[Kodirane UTF-8]

	Стиг Ларшон
	Взривената въздушна кула


	МИЛЕНИУМ е името на вестника, на който Микаел Блумквист е съсобственик и отговорен редактор. „Взривената въздушна кула“ е третата книга от поредицата след „Мъжете, които мразеха жените“ и „Момичето, което си играеше с огъня“ (ИК „Колибри“, 2009, 2010). Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех и получава две престижни награди. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.

	След като във втория том я убиват и погребват, ексцентричната и свръхинтелигентна Лисбет Саландер все пак оцелява! В болницата в Стокхолм, където претърпява сложна мозъчна операция, хакерката лежи близо до баща си, зловещия Залаченко, когото пък тя за малко не убива. Лисбет продължава да е обвинена в тройно убийство. Закрилниците на Залаченко от тайнствената Секция, служители от Полицията за сигурност, прокурори, полицаи и част от самата държавна машина се съюзяват с намерението да я унищожат. Микаел Блумквист ще тръгне по следите на конспирацията, а сестра му Аника Джанини ще поеме защитата на Лисбет на предстоящия процес. Междувременно, макар и в тежко здравословно състояние, Саландер няма да се предаде, а ще продължи да се бори и отмъщава: първо от болницата — естествено, с помощта на верния си компютър, и накрая на самия процес. С пълен успех. Така в третия, последен том на „Милениум“ читателят най-после научава как свършва всичко. А му се иска да има още!

	__Стиг Ларшон (1954–2004)__ _е известен шведски журналист, писател и общественик. През 2004 г. предава за печат първите три книги от криминалната поредица „Милениум“ и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени слухове, че смъртта му е свързана с дейността му на разследващ журналист._


	Част първа
	Интермецо в коридор
	8–12 април


	Установено е, че шестстотин жени са били на служба по време на американската Гражданска война. Служили са, преоблечени като мъже. Ето че Холивуд е пропуснал къс от културната история — или е възможно тази история да е идеологически неудобна? Историческите книги винаги са изпитвали затруднения с представянето на жени, които не уважават границите между половете, а тези граници са особено ясно очертани, когато става дума за война и употреба на оръжие.
	И все пак в историята, от антични времена до съвремието, са известни немалко жени воини. Най-прочутите от тях, „цариците“, все пак са намерили място в историческите книги. Унаследяването на властта поставя от време на време по някоя жена на трона. И тъй като войната не се оставя да бъде управлявана от гените, тя може да избухне и по време, когато жена стои начело на страната. Семирамида от Ниневия, създала асирийското царство, и Будика*, ръководила едно от най-кървавите английски въстания срещу Римската империя, са само част от примерите. Впрочем последната е увековечена в статуя до моста на Темза, точно срещу Биг Бен. Пратете й много здраве, ако се случи да минете оттам.
	[* _Boadicea_ — Будика — кралица на келтското племе исени, воювала срещу Римската империя през 60 г. — Б.пр.]
	Затова пък историческите книги, общо взето, мълчат за жените, воювали като обикновени войници, упражнявали се в употреба на оръжие, влизали в полковете и участвали в битки с вражески войски на равни начала с мъжете. Но тях все пак ги е имало. Едва ли е имало война без женско участие.



	Глава първа
	Петък, 8 април

	Доктор Андеш Юнасон бе събуден от сестра Хана Никандер малко преди един и половина сутринта.
	— Какво има? — объркан попита той.
	— Идва хеликоптер. Двама пациенти. Възрастен мъж и млада жена. Тя е простреляна.
	— Аха — каза уморено Андеш Юнасон.
	Чувстваше се доста бодър, въпреки че бе дремнал не повече от половин час. Беше нощна смяна в спешното отделение на Салгренската болница в Гьотеборг. Отвратително натоварена вечер. След 18 часа, когато отиде на работа, болницата бе приела четирима, пострадали при катастрофа от фронтален удар. От тях един бе в критично състояние, а друг бе обявен за мъртъв веднага след пристигането им. Беше се погрижил и за сервитьорка с обелено коляно при кухненски инцидент в ресторант на Авеню, спаси живота и на четиригодишно момченце, постъпило в болницата със спряно дишане след поглъщане на колелце от автомобил играчка. Освен това успя да превърже тийнейджърка, паднала с велосипеда си в дупка. Пътните служби бяха сметнали за уместно да разкопаят улицата точно при излаза от велоалея, а някой дори бе съборил предупредителните знаци в дупката. Момичето получи четиринайсет шева на лицето и щеше да има нужда от два нови предни зъба. Юнасон помогна и на ентусиазиран ковач лаик, успял да си отсече парче от пръста.
	Към единайсет броят на спешните пациенти намаля. Той направи обиколка и провери състоянието на новопостъпилите, после се оттегли в стаята за почивка малко да отдъхне. Смяната му свършваше в 6 часа и рядко успяваше да поспи, дори да нямаше спешни случаи, но точно тази нощ почти веднага се бе унесъл.
	Сестра Хана Никандер му подаде канче чай. Още не знаеше подробности за новите пациенти.
	Андеш Юнасон погледна през прозореца и видя, че над морето силно святка. Хеликоптерът наистина бе излетял в последната минута. Внезапно силно заваля. Бурята връхлиташе и Гьотеборг.
	Докато стоеше до прозореца, чу шума на мотора и видя хеликоптера да кръжи над площадката за кацане. Затаи дъх, когато си даде сметка, че на водача му е трудно да го държи под контрол. После машината изчезна от полезрението му и лекарят чу как моторът забавя обороти. Пое глътка чай и остави настрана канчето.


	Андеш Юнасон посрещна носилките на входа на спешното. Колежката му от смяната Катарина Холм се погрижи за първия пациент, когото вкараха вътре — възрастен мъж с тежка лицева рана. На доктор Юнасон се падна грижата за втория пациент, простреляната жена. Направи бърз преглед и установи, че става дума за момиче, вероятно в тийнейджърска възраст, окървавено и мръсно, с тежки рани.
	Повдигна одеялото, с което я бяха завили от Спасителната служба, и видя, че някой бе залепил огнестрелните рани на хълбока и рамото с широка сребриста лента, което прецени като необичайно умна инициатива. Тиксото спираше кръвотечението и предпазваше раните от бактерии. Установи, че куршумът е минал през външната страна на хълбока и е навлязъл право в мускулната тъкан. После повдигна рамото и локализира входящата рана на гърба. Нямаше изходяща рана, което означаваше, че куршумът е заседнал някъде в рамото. Надяваше се да не е навлязъл в белия дроб и след като не откри кръв в устата на момичето, заключи, че надеждата му се оправдава.
	— Рентген — каза на асистиращата сестра. Повече обяснения не бяха нужни.
	Най-накрая разряза превръзката, направена от хората от Спасителната служба около черепа й. Замръзна, когато с пръсти усети входящата рана и разбра, че момичето е било простреляно в главата. И там липсваше изходна рана.
	Андеш Юнасон постоя няколко секунди, наблюдавайки момичето. Внезапно се почувства потиснат. Често описваше работата си като сходна с тази на футболния вратар. На работното му място ежедневно пристигаха хора в различно състояние с една-единствена цел — да получат помощ. 74-годишни лелки, паднали в галерията на Нурдстан със спрели сърца, 14-годишни момчета с пробит от отвертка бял дроб и 16-годишни момичета, гълтали таблетки екстази и танцували осемнайсет часа, след което припаднали с посинели лица. Имаше жертви на трудови злополуки и насилие. Малки дечица, нападнати от бездомни кучета на площад Васа, и сръчни мъже, които само искали да нарежат няколко дъски с „Блек & Декер“ и прерязали китките си до костния мозък.
	Андеш Юнасон беше вратарят, застанал между пациентите и погребалното бюро. Работата му се състоеше в това да решава какви мерки да се вземат, за да опази вратата. При погрешно решение пациентът можеше да умре или да остане инвалид за цял живот. Най-често вземаше правилните решения, които зависеха от специфичните проблеми на всеки наранен пациент. Удар с нож в дроба или счупване при автомобилна катастрофа бяха ясни и видими. Пациентът оживяваше в зависимост от големината на нараняването и от неговата сръчност.
	Имаше два вида наранявания, които Андеш Юнасон ненавиждаше. Едните бяха сериозните обгаряния, които независимо от предприеманите от него мерки водеха до доживотно страдание. Другите бяха раните по главата.
	Момичето пред него можеше да живее с куршум в бедрото и куршум в рамото. Но куршум някъде в мозъка й беше проблем от съвсем друга величина. Внезапно чу сестра Хана Никандер да казва нещо.
	— Моля?
	— Това е тя.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Лисбет Саландер. Момичето, което преследват от няколко седмици за тройното убийство в Стокхолм.
	Андеш Юнасон погледна лицето на пациентката. Именно нейната паспортна снимка той и останалите шведи бяха видели по афишите, с които бе облепена всяка будка за цигари от Великден насам. А сега самата убийца бе простреляна, което в крайна сметка беше някаква форма на поетична справедливост.
	Но това не го засягаше. Работата му бе да спасява живота на пациентите си независимо дали са тройни убийци, или лауреати на Нобелова награда. Или и едното, и другото.


