му се разшириха.
	— Това не е възможно — прошепна той.
	— Може би е така, но трудно ще се обясни по друг начин.
	— Аз съм бил обектът?
	— Така излиза — отвърна Провалов.
	— Но защо?
	— Това не можем да кажем — отвърна Ефремов, — вероятно никой в Москва не би могъл да знае. Ако заповедта е била дадена чрез китайския разузнавач, тя е дошла от Пекин и човекът, който я е предал, вероятно не знае какви са мотивите за нея. Още повече, че цялата операция е малко трудна за доказване. Ние дори не можем да докажем, че този човек е разузнавач, а не някакъв помощник или стрингер, както казват американците. Всъщност техният човек беше идентифициран за нас от един американец — завърши офицерът от ФСС.
	Головко повдигна вежди.
	— Как, по дяволите, е станало това?
	Провалов обясни.
	— Един китайски разузнавач в Москва едва ли би се притеснил от присъствието на някакъв американец, докато руският гражданин за него е потенциален човек на контраразузнаването. Мишка беше там и предложи да помогне, а аз му разреших. Но това ме изправи пред този въпрос.
	— И какво обясни на американеца? — попита Головко.
	— Да, другарю председател, той знае доста за разследването на убийството, защото аз му се доверих и той ми даде някои полезни съвети. Американецът е добър полицейски следовател и не е глупак. Когато ме пита как върви разследването на случая, какво да му отговоря?
	Първоначалният отговор на Головко щеше да бъде съвсем очевиден и машинален. „Няма да отговаряш нищо.“ Но той се въздържа. Ако Провалов не кажеше нищо, тогава американецът трябва да е пълен глупак, за да не види, че го лъжем. А както той каза, американецът не е глупак. От друга страна, имаше ли полза Головко или пък Русия от това Америка да знае, че животът му е в опасност? Отговорът на този въпрос беше труден. Докато размишляваше по него, той реши да повика бодигарда си и позвъни на секретаря.
	— Да, другарю председател — каза майор Шелепин, отваряйки вратата.
	— Ето ти още едно нещо, за което да се безпокоиш, Анатолий Иванич — каза му Головко.
	Още при първото изречение лицето на Шелепин пребледня.


	В Америка всичко започна от профсъюзите. Тези работнически обединения, които вече нямаха същата мощ от предишните десетилетия, бяха най-консервативните организации в Америка по простата причина, че загубата на власт ги караше да пазят ревностно тази, която им беше останала. Поради това те се противопоставяха и на най-дребните неща, които можеха да заплашат техните членове.
	Китай отдавна беше черна овца за профсъюзното движение, тъй като китайските работници получаваха много по-малко на ден, отколкото американските работници в автомобилната промишленост можеха да изкарат по време на почивката за сутрешното кафе. Това накланяше везните в полза на азиатците, а подобно нещо профсъюзите не можеха да одобрят. Още повече, че държавата, която управляваше тези зле платени работници, не зачиташе човешките права. Това улесняваше профсъюзите в техния протест.
	Американските профсъюзи нямаше да бъдат това, което са, ако не бяха организирани. По тази причина всеки член на Конгреса започна да получава телефонни обаждания. На повечето от тях отговаряха служители от администрацията на Конгреса, но обажданията на по-висшите профсъюзни босове стигаха чак до конгресмените, независимо кой към коя партия принадлежеше. В тези обаждания се обръщаше внимание на варварските действия на тази безбожна страна, която между другото се отнасяше зле с работниците си и отнемаше работата на американските работници чрез нечестното си отношение към пазара на труда. Във всяко телефонно обаждане се споменаваше и за положителното за Китай салдо в търговията със САЩ. Всичко това трябваше да подсети конгресмените, че това е една добре организирана телефонна кампания (каквато си беше), ако се бяха сетили да сравнят разговорите (но те не го направиха). По-късно през деня се състояха демонстрации и въпреки че бяха толкова спонтанни, колкото и тези в КНР, те бяха отразени от местните и националните медии, защото бяха събития, подходящи за снимане, а освен това и журналистите членуваха в профсъюз.
	След телефонните обаждания и излъчването на демонстрациите по телевизията започнаха да пристигат писма и електронна поща. Всички бяха преброени и категоризирани от служителите в Конгреса.
	Някои от тях се обадиха в Белия дом, за да съобщят на президента какво става в Конгреса. Всичките обаждания бяха до кабинета на Арнолд ван Дам, чиито подчинени също внимателно ги брояха, отчитаха излаганата в тях позиция, както и степента на емоционалност, която беше твърде висока.
	За капак дойдоха и протестите на различните религиозни общности, като буквално всички се чувстваха обидени от Китай.
	Един неочакван, но твърде хитър ход беше направен не чрез телефона, нито чрез писмо до което и да било правителство. Всички китайски индустриалци в Тайван имаха лобита и служби за връзки с обществеността в Америка. Една от тези служби излезе с идея, която бе подета с такава бързина, както барутът в патрона на пушката. До обяд три принтера изкараха етикети със знамето на Република Китай и текст: „Ние сме добрите момчета.“ На следващата сутрин продавачите в цяла Америка ги бяха прикрепили към тайванските стоки. Медиите бяха разбрали за инициативата още преди да бъде осъществена и така помогнаха на индустриалците от Тайван в кампанията им за разграничаване от комунистически Китай още преди да е започнала.
	Резултатът от всичко това беше, че американската общественост беше отново запозната с факта, че има два Китая и че само в единия са били убити духовници и са били бити тези, които са се опитали да се помолят за тях на улицата. А другият Китай дори участваше в първенството на Малката лига по бейзбол.
	Не се случваше често профсъюзните лидери и духовенството да протестират заедно толкова решително, затова гласът им беше чут. Включиха се и институти за проучване на общественото мнение, които така задаваха въпросите си, че отговорите ставаха очевидни още преди да бъдат дадени.


	Проектът за нота пристигна в посолството в Пекин рано сутринта. Когато беше дешифриран от един служител и показан на дежурния дипломат, той реши да събуди веднага посланик Хитч. Половин час по-късно Хитч влезе в кабинета, все още не напълно разсънен и раздразнен, че трябваше да стане два часа преди обичайното си време. Съдържанието на нотата нямаше да подобри настроението му. Веднага се свърза по телефона с Министерството на външните работи.
	— Да, точно това искаме да кажеш — уведоми го Скот Адлер по секретния телефон.
	— Няма никак да им хареса.
	— Няма да се изненадам, Карл.
	— Добре. Просто исках да знаеш — каза Хитч на държавния секретар.
	— Карл, и ние тук мислим по тези неща, но президентът е много ядосан за…
	— Скот, имай предвид, че аз живея тук и знам какво се случи.
	— Как смяташ, че ще реагират? — попита Орелът.
	— Преди или след като ми откъснат главата? — попита на свой ред Хитч. — Ще ми кажат да си завра тази нота… Е, може би малко по-официално, разбира се.
	— Дай им да разберат, че американският народ иска да покажат, че съжаляват и че убийството на дипломати не може да остане безнаказано.
	— Добре, Скот, знам как да го направя. Ще ти се обадя по-късно.
	— Ще бъда буден — обеща Адлер, мислейки си за дългия работен ден, който му предстоеше.
	— Дочуване. — Хитч затвори телефона.


>	33.
>	БЕЗ ЗАОБИКАЛКИ

	— Не можете да разговаряте с нас по този начин — отбеляза Шен Танг.
	— Господин министър, моята страна има принципи, които не можем да нарушаваме. Едни от тях са зачитането на човешките права, свободата на събранията, правото на вероизповедание и свободата на словото. Правителството на КНР предпочита да нарушава тези принципи и затова отговорът на Америка е такъв. Всяка друга голяма сила по света признава тези права. Китай също трябва да ги признава.
	— Трябва? Казвате ни какво да правим?
	— Господин министър, ако Китай иска да бъде член на международната общност, тогава да.
	— Америка не може да ни диктува какво да правим. Вие не сте господари на света!
	— Нямаме претенции да сме, но можем да избираме между тези страни, с които имаме нормални отношения и които предпочитат да зачитат човешките права като всички останали цивилизовани държави.
	— Сега пък ни наричате нецивилизовани. Така ли? — попита Шен.
	— Не съм казал това, г-н министър — отвърна Хитч, ядосвайки се, че думата му се беше изплъзнала от езика.
	— Америка няма право да налага желанията си нито на нас, нито на която и да било друга страна. Идвате тук и ни диктувате търговски условия, а сега ни казвате каква вътрешна политика да водим, за да ви устройва. Достатъчно! Не сме съгласни с вас. Не сме ваши слуги. Отхвърлям тази нота. — Шен я подхвърли обратно към Хитч, за да подчертае още повече думите си.
	— Това ли е вашият отговор? — попита посланикът.
	— Това е отговорът на Китайската народна република — отвърна важно Шен.
	— Много добре, г-н министър. Благодаря за аудиенцията. — Хитч любезно се поклони и си тръгна. Чудно, помисли си той, как едни нормални, ако не съвсем приятелски отношения могат да се развалят толкова бързо. Само преди шест седмици Шен беше в посолството на работна вечеря, преминала в твърде топла атмосфера. Те вдигнаха най-приятелски тост за страните си. Но както казва Кисинджър: „Страните нямат приятели, а само интереси.“ А КНР току-що се беше подиграла с най-съкровените принципи на Америка и нищо не можеше да се направи. Той отиде при колата, за да се прибере в посолството.
	Там го чакаше Клиф Рътлидж. Хитч му даде знак да го последва в кабинета.
	— Е?
	— Ами, каза ми да си я завра в задника… на дипломатически език — уведоми го Хитч. — Тази сутрин те очаква твърде оживено заседание.
	Рътлидж, разбира се, вече беше видял нотата.
	— Учудвам се, че Скот е позволил тя да излезе в този вид.
	— Доколкото разбирам, нещата у дома са започнали да загрубяват малко. Гледахме предаванията на Си Ен Ен, но може би положението е дори по-лошо, отколкото изглежда.
	— Виж какво, не одобрявам нищо от онова, което направиха китайците, но да се вдига толкова много шум за двама застреляни свещеници…
	— Единият беше дипломат, Клиф — припомни му Хитч. — Ако стрелят по твоя задник, няма ли да искаш Вашингтон да погледне по-сериозно на това?
	Забележката накара Рътлидж гневно да го погледне.
	— Това е работа на президента Райън. Той просто не разбира много от дипломация.
	— Може би, а може и да не е така. Но той е президент и работата ни е да го представяме, нали?
	— Трудно ми е да забравя подобно нещо — отвърна троснато Рътлидж. Никога нямаше да стане заместник-държавен секретар, докато този дивак беше в Белия дом, а той се стремеше към този пост вече петнайсет години. Но нямаше да го получи и ако даваше воля на собствените си чувства, колкото и оправдани да бяха те, да пречат на професионалната му преценка.
	— Или ще ни отзоват, или ще ни накарат да си вървим — каза той.
	— Вероятно — съгласи се Хитч. — Няма да е лошо да погледам малко бейзбол. Как е отборът на „Сокс“ този сезон?
	— Забрави. Още една пропиляна година.
	— Съжалявам за това. — Хитч поклати глава и огледа дали на бюрото му няма нови телеграми, но нямаше. Трябваше да уведоми Вашингтон какво е казал китайският министър на външните работи. Скот Адлер вероятно седеше в кабинета си на седмия етаж и чакаше обаждането му.
	— Желая ти късмет, Клиф.
	— Много ти благодаря — каза Рътлидж на излизане.
	Хитч се запита дали да не се обади вкъщи на жена си да започне да събира багажа, но реши първо да звъни във външното министерство.


	— И така, какво ще последва? — попита Райън от леглото Адлер. Беше наредил да му се обади веднага, щом получи отговора. Сега като слушаше какво му казва Адлер, той се изненада. И според него текстът на нотата беше малко по-остър, но в дипломатическите отношения очевидно имаше стриктни правила, с които той не беше съвсем наясно. — Добре, Скот, и сега какво?
	— Ще изчакаме и ще видим какво ще стане с търговската делегация, но съм готов да се обзаложа, че ще трябва да ги върнем обратно и да извикаме Карл Хитч за консултации.
	— Китайците не разбират ли, че тяхната търговия ще загуби от всичко това?
	— Те не смятат, че това ще се случи, но ако стане, ще ги накара да се замислят за грешката, която са направили.
	— Не бих заложил много на тази карта, Скот.
	— Рано или късно здравият разум ще надделее. Бъркането в портфейла обикновено кара хората да се замислят — отвърна държавният секретар.
	— Ще го повярвам, когато го видя — отвърна президентът. — Лека нощ, Скот.
	— Лека нощ, Джак.


	— И какво са отговорили? — попита Кети Райън.
	— Казали да си я заврем в задника.
	— Така ли?
	— Така — отвърна Джак и изгаси лампата.
	Китайците се мислят за непобедими. Сигурно е хубаво да си мислиш такова нещо. Хубаво, но опасно.


	Двеста шейсет и пета мотострелкова дивизия се състоеше от три полка срочно служещи. Това бяха руснаци, които не бяха поискали да се откачат от военната служба. Това означаваше, че може да са патриоти или глупаци, или апатични, или толкова отегчени от живота, че перспективата да бъдат две години в униформа, да се хранят зле и да не им се плаща добре не им се струваше чак толкова голяма жертва. Един такъв полк наброяваше около 1 500 войници, с 500 по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Хубавото беше, че към всеки полк имаше танков батальон и че всичката механизирана техника ако не беше нова, то поне беше скоро произведена и сравнително добре поддържана. Дивизията обаче нямаше танков полк, а това беше първото нещо, което дава възможности за нападение на една мотострелкова дивизия. Към нея нямаше и противотанков батальон, въоръжен с противотанкови оръдия „Рапира“. Това бяха остарели оръжия, но въпреки това Бондаренко ги харесваше, защото като млад кадет преди повече от 40 години се беше упражнявал на тях. Новият модел бронетранспортьор беше приспособен да носи и противотанкова ракета АТ-6, която в НАТО наричаха „Спирала“. Това беше „Милан“ — руската версия на натовската, наречена така в чест на някакъв безименен шпионин на КГБ от 80-те години. Руските войници я наричаха „Чукът“, защото беше лесна за използване въпреки сравнително малката й бойна глава. Всеки БТР имаше по 10 такива ракети, което до голяма степен компенсираше липсата на батальон с противотанкови оръдия.
	Това, което безпокоеше Бондаренко и Алиев най-много, беше липсата на артилерия. Исторически погледнато, това беше най-добре обучената част от руските въоръжени сили, но тя беше представена наполовина във войските от Далекоизточния военен окръг. Батальони заместваха цели полкове. Обяснението беше, че по протежение на границата с Китай имаше изградена отбранителна линия, по която имаше добре снабдени и укрепени артилерийски позиции, макар и остарели, но с обучен персонал и големи запаси от снаряди, които можеха да се изсипят върху предварително набелязани цели.
	Генералът се мръщеше на теснотията в служебната му кола. Това беше наградата за проявените от него способности и енергичност. Но един добре подготвен и добре обучен военен окръг не би имал нужда от човек като него. Способностите му бяха нужни в такава помийна яма като тази тук. Как няма поне веднъж един добър офицер да получи награда за това, че се е справил добре, вместо ново предизвикателство, както обичат да го наричат! Той изсумтя. Явно няма да е в този живот. Нагаждачите успяваха да получат по-добри райони, които не бяха изправени пред непосредствена заплаха и имаха достатъчно техника, за да се справят с нея.
	Най-голямата му грижа беше положението с авиацията. От всички руски родове войски военновъздушните сили бяха пострадали най-много от падането на Съветския съюз. Някога в Далечния изток имаше ескадрили от тактически изтребители бомбардировачи, които трябваше да се справят със заплахата от американските самолети на бази в Япония или на самолетоносачи в Тихия океан И БЯХА отделно от силите, които трябваше да стоят срещу китайците. Сега вече нямаше такова нещо. Сега той разполагаше може би с петдесетина използваеми самолета в театъра на бойните действия и техните пилоти едва ли имаха повече от 70 летателни часа годишно, което не беше достатъчно дори да се научат да излитат и да кацат безопасно. Това бяха 50 модерни изтребителя главно за бойни действия въздух-въздух, а не въздух-земя. Имаше още неколкостотин други, които ръждясваха в базите главно в покрити хангари, за да бъдат на сухо, с прогнили гуми и строшени вътрешни пломби. Те не се използваха поради липсата на резервни части, което принуди почти целия руски въздушен флот да стои на земята.
	— Знаеш ли, Андрей, спомням си времето, когато светът трепереше от страх пред нашата армия. Сега те се тресат от смях, и то тези, които си правят труда да ни забележат. — Бондаренко отпи глътка водка от манерката. Отдавна не беше пил алкохол по време на служба, но беше студено, тъй като парното в колата не работеше, а той имаше нужда да се утеши с нещо.
	— Генадий Йосифович, нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат…
	— Съгласен съм! Те са по-зле! — изръмжа командващият Далекоизточния военен окръг. — Ако китайците дойдат от север, ще се науча да ям с пръчици. Винаги съм се чудил как го правят — каза той с кисела усмивка. Бондаренко винаги гледаше на нещата от смешната страна.
	— Но в друго отношение ние сме силни. Имаме хиляди танкове, другарю генерал.
	Това беше вярно. Бяха прекарали сутринта в инспектиране на чудовищните халета, пълни с танкове от Т-34/85, произведени в Челябинск през 1946 година. С някои от оръдията им изобщо не беше стреляно. Германците трепереха от страх, когато виждаха тези танкове да се появяват на хоризонта, но те бяха това, което са — танкове от Втората световна война, повече от 900 на брой, достатъчно, за да се окомплектоват три дивизии. Имаше дори обслужващи ги войници! Двигателите все още работеха, поддържани от внуците на мъжете, които бяха водили бой с тях срещу фашистите. В същите халета бяха и снарядите за 85-милиметровите оръдия, някои произведени през 1986 година. Светът беше полудял и Съветският съюз със сигурност също беше полудял, щом като бе запазил такива антики и харчеше пари за тяхната поддръжка. И дори сега, десет години след разпадането на съветската държава, бюрократичната инерция все още продължаваше да изпраща войници в халетата, за да поддържат тази старинна колекция. С каква цел? Никой не знаеше. Трябваше да накара хората от архива да издирят документите, въпреки че това можеше да бъде интересно за някой историк с чувство за хумор. Бондаренко имаше други неща за правене.
	— Андрей, оценявам желанието ти да гледаш по-леко на всяка ситуация, но ние трябва да виждаме реално нещата тук.
	— Да, другарю генерал. Но ще минат месеци, докато получим разрешение да прекратим тази операция.
	— Вероятно си прав, Андрюшка. Но аз си спомням една история за Наполеон. Той поискал да се засадят дървета по протежение на френските пътища, за да прикриват минаващите по тях войски. Един щабен офицер му казал: Но, маршале, ще са нужни 20 години дърветата да пораснат достатъчно, за да бъдат използвани за тази цел. А Наполеон отговорил: Да, така е. Значи трябва да започнем веднага! Така че, полковник, ще се заемем с тази работа веднага.
	— Както кажете, другарю генерал.
	Полковник Алиев знаеше, че идеята е добра. Само се питаше дали ще има достатъчно време да изпълни всички добри идеи. Освен това войниците в танковите халета бяха доволни. Някои от тях дори ходеха с танковете да се упражняват на открито, откарваха ги до най-близкия полигон и дори стреляха от време на време с оръдията. Един млад сержант му беше казал, че му прави удоволствие да се качва на тях, защото така филмите за войната, които гледал като дете, му изглеждали по-реални. И такива неща ти говори един войник, помисли си полковник Алиев. Филмите му изглеждали по-реални! Дрън-дрън.


	— За какъв се мисли този кучи син с тесните очи? — възмути се Грант навън в градината.
	— Марк, тази сутрин им връчихме доста остра нота и те просто реагират.
	— Обясни ми, Клиф, защо другите могат да разговарят с нас по този начин, а ние не можем да им отвръщаме със същото?
	— Това се казва дипломация — обясни Рътлидж.
	— Казва се конски фъшкии — процеди през зъби Грант. — Там, от където идвам, ако някой те бъзика по този начин, му прасваш един право в лицето.
	— Ние не го правим.
	— А защо?
	— Защото сме над тези неща, Марк — опита се да му обясни Рътлидж. — Срещу теб лаят малките кученца. Големите, силни кучета не си правят труда. Знаят, че могат да ти откъснат главата. Ние също знаем, че можем да се справим с тези хора, ако се наложи.
	— Някой трябва да им го каже, Клиф — отбеляза Грант. — Защото мисля, че още не са го разбрали. Държат се така, сякаш светът е техен, и си мислят, че могат да се правят на бабаити пред нас, а докато разберат, че не могат да постъпват така, ще си имаме още много неприятности с тях.
	— Марк, тези неща се правят така и това е. На това ниво играта е такава.
	— Така ли? — не се предаваше Грант. — Клиф, за тях това не е игра. Аз го виждам, но ти не го виждаш. След тази почивка пак ще се върнем там и те ще продължат да ни заплашват. Какво ще направим тогава?
	— Няма да им обръщаме внимание. Как могат да ни заплашват?
	— С поръчката за „Боинг“.
	— Тогава „Боинг“ ще продава самолетите си на някой друг тази година — отвърна Рътлидж.
	— Да бе. А какво ще стане с интересите на работниците, които ние представляваме?
	— Марк, на това равнище ние решаваме големия проблем. Не се занимаваме с малките. — Рътлидж започваше да се ядосва от този борсов играч.
	— Клиф, големите неща се правят от множество по-малки. Трябва да се върнеш там и да ги попиташ дали искат да ни продават стоките си. Защото ако искат, трябва да спазват правилата на играта. Те имат много по-голяма нужда от нас, отколкото ние от тях.
	— Така не се говори с една велика сила.
	— А ние велика сила ли сме?
	— Най-великата — потвърди Рътлидж.
	— Тогава откъде накъде те ще разговарят с нас по този начин?
	— Марк, това ми е работата. Ти си тук като мой съветник, но за пръв път участваш в такава игра. Аз съм този, който я играе. Това е моя работа.
	— Добре — каза с въздишка Грант. — Но когато ние играем по правилата, а те не, играта става малко тягостна. — Грант се отдалечи и остана за момент сам.
	Градината беше доста хубава. Досега не беше участвал в такива преговори и не знаеше, че обикновено на тях винаги има някаква градина, където да се поразходят, след като в продължение на два-три часа са си говорили в заседателната зала. Но все пак беше разбрал, че това е мястото, където се върши истинската работа.
	— Господин Грант?
	Той се обърна и видя Хю Ма — дипломата шпионин, с когото беше разговарял преди.
	— Здравейте, господин Хю — поздрави го Телескопът.
	— Как според вас напредват преговорите? — попита китайският дипломат.
	Марк не беше съвсем сигурен какъв смисъл влага в думите този човек.
	— Ако това се нарича напредък, тогава не бих искал да зная кое според вас е обратното.
	Хю се усмихна.
	— Е, понякога по-оживената размяна на мнения е по-интересна от скучния вариант.
	— Така ли? Изненадан съм от това, което виждам. Винаги съм смятал, че дипломатическият диалог се води много по-любезно.
	— Да не искате да кажете, че този не е?
	Грант пак се запита дали онзи просто не се опитва да го накара да захапе въдицата, но реши да го прати по дяволите. Всъщност този правителствен пост не му и трябваше. Поемайки го, той беше понесъл значителни лични загуби от порядъка на няколко милиона долара. Това не му ли даваше право да каже какво мисли?
	— Хю, вие ни обвинявате, че сме заплашвали вашия суверенитет, защото възразяваме срещу убийствата, извършени от ваши хора, и то пред телевизионните камери. На американците не им харесва, когато виждат как убиват хора пред очите им.
	— Те нарушиха нашите закони — напомни му Хю.
	— Може би — съгласи се Грант, — но в Америка, когато някой наруши закона, ние го арестуваме и го изправяме пред съд със съдия и съдебни заседатели, както и с адвокат в негова защита, за да се гарантира, че процесът ще бъде справедлив, а не пускаме куршум в главата на човек, който държи новородено дете.
	— За съжаление, така стана — почти призна Хю. — Но както ви казах, тези хора нарушиха закона.
	— И тогава вашите ченгета изпълниха ролята едновременно на съдии, съдебни заседатели и екзекутори, Хю. За американците това е варварска постъпка.
	Думата „варварска“ изглежда, че най-после попадна в целта.
	— Америка не може да разговаря с Китай по този начин, господин Грант.
	— Вижте какво, господин Хю. Това си е ваша страна и вие може да си я управлявате както намерите за добре. Нямаме намерение да водим война с вас за онова, което правите вътре в нея. Но няма закон, който да ни накара да правим бизнес с вас, и затова ние можем да престанем да купуваме вашите стоки. Искам да ви съобщя нещо: американският народ ще престане да купува вашите стоки, ако вие продължите да вършите подобни неща.
	— Вашият народ или вашето правителство? — попита Хю с многозначителна усмивка.
	— Наистина ли сте толкова глупав, господин Хю? — отвърна му рязко Грант.
	— Какво искате да кажете?
	Грант видя, че последната обида го накара да свали маската на невъзмутимост.
	— Искам да кажа, че Америка е демокрация. Американците вземат много решения абсолютно самостоятелно и едно от тях е за какво да харчат парите си. Средният американец няма да купи нещо от един варварин. — Грант млъкна за момент. — Ето, вижте, аз съм евреин. Преди 60 години Америка се издъни. Ние виждахме какво правят Хитлер и нацистите в Германия и не действахме навреме, за да ги спрем. Пропуснахме момента и много хора загинаха безсмислено. Гледал съм филми по телевизията за това още когато носех къси панталонки. Няма да допуснем това да се повтори и когато хора като вас вършат такива неща, каквито видяхме, те запалват лампата в главите на американците, която им напомня за Холокоста. Разбрахте ли ме сега?
	— Не можете да разговаряте с нас по този начин.
	Пак старата изтъркана плоча!
	Вратите се отвориха. Беше време да се връщат вътре и да подновят дипломатическия спор.
	— Ако вие продължавате да накърнявате нашия национален суверенитет, ще купуваме от другаде — каза му Хю с известно задоволство.
	— Добре, ние можем да направим същото. Но вие имате повече нужда от парите ни, отколкото ние от вашите стоки, господин Хю. — Най-после сигурно ме разбра, помисли си Грант. Сега лицето на китаеца наистина изразяваше някакви чувства. Потвърдиха го и думите му:
	— Никога няма да отстъпим пред американските нападки срещу нашата страна.
	— Ние не нападаме вашата страна, Хю.
	— Но заплашвате нашата икономика — отвърна той, когато стигнаха до вратата.
	— Нищо не заплашваме. Аз ви казвам, че моите съграждани няма да купуват стоки от страна, която извършва варварски действия. Това не е заплаха, а декларация. — Което беше дори по-голяма обида, но Грант не осъзнаваше напълно това.
	— Ако Америка ни накаже, ние също ще я накажем. Безсмислено беше да продължава спора. Грант отвори вратата, но се спря и се обърна към дипломата шпионин:
	— Хю, онези ви работи не са толкова големи, за да можете да се състезавате с нас по далечно пикаене. — Казвайки това, той влезе вътре.
	Половин час по-късно пак излезе. Вътре се размениха остри реплики и всяка от страните видя, че този ден нямаше защо да продължават повече. Грант обаче изпитваше силни подозрения, че когато във Вашингтон разберат как е преминало сутрешното заседание, преговорите щяха да бъдат прекъснати.
	В продължение на два дни той щеше за изпитва несгодите от бързата смяна на часовите пояси, но щеше да си бъде пак в кабинета на Петнайсета улица. Изненада се, когато разбра, че с нетърпение очаква този момент.


	— Нещо ново от западния Пасифик? — попита Манкузо.
	— Те изкараха три подводници в открито море: една клас „Сонг“ и две клас „Кило“, които руснаците им продадоха — отвърна бригадният генерал Лар. — Държим ги под око. „Ла Йола“ и „Хелена“ се намират наблизо, „Тенеси“ ще пристигне към обяд в Пърл Харбър. — Подводницата беше патрулирала в продължение на 50 дни и това беше напълно достатъчно. — Всичките ни надводни кораби са в открито море. Никой от тях няма да бъде в Тайпе през следващите дванайсет дни.
	— Значи проститутките на Тайпе ще имат две седмици почивка? — попита с усмивка командващият въоръжените сили в района на Тихия океан.
	— И барманите също. Ако вашите войници са като моите, те имат нужда да се поотпуснат — отвърна заместникът по разузнаването и също се усмихна.
	— Ех, да можех да бъда пак млад и ерген — въздъхна Бърт. — Има ли нещо друго?
	— Китайците извършват обичайните маневри. Някои са и по въздух, и по суша, но това е на север, близо до руската граница.
	— Бива ли ги?
	Лар сви рамене.
	— Достатъчно добри са, за да накарат руснаците да се замислят, сър. Като цяло китайската народноосвободителна армия си е пак същата, каквато я знам, но през последните три-четири години те положиха доста усилия.
	— Колко са? — попита Бърт, поглеждайки към картата на стената, която беше по-подходяща за морж, отколкото за войник. Китай беше едно голямо сиво петно отляво на границата.
	— Зависи къде се намират. Ако навлязат на север в Русия, ще бъдат като хлебарки в апартамент в нюйоркско гето. Ще ви трябва много от препарата „Райд“, за да се справите с тях.
	— А казваш, че в Далечния изток руските войски не са кой знае колко?
	Лар кимна:
	— Да, адмирале. Ако бях на мястото на Бондаренко, щях да се поизпотя. Това, разбира се, е теоретична заплаха, но дори и такава щеше да ме накара да се будя нощем.
	— А какво става със златото и петрола в Източен Сибир?
	Лар кимна.
	— Това прави заплахата не чак толкова теоретична. Китай е голям вносител на петрол и ще са им нужни много по-големи количества, за да развиват икономиката си така, както планират. Що се отнася до златното находище, през последните 3 000 години всеки би искал да притежава такова нещо. Златото е по-лесно за размяна.
	— За размяна?
	Това беше нова дума за Манкузо.
	— Вашият годежен пръстен може някога да е бил част от короната на фараона Рамзес II — обясни Лар — или от златната верига на врата на Калигула, а може и от императорския скиптър на Наполеон. Вземате го, ковете го с чука и то пак се превръща в суров материал, но в ценен суров материал. Ако руското находище е толкова голямо, колкото твърди нашето разузнаване, ще се продава из целия свят. Всеки ще го използва за най-различни цели — от направата на бижута до електрониката.
	— И колко голямо е това находище?
	Лар сви рамене.
	— Достатъчно да си купите нов тихоокеански флот и да остане още.
	Манкузо подсвирна. Това бяха много пари.


	Във Вашингтон вече беше късно и Адлер отново беше останал да работи в кабинета си. Постът на държавен секретар му отнемаше много време, а напоследък повече от обикновено. Беше свикнал да работи по четиринайсет часа на ден. В момента четеше получените доклади и чакаше ново съобщение от Пекин. На бюрото му се намираше секретният телефон STU-6. Това беше свръхмодерно кодиращо устройство, монтирано в дигитален телефон, производство на Ай Ти Ти. То беше свързано с комуникационен сателитен канал и въпреки че сигналът му се разнасяше из целия свят от комуникационния сателит на Министерството на отбраната, обикновеният слушател можеше да чуе само шума от статично електричество като шуртене на вода от кран в банята. Имаше произволна 521-битова кодираща система, която най-добрите компютри във Форт Мийд можеха да пробият след няколко дни упорити усилия. Системата беше наистина много сигурна. Сега специалистите се опитваха да направят така, че кодиращата система „Тапданс“ да се свърже със STU, за да стане напълно непробиваема, но проблемът се оказа труден поради технически причини, които никой не беше обяснил на държавния секретар, а и той не държеше много на това. Беше дипломат, а не математик.
	Най-после телефонът иззвъня със специфичния си трептящ звук. Минаха единайсет секунди, докато двата апарата в противоположните краища на света се синхронизират.
	— Адлер.
	— Обажда се Рътлидж, Скот — чу се глас от другия край на света. — Не мина добре — каза той веднага на държавния секретар. — Отменят поръчката за „Боинг“-777, както предположихме.
	Адлер се намръщи.
	— Страхотно. Не са ли склонни на някакви компромиси по въпроса за стрелбата?
	— Не.
	— Можеш ли да ми кажеш нещо по-оптимистично?
	— Не, не мога, Скот. Не мога да ти кажа нищо такова. Те са твърди като каменна стена, сякаш ние сме монголите, а те са династията Цин.
	„Някой трябва да им припомни, че Великата китайска стена се беше оказала безполезно трупане на тухли“, помисли си Орелът, но не го каза на глас.
	— Добре. Трябва да го обсъдя с президента, но вероятно скоро ще се върнете у дома. Може би и Карл Хитч.
	— Ще му кажа. Има ли някаква възможност да направим отстъпки, за да потръгнат нещата?
	— Клиф, вероятността Конгресът да се съгласи на отстъпки по търговския въпрос е точно толкова голяма, колкото отборът на „Тъфтс“ да спечели купата. Шансовете са дори още по-малки. — Все пак баскетболният отбор на университета „Тъфтс“ не беше чак толкова слаб. — Не можем да им дадем нищо, което те биха приели. Ако трябва да има някакъв напредък, този път те трябва да отстъпят. Виждаш ли някаква подобна възможност?
	— Нулева — отвърна гласът от Пекин.
	— Е, тогава ще трябва да им дадем един урок. — Хубавото, помисли си Адлер, беше, че точно от трудните уроци се научаваше нещо. Може би дори и с китайците щеше да стане така.


	— Какво каза онзи капиталист диао рен?* — попита Цзян.
	[* Китайско обидно обръщение. — Бел.прев.]
	Шен му разказа дума по дума какво му беше предал Хю.
	— А кого представлява?
	— Той е личен съветник на американския министър на финансите. Затова според нас в мнението му се вслушват както министърът, така и американският президент — обясни Шен. — Не взе активно участие в преговорите, но след всяко заседание говореше насаме със заместник-министъра Рътлидж. Не сме съвсем сигурни какви са точно взаимоотношенията им, но е очевидно, че той не е опитен дипломат. Говори като арогантен капиталист и ни обижда по най-груб начин, но се опасявам, че изразява доста по-ясно американската позиция, отколкото Рътлидж. Мисля, че той му казва каква линия трябва да следва. Рътлидж е опитен дипломат и е очевидно, че позицията, която защитава, не е лично негова. Би искал да ни направи някои отстъпки. Сигурен съм в това, но Вашингтон му диктува какво да казва и Грант вероятно е човекът, който следи за това.
	— Тогава ще прекъснем преговорите. Ще им дадем възможност да преосмислят позицията си. Ако си мислят, че могат да ни диктуват условия, значи грешат.
	— Анулирахте ли поръчката за самолетите?
	— Да, както вече се разбрахме миналата седмица.
	— Е, това ще ги накара да се позамислят малко — каза Цзян.
	— Ако преди това не напуснат преговорите.
	— Няма да посмеят. — „Да си тръгнат просто така от Средното царство? Абсурд!“
	— Има и още нещо, което е казал Грант. Без много заобикалки той подчертал, че ние имаме повече нужда от парите им, отколкото те от нас. И мисля, че тук той не бърка много.
	— Техните долари не са ни по-нужни от нашия суверенитет. Да не си мислят, че могат да ни диктуват какви трябва да бъдат нашите вътрешни закони?
	— Да, Цзян. Така си мислят. Придават изключително голяма важност на този инцидент.
	— Двамата полицаи трябваше да бъдат застреляни за това, което направиха, но не можем да си позволим американците да ни налагат волята си за подобни неща. Неудобството от инцидента е едно нещо, а поставянето на КНР в неудобно положение е престъпление. Китай трябва сам да взема решенията си, а не да изпълнява поръчки отвън.
	— Те наричат постъпката варварска — добави Шен.
	— Варварска? И те ни казаха такова нещо?
	— Знаете, че американците са много чувствителни. Често забравяме това. А и техните религиозни лидери имат известно влияние в тяхната страна. Нашият посланик във Вашингтон ни предупреди за това. Ще бъде по-добре, ако разполагаме с известно време нещата да се поуспокоят и наистина няма да е зле да накажем двамата полицаи, просто за да притъпим американската чувствителност. Но аз съм съгласен, че не можем да им позволим да ни диктуват каква трябва да бъде нашата вътрешна политика.
	— А и този Грант казал, че онези им работи били по-големи от нашите. Така ли?
	— Хю така ми каза. Нашите данни за него сочат, че той е борсов играч и е работил в тясно сътрудничество с министър Уинстън в продължение на много години. Евреин е, както много от тях…
	— Техният външен министър също е евреин, нали?
	— Министър Адлер ли?
	— Да, евреин е — потвърди, след като помисли малко Шен.
	— Значи Грант наистина е казал каква е тяхната позиция?
	— Вероятно — отвърна външният министър Шен.
	Цзян се облегна в стола си.
	— Тогава и ти им дай да разберат каква с нашата. Следващия път, когато видиш Грант, му кажи: „Чоу ни ма де би“.
	Това беше мръсна псувня, която в Китай можеш да си позволиш да кажеш на някого само ако имаш пистолет в ръката.
	— Разбирам — отвърна Шен, давайки си сметка, че никога няма да каже подобно нещо на някого освен на дребен деловодител в министерството.
	Цзян си тръгна. Трябваше да поговори с приятеля си Фан Ган.


>	34.
>	ПОПАДЕНИЯ

	През последната седмица още със събуждането Райън, а с него и семейството му свикнаха да очакват лоши новини. Той разбираше, че приема нещата твърде сериозно, когато на закуска децата започваха да му задават въпроси.
	— Какво става с Китай, татко? — попита Сали, давайки още един повод на Райън да съжалява. Тя вече не му казваше „татенце“. А Джак държеше повече на това обръщение, отколкото на „господин президент“. От синовете си можеше да го очаква, но не и от дъщеря си. Сподели това с Кети, но тя му каза, че просто трябва да го преглътне.
	— Не знаем, Сали.
	— Предполага се, че ти знаеш всичко! — Освен това приятелките й в училище непрекъснато я питаха.
	— Сали, президентът не знае всичко. Поне аз не знам — обясни той, вдигайки очи от страниците на сутрешното „Ранно пиле“. — А ако не си забелязала, телевизорът в кабинета ми винаги е включен на Си Ен Ен и на другите телевизионни канали, защото често пъти те ми казват повече, отколкото ЦРУ.
	— Така ли? — учуди се Сали. Тя беше гледала прекалено много филми. Холивуд представяше ЦРУ като опасна, нарушаваща законите, антидемократична, фашистка и недобронамерена правителствена институция, която обаче знаеше всичко за всеки и беше убила президента Кенеди по някакви свои съображения, каквито и да бяха те. (Холивуд никога не каза какви.) Но това нямаше значение, защото която и кинозвезда да изпълняваше главната роля, до края на филма тя винаги успяваше да осуети зловещите планове на ЦРУ.
	— Скъпа, в ЦРУ работят някои способни хора, но по същество това е просто още една правителствена служба.
	— А ФБР и Сикрет сървис? — попита тя?
	— Те са ченгета. Ченгетата са по-различни. И баща ми беше полицай. Нали си спомняш?
	— Да — каза тя и се зачете в страницата „Стил“ на „Вашингтон поуст“, в която имаше комикси и други неща, които я интересуваха, главно свързани с такава музика, каквато баща й не одобряваше.
	На вратата дискретно се почука и влезе Андреа. По това време на деня тя действаше и като негова лична секретарка. Предаде му съобщение от Държавния департамент. Райън го взе, прочете го и все пак успя да се сдържи да не удари с юмрук по масата заради децата.
	— Благодаря, Андреа — каза й той.
	— За нищо, г-н президент. — Специален агент Прайс О’Дей се върна в коридора.
	Джак видя, че жена му го гледа. Децата не можеха да тълкуват израженията на лицето му, но жена му можеше. За Кети способността на Райън да лъже не струваше пукната пара и точно затова тя не се безпокоеше дали й е верен. Умението на Джак да се преструва беше като на двегодишно дете, въпреки многото уроци, които му беше дал Арни. Той срещна погледа й и й кимна.
	Да, пак беше за Китай. Десет минути по-късно закуската беше изядена, телевизорът изключен и семейство Райън слезе долу, за да започне работа. Едни щяха да отидат на училище, други в детската градина на университета „Джон Хопкинс“, в зависимост от възрастта, придружавани неизменно от бодигардовете на службата за охрана. Джак целуна всички един по един, с изключение на малкия Джак — Запетайката, както го наричаше охраната, защото Джон Патрик Райън-младши не обичаше подобни лигавщини. „Не е лесно да имаш дъщери“, помисли си Райън, отправяйки се към Овалния кабинет. Там вече го чакаше Бен Гудли със сутрешната сводка за президента.
	— Получихте ли съобщението на държавния секретар? — попита Картоиграчът.
	— Да, Андреа ми го донесе. — Райън се отпусна във въртящия се стол, вдигна телефона и натисна един бутон.
	— Добро утро, Джак — чу той гласа на държавния секретар, който беше успял да поспи малко на отварящото се канапе в кабинета си. За щастие в тоалетната му имаше и душ.
	— Одобрявам. Връщай ги обратно — каза Фехтовачът на Орела.
	— Кой ще им съобщи? — попита секретарят Адлер.
	— Ти. Ние ще гледаме да не бием много на очи — каза президентът със слаба надежда в гласа.
	— Добре — отвърна Адлер. — Нещо друго?
	— Това е засега. О’кей. Дочуване, Скот. — Райън остави телефона. — Какво става в Китай — попита той Гудли. — Забелязва ли се нещо необикновено?
	— Не. Има известно раздвижване сред войските, но това са обичайните им маневри. Най-активните сектори са на североизток и срещу Тайван. Активността е по-слаба в техния югозапад, северно от Индия.
	— Китайците дали не завиждат на късмета, който руснаците извадиха с новооткритите залежи от петрол и злато?
	— Би могло да се предположи, но нямаме сигурни сведения за това от никой от нашите източници. В края на краищата, всеки завижда на богатите си съседи. Това накара Саддам Хюсеин да нахлуе в Кувейт, въпреки че под собствените му пясъци има много петрол.
	Никой от нашите източници, включително и Зорге, припомни си президентът. Той се замисли за секунда.
	— Кажи на Ед, че искам специална оценка на националното разузнаване за отношенията между Русия и Китай.
	— В какъв срок? — попита Гудли. За такава оценка бяха необходими месеци.
	— До три-четири седмици. И искам да мога да разчитам на нея.
	— Ще кажа на директора на ЦРУ — обеща Гудли.
	— Нещо друго? — попита Райън.
	— Това е засега, сър.
	Джак кимна и погледна разписанието си. Денят се очертаваше сравнително обикновен, но по-голямата част от следващия щеше да прекара обикаляйки Америка с президентския самолет „Еър форс 1“. Вечерта, преди да се завърне във Вашингтон, щеше да бъде — той обърна една страница от бележника си — в Сиатъл. Можеше да спи и в самолета. А, да, на закуска трябваше да произнесе и реч в Сиатъл. Щеше да говори за реформата в училищата. Това го накара да изръмжи. Просто вече нямаше достатъчно монахини. В неговото начално училище „Св. Матюс“ в североизточен Балтимор преди повече от четиридесет години го бяха учили сестри от колежа „Нотр Дам“. Бяха го учили добре, защото наказанието за това, че не учиш или за недобро поведение, беше много строго за едно седемгодишно момче. Но истината беше, че той беше добър ученик, сравнително послушен, т.е. мухльо, каза си Джак и се усмихна накриво. Като дете имаше добри бележки, защото майка му и баща му бяха добри, а с подобно нещо можеха да се похвалят малко деца в днешна Америка. Как щеше да се справи той със своите? — запита се Джак. Как да ги научи на ценностите, на които държеше поколението на родителите му, на това да разберат, че религията е важно нещо и че хората отиват под венчило пред олтара девствени. Сега учат децата, че в хомосексуалния и лесбийския секс няма нищо нередно. Какво би казала сестра Франсис Мери по този повод — запита се Джак. Жалко, че нея я няма да удря през пръстите с линията разните сенатори и конгресмени. При него и съучениците му от „Св. Матюс“ това имаше ефект.
	Микрофонът на бюрото му изпука.
	— Сенатор Смитърс току-що пристигна на западния вход.
	Райън се изправи и тръгна вдясно към вратата, която водеше към преддверието на секретарките. По някаква причина хората предпочитаха тази врата вместо другата в коридора, точно срещу стаята на Рузвелт. Може би така беше някак по-делово, но те най-вече искаха да видят, че президентът ги чака пред отворената врата с протегната ръка и усмивка на лицето, сякаш наистина е доволен да ги види. Как пък не!
	„Мери Смитърс от Айова. Лелка с три деца и седем внуци“, помисли си той. Пак ще говорят за законопроекта за земеделието. Какво разбираше той от земеделие? Когато много рядко купуваше храна, го правеше в супермаркета, защото тя се вземаше от там. Едно от нещата, които винаги бяха включени в материалите му, за да бъде политически подготвен, беше цената на хляба и млякото, в случай че някой местен репортер го попиташе за нея. Млякото с какао сигурно идваше от кафяви крави.


	— В съответствие с това решение посланик Хитч и помощник-държавният секретар Рътлидж се връщат във Вашингтон за консултации — каза говорителят на журналистите.
	— Това означава ли, че може да скъсаме отношенията с Китай? — попита веднага един репортер.
	— Няма такова нещо. Консултациите са си консултации. Ще обсъждаме последния развой на събитията с нашите представители, за да могат отношенията ни с Китай да станат по-бързо такива, каквито бяха преди — каза говорителят, без да му мигне окото.
	Репортерите не можаха да разберат какво точно означава това и веднага последваха още три въпроса с буквално едно и също съдържание. На тях беше даден буквално един и същ отговор.
	— Бива си го — каза Райън, който гледаше пресконференцията по телевизионния канал, дублиращ този на Си Ен Ен за сателитите. Странното беше, че предаването не беше на живо въпреки важността на въпроса, по който се дискутираше.
	— Не беше много убедителен — обади се Арни ван Дам. — На теб също ще ти зададат подобни въпроси.
	— Предполагам. Кога?
	— Когато следващия път застанеш пред камерите, Джак. — Президентът знаеше, че има толкова шанс да ги избегне, колкото играчът, който пръв трябва да посрещне противниковия удар при откриването на шампионата по бейзбол на „Янки стейдиъм“. Камерите в Белия дом бяха толкова много, колкото ловните пушки при откриването на сезона за дивите патици без никакви ограничения за броя на изстрелите.


	— Господи, Олег! — Трябваше да стане нещо изключително, за да накара Рейли да се стресне, но това надминаваше всички граници. — Сериозно ли говориш?
	— Така изглежда, Мишка — отвърна Провалов.
	— И защо ми казваш всичко това? — попита американецът. Подобна информация беше свръхсекретна държавна тайна, до която би трябвало да имат достъп само тесен кръг хора около президента Грушевой.
	— Няма как да го скрия от теб. Предполагам, че докладваш всичко, за което си говорим, във Вашингтон, а ти идентифицира китайския дипломат, за което аз и моята страна сме ти задължени.
	В случая забавното беше, че Рейли беше хукнал да следи Суворов/Конев, без да се замисли, просто по инстинкт на полицай, който иска да помогне на свой колега. Едва след това си даде сметка за политическите последствия от постъпката си. Беше мислил за това предварително, но само като вероятност, без да очаква, че нещата ще стигнат толкова далеч.
	— Е, да, трябва да информирам ФБР за дейността си тук — призна аташето, макар че не разкриваше кой знае каква потресаваща тайна.
	— Знам, Мишка.
	— Китайците са искали да убият Головко — каза тихо Рейли над водката си. — Мамка му!
	— И аз казах същото — призна си Провалов. — Въпросът е…
	— Въпросите са два, Олег. Първо, защо? И второ: а сега какво?
	— И, трето, кой е Суворов и какво е замислил?
	Това е очевидно, помисли си Рейли. Дали Суворов беше само платен агент на чужда държава? Или пък беше част от някаква фракция на КГБ в руската мафия, на която китайците са платили да извърши нещо, но какво и с каква цел?
	— От много време преследвам хора от организираната престъпност, но никога не съм имал такъв случай. Това се приближава до онези тъпи истории от рода на „Кой наистина уби Кенеди?“.
	Провалов го погледна:
	— Да не искаш да кажеш…
	— Не, Олег. От мафията не са толкова откачени. Едва ли биха искали да имат такива големи врагове. Човек не може да предвиди последиците от подобно нещо и то не е добро за бизнеса. Мафията е бизнес, Олег. Те се опитват да печелят пари. Дори и политическите протекции, които търсят, са свързани само с това. А и те имат граници, които са им известни.
	— Ако Суворов е от мафията, значи иска само да спечели пари?
	— Тук нещата са малко по-други — каза бавно Рейли, опитвайки се да се съсредоточи. — Вашите момчета от организираната престъпност мислят малко по-политически от онези в Ню Йорк. Причината за това е, че всички от КГБ са израснали в оживена политическа среда. Тук политиката наистина означава власт в по-прекия смисъл на думата, отколкото когато и да било в Америка, където политиката и търговията винаги са били разделени. Първата защитава втората (срещу заплащане), но така тя я държи и под контрол. Тук винаги е било и продължава да е обратното. На бизнеса му е нужно да ръководи политиката, защото е източник на просперитет, към който гражданите на една страна се стремят. Русия никога не е била просперираща държава, защото винаги каруцата е била пред коня. Онзи, който получава богатството, винаги се опитва да го умножава, а политическите фигури винаги са били безнадеждни в това отношение. Тях ги бива само да пръскат пари. Политиците живеят от техните политически теории, а бизнесмените се съобразяват с реалността и трябва да действат в свят, зависим от тази реалност, а не се ръководят от теории. Точно поради тази причина дори в Америка двете страни не са се разбирали много и никога не са си имали кой знае какво доверие.
	— Какво прави Головко обект? Каква е ползата да бъде убит? — попита на глас Рейли.
	— Той е главен съветник на президента Грушевой. Никога не е бил на избираем пост и затова не може да се счита за редовен министър, но президентът се вслушва в съветите му, защото е интелигентен и честен. Освен това е и патриот в истинския смисъл на думата.
	„Независимо от биографията му“, помисли си Рейли, но не го каза. Головко беше човек на КГБ, някогашен смъртен враг на Запада и личен враг на президента Райън, но беше станало така, че двамата се бяха срещнали и бяха започнали да се уважават и дори, ако се вярва на това, което се говореше във Вашингтон, да се харесват. Рейли допи втората си водка и даде знак на келнера да му донесе друга. Превръщам се в типичен руснак, помисли си агентът на ФБР. Не можеше да проведе интелигентен разговор без едно-две питиета.
	— Значи ликвидирането му би означавало да се навреди на вашия президент, а оттам и на цялата страна. И въпреки всичко това е опасна игра, Олег Григориевич.
	— Много опасна, Мишка — съгласи се Провалов. — Кой би направил такова нещо?
	Рейли продължително въздъхна.
	— Някой много амбициозен кучи син. — Трябваше да се върне в посолството и да съобщи колкото може по-скоро новината по секретния телефон. Щеше да каже на директора Мъри, а той на президента Райън. И после какво? Е, това вече ще се решава на много по-високо равнище, каза си Майк Рейли.
	— Ти продължаваш ли да се занимаваш със случая Суворов?
	— Да, вече и в сътрудничество с Федералната служба за сигурност — потвърди Провалов.
	— Добри ли са?
	— Много — отвърна лейтенантът от милицията. — Суворов не може да пръдне, без да знаем преди това какво е ял.
	— А успяхте ли да дешифрирате съобщенията му?
	Олег кимна.
	— Само писмените. Той има мобифон, може и да не е само един. А засичането им е по-трудно.
	— Особено ако имат специална засекретяваща система. Сега такива неща могат да се намерят на пазара и нашите хора си имат проблеми с това.
	— Така ли? — Провалов го погледна. Беше изненадан по две причини: първо, че има надеждна засекретяваща система за мобифоните, и второ, че американците имат проблеми с дешифрирането на разговорите.
	Рейли кимна.
	— За щастие лошите момчета още не са разбрали това. Противно на всеобщото мнение, мафията не е чак толкова напреднала в използването на новите технологии. Те са стигнали най-вече до микровълновите печки, на които си готвят. Един мафиотски дон си мислеше, че неговият мобифон е сигурен срещу подслушване, защото може да мести честотите си, но напълно елиминирал това предполагаемо преимущество, когато стоял на едно място! Този глупак изобщо не си давал сметка за това до момента, докато от Федералния съд не му представили запис на разговорите му.
	— Ние още не сме забелязали подобно нещо тук.
	— Продължавайте в същия дух — посъветва го Рейли. — Сега значи разследвате случай, свързан с националната сигурност.
	— Все още се води като убийство и планиране на убийство — каза Провалов, давайки да се разбере, че случаят е все още негов.
	— Мога ли с нещо да помогна?
	— Помисли по това, което ти казах. Ти имаш добри инстинкти за мафиотските дела и случаят сигурно ще е такъв.
	Рейли допи водката си.
	— Добре. Ще се видим утре пак на това място.
	— Става — съгласи се Олег.
	Агентът на ФБР излезе навън и се качи в колата си. Десет минути по-късно беше пред бюрото си. Взе пластмасовия ключ от чекмеджето, вкара го в телефона и набра Вашингтон.
	До секретния телефон на Мъри имаха достъп най-различни хора, затова когато чу зад гърба си сигнала за повикване, той вдигна слушалката и в продължение на трийсет секунди слушаше шума от статичното електричество, преди гласът на робота да обяви: „Линията е сигурна.“
	— Мъри — каза той.
	— Обажда се Рейли от Москва.
	Директорът на ФБР погледна часовника на бюрото си. Там беше ужасно късно.
	— Какво е станало, Майк? — попита той.
	Другият му разказа бързо за случилото се.


	— Да, Елън? — каза Райън, когато чу звънеца.
	— Министърът на правосъдието и директорът на ФБР искат да се срещнат с вас по някакъв важен въпрос. След четиридесет минути ще имате прозорец.
	— Добре. — Райън не се запита за какво може да става дума. Скоро щеше да разбере. Когато осъзна какво си беше помислил току-що, още веднъж прокълна президентството. Тази работа беше започнала да му омръзва.


	— Какво е това, по дяволите! — запита Ед Фоли.
	— Изглежда, че информацията е достоверна — каза Мъри на директора на ЦРУ.
	— Какво друго знаеш по случая?
	— Факсът току-що пристигна. Той е само от две страници и не съдържа нищо повече от това, което вече ти казах, но ще го изпратя и на теб. Казах на Рейли напълно да им съдейства. Ти от своя страна можеш ли да предложиш нещо? — попита Дан.
	— В момента нищо не ми идва наум. За мен това е съвсем ново, Дан. — Предай поздравленията ми на твоя човек Рейли за информацията. — В края на краищата Фоли си беше една информационна проститутка. На никого не отказваше.
	— Добро момче. Баща му също беше агент.
	Мъри не искаше да бъде необщителен, а и Фоли не го заслужаваше. Неща като това не засягаха само ЦРУ и нямаше опасност да си пречат един на друг.
	От своя страна Фоли се запита дали ще трябва да каже на Мъри за Зорге. Ако това, което му беше съобщил, беше вярно, то сигурно е известно на най-високо правителствено равнище в Китай. Не може да е някаква авантюра на техния клон в Москва. За такова своеволие разстрелват. А дори и комунистическите бюрократи не биха си го помислили, тъй като не бяха от най-инициативните хора на света.
	— Както и да е, аз ще взема Пат Мартин със себе си. На него шпионските операции са му доста добре познати от правна гледна точка и мисля, че ще имам нужда от подкрепата му.
	— Добре, благодаря. Прати ми факса, а аз ще ти се обадя по-късно.
	— О’кей, Ед. Дочуване.
	След трийсет секунди секретарката му донесе факса в една папка. Ед прочете първата страница и се обади на жена си.


>	35.
>	СЪОБЩАВАНЕ НА НОВИНАТА

	— Мамка му! — каза тихо Райън, когато Мъри му подаде факса от Москва. — Мамка му! — повтори той, четейки по-нататък. — Това сигурно ли е?
	— Така смятаме, Джак — потвърди директорът на ФБР. Той и Райън се познаваха повече от десет години и затова не се колебаеше да се обръща към него на малко име. Съобщи му още няколко факта. — Нашият човек Рейли е експерт по организираната престъпност, затова го изпратихме там, но има опит и като действащ полицай от бюрото ни в Ню Йорк. Бива го, Джак — увери Мъри президента. — Посещава разни места, установил е добри работни отношения с местните ченгета. Помага им в някои разследвания със съвети, както ние тук си сътрудничим с местната полиция.
	— Е и?
	— Информацията изглежда напълно достоверна, Джак. Някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич. Изглежда, че това е някаква служба на китайското правителство.
	— Господи! Да не е неоторизирана операция?
	— Ако е така, скоро ще се чуе, че някакъв китайски министър внезапно е получил кръвоизлив в мозъка, причинен от куршум в главата — каза Мъри на президента.
	— Ед Фоли виждал ли е това съобщение?
	— Уведомих го по телефона и му изпратих факс, така че сигурно го е прочел.
	— Какво ще кажеш, Пат? — обърна се Райън към министъра на правосъдието, най-умния адвокат, който Райън беше виждал някога, включително и от всички назначени от него членове на Върховния съд.
	— Господин президент, това е изумителна новина, ако, разбира се, приемем, че е истинска, а не някаква умишлена провокация или пък игра на руснаците, с която биха искали нещо да се случи. Проблемът е, че не виждам разумно обяснение за подобна постъпка. Изправени сме пред нещо твърде налудничаво, за да бъде истинско, но и прекалено идиотско, за да е лъжа. Занимавам се от доста време с операции на чуждия контрашпионаж. Никога не съм се натъквал на подобен случай. Между нас и руснаците винаги е имало мълчаливо споразумение да не посягат на никого във Вашингтон, а ние да не закачаме никого в Москва. И доколкото ми е известно, никоя страна не го е нарушавала. Но това тук… ако е истина, е равносилно на обявяване на война, което не ми се струва твърде разумна постъпка от страна на китайците.
	Президентът вдигна очи от факса.
	— Тук се казва, че твоят приятел Рейли е установил китайската връзка…?
	— Чети нататък — каза му Мъри. — Бил е там по време на едно следене, сам е пожелал да помогне и ето ти на!
	— Може ли китайците да са толкова откачени? — Въпросът на Райън увисна във въздуха. — Да не би руснаците да ни будалкат нещо?
	— Какво биха целели с това? — попита Мартин. — Ако има някакво подобно обяснение, просто не го виждам.
	— Вижте какво, хора, никой не може да е толкова луд! — почти избухна президентът. Но след това се позамисли. В крайна сметка светът не беше напълно рационален.
	— Сър, вие имате по-добра възможност за подобна преценка от нас — обади се Мартин. Забележката му накара Джак да се поуспокои.
	— През времето, когато бях в Ленгли, съм виждал доста странни неща, но това наистина надминава всичко останало.
	— Какво знаем за китайците? — попита Мъри, очаквайки отговорът да бъде: „Общо взето, нищо“, защото ФБР нямаше някакви особени успехи в усилията си да проникне в китайските разузнавателни операции в Америка, и си представяше, че ЦРУ имаше същия проблем поради подобна причина. Тази правителствена служба не гъмжеше от американци с китайски произход. Но вместо това той видя, че президентът Райън моментално застана нащрек и не каза нищо. Мъри беше разпитвал хиляди хора през кариерата си и се беше научил малко или повече да чете мислите на другите. Той веднага забеляза реакцията на Райън и се озадачи.
	— Не знаем достатъчно, Дан — отвърна с известно закъснение Райън.
	Мислите му още бяха заети със съобщението. Пат Мартин беше прав: тази работа беше прекалено щура, за да е истина, но и прекалено идиотска, за да е лъжа. Трябваше да се посъветва със семейство Фоли по въпроса и вероятно беше време да извика професор Уийвър от университета „Браун“, ако, разбира се, Ед и Мери Пат не изпаднеха в истерия за това, че щеше да се наложи да го посветят в тайната за „Зорге“ и в тази сензационна новина на ФБР.
	В момента Фехтовачът не беше съвсем сигурен дали ще постъпят правилно, но беше уверен, че трябва да направи нещо, и то колкото може по-бързо. Отношенията на Америка с Китай току-що се бяха влошили неимоверно много, а сега той разполагаше с информация, че китайците са предприели директна атака и срещу руското правителство. Райън погледна гостите си.
	— Благодаря ви за това, момчета. Ако имате да ми кажете още нещо, направете го колкото може по-бързо. Трябва да помисля по въпроса.
	— Да, Джак, така е. Казах на Рейли да им оказва всякакво съдействие и да ни докладва. Те, разбира се, знаят, че той го прави. Значи твоят приятел Головко иска и ти да знаеш. Как ще се справиш с това, сам трябва да решиш.
	— Да, ще трябва да проведа някой и друг телефонен разговор — каза Джак, като успя да се усмихне. Лошото беше, че нямаше време да обсъди нещата с хората си, както би следвало. Те не бяха за телефон. Когато се обсъждат подобни въпроси, човек иска да вижда лицето на събеседника си и да надникне в мислите му. Това се отнасяше както за Ед Фоли, така и за съпругата му. Надяваше се, че Джордж Уийвър наистина е толкова умен, колкото го смятаха. Сега Райън имаше повече нужда от врачка.


	Новият пропуск беше съвсем различен от стария, който той имаше, когато работеше за Стратегическата отбранителна инициатива (СОИ). Затова се насочи към друго крило на Пентагона. Беше секцията на военноморските сили. Това се виждаше от сините униформи и сериозното изражение по лицата на персонала. У хората от всеки род войски има нещо, което ги обединява. В американските сухопътни сили всички са от Джорджия. Във ВВС пък са от Южна Каролина, във флота изглежда, че всички са от северните щати. Така беше и тук, в отдела по програмата „Егида“.
	По-голямата част преди обяд Грегъри прекара с двама висши офицери, които му се сториха доста компетентни, въпреки че непрекъснато се молеха на глас да ги върнат обратно на корабите и в морето, точно както офицерите от сухопътните войски искаха да се върнат на полигоните, където човек може да си изкаля ботушите, а клозетът е една дупка в полето. Там бяха войниците, а всеки уважаващ себе си офицер искаше да бъде при войниците си.
	Грегъри предположи, че за моряците е същото. Те искат да усещат солената вода и рибата, а може би си мечтаят за по-добра храна от буламачите, които се сервират в стола на Пентагона.
	Но разговорът с морските писии не му каза нещо повече от това, което вече знаеше. „Егида“ беше радарно-ракетна система, предназначена да се справя с руски самолети и крилати ракети, представляващи заплаха за самолетоносачите. Тя имаше супермодерен радар за ранно предупреждение и ракети със среден обсег, които наричаха „стандартни“ (SM), защото според Грегъри те бяха единствените, които ползваха във флота. Стандартните ракети се деляха на SM1 и SM2. Точното им наименование беше SM-2-MR, което означаваше ракети земя-въздух със среден обсег, за разлика от ракетите ER, които бяха с по-далечен обсег. При последните носителят трябваше да ги изстрелва от установките на корабите по-бързо и на по-далечно разстояние. От този вид имаше около 200 броя, които се намираха в различни складове на флота в Атлантика и в Тихия океан, защото тяхното серийно производство така и не беше одобрено. Според някои причината за това беше, че ракетите с по-далечен обсег нарушават Договора за противоракетна отбрана от 1972 година, който обаче беше подписан с една страна, която се наричаше СССР. Но тази страна вече не съществуваше. Обаче след войната в Персийския залив през 1991 година във флота се ориентираха към стандартните ракети със среден обсег и системата „Егида“ ги изстрелваше срещу тактически ракети като иракските „Скъд“. През тази война кораби със система „Егида“ бяха разположени в пристанищата на Саудитска Арабия и в други портове в Залива. Тя трябваше да ги защитава от балистични ракети, но срещу тях такива не бяха изстреляни, така че системата никога не беше проверена в бойна обстановка. Вместо това корабите с „Егида“ периодично посещаваха атола Куаджалейн, където техните възможности се проверяваха срещу балистични ракети-мишени и през повечето време те се справяха добре. Но това не беше съвсем същото, както при бойна обстановка. Междуконтиненталната балистична ракета развива максимална скорост от 35 000 км/ч или 9000 м/сек, което надвишаваше почти с 10 пъти скоростта на куршум, изстрелян от пушка. Колкото и да беше странно, проблемът тук беше както в хардуера, така и в софтуера. Block-4 на ракетата SM2 с далечен обсег наистина беше предназначен за поразяване на балистични обекти, що се отнася до неговата система за насочване. Теоретично една балистична ракета можеше да бъде скрита от радара, но всичко, което преминаваше в атмосферата със скорост 15 пъти по-голяма от тази на звука, се нагорещяваше до точката на топене на стоманата. Той беше виждал бойни глави на ракети „Минитмън“, които идваха в Куаджалейн от военновъздушната база Ванденберг в Калифорния. Те се появяваха като метеори, сътворени от човешка ръка, и се виждаха дори през деня, пронизвайки с писък атмосферата под ъгъл от 30 градуса, като забавяха, но не много осезаемо, движението си, когато срещаха съпротивата на по-сгъстения въздух. Номерът беше да ги удариш, и то достатъчно силно, за да ги разрушиш. Това беше по-лесно да се постигне при новите ракети, отколкото при старите. Първоначално обвивката на балистичните ракети беше метална от берилиева сплав, която беше доста твърда. Новите бяха по-леки и затова можеха да носят по-тежка и по-мощна ядрена бойна глава. Тяхното покритие беше от материал, подобен на плочките по повърхността на космическата совалка. На пипане то малко се различава от стиропора и не е много по-твърдо от него, защото неговото главно предназначение е да изолира топлината, и то само за няколко секунди. Когато ги издигаха с „Боинг“ 747 и той трябва да лети през дъждовна буря, покритието на совалките се повреждаше. Специалистите по междуконтиненталните балистични ракети наричат големите дъждовни капки „хидрометеори“ заради повредите, които нанасят на ракетите. В редки случаи, когато балистичната ракета трябва да премине през гръмотевична буря и сравнително малки парчета град попаднат в нея, те я повреждат до такава степен, че ядрената бойна глава може и да не функционира както трябва.
	Такъв обект е лесен за унищожаване почти толкова, колкото и самолетът. А свалянето на самолета е лесно, ако го уцелиш, и е подобно на това да свалиш гълъб с ловджийска пушка. Номерът е просто да удариш проклетото нещо. Дори и ако си по-близо до мястото на прехващането, това не ти дава кой знае какво предимство. Бойната глава на ракетата земя-въздух е малко по-различна от сачмата. При взривяване металната обвивка се разрушава и се превръща в нащърбени парчета с начална скорост от около 4000 м/сек. Това е достатъчно, за да разкъса алуминиевото покритие и да засегне важни вътрешни компоненти на самолета, превръщайки го в балистичен обект, който прилича на птица, останала без криле.
	Но за да бъде поразена балистична ракета, бойната глава трябва да избухне достатъчно далеч от целта, за да могат летящите във формата на конус фрагменти да пресекат пространството, заемано от целта. При самолета това не е трудно, но е проблем при бойната глава на ракетата, която се движи с много по-голяма скорост от фрагментите, получили се при експлозията. Това беше и противоречието в спора между ракетите „Пейтриът“ и „Скъд“ през 1991 година.
	Устройството, което казва на бойната глава на противовъздушната ракета къде и кога да избухне, се нарича най-общо „фитил“. При повечето модерни ракети взривяващата система е малък, нискоенергиен лазер, който се „колебае“ или описва кръг, за да защити лъча си в едно пространство пред летящата цел, докато обектът и лъчът не се пресекат и той се отрази от мишената. Отразеният лъч се връща в рецептор в лазерното устройство и това ражда сигнала, който казва, че бойната глава трябва да избухне. Колкото и да е бърз обаче, на него му е необходимо определено време, а навлизащата в атмосферата балистична ракета се движи с много голяма скорост. Тази скорост всъщност е толкова голяма, че ако лазерният лъч няма достатъчно енергия, за да издържи на разстояние около стотина метра, тогава няма да има достатъчно време за лъча да се отрази навреме от обекта и да каже на бойната глава да избухне, за да може поразяващите частици да обхванат балистичния обект. Дори ако балистичният обект е в непосредствена близост до бойната глава на ракетата земя-въздух, когато зарядът избухне, балистичната ракета се движи по-бързо от поразяващите фрагменти и те не могат да я повредят, защото не могат да я настигнат. Грегъри виждаше, че това се очертава като основния проблем. Лазерният чип в бойната глава на противовъздушната ракета няма достатъчна енергийна мощ и неговата скорост е сравнително малка, а това дава възможност на балистичния обект да се промъкне под носа на ракетата, която би трябвало да го унищожи. Това можеше да стане дори ако бойната глава на противовъздушната ракета се взривеше само на три метра от обекта. По време на Втората световна война са били по-добре със стария възпламенител, при който са използвали радиовълни без директно насочване вместо модерния лазерен чип, последен писък на техниката. Все пак Грегъри реши, че има възможност да се справи с проблема. Колебаенето на лазерния лъч се контролира от компютърен софтуер, както и сигналът за възпламеняване. Това беше нещо, с което той би могъл да се справи. Трябваше да поговори с хората, които бяха конструирали ракетата SM-2 с далечен обсег. Това беше компанията „Стендарт мисайл къмпани“, смесено предприятие на фирмите „Рейтеон“ и „Хюз“. Те се намираха малко по-нагоре на същата улица в Маклийн, Вирджиния. Преди това обаче трябваше да се обади на Тони Бретано. Защо пък да не знаят предварително, че техният посетител е човек на министъра на отбраната.


	— Господи, Джак — каза Мери Пат. Слънцето залязваше. Кети се връщаше у дома от университета „Хопкинс“, а Джак беше в личния си кабинет, встрани от Овалния, и отпиваше от чаша уиски с лед в компанията на директора на ЦРУ и жена му. — Когато видях това, изтичах до тоалетната.
	— Слушам те, Мери Пат — каза Джак и й подаде чаша шери — любимото й питие за отпускане. Верен на работническия си произход, Ед Фоли предпочете бира „Самюъл Едамс“. — Ед?
	— Да им… мамата, Джак, това е чиста лудост. — Обикновено пред един президент не се псуваше, дори и ако беше като този. — Знам, че източникът е надежден, но такива работи просто не се правят.
	— Пат Мартин беше ли тук? — попита заместник-директорът, отговаряща за оперативната дейност. Отговорът беше кимване с глава. — Тогава сигурно ти е казал, че това е почти равносилно на обявяване на война.
	— И още как — съгласи се Райън и отпи малка глътка уиски. След това извади последната си цигара за деня, която беше успял да открадне от госпожа Съмтър, и я запали. — Обаче фактът трудно може да се отрече и ние трябва да нагодим политиката си към него по един или друг начин.
	— Трябва да извикаме Джордж — обади се Ед Фоли.
	— И да му кажем за Зорге ли? — попита Райън. Мери Пат веднага примигна. — Знам, че трябва да държим това в пълна тайна, Мери, обаче ако ние не го използваме, за да разберем що за хора са, то тогава положението ни няма да е по-добро от времето, когато не разполагахме с източника.
	Тя въздъхна дълбоко и кимна, защото знаеше, че Райън е прав, но идеята никак не й допадаше.
	— Трябва също да се консултираме с нашия психиатър — каза тя. — Нужен ни е доктор по този въпрос. Постъпката е достатъчно налудничава и трябва да потърсим мнението на медицината.
	— Следващият въпрос е какво да кажем на Сергей? — попита Джак. — Той знае, че ние знаем.
	— За начало можем да му кажем само да се пази — обади се Ед Фоли. — Между другото, Джак?
	— Да?
	— Запознал ли си с информацията хората си, имам предвид службата за охрана?
	— Не, защо?
	— Ако някой е решил да предприеме действие, равносилно на обявяване на война, защо да не извърши и друго такова? — отвърна на въпроса с въпрос директорът на ЦРУ. — В момента те нямат някакви особени причини да те харесват.
	— Но защо Головко? — попита Мери Пат, без да адресира въпроса си към някого. — Той не е враг на Китай. Головко е професионалист, шеф на шпионите. Не ми е известно да има някакви особени политически амбиции. Сергей е честен човек. — Тя отпи от шерито.
	— Вярно е, че не знам да има някакви особени политически амбиции, но той е най-близкият съветник на Грушевой по много въпроси: за външната политика, за вътрешната, за отбраната. Грушевой го харесва, защото е умен и е честен…
	— Да, това при тях е голяма рядкост — призна Джак. Не беше съвсем справедлив. Той самият беше подбрал много внимателно хората от вътрешния си кръг и почти всичките нямаха политически амбиции, което ги правеше уязвими за заобикалящата ги среда във Вашингтон. Същото се отнасяше и за Головко — човек, който предпочита да служи, вместо да управлява, и в това отношение приличаше на американския президент. — Да се върнем на въпроса. Играят ли китайците някаква игра и ако е така, каква?
	— Не виждам каква може да е тя, Джак — отвърна Фоли, отговаряйки като директор на ведомството си. — Обаче имай предвид, че дори сега, когато разполагаме със сведенията на Зорге, не можем да разберем начина им на мислене. Те са толкова различни от нас, че да четеш мислите им е отчайваща работа. Току-що им ударихме юмрук в зъбите, но според мен те още не са го разбрали.
	— Ще го усетят за по-малко от седмица.
	— А? По какъв начин? — попита директорът на ЦРУ.
	— Джордж Уинстън ми каза, че много от техните търговски договори изтичат след по-малко от десет дни. Ще се погрижим това да се отрази на търговските им сметки, така че ще разберат.


	В Пекин денят започна по-рано от обикновено. Фан Ган слезе от служебната си кола и бързо изкачи стълбите пред входа на учреждението си. Мина покрай пазача, който винаги държеше за него вратата отворена, но този път не благодари с кимване на глава на човека от народа. Фан отиде при асансьора и се качи с него до етажа си. Вратата на кабинета му беше на няколко крачки по-нататък. Беше здрав и доста енергичен мъж за възрастта си. Подчинените му скочиха на крака, когато той влезе — един час по-рано от обикновено, казаха си те.
	— Мин! — провикна се той, отивайки към кабинета си.
	— Да, другарю министър — каза тя и влезе през все още отворената врата.
	— От кои западни вестници си вадила материали днес?
	— Един момент. — Тя излезе и се върна с куп страници в ръка. — От лондонските „Таймс“, „Дейли телеграф“, „Обзървър“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“, „Маями Хералд“ и „Бостън Глоуб“. Вестниците от западните щати още ги няма в Интернет. — Не беше включила италиански и други европейски вестници, защото не знаеше достатъчно добре тези езици, а и Фан се интересуваше само от мнението на английски говорещите чужди дяволи. Тя му подаде преводите. Той не благодари предварително и на нея, което беше необичайно за него. Министърът явно беше ядосан за нещо.
	— Кое време е сега във Вашингтон? — попита той.
	— Двадесет и един часът, другарю министър.
	— Значи гледат телевизия и се готвят да си лягат.
	— Да, другарю министър.
	— Обаче статиите на техните вестници вероятно са вече готови, нали?
	— Разписанието, по което работят, е такова, другарю министър. Повечето от материалите им са готови до края на работния ден. Като изключим сензационните и неочакваните новини, останалите обикновено са напълно готови, преди журналистите да си тръгнат за вечеря.
	Фан я погледна. Мин беше умна девойка. Беше научил от нея нещо, за което преди не се беше замислял. Даде й знак да се върне на работното си място.


	Американската делегация тъкмо се качваше в самолета. Тя беше изпратена от един дребен служител от консулския отдел на китайското външно министерство, който процеди през зъби няколко сухи любезности, на които американците не обърнаха никакво внимание. След това те се качиха в самолета, той веднага включи моторите и се приготви за излитане.
	— Каква е оценката ти за тази авантюра, Клиф? — попита Марк Грант.
	— Как ти се струва думата „катастрофа“? — запита на свой ред той.
	— Толкова ли е зле?
	Помощник-държавният секретар по политическите въпроси мрачно кимна. Е, в края на краищата вината не беше негова. Този глупав италиански свещеник сам се беше изправил пред куршумите, а вдовицата на другия пастор беше решила да се моли на публично място, знаейки много добре, че властите няма да се съгласят. И, разбира се, и в двата случая Си Ен Ен трябваше да бъде на мястото на събитието, за да разбуни духовете у дома… Как можеше един дипломат да успокои топката, след като имаше хора, които влошаваха нещата, вместо да ги подобрят?
	— Толкова, Марк. Няма да можем да сключим свястна търговска спогодба с Китай, ако тази бъркотия продължава.
	— Просто трябва да променят малко политиката си и всичко ще се оправи — подхвърли Грант.
	— Говориш като президента.
	— Клиф, ако искаш да станеш член на някой клуб, трябва да се съобразяваш с неговите правила. Толкова ли е трудно за разбиране?
	— Не можеш да се отнасяш към една велика държава като към някой зъболекар, който иска да стане член на местния клуб, но никой не го харесва.
	— Каква е принципната разлика?
	— Да не би да си мислиш, че външната политика на Съединените щати трябва да се ръководи само от принципи? — попита Рътлидж, който беше толкова раздразнен, че каза нещо, което не трябваше.
	— Клиф, президентът, а и държавният секретар мислят, че трябва.
	— Да, обаче ако искаме да имаме търговско споразумение с Китай, трябва да се съобразяваме и с тяхната гледна точка.
	— Знаеш ли, Клиф, ако ти беше в Държавния департамент през 1938 година, може би Хитлер щеше да избие евреите, без да се вдига такава врява — подхвърли Грант.
	Забележката му постигна желания ефект. Рътлидж се извърна и запротестира:
	— Чакай малко…
	— Това си е било негов вътрешен проблем, нали така, Клиф? Щом като изповядват друга религия, тогава да ги пратим в газовите камери. На кого му пука?
	— Слушай какво, Марк…
	— Ти слушай. Една страна трябва да държи на някои принципи, защото ако не го прави, тогава какво ще представлява тя? Та ние сме членове на един клуб. Дори до голяма степен ръководим този клуб. А защо, Клиф? Защото хората знаят, че държим на някои принципи. Не сме безгрешни. Ти го знаеш и аз го знам. Те също го знаят. Но те знаят също какво бихме направили и какво не бихме, така че поне в нашата част от света нещата да имат някакъв смисъл. Тъкмо на това се крепи авторитетът ни, Клиф.
	— Значи всичките оръжия, с които разполагаме, и цялата ни търговска мощ не влизат в сметката, така ли? — попита дипломатът.
	— А как мислиш, че сме придобили всичко това, Клифи? — използва Марк умалителното име на Рътлидж, за да го подразни. — Ние сме това, което сме, защото хора от всички краища на света дойдоха в Америка, за да работят и да осъществят мечтите си. Трудиха се здраво. Дядо ми е дошъл от Русия, защото не е искал да го мачка царят, и е работил, дал е на децата си образование, а те са образовали своите деца и сега аз съм доста богат, но не съм забравил какво ми каза дядо, когато бях малък. Каза ми, че това е най-доброто място в света за един евреин. А защо, Клиф? Защото покойните бели европейци, които скъсаха с Англия и написаха Конституцията, имаха някои добри виждания и през повечето време държаха на тях. Ние сме такива хора, Клиф. Това означава, че трябва да продължим да бъдем такива, каквито сме, да държим на някои неща и светът да го знае.
	— Но имаме и много недостатъци — запротестира Рътлидж.
	— Разбира се, че имаме! Не трябва да бъдем изрядни, за да сме най-добрите, но непрекъснато се усъвършенстваме. Когато бил в колежа, баща ми ходил в Мисисипи и на два пъти го ритнали в задника, но знаеш, че тези неща отминаха. А сега дори имаме негър за вицепрезидент. Доколкото чувам, той е доста добър и някой ден може да направи и следващата стъпка. Клиф, как можеш да представляваш Америка пред другите страни, когато не разбираш това!
	„Дипломацията е бизнес“, искаше да отговори Рътлидж, „а аз знам как се прави той.“ Но защо да си прави труда да обяснява такива неща на този чифут от Чикаго? Вместо това той спусна облегалката на седалката и се престори, че му се спи.
	Грант разбра намека и стана да се разходи по коридора. Сержантите от ВВС, които изпълняваха ролята на стюарди, поднесоха кафе, което беше доста прилично. Озова се в дъното на самолета при репортерите. Изпита чувството, че се намира на вражеска територия, но след като помисли, реши, че е по-добре тук, отколкото при онзи скапан дипломат.


	Когато слънцето изгря над Пекин, в Сибир също се беше зазорило, и то дори по-рано.
	— Виждам, че инженерите ни са добри — каза Бондаренко, наблюдавайки как булдозерите проправят широк сто метра път през девствените гори от борове и ели. Този път трябваше да стига както до златното находище, така и до петролните полета. А той не беше единственият. Други групи прокарваха още два допълнителни пътя. Над една трета от инженерите в руската армия бяха ангажирани в тези проекти, а това бяха много хора. Тук беше и повече от половината боядисана в маслиненозелено тежка техника на руската армия.
	— Това е Проектът на героите — каза полковник Алиев и беше прав.
	Идеята за „Проект на героите“ беше възникнала още в Съветския съюз, за да покаже, че обектът е от голямо национално значение и да привлече в него младежи, събуждайки чувството им за патриотизъм. Освен това тук имаше и момичета, а и беше едно ново преживяване. Проектът напредваше по-бързо от другите, защото Москва беше изпратила на него военни, които вече не се безпокояха толкова много от нахлуване на НАТО. Въпреки всичките си недостатъци руската армия все още имаше достъп до много човешки и материални ресурси. А в проекта бяха вложени и доста пари. Заплатите за цивилните бяха много високи. Москва искаше експлоатацията и на двете находища да започне колкото може по-бързо. Работниците в златното находище бяха откарали там с хеликоптери леко оборудване, с което те построиха по-големи площадки за кацане на хеликоптери. Това позволи стоварването на по-тежката техника, с помощта на която беше построена малка груба самолетна писта. Тя от своя страна позволи на руския въздушен флот да докара още по-тежко оборудване и то в момента прокарваше истинска самолетна писта, така че когато разширението на железопътната линия се приближеше достатъчно, щяха да доставят цимент и други материали за изграждане на летище. Строяха се сгради. Сред първите доставки беше оборудването за една дъскорезница, защото едно от нещата, които не беше нужно да се доставя в района, беше дървеният материал. Разчистени бяха големи пространства гора. Дърветата бяха подкастрени, нарязани и почти веднага превърнати в строителен материал. Работниците от дъскорезницата първо си построиха груби къщички, а сега вече се изграждаха административните сгради. До четири месеца се очакваше да бъдат построени общежитията за 1 000 миньори, които вече чакаха на опашка, привлечени от високите заплати за добиването на злато от земята. Руското правителство беше взело решение на тукашните работници да се плаща в златни монети по световните цени, а от подобно нещо малко руснаци биха се отказали. Така че много опитни миньори попълваха молби за работа и чакаха самолетите да ги откарат до новото находище.
	Бондаренко им пожела успех. Тук имаше толкова много комари, че можеха да вдигнат малко дете и да му изсмучат кръвта като вампири. Дори и за златни монети не би пожелал да работи на такова място.
	Генералът знаеше, че петролното находище беше много по-важно за страната. Корабите вече си пробиваха път през ледовете на късната пролет, водени от ледоразбивачи като „Ямал“ и „Русия“, за да доставят сондажната техника, необходима за започване на експлоатацията. Бондаренко беше добре осведомен по въпроса. Това петролно находище не беше някаква мечта. То беше икономическо спасение за страната му, начин да се вкара огромно количество твърда валута в Русия, пари, с които тя можеше да купи нещата, нужни й за развитието й през XXI век. С тях тя щеше да плати на работниците, които толкова дълго време чакаха да настъпи просперитетът, който тяхната страна заслужаваше.
	Работата на Бондаренко беше да пази находището. Междувременно военните инженери работеха трескаво по изграждането на пристанище, за да могат товарните кораби да разтоварят това, което носеха. Беше проучена и възможността да се използват военни десантни кораби, за да може руският флот да достави товара на брега, както правеше с военното оборудване, но тя беше отхвърлена. В повечето случаи компонентите на тази техника бяха по-големи от най-големите руски танкове, което изненада и впечатли командващия Далекоизточния военен окръг.
	В резултат от всичко това Бондаренко беше лишен от своите инженери, които бяха препращани от обект на обект, и остана само с няколко инженерни батальона, прикрепени към неговите военни части. А инженерите му трябваха, помисли си недоволен той. По протежение на границата с Китай имаше няколко места, където два инженерни полка биха могли да изградят полезни прегради срещу нахлуване на механизирани военни части. Но те щяха да се виждат и щеше да се разбере, че целта им е да се противодейства на китайските сили. В Москва, без много да се замислят, му бяха казали, че единственият начин да се използват подобни съоръжения срещу китайската народноосвободителна армия, е ако тя реши да нахлуе на север, за да освободи Русия!
	„Какво им пука на политиците“, помисли си Бондаренко. „Дори и в Америка бяха същите.“ Беше го научил от американските офицери, с които се беше срещал. Политиците всъщност не се интересуваха много какви са нещата, а как изглеждат. „В това отношение независимо от различните убеждения, политиците по целия свят разсъждават като комунисти“, помисли си Бондаренко. „Те се интересуват повече от показността, отколкото от реалността.“
	— Кога ще приключат? — попита генералът.
	— Напредват изключително бързо — отвърна полковник Алиев. — Грубото прокарване на пътищата ще завърши за месец-месец и половина в зависимост от времето. Довършителните работи ще продължат много по-дълго.
	— Знаеш ли какво ме безпокои?
	— Какво, другарю генерал? — попита офицерът.
	— Ние правим път за нахлуване. За първи път китайците могат да минат границата и за кратко време да се озоват на северното сибирско крайбрежие. — По-рано естествените прегради, главно гористият терен, щяха да направят тази задача толкова трудна, че щеше да стане почти невъзможна. Но сега имаше начин да се стигне дотам, а и причина, за да се предприеме такова нещо. Сега Сибир вече наистина беше това, за което се предполагаше, че е — съкровищница с космически размери. — „Съкровищница,“ помисли си Бондаренко, „а аз съм пазачът, който държи ключовете“.
	Той се върна при хеликоптера, за да завърши обиколката на пътя, който прокарваха военните инженери.


>	36.
>	ЗОРГЕ ДОКЛАДВА

	Президентът Райън се събуди малко преди шест сутринта. Хората от службата за охрана предпочитаха той да държи щорите спуснати, за да закриват прозорците, но Райън не обичаше да спи в ковчег, колкото и голям да беше той. Затова когато се събуждаше случайно, като например в 3,53 часа, предпочиташе да види някаква светлина отвън, дори тя да е само от фаровете на патрулираща полицейска кола или на самотно такси. С годините беше започнал да се събужда рано. Това го изненадваше. Като момче винаги предпочиташе да спи до късно, особено през уикенда. Но с Кети нещата стояха другояче. Като повечето доктори, и особено хирурзите, тя ставаше рано, за да отиде в болницата и да може да разполага с цял ден, през който да разбере как е понесъл операцията нейният пациент.
	Може да беше придобил този навик от нея и тъй като беше мъж, се събуждаше дори по-рано. А може да бе станало напоследък в това проклето място, помисли си Райън, като стана от леглото и се отправи към банята, започвайки прекалено рано още един проклет ден като много други. Какво, по дяволите, ставаше, запита се президентът. Защо вече не му се спеше толкова? Сънят беше едно от много малкото истински удоволствия за човека на тази земя. Единственото му желание беше да може да си поспи малко повече…
	Обаче не се получаваше. Няма още шест часът, каза си Джак и погледна през прозореца. Млекарите вече бяха станали, както и вестникарчетата. Пощаджиите бяха започнали да сортират писмата, а на други места работният ден на хората от нощните смени привършваше. Сред тях бяха и някои тук, в Белия дом — стражи от службата за охрана и друг обслужващ персонал. Райън ги познаваше по лице, но не знаеше имената им, а това го караше малко да се срамува. В края на краищата, те бяха неговите хора и би трябвало да знае за тях повече, да помни имената им, за да се обръща към тях, когато ги срещне. Но те бяха твърде много. В този списък трябваше да включи и униформените от военната секция на Белия дом, които работеха предимно в свързочната служба. Всъщност тук имаше една малка армия от мъже и жени, чието единствено предназначение беше да служат на Джон Патрик Райън и чрез него — на цялата страна, или поне така беше на теория. Много важно! — каза си той, като погледна през прозореца. Навън вече беше достатъчно светло. Уличните лампи угасваха една по една, след като техните фотоклетки им съобщаваха, че слънцето изгрява. Джак облече стария си халат, който имаше още от военноморската академия, и нахлузи чехлите, които бяха по-нови. Вкъщи предпочиташе да ходи бос, но един президент не може да се показва така пред войниците. Тръгна с безшумни стъпки по коридора.
	Сигурно има някакво скрито сигнализиращо устройство близо до вратата на спалнята, каза си Джак. Никога не успяваше да изненада някой, когато се появеше неочаквано в коридора на горния етаж. Главите им винаги гледаха натам, откъдето се задаваше, и веднага започваше сутрешното състезание кой ще го поздрави пръв.
	Този път пръв беше един старши офицер от службата за охрана, който беше началник на нощната смяна. Андреа Прайс О’Дей все още беше у дома си в Мериленд, вероятно вече облечена и готова да тръгне — в какви идиотски часове ставаха тези хора заради него, каза си Джак — за едночасовия път с кола до Вашингтон. А ако имаше късмет, кога щеше да се прибере вечерта? Това зависеше от неговото разписание за деня, а той не можеше да си спомни веднага какво му предстоеше.
	— Ще пийнете ли едно кафе, шефе? — попита един от по-младите агенти.
	— Няма да откажа, Чарли. — Райън го последва, прозявайки се. Той влезе в дежурната стаичка на охраната на етажа, която всъщност не беше по-голяма от килер. В нея имаше телевизор и кана с кафе, вероятно донесена от кухнята, както и някои дребни неща за хапване, които помагаха на хората да изкарат нощта.
	— Кога застъпи на дежурство? — попита президентът.
	— В единайсет часа, сър — отвърна Чарли Малоун.
	— Доста тягостна работа, нали?
	— Можеше и да е по-лошо. Тук поне не давам нощен наряд като в Омаха.
	— Да — съгласи се Джо Хилтън, друг агент от нощната смяна.
	— Обзалагам се, че си играл футбол — каза Джак.
	Хилтън кимна.
	— Бях ляв полузащитник в отбора на държавния университет във Флорида, сър, но не бях толкова добър, че да вляза в професионалната лига.
	„Той е едва на 22 години и е само мускули“, помисли си Джак. Младият специален агент Хилтън пращеше от здраве и сила.
	— По-добре е да се играе бейзбол. Поучаваш добра заплата, работиш петнайсет години, може би малко повече, и се пенсионираш в добро здраве.
	— Да, може би ще направя сина си добър играч — каза Хилтън.
	— Той на колко стана? — попита Райън, спомняйки си смътно, че Хилтън скоро беше станал баща. Жена му като че ли работеше в Министерството на правосъдието.
	— На три месеца. По цяла нощ спи, господин президент. Благодаря ви, че ме попитахте.
	„Бих искал да ми викат Джак. Не съм господ.“ Но това беше все едно някога, когато беше лейтенант Джон П. Райън от ВМС, да нарече командващия го генерал Боби.
	— Случи ли се нещо интересно през нощта?
	— По Си Ен Ен предадоха отпътуването на нашите дипломати от Пекин, но само показаха как излита самолетът.
	— Мисля, че са изпратили телевизионните камери, надявайки се той да гръмне, за да го заснемат — каза Райън, отпивайки от кафето.
	Тези млади тайни агенти от службата за охрана вероятно се чувстват малко неловко, когато „босът“, както го наричаха в службата за охрана, разговаря с тях като с най-обикновени хора. Ако е така, майната им, помисли си Джак. Нямаше намерение да се държи като Луи XIV, за да им достави удоволствие. Освен това не беше красавец като например Леонардо ди Каприо, който обаче, според дъщеря му Сали, прилича на котешко дупе.
	Точно тогава пристигна един куриер със сутрешната сводка на „Ранно пиле“. Джак си взе един екземпляр и кафето и се върна, за да я прочете. В няколко статии се изказваше съжаление по повод отзоваването на търговската делегация, което може би се дължеше на стаения либерализъм на медиите, поради който те не бяха, не са и вероятно никога нямаше да приемат изцяло един държавник аматьор в Белия дом. Райън знаеше, че помежду си го наричаха и с други имена, някои от които не бяха много любезни, но средният американец, както го уверяваше веднъж седмично Арни ван Дам, все още много го харесваше. Рейтингът му продължаваше да е висок и причината за това, изглежда, беше, че Джак се възприемаше като обикновен човек, извадил късмет. Ако това можеше да се нарече така, помисли си президентът, едва сдържайки се да не изскърца със зъби. Той пак зачете новинарските статии, отправяйки се към трапезарията. Видя, че хората там се бяха разбързали, без съмнение уведомени от охраната, че Фехтовачът е станал и трябва да бъде нахранен — още един пример, че с него се отнасят като към крал. Но той беше гладен, храната си беше храна и затова влезе, взе си от бюфета каквото искаше, включи телевизора, за да разбере какво става по света, и се нахвърли върху яйцата по бенедиктински. Трябваше да ги изгълта бързо, преди Кети да се появи и да му се скара, че холестеролът му ще се повиши. Навсякъде около него в радиус около 60 километра правителствените служители се събуждаха. Обличаха се, качваха се в колите и тръгваха за работа като него, но не при такива удобства.
	— Добро утро, татко — поздрави, влизайки Сали, отиде при телевизора и превключи на Ем Ти Ви, без да го попита. Беше изминало доста време от онзи слънчев следобед в Лондон, когато бяха стреляли по него, спомни си Джак. Тогава той беше за нея „татенце“.


	В Пекин компютърът на бюрото на Мин се включи на автоматичен режим за точно определения брой минути. Запаметяващото устройство отново заработи и компютърът започна да изпълнява ежедневната си задача. Без да светва екрана, машината прегледа последните вътрешни файлове, събра ги, след това активира вътрешния модем и ги изстреля в Мрежата. Целият процес продължи около 17 секунди, след което компютърът отново задряма. Данните преминаха по кабелите на телефонната мрежа в Пекин, докато стигнаха до конкретния сървър, за който бяха предназначени и който всъщност се намираше в Уискънсин. Там те изчакаха сигнала, след което бяха изтрити от паметта на сървъра и скоро след това отписани, елиминирайки по този начин всякакви следи за съществуването си.
	Когато Вашингтон се събуждаше, в Пекин лягаха да спят, а Москва беше с няколко часа по-назад. Земята продължаваше да се върти, без да се интересува какво става през този безкраен денонощен цикъл.


	— Е? — попита подчинения си генерал Дигс.
	— Мисля, че кавалерийският ескадрон е в доста добра форма, сър — каза полковник Гуисти.
	Като Дигс и Анжело Гуисти беше професионален кавалерист. Неговата задача като командир на първи бронетанков кавалерийски ескадрон (всъщност това беше батальон, но в кавалерията си имаха свои наименования), беше да върви пред главните сили на дивизията, да открива противника и да разучи терена, тъй като беше окото на „Старите брони“. Но той имаше достатъчно самостоятелна бойна мощ, за да се грижи сам за себе си. Гуисти беше участвал във войната в Персийския залив и знаеше какво представлява истинско сражение. Той беше наясно със задачата си и се стараеше неговите войници да бъдат толкова добре обучени, колкото условията в Германия позволяваха. Всъщност предпочиташе тренировките в симулаторите пред претъпкания с хора полигон на центъра за бойно обучение, чиято площ беше само 75 квадратни километра. Вярно е, че при симулаторите не беше същото като да изкараш танковете си на полето, но поне нямаше ограничение за времето и пространството, а в симулативната система можеш да се сражаваш с цял вражески батальон и дори с бригада, ако искаш да поизпотиш хората си. Като се изключи чувството, че се носиш с твоя „Абрамс“ по вълни (от това на някои танкисти им се повръщаше), симулаторите като цяло предоставяха по-добри условия за тренировки от което и да било друго място, с изключение на тренировъчния център във Форт Ъруин в калифорнийската пустиня или този, който армията беше изградила за израелците в пустинята Негев.
	Дигс не разбра какво точно има предвид по-младият офицер и просто наблюдаваше как неговата част се придвижва доста умело. Те участваха в съвместни маневри с германски части, а германците както винаги бяха добри във военните дела. Но днес те не се справяха толкова успешно, колкото кавалеристите на първа механизирана бронетанкова дивизия, които надиграха своите европейски домакини, а след това (за изненада и разочарование на командващия ги германски бригаден генерал) успяха да им направят засада. Това им костваше половин батальон от техните „Лео“, както американците наричаха главните си бойни танкове „Леопард-2“. Тази вечер Дигс щеше да вечеря с бригадния генерал. Дори германците не можеха да се сравняват в нощния бой с американците, което беше странно, защото, общо взето, екипировката им беше еднаква, а и войниците им бяха добре обучени. Но германската армия в по-голямата си част все още се състоеше от срочнослужещи, които нямаха зад гърба си толкова служба, колкото американците.
	В по-широк план кавалерийската част беше основният елемент на команднощабното учение, в което участваше 2-ра бригада на полковник Дон Лайсъл, която теоретически трябваше да отблъсне атаката на германците. Като цяло денят не беше от най-добрите за Бундесвера. Вярно е, че германската армия вече нямаше за задача да защитава страната от съветско нахлуване и вече не можеше да разчита толкова на предишната енергична подкрепа на гражданите, на която се радваше в продължение на много години. Сега Бундесверът беше един анахронизъм, чиято мисия вече не беше така очевидна, а, от друга страна, все още имаше на свое разположение ценна обработваема земя, която германците биха могли да използват за по-практични цели. Затова численият състав на бившата западногерманска армия беше намален и се обучаваше предимно в изпълнение на мироопазващи операции, което в крайна сметка се свеждаше до това една добре въоръжена сила да изпълнява чисто полицейски функции. Установяването на новия световен ред беше преди всичко мирен процес, поне що се отнася до европейците. Американците бяха ангажирани във военни операции, имащи за цел да защитават твърде далечни германски интереси, а те самите, въпреки че не бяха загубили напълно афинитета си към бойната подготовка, бяха твърде доволни, че евентуалната защита на интересите им е по-скоро теоретична възможност, която става за особено заплетен сюжет на продукция на Холивуд. Това ги караше също да се отнасят с по-голямо уважение към Америка, отколкото би им се искало. Но някои неща просто не можеха да бъдат избегнати.
	— Е, Анжело, мисля, че войниците ти си спечелиха по някоя и друга бира в местните кръчми. Обходът, който направи твоята част в квадрат нула-две-двадесет, беше извършен много умело.
	Гуисти се усмихна, доволен от похвалата.
	— Благодаря, генерале. Ще предам мнението ви на моя помощник по оперативната част. Той изготви плана.
	— По-късно, Анжело.
	— Разбрано, сър — отвърна Гуисти и отдаде чест на командващия дивизията, преди да се отдалечи.
	— Какво ще кажеш, Дюк?
	Полковник Мастърман извади цигара от походното си яке и я запали. Едно от хубавите неща в Германия беше, че тук винаги можеха да се намерят добри хавански пури.
	— Познавам Анжело още от Форт Нокс. Разбира си от работата, а и офицерите му са много добре подготвени. Той дори има излязла книга по въпросите на тактиката и военната подготовка.
	— Така ли? — заинтересува се Дигс. — Интересна ли е?
	— Не е лоша — отвърна заместникът по оперативната част. — Не бих казал, че съм съгласен с всичко в нея, но не е зле, когато за повечето неща мненията ти съвпадат с някого. Офицерите му също мислят като него, така че Анжело е като един добър футболен треньор. Снощи здравата напляска швабите по задниците. — Мастърман затвори очи и потърка лицето си. — Тези нощни учения ме поумориха.
	— Как се справя Лайсъл?
	— При последната ми обиколка беше успял да се справи добре с атаката на германците. Изглежда, че нашите приятели не успяха да разберат какво точно е разположението на силите му. Опитваха се да осъществят кратки разузнавателни операции, за да съберат повече информация, но Гуисти спечели битката за разузнаването, а това реши отново нещата.
	— Отново — съгласи се Дигс. Ако беше успял да си извлече някаква поука от престоя си в Националния център за обучение, то тя беше тази. Разузнаване и контраразузнаване. Трябва да откриеш врага, а не той да те открие. Ако се справиш с тази задача, трудно ще загубиш сражението. Ако не се справиш, много трудно ще го спечелиш.
	— Защо не отидеш да подремнеш, Дюк?
	— Добре е, когато командващият дивизията сам наблюдава войниците си, генерале. — Мастърман беше толкова уморен, че дори не искаше да пийне една бира преди това.
	След като се разбраха, те се насочиха към хеликоптера UH-60 „Блекхоук“ на командващия, за да се върнат в базата. Дигс особено харесваше закопчаващите се от четири места безопасни колани. С тях човек можеше да спи седнал.


	„Едно от нещата, които трябва да свърша днес, е да реша какво да правя с опита на китайците да убият Сергей“, помисли си Райън. Прегледа разписанието си за деня. Роби отново беше заминал на запад. Това беше твърде лошо. Той беше добър слушател и източник на интересни идеи. Трябваше да поговори с Адлер, ако и двамата имаха някакви прозорци в разписанията си за деня, а и със семейство Фоли. Кой друг?, запита се Джак. По дяволите, кой ли друг можеше да бъде посветен в такова нещо? Ако по някакъв начин пресата научеше, щеше лошо да си изпати. Добре, Адлер трябва да присъства. Той всъщност се беше срещал с Цзян, а ако някой китайски министър има пръст в тази работа, най-вероятно ще е той.
	Може би, но не беше съвсем сигурно. Райън беше работил дълго в шпионажа, за да направи подобна грешка. Когато си уверен в неща, за които не би трябвало да бъдеш съвсем сигурен, често си удряш главата в стената и може да те заболи. Райън натисна един бутон на бюрото си.
	— Елън?
	— Да, господин президент.
	— По някое време днес трябва да се срещна тук със Скот Адлер и семейство Фоли. Разговорът ще продължи около час. Намери някакъв прозорец в разписанието.
	— Към два и половина, но това би означавало да отложите срещата с министъра на финансите за предложенията във връзка с контрола над въздушния трафик.
	— Отложи я, Елън. Това е важно — каза й той.
	— Да, господин президент.
	Не беше много редно, но нямаше как. Райън предпочиташе да подхожда в работата си така, както му хрумнеше, но като президент бързо се научи, че той трябва да се съобразява с разписанието, а не обратното. Намръщи се. Значи все пак неограничената му власт е доста илюзорна.


	Мери Пат Фоли влезе в кабинета си както всяка друга сутрин и както винаги включи компютъра. Откакто започна операция „Зорге“ тя винаги изключваше проклетото нещо, когато не го използваше. Освен това към телефонната й линия имаше допълнителен ключ, който я блокираше така, както когато дръпнеш щепсела от контакта на стената. Включи и него. Хората, които работеха в разузнаването, бяха от край време много предпазливи. Може би за нея това беше станало нещо като параноя, но дали беше достатъчно?
	Разбира се, в електронната поща имаше ново съобщение от cgood@jadecastle.com. Чет Номури продължаваше да работи и за изтичането на информацията бяха нужни двадесет и три секунди. След като предаването свърши, тя го запамети, а след това го изчисти от директорията си за електронната поща така старателно, че от него не остана абсолютно никаква следа. Принтира съобщението и се обади на Джошуа Сиърс да го преведе и да направи първоначален анализ. Вече бяха свикнали да обработват бързо съобщенията от „Зорге“, независимо дали бяха важни или не, така че в девет без петнадесет преводът беше готов.
	— О, господи, на Джак това ще му хареса — възкликна заместник-директорът по оперативната част. След това отиде с листата в кабинета на Ед, чиито прозорци гледаха към гората. Там научи, че следобед трябва да са в Белия дом.


	Мери Абът беше официалната гримьорка на Белия дом. Грижата президентът да изглежда добре по телевизията беше нейна, което означаваше да го намаца така, че да заприлича на някоя излязла вече в пенсия евтина проститутка, обаче нямаше как. Райън се беше научил да не мърда много-много и да не нервничи, което улесняваше работата й, но тя знаеше, че едвам се сдържа, което едновременно я забавляваше и я безпокоеше.
	— Как се справя синът та в училище? — попита Райън.
	— Добре, благодаря, но проявява интерес към едно хубаво момиче.
	Райън не каза нищо, като чу това. Знаеше, че в колежа „Сейнт Мери“ имаше момче или момчета, които сигурно намираха неговата Сали за твърде привлекателна (тя беше хубава дори и за неутрален наблюдател), но не искаше да мисли за това. Все пак беше благодарен на службата за охрана. Когато Сали отиваше на среща, винаги наблизо я следваше поне кола, пълна с въоръжени агенти, а това нямаше как да не охлади ентусиазма на повечето момчетии. Значи, все пак от службата за охрана имаше полза. За един баща беше божие наказание да има малки дъщери. Той се зачете в предварителните бележки, оставени му за пресконференцията. В тях бяха включени вероятните въпроси, както и най-добрите отговори, които би могъл да даде. Тази практика му се виждаше малко нечестна, но в чужбина някои правителствени ръководители искаха въпросите да им се дават предварително, за да могат да обмислят по-добре отговорите си. Теоретично погледнато, тази идея не е лоша, помисли си Джак, но американските медии щяха да скочат срещу нея като бесни кучета.
	— Готово — каза госпожа Абът, след като приключи с прическата му.
	Райън стана, погледна се в огледалото и както обикновено направи кисела физиономия.
	— Благодаря ти, Мери — успя да каже той.
	— Винаги сте добре дошъл, господин президент.
	Излезе навън и пресече коридора от стаята на Рузвелт към Овалния кабинет, където телевизионните екипи вече го чакаха. Репортерите станаха на крака, когато влезе, като децата в пансиона „Св. Матюс“, когато свещеникът влизаше в клас. Но в трети клас задаваха по-лесни въпроси.
	Джак седна във въртящия се, люлеещ се стол. Кенеди беше имал такъв и Арни беше решил, че идеята не е лоша и за Джак. Несъзнателното поклащане на човек в такъв стол му придаваше по-самоуверен вид. Имиджмейкърите знаеха това, но Джак не го знаеше и ако го научеше, сигурно щеше да изхвърли стола през прозореца. Арни обаче беше наясно с въпроса и убеди Джак, че изглежда добре в стола, като накара Кети Райън да се съгласи с него. Както и да е.
	Фехтовачът седна и се отпусна в удобния стол. Това беше другата причина, поради която Арни го беше доставил, а и истинската, поради която Райън се беше съгласил. Столът наистина беше удобен.
	— Готови ли сме? — попита Джак.
	Когато президентът зададеше този въпрос, това обикновено означаваше: „Хайде да започваме това проклето шоу!“ Но за Райън си беше просто въпрос.
	Сред присъстващите беше Кристин Матюс от Ен Би Си. Имаше също репортери от Ей Би Си и „Фокс“, както и един журналист от „Чикаго трибюн“. Райън беше започнал да предпочита тези пресконференции в малко по-интимен кръг и медиите не възразяваха, защото участието на репортерите там ставаше по жребий, което беше справедливо и всеки можеше да има достъп. Другата причина, поради която Райън ги предпочиташе, беше, че вероятността репортерът да е по-агресивен беше по-малка в Овалния кабинет, отколкото в атмосферата, която се създаваше в залата за пресконференции, където репортерите се превръщаха в тълпа и възприемаха манталитета на такава.
	— Господин президент — започна Кристин Матюс, — вие отзовахте както търговската делегация, така и посланика ни в Пекин. Защо беше необходимо това?
	Райън се заклати леко в стола.
	— Кристин, всички видяхме събитията в Пекин, които привлякоха вниманието на целия свят — убийството на кардинала и на проповедника, последвани от грубото, меко казано, отношение към вдовицата на проповедника и някои хора от неговото паство. — Той отново се спря на акцентите, които беше направил на предишната пресконференция, и особено наблегна на безразличието, проявено от китайското правителството към случилото се. — Може само да се заключи, че китайското правителство не се интересува. Ние обаче не сме безразлични. Не са безразлични и американският народ, и това правителство също. Не може да се отнема човешки живот с такова пренебрежение, все едно да смачкаш някакво насекомо. Отговорът, който получихме, не ни задоволява и затова извиках нашия посланик за консултации.
	— А търговските преговори, господин президент? — обади се представителят на „Чикаго трибюн“.
	— Трудно е за страна като САЩ да прави бизнес с държава, която не признава човешките права. Сами видяхте какво мислят нашите граждани по въпроса. Според мен те са възмутени от тези убийства, както и аз, а предполагам и вие сте на това мнение.
	— Значи няма да препоръчате на Конгреса да нормализира търговските ни отношения с Китай?
	Райън поклати глава.
	— Не, няма да препоръчам, а и ако го сторя, Конгресът с право ще го отхвърли.
	— И в какъв момент бихте променил позицията си по този въпрос?
	— Тогава, когато Китай влезе в обществото на цивилизованите страни и признае правата на своите граждани, както е във всички други велики държави.
	— Значи за вас днес Китай не е цивилизована страна?
	Райън се почувства така, сякаш го бяха ударили през лицето със студена, мокра риба, но се усмихна и продължи:
	— Убийството на дипломати не е цивилизован акт.
	— А какво ще си помислят китайците за това? — попита репортерът от „Фокс“.
	— Не мога да чета мислите им. Призовавам ги да се променят или поне да се съобразяват с чувствата и убежденията на останалия свят и да преосмислят в такава светлина своите достойни за съжаление действия.
	— А какво ще стане с търговските въпроси? — попита репортерът от Ей Би Си.
	— Ако Китай иска да нормализира търговските си отношения със САЩ, трябва да отвори пазарите си за нас. Както знаете, ние сме приели закон за търговската реформа. Той ни позволява да възприемаме такава търговска политика, каквато другите страни водят спрямо нас, така че каквато и тактика да приложат спрямо нас, ние ще им отвърнем със същата по отношение на търговията ни с тях. Утре ще наредя на Държавния департамент и на Министерството на търговията да сформират работна група за прилагане на закона за търговската реформа спрямо КНР — съобщи президентът новината на деня, която беше истинска бомба.


	— Господи, Джак! — каза министърът на финансите в кабинета си на отсрещната страна на улицата. Той гледаше по телевизията пресконференцията в Овалния кабинет. Вдигна телефона и натисна един бутон. — Искам да проверите всички сегашни сметки на КНР — нареди той на един от подчинените си в Ню Йорк.
	В този момент другият телефон му иззвъня.
	— Държавният секретар на трета линия — уведоми го секретарката му по вътрешната уредба.
	Министърът на финансите изръмжа и вдигна слушалката.
	— Да, и аз го гледах, Скот.


	— Е, как мина, Юрий Андреевич? — попита Кларк.
	През цялата седмица преди състезанието генерал Кирилин всеки ден отделяше по няколко часа за стрелба с пистолет на стрелбището. Сега той се втурна в бара на офицерския клуб с такъв вид, сякаш току-що някой го беше ритнал в слабините.
	— Този да не е някой убиец от мафията?
	Като чу това, Чавес се разсмя.
	— Генерале, той дойде при нас, защото италианската полиция искаше да е далеч от нея. Попречил на нейни убийци и местните главатари искат да си отмъстят на него и на семейството му. Колко спечели от вас?
	— Петдесет евро — процеди през зъби Кирилин.
	— А бяхте много самоуверен — каза Кларк. — Убедихте ли се сега?
	— И с него се е справил — каза през смях Динг.
	Петдесет евро бяха доста пари дори за заплатата на руски генерал с три звезди.
	— Победи ме с три точки от 500 възможни. Аз успях да стигна до 493.
	— Значи Еторе е успял да постигне само 496? — попита Кларк. — Господи, това момче тръгва на зле. — Той сложи една чаша пред руския генерал.
	— Сигурно се е пропил тук — подхвърли Чавес.
	— Може и така да е — съгласи се Кларк.
	Но на руснака никак не му беше до шеги.
	— Този Фалконе направо не е човек — каза Кирилин, обръщайки на един дъх първата водка.
	— Той може да изкара акъла и на Бил Хичкок и това си е факт — каза Кларк. — А знаете ли кое е най-лошото?
	— Кое, Иван Сергеевич?
	— Това, че изобщо не парадира с постиженията си, сякаш е нормално да стреляш така.
	— Генерале — обади се Доминго, след като изпи втората си водка за вечерта. Проблемът да си в Русия беше, че свикваш с местните навици и един от тях беше пиенето. — Всички от моя екип са майстори в стрелбата. Като казвам майстори, имам предвид, че биха могли да участват в олимпийския ни отбор. Но Голямата птица ни победи всичките, а на нас това не ни се нрави, колкото и на вас. Обаче ще ви кажа едно нещо: много съм доволен, че е в групата ми.
	Точно в този момент Фалконе влезе.
	— Хей, Еторе, ела насам.
	Беше си останал същата върлина. Наведе се над по-дребния Чавес и пак приличаше на фигура от картините на Ел Греко.
	— Генерале — обърна се той към Кирилин, — вие стреляте изключително добре.
	— Но не толкова добре, колкото теб, Фалконе — отвърна генералът.
	Италианското ченге сви рамене.
	— Днес просто имах щастлив ден.
	— Да, бе — каза Кларк и подаде на Фалконе една чаша.
	— Водката започна да ми харесва — каза Голямата птица и обърна чашата. — Но се отразява на стрелбата ми.
	— Да, Еторе — засмя се Чавес. — Генералът ни каза, че си имал четири пропуска в състезанието.
	— Да не искаш да кажеш, че е имал и по-добри постижения? — попита Кирилин.
	— Има — отвърна Кларк. — Преди три седмици видях, че направи 500 точки от 500 възможни.
	— Е, тогава имах добър ден — съгласи се Фалконе. — Бях се наспал добре през нощта и не ме болеше глава.
	Кларк избухна в смях и се огледа. Точно в този момент влезе един офицер и също се огледа. Забеляза генерал Кирилин и се приближи.
	— По дяволите! Кой ли е този хубавец? — попита на глас Динг, когато той се приближи.
	— Другарю генерал — поздрави мъжът.
	— Анатолий Иванич — отвърна Кирилин. — Как са работите в Центъра?
	След това той се обърна към останалите.
	— Вие сте Джон Кларк, нали?
	— Да, аз съм — потвърди американецът. — А вие кой сте?
	— Това е майор Анатолий Шелепин — отговори вместо него генерал Кирилин. — Той е шеф на личната охрана на Сергей Головко.
	— Знаем се с шефа ви — каза Динг и му подаде ръка. — Как сте? Аз съм Доминго Чавес.
	Пристигналият се ръкува и с двамата.
	— Можем ли да поговорим на някое по-спокойно място? — попита Шелепин.
	Четиримата мъже се преместиха в един ъгъл на клуба. Фалконе остана на бара.
	— Сергей Николаич ли те изпрати? — попита руският генерал.
	— Не сте ли чул? — отвърна майор Шелепин. Начинът, по който го каза, прикова вниманието на всички. Говореше на руски, който Кларк и Чавес разбираха добре. — Искам хората ми да тренират с вас.
	— Какво да съм чул? — попита Кирилин.
	— Открихме кой се е опитал да убие председателя — съобщи Шелепин.
	— Значи той е бил обектът? Мислех, че целта им е бил сводникът — каза Кирилин.
	— Ще ни кажете ли за какво си говорите? — попита Кларк.
	— Преди няколко седмици беше извършено убийство на площад „Дзержински“ — отвърна Шелепин, обяснявайки какво са мислели тогава. — Но сега изглежда, че просто са сбъркали обекта.
	— Някой се опитал да ликвидира Головко? — попита Доминго. — Мамка му!
	— И кой е бил той?
	— Човекът, който е уредил нещата, е бивш офицер от КГБ на име Суворов. Смятаме, че е той. Използвал е двама бивши войници от Спецназ. И двамата са убити, вероятно за да се прикрие участието им, или най-малко да им се попречи да говорят. — Шелепин не добави нещо повече. — Както и да е. Чухме добри неща за вашите хора от „Рейнбоу“ и искаме да ни помогнете в обучението на нашия охранителен екип.
	— Аз нямам нищо против, стига Вашингтон да се съгласи.
	— Кларк се вгледа внимателно в очите на бодигарда. Беше прекалено сериозен и в момента настроението му не беше най-добро.
	— Утре ще отправим официална молба.
	— Момчетата от „Рейнбоу“ са чудесни — увери го Кирилин. — Много добре работим с тях. Когато бях полковник, Анатолий работеше при мен. — Тонът, с който го каза, беше показателен какво мисли за по-младия човек.
	„В тази работа не ни казват всичко“, помисли си Кларк. Един руски висш офицер няма да помоли бивш агент от ЦРУ за помощ, свързана с личната му сигурност, просто ей така. Той срещна погледа на Динг и разбра, че мисли същото. Изведнъж и двамата си припомниха шпионските си навици.
	— Добре — каза Джон. — Ако искате, мога да се обадя тази вечер у дома. — Щеше да го направи от американското посолство, вероятно чрез секретния телефон на представителя на ЦРУ.


>	37.
>	СГРОМОЛЯСВАНЕ

	VC-137 се приземи без много шум във военновъздушната база Андрюс. Базата нямаше аерогара с входове за преминаване на пътниците направо от самолета в нея и затова те слязоха по стълба, прикачена към един камион. Долу ги чакаха коли, за да ги отведат във Вашингтон. Марк Грант беше посрещнат от двама тайни агенти, които веднага го откараха в сградата на Министерството на финансите, която беше от другата страна на улицата срещу Белия дом. Още не беше свикнал с чувството, че стъпва върху твърда земя, когато се озова в кабинета на министъра.
	— Как мина? — попита Джордж Уинстън.
	— Беше поне интересно — отвърна Грант, който все още не можеше да свикне с чувството, че тялото му не знае къде се намира в момента. Мислех, че първо ще си ида у дома, за да си отспя.
	— Райън нареди към китайците да бъде приложен законът за търговската реформа.
	— Така ли? Е, това можеше да се очаква.
	— Виж това — нареди му министърът на финансите, като му подаде току-що изкарани на принтера няколко листа. „Това“ беше доклад за наличните валутни резерви на Китайската народна република в банките.
	— Колко достоверна е тази информация? — попита Телескопът.
	Докладът се основаваше на анонимни разузнавателни данни. Служителите в Министерството на финансите редовно следяха международните валутни трансфери, за да могат по този начин ежедневно да са наясно за реалната стойност на долара и на другите разменни валути. Китайският юан също беше включен в изследването и напоследък позициите му се бяха поразклатили.
	— Толкова ли са малки? — попита Грант. — Предполагах, че са позакъсали с твърдата валута, но не мислех, че положението може да е толкова лошо…
	— Аз също съм изненадан — призна министърът на финансите. — Изглежда, че са купували на международния пазар доста неща, особено реактивни двигатели от Франция. Закъснели са с изплащането на поредната вноска и френската компания е решила да възприеме по-твърда линия спрямо тях. Французите са единствените им доставчици. Не позволихме на компаниите GE, „Прат енд Уитни“ да се състезават за поръчката. Същото направиха и британците с „Ролс Ройс“. Така че французите останаха единственият им източник, което не е твърде лошо за тях. Покачиха цената С петнадесет процента и искат предплата.
	— Това ще се отрази зле на юана — прогнозира Грант. — Опитвали са се да прикрият нещата, нали?
	— Да, и то доста успешно.
	— Затова се запънаха толкова яко на търговските преговори. Знаели са какво ги чака и са искали да сключат изгодно споразумение, за да се измъкнат от затруднението. Но не си изиграха картите много умно. По дяволите, ако имаш проблем като техния, ще трябва да се научиш малко по малко и да пълзиш.
	— И аз така си помислих. Защо смяташ, че не го направиха?
	— Те са горди, Джордж. Ама много горди. Приличат на някое богато семейство, което е загубило парите си, но не и положението си в обществото. Опитват се да компенсират едното с другото, обаче не се получава. Рано или късно хората откриват, че не си плащаш сметките и тогава целият свят се нахвърля срещу теб. Можеш да поотложиш за малко нещата, но то има смисъл само ако очакваш да ти дойдат пари отнякъде, а ако това не стане, корабът потъва. — Грант прехвърли замислен няколко страници. — Проблемът е, че държавите се управляват от политици, които не разбират нищо от пари и си мислят, че винаги могат да се измъкнат, каквото и да им се случи. Така са свикнали да налагат волята си, че изобщо не им минава през ум вероятността да стане тъкмо обратното. — Едно от нещата, които Грант беше научил от работата си във Вашингтон, беше, че политиката е толкова илюзорно нещо, колкото и филмовият бизнес, което може би обяснява взаимния афинитет на тези две страни. Но дори и в Холивуд трябва да си плащаш сметките и да работиш на печалба. Политиците винаги имат възможност да пуснат в обръщение облигации, за да си оправят сметките, или пък да печатат пари. Никой не очаква от едно правителство да покаже, че е излязло на печалба, а техният съвет на директорите са избирателите — хората, които политиците всъщност ръководят, защото така е редно. Всичко това е твърде налудничаво, но такава е политическата игра.
	„Вероятно така са разсъждавали и ръководителите на КНР“, каза си Грант. Но рано или късно реалността надига грозната си глава и когато това стане, цялото време, прахосано, за да се отлага моментът, всъщност те захапва за задника. Това е времето, когато целият свят ти казва: хванах ли те? Тогава няма къде да ходиш. В случая хващането ще означава рухване на китайската икономика и това може да стане буквално за една нощ.
	— Джордж, мисля, че Държавният департамент и ЦРУ трябва да видят този доклад, а също и президентът.


	— Господи! — Президентът седеше в Овалния кабинет, пушеше една „Вирджиния слимс“ на Елън Съмтър и гледаше телевизия. Този път бе включил канала на кабелната телевизия СИ-СПАН. Конгресмени от Камарата на представителите на САЩ говореха за Китай. Съдържанието на речите не беше много ласкателно, а тонът — решително гневен. Всички се обявяваха в полза на резолюция, осъждаща КНР. По втори канал на СИ-СПАН можеха да се чуят почти същите критики и в Сената. Въпреки че тонът беше с една степен по-мек, за съдържанието на речите не можеше да се каже същото. Профсъюзите се обединиха с църквите, либералите с консерваторите и дори защитниците на свободната търговия — с протекционистите.
	Като за капак Си Ен Ен и другите телевизионни компании показаха улични демонстрации, от които се виждаше, че кампанията на Тайван „Ние сме добрите момчета“ набира скорост. Някой (никой още не знаеше кой) дори беше отпечатал етикети с червеното китайско знаме, на което беше написано: „Ние убиваме бебета и свещеници.“ Те бяха залепени върху стоки, внасяни от Китай, а протестиращите цитираха имената на американски фирми, които въртяха търговия с китайските комунисти, с цел да ги бойкотират.
	Райън извърна глава.
	— Говори, Арни.
	— Тази работа изглежда сериозна, Джак — каза Ван Дам.
	— И сам го виждам, Арни. Колко сериозна?
	— Достатъчно, за да ме накара, ако бях на мястото на тези компании, да започна да си продавам акциите. Това ще им се отрази зле. А и протестното движение може да доведе до други последици…
	— Какви?
	— Мисля, че работата няма да се размине скоро. Следващия път ще видим плакати със сцени от убийството на двамата духовници. Такива неща не се забравят лесно. Ако китайците продават тук стоки, които бихме могли да купим другаде, много американци ще се насочат натам.
	Картината на Си Ен Ен се смени с пряко предаване на демонстрация пред посолството на КНР във Вашингтон. На плакатите можеха да се видят думи като УБИЙЦИ, ПРЕСТЪПНИЦИ и ВАРВАРИ!
	— Питам се дали Тайван няма пръст в организирането на всичко това…
	— Вероятно не. — „Поне не засега“, помисли си Ван Дам. — Ако бях на тяхно място, нямаше да имам нещо против, но не би имало нужда да играят подобна игра. Те сигурно ще положат още усилия да се разграничат от континентален Китай, а това е горе-долу същото. Щях да се погрижа телевизионните компании да пускат повече материали за Република Китай, за това колко са разтревожени хората там от гафа на Пекин, как не искат името на техния остров да се свързва със случая — каза началникът на кабинета. — Също и неща от сорта „Да, ние сме китайци, но вярваме в правата на човека и свободата на вероизповеданието“ и други подобни. Този ход е по-хитър. Тук, във Вашингтон, те имат някои добри съветници от пресата. Мисля дори, че познавам някои от тях и ако ми плащаха като на тях, щях да ги посъветвам точно това.
	В този момент телефонът иззвъня. Беше директната линия на Райън, която обикновено прескача секретарките. Джак вдигна слушалката.
	— Да?
	— Джак, обажда се Джордж от отсрещната страна на улицата. Можеш ли да ми отделиш една минута? Искам да ти покажа нещо, приятелю.
	— Разбира се, заповядай. — Джак затвори телефона и се обърна към Арни.
	— Министърът на финансите — обясни той. — Казва, че е важно. — Президентът замълча за момент. — Арни?
	— Да?
	— Какво място имам за маневриране по въпроса?
	— С китайците ли? — попита Арни и президентът кимна. — Не е кой знае колко голямо, Джак. Понякога народът сам решава каква да бъде политиката ни. Този път той ще каже каква да е тя, гласувайки с чековата си книжка. Скоро вероятно ще чуем, че някои компании прекратяват търговските си договори с КНР. Китайците вече открито отхвърлиха поръчката за „Боинг“, което не беше много умно от тяхна страна. Сега хората навън ще поискат да им го върнем. Понякога настъпват времена, когато средният американец се озъбва и показва на света среден пръст. Когато това се случи, работата ти е главно да го следваш, а не да го ръководиш — заключи началникът на кабинета. Неговото кодово име в службата за охрана беше Дърводелецът. Току-що беше сковал една кутия, от която президентът не трябваше да излиза.
	Джак кимна и загаси цигарата. Може и да беше най-могъщият човек на света, но властта му произтичаше от народа и тъй като той му я беше дал, понякога народът сам я упражняваше.
	Малцина можеха просто да отворят вратата на Овалния кабинет и да влязат, но Джордж Уинстън беше един от тях, главно защото службата за охрана му беше подчинена. С него беше и Марк Грант, който изглеждаше така, сякаш е бил преследван с километри от дузина въоръжени и ядосани морски пехотинци.
	— Здравей, Джак.
	— Здрасти, Джордж. Марк, изглеждаш ужасно — каза Райън. — Сигурно току-що си слязъл от самолета?
	— Тук Вашингтон ли е или Шанхай? — пошегува се изнемогващият от умора Грант.
	— Минахме през тунела. Господи, видяхте ли демонстрантите навън? Мисля, че искат да наредиш ядрено нападение срещу Пекин — подхвърли министърът на финансите.
	В отговор президентът само им посочи към включените телевизори.
	— Но защо са дошли да протестират тук? Аз съм на тяхна страна, поне мисля, че съм. Както и да е. Какво ви води насам?
	— Виж това. — Уинстън даде знак на Грант.
	— Господин президент, това са валутните сметки на КНР в момента. Следим текущите валутни транзакции по целия свят, за да имаме точна представа какво е състоянието на долара. А това означава, че сме доста добре осведомени къде се намира твърдата валута по света.
	— Добре. — Райън имаше известна представа за това. То не го притесняваше много, тъй като доларът беше в доста добро състояние. А когато едно колело не скърца, не беше необходимо да се смазва. — И какво от това?
	— От това следва, че положението на КНР с ликвидностите не е за завиждане — каза Грант. — Може би затова бяха толкова неотстъпчиви на търговските преговори. Ако причината е била тази, избрали са най-неправилния подход към нас. Искаха, вместо да се молят.
	Райън прегледа колоната от цифри.
	— Дявол да го вземе, къде са профукали всичките тези пари?
	— За купуване на военна техника, главно от Франция и Русия, но доста е отишла и в Израел.
	Не беше широко известно, че КНР беше похарчила значителни суми в Израел главно за купуването на продукция от неговата отбранителна промишленост. Купуваха предимно американска техника, която се произвеждаше по лиценз в Израел. Това бяха неща, които китайците не можеха да купят направо от Америка, като танкови оръдия и ракети въздух-въздух за техните изтребители. От години Америка си затваряше очите за тези сделки. Вършейки този бизнес, Израел беше обърнал гръб на Тайван, въпреки че и двете страни се бяха снабдили с ядрените си оръжия благодарение на съвместна инициатива по времето, когато се държаха заедно, а с тях беше и Южна Африка. Тогава те бяха международните парии и нямаха други приятели в тази област. По-любезният начин да се нарече този завой на Израел беше съобразяване с реалностите. В други човешки дейности обаче му викаха „да го начукаш на приятеля си“.
	— И? — попита Райън.
	— И по този начин те са профукали всичките пари от активното си търговско салдо с нас — каза Грант. — Повечето е дадено за краткосрочни покупки, но някои са и с по-дълги срокове. Но за последните се плаща в предплата поради характера на сделките. Производителите се нуждаят от тези пари предварително, за да започнат производството, защото не искат да останат с празни ръце. Не са много хората, които имат нужда от 5 000 танкови оръдия — обясни Грант. — Това са специални поръчки.
	— Е и?
	— Ами, от това следва, че Китай е останал без пари, а те са му необходими за покриване на краткосрочни неотложни нужди като например покупката на петрол — продължи Телескопът. — Китай е голям вносител на петрол. Вътрешното им производство е съвсем недостатъчно, макар нуждите им да не са кой знае колко големи. Китайските граждани, които притежават коли, не са много. Имат пари да купуват петрол в продължение на три месеца и след това те ще свършат. На международния петролен пазар изискванията са да се плаща веднага. Могат да се задържат още месец, може би шест седмици, но след това танкерите ще направят обратен завой по средата на океана и ще се насочат другаде. Могат да го направят, без да им мигне окото, и тогава КНР ще остане без петрол. Ефектът ще бъде като да се блъснат в стена, сър. Тряс! Щом като няма петрол, в страната всичко ще спре, включително и военната им машина, която е техният най-голям потребител. През последните години нейната активност беше необикновено висока и нуждата й от петрол доста голяма заради честите военни учения. Вероятно имат стратегически резерви, но не знаем точно колко са големи. А и те ще свършат. Очаквахме, че ще се опитат да се настанят на островите Спратли. Там има петрол и през последните десет години те предявяват от време на време претенции към тях. Но Филипините и други страни от района също имат претенции, а те вероятно очакват да застанем на тяхна страна, особено Филипините, поради някои исторически причини. Да не говорим за присъствието на Седми американски флот в района, което също е от значение.
	— Да — Райън кимна, — ако се стигне до сблъсък, Филипините имат най-основателни претенции за островите и ние би трябвало да ги подкрепим. В миналото проливахме заедно кръв, а това има значение. Продължавай.
	— С две думи, китайците ще имат нужда от петрол, а няма да има с какво да го платят, особено ако нашата търговия с тях прекъсне. Те имат нужда от нашите долари. Юанът не е много стабилен. Международната търговия също се прави с долари, а както току-що ви споменах, сър, те са похарчили повечето от тях.
	— И какво искаш да ми кажеш?
	— Сър, КНР е пред банкрут. Ще разберат това най-много до месец и за тях то ще бъде голям шок.
	— Кога успяхме да съберем тези данни?
	— Това беше моя инициатива, Джак — каза министърът на финансите. — Наредих да подготвят тези документи и след това накарах Марк да ги прегледа. Той е най-добрият ни специалист по икономическите модели, въпреки че е доста сплескан от дългото пътуване в самолета.
	— Значи можем да ги попритиснем?
	— Това е една възможност.
	— А какво ще стане, ако демонстрациите продължат?
	Грант и Уинстън едновременно свиха рамене.
	— Тук вече психологията влиза в сметката — каза Уинстън. — До известна степен ние на „Уолстрийт“ можем да предвиждаме подобни неща. По такъв начин аз спечелих повечето от парите си, но психоанализът на една цяла държава не е от компетенцията ми. Това си е твоя работа, приятел. Аз съм просто твоят счетоводител от другата страна на улицата.
	— Нужно ми е повече от това, Джордж. — Другият сви рамене. — Ако средният гражданин бойкотира китайските стоки и ако американските компании, които правят бизнес с тях, започнат да анулират контрактите си…
	— Това е напълно вероятно — намеси се Грант. — В противен случай обществеността ще се обърне против тях.
	— Ако го направят, това ще бъде сериозен удар за китайците и здравата ще ги заболи — заключи Търговецът.
	„А как ли ще реагират?“ — запита се Райън. Натисна бутона на телефона си.
	— Елън, дай ми една.
	Секретарката моментално се появи и му подаде цигара. Райън я запали, благодари и кимна.
	— Разговаряхте ли по въпроса с държавния секретар?
	— Не, искахме да ги покажем първо на теб.
	— Хм. Марк, какво ти е впечатлението от преговорите?
	— Те са най-арогантните кучи синове, които съм виждал. А съм се срещал с какви ли не: ментарджии, шарлатани, психопати, но и най-лошите знаят кога имат нужда от пари, за да правят бизнес, и след като го знаят, започват да правят мили очи. Когато стреляш с пушка, все пак преди това трябва да погледнеш да не си се прицелил в онази си работа.
	Това накара Райън да се засмее, а Арни направи кисела физиономия. Не би следвало да се говори така пред президента на САЩ, но някои от тези хора знаеха, че пред човека Джон Патрик Райън подобни приказки минаваха.
	— Между другото, като си говорим за такива неща, хареса ми какво си казал на китайския дипломат.
	— Какво съм казал, сър?
	— Че техните пишки не са толкова големи, за да се състезават с нас по далечно пикане. Хареса ми фразата, въпреки че не е съвсем дипломатична.
	— Откъде научихте това? — попита искрено изненадан Грант. — Никога не съм го казвал на друг, дори и на онзи келеш Рътлидж.
	— Е, имаме си начини — отговори Джак и изведнъж осъзна, че беше разкрил нещо от тайните, свързани със Зорге. „Ох!“
	— Такива приказки се говорят обикновено в нюйоркския клуб на атлета — подхвърли министърът на финансите. — Но винаги трябва да си доста далеч от този, на когото ги казваш.
	— Но това си е вярно, поне що се отнася до валутните възможности. Когато държим пистолет в ръката, можем да го насочим и към главите им.
	— Да, сър, бихме могли да го направим — отвърна Грант. — Може да мине месец, докато осъзнаят какво е станало, но нещата не могат да се забавят дълго.
	— Добре. Погрижете се Държавният департамент и ЦРУ да се запознаят с данните. А, и кажи на директора на ЦРУ, че те трябваше първи да ми донесат тези данни. Оценки на базата на разузнаването са тяхна работа.
	— И те имат икономически експерти, но не са толкова добри като нашите — каза Грант. — Нищо чудно. Експертите в тази област работят за „Уолстрийт“ или се занимават с научна дейност. В бизнесфакултета към Харвардския университет можеш да изкараш повече пари, отколкото на правителствен пост.
	— Талантите отиват там, където са парите — съгласи се Джак.
	Младши партньори в средно големи адвокатски фирми печелеха повече от президента, което понякога обясняваше защо беше избрал дадени хора в екипа си. Да се служи на обществото беше един вид саможертва. Поне неговият случай беше такъв. Райън беше показал, че може да печели пари в търговията, но да служи на родината го беше научил баща му още в Куантико, много преди да бъде подмамен да постъпи в ЦРУ, а по-късно да бъде прикоткан в Овалния кабинет. А веднъж дошъл тук, не можеш да избягаш от тези неща. Не и ако държиш на мъжкото си достойнство. Това винаги беше капан. Робърт Едуард Лий беше нарекъл дълга най-сюблимната дума, а той е разбирал тези неща, помисли си Райън. Лий се беше хванал в капана да се бие за нещо, което в най-добрия случай можеше да се нарече кауза пердута, поради чувството си за дълг към родния си край. Тъкмо затова, въпреки качествата му като човек и войник, много хора щяха да проклинат винаги името му. „А при тебе, Джак“, запита се той, „докъде се простират способностите и дългът, чувството ти за добро и зло? Какво се очаква от теб да направиш сега?“ Предполагаше се, че му е ясно. Хората зад оградата на Белия дом през цялото време очакваха от него да знае как е правилно да постъпи за страната, за света, за всеки трудещ се мъж, жена или невинно дете. „Да, каза си президентът, разбира се. Когато идваш всеки ден тук, си помазан от богинята на мъдростта и музата шепти в ухото ти, а може би нощем Вашингтон и Линкълн шептят в сънищата ти.“ Понякога сутрин се затрудняваше да си подбере вратовръзката, особено ако Кети я нямаше наблизо, за да се посъветва. Но се предполагаше, че знае какво да прави с данъците, отбраната и социалното осигуряване. Защо? Защото работата му беше да знае тези неща. Защото живееше в сградата на „Пенсилвания авеню“ номер 1 600 и проклетата служба за охрана бдеше над него, където и да отидеше. Във военното училище в Куантико по-висшите офицери предупреждаваха новопроизведените лейтенанти колко самотен се чувства командирът. Разликата между онзи вид командване и това тук беше като между фойерверка и атомното оръжие. В миналото при подобни ситуации се беше стигало до войни. Разбира се, сега това не можеше да стане, но веднъж се случи. Тази мисъл му подейства отрезвяващо. Райън дръпна за последен път от петата си цигара за деня и я смачка в кафявия стъклен пепелник, който криеше в чекмеджето на бюрото си.
	— Благодаря, че ме запознахте с тези данни. Поговорете по въпроса с Държавния департамент и ЦРУ — нареди им отново той. — Искам оценъчен доклад, и то колкото може по-скоро.
	— Добре — каза Джордж Уинстън, стана и тръгна обратно към тунела, за да премине на отсрещната страна на улицата.
	— Господин Грант — подхвърли Джак след тях, — идете да поспите, изглеждате ужасно.
	— При тази работа разрешено ли ми е да спя? — попита Телескопът.
	— Разбира се, както и на мен — каза с тъжна усмивка президентът. Когато си отидоха, погледна към Арни: — Слушам те.
	— Поговори с Адлер и го накарай да поприказва с Хитч и Рътлидж. Ти също трябва да се срещнеш с тях — посъветва го Арни.
	Райън кимна.
	— Добре, кажи на Скот какво ми трябва и че ми е нужно бързо.


	— Добра новина — каза й професор Норт, когато се върна в стаята.
	Андреа Прайс О’Дей беше в Балтимор, в болницата на института „Джон Хопкинс“ за преглед при д-р Мадж Норт, професор по акушерство и гинекология.
	— Наистина ли?
	— Да — увери я с усмивка д-р Норт, — бременна сте.
	Инспектор Патрик О’Дей скочи на крака, сграбчи жена си и бурно я целуна.
	— О — каза почти на себе си Андреа, — мислех, че съм твърде стара.
	— Рекордът е доста над петдесетте, а вие сте още далеч от тях — отвърна д-р Норт и се усмихна. За първи път в професионалната си кариера съобщаваше подобна новина на двама души, които носеха пистолети.
	— Някакви проблеми? — пропита Пат.
	— Андреа, това ще ви е за първи път. Прехвърлили сте четирийсет и това ви е първата бременност, нали?
	— Да. — Тя знаеше какво ще последва, но не посмя да го каже.
	— Това означава, че вероятността за синдром на Даун е увеличена. Може да се установи с анализ от плацентата. Препоръчвам ви да го направите по-скоро.
	— Колко скоро?
	— Мога да го направя и днес, ако искате.
	— А ако тестът е…?
	— Позитивен? Е, тогава трябва да решите дали искате да родите дете с такъв недъг. Някои хора го правят, други не. Вие трябва да решите, а не аз — каза им Мадж Норт. През професионалната си кариера тя беше правила аборти, но като повечето акушери предпочиташе да изражда деца.
	— Синдромът на Даун… как… искам да кажа… — Андреа стисна ръката на съпруга си.
	— Шансовете са много повече във ваша полза, от порядъка на сто към едно, но това са предположения. Преди да се безпокоите за тези неща, по-добре е да разберете дали изобщо имате основания.
	— Сега ли? — попита Пат.
	Доктор Норт се изправи.
	— Да, в момента съм свободна.
	— Защо не се поразходиш малко, Пат? — предложи специален агент Прайс О’Дей на съпруга си. Тя успя да запази самообладание, което не изненада съпруга й.
	— Добре, скъпа. — Целуна я и излезе.
	Този момент не беше най-добрият за професионалния агент от ФБР. Жена му беше бременна, но сега се питаше дали това е добре или не. Ако не е, тогава какво? Той беше ирландски католик и неговата църква забраняваше абортите както убийствата. Самият той разследваше убийства и дори веднъж беше свидетел на едно. Десет минути по-късно беше убил двамата терористи, които го бяха извършили. Този спомен се връщаше, когато сънуваше кошмари, въпреки героизма, който беше проявил, и похвалите, които получи.
	Но сега го беше страх. Андреа беше добра мащеха за малката му Меган, а двамата не желаеха нищо повече на този свят от тази новина, ако наистина тя се окажеше добра. Вероятно щеше да бъде необходим един час и той беше наясно, че не може да го прекара в чакалнята пред лекарския кабинет, пълна с бременни жени, които четяха стари списания и вестници. Но къде да отиде? С кого да се срещне?
	Добре. Изправи се и излезе. Реши да отиде в сградата на Момений*. Няма да е трудно да го намери. Не беше.
	[* Център за наследствени очни болести при института „Джон Хопкинс“ на името на неговата създателка Момений Хъчисън. — Бел.прев.]


	Издаде го Рой Олтман. Грамадният бивш парашутист, който командваше охраната на Хирурга, не обичаше да стои на едно място като цвете в саксия, а обикаляше насам-натам като лъв в клетка. Винаги проверяваше, оглеждаше с опитно око на професионалист за нещо необичайно. Забеляза О’Дей при асансьора във фоайето и му махна.
	— Здравей, Пат. Какво става?
	Тук нямаше никакво място за съперничество между ФБР и Сикрет сървис. О’Дей беше спасил живота на Пясъчната кофичка и беше отмъстил за смъртта на трима колеги на Олтман, между които беше и неговият стар приятел Дон Ръсел, който загина като мъж с пистолет в ръка, изправен срещу тримата убийци. О’Дей беше довършил работата на Дон.
	— Жена ми е тук на преглед — отвърна инспекторът от ФБР.
	— Нещо сериозно ли? — попита Олтман.
	— Не. Рутинен преглед — отвърна Пат и Олтман усети, че го лъже, но това не беше важно.
	— Тя тук ли е? — попита инспектор О’Дей. — Помислих, че докато чакам, мога да й се обадя.
	— В кабинета е — отвърна Олтман и му посочи с ръка. — Направо по коридора, втората врата вдясно.
	— Благодаря.
	— Един от ФБР отива при Хирурга — прошепна той в микрофона, прикрепен към яката му.
	— Разбрано — отвърна другият агент.
	О’Дей намери вратата на кабинета и почука.
	— Влез — чу се женски глас отвътре.
	Тя погледна към вратата.
	— А, Пат, как си?
	— Не се оплаквам. Просто минавах насам и…
	— Андреа видя ли се с Мадж? — попита Кети Райън. Разбира се, президентшата беше уредила да я приеме.
	— Да и пробата се оказа положителна — каза Пат.
	— Страхотно! — След това професор Райън замълча. — А, ти си обезпокоен от нещо? — Освен че беше добър лекар, тя веднага познаваше по очите на хората, когато нещо не беше наред.
	— В момента д-р Норт взема проба от плацентата. Имате ли представа колко ще продължи?
	— Кога започна?
	— Мисля, че току-що.
	Кети беше наясно с проблема.
	— Ще й отнеме час. Мадж е много добра и много внимателна при процедурите. Проникват в матката и изваждат малко течност. В нея се съдържа тъкан от ембриона и могат да се проучат хромозомите. Тя ще накара хората от лабораторията веднага да ги изследват. Мадж е сериозен шеф и когато нареди нещо, хората я слушат.
	— Видя ми се доста компетентна.
	— Тя е чудесен лекар. Акуширала е при ражданията ми. Безпокоиш се за синдрома на Даун, нали?
	— Да — отвърна той.
	— Не можеш да направиш нищо, освен да чакаш.
	— Доктор Райън, аз съм…
	— Името ми е Кети, Пат. Забрави ли, че сме приятели? — За една жена нямаше по-голяма признателност от тази към човека, спасил живота на детето й.
	— Добре, Кети. Страхувам се. Това не е… Андреа също е полицай, но…
	— Но да си добър в стрелбата и да си корав човек не помага много в случая.
	— Изобщо не помага — съгласи се тихо инспектор О’Дей. Чувството за страх му беше толкова непривично, колкото да лети в космическа совалка, но срещу потенциалната опасност за жена му, а може би и за детето беше напълно безпомощен. Това беше едно от копчетата, които капризната съдба може да натисне просто така, докато ти се хили насреща.
	— Шансовете са на нейна страна — каза му Кети.
	— Да, д-р Норт ми каза същото, но…
	— Андреа е по-млада от мен.
	О’Дей се загледа в пода. Държеше се като лигльо. В живота си неведнъж се беше изправял срещу въоръжени мъже — закоравели престъпници с много убийства зад гърба си, и ги беше принуждавал да се предадат. Веднъж се беше наложило да използва в яда си автоматичния си „Смит енд Уесън“ и беше пронизал главите на терористите, изпращайки ги при Аллаха, за да отговарят пред него за убийството на една невинна жена. Не беше много лесно, но не беше и чак толкова трудно. Благодарение на безбройните часове за подготовка той действаше почти автоматично като служебния си пистолет. Такива неща не го плашеха. Можеше да се справя с тях. Сега току-що разбра, че най-голямата опасност беше онази, която засяга хората, които обичаш.
	— Пат, няма нищо необикновено в това, че се страхуваш. Не забравяй, че Джон Уейн беше само един актьор.
	Но работата беше точно в това. За повечето американци актьорът беше еталон за мъжко поведение, а то наблягаше най-вече на юмручното право и в него нямаше място за страх. В действителност нещата изобщо не стояха така.
	— Не съм свикнал с такива работи.
	Кети Райън го разбираше. Повечето лекари бяха наясно с подобни състояния. Когато беше обикновен очен хирург, преди да се специализира в лазерите, трябваше да се занимава както с пациентите, така и със семействата им. Първите изпитваха болка, но се опитваха да се държат твърдо, а вторите просто се страхуваха. Опитваше се да отстрани проблемите на едните и да разсее страховете на другите. И двете задачи бяха трудни. Едното беше просто умение и професионализъм, а другото, въпреки че за тях беше ужасно преживяване, за Кети Райън си беше просто още едно работно задължение. Тя беше професионалистка. Можеше да се справя с подобни неща. Хирургът обикновено умееше да печели доверието на хората, но дори и това не помагаше в случая. Мадж Норт беше способна лекарка и трябваше да провери какво е истинското положение. Може би един ден тези неща щяха да се лекуват. Генната терапия даваше такива надежди и след десетина години те можеха да се реализират. Но не и днес. Мадж можеше само да установи нещо, което вече беше факт. Тя беше много сръчна и имаше набито око, но останалото си беше божа работа. А Господ вече беше взел решението. Само трябваше да се разбере какво е то.
	— Сега ми се пуши една цигара — каза инспекторът и кисело се усмихна.
	— Ти пушиш ли?
	Той поклати глава.
	— Отдавна ги отказах.
	— Трябва да кажеш на Джак.
	Агентът от ФБР я погледна.
	— Не знаех, че пуши.
	— Взима ги от секретарката си от време на време, лигльото му с лигльо — каза Кети на агента на ФБР и леко се усмихна. — Мислят, че не знам.
	— Това е много толерантно поведение за един доктор.
	— Животът му е много напрегнат. Пуши само по две на ден, и то не пред децата. Иначе Андреа ще трябва да го пази да не му издера очите.
	— Мисля си — каза О’Дей, като гледаше върховете на каубойските си ботуши, които обичаше да носи под синия си костюм, — ако се окаже, че детето има синдром на Даун, какво трябва да правим?
	— Изборът не е лесен.
	— По дяволите! Та по закон аз дори нямам избор. В случая просто нямам думата.
	— Не, нямаш — отвърна Кети.
	Законът беше съвсем стриктен в това отношение. Жената в такъв случай сама трябваше да избере между продължаването на бременността и аборта. Кети беше запозната с възгледите на съпруга си за абортите. Нейните собствени разбирания не съвпадаха напълно с неговите, но и тя не ги одобряваше.
	— Пат, защо се тормозиш предварително?
	— Не мога да се овладея.
	Кети видя, че Пат О’Дей беше прикрит особняк като повечето мъже. Тя го разбираше, защото самата беше такава. Но случаят беше по-особен. Този корав мъж беше много изплашен. Не би трябвало, но за него това беше непознато чувство. Тя знаеше какви са шансовете и че всъщност са добри, но той не беше лекар, а всички мъже, включително и смелчаците, се страхуват от неизвестното. Не за пръв път й се налагаше да успокоява възрастни хора, които искат да им държиш ръката, а този тук беше спасил живота на Кейти.
	— Искаш ли да идем до детската градина на центъра?
	— Става — съгласи се О’Дей.
	Не беше далеч, а целта на Кети беше да му покаже за какво става дума — за появата на един нов живот.
	— Хирургът се отправя към детската градина — каза Рой Олтман на охраната.
	Кайл Дениъл Райън-Запетайката си играеше с някакви играчки под внимателния поглед на Лъвиците, както Олтман наричаше четирите агентки от службата за охрана, които се грижеха за детето като по-големи сестри. Всичките носеха пистолети и помнеха какво щеше да се случи за малко с Пясъчната кофичка. Тази детска градина се охраняваше по-зорко и от складове с оръжие. Пред занималнята стоеше Трентън Кели, по прякор Чип, единственият мъж от охраната, бивш капитан от морската пехота, който можеше да вземе страха на всеки футболист от професионалната лига само с поглед.
	— Здравей, Чип.
	— Здрасти, Рой. Какво става?
	— Просто отиваме при малкия.
	— Коя е онази канара? — попита Кели, като видя О’Дей, но реши, че сигурно е ченге. Обаче левият му палец беше на бутона за тревога, а дясната ръка на милиметри от служебния пистолет.
	— От ФБР е. Не е опасен — увери подчинения си Олтман.
	Кели отвори вратата.
	— За кой отбор е играл? — попита О’Дей Олтман, когато влязоха вътре.
	— „Мечките“ го бяха наели, но противниковите играчи се плашеха от него — обясни през смях Олтман. — Той е бивш морски пехотинец.
	— Личи си.
	След това О’Дей застана зад доктор Райън. Тя беше взела Кайл в прегръдките си, а той бе обвил врата й с ръце. Малкото момченце все още не можеше да говори и само бръщолевеше, но се усмихваше, когато видеше майка си.
	— Искаш ли да го подържиш? — попита Кети.
	О’Дей пое детето като футболна топка. Най-малкият Райън се взря подозрително в лицето му, особено в мексиканските мустаци, но майка му беше наблизо и затова не се разплака.
	— Здравей, приятел — каза нежно О’Дей. Човек прави някои неща несъзнателно. Когато държиш бебе, не стоиш неподвижен. Поклащаш се ритмично, което изглежда се харесва на малките.
	— Това ще съсипе кариерата на Андреа — каза Кети.
	— Ще й се отрази добре. Няма да е лошо да се виждаме всяка вечер. Права си, Кети, ще й е трудно да тича покрай колата с издут корем. — Представяйки си гледката, той се засмя. — Предполагам, че ще я сложат на облекчен режим.
	— Може би. От друга страна, прикритието й ще е страхотно, нали?
	О’Дей кимна. Хубаво беше да държиш дете. Спомни си старата ирландска поговорка: „Силата идва от нежността.“ Дълг на мъжа беше и да се грижи за децата. Само онова нещо между краката не беше достатъчно, за да те считат за такъв.
	Кети го наблюдаваше усмихната. Пат О’Дей беше спасил живота на Кейти и го беше направил по начин, достоен за филмите на Джон Уу. Разликата беше тази, че той наистина беше корав мъж, а не кинозвезда. Действията му не бяха предопределени от някакъв сценарий. Трябваше да играе без дубльор и да се справи сам със ситуацията. Имаха много общи черти със съпруга й. И той беше служител на закона, човек, заклел се да прави винаги това, което трябва, като мъжа й, който също приемаше клетвите на сериозно. Една от тези клетви се отнасяше до отношенията на Пат с Андреа и пак се свеждаше до същото — да я пази и да я защитава. А сега този тигър с вратовръзка държеше бебето в ръце, усмихваше му се и го люлееше насам-натам, защото така се прави, когато държиш бебе.
	— Как е дъщеря ти? — попита Кети.
	— Тя и твоята Кейти са добри приятелки. Вече излиза с едно момче.
	— Така ли?
	— Казва се Джейсън Хънт. Мисля, че работата е сериозна. Дава й да кара една от спортните му коли — каза О’Дей и се засмя. В този момент мобифонът му иззвъня.
	— В страничния джоб е — каза той на първата дама.
	Кети го извади. Отвори го и се обади.
	— Ало?
	— Кой е? — попита познат женски глас.
	— Андреа? Кети е. Пат е тук. — Тя взе Кайл и му подаде телефона, като наблюдаваше лицето на агента от ФБР.
	— Да, скъпа? — каза Пат. Заслуша се и за секунда-две притвори очи. Това й каза повече от думите. Напрегнатото му лице се отпусна. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, а раменете му вече не бяха като на човек, който очаква да получи тежък удар. — Да, скъпа, отбих се да видя доктор Райън. Сега сме в детската градина. О, да, разбира се. — Пат подаде телефона на Кети. Тя го сложи между рамото и ухото си.
	— Какво каза Мадж? — попита президентшата, въпреки че вече знаеше какъв ще е отговорът.
	— Всичко е нормално… ще е момче.
	— Значи Мадж беше права, като ти казваше, че шансовете са на твоя страна.
	Те все още са. Андреа беше в много добра форма. Няма да има никакви проблеми. Кети беше сигурна.
	— След седем месеца от следващия вторник — добави развълнувана Андреа.
	— Слушай какви съвети ще ти даде Мадж. Аз така направих. — Знаеше много добре в какво вярваше доктор Норт. Никакво пушене. Никакво пиене. Повече движение. Посещавай редовно заедно със съпруга си консултациите за родилки. Ела да те прегледам пак след пет седмици. Прочети „Какво да очакваш, когато очакваш“.
	Кети му върна мобифона. Когато той се обърна, за да го вземе, очите му бяха навлажнени.
	— Да, скъпа, добре. Идвам веднага. — Затвори телефона и го сложи в джоба си.
	— По-добре ли се чувстваш? — попита го усмихната тя.
	Една от лъвиците се приближи, за да вземе Кайл. Малкото момченце ги обичаше и й се усмихна.
	— Да. Съжалявам, че те обезпокоих. Държах се като страхливец.
	— Хайде, хайде — скара му се доктор Райън. — Както ти казах, животът не е кино. Тук нещата са по-други. Знам, че си корав мъж, Пат. И Джак е такъв. Ти какво ще кажеш, Рой?
	— Готов съм винаги да работя с Пат. Поздравления, приятел — каза Олтман, обръщайки се към агента от ФБР.
	— Благодаря — отвърна О’Дей.
	— Аз ли да кажа на Джак, или Андреа ще иска да го направи? — попита Хирургът.
	— Мисля, че ще е по-добре да попиташ нея.
	Пат О’Дей се беше преобразил. Походката му беше станала много по-енергична. Раменете му се изправиха и сега имаше опасност да си удари главата в тавана. Той с изненада видя, че Кети също се отправя към поликлиниката, но по-късно разбра каква е причината. Предстоеше женски разговор.
	Кети отиде при Андреа още преди той да успее да прегърне жена си.
	— Чудесна новина. Много са радвам за теб!
	— Да, в края на краищата тези от ФБР ги бива за нещо — пошегува се Андреа.
	След това мечокът с мексиканските мустаци я вдигна от пода, прегърна я и я целуна.
	— Това трябва да се отпразнува — каза той.
	— Защо не дойдете довечера на вечеря у нас? — попита Хирургът.
	— Не можем — отвърна Андреа.
	— У кого ще сте? — настоя да узнае Кети и Андреа нямаше как да се измъкне.
	— Е, ако президентът няма нищо против.
	— Момиче, нали аз ви каня. Има моменти, когато Джак няма думата — увери ги доктор Райън.
	— Е, добре тогава.
	— В седем и половина — уточни президентшата. — В обикновено облекло.
	Жалко, че вече не можеха да живеят като нормални хора. Поводът беше добър за Джак да приготви любимите си пържоли на скара. Много добре ги правеше. А тя не беше правила салатата си от спанак от месеци. Да му се не види и президентството!
	— А, Андреа, тази вечер ти се полагат две питиета по случай тържеството. След това по едно, най-много две на седмица.
	Госпожа О’Дей кимна.
	— Доктор Норт вече ми каза.
	— Мадж е голям противник на алкохола. — Кети беше изпълнявала съветите й с Кайл и Кейти. Бременността не беше шега работа. Животът е прекалено ценно нещо, за да се подлага на рискове.


>	38.
>	РАЗВИТИЕ

	Всичко ставаше по електронен път. Някога финансовото състояние на една страна се измерваше с броя на златните блокчета, които тя пазеше на сигурно и добре охранявано място или държавният глава ги носеше навсякъде със себе си в сандък. През деветнадесети век книжните банкноти намират вече широко приложение. Отначало те имат покритие в злато и в сребро и стойността им се измерва с тежината му. Но постепенно тази практика е прекратена, защото тези ценни метали са твърде тежки, за да бъдат прехвърляни от едно място на друго. Скоро и книжните банкноти стават прекалено много, за да ги носи човек със себе си. За обикновените граждани следващата стъпка са пластмасовите карти с магнитни ленти на гърба, чрез които при покупка вашите предполагаеми авоари могат да бъдат прехвърлени в сметката на някой друг. За големите корпорации и държавите нещата стоят още по-теоретично. Една държава определя стойността на валутата си, изчислявайки какво количество стоки и услуги са изработили гражданите й с ежедневния си труд. Това определя финансовото й състояние й то се приема за достоверно от другите държави и граждани по света. Това свое богатство тя може да разпраща чрез оптически или медни кабели и дори с помощта на сателитни връзки в други части на света, така че милиарди долари, лири стерлинги, йени или новите евро се прехвърлят от едно място на друго само с едно натискане на бутона. Този начин е много по-лесен и много по-бърз, отколкото да се товарят купища златни блокчета, но въпреки удобствата, които се предлагат, системата, по която се определя какво е валутното състояние на даден човек или държава, е изключително стриктна и в някои централни банки по света цифровият израз на богатството на дадена страна се определя до най-малките числа след десетичната точка. Системата позволява известни отсрочки за сделки, които са в процес на реализация, но техните срокове са точно определени по електронен път. Това, което се получава в крайна сметка като резултат, не е по-различно от преброяването на златните блокчета в съкровищницата на цар Крез. Новата система, която зависи от движението на електроните и фотоните от един компютър към друг, е дори по-точна и по-безпристрастна. Някога е можело оловни блокчета да се боядисат в жълто, за да се заблуди някой по-небрежен инспектор, но за да се излъже една компютризирана счетоводна система се иска много повече.
	В Китай с подобни лъжи се занимаваше Министерството на финансите — незаконното отроче на една марксистка държава, пълна с бюрократи, които ежедневно се стараят да натворят колкото може повече абсурдни неща. Първият и най-лесен абсурд, защото той нямаше как да бъде избегнат, беше нейните ръководители да не се съобразяват с нищо от това, което бяха научили в университетите или на конгресите на комунистическата партия. За да се включат в световната финансова система, те трябваше да разберат и да съблюдават нейните правила, а не тези, на които ги бяха учили свещените за тях трудове на Карл Маркс.
	Така че Министерството на финансите имаше нелеката задача да обяснява на комунистическите фанатици, че техният бог е фалшив и че техният безупречен теоретичен модел не може да проработи в реалния свят, поради което би трябвало да се съобразят с това, което напълно отричаха. Повечето от бюрократите в Министерството на финансите изпълняваха роля на наблюдатели и приличаха на деца, играещи компютърна игра, която не разбират, но въпреки това тя им харесва. Някои от тях дори се оказват доста изобретателни и я играят добре. Понякога даже успяват да сключат добри търговски сделки. Подобни хора получават повишения в министерството и биват ценени. Някои дори ходят на работа със собствени коли и се сприятеляват с новата класа на местните индустриалци, които са се отърсили от идеологическите си задръжки и действат като капиталисти в една комунистическа страна. Това носи пари на държавата и техните политически господари проявяват към тях благосклонно отношение, но не и уважение. Отнасят се като към добро овчарско куче. Индустриалците работят в тясно сътрудничество с Министерството на финансите и по този начин въздействат на бюрократичната машина, която се разпорежда със средствата, които се спечелили за страната си.
	В резултат от всичко това Министерството на финансите неотклонно и не много бавно изневерява на марксизма, навлизайки в твърде мъглявия свят на социалистическия капитализъм — свят без истинско име и идентичност. Всъщност всеки министър на финансите малко или повече се отклонява от марксизма, независимо колко предан му е бил преди, защото един по един всички виждат, че страната им трябва да излезе на международния пазар, а за да стане това, трябва да играе по правилата. Между другото, тази игра донася на Китайската народна република такъв просперитет, какъвто не можаха да й осигурят нито Маркс, нито Мао.
	Пряката последица от този неизбежен процес беше, че министърът на финансите беше кандидат, а не член на Политбюро. Той можеше да взема отношение по въпросите, но нямаше право на глас и думите му трябваше да се преценяват от хора, които никога не си даваха труда да вникнат в тях и в света, в който той беше принуден да действа. Фамилното име на този министър беше Цян, което приблизително означаваше монети, пари. Той беше на този пост от шест години. По професия беше инженер. Беше строил железопътни линии в североизточната част на страната в продължение на двадесет години и за това, че се беше справил добре, беше стигнал до този пост. Всъщност той си вършеше добре работата като министър и международната общност признаваше това. Но на Цян Кун често му се налагаше да обяснява на Политбюро, че то не може да прави каквото си поиска. Поради това за тях появата му в съвещателната зала често беше толкова желана, колкото и на заразен от чума плъх. Качвайки се в служебната си кола, за да отиде на сутрешното заседание, Цян се опасяваше, че днешният ден се очертаваше да бъде тъкмо такъв.


	Единадесет часа по-късно на „Парк авеню“ в Ню Йорк имаше друго съвещание. „Бътерфлай“ беше името на процъфтяваща верига магазини за облекло, от които купуваха богати американки. Благодарение на комбинацията от нови текстилни микровлакна и блестящ италиански дизайнер от Флоренция тя държеше шест процента от пазара в този бранш, а за Америка това бяха много пари.
	Имаше обаче едно нещо. Всичките й платове се произвеждаха в Китайската народна република, в една фабрика в околностите на пристанищния град Шанхай и се крояха и превръщаха в дрехи в друга фабрика близо до град Янчън.
	Президентът на „Бътерфлай“ беше едва на тридесет и две години и след десет години неуморен труд се канеше да осъществи една мечта, която имаше още от гимназията „Еразъм“ в Бруклин. Почти всеки ден след завършването на института „Прат“ той беше планирал и изграждал своя бизнес и сега беше ударил неговият час. Беше дошло време да си купи частен реактивен самолет, с който да пътува до Париж, когато му хрумне, къща на хълмовете в Тоскана и друга в Аспен, за да може наистина да живее, както заслужаваше.
	Пречеше му само една дреболия. Пред неговия представителен магазин на „Парк авеню“ и 50-а улица се беше случило нещо толкова немислимо като пристигането на хора от Марс. Там се беше състояла демонстрация. Хора с дрехи на Версаче се бяха появили с плакати върху дървени дръжки, бяха се обявили против търговията с ВАРВАРИТЕ! и критикуваха „Бътерфлай“ за бизнеса й с такава страна. А на един плакат беше дори нарисувано китайското знаме със свастика по средата. Нищо в Ню Йорк не би се отразило по-зле на търговията ти от зловещия знак на Хитлер.
	— Трябва да вземем бързи мерки — каза главният адвокат на корпорацията. Беше много ловък евреин, който беше превел „Бътерфлай“ през не едно минно поле, за да стигне до сегашния си успех. — Това може да ни унищожи.
	Той не се шегуваше и останалите го знаеха. В този ден, за да влязат в магазина, покрай протестиращите бяха минали точно четири клиентки и една от тях върна нещо, като каза, че вече не иска да го има в гардероба си.
	— Какво рискуваме да загубим — попита основателят и президент на управителния съвет.
	— В реално изражение ли? — попита главният счетоводител. — Ами около четиристотин. — Имаше предвид четиристотин милиона долара. — До дванадесет седмици това ще ни ликвидира.
	„Ликвидира“ не беше думата, която босът би желал да чуе. Да докараш една търговска верига за облекла до сегашното й състояние беше толкова трудно, колкото да преплуваш Атлантическия океан по време на годишната конференция на акулите. Тъкмо беше настъпил часът му и се беше натъкнал на ново минно поле, за което никой не го беше предупредил.
	— Добре — каза толкова спокойно, колкото му позволяваха киселините в стомаха. — Какво можем да направим?
	— Да анулираме договорите си — посъветва го адвокатът.
	— Това ще бъде ли законно?
	— Напълно. — С това той искаше да каже, че последиците от анулирането на договорите с китайските производители щяха да бъдат повече за предпочитане, отколкото да имаш магазини, пълни с продукция, която никой не иска да купи.
	— Какви са алтернативите?
	— Тайландците — обади се шефът на производството. — В околностите на Банкок има едно място, което с удоволствие ще се заеме с поръчките ни. Всъщност днес ни се обадиха по телефона.
	— Цената?
	— Разликата ще е по-малка от четири процента. Точните цифри са 3,63. Ще им трябват може би най-много четири седмици, за да заработят с пълен капацитет. Имаме достатъчно готова продукция, за да държим магазините отворени през това време, няма да е проблем — каза уверено на останалите членове на управителния съвет шефът на производството.
	— Колко от наличната продукция е от китайски произход?
	— Не забравяйте, че голяма част от нея е от Тайван. Ще накараме нашите хора да й сложат етикети на Добрите момчета… И с това можем да се справим. Малко клиенти правят разлика между името на един китайски и един тайвански град. Виж, със знамената работата е по-друга.
	— Утре също започваме рекламна кампания — обади се отговарящият за рекламата. „БЪТЕРФЛАЙ“ НЕ ИСКА ДА ПРАВИ БИЗНЕС С ДРАКОНИ. — За илюстрация той показа как една пеперуда, която беше знакът на фирмата, се опитва да избяга от бълващата огън паст на дракон. Това, че рисунката беше доста неугледна, нямаше значение за момента. Трябваше да вземат мерки, и то бързо.
	— Преди час ми се обади Франк Менг от „Менг, Харисън и Сисеро“ — съобщи директорът на производството. — Каза, че до няколко дни ще ни препоръча някои тайвански текстилни производители. Според него те могат да преустроят производството си за по-малко от месец и ако сме съгласни, тайванският посланик ще ни включи официално в списъка на Добрите момчета. В замяна трябва да им гарантираме, че ще правим бизнес с тях в продължение на пет години при обикновените клаузи за прекратяване на договора.
	— Това ми харесва — каза юридическият съветник. — Тайванският посланик ще играе честно, а страната му също. Наясно са, че са хванали тигъра за опашката.
	— Тогава да гласуваме — обяви президентът на компанията. — Всички ли сте „за“?
	С това „Бътерфлай“ стана първата американска компания, която прекрати договорите си с КНР. Като първата патица, напуснала Северна Канада през есента, тя даде сигнал, че настъпва нов мразовит сезон. Единственият потенциален проблем бяха правните действия, които щяха да предприемат китайските бизнесмени, но един федерален съдия вероятно щеше да прояви разбиране, че между подписването на един договор и опасността от самоубийство има разлика. Може би дори щеше да отсъди, че политическата ситуация беше достатъчно основание за анулиране на договора. След това адвокатът им щеше да обжалва в съда, а ако се наложеше, и пред нюйоркското съдебно жури. Аргументите му щяха да са, че когато разбереш, че имаш работа с Адолф Хитлер, се налага да отстъпиш крачка назад. Адвокатът на противниковата страна също щеше да изложи своите доводи, но той щеше да знае, че е в губеща позиция, и щеше да го каже предварително на клиентите си.
	— Утре ще се обадя на нашите банкери. Ще им кажа да прекратят преводите за още трийсет и шест часа.
	Това означаваше, че 140 милиона долара нямаше да бъдат прехвърлени по сметките на Пекин, както би трябвало. Сега президентът на фирмата пак можеше да си мисли как ще си купи частен самолет. Знакът на фирмата — императорска пеперуда, измъкваща се от пашкула, сигурно ще изглежда чудесно върху щурвала.


	— Още не сме сигурни — каза Цян на колегите си, — но съм сериозно разтревожен.
	— Какъв е конкретният проблем днес? — попита Ху Кунпяо.
	— В следващите три седмици ни изтичат редица търговски и други договори. При нормални обстоятелства бих очаквал те да бъдат продължени, но нашите представители в Америка се обадиха да ме предупредят, че може да имаме проблем.
	— Кои са тези представители — попита Шен Танг.
	— Главно адвокати, които сме наели да ни представляват по бизнесделата ни. Почти всички са американски граждани. Те не са глупаци и умният човек би трябвало да се вслушва внимателно в съветите им — каза Цян.
	— Адвокатите са проклятието на Америка — подхвърли Цзян Хансан, — както и на всички останали цивилизовани страни. — Той не добави, че в Китай именно те определят законите.
	— Може би, Цзян, но ако правиш бизнес с Америка, такива хора са ти необходими и те са полезни, за да ни обяснят какви са условията там. На теб може да ти харесва да застреляш парламентьора, но едва ли ще е много благоразумно.
	Фан кимна и се усмихна, като чу това. Той харесваше Цян. Човекът говореше истината, но другите не се вслушваха много в съветите му. Обаче Фан запази мълчание. Той също беше обезпокоен от политическите последствия, причинени от двамата прекалено усърдни полицаи, но вече беше твърде късно да ги наказват. Дори и ако Ху предложеше, Цзян и другите щяха да го разубедят.


	Министър Уинстън си беше вкъщи и гледаше филм по видеото. Така беше по-лесно, отколкото да ходи на кино в компанията на четирима агенти от службата за охрана. Жена му плетеше пуловер за ски. Тя приготвяше сама всички важни подаръци за Коледа. Правеше го, докато гледаше телевизия и говореше, а това я успокояваше също толкова, колкото мъжът й се успокояваше, когато се качеше на голямата си яхта.
	В гостната Уинстън имаше няколко телефонни поста, същото беше и в другите стаи на къщата в Чевичейз. Но секретният телефон имаше друг звук и той го различаваше от останалите.
	— Да?
	— Джордж, Марк е.
	— Останал си да работиш до късно.
	— Не, обаждам се от къщи. Току-що ми позвъниха от Ню Йорк. Може би се започва.
	— Какво? — попита Търговецът Телескопа.
	— „Бътерфлай“, онази фирма за дамско облекло.
	— А, да, знам я — увери Уинстън помощника си. Сигурно беше така. Жена му и дъщеря му много обичаха да пазаруват оттам.
	— Прекъсват договорите си с доставчиците си от КНР.
	— Каква е сумата?
	— Около сто и четиридесет.
	Уинстън подсвирна.
	— Толкова голяма?
	— Толкова — увери го Грант. — А и те ще повлекат крак. Когато утре това се разчуе, много хора ще се замислят. А, и още нещо.
	— Да?
	— От КНР току-що са прекратили договорите си с „Кетърпилър“ за оборудването, нужно им за проекта „Трите клисури“. Триста милиона долара ще отидат при „Кава“, Япония. Утре новината ще се появи в сутрешния брой на „Уолстрийт джърнъл“.
	— Това е наистина хитър ход! — изсумтя Уинстън.
	— Опитват се да ни покажат кой държи камшика, Джордж.
	— Е, надявам се да им хареса, когато го почувстват върху задниците си — отвърна министърът на финансите, а жена му с укор го погледна.
	— Добре. Кога ще се разчуе историята за „Бътерфлай“?
	— Късно е за утрешния брой на „Джърнъл“, но Си Ен Ен и Ен Би Си сигурно ще я съобщят.
	— А какво ще стане, ако и други модни къщи направят същото?
	— Веднага губят един милиард. А нали знаеш приказката, Джордж. Един милиард тук, един милиард там и скоро оставаш без пари.
	— Колко време ще мине, докато това се отрази на валутните им постъпления?
	— След двайсет дни ще започнат да го усещат. След четирийсет ще са затънали до уши, а след шейсет ще са фалирали. Никога не съм виждал да фалира цяла страна. Джордж, те внасят също храни, главно пшеница от Канада и Австралия. Това наистина може да им се отрази зле.
	— Разбрах те. До утре.
	— Добре. — Телефонът замря.
	Уинстън вдигна дистанционното на видеото, но след това му мина друга мисъл. Взе един миниатюрен касетофон, който използваше, за да си запомня някои неща: „Да се разбере колко от военните поръчки на КНР са изпълнени финансово, особено тези с Израел.“ Той натисна стопа, облегна се назад и взе дистанционното на видеото, за да си догледа филма. Скоро обаче разбра, че не може да се съсредоточи. Ставаше нещо голямо, а опитът му в световната търговия му подсказваше, че нещата излизат от неговия контрол. Това не се случваше често на Джордж Уинстън и беше достатъчно, за да му попречи да се посмее на „Мъжете в черно“.


	Мин разбра, че нейният министър не е в настроение. Видът му беше такъв, сякаш беше умрял негов близък. Когато започна да й диктува, узна и други неща. Този път диктовката продължи цели деветдесет минути, а след това й бяха нужни два часа, за да прехвърли всичко в компютъра си. Не беше забравила какво правеше всяка нощ машината със записаното, но от седмици не беше мислила за това. Щеше й се да може да поговори с министър Фан по съдържанието на материала. Благодарение на годините, през които беше работила за него, беше така добре запозната с политиката на страната, че можеше да предугажда мислите не само на нейния министър, но и на някои от неговите колеги. Макар и неофициално, тя беше доверено лице на министъра и въпреки че не можеше да го съветва по въпроси, отнасящи се до работата му, ако той беше достатъчно умен да оцени как биха могли да се отразят способностите и образованието й на това, което върши, би могъл да я използва много по-ефикасно, отколкото като обикновена секретарка. Но тя беше жена, която живееше в страна, управлявана от мъже, и затова нямаше право на глас. Оруел беше прав. Преди години беше чела книгата му „Животинската ферма“. Всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Ако Фан беше умен, би могъл да се възползва от интелигентността й, но той не беше. Трябваше да поговори с Номури сан за това довечера.


	Честър току-що беше привършил работата по една поръчка за 1 661 компютри ново поколение на компанията „Нипон електрик“, поръчани от китайската „Корпорация за внос и износ на електроника“, която отговаряше и за производството на направляеми ракети за народноосвободителната армия. Поръчката сигурно много щеше да зарадва японската компания. Беше жалко, че той не можеше да изманипулира и тези компютри, за да предават информация така безотказно, както двата в Министерския съвет, но подобна стъпка би била твърде рискована, макар и да му беше приятно да си мечтае за нея на чаша бира и цигара в ръка. Кибершпионинът Честър Номури. В този момент сигнализиращото устройство на пейджъра му започна да вибрира. Той се пресегна и го погледна. Номерът беше 745–4426. Замяната им със съответните букви даваше личния код — „шин ган“ — „сърце и душа“ — така Мин се обръщаше, когато бяха насаме към своя любовник. Уведомяваше го, че иска да дойде в апартамента му довечера. Номури нямаше нищо против. В края на краищата той се беше превърнал в един Джеймс Бонд. Набра номера за електронната си поща и изпрати в мрежата съобщението си — 226-234: „бао бей“ — „любима“. Тя обичаше да я нарича така, а и той нямаше нищо против. Тази вечер щеше да се разнообрази с нещо друго вместо телевизия. Добре. Надявяше се, че му беше останало достатъчно от японското уиски за разпускане след секса.


	Човек знае, че не може да очаква нещо добро, когато отива на зъболекар. Джак ходеше при един и същи вече деветнадесет години, но този път това стана с хеликоптер до полицейското управление на Мериленд, което имаше площадка за кацане, след което пътува пет минути с кола до кабинета на зъболекаря. Той си мислеше за Китай, а личният му бодигард погрешно изтълкува израза на лицето му.
	— Спокойно, шефе — каза Андреа на президента. — Ако те накара да се разкрещиш, ще го халосам по главата.
	— Не трябва да ставаш толкова рано — скара й се Райън.
	— Д-р Норт каза, че засега не е нужно да променям работния си график. Вече започнах да пия витамините, които ми предписа.
	— Пат изглежда много доволен. — Бяха изкарали заедно една приятна вечер в Белия дом. Винаги ставаше така, когато гостите ти не се интересуват от политика.
	— Че какво ви е на вас мъжете? Изпълнявате ролята на петли, а ние трябва да вършим цялата останала работа.
	— Андреа, с удоволствие бих разменил ролята си с твоята! — пошегува се Райън. — Често дразнеше Кети с твърдението си, че раждането на едно дете не било чак толкова трудна работа, а всички тежести на живота се струпвали върху гърба на мъжете. Обаче с чужда жена не можеше да се шегува по този начин.


	Номури чу сигнала на компютъра, което означаваше, че е приел информацията от компютъра на Мин и сега автоматично я засекретяваше и я изпращаше по електронната поща. От последната им среща бяха изминали пет дни, а това за него беше дълъг срок. Очевидно и за нея нещата стояха така, ако се съди по страстта, с която го целуваше. След известно време всичко свърши и те се излегнаха, за да изпушат по цигара.
	— Как вървят работите в службата? — попита Номури със съзнанието, че отговорът на този въпрос сега се намираше в един сървър в Уискънсин.
	— В Политбюро се водят дебати по голям финансов проблем. Министърът на финансите Цян се опитва да убеди Политбюро да промени политиката си, но те не се вслушват в съветите му, макар че според министър Фан би трябвало.
	— Така ли?
	— Яд го е на някои от старите му другари, че не проявяват гъвкавост. — Мин се засмя. — Чаи каза, че когато бил с нея преди две вечери, онази работа на министъра доста се огъвала.
	— Не е хубаво да се говори така за един мъж — смъмри я Номури.
	— Никога не бих казала такова нещо за твоята наденица, шин ган — увери го тя и го целуна.
	— Тук често ли спорят? Имам предвид в Политбюро?
	— Често има разногласия, но за първи път от месеци насам въпросите не се решават така, както Фан би искал. Обикновено спорят като колеги, но сега различията са идеологически. Може да се стигне до сблъсък, имам предвид сблъсък на идеи. — Явно членовете на Политбюро бяха твърде стари и не можеха да направят нещо повече от това да ударят някой свой противник с бастун по главата.
	— И за какво спорят сега?
	— Според министър Цян страната скоро може да остане без пари. Другите министри обаче заявяват, че това са глупости. Цян смята, че трябва да променим политиката си към западните държави. Но Цзян и други като него са на мнение, че не можем да показваме признаци на слабост след начина, по който Западът постъпва с нас напоследък, особено американците.
	— Нима не си дават сметка, че убийството на италианския духовник е голям гаф?
	— За тях това е достоен за съжаление инцидент, а освен това той е нарушил нашите закони.
	„Господи“ — помисли си Номури, — „те наистина се мислят за наместници на Бога.“
	— Бао бей, това ще е голяма грешка от тяхна страна.
	— Мислиш ли?
	— Не забравяй, че съм живял в Америка. Американците много държат на мнението на религиозните си водачи и там религията се ползва с голям авторитет. Проявата на неуважение към нея много ги ядосва.
	— Значи мислиш, че Цян е прав? Според теб Америка ще спре парите, които получаваме от търговията си с нея заради тази глупава постъпка?
	— Възможно е. Има голяма вероятност, Мин.
	— Според министър Фан трябва да възприемем по-умерена линия и да се разберем някак с американците, но на съвещанието той не го каза.
	— Така ли? Защо?
	— Не иска да показва някакви големи различия с мнението на останалите. В Япония казвате на това страх от възможността да не бъде преизбран. Тук в Политбюро също правят някакви свои избори и могат да отстранят онези, които вече не са им нужни. Очевидно Фан не иска да загуби положението си и затова проявява предпазливост.
	— Трудно ми е да го разбера, Мин. Как избират членовете си? Как „принцовете“ избират нов „принц“?
	— Има партийни членове, отличили се на идеологическия фронт, а понякога има и хора, издигнали се благодарение на работата си. Например министър Цян отговаряше за изграждането на железопътната мрежа и се издигна благодарение на тази работа, но повечето се избират по идеологически критерии.
	— А Фан?
	— Моят министър е от старата гвардия. Баща му е бил един от верните помощници на Мао и Фан е бил винаги политически благонадежден. Напоследък обаче е впечатлен от новите индустриалци. Вижда колко добре се справят и се възхищава от тях. Дори от време на време кани някои на чай в кабинета си, където разговарят.
	„Значи старият развратник минава за прогресивен“, помисли си Номури. Е, тук летвата за подобна оценка е твърде ниска. Не е нужно да скача много високо, но все пак това му дава известни предимства пред останалите.
	— Значи гласът на народа изобщо не се чува, така ли?
	Мин се засмя.
	— Само на партийни събрания, а там внимаваш какво ще кажеш.
	— Ти партиен член ли си?
	— О, да. Ходя на събрания един път в месеца. Седя отзад. Кимам, когато другите кимат, ръкопляскам, когато ръкопляскат, и се правя, че слушам какво се говори. Да си партиен член не е малко, но мен ме направиха заради работата ми в министерството. Тук съм заради езиците, които зная, и благодарение на компютърните ми умения. Освен това министрите обичат около тях да се въртят млади жени — добави тя.
	— Ти качваш ли се отгоре му?
	— Той предпочита обикновената поза, но ръцете му бързо се изморяват — каза Мин и се закиска.


	Райън забеляза, че зъболекарят пипаше много внимателно. Както и друг път го посъветва да използва паста за избелване на зъбите и както винаги Райън му обеща, че ще се вслуша в съвета му. Никога не беше купувал такива неща и нямаше намерение да го прави и сега. Откакто бе станал президент, не му се беше налагало да ходи на лекар, като се изключат два прегледа на рентген, на които беше с оловна престилка. Посещението при зъболекаря му отне общо деветдесет минути. Когато се върна в Овалния кабинет, се беше получил нов доклад от Зорге, който го накара тихо да изругае. Вдигна телефона на Мери Пат в Ленгли.
	— Ама тези хора са много тъпи — каза Райън.
	— Явно не разбират много от финанси. Дори аз съм по-наясно от тях с тези неща.
	— Търговецът трябва да види този доклад. Включи го в списъка на посветените в операция „Зорге“ — нареди президентът.
	— Само с твое одобрение за всеки конкретен случай — съгласи се без особен ентусиазъм заместник-директорката на ЦРУ. — Можем да му осигурим достъп само до информацията, засягаща икономиката, но не и до тази по други въпроси, става ли?
	— Засега така е добре — съгласи се Джак. Обаче той знаеше, че Джордж се справя добре и със стратегически проблеми, което го превръщаше в добър съветник по политически въпроси. Той знаеше по-добре от много други как се играе политическа игра с висок залог, а тази беше точно такава. Джак затвори телефона и нареди на Елън Съмтър да се обади на министъра на финансите.


	— Имат ли и други проблеми, които им създават главоболия? — попита Честър.
	— Безпокоят се, че някои работници и селяни не са вече толкова покорни, както биха искали. Във въгледобивния район имаше бунтове.
	— Така ли?
	— Да. Миналата година там миньорите се разбунтуваха. Изпратиха армията да оправи нещата. Няколкостотин души бяха убити, а три хиляди арестувани. — Тя сви рамене, докато слагаше сутиена си. — Има недоволство, но тук това не е нещо необичайно. В по-отдалечените райони положението се контролира от армията. Харчат толкова много пари именно за да могат да разчитат на нея. Икономическата империя на народноосвободителната армия се управлява от генералите — всичките фабрики и т.н. Те знаят как да държат нещата под контрол. Обикновените войници са прости работници и селяни, но всички офицери са партийни членове и са благонадеждни. Поне така си мисли Политбюро. Вероятно има право — заключи Мин.
	Не беше забелязала нейният министър да се безпокои много за тези неща. Властта в Китайската народна република определено се крепеше на силата на оръжието, а то беше притежание на Политбюро. Това опростяваше нещата.
	Номури току-що беше научил неща, за които не беше се замислял преди. Може би трябваше да изготви собствен доклад по въпроса. Мин вероятно знаеше много работи, за които не се споменаваше в материалите на Пойна птичка, и щеше да е пропуск от негова страна, ако не уведоми за тях Ленгли.


	— Поведението им е на петгодишно дете в магазин за оръжие — забеляза министър Уинстън. — Тези хора не са наясно как да се оправят с икономическите проблеми на една градска управа, камо ли с тези на голяма страна. Постъпват по същия глупав начин както японците преди няколко години, но те поне се научиха да се вслушват в мнението на по-умните от тях.
	— И какво следва от това?
	— Когато се ударят в тухлената стена, очите им още ще са затворени. Това може и да ги поотрезви малко. Нещо ще ги захапе здравата за задниците, но те още не си дават сметка за това. — Райън оценяваше умението на Уинстън да си служи добре с подобни метафори.
	— Кога ще стане това? — попита Фехтовачът.
	— Зависи колко други компании ще последват примера на „Бътерфлай“. До няколко дни ще разберем. Модната индустрия ще бъде най-верният показател.
	— Така ли?
	— Аз също се изненадах, но сега за тях е времето да се подготвят за следващия сезон, а в този бизнес има купища пари, които ще отидат на друго място. Към тях можем да прибавим и всичките играчки, които ще бъдат произведени за коледните празници. Марк Грант ми каза, че само те могат да докарат печалба от седемнадесет милиарда долара.
	— Я виж ти!
	— Да. Не знаех, че елените на Дядо Коледа са с тесни очи, Джак. Поне не до такава степен.
	— Ами Тайван? — попита Райън.
	— Ти майтапиш ли се? Те са готови да скочат и с двата крака, за да запълнят празнината, очертаваща се в международния пазар. Предполагам, че при тях ще отиде една четвърт, а може би и една трета от това, което ще загуби КНР. Следващият ще бъде Сингапур. Тайланд също. Това малко препятствие по пътя може да възстанови загубите, които техните икономики претърпяха преди години. Всъщност проблемите на КНР може да станат причина за стабилизиране на икономиката на цяла Южна Азия. От Китай ще бъдат отклонени петдесет милиарда долара, които ще отидат другаде. Вече получаваме оферти, Джак. Това няма да е неизгодно за нашите потребители. Обзалагам се, че тези страни са си взели поука от примера с Пекин и ще поотворят малко повече пазарите си. Така че нашите работници също ще спечелят нещо, може би не кой знае колко много, но все пак нещо.
	— А какви са неблагоприятните последици за нас?
	— Е, компанията „Боинг“ ще трябва да позатегне коланите. Те имаха нужда от китайската поръчка, но ще изчакаме и ще видим. Някой ще поеме и нея. Има и друго нещо.
	— Какво? — попита Райън.
	— Не само американските компании бягат от китайците. Две големи италиански фирми и германската „Сименс“ обявиха, че прекратяват бизнеса си с китайските си партньори — каза Търговецът.
	— Има ли вероятност това да стане масова тенденция?
	— Още е рано да се каже, но ако бях на мястото на тези хора — Уинстън размаха материала на ЦРУ от Пекин, — щях веднага да се опитам да поправя нещата.
	— Те няма да го направят, Джордж.
	— Тогава ще получат доста неприятен урок.


>	39.
>	ДРУГИЯТ ВЪПРОС

	— Някакви действия, предприети от нашия приятел? — попита Рейли.
	— Ами, продължава със сексуалните си подвизи — отвърна Провалов.
	— Разговаряхте ли с някое от момичетата?
	— Тази сутрин с две от тях. Плаща им добре в евро или в германски марки и няма претенции за някакви „по-специални“ услуги.
	— Е, добре че поне в това отношение е нормален — отбеляза агентът от ФБР.
	— Сега разполагаме с много негови снимки. Сложихме в колите му електронно устройство за проследяване и монтирахме в клавиатурата на компютъра му записваща апаратура. Това ще ни позволи да разберем каква е електронната му парола, когато му се наложи да го използва пак.
	— Но още не е направил нищо, което би могло да го уличи — каза Рейли. Прозвуча по-скоро като декларация, а не като въпрос.
	— Откакто го наблюдаваме, не е — потвърди Олег.
	— По дяволите, той наистина се е опитал да види сметката на Сергей Головко. Трудно е да го повярва човек.
	— Така е, не можем да го отречем. И то по поръчка на китайците.
	— Та това е равносилно на обявяване на война, приятелю. Много мръсна работа. — Рейли отпи глътка водка.
	— Така е, Мишка. Това дело е много по-сложно от всички, които съм имал през тази година — каза вече само на себе си Провалов. Той с удоволствие би се върнал към обикновените случаи, с които се занимаваше отдел „Убийства“ — съпруг претрепал жена си, защото се е чукала със съседа, или обратното. Тези неща, въпреки че бяха грозни, все пак бяха много повече за предпочитане пред сегашния случай.
	— Как се свързва той с момичетата си, Олег? — попита Рейли.
	— Не ги търси по телефона. Отива в някой престижен ресторант с добър бар и чака, докато подходящият обект не седне до него.
	— Хм, защо не му пробутате някое свое момиче?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че можете да намерите някое красиво момиче, което върши тези неща срещу заплащане. Ще й кажете какво трябва да говори и ще му я покажете като добра примамка на въдицата. Ако клъвне, тя може да го накара да се разприказва.
	— Прибягвали ли сте до подобни услуги?
	— Преди три години така закопчахме един хитрец в Джърси. Обичаше да се хвали пред момичетата колко корав мъж е и колко хора е претрепал. Сега е в затвора за убийство. Олег, много хора са попаднали в затвора, защото не могат да си държат устата затворена, повярвай ми. Това се отнася дори и за такива като нас.
	— Питам се дали от Школата на врабчетата нямат някоя…? — каза замислен Провалов.


	Не беше много честно да се вършат такива работи нощем, но никой не беше казал, че във войната има нещо честно. Полковник Бойл беше в командния си пункт и следеше действията на авиобригадата на Първа бронетанкова дивизия. В нея участваха главно неговите хеликоптери „Апачи“, но имаше и няколко „Киова Уориърс“, които изпълняваха ролята на разузнавачи за по-тежките машини. Целта беше един германски танков батальон, който симулираше разгръщане на нощен бивак след офанзива през деня. Те играеха ролята на руснаци, един сценарий на НАТО, който се изпълняваше от трийсет години след въвеждането на първите хеликоптери „Кобра“ на въоръжение през 70-те години. Тогава за първи път във Виетнам бяха оценени възможностите на бойния хеликоптер. Това беше направо откритие. Въоръжени за първи път през 1972 година с ракети TOW, те се бяха оказали опасен противник за северновиетнамските танкове, а това беше още преди да бъдат въведени системите за нощно виждане. Сега за „Апачи“ операцията беше нещо като състезание по спортна стрелба и германците все още не можеха да му противодействат успешно. Дори тяхното оборудване за нощно виждане не компенсираше огромното преимущество, което имаха ловците от въздуха. Една идея за покриване на танковете с термоизолационно одеяло почти проработи. Искаха по такъв начин да попречат на хеликоптерите да откриват по топлината преследваната от тях неподвижна плячка. Но проблемът беше в ствола на главното оръдие на танка, за който не беше много практично да бъде покрит, а и одеялата се оказаха не много ефикасни. Все едно да метнеш покривка за единично легло върху спалня. Така че сега системата на апачите за осветяване с лазер просто шареше по танковете „Леопард“ достатъчно дълго, за да гарантира точно попадение на техните ракети „Хелфайър“. Макар че германските танкове се опитаха да отвърнат на огъня, действията им не се оказаха ефикасни. Жълтите светлини „убит съм“ започнаха да мигат по-често и още един танков батальон стана жертва на мнима атака.
	— Трябваше да поставят на предни позиции противовъздушни ракети около танковете — каза полковник Бойл, докато наблюдаваше действията върху компютърния екран. Вместо това германският полковник беше опитал да създава лъжливи примамки с радиовълни, но стрелците на хеликоптерите се бяха научили да ги различават от истинските цели. Според правилата на сценария не се разрешаваше да се правят истински имитации на танкове. Те бяха по-трудни за различаване. Американските почти не се различаваха от истинския танк М-1 и бяха снабдени със свой вътрешен източник на топлина за заблуждаване на ракетите, които през нощта се ориентираха по топлината. Те можеха също да изстрелват и пиротехнически заряд „Хофман“, за да симулират ответна стрелба. Но бяха толкова усъвършенствани за мисията си, че не можеха да бъдат взети за нищо друго, освен за това, което всъщност бяха — или истински боен танк М-1, т.е. приятелски танк, или примамка, така че не бяха много полезни за маневри. Това беше още един пример как бойната техника се оказва прекалено добра за учения.
	— „Пегас“ до „Архангел“ — чу се глас по радиостанцията. В новите радиостанции не се чуваше никакво пукане от статично електричество.
	— „Архангел“ слуша „Пегас“ — отвърна полковник Бойл.
	— Сър, току-що приключихме и се оттегляме. Нямаме жертви. Край.
	— Разбрано, „Пегас“. Оттук всичко изглежда много добре. Край.
	С това батальонът от щурмуващи хеликоптери „Апачи“ и техните ловджийски кучета „Киова“ се отправи към базата си за разбор на занятието и за по някоя и друга бира.
	Бойл погледна към генерал Дигс.
	— Сър, не виждам кой би могъл да изпълни задачата по-добре.
	— Нашите домакини много ще се вкиснат. Бундесверът вече не е това, което беше. Тяхното политическо ръководство счита, че мирът вече е необратим и техните войници го знаят. Можеха да вдигнат във въздуха хеликоптерите си, за да ни попречат, но моите момчета са много добри във въздушния бой. Обучени сме за това и пилотите ми са истински асове. Техните хеликоптерни летци обаче не получават достатъчно гориво за тренировки. В момента най-добрите са на Балканите и контролират движението по пътищата.
	Дигс поклати замислен глава. Проблемите на Бундесвера не го засягаха.
	— Полковник, поздравявам ви за добре свършената работа. Моля, предайте на хората си, че съм доволен. Как ще действате по-нататък?
	— Генерале, утре имаме ден за преглед на техниката, два дни по-късно ще участваме в учения с моите „Блекхоук“ в спасителни операции. Елате да ни погледате.
	— Може би ще дойда, полковник Бойл. Справихте се добре. Довиждане.
	— Благодаря, сър. — Полковникът отдаде чест и генерал Дигс влезе в джипа, където го чакаше полковник Мастърман.
	— Е, Дюк?
	— Нали ви казах, сър? Момчетата на Бойл са страхотни.
	— Сигурно следващият доклад за годността ще му докара първата генералска звезда.
	— И командирът на неговите „Апачи“ също е добър.
	— Това е очевидно — съгласи се командващият дивизията с помощника си. — Позивните са му „Пегас“, нали? Справи се добре тази нощ.
	— Какво следва по-нататък?
	— Сър, след три дни ще правим голямо учение със симулативната мрежа срещу червените във Форт Райли. Нашите момчета с нетърпение ги очакват.
	— Каква е готовността на дивизията? — попита Дигс.
	— Приближаваме се до 95%, генерале. Не остава много за правене. Почти няма какво повече да желаем. Ако искаме да покажем нещо по-добро, трябва да изпратим войниците във Форт Ъруин или в учебния център в пустинята Негев, за да видим дали сме толкова добри, колкото десети или колкото единадесети кавалерийски полк. Не се налага да правим толкова учения в реална обстановка, колкото тях. — Той не добави, че никоя дивизия на никоя армия по света нямаше средства за толкова интензивна подготовка. — Но при ограниченията, които имаме, не е останало много за правене. Въпреки това смятам, че трябва да се трудим доста на симулативната мрежа, за да поддържаме интереса на войниците. Иначе вече сме постигнали това, което ни е нужно, сър.
	— Мисля, че си прав, Дюк. Знаеш ли, понякога ми се иска студената война да се върне, за да се подготвим по-добре. Сега германците няма да ни позволят да правим учения на открито както едно време, а точно това трябва да бъде нашата следваща стъпка.
	— Освен ако някой не пожелае да плати самолетните билети на една бригада до Калифорния — каза Мастърман.
	— Това едва ли ще се случи, Дюк — отвърна Дигс на заместника по оперативната част. А беше жалко. Първа бронетанкова дивизия беше почти готова да спечели едно сражение срещу „Блек хорс“. Дигс би платил от джоба си, за да види това. — Какво ще кажеш за по една бира, полковник?
	— Ако генералът черпи, с удоволствие ще му помогна да си похарчи парите — отвърна Дюк Мастърман и техният шофьор сержант потегли към офицерския клуб.


	— Добро утро, другарю генерал — каза Гогол и застана мирно.
	Бондаренко се почувства неудобно, че беше дошъл да види стария войник толкова рано сутринта, но предишния ден беше узнал, че старецът не е от хората, които спят до късно. Така и се оказа.
	— Убивал си вълци — забеляза Генадий Йосифович, като видя блестящите кожи, които висяха на стената на бараката.
	— И мечки, но когато позлатиш кожите им, стават много тежки — каза старецът и поднесе чай на гостите.
	— Тези са изумителни — каза полковник Алиев, докосвайки една от останалите вълчи кожи. По-голямата част от тях вече не беше тук.
	— Това е просто едно забавление за стария ловец — каза Гогол и запали цигара.
	Генерал Бондаренко разгледа пушките — новата, австрийско производство, и старата руска М-189-1 снайперистка карабина „Мосин-Нагант“.
	— Колко си убил с тази? — попита Бондаренко.
	— Вълци и мечки ли?
	— Германци — уточни генералът.
	— Престанах да ги броя, когато станаха трийсет, другарю генерал. Беше преди Киев. След това имаше още много. Виждам, че и вие имате като моя орден — забеляза Гогол, посочвайки към златната звезда на посетителя „Герой на Съветския съюз“, която беше спечелил в Афганистан. Гогол имаше два: единият за Украйна и другият — за Германия.
	— Имаш вид на войник, Павел Петрович, и то на добър войник. — Бондаренко отпи от чая, който беше сервиран точно както трябва — в руски стакан. Запита се дали подложката е сребърна.
	— Навремето служих първо в Сталинград, а след това изминах целия път до Берлин.
	„Сигурно го е изминал всичкия път пеш“, помисли си генералът. Беше се срещал с доста ветерани от Отечествената война, повечето от които вече бяха мъртви. Този стар дявол тук се е взирал в лицето на смъртта и е плюл на нея, защото е бил подготвен от живота в тези гори. Израснал е в борба с мечки и вълци, които са били толкова страшни, колкото и германските фашисти. Но не са успели да го изядат. Запазил е живота си благодарение на набитото око и здравите си нерви. Нищо не може да замени това. А точно такива качества бяха нужни в една армия. Малцина ги притежаваха и точно те оцеляваха във войната. Животът на Павел Петрович не е бил никак лесен. Войниците може и да се възхищават от снайперистите, може да ги ценят, но никога не казват „другарю“ на човека, който ходи на лов за хора, сякаш са животни, защото от другата страна на фронта може да има също такъв, който да дебне теб. От всички врагове той е най-омразният и от него най-много се страхуват. Имаше нещо много лично в това да видиш човека през оптическия мерник, да видиш лицето му и да му отнемеш живота съвсем преднамерено, дори да виждаш как куршумът го поразява. Гогол беше точно такъв човек, помисли си Генадий. Ловец на хора. Сигурно това никога не е пречило на съня му. Някои хора просто се раждат такива и Павел Петрович Гогол беше един от тях. С неколкостотин хиляди такива мъже един генерал можеше да завладее целия свят, но те бяха рядкост…
	… „А може и да е за добро“, помисли си Бондаренко.
	— Защо не дойдеш в щаба ми някоя вечер? Искам да те поканя на вечеря и да ми разкажеш историите си.
	— Много ли е далеч?
	— Ще изпратя личния си хеликоптер, сержант Гогол.
	— А аз ще ви донеса една златна вълча кожа — обеща ловецът на госта си.
	— Ще я сложим на най-почетно място в щаба — каза в отговор Бондаренко. — Благодаря за чая, но трябва да тръгвам, за да поема командването. Непременно искам да дойдеш в щаба да вечеряме, сержант Гогол.
	Те си стиснаха ръцете и генералът се сбогува.
	— Не бих искал този да е от другата страна на фронтовата линия — каза полковник Алиев, когато се качиха в хеликоптера.
	— Имаме ли снайперистка школа в командването?
	— Да, генерале, но тя не действа.
	Генадий се извърна.
	— Тогава задействай я, Андрюшка! Ще докараме Гогол да учи момчетата как се прави това. Той е безценен за тази работа. Хора като него са душата на една армия. Нашата задача е да командваме войниците си, да им кажем къде да вървят и какво да правят, но това са хората, които се сражават и убиват и наша задача е да ги подготвим добре. Когато човек е твърде стар, можем да го използваме да учи новите момчета, да ги запознаем с един герой, когото да могат да докоснат и с когото могат да разговарят. Как не сме се сетили за това, Андрей! — Генералът поклати глава, а хеликоптерът се издигна.


	Грегъри се беше върнал в хотелската си стая с триста страници техническа информация, която четеше, докато отпиваше от диетичната си кола и довършваше порция пържени картофи. Нещо в цялото уравнение не беше наред, но той още не можеше да разбере какво. Военноморските сили бяха правили изпитания със стандартните си противовъздушни ракети с далечен обсег против всякакви заплахи, главно по компютърен път, но и срещу истински цели в атола Куаджалейн. Резултатите бяха добри, но никога не бяха извършвани цялостни изпитания срещу истински междуконтинентални балистични ракети. Техният брой не беше много голям, за да ги хабят напразно. Като мишени се използваха главно старите междуконтинентални балистични ракети „Минитмън“-2, отдавна излезли от въоръжение. Те се изстрелваха от силози във военновъздушната база Ванденберг в Калифорния, но вече нямаше много от тях. Русия и Америка бяха извадили от въоръжение почти всички свои балистични ракети главно като предохранителна мярка след терористичната операция в Денвър и ужасните последици, които едва бяха избегнати. Преговорите за съкращаване на междуконтиненталните балистични ракети практически до нула — последните бройки от тях бяха унищожени пред очите на обществеността малко преди японците да предприемат вероломното си нападение срещу Тихоокеанския флот — приключиха толкова бързо, че оставиха много второстепенни въпроси неразрешени. Едва по-късно беше решено „пощадените“ ракети, които някак не бяха влезли в сметката, да бъдат запазени, за да се използват за изпитания на противоракетната отбрана. Всеки месец един руски офицер проверяваше американските във Ванденберг, а американски представител — руските в околностите на Плесецк. Изпитанията на противоракетната отбрана също бяха под наблюдение, но сега подобни усилия бяха по-скоро теоретична възможност, отколкото да се извършват на практика. Русия и Америка бяха запазили значителен брой ядрени бойни глави, които лесно можеха да се монтират на крилати ракети. И двете страни имаха в изобилие от тях, а никоя не беше в състояние да попречи на това. Сега щяха да бъдат необходими пет часа вместо тридесет и четири минути за достигане на набелязаните обекти, но въпреки това те пак щяха да бъдат унищожени.
	Противоракетната отбрана бе сведена до противодействие срещу тактическите ракети като вездесъщите „Скъд“, за които без съмнение руснаците съжаляваха, че изобщо бяха ги произвели. Те продаваха повечето от тях на разни немощни държавици, които не можеха да си позволят да окомплектоват както трябва дори една мотострелкова дивизия, но които умираха да се перчат по разни паради с тези усъвършенствани балистични кюнци от клас V-2, защото страшно впечатляваха публиката с внушителния си вид. Обаче новите усъвършенствани противовъздушни ракети „Пейтриът“ и техните руски съответствия САМ до голяма степен елиминираха тази заплаха, а ракетната система на военноморските сили „Егида“ беше изпробвана срещу тях с доста добър успех. Както ракетите „Пейтриът“, така и ракетите „Стандарт“-2 бяха оръжие за отбрана срещу насочена срещу тях конкретна цел и можеха да покриват много тесен участък, около двадесет квадратни мили важна военноморска зона.
	В крайна сметка проблемът с тяхното енергийно захранване, предизвикан от свободните електрони на техните лазери, така и не можа да бъде решен. Тези ракети биха могли да защитават цели крайбрежия само ако… само ако леля ми имаше тестиси, а тогава щеше да ми е чичо, помисли си Грегъри. По едно време се заговори за създаване на химически лазер, който да бъде качен на пригоден за целта „Боинг“ 747. Той със сигурност можеше да унищожи балистична ракета в началната фаза на изстрелването й, но за да стане това, самолетът трябваше да се намира сравнително близо до мястото на изстрелването, така че това беше още един вариант на тактическа противовъздушна отбрана с недостатъчно стратегическо приложение.
	Системата „Егида“ имаше реални възможности. Нейният радар беше много усъвършенстван и въпреки че компютърът, който използваше за съхраняване на информацията, беше модел още от 1975 година — сега един „Епъл Макинтош“ имаше многократно по-големи възможности по всички показатели, — прехващането на балистична бойна глава не беше толкова въпрос на бърза компютърна реакция, колкото проблем с кинетичната енергия. Просто ракетата убиец трябваше да бъде на подходящото място в подходящото време. Дори и това не беше кой знае какво постижение на инженерната мисъл. Основната работа в тази насока беше свършена още през 1959 година с ракетата „Зевс“, която беше един своеобразен спартанец и беше показала големи възможности, преди да бъде изхвърлена на боклука от Договора за противоракетна отбрана със Съветския съюз от 1972 година, който по-късно също бе изоставен, както и системата „Сейфгард“, работата по която беше прекъсната по средата. Същината на проблема беше, че технологията на балистичните ракети с касетъчен заряд беше направила невалидна цялата концепция за противоракетната отбрана. Трябва да унищожиш междуконтиненталната балистична ракета в началната й фаза, за да си сигурен, че си елиминирал всичките й бойни глави наведнъж и да го направиш над територията на врага, защото ако алармената му система не е усъвършенствана, ще се пържи на собствения си огън. Методът за това беше разработен в системата „Брилянт пебълс“ („Умни камъчета“), дело на националната лаборатория „Лоурънс-Ливърмор“. И въпреки че тя не премина през пълни изпитания, технологията й беше доста ефикасна. Ако една кибритена клечка, движеща се със скорост 30 000 км/ч, те удари, работата ти е спукана. Но това никога не стана. Инициативата за финансиране и разработване на такава система беше погребана с премахването на всички балистични ракети. В известна степен това беше жалко, помисли си Грегъри. Подобна система наистина щеше да бъде голямо инженерно постижение. Но днес тя би имала малко практическо приложение. КНР беше запазила своите балистични ракети със земно базиране, но те бяха само десетина на брой, количество, нищожно в сравнение с хиляда и петстотинте такива ракети на Съветския съюз, които някога бяха насочени срещу Америка. Китайците имаха и подводница с балистични ракети, но Грегъри предположи, че Тихоокеанското военно командване можеше да се справи с нея, ако се наложеше. Дори и да беше в някое пристанище, една умна бомба от един тон можеше да я извади от строя, а военноморският флот имаше много такива.
	„Така че“, каза си той, „ако предположим, че КНР наистина се вкисне много заради Тайван, а предположим също, че флотът има кръстосвач със система «Егида» в пристанището на Тайпе и неговите моряци са се запили и са тръгнали по курви в града, а онези в Пекин решат, че моментът е удобен, за да натиснат копчето на една междуконтинентална балистична ракета, как ВМС могат да предпазят крайцера си да не се превърне във въглен, да не говорим пък как биха могли да попречат на унищожаването на Тайпе…?“
	Противовъздушните ракети SM-2 с далечен обсег имаха всички предпоставки да се справят с такава заплаха. Ако ракетата е насочена към мястото, където се намира крайцерът, засичането й нямаше да е проблем. Просто трябва да насочиш ракетата прехващач в същата посока, защото по същество мястото на влизането на бойната глава в атмосферата не се променяше и трябва да насочиш своя SAM точно там — мястото X, където се очаква балистичната ракета да се появи във времето Y. Компютърът на „Егида“ можеше да предвиди това време и място и това не беше като да уцелиш куршум с куршум. Бойната глава на балистичната ракета е дълга най-малко метър, а зоната на поразяващото действие на бойната глава на противовъздушната ракета ще бъде колко? Три метра? Пет? Може би дори осем или десет метра? Да кажем осем, помисли си Грегъри. Имаха ли SM-2 такава точност? В абсолютни условия отговорът вероятно е „Да“. Ракетата разполагаше с разнообразни възможности за контрол на полета, за да хване на мушката един изтребител — задача, за която всъщност беше предназначена. Тези възможности вземаха под внимание маневрирането на самолета (летците щяха да направят всичко, което е по силите им, за да я избегнат), така че 8-метровата зона на поражение би могла да бъде създадена, за да се прехване бойната глава на една балистична ракета.
	Проблемът беше в скоростта. Грегъри отвори нова бутилка с диетична кола от малкото барче в стаята и пак седна на леглото, за да помисли какви трудности може да има тук. На 30 000 м височина главата на балистичната ракета ще се движи със скорост около 32 000 км/ч, или около 10 000 м/сек, осем пъти по-бързо от скоростта на куршума. Това е страхотна скорост. Тя е приблизително същата, каквато има детонацията на силен експлозив. Бойната глава на балистичната ракета може да мине непосредствено до един тон тринитротолуол в момента на избухването му и експлозията да не я засегне. Толкова бързо се движи тя.
	„Значи бойната глава на противовъздушната ракета SAM трябва да избухне, преди да е стигнала до бойната глава на балистичната ракета.“ Да се изчисли кога да стане това не беше особено сложно математическо упражнение. Това означаваше, че приблизителният момент на взривяване на SM-2 беше най-важният елемент в уравнението, реши Грегъри. Той не знаеше, че греши, и нямаше представа какво пропуска, но продължи с изчисленията. Нагаждането на софтуера за взривяващата лазерна система се оказа не толкова трудно, колкото си беше представял. Е, това не е ли вече добра новина?


	Този ден отново започна рано за Фан Ган. Предишната нощ му се бяха обадили по телефона вкъщи и беше решил да отиде рано на работа заради насрочената среща. Хората от щаба му, които току-що бяха пристигнали, с изненада го видяха да влиза, но не показаха, че и тях ги е яд за промяната в графика му. В края на краищата вината не беше тяхна, но те бяха достатъчно разумни, за да не го покажат и с това да предизвикат гнева му.
	Мин тъкмо принтираше статии, извадени от Интернет. Беше избрала няколко, които беше счела за интересни, особено две в „Уолстрийт джърнъл“ и във „Файненшъл таймс“. И в двете коментираха това, което според нея беше причината за ранното пристигане на министъра. Срещата му в 9,20 часа беше с Шен Хъпин — индустриалец, който поддържаше приятелски отношения с шефа й. Шен пристигна по-рано. Стройният възрастен мъж имаше нещастен вид. Не, по-скоро беше разтревожен. Тя се обади по телефона, за да съобщи за пристигането му, и го въведе в кабинета, след което побърза да донесе сутрешния чай, който още не беше успяла да сервира на боса си.
	Върна се след пет минути с красиви порцеланови чаши и изящен поднос. Сервира чая на двамата мъже с такава елегантност, че си изкара едно благодаря от шефа, след което излезе. Видя, че настроението на Шен не се беше подобрило от това, че беше видял министъра.
	— Какъв е проблемът, Шен?
	— До две седмици ще имам хиляда работници без работа, Фан.
	— Така ли? И каква е причината, приятелю?
	— Имам доста голям бизнес с една американска фирма. Казва се „Бътерфлай“. Продават облекла за богати американки. Фабриката ми край Шанхай произвежда платовете, а шивашката ми фабрика в Янчън ги превръща в дрехи, които заминават за Америка и Европа. Работим с „Бътерфлай“ вече три години и двете страни са доволни.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Фан, „Бътерфлай“ току-що анулира поръчка за сто и четиридесет милиона щатски долара. Направиха го, без да ни предупредят. Само преди седмица ни бяха казали колко са доволни от продукцията ни. Инвестирахме цяло състояние в контрола на качеството, за да бъдем сигурни, че ще продължат да работят с нас, но те ни изоставиха като куче на улицата.
	— И защо стана така? — попита министър Фан, макар да се опасяваше, че знае отговора.
	— Нашият представител в Ню Йорк ни каза, че са го направили заради убийството на двамата духовници. Според него „Бътерфлай“ нямали избор, след като пред магазина им в Ню Йорк протестирали американци и пречели на хората да влизат и да купуват дрехи. Представителят ни твърди, че „Бътерфлай“ не може да търгува с мен, защото се страхува да не се провали и неговият бизнес.
	— Нямаш ли сключен договор с тях? Не са ли задължени да го спазват?
	Шен поклати глава.
	— Технически погледнато, да, но бизнесът е практично нещо, министре. Ако не могат да продават нашите стоки, тогава няма да ги купуват от нас. Няма да получат нужните им кредити от техните банки. Банкерите отпускат заеми, очаквайки да им се върнат. В договора има клауза, която дава възможност да бъде прекъснат. Ние можем да я оспорим в съда, но това ще отнеме години и вероятно няма да успеем, а това ще обиди и други хора в бранша, което завинаги ще ни затвори вратите за бизнес в Ню Йорк. Така че на практика няма изход.
	— Това не е ли нещо временно? Сигурно трудностите ще преминат.
	— Фан, ние правим бизнес и с Италия, с модната къща „Д’Алберто“, която е една от водещите в Европа. Те също прекъснаха отношенията си с нас. Изглежда, че италианецът, убит от нашата полиция, е от влиятелна фамилия. Нашият представител в Италия твърди, че известно време никоя китайска фирма няма да може да прави бизнес там. С други думи, този достоен за съжаление „инцидент със свещеника“ ще има сериозни последствия.
	— Но тези хора трябва да купуват дрехи отнякъде — каза Фан.
	— Така е. Ще се обърнат към Тайланд, Сингапур и Тайван.
	— Възможно ли е това?
	Шен тъжно закима бързо с глава.
	— Много е възможно. Някои мои източници ми казаха, че те установяват енергично контакти с нашите бивши партньори, за да запълнят празнината. Тайванското правителство е започнало агресивна кампания, имаща за цел да се разграничи от нас, и изглежда, че за момента тя е твърде успешна.
	Индустриалецът поклати глава. Не беше докоснал чая, а очите му бяха като две рани в каменна глава.
	— Америка е най-големият пазар за такива стоки и както изглежда, скоро той ще бъде затворен за нас. След него е Италия, а и тя затръшна вратата си. Париж, Лондон и такива авангардни пазари като Дания и Виена дори не вдигат телефона, когато им се обаждаме. Наредил съм на представителите ни да установят контакти с всички потенциални клиенти и всички твърдят същото: Никой не иска да прави бизнес с Китай. Само Америка може да ни спаси, но тя няма да го направи.
	— Какво ще ти струва това?
	— Както ти казах, само от „Бътерфлай“ ще загубя сто и четиридесет милиона долара и още толкова от бизнеса ми с други американски и европейски клиенти.
	За Фан не беше нужно да пресмята дълго, за да изчисли каква сума от тези пари щеше да вземе китайската държава.
	— А колегите ти?
	— Разговарях с няколко. И те са в същото положение. Моментът е изключително неподходящ. Всичките ни договори изтичат по едно и също време. Тук става въпрос за милиарди долара. Милиарди — повтори той.
	Фан запали цигара.
	— Разбирам — каза той. — Какво може да оправи нещата?
	— Нещо, което да задоволи американците, не само тяхното правителство, но и гражданите им.
	— Толкова ли е важно? — попита уморено Фан. Беше слушал подобни глупости много пъти и от много хора.
	— Фан, в Америка хората могат да купуват дрехите си от най-различни производители и от най-различни пазари. Хората избират между тези, които се справят успешно, и онези, които се провалят. Производството на дамски облекла е много несигурно нещо. Не е нужно много, за да се провали една фирма. Затова хората от бранша не са склонни да се излагат на ненужни рискове. Днес да се прави бизнес с Китайската народна република за тях е ненужен риск.
	Фан дръпна от цигарата и се замисли върху казаното. Всъщност всичко това му беше известно, но беше теоретична възможност и затова не се беше замислял много върху нея. Америка беше друга страна и си имаше свои правила. А тъй като Китай имаше нужда от парите й, трябваше да се съобразява с тези правила. Това не беше политика, а реалност.
	— И какво искаш да направя?
	— Моля те, кажи на твоите колеги министри, че това би означавало финансов крах за нас. За моето производство това ще е сигурно, а ние сме важен източник на доходи за страната. Ако искате да използвате тези пари за покупка на други неща, тогава трябва да обърнете внимание на това, от което се нуждаем, за да ги имате. — Шен не посмя да каже, че благодарение на него и неговите колеги индустриалци става възможно изпълнението на икономическата програма на Политбюро и затова то трябва да се вслушва от време на време в съветите им. Но Фан знаеше какъв ще бъде отговорът на Политбюро. Конят може и да тегли каруцата, но не той определя накъде да върви тя.
	Това беше политическата реалност в Китайската народна република. Фан знаеше, че Шен беше пътувал из много страни и беше натрупал доста пари от онова, което КНР му позволяваше да задържи за себе си. По-важното беше, че той имаше способности и опит, за да успее навсякъде, където би отишъл да живее. Фан знаеше също, че Шен можеше да се качи на самолета, да отиде в Тайван и да получи там заеми за построяване на фабрика, където щеше да наеме други работници, които също говореха китайски. Пак щеше да направи пари, а там можеше да има и политическо влияние. Освен това Фан знаеше, че и Шен го знае. Щеше ли да постъпи по този начин? Вероятно не. Той беше китаец, гражданин на континентален Китай. Това беше неговата страна и той нямаше желание да я напусне, иначе сега нямаше да бъде тук, за да се моли на един министър. Вероятно Цян Кун също щеше да се вслуша в молбите му. Шен беше патриот, но не беше комунист. Какво странно съчетание…
	Фан се изправи. Разговорът беше продължил прекалено дълго.
	— Ще направя каквото ме помоли, приятелю — каза той на посетителя си. — И ще ти кажа какво е станало.
	— Благодаря, другарю министър. — Шен се поклони и си тръгна. Настроението му не се беше подобрило, но все пак поне някой го беше изслушал. Членовете на Политбюро не обичаха много да изслушват хората.
	Фан се облегна в стола си и запали нова цигара, след което посегна към чашата с чая. Замисли се за минута и после извика:
	— Мин!
	Тя се появи след седем секунди.
	— Да, другарю министър?
	— Какви статии си ми подготвила за днес? — попита той. Секретарката излезе и се върна след няколко секунди с листовете в ръка.
	— Заповядайте, другарю министър, току-що ги принтирах. Тази може би особено ще ви заинтересува.
	„Тази“ беше голям материал в „Уолстрийт джърнъл“, озаглавен „Голяма промяна в бизнеса с Китай?“. Въпросителният знак беше напълно реторичен и това си личеше още от първото изречение. Шен беше прав. Фан трябваше да поговори с останалите от Политбюро.


	Втората главна задача от сутрешната програма на Бондаренко беше да наблюдава танкови стрелби. Хората му имаха на въоръжение най-новия вариант на бойния танк Т-80 УМ. Това не беше най-новият танк Т-99, чието производство току-що беше започнало. Обаче танкът Т-80 УМ имаше доста добра система за контрол на огъня, която беше сравнително нова. Мишените бяха съвсем прости — големи бели картонени пана с изрисуван на тях танк в реални размери, които бяха закрепени на поставки. Много от стрелците не бяха стреляли с боен снаряд още от завършването на школата, но за голямо неудоволствие на генерала такава беше реалността с подготовката на руската армия.
	После се ядоса още повече. Наблюдаваше как един танк стреляше по мишена от разстояние хиляда метра. Оттам би трябвало да я порази без проблеми, но той видя как не можа да я улучи нито с първия, нито със следващите два изстрела. Нито един не достигна мишената. Едва четвъртият отбеляза попадение в кулата на танка. След този подвиг танкът се придвижи срещу друга мишена на разстояние хиляда и двеста метра и на два пъти пропусна, преди да я порази точно в центъра.
	— Не е лошо — каза стоящият до него Алиев.
	— С изключение на това, че още преди деветдесет секунди екипажът му щеше да е мъртъв — процеди през зъби Бондаренко и добави една много мръсна псувня. — Виждал ли какво става, когато танк се взриви от пряко попадение? Екипажът става на луканки! Много скъпи луканки.
	— За първи път стрелят на учение с истински снаряди — уведоми го Алиев, надявайки се това да поуспокои шефа му. Имаме ограничения в използването на учебните снаряди, а с тях не се стреля точно.
	— С какво количество бойни снаряди разполагаме?
	Алиев се усмихна.
	— С милиони. — Складовете бяха пълни с тях. Бяха произведени още през седемдесетте години.
	— Ами използвайте ги — нареди генералът.
	— На Москва това няма да се хареса — предупреди полковникът. Бойните снаряди бяха по-скъпи.
	— Не съм тук, за да й се харесвам, Андрей Петрович. Изпратен съм да я защитавам. — Някой ден щеше да се срещне с глупака, който беше заменил пълнача на оръдието със специален механизъм. Той беше по-бавен от войника, а и екипажът оставаше с човек по-малко, който би могъл да помага при отстраняването на повреди. На инженерите не им ли идваше наум, че танкът трябва да участва в сражения? Не, този танк беше конструиран от някаква комисия, както и повечето съветски оръжия, а това може би обясняваше защо много от тях не действаха както трябва, или което беше не по-малко лошо, не можеха да защитят тези, които ги използваха. Като например идеята да се сложи резервоарът за бензина вътре в бронетранспортьорите. Можеше ли някой от екипажа да излезе навън жив, за да продължи да се сражава пеш? Уязвимостта на резервоарите беше първото нещо, което афганистанците бяха разбрали за съветските бронетранспортьори. Колко много руски момчета бяха изгорели в тях! Е, сега страната е друга, а Русия има способни инженери. Може би след няколко години ще започнем да произвеждаме оръжия, достойни за войниците, които ги използват, помисли си Бондаренко.
	— Андрей, има ли нещо от това, с което разполагаме, което да работи?
	— Нали за това правим тези учения, другарю генерал. — Бондаренко се ползваше с авторитета на находчив офицер, който търсеше решения, вместо да си създава проблеми. Неговият заместник по оперативната част си помисли, че Генадий Йосифович е паднал духом от множеството трудности, които трябваше да преодолява. Още не му казваше, че колкото и голям да е даден проблем, той се състои от множество по-малки, които трябва да се решават един по един. Както например стрелбата на танковете. Днес тя не беше на нужната висота. Но след седмица щеше да стане по-добра, особено ако позволяха на войниците да използват истински муниции вместо учебни. Истинските „куршуми“, както ги наричаха войниците, те карат да се чувстваш като мъж, а не като ученик. Имаше да се кажат още много неща по този въпрос, а много от нещата, които новият му началник вършеше, бяха напълно разумни. След две седмици щеше да има нови танкови стрелби и тогава попаденията щяха да бъдат повече от пропуските.


>	40.
>	МОДА И ДЕКЛАРАЦИИ

	— Казвай, Джордж — нареди му Райън.
	— Започна се. Оказва се, че много договори за следващия моден сезон не са подновени, а също и тези за коледните играчки — докладва министърът на финансите. — При това не сме само ние. Италия, Франция, Англия, всички бягат от тях. Китайците са успели да направят голям пробив в текстилната промишленост и са засегнали интересите на много хора, докато са го правели. Да, ама птичето, което стоеше на рамото им, отлетя, а те останаха с празна торба, и то много голяма, Джак. Става въпрос за милиарди.
	— Как ще им се отрази това? — попита държавният секретар.
	— Скот, съгласен съм, че е странно съдбата на една страна да зависи от сутиените „Виктория сикрет“, но парите са си пари. Те са им нужни, а в сегашните им валутни сметки внезапно се появи голяма дупка. Колко голяма ли? За милиарди. От това те ще почувстват ужасни болки в корема.
	— Какви ще бъдат отрицателните последици за нас? — попита Райън.
	— Това не е в компетенциите на моето министерство, Джак — отвърна Уинстън. — За тези неща отговаря Скот.
	— Добре. — Райън се извърна към другия си министър.
	— Преди да мога да отговаря на този въпрос, трябва да знам какви ще бъдат последиците за китайската икономика. — Уинстън сви рамене. — Теоретично погледнато, те би трябвало да преодолеят лесно сегашните трудности, но ще зависи как ще се опитат да компенсират сегашния недостиг на средства. Тяхната национална индустриална база е невероятна смесица от държавни и частни предприятия. Разбира се, ефикасните са частните, а държавните предприятия, които са най-зле, принадлежат на армията. Имах възможност да се запозная с анализи за мениджърските решения на техните военни, които са толкова налудничави, че при пръв прочит човек не може да повярва на очите си. Военните по принцип не ги бива много в съзиданието, те са по-добри в рушенето, а и марксизмът допълнително обърква работите. Така че тези „предприятия“ пропиляват огромни средства. Ако ги закрият или поне съкратят персонала им, това донякъде ще компенсира сегашните загуби и те ще могат да продължат нататък. Обаче няма да го направят.
	— Това е точно така — съгласи се Адлер. — Там армията има голямо политическо влияние. Тя се контролира от партията, но влиянието на армията е много силно. В Китай има значително политическо и икономическо недоволство и армията им е нужна, за да държи нещата под контрол. Точно по тази причина военните получават една значителна част от националния бюджет.
	— В Съветския съюз не постъпваха като тях — възрази президентът.
	— Не забравяй, че това е друга страна, с друг манталитет.
	— Клингони — изсумтя Райън и кимна. — Добре, продължавай.
	Уинстън пак започна пръв.
	— Не можем да предскажем какво въздействие ще има това върху обществото им, без да знаем как ще реагират на недостига на средства.
	— А ако се разпищят, когато започне да ги боли? — попита Райън.
	— Тогава ще трябва да направят нещо, което да покаже, че сменят политиката си. Например да възстановят поръчките за „Боинг“ и „Кетърпилър“, като при това го направят публично.
	— Няма да го направят, не могат — усъмни се Адлер. — За тях според азиатските им разбирания това ще е прекомерна загуба на престиж. Няма да го направят. Могат да ни предложат някои отстъпки, но ще искат да не става открито.
	— Обаче подобен вариант не е приемлив за нас. Ако се опитам да изляза с такова нещо пред Конгреса, те първо ще ми се изсмеят, а след това ще ме разпнат на кръст — каза Райън и отпи една глътка от питието си.
	— Но те не могат да разберат, че ти не си в състояние да казваш на Конгреса какво да прави. За тях ти си един силен ръководител и трябва сам да вземаш решенията — каза Орелът на президента.
	— Нямат ли представа как работи нашето правителство? — попита Райън.
	— Джак, сигурен съм, че имат най-различни експерти, които са запознати с нашия конституционен процес по-добре от мен, но членовете на Политбюро не са длъжни да се съобразяват с мнението им. Те идват от съвсем различна политическа среда и разбират само нея. За нас „народът“ това е общественото мнение, разните допитвания до него и най-вече изборите. За тях това са работниците и селяните, от които се очаква да правят каквото им се нареди.
	— И ние правим бизнес с тези хора? — отправи въпроса си Уинстън към тавана.
	— Това се казва политика, съобразена с реалността — обясни Райън.
	— Не можем да се държим така, като че ли те не съществуват. Та те са над един милиард, а между другото имат и ядрени оръжия, дори балистични ракети. — Това внасяше твърде неприятен елемент в общото уравнение.
	— Според ЦРУ те са общо дванадесет на брой. Можем да превърнем страната им в паркинг, ако се наложи, само че сега за това ще са необходими двадесет и четири часа вместо четиридесет минути — каза Райън на гостите си. Усети да го полазват студени тръпки, макар че подобна възможност беше твърде теоретична. — А и те го знаят. Кой би искал да бъде крал на някой паркинг? Предполагам, че умът им стига да разберат поне това, нали, Скот?
	— Мисля, че да. Дрънкаха оръжие срещу Тайван, но напоследък престанаха да правят дори това. Особено откакто Седми флот е непрекъснато в района, въпреки че това ни коства доста гориво за корабите.
	— Както и да е, този недостиг на средства ще се отрази ли много зле на икономиката им? — попита Джак.
	— Не мисля, освен ако не са прекалено тъпи.
	— Скот, те тъпи ли са? — попита Райън държавния секретар.
	— Не чак толкова, поне аз не мисля така — отвърна той.
	— Тогава да се кача горе и да си налея още едно питие — каза Райън и стана. Другите също станаха.


	— Това е лудост! — каза Цян Кун на Фан, когато двамата разговаряха по същия въпрос.
	— Съгласен съм с теб, Пян, но трябва да убедим и останалите.
	— Фан, това може да ни разори. С какво ще купуваме пшеница и петрол?
	— Какви са резервите ни? — Министърът на финансите се облегна назад, за да помисли. Затвори очи и се опита да си спомни цифрите, които му се съобщаваха всеки първи понеделник от месеца. След това ги отвори. — Реколтата миналата година беше по-добра от средната. Имаме храна за една година, ако предположим, че тазгодишната реколта бъде на средното равнище и дори малко по-лоша. Неотложният ни проблем е петролът. Напоследък сме изразходвали много заради постоянните военни маневри на армията на север и по крайбрежието. Имаме резерви от петрол за четири месеца, а пари — да купим за още два. След това ще трябва да намалим употребата. Сега задоволяваме сами нуждите си от въглища. Така че ще имаме необходимата ни електрическа енергия. Ще има осветление. Влаковете ще вървят, но за армията трябва да бъдат въведени ограничения. — Той не добави, че това няма да е толкова лошо.
	И двамата ценяха китайската народноосвободителна армия, но днес тя изпълняваше по-скоро функциите на вътрешна служба за сигурност като една голяма и добре въоръжена полицейска сила, а не като истински гарант на националната сигурност, срещу която не се виждаше реална заплаха отвън.
	— На военните това няма да се хареса — предупреди Фан.
	— Не ме интересува много какво ще им хареса и какво не, Фан — отвърна министърът на финансите. — Трябва да извадим една страна от деветнайсети век, да развиваме промишлеността си, да храним народа и да откриваме работни места. Идеологията от времето на нашата младост не успя да стори това, което ни учеше.
	— Да не искаш да кажеш, че…?
	Цян се размърда в стола си.
	— Помниш ли какво казваше Дън? Не е важно дали котката е черна или бяла, щом като лови мишки. След това Мао го прати в изгнание, а сега ние трябва да храним 200 милиона гърла повече. Единствените допълнителни средства за това идват от черната котка, а не от бялата. Живеем в практичен свят, Фан. Аз също имам копие от малката червена книжка, но никога не съм се опитвал да го ям.
	Този бивш инженер от железопътното строителство също бе повлиян от бюрокрацията в неговата работа като предшественика си, който умря сравнително рано на 78 години, преди да бъде изключен от Политбюро. Цян беше по-млад, на 66 години, и би трябвало да се научи да бъде по-предпазлив както в думите, така и в мислите си. Фан точно се канеше да му го каже, когато Цян продължи.
	— Фан, хора като теб и мен трябва да могат да разговарят свободно помежду си. Ние не сме студенти, изпълнени с революционен плам. Имаме зад гърба си години и опит и трябва да можем да говорим по проблемите открито. Губим твърде много време в нашите съвещания, за да коленичим пред трупа на Мао. Този човек е мъртъв, Фан. Да, той беше голям лидер на нашия народ, но не беше Бог, Буда, Исус или някой друг. Той беше просто човек и имаше идеи, повечето от които бяха правилни, но някои се оказаха погрешни. Те не проработиха. Големият скок не постигна нищо, а Културната революция освен че стана причина за избиването на неудобни интелектуалци и смутители на реда, доведе до гладната смърт на милиони, а това не беше нужно, нали?
	— Съгласен съм с теб, млади приятелю, но по-важно е как ще представиш идеите си — предупреди Фан кандидат-члена на Политбюро, който нямаше право на глас. „Ако ги представиш глупаво, ще се озовеш в някоя кооперативна фирма и ще броиш чувалите с ориз.“
	Беше стар, за да ходи бос из оризищата като наказание за идеологическа измяна.
	— Ще ме подкрепиш ли? — попита Цян.
	— Ще се опитам — отвърна с половин уста Фан. В същия ден той трябваше да се застъпи и за проблема на Шен Хъпин, а това нямаше да бъде лесно.


	Преброиха парите, които министерството на Цян трябваше да преведе. Китайците имаха договори, за които трябваше да се плаща. Доставката на танкера беше поръчана отдавна, защото това се правеше предварително, и сега той се приближаваше към иранското крайбрежие, за да товари. За по-малко от ден щеше да качи 456 000 тона суров петрол и да се отправи обратно през Персийския залив, след това щеше да се насочи на югоизток, за да заобиколи Индия, щеше да мине транзит през много натоварения Малакски пролив, покрай Сингапур, а след това щеше да вземе курс на север към огромната новопостроена рафинерия в Шанхай, където да разтовари за 30–40 часа. После пак щеше да се отправи по обратния път към Залива за нов товар и така до безкрай.
	Само че този процес не беше съвсем безкраен. Щеше да приключи, когато парите свършеха, защото на моряците трябваше да се плаща, дълговете към танкера да се обслужват, а най-вече защото петролът се купуваше с пари. Танкерът не беше само един. Имаше няколко такива, наети от Китай. Сателитът, който наблюдаваше само тази част от световната търговия с петрол, ги виждаше отдалеч като леки коли по магистрала, които непрекъснато сновяха насам-натам между две точки. Като колите те не посещаваха само тези две места. Имаше и други пристанища, където товареха петрол, а в други — разтоварваха. За екипажите на танкерите местата за товарене и разтоварване нямаха голямо значение, защото повечето време прекарваха в морето, а то винаги си оставаше едно и също. Нямаше значение и за собствениците на танкерите, нито за посредниците за наемането им. За тях важното беше да си получат парите за свършената работа.
	За наемането на този танкер парите бяха преведени по банков път от една сметка в друга, а екипажът само наблюдаваше товарния процес на таблото с уредите. Самият петрол в тръбите не се виждаше. Част от екипажа беше на брега, за да види оттам танкера си, да си купи някои книги и списания за четене от корабния агент, както и видеокасети с филми, храна, пиене и разни други неща, нужни за дългото пътуване. Някои моряци търсеха и женски ласки, но в Иран тези неща не ставаха много лесно. Никой от екипажа не знаеше, нито пък се замисляше много кой плаща за всичко това. Неговата работа беше да обслужва ефикасно и безопасно кораба. Много от командващите офицери бяха тук с жените си, за които пътуването беше една дълга, но отегчителна разходка. Всеки модерен танкер имаше плувен басейн и плаж на палубата плюс сателитна телевизия за новини и забавления. Никой от тях всъщност не се интересуваше много в каква посока се отправяше корабът, защото за жените пазаруването си е навсякъде едно и също и всяко ново пристанище си имаше своите привлекателни страни.
	Танкерът „Световен прогрес“ беше нает в Лондон и трябваше да направи още пет курса до Шанхай, докато изпълни цялата поръчка. Плащането обаче ставаше за всеки отделен рейс и парите за него се превеждаха седем дни предварително. Собствениците и екипажът не се безпокояха много за тези неща. Нали в крайна сметка имаха работа с държави, за които се предполагаше, че имат добри кредитни линии. След време товаренето завърши. Компютризираната система показа на първия помощник, че товаренето е приключило нормално и той уведоми за това капитана, който от своя страна нареди на главния инженер да включи двигателите. Дизеловите двигатели улесняваха нещата и след по-малко от пет минути машинното отделение имаше готовност да излезе в открито море. Двайсет минути след това мощните пристанищни влекачи изтеглиха кораба от товарния кей. Тази маневра беше най-деликатната за екипажа, защото само в пристанището имаше риск от сблъсък и реална опасност от сериозни повреди. След два часа танкерът вече беше на собствен ход, насочвайки се към Бандар Абас и след това към открито море.
	— Да, Цян — каза уморено Ху, — продължавай.
	— Другари, на последната ни среща ви предупредих за един важен потенциален проблем. Сега той вече стои пред нас и става все по-голям.
	— Изпитваме недостиг от пари ли, Цян? — попита Цзян Хансан, едва прикривайки усмивката си.
	Отговорът само го развесели още повече.
	— Да, Цзян, изпитваме.
	— Как може една страна да остане без пари? — попита влиятелният член на Политбюро.
	— По същия начин, както и един работник във фабрика, който е харчил повече, отколкото получава. Другият начин е да обидиш боса си и да загубиш работата. Ние направихме и двете — отвърна спокойно Цян.
	— Какъв е този бос? — попита Цзян с ледена любезност.
	— Другари, на това му казваме търговия. Ние продаваме стоки на другите и в замяна получаваме пари, които използваме за покупка на стоки от тях. Тъй като не сме селяни от старо време, които си разменят прасе за овца, трябва да използваме парите, които са средство за международен обмен. От нашата търговия с Америка имахме годишно положително салдо от порядъка на 70 милиарда долара.
	— Много великодушно от страна на чуждите дяволи — отбеляза премиерът Ху.
	— Почти цялата част от тази сума използваме за различни цели, напоследък главно за нашите колеги от армията. Повечето от тези неща са покупки по дългосрочни договори, за които е нужно предварително заплащане, каквато е практиката в международната търговия с оръжие. Към тях трябва да прибавим петрола и пшеницата. Има и други важни неща за нашата икономика, но за момента ще съсредоточим вниманието си върху тези. — Цян огледа присъстващите, за да види някакво одобрение. Получи го, въпреки че министърът на отбраната маршал Лю Цун, главнокомандващ на народноосвободителната армия и господар на огромната й индустриална империя, го стрелкаше с очи. Разходите на неговата империя бяха изрично споменати и това не му хареса.
	— Другари — продължи Цян, — сега сме изправени пред загубата на доста, а може би и много от положителния баланс в търговията с Америка, а също и с другите страни. Виждате ли това? — той размаха купчина телекси и съобщения по електронната поща. — Това са уведомления за анулиране на търговски поръчки и прекратяване на плащания. Нека да поясня. Това са милиарди загубени долари, пари, които в някои случаи вече сме похарчили, но които вече няма да получим, защото ядосахме тези, с които правим бизнес.
	— Да не искаш да кажеш, че сме толкова зависими от тях? Глупости! — обади се друг член на Политбюро.
	— Другарю — продължи Цян, — те са в състояние да купуват стоките ни срещу пари или да не ги купуват. Ако решат да не купуват, няма да получим парите, които харчим за скъпите играчки на маршал Лю. — Той нарочно използва тази дума. Беше време на тези хора да се кажат нещата с истинските им имена и една плесница през лицето сигурно щеше да привлече вниманието им. — Сега нека се спрем на пшеницата. Ние я използваме, за да правим хляб и тестени произведения. Ако няма пшеница, няма и макарони.
	Нашата страна не може да отгледа достатъчно пшеница, за да храни народа ни. Това ни е известно — каза Цян. — Имаме много гърла за хранене. В продължение на няколко месеца големите производители на пшеница — Америка, Канада, Австралия, Аржентина и т.н., ще трябва да продават. Но с какво ще я купим? Маршал Лю, вашата армия се нуждае от петрол, който да се преработи в дизелово и самолетно гориво, нали? Същото е нужно и за дизеловите ни локомотиви, както и за гражданските ни самолети. Но ние не можем да произведем всичкия петрол, който ни е нужен за вътрешно потребление. Затова трябва да го купуваме от Персийския залив или от някъде другаде. Пак питам, с какво ще го купим?
	— А защо не продадем нашите стоки на някой друг — обади се с изненадваща невинност според Цян друг член на Политбюро.
	— А кой може да бъде този някой друг? Има само една Америка. Ние обидихме и цяла Европа. Кой остава тогава? Австралия? Те са съюзници на Европа и Америка. Япония? Те също продават на Америка и ще направят всичко възможно да заемат мястото ни на загубените пазари и няма да купуват от нас. Може би Южна Америка? Всичките са християнски страни, а ние току-що убихме висш християнски духовник. Нещо повече, според техните етични разбирания той е загинал като герой. Ние не просто го убихме. Създадохме един мъченик за тяхната вяра!
	Другари! Преднамерено развихме нашата индустрия така, че да можем да продаваме на американския пазар. За да продаваме на друго място, първо трябва да решим от какво имат нужда, за да го направим и чак тогава да влезем на пазара. Това не е като да се появиш с кораб, пълен с разни стоки, и да ги разменяш срещу пари на пристанището! Необходимо е време и търпение, за да се превърнеш в сила на такъв пазар. Другари! Ние просто захвърлихме на боклука десетилетия работа. Парите, които губим, няма да се върнат в продължение на години, а дотогава трябва да се научим да живеем по друг начин.
	— Какво искаш да кажеш? — запита ядосан Цзян.
	— Искам да кажа, че КНР е изправена пред икономическа разруха, защото двама наши полицаи убиха двама непокорни свещеници.
	— Това не е възможно!
	— Не е възможно ли, Цзян? Ако обидиш човека, който ти дава пари, той просто ще спре да ти ги дава. Разбираш ли това? Ние стигнахме твърде далеч в обидите си срещу Америка, а след това обидихме и Европа. По такъв начин останахме изолирани. Те ни наричат варвари заради този достоен за съжаление инцидент в болницата. Аз не ги защитавам, но трябва да ви кажа какво те говорят и мислят. Докато говорят и мислят по този начин, ще плащаме за грешката си.
	— Отказвам да го повярвам — настоя Цзян.
	— Добре. Можеш да дойдеш в моето министерство и сам да сметнеш цифрите. Фан видя, че Цян се държи уверено. Най-после ги беше накарал да го изслушат. Беше успял да ги накара да се замислят върху това, което казва. — Да не си мислите, че съм съчинил тази история, за да се разказва в някоя селска кръчма на чаша оризово вино?
	В този момент премиерът Ху се наведе напред и започна да разсъждава на глас.
	— Ние те слушаме, Цян. Какво можем да направим, за да избегнем това затруднение?
	След като беше изложил главното си послание бързо и ефикасно, Цян Кун не знаеше какво да каже по-нататък. Нямаше начин за оправяне на нещата, който тези хора биха приели. Но след като им беше казал горчивата истина, сега трябваше да каже и още нещо:
	— Трябва да променим политиката си спрямо американците. Трябва да им покажем, че не сме такива варвари, за каквито ни мислят. Трябва да променим представата за нас в техните очи. За начало трябва да покажем, че много съжаляваме за смъртта на двамата духовници.
	— Да се унижим пред чуждите дяволи? Никога! — озъби се Цзян.
	— Другарю Цзян — каза Фан, опитвайки се предпазливо да защити Цян, — да, ние сме Средното царство и не сме варвари. Те са такива. Но понякога човек трябва да прави бизнес с варвари, а това означава да разбираме техните виждания и да се нагаждаме спрямо тях.
	— Да се смирим пред тях?
	— Да, Цзян. Имаме нужда от това, което те притежават, и за да го получим, трябва да бъдем приемливи за тях.
	— А когато следващия път поискат да извършим политически промени, тогава какво? — Това беше премиерът Ху, който изглеждаше изнервен, нещо необичайно за него.
	— В такъв случай ще решаваме когато и ако той се появи — отвърна Цян за радост на Фан, който не искаше да рискува да го каже сам.
	— Не можем да рискуваме — обади се за пръв път министърът на вътрешните работи Тун Цзе. Полицията на страната беше под негово командване и той отговаряше за реда в нея. Само ако не се справеше, щеше да се обърне към маршал Лю, което щеше да му коства както загуба на престиж, така и загуба на влияние на тази маса. На практика за смъртта на двамата беше отговорен самият той, защото беше издал заповедите за потискане на религиозната дейност в КНР и беше подсилил строгостта на закона, за да увеличи влиянието на своето министерство. — Ако чужденците настояват за вътрешни политически промени, това ще ни свали от власт.
	Фан веднага разбра, че това беше същината на въпроса. КНР се крепеше изцяло на властта на партията и нейните ръководители, на хората, които бяха в тази стая. Както някогашните благородници, всеки беше обслужван от доверен служител, който седеше до стената и очакваше заповед да донесе чай или вода. Всеки имаше своя дял от властта, независимо дали беше министър на отбраната, на вътрешните работи или на тежката индустрия, до който се беше докопал благодарение на приятелски връзки и опит. Всеки се беше трудил дълго и упорито, за да стигне до това положение, и на никого не му допадаше мисълта, че може да го загуби. Това щеше да бъде също толкова неприятно, както ако някой губернатор на провинция при династията Цин доброволно се съгласеше да си остане само един мандарин. Това щеше да бъде не само унижение за него, но вероятно щеше да означава и смърт. Тези хора знаеха, че ако една чужда страна поиска и получи съгласие за вътрешни политически промени, тогава властта щеше да започне да се изплъзва от ръцете им, а те не искаха да рискуват. Те ръководеха работниците и селяните, но и се страхуваха от тях. Благородниците от едно време можеха да се опрат на ученията на Конфуций или на Буда, които бяха духовната основа на тяхната временна власт. Но Маркс и Мао бяха елиминирали тези неща, оставяйки в своя защита само силата. И ако заради продължаването на просперитета на страната си те трябваше да намалят тази сила, какво щеше да стане? Те не знаеха и се страхуваха от неизвестното, както детето се страхува от чудовища в леглото си през нощта, но техните страхове бяха много по-основателни. Нещо подобно се беше случило тук, в Пекин, и то преди не много години. Никой от тези мъже не го беше забравил. Тогава те бяха проявили твърда решителност пред обществеността, но всеки от тях се страхуваше, когато останеше сам в банята пред огледалото или в леглото, преди да заспи. Те разчитаха на предаността на работниците и селяните, но усещаха, че работниците и селяните се страхуваха от тях и същевременно ги мразеха. Мразеха ги за тяхната арогантност, корумпираност, заради привилегиите им, за по-добрата храна, която ядяха, за луксозните къщи и личната прислуга. Всички знаеха, че техните прислужници също ги мразят, въпреки че им се усмихваха и се кланяха почтително. Със същата лекота те можеха да крият нож в пазвата си, защото преди сто години същите чувства са изпитвали работниците и селяните към благородниците. Преди време революционерите се бяха възползвали от тази омраза срещу класовия враг, а новите ръководители знаеха, че тя може да бъде използвана и срещу тях. Затова се държаха със зъби и нокти за властта така отчаяно, както и благородниците от едно време, но бяха готови на още по-голямо безсърдечие, защото за разлика от старите благородници нямаше къде да избягат. Тяхната идеология ги беше затворила в златните им клетки по-сигурно, отколкото би могла да направи която и да било религия.
	Фан никога досега не се беше замислял така сериозно за тези неща. Като другите, и той се беше страхувал повече, когато студентите бяха излезли да протестират, бяха направили своя „Богиня на свободата“ от пластмаса и картон, която Фан не помнеше, но добре си спомняше въздишката на облекчение, когато армията я разруши. Той се изненада, когато разбра каква примка е това място за него. Властта, която той и неговите колеги имаха, беше като отражение в огледало, което при дадени условия може да се смени в един миг. Те можеха да държат във властта си всеки гражданин на тази страна, но тази власт всъщност беше една илюзия…
	…Не, те не можеха да позволят друга страна да им диктува каква да бъде политиката им, защото животът на всички зависеше от тази илюзия. Това беше нещо като дим в спокоен ден, като колона, която крепи небето, но най-малкият вятър можеше да я издуха и тогава то щеше да се стовари върху всички тях.
	Но Фан виждаше също, че няма изход, ако не променят политиката си към Америка. Тогава страната им щеше да остане без пшеница и петрол, а вероятно и без други неща и щеше да бъде изправена пред риска от масови социални вълнения в низините. За да попречат на това, те трябваше да разрешат някои вътрешни промени, а така крайният резултат щеше да бъде същият.
	Това щеше още по-сигурно да доведе до тяхната гибел.
	„Има ли някакво значение?“, запита се Фан. И в единия, и в другия случай те щяха да бъдат мъртъвци. Той се опита да си представи как би могло да стане това — да загинат от юмруците на тълпата, да бъдат изправени до стената и разстреляни или да им окачат въжето на врата. Не, сигурно щеше да бъде с куршуми. В неговата страна така извършваха екзекуциите. Вероятно е за предпочитане от някогашното обезглавяване с меч. Ами ако палачът не улучеше целта си? Сигурно щеше да е ужасно. Достатъчно беше да се огледа наоколо, за да разбере, че и другите бяха налегнати от подобни мисли, поне онези, които имаха достатъчно разум в главите си. Всички хора се страхуват от неизвестното, но сега трябваше да изберат от кое неизвестно да се страхуват, а този избор също предизвикваше страх.
	— Според теб, Цян, ние рискуваме да се лишим от някои неща, защото вече няма да имаме пари, с които да ги купим, така ли? — попита премиерът Ху.
	— Точно така — потвърди министърът на финансите.
	— Има ли други начини да се сдобием с пари и петрол? — запита Ху.
	— Това не влиза в моите компетенции, другарю председател — отвърна Цян.
	— Петролът сам по себе си е валута — каза Цзян. — На север от нас има много от него. Там има и злато, както и много други неща, от които се нуждаем. Огромни количества дървен материал. А и нещо, от което се нуждаем най-много — пространство, жизнено пространство за народа ни.
	Маршал Лю кимна.
	— Обсъждали сме това и преди.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.
	— Някога нашите японски приятели го наричаха северната ресурсна зона — припомни на всички Цзян.
	— Тази авантюра завърши катастрофално за тях — обади се веднага Фан. — Имахме късмет, че останахме незасегнати.
	— Изобщо не бяхме засегнати — подхвърли Цзян. — Дори не бяхме замесени. Сигурни сме в това, нали, Лю?
	— Да, така е. Руснаците никога не успяха да подсилят южната си отбрана. Те дори не обърнаха внимание на нашите маневри, които повишиха боеготовността на войските ни.
	— Можем ли да сме сигурни в това?
	— Да — отговори министърът на отбраната. — Тан? — попита той.
	Тан Дъсъ беше шеф на Министерството на държавната сигурност, което отговаряше за външното и вътрешното разузнаване. Той минаваше за по-млад. Беше на седемдесет години и вероятно беше най-здрав от всички. Пушеше цигара от цигара и дори си попийваше.
	— Когато започнахме по-интензивни учения, отначало те се разтревожиха, но след първите две години загубиха интерес. В Източен Сибир живеят над един милион наши съграждани. Това е незаконно, но руснаците не са се възползвали много от този факт. Голям брой от тях ми докладват. Имаме добро разузнаване сред руската отбрана.
	— И каква е степента на тяхната боеготовност? — попита Тун Цзе.
	— Общо взето, твърде слаба. Имат една напълно боеспособна дивизия, друга на две трети, а останалите са просто кадри без особена подготовка. Според нашите източници техният нов главнокомандващ Далекоизточния военен окръг генерал-полковник Бондаренко се мъчи отчаяно да подобри положението.
	— Чакайте — възрази Фан. — Да не би тук да обсъждаме възможността за война с руснаците?
	— Да — отвърна Цзян Хансан. — И друг път сме го правили.
	— Това е вярно, но при първия такъв случай японците щяха да бъдат наш съюзник, а американците щяха да запазят неутралитет. При втория предположихме, че Русия ще се разпадне преди това поради религиозни междуособици. Кои са съюзниците ни в този случай? Разпадна ли се Русия?
	— Късметът ни малко ни изневери — отвърна Тан. — Онзи министър, т.е. главният съветник на президента Грушевой, остана жив.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Фан.
	— Искам да кажа, че опитът ни да го убием не успя — обясни Тан и в продължение на две минути ги запозна с подробностите. Хората около масата бяха леко шокирани.
	— Тан имаше моето одобрение — каза премиерът Ху.
	Фан погледна към Цзян Хансан. Ето откъде беше дошла идеята. Неговият стар приятел можеше и да мрази капиталистите, но това не му беше попречило да действа като някой пират, за да постигне целите си. Ху го слушаше, а Тан беше неговата силна дясна ръка. Фан си мислеше, че познава тези мъже, но сега си даваше сметка, че е грешал. В това имаше нещо скрито и зловещо. Те бяха много по-безмилостни, отколкото него.
	— Та това е равносилно на обявяване на война — възрази той.
	— Мерките, които взехме за сигурността на тази операция, са безупречни. Нашият руски агент Клементий Суворов е бивш офицер от КГБ, когото вербувахме отдавна, когато беше изпратен тук, в Пекин. Изпълнявал е различни задачи, които сме му поставяли, и той има отлични връзки както в разузнаването, така и сред военните, поне с онези, които сега са основното ядро на новия руски подземен свят. Всъщност той си е най-обикновен престъпник, в каквито се превърнаха много бивши служители на КГБ, но работи за нас. Обича парите и за тях е готов на всичко. За съжаление в този случай чисто стечение на случайности попречи за ликвидирането на Головко — завърши Тан.
	— И сега? — попита Фан. После се усети. Задаваше твърде много въпроси и показваше прекалено много каква е личната му позиция. Дори и в тази стая, дори и сред старите другари не беше разумно да отива толкова далеч.
	— Сега Политбюро трябва да реши — отвърна рязко Тан. Целта му беше да не покаже, че всичко е решено предварително и той се справи добре с ролята си.
	Фан кимна и се облегна в стола си. Реши за момента да си замълчи.
	— Лю? — каза Ху. — Това осъществимо ли е?
	Маршалът също трябваше да бъде предпазлив в думите си и да не изглежда прекалено уверен. Можеше да си навлече неприятности на тази маса, ако обещаеше повече от това, което можеше да изпълниш, въпреки че Лю беше в изключителна позиция, донякъде разделяна с министъра на вътрешните работи Тун — зад тях стояха пушките.
	— Другари, от дълго време проучваме обсъждания тук стратегически въпрос. Когато Русия беше Съветският съюз, подобна операция би била невъзможна. Техните въоръжени сили бяха много по-големи и по-добре въоръжени и те имаха много междуконтинентални и тактически балистични ракети с термоядрени бойни глави. Сега те нямат такива благодарение на двустранното си споразумение с Америка. Днешната руска армия е жалко подобие на това, което беше само преди десет-дванадесет години. Половината от повиканите наборници дори не се явяват, когато получат повиквателните. Ако това се случеше тук, знаете какво щеше да стане с такива нарушители на закона. Те хвърлиха много от останалата им военна мощ срещу религиозното чеченско малцинство и може да се каже, че поради религиозни причини Русия започва да се разпада. Погледнато от практическа гледна точка, задачата е осъществима, без това да означава, че е съвсем лесна. Реалната трудност, пред която сме изправени, е отдалечеността и твърде голямата територия на въпросния район, а не толкова военната съпротива, която бихме могли да срещнем. От нашата граница до петролните полета по тяхното крайбрежие на Северния ледовит океан има много километри. До златното находище те са много по-малко. Добрата новина е, че руската армия сама прокарва пътищата, необходими ни, за да стигнем там, а това намалява проблемите ни с две трети. Военновъздушните им сили са направо смешни. Би трябвало да сме в състояние да се справим с тях. В края на краищата, те ни продават своите най-добри самолети, а не ги дават на своите летци. За да улесним задачата си, ще бъде добре да разстроим тяхното командване и контрол, тяхната политическа стабилност и т.н. Тан, можеш ли да постигнеш това?
	— Зависи каква точно ще е поставената задача — отвърна Тан Дъсъ.
	— Може би да се премахне Грушевой — предположи Цзян. — В момента той е силният човек в Русия. Ако бъде отстранен, страната им ще рухне политически.
	— Другари — каза Фан, решил да поеме риска, — това, което обсъждаме тук, е много дръзка и смела стъпка, но тя крие куп опасности. Ами ако се провали?
	— В такъв случай, приятелю, положението ни няма да стане по-лошо, отколкото вече е — отвърна Цзян. — Но ако успеем, което изглежда възможно, ще стигнем до положението, за което сме мечтали още в младините си. Китайската народна република ще стане най-голямата сила в света. — „Имаме пълно право на това“, помисли си той, но не го каза гласно. — Председателят Мао никога не е мислил, че няма да успее да свали Чан Кайшъ.
	При такава постановка на въпроса не можеше да има възражения и Фан не се опита да ги направи. Смяната на страха с авантюризъм беше станала толкова бързо и вече завладяваше всички. Къде отиде типичната за тези мъже предпазливост? Те бяха хора в потъващ кораб и виждаха средство за спасението си. Оставаше му само да седи и да слуша какво казват другите, да изчаква и да се надява, че ще започнат да разсъждават по-трезво и разумът ще надделее.
	Но от кого би могъл да очаква такова нещо?


>	41.
>	ДЪРЖАВНИ ЗАГОВОРИ

	— Да, другарю министър? — каза Мин, вдигайки глава от почти готовите записки.
	— Нали внимаваш с тези записки?
	— Разбира се, другарю министър — отвърна веднага тя. — Както ви е известно, дори не ги принтирам. Има ли повод за безпокойство?
	Фан сви рамене. Започваше постепенно да се отърсва от напрежението на днешното съвещание. Той беше практичен човек в напреднала възраст. Ако имаше начин да се справи със сегашния проблем, щеше да го намери. Ако нямаше, трябваше да издържи. Винаги го беше правил. В този случай инициативата не беше негова и записките му щяха да покажат, че е бил един от малцината, изразили предпазлив скептицизъм на съвещанието. Другият беше Цян Кун, който беше излязъл от стаята, клатейки глава, като говореше нещо тихо на старшия си помощник. Фан се замисли дали Цян също пази свои записки. Подобна стъпка би била разумна. Ако нещата се развиеха зле, те биха могли да бъдат единствената му защита. В конкретния случай опасността не беше да бъде изпратен да върши физическа работа, а просто прахът му щеше да бъде разпръснат в реката.
	— Мин?
	— Да, господин министър?
	— Какво мислиш за студентите на площада преди години?
	— Както знаете, тогава бях още ученичка.
	— Да, но какво мислиш?
	— Мисля, че те постъпиха безразсъдно. Най-високото дърво винаги пада първо. — Това беше стара китайска поговорка и затова беше по-сигурно да отговори с нея. Китайската култура не поощряваше подобни действия, но колкото и да е странно, тя се отнасяше към онези, които имаха куража да прибягнат към тях, като към герои. Като при всички други човешки общества критерият беше прост. Ако успееш, си герой, който ще бъде запомнен и от когото ще се възхищават. Ако се провалиш, никой няма да си спомня за теб, освен може би като за пример, недостоен за подражание. Така че сигурността беше някъде по средата, а тя означаваше живот.
	Студентите бяха твърде млади, за да го знаят, твърде млади, за да се боят от смъртта. Най-смелите войници винаги са млади хора, които вярват по-силно от другите в нещо и които са по-всеотдайни. Младите не са живели достатъчно дълго, за да могат да видят как светът се обръща срещу тях, те са твърде глупави, за да се боят. По-голямата част от времето на децата минава в разкриване и изучаване на неизвестното. С годините човек се научава, че е за предпочитане да узнава само това, което е безопасно. Повечето хора спират дотам, с изключение на малка група, от която зависи прогресът. Това са смелите и дръзките, които вървят с отворени очи към неизвестното и човечеството помни малцината, които се завръщат живи…
	Смисълът на историята е да помни тези хора, а смисълът на обществото на Фан е да напомня за тях на онези, които са ги забравили. Това е някакво странно раздвояване. „Кои общества насърчават хората да търсят неизвестното?“ — запита се той. „Как го правят? Просперират ли, или вървят пипнешком в тъмното и хабят енергията си в безцелно лутане?“ В Китай всеки следва съветите и мислите на Маркс, така както ги е модифицирал Мао, защото той е навлязъл смело в мрака и се е върнал с революция, която е променила развитието на страната. Но нещата спряха до там, защото никой не пожела да продължи отвъд пътя, изминат и осветен от Мао, обявявайки, че това е всичко, което трябва да знаят Китай и светът. „Мао беше нещо като религиозен пророк“, разсъждаваше Фан.
	… Не уби ли Китай току-що двама такива хора?
	— Благодаря, Мин — каза той, докато тя чакаше следващото му нареждане. Фан не погледна след нея, когато тя затвори вратата и отиде при бюрото си, за да прехвърли на компютъра записките за съвещанието на Политбюро.


	— Боже господи! — прошепна д-р Сиърс зад бюрото си.
	Както обикновено докладът на Зорге, принтиран на лазерния принтер на заместник-директорката по оперативната част, му се връчваше лично, а той отиваше в кабинета си, за да го преведе. Понякога материалът беше кратък и той го превеждаше, застанал прав пред бюрото й, но този беше доста дълъг. Щеше да изпълни осем страници и половина на лазерния принтер. Отне му повече време поради съдържанието си. Провери отново превода. Внезапно го обзе съмнение, че разбира китайския език. Не можеше да си позволи да преведе погрешно и да не предаде съвсем точно подобен материал. Беше прекалено сензационен. Работата му отне два часа и половина — двойно повече от това, което госпожа Фоли вероятно беше очаквала, преди отново да влезе в кабинета й.
	— Защо се забави толкова? — попита тя.
	— Госпожо Фоли, този материал е изключително важен.
	— Колко важен?
	— Горещ е като магма — отвърна Сиърс, подавайки папката.
	— Така ли? — Тя взе листовете и се облегна в удобния стол, за да го прочете. „«Зорге» — източник Пойна птичка“. Прочете заглавието — вчерашното заседание на китайското Политбюро. После Сиърс видя как присви очи и ръката й посегна към един карамелен бонбон. Очите й се втренчиха в него. — Не се шегуваш, нали? Каква е преценката ти?
	— Госпожо, не мога да дам оценка за точността на информацията, но ако това е вярно, сме свидетели на процес, който не ми е познат освен от историческите книги. Тук има думи, които никой в тази сграда не е чувал, аз поне не съм. В този материал са цитирани всички министри и повечето от тях говорят едно и също…
	— А това не е нещо, което бихме искали да чуем от тях — довърши мисълта му Мери Патриша Фоли. — Ако предположим, че тази информация е вярна, това струва ли ти се реално?
	Сиърс кимна.
	— Да, госпожо. Звучи ми като разговор, който наистина се е състоял и в него са участвали реални хора. Освен това съдържанието на казаното съответства на представите ни за тези хора. Дали може да е фалшификат? Да, би могло. Ако е така, източникът се е компрометирал по някакъв начин. Но не виждам защо ще го правят, ако не искат да постигнат някакъв специален ефект, а той едва ли би им харесал.
	— Някакви препоръки?
	— Няма да е зле да повикате Джордж Уийвър от Провидънс — отвърна Сиърс. — Той е добре запознат с техния начин на мислене. Имал е преки контакти с тях, неговото мнение би било добро потвърждение за оценката ми.
	— Която е? — попита Мери Пат. Те не беше обърнала последната страница, където вероятно я имаше.
	— Те обсъждат възможността да започнат война.
	Заместник-директорът на ЦРУ стана и излезе навън, следвана по петите от д-р Джошуа Сиърс. Тя измина краткото разстояние до кабинета на съпруга си и влезе, без да погледне личната му секретарка.
	Ед Фоли имаше съвещание със заместник-директора, отговарящ за отдел „Наука и техника“, и още двама висши служители, когато Мери Пат влезе. Той я погледна изненадан, но след това видя синята папка в ръката й.
	— Да, скъпа?
	— Извинявай, но това не може да чака нито минута. — Тонът съответстваше на думите й.
	— Франк, ще може ли да се видим отново след обяд?
	— Разбира се, Ед — отвърна заместник-директорът по научната част, събра документите си и излезе заедно с хората си.
	Когато си отидоха и вратата се затвори зад тях, директорът запита:
	— От Зорге ли е?
	Мери Пат кимна, подаде му папката и седна на канапето. Сиърс остана прав. Едва тогава разбра, че ръцете му са малко влажни. Не му се беше случвало друг път. Като оглавяващ отдела за политически анализи, отнасящи се до Китай, Сиърс се беше занимавал предимно с оценки от сорта кой кой е в политическата йерархия на КНР, каква икономическа политика следва тази страна, какви са обществените настроения там според него и хората му, а след това се майтапеха за тези неща в кафенето. Той никога не беше виждал подобно нещо. Не му беше попадал по-горещ материал от сведения за това как е било потушено някакво вътрешно недоволство. Макар, както често се беше изразявал, техните методи за справяне с подобни неща да бяха малко грубички (за потърпевшите „малко“ не беше най-точната дума), отдалечеността от тази страна му помагаше да бъде безпристрастен в оценките си. В случая нещата не стояха така.
	— Това може ли да е истина? — попита директорът.
	— Д-р Сиърс е на мнение, че може. Според него трябва да извикаме и Уийвър от университета „Браун“.
	Ед Фоли погледна към Сиърс.
	— Обади му се. Веднага.
	— Да, сър. — Сиърс излезе от кабинета, за да се обади.
	— Джак трябва да види това. Какво прави той сега?
	— След осем часа заминава за Варшава, забрави ли? Срещата на страните от НАТО, посещение на бившия концентрационен лагер в Аушвиц, престой в Лондон на връщане за вечеря в Бъкингамския дворец. Пазаруване из магазините на „Бонд стрийт“ — добави Ед.
	В Лондон вече бяха изпратени десетина души от службата за охрана, която работеше в сътрудничество с градската полиция и МИ-5, по-известна като Сикрет сървис. Други двадесет души бяха във Варшава, където мерките за сигурност не бяха чак такъв голям проблем. Сега поляците бяха много доволни от Америка, а полицейските служби — наследници на тези от времето на комунизма, все още пазеха архивите на всички, които биха могли да създадат някакви проблеми. Към всеки от тях щеше да бъде прикрепен агент, който да го следи през целия престой на Райън в страната. Очакваше се съвещанието на НАТО да има почти изцяло церемониален характер и целта му беше най-вече да подобри имиджа на много европейски политици пред техните разноезични избиратели.
	— Господи, та те говорят за премахването на Грушевой! — възкликна изумен Ед Фоли, когато стигна до третата страница. — Да не са напълно откачили?
	— Изглежда, че неочаквано са се оказали притиснати до стената — обади се жена му. — Може би сме надценили тяхната политическа стабилност.
	Фоли кимна и погледна жена си.
	— Веднага ли?
	— Да, веднага — съгласи се тя.
	Съпругът й вдигна телефона и натисна бутона за директна връзка.
	— Да, Ед, какво има? — попита Джак Райън.
	— Мери и аз идваме при теб.
	— Кога?
	— Сега.
	— Толкова ли е важно? — попита президентът.
	— Въпросът не търпи отлагане, Джак. Ще трябва да повикаш и Скот, Бен и Арни. Може би и Джордж Уинстън. Въпросите са от тяхната сфера на компетентност.
	— Китай?
	— Да.
	— Добре, идвайте. — Райън затвори телефона. — Елън, обади се на държавния секретар, министъра на финансите, Бен и Арни да бъдат в кабинета ми до тридесет минути.
	— Да, господин президент — потвърди секретарката. Изглежда, че работата беше спешна, но Роби Джексън отново не беше в града, защото трябваше да произнесе реч в Сиатъл в завод на компанията „Боинг“, където работниците и ръководството искаха да научат нещо повече за китайската поръчка за самолетите 777. Роби нямаше много за казване по въпроса на този етап и затова щеше да говори за важността на правата на човека, за основните принципи и ценности, в които вярва Америка и други подобни неща. Хората от „Боинг“ вероятно щяха да го изслушат любезно. Нямаше как да не си любезен с един негър, особено когато той носи на ревера си златните криле на военноморските въздушни сили. Главната задача на Роби беше да се научи да се оправя с тези политически глупости. Освен това така отнемаше част от напрежението върху Райън, което беше основната мисия на Джексън в живота, и колкото да е странно, той я приемаше сравнително хладнокръвно. Сега самолетът му вероятно беше някъде над Охайо, помисли си Джак. А може би над щата Индиана. Точно тогава влезе Андреа.
	— Ще имате компания, нали? — попита специален агент Прайс О’Дей. Стори му се малко бледа.
	— Обичайните посетители. Добре ли се чувстваш? — осведоми се той.
	— Стомахът ми малко се бунтува. Пих прекалено много кафе на закуска.
	„Сутрешно гадене?“ — зачуди се Райън. Ако е така, не беше добре. Андреа полагаше всички усилия да не отстъпва по нищо на мъжете. Едно признаване на женската й слабост би изгорило душата й като с огнепръскачка. Той не смееше да каже нищо по въпроса. Може би Кети щеше да го направи. Това си бяха женски работи.
	— Ще дойде директорът на ЦРУ. Твърди, че е важно. Може би в Кремъл са преминали на друга тоалетна хартия, както казвахме някога в Ленгли, когато работех там.
	— Да, сър. — Тя се усмихна. Като повечето хора от службата за охрана, тя беше виждала как различни хора идваха и си отиваха с всякакви тайни. Ако беше нещо важно, което трябваше да знае, след време щеше да го научи.


	Генерал-лейтенант Кирилин обичаше да си попийва като повечето руснаци, а това според американските мерки беше твърде много. Чавес беше разбрал, че разликата между руснаците и англичаните беше тази, че последните също пият много, но бира, докато руснаците се наливаха с водка. Динг не беше нито мормон, нито баптист, но тук беше надхвърлил възможностите си. След две нощи, прекарани с местните пиячи, за малко щеше да пукне при сутрешното бягане с екипа си. Не падна само от страх да не се изложи пред руснаците от Спецназ, които беше дошъл да учи на уменията на „Рейнбоу“. Успя някак да не повърне, но все пак позволи на Еди Прайс да води занятията през първите два часа за деня, а той се нагълта с галон вода, за да промие трите аспирина, които беше взел. Реши довечера да намали водките на две… може би на три.
	— Как се справят нашите момчета? — попита генералът.
	— Много добре, сър — отвърна Чавес. — Новите оръжия им харесват и заучават бързо. Сече им умът. Знаят да мислят, преди да действат.
	— Това изненадва ли те?
	— Да, генерале. С мен някога беше същото, когато бях взводен сержант при „Нинджите“. Младите войници мислеха повече с онези си работи, отколкото с главите си. Аз бях подготвен по-добре, но с цената на много изпитания. Понякога е много по-лесно да се набуташ в някоя беля, вместо да премислиш как би могъл да я избегнеш. И вашите момчета започнаха по този начин, но ако им покажеш как е по-правилно да постъпят, те те слушат. Днешната тренировка е един пример. Заложихме им капан, но вашият капитан се спря малко преди него, размисли, преди да действа, и изкара изпита. Между другото, той е добър командир. Бих казал, че можете да го повишите в майор. — Чавес се надяваше да не докара някоя неприятност на момчето, давайки си изведнъж сметка, че похвалата от страна на един офицер от ЦРУ едва ли би помогнала за професионалната кариера на един руски офицер.
	— Той ми е племенник. Баща му е женен за сестра ми. Той е академик, професор в Московския държавен университет.
	— Английският му е великолепен. Мога да го сбъркам с някой жител на Чикаго. — Вероятно КГБ или заменилата я служба вече бяха оценили способностите на капитан Лесков. Такова владеене на езика не се среща често.
	— Преди да го изпратят в Спецназ, беше парашутист — продължи Кирилин. — Справи се добре като лек пехотинец.
	— Някога и Динг започна оттам — каза Кларк на руснака.
	— Бях в седма лекопехотна дивизия. След като напуснах, я разформироваха. Струва ми се, че мина много време оттогава.
	— Как премина от американската армия в ЦРУ?
	— Той е виновен — отвърна Чавес. — Джон ме забеляза и наивно счете, че имам някакви скрити заложби.
	— Трябваше да го изкъпем и да го изпратим да учи, но той се справи доста добре, дори се ожени за дъщеря ми.
	— Той още не е свикнал в семейството му да има човек с латиноамерикански произход, но аз го направих и дядо. Жените ни са в Уелс.
	— И как премина от ЦРУ в „Рейнбоу“?
	— Пак аз съм виновен — призна си Кларк. — Изготвих доклад, който стигна чак до президента. Той го хареса, а и ме познава. Така че когато създадоха тази част, ме назначиха за неин командир. Исках Доминго да бъде зачислен при мен. Има здрави крака и е отличен стрелец.
	— Операциите ви в Европа са впечатляващи, особено в онзи парк в Испания.
	— Тя не ми е любимата. Тогава дадохме една жертва.
	— Да — потвърди Доминго и отпи малка глътка от питието си. — Бях на около двадесет и пет метра, когато онова копеле уби Ана. След това Омир го застреля. Беше добър изстрел.
	— Видях го преди два дни как стреля. Страхотен е.
	— Омир си го бива. Миналата есен, когато бил на почивка у дома, застрелял див козел в планините на Айдахо от разстояние осемстотин метра. Страхотен трофей. Включен е в книгата на „Буун и Крокет“ за десетте най-добри стрелци.
	— Трябва да отиде в Сибир на лов за тигри. Мога да го уредя — предложи Кирилин.
	— Не го казвайте толкова високо — засмя се Чавес. — Омир веднага ще се хване на въдицата.
	— Трябва да се запознае с Павел Петрович Гогол — продължи Кирилин.
	— Къде ли съм срещал това име? — запита се веднага Кларк.
	— Златното находище — подсети го Чавес.
	— Той е бил снайперист през Великата отечествена война. Има две златни звезди за убитите от него германци. Убил е и стотици вълци. Малко са останали такива като него.
	— Фронтови снайперист. Ловът сигурно е бил много вълнуващ.
	— Да, така е, Доминго, така е. Имахме такъв човек в моята част някога, но на десетина пъти едва отърва кожата. Знаеш ли… — Пейджърът на Джон Кларк завибрира на колана му. Отвори го и провери номера. — Извинявайте — каза той и се огледа за подходящо място. Пред офицерския клуб имаше двор и Кларк се отправи нататък.


	— Какво означава това? — попита Арни ван Дам. Работното съвещание започна с раздаването на копия от последното донесение на „Зорге/Пойна птичка“. Арни се оказа най-бързият четец, но не и най-добрият аналитик.
	— Не означава нищо добро, приятелю — отговори Райън и премина на третата страница.
	— Ед — обади се Уинстън, който беше още на втора страница, — какво можеш да ми кажеш за източника на тази информация? Това ми прилича на документ, измъкнат направо от центъра на ада.
	— Един член на китайското Политбюро си води записки за разговорите си с останалите министри. Имаме достъп до тях. Не питай как.
	— Значи този документ и източникът са истински?
	— Да, така мислим.
	— Колко е надежден? — настоя Търговецът.
	Директорът на ЦРУ реши да направи още една стъпка по ръба на бръснача.
	— Толкова надежден, колкото и твоите ценни книжа.
	— Добре, Ед, щом ти го казваш. — Уинстън пак сведе глава. След десет секунди изсумтя — Мамка му…
	— Така си е, Джордж — съгласи се президентът. — Много мръсна работа.
	— Съгласен съм с теб, Джак — обади се държавният секретар.
	От присъстващите само Бен Гудли прочете целия материал, без да каже нещо. Въпреки важното положение, което заемаше като съветник на президента по въпросите на националната сигурност, в момента той се почувства слаб и твърде неопитен. Основната причина беше, че той далеч не можеше да се мери с президента по познания, отнасящи се до националната сигурност, и изпълняваше повече ролята на висококвалифицирана секретарка. Беше кадър на Агенцията за национална сигурност, който по закон и традиция придружаваше президента навсякъде, където ходеше. Работата му беше да държи президента информиран. Бившите обитатели на неговия кабинет в Западното крило на Белия дом често бяха казвали на президентите какво да мислят и какво да правят. Обаче той просто препредаваше информация и се чувстваше слаб дори и в тази си роля.
	Накрая Джак Райън вдигна очи и ги изгледа с нищо неизразяващ поглед и невъзмутима физиономия.
	— Добре. Ед, Мери Пат, какво е това тук?
	— Изглежда, че прогнозите на министър Уинстън за финансовите последици от пекинския инцидент може да се оправдаят.
	— Те говорят за неочаквани последици — забеляза спокойно Скот Адлер. — Къде е Тони?
	— Министър Бретано е във Форт Ууд, Тексас, за да наблюдава учения на Трети корпус. Връща се късно тази вечер. Ако го извикаме спешно, хората ще забележат — отвърна Ван Дам вместо останалите.
	— Ед, ще възразиш ли, ако му изпратим това по секретната линия?
	— Не.
	— Добре. — Райън кимна и посегна към телефона на бюрото си. — Изпрати ми Андреа, моля те. — Тя се появи след по-малко от пет секунди.
	— Да, господин президент?
	— Би ли занесла това лично до свързочната служба и да ги накараш да го изпратят по „Тапданс“ на Гръмотевицата? — Той й подаде документа. — След това пак го донеси тук.
	— Да, сър.
	— Благодаря, Андреа — каза след нея той. — После отпи глътка вода и се обърна към гостите си. — Работата изглежда доста сериозна. Колко сериозна е според вас?
	— Извикахме професор Уийвър да ни каже мнението си. Той е най-добре запознат с начина на тяхното мислене.
	— Защо, по дяволите, не работи за мен? — попита Джак.
	— В университета „Браун“ му харесва. Той е от Род Айлънд. Доколкото ми е известно, предлагали сме му да работи при нас поне пет пъти — отвърна директор Фоли, — обаче отговорът му винаги е един и същ.
	— Същото се отнася и за Държавния департамент, Джак. Познавам Джордж от повече от петнадесет години. Не иска да работи за правителството.
	— Малко си приличате, Джак — добави на шега Арни.
	— Освен това с работа на договор изкарва повече пари. Ед, когато пристигне, изпрати го при мен.
	— Кога? Ти отлиташ след няколко часа — напомни му Ед.
	— По дяволите — сети се Райън.
	Кали Уестън вече привършваше официалните му речи в кабинета си от другата страна на улицата. И тя дори беше включена в официалната делегация. Защо не може човек да върши нещата едно по едно? Защото на това ниво те просто не идваха в този ред.
	— Добре. Трябва да направим сериозен анализ на този доклад и да решим какво ще предприемем. Това означава… какво?
	— Няколко неща. Можем да установим дискретен контакт с тях — каза държавният секретар Адлер. — Да им кажем, че отиват твърде далеч и да им дадем да разберат, че сме готови тихомълком да оправим нещата.
	— Само че посланик Хитч сега е тук за консултации, забрави ли? Къде е той днес, в Конгреса или на игрището за голф в „Горящото дърво“? — попита президентът.
	Хитч обичаше да играе голф. Не беше имал възможност да упражнява хобито си в Пекин и Райън го разбираше. Той самият се чувстваше щастлив, ако успееше да поиграе веднъж в седмицата, и добрата му форма беше отишла по дяволите.
	— Неговият заместник в Пекин е с твърде нисък ранг за тази работа. Независимо какво ще им предадем чрез него, те няма да го приемат на сериозно.
	— А какво точно бихме могли да им дадем? — попита Уинстън — Не можем да им предложим нещо достатъчно голямо, което би ги задоволило, без това да се разчуе. Те също ще трябва да направят някаква отстъпка, за да оправдаем това, което им даваме. Но както виждам тук, те нямат намерение да ни дават каквото и да било, освен болки в корема. Действията ни са ограничени от онова, което страната би приела.
	— Да не искаш да кажеш, че би приела повече една война? — запъна се Адлер.
	— Успокой се, Скот. Тук има някои практически съображения. Всичко, което би било достатъчно привлекателно, за да го приемат китайските копелдаци, трябва да бъде одобрено от Конгреса, а това означава, че трябва да му посочим нашите основания. — Уинстън размаха секретния документ. — Обаче не можем да го направим, защото Ед направо ще припадне, а дори и да го сторим, някой от Капитолийския хълм ще се изпусне пред вестниците. Половината от тях ще го осъдят като недостойна постъпка и ще ни призоват да кажем на китайците да вървят на майната си. Това ще ни коства огромна загуба на престиж и няма да получим никакво признание. Не съм ли прав?
	— Да — обади се Арни. — Другата половина ще го определят като чувство за държавническа отговорност, но на средния американец навън то никак няма да му хареса. Той ще очаква да се обадиш на президента Бърт по телефона и да кажеш: По-добре ще да е да не вършиш такива неща, приятел, защото иначе ще си понесеш последствията.
	— А това, между другото, ще означава да убием „Пойна птичка“ — предупреди ги Мери Пат в случай, че се спрат на такъв вариант. — Това би означавало да се сложи край на един живот и да останем без нужната ни информация. Прочитайки доклада, останах с впечатлението, че Бърт просто ще отрече всичко и ще продължи това, което си е намислил. Те сериозно мислят, че са притиснати до стената, но не намират разумен изход от положението.
	— Какво ги заплашва? — попита Търговецът.
	— Вътрешен политически конфликт — обясни Райън. — Страхуват се, че ако нещо влоши политическата и икономическата обстановка в страната, цялата сграда от картон ще се срути, а това може да има сериозни последици за сегашното кралско семейство в КНР.
	— Ще им отрежат главите. — Бен Гудли чувстваше, че и той трябва да каже нещо, а това беше лесно. — Всъщност сега там екзекуциите се правят чрез разстрел. — Това не му помогна да се почувства по-добре. Не беше запознат издълбоко с тези неща и го знаеше.
	В този момент секретният телефон на президента иззвъня. Беше министърът на отбраната Тони Бретано.
	— Да — каза Райън. — Включвам говорителя, Тони. Тук са Скот, Джордж, Арни, Ед, Мери Пат и Бен, които току-що прочетоха това, което и ти имаш.
	— Предполагам, че информацията е достоверна, нали?
	— И още как — каза Ед Фоли на новия член на посветените в операция „Зорге/Пойна птичка“.
	— Това е тревожно.
	— Всички сме съгласни по този въпрос, Тони. Къде се намираш сега?
	— Върху една бронирана пехотна машина „Брадли“ на паркинга. Никога не съм виждал толкова танкове и оръдия в живота си. Тук човек придобива представа за силата ни.
	— Да, обаче това, което току-що си прочел, показва, че тази сила има своите ограничения.
	— Давам си сметка за това. Ако искате да знаете какво е мнението ми по въпроса… просто трябва да им покажем по някакъв начин, че за тях тази игра ще завърши зле.
	— Как да го направим, Тони? — попита Адлер.
	— Някои животни, например един вид рибки, когато са заплашени, поглъщат по един галон вода и стават много по-големи, твърде грамадни за ядене.
	Райън се изненада, когато чу това. Нямаше представа, че Бретано разбира нещо от животни. Той беше физик и учен. Може би гледа често телевизионния канал „Дискъвъри“ като всички останали.
	— Искаш да кажеш да ги изплашим, така ли?
	— По-подходящата дума ще е да ги впечатлим.
	— Джак, нали отиваме във Варшава, можем да кажем тази работа на Грушевой… Какво ще кажеш например да го поканим в НАТО? Поляците са вече там. Това би ангажирало цяла Европа в защита на Русия, в случай че бъде нападната. Нали за това са тези съюзи и договорите за взаимна отбрана. Все едно че казваш: хей, Чарли, ти ще си имаш работа не само с мен, но и с всички мои приятели. Този номер се прилага отдавна.
	Райън се замисли и огледа останалите.
	— Какво ще кажете?
	— Това си е нещо — изрази мисълта си на глас Уинстън.
	— Но как ще реагират останалите страни от НАТО? Ще приемат ли тази идея? Основната цел, с която НАТО беше създадена, бе да ги защитава от руснаците, напомни им Гудли.
	— От Съветите — поправи го Адлер. — Не забравяй, че нещата вече не са същите.
	— Същите хора и същият език, сър — продължаваше да държи на своето Гудли. Усещаше се компетентен по въпроса. — Това, което вие предлагате, е елегантно възможно разрешение на сегашния проблем, но за да стане, ще трябва да делим Зорге с други страни. — Чувайки за тази възможност, и двамата Фоли примигнаха. Малко бяха хората на тази планета, които бяха по-бъбриви от министър-председателите.
	— Какво има чак толкова. Наблюдаваме приготовленията на войските им със спътници от дълго време. За останалите това сигурно е достатъчно — каза директорът на ЦРУ.
	— Следващият въпрос е как да убедим руснаците да ни повярват? — зададе си гласно въпроса Джак. — Това може да бъде изтълкувано в Москва като огромна загуба на престиж.
	— Трябва да им обясним как стоят нещата. В края на краищата, тяхната страна е заплашена — обади се Адлер.
	— Но те не са като останалите. Ще искат да знаят всичко в най-малки подробности. Тук вече говорим за тяхната национална сигурност — добави Гудли.
	— Знаете ли кой е сега в Москва? — каза Фоли на президента.
	— Джон?
	— Рейнбоу шест. Джон и Динг се познават с Головко, а той е най-довереният човек на Грушевой. Това е един удобен и не лош канал за връзка. Имайте предвид, че този материал потвърждава също, че нападението с гранатомета в Москва е било насочено срещу него. Това може и да не накара Сергей да се почувства по-добре, но ще бъде сигурен, вместо да прави само предположения.
	— Защо тези тъпи идиоти просто не кажат, че съжаляват за убийството на онези двама души? — запита се Райън.
	— А защо мислиш, че гордостта е един от седемте смъртни гряха? — отговори му с въпрос директорът на ЦРУ.


	Портативният телефон на Кларк беше от сателитен тип с вградена кодираща система — една малка четвъртита пластмасова плочка, която му помагаше да го прикрепва по-лесно на ревера си. Както повечето такива телефони, беше необходимо време за синхронизиране с телефона в другия край, а забавянето на звука, характерно при използването на сателита, правеше процедурата още по-дълга.
	— Линията е сигурна — каза накрая механичен женски глас.
	— Кой се обажда?
	— Ед Фоли, Джон. Как е в Москва.
	— Добре. Какво има, Ед? — Директорът на ЦРУ едва ли му се обаждаше от Вашингтон, за да си разменят любезности.
	— Иди в посолството. Там има едно съобщение, което искаме да предадеш.
	— От какъв характер?
	— Върви в посолството. Ще чакам, става ли?
	— Разбрано. Приключвам връзката. — Джон затвори телефона и се върна вътре.
	— Нещо важно ли е? — попита Чавес.
	— Трябва да отидем в посолството, за да се срещнем с някого — отвърна Кларк, като се преструваше на ядосан за това, че бяха нарушили спокойствието им по това време.
	— Тогава ще се видим утре, Иван и Доминго. — Кирилин вдигна чашата си.
	— Какво става? — попита Чавес, когато се бяха отдалечили на тридесетина метра.
	— Не съм сигурен, но на пейджъра ме потърси Ед Фоли.
	— Нещо важно ли е?
	— Предполагам, че просто трябва да изчакаме и да разберем.
	— Кой ще кара?
	— Аз. — Джон познаваше Москва сравнително добре от първите си мисии през 70-те години, за които предпочиташе да не си спомня. Тогава дъщеричката му беше голяма колкото новия му внук.
	Изминаха разстоянието за двадесет минути. Най-трудното беше да убедят застаналия на пост морски пехотинец, че имат право да влизат вътре след края на работния ден. Чакащият ги Том Барлоу се оказа полезен в случая. Морският пехотинец го познаваше и това уреди работата.
	— За какво е тази тревога? — попита Джон, когато влязоха в кабинета на Барлоу.
	— За това. — Той подаде на двамата по един факс. — Може би ще седнете, момчета.
	— Боже господи! — прошепна Чавес тридесет секунди по-късно.
	— Съгласен съм с теб, Доминго — каза шефът му. Четяха набързо приготвено резюме с подбрани пасажи от последното съобщение на Зорге.
	— Явно имаме източник в Пекин, човече.
	— Очевидно е така, Доминго. И ние трябва да предоставим тази информация на Сергей Николаевич. Някой у дома е започнал да се вживява в ролята на вселенски патриарх.
	— Мамка му! — изруга Чавес. После се зачете по-нататък. — А, да разбирам. В това вече има някакъв резон.
	— Барлоу, имаш ли телефонния номер на нашия приятел?
	— Ето го. — Агентът от ЦРУ му подаде едно листче и посочи номера. — Сега ще е в дачата си извън Москва на Ленинските възвишения. Те още се казват така. След като разбра, че той е бил набелязаният обект, Головко започна да става по-предпазлив.
	— Да, запознахме се с неговата бавачка Шелепин — каза Чавес на Барлоу. — Изглежда ми доста сериозен мъж.
	— Дано е така. Ако съм разбрал правилно прочетеното, бодигардът на Головко трябва много да внимава, а може би и охраната на Грушевой.
	— Изглежда ми направо невероятно — каза недоумяващ Чавес. — Та това е равносилно на обявяване на война.
	— Динг, нали ти сам обичаш да казваш, че международните отношения приличат на две страни, които гледат да си го начукат взаимно. — Той набра телефона. — Товарищ Головко — поздрави той вдигналия телефона и продължи на руски: — Обажда се Кларк, Иван Сергеевич. Това ще прикове вниманието му — каза Джон на подчинения си.
	— Здравей, Ваня — отвърна познатият глас на английски. — Няма да те питам как си се добрал до номера на телефона ми. Какво мога да направя за теб?
	— Сергей, трябва да се видим веднага по важен въпрос.
	— От какъв характер?
	— Аз изпълнявам само ролята на пощальон. Можем ли двамата с Доминго да дойдем при теб тази вечер?
	— Знаете ли как да стигнете дотук?
	Кларк реши, че ще се оправи в гората.
	— Само кажи на хората на портала да очакват двама капиталистически приятели на Русия. Да речем след час, става ли?
	— Ще ви чакам.
	— Благодаря ти, Сергей. — Кларк затвори телефона. — Къде е тоалетната, Барлоу?
	— Долу в коридора вдясно.
	Старият разузнавач сгъна факса и го сложи в джоба на палтото си. Преди да разговаря за тези неща, трябваше да посети тоалетната.


>	42.
>	БРЕЗИ

	Те се движеха със залеза на запад от руската столица. Трафикът в Москва бе станал доста по-натоварен от последното му пребиваване тук и вече можеше да кара по централните платна на големите булеварди. Динг се справяше с навигацията с помощта на карта и скоро те пресякоха околовръстните шосета, които опасваха Москва, и навлязоха сред хълмовете около града. Наближиха мемориал, който нито един от тях не бе виждал досега — три огромни…
	— Какво, по дяволите, е това? — запита Динг.
	— Дотук са стигнали германците през 1941 — поясни Джон. — На това място са ги спрели.
	— И как се наричат тези неща?
	„Тези неща“ бяха три огромни стоманени греди, които бяха заварени под 90 градуса и приличаха на огромни триноги.
	— Заграждения, но при тюлените ги наричахме рогати весла — каза Кларк на младия си партньор.
	— Вземат историята си на сериозно, а?
	— И ти щеше да постъпваш така, ако си спрял някой, който е искал да изтрие страната ти от картата. Германците също бяха доста сериозни по онова време. Онова бе една доста мръсна война.
	Десет минути по-късно те навлязоха в брезова горичка, която олицетворяваше душата на Русия не по-малко от водката и борша. Скоро достигнаха до един КПП*1. Униформеният страж пред него държеше АК-74*2 и изглеждаше изненадващо строг.
	[*1 Контролно-пропускателен пункт. — Бел.прев.]
	[*2 Автомат „Калашников“, модернизиран вариант на популярния АК-47. — Бел.прев.]
	„Сигурно са му съобщили за заплахата срещу Головко и останалите“, предположи наум Джон.
	Освен това обаче часовият бе инструктиран кой може да преминава и двамата трябваше само да покажат паспортите си, за да бъдат пропуснати, като човекът с автомата дори им показа по кой от черните пътища да поемат.
	— Къщите съвсем не изглеждат зле — отбеляза Чавес.
	— Построени са от германските военнопленници — каза му Джон. — Иван не харесва особено германците, но уважава майсторството им. Тези тук са били построени за членовете на Политбюро, предполагам след войната. А, ето и нашето място.
	То представляваше дървена сграда, която бе боядисана в кафяво и изглеждаше като кръстоска между германска селска къща и ранчо от Индиана, помисли си Кларк. И тук имаше охрана — трима въоръжени мъже крачеха пред сградата.
	„Извикали са ги от първата хижа“, досети се Джон.
	Единият от мъжете помаха с ръка. Другите двама стояха зад него, готови да го прикрият при неочаквани обстоятелства.
	— Вие сте Кларк, Иван Сергеевич?
	— Да — отвърна на руски Джон. — А това е Чавес, Доминго Степанович.
	— Заповядайте, очакват ви — каза им мъжът от охраната.
	Вечерта беше приятна. Слънцето вече се бе скрило и звездите изгряваха на небосклона. Въпреки лекия западен ветрец Кларк потръпна, сякаш усети присъствието на призраците на войната. Танковите гранатометчици на Ханс фон Клюге, мъжете в сивите полеви униформи на Вермахта. На този фронт Втората световна война бе един доста странен конфликт, който много приличаше на съвременните схватки по борба, излъчвани по телевизията*. Изборът не бе между добрия и лошия, а между лошия и по-лошия. Разбира се, домакинът им вероятно не възприемаше историята по този начин, така че Кларк реши да не засяга тази тема.
	[* Става дума за американските шоусхватки по борба, които нямат нищо общо с класическия или свободния олимпийски вариант на този спорт. — Бел.прев.]
	Головко ги посрещна на покритата веранда пред входа на къщата. Той носеше всекидневни дрехи — прилична риза, но без вратовръзка. Домакинът им не бе висок — на ръст бе някъде по средата между Чавес и Кларк. Интелигентният му поглед сега излъчваше и интерес. Изглежда, нямаше търпение да разбере повода за тази среща.
	— Иван Сергеевич — вместо поздрав каза Головко, ръкува се с двамата и ги въведе в къщата. Госпожа Головко, лекар по професия, не се виждаше никъде. Головко първо наля водка, след което ги покани да седнат.
	— Казахте, че имате съобщение за мен — каза домакинът на английски и Джон разбра, че това ще бъде работният език на срещата.
	— Ето го — отвърна Кларк и подаде страниците през масата.
	— Спасибо — Сергей Николаич се отпусна назад в стола си и започна да чете.
	От него би излязъл превъзходен играч на покер, помисли си Джон. Лицето му не се промени изобщо, докато прегледа първите две страници. После руснакът вдигна поглед.
	— Кой реши, че трябва да видя това? — попита той.
	— Президентът — отвърна Кларк.
	— Вашият Райън е добър другар, Ваня, а и достоен мъж — Головко замълча. — Виждам, че сте повишили квалификацията на разузнавателните кадри в Ленгли.
	— Предположението ви вероятно е правилно, но не знам нищо за източника на това тук, председателю Головко — отговори Кларк.
	— Това е, както казвате вие, горещо.
	— Съвсем точно — съгласи се Джон, докато наблюдаваше как председателят на СВР отгръща следващата страница.
	— Кучи син! — отбеляза Головко, като за първи път от началото на разговора допусна проявата на някакво чувство.
	— Да, и аз реагирах по подобен начин — включи се в разговора Чавес.
	— Добре информирани са. Това не ме учудва. Сигурен съм, че имат доста широка разузнавателна мрежа в Русия — отбеляза Головко с глас, който издаваше надигащия се у него гняв. — Но това е… това, което обсъждат, си е чиста агресия.
	Кларк кимна.
	— Да, така се оказва.
	— Сигурна ли е тази информация? — запита Головко.
	— Аз съм само куриер, председателю — отвърна Кларк. — Не мога да гарантирам за съдържанието на документа.
	— Райън е твърде добър другар, за да си играе на агент-провокатор. Това е лудост — по този начин Головко показа, че не разполага с добри разузнавателни ресурси в китайското Политбюро, което всъщност доста изненада Джон. Не се случваше често ЦРУ да открива пропуски на руснаците. Головко отново вдигна поглед към гостите си. — Преди време разполагахме с източник за подобен род информация, но вече нямаме.
	— Никога не съм работил в тази част на света, председателю, освен преди доста време, когато бях във флота — каза Кларк, като премълча, че основното занимание на китайците, които познаваше тогава, бе да се напиват като свине и да се търкалят из арестите в Тайпе.
	— Пътувал съм до Пекин няколко пъти с дипломатически мисии, но това бе отдавна. Не мога да кажа, че изобщо някога съм успял да разбера тези хора — Головко приключи с четенето на документа и го остави на масата. — Мога ли да задържа това?
	— Да, сър — отвърна Кларк.
	— Защо Райън ни дава това?
	— Аз съм само момчето за доставки, Сергей Николаич, но според мен мотивът се съдържа в самото послание. Америка не желае да види Русия да страда.
	— Много мило от ваша страна. И какви отстъпки ще искате в замяна?
	— Никакви, доколкото съм осведомен.
	— Знаете ли — отбеляза Чавес, — понякога човек просто иска да бъде добър съсед.
	— На подобно държавно ниво? — скептично попита Головко.
	— Защо не? Америка няма интерес да види Русия отслабена и ограбена. Колко големи са тези минерални залежи впрочем? — попита Джон.
	— Огромни — отвърна Головко. — Не съм изненадан, че сте научили за тях. Усилията ни да ги засекретим не бяха кой знае колко сериозни. Нефтеното находище може да съперничи на саудитските запаси, а златната мина е наистина много богата. На практика тези ресурси могат да спасят икономиката ни, да ни превърнат в една наистина богата нация, която ще бъде достоен партньор на Америка.
	— Значи знаете защо Джак изпраща това. И за двете страни ще бъде по-добре, ако Русия просперира.
	— Наистина ли? — Головко бе умен мъж, но бе израсъл в свят, в който и Америка, и Русия често искаха да видят другата страна унищожена. Подобно мислене трудно изчезваше, дори в будни умове като неговия.
	— Наистина — потвърди Джон. — Русия е велика нация, вие сте велик народ. Вие сте достоен партньор на Америка.
	Кларк премълча, че така Америка ще си спести грижите около плащането на гаранции за измъкването на руснаците от тази каша. Сега те разполагаха със средства за собственото си забогатяване и Америка трябваше само да им помогне със съвети как да влязат в капиталистическия свят с двата крака и с отворени очи.
	— И това го казва човекът, който уреди бягството на председателя на КГБ? — попита Головко.
	— Сергей, както казваме у нас, това беше бизнес, нищо лично. Аз не изпитвам лоши чувства към руснаците, а и вие не бихте убили американец само с тренировъчна цел, нали?
	— Разбира се, че не — възмутено реагира Головко. — Това ще бъде некултурно.
	— Същото е и с нас, председателю.
	— Ей, човече — добави Чавес, — от тийнейджър съм обучаван да убивам вашите хора — още откакто бях редник 11B с пушка. Сега вече не сме врагове, нали? А щом не сме врагове, значи можем да бъдем приятели. Вие ни помогнахте с Япония и с Иран, нали?
	— Да, но разбрахме, че и в двата случая крайната цел на конфликтите сме били ние, и действахме водени от националните си интереси.
	— А може би крайната цел на китайците сме ние. В такъв случай ние също се грижим за интересите си. Предполагам, че не ни харесват повече, отколкото харесват вас.
	Головко кимна.
	— Има нещо за тях, което знам със сигурност — притежават много силно чувство за расово превъзходство.
	— Това е много опасен начин на мислене. Расизмът означава, че приемаш враговете си за вредни насекоми, които просто трябва да бъдат смачкани — обобщи Чавес, като впечатли Кларк с комбинацията на акцент от източен Лос Анджелис с научен анализ на ситуацията. — Дори Карл Маркс не е казвал, че е по-добър от някой друг зарад’ цвета на кожата му, нали?
	— Но Мао го е казвал — отвърна Головко.
	— Не се изненадвам — продължи Динг. — Четох неговата малка червена книжка в гимназията. Той не е искал да бъде просто политически лидер. По дяволите, искал е да бъде Бог. Егото застава на пътя на мозъка — често срещано явление при хора, които завземат цели страни, нали?
	— Ленин не бе такъв човек, но Сталин беше — отбеляза Головко. — Е, значи Иван Еметович е приятел на Русия. Какво да правя с това?
	— Това вече е ваша работа, приятелю — отвърна Кларк.
	— Трябва да говоря с нашия президент. Вашият пристига в Полша утре, нали?
	— Така мисля.
	— Трябва да позвъня на няколко места. Благодаря ви, че дойдохте, приятели. Може би следващия път ще мога да ви посрещна по-нормално.
	— Всичко е наред — Кларк стана и допи остатъка от водката в чашата си. Двамата с Чавес се ръкуваха с домакина и напуснаха вилата.
	— За бога, Джон, какво ще стане сега? — попита Динг, докато пътуваха с автомобила по обратния път.
	— Предполагам, че всички ще се опитат да набият малко ум в главите на китайците.
	— Ще стане ли?
	Кларк сви рамене и повдигна вежди.
	— Новините в единадесет, Доминго.