	После настъпи деловият хаос, така типичен за всяко спешно отделение. Персоналът от смяната на Юнасон пристъпи към работа с присъщата си рутина. Останките от дрехите на Лисбет Саландер бяха разрязани. Една от сестрите докладва за кръвното налягане — 100/70, докато той самият постави стетоскопа на гърдите на пациентката и се вслуша в ударите на сърцето, което биеше относително равномерно, и в дишането, което не бе така равномерно.
	Доктор Юнасон не се поколеба незабавно да определи състоянието на Лисбет Саландер като критично. С няколко компреса и с парчетата тиксо, залепени от някоя вдъхновена душа, раните в рамото и хълбока можеха да почакат. Важното беше главата. Доктор Юнасон нареди да се направи снимка с компютърния томограф, в който болницата бе инвестирала доста пари на данъкоплатците.
	Андеш Юнасон беше рус и синеок, произлизаше от Умео, Северна Швеция. Беше работил в Салгренската и Източната болница двайсет години като изследовател, патолог и лекар за спешни случаи. Притежаваше качество, което изумяваше колегите му и караше персонала да се гордее с него. Смяташе, че в неговата смяна никой пациент не трябва да умира и по някакъв чудодеен начин фактически удържаше смъртните случаи на нулата. Някои от пациентите му все пак бяха умрели, но това се бе случило на следващ етап или по съвсем различни от действията му причини.
	Освен това Юнасон притежаваше изненадващо неортодоксални възгледи за лекарското изкуство. Смяташе, че лекарите губят твърде много време в опити да изровят точно какво се е случило на пациента, преди да приложат подходящо лечение. Разбира се, така и трябваше да бъде според учебника с инструкции, проблемът беше само, че докато лекарите умуват, пациентът рискува да си отиде. В най-лошия случай лекарят можеше да заключи, че случаят е бил безнадежден и затова лечението е преустановено.
	Все пак Андеш Юнасон никога преди не бе имал пациент с куршум в главата. Тук най-вероятно имаше нужда от неврохирург. Чувстваше се непълноценен, но разбираше, че може би е по-голям късметлия, отколкото заслужава. Преди да изтърка ръцете си и да облече операционните дрехи, Юнасон извика сестра Хана Никандер.
	— Има един американски професор, на име Франк Елис, който работи в Каролинската болница в Стокхолм, но точно сега е в Гьотеборг. Той е известен неврохирург и освен това е мой добър приятел. Живее в хотел „Радисън“ на Авенюто. Намери ми телефонния номер.
	Докато Андеш Юнасон още чакаше рентгеновите снимки, Хана Никандер се върна с телефонния номер на хотел „Радисън“. Андеш Юнасон хвърли поглед на часовника — 1,42 — и вдигна слушалката. Нощният портиер на „Радисън“ не искаше да буди никого по това време на денонощието и доктор Юнасон се принуди да изрече няколко крайно остри думи за спешен случай, преди да го свържат.
	— Добро утро, Франк — каза Андеш Юнасон, когато най-сетне телефонната слушалка бе вдигната. — Андеш е. Чух, че си в Гьотеборг. Имаш ли желание да дойдеш в Салгренската и да асистираш на една мозъчна операция?
	— Are you bullshitting me?* — се чу отчаян глас от другия край.
	[* Ти майтапиш ли се с мен? (англ.) — Б.пр.]
	Въпреки че Франк Елис бе живял дълги години в Швеция и говореше безпроблемно шведски, макар и с американски акцент, основният му език си остана английският. Андеш Юнасон говореше на шведски, а Франк Елис отговаряше на английски.
	— Франк, съжалявам, че пропуснах лекцията ти, но смятам, че можеш да даваш и частни уроци. Имам тук млада жена, простреляна в главата. Входът е точно над лявото ухо. Нямаше да те безпокоя, ако не ми беше нужно второ мнение. И ми е трудно да се сетя за по-подходящ човек.
	— Сериозно ли е? — попита Франк Елис.
	— Момиче на около 25 години.
	— И простреляна в главата?
	— Входна рана, без изходна.
	— И е жива?
	— Слаб, но ритмичен пулс, не толкова добро дишане, кръвно 100/70. Освен това има куршум в рамото и огнестрелна рана на хълбока. С тези проблеми мога да се справя.
	— Звучи обещаващо — каза професор Елис.
	— Обещаващо?
	— Ако някой има дупка от куршум в главата и още е жив, то на ситуацията трябва да се гледа като на обещаваща.
	— Ще ми асистираш ли?
	— Трябва да призная, че прекарах вечерта в компанията на добри приятели. Легнах си в един и вероятно имам внушителна концентрация на алкохол в кръвта…
	— Аз ще вземам решенията и ще действам. Но трябва някой да ми асистира и да ми казва, ако сбъркам някъде. И честно казано, мъртвопиян професор Елис със сигурност е с няколко класи по-добър от мен, когато става дума за мозъчни наранявания.
	— Окей. Идвам. Но ще си ми длъжник.
	— Таксито те чака пред хотела.