	Подготвянето на багаж за път не е лека работа, дори ако разполагаш със служители, които да свършат това вместо теб. Това важеше с особена сила за Хирурга, която освен че бе загрижена за подбора на тоалетите, които щеше да носи на публични места, докато е в чужбина, бе и последната инстанция в определянето на гардероба на своя съпруг — статус, който мъжът й по-скоро толерираше, отколкото одобряваше напълно. Джак Райън бе все още в Овалния кабинет и се опитваше да свърши някои неща, които не търпяха отлагане. Всъщност повечето можеха и да почакат, но трябваше да се съобразява с маниите в правителството, а освен това очакваше телефонен разговор.
	— Арни?
	— Да, Джак?
	— Кажи на ВВС да изпратят още един самолет във Варшава в случай, че се наложи Скот да отлети тайно до Москва.
	— Идеята не е лоша. Сигурно ще го паркират в някоя военновъздушна база или нещо подобно — Ван Дам напусна кабинета, за да изпълни заповедта.
	— Още нещо, Елън? — попита Райън секретарката си.
	— Искаш ли една?
	— Да, преди Кети и аз да отлетим към залеза — всъщност те щяха да се насочат на изток, но г-жа Съмтър разбра. Тя подаде на Райън последната му за деня цигара.
	— По дяволите — каза Райън с първото издишване на дима. Със сигурност щяха да го потърсят от Москва. А може би не? Всъщност зависеше от това, колко бързо предаваха информацията нагоре. Може би Сергей трябваше да изчака сутринта, за да я покаже на президента Грушевой. Дали? Във Вашингтон нещо толкова важно би било класифицирано като „Кризисно“ и до двадесет минути — натикано под носа на президента. Все пак в различните държави действаха различни правила, а той не знаеше как процедират в такива случаи руснаците. Със сигурност обаче знаеше, че някой от тях щеше да го потърси още преди да е слязъл от самолета във Варшава. Но засега… Той издиша дима от цигарата, бръкна в чекмеджето на бюрото за освежаващия спрей и напръска устата си, преди да се насочи навън. Западното крило и самият Бял дом не са свързани с вътрешен коридор поради някакво архитектурно недомислие. Въпреки това шест минути по-късно той бе в резиденцията си и наблюдаваше камериерите, които опаковаха багажа му. Кети бе там и се опитваше да ги надзирава под погледите на хората от секретната служба, които гледаха така, сякаш някой може да пъхне бомба в багажа. Е, все пак параноята им бе професия.
	Райън се приближи до жена си.
	— Трябва да говориш с Андреа.
	— Защо?
	— Стомашни проблеми, както ми каза.
	— Уф — Кати страдаше от гадене, когато бе бременна със Сали, но това бе преди векове, а и не беше толкова сериозно. — Знаеш ли, не може да се направи кой знае какво за това.
	— Толкова по въпроса с прогреса на медицината — бе коментарът на Джак. — Може би все пак има нужда от женска помощ.
	Кети се усмихна.
	— О, разбира се, женска солидарност. Значи ти оставаш с Пат?
	Джак й върна усмивката.
	— Да, може би той ще ме научи да стрелям по-добре с пистолет.
	— Супер — сухо отбеляза Хирургът.
	— Коя рокля е за голямата вечеря? — обърна се ПОТУС*1 към ФЛОТУС*2.
	[*1 Съкращение за президент на Съединените щати. В оригинала — President Of The United States. — Бел.прев.]
	[*2 Първа дама на Съединените щати — First Lady Of The United States. — Бел.прев.]
	— Светлосинята.
	— Чудесно — каза Джак и я докосна по ръката.
	В този момент се появиха децата заедно с многобройните си придружители. Кайл бе носен на ръце от една от своите лъвици пазителки. Оставянето на децата при подобни пътувания не бе особено приятно, но всички вече бяха посвикнали с това. След обичайните целувки и прегръдки Джак хвана жена си за ръка и я поведе към асансьора.
	Той ги свали на партера, откъдето поеха направо към хеликоптерната площадка. Вертолетът VH-3 бе там с полковник Малой в пилотското кресло. Морските пехотинци отдадоха чест както винаги. Президентът и първата дама влязоха в машината и се настаниха в удобните седалки под зоркия поглед на един сержант от морската пехота, който ги изчака да закопчеят коланите си, за да докладва на пилота отпред.
	Кети обичаше да лети с хеликоптер повече от съпруга си, тъй като пътуваше по този начин два пъти дневно. Джак вече не се страхуваше, но предпочиташе да кара кола — нещо, което не му бе разрешено вече няколко месеца. Хеликоптерът „Сикорски“ се издигна плавно, завъртя се във въздуха и се насочи към военновъздушната база Андрюс. Полетът продължи около десет минути. Хеликоптерът се приземи близо до VC-25A — военната версия на „Боинг“ 747. Изкачването по трапа на самолета им отне няколко секунди. Неизбежните телевизионни камери бяха там, за да запечатат събитието.
	— Обърни се и им помахай, скъпа — каза Джак на Кети, когато се изкачиха на горната площадка на трапа. — Довечера може да попаднем в новините.
	— Пак ли? — промърмори Кети, след което помаха и се усмихна, не на хората, а на камерите. След като изпълниха и това задължение, двамата влязоха в самолета и се насочиха към президентския отсек. Там те отново бяха изчакани да закопчеят коланите си от един сержант от военновъздушните сили, който след това съобщи на пилота, че вече може да запусне двигателите и да рулира към края на писта 01-дясно. След това всичко бе съвсем обичайно, включително речта на пилота, последвана от традиционния, величествен разбег за излитане на големия боинг и изкачването до 11 500 метра. Райън бе сигурен, че и в задната част на самолета всички се чувстваха комфортно, тъй като най-неудбната седалка в този самолет бе не по-лоша от първокласно място на която и да е авиокомпания по света. Общо взето, това изглеждаше сериозно прахосване на парите на данъкоплатците, но доколкото той знаеше, досега нито един от тях не се бе оплаквал твърде високо.
	Очакваното се случи след като преминаха бреговата ивица на Мейн.
	— Господин президент? — попита женски глас.
	— Да, сержант?
	— Телефонно обаждане за вас, сър, на STU. Къде желаете да го приемете?
	Райън се изправи.
	— Горе.
	Сержантът кимна и посочи с ръка.
	— Оттук, сър.
	— Кой е?
	— Директорът на ЦРУ.
	— Нека включим и Адлер в разговора.
	— Слушам, сър — каза тя след Джак, който вече се изкачваше по спиралната стълба към горния етаж на боинга.
	Горе Райън се настани в едно от работните кресла, освободено за него от един сержант, който му подаде съответния телефон.
	— Ед?
	— Да, Джак. Сергей се обади.
	— И какво каза?
	— Смята, че визитата ти в Полша е добра идея. Иска среща на високо равнище, тайна, ако е възможно.
	Адлер тъкмо се настаняваше на стола до Райън и чу последните думи на директора на ЦРУ.
	— Скот, искаш ли да прескочиш до Москва?
	— Можем ли да го направим тихо? — попита държавният секретар.
	— Вероятно.
	— В такъв случай, да. Ед, направи ли предложението за НАТО?
	— Това не е по моята част, Скот — отвърна директорът на ЦРУ.
	— Правилно. Дали ще подскочат от радост?
	— Три към едно да.
	— Съгласен съм — обади се Райън. — И на Головко ще му хареса.
	— Да, със сигурност, след като преодолее шока — отбеляза Адлер с ироничен тон.
	— О’кей, Ед, кажи на Сергей, че сме съгласни за закрита среща. Държавният секретар лети до Москва за консултации. Дръж ни в течение.
	— Ще бъде направено.
	— Добре, край — Райън затвори телефона и се обърна към Адлер:
	— Е?
	— Е, ако приемат, Китай ще има върху какво да се замисли — с надежда отвърна държавният секретар.
	„Проблемът е, че те не разсъждават по същия начин като нас“, помисли си Райън, докато се изправяше.


	Бръмбарите предизвикаха неестествени усмивки на лицата на всички. Тази вечер Суворов/Конев бе повикал друга скъпоплатена проститутка, чийто актьорски талант се изразяваше в издаването на съответните звуци в правилно подбрания момент.
	„А може той наистина да е толкова добър в леглото“, зачуди се Провалов за разлика от скептично настроените си колеги във фургона за наблюдение.
	„Не, мислеха другите, това момиче е твърде добра професионалистка, за да си позволи да стигне дотам.“
	Всички те обаче знаеха нещо, за което техният обект бе в неведение — момичето бе „примамка“, подготвена за срещата със Суворов/Конев.
	Най-сетне шумовете заглъхнаха и те чуха отчетливото щракане на запалка „Зипо“ и обичайното след секс мълчание на доволен мъж и на изпитала или симулирала оргазъм жена.
	— С какво точно се занимаваш, Ваня? — попита женският глас, демонстрирайки очаквания професионален интерес на скъпа проститутка към заможен мъж, когото евентуално би искала да забавлява отново.
	— С бизнес — бе краткият отговор.
	— Какъв? — отново точно премерен интерес. Добрата новина, помисли си Провалов, е, че тя не се нуждае от напътствия. Работата на преподавателите в Школата на врабчетата сигурно е доста лека. Жените вършат подобни неща, водени от инстинкта си.
	— Задоволявам специални нужди на специални хора — отвърна вражеският шпионин. Изявлението му бе последвано от женски смях.
	— И аз правя това, Ваня.
	— Има чужденци, които се нуждаят от специални услуги — такива, каквито съм обучен да върша още при стария режим.
	— Ти си от КГБ? Наистина ли? — гласът й бе възбуден. Момичето наистина беше добро.
	— Да, един от многото. Нищо по-особено.
	— За теб, сигурно, но не и за мен. Наистина ли е имало училище за такива като мен? Наистина ли КГБ е обучавало жени да… се грижат за нуждите на мъже?
	Този път се чу мъжки смях.
	— О, да, скъпа. Имаше такава школа. Ти щеше да се справиш доста добре там.
	Сега смехът бе кокетен.
	— Толкова добре, колкото се справям сега?
	— Не, не и при тази твоя тарифа.
	— Но си струвам парите, нали? — попита тя.
	— Определено — бе доволният отговор.
	— Искаш ли да се видим отново, Ваня? — истинска или отлично симулирана надежда във въпроса.
	— Да, наистина искам, Мария.
	— Значи, грижиш се за хора със специални нужди. Какви по-точно са тези нужди? — въпросът можеше и да мине, тъй като мъжете прекалено много обичат да бъдат намирани за обаятелни от красиви жени. Това бе част от преклонението им пред този специфичен олтар и те винаги го търсеха.
	— Не много по-различно от това, което съм обучаван да върша, Мария, но подробностите едва ли те интересуват.
	Разочарование.
	— Мъжете винаги казват това — нацупи се тя. — Защо най-интересните мъже винаги трябва да бъдат толкова потайни?
	— В това е обаянието ни, момиче, — поясни той. — По-добре ли би било, ако карах камион?
	— Шофьорите на камиони нямат твоите… твоите мъжки възможности — отвърна тя, сякаш сега бе осъзнала разликата.
	— Човек може да се надърви само като слуша тази кучка — отбеляза един от офицерите от ФСС.
	— Това е идеята — съгласи се Провалов. — Ти защо мислиш, че тарифата й е толкова висока?
	— Истинският мъж не плаща за това.
	— Наистина ли бях толкова добър? — попита в слушалките им Суворов/Конев.
	— Още малко и щеше да се наложи аз да ти плащам, Ваня — отвърна тя с радостен глас. Изявлението вероятно бе подкрепено с целувка.
	— Без повече въпроси, Мария. Нека нещата останат така засега — каза Олег Григориевич, без да се обръща към никого. Тя сякаш го чу.
	— Знаеш как да накараш един мъж да се почувства наистина мъж — каза й шпионинът убиец. — Къде си придобила това умение?
	— При жените то е вродено — изгука тя.
	— При някои жени, сигурно — тук разговорът спря и след десетина минути в слушалките се чу хъркане.
	— Е, това е по-интересно от обичайните ни случаи — каза на останалите офицерът от ФСС.
	— Вашите хора проверяват ли пейката?
	— На всеки час.
	Никой не спомена колко души доставят съобщенията в тайника, нито дали всички те са китайци. Не, сигурно имаше „тъмно“ звено в тази верига, вероятно не много дълго, но достатъчно, за да осигури изолация за Суворов. Това би било доста добре подготвена работа и те трябваше да го очакват. И така, пейката и тайникът щяха да бъдат проверявани редовно, а хората във фургона за наблюдение щяха да разполагат с шперц, с който да отключват тайника, и копирна машина, с която да се вадят копия от съобщенията вътре. ФСС започна наблюдение и на китайското посолство. Почти всеки служител, който напускаше сградата на представителството, вече имаше опашка. Осъществяването на това означваше съкращаването на други контраразузнавателни операции в Москва, но този случай имаше по-голям приоритет от всички останали. Съвсем скоро той щеше да придобие още по-голяма важност, но те все още не знаеха това.


	— С колко инженери разполагаме в момента? — запита Бондаренко Алиев в ранното утро в Източен Сибир.
	— Два полка, които не са ангажирани със строеж на пътища — отвърна оперативният дежурен.
	— Добре. Веднага да слизат тук и да започват маскировката на тези бункери и строежа на фалшиви от другата страна на хълмовете. Веднага, Андрей.
	— Слушам, другарю генерал, незабавно ще предам заповедта.
	— Харесвам ранното утро, то е най-спокойната част от деня.
	— Освен в случаите, когато другите го използват, за да ни нападнат — ранното утро бе предпочитаното време за големи офанзивни операции, тъй като човек разполагаше със светлината на целия ден, за да ги осъществява.
	— Ако ще идват, ще бъде оттук, по тази долина.
	— Да, така е.
	— Ще изразховат доста муниции срещу първата защитна линия, каквото според тях представлява това — прогнозира Бондаренко, като посочи мястото на картата. Първата линия бе съставена от на пръв поглед истински бункери от армиран бетон, но цевите на оръдията, които се подаваха през амбразурите, бяха фалшиви. Инженерът, който бе издигнал тези фортификации, бе роден с усет за използване на земния релеф, достоен за Александър Македонски. Те бяха позиционирани много добре, съвсем малко повече от нормалното. Разположението им бе малко по-предсказуемо от обичайното. Те се виждаха, наистина много слабо, от другата страна на възвишенията, а нещо, което се вижда толкова слабо, обикновено привлича първия удар върху себе си. Във фалшивите бункери имаше дори пиротехнически заряди, които бяха нагласени така, че да избухнат след няколко преки попадения и да предизвикат у врага задоволство от успешната стрелба. Човекът, чиято бе тази идея, наистина бе гений на военното инженерство.
	Истинските защитни съоръжения в предната част на хълмовете бяха съвсем малки наблюдателни постове, от които вкопани в земята кабели водеха към истинските бункери и продължаваха към артилерийските позиции на десет и повече километра по-назад. Някои от установките бяха доста стари, но ракетите, които изстрелваха днес — конструктивни наследници на „катюшите“, предизвикали омразата на хитлеристките войски, бяха също толкова смъртоносни, колкото и през четиридесетте години на двадесети век. Следваха оръдията за пряка стрелба. В първия ред бяха разположени куполи на стари германски танкове. Прицелните приспособления и мунициите им все още функционираха, персоналът знаеше как да ги използва и освен това всеки купол разполагаше с тунели за отстъпление към бронетранспортьори, с които да се оттегли при решителна атака на врага. Инженерите, които бяха издигнали тази отбранителна линия, сигурно бяха починали отдавна и генерал Бондаренко се надяваше всички те да са погребани с почести, както се полага на воините. Редицата от куполи не можеше да спре решителна атака на противника — нито една стационарна защитна линия не бе в състояние да стори това, но би била достатъчна да предизвика у врага желание да се намира на някое друго място.
	Все пак маскировката изискваше работа и тази работа трябваше да бъде извършена през нощта. Самолет с голяма височина на полета, който се движи близо до границата със странично насочени камери, би могъл да заснеме голямо количество полезни снимки на страната му и Бондаренко считаше, че китайците имат доста добра колекция от подобни фотографии. Освен това те можеха да разчитат на собствените си спътници или на комерсиалните „птички“, които днес всеки би могъл да използва, ако заплати достатъчно…
	— Андрей, кажи на разузнаването да потърси сведения дали китайците са търсили контакт със собственици на комерсиални спътници за сателитни снимки.
	— Защо да го правят? Нали си имат техни…
	— Нямаме точни сведения за качествата на техните разузнаватели сателити, но със сигурност знаем, че новите френски са не по-лоши от който и да е американски, произведен до 1975, а това е напълно достатъчно за повечето подобни цели.
	— Слушам, другарю генерал — Алиев направи пауза. — Мислите ли, че нещо ще се случи тук?
	Бондаренко не отговори веднага, но се намръщи, с поглед вперен на юг отвъд реката. От върха на този хълм можеше да види Китай. Теренът не изглеждаше различен, но по политически причини той бе чужда земя и въпреки че местното население там не се различаваше съществено от коренните жители тук, политическите различия бяха достатъчни, за да предизвикат у него тревога и дори страх. Той поклати глава.
	— Андрей Петрович, ти получаваш същите разузнавателни сводки, които получавам и аз. Това, което ме тревожи, е, че тяхната армия е много по-активна от нашата. Те имат възможности да ни атакуват, а ние не сме способни да се защитим. Разполагаме с по-малко от три пълни дивизии и нивото им на подготовка е незадоволително. Трябва да направим още много, преди да мога да се почувствам спокоен. Укрепването на тази линия е най-лесното, което трябва да сторим, а най-леката част от укрепването е маскирането на бункерите. След това ще трябва да започнем да изпращаме на части войниците обратно на тренировъчния полигон и да ги накараме да поработят по-сериозно с оръдията си. За тях няма да е много трудно, но все пак те не са се занимавали с това от десет месеца! Още много трябва да се направи, Андрюшка, още много трябва да се направи.
	— Така е, другарю генерал, но все пак поставихме едно добро начало.
	Бондаренко махна с ръка и изръмжа:
	— Е-е, доброто начало ще бъде поне след една година. Това сега е само сутрешният ни тоалет в един много дълъг ден, полковник. Сега да потегляме на изток към следващия сектор.


	Генерал Пън Сиван, командващ 34-а ударна армия „Червено знаме“, който се намираше само на шестнадесет километра оттам, наблюдаваше руската граница с мощен бинокъл. Тридесет и четвърта ударна бе дивизионна армия от тип А и наброяваше около осемдесет хиляди души. Генералът разполагаше с една бронирана дивизия, две моторизирани, една мотострелкова дивизия и други подразделения, като например една независима артилерийска бригада под неговото пряко командване. Петдесетгодишен, член на партията, откакто навърши двадесет, Пън бе професионален войник с дълъг стаж, доволен от последните десет години в живота си. Откакто пое командването на танков батальон като полковник, той имаше възможност непрекъснато да ръководи учения на това, което се бе превърнало в негова родина.
	Военният окръг Шънян обхващаше най-североизточната част на Китайската народна република. Най-характерните му черти бяха хълмистият, горист терен, горещите лета и суровите зими. Сега река Амур бе започнала да замръзва, но за Пън от военна гледна точка дърветата бяха най-сериозното препятствие. Танковете можеха да повалят отделни дървета, но не и когато стволовете са разположени през десет метра. Не, трябваше да се придвижват между тях и да ги заобикалят. Това бе осъществимо, но щеше да създаде доста трудности на водачите на машините, а и щеше да похаби толкова гориво, колкото ако обърнеха резервоарите и ги изсипеха направо на земята. Имаше няколко шосета и железопътна линия и ако тръгнеше на север, Пън щеше да ги използва, макар те да предоставяха отлични възможности за организиране на засади при условие, че руснаците разполагат с добри противотанкови оръжия. За щастие обаче руската доктрина по този проблем, датираща от половин век, бе, че най-доброто противотанково оръжие е по-добрият танк. Във войната си със фашистите Съветската армия имаше предимството да притежава превъзходен танк — Т-34. Те произведоха маса противотанкови оръдия „Рапира“ и изкопираха некадърно ПТУРС-а* на НАТО, но този проблем можеше да бъде разрешен чрез засипване на определен район с артилерийски огън. Пън разполагаше с много оръдия и с планини от снаряди, за да се справи с незащитените пехотинци, които трябваше стоят на открито, за да насочват ракетите си към техните цели. Той би искал да разполага с противоракетната система „Арена“, която руснаците създадоха, за да защитават танковете си от рояците снаряди на НАТО, но за съжаление нямаше такава, а и бе чувал, че тя не функционира чак толкова добре.
	[* Абревиатура на противотанков управляем ракетен снаряд. — Бел.прев.]
	Бинокълът бе китайско копие на германския модел „Цайс“, който отдавна се използваше в Съветската армия. Оптичният прибор увеличаваше от двадесет до петдесет пъти, като му даваше възможност да разгледа подробно отсрещния бряг на реката. Пън идваше тук веднъж месечно, за да проверява граничните си подразделения, чиято задача бе да осъществяват отбранително наблюдение, при това доста леко. Той не се тревожеше особено от руско нападение над неговата страна. Народната освободителна армия споделяше доктрината, следвана от всички войски от древните асирийци до днес: най-добрата защита е нападението. Затова Пън разполагаше с цели шкафове, пълни с планове за атаки в Сибир, изготвени от оперативните и разузнавателните му отдели — все пак нали това бе работата им.
	— Защитните им съоръжения изглеждат зле поддържани — забеляза Пън.
	— Така е, другарю генерал — съгласи се полковникът, под чието командване бе полкът за отбрана на границата. — Не забелязваме редовна активност отсреща.
	— Твърде заети са да продават оръжията си на цивилни срещу водка — отбеляза политическият офицер на армията. — Моралът им е нисък и те не се обучават пълноценно като нас.
	— Имат нов командващ на военния театър — възрази шефът на разузнаването на армията. — Генерал-полковник Бондаренко. В Москва е широко известен като интелигентен мъж и храбър полеви командир от Афганистан.
	— Това означава, че веднъж е оцелял след сблъсък — пренебрежително каза Политическият. — Сигурно с някоя кабулска курва.
	— Опасно е да подценяваме противника си — предупреди Разузнаването.
	— И глупаво да го надценяваме.
	Пън погледна през бинокъла. Бе чувал замполита и шефа на разузнаването да се заяждат и преди. Разузнаването се държеше като препатила старица, но такова бе поведението на много други офицери от този бранш, докато Политическият, както и повечето свои колеги, бе толкова агресивен, че в сравнение с него Чингис хан изглеждаше женствено. Както и в театъра, тук всеки офицер играеше ролята, която му бе отредена. Ролята на Пън, разбира се, бе на уверен и мъдър командир на една от елитните ударни армии на неговата страна и той я изпълняваше толкова добре, че му предстоеше повишение в чин генерал първи клас, а ако изиграеше внимателно картите си, след още осем години може би щяха да му присвоят маршалско звание. С този чин идваха истинската политическа власт и несметните лични богатства, като цели фабрики щяха да работят единствено и само за увеличаване на неговото състояние. Някои от тези фабрики бяха управлявани от млади полковници, хора с отлични политически препоръки, които знаеха как да раболепничат пред своите висшестоящи, но Пън не бе минал по този път. Той обичаше да воюва много повече, отколкото да мести папки и да крещи на работещите във фабриките селяни. Малко след като го повишиха в старши лейтенант, той се би с руснаците недалеч оттук. Неговият полк първоначално постигна успех, след което бе пометен от ураганния артилерийски огън на противника. Това бе във времето, когато Червената армия, истинската стара Съветска армия, изпрати цели артилерийски дивизии, чийто масиран огън буквално разтърси земята и небето, а този граничен конфликт събуди гнева на могъщата нация, която тогава бяха руснаците. Сега нещата бяха различни. Разузнаването му донесе, че руските части от другата страна на ледената река не са дори бледа сянка на войската, която някога бе разположена там. Четири дивизии може би, като не всяка от тях бе в пълен състав. Така че колкото и умен да бе този Бондаренко, ако възникнеше конфликт, щеше да му бъде доста трудно.
	Все пак това бе политически въпрос, нали? Разбира се. Всяко наистина важно нещо бе политически въпрос.
	— Как са мостостроителните инженерни части? — попита Пън, докато наблюдаваше водното препятствие долу.
	— При последното учение постигнаха много добри резултати, другарю генерал — отговори командващият на оперативното звено. Подобно на всички останали армии по света, Народоосвободителната армия бе копирала руския понтонен мост, създаден от съветските инженери през 60-те за форсиране на реките в Западна Германия при войната между НАТО и Варшавския договор, която бе очаквана толкова дълго, но така и не се състоя. Освен, разбира се, в западната художествена литература, където винаги победител бе Атлантическият пакт.
	„Разбира се. Щяха ли капиталистите да харчат пари за книги, в които се описва краят на тяхната култура?“, помисли си Пън.
	Тези хора държат на илюзиите си… почти толкова, колкото членовете на Политбюро в собствената му страна. Така е по цял свят, осъзна генералът. Ръководителите на всяка страна имаха някакви представи в главите си и се опитваха да накарат светът да се съобрази с тях. Някои бяха успели и точно те бяха хората, написали историята.
	— И така, какво очакваме тук?
	— От руснаците? — попита Разузнаването. — Нищо, поне доколкото знам аз. Армията им се обучава малко по-активно, но няма нищо, от което да се тревожим. Ако искат да дойдат на юг през тази река, искрено се надявам, че могат да плуват в ледена вода.
	— Руснаците обичат удобствата твърде много, за да направят това. Изнежили са се при новия си политически режим — с пренебрежение каза Политическият.
	— А ако ни заповядат да тръгнем на север? — запита Пън.
	— Ако им теглим един здрав шут, цялата им прогнила организация ще се срути — отвърна Политическият. Той не знаеше, че цитира съвсем точно един друг враг на руснаците.


>	43.
>	РЕШЕНИЯ

	Полковникът, който управляваше „Еър форс“ 1, извърши кацането по-меко от обичайното. Джак и Кети Райън бяха вече будни и сравнително свежи, благодарение на леката закуска с няколко чаши ароматно кафе. Докато самолетът рулираше към определеното за спиране място, президентът погледна през прозореца отляво и видя очакващата ги почетна рота, строена в идеално прави редици.
	— Добре дошла в Полша, бебче. Какви са плановете ти?
	— Ще прекарам няколко часа в най-голямата им университетска болница. Главният офталмолог иска да присъствам на негова операция програмата на ФЛОТУС винаги бе подобна, но тя не възразяваше. Това се дължеше на факта, че тя бе академичен лекар — лекуваше пациенти, а освен това преподаваше на млади медици и следеше работата на колегите си по света. Често виждаш нещо ново, нещо, което си струва да научиш или дори да копираш, защото умни хора се раждат навсякъде, а не само в университетската болница „Джон Хопкинс“. Това бе част от задъженията на Първа дама, която тя харесваше, защото можеше да научи нещо, вместо да бъде просто една плоскогърда кукла Барби, обект на подигравките на света. За случая тя бе облякла бежов делови костюм, чието сако можеше бързо да смени с бяла лекарска престилка — любимият й тоалет. Джак носеше едно от своите тъмносини сака с тънки бели райета тип „Президент на Съединените щати“ със светлокафява раирана вратовръзка. Кети харесваше тази комбинация и наистина тя бе определила тоалета му за днес, освен ризата. Фехтовачът носеше само бели памучни ризи и въпреки настояванията на жена си за нещо различно той оставаше непреклонен по този въпрос. Това бе причина Кети да проверява по няколко пъти дали не е облякъл проклетото нещо със смокинга си, ако случаят изискваше друго.
	Самолетът спря и представлението започна. Сержантът от военновъздушните сили — той винаги беше мъж, отвори вратата от лявата страна на самолета, за да провери дали самоходната стълба е вече на мястото си. Други двама подофицери избързаха надолу, за да отдадат чест на Райън, когато той се спускаше по стълбата. Андреа Прайс О’Дей говореше по дигиталната радиостанция с ръководителя на пристигналия по-рано екип на секретната служба, за да се увери, че е безопасно за президента да излезе на открито. Вече й бяха съобщили, че поляците са съдействали на хората й не по-зле от американската полиция и че са разположили на летището охрана, достатъчна да отблъсне нападение от страна на извънземни или на Хитлеровия Вермахт. Тя кимна към президента и към г-жа Райън.
	— Време е за шоу, бебче — каза Джак на Кети със суха усмивка.
	— Избий ги всичките, готин — отвърна му тя. Това бе една от интимните шеги между съпрузите.
	Джон Патрик Райън, президент на Съединените американски щати, застана на вратата, за да огледа Полша, или поне онази част от нея, която се виждаше оттук. Гръмнаха първите приветствени възгласи. Въпреки че не бе посещавал тази страна по-рано, Джак Райън бе доста популярна фигура тук, без самият той да разбира защо. Той тръгна надолу бавно, като внимаваше да не се спъне и изтърси по стълбите. Това не оставяше добро впечатление, както един от предшествениците му научи по неприятния начин. Долу двамата сержанти от ВВС на САЩ отдадоха чест, Райън им отвърна по навик, след което бе поздравен от полски офицер. Те отдаваха чест по различен начин, забеляза Джак — със свити безименен и малък пръст, също като най-малките американски бойскаути. Райън кимна на офицера, усмихна му се и го последва към редицата посрещачи. Там бе посланикът на САЩ, който трябваше да го представи на президента на Полша. Двамата държавни глави се отправиха по червения килим към една малка катедра с микрофони, от която полският президент поздрави колегата си с добре дошъл, а Райън сподели колко се радва, че е на посещение в този важен нов съюзник на САЩ. За миг Джак се разсея от спомена за вицовете за поляци, които бяха доста популярни в гимназиалните му години, но бързо си наложи да не мисли за това. Последва преглед на почетния караул — около три роти пехотинци, всички издокарани в парадни униформи за случая. Джак премина пред строя, като задържаше за миг погледа си върху всяко лице. Той си помисли, че в този момент те просто искат да се върнат в казармата си, за да се преоблекат в по-удобните всекидневни униформи, след което щяха да си говорят неща като, че този тип Райън изглежда добре за проклет държавен глава на САЩ и колко е хубаво, че това скапано дежурство най-сетне свърши. След прегледа на караула Джак и Кети (тя носеше цветя, които й бяха подарени от две симпатични полски дечица, момченце и момиченце, на около шест години, тъй като се смяташе, че това е най-подходящата възраст за малки посрещачи на важна чуждестранна дама) се качиха в официалната лимузина, осигурена от посолството на САЩ, и се отправиха към града. Още щом потеглиха, Джак погледна посланика.
	— Какво става с Москва?
	Навремето посланиците са били много важни персони, което обяснява защо те все още биват назначавани с одобрението на Сената на САЩ. В годините, когато е била създадена Конституцията, пътуванията по света са били осъществявани с ветроходни кораби и посланикът в чужда страна е трябвало да може да говори от името на страната си без каквито и да е напътствия от Вашингтон. Съвременните средства за комуникация превърнаха посланиците във величайши пощальони, но все още, макар и рядко, те трябваше да се справят с някои сложни проблеми според личната си преценка. Сега случаят бе точно такъв.
	— Искат държавният секретар да пристигне при тях възможно най-скоро. Вторият самолет се намира на една база за изтребители на около петнадесет мили оттук. Можем да откараме Скот там в рамките на един час — докладва Станислас Левендовски.
	— Благодаря, Стан. Направи го.
	— Да, г-н президент — отвърна с рязко кимване на глава роденият в Чикаго посланик.
	— Още нещо, което трябва да знаем?
	— Освен това, сър, не всичко е под контрол.
	— Мразя, когато казват това — тихо отбеляза Кати. — В такива случаи поглеждам нагоре за падащи тухли.
	— Не и тук, госпожо — обеща Левендовски. — Тук нещата са под контрол.
	„Хубаво е да чуеш това“, помисли си президентът Райън, „но какво да кажем за останалия скапан свят?“


	— Едуард Петрович, развитието на нещата не е благоприятно — каза Головко на своя президент.
	— Виждам — лаконично се съгласи Грушевой. — Защо трябваше да научим това от американците?
	— Имахме много добър източник в Пекин, но неотдавна той се пенсионира. Човекът е на шейсет и девет години, не е добре със здравето и беше време да освободи поста си в Секретариата на партията им. За съжаление все още не сме му намерили заместник — призна Головко. — Източникът на американците, изглежда, заема подобен пост. Все пак имаме късмет, че разполагаме с тази информация, независимо от начина, по който я получихме.
	— По-добре да я имаме, отколкото да я нямаме — съгласи се Едуард Петрович. — Е, сега какво?
	— Държавният секретар Адлер ще бъде при нас след около три часа по искане на американците. Той желае да ни посъветва по някакъв „въпрос от взаимен интерес“. Това означава, че американците са разтревожени от това, което става тук.
	— Какво ще ни кажат?
	— Несъмнено ще ни предложат съдействие под някаква форма. Точно каква, не мога да кажа.
	— Има ли нещо за Адлер и Райън, което все още не знам?
	— Не мисля. Скот Адлер е дипломат от кариерата, широко известен като изключително опитен експерт по международните отношения. Той и Райън са приятели от времето, когато Иван Еметович бе заместник-директор на ЦРУ. Разбират се добре помежду си и доколкото е известно, нямат политически разногласия. Познавам Райън отпреди повече от десет години. Той е умен, решителен и притежава необикновено добре развито чувство за лично достойнство. Човек на думата. Той беше враг на Съветския съюз, и то доста умел враг, но след смяната на системата стана наш приятел. Очевидно сега желанието му е страната ни да продължи развитието си и да просперира икономически, макар усилията му да ни помогне да са някак непоследователни и плахи. Както знаете, ние помогнахме на американците в две тъмни операции — едната срещу Япония, другата срещу Иран. Това е важно, защото Райън смята, че ни е длъжник. Той е, както вече казах, човек с достойнство и ще иска да ни върне дълга, доколкото, разбира се, това няма да застраши сигурността на неговата страна.
	— А едно нападение на Китай няма ли да бъде възприето по този начин? — попита президентът Грушевой.
	Головко кимна решително.
	— Да, така мисля. Разполагаме с информация, според която в лични разговори Райън е споделял, че харесва и се възхищава на руската култура и че предпочита Америка и Русия да станат стратегически партньори. Така че според мен държавният секретар Адлер ще ни предложи съществена подкрепа срещу Китай.
	— Под каква форма?
	— Едуард Петрович, аз съм офицер от разузнаването, а не циганска врачка… — Головко замълча. — Скоро ще научим повече, но ако искате да правя догадки…
	— Да — заповяда президентът на Русия. Председателят на СВР пое дълбоко въздух и изказа предположението си:
	— Ще ни предложи място в Северноатлантическия пакт.
	Думите на Головко стреснаха Грушевой.
	— Да влезем в НАТО? — попита той с отворена уста.
	— Това би било най-елегантното решение на проблема. Така ние ще се съюзим с останалите страни от Европа, а ако ни нападне, Китай ще трябва се изправи срещу голям брой сериозни противници.
	— А ако ни направят подобно предложение…?
	— Трябва да го приемете незабавно, другарю президент — отвърна шефът на СВР. — Ще бъде глупаво да го отхвърлим.
	— Какво ще поискат в замяна?
	— Каквото и да е, ще бъде много по-незначително от една война с Китай.
	Грушевой кимна замислено.
	— Ще обмисля това. Възможно ли е наистина Америка да признае Русия за съюзник?
	— Райън със сигурност е обмислил тази идея доста обстойно. Тя е в съответствие със стратегическите му възгледи и както вече казах, аз вярвам, че той наистина харесва и уважава Русия.
	— След толкова време в ЦРУ?
	— Разбира се. Точно заради това. Той ни познава. Би трябвало да ни уважава.
	Грушевой се замисли над това. Също като Головко, той бе руски патриот, който обичаше мириса на руската земя, брезовите гори, водката и борша, музиката и литературата на своята страна. Въпреки това не бе сляп за грешките и нещастията, които Русия бе преживяла през вековете. Също като Головко Грушевой бе възмъжал в държавата, наречена Съюз на съветските социалистически републики и бе възпитан да вярва в марксистко-ленинската идея, но постепенно бе осъзнал, че олтарът, пред който трябваше да се прекланя, за да извърви пътя към политическата власт, принадлежи на един фалшив бог. Както много други той бе разбрал, че предишната система просто не работи. За разлика от повечето свои сънародници, с изключение на малка група смелчаци, Грушевой говореше открито за недостатъците на системата. Като адвокат, дори при съветския строй, когато законите бяха подчинени на прищевките на управляващите, той ратуваше за създаването на рационална система от правни норми, която да позволява на хората да предугаждат реакциите на държавата на техните действия и да почувстват поне някаква увереност. Когато старата система се срути, той прегърна новата, както тийнейджър прегръща първата си любов. Сега се бореше да въведе ред, законов ред, и то при една нация, която от много векове насам бе управлявана от диктатори. Ако успееше, той щеше да бъде запомнен като един от гигантите в политическата история на човечеството. Ако се провалеше, щеше да остане в аналите като поредния фантазьор, който не е успял да превърне мечтата си в реалност. Второто, мислеше си той често в минути на равносметка, бе по-вероятният резултат от усилията му.
	Въпреки това той играеше, за да спечели. Сега разполагаше с откритите в Сибир залежи на злато и нефт, дошли като дар от Бога, когото го бяха учили да отрича. Историята на Русия предполагаше, не, дори налагаше, подобни богатства да бъдат вземани от страната му, тъй като това бе злата орис на неговия народ. Дали Бог мразеше Русия? Всеки, който бе запознат с миналото на древната държава, би потвърдил това. Все пак сега надеждата се появи като златна мечта и Грушевой бе решен да не оставя тази мечта да изчезне като всички досега. Земята на Толстой и на Римски-Корсаков бе дала много на света и сега заслужаваше да получи нещо в замяна. Може би този Райън наистина бе приятел на страната и на народа му. Неговата страна се нуждаеше от приятели. Неговата страна разполагаше с ресурси да съществува самостоятелно, но за да се възползва от тях, той се нуждаеше от съдействие, такова, което да позволи на Русия да се превърне в завършена, независима нация, готова да предложи приятелството си на всички, готова да дава и да получава с достойнство и мир. Необходимите средства за постигане на това бяха почти в ръцете му и ако ги вземеше, щеше да остане безсмъртен — Едуард Петрович Грушевой, човекът, който изправи Русия на крака. За да направи това обаче, той се нуждаеше от помощ и макар това да дразнеше чувството му на amour propre*, патриотизмът и отговорността му към нацията налагаха да пренебрегне егото си.
	[* Суетност, самолюбие, самоуважение. — Бел.прев.]
	— Ще видим, Сергей Николаич. Ще видим.


	— Времето назря — каза Цзян Хансан на колегите си в стаята, облицована с полиран дъб. — Хората и въоръжението вече са на място. Наградата лежи точно пред очите ни. Тази награда ще спаси икономиката ни, ще ни осигури такава икономическа стабилност, за каквато сме мечтали от десетилетия, възможността да превърнем Китай във върховната световна сила. Това е такова наследство за народа, каквото никой вожд не е оставял на последователите си. Трябва само да го вземем. То вече е почти в ръцете ни, трябва само да го откъснем като праскова от дърво.
	— Осъществимо ли е? — запита предпазливо министърът на вътрешните работи Тун Цзе.
	— Маршале? — Цзян насочи запитването към министъра на отбраната.
	Лю Цун се наведе напред. Той и Цзян бяха прекарали по-голямата част от предната нощ заедно, преглеждайки карти, диаграми и разузнавателни сводки.
	— От военна гледна точка, да, възможно е. Имаме четири дивизионни армии във военен окръг Шънян, напълно обучени и готови да тръгнат на север. Зад тях са шест дивизионни армии от тип Б, които включват достатъчно пехота, за да подкрепят механизираните ни сили, и още четири дивизионни армии от тип В, които ще се установят на завладените територии. От чисто военна гледна точка единствените проблеми са придвижването на войските до мястото и тяхното снабдяване. Това е въпрос най-вече на железопътни линии, по които ще бъдат транспортирани хората и материалната част. Министър Цян? — попита Лю. Той и Цзян бяха обсъдили тази част от операцията внимателно, като се надяваха да привлекат отрано на своя страна още един вероятен противник на националната политика, която предлагаха.
	Финансовият министър се стресна от въпроса, но вродената му честност го принуди да отговори откровено.
	— Разполагаме с достатъчно железопътна техника за изпълнение на целите ви, маршал Лю — стегнато отвърна той. — Проблемът ще бъде възстановяването на пораженията, нанесени от противниковите въздушни удари на железопътните магистрали и мостовете. Това е въпрос, с който Министерството на железниците се занимава от десетилетия, но засега не сме намерили задоволително решение, тъй като не можем да предвидим степента на пораженията от евентуалните удари на руснаците.
	— Това не ме тревожи особено, Цян — каза маршал Лю. — Руските военновъздушни сили са в плачевно състояние вследствие на действията им срещу техните мюсюлмански малцинства. Там те изразходваха значителна част от най-добрите си оръжия и резервни части. Смятаме, че нашите противовъздушни части са в състояние да защитят транспортните ни активи при допустими загуби. Имаме ли възможност да изпратим в Сибир строителен персонал, който да разшири железопътната ни мрежа там?
	Цян отново се почувства попаднал в клопка.
	— Руснаците са проучили и трасирали множество железопътни линии през годините с надеждата да удължат Байкало-Амурската магистрала и да населят региона. Усилията им датират още от времето на Сталин. Дали можем да прокараме линиите бързо? Да. Достатъчно бързо за вашите цели? Вероятно не, другарю маршал — Цян отново отговори изчерпателно. Ако отговорът му не бе откровен, той щеше да загуби мястото си на тази маса и това му бе добре известно.
	— Тази перспектива не ми вдъхва оптимизъм, другари — каза Шен Танг от името на външния министър.
	— Защо, Шен? — заинтересува се Цзян.
	— Как ще постъпят останалите нации? — риторично попита Шен. — Не знаем, но аз не съм оптимист, особено що се отнася до американците. Те стават все по-дружески настроени към руснаците. Добре известно е, че президентът Райън е в приятелски отношения с Головко, който е главен съветник на президента Грушевой.
	— Жалко, че Головко е все още жив, но просто нямахме късмет — отбеляза Тан Дъсъ.
	— Да разчиташ на късмета е доста опасно на това ниво — каза Фан Ган на колегите си. — Съдбата не е приятел на човека.
	— Може би следващия път — отвърна Тан.
	— Следващия път — замисли се на глас Цзян — ще бъде по-добре да елиминираме Грушевой и да хвърлим страната им в пълен хаос. Държава без президент е като змия без глава. Може и да не се получи желаният ефект, но това няма да навреди на никого.
	— И отрязаната глава може да хапе — отбеляза Фан. — Кой може да каже дали Съдбата няма да се надсмее над това начинание?
	— Човек може да изчаква Съдбата да решава вместо него или да хване гадната жена за гърлото и да я вземе насила, както всички ние сме правили навремето — каза Цзян с жестока усмивка.
	„Много по-лесно е с някоя покорна секретарка, отколкото със самата Съдба, Цзян“, отвърна наум Фан. На този форум той не можеше да си позволи повече и бе съвсем наясно с това.
	— Другари, нека бъдем предпазливи. Кучетата на войната имат остри зъби, а всяко куче може да се обърне и да ухапе господаря си. Всички сме виждали как това се случва, нали? Някои неща, веднъж тръгнали, трудно могат да бъдат спрени. Войната е от тях и не бива да бъде започвана толкова лесно.
	— А какво искате да правим, Фан? — попита Цзян. — Да чакаме, докато останем без нефт и без зърно? Да чакаме, докато се наложи да заповядаме на войската си да потушава бунтовете на собствения ни народ? Да чакаме Съдбата да вземе решение вместо нас или сами да определим бъдещето си?
	Единственият отговор идваше от самата китайска култура, една древна максима, която бе залегнала в съзнанието на всеки от членовете на Политбюро сякаш още от раждането му и оставаше неподвластна на политическите условия.
	— Другари, Съдбата очаква всички ни. Тя избира нас, а не ние — нея. Това, което целите, стари приятелю, може само да ускори онова, което ни очаква, а кой от нас може да каже дали то ще хареса или не? — министър Фан поклати глава. — Може би това, което искате, е необходимо, дори полезно, но то трябва да бъде сторено едва след като всички други алтернативи бъдат внимателно проучени и отхвърлени.
	— Ако трябва да решаваме този въпрос — обърна се към останалите Лю, — то тогава трябва да го решим много скоро. Времето е много добро за военна кампания, но сезонът няма да продължи дълго. Ако ударим скоро, в рамките на следващите две седмици, можем да осъществим целите си и тогава времето ще работи за нас. После ще дойде зимата и офанзивната кампания ще стане практически неосъществима срещу една добре построена защита на противника. Тогава ще трябва да разчитаме на министерството на Шен да опази и затвърди онова, което сме завладели, и може би да раздели част от него с руснаците… за известно време — цинично завърши той. Всички те знаеха, че Китай никога не би разделил с някого подобно неочаквано богатство. Това бе просто номер, който можеше да заблуди само малки деца и празноглави дипломати, с каквито според тях светът бе пълен.
	През цялото време премиерът Ху седеше мълчаливо и наблюдаваше развихрилите се страсти. След дискусията той щеше да съобщи своето решение и да го подложи на гласуване, изходът от което бе предопределен. Имаше още нещо, което трябваше да бъде уточнено. Никой не се учуди, че въпросът бе зададен от Тан Дъсъ, министър на държавната сигурност.
	— Лю, приятелю, колко скоро трябва да бъде взето решението, за да сме сигурни в успеха на кампанията? Лесно ли може да бъде отменено това решение, ако обстоятелствата наложат това?
	— В идеалния случай решението за начало на операцията трябва да бъде взето днес, така че да можем да започнем придвижването на силите ни към определените за началото на атаката места. Да ги спрем, е, разбира се, можем да спрем офанзивата във всеки момент, докато артилерията не открие огън. Да напредваш е много по-трудно, отколкото да стоиш на едно място. Всеки човек може да спре на място, независимо къде се намира — предварително подготвеният отговор бе колкото интелигентен, толкова и подвеждащ. Разбира се, винаги можеш да спреш армия, настървена за бой, също толкова лесно, колкото и да обърнеш течението на реката Яндзъ.
	— Разбирам — каза Тан. — В такъв случай предлагам да гласуваме условно одобрение на заповед за начало на операцията, която може да бъде отменена по всяко време с мнозинство от гласовете на Политбюро.
	Дойде ред на Ху да поеме ръководството на заседанието.
	— Другари, благодаря ви, че изложихте становищата си по въпроса, пред който сме изправени. Сега трябва да решим кое е най-доброто за страната и за народа ни. Ще гласуваме предложението на Тан — условно разрешение за нападение с цел превземане и експлоатация на златните и нефтените находища в Сибир.
	Както се опасяваше Фан, резултатът от вота вече бе определен и в интерес на солидарността той гласува като другите. Само Цян Кун се поколеба, но в крайна сметка и той взе страната на мнозинството, тъй като в Народната република бе опасно да оставаш сам в група хора, най-вече в тази. Освен това Цян бе само кандидат-член и думата му не тежеше особено на този изключително демократичен форум.
	Оказа се, че решението за начало на кампанията е единодушно.
	Тя щеше да се нарича Лун Чун, операция „Пролетен дракон“.


	Скот Адлер познаваше Москва не по-зле от много руски граждани. Той бе идвал тук много пъти, дори изкара един мандат в посолството на САЩ като младши служител във външното министерство преди много години, по време на администрацията на Картър. Екипажът от военновъздушните сили го достави навреме, тъй като бе свикнал да откарва хора, изпълняващи секретни мисии, до странни местоназначения. Задачата им не бе по-необичайна от повечето досега. Самолетът изрулира до една стоянка в руската военновъздушна база и официалната лимузина се приближи още преди автоматичната стълба да се отвори изцяло. Адлер слезе бързо, без никакви придружители, ръкува се с очакващия го руски представител и влезе в колата, която щеше да го откара в Москва. Държавният секретар бе спокоен. Той знаеше, че предлага на Русия подарък, достоен за най-голямото коледно дърво на света, и не мислеше, че ръководителите й ще бъдат толкова глупави да го отхвърлят. Не, руснаците бяха сред най-изкусните дипломати и геополитически стратези в света през последните шестдесет-седемдесет години. През 1978 той бе шокиран от това, че най-кадърните им хора бяха оковани към една обречена политическа система, но още тогава Адлер виждаше приближаващия край на Съветския съюз. Призивът за спазване на човешките права на Джими Картър бе най-добрият и същевременно най-омразният за съветските ръководители ход на президента в международната политика, тъй като чрез него той инжектира вируса на деморализацията в тяхната империя, сложи началото на процеса на подкопаване на влиянието им в Източна Европа и накара собствения им народ да започне да задава въпроси. Роналд Рейгън продължи делото, като чрез увеличаване на военните разходи доведе съветската икономика до крах и за наследника му Джордж Буш остана само да ги изчака да свалят картите си и да се отрекат от политическата система, която водеше началото си още от Владимир Илич Улянов, самия Ленин, основоположника, дори бога на марксизма-ленинизма. Обикновено е доста тъжно, когато умира някой бог…
	„… но не и в този случай“, помисли си Адлер, докато сградите прелитаха край прозореца на лимузината.
	В този момент той осъзна, че съществува още един, по-велик, но не по-малко фалшив бог — Мао Дзъдун, който очакваше да бъде заровен завинаги в бунището на историята. Кога ли щеше да стане това? Дали настоящата му мисия щеше да изиграе някаква роля в това погребение? Като възстанови отношенията с Китай, Никсън ускори разпадането на Съветския съюз — факт, който историците все още не са признали напълно. Дали последното ехо на този брилянтен политически ход няма да прозвучи при гибелта на самата Народна република? Бъдещето щеше да покаже.
	Колата влезе в Кремъл през Спаската порта и продължи към старата сграда на Министерския съвет. Там Адлер слезе от лимузината и бързо влезе във фоайето, откъдето бе отведен с асансьор до една заседателна зала на третия етаж.
	— Г-н секретар — поздрави го Головко. Адлер си помисли, че би трябвало да го възприеме като „сивия кардинал“, но Сергей Николаич бе човек, който притежаваше истински интелект и откритост. Той дори не бе прагматик, а човек, който знаеше кое е най-доброто за страната му и бе готов да го търси навсякъде.
	„Търсач на истината“, помисли си Адлер. „С такъв човек той и Америка можеха да живеят заедно.“
	— Председателю. Благодаря ви, че ни приехте толкова бързо.
	— Моля ви, последвайте ме, г-н Адлер — каза Головко и го въведе през висока двойна врата в помещение, което изглеждаше като тронна зала. Орелът се опита да си спомни дали тази сграда датираше от времето на царете. Президентът Едуард Петрович Грушевой го очакваше, изправен учтиво, със сериозно, но дружеско изражение на лицето.
	— Г-н Адлер — каза президентът на Русия с усмивка и протегната ръка.
	— Г-н президент, за мен е чест да бъда отново в Москва.
	— Моля — Грушевой го поведе към няколко удобни фотьойла, разположени около ниска масичка. Принадлежностите за чая бяха вече на масата и Головко сервираше като някой достолепен граф, който се грижи за своя крал и неговия гост.
	— Благодаря. Винаги съм харесвал начина, по който сервирате чай в Русия — каза Адлер, разбърка напитката си и отпи от чашата.
	— И така, какво имате да ни кажете? — запита Грушевой на поносим английски.
	— Вече ви показахме това, което ни даде основание за сериозно безпокойство.
	— Китайците — отбеляза президентът на Русия. Всички знаеха за какво става въпрос, но началото на разговора щеше да премине според протокола за среща на високо равнище, официален като дискусия между адвокати в кабинета на съдията.
	— Да, китайците. Те, изглежда, замислят нещо, което според нас представлява заплаха за световния мир. Америка не желае да види този мир застрашен. Всички ние, вашата страна и моята, работихме усилено, за да сложим край на конфликтите. С благодарност отбелязваме съдействието на Русия при последните конфронтации, в които бе въвлечена страната ни. В последно време Русия действа също както и преди шестдесет години, когато бяхме съюзници. Америка е страна, която помни приятелите си.
	Головко се отпусна. Да, предвижданията му щяха да се окажат правилни. Иван Еметович бе човек на честта и приятел на родината му. Той си спомни как държеше пистолет, опрян в главата на Райън — това бе преди много години, когато американецът организира бягството на председателя на КГБ Герасимов. Тогава Сергей Николаич бе побеснял, такава ярост не бе изпитвал никога през целия си дълъг и изключително напрегнат професионален живот, но не натисна спусъка, защото щеше да бъде глупаво да застреля човек с дипломатически имунитет. Сега изпита силно задоволство от сдържаността, която прояви тогава, защото днес Иван Еметович Райън му предлагаше това, което той винаги бе мечтал да получи от Америка — предсказуемост. Достойнството на Райън, спортсменското му чувство, неговата честност, която бе най-уязвимата черта на новоизградената му политическа самоличност, заедно формираха човека, на който Русия можеше да се довери. В този момент Головко можеше да стори това, за което безуспешно се бе борил през целия си живот — да види бъдещето поне в близките няколко минути.
	— Значи тази китайска заплаха е реална според вас? — запита Грушевой.
	— Страхуваме се, че да — отвърна американският държавен секретар. — Надяваме се да я предотвратим.
	— Как бихме могли да сторим това? Китай знае за намалената боеспособност на нашата армия. В последните няколко години изоставихме на заден план отбраната на страната, тъй като пренасочихме средствата към сектори с по-висок приоритет за нашата икономика. Сега, изглежда, ще платим твърде скъпо за това — разтревожено сподели руският президент.
	— Г-н президент, надяваме се да помогнем на Русия в тази насока.
	— Как?
	— Г-н президент, докато трае нашата среща, президентът Райън разговаря с държавните и правителствените ръководители на страните от НАТО. Той им предлага да поканят Русия да подпише Северноатлантическия пакт. Този акт ще съюзи Руската федерация с цяла Европа. Това би трябвало да принуди Китай да направи крачка назад и да обмисли доколко разумно е да влезе в конфликт с вашата страна.
	— А — пое дълбоко въздух Грушевой. — Значи Америка предлага на Русия пълно съюзничество?
	Адлер кимна.
	— Да, г-н президент. Както бяхме съюзници срещу Хитлер, така днес можем да бъдем заедно срещу всеки потенциален враг.
	— Има доста трудности за осъществяването на това — ще са необходими разговори между вашите и нашите военни, вероятно и преговори с командването на НАТО в Брюксел. Координирането на страната ни с НАТО може да продължи с месеци.
	— Това са технически проблеми, които ще бъдат разрешени от дипломатически и военни специалисти. На това ниво ние предлагаме на Руската федерация нашето приятелство в мир и във война. Предоставяме думата и честта на нашите държави на ваше разположение.
	— А Европейският съюз, техният Общ пазар?
	— Това, сър, е от компетенцията на ЕИО, но Америка ще насърчи европейските си приятели да ви приемат изцяло в Европейската общност, като използва за това цялото влияние, с което разполага.
	— Какво ще поискате в замяна? — запита Грушевой. Головко не го бе запознал с предположението си по този въпрос. Последното, което Адлер каза, би могло да се окаже отговор на повечето молитви на Русия. Руският нефт можеше да се окаже дар божи за Европа и да донесе взаимна, а не едностранна изгода.
	— Не искаме нищо конкретно в замяна. В интерес на Америка е да подпомага изграждането на стабилен и мирен свят. Русия ще бъде добре дошла в един такъв свят. Приятелството между нашите народи е желано от всички, нали?
	— Това приятелство е изгодно и за Америка — изтъкна Головко.
	Адлер се отпусна в креслото и се усмихна.
	— Разбира се. Русия ще продава стоките си на Америка, Америка ще продава своите на Русия. Ще станем съседи в световното село, приятелски настроени съседи. Ще се конкурираме икономически, като вземаме и даваме един на друг, както правим с много други страни.
	— Толкова просто ли е предложението, което правите? — запита Грушевой.
	— А трябва ли да е по-комплицирано? — отвърна му с въпрос Адлер. — Аз съм дипломат, а не адвокат. Предпочитам простите неща пред сложните.
	Грушевой обмисли всичко, което чу, в продължение на около половин минута. Обикновено дипломатическите преговори продължаваха седмици и месеци дори, когато ставаше въпрос за нещо съвсем елементарно, но Адлер бе прав — простотата бе за предпочитане пред комплицираността, а сега разрешението на основния проблем наистина бе много просто, въпреки че развоят на събитията щеше да бъде главоломен. Америка предлагаше спасение на Русия — не само военен съюз, а отваряне на всички врати за икономическо развитие. Америка и Европа ще станат партньори на Руската федерация, като създадат една открита и сплотена общност, обхващаща Северното полукълбо. Това означаваше, че Едуард Петрович Грушевой ще стане руснакът, извел страната си с един цял век напред и на местата на всички свалени паметници на Ленин и на Сталин един ден ще бъдат издигнати негови. Подобна мисъл бе присъща на руския политик. Няколко минути по-късно той протегна ръка над ниската масичка.
	— Руската федерация с удоволствие приема предложението на Съединените американски щати. Преди време заедно разгромихме най-голямата заплаха за човешката култура. Може би ще го направим пак, или още по-добре — ще я предотвратим.
	— В такъв случай, сър, ще докладвам на нашия президент, че сте приели предложението.
	Адлер погледна часовника си. Разговорът бе продължил двадесет минути. Дявол да го вземе, може да се прави история доста бързо, ако страните работят заедно, нали? Той се изправи.
	— Трябва да тръгвам, за да докладвам.
	— Моля, предайте поздравите ми на президента Райън. Ще направим всичко, което е във възможностите ни, за да бъдем полезни съюзници на вашата страна.
	— Той и аз не се съмняваме в това, г-н президент — Адлер се ръкува с Головко и излезе от залата. Три минути по-късно той вече седеше в колата, която пътуваше към летището. Щом пристигнаха, още преди самолетът да се отлепи от пистата, държавният секретар вдигна обезопасения срещу подслушване сателитен телефон.


	— Г-н президент — каза Андреа, като се приближи до Райън непосредствено преди началото на пленарната сесия на ръководителите на страните от НАТО. Тя му подаде обезопасения мобилен телефон. — Секретарят Адлер е.
	Райън взе слушалката веднага.
	— Скот? Джак е. Какво стана?
	— Сделката е сключена, Джак.
	— Добре, сега ще трябва да я пробутам на тези момчета. Добра работа, Скот. Бързо идвай насам.
	— В момента рулираме, сър — връзката прекъсна. Райън подаде слушалката на специален агент Прайс О’Дей.
	— Добри новини? — попита тя.
	— Да — кимна Райън и влезе в заседателната зала.
	— Г-н президент — сър Базил Чарлстън се приближи към него. Шефът на британската СИС* познаваше Джак много преди който и да е от останалите в залата. Едно от странните следствия от пътя на Райън до президентския пост бе, че повечето хора, които го познаваха добре, бяха шпиони, предимно от страни членки на НАТО, и голяма част от тях сега съветваха ръководителите на своите държави как да се оправят с Америка. Сър Базил бе на този пост при не по-малко от пет премиер-министри на Нейно величество, но сега влиянието му бе доста по-голямо, отколкото в началото.
	[* Secret Inteligence Service — неофициално название на МИ-6, която представлява британската служба за външно разузнаване. — Бел.прев.]
	— Баз, как си?
	— Доста добре, благодаря. Мога ли да ти задам един въпрос?
	— Разбира се — отвърна Райън с усмивка и добави наум: „Но не съм длъжен да ти отговоря, нали?“
	— В момента Адлер е в Москва. Можем ли да научим защо?
	— Как би реагирал вашият премиер-министър на евентуална покана към Русия да се присъедини към НАТО?
	Чутото накара Базил да примигне от изненада, забеляза Райън. Не се случваше често да хванеш тези момчета неподготвени. Умът му веднага премина на бързи обороти, за да анализира новата ситуация.
	— Китай? — попита той след около шест секунди.
	Джак кимна.
	— Да. Може да имаме известни проблеми там.
	— Не са тръгнали на север, нали?
	— Най-малкото обмислят подобен ход — отговори Райън.
	— Колко достоверна е информацията ви по този въпрос?
	— Знаеш за златния удар на Русия, нали?
	— О, да, г-н президент. Иван извади страхотен късмет.
	— Нашият разузнавателен удар в Пекин е още по-добър.
	— Наистина ли? — отбеляза Чарлстън, с което позволи на Джак да разбере, че и СИС е закъсала там.
	— Наистина, Баз. Информацията е от клас А и доста ни разтревожи. Надяваме се, че привличането на Русия в НАТО ще ги поуплаши. Грушевой току-що се съгласи. Как според теб другите тук ще реагират на това?
	— Предпазливо, но благосклонно, след като го обмислят внимателно.
	— Великобритания ще ни подкрепи ли в тази игра? — попита Райън.
	— Трябва да говоря с премиера. Ще те уведомя за резултата — каза сър Базил и се насочи към премиер-министъра на Великобритания, който разговаряше с германския външен министър. Чарлстън го дръпна настрани и започна тихо да говори до ухото му. Внезапно очите на премиера, леко разширени, се стрелнаха към Райън. Почувства се, сякаш бе попаднал в капан, донякъде поради фактора изненада, но най-вече защото уловката бе в това, че Великобритания и Америка винаги се подкрепяха взаимно. „Специалните взаимоотношения“ между двете страни бяха живи и днес, също както по времето на правителствата на Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. Те бяха една от малкото константи в дипломатическия свят на двете страни и опровергаваха многократно повтаряния от Кисинджър рефрен, че великите нации нямат приятели, а интереси. Може би това бе изключението, което потвърждава правилото, но дори и така то бе факт. И Великобритания, и Америка щяха да влязат в огъня заради другия. Фактът, че в Англия президентът Райън бе сър Джон Райън, направи този съюз още по-здрав. Със съзнанието за това премиер-министърът на Великобритания се приближи към американския държавен глава.
	— Джак, ще ни запознаете ли с този проблем?
	— Доколкото мога. Ще дам на Базил още някои подробности, но по дяволите, Тони, всичко това е истина и ние сме твърде разтревожени.
	— Златото и нефтът? — попита премиерът.
	— Те смятат, че са в икономическа дупка. Почти изчерпаха резервите си от твърда валута и са готови да убиват за нефт и за зърно.
	— Не може ли да се уреди нещо по този въпрос?
	— След това, което сториха? Конгресът ще ме обеси на най-близкия уличен стълб.
	— Прав си — съгласи се британецът. Би Би Си излъчи поредица, от предавания за човешките права в КНР и китайците не реагираха много добре на това. Всъщност презирането на Китай бе новият европейски спорт, което съвсем не бе от полза за външнотърговските им холдинги. Китайците сами си устроиха капан и западните нации упорито издигаха стената. Гражданите на тези демокрации нямаше да подкрепят каквито и да е икономически и търговски отстъпки, докато китайското Политбюро не променеше политиката си. — Прилича донякъде на гръцка трагедия, нали, Джак?
	— Да, Тони, а нашият трагичен недостатък е, че държим на човешките права. Адска ситуация, нали?
	— И се надяваш, че като вкараш Русия в НАТО, ще ги поохладиш?
	— Ако има по-добра карта, която да изиграем, тя не е в моето тесте.
	— До каква степен са решени да тръгнат?
	— Не знаем. Разузнаването ни там е доста добро, но трябва да го използваме много внимателно. Може да загинат хора и тогава няма да получаваме никаква информация.
	— Като в случая с нашия приятел Пенковски през шейсетте години. — Трябваше да се признае на сър Базил, че знае как да обясни на шефовете си по какъв начин функционира шпионският бизнес.
	Райън кимна и продължи с още малко дезинформация. Това си беше бизнес и Базил щеше да прояви разбиране.
	— Точно така. Не мога да поема върху съвестта си отговорността за живота на този човек, Тони, и затова трябва да действам с тази информация изключително предпазливо.
	— Така е, Джак. Напълно те разбирам.
	— Ще ни подкрепите ли?
	Премиер-министърът кимна веднага.
	— Да, старче, трябва да го направим, нали?
	— Благодаря, приятел — потупа го Райън по рамото.


>	44.
>	ФОРМИРАНЕТО НА НОВ СВЕТОВЕН РЕД

	Форумът, за който се предполагаше, че ще бъде формална среща на ръководителите на НАТО, се превърна в малък маратон, продължил цял ден. Скот Адлер трябваше да използва цялото си умение да убеждава, за да изглади нещата с различните външни министри, но с подкрепата на Великобритания, чиято дипломация винаги е била от класата на „Ролс Ройс“, след четири часа бе налице споразумение от тип „кимване с глава и ръкостискане“ и помощният дипломатически персонал бе изпратен да оформя документите. Всичко това стана зад закрити врати, без възможност за изтичане на информация към медиите и когато държавните ръководители излязоха от залата, новината дойде на журналистите като гръм от ясно небе. Това, което не научиха обаче, бе истинската причина за предприемането на този ход. Беше им казано, че е свързано с новите икономически условия в Руската федерация, което звучеше достатъчно достоверно, а ако човек се позамислеше, във всички случаи отговаряше на истината.
	Всъщност по-голямата част от партньорите в НАТО също не знаеха цялата история. Новата разузнавателна информация на САЩ бе споделена директно единствено с Великобритания, въпреки че на Франция и Германия бе подсказана истинската причина за тревогите на Америка. За останалите и най-повърхностната оценка на ситуацията би била достатъчна, за да се обявят против. Държавният секретар Адлер предупреди президента за опасността, която възниква при привличането на суверенни нации в договорни задължения, без да им се представят всички причини за сключване на споразумението, но дори той трябваше да се съгласи, че в конкретния случай нямаше голям избор. Освен това в договора имаше вратичка за измъкване, която първоначално щеше да остане незабелязана от медиите, а при повече късмет, и от китайците.
	Медиите разпространиха сензационната вест навреме за вечерните емисии в Америка и за късните новини в Европа и телевизионните камери показаха пристигането на участниците във форума и техните съпруги на официалната вечеря във Варшава.
	— Длъжник съм ти, Тони — каза Райън на британския премиер-министър и вдигна чаша за поздрав. Бялото вино бе френско, от долината на Лоара. Твърдата напитка тази вечер бе не по-малко качествена полска водка.
	— Е, да се надяваме, че това ще поуспокои нашите китайски приятели. Кога ще пристигне Грушевой?
	— Утре следобед, след което пак ще има пиене. Пак водка, предполагам.
	В момента отпечатваха документите, след което щяха да ги подвържат с фина кожа, както винаги постъпваха с толкова важни документи, преди да бъдат забутани в различни прашни подземни архиви и забравени.
	— Базил ми каза, че вашата разузнавателна информация е необикновено добра и донякъде плашеща — отбеляза премиерът и отпи от чашата си.
	— Съвсем вярно е, приятелю. Знаеш ли, би трябвало да мислим, че войните са останали в миналото.
	— Така са смятали и преди сто години, Джак. Обаче не се получи точно така, нали?
	— Така е, но онова е било навремето, а това се случва сега. Светът наистина се е променил за последните сто години.
	— Надявам се, че това ще донесе облекчение на Франц Фердинанд и на десетте милиона, които загинаха като косвен резултат от коронацията му. Да не говорим за Второ действие на Великата европейска гражданска война — отбеляза британският премиер.
	— Да, вдругиден ще ходя до Аушвиц. Сигурно ще е интересно — в действителност Райън не искаше да ходи там, но осъзнаваше, че при тези обстоятелства е длъжен да го направи. Освен това Арни смяташе, че ще се получи добър телевизионен репортаж, а това бе причината за доста голяма част от нещата, които Джак правеше.
	— Пази се от призраците, старче. Там би трябвало да се навъртат доста.
	— Ще ти разкажа — обеща Райън. Дали няма да стане като в „Зимна приказка“ на Дикенс? Призраците на отминалите ужаси, придружени от тези на днешните и тези на бъдещето? Да, но неговата работа бе да предотвратява подобни неща. Затова народът на неговата страна му плащаше. Може би 250 000 долара годишно не бяха толкова много за човек, който в два периода от живота си изкарваше доста добри пари на борсата, но, от друга страна, бяха доста повече, отколкото печелеха повечето данъкоплатци, а именно те плащаха за работата му. Точно това правеше задълженията му като президент на страната си свети като обет, даден пред лицето на Бог. Аушвиц стана възможен, защото други хора не бяха изпълнили задълженията си пред народа, на който са били длъжни да служат. Вероятно. Райън досега не бе успял да разбере мисловния процес на диктаторите. Може би Калигула наистина е вярвал, че животът на народа на Древен Рим е бил негова собственост и той има правото да го отнема, сякаш чупи орехи. Може би Хитлер е вярвал, че германският народ съществува само за да служи на амбицията му да намери място в учебниците по история. Всъщност това се случи, само че съвсем не по желания от него начин. Джак осъзнаваше ясно, че и той ще намери място в тези учебници, но се опитваше да не мисли за това, как ще го възприемат бъдещите поколения. Оцеляването на този пост всеки божи ден бе достатъчно трудно само по себе си. Проблемът с историята бе, че не съществува начин да се пренесеш в бъдещето, за да погледнеш безпристрастно назад и да разбереш какво, по дяволите, е трябвало да направиш. Не, създаването на история е доста по-трудно от изучаването й и затова той избягваше да мисли за двете неща едновременно. Така или иначе не би могъл да разбере какво мисли бъдещето за него, тъй че нямаше смисъл да се тревожи за това, нали? Той имаше собствена съвест, която да не му позволява да заспи, и това бе достатъчно тежко.
	Оглеждайки се наоколо Райън, виждаше правителствените ръководители на повече от петнадесет държави — от малката Исландия през Холандия до Турция. Той бе президент на Съединените американски щати, най-голямата и най-влиятелната страна, членуваща в НАТО. До утре, във всеки случай, поправи се Райън. Искаше му се да придърпа всеки един от тях настрани и да го (в момента всички те бяха мъже) попита как, по дяволите, успява да постигне съгласие между собственото си аз и задълженията си. Как вършиш работата си достойно? Как се грижиш за нуждите на всеки гражданин? Райън знаеше, че не може да бъде обичан от всички, Арни му бе казал това. Трябваше само да бъде харесван, не обичан, от половината плюс един от гласоподавателите в Америка, но имаше и още нещо, нали? Той познаваше всичките си колеги тук по име и по физиономия и бе получил сведения за всеки от тях. Ето този има деветнадесетгодишна любовница. Този пък пие като смок. Този имаше дребни неприятности, свързани със сексуалната си ориентация. А този беше мошеник, който забогатя неимоверно със средства от държавата. Въпреки това всички те бяха съюзници на страната му и затова официално бяха негови приятели. Така че Джак трябваше да не обръща внимание на всичко, което знаеше за колегите си, и да се държи с тях като с хората, за които те се представяха, а не като с такива, каквито бяха в действителност. Смешното в тази ситуация бе, че те го гледаха отвисоко, защото бяха по-добри политици от него. А най-смешното от всичко бе, че бяха прави. Те бяха по-добри политици от него, помисли си Райън и отпи от виното си. Британският премиер-министър се отдалечи, за да поговори с норвежкия си колега и Кети Райън се присъедини към съпруга си.
	— Е, скъпа, как е?
	— Обичайното. Политика. Нито една от тези жени ли няма някаква истинска работа? — попита тя.
	— Някои имат — спомни си Райън от сведенията, които бе получил. — Някои дори имат деца.
	— Предимно внуци. Слава богу, още не съм достатъчно стара за това.
	— Съжалявам, бебче. Все пак това да си млада и красива има своите предимства — каза ПОТУС на ФЛОТУС.
	— А ти си най-добре изглеждащият мъж тук — отвърна му Кети с усмивка.
	— Да, но съм твърде уморен. Имах тежък ден на масата за пазарлъци.
	— Защо вкарваш Русия в НАТО?
	— За да предотвратя война с Китай — отговори откровено Джак. Време бе тя да научи. Отговорът привлече вниманието й.
	— Какво?
	— Ще ти разкажа подробно по-късно, бебче, но, накратко казано, точно за това става дума.
	— Война?
	— Да. Това е дълга история. Надявам се днешното ни решение да я предотврати.
	— Според теб — каза Кети със съмнение в гласа.
	— Срещна ли някой, който да ти допадне?
	— Президентът на Франция е очарователен.
	— Сериозно? Той се държа гадно на преговорите днес. Може би просто се опитва да ти бръкне в гащите — каза Джак на жена си. Според сведенията, които бе получил, френският президент имаше репутацията на „забележително жизнен“ мъж, както деликатно бе написано в доклада на Държавния департамент. Е, французите са известни като големи любовници, нали?
	— Предупредиха ме за това, сър Джон — напомни му тя.
	— Мен също, милейди. — Той можеше да накара Рой Олтман да застреля французина, ако онзи се опита да сваля жена му, помисли си на шега Райън, но това би предизвикало дипломатически скандал, а Скот Адлер винаги се притеснява в такива ситуации… Джак погледна часовника си. Скоро трябваше да приключват. След малко някой дипломат тихо щеше да съобщи нещо, което да сложи край на вечерта. Джак не бе танцувал със съпругата си. Тъжната истина бе, че той изобщо не можеше да танцува. Това бе повод за дребни спорове с Кети и един ден Райън щеше да поправи този свой пропуск… може би.
	Официалната вечеря завърши навреме. В посолството имаше удобни жилищни помещения и Джак веднага се запъти към широкото легло, което бе донесено специално за него и за Кети.


	Официалната резиденция на Бондаренко в Хабаровск бе много комфортна, подходяща за военен от най-висш ранг и неговото семейство, но съпругата му не я харесваше. В Източен Сибир липсваше социалният живот на Москва, а освен това едната от дъщерите им бе бременна в деветия месец и съпругата му бе в Санкт Петербург, за да бъде край нея, когато бебето се роди. Предната страна на къщата гледаше към голям параден плац, а задната, в която бе разположена спалнята — към боровите гори, които представляваха почти целия пейзаж в тази част на Русия. Бондаренко имаше на разположение многоброен персонал, който да се грижи за личните му нужди. Той включваше изключително добър готвач, както и хора от свързочните части. Един от последните почука на вратата на спалнята в три сутринта.
	— Да, какво има?
	— Спешно съобщение за вас, другарю генерал — отвърна свързочникът.
	— Добре, почакай една минута — Генадий Йосифович стана от леглото, нахлузи халата си и се насочи към вратата, като по пътя удари с юмрук ключа на осветлението. Мърмореше като всеки, събуден внезапно посред нощ, но генералите трябва да очакват подобни неща. Той отвори вратата, без да се зъби на сержанта, който му подаде телекса.
	— Спешно, от Москва — подчерта сержантът.
	— Да, благодаря — отвърна генералът, взе съобщението и се запъти към леглото си. Седна на удобното кресло, върху което обикновено лежеше халатът му и взе очилата си за четене. Всъщност той нямаше нужда от тях, но те му помагаха да чете по-лесно в сумрака. Беше нещо спешно, е, достатъчно спешно, за да го събудят посред…
	— Боже господи — дълбоко пое въздух главнокомандващият на групата войски в Далечния изток още щом преполови първата страница. След това я обърна, за да прочете същинската част на доклада.
	В Америка това се наричаше специална разузнавателна оценка. Бондаренко ги бе виждал и преди, дори бе участвал в изготвянето на някои такива, но досега не му бе попадало нещо подобно.
	„Смята се, че съществува реална опасност от война между Русия и Китайската народна република. Целта на китайската офанзива е да завладее новооткритите златни и нефтени залежи в Източен Сибир чрез светкавично нападение с механизирани части на север, което ще започне западно от Хабаровск. В челото на атаката ще бъде 34-а ударна армия, която е дивизионна армия от тип А…“
	Тази разузнавателна оценка е съставена на базата на национални разузнавателни източници, които имат достъп до политическите лидери на КНР и качеството на информацията е от клас „1A“, продължаваше докладът, което означаваше, че СВР гледа на него като на светото писание. Бондаренко не бе виждал това твърде често.
	„Главнокомандващият на групата войски в Далечния изток получава заповед да извърши необходимите приготовления, за да посрещне и отблъсне подобно нападение…“
	— С какво? — попита генералът листовете в ръката си. — С какво, другари? — С тези думи той вдигна поставения до леглото телефон. — Искам щаба си събран след четиридесет минути — каза той на сержанта, който отговори на обаждането. Все още нямаше да обявява обща тревога. Щеше да стори това след срещата с щаба. Умът му вече обмисляше проблема. Това продължи, докато уринираше и докато се бръснеше. Мисълта му се въртеше в затворен кръг и той ясно осъзнаваше този факт, но не можеше да го промени. Проблемът, пред който бе изправен, не бе от лесните, мислеше си той, докато сваляше едва наболата брада от лицето си, може би невъзможен за разрешаване, но четирите звезди на пагона му го превръщаха в негов проблем, а Бондаренко не искаше да бъде запомнен от руските курсанти като генерала, който не е бил достоен за задачата да защити своята страна от нахлуване на чужди войски. Той бе тук, каза си Бондаренко, защото бе най-добрият в планирането на операции руски офицер. Той бе участвал в битки и преди и се бе справил добре, не само за да оцелее, но и да бъде удостоен с най-високите отличия за храброст. Бондаренко бе изучавал военната история през целия си живот. Беше прекарал дори известно време с американците в техния боен полигон в Калифорния и мечтаеше да създаде същия в Русия, защото това бе най-добрият начин за подготовка на войниците за битка, но страната му още доста време нямаше да може да си позволи подобни разходи. Имаше необходимите знания. Имаше и смелостта. Това, което му липсваше, бяха активите. Историята обаче не се правеше от воините, които имаха всичко необходимо, а от онези, които го нямаха. Когато воините разполагаха с всичко, в учебниците влизаха политическите лидери. Генадий Йосифович бе воин, и то руски воин. Страната му винаги е била нападана изненадващо, защото по различни причини нейните политически лидери не виждаха опасността от избухване на война и за това плащаха войниците. Дълбоко в съзнанието му премина мисълта, че поне няма да бъде застрелян, ако се провали. Сталин отдавна бе мъртъв, а с него умря и традицията да наказва онези, които бе пропуснал да предупреди. Бондаренко обаче не обърна внимание на тази мисъл. Провалът не бе алтернатива, за която щеше да мисли, докато е жив.


	Специалната разузнавателна оценка достигна до въоръжените сили на САЩ в Европа и в Тихия океан по-бързо, отколкото в Хабаровск. На адмирал Бартоломео Вито Манкузо тя бе представена малко преди планираната вечеря с губернатора на Хавай, която офицерът за връзки с обществеността трябваше да отложи с няколко часа, докато главнокомандващият на тихоокеанския район събере щаба си.
	— Говори, Майк — заповяда Манкузо на своя началник на разузнавателния отдел, бригаден генерал Майкъл Лар.
	— Не знам нищо за източника на информацията, но, изглежда, е агент на много високо ниво, вероятно високопоставен политик — докладва координаторът на разузнаването в района. — ЦРУ твърди, че е много надежден, директор Фоли е съгласен. Смятам, че трябва да приемем това сериозно.
	Лар спря, за да отпие глътка вода.
	— Добре, знаем, че КНР гледа с голяма завист към руските минерални находища в централната и в северната част на Източен Сибир. Това има връзка с икономическите проблеми, пред които са изправени, след като убийствата в Пекин станаха причина за прекратяване на търговските преговори, а както изглежда и останалите им пазарни партньори са им обърнали гръб. Така китайците се оказаха набутани в един наистина тесен икономически ъгъл, а това със сигурност е casus belli* откакто съществува историята.
	[* Повод за война. — Бел.прев.]
	— Какво можем да направим, за да ги сплашим? — попита генералът, командващ морските пехотинци на тихоокеанския флот.
	— Това, което ще сторим утре, е да приемем Руската федерация в НАТО. Президентът Грушевой отлита за Варшава след няколко часа, за да подпише Северноатлантическия пакт. Този акт ще направи Русия съюзник на Съединените американски щати и на всички страни членки на НАТО. Счита се, че ако китайците предприемат нещо, ще се окаже, че нападат не само Русия, а и останалите държави от пакта и това би трябвало да ги спре.
	— А ако това не стане? — попита Манкузо. Като главнокомандващ военен театър той получаваше заплата, за да очаква провал, а не успех на дипломацията.
	— В такъв случай, сър, ако китайците ударят на север, значи в континенталната част на Азия е избухнала война между Китайската народна република и съюзник на САЩ. Това означава, че ние трябва да започнем военни действия.
	— Имаме ли някакви директиви от Вашингтон по този въпрос? — попита главнокомандващият на Тихоокеанския регион.
	Лар поклати глава.
	— Все още не, адмирале. Нещата се развиха твърде бързо и министър Бретано очаква идеи от нас.
	Манкузо кимна.
	— Добре. Какво можем да направим? Какво е състоянието ни?
	Четиризвездният генерал, командващ Седми флот, се наведе напред.
	— В доста добра форма съм. Всичките ми самолетоносачи са на разположение и в готовност, летателният състав също, макар че би могъл да потренира още малко.
	— Активи на повърхността — Ед?
	Вицеадмирал Голдсмит погледна към шефа си.
	— Добре сме, Бърт.
	Командващият подводния флот в Тихия океан кимна.
	— Ще отнеме известно време да придвижим повече лодки на запад, но хората са добре обучени и ако се наложи, ще дадем добър урок на техния флот.
	Очите на присъстващите се насочиха към командващия морската пехота.
	— Надявам се, че не очаквате от мен да нахлуя в Китай с една дивизия — отбеляза той. Освен това целият Тихоокеански флот не разполагаше с достатъчно десантни кораби, за да стовари на брега повече от една бригада, и всички знаеха това. Колкото и добри да бяха морските пехотинци, те нямаше да успеят да се справят с цялата Народоосвободителна армия.
	— В какво състояние са руснаците? — обърна се командващият Седми флот към генерал Лар.
	— Не са добре, сър. Новият главнокомандващ на войските им в Далечния изток е считан за доста добър, но не му достигат активи. Народоосвободителната армия надвишава хората му осем пъти, а може би повече. Руснаците не могат да се противопоставят ефективно на удар по обекти в дълбочина на отбраната и дори само защитата от въздушни атаки ще представлява сериозен проблем за тях.
	— Това е факт — съгласи се генералът, командващ военновъздушните части в района на Тихия океан. — Иван пропиля голяма част от активите си, за да се разправя с чеченците. Повечето им самолети са на земята поради проблеми с поддръжката. Това означава, че пилотите им нямат възможност да натрупат толкова летателни часове, колкото са необходими, за да бъдат наистина добри. Китайците, от друга страна, тренират доста усилено през последните няколко години. Бих казал, че военновъздушните им сили са в доста добра форма.
	— Какво можем да придвижим на запад?
	— Много — отговори четиризвездният генерал от ВВС на САЩ. — Но дали ще бъде достатъчно? Има много неизвестни. Ще бъде добре, ако самолетоносачите ви са наблизо, за да ни подкрепят.
	— Добре — каза Манкузо. — Искам да разгледаме още няколко аспекта. Майк, да затвърдим разузнавателните си оценки за възможностите на китайците, това първо и, второ, да разберем какво мислят.
	— Агенцията вече започна да променя заданията на спътниците си. Скоро трябва получим доста сателитни снимки, а и приятелите ни в Тайван държат нещата под око.
	— Те знаят ли?
	Лар поклати глава.
	— Не, все още не. Информацията бе държана в много тесен кръг.
	— Може би трябва да кажем на Вашингтон, че те имат по-добър поглед върху вътрешната политика на Китай от нас — отбеляза командващият морските пехотинци. — Би трябвало да е така. Те говорят същия език. Имат същия мисловен процес и т.н. Тайван трябва да е сред първостепенните ни ресурси.
	— Може би, а може би не — парира го Лар. — Ако започне истинската война, те няма да се втурнат с главата напред само за развлечение. Разбира се, те са наши приятели, но не са страна в конфликта и най-разумното поведение е да стоят настрана. Ще преминат в състояние на повишена готовност, но няма да започнат офанзивни действия самостоятелно.
	— Наистина ли ще подкрепим руснаците, ако се стигне до това? И което е по-важно, дали китайците ще приемат това за правдоподобен ход от наша страна? — попита командващият ВВС в района. На практика той „притежаваше“ самолетоносачите и самолетите на флота. Обучението на персонала бе негова задача.
	— Четенето на мисли е работа на ЦРУ, не наша — отговори Лар. — Доколкото знам, Разузнавателното управление на МО няма висококачествени източници в Пекин и разчита само на прехванатото от Форт Мийд. Ако искате личното ми мнение, добре, политическите им решения се вземат от маоистки лидери, които имат склонност да виждат нещата по свой начин, доста по-различен от това, което бихме нарекли обективен поглед. Накратко казано, не знам и не познавам някой, който да знае, но източникът, който ни достави тази информация, твърди, че те сериозно смятат да предприемат този ход. Достатъчно сериозно, за да вкарат Русия в НАТО. Това прилича на доста отчаян опит за спиране на КНР, адмирале.
	— И така, считаме войната за събитие с голяма вероятност за реализация? — обобщи Манкузо.
	— Да, сър — съгласи се Лар.
	— Добре, господа. Значи ще действаме, както налага подобна ситуация. Искам планове и предложения за това, как да сритаме нашите китайски братя. Схематични — утре след закуска, окончателни — до 48 часа. Има ли въпроси?
	Нямаше.
	— Добре, тогава на работа.


	Ал Грегъри работеше до късно. Като софтуерен специалист той бе свикнал да седи пред компютъра до малките часове и днес случаят бе точно такъв. В момента той се намираше на борда на кораба на ВМС на САЩ „Гетисбърг“ — крайцер от клас „Егида“. Корабът не бе на вода, а се намираше на сух док върху множество дървени стойки, докато ремонтните бригади сменяха едно от витлата му. „Гетисбърг“ бе закачил една шамандура, която се бе отделила от закотвящата си верига и бе попаднала в талвега му, за да повреди левия винт на крайцера. Кораборемонтниците не бързаха да извършат замяната, тъй като бездруго бе време за рутинното периодично техническо обслужване на двигателите. Това бе добре дошло за екипажа. Военноморската корабостроителница в Портсмут, която бе част от военноморския комплекс „Норфолк“, не бе райска градина, но там живееха семействата на по-голямата част от личния състав и това правеше мястото достатъчно привлекателно.
	Грегъри бе в БИЦ или Бойния информационен център, помещението, от което капитанът „водеше“ битката. Всички оръжия се контролираха от това място. Дисплеят на радара SPY* представляваше три монитора, всеки от които с размерите на голям телевизор. Проблемът бе в компютрите, които командваха системата.
	[* Буквално — шпионин. — Бел.прев.]
	— Знаете ли — обърна се Грегъри към първия главен старшина, който отговаряше за поддръжката на системите. — Всеки стар Мак* е по-мощен от това.
	[* Компютър „Макинтош“. — Бел.прев.]
	— Докторе, тази система е венецът на технологията от 1975 — възрази старшината. — Освен това не е чак толкова трудно да проследиш една ракета.
	— Освен това, д-р Грегъри — включи се друг старшина, — този радар все още е най-добрата шибана система, която някога е пускана на вода.
	— Това е факт — трябваше да се съгласи Грегъри. Твърдите компоненти заедно можеха да ударят с радиочестотна мощност шест мегавата, достатъчно, за да направят така, че всеки пилот на хеликоптер например да създаде това, което жестоките медици наричат СИД — смешно изглеждащи деца. И напълно достатъчно за проследяването на балистичен носител при завръщането му в атмосферния слой на повече от хиляда мили. Ограничението и тук бе компютърният софтуер, който се бе превърнал в новия „златен“ стандарт в почти всички оръжейни системи в света.
	— И така, какво правите, когато искате да проследите носител, навлизащ в атмосферния слой?
	— Наричаме операцията „въвеждане на чипа“ — отвърна главният старшина.
	— Какво? Хардуер? — попита Ал. Той не можеше да повярва, че компютърът пред него работи с перфокарти.
	— Не, сър, софтуер е. Просто зареждаме различни програми за контрол.
	— Защо се нуждаете от втора програма за това? Нормалната ви програма не може ли да следи и самолети, и ракети? — попита вицепрезидентът на TRW.
	— Сър, аз просто поддържам и работя с това нещо. Не проектирам системата. RCA и IBM правят това.
	— По дяволите — реагира Грегъри.
	— Може би трябва да поговорите с лейтенант Олсън — каза другият главен старшина — Той е момче от Дартмут. Доста е умен за офицер.
	— Да — съгласи се първият, — писането на програми му е нещо като хоби.
	— Денис Белята. Оръжейникът и старпомът* понякога се дразнят от него.
	[* Старши помощник-командир на кораб. Длъжността съответства на началник-щаб в сухопътно подразделение. — Бел.прев.]
	— Защо? — попита Грегъри.
	— Защото говори като вас, сър — отвърна главен старшина Лийк. — Само че не получава колкото вас.
	— Въпреки това е добро хлапе — отбеляза Матсън. — Грижи се добре за хората си и си разбира от работата.
	— Да, Джордж, добро хлапе е. Ще се издигне, ако остане във флота.
	— Няма. Компютърните компании вече правят опити да го привлекат на работа. Мамка му, „Компак“ му предложи триста хиляди през миналата седмица.
	— С такава заплата се живее — отбеляза главен старшина Лийк. — И какво каза Денис?
	— Каза не. Посъветвах го да поиска половин милион — засмя се Матсън и се пресегна за кафето.
	— Какво мислите, д-р Грегъри? Хлапето струва ли толкова пари в компютърния бизнес?
	— Ако прави наистина добри програми, може би — отвърна Ал и реши, че трябва да провери този лейтенант Олсън. В TRW винаги имаше място за таланти. Дартмут бе известен с факултета си по информатика. Като към това се прибави и опитът в армията, получавате превъзходен кандидат за участие в проект за разработка на зенитни управляеми ракетни установки. — Добре, когато вкарвате чипа, какво става?
	— Променя се обхватът на радара. Знаете как действа — радиочестотната енергия изчезва нанякъде, а ние получаваме само сигналите, които се отразяват в рамките на определен период от време. Това — главен старшина Лийк вдигна една дискета с печат върху етикета — променя периода. То разширява ефективния обхват на SPY до две хиляди километра. Доста повече, отколкото ще прелетят ракетите. Бях на „Порт Роял“ преди пет години по време на изпитания на стратегически ракети. Засякохме идващия балистичен носител непосредствено щом се появи над хоризонта и го проследихме по целия път.
	— Ударихте ли го? — попита Грегъри с повишен интерес. Лийк поклати глава.
	— Повреда в завършващата фаза на насочването на птичката, задейства се по-рано. Бяхме на петдесет метра, но това разстояние се оказа с един косъм по-голямо от поразяващия обхват на бойната глава. Бяха ни разрешили само един изстрел по някаква причина, която така и не разбрах. На следващата година „Шилоу“ успя. Удари го директно. Видеозаписът е страхотен — увери госта си главният старшина.
	Грегъри му повярва. Когато едно тяло, което се движи в дадена посока с 14 000 мили в час, се сблъска с друго, което лети срещу него с 2 000 мили в час, резултатът наистина може да бъде впечатляващ.
	— От първия път?
	— Разбира се. Боклукът летеше право срещу нас, а това бебче не пропуска често.
	— Винаги се справяме при ученията с „Вандал“ край островите Уолъпс — потвърди главен старшина Матсън.
	— И какво по-точно са те?
	— Стари зенитни управляеми ракети „Талос“ — поясни Матсън. — Големи цилиндри с реактивни двигатели. Те се приближават по балистична траектория с 2 200 мили в час. На палубата става доста напечено. От това се притесняваме. Руснаците излязоха с нови, летящи ниско над водата ракети, които ние наричаме „Слънчево изгаряне“…
	— Убиец на „Егида“ — така го наричат някои хора — добави главен старшина Лийк. — Ниска и бърза.
	— Обаче досега не сме пропуснали нито една — съобщи Матсън. — Системата „Егида“ е доста добра. И така, д-р Грегъри, какво точно проверявате?
	— Искам да разбера дали вашата система може да се използва за спиране на балистичен носител.
	— Колко бърз? — попита Матсън.
	— Междуконтинентална балистична ракета. Когато се появи на радара ви, ще се движи с около 17 000 мили в час или със 7 600 метра в секунда.
	— Доста бързо наистина — отбеляза Лийк. — Седем или осем пъти по-бързо от куршум, изстрелян от карабина.
	— По-бързо от тактическа ракета като „Скъд“. Не съм сигурен, че ще успеем — каза Матсън.
	— Тази радарна система няма да има проблеми с проследяването. Тя е много близка до системата „Кобра“ на Алеутите. Въпросът е дали вашите зенитни управляеми ракети ще успеят да реагират достатъчно бързо, за да я ударят?
	— По-слаб от самолет. Балистичните носители са конструирани да издържат на топлина, не на удар. Също като космическата совалка. Когато лети в дъждовна буря, плочките й се скапват.
	— Сериозно?
	— А-ха — кимна Грегъри. — Също като стиропорени чашки за кафе.
	— Добре, значи проблемът е ракетата да се приближи на достатъчно малко разстояние, за да може бойната глава да избухне, когато целта е в бризантния конус.
	— Правилно. — Може и да са кадрови военни, помисли си Грегъри, но не са глупави.
	— Трябва да се коригира софтуерът в търсещата глава, нали?
	— Отново правилно. Аз написах нова програма. Лесно беше. Препрограмирах начина на действие на лазера. Би трябвало да работи, ако инфрачервената система за насочване функционира, както я рекламират. Поне по време на компютърните симулации във Вашингтон функционираше.
	— Работеше добре и на „Шилоу“, докторе. Тук някъде имаме видеозапис — увери го Лийк. — Искате ли да го видите?
	— Разбира се — ентусиазирано отвърна д-р Грегъри.
	— Добре — главен старшина Лийк погледна часовника си. — Сега съм свободен. Ще прескоча до кърмата да изпуша една цигара и после ще извъртим записа.
	— Не можете ли да пушите тук?
	Лийк изръмжа с раздразнение:
	— Това е новата флота, докторе. Капитанът е истински нацист. Трябва да ходиш до кърмата, за да запалиш. Не разрешава даже в каютите на старшините.
	— Ще напусна — каза Матсън. — Аз не съм лигльо като Тим.
	— Глупости — отвърна Лийк. — Бездруго малко истински мъже останаха на борда.
	— Защо седите на една страна тук? — попита Грегъри, следвайки двамата към кърмата. — Най-важните екрани са отдясно, а не отпред или отзад. Това защо е?
	— Щото е по-лесно да драйфаш, като си в открито море — засмя се Матсън. — Който и да е проектирал този кораб, не е харесвал особено моряците. Поне климатичната инсталация работи.
	В БИЦ температурата рядко надвишаваше петнадесет градуса и по тази причина повечето мъже, които работеха там, носеха пуловери. Крайцерите от клас „Егида“ определено не се славеха с комфорта си.


	— Това сериозно ли е? — попита Алиев. Въпросът беше глупав и той знаеше това, но все пак не успя да се сдържи.
	— Заповядано ни е да действаме по този начин, полковник — рязко отвърна Бондаренко. — С какво разполагаме, за да ги спрем?
	— Бойната готовност на 265-а мотострелкова дивизия е грубо към петдесет процента — отговори началникът на отдела за оперативна и бойна подготовка. — Освен това имаме два танкови полка с около четиридесет процента или там някъде. Резервните ни формирования са по-скоро теоретични. Авиацията — един полк изтребители-прехващачи, готов за бойни действия, и още три, в които повече от половината самолети не са в състояние да се вдигнат във въздуха.
	Бондаренко кимна. Беше по-добре, отколкото при пристигането му в района и той бе поработил доста, за да доведе нещата дотук, но това едва ли щеше да впечатли китайците.
	— Противникът? — продължи главнокомандващият. Шефът на разузнаването в Далечния изток също бе полковник — Владимир Константинович Толкунов.
	— Китайските ни съседи са в добра бойна форма, другарю генерал. Най-близкото им формирование е 34-а ударна армия, дивизионна армия от тип А, командвана от генерал Пън Сиван — започна той. — Тази формация разполага с поне три пъти повече механизирана техника от нас и е добре обучена. Китайската авиация… ами тактическите им самолети са над две хиляди и можем да очакваме, че ще насочат всичко към тази операция. Другари, ние не разполагаме дори с част от ресурсите, които са ни необходими, за да ги спрем.
	— Значи ще използваме пространството в наша полза — предложи генералът. — С това поне разполагаме в изобилие. Ще започнем действия за задържането на противника и ще чакаме подкрепления от запад. Ще говоря със Ставка по-късно днес. Нека очертаем в общи линии от какво имаме нужда, за да спрем тези варвари.
	— Всичко ще се случи в края на една железопътна линия — отбеляза Алиев. — А скапаните ни инженерни войски се изтрепаха, за да проправят пътя на дръпнатите към нефтените полета. Другарю генерал, първо трябва да наредим на инженерите да започнат работа по минните полета. Имаме милиони мини, а пътят, който ще изберат китайците, е лесно предсказуем.
	Основният проблем бе, че китайците имаха на своя страна стратегическа, ако не тактическа изненада. Първата бе политическо упражнение и китайците, също като Хитлер през 1941, го извършиха успешно. Бондаренко разполагаше поне с тактическо предупреждение, което все пак бе нещо повече от това, което Сталин благоволи да даде на своята Червена армия. Освен това той се надяваше да разполага със свобода на действие, тъй като за разлика от Сталин, неговият президент Грушевой мислеше с главата, а не с топките си. Ако имаше свободата да маневрира, щеше да може да поведе мобилна война, като отнеме на китайците възможността за решителна схватка и да влиза в бой само когато бе в негов интерес. В такъв случай щеше да може да изчакат подкрепленията и в това време да подготви образцова битка по своите правила на определени от него място и време.
	— Колко добри са китайците в действителност, Павел?
	— Народоосвободителната армия не е участвала в широкомащабни операции през последните петдесет години — от войната между САЩ и Корея, ако изключим граничните сблъсъци с нас през 60-те и началото на 70-те. Тогава Червената армия се справи с тях, но ние разполагахме с огромна огнева мощ, а и целите на китайците бяха ограничени. Те са обучени по нашата стара система. Войниците им не могат да мислят самостоятелно. Дисциплината им е драконовска. И най-малкото нарушение се наказва с екзекуция по кратката процедура и това ги прави покорни. На оперативно ниво генералите им са добре обучени в теоретичен аспект. По качество въоръжението им е горе-долу на нивото на нашето. По-високият им военен бюджет и интензивното обучение на личния състав предполага, че войниците им са добре запознати с оръжията си и с елементарните бойни тактики — каза Жданов на присъстващите. — Вероятно обаче са по-зле в оперативно-маневреното мислене. За съжаление разполагат с огромен брой хора, които да вършат това, а количеството само по себе си е качество, както обичаха натовските армии да казват за нас. Това, което ще искат да направят, и това, което се страхувам, че наистина ще направят, е да се опитат да ни премажат бързо — просто да ни разбият и да продължат към своите политически и икономически цели възможно най-скоро.
	Бондаренко кимна и отпи от чая си. Това бе лудост, а най-откачената част от всичко бе, че сега той играеше ролята на командир на НАТО от 1975, германски например, изправен срещу многократно превъзхождащ го враг. За щастие обаче и за разлика от немския командир, той разполагаше с пространство за маневриране, а руснаците винаги бяха използвали пространството в своя полза. Бондаренко се наведе напред.
	— Добре. Другари, ще им отнемем възможността за решителни действия. Ако пресекат границата, ще започнем маневрена война. Ще жилим и ще бягаме. Ще ги удряме и ще се оттегляме, преди да са успели да организират контраатака. Ще им отстъпим земя, но няма да им даваме кръв. Животът на всеки наш войник е изключително ценен. Китайците имат доста дълъг път до целта си. Ще им позволим да изминат голяма част от този път, а през това ще изчакваме благоприятния случай и ще запазим хората и въоръжението си. Ще ги накараме да платят за това, което са заграбили, но няма, не, не трябва да им позволим да влязат в решителна битка с войската ни. Наясно ли са всички? — попита той щаба си. — Когато се съмняваме, ще бягаме и ще отказваме на врага, това, което иска. Когато имаме необходимото, за да отвърнем на удара, ще го накараме да поиска никога да не е чувал за Русия, но дотогава ще го оставим да се забавлява.
	— А какво ще правим с граничните части?
	— Те ще ударят китайците, след което ще се изтеглят. Другари, няма да спра да повтарям това — животът на всеки редник е важен за нас. Мъжете ни ще се бият по-уверено, ако знаят, че държим на тях, нещо повече, те заслужават нашите грижи. Ако страната им иска от тях да рискуват живота си за нея, трябва да им отговори с лоялност. Ако направим това, те ще се бият като тигри. Руският войник знае как да се бие. Трябва да бъдем достойни за него. Всички вие сте добри професионалисти. Това ще бъде най-важното изпитание в живота на всички ни. Трябва да бъдем нивото, необходимо за изпълнение на тази задача. Съдбата на нацията ни е в наши ръце. Имаме разрешение да повикаме воини от запаса. Нека започнем това. Разполагаме с достатъчно екипировка за тях. Отворете вратите и им дайте възможност да наберат скорост. Дано офицерите, които ще ги водят, да са достойни за хората си. Свободни сте.
	Бондаренко се изправи и излезе от помещението, като се надяваше, че речта му е постигнала целта си. Войните обаче не се печелеха с речи.


>	45.
>	ПРИЗРАЦИ НА ОТМИНАЛИ УЖАСИ

	Президентът Грушевой пристигна във Варшава с обичайната пищност и помпозност. Доста добър актьор, помисли си Райън, докато гледаше пристигането му по телевизията. Човек изобщо не можеше да познае по изражението на лицето му, че неговата страна се е изправила лице в лице със сериозна война. Грушевой премина пред същия кордон, несъмнено съставен от същите части, които посрещнаха и Райън, произнесе кратка, но цветиста поздравителна реч, в която спомена за вековното приятелство между Полша и Русия (като пропусна също толкова дългите и не дотам дружески периоди от историята на взаимоотношенията между двете страни), след което се настани в лимузината, която щеше да го откара в града, заедно, което зарадва Райън, със Сергей Николаич Головко.
	В ръката си президентът държеше факс от Вашингтон, който го информираше с какво разполагаха китайците, за да нападнат северната си съседка, и освен това включваше оценка от Разузнавателната агенция на МО за така нареченото „съотношение на силите“, което, както Райън си спомни, бе термин, използван от бившата Съветска армия. Оценката на ситуацията не бе особено благоприятна. Още по-неприятното бе, че Америка не можеше да направи много, за да помогне на руснаците. Най-силният флот в света не можеше да намери сериозно пряко приложение в една сухопътна война. Армията на САЩ разполагаше с дивизия и половина тежковъоръжени подразделения в Европа, но те се намираха на хиляди мили от вероятната арена на военните действия. Военновъздушните сили бяха достатъчно мобилни, за да нанесат мощни удари във всяка точка на света и можеха да създадат сериозни главоболия, но самолетите не бяха в състояние сами да разгромят цяла армия. Не, това щеше да бъде най-вече руско шоу, а руската армия, съобщаваше факсът, в момента бе в ужасно състояние. Разузнавателното управление на МО даваше висока оценка на способностите на главнокомандващия руските сили в района, но и най-умният мъж на света, въоръжен с 5,45-милиметрово пистолетче, бе в неизгодна позиция спрямо глупак с картечница. Всичко това караше Райън да се надява, че новината на деня ще спре китайците, но според ЦРУ и Държавния департамент тази възможност бе твърде несигурна.
	— Скот? — обърна се Райън към държавния секретар.
	— Не знам, Джак. Това би трябвало да ги обезкуражи, но не можем да бъдем сигурни колко натясно смятат, че са поставени. Ако решат, че са попаднали в клопка, също могат да се хвърлят с главата напред.
	— По дяволите, Скот, това ли е начинът, по който държавите правят бизнес? — попита Джак. — Съмнения? Страхове? Явна глупост?
	Адлер сви рамене.
	— Погрешно е да се мисли, че един глава на правителство е по-умен от нас, останалите, Джак. Хората вземат решения по един и същ начин, независимо от това колко са големи и умни. Всичко се свежда до това, как възприемат проблема и как най-добре могат да обслужат собствените си нужди, да запазят личното си благополучие. Не забравяй, че си нямаме работа със свещеници. Тези хора нямат кой знае колко съвест. Нашето възприятие за добро и зло не е присъщо на техните мозъци. Те трансформират това, което е добре за страната им, в онова, което е добре за самите тях, също като някой крал от дванадесети век, но за разлика от него нямат около себе си някой епископ, който да напомня, че може би има Бог, който гледа отгоре с тефтер в ръка.
	„За тях“, помисли си Адлер, „нямаше да е проблем да елиминират един кардинал, за да бръкнат по-дълбоко в кацата с меда.“
	— Социопати? — попита президентът.
	Държавният секретар отново сви рамене.
	— Не съм лекар, само дипломат. Когато преговаряш с подобни хора, обикновено развяваш онова, което е добро за страната им, тоест за тях, пред очите им и се надяваш, че ще посегнат. Играеш с тях, без да ги разбираш напълно. Тези хора правят неща, които никой от нас не би направил. А те управляват една от най-големите държави, притежаваща ядрено оръжие.
	— Страхотно — пое дъх Райън. Той се изправи и взе палтото си. — Е, хайде да отидем да видим как новият ни съюзник ще подпише договора, какво ще кажеш?
	Десет минути по-късно те бяха в приемната на замъка „Лазиенски“. Осигурено бе обичайното време без представители на пресата, през което държавните ръководители можеха да поговорят помежду си с чаша минерална вода в ръката, след което няколко служители от протокола отвориха двойните врати към масата, столовете, документите и телевизионните камери. Речта на президента Грушевой бе напълно предсказуема. НАТО бе създадено, за да защитава Западна Европа от неговата страна, а тя от своя страна бе основала аналогична организация, наречена Варшавски договор, точно в този град. Светът обаче се бе променил и сега Русия бе щастлива да се присъедини към останалите европейски страни в един съюз между приятели, чието единствено желание е мир и благоденствие за всички. Грушевой изрази задоволството си от факта, че е първият руснак, който наистина става част от Европейската общност, и обеща да бъде ценен приятел и партньор на вече близките до сърцето му съседи. (Военните аспекти на Северноатлантическия пакт не бяха споменати изобщо.) Всички присъстващи го аплодираха, след което Грушевой извади една старинна писалка, взета за случая от Ермитажа в Санкт Петербург, за да се подпише от името на Русия и по този начин да увеличи с една броя на страните, членуващи в НАТО. Последваха нови аплодисменти, след което ръководителите на отделните държави се приближиха до него, за да се ръкуват с новия си съюзник. Светът за пореден път промени облика си.
	— Иван Еметович — каза Головко, когато се приближи до американския президент.
	— Сергей Николаич — тихо отвърна Райън.
	— Какво ще си помисли Пекин за това? — попита шефът на руската разузнавателна служба.
	— С повече късмет ще разберем до двадесет и четири часа — отговори Райън, който знаеше, че тази церемония се излъчва пряко по Си Ен Ен, и бе сигурен, че китайците са я гледали.
	— Очаквам реакцията да бъде просташка.
	— Напоследък казаха доста гадни неща по мой адрес — увери го Райън.
	— Че трябва да осъществите сексуален контакт с майка си, несъмнено.
	— Всъщност, че трябва да правя орален секс с нея — с отвращение призна президентът. — Предполагам, че всеки говори подобни неща в тесен кръг.
	— Ако го каже някому лично, може да бъде застрелян.
	Райън изръмжа:
	— Можеш да бъдеш сигурен в това, Сергей.
	— Ще проработи ли? — попита Головко.
	— Мислех да ти задам същия въпрос. Вие сте по-близо до тях.
	— Наистина не знам — каза руснакът и отпи малка глътка от водката си. — А ако не проработи…
	— В такъв случай имате някои нови съюзници.
	— А по въпроса за точната формулировка на членове пети и шести от пакта?
	— Сергей, можеш да кажеш на президента си, че Съединените щати ще приемат всяко нападение на която и да е част от Руската федерация като проблем, който засяга Северноатлантическия пакт. За това, Сергей Николаич, имате думата на Съединените американски щати — каза Фехтовачът на руския си познат.
	— Джак, ако ми разрешиш да се обръщам към теб по този начин, казвал съм на нашия президент неведнъж, че ти си човек на честта и мъж, който държи на думата си — облекчението бе ясно изписано на лицето му.
	— Сергей, от твоите уста това звучи ласкателно. Просто е, наистина. Земята си е ваша и нация като нашата не може просто да седи и да гледа как се осъществява грабеж с подобни размери. Това подрива устоите на световния мир. Нашата работа е да превърнем света в едно спокойно местенце. Имаше достатъчно войни.
	— Страхувам се, че ще има още една — каза Головко с присъщата си откровеност.
	— Тогава вашата и моята страна ще се постараят тя да бъде последна.
	— Платон е казал: „Войната свършва само за мъртвите.“
	— Защо трябва да се ръководим от думите на един грък, който е живял преди двадесет и пет века? Предпочитам думите на един евреин, живял пет века по-късно. Време е, Сергей. Крайно време е — твърдо каза Райън.
	— Надявам се да си прав. Вие, американците, сте винаги такива оптимисти…
	— Има причина за това.
	— О-о, и каква е тя?
	Джак фиксира руския си колега.
	— В моята страна всичко е възможно. Така ще бъде и в твоята, ако просто позволите това. Прегърнете демокрацията, Сергей. Прегърнете демокрацията. Генетично американците не се различават от останалите хора по света. Ние сме мелези. Във вените ни тече кръв от всяка нация на Земята. Единственото, което ни различава от останалия свят, е нашата Конституция. Просто сборник с правила. Това е всичко, Сергей, но то ни върши добра работа. Ти ни проучваш отдавна, нали?
	— Имаш предвид откакто постъпих в КГБ? Над тридесет и пет години.
	— И какво научи за Америка и за начина, по който тя функционира?
	— Очевидно не достатъчно — откровено отвърна Головко. — Духът на вашата страна винаги ме е обърквал.
	— Защото е много просто, а ти си търсил нещо сложно. Ние позволяваме на хората да преследват мечтите си и когато някой успее да реализира своята, ние го възнаграждаваме. Останалите виждат това и тръгват по неговия път.
	— Добре, а класовите различия?
	— Какви класови различия? Сергей, не всеки отива да учи в Харвард. Аз не съм, не помниш ли? Баща ми бе полицай, а аз бях първият в семейството, който завърши колеж. Виж докъде стигнах. Сергей, в Америка няма класово разделение. Можеш да бъдеш какъвто искаш, ако имаш волята да работиш за това. Може да успееш, може и да се провалиш. Късметът също помага — призна Райън, — но всичко се свежда до положения труд.
	— Всички американци имат звезди в очите — отбеляза лаконично председателят на СВР.
	— За да виждат по-добре небесата — отвърна Райън.
	— Може би. Само да не се препънат и да паднат върху нас.


	— И така, какво означава това за нас? — попита Ху Кунпяо с абсолютно неутрален глас.
	Цзян и неговият премиер бяха гледали прякото предаване на Си Ен Ен в частния кабинет на последния, екипирани със слушалки за симулантния превод, които сега бяха захвърлили. Старшият министър без портфейл презрително махна с ръка.
	— Чел съм за Северноатлантическия пакт — каза той. — Той не може да бъде приложен в нашия случай. Членове пет и шест ограничават прилагането на военна сила само при конфликти на територията на Европа и на Северна Америка. Е, освен това включва Турция, а според оригиналния си вариант и Алжир, който през 1949 бе част от Франция. За морски инциденти той е приложим само в Атлантическия океан и в Средиземно море, и то само на север от Тропика на Рака. Ако не бе така, страните от НАТО щяха да бъдат призовани да се включат в кампаниите в Корея и във Виетнам на страната на САЩ. Това не се случи, защото пактът не може да бъде прилаган извън определения регион. Не може да бъде приложен и спрямо нас. Подобни договори са написани ясно и имат точно определено приложение. Те не могат да бъдат тълкувани свободно.
	— Въпреки това съм загрижен — каза Ху.
	— Започването на военни действия не е стъпка, която трябва да се предприема лекомислено — призна Цзян, — но истинската опасност за нас са икономическият срив и общественият хаос, които ще последват като резултат от него. Това, другарю, може да събори целия ни обществен строй, а този риск ние не можем да поемем. Когато обаче завладеем златото и нефта, няма да се налага да се тревожим за подобни неща. Ако притежаваме наш собствен изобилен източник на нефт, няма да се страхуваме от енергийна криза, а със златото ще можем да купим каквото пожелаем от останалия свят. Приятелю, трябва да разбираш Запада. Те боготворят парите, а икономиката им се основава на нефта. Тези две неща ще ги принудят да правят бизнес с нас. Защо Америка се намеси в конфликта в Кувейт? Нефт. Защо Великобритания, Франция и всички останали страни се присъединиха към нея? Нефт. Който има нефт, е техен приятел. Ние ще имаме нефт. Толкова е просто — завърши Цзян.
	— Твърде уверен сте.
	Министърът кимна.
	— Да, Ху, уверен съм, защото съм изучавал Запада в продължение на много години. Начинът им на мислене всъщност е доста предсказуем. Целта на този договор е да ни сплаши, предполагам, но в действителност той представлява един хартиен тигър. Дори да имат желание да окажат военна помощ на Русия, те нямат възможност да сторят това. А и аз не вярвам, че ще проявят подобно желание. Те не могат да знаят плановете ни. Ако ги знаеха, щяха да окажат натиск, като използват преимуществото си над нас по отношение на валутните резерви по време на търговските преговори, нали? — попита Цзян.
	— Никакъв начин ли няма да са научили нещо?
	— Вероятността е почти нулева. Другарят Тан няма сведения за шпионска дейност в страната ни на високо ниво, а източниците му във Вашингтон и в останалите страни от НАТО не са чували за нещо подобно.
	— Тогава защо разширяват НАТО? — попита Ху.
	— Не е ли очевидно? Русия изведнъж се сдобива с изобилни количества нефт и злато и капиталистическите държави искат да участват в разпределението на това богатство. Това се казва дори в пресата, нали? Напълно в духа на капиталистическото общество — споделена алчност. Кой знае, може би след пет години и нас ще ни поканят в НАТО по същата причина — иронично каза Цзян.
	— Убеден ли сте, че плановете ни не са разкрити?
	— Когато обявим пълна бойна готовност и започнем да придвижваме военни части, можем да очакваме някаква реакция от Русия. Останалите? Пфу! Тан и маршал Лю също са уверени в това.
	— Много добре — каза Ху, който не бе напълно убеден, но въпреки това се съгласи.


	Във Вашингтон бе утро. Вицепрезидентът Джексън бе де факто шеф на екипа за овладяване на кризисни ситуации — длъжност, която заемаше поради предишния си пост — директор на оперативния отдел на Комитета на началник-щабовете. Едно от предимствата на Белия дом бе високата степен на сигурност, която се допълваше от факта, че хората от обединеното командване можеха да участват в заседанията на екипа от своята заседателна зала — „Танкът“, по осигурена срещу подслушване фиброоптична връзка.
	— Е? — попита Джексън, гледайки към големия телевизионен екран на стената на Залата за действия при кризисни ситуации.
	— Манкузо е накарал хората си в Хавай да се захванат за работа. Флотата може да създаде сериозни главоболия на китайците, а ВВС имат готовност да прехвърлят доста активи в Русия, ако се наложи — каза армейски генерал Мики Мур, председател на Комитета на началник-щабовете. — Това, което ме безпокои, е сухопътната част на уравнението. На теория можем да придвижим на изток една тежковъоръжена дивизия — първа бронетанкова, от Германия заедно с няколко поддържащи подразделения, а вероятно и НАТО ще ни подпомогне с няколко формирования. Руската армия обаче е в плачевно състояние, особено в Далечния изток. Друг сериозен проблем е, че Китай разполага с дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4. Смятаме, че най-малко осем от тях са насочени към нас.
	— Разкажи ми повече — нареди Котаракът.
	— Те са разновидност на „Титан“-II — продължи Мур. — Научих историята малко по-рано днес. Проектирани са от един полковник от ВВС от китайски произход, завършил Калифорнийската политехника, който избяга там през 50-те. Някакъв дръвник е повдигнал срещу него обвинения за нарушаване на изискванията за сигурност, между другото до едно несъстоятелни, и той се е измъкнал с няколко куфара ценна техническа информация направо от щаба, където работел по това време. Така китайците са конструирали нещо, което на практика е копие на старите ракети „Мартин-Мариета“ и както вече казах, поне осем от тях са насочени към нас.
	— Бойни глави?
	— Пет мегатона, предполагаме. Градоунищожители. Поддръжката им е доста трудна, също като на нашите. Предполагаме, че през повечето време са без гориво и вероятно ще са им необходими от два до четири часа, за да ги приведат в готовност за изстрелване. Това е добрата новина. Лошата е, че китайците са усилили защитата на силозите си, вероятно като следствие от това, което направихме по време на кампанията в Ирак и на ударите на нашите В-2 над японските варианти на SS-19. Според последните ни данни капаците им представляват 15 фута*1 армиран бетон плюс три фута*2 стоманена броня. Ние не разполагаме с конвенционална бомба, която да проникне през тях.
	[*1 4,57 метра. — Бел.прев.]
	[*2 0,91 метра. — Бел.прев.]
	— Защо? — изненадано попита Джексън.
	— Защото GBU-29, които създадохме, за да унищожим онзи дълбок бункер в Багдад, бяха проектирани за пускане от F-111. Те не съответстват на размерите на отделението за бомби на В-2, а всички F-111 са на гробището в Аризона. И така, разполагаме с бомбите, но няма с какво да ги пуснем. Най-добрият начин да унищожим тези силози е с ракети въздух-земя с бойни глави W-80, ако президентът даде разрешение за ядрен удар.
	— Как ще разберем, че китайците са подготвили ракетите за изстрелване?
	— Доста трудно — призна Мур. — Новата конфигурация на силозите не позволява това. Тези капаци са чудовищно здрави. Предполагаме, че планират да ги взривят с експлозиви, както правехме ние.
	— Имаме ли ракети с ядрени бойни глави?
	— Не, президентът трябва да даде разрешението си. Птичките и главите са складирани във военновъздушна база Уайтман, където са дислоцирани и В-2. Ще е необходим един ден за комплектоването им. Бих препоръчал президентът да даде разрешение за това, в случай че тази китайска история продължи — заключи Мур.
	Най-добрият начин за нанасяне на ядрен ракетен удар — от подводници или от самолети, базирани на самолетоносач, бе невъзможен, тъй като цялото ядрено въоръжение бе свалено от флотата и да се върне обратно щеше да бъде доста трудно. Провалът на ядрената експлозия в Денвър, която доведе света до прага на размяната на ядрени удари, накара Америка и Русия да разоръжат всичките си носители на балистични ракети. И двете страни все още имаха ядрено оръжие, разбира се. Америка разполагаше предимно с гравитационни бомби В-61 и В-83, както и термоядрени глави W-80, които можеха да бъдат монтирани на ракети „Круз“. И двата вида можеха да бъдат пуснати с голяма точност, и то достатъчно изненадващо. B-2A бе невидим за радарите (освен това се забелязваше трудно с просто око, ако човек не се намира непосредствено до него), а ракетите „Круз“ летяха толкова ниско, че се сливаха с ежедневната суматоха и с уличния трафик. На тях обаче им липсваше скоростта на балистичните оръжия. От момента на запуска до попадението изминаваха двадесет и пет минути, дори по-малко при онези, които бяха изстрелвани от вода. Те обаче вече бяха унищожени напълно, с изключение на онези, които бяха съхранявани за изпитания на противобалистични ракети, но при тях конструкцията бе изменена и затрудняваше монтирането на ядрени бойни глави.
	— Добре, ще се опитаме да избегнем това. Колко ядрени бомби можем да пуснем, ако се наложи?
	— При първия удар с В-2? — попита Мур. — О, около седемдесет. Ако предвидим по две на цел, напълно достатъчно, за да превърнем всеки голям град в КНР в огромен паркинг. Ще загинат повече от сто милиона души — добави председателят. Не бе необходимо да пояснява, че няма особено желание да стори това. Дори най-кръвожадните войници бяха отблъсквани от идеята за толкова масово избиване на цивилни, а онези, които носеха четири звезди на раменете, бяха стигнали до този ранг, защото бяха мислещи мъже, а не психопати.
	— Ако им подскажем това, може би ще се позамислят дали да се бъзикат с нас толкова много — каза Джексън.
	— Би трябвало да проявят достатъчно разум — съгласи се Мур. — Кой би искал да бъде шеф на паркинг?
	Това, което не каза на глас, бе, че хората, които започват нападателни войни, никога не проявяват достатъчно разум.


	— Докъде стигнахме със свикването на запасняците? — попита Бондаренко.
	Теоретично всеки руснак можеше да бъде призован в запаса, тъй като повечето бяха служили в армията на своята страна по едно или друго време. Традицията датираше от времето на царете, когато руската армия бе оприличавана на парен валяк поради огромния си брой.
	Практическият проблем сега бе, че държавата вече не знаеше адресите им. По закон пенсионираните офицери и сержанти трябваше да уведомяват военните за всяка промяна в адресната си регистрация. До неотдавна обаче за всяко преместване бе необходимо разрешението на държавата, което караше въпросните хора да смятат, че тя знае къде живеят, и те рядко съобщаваха новите си адреси. Огромната бюрократична машина в страната бе прекалено тромава, за да следи подобни неща и в резултат на това нито Русия, нито Съветският съюз преди нея бяха проверявали на практика възможностите си за свикване на воините, които вече са свалили униформите. Имаше цели запасни дивизии, оборудвани с най-модерната техника, но тя не бе напускала гаражите и халетата, откакто бе вкарана там. Наглеждаха я само малък брой служещи механици, които на практика използваха времето за поддръжка да припалват двигателите в съответствие с някакви безумни графици. Така генералът, командващ Далекоизточния военен район, разполагаше с хиляди танкове и оръдия, за които нямаше войници, с планини от снаряди и цели езера от дизелово гориво.
	Думата „камуфлаж“, която означава маскировка или прикриване, по произход е френска. Всъщност тя би трябвало да е руска, защото руснаците са най-добрите в света в това военно изкуство. Халетата на истинските танкове, които формираха гръбнака на засега съществуващата само на теория армия на Бондаренко, бяха толкова добре скрити, че само щабът му знаеше къде се намират. Една значителна част от тях бе останала незабелязана дори от американските шпионски спътници, които от години търсеха местоположението им. Дори пътищата, които водеха към халетата, бяха боядисани в маскировъчни цветове или закрити от изкуствени иглолистни дървета. Това бе още един урок от Втората световна война, когато Съветската армия объркваше напълно германците толкова често, че човек се чудеше защо Вермахтът изобщо си правеше труда да назначава офицери от разузнаването, след като те постоянно бяха баламосвани.
	— Сега изпращаме заповедите — отвърна полковник Алиев. — С повече късмет половината от тях ще достигнат до хора, които някога са носили униформа. Ще постигнем доста по-добри резултати, ако направим публично съобщение.
	— Не — реагира Бондаренко. — Не можем да им позволим да разберат, че се подготвяме. Какво става с офицерския състав?
	— За запасните формирования? Разполагаме с достатъчно лейтенанти и капитани, просто няма редници и сержанти, които да поставим под тяхно командване. Предполагам, че ако се наложи, можем да съставим цял полк от младши офицери, способни да управляват танкове — сухо каза Алиев.
	— Е, един такъв полк сигурно ще бъде доста ефективен — отбеляза генералът. — Колко време ще отнеме свикването на запасняците?
	— Пликовете вече са адресирани и марките са залепени. Би трябвало да достигнат до получателите до три дни.
	— Изпратете ги веднага. Погрижи се за това лично, Андрей — заповяда Бондаренко.
	— Слушам, другарю генерал — той замълча. — Какво мислите за тази работа с НАТО?
	— Ако ще ни осигури подкрепа, аз съм за. Мечтая да имам американски самолети под мое командване. Помня какво причиниха на Ирак. Има много мостове, които искам да съборя в реките под тях.
	— А сухопътните им сили?
	— Не ги подценявай. Виждал съм как се обучават и съм карал някои от машините им. Отлични са и хората им знаят как да ги използват. Една американска танкова рота, при компетентно командване и добро подсигуряване, може да се противопостави на цял полк. Спомни си как се справиха с иракската армия. Два действащи дежурни полка и една териториална бригада пометоха два големи корпуса като макети на маса за маневри. Точно затова искам да осъвременим обучението си. Техните хора не са по-способни от нашите, Андрей Петрович, но подготовката им е най-добрата, която някога съм виждал. Прибави към това и екипировката им и ще разбереш причината за тяхното превъзходство.
	— А командирите им?
	— Добри са, но не повече от нашите. Мамка му, те копираха нашата доктрина преди, копират я и сега. Попитах ги в очите дали е така и те признаха, че се възхищават от оперативното ни мислене. Само че те използват нашата доктрина по-пълноценно от нас, защото обучават хората си по-добре.
	— А обучението им е по-добро, защото имат повече пари за това.
	— Така е. При тях командирите на танкове не боядисват скалите около базите, както е при нас — с горчивина отбеляза Бондаренко. Той тъкмо бе започнал да променя това, но от „тъкмо започнал“ до „работата е свършена“ имаше доста дълъг път. — Разпращай повиквателните и помни, че това трябва да стане тихо. Тръгвай. Аз трябва да говоря с Москва.
	— Слушам, другарю генерал — каза началникът на оперативния отдел и излезе.


	— Това пък какво беше? — бе коментарът на генерал-майор Дигс след телевизионното предаване.
	— Кара те да се чудиш за какво изобщо съществува НАТО — съгласи се полковник Мастърман.
	— Дюк, аз израснах, очаквайки да видя как танкове Т-72 пъплят през прохода Фулда като хлебарки в блок някъде в Бронкс. Сега изведнъж сме приятели — той невярващо поклати глава. — Срещал съм се с някои от техните главни, като този Бондаренко, който командва техния ТВД Далечен изток. Умен мъж, истински професионалист. Посети ме във Форт Ъруин. Схвана нещата доста бързо. Наш тип войник.
	— Е, сър, сега май вече наистина е наш?
	В този момент позвъни телефонът. Дигс вдигна слушалката.
	— Генерал Дигс. Добре, дай го… Добро утро, сър… Добре, благодаря и… Да? Какво?… Говорите сериозно, предполагам… Да, сър. Да, сър, разбира се, че сме в готовност. Разбира се, сър. Дочуване — той постави слушалката обратно. — Дюк, по-добре седни.
	— Защо?
	— Беше върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. Получихме спешна заповед да се приведем в готовност за натоварване по ешелоните и отпътуване на изток.
	— Къде на изток? — попита изненадано началникът на оперативния отдел на дивизията. — Може би някое извънпланово учение в Източна Германия?
	— Може би чак до Русия, и то до източната й част. Сибир вероятно — каза го Дигс така, сякаш сам не вярваше на това, което току-що изрече.
	— Какво, по дяволите, става?
	— Националното военно-политическо ръководство се притеснява, че руснаците и китайците може да се сдърпат. Ако това се случи, ние вероятно ще трябва да отидем на изток, за да помогнем на Иван.
	— Какво, по дяволите, става? — повтори Мастърман.
	— Изпраща началника на разузнавателния си отдел да ни осведоми какво са им казали от Вашингтон. Трябва да се появи след около половин час.
	— Още кой ще участва? Това натовска задача ли е?
	— Не каза. Май трябва да стоим и да чакаме. Засега само ти и останалите от щаба и командването на противовъздушната отбрана ще знаят.
	— Да, сър — отвърна Мастърман. Всъщност нямаше какво друго до каже.


	По традиция, когато президентът пътува, ВВС на САЩ изпращат доста самолети с него. Сред тях са и С-5B „Галъкси“. Популярни във флотата като „алуминиевият облак“ заради огромните си размери, те могат да превозват в пещероподобния си търбух цели танкове. Сега обаче бяха натоварени с хеликоптери VC-60, които бяха с по-големи габарити от танковете, но значително по-леки.
	VH-60 е разновидност на „Сикорски Блекхоук“, чието предназначение е транспортирането на десантни групи, но е доста по-изчистен и е пригоден за важни личности. Пилот бе полковник Дан Малой — офицер от морската пехота с над пет хиляди летателни часа с хеликоптери. Позивната му бе „мечка“. Кети Райън го познаваше доста добре. Обикновено той я откарваше сутрин до болницата „Джон Хопкинс“ с брат близнак на тази машина. Освен него екипажът включваше втори пилот — един лейтенант, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде професионален летец, и един подофицер — щаб-сержант от морската пехота, чието задължение бе да проверява дали всички са затегнали добре коланите си. Кети се справяше с това по-добре от Джак, който не бе свикнал с различните закопчалки в този летателен апарат.
	Освен другото „Блекхоук“ возеше доста комфортно и съвсем не създаваше усещането, че седиш върху полилей по време на земетресение, което обикновено се свързва с подобни машини. Полетът отне почти един час. Над тях целият въздушен трафик бе спрян, спрени бяха дори гражданските полети от и към всяко летище, край което минаваха сравнително близо. Полското правителство бе загрижено за сигурността на президента на САЩ.
	— Ето го — каза Малой по интеркома. — На единадесет часа*.
	[* Така се обозначава посоката, в която се намира даден обект спрямо определено направление, което отговаря на дванадесет часа по циферблата на часовника. В случая дванадесет часа е курсът на хеликоптера. — Бел.прев.]
	Хеликоптерът се завъртя наляво, за да даде възможност на всички вътре да видят целта на пътуването през поликарбонатните прозорци. Райън изведнъж се почувства потиснат. Долу имаше малка железопътна гара с два коловоза и още една линия, която минаваше под ниска арка и продължаваше към друга сграда. Имаше още няколко постройки и множество бетонни площадки, които показваха къде са се намирали останалите. В съзнанието на Райън изплуваха черно-белите филми, заснети от самолет, вероятно руски, през Втората световна война. Сградите приличаха на складове, спомни си той. Само че стоките, складирани там, са били човешки същества, въпреки че хората, построили този комплекс, не са ги възприемали по този начин — гледали са на тях като на вредители, насекоми или плъхове, които е трябвало да бъдат унищожени колкото може по-бързо и ефикасно.
	По тялото му плъзнаха студени тръпки. Времето тази сутрин не бе топло, едва ли имаше петнадесет градуса, помисли си Джак, но кожата му настръхна доста повече, отколкото предполагаше тази температура. Хеликоптерът се приземи плавно, сержантът отвори вратата и президентът стъпи на килима, който бе поставен неотдавна точно с тази цел. Един полски правителствен служител се приближи и стисна ръката му, като се представи, но Райън не обърна внимание на това, тъй като в този момент се чувстваше като турист в ада. Служителят, който щеше да изпълнява функцията на гид, ги поведе към една кола, с която щяха да изминат късото разстояние до комплекса. Джак седна до жена си.
	— Джак… — прошепна тя.
	— Да — прекъсна я той. — Да, бебче, знам. Той не каза нищо повече, дори не чу добре подготвените пояснения на поляка.
	„Arbeit Macht Frei“, прочете той върху желязната арка. Трудът освобождава бе буквалният превод на тези думи, може би най-циничното мото, измисляно някога от болните мозъци на мъже, които наричат себе си цивилизовани. Най-сетне колата спря, те отново излязоха на открито и водачът им ги поведе от място на място, като им говореше неща, които не слушаха, но усещаха, защото тук сякаш самият въздух бе натежал от зло. Тревата бе невероятно зелена, почти като терен за голф след пролетен дъжд… може би заради изобилието на хранителни вещества в почвата. Голямо изобилие. Над два милиона души бяха намерили смъртта си на това място. Два милиона. Може би три. След известно време броенето започва да губи смисъл и всичко се превръща просто в бройка, число, вписано във ведомостта от някой счетоводител, който отдавна е престанал да мисли какво се крие зад тези цифри.
	В съзнанието си Джак виждаше човешките очертания, телата, главите, но, слава богу, не и лицата на мъртвите. Той крачеше по алеята, която германската охрана бе наричала „Himmel Strasse“ или „Улица към рая“. Защо ли я бяха нарекли така? Това бе чист цинизъм. А може би са вярвали, че горе има Бог, който ги наблюдава. В такъв случай какво ли са смятали, че мисли Той, за деянията им? Какви хора са били това? Жените и децата са били избивани непосредствено след пристигането си, защото не са имали голяма стойност като работници в промишлените обекти, построени от „Фарбен“, за да се изцеди и последната полза от хората, изпратени тук да умрат — да се спечели нещо от последните им няколко месеца на този свят. Не само евреи, разбира се — полската аристокрация и полското духовенство са били избивани тук. Цигани. Хомосексуалисти. „Свидетели на Йехова“. Просто насекоми, които са подлежали на изтребване с „Циклон-Б“, продукт на пестицидните научни разработки на германската химическа индустрия.
	Райън не бе очаквал това да бъде приятна екскурзия. Той смяташе, че идването му тук ще има образователен ефект, също като например посещение на бойното поле край Антиетам*.
	[* Antietam — малка рекичка, приток на Потомак, е западната част на щат Мериленд в САЩ, близо до град Шарпсбърг, край която през 1862 година се е състояла голяма битка от Гражданската война. — Бел.прев.]
	Само че това не бе бойно поле и съвсем не създаваше усещането за такова.
	Как ли бе изглеждало то в очите на хората, които го бяха освободили през 1944 — зачуди се Джак. Дори закоравелите войници, мъже, които се бяха изправяли лице в лице със смъртта в продължение на години, сигурно са били отвратени от това, което са заварили тук. Въпреки всичките си ужаси бойното поле остава място на честта, където мъжете са мерили силите си с други мъже по най-стария начин. Той бе жесток и окончателен наистина, но съдържаше някаква чистота, едните се биеха с другите, използваха оръжия, но… Всъщност всичко това са глупости, осъзна Джак. Във войната нямаше кой знае колко достойнство, а тук то бе много по-малко. На бойното поле, независимо по какви причини и с какви средства, мъже са воювали с други мъже, а не с жени и деца. Имаше нещо достойно да загинеш в първия случай, но не… това. Това беше престъпление от огромен мащаб и колкото и голяма злина да бе войната, тя не можеше да бъде квалифицирана с този термин в чисто хуманния му смисъл — предумишлено да нанесеш вреда на невинни хора. Как мъже са можели да правят такива неща? Германия днес, както и тогава, бе християнска страна, същата, която бе дала на света Мартин Лутер, Бетовен и Томас Ман. Дали за всичко бе виновен водачът им. Адолф Хитлер, един зурлест мъж, роден да бъде дребен чиновник, провалил се във всичко, което е опитвал… с изключение на демагогията. В това той е бил шибан гений…
	Все пак защо Хитлер е мразил всички толкова много, че да използва индустриалната мощ на своята страна не за да завладее света, което само по себе си бе достатъчно лошо, а за да стори това чрез хладнокръвно изтребление на милиони хора? Това, знаеше Джак, все още бе една от неразгаданите тайни на историята. Някои твърдяха, че Хитлер е мразил евреите, защото е видял един на улицата във Виена и просто не го е харесал. Друг експерт в тази област, самият той евреин, бе изказал предположението, че някаква еврейска проститутка е заразила неуспелия австрийски бояджия с гонорея, но не разполагаше с документи, които да потвърдят тезата му. Изказана бе и една още по-цинична теория — Хитлер изобщо не се е интересувал от евреите, просто му е бил необходим враг, който народът да мрази, така че на гребена на нарастващата ненавист той да оглави Германия, просто е избрал евреите като средство за мобилизиране на нацията. Райън намираше тази теза за неправдоподобна, но по-противна от останалите. По някаква причина той е поел властта, която неговата страна му е дала, и я е използвал, за да избива хора. Така Хитлер е проклел името си во веки веков, но това не бе кой знае каква утеха за хората, чиято плът днес наторяваше тревата. Шефът на съпругата на Райън в болницата „Джон Хопкинс“ бе евреин — Берни Кац, и бе приятел на Джак от много години. Колко ли такива хора са загинали тук? Колко потенциални Джонъс Солк*? Може би един или двама Айнщайн? Поети, актьори или просто работници, които щяха да отгледат обикновени деца…
	[* Микробиолог, откривател на ваксината срещу полиомиелит. — Бел.прев.]
	Когато Джак положи клетва при встъпването си в длъжност, както повелява Конституцията на САЩ, той всъщност обеща да защитава точно такива хора. Нали като мъж, като американец, като президент на Съединените щати той трябваше да не допуска подобни неща да се случват отново? Досега той смяташе, че прилагането на военна сила може да бъде оправдано само за защита на живота на неговия народ и на жизненоважните интереси на страната му. Но Америка ли бе всичко на този свят? А принципите, на които бе изградена неговата нация? Само на определени места и с определени цели ли трябва да ги прилага Америка? А останалата част от света? Това не бяха ли гробове на реални хора?
	Джон Патрик Райън стоеше прав и гледаше наоколо с безизразно лице и натежала душа, опитвайки се да разбере какво се бе случило тук и какво можеше, не, какво трябваше да научи от всичко това. Докато бе в Белия дом, той притежаваше огромна власт. Как да я използва? Как да я прилага? Срещу какво да се бори? И което е по-важно, за какво да се бори?
	— Джак — тихо каза Кети, докосвайки ръката му.
	— Да, и аз видях достатъчно. Хайде да се махаме оттук.
	Той се обърна към полския гид, благодари му за поясненията, от които не бе чул почти нищо, и се запъти към автомобила. По обратния път те отново минаха под желязната арка, на която бе изписана една лъжа. Това бе нещо, което два или три милиона души не бяха успели да направят.
	Ако съществуваха призраци, те му бяха говорили без думи, но го бяха направили в един глас: Никога вече. Райън безмълвно се съгласи. Не и докато беше жив. Не и докато Америка беше жива.


>	46.
>	ПЪТУВАНЕ КЪМ КЪЩИ

	Те чакаха Зорге по-нетърпеливо, отколкото някои чакаха първородната си рожба. Всъщност нещата не бяха толкова драматични, тъй като Зорге не изпращаше донесенията си всеки ден и те не можеха да открият някаква закономерност в периодичността на съобщенията му. Ед и Мери Пат Фоли се събудиха рано тази сутрин и се излежаваха, без да правят нищо, повече от час, след което най-сетне станаха, за да изпият сутрешното си кафе и да прегледат вестниците в кухнята на своя характерен за средната класа дом в предградията на Вирджиния. Децата тръгнаха на училище, а родителите се облякоха и се отправиха към служебната кола от Компанията, с която вървяха шофьор и съпровождащ автомобил. Странното бе, че колата им се охраняваше, а къщата — не, така че всеки достатъчно интелигентен терорист можеше да ги нападне у дома, което съвсем не бе трудно. Вестниците ги чакаха в колата, но и двамата не проявиха интерес към тях. Комиксите в „Поуст“ бяха по-интригуващи, особено любимият им Non Secuitur, както и спортните страници на вестника.
	— Какво мислиш? — попита съпруга си Мери Пат. Това го изненада, тъй като тя не искаше често мнението му по въпроси, свързани със секретните операции.
	Той сви рамене.
	— Един господ знае, Мери.
	— Сигурно е така. Дано този път да са го обмислили.
	— Джак ще се обади след… час и половина, предполагам.
	— Там някъде — с въздишка се съгласи заместник-директорът по оперативните въпроси.
	— Тази работа с НАТО трябва да проработи, да ги накара да преосмислят нещата — замисли се на глас директорът на ЦРУ.
	— Не залагай особено на това, скъпи — възрази Мери Пат.
	— Знам. Кога Джак се качва на самолета, за да потегли насам?
	Тя погледна часовника си.
	— След около два часа.
	— Дотогава би трябвало да знаем.
	— Да — съгласи се тя.
	Десет минути по-късно, информирани за международното положение от сутрешната емисия на Националното обществено радио, те пристигнаха в Ленгли, както винаги спряха в подземния гараж, както винаги се качиха с асансьора до седмия етаж, където се разделиха и всеки се отправи към своя кабинет. Мери Пат бе изненадана, тъй като очакваше Ед да виси над главата й, докато тя седи пред компютъра си в очакване на следващата „рецепта за курабийки“, както ги наричаше тя. Случи се в 7,54.
	— Имате поща — обяви безстрастно електронен глас, когато тя набра паролата на своята виртуална пощенска кутия. Ръката й не трепереше, докато с мишка придвижваше курсора към съответната икона, но това й струваше доста усилия. Писмото излезе на екрана, премина през разкодиращата програма и отново се появи като обикновен текст, който тя не можеше да прочете. Както винаги Мери Пат съхрани документа на харддиска, потвърди, че го е съхранила, принтира едно копие, след което изтри писмото от електронната си пощенска кутия, с което то на практика изчезна от Интернет. Тя вдигна телефона.
	— Моля, повикай веднага д-р Сиърс — каза тя на секретарката си.
	Джошуа Сиърс също бе дошъл рано тази сутрин. Телефонният звън го завари зад бюрото му, докато преглеждаше финансовата страница на „Ню Йорк таймс“. След по-малко от минута той бе в асансьора, а малко след това и в кабинета на заместник-директора по оперативната част.
	— Ето — каза Мери Пат, като му подаде шестте страници с йероглифи. — Сядай.
	Сиърс се настани удобно и започна да превежда. Той забеляза, че заместник-директорът по оперативната част е напрегната и даде първоначалната си диагноза след втората страница.
	— Новините не са добри — каза той, без да вдига поглед от листите пред себе си. — Изглежда, че Цзян води премиера Ху в посоката, в която иска. Фан не е много съгласен, но и той е с тях. Маршал Лю със сигурност е в отбора. Според мен това можеше да се очаква. Цзян винаги е играл твърдо. Тук се споменава и оперативната сигурност, загрижени са дали не знаем какво подготвят, но засега смятат, че не.
	Както повечето пъти, когато чуваше подобни неща, тя изтръпваше при мисълта, че врагът (за Мери Пат почти всеки бе враг) обсъжда това, на което тя бе посветила целия си професионален живот. Никой не реагираше като нея в подобни случаи. Така бе още докато работеше в Москва и бе контролиращ агент на агент Кардинал. Той бе достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, но тя го възприемаше като свое новородено бебе. Всеки път, когато му възлагаше задачи, получаваше резултатите и ги изпращаше в Ленгли, Мери Пат се тревожеше за сигурността му. Сега тя бе извън тази игра, но нещата отново се свеждаха до същото. Някъде там имаше един чужденец, който изпращаше на Америка жизненоважна информация. Тя знаеше името на жената, но не бе виждала лицето й, не знаеше какви са мотивите й. Знаеше само, че споделя леглото си с един от нейните служители, че води официалния дневник на министър Фан и че чрез компютъра си ги изпращаше през Интернет по трасе, което завършваше на нейното бюро на седмия етаж.
	— Накратко? — попита тя д-р Сиърс.
	— Все още са на пътеката на войната — отвърна аналитикът. — Може би ще се откажат по-късно, но тук не се споменава подобно нещо.
	— Ако ги предупредим…?
	Сиърс сви рамене.
	— Не мога да кажа нищо. Истинският им проблем са вътрешнополитическите разногласия и вероятният колапс. Тази икономическа криза ги кара да се опасяват от политически срив и те се страхуват единствено от това.
	— Войните биват започвани от уплашени хора, — отбеляза заместник-директорът по оперативната част.
	— Така твърди историята — съгласи се Сиърс. — Сега това се случва отново точно пред очите ни.
	— По дяволите — реагира г-жа Фоли. — Добре, разпечатай го и ми го донеси колкото може по-бързо.
	— Да, госпожо. След половин час ще го имате. Предполагам, че искате да го покажа на Джордж Уийвър, нали?
	— Да — кимна тя. Ученият работеше върху информацията от Зорге от няколко дни, като през това време формулираше своята част от оценката много бавно и внимателно — това бе стилът му на работа. — Имаш ли нещо против да работиш с него?
	— Май не. Той познава мозъците им доста добре, може би по-добре от мен, все е завършил психология в Йейл. Просто малко бавничко формулира заключенията си.
	— Кажи му, че до края на деня искам нещо, което да мога да използвам.
	— Ще го направя — обеща Сиърс, докато се изправяше, за да се насочи към вратата. Мери Пат го последва, но в коридора пое в обратна посока.
	— Да? — каза Ед Фоли, когато тя влезе в кабинета му.
	— Ще имаш разпечатката на превода след половин час или там някъде. Накратко — не са се впечатлили особено от хода с НАТО.
	— Ох, мамка му — реагира спонтанно директорът на ЦРУ.
	— Да — съгласи се съпругата му. — По-добре намери начин да предадем по-бързо информацията на Джак.
	— Добре — Ед Фоли вдигна слушалката на осигурения срещу подслушване телефон и натисна бутона за директна връзка с Белия дом.