	Професор Франк Елис вдигна очилата на челото си и се почеса по врата. Фокусира поглед върху екрана на компютъра, който показваше всяко ъгълче и завойче в мозъка на Лисбет Саландер. Елис бе на 53, имаше гарвановочерна коса със сиви нишки, тъмна брадичка и изглеждаше като актьор с второстепенна роля в „Спешно отделение“. По стегнатото му тяло си личеше, че прекарва определен брой часове всяка седмица в някоя фитнес зала.
	Франк Елис се чувстваше добре в Швеция. Беше пристигнал тук като млад учен в края на 70-те и бе останал две години. После няколко пъти се завръща, докато накрая получи предложение за професура в Каролинската болница в Стокхолм. Тогава вече си бе създал име в международната лекарска гилдия.
	Андеш Юнасон познаваше Франк Елис от четиринайсет години. За първи път се срещнаха на семинар в Стокхолм, където установиха, че и двамата са ентусиазирани риболовци на муха и Андеш покани Франк на риболовен тур в Норвегия. През годините поддържаха контакт и извършиха още риболовни обиколки. Затова пък никога не бяха работили заедно.
	— Мозъците са мистерия — каза професор Елис. — Двайсет години съм се посветил на изследване на мозъка. Всъщност май повече.
	— Знам. Извинявай, че те пришпорвам, но…
	— Ами! — Франк Елис махна с ръка. — Ще ти струва една бутилка „Краганмор“* следващия път, когато отидем на риба.
	[* Ирландско малцово уиски. — Б.пр.]
	— Окей. Минах евтино.
	— Преди няколко години в Бостън имах една пациентка — писах за случая в „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“. Беше момиче на същата възраст като твоята пациентка. Отивала в университета, когато някой стрелял по нея с лък. Стрелата влязла от външния ръб на лявата й вежда, минала през главата и почти излязла по средата на врата.
	— И тя оживя? — удивен запита Юнасон.
	— Изглеждаше ужасно, когато постъпи в спешното. Отрязахме стрелата и пъхнахме черепа й в компютърен томограф. Стрелата бе минала право през мозъка. Според всички разумни преценки трябваше да е мъртва или във всеки случай с толкова масивна травма, че да е в кома.
	— Какво беше състоянието й?
	— През цялото време беше в съзнание. И не само това — тя, разбира се, беше ужасно изплашена, но напълно рационална. Единственият й проблем бе, че имаше стрела в черепа.
	— Ти какво направи?
	— Ами взех едни клещи, изтеглих стрелата и турих пластир на раната. Горе-долу това.
	— Тя оправи ли се?
	— Известно време преди да я изпишем, състоянието й бе критично, но честно казано, можехме да я изпишем същия ден, в който постъпи. Никога не съм имал по-здрав пациент.
	Андеш Юнасон се запита дали професор Елис не се шегува с него.
	— От друга страна — продължи Елис, — имах 43-годишен пациент в Стокхолм преди няколко години. Беше си ударил черепа в прозоречна рамка и получил слаб оток. Станало му лошо толкова бързо, че го доведоха с линейка в спешното. Беше в безсъзнание. Имаше малък оток и много малко кървеше. Но така и не се събуди. Умря след девет денонощия в интензивното. И до днес не знам от какво точно. В протокола от аутопсията написахме мозъчен кръвоизлив вследствие нещастен случай, но никой от нас не беше доволен от този анализ. Кръвотечението бе толкова малко, че не би трябвало да е повлияло на нищо. И въпреки това спряха да функционират черен дроб, бъбреци, сърце и бели дробове. Колкото повече остарявам, толкова повече смятам, че това е някаква руска рулетка. Лично аз не вярвам някой някога с точност да опише как функционира мозъкът. Какво смяташ да направиш?
	Той почука по екрана с писалка.
	— Надявах се ти да ми кажеш.
	— Да чуя твоята преценка.
	— Ами най-напред явно е куршум от малък калибър. Влязъл е през слепоочието и е заседнал на около четири сантиметра навътре в мозъка. Лежи на латералния вентрикул, там има кръвотечение.
	— Мерки?
	— За да използвам твоята терминология — ще взема клещи и ще изтегля куршума по същия път, по който е влязъл.
	— Отлично предложение. Но аз бих използвал най-тънката пинсета, която имаш.
	— Толкова просто?
	— В този случай какво друго можем да направим? Можем да оставим куршума където си е и тя да живее до сто години, но е рисковано. Не е изключено да развие епилепсия, мигрена, да й се стоварят всякакви възможни неприятности. А нещо, което не бива да се прави, е да се пробие черепът и да се оперира след една година, когато самата рана е заздравяла. Куршумът е разположен встрани от артериите. В този случай бих препоръчал да го извадиш, но…
	— Но какво?
	— Не куршумът ме безпокои. Това е удивителното с мозъчните травми — щом е оживяла със заседнал в главата куршум, значи, че ще преживее и изваждането му. Проблемът по-скоро е това. — Той посочи екрана: — Около входната рана има много парченца кост. Виждам поне дузина фрагменти, дълги няколко милиметра. Някои от тях са затънали в мозъчната тъкан. Ето това може да я убие, ако не си внимателен.
	— Тази част на мозъка се асоциира с говора и способността за броене.
	Елис вдигна рамене.
	— Може да е така, може и да не е. Нямам представа за какво точно са тия сиви клетки. Ще трябва да дадеш най-доброто от себе си. Ти ще оперираш, аз ще ти вися на главата. Може ли да получа дрехи и да измия ръцете си някъде?


	Микаел Блумквист погледна часовника и установи, че е малко след три сутринта. Беше с белезници. За секунда замижа. Беше смъртно уморен, но караше на адреналин. Отвори очи и загледа злобно комисар Тумас Паулсон, който му отвърна с шокиран поглед. Седяха на кухненска маса в имение, близо до Нусебру, което се казваше Госеберя и за което Микаел чу да се говори за първи път в живота му преди по-малко от дванайсет часа.
	Катастрофата бе факт.
	— Идиот! — каза Микаел.
	— Я слушай ти…
	— Идиот! — повтори Микаел. — По дяволите, казах ти, че е опасен за живота! Казах, че трябва да се отнасяте с него като с необезопасена ръчна граната. Убил е поне трима души и е силен като танк, убива с голи ръце. А ти пращаш две градски ченгета да го хванат, сякаш е съботен пияница зад волана.
	Микаел отново затвори очи. Запита се какво още ще се обърка тази нощ.
	Намери Лисбет Саландер малко след полунощ тежко ранена. Обади се в полицията и успя да убеди Спасителната служба да прати хеликоптер, за да евакуира Лисбет в Салгренската болница. Подробно описа раните й и дупката от куршум в главата й и успя да получи подкрепа от някаква явно умна и разбрана личност, която се съгласи, че Лисбет се нуждае от незабавна помощ.
	Все пак мина повече от половин час преди пристигането на хеликоптера. Микаел бе изкарал две коли от обора, който служеше и за гараж, бе запалил фаровете и маркирал площадка за кацане с осветяване на пространството пред къщата.
	Персоналът от хеликоптера и двама санитари действаха рутинно и професионално. Един от тях оказа на Лисбет Саландер първа помощ, другият се зае с Александър Залаченко, известен още и като Карл-Аксел Будин. Залаченко бе баща на Лисбет Саландер и неин най-страшен враг. Беше се опитал да я убие, но без успех. Микаел го намери в плевнята на изоставеното имение тежко ранен, с ужасна рана от удар с брадва по лицето и строшен крак.


	Докато чакаше хеликоптера, Микаел направи каквото можа за Лисбет. Взе чист чаршаф от един шкаф за бельо и го наряза на ивици. Установи, че кръвта се е съсирила и е образувала тапа на входящата рана на главата, и се зачуди дали да сложи превръзка или не. Накрая върза чаршафа много хлабаво около главата й, най-вече за да предпази раната от бактерии и мръсотия. Затова пък спря кървенето от дупките от куршумите в бедрото и рамото по единствения възможен начин. В едно чекмедже намери ролка сребристо тиксо и чисто и просто залепи раните. Избърса лицето с влажна кърпа и се опита да отстрани най-голямата мръсотия.
	Отиде в плевнята и оказа някаква помощ и на Залаченко. Дълбоко в себе си констатира, че честно казано, хич не му пука за Залаченко.
	Докато чакаше Спасителната служба, се обади на Ерика Бергер и й обясни ситуацията.
	— Ранен ли си? — попита Ерика.
	— Окей съм — отвърна Микаел. — Лисбет е ранена.
	— Бедното момиче… — каза Ерика Бергер. — Тази вечер четох доклада на Бьорк за Сепо*. Как ще се справиш с това?
	[* Полицията за сигурност на Швеция. — Б.пр.]
	— Дори нямам сили да мисля по въпроса — каза Микаел.
	Докато разговаряше с Ерика, седеше на пода до дивана и държеше под око Лисбет Саландер. Беше й свалил обувките и панталоните, за да направи превръзка на хълбока, и внезапно си даде сметка, че е сложил ръка на дрехата, захвърлена от него до дивана. Усети предмет в единия джоб и извади един „Палм Тунгстен Т3“.
	Сбърчи вежди и замислено загледа джобния компютър. Щом чу звука от хеликоптера, пъхна компютъра в джоба на якето си. После, докато все още бе сам, се наведе и пребърка всички джобове на Лисбет Саландер. Намери още връзка ключове за жилището на Мусебаке и паспорт на името на Ирене Несер. Бързо напъха предметите в една от преградите на компютърната си чанта.