	Малко преди отпътуването в американското посолство във Варшава се състоя полуофициална среща и Головко отново говореше вместо президента си, който бърбореше с британския премиер.
	— Как беше в Аушвиц? — попита руснакът.
	— Не е Дисниленд — отвърна Джак и отпи от кафето си. — Бил ли си там?
	— Чичо ми Саша бе в частта, която освободи лагера — отговори Сергей. Бил е командир на танково подразделение, полковник, към края на Великата отечествена война.
	— Говорил ли си с него за това?
	— Когато бях момче. Чичо Саша — брат на майка ми, беше… той беше истински войник, суров мъж, който имаше свои правила в живота и беше убеден комунист. Въпреки това той бе потресен — започна Головко. — Всъщност той не говореше за ефекта от видяното върху самия него. Казваше, че е било грозно и че за него то е било доказателство за правотата на каузата му. Твърдеше, че след това войната е била много успешна за него — искал е да убива повече германци.
	— А какво ще кажеш за онези неща…
	— Които направи Сталин? В семейството ми никога не се говореше за това. Както знаеш, баща ми работеше в НКВД. Той смяташе, че всичко, което държавата върши, е правилно. Няма голяма разлика от това, което са направили фашистите в Аушвиц, трябва да призная, но той не гледаше на нещата по този начин. Бяха други времена, Иван Еметович. Тежки времена. Твоят баща също е участвал във войната, доколкото си спомням.
	— Парашутист, един от първите. Никога не е говорил много за това, разказваше само веселите случки. Каза, че нощният въздушен десант в Нормандия е бил доста страховит, но само това — никога не е споделял как се е чувствал, когато е бягал в тъмнината, а край него са летели куршуми.
	— Едва ли е много приятно да си войник в битка.
	— И аз не вярвам да е така. Да изпращаш хора да вършат това също не е забавно. По дяволите, Сергей! От мен се очаква за защитавам хората, не да излагам живота им на опасност.
	— Значи не си като Хитлер. Не си и като Сталин, — каза руснакът. — Едуард Петрович също не е като тях. Светът, в който живеем, е спокоен, доста по-спокоен, отколкото по времето на бащите и чичовците ни, но все още не е достатъчно спокоен. Кога ще научиш как са реагирали китайските ни приятели на вчерашното събитие?
	— Скоро, надявам се, но не сме съвсем сигурни. Знаеш как стоят нещата.
	— Да. — Обикновено зависиш от агентите си, но никога не знаеш кога ще се обадят, а очакването създаваше притеснения. Понякога ти се иска да им извиеш вратовете, но това е едновременно погрешно и неморално, както и двамата знаеха.
	— Някаква обществена реакция? — попита Райън. Руснаците щяха да разберат по-рано от неговите хора.
	— Никаква, г-н президент. Никакви коментари по средствата за масова информация. Не че е неочаквано, но е малко разочароващо.
	— Ако тръгнат, ще можете ли да ги спрете?
	— Президентът Грушевой зададе същия въпрос на Ставка — военните ръководители на Русия, но те все още не са дали твърд отговор. Тревожи ни оперативната сигурност. Не искаме КНР да разбере, че знаем нещо.
	— Това може да се обърне срещу вас — предупреди го Райън.
	— Казах точно това тази сутрин, но военните си имат свои виждания, нали знаеш? Свикваме част от запасняците, изпратили сме и заповеди за привеждане в състояние на повишена бойна готовност до някои механизирани формирования. Както бихте казали в Америка: долапът нещо се е поизпразнил.
	— Докъде стигнахте с хората, които се опитаха да те убият? — попита Райън, променяйки темата на разговора.
	— Главният е под постоянно наблюдение в момента. Ако реши да опита още нещо, ще си поговорим с него — отговори Головко. — Връзката, както знаеш, отново е китайска.
	— Чух.
	— Вашият агент на ФБР в Москва, този Рейли, е доста способен. Можехме да го използваме.
	— Да, Дан Мъри има големи планове за него.
	— Ако тази история с китайците отиде по-далеч, трябва да организираме група за координация между вашите и нашите военни.
	— Говорете с върховния главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа — каза му Райън. Той вече бе обмислил това. — Инструктиран е да сътрудничи на хората ви.
	— Благодаря, г-н президент. Ще предам. Как е семейството ти? — промени темата Головко. Време бе да се поразсеят.
	— Голямата, Сали, вече излиза с момчета. Това е доста тежко за татко — призна Райън.
	— Да — усмихна се Головко. — Живееш в постоянен страх да не попадне на някой като теб, когато си бил на техните години, нали?
	— Е, службата за охрана помага да държим малките негодници под око.
	— Да, добра работа вършат тези момчета с пистолетите — съгласи се развеселено руснакът.
	— Да, мисля, че дъщерите са наказанието, което Бог ни налага за това, че сме мъже — с това твърдение Райън разсмя събеседника си.
	— Точно така, Иван Еметович, точно така — Сергей замълча, след което отново върна разговора към работата. — Времената са трудни и за двама ни, нали?
	— Да, така е.
	— Може би китайците ще разберат, че сме заедно и ще преосмислят алчността си. Нашите бащи се съюзиха, за да унищожат Хитлер. Кой може да застане срещу нас, ако сме заедно?
	— Сергей, войните не са рационални актове. Тези, които ги започват, не мислят рационално. На тях изобщо не им пука за народа, който управляват. Те искат други мъже да умрат за осъществяване на техните ограничени цели. Тази сутрин бях на едно подобно място. Някои може да го възприемат като сатанински лунапарк, но на мен ми въздейства много силно. Върнах се разгневен. Не бих имал нищо против да срещна Хитлер с пистолет в ръката — това бе малко детинско, но Головко прекрасно разбираше събеседника си.
	— Ако имаме късмет, заедно ще предотвратим тази китайска авантюра.
	— А ако не успеем?
	— Тогава заедно ще ги разгромим, приятелю. И може би това ще бъде последната от всички войни.
	— Не бих се обзаложил на това — отвърна президентът. — Самият аз мислих върху това. Все пак си струва да опитаме.
	— Когато разберете какво мислят китайците…?
	— Ще ви уведомим.
	Головко се изправи.
	— Благодаря. Ще предам това на нашия президент.
	Райън изпрати руснака до вратата, след което се отправи към кабинета на посланика.
	— Това дойде току-що — посланик Левендовски подаде на Райън няколко листа, пристигнали по факса. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?
	Посланието бе с надпис „Само за президента“, но все пак бе пристигнало в неговото посолство. Райън взе листите и започна да чете.
	— Май да. Ако поискат помощ от НАТО, Полша ще се включи ли?
	— Не знам. Мога да попитам.
	Президентът поклати глава.
	— Още е твърде рано за това.
	— Знаехме ли това, когато решихме да вкараме руснаците в НАТО? — Въпросът изразяваше загриженост почти до степен на нарушаване на дипломатическия етикет.
	Райън вдигна поглед от листите.
	— Вие как мислите? — той замълча. — Трябва ми секретен телефон.
	Четиридесет минути по-късно Джак и Кети Райън се изкачиха по трапа към своя самолет, който щеше да ги отведе у дома. Хирургът не се изненада, когато още с влизането съпругът й, придружен от държавния секретар, изчезна на втория етаж, където се намираше комуникационният център. Кети подозираше, че Джак е „откраднал“ едно-две дръпвания от някоя цигара горе, но когато той се върна, тя вече спеше.
	Всъщност Райън искаше да запали, но в комуникационния център никой нямаше цигари. Единствените двама пушачи бяха оставили кутиите си в багажа, за да си спестят изкушението да нарушат правилата на ВВС на САЩ. Президентът изпи едно питие и отпусна креслото си назад, за да подремне. Сънува Аушвиц и сцени, които бяха останали в съзнанието му от „Списъкът на Шиндлер“. Събуди се някъде над Исландия, целият в пот, и погледна ангелското лице на спящата си съпруга, което го накара да си помисли, че въпреки всичките проблеми светът не бе чак толкова лош. И че работата му бе да го запази такъв.


	— Добре, има ли някакъв начин да ги накараме да отстъпят? — обърна се Роби Джексън към хората в Залата за действия при кризисни ситуации на Белия дом.
	Професор Уийвър му даде един типично академичен отговор — много изчерпателен и почти безполезен. Джексън трябваше да го изслуша така или иначе. Този мъж знаеше доста за начина на мислене на китайците. Би трябвало. Обяснението му обаче бе също толкова неразбираемо, колкото и мисловният процес, който се опитваше да изясни.
	— Професоре — каза Джексън, след като изслуша „лекцията“. — Всичко това е много интересно, но с какво, по дяволите, може да ни помогне нещо, което се е случило преди девет века, да се справим с днешната ситуация? Тези са маоисти, не роялисти.
	— Идеологията обикновено е само извинение за определено поведение, г-н вицепрезидент, а не причина за него. Мотивацията им днес е същата, каквато е била и по време на династията Чин, и те изпитват същите страхове — че селяните ще въстанат, когато състоянието на икономиката се влоши много — обясни Уийвър на този пилот, технократ, помисли си професорът, но в никакъв случай не и интелектуалец. Президентът поне имаше някакви заслуги като историк, макар те да не можеха да впечатлят декана на факултет от Айви Лийг*.
	[* Ivy League или на български Бръшляновата лига. Метафорично название на няколко престижни колежи и университети в североизточните райони на САЩ, намекващо за обрасли с бръшлян сгради. Към Лигата се отнасят учебните заведения Браун, Колумбия, Корнел, Дартмут, Харвард, Принстън, както и университетите в Пенсилвания и Йейл. — Бел.прев.]
	— Да се върнем към нашия въпрос: какво можем да направим, за да ги накараме да отстъпят, да не започват война?
	— Ако разберат, че знаем за намеренията им, може да се позабавят малко, но ще вземат окончателното си решение според съотношението на силите, което очевидно считат, че е изцяло в тяхна полза, доколкото мога да съдя по това, което изпраща този Зорге.
	— Значи няма да отстъпят? — попита вицепрезидентът.
	— Не мога да гарантирам това — отвърна Уийвър.
	— А и ако разкрием източника си, един човек ще загине — напомни им Мери Пат Фоли.
	— Един живот срещу много — отбеляза Уийвър.
	В интерес на истината заместник-директорът по оперативната част не скочи през масата, за да разбие академичната му физиономия. Тя уважаваше Уийвър като специалист-консултант в определена област. Като цяло обаче той бе от онези учени от Абаносовата кула, които не мислеха за човешкия живот, който зависеше от подобни решения. Реални хора умираха и за въпросните реални хора това беше много важно нещо, дори то да нямаше значение за този професор, седнал в удобния си кабинет в Провидънс, Род Айлънд.
	— Освен това така ще загубим един източник на информация, който ще бъде жизненоважен, ако събитията продължат да се развиват в досегашната си насока, което пък ще намали възможностите ни да се справим с действителна военна заплаха от световен мащаб.
	— Така е, предполагам — неуверено призна Уийвър.
	— Руснаците могат ли да ги спрат? — попита Джексън.
	Генерал Мур отговори:
	— Ще ги пометат като нищо — започна председателят на Комитета на началник-щабовете. — Китайците разполагат с огромна боева мощ, която да хвърлят в операцията. Руснаците имат достатъчно пространство, за да я погълнат, но не и боева мощ, с която да я отблъснат самостоятелно. Ако трябваше да се обзалагам, бих сложил парите си на КНР, освен ако не се намесим ние. Авиацията ни може да промени уравнението, а ако НАТО се включи със сухопътни войски, коефициентите на залагане се променят. Зависи от това, какви подкрепления можем ние и руснаците да придвижим до театъра на военните действия.
	— Материално-техническо и тилово осигуряване?
	— Това е сериозен проблем — призна Мики Мур. — Има само една железопътна линия. Тя е с два коловоза и е електрифицирана, но това са единствените добри новини.
	— Някой знае ли как се провежда подобна операция само с една железопътна линия? По дяволите, не сме правили това от Гражданската война насам — замисли се на глас Джексън.
	— Трябва само да изчакаме и да видим, сър, дали ще се стигне дотам. Руснаците несъмнено са обмисляли този проблем многократно. Ще разчитаме на тях.
	— Страхотно — промърмори вицепрезидентът. Той бе офицер от ВМС на САЩ през целия си живот и не обичаше да зависи от когото и да е, освен от хора, които говорят на неговия език и са облечени във флотско синьо.
	— Ако неизвестните бяха изцяло на наша страна, китайците нямаше да мислят за тази операция толкова сериозно, колкото сега очевидно правят.
	— Проблемът е — обърна се към останалите Джордж Уинстън, — че наградата е прекалено примамлива. Все едно вратите на банката да са забравени отворени за уикенда, а местните ченгета да стачкуват.
	— Джак продължава да твърди, че войната чрез агресия е просто обир в много големи мащаби — каза Джексън.
	— Не е много далеч от истината — съгласи се министърът на финансите. — Професор Уийвър окачестви сравнението като твърде опростено, но какво друго може да очакваш от такива хора?
	— Можем да ги предупредим, когато забележим приготовленията им чрез нашите спътници — предложи Ед Фоли. — Мики, кога ще започнем да виждаме това?
	— Вероятно след два дни. До една седмица ще са в пълна готовност. Силите им са вече в театъра на военни действия и трябва само да ги позиционират в стартовите точки. После ще започне окончателното придвижване към границата и след, да кажем, тридесет и шест часа ще започнат да дърпат шнуровете на полевите си оръдия.
	— И Иван не може да ги спре?
	— На границата? Изключено — отговори генералът, съчувствено поклащайки глава. — Те ще трябва да печелят време, като заменят квадратни километри от територията си за часове и дни. Китайците имат доста път до нефтените полета. Това е слабото им място. Ще трябва да се отбраняват на много широк фланг, за който са необходими многобройни уязвими композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Бих внимавал за въздушно нападение над златното или над нефтеното находище. Те не разполагат с много въздушнодесантни подразделения и ресурси за тактически въздушен транспорт, но трябва да очакваме да се опитат. И двете находища са лесни цели.
	— Какво можем да изпратим там?
	— Първо, голям брой военновъздушни бойни единици — изтребители, изтребители-бомбардировачи и всички самолети цистерни за дозареждане във въздуха, които можем да съберем. Може и да не успеем да установим въздушно превъзходство, но поне бързо ще им го отнемем, като почти веднага ще направим съотношението на силите във въздуха 50 на 50, след което ще започнем да ги изтласкваме назад. Отново става дума за цифри, Роби, както и за степента на подготовка на летателния им състав. Може би по-висока, отколкото при Иван, защото техните хора прекарват повече време зад щурвала, но от техническа гледна точка, като цяло, руснаците разполагат с по-добри самолети и вероятно по-добра доктрина за обучение, която обаче не са имали възможността да приложат.
	Роби Джексън искаше да измърмори, че в ситуацията има прекалено много неизвестни, но ако броят им не бе толкова голям, както Мики Мур току-що каза, китайците нямаше да се събират по северната си граница. Уличните бандити нападаха дребни старици, за да им вземат пенсиите, а не ченгета, които се прибират у дома в деня на заплата. Липсата на разум е характерна както за уличната престъпност, така и за започването на война и съвсем естествено мисловните процеси на хората, които вършеха тези две неща, бяха сходни.


	Скот Адлер не спа през целия полет, прехвърляйки отново и отново в ума си въпроса как да предотврати началото на войната. Това бе основната задача на един дипломат, нали? Обмисляше най-вече слабите си страни. В качеството си на най-висш дипломат на своята страна той би трябвало да знае, всъщност плащаха му, за да знае, какво да каже на определени хора, за да им попречи да предприемат безразсъдни действия. По принцип това означаваше да им каже нещо от сорта на: „Направете това и цялата мощ и ярост на Америка ще се стоварят върху вас и ще ви развалят настроението.“ По-добре да ги придумаш да проявят разсъдък, защото само така могат да оцелеят като нация в световното село. Проблемът обаче бе, че китайците мислеха по начин, който той не можеше да разбере и затова не знаеше какво да им каже, за да ги накара за прогледнат. Най-неприятното бе, че познаваше този Цзян и външния министър Шен и бе сигурен, че двамата възприемаха действителността по доста по-различен начин от него. Това, което за него бе зелено, за тях бе синьо, а той не знаеше каква е тяхната представа за зелено, за да им обясни какво е синьо. Едно тихо гласче му шепнеше нещо за расизъм, но ситуацията бе отишла твърде далеч, за да се спазва политическа коректност. Той трябваше да спре една война, а не знаеше как. Държавният секретар на САЩ отмести поглед от преградата пред удобното, тапицирано с фина кожа кресло, в което бе седнал. Искаше му се стената да е видеоекран и да излъчва някакъв филм, който да отклони ума му от непрестанно въртящото се колело за хамстери. Внезапно някой го потупа по рамото и той се обърна, за да види президента, който му посочи витата стълба, водеща към второто ниво. Двама свързочници от военновъздушните сили отново бяха вдигнати от столовете си.
	— Мислиш за последното съобщение на Зорге?
	— Да — кимна Орелът.
	— Някакви идеи?
	Главата на Адлер сега се раздвижи в друга равнина.
	— Не. Съжалявам, Джак, просто нищо не ми хрумва. Може би ти трябва нов държавен секретар.
	Райън изръмжа.
	— Не, просто други врагове. Единственото решение, което виждам, е да им кажем, че знаем какво са намислили и че е по-добре да се спрат.
	— А като ни кажат да си го начукаме отзад, тогава какво?
	— Знаеш ли какво ни е необходимо точно сега? — попита Фехтовачът.
	— О, да, двеста ракети „Минитмън“ и „Трайдънт“ ще са достатъчни да им отворят очите. За съжаление…
	— За съжаление ние ги разкарахме, за да направим света едно по-спокойно местенце — довърши Райън.
	— Добре де, имаме бомби, имаме и самолети, които да ги пуснат, освен това…
	— Не — прекъсна го гневно Райън. — Не, по дяволите, няма да започна ядрена война, за да спра конвенционална. Колко души искаш да избия?
	— Спокойно, Джак. Моята работа е да предлагам различни възможности, не помниш ли? Не да ги защитавам, не и тази във всеки случай — той замълча. — Какво мислиш за Аушвиц?
	— Кошмар. Чакай малко, родителите ти, нали?
	— Баща ми. В неговия случай — Белзек, но той извади късмет и оживя.
	— Говори ли за това?
	— Никога. Нито дума, дори на равина си. Може би на някой психоаналитик. Ходи при един веднъж преди няколко години, но аз така и не разбрах за какво.
	— Не мога да позволя подобно нещо да се случи отново. За да го предотвратя да, за да го предотвратя — замисли се на глас Райън. — Да, може да пусна една В-83.
	— Знаеш жаргона?
	— Малко. Преди доста време учих това и имената са останали в главата ми. Странно, никога не съм сънувал кошмари заради това. Е, не съм се зачитал в Единния обединен оперативен план — готварската книга с рецепти за затриване на света. Мисля, че ще изям някой пистолет, преди да сторя това.
	— Много президенти е трябвало да обмислят тези неща — изтъкна Адлер.
	— Преди мен, Скот, и те не са очаквали това да се случи все пак. Всичките са смятали, че ще успеят да намерят начин да се справят. Докато Боб Фаулър почти не натисна копчето. Беше една много шантава неделя вечер — спомни си Райън.
	— Да, знам историята. Ти не се побърка, за разлика от повечето други.
	— Да и виж докъде стигнах — отбеляза ПОТУС с крива усмивка. Той погледна през прозореца. Сега летяха над суша, вероятно Лабрадор — много зеленина и езера, както и няколко прави линии, символ на човешкото присъствие там. — Какво ще правим, Скот?
	— Ще се опитаме да ги предупредим. Те вършат неща, които можем да видим чрез спътниците си, така че вероятно ще се позовем на тях. Последният ни ход ще бъде да им кажем, че сега Русия е съюзник на Америка и да се закачаш с Иван означава да се закачаш с Чичо Сам. Ако и това не ги спре, нищо друго не е в състояние да го направи.
	— Да им предложим нещо, за да ги подкупим? — предложи президентът.
	— Чиста загуба на време. Не мисля, че ще свърши работа, но съм почти сигурен, че те ще го възприемат като проява на слабост и това ще ги окуражи още повече. Не, те уважават силата и ще трябва да демонстрираме точно това. Тогава със сигурност ще реагират по някакъв начин.
	— Ще тръгнат — замисли се на глас Джак.
	— Един господ знае. Да се надяваме, че нещата ще се оправят, приятел.
	— Да — Райън погледна часовника си. — В Пекин е ранно утро.
	— Сега излизат и отиват на работа — съгласи се Адлер. — Какво точно можеш да ми разкажеш за този източник Зорге?
	— Мери Пат не ми каза много и може би така е по-добре. Това е едно от нещата, които научих в Ленгли. Понякога може да се окаже, че знаеш прекалено много. По-добре да не знаеш как изглеждат и особено как се казват.
	— В случай, че стане нещо лошо?
	— Когато това стане, то наистина е много лошо. Не искам да мисля какво ще направят тези хора. Техният вариант на закона „Миранда“* е: „Можеш да крещиш колкото искаш. Ние нямаме нищо против.“
	[* Закон в САЩ, който забранява полицейското насилие. — Бел.прев.]
	— Забавно — отбеляза държавният секретар.
	— Всъщност като техника за разпит това не е толкова ефективно. В крайна сметка ти казват това, което искаш да чуеш, след като самият ти си им го продиктувал, вместо да измъкнеш от тях онова, което наистина знаят.
	— А обжалването в съда? — попита с прозявка Скот. Очевидно най-сетне му се приспа.
	— В Китай? Това е все едно да те попитат дали предпочиташ да те застрелят в лявото или в дясното ухо — Райън спря. Защо си правеше лоши шеги точно с това?


	Едно от най-оживените места във Вашингтон бе Националната разузнавателна служба. Тя работеше едновременно за ЦРУ и за Пентагона и отговаряше за разузнавателните спътници, които обикаляха Земята и наблюдаваха повърхността й с невероятно скъпите си камери, съперничещи по прецизност и по цена на космическия телескоп „Хъбъл“. Сега горе имаше три „фотоптички“, които обикаляха планетата през около два часа и минаваха над дадена точка по два пъти дневно. Имаше и един радарен разузнавателен спътник, който значително отстъпваше по прецизност на изображението на конструираните от „Локхийд“ и TRW спътници КН-11, но за сметка на това можеше да „вижда“ през облаците. Точно сега това бе много важно, защото над китайско-руската граница преминаваше студен фронт и облаците в предната му част закриваха повърхността на Земята за огорчение на инженерите и учените от НРС, чиито спътници на стойност няколко милиарда долара в момента можеха да бъдат използвани единствено за метеорологични прогнози. Времето бе облачно, със силни валежи и доста студено — температурата бе около седем градуса, а през нощта падаше под нулата.
	По тази причина аналитиците от НРС работеха с данните от радарния разузнавателен спътник „Лакрос“, който бе единствената им възможност за събиране на визуална информация в района.
	— Облаците са много ниско, долната им част е някъде на около 1 800 метра от повърхността. Дори и „Блекбърд“ не би свършил работа в момента — отбеляза един от специалистите по разчитане на снимки. — Добре, какво имаме тук…? Прилича на повишена железопътна активност, предимно открити платформи. Има нещо върху тях, но изображението е твърде неясно, за да различим контурите.
	— Какво се превозва върху открити платформи? — попита един офицер от военноморските сили.
	— Верижни машини — отговори му майор от сухопътните войски — и тежки оръдия.
	— Можем ли да потвърдим това предположение с получената от снимките информация? — попита мъжът от флота.
	— Не — отвърна цивилният. — Но… тук, това е разпределителна станция. Добре, къде по… — той се обърна към компютъра на бюрото си и увеличи изображението. — Така, продължаваме. Виждате ли тези рампи? Те са предназначени за разтоварване на колесна или верижна техника от платформите — мъжът отново завъртя стола си към „плячката“ на „Лакрос“. — Да, това тук, изглежда, са танкове, които слизат от рампите и се подреждат ето тук в района на съсредоточаване, прилича на разтоварване на бронетанков полк. Това са триста двадесет и два основни боеви танка и около сто двадесет и пет бронетранспортьора и… да, бих казал, че разтоварват цяла бронетанкова дивизия. Ето автомобилния парк… а това тук, не съм сигурен. Изглежда доста обемно… има квадратна или правоъгълна форма. Хм-м-м, — аналитикът се обърна отново към компютъра и отвори някакви снимкови файлове. — Знаете ли на какво прилича това?
	— На какво?
	— Прилича на петтонен камион със секция от понтонен мост на него. Китайците изкопираха руската конструкция, по дяволите, всички я изкопираха. Иван измисли много приятно мостче. Както и да е, на радара поне изглежда така и — той се обърна към последните получени от спътника данни — доста си приличат с тези тук, нали? Бих го нарекъл осемдесетпроцентово сходство. И така, според мен това са два инженерни полка, които съпровождат танковата дивизия.
	— Това не са ли много инженери за поддръжка на една-единствена дивизия? — попита флотският офицер.
	— Прекалено много са, по дяволите — потвърди майорът от сухопътните войски.
	— Да, така е — съгласи се аналитикът. — Нормалният разчет за материално-техническо и тилово осигуряване е един батальон на дивизия. Това означава, че тук се събира авангардът на корпус или армия и според мен, момчета, те се готвят да форсират някоя река.
	— Продължавай — нареди му главният цивилен.
	— Тактическата им постройка предполага настъпление на север.
	— Добре — каза майорът от сухопътните войски. — Виждал ли си нещо подобно преди?
	— Преди две години те провеждаха учение, но тогава имаше само един инженерен полк, а не два, и те потеглиха от тази станция на югоизток, а не на север. Тогава направихме сериозно количество доста ясни снимки. Те оттренираха нахлуване в друга страна или поне широкомащабно нападение. Тогава използваха армия от тип А в пълен състав с една бронетанкова и две механизирани дивизии като нападателна сила, а друга механизирана дивизия играеше противника. Победители излязоха нападателите.
	— Колко по-различно от начина, по който са разгърнати руснаците по границата си? — попита майорът от флотското разузнаване.
	— По-нагъсто, искам да кажа, че по време на учението китайците, които играеха противника, бяха по-нагъсто, отколкото са руснаците в момента.
	— И нападащата сила спечели?
	— Точно така.
	— Колко реалистично бе учението? — попита майорът.
	— Е, не беше като във Форт Ъруин, но го изиграха максимално правдоподобно за възможностите си. Атакуващите имаха обичайните преимущества — числено превъзходство и инициатива. Осъществиха пробив и започнаха да маневрират в района на защитниците.
	Флотският офицер погледна към колегата си в зелено.
	— Точно както биха действали, ако потеглят на север.
	— Съгласен.
	— По-добре да съобщим за това, Норм.
	— Да — двамата униформени се отправиха към телефоните.
	— Кога ще се изясни времето? — обърна се главният цивилен към анализатора.
	— След около тридесет и шест часа. Небето ще започне да се изчиства утре вечер. Вече сме въвели заданията в компютрите — не бе необходимо да добавя, че нощните снимки на КН-11 не се различават съществено от дневните, само цветовете малко се губят.


>	47.
>	ПЕРСПЕКТИВИ И БЕЗСЪННИ НОЩИ

	Смяната на часовите пояси при пътуване със самолет на запад или пътният шок, както предпочиташе да го нарича президентът Райън, се преодоляваше по-лесно, отколкото при пътуване на изток, а и той поспа в самолета. Джак и Кети слязоха от „Еър форс едно“ и се отправиха към чакащия ги хеликоптер, който ги откара до площадката за кацане на Южната морава за обичайните десет минути. Този път ФЛОТУС влезе направо в Белия дом, докато ПОТУС тръгна наляво към Западното крило, но не към Овалния кабинет, а към Залата за действия в кризисни ситуации. Вицепрезидентът Джексън го чакаше там в компанията на „обичайните заподозрени“.
	— Здрасти, Роби.
	— Как беше полетът, Джак?
	— Дълъг — Райън се протегна, за да раздвижи мускулите си.
	— Добре, какво е положението?
	— Не е добро, приятелю. Китайски механизирани подразделения се съсредоточават на границата с Русия. Ето какво получихме от НРС — Джексън разстла по масата копията, които получи от фоторазузнавачите. — Имаме механизирани формирования тук, тук и тук, а това са инженерни части с оборудване за изграждане на понтонни мостове.
	— След колко време ще са готови? — попита Райън.
	— Най-рано след три дни — отговори Мики Мур. — По-вероятно след пет до седем.
	— Какво правим ние?
	— Издали сме множество заповеди за повишена готовност, но засега не сме придвижвали нищо.
	— Те знаят ли, че работим по въпроса? — попита президентът.
	— Вероятно не, но би трябвало да знаят, че ги държим под око и сигурно са наясно с разузнавателните ни възможности. Медиите се занимават със спътниците ни от двадесет и няколко години — отговори Мур.
	— Не сме получавали нищо от тях по дипломатическите канали?
	— Бупкис* — включи се Ед Фоли.
	[* Нищо (иврит). — Бел.прев.]
	— Не ми казвай, че не им пука. Трябва да им пука.
	— Може и да им пука, Джак — отвърна директорът на ЦРУ. — Само че това не им пречи да спят толкова, колкото вътрешните им проблеми.
	— Нещо ново от Зорге?
	Фоли поклати глава.
	— Нищо след посланието тази сутрин.
	— Добре, кой е старшият ни дипломат в Пекин?
	— Заместник-ръководителят на мисията в посолството, но той на практика е твърде нисш и отскоро е на този пост — отвърна директорът на ЦРУ.
	— Добре, за сметка на това нотата, която ще им изпратим, ще бъде на най-високо ниво — каза Райън. — Колко е часът там в момента?
	— Осем часът и дванадесет минути сутринта — каза Джексън и посочи един часовник, който бе настроен на китайско време.
	— И така, значи Зорге не е докладвал нищо за вчерашния работен ден?
	— Не. Това се случва два или три пъти седмично. Не е необичайно — поясни Мери Пат. — Понякога означава, че следващото парче ще е по-сочно.
	Всички вдигнаха погледите си, когато държавният секретар Адлер влезе в залата. Той бе пристигнал от военновъздушната база Андрюс с кола вместо с хеликоптер. Адлер веднага се включи в разговора.
	— Толкова ли е зле?
	— Изглеждат сериозни, човече — каза му Джексън.
	— Изглежда, че ще се наложи да им изпратим тази нота.
	— Стигнали са твърде далеч, за да спрат — каза някой. — Малко вероятно е каквато и да е нота да свърши работа.
	— Кой сте вие? — попита го Райън.
	— Джордж Уийвър, сър, от университета „Браун“. Консултант съм на Управлението по въпросите за Китай.
	— О, добре. Чел съм някои от работите ви. Доста добри са, д-р Уийвър. Значи казвате, че няма да се откажат. Обяснете ни защо — нареди президентът.
	— Не защото се страхуват да не разкрием какво планират. Народът им не знае и няма да разбере, докато Пекин не им съобщи. Проблемът, както знаете, е, че те се страхуват от евентуален икономически срив. Ако това се случи, сър, масите ще се надигнат и това е нещото, от което те наистина се страхуват. Те не виждат друг начин да избегнат това, освен да забогатеят, а начинът да забогатеят е, като превземат наскоро откритите руски залежи.
	— Кувейт в по-широк мащаб? — попита Райън.
	— По-широк и по-сложен, но в общи линии да, г-н президент, в основата си ситуацията е същата. За тях нефтът е едновременно стока и средство за получаване на международна легитимност. Смятат, че ако имат нефт, останалите страни по света ще искат да търгуват с тях. Аспектът със златото е още по-ясен. То е основно търговско средство. Ако разполагаш с него, можеш да си купиш каквото пожелаеш. С тези активи и с парите, които могат да получат от тях, те мислят, че ще издигнат националното си стопанство до следващото ниво и смятат, че светът ще бъде с тях, защото ще бъдат богати, а капиталистите се интересуват само от пари.
	— Наистина ли са толкова цинични, толкова повърхностни? — попита Адлер, шокиран от тази мисъл въпреки всичко, което бе видял досега.
	— Историята им подкрепя това становище, г-н секретар. Анализирайки миналите ни действия и тези на останалите страни по света, те са достигнали до този извод. Уверявам ви, че те не могат да възприемат това, което ние наричаме мотиви за действията си, освен в най-тесния, буквален смисъл на понятието, те просто гледат на света по този начин.
	— Значи са идиоти — уморено отбеляза Райън. — Имаме си работа с идиоти.
	— Г-н президент, имаме насреща си изключително опитни политически животни. Възгледите им за света са различни от нашите и което е истина, не ни разбират много добре, но това не означава, че са глупаци — каза Уийвър.
	„Добре“, помисли си за стотен път Райън, „но те значи са клингони.“
	Нямаше смисъл да казва това на Уийвър. Щеше да последва многословно отхвърляне на тезата му и разговорът щеше да стигне доникъде. А Уийвър сигурно е прав. Глупаци или гении, необходимо бе да се разбере какво щяха да направят, а не защо. Това, което щяха да правят, можеше и да няма смисъл, но ако знаеха какво е то, можеха да го предотвратят.
	— Добре, да видим как ще възприемат това — каза Райън. — Скот, кажи на КНР, че ако нападнат Русия, Америка ще й се притече на помощ, както изисква Северноатлантическият пакт и…
	— Всъщност в Северноатлантическия пакт не пише точно това — поправи го Адлер.
	— Аз казвам, че пише, Скот, и което е по-важно, казах на руснаците, че е така. Ако китайците разберат, че не се шегуваме, ще има ли някаква промяна?
	— Може да възникнат много проблеми, Джак — предупреди го Адлер. — Имаме хиляди американци в Китай, хиляди. Бизнесмени, туристи… много хора.
	— Д-р Уийвър, как китайците ще третират чуждите граждани по време на война?
	— Не бих искал да съм там, за да разбера. Китайците могат да бъдат любезни домакини, но по време на война, ако решат, че си шпионин или нещо подобно например, може да стане доста тежко. Начинът, по който се отнасят със собствените си граждани… Е, видяхме по телевизията, нали?
	— Скот, ще им кажем също, че държим правителствените им лидери лично отговорни за сигурността и здравето на американските граждани на тяхна територия. Говоря сериозно, Скот. Ако се наложи, ще заповядам писмено да ги намерят и да ги очистят. Напомни им за Техеран и за нашия приятел Даряеи. Този приятел Цзян се е срещал с него според бившия индийски премиер — хладно каза Райън. — Добре би било Цзян да помисли сериозно върху това.
	— Няма да реагират добре на подобни заплахи — предупреди Уийвър. — Също толкова лесно е да кажем, че има много техни граждани тук и…
	— Ние не можем да постъпим така и те знаят това — рязко отвърна Райън.
	— Г-н президент, току-що ви казах, че нашите схващания за законност са им чужди. Такава заплаха те ще разберат и ще я приемат сериозно. В този случай въпросът е доколко ценят живота на собствените си граждани.
	— Доколко?
	— По-малко от нас — отговори Уийвър.
	Райън помисли върху това.
	— Скот, постарай се да ги накараш да разберат какво означава доктрината „Райън“ — нареди президентът. — Ако е необходимо, ще им изпратя бомба с висока точност на поражение през прозорците на спалните им, дори ако ни отнеме десет години да ги открием.
	— Заместник-ръководителят на Мисията ще обясни това. Освен това можем да предупредим нашите хора там да хващат следващия самолет.
	— Да, изчезвайте от Додж Сити — отбеляза мрачно Роби Джексън. — Може да го обявиш по Си Ен Ен.
	— Зависи как ще реагират на нотата ни. Сега там е осем и тридесет. Скот, нотата трябва да е в ръцете им преди обяд.
	Държавният секретар кимна.
	— Да.
	— Генерал Мур, изпратени ли са заповеди за преминаване в състояние на повишена готовност до силите, които можем да включим?
	— Да, сър. Можем да прехвърлим подразделения от ВВС в Сибир за по-малко от двадесет и четири часа. Дванадесет часа по-късно те ще са готови за изпълнение на бойни задачи с изстрелване на ракети.
	— Как стои въпросът с базите, Мики? — попита Джексън.
	— Има предостатъчно — останали са от времето, когато те се страхуваха да не предприемем масирани атаки с В-52. Северният им бряг бъка от писти. В този момент военновъздушният ни аташе обсъжда въпроса с техните хора — каза генерал Мур. Въпросният полковник бе изкарал една безсънна нощ. — Той каза, че руснаците са проявили голямо желание за сътрудничество.
	— Каква е степента на сигурност на тези бази? — бе следващият въпрос на вицепрезидента.
	— Основната им защита е разстоянието. Китайците ще трябва да напреднат поне на хиляда мили, за да ги ударят. Изтеглили сме десет самолета Е-3B АУАКС* от военновъздушна база Тинкър, които да установят непрекъснат радарен контрол. Разполагаме и с достатъчно изтребители, които те да насочват. Щом това стане, ще мислим какви бойни задачи искаме да изпълним. На първо време предимно отбранителни, поне докато не се установим там напълно.
	[* AWAKS — Airborne Warning And Control System — самолетна система за далечно радиолокационно откриване. — Бел.прев.]
	Не бе необходимо Мур да обяснява на Джексън, че прехвърлянето на военновъздушни сили някъде не се състои само в транспортирането на самолетите. Всяка бойна ескадрила изтребители включваше техници, АВ-специалисти*, както и наземни щурмани. Изтребителят може да има само един пилот, но бяха необходими поне още двадесет души, за да се превърне в действащо оръжие. За по-сложните самолети персоналът бе доста по-многоброен.
	[* АВ — авиационно въоръжение. — Бел.прев.]
	— Какво става с главнокомандващия силите ни в Тихия океан? — попита Джексън.
	— Можем да причиним на флота им сериозни главоболия. Манкузо придвижва подводниците и останалите си кораби.
	— Тези снимки не са чак толкова добри — отбеляза Райън, като гледаше данните от радарния разузнавателен спътник.
	— Ще получим фотоснимките утре вечер — каза му Ед Фоли.
	— Добре, когато ги получим, ще трябва да ги покажем на НАТО, за да видим с какво могат да ни помогнат.
	— Първа бронетанкова получи заповед да се приведе в готовност за натоварване. Германската железопътна мрежа е в по-добро състояние, отколкото бе през 1990 за Пустинен щит — съобщи председателят на Комитета на началник-щабовете. — Ще сменим композициите на изток от Берлин. Руските железопътни линии са с нестандартно разстояние между релсите. По-широки са. Това на практика ще ни помогне, тъй като ще разполагаме с по-широки платформи за верижната техника. Смятаме, че можем да придвижим първа бронетанкова до източния край на Урал за около седем дни.
	— Още кой? — попита Райън.
	— Не сме сигурни — отвърна Мур.
	— Британците ще тръгнат с нас. На тях може да се разчита — каза Адлер. — Грушевой разговаря с премиер-министъра им. Трябва да се свържем с Даунинг стрийт, за да разберем какво са постигнали.
	— Добре, Скот, виж това. Нека обаче първо изпратим нотата до Пекин.
	— Да — съгласи се държавният секретар и се насочи към вратата.
	— Господи, надявам се, че ще успеем да ги накараме да се осъзнаят — каза Райън, гледайки картите и снимките пред себе си.
	— Аз също, Джак — съгласи се вицепрезидентът. — Но да не залагаме всичко на това.
	Президентът си спомни какво му каза Адлер по време на обратния полет от Варшава. Ако Америка все още имаше балистични ракети, вразумяването на китайците щеше да бъде доста по-лесно. Райън обаче изигра съществена роля за унищожаването на проклетите неща и сега му се струваше много странно да съжалява.


	Нотата бе написана и изпратена до посолството в Пекин за по-малко от два часа. Заместник-ръководителят на мисията в посолството бе дипломат от кариерата на име Уилям Килмър. Официалната нота пристигна по електронната поща и той накара една секретарка да я разпечата в подходящ вид на скъпа хартия, след което документът бе поставен във фин плик за предаване на ръка. Той се обади в китайското външно министерство и поиска спешна среща с министъра на външните работи Шен Танг. Съгласието бе дадено неочаквано бързо и заместник-ръководителят на мисията се отправи към собствения си автомобил — „Линкълн Таун Кар“, с който отиде до министерството.
	Килмър бе на около тридесет и пет, възпитаник на колежа „Уилям и Мери“ във Вирджиния и на университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Той се издигаше сравнително бързо в йерархията. Постът, който заемаше в момента, бе доста висок за възрастта му и единствената причина да го заема бе, че се очакваше посланик Карл Хитч да прояви забележителните си менторски способности и да го изведе на горния етаж. Тази задача, предаването на тази нота, го накара да се замисли колко ниско в йерархията се намираше. Въпреки това той не можеше да избяга от това и в името на кариерата си се подготви за голямата крачка, като се надяваше да не го застрелят. Малко вероятно, но…
	Чувстваше се много самотен по пътя до кабинета на Шен. Стори му се, че другият край на коридора продължава някъде в безкрайността, когато пое по него с най-хубавия си костюм и с излъсканите до блясък черни обувки. При проектирането на сградата и на интериора й бе търсена импозантност, за да се покаже на представителите на чуждите държави колко велика е Китайската народна република. Всички страни правеха това, но някои се справяха по-добре от другите. В този случай архитектът си бе заслужил парите, помисли си Килмър. Най-сетне, макар и по-скоро, отколкото смяташе, когато пое по коридора, той намери нужната врата и влезе в преддверието на секретарките. Секретарят на Шен отведе американеца към една по-комфортна чакалня и му предложи вода. Килмър изчака пет минути, но това не го изненада, тъй като не можеш още с идването да нахълташ при висш министър на велика сила, след което високите врати, те винаги бяха двойни на това ниво на дипломацията, се отвориха и той бе поканен вътре.
	Днес Шен Танг носеше тъмносиня маоистка куртка вместо обичайния европейски бизнескостюм. Той се приближи до госта си и протегна ръка.
	— Г-н Килмър, радвам се да ви видя отново.
	— Благодаря ви, че дадохте съгласието си за тази непредвидена аудиенция, г-н министър.
	— Заповядайте, седнете — Шен посочи с ръка няколкото кресла, разположени около обичайната ниска маса. Когато и двамата се настаниха, министърът на външните работи попита: — Какво мога да направя за вас?
	— Г-н министър, трябва да ви връча официална нота от моята страна — каза Килмър, извади плика от джоба на сакото си и го подаде през масата.
	Пликът не бе запечатан. Шен извади двата листа, на които бе написано дипломатическото послание, и се наведе напред, за да го прочете. Изражението му не се промени ни на йота, докато не вдигна поглед към госта си.
	— Това е едно твърде необичайно послание, г-н Килмър.
	— Г-н министър, моето правителство е сериозно разтревожено от последното развръщане на войските ви.
	— Предната нота, която ми бе връчена от вашето посолство, представляваше оскърбителна намеса във вътрешните работи на страната ни. Сега ни заплашвате с война?
	— Сър, Америка не отправя заплахи. Напомням ви, че доколкото Руската федерация вече е подписала Северноатлантическия пакт, всеки враждебен акт срещу нея ще принуди Америка да спази договорните си задължения.
	— Освен това заплашвате висшите членове на правителството ни, ако някакво нещастие евентуално сполети американците в нашата страна. За какви ни мислите, г-н Килмър? — попита Шен с равен, безстрастен глас.
	— Г-н министър, ние само посочваме, че доколкото Америка осигурява на своите гости пълната закрила на законите си, ние се надяваме, че Китайската народна република ще постъпи по същия начин.
	— Защо трябва да третираме американските граждани по различен начин от нашите?
	— Г-н министър, ние просто искаме уверението ви, че случаят ще бъде точно такъв.
	— Защо случаят да не бъде такъв? Обвинявате ни, че замисляме война на агресия срещу нашите съседи?
	— Отбелязваме последните военни действия на Китайската народна република и молим за пояснения.
	— Ясно — Шен сгъна листите и ги сложи обратно на масата. — Кога искате поясненията?
	— Когато сметнете за необходимо, г-н министър — отговори Килмър.
	— Много добре. Ще обсъдя въпроса с колегите си от Политбюро и ще ви дам отговора възможно най-бързо.
	— Ще предам добрата новина във Вашингтон, г-н министър. Няма да ви отнемам повече време, сър. Наистина ви благодаря, че ме приехте — Килмър се изправи и двамата се ръкуваха още веднъж. Американецът прекоси преддверието, без да поглежда настрани, и тръгна наляво към асансьорите. Безлюдният коридор му се видя също толкова дълъг, колкото и когато идваше, а стъпките му сякаш отекваха прекалено силно. Килмър бе във външното министерство достатъчно дълго, за да се знае, че Шен трябваше да реагира по-гневно на нотата. Вместо това той я прие като покана за неофициална вечеря в посолството. Това означаваше нещо, но Килмър не знаеше какво. Още щом влезе в колата си, той започна да съчинява наум доклада до Вашингтон, но осъзна, че това бе нещо, което ще бъде по-добре да съобщи по секретния телефон.


	— Добър ли е, Карл? — попита Адлер посланика.
	— Свястно момче е, Скот. Има фотографска памет, качество, което аз бих искал да притежавам. Може би се издигна прекалено бързо, но е достатъчно умен, просто не му достига практически опит. След около три години ще бъде готов да управлява посолство и да тръгне нагоре по стълбата.
	„На някое място като Лесото“, помисли си държавният секретар. По-добре в някое блато, отколкото там. Е, все отнякъде трябва да започне.
	— Как ще реагира Шен?
	— Зависи. Ако просто развръщат формирования за рутинно учение, може малко да се ядосат. Ако е вярно и ние сме ги заварили да бъркат в долапа за сладкото, ще се направят на засегнати и изненадани — Хитч се прозя. — Извинявай. По-важно е дали това ще ги накара да премислят нещата отново.
	— Ще го направят ли? Ти познаваш повечето от тях.
	— Не знам — призна с неудобство Хитч. — Скот, аз бях там доста време, разбира се, но не мога да кажа, че ги разбирам напълно. Те вземат решения по политически въпроси по начин, който американците трудно могат да разберат.
	— Президентът ги нарича клингони — каза Адлер на посланика.
	Хитч се усмихна.
	— Не бих стигнал дотам, но трябва да призная, че има логика.
	В този момент интеркомът на Адлер започна да жужи.
	— Уилям Килмър се обажда от Пекин по секретната линия, г-н секретар — съобщи секретарката му.
	— Скот Адлер е на телефона — каза държавният секретар, щом вдигна слушалката. — Посланик Хитч е тук до мен. Ще включа говорителя, за да чуе разговора.
	— Сър, връчих нотата. Министър Шен дори не мигна. Каза, че ще ни се обади скоро, без да уточни кога — след като говори с колегите си от Политбюро. Освен това нямаше особена реакция. Мога да ви изпратя по факса съдържанието на разговора до половин час. Срещата продължи по-малко от десет минути.
	Адлер погледна Хитч, който поклати глава. Посланикът съвсем не изглеждаше доволен от новините.
	— Бил, а езикът на тялото? — попита Хитч.
	— Сякаш бе дрогиран. Абсолютно никаква физическа реакция.
	— Шен има склонност към свръхактивност — поясни Хитч. — Понякога му е трудно да седи на едно място. Заключения, Бил?
	— Обезпокоен съм — веднага отговори Килмър. — Мисля, че тук имаме проблем.
	— Благодаря ви, г-н Килмър. Изпратете факса колкото може по-бързо — Адлер натисна бутона и погледна госта си. — Мамка му.
	— Да. Кога ще знаем как ще реагират на това?
	— Утре сутрин, надявам се. Ние…
	— Имаме източник в правителството им? — попита Хитч. Безизразният поглед на Адлер му даде отговора.


	— Благодаря, Скот — каза Райън и затвори телефона. Сега той бе в Овалния кабинет и седеше в изработения специално за него въртящ се стол — най-удобния, в който някога бе сядал. Това не помагаше особено в момента, но все пак, помисли си той, това бе един проблем по-малко.
	— И така?
	— И така, ще чакаме да видим дали Зорге няма да ни каже нещо.
	— Зорге? — попита професор Уийвър.
	— Д-р Уийвър, имаме добре осведомен източник на информация, който понякога ни съобщава какво мисли тяхното Политбюро — каза Ед Фоли на учения. — И въпросната информация не излиза от тази стая.
	— Разбрах — учен или не, Уийвър играеше според правилата. — Значи оттам идват специалните сведения, които ми показахте.
	— Правилно.
	— Страхотен източник, който и да е той. Изглежда като стенограма на заседанията им и дава ясна представа за индивидуалните черти на отделните личности, особено за Цзян. Той е лошият герой тук. Върти премиера Ху на малкия си пръст.
	— Адлер се е срещал с него по време на разговорите след свалянето на еърбъса над Тайпе — каза Райън.
	— И? — попита Уийвър. Той знаеше името му, чел бе казаното от него на заседанията, но не познаваше човека.
	— Той е властолюбив и не особено приятен — отвърна президентът. — Имаше роля в конфликта ни с Япония, както и в сблъсъка ни с Иран миналата година.
	— Макиавели?
	— Доста близо сте, той е по-скоро теоретик, отколкото изпълнител на главни роли — човек от типа „мъжа зад трона“. Не е идеолог сам по себе си, по-скоро е човек, който обича да играе в реалния свят. Ед? — обърна се Райън към директора на ЦРУ.
	— Нашият психоаналитик му състави портрет — сви рамене Фоли. — Отчасти социопат, отчасти политически играч. Човек, който обича да упражнява власт. Нямаме информация за някакви лични слабости. Сексуално активен е, но повечето членове на тяхното Политбюро са такива. Може би това е нещо, свързано с културата им, а, Уийвър?
	— Мао е бил същият, както всички знаем. Императорите обикновено са имали доста наложници.
	— С това са се занимавали хората, преди да се появи телевизията, предполагам — отбеляза Арни ван Дам.
	— Всъщност това не е много далеч от истината — съгласи се Уийвър. — Пренасянето му до наши дни има културен характер, защото то представлява основна форма на лична власт, която някои хора обичат да упражняват. Жените в КНР нямат кой знае какви права.
	— Сигурно разсъждавам прекалено католически — сподели президентът, — но кожата ми настръхва при мисълта, че Мао е оправял малки момиченца.
	— Те не са имали нищо против, г-н президент — каза му Уийвър. — Някои дори сами са водили малките си сестрички, след като веднъж са лягали с Великия вожд. Става дума за друга култура и за правила, различни от нашите.
	— Да, малко по-различни — отбеляза бащата на две момичета, едното от които вече бе започнало да излиза с момчета. Какво ли са си мислили родителите на тези малки, невинни момиченца? Че са удостоени с честта дъщерите им да бъдат дефлорирани лично от великия Мао Дзъдун? Райън потръпна леко при тази мисъл и я отхвърли. — Те интересуват ли се изобщо от човешкия живот? Как гледат на войниците си?
	— Г-н президент, Библията не е написана в Китай, а усилията на мисионерите да разпространят християнската религия там не са се увенчали с особен успех. Когато Мао дойде на власт, той потъпка християнските принципи доста сполучливо. Това се случи отново наскоро, както видяхме. Тяхното виждане за мястото на човека в природата е различно от нашето и на вашия въпрос — не, те не ценят всеки човешки живот така, както го ценим ние. Говорим за комунисти, които виждат всичко през призмата на политическите си интереси, а това е дори по-лошо от една култура, в която човешкият живот не е имал голямо значение. Можем да кажем, че от наша гледна точка това е изключително неблагоприятно сливане на ценностни системи.
	„Неблагоприятно“, помисли си Райън. „Доста деликатно казано. Говорим за правителство, което изби над двадесет милиона от своя собствен народ само за няколко месеца в преследване на политическо съвършенство.“
	— Д-р Уийвър, последно — как ще реагира тяхното Политбюро?
	— Ще продължат по пътя, който са поели — веднага отговори Уийвър. Той се изненада от реакцията.
	— По дяволите, никой ли не мисли, че здравият разум ще надделее? — изръмжа Райън. Той огледа помещението и видя, че всички са свели поглед към яркосиния килим.
	— Г-н президент, те се страхуват от войната по-малко, отколкото от алтернативите й — отговори Уийвър, доста смело според Арни ван Дам. — Искам да повторя — ако не осигурят на страната си нефта и златото, те ще бъдат изправени пред икономически срив, който ще срути политическия им строй, а за тях това е по-страшно от перспективата да загубят стотина хиляди войници в една завоевателна война.
	— А аз мога да я спра само ако пусна ядрена бомба над столицата им, което, между другото, ще причини смъртта на около два милиона обикновени граждани. Мамка му! — изруга отново Райън.
	— По-скоро пет милиона, може би десет — уточни генерал Мур, с което си спечели смразяващ поглед от своя главнокомандващ. — Да, сър, по този начин ще успеем, но аз също смятам, че цената е малко висока.
	— Роби? — обърна се Джак към вицепрезидента с надеждата да чуе нещо оптимистично.
	— Какво искаш да кажа, Джак? Можем да се надяваме те да разберат, че това ще им струва повече, отколкото очакват, но ми се струва, че шансът не е много голям.
	— Едно от нещата, които трябва да направим, е да предупредим хората — каза Арни. — Утре трябва да уведомим пресата, а после ще се наложи да разкажеш по телевизията какво става и да обясниш защо.
	— Знаеш ли, аз наистина не харесвам кой знае колко тази работа. Извинете. Твърде детинско беше от моя страна, нали? — извини се Фехтовачът.
	— Не е смешно, Джак — отбеляза Ван Дам. — Досега се справяше добре, но не можеш винаги да контролираш хората на игралната маса.
	Телефонът на президента звънна. Джак отговори.
	— Да? Добре — той вдигна поглед. — Ед, за теб е. Фоли се изправи и се насочи към телефона.
	— Фоли… Добре, благодаря — каза той и затвори. — Времето над Североизточен Китай се изяснява. Ще имаме снимки след половин час.
	— Мики, за колко време можем да дислоцираме въздушни разузнавателни ресурси на мястото? — попита Джексън.
	— Трябва да ги откараме дотам. Имаме техника, която може да излети от Калифорния, но много по-добре е да ги транспортираме с С-17 и да ги вдигнем от някое летище в Сибир. Можем да направим това за, хм-м… до тридесет и шест часа след като издадеш заповедта.
	— Заповедта е дадена — каза Райън. — Какви са тези самолети?
	— UAV — безпилотни летателни средства, сър, обикновено ги наричат търтеи. Почти невидими са и могат да останат горе дълго време. Можем да получаваме от тях видеоинформация в реално време. Страхотни са за разузнаване на бойното поле — най-добрата нова играчка, използвана от военновъздушните сили, ако питате армията. Мога да наредя да тръгнат още сега.
	— Направи го — каза му Райън.
	— Да се надяваме, че има къде да ги приземим. Ако се наложи, ще ги базираме в Елмендорф в Аляска — Мур вдигна телефона и се обади в Националния военен команден център в Пентагона.


	За генерал Пън ситуацията ставаше напрегната. В горния край на заповедта за начало на операцията стояха йероглифите Лун Чун — „Пролетен дракон“. Дракон звучеше благоприятно, тъй като от хиляди години драконът бе символ на императорската власт, а освен това и на добрия късмет. Щеше да бъде светло още доста време. Това бе добре дошло за Пън и той се надяваше, че ще бъде от полза и за войниците му. На дневна светлина за големи групи хора бе по-трудно да се укриват или да се придвижват незабелязано и това бе благоприятно за задачата му.
	Пън изпитваше и известни притеснения. Той бе генерал, който трябваше да води война, а нищо не кара един мъж да мисли по-задълбочено от нареждането да извърши това, което е заявил, че е способен да направи. Би искал да има повече артилерия и въздушна поддръжка, но все пак разполагаше с доста от първото и вероятно с достатъчно от второто. В момента Пън преглеждаше разузнавателните оценки и картите. Той проучваше руските отбранителни съоръжения от другата страна на границата от години и понякога дори изпращаше специалисти по рекогносцировка през реката, за да разузнаят бункерите, които гледаха на юг от петдесет години. Руснаците бяха добри военни инженери и тези стационарни отбранителни съоръжения щяха да създадат някои проблеми.
	Планът му за атака обаче бе прост. Под прикритието на масиран заградителен огън пехотата щеше да форсира река Амур и да обезвреди руските бункери. В същото време инженерните части щяха да сглобят понтонните мостове, по които механизираните части щяха да преминат на другия бряг, да изкачат хълмовете в по-далечния край и да продължат настъплението на север. Разполагаше и с хеликоптери, макар и не точно от щурмовия тип, който отговаряше на нуждите му. Той се бе оплаквал често от това, но така правеха всички висши офицери в Народоосвободителната армия. Единственото нещо, с което руснаците го притесняваха, бяха техните щурмови хеликоптери Ми-24. Тромави, но доста опасни машини, ако се използват умело.
	Най-добрата разузнавателна информация идваше от множеството китайски граждани, които живееха в Русия незаконно, но достатъчно добре — предимно продавачи и работници, значителна част от които бяха служители и сътрудници на Министерството на държавната сигурност. Той би искал да разполага с повече фотоизображения, но страната му имаше само един разузнавателен спътник и в интерес на истината снимките, закупени от френската търговска спътникова компания SPOT, бяха по-добри. Освен това те бяха по-леснодостъпни чрез Интернет и за целта началникът на разузнавателния му отдел разполагаше с почти неограничен бюджет. В момента, според последните фотографии, най-близката механизирана формация на руснаците е на повече от сто километра от границата. Това потвърди информацията от човешките разузнавателни ресурси, според които единствените подразделения в обсега на артилерийския огън са постоянно дислоцирани части, предназначени за отбрана на границата. Любопитно бе, че руското главно командване не придвижва масово други подразделения към района, но всъщност те не разполагаха с кой знае какво, което да придвижват. Освен това отбраната на тази граница с многото й завои и извивки щеше да погълне живата сила така, както гъбата поглъща вода, а те нямаха толкова много части, които да прахосват. Бяха му донесли и че този генерал Бондаренко обучава хората си по-усърдно от своя предшественик, но това не го притесняваше особено. Китайците тренираха усилено от много години и на Иван му бе необходимо време, за да ги настигне.
	Не, единственото му притеснение бе голямото разстояние до крайната цел. Снабдяването щеше да е проблем, защото както Наполеон е казал, че една армия марширува по стомаха си, така танковете и другите верижни машини плаваха по море от дизелово гориво. Разузнавателните източници му бяха съобщили разположението на големите ГСМ складове* на територията на Русия, но той не можеше да се надява, че ще успее да ги превземе непокътнати, макар да се надяваше на това и да бе подготвил план за вертолетен десант над всеки от тях.
	Пън извади шестдесетата си за деня цигара и вдигна поглед към началника на оперативния си отдел.
	[* Гориво-смазочни материали. — Бел.прев.]
	— Да?
	— Окончателната заповед пристигна. Потегляме в 03,30 след три дни.
	— Всичко ще бъде ли готово дотогава? — попита Пън.
	— Да, другарю генерал, двадесет и четири часа преди това.
	— Добре. Нека хората ни да се нахранят добре. През следващите няколко седмици това може да не им се случва достатъчно често.
	— Тази заповед вече е издадена, другарю генерал — каза полковникът.
	— И пълно радиомълчание.
	— Тъй вярно, другарю генерал.


	— Нито звук — каза сержантът. — Няма дори обичайните радиокомуникации.
	Самолетът RC-135 бе първата птичка на ВВС на САЩ, която пристигна в ТВД. Той излетя от военновъздушна база Андерсън на остров Гуам, дозареди над Охотско море и навлезе в руското въздушно пространство над пристанищния град Аян. Сега, два часа по-късно, самолетът се намираше източно от Скороводино, близо до границата. RC-135 бе усъвършенстван вариант на стария „Боинг“ 707, но нямаше прозорци. Той бе претъпкан с радиоподслушвателна апаратура, а екипажът му се състоеше от висококвалифицирани специалисти по радиотехническо разузнаване — един от едва двата екипа във ВВС на САЩ, които говореха поносим китайски.
	— Сержант, какво означава, когато имаме много войници и никакви радиокомуникации? — попита полковникът, който командваше тактическата група. Въпросът бе риторичен, разбира се.
	— Същото, каквото и ако двегодишният ви син не вдига шум, сър. Пише по стената с химикал или прави нещо друго, с което да си изкара шамар по дупето — сержантът се отпусна в креслото си, което приличаше на пилотските, но продължи да гледа показанията на множеството локатори, настроени на всички познати честоти, които използваше Народоосвободителната армия. Екранът не показваше абсолютно нищо, с изключение на леките атмосферни смущения. Може би е имало някои разговори, докато китайците са придвижвали тези подразделения дотук, но сега не се чуваше нищо, освен няколко граждански УКВ станции, излъчващи предимно музика, която бе толкова чужда за летателния състав, колкото Гранд Ол Опри би бил в Пекин. Двама души от екипажа, които слушаха цивилните станции, научиха, че текстовете на китайските любовни балади са също толкова безсмислени, колкото и тези на аналозите им от кънтри фестивала в Нашвил, макар в момента да преобладаваха патриотичните песни.


	Същото бе забелязано и във Форт Мийд, Мериленд. Агенцията за национална сигурност разполагаше с разузнавателни спътници, които обикаляха Земята, включително два чудовищни сателита от тип „Риолит“ на геостационарна орбита над Екватора и всички те бяха настроени на китайските военни и правителствени честоти. Броят на разговорите в УКВ обхвата, свързани с военни подразделения, спаднаха до нула през последните дванадесет часа и за униформените, както и за цивилните аналитици това означаваше само едно — мълчаливата армия е армия, която се готви да направи нещо.


	Специалистите от Националната разузнавателна служба изиграха най-важната роля за оформянето на специалната национална разузнавателна оценка, защото хората са склонни да вярват на снимки повече, отколкото на голи думи. Материалът бе сравнен по компютърен път с данните, получени от радара, и за никого не бе изненада, че районите за съсредоточаване сега бяха почти празни. Танковете и останалите верижни машини бяха останали там само за времето, което им бе необходимо, за да се прегрупират след пътуването с влака, и се бяха преместили на север, доколкото можеше да се съди по следите по преобладаващите в района черни пътища. След това бяха покрили предислоцираните танкове с камуфлажни мрежи, но това си бе чиста загуба на време, тъй като можеха да замаскират следите от веригите на стотиците бронирани машини с не по-голям успех, отколкото да скрият някоя планинска верига. Подобни усилия почти не бяха положени за стотиците камиони на снабдяването, които, както се виждаше на снимките, продължаваха да се движат в малки конвои с около тридесет километра в час по посока на районите за съсредоточаване южно от предислоцираните танкове. Снимките бяха отпечатани на шест от големите лазерни принтери, изработени специално за Националната разузнавателна служба, и занесени в Белия дом. Там хората, предимно седнали из Овалния кабинет, споделяха безсънната нощ на президента, която бе доста по-особена от тази на куриера, в конкретния случай сержант от армията. Цивилният аналитик, който дойде с него, остана вътре, а сержантът се запъти обратно към правителствения форд, след като остави на президента една стомилиметрова цигара „Нюпорт“.
	— Джак, много си лош — отбеляза Джексън. — Сви една цигара от това невинно момче.
	— Стига, Роби. Ти преодоляваш стреса по твой начин, аз по мой — с усмивка каза ПОТУС. Първото дръпване го накара да се закашля, но цигарата му помагаше да остане буден, също като висококачественото кафе, което изпи преди малко. Той се обърна към старшия аналитик. — Добре, какво имаме тук?
	— Сър, никога не съм виждал в Китай на едно място толкова много бронирани машини с цялото си снаряжение. Те ще потеглят на север, и то скоро, до три дни, бих казал.
	— Авиация? — попита Джексън.
	— Вижте тук, сър — аналитикът посочи една от снимките. — Тази база за изтребители в Цзинси е добър пример. Тук има една ескадрила руски Су-27, както и цял полк J-7. „Сухой“ е доста добър изтребител, близък по предназначение и възможности до първите F-15. J-7 е щурмови изтребител за действия през деня, копие на стария МиГ-21, но може да участва и във въздушен бой. Смятайте, че тук има 68 самолета. Вероятно поне четири са били във въздуха, когато спътникът е минал над базата. Обърнете внимание на горивозаправчиците на старта, както и на наземния персонал около този самолет. По наши оценки тази база е в бойна готовност от пет дни…
	— И всичко е в готовност? — попита Джексън. Така го правеха някои.
	— Да, сър. Ще забележите също носовете на ракетите, които се подават под крилете на всички тези самолети. Те очевидно са комплектовани за бойни действия.
	— Белите, на направляващите греди — отбеляза Роби. — Те очевидно се подготвят да свършат малко работа.
	— Освен ако нотата ни не ги успокои — каза Райън без особена надежда в гласа. Почти никаква, помислиха си другите в кабинета. Президентът дръпна от цигарата за последен път и я изгаси. — Дали няма да бъде от полза, ако се обадя лично на премиера Ху?
	— Честен отговор ли искате? — попита професор Уийвър, най-труднопоносимият от присъстващите в четири сутринта на вашингтонското утро.
	— Другият вид не би ми помогнал особено в момента — отвърна Райън не много сопнато. В момента имаше доста по-сериозни грижи.
	— Ще изглежда добре във вестниците, а може би и в учебниците по история, но е малко вероятно да повлияе на решенията им.
	— Струва си да се опита — възрази Ед Фоли. — Какво имаме да губим?
	— Почакай до осем, Джак — посъветва го Ван Дам. — Не искаме той да помисли, че не сме спали цяла нощ. Това ще засили чувството му за собствена значимост.
	Райън се обърна и се загледа в прозорците на южната страна на сградата. Завесите не бяха спуснати и всеки, който минаваше наблизо, би могъл да забележи, че осветлението бе включено през цялата нощ. Странно, той не знаеше дали охраната го изключваше нощем.
	— Кога започваме да придвижваме силите си? — бе следващият въпрос на Джак.
	— Военновъздушният аташе ще се обади от Москва, когато приключи разговорите. Може да стане по всяко време.
	Президентът изсумтя.
	— По-дълга нощ и от нашата.
	— Той е по-млад от нас — отбеляза Мики Мур. — Още е само полковник.
	— Ако това се случи, как изглеждат плановете ни? — попита Ван Дам.
	— Хипервойна — отвърна Мур. — Светът не познава най-новите ни военни разработки. Те ще направят Пустинна буря да изглежда като действие на забавен каданс.


>	48.
>	ИЗВАЖДАНЕ НА ОРЪЖИЯТА

	Докато другите прекарваха безсънни нощи, Генадий Йосифович Бондаренко изобщо бе забравил какво значи да спи. Телексът му се бе загрял да разпечатва послания от Москва и тяхното четене му отнемаше доста време, а не всички му носеха полезна информация. Русия все още не се бе научила да остави хората на спокойствие, докато вършат своята работа, и като резултат от това началник-свръзките отново се сви, когато влезе с поредното послание с гриф „спешно“.
	— Вижте — обърна се генералът към началника на разузнаването. — Това, което ни е необходимо, е да знаем с какво са въоръжени, къде са сега и как са развърнати, за да потеглят на север към нас. Политиката и целите им не ме интересуват толкова, колкото къде се намират те сега!
	— Очаквам точна информация от Москва всеки момент. Става дума за данни от американски спътник…
	— Мамка му! Помня времето, когато имахме наши собствени шибани спътници. Какво става с въздушното разузнаване?
	— Самолетите пътуват към нас. Ще можем да ги използваме утре към обяд, но ще посмеем ли да ги изпратим над китайска територия? — попита полковник Толкунов.
	— А ще посмеем ли да не ги изпратим? — отговори с въпрос главнокомандващият ТВД Далечен изток.
	— Другарю генерал — каза началникът на разузнавателния отдел към обединеното командване, — опасенията са, че това ще даде на китайците политическо извинение за нападението.
	— Кой каза това?
	— Ставка.
	Бондаренко наведе глава към картите на масата. Генералът пое дълбоко въздух и затвори очи за три секунди, но това само увеличи желанието му за един час, не, само тридесет минути сън. Само толкова, помисли си той, само тридесет минути.
	— Политическо извинение — отбеляза генералът. — Знаеш ли, Владимир Константинович, преди време германците изпращаха високолетящи разузнавателни самолети доста навътре над Западна Русия и събираха сведения за предстоящото си нахлуване. Имаше специална ескадрила изтребители, които имаха възможност да се изкачат до необходимата височина и командирът на авиополка поиска разрешение да прихване шпионите. Беше освободен от длъжност още в същия момент. Предполагам, че е извадил голям късмет, тъй като не го застреляха. Стана прочут въздушен ас и герой на Съветския съюз, преди да бъде свален от германски изтребител. Виждаш ли, Сталин също се страхуваше да не провокира Хитлер!
	— Другарю полковник? — извика някой и всички се обърнаха към вратата. Беше един млад сержант, който държеше множество широкоформатни снимки.
	— Тук, по-бързо!
	Сержантът ги сложи на масата върху топографските карти, които бяха там през последните четири часа. Качеството на снимките не бе много добро. Изображенията бяха изпратени по факс вместо по компютърната мрежа, за да бъдат разпечатани на фотографския принтер, но все пак вършеха работа. В някои от ъглите на всяка снимка имаше малки правоъгълници с легенда, напечатана на английски, която обясняваше на несведущите какво представлява всеки от заснетите обекти. Офицерът от разузнаването първи успя да разчете фотографиите.
	— Ето ги — дълбоко пое въздух полковникът.
	Той погледна координатите и часа на заснемане в долния десен ъгъл и продължи:
	— Това е бронетанкова дивизия в пълен състав и се намира точно… — офицерът отмести снимката, за да открие картата — тук, както очаквахме. Точката им на съсредоточаване е Харбин. Е, можеше да се очаква. Железопътните им линии се събират там. Първата им цел ще бъде Белогорск.
	— А оттук ще поемат нагоре по долината — съгласи се Бондаренко. — През този проход, после ще продължат на североизток.
	Не бе необходимо човек да е Нобелов лауреат, за да предвиди пътя на настъплението. Теренът бе най-важното обективно условие, на което трябваше да се базират всички подобни планове. Бондаренко можеше да прочете мислите на противниковия командир, тъй като всеки добре обучен войник възприемаше и анализираше линиите върху картата по един и същ начин. Равният терен е по-добър от хълмистия. Полето е по-добро от гората. Сухото време е по-добро от дъждовното. Теренът по границата бе доста хълмист, но по-нататък се изравняваше, а освен това имаше множество долини, които даваха възможност за бързо настъпление. С достатъчно формирования той би могъл да превърне всяка от тези долини в смъртоносен капан, но ако разполагаше с достатъчно войска, китайците сега нямаше да са строени на границата. Щяха да седят в собствените си отбранителни съоръжения и да се страхуват от него. Само че действителността в момента не бе такава.
	256-а мотострелкова дивизия бе на сто километра от границата. Личният състав водеше неистова стрелкова подготовка, защото тази инвестиция бе с най-бърза възвръщаемост. Командирите на полкове и на батальони бяха в командните си пунктове и водеха учения по карти, защото Бондаренко искаше те да мислят, а не да стрелят. За тази цел имаше редници и сержанти. Добрата новина за главнокомандващия ТВД Далечен изток бе, че на бойците му им доставяше удоволствие да стрелят и резултатите им бързо се подобряваха. Лошата бе, че срещу всеки негов добре обучен екипаж на танк китайците имаха над двадесет.
	— Каква чудесна засада можехме да организираме, ако имахме достатъчно хора — въздъхна Толкунов.
	— Когато бях в Америка, за да наблюдавам ученията им, чух една много хубава шега в тази връзка. Ако леля ти имаше топки, щеше да ти е чичо, Владимир Константинович.
	— Така е, другарю генерал.
	Двамата отново се наведоха над картите и снимките.


	— Значи те знаят какво правим? — отбеляза Пян Кун. — Това не е добър развой на събитията.
	— Може да знаеш какво ще направи някой крадец, но ако той има пистолет, а ти не, какво значение има? — попита го в отговор Цзян Хансан. — Другарю маршал?
	— Подобно предислоциране на военни части не може да остане незабелязано — меко каза маршал Лю. — Винаги е трудно да се постигне тактическа изненада. Ние обаче имаме на наша страна стратегическата изненада.
	— Вярно е — обърна се към останалите от Политбюро Тан Дъсъ. — Руснаците са предупредили някои от дивизиите си за раздвижването, но те все още са доста на запад, на няколко дни път. Освен това всички те ще се придвижат насам по тази железопътна линия, а нашите военновъздушни сили могат да я затворят, нали, Лю?
	— Без проблеми — отвърна министърът на отбраната.
	— А американците? — попита Фан Ган. — В нотата, която току-що получихме, те твърдят, че гледат на руснаците като на съюзници. Колко пъти хората са подценявали американците, Цзян? Включително и ти.
	— Има обективни условия, които се отнасят дори за американците, колкото и да са велики — увери Лю присъстващите.
	— А след три години ще им продаваме нефт и злато — каза Цзян на колегите си. — Американците нямат политическа памет. Те винаги се адаптират към промените в световния ред. През 1949 те създадоха НАТО, в което влезе най-големият им враг — Германия. Виж как постъпиха с Япония, след като хвърлиха атомни бомби там. Трябва да имаме предвид само, че американците ще прехвърлят известен брой хора там и те ще са принудени да рискуват наравно с останалите, но може би трябва да избягваме нанасянето на прекалено големи поражения на жива сила. Освен това ще се отнасяме към военнопленниците и към арестуваните цивилни внимателно — светът е чувствителен и ние трябва да се съобразяваме с това, смятам.
	— Другари — започна Фан, събрал смелост за последен път да разкрие пред останалите собственото си мнение. — Все още можем да предотвратим това, както маршал Лю ни каза преди няколко дни. Не сме започнали, докато не прозвучат изстрелите. Все още можем да кажем, че провеждаме учение за отбрана, и светът ще се задоволи с това обяснение по причините, които приятелят ми Цзян току-що изложи пред нас. Щом започнат враждебните действия обаче, тигърът ще се окаже извън клетката. Мъжете защитават своето със самоотверженост. Помните, че Хитлер подцени Русия, и това бе последната му грешка. Иранците подцениха Америка през миналата година и резултатът бе страдания за народа и смърт за лидера им. Сигурни ли сме, че ще възтържествуваме в тази авантюра? Сигурни ли сме? Залагаме живота на страната си. Не трябва да забравяме това.
	— Фан, стари другарю, ти както винаги си мъдър и разсъдлив — любезно отвърна Цзян. — Знам, че говориш от името на нашата нация и на нашия народ, но както не бива да подценяваме своите врагове, така не трябва да подценяваме и самите себе си. Бихме се веднъж с американците и им нанесохме най-сериозното военно поражение в тяхната история, нали?
	— Да, изненадахме ги, но в крайна сметка загубихме един милион души, включително и сина на Мао. И защо? Защото надценихме собствените си възможности.
	— Не и този път, Фан — увери колегите си Цзян. — Не и този път. Ще постъпим с руснаците така, както постъпихме с американците при река Ялу. Ще ги ударим мощно и изненадващо. Където са слаби, ще направим пробив и ще продължим. Където са силни, ще заобиколим и ще ги обградим. През 1950 бяхме армия от селяни и имахме само леко оръжие. Днес ние сме една напълно модерна армия. Днес можем да правим неща, за които американците не можеха дори и да мечтаят тогава. Да, ще възтържествуваме.
	— Другари, искаме ли да спрем в този момент? — попита Цзян, за да насочи дебата в желаната от него посока. — Искаме ли да обречем страната си на икономически и политически крах? Това е въпросът в момента. Ако останем безучастни, подлагаме на риск живота на нацията. Кой от нас иска да остане безучастен в тази ситуация.
	Никой, както можеше да се предположи, нито дори Цян се нае да приеме хвърлената ръкавица. Гласуването бе изцяло проформа и решението, разбира се, бе единодушно. Както винаги членовете на Политбюро постигнаха единомислие в свой собствен интерес. Министрите се завърнаха в кабинетите си. Цзян задържа Тан Дъсъ за няколко минути, преди да се отправи към своя. Един час по-късно той отиде при приятеля си Фан Ган.
	— Не ми се сърдиш, нали? — попита Фан.
	— Гласът на предпазливостта е нещо, което не ме обижда, стари приятелю — каза Цзян любезно, докато се настаняваше срещу бюрото на събеседника си. Можеше да си позволи да бъде любезен. Беше спечелил.
	— Страхувам се от този ход, Цзян. Ние подценихме американците през 1950 и това ни коства живота на много хора.
	— Имаме достатъчно хора за разход — изтъкна старшият министър без портфейл. — Освен това така Лю ще се почувства полезен.
	— Ако има нужда от това — Фан изрази с жест отвращението си от този надут военен маниак.
	— Даже и кучето си има нужди — отбеляза гостът.
	— Цзян, ами ако руснаците са по-добре, отколкото мислиш?
	— Погрижил съм се за това. Ще създадем нестабилност в страната им след четиридесет и осем часа — в деня, в който ще започне офанзивата ни.
	— Как?
	— Помниш ли неуспешния ни опит за покушение над старшия съветник на Грушевой, онзи Головко?
	— Да, и тогава също бях против — напомни Фан на госта си.
	— Тогава може би беше прав — призна Цзян, за да успокои своя домакин. — Тан обаче доразви тази възможност. Какъв по-добър начин да дестабилизираме Русия от това да елиминираме президента й? Можем да го направим и Тан вече е издал заповедите.
	— Искате да убиете държавен глава на чужда територия? — попита Фан, изненадан от невероятната наглост. — А ако се провалите?
	— Така или иначе предприемаме акт на агресия срещу Русия. Какво можем да загубим? Нищо, но можем да спечелим много.
	— Но политическите усложнения… — дълбоко пое въздух Фан.
	— Какво за политическите усложнения?
	— Ако ни отвърнат със същото?
	— Имаш предвид опит за атентат срещу Ху? — изражението на лицето му даде истинския отговор на този въпрос: „Китай ще бъде по-добре без това нищожество“, но дори Цзян не можеше да си позволи да изрече това на глас, даже и в този кабинет. — Тан ме увери, че физическата ни сигурност е организирана перфектно. Перфектно, Фан. В момента в страната ни не се провеждат операции на чуждо разузнаване.
	— Предполагам, че всяка нация смята така — точно преди покривът да се срути на главата й. Справихме се добре с шпионажа в Америка и нашият добър другар Тан заслужава поздравления за това, но подобни ходове никога не биват възприемани добре. Трябва добре да помним това.
	Цзян отхвърли тази мисъл:
	— Не можем да се страхуваме от всичко.
	— Вярно е, но да не се страхуваш от нищо също е неразумно — Фан направи пауза, за да предотврати спора. — Цзян, сигурно ме мислиш за бабичка.
	Тези думи предизвикаха усмивка на лицето на другия министър.
	— Бабичка? Не, Фан, ти си доказан другар от дълги години и един от най-задълбочените ни умове. Защо, мислиш, те доведох в Политбюро?
	„За да си осигуриш вота ми“, премълча откровения отговор Фан. Той уважаваше много висшестоящия си колега, но не бе сляп за грешките му.
	— Защото съм благодарен.
	— Защото народът трябва да е благодарен, когато полагаш такива грижи за него.
	— Да, трябва да не забравяме работниците и селяните навън. Ние сме техни слуги все пак — идеологическото лицемерие бе съвсем на място в този момент. — Работата ни съвсем не е лесна.
	— Имаш нужда да се поотпуснеш. Вземи това момиче, Мин, и я заведи в леглото си. Правил си го и преди — това бе слабост, която двамата споделяха. Напрежението се разсея, каквато и бе целта на Цзян.
	— Чаи духа по-добре — отвърна Фан с лукаво изражение.
	— Тогава отведи нея в апартамента си. Купи й някакви копринени бикини. Те обичат това.
	— Идеята не е лоша — съгласи се Фан. — Определено ще ми помогне.
	— Тогава го направи на всяка цена! Сега имаме нужда от здрав сън. Следващите няколко седмици ще са доста нарегнати за нас — и доста повече за противниците ни.
	— Само още едно нещо, Цзян. Както каза, трябва да се отнасяме добре с пленниците. Едно от нещата, които Америка не прощава лесно, е проявите на жестокост към беззащитните, както вече видяхме тук, в Пекин.
	— Те са бабички. Не могат да проумеят как да използват силата.
	— Може би, но ако искаме да правим бизнес с тях, както каза, защо трябва да ги обиждаме ненужно?
	Цзян въздъхна и се съгласи, защото знаеше, че така е по-разумно.
	— Прав си. Ще кажа на Лю — той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. След няколко часа ще вечерям с Ху.
	— Предай му най-добрите ми пожелания.
	— Разбира се — Цзян се надигна, поклони се на приятеля си и излезе. След около минута Фан също стана и се запъти към вратата.
	— Мин — извика той, като я отвори. — Ела тук.
	Министърът пропусна секретарката си в кабинета и спря поглед на Чаи. Очите им се срещнаха и тя му намигна със съблазнителна усмивка. Да, той имаше нужда от здрав сън и тя щеше да му помогне.
	— Заседанието на Политбюро продължи до късно днес — каза Фан, седна на стола си и започна да диктува. Това отне двадесет и пет минути, след което той отпрати Мин, за да запише стенограмата. След това повика Чаи, нареди й нещо и също я отпрати. Един час по-късно работният ден свърши. Фан се отправи надолу към служебната си лимузина, следван от Чаи. Двамата отидоха в апартамента му и се захванаха за работа.


	Мин се срещна с любовника си в един нов ресторант, наречен „Джейд хорс“, където качеството на храната бе малко над средното.
	— Изглеждаш разтревожена — отбеляза Номури.
	— Тежък ден в службата — обясни тя. — Предстоят големи неприятности.
	— О-о? Какви неприятности?
	— Не мога да ти кажа — отвърна тя. — Според мен това няма да се отрази на компанията ти.
	Номури разбра, че е отвел агента си до следващото, всъщност последното стъпало. Тя вече не мислеше за софтуера на служебния си компютър и той не повдигна повече този въпрос. По-добре да стане незабелязано. За нея бе по-добре да забрави какво прави. Съзнанието ти не се тормози от неща, които си забравил. След вечеря те отидоха в дома на Номури и агентът на ЦРУ направи всичко, което бе по силите му, за да я успокои. Успя само частично, но тя оцени това. Тръгна си в единадесет без четвърт. Номури си наля последното за деня питие, двойно, и провери дали докладът й за днес е в компютъра му. Надяваше се следващата седмица вече да разполага със софтуера, който да зареди на нейната машина по Интернет, така че тя да може да изпраща информацията директно на получателя. Ако в Пекин започнеха да се случват лоши неща, компанията можеше да го извика обратно в Токио, а той не искаше докладите на Зорге да престанат да пристигат в Ленгли.


	Конкретно този доклад вече пристигна и предизвика редица различни по вид реакции.
	Ед Фоли например съжали, че не е дал един секретен телефон на Сергей Головко, но Америка не споделяше толкова лесно комуникационните си тайни, така че докладът бе преписан и изпратен по секретния факс до посолството на САЩ в Москва, след което бе отнесен в централата на СВР от един служител в консулския отдел, който не бе свързан с ЦРУ. Разбира се, сега руснаците щяха да решат, че той е шпионин и да следят всяка негова стъпка, като използват добре обучени кадри на ФСС. Работата си е работа дори и при Новия световен ред.
	Головко, както можеше да се очаква, подскочи до тавана на високия си кабинет.


	Джон Кларк научи новината по секретния си сателитен телефон.
	— По дяволите, какво? — попита Рейнбоу шест, който седеше в личния си автомобил недалеч от Червения площад.
	— Чу ме добре — отвърна Ед Фоли.
	— Добре, сега какво?
	— Гъст си с техните хора по специални операции, нали?
	— Горе-долу — съгласи се Кларк. — Обучаваме ги.
	— Добре, те могат да ви потърсят за някакъв съвет. Трябва да знаеш какво става.
	— Мога ли да кажа на Динг?
	— Да — разреши директорът на ЦРУ.
	— Добре. Знаеш ли, това доказва презумпцията на Чавес.
	— Това пък какво е?
	— Той обича да казва, че международните отношения се изразяват предимно в това една нация да го начуква на друга.
	Казаното бе достатъчно, за да разсмее Ед Фоли, който се намираше на пет хиляди мили и осем часови зони от Москва.
	— Е, нашите китайски приятели определено го правят грубо.
	— Колко достоверна е информацията?
	— Като Светото писание, Джон — увери Ед своя полеви агент.
	„Ние имаме някакъв източник в Пекин“, помисли си Кларк.
	— Добре, Ед. Ако дойдат при мен, ще те уведомя. Ще си сътрудничим, предполагам.
	— Напълно — увери го директорът на ЦРУ. — Сега сме съюзници. Не гледа ли Си Ен Ен?
	— Помислих си, че е някакъв научнофантастичен филм.
	— Не само ти. Приятен ден, Джон.
	— И на теб, Ед. Чао — Кларк натисна бутона за край на разговора и проклинайки наум, запали колата, за да отиде на срещата с Доминго Чавес.
	Динг беше в бара, който „Рейнбоу“ бе избрал за свободните си часове в района на Москва. Момчетата се събираха в един сумрачен локал. Руската бира не им допадаше, но харесваха твърдия алкохол, предпочитан от местните жители.
	— Здрасти, господин К. — поздрави Чавес.
	— Току-що по мобифона ми се обади Ед.
	— И?
	— И Джони Китаеца се подготвя да започне малка война с нашите домакини и това е добрата новина — обясни Кларк.
	— Каква, по дяволите, е лошата новина — попита Чавес със сериозна доза недоверие в гласа си.
	— Тяхното Министерство на държавната сигурност е сключило договор за Едуард Петрович — продължи Джон.
	— Абе тия да не са луди? — възкликна другият агент от ЦРУ.
	— Е, започването на война в Сибир не е съвсем разумен акт. Ед ни включи, защото смята, че местните може да ни потърсят за помощ в близко време. Вероятно знаят коя е местната връзка на китайците. От това ще последва някоя гореща операцийка за задържане, а ние обучаваме хората им на това. Предполагам, че ще ни поканят да гледаме, но вероятно няма да искат да участваме.
	— Дадено.
	В този момент влезе генерал Кирилин, съпровождан от един сержант. Сержантът остана на вратата с ръка под закопчания шинел. Офицерът забеляза Кларк и се отправи директно към него.
	— Нямам номера на мобилния ти телефон.
	— За какво сме ви необходими днес, генерале? — попита Кларк.
	— Трябва да дойдеш с мен. Трябва да се срещнем с председателя Головко.
	— Имаш ли нещо против и Доминго да дойде с нас?
	— Добре — отвърна Кирилин.
	— Говорих с Вашингтон преди малко. Ти какво знаеш? — попита Кларк руския си приятел.
	— Доста, но не всичко. Затова трябва да се срещнем с Головко — Кирилин махна към вратата, където сержантът се правеше на доберман.
	— Има ли нещо? — попита Еди Прайс. Никой не се опитваше да скрие тревогата си, а Прайс можеше да чете по лицата на хората.
	— Ще ти кажа, когато се върнем — отвърна му Чавес. Отвън освен колата на генерала имаше още една, в която седяха още четирима охранители. Сержантът, който придружаваше Кирилин, бе един от малцината, допуснати до тренировките на „Рейнбоу“. Руснаците се справяха доста добре. Това бе естествено, тъй като учениците им бяха най-добрите от елитните части.
	Колите се включиха в московския трафик, без да се придържат особено към правилата за уличното движение, и скоро преминаха през парадния вход на сградата на площад „Дзержински“ номер 2. Очакваше ги отворената врата на асансьора и след няколко минути те вече бяха на последния етаж.
	— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Предполагам, че сте говорили с Ленгли — посрещна ги Головко.
	Кларк вдигна мобилния си телефон.
	— Кодиращото устройство е толкова малко?
	— Прогрес, председателю — отбеляза Кларк. — Казаха ми, че тази разузнавателна информация трябва да бъде приемана сериозно.
	— Фоли има много добър източник в Пекин. Видях част от „добива“. Оказва се, че е предприет предумишлен опит за покушение на моя живот, а сега се подготвя атентат и срещу президента Грушевой. Вече го уведомих. Хората от охраната му са в пълна готовност. Китайският агент в Москва е идентифициран и се намира под постоянно наблюдение. Ще го арестуваме, когато получи инструкциите си. Не знаем обаче какви са контактите му. Предполагаме, че са хора от Спецназ, останали лоялни към него — престъпници, разбира се, извършващи специални поръчки за подземния свят, който си отгледахме.
	„Връзва се“, помисли си Джон.
	— Някои хора биха направили всичко за пари, Сергей Николаич. С какво можем да ви помогнем?
	— Фоли ви е инструктирал да ни помогнете? Много мило от негова страна. Като се има предвид как информацията достигна до нас, присъствието на американски наблюдател е приемливо. За задържането ще използваме служители на милицията, а хората на генерал Кирилин ще ги покриват. Като командир на „Рейнбоу“ това е ваша задача.
	Кларк кимна. Това съвсем не беше молба.
	— Добре.
	— Ще ви пазим добре — увери го генералът.
	— Значи очаквате Китай да започне война с Русия?
	— До края на седмицата — кимна Головко.
	— Нефтът и златото? — попита Чавес.
	— Така изглежда.
	— Е, такъв е животът в големия град — отбеляза Динг.
	— Ще ги накараме да съжаляват за този варварски акт — заяви Кирилин на присъстващите.
	— Още е рано да се говори за това — предупреди го Головко. Той знаеше какво Бондаренко бе съобщил на Ставка.
	— И след като вече сте в НАТО, момчета, значи ще трябва да се притечем на помощ? — попита Кларк.
	— Вашият президент Райън е истински другар — съгласи се руснакът.
	— Това означава, че и „Рейнбоу“ ще се включи — замисли се на глас Джон. — Ние сме бойци на НАТО.
	— Досега не съм се бил в истинска война — сподели Чавес. Сега обаче бе майор и сигурно щеше да се наложи да участва в тази. Той си спомни, че застраховката му „живот“ е напълно изплатена.
	— Не е много смешно, Доминго — каза му Кларк и добави наум: „Освен това вече съм стар за това.“


	Китайското посолство бе под постоянно и вещо наблюдение, осъществявано от голям екип служители на руската Федерална служба за сигурност. Почти всички по-рано бяха работили във Второ главно управление на бившето КГБ. В новата организация те изпълняваха функциите на хората от Разузнавателния отдел на ФБР и в интерес на истината не отстъпваха на американските си колеги. В изпълнението на тази задача участваха не по-малко от двадесет души — мъже и жени с различно телосложение, с вид на заможни или на по-бедни хора, на средна възраст или стари, но не и млади, защото този случай бе твърде важен, за да се гласува доверие на неопитни агенти. Те използваха различни превозни средства — от камиони за смет до мотопеди и всяка отделна мобилна група разполагаше с поне една радиостанция от тип, който още бе непознат в руската армия.
	Кун Дъшъ излезе от посолството на КНР в седем и четиридесет. Той отиде пеша до най-близката станция на метрото и се спусна надолу с ескалатора. В това нямаше нищо необичайно. В същото време един служител от консулския отдел също напусна посолството и се отправи в друга посока, но служителите на ФСС нямаха нареждане да го проследят. Той измина три пресечки, стигна до втория стълб за улично осветление на една оживена улица, извади бяла хартиена лентичка от джоба на палтото си и я залепи на металния пилон. После продължи пеша до един ресторант, където вечеря сам, след като бе изпълнил мисията, с чиято цел не бе запознат. Той бе главен представител на Министерството на държавната сигурност в посолството, но не бе обучен полеви агент.
	Третият секретар Кун измина няколко спирки с метрото и слезе, последван от четирима служители на ФСС. Още един го чакаше на спирката, а други двама бяха на изхода в горния край на ескалатора. По пътя Кун си купи вестник от една улична будка. Два пъти спира — веднъж, за да запали цигара, и втори път, за да се огледа, сякаш се бе загубил и се опитва да се ориентира. И в двата случая, разбира се, целта бе да провери за опашка, но хората на ФСС бяха твърде много на брой, а тези, които в момента се намираха съвсем близо до него, гледаха разсеяно, но не прекалено, в друга посока. Истината в случая, както добре знаят и ФБР, и британската служба за сигурност, е, че след като веднъж е идентифициран, обектът става гол и безпомощен като новородено в джунглата, ако, разбира се, онези, които го следят, не са пълни глупаци. Тези добре обучени в КГБ професионалисти бяха всичко друго, но не и глупаци.
	Другият проблем на контролиращия агент Кун Дъшъ бе, че след като местоположението на тайника бъде установено веднъж, той ставаше толкова лесен за наблюдение, колкото самотен облак в ясно небе. Преследвачите бяха повече само за да се уверят, че няма друг тайник. Нямаше. Кун седна на съответната пейка. Китаецът се прояви като дилетант в полевата дейност, като се престори, че чете вестник в здрача, но наблизо имаше улична лампа, така че това не би привлякло вниманието на случайния минувач.
	— Ето — каза един от хората на ФСС. Дясната ръка на Кун леко се придвижи до тайника. Три минути по-късно той сгъна вестника и пое в посоката, в която се движеше, преди да седне. Хората на ФСС го оставиха да измине значително разстояние, преди да се раздвижат.
	Отново операцията бе осъществена от микробус и отново вътре чакаше ключарят със специално изработения ключ. В микробуса имаше също и модерен американски лаптоп, чиито конфигурация и софтуер бяха точно копие на този от компютъра на Суворов/Конев в апартамента му на Околовръстното шосе. Служителят от ФСС, ръководещ операцията, си помисли, че сега екипът е като тигър, който дебне в джунглата, а към него са насочени десетина пушки — могъщ и опасен, но напълно обречен.
	Обменната касета бе отнесена в микробуса. Ключарят я отвори. Съдържанието й бе разгънато и преснето, после поставено обратно на мястото си, след което касетата бе запечатана отново и върната на металната планка под пейката. В това време един от служителите на ФСС вече въвеждаше безсмисления текст на посланието и четири минути по-късно оригиналният текст бе налице.
	— Ёб твою мать! — възкликна старшият офицер. — Те искат от него да убие президента Грушевой!
	— Какво? — попита един от подчинените му. Ръководителят на екипа просто му подаде лаптопа, за да прочете разшифрования текст.
	— Това е война — въздъхна майорът. Полковникът кимна.
	— Така е, Григорий — микробусът потегли. Той трябваше да докладва за това, и то незабавно.


	Телефонното повикване откри лейтенант Провалов в дома му. Той се облече, мърморейки недоволно както обичайно, и се отправи към централата на ФСС. Не обичаше Федералната служба за сигурност, но изпитваше респект пред нея. С подобни ресурси, мислеше си често лейтенантът, той би могъл да сложи край на престъпността в Москва, но те нямаха желание да споделят ресурсите си, а и бяха запазили арогантността на хора над закона, наследена от КГБ. Вероятно това бе необходимо. Случаите, които те разследваха, се различаваха от убийството само по своя мащаб. Предателите убиваха не отделни индивиди, а цели региони. Предателството бе престъпление, което бе приемано сериозно в родината му от векове насам и в резултат на многогодишната институционална параноя будеше също толкова страх, колкото и омраза.
	Нощното оживление във ФСС бе значително по-голямо от обичайното, забеляза Провалов. Ефремов стоеше прав в кабинета си и четеше някакъв лист хартия с онова непроницаемо изражение на лицето, което често говореше за нещо чудовищно.
	— Добър вечер, Павел Георгиевич.
	— Лейтенант Провалов. Ето — Ефремов му подаде листа. — Нашият обект става твърде амбициозен. Ако не той, то поне шефовете му.
	Лейтенантът от милицията взе листа, запозна се набързо със съдържанието, след което се върна в началото на текста, за да го прегледа по-бавно.
	— Кога стана това?
	— Преди по-малко от час. Какво смятате?
	— Трябва да го арестуваме незабавно! — реагира според очакванията ченгето.
	— Помислих си, че ще кажете това. Само че вместо това ще изчакаме, за да видим с кого ще се свърже. После ще го приберем. Първо обаче искам да видя хората, които ще потърси.
	— А ако го направи от мобилен или от уличен телефон?
	— В такъв случай ще накараме телефонната централа да ни каже къде е звънял. Това, което ме интересува най-много, е дали има човек в някое важно правителствено учреждение. Суворов имаше доста колеги в отдела на КГБ, в който работеше преди. Искам да разбера кои от тях са станали наемници, за да ги заловим. Нападението над Сергей Николаич показа, че имаме насреща си опасно добри професионалисти. Искам да сложим край на това, да ги изловим всичките и да ги изпратим в лагер със строг режим.
	Руската наказателна система разделяше лагерите на три степени. Тези с „лек“ режим бяха неприятни. „Средните“ бяха места, които трябваше да се избягват. Тези със „строг“ режим обаче бяха същински ад на Земята. Те бяха особено подходящи за принуждаване на непокорните да говорят за неща, които не биха споделили при нормални обстоятелства. Ефремов имаше способността да определя какво наказание е заработил даден индивид. Суворов вече си бе заслужил смъртното, което в Русия се осъществяваше чрез разстрел… но има и по-лоши неща от смъртта.
	— Уведомена ли е охраната на президента?
	Офицерът от ФСС кимна.
	— Да, макар и съвсем бегло. Как можем да бъдем сигурни, че сред тях няма предател. Нещо подобно се случи с американския президент през миналата година, може би сте чувал, така че трябва да имаме предвид тази възможност. Всички те са под наблюдение, въпреки че Суворов не е имал много познати в Осми отдел, а никой от хората, с които е работил, не е преминал там.
	— Сигурен ли сте?
	— Приключихме проверката преди три дни. Доста време ни отне, докато преровим архивите. Дори съставихме списък на хората, които Суворов може да потърси. Шестнадесет души всъщност. Телефоните им се подслушват и държим всичките под око.
	Дори ФСС обаче не разполагаше с достатъчно човешки ресурси, за да осъществи пълно наблюдение на тези потенциални заподозрени. Този случай бе най-сериозният в историята на ФСС и даже КГБ рядко бе използвал толкова човешки ресурси за разследванията си дори и в аферата „Пенковски“.
	— Имената Амалрик и Зимянин в списъка ли са?
	— Зимянин „изскочи“ при проверката, но другият — не. Суворов не го е познавал, но Зимянин е служил с Амалрик в Афганистан и вероятно самият той го е привлякъл. От останалите шестнадесет седем са основни заподозрени. Всичките са от Спецназ — трима от офицерския и четирима от сержантския състав и всичките предлагат таланта и способностите си на открития пазар. Двама са в Санкт Петербург и може да са замесени в елиминирането на Амалрик и Зимянин. Изглежда, не им е достигнало другарското чувство — сухо отбеляза Ефремов. — И така, Провалов, имате ли да добавите нещо?
	— Не, изглежда, че сте покрили всички трасета на разследването.
	— Благодаря. Доколкото това си остава убийство, вие трябва да бъдете с нас, когато извършваме ареста.
	— Американецът, който ни помогна…?
	— Той също може да дойде — снизходително каза Ефремов. — Ще му покажем как правим нещата тук, в Русия.


	Рейли се завърна в посолството на САЩ и в момента разговаряше по секретния телефон с Вашингтон.
	— Шибана история — отбеляза агентът.
	— Точно казано — съгласи се директорът Мъри. — Добра ли е охраната на президента им?
	— Доста. В сравнение със Сикрет сървис? Не знам как са с превантивните разработки, но във физически аспект са добре.
	— Е, досега трябва да са ги предупредили. Колкото и да са им казали, би трябвало да са се постегнали. Кога ще приберат този Суворов?
	— Засега е по-умно да се чака, докато той предприеме нещо. Имайте предвид, че китайците ще му наредят да действа съвсем скоро, още сега, предполагам, и той ще се обади тук-там. Аз лично бих го прибрал тогава, а не преди това.
	— Правилно — съгласи се Мъри. — Искам да ни държиш в течение. Е, поздрави твоя приятел, ченгето.
	— Да, сър — Рейли замълча. — Тази заплаха за война истинска ли е?
	— Така изглежда — потвърди Мъри. — Подготвяме се да им помогнем, но не съм сигурен какво точно ще стане. Президентът се надява, че онзи номер с НАТО ще ги уплаши, но и в това не сме сигурни. ЦРУ се върти в кръг, опитвайки се да разбере какво мисли КНР. И аз не знам много повече.
	Това изненада Рейли. Той смяташе, че Мъри е близък с президента, но сега явно тази информация бе твърде сегментирана.


	— Аз ще ги приема — каза полковник Алиев на офицера от свръзките.
	— Това трябва да бъде представено незабавно на вниманието на…
	— Той има нужда от сън. За да стигнеш до него, трябва да минеш през мен — заяви началникът на оперативния отдел. — Това може да почака… С това мога да се оправя и аз. Нещо друго?
	— Това е от президента!
	— Президентът Грушевой се нуждае повече от генерал с бистър ум, отколкото от отговор на това, Паша — Алиев също можеше да поспи. В стаята имаше канапе и възглавниците му го изкушаваха.
	— Какво прави Толкунов?
	— Опреснява оценките си въз основа на последните донесения.
	— Има ли подобрение? — попита свързочникът.
	— Ти как мислиш? — отвърна оперативният.
	— Мамка му.
	— Горе-долу си прав, другарю. Знаеш ли откъде можем да си купим пръчици за хранене?
	— Не и докато служебният пистолет е у мен — отвърна полковникът. Почти двуметровият ръст не му позволяваше да бъде танкист или мотострелковак. — Моля те, нека види това, когато се събуди. Аз ще се оправя със Ставка.
	— Добре. И аз ще полегна за няколко часа, но ако се наложи, буди мен, не него — каза Алиев на колегата си.
	— Да.


	Бяха предимно дребни мъже. Започнаха да пристигат в Невер, малка железопътна гара източно от Скороводино, с допълнително прикачени към редовните композиции на Транссибирската железница вагони. Посрещаха ги униформени офицери, които ги насочваха към чакащите автобуси. Те поемаха на югоизток, успоредно на железопътната линия, към един тунел, изкопан преди много години в хълмовете над малката река Уркан. До тунела имаше друг проход, който за случайния наблюдател изглеждаше като разклонение на линията, предназначено за депо на сервизната техника на железниците. Наистина беше нещо такова, но служебният тунел продължаваше доста навътре под хълма, а от него тръгваха множество други, всичките построени през тридесетте години от политически затворници, излежаващи присъдите си в ГУЛаг — империята от работници на Йосиф Сталин. В тези издълбани от човешка ръка пещери имаше триста танка Т-55, произведени в средата на 60-те, които никога не бяха експлоатирани, а просто бяха консервирани там за използване в случай на нападение от страна на Китай. Освен тях в подземните халета стояха двеста БТР-60 — осемколесни бронирани машини за транспортиране на пехотинци, както и останалата задължителна за съветска танкова дивизия подвижна техника. В казармите живееха четиристотин срочнослужещи, които подобно на множество предишни набори изкарваха военната си служба, като поддържаха и обслужваха автобронетанковата техника. Основните им задължения бяха периодично да припалват дизеловите двигатели и да почистват металните повърхности, които бързо корозираха вследствие на процеждащата се през каменния таван вода. Това място бе обозначено на секретните карти като депо „Невер“ — едно от няколкото подобни скривалища за техника, разположени в близост до железопътната магистрала от Москва до Владивосток. Умело прикрито, макар и част от него да се виждаше, то бе един от козовете, който генерал-полковник Бондаренко криеше в ръкава си.
	Друг такъв коз бяха мъжете. Повечето бяха над тридесетте, объркани и, меко казано, ядосани, че са били принудени да напуснат домовете си. Въпреки това като добри руснаци, или по-скоро като добри граждани на която и да е държава, те бяха получили повиквателните, бяха разбрали, че страната им има нужда от тях и че това е тяхната страна, в резултат на което около три четвърти от призованите се явиха. Някои видяха познати лица от времето на редовната си военна служба в армията на Съветския съюз — повечето бяха служили по това време, поздравиха старите си приятели и обърнаха гръб на онези, с които ги свързваха недотам приятни спомени. Всеки получи картонче с напечатани на него указания къде да отиде и така бяха сформирани екипажите на танковете и мотострелковите бойни единици, като последните намериха униформите и лекото си оръжие в транспортьорите, които щяха да ги превозват. Всички танкисти бяха дребнички — на ръст под 170 сантиметра, тъй като вътрешното пространство на старите руски танкове ограничаваше почти напълно движенията на по-високи мъже.
	Екипажите се завърнаха към годините на своята младост и си припомниха добрите и лошите страни на Т-55. Отделните части на двигателите бяха изработени грубо и след първите няколко часа работа в маслените картери се събираше почти цял килограм метални стружки, но всички запасняци знаеха, че този недостатък би трябвало да е отстранен от срочнослужещите тук при периодичните обслужващи и ремонтни процедури. Танковете всъщност бяха в изненадващо добро състояние, много по-добро от това на онези, на които бяха изкарали редовната си служба. За призованите обратно бивши войници това изглеждаше странно и едновременно с това съвсем нормално, тъй като логическото мислене не бе характерно за Червената армия, когато те служеха в нея, но всъщност това не бе изненадващо за всеки съветски гражданин от 60-те и 70-те години. Повечето пазеха добри спомени от военната си служба — тя им бе предоставила възможността да пътуват и да видят нови, различни неща, да завържат приятелства с хора на своята възраст — и то точно в този период от живота, в който младежите търсят новото и вълнуващото. Лошата храна, мизерното заплащане и напрегнатите наряди и бойни дежурства бяха забравени, въпреки че сега видът и мирисът на машините върнаха спомените от онези времена. Всички танкове бяха с пълни резервоари. Освен тях в задната им част бяха монтирани допълнителни резервоари за гориво, които караха екипажите да потръпват при мисълта за участие в истинска битка — един-единствен куршум, попаднал в тях, можеше да превърне всеки танк в огромно кълбо пламъци. Точно по тази причина използваш първо горивото в тях, за да можеш да откачиш проклетите неща още щом полети първият куршум.
	Най-доволни бяха механик-водачите, които натискаха бутоните за запалване и чуваха познатия рев, предшестван от неколкосекундния вой на стартера. Благоприятната среда в тази пещера се бе отнесла добре с тези стари, но практически неизползвани танкове. Те сякаш бяха съвсем нови, току-що слезли от поточните линии на заводите в Нижний Тажил, които в продължение на десетилетия бяха оръжейницата на Червената армия. Имаше само една малка разлика, забелязаха запасняците — червената звезда бе изчезнала от предната броня и на нейно място стоеше доста по-забележимото изображение на новия бяло-синьо-червен национален флаг, който според всички представляваше доста по-добра мишена от старата петолъчка. След малко всички бяха събрани заедно от младите запасни офицери, които изглеждаха малко разтревожени. Скоро започнаха речите и запасняците разбраха причината за тази тревога.


	— По дяволите, не е ли страхотна — каза офицерът от ФСС, докато влизаше в колата. Те бяха проследили обекта си до поредния скъп ресторант, в който той вечеря сам, след което се насочи към бара. Пет минути по-късно вече разговаряше с една жена, която също бе пристигнала сама. Тя бе доста красива в черната си рокля на червени райета, чиято кройка вероятно бе изкопирана от някой италиански моден дизайнер. Суворов/Конев караше към своя апартамент с общо шест автомобила след себе си. Три от тях имаха на контролните си табла превключватели за смяна на светлините, чиято цел бе да променя визуалния облик на колата нощем. Според ченгето в кола номер две това бе изключително находчиво решение.
	Той караше бавно, не натискаше газта, за да демонстрира смелост, а вместо това омайваше момичето със светските си маниери, решиха преследвачите. Колата намали, когато зави по една улица със стари железни стълбове за уличните лампи, после отново смени посоката на движение, ако не рязко, то поне неочаквано.
	— Мамка му, той тръгва към парка — каза старшият офицер от ФСС, вдигайки радиостанцията, за да съобщи това в ефира. — Вероятно е забелязал знак някъде по пътя.
	Обектът наистина се отправи към парка, но преди това остави една крайно разочарована жена, която държеше в ръката си частична компенсация под формата на няколко банкноти. Една от колите на ФСС спря, за да я прибере за разпит, а останалите продължиха преследването от разстояние. Пет минути по-късно очакваното се случи. Суворов/Конев паркира колата си в единия край на парка и се отправи в тъмното през тревата към другия, като се оглеждаше наоколо, без да забележи петте автомобила, които обикаляха мястото за отдих.
	— Това е. Взе го.
	Той направи това изключително сръчно, но това нямаше значение, ако човек знаеше за какво да внимава. След това обектът се върна до колата си. Два от автомобилите на преследвачите потеглиха направо към апартамента му, а останалите три го последваха, когато той потегли.
	— Каза, че изведнъж се е почувствал зле. Дадох му визитката си — каза тя на разпитващите. — Даде ми петдесет евро за безпокойството.
	Според нея това бе справедлива компенсация за загубения половин час от ценното й време.
	— Нещо друго? Изглеждаше ли зле?
	— Каза, че храната не му е понесла. Първо си помислих, че се е уплашил, както се случва с някои мъже, но после реших, че не е от тях. Той е изискан. Това винаги си личи.
	— Много добре. Благодаря, Елена. Ако ти се обади, моля те да ни съобщиш.
	— Разбира се.
	Разпитът бе съвсем безболезнен, което я изненада, и по тази причина тя оказа пълно съдействие, като в същото време се чудеше в какво, по дяволите, се е забъркала. Някакъв престъпник? Наркотрафикант например? Ако й се обадеше отново, тя щеше да съобщи на тези хора, а той да върви по дяволите. Животът на жена от нейния бизнес бе достатъчно труден.


	— На компютъра е — каза един специалист по електроника в централата на ФСС. Той видя кои клавиши натиска Суворов/Конев благодарение на бръмбара в клавиатурата, който бяха поставили. Те не само се появиха на екрана му, но и стартираха дубликата на въпросната компютърна конфигурация. — Ето, ето го разшифрования текст. Той получи съобщението.
	Последва минута и нещо пауза за размисъл, след което той отново започна да натиска клавишите. Включи се в електронната си поща и започна да пише съобщения. Всички те бяха в смисъл „Свържи се с мен възможно най-скоро“ и разказваха какво подготвяше. Изпратени бяха общо четири писма, като едното предполагаше, че съдържанието му ще бъде препратено на още един или няколко адреса. След това той излезе от електронната поща и изключи компютъра си.
	— Сега да видим дали можем да идентифицираме получателите, какво ще кажете? — обърна се старшият офицер към подчинените си. Отне не повече от двадесет минути. Това бе рутинна работа, далеч не толкова вълнуваща, като например да гледаш финала на Световната купа по футбол.


	Разузнавателният самолет „Мясишчев“ М-5 излетя от Таза малко преди разсъмване. Той изглеждаше странно с двойните си надлъжници и представляваше закъснялата с четиридесет години руска версия на доказалия качествата си „Локхийд“ U-2, способен да лети на 21 километра височина, като поддържа около 500 възела*1, като през това време заснема голямо количество снимки с висока яснота на изображението. Пилотът бе майор от руските ВВС с голям опит, който бе получил заповед да не се приближава на по-малко от десет километра от границата с Китай. Това бе продиктувано от нежеланието да се провокира потенциалният противник, но изпълнението на заповедта бе доста трудно, като се има предвид, че междудържавните граници много рядко са прави линии. И така майорът програмира автопилота и се отпусна в креслото си, за да наблюдава уредите, докато камерите вършеха същинската работа. Основният уред, който той наблюдаваше, бе приемникът на сигнали за вероятна опасност, който представляваше радиоскенер, програмиран да засича вълните на радарните излъчватели. По границата имаше множество такива излъчватели, по-голямата част от които действаха в спектъра на ниските и на средните честоти, но изведнъж на екрана се появи една нова. Тя работеше в рентгеновия спектър и излъчваше от юг, което означаваше, че бе попаднал в обхвата на РЛС*2 за насочване на ЗУР*3 на някоя батарея на китайската ПВО. Това привлече вниманието му, защото макар 21 километра да надвишаваха близо два пъти тавана на всеки пътнически самолет и да бяха доста над максималната височина, която можеха да достигнат повечето изтребители, самолетът определено бе в радиуса на полет на ракета от типа „земя-въздух“ както преди доста време бе научил от личен опит над Централна Русия един американски пилот на име Франсис Гари Пауърс. Изтребителят можеше да се изплъзне на ракета „земя-въздух“ благодарение на по-добрата си маневреност, но М-5 не бе изтребител и срещаше трудности дори да заобиколи облаците при безветрие. Майорът продължаваше да следи приемника на сигнали за опасност, когато в наушниците му прозвуча пронизителният звук на зумера за тревога. Екранът показваше, че честотата бе по-скоро в режим на търсене, отколкото на проследяване. Това означаваше, че във въздуха вероятно нямаше ракета. Освен това небето бе ясно, а тези ракети оставяха ясно забележими опашки от газове, а днес… не, откъм земята не се виждаха такива следи. За избягване на отбранителните системи той можеше да разчита само на няколко разпръскващи се касети с диполни отражатели и на една молитва. Не разполагаше дори с излъчвател за радиосмущения, намръщи се майорът. Въпреки това засега нямаше за какво да се тревожи. Той бе десет километра навътре във въздушното пространство на своята страна, а с каквито и ЗУР системи да разполагаха китайците, те вероятно бяха разположени дълбоко в територията им. Щеше да им е трудно да го достигнат, а и той винаги можеше да избяга на север, като поръси зад себе си няколко килограма нарязано алуминиево фолио, за да предостави на ракетата други цели, които да преследва. Както се оказа, задачата включваше четири прелитания над граничния район, които продължиха деветдесет доста отегчителни минути, преди майорът да насочи М-5 обратно към старата база за изтребители край Таза.
	[*1 Около 900 километра в час. — Бел.прев.]
	[*2 Радиолокационна станция. — Бел.прев.]
	[*3 Зенитна управляема ракета. — Бел.прев.]
	Наземният персонал за изпълнение на подобни мисии също бе пристигнал от Москва. Непосредствено след като М-5 изрулира до стоянката си и спря там, касетите с филмите бяха разтоварени, отнесени във фотолабораторията за промиване и малко по-късно снимките, още мокри, бяха предоставени на аналитиците. Виждаха се малко танкове, но много следи от вериги по земята, а те се интересуваха точно от това.


>	49.
>	РАЗОРЪЖАВАНЕ

	— Знам, Олег. Разузнавателните данни бяха обработени във Вашингтон и изпратени незабавно до вас — каза Рейли на приятеля си.
	— Би трябвало да се гордеете с това — отбеляза Провалов.
	— Не Бюрото свърши това — отвърна Рейли. Руснаците щяха да се засегнат, ако американците ги снабдяваха с подобна информация. Всъщност може би и американците биха реагирали по същия начин. — Няма значение, какво смятате да правите?
	— Опитваме се да открием до кого са адресирани съобщенията по електронната поща. Имаме адресите и всички те са в руски сайтове. ФСС сигурно вече ги е идентифицирала.
	— Кога ще ги арестувате?
	— Когато се срещнат със Суворов. Вече разполагаме с достатъчно доказателства, за да осъществим арестите.
	Рейли не бе убеден в това. Хората, с които Суворов искаше да се срещне, винаги можеха да кажат, че са дошли да се видят с него, без да знаят каква е целта на тази среща, и всеки адвокат с жълто около устата можеше да използва това, за да се позове на презумпцията за невинност. По-добре бе да се изчака, докато всички те заедно извършат нещо, което наистина би ги уличило в престъпление, и след това да се притиснат яко, докато някой от тях не свидетелства срещу останалите. Е, все пак правилата и съдебната система тук бяха други.


	— Анатолий, за какво мислиш? — попита Головко.
	— Другарю председател, мисля, че Москва изведнъж стана доста опасна — отговори майор Шелепин. — Прилошава ми от мисълта, че бивши спецназовци подготвят атентат от подобен мащаб. Не само заплахата, но и срама от това. Тези мъже са били мои другари в армията, обучени са също като мен да пазят Родината.
	Стройният млад офицер тъжно поклати глава.
	— Е, когато става дума за КГБ, това не е нещо ново. Случвало се е преди. Да, неприятно е, но такава е действителността. Хората се поддават на корупция. Това е залегнало в човешката природа — успокои го Головко и добави наум: „Освен това сега заплахата не е срещу мен.“
	Тази мисъл не бе особено достойна, но все пак и това бе залегнало в човешката природа.
	— Какво прави охраната на президента Грушевой в момента? — попита Головко.
	— Поти се, предполагам. Кой може да каже дали това е единствената заплаха. А ако това копеле Кун има повече от един такъв агент в Москва? Трябва да приберем и него.
	— Така и ще направим, но когато му дойде времето. Забелязан е да използва само един тайник през миналата седмица и мястото е под постоянно наблюдение… да, да, знам — добави Сергей, когато забеляза, че Анатолий се кани да възрази. — Той не е единственият оперативен агент на Министерството на държавната сигурност в Москва, но вероятно е единственият, който се занимава с този случай. Съображенията за сигурност са едни и същи навсякъде. Все пак и те би трябвало да се опасяват, че някой от хората им може да работи за нас. В подобна операция има много зъбни колела и те невинаги се въртят в една и съща посока, млади приятелю. Знаеш ли какво бих искал в случая?
	— Предполагам, че искате Второ главно управление да бъде под същата шапка. Така операцията щеше да бъде осъществена съвместно.
	Головко се усмихна.
	— Точно така, Анатолий Иванич. Засега обаче ние можем само да си вършим нашата работа и да очакваме те да свършат своята. Е, да, чакането никога не е било забавен начин за прекарване на времето — заключи председателят, след което двамата отново насочиха погледи към телефоните в очакване на позвъняването.


	Единствената причина наблюдението на обекта да не бъде още по-засилено, бе, че нямаше достатъчно пространство за допълнителен персонал, а и Суворов можеше да забележи тридесетината души, които го следваха по петите. Този ден той се събуди по обичайното време, изми се, закуси с кафе и каша, напусна апартамента в 9,15, след което се отправи с колата към центъра с многобройната си невидима компания. Наемният убиец паркира автомобила на две пресечки от парка „Горки“ и измина останалата част от пътя пеша.
	Така направиха други четирима мъже, които също бяха под наблюдение. Те се срещнаха пред един уличен павилион точно в 9,45 и се отправиха към близкото кафене. То бе прекалено претъпкано и никой от преследвачите не успя да се приближи достатъчно, за да долови разговора, но все пак обектите бяха пред погледите на екипа. Основно говореше Суворов, а останалите го слушаха внимателно и кимаха.
	Ефремов от ФСС чакаше малко по-далеч от останалите си колеги. Той заемаше достатъчно висок пост и бе твърде вероятно лицето му да е познато на обектите, така че трябваше да се довери на подчинените си, които бяха свалили слушалките от ушите си, изключили радиостанциите и сега съжаляваха, че не могат да разбират речта по движението на устните като в шпионските филми.
	За Павел Георгиевич Ефремов проблемът бе какво трябва да направи сега. Дали да ги арестува сега с риск да провали случая, или да продължи наблюдението при опасността те да напреднат с подготовката си и… евентуално да изпълнят задачата?
	Отговорът щеше да даде един от четиримата мъже, които се срещнаха със Суворов. Той бе най-възрастният от тях, спецназовец, ветеран от Афганистан, награден с ордена „Червено знаме“. Името му бе Игор Максимов. Той вдигна ръка, потри палец и показалец и след като получи отговор на въпроса си, поклати глава, сбогува се с останалите и си тръгна. Двучленният екип, който бе натоварен с наблюдението му, го проследи до най-близката станция на метрото, докато останалите обекти продължиха разговора си в кафенето.
	След като му докладваха за това, Ефремов нареди да го задържат. Арестът бе осъществен, когато мъжът слезе от метрото на една станция на около пет километра от мястото на срещата, разположена близо до апартамента му, в който живееше със съпругата и със сина си. Мъжът не бе въоръжен и не оказа съпротива. Кротък като агне, той придружи двамата служители на ФСС до централата им.
	— Името ти е Максимов, Игор Илич — каза му Ефремов. — Срещнахте се с твоя приятел Суворов, Клементий Иванич, за да обсъдите съучастие в престъпление. Искам да чуя твоята версия за съдържанието на разговора.
	— Другарю Ефремов, срещнах се с няколко стари приятели на кафе тази сутрин, след което си тръгнах. Не сме обсъждали нищо конкретно. Не знам за какво говорите.
	— Да, разбира се — отвърна офицерът от ФСС. — Кажи ми, познаваш ли двама мъже, също бивши служители от Спецназ като теб — Амалрик и Зимянин?
	— Имената са ми познати, но никога не съм виждал лицата им.
	— Ето лицата им — Ефремов му подаде снимките от ленинградската милиция. — Не са много приятна гледка.
	Максимов не пребледня, но и не остана особено очарован.
	— Какво им се е случило?
	— Свършили са нещо за твоя другар Суворов, но той очевидно не е останал доволен от работата им и ги е изпратил да поплуват в Нева. Максимов, знаем, че си спецназовец. Знаем, че сега се изхранваш с незаконни дейности, но в момента това не ни интересува. Искаме да знаем какво точно е говорено в онова кафене. Ти ще ни кажеш това по лесния или по трудния начин. Изборът е твой — когато искаше, Ефремов можеше да бъде доста твърд с официалните си гости. В конкретния случай не бе особено трудно. Максимов не бе чужд на насилието, познаваше го доста добре, поне от страната на извършителите, и нямаше никакво желание да научи от личен опит какво изпитва другата страна.
	— Какво ми предлагате?
	— Предлагам ти свобода срещу съдействие. Ти напусна срещата, преди да бъдат взети някакви окончателни решения. Затова си тук. Е, ще говориш ли сега, или да изчакаме няколко часа да промениш мнението си?
	Максимов не бе страхливец — в Спецназ нямаше много такива, но бе реалист и именно този реализъм му подсказа, че няма да спечели нищо, ако откаже да съдейства.
	— Той ни попита дали ще участваме в убийство. Предполагам, че става дума за доста сложна операция, защото в противен случай не би имал нужда от толкова много хора. Предложи по двадесет хиляди евро на човек. Аз реших, че животът ми струва повече.
	— Знаеш ли името на обекта?
	Максимов поклати глава.
	— Не. Той не каза. Аз не попитах.
	— Това е добре. Виждаш ли, обектът е президентът Грушевой.
	Очите на Максимов щяха да изскочат от орбитите си при тези думи.
	— Но това е държавна измяна — пое дълбоко въздух бившият сержант от Спецназ, като се опитваше да внуши на събеседника си, че той никога не би извършил нещо подобно. Възприемаше доста бързо.
	— Да. Кажи ми, двеста хиляди евро добра цена ли е за убийство?
	— Нямам представа. Ако очаквате да ви кажа, че съм убивал за пари, другарю Ефремов, това няма да стане.
	„Но си го правил и сигурно щеше да участваш и в това, ако заплащането бе достатъчно добро“, помисли си офицерът от ФСС. В Русия 20 000 евро бе значителна сума. Все пак Ефремов преследваше много по-голяма плячка.
	— Какво знаеш за останалите, които присъстваха на срещата?
	— Всички са ветерани от Спецназ. С Иля Суслов служихме заедно на изток от Кандахар. Той е снайперист, и то много добър. Останалите познавам бегло, виждал съм ги, но не съм служил с тях.
	Снайперист. Е, този тип хора бяха ефективни, а и президентът Грушевой доста често се появяваше на открито. Всъщност програмата му включваше няколко публични прояви още на следващия ден. Време бе да се приключва с това.
	— И така, значи Суворов е събирал наемници за убийство?
	— Да.
	— Добре. Ще запишем показанията ти. Ти прояви достатъчно здрав разум, за да ни съдействаш, Игор Илич — каза Ефремов и извика един млад офицер, който изведе Максимов. След това офицерът от ФСС вдигна слушалката и заповяда на ръководителя на екипа за наблюдение: — Арестувайте ги всичките.
	— Срещата свърши. Наблюдаваме и четиримата. Суворов пътува обратно към апартамента си с един от тях.
	— Добре, съберете двата екипа и ги арестувайте заедно.


	— По-добре ли се чувствате? — попита полковник Алиев.
	— Колко е часът?
	— Петнадесет и четиридесет, другарю генерал — отговори полковник Алиев. — Спахте тринадесет часа. Ето няколко телеграми от Москва.
	— Оставил си ме да спя толкова дълго? — мигновено се разгневи генералът.
	— Войната не е започнала. Подготвителните ни действия са в ход и реших, че няма смисъл да ви будя. А, да, получихме първия набор разузнавателни снимки. Не са много по-добри от онези, които американците ни изпратиха по факса. Разузнаването уточнява оценките си. Положението не е много по-добро. Имаме съдействието на американски самолет ЕЛИНТ, но те ни казаха, че китайците не използват радиостанциите си, което съвсем не е изненадващо.
	— Дявол да го вземе, Андрей! — отвърна генералът, докато триеше брадясалото си лице с две ръце.
	— Добре, изправете ме пред военния съд, но след като си изпиете кафето. Аз също поспах. Вие имате щаб. Аз също имам щаб и реших да ги оставя да вършат работата си, докато ние спим — каза шефът на оперативния отдел.
	— Нещо за базата в Невер?
	— Имаме общо хиляда и осемдесет танка, комплектовани с пълни екипажи. Не ни достигат хора за пехотата и за артилерията, но запасняците действат с ентусиазъм и 265-а мотострелкова за първи път заприлича на истинска дивизия — Алиев подаде на Бондаренко чаша кафе със захар и мляко, както го обичаше генералът, и посочи масата, на която имаше намазани с масло филии хляб и бекон. — Заповядайте, Генадий Йосифович.
	— Ако оживеем, ще те предложа за повишение, полковник.
	— Винаги съм искал да бъда в генералския състав. Освен това обаче искам да видя децата си в университета, така че на първо време нека се опитаме да останем живи.
	— Нещо за граничните подразделения?
	— За всеки пост е назначен транспорт, където е възможно — и два. Изпратих някои от запасняците с БТР-и, за да им осигурим поне някаква защита от артилерията, когато започнат да се изтеглят. На снимките, които направи М-5, има твърде много оръдия, другарю генерал. И шибани планини от снаряди. Граничните подразделения обаче са добре защитени, а и вече издадохме необходимите заповеди, така че те няма да чакат разрешение да напуснат позициите си, когато ситуацията стане безнадеждна. Заповедите, разбира се, са изпратени до офицерите — добави Алиев. Командният състав бе по-малко склонен към преждевременно оттегляне от срочнослужещите.
	— Не знаем кога?
	Началникът на отдела „Оперативна и бойна подготовка“ поклати глава.
	— Разузнавателните сведения не ни помагат много. Китайците движат разни камиони и други подобни машини напред-назад, доколкото можем да разберем. Бих казал след два-три дена.


	— И така? — попита Райън.
	— И така, снимките показват, че те все още местят фигури по дъската — отвърна Фоли, — но повечето са вече на позиция.
	— А Москва?
	— Ще арестуват заподозрения съвсем скоро. Вероятно ще приберат също и контролиращия офицер в Москва. Ще го поизпотят малко, но той има дипломатически имунитет и не могат да изстискат много от него — Ед Фоли си спомни как КГБ арестува жена му в Москва. Не й беше приятно, на него също, но все пак не бяха груби с нея. Подобно отношение към хора, които пътуват с дипломатически паспорти, не се случва често, въпреки онова, което видяха по телевизията преди няколко седмици. Освен това китайците сигурно доста съжаляваха за този случай, ако се съди по анализите на сведенията на Зорге.
	— Няма вътрешна информация, която да ни обнадежди?
	— Тц — поклати глава директорът на ЦРУ.
	— Трябва да започнем придвижването на военновъздушните сили — каза вицепрезидентът Джексън.
	— Да, но това може да бъде прието като провокация — възрази държавният секретар Адлер. — Така ще им дадем повод.
	— Можем да придвижим Първа бронетанкова в Русия и да кажем, че провеждаме учение с новите си съюзници от НАТО — каза Котаракът. — Така ще спечелим няколко дни.
	Райън се замисли над това, след което насочи поглед към председателя на Комитета на началник-щабовете:
	— Генерале?
	— Не мисля, че това ще създаде сериозни проблеми. Те вече уточняват организацията на придвижването с германските железници.
	— Тогава го направете — нареди президентът.
	— Слушам, сър — отвърна генерал Мур и се отправи към телефона, за да издаде необходимите заповеди.
	Райън погледна часовника си.
	— Трябва да се срещна с един репортер.
	— Приятно изкарване — каза Роби на приятеля си.


	Жиганск, който бе разположен на западния бряг на река Лена, някога бе главен център на съветската ПВО в региона. Там се намираше едно сравнително голямо летище с казарми и хангари, което бе изоставено от новите военни власти на Русия и в момента в базата имаше малоброен персонал, за да поддържа съоръженията, тъй като някой ден те отново можеха да станат необходими. Сега тази предвидливост бе възнаградена, тъй като там можеха да кацнат самолетите на ВВС на САЩ, предимно транспортни, които излетяха от централната част на Щатите, преминаха над Аляска и над Северния полюс, за да достигнат до Жиганск. Първият от тридесетте С-5 „Галъкси“ се приземи в десет сутринта местно време и изрулира до големите, но празни рампи, за да бъде разтоварен под надзора на наземния персонал, който бе пристигнал в широкия пътнически отсек в задната част на огромния транспортен самолет. Първите машини, които бяха изкарани от утробата на С-5, бяха безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“. Те изглеждаха като франзели с привързаните си отгоре тънки крила и представляваха разузнавателни безпилотни машини, конструирани по технологията „Стелт“ с голям радиус на действие, чието привеждане в готовност за полет отнемаше шест часа. Екипажите се заловиха за работа веднага, като използваха преносимото оборудване, което бе пристигнало със същия самолет.
	Изтребителите и щурмоваците пристигнаха в Сунтар, много по-близо до руско-китайската граница, а заправчиците и поддържащите самолети, включително американския Е-3 „Сентри“ АУАКС кацнаха малко по на запад — в Мирний. На тези две бази пристигащите американци бяха посрещани от руските си колеги, непосредствено след което различните звена от двете страни започваха да работят съвместно. Оказа се, че американските заправчици не можеха да презареждат руските самолети във въздуха. За всеобщо облекчение обаче дюзите на стационарната система за зареждане бяха еднакви, така че гостите можеха да използват горивото от руските ГСМ складове, които бяха разположени предимно под земята за защита от въздушни ядрени взривове. Най-важният елемент от сътрудничеството бе включването на руски шурмани в екипажите на АУАКС-ите, така че домакините да могат да контролират своите изтребители със радарите в самолета на американците. Почти веднага няколко Е-3 излетяха, за да проверят това на практика, като използваха за цели на насочваните от тях руски прехващачи пристигащите американски изтребители. Съвсем скоро стана ясно, че пилотите на руските изтребители реагират отлично на командите, подавани от АУАКС, което изненада приятно американските щурмани.
	Горе-долу по същото време бе установено, че американските щурмови самолети не могат да използват руското авиационно въоръжение. Дори точките за прикачване да бяха съвместими, а те не бяха, руските бомби имаха различни аеродинамични характеристики от своите американски аналози и софтуерът на самолетите на САЩ нямаше да може да ги насочва към целите. Това е все едно да се опитваш да заредиш карабина с патрон от друг калибър — дори куршумът да излети от цевта, той няма да порази точката, която показва прицелният прибор. Това означаваше, че американците трябваше да доставят със самолет бомбите, които щяха да използват, а да транспортираш бомби по въздуха е почти толкова ефективно, колкото да пренасяш по същия начин чакъл за строеж на път. Бомбите достигаха до изтребителите последователно с кораби, влакове, камиони и мотокари, но не и със самолети. По тази причина В-1 и другите тежки щурмови самолети бяха изпратени в базата на ВВС „Андерсън“ в Гуам, където имаше достатъчно складирани бомби, макар и доста далеч от вероятните цели.
	Военновъздушните сили на двете страни много бързо установиха дружески взаимоотношения и след няколко часа, веднага щом американските пилоти поотпочинаха малко, офицерите от двете страни започнаха да планират съвместните си мисии.


	„Куотър Хорс“ потеглиха първи. Под бдителния поглед на подполковник Анжело Гуисти основните бойни танкове M1A2 „Абрамс“ и бронеразузнавателните машини МЗ „Брадли“ бяха натоварени на платформите на германските железници заедно с цистерните и останалите камиони за материално-техническо и тилово осигуряване. Персоналът се настани във вагоните в предната част на композицията, която не след дълго потегли към Берлин. Там щяха да се прехвърлят на вагони, пригодени за широчината на руските железопътни линии, с които да продължат На изток. Гуисти с известно учудване забеляза, че наоколо нямаше телевизионни камери. Това нямаше да продължи дълго, но засега бе един проблем по-малко за частта, която представляваше очите на Първа бронетанкова. Вертолетната бригада на дивизията бе останала в базата си в очакване на свободни транспортни самолети, които да я пренесат на изток. Някой гений бе решил, че хеликоптерите не могат да се придвижат на собствен ход на подобно разстояние, което според Гуисти бе напълно във възможностите им, но генерал Дигс му бе казал да не се притеснява за това. Гуисти така или иначе щеше да се притеснява, но не и на глас. Той се настани в удобната седалка в първия вагон, в който пътуваше и щабът му, и започна да разучава картите, отпечатани малко по-рано от картографското подразделение към разузнавателния отдел на дивизията. На тези карти бе изобразен теренът, на който евентуално щяха да воюват. Повечето от тях показваха целта на вероятното настъпление на китайците, която не бе кой знае колко трудно да се предвиди.


	— Е, какво ще правим сега? — попита Боб Холцман.
	— Ще започнем да придвижваме въоръжени формирования, за да помогнем на съюзниците си — отговори Райън. — Надяваме се, че КНР ще види това и ще обмисли отново действията, които очевидно се готви да предприеме.
	— Имаме ли контакти с Пекин?
	— Да — кимна сериозно Райън. — Заместник-ръководителят на мисията в посолството ни там Уилям Килмър връчи от наше име нота на китайското правителство и сега очакваме официален отговор.
	— Искате да ни кажете, че ще избухне война между Русия и Китай?
	— Боб, правителството ни работи усилено, за да предотврати подобна възможност. Призовахме китайското правителство да се замисли много сериозно над намеренията и над действията си. Войната не е политическо средство в съвременния свят. Някога може и да е била, но днес — не. Войната носи на хората само смърт и разруха. Светът остави това зад себе си. Животът на хората, включително и на войниците, е твърде ценен, за да бъде унищожаван. Боб, причината да съществуват правителствата е те да работят за задоволяване на нуждите и интересите на народа, а не на амбициите на управляващите. Надявам се ръководителите на КНР да разберат това.
	Райън направи малка пауза, след което продължи.
	— Преди два дни бях в Аушвиц. Боб, това е преживяване, което те кара да се замислиш. Можеш да усетиш ужаса там. Можеш да чуеш писъците, да подушиш смъртта, можеш да видиш човешките редици, които под дулата на оръжията вървят към лобното си място. Боб, изведнъж това престана да бъде нещо, което си видял по телевизията. Тогава разбрах, че няма извинение за едно държавно ръководство, независимо на коя страна, да убива хора за своя изгода. Обикновените престъпници обират магазини за алкохол, за да откраднат пари. Държавите обират други държави, за да заграбят нефт, злато или територия. Хитлер нахлу в Полша за Lebenstraum — пространство върху което да се разпростре Германия, но, по дяволите, там вече живееха хора и това, което той стори, бе опит за кражба. Хитлер беше крадец, преди да се превърне в убиец. Е, Съединените американски щати няма да стоят настрани и да гледат безучастно как това се случва отново — Райън спря и отпи глътка вода.
	— Едно от нещата, които научаваш през живота си, е, че си струва да имаш само едно нещо и това е любовта. Е, по същия начин можем да кажем, че си струва да се биеш само за едно нещо и това е справедливостта. Боб, това е нещото, за което ще се бие Америка. Ако Китай започне война на агресия, грабителска война, Америка ще застане до съюзника си и ще се опита да я предотврати.
	— Мнозина казват, че вашата политика към Китай е допринесла за създаването на тази ситуация, имам предвид официалното признаване на Тайван…
	Райън гневно го прекъсна:
	— Боб, няма да приема това. Правителството на Китайската република е свободно избрано. Америка подкрепя демократичните правителства. Защо? Защото заставаме зад свободата и самоопределението. Нито аз, нито Америка имаме нещо общо с хладнокръвните убийства, които видяхме по телевизията, със смъртта на папския нунций кардинал Ди Мило или с екзекуцията на китайския баптист Ю Фаан. Нямаме нищо общо с това. Отвращението, което изпитва целият свят, бе предизвикано от действията на КНР. Китайското правителство можеше да поуспокои нещата, ако бе издирило и наказало убийците, но то предпочете да остане бездейно и светът реагира.
	— Все пак за какво е всичко това? Защо струпват военни подразделения на руската граница?
	— Изглежда, че искат онова, което руснаците притежават — новите петролни и златни находища. Точно както навремето Ирак нахлу в Кувейт. Тогава ставаше дума за нефт, в действителност за пари. То бе като въоръжен грабеж, точно както негодникът напада някоя възрастна жена, за да вземе пенсията й, но неизвестно защо ние се склонни да оправдаем подобни действия, когато са предприети на държавно ниво. Е, стига толкова, Боб. Светът няма повече да толерира подобни престъпления. Америка няма да остане отстрани и да наблюдава безучастно какво се случва със съюзника й. Някога Цицерон е казал, че Рим е станал велика държава не толкова чрез завоеванията си, а по-скоро като е защитавал своите съюзници. Една нация печели уважение, когато работи за нещо, а не против нещо. Преценяваш хората не по това против какво са, а по това за какво са. Америка е за демокрацията, за самоопределението на народите. Ние сме за свободата. Ние сме за справедливостта. Заявихме на Китайската народна република, че ако започнат война, Америка ще застане до Русия и ще се противопостави на агресора. Ние вярваме в мирния световен ред, при който нациите си съперничат на икономическото бойно поле, а не с танкове и пушки. Светът видя достатъчно убийства. Това трябва да спре и Америка ще стори това.
	— Полицаят на света? — попита Холцман.
	Президентът поклати глава.
	— Не става въпрос за това. Ние просто винаги ще защитаваме съюзниците си, а Русия е наш съюзник. Ние застанахме до руския народ, за да спрем Хитлер. Сега отново ще застанем до него — отвърна Райън.
	— И отново ще изпратим нашите младежи на война?
	— Може и да не се стигне до война, Боб. Днес няма война. Нито Америка, нито Русия ще започнат такава. Този въпрос зависи от другите. Не е трудно, нито изисква големи усилия една държава да възпре военните си. Само малцина професионални войници търсят конфликти. Определено никой, който е видял едно бойно поле, не гори от желание да изтича на друго. Ще ти кажа нещо: Ако КНР започне война чрез агресия и това застраши живота на американски граждани, то тогава онзи който е взел решението това да се случи, е поставил на карта и собствения си живот.
	— Доктрината „Райън“? — попита Холцман.
	— Наречи го както искаш. Ако е приемливо един редник да бъде убит, защото прави това, което му е казало неговото правителство, тогава е приемливо и да бъдат убити онези, които казват на това правителство как да действа, онези, които са изпратили този беден, глупав редник на смърт.
	„Ох, мамка му“, помисли си Арни ван Дам, който стоеше на вратата на Овалния кабинет. „Джак, наистина ли трябваше да казваш това?“
	— Благодаря ви, че отделихте от времето си, г-н президент каза Холцман. — Кога ще направите обръщение към нацията?
	— Утре. Ако Бог е благосклонен, в него ще заявя, че КНР е отстъпила. След малко ще се обадя на премиера Ху, за да разговаряме лично.
	— Успех.


	— Готови сме — каза маршал Лю на останалите. — Операцията започва утре рано сутринта.
	— Какво предприеха американците?
	— Изпратили са някакви самолети, но авиацията не ме засяга особено — отвърна министърът на отбраната. — Те могат да жилят също като комар, но не са в състояние да нанесат реална вреда на човека. Ще напреднем с двадесет километра през първия ден, а след това с по петдесет дневно, може би повече — зависи как се бият руснаците. Руските военновъздушни сили не са дори хартиен тигър. Можем да ги унищожим или поне да ги махнем от пътя си. Руснаците започват да придвижват механизирани подразделения на изток с железопътен транспорт, но ние ще поразим базата им за съсредоточаване в Чита с авиационните си ресурси. Ще ги задържим, ще ги спрем, за да защитим левия си фланг, докато не придвижим достатъчно формирования, за да ги изолираме напълно.
	— Сигурен ли сте, маршале? — попита Цзян. Въпросът, разбира се, бе риторичен.
	— Ще притежаваме златните им мини след осем дни, а след още десет и нефта им — каза маршалът, сякаш обясняваше колко време ще отнеме построяването на някаква къща.
	— Значи сте готов?
	— Напълно — заяви Лю.
	— Очаквайте телефонно обаждане от президента Райън по-късно днес — каза на премиера външният министър Шен.
	— Какво ще ми каже? — попита Ху.
	— Ще ви помоли лично да не допуснете да започне война.
	— И ако го направи, какво трябва да му отговоря?
	— Накарайте секретарката си да каже, че сте излязъл сред народа — посъветва го Цзян. — Не говорете с този глупак.
	Министър Шен не поддържаше изцяло политиката на страната си, но кимна в знак на съгласие. Това като че ли бе най-добрият начин да избегне личната конфронтация, която Ху нямаше да приеме добре. Министерството му продължаваше да търси начин да се справи с американския президент. Той бе толкова по-различен от другите правителствени ръководители, че те все още не знаеха как да разговарят с него.
	— А нашият отговор на нотата им? — попита Фан.
	— Нямаме официален отговор — каза му Шен.
	— Притеснявам се да не ни обвинят в лъжа — поясни Фан. — Според мен това ще бъде неприятно.
	— Притесняваш се прекалено много, Фан — каза му Цзян с жестока усмивка.
	— Не, тук той е прав — намеси се Шен, за да подкрепи колегата си. — Нациите трябва си вярват една на друга, защото иначе няма да могат да общуват помежду си. Другари, трябва да запомним, че ще има и „след войната“, когато ще се наложи да установим нормални взаимоотношения с останалите нации. Ако те гледат на нас като на престъпници, това ще бъде много трудно.
	— Има смисъл в това — отбеляза Ху, изненадващо изразявайки личното си мнение този път. — Не, аз ще приема разговора от Вашингтон и, Фан, не, няма да позволя на Америка да ни нарече лъжци.
	— Има още нещо — каза Лю. — Руснаците провеждат въздушно разузнаване от голяма височина от тяхната страна на границата. Предлагам да свалим следващия самолет и да кажем, че е навлязъл в нашето въздушно пространство. Така ще можем да кажем, че те са ни провокирали.
	— Отлично — каза Цзян.


	— И така? — попита Джон.
	— И така, той е в тази сграда — отвърна му генерал Кирилин. — Екипът за задържане е готов да тръгне нагоре и да извърши ареста. Искате ли да наблюдавате?
	— Разбира се — кимна утвърдително Кларк. Той и Чавес бяха облечени в своите нинджа униформи на екипа „Рейнбоу“, целите черни, а отгоре носеха бронежилетки. Последното им се струваше малко театрално, но руснаците проявяваха изключително внимание към гостите си, което включваше официална загриженост за безопасността им. — Какво е положението горе?
	— Имаме четирима мъже в съседния апартамент. Опитваме се да сведем вероятните затруднения до минимум — каза Кирилин на гостите си. — И така, последвайте ме, ако обичате.
	— Губим си времето, Джон — отбеляза Чавес на испански.
	— Да, ама те искат да гледаме и да кажем какво мислим.
	Двамата последваха Кирилин и един от подчинените му към асансьора, с който се изкачиха нагоре. Бързият предпазлив оглед показа, че коридорът бе чист и те тихо като котки тръгнаха към заетия от групата апартамент.
	— Готови сме, другарю генерал — рапортува на Кирилин командващият групата от Спецназ майор. — Приятелят ни седи в кухнята и обсъжда разни неща с госта си. Чудят се как да убият президента Грушевой утре, докато той пътува към парламента. Със снайперистка пушка от около осемстотин метра.
	— Момчета, вие тук не се шегувате — отбеляза Кларк. Осемстотин метра бе достатъчно малко разстояние за добър стрелец, особено ако обектът се движи бавно, например ако ходи пеша.
	— Действайте, майоре — заповяда Кирилин.
	След тези думи четиричленният екип излезе обратно в коридора. Четиримата бяха облечени в собствените си униформи от черен номекс и носеха екипировката, която Кларк и хората му бяха донесли — германски автомати MP-10, пистолети „Берета“ 45-и калибър и портативни радиостанции Е-систъм. Кларк и Чавес бяха екипирани по същия начин, но нямаха оръжие. Вероятно истинската причина, поради която Кирилин ги бе довел тук, бе да им покаже колко много са научили хората му. Руските командоси изглеждаха готови. И четиримата бяха напрегнати, но не нервни — просто необходимото количество възбуда.
	Командващият групата се придвижи по коридора към вратата. Специалистът по взривовете постави тънка ивица от пластичен експлозив по краищата на вратата и се отдръпна настрани, гледайки командира си в очакване на заповед.
	— Стреляй — каза му майорът…
	… и преди мозъкът на Кларк да възприеме кратката команда, коридорът бе разтърсен от експлозията, която изпрати масивната блиндирана врата навътре в апартамента със скорост деветдесет метра в секунда. Тогава руският майор и един лейтенант хвърлиха по една граната от типа „трясък-блясък“*, за да са сигурни, че онези, които евентуално ги очакваха вътре с оръжие в ръка, напълно са загубили ориентация. Кларк и Чавес знаеха какво ще последва и предвидливо закриха ушите си с ръце. Руснаците се изстреляха в апартамента по двойки, точно както бяха обучавани. Нямаше никакви шумове, като се изключат писъците на някакъв обитател от долните етажи, който очевидно не е бил предупреден за промяната в програмата за деня. Джон Кларк и Доминго Чавес изчакаха отвън, докато една ръка се показа на вратата и им махна да влязат.
	[* Гранати, които излъчват ослепителна светлина и оглушителен гръм. Предназначението им е временно да лишат неподготвените (обикновено терористи) от зрение и слух, за да ги дезориентират. — Бел.прев.]
	Вътре цареше очакваният хаос. Входната врата ставаше само за подпалки и за клечки за зъби, картините по стените бяха в същото състояние — в нито една рамка не бе останало стъкло. Синьото канапе имаше огромна дупка от дясната си страна, а един димящ кратер на килима показваше къде е паднала другата граната.
	По време на атаката Суворов и Суслов бяха седнали в кухнята — душата на всеки руски дом, и по тази причина не бяха засегнати от експлозията. Въпреки това и двамата изглеждаха доста стреснати от преживяното в последната минута и това съвсем не бе учудващо. Не се виждаха оръжия, което изненада руснаците, но не и Кларк. Двамата заподозрени мерзавци сега лежаха по очи на пода с ръце, стегнати отзад с белезници, и с насочени към главите автомати.
	— Здравейте, Клементий Иванич — каза генерал Кирилин. — Трябва да поговорим.
	По-възрастният от двамата мъже на пода не показа почти никаква реакция. Първо, защото нямаше голяма възможност да стори нещо и, второ, защото знаеше, че приказките ще утежнят положението му. Изведнъж Кларк изпита съчувствие към мъжа. Да провеждаш тайна операция е достатъчно напрегнато. Да оплескаш такава — това никога не се бе случвало на Джон, но той често мислеше за подобна възможност, бе ситуация, в която не искаше да попада. Особено тук, въпреки че това вече не бе Съветският съюз. Известна утеха за Суворов бе, че можеше да бъде и по-зле, макар и не много. Беше дошло време да каже нещо.
	— Добра работа, майоре. Малко сте попрекалили с експлозивите, но и ние често правим това. Казвам го на хората си почти всеки път.
	— Благодаря, генерал Кларк — командирът на ударната група се усмихна почти незабележимо, тъй като се стараеше да изглежда невъзмутим пред подчинените си. Те току-що бяха изпълнили първата си реална мисия, бяха доволни от себе си и трябваше да свикнат с гледната точка „разбира се, че го направихме както трябва“. Това бе въпрос на професионална гордост.
	— Е, Юрий Андреевич, какво ще стане с тях сега? — попита Джон на най-добрия си „ленинградски“ руски.
	— Ще бъдат разследвани за убийство и за заговор за опит за убийство, както и за държавна измяна. Прибрахме Кун преди един час и той вече говори — добави Кирилин, като, разбира се, лъжеше. Суворов можеше и да не повярва, но тези думи щяха да насочат мисълта му в неприятна посока.
	— Изведете ги! — нареди генералът. Веднага щом заповедта бе изпълнена, един офицер от ФСС влезе, включи компютъра и започна внимателно да проучва съдържанието на диска. Програмата за защита, инсталирана от Суворов, не представляваше проблем, защото хората от ФСС бяха научили как да се справят с нея от устройството, което бяха поставили на клавиатурата.
	— Кой сте вие? — попита един външен човек в цивилно облекло.
	— Джон Кларк — бе отговорът, изненадващо даден на руски. — А вие?
	— Провалов. Аз съм лейтенант от милицията.
	— О, случаят с РПГ-то?
	— Точно така.
	— Мисля, че това е вашият човек.
	— Да, той е убиец.
	— По-лошо от това — включи се в разговора Чавес.
	— Няма нищо по-лошо от убийството — отвърна Провалов, който си оставаше ченге.
	Чавес гледаше по-практично на нещата.
	— Е, зависи дали ти трябва счетоводител да брои труповете или не.
	— И така, Кларк, какво мислиш за операцията? — попита Кирилин в очакване на похвала от страна на американците.
	— Беше перфектно. Операцията не бе сложна, но изпълнението й бе безупречно. Те са добри момчета, Юрий. Учат бързо и работят усърдно. Готови са да обучават хората ви за специални операции.
	— Да, бих тръгнал с всеки един от тях в акция — съгласи се Динг. Кирилин грейна при тези думи, което не изненада никого.


>	50.
>	ГРЪМ И МЪЛНИИ

	— Хванали са го — съобщи Мъри на Райън. — Нашият приятел Кларк е бил там като наблюдател. Руснаците са настояли.
	— Просто искат да ни бъдат добри съюзници, предполагам. „Рейнбоу“ е подразделение на НАТО. Дали ще пропее?
	— Като канарче — отвърна директорът на ФБР. — Законът „Миранда“ така и не успя да пробие в Русия, Джак, а при разпитите те са малко… ъ-ъ, по-ентусиазирани от нас. Това е нещо, което може да бъде излъчено по телевизията, нещо, което ще накара обществеността там сериозно да настръхне. Е, шефе, тази война ще започва ли или не?
	— Опитваме се да я предотвратим, Дан, но…
	— Да, разбирам — каза Мъри. — Понякога големите клечки се държат като улични хулигани. Само пищовите им са по-големи.
	„Тази банда има водородни бомби“, отвърна му наум Джак. Това не бе нещо, за което да говориш точно след закуска. Мъри затвори и Райън погледна часовника си. Беше време. Той натисна бутона на интеркома на телефона пред себе си.
	— Елън, би ли дошла, ако обичаш?
	Секретарката се появи след обичайните пет секунди.
	— Да, г-н президент.
	— Дай една. Освен това е време да се обадя в Пекин.
	— Да, сър — каза тя и подаде на Джак пакета си „Вирджиния слим“, след което се отправи към приемната.
	Райън видя, че лампичката на една от телефонните линии светна и зачака, като междувременно запали цигара. Той бе подготвил добре речта си за премиера Ху, като знаеше, че китайският лидер ще има до себе си добър преводач. Освен това знаеше, че Ху ще бъде в кабинета си. Бе работил до късно през последните няколко дни — не беше трудно да се досети човек върху какво. Започването на война е доста времеемко занимание. Необходими бяха около тридесет секунди телефонът оттатък да звънне, после Елън Съмтър щеше да разговаря с оператора от другата страна — китайците имаха специално назначени телефонни оператори, а не секретарки, които приемаха обажданията, както бе в Белия дом, след което връзката щеше да бъде осъществена. Още тридесет секунди по-късно Джак щеше да каже на Ху: „Хайде да обмислим това отново, приятел, или ще стане лошо. Вероятно по-лошо за вас.“ Мики Мур бе обещал нещо, което нарече хипервойна, а това е доста лоша новина за някой неподготвен за подобна възможност. Лампичката на телефона продължи да свети, но Елън не натискаше зумера, за да му съобщи да вдигне слушалката. Защо ли? Ху бе все още в кабинета си. Предполагаше се, че посолството в Пекин държи този тип под око. Райън не знаеше как, но бе съвсем сигурен, че те си разбират от работата. Може би е съвсем лесно — просто някой служител, вероятно човек от Управлението, стои на улицата с клетъчен телефон в ръка и наблюдава светещия прозорец на кабинета и поддържа връзка с ЦРУ, което пък е в постоянен контакт с Белия дом. Изведнъж лампичката загасна и по интеркома зазвуча гласът на секретарката:
	— Г-н президент, те твърдят, че той не е в кабинета си.
	— О? — въздъхна Райън. — Кажи на Държавния департамент да установи местонахождението му.
	— Да, г-н президент — каза тя. След четиридесет секунди пауза съобщи резултата. — Г-н президент, от посолството съобщиха, че той е кабинета си, доколкото могат да установят.
	— А неговите хора твърдят…?
	— Казват, че е излязъл, сър.
	— Кога ще се върне?
	— Попитах. Казаха, че не знаят.
	— Мамка му — реагира Райън. — Свържи ме със секретаря Адлер.
	— Да, Джак — каза държавният секретар Адлер няколко секунди по-късно.
	— Не иска да отговори на обаждането ми, Скот.
	— Ху?
	— Да.
	— Не съм изненадан. Те, китайското Политбюро, не му се доверяват да говори сам, без да има пред себе си нещо написано.
	„Също като Арни и мен“, помисли си Райън.
	— Добре, Скот, какво означава това?
	— Нищо добро, Джак — отвърна Адлер. — Нищо добро.
	— Е, какво ще правим сега?
	— В дипломатически аспект не можем да сторим много. Изпратихме им твърда нота, на която те не отговориха. Твоята позиция към тях и към ситуацията с Русия е съвсем ясна. Те знаят какво мислим и щом не искат да говорят с нас, значи това вече не ги интересува.
	— Мамка му.
	— Точно така — съгласи се държавният секретар.
	— Искаш да ми кажеш, че не можем да спрем това?
	— Правилно — Адлер сякаш съобщи свършен факт.
	— Добре, нещо друго?
	— Ще кажем на нашите цивилни да се разкарат от Китай. Имаме готовност за това.
	— Добре, направете го — нареди Райън. Стомахът му внезапно се сви.
	— Добре.
	— Ще ти се обадя пак — Райън прекрати разговора и натисна бутона за връзка с министъра на отбраната.
	— Да — отговори Тони Бретано.
	— Изглежда, че ще се случи — каза му Райън.
	— Добре, ще уведомя всички главнокомандващи.
	След броени минути светкавичните съобщения бяха изстреляни към главнокомандващите на различните независими формирования. Не бяха много, но в момента най-важен бе главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския регион, адмирал Бърт Манкузо, който се намираше в Пърл Харбър. Беше малко след три през нощта, когато секретният телефон до главата му започна да звъни.
	— Адмирал Манкузо — каза в просъница той.
	— Сър, дежурният офицер е. Получихме от Вашингтон предупреждение за начало на война. Китай. „Очаква се започване на враждебни действия между КНР и Руската федерация в следващите двадесет и четири часа. Заповядва ви се да предприемете всички необходими мерки за сигурността на формированието ви.“ Подпис — Бретано, министър на отбраната, сър — докладва лейтенант-командърът*.
	[* Чин във ВМС на САЩ и Великобритания, еквивалентен на майор от сухопътните войски или ВВС. — Бел.прев.]
	Двата крака на Манкузо вече бяха на пода.
	— Добре, събери щаба. Ще бъда в кабинета си след десет минути.
	— Слушам, сър.
	Главният старшина, който трябваше да го откара, вече бе пред входната врата. Манкузо забеляза и четирима въоръжени морски пехотинци. Най-старшият от тях му отдаде чест, докато останалите трима се оглеждаха подозрително наоколо за опасност, каквато вероятно не съществуваше, но все пак… Няколко минути по-късно той влезе в щаба, разположен на хълма над военноморската база. Бригаден генерал Лар бе вече там и го очакваше.
	— Как пристигна толкова бързо? — попита го главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския регион.
	— Просто бях наблизо, адмирале — отвърна ръководителят на разузнавателния отдел и последва Манкузо в кабинета.
	— Какво става?
	— Президентът се е опитал да се свърже по телефона с премиера Ху, но онзи не е приел разговора. Това не е добър знак от страна на китайските ни братя — отбеляза шефът на разузнаването на ТВД.
	— Добре, а какво прави Джони Китаеца? — попита Манкузо, докато един от сержантите му наливаше кафе.
	— Не е нещо, което да ни засяга пряко, но развръща невероятно количество бойна сила във военен окръг Шънян, по-голямата част от която на брега на река Амур — Лар закачи една карта и започна да сочи с ръка схемата, на която имаше множество червени точки. За първи път в живота си Манкузо виждаше формированията на руснаците, отбелязани със синия „приятелски“ цвят. Беше доста странно, но моментът не бе подходящ за обсъждане на тази тема.
	— Какво правим?
	— Прехвърляме сериозно количество авиационна техника в Сибир. Изтребителите и щурмоваците са тук, в Сунтар. Разузнавателните самолети са тук, в Жиганск. „Дарк Стар“ скоро ще започнат полети. Това ще бъде първият случай, в който ги използваме в условията на реални военни действия. ВВС им възлагат големи надежди. Имаме някои сателитни снимки, които показват къде са разположени китайците. Маскирали са тежката си техника, но „Лакрос“ вижда и през камуфлажните мрежи.
	— И?
	— Ами има над половин милион души, пет механизирани армии от тип А. Всяка от тях включва по една бронетанкова дивизия, две мотострелкови и една механизирана плюс придадени подразделения на пряко подчинение на командващия армията. Развърнатите сили разполагат с голям брой танкове и бронетранспортьори, добре са с артилерията, но хеликоптерите им са сравнително малко. Авиационната им техника е на друго подчинение. Тяхната командна структура за координиране на военновъздушните и сухопътните сили не е организирана както трябва и авиацията им не е достатъчно добра по нашите стандарти, но във всички случаи превъзхожда руската по численост. По отношение на човешките ресурси китайците имат огромно преимущество. Руснаците разполагат с достатъчно пространство, за да маневрират, но ако се стигне до директен сблъсък, можеш спокойно да заложиш парите си на Народната освободителна армия.
	— А на вода?
	— Нямат много военноморски единици извън пристанищата в момента, но спътниковите снимки сочат, че вече подгряват котлите. Очаква се да изкарат известен брой кораби. Вероятно ще останат в близост до брега в позиция за отбрана, ще пазят бреговата си ивица.
	Манкузо не попита с какво разполагат в открити води, защото добре знаеше това. По-голямата част от Седми флот бе напуснала пристанищата след предупреждението от миналата седмица. Самолетоносачите му се придвижваха на запад. Разполагаше с шест подводници, които чакаха край бреговете на Китай, надводната техника бе в повишена готовност. Ако флотът на Народната освободителна армия поискаше да си играят, щеше да съжалява горчиво.
	— Заповеди?
	— На този етап единствено самоотбрана — отвърна Лар.
	— Добре, ще разположим надводните ресурси минимум на двеста и петдесет мили от техния бряг. Задръж самолетоносачите на още сто мили навътре засега. Подводниците могат да се приближат и да следят съдовете на ВМС на Народната освободителна армия, но да не стрелят, освен ако не ги нападнат. Освен това не искам нито една от тях да бъде засечена. Китайците имат горе сателит за тази цел. Не искам той да забележи нещо, боядисано в сиво.
	Да заблудиш един-единствен разузнавателен спътник не бе толкова трудно, тъй като скоростта и курсът му бяха напълно предвидими. Можеш да се скриеш дори от два. Когато обаче броят им нарасне с още един, нещата стават сложни.


	Във флота денят никога не започва, защото просто никога не свършва, но това не е валидно за корабите, които се намират върху дървени подпори. Тогава нещата се променят — ако не на нормален осемчасов работен ден, то поне на полуцивилна служба, при която по-голямата част от екипажа спи по домовете си и всяка сутрин ходи на работа с кола. Това по принцип бе профилактична поддръжка, която представляваше един от религиозните канони във ВМС на САЩ. Всичко това в момента важеше и за Ал Грегъри. Той потегли с взетата под наем кола от мотела в Норфолк и малко по-късно изпрати въздушна целувка на служителя от охранителната фирма на портала на базата, който махаше на всички да влизат, без да ги проверява. Навремето на вратите пазеха морски пехотинци, но след като флотът бе лишен от ядрените си оръжия, мястото им бе заето от обикновени ченгета. Всъщност известно количество подобно оръжие имаше в АВ складовете в Йорктаун. Бойните глави на част от ракетите „Трайдънт“ все още не бяха разглобени в базата в Пантекс, Тексас, и част от птичките очакваха последното си пътуване на запад в силозите край река Йорк. В Норфолк обаче охраната на корабите бе поверена на моряци, въоръжени с пистолети „Берета“ M9, които те знаеха, а може би и не знаеха как да използват. Такъв бе случаят и на крайцера „Гетисбърг“. Двамата моряци познаха Грегъри и с усмивка му махнаха да се качи на борда.
	— Здрасти, докторе — каза първи главен старшина Лийк, когато цивилният влезе в бойния информационен център. Той се насочи направо към кафе-машината. Истинското гориво във флота бе кафето, не мазутът, поне що се отнасяше до старшините.
	— Е, нещо интересно?
	— Ами днес ще слагат новото колело.
	— Колело?
	— Витло — поясни Лийк. — Контролируем наклон, реверсивно задвижване, изработено е от висококачествена мангано-бронзова сплав. Правено е във Филаделфия, доколкото знам. Интересно е да се наблюдава как го слагат, освен ако не го изпуснат, разбира се.
	— Нещо за вашия магазин за играчки?
	— Всичко работи, докторе. Последният панел бе сменен преди двадесет минути, нали, г-н Олсън? — обърна се първият главен старшина към другия мъж в бойно-информационния център, който в този момент се появи от тъмната част на помещението. — Г-н Олсън, запознайте се с д-р Грегъри от TRW.
	— Здравейте — каза младият офицер и протегна ръка. Грегъри я пое.
	— Дартмут, нали?
	— Да, физика и математика. А вие?
	— „Уест Пойнт“ и „Стоуни Брук“, математика — отвърна Грегъри.
	— Военна академия? — попита Лийк. — Не сте ми казвал това.
	— О, аз дори изкарах рейнджърска школа между две от фазите на обучение там — каза той на изненаданите моряци. Хората много често го възприемаха като мухльо и той изпитваше удоволствие да наблюдава учудването им. — Парашутна школа също. Направих деветнадесет скока, когато бях млад и глупав.
	— В такъв случай сте постъпил в СОИ*, предполагам — отбеляза Олсън, докато си наливаше още кафе от запасите на бойно-информационния център. Черното кафе на машинните инженери по принцип бе най-доброто на всеки кораб, но и това не бе лошо.
	[* Стратегическа отбранителна инициатива. Популярна у нас през 80-те години като програмата „Звездни войни“ на президента Рейгън. — Бел.прев.]
	— Да, прекарах доста години там, но после нещата се разкапаха и TRW ме нае, преди да отлетя. Когато бяхте в Дартмут, Боб Джастроу ли беше декан?
	— Да, той също е работил в СОИ, нали?
	Грегъри кимна.
	— Да, Боб беше доста умен — в неговия лексикон „доста умен“ означаваше да правиш изчисленията наум.
	— С какво се занимавате в TRW?
	— В момента оглавявам проект за разработка на управляеми зенитни ракети „земя-въздух“ — това е още от времето, което прекарах в СОИ, но върша и други неща. Основно се занимавам със софтуер и с теоретично инженерство.
	— И сега си играете с нашия SM-2?
	— Да, подготвил съм софтуера за разрешаване на един от проблемите. На компютъра работи, но ще трябва да препрограмираме бойните глави на Block IV.
	— Как ще направите това?
	— Елате и ще ви покажа — каза Грегъри. Той и Олсън се отправиха към пулта. Първият главен старшина ги последва. — Номерът е да се фиксира трептенето на лазера. Ето как работи софтуерът…
	Последва едночасов разговор, в който софтуерният специалист разкриваше професионалните си тайни на даровития аматьор. После трябваше да продадат стоката на офицера, отговарящ за бойните системи, след което да задействат първата компютърна симулация. Следващата стъпка бе да изкарат кораба в открити води, за да разберат дали цялата тази простотия наистина функционира.


	„Сънят наистина помогна“, помисли си Бондаренко.
	Беше спал непробудно в продължение на тринадесет часа и не бе ставал дори за да изпразни мехура си, което означаваше, че тази почивка му е била наистина необходима. В този момент той реши, че генералските пагони много ще подхождат на полковник Алиев.
	Главнокомандващият на ТВД Далечен изток влезе на вечерното заседание на щаба в отлично настроение, което изчезна, когато видя израженията на лицата на своите подчинени.
	— Е? — попита той, докато се настаняваше на мястото си.
	— Нищо ново — отвърна генерал Толкунов от името на разузнавателната секция. — Въздушните снимки не показват много, но знаем, че те са там и че все още пазят пълно радиомълчание. Вероятно са прокарали доста телефонни линии. Имаме сведения за хора с бинокли по отсрещните хълмове. Това е всичко. Най-важното обаче е, че са в готовност и могат да тръгнат във всеки един момент… о, да, току-що получихме това от Москва — каза шефът на разузнаването. — Федералната служба за сигурност е арестувала някакъв К. И. Суворов по подозрение в организиране на атентат срещу президента Грушевой.
	— Какво? — попита Алиев.
	— Беше обикновено донесение без подробности. Може да означава много неща, но нито едно от тях не е приятно — поясни офицерът от разузнаването. — Засега обаче няма нищо определено.
	— Опит за дестабилизиране на страната ни? Това е военен акт — каза Бондаренко. Той реши, че трябва да разговаря лично със Сергей Головко по този въпрос.
	— Оперативен отдел? — продължи той.
	— 265-а мотострелкова е в пълна готовност. Всички радари на нашата ПВО вече действат. Един от нашите прехващачи изпълнява боен патрул на двадесет километра от границата в нашето въздушно пространство. Граничната отбрана е в пълна бойна готовност, а запасната формация…
	— Тя вече има ли си име? — попита главнокомандващият.
	— „Бояр“, — отвърна полковник Алиев. — Разполагаме с три мотострелкови роти, чиято задача е да евакуират граничните части, ако се наложи. Останалите са в базата си северно от Невер и се подготвят. Днес цял ден са стреляли.
	— И?
	— За запасняци са се справили задоволително — отговори Алиев. Бондаренко не попита какво означава това, донякъде защото се страхуваше от отговора.
	— Още нещо, което можем да направим? Искам идеи, другари — каза главнокомандващия на ТВД Далечен изток, но всички поклатиха глави. — Много добре. Сега отивам да хапна. Ако междувременно се случи нещо, искам да науча веднага. Каквото и да е то, другари.
	Всички кимнаха в знак на съгласие и той се отправи към своята резиденция. Още с влизането се запъти към телефона.
	— Здравей, генерале — каза Головко. В Москва бе все още светло. — Как са нещата при вас?
	— Напрегнато е, другарю председател. Какво можете да ми кажете за този опит за атентат срещу президента?
	— Арестувахме един тип на име Суворов тази сутрин. В момента разпитваме него и още един. Смятаме, че е бил агент на китайското Министерство на държавната сигурност и че е организирал опит за убийство на Едуард Петрович.
	— Значи освен че подготвят нападение, те се опитват да обезглавят държавното ни ръководство?
	— Така изглежда — мрачно се съгласи Головко.
	— Защо не получихме по-пълна информация? — попита главнокомандващият на ТВД Далечен изток.
	— Не получихте ли? — учуди се председателят.
	— Не! — почти изкрещя Бондаренко.
	— Това е било грешка. Съжалявам, Генадий Йосифович. Сега ми кажи: готови ли сте?
	— Всичките ни формирования са в състояние на пълна бойна готовност, но съотношението на силите е изключително неблагоприятно за нас.
	— Можете ли да ги спрете?
	— Ако ми осигурите още формации, може би да. Ако не можете, вероятно не. Каква помощ мога да очаквам?
	— Три мотострелкови дивизии са натоварени на влакови композиции и в момента прекосяват Урал. Пренасочили сме към вас допълнителна въздушна мощ, а освен това и американците започват да пристигат. Какъв е твоят план?
	— Няма да се опитвам да ги спра на границата. Това ще ми коства почти всичките формирования, а ползата няма да е голяма. Ще оставя китайците да тръгнат на север. Ще им нанасям възможно най-сериозни вреди, а когато навлязат достатъчно навътре в територията ни, ще убия тялото на змията и ще наблюдавам как умира главата й. Ако, както казах, ми осигурите поддръжката, от която се нуждая.
	— Работим върху това. Американците са изключително отзивчиви. Една от техните танкови дивизии е натоварена на влакови композиции и вече наближава Полша. Ще ги изпратим направо към вас.
	— Какви части?
	— Тяхната Първа танкова дивизия под командването на един черен мъжага на име Дигс.
	— Мариън Дигс? Познавам го.
	— О?
	— Да, той командваше техния Национален учебен център, както и силите, които развърнаха в Саудитското кралство през миналата година. Кога ще пристигне?
	— След пет дни, предполагам. Трите руски дивизии ще пристигнат при вас преди това. Това достатъчно ли е, Генадий?
	— Не знам. Все още нямаме достатъчно сведения за китайците. Най-много ме тревожи авиацията им. Ако поразят железопътния възел край Чита, развръщането на формированията ни ще бъде изключително трудно — Бондаренко направи малка пауза. — Готови сме да преместим части от запад на изток, но за да ги спрем, трябва да ги придвижим на североизток от мястото, откъдето ще започнат настъплението. Ще прилича по-скоро на състезание кой може да се придвижва на север по-бързо. Освен това китайците ще използват пехота, за да защитават западния фланг на настъплението си. Бойците ми се обучават изключително усърдно. Стават все по-добри, но имам нужда от още време и от още хора. Няма ли някакъв политически начин да забавим нещата?
	— Всички опити за политическо решение бяха пренебрегнати. Те твърдят, че няма нищо необичайно. Американците също са се опитали да разговарят с тях, за да ги разубедят, но не са постигнали нищо.
	— Значи нещата са стигнали до проверка на оръжията?
	— Вероятно да — съгласи се Головко. — Ти си най-добрият ни човек, Генадий Йосифович. Вярваме в теб и можеш да разчиташ на цялата подкрепа, която можем да осигурим.
	— Много добре — отвърна генералът, като се чудеше дали това ще бъде достатъчно. — Ще ви уведомя, ако тук стане нещо.
	Бондаренко знаеше, че един истински генерал, от онези във филмите, в тази ситуация щеше да яде от това, с което се хранят неговите войници, но сега той щеше да получи най-добрата налична храна, защото се нуждаеше от силите си и фалшивата скромност изобщо нямаше да впечатли хората му. Въздържаше се от употреба на алкохол, което сержантите и редниците вероятно не правеха. Руският войник обича водката и запасняците сигурно бяха донесли със себе си бутилки, за да се сгряват през мразовитите нощи — поне така щяха да се оправдават. Той би могъл да забрани това, но нямаше смисъл да издава заповед, която никой нямаше да спазва. Това само би нарушило дисциплината, а тя бе едно от най-важните за него неща в този момент. Това обаче зависеше от самите бойци. Великият незнаен воин, както ги наричаше Бондаренко. През 1941, когато Хитлер нападна Русия, обикновените мъже на тази земя се надигнаха със свирепа решимост. Още от първия ден на войната смелостта на руския воин стресна германците. Те може и да не притежаваха големи бойни умения, но смелостта никога не ги напускаше. Бондаренко смяташе, че са нужни и двете — не бе необходимо добре обученият боец да бъде чак толкова смел, защото умението щеше да победи това, което смелостта само би раздразнила. Обучение. Винаги нещата опираха до обучението. Той мечтаеше да обучава руските воини така, както американците обучават своите. И нещо повече, да ги учи да мислят, да ги насърчава да мислят. Един мислещ германски войник почти унищожи Съветския съюз, макар филмите за войната никога да не показваха това. То не се учеше и в генералщабните академии, но три пъти страната му бе на прага на поражението, но по никому неизвестни причини и в трите случая боговете на войната заставаха на страната на Майка Русия.
	Как щяха да постъпят тези богове сега? Това бе въпросът. Дали хората му можеха да се справят със задачата си? Дали той можеше да се справи със своята задача? В историята щеше да остане, с добро или с лошо, неговото име, а не тези на редниците, въоръжени с автомати АК-74, управляващи танкове и БТР-и. Генадий Йосифович Бондаренко, генерал-полковник от руската армия, главнокомандващ на ТВД Далечен изток — герой или глупак? Какъв щеше да се окаже? Дали бъдещите слушатели във военните академии щяха да изучават действията му и да цъкат с език, удивени от глупостта му, или да клатят глави, възхитени от блестящите му маневри?
	Искаше му се отново да е полковник, близък с хората от полка си, както бе преди години в Душанбе. Тогава дори имаше зачислена пушка и участваше лично в битките, стреляше по враговете, които можеше да види с очите си. Сега си спомни снежната и мрачна нощ, в която отбраняваше онзи блок от душманите. В този ден той заслужи отличията си, но медалите винаги са нещо от миналото. Тези лентички, метални звезди и медальони предизвикваха уважението на хората, дори на бойните му другари, но какво представляваха те в действителност? Дали щеше да намери смелостта, която бе необходима, за да бъде командир? Сега той бе сигурен, че подобен кураж се събира много по-трудно, отколкото онзи, предизвикан от инстинкта за самосъхранение, когато срещу теб се изправят въоръжени мъже, решени да откраднат живота ти.
	Беше много лесно да гледаш в близкото бъдеще с увереност, да знаеш какво трябва да се направи, да предлагаш и да настояваш на своето в някоя мирна заседателна зала. Сега обаче той бе начело на една съществуваща по-скоро на хартия армия, която трябваше да се изправи срещу друга, истинска армия, съставена от мъже и стомана и ако не успееше да се справи с нея, името му щеше да остане прокълнато во веки веков. Историците щяха да изучават биографията му и да казват: Е, да, беше смел полковник, дори добър военен теоретик, но когато нещата стигнаха до истинска битка, той се оказа неспособен да изпълни поставената му задача. Ако се провалеше, щяха да загинат много мъже и нацията, която преди тридесет години се бе заклел да защитава, щеше да страда.
	Генерал Бондаренко гледаше храната в чинията си, но не ядеше, просто ровеше из нея с вилицата и жадуваше за чаша водка, която не можеше да си позволи.


	Генерал Пън Сиван приключваше последното си според него нормално хранене за следващите няколко седмици. Щеше да му липсва този качествен, едър ориз, който не бе включен в разкладката на бойците. Чудеше се защо. Генералът, който ръководеше промишлената империя, изготвяща порционите за фронтоваците, така и не му обясни това, но Пън бе сигурен, че той никога не е опитвал тези пакетирани храни. В края на краищата имаше хора за тази работа. Генералът запали цигара и с наслада отпи от оризовото си вино. То също бе последното за доста време. След като приключи с яденето, Пън се изправи и изпъна рубашката си. Трите звезди и венецът на златистите пагони показваха високия му чин.
	Отвън, до подвижния команден пункт, го очакваха неговите подчинени. Когато той излезе, те застанаха мирно и отдадоха чест. Пън им отвърна. Най-отпред бе застанал полковник Ва Чънгун, ръководителят на оперативния отдел. Името на Ва беше много подходящо за случая. Чънгун на китайски означаваше „успех“.
	— Е, Ва, готови ли сме?
	— Напълно готови, другарю генерал.
	— Тогава да отидем да видим — каза Пън и ги поведе към персоналния си подвижен команден пункт тип 90. Отвътре той бе доста тесен дори за дребни хора. Фургонът бе претъпкан с УКВ радиостанции, които приемаха и предаваха чрез десетметровите радиомачти, разположени отвън в четирите края на машината. Вътре едва се побираше масата за карти, но шестчленният щаб можеше да работи там дори когато камионът се движеше. Водачът и стрелецът бяха младши офицери, а не срочнослужещи войници.
	Турбодизеловият двигател запали веднага и машината пое напред. Вътре масата за карти бе свалена в работно положение и ръководителят на оперативното звено показваше местоположението и курса на машината, които колегите му знаеха много добре. Големият люк на покрива на фургона бе отворен, за да излиза димът. Всеки от мъжете в подвижния команден пункт пушеше цигара.


	— Чу ли това? — старши лейтенант Валерий Михайлович Команов бе извадил глава през люка на танковия купол, който представляваше работната част на бункера му. Това бе купол от стар, дори древен танк ЙС-3. Тази най-страховита част от най-тежкия за времето си основен боен танк не бе ходила никъде, тъй като единственото движение, което можеше да извършва, бе да върти тежкия си брониран корпус, подсилен с още двадесет сантиметра стомана. Като част от бункера куполът бе съвсем малко по-бавен от тези на оригиналния танк, чиято мощност на двигателя бе, меко казано, малка. Чудовищното 122-милиметрово оръдие обаче все още функционираше, и то дори по-добре, тъй като под него вместо тесните отсеци на танковия корпус се намираше сравнително широка бетонна постройка, която не ограничаваше движенията на персонала. Това намаляваше времето за презареждане на оръдието почти наполовина, а и точността бе по-висока, тъй като оптиката на този купол бе по-добра. Старши лейтенант Команов бе, трябва да се отбележи, танкист. Неговият взвод включваше дванадесет танка вместо обичайните три, просто защото тези тук не се движеха. При нормални обстоятелства длъжността му не бе много отговорна — трябваше да командва дванадесет шестчленни екипажа, които не ходеха почти никъде освен до тоалетната. Те дори провеждаха ученията си с идентични съоръжения на един полигон, разположен на двадесет километра в северна посока. Всъщност започнаха да правят това напоследък по заповед на новия главнокомандващ. Нито Команов, нито хората му имаха нещо против, защото за всеки войник по света стрелбите са развлечение, а колкото по-голяма е пушката, толкова по-приятен е купонът. Техните 122-милиметрови снаряди имаха сравнително ниска начална скорост, но бяха достатъчно големи, за да компенсират това. Неотдавна стреляха по някакви стари Т-55 и отнесоха куполите на всичките цели само с по едно попадение, което обаче бе реализирано, средно за дванадесетте екипажа, с по 2,7 изстрела.
	Сега бяха в състояние на повишена бойна готовност, а това бе факт, който всеки млад лейтенант приемаше сериозно. Той дори караше хората си да бягат всяка сутрин през последните две седмици, а това не бе най-приятното занимание за войници, принудени да прекарат двугодишната си задължителна военна служба в подземни бетонни помещения, покрити с дебела стомана и заобиколени от храсти, благодарение на които бункерите ставаха незабележими от над петдесет метра. Техният взвод бе разположен по-близо до границата от останалите. Той се намираше на южния склон на хълм 432, наречен така, защото височината му бе 432 метра, и гледаше към северните скатове на първия ред възвишения до река Амур. Те бяха доста по-ниски от хълма, на който се намираше взводът на Команов, и по тях също имаше бункери, които обаче бяха фалшиви. Всъщност това можеше да се установи само с влизане вътре, защото и те бяха направени от танкови куполи, в този случай от наистина древните КВ-2, които бяха воювали с германците, преди да бъдат пенсионирани и оставени да ръждясват върху бетонните къщички. По-голямата височина на хълм 432 даваше възможност на Команов и на хората му да виждат какво става в Китай, чиято територия започваше едва на четири километра южно от тях. Освен това разстоянието бе достатъчно малко, за да могат да дочуват разни звуци от другата страна на реката през тихите нощи.
	Особено ако въпросните звуци бяха предизвикани от едновременното стартиране на неколкостотин дизелови двигателя.
	— Двигатели — съгласи се с Команов сержантът. — И то доста.
	Старши лейтенантът се спусна обратно в купола, слезе по трите стъпала в бункера и се отправи към малката телефонна централа. Той вдигна слушалката и натисна бутона за връзка с полковия команден пункт, който се намираше на десет километра в северна посока.
	— Тук е пост пет-шест алфа. Чуваме шум от двигатели, от юг. Прилича на танкови двигатели и то много.
	— Можете ли да видите нещо? — попита полковият командир.
	— Не, другарю полковник. Но шумът не може да бъде сбъркан.
	— Добре. Дръж ме в течение.
	— Слушам, другарю полковник. Край на връзката — Команов постави слушалката на мястото й. Най-предният му бункер бе пост пет-девет и се намираше на южния склон на първия ред хълмове. Той отново вдигна телефона и натисна съответния бутон.
	— Тук е старши лейтенант Команов. Можете ли да видите или да чуете нещо?
	— Не виждаме нищо, другарю старши лейтенант — отвърна намиращият се там ефрейтор. — Но чуваме танкови двигатели.
	— Нищо не виждате?
	— Нищо, другарю старши лейтенант — отвърна стегнато ефрейтор Владимиров.
	— Готови ли сте?
	— Напълно готови — увери го Владимиров. — Наблюдаваме южното направление.
	— Дръж ме в течение — нареди Команов, без да има нужда от това. Хората му бяха в пълна бойна готовност. Той се огледа наоколо. Имаше общо двеста снаряда за основното оръдие и всички бяха в близост до купола. Пълначът и мерачът бяха по местата си. Последният проучваше терена с оптичния прицелен прибор, който бе по-добър от офицерския бинокъл на командира. Резервните членове на екипажа седяха на столовете си и чакаха някой от титулярите да умре, за да заемат мястото му. Вратата на тунела за отстъпление бе отворена. Сто метра по-нататък очакваше един осемколесен бронетранспортьор БТР-60, готов да ги натовари и да ги разкара оттук, макар мъжете в бункера да се надяваха, че няма да се наложи да го използват. Позицията им бе непревземаема, нали? Те бяха защитени от почти еднометровата стоманена броня на купола и трите метра армиран бетон на бункера, покрит с еднометров пласт прах. Освен това бяха скрити в храстите. Не можеш да удариш онова, което не виждаш, нали? А чайниците имаха малки дръпнати очички и не виждаха особено добре, нали? Също като останалите мъже от този екипаж Команов бе от европейската част на Русия, но във взвода му имаше и азиатци. Тази част от неговата страна представляваше миш-маш от етноси и езици, макар всички да бяха научили руски ако не у дома, то поне в училище.
	— Движение — каза мерачът. — Движение по Оризовия хълм.
	Така наричаха първите хълмове от другата страна на реката.
	— Пехотинци — добави той.
	— Сигурен ли си, че са войници? — попита Команов.
	— Може и да са овчари, но не виждам овце, другарю старши лейтенант — прояви чувството си за хумор мерачът.
	— Бягай — заповяда Команов на боеца, който бе заел мястото му в командния пункт, след което се настани на освободената седалка. — Подайте ми шлемофона.
	С него щеше да се свързва с телефонната централа с натискане на бутона на микрофона, без да използва слушалката, за да поддържа връзка с останалите единадесет екипажа, както и с полка. Въпреки това Команов все още не слагаше шлемофона на главата си, защото искаше да чува звуците отвъд реката. Нощта бе тиха, вятър почти нямаше, духаше само лек бриз. Наблизо нямаше населени места, така че не се чуваше и шумът от пътния трафик. Той насочи бинокъла си към по-далечния склон. Да, забелязваше се някакво призрачно движение там, като развени от вятъра коси. Само че не бяха коси. Това можеха да бъдат единствено хора. И както правилно отбеляза мерачът, те едва ли бяха овчари.
	От десет години офицерите от граничните бункери настояваха за очила за нощно виждане като онези, с които разполагаха Спецназ и някои други елитни подразделения, но тези устройства бяха твърде скъпи за части с по-нисък приоритет, които можеха да видят подобна техника само при височайши инспекции. Не, от тях се очакваше да адаптират зрението си към тъмнината, сякаш бяха котки, помисли си Команов. Лампите във всички бункери обаче излъчваха червена светлина и сега това бе от полза. Той бе забранил използването на нормални крушки в постовете от една седмица.
	Първите танкови куполи от този тип бяха конструирани в края на 1944 година и производството на ЙС-3 продължи доста години, защото никой не бе събрал кураж да свали от поточната линия нещо, което носи името Йосиф Сталин. Някои от тях стигнаха до Германия, където се оказаха неуязвими за оръжията на фрицовете. Същите ЙС-3 създадоха сериозни проблеми и на израелците, които бяха въоръжени с американски и британски танкове.
	— Тук пост петдесет. Забелязваме засилено движение, прилича на пехота, на северния склон на Оризовия хълм. По предварителна оценка има числеността на полк — прозвуча от шлемофона.
	— Колко бризантни снаряда имаме? — попита Команов.
	— Тридесет и пет — отвърна пълначът.
	Това бе доста добро количество. Оризовият хълм се намираше в обсега и на петнадесетте 152-милиметрови гаубици МЛ-20, разположени на бетонни площадки до здравите бетонни бункери за боеприпаси. Команов погледна часовника си. Почти три и тридесет. Деветдесет минути до зазоряване. Небето бе безоблачно. Той погледна нагоре и видя звездите така, както никога не можеше да ги види в Москва заради атмосферното замърсяване. Сибирското небе обаче бе ясно и чисто, сиянието на океана от светлини над главата му се допълваше от пълната луна, която все още бе високо в небето на запад. Команов отново фокусира бинокъла. Да, имаше движение по Оризовия хълм.


	— Е? — попита Пън.
	— Когато заповядате — отговори Ва.
	Пън и хората от щаба му бяха доста преди оръдията, за да видят по-добре ефекта от стрелбата им.


	На около две хиляди и сто метра над главата на генерал Пън обаче бе „Мерилин Монро“. Всеки от безпилотните самолети „Дарк Стар“ си имаше собствено име, което бе избрано от екипажа, и по тази причина естествено всички машини бяха съименнички на известни представителки на нежния пол. Тази дори имаше на носа си умело изрисувано копие от снимка на кинозвездата от списание „Плейбой“, издадено през 1953 година, но очите, които гледаха надолу от невидимия летателен апарат, бяха електронни и всевиждащи, а не яркосини като на прочутата актриса. В прозрачния нос от фибростъкло имаше антена, изпращаща „добива“ към сателит, който от своя страна я разпределяше към множество получатели. Най-близкият беше в Жиганск, а най-далечният — във Форт Белвоар, Вирджиния, на две крачки от Вашингтон, откъдето по оптичен кабел информацията биваше ретранслирана към няколко строго секретни местоназначения. За разлика от повечето шпионски системи тази показваше изображенията под формата на видеоматериал в реално време.
	— Изглежда, че се подготвят, сър — обърна се един армейски щаб-сержант към прекия си началник с чин капитан. Това бе очевидно — войниците тъпчеха снаряди, а след тях и платнени торби със заряди в затворите. След това вдигаха оръдията и поставяха гилзи 30–30 в затворите, с което оръдията ставаха напълно готови за бой. Последната стъпка се наричаше „дърпане на шнура“. Просто дръпваш въженцето, за да възпламениш гилзата, която от своя страна задейства заряда в платнените торбички и снарядът отлита на север с голяма скорост.
	— Колко оръдия има там, сержант? — обърна се капитанът към подчинения си.
	— Цяла шибана кенефна яма, сър.
	— Това го виждам и аз. Колко са на брой? — попита офицерът.
	— Над шестстотин, и то само в този сектор, капитане. Плюс четиристотин самоходни ракетни установки.
	— Виждат ли се някакви авиационни средства?
	— Не, сър. Китайците не са нощни летци, поне когато става дума за бомбардиране.


	— Орел седем до Зебра, край — старшият контрольор на АУАКС-а викаше базата в Жиганск.
	— Зебра до Седем, чувам ви отлично — отвърна майорът в центъра за контрол на полетите.
	— Имаме таласъми, някъде към тридесет и два. Идват северно от Съпин, според предварителните оценки са Су-27.
	— Най-вероятно е така — обърна се майорът от наземната база към началника си. — В Съпин се намира техният 667-и авиополк. Това е най-доброто, с което разполагат като самолети и летателен състав. Там им е академията, полковник.
	— С какво можем да ги посрещнем?
	— Руските ни приятели в Нелкан. Най-близките американски птички са доста на север и…
	— И все още нямаме заповед да се намесваме — съгласи се полковникът. — Добре, да предупредим руснаците.
	— Орел седем до Черен сокол десет, имаме китайски изтребители на триста километра, на едно-девет-шест по вашите координати, около тридесет. Движат се с петстотин възела. Все още са над китайска територия, но няма да останат там още дълго време.
	— Разбрано — отвърна руският капитан. — Дайте ми вектор.
	— Препоръчваме вектор за прихващане две-нула-нула — каза американският контрольор. Руският му бе доста добър. — Поддържайте сегашните скорост и височина.
	— Прието.
	На радарните дисплеи на Е-3B руските Су-27 завиха и се насочиха към китайските. Руснаците щяха да установят радарен контакт с целта след около девет минути.


	— Сър, това съвсем не изглежда добре — обърна се друг майор в Жиганск към генерала.
	— Значи е време да ги предупредим — съгласи се генерал-лейтенантът от ВВС на САЩ. Той вдигна телефона, който бе свързан с регионалния команден пункт на руснаците. Все още не бе останало време да им прокарат нормална линия.


	— Другарю генерал, търсят ви от американската техническа мисия в Жиганск — каза Толкунов.
	— Генерал Бондаренко, слушам.
	— Здравейте, аз съм генерал-майор Гъс Уолъс. Преди малко разпънах разузнавателната сергия тук. Тъкмо вдигнахме един безпилотен апарат над руско-китайската граница в район… — той прочете координатите. — Виждаме някакви хора, които се готвят да открият артилерийска стрелба срещу вас, генерале.
	— Колко са? — попита Бондаренко.
	— Повече, отколкото някога съм виждал, над хиляда оръдия общо. Надявам се вашите хора да са се окопали добре, приятел. Целият свят ще се стовари върху тях.
	— С какво можете да ни помогнете?
	— Имам заповед да не предприемам никакви действия, докато те не започнат да стрелят — отвърна американецът. — Когато това се случи, мога да започна да вдигам изтребители, но нямаме почти никакви бомби. В момента горе имам един АУАКС, който поддържа изтребителите ви в района на Чулма, но засега това е всичко. Един С-130 утре ще ви докара оборудване, за да можете да наблюдавате разузнавателната информация в реално време. Внимавайте, генерале, изглежда, че китайците ще започнат нападението всеки момент.
	— Благодаря, генерал Уолъс — Бондаренко затвори и вдигна поглед към щаба си. — Той каза, че ще започне всеки момент.


	Така и стана. Лейтенант Команов го видя първи. Веригата от възвишения, която хората му наричаха Оризовия хълм, изведнъж бе озарена от жълто сияние, което можеше да се получи само при едновременна стрелба от голям брой полеви оръдия. След това в тъмното небе се появиха и приличащите на метеори артилерийски ракети.
	— Започна — каза той на хората си. Команов продължи да гледа през отвора на купола. Той прецени, че главата му е твърде малка цел. Преди снарядите да паднат на земята, лейтенантът усети сътресението от самото изстрелване, което разтърси бункера като земетресение и накара пълначът да реагира по универсалния за подобни ситуации начин.
	— Мамка му!
	— Свържи ме с полка — заповяда Команов.
	— Да, лейтенант — отговориха отсреща.
	— Под обстрел сме, другарю генерал, масиран артилерийски огън от юг. Оръдия и самоходни ракетни установки…
	В този момент той видя първите попадения, главно край реката, доста на юг от бункера му. Експлозиите от снарядите не бяха много ярки. Те изглеждаха като малки искри, които вдигаха колони от прах. Малко по-късно идваше и грохотът. Команов бе чувал артилерийска стрелба и по-рано и бе виждал какво правят снарядите в другия край, но то се различаваше от случващото се в момента толкова, колкото пламък на газова запалка се различава от експлозия на горивен резервоар.
	— Другарю полковник, страната ни е във война — докладва пост пет-шест алфа на командването. — Не мога да видя придвижването на вражеските подразделения, но те със сигурност настъпват.
	— Имате ли някакви цели? — попитаха от полка.
	— Не, в момента не — Команов погледна надолу в бункера. Някоя от различните му позиции можеше да даде вектор към дадена цел, а когато друг пост я потвърдеше и съобщеше своя вектор, щяха да я засекат и да предадат координатите й на поддържащата артилерия зад тях…
	… която обаче вече бе поразена. Китайските ракети бяха насочени доста зад лейтенанта и вероятно целта им бе точно тя. Той обърна глава, за да види проблясъците от падащите снаряди и да чуе грохота на десет километра зад себе си. Миг по-късно ярко зарево освети небето. Още при първите изстрели китайските ракети, макар и случайно, бяха улучили една от артилерийските позиции отзад.
	„Жалко за момчетата“, помисли си Команов. Първите жертви в тази война. Щяха да загинат още много… може би и самият той. Изненадващо тази мисъл не го разтревожи особено. Някой нападаше Родината му. Това вече не бе предположение или вероятна опасност от агресия. Старши лейтенантът можеше да я види и да я усети. Те нападаха неговата страна. Неговите родители живееха тук. Неговият дядо се бе бил с германците за нея. Двамата братя на дядо му също бяха воювали и бяха загинали за родината си — единият западно от Киев, другият при Сталинград. А сега и тези китайски копелета нападаха страната му. Нещо повече, те нападаха него, старши лейтенант Валерий Михайлович Команов. Тези чужденци се опитваха да го убият, да убият хората му и да открднат парче от родината му.
	„Мамка им“, помисли той и се обърна към пълнача. — Зареди осколочно-фугасен!
	— Зареден е! — докладва редникът. Всички чуха силното щракане на затвора.
	— Няма цел, другарю старши лейтенант — докладва мерачът.
	— Съвсем скоро ще има.
	— Позиция пет-девет, тук е пет-шест алфа. Какво виждате?
	— Току-що забелязахме лодка, гумена лодка, която бе изнесена от горичката на южния бряг… още, още много такива лодки, може би сто, вероятно повече.
	— Полк, тук е пет-шест алфа, огнева задача! — извика Команов по телефона.


	Артилеристите десет километра по-назад бяха край оръдията си въпреки сипещите се китайски снаряди и ракети. Огневата задача бе обявена и прицелните параметри бяха въведени съобразно старите като света книги с инструкции. Осколочно-фугасните снаряди бяха поставени в затворите, последвани от метателните заряди, оръдията бяха изправени и нагласени с необходимите ъгъл на възвишение и азимут, шнуровете бяха дръпнати и първите руски контраудари в току-що започналата война бяха направени.
	Те не знаеха, че на петнадесет километра от тях един радар за локализиране на артилерия бе насочен към техните позиции. Локаторът, работещ в милиметровия обхват, проследяваше снарядите в полет и предаваше данните на компютър, който изчисляваше точките, откъдето бяха изстреляни. Китайците знаеха, че противникът им има оръдия, разположени по границата, и приблизителното им местоположение, но не и точно къде се намират благодарение на умелата работа на руснаците по камуфлирането на огневите позиции. В конкретния случай обаче това нямаше особено значение. Изчисленото местоположение на шест руски гаубици бе предадено по радиото до ракетните установки, чието предназначение бе да водят контрабатарейна борба. По една китайска установка тип 38 бе насочена срещу всяка от руските цели. Всичките бяха заредени с по четири чудовищни 273-милиметрови ракети, всяка от които носеше заряд от 150 килограма бойни елементи на касетъчния боеприпас, в случая по осемдесет малки бомби с размера на ръчни гранати. Първата ракета бе изстреляна три минути след като руснаците започнаха да отговарят на огъня и след по-малко от две минути полет от ракетната позиция десет километра навътре в територията на Китай достигна местоназначението си. От шестте изстреляни ракети пет поразиха целите си, после другите, които им бяха зададени, и след по-малко от пет минути руската артилерия замлъкна.


	— Защо спряха? — попита Команов. Той бе видял няколко снаряда да избухват в редиците на китайската пехота, която в този момент дебаркираше на руския бряг на реката, но няколко минути по-късно писъкът на летящите над позицията му снаряди заглъхна. — Полк, тук е пет-шест алфа, защо огънят ни спря?
	— Оръдията ни бяха ударени от китайски контрабатареен огън. Сега се опитват да се съвземат и да започнат отново — бе окуражаващият отговор. — Какво е положението при вас?
	— Позиция пет-нула бе ударена, но не е сериозно. Удрят предимно обратния склон на южния хълм — там бяха разположени фалшивите бункери и бетонните кубове изпълняваха отлично пасивната си мисия. Тази защитна линия бе построена в противоречие с официално публикуваната руска отбранителна доктрина, защото онзи, който я бе създал, бе наясно, че всички четат книги. Позицията на Команов покриваше малък проход между две възвишения, много подходящ за преминаване на танкове. Ако китайците се насочеха на север, ако това не бе само някакъв опит да разширят границите си, както сториха в края на 60-те, то проходът бе отлично трасе за нахлуване. Картите и теренът определяха това.
	— Добре, старши лейтенант. Сега слушайте: не излагайте на опасност позициите си, без това да е наложително. Оставете ги да се приближат, преди да откриете огън. Допуснете ги много близо.
	Това, както Команов добре знаеше, означаваше около стотина метра. За подобни цели той разполагаше с две тежки картечници. Само че той искаше да унищожава танкове. Точно за това бе конструирано и основното оръдие на позицията му.
	— Можем ли да очакваме още артилерийска поддръжка?
	— Ще ви уведомим. Продължавайте да ни давате информация за местоположението на целите.
	— Слушам, другарю полковник.


	За изтребителите войната започна, когато първите подразделения на военновъздушните сили на КНА прелетяха над Амур. Горе имаше четири руски изтребители-прехващачи, които също като китайските бяха „Сухой“-27. Самолетите и на двете страни бяха изработени в един и същ завод, но китайските пилоти имаха три пъти повече нальот * от руските си колеги, които освен това превъзхождаха по численост в съотношение осем към едно.
	[* Часове във въздуха. — Бел.прев.]
	От другата страна на везните бе фактът, че руснаците имаха подкрепата на самолета на ВВС на САЩ Е-3B АУАКС, който ги насочваше към целите за прихващане. И двете двойки самолети летяха с радари, настроени в режим на изчакване. Китайците не знаеха какво имат насреща си. Руснаците знаеха. Това бе доста съществена разлика.
	— Черен сокол десет, тук Орел седем. Препоръчвам ви да смените курса на две-седем-нула. Ще се опитам да ви насоча към китайците от тяхно седем часа — по този начин освен останалото руснаците щяха да останат извън обхвата на китайските радари.
	— Разбрано, Орел. Преминавам на две-седем-нула — водачът на руската четворка разпръсна формацията си и се сниши до възможния минимум, като се опитваше да не гледа наляво.
	— Добре, Черен сокол десет, така е добре. Целите ви са на ваше девет часа, разстояние — около тридесет километра. Сега завийте наляво по курс едно-осем-нула.
	— Завиваме наляво — съгласи се руският майор. — Ще се опитаме да започнем атаката чрез Фокс две.
	Той показа, че бе запознат с американската терминология. Казаното означаваше, че той и хората му ще се водят по инфрачервените скенери, без да включват радарите, като по този начин нямаше да предупреждават противника за надвисналата над него опасност. Маркиз Куинсбъри никога не е бил пилот-изтребител.
	— Разбрано, Сокол. Това момче го си бива — обърна се операторът към своя пряк началник.
	— Така човек остава жив в този бизнес — отвърна подполковникът на младия лейтенант, който седеше пред монитора, подобен на онези за електронните игри Нинтендо.
	— Добре, Черен сокол десет, препоръчвам ви отново да завиете наляво. Сега целите са на около петнадесет километра… нека бъдат седемнадесет километра северно от вас. Съвсем скоро би трябвало да влязат в обхвата на скенерите ви.
	— Да, вече имам сигнал — отвърна руският пилот, след като чу жуженето в шлемофона си. — Звено, готови за стрелба… Фокс две!
	Три от четирите самолета изстреляха по една ракета. Четвъртият пилот имаше проблеми с инфрачервения си скенер. Реактивните двигатели на изстреляните ракети смутиха приборите за нощно виждане на руските прехващачи, но нито един от четиримата пилоти не отмести поглед от металните торпеда, летящи към техните колеги летци, които все още не знаеха, че са под обстрел. Полетът на ракетите въздух-въздух до целите отне двадесет секунди. Както се оказа по-късно, две от ракетите бяха към един и същ китайски самолет. Въпросният изтребител получи две попадения и експлодира във въздуха. Още един бе поразен от третата ракета, след което обаче ситуацията стана наистина неприятна. Китайските изтребители се разпръснаха по команда от своя водач, изпълнявайки предварително планирана и добре оттренирана маневра, разделиха се на две, после на четири групи, всяка от които защитаваше свое парче от небето. Всички радари бяха включени и след още двадесет секунди общо четиридесет ракети летяха в едно ограничено въздушно пространство, в което се водеше смъртоносна игра на гонитба. Радарно насочваните ракети се нуждаеха от сигнал, който да ги води, но въпросният сигнал насочваше и противниковите ракети. По тази причина пилотът не можеше да изключи радара си и единственото, което му оставаше, бе да се моли неговата ракета да порази целта първа и той да изключи своята издайническа апаратура, преди противниковият боеприпас да го е достигнал.
	— По дяволите — каза лейтенантът, седнал в удобния си стол пред монитора в АУАКС-а. Още два китайски изтребителя се превърнаха в ярки звезди на екрана пред него, след което избледняха, после още един, но имаше прекалено много китайски ракети въздух-въздух и освен това не всички радари на агресорите бяха изключени. Един от руските изтребители бе ударен от три ракети и просто изчезна, друг рязко пропадна със сериозни поражения и въздушната битка свърши толкова внезапно, колкото и започна. Статистически победата бе на руснаците — четири поразени цели срещу една за противника, но китайците щяха да си припишат повече.
	— Някакви парашути? — попита ръководителят на въздушния контролен център по интеркома. Радарът на АУАКС-а можеше да проследява и такива обекти.
	— Три, може би четири, които се отвориха. Не съм сигурен от кои са, не и докато не прегледаме отново лентата със записа. По дяволите, това бе доста бързичко.
	„Руснаците нямаха достатъчно самолети горе, за да направят истинска битка. Може би следващият път“, помисли си полковникът. Пълните възможности на екипа АУАКС изтребители всъщност досега не бяха изпробвани истински в реални условия, но тази война обещаваше да запълни този пропуск и когато това станеше, очите на някои хора щяха да се отворят за истината.


>	51.
>	ОТСТЪПЛЕНИЕ

	Старши лейтенант Валерий Михайлович Команов научи нещо, което досега не бе и подозирал. Най-неприятната част от една битка, поне за човек в стационарна позиция, бе да знаеш, че врагът е там, наблизо, но да не можеш да стреляш по него. Северните склонове на хълма южно от него гъмжаха от китайска пехота, а артилерията, която трябваше да му осигури поддръжка, бе извадена от строя още в първите минути на битката. Който и да бе планирал разположението на артилерийските позиции, бе допуснал грешката да приеме, че оръдията са позиционирани достатъчно далеч и са достатъчно добре защитени от терена, за да може противникът да ги порази. Радарите за засичане на артилерийска стрелба заедно с компютърните си системи за проследяване бяха променили това и липсата на покриващи защитни съоръжения бе обрекла на бърза смърт персонала на оръдията, освен онези, които бяха успели да намерят укритие в бетонните траншеи, прорязващи позициите им. Команов разполагаше с мощно оръдие, което можеше да задейства с едно движение на пръста си, но то не можеше да порази цел отвъд хълма южно от него заради линейната си траектория. Предвидено бе тази защитна линия да разполага и с пехота, която едновременно да зависи от бункерите и да ги поддържа със своите оръдия, способни да изпратят снаряди от другата страна на хълма, за да поразят намиращите се там, но скрити от терена противникови части. Команов можеше да стреля само срещу онези, които виждаше, а те…
	— Ето там, другарю старши лейтенант — каза мерачът. — Леко вдясно от дванадесет часа, пехотни части току-що тръгнаха по хълма. Разстоянието е около хиляда и петстотин метра.
	— Виждам ги. — Откъм изток съвсем леко бе започнало да просветлява. Скоро щеше да бъде достатъчно светло, за да се вижда нормално. Това щеше да улесни стрелбата, както, разбира се, и тази на противника. След един час бункерът му щеше да бъде засечен и те щяха да разберат емпирично колко дебела в действителност е бронята над тях.
	— Пет-шест-алфа, тук е пет-нула. Имаме пехота на хиляда и сто метра на юг. В състав до рота са и се придвижват на север към нас.
	— Добре. Не се разкривайте, докато не се приближат на двеста метра — Команов автоматично удвои разстоянието, от което бе обучен да открива огън. Което, по дяволите, помисли си той, и хората му така или иначе щяха да направят на своя глава. Човек мисли по различен начин, когато край него свистят истински куршуми.
	Сякаш в подкрепа на мислите му снаряди започнаха да падат на билото непосредствено зад позицията, достатъчно близо, за да го накарат да се сниши.
	— Дали ни виждат? — попита пълначът.
	— Не, просто водят преграден огън по следващия хълм, за да защитят пехотата си.
	— Вижте, вижте там, те са върху фалшив бункер едно-шест — каза мерачът. Команов вдигна бинокъла си…
	Да, те бяха там и проучваха купола на стария КВ-2 със 155-милиметровото й оръдие. Той видя как един китайски войник сложи чанта с взрив в основата на купола и бързо се изтегли. После зарядът експлодира, унищожавайки това, което така или иначе никога не бе функционирало.
	„Това ще накара китайския лейтенант да се почувства добре“, помисли си Команов. Е, пет-шест-алфа щеше да промени възгледите му след още двадесет-тридесет минути.
	Неприятното в случая бе, че разполагаше с отлични цели за поддържащата артилерия, която със своите стари 155-милиметрови оръдия щеше да покоси противниковата пехота като жетварски сърп, но китайците продължаваха да обстрелват руските позиции, въпреки че последните отдавна бяха прекратили огъня. Той се обади в полка отново, за да получи актуална информация.
	— Старши лейтенант — отговори полковникът, — поддържащата артилерия бе ударена доста зле. Сега сте сами. Дръжте ме в течение.
	— Слушам, другарю полковник. Край — той погледна хората си. — Не очаквайте артилерийска поддръжка.
	Оръдията от Втората световна война току-що бяха унищожили тези от Първата.
	— Мамка му — отбеляза пълначът.
	— Съвсем скоро ще се включим във войната, момчета. Успокойте се и се концентрирайте. Врагът приближава…
	— На петстотин метра е — съгласи се мерачът.


	— Е? — попита генерал Пън своя пост на билото на Оризовия хълм.
	— Открихме няколко бункера, но всичките са фалшиви, докладва полковник Ва. — Досега единствените удари срещу нас бяха с непряко мерене и ние унищожихме позициите им с контрабатареен огън. Атаката върви точно по план, другарю генерал.
	Това бе истината. Инженерните части вече се бяха построили по южния бряг на Амур и секциите на понтонните мостове чакаха сгънати върху камионите. Над сто основни бойни танка тип-90 се намираха близо до реката. Куполите им се въртяха в търсене на цели, за да осъществят евентуална огнева поддръжка на пехотата, но така и не откриха нещо, по което да стрелят, и на танкистите, също като на генералите, не им оставаше нищо, освен да гледат как работят инженерните части. Първата секция от понтонния мост бе спусната във водата и отворена, за да изгради първите осем метра от магистралата към природните богатства. Пън погледна часовника си. Да, операцията се движеше с пет минути преди графика и това бе много добре.


	Позиция пет-нула откри огън първа с 12,7-милиметровата си картечница. Тракането й прониза хълма. Пет-нула бе на три хиляди и петстотин метра на изток от Команов и се намираше под командването на един интелигентен млад сержант на име Иванов.
	„Започна твърде рано“, помисли си Команов, докато гледаше за цели на четиристотин метра по на юг. Не бе ядосан на подчинения си, тежката картечница лесно можеше да порази хора на такова разстояние и… да, той видя тела, които се търкаляха надолу по стръмния склон…
	В този момент чу оглушителното бу-у-у-м на главното оръдие, което изстреля един-единствен снаряд. Той падна отсреща в седловината, която защитаваха в средата на някакво подразделение, може би отряд или отделение.
	— Другарю старши лейтенант, може ли и ние? — попита мерачът.
	— Не, не още. Търпение, сержант — отвърна Команов, докато гледаше на изток, за да види как китайците ще реагират на стрелбата. Да, тактиката им бе предсказуема, но правилна. Лейтенантът, който командваше китайската пехотна част, първо накара хората си да залегнат. После те започнаха стрелба, за да отвлекат вниманието на руската позиция, след което тръгнаха пълзешком наляво и надясно. А, ето там някаква групичка сглобяваше нещо… нещо, поставено на тринога. Противотанкова безоткатна карабина вероятно. Команов можеше да завърти оръдието си и да я унищожи, но не искаше все още да разкрива позицията си.
	— Пет-нула, тук пет-шест алфа, китайска безоткатна карабина на два часа от вас, разстояние осемстотин метра — предупреди той другарите си.
	— Да, виждам я — отвърна сержантът. Той се оказа достатъчно разумен и насочи към нея картечницата си. След две секунди зелените трасиращи куршуми достигнаха до противотанковата карабина и покосиха мястото, на което се намираше тя веднъж, два пъти, три пъти, за по-сигурно. През бинокъла си Команов видя някакво потрепване, но това бе всичко.
	— Добра работа, сержант Иванов! Внимавай, придвижват се към теб под прикритието на терена.
	Такова всъщност почти нямаше. Булдозерите бяха изравнили земята на около осемстотин метра от всяка огнева позиция, за да засипят бункерите с пръст.
	— Ще внимавам, другарю старши лейтенант. — Картечницата проговори отново. Сега вече имаше и ответен огън. Команов можеше да види трасиращите куршуми, които излитаха иззад дебелата броня на купола в тъмното небе.
	— Полк, тук пет-шест алфа. Позиция пет-нула е нападната от пехота и…
	В този момент започнаха да се сипят още артилерийски снаряди, насочени директно срещу пет-нула. Той се надяваше Иванов да е затворил люка. Куполът имаше една стара, мощна картечница с дълги 7,62-милиметрови патрони. Команов повери на мерача си задачата да следи за опасност срещу неговия бункер, докато самият той гледаше как китайците атакуват позицията на сержант Иванов. Пехотата им се придвижваше умело, като използваше неравностите на терена, доколкото съществуваха, и в същото време поддържаше огън срещу открития оръдеен купол — множеството артилерийски снаряди, паднали около него бяха изкоренили всички храсти, които по-рано го прикриваха от любопитните погледи. Дори когато отскачат от бронята, куршумите разсейват онези, които се намират вътре. Големите снаряди обаче тревожеха старши лейтенанта доста повече. Едно пряко попадение вероятно щеше да пробие бронята отгоре, нали? Преди час той би отговорил на този въпрос с „не“, но сега, като виждаше какво правят снарядите със земята, доверието му в слоя стомана прогресивно намаляваше.
	— Другарю лейтенант — каза мерачът. — Хората, които идваха към нас, се насочват към Иванов. Погледнете.
	Команов се обърна, за да види какво става. Не му бе необходим бинокъл. Небето просветляваше и сега той можеше да види нещо повече от движещи се сенки. На неколкостотин метра от себе си той виждаше силуетите на хора, които носеха оръжие. Една част настъпваше отляво и трима души от състава й носеха нещо тежко. Когато достигнаха до средата на хълма, те спряха и започнаха да сглобяват някакво оръжие, някаква тръба…
	Това бе противотанкова ракетна установка за изстрелване на НУРС* реши той, припомняйки си информацията от неколкомесечните занятия по артилерийско разузнаване. Те бяха на около хиляда метра от лявата му страна и позицията на Иванов бе в обсега на установката им… както и в обсега на неговата голяма картечница. Команов се изправи пред пулта за стрелба и стисна здраво ръкохватката на оръжието, като внимателно го изравни и прицели. Голямото оръдие на танковия купол щеше да се справи с тази задача, но и той можеше да го направи…
	[* Неуправляем ракетен снаряд. — Бел.прев.]
	Значи искате да убиете сержант Иванов?, попита той противника наум. После дръпна спусъка и голямата картечница се затресе в ръцете му. Първият откос вдигна прах тридесетина метра преди целта, но вторият бе съвсем точен и покоси тримата противникови войници. Команов продължи да стреля, за да бъде сигурен, че е унищожил и ракетната им установка. Когато спря, той осъзна, че зелените трасиращи куршуми току-що са издали на врага позицията му — светещите боеприпаси работят и за двете страни. Потвърждението на това дойде две минути по-късно, когато първите артилерийски снаряди започнаха да падат около позиция пет-шест алфа. Едно по-близко попадение го принуди да скочи в купола и да затършне люка. Металният капак бе най-слабата част от защитата на позицията му, тъй като дебелината му бе едва една пета от тази на останалата броня над главите им, защото в противен случай нямаше да може да се отваря, но ако снаряд попаднеше там, той и хората му със сигурност щяха да загинат. Сега противникът знаеше местоположението им и нямаше защо да се крият.
	— Сержант — обърна се Команов към мерача си. — Сега можеш да стреляш колкото си искаш.
	— Слушам, другарю старши лейтенант! — с тези думи сержантът изстреля първия фугасно-осколочен снаряд към група хора, които монтираха тежка картечница на около осемстотин метра на юг. Снарядът удари самата картечница и буквално изпари пехотинците, които я обслужваха.
	— Ето три добри китайчета! — възкликна той. — Зареди друг!
	Куполът започна да се върти, а мерачът започна да ловува.


	— Сега има известна съпротива — докладва Ва на Пън. — Има руски позиции на южния склон на втория хълм. Обстрелваме ги с артилерия.
	— Загуби?
	— Леки — отвърна заместник-командирът по оперативните въпроси, който получаваше информацията по тактическата радиостанция.
	— Добре — каза генерал Пън. Вниманието му бе насочено предимно към реката. Първият мост вече бе готов на една трета от дължината си.


	— Тези мостостроителни части са доста добри — отбеляза генерал Уолъс, докато разглеждаше „добива“ от „Мерилин Монро“.
	— Да, сър, но това би могло да бъде и мирновременно учение. Засега не стрелят — каза младшият офицер, докато наблюдаваше как поставят поредната секция. — Трябва да се отбележи, че конструкцията им е много добра.
	— Руска?
	Майорът кимна.
	— Да, сър. И ние я прекопирахме.
	— Колко остава?
	— При темповете, с които се движат? Около час, може би час и десет минути.
	— Върни на артилерийската битка — заповяда Уолъс.
	— Сержант, да се върнем на хълма — обърна се офицерът към сержанта, който управляваше безпилотния самолет. Тридесет секунди по-късно екранът показа нещо, което приличаше на танк, затънал до купола в калта, заобиколен от група пехотинци.
	— Исусе, изглежда, там наистина е забавно — каза Уолъс. Той бе пилот-изтребител и идеята да воюва в калта му изглеждаше толкова неприятна, колкото и аналният секс.
	— Няма да издържат още дълго — каза майорът. — Погледнете тук. Тъпанарите вече са минали зад част от бункерите.
	— И разглеждат артилерията в тях.


	Общо сто тежки полеви оръдия в момента обстрелваха стационарно дислоцирания взвод на Команов. Това означаваше, че на всяка негова позиция се пада по една батарея и колкото и тежки да бяха бетонните бункери, сега те се тресяха, а въздухът в тях бе изпълнен с циментов прах, докато старши лейтенантът и неговият разчет се опитваха да стрелят по целите си.
	— Започва да става интересно, другарю старши лейтенант — отбеляза мерачът, докато изстрелваше поредния снаряд от 155-милиметровото основно оръдие.
	Команов бе в командния купол, оглеждаше се и осъзнаваше, че бункерът му, както и всички останали, поставени под негово командване, няма да успеят да се справят с агресорите. Най-сетне наученото във военното училище съвпадна с онова, което здравият разум отдавна твърдеше. Той не бе непобедим тук. Въпреки голямото танково оръдие и двете тежки картечници той не би могъл да се справи с всичките тези насекоми, които пъплеха към него. Бе все едно да избиваш мухи с шило за лед. Старши лейтенантът осъзнаваше, че той и разчетът му лично бяха убили или ранили стотина или повече войници на противника, но нито един танк. Къде бяха танковете, които той мечтаеше да унищожи? Това той можеше да прави добре. За да се справи с пехотни подразделения обаче, му бе необходима огнева артилерийска поддръжка и войници под негово командване. Без последните той бе като голяма скала на морския бряг, способна да устои на вълните, които се разбиваха в нея. В момента те правеха точно това и Команов си спомни, че всички морски скали бавно биваха подкопавани от вълните, докато в един момент не се сринеха и потънеха във водата. Неговата война продължи три часа, дори по-малко, а вече бе напълно обкръжен и ако искаше да оживее, скоро трябваше да напусне позицията си.
	Тази мисъл го разяри. Да изостави позицията си? Да избяга? В този момент той си спомни, че заповедите му разрешаваха да постъпи така, в случай че не можеше повече да задържа позицията. Той бе приел заповедта с пренебрежителна усмивка. Да избяга от непревземаемата миникрепост? Каква безсмислица. Сега обаче бе сам. Всяка от позициите му бе сама. И…
	… куполът иззвъня като камбана от прякото попадение на тежък снаряд, след което…
	— Мамка му! — изкрещя мерачът. Мамка му! Оръдието ми е повредено!
	Команов погледна през един от прорезите за наблюдение и да, видя го. Дулото на оръдието бе обгорено и… и всъщност огънато. Как бе възможно това? Цевта на оръдията се правеше от най-здравите материали, които човек можеше да създаде, но все пак това тук бе леко огънато. Това означаваше, че то вече изобщо не е цев на оръдие, а просто един тежък стоманен прът. То бе изстреляло тридесет и четири снаряда, но повече нямаше да може да изпраща нищо срещу врага. След като то се повреди, той вече нямаше никакъв шанс да унищожи китайски танк. Команов пое дълбоко въздух, за да събере мислите си. Да, вече бе време.
	— Подгответе позицията за унищожаване! — заповяда той.
	— Сега? — попита мерачът.
	— Сега! — заповяда старши лейтенантът. — Подгответе я!
	Бяха отработвали това много пъти. Пълначът извади разрушаващия заряд и го постави между снарядите. Електрическият кабел бе навит на макара и той го изтегли. Мерачът не обръщаше внимание на действията в бункера. Той завъртя купола надясно, за да стреля с картечницата по някакви наближаващи пехотинци, после бързо я върна обратно, за да посрещне онези от другата страна, които бяха използвали заетостта му с техните другари като прикритие за настъпление. Команов слезе от креслото в купола и се огледа. Тук бе леглото му, масата, на която той и разчетът му се бяха хранили, тоалетната и душът. Този бункер се бе превърнал в техен дом, място, в което почиваха и работеха, а сега трябваше да го предадат на китайците. Това бе недопустимо, но в конкретната ситуация просто нямаха друг избор. В някой филм те щяха да се бият до смърт тук, но боят до смърт бе доста по-приемлив за актьори, които следващата седмица можеха да започнат нов филм.
	— Хайде, сержант — заповяда той на мерача си, който изстреля последен откос, преди да слезе от купола и да се насочи към тунела за отстъпление.
	Команов преброи хората си, докато те влизаха в прохода, след което тръгна след тях. Той осъзна, че не бе съобщил по телефона намеренията си в полка и се поколеба дали да не го стори, но не, нямаше време за това сега. Щеше да се свърже с началниците си в движение, по радиостанцията от БТР-а.
	Тунелът бе доста нисък и те трябваше да бягат приведени, но все пак бе осветен и войниците скоро видяха изхода. Когато вторият мерач го отвори, разчетът бе поздравен от оглушителния грохот на падащи снаряди.
	— Къде на майната си се мотахте досега — посрещна ги отвън един тридесетинагодишен сержант и гневно махна с ръка към чакащия БТР-60. — Хайде!
	— Чакайте — Команов извади ръчния детонатор и завърза жиците към клемите му. После се прикри зад бетонната рамка на стоманената врата на тунела и завъртя ръчката.
	Разрушаващият заряд представляваше десет килограма тротил. Той и складираните снаряди произведоха взрив, който разтърси тунела за отстъпление с грохот, достоен за свършека на света, а от другата страна на хълма тежкият купол на незавършения танк ЙС-3 полетя към небето за учудване и радост на китайските пехотинци. С това задачата на Команов приключи. Той се обърна и последва хората си в осемколесния бронетранспортьор. Машината чакаше на бетонна площадка под покрит с трева бетонен навес, който я предпазваше от чужди погледи. По-малко от минута по-късно БТР-ът вече се носеше надолу по хълма на север, където всички щяха да бъдат в безопасност.


	— Измъкват се — обърна се сержантът към майора, без да откъсва очи от екрана, който предаваше информацията от камерите на „Мерилин Монро“. — Тази шайка току-що вдигна във въздуха собствения си купол. Това е третият досега.
	— Изненадан съм, че издържаха толкова дълго — отбеляза генерал Уолъс. Идеята да стои на едно място по време на битка му бе доста чужда. Досега той никога не бе летял с по-малко от 750 километра в час — и за него тази скорост на практика означаваше да стои неподвижно.
	— Обзалагам се, че руснаците ще останат разочаровани — каза майорът.
	— Кога ще имаме връзка с Хабаровск?
	— Преди обяд, сър. Изпратихме хора, които да им покажат как да използват апаратурата.


	БТР-60 в много отношения представляваше най-добрият бронетранспортьор на света с осемте си задвижващи колела, предните четири от които се управляваха чрез волана. Запаснякът, който сега седеше зад въпросния волан, в цивилния си живот бе шофьор на камион и очевидно можеше да кара само с десен крак плътно долепен до пода, помисли си Команов. Той и хората му подскачаха във вътрешността на машината като зарове в чаша и само стоманените каски ги предпазваха от тежки контузии на главата. Въпреки това нито един от тях не се оплакваше. През отворите за цеви на автомати те виждаха пораженията, нанасяни от китайската артилерия и с всеки изминат метър на север се чувстваха все по-добре.
	— Как беше при вас? — обърна се старши лейтенантът към сержанта, който бе старши на машината.
	— През повечето време се молехме да се окажете страхливец. Какво да правим с всичките онези снаряди, които се сипеха край нас. Да бъде благословен строителят на гаража, в който се криехме, докато ви чакахме. Най-малко един снаряд падна директно върху него. Почти напълних гащите — каза запаснякът с успокояваща прямота. Двамата общуваха помежду си, като крещяха в лицата си.
	— Колко път има до щаба на полка?
	— Около десет минути. Колко ударихте?
	— Може би около двеста — отвърна Команов, като преувеличи леко бройката. — Не видях обаче нито един танк.
	— Вероятно в момента още строят понтонните си мостове. Това отнема известно време. Виждал съм това, докато бях с Осма армия в Германия. Всъщност там всички се обучавахме да форсираме реки. Онези бива ли ги?
	— Не са страхливци. Напредват под обстрел дори когато убиваш някои от тях. Какво стана с нашата артилерия?
	— Пометоха я, артилерийски ракети, покриха района като с одеяло и просто я издухаха, другарю старши лейтенант, бум — сержантът вдигна двете си ръце във въздуха.
	— Къде е огневата ни поддръжка?
	— Кои, по дяволите, си мислите, че сме ние? — отвърна му с въпрос сержантът.
	Изведнъж БТР-ът внезапно спря.
	— Какво става? — изненадано извика сержантът към водача.
	— Виж! — отвърна мъжът и посочи напред.
	В този момент задните врати се отвориха и десетина мъже се натъпкаха вътре, при което БТР-ът заприлича на консерва със сардели.
	— Другарю старши лейтенант! — беше Иванов от пет-нула.
	— Какво се случи?
	— Един снаряд ни удари по покрива — отвърна сержантът, а бинтовете по главата му разказаха останалото. Той изпитваше болка, но се радваше, че още може да се движи. — БТР-ът ни получи пряко попадение в предната част. То уби водача и повреди машината.
	— Никога не съм виждал подобен артилерийски обстрел, дори на учения в Германия и в Украйна — каза сержантът от бронетранспортьора. — Също като във филмите за войната, но когато си сред участниците, е доста по-различно.
	— Да — съгласи се Команов. Съвсем не му бе до смях, дори и при сигурността в бункера, а сега още по-малко. Сержантът запали цигара, японска, и се хвана за дръжката над главата си, за да не подскача толкова много. За щастие водачът познаваше пътя и скоро китайската артилерия започна да заглъхва, тъй като очевидно стреляше наслуки по обекти отвъд видимия обхват на своите наблюдатели.


	— Започна се, Джак — каза министърът на отбраната Бретано. — Искам да пусна хората си да стрелят.
	— Кои по-точно?
	— Военновъздушните сили, изтребителите, които имаме в театъра на военните действия, като начало. Вдигнали сме един АУАКС горе и вече работим в сътрудничество с руснаците. Имаше дори един въздушен бой, наистина малък. Освен това получаваме данни от разузнавателните спътници и безпилотните самолети. Мога да наредя да ги предават и при теб, ако искаш.
	— Добре, направи го — каза Райън по телефона. — А по другия въпрос, добре, пускай ги.
	Джак затвори телефона и погледна към Роби.
	— Джак, за това им плащаме и повярвай ми, те нямат нищо против. Пилотите-изтребители живеят с надеждата за нещо подобно, докато не видят какво представлява в действителност, но за повечето от тях това така и не се случва. Те виждат само поразения самолет, но не и простреляното, кървящо копеле вътре, което се опитва да катапултира, докато все още е в съзнание — обясни му вицепрезидентът Джексън. — После някой пилот може и да се замисли над това. Аз го правех. Но не всички. Повечето просто отбелязват със звездичка на фюзелажа поредния свален самолет.


	— Добре, хора, това вече е наша война — обърна се полковник Бронко Уинтърс към пилотите си. Той бе свалил четири противникови самолета над Саудитска Арабия миналата година, прострелвайки нещастните чалмосани тъпанари, които летяха за страната, нанесла удар с биологично оръжие срещу родината му. Трябваше му още един, за да стане истински ас, нещо, за което мечтаеше, откакто бе първокурсник във военновъздушното училище в Колорадо Спрингс През цялата си кариера във ВВС бе летял на F-15 „Ийгъл“, но се надяваше да премине на новите F-22 „Раптър“ след две-три години. Имаше 4 231 часа на „Ийгъл“, знаеше всичките му номера и не можеше да си представи по-добър самолет, с който да се вдигне във въздуха. И така, сега щеше да сваля китайци. Той не беше съвсем наясно с политиката в момента, но не се и интересуваше особено. Намираше се на руска военновъздушна база, каквато не бе мислил, че някога ще види освен през прицелните съоръжения на самолета си, но това също не го смущаваше. За миг си помисли, че всъщност харесва китайска храна, особено онези неща, които приготвяха от зеленчуци в дълбок тиган, но онези бяха американски китайци, а не комунистчетата. Беше в Русия по-малко от един ден и вече бе отхвърлил двадесетина предложения да обърне една водка. Техните пилоти изглеждаха достатъчно умни, може би малко по-ентусиазирани от необходимото, но се отнасяха към него приятелски и с уважение, особено когато видяха четирите символа на свалени самолети на фюзелажа на неговия F-15 „Чарли“, водача на 390-а ескадрила изтребители. Той скочи от руския джип, тук ги наричаха по друг начин, точно пред самолета си. Главният му механик го очакваше.
	— Приготви ли го вече, шефе? — попита Уинтърс, докато стъпваше на стълбичката към кабината.
	— Можеш да се обзаложиш — отвърна главен мастър-сержант Нийл Нолън. — Всичко е тип-топ. По-готов не може и да бъде. Хайде, иди да ни гръмнеш нещо, Бронко.
	В ескадрилата бе правило, щом някой от пилотите пипнеше самолета си, всички да се обръщат към него с позивната му.
	— Ще ти донеса скалповете, Нолън — полковник Уинтърс продължи да се изкачва по стълбата, като пътем прокара ръка по рисунките на фюзелажа. Главен мастър-сержант Нолън се качи след него, помогна му да се настани вътре, след което слезе, откачи стълбата и се дръпна встрани.
	Уинтърс започна процедурата по запускане, като преди това въведе наземните си координати — нещо, което все още правеха въпреки наличието на новите GPS* локаторни системи, защото F-15 имаше инертна навигационна система, ако другата откажеше (това никога не се случваше, но процедурата си е процедура). Уредите оживяха, като показаха на Уинтърс, че резервоарите на самолета му са пълни и че разполага с пълен товар от четири ракети AIM-120 AMRAAM с радарно насочване плюс още четири чисто нови AIM-9X — последната версия на старите ракети, които датираха отпреди времето, в което родителите му се бяха венчали в една църква на „Ленъкс авеню“ в Харлем.
	[* Система за локализиране на обекти, която вече навлезе и в цивилния живот. Използва се и от автомобилните компютри, за да показва оптималния маршрут до дадена точка или наличието на задръствания по пътя — Бел.прев.]
	— Кула, тук е Бронко с още трима, готови сме за рулиране, край.
	— Тук Кула, Бронко, можете да рулирате. Вятърът е три-нула-пет от десет часа. Късмет, полковник.
	— Благодаря, Кула. Глигани, тук е водачът, да тръгваме — с тези думи той отпусна спирачките и самолетът започна да се движи, тласкан от мощните си двигатели „Прат енд Уитни“. Група руснаци, главно наземен персонал, ако се съдеше по униформите им, както и няколко шофьори седяха на рампата и наблюдаваха Бронко Уинтърс и хората му.
	„Добре, сега ще им покажем как правим тези работи у нас“, каза си наум той.
	Четирите самолета, разделени на две двойки, изрулираха до края на полосата, след което първите два изтребителя се стрелнаха напред по бетонните блокове и рязко се вдигнаха във въздуха. Няколко секунди по-късно ги последваха и другите два. Четирите самолета поеха на юг и вече разговаряха с близкия АУАКС — Орел две.
	— Орел две, тук е Глиган Водач. Във въздуха съм с още трима.
	— Водач на Глиган, тук Орел две. Засякохме ви. Тръгнете на юг, вектор едно-седем-нула, изкачете се на ниво три и продължете там. Изглежда, ще ви се отвори работа днес.
	— Устройва ме. Край — полковник Уинтърс се понамести в седалката си, за да се чувства по-удобно, и се изкачи на около 10 000 метра. Радарната му система бе изключена, освен това не трябваше да води излишни разговори, защото някой можеше да подслушва, а защо трябваше да разваля изненадата? След няколко минути той щеше да навлезе в обсега на китайските гранични радарни станции. Трябваше да се направи нещо по този въпрос. По-късно днес, надяваше се той, малките невестулки F-16 щяха да наминат и да се заемат с проблема. Неговата работа бяха китайските изтребители и някой друг бомбардировач, ако посмееше да се появи. Заповедите му бяха да остане в руското въздушно пространство през цялото време на изпълнение на задачата, така че ако Китаеца Джо не проявеше желание да дойде да си поиграят, денят щеше да бъде доста скучен. Джо разполагаше със Су-27, а това бяха доста добри самолети. Вероятно китайските пилоти мислеха същото и за него.
	Е, скоро щяха да разберат.
	Иначе денят бе добър за полети. Облаците бяха две десети, въздухът бе чист и приятен за летене. С ястребовия си поглед той можеше да вижда на около сто мили напред, а освен това Орел две щеше да му казва къде са тъпанарите. След него още две формации от по четири ийгъла вече бяха излетели. „Дивите глигани“ днес бяха в пълен състав.


	Пътуването с влака бе доста разтърсващо в буквалния смисъл на думата. Подполковник Гуисти се въртеше на седалката, като се опитваше да се настани по-удобно, но очевидно комфортът не бе сред приоритетите на създателите на обзавеждането в купетата на руските вагони, с които той и хората му пътуваха, така че нямаше смисъл да мърмори. Навън беше тъмно, онази много ранна сутрин, която за децата още е нощ, нямаше и много светлини. Те се намираха в Източна Полша и вероятно пътуваха сред земеделски земи, тъй като в САЩ тази страна вече бе известна като Айова на Европа заради многобройните свинеферми. Тук се произвеждаше шунката, с която тази част на света бе известна. Тук сигурно правеха и водка и подполковник Гуисти нямаше нищо против една глътка в този момент. Той се изправи и излезе в коридора на вагона. Почти всички спяха или поне се опитваха. Двама по-чувствителни сержанти бяха легнали на пода, вместо на изтърбушените седалки в купето си. Мръсният под нямаше да се отрази много добре на униформите им, но все пак те отиваха на война, а там чистотата не е от първостепенно значение. Въоръжението пътуваше на откритите платформи, където бе леснодостъпно. Все пак те бяха войници и не се чувстваха много добре без оръжие до себе си. Той продължи назад по коридора. В следващия вагон пътуваха още бойци от щабната рота. Сержант-майорът* от разузнавателния батальон седеше в края на вагона и четеше книжка.
	[* Подофицерско звание от армията на САЩ. — Бел.прев.]
	— Здравейте, полковник — поздрави командира си сержант-майорът. — Дълго пътуване, а?
	— Още поне три дни, ако не и четири.
	— Супер — каза старшият подофицер. — Доста по-зле е, отколкото да летиш.
	— Е, да, но поне машините са си с нас.
	— Да, сър.
	— Какво е положението с храната?
	— Ами, сър, имаме си консерви, освен това съм запазил и един кашон „Сникърс“. Чува ли се нещо за това, какво става навън по света?
	— Знам само, че в Сибир вече са започнали. Китайците са преминали границата, а Иван се опитва да ги спре. Няма подробности. Ще научим повече, когато пристигнем в Москва, някъде към обяд, надявам се.
	— Бива.
	— Бойците как приемат нещата?
	— Няма проблеми, отегчени са от пътуването с влака и искат вече да се върнат по машините си, както обикновено.
	— Каква е настройката им?
	— Готови са, полковник — увери го сержант-майорът.
	— Добре — каза Гуисти, обърна се и тръгна към своето купе, като се надяваше, че все пак ще успее да подремне малко. Нямаше кой знае какво за гледане през прозорците и така щеше да си спести няколко отегчителни часа. Разполагаше със сателитна радиостанция в бронетранспортьора си, но той бе на една от откритите платформи зад вагона и не можеше да отиде до там, а така не знаеше какво става. Водеше се война. Той знаеше това, но не беше същото, като да знае и подробностите — къде ще спре влакът, къде и кога ще разтоварят въоръжението си, ще се организират и ще поемат по пътя на съдбата си.
	Що се отнася до пътуването, всичко бе наред. Руските железници разполагаха с милиони открити платформи, които бяха предназначени да превозват експедитивно верижна военна техника, несъмнено да транспортират танковете си на запад, в Германия, за война с НАТО. Сигурно никой не бе предполагал, че тези платформи ще бъдат използвани да превозват американски танкове на изток, за да помогнат на Русия да се защити от друг агресор. Е, никой не можеше да предскаже бъдещето с повече от една-две седмици. В този момент той би се задоволил и с прогнози за повече от пет-шест дни напред.
	Останалата част от Първа бронетанкова се движеше стотина мили по-назад по железопътната магистрала Изток-Запад. Втора бригада на полковник Дон Лайсъл току-що бе привършила с товаренето на композициите в Берлин и потегляше да се присъедини към дивизията. Те щяха да прекосят Полша по светло и поне щяха да видят повече.
	„Куотър Хорс“ беше в челото, където й бе мястото. Където и да бе точката за разтоварване, те трябваше да организират сигурността на периметъра, след което да продължат на изток с маневра, наречена „настъпление към контакт“, и тогава започваше „веселбата“. Той трябваше да е отпочинал добре дотогава, напомни си подполковник Гуисти, отпусна се на седалката и затвори очи.


	Патрулът по изгрев слънце беше символ за всички пилоти-изтребители. Названието на това дежурство стана популярно от един филм с Ерол Флин от 30-те и вероятно водеше началото си от реална бойна задача — да бъдеш първият, който се е вдигнал горе през този ден, да видиш изгрева на слънцето първи и да търсиш врага веднага след закуска.
	Бронко Уинтърс не приличаше много на Ерол Флин, но това нямаше голямо значение. Човек разпознаваше воина не по това, как изглежда лицето му, а по неговото изражение. Той бе пилот-изтребител. Като момче в Ню Йорк Бронко ходеше с метрото до летище „Ла Гуардия“ само за да стои край оградата и да гледа как самолетите излитат и кацат. Още тогава той знаеше, че иска да лети. Освен това знаеше, че изтребителите са по-интересни от авиолайнерите и бе наясно, че за да пилотира боен самолет, трябва да влезе във военновъздушната академия. За това обаче трябваше да учи много и така той залегна сериозно над учебниците в училище, като наблегна основно на математиката и на другите точни науки, защото знаеше, че самолетите са механизми и точно тези предмети щяха да му помогнат да разбере как те функционират. Бронко се превърна в нещо като математически гений, поне в колежа в Колорадо Спрингс, но интересът му към тази наука буквално се изпари, когато премина през портала на военновъздушна база Кълъмбъс в Мисисипи. Още щом сложи ръцете си върху уредите за управление на самолета, той разбра, че е приключил с училището и сега предстои придобиването на истинските умения. Бронко бе първенец в своя курс в Кълъмбъс, бързо овладя управлението на учебно-тренировъчния самолет „Чесна Туийти“, след което премина на изтребители. Тъй като бе отличникът на курса, той получи правото на избор и той, разбира се, избра F-15 „Ийгъл“, силния и красив внук на F-4 „Фантом“. F-15 се управляваше лесно, но да се води битка с него бе доста по-трудно. Уредите за контрол на бойните системи бяха монтирани на ръкохватката за управление на самолета и на дроселите и представляваха бутони с различна форма, така че пилотът да може да борави с тях чрез осезанието си и да гледа извън самолета, вместо да следи приборите по панела пред себе си. Беше като да свириш на две пиана едновременно и на Уинтърс му бяха необходими шест тежки месеца, за да овладее необходимите умения. Сега обаче той се справяше с уредите така естествено, както втриваше помада в бисмарковските си мустаци — атрибут, който бе копирал от Робин Олдс, легенда в общността на американските летци, пилот с невероятна интуиция и задълбочено мислене и по тази причина — много опасен тактик. Ас от Втората световна война, ас от войната в Корея, ас над Северен Виетнам, Олдс бе един от най-добрите летци-изтребители, а мустаците му правеха Ото фон Бисмарк да изглежда като малко коте.
	Полковник Уинтърс не мислеше за това сега. Той наистина прехвърляше тези спомени в главата си, но една определена част от мозъка му през цялото време следеше триизмерната реалност наоколо. За него летенето бе станало нещо толкова естествено, колкото и за исландския сокол — талисмана на военновъздушната академия. Както и ловуването, а сега той ловуваше. Самолетът му разполагаше с оборудване, което приемаше данните от АУАКС-а, намиращ се на сто и петдесет мили зад него и полковникът разпределяше вниманието си между небето наоколо и дисплея, разположен на около 90 см от кафявите му очи.
	Ето… двеста мили, азимут едно-седем-две, четирима бандити се насочват на север. После други четирима и след тях още една четворка. Китаеца Джо идваше да си играе, а прасенцата бяха гладни.
	— Глиган Водач, тук Орел две — връзката се осъществяваше чрез кодирани импулсни радиостанции, които се засичаха трудно, а подслушването на разговорите бе невъзможно.
	— Глиган Водач — отвърна той съвсем кратко, тъй като не искаше да рискува излишно да го засекат. Защо да разваля изненадата?
	— Глиган Водач, имаме шестнадесет бандити, азимут едно-седем-нула от теб, ъгъл тридесет, идват на север с около 900 километра в час.
	— Засякох ги.
	— Все още са на юг от границата, но скоро ще я пресекат — информира го младият контрольор на полетите от АУАКС-а. — Глиган, когато това стане, имате разрешение за използване на оръжие.
	— Разбрано, разрешение за използване на оръжие — потвърди полковник Уинтърс и с лявата ръка натисна бутона за активиране на системите. Един бърз поглед към дисплея за състоянието на въоръжението го увери, че системите са готови за стрелба. Радарът за проследяване и прицелване не бе включен, но бе включен в режим на готовност. F-15 изглеждаше като придатък на чудовищния радар, монтиран в носа му. Въпросната апаратура бе определила и габаритите на самолета от самото му създаване на чертожната маса, но с времето пилотите постепенно престанаха да го използват, защото той съобщаваше на противника характеристиките на приближаваща опасност — предупреждаваше го, че някъде наблизо дебне „Ийгъл“ със зорки очи и остри зъби. Вместо това Уинтърс можеше да приема информацията от АУАКС-а, чиито радарни сигнали със сигурност дразнеха противника, но той нищо не можеше да направи. Китайците бяха направлявани и контролирани чрез наземни радари и в момента „Глиганите“ бяха в самия край на обхвата им. Можеше да са ги засекли, можеше и да не са. Някъде зад него един ЕС-135 следеше радарите и радиовръзките на китайските наземни центрове за управление на полетите и щяха да изпратят предупреждение до АУАКС-а. Засега обаче такова нямаше. Е, значи Китаеца Джо идваше на север.
	— Орел, тук Глиган, тип на бандитите, край.
	— Глиган, не сме сигурни, но вероятно са Су-27, ако се съди по произхода и летателните характеристики, край.
	— Разбрано.
	„Добре, много добре“, помисли си Уинтърс. Су-27 бе считан за доста опасен самолет и наистина бе един от най-добрите, който руснаците бяха създали. Китайците поверяваха този тип самолети на елитните си пилоти и те се считаха за добри колкото него. „Добре, Джо, хайде да видим колко те бива.“
	— Глигани, Водач, завой наляво, едно-три-пет.
	— Две.
	— Три.
	— Четири — потвърдиха хората му и всички самолети се наклониха наляво. Уинтърс се огледа, за да се увери, че не оставя следи, които да издадат местоположението му. После провери системата за предупреждение за опасност. Тя приемаше някакви сигнали от китайски търсещ радар, но те бяха под прага на теоретично засичане. Това щеше да се промени след двадесетина мили. Тогава обаче „Глиганите“ щяха да се появят на екраните на китайските радари като неизвестни, при това доста неясни обекти. Вероятно контрольорите на земята щяха да изпратят по радиото предупреждение към хората си, но не бе изключено и да останат с поглед в дисплеите и да се чудят дали това са наистина самолети или не. Ийгълите бяха боядисани в небесносиньо и оставаха труднозабележими в небето, особено когато слънцето оставаше зад тях — един от най-старите трикове в библията на пилота-изтребител и един от онези, срещу които все още не бе намерено противодействие…
	Китайците минаха от дясната страна на формацията на разстояние около тридесет мили и продължиха на север, като търсеха руски изтребители, които да нападнат. Те просто искаха да установят контрол над театъра на военни действия, чиято завеса току-що бяха вдигнали. Това означаваше, че ще включат радарите си за търсене на противник и пренасочат вниманието си от небето наоколо към дисплеите, а това бе опасно. Когато четворката „Глигани“ се озова южно от китайците, Уинтърс поведе хората си надясно, на запад и надолу, докато слязоха на шест хиляди метра, доста под крейсерската височина на полета на китайците, защото пилотите-изтребители често поглеждат назад и нагоре, но много рядко назад и надолу, тъй като ги бяха учили, че височината, както и скоростта означават живот. Така и беше… поне в повечето случаи. След още три минути те се намираха точно на юг зад китайските самолети. Уинтърс увеличи мощността, за да ги настигнат. По команда формацията се раздели на две двойки. Бронко пое наляво и видя противника — тъмни точки на ясното синьо небе. Самолетите бяха боядисани в същото светлосиво, което предпочитаха и руснаците. Това щеше да се окаже сериозен проблем, ако руски Су-27 навлезеше в периметъра, тъй като обикновено човек не успява да се приближи достатъчно, за да види дали на крилата има червени звезди или бяло-синьо-червен трикольор.
	После чу звуковото предупреждение. Инфрачервените скенери на F-15 бяха засекли топлината от турбореактивните двигатели „Люлка“, което означаваше, че след малко ще бъдат достатъчно близо. Партньорът на полковника в двойката, интелигентен млад лейтенант, сега летеше на около петстотин метра от дясната му страна и изпълняваше задачата си, която бе да покрива водача си.
	„Добре“, помисли си Бронко Уинтърс. Беше достигнал необходимата скорост.
	— Глиган, тук Орел, имайте предвид, че тези момчета идват директно към нас.
	— Няма да е задълго, Орел — отговори полковник Уинтърс. Китайските самолети вече не изглеждаха като точки. Сега ясно се виждаше, че са изтребители с два вертикални стабилизатора. С левия си показалец полковникът включи инфрачервения скенер в режим на прицелване и чу приятния силен звук в шлемофона. Щеше да започне с два изстрела, към най-левия и към най-десния самолет от китайската формация.
	— Фокс две, Фокс две изстрелва две птички — докладва Бронко. Следите от реактивните двигатели се разделиха точно както се надяваше и ракетите „въздух-въздух“ се насочиха към целите си. Видеокамерата работеше и записваше полета на двете птички, също както над Саудитска Арабия през миналата година. Трябваше му още един свален самолет, за да стане ас… и той го записа в актива си след шест секунди, а след още половин и втората ракета порази целта си. И двата китайски изтребителя се завъртяха надясно. Левият почти се сблъска с партньора си от двойката, но се размина и продължи да се върти и от корпуса му започнаха да се откъсват парчета. Другият също се превъртя няколко пъти, след което се превърна в огнено кълбо. Първият пилот катапултира нормално, вторият не успя.
	„Кофти късмет, Джо“, помисли си Уинтърс. Останалите два китайски изтребителя се поколебаха за момент, след което се разделиха и всеки от тях започна да маневрира. Уинтърс включи радара си и последва този отляво. Локаторът засече целта, която бе в периметъра на поразяване на неговия AMRAAM. Той натисна бутона с десния си показалец.
	— Фокс едно, Фокс едно, тупаник към бандита на запад — той проследи с поглед тупаника, както наричаха AMRAAM. На практика това бе боеприпас от типа „изстрелваш и забравяш“, също като сайдуиндъра. Ракетата се ускори почти мигновено до малко над 2M и бързо преодоля трите мили до целта си. Само десет секунди й бяха необходими за да достигне до китайския Су-27 и да експлодира на няколко метра над фюзелажа му, при което самолетът изчезна в пламъци.
	„Добре, три“ — тази сутрин се очертаваше като доста успешна, но сега ситуацията заприличваше на Първата световна война. Трябваше да търси цели визуално, а откриването на реактивни изтребители в ясно небе не беше…
	… ето…
	— С мен ли си, Скипи? — попита той по радиото.
	— Покрий се, Бронко — отговори партньорът му в двойката. — Бандит на един часа от теб, движи се отляво надясно.
	— Тръгвам — отвърна Уинтърс и насочи носа на ийгъла към далечната точка в небето. Радарът му го засече и системата за опознаване „свой-чужд“ го обяви за враг. Бронко изстреля втория си тупаник.
	— Фокс едно към южния! Орел, тук Глиган, как се справяме?
	— Дотук имате пет поразени цели. Бандитите се насочват на изток и пикират. Имаш четирима от запад, курс три-пет, скорост шестстотин, сега са на десет часа от теб. Провери системата за опознаване, Глиган Водач — контрольорът беше твърде предпазлив, но това бе нормално.
	— Глигани, Водач, проверете системите за опознаване!
	— Две.
	— Три.
	— Четири — потвърдиха хората му. Преди последният от тях обаче да съобщи, че е включил системата си, вторият тупаник на Бронко намери целта си и увеличи актива му за тази сутрин на четири свалени самолета.
	„Добре, по дяволите“, помисли си Уинтърс. „Тази сутрин наистина се очертава доста приятна.“
	— Бронко, Скипи хвана един! — докладва партньорът му в двойката и Уинтърс зае позиция отляво на колегата си леко назад и малко по-ниско от него. „Скипи“ бе първи лейтенант* Марио Акоста — червенокосо хлапе от Уичита, което се справяше доста добре за момченце с едва двеста летателни часа опит.
	[* Съответства на българското старши лейтенант. — Бел.прев.]
	— Фокс две, с една — съобщи Скипи. Целта му зави наляво и се насочи директно срещу летящата ракета. Уинтърс видя как сайдуиндърът се вряза директно в десния въздухозаборник на китайския изтребител. Експлозията бе доста впечатляваща.
	— Орел, Глиган Водач, подайте ми вектор, край.
	— Глиган Водач, завой надясно по нула-девет-нула. Имам бандит на десет мили ниско, десет градуса, насочва се на юг с над шестстотин.
	Уинтърс извърши завоя и провери дисплея на радара си.
	— Хванах го! — каза той и изстреля следващия тупаник. — Фокс едно с тупаник.
	Петата му ракета за този ден отскочи от крилото и полетя на изток и леко надолу. Уинтърс и този път насочи носа на самолета си след нея, за да е сигурен, че камерата ще запише поразената цел… да!
	„Попадение, Бронко има попадение, това е петото“, възкликна наум полковникът.
	— Потвърждавам пет поразени цели — съобщи Орел две. — Добра работа, приятел.
	— Има ли още нещо наоколо?
	— Глиган Водач, бандитите бягат на юг като на пожар, току-що преминаха едно М. Имаме потвърждение за девет поразени самолета на противника и един засегнат, шест бандити бягат към къщи, край.
	— Прието, разбрах, Орел. Нещо друго?
	— Няма, Глиган Водач.
	— Къде е най-близкият заправчик?
	— Можете да заредите от Оливър шест, вектор нула-нула-пет, разстояние двеста, край.
	— Прието. Звено, тук Бронко. Събираме се и се насочваме за зареждане. Групирайте се по мен.
	— Две.
	— Три.
	— Четири.
	— Как се справихме?
	— Скипи има един — докладва партньорът му.
	— Дъки има два — съобщи водачът на втората двойка.
	— Призракът има два и една драскотина.
	Сметката не излиза, помисли си Уинтърс. Може би мъжът в АУАКС-а е объркал нещо. Затова обаче служеха видеокамерите. Общо взето, денят започваше добре. Най-важното бе, че поочукаха сутата на китайците и вероятно успяха да накърнят авторитета на техните шофьори. Да разклатиш реномето на пилот-изтребител бе почти като да го свалиш, особено ако става дума за командир на ескадрила. Това кара оцелелите да побеснеят, но и да започнат да си задават въпроси за доктрината и за уязвимостта на самолета си, което бе добре.


	— Е?
	— Граничната отбрана се справи толкова добре, колкото можеше да се очаква — отговори полковник Алиев. — Добрата новина е, че повечето от хората ни успяха да се измъкнат. Общо загубите са по-малко от двадесет души, има и петнадесетина ранени.
	— Какво са успели да прехвърлят през реката досега?
	— Според непотвърдени данни части от три механизирани дивизии. Американците твърдят, че досега са изградили шест моста и вече ги използват, така че можем да очакваме броят на силите им отсам реката да нарасне бързо. Китайските разузнавателни подразделения напредват. Устроихме засади на някои от тях, но все още нямаме пленници. Посоката на настъплението им съвпада точно с очакванията ни, както и скоростта им на придвижване, поне досега.
	— А някакви добри новини? — попита Бондаренко.
	— Да, другарю генерал. Военновъздушните ни сили и нашите американски приятели доста им поразкървавиха носа. Свалили сме над тридесет техни самолета само с четири загуби от наша страна досега, като двама от пилотите бяха спасени. Заловихме шестима китайски летци. Откарани са на запад за разпит. Малко вероятно е да ни дадат наистина полезна информация, но съм сигурен, че военновъздушните сили ще се опитат да измъкнат от тях някои технически подробности. Плановете и целите им са абсолютно очевидни и те се движат по график, дори вероятно го изпреварват.
	Нищо от казаното не изненада генерал Бондаренко, но нищо не го и зарадва. Разузнаването му вършеше добра работа, донасяше му какво се случва и какво може да се очаква, но това бе нещо като метеорологична прогноза през зимата — да, студено е, да, вали сняг, не, студът и снеговалежите най-вероятно ще се задържат, а вас не ви ли е срам, че нямате топла шуба? Той разполагаше с почти перфектна информация, но нямаше възможност да направи каквото и да е, за да промени ситуацията. Това, че неговите летци свалят китайските си колеги, беше много добре, но основната му задача бе да спре танковете и пехотата на нашественика.
	— Кога ще разполагаме с достатъчно авиационна техника, за да ударим челото на настъплението им?
	— Ще започнем операции въздух-земя днес следобед с щурмоваците Су-31 — отговори Алиев. — Обаче…
	— Обаче какво?
	— Обаче не е ли по-добре да ги оставим да напредват безпрепятствено няколко дни? — това бе доста смело изказване от страна на началника на оперативния отдел. От друга страна, точно това бе правилният ход, помисли си Генадий Йосифович. Ако единствената му стратегическа възможност бе да изкопае дълбок вълчи капан, то защо да прахосва човешки и материални ресурси, преди клопката да е готова? Това тук не бе Западният фронт през юни 1941 година и в Москва не командваше Сталин, който да разпореди разстрела му.
	Не, сега в Москва правителството устройваше политически ад, вероятно настояваше за спешно свикване на Съвета за сигурност на ООН, но това бе само шумотевица. Той бе длъжен да разгроми тези жълти варвари, като използва мощта, с която разполага, по най-ефективния възможен начин, а това означаваше да ги подлъже навътре в страната си. Трябваше да създаде у командира им онова чувство за превъзходство, което има побойникът на училището пред първолаците. Японците някога нарекоха това „болестта на победителя“. Накарай ги да се почувстват непобедими и тогава се хвърли върху тях като тигър от дърво.
	— Андрей, ще използваме само малка част от самолетите и предупреди летците да не предприемат излишни рискове при атаките си. Можем да нанасяме удари на военновъздушните им сили, но сухопътните… да ги оставим да запазят преимуществото си засега. Нека понадебелеят от богатата трапеза, зад която се настаниха.
	— Съгласен съм с вас, другарю генерал. Ще ни бъде трудно да ги гледаме как настъпват, но после за тях ще стане още по-неприятно, ако, разбира се, Москва ни разреши да направим това, което е необходимо.
	— Това е истинският проблем, не мислиш ли?


>	52.
>	ИСТИНСКА БИТКА

	Генерал Пън премина на руска територия с командната си машина доста след първия полк тежки боеви танкове. Отначало мислеше да използва хеликоптер, но хората от щаба му казаха, че във въздуха нещата не се развиват толкова добре, колкото го уверяваха празноглавците от ВВС на Народоосвободителната армия. Стана му неприятно при мисълта, че трябва да премине по клатещия се мост в тежка бронирана машина като тухла, окачена на балон, но все пак го направи, като през това време слушаше доклада на началника на оперативния отдел за напредъка на армията си до момента.
	— Американците докараха известен брой изтребители, както и няколко от техните самолети за радиолокационно насочване Е-3. Последните са отлични и освен това са трудноуязвими, макар колегите ни от военновъздушните сили да твърдят, че имат тактика за борба с тях. Ще повярвам в това едва след като го видя — отбеляза полковник Ва. — Това е единствената лоша новина до момента. Вече изпреварваме графика с няколко часа. Руската отбрана е по-слаба, отколкото очаквах. Пленниците, които взехме, са обезсърчени от липсата на артилерийска поддръжка.
	— Това вярно ли е? — попита Пън, докато те слизаха от понтонния мост на руска земя.
	— Да, заловихме десет души от отбранителните им позиции. Ще можете да ги видите след няколко минути. Руснаците са подготвили тунели за бягство и бронетранспортьори, с които да евакуират хората си. Не са очаквали да издържат дълго — продължи полковник Ва. — Планирали са по-скоро бягство, отколкото бой до последно, както очаквахме. Мисля, че им липсва смелост да влязат в битка, другарю генерал.
	Това привлече вниманието на Пън. Много важно бе да знаеш какъв е бойният дух на противника:
	— Някой от тях остана ли да се бие до края?
	— Само една от отбранителните им позиции. Залавянето им ни коства тридесет човека, но все пак ги хванахме. Може би бронетранспортьорът, с който е трябвало да се евакуират, е бил повреден от снаряд и те са нямали друг избор — предположи полковникът.
	— Искам да видя някой от тази позиция веднага — заповяда Пън.
	— Слушам, другарю генерал — отговори Ва, наведе се и изкрещя някаква заповед към шофьора. Командният бронетранспортьор тип-90 рязко зави надясно, като изненада военния регулировчик, който се опитваше да направлява движението, но последният не възрази. Четирите високи антени върху машината му показаха с кого си има работа. Бронетранспортьорът напусна утъпкания черен път и се отправи към един от незасегнатите руски бункери.
	Генерал Пън излезе от машината и се запъти към оцелелия танков купол. Формата на обърнат тиган му подсказа, че тя е от стария ЙС-3, чудесна машина преди години, която в днешно време очевидно се бе превърнала в реликва. Около бункера се навъртаха група специалисти от разузнаването. Те се изпънаха в стойка „мирно“, когато видяха генерала да се приближава.
	— С какво го неутрализирахме? — попита Пън.
	— Не сме го неутрализирали, другарю генерал. Те го напуснаха, след като изстреляха петнадесет снаряда с оръдието и около триста куршума с картечниците. Дори не успяха да го унищожат, преди да ги заловим — рапортува капитанът от разузнаването, като посочи към люка на танковия купол. — Сигурно е. Проверихме за капани.
	Пън влезе в бункера. Вътре имаше удобни мажи помещения, склад за снарядите на оръдието, касети с патрони за двете картечници. По пода имаше празни гилзи от двата типа боеприпаси, както и консервени кутии от полевите дажби. Позицията бе удобна, разполагаше със спални помещения, баня, тоалетна и големи запаси храна. Нещо, за което си струва да се воюва, помисли си генералът.
	— Откъде излязоха? — попита Пън.
	— Оттук — младият капитан го поведе на север по тунела. — Виждате ли, руснаците са се подготвили за всичко.
	Тунелът водеше под хребета на хълма към покрита площадка за паркиране, вероятно подготвена за БТР, ако се съдеше по следите от гуми по земята непосредствено до бетона.
	— Колко време издържаха?
	— Завладяхме позицията по-малко от три часа след първия ни артилерийски обстрел. Пехотата ни обгради позицията и те скоро побягнаха — каза капитанът на командира на армията.
	— Ясно. Щурмовата ни пехота е свършила добра работа — каза Пън и видя, че полковник Ва е докарал командния бронетранспортьор до изхода на тунела, за да му спести обратния път.
	— Сега? — попита Ва.
	— Искам да видя какво сме направили с позициите на поддържащата им артилерия.
	Ва кимна и издаде необходимите заповеди към командира на бронетранспортьора. Пътуването по неравния терен отне петнадесет минути. Петнадесет тежки оръдия все още бяха там, макар двете, покрай които Пън мина, да бяха обърнати и повредени напълно от контрабатарейния огън. Позицията, която разглеждаха, беше почти незасегната, въпреки че множество ракети бяха паднали съвсем близо. Доказателство за това бяха трите тела, които лежаха на земята до оръдията в засъхващи локви кръв. Повечето бяха оцелели вероятно. В близост до всяко оръдие имаше дълбоки два метра тесни траншеи с бетонни стени, които ракетите почти не бяха засегнали. Имаше и голям бункер за боеприпаси, от който излизаха две релси за количката за превозване на снаряди и метателни заряди до позицията. Вратата беше отворена.
	— Колко залпа дадоха? — попита Пън.
	— Не повече от десет — отговори друг офицер от разузнаването. — Контрабатарейната ни артилерия се справи отлично тук. Руската батарея разполагаше общо с петнадесет оръдия. Едно от тях е произвело двадесет изстрела, но това е всичко. Извадихме ги от строя за по-малко от десет минути. Радарите за засичане на артилерийски огън свършиха отлична работа, другарю генерал.
	Пън кимна в знак на съгласие.
	— Така излиза. Тази позиция би била много добра преди двадесет или тридесет години — артилеристите са добре защитени, има достатъчно боеприпаси, но не е подготвена за случай, в който противникът ще успее да открие оръдията толкова бързо. Ако не стрелят, Ва, не можеш да ги унищожиш — Пън се огледа. — Трябва да призная, че инженерите, които са построили тази позиция, а и предишната, са били много добри. Проблемът е в това, че тези съоръжения вече са остарели. Какъв е общият брой на жертвите от наша страна?
	— Убити — триста и петдесет, приблизително. Ранени — шестстотин и двадесет — отговори началникът на оперативния отдел. — Не мина съвсем безболезнено, но все пак е по-малко, отколкото очаквахме. Ако руснаците бяха останали на позициите си и се бяха били, положението щеше да е далеч по-лошо.
	— Защо избягаха толкова рано? — попита Пън. — Знаем ли?
	— В един от бункерите намерихме писмена заповед, която им разрешава да напуснат позициите, ако решат, че положението е безнадеждно. Това ме изненада — отбеляза полковник Ва. — Исторически погледнато, руснаците се бият изключително самоотвержено в отбрана, както германците установиха от опит. Тогава обаче имаше дисциплина. И смелост. Очевидно сега вече не е така.
	— Евакуацията е проведена доста умело — замисли се на глас Пън. — Би трябвало да заловим повече пленници.
	— Избягаха прекалено бързо, другарю генерал — обясни началникът на оперативния отдел.
	— Онзи, който се бие и бяга — цитира генерал Пън, — остава жив, за да се бие още един ден. Запомни това, полковник.
	— Тъй вярно, другарю генерал, но този, който бяга, не представлява непосредствена заплаха.
	— Да вървим — каза генералът и се насочи към командния бронетранспортьор. Той искаше да види фронта такъв, какъвто е.


	— Е? — обърна се Бондаренко към лейтенанта. Младежът бе изкарал изключително лош ден и това, че сега трябваше да се изправи пред командира на ТВД и да докладва, не оправяше настроението му. — Отпусни се, момче. Жив си. Можеше да бъде много по-зле.
	— Другарю генерал, можехме да издържим, ако бяхме получили поне малко огнева поддръжка — каза Команов, като не успя да сдържи гнева си.
	— Не разполагахме с такава. Продължавай — каза генералът и посочи към картата на стената.
	— Те пресякоха тук, преминаха през тази седловина и продължиха по този хълм към нас. Само пехота, не видяхме нито една машина. Имаха преносими противотанкови карабини, нищо сериозно или необичайно, но артилерийската им поддръжка бе масирана. Сигурно една цяла батарея от техните бе концентрирала огъня си върху моята позиция. Оръдията им са тежки, петнадесет сантиметра или повече. Контрабатарейните им ракети пометоха нашата артилерийска поддръжка почти мигновено.
	— Това бе единствената изненада, която ни поднесоха — потвърди Алиев. — Вероятно разполагат с доста повече от онези системи за локализиране на артилерийски огън, отколкото предполагахме. Освен това използват техните ракети тип-83 за контрабатареен огън, както американците сториха в Саудитска Арабия. Това се оказа ефективна тактика. Ще трябва да се справим първо с контрабатарейните им системи или да използваме самоходни оръдия, които да сменят позициите си след два или три изстрела. Не съм чувал за някакъв начин да бъдат заблудени, а заглушаването на сигнала на тези радари е изключително трудно.
	— Значи трябва да измислим как да ги унищожим възможно най-рано. Имаме подразделения за електронно разузнаване. Нека те локализират тези китайски радари и ще ги неутрализираме с наши ракети — каза Бондаренко и се обърна към Команов. — Продължете, старши лейтенант. Разкажете ми за китайската пехота.
	— Не са страхливци, другарю генерал. Не се плашат от огъня и се държат както трябва под обстрел. Надъхани са. Моята позиция и тази до мен поразиха поне двеста души от техните, но те не се отказаха и продължиха да настъпват. Бойният им дух е висок, координацията им е добра като на футболен отбор. Реагират бързо и адекватно. Трябва да кажа, че насочиха артилерията си много умело.
	— Батареите им са били вече готови, старши лейтенант, готови и са чакали — каза Алиев на младшия офицер. — Винаги е по-добре, ако се движиш по предварително изготвен сценарий. Нещо друго?
	— Не видяхме нито един танк. Принудиха ни да напуснем позицията си, преди да са завършили понтонните мостове. Пехотата им изглеждаше добре подготвена, добре обучена и мотивирана за настъпление. Не забелязах дори следа от гъвкаво мислене, но всъщност аз и не успях да видя много. Както отбелязахте обаче, всичко бе планирано предварително и добре отработено.
	— Това е типично за китайците. Те казват на хората си доста неща за предстоящите операции предварително. Схващанията им за секретност доста се различават от нашите — каза Алиев. — Може би това допринася за солидарността на бойното поле.
	— Нещата търпят развитие, Андрей. Една армия се оценява по това, как действа, когато нещата тръгнат зле. Така или иначе досега не сме видели това — каза Бондаренко.
	„Дали наистина ще го видим“, замисли се той, но веднага поклати глава. Не трябваше да допуска подобни мисли. Как хората му щяха да вярват в успеха, ако самият той не вярваше?
	— Какво ще кажете за хората си, Валерий Михайлович? Как се биха?
	— Бихме се, другарю генерал — разпалено увери Команов своя главнокомандващ. — Убихме двеста и щяхме да убием много повече, ако имахме малко артилерийска поддръжка.
	— Хората ти ще се бият ли отново? — попита Алиев.
	— Мамка му, да! — изръмжа Команов. — Тези малки копелета нахлуват в страната ни. Само ни дайте подходящо оръжие и ще ги избием всичките!
	— Завършил си танково училище, нали?
	Команов се изпъна като кадет.
	— Тъй вярно, другарю генерал. Завърших осми в курса си.
	— Дай му една рота от „Бояр“ — обърна се генералът към Алиев. — Не ни достигат офицери.


	Генерал-майор Мариън Дигс бе в третата влакова композиция, която потегли от Берлин. Това не бе по негово желание, просто така се стекоха обстоятелствата. Движеше се тридесет минути след разузнавателния батальон на Анжело Гуисти. Руснаците придвижваха композициите толкова близо една след друга, колкото позволяваха изискванията за сигурност, като понякога дори ги нарушаваха. Важното бе, че руската железопътна мрежа бе изцяло електрифицирана, благодарение на което влаковете се движеха бързо извън гарите и участъците с повреди по линията.
	Дигс бе израснал в Чикаго. Баща му бе шафнер във влака „Гранд Чийф“ между Чикаго и Лос Анджелис до закриването на линията през 70-те години. После учудващо стана машинист. Мариън си спомни как пътуваше с него като малко момче. Харесваше му чувството, че контролира с ръцете си толкова тежка машина, и когато постъпи в „Уест Пойнт“, реши да стане танкист, по възможност разузнавач. Сега вече контролираше много тежки машини.
	Това бе първото му идване в Русия. През първата половина на кариерата си в армията той едва ли бе предполагал, че това ще се случи. Тогава единствените руснаци, които бе виждал, бяха от Първа гвардейска танкова и Трета ударна армия, които по онова време бяха дислоцирани в Източна Германия, готови за малка разходка до Париж, според опасенията на НАТО.
	Сега това бе минало. Русия вече бе част от НАТО, макар за мнозина това да изглеждаше като епизод от научнофантастичен филм. Въпреки всичко то бе факт и никой не можеше да го отрече. През прозореца на купето си той виждаше заоблените кубета на руските православни църкви, онези, които Сталин очевидно не бе успял да срути. Разпределителните гари му бяха до болка познати. Те никога не представляваха шедьоври на архитектурното изкуство или на градското планиране и изглеждаха също като мрачните товарни гари в Чикаго или във всеки друг американски град. Не, само гарите, които децата строяха под коледните си елхи, бяха красиви. Тук обаче не се виждаха коледни елхи. Влакът бавно спря, вероятно чакаше сигнал да продължи… не, това, изглежда, бе някакъв военен терминал. Отдясно се виждаха руски танкове и високи бетонни рампи. Руснаците сигурно са построили това съоръжение, за да товарят собствената си верижна техника за транспортиране на запад, реши Дигс.
	— Генерале? — извика някой.
	— Да!
	— Чакат ви, сър — съобщи същият глас.
	Дигс стана и се отправи към източника на гласа. Той принадлежеше на един от младшите офицери от щаба му. Зад него стоеше руски генерал.
	— Вие ли сте Дигс? — попита руснакът на приличен английски.
	— Да.
	— Елате с мен, моля — каза руснакът и слезе на перона. Въздухът бе свеж, но утринното небе бе покрито с ниски сиви облаци.
	— Ще ми кажете ли как се развиват нещата на изток? — попита Дигс.
	— Бихме желали да ви откараме заедно с част от хората ви със самолет до Хабаровск, за да видите сами какво е положението.
	„Така е по-добре“, помисли си Дигс.
	— Колко души?
	— Шестима, освен вас.
	— Добре — генералът кимна и се обърна към капитана, който го повика от купето. — Повикай полковниците Мастърман, Дъглас, Уелч, Търнър, майор Хърст и подполковник Гарви.
	— Да, сър — каза капитанът и изчезна.
	— След колко време тръгваме?
	— Самолетът вече чака.
	„Някой от техните“, помисли си Дигс. Досега той не бе летял с руски самолет. Дали е сигурен? Безопасно ли е да летиш в район на военни действия? Е, все пак армията не му плащаше, за да стои на сигурно място.
	— Вие кой сте?
	— Носенко, Валентин Носенко, генерал-майор от Ставка.
	— Лошо ли е положението?
	— Не е добро, генерал Дигс. Основният ни проблем в момента е прехвърлянето на подкрепления в театъра на военните действия. Те пък трябва да преминават реки. Трудностите, както казвате вие, американците, са и за двете страни.
	Основната грижа на Дигс бяха доставките. Танковете му и бронетранспортьорите „Брадли“ носеха основния запас от боеприпаси, а още два и половина пъти по толкова бяха натоварени на камионите за снабдяване, които пътуваха с други композиции. Въпреки това ситуацията будеше известно безпокойство, особено що се отнасяше до артилерията. Най-сериозната му грижа обаче бе дизеловото гориво. Той разполагаше с достатъчно, за да придвижи дивизията си петстотин, дори шестстотин километра. Това бе доста разстояние, ако се движиш по права линия, но войните не позволяваха на подразделенията да се движат само направо. Така разстоянието, което можеше да измине с наличните запаси гориво, намаляваше на триста километра в най-добрия случай, а тази дистанция съвсем не бе впечатляваща. Така че заместникът по тиловата част полковник Тед Дъглас бе вторият по важност човек, който му бе необходим сега след Мастърман, началника на оперативния отдел. Офицерите започнаха да се събират.
	— Какво има, сър? — попита Мастърман.
	— Ще летим на изток, за да видим какво става там.
	— Добре, нека само се уверя, че разполагаме със средства за връзка — каза Мастърман и отново изчезна. След малко той слезе от влака с двама войници, които носеха сателитна радиоапаратура.
	— Много добре, Дюк — отбеляза подполковник Гарви. Той бе началник на отдела за свръзки и електронно разузнаване.
	— Господа, това е генерал Носенко от Ставка. Той ще ни отведе на изток, нали?
	— Да, аз съм офицер от разузнаването на Ставка. Оттук, моля — каза той и ги поведе към четирите автомобила, които ги очакваха. Пътуването до военното летище отне двадесет минути.
	— Как хората ви приемат това? — попита Дигс.
	— Имате предвид цивилните, нали? Твърде рано е да се каже. Доста са обезверени, но се надига гняв. Гневът е полезен — каза Носенко. — Гневът дава смелост и решимост.
	Щом руснаците говореха за гняв и решимост, то нещата наистина бяха много зле, помисли си Дигс, докато гледаше през прозореца на колата улиците на московското предградие.
	— Какво придвижвате на изток пред нас?
	— Досега четири мотострелкови дивизии — отговори Носенко. — Това са най-добре подготвените ни формирования. Събираме и други съединения.
	— Не съм съвсем в течение на нещата. Какво друго изпраща НАТО? Изобщо изпраща ли нещо? — бе следващият въпрос на Дигс.
	— Една британска бригада се подготвя, онази, която е базирана в Хон. Надяваме се да потеглят насам до два дни.
	— Няма начин да се включим в действията, без поне британците да ни подкрепят — каза Дигс. — Въоръжението им е почти като нашето.
	„И което е по-важно, подготовката им е като нашата. Хон, помисли си той, това бе 22-ра бригада от казармите «Хейг» под ръководството на бригаден генерал Сам Търнър. Пие уиски, сякаш е минерална вода, но има ум в главата си и е превъзходен тактик.“
	— А германците?
	— Това е политически въпрос — призна Носенко.
	— Кажи на вашите политици, че Хитлер е мъртъв, Валентин. Германците са на ваша страна. Повярвай ми, приятел. Играем с тях през цялото време. Малко са позападнали през последните десет години, но германският войник не е глупак, както и командирът му. Разузнавателните им части са изключително добри.
	— Да, но това е политически въпрос — повтори Носенко и Дигс разбра, че засега нищо не може да се направи.
	Самолетът, който ги очакваше, бе Ил-86, руският еквивалент на американския „Локхийд“ С-141 „Старлифтър“. Той бе с цветовете на „Аерофлот“, руската цивилна авиокомпания, но в опашката си имаше огнева точка, каквато руснаците поставяха на всичките си тактически самолети. В конкретната ситуация Дигс не възразяваше срещу това. Те едва бяха успели да се настанят и да закопчаят коланите си, когато машината започна да рулира.
	— Май доста бързаме, Валентин?
	— Защо да чакаме, генерал Дигс? Води се война — напомни руснакът на своя гост.
	— Добре, какво знаем?
	Носенко отвори куфарчето с картите, което носеше, и разстла един голям лист на пода на самолета, който в този момент излиташе. Картата изобразяваше един участък от руско-китайската граница по река Амур. Върху нея вече бяха нанесени с молив някакви маркировки. Американските офицери се наведоха над нея.
	— Те тръгнаха оттук и продължиха през реката…


	— Колко бързо се придвижват? — попита Бонадеренко.
	— Имам една разузнавателна рота пред тях. Докладват ми на всеки петнадесет минути — отговори полковник Толкунов. — Движат се доста спокойно. Разузнавателното им охранение е съставено от верижни бронетранспортьори B3-501 със сериозно радиооборудване, но с доста леко въоръжение. Като цяло не са много предприемчиви. Бих казал, че са доста спокойни. Движат се на скокове от по половин километър, ако теренът позволява. Следим радиовръзките им. Не са кодирани, но говоримият им език е доста заблуждаващ особено при използването на термини. Работим върху този проблем.
	— С каква скорост се придвижват?
	— Пет километра в час е най-бързото, което сме засекли до момента. Обикновено напредват по-бавно. Главните им сили все още се организират, а освен това не са подготвили и влаковите композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Ако съдим по видяното до момента, скоростта им на придвижване няма да надвиши тридесет километра в час на равнинен терен.
	— Интересно — Бондаренко върна погледа върху картите. Щяха да тръгнат на север-северозапад, защото теренът щеше да ги принуди. При тази скорост щяха да достигнат до златното находище за шест-седем дни.
	Теоретично той можеше да придвижи 265-а мотострелкова на отсечена позиция* тук… до два дни и да ги остави на позиция, но дотогава китайците щяха да разполагат с най-малко три, може би осем механизирани дивизии, с които да нападнат единствената му напълно комплектована част, а той все още не бе готов за това. Добрата новина бе, че противникът подминаваше командния му пост — може би преднамерено? Или просто защото тук нямаше нищо, което да представлява заплаха за тях, така че защо да хвърлят излишни сили? Не, те щяха да напредват към целта си колкото може по-бързо, като придвижват още пехота, за да оградят фланговете на настъплението си. Това бе класическа тактика и бе станала такава точно защото бе ефективна. Всички бяха постъпвали така — от Ханибал до Хитлер.
	[* Позиция при отбрана с цел недопускане вклиняването на противника. — Бел.прев.]
	Да, значи челните им формирования се движеха спокойно, а главните сили все още се организираха отвъд Амур.
	— Какви формирования сме идентифицирали досега?
	— Водещата формация на противника е тяхната 34-а червенознаменна ударна армия под командването на Пън Сиван. Той е политически лоялен и се ползва с доверие в Пекин. Опитен воин. Очаква се да стане командир на група армии. Почти цялата 34-а вече е отсам реката. Още три механизирани армии от тип А са в готовност да я пресекат — това са 31-ва, 29-а и 43-та. Това са общо шестнадесет механизирани дивизии и голям брой спомагателни формирования. Смятаме, че 65-а армия от тип Б ще бъде следващата, която ще премине отсам. Тя включва четири пехотни дивизии и една танкова бригада. Задачата им ще бъде да държат западния фланг, предполагам.
	Вероятно бе така. Източно от пробива нямаше сериозни руски сили. Класическата операция би включвала и настъпление на изток към Владивосток на Тихоокеанското крайбрежие, но това само щеше да отвлече вниманието на основните сили от главната цел. Значи настъплението на изток щеше да почака поне една седмица, най-вероятно две или три, а в момента нататък щяха да се насочат само леки екранни формирования.
	— Как стои въпросът с цивилните?
	— Напускат градовете по линията на китайското настъпление, доколкото могат, предимно с леки коли и автобуси. Части на военната ни милиция се опитват да създадат някаква организация. Досега нищо не е попречило на евакуацията — каза Толкунов. — Вижте, от данните на разузнаването досега можем да предположим, че ще подминат Белогорск — дозорните им разузнавателни единици преминаха източно от града.
	— Добър ход, нали? — отбеляза Бондаренко. — Реалната им цел се намира далеч на север. Защо да губят време за други неща? Те не искат земя. Не искат хора. Искат нефт и злато. Няма да улеснят задачата си, като пленяват цивилни. Ако бях на мястото на този Пън, щях да се притеснявам за дълбочината на настъплението си на север. Дори без съпротива естествените прегради са доста сериозни и охраната на настъплението му ще бъде кошмарен проблем — главнокомандващият замълча. Защо изпитваше съчувствие към този варварин? Задачата му бе да убие китайския генерал и неговите хора. Само че как? Ако дори настъплението толкова на север бе проблем, а то беше, то колко по-трудно щеше да бъде да нанася удари на същия терен, и то с по-слабо подготвени формации? И двете страни срещаха тактически проблеми, каквито хората в тази професия мразеха.
	— Генерал Бондаренко? — попита някой с чуждестранен акцент.
	— Да? — той се обърна, за да види мъж в униформа на американските ВВС.
	— Сър, аз съм майор Дан Тъкър. Току-що пристигнах с апаратурата, която ще предава информацията от безпилотните ни разузнавателни самолети. Къде искате да я инсталирам, сър?
	— Полковник Толкунов? Майоре, това е началникът на разузнаването ми.
	— Колко време ще отнеме инсталирането?
	Американецът остана доволен, че английският на Толкунов бе по-добър от собствения му руски.
	— По-малко от час, сър.
	— Оттук — началникът на разузнавателния отдел го поведе навън. — Добри ли са камерите ви?
	— Полковник, когато някой излезе да се изпикае, можете да видите колко голяма му е онази работа.
	Толкунов предположи, че това е типичното американско самохвалство, но все пак се замисли.


	Капитан Фьодор Илич Александров командваше разузнавателната рота на 265-а мотострелкова дивизия. По принцип дивизията трябваше да разполага с цял батальон за тази цел, но засега това бяха възможностите й — осем от новите разузнавателни верижни машини. Тя бе усъвършенстван вариант на стандартните БМП, с подобрени динамични характеристики — по-надеждни двигател и трансмисионна част, както и най-доброто радиооборудване, което се произвеждаше в Русия. Капитанът докладваше директно на своя дивизионен командир, а както се и оказа, на началника на разузнавателния отдел на ТВД, някой си полковник Толкунов. Този тип, с изненада установи Александров, бе изключително загрижен за личната му сигурност. Той постоянно настояваше дозорът да се движи близо до противника, но не толкова, че да бъде забелязан, и ги предупреждаваше в никакъв случай да не влизат в бой. Задачата му, повтаряше Толкунов най-малко веднъж на два часа през последния ден, бе да остане жив и да държи под око настъпващите китайски части. Не му разрешаваха дори да развали прическите на симпатичните малки китайчета, задачата му бе просто да стои толкова наблизо, че ако случайно някой от противниковите войници започне да бълнува насън, да може да запише името на гаджето, което въпросният боец люби в съня си.
	Александров бе млад капитан, едва на двадесет и осем, и изглеждаше много добре. Той бягаше за лично удоволствие и постоянно повтаряше на хората си, че бягането е най-доброто упражнение за един войник, особено ако е разузнавач. Разчетът на всяка от машините включваше механик-водач, мерач и радиооператор, както и трима пехотинци, които Александров лично бе обучил да бъдат невидими.
	Задачата им бе през половината от времето да се движат извън машината, обикновено на километър или повече преди китайците, да се крият между дърветата или зад леките неравности, които предлагаше теренът и да изпращат обратно едносрични коментари на видяното по преносимите си радиостанции, произведени в Япония. Мъжете се придвижваха с лекота, тъй като носеха единствено автоматите си и по два резервни пълнителя, защото се предполагаше, че никой няма да ги чуе или да ги види. Истината бе, че Александров би предпочел да ги изпрати невъоръжени, за да не се изкушат и да застрелят някого, водени от патриотичен гняв. Така или иначе никой войник не би приел да замине невъоръжен на бойното поле и той трябваше да се задоволи с издаването на заповед да тръгват на задача със спуснат предпазител и без патрон в цевта. Капитанът обикновено излизаше с хората си, а машините чакаха скрити между дърветата на около триста метра по-назад.
	През последните двадесет и четири часа руснаците бяха станали много близки с китайските си противници. Последните бяха също добре обучени и мотивирани разузнавачи и вършеха добре работата си, или поне така изглеждаше. Те също като руските си колеги през повечето време се движеха пеша, на известно разстояние пред машините си, криеха се между дърветата и бавно се придвижваха на север, оглеждайки се за сили на противника. Руснаците дори бяха дали имена на някои от тях.
	— Градинарят е — каза сержант Буйков. Въпросният мъж обичаше да докосва дърветата и храстите и ги разглеждаше, сякаш ги изследваше, за да пише научни публикации за тях. Градинарят бе нисък, слаб и жилав и приличаше на руснаците на дванадесетгодишно момче. Изглеждаше доста компетентен в действията си — носеше автомата на гърба и често използваше бинокъла. Той бе лейтенант от китайската армия, ако се съдеше по пагоните му, вероятно командир на разузнавателния им взвод. Действаше хората си много, но често самият той вървеше отпред. Явно бе доста съвестен.
	„Значи точно той трябва да бъде убит пръв“, помисли си Александров. Бойната машина разполагаше с отлично 30-милиметрово оръдие, което можеше да превърне градинаря в тор за почвата от около хиляда метра и дори повече, но капитан Александров бе забранил това за жалост, помисли си Буйков. Той бе родом от този край и като младеж често ходеше с баща си, който бе дървосекач, на лов в гората.
	— Наистина трябва да го убием — тихо каза той.
	— Борис Евгениевич, нима искаш да предупредиш врага за присъствието ни? — обърна се Александров към сержанта.
	— Съвсем не, другарю капитан, но ловният сезон е…
	— … закрит, сержант. Сезонът е закрит и освен това този човек не е вълк, който можеш да застреляш за свое собствено удоволствие и… залегни! — заповяда Александров. Градинарят гледаше в тяхната посока през бинокъла си. Лицата им бяха боядисани в камуфлажни цветове, а от маскировъчните им униформи стърчаха клони, които накъсваха силуетите, но капитанът не искаше да поема излишни рискове. — Скоро ще започнат придвижването. Връщаме се към машината.
	Най-трудната част от задачата им бе да заличават следите от веригите на бронетранспортьора, за да не ги забележат китайците. Александров бе „обсъдил“ този въпрос с водачите, като заплаши, че ще застреля всеки, който остави следа. (Знаеше, че не може да направи това, разбира се, но хората му не бяха съвсем сигурни.) Машините бяха оборудвани и с усъвършенствани ауспуси, които намаляваха шума. Понякога конструкторите на руска военна техника си вършеха работата добре и сега случаят бе точно такъв. Освен това хората на Александров не запускаха машините си, преди китайците да сторят това. Капитанът вдигна поглед. Градинарят махна с ръка към хората си. Жестът, както бяха разбрали от досегашния си опит, означаваше, че им нарежда да придвижат машините напред. Правеха поредния бърз скок, за да заемат позиция за наблюдение на местността и прикритие за следващия ход, в случай че възникнат проблеми. Александров не смяташе да им създава проблеми, но те, разбира се, нямаше как да знаят това. Той бе изненадан, че китайският взвод продължава да се придвижва бавно и изключително внимателно вече втори ден. Все още не се бяха отпуснали. Очакваше от тях точно това, но очевидно китайците бяха по-добре обучени, отколкото предполагаше, и явно следваха стриктно инструкциите си. Значи и той трябваше да прави същото.
	— Тръгваме ли, другарю капитан? — попита Буйков.
	— Не, засега ще останем тук и ще гледаме. Те трябва да се спрат на онзи нисък хълм с дърварския път. Искам да разбера доколко действията им са предсказуеми, Борис Евгениевич — той натисна бутона на портативната радиостанция. — Приведете се в готовност. Те отново се придвижват.
	Отговорът бе тихо прещракване от натискане и отпускане на бутона. Добре, хората му бяха научили урока за спазване на радиодисциплината. Вторият ешелон от китайски верижни машини тръгна бавно със скорост около десет километра в час по продължение на просеката в гората. Интересно, помисли си Александров, те не навлизаха много навътре в горите. Не повече от двеста-триста метра. Изведнъж той замря. Над него имаше вертолет. Бронетранспортьорът му се бе върнал в гората и както всеки път, още щом спреше, хората му го покриваха с камуфлажната мрежа. Те бяха добре обучени. Той постоянно им повтаряше, че не трябва да оставят следи, ако искат да оцелеят. Хеликоптерът не бе шедьовър на военната техника, но все пак носеше ракети, а бронята на бронетранспортьора не бе чак толкова дебела.
	— Какво прави? — попита Буйков.
	— Просто оглежда, не е изпратен, за да ни търси.
	Китайците се придвижваха през една просека, изсечена преди време за участък от Байкало-Амурската магистрала, който така и не бе построен. Проходът бе широк, на места достигаше до петстотин метра, и доста добре изравнен. Преди години някой бе прокарал това трасе, за да улесни достъпа до неизследваните богатства на Сибир, изсичайки голям брой дървета, които така и не бяха израснали отново в мразовитите продължителни зими. Доста по на север този път бе продължен от военни инженерни части към новото златно находище, а след това и към нефтените залежи на арктическия бряг. Когато стигнеха дотам, китайците щяха да заварят хубав път, подходящ за използване от механизирана техника, но доста тесен. Ако продължаха по него, нашествениците щяха да научат някои нови неща за фланговата отбрана.
	Александров си спомни за един поход на римляните в Германия, за воина Квинтилий Вар, командващ три легиона, който бе пренебрегнал отбраната на фланговете си и по тази причина бе загубил армията си. Дали китайците щяха да допуснат подобна грешка? Не, всеки знаеше за поражението в Тевтобургската гора. Това бе един от уроците, преподавани във всяка военна академия в света. Квинтилий Вар е бил политик и е получил командването на армия заради предаността си към своя император Цезар, а не заради тактическите си умения. Войниците бяха научили този урок по-добре от политиците, а китайската армия все пак се командваше от войници, нали?
	— Лисицата — каза Буйков. Това бе другият офицер от китайската част, по всяка вероятност подчинен на Градинаря. Той бе приблизително с ръста на началника си, но интересът му бе насочен по-скоро към прокрадването, отколкото към растенията. Докато наблюдаваха, Лисицата изчезна между дърветата от източната страна на просеката и ако съдеха по досегашния си опит, щеше да се появи след не по-малко от пет-шест минути.
	— Мога да запаля, докато чакаме — каза Буйков.
	— Ще трябва да почакаш, сержант.
	— Слушам, другарю капитан. А глътка вода може ли? — раздразнено попита той. Не вода бе това, което му се пиеше.
	— Да-а, и аз бих пийнал глътка водка, но си забравих манерката. Сигурен съм, че и ти си забравил твоята.
	— За съжаление е така, другарю капитан. Глътка водка щеше да ни помогне срещу студа в тези проклети гори.
	— Освен това щеше да притъпи възприятията ни, а те са ни необходими, Борис Евгениевич, освен ако не искаш в следващите няколко месеца да се храниш с ориз. Ако, разбира се, китайците вземат пленници, в което дълбоко се съмнявам. Те не ни харесват, сержант, а освен това не са цивилизован народ. Запомни това добре.
	„Е, не са тръгнали на балет. Нито пък аз“, помисли си сержант Буйков, но не каза нищо. Капитан Александров бе московчанин и често говореше за културни събития. От друга страна, Буйков също като командира си не обичаше китайците, особено сега, когато ги гледаше как тъпчат родната му земя. Съжаляваше, че не може да убие някои от тях, но задачата му не бе да убива. Задачата му в момента бе да ги гледа как препикават страната му, което засилваше гнева му още повече.
	— Другарю капитан, дали изобщо някога ще можем да стреляме по тях? — попита сержантът.
	— Когато му дойде времето, да, задачата ни ще бъде да унищожим разузнавателните им единици. Борис, аз също очаквам този момент — каза Александров и добави наум. — „Освен това и аз бих запалил, а не бих отказал и чаша водка.“ Засега обаче трябваше да се задоволи с малко черен хляб с масло, и то когато отидеше в бронетранспортьора стотина метра северно оттук.
	Този път Лисицата се появи след шест минути и половина. Китайският офицер явно бе проучил гората на изток, вероятно се е ослушвал за шум на работещи дизелови двигатели, но не е чул нищо, освен песента на птиците. Според Буйков този китайски лейтенант бе по-съвестен дори от началника си.
	„Него трябва да убием първи, когато му дойде времето“, помисли си той.
	Александров докосна сержанта по рамото.
	— Наш ред е да се придвижим, Борис Евгениевич.
	— Когато заповядате, другарю капитан — отвърна Буйков.
	Двамата мъже започнаха да се промъкват, като внимаваха да не шумят през първите сто метра, докато китайците не запуснаха двигателите на машините си. След още пет минути те бяха в бронетранспортьора и се придвижваха на север, като внимателно подбираха пътя си между дърветата. Александров си намаза една филия с масло и я изяде, като от време на време отпиваше по глътка вода. След като изминаха около хиляда метра, машината спря и капитанът включи голямата радиостанция.


	— Коя е Ингрид? — попита Толкунов.
	— Ингрид Бергман — отвърна майор Тъкър. — Актриса, готино маце по времето, когато бе звезда. Всичките ни безпилотни самолети носят имената на филмови актриси, полковник. Бойците им ги дават.
	В горната част на монитора бе залепена пластмасова лента, която показваше коя от машините бе горе и предаваше. „Мерилин Монро“ се намираше в Жиганск за техническо обслужване, а „Грейс Кели“ щеше да излети след петнадесет часа.
	— Както и да е — каза американецът, натисна едно копче, след което започна да върши нещо с мишката на компютъра. — Ето ги китайските челни части.
	— Кучи син — каза на английски Толкунов, като демонстрира познанията си в областта на американския жаргон.
	Тъкър се усмихна.
	— Доста добре е, нали? Веднъж изпратих един над нудистка колония в Калифорния — това е частен парк, в който хората се разхождат голи през цялото време. Можехме да видим разликата между плоските и онези с големите цици. Можехме и да различим естествените блондинки от перхидролените. Както и да е. Използвате тази мишка, за да управлявате камерата, е сега това го прави някой в Жиганск. Интересува ли ви нещо конкретно?
	— Мостовете на Амур — веднага отговори Толкунов.
	Тъкър вдигна един радиомикрофон.
	— Тук е майор Тъкър. Имаме молба. Насочете камера три към главната точка на форсиране.
	— Разбрано — чу се от високоговорителя до монитора.
	Картината незабавно се промени, сякаш някой превърташе видеолента на бързи обороти, след което се стабилизира. Мястото, което показваше, се намираше на около четири километра от предишното. На монитора се виждаха общо осем моста, по всеки от които се движеха подобни на насекоми силуети.
	— Прехвърлете ми управлението на камера три — каза Тъкър.
	— Готово, сър — рапортува високоговорителят.
	— Добре — Тъкър си поигра още малко с мишката, после започна да въвежда нещо чрез клавиатурата. Изображението стана по-ясно, като се фокусира върху третия мост от запад на изток. В момента върху него имаше три танка, които се движеха с около десет километра от юг на север. На монитора имаше и компас, в случай че „зрителят“ не може да се ориентира. Изображението дори бе цветно, забеляза Толкунов и попита защо.
	— Не е по-скъпа от черно-бялата камера и я използваме, защото понякога показва различни неща, които иначе са еднакво сиви. За първи път се прилага при наблюдение от голяма височина. Дори сателитите още нямат цветни камери — поясни Тъкър. После се намръщи. — Ъгълът не е удобен, не можем да видим отличителните знаци на танковете, без да сменим курса. Сержант, кой преминава по мостовете в момента?
	— Изглежда, е тяхната триста и втора бронетанкова дивизия, сър. Тя е в състава на двадесет и девета армия тип А. Тридесет и четвърта армия вече изцяло се прехвърли оттатък. Според нас един цял полк от триста и втора вече премина реката и в този момент вече се придвижва на север — докладва разузнавателният гений така, сякаш съобщаваше бейзболните резултати от вчера.
	— Благодаря, сержант.
	— Прието, майоре.
	— И те не могат да видят този самолет? — попита Толкунов.
	— Ами за радарите е достатъчно невидим, а освен това има още един малък номер. Датира от Втората световна война и се нарича проекта „Йехуди“ — слагаш светлини на машинката.
	— Какво? — изненадано реагира Толкунов.
	— Да, забелязваш самолетите, защото те са по-тъмни от небето, но ако сложиш по тях осветителни тела, стават невидими. Точно затова сме инсталирали светлини на корпуса, а яркостта им се регулира автоматично чрез фотосензор. Така самолетчетата стават практически невидими с просто око. Освен това нямат инфрачервена сигнатура изобщо, така че дори да знаеш накъде да гледаш, не можеш да насочиш ракета въздух-въздух към някоя от тях. Хитра играчка, а?
	— Откога ги имате?
	— Аз работя с тях от, ами, от около четири години.
	— Бях чувал за „Дарк Стар“, но възможностите им са поразителни.
	Тъкър кимна.
	— Да, доста са хлъзгави. Хубаво е да знаеш какво прави другият отбор. За първи път ги вдигнахме над Югославия и щом се научихме как да ги използваме оптимално и да ги координираме със стрелците, разбрахме как да зачерняме живота на другия. Кофти, Джо.
	— Джо?
	— Китаеца Джо или Джони Китаеца. Така наричаме китайците — Тъкър посочи екрана. Преди години обобщаващото прозвище за корейците бе Дръпнатия Люк. — „Ингрид“ още го няма, но „Грейс Кели“ е снабдена с такова — става дума за система за лазерно насочване, с която тези машинки могат да се използват за поразяване на цели. Изтребителят просто пуска бомбите на двадесетина километра и ние ги насочваме към целта. Не можем да го правим оттук, от този терминал, но от Жиганск могат.
	— Да насочваш бомби от шестстотин километра разстояние?
	— Да. По дяволите, можеш да го правиш и от Вашингтон, ако искаш. Всичко минава през сателит, доколкото знам.
	— Ёб твою мать!
	— Съвсем скоро ще изпратим въздушните асове в историята, полковник. След година-две ще можем да насочваме от подобни терминали ракети, изстреляни на неколкостотин мили. Тогава няма да имаме нужда от летци-изтребители. Предполагам, че ще трябва да си купя бял пилотски шал за случая. Е, полковник, какво още искате да видите?


	Самолетът Ил-86 кацна на спартанска военновъздушна база, която в момента приютяваше само няколко хеликоптера, забеляза полковник Мич Търнър. Като началник на разузнавателния отдел на дивизията той оценяваше почти всичко, което виждаше в Русия, а видяното съвсем не бе обнадеждаващо. Също като генерал Дигс Търнър постъпи в армията по времето, когато СССР бе главният враг и най-сериозният проблем на САЩ, и сега се чудеше колко от разузнавателните оценки, в чието изготвяне бе участвал като млад офицер, бяха чиста фантазия. Или просто могъщата военна сила бе западнала по-бързо от която и да е друга нация в историята. Руската армия не представляваше дори бледа сянка на някогашната Червена армия. Лудият, щур червен задник, от който НАТО толкова се страхуваше някога, сега бе мъртъв също като динозаврите, а точно сега това не бе добре. Руската федерация приличаше на богата стара фамилия, останала без синове, които да я защитават, и дъщерите й биваха изнасилвани. Лошо. Руснаците, също като Америка, разполагаха с ядрено оръжие — бомби, които можеха да изпратят срещу врага с бомбардировачи и с тактически изтребители. Китайците от своя страна имаха за тази цел ракети и те бяха насочени към по-големите градове. Въпросът бе дали руснаците са готови да заменят няколко града и около четиридесет милиона души срещу една златна мина и някакви петролни полета. Вероятно не, реши Търнър. Един разумен човек не би постъпил така. Те не можеха да си позволят и война на изтощение с една страна, която имаше осем пъти по-многобройно население и сравнително по-стабилна икономика. Не, ако имаше начин да победят китайците, то това можеше да стане чрез умело маневриране и бързо придвижване, но армията им бе в упадък и не бе нито обучена, нито екипирана за такъв род военни действия.
	Това, помисли си Търнър, щеше да бъде интересна война. Не такава, в каквато искаше да участва. По-добре да опухаш някой загубен слаб противник, отколкото да се сблъскаш с умен и находчив враг. Може и да не е много славно, но за сметка на това е доста по-безопасно.
	— Мич — каза генерал Дигс, когато те се изправиха, за да излязат от самолета. — Някакви идеи?
	— Ами, ъ-ъ, сър, можехме да изберем и по-добро място, където да отидем. Изглежда, че тук ще бъде доста вълнуващо.
	— Продължавай — нареди генералът.
	— Другата страна има по-добри карти. Повече жива сила, по-добре обучени са и въоръжението им е по-добро. Задачата им — да прекосят тази недотам приятна страна, е тежка, но и задачата на руснаците не е много лека. За да спечелят, трябва да водят маневрена война, но ми се струва, че нямат достатъчно ресурси за това.
	— Шефът им тук, Бондаренко. Доста добър е.
	— Такъв беше и Ервин Ромел, сър, но Монтгомъри му скъса задника.
	Край пистата чакаха няколко автомобила, които щяха да ги отведат до руския команден пост. Времето тук бе по-добро, но сега се намираха по-близо до китайците, така че ясното небе не беше нещо, на което да се радват.


>	53.
>	ДЪЛБОКА ЗАГРИЖЕНОСТ

	— Е, какво става там? — попита Райън.
	— Китайците са на седемдесет мили навътре в територията на Русия. Прехвърлили са през реката общо осем дивизии и настъпват на север — отвърна генерал Мур, сочейки с молив върху картата, разпъната върху масата за конференции. — Те преодоляха руската гранична отбрана доста бързо — както стана с линията Мажино през 1940. Не бях очаквал руснаците да издържат дълго, но въздушното ни разузнаване показа, че китайците се справят доста професионално — имам предвид челните им пехотни формирования с масирана артилерийска поддръжка. Сега вече са прехвърлили и танковете си оттатък — около осемстотин до момента, а още около хиляда са в готовност и чакат.
	Райън подсвирна.
	— Толкова много?
	— Когато някой нахлува в голяма държава, сър, той не играе на дребно. Единствената добра новина до момента е, че наистина успяхме да смачкаме фасона на военновъздушните им сили.
	— АУАКС и F-15? — попита Джексън.
	— Точно така — кимна председателят на Комитета на началник-щабовете. — Един от хората ни направи бройката за ас още в първата си схватка. Някой си полковник Уинтърс.
	— Бронко Уинтърс — каза Джексън. — Чувал съм това име. Виртуозен изтребител. Добре, нещо друго?
	— Най-големият ни проблем, що се касае до авиацията, е доставката на боеприпаси на хората ни. Транспортирането на бомби по въздуха не е много ефективно. Имам предвид, че по принцип можем да използваме някой С-5 да превози боеприпаси за една ескадрила F-15E, но има доста други важни неща, които би могъл да свърши. Обмисляме варианта да изпратим бомбите в Русия с влак до Чита, а после оттам да ги транспортираме по въздуха до Сунтар, но по руските железопътни линии в момента се движат композиции с танкове и друга бойна техника и това ще продължи доста време. Опитваме се да водим война в края на линията. Вярно, че има два коловоза, но все пак е една-единствена скапана линия. Хората ни от снабдяването вече си скубят косите.
	— Какви са руските ресурси за превоз по въздуха? — попита Райън.
	— „Федерал Експрес“* има повече — отвърна генерал Мур. — Всъщност „Федерал Експрес“ има много повече. Щяхме да ви помолим да разрешите мобилизация на цивилната запасна авиация, г-н президент.
	[* Една от най-големите компании за куриерски услуги. — Бел.прев.]
	— Одобрявам — веднага реагира Райън.
	— Има още няколко дреболии — каза Мур. Той затвори очи. Наближаваше полунощ, а никой от тях не бе спал достатъчно напоследък. — Въпросът с VHM-1 излиза на дневен ред? Ние сме в състояние на война със страна, която разполага с ядрено оръжие на балистични носители. Това означава, че трябва да помислим за възможността, доста далечна за момента, но съществуваща, те да го използват срещу нас. VHM-1 — хеликоптер номер 1 на военновъздушните сили са в повишена готовност на Андрюс. Можем да докараме хеликоптер, който да вземе вас и семейството ви до седем минути. Това засяга вас, г-жа О’Дей.
	Главният агент на президента кимна.
	— Готови сме. Това го има в инструкцията — каза тя. Отделен въпрос бе, че никой не бе отварял въпросната инструкция от 1962 година насам. Важното бе, че го имаше на хартия. Г-жа Прайс О’Дей изглеждаше малко бледа.
	— Добре ли си? — попита Райън.
	— Стомахът — поясни тя.
	— Опита ли с джинджифил? — продължи Джак.
	— Нищо не помага в тази ситуация, както ми обясни д-р Норт. Моля да ме извините, г-н президент — тя се притесняваше, че Джак бе забелязал неразположението й. Винаги бе искала да е едно от момчетата. Само че момчетата не забременяват, нали?
	— Защо не се прибереш у дома?
	— Сър, аз…
	— Тръгвай — каза Райън. — Това е заповед. Ти си жена и освен това си бременна. Не можеш да бъдеш ченге през цялото време, нали? Вземи си отпуск оттук и изчезвай. Веднага.
	Специален агент Прайс О’Дей се поколеба, но бе получила заповед, така че излезе от залата. Друг агент незабавно влезе на нейно място.
	— Мачизъм от жена. Накъде отива този проклет свят? — обърна се Райън към присъстващите.
	— Не си успял наистина да се освободиш от предразсъдъците, Джак — с усмивка отбеляза Джексън.
	— Наричат това обективни обстоятелства, струва ми се. Тя е още момиче, дори да носи пистолет. Кети каза, че засега състоянието й е нормално. Това гадене няма да продължи вечно. Така. Добре, генерале, какво друго имаме?
	— Нийкап* и „Еър форс-1“ са в състояние на пълна готовност по 24 часа в денонощие. Ако получим предупреждение за изстрелване на балистична ракета от Китай, до седем минути или дори по-малко вие и вицепрезидентът ще бъдете в хеликоптерите, след пет минути — в Андрюс, а след още три ще рулирате за излитане — заключи той.
	[* Национален въздушен команден пост за извънредни ситуации. — Бел.прев.]
	Нийкап, също като VC-25A, който служеше като Еър Форс-1, бе трансформиран „Боинг“ 747, но всъщност представляваше опаковката на една огромна купчина летяща радиоапаратура.
	— Това е добра новина. А семейството ми? — попита ПОТУС.
	— За подобни обстоятелства държим един хеликоптер в близост до местата, където се намират обикновено жена ви и децата. Те ще ги откарат в посоката, която изглежда най-подходяща от гледна точка на безопасността в момента. Ако това не е Андрюс, малко по-късно те ще бъдат натоварени на самолет, който ще ги транспортира на сигурно място. На теория е така — поясни Мур.
	— Руснаците в състояние ли са да спрат китайците? — попита Райън, като отново насочи вниманието си към картата.
	— Сър, засега нищо не се знае. Те имат ядрената алтернатива, но не очаквам да изиграят тази карта. Китайците пък имат дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4. Те на практика са копие на нашите стари „Титан“-II с течно гориво и с бойни глави между три и пет мегатона по наши данни.
	— Градоунищожители? — попита Райън.
	— Точно така. Няма противодействие или поне не ни е останало нищо, което да използваме за тази цел. Точността на поразяване на бойната глава е плюс-минус хиляда метра, така че градът ще бъде уцелен във всички случаи.
	— Имаме ли някаква представа накъде са насочени? — попита Джексън.
	Мур кимна веднага.
	— Да. Тези оръжия са доста примитивни и силозите са ориентирани към целите защото ракетата няма кой знае какви възможности, що се отнася до маневреността. Две са насочени към Вашингтон. Другите цели са Лос Анджелис, Сан Франциско и Чикаго. Освен това Москва, Киев, Санкт Петербург. Тези ракети са останки от лошото старо време и оттогава не са пипани.
	— Има ли някакъв начин да ги неутрализираме? — попита Джексън.
	— Предполагам, че можем да изпратим изтребители или бомбардировачи да атакуват силозите с боеприпаси с проникване на дълбочина в целите — каза Мур. — За целта обаче трябва да превозим бомбите първо до Сунтар и дори тогава мисията ще бъде доста далечна за F-117.
	— А ако използваме В-2 от Гуам? — попита Джексън.
	— Не съм сигурен, че могат да носят този тип въоръжение. Трябва да проверя.
	— Джак, трябва да помислим върху това, не смяташ ли?
	— Разбрах, Роби. Генерале, някой да провери това.
	— Да, сър.