	Първата полицейска кола с Фредрик Торщенсон и Гунар Андешон от полицията в Тролхетан пристигна няколко минути след като бе кацнал хеликоптерът на Спасителната служба. Придружаваше ги комисар Тумас Паулсон, който веднага пое командването. Микаел излезе напред и обясни какво се бе случило. Прецени Паулсон като хвалипръцко с манталитет на фелдфебел. Именно с неговото пристигане всичко се обърка.
	Паулсон не показваше признаци да е разбрал за какво говори Микаел. Изглеждаше забележително тъп и единственият факт, който прие, бе, че направената на парчета девойка на пода пред кухненския диван е преследваната тройна убийца Лисбет Саландер, което си беше доста добър улов. Паулсон три пъти попита изключително заетия санитар дали може да арестува момичето на място. Накрая санитарят се изправи и ревна на Паулсон да стои поне на една ръка разстояние.
	После Паулсон се концентрира върху ранения Александър Залаченко в плевнята и Микаел го чу да докладва по радиото, че Саландер явно се е опитала да убие още някого.
	Тогава Микаел така се раздразни — Паулсон въобще не го слушаше и не чу и дума от онова, което се опитваше да му каже, — че повиши глас и призова комисаря незабавно да се обади на криминален инспектор Ян Бублански в Стокхолм. Извади мобилния си и предложи да набере номера. Паулсон не прояви интерес.
	След това Микаел направи две грешки.
	С решителен тон обясни, че истинският троен убиец е мъж на име Роналд Ниедерман, че е едър като чупещ танкове робот, че страда от вродена аналгезия и в момента лежи вързан в канавка на пътя към Нусебру. Микаел описа къде може да бъде намерен Ниедерман и препоръча полицията да мобилизира взвод пехотинци, за да го приберат. Паулсон запита как Ниедерман е попаднал в канавката и Микаел откровено призна, че той лично с оръжие в ръка е постигнал този резултат.
	— С оръжие? — запита комисар Паулсон.
	В този момент Микаел трябваше да разбере какъв глупак е Паулсон. Да вдигне мобилния и сам да се обади на Ян Бублански, за да го помоли да се намеси и да разсее мъглата, в която, изглежда, бе попаднал комисарят.
	Вместо това Микаел извърши грешка номер две, като реши да предаде оръжието, което беше в джоба на якето му — „Колт 1911 Говърнмънт“. Това оръжие по-рано през деня бе намерил в жилището на Лисбет Саландер в Стокхолм и с негова помощ бе успял да победи Роналд Ниедерман.
	В резултат Паулсон арестува Микаел Блумквист за незаконно притежание на оръжие. После нареди на полицаите Торщенсон и Андешон да се отправят към мястото на пътя към Нусебру, посочено от Микаел, и да проверят има ли някаква истина в историята му, че вързан мъж лежи в канавка до предупредителен знак за лосове. И ако е така, да оковат в белезници въпросния мъж и да го доведат в имението в Госеберя.
	Микаел незабавно запротестира и обясни, че Роланд Ниедерман не е човек, който ще се остави да бъде заловен и окован — той е опасен убиец. Паулсон предпочете да не обръща внимание на протестите на Микаел, който не издържа, нарече Паулсон некомпетентен простак и ревна на Торщенсон и Андешон да не припарват до Роналд Ниедерман, без да извикат подкрепление.
	Резултатът от избухването бе, че оковаха Микаел с белезници и го сложиха да седне на задната седалка в колата на комисаря, откъдето, псувайки, видя Торщенсон и Андешон да изчезват с полицейската си кола. Единственият светъл лъч в мрака бе, че Лисбет Саландер бе откарана до хеликоптера и изчезна над върховете на дърветата в посока към Салгренската болница. Микаел се чувстваше напълно безсилен да анализира информацията, с която разполагаше, и можеше само да се надява Лисбет да получи компетентна помощ.


	Доктор Андеш Юнасон направи два дълбоки разреза чак долу до черепната кост и отгърна кожата около входната рана. Използваше щипци, за да фиксира отвора. Операционната сестра внимателно вкара тръбичка, за да отстрани кръвта. После дойде и неприятната част, когато доктор Юнасон използва бормашина, за да разшири отвора в черепната кост. Процедурата се извършваше изнервящо бавно.
	Накрая отворът стана достатъчно голям, за да осигури достъп до мозъка на Лисбет Саландер. Докторът внимателно вкара сонда в мозъка и разшири канала с няколко милиметра. После вкара по-тънка сонда и установи мястото на куршума. На рентгеновата снимка на черепа се виждаше, че куршумът се е извъртял и лежи под четирийсет и пет градусов ъгъл спрямо канала на раната. Използва сондата предпазливо, за да побутне ръба на куршума, и след серия неуспешни опити успя малко да го повдигне и намести.
	Накрая вкара тънка пинсета с гофрирани щипци. Здраво захвана основата на куршума и направо изтегли пинсетата. Куршумът излезе почти без съпротива. Подържа го за секунда срещу светлината, установи, че е цял, после го пусна в една купа.
	Хвърли поглед на монитора, който показваше, че пациентката му продължава да има добра сърдечна дейност.
	— Пинсета!
	Смъкна голямо увеличително стъкло от статива и го фокусира върху оголената зона.
	— Внимателно… — каза професор Франк Елис.
	През следващите четирийсет и пет минути Андеш Юнасон извади не по-малко от трийсет и две малки костни парченца, струпани около входната рана. Най-малката от тях едва се виждаше с просто око.


	Докато Микаел Блумквист отчаяно се опитваше да измъкне мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото — нещо, което се оказа невъзможно с оковани ръце, — в Госеберя пристигнаха няколко коли с полицаи и технически персонал. Комисар Паулсон им нареди да подсигурят технически плевнята и да направят основен обиск на къщата, откъдето бяха иззети няколко оръжия. Микаел следеше действията им от наблюдателния си пункт на задната седалка на колата на Паулсон.
	Чак след около час Паулсон май осъзна, че полицаите Торщенсон и Андешон още не се бяха завърнали от мисията си — арестуването на Роналд Ниедерман. Внезапно доби угрижен вид и заведе Микаел Блумквист в кухнята, където отново го помоли да опише пътя.
	Микаел отчаяно затвори очи.
	Още седеше в кухнята с Паулсон, когато патрулът, изпратен да окаже помощ на Торщенсон и Андешон, се завърна с доклад. Полицай Гунар Андешон бе намерен мъртъв, със счупен врат. Колегата му Фредрик Торщенсон все още бе жив, но зверски пребит. И двамата били намерени до предупредителния знак за лосове в канавката. Служебното им оръжие и боядисаната полицейска кола липсваха.
	От нещо като наблюдаващ ситуацията сега комисар Паулсон внезапно трябваше да се справя с убийство на полицай и въоръжен десперадо на свобода.
	— Идиот! — повтори Микаел Блумквист.
	— Няма да помогнеш, ако обиждаш полицията.
	— Тук съм съгласен. Но ще те обвиня в служебно провинение и ще го разглася навсякъде. Преди да свърша с теб, ще бъдеш изложен като най-тъпия полицай на Швеция на всеки афиш в тази страна.
	Заплахата да бъде подложен на всеобщ присмех май бе единственото, което засегна Тумас Паулсон. Изглеждаше разтревожен.
	— Какво предлагаш?
	— Искам веднага да се обадиш на криминален инспектор Ян Бублански в Стокхолм. Сега!


	Криминален инспектор Соня Мудиг се събуди, когато мобилният й телефон, оставен за зареждане, зазвъня от другия край на спалнята. Погледна часовника на нощното шкафче и отчаяно установи, че е малко след четири сутринта. После погледна съпруга си, който мирно продължаваше да похърква. Щеше да спи, без да се събуди, дори да започнеше артилерийска канонада. Соня се измъкна от леглото и напипа копчето на мобилния.
	_Ян Бублански_, — помисли, кой друг.
	— Долу, в района на Тролхетан, е станал някакъв ад — съобщи шефът й без излишни формалности. — Експресът за Гьотеборг тръгва в пет и десет.
	— Какво се е случило?
	— Блумквист е намерил Саландер, Ниедерман и Залаченко. Блумквист е арестуван за обида на полицай, оказване на съпротива и незаконно притежание на оръжие. Саландер е откарана в Салгренската болница с куршум в черепа. Залаченко също е там с брадва в главата. Ниедерман е избягал. През нощта е убил един полицай.
	Соня Мудиг примигна два пъти и усети умората. Най-много от всичко й се искаше да се пъхне обратно в леглото и да си вземе един месец отпуск.
	— Експресът в пет и десет. Какво да направя?
	— Вземи такси до Централна гара. Ще си правите компания с Йеркер Холмберг. Ще се свържете с някой си комисар Тумас Паулсон от полицията в Тролхетан, който явно е отговорен за много от събитията през нощта и който според Блумквист, цитирам, е абсолютен чукундур, край на цитата.
	— Говорил си с Блумквист?
	— Явно е арестуван и окован. Успях да убедя Паулсон да му държи за малко слушалката. Сега съм на път за Кунгсхолмен и ще опитам да изясня какво става. Ще държим контакт по мобилния.
	Соня Мудиг още веднъж погледна часовника. После позвъни за такси, отиде в банята и застана за минута под душа. Изми си зъбите, прекара гребен през косата си, сложи си черни панталони, черна тениска и сиво сако. Пъхна служебното оръжие в ръчната си чанта и избра тъмночервено кожено яке за връхна дреха. После разтърси мъжа си, обясни му къде отива и че сутринта той трябва да се погрижи за децата. Излезе през вратата в мига, в който таксито спираше на улицата.
	Не й се наложи да търси своя колега, криминален инспектор Йеркер Холмберг. Сети се, че сигурно е във вагон-ресторанта, и установи, че е точно така. Вече й бе купил сандвич и кафе. Пет минути седяха тихо и закусваха. Накрая Холмберг отмести чашата си.
	— Май трябва да се преквалифицирам — каза.


	В четири сутринта още един криминален инспектор — Маркус Ерландер от отдел „Убийства“ в Гьотеборг, пристигна в Госеберя и пое ръководството от Тумас Паулсон. Ерландер беше закръглен сивокос мъж на около петдесет години. Една от първите му мерки бе да свали белезниците на Микаел Блумквист и да поднесе кифли и кафе от термос. Седнаха в дневната за разговор на четири очи.
	— Говорих с Бублански в Стокхолм — каза Ерландер. — Познаваме се от много години. И той, и аз съжаляваме за поведението на Паулсон.
	— Успя да убие полицай тази нощ.
	Ерландер кимна.
	— Лично познавах полицай Гунар Андешон. Служеше в Гьотеборг, преди да се премести в Тролхетан. Баща е на тригодишно момиченце.
	— Съжалявам. Опитах се да предупредя…
	Ерландер кимна.
	— Разбрах. Използвал си силни думи и затова си бил окован. Ти разобличи Венерстрьом. Бублански казва, че си независим журналист и луд частен детектив, но че вероятно знаеш за какво говориш. Би ли ме въвел в картинката по разбираем начин?
	— Значи, става дума за убийството на моите приятели Даг Свенсон и Мия Бергман в Еншеде, както и за убийството на личност, която не е мой приятел… адвоката Нилс Бюрман, попечител на Лисбет Саландер.
	Ерландер кимна.
	— Както знаеш, полицията е по петите на Лисбет Саландер от Великден насам. Заподозряна е в тройно убийство. Като начало трябва да ти е ясно, че Лисбет Саландер е невинна. По-скоро е жертва в цялата работа.
	— Нямам нищо общо с делото „Саландер“, но след всичко изписано в медиите изглежда трудно да се преглътне, че е напълно невинна.
	— Но е така. Невинна е. Точка. Истинският убиец е Роналд Ниедерман, същият, който уби твоя колега Гунар Андешон тази нощ. Работи за Карл-Аксел Будин.
	— Този Будин, дето лежи в Салгренската болница с брадва в черепа?
	— Чисто технически брадвата вече не е в главата му. Предполагам, че това е работа на Лисбет Саландер. Истинското му име е Александър Залаченко. Той е баща на Лисбет и бивш наемен убиец от руското военно разузнаване. Избягал през седемдесетте години и оттогава до разпадането на Съветския съюз работел за Сепо. После бил гангстер на свободна практика.
	Ерландер замислено разглеждаше човека на дивана пред него. Микаел Блумквист лъщеше от пот, като в същото време изглеждаше и премръзнал, и смъртно уморен. Аргументираше се правилно и свързано, но комисар Тумас Паулсон — на чиито думи Ерландер не вярваше особено — бе предупредил, че Блумквист бълнува за руски агенти и германски наемни убийци, което едва ли касае рутинните дела в шведската криминална полиция. Блумквист явно бе стигнал точно до тази точка в историята, която Паулсон отричаше. Но имаше един мъртъв и един тежко ранен полицай в канавката на пътя към Нусебру и Ерландер бе готов да слуша. Не успя все пак да скрие нотката на недоверие в гласа си.
	— Окей. Руски агент.
	Блумквист слабо се усмихна — явно съзнаваше колко нелепо звучи историята му.
	— Бивш руски агент. Мога да подкрепя с документи всичките си твърдения.
	— Продължавай.
	— Залаченко е бил топ шпионин през седемдесетте години. Избягал и получил убежище при Сепо. Това, доколкото разбирам, не е нещо уникално след разпадането на Съветския съюз.
	— Окей.
	— Както казах, не знам точно какво се е случило тук тази нощ, но Лисбет е проследила баща си, когото не е виждала от петнайсет години. Той е пребивал майка й. Толкова, че накрая тя починала. Опитал да убие и Лисбет. Той стои зад Роналд Ниедерман в убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. Освен това е отговорен и за отвличането на приятелката на Лисбет — Мириам Ву, ако помниш известния мач за титлата на Паоло Роберто в Нюкварн.
	— Ако Лисбет Саландер е сцепила главата на баща си с брадва, значи не е съвсем невинна.
	— Самата Лисбет Саландер има три дупки от куршуми в тялото. Мисля, че би могло да се пледира до известна степен за самозащита. Питам се…
	— Да?
	— Лисбет бе толкова изпоцапана с пръст и кал, че косата й съвсем се беше спекла. Дрехите й бяха пълни с пясък. Изглеждаше така, сякаш е била закопана. А и Ниедерман има навика да погребва хора. Полицията в Сьодертеле откри два гроба в онзи склад, собственост на мотоциклетния клуб „Свавелшьо“ край Нюкварн.
	— Всъщност три. Късно снощи са намерили още един гроб. Но ако Лисбет Саландер е била застреляна и погребана, какво е правила навън с брадва в ръка?
	— Не знам какво се е случило, но Лисбет е забележително силна. Опитах се да убедя Паулсон да доведе патрул с куче…
	— На път е.
	— Добре.
	— Паулсон те е арестувал за обида.
	— Оспорвам. Нарекох го идиот, некомпетентен идиот и чукундур. Никой от тези епитети не е свързан с понятието „обида“.
	— Хм. Но си арестуван и за незаконно притежание на оръжие.
	— Направих грешката да му предам едно оръжие. Но не искам да говоря за това, преди да се посъветвам с адвоката си.
	— Окей. Оставяме го настрана. Има по-сериозни неща, за които да говорим. Какво знаеш за този Ниедерман?
	— Убиец. Нещо не е наред с него, дълъг е над два метра и е як като булдозер. Питай Паоло Роберто, който се е боксирал с него. Страда от вродена аналгезия. Болест, при която нервните трансмитери не функционират правилно, така че човек не изпитва болка. Ниедерман е германец, роден е в Хамбург, бил е скинар като тийнейджър. Опасен е и в момента е на свобода.
	— Имаш ли представа къде може да е избягал?
	— Не. Знам само, че го бях вързал и можеха да го приберат, ако чукундурът от Тролхетан не беше поел командването.


	Малко преди пет сутринта доктор Андеш Юнасон свали оцапаните латексови ръкавици и ги хвърли в кошчето за боклук. Една операционна сестра постави компреси на раната на хълбока. Операцията отне три часа. Докторът погледна обръснатата и обезобразена глава на Лисбет Саландер, вече опакована в бандаж.
	Изпита внезапна нежност, каквато често изпитваше към оперирани от него пациенти. Според вестниците Лисбет Саландер бе психопатка и масова убийца, но в неговите очи изглеждаше по-скоро като простреляно врабче. Поклати глава и после погледна към професор Франк Елис, който развеселено го наблюдаваше.
	— Страхотен хирург си! — каза Елис.
	— Може ли да те поканя на закуска?
	— Има ли тук някъде палачинки и конфитюр?
	— Гофрети — каза Андеш Юнасон. — У дома. Ще звънна да предупредя жена ми и после ще вземем такси.
	Поколеба се и погледна часовника си.
	— Май ще е по-добре да не звъня.