	— Генадий Йосифович! — извика генерал Дигс, влизайки в стаята с картите.
	— Мариън Иванович! — реагира руснакът, приближи се към новодошлия и го сграбчи в мечешка прегръдка. След това го целуна, както бе прието в Русия, а Дигс се дръпна, както бе прието в Америка. — Влизай!
	Дигс изчака десетина секунди, преди да продължи:
	— Излизай!
	Двамата мъже се разсмяха на непонятната за останалите тяхна шега.
	— Костенурският бардак още ли е там?
	— Там беше последния път, когато ходих, Генадий — Дигс трябваше да обясни на останалите. — Там, край Форт Ъруин, събирахме пустинните костенурки и ги слагахме на сигурно място, за да не попаднат под веригите на танковете. Предполагам, че все още са си там и правят малки костенурчета. Тези гадинки се чукат толкова бавно, сякаш ще заспят, докато го правят.
	— Разказвал съм им тази история много пъти, Мариън — каза руснакът и изведнъж стана сериозен. — Радвам се да те видя. Ще се радвам още повече, като видя и дивизията ти.
	— Много ли е зле?
	— Никак не е добре. Ела — каза Бондаренко и поведе госта си към голямата карта на стената. — Това са позициите им от преди тридесет минути.
	— Как ги държите под око?
	— Вече разполагаме с вашите безпилотни самолети „Дарк Стар“, а освен това имам един умен млад капитан, който ги наблюдава измежду дърветата.
	— Толкова далече… — каза Дигс. Полковник Мастърман вече стоеше до него. Генералът се обърна към домакина си. — Това е полковник Мастърман, началникът на оперативния ми отдел. Преди това бе командир на разузнавателен батальон в Десета кавалерийска.
	— Боец от „Бъфало“, а?
	— Да, сър — потвърди Мастърман с кимване на главата, без да откъсва очи от картата. — Амбициозни копелета, нали?
	— Първата им цел е тук — каза полковник Алиев и посочи с показалката. — Това е златната мина „Гогол“.
	— Е, ако ще крадеш нещо, по-добре то да е златна мина, нали? — риторично попита Дюк. — С какво разполагате, за да ги спрете?
	— Двеста шестдесет и пета мотострелкова е тук — посочи Алиев.
	— В пълен състав?
	— Не съвсем, но работим по въпроса. На път са още четири мотострелкови дивизии. Първата пристига в Чита утре по обяд — гласът на Алиев бе малко по-оптимистичен, отколкото предполагаше ситуацията. Той не искаше да проявява слабост пред американците.
	— Остава им още доста път до там — отбеляза Мастърман и погледна командира си.
	— Какви са плановете ви, Генадий?
	— Искам да придвижа четирите руски дивизии на север при 265-а и да ги спрем там. После евентуално ще използваме твоите сили, за да минем на изток оттук и да ги отрежем.
	„Не китайците са амбициозни“, помислиха си едновременно Дигс и Мастърман. Същото би било да придвижиш Първа пехотна дивизия (Механизирана) от Форт Рейли, Канзас, до Форт Карсън, Колорадо, но там теренът бе равен и освен това наоколо нямаше противникови войски. Тук задачата се усложняваше от изключително хълмистия терен и от противодействието на врага. Тези фактори наистина щяха да променят ситуацията, каза си американският офицер.
	— Досега не е имало сериозни сблъсъци?
	Бондаренко поклати глава:
	— Не, държа механизираните си сили достатъчно далеч от тях. Китайците напредват без съпротива.
	— Искате да се успят, да се отпуснат? — попита Мастърман.
	— Да, предпочитам да станат прекалено самоуверени.
	Американският полковник кимна. Това бе правилно, защото войната винаги е била психологическа, а не физическа игра.
	— Дори да слезем от влаковете в Чита, имаме още доста път до мястото, където искате да се придвижим, генерале.
	— Как стои въпросът с горивото? — попита полковник Дъглас.
	— Това е едно от нещата, които имаме в изобилие — отвърна полковник Алиев. — Сините петна на картата са складове за дизелово гориво — то е същото като вашия дизел номер 2.
	— Колко? — попита Дъглас.
	— Във всеки склад има по един милиард и двеста и петдесет милиона литра.
	— Мамка му! — възкликна Дъглас. — Толкова много?
	Алиев обясни:
	— ГСМ складовете бяха построени, за да обслужват многочислени мобилни сили в случай на конфликт на границата. Това стана по времето на Никита Сергеевич Хрушчов. Те представляват огромни стоманобетонни резервоари и всичките са добре скрити под земята.
	— Сигурно е така — отбеляза Мич Търнър. — Не сме чували за тях.
	— Значи сме успели да ги скрием от разузнавателните ви спътници? — със задоволство каза руснакът. — Всеки склад се обслужва от двадесетина бойци от инженерните части. Всичките разполагат с достатъчно електрически помпи.
	— Харесва ми разположението им — отбеляза Мастърман. — Каква е тази част тук?
	— Това е „Бояр“, запасно механизирано формирование. Хората току-що бяха призовани. Въоръжението им беше съхранявано в един скрит склад бункер. „Бояр“ е малка дивизия, оборудвана със стари оръжия — предимно Т-55 и други такива, които обаче все още са годни за бой. Държахме ги скрити в бункера — каза Алиев.
	Американският оперативен началник вдигна вежди. Руснаците може и да отстъпваха пред противника в числен състав, но съвсем не бяха глупави. Това формирование, „Бояр“, се намираше на доста интересно място… ако, разбира се, Иван съумееше да се възползва от това. Като цяло оперативната им концепция изглеждаше добра, поне на теория. Много войни можеха да родят добри идеи, проблемът бе осъществяването им. Дали руснаците можеха да сторят това? Руските военни теоретици бяха сред най-добрите в света — толкова добри, че армията на САЩ редовно крадеше идеите им. Проблемът обаче бе, че армията на САЩ можеше да прилага тези теории на бойното поле, а руснаците — не.
	— Как се държат хората ви? — попита Мастърман.
	— Имате предвид войниците ни? — попита Алиев и добави почти обидено. — Руският войник знае как да се бие.
	— Хей, полковник, не се съмнявам в храбростта им — увери Дюк домакина си. — Какъв е духът им?
	Бондаренко се намеси:
	— Вчера трябваше да застана лице в лице с един от моите млади офицери, Команов, от граничната отбрана. Той беше бесен, че не сме успели да му осигурим необходимата артилерийска поддръжка, за да разгроми китайците. Аз се засрамих — призна генералът пред гостите си. — Духът на хората ми е висок. Липсват им умения — аз пристигнах тук преди няколко месеца и промените, които предприех, едва започнаха да дават резултат. Руският войник обаче винаги е отговарял достойно, когато се наложи, и сега също ще направи така — ако ние се окажем достойни за него.
	Този път Мастърман не погледна към началника си. Дигс бе дал много висока оценка на Бондаренко, а освен отлични оперативни умения генералът притежаваше и много добра преценка за хората. Руснакът обаче току-що бе признал, че хората му не са достатъчно обучени. Добрата новина бе, че на бойното поле мъжете много бързо придобиваха необходимите воински умения. Лошата — че това бойно поле предлагаше най-суровите условия за естествен подбор на планетата. Някои от мъжете щяха да се научат бързо и да оцелеят, но други щяха да загинат по време на този процес, а руснаците не разполагаха с достатъчно хора, за да си позволят човешки загуби. Сега не бе 1941 и те не воюваха с половината си население от онова време.
	— Предполагам, че ще искате да се придвижим бързо, когато композициите ни се разтоварят в Чита? — попита Тони Уелч. Той бе началник-щаб на дивизията.
	— Да — потвърди Алиев.
	— Добре, тогава ще трябва да отида там и да разгледам съоръженията. Как стои въпросът с горивото за хеликоптерите ни?
	— Военновъздушните ни бази разполагат с ГСМ складове, подобни на тези с дизеловото гориво — отвърна му Алиев. — Вие наричате това инфраструктура, нали? Това е едно от малкото неща, които имаме в изобилие. Кога пристигат?
	— Военновъздушните сили все още работят по въпроса. Те ще транспортират авиационната ни бригада дотук. Първо апачите.
	— Ще се радваме да видим щурмовите ви хеликоптери тук. Нашите са твърде малко, а и военновъздушните ни сили ги транспортират доста бавно.
	— Дюк — каза Дигс. — Пришпори ВВС. Трябват ни няколко вертолета веднага, по дяволите, за да можем да се огледаме наоколо и да видим каквото трябва.
	— Разбрано — отвърна Мастърман.
	— Отивам да инсталирам сателитната радиостанция — каза подполковник Гарви и се отправи към вратата.


	„Ингрид Бергман“ летеше на юг. Генерал Уолъс искаше да има по-ясна представа за формациите за материално-техническо и тилово осигуряване и сега я получаваше. Китайската народна република в много отношения приличаше на САЩ от началото на двадесети век. Транспортът се осъществяваше предимно с влакове. Нямаше нито една централна магистрала, поне не в смисъла, който американците влагаха в това понятие, но железопътната мрежа бе доста добре развита. Железният път бе подходящ за превоз на големи количества товари на средни и дълги разстояния, но лишен от гъвкавост и труден за ремонт при необходимост — особено мостовете и повечето тунели и в момента точно те бяха обект на вниманието на Уолъс и на хората му от звеното за определяне на целите. Проблемът бе, че не разполагаха с достатъчно бомби, които да пуснат. Нито един от щурмовите му ресурси, които в случая бяха основно изтребители F-15E „Ийгъл“, не бе прелетял дотук с бомби, подвесени на крилете, и той разполагаше с боеприпаси въздух-земя едва за една средномащабна мисия. Беше като да отидеш на танци, а там да няма момичета. Музиката — хубава, плодовият пунш — също, но какво да правиш там. За разлика от него екипажите на ийгълите не възразяваха. В подобна ситуация те действаха като изтребители и този тип хора предпочитат да стрелят срещу други самолети, вместо да пускат бомби върху войниците в калта. Въпрос на защита на територията. Важното бе, че неговите авиатори разказваха играта на военновъздушните сили на КНР. Бяха свалили над седемдесет самолета без нито една загуба от тяхна страна. Предимството да разполагаш с Е-3B АУАКС бе толкова съществено, че противникът можеше да лети със същия успех и с фокери от Първата световна война. Руснаците също бързо се научиха да ползват услугите на АУАКС-а. Изтребителите им имаха добри аеродинамични корпуси, но радиусът им на действие бе доста ограничен. Руснаците никога не бяха конструирали самолет, който да разполага с гориво за повече от един час полет и на всичко отгоре не се бяха научили да презареждат във въздуха като американците. Така руските изтребители МиГ и „Сухой“ се вдигаха горе, получаваха инструкции от АУАКС-а и изпълняваха по една задача, след което се завръщаха в базите си за презареждане. Половината от самолетите, поразени от ийгълите, досега също бяха напуснали формациите си, за да се приберат за зареждане. Не беше съвсем честно, но за Уолъс, както и за всички останали пилоти-изтребители честната игра бе последното нещо, за което мислеха по време на въздушен бой.
	Досега той и хората му водеха отбранителна война. Те успешно защитаваха руското въздушно пространство. Нямаха цели на китайска територия, не атакуваха дори китайските сухопътни части в Сибир. Така че макар да се справяха успешно и сравнително безпроблемно, неговите бойци не вършеха нищо съществено. Точно затова той се свърза с Америка по сателитния телефон.
	— Нямаме бомби, генерале — докладва той на Мики Мур.
	— Виж, колегите ти от Въздушните скаути са претрупани с работа, а Мери Дигс пищи за въздушни камиони, които да откарат вертолетната му бригада при него.
	— Сър, много просто е. Ако искате от нас да поразяваме цели в Китай, необходими са ни бомби. Надявам се, че не говоря прекалено бързо — добави Уолъс.
	— Спокойно, Гъс — предупреди го Мур.
	— Вижте, сър, може би във Вашингтон изглежда малко по-различно, но тук, където се намирам в момента, трябва да изпълнявам задачи, а няма с какво. Така че вие там можете или да ми изпратите необходимото, за да си върша работата, или да отмените задачата.
	— Работим по въпроса — увери го председателят на Комитета на началник-щабовете.


	— Имаме ли заповеди? — обади се Манкузо на министъра на отбраната.
	— Засега не — отвърна Бретано на главнокомандващия на Тихоокеанския район.
	— Сър, мога ли да попитам защо? По телевизията казаха, че сме в състояние на война с Китай. Предполага ли се и аз да участвам в нея?
	— В момента обмисляме политическите аспекти на въпроса — поясни Гръмотевицата.
	— Извинете, сър?
	— Чу ме.
	— Г-н министър, всичко, което знам за политиката, е, че трябва да ходя да гласувам на всеки две години, но тук разполагам с голям брой сиви кораби, поставени под мое командване, които формално се наричат военна флота, а страната ми е в състояние на война — обясни Манкузо, без да крие раздразнението в гласа си.
	— Адмирале, когато президентът реши какво да прави, ще бъдете уведомен. Дотогава приведете съединението си в готовност. Заповед за действие ще има, но все още не знам кога.
	— Слушам, сър — каза Манкузо и се обърна към подчинените си. — Политически аспекти. Не мислех, че Райън е такъв.
	— Сър — обади се Майк Лар. — Заменете „политически“ с „психологически“, става ли? Може би министър Бретано просто е използвал грешен термин. Вероятно идеята е да ги ударим в най-подходящия момент — нали се опитваме да разберем начина им на мислене, не сте забравил, нали, сър?
	— Наистина ли мислиш така?
	— Не помните ли кой е вицепрезидент? Той е един от нас, адмирале. А и президентът Райън не е мухльо, нали?
	— Е… не, поне доколкото помня — каза главнокомандващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския район, като си спомни първия път, когато срещна Райън и престрелката на борда на „Червения октомври“. Не, Джак Райън не беше мухльо. — Е, какво смяташ, че мисли той?
	— Китайците водят сухопътна война, е, по суша и във въздуха. В морето не се случва нищо. Те вероятно не очакват нещо да се случи, но все пак изкарват кораби, за да формират защитна линия на бреговата си ивица. Ако получим заповеди да ударим тези кораби, целта ще бъде постигане на психологически ефект. Нека планираме действията си в такава ситуация, какво ще кажете? Междувременно ще продължаваме да придвижваме ресурси в района.
	— Добре — кимна Манкузо и се обърна с лице към стената. Тихоокеанският флот вече се Намираше почти изцяло западно от 180-ия меридиан. Китайците вероятно нямаха представа къде точно са корабите, но той знаеше къде са техните. Подводна лодка „Тъксън“ се бе залепила за 406 — единствената подводница на КНР, която можеше да изстрелва балистични ракети. На Запад тя бе известна като АРПЛ*. Хората му спореха за истинското й име, така че Манкузо мислеше за нея като за 406 — номера, изписан на корпуса. Това, разбира се, нямаше значение за адмирала. Първата заповед за стрелба, която смяташе да издаде, щеше да бъде до „Тъксън“ — да изпрати тази ракетна подводница на дъното на Тихия океан. Той помнеше, че КНР разполагаше с междуконтинентални балистични ракети с ядрени бойни глави и онези, които се намираха в неговия регион, щяха да изчезнат веднага, щом получеше разрешение да се справи с тях. „Тъксън“ бе въоръжена с торпеда „Марк“-48 и те щяха да се справят с такава цел, ако, разбира се, той се окажеше прав и президентът Райън не излезеше мухльо.
	[* Атомна ракетна подводна лодка от клас „Ся“. — Бел.прев.]


	— Е, маршал Лю? — попита Цзян Хансан.
	— Нещата вървят добре — отвърна бързо Лю. — Пресякохме Амур с незначителни загуби, превзехме руските позиции за няколко часа и сега се придвижваме на север.
	— Съпротива на противника?
	— Слаба. Всъщност много слаба. Започваме да се чудим дали руснаците изобщо имат въоръжени сили в този сектор. Разузнаването ни предполага наличието на две техни механизирани дивизии, но те стоят на място и не правят опит да влязат в съприкосновение с нас. Силите ни напредват бързо с над тридесет километра дневно. Очаквам да достигнем до златното находище след седем дни.
	— Някакви проблеми? — попита Цян.
	— Само във въздуха. Американците са прехвърлили изтребители в Сибир, а както знаем, те са доста добри, както и пилотите им. Нанесоха известни поражения на бойната ни авиация — призна министърът на отбраната.
	— Какъв е размерът на загубите?
	— Общо малко над сто. Ударихме около двадесет и пет от техните, но американците са майстори на въздушния бой. За щастие тяхната авиация не може да направи нищо, за да спре танковете ни, и както безспорно сте забелязали, досега те не са нападали цели на наша територия.
	— Защо е така, според вас, маршал Лю? — попита Фан.
	— Не сме сигурни — отвърна Лю и се обърна към министъра на Държавната сигурност. — Тан?
	— Нашите източници също не са съвсем сигурни. Най-правдоподобното обяснение е, че американците са взели решение на политическо равнище да не ни нападат, а само да защитават проформа руския си съюзник. Предполагам, че освен това не желаят да претърпят загуби от противовъздушната ни отбрана, но основната причина за въздържаното им поведение в момента несъмнено е политическа.
	Главите около масата закимаха. Това наистина бе най-вероятното обяснение за относителното бездействие на американците, а всички в тази зала разбираха от политически съображения.
	— Това означава ли, че действията им са премерени, колкото да нанесат минимални поражения? — попита Тун Цзе. За него това бе добре дошло, тъй като именно вътрешното министерство трябваше да се оправя с безредиците в страната, причинени от евентуални удари на противника.
	— Спомнете си какво ви казах преди — изтъкна Цзян. — Те ще установят икономически отношения с нас веднага щом завладеем новите територии. Те вече са приели това. Дават да се разбере, че подкрепят руските си приятели, но нищо повече. Какво представляват американците, ако не наемници? Този техен президент, Райън, какъв беше той?
	— Той беше агент на ЦРУ, според нашите сведения доста добър — припомни Тан Дъсъ.
	— Не — каза Цзян. — Той бе играч на борсата, преди да започне да работи за ЦРУ, и се завърна към борсовите игри, когато напусна. И кого вкара в кабинета си? Уинстън, друг невероятно богат капиталист, замогнал се от борсата и от осигурителните фондове — типичен американски богаташ. Повтарям ви още веднъж: парите са ключът, който ще ни позволи да разберем начина им на мислене. Те се занимават с бизнес. Единствената им политическа идеология е стремежът към забогатяване. Ако искаш да се замогнеш, не си създаваш кръвни врагове и точно затова се опитват да не ни разгневяват. Повярвайте ми, аз разбирам тези хора.
	— Може и да е така — каза Цян. — Но ако все пак съществуват обективни обстоятелства, които в момента да не им позволяват да предприемат по-агресивни действия?
	— Тогава защо флотът им не предприема нищо? Техният флот е най-могъщият в света, но в момента не прави нищо, прав ли съм, Лю?
	— Засега е така, но все пак сме нащрек — каза маршалът. Той бе воин, не моряк, въпреки че ВМС на Народоосвободителната армия бяха под негово командване. — Нашите патрулиращи самолети ги държат под око и за момента не сме забелязали нищо. Знаем, че не са в пристанището, но това е всичко.
	— Те не правят нищо с флота си. Не правят нищо и със сухопътните си сили. Жилят ни леко с авиацията си, но какво представлява това? Жужене на насекоми — обобщи Цзян.
	— Знаете ли колко души са подценили Америка и този тип Райън и това ги е погубило? — попита Цян. — Другари, ние се намираме в изключително опасна ситуация. Може и да успеем, ако всичко върви добре, но прекалената самоувереност може и да ни погуби.
	— Този, който надценява противника си, не може да постигне нищо — парира го Цзян Хансан. — Как стигнахме дотук, където сме в момента, как страната ни стигна дотук — чрез скромност? Дългият поход не бе дело на страхливци.
	Той прокара поглед по седящите около масата, но очевидно никой нямаше желание да спори с него.
	— Е, значи нещата в Русия вървят добре? — обърна се Ху към министъра на отбраната.
	— Дори по-добре от планираното — увери го Лю.
	— Тогава продължаваме — реши премиерът вместо останалите. Съвещанието скоро приключи и министрите започнаха да се разотиват.
	— Фан?
	Младшият министър без портфейл се обърна и видя Цян Кун да се приближава към него по коридора.
	— Да, приятелю?
	— Причината американците да не предприемат по-твърди действия е, че те трябва да транспортират своите части и снабдяването за тях до края на единствената железопътна линия там. Това отнема време. Не са хвърляли бомби върху нас най-вероятно защото все още нямат такива. Откъде Цзян си измисля тези нелепости за американската идеология?
	— Той е доста вещ по международните въпроси — отвърна Фан.
	— Сериозно? Той? Не беше ли той човекът, който подлъга японците да започнат война с Америка? И то защо — за да можем заедно с тях да превземем Сибир. После тихичко подкрепи Иран в опита им да завладеят Саудитска Арабия. Защо? За да използва мюсюлманите като ударна сила, която да покори Русия, а ние да завладеем Сибир. Фан, той не мисли за друго освен за Сибир. Желанието му е да го види под нашия флаг, преди да умре. Сигурно иска прахът му да бъде поставен в златна урна, също като на нашите императори — изсъска Цян. — Той е един авантюрист, такива хора свършват зле.
	— Освен онези, които успяват — отвърна Фан.
	— Колко от тях успяват и колко свършват пред стената за разстрел? — парира го Цян. — Според мен американците ще ни ударят, и то много силно, когато съсредоточат силите си. Цзян се ръководи от собствените си политически идеи, не от фактите, не от действителността. Той може да отведе страната ни до нейната гибел.
	— Толкова добри ли са американците?
	— Ако не са, Фан, тогава защо Тан толкова упорито се опитва да открадне изобретенията им? Не помниш ли какво направи Америка с Япония и с Иран? Те са като магьосниците от приказките. Лю каза, че те са разгромили военновъздушните ни сили. Колко пъти ни е убеждавал колко добри са нашите бойни пилоти? Спомни си колко пари хвърлихме за тези чудесни самолети, а американците ги поразяват като панички за ловна стрелба! Лю твърди, че сме свалили двадесет и пет от техните. Той казва двадесет и пет. По-вероятно е да са един или два! И това срещу сто от наша страна, а Цзян ни убеждава, че американците не искали да ни предизвикват. О, така ли? Какво ги възпря да смажат японската военна машина, а после да унищожат иранската? — Цян спря, за да си поеме дъх. — Страхувам се от това, Фан. Страхувам се от това, в което Цзян и Лю ни въвлякоха.
	— Дори ако си прав, какво можем да направим, за да го спрем? — попита министърът.
	— Нищо — призна Цян. — Но все пак някой трябва да каже истината. Някой трябва да предупреди за опасността, която ни очаква, ако искаме страната ни да оцелее след края на тази престъпна авантюра.
	— Може би е така, Цян. Ти както винаги си гласът на разума и на предпазливостта. Ще поговорим отново — обеща Фан, докато се чудеше каква част от казаното са излишните опасения и каква — разумните доводи. Той се справяше отлично с управлението на железопътния транспорт в държавата и затова гледаше на нещата реално.
	Фан познаваше Цзян през по-голямата част от съзнателния си живот. Той бе изключително умел играч на политическата сцена и притежаваше блестящи способности на манипулатор. Цян обаче бе попитал дали тези негови качества му осигуряваха реално възприятие на действителността и дали той наистина разбираше Америка и американците и най-вече този тип Райън или просто подреждаше нещата според изкривеното си съзнание. Фан призна пред себе си, че не знае отговорите на тези сложни въпроси. Самият той не знаеше дали Цзян бе прав или не. А би трябвало. Но кой би могъл? Тан от Министерството на държавната сигурност? Шен от Министерството на външните работи? Кой? Определено не премиерът Ху. Всичко, което последният правеше, бе да одобри консенсуса, постигнат от останалите членове на кабинета, или да повтаря думите, които Цзян му шепнеше в ухото.
	Фан крачеше към кабинета си, разсъждавайки върху всички тези неща, и се опитваше да организира мислите си. За щастие той разполагаше със система, за да постигне това.


	Започна се в Мемфис, където се намираше главната квартира на „Федерал Експрес“. Факсовете и телексите пристигнаха едновременно. Те съобщаваха на ръководството на компанията, че нейните ширококорпусни товарни реактивни самолети са поставени на разположение на федералните власти според условията на фаза-1 на свикване на цивилния запасен въздушен флот. Това означаваше, че всички товарни самолети, закупени с финансовата помощ на правителството (това означаваше почти всички, тъй като нито една комерсиална банка не можеше да се мери с Вашингтон, когато ставаше дума за финансиране), сега подлежаха на мобилизация заедно с екипажите си и преминаваха на подчинение на Въздушнотранспортното командване. Това съобщение не зарадва шефовете на компанията, но и не ги изненада кой знае колко. Десет минути по-късно пристигнаха следващите съобщения, които указваха къде да отидат самолетите, и малко след това те започнаха да рулират за излитане. Екипажите, по-голямата част от които бяха обучени в армията, не знаеха докъде ще летят, но бяха сигурни, че крайните им назначения щяха да бъдат доста изненадващи. В това отношение те нямаше да останат разочаровани.
	„Федерал Експрес“ трябваше да се справи с по-теснокорпусните си самолети като доказалите своите качества „Боинг“ 727, закупени от компанията преди двадесетина години. Диспечерите знаеха, че напрежението ще нарасне доста, но фирмата имаше споразумения за сътрудничество с гражданските авиокомпании и сега щеше да прибегне до услугите им, за да продължи да доставя правни документи и живи омари до всички точки на Съединените щати.
	— Колко неефективно е всъщност? — попита Райън.
	— Ами можем да доставим бомбите, необходими на бойната авиация за един ден, в рамките на 36 часа с транспортни самолети. Е, ако се понапрегнат — за 24 часа, но не по-малко — отговори му Мур. — Бомбите са тежък товар и за превозването им е необходимо доста реактивно гориво. Генерал Уолъс е подготвил чудесен списък с цели за поразяване, но за това са му необходими бомби.
	— Откъде ще дойдат бомбите?
	— Военновъздушната база Андерсън в Гуам има добър резерв — каза Мур. — Освен това Дито Елмендорф в Аляска и Маунтин Хоум в Айдахо. Както и доста други места. Проблемът не е толкова във времето и разстоянието, а в теглото. Е, руската база в Сунтар, която Уолъс използва, е достатъчно голяма за целта. Просто трябва да му доставим бомбите там, а аз току-що изпратих значителна част от транспортните самолети на военновъздушните сили да превозят авиационната бригада на Първа бронетанкова до мястото, на което се намира Дигс. Това ще отнеме четири дни при непрекъснати полети.
	— А почивката на екипажа? — попита Джексън.
	— Какво? — вдигна поглед Райън.
	— Това е флотско заяждане, Джак. Във военновъздушните сили си имат синдикални правила, които определят колко време могат да летят. Никога не сме имали такова нещо по самолетоносачите — обясни Роби. — В С-5 има специален отсек, в който хората могат да спят. Просто се пошегувах.
	Вицепрезидентът не се извиняваше. Беше късно, всъщност по-скоро беше рано сутринта и никой в Белия дом не бе спал кой знае колко.
	Райън се нуждаеше от цигара, за да понамали стреса, но Елън Съмтър си бе у дома, в леглото, а никой друг от дежурните в Белия дом не бе пушач, поне доколкото той знаеше. Президентът разтърка лицето си с ръце и погледна към часовника. Трябваше да поспи.


	— Късно е, Зайо — каза Мери Пат на съпруга си.
	— Ако не ми беше казала, нямаше да разбера. Дали затова ми се затварят очите?
	В действителност нямаше причина да бъдат тук. ЦРУ нямаше кой знае какви ресурси в КНР. Всъщност Зорге бе единственият им ценен агент там. Другите две организации от разузнавателната общност — Разузнавателното управление към Министерство на отбраната и Агенцията за национална сигурност, всяка от които бе по-голяма от ЦРУ, също не получаваха някаква полезна информация оттам, въпреки че АНС се опитваше да се включи към китайските комуникаци. Те дори подслушваха клетъчните телефони с мрежата си от разузнавателни спътници на геостационарна орбита, записваха целия „улов“ със системата „Ешелон“ и „ударите“ бяха предавани на експерти по лингвистика за пълен превод и оценка. Така получаваха някаква информация, но тя не бе кой знае колко ценна. Зорге бе скъпоценният камък в колекцията от минерали, така че Едуард и Мери Пат Фоли винаги оставаха в Управлението до късно, за да чакат поредните записки в личния дневник на министър Фан. Китайското Политбюро заседаваше ежедневно и Фан проявяваше изключителна прилежност в записването на събитията от деня, а освен това обичаше да се възползва от чисто физическите качества на своите служителки. Те успяваха да извлекат информация дори от сравнително по-нередовните записки на Цвъркач, която споделяше с компютъра предимно впечатленията си от сексуалните умения на министъра, понякога достатъчно откровени, за да накарат Мери Пат да се изчерви. Работата на офицер от разузнаването често включваше платено воайорство. Психоаналитиците превръщаха скверностите в нещо, вероятно бе сравнително точен личностен портрет, но за тях прочетеното означаваше, че Фан е просто един стар мръсник, който по стечение на обстоятелствата притежава твърде голяма политическа власт.
	— Най-малко още три часа — каза директорът на ЦРУ.
	— Да — съгласи се съпругата му.
	— Знаеш ли какво… — започна Ед Фоли, стана от дивана, махна възглавниците и започна да разпъва сгъваемото легло вътре. То бе горе-долу достатъчно широко за двама души.
	— Когато персоналът види това, ще се чуди дали изобщо сме спали тази нощ.
	— Скъпа, имам главоболие — каза директорът на ЦРУ.


>	54.
>	СОНДИРАНЕ И НАТИСК

	По-голямата част от живота в армията се подчинява на законите на Паркинсън и по-точно на онзи, според който всяка работа неизбежно се разраства, за да запълни времето, определено за нейното изпълнение. В конкретния случай полковник Дик Бойл пристигна с първия С-5B „Галъкси“, който веднага след като изрулира до стоянката, отвори носа си, за да разтовари първия от трите хеликоптера UH-60A „Блекхоук“. Също толкова експедитивно екипажите им ги избутаха до една от свободните рампи, разгърнаха перките на ротора, провериха дали са застопорени надеждно и подготвиха машината за полет след рутинните проверки. През това време С-5B презареди резервоарите си и излетя, за да освободи място за следващия „Галъкси“, който пък транспортираше щурмови хеликоптери АН-64 „Апач“, този път комплектовани с бойни оръжия и всичко останало, необходимо за изпълнение на истински мисии срещу реален противник.
	Полковник Бойл уплътняваше времето си, като наблюдаваше всичко това, макар да знаеше, че подчинените му ще свършат работата си толкова добре, колкото бе възможно някой да я свърши, и то независимо от това дали ги гледа и ги навиква или не. Това, което той в действителност искаше да направи, бе веднага да отлети до мястото, където се намираха Дигс и щабът му. Въпреки това успя да устои на изкушението, защото по някаква причина считаше, че е длъжен да надзирава хората, които лично бе обучил да си вършат работата без надзор. Това продължи три часа, докато полковникът най-сетне не осъзна логическото противоречие в ситуацията и не реши да действа като командир, а не като надзирател в супермаркет, при което отлетя за Хабаровск. Полетът бе сравнително лек. Този път Бойл се зарадва на ниската облачност, тъй като наоколо би трябвало да има изтребители, част от които можеше да се окажат вражески. Навигационната система GPS го отведе до крайната цел на пътуването му, която се оказа бетонна площадка за кацане на хеликоптери, обградена от войници. Те носеха „вражески“ униформи — мисловна нагласа, с която Бойл знаеше, че трябва да се пребори. Един от тях го съпроводи до някаква сграда, която вероятно въплътяваше руската представа за щабквартира. Така и се оказа.
	— Дик, ела насам — извика генерал Дигс. Командирът на хеликоптерната бригада се приближи към него и отдаде чест.
	— Добре дошъл в Сибир, Дик — поздрави го Мариън Дигс.
	— Благодаря, сър. Каква е ситуацията?
	— Интересна — отвърна генералът. — Това е генерал Бондаренко. Той е главнокомандващ на театъра на военни действия.
	Бойл отново отдаде чест.
	— Генадий, това е полковник Бойл, командир на авиационната ми бригада. Доста добър е.
	— Каква е ситуацията във въздуха, сър? — обърна се Бойл към Дигс.
	— Засега военновъздушните сили се справят с изтребителите им.
	— А китайските хеликоптери?
	— Нямат кой знае колко — намеси се друг руски офицер. — Аз съм полковник Алиев, Андрей Петрович, началник на оперативния отдел на ТВД. Китайците нямат много хеликоптери. Виждали сме само няколко, предимно разузнавателни.
	— Нямат транспортно-десантни? Нямат щабни?
	— Не — отговори Алиев. — Висшите офицери предпочитат да се придвижват с верижни машини. Не са привързани към хеликоптерите като вас, американците.
	— Какво очаквате от мен, сър? — попита Бойл командира си.
	— Откарай Тони Търнър до Чита. Това е крайната гара. Трябва да подготвим нещата там.
	— Оттам ще подкарваме машините, а? — каза Бойл и погледна картата.
	— Така е според плана. Има и по-близки точки, но според нашите приятели тук, в Чита, съоръженията за разтоварване на техниката са най-подходящи.
	— А гориво?
	— Там, където се приземи, има огромни подземни резервоари.
	— Разполагаме с повече гориво, отколкото ще ви е необходимо — потвърди Алиев. Това прозвуча обещаващо за Бойл.
	— А боеприпаси? — зададе той следващия си въпрос. — С нас пристигнаха достатъчно за два дни. Шест пълни боекомплекта за апачите, което означава по три мисии на ден.
	— Коя версия на „Апач“? — попита Алиев.
	— „Делта“, полковник. Оборудвани са с радари „Лонгбоу“.
	— И всичко е в изправност?
	— Полковник, не би имало смисъл да ги караме дотук, ако не бяха в изправност — повдигна вежди Бойл. — Има ли обезопасени помещения за хората ми?
	— В базата, на която се приземихте, има сигурни спални помещения за летците ви — бомбоубежища. Техническият персонал ще бъде настанен в казармите.
	Бойл кимна. Навсякъде бе едно и също. Гениите, които бяха измислили това, считаха, че летците са по-важни от хората, които обслужват техниката. По принцип беше така, докато не се наложеше машините да бъдат ремонтирани, а тогава един пилот бе полезен точно толкова, колкото кавалерист без кон.
	— Добре, генерале. Ще откарам Тони до тази Чита и после ще се върна, за да видя от какво се нуждаят хората ми. Нали мога да взема една от радиостанциите на Чък Гарви?
	— Той е отвън. Поискай една, като минаваш оттам.
	— Разбрано, сър. Тони, да тръгваме — обърна се Бойл към началник-щаба.
	— Сър, когато пехотата пристигне, искам да поставим охрана на пунктовете за зареждане — каза Мастърман. — Тези обекти трябва да бъдат пазени много бдително.
	— Аз мога да осигуря хора за това — предложи Алиев.
	— Съгласен съм — отвърна Мастърман. — Колко от тези кодирани радиостанции донесе Гарви?
	— Осем, струва ми се. Вече взеха две — предупреди го генерал Дигс. — Е, с влака ще пристигнат още. Настигни Бойл и му кажи да изпрати тук два хеликоптера за нас.
	— Да — каза Мастърман и се затича след командира на авиационната бригада.


	Всички министри по света си имат кабинети, които биват почиствани след работно време. В конкретния случай чистачите идваха всяка вечер около десет часа. Те събираха всички отпадъци — обвивки от шоколади и вафли, празни цигарени кутии, различни хартии, в чували, които отиваха за изгаряне. Чистачите не бяха особено интелигентни, но всеки от тях бе преминал проверка за лоялност и подкрепен със заплахи инструктаж относно мерките за сигурност. Не им бе разрешено да говорят за работата си с никого, дори със своите съпрузи, и изрично им бе забранено да разкриват какво са видели в кошчетата за боклук. В действителност те не се и замисляха много за това — мислите и намеренията на Политбюро ги интересуваха много по-малко от прогнозата за времето. Много малко от тях бяха виждали хората, чиито кабинети почистваха, и нито един не бе говорил с някой от министрите. Те се опитваха да станат невидими при всяка от изключително редките срещи с божествата, които ръководеха държавата. Дълбоките им и продължителни поклони обикновено не биваха удостоявани дори с поглед, защото те представляваха част от обзавеждането, лакеи, които вършат селяшката работа, за която са родени. Селяците знаеха какво представляват компютрите, но се предполагаше, че хора като тях не могат да използват подобни машини, и чистачите бяха съвсем наясно с това.
	Затова, когато един от компютрите издаде някакъв звук, чистачът, който бе в кабинета в този момент, не обърна внимание. Е, наистина бе странно, че машината изписука, а в същото време екранът си остана тъмен като изключен телевизор, но той не разбираше от компютри. Освен това не бе толкова глупав, че да пипа това нещо — дори не обираше праха от клавиатурата, когато почистваше бюрото.
	Чистачът отново чу писукането, което този път продължи няколко секунди, но и този път не обърна внимание.


	Мери Пат Фоли се събуди, когато слънцето вече бе започнало да проектира сенки върху стената в кабинета на съпруга й и сънено разтърка очи. Тя погледна часовника си. Седем и двадесет. Обикновено ставаше много по-рано, но обикновено не си лягаше в четири сутринта. Три часа сън вероятно щяха да й стигнат. Тя стана и се отправи към персоналната тоалетна на Ед. Тук, както и в нейната, имаше душ, но тя реши да се изкъпе по-късно и сега се задоволи с няколко шепи вода върху лицето си. Погледна в огледалото и видяното я накара да се намръщи.
	Заместник-директорът по оперативните въпроси на Централното разузнавателно управление разкърши врата си, а после и цялото тяло, за да нормализира кръвообращението, и се облече. После отиде до леглото и разтърси съпруга си за рамото.
	— Изскачай от дупката, Зайо, преди да са дошли лисиците.
	— Още ли сме във война? — попита директорът на ЦРУ все още със затворени очи.
	— Сигурно, все още не съм проверила — тя се протегна и нахлузи обувките си. — Ще погледна електронната си поща.
	— Добре, ще се обадя долу да донесат закуска — каза й Ед.
	— Овесени ядки. Никакви яйца. Холестеролът ти е твърде висок — нареди Мери Пат.
	— Да, скъпа — измърмори той в отговор.
	— Добър Зайо — каза тя, целуна го и излезе от кабинета.
	Ед Фоли посети тоалетната, след което седна зад бюрото си и вдигна телефона.
	— Кафе, препечена филийка. Омлет от три яйца, шунка и бисквити.
	Холестерол или не, той трябваше да зареди организма си с гориво.


	— Имате поща — съобщи механичният глас.
	— Страхотно — пое дъх Мери Пат. Тя прехвърли посланието на диска си и го разпечата чрез обичайните процедури, които тази сутрин изпълни по-бавно, тъй като все още бе сънена и рискът от грешки бе по-висок. Беше научила това, докато гледаше новороденото си бебе, и оттогава действаше изключително бавно и внимателно, когато бе в подобно състояние. И така след четири минути вместо след обичайните две тя разполагаше с разпечатка на последното послание на записките на Зорге. То представляваше шест страници сравнително дребни йероглифи. Мери Пат Фоли вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка с д-р Сиърс.
	— Да?
	— Тук е г-жа Фоли. Имаме писмо.
	— Тръгвам, г-жо директор — тя успя да изпие чаша кафе, преди ориенталистът да пристигне и ако не кофеинът, то поне вкусът на напитката я поободри.
	— Рано ли дойдохте? — попита тя.
	— Всъщност спах тук. Трябва да поработим върху подбора на програми по кабелната телевизия — Сиърс направи опит да разсее напрежението. Един поглед към лицето на заместник-директора на ЦРУ му подсказа какви са шансовете да постигне това.
	— Ето — каза тя и му подаде листите през бюрото. — Кафе?
	— Да, благодаря. — Сиърс пое пластмасовата чашка, без да откъсва поглед от текста. — Днес плячката е доста добра.
	— О?
	— Да, Фан предава дискусията в Политбюро за хода на войната… опитват се да анализират действията ни… да, точно каквото очаквах…
	— Продължавайте, д-р Сиърс — нетърпеливо нареди Мери Пат.
	— Разбира се, ще искате и мнението на Джордж Уийвър, но съм сигурен, че и той ще ви каже същото: те екстраполират собствените си политически възгледи върху нас и лично върху президента Райън… да, смятат, че не ги нападаме сериозно по политически причини, че не искаме да ги дразним много — Сиърс отпи голяма глътка кафе. — Този материал е наистина добър. От него става ясно, че техният политически елит мисли и че това, което мисли, не е съвсем вярно. Те грешат в оценките си за действията ни повече, отколкото ние за техните, г-жо директор. Според тях мотивацията на президента Райън е политическата аритметика. Цзян твърди, че той се въздържа от по-твърди действия, защото се надява да прави бизнес с тях, след като установят контрол над златните и петролните залежи на Русия.
	— Има ли нещо за настъплението им?
	— Те твърдят, тоест маршал Лю твърди, че нещата вървят точно според плана, че са изненадани от липсата на съпротива от страна на Русия, както и от факта, че все още не сме нанесли удари по цели на тяхна територия.
	— Това е, защото все още нямаме достатъчно боеприпаси там. Трябва първо да транспортираме бомбите в Русия, за да можем да ги пуснем над Китай.
	— Наистина? Е, те не знаят това все още. Смятат, че става въпрос за преднамерено бездействие от наша страна.
	— Добре, направете ми превода. Кога ще се появи Уийвър?
	— Обикновено идва към осем и половина.
	— Дайте му това веднага, щом пристигне.
	— Разбира се — каза Сиърс и излезе от кабинета.


	— Ще си лягат ли? — попита Александров.
	— Така изглежда, другарю капитан — отвърна Буйков. Той наблюдаваше китайците през бинокъла си. Двете командно-разузнавателни машини бяха спрени една до друга, което досега се случваше само когато се подготвяха да пренощуват. Двамата руски разузнавачи намираха за доста странно това, че противникът се придвижва само през деня, но това не ги притесняваше особено — дори войниците се нуждаят от сън. И двамата знаеха, че това е нещото, от което се нуждаят най-много. Стресът и напрежението, породени от непрекъснатото следене на враговете на родината им, и то на руска земя, ги смазваха.
	Действията на китайците бяха добре обмислени, но предсказуеми.
	Двете командни машини бяха паркирани една до друга. Другите се бяха разгърнали пред тях, като само една бе останала на триста метра по на юг. Хората от всеки бронетранспортьор се движеха заедно като отделна бойна единица. Екипажите извадиха от машините си малък газов примус и започнаха да варят ориза си. Поне руснаците мислеха, че е ориз. Сега щяха да легнат и да поспят четири или пет часа, след което да се събудят, да си приготвят закуска и да потеглят преди разсъмване. Ако не бяха врагове, отлично подготвеното им настъпление би предизвикало възхищението на руснаците. Вместо това обаче Буйков се чудеше дали е възможно с две или три от бойните машини да нападнат нашествениците и да ги унищожат с 30-милиметровите оръдия за бърз огън, с каквито бяха въоръжени бронетранспортьорите им. Александров обаче никога нямаше да разреши това. Офицерите винаги правеха така.
	Капитанът и подчиненият му се отправиха на север към машините си, като оставиха трима други разузнавачи да държат под око техните „гости“, както Александров бе започнал да нарича китайците.
	— Е, сержант, как се чувстваш? — тихо попита офицерът.
	— Малко сън ще ми дойде добре — Буйков погледна назад. Сега между него и китайците освен дърветата имаше и едно възвишение. — Той запали цигара и дълбоко вдиша дима. — Този патрул бе по-тежък, отколкото очаквах.
	— Сериозно? Защо?
	— Да, другарю капитан. Винаги съм смятал, че трябва да убиваме враговете си, а сега сме се превърнали в техни бавачки. Това е доста изнервящо.
	— Така е, Борис Евгениевич, но запомни, че ако свършим работата си както трябва, другарите ни от дивизията ще могат да убият не само един-двама души. Ние сме техните очи, не зъбите им.
	— Както заповядате, другарю капитан, но това е като да снимаш вълка, вместо да го застреляш.
	— Хората, които правят хубави филми, печелят награди, сержант.
	Странното при капитана бе, помисли си Буйков, че винаги се опитва да те убеди. Държеше се така, сякаш бе учител, а не офицер от армията.
	— Какво има за вечеря?
	— Говеждо и черен хляб, другарю капитан. Има дори масло. Няма само водка — тъжно добави сержантът.
	— Когато това приключи, ще ти разреша да се напиеш до козирката, Борис Евгениевич — обеща Александров.
	— Ако доживеем дотогава, ще пия за ваше здраве.
	Бронетранспортьорите чакаха там, където ги бяха оставили. Екипажите вече бяха разпънали камуфлажните мрежи.
	„Трябва да се признае едно на капитана“, помисли си Буйков. „Той държи на хората си и споделя несгодите им — затова те вършат работата си, без да се оплакват.“
	Това бе онази войнишка дружба, за която говореше неговият дядо, когато му разказваше нескончаемите истории за боевете с германците при настъплението към Виена през Втората световна война.
	Черният хляб бе доста твърд, но вкусен, а и говеждото, притоплено на примуса, не бе чак толкова лошо. Тъкмо привършваха с вечерята, когато към тях се приближи сержант Гречко. Той бе командир на бронетранспортьор номер 3 и носеше…
	— Това наистина ли е каквото си мисля? — попита Буйков. — Юрий Андреевич, ти си истински другар!
	Гречко наистина носеше половинлитрова бутилка водка, от най-евтините — с капачка от станиол, която веднъж разкъсана, не можеше да бъде използвана отново.
	— Кой даде тази идея? — строго попита капитанът.
	— Другарю капитан, нощта е студена, а ние сме руски войници и имаме нужда от нещо, което да ни поотпусне — каза Гречко. — Това е единствената бутилка в ротата и се пада по една глътка на човек — не мисля, че ще навреди някому.
	— Уф, добре — предаде се Александров и протегна металното си канче, в което му наляха около шестдесет грама. Той изчака останалите да получат „дажбите“ си. Всички изпразниха канчетата си едновременно и помълчаха. Сега се чувстваха наистина като руски воини, които изпълняват дълга си към Родината.
	— Утре трябва да заредим — каза Гречко.
	— Един горивозаправчик ще ни чака на около четиридесет километра северно оттук, до изгорялата дъскорезница. Ще ходим там един по един и ще се молим нашите китайски гости да не проявят прекален ентусиазъм в настъплението си.


	— Това трябва да е вашият капитан Александров — каза майор Тъкър. — Намира се на около четиристотин метра от най-близкия китаец. Доста близо.
	— Той е добро момче — отбеляза Алиев. — Току-що ни докладва. Китайците продължават мисията си с изключителна стриктност. Нещо за основните сили?
	— На около двадесет и пет мили назад са. Това прави около четиридесет километра. Те също спират за пренощуване, но устройват биваци с големи огньове, сякаш искат да ни покажат къде точно се намират — Тъкър използва мишката, за да покаже лагерите. Сега картината на монитора бе в зелената тоналност. Китайските бронетранспортьори се виждаха като светли петна, най-ярки там, където се намираха все още топлите двигатели.
	— Удивително — каза Алиев с нескрито възхищение.
	— Някъде в края на седемдесетте решихме, че можем да действаме нощем, когато другите не могат. Създаването на технологията отне известно време, но, слава богу, работи добре, полковник. Всичко, което ни трябва сега, са малко Умни прасета.
	— Какво?
	— Ще разберете, полковник, ще разберете — обеща Тъкър.
	Този път „добивът“ идваше от „Грейс Кели“, която имаше система за лазерно насочване, вградена във фюзелажа й. Сега тя се намираше на около двадесет километра над повърхността и наблюдаваше какво става долу с инфрачервените си камери. Тъкър насочи безпилотния самолет на юг, за да проследи китайското настъпление към Сибир. Над Амур вече бяха изградени шестнадесет понтонни моста, имаше няколко и по на север, но действително уязвимите точки бяха около Харбин, дълбоко в територията на Китай — множеството железопътни мостове, по които Народоосвободителната армия снабдяваше предните си формирования. „Грейс Кели“ показа голям брой влакови композиции, които бяха теглени предимно от дизелови локомотиви, но имаше и парни, вероятно извадени от депата, за да се подсилят потокът от боеприпаси, материално-техническото и тиловото осигуряване на север.
	Най-голям интерес предизвика някаква наскоро построена железопътна станция. Там вагони-цистерни разтоварваха нещо, вероятно дизелово гориво, в един тръбопровод, който инженерните части на Народоосвободителната армия усилено доизграждаха на север. Армиите на САЩ и Великобритания бяха правили същото от Нормандия на изток към фронта в края на 1944 и както Тъкър добре знаеше, това бе една от най-важните цели за поразяване. Дизеловото гориво бе не просто храната на една сухопътна армия. То бе въздухът, който тя дишаше.
	Наоколо се шляеха доста хора. Те вероятно бяха работници, които при нужда трябваше да ремонтират повредените железопътни линии. Край по-важните мостове бяха разположени зенитни батареи за противодействие на авиацията. Значи Китаеца Джо знаеше, че мостовете са важни, и правеше каквото може, за да ги опази.
	„Това няма да им помогне особено“, каза си Тъкър и се свърза по сателитното радио с Жиганск, където хората на генерал Уолъс съставяха списъка с целите. Онези на земята очевидно се притесняваха от настъплението на Народоосвободителната армия, но за майор Тъкър всичко изглеждаше като набор от цели. За точковите цели му бяха необходими J-DAM, а за площните — няколко Умни прасета J-SOW. Тогава Китаеца Джо щеше да получи един добър прав в ченето, а вероятно както всички полеви армии и тази имаше стъклена брадичка. Достатъчно бе да я удариш достатъчно силно.


	Руснаците нямаха представа какво е това „Федерал Експрес“ и останаха доста изненадани, че някаква частна, неправителствена корпорация може да притежава нещо толкова чудовищно като транспортния самолет „Боинг“ 747F.
	От своя страна екипажите, които включваха предимно бивши пилоти от военноморските и военновъздушните сили на САЩ, никога не бяха мислили, че ще видят Сибир, освен може би през прозорците на стратегически бомбардировач B-52H. Пистите бяха необичайно неравни, по-лоши отколкото на повечето американски летища, но разтоварването ставаше бързо. На земята ги очакваше цяла армия от хора и веднага щом вратата на носа на самолета се вдигнеше, мотоповдигачите започваха да смъкват палетизирания товар. Екипажите не напускаха самолетите си. Горивозаправчиците се приближаваха, закачаха четириинчовите маркучи към точките за зареждане и пълнеха огромните резервоари, така че машините да могат да излетят възможно най-скоро, за да освободят рампите за разтоварване. Всеки Боинг 747F разполагаше с отсек за втория екипаж, който поемаше управлението по обратния път. Отстъпилите от смяна нямаха право дори на едно питие, можеха само да спят и да ядат от консервираната храна, която им бяха дали в Елмендорф. В общия случай разтоварването на стоте тона бомби отнемаше петдесет и седем минути. Тези боеприпаси щяха да стигнат само за десет от изтребителите F-15E, които се намираха на стоянката от другата страна на рампите, и мотоповдигачите ги откарваха именно там.


	— Това вярно ли е? — учуди се Райън.
	— Да, г-н президент — отвърна д-р Уийвър. — Въпреки сложните си философски възгледи тези хора могат да бъдат наистина ограничени в мисленето си. Трябва да отбележа, че всички ние допускаме грешката да очакваме останалите да разсъждават като нас.
	— Да, но аз имам хора като вас, които да ме съветват. Тях кой ги съветва? — попита Джак.
	— Те също имат добри специалисти в тази област. Проблемът е, че тяхното Политбюро не винаги се вслушва в това, което му казват.
	— Е, тук също сме се сблъсквали с този проблем — отбеляза Райън. — Това добра новина ли е или лоша?
	— Може да бъде и двете, но все пак ние вече ги познаваме много по-добре, отколкото те нас — каза Ед Фоли на присъстващите. — Това ще се окаже сериозно предимство, ако успеем да изиграем картите си правилно.
	Райън се отпусна в креслото си и разтърка очи. Роби Джексън не бе в много по-добра форма, въпреки че бе успял да поспи около четири часа в спалнята на Линкълн (стаята се наричаше така не защото шестнадесетият президент на САЩ бе спал там, а просто защото на стената висеше неговият портрет). Силното кафе от Ямайка помагаше на всички поне да си държат очите отворени.
	— Изненадан съм, че техният министър на отбраната е толкова ограничен — замисли се на глас Роби, докато погледът му пробягваше по посланието от агент Зорге. — Хората на подобни постове получават заплати, за да мислят широкомащабно. Когато една операция върви толкова добре, колкото тази, която провеждат в момента, човек започва да става подозрителен. Поне аз бих се замислил.
	— Добре, Роби, ти беше царят на операциите отвъд реката*. Какво би препоръчал сега?
	[* В Пентагона. — Бел.прев.]
	— Целта при подобни широкомащабни операции е да завъртиш главата на другия. Това означава да го накараш да поеме по пътя, по който искаш ти, и да намериш начин да му попречиш да анализира ситуацията и да вземе правилните решения. Мисля, че можем да направим това.
	— Как? — попита Арни ван Дам.
	— Общото във всеки успешен военен план досега е следното: Показваш на другия това, което иска да види, и когато реши, че е възседнал света, го сваляш на земята с един удар — Роби се облегна назад. — Най-умно ще постъпим, ако ги оставим да продължат напред още няколко дни, да направим така, че нещата да им изглеждат все по-лесни и по-лесни и когато се организираме напълно, да ги ударим, да се стоварим върху тях без предупреждение — като земетресението в Сан Франциско, просто да им се стори, че светът се сгромолясва отгоре им. Мики, кое е най-слабото им място?
	Генерал Мур бе готов с отговора:
	— Снабдяването. Танковете и бронетранспортьорите, които настъпват на север, изразходват по около деветстотин тона дизелово гориво всеки ден. Повече от пет хиляди войници от инженерните части работят денонощно, за да изградят тръбопровод, по който да доставят гориво на предните си части. Ако го отрежем, те ще се опитат да възстановят снабдяването с камиони, но товарният им капацитет е малък…
	— А и ние ще използваме Умни прасета, за да се справим с тях — довърши вицепрезидентът Джексън.
	— Това е единият начин — съгласи се генерал Мур.
	— Умни прасета? — попита Райън.
	Роби обясни:
	— Разработвахме това и още няколко хитроумни оръжия през последните осем години. Прекарах един месец на изпитателния полигон, където изпробвахме прототипа. Ще свършат работа, ако успеем да осигурим достатъчно.
	— Гъс Уолъс ги е включил на първо място в списъка си за Коледа.
	— Другият номер е политическата страна на нещата — каза Джексън.
	— Да, струва ми се, че ми хрумна нещо. Как КНР представя тази война пред народа си?
	Беше ред на професор Уийвър:
	— Твърдят, че руснаците са провокирали инцидент на границата — също както постъпи Хитлер с Полша през 1939 година. Похватът „Голяма лъжа“. Използвали са го и по-рано. Всички диктатури са го използвали. Върши работа, ако можеш да контролираш информацията, която народът получава.
	— Какво е най-доброто оръжие за борба с лъжата? — попита Райън.
	— Истината, разбира се — отговори Арни ван Дам от името на останалите. — Само че те контролират разпространението на информация. Как можем да съобщим истината на китайското население?
	— Ед, как получаваме сведенията от Зорге?
	— По Интернет, Джак. Защо?
	— Колко китайци имат компютри?
	— Милиони. Броят им рязко скочи предпоследните две-три години. Точно затова откраднаха онзи патент от „Дел“, за който се разсмърдяхме на търговските преговори и, о-о, да… — Фоли се усмихна. — Това ми харесва.
	— То може да бъде и опасно — предупреди ги Уийвър.
	— Д-р Уийвър, няма безопасен начин да водиш война — отвърна му Райън. — Тук не става дума за преговори между приятели. Генерал Мур?
	— Да, сър.
	— Издайте необходимите заповеди.
	— Да, сър.
	— Единственият въпрос е дали ще проработи.
	— Джак — каза Роби Джексън. — Това е като бейзбола. Ако искаш да разбереш кой е по-добър, трябва да изиграеш мача.


	Първата дивизия от подкрепленията, която пристигна в Чита, бе 201-ва. Композициите спряха в построените специално за целта резервни коловози. Платформите бяха проектирани (и произведени в огромни количества) за транспортиране на верижни военни машини. По тази причина в края на всяка от тях имаше подвижна рампа, която се спускаше, така че танковете да могат да слязат на собствен ход от вагона направо на бетонните естакади, разположени до всеки от резервните коловози. Това не бе съвсем лесно, защото платформите бяха доста тесни и макар да се справяха, водачите въздъхваха облекчено, когато веригите стъпеха на бетона. След като се озовеше на земята, всяка от машините, упътена от военните регулировчици, се отправяше към съответния пункт за съсредоточаване. Командирът на 201-ва мотострелкова дивизия и щабът му, разбира се, вече бяха пристигнали и началниците на отделните роти веднага получиха заповедите за походния ред, според който трябваше да се придвижат до Пета армия на генерал Бондаренко и да се присъединят към нея, за да я превърнат в истинска полева армия, каквато в момента тя бе само на хартия.
	201-ва, както и следващите я дивизии — 80-а, 34-а и 94-а, бяха оборудвани с най-новата руска военна техника. Непосредствената им задача бе да се придвижат бързо на север и после на изток, за да изпреварят настъпващите китайци. Щеше да бъде доста лудо препускане. В тази част на Русия пътната мрежа бе доста слабо развита и малкото съществуващи пътища бяха без настилка, но това бе дори по-добре за верижните машини. Истинският проблем щеше да бъде дизеловото гориво. Тук нямаше много бензиностанции за камионите, кръстосващи този район в мирно време, така че 201-ва реквизира всяка цистерна, която офицерите успяха да открият. Снабдителите се притесняваха, че това няма да помогне особено, но така или иначе нищо не можеха да направят. Е, ако успееха да докарат танковете си дотук, в краен случай можеха да ги използват като бункери.
	Почти единственото нещо в този район, което можеха да използват, бе телефонната мрежа, която им позволяваше да осъществяват връзка, без да използват радиостанции. Имаше строга заповед за абсолютно радиомълчание в целия регион, за да не се позволи на противника да се сдобие с каквато и да е информация и военновъздушните сили в зоната, както руските, така и американските, бяха инструктирани да свалят всеки навъртащ се наоколо разузнавателен самолет на китайците. Общо седемнадесет J-6 и J-7, за които бе преценено, че са модифицирани за изпълнение на подобни задачи, „изчезнаха“ някъде около Чита.


	Проблемите, които китайците срещаха с набирането на информация, бяха потвърдени и от Париж. СПОТ — френската корпорация, която разполагаше с комерсиални сателити за спътникова фотография, бе получила множество заявки за снимки на Сибир и макар голяма част от тях да бяха направени от на пръв поглед легитимни западни организации, главно информационни агенции, нито една от поръчките не бе приета. Въпреки че отстъпваха по качество на изображението пред американските разузнавателни спътници, „птичките“ на СПОТ бяха достатъчно добри, за да заснемат стълпотворението от влакови композиции в Чита.
	Доколкото Китайската народна република все още имаше действащо посолство в Москва, съществуваше и вероятността тяхното Министерство на държавната сигурност да използва руснаци като платени шпиони. Руската Федерална служба за сигурност прибра „на разговор“ всички заподозрени в подобен род дейност, а тези, които задържа под арест, бяха подложени на изключително интензивни разпити.
	Сред тях бе и Клементий Иванович Суворов.
	— Ти си работил за вражеска държава. Извършил си убийства в полза на интересите на чужда сила и си участвал в заговор за покушение над президента на нашата страна. Всичко това ни е известно. Държим те под наблюдение от известно време. Разполагаме с това — Павел Ефремов сложи на масата фотокопие от бележка, оставена в тайника на пейката в парка. — Можеш да говориш, в противен случай ще те застреляме. Става дума за твоя живот, не за моя.
	Във филмите на това място заподозреният обикновено отвръща предизвикателно: „Така или иначе ще ме убиете“, но Суворов нямаше никакво желание да умира. Той обичаше живота не по-малко от който и да е друг и изобщо не бе очаквал, че ще го заловят. Във всеки случай досега той мислеше, че вероятността да го разкрият е нищожна, защото се считаше за изключително умен и интелигентен. През последните няколко дни тази негова самоувереност се бе поразклатила.
	Перспективите пред Клементий Иванович Суворов бяха доста мрачни в този момент. Той бе обучен от КГБ и знаеше, какво го очаква — куршум в тила, освен ако не предложеше нещо, което е достатъчно ценно, за да пощадят живота му. В момента дори изправителният лагер със строг режим му се струваше добра алтернатива.
	— Наистина ли арестувахте Кун?
	— Така ти казахме, но не, все още не сме. Защо да им казваме, че сме разкрили операцията им? — откровено отвърна Ефремов.
	— В такъв случай можете да ме използвате срещу тях.
	— И как може да стане това? — попита офицерът от ФСС.
	— Мога да им кажа, че операцията е в процес на подготовка, но ситуацията в Сибир не позволява бързото й реализиране.
	— А ако Кун не може да напусне тяхното посолство — сега сме го изолирали, разбира се, — как ще му предадеш тази информация?
	— По електронната поща. Да, вие можете да подслушвате телефонните им линии, но с клетъчните телефони е доста по-трудно. Имам резервен вариант за връзка с него по електронен път.
	— И фактът, че досега не си прибегнал до него, няма да им се стори подозрителен?
	— Обяснението е просто. Моят човек от Спецназ се е уплашил от избухналия конфликт, аз също.
	— Ние вече проверихме електронните ти пощенски кутии.
	— Смятате ли, че съм ги записал всичките в компютъра — Суворов почука с показалец по слепоочието си. — За пълен глупак ли ме вземате?
	— Продължавай, кажи какво предлагаш.
	— Ще им съобщя, че съм готов да продължа с изпълнението на операцията. Ще поискам да я санкционират с някакъв знак, например чрез щорите на прозорците си.
	— И в замяна на това?
	— И в замяна на това няма да бъда екзекутиран — предложи Суворов.
	— Разбирам — тихо каза Ефремов. Лично той би се задоволил да застреля предателя тук и сега, но по политически причини вероятно би било по-добре да приеме предложението му. Щеше да прехвърли топката горе.


	Лошото при този вид наблюдение е, че трябва да си подготвен за всичко, което може да направят, а това в случая означаваше един час по-малко сън, помисли си Александров. Слава богу, само толкова, защото онези бяха достатъчно предвидими в действията си. Той бе изпил сутрешния си чай. Буйков също, като прибави към своя и удоволствието от две цигари, защото не знаеше кога отново ще може да запали. Сега двамата лежаха на подгизналата от росата земя с бинокли до очите. Китайците също бяха оставили войници на пост край бронетранспортьорите си, но те останаха едва на стотина метра от лагера.
	„Не са много предприемчиви“, помисли си капитанът. Той щеше да разпръсне своите часови на доста по-голямо разстояние, поне на един километър, по двойки, с радиостанции и с оръжие. Изглежда обаче, Лисицата и Градинарят бяха едновременно консервативни и самоуверени, което само по себе си представляваше доста странна комбинация.
	Сутрешните действия на китайците обаче бяха прецизни. Примусите бяха извадени за приготвянето на чай, вероятно чай, решиха двамата, или каквото там пият за закуска. После свалиха камуфлажните мрежи. Часовите се прибраха в лагера и докладваха лично на офицерите, след което всички се качиха по машините. Първият скок бе малък, нямаше дори половин километър. Пешите дозори слязоха, придвижиха се напред, после бързо докладваха и групата направи втория си доста по-дълъг от предишния сутрешен преход.
	— Да се махаме, сержант — заповяда Александров и двамата изтичаха към бойната машина, за да направят първия скок от третия дневен преход назад в територията на своята страна.


	— Ето ги, тръгват отново — каза майор Тъкър, който бе успял да подремне три часа на един тънък матрак, поставен на пода на около метър от терминала на „Дарк Стар“. Горе отново бе „Ингрид Бергман“. Безпилотният самолет бе позициониран така, че да „вижда“ както разузнавателните подразделения, така и главните сили на китайската армия. — Ама те май наистина се придържат към учебника от военната академия, не мислите ли?
	— Така изглежда — съгласи се полковник Толкунов.
	— Ако е така, довечера ще бъдат някъде тук — Тъкър огради мястото със зелен маркер върху ламинираната карта. — Така ще стигнат до златната мина вдругиден. Къде планирате да разположите позициите си?
	— Зависи от това, колко бързо ще успее да се придвижи напред двеста и първа.
	— Гориво? — попита Тъкър.
	— Имаме дизелово гориво, но да, това винаги е основният проблем при придвижването на толкова голямо формирование.
	— Да, при нас проблемът е с бомбите.
	— Кога ще започнете да атакувате китайски цели? — попита Толкунов.
	— Това не е по моята част, полковник, но когато това стане, ще можете да го видите на живо и цветно.


	Райън бе дремнал два часа следобеда, докато Арни ван Дам отменяше или пренасрочваше срещите му (началникът на кабинета също имаше нужда от сън, но както повечето хора в Белия дом той поставяше нуждите на президента пред своите) и сега гледаше телевизия, тоест картината от „Ингрид Бергман“.
	— Удивително — отбеляза той. — Можеш просто да вдигнеш телефона и да кажеш на някой къде да отиде с танка си.
	— Опитваме се да избягваме това, сър — бързо отвърна Мики Мур. Във Виетнам го наричаха „водач на разчета в небето“ — батальонните командири насочваха войниците си по този начин, но това не винаги бе в полза на последните. Съвременните комуникации могат да се превърнат в проклятие, когато хората, намиращи се в опасна ситуация, съвсем нормално не обръщат внимание на радиостанциите си или просто изключват проклетите неща, докато самите те не пожелаят да кажат нещо.
	Райън кимна. Преди време той бе служил като лейтенант в морската пехота и макар това да бе доста отдавна, президентът си спомняше, че задълженията му бяха доста тежки за хлапе, току-що излязло от колежа.
	— Китайците знаят ли, че правим това?
	— Не, доколкото ми е известно. Ако знаеха, със сигурност щяха да се опитат да свалят разузнавателните самолети, а ние от своя страна щяхме да разберем това. Не че могат да го направят. От военновъздушните сили ми казаха, че „Дарк Стар“ са почти невидими за радарите и практически незабележими с човешко око.
	— Не са много изтребителите, които могат да се изкачат до двадесет хиляди метра, още по-малко са тези, които могат да се задържат там — съгласи се Роби. — Доста трудно е дори за F-14.
	Вицепрезидентът също бе приковал поглед в екрана. Нито един офицер в историята на военните операции не бе разполагал с подобни възможности, уверен бе Джексън. Значителна част от военните действия се състояха в търсене на врага и откриване на слабите му места. Благодарение на безпилотните разузнавателни самолети тази дейност вече бе горе-долу като гледането на холивудски филм и ако китайците знаеха за тях, щяха доста да се стреснат. При създаването на „Дарк Стар“ обаче бяха положени много усилия това да не се случи. Излъчвателите им изпращаха насочен сигнал, който бе фиксиран към някой от сателитите, вместо да разпръскват електромагнитни вълни във всички посоки като нормална радиостанция. Със същия успех тези разузнавателни самолети можеха да бъдат и черни дупки, които обикалят на двадесет километра над бойното поле.
	— И какво е същественото тук? — обърна се Джак към генерал Мур.
	— Снабдяването, сър, снабдяването. Както казах тази сутрин, те изразходват много дизелово гориво, а попълването на запасите е най-важното условие за осъществяването на една операция. Същия проблем имат и руснаците. Те се опитват да придвижат бързо една дивизия на север от китайския клин и да я разположат край Алдан, близо до златното находище. Шансът да успеят е петдесет на петдесет, дори ако се движат по пътищата и не срещнат съпротива. Единият проблем е, че трябва да транспортират големи количества гориво, а другият — че веригите на машините им ще се износят. Те нямат влекачи с ниски платформи като нашите и танковете им ще трябва да се придвижват на собствен ход. Танковете са доста по-деликатни, отколкото изглеждат. Смятаме, че ще изгубят от една четвърт до една трета от мощта си в този поход.
	— Боеспособни ли са?
	— Те използват T-80Y. Той е горе-долу равностоен на M60AЗ, но нашите M1 са много по-добри, да не говорим за M1A2. Срещу китайските М-90A мачът ще бъде равен в качествено отношение, но онези имат доста повече машини, така че всичко се свежда до подготовката. Дивизиите, които руснаците изпращат в боя, са най-подготвените и най-добре въоръжените в цялата им армия. Въпросът е дали са достатъчно добри. Скоро ще разберем.
	— А нашите момчета?
	— Започват да пристигат в Чита утре сутрин. Руснаците искат от тях да се съсредоточат и да се придвижат в посока изток-югоизток. Оперативната им концепция е да спрат китайците на студа, а ние да отрежем снабдяването им долу близо до Амур. На теория звучи добре — безпристрастно каза Мур. — Руснаците твърдят, че могат да ни осигурят гориво, колкото ни е нужно, от подземните ГСМ бункери, които са си били там през последните петдесет скапани години. Ще видим.


>	55.
>	ПОГЛЕДИ И УДАРИ

	Генерал Пън сега бе доста напред, движеше се с предната група на челната си бронетанкова дивизия — 302-ра. Нещата се развиваха благоприятно за него, дори твърде благоприятно и това бе започнало да го изнервя. Никаква съпротива? Не бе гръмнала дори една пушка, за преграден артилерийски огън и дума не можеше да става. Дали руснаците бяха напълно изненадани или просто бяха занемарили силите си в този район? В Хабаровск имаха по разчет цяла армия, командвана от този Бондаренко, за който се твърдеше, че е компетентен и смел офицер. Къде, по дяволите, бяха хората му? Според разузнаването една руска мотострелкова дивизия в пълен състав — 265-а, беше някъде тук, а една руска мотострелкова дивизия представляваше отлично организирана механизирана формация, която разполага с достатъчно танкове, за да пробие каквото и да е, и с достатъчно пехота, за да удържи всяка позиция доста дълго време. На теория. Само че къде беше тя? И къде бяха подкрепленията, които руснаците би трябвало да изпращат насам? Пън бе поискал информация и военновъздушните сили бяха изпратили разузнавателен самолет да търси враговете му, но резултат нямаше. Той очакваше, че ще бъде най-често сам в тази кампания, но не и че ще остане съвсем сам. Петдесет километра пред 302-ра бронетанкова се движеше разузнавателно охранение, което досега бе докладвало само за някакви следи от верижни машини по земята, без да може да каже със сигурност дали те бяха пресни или не. Няколкото хеликоптерни разузнавателни полета също не дадоха никакъв резултат. Би трябвало да забележат нещо, но не, само някакви цивилни, повечето от които веднага са се заврели в миши дупки и явно са си останали там.
	Сега хората му разораваха трасето на старата железопътна линия, но това не бе много по-лошо, отколкото да се придвижваш по широк макадамов път. Единственият му потенциален оперативен проблем бе горивото, но засега двеста десеттонни цистерни доставяха достатъчни количества от тръбопровода, започващ от железопътния възел на южния бряг на Амур, който инженерните части удължаваха на север с около четиридесет километра на ден. Всъщност това бе единственият подвиг в тази война до момента. Доста зад Пън инженерните части прокопаваха трасето, поставяха тръбите, след което ги зариваха с около един метър пръст за по-добра защита. Единственото, което не можеха да покрият, бяха помпените станции, но разполагаха с достатъчно резервни части да изградят още много такива, ако противникът поразеше действащите.
	Не, единствената грижа на Пън в момента бе местоположението на руските войски. Или сведенията на разузнаването бяха грешни и тук изобщо нямаше руски формирования, или бяха верни и те бягаха, като го лишаваха от възможността да влезе в бой с тях и да ги разгроми. Откога обаче руснаците бягаха, вместо да се бият за земята си? Китайските войници биха постъпили точно така. Освен това подобно поведение не се връзваше с репутацията на този Бондаренко. Нищо в цялата тази ситуация всъщност не се връзваше. Пън въздъхна. Е, за момента той изпреварваше графика, макар и с малко, и първата му стратегическа цел — златната мина, бе на три дни път от челната му разузнавателна група. Никога не бе виждал златна мина.


	— Мамка му! — извика Павел Петрович. — Това е моята земя. Никакви дръпнати не могат да ме изгонят от нея!
	— Те са само на три-четири дни път оттук, Паша.
	— Е, и? Живял съм тук повече от петдесет години и сега няма да ходя никъде.
	Старецът бе доста упорит. Шефът на минната компания бе дошъл лично, за да го откара, като се надяваше, че Павел Петрович ще тръгне с него доброволно. Не бе взел предвид обаче характера на стария човек.
	— Паша, не можем да те оставим тук. Мината е тяхната цел, те ни нападнаха, за да я откраднат…
	— Тогава ще се бия за нея! — извика старикът. — Убивал съм германци, убивал съм мечки, убивал съм вълци. Сега ще убивам китайци. Аз съм старец, не старица, другарю!
	— Ще се биеш срещу вражеските войници?
	— А защо не? — попита Гогол. Това е моята земя. Познавам всяко кътче. Знам къде да се скрия и мога да стрелям. Убивал съм войници и преди.
	Старецът посочи към стената. Там висеше старата му войнишка карабина и шефът на мината видя чертичките, които той бе изрязал на приклада с джобното си ножче, по една за всеки убит германец.
	— Ходя на лов за вълци и за мечки. Мога да изляза и за хора.
	— Много си стар, за да воюваш. Това е работа за младежи.
	— Не е необходимо да съм спортист, за да натисна спусъка, другарю. Освен това познавам тези гори.
	В подкрепа на своите думи Гогол стана и взе старата си снайперистка карабина от Великата отечествена война, като остави на стената новата австрийска пушка. Значението на жеста му бе ясно. Той бе воювал с това оръжие преди и искаше да воюва отново. На стената бяха закачени няколко вълчи кожи, повечето от които имаха само по една дупка в главата. Той докосна една от тях и се обърна към гостите си:
	— Аз съм руснак. Ще се бия за земята си.
	Шефът на мината разбра, че трябва да каже това на военните. Може би те щяха да го изведат оттук. Самият той нямаше голямо желание да спира китайската армия, затова махна с ръка и излезе. След него Павел Петрович Гогол отвори бутилка водка, отпи дълга глътка и потъна в спомени за старото време.


	„Железопътният терминал е много добре проектиран“, помисли си полковник Уелч. Руските военни обекти обикновено бяха доста грубовати, но изпълняваха предназначението си и това съоръжение се оказа доста по-функционално, отколкото изглеждаше при първата инспекция. Влаковете обръщаха на направения за целта триъгълник и се насочваха назад към някоя от десетте рампи за разтоварване на техниката, умело управлявани от руските железничари. Огромните електрически локомотиви ВЛ-80T бавно пълзяха назад, а когато композицията се приближеше достатъчно до рампата, маневристите в кабинката на последния вагон задействаха спирачките чрез пневматичния клапан. Веднага след спирането войниците скачаха от пътническите вагони и тичаха към машините си, за да ги запуснат и да ги свалят от платформите. Разтоварването на една композиция продължаваше не повече от тридесет минути. Това впечатли полковник Уелч. Той бе използвал влака с автовагони, за да отведе семейството си в Дисниуърлд и тогава забеляза, че процедурата по разтоварването на колите отне около час и половина. Композициите не чакаха. Големите локомотиви ВЛ (Владимир Ленин) веднага потегляха на запад, за да натоварят следващите десет хиляди тона. Оказваше се, че руснаците могат да вършат работа, когато се налага.
	— Полковник? — Уелч се обърна и видя един руски майор, който отривисто му отдаде чест.
	— Да?
	— Първият влак с ваши хора трябва да пристигне след четири часа и двадесет минути. Ще ги насочим към южния район за съсредоточаване. Там има гориво и могат да заредят, ако е необходимо, след което ще потеглят на изток с наши водачи.
	— Много добре.
	— Дотогава, ако желаете да хапнете, в сградата на станцията има стол.
	— Благодаря. Засега няма да се възползвам — каза Уелч и тръгна към мястото, на което бе инсталирано сателитното му радио, за да предаде информацията на генерал Дигс.


	Полковник Бронко Уинтърс вече имаше седем червени звезди, изрисувани на страничния панел на своя F-15C до четирите ирански флага. Ако искаше, можеше да добави и няколко листа от марихуана или от кока, но този период от живота му бе приключил доста отдавна, а и въпросните мисии бяха по-черни от чичо му Ърни, който все още живееше в Харлем. И така, той вече бе двоен ас, а военновъздушните сили не бяха имали такива на действителна служба от доста време. Той поведе звеното си към мястото, което бяха започнали да наричат станция Мечка, разположено в западния край на китайското настъпление.
	То представляваше по-скоро станция Орел*. Вече имаше над сто F-16 в Сибир, но те бяха предимно за мисии „въздух-земя“, отколкото за „въздух-въздух“ и на практика реалните бойни действия се водеха от неговата част, докато пилотите на F-16 мърмореха, че са втора ръка граждани. Ами те са си такива, помисли си полковник Уинтърс. Проклети малки едномоторни въшки.
	[* В оригинала Eagle — Ийгъл, според наименованието на самолетите F-15. — Бел.прев.]
	Освен, разбира се, F-16CG.Te бяха много полезни, защото предназначението им бе да унищожават радарите и батареите за противовъздушна отбрана на противника. Сибирските военновъздушни сили (те сами се наричаха така) все още не бяха изпълнили нито една мисия „въздух-земя“. Имаха заповед да кротуват и това доста дразнеше момчетата, чието разбиране за развлечение бе да избиват разни мухльовци на земята, вместо да участват в по-мъжествени битки. Те все още не разполагаха с достатъчно бомби, за да осъществят нормална мисия, така че за момента трябваше да се задоволят с ескорта на АУАКС-ите, в случай че Китаеца Джо реши да ги нападне. Това бе доста трудна, но теоретично изпълнима мисия и Бронко бе изненадан, че все още не са се опитали. Нападението на АУАКС бе сигурен начин да загубят голям брой изтребители, но те така или иначе губеха по много, така че защо поне да не пробват да ударят нещо…
	— Глиган Водач, тук Орел две, край.
	— Глиган Водач.
	— Нещо става, голям брой бандити на едно-четири-пет от вас, азимут три-три, разстояние двеста и петдесет мили, идват на север с шестстотин възела… над тридесет бандити, изглежда, идват право към нас, Глиган Водач — докладва контрольорът от АУАКС-а.
	— Разбрано. Глигани, Водач — каза той на останалите трима от формацията си. — Да наострим уши.
	— Две.
	— Три.
	— Четири — потвърдиха хората му.
	— Глиган Водач, тук Орел две. Бандитите току-що преминаха на свръхзвукова и се насочват директно към нас. Изглежда, не се шегуват. Вектор право по курс едно-три-пет и се пригответе за атака.
	— Разбрано, Орел. Глигани, Водач, преминаваме надясно на едно-три-пет.
	— Две.
	— Три.
	— Четири.
	Уинтърс провери първо горивото си. Имаше достатъчно. После погледна към екрана на радара за картината от АУАКС-а и наистина видя шайка бандити, най-вероятно полк на китайските ВВС в пълен състав. Копелетата сякаш бяха прочели мислите му.
	— По дяволите, Бронко, май ни предстои бой с ножове.
	— Спокойно, Дъки, нашите ножове са по-остри.
	— Ти го казваш, Бронко — каза водачът на другата двойка.
	— Да се разпръснем, хора — заповяда полковник Уинтърс. Формацията от четирите F-15C се прегрупира на две двойки, всяка от които също се раздели, така че всеки от двамата да може да покрива партньора си, но една ракета да не може да порази и двата самолета.
	Екранът между краката на полковника показваше, че китайските изтребители вече бяха на малко повече от сто мили, а векторите на скоростта им надхвърляха осемстотин възела. После картината изведнъж се насити.
	— Глиган Водач, изглежда, че току-що хвърлиха празните баки.
	— Разбрано.
	Значи бяха изразходвали допълнителното гориво, за да наберат височина, и сега щяха да се хвърлят в бой с пълните си основни резервоари. Така те щяха да бъдат по-бързи от обикновено и вече се бяха приближили на по-малко от двеста мили до Е-3B, който очевидно искаха да унищожат. На преработения „Боинг“ 707 имаше тридесет души и Уинтърс познаваше голяма част от тях. Те работеха заедно от години, предимно на учения и всеки контрольор на АУАКС-а се бе специализирал в нещо. Някои бяха добри в насочването за зареждане във въздуха. Други ги биваше в даването на напътствия по време на лов. Имаше и такива, които бяха експерти в защитата на собствения си самолет при среща с противник. Сега бе ред именно на третата група да поеме нещата в свои ръце. Хората в АУАКС-а вероятно смятаха, че не е особено честно да се опитваш да унищожиш един преработен стар авиолайнер… само защото изпълнява ролята на ловно куче за онези, които избиват другарите ти от ескадрилата.
	„Е, такъв е животът“, помисли си Уинтърс, но изобщо не възнамеряваше да позволи на тези бандити да стрелят по друг самолет на ВВС на САЩ.
	Осемдесет мили.
	— Скипи, последвай ме нагоре — заповяда полковникът.
	— Разбрано, Водач.
	Двамата се вдигнаха на дванадесет хиляди метра, така че студената земна повърхност под целите да създава по-добър топлинен фон за търсещите инфрачервени системи в главите на ракетите им. Уинтърс отново погледна към екрана на радара. Бяха поне тридесет, а това бе много. Ако китайците бяха достатъчно умни, щяха да сформират две групи — едната да отвлече вниманието на американските изтребители, а другата да се насочи директно към основната цел. Той, разбира се, щеше да се съсредоточи върху втората група, но ако пилотите от първата бяха добре обучени, това съвсем нямаше да бъде лесно.
	В слушалките забуча зумер — разстоянието вече беше десет мили.
	„Защо не сега?“, запита се той. Те бяха извън обсега на човешкото зрение, но не и извън обхвата на неговите ракети AMRAAM. Време беше да им гръмне задниците.
	— Пускам тупаник — съобщи той по радиостанцията.
	— Разбрано, тупаник — отговори Скипи, който се намираше на половин миля вдясно от него.
	— Фокс едно! — извика Уинтърс, когато първата ракета се отдели от крилото. Тупаникът се насочи наляво в търсене на целта си — един от челните изтребители във формацията на противника. Сумарната скорост на приближаване на ракетата и целта бе някъде над две хиляди мили в час. Той сведе поглед към радарния екран. Първата му ракета изглежда удари… да, целта изведнъж се увеличи на дисплея и започна да пада. Номер осем. Време е за още една: — Фокс едно!
	— Фокс едно — извика в същото време и партньорът му. Няколко секунди по-късно лейтенант Акоста възкликна: — Попадение!
	Втората ракета на Уинтърс пропусна целта си по някаква причина, но сега нямаше време да се чуди защо. Разполагаше с още шест AMRAAM и той изстреля четири от тях в рамките на следващата една минута. После видя противниковите изтребители. Бяха „Шънян“ J-8II. Те също разполагаха с радари и с ракети. Уинтърс чукна с пръст лостчето на излъчвателя на смущения и се зачуди дали той ще свърши работа, ако техните ракети с инфрачервено насочване бяха оборудвани със системи за широкообхватно прицелване като неговите сайдуиндъри. Скоро щеше да разбере, но преди това изстреля две от по-малките ракети.
	— Изчезвам надясно, Скипи.
	— С теб съм, Бронко — отвърна Акоста.
	„По дяволите“, помисли си Уинтърс. „Останали са още поне двадесет от тези копелета.“
	Той се насочи надолу, ускори и поиска вектор.
	— Глиган Водач, Орел, останали са още двадесет и трима и идват към нас. Разделят се на две групи. Бандити на седем часа от теб и се приближават.
	Уинтърс зави обратно и с усилие преодоля натоварването, за да извие глава и да го види. Да, беше J-8, китайската двумоторна модификация на руския МиГ-21 и се опитваше да заеме позиция за изстрелване на ракета… не, две бяха копелетата. Той заостри завоя, ускорението достигна седем g и след десет безкрайни секунди целите изплуваха пред носа му. С лявата си ръка превключи селектора на сайдуиндърите и изстреля два от тях.
	Бандитите видяха следите от дюзите на ракетите и завиха рязко в противоположни посоки. Единият се отърва, но системите за топлинно насочване на двата сайдуиндъра засякоха втория и буквално го заличиха от небето. Къде обаче отиде другият? Уинтърс огледа бързо небето, което бе едновременно пренаселено и празно. Системата за предупреждение издаде неприятния си писък — сега щеше да разбере дали излъчвателят на смущения върши работа или не. Някой се опитваше да го засече с радарно насочвана ракета. Той въртеше очи, за да разбере кой бе това, но не можеше да види никого…
	Изведнъж видя димна следа! Ракетата идваше към него, но изведнъж промени посоката си и експлодира заедно със своята цел — свой или чужд, Уинтърс не можеше да каже.
	— Група Глиган, Водач, проверка! — заповяда той.
	— Две.
	— Три.
	След известна пауза се обади и последният:
	— Четири!
	— Скипи, къде си?
	— Надолу и в дясно, на една миля, Водач. Погледни нагоре, бандит на три часа от теб и приближава.
	— О, сериозно? — Уинтърс зави рязко надясно и в този момент чу предупредителния писък — дали беше свой или чужд? Партньорът му каза, че е второто, но нямаше да разбере, докато…
	Какъвто и да бе, онзи току-що стреля по него и затова полковникът отвърна със сайдуиндър, после ускори до максимума и изхвърли запалителни частици и диполни отражатели, за да разсее търсещата система на вражеската ракета. Проработи. Тя избухна, без да навреди никому, на около половин миля зад него, но сайдуиндърът не пропусна. Уинтърс току-що бе поразил още един самолет. Той не знаеше кой поред беше за днес, но нямаше време да мисли върху това.
	— Скипи, подредете се по мен. Тръгваме на север.
	— Разбрано, Бронко.
	Уинтърс включи радара си и видя точките на поне осем вражески самолета в северна посока. Той включи форсажа, за да ги настигне, и провери наличието на гориво. Все още имаше. Ийгълът ускори бързо, но той отново изхвърли запалителни частици и диполни отражатели, в случай че някой китаец стреляше по него. Системата за предупреждение вече пищеше непрекъснато, макар и не по начина, който заявяваше, че търсещата глава го е засякла. Той провери състоянието на боеприпасите си. Бяха останали три „Сайдуиндър“ AIM-9X. В какво, по дяволите, се бе превърнал този ден?
	— Дъки е ударен, Дъки е ударен! — извика някой. — Ох, мамка му!
	— Тук Призрака, убих скапаняка вместо теб, Дъки. Мини вляво, за да направя проверка на пораженията.
	— Единият двигател е отишъл, другият загрява — докладва след малко водачът на другата група. В гласа му имаше повече гняв, отколкото уплаха. Все още нямаше време да се страхува. След още тридесет секунди, или там някъде, и това щеше да стане, уверен бе Уинтърс.
	— Дъки, оставяш димна следа, препоръчвам да намериш място да се приземиш.
	— Орел две, тук Бронко, какво става?
	— Бронко, шестима все още приближават, пускаме Родео срещу тях. Имаш бандит на един часа на двадесет мили, ъгъл три-едно, скорост седем-пет-нула.
	— Разбрано, Орел. Поемам го — каза Уинтърс, премина леко вдясно и чу поредния сигнал за прехват. — Фокс две!
	Димната следа се проточи направо в продължение на няколко мили, после се завъртя наляво като тирбушон, докато приближаваше малката сиво-синя точка и… да!
	— Родео Водач — чу се непознат глас. — Фокс едно, Фокс едно с две!
	— Конан, Фокс едно!
	Ситуацията наистина започна да става изнервяща. Уинтърс знаеше, че може да попадне на пътя на тези тупаници. Той погледна надолу и видя, че светлината на системата му за опознаване бе „своя“ — немигаща зелена. Въпросната система „свой-чужд“ трябваше да съобщава на американските радари и ракети, че е на тяхна страна, но Бронко не бе готов да повери живота си на компютрите и затова присви очи и се огледа за димни следи, които да се движат към него. АУАКС-ът се появи на радара му. Движеше се на запад — първи етап от плана за изтегляне. Радарът на Е-3B все още работеше, въпреки че само на двадесет мили от него имаше китайски изтребители. Мамка му! В този момент още две точки на екрана изчезнаха и останалите сигнали бяха само на „свои“.
	Уинтърс погледна уреда, който показваше състоянието на боеприпасите. Нито една ракета. Как се бе случило това? Той бе шампион на ВВС на САЩ по ситуационна бдителност, а току-що бе изгубил контрол над въоръжението по време на битка. Не помнеше кога е изстрелял всичките си ракети.
	— Орел две, тук Глиган Водач. Аз съм Уинчестър. Имате ли нужда от помощ? — „Уинчестър“ означаваше без боеприпаси. Това не бе съвсем вярно, тъй като магазинът с 20-милиметрови снаряди бе все още пълен, но всичките натоварвания и възбудата си бяха казали думата. Ръцете му сякаш се бяха налели с олово, когато изправяше ийгъла си.
	— Глиган Водач, тук Орел. Изглежда, вече всичко е наред, но беше доста възбуждащо, а, момчета?
	— Прието, Орел. И при нас е така. Остана ли някой?
	— Не, Глиган. Родео Водач удари последните двама. Мисля, че дължим на този майор една-две бири.
	— Ще ти напомня, ако забравиш, Орел — обади се Родео Водач.
	— Дъки, как си? — попита Уинтърс.
	— Малко съм зает, Бронко — пресилено отвърна колегата му. — Имам дупка и в ръката.
	— Бронко, Призрак. Дъки има няколко дупки в корпуса. Ще го съпроводя до Сунтар. Около тридесет минути.
	— Скипи, къде беше?
	— Точно зад теб, Водач. Мисля, че ударих четири, може би пет в мелето.
	— Някакви боеприпаси?
	— Един тупаник и един сайдуиндър. Ще те наглеждам, полковник — обеща лейтенант Акоста. — Ти как се справи?
	— Два, може и повече, не съм сигурен — отвърна командирът на ескадрилата. Равносметката щеше да бъде направена въз основа на информацията от АУАКС-а и на видеозаписа от камерата в ийгъла. Най-голямото му желание в момента бе да излезе от самолета и да се протегне. Сега вече имаше време да се притеснява за майор Дан Бойд — Дъки и за самолета му.


	— Значи искаме да им променим мисленето, така ли, Мики? — попита адмирал Дейв Сийтън.
	— Това е идеята — отвърна председателят на КНЩ на началник-щаба на морските операции.
	— Звучи смислено. И какво си мислят те?
	— Според ЦРУ смятат, че ограничаваме мащаба на операциите си по политически причини — да запазим достойнството им или нещо подобно.
	— Без майтап? — попита Сийтън с голяма доза скептицизъм.
	Мур кимна.
	— Да.
	— Е, значи ситуацията е като да държиш в ръка аса и осмици, нали? — началник-щабът на морските операции очевидно визираше картите на Уайлд Бил Хикок в последната му игра на покер в Дедууд, Южна Дакота*. — Просто избираме мисията, за която сме сигурни, че ще ги стресне.
	[* Уайлд Бил Хикок (1837–1876), с истинско име Джеймс Бътлър Хикок — легендарна личност от времето на първите пионери, възбудила въображението на авторите на евтини романчета по Източното крайбрежие. Уайлд Бил Хикок се бие в американската Гражданска война, работи от 1869 до 1871 година като шериф в Канзас, взема участие в шоуто на Бъфало Бил като снайперист и бива застрелян от Джак Маккол в Южна Дакота при игра на покер. Оттогава картите, които Уайлд Бил Хикок държи в ръката си в мига на своята смърт, две аса и две осмици, се наричат „ръката на мъртвеца“. — Бел.прев.]
	— Какво мислиш? — попита Мур.
	— Можем да ударим флотата им доста здраво. Бърт Манкузо ще се справи отлично. От какво се страхуват най-много…? — Сийтън се отпусна във въртящия се стол. — Първото, което Бърт иска да направи, е да потопи ракетната им подводница. Сега тя е в открито море, а „Тъксън“ я следва на двадесетина километра.
	— Толкова отдалече?
	— Напълно е достатъчно. Това нещо си има още една ядрена подводница в непосредствена близост, която да го охранява. „Тъксън“ ще ги удари и двете — цап — Мур не бе много наясно с терминологията, но Сийтън очевидно възприемаше китайските военноморски съдове като нещо, което става единствено за унищожаване. — Пекин може и да не разбере веднага, че това се е случило, освен ако нямат на борда някой пояс, на който да пише „Ние загинахме“. Надводният им флот е още по-лесен. С него ще се оправя предимно авиацията. Е, ще изстреляме и няколко ракети, за да не разваляме настроението на нашата надводна общност.
	— Ракети, изстрелвани от подводници?
	— Мики, не можеш да потопиш кораб, като му правиш дупки, през които да влиза въздух. Кораб се потапя, като му се пробиват дупки, през които да влиза вода — обясни Сийтън. — Добре, ако целта е да се постигне психологически ефект, ще ударим всичко едновременно. В такъв случай трябва да включим много ресурси, а това увеличава риска другите да усетят какво подготвяме още преди да сме започнали. Рискът си съществува. Наистина ли искаме да предприемем нещо подобно?
	— Райън мисли „широкомащабно“, Роби му помага.
	— Роби е летец-изтребител — съгласи се Сийтън. — Той обича да мисли с понятията на игралното кино. По дяволите, Том Круз е по-висок от него.
	— Има добро оперативно мислене. Беше доста добър началник на оперативното управление към обединения щаб — напомни Мур на старшия моряк на флотата.
	— Да, знам, просто имам предвид, че понякога го избива на драматизъм. Добре, можем да го направим, но това само ще усложни нещата — Сийтън погледна през прозореца. — Знаеш ли какво можем да направим, за да ги стреснем наистина?
	— Какво? — попита Мур.
	Сийтън му отговори.
	— Но ние не можем да го направим, нали?
	— Вероятно не, но в случая нямаме работа с професионални военни, нали? Те са политици, Мики. Те предпочитат да работят с илюзии вместо с реалности. Е, нека им предложим една илюзия.
	— Имаш ли ресурсите за това на съответното място?
	— Сега ще разбера.
	— Това е лудост, Дейв.
	— А развръщането на Първа бронетанкова в Русия не е, така ли? — попита началник-щабът на морските операции.


	Подполковник Анжело Гуисти вече бе сигурен, че никога повече в съзнателния си живот няма да поиска да пътува с влак. Той не знаеше, че абсолютно всички спални вагони на Руските държавни железници бяха мобилизирани за транспортиране на руските войски. Руснаците никога не бяха изпращали някой от тези вагони чак до Берлин — не за да заблуждават американците, а просто защото никой не се бе сетил. Той забеляза, че влакът се отклони на север от главното трасе, премина през няколко възела, което се усети по разтърсването, след което спря и бавно започна да се движи назад. Изглежда, бяха сами в депото. През последните два часа се разминаха с няколко композиции, които се движеха на запад. Всички те представляваха локомотиви, които теглеха празни платформи. Кондукторът, който периодично се появяваше и изчезваше, им бе казал приблизително кога ще пристигнат, но той не повярва особено с презумпцията, че една железница с толкова неудобни седалки за пътниците едва ли се придържа стриктно към разписанието си. Въпреки това ето че вече бяха пристигали и рампите за разтоварване очевидно бяха предназначени за такива като тях.
	— Мисля, че сме дотук — каза командирът на „Куотър Хорс“ на щаба си.
	— Дай боже — отбеляза един от хората му. Няколко секудни по-късно влакът спря окончателно и те слязоха на бетонната площадка, която се простираше на около хиляда метра на запад. Пет минути по-късно войниците от щабната рота вече бяха слезли от влака и вървяха към машините, като се протягаха и прозяваха.
	— Хей, Анджи — чу той познат глас.
	Гуисти се обърна, за да види полковник Уелч, който идваше към него.
	— Какво става? — попита новопристигналият.
	— На изток е хаос, но имам и добра новина.
	— Каква ли ще е тя?
	— Руснаците са ни осигурили море от гориво. Иван казва, че има запасни ГСМ бази, всяка от които е с капацитета на шибан супертанкер. Това означава, че няма да ни свърши бензинът.
	— Това звучи приятно. А какво става с хеликоптерите ми?
	Уелч просто посочи. Един OH-58D „Киова Уориър“ чакаше на около триста метра от тях.
	— Слава богу. Какви са лошите новини? — попита Гуисти.
	— Китайците прехвърлиха четири армии от тип А в пълен състав на руска територия, които вече се придвижват на север. Досега не е имало съприкосновение, защото Иван отказва да се бие, докато не събере достатъчно мощ, за да ги посрещне. Домакините ни имат една мотострелкова дивизия в театъра на военни действия и още четири, които пътуват натам. Последната от тях се изнесе оттук преди около час и половина.
	— Какво означава това? Нашествениците имат шестнадесет тежки дивизии?
	Уелч кимна.
	— Там някъде.
	— Каква е моята задача?
	— Организирай батальона си и тръгвай на югоизток. Идеята е Първа бронетанкова да отреже опашката на пробива и да прекъсне снабдителната им линия. Тогава руските сили ще се опитат да ги спрат на около двеста мили североизточно оттук.
	— Могат ли да го направят? — При четири руски дивизии срещу шестнадесет китайски залозите не бяха в полза на домакините.
	— Не е сигурно — призна Уелч. — Твоята задача е да тръгнеш и да осигуриш челното охранение на дивизията. Заминавай и организирай охраната на първата голяма ГСМ база. Ще започнем оттам.
	— Поддръжка?
	— В момента военновъздушните сили се занимават основно с тяхната авиация. Все още няма удари по обекти в дълбочина на отбраната, защото не разполагат с достатъчно бомби, за да започнат каквато и да е кампания.
	— Как стоят нещата с попълването на запасите от боеприпаси?
	— Имаме по два базови боекомплекта за всяка от бронираните машини. Това ще ни стигне за известно време. За артилерията поне имаме по четири. — Това означаваше снаряди за четири дни според изчисленията за необходимото за един ден бойни действия. Гениите от снабдяването не пестяха снарядите, които бяха предназначени за изстрелване по онези отсреща. За цялата война в Персийския залив нито един танк не успя да изстреля първия си базов боекомплект, както знаеха и двамата. Тази война обаче беше по-различна.
	Гуисти се обърна, когато чу запуска на двигателя на първата машина. Беше един верижен разузнавателен бронетранспортьор МЗA2 „Брадли“. Сержантът, който се подаваше от люка, предназначен за старшия на машината, изглеждаше щастлив. Един руски офицер пое функциите на регулировчик и махна на американеца да тръгне напред, след което го насочи надясно към района за съсредоточаване. В този момент следващата влакова композиция спря до втората рампа. Това трябваше да бъде „А“ или рота „Авенджър“ с първото наистина тежко въоръжение на „Куотър Хорс“ — девет основни боеви танка M1A2.
	— Колко остава, докато пристигне всичко? — попита Гуисти.
	— Около деветдесет минути според домакините ни — отвърна Уелч.
	— Ще видим.


	— Какво е това? — попита един капитан екрана пред себе си. Самолетът Е-3B с позивна Орел две се бе завърнал в базата в Жиганск. Екипажът му бе, меко казано, постреснат. Да те приближат истински изтребители, управлявани от пилоти с налети с истинска кръв очи, бе качествено различно от ученията и следващите ги разбори с чаша кафе у дома. Лентите със записа от сблъсъка бяха предадени на специалистите от разузнавателния отдел на авиокрилото, които ги проучиха подробно и установиха, че ВВС на Народоосвободителната армия са хвърлили срещу АУАКС-а цял полк първокласни изтребители и нещо повече — че всички са тръгнали с еднопосочни билети. Бяха пристигнали на форсаж, изразходвайки почти всичкото си гориво и по този начин доброволно се бяха лишили от възможността да се завърнат в базата. Значи китайците са искали да заменят над тридесет изтребителя за един-единствен Е-3B. Мисията обаче е имала още една цел, забеляза капитанът.
	— Погледнете тук — обърна се той към началника си. — Три, не, четири разузнавателни самолета са прелетели на северозапад.
	Той върна лентата.
	— Не сме ударили нито един от тях. По дяволите, те дори не са ги видели.
	— Е, не мога да виня екипажа на АУАКС-а за това, капитане.
	— Не исках да кажа това, сър. В случая важното е, че Китаеца Джо вече има снимки на Чита и на руските части, които се придвижват на север. Котката изскочи от торбата, полковник.
	— Трябва да започнем да обмисляме въздушни контраудари над техните летища.
	— Имаме ли бомби, за да го направим?
	— Не съм сигурен. Генерал Уолъс се занимава с това. Какъв е резултатът от битката?
	— Полковник Уинтърс има четири сигурни поразени цели и две вероятни, но момчетата с F-16 са тези, които в действителност са спасили АУАКС-а. Тези два J-8 са се добрали доста близо преди Родео да ги гръмне.
	— Отсега нататък ще засилим охраната на АУАКС-ите — каза полковникът.
	— Идеята не е лоша, сър.


	— Да? — каза генерал Пън, когато шефът на разузнаването му се приближи към него.
	— Въздушното разузнаване докладва, че на сто и петдесет километра западно от нас има големи механизирани формирования, които се придвижват на север и на североизток.
	— Численост?
	— Засега не може да се каже със сигурност. Анализът на снимките не е приключил, но са поне колкото полк, може би повече.
	— Къде точно?
	— Тук, другарю генерал — шефът на разузнаването разгъна една карта и показа. — Забелязани са тук, тук и оттук до тук. Пилотът каза, че е видял голям брой танкове и верижни бронетранспортьори.
	— Стреляли ли са по него?
	— Не, той каза, че изобщо не е имало стрелба.
	— Така, значи те бързат натам, накъдето сме се запътили и ние… да ударят фланга ни или да застанат пред нас…? — замисли се на глас генерал Пън, гледайки картата. — Да, това може да се очаква. Някакви сведения от предната формация?
	— Другарю генерал, разузнавателната ни рота докладва, че са видели следи от вериги, но досега не са установили визуален контакт с противника. Не са откривали огън и до момента са виждали само цивилни.


	— По-бързо — настоя Александров.
	Как шофьорът и неговият помощник бяха докарали цистерната ЗИЛ-157 до това място, бе загадка, чийто отговор обаче не вълнуваше капитана. Важното бе, че са тук. Водеща бойна машина в момента бе тази на сержант Гречко. Той приключи със зареждането и съобщи това по радиостанцията на останалата част от ротата, която за първи път наруши визуалния контакт с настъпващите китайци и избърза на север, за да напълни резервоарите си. Това бе опасно и в противоречие с правилата, но Александров не бе сигурен, че ще имат друга възможност да дозаредят. Сержант Буйков имаше въпрос:
	— А кога зареждат те, другарю капитан? Не сме ги виждали да го правят, нали?
	Капитанът спря и се замисли.
	— Защо, не, не сме. Резервоарите им трябва да са празни, също като нашите.
	— Те имаха допълнителни баки през първия ден, ако си спомняте. Изхвърлиха ги вчера по някое време.
	— Да, вероятно имат гориво за още един ден, може би само за половин, но със сигурност някой трябва да ги дозареди. Кой ще направи това и как…? — зачуди се офицерът. Той се обърна към машината си. Една помпа, която бе пристигнала закачена зад цистерната, подаваше около четиридесет литра в минута. Гречко бе заминал с бронетранспортьора си на юг, за да възстанови визуалния контакт с китайците. Те все още стояха на място и вероятно това щеше да продължи още час и половина, като се вземеше предвид времето между два техни скока. Досега не бяха променяли схемата. А някои казваха, че руската армия била предвидима…
	— Готово — каза водачът на бронетранспортьора на Александров. Той закачи шланга обратно на цистерната и затвори резервоара си.
	— Добре — обърна се капитанът към шофьора на ЗИЛ-а. — Тръгвай на изток.
	— Къде? — попита войникът. — Там няма нищо.
	Александров се замисли. Някога там имаше дъскорезница и човек можеше да види поясите от фиданки, пощадени от хората, които бяха изсичали гората за дървен материал. Тя бе единствената следа от човешко присъствие, която бяха видели през последния ден.
	— Дойдох от запад. Мога да се върна обратно. Сега камионът е по-лек, а и старият път на дърводобивниците е само на шест километра оттук.
	— Добре, но побързай, ефрейтор. Ако те видят, ще те очистят.
	— Тогава сбогом, другарю капитан — каза ефрейторът, качи се в камиона, запали и потегли.
	— Надявам се, че тази вечер някой ще го почерпи едно питие. Заслужи си го — каза Буйков. Във всяка армия имаше и други достойни воини освен стрелците.
	— Гречко, къде си? — попита капитанът по радиостанцията.
	— На четири километра южно от вас. Все още не са по машините, другарю капитан. Офицерът им, изглежда, говори по радиостанцията.
	— Добре. Знаеш какво да правиш, когато тръгнат — каза капитанът, закачи микрофона на мястото му и се облегна на бронетранспортьора. Буйков запали цигара и се протегна.
	— Защо не можем да убием поне няколко от онези, другарю капитан?
	— Колко пъти трябва да ти повтарям каква е шибаната ни задача, сержант! — почти изкрещя Александров към подчинения си.
	— Тъй вярно, другарю капитан — кротко отговори Буйков.


>	56.
>	ПОХОД КЪМ ОПАСНОСТТА

	Подполковник Гуисти потегли с персоналния си „Хамър“ — новото превъплъщение на вездесъщия джип. Бронетранспортьорът „Брадли“ бе по-удобен, но щеше да изглежда прекалено драматично, а и в близко време не се очакваше съприкосновение с противника. Освен това предната дясна седалка на хамъра щеше да се отрази по-добре на гърба му след безкрайното пътуване с влака. Той се движеше след един руски УАЗ-469, чийто шофьор знаеше пътя. Хеликоптерът „Киова Уориър“, който бе видял на железопътната станция, се движеше пред тях и бе съобщил, че напред няма нищо освен опустелите пътища. Имаше слабо движение на цивилен транспорт, но военните регулировчици го отклоняваха, за да освободят пътя. Зад командната машина на Гуисти се движеше един „Брадли“, върху който се развяваше червено-белият вимпел на Първи от Четвърта кавалерийска. Този полк имаше, поне според американските стандарти, дълга и славна история, която започваше с битката срещу шайените край река Соломон на 30 юли 1857 година. Тази кампания щеше да спечели още една лентичка за полковото знаме и Гуисти се надяваше да оцелее, за да я закачи сам. Пейзажът тук напомняше за Монтана — заоблени ниски хълмове, покрити с гъсти иглолистни гори. Виждаше се достатъчно надалеч, точно както обичаха войниците от механизираните подразделения, тъй като това означаваше, че можеш да влезеш в бой с противника от по-голяма дистанция. Американските войници предпочитаха този начин на водене на бой, защото оръжията им бяха с по-голяма далекобойност от тези на повечето други армии.
	— Черен кон шест до Сабя шест — включи се радиостанцията.
	— Сабя шест — отговори подполковник Гуисти.
	— Сабя, сега съм на КПП Денвър. Пътят е чист. Няма движение, няма признаци за присъствие на противник. Продължавам на изток към КПП Уичита.
	— Прието, благодаря, край — Гуисти погледна картата, за да види къде точно беше хеликоптерът.
	Така, значи още двадесет мили нямаше от какво да се притесняват, поне по думите на капитана, който управляваше дозорния хеликоптер. „Кога ли ще започне?“, зачуди се Гуисти. По принцип той би предпочел да си стои в щаба на дивизията и да научава от докладите какво, по дяволите, се случва навън, но като командир на челно разузнавателно охранение работата му бе да се движи отпред и да открие врага, след което да докладва на дивизионния си командир Желязо шест. Засега мисията му не бе кой знае колко вълнуваща — да се придвижи до руската ГСМ база, там да зареди машините си и да организира охраната на обекта, след което да продължи напред, докато челните формирования от тежките сили на Първа бронетанкова попълваха запасите си от гориво. Точно в това се състоеше работата му — да бъде шунката в сандвича, както един от ротните му командири обичаше да се шегува. Само че тази шунка можеше да отвърне на ухапването. Под негово командване се намираха три бронетанкови роти, всяка от която разполагаше с по девет основни боеви танка M1A2 „Абрамс“ и по тринадесет бронеразузнавателни машини МЗA2 „Брадли“, плюс един верижен бронетранспортьор FISTV за челния дозор, който да насочва артилерийската поддръжка. Той се надяваше, че там някъде зад него, на разпределителната станция скоро ще пристигне и артилерията на Първа бронетанкова. Най-ценните му подразделения обаче бяха четвърта и пета рота, всяка от които включваше по осем хеликоптера OH-59D „Киова Уориър“, способни както да изпълняват разузнавателни полети напред, така и да изстрелват ракети „Хелфайър“ и „Стингър“. Накратко, разузнавателният му батальон можеше да се грижи за себе си, разбира се, в границите на разумното.
	Той знаеше, че с приближаването към зоната на настъпление на противника хората му щяха да станат по-предпазливи и по-наблюдателни, тъй като не бяха нито невидими, нито безсмъртни. Америка бе воювала с Китай само веднъж досега, преди почти шестдесет години в Корея, и изходът не бе задоволителен за нито една от двете страни. За американците първото нападение на китайците дойде изненадващо и доста масирано и ги принуди да отстъпят от река Ялу. След като Америка се мобилизира и отвърна на удара обаче, Китай загуби около един милион от хората си. Огънят бе правилният отговор на численото преимущество, а Америка бе научила от собствената си гражданска война, че е по-добре да изразходваш техника и боеприпаси, отколкото хора. Американската концепция за водене на война не се споделяше от всички, още повече, че тя бе скроена както според материалния просперитет на САЩ, така и съобразно отношението към човешкия живот, но все пак това бе американският начин и войните на тази страна използваха именно него.


	— Мисля, че е време да ги върнем малко назад — каза генерал Уолъс по сателитния телефон, който го свързваше с Вашингтон.
	— Какво предлагаш? — попита Мики Мур.
	— Като начало искам да изпратя моите F-16CG срещу радарните им установки. Писна ми да насочват изтребителите си срещу моите хора с тези радари. После искам да започна удари по пунктовете им за материално-техническо и тилово осигуряване. След дванадесет часа, както вървят нещата, ще разполагам с достатъчно боеприпаси да започна офанзивни действия. Мисля, че е крайно време за се включим, генерале — каза Уолъс.
	— Гъс, трябва да съгласувам това с президента — отвърна председателят на Комитета на началник-щабовете на командващия военновъздушните сили в Сибир.
	— Добре, но му кажи, че вчера почти изгубихме един АУАКС с тридесетчленен екипаж и че нямам настроение да пиша толкова съболезнователни писма. Досега имахме късмет, а и не е толкова лесно да свалиш АУАКС. По дяволите, те загубиха цял авиополк в тази операция. Стига за това. Искам да ударя радарите им и да атакувам противовъздушните им батареи.
	— Гъс, тук доктрината е да започваме офанзивните си действия систематично с цел постигане на максимален психологически ефект. Това означава нещо повече от събарянето на няколко антени.
	— Генерале, не знам как ви изглеждат нещата там, но тук ситуацията става малко вълнуваща. Армията им напредва бързо. Съвсем скоро нашите руски приятели ще трябва да започнат съпротивлението. Това ще бъде много по-лесно, ако противникът изпитва недостиг на гориво и боеприпаси.
	— Наясно сме с това. Опитваме се да измислим начин да стреснем политическото им ръководство.
	— Не политиците настъпват на север, като се опитват да ни убият, генерале. Насам идват войници и летци. Трябва да ги поосакатим малко, преди да са ни скапали деня.
	— Разбирам това, Гъс. Ще изложа позицията ти пред президента — обеща председателят на Обединеното командване.
	— Ще го направиш, нали? — каза Уолъс и прекъсна връзката, като се чудеше какво си мислят онези умници във Вашингтон, ако изобщо мислеха. Той имаше план и го намираше за съвсем систематичен. Неговите безпилотни самолети му бяха дали всичката разузнавателна информация, от която се нуждаеше. Знаеше кои цели да удари и имаше достатъчно боеприпаси да осъществи атаките или поне да ги започне.
	„Ако ми позволят“, помисли си Уолъс.


	— Е, загубите май не са отишли съвсем напразно — каза маршал Лю. — Имаме няколко снимки на това, което правят руснаците.
	— И какво е то? — попита Цзян.
	— Придвижват една или две, по-скоро две дивизии на североизток от железопътната си точка за съсредоточаване в Чита. Виждат се на въздушните снимки.
	— И все още няма нищо пред нашите сили?
	Лю поклати глава.
	— Хората ни от разузнаването не са видели нищо освен следи от вериги по земята. Допускам, че има руснаци някъде в тези гори, които извършват разузнавателна дейност, но дори да е така, това са леки формации, които много внимават да не попаднат на пътя ни. Знаем, че са призовали запасни сили, но те все още не са се показали. Може би запасняците им не се отзовават. Моралът в Русия е много нисък, както ни каза Тан, а и ние сами видяхме това. Хората, които пленихме, са обезсърчени от липсата на поддръжка и освен това не се биха кой знае колко добре. Като изключим американската авиация, тази война върви много добре за нас.
	— И все още не са нападнали обекти на наша територия? — поиска да уточни Цзян.
	Ново поклащане на глава.
	— Не, но не мога да твърдя, че се страхуват да го сторят. Изтребителите им са много добри, но доколкото знам, не са се опитали да проведат дори фоторазузнавателни мисии. Може би засега разчитат изцяло на сателитите си. Те определено са много добър източник на информация.
	— А златната мина?
	— Ще бъдем там след тридесет и шест часа. Тогава вече ще можем да използваме пътищата, които техните инженерни части са построили, за да разработват находищата. От златната мина към нефтените полета са от пет до седем дни, в зависимост от скоростта, с която можем да осъществяваме снабдяването.
	— Това е удивително, Лю — отбеляза Цзян. — Надминава и най-смелите ми очаквания.
	— Почти ми се иска руснаците да се изправят срещу нас и да се бият, за да приключим с това. Така силите ми малко са се разтегнали, но това е защото челните формирования се движат доста бързо. Мислих дали да не ги забавя, за да запазя организационното единство на частите, но…
	— Но скоростта работи за нас, нали? — довърши Цзян.
	— Да, така изглежда — съгласи се военният министър. — По-добре е обаче подразделенията да са групирани в случай на съприкосновение с противника. От друга страна, щом врагът бяга, не е необходимо да му се дава време да се прегрупира. И така, давам картбланш на генерал Пън и на дивизиите му.
	— Какви сили имаме насреща?
	— Не сме съвсем сигурни. Вероятно пред нас има един полк или нещо подобно, но засега нямаме никакви сведения за него. Още два полка се опитват да ни изпреварят или може би да ни нападнат във фланг, но ние имаме охранения на фланговете на запад и досега те нищо не са забелязали.


	Бондаренко се надяваше някой ден да срещне екипа, който бе разработил тези безпилотни машини „Дарк Стар“. Никога досега един командир не бе разполагал с толкова точна информация за действията на противника. Без нея той просто щеше да бъде принуден да изпрати оскъдните си сили в бой, само за да разбере какво има насреща си. Не и сега. Той сигурно имаше по-ясна представа за разположението на настъпващите китайски формирования от собствения им командир.
	Другата добра новина бе, че челният полк на 201-ва мотострелкова дивизия бе само на няколко километра от крайната си цел. Предната формация бе стоманеният юмрук на дивизията, нейният независим бронетанков полк, въоръжен с деветдесет и пет основни боеви танка T-80Y.
	265-а бе готова да се включи в операцията, а командирът й Юрий Синявски вече бе започнал да мърмори, че му е писнало да бяга. Професионален войник, мотопехотинец, Синявски бе грубоват четиридесет и шест годишен мъж. Пурата не слизаше от устната му. Сега той се бе навел над масата с картите в щаба на Бондаренко.
	— Това е моята земя, Генадий Йосифович — каза той, като заби пръст върху картата. Мястото, което посочи, бе само на пет километра северно от златната мина и представляваше двадесеткилометрова верига от възвишения срещу полето, което китайците трябваше да прекосят. — Ще разположим танковете на двеста и първа тук, вдясно от мен. Когато спрем авангарда им, те ще могат да ги ударят от запад и да ги смажат.
	— Разузнавателните сведения показват, че челната им дивизия е някак разтеглена — каза му Бондаренко.
	Това бе грешка, която допускаха всички армии по света. Най-опасното оръжие на всяка полева сила бе нейната артилерия, но дори самоходните установки, снабдени с вериги за преодоляване на пресечени местности, не могат да поддържат темпото на механизираните единици, за които се предполага, че трябва да осигуряват огнева поддръжка. Американците научиха този урок в Персийския залив, където установиха от опит, че артилерията трябва да полага неимоверни усилия, за да не изостава от челните танкови ешелони дори при абсолютно равния терен в пустинята. Народоосвободителната армия имаше самоходни верижни установки, но все още голяма част от оръдията й се придвижваха на буксир, и то от камиони, които отстъпваха на верижните машини в преодоляването на пресечени терени.
	Генерал Дигс слушаше разговора, но с елементарния си руски не успяваше да разбере всичко, а Синявски не говореше английски и това доста забавяше нещата.
	— Все пак имате насреща си твърде голяма бойна мощ, за да я спрете, Юрий Андреевич — каза Дигс, след като изчака превода.
	— Ако не можем да ги спрем, поне ще им счупим носа — отвърна веднага руснакът.
	— Останете мобилни — посъветва го Дигс. — Ако бях на мястото на този генерал Пън, щях да маневрирам на изток — там теренът е по-подходящ, и да се опитам да ви заобиколя отляво.
	— Ще видим как ще маневрират — отвърна Бондаренко вместо своя подчинен. — Досега се движат само направо и мисля, че започват да се отпускат. Виж колко са разтеглени, Мариън. Частите им са прекалено далеч една от друга, за да си оказват взаимна подкрепа. Те са във фаза на преследване и това ги дезорганизира, а освен това нямат авиационна поддръжка, която да ги предупреди за опасностите пред тях. Мисля, че Юрий е прав: това е добро място за установяване на позиция.
	— Съгласен съм, че теренът е подходящ, Генадий, просто не се женете за това място, какво ще кажеш? — предупреди ги Дигс.
	Бондаренко преведе това на подчинения си, който отвърна на картечен руски, без да вади пурата от устата си.
	— Юрий казва, че това място е за чукане, не за женитба. Кога ще се присъединиш към хората си, Мариън?
	— Хеликоптерът ми идва насам, приятелю. Разузнавателното ми охранение е стигнало до първата ГСМ база, а Първа бригада се движи малко след него. Ще влезем в съприкосновение с противника след около ден и половина.
	Вече бяха обсъдили плана за нападение на Дигс. Първа бронетанкова щеше да се съсредоточи северозападно от Белогорск, да зареди в последната голяма руска ГСМ база и после по тъмно да се насочи към китайския плацдарм. Според разузнаването сега там се намираше 65-а армия на китайските въоръжени сили, която се подготвяше да защитава левия фланг на клина. Въпреки че не бе механизирана сила, тази формация бе голям залък за една-единствена дивизия. Ако китайският план за нападение имаше някакъв недостатък, то той бе хвърлянето на всички механизирани сили в предната част на настъплението. Формированията, които бяха останали назад, за да охраняват пробива, бяха в най-добрия случай моторизирани, тоест придвижваха се с колесни, вместо с верижни машини, а в най-лошия — пехотинци, които трябваше да вървят дотам, докъдето трябваше да отидат. Това ги правеше бавни и уязвими за мъжете, скрити зад броните на верижните си машини, с които обикновено влизаха в бой.
	„Само че са страшно много“, припомни си наум Дигс.
	Преди да потегли, генерал Синявски бръкна в страничния джоб на полевия си панталон и извади една плоска бутилка.
	— По една глътка за късмет — произнесе той единствената фраза, която бе научил на английски.
	— По дяволите, защо не? — каза Дигс и отпи. Водката съвсем не бе лоша.
	— Когато това свърши, ще пием отново — обеща той.
	— Да — отвърна руснакът. — Успех, Дигс.
	— Мариън — каза Бондаренко. — Внимавай, другарю.
	— Ти също, Генадий. Имаш достатъчно медали, приятелю. Няма смисъл да си излагаш задника на куршумите, само за да получиш още един.
	— Генералите обикновено умират в леглото — съгласи се Бондаренко.
	Дигс се запъти към очакващия го хеликоптер. Зад щурвала седеше полковник Бойл. Дигс сложи шлема и се настани на седалката за парашутисти зад пилотите.
	— Как се справяме, сър — попита Бойл, като остави лейтенанта да вдигне хеликоптера.
	— Ами имаме план, Дик. Въпросът е дали ще проработи.
	— Аз включен ли съм в него?
	— Апачите ти ще бъдат доста заети.
	— Това е изненада — отбеляза Бойл.
	— Как са хората ти?
	— Готови — отвърна полковникът с една дума. — Как се казва планът?
	— „Клечки за хранене“.
	Дигс чу бурния смях в шлемофона си.
	— Харесва ми.


	— Добре, Мики — каза Роби Джексън. — Разбирам позицията на Гъс, но ние трябва да мислим широкомащабно.
	Намираха се в залата за критични ситуации и виждаха председателя на Обединеното командване, който бе в залата на Пентагона, известна като „Танкът“, на големия телевизионен екран. Не можаха да разберат какво промърмори генерал Мур, но начинът, по който погледна надолу, бе показателен за отношението му към забележката на Роби.
	— Генерале — каза Райън, — идеята е да сритаме клетката на политическото им ръководство. Най-добрият начин да сторим това е да ги нападнем от много страни, а не само от една, да ги объркаме.
	— Сър, съгласен съм с тази идея, но генерал Уолъс също има право. Унищожаването на радарната им преграда ще намали възможностите им да ни нападат с авиацията си, а въпреки големите поражения, които им нанесоха, те все още имат голям брой доста добри изтребители.
	— Мики, ако се държиш така с момиче долу по Мисисипи, ще те обвинят в изнасилване — каза вицепрезидентът. — Когато погледнат към самолетите си, техните пилоти виждат ковчези. Самоувереността им вече я няма, а това е най-важното за един добър изтребител. Повярвай ми, а?
	— Но Гъс…
	— Гъс е прекалено разтревожен за хората си. Добре, дай му да изпрати няколко F-16CG срещу радарната им ограда, но това, което наистина искаме, е удар с Умните прасета по сухопътните им сили. Изтребителите могат сами да се грижат за себе си.
	За първи път генерал Мур се разочарова от избора на Райън за вицепрезидент. Роби мислеше повече като политик, отколкото като оперативен командващ, а това бе доста изненадващо. Той очевидно мислеше по-малко за собствените си сили отколкото за…
	… „за крайната цел“, поправи се наум Мур. Този начин на мислене съвсем не бе толкова погрешен, нали? Джексън бе доста добър шеф на оперативния отдел към Обединения щаб, и то не чак толкова отдавна.
	Американските командири вече не мислеха за хората си като за заменими човешки ресурси. Това съвсем не бе лошо, но понякога се налага да противопоставиш силите си срещу злото и тогава някои от тях не се завръщаха у дома. На тях точно затова им плащаха, независимо дали това се харесваше някому или не. Роби Джексън бе пилот-изтребител във военноморските сили и не бе забравил повелите на воина, въпреки че сега длъжността и заплатата му бяха по-високи.
	— Сър — каза Мур, — какви заповеди да издам на генерал Уолъс?


	— Сесил Б. скапания Де Мил* — гневно отбеляза Манкузо.
	[* Сесил Блънт де Мил (1881–1959) — американски режисьор, продуцент и сценарист. Един от пионерите на световното кино. Режисьор на „Десетте божи заповеди“ (1923), откъдето е и алюзията с разделянето на Червено море. — Бел.прев.]
	— Да ти се е искало да разделиш Червено море? — попита генерал Лар.
	— Не съм Господ, Майк — отвърна командващият въоръжените сили на САЩ в Тихоокеанския район.
	— Е, не може да се отрече, че е елегантно, а освен това тук имаме повечето неща, които ще са ни необходими — изтъкна шефът на разузнавателния отдел на Обединения щаб.
	— Това е политическа операция. Ние да не сме група панаирджийски фокусници?
	— Сър, ще продължавате ли с речта, или да започваме работа по задачата?
	В момента Манкузо повече от всичко искаше да има лупара, с която пробие дупка в стената или в гърдите на Майк Лар, но бе офицер в униформа и току-що бе получил заповед от своя главнокомандващ.
	— Добре. Просто не обичам други хора да планират операциите ми.
	— Познаваш човека.
	— Майк, преди доста време, когато имах три нашивки и да карам подводната си лодка ми бе единствената грижа, Райън и аз помогнахме за кражбата на цяла руска подводница, да… и ако повториш това някъде, ще се наложи да заповядам на някой от морските ми пехотинци да те застреля. Да потопим няколко техни кораба — да, да свалим някой друг самолет — разбира се, но да „влачим пояса“*, като се доближим до сушата? Господи.
	[* Идиом в смисъл на предизвиквам, търся си белята. — Бел.прев.]
	— Това ще ги постресне.
	— Ако междувременно не потопят някой от корабите ми.


	— Здрасти, Тони — каза някой по телефона. Около секунда бе необходима на Бретано, за да го разпознае.
	— Къде си, Ал? — попита министърът на отбраната.
	— В Норфолк. Ти не знаеше ли? Аз съм на „Гетисбърг“ и се занимавам със зенитните установки. Нали това беше твоя идея?
	— Ами, да, май беше така — съгласи се Тони Бретано, като се замисли.
	— Знаел си за тази китайска история от доста време.
	— Всъщност ние… — започна министърът на отбраната, след което изведнъж спря. — Какво имаш предвид?
	— Имам предвид, че ако те изстрелят по нас междуконтинентална балистична ракета, системата „Егида“ ще ни бъде от полза, при условие че компютърните симулации не са ни излъгали. Би трябвало да не са. Лично аз съм писал по-голямата част от софтуера — отвърна Грегъри.
	Бретано не искаше да признае, че в действителност не се бе замислял над тази възможност. Обмислянето на нещата в дълбочина бе едно от задълженията, за които му плащаха.
	— Имаме ли готовност?
	— Електрониката е наред, но нямаме зенитни ракети на борда. Набутани са в някакъв склад или нещо подобно нагоре по река Йорк, май така ми казаха. Когато ги качат на борда, ще мога да усъвършенствам софтуера на търсещите глави. Единствените ракети на кораба, тези, с които си играя сега, са сини, учебни, а не бойни, както току-що разбрах. Шантава работа е това, флотът. Сега сме на плаващ сух док. След няколко часа ще ни пуснат на вода — Грегъри не можеше да види лицето на бившия си шеф. Ако имаше тази възможност, веднага щеше да разпознае изражението „ох, мамка му“ върху италианската физиономия.
	— Значи си сигурен в системите си?
	— Няма да е зле да направим пълен тест, но ако се наложи да изпратим три-четири зенитни ракети срещу някоя балистична, мисля, че ще се получи.
	— Добре, благодаря, Ал.
	— Чакай, как върви войната? Всичко, което разбрах от телевизията, е, че авиацията ни е сритала няколко задника.
	— Така е, това, което си видял по телевизията, е вярно, но за другото не мога да говоря по телефона. Ал, нека ти се обадя по-късно, става ли?
	— Да, сър.
	Бретано започна да натиска бутоните на интеркома си.
	— Адмирал Сийтън да се яви при мен.
	Изпълнението на заповедта не отне много време.
	— Викали сте ме, г-н министър — каза командващият военноморските операции при влизането си.
	— Адмирале, един мой бивш служител е в Норфолк в този момент. Изпратих го да осъвремени ракетната система „Егида“, така че да може да поразява балистични цели.
	— Чух нещо за това. Как върви проектът? — попита Дейв Сийтън.
	— Каза, че е готов за пълен тест. Адмирале, какво ще стане, ако китайците изстрелят някоя от техните балистични ракети срещу нас.
	— Няма да е хубаво — отвърна Сийтън.
	— Тогава какво ще кажеш да изкараме корабите си, съоръжени с „Егида“, и да ги разположим в близост до вероятните цели?
	— Ами, сър, системата не е проверена все още за балистични цели и всъщност не сме провели истински тест…
	— Не е ли по-добре от нищо? — прекъсна го министърът на отбраната.
	— Предполагам, че да.
	— Тогава го направи, и то веднага.
	Сийтън се изпъна.
	— Слушам, сър.
	— Първо „Гетисбърг“. Да натовари ракетите, които са му необходими, и незабавно да идва тук — заповяда Бретано.
	— Веднага ще се обадя на главнокомандващия на Атлантическия район.


	„Много странно нещо“, помисли си Грегъри.
	Този кораб е не чак толкова голям като лайнера, на който бяха с Канди миналата зима, но все пак океански кораб, сега се намираше в някакъв асансьор. Точно това представляваше плаващият сух док. Сега го пълнеха с вода, за да потъне надолу, за да проверят дали работи новото витло. Моряците, които работеха на сухия док, наблюдаваха от бордовете, или както там се наричат стените на това проклето нещо.
	— Странно, нали, сър?
	Грегъри усети цигарения дим. Това сигурно бе първи главен старшина Лийк. Обърна се и видя, че не е сгрешил.
	— Никога не бях виждал нещо подобно.
	— Никой не го вижда често, освен онези момчета там, които работят на дока. Възползвахте ли се от възможността да се разходите под кораба?
	— Да се разходя под десет хиляди тона метал? — стреснато отвърна Грегъри. — Не, разбира се.
	— Бил сте войник, нали?
	— Нали ти казах? „Уест Пойнт“, парашутна школа, школа за рейнджъри, но всичко това бе отдавна, когато бях млад и глупав.
	— Не е нещо особено, докторе. Интересно е да се види как изглежда отдолу, особено сонарния купол в предната част. Ако не бях специалист по радарите, щях да се занимавам със сонари, само дето те вече нямат какво да вършат.
	Грегъри погледна надолу. Водата покриваше сивия метален под на дока. „Дали не се казва палуба?“, зачуди се той.
	— Мирно, всички на борда! — извика някой. Моряците, включително първи главен старшина Лийк, се обърнаха и отдадоха чест.
	Беше капитан Боб Блънди, командващият офицер на „Гетисбърг“. Грегъри го бе срещал само веднъж, и то само за да си кажат здрасти.
	— Д-р Грегъри.
	— Капитане.
	Двамата се ръкуваха.
	— Как върви проектът ви?
	— Ами според симулациите, добре. Бих искал да го изпробвам срещу истинска цел.
	— Министърът на отбраната ви изпрати при нас, нали?
	— Не точно, но той ме извика от Калифорния, за да разгледам техническите аспекти на проблема. Работех за него, когато беше шеф на TRW.
	— Сигурно сте човек от СОИ, нали?
	— Занимавах се с това и със зенитни ракетни установки, да, сър. Както и с някои други неща. Аз съм един от световните експерти по адаптивна оптика още от времето в СОИ.
	— Какво е това? — попита капитан Блънди.
	— Ние го наричаме гуменото огледало. Използват се компютърно управлявани двигатели, за да се изкриви огледалото, така че да компенсира атмосферните смущения. Идеята бе по този начин да се фокусира енергийният лъч на лазер със свободни електрони, само че не се получи. Гуменото огледало функционираше добре, но по някаква причина, която така и не успяхме да разберем, проклетите лазери не успяваха да достигнат очакваните параметри. Не им достигаше мощност да изпарят корпуса на ракетата — Грегъри отново погледна надолу в сухия док. — Не бях включен директно в разработката, но се навъртах там да давам акъл. Оказа се чудовищен технически проблем. Продължихме да си блъскаме главите в стената, докато не ни писна да слушаме кухото кънтене.
	— Разбирам малко от механика, малко от електричество, но не от високоенергийно инженерство. Е, какво мислите за нашите системи „Егида“?
	— Харесва ми радарът. Прилича на онзи „Кобра Дейн“ на ВВС на Алеутските острови. Дори е малко по-добър. Сигурно можете да засечете сигнал от Луната, ако решите.
	— Това е малко извън периметъра ни на действие — отвърна Блънди. Старшина Лийк добре ли се грижи за вас?
	— Когато напусне флотата, можем да му намерим работа в TRW. Сега работим по един проект за зенитни ракети.
	— А лейтенант Олсън? — попита шкиперът.
	— Той е много умен млад офицер, капитане. Сещам се за много компании, които могат да го поканят — откровено отвърна Грегъри.
	— Би трябвало да кажа нещо, за да ви обезкуража, но…
	— Кап’тане! — притича един от моряците. — Спешно съобщение от командващия на Атлантическия район, сър.
	Матросът подаде една папка на командира си. Капитан Блънди се подписа на приемния лист и взе посланието. Очите му се свиха, докато го четеше.
	— Знаете ли дали министърът на отбраната знае с какво се занимавате в момента?
	— Да, капитане, знае. Говорих с Тони преди няколко минути.
	— И какво, по дяволите, му казахте?
	Грегъри сви рамене.
	— Нищо особено, просто че проектът върви добре.
	— А-ха. Старшина Лийк, в какво състояние е техниката ви?
	— Всичко е в стопроцентова готовност, кап’тане. Работа ли ни се отваря, сър? — попита първият главен старшина.
	— Така изглежда. Д-р Грегъри, моля да ме извините, трябва да се видя с офицерите си. Старшина, скоро отплаваме. Ако имаме хора на брега, извикай ги. Предай заповедта.
	— Слушам, сър — извика Лийк и отдаде чест на капитан Блънди, който се забърза към бака. — За какво е всичко това?
	— Представа нямам, старшина.
	— Аз какво да правя? Да си ходя? — попита Грегъри.
	— Носите ли си четката за зъби? Ако не, можете да си купите от лавката на кораба. Извинете ме, Док, трябва да събера екипажа — Лийк изгаси цигарата си във фалшборда и тръгна в посоката, в която пое командирът му.
	Грегъри просто нямаше какво да прави. Нямаше начин да напусне кораба, освен да скочи в нахлуващата в сухия док вода, а това не му се стори добра идея. Той се отправи обратно към помещенията и видя, че лавката е отворена. Оттам си купи четка за зъби.


	Бондаренко прекара следващите три часа с генерал-майор Синявски в разработване на трасета за подстъп и планове за водене на огъня.
	— Те разполагат с радари за локализиране на артилерийския огън, Юрий, и освен това противобатарейните им ракети са с доста голям периметър на действие.
	— Можем ли да очакваме някаква помощ от американците?
	— Работя по този въпрос. Имаме чудесна разузнавателна информация от безпилотните им самолети.
	— Искам да знам къде се намира артилерията им. Ако можем да научим това от тях, задачата ми ще стане много по-лека.
	— Толкунов! — извика командващият на ТВД Далечен изток достатъчно силно, за да накара шефа на разузнаването си да дойде на бегом.
	— Да, другарю генерал!
	— Владимир Константинович, ще установим позицията си тук — каза Бондаренко, като посочи една червена линия на картата. — Искам информация за настъпващите китайски формации минута по минута, особено за артилерията им.
	— Мога да организирам това. Дайте ми десет минути — каза шефът на разузнаването и изчезна към помещенията, в които бяха инсталирани терминалите на американските разузнавателни машини. Началникът му се замисли.
	— Ела, Юрий, трябва да видиш това.
	— Генерале — поздрави го на влизане майор Тъкър. После видя и другия. — Генерале.
	— Това е генерал Синявски. Той командва двеста шестдесет и пета. Бихте ли му показали настъплението на китайците? — това не бе въпрос или заповед, просто учтива молба, защото Тъкър беше чужденец.
	— Добре, тук е, сър, имаме всичко на видеолента. Челните им разузнавателни части са… тук, а първите подразделения от основните им сили са тук.
	— Мамка му — реагира Синявски на руски. — Това да не е някаква магия?
	— Не, това е… — Бондаренко смени езика. — Коя е тази машина, майоре?
	— Отново „Грейс Кели“, сър. „Да хванеш крадец“ — така се казва един филм на Хичкок, в който тя играе заедно с Кари Грант. Много подходящо. Слънцето ще залезе след около един час и ще включим инфрачервените камери. Както и да е, ето челния им батальон, изглежда, всичките танкове са от тип 90. Поддържат добра дисциплина във формацията и заредиха преди около един час, така че могат да изминат още към двеста километра, преди да спрат отново.
	— Артилерията им?
	— Влачи се доста след тях, сър, с изключение на тази част с верижни самоходни установки тук — Тъкър си поигра с мишката и картината на екрана се смени.
	— Генадий Йосифович, как бихме могли да се провалим с такава информация? — попита дивизионният командир.
	— Юрий, помниш ли времето, когато смятахме да нападаме американците?
	— Лудост. Китайците не могат ли да видят този самолет? — недоверчиво попита Синявски.
	— Невидим е за радарите.
	— Мамка му.
	— Сър, имам директна връзка с щаба ни в Жиганск. Щом хората ви ще се установяват на позиция, какво ще искате от нас? — попита Тъкър. — Мога да предам исканията ви на генерал Уолъс.
	— Имам тридесет щурмови бомбардировача Су-25, петдесет изтребители бомбардировачи Су-24, както и двеста хеликоптера Ми-24 — придвижването на последните в театъра на военните действия бе убийствено бавно, но най-сетне те бяха тук и представляваха асото каро, което Бондаренко държеше обърнато върху игралната маса. Те очакваха заповедите му на двеста километра от зоната на операциите, напълно заредени и въоръжени. Екипажите извършваха тренировъчни полети, като стреляха с истински боеприпаси. За някои от пилотите това бяха първите бойни снаряди, които изстрелваха.
	— Това ще бъде изненада за добрия, стар Джо — подсвирна Тъкър. — Къде ги криете, сър? По дяволите, генерале, нямах представа, че са тук някъде.
	— Има някои сигурни места. Искаме да посрещнем гостите си както трябва, когато му дойде времето — каза Генадий Йосифович на младия американски офицер.
	— И така, какво искате да направим, сър?
	— Ударете снабдяването им. Покажете ми тези Умни прасета, за които сте говорили на полковник Толкунов.
	— Това вероятно можем да направим, сър — каза Тъкър. — Нека се свържа с генерал Уолъс.


	— Значи пак ме пропускат? — попита Уолъс.
	— Само докато съприкосновението между руските и китайските сухопътни сили стане неизбежно — каза Мур и му даде целите. — Това е по-голямата част от нещата, които искаше да удариш, Гъс.
	— Сигурно е така — неохотно се съгласи командващият военновъздушните сили. — А ако руснаците ни помолят за помощ?
	— Окажете им я в рамките на разумното.
	— Добре.


	Подполковник Гуисти, Сабя шест, слезе от хеликоптера в пункт за зареждане номер две и се отправи към генерал Дигс.
	— Не са се шегували — говореше полковник Мастърман. — Това си е цяло шибано езеро.
	Милиард и четвърт литра или повече от един милион тона гориво — това бе горе-долу капацитетът на четири супертанкера и всичкото бе от типа „номер 2“, или поне толкова близко по качество до него, че горивните помпи на танковете и на бронетранспортьорите „Брадли“ да не забележат разликата. Шефът на базата, цивилен, им бе казал, че горивото е тук от около четиридесет години, откакто Хрушчов се сдърпа с председателя Мао и възможността за война с друга комунистическа държава се превърна от немислима в реална. Това бе или забележителна предвидливост или параноичен стремеж за презапасяване, но и в двата случая бе в полза на Първа бронетанкова дивизия.
	Системите за горивоподаване можеше да бъдат и по-добри, но в Съветския съюз навремето нямаха голям опит в строежа на бензиностанции. По-ефективно бе горивото да се изпомпва в заправчиците на дивизията, които имаха възможност да зареждат едновременно четири или шест машини.
	— Добре, Мич, какво знаем за противника? — обърна се Дигс към началника на разузнавателния си отдел.
	— Сър, в момента един „Дарк Стар“ работи за нас и ще остане горе още девет часа. Най-близо е една пехотна дивизия. Намира се на четиридесет километра в тази посока, сега са насядали тук по тези хълмове. Поддръжката им е един танков полк.
	— Артилерия?
	— Лека и средна, изцяло буксирна, сега заема позиция. Имат радари за локализиране на артилерийска стрелба, за които би трябвало да внимаваме — предупреди полковник Търнър. — Помолих генерал Уолъс да изпрати няколко F-16 с противорадарни ракети. Могат да настроят насочващите им глави в милиметровия обхват, в който работят китайските локатори за артилерия.
	— Да го направят — нареди Дигс.
	— Да, сър.
	— Дюк, колко време остава до съприкосновението с противника? — обърна се Дигс към началника на оперативния си отдел.
	— Ако се движим по график, ще бъдем достатъчно близо след два часа.
	— Добре, свикайте бригадните командири на оперативка. Започваме веселбата веднага след полунощ — каза Дигс на хората от щаба, без да съжалява за думите си. Той бе войник, който скоро щеше да влезе в битка, а това бе свързано с един различен и съвсем не приятен начин на мислене.


>	57.
>	ХИПЕРВОЙНА

	Последните два дни на подводна лодка „Тъксън“ бяха отегчителни. Тя наблюдаваше 406 вече шестнадесет дни, като поддържаше разстояние около осем и половина морски мили*, откъм кърмата на китайската ракетна подводница и охраняващата я ядрена щурмова лодка, която в момента се намираше южно от нея. Втората поне имаше име — „Хай Лун“, според гениите от разузнаването, но за сонарните оператори на „Тъксън“, 406 бе Сиера-единадесет, а „Хай Лун“ — Сиера дванадесет. Китайските подводници бяха известни с тези имена и на екипа за прицелване и изстрелване на торпедата.
	[* 1 морска миля = 1 852 м. — Бел.прев.]
	Проследяването на двете цели не бе трудно. И двете лодки разполагаха с ядрени силови агрегати, реакторните системи бяха шумни, особено помпите, които нагнетяваха водата за охлаждане на котела. Всичко това плюс шестдесетхерцовите генератори, които оставяха по два чифта ярки линии на екрана на хидролокатора, правеше проследяването толкова трудно, колкото наблюдението на двама слепци на празен паркинг по обяд при ясно време. Все пак беше по-интересно, отколкото преследването на китове в Северния Пасифик — задача, която неотдавна бе възложена на част от лодките на Тихоокеанския флот, за да се достави удоволствие на еколозите.
	Нещата наистина придобиха по-интересен характер напоследък. „Тъксън“ излизаше на перископна дълбочина два пъти дневно и екипажът с изненада научи, че китайските и американските въоръжени сили си разменят изстрели в Сибир. Това означаваше, помислиха си подводничарите, че в скоро време можеше да се наложи 406 да изчезне, а това си бе мисия, макар и много забавна, но все пак затова им плащаха, тоест имаше вероятност да свършат нещо полезно.
	406 носеше на борда си балистични ракети — дванадесет „Цзю Лан“-1, CSS-N-3, всяка от които имаше бойна глава с мощност от порядъка на един мегатон. „Цзю Лан“ означаваше „Велика вълна“, съобщаваше разузнавателната сводка. Според нея периметърът им на действие бе малко под три хиляди километра — по-малко от половината разстояние до Калифорния, но можеха да ударят Гуам, който бе американска територия. Всъщност това нямаше голямо значение. Важното в случая бе, че 406 и „Хай Лун“ бяха бойни кораби на страна, с която Съединените щати воюваха в този момент.
	VLS радиостанцията приемаше чрез антена, която се намираше в кърмовата част на „Тъксън“, а сигналът бе изпращан от един чудовищен, в по-голямата си част подземен предавател, разположен в северната част на Мичиганския полуостров. Еколозите протестираха, че енергията, излъчвана от съоръжението, смущава миграцията на гъските през есента, но ловците не се оплакваха от недостиг на водни птици, така че радиостанцията продължи да функционира. Създадена, за да изпраща съобщения до американските ракетни подводници, сега тя осъществяваше връзка с бързоходните щурмови лодки, които останаха на въоръжение. Приетите сигнали задействаха една камбанка в комуникационната рубка, която се намираше зад центъра за управление на бойните действия откъм щирборда*.
	[* Десния борд на кораба. — Бел.прев.]
	Камбанката звънна. Вахтеният матрос съобщи на прекия си началник — лейтенант, той от своя страна докладва на капитана, който отново вдигна подводницата на перископна дълбочина, след което вдигна комуникационния лазер, за да насочи антената към спътника на флота, известен като сателит за подводен информационен обмен. В отговор получи съобщение по насочената високочестотна радиостанция, която действаше в късовълновия обхват. Сигналът бе въведен в криптографската машина на подводницата, декодиран и разпечатан.
C>
	ДО: ПЛ САЩ ТЪКСЪН (SSN-770)
	ОТ: ГК ПАСИФИК

	1. ПРИ ПОЛУЧАВАНЕ НА СИГНАЛ „XQT SPEC OP“ ПО VLS НАПАДАТЕ И УНИЩОЖАВАТЕ ПРЛ НА КНР И ВСИЧКИ КОРАБИ НА КНР В СЪПРИКОСНОВЕНИЕ.
	2. ДОКЛАДВАТЕ РЕЗУЛТАТ ЧРЕЗ САТЕЛИТ ЗА ПОДВОДЕН КОМУНИКАЦИОНЕН ОБМЕН.
	3. СЛЕД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ТАЗИ ОПЕРАЦИЯ ПРОВЕЖДАТЕ БЕЗ ОГРАНИЧЕНИЯ АКЦИИ СРЕЩУ ВМС ЕДИНИЦИ НА КНР.
	4. НЕ НАПАДАТЕ, ПОВТАРЯМ, НЕ НАПАДАТЕ ТЪРГОВСКИ КОРАБИ ОТ КАКЪВТО И ДА Е ВИД.

	КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО
C$
	— Е, крайно време беше — обърна се командващият офицер към старши помощник-командира.
	— Не казват кога да го очакваме — отбеляза старпомът.
	— Предполагам, че след два дни — каза капитанът. — Да скъсим дистанцията на десет хиляди ярда*. Екипажът да се подготви. Да се провери въоръжението.
	[* 1 ярд = 91,4 см. — Бел.прев.]
	— Слушам.
	— Има ли нещо друго наблизо?
	— Има една китайска фрегата на около тридесет мили северно от нас.
	— Добре, след като се оправим с подводниците, ще харпунираме и нея, а после ще се приближим, за да я довършим, ако е необходимо, разбира се.
	— Разбрано — каза старпомът и се отправи към центъра за управление на бойните действия. Пътем погледна часовника си. Горе беше тъмно. Това всъщност нямаше значение за никой от хората на борда на подводницата, но тъмнината по някаква причина караше всички да се чувстват по-сигурни, дори и старши помощник-командира.