	Адвокат Аника Джанини се събуди, изви надясно глава и установи, че часът е шест без две минути. Първата й среща с клиент беше в осем. Изви глава наляво и погледна мъжа си Енрико Джанини, който мирно спеше и който в най-добрия случай щеше да се събуди в осем. Силно примигна няколко пъти, стана и сложи кафеварката, преди да влезе под душа. Доста поседя в банята, облече черни панталони, бяло поло и червено сако. Изпече две филийки хляб, сложи сирене и кайсиев мармалад, резен авокадо и занесе закуската в дневната точно за новинарската емисия на телевизията в седем и половина. Отпи глътка кафе и тъкмо отвори уста да отхапе от филията, когато чу съобщението.
	Един полицай убит и един тежко ранен. Нощна драма при залавянето на тройната убийца Лисбет Саландер.
	Най-напред едва схвана връзката, защото остана с впечатление, че Лисбет Саландер е убила полицай. Репортажът бе оскъден, но постепенно разбра, че за убийството на полицая е преследван мъж. Все още неназован мъж на 37 години, обявен за национално издирване. Лисбет Саландер лежеше тежко ранена в Салгренската болница в Гьотеборг.
	Аника превключи на другия канал, но не получи повече информация. Взе мобилния и набра брат си Микаел Блумквист. Получи съобщение, че абонатът не може да бъде набран. Уплаши се. Микаел й се бе обадил предната вечер на път за Гьотеборг. По следите на Лисбет Саландер. И на убиец, на име Роланд Ниедерман.


	Щом се развидели, един наблюдателен полицай откри кървави следи на терена зад плевнята. Полицейско куче ги проследи до яма в гората, на около четиристотин метра североизточно от имението Госеберя.
	Микаел последва криминален инспектор Ерландер. Внимателно проучиха мястото. Веднага забелязаха голямо количество кръв във и около ямата.
	Намериха и смачкана табакера, явно употребена като лопата. Ерландер постави табакерата в плик за улики и надписа находката. Събра и проби от напоени с кръв буци пръст. Един униформен полицай му показа фас от марката „Пал Мал“ без филтър на около метър от ямата. И фаса поставиха в плик за улики с етикет. Микаел си спомни, че бе видял пакет „Пал Мал“ на мивката в къщата на Залаченко.
	Ерландер погледна към небето и видя тежки дъждовни облаци. Бурята, вилняла през нощта над Гьотеборг, сега явно се изместваше на юг от областта на Нусебру, но бе само въпрос на време, преди и тук да завали. Обърна се към един униформен и го помоли да донесе брезент, с който да покрият ямата.
	— Мисля, че си прав — каза накрая Ерландер на Микаел. — Кръвният анализ ще покаже, че Лисбет Саландер е лежала тук, и предполагам, че ще намерим и нейни отпечатъци върху табакерата. Била е простреляна и погребана, но по някакъв начин е оживяла, успяла да се отрие и…
	— … и се върнала и забила брадвата в черепа на Залаченко — заключи Микаел. — Доста е буйна.
	— Но как, по дяволите, се е справила с Ниедерман?
	Микаел сви рамене. В това отношение той бе не по-малко удивен от Ерландер.


	Глава втора
	Петък, 8 април

	Соня Мудиг и Йеркер Холмберг пристигнаха на Централна гара в Гьотеборг малко след осем сутринта. Бублански се бе обадил и дал нови инструкции — не трябваше да пътуват за Госеберя, а да вземат такси до полицейския участък на площад „Ернст Фонтел“ до Нюа Илеви, седалище на областната криминална полиция на Западен Йоталанд. Чакаха почти час, преди криминалният инспектор Ерландер да пристигне от Госеберя заедно с Микаел Блумквист. Микаел поздрави Соня Мудиг, която познаваше отпреди, и се ръкува с Йеркер Холмберг. После към тях се присъедини колега на Ерландер с данни за преследването на Роналд Ниедерман. Докладът му беше кратък.
	— Сформирана е група за преследване под ръководството на областната полиция. Разбира се, обявено е и национално издирване. Намерихме полицейската кола в Алингсос в шест сутринта. И там засега следите свършват. Подозираме, че е сменил превозното средство, но не сме получавали съобщение за кражба на кола.
	— Медиите? — запита Мудиг и извинително погледна към Микаел Блумквист.
	— Убийство на полицай и работа под пълна пара. В десет имаме пресконференция.
	— Някой знае ли какво е състоянието на Лисбет Саландер? — запита Микаел. Усещаше се странно незаинтересован от всичко, свързано с преследването на Ниедерман.
	— Оперирали са я през нощта. Извадили куршум от главата й. Още не се е събудила.
	— Някакви прогнози?
	— Доколкото разбирам, не може да се каже нищо, преди да се събуди. Но лекарят, който е оперирал, таи добра надежда, че ще оживее, ако не възникнат някакви усложнения.
	— А Залаченко? — запита Микаел.
	— Кой? — попита колегата на Ерландер, който още не бе въведен в подробностите около историята.
	— Карл-Аксел Будин.
	— Ах, да, и него са оперирали нощес. Получил е ужасен удар в лицето и един точно под капачката на коляното. Доста е зле, но раните му не са опасни за живота.
	Микаел кимна.
	— Изглеждаш уморен — каза Соня Мудиг.
	— И още как. Трето денонощие я карам без почти никакъв сън.
	— Заспа в колата след Нусебру — каза Ерландер.
	— Ще издържиш ли да разкажеш всичко отначало? — запита Холмберг. — Изглежда, че резултатът на мача с полицията е три на нула за частните детективи.
	Микаел изнурено се усмихна.
	— Това е реплика, която бих искал да чуя от Бублански.
	Седнаха в кафенето на полицейския участък да закусят. На Микаел му отне половин час да обясни стъпка по стъпка как е сглобил историята на Залаченко. Когато свърши, полицаите замислено замълчаха.
	— Има някои дупки в твоята история — каза накрая Йеркер Холмберг.
	— Възможно е.
	— Не обясняваш как си попаднал на онзи строго секретен доклад на Сепо за Залаченко.
	Микаел кимна.
	— Вчера го намерих в дома на Лисбет Саландер, когато най-сетне открих къде се крие. От своя страна тя вероятно го е намерила в лятната къща на адвоката Нилс Бюрман.
	— Значи си открил бърлогата на Саландер — каза Соня Мудиг.
	Микаел кимна.
	— И?
	— Ще си я намерите сами. Лисбет е положила голямо усилие да си осигури таен адрес и аз няма да съм този, който ще го издаде.
	Мудиг и Холмберг малко се начумериха.
	— Микаел… може да не си разбрал, но това е разследване на убийство — каза Соня Мудиг.
	— А ти не си разбрала, че Лисбет Саландер е невинна и че полицията е нарушила човешките й права по безподобен начин. Лесбийска сатанистка банда, откъде го извадихте пък това? Ако тя сама иска да ви каже къде живее, убеден съм, че ще го направи.
	— Но има още нещо, което не разбирам — настоя Холмберг. — Как се вписва в историята Бюрман? Казваш, че той е задействал всичко, свързвайки се със Залаченко и поръчвайки му убийството на Саландер… но защо ще го прави?
	Микаел доста се поколеба.
	— Моето предположение е, че се е доверил на Залаченко, за да отстрани Лисбет Саландер. Целта е била и тя да попадне в онзи склад в Нюкварн.
	— Бил е неин попечител. Какъв мотив би могъл да има, за да я отстрани?
	— Сложно е.
	— Обясни.
	— Имал е адски добър мотив. Направил е нещо, за което Лисбет е знаела. Била е заплаха за него и за цялото му бъдеще и благосъстояние.
	— Какво е направил?
	— Мисля, че е най-добре Лисбет сама да обясни причината.
	Той срещна погледа на Холмберг.
	— Нека предположа — каза Соня Мудиг. — Бюрман е сторил нещо на своята подопечна.
	Микаел кимна.
	— Да предположа ли, че я е подложил на някаква форма на сексуално насилие?
	Микаел сви рамене и се въздържа от коментар.
	— Не знаеш ли за татуировката на корема на Бюрман?
	— Татуировка?
	— Аматьорска татуировка с послание през целия корем… Аз съм садистична свиня, отрепка и изнасилвач. Доста се чудихме какво ще рече това.
	Микаел внезапно избухна в смях.
	— Какво има?
	— И аз съм се чудил какво е направила Лисбет, за да си отмъсти. Но вижте… не искам да обсъждам това с вас по същите причини, както и преди. Става дума за нейното достойнство. Лисбет е тази, която е била обект на престъпление. Тя е жертвата. Тя е, която ще реши какво да ви каже. Съжалявам.
	Видът му бе почти извиняващ се.
	— Изнасилванията трябва да се заявяват в полицията — каза Соня Мудиг.
	— Съгласен съм. Но това изнасилване е станало преди две години и Лисбет още не е говорила с полицията по въпроса. Което сочи, че няма и намерение да го направи. Може да съм колкото си искам несъгласен с нея, но тя решава. Освен това…
	— Да?
	— Няма и кой знае каква причина да се довери на полицията. Последния път, когато се е опитала да обясни каква свиня е Залаченко, са я вкарали в психиатрия.


	Ръководителят на предварителното следствие Ричард Екстрьом усети, че го присвива стомах, когато малко преди девет в петъчната сутрин помоли следователя Ян Бублански да седне от другата страна на бюрото. Екстрьом нагласи очилата си и поглади добре поддържаната си брадичка. Оценяваше ситуацията като хаотична и заплашителна. В продължение на цял месец бе ръководил предварителното следствие срещу Лисбет Саландер. Надълго и нашироко я бе описвал като луда и опасна за всички психопатка. Беше събрал информация, която щеше да му послужи в бъдещ процес. Всичко изглеждаше толкова добре…
	В съзнанието му никога не бе имало и сянка от съмнение, че Лисбет Саландер е виновна за тройно убийство и че процесът би се превърнал в триумф, в чисто пропаганден спектакъл с него в главната роля. После всичко се обърна нагоре с краката и той внезапно се озова със съвсем друг убиец и насред безкраен хаос. Проклетата Саландер.
	— Е, в хубава каша се забъркахме — каза той. — Какво имаш тази сутрин?
	— Роланд Ниедерман е обявен за национално издирване, но още е на свобода. Сега е обвинен само в убийството ма полицая Гунар Андешон, но предполагам, че трябва да повдигнем обвинения и за трите убийства тук, в Стокхолм. Може би трябва да свикаш пресконференция.
	Бублански нарочно направи това предложение. Екстрьом мразеше пресконференциите.
	— Мисля да поизчакаме с пресконференцията — бързо каза Екстрьом.
	Бублански се постара да скрие усмивката си.
	— Това преди всичко е работа на полицията в Гьотеборг — подчерта Екстрьом.
	— Е, там са Соня Мудиг и Йеркер Холмберг, които са започнали сътрудничество с…
	— Ще изчакаме с пресконференцията, докато не научим нещо повече — остро каза Екстрьом. — Онова, което искам да знам, е доколко си сигурен, че Ниедерман наистина е замесен в убийствата в Стокхолм.
	— Като полицай съм убеден. Но не разполагаме с достатъчно улики. Нямаме свидетели на убийствата, нито добри технически доказателства. Маге Лундин и Сони Ниеминен от МК „Свавелшьо“ отказват да направят изявление и се преструват, че никога не са чували за Ниедерман. Който обаче ще влезе в затвора за убийството на полицай Гунар Андешон.
	— Точно така — каза Екстрьом. — Убийството на полицая е интересното в момента. Но кажи ми… има ли нещо, което да сочи, че Саландер все някак е замесена в убийствата? Може ли да се каже, че двамата с Ниедерман са ги извършили?
	— Съмнявам се. А и не бих представил тази версия официално.
	— Но каква тогава е връзката й с него?
	— Това е крайно заплетена история. Точно както Микаел Блумквист твърдеше от самото начало, става дума за онзи образ, Зала… Залаченко.
	При името „Микаел Блумквист“ прокурор Екстрьом видимо потръпна.
	— Зала е беглец и вероятно безскрупулен руски наемен убиец от времето на Студената война — продължи Бублански. — Дошъл е тук през седемдесетте години. Баща е на Лисбет Саландер. Бил е свързан с фракция в Сепо, която го е прикривала, когато е вършел престъпления. Полицай от Сепо се е погрижил също Лисбет Саландер да бъде затворена в детска психиатрична клиника, когато е била на 13 години и заплашила да разкрие тайната на Залаченко.
	— Сам разбираш, че това е донякъде трудно смилаемо. Едва ли можем да излезем с такава история. Ако правилно разбирам, всичко това за Залаченко е квалифицирана информация.
	— Но пък е истина. Имам документация.
	— Може ли да я погледна?
	Бублански подаде папката с полицейското разследване от 1991 г. Екстрьом замислено погледна печата, сочещ, че това е документ с квалифицирана информация, и входящия номер, който веднага разпозна — беше на Сепо. Бързо прелисти около сто страници от дебелата пачка документи и прочете наслуки някои от тях. Накрая остави доклада настрана.
	— По-добре за известно време да потулим всичко това, за да не ни се изплъзне изцяло ситуацията. Значи Лисбет Саландер е била затворена в лудница, защото се е опитала да убие баща си… онзи Залаченко. А сега забила брадва в главата на татко си. При всички случаи това следва да се окачестви като опит за убийство. И Саландер да бъде арестувана за това, че е застреляла Маге Лундин в Сталархолмен.
	— Може да арестуваш когото си искаш, но ако бях на твое място, щях да я карам по-внимателно.
	— Ще стане невероятен скандал, ако цялата тази история със Сепо излезе на бял свят.
	Бублански сви рамене. Служебната му характеристика го задължаваше да разкрива престъпления, а не да прикрива скандали.
	— Този проклетник от Сепо, Гунар Бьорк. Какво знаем за неговата роля?
	— Един от главните актьори. В болнични е заради дископатия и в момента живее в Смодаларьо.
	— Добре… засега ще замълчим за Сепо. Става дума за убийство на полицай и за нищо друго. Задачата ни не е да създаваме суматоха.
	— Ще е трудно да се премълчи.
	— Как така?
	— Изпратих Курт Свенсон да доведе Бьорк за разпит — Бублански погледна ръчния си часовник. — Май вече е време.
	— За какво?
	— Всъщност планирах сам да отида в Смодаларьо, за собствено удоволствие, но ми попречи убийството на полицая.
	— Не съм разрешавал да се задържа Бьорк.
	— Така е. Но това не е задържане. Просто го викам на разпит.
	— Не ми харесва това.
	Бублански се приведе напред.
	— Ричард… ето какво. Лисбет Саландер е била жертва на серия от закононарушения, започнали още когато е била дете. Не смятам това да продължава повече. Може да решиш да ме отстраниш като водещ на следствието, но в такъв случай ще бъда принуден да напиша остър доклад по случая.
	Ричард Екстрьом изглеждаше така, сякаш бе погълнал нещо кисело.


	Гунар Бьорк, излезлият в болнични заместник-началник на Отдела за чуждестранни граждани към Сепо, отвори вратата на лятната си къща в Смодаларьо и се вгледа в едрия, рус и късо подстриган мъж в черно кожено яке.
	— Търся Гунар Бьорк.
	— Аз съм.
	— Курт Свенсон, от областната криминална полиция.
	Мъжът се легитимира.
	— Да?
	— Поканен си да ме последваш в Кунгсхолмен, за да окажеш съдействие на полицията в следствието за Лисбет Саландер.
	— Ъъъ… трябва да има някаква грешка.
	— Няма грешка — каза Курт Свенсон.
	— Не ме разбираш. И аз съм полицай. Мисля, че трябва да проверите тази работа с твоя началник.
	— Моят началник иска да разговаря с теб.
	— Трябва да позвъня и…
	— Можеш да позвъниш от Кунгсхолмен.
	Гунар Бьорк внезапно усети, че няма накъде.
	_Случи се. Ще ме приберат. Проклетият Блумквист. Проклетата Саландер._
	— Арестуван ли съм? — попита той.
	— Не, засега. Но можем да го уредим, ако искаш.
	— Не… не, разбира се, че ще дойда. Разбира се, че искам да помогна на колегите.
	— Много добре — каза Курт Свенсон и го последва вътре.
	Държа го под око, докато си вземаше връхни дрехи и изключваше кафеварката.