	Сега бе доста по-напрегнато. Разузнавачите на Гуисти вече бяха на двадесет мили от позициите на китайците. Така те попадаха в обсега на артилерията и нещата ставаха сериозни.
	Задачата бе да се придвижат до съприкосновение с противника и да намерят дупка в китайските позиции, която дивизията да разшири. След това трябваше да си проправят път през пробива и да нападнат зоната за материално-техническо и тилово осигуряване непосредствено отвъд реката, откъдето китайците започнаха настъплението си. После вероятно щяха да се върнат на север, за да атакуват тила на противника с една или с две бригади, а третата да остане на пътя на китайското снабдяване като блокираща сила.
	Разузнавачите му вече си бяха сложили „грима“, както някои от тях наричаха камуфлажните бои. С тях те правеха по-тъмни естествено светлите участъци от лицата си и по-светли тъмните, като в крайна сметка заприличваха на зелено-черни извънземни нашественици. Настъплението в по-голямата си част щеше да бъде осъществено с машините и сега разузнавачите седяха в бронетранспортьорите, като разчитаха главно на инфрачервените прибори за нощно виждане, които шофьорът и мерачът използваха, за да откриват враговете. От време на време обаче пехотинците щяха да слизат от машината и затова всеки от тях провери индивидуалния си прибор за нощно виждане. Всеки разузнавач имаше три комплекта от батерии AA, които бяха толкова важни за него, колкото и пълнителите за автомата му M-16A2. По-голямата част от мъжете изядоха полевите си порциони и ги прокараха с вода, а някои от тях с аспирин, за да се предпазят от леките болки, които можеха да се появят вследствие на случайни удари или навехвания. Разменяха си погледи и закачки, за да облекчат стреса, както и обичайните в подобна ситуация куражлийски приказки, предназначени колкото за другите, толкова и за самите тях. Сержантите и младшите офицери напомниха на хората си за обучението, което бяха преминали и им казаха да вярват в своите способности.
	После по подадена по радиото команда бронетранспортьорите запалиха двигателите си и поведоха основните боеви танкове към противника, като първоначално се движеха с около десет мили в час.
	Хеликоптерите на батальона вече бяха във въздуха, и шестнадесетте, и се придвижваха изключително внимателно, защото бронята на всеки от тях вършеше работа горе-долу колкото лист от вестник и всеки долу на земята можеше да го забележи с чифт инфрачервени очила и да го очисти с ракета с топлинно насочване. Освен това противникът имаше и лека противовъздушна артилерия, която бе също толкова смъртоносна.
	Хеликоптерите OH-58D „Киова Уориър“ разполагаха с добри системи за нощно виждане и по време на тренировъчните полети пилотите бяха разбрали, че могат да разчитат на тях, но на учения обикновено никой не умира. Мисълта, че там, долу, има хора с истински оръжия, които са получили заповед да ги използват, караше всички да не се предоверяват на уменията си от периода на обучение. Да те прострелят на учение означаваше да ти съобщят това по радиостанцията и да ти наредят да се приземиш, е, може би и едно конско от командира, задето си оплескал нещата, което обикновено приключваше с напомнянето, че в истинска битка си щял наистина да умреш, жена ти да остане вдовица, а децата ти — сираци. Само че ситуацията не бе такава и никой не обръщаше внимание на тези думи. Сега обаче това можеше да се превърне в реалност, а всички пилоти имаха съпруги или приятелки, а повечето от тях и деца.
	И така те тръгнаха напред, като използваха собствените си прибори за нощно виждане, за да огледат повърхността пред себе си, но сега ръцете им стискаха уредите за управление малко по-силно от обикновено.


	Щабквартирата на дивизията вече разполагаше със собствен терминал за приемане на информация от безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“, както и с един капитан от военновъздушните сили, който да работи с него. Дигс не бе особено доволен, че се намираше толкова далеч от хората си, които се бяха изправили срещу злото, но командването се различаваше от водачеството. Бяха му казали това преди години в Генералщабната школа във Форт Лийвънуърт, а в Саудитска Арабия го бе разбрал и от личен опит, но въпреки това изпитваше желание да бъде напред при своите войници и да сподели опасността с тях. Сега обаче единственият начин да намали риска за хората си бе да стои тук отзад и да упражнява ефективен контрол на операциите с помощта на полковник Мастърман.
	— Готварски печки? — попита Мастърман.
	— Да — потвърди капитанът от ВВС на САЩ, който се казваше Франк Уилямс. — А тези по-ярките са лагерни огньове. Нощта е хладна. Температурата на земната повърхност е шест градуса, на въздуха — пет. Това осигурява добър контраст на инфрачервените системи за наблюдение. Използват някакви печки като онези, които имахме в скаутската организация. По дяволите, страшно много са. Стотици.
	— Виждаш ли дупка в редиците им?
	— Изглежда по-рехаво тук, между тези двата хълма. Има една рота на хребета и още една тук — обзалагам се, че са от различни батальони — каза Уилямс. — Обикновено е така. Пролуката между тях е малко повече от километър, но тук, в дъното, има рекичка.
	— Нищо няма да им стане на бронетранспортьорите, ако малко се понамокрят — каза Дигс на младшия офицер. — Дюк?
	— Най-доброто място за пробив от видяното дотук. Да насоча ли Анжело натам?
	Дигс се замисли. Това означаваше да хвърли в бой разузнавателното си охранение, както и поне още една от своите бригади, но точно за вземането на такива решения бяха създадени генералските длъжности.
	— Какво още има наоколо?
	— Бих казал, че щабът на полка им е някъде тук, като съдя по палатките и по камионите. Ще ги ударите с артилерия, предполагам.
	— Точно когато „Куотър Хорс“ стигне там. Няма смисъл да ги предупреждаваме по-рано — предложи Мастърман. Генерал Дигс помисли още малко и взе първото си важно решение за тази вечер.
	— Дадено. Дюк, кажи на Гуисти да се насочва към тази дупка.
	— Да, сър — полковник Мастърман тръгна към радиостанциите. Тръгваха с летящ старт. Това не бе начинът, по който обичаха да правят нещата, но бе нещо нормално при реалните бойни операции.
	— Роджър — продължи Дигс.
	Полковник Роджър Ардън, командир на артилерийските подразделения на дивизията с позивна „Стрелец“ шест, бе висок и доста слаб мъж.
	— Да, сър.
	— Ето огневата ти задача. Ще трябва да осигурим поддръжка на Анжело Гуисти, за да премине през този проход. Тук и тук има пехотни роти, а това тук, изглежда, е полкови команден пункт.
	— Противникова артилерия?
	— Известен брой сто двадесет и две милиметрови тук и нещо, което прилича на двеста и три, тоест осеминчови — тук.
	— Ракетни установки?
	— Досега не съм видял. Вижда ми се малко странно, но не съм забелязал наоколо — каза капитан Уилямс на артилериста.
	— Някакви радари? — попита полковник Ардън.
	— Може би тук има един, но е трудно да се каже. Отгоре има камуфлажна мрежа — показа Уилямс, като загради мястото с мишката и увеличи образа.
	— Ще приемем, че има, и ще му забием една топлийка за всеки случай — каза Ардън.
	— Да, сър. Да разпечатам ли списък на целите?
	— Разбира се, синко.
	— Веднага, сър — каза Уилямс. Капитанът въведе една команда и принтерът изплю два листа, на които бяха разпечатани позициите на противниковите цели с точност до една секунда от градуса. Той подаде списъка с целите на полковника.
	— Как изобщо сме се оправяли досега без GPS и височинно фоторазузнаване? — зачуди се Ардън. — Добре, генерале, това можем да го направим. Кога?
	— Да кажем след тридесет минути.
	— Ще бъдем готови — обеща Стрелецът. — Ще издам заповед „време за нанасяне на удар“ по полковия команден пункт.
	— Това ми звучи добре — отбеляза Дигс.


	Първа бронетанкова имаше доста добре оборудвана артилерийска бригада. Втори и трети батальон от Първи полеви артилерийски полк бяха въоръжени с новите самоходни 155-милиметрови гаубици „Паладин“, а втори батальон на Шести полеви артилерийски разполагаше със самоходни осеминчови оръдия плюс монтираните върху верижни бронетранспортьори ракетни системи за залпов пуск, които обикновено се намираха под прякото командване на командира на дивизията, също като личното му оръжие. Тези подразделения бяха на десетина километра зад челните разузнавателни части и при получаването на заповедта слязоха от пътя и заеха огневи позиции северно и южно от макадамовото шосе. Всеки от батальоните разполагаше с GPS приемник, чрез който можеше да научи местоположението с точност до три метра във всеки един момент. Чрез Обединената система за разпределяне на тактическа информация те получиха координатите на своите цели и ги въведоха в бордовите компютри, които изчислиха азимута и разстоянието до тях. После получиха указание за вида на боеприпасите, които трябваше да използват — или „обикновени“ осколочно-фугасни, или с вариращо време на задействане, заредиха ги, насочиха оръдията към целите и мерачите зачакаха заповед да дръпнат шнуровете, а командирите докладваха в щаба, че са в състояние на пълна готовност.


	— Всичко е подготвено, сър — докладва полковник Ардън.
	— Добре, ще изчакаме да видим как се справя Анжело.
	— Ето мястото, сър — каза капитан Уилямс на генерала. Чувстваше се като телевизионен оператор, който заснема футболен мач, с малката разлика, че единият отбор не знаеше, че го снимат, както и че съперниците му вече са на терена. — На две крачки са от първите постове на противника.
	— Дюк, кажи на Анджело. Използвай IVIS.
	— Готово — отвърна Мастърман. Единственото, което не можеха да направят, бе да му препратят директно данните от „Дарк Стар“.


	Сабя шест бе в своя „Брадли“ вместо в по-сигурния основен боен танк „Абрамс“. От тази машина щеше да вижда по-добре, реши Гуисти.
	— Антената на IVIS е вдигната — съобщи старшият на машината. Полковник Гуисти се наведе и се промъкна покрай оръдейния купол, за да отиде до мястото, на което седеше сержантът. Онзи, който бе проектирал този бронетранспортьор, не бе предвидил, че той може да бъде използван и от офицери, а разузнавателният батальон все още не разполагаше с новите верижни машини „Год“, в които терминалът на IVIS бе в задната част.
	— Първият противников пост е точно тук, сър, на единадесет часа, зад това малко възвишение — каза сержантът, като сочеше екрана.
	— Добре, хайде да отидем да им кажем „здрасти“.
	— Прието, полковник. Пали, Чарли — каза той на механик-водача, след което се обърна към останалите от екипажа. — Стегнете се, момчета. Горе главите. Вече сме на индианска територия.


	— Как са нещата горе на север? — обърна се Дигс към капитан Уилямс.
	— Сега ще видим — каза капитанът и превключи от „Мерилин Монро“ на „Грейс Кели“. — Ето, челните китайски части са на петнадесет километра от руснаците. Изглежда, се готвят за пренощуване. Вероятно ние ще влезем в съприкосновение първи.
	— Добре — сви рамене Дигс. — Да се върнем при госпожица „Монро“.
	— Да, сър — каза Уилямс и направи необходимото. — Ето, пристигнахме. Ето и вашата челна разузнавателна част, на два километра от първата дупка в земята на Джо Китаеца.
	Като малък Дигс бе изгледал много боксови срещи по телевизията. Баща му бе запален почитател на Мохамед Али. Когато загуби от Спинкс обаче, Али знаеше, че съперникът му е на ринга. Сега ситуацията не бе такава. Обективът се фокусира върху дупката. Вътре имаше двама души. Единият се бе свил долу и пушеше цигара. Това се отразяваше негативно на способността му да вижда в тъмното, вероятно бе отслабило нощното зрение и на втория и може би затова не бяха забелязали нищо, макар че поне трябваше да са чули… Брадлитата не бяха чак толкова тихи…
	— Колко можеш да увеличиш картината? — попита Дигс.
	— Да видим… — след пет секунди двамата безименни китайци, скрити в изкопаната на ръка дупка, заеха половината екран. После Уилямс раздели екрана на две, като по-голямата част показваше двамата обречени войници, а малката — челния „Брадли“, чийто купол в момента се завърташе леко наляво… сега бяха на около хиляда и сто метра…
	В дупката имаше полеви телефон, видя Дигс. Той се намираше долу на дъното между двамата войници. Дупката бе първата в линията на китайското бойно охранение и по всяка вероятност задачата им бе да докладват, когато от тяхната страна се появи някаква опасност. Те чуха нещо, но не бяха сигурни какво точно е то и вероятно изчакваха да го видят.
	„Китайската народоосвободителна армия няма очила за нощно виждане, поне на това ниво на личния състав“, помисли си Дигс. Това бе съществена информация.
	— Добре, отдръпни.
	— Да, сър — каза Уилямс и отдалечи обектива от двамата войници, като върна на екрана изображението, което показваше едновременно дупката и приближаващия я „Брадли“. Дигс бе сигурен, че мерачът на Гуисти вече може да ги види. Не знаеше само кога ще бъде даден първият изстрел, но тези решения трябваше да се вземат от човека, който е на бойното поле, нали?
	— Ето!
	Дулото на 25-милиметровата тежка картечница проблясна три пъти, при което изображението избледня. Към дупката се проточи линия от трасиращи снаряди…
	… и двамата китайци загинаха, покосени от осколочно-фугасните запалителни боеприпаси. Дигс се обърна.
	— Стрелец, открий огън!
	— Огън! — извика полковник Ардън в микрофона. Миг по-късно земята под краката им се разтърси, а след още няколко секунди чуха далечен гръмотевичен тътен, с който над деветдесет снаряда излетяха в небето.


	Полковник Ардън бе издал команда „време за нанасяне на удар“ по полковия команден пункт зад малкия проход, към който се бе насочил „Куотър Хорс“. Това бе изобретение на американците от Първата световна война и бе замислено така, че всички боеприпаси, изстреляни от различни оръдия към една и съща точка на картата, да попаднат там едновременно, за да лишат противника от възможността да потърси укритие при първото предупреждение. В началото това изискваше трудоемки изчисления на времето на движение на всеки снаряд поотделно, но сега компютрите вършеха това мигновено. В конкретния случай изпълнението на задачата се бе паднало на втори батальон от шести артилерийски полк и на неговите осеминчови оръдия, които бяха считани за най-точните тежки артилерийски единици в армията на САЩ. Два от снарядите бяха обикновени осколочно-фугасни, които се взривяваха при удар, а останалите десет — с вариращо време на задействане. Това на практика означаваше, че боеприпасът избухва на около петнадесет метра от земната повърхност, задействан от малък радар в носа на снаряда. Така осколките не се забиваха в земята, а образуваха смъртоносен конус с диаметър на основата около шестдесет метра. Обикновените снаряди се използваха, за да отварят кратери и да поразяват онези противникови войници, които се криеха в индивидуални окопи.
	Капитан Уилямс насочи обектива на „Мерилин Монро“ върху противниковия команден пункт. От далечната перспектива инфрачервените камери показваха като ярки точки снарядите, които летяха в нощното небе. После целта отново изпълни екрана. Според Дигс всички снаряди се приземиха в рамките на по-малко от две секунди. Ефектът бе ужасяваш Шестте палатки просто изчезнаха, а бледозелените фигурки на човешки същества изпопадаха по земята и постепенно престанаха да се движат. Някои тела бяха разчленени — Дигс никога не бе виждал нещо подобно.
	— Уха! — възкликна Уилямс. — Пържено по китайски.
	Дигс се зачуди дали така възприемат нещата във военновъздушните сили, или просто реакцията на капитана бе плод на младежко лекомислие.
	На екрана част от хората все още се движеха, оцелели като по чудо от първия преграден залп, но вместо да се скрият или да избягат надалеч (защото след първия преграден залп винаги имаше още), те останаха по местата си, като някои от тях се опитваха да помогнат на ранените си другари. Това бе проява на смелост, но така се обричаха на сигурна смърт. Единствените един или двама от намиращите се в командния пункт, които щяха да оцелеят след този ужас, сигурно след време щяха да изтеглят печелившите билети от лотарията. Ако, разбира се, някой там изобщо оживееше. Вторият залп избухна двадесет и осем секунди по-късно, а третият — след още тридесет и една според цифрите в горния десен ъгъл на екрана.
	— Бъди милостив, Господи — с въздишка промълви полковник Ардън. Никога досега не бе виждал ефекта от артилерийския огън по този начин. За него това винаги бе нещо много далечно и съвсем абстрактно, но сега видя какво в действителност причиняват оръдията му.
	— Цел, прекрати огъня — каза Дигс, което на жаргона на танкистите означаваше „мъртъв е, уби го, избери си друг“. Преди година в пясъците на Саудитска Арабия той бе наблюдавал битка на компютърен екран и усети мъртвешкия хлад на войната, но това тук бе далеч по-лошо. То бе като да гледаш холивудски филм със специални ефекти, но тук кръвта бе истинска. Той току-що бе видял как командването на един пехотен полк, около четиридесет човека вероятно, бяха изтрити от лицето на земята за по-малко от деветдесет секунди, а те все пак бяха човешки същества — нещо, което този млад капитан от военновъздушните сили явно пропускаше. За него очевидно това бе нещо като електронна игра. Дигс реши, че сигурно бе по-добре да мисли за това по този начин.
	По една батарея обстрелваше всяка от двете пехотни роти на хребетите северно и южно от малкия проход. Следващият въпрос бе какво ще предизвика всичко това. След като полковият команден пункт бе унищожен, нещата в щаба на дивизията щяха да се пообъркат. Някой щеше да чуе шумотевицата и щеше да вдигне телефона. Свободният сигнал от другия край първоначално щеше да предизвика реакция от рода на „мамка му“, защото всички нормални хора, включително и войниците, намиращи се в зона на военни действия, считаха, че лошите телефонни връзки са по-скоро правилото, а не изключението. Почти сигурно бе, че използваха телефони, а не радиостанции, защото първите бяха по-сигурни и по-надеждни, освен в случаите, когато артилерийски огън е унищожил телефона и е прекъснал кабелите. И така най-вероятно командирът на дивизията им току-що се събуждаше от потупване по рамото, а след малко щеше да остане много объркан от това, което щяха да му кажат.
	— Капитане, знаем ли къде е дивизионният команден пункт на противника?
	— Вероятно тук, сър. Не съм съвсем сигурен, но там има маса камиони.
	— Покажи ми го на карта.
	— Тук, сър — показа Уилямс отново върху екрана на монитора, където бе извикал картата. Този млад офицер от ВВС сигурно можеше и вечерята си да яде от екрана, помисли си Дигс. По-важно в случая бе, че командният пункт бе в обсега на батареите с ракетните системи за залпов пуск. Там имаше доста радиоантени. Да, явно това бе мястото, на което се намираше китайският генерал.
	— Стрелец, искам да удариш това веднага!
	— Да, сър — командата бе предадена по Обединената система за разпределяне на тактическа информация на втори батальон на шести полеви артилерийски полк. Ракетните системи за залпов пуск бяха готови и очакваха заповеди, а зададената цел бе в периметъра им на действие. Разстоянието — четиридесет и три километра, бе почти в края на възможностите им. И тук работата бе извършена с компютър. Екипажите зададоха на установките необходимия азимут, блокираха трансмисиите на носещите бронетранспортьори, за да ги стабилизират, и затвориха капаците на прозорците като предпазна мярка срещу удар и нахлуване на изгорелите газове от соплата, чието вдишване имаше летални последствия. Единственото, което трябваше да се направи сега, бе да се натисне червеният пусков бутон. Това бе сторено по заповед на командира на батареята и всяка от деветте установки изстреля, На интервали от около една секунда, по дванадесет ракети, всяка от които съдържаше 644 бойни елемента с размера на ръчна граната. Всичко това се изсипа на площ с размерите на три футболни игрища.
	Ефектът от залпа, както Дигс видя три минути след като издаде заповедта, бе близо седемдесет хиляди отделни експлозии в зоната на целта. Колкото и лошо да бе онова, което сполетя полковия команден пункт, то бе като лек шамар в сравнение със случилото се тук. Дигс не знаеше коя бе тази дивизия, но бе сигурен, че тя е обезглавена така, сякаш го е сторил самият Робеспиер.


	След първоначалната артилерийска стрелба подполковник Гуисти установи, че за него не са останали цели. Изпрати една рота през прохода, докато самият той се насочи на север, без по него да бъде даден нито един изстрел. Падащите на хълмовете пред и зад него 155-милиметрови снаряди обясняваха защо нямаше съпротива. По хълмовете вилнееше буря от стомана и взрив. Някой някъде изстреля сигнална ракета с парашут, но нищо повече не се случи. Двадесет минути след първия преграден залп той видя в далечината челните елементи на Първа бригада. Изчака ги да се приближат на стотина метра, след което тръгна на изток, за да настигне батальона си в долината отвъд прохода. Теоретически сега бе отвъд фронтовата линия, но както във футбола след първия гол напрежението бе изчезнало, а все още оставаше много работа за вършене.


	Дик Бойл, както повечето летци, притежаваше квалификация да пилотира различни машини, така че можеше да избере за тази мисия предпочитания от повечето вертолетчици в подобни случаи „Апач“, но реши да остане в своя UH-60 „Блекхоук“, който предоставяше по-добри възможности за наблюдение на действията. Неговата цел бе независимата танкова бригада, която бе организационният юмрук на 65-а армия на противника. За да изпълни задачата си, той бе повел двадесет и осем от четиридесет и двата си щурмови хеликоптера АН-64D „Алач“, поддържани от дванадесет „Киова Уориър“ и още един „Блекхоук“.
	Китайската танкова бригада бе на тридесет километра северозападно от мястото, на което дебаркира на руска земя. Сега стоеше на открито, подредена в кръгови формации, така че оръдията да сочат във всички посоки, но това изобщо не засягаше Дик Бойл и хората му. Преди четиридесет години подобен лагерен строй сигурно имаше смисъл, но не и днес, не и нощем, когато наоколо има апачи. Водена от своите ОН-58D, които изпълняваха ролята на челен дозор, щурмовата формация се промъкна от север по продължение на долината. Полковникът, командващ тази част, очевидно бе избрал място, от което да може да придвижи, за да осигури поддръжка на всяка от дивизиите на 65-а армия, но по този начин машините му оставаха съсредоточени на едно място с диаметър от около петстотин метра. Единственото притеснение на Бойл бе зенитната артилерия, но благодарение на безпилотните разузнавателни самолети той знаеше точното местоположение на противовъздушните батареи на противника и те щяха да бъдат първата цел в тази операция. Правото да елиминира опасността бе делегирано на екип от четири апача.
	Противовъздушната отбрана бе сформирана от две ракетни батареи. Едната включваше в състава си четири самоходни верижни установки DK-9, подобни на американските „Чапърал“ с по четири ракети с топлинно насочване от рода на „Сайдуиндър“. Периметърът им на действие бе около единадесет километра, малко повече от далекобойността на ракетите „Хелфайър“ на Бойл. Другата батарея бе въоръжена с HQ-61A, което според полковника бе китайската версия на руските СА-6. Те бяха по-малко, но периметърът им на действие бе шестнадесет километра и по всяка вероятност разполагаха с доста добра радарна система за насочване. Те обаче имаха „под“ от около сто метра, под който не можеха да проследяват цели. Това можеше да се окаже спасителната сламка, ако, разбира се, бе вярно. Тактиката му бе да ги открие с хеликоптера за електронно разузнаване ЕН-60 и да ги удари възможно най-бързо. Кодовото име на машината бе „Холидей“, а ракетите с топлинно насочване наричаха „Дък“.
	Китайските войници долу разполагаха и с обикновени преносими ракети с топлинно насочване, чиито възможности бяха сходни с тези на американските „Редай“, но апачите можеха да изпускат компресирани горещи отработени газове, за които се предполагаше, че заблуждават търсещите глави. Онези, които не вярваха в това, не летяха тази вечер. Те никога не летяха.


	Тази вечер имаше още въздушни мисии и не всички бяха на руска територия. Двадесет изтребителя F-117 „Стелт“, наричани още „Блек Джет“, бяха дислоцирани в Жиганск. От пристигането си досега те бяха стояли предимно на земята в очакване на бомбите и прилежащите пакети с насочващи приспособления, които превръщаха боеприпасите от обикновени балистични оръжия в интелигентни снаряди, способни да отлетят самостоятелно до точно определен недвижим имот. Въпросните специални боеприпаси на „Блек Джет“ бяха бомбите за проникване в защитени цели с лазерно насочване GBU-27. Те бяха конструирани така, че не просто да ударят даден обект и да експлодират, а да влязат в него и едва тогава да детонират. Затова техните цели бяха специални. Тази вечер те бяха двадесет и две. Всички те бяха разположени във или в близост до градовете Харбин и Бейан и представляваха бреговите устои на железопътни мостове.
	Китайската народна република зависеше от железопътния си транспорт повече, отколкото останалите страни, защото автомобилите в страната бяха твърде малко, за да наложат изграждането на по-добра пътна мрежа, а и защото прословутата ефективност на железниците се вписваше в икономическия модел в главите на политическите й лидери. Те бяха отчели факта, че подобна зависимост от определен вид транспорт може да ги направи уязвими при нападение и по тази причина, използвайки труда на огромните човешки ресурси на страната си, те бяха изградили множество солидни железобетонни мостове при всички потенциални точки на задръстване, каквито например бяха реките. Те бяха убедени, че шест отделни моста над една река не могат да бъдат поразени едновременно така, че възстановяването им да е невъзможно в кратки срокове.
	Блек джетовете заредиха както обикновено от въздушния танкер КС-135 и продължиха на юг, незабелязани от рубежа за радиолокационно откриване, който правителството на КНР бе разположило по североизточната граница на страната. Самолетите бяха почти изцяло автоматизирани, така че продължиха към направленията си на автопилот. Те извършваха дори бомбардировките автоматично, защото бе твърде сложно за един пилот, бил той и най-опитният, да управлява самолета и в същото време да насочва инфрачервения лазер, чиято невидима точка на повърхността на земята привличаше търсещите глави на боеприпасите. Шестте успоредни моста над река Сунхуа Цзюан край Харбин бяха атакувани почти едновременно, в рамките на една минута в посока от изток на запад. Всеки от тях имаше по два основни брегови устоя — на северния и на южния бряг. Всички те бяха поразени. Самото бомбардиране бе по-лесно, отколкото по време на тестовете при договарянето на разработката на боеприпасите благодарение на ясното небе и пълното отсъствие на отбранителни смущения. Всеки от самолетите освободи по един комплект от шест бомби, които удариха целите си със скорост 1M и проникнаха в тях на разстояние между седем и половина и девет метра, преди да се взривят. Всеки боеприпас съдържаше 243 килограма експлозив „Тритонал“. Количеството не бе особено голямо, но в ограничени пространства то неизменно действаше с адска мощ и в случая раздроби огромните бетонни конструкции, сякаш бяха от порцелан, без обаче да вдига очаквания при подобно събитие шум.
	Недоволна от разрушенията, втората формация от F-117 удари северните брегови устои и също ги срина със земята. Единствените хора, които загинаха като пряко следствие от тази акция, бяха двамата машинисти на един дизелов локомотив, теглещ на север вагони с боеприпаси за армейските сили отвъд река Амур, който не успя да спре преди поразения участък на моста.
	Същото изпълнение бе повторено и в Бейан, където още пет моста бяха сринати в река Уюй Хе. С този двоен удар, който продължи едва двадесет и една минути, снабдителната верига на китайските нашественически сили бе прекъсната за доста дълго време. Останалите осем самолета, които изчакваха като резерва, в случай че някоя от бомбите не успее да порази целта си, се насочиха към железопътната рампа на брега на река Амур, използван от платформите за транспортиране на танкове. Изненадващо въпросната цел не пострада колкото мостовете, тъй като проникващите боеприпаси навлязоха твърде надълбоко в земята, за да направят достатъчно кратери по повърхността, но част от вагоните пострадаха, а един от тях се запали. Като цяло мисията за F-117 бе рутинна. Опитите на ПВО-батареите в двата града да ги поразят претърпяха провал, защото самолетите така и не се появиха на радарите и от земята не бе изстреляна нито една ракета.


	Камбанката звънна отново и съобщението EQT SPEC OP или изпълнете специалната операция бе разпечатано. „Тъксън“ сега се намираше на осем хиляди метра зад Сиера единадесет и на около 14 хиляди от Сиера дванадесет.
	— Ще пуснем по една рибка на всяка от тях. Заповед за огън две, едно. Имаме ли светлини за готовност? — попита капитанът.
	— Двете риби са в готовност, сър — докладва началникът на оръжейния разчет.
	— Подготви торпедна тръба две.
	— Тръба две е готова във всички аспекти, тръбата е напълнена, външният люк е отворен.
	— Много добре, съгласувай пеленга и… стреляй!
	Ръчката върху съответната конзола бе завъртяна:
	— Тръба две произведе електрически пуск, сър.
	„Тъксън“ потрепери по дължината си от резкия удар на сгъстения въздух, който изстреля боеприпаса в океана.
	— Единицата се движи направо и нормално, сър — докладва хидроакустикът.
	— Много добре, подготви тръба едно — бе следващата команда на капитана.
	— Тръба едно е готова във всички аспекти, тръбата е напълнена, външният люк е отворен — докладва отново оръжейникът.
	— Много добре. Съгласувай пеленга и стреляй! — тази заповед бе произнесена с повече патос. Капитанът почувства, че дължи това на хората от екипажа, всеки от които, разбира се, бе на бойния си пост.
	— Тръба едно произведе електрически пуск, сър — съобщи старшината, след като отново завъртя ръчката. Запускът произведе върху подводницата същия ефект като предишния.
	— Единица две се движи направо и нормално, сър — отново докладва хидроакустикът.
	Капитанът изкачи петте стъпала до сонарната рубка.
	— Ето, капитане — каза главният хидроакустик, като посочи на екрана с жълт маркер за стъкло.
	Разстоянието от осем хиляди метра до 406 бе равно на четири и половина морски мили. Подводницата се движеше на дълбочина по-малко от тридесет метра, вероятно защото осъществяваше радиовръзка с базата си, или по някаква друга причина, и се носеше едва с пет възела, ако се съдеше по оборотите на витлото. Това означаваше, че първата цел ще бъде поразена след по-малко от пет минути, а втората след още около сто и шестдесет секунди. Задачата на второто торпедо вероятно щеше да бъде по-сложна от тази на първото. Дори да не чуеха приближаването на подводния снаряд „Марк“ 48 ADCAP, хората от втората цел със сигурност нямаше начин да пропуснат подводния взрив на 360-те килограма „Торпекс“ на три мили от себе си, щяха да се опитат да маневрират или да сторят нещо друго, вместо да скъсат молитвените си броеници и да кажат няколко „Хайл Мао“ или каквито там бяха молитвите им. Капитанът се върна обратно в центъра за управление на бойните действия.
	— Презареди ADCAP в тръба две и един харпун в тръба едно.
	— Слушам, капитане — потвърди оръжейникът.
	— Къде е тази фрегата? — обърна се капитанът към хидроакустика.
	— Тук, сър, клас Луда, старо корито с парни машини, пеленг две-едно-шест, скорост около четиринадесет възела, съдейки по оборотите на витлото.
	— Време на единица две — попита шкиперът.
	— Минута и двадесет секунди до съприкосновението, сър.
	Капитанът погледна екрана. Ако Сиера единадесет имаше дежурни хидроакустици, те не обръщаха особено внимание на света около себе си. Това скоро щеше да се промени.
	— Добре, активиране след тридесет секунди.
	— Слушам, сър!
	На сонарния екран шумовата характеристика на торпедото се покриваше от звуковата линия на 406. Изглеждаше странно да потопиш подводница, когато дори не знаеш името й…
	— Активиране на единица две — извика оръжейникът.
	— Ето го, сър — каза хидроакустикът и посочи един друг участък от екрана. Появи се нова линия и петнадесет секунди по-късно…
	— Сиера единадесет току-що настъпи газта, сър, погледнете тук, кавитацията и оборотите на витлото се засилват, започва поворот на щирборд… но това няма значение, сър — хидроакустикът виждаше това на екрана. Не можеш да се изплъзнеш с маневра от 48-ица.
	— Какво става с дванадесет?
	— И той го чу, кап’тане. Увеличава скоростта си и… — хидроакустикът свали слушалките. — Уау! Как заболя… Съприкосновение на единица две със Сиера единадесет, сър.
	Капитанът вдигна резервния чифт слушалки и ги сложи на главата си. Океанът все още бучеше. Двигателят на целта бе спрял почти моментално — екранът потвърждаваше това, въпреки че шестдесетхерцовата линия показваше, че генераторите все още… не, и те спряха. Той чу свистенето на въздуха. Който и да бе поел командването след удара, сега се опитваше да изхвърли баласта и да излезе на повърхността, но без двигателите… не, нямаше голям шанс, нали? Капитанът насочи вниманието си към хидроакустичните следи на Сиера дванадесет. Щурмовата подводница бе малко по-активна в действията си и сега бягаше обратно към базата, без да пести гориво. Шумът от реактора й бе твърде силен, както и този от витлото… тя също изпразваше баластните си резервоари… защо?
	— Време на единица едно? — попита капитанът.
	— Тридесет секунди по първоначалния график, вероятно малко повече.
	„Не много повече“, помисли си шкиперът. ADCAP се движеше с повече от шестдесет възела на толкова малка дълбочина… Оръжейникът активира торпедото и то тръгна на лов. Един добре обучен екипаж щеше да изстреля свое торпедо, просто за да стресне нападателя си и с повече късмет да се измъкне, ако първият изстрел пропуснеше целта си — не че шансът бе голям, но това не ти струваше нищо, а и можеше да ти осигури компания, докато чакаш пред вратата на Ада… но те не пуснаха дори симулатор. Сигурно всички са били заспали… определено не са били много будни… не са внимавали… не знаеха ли, че се води война? Двадесет и пет секунди по-късно те научиха урока си по трудния начин — още едно петно се появи на екрана на хидроакустичната система.
	„Е, две от две. Беше доста лесно“, помисли си капитанът. Той се върна в центъра за управление на бойните действия и вдигна микрофона.
	— Сега слушайте. Говори капитанът. Току-що изстреляхме две риби по чифт китайски подводници. Няма да видим повече нито една от тях. Всички свършиха добра работа. Това е — приключи той и се обърна към командира на комуникационния разчет. — Подготви съобщение до главнокомандващия на Атлантическия район: „Четири нула шест унищожена в… двадесет и две петдесет и шест време Зулу заедно с ескортиращата я щурмова лодка. Сега се заемаме с фрегатата.“ Изпрати това, когато излезем на антенна дълбочина.
	— Да, сър.
	— Съпровождащ разчет, имаме фрегата на две-едно-шест. Да я засечем, за да харпунираме задника й.
	— Слушам, сър — отвърна лейтенантът, който седеше зад терминала за съпровождане на целите.


	Във Вашингтон наближаваше шест часът вечерта и най-важните хора в държавата в този момент гледаха телевизионния екран, който обаче не излъчваше сериали или реклами, а материала от безпилотните самолети „Дарк Стар“. Сигналът преминаваше по закодирани сателитни линии, след което се ретранслираше до заинтересованите държавни институции в столицата на САЩ по специални военни фиброоптични трасета. Едно от тях, разбира се, завършваше в Залата за овладяване на критични ситуации в Белия дом.
	— Боже господи — каза Райън. — Това е като някаква шибана видеоигра. Откога разполагаме с тези възможности?
	— Сравнително ново е, Джак, и да — съгласи се вицепрезидентът, — малко гадно е, но същото виждат и изпълнителите. Имам предвид, че когато гърмях по самолети, виждах такива неща, но тогава бях в летателен костюм и на гърба ми бе закачен един „Томкет“*. Това изглежда мръсничко, човече. То е като да гледаш някой да го прави с момичето си, и то не в образователен филм…
	[* Буквално котарак. Става дума за самолета F-14 „Томкет“ — свръхзвуков самолет за непосредствена поддръжка, който се базира и на самолетоносачи. Въоръжен е с ракети „въздух-въздух“ и „въздух-земя“. — Бел.прев.]
	— Какво?
	— Така наричахме порнопарчетата по корабите, Джак — образователни филми. Само че това е като да се залепиш за прозореца, докато някой кара първата си брачна нощ, а той не знае… струва ми се мръсничко.
	— На хората ще им хареса — каза Арни ван Дам. — Средния гражданин, особено хлапетиите… за тях ще бъде нещо като филм.
	— Може и да е така, Арни, но много гнусен филм. Тук загиват истински хора, и то много. Този дивизионен команден пункт, който Дигс порази с ракетните системи за залпов пуск — боже господи. То бе като дело на разярен езически бог, като метеора, който е избил динозаврите, като престъпник, който убива дете в училищния двор — Роби искаше да покаже колко гадно му се струваше. Само че това бе работа, а не нещо лично, макар че това едва ли щеше да бъде кой знае каква утеха за семействата на загиналите.


	— Засякохме радиообмен — каза Толкунов на генерал Бондаренко. Полковникът получаваше сведения от шест групи за електронно разузнаване, които прослушваха честотите, използвани от Народоосвободителната армия. Китайците обикновено използваха кодирани фрази, чийто смисъл трудно можеше да бъде разбран, още повече че те променяха кодовите думи и най-вече идентификационните имена на подразделенията и на хората ежедневно.
	Мерките за сигурност от другата страна обаче се отслабваха в критични ситуации, тъй като висшите офицери изискваха важна и точна информация веднага. Бондаренко бе гледал картината от „Грейс Кели“, но не изпитваше голямо съжаление към жертвите, тъй като предпочиташе пораженията да нанася той, защото китайците бяха нападнали неговата страна.
	— Американската артилерийска доктрина е впечатляваща, нали? — отбеляза полковник Толкунов.
	— Те винаги са имали добра артилерия. Ние също и този Пън ще научи това след няколко часа — отвърна главнокомандващият на ТВД Далечен изток. — Какво мислиш, че ще предприеме?
	— Зависи от това какво ще му съобщят — отвърна началникът на разузнавателния отдел. — Информацията, която ще стигне до него, ще бъде доста смущаваща и той вероятно ще се замисли, но основната му грижа ще остане неговата собствена операция.
	Генадий Йосифович трябваше да се съгласи с това. Генералите имаха склонност да мислят главно за своите задачи и оставяха другите да се притесняват за техните, като смятаха, че всеки трябва да изпълнява сам онова, което му е възложено. Всъщност само така можеше да функционира една армия. В противен случай започваш да се тревожиш за онова, което става край теб толкова много, че не успяваш да свършиш своята работа и скоро цялата операция се проваля. Това се нарича тесногръдо мислене, когато нещата се оплескат, и способност за работа в екип, ако всичко завърши успешно.
	— Нещо за американските удари в дълбочина на отбраната?
	— Тези самолети „Стелт“ са удивителни. Китайската железопътна система е напълно разстроена. Гостите ни скоро ще останат без гориво.
	— Жалко — каза Бондаренко. Американците бяха добри войници и доктрината им за удари по обекти в дълбочина на отбраната, на които руските военни ръководители не бяха обърнали особено внимание, можеше да се окаже адски ефективна, ако бъде изпълнена както трябва и ако врагът не успее да й противодейства. Дали китайците щяха да успеят да противодействат засега не бе ясно. — Все пак те имат тук още шестнадесет механизирани дивизии, с които трябва да се справим.
	— Така е, другарю генерал — съгласи се Толкунов.


	— Сокол три до Сокол Водач, виждам верижен бронетранспортьор със зенитна установка. Тип „Холидей“ — докладва пилотът. — На хребета на две мили западно от Детелина… чакай, там има и един „Дък“.
	— Нещо друго? — попита Сокол Водач. Въпросният капитан командваше апачите, чиято задача бе елиминирането на противниковите противовъздушни единици.
	— Няколко леки зенитни оръдия две-пет майк-майк, развърнати около установката. Искам разрешение за откриване на огън, край.
	— Изчакай — отвърна Сокол Водач. — Орел Водач, тук Сокол Водач, край.
	— Орел Водач слуша, Сокол — отвърна Бойл от своя „Блекхоук“.
	— Виждаме верижна машина със зенитна установка. Искам разрешение за атака, край.
	Бойл обмисли ситуацията бързо. Апачите му вече бяха установили визуален контакт с танковия лагер и го бяха обкръжили от трите страни. Сокол приближаваше до хълма над лагера, чието кодово име бе Детелина. Е, време беше.
	— Имате разрешение. Започнете с установката. Край.
	— Разбрано, атакуваме. Сокол три, тук Водач. Издухай ги.
	— Стреляй, Били — обърна се пилотът към мерача си.
	— Хелфайър, сега! — мерачът на предната седалка натисна спусъка на първата ракета. Широкият седем инча снаряд изскочи с ярък жълт пламък. През прибора си за нощно виждане сержантът видя как един войник от разчета на установката забеляза хеликоптера и го посочи с ръка. Той крещеше, за да привлече нечие внимание. Започна надпреварата между летящата ракета и човешката реакция. Ракетата трябваше да победи. Към войника притича друг мъж, лейтенант или сержант, и се вгледа в посоката, в която сочеше първият. По начина, по който клатеше главата си, ставаше ясно, че първоначално не вижда нищо, след което забеляза летящия снаряд, но вече не му оставаше нищо, освен да се хвърли на земята, макар това да бе напълно излишно. Хелфайърът удари установката в основата и експлодира, като унищожи всичко в радиус от десет метра.
	— Кофти късмет, Джо — каза мерачът и насочи вниманието си към другата цел — зенитната система „Холидей“. Нейният разчет вече бе предупреден от шума и той виждаше как хората бързат да приведат установката в готовност. Те тъкмо бяха заели местата си, когато до тях избухна първата цел — системата „Дък“.
	После дойде редът на зенитните оръдия. Те бяха шест — по три 25 и 35-милиметрови със сдвоени дула, и можеха да бъдат наистина неприятни. Мерачът избра 20-милиметровото си оръдие и обстреля всяка от шестте позиции. Попаденията изглеждаха като фотографски светкавици. Шестте оръдия бяха унищожени.
	— Орел Водач, Сокол три, хребетът е прочистен. Ще минем отгоре, за да сме сигурни. Детелина вече няма прикритие. Отворено е.
	— Прието — каза Бойл и заповяда на апачите си да атакуват.
	Битката беше толкова честна, колкото ако професионален боксьор излезеше на ринга срещу шестгодишно дете. Апачите закръжиха около лагеруващите танкове точно както индианците По филмите препускаха около кервана с каруци на белите, но в този случай заселниците не можеха да отвърнат на огъня. Почти всички екипажи на китайските танкове спяха на открито, близо до машините си. Някои от тях бяха по местата си, носейки рутинното бойно дежурство, други обикаляха наоколо пеша с автоматите си. Експлозиите по хълма над лагера ги предупредиха. Младшите офицери започнаха да крещят на хората си да стават и да влизат в танковете. Те не знаеха какво точно ги заплашва, но естествено смятаха, че зад бронята ще бъдат на сигурно място, а освен това ще могат и да отвръщат на огъня. Едва ли можеха да допуснат по-голяма грешка.
	Апачите танцуваха около лагера, докато мерачите изстрелваха ракетите си. Три от танковете на Народоосвободителната армия забелязаха хеликоптерите посредством системите си за нощно виждане и стреляха по тях, но далекобойността на оръдията им бе два пъти по-малка от тази на „Хелфайър“, така че всички снаряди паднаха доста пред целите си, както стана и с боеприпасите на петте преносими противовъздушни системи HN-5. Това обаче не се случи с американските ракети и всички те с изключение на две, които пропуснаха целите си, пометоха китайските танкове, сякаш бяха пластмасови играчки. Куполите излетяха във въздуха върху огнени стълбове, след което паднаха, в повечето случаи обърнати наопаки, обратно върху собствените си шасита. В лагера имаше осемдесет и шест танка, което означаваше по три ракети на хеликоптер, като няколко късметлии изстреляха и четвърта. Всичко на всичко бригадата бе унищожена за по-малко от три минути, докато полковникът, командващ формацията, стоеше с отворена от ужас уста и гледаше как загиват тристата войници, които бе обучавал в продължение на три години за този миг. Той оцеля и при обстрела на командния пункт от един оттеглящ се апач, който прелетя толкова бързо над него, че китайският офицер не успя да извади служебния си пистолет.
	— Орел Водач, Сокол Водач. Детелината е опечена, прибираме се в базата, край.
	За Бойл не оставаше нищо, освен да поклати глава.
	— Прието, Сокол. Добра работа, капитане.
	— Прието, благодаря, сър. Край.
	Апачите се подредиха във формация и се насочиха на северозапад към базата си, за да презаредят и да се подготвят за следващата задача. Долу Бойл видя Първа бригада, която бе пробила противниковата линия и продължаваше на югоизток към снабдителния пункт на китайците.


	Оперативно съединение 77 бе дислоцирано източно от протока Формоза, докато не получи заповед да потегли бързо на запад. Големите началници бяха съобщили, че една от подводниците му е потопила китайски ядрен ракетоносец и ескортиращата го подводна лодка и хората очевидно бяха доволни от това, както и командирът на съединението. Сега задачата на 77 бе да подгони флотата на Народоосвободителната армия, което според личния състав бе доста странно наименование на една военноморска сила. Първите самолети, които се вдигнаха във въздуха след патрула по курса на противниковата авиация, формиран от F-14D, бяха летящите радиолокационни станции Е-2C „Хоукай“ — витловите двумоторни миниауакси на флотата. Тяхната задача бе да откриват цели за изтребителите на съединението, предимно F/A-18 „Хорнет“.
	Операцията трябваше да бъде комплексна. Съединението разчиташе на три атомни подводници, които да „хигиенизират“ района от китайски подводни лодки. Командирът на 77 се притесняваше особено да не би някоя от тях да пробие дупка в негов кораб, но това не засягаше летците, освен ако не забележеха такава, привързана някъде по кея.
	Единственият проблем бе идентификацията на целите. В района имаше доста търговски кораби, а заповедите бяха те да бъдат оставени на мира, включително и онези, които плаваха под флага на КНР. Всеки съд с радиолокационна станция за откриване на зенитни управляеми ракети на борда трябваше да бъде унищожаван, преди да влезе в полезрение, защото в противен случай пилотът щеше доста да се поизпоти, преди да натисне спусъка. Боеприпаси имаха достатъчно, а и корабите бяха крехки, когато ставаше дума за ракети или за стофунтови*1 бомби. Общата цел на Оперативно съединение 77 бе флотата на Народоосвободителната армия в Южнокитайско море, която бе базирана в Гуанчжоу (по-известен на запад като Кантон). Военноморската база там бе удобна за нападение, въпреки че разполагаше със зенитни установки за изстрелване на ракети „земя-въздух“, както и с флак*2.
	[*1 1 фунт = 0,453 кг. — Бел.прев.]
	[*2 флак — зенитно оръдие. — Бел.прев.]
	Челните F-14 бяха насочени към въздушни цели от хоукаите. Тъй като в района имаше и цивилен въздушен трафик, пилотите на изтребителите трябваше да установят визуален контакт с целите си, за да се уверят, че те наистина са единици на военновъздушните сили на противника, а не пътнически самолети. Това бе опасно, но нямаше начин да бъде избегнато.
	Това, което пилотите на военноморските сили на САЩ не знаеха, бе, че китайците можеха да разпознават електронните характеристики на радарите APD-138 на самолетите Е-2C и по тази причина също бяха предупредени за приближаването на вражески сили. Точно сто изтребителя на КНР се вдигнаха във въздуха и формираха свой собствен патрул по курса на противниковата авиация над източното си крайбрежие. Самолетите „Хоукай“ забелязаха това и изпратиха предупреждение до настъпващите изтребители, подготвяйки арената за масов въздушен бой в предутринния мрак.
	Нямаше елегантен начин да се избегне това. Две ескадрили от F-14D, всичко на всичко двадесет и четири самолета, бяха начело на ударната сила. Всеки от тях носеше четири ракети AIM-54C „Феникс“ и четири AIM-9X „Сайдуиндър“. Първите бяха стари, някои от тях — почти петнадесетгодишни и в част от случаите техните двигатели с твърдо гориво се самовзривяваха. Това щеше да стане известно съвсем скоро. Така или иначе по теория тяхната далекобойност бе над сто мили и това ги правеше полезни в случая.
	Екипажите на самолетите „Хоукай“ бяха получили заповед внимателно да проверяват кое е патка и кое — гъска, но бързо стана ясно, че не е трудно да се различат на радарните екрани два или повече изтребителя, летящи в компактна формация, от „Еърбъс“, пълен с цивилни пътници, така че F-14 получиха разрешение да изстрелват боеприпасите си на сто мили от китайския бряг. С първия залп полетяха четиридесет и осем ракети. Шест от тях се самовзривиха на петстотин метра от изтребителите, от които бяха изпратени, с което изненадаха доста неприятно съответните пилоти. Останалите четиридесет и две се стрелнаха нагоре по балистична траектория, изкачиха се на височина над тридесет хиляди метра, след което ускориха до 5M и включиха доплеровите си насочващи радари, действащи в милиметровия обхват. Към края на полета горивото им бе свършило и те не оставяха след себе си димната следа, за която се оглеждат пилотите. Така макар да знаеха, че са засечени, китайските пилоти не забелязаха опасността и по тази причина не направиха нищо, за да я избегнат. Четиридесет и двата феникса се разпръснаха в техните формации. Оцеляха само онези, които успяха да извършат резки маневри още при избухването на първите бойни глави. В крайна сметка резултатът от изстрелването на четиридесет и осемте ракети бе унищожаването на тридесет и два самолета на противника. Ударът стресна оцелелите китайски пилоти, но гибелта на другарите им ги разяри и те като един включиха радиолокационните си системи, търсейки цели за собствените си ракети „въздух-въздух“. Цели имаше, но всички те бяха извън периметъра на действие на боеприпасите им. Старшият офицер, който бе оцелял при първия удар, заповяда на останалите да включат форсажите и да се насочат на изток. Когато се приближиха на шестдесет мили до целите си, те изстреляха своите ракети „въздух-въздух“ с радарно насочване PL-10. Въпросните боеприпаси бяха копие на италианските „Аспида“, които от своя страна не бяха нищо друго освен старите американски AIM-7E „Спароу“. За да проследят дадена цел, бе необходимо самолетът, който ги е изстрелял, и неговият радар да са насочени към нея. Американските изтребители също летяха насреща с включени радари и ситуацията заприлича на една масова игра на „пиле“*, като пилотите и от двете страни не желаеха да завият и да избягат, макар да осъзнаваха, че ако не го сторят, със сигурност ще загинат. И така състезанието бе между самолети и ракети, но скоростта на PL-10 бе 4M, докато „Финикс“ летяха с 5M.
	[* Става дума за една популярна, но често смъртоносна игра от края на 50-те и началото на 60-те години в САЩ. Два автомобила се насочват един срещу друг с висока скорост и шофьорът, който първи завие, за да избегне сблъсъка, получава прозвището „пиле“, което в американската лексика е добило смисъла на страхливец. — Бел.прев.]
	Доста по-назад, в хоукаите, екипажите продължиха да следят битката. Както самолетите, така и летящите към тях ракети се виждаха на екраните и всички бяха затаили дъх.
	Фениксите удариха първи и поразиха още тридесет и един изтребителя на военновъздушните сили на Народоосвободителната армия, като по този начин доста грубо изключиха радарите им. Така част от ракетите на китайците „оглупяха“, но това не се отнасяше за всички и шестте китайски изтребителя, които оцеляха след втория американски залп, сега водеха общо тридесет и девет PL-10 към своите цели, които на практика бяха едва четири томкета.
	Американските пилоти разбраха това и съвсем не останаха доволни. Всеки от тях премина на форсаж и пикира, като междувременно изхвърли всички диполни отражатели и лъжливи топлинни цели и усили докрай системите радиолокационно подавяне. Един се измъкна. Друг се отърва от почти всичките си преследвачи благодарение на облака от диполни отражатели, в който китайските ракети избухваха като фойерверки зад изтребителя. Един от томкетите обаче се оказа преследван от общо деветнадесет PL-10 и нямаше как да избяга от всичките. Третата ракета се приближи достатъчно, за да взриви бойната си глава, последваха я още девет и американският самолет заедно с двучленния си екипаж се превърна в диполни отражатели, каквито изхвърляше допреди малко. Четвъртият изтребител на военноморските сили също бе поразен, като операторът на системата за радиолокационно прехващане катапултира успешно, но пилотът не успя.
	Останалите F-14 не се отказаха. Фениксите им бяха свършили и те скъсиха дистанцията, за да продължат битката със сайдуиндъри. Загубата на бойни другари засега само ги разгневи и този път китайците побягнаха към бреговата си ивица, следвани от облак ракети с топлинно насочване.
	Тази въздушна битка разчисти пътя за щурмовите сили. Военноморската база на Народоосвободителната армия разполагаше с дванадесет пирса, за които бяха завързани кораби. Както ставаше обикновено, флотата на Съединените щати се хвърли срещу китайските си колеги, спазвайки принципа, че по време на война хората неизбежно унищожават себеподобните си, преди да насочат внимание към останалите.
	Първи привлякоха гнева на щурмовите изтребители F/A-18 „Хорнет“ подводниците. Те бяха главно стари дизелови лодки от клас „Ромео“, чиито славни времена отдавна бяха отминали. Повечето бяха наредени по двойки и „шофьорите“ на хорнетите ги удариха със скипери и свръхзвукови ракети, летящи на малка височина. Първите представляваха хилядафунтови бомби с елементарни насочващи системи и с ракетни двигатели и се считаше, че са подходящи за целта. Пилотите се опитваха да ги насочват в средата на всяка двойка подводници, за да поразяват по две наведнъж и в три от петте случая успяха. Свръхзвуковите ракети, летящи на малка височина, представляваха версия на противокорабните „Харпун“ за поразяване на сухопътни цели. Те бяха изпратени към пристанищните съоръжения, без които всяка военноморска база не е нищо друго освен не особено привлекателен плаж. Нанесените поражения изглеждаха впечатляващо на видеозаписите. Друга част от самолетите бяха получили задача с кодово име „Желязната ръка“. Те откриха китайските зенитни ракетни установки и оръдия и от безопасно разстояние изстреляха по тях противолокационни боеприпаси HARM, които локализираха и унищожиха всички радари за засичане и проследяване.
	В крайна сметка първата атака на флотата на САЩ над земна цел след Виетнам премина добре. Унищожени бяха дванадесет бойни кораба на КНР и бе разрушена една от главните й военноморски бази.
	Още няколко подобни обекта бяха атакувани с крилати управляеми ракети „Томахоук“, изстреляни предимно от надводни кораби. Всяка база на флотата на Народоосвободителната армия по продължение на осемстотин километра от бреговата ивица беше обстрелвана с едно или друго оръжие. Броят на поразените кораби нарасна на шестнадесет за малко повече от един час. Американските тактически самолети се завърнаха по самолетоносачите, пролели кръвта на своите противници с цената на малко от своята.


>	58.
>	ПОЛИТИЧЕСКИ СРИВ

	Нощта бе доста тежка за маршал Лю Цун, министър на отбраната на Китайската народна република. Той си бе легнал около единадесет предната вечер, загрижен за операциите, които провеждаха неговите въоръжени сили, но доволен, че всичко върви добре. Точно когато затвори очи, телефонът иззвъня.
	Персоналната му лимузина пристигна и го откара до министерството, но той не влезе в кабинета си, а отиде направо в комуникационния център. Там завари множество висши и старши офицери, които преглеждаха постъпилата информация и се опитваха да я проумеят. Присъствието на министър Лю не им помогна да постигнат това, а само прибави допълнително напрежение към вече съществуващия хаос.
	Нищо не бе ясно освен видимите празноти в получените сведения. 65-а армия очевидно бе изчезнала от лицето на земята. Генералът, под чието командване се намираше въпросното формирование, бе заминал на проверка в една от дивизиите към 02,00 и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Нямаше никакви сведения и за началника на дивизията, също генерал. Всъщност не се знаеше нищо за това, което се случваше там. За да поправи този пропуск, маршал Лю заповяда да изпратят един хеликоптер от базата в Суну да провери какво става. В този момент пристигнаха съобщения от Харбин и от Бейан за въздушни атаки, които са разрушили железопътните мостове. Един полковник от инженерните войски бе изпратен да проучи ситуацията.
	Точно когато Лю бе решил, че просто среща някакви незначителни затруднения в Сибир, пристигнаха донесения за въздушно нападение над военноморската база в Гуанчжоу, след което и съобщенията за атаките над по-малките бази в Хайко, в Шантоу и в Сячуандао. Във всичките четири случая явно щабните съоръжения бяха пострадали сериозно, тъй като нямаше връзка с тамошните командири. Най-смущаващо от всички бе донесението за огромните загуби, които бяха претърпели авиационните полкове в района при нападение на изтребители на американската флота. Накрая дойде най-лошото — два сигнала, излъчени автоматично от алармените буйове на единствената ядрена ракетна подводница на страната и на лодката, която я охраняваше — „Хай Лун“. Маршалът изпадна в шок, защото не можеше да повярва, че толкова много неща са се случили едновременно. Обаче това не бе всичко. Радиолокационните съоръжения по границата бяха изчезнали от ефира и бе невъзможно да се установи връзка с тях чрез радиостанция или телефон. Тогава постъпи телефонно обаждане от Сибир. Една от дивизиите на левия фланг на пробива, онази, в която бе отишъл на проверка командващият на 65-а армия преди няколко часа, докладва… да, точно така, някакъв младши офицер от свързочния батальон, подразделение на дивизията, той докладва, че неизвестни бронетанкови сили са пробили западната линия на отбрана, продължили на изток и са… изчезнали?
	— Как, по дяволите, един противник може да атакува успешно и да изчезне? — попита маршалът с глас, който накара капитана да се разтрепери. — Кой докладва това?
	— Представил се е като майор от трети батальон на 745-и гвардейски пехотен полк, другарю маршал — отвърна запитаният с треперещ глас. — Радиовръзката е била много лоша, или поне така ни докладваха.
	— И кой докладва?
	— Някой си полковник Чжао, началник на свързочния отдел в щаба на разузнаването на 71-ва армия, която се намира северно от Бейан. Задачата й е да осигурява отбраната на границата в сектора на пробива — поясни капитанът.
	— Знам това! — изрева Лю, изливайки гнева си върху първия попаднал пред погледа му офицер.
	— Другарю маршал — обади се някой. Беше генерал-майор Вей Даомин, един от старшите помощници на Лю, който току-що бе повикан от дома си след поредния дълъг ден. Той също бе в стрес, но се опитваше да успокои развихрящата се буря. — Позволете аз и хората ми да съберем информацията и да я обработим, за да ви я представим в подходящ вид.
	— Да, Вей, предполагам, че така ще бъде по-добре — каза Лю. Той знаеше, че съветът бе добър и че Вей е разузнавач от кариерата, който умее да подготвя информацията за началниците си. — Колкото може по-бързо.
	— Разбира се, другарю министър — каза Вей, за да напомни на Лю, че сега е повече политическа фигура, отколкото военен от висок ранг.
	Лю отиде в стаята за почивка на ВИП, където му предложиха зелен чай. Той бръкна в джоба на униформената си куртка и извади пакет цигари. Те бяха силни, без филтър и щяха да му помогнат да остане буден. Щеше да кашля, но това нямаше значение. На третата чаша чай Вей се върна, носейки няколко листа със записки.
	— И така, какво става?
	— Ситуацията е объркваща, но ще се опитам да ви кажа какво знам и какво мисля — започна Вей. — Знаем, че генерал Ци от шестдесет и пета армия е изчезнал заедно с щаба си. Те са били на проверка в 191-ва пехотна дивизия, която се е намирала северно и южно от мястото на първоначалния ни пробив. Няма абсолютно никаква връзка с 191-ва, същото е положението и с 615-ва независима танкова бригада, която е в състава на шестдесет и пета армия. Има объркани донесения за въздушен удар върху танковата бригада, но засега не знаем нищо със сигурност. Заповядахте да изпратим хеликоптер от Суну да огледа района и да докладва ситуацията. Той ще излети на разсъмване. Засега знаем само толкова по този въпрос.
	Освен това има някакви допълнителни съобщения от този район, но нито едно от тях не звучи смислено и не ни помага да получим представа за общата картина там. Затова наредих на разузнавателния сектор на седемдесет и първа армия да изпрати отвъд реката екип, който да разбере какво става там и да ни докладва. Това ще отнеме около три часа.
	Добрата новина е, че генерал Пън Сиван остава начело на 34-а ударна армия и ще достигне до златната мина някъде преди обед. Бронетанковият ни клин е дълбоко в територията на противника. Предполагам, че в този момент хората се събуждат и до един час ще потеглят напред.
	Новините от флотата са объркващи, но в момента това няма толкова голямо значение. Наредих на главнокомандващия военноморските сили в Южнокитайско море лично да се запознае със ситуацията и да ни докладва. Това също ще стане за около три часа.
	И така, другарю министър, съвсем скоро ще разполагаме с достоверна информация, след което ще можем да започнем работа по овладяването на възникналата ситуация. Дотогава генерал Пън ще продължи офанзивата си и до залез слънце страната ни ще бъде много по-богата — заключи Вей. Той знаеше как да подобри настроението на министъра. Като награда получи изсумтяване и кимване с глава.
	— Сега — продължи генерал Вей — защо не се опитате да поспите няколко часа, докато ние продължим да следим ситуацията?
	— Добра идея, Вей — каза Лю, направи две крачки до канапето и легна. Вей отвори вратата, загаси лампите и затвори зад себе си. Комуникационният център бе на още няколко крачки.
	— Е — каза той, след като взе цигара от един майор. — Какво, по дяволите, става там?
	— Ако искате мнението ми — започна един полковник от разузнаването, — смятам, че американците току-що показаха мускули, а след няколко часа това ще сторят и руснаците.
	— Какво? Защо мислиш така? И защо руснаците?
	— Къде са военновъздушните им сили? Къде са щурмовите им хеликоптери? Не знаем, нали? И защо не знаем? Защото американците изтребиха самолетите ни в небето като мухи, ето защо.
	Ние се самозалъгвахме, че руснаците не искат да се бият, нали? Преди време един мъж на име Хитлер допусна същата грешка. Няколко години по-късно той умря, поне така твърдят учебниците по история. Ние изпаднахме в същото заблуждение, като решихме, че американците не искат да ни нападнат по политически причини. Вей някои от нашите политически лидери тръгнаха на лов за дракони! — този афоризъм бе свързан с пушенето на опиум, много разпространено, макар и нелегално развлечение в южната част на Китай преди няколко века. — Не е имало политически съображения. Те просто са подготвяли силите си, а това отнема време. А руснаците не пожелаха да се бият с нас, защото са искали да удължим максимално линията на снабдяването си и тогава шибаните американци да я прекъснат от Харбин и от Бейан! Танковете на генерал Пън вече са на около триста километра навътре в територията на Русия и разполагат с гориво само за още двеста, а повече доставки няма да има. Ние закарахме две хиляди танка на майната си и там превърнахме екипажите им в зле обучени лековъоръжени пехотинци! Това е истината, другарю Вей — завърши полковникът.
	— Пред мен можеш да говориш такива неща, полковник. Кажи ги обаче на министър Лю и вдругиден жена ти ще трябва да плати на държавата стойността на куршума — предупреди го Вей.
	— Знам това — отвърна полковник Гън Хъпин. — Какво ще се случи с вас по-късно днес, другарю генерал Вей, когато обработите информацията и се окаже, че съм бил прав?
	— Остатъкът от деня сам ще определи това — бе фаталистичният отговор на генерала. — Едно по едно, Гън.
	После Вей раздели офицерите на екипи и зададе на всеки отделна задача, след което седна в един стол и се замисли дали Гън има верен поглед върху ситуацията.
	— Полковник Гън?
	— Да, другарю генерал?
	— Какво знаеш за американците?
	— Бях в посолството ни във Вашингтон допреди осемнадесет месеца. Там проучих военните им доста внимателно.
	— И… могат ли да направят това, което току-що каза?
	— Другарю генерал, за да получите отговор на този въпрос, трябва да се допитате до иранците и до иракчаните. Чудя се какъв ще бъде следващият им ход, но американският начин на мислене е едно от нещата, които никога не съм разбирал.


	— Раздвижиха се — докладва майор Тъкър, като се протегна и се прозя. — Разузнавателната им част току-що потегли. Вашите хора се оттеглят доста назад. Каква е причината?
	— Заповядах им да приберат другаря Гогол, преди китайците да са го убили — обясни Толкунов на американеца. — Изглеждаш уморен.
	— Ами, какво са тридесет и шест часа в един и същи стол? — отвърна Тъкър и си отговори наум: „Адски болки в гърба, това са.“
	Въпреки безкрайните часове, които прекарваше пред екрана, Тъкър бе доволен от живота както никога досега. Той бе офицер от военновъздушните сили, отпаднал от летателния курс, което го бе превърнало завинаги в „недооценен гений“ на жаргона в авиацията — четвърта класа човек в йерархията на ВВС, поставен по-ниско дори от пилотите на хеликоптери. Сега обаче бе дошъл неговият звезден миг. Тъкър знаеше, че в момента вероятно е по-полезен дори от полковник Уинтърс със всичките му бойни успехи във въздуха. Ако обаче някой му кажеше нещо подобно, той щеше да преглътне и скромно да забие поглед във върха на обувките си. „Скромен, друг път“, помисли си майорът. Сега той доказваше на практика ефективността на една нова бойна машина и се справяше също като Червения барон в неговия „Фокер Тримотор“. Скромността не бе сред качествата, характерни за служещите във военновъздушните сили, но фактът, че не успя да закачи сребристите криле на якето си, принуди Тъкър да проявява смирение през тези десет години, откакто облече униформата. Следващото поколение безпилотни разузнавателни самолети щеше да разполага с въоръжение и вероятно дори щеше да може да участва във въздушни боеве. Тогава той щеше да покаже на онези надути играчи — изтребителите, кой е истинският пич в тези мъжкарски военновъздушни сили. Дотогава трябваше да се задоволи със събирането на информация, като помага на руснаците да се справят с Китаеца Джо, и ако това бе електронна игра, то малкият Дани Тъкър бе най-добрият в този виртуален свят.
	— Вие сте изключително полезен за нас, майор Тъкър.
	— Благодаря ви, сър. Радвам се, че мога да ви помогна — отвърна Тъкър с едва забележима усмивка и си наля поредната чаша кафе. Кофеинът бе кажи-речи единственото нещо, което го държеше буден в този момент. Въщност по-голямата част от работата вършеше компютърът и сега той показваше как китайската разузнавателна част се придвижва на север.


	— Мамка му — изумено каза капитан Александров. Той бе чул за вълчите кожи на Гогол по държавното радио, но не бе гледал телевизионния репортаж и сега видяното спря дъха му. Той докосна една от тях. Очакваше козината да е студена и твърда като метална жица, но вместо това тя бе мека и топла като косата на красива блондинка…
	— А ти пък кой си? — попита старецът с пронизващ поглед и с пушка в ръка.
	— Аз съм капитан Фьодор Илич Александров. Предполагам вие сте Павел Петрович Гогол.
	Старикът дори не се усмихна.
	— Харесваш кожите ми, другарю капитан?
	— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Ще трябва да ги вземем с нас.
	— Да ги вземем? Къде да ги вземем? Аз няма да ходя никъде — твърдо заяви Паша.
	— Другарю Гогол, аз имам заповед — да ви отведа далеч оттук. Това е заповед на щаба на Главното командване на Далекоизточния район и тя трябва да бъде изпълнена, Павел Петрович.
	— Никакъв китаец не може да ме изгони от собствената ми земя! — извика старецът.
	— Не, другарю Гогол, но войниците от руската армия няма да ви оставят да умрете тук. Значи с тази пушка сте убивали германци?
	— Да, много, много германци — потвърди Гогол.
	— Тогава елате с нас и може би ще можете да застреляте няколко жълти нашественици.
	— Какъв точно си ти?
	— Командир на разузнавателна рота от двеста шестдесет и пета мотострелкова дивизия. Играем си на стражари и апаши с китайците вече четири безкрайни дни и сега сме готови за истински бой. Елате с нас, Павел Петрович. Сигурен съм, че можете да ни научите на много неща, които ще ни бъдат от полза — младият напет капитан говореше с уважение и респект, защото старият воин наистина заслужаваше това. Разговорът тръгна на пазарлък.
	— Обещаваш ли, че ще ми позволите да стрелям поне веднъж?
	— Имате думата ми на руски офицер, другарю — отвърна Александров, като рязко кимна с глава.
	— Тогава ще дойда.
	Гогол бе вече почти готов за излизане — отоплението в хижата му бе спряно и трябваше да носи топли дрехи дори вътре. Старецът метна на рамо старата си карабина и една сумка с четиридесет патрона — обичайното снаряжение, с което излизаше в гората, и тръгна към вратата.
	— Помогни ми за кожите, момче, а?
	— С удоволствие, дядо.
	Александров с изненада установи, че кожите са много по-тежки, отколкото изглеждаха, но все пак заедно с Буйков успяха да ги натикат в бронетранспортьора, след което водачът подкара машината.
	— Къде са те?
	— На около десет километра зад нас. Поддържахме визуален контакт с тях в продължение на няколко дни, но ни наредиха да се изтеглим назад, далеч от тях.
	— Защо?
	— За да те спасим, стари глупако — засмя се Буйков. — И да спасим тези кожи. Твърде хубави са, за да ги носи някоя китайска курва!
	— Аз, Паша, мисля… не съм съвсем сигурен, но мисля, че вече е дошло време да посрещнем нашите китайски гости както трябва, по руски — каза капитанът.
	— Другарю капитан, вижте! — извика водачът. Александров вдигна глава през люка и погледна напред.
	Един висш офицер му махаше да се приближи по-бързо. Три минути по-късно бронетранспортьорът спря до него.
	— Ти ли си Александров?
	— Тъй вярно, другарю генерал! — потвърди младият мъж, като отдаде чест.
	— Аз съм генерал Синявски. Справи се отлично, момче. Излез оттам и ела да поговорим — заповяда висшият офицер с грубоват, но дружески тон.
	Александров бе виждал старшия си командир само веднъж, и то от разстояние. Той не бе много едър, но човек не би искал да го срещне в тъмна уличка. Генералът дъвчеше някаква пура, която очевидно бе изгаснала преди няколко часа, и пронизваше капитана със синия си поглед.
	— Кой е този? — изръмжа Синявски. После изражението му рязко се промени и той попита почтително. — Ти ли си прочутият Паша?
	— Старши сержант Гогол от дивизията „Желязо и стомана“ — с гордост отвърна старецът и козирува отривисто. Синявски отвърна със същия воински поздрав.
	— Научих, че си убивал германци навремето. Колко, сержант?
	— Пребройте сам, другарю генерал — каза Гогол и подаде карабината си на висшия офицер.
	— По дяволите — промърмори генералът, докато гледаше резките по приклада, подобни на онези, с които каубоите от Дивия запад отбелязваха броя на простреляните си противници. — Сигурен съм, че наистина си ги убил. Само че войната е работа на младите, Павел Петрович. Нека те отведа на сигурно място.
	Гогол поклати глава.
	— Капитанът ми обеща един изстрел, иначе нямаше да напусна дома си.
	— Това истина ли е? — попита командирът на 265-а мотострелкова и се огледа наоколо. — Много добре, капитан Александров, осигури на нашия стар другар неговия изстрел.
	Синявски разгърна една карта пред себе си и посочи:
	— Това място тук е добро за вас. И когато свършите, разкарайте го оттам колкото може по-бързо — каза генералът на своя подчинен. — Тръгнете оттук към своите линии. Там ще ви очакват. Свършихте много добра работа, като ги държахте под око през целия им път. Наградата ви ще бъде да видите как посрещаме копелетата.
	— Зад разузнавателната част идва огромна сила.
	— Знам. Гледам ги по телевизията от ден и половина, наистина са много, но нашите американски приятели са прекъснали снабдяването им. Ние ще ги спрем и ще го направим точно тук.
	Александров погледна картата. Мястото наистина бе добро, подходящо за водене на бой, а най-хубавото бе, че имаше път, по който можеха да се оттеглят бързо.
	— Кога?
	— След два часа, мисля. Основните им сили скъсяват разстоянието до разузнавателното охранение. Твоята първа задача е да унищожиш охранението.
	— Слушам, другарю генерал, можем да направим това! — ентусиазирано отвърна капитанът.


	Изгревът завари Мариън Дигс на доста странно за него място. Околната среда много напомняше на Форт Карсън в Колорадо със заоблените си хълмове и боровите гори, но се различаваше от американския пейзаж по липсата на пътища с добра настилка. Това обясняваше защо китайците бяха нахлули тук. В района имаше малобройно цивилно население, така че липсваха добре развита инфраструктура и достатъчно население, които да създадат условия за организиране на солидна отбрана тук. Това много облекчаваше задачата на Китаеца Джон. Дигс обаче също бе доволен от ситуацията. Точно както в Персийския залив — никакви цивилни, които да се мотаят по пътя му.
	Имаше обаче доста китайци, които щяха да се изпречат пред него. Първа бригада на Майк Франсиско нахлу в главния снабдителен пункт на китайското настъпление. Там бе пълно с камиони и с войници, повечето от които имаха оръжие, но много малко от тях формираха сплотени тактически единици. Четирите батальона, които влизаха в състава на бригадата на полковник Мигел Франсиско, бяха подготвени за битка с пехотни и танкови подразделения и в действителност представляваха оперативни тактически групи от танкове и бронетранспортьори „Брадли“, така че преминаха през пункта за снабдяване като комбайн през нива в Канзас през август.
	Чудовищните основни бойни танкове „Абрамс“ настъпваха по треперещата земя като създания от Джурасик парк — странни, зли и неудържими. Куполите им се въртяха зловещо наляво и надясно, но основните оръдия мълчаха. Истинската работа свършиха командирите на машините със своите картечници M2 .50, които превръщаха всеки камион по пътя си в неподвижна купчина стомана и брезент. Един къс ред в двигателя бе достатъчен да попречи на буталата да се задвижат отново и товарът в каросерията да остане там, където се намира в момента, за да бъде проучен по-късно от разузнавачите или унищожен от инженерно-сапьорските части, които следваха танковете си в своите хамъри. Китайските войници оказаха известна съпротива, но тя бързо бе потушена. Дори онези с преносимите противотанкови гранатомети не можаха да се приближат достатъчно близо, за да изстрелят боеприпас, а малцината, които успяха, само одраскаха боята по бронята на танковете и в повечето случаи заплатиха за проявената глупост с цената на живота си. Един пехотен батальон започна планирана атака с поддръжката на минохвъргачки и това принуди екипажите на танковете и на бронетранспортьорите да отвърнат с организиран огън. Петминутната стрелба от 155-милиметровите оръдия на абрамсите, както и пламъците от тежката картечница на брадлитата и от огневите амбразури на мотопехотинците вътре оприличиха американските бронирани машини на огнедишащи дракони, които този път обаче не предвещаваха късмет на китайците. Пехотният батальон бе унищожен за двадесет минути заедно с неговия самоотвержен, но обречен командир.
	По пътя си Първа бригада не срещна почти нито една незасегната бронирана машина на противника. Преди нея оттук вече бяха минали щурмовите хеликоптери „Апач“, които бяха търсили цели за ракетите си „Хелфайър“ и бяха поразили вражеската техника доста преди преминаването на сухопътните сили. В крайна сметка това бе една перфектно планирана и осъществена военна операция, абсолютно нечестна, ако се вземеше предвид съотношението на силите. Схватката бе изцяло лишена от спортсменство, но бойното поле не е олимпийски стадион и на него няма арбитри, които да следят за придържането към правилата на честната игра.
	Единственото по-вълнуващо събитие бе появата на един китайски хеликоптер. Два апача веднага се стрелнаха след него и го унищожиха с ракети „въздух-въздух“. Той падна в река Амур, близо до понтонните мостове, които сега бяха безлюдни, но все още незасегнати.


	— Какво научи, Вей? — попита маршал Лю, когато се появи от стаята за заседания, в която бе подремнал.
	— Картината все още не е съвсем ясна в някои аспекти, другарю маршал — отвърна генералът.
	— Тогава ми кажи какво е ясно — нареди Лю.
	— Добре. В морето загубихме доста кораби. Сред тях очевидно са единствената ни подводна лодка с балистични ракети и охраняващата я щурмова подводница. Не знаем как е станало, но аварийните буйове на двата съда са изплували на повърхността и са започнали да излъчват програмираните в тях сигнали около нула два нула нула. Освен това загубихме седем надводни кораба от различен клас от нашия флот в Южнокитайско море. Американски самолети, за които се смята, че са базирани на самолетоносача, са атакували седем от военноморските ни бази, както и някои зенитно ракетни позиции и радиолокационни постове по югоизточното ни крайбрежие. Успели сме да свалим голям брой американски изтребители, но в мащабната въздушна битка нашите авиополкове в сектора са понесли значителни загуби.
	— Значи американската флота ни атакува? — попита Лю.
	— Така излиза, да — отвърна генерал Вей, подбирайки внимателно думите си. — Според нашите оценки са включили четири от самолетоносачите си, ако се съди по броя на самолетите, участвали в нападението. Както казах, според донесенията сме свалили доста от тях, но и нашите загуби са жестоки.
	— Какви са намеренията им? — попита министърът.
	— Неясни. Нанесоха сериозни поражения на голяма част от базите ни и се съмнявам, че някой от нашите кораби в открити води е оцелял. Днешният ден бе много лош за военноморските ни сили — заключи Вей. — Това обаче няма голямо значение.
	— Но атаката срещу ракетната ни подводница има — реагира Лю. — Това е нападение над стратегически обект. Трябва да обмислим това. Нещо друго?
	— Генерал Ци, командирът на шестдесет и пета армия, е изчезнал и се смята, че е загинал заедно с всичките си висши офицери. Направихме многократни опити да се свържем с него по радиото, но без никакъв успех. Миналата нощ 191-ва пехотна дивизия е била атакувана от неизвестни сили. Хората ни са претърпели тежки загуби от артилерията и авиацията на противника, но два от полковете съобщиха, че все още удържат позициите си. 735-и гвардейски пехотен полк очевидно е поел удара върху себе си и съобщенията от там са разпокъсани.
	— Най-сериозната информация пристигна от Харбин и от Бейан. Авиацията на противника е атакувала всички железопътни мостове в двата града и съоръженията са поразени. Железопътният трафик на север временно е прекъснат. Опитваме се да установим колко бързо може да бъде възстановен.
	— Има ли добри новини? — попита маршал Лю.
	— Да, другарю министър. Генерал Пън и неговите сили се подготвят да подновят настъплението си. Очакваме да установим контрол над руското златно находище до днес по обед — отговори Вей, доволен, че не му се наложи да обяснява какво се бе случило с композицията, с материално-техническото и тиловото осигуряване за Пън и неговата 34-а ударна армия. Понякога убиваха вестоносеца, ако лошите новини бяха твърде много, а сега вестоносецът бе той.
	— Искам да говоря с Пън. Свържете ме по телефона — заповяда Лю.
	— Телефонните линии са прекъснати за кратко, но имаме радиовръзка с него — обясни Вей на началника си.
	— Тогава ме свържете с Пън по радиото — повтори заповедта Лю.


	— Какво става, Ва? — попита Пън. Не можеше ли поне да се изпикае, без да го прекъсват?
	— Търсят ви по радиостанцията. Министърът на отбраната е — съобщи му началникът на оперативния отдел на армията.
	— Чудесно — изръмжа генералът и се насочи към подвижния команден пункт, като пътем закопчаваше панталона си. Той влезе в машината и вдигна микрофона. — Генерал Пън слуша.
	— Тук е маршал Лю. Каква е ситуацията при вас?
	— Другарю маршал, ще потеглим до десет минути. Все още не сме влизали в съприкосновение с противника, а разузнавателните ни единици не са забелязали никакви значителни вражески формации в района. Разполагате ли с някаква информация, която може да ни бъде от полза?
	— Имаме въздушни снимки на някаква руска механизирана част на запад от вас, вероятно с численост до дивизия. Съветвам ви да държите механизираните си сили заедно и да пазите левия си фланг.
	— Слушам, другарю маршал, ще направя това — увери го Пън. Истинската причина да спира всеки ден бе да не позволи дивизиите да се отдалечат една от друга, да се държат заедно, като стиснат юмрук. Освен това, ако му потрябваше помощ, 29-а армия се движеше точно след него. — Предлагам на 43-та армия да се възложи да поеме отбраната на фланговете.
	— Ще издам заповед — обеща Лю. — Докъде ще стигнете днес?
	— Другарю маршал, ще ви изпратя един камион със злато още тази вечер. Имам един въпрос: вярно ли е това, което чух за пораженията върху линията ни за снабдяване?
	— Тази нощ е имало нападения над някои железопътни мостове в Харбин и в Бейан, но не е нещо, което да не можем да възстановим.
	— Да. Другарю Маршал, разрешете да се заема със задачите си.
	— Действай тогава. Край.
	Пън остави микрофона обратно на стойката му.
	— Не е нещо, което да не можем да възстановим, казва.
	— Знаете ли как изглеждат тези мостове? Необходимо е ядрено оръжие, за да бъдат унищожени — убедено каза полковник Ва Чънгун.
	— Да, склонен съм да се съглася с теб — отвърна Пън, изправи се, закопча куртката си и се пресегна за чашата сутрешен чай. — Кажи на авангарда да се подготви за тръгване. Тази сутрин ще се движа напред, Ва. Искам сам да видя златната мина.
	— Колко напред? — попита началникът на оперативния отдел.
	— С челните единици. Добрият офицер води воините си отпред, а освен това искам да видя как се движат хората ни. Разузнавателното ни охранение не е забелязало нищо, нали?
	— Ами, да, другарю генерал, но…
	— Какво но? — попита Пън.
	— Но предпазливият командир оставя лейтенантите и капитаните да водят — каза Ва.
	— Ва, понякога говориш като бабичка.


	— Ето — каза Ефремов. — Захапаха стръвта.
	В Москва бе малко след полунощ и повечето прозорци на посолството на Китайската народна република бяха тъмни, но имаше и изключения. Три от прозорците светеха, крилата им бяха широко отворени и което бе по-важно, трите бяха един до друг. Всичко бе преминало перфектно, като в онези операции, които американците наричаха „ужилване“. Той бе висял над рамото на Суворов, докато предателят пишеше съобщението: „Набавих необходимото. Набавих необходимото. Ако искате да проведа операцията, оставете три съседни прозореца светещи и изцяло отворени.“ Ефремов дори бе заснел с видеокамера цялата процедура, включително и момента, в който Суворов натисна клавиша Enter, за да изпрати електронното послание до китайския си водещ агент. Той бе повикал и телевизионни новинарски екипи да заснемат събитието, защото руският народ в момента очевидно, по една или друга причина, вярваше повече на полунезависимите медии, отколкото на собственото си правителство. Добре, сега вече имаха доказателство, че китайските държавни ръководители подготвяха опит за покушение над президента Грушевой. Това щеше да изглежда добре в международната преса. Освен това прозорците съвсем не светеха случайно. И трите принадлежаха на ръководителя на мисията в посолството на КНР, който сега, в този момент, спеше в леглото си. Те се увериха в това, като му се обадиха по телефона десет минути по-рано.
	— Е, сега какво ще правим?
	— Ще съобщим на президента, след което, предполагам, ще трябва да кажем и на хората от телевизията. Освен това вероятно ще пощадим живота на Суворов. Надявам се условията в трудовия лагер да му харесат.
	— А убийствата?
	Ефремов сви рамене.
	— Е, убил е един бандит и една курва. Не е голяма загуба, нали?


	Старши лейтенант Команов не бе особено щастлив през последните четири дни, но поне вършеше нещо полезно — обучаваше хората си да стрелят. За това време запасняците от „Бояр“ изстреляха по четири пълни боекомплекта — повече, отколкото през цялата си редовна служба, но в складовете в Невер обаче имаше достатъчно снаряди. Офицерите, които Главното командване на Далекоизточния район бе изпратило в „Бояр“, бяха казали на хората си, че американците са се прехвърлили южно от тях предния ден и че тяхната задача е да заемат позиции на север, и то още днес. Команов и хората му се намираха само на тридесет километра от китайците и бяха готови да им отидат на посещение. Мощният рев на дизеловия двигател на собствения му танк бе последван от тътена на още сто и двадесет и „Бояр“ пое през хълмовете на североизток.


	Пън и командната му секция препускаха напред. Те предупреждаваха за приближаването си по радиостанцията и навсякъде, където минаваха, военните регулировчици вече бяха разчистили пътя и им махаха да минават. Съвсем скоро те стигнаха до командната секция на 302-ра бронетанкова дивизия, челния „юмрук“ на армията, командвана от генерал-майор Гъ Ли, чието телосложение напомняше някой от танковете, поставени под негово командване.
	— Готов ли си, Гъ? — попита Пън. Името на мъжа отговаряше на възложената му задача. Едно от основните значения на йероглифа „Гъ“ бе „копие“.
	— Готови сме — отвърна танкистът. — Челните ми полкове се развръщат.
	— Добре, какво ще кажеш да наблюдаваме заедно отпред?
	— Разбира се! — отвърна Гъ и скочи в командирския си танк. Той предпочиташе тази машина пред командния бронетранспортьор въпреки по-лошата радиовръзка. Двете машини поеха бързо напред. Пън веднага установи директна радиовръзка с подчинения си.
	— Колко има до челото?
	— Три километра. Разузнавателното охранение в момента се придвижва и вероятно са още два километра по-напред.
	— Тръгвай, Гъ — припря го Пън. — Искам да видя тази златна мина.


	„Мястото е добро“, помисли си Александров, „освен ако артилерията на противника не заеме позиции по-рано от очакваното.“
	Засега обаче не бе видял или чул китайска артилерия. Той се намираше от обратната страна на южния склон на един хълм, който приличаше на продълговата рампа, някъде към три километра, и доста напомняше на учебните стрелкови полигони в полковите тренировъчни бази. Слънцето бе започнало да се надига над хоризонта на изток и сега можеха да виждат нормално — нещо, което винаги радваше войниците. Паша бе откраднал една резервна куртка, за да положи карабината си върху нея. Самият той се бе подал през отворения люк на бронетранспортьора и гледаше през телескопичния мерник на оръжието си.
	— Какво беше да си снайперист в Отечествената война? — попита Александров.
	— Беше добър лов. Стараех се да убивам само офицери. Така ефектът е по-голям — обясни Гогол. — Германският редник… ами той беше просто човек, вярно враг, но сигурно е искал да бъде там, на бойното поле, колкото и аз. Офицерите бяха друго нещо. Те бяха онези, които издаваха заповедите за избиването на другарите ми и като убиехме някой от тях, врагът се объркваше.
	— Колко?
	— Лейтенанти — осемнадесет. Капитани — дванадесет. Само трима майори, но затова пък девет полковници. Аз обезглавих девет полка на фрицовете. Разбира се, имаше и сержанти, и картечни разчети, но тях не ги помня така добре, както полковниците. И досега виждам всеки един от тях, момчето ми — каза Гогол, като почука с показалец по слепоочието си.
	— Те изобщо опитаха ли се да стрелят по теб?
	— Предимно с артилерия — отвърна Паша. — Снайперистът подкопава морала в частта. Хората не обичат да ги избиват от засада като дивеч. Германците обаче обикновено не можеха да открият снайперистите за разлика от нас и затова отговаряха на изстрелите ми с полеви оръдия. Страшно беше, но показваше колко много се боят от мен фрицовете.
	Павел Петрович гледаше отнесено със сурова усмивка на лицето си.
	— Там! — посочи Буйков. — Точно до дърветата вляво.
	— А-а — каза Гогол, гледайки през прицелния си прибор. — А-а, да.
	Александров вдигна бинокъла и го насочи към движещата се в сумрака сянка. Беше вертикалата бронирана странична част на китайски бронетранспортьор, един от онези, които бе наблюдавал в продължение на няколко дни. Той вдигна радиостанцията си.
	— Тук Зелен вълк едно. Противник в полезрението, координати на карта две-осем-пет, девет-нула-шест. Една верижна машина се приближава към нас от юг. Ще ви държим в течение.
	— Разбрано, Зелен вълк — радиото се изключи с още едно прещракване.
	— Сега трябва да проявим търпение — каза Фьодор Илич. Той се пресегна и докосна камуфлажната мрежа, с която бе наредил да покрият бойната машина в момента, в който заеха тази позиция. За всеки наблюдател на триста метра разстояние той и хората му изглеждаха като част от пейзажа на хребета. До него сержант Буйков запали цигара и издуха дима.
	— Това е добре за нас — посъветва го Гогол. — Плаши дивеча.
	— Носовете им са калпави — отвърна Буйков.
	— Да, а и вятърът е към нас — примири се старият ловец.


	— Боже, боже — отбеляза майор Тъкър. — Доста добре са се подредили.
	Горе отново бе „Грейс Кели“ и наблюдаваше бъдещото бойно поле, както Атина Палада бе гледала от Олимп равнината край Троя. И също толкова безмилостно, колкото и древногръцката богиня. Теренът беше станал малко по-открит и коридорът, по който приближаваха, вече бе широк около три километра — достатъчно, за да позволи на цял танков батальон да се развърне в една линия. Те правеха точно това — всеки бронетанков полк настъпваше на редове от по един батальон — три реда от по тридесет и пет танка и между тях други верижни машини. Полковниците Алиев и Толкунов стояха прави зад американеца и разговаряха на руски по персоналните си телефони с командния пункт на 265-а мотострелкова дивизия. През тази нощ бяха пристигнали и последните елементи на 201-ва, челните подразделения на 80-а и на 44-а също бяха тук. Сега разполагаха с почти три дивизии, за да посрещнат настъпващите китайци, включително три пълни дивизионни артилерийски единици, плюс цяла глутница щурмови хеликоптери, които изчакваха на около тридесет километра от мястото на предстоящото съприкосновение с противника. Джо Китаеца напредваше към една изключително шибана засада. В този момент някаква сянка премина под „Грейс Кели“ — не беше на фокус, но определено се движеше бързо.


	Бяха две ескадрили изтребители-бомбардировачи F-16C, въоръжени с Умни прасета.
	Така наричаха боеприпасите J-SOW или касетъчни боеприпаси с отделяне на дистанция. Предишната нощ други F-16, версия CG, които представляваха умален вариант на F-4G „Уайлд Уизъл“, навлязоха в територията на КНР и с противорадарните си ракети HARM удариха и „свалиха“ от ефира по-голямата част от радиолокационните излъчватели по руско-китайската граница. Това лиши китайците от възможността да получат предупреждение за последвалия удар. F-16C бяха насочвани от два АУАКС-а и охранявани от три ескадрили изтребители F-15C „Ийгъл“, в случай че някои китайски пилоти отново проявят желание да загинат във въздушен бой. Такава активност обаче не бе забелязана през последните тридесет и шест часа. Китайските изтребителни авиополкове бяха заплатили твърде скъпо за проявената надменност и сега си стояха у дома в нещо като защитна позиция, ако се приемеше, че ако не атакуваш, стоиш в защита. Всъщност единствените задачи, които изпълняваха, представляваха въздушно патрулиране над собствените им бази — толкова наплашени бяха от американските и от руските си колеги. Така те поставяха въздушното пространство под контрола на противниците си и това щеше да се окаже лошата новина за Народоосвободителната армия.
	Двете ескадрили F-16 летяха на изток на височина около девет хиляди метра. Те изпреварваха графика на задачата с няколко минути и затова кръжаха горе в очакване на заповедта за атака. Като че ли някой концертмайстор бе режисирал всичко това, мислеха си пилотите. Надяваха се само да не е счупил палката си.


	— Приближава — отбеляза Паша с хладнокръвието на стар воин.
	— Разстояние? — попита Александров хората долу в бронетранспортьора.
	— Две хиляди и сто метра, в обсег са — докладва Буйков от купола на оръдието. — Лисицата и Градинарят се приближават, другарю капитан.
	— Остави ги да поживеят още съвсем малко, Борис Евгениевич.
	— Както наредите, другарю капитан.
	За първи път Буйков бе доволен от заповедта за забрана на огъня.


	— Колко още има до разузнавателното охранение? — попита Пън.
	— Още два километра — отвърна Гъ по радиостанцията. — Само че това може би не е много добра идея.
	— Гъ, да не си се превърнал в бабичка? — лековато попита Пън.
	— Другарю генерал, откриването на врага е работа на лейтенантите, не на висшите генерали — отвърна с вразумяващ тон командирът на дивизията.
	— Има ли някаква причина да смятаме, че врагът е наблизо?
	— Ние сме в Русия, Пън. Те са тук някъде.
	— Прав е, другарю генерал — подкрепи Гъ полковник Ва Чънгун.
	— Глупости. Карай напред. Кажи на разузнавателното охранение да спре и да ни изчака — заповяда Пън. — Добрият командир води хората си отпред!
	Последната фраза бе произнесена по радиостанцията.
	Гъ, който бе в танка си, съвсем не остана очарован от решението на генерала.
	— Ох, мамка му. Пън иска да покаже колко е велик. Давай — заповяда той на своя механик водач, който имаше капитански чин (екипажът му бе съставен изцяло от офицери). Да отведем императора до разведките.
	Чисто новият танк Т-98 се стрелна напред, като остави след себе си две опашки от прахоляк, вдигнати от веригите му. Генерал Гъ гледаше от командирския люк, един майор изпълняваше функциите на мерач, и то доста старателно, защото работата му бе да опази своя генерал жив при евентуално съприкосновение с противника. В момента това означаваше да гледа напред с налети с кръв очи.


	— Защо спряха? — попита Буйков.
	И петте верижни бронетранспортьора на Народоосвободителната армия изведнъж заковаха на около деветстотин метра от бойната машина на Александров. Екипажите излязоха навън, започнаха лениво да се протягат, а неколцина дори запалиха цигари.
	— Сигурно чакат нещо — изказа мислите си на глас капитанът. После вдигна радиостанцията. — Тук Зелен вълк, противникът спря на около километър южно от нас. Засега стоят на едно място.
	— Забелязаха ли ви?
	— Не, слязоха, за да се изпикаят, поне така изглежда. Просто си стоят там. В обсега ни са, но не искам да откривам огън, докато не се приближат — докладва Александров.
	— Много добре, отпуснете се. Нямаме бърза работа. Те сами ще дойдат.
	— Разбрано. Край — той постави микрофона на стойката му. — Време за сутрешна почивка?
	— Не са правили подобно нещо през последните четири дни, другарю капитан — напомни на началника си сержант Буйков.
	— Изглеждат ми доста спокойни.
	— Мога да убия всеки от тях — каза Гогол, — но всички те са войници, освен онзи там…
	— Това е Лисицата. Той е лейтенант, обича да обикаля наоколо. Другият офицер е Градинаря. Той обича да си играе с растенията — обясни Буйков на стареца.
	— Да убиеш лейтенант не е много по-различно от това да убиеш ефрейтор — отбеляза Гогол. — Такива има прекалено много.
	— Какво е това? — напрегнато попита Буйков от мястото на мерача. — Танк, противников танк идва отляво, разстояние пет хиляди метра.
	— Виждам го! — отвърна Александров. — … Само един? Само един танк… о, ясно, с него идва и бронетранспортьор…
	— Това е командна машина, погледнете антените! — извика Буйков.
	Оптичният прицел на мерача бе по-мощен от бинокъла на Александров и капитанът установи, че подчиненият му е прав след около една минута.
	— О, да, това е команден бронетранспортьор, така е. Чудя се кой ли е вътре…


	— Ето ги — извика през рамо механик-водачът. — Разузнавателното подразделение е на два километра пред нас, другарю генерал.
	— Чудесно — каза Пън.
	Той се бе показал от горния люк на командния верижен бронетранспортьор и оглеждаше района с бинокъла си — качествен японски прибор, произведен от „Никон“. До него на около тридесет метра вдясно се движеше Гъ с танка си. Той защитаваше своя командир като вярно куче, което брани някой стар благородник по време на разходка край двореца. Пън не забелязваше нищо смущаващо. Денят бе ясен, имаше само някакви малки бели пухкави облачета на около три хиляди метра. Ако имаше американски изтребители някъде горе, той щеше да ги види. Освен това не бе чул досега да са провеждали атаки срещу сухопътни цели, освен срещу мостовете в Харбин, а според Пън човек можеше със същия успех да бомбардира някоя планина. Той трябваше да се държи за масивния капак на люка, който подскачаше при движението по неравния терен и можеше да го удари доста зле. Пън си помисли, че макар тази машина да бе модифицирана за използване от висши офицери, никой не бе помислил да обезопаси мястото за наблюдение на командира. Той все пак не бе някой селянин — редник, чиято глава може да бъде строшена без последствия… Е, във всеки случай денят бе подходящ да си войник, навън на полето и да водиш хората си отпред. Приятен ден и най-важното — без противникови сили в полезрението.
	— Спри до разузнавателния бронетранспортьор — нареди той на механик-водача.


	— Кой, по дяволите, е този? — зачуди се на глас капитан Александров.
	— Четири големи антени… поне командир на дивизия — каза Буйков. — Моят тридесети калибър ще го разжалва.
	— Не, не, нека Паша се оправи с него, ако, разбира се, излезе навън.
	Гогол очакваше това. Той подпря ръце на стоманения корпус на бойната машина и здраво приклада на карабината към рамото си. Единственото нещо между него и целта сега бе лекото поклащане на рехавата камуфлажна мрежа, но това не тревожеше стария снайперист.
	— Спира да види Лисицата? — предположи Буйков.
	— Така изглежда — съгласи се капитанът.


	— Другарю генерал! — изненадано извика младият лейтенант.
	— Къде е врагът, момче? — високо попита Пън подчинения си.
	— Другарю генерал, не сме забелязали почти нищо тази сутрин. Само следи от вериги по земята, но от два часа и такива няма.
	— Съвсем нищо?
	— Нищо — отвърна лейтенантът.
	— Добре, надявах се, че ще има нещо наоколо — каза Пън и сложи крак на стъпенката, за да се върне в командния бронетранспортьор.


	— Генерал е, такъв изглежда, вижте му чистата униформа! — възбудено каза Буйков на другарите си, докато завърташе купола, за да го насочи към мъжа, намиращ се на осемстотин метра от бронетранспортьора. Във всяка армия бе едно и също. Генералите никога не се цапаха.
	— Паша — попита Александров, — убивал ли си някога вражески генерал.
	— Не — отвърна Гогол, докато притискаше пушката към рамото си още по-здраво и преценяваше дистанцията…


	— По-добре щеше да бъде да спрем на онзи хребет, но получихме заповед да спрем веднага — каза лейтенантът на генерала.
	— Точно така — съгласи се Пън. Той вдигна бинокъла си и го насочи към хребета, който се намираше някъде на около осемстотин метра на север. Там нямаше нищо, освен може би онзи храст…
	Изведнъж нещо проблесна…


	— Да — каза Гогол в момента, в който спусъкът освободи ударника. На куршума му бяха необходими около две секунди, за да…


	Те така или иначе нямаха никакъв шанс да чуят изстрела на фона на ревящите дизелови двигатели, но полковник Ва долови някакъв странен тъп звук и се обърна към командира си, за да види изненаданото изражение, което изведнъж се изписа на лицето на генерала. Резкият удар в средата на гръдния кош накара Пън да изръмжи, после ръцете му започнаха да се отпускат надолу под допълнителната тежест на бинокъла, след което той се строполи през горния люк на командния бронетранспортьор в претъпканата с радиоапаратура утроба на машината.


	— Ударих го — уверено каза Гогол. — Той е мъртъв.
	Старецът почти добави, че сега би било добре да го одере и да пусне трупа му в реката, но не, така се постъпваше само с вълци, не и с хора, дори да са китайци.
	— Буйков, огън по верижните машини!
	— С удоволствие, другарю капитан — ентусиазирано отвърна сержантът, натисна спусъка и огромната тежка картечница заговори.


	Те не видяха и не чуха изстрела, който уби Пън, но нямаше начин да пропуснат грохота на тежката картечница, която ги обстрелваше в момента. Два от разузнавателните верижни бронетранспортьори експлодираха веднага, но останалите машини се раздвижиха и започнаха да отвръщат на стрелбата.
	— Майоре! — извика Гъ.
	— Зареди високоексплозивен противотанков снаряд! — извика мерачът и натисна съответния бутон, но автоматичното зареждащо устройство, което никога не постигаше скоростта на работа на човека, се забави доста, докато постави снаряда, а след него и метателния заряд в затвора.


	— Оттегляй се! — високо заповяда Александров. Дизеловият двигател вече работеше и трансмисията бе превключена на заден ход. Ефрейторът в седалката на механик-водача натисна педала на газта до пода и бронетранспортьорът подскочи назад. Рязкото потегляне едва не събори Гогол от люка, но Александров го сграбчи за ръката и го издърпа във вътрешността на машината, като при това раздра кожата на ръката му.
	— На север! — издаде следващата си заповед капитанът.
	— Ударих три от копелетата! — възбудено извика Буйков.
	В небето над тях нещо премина твърде бързо, за да го видят, но всички чуха писъка му.
	— Този мерач в танка си разбира от работата — отбеляза Александров. — Ефрейтор, разкарай ни оттук!
	— Работя по въпроса, другарю капитан.
	— Зелен вълк до командването! — изкрещя Александров в микрофона на радиостанцията, опитвайки се да надвика ревящия дизелов двигател.
	— Да, Зелен вълк, докладвайте.
	— Току-що унищожихме три противникови верижни бронетранспортьора и мисля, че убихме един техен висш офицер. Паша, сержант Гогол, да, той уби китайски генерал, или поне така изглеждаше.
	— Генерал беше, сигурен съм — съгласи се Буйков. — Пагоните му бяха златни и освен това пристигна с команден бронетранспортьор с четири големи радиоантени.
	— Разбрано. Какво ще правите сега, Зелен вълк?
	— Опитваме се да се измъкнем оттук. Струва ми се, че скоро ще видим и други дръпнати.
	— Имате разрешение, Зелен вълк. Продължавайте към командния пункт на дивизията. Край.


	— Юрий Андреевич, след няколко минути ще влезеш в съприкосновение с противника. Какви са плановете ти?
	— Първо ще дам залп с танковете си, след което ще пусна и артилерията. Защо да разваляме изненадата, Генадий? — попита Синявски с жестока усмивка. — Готови сме да ги посрещнем.
	— Разбрано. Успех, Юрий.
	— Какво става с другите бойни задачи?
	— „Бояр“ се придвижва, а американците след малко ще покажат вълшебните си Прасета. Ти сигурно ще се справиш с челните елементи на китайците, но с онези отзад трябва да се разправим доста по-грубо.
	— Ако искате, можете да изнасилите дъщерите им, не ми пука.
	— Това ще бъде некултурно, Генадий. Може би само жените им — каза Бондаренко и добави: — Сега те гледаме по телевизията.
	— Тогава ще гледам да се усмихвам към камерите — обеща Синявски.


	Кръжащите на девет километра в небето над Сибир изтребители F-16 се намираха под тактическото командване на генерал-майор Гъс Уолъс. Той от своя страна в момента бе ако не подчинен, то поне действаше според указанията на един руснак — генерал-полковник Генадий Бондаренко, който пък бе напътстван от слабичкия млад майор Тъкър и от „Грейс Кели“ — бездушната разузнавателна машина, която също кръжеше над бойното поле.
	— Ето ги, тръгват, генерале — каза Тъкър, когато челните елементи на китайските сили подновиха настъплението си на север.
	— Тогава значи е време — той погледна полковник Алиев, който кимна в знак на съгласие.
	Бондаренко вдигна слушалката на сателитния телефон.
	— Генерал Уолъс?
	— Аз съм.
	— Моля, издайте заповед на самолетите си.
	— Прието. Край — каза Уолъс и превключи телефонната връзка. — Орел едно, тук Ездач. Изпълнявай, изпълнявай, изпълнявай. Потвърди.
	— Прието, сър, приех заповедта ви за изпълнение на задачата. Започвам сега. Край — каза полковникът в предния АУАКС и смени честотата. — Кадилак Водач, тук Орел едно. Започвайте атаката. Край.
	— Прието — чу полковникът. — Спускаме се. Край.


	Ескадрилите F-16 кръжаха над прикриващия ги слой облаци. Системите им за предупреждение жужаха слабо, тъй като засичаха радиолокационните емисии на пускови установки за зенитни управляеми ракети някъде долу, но сигналът показваше, че са от тип, който не може да действа на такава височина, а освен това всеки пилот бе включил устройството за излъчване на смущения. Щом получиха заповедта, изтребителите промениха курса си към бойното поле, което се намираше долу, западно от сегашното им местоположение. GPS локаторите, с какъвто бе оборудван всеки от самолетите, им показваха къде точно се намират в момента, а те знаеха къде са разположени целите, така че изпълнението на задачата се свеждаше до чисто техническо упражнение.
	Под крилете на всеки самолет бяха подвесени Умните прасета, по четири на изтребител, което при четиридесет и осем машини правеше точно 192 боеприпаса J-SOW. Всеки от тях представляваше метален контейнер с дължина около четири метра и диаметър не повече от шестдесет сантиметра, който съдържаше двадесет бойни елемента BLU-108. Пилотите на изтребителите натиснаха бутоните за освобождаване на боеприпасите и се насочиха обратно към базата си, като оставиха роботите да свършат останалата част от работата. По-късно от видеозаписите на „Дарк Стар“ щяха да разберат как са се справили.
	Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от самоллетите, Умните прасета разтвориха малките си криле, с които щяха да изминат останалия път до зоната на целите. Те знаеха къде се намира тя, тъй като необходимата информация бе въведена в процесорите им от изтребителите и сега продължаваха напред с помощта на собствените си GPS приемници. Те продължиха, управлявани от бордовите си микропроцесори докато всяко от тях не достигна до определена точка на хиля да и петстотин метра над своя сегмент от бойното поле. Умните прасета не знаеха, че се намират точно над мястото, на което се бе установила китайската 29-а армия, чиито три тежки дивизии включваха в състава си общо седемстотин основни бойни танка, триста бронетранспортьора и хиляда самоходни оръдия. Това правеше грубо около хиляда цели за четирите хиляди бойни елемента на касетъчните боеприпаси Елементите също разполагаха със система за насочване. Всеки от тях бе направляван от устройство, което разпознаваше топлинните характеристики на работещите двигатели на танкове, бронетранспортьори, самоходни оръдия или камиони. Наоколо имаше достатъчно такива.
	Никой не ги видя да се приближават. Те бяха малки, не по-големи от обикновена врана и падаха доста бързо. Освен това бяха боядисани в бяло, което ги правеше незабележими на фона на ясното небе. Всеки от елементите имаше елементарна система за управление и на височина от шестстотин метра те започнаха да търсят и да се насочват към откритите цели. Скоростта им бе толкова висока, че при най-малкото отклонение на уредите за управление те падаха близо до целите, а това означаваше, че се забиваха в земята.
	Всички боеприпаси избухнаха почти едновременно. 675-те грама фугасен заряд във всеки от тях разтапяше металната обвивка и я превръщаше в снаряд (процесът се наричаше „самоизливане“), който продължаваше надолу със скорост три хиляди метра в секунда. Бронята от горната страна на танка винаги е най-тънка, но дори да беше пет пъти по-дебела, това не би имало значение. От 921 танка на полето долу 762 бяха извадени от строя, като в най-добрия случай бе унищожен дизеловият двигател на машината. Онези, които нямаха толкова късмет, бяха ударени по куполите. Снарядите проникнаха вътре, избиха екипажите и в повечето случаи взривиха боеприпасите в хранилищата, като превърнаха всяка от бронираните машини в малък изкуствен вулкан. За малко повече от минута трите механизирани дивизии бяха редуцирани до една доста разтърсена и абсолютно дезорганизирана бригада. Бронетранспортьорите пострадаха също толкова зле, но най-неприятна бе съдбата на камионите, които, с малки изключения, просто се изпариха, тъй като превозваха основно боеприпаси и други леснозапалими товари.
	За по-малко от деветдесет секунди 29-а армия от тип А бе превърната в огромно гробище за метални отпадъци, на което горяха погребални клади.


	— Боже мой — възкликна Райън. — Това наистина ли се случи?
	— Вярвай на очите си. Джак, когато дойдоха при мен с проекта на тези J-SOW, си помислих, че това е нещо от областта на научната фантастика. После ми демонстрираха бойните елементи на боеприпасите на полигона край Чайна Лейк и аз си помислих: Господи, вече нямаме нужда от армията или от морските пехотинци. Просто изпращаме на съответното място няколко F-18, а малко по-късно една бригада камиони с чували за трупове и няколко свещеници, които да оплачат загиналите. Е, Мики, какво ще кажеш?
	— И това е възможност — съгласи се генерал Мур. Той поклати глава. — Мамка му, точно като на изпитанията.
	— Добре, какво е следващото.


	„Следващото“ бе непосредствено до китайския бряг край Гуанчжоу. Два крайцера от клас „Егида“ — „Мобил Бей“ и „Принстън“, плюс ескадрените миноносци „Флетчър“, „Файв“ и „Джон Янг“ излязоха от утринната мъгла, подредени в линейна формация и застанаха с бордовете си към брега. Там всъщност бе разположен някакъв сравнително приятен плаж. Отвъд него нямаше почти нищо, с изключение на една ракетна батарея на бреговата отбрана, която изтребителите бяха разрушили няколко часа по-рано. За да довършат работата, корабите насочиха оръдията си натам и откриха огън с петинчови снаряди. Тътенът от стрелбата се чуваше на брега, също както писъка на летящите във въздуха боеприпаси и грохота при избухването им. Една от експлозиите порази единствената ракетна установка, оцеляла след въздушната атака по-рано тази нощ, заедно с разчета, който я подготвяше за стрелба. Хората, които живееха наблизо, забелязаха сивите силуети на фона на утринното небе над океана и голяма част от тях съобщиха какво са видели, но тъй като бяха цивилни, подадоха погрешна информация.


	Малко след девет сутринта в Пекин започна извънредното заседание на китайското Политбюро. Част от присъстващите бяха успели да поспят спокойно през нощта и едва на сутринта, по време на закуска, научиха лошите новини. Онези, които бяха по-добре информирани за развоя на събитията, въобще не бяха лягали след три сутринта и макар да бяха по-будни от колегите си, настроението им съвсем не беше по-добро.
	— Е, Лю, какво става? — попита министърът на вътрешните работи Тун Цзе.
	— Враговете ни предприеха контраатаки тази нощ. Трябваше да се очаква подобно нещо, разбира се — призна той толкова тихо, колкото позволяваха обстоятелствата.
	— Колко сериозни са тези контраатаки? — попита Тун.
	— При най-тежките са пострадали железопътните мостове в Харбин и Бейан, но ремонтните работи са вече в ход.
	— Надявам се. Възстановяването им ще отнеме няколко месеца — намеси се Цян Кун.
	— Кой ти каза това? — остро попита Лю.
	— Маршале, аз надзиравах изграждането на два от тези мостове. Тази сутрин се обадих на началника на железниците ни в Харбин. И шестте моста са разрушени — подпорите и на двата бряга са напълно разрушени и само разчистването на руините ще отнеме повече от месец. Признавам, че това ме изненада. Тези мостове бяха построени изключително солидно, а сега началникът на железниците ми съобщи, че не могат да бъдат ремонтирани.
	— Кой е този пораженец? — попита Лю.
	— Той е верен член на партията от много години и освен това е висококвалифициран инженер, когото ти няма да заплашваш в мое присъствие! — повиши тон Цян. — В тази сграда са допустими много неща, но няма място за лъжи!
	— Хайде, Цян — опита се да го успокои Цзян Хансан. — Тук не използваме такъв език. Лю, колко зле е в действителност?
	— Изпратил съм натам военни инженери, които да направят пълна оценка на пораженията и да започнат ремонтните работи. Уверен съм, че съвсем скоро ще възстановим трафика. Всички знаете, че мостостроителите ни са изключително квалифицирани.
	— Лю — каза Цян, — твоите вълшебни военни мостове могат да издържат танк или камион, но не и локомотив, който тежи двеста тона и тегли вагони с още четири хиляди тона товар. Е, какви други провали претърпя сибирската ти авантюра?
	— Глупаво е да се мисли, че другата страна просто ще легне и ще умре. Разбира се, че ще оказват съпротива. Само че ние имаме числено превъзходство на силите в театъра на военните действия и ще ги смажем. Златната мина ще бъде в джоба ни преди края на това заседание.
	— Какво друго? — настоя Цян.
	— Авиацията на американските военновъздушни сили предприе атаки късно вчера и успя да потопи някои единици на Южноморския ни флот.
	— Кои единици?
	— Ами, не можем да влезем в контакт с нашата ракетна подводница и…
	— Потопили са единствената ни ракетна подводница? — попита премиерът Ху. — Как е възможно това? Тя в пристанището ли беше?
	— Не — призна Лю. — Беше в открито море, придружавана от друга ядрена подводна лодка, която вероятно също сме загубили.
	— Чудесно! — отбеляза Тун Цзе. — Значи американците нападат стратегическите ни средства! Значи сме загубили половината от ядрените си средства за възпиране, при това по-надеждната половина. Какво става, Лю? Какво ще правим сега?
	От мястото си Фан Ган забеляза, че Цзян се бе снишил по един доста необичаен начин. Обичайното му поведение предполагаше да скочи в защита на Лю, но с изключение на помирителната забележка в началото на заседанието той бе оставил министъра на отбраната на произвола на съдбата. Какво ли означаваше това?
	— Какво ще кажем на народа? — попита Фан, като се опитваше да премести акцента на дискусиите към нещо доста важно.
	— Народът ще повярва на това, което ще чуе — каза Лю.
	Всички в залата нервно кимнаха в знак на съгласие с тези думи. Те наистина контролираха медиите. На територията на цялата Народна република, включително и в Хонконг, бяха спрени предаванията на американската Си Ен Ен, както и всички западни новинарски телевизии, които обикновено бяха гледани предимно от елита на страната, а не от обикновеното население. Това, което никой не спомена, но което тревожеше всички, бе, че всеки войник си има майка и баща и те щяха да започнат да задават въпроси, когато престанеха да получават писма от сина си. Дори в една толкова тоталитарна държава като КНР никой не можеше да попречи на истината да излезе наяве или да спре слуховете, които макар и неверни, можеха да нанесат по-голяма вреда. Хората щяха да повярват на всяко нещо, различно от това, което им казваха, ако то звучеше по-смислено от официалната истина, разпространявана от правителството в Пекин.
	„Истината е нещо, което твърде често предизвиква страх у хората в тази зала“, помисли си Фан и за първи път в живота си се замисли защо това бе така. Но щом истината ги плашеше, това може би означаваше, че те правят нещо нередно тук? Не, не, това не можеше да бъде вярно, нали? Нали политическият им модел бе съвършен? Нали това бе заветът на Мао?
	Ако това бе вярно обаче, защо тогава се страхуваха народът да не разбере какво се случва в действителност?
	Дали отговорът на този въпрос бе, че те, членовете на Политбюро, могат да знаят истината, а селяните — не?
	Но в такъв случай, щом се страхуваха от това, че селяните ще научат истината, значи тя бе опасна за хората в тази зала? Дали все пак те не допускаха грешка?
	Фан внезапно осъзна колко опасни бяха тези мисли, които изведнъж нахлуха в съзнанието му.
	— Лю, какво означава за нас в стратегически план това, че американците са унищожили половината от стратегическите ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи. — Преднамерено ли са го сторили? Ако е така — по каква причина?
	— Тун, човек не потапя кораб случайно, така че — да, нападението над ракетната ни подводница би трябвало да е преднамерен акт — отговори Лю.
	— В такъв случай значи американците преднамерено са елиминирали един от малкото начини да ги атакуваме директно? Защо? Това не е ли политически, а не просто военен акт?
	Министърът на отбраната кимна.
	— Да, може и така да се каже.
	— Можем ли да очакваме директен удар от американците? Досега те разрушиха няколко моста на наша територия, но аз имам предвид правителството и жизненоважните ни промишлени обекти? Могат ли да нанесат удар директно върху нас? — продължи Тун.
	— Това ще бъде неразумно от тяхна страна. Ракетите ни са насочени към най-големите им градове и те знаят това. Преди няколко години те унищожиха ядреното си оръжие, е, все още имат бомби, които могат да бъдат пуснати от бомбардировачи или от тактически изтребители, но не разполагат с междуконтинентални балистични ракети, за да ни ударят така, както ние можем да ударим Америка… и Русия, разбира се.
	— Сигурни ли сме, че са унищожили стратегическите си средства? — настоя Тун.
	— Ако имат балистични ракети, значи са ги скрили от всички — обърна се към всички Тан Дъсъ. После решително поклати глава. — Не, вече нямат.
	— А това ни осигурява предимство, нали? — попита Цзян с жестока усмивка.


	Крайцерът „Гетисбърг“ бе привързан за плаващ кей в река Йорк. Преди време бойните глави на ракетите „Трайдънт“ бяха докарани тук на склад и вероятно някои от тях все още не бяха демонтирани, защото наоколо се виждаха морски пехотинци, а само на този род войски се гласуваше доверието да охраняват ядрените оръжия. На кея обаче нямаше нито едно такова. Не, камионите изкарваха от оръжейните складове дълги правоъгълни контейнери, които съдържаха ракети SM-2 ER Block-IVD от клас „повърхност-въздух“. Щом поредният камион се приближеше до крайцера, един подвижен кран вдигаше товара му от платформата и го прехвърляше на фордека* на кораба, където с помощта на няколко яки матроси контейнерът бе поставян в съответното вертикално гнездо за изстрелване на предната ракетна установка. Поставянето на всеки от контейнерите отнемаше около четири минути, установи д-р Грегъри, докато зад гърба му капитанът нервно крачеше в центъра за управление. Софтуерният специалист знаеше каква е причината. Командирът бе получил заповед да откара „Гетисбърг“ до Вашингтон, в която се съдържаше думата „бързо“. Очевидно терминът „бързо“ имаше специално значение във военноморските сили на САЩ — нещо като жена ти да те извика в стаята на бебето в два часа посред нощ. Десетият контейнер най-сетне бе поставен на мястото си и кранът се отдалечи от кораба.
	[* Фордек или бак — предна палуба на кораб. — Бел.прев.]
	— Г-н Ричардсън — обърна се капитанът към дежурния по кораб.
	— Да, сър — отговори лейтенантът.
	— Да потегляме.
	Грегъри излезе отвън на мостика, за да наблюдава отплаването. Съответната команда започна да отдава шестинчовите стоманени въжета и веднага щом последното бе откачено от кнехта си, спомагателните силови агрегати на крайцера започнаха да оттласкват десетте хиляди тона сива стомана от плаващия кей. Корабът определено бързаше. Той се бе отдалечил едва на четири-пет метра от стената, когато главният двигател заработи и след по-малко от минута Грегъри чу силното „уоошшш“ на четирите реактивни турбини, които поеха голяма глътка въздух и той почувства как крайцерът ускорява напред към залива Чесапийк почти като междуградски автобус.
	— Д-р Грегъри? — Капитан Блънди бе подал глава иззад вратата на шурманската рубка.
	— Да, капитане?
	— Бихте ли слезли долу, за да направите софтуерната си магия на птичките ни?
	— Разбира се.
	Той знаеше как да стигне дотам и след по-малко от три минути бе пред съответния компютърен терминал.
	— Здрасти, Док — поздрави го първи главен старшина Лийк и седна до него. — Готови ли сме? Тук съм в случай, че ви потрябва помощ.
	— Добре, можеш да гледаш, предполагам.
	Единственият проблем бе, че тази система бе доста упорита и работата с нея бе толкова приятна, колкото с моторен трион, но както Лийк му бе казал, тя представляваше венеца на технологията през 1975 година, когато компютърът „Епъл“-II с 64 RAM бе върхът на сладоледа. Сега разполагаше с повече процесорна мощ в ръчния си часовник. Всяка ракета трябваше да бъде препрограмирана отделно, като процедурата за това включваше седем етапа.
	— Ей, почакай малко — изведнъж каза Грегъри. Нещо на екрана не бе както трябва.
	— Док, заредихме шест Block-IVD. Другите две са SM-2 ER Block IIIС с радарно насочване. Как да Ви кажа, капитан Блънди е малко консервативен.
	— Значи да обработя само тези в гнезда от едно до шест?
	— Не, оправете ги всичките. Другите две просто няма да обърнат внимание на промените, които ще направите в програмата за инфрачервено насочване. Чиповете на птичките могат да поемат още някоя друга програма, няма проблем, нали, г-н Олсън?
	— Правилно, първи главен старшина — потвърди лейтенант Уилсън. — Ракетите са плод на съвременните технологии, макар компютърната система да не е. Вероятно е по-скъпо да се преработят търсещите глави на ракетите, така че да станат съвместими с тази стара машинария, отколкото да се купи нова програма „Гейтуей“ и да се осъвремени цялата система, без да споменаваме, че в такъв случай тя ще бъде по-надеждна като цяло, но някой трябва да обясни това на командването на отдела за военноморски системи.
	— На кого? — попита Грегъри.
	— На командването на отдела за военноморски системи. Те са техническите гении, заради които тези крайцери нямат стабилизатори. Смятат, че за нас е по-добре да драйфаме в морето.
	— Тъпанари — обясни Лийк. — Във флотата е пълно с такива като тях — на сушата, разбира се.
	Корабът се наклони силно към щирборда.
	— Кап’танът май доста бърза, а? — отбеляза Грегъри. „Гетисбърг“ извършваше на пълен ход поворот надясно към пристанището.
	— Ами върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Атлантика каза, че идеята е на министъра на отбраната. Предполагам, че затова е толкова важно — каза Олсън на техния гост.


	— Мисля, че това е неразумно — обърна се Фан към всички.
	— И защо? — попита Лю.
	— Необходимо ли е да зареждаме ракетите с гориво? Не съществува ли опасност от провокация?
	— Предполагам, че това е технически проблем — каза Цян. — Доколкото си спомням, щом веднъж бъдат напълнени, те не могат да останат с горивото вътре повече от… колко? Дванадесет часа?
	Технократът завари министъра на отбраната неподготвен с този въпрос. Той не знаеше отговора.
	— Ще трябва да се консултирам с артилерийската секция по този въпрос — призна той.
	— В такъв случай значи няма да ги подготвяте за изстрелване, докато не обсъдим подробно ситуацията? — попита Цян.
	— Защо… не, разбира се — обеща Лю.
	— И така, истинският проблем е как да кажем на народа какво се случи в Сибир.
	— Народът ще вярва на това, което му кажем да повярва! — още веднъж заяви Лю.
	— Другари — започна Цян, като се опитваше да запази спокойствие, — не можем да скрием изгрева на слънцето. Не можем да скрием и пораженията, нанесени на железопътната ни система, нито пък огромните загуби на човешка сила. Всеки войник има родители и когато достатъчно голям брой от тях разберат, че синовете им са загинали, те ще започнат да говорят за това и приказките ще тръгнат. Трябва да обърнем лице към фактите. По-добре е, мисля, да кажем на народа, че в момента се води мащабна битка и че има човешки жертви. Да твърдим, че печелим, когато губим, може да се окаже опасно за всички ни.
	— Искаш да кажеш, че народът ще се надигне? — попита Тун Цзе.
	— Не, но смятам, че може да възникнат недоволство и смут, а в наш общ интерес е да избегнем това, нали? — обърна се Цян към участниците в заседанието.
	— И как ще изтече неблагоприятната информация? — попита Лю.
	— Много често това се случва — каза Цян. — Можем да се подготвим за това и да смекчим ефекта от лошите новини, или да се опитаме да ги запазим в тайна. Първият вариант ще ни донесе незначителни притеснения. Вторият, в случай че не успеем, може да бъде много по-опасен.
	— Телевизията ще покаже това, което ние искаме да покаже, и народът няма да разбере нищо. Освен това генерал Пън и армията му настъпват и в момента, докато ние тук разговаряме.


	— Как го наричат?
	— Този е „Грейс Кели“. Другите два са „Мерилин Монро“ и… не мога да си спомня — каза генерал Мур. — Както и да е, носят имената на кинозвезди.
	— И как предават?
	— Самолетите „Дарк Стар“ излъчват информацията директно към комуникационен спътник, в кодиран вид, естествено, а ние я получаваме от Форт Белвоар.
	— Значи можем да я ретранслираме навсякъде, където поискаме?
	— Да, сър.
	— Добре. Ед, какво казват китайците на народа си?
	— Започнаха със съобщения, че руснаците нарушили границата и че КНР е контраатакувала. Освен това разправят, че сритват задника на Иван. Е, това не е вярно и ще стане още по-невярно, когато стигнат до отбранителния рубеж на руснаците. Този Бондаренко наистина изигра картите си блестящо. Формациите им са доста разтеглени. Ние отрязахме линията им на снабдяване за доста дълго време, а те се движат към една наистина шибана засада — каза директорът на ЦРУ. — Вие какво мислите, генерале?
	— Китайците просто не знаят какво ги очаква малко по-нататък. Знаете ли, в Националния център за обучение продължаваме да учим хората, че който спечели разузнавателната битка, печели и войната. Руснаците знаят какво става. Китайците — не. Боже господи, тези „Дарк Стар“ наистина надхвърлиха очакванията ни.
	— Това е някаква много лъскава нова играчка, Мики — съгласи се Джексън. — Все едно да отидеш във Вегас и да можеш да четеш картите от другата страна на масата. Трудно ще загубиш по този начин.
	Президентът се облегна напред.
	— Знаете ли, една от причините да ни натрият носа във Виетнам бе, че всяка вечер хората можеха да видят какво става по телевизията. Как според вас ще се отрази на китайците, ако техният народ види нещата по същия начин, само че този път на живо?
	— Битката, която предстои? Доста ще ги разтърси — замисли се на глас Ед Фоли. — Но как ние… о-о, да… Мамка му, Джак, сериозно ли имаш предвид това?
	— Можем ли да го направим?
	— Технически? Това е детска игра. Единственото ми притеснение е, че ще разкрием едно от предимствата си в този конфликт. Ситуацията е доста деликатна, имам предвид там горе, как работят разузнавателните ни спътници… Ами това не е от нещата, които показваш ей така.
	— Защо не? По дяволите, не може ли някой университет да направи подобни оптични системи? — попита президентът.
	— Ами, да, предполагам. Системите за възприемане на изображения, но не са чак толкова нови като разработка, освен някои от топлинните камери, но дори и така…
	— Ед, да приемем, че така ще можем да ги стреснем, така че да сложим край на войната. Живота на колко души би спасило това?
	— На доста — призна директорът на ЦРУ. — Хиляди. Може би десетки хиляди.
	— Включително и на някои от нашите хора?
	— Да, Джак, включително и някои от нашите.
	— И от техническа гледна точка е просто детска игра?
	— Да, технически няма никакъв проблем.
	— Тогава пускай децата да играят, Ед. Веднага — заповяда Райън.
	— Да, г-н президент.


>	59.
>	ИЗВЪН КОНТРОЛ

	След смъртта на генерал Пън командването на 34-а удара армия бе поето от генерал-майор Гъ Ли, който бе командир и на 302-ра бронетанкова дивизия. Първата му задача бе да се разкара оттам и той го стори, като заповяда на водача да отдалечи бързо танка от подобния на артилерийски рубеж хълм. Тялото на Пън бе натоварено на един от оцелелите разузнавателни бронетранспортьори, който пое след танка. Гъ реши, че първо трябва да разбере какво точно се е случило, а не веднага да се хвърли да отмъщава за смъртта на командира си. След двадесет минути той пристигна до собствената си секция за управление, където имаше един команден бронетранспортьор като този, с който бе пристигнал Пън. Трябваха му радиостанциите, защото полевите телефони не работеха, неизвестно по каква причина.
	— Трябва да говоря с маршал Лю — каза той, като поиска да настроят станцията на честотата, използвана от командването. Обаждането достигна до Пекин през няколко междинни станции. Изчака още десет минути, тъй като министърът на отбраната, както му казаха, бе на заседание на Политбюро. Най-сетне познатият глас прозвуча по радиостанцията.
	— Тук е маршал Лю.
	— Тук генерал-майор Гъ Ли, командващ триста и втора бронетанкова дивизия. Генерал Пън Сиван е мъртъв — съобщи той.
	— Какво се случи?
	— Той отиде напред до разузнавателната секция, за да огледа челото на настъплението ни, и бе убит от снайперистки куршум. Разузнавателната секция попадна на малка засада, приличаше на един-единствен руски бронетранспортьор. Разкарах го с танка си — продължи Гъ. Това донякъде беше вярно, а и се предполагаше, че трябва да каже нещо подобно.
	— Разбирам. Каква е ситуацията като цяло? — попита министърът на отбраната.
	— Тридесет и четвърта ударна армия напредва… е, напредваше. Сега спря настъплението, за да проведе реорганизации в командването. Искам указания, другарю министър.
	— Ще подновиш настъплението, ще завземеш руската златна мина, ще организираш охраната й и ще продължиш на север към петролните полета.
	— Слушам, другарю министър, но трябва да ви уведомя, че двадесет и девета армия, точно зад нас, е понесла сериозен удар преди един час и според някои сведения е пострадала доста зле.
	— Колко зле?
	— Не знам. Съобщенията са непълни, но положението не изглежда добро.
	— Какъв е бил ударът?
	— Въздушна атака от неизвестен засега източник. Както казах, съобщенията засега са непълни. В момента Двадесет и девета изглежда дезорганизирана — докладва Гъ.
	— Добре. Ти продължаваш настъплението. Четиридесет и трета армия е зад Двадесет и девета и тя ще ти осигури поддръжка. Внимавай за левия си фланг…
	— Знам за сведенията за присъствие на руски части западно от мен — каза Гъ. — Ще изпратя една механизирана дивизия да се справи с тях, но…
	— Какво но?
	— Нямаме разузнавателна информация за това, какво има пред нас, другарю маршал. Тези сведения са ми нужни за безопасността на настъплението.
	— Безопасност ще си осигурите, като настъпвате бързо в територията на противника и унищожавате всяка формация, която се изпречи на пътя ви — твърдо му каза Лю. — Продължете настъплението!
	— Както заповядате, другарю министър.
	Това като че ли бе единственият подходящ отговор в тази ситуация.
	— Докладвай ми, когато е необходимо.
	— Тъй вярно — обеща Гъ.
	— Много добре. Край.
	Шумът от статичното електричество измести гласа на маршала.
	— Чухте го — каза Гъ на полковник Ва Чънгун, когото току-що наследи от Пън като свой началник на оперативния отдел. — Сега какво, полковник?
	— Продължаваме настъплението, другарю генерал.
	Гъ кимна.
	— Издай заповед!
	Четири минути по-късно, след като разпространените по радиостанциите разпореждания достигнаха до ниво батальон, частите се раздвижиха.
	Сега вече не се нуждаеха от разузнавателна информация, реши полковник Ва. Знаеха, че би трябвало да някакви леки руски части там, отвъд хълма, където Пън намери смъртта си по най-глупавия начин.
	„Не го ли предупредих?“, ядоса се мислено Ва. „Нали и Гъ го предупреди?“
	Не бе нещо неочаквано генерал да загине в битка, но да загине от един-единствен куршум, изстрелян от някакъв стрелец единак бе повече от глупаво. Един прост снайперист похаби повече от тридесет години обучение и опит!


	— Ето, тръгват отново — каза майор Тъкър, като видя гъстия черен дим от изпускателните тръби на дизеловите двигатели. Тежките бронирани машини се раздвижиха. — На около шест километра от първата ви линия от танкове са.
	— Жалко, че не можем да дадем един от тези терминали на Синявски — въздъхна Бондаренко.
	— Те не са чак толкова много, сър — поясни Тъкър. — „Сън Майкросистъмс“ продължават да изпълняват поръчката.


	— Беше генерал Гъ Ли — каза Лю на членовете на Политбюро. — Лош късмет. Генерал Пън е мъртъв, убит е от снайперистки куршум — току-що научих.
	— Как е станало това? — попита премиерът Ху.
	— Пън е отишъл отпред, както би трябвало да стори един добър генерал, и там е имало някакъв руснак късметлия с карабина — обясни министърът на отбраната. В този момент един от помощниците му се приближи до него и му подаде лист хартия. Той го прегледа. — Това потвърдено ли е?
	— Да, другарю маршал. Лично поисках и получих потвърждение. Корабите се виждат от брега дори в този момент.
	— Какви кораби? Кой бряг? — попита Ху. За него бе необичайно да взема активно участие в тези заседания. Обикновено той оставяше другите да говорят, слушаше ги, без да се меси, и после съобщаваше какви са единодушните решения, които са взели останалите.
	— Другарю — отвърна Лю, — изглежда, че някакви американски кораби обстрелват бреговата ни ивица край Гуанчжоу.
	— Обстрелват? — попита Ху. — Имаш предвид с оръдия?
	— Да, така гласи донесението.
	— И защо ще правят това? — запита премиерът, някак си объркан от тази информация.
	— За да разрушат бреговите ни позиции и…
	— Това не е ли нещо, което се прави преди нахлуване — подготовка за военноморски десант на брега? — попита министър Шен.
	— Ами, да, може да бъде и това, предполагам — отговори Лю, — но…
	— Нахлуване? — събуди се Ху. — Непосредствено нападение на наша земя?
	— Подобно нещо е много малко вероятно — каза Лю на колегите си от Политбюро. — Те нямат възможност да стоварят на брега достатъчен брой хора и техника. Америка просто не разполага с необходимите формирования, за да направи такъв…
	— А ако са получили помощ от Тайван? Колко подразделения имат бандитите? — попита Тун Цзе.
	— Ами, те имат някакви сухопътни сили — призна Лю. — Но ние можем да…
	— Преди една седмица ни каза, че разполагаме с необходимите сили и средства да разгромим руснаците, дори ако те получат военна подкрепа от Америка — отбеляза Цян с нарастваща възбуда. — Каква измислица ще ни предложиш сега, Лю?
	— Измислица! — прогърмя гласът на маршала. — Представям ви фактите, а вие ме обвинявате за това?
	— Какво не си ни казал, Лю? — рязко попита Цян. — Ние тук не сме селяни, за да ни казваш на какво да вярваме.
	— Руснаците се съпротивляват. Отвърнаха на удара ни. Съобщих ви за това и както ви казах по-рано, такова нещо може да се очаква. Ето че то се случи. Ние водим война с руснаците. Това не е обир на празна къща. Това е въоръжен сблъсък между две велики сили и ние ще победим, защото имаме повече и по-добре обучени войски. Те не се бият добре. Пометохме граничната им отбрана и подгонихме армията им на север, а те не проявиха мъжеството да ни се опълчат и да защитят собствената си земя! Ние ще ги смажем. Да, те ще отвърнат на удара. Трябва да очакваме това, но то няма значение. Ние ще ги смажем, казвам ви! — разпалено повтори той.
	— Има ли някаква информация, за която не си ни казал досега? — попита министърът на вътрешните работи Тун.
	— Наредих на генерал-майор Гъ да поеме командването на Тридесет и девета ударна армия. Той ми доложи, че Двадесет и девета армия е понесла въздушна атака по-рано тази сутрин. Пораженията, нанесени при нападението, все още не са уточнени, вероятно са успели да прекъснат комуникациите, но една въздушна атака не може да навреди сериозно на механизирана сухопътна сила. Средствата на войната не позволяват това.
	— И сега какво? — попита Ху.
	— Предлагам да отсрочим заседанието и да позволим на министър Лю да се върне към управлението на въоръжените ни сили — предложи Цзян Хансан. — И да се съберем отново, нека кажем, в шестнадесет часа.
	Мъжете около заседателната маса закимаха. Всички имаха нужда от време, за да преосмислят нещата, които чуха тази сутрин… и вероятно да дадат на министъра на отбраната време да докаже твърденията си. Ху преброи гласовете и стана.
	— Много добре. Отлагаме заседанието за следобед.
	Членовете на Политбюро се разотидоха доста покорно, без обичайните разговори на малки групички и шеги между стари другари. Щом излязоха от заседателната зала, Цян отново се лепна за Фан.
	— Тук нещо съвсем не е наред. Чувствам го.
	— Съвсем сигурен ли си?
	— Фан, не знам какво точно са сторили американците на железопътните ми мостове, но мога да те уверя, че за да ги разрушат така, както ми докладваха тази сутрин, е нещо доста сериозно. Нещо повече — пораженията са нанесени целенасочено и систематично. Американците, трябва да са били американците, съвсем преднамерено са ни лишили от възможността да снабдяваме настъпващите си армии. Така се прави, ако искаш да смажеш някого. А сега и генералът, който командваше настъплението ни, е убит внезапно — случаен куршум, глупости! Този тъпанар Лю ни води към гибел, Фан.
	— Ще научим повече днес следобед — каза Фан, след което остави колегата си и бързо продължи към своя кабинет. Когато стигна там, той продиктува поредния пасаж от дневните си записки. За първи път министърът се замисли дали това не бе неговото завещание.


	Мин се притесни от поведението на министъра. Както повечето възрастни мъже той почти винаги бе неизменно спокоен и оптимистично настроен. Фан се държеше като стар благородник дори когато отвеждаше нея или някоя от колежките й в леглото си. Това бе приятно качество, една от причините, поради която момичетата от персонала не се противопоставяха по-упорито на поканите му за интимно общуване. Освен това той се грижеше за онези, които задоволяваха нуждите му. Този път тя водеше записките си тихо, докато Фан диктуваше отпуснат в креслото си, със затворени очи и с монотонен глас. Това продължи половин час, след което Мин седна зад бюрото си, за да свали стенограмата. Когато свърши, бе дошло време за обяд и тя излезе заедно с колежката си Чаи.
	— Какво става с него? — попита тя Мин.
	— Заседанието тази сутрин не е преминало гладко. Фан е загрижен за хода на войната.
	— Но нали там всичко върви добре? Нали така казаха по телевизията?
	— Изглежда, че има някакви проблеми. Тази сутрин са спорили колко сериозни са те. Цян е бил особено загрижен, защото американците са нанесли удари на железопътните ни мостове в Харбин и в Бейан.
	— А-а — каза Чаи и хвърли в устата си хапка ориз с клечките за хранене. — И как го приема Фан?
	— Изглежда доста напрегнат. Може би тази вечер ще има нужда да се поотпусне.
	— О-о? Е, аз ще се погрижа за него. Така или иначе имам нужда от нов стол в службата — изкикоти сетя.
	Обядът продължи по-дълго от обичайното. Беше ясно, че министърът няма да има нужда от тях за момента и Мин използва свободното време, за да се разходи по улиците и да види какво е настроението на хората. Усещането бе доста странно. Тя остана извън кабинета по-дълго, отколкото бе необходимо на компютъра да се самоизключи, и макар екранът да остана черен в режим на изчакване, харддискът започна да се върти и вграденият модем беззвучно се включи.


	Въпреки че минаваше полунощ, Мери Пат Фоли бе в своя кабинет и проверяваше електронната си поща през всеки петнадесет минути с надеждата да намери ново послание от Зорге.
	— Имате поща! — уведоми я механичният глас.
	— Да! — ентусиазирано реагира тя и моментално записа документа в своя компютър. После вдигна телефона. — Докарайте Сиърс тук.
	След като свърши това, г-жа Фоли погледна часа на изпращане на съобщението. Беше изпратено от Пекин някъде в ранния следобед местно време… Какво ли означаваше това? Тя се разтревожи, че всяко нарушение на графика би могло да предвещава гибелта на Пойна птичка и край на сведенията от Зорге.
	— Работим до късно? — попита Сиърс от вратата.
	— А кой не работи? — отвърна с въпрос Мери Пат. Тя му подаде последната разпечатка. — Четете.
	— Заседание на Политбюро, този път сутринта за разнообразие — каза Сиърс, докато погледът му пробягваше по текста. — Изглежда, този път са се посдърпали. Този Цян е вдигнал един малък скандал… о, добре, после е говорил с Фан насаме и е изразил известно безпокойство… разбрали са се да се срещнат отново следобед и… ох, мамка му!
	— Какво?
	— Обсъждали са повишаване на степента на бойната готовност на техните междуконтинентални балистични ракети… да видим… не е взето твърдо решение по технически причини — не са били сигурни колко време могат да държат ракетите си заредени с гориво, но са потресени от факта, че сме унищожили ракетната им подводница…
	— Напишете това. Ще му сложа гриф „Критично“ — каза му заместник-директорът на ЦРУ по оперативната част.
	„Критично“ осигуряваше най-високия приоритет в обмена на съобщения между правителствените институции в САЩ. Всеки документ с гриф „Критично“ трябваше да бъде предаден в ръцете на президента до петнадесет минути от съставянето му. Това означаваше, че Джошуа Сиърс бе принуден да го напише толкова бързо, колкото можеше да печата на клавиатурата, а това доведе до някои грешки в превода.


	Райън бе заспал от около четиридесет минути, когато телефонът до леглото му зазвъня.
	— Да?
	— Г-н президент — съобщи някакъв безименен глас от комуникационния център на Белия дом, — получихме „Критично“ послание до вас.
	— Добре. Донесете го.
	Джак се надигна от леглото и стъпи върху килимчето. Като нормално човешко същество, което живееше в собствения си дом, той не обичаше да носи хавлия. Обикновено сутрин се разкарваше из къщи по бельо и на бос крак, но сега това вече не му бе позволено, така че винаги държеше един син халат под ръка до леглото. Беше му подарен преди доста време, когато преподаваше история във Военноморската академия — подариха му го неговите студенти и на ръкавите бяха извезани едната широка и четирите тесни ленти на адмирал на флота. В това облекло и с кожени пантофи, които също се появиха с новата длъжност, той излезе в коридора на горния етаж. Нощният екип от службата за охрана вече се бе раздвижил. Пръв към него се приближи Джо Хилтън.
	— Чухме, сър. Вече идва насам.
	Райън, който през последната седмица бе спал по-малко от пет часа на нощ, изпитваше непреодолимо желание да се отпусне и да смачка нечий фасон, но не можеше да стори това с тези хора, защото те просто си вършеха работата, като се лишаваха и от малкото си време за отдих.
	Специален агент Чарли Малоун бе на пост до асансьора. Той пое папката от куриера и я подаде на Райън.
	— Хъм-м — изръмжа президентът и разтри лицето си с ръце, след като отвори папката. Първите три реда си проправиха път до съзнанието му. — Ох, мамка му!
	— Нещо не е наред? — попита Хилтън.
	— Телефон — каза Райън.
	— Оттук, сър — реагира моментално Хилтън и го поведе към дежурното помещение на хората от службата за охрана.
	Райън вдигна телефона и каза:
	— Мери Пат в Ленгли.
	Не се наложи да чака дълго.
	— Мери Пат, Джак е. Какво е това?
	— Точно това, което виждаш. Говорят за зареждане на междуконтиненталните си ракети. Поне две от тях са насочени към Вашингтон.
	— Страхотно. И сега какво?
	— Току-що разпоредих един от разузнавателните ни спътници да поразгледа по-внимателно базите с пусковите им съоръжения. Те са две, Джак. Това, което ни интересува, е Сюанхуа. То е на около четиридесет градуса и тридесет и осем минути северна ширина и сто и петнадесет градуса и шест минути източна дължина. Дванадесет силоза с ракети ССС-4 вътре. Тези са от новите, те заместиха старите пускови позиции, които бяха в тунели и в пещери. Прави, вертикални силози, вкопани в земята. Цялата база е с размери шест на шест мили. Силозите са разположени така, че един ядрен боеприпас да не може да порази едновременно две ракети — поясни Мери Пат, докато разглеждаше спътниковите снимки на мястото, за което говореше.
	— Това наистина ли е сериозно?
	В разговора се включи още един глас:
	— Джак, Ед е. Трябва да приемем това сериозно. Обстрелът на бреговата им ивица от флотата ни ги е стреснал. Проклетите идиоти си мислят, че можем да се опитаме да нахлуем там.
	— Какво? С какво да нахлуем? — попита президентът.
	— Те са много ограничени в мисленето си, Джак, и не винаги логиката им съвпада с нашата — отвърна му Ед Фоли.
	— Страхотно. Добре. Вие двамата елате тук. Доведете и най-добрия си „китаец“.
	— Вече пътуваме — каза директорът на ЦРУ.
	Райън постави слушалката на мястото й и погледна Джо Хилтън.
	— Събуди всички. Китайците май ни се разсърдиха.


	Плаването нагоре по река Потомак съвсем не бе лесно. Капитан Блънди не бе пожелал да изчака на борда да се качи пилот, който да му помогне с опита си в речното корабоплаване, защото военноморските офицери винаги бяха твърде горделиви, щом станеше дума за навигация, и това понапрегна ситуацията за дежурната смяна на мостика. Широчината на реката рядко надвишаваше триста метра, а крайцерите са кораби, строени за плаване в открито море, не плоскодънни лодки. Веднъж се приближиха опасно до тинестия бряг, но щурманът успя да завие навреме не без помощта на няколко по-груби израза. Радарът на кораба бе включен и работеше — всъщност хората се страхуваха да изключат системата, защото както повечето технически достижения и тя предпочиташе действието пред мързела и спирането й можеше да доведе до някоя повреда. Така радиовълновата енергия, която се излъчваше от четирите огромни въртящи се антени върху надстройката на „Гетисбърг“, предизвика смущения в почти всички телевизионни приемници в района, но нищо не можеше да се направи по този въпрос, а и едва ли някой забеляза движещия се нагоре по реката крайцер по това време на нощта. Когато мостът „Удроу Уилсън“ се появи в полезрението, „Гетисбърг“ най-сетне плавно спря, за да изчака задържането на трафика по околовръстното шосе на Вашингтон. Това предизвика обичайните в такива случаи задръствания, но в този час нямаше кой знае колко хора, които да се ядосват, макар че един-двама по-нервни шофьори започнаха да надуват клаксоните си, докато корабът преминаваше между вдигнатите секции на моста. Капитан Блънди си помисли, че те сигурно са нюйоркчани. Последва още един поворот щирборд за влизане в река Анакостия, след което преминаха под друг вдигащ се мост — името на този бе „Джон Филип Соуса“, пред слисаните погледи на няколко шофьори и малко по-късно плавно акостираха край един подвижен кей, на който бе привързан корабът на ВМС на САЩ „Бари“ — пенсиониран ескадрен миноносец, който сега бе разжалван до статута на музей.
	Капитан Блънди забеляза, че хората, които поеха въжета на кея, бяха предимно цивилни. Какво, по дяволите, означаваше това?
	„Престрояването“ — Грегъри бе научил, че на езика на флотата това означаваше да паркираш кораба, не бе кой знае колко интересно за гледане, но когато маневрата бе завършена, капитанът сякаш изпита облекчение, че всичко това е вече зад гърба му.
	— Стоп машини — нареди командирът на хората в машинното отделение и въздъхна с облекчение в компанията на всички останали на мостика, както забеляза Грегъри.
	— Капитане? — попита пенсионираният офицер от сухопътните войски.
	— Да?
	— За какво всъщност е всичко това?
	— Ами, не е ли очевидно? — отвърна Блънди. — Ние сме във война с китайците. Те имат междуконтинентални балистични ракети и предполагам, че министърът на отбраната иска да имаме готовност да реагираме, ако изпратят някоя от тях към Вашингтон. Главнокомандващият на обединените сили в Атлантика изпрати една „Егида“ в Ню Йорк, а освен това мога да се обзаложа, че и Тихоокеанският флот е наредил на няколко такива да наглеждат Лос Анджелис и Сан Франциско. Може би и Сиатъл. Там има достатъчно кораби с добри оръжейни системи. Имате ли резервни копия от софтуера си?
	— Разбира се.
	— Ами добре тогава. След няколко минути от дока ще ни прекарат телефонна линия. Ще видим дали ще се намери начин да ги прехвърлите на другите заинтересовани страни.
	— Уф — тихо въздъхна д-р Грегъри. Наистина трябваше да се сети за това по пътя дотук.