	В единайсет сутринта Микаел Блумквист установи, че наетата от него кола все още стои паркирана зад една лада на входа на Госеберя, но бе толкова изтощен, че нямаше сили да отиде да я вземе, още по-малко да кара в натовареното движение на по-голямо разстояние. Помоли криминалния инспектор Маркус Ерландер за съвет и Ерландер щедро се разпореди криминален техник от Гьотеборг да докара колата.
	— Гледай на това като на компенсация за случилото се нощес.
	Микаел кимна и взе такси до хотел „Сити“ на Лоренсбергсгатан, до Авеню. Нае единична стая за една нощ за 800 крони, веднага се качи в стаята и се съблече. Седна гол на покривката на леглото, извади джобния компютър на Лисбет Саландер от якето си и го претегли на дланта си. Все още бе изненадан, че не му го бяха отнели, когато комисар Тумас Паулсон го обискира. Явно Паулсон бе решил, че това е компютърът на Микаел, а и на практика така и не го бяха завели в ареста, където да го обискират отново. Помисли малко, после го постави в онази преграда на компютърната си чанта, където пазеше диска на Лисбет с надпис Бюрман, също пропуснат от Паулсон. Съзнаваше, че чисто технически укрива доказателствен материал, но това бяха предмети, които Лисбет най-вероятно не би искала да попаднат в погрешни ръце.
	Включи мобилния си телефон, видя, че батерията е на границата, и го сложи да се зарежда. Обади се на сестра си, адвокат Аника Джанини.
	— Здрасти, сестричке.
	— Какво общо имаш със снощното полицейско убийство? — веднага го запита тя.
	Той накратко обясни какво се бе случило.
	— Окей. Значи Саландер е в интензивното.
	— Точно така. Няма да знаем колко сериозно е състоянието й, преди да се събуди, но ще има нужда от адвокат.
	Аника Джанини за миг се поколеба.
	— Мислиш ли, че ще ме иска?
	— Вероятно няма да иска никакъв адвокат. Не е от онези, които молят някого за помощ.
	— Изглежда, ще има нужда от адвокат по криминални дела. Нека погледна документацията, с която разполагаш.
	— Обади се на Ерика Бергер и я помоли за копие.
	Щом завърши разговора си с Аника, Микаел звънна на Ерика Бергер. Тя не отговори на мобилния, затова той набра номера й в редакцията на „Милениум“. Отговори Хенри Кортез.
	— Ерика е някъде навън — каза Хенри.
	Микаел накъсо обясни какво се е случило и помоли Хенри Кортез да предаде информацията на главния редактор на „Милениум“.
	— Окей. Какво правим? — попита Хенри.
	— За днес нищо — каза Микаел — Трябва да спя. Ще дойда в Стокхолм утре, ако не се случи нещо непредвидено. „Милениум“ ще представи своята версия в следващия брой, а дотогава има почти месец.
	Приключи разговора, пъхна се в леглото и след трийсет секунди вече спеше.


	Заместник-началникът на областната полиция Моника Спонгберг почука с писалката по ръба на чашата си със сода и помоли за тишина. Десет души седяха събрани около заседателната маса в кабинета й в полицията. Три жени и седем мъже. Групата се състоеше от началника и заместник-началника на отдел „Убийства“, трима криминални инспектори, включително Маркус Ерландер, както и пресаташето на Гьотеборгската полиция. На срещата бе извикана и следователката Агнета Йервас от прокуратурата, както и криминалните инспектори Соня Мудиг и Йеркер Холмберг от Стокхолмската полиция. Последните бяха включени, за да се демонстрира добра воля за сътрудничество с колегите от столицата и вероятно да им се покаже как се извършва едно истинско полицейско разследване.
	Спонгберг, която често бе единствена жена в мъжко обкръжение, имаше репутацията на полицай, който не губи време във формалности и любезни фрази. Тя обясни, че началникът на областната полиция е на конференция на Европол в Мадрид, че е прекъснал командировката си, когато му съобщили за убийството на полицай, но че не е очакван да се върне преди късно вечерта. После тя се обърна към началника на отдел „Убийства“ Андеш Перцон и го помоли да обобщи положението.
	— Изминаха около десет часа от убийството на колегата Гунар Андешон на пътя за Нусебру. Знаем името на убиеца, Роналд Ниедерман, но все още нямаме снимка на въпросното лице.
	— Имаме негова снимка отпреди двайсет години, направена в Стокхолм. Получихме я от Паоло Роберто, но е почти неизползваема — каза Йеркер Холмберг.
	— Окей. Както е известно, полицейската кола, която е задигнал, е намерена в Алингсос тази сутрин. Паркирана е в пресечка на около 350 метра от гарата. Не сме получили никакви доклади за кражби на коли в областта.
	— Преследването?
	— Наблюдаваме влак, който се движи в посока към Стокхолм и Малмьо. Обявихме национално издирване и информирахме полицията в Норвегия и Дания. В момента имаме около трийсет полицаи, които работят пряко в разследването и, разбира се, целият полицейски корпус е в бойна готовност.
	— Някакви следи?
	— Не. Все още не. Но човек с такъв забележителен вид би било невъзможно да не бъде хванат.
	— Знае ли някой как е Фредрик Торщенсон? — попита един от криминалните инспектори от отдел „Убийства“.
	— В Салгренската болница е. Тежко ранен е, горе-долу като след автомобилна катастрофа. Трудно е да се повярва, че човек може да причини такива наранявания с голи ръце. Освен счупени крака и смазани ребра, Торщенсон е с рана във врата и има опасност да остане частично парализиран.
	Обсъдиха набързо положението на колегата, преди Спонгберг отново да вземе думата и да се обърне към Ерландер.
	— Какво всъщност се случи в Госеберя?
	— Тумас Паулсон се случи в Госеберя.
	Разнесе се всеобщ стон.
	— Не може ли някой да го пенсионира? Той е направо крачеща катастрофа.
	— Много добре познавам Паулсон — остро каза Моника Спонгберг. — Но не съм чувала оплаквания от него през последните… ами две години.
	— Полицейският началник там е много добър познат на Паулсон и наистина се опитва да помогне, като го защищава. В най-добрия смисъл и това не е критика към него. Но нощес Паулсон се е държал толкова странно, че доста колеги докладваха за случая.
	— Как?
	Маркус Ерландер погледна към Соня Мудиг и Йеркер Холмберг. Беше явно смутен от това, че трябва да посочва недостатъците на местен колега пред полицаите от Стокхолм.
	— Най-странното е, че е наредил на един колега от техническата да направи инвентаризация на онова, което се намира в плевнята, където открихме онзи Залаченко.
	— Инвентаризация на плевнята? — зачуди се Спонгберг.
	— Да… значи… искаше точно да знае колко дърва за огрев има там. И да бъдел докладът прецизен.
	Напрегната тишина настана около заседателната маса, преди Ерландер да побърза да продължи.
	— Тази сутрин се оказа, че Паулсон взема поне два вида антидепресанти — ксанор и ефексор. Всъщност би трябвало да излезе в болнични, но е прикрил състоянието си пред колегите.
	— Какво състояние? — рязко запита Спонгберг.
	— Точно от какво страда, естествено, не знам — лекарят спазва лекарската тайна, но лекарствата, които взема, са отчасти антидепресанти и отчасти силно ободряващи. Чисто и просто е бил дрогиран нощес.
	— Боже Господи! — каза Спонгберг и потръпна.
	Видът й бе като на гръмотевичната буря, връхлетяла Гьотеборг в ранните утринни часове.
	— Искам Паулсон тук за разговор. Веднага!
	— Малко ще е трудно. Припаднал е сутринта от пренапрежение и е вкаран в болница. Просто ни изневери късметът — точно той да се случи на смяна.
	— Може ли да попитам нещо? — каза началникът на отдел „Убийства“. — Значи Паулсон е арестувал Блумквист тази нощ?
	— Оставил е доклад и го е обвинил в обида, оказване на яростна съпротива на служебни лица и незаконно притежание на оръжие.
	— Блумквист какво казва?
	— Признава за обидата, но твърди, че е било самозащита. Оказването на съпротива се състояло в остър словесен опит да възпре Торщенсон и Андешон да отидат и заловят Ниедерман сами и без подкрепление.
	— Свидетели?
	— Полицаите Торщенсон и Андешон. Нека кажа, че не вярвам нито дума на заявлението на Паулсон за оказване на яростна съпротива. Това е типичен ход за предотвратяване на бъдещи оплаквания от страна на Блумквист.
	— Но как Блумквист е успял да надвие Ниедерман? — попита прокурор Агнета Йервас.
	— Чрез заплаха с оръжие.
	— Значи Блумквист е имал оръжие. Тогава арестуването му има известен смисъл. Откъде е взел оръжието?
	— За това не иска да говори, преди да се е видял с адвоката си. Но всъщност Паулсон е арестувал