	— Тук Червен вълк четири. Китайският авангард навлезе в полезрението ми — съобщи по радиостанцията полковият командир. — На около десет километра южно от нас е.
	— Много добре — отвърна Синявски. Точно където Бондаренко и американските му помощници казаха, че е. Добре. В командния пункт имаше още двама генерали — командващите на 201-ва и на 80-а мотострелкова дивизия, командирът на 34-а също би трябвало да идва насам, докато 94-а се преориентира, за да атакува десния фланг на противника на около тридесет километра по на юг.
	Синявски извади отдавна загасналата, сдъвкана пура от устата си, хвърли я на тревата, извади друга от джоба на куртката и я запали. Беше хубава хаванска пура с много приятен аромат. Началникът на артилерията бе срещу него, от другата страна на масата за карти, която представляваше няколко дъски, подредени върху две магарета за рязане на дърва, но в момента вършеше чудесна работа. Съвсем наблизо бяха окопите, в които можеха да се укрият, в случай че противникът откриеше артилерийска стрелба към тях, както и най-важното — кабелите към комуникационната станция, разположена на цял километър в западна посока. Тя щеше да бъде първото нещо, което китайците щяха да се опитат да поразят, защото щяха да сметнат, че той се намира там. В действителност единствените хора там бяха само четирима офицери и седем сержанти, които се намираха в бронетранспортьори, скрити в специално изкопани окопи за по-голяма сигурност. Задачата им бе да поправят онова, което китайците успееха да повредят.
	— Е, другари, идват право към гостната ни, а? — каза той на хората около себе си. Синявски бе воин от двадесет и шест години. Странно, но той не бе син на военен — баща му преподаваше геология в Московския държавен университет. Когато за първи път гледа филм за войната обаче, още щом излезе от киносалона, Синявски реши да стане офицер. Той положи много усилия, премина през различни школи, упорито изучаваше история, като наблягаше основно на разделите за подвизите на Червената армия. Това можеше да бъде неговата Курска дъга, помисли си той, като си спомни за битката, в която Ватутин и Рокосовски бяха смазали последния опит на Хитлер да възобнови офанзивата в Русия и която бе сложила началото на дългия поход на неговата Родина до Райхстага в Берлин. И тогава Червената армия бе разполагала с блестяща разузнавателна информация, знаейки времето, мястото и характера на германското нападение, благодарение на което бе успяла да се подготви толкова добре, че дори един от най-добрите полеви командири на Третия райх — Ерих фон Манщайн, бе строшил зъбите си в здравата руска стомана.
	„Така ще бъде и сега“, обеща пред себе си Синявски. Единственото нещо, което будеше недоволството му, бе, че трябва да стои в тази палатка, покрита с камуфлажна мрежа, вместо да се бие на фронта редом с хората си, но все пак той вече не бе капитан и трябваше да стои тук и да участва в битката върху проклетата карта.
	— Червен вълк, открийте огън, когато авангардът се приближи на осемстотин метра.
	— Осемстотин метра, другарю генерал — потвърди командирът на танковия полк на дивизията. — Сега вече ги виждам съвсем ясно.
	— Какво точно виждаш?
	— Изглежда като формация в състав до батальон, основно танкове тип 90, няколко от тип 98, но те са съвсем малко, ако се съди по мястото им във формацията, вероятно са на командирите на подразделения. Голям брой верижни бронетранспортьори. Не виждам машини за насочване на артилерийски огън. Какво знаем за артилерията им?
	— Придвижва се, няма готовност за откриване на огън. Наблюдаваме ги — увери го Синявски.
	— Отлично. Те са на два километра от нас според показанията на далекомера ми.
	— Имайте готовност.
	— Слушам, командире.
	— Мразя да чакам — обърна се Синявски към офицерите около масата. Всички те кимнаха, защото изпитваха същите чувства. В младежките си години той не бе взел участие в афганистанската война, защото прекара службата си предимно в Първа и във Втора гвардейска армия в Германия, подготвяйки се за битката с НАТО, която, слава богу, така и не се състоя. Това щеше да бъде първото му участие в реално сражение и генералът бе готов за него.


	— Добре, ако пуснат тези ракети нагоре, ние какво можем да направим? — попита Райън.
	— Ако ги изстрелят, единственото нещо, което ни остава, е да бягаме към скривалищата — каза министърът на отбраната Бретано.
	— Нас това ни устройва. Ние ще се оправим. Какво ще стане обаче с хората, които живеят във Вашингтон, в Ню Йорк и в другите предполагаеми цели? — попита ПОТУС.
	— Издадох заповеди на няколко крайцера клас „Егида“ да заемат позиции до вероятните цели, които са в близост до океана — отвърна Гръмотевицата. — Накарах един от хората ми от TRW да проучи възможностите за препрограмиране на ракетните системи така, че да могат да прихващат балистични цели. Той е приключил с теоретичната част и казва, че при симулациите всичко е минало добре, но те, разбира се, съвсем не са еквивалентни на практическите изпитания. Все пак е по-добре от нищо.
	— Добре, къде са корабите?
	— Има един тук в момента — отвърна Бретано.
	— О-о? И кога стана това? — попита Роби Джексън.
	— Преди по-малко от час. „Гетисбърг“. Още един пътува към Ню Йорк. Изпратихме и към Сан Франциско и Лос Анджелис, както и към Сиатъл, макар той да не е сред целите, поне доколкото знаем. Новият софтуер вече пътува към тях, за да могат да препрограмират ракетите си.
	— Добре, това е нещо. А какво мислите за възможността да унищожим тези ракети, преди да са ги изстреляли? — попита Райън.
	— Китайците наскоро усилиха защитата на силозите си — поставиха стоманени брони върху бетонните капаци — прилича малко на хижа. Те са наклонени и биха отразили повечето бомби, но не и тези с проникване в дълбочина на целите GBU-27, каквито използвахме срещу железопътните мостове…
	— Ако са останали. По-добре попитай Гъс Уолъс — посъветва го вицепрезидентът.
	— Какво имаш предвид? — попита Бретано.
	— Имам предвид, че не сме произвели кой знае колко от този тип, а само миналата нощ военновъздушните сили хвърлиха около четиридесет.
	— Ще проверя това.
	— А ако няма? — попита Джак.
	— Тогава или трябва да произведем още малко в доста кратки срокове, или да измислим нещо друго — отвърна Котаракът.
	— Какво например, Роби?
	— По дяволите, да изпратим екип за специални операции да ги вдигне във въздуха — предложи бившият пилот-изтребител.
	— Самият аз не бих искал да опитам нещо подобно — отбеляза Мики Мур.
	— По-добре е, отколкото някоя петмегатонна бомба да падне върху Капитолия, Мики — отвърна му Джексън. — Вижте, най-добре ще бъде, ако се окаже, че Гъс Уолъс има съответните бомби. За блек джетовете това е доста път, но можем да ги презаредим на отиване и на връщане — ще назначим ескорт от изтребители на въздушните заправчици. Сложно е, но сме отработвали подобни операции. Ако Гъс няма от проклетите бомби, ще му изпратим със самолет, ако изобщо намерим такива. Складовете за боеприпаси не са рог на изобилието. В инвентарните списъци има ограничен, краен брой от всеки артикул.
	— Генерал Мур — каза Райън, — обадете се на генерал Уолъс и разберете това още сега, ако обичате.
	— Да, сър — Мур се изправи и излезе от Залата за действия в кризисни ситуации.
	— Гледайте — каза Ед Фоли и посочи телевизионния екран. — Започна се.


	Дървесният пояс се превърна в огнен вал с дължина два километра. Светлината от експлозиите ослепи китайските танкисти, но за повечето от хората в машините от първия ред това вече нямаше значение. От тридесетте танка в тази линия само три избегнаха мигновената гибел. Съдбата на бронетранспортьорите, които се движеха между тях, не бе по-различна.
	— Можете да откриете огън, полковник — каза Синявски на командира на артилерията си.
	Заповедта бе приведена в изпълнение незабавно и земята под краката им се разтресе.


	На компютърния екран това изглеждаше доста зрелищно. Китайците бяха влезли директно в клопката и резултатът от първия залп на руснаците бе ужасяващ.
	Майор Тъкър пое дълбоко въздух, когато видя как неколкостотин мъже загубиха живота си.
	— Върнете на тяхната артилерия, нареди Бондаренко.
	— Да, сър.
	Тъкър се подчини веднага, като промени фокуса и завъртя камерата, за да я насочи към китайската артилерия. Тя бе главно от буксирен тип, теглена от камиони и влекачи, а този тип оръдия се привеждаха в готовност за стрелба малко по-бавно. Руските снаряди започнаха да падат край тях още преди камионите да успеят да спрат и разчетите да откачат оръдията от тегличите. Въпреки обстрела китайските войници действаха експедитивно.
	Тяхното обаче бе надпревара със смъртта, а тя бе стартирала първа. Тъкър наблюдаваше един разчет, който се опитваше да приведе 122-милиметровото си оръдие в готовност за стрелба. Войниците точно зареждаха, когато три снаряда паднаха достатъчно близо, за да убият повечето от тях и да повредят оръдието. Майорът увеличи образа и видя как един войник се гърчеше на земята и наоколо нямаше никой, който да му се притече на помощ.
	— Гадна професия, нали? — тихо каза Бондаренко.
	— Да — съгласи се Тъкър. Когато избухнеше някой танк, лесно можеше да си кажеш, че това е само една машина, нещо неодушевено. Знаеш, че вътре има трима-четирима души, но не можеш да ги видиш. Също както пилот-изтребител не би могъл да застреля свой колега, а „само“ да свали самолета му. Тъкър бе възприел този начин на мислене, характерен за военновъздушните сили, според който биват поразявани не хора, а предмети. Е, това бедно копеле с кръв по куртката не беше предмет, нали? Той отдалечи камерата и картината стана по-обща, за да спести на зрителите някои персонални аспекти на гледката.
	— По-добре да бяха останали в собствената си страна, майоре — тихо отбеляза Бондаренко.


	— Боже, каква касапница — каза Райън.
	Той се бе сблъсквал със смъртта лице в лице, лично бе застрелвал хора, които упорито се опитваха да го убият, но това не правеше видяното по-поносимо. Изобщо. Президентът се обърна.
	— Това излъчва ли се, Ед? — попита той директора на ЦРУ.
	— Би трябвало — отвърна Фоли.


	Така и беше. Картината се предаваше чрез URL — Единната търсачка на източници в Нетспийк на адрес: http://www.darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram. Дори нямаше нужда от реклама. Няколко сърфисти по Мрежата попаднаха на този сайт още в първите пет минути и „посещенията“ на потребителите, които гледаха „живото видео“, нарасна от 0 на 10 в рамките на три минути. После някои от тях влязоха в чатове и разпространиха новината. Програмата за наблюдение на търсачката в главната квартира на ЦРУ в Ленгли проследяваше местоположението на всеки, който посетеше сайта. За никого не бе изненада, че първата азиатска страна, която се включи, бе Япония и интересът на хората там към военните операции гарантираше рязък скок в броя на посещенията на страницата. Предаването включваше освен видеозапис и звук — коментари в реално време на експерти от военновъздушните сили, които даваха цветисти, но погрешни оценки на действията на своите униформени другари. Това направи впечатление на Райън и той го сподели с останалите.
	— Това е насочено главно към хората под тридесет години — каза генерал Мур, който в този момент се върна в Залата за действия при кризисни ситуации.
	— Какво става с бомбите? — припряно попита Джексън.
	— Има само две от този тип — отговори Мур. — Други има най-близо в завода — „Локхийд-Мартин“ в Сънивейл. В момента тече производство.
	— Мамка му — реагира Роби. — Значи се връщаме на план Б.
	— Това означава специална операция, освен ако, г-н президент, не искате да дадете разрешение за удар с крилати ракети.
	— Какви крилати ракети? — попита Райън, макар да знаеше отговора на този въпрос.
	— Ами в Гуам имаме двадесет и осем такива с бойни глави W-80. Те са от малките, само около триста фунта. Има два варианта на поразяваща мощ — сто и петдесет и сто и седемдесет килотона.
	— Термоядрено оръжие, значи?
	Генерал Мур издиша дълбоко, преди да отговори.
	— Да, г-н президент.
	— Това ли е единствената възможност да извадим ракетите им от строя?
	Не се налагаше да пояснява, че няма да нанесе ядрен удар, ако има друг изход.
	— Можем да опитаме с конвенционални бомби — GBU-10 и GBU-15. Гъс има достатъчно от тях, но не от онези с проникване в дълбочина на целите, а защитата на силозите може би ще отрази боеприпасите ни встрани от шахтите. Е това може и да няма значение. Ракетите CSS-4 са доста деликатни и съществува голяма вероятност дори едно непряко попадение да повреди системите им за насочване… но не можем да бъдем сигурни.
	— Предпочитам тези неща да не излитат.
	— Джак, никой не иска да излитат — каза вицепрезидентът. — Мики, състави някакъв план. Трябва да направим нещо, за да ги извадим от строя, и това трябва да стане колкото може по-бързо, мамка му!
	— Ще се обадя в командването на специалните операции, но те са в Тампа, дявол да го вземе.
	— Руснаците имат ли хора за подобни действия? — попита Райън.
	— Разбира се, частите се наричат Спецназ.
	— И част от тези ракети са насочени към Русия?
	— Определено изглежда така, да, сър — каза председателят на Комитета на началник-щабовете.
	— В такъв случай те ни дължат това и, по дяволите, дължат го и на самите себе си — каза Джак и вдигна телефонната слушалка. — Трябва да говоря със Сергей Головко в Москва.


	— Американският президент — съобщи секретарката му.
	— Иван Еметович! — сърдечно поздрави Головко. — Новините от Сибир са много добри.
	— Знам, Сергей, гледам какво става там на живо. Искаш ли и ти да видиш?
	— Възможно ли е?
	— Имаш ли компютър с модем?
	— Човек вече не може без тези проклети неща — отвърна руснакът.
	Райън му прочете електронния адрес.
	— Просто влез в този сайт. Въвеждаме информацията от самолетите „Дарк Стар“ директно в Интернет.
	— Защо, Джак? — веднага попита Головко.
	— Защото по последни сведения отпреди две минути хиляда шестстотин и петдесет граждани на Китай го гледат и броят им бързо нараства.
	— Политическа операция срещу тях, а? Искате да дестабилизирате правителството им?
	— Е, няма да навреди на интересите ни, ако техните граждани разберат какво става в действителност, нали?
	— Предимствата на свободния печат. Трябва да проуча това. Много находчиво, Иван Еметович.
	— Не за това ти се обаждам.
	— А за какво, товарищ президент? — попита председателят на СВР, загрижен от внезапната промяна в гласа на събеседника си. Райън не умееше да прикрива чувствата си добре.
	— Сергей, разполагаме с доста обезпокоителна информация от тяхното Политбюро. Сега ти я изпращам по факса. Ще остана на телефона, докато я прочетеш.
	Головко не се изненада, когато видя страниците да излизат от персоналната му факс машина. Той знаеше личните номера на Райън и американците знаеха неговите. Това просто бе един от начините, по които дадена разузнавателна служба незлобливо демонстрираше силата си. Първите листи, които машината изплю, бяха изписани на английски. Последваха ги няколко страници с китайски йероглифи.
	— Сергей, изпратих ти и оригинала, в случай че вашите лингвисти и психолози са по-добри от нашите — каза президентът, като хвърли извинителен поглед към д-р Сиърс. Аналитикът на ЦРУ махна с ръка. — Те имат дванадесет ракети CSS-4, половината от които са насочени към вас, а другата половина — към нас. Мисля, че трябва да направим нещо по този въпрос. Възможно е, както вървят нещата, те да вземат някои недотам рационални решения.
	— А вашите бомбардировки по крайбрежието им са ги довели до ръба, г-н президент — каза руснакът. — Съгласен съм, това е въпрос, който предизвиква определена загриженост. Защо не ударите тези неща с прекрасните бомби на вашите невидими самолети.
	— Защото свършихме бомбите, Сергей. По-точно свършихме бомбите от съответния тип.
	— Мамка му — бе реакцията отсреща.
	— Погледни на нещата от моята позиция. Хората ми смятат, че единственият изход е операция на командоси.
	— Ясно. Нека се консултирам с моите хора. Двадесет минути, г-н президент.
	— Добре, знаеш къде да ме намериш — каза Райън и прекъсна връзката, след което горчиво погледна остатъците в чашата си за кафе. — Още една такава и самият аз ще се превърна в кана с кафе.


	Той остана жив само защото се бе изтеглил в командната секция на 34-а армия. Неговата танкова дивизия пострада жестоко. Единият от батальоните му бе унищожен още в първата минута на битката. Друг сега се опитваше да маневрира на изток, за да привлече руснаците в преследване с бой — тактика, в която хората му бяха обучени. Артилерията му бе редуцирана от масирания руски огън в най-добрия случай до половината и настъплението на 34-а армия в Сибир бе вече част от историята. Настоящата му задача бе да се опита с двете си механизирани дивизии да организира огнева база, от която да се опита отново да поеме контрола над битката. Всеки път, когато се опитваше да премести някоя част, руснаците реагираха така, сякаш бяха прочели мислите му.
	— Ва, изтегли каквото е останало от триста и втора назад до изходната линия от десет часа тази сутрин. Веднага! — заповяда той.
	— Но маршал Лю няма да…
	— Ако иска да ме разжалва, може да го направи, но сега той не е тук, нали? — изрева в отговор Гъ. — Предай заповедта!
	— Слушам, другарю генерал.


	— Ако разполагахме с тази играчка навремето, германците нямаше да стигнат и до Минск — каза Бондаренко.
	— Да, полезно е да знаеш какво прави другият, нали?
	— Чувствам се като някой от боговете на Олимп. Кой е измислил това нещо?
	— А, двама души от Нортроп дадоха идеята и започнаха с един самолет, който се казваше „Тасит Рейнбоу“. Той изглеждаше като кръстоска между лопата за изриване на сняг и франзела, имаше пилот и освен това продължителността на полета му бе доста по-малка.
	— Който и да е го е измислил, бих искал да му купя бутилка хубава водка — каза руският генерал. — Това нещо спасява живота на хората ми.
	„И скъсва задниците на китайците“, добави наум Тъкър. Все пак такива са правилата в тази игра, нали?
	— Имате ли друг самолет горе?
	— Да, сър. „Грейс Кели“ покрива Първа бронетанкова.
	— Покажете ми.
	Тъкър използва мишката, за да затвори единия прозорец на екрана и да отвори друг. Генерал Дигс бе насочил камерите, за да наблюдава хората си на своя терминал, и майорът просто му открадна „добива“. Някакви части, които изглеждаха като две бригади, се придвижваха на север с умерен ход и унищожаваха всеки китайски камион или бронетранспортьор по пътя си. Бойното поле, ако това там можеше да се нарече така, представляваше обширно пространство, от което нагоре към небето се издигаха множество димни стълбове от простреляните транспортни машини. То напомни на Тъкър за вандалски опустошените петролни полета в Кувейт през 1991 година. Той увеличи изображението и видя, че по-голямата част от работата бе извършена от бронетранспортьорите „Брадли“. Целите там долу просто се бяха оказали недостойни за снарядите от основните оръдия на танковете. Абрамсите просто се движеха като овчарски кучета край по-леките верижни бронетранспортьори и изпълняваха охранителна мисия в безмилостния поход на север. Майорът пое управлението на една от камерите на „Грейс Кели“ от своя терминал и започна да търси други схватки…
	— Кои са тези? — попита Тъкър.
	— Това трябва да е „Бояр“ — отвърна Бондаренко.
	На екрана се виждаха двадесет и пет танка Т-55, които настъпваха, подредени в линейна формация, и стреляха с основните си оръдия… срещу множество камиони и няколко бронетранспортьора…


	— Зареди фугасен противотанков — заповяда лейтенант Команов. — Проследи целта, посока — един часа! Разстояние — две хиляди.
	— Хванах го — каза мерачът секунда по-късно.
	— Огън!
	— Огън — потвърди мерачът, докато натискаше спусъка. Старият танк леко отскочи назад вследствие на изстрела. Мерачът и командирът проследиха с поглед трасиращия снаряд…
	— Мина отгоре, мамка му, прекалено високо беше. Зареди друг фугасен противотанков.
	Пълначът сложи следващия снаряд в затвора и извика:
	— Зареден!
	— Този път ще ударя това копеле — обеща мерачът, като едва забележимо свали мерника. Бедното копеле там дори не бе разбрало, че стреляха по него първия път…
	— Огън!
	— Огън…
	Поредният откат и…
	— Попадение! Добър изстрел, Ваня!
	Трета рота се справяше добре. Времето, което прекараха в учебни стрелби, сега даваше резултат, помисли си Команов. Това тук беше много по-приятно, отколкото да стоиш в бункера и да чакаш те да дойдат при теб…


	— Какво е това? — попита маршал Лю.
	— Другарю маршал, заповядайте тук и погледнете — припряно каза младият подполковник.
	— Какво е това? — повтори министърът на отбраната със заглъхващ глас и се приближи до монитора.
	— Цао ни ма… — шокирано прошепна той, след което се съвзе и изрева. — Какво, по дяволите, е това?
	— Другарю маршал, това е уебсайт от Интернет. Авторите й претендират, че това е директно телевизионно предаване от бойното поле в Сибир — младият старши офицер бе останал почти без дъх. — Показва как руснаците се бият с Тридесет и четвърта ударна армия…
	— И?
	— Избиват хората ни като животни, ако се съди по това — продължи подполковникът.
	— Чакай малко… какво… как е възможно това? — попита Лю.
	— Другарю маршал, този надпис тук означава даркстар. „Дарк Стар“ е името на едно американско безпилотно въздушно средство, шпионски търтей, според нашите сведения — самолет, изработен по технологията „Стелт“, който се използва за събиране на тактическа информация. Излиза, че те вкарват тази информация директно в Интернет, за да я използват като средство за пропаганда — поясни подполковникът. Това бе начинът, по който трябваше да представи нещата, но всъщност сега той наистина мислеше така.
	— Кажи ми нещо повече.
	Офицерът бе специалист в областта на разузнаването.
	— Това обяснява успехите на техните атаки срещу нас, другарю маршал. Те могат да виждат всичко, което правим, едва ли не преди да сме започнали. То е все едно да подслушват командната ни комуникационна мрежа или щаба ни по време на заседания. Няма противодействие за това — заключи щабният офицер.
	— Млад пораженец! — изрева маршалът.
	— Може би има начин да преодолеем това тяхно преимущество, но аз не знам какъв е той. Системи като тази могат да виждат в мрака също както виждат през деня. Разбирате ли, другарю маршал? С това средство те могат да наблюдават всеки наш ход много преди да сме се приближили до техните формации. Това ни лишава от възможността за изненада… вижте тук — каза той и посочи екрана. — Една от механизираните дивизии на Тридесет и четвърта армия маневрира на изток. Те са тук…
	Сега подполковникът показа местоположението на картата върху масата, след което продължи:
	— … а противникът е тук. Ако нашите части се придвижат до тази точка незабелязано, вероятно ще успеят да ударят левия фланг на руснаците. За да стигнат до там обаче, са им необходими два часа, докато руснаците могат да прехвърлят едно от подразделенията си на преградна позиция само за един час. Това е предимството — завърши той.
	— И това го правят американците?
	— Очевидно е, сайтът в Интернет е американски, на тяхното ЦРУ.
	— Значи така ни контраатакуваха руснаците?
	— Явно е така. Те са знаели всеки наш ход днес. Само така може да са го направили.
	— Защо американците разпространяват тази информация там, където всеки може да я види? — зачуди се Лю. Очевидният отговор не му дойде наум. Той знаеше, че информацията, която се изнася публично, трябва да бъде точно премерена и обработена, така че селяните и работниците да си направят правилните изводи.
	— Другарю маршал, трудно ще бъде да съобщим по телевизията, че нещата вървят добре, когато това тук е достъпно за всеки, който има компютър.
	— А-ах — ужаси се министърът на отбраната. — И всеки може да види това?
	— Всеки, който има компютър и телефонна линия — отвърна подполковникът. Когато вдигна поглед, видя как Лю излиза от залата.
	— Изненадан съм, че не ме застреля — каза офицерът.
	— Все още може да го направи — отвърна му един полковник. — Но ти го изплаши.
	Часовникът показваше четири следобед.
	— Е, притесняващо си е.
	— Млад глупак. Не разбираш ли? Сега той вече не може да скрие истината от Политбюро.


	— Здрасти, Юрий — каза Кларк.
	Москва изглеждаше различно по време на война. Настроението на хората по улиците не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Те бяха загрижени и сериозни. Това не бе толкова необичайно, защото човек не ходеше в Русия да гледа усмихнати граждани, също както не посещаваше Англия, за да пие кафе, но все пак имаше нещо друго. Негодувание. Гняв… решимост? Новите руски медии се опитваха да проявяват професионално безпристрастие. В някои коментари се намекваше, че неспособността на армията да спре китайците говори зле за националното единство на страната. Други тъгуваха за Съветския съюз, който Китай не би посмял дори да заплаши, камо ли да нападне. Доста питаха каква, по дяволите, е ползата от влизането в НАТО, ако нито една страна от пакта не се притича на помощ на новия си съюзник.
	— Казахме на хората от телевизията, че ако споменат за присъствието на американска дивизия в Сибир, ще ги застреляме и те, разбира се, ни повярваха — каза с усмивка генерал-лейтенант Кирилин. Това бе нещо ново за Кларк и Чавес. Руснакът не се бе усмихвал много през последната седмица.
	— Нещата май се оправят? — поинтересува се Чавес.
	— Бондаренко ги е спрял при златната мина. Те дори няма да я видят, ако сведенията ми са верни. Има обаче нещо друго — сериозно добави той.
	— Какво е то, Юрий? — попита Кларк.
	— Загрижени сме, че могат да изстрелят ядрените си ракети.
	— Ох, мамка му — възкликна Динг. — Това сериозно ли е?
	— Дойде от вашия президент. В момента Головко говори по този въпрос с Грушевой.
	— Е, и? Какво смятат да направят по въпроса? „Умни“ бомби? — попита Джон.
	— Не, Вашингтон ни е помолил да изпратим екип за специални операции — каза Кирилин.
	— Какво, по дяволите…? — изпъшка Джон. Той извади сателитния телефон от джоба си и погледна към вратата. — Извини ме, генерале. И-Ти трябва звъни в къщи*.
	[* По аналогия с филма „Извънземното“ на Стивън Спилбърг. — Бел.прев.]


	— Би ли повторил това още веднъж, Ед — чу Фоли в слушалката.
	— Чу ме добре. Свършили са съответния тип бомби. Очевидно се оказва непреодолим проблем да се откарат бомбите до мястото, където се намират бомбардировачите.
	— Да им го начукам! — коментира служителят на ЦРУ на паркинга пред офицерския клуб в Москва. Кодиращата програма на телефона не успя да скрие изразеното чувство. — Само не ми казвай, че понеже „Рейнбоу“ е подразделение на НАТО, а Русия е член на пакта и понеже вие искате от шибаните руснаци да осъществят тази операция, интересите на северноатлантическата солидарност изискват и ние да се включим в играта. Това имаш предвид, нали?
	— Освен ако не решиш да стоиш настрана, Джон. Знам, че ти не можеш да отидеш лично. Бойните действия са детска игра, а ти разполагаш с няколко много добри деца, които работят за теб.
	— Ед, да не очакваш да изпратя хората си на нещо подобно, а аз да си остана в къщи и да плета чорапи? — разгорещено попита Кларк.
	— Ти трябва да решиш, Джон. Ти си командир на „Рейнбоу“.
	— И как смятате, че ще стане това? Очаквате да скочим там, нали?
	— Хеликоптери…
	— Руски хеликоптери. Не, приятел, благодаря…
	— Наши хеликоптери, Джон. Първа бронетанкова дивизия има достатъчно, и то точно от необходимия тип…


	— Искат да направя какво? — невярващо попита Дик Бойл.
	— Чу ме.
	— А гориво?
	— Пунктът ти за зареждане е точно тук — каза полковник Мастърман, като показа мястото върху току-що появилата се на екрана сателитна снимка. — На върха на хълма, западно от някакво място, наречено Чъчън. Никой не живее там и изчисленията показват, че горивото ще ти стигне.
	— Чудесно, само дето трасето на полета преминава на десет мили от тази база на изтребители.
	— Осем F-l11 ще я ударят, докато вие пътувате натам. Считат, че ще затворят полосите им поне за три дни.
	— Дик — каза Дигс, — не знам какъв точно е проблемът, но Вашингтон наистина се притеснява, че Джо ще изстреля междуконтиненталните си балистични ракети към нас, а Гъс Уолъс няма бомби от онези, които със сигурност ще ги извадят от строя. Това означава специална операция, долна и мръсна. Това е стратегическа мисия, Дик. Можеш ли да я изпълниш?
	Полковник Бойл погледна картата, прецени на ум разстоянието…
	— Да, ще трябва да монтираме допълнителните крила на блекхоуките и да напълним резервоарите догоре, за да можем да стигнем дотам. Все пак на връщане ще трябва да заредим.
	— Добре, можеш ли да използваш другите си вертолети, за да откараш горивото до пункта за зареждане?
	Бойл кимна.
	— Ще стане.
	— Ако е необходимо, руснаците могат да приземят части на Спецназ с допълнително гориво навсякъде в този район — поне така ми казаха. Тази част от Китай е много слабо населена, ако се съди по картите.
	— Как стои въпросът с противодействието на земята?
	— В района има сили за сигурност. Предполагаме, че около сто души дежурят, да кажем, по едно отделение на силоз. Можеш ли да вземеш там и няколко апача, които да помогнат?
	— Да, могат да стигнат дотам, ако не са натоварени — каза той и веднага прецени наум: „Само боеприпаси за оръдията и 2,75-инчови НУРС-ове.“
	— Тогава ми подготви потребностите за мисията — каза генерал Дигс. Това не бе точно заповед. Ако Дик бе заявил, че задачата е неизпълнима, генералът нямаше да настоява. Само че Бойл не би оставил хората си да отидат там и да направят нещо подобно, ако не бе с тях да ги ръководи.


	Руските Ми-24 довършиха работата. Руснаците използваха щурмовите хеликоптери горе-долу както използваха танковете си. Всъщност Ми-24, който в НАТО бе известен под името „Хайнд“, обикновено бе възприеман като летящ танк. Използвайки ракети АТ-6 „Спирала“, вертолетите унищожиха един китайски танков батальон само за двадесет минути, като в процеса на схватката загубиха само две машини. Слънцето вече залязваше. Онова, което сутринта бе елитната Тридесет и четвърта ударна армия, се бе превърнало в купища жалки останки. Малкото машини, които оцеляха, сега се оттегляха назад, превозвайки върху броните си ранени китайски войници.
	В командния пункт Синявски се смееше сърдечно. Всички пиха водка. Неговата 265-а мотострелкова дивизия бе спряла и отблъснала двукратно превъзхождаща я по численост сила, и то с цената на едва триста жертви. Най-после телевизионните екипи бяха допуснати до мястото, където се бе състояло сражението. Генералът даде исканите интервюта, като в тях често изразяваше възхищението си от командващия ТВД Генадий Йосифович Бондаренко за хладнокръвието и вярата в своите подчинени, които прояви в тази война.
	— Той не загуби самообладание нито за миг през това време — казваше Синявски. — И ни помогна да запазим нашето в критичните моменти. Той е герой на Русия. Такива са и повечето от хората ми.
	— Благодаря ти, Юрий Андреевич. Да, за това, което направи, ти ще получиш следващата си звезда — каза на телевизионния екран командващият Театъра на военните действия в Далечния изток. После се обърна с лице към хората от щаба си. — Андрей Петрович, какво ще правим утре?
	— Мисля да оставим Двеста шестдесет и пета да продължи на юг. Ние ще бъдем чука, а Дигс — наковалнята. Те имат още една ударна армия на юг — Четиридесет и трета, която почти не е засегната. Ще я размажем някъде вдругиден, но първо ще я принудим да отиде там, където ние искаме.
	Бондаренко кимна.
	— Изготви план и ми го покажи. Първо обаче искам да дремна няколко часа.
	— Да, другарю генерал.


>	60.
>	РАКЕТИ В ПОЛЕТ

	Бяха същите онези мъже от Спецназ, които бяха подготвяли през последния един месец. Почти всички в транспортния самолет бяха кадрови офицери, които вършеха сержантска работа. Това имаше своите добри и лоши страни. Хубавото бе, че всичките говореха поносим английски. От хората на „Рейнбоу“ само Динг Чавес и Джон Кларк владееха разговорен руски.
	Картите и снимките бяха осигурени от СВР и от ЦРУ. Последната организация изпрати материалите до американското посолство в Москва, а оттам те бяха препратени до военното летище, от което потегли групата. Пътуваха със самолет на „Аерофлот“, претъпкан с над сто пасажери, всичките военни.
	— Предлагам да се разделим по националности — каза Кирилин. — Ваня, ти и хората ти от „Рейнбоу“ вземете този тук. Аз и моите момчета ще разпределим останалите помежду си, като използваме досегашните си структури. Какво мислиш?
	— Струва ми се добре, Юрий. Целите не се различават много помежду си. Кога потегляме?
	— Точно преди зазоряване. Вашите хеликоптери би трябвало да имат доста голяма далечина на действие, за да ни откарат дотам и да ни върнат обратно само с едно презареждане.
	— Е, това ще бъде безопасната част от мисията.
	— Освен тази база в Аншан — каза Кирилин. — Ще прелетим на около двадесет километра от нея.
	— Военновъздушните сили ще я ударят. Казаха ми, че ще използват изтребители „Стелт“ и „умни“ бомби. Ще перфорират пистите, преди да сме минали оттам.
	— А, това е добра идея — отбеляза Кирилин.
	— И на мен ми харесва — включи се Чавес. — Е, г-н К., май отново ще трябва да ставам войник. Доста време мина.
	— Много забавно — каза Кларк. Да бе, да, да седиш в товарния отсек на някакъв хеликоптер и той да те откарва навътре в територията на индианците, където със сигурност има хора с пушки. Е, можеше да бъде и по-лошо. Добре че тръгваха на зазоряване и тъпанарите на пост щяха да дремят, освен ако шефът им не бе някакъв трън в задника.
	„Каква ли е дисциплината в Народоосвободителната армия?“, зачуди се Джон. Може би доста стегната. Комунистическите режими не толерираха разговорите в задните редици.
	— Как точно се предполага, че ще извадим тези ракети от строя? — попита Динг.
	— Горивото постъпва в тях по десетсантиметрова тръба по две, ако трябва да бъдем точни, от цистерни, които са разположени до съответния силоз за пуск. Първо ще прекъснем шланговете — каза Кирилин. — После ще потърсим начин да влезем в самия силоз, за да повредим ракетата. Една обикновена ръчна граната ще свърши работа. Те са доста деликатни неща. Малко им трябва.
	Генералът изглеждаше убеден в това, което каза.
	— А ако бойната глава се задейства? — попита Динг.
	Кирилин се засмя на този въпрос.
	— Няма, Доминго Степанович. Процедурите за задействане при тези оръжия са доста усложнени от съображения за сигурност по очевидни причини. Самите силози не са замислени така, че да издържат на пряко нападение. Те са направени да устоят на ядрен удар, но не и на рота добре подготвени войници. Можеш да бъдеш сигурен в това.
	„Надявам се да си прав, приятел“, помисли си Чавес.
	— Изглежда, разбираш доста от тези неща, Юрий.
	— Ваня, това е една от мисиите, които Спецназ е оттренирвала неведнъж. Ние, руснаците, от време на време се замисляме как можем да извадим тези ракети… как го казвахте вие? Да ги извадим от играта, да?
	— Идеята съвсем не е лоша, Юрий. Това не е моят тип оръжие — каза Кларк.
	Той наистина предпочиташе да убива от такова разстояние, че да може да вижда лицето на копелето. Човек трудно се отърсваше от старите навици, а в това отношение телескопичният мерник бе не по-лош от ножа. Всъщност — доста по-добър. Куршумът не кара хората да подскачат наоколо и да вдигат шум, както прави ножът през гърлото. Все пак смъртта трябваше да бъде причинявана индивидуално, не на цели градове. Този начин не бе достатъчно чист и не допускаше избирателност.
	Чавес погледна към бойците от своята Втора група. Те не изглеждаха пренапрегнати, но добрият войник правеше всичко възможно, за да прикрие подобни чувства. Сред тях единствено Енрико Фалконе не бе професионален войник. Той беше ченге — от италианските карабинери, които представляваха нещо средно между военни и полицаи. Чавес отиде при него.
	— Как си, Едра птица? — попита Динг.
	— Доста напрегнато е, мисията имам предвид, нали? — отвърна с въпрос Фалконе.
	— Може би. Човек никога не знае, докато не стигне там.
	Италианецът сви рамене.
	— Също като при задържането на мафиози. Понякога риташ вратата, а вътре няма нищо, само някакви мъже пият вино и играят карти. Друг път имат макинапистоли*, но за да разбереш какъв е случаят, трябва да ритнеш вратата.
	[* Автомати. В оригинала на италиански. — Бел.прев.]
	— Доста такива операции ли имаш?
	— Осем — отговори Фалконе. — Обикновено съм първият, който влиза през вратата, защото стрелям най-добре. Има и други добри момчета в групата. Има добри момчета и в групата тук. Ще мине добре, Доминго. Напрегнат съм, да, но ще се оправя. Ще видиш — завърши италианският карабинер. Чавес го потупа по рамото и отиде при сержант-майор Прайс.
	— Здрасти, Еди.
	— Вече знаем ли какво точно ще правим?
	— Почти. Прилича повече на работа за Пади — трябва да се вдигат разни неща във въздуха.
	— Конъли е най-добрият спец по експлозивите, когото познавам — отбеляза Прайс. — Не му казвай това обаче. Достатъчно му се е завъртяла главата.
	— А Фалконе?
	— Еторе? — Прайс поклати глава. — Ще бъда много изненадан, ако направи и една грешна стъпка. Той е много добър, Динг, като шибана машина е — робот с пищов. Подобна увереност много рядко изневерява. Той прави нещата прекалено автоматично.
	— Добре, е, вече знаем коя е нашата цел. Силозът, който е разположен в най-североизточния край на базата. Изглежда, че теренът е почти равен, към обекта отиват две четириинчови тръби. Пади ще ги гръмне, след което ще се опитаме да отворим капака на силоза, а ако не успеем, ще потърсим друг начин за достъп — отгоре има някаква врата. После ще влезем вътре, ще хвърлим една граната, за да повредим ракетата, и ще се разкараме от Додж Сити*.
	[* Град от американските уестърни, в който се стреля безразборно. — Бел.прев.]
	— Обичайното разпределение на групата? — попита Прайс. Сигурно щеше да е така, но нищо не пречеше да попита.
	Чавес кимна.
	— Ти вземаш Пади, Луис, Ханк и Дитер. Вашият екип ще осъществи същинската част на операцията — унищожаването на ракетата. Аз и останалите ще поемем наблюдението и сигурността.
	Към тях се приближи Пади Конъли.
	— Имаме ли химически комплекти?
	— Какво? — попита Чавес.
	— Динг, ако ще си играем с някакви шибани ракети с течно гориво, необходими са ни бойни комплекти за химическа защита. Горивото на тези неща… не би искал да вдишаш изпаренията, повярвай ми. Червен дим от азотна киселина, азотен четириокис, хидразин, ей такива неща. Това, с което зареждат ракетите, е доста корозивно, повярвай ми, няма нищо общо с бирата, която пием в „Зеления дракон“. Ако ракетите са заредени и ние ги гръмнем, по-добре да не сме наблизо и определено да не сме от подветрената страна на силозите. Газовият облак ще бъде абсолютно смъртоносен, като онзи, който вие използвате в Америка, за да екзекутирате престъпниците си, само че доста по-неприятен.
	— Ще говоря с Джон за това — каза Чавес и тръгна към предната част на самолета.


	— Ох, мамка му — каза Ед Фоли, когато прие обаждането. — Добре, Джон, ще оправя това с армията. Колко остава, докато стигнете там?
	— Час и половина до авиобазата.
	— Добре ли си?
	— О, да, Ед, никога не съм бил по-добре.
	Фоли остана шокиран от тона му. Кларк бе официалният „леден мъж“ на ЦРУ в продължение на близо двадесет години. Той бе изпълнявал всякакви операции, без дори да му мигне окото. Сега обаче бе прехвърлил петдесетте. Дали възрастта го бе променила, или вече си даваше сметка, че не е безсмъртен? Директорът на ЦРУ реши, че това се случва на всеки.
	— Добре, ще ти се обадя пак — каза той и натисна бутона. — Свържи ме с генерал Мур.
	— Да, директоре — каза вместо поздрав председателят на Комитета на началник-щабовете. — Какво мога да направя за теб?
	— Нашите хора от групата за специални операции се нуждаят от боекомплекти за химическа защита и…
	— Вече знам, Ед. От командването на специалните операции ни казаха същото. Оказа се, че Първа бронетанкова разполага с необходимото снаряжение и то ще ги чака в авиобазата.
	— Благодаря, Мики.
	— Каква е сигурността на тези силози?
	— Тръбите за зареждане с гориво са на открито. Взривяването им не би трябвало да представлява проблем. Освен това всеки силоз има метална врата за достъп на хората от поддръжката и влизането вътре също би трябвало да е лесно. Притесняват ме само охранителните подразделения в базата — там вероятно има цял пехотен батальон. Чакаме данни от сателита КН-11, който ще мине отгоре за последна проверка.
	— Е, Дигс ще изпрати апачи, които да ескортират ударната група. Това би трябвало да изравни силите на терена — обнадежди го Мур. — Какво знаеш за командния им бункер?
	— Разположен е в центъра на базата и изглежда доста добре защитен. Намира се изцяло под земята, но ние имаме обща представа за разположението вътре благодарение на радара за дълбоко проникване — Фоли имаше предвид локационната апаратура на разузнавателния спътник КН-14 „Лакрос“. Преди време НАСА публикува радарни снимки на подводни ръкави на река Нил, които се вливат в Средиземно море близо до Александрия. Апаратурата обаче не бе разработена за хидрологически проучвания. С нея също така бе открит един съветски ракетен силоз, който руснаците смятаха, че са успели за замаскират добре, както и някои други деликатни съоръжения. Всъщност чрез снимките на Нил Америка искаше да подскаже на Съветския съюз, че трудно може да скрие каквото и да било. — Мики, какво мислиш за тази задача?
	— Ще ми се да разполагах с достатъчно бомби, за да мога да я изпълня от въздуха — честно отговори генерал Мур.
	— Да — с въздишка се съгласи директорът на ЦРУ.


	Заседанието на Политбюро продължаваше след полунощ.
	— Е, маршал Лю — каза Цян, — нещата тръгнаха на зле вчера. Колко зле? Ние тук трябва да знаем истината.
	През последните няколко дни, ако не друго, Цян Кун си създаде името на единствения член на Политбюро, който прояви достатъчно смелост да се противопостави на управляващата клика, като посочи открито грешките, осъзнати от всички. Това би могло да доведе до неговия провал, който можеше да представлява както екзекуция, така и просто изпращане в забвение, но той очевидно не се притесняваше. Това го отличаваше от останалите мъже в залата, помисли си Фан Ган, и го правеше достоен за уважение.
	— Вчера се състоя мащабна битка между 34-а ударна армия и руснаците, която според сведенията е завършила наравно. Сега ние маневрираме, за да наложим превъзходството си — каза на колегите си министърът на отбраната. Всички в залата бяха уморени и отново единствената реакция бе на финансовия министър.
	— С други думи, имало е битка и ние сме я загубили — рязко коментира Цян.
	— Не съм казал подобно нещо! — гневно отвърна Лю.
	— Не, но е истина, нали? — настоя Цян.
	— Казах ви истината, Цян! — изкрещя министърът на отбраната.
	— Другарю маршал — спокойно започна финансистът, — трябва да извините скептицизма ми. Виждате ли, повечето неща, които казахте в тази зала, се оказаха не съвсем верни. Не че ви обвинявам за това. Може би сте бил въведен в заблуждение от някои от своите подчинени. Всички сме уязвими от подобни неща, нали? Сега обаче мисля, че дойде време да се вгледаме внимателно в обективната действителност. У мен се засилва усещането, че обективната реалност се отдалечава от икономическите и политическите цели, в чието преследване нашият орган хвърли страната и народа ни. Ето защо трябва да знаем какви в действителност са фактите и какви са опасностите пред нас. И така, другарю маршал, каква е военната обстановка в Сибир?
	— Малко се промени — призна Лю. — Не е изцяло в наша полза, но положението в никакъв случай не е непоправимо.
	Министърът на отбраната подбираше думите си много внимателно.
	„Положението в никакъв случай не е непоправимо“, осъзнаваха всички около тази маса, означаваше, че се е случило някакво голямо бедствие. Във всяко едно общество, ако знаеш афоризмите, можеш да намериш ключа към правилното възприятие на казаното. Тук успехите се величаеха с най-бляскавите определения. Временните неудачи обикновено бяха представяни като по-незначителни успехи. За провалите винаги бяха обвинявани отделни личности, които не си бяха изпълнили задълженията, най-често за свое огромно съжаление. При едно истинско политическо бедствие обаче неизменно се твърдеше, че положението все още може да се оправи.
	— Другари, ние все още не сме загубили своята мощ — обърна се към всички Цзян. — От всички велики сили на света само ние запазихме междуконтиненталните си ракети и докато ги имаме, никой няма да посмее да ни нападне.
	— Другарю, преди два дни американците разрушиха най-важните ни мостове, и то така, сякаш го бе сторил някакъв разгневен бог. Колко защитени са, смятате, нашите ракети, когато имаме насреща си такъв враг, въоръжен с невидими самолети и магически оръжия? — попита Цян. — Мисля, че наближава времето, когато Шен ще се свърже с Америка и с Русия и ще им предложи да прекратим враждебните актове.
	— Имаш предвид да се предадем? — гневно попита Цзян. — Никога!


	Процесът вече бе започнал, макар Политбюро все още да не знаеше това. Навсякъде из Китай, но най-вече в Пекин, хората, които разполагаха с компютри, си бяха осигурили достъп до Интернет. Това се отнасяше особено за младите хора и най-вече за студентите.
	Страницата на ЦРУ http://darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram бе привлякла посетители от цял свят, като завари неподготвени дори международните новинарски гиганти. Си Ен Ен, „Фокс“ и европейската „Скай Нюз“ незабавно и без да поискат разрешение, започнаха да я препредават, като поканиха свои експерти, които да обясняват на зрителите какво се случва в първия непрекъснат телевизионен репортаж след февруари 1991 година. ЦРУ от своя страна, също без да иска разрешение, започна да излъчва в сайта си интервюта с китайски военнопленници, взети от Си Ен Ен. Те говореха свободно, без задръжки, шокирани от срещата лице в лице със смъртта и осъзнаващи, че повечето техни другари не бяха успели да се измъкнат. Интервютата бяха многословни, но хората бяха искрени и това се виждаше. Всеки китайски гражданин би забелязал пропагандния фалш, също както осъзнаваше, че това, което вижда, е истинско. Подобни неща не можеха да бъдат подправени.
	Странното в случая бе, че Лю не каза нищо за феномена Интернет, тъй като счете, че той не може да повлияе на политическия живот в КНР. Това бе най-погрешното политическо решение в неговия живот.
	Те започнаха да се събират първо по общежитията, говореха оживено сред гъстите облаци цигарен дим като всички студенти и като всички студенти съчетаваха в себе си идеализъм и страст. Към полунощ те започнаха да се събират на по-големи групи. Очертаха се водачи, и като такива те изпитаха необходимост да отведат съмишлениците си някъде. Когато тълпите излязоха навън, водачите на отделните по-малки групи се срещнаха и започнаха да разговарят. Те излъчиха нови, общи лидери и така възникна структура, подобна на политическата или военната йерархия. Тя продължи да поглъща други по-малки групички, докато накрая се оформи една голяма група от около хиляда и петстотин студенти с шестима водачи. Навсякъде по света студентите са най-активната част от обществото и китайската академична младеж не правеше изключение. Някои от момчетата се бяха присъединили, за да се срещнат с момичета — друга универсална мотивация за студентите, но като цяло обединяващият фактор бе гневът за това, което бе сполетяло войниците и страната им, и най-вече гневът, породен от лъжите на държавната телевизия. Тези лъжи бяха опровергани ясно и категорично от фактите, които младежите бяха видели в Интернет — източник, на който вече бяха свикнали да се доверяват.
	Имаше само едно място, на което можеха да отидат — площад „Тянанмън“, „Небесното спокойствие“, психологическия център на тяхната страна, който ги привличаше като магнит. Времето от денонощието работеше за тях. Полицията в Пекин, както силите на реда навсякъде по света, работеше по двадесет и четири часа на ден, разделена на три неравни части, най-малобройната от които дежуреше между 23,00 и 07,00. В тази част от денонощието повечето хора спяха и като резултат на това нямаше много престъпления, които да бъдат предотвратявани, което от своя страна предопределяше ниската численост на действащите сили на реда в тази смяна. Освен това тя бе съставена предимно от хората, които допадаха най-малко на началниците си, защото никой нормален човек не би предпочел вампирския начин живот по малките часове пред този на дневна светлина. И така малобройната нощна смяна включваше онези полицаи, които или не бяха успели да се изявят в професионално отношение, или просто не се харесваха на командирите си. Те от своя страна се реваншираха, като не изпълняваха задълженията си достатъчно усърдно.
	Появата на първите студенти на площада не впечатли двамата дежурни там. Основните им задължения бяха да регулират движението и да обясняват на разни чуждестранни туристи (обикновено пияни) как да се приберат в хотелите си и най-неприятното, което можеше да им се случи, бе някой развеселен гост на страната да ги заслепи със светкавицата на фотоапарата си.
	Тази нова ситуация ги завари напълно неподготвени и първата им реакция бе да останат по местата си и безучастно да наблюдават какво става. Присъствието на толкова много млади хора на площада наистина бе необичайно, но пък те не правеха нищо нередно за момента, така че полицаите просто гледаха с недоумение. Те дори не докладваха какво се случваше пред очите им, защото дежурният капитан бе един задник, който така или иначе нямаше да знае как да постъпи.


	— А ако нанесат удар върху ядрените ни оръжия? — попита министърът на вътрешните работи Тун Цзе.
	— Те вече го направиха — напомни на колегите си Цзян. — Потопиха ракетната ни подводница, ако не сте забравили. Ако ударят и ракетите, базирани на сушата, това би означавало, че се подготвят да нападнат нашата страна, а не само въоръжените ни сили, защото тогава вече няма да има нищо, което да ги спре. Това ще бъде сериозна и преднамерена провокация, нали, Шен?
	Външният министър кимна.
	— Да, това ще бъде неприятелски акт.
	— Как можем да се защитим от това? — попита Тан Дъсъ.
	— Ракетната база е разположена далеч от границите ни. Всяка ракета се намира в здраво укрепен бетонен силоз — обясни министърът на отбраната Лю. — Освен това наскоро подсилихме защитата на силозите със стоманена броня, предназначена да отрази бомбите, които биха могли да паднат върху тях. Единственият начин да засилим охраната им е да разположим там установки с ракети „земя-въздух“.
	— А ако американците използват невидимите си бомбардировачи, тогава какво? — попита Тан.
	— Защитата срещу подобно нападение е пасивна — стоманените шапки, които сме сложили върху силозите. Имаме и охранителни подразделения там — части от Втора артилерийска команда, но те отговарят само за сигурността на базата при проникване на сухопътни противникови групи. Ако бъде предприета такава атака, трябва да изстреляме ракетите. Изборът пред нас е да ги използваме или да ги загубим. Едно нападение над нашите стратегически оръжия предвещава нападение срещу цялата ни нация. Тези ракети са единственият ни коз — каза Лю. — Те са единственото нещо, от което дори американците наистина се боят.
	— Е, би трябвало да е така — съгласи се Цзян Хансан. — Това е начинът, по който можем да кажем на американците кога да спрат и какво да направят. Всъщност може би е дошло подходящото време да им напомним, че все още разполагаме с тези ракети и сме готови да ги използваме, ако ни притиснат прекалено много.
	— Да заплашим американците с ядрено оръжие? — попита Фан. — Това разумно ли е? Те със сигурност знаят за ракетите ни. Не е много мъдро да заплашваме по подобен начин една могъща нация.
	— Те трябва да знаят, че има граници, които не бива да преминават — настоя Цзян. — Те могат да ни наранят, но и ние можем да им отвърнем със същото. Разполагаме с оръжие, срещу което те нямат защита, а и тяхното сантиментално отношение към населението им работи в наша полза. Време е Америка да започне да ни възприема като равни, а не като малка държава, към чиято мощ могат да се отнасят с пренебрежение.
	— Повтарям, другарю — каза Фан. — Това ще бъде един крайно неразумен акт. Когато някой е опрял пистолет в главата ти, не се опитваш да го сплашиш.
	— Фан, ти си мой приятел от много години и аз винаги съм уважавал мнението ти, но сега грешиш. Американците имат респект единствено от силата. Това ще ги накара да се замислят. Лю, ракетите готови ли са за изстрелване?
	Министърът на отбраната поклати глава.
	— Не, вчера не успяхме да постигнем съгласие да ги приведем в готовност. Процедурата по зареждането им с гориво продължава близо два часа. След това могат да бъдат държани така около четиридесет и осем часа. После горивото трябва да се източи, да им се направи техническо обслужване — това продължава четири часа и отново да се заредят. Лесно можем постоянно да поддържаме половината от тях в състояние на готовност за изстрелване.
	— Другари, мисля, че е в наш интерес да подготвим ракетите си за полет.
	— Не! — противопостави се Фан. — Американците ще видят в това опасна провокация, а да ги предизвикваме по този начин е абсолютна лудост!
	— Освен това Шен трябва да напомни на американците, че ние имаме такива оръжия, а те нямат — продължи Цзян, без да обръща внимание на колегата си.
	— Така просто ще ги поканим да ни нападнат! — почти изкрещя Фан. — Те може и да нямат ракети, но имат други начини да ни атакуват и ако направим това сега, когато сме пред прага на войната, със сигурност ще получим отговор.
	— Не мисля така, Фан — отвърна Цзян. — Те няма да заложат живота на милионите свои граждани срещу този на нашите. Нервите им няма да издържат в тази игра на комар.
	— Комар, казваш. Ти си готов да разиграеш съдбата на страната ни на комар? Цзян, ти си луд. Това е лунатизъм — настоя Фан.
	— Аз нямам глас на тази маса — започна Цян, — но съм член на партията, откакто навърших необходимата възраст, и през това време служих добре на Народната република, или поне така мисля. Нашата задача тук е да браним страната си, не да я разрушаваме. Какво направихме сега? Превърнахме Китай в крадец, в магистрален бандит и при това в провалил се магистрален бандит! Лю го каза. Загубихме играта, в която залогът бяха богатствата на Русия, и сега трябва да свикнем с това. Можем да възстановим щетите, които нанесохме на страната и на народа си. Затова обаче е необходимо да проявим смирение, а не грубо пренебрежение. Отправянето на заплахи към американците в този момент ще бъде проява на слабост, не на сила. Ще заприличаме на импотентен мъж, който се опитва да покаже своята мъжественост. Те ще го възприемат като глупав и безразсъден акт.
	Цзян реагира веднага:
	— Ако искаме да оцелеем като нация, ако искаме да оцелеем като управници на един могъщ Китай, трябва да накараме американците да разберат, че не могат да ни притискат повече. Другари, не допускайте грешка. Животът на всички тук е поставен на тази маса — с тези думи той прикова вниманието на присъстващите. — Не съм казал, че трябва да нанесем ядрен удар на Америка. Предложих да им демонстрираме нашата решимост и ако те ни притиснат твърде много, да ги накажем — тях и руснаците. Другари, предлагам да заредим ракетите си, да ги приведем в готовност и тогава Шен да каже на американците, че съществуват граници, които те не могат да преминат, без това да доведе до най-тежките възможни последствия.
	— Не! — скочи Фан. — Това е равносилно на отправяне на заплаха за ядрена война. Не трябва да правим подобно нещо!
	— Ако не го сторим, тогава всички ние сме обречени — каза министърът на държавната сигурност Тан Дъсъ. — Съжалявам, Фан, но тук Цзян е прав. Това са единствените оръжия, с които можем да накараме американците да отстъпят. Те ще се изкушат да ги ударят и ако го направят…
	— Ако го направят, тогава ще се наложи да ги използваме, защото ако ни отнемат тези оръжия, нищо повече не може да ги спре да ни нападнат и да унищожат всичко, което сме изградили през последните шестдесет години — заключи Цзян. — Предлагам да гласуваме.
	Внезапно и безразсъдно, помисли си Фан, този форум пое по пътя на безумието, което щеше да отведе страната до гибел. Очевидно той бе единственият, който осъзна това, защото за първи път в живота си застана срещу останалите. Най-сетне заседанието свърши. Членовете на Политбюро се качиха в лимузините и се прибраха по домовете си. Нито един от тях не мина пътем през площад „Тянанмън“ и всички заспаха, веднага щом се прибраха вкъщи.


	На площадката имаше двадесет и пет UH-60A „Блекхоук“ и петнадесет апача. Всеки вертолет имаше допълнителни криле, монтирани от двете страни на фюзелажа. На тези на блекхоуките бяха подкачени само допълнителни баки с гориво, докато апачите носеха и балки с НУРС-ове. Екипажите се бяха събрали и проучваха картите.
	Кларк слезе от самолета пръв. Той бе облечен в своя черен екип, тип „нинджа“. Един войник поведе него и Кирилин, който носеше светлата бойна униформа на руските авиодесантчици, към полковник Бойл.
	— Здрасти, Дик Бойл.
	— Аз съм Джон Кларк, а това е генерал-лейтенант Юрий Кирилин. Аз съм от „Рейнбоу“ — поясни Джон. — Той е от Спецназ.
	Бойл отдаде чест.
	— Е, аз съм вашият шофьор, господа. Целта се намира на седемстотин и шестнадесет мили оттук. Можем да стигнем дотам с горивото, което носим, но на връщане ще трябва да дозаредим. Ще направим това точно тук — той показа една точка върху полетната карта, — ако имаме късмет. Това е хълм, разположен западно от едно градче, което се казва Чъчън. Два С-130 ще хвърлят там контейнери с гориво. Ще имаме ескорт, който ще ни осигурява поддръжка отгоре — F-15 и няколко F-16, които ще се заемат с радарите по трасето, а когато стигнем тук, осем F-117 ще подпукат тази база за изтребители в Аншан. Това трябва да бъде достатъчно, за да ни спести проблемите с китайската авиация. Сега, ракетната база има охранително подразделение, за което се предполага, че е в състав до батальон. То е в тези бараки тук — този път той посочи една сателитна снимка, — и пет от моите апачи ще го ударят с НУРС-ове. Останалите ще осъществяват директна поддръжка. Единственият въпрос, който остава да изясним, е колко близо до тези ракетни силози искате да ви свалим.
	— Ще кацнем направо върху тях — отговори Кларк и погледна към Кирилин.
	— Съгласен съм, колкото по-близо, толкова по-добре.
	Бойл кимна.
	— Добре. Върху корпуса на всеки хеликоптер е изписан номерът на силоза, до който ще кацне. Аз ще летя отпред и ще сляза до този тук.
	— Това означава, че аз идвам с вас — каза му Кларк.
	— Колко души?
	— Десет без мен.
	— Добре, боекомплектите ви за химическа защита са във вертолета. Обличайте се и да потегляме. Клозетът е натам — посочи Бойл. За препоръчване бе всеки да се облекчи преди началото на полета. — Петнадесет минути.
	Кларк се запъти в указаната посока, следван от Кирилин. Двамата стари воини знаеха какво трябва да правят в повечето случаи, а това бе също толкова важно, колкото да заредиш оръжието си.
	— Бил ли си по-рано в Китай, Джон?
	— Не. Само в Тайван, веднъж преди много време, колкото да ме изчукат, да ме посинят и да ме татуират.
	— Сега няма такава опасност. Знаеш ли, и двамата сме вече твърде стари за това.
	— Знам — каза Кларк, докато вдигаше ципа си. — Обаче няма да стоиш отзад, нали?
	— Водачът трябва да бъде с хората си, Иван Тимофеевич.
	— Така е, Юрий. Успех.
	— Те няма да нанесат ядрен удар на моята страна или на твоята — обеща Кирилин. — Не и докато съм жив.
	— Знаеш ли, Юрий, добре би било да те има човек в трета група за специални операции.
	— Какво е това, Джон?
	— Като се върнем и глътнем по няколко питиета, ще ти кажа.
	Групите се преоблякоха до хеликоптерите, с които щяха да летят. Боекомплектите за химическа защита на армията на САЩ бяха неудобни, но не чак толкова. Както много американски продукти, те представляваха осъвременен вариант на британска идея. Имаха подплата с активен въглен, който да абсорбира и да неутрализира токсичните газове и качулка, която…
	— Не можем да използваме радиостанциите си с това — забеляза Майк Пиърс. — Прецаква антената.
	— Опитай така — предложи Хоумър Джонстън, като откачи антената и я напъха под каската.
	— Добре, Хоумър — каза Еди Прайс и направи същото. Американските кевларени каски се побираха спокойно под качулките, които щяха да останат свалени, докато използването им не станеше наложително. Когато привършиха с обличането, всички се натовариха по хеликоптерите и екипажите запуснаха турбодвигателите, произведени от „Дженерал електрик“. Хеликоптерите „Блекхоук“ излетяха. Хората от групите за специални операции се бяха настанили в удобни, по военните стандарти, седалки и затегнаха четириточковите обезопасителни колани. Кларк се настани отпред между двамата пилоти и включи шлемофона си в интеркома.
	— Кой точно си ти? — попита Бойл.
	— Ако ти кажа, ще трябва да те убия, но от мен да мине. От ЦРУ съм. Преди това бях във флотата.
	— Тюлен? — попита Бойл.
	— Имам си значка и всичко останало. Преди няколко години събрах тази група, казва се „Рейнбоу“. Специални операции, контратероризъм, такива неща.
	— Хората от парка за развлечения?
	— Това сме ние.
	— Имахте един „Блекхоук“ при вас. Кой му беше шофьорът?
	— Дан Малой. Като кара, отговаря на Мечка. Познаваш ли го?
	— От морската пехота, нали?
	— Да — кимна Кларк.
	— Никога не съм го срещал, но съм слушал малко за него. Сега май е във Вашингтон.
	— Да, като ни напусна, пое VMH-1.
	— Вози президента?
	— Правилно.
	— Бомба — каза Бойл.
	— От колко време се занимаваш с това?
	— С карането на хеликоптер ли? О, вече осемнадесет години. Имам четири хиляди часа. Роден съм на „Хюи“, а отраснах на тези. Имам квалификация и за „Апач“.
	— Какво мислиш за мисията?
	— Дълга — кратко отговори пилотът. Кларк се надяваше, че това ще бъде единственият проблем. Болките в задника от седене минаваха доста бързо.


	— Искаше ми се да има друг начин да го направя, Роби — каза Райън, докато дъвчеше обяда си. Беше му крайно неприятно да седи тук, в Белия дом, и да яде чийзбургер с най-добрия си приятел, докато други, включително двама души, които познаваше много добре, както току-що научи, отиваха да се изпречат на пътя на злото. Това бе достатъчно, за да убие апетита му. Той остави сандвича на масата и отпи глътка кола.
	— А, то има — ако искаш да изчакаш два дни, колкото са необходими на „Локхийд-Мартин“ да сглоби бомбите, още един, за да ги транспортират със самолет до Сибир и още дванадесет часа, докато бъде изпълнена задачата. Може и повече. Самолетите „Блек Джет“ летят само нощем, нали не си забравил? — каза вицепрезидентът.
	— Ти го понасяш по-леко от мен.
	— Джак, на мен това не ми харесва повече, отколкото на теб, нали знаеш? Само че след като двадесет години е излитал и кацал на самолетоносачи, човек се научава да понася по-леко мисълта, че приятелите му са в опасност. Иначе може самият той да загази. Яж, човече, ще имаш нужда от силите си. Как е Андреа?
	Този въпрос породи иронична усмивка.
	— Издрайфа си червата тази заран. Дадох й моята кърпичка. Това я съсипва, тя се притеснява като някой, когото са оставили чисто гол на „Таймс Скуеър“ по обяд.
	— Е, тя върши мъжка работа и не иска да я приемат като госпожица — обясни Роби. — Трудно е да бъдеш едно от момчетата, когато си нямаш пишка, но тя наистина се старае. Трябва да й се признае това.
	— Кети казва, че това минава, но според Андреа не й минава достатъчно бързо — каза Джак и погледна към вратата, където специален агент Прайс О’Дей стоеше и бдеше над своя президент.
	— Тя е добър боец — призна Джексън.
	— Как е баща ти?
	— Не е зле. Някаква църковна телевизия иска той и Джери Патерсън да направят още няколко издания на онова шоу в неделя сутрин. Все още мисли по въпроса. Парите ще му помогнат да постегне църквата.
	— Двамата изглеждат впечатляващо заедно.
	— Да, Джери не се справя зле за бяло момче. Той всъщност е свестен човек, поне така казва татко. Не съм сигурен за това шоу обаче. Твърде лесно е да отидеш в Холивуд и да започнеш да играеш за публиката, вместо да бъдеш пастир на своето стадо.
	— Баща ти е забележителен човек, Роби.
	Джексън вдигна поглед.
	— Радвам се, че мислиш така. Той ни възпита добре и се държа доста мъжки, след като мама почина. Понякога обаче прекалява. Става направо досаден, като ме види да пия бира. Е, какво да се прави, нали работата му е да поучава хората.
	— Кажи му, че Исус се е правил веднъж на барман. Това е първото чудо, което е направил публично.
	— Казах му това, а той отговори: ако Исус иска, може да прави каквото ще, това касае него, момче, но ти не си Исус — подсмихна се вицепрезидентът. — Яж, Джак.
	— Да, мамо.


	— Тази храна съвсем не е лоша — каза Ал Грегъри на две мили оттам в каюткомпанията на крайцера „Гетисбърг“.
	— Е, жените и алкохолът са забранени на борда на бойните кораби — обясни капитан Блънди. — Поне на този, във всеки случай. Все пак трябва да имаме някаква утеха. Е, какво става с ракетите.
	— Софтуерът е зареден напълно, а освен това изпратих програмите по електронната поща, както ми каза, така че вече всички кораби от клас „Егида“ трябва да разполагат с него.
	— Тъкмо чух, че тази сутрин в офиса на „Егида“ в Пентагона са изпаднали в истерия заради това. Не им е харесал софтуерът.
	— Кажи им да се оправят с Тони Бретано — предложи Грегъри.
	— Обясни ми пак какво точно промени?
	— Софтуера за търсене в главата на ракетата. Съкратих малко програмата, за да действа по-бързо. Освен това препрограмирах степента на нутация* на лазера на системата за задействане на заряда, така че да постигна по-висока степен на точност. Така би трябвало да избегнем проблема, който имаха ракетите „Пейтриът“ със „Скъд“ през 1991. Тогава пак помогнах при промяната на софтуера, но тези тук са доста по-бързи.
	[* Техн. — колебание. — Бел.прев.]
	— Без промяна в хардуера? — попита шкиперът.
	— Да, би било по-добре, ако можеше да се увеличи обхватът на лазера, но може да мине и без това. Поне на компютърните симулации работеше без проблем.
	— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да го доказваме на практика.
	— Да, да, капитане. Ядрена ракета, насочена към някой град, е лошо нещо.
	— Амин.


	Вече бяха около пет хиляди и продължаваха да идват още, известени по мобифоните, каквито, изглежда, всички имаха. Някои дори носеха портативни компютри, свързани с клетъчните им телефони, така че да могат да се включват в Интернет директно оттук, от площада. Нощта бе ясна, нямаше дъжд, който да повреди компютрите. Водачите на тълпата — сега те вече я възприемаха като демонстрация, ходеха да разберат нещо повече, след което се връщаха при приятелите си да им предадат новините. Първият голям студентски бунт на площад „Тянанмън“ бе координиран чрез факсове. Този бе направил един голям скок напред в технологично отношение. Младежите предимно се шляеха наоколо, разговаряха възбудено и се опитваха да привлекат още свои колеги. Първата подобна демонстрация се провали, но по онова време те бяха деца и не помнеха почти нищо от тогавашните събития. Всички бяха достатъчно възрастни и образовани, за да знаят какво трябва да се промени, но бяха твърде млади и неопитни, за да смятат, че промените в тяхното общество са невъзможни. Самите те не осъзнаваха колко опасна може да бъде тази комбинация.


	Земята под тях бе тъмна и мрачна. Дори високочувствителните прибори за нощно виждане не помагаха, забелязваха се само грубите очертания на терена, предимно хребетите на различните хълмове и възвишения по пътя. Долу почти не се виждаха светлини. Имаше някакви къщи и други постройки, но по това време на нощта много малко хора бяха будни и осветлението навсякъде бе загасено.
	Единствените движещи се източници на светлина, които можеха да видят, бяха краищата на роторите на вертолетите. Те бяха нагрети от въздушното триене толкова, че можеха да причинят изгаряне на кожата при допир, и достатъчно горещи, за да сияят в инфрачервения спектър, който приборите превръщаха във видим. Бойците в хеликоптерите бяха унесени в своеобразен транс от равномерните вибрации на машините и така, почти откъснати от действителността, те не забелязваха как тече времето.
	Това не се отнасяше за Кларк. Той седеше на мястото си и разглеждаше внимателно сателитните снимки на базата в Сюанхуа, търсеше информация, която може би бе пропуснал първия или двадесет и първия път, когато ги проучваше. Вярваше в своите мъже. Чавес се бе превърнал в отличен тактически водач, а бойците, всичките опитни сержанти, щяха да изпълнят каквото им наредеше, доколкото позволяваха човешките възможности.
	Руснаците в другите хеликоптери също щяха да се справят добре, помисли си той. По-млади — средно с около осем години от бойците на „Рейнбоу“, всички те бяха кадрови офицери, предимно лейтенанти и капитани с няколко майора „за цвят“. Всичките имаха висше образование и което бе по-важно, бяха носили униформа най-малко пет години. Още по-съществено бе, че всички те бяха силно мотивирани професионални войници, достатъчно умни, за да вземат самостоятелни решения, и опитни в боравенето с оръжие.
	Мисията ще бъде успешна, помисли си Джон. Той се наведе, за да погледне часовника на контролния панел на хеликоптера. След четиридесет минути всичко щеше да стане ясно. Кларк се завъртя назад и през високочувствителния прибор видя, че небето на изток леко просветляваше. Щяха да ударят ракетната база точно преди зазоряване.


	Задачата на блек джетовете бе адски лесна. Те пристигаха над целта един по един през тридесет секунди, всеки отваряше люковете на бомбения си отсек и пускаше по два боеприпаса през интервал от десет секунди. Всеки пилот поставяше лазерната си точка на предварително определено място от пистата, като през това време автоматичната система за навигация управляваше самолета. Боеприпасите представляваха обикновени 2000-фунтови бомби „Марк“-84, на които бяха монтирани насочващи системи „Пейвуей“-II от първо поколение и евтини — по 7,95 долара единия взривател, които се задействаха една секунда след удара, така че да направят дупки в бетона, дълбоки около три и широки над шест метра. Точно това сториха и шестнадесетте боеприпаса за изненада на дремещия персонал в кулата, като междувременно събудиха всички в радиус от седем километра. Базата Аншан бе затворена и щеше да остане в това състояние поне още една седмица. Осемте F-117 завиха и поеха назад към базата си в Жиганск. Предполагаше се, че пилотирането на „Блек Джет“ не е по-забавно от управляването на „Боинг“ 737 и в действителност през повечето време това бе така.


	— Защо, по дяволите, не изпратиха някой от тези „Дарк Стар“ да заснеме мисията? — попита Джак.
	— Предполагам, че на никой не му е хрумнало — отвърна Джексън. Бяха се върнали в Залата за действия в кризисни ситуации.
	— А сателитното разузнаване?
	— Не и по това време — каза Ед Фоли. — Следващият спътник ще мине оттам след четири часа. Кларк има сателитен телефон. Ще ни държи в течение.
	— Страхотно.
	Райън се отпусна в креслото си, което изведнъж му се стори адски неудобно.


	— Целта е в полезрение — съобщи Бойл по интеркома, после включи радиостанцията за връзка с останалите. — Бандит шест до пилците, целта е в полезрение. Проверка, край.
	— Две.
	— Три.
	— Четири.
	— Пет.
	— Шест.
	— Седем.
	— Осем.
	— Девет.
	— Десет.
	— Кочис, проверка.
	— Тук Кочис Водач с петима, цел в полезрението — докладва втората група щурмови хеликоптери.
	— Добре, продължаваме по план. Начало, начало, начало!
	Кларк вече се бе оживил, хората му отзад — също. Всички се бяха отърсили от съня и адреналинът бе нахлул в кръвообращението им. Той видя как бойците разтърсват глави и раздвижват челюстите си. Оръжията и боеприпасите бяха закрепени стабилно, ремъците бяха затегнати здраво.
	Формацията „Кочис“ тръгна първа, като се насочи към казармата на охранителния батальон, чиято задача бе да защитава ракетната база. Постройката бе почти точно копие на американска база от Втората световна война — двуетажна дървена конструкция с наклонен покрив, боядисана в бяло. Пред нея имаше караулка, която също бе бяла и сияеше ярко на инфрачервените прицелни прибори на апачите. Стрелците в хеликоптерите дори можеха да видят двамата войници, чиято смяна очевидно свършваше. Те стояха отпуснати, автоматите им висяха хлабаво на раменете, защото там рядко се появяваше някой дори денем, а никой не помнеше това да се е случвало нощем, е, ако не се брои командирът на батальона, който от време на време се прибираше пиян след сбирка на командния състав.
	Те завъртяха леко глави, защото им се стори, че чуват някакъв странен шум, но четирите перки на ротора на апача бяха проектирани така, че да работят максимално тихо, и китайските бойци все още се оглеждаха, когато пробляснаха първите изстрели.
	Стрелците бяха избрали 2,75-инчовите НУРС-ове, подвесени под допълнителните криле на апачите. Всяка балка съдържаше по пет боеприпаса, от които сега бяха изстреляни по три, а другите два бяха оставени като резерв в случай на неочакван развой на събитията. Те прелетяха ниско, сякаш за да скрият силуетите си на фона на хълмовете зад тях, и излязоха на открито едва на двеста метра от целта. Първият залп от четири снаряда помете караулката с двамата дремещи часови. Шумът сигурно бе събудил техните другари в казармата, но вторият залп от петнадесет НУРС-а удари постройката, преди те да успеят да отворят очи. И двата етажа на сградата бяха поразени, като по-голямата част от намиращите се вътре умряха в съня си. Апачите започнаха да се колебаят накъде да поемат, тъй като им бяха останали още боеприпаси за изстрелване. Зад сградата имаше още една караулка. Кочис Водач заобиколи казармата и я видя. Двамата войници там бяха излезли и стреляха слепешком във въздуха, докато сержантът от хеликоптера не ги помете с 20-милиметровото оръдие. После апачът се вдигна нагоре, изстреля останалите си снаряди към казармата и веднага стана ясно, че ако някой е оцелял, то той е бил помилван лично от Бог, но във всички случаи не би могъл да застраши мисията.
	— Кочис четири и пет, тук Водач. Върнете се в Гега, нямаме нужда от вас тук.
	— Прието, Водач — отвърнаха съответните пилоти. Двата щурмови хеликоптера се оттеглиха, като оставиха другите три да се огледат и да унищожат всяка оцеляла форма на живот.


	Полет Гега, който също се състоеше от пет Апача, пристигна малко преди блекхоуките. Оказа се, че до всеки силоз има по един малък пост от по двама войници. Те бяха унищожени за секунди с оръдеен огън. После апачите кръжат, като всеки от тях покриваше по два силоза, търсейки движещи се обекти. Нямаше такива.
	Бандит шест — полковник Дик Бойл, сниши своя блекхоук над силоза, обозначен на сателитните снимки като „номер 1“.
	— Давай! — извика вторият пилот по интеркома. Бойците от „Рейнбоу“ скочиха от машината непосредствено до източната страна на самата шахта. Ако не бе „китайската шапка“ — стоманената структура, която изглеждаше като обърната фунийка за сладолед, те можеха да скочат направо върху вратата.


	Командният пункт бе най-добре защитената структура в цялата база. Той бе вкопан на десет метра под земята, като въпросните десет метра представляваха армиран бетон, така че конструкцията да издържи на ядрен взрив в радиус от сто метра, или поне така обещаваха проектантите. Вътре се намираше десетчленният команден състав, ръководен от генерал-майор Сюн Циннян. Той бе постъпил като офицер във Втора артилерия (така китайците наричаха подразделенията си със стратегически ракети) веднага след като завърши университета с диплома за инженер. Само три часа по-рано той бе надзиравал зареждането на всичките дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4 — нещо, което никога досега не му се бе случвало. Заповедта бе издадена без никакво обяснение, макар да не бе нужно човек да е специалист по ракетни системи, какъвто всъщност бе той по професия, за да я свърже с войната в Русия.
	Като всички офицери в Народоосвободителната армия генерал-майор Сюн бе много дисциплиниран мъж и никога не забравяше, че най-ценните военни средства на неговата страна се намират под личния му контрол. Когато постът до един от силозите задейства алармата, офицерите му включиха телевизионните камери, които бяха предназначени за проверка и наблюдение. Те бяха стари камери и се нуждаеха от светлина, така че прожекторите в базата също бяха включени.


	— Какво става, мамка му! — извика Чавес, след което заповяда по радиостанцията. — Изгасете тези светлини!
	Това съвсем не бе трудно. Пилоните, върху които се намираха прожекторите, не бяха нито много високи, нито бяха прекалено далече. Чавес насочи своя MP-10 към един от тях и светлината угасна. Нито едно от другите осветителни тела в цялата база не издържа повече от пет секунди.


	— Нападат ни! — каза генерал Сюн с тих и невярващ глас. — Нападат ни — повтори той още веднъж, след което се сети, че за подобни случаи имаше установена процедура. — Вдигни охраната по тревога — заповяда на един от сержантите, после се обърна към друг. — Свържи ме с Пекин.


	При силоз номер 1 Пади Конъли изтича до двете тръби, които водеха към бетонната кутия, представляваща горната част на съоръжението. Към всяка от тях той прикрепи по едно блокче композиция-В — експлозивът, който предпочиташе да използва, след което натика по една детонационна капсула в двете парчета взривно вещество. Двама мъже — Еди Прайс и Ханк Патерсън, бяха коленичили малко зад него с оръжие в ръка, за да го прикриват при евентуално противодействие, каквото липсваше.
	— Огън в дупката! — извика Конъли и притича обратно при другите двама. Тримата залегнаха ниско зад бетонната конструкция, за да се предпазят от предстоящия взрив, и той завъртя ръчката на детонатора. Една хилядна от секундата по-късно двете тръби се пръснаха на парчета.
	— Маски! — извика той по радиостанцията… но изпарения не се появиха от прекъснатия тръбопровод. Това май бе добра новина, нали?
	— Хайде! — извика му Еди Прайс. Тримата мъже, охранявани от още двама, тръгнаха към стоманената врата на входа за поддръжка на силоза.
	— Ед, долу сме долу сме — говореше Кларк по сателитния си телефон на петдесет метра от тях. — Казармите са унищожени, няма противодействие. В момента извършваме взривните операции. Ще се обадя отново. Край.


	— Добре, мамка му — каза Ед Фоли в кабинета си. Връзката бе прекъснала.


	— Какво?
	В Пекин бе един час по-късно и слънцето бе изгряло. Маршал Лю току-що се бе събудил, недоспал след най-неприятния ден в своя живот след Културната революция, когато в ръцете му натикаха телефонна слушалка.
	— Какво има? — попита той.
	— Тук е генерал-майор Сюн Циннян от ракетната база в Сюанхуа. В момента ни нападат. На повърхността над главите ни има някакъв отряд бойци, които се опитват да унищожат ракетите ни. Искам инструкции за действие!
	— Избийте ги! — това бе първата идея, която хрумна на Лю.
	— Охранителният батальон е унищожен, не отговарят на повикванията. Другарю министър, какво да правя?
	— Ракетите ти заредени ли са? Готови ли са за изстрелване?
	— Да!
	Лю се огледа наоколо, но в спалнята му нямаше никой, който да го посъветва как да постъпи. В момента губеше контрол над най-ценните военни средства на своята страна. Той не издаде заповедта автоматично. Всъщност първо помисли, но в крайна сметка нямаше никакво значение колко обмислено бе решението му.
	— Изстреляй ракетите! — каза той на генерала в далечната база.
	— Повторете заповедта — чу в отговор министърът.
	— Изстреляй ракетите! — изрева той. — Изстреляй ракетите! Веднага!
	— Изпълнявам заповедта ви — отвърна генералът.


	— Мамка му — каза сержант Конъли. — Каква е тази шибана врата!
	Първото блокче ескплозив бе успяло да направи само едно петно върху боята. Този път той обви с по няколко парчета горната и долната панта, след което се отдръпна.
	— Това ще свърши работа — обеща той, докато изтегляше кабелите зад бетонната стена.
	Последвалият взрив потвърди думите му. Когато погледнаха, вратата вече я нямаше. Явно бе запратена навътре, сигурно е влетяла в силоза като прилеп…
	— Мамицата му! — изрева Конъли и се обърна. — Бягай! Бягай!
	Прайс и Патерсън не се нуждаеха от убеждаване. Бягаха, за да спасят живота си. Конъли ги настигна, като бягайки вдигаше качулката на химическия комбинезон. Спряха едва щом се отдалечиха на стотина метра от силоза.
	— Шибаната ракета е заредена. Вратата проби горния резервоар. Сега ще избухне!
	— Мамка му! Група, тук Прайс, ракетите са заредени, повтарям, ракетите са заредени. Разкарайте се веднага от силоза!


	Доказателството за правилността на наблюдението на Конъли дойде от силоз номер 8, който се намираше на юг от Прайс. Бетонната структура, която лежеше върху съоръжението, полетя във въздуха и изпод нея, като от кратер на вулкан, започнаха да излизат пламъци и дим. Секунди по-късно същото се случи и със силоз номер 1, техният. От отвора на избитата врата във всички посоки полетяха огнени кълба.


	Инфрачервените характеристики не можеха да останат незабелязани. Над екватора един от спътниците забеляза топлинния взрив и предаде информацията в Сънивейл, Калифорния. Оттам тя бе прехвърлена в командването на ПВО на САЩ за Северна Америка, чието седалище бе разположено под земята в Шайен Маунтин, Колорадо.
	— Пуск! Вероятен пуск в Сюанхуа!
	— Какво? — попита главнокомандващият на ПВО за Северна Америка.
	— Имаме взрив, голям, два големи взрива в Сюанхуа — отговори му младата жена пред терминала, която носеше отличителните знаци на капитан. — Мамка му, ето още един.
	— Добре, капитане, успокой се — каза й армейският генерал. — Група за специални операции атакува базата в момента. Успокой се, момиче.


	В контролния бункер мъжете въртяха ключовете. Генералът, командващ базата, никога не бе мислил, че това може да се случи. Е, съществуваше такава вероятност, нали в това се бе обучавал през цялата си кариера, но не, не това. Не. В никакъв случай.
	Някой обаче се опитваше да унищожи базата и хората му, а той бе получил заповед и сега, като робот, какъвто бе обучен да бъде, генерал Сюн издаде необходимите разпореждания и завъртя главния ключ.


	Хората от Спецназ се справяха добре. Четири силоза вече бяха извадени от строя. Една от руските групи успя да разбие вратата още при първия си опит. Този екип, воден лично от генерал Кирилин, изпрати вътре техническия си гений, който откри насочващия модул и го раздроби с изстрели от личното си оръжие. Поне една седмица щеше да бъде необходима, за да се ремонтира тази ракета, но за да бъде сигурен, че подобно нещо няма да се случи, руският боец закрепи експлозивен заряд за корпуса от неръждаема стомана и нагласи часовниковия механизъм на петнадесет минути.
	— Готово! — извика той.
	— Вън! — заповяда Кирилин. Генерал-лейтенантът, който сега се чувстваше като кадет от школата за парашутисти, събра хората си и ги поведе на бегом към пункта за изтегляне, откъдето трябваше да ги вземат хеликоптерите. Той се огледа наоколо и остана изненадан от пламъците на север…
	… и още по-изненадан, когато видя, че капаците на силоз номер 3 се движат. Най-близката група бе само на триста метра оттам и Кирилин видя как един от неговите спецназовци се затича към внезапно отворилата се шахта, метна нещо вътре и побягна обратно като заек…
	… защото три секунди по-късно ръчната граната, която той бе хвърлил, избухна, като взриви цялата ракета. Боецът изчезна в огнения ад, който създаде, за да не се появи никога повече…
	… но в този момент се случи нещо още по-лошо. От вентилационните отвори на силози номер 5 и номер 7, отляво и отдясно, изригнаха два вертикални фонтана от плътен бяло-жълт пламък и след по-малко от две секунди се появиха тъпите носове на две междуконтинентални балистични ракети.


	— Мамка му! — пое дълбоко въздух пилотът на апача с кодово име Гега две. Той кръжеше на около километър от мястото и без да се замисля нито за миг, наведе носа надолу и завъртя дросела, за да ускори щурмовия си хеликоптер към излитащата ракета.
	— Хванах я — каза стрелецът. Той превключи на 20-милиметровото оръдие и натисна спусъка. Трасиращите боеприпаси се стрелнаха към целта като лазерен лъч. Първият откос пропусна, но стрелецът коригира мерника и изпрати втория в горната част на ракетата…
	… Последвалата експлозия обърна Гега две по гръб. Пилотът се опита да продължи въртенето, за да овладее машината и успя да я стабилизира на около една четвърт от втория оборот. В този миг видя как разрастващото се огнено кълбо от експлодиралото гориво на ракетата пада надолу и се стоварва върху силоз номер 9 и върху мъжете, които обезвреждаха „птичката“ в него.


	Последната оцеляла ракета напусна силоза си, преди бойците край него да успеят да направят каквото и да било. Двама от тях се опитаха да открият огън с личното си оръжие, но пламъците ги изпепелиха още преди да успеят да натиснат спусъците. Друг апач се стрелна натам, за да повтори онова, което бе сторил Гега две, но откосите не достигнаха целта и ракетата CSS-4 изчезна в небето.


	— Ох, мамка му! — простена слушалката в ухото на Кларк. Беше гласът на Динг. — Ох, мамка му!
	Джон отново извади сателитния си телефон.
	— Да, как върви? — попита Ед Фоли.
	— Една се измъкна, една избяга, човече.
	— Какво?
	— Чу ме. Унищожехме всички без една, а тя излетя… тръгна на север, но бе наклонена малко на изток. Съжалявам, Ед. Опитахме.
	Няколко секунди бяха необходими на Фоли, за да събере мислите си и да отговори.
	— Благодаря, Джон. Май трябва да свърша някои неща тук.


	— Ето още една — каза капитанът.
	Главнокомандващият на ПВО за Северна Америка се опитваше да запази хладнокръвие, доколкото можеше. Да, изпратен бе екип за специални операции, чиято задача бе да опустоши тази китайска ракетна ферма, така че той очакваше да се появят някои горещи светлинки на екрана и, слава богу, досега всички бяха на земята.
	— Това трябва да са всички — обяви генералът.
	— Сър, една се движи. Това е пуск.
	— Сигурна ли си?
	— Вижте, сър, петното се отдалечава от базата — припряно започна тя. — Реален пуск, реален пуск, реална заплаха! О, боже…
	— Ох, мамка му — реагира главнокомандващият на ПВО за Северна Америка. Той пое дълбоко въздух и вдигна слушалката на Златния телефон. Не, първо трябваше да позвъни в НВКЦ — Националния военен команден център.
	Старши дежурен офицер там в момента бе един бригаден генерал от морската пехота на име Съливан. Обади се той, защото телефонът за пряка връзка с командването на ПВО за Северна Америка не звънеше толкова често.
	— НВКЦ, тук бригаден генерал Съливан.
	— Командващият на ПВО е. Имаме реален пуск, реална заплаха от ракетната база Сюанхуа в Китай. Повтарям, имаме реален пуск, реална заплаха от Китай. Насочва се на изток, идва към Северна Америка.
	— Мамка му — реагира морският пехотинец.
	— Точно така.
	Процедурите се записваха. Той се обади първо във военния кабинет на Белия дом.


	Райън се подготвяше за вечеря със семейството си. Тази вечер бе необичайна, тъй като по програма нямаше никакви официални ангажименти, никакви речи и това бе добре, защото иначе все се появяваха репортери и задаваха въпроси, а после…
	— Кажи го пак — каза Андреа Прайс О’Дей в скрития в ръкава си микрофон. — Какво?
	В този момент още един агент на службата за охрана влетя в стаята.
	— Походен ред! — обяви той. Тази кодова фраза често бе оттренирвана, но никога досега не бе изричана наистина.
	— Какво? — каза Джак половин секунда преди съпругата му да реагира по същия начин.
	— Г-н президент, трябва да изведем оттук вас и семейството ви — обясни Андреа. — Хеликоптерите на морската пехота вече са на път.
	— Какво става?
	— Сър, командването на ПВО докладва за движеща се към нас балистична заплаха.
	— Какво? Китай?
	— Това е всичко, което знам. Да тръгваме, веднага — настоя Андреа.
	— Джак — разтревожено каза Кети.
	— Добре, Андреа — президентът се обърна. — Трябва да вървим, мила. Още сега.
	— Но… какво става?
	Той я вдигна на крака и я съпроводи до вратата. Коридорът бе изпълнен с агенти. Трентън Кели държеше Кайл Дениъл — лъвиците пазителки на бебето не се виждаха никъде и с тяхната задача се бе нагърбила охраната на другите деца. В един момент се оказа, че в асансьора няма достатъчно място. Семейство Райън тръгнаха първи. Повечето агенти слязоха до приземния етаж, тичайки надолу по широкото стълбище от бял мрамор.
	— Чакайте! — извика друг агент и вдигна лявата си ръка. В дясната държеше пистолета си, това не бе нещо, което можеше да се види често. Те спряха, както им бе заповядано — дори президентът нямаше навика да спори с мъже, извадили оръжие.
	Райън мислеше бързо.
	— Андреа, къде отивам?
	— Вие отивате в Нийкап. Вицепрезидентът Джексън ще се присъедини към вас. Семействата ви заминават с „Еър форс 1“.


	Във военновъздушна база Андрюс, която се намираше в покрайнините на Вашингтон, пилотите от Първа вертолетна ескадрила на ВВС на САЩ тичаха към своите машини „Бел Хюи“. Всеки бе прикрепен към някой от ръководителите на страната и всеки знаеше къде се намира неговият „пътник“ в момента благодарение на постоянно актуализираната информация от службата за сигурност. Тяхната работа бе да съберат членовете на кабинета и да ги откарат от Вашингтон до предварително определени места, които бяха считани за сигурни. След по-малко от три минути вертолетите се вдигнаха във въздуха и се разпръснаха в различни посоки.


	— Джак, какво означава това?
	Съпругата му не се плашеше лесно, но сега това се бе случило.
	— Скъпа, докладваха ни, че към Америка лети балистична ракета, а най-сигурното място в подобна ситуация е във въздуха. Затова ти и децата ще бъдете откарани до „Еър форс 1“. Аз и Роби отиваме в Нийкап.
	— Какво означава това? — настоя първата дама.
	— Лошо е, но засега не знам нищо повече.


	На остров Шемия от Алеутския архипелаг огромният радар „Кобра Дейн“ сканираше небето в северна и в западна посока. Той често засичаше различни сателити, които по принцип летяха по-ниско от бойните глави на междуконтиненталните балистични ракети, но компютърът анализираше траекториите на всяко тяло, попаднало в обхвата на системата, и определи точно какво представлява въпросният обект — той се движеше твърде високо за изкуствен спътник на ниска орбита и прекалено бавно за ракета носител.
	— Каква е траекторията? — обърна се един майор към сержанта пред терминала.
	— Компютърът казва, че се насочва към източния бряг на Съединените щати. След няколко минути ще знаем повече… засега е някъде между Бъфало и Атланта.
	Тази информация автоматично бе предадена в командването на ПВО и в Пентагона.


	Цялата военна машина на Съединените щати премина на най-висока предавка, като всеки елемент от нея стори това, когато информацията достигна до него. Част от този процес бе и крайцерът „Гетисбърг“, който бе привързан на кея във вашингтонската военноморска корабостроителница.
	Капитан Блънди бе в каютата си за работа по време на престой в пристанище, когато звънна телефонът.
	— Говори капитанът… подайте сигнал за бойна тревога, г-н Гибсън.
	Из целия кораб зазвучаха електрическите сирени, а след тях и високоговорителите:
	— Бойна тревога! Бойна тревога! — Всички по бойните си постове.
	Грегъри бе в Бойния информационен център и провеждаше поредната симулация. Той погледна първи главен старшина Лийк.
	— Какво означава това?
	Лийк поклати глава.
	— Сър, това означава, че този път не е симулация. Добре, момчета, да започваме включването на системата! — заповяда той на матросите.


	Президентският хеликоптер кацна на Южната морава. Един агент от службата за охрана, който стоеше на вратата, надвика шума на двигателя:
	— Хайде!
	Кети се обърна:
	— Джак, идваш ли с нас?
	— Не, Кет, трябва да отида в Нийкап. Хайде, тръгвай. Ще се видим довечера, нали? — той я целуна бързо, прегърна децата, с изключение на Кайл, когото президентът взе от Кели, за да го подържи няколко секунди в ръцете си. После върна бебето на агента.
	— Грижи се него — каза му той.
	— Да, сър. Успех.
	Райън проследи с поглед семейството си, докато всички влязоха в машината и големият „Сикорски“ се издигна във въздуха още преди някой да успее да затегне колана си.
	В този миг се появи още един хеликоптер на морската пехота. В пилотското кресло седеше полковник Дан Малой. Тази машина бе VH-60. Вратите й се отвориха и Райън бързо се насочи натам. До него вървеше Андреа Прайс О’Дей. Двамата седнаха и закопчаха коланите си, след което хеликоптерът отново се вдигна във въздуха.
	— А останалите? — попита Райън.
	— Има убежище под Западното крило за около… — неубедително заекна тя. После млъкна и сви рамене.
	— Ох, мамка му, какво ще стане с останалите? — попита Райън.
	— Сър, аз трябва да се погрижа за вас.
	— Но… какво…
	В този миг специален агент Прайс О’Дей получи пристъп на гадене. Райън видя това, издърпа една хартиена торбичка, на която бе отпечатан президентският символ, и й я подаде. В момента прелитаха над паметника на Джордж Вашингтон. От дясната им страна бе югозападен Вашингтон, в който живееха хората от работническата и средната класа. Те караха таксита или чистеха офиси, бяха десетки хиляди… виждаха се долу под него, разхождаха се в парка или седяха върху тревата, просто хора…
	А там останаха някъде около стотина. Двадесетина от тях може би щяха се съберат в убежището под Западното крило… но какво ще стане с останалите, с онези, които оправяха леглото му, които сгъваха чорапите му и му лъскаха обувките, онези, които сервираха вечерята и се грижеха за децата. Какво щеше да стане с тях, запита се президентът. Тях кой ще ги отведе в безопасност?
	Райън се обърна отново, за да види паметника на Вашингтон и мемориала на Линкълн. Той бе в една редица с тези мъже, намираше се в град, който носеше името на единия и бе спасен от другия по време на война… а сега бягаше от опасността… ето Капитолия, в който се помещаваше Конгресът. Сега там работеха, грижеха се за страната или поне се опитваха… а той бягаше… Вече бяха над източната част на града, където живееха предимно цветнокожи, работници, които полагаха най-вече физически труд и се надяваха да успеят да изпратят децата си в колеж, за да могат поне те да живеят малко по-добре от родителите си. Те вечеряха, гледаха телевизия, може би довечера щяха да отидат на кино или просто да си останат в къщи и да бъбрят със съседите…
	Райън отново завъртя глава и видя двете сиви грамади във военноморската корабостроителница, едната позната, другата не, защото Тони Бретано бе…
	Райън разкопча колана и се втурна напред, като пътем се блъсна в морския пехотинец на служебната седалка. Полковник Малой седеше в дясното кресло отпред и вършеше работата си, тоест управляваше машината. Райън го сграбчи за лявото рамо и летецът се обърна.
	— Да, сър, какво има?
	— Виждаш ли онзи крайцер там, долу?
	— Да, сър.
	— Кацни на него.
	— Сър, аз…
	— Кацни на него, това е заповед! — изкрещя му Райън.
	— Слушам, — отвърна Малой като примерен морски пехотинец.
	Блекхоукът обърна, прелетя над река Анакостия и забави хода си, докато пилотът прецени силата и посоката на вятъра. Той отново обърна поглед към президента. Райън само му посочи кораба с ръка.
	Блекхоукът се приближи внимателно.
	— Какво правите? — попита Андреа.
	— Слизам тук. Ти отиваш в Нийкап.
	— Не! — извика тя. — Оставам с вас!
	— Не и този път. Роди си бебето. Ако не се видим повече, надявам се, че то ще стане като теб и Пат — Райън посегна да отвори вратата. Морският пехотинец го изпревари. — Андреа понечи да последва президента си.
	— Задръж я на борда, пехотинец! — каза Райън на подофицера. — Тя тръгва с вас.
	— Не! — изпищя Прайс О’Дей.
	— Слушам, сър — отвърна сержантът и я обви с ръце.
	Президентът Райън скочи върху гумираната настилка на площадката за кацане на вертолети на крайцера и се наведе, докато блекхоукът се вдигне отново. Въздушната струя едва не го събори. Той се изправи и се огледа.
	— Какво, по дяволите… Исусе! Сър! — шокирано реагира младият старшина първи клас, когато го разпозна.
	— Къде е капитанът?
	— Капитанът е в Бойния информационен център, сър.
	— Заведи ме!
	— Старшината го пропусна пред себе си през една врата, после тръгнаха по някакъв коридор към предната част на кораба. След няколко завоя те се озоваха в някакво тъмно помещение, което, изглежда, бе разположено до някой от бордовете. Вътре беше доста хладно. Райън влезе директно, осъзнавайки, че е президент на Съединените щати и върховен главнокомандващ на армията и на флота, така че този кораб в известно отношение бе под негово командване. Той раздвижи мускулите на крайниците си и се огледа, за да се ориентира. После се обърна към моряка, който го бе довел дотук:
	— Благодаря, синко. Сега можеш да се върнеш на мястото си.
	— Слушам, сър! — каза младият старшина, все още не вярвайки на очите си, и се запъти да изпълнява своите преки задължения.
	„Добре“, помисли си Джак, „сега какво?“
	Той виждаше екраните на големия радар разположени напред и вдясно и хората, които седяха пред тях и ги наблюдаваха внимателно. Запъти се към тях и се блъсна в един евтин алуминиев стол, на който седеше някой. Президентът погледна надолу и видя един главен старшина, облечен в риза, цвят каки, от чийто джоб… е, мамка му… Райън упражни командния си прерогатив, като се пресегна и измъкна пакета цигари на моряка. Извади една и я запали. После продължи към радарните екрани.
	— Исусе, сър — реагира със закъснение главният старшина.
	— Е, не точно. Благодаря за цигарата — каза той, след което направи още две крачки и застана зад някакъв мъж със сребърни орли на яката на ризата. Това би трябвало да бъде командирът на крайцера „Гетисбърг“. Райън дръпна продължително от цигарата, за да се наслади на дима.
	— По дяволите! В моя Боен информационен център не се пуши! — изрева капитанът.
	— Добър вечер, капитане — отвърна Райън. — Мисля, че в този момент към Вашингтон лети балистична ракета, за която се предполага, че носи термоядрена бойна глава. Имате ли нещо против за забравим за момент загрижеността ви за вредата от пасивното пушене?
	Капитан Блънди се обърна и вдигна поглед, след което отвори уста като флотска кофа.
	— Как… кой… какво?
	— Капитане, хайде да се справим с това заедно, а?
	— Капитан Блънди, сър! — представи се мъжът, скачайки на крака.
	— Джак Райън, капитане — Райън разтърси ръката му и го накара да седне обратно в стола си. — Какво става сега?
	— Сър, от Националния военен команден център ни казаха, че към източното крайбрежие лети балистична ракета. Корабът е в бойна готовност. Радарът е включен. Чипът вкаран ли е? — попита той.
	— Чипът е вътре, сър — потвърди първи главен старшина Лийк.
	— Чип?
	— Така го наричаме. Всъщност представлява софтуер — обясни Блънди.


	Кети и децата бяха избутани нагоре по стълбите и отведени в предната кабина. Полковникът зад щурвала бързаше по съвсем разбираеми причини. Той запусна двигатели едно и две — три и четири вече работеха, и огромният самолет VC-25 започна да рулира веднага щом самоходната стълба се отдръпна. Боингът зави надясно и запълзя срещу южния вятър по полоса едно-девет дясно. В това време агентите от службата за охрана и сержантите от ВВС пристегнаха членовете на първото семейство към седалките и за първи път от петнадесетина минути бодигардовете спокойно поеха дъх. След по-малко от тридесет секунди хеликоптерът на вицепрезидента Джексън кацна до Националния въздушен команден пост за извънредни ситуации Е-4B, чийто пилот очакваше да излети също толкова нетърпеливо, колкото и командирът на „Еър Форс 1“. Това стана след около деветдесет секунди. Джексън изобщо не си направи труда да затяга коланите, а вместо това тръгна да се оглежда наоколо.
	— Къде е Джак? — попита той. После видя Андреа, която изглеждаше така, сякаш току-що е преживяла спонтанен аборт.
	— Той остана, сър. Накара пилота да го свали на крайцера във военноморската корабостроителница.
	— Какво е направил?
	— Чухте ме, сър.
	— Свържете ме с него по радиото — веднага! — заповяда Джексън.


	Райън всъщност се чувстваше поуспокоен. Вече нямаше тичане и крясъци, хората около него вършеха работата си спокойно и тихо, или поне така изглеждаше. Капитанът изглеждаше малко напрегнат, но вероятно това бе нормалното поведение на всички командири, помисли си Райън, които носят отговорност за бойни кораби и електроника на стойност няколко милиарда долара.
	— Добре, какво става сега?
	— Сър, ракетата, ако е насочена към нас, все още не е влязла в обхвата на радара.
	— Можете ли да я свалите?
	— Това е идеята, г-н президент — отвърна Блънди. — Д-р Грегъри тук някъде ли е?
	— Тук съм, капитане — чу се глас и една сянка се приближи. — Исусе!
	— Не се казвам така… Аз ви познавам! — доста изненадано каза Райън. — Майор… майор…
	— Грегъри, сър. Почти бях станал полковник, когато дръпнаха щепсела. СОИ. Министър Бретано ме накара да се заема с осъвременяването на ракетите за системата „Егида“ — обясни физикът. — Предполагам, че сега ще видим как работи.
	— Какво е вашето мнение? — попита Райън.
	— При симулациите работеше добре — лаконично отвърна Грегъри.
	— Радарен контакт. Имаме обект — каза един старшина първи клас. — Азимут три-четири-девет, разстояние деветстотин мили, скорост… това се казва скорост, сър. Скорост хиляда и четиристотин възела, не имам предвид четиринадесет хиляди възела, сър.
	— Четири и половина минути — каза Грегъри.
	— Смятате наум? — попита Райън.
	— Сър, аз съм в бизнеса, откакто излязох от „Уест Пойнт“.
	Райън дръпна за последен път и се огледа наоколо за…
	— Заповядайте, сър — каза любезният старшина и му подаде един пепелник, който мистериозно се бе появил в Бойния информационен център. — Искате ли още една?
	— Защо не? — отвърна президентът. Той изтегли от пакета още една цигара и старшината му я запали. — Благодаря.
	— Капитан Блънди, може би ще обявите временна амнистия?
	— Ако той не я обяви, аз ще го направя — каза Райън.
	— Табелата „Пушенето разрешено“ светна, хора — съобщи първи главен старшина Лийк със странно задоволство в гласа.
	Капитанът се огледа наоколо с раздразнение, но не каза нищо.
	— Остават четири минути — това може и да няма чак такова голямо значение — отбеляза Райън толкова хладнокръвно, колкото му позволяваше цигарата. Вредна за здравето или не, тя понякога помагаше.
	— Капитане, обаждане за президента по радиостанцията, сър.
	— Къде да го приема? — попита Джак.
	— Тук, сър, — каза друг старшина, който му подаде една слушалка и натисна съответния бутон.
	— Райън.
	— Джак, Роби е.
	— Семейството нормално ли тръгна?
	— Да, Джак, добре са. Хей, какво, по дяволите, правиш ти там долу?
	— Опитвам се да оправя нещата, Роби. Не мога да избягам, приятел. Просто не мога.
	— Джак, ако това нещо гръмне…
	— Ще получиш повишение — прекъсна го Райън.
	— Нали знаеш какво ще трябва да направя? — попита вицепрезидентът.
	— Да, Роби, ще трябва да се включиш в играта — ти гониш. Бог да ти е помощ, ако това се случи — каза Райън и добави наум — Само че това вече няма да бъде мой проблем.
	Това бе някаква утеха. Да убиеш някого с пистолет беше едно, но да убиеш милиони с ядрен… не, той просто не можеше да стори това, без после да налапа дулото.
	„Прекалено добър католик си, Джак, момчето ми“, помисли си президентът.
	— Господи, Джак — каза старият му приятел по цифровата кодирана радиовълнова линия. Явно си представяше какви ужаси щеше да му се наложи да сътвори, независимо от това дали е син на свещеник или не…
	— Роби, ти си най-добрият приятел, който някой би могъл да има. Ако ние тук не успеем, грижи се за Кети и децата вместо мен, бива ли?
	— Знаеш, че ще го направя.
	— Ще знаем какво е положението след десет минути, Роб. Обади ми се тогава, а?
	— Прието — отвърна бившият шофьор на Томкет. — Край.
	— Д-р Грегъри, кажете ми нещо повече.
	— Сър, насочената към нас ракета вероятно е техният еквивалент на нашата стара W-51. Пет мегатона или там някъде. Ще унищожи Вашингтон и всичко в радиус от десет мили. По дяволите, дори ще изпочупи прозорците в Балтимор.
	— А какво ще стане с нас, тук?
	— Нямаме шанс. Ако приемем, че е насочена в триъгълник с върхове Белия дом, Капитолия и Пентагона, килът на кораба може и да оцелее, но само защото е под водата. Хората не. Е, може би няколко големи късметлии във вашингтонското метро. То е достатъчно дълбоко под земята. Но и тяхното оцеляване е под въпрос, защото пожарите най-вероятно ще изтеглят всичкия въздух от тунелите — той сви рамене. — Подобно нещо не се е случвало досега. Нищо не може да се каже със сигурност, докато не стане.
	— Какъв е шансът да не се задейства?
	— Пакистанците се провалиха няколко пъти при изпитания — главите не се взривиха. Ние срещнахме подобен проблем веднъж — причината се оказа замърсяване с хелий. Това бе причината за фиаското и на онази бомба на терористите в Денвър…
	— Спомням си.
	— Добре — каза Грегъри. — В момента е някъде над Бъфало. Сега навлиза в атмосферата. Това би трябвало да я позабави малко.
	— Сър, определено е насочена към нас, съобщиха от Националния военен команден център — каза някой.
	— Разбрано — потвърди капитан Блънди.
	— Обявена ли е тревога за цивилното население? — попита Райън.
	— Съобщават по радиото, сър — отговори един моряк. — Върви и по Си Ен Ен.
	— Хората сигурно са изпаднали в паника — промърмори Райън и отново дръпна от цигарата.
	„Вероятно не. Повечето хора не знаят какво означава воят на сирените, а останалите не вярват на това, което съобщават по радиото“, помисли си Грегъри.
	— Капитане, приближава се. Сега пресече границата между Пенсилвания и Ню Йорк…
	— Системата активирана ли е? — попита Блънди.
	— В пълна готовност сме, сър — отговори началникът на оръжейната секция. — Готови сме за стрелба с предната установка. Заповедта за откриване на огън е въведена. Всички ракети са Block-IV.
	— Много добре — каза капитанът, наведе се напред, вкара ключа си в системата и го завъртя. — Системата е напълно активирана. Специален автоматичен режим.
	Той се обърна към Райън и поясни:
	— Сър, това означава, че компютърът поема нещата оттук нататък.
	— Разстоянието до целта сега е триста мили — съобщи някой.
	„Доста хладнокръвно приемат нещата“, помисли си Райън. „Може би просто не могат да повярват, че това се случва наистина… По дяволите, и на мен ми е трудно да повярвам…“
	Той дръпна още веднъж от цигарата, докато наблюдаваше как пулсиращата точка на екрана слизаше надолу, следвайки изчисления от компютъра вектор на движение, който сочеше Вашингтон, окръг Колумбия.
	— Всеки момент ще се задейства — каза началникът на оръжейната секция.
	Не чакаха дълго. В следващия миг „Гетисбърг“ потръпна при излитането на първата ракета.
	— Едно тръгна! — съобщи един матрос отдясно. — Едно тръгна чисто!
	— Добре.
	Ракетата SM2-ER имаше две степени. Първият заряд я изтласкваше от подобната на силоз шахта на предната установка, като оставяше след себе си плътна следа от сив дим.
	— Идеята е да я прихванем на разстояние около двеста мили — обясни Грегъри. — Двете ракети се срещат там някъде и б-у-у-м!
	— Там са предимно ферми, място за лов на фазани — каза Райън, като си припомни ловните излети в младежките си години.
	— Хей, установих визуален контакт с копелето — извика някой. Към радара за контрол на огъня имаше камера с десеткратно увеличение, която сега показваше летящата към тях балистична ракета като безформено бяло петно, нещо като метеор, помисли си Райън.
	— Прехващане след четири, три, две, едно… Ракетата се приближи до целта, но избухна зад нея. — Огън две!
	„Гетисбърг“ отново потръпна.
	— Две тръгна чисто! — съобщи същият глас.
	Сега китайската ракета бе над Харисбърг, Пенсилвания, и бе „намалила“ скоростта си до тринадесет хиляди мили в час…
	Излетя трета ракета, след секунда я последва и четвърта. При специалния автоматичен режим компютърът изстрелваше ракети, докато не получеше съобщение, че целта е унищожена. Това уреждаше всички в Бойния информационен център.
	— Останаха само две Block-IV — каза началникът на оръжейната секция.
	— Няма проблем, те са евтини — спокойно отбеляза капитан Блънди. — Хайде, бебче!
	Номер две също експлодира зад целта, както показа телевизионната камера.
	— Три, две, едно, сега!
	Същото стори и номер три.
	— Ох, мамка му, ох, боже! — възкликна Грегъри. Всички обърнаха глави към него.
	— Какво? — попита Блънди.
	— Инфрачервените търсещи системи — те се насочват към центроида на източника на инфрачервена светлина, а това е зад ракетата.
	— Какво? — попита Райън. Стомахът му се бе свил на топка.
	— Най-ярката част от целта е зад самата цел. Ракетите се насочват натам! Ох, мамка му! — ужасено отвърна д-р Грегъри.
	— Пет тръгна, шест тръгна… и двете излетяха чисто — съобщи гласът отдясно.
	Китайската ракета сега бе над Фредерик, щата Мериленд, и приближаваше вече с дванадесет хиляди възела…
	— Това е, Block-IV свършиха.
	— Активирай Block-Ill — без да се замисли, заповяда Блънди.
	Следващите две прехващащи ракети направиха същото като предшественичките си — приближиха се на по-малко от метър до целта, но избухнаха точно зад нея, а скоростта й надвишаваше значително степента на възпламеняване на експлозивния заряд на бойните глави на S2-ER, така че поразяващите осколки не можеха да я настигнат…
	— Огън седем! Чисто — „Гетисбърг“ потръпна отново.
	— Тази е с радарно насочване — каза Блънди, като стисна юмрук пред гърдите си.
	— Пет и шест се представиха точно като предишните четири, пропускайки целта едва с няколко метра.
	Още едно потръпване.
	— Осем! Чисто!
	— Трябва да я ударим, преди да слезе на хиляда и петстотин метра. След това вече може да избухне — отвърна Грегъри.
	— На такова разстояние мога да я поразя с петинчовото си оръдие — каза Блънди. В гласа му започна да се прокрадва страх.
	Райън се чудеше защо не трепери. Смъртта бе протягала студените си ръце към него неведнъж… в центъра на Лондон… в собствения му дом… в „Червеният октомври“… на онзи безименен хълм в Колумбия. Един ден щеше да го докосне. Дали това щеше да стане днес? Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в алуминиевия пепелник.
	— Добре, ето седем приближава — пет, четири, три, две, едно — сега!
	— Пропусна! Мамка му!
	— Девет тръгна… Десет тръгна… и двете чисто! Свършихме ракетите — съобщи невидимият старшина. — Това е, момчета.
	Китайската балистична ракета премина над околовръстното шосе на окръг Колумбия — междущатска магистрала 695, и сега бе на по-малко от шест хиляди метра, светейки в тъмнината като метеор, за каквато я помислиха някои хора и я посочиха на други до тях. Ако продължаваха да я следят с поглед до взрива, очите им щяха да експлодират и те щяха да умрат слепи…
	— Осем пропусна! Само на един шибан косъм! — гневно обяви гласът. На телевизионния екран взривът изглеждаше на сантиметри от целта.
	— Остават още две — каза началникът на оръжейната секция.
	Горе предният радар SPG-62 заливаше целта с вълни в рентгеновия обхват. Издигащата се ракета SM-2, чийто реактивен двигател продължаваше да гори, се насочи по отразения сигнал, фокусира източника на отразената енергия и се устреми към него като нощна пеперуда към пламък — робот-камикадзе с размерите на малка кола, който се движеше с близо две хиляди мили в час и търсеше обект, летящ шест пъти по-бързо… две мили… една миля… деветстотин метра… петстотин метра… сто мет…
	… и метеорът на телевизионния екран се превърна в сноп искри и пламъци…
	— Да! — изкрещяха в един глас двадесет мъже.
	Камерата проследи падащите искри. На съседния екран радарът показа, че те се изсипват в централната част на Вашингтон.
	— Трябва да се изпратят хора да съберат тези отломки. Някои от тях ще са плутоний, а пипането му не е много здравословно — каза Грегъри и се облегна на една колона. — Закачи я на косъм. О, Боже, как успях да оплескам програмата си по такъв начин?
	— Не бих се косил толкова много, д-р Грегъри — отвърна му първи главен старшина Лийк. — Вашият софтуер помогна на последната да се насочи по-добре. Мисля, че искам да те почерпя една бира, приятел.


>	61.
>	РЕВОЛЮЦИЯ

	Обикновено новините не се връщат бързо там, където в действителност биват създадени. След като издаде заповедта за изстрелване на ракетите, министърът на отбраната Лю започна да се чуди какъв би трябвало да е следващият му ход. Съвсем ясно бе, че не може да се върне обратно в леглото. Америка най-вероятно щеше да отвърне на удара и затова първото нещо, което здравият разум му подсказа, бе да се разкара някъде по-далеч от Пекин. Той стана, посети тоалетната, наплиска лицето си с вода и умът му отново се блъсна в тухления зид. Какво да прави? Единственият човек, на когото можеше да се обади, бе Цзян Хансан. Свърза се и започна да говори много бързо.
	— Ти си… какво се е случило, Лю? — попита старшият министър без портфейл с неподправена тревога.
	— Някой, руснаците или американците, не съм сигурен, нападнаха ракетната ни база в Сюанхуа и се опитаха да унищожат ядрените ни стратегически оръжия. Наредих на командира на базата да ги изстреля, разбира се — каза Лю на колегата си с глас, който излъчваше едновременно предизвикателство и самооправдание. — Така се разбрахме на последното ни заседание, нали?
	— Лю, да, ние обсъдихме тази възможност. Само че ти си ги изстрелял, без да се посъветваш с нас? — попита Цзян. Подобни решения винаги се вземаха колективно, никога еднолично.
	— Какво друго можех да сторя, Цзян? — отвърна с въпрос маршал Лю. — Ако се бях поколебал дори за момент, нямаше да има повече какво да се изстреля.
	— Разбирам — отвърна министърът без портфейл. — И какво става сега?
	— Ракетите летят. Първите трябва да ударят целите си — Москва и Ленинград, след около десет минути. Нямах избор, Цзян. Не можех да им позволя да ни обезоръжат напълно.
	Цзян искаше да ругае и да крещи срещу военния, но от това нямаше да има никаква полза. Станалото — станало. Безсмислено бе да се хаби интелектуална и емоционална енергия за нещо, което вече не можеше да се промени.
	— Добре. Ще трябва да се съберем. Аз ще свикам Политбюро. Ела веднага в сградата на Министерски съвет. Дали американците или руснаците ще отговорят на удара?
	— Не могат да отвърнат по същия начин. Те нямат ядрени ракети, а едно нападение с бомбардировачи ще отнеме няколко часа — отвърна Лю, като се опита да представи това като добра новина.
	След като затвори телефона, Цзян почувства как стомахът му се свива. Както става с много неща в живота и това — теоретично обмислено в удобната заседателна зала, сега, след като се превърна в реалност, изглеждаше доста по-различно, и то не в положителен смисъл. Дали всъщност вече бе реалност? Трудно можеше да се повярва в подобно нещо. Беше прекалено нереално. Нямаше и някакви външни признаци — човек очакваше подобни новини да бъдат придружавани от гръм и мълнии или от някое силно земетресение, но да ги чуеш в тихата ранна сутрин, още преди седем… Възможно ли бе това да се е случило наистина?
	Цзян отиде до другия край на спалнята си, включи телевизора и го настрои на Си Ен Ен. Много малко бяха местата, където можеше да се гледа тази програма, но домът на министъра без портфейл, разбира се, бе едно от тях. Познанията му по английски не бяха достатъчни, за да разбере бързия говор, който съпровождаше картината. Показваха Вашингтон с някаква камера, която очевидно бе разположена на покрива на сградата на Си Ен Ен… или каквото бе това там, Цзян нямаше никаква представа. Говореше някакъв черен американец. Камерата показваше как репортерът стои на покрива на сградата с микрофон, който в ръката му приличаше на някакъв черен сладолед, и говори много, много бързо — толкова, че от три думи Цзян схващаше само една, като гледаше наляво с широко отворени, пълни с ужас очи.
	„Значи знае какво идва към тях, нали?“, помисли си Цзян и се зачуди дали ще може да види унижощението на американската столица по американски информационен канал. Това му се стори забавно.
	— Гледайте! — каза репортерът и камерата се завъртя към една димна следа в небето…
	„Какво, по дяволите, е това?“, зачуди се Цзян. После се появи нова следа… и още няколко… лицето на журналиста вече излъчваше истински страх…
	… беше му приятно да вижда подобни чувства на лицето на един американец, особено на черен американски репортер. Една друга от тези маймуни, както той ги наричаше, причини на страната му такова зло…
	Е, щеше да може да види един от тях изпепелен… или може би не. Камерата и излъчвателят също щяха да изгорят, нали? Значи само силен блясък и тъмен екран, а след това щеше да се включи картина от централата на Си Ен Ен в Атланта…
	… още димни следи. А, да, това са ракети „земя-въздух“… можеха ли подобни неща да прихванат ядрена ракета? Вероятно не, реши Цзян. Той погледна часовника си. Бързакът, изглежда, щеше да остави победата в състезанието на охлюва, който се движеше бавно, секунда след секунда. Цзян усети, че докато гледа екрана, изпитва удоволствие, за което си даваше сметка, че е перверзно. Америка обаче бе основният враг на неговата страна в продължение на много години. Тя провали два от най-добре подготвените му планове и сега той щеше да види унищожението й чрез една от нейните собствени агенции, тези прокълнати телевизионни компании, за които Тан Дъсъ твърдеше, че не са подчинени на правителството на САЩ, но сигурно не бе точно така.
	… още две димни следи… камерата ги проследи и… какво беше това? Нещо като метеор, като прожектора за кацане на пътнически самолет, някаква ярка светлина, която сякаш стоеше неподвижна в небето. Не, движеше се, освен ако това не се дължеше на треперенето на оператора — о, да, това беше тя, защото димните следи май се насочваха към нея… но, изглежда, не достигаха достатъчно близо… и така, сбогом, Вашингтон, помисли си Цзян Хансан. Може би щеше да има адекватни последствия за Китайската народна република, но сега той щеше да изпита удоволствието да види гибелта на…
	… какво беше това? Нещо като фойерверк избухна в небето, дъжд от искри, които падаха надолу… какво означаваше това?
	Шестдесет секунди по-късно всичко бе ясно. Вашингтон не беше изтрит от картата.
	„Толкова жалко“, помисли си Цзян, „особено щом ще има последствия…“
	С тази мисъл в главата той се изми, облече се и тръгна към сградата на Министерския съвет.


	— Мили боже — дълбоко пое въздух Райън. Първоначалните емоции вече отшумяваха. Беше като при автомобилна катастрофа — първо бе отчаянието, след него — действията за овладяване на ситуацията, които бяха по-скоро автоматични, отколкото обмислени, после идваше страхът, след като опасността вече бе отминала, страхът след оцеляването, онзи страх, породен от мисълта какво би могло да се случи. Райън си спомни твърдението на Уинстън Чърчил, че няма нищо по-ободряващо от пушечен изстрел, който не е намерил целта си — „да те застрелят без последствия“ бяха точните думи на бившия британски премиер. Или Уинстън Спенсър Чърчил е имал във вените си ледена вода вместо кръв, или просто е бил по-голям самохвалко от настоящия американски президент.
	— Е, надявам се, че тази беше единствената — каза капитан Блънди.
	— Дано да е така, кап’тане, защото свършихме ракетите — отговори му първи главен старшина Лийк и запали още една цигара, възползвайки се от президентската амнистия.
	— Капитане — каза Джак, след като се успокои, — със заповед на президента всеки човек на този кораб се повишава в чин с една степен. „Гетисбърг“ също ще получи признание. Това е само началото. Къде е радиостанцията? Трябва да говоря с Нийкап.
	— Ето, сър — каза един матрос и му подаде телефонната слушалка. — Връзката е осъществена, сър.
	— Роби?
	— Джак?
	— Още си вицепрезидент — каза Фехтовачът на Котарака.
	— Засега, предполагам. Господи, Джак, какво се опитваше да направиш?
	— Не съм съвсем сигурен. В момента това ми се стори най-добрата идея — Джак вече бе седнал и едновременно държеше слушалката с ръка и я притискаше между бузата и рамото си, за да не я изпусне. — Идва ли още нещо?
	— ПВО за Северна Америка казва, че небето е чисто — само една птичка е излетяла. Мамка му, руснаците все още имат батареи с противобалистични ракети навсякъде около Москва. Сигурно щяха да се справят по-добре от нас — Джексън направи пауза. — Обадихме се на Екипа за ядрени изследвания при извънредни обстоятелства от арсенала в Роки Маунтин да търси радиоактивни отломки. Департаментът по отбраната изпрати хора да координират съвместните действия с полицията на окръг Колумбия… Господи, Джак, доста напрегнато беше, а?
	— Да, и тук беше същото. Сега какво? — попита президентът.
	— Имаш предвид с Китай? Част от мен настоява да натоварим бомбардировачите В-2 от Гуам с неуправляеми бомби В-61 и да ги изпратим към Пекин, но предполагам, че това ще бъде малко прибързано.
	— Може би трябва да направя някакво публично изявление… Все още на знам какво. Ти какво ще правиш?
	— Питах. Според плана за действие в такива ситуации трябва да останем горе четири часа, преди да се върнем обратно на Андрюс. Същото се отнася за Кети и за децата. Можеш да им се обадиш.
	— Разбрано. Добре, Роби, стой наблизо. Ще се видим след няколко часа. Мисля, че сега ще отида да глътна едно-две по-силни.
	— Чух това, приятел.
	— Добре, ПОТУС — край — каза Райън и подаде слушалката на старшината. — Капитане?
	— Да, г-н президент?
	— Целият екипаж на вашия кораб е поканен в Белия дом, сега, веднага, на по няколко питиета в домашна обстановка. Мисля, че всички се нуждаем от това.
	— Сър, не мога да не се съглася с вас.
	— А тези, които остават на борда, могат да си пийнат колкото искат. Като върховен главнокомандващ отменям разпоредбите на Военноморските сили по този въпрос за срок от двадесет и четири часа.
	— Слушам, сър.
	— Старшина? — каза Джак.
	— Ето, сър — мигновено реагира мъжът и подаде пакета цигари. — Имам още в гардероба си, сър.
	В този момент в Бойния информационен център влязоха двама мъже в цивилно облекло. Това бяха Хилтън и Малоун от нощната смяна.
	— Как дойдохте тук толкова бързо, момчета? — попита Райън.
	— Андреа ни повика, сър. Наистина ли се случи това, което мислим.
	— Да. А сега вашият президент се нуждае от бутилка и от удобно кресло, господа.
	— Колата ни е на кея, сър. Ще дойдете ли с нас?
	— Добре. Капитане, намерете автобуси или нещо такова и пристигайте веднага в Белия дом. Ако това означава да заключите кораба и да го оставите без нито един човек на борда, то аз нямам нищо против. Ако е необходима охрана, обадете се в казармите на морската пехота и им кажете да осигурят охрана, ако е необходимо.
	— Слушам, г-н президент. След малко ще се присъединим към вас.
	„Може да започна с питиетата преди това“, помисли си Джак.
	Колата, с която бяха пристигнали Хилтън и Малоун, бе един от черните бронирани микробуси „Шевролет Събърбън“, които следваха президентската лимузина навсякъде. Сега тя се придвижи до Белия дом без охрана. Улиците бяха пълни с хора, които просто стояха и гледаха нагоре. На Райън това му се стори доста странно. Онова нещо вече го нямаше в небето, а останките от него бяха опасни за пипане. Така или иначе те се придвижиха безпроблемно до Белия дом и Райън отиде в Залата за действия при кризисни ситуации. Чувстваше се доста странно съвсем сам в това помещение. Униформените служители от Военния кабинет на Белия дом, който изглеждаше абсолютно безполезен в момента, се намираха в някакво неопределено състояние, изглеждаха едновременно замаяни и потресени. Неистовите усилия да се измъкнат висшите правителствени служители от столицата — планът за действие официално се наричаше „Съхранение на правителството“, бяха произвели точно противоположния ефект. В момента правителството бе разпръснато по около двадесет различни хеликоптера и един Е-4B и между членовете му липсваше каквато и да е координация. Райън си помисли, че планът за действие при извънредни обстоятелства бе насочен по-скоро към оцеляване при ядрено нападение, а не към предотвратяването му и сега, в този момент, това му изглеждаше доста странно.
	Всъщност големият въпрос в момента бе: „Какво по дяволите ще правим сега?“ Райън нямаше ни най-малка представа какъв бе отговорът. В този момент един от телефоните иззвъня, за да му помогне.
	— Тук е президентът Райън.
	— Сър, тук генерал Дан Лигджит от Ударното командване в Омаха. Г-н президент, чух, че току-що сме отървали един доста голям куршум.
	— Да, можете да го наречете и така, генерале.
	— Сър, имате ли заповеди за нас?
	— Какви например?
	— Ами, сър, една от възможностите е ответен удар и…
	— О, искате да кажете, че понеже те са пропуснали шанса да ни гръмнат с ядрена бомба, ние трябва да се възползваме от случая и да им го върнем тъпкано със същите средства?
	— Сър, работата ми е да представям различните варианти, не да ги защитавам — каза Лигджит на своя върховен главнокомандващ.
	— Генерале, знаете ли къде се намирах по време на нападението?
	— Да, сър. Смела постъпка, г-н президент.
	— Ами сега се опитвам да свикна с мисълта, че все още съм жив и нямам никаква представа какво би трябвало да направя за общата картина, каквато, по дяволите, и да е тя. След около час-два сигурно ще измислим нещо, но засега изобщо не знам какво ще бъде то. И знаете ли, съвсем не съм сигурен, че искам да знам. Така че, генерале, за момента няма да правим нищо. Разбрахме ли се по този въпрос?
	— Да, г-н президент. Ударното командване няма да предприема абсолютно нищо.
	— Ще ви се обадя отново.
	— Джак — каза един познат глас откъм вратата.
	— Арни, мразя да пия сам… освен ако няма никой наоколо. Какво ще кажеш двамата да пресушим някоя бутилка? Кажи на сервитьора да донесе една бутилка „Мидълтън“… и, знаеш ли, кажи му да донесе чаша и за себе си.
	— Вярно ли е, че си бил на онзи кораб във военноморската корабостроителница?
	— Ъ-хъ — кимна Райън.
	— Защо?
	— Не можах да избягам, Арни. Не можах да избягам на сигурно място и да оставя два милиона души да се изпържат. Наречи го смелост. Наречи го глупост. Просто не можех да се измъкна по този начин.
	Ван Дам излезе в коридора и заръча питиетата на някого, когото Джак не можеше да види, след което се върна в залата.
	— Точно сядах да вечерям у нас в Джорджтаун, когато Си Ен Ен прекъсна емисията си, за да съобщи новината. Реших, че и аз мога да дойда тук — може би не съм повярвал.
	— Беше доста трудно. Предполагам, че трябва да се запитам дали не допуснахме грешка, като изпратихме хората си за специални операции там. Защо хората омаловажават това, което правим тук?
	— Джак, светът е пълен с хора, които се чувстват велики, като карат другите да изглеждат незначителни и колкото по-голяма е целта, толкова по-доволни са те. Освен това репортерите обичат да искат тяхното мнение, защото от критиките излизат добри материали, а в повечето случаи медиите предпочитат добрите материали пред истината. Просто такова е естеството на работата им.
	— Не е честно, да знаеш — каза Райън. В този момент влезе главният сервитьор. Той носеше сребърен поднос, върху който бяха подредени бутилка ирландско уиски и няколко чаши с кубчета лед в тях. Президентът се обърна към него: — Чарли, сипи едно и на себе си.
	— Г-н президент, аз не мога…
	— Днес правилата се промениха, г-н Пембъртън. Ако се натряскаш така, че да не можеш да се прибереш сам, ще накарам някой от службата за охрана да те откара. Казвал ли съм ти някога колко свестен човек си ти, Чарли? Децата ми просто те обожават.
	Чарлз Пембъртън, син и внук на сервитьори в Белия дом, наля три питиета, остави най-малкото за себе си и поднесе останалите две чаши с елегантните движения на неврохирург.
	— Седни и се отпусни, Чарли. Искам да те питам нещо.
	— Да, г-н президент?
	— Къде беше през това време? Къде беше, когато тази водородна бомба летеше към Вашингтон?
	— Не отидох в убежището под Източното крило, защото прецених, че е по-добре жените да се скрият там. Аз… ами, сър, взех асансьора до покрива и реших да погледам.
	— Арни, тук седи един смел мъж — каза Джак и поздрави сервитьора, като вдигна чашата си.
	— Къде бяхте вие, г-н президент? — попита Пембъртън, като грубо наруши протокола, воден от чисто любопитство.
	— Аз бях на кораба, който свали проклетото нещо — гледах как момчетата си вършеха работата. Това ми напомня за този Грегъри, човека, когото Тони Бретано е накарал да преработи софтуера там. Трябва да го наглеждаме, Арни. Той е един от хората, които спасиха положението.
	— Записах си, г-н президент — каза Ван Дам и отпи голяма глътка от чашата си. — Нещо друго.
	— Точно сега не се сещам за нищо друго — призна си Фехтовачът.


	В Пекин беше осем часът сутринта и министрите се събираха в заседателната зала все още сънени, но въпросът на езика на всеки от тях бе „Какво се случи?“.
	Премиерът Ху обяви началото на заседанието и нареди на министъра на отбраната да представи доклада си. Лю стори това с монотонния глас на телефонен секретар.
	— Заповядал си изстрелването? — ужасено попита външният министър Шен.
	— Какво друго можех да направя? Генерал Сюн ми съобщи, че базата е нападната. Те се опитваха да унищожат ядрените ни ресурси — обсъдихме тази възможност, нали?
	— Да, обсъдихме я — съгласи се Цян. — Но да направиш такова нещо без нашето одобрение? Това е безрасъден политически акт, Лю. Какви нови опасности си ни навлякъл?
	— И какъв е резултатът от него? — попита Фан.
	— Очевидно бойната глава или е показала дефект, или е била прехваната по някакъв начин и унищожена от американците. Единствената ракета, която бе изстреляна успешно, бе насочена към Вашингтон. Градът, съжалявам, че трябва да го кажа, не бе унищожен.
	— Съжаляваш да го кажеш… ти съжаляваш да го кажеш? — Фан говореше по-силно, отколкото който и да е около тази маса го бе чувал да прави. — Глупак! Ако бе успял, щяхме да се окажем изправени пред гибелта на цялата нация. Ти съжаляваш?


	По същото време във Вашингтон на един редови служител от ЦРУ му хрумна една идея. Те въвеждаха и показваха директно в Интернет информацията от бойното поле в Сибир, защото независимите новинарски емисии не се излъчваха на територията на Китайската народна република.
	— Защо — попита служителят своя пряк ръководител — да не им пуснем и Си Ен Ен?
	Решението бе взето моментално, макар вероятно да бе неправомерно и да нарушаваше законите за авторското право. В конкретния случай обаче здравият разум надделя над бюрократичните съображения. Си Ен Ен бързо прецени, че може да представи сметката по-късно.
	И така, час и двадесет минути след събитието http://www/darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram започна да излъчва записите от почти състоялото се унищожение на Вашингтон. Новината, че е направен неуспешен опит за започване ядрена война шокира студентите на площад „Тянанмън“. Мисълта, че самите те могат да бъдат целите на ответния удар, предизвика не само страх, но и гняв в младежките им сърца. Вече бяха около десет хиляди. Много от тях носеха портативните си компютри и с помощта на мобилни телефони следяха информацията по Интернет. Местоположението им в тълпата можеше да бъде определено на спътниковия видеоматериал по обособените по-плътни групички младежи около тях. Водачите на демонстрацията се събраха и започнаха да говорят помежду си. Те осъзнаваха, че трябва да сторят нещо, просто все още не знаеха точно какво. Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че можеха да се окажат лице в лице със смъртта.
	Страстите се нагорещяваха и от коментаторите на Си Ен Ен, които нахлуха в студиата си в Атланта и в Ню Йорк и започнаха да изказват мнения, че най-вероятната реакция на Америка е да отвърне подобаващо на китайското нападение. Един репортер попита какво означава „подобаващо“ и отговорът, който получи, бе предсказуем.
	Студентите на площад „Тянанмън“ вече не мислеха толкова за собственото си оцеляване, колкото за спасението на своята нация — милиард и триста хиляди души, чиито съдби бяха заложени на карта от лудите в Политбюро. Сградата на Министерския съвет не бе много далече и тълпата се насочи натам.
	По това време на площада на Небесното спокойствие вече имаше малко по-сериозно полицейско присъствие. Сутрешните патрули отмениха колегите си от нощната смяна и видяха голямата група младежи, което ги изненада доста, защото това не бе споменато по време на сутрешния инструктаж в участъка. Мъжете, които отстъпваха от дежурство, обясниха, че не се е случило абсолютно нищо, което да противоречи на закона и че, доколкото знаят, това е просто спонтанна демонстрация в подкрепа на смелите войници на Народоосвободителната армия в Сибир. И така на площада имаше малко редови патрулни пазители на реда и още по-малко представители на Народната въоръжена полиция. В конкретната ситуация това вероятно нямаше значение. Групата студенти се събра в по-плътна формация и изненадващо дисциплинирано се отправи към седалището На правителството на своята страна. Когато се приближиха достатъчно, видяха, че сградата се охранява от въоръжени мъже. Полицаите не бяха подготвени за появата на толкова много хора. Най-старшият от тях — някакъв капитан, се насочи към студентите сам и попита кой отговаря за групата, само за да бъде избутан настрани от един двадесет и две годишен студент по машиностроене.
	Като офицер от полицията той не бе свикнал да не обръщат внимание на думите му, така че случилото се абсолютно го обърка. Капитанът вече гледаше гърба на отдалечаващия се младеж, който би трябвало да замръзне на място, когато му заповядаха. В качеството си на представител на властта той очакваше, че студентите ще спрат като един по негова команда, защото така предполагаше законът в Народната република, но като всички твърди неща законът бе чуплив, а зад него нямаше нищо. В сградата имаше общо около четиридесет въоръжени мъже, но всички те бяха в задната част на първия етаж, защото министрите не обичаха повече от един-двама селяни с оръжие да се мотаят пред очите им. Четиримата дежурни офицери на главния вход просто бяха пометени, когато тълпата нахлу през голямата двойна врата. Всички извадиха пистолетите си, но само един стреля, като рани трима студенти, преди да бъде повален на земята и изпратен в безсъзнание с ритници. Останалите трима се втурнаха към главния пункт, за да повикат подкрепление. През това време студентите вече тичаха нагоре към втория етаж по широкото церемониално стълбище.
	Залата за заседания на Политбюро бе шумоизолирана като предпазна мярка срещу евентуално подслушване. Шумоизолацията обаче действаше двупосочно, така че хората около голямата маса не чуха нищо, докато коридорът не се изпълни със студенти само на петдесет метра от тях, но дори тогава единствената реакция на министрите бе да завъртят глави към вратата с раздразнение…
	… Въоръжената охрана се раздели на две групи, като едната се затича към предната част на първия етаж на сградата, а останалите тръгнаха по задното стълбище към втория етаж, водени от един майор, който бе решил да евакуира министрите. Нещата се развиха прекалено бързо и на практика без предупреждение, защото градската полиция изпусна топката, а после вече нямаше време да се викат въоръжени подкрепления. Групата от първия етаж се затича към стената от студенти. Командир на двадесетимата полицаи, въоръжени с автомати, беше един капитан, който се поколеба да издаде заповед за стрелба, защото студентите, които виждаше пред себе си, бяха повече от патроните в пълнителите на хората му и колебаейки се, той изгуби инициативата. Множество младежи се приближиха към въоръжените мъже с вдигнати ръце и започнаха да им говорят с вразумяващ тон, който бе в пълно противоречие с разгневената тълпа зад тях.
	На втория етаж нещата се развиха по друг начин. Майорът там не се поколеба изобщо. Той накара хората си да вдигнат автоматите и да изстрелят предупредителен залп нагоре, за да уплашат нашествениците. Студентите обаче не се уплашиха и продължиха да нахлуват през страничните врати на главния коридор, една от които принадлежеше на залата, в която заседаваше Политбюро.
	Внезапната поява на петнадесетина младежи привлече вниманието на всеки от министрите.
	— Какво е това! — изрева Цзян Хансан. — Кои сте вие?
	— А ти кой си? — презрително запита студентът по машиностроене. — Ти ли си онзи маниак, който започна ядрена война?
	— Няма такава война — кой ви каза подобна глупост? — попита маршал Лю. Униформата му им показа кой бе той.
	— А ти си онзи, който изпрати войниците ни да загинат в Русия!
	— Какво е това? — попита министърът без портфейл.
	— Мисля, че това е народът, Цзян — осведоми го Цян Кун и след малка пауза добави студено: — Нашият народ, другарю.
	През това време в залата влязоха още студенти и охраната вече не можеше да поеме риска да стреля — прекалено много държавни мъже имаше там, на пътя на куршумите.
	— Хванете ги, хванете ги! Те няма да посмеят да стрелят тук! — извика един студент. Двойки и тройки младежи се насочиха към всеки от седящите около масата.
	— Кажи ми, момче — кротко попита Фан стоящия най-близко до него студент, — как научихте всичко това?
	— Чрез компютрите си, разбира се — отвърна младежът малко неучтиво, но без да прекалява.
	— Е, човек намира истината там, където може — отбеляза възрастният министър.
	— Е, дядо, вярно ли е?
	— Да, със съжаление трябва да кажа, че е вярно — отвърна му Фан, без да знае какво потвърждава.
	В този момент пристигна и втората група въоръжени пазачи. Водени от офицера с пистолет в ръка, те си запробиваха път навътре в залата с широко отворени очи. Студентите не бяха въоръжени, но майорът осъзна, че ако хората му откриеха огън в тази зала, сред загиналите щяха да бъдат и онези, които трябваше да охраняват. Сега бе негов ред да се колебае.
	— Сега нека всички се успокоят — каза Фан, като бавно избута стола си назад. — Вие, другарю майор, знаете ли кой съм аз?
	— Да, другарю министър, но…
	— Добре, другарю майор. Първо дайте отбой на хората си. Не искаме някой да бъде убит тук. Вече загинаха достатъчно хора.
	Офицерът огледа залата. Явно още никой не искаше да говори и в създалия се вакуум бяха изречени ако не думите, които искаше да чуе, то поне такива, които имаха някаква тежест. Той се обърна и безмълвно, само с един жест, нареди на хората си да отпуснат оръжията.
	— Много добре. Сега, другари — каза Фан, като се обърна към колегите си, — предлагам да направим някои промени тук. Първо, министър Шен трябва да се свърже с Америка и да каже, че се е случил ужасен инцидент, че се радваме, защото той не доведе до човешки жертви, и че отговорните за тази грешка ще бъдат наказани от нас. В тази връзка настоявам за незабавния арест на премиера Ху, на министъра на отбраната Лю и на министър Цзян. Те са хората, въвлекли ни в тази глупава авантюра в Русия, която може да доведе до гибелта на всички ни. Вие тримата застрашихте нашата страна и ще трябва да платите за престъплението, което извършихте спрямо народа.
	— Другари, нека да гласуваме — каза Фан.
	Отново всички бяха единодушни. Дори Тан и министърът на вътрешните работи Тун кимнаха в знак на съгласие.
	— Сега, Шен, ти незабавно ще предложиш на Русия и на Америка прекратяване на враждебните действия, като ще им кажеш, че виновните за тази опустошителна авантюра ще бъдат наказани. Съгласни ли сме с това, другари?
	Съгласни бяха.
	— Що се отнася до мен, аз мисля, че всички ние трябва да благодарим на Небесата за възможността да сложим край на тази лудост. Нека сторим това бързо. Сега аз ще поговоря с тези млади хора, за да разбера какво друго ги интересува. Вие, другарю майор, ще отведете тримата задържани в затвора. Цян, ще останеш ли с мен да поговорим със студентите?
	— Да, Фан — отвърна финансовият министър. — За мен ще бъде удоволствие.
	— И така, млади хора — каза Фан на онзи, който се държеше като водач, — какво искате да обсъдим?


	Хеликоптерите „Блекхоук“ летяха по обратния път. Презареждането мина без проблеми, но скоро стана ясно, че са загубили почти тридесет души, всичките руснаци, по време на атаката над Сюанхуа. На Кларк не му бе за първи път да вижда как загиват добри мъже. Определящият фактор тук бе единствено липсата на късмет, но подобно обяснение трудно можеше да бъде дадено на току-що овдовяла жена. Другата мисъл, която го тормозеше, бе свързана с единствената излетяла ракета. Той видя как тя се наклони на изток. Ракетата не бе потеглила към Москва и това бе всичко, което знаеше за момента. По време на обратния полет пазеха радиомълчание, а той не можеше да се обади по сателитния си телефон, защото в някакъв момент бе паднал и счупил антената в горния край на проклетото нещо. Беше се провалил. Това бе всичко, което знаеше, и въображението му бе недостатъчно, за да си представи последствията. Единственото успокоение, за което можеше да се сети, бе, че никой от семейството му не живееше в близост до някоя от евентуалните цели. Много други хора обаче живееха точно там. Най-сетне хеликоптерът кацна, вратите се отвориха и бойците започнаха да изскачат отвътре. Кларк видя генерал Дигс и се насочи към него.
	— Колко лошо?
	— Флотата я е свалила над Вашингтон.
	— Какво?
	— Генерал Мур ми каза това. Някакъв крайцер — мисля, че каза „Гетисбърг“, е свалил копелето насред Вашингтон. Извадили сме късмет, г-н Кларк.
	Краката на Джон почти му изневериха, когато чу тази новина. През последните пет часа не можа да прогони от съзнанието си образа на една голяма ядрена гъба с неговото име върху нея над някой американски град, но Бог, късметът или който и да е там се бе намесил и бе оправил нещата.
	— Какво става, г-н К.? — попита Чавес със значителна доза безпокойство в гласа си. Дигс каза и на него.
	— Флотата? Шибаната флота? Да му се не види. Значи и тях ги бива за нещо, а?


	Джак Райън вече бе пийнал доста и ако медиите научеха това, щеше да стане доста неприятно. Кабинетът му се бе завърнал във Вашингтон, но той отложи заседанието за следващата сутрин. Трябваше му време, за да помисли какво трябваше да бъде направено. Най-очевидният отговор бе онзи, който умниците от телевизионния екран не преставаха да налагат, но Джак не искаше дори да мисли за подобен вариант, още по-малко да прибягва до него. Длъжни бяха да намерят по-добро решение на проблема от масовата касапница. Като си помисли човек, че всичко започна с това, че някакво ченге, което обича да гърми, застреля един италиански кардинал и един баптистки свещеник. Наистина ли светът се въртеше по един толкова перверзен начин?
	„Това“, помисли си Джак, иска „още едно питие.“
	Все пак от всичко това трябваше да има и някаква полза. Човек трябваше да си извлича поуки от подобни неща. Какви обаче можеха да са те? Президентът на САЩ се почувства доста объркан. Всичко се бе случило прекалено бързо. Той бе стигнал до ръба на една пропаст, толкова дълбока и ужасяваща, че все още стоеше пред очите му, а подобни неща трудно се преодоляваха. Вече не мислеше за непосредствената си среща със смъртта, но не можеше да забрави милионите, които загинаха. Истината бе, че съзнанието му бе блокирано от всичко това, той не можеше да анализира, да свързва фактите така, че да може да предприеме следващата стъпка. Това, което наистина желаеше, бе да прегърне семейството си, за да се увери, че светът все още е такъв, какъвто самият той би искал да бъде.
	Хората очакваха от него да бъде супермен, някакво богоподобно същество, способно да се справи с неща, с които другите не можеха. Може би бе проявил смелост, като остана във Вашингтон, но след това идваше празнотата и той имаше нужда от нещо извън самия него, което да възстанови самочувствието му. Кладенецът, от който черпеше сили, не бе бездънен и този път кофата бе се изтърколила надолу.
	Телефонът звънна. Вдигна го Арни.
	— Джак? Скот Адлер е.
	Райън се пресегна за слушалката.
	— Да, Скот, какво има?
	— Току-що постъпи обаждане от Бил Килмър, заместник-ръководителя на мисията ни в Пекин. Изглежда, външният министър Шен преди малко се е отбил в посолството. Извинили са се, че са изстреляли ракетата. Казали са, че това е било ужасен инцидент и че се радват, че тя не се е задействала…
	— Много мило от тяхна страна — отбеляза Джак.
	— Добре, който и да е издал заповедта за пуска, вече е арестуван. Поискали са помощта ни за прекратяване на враждебните действия. Шен е казал, че ще положат всички възможни усилия в тази насока. Заявил е, че са готови да обявят безусловно прекратяване на огъня, да изтеглят силите си на своя територия и да обсъдят репарации за Русия. Те се предават, Джак.
	— Така ли? Защо?
	— Изглежда, е имало някакво въстание в Пекин. Донесенията са доста откъслечни, но изглежда, че правителството им е паднало. Министър Фан Ган май е временният лидер. Това е всичко, което знам, Джак, но то ми се струва едно добро начало. С твое разрешение и със съгласието на руснаците, мисля, че можем да приемем предложенията им.
	— Одобрявам — каза президентът, без да се замисля много.
	„По дяволите“, помисли си Райън, „няма какво толкова да се мисли, когато става дума за прекратяването на една война.“
	— Сега какво? — попита той на глас.
	— Ами мисля да се свържа с руснаците, за да се уверя, че и те ще приемат. Мисля, че ще го сторят. После можем да започнем да договаряме подробностите. На практика ние държим всички козове, Джак. Другата страна няма нито един в ръката си.
	— Просто така? Всичко ще свърши просто така? — попита Райън.
	— Няма нужда да изглежда като работата на Микеланджело в Сикстинската капела, Джак. Просто трябва да проработи.
	— А ще проработи ли?
	— Да, Джак, трябва да проработи.
	— Добре, свържи се с руснаците — каза Райън, като остави чашата си на масата.
	Може би това бе краят на последната война, помисли си Джак.


	За генерал Бондаренко това бе едно приятно утро, а денят се очертаваше още по-приятен. Полковник Толкунов влетя в командния център с лист хартия в ръка.
	— Току-що свалихме това от китайското радио, не знам военно или цивилно. Те заповядват на войските си да прекратят огъня и да се подготвят за изтегляне от наша територия.
	— О? Какво ги кара да мислят, че ще им позволим да сторят това? — попита руският командир.
	— Това е някакво начало, другарю генерал. Ако то е придружено с дипломатически разговор с Москва, значи войната скоро ще свърши. Вие спечелихте — добави полковникът.
	— Спечелих ли? — попита Генадий Йосифович. Той се протегна. Чувстваше се добре тази сутрин, беше разгледал картите, бе видял разположението на силите и знаеше, че държи по-добрата ръка. Ако това бе краят на войната и той бе спечелил, трябваше да е доволен, нали?
	— Много добре. Поискай потвърждение от Москва.


	Не беше лесно, разбира се. Частите в съприкосновение продължиха да си разменят изстрели още няколко часа, докато заповедите достигнаха до тях, след което стрелбата бавно утихна и нашественическите формирования започнаха да се изтеглят, а руснаците, изпълнявайки получените заповеди, не ги последваха. До залез слънце стрелбата и убийствата бяха прекратени. Църковни камбани започнаха да бият из цяла Русия.


	Головко чу камбаните и видя хората по улиците, които пиеха водка и празнуваха победата на своята страна. Русия отново се чувстваше като велика сила и това повдигаше духа на хората. По-важното бе, че след още няколко години те щяха да започнат да събират реколтата от своите богатства. Преди това щяха да дойдат огромните заеми… и може би, може би Русия щеше най-сетне да завие зад ъгъла и да започне новото столетие добре, след като пропиля по-голямата част от предишното.


	Нощта бе паднала, преди новината да се разпространи от Пекин до останалата част от Китай. Краят на войната, започнала толкова внезапно, шокира онези, които така и не разбраха причините или истинските факти за нея. После съобщиха, че правителството се е сменило и това бе още едно изненадващо събитие, чието обяснение щеше да дойде по-късно. Временен премиер бе Фан Ган, познат повече от снимки, отколкото с думи и дела. Той обаче изглеждаше стар и мъдър, а досега Китай бе по-скоро страна на импулса, отколкото на задълбочената мисъл, така че нещата сигурно щяха да се променят, доста по-късно за обикновените хора. Последните свиваха рамене и обсъждаха объркващите новини със спокойни и премерени думи.
	За един конкретен човек в Пекин последните събития означаваха промяна в работата, ако не в същността й, то поне в нейната значимост. Мин излезе на вечеря — ресторантите не бяха затворени, с чуждестранния си любовник. Двамата обсъждаха изключителните събития от деня над питиетата и фидето си, след което се отправиха към апартамента му за десерта.


	КРАЙ
I>
	© 2000 Том Кланси
	©  Павел Талев, превод от английски
	©  Борис Христов, превод от английски

	Tom Clancy
	The Bear and the Dragon, 2000

	Сканиране, разпознаване и редакция: dave, 2008

	__Издание:__
	ИК „Прозорец“
	ISBN 954-733-212-0
	Превод: Павел Талев, Борис Христов
	Художник: Буян Филчев

	Rubicon, Inc., 2000

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/9254]
I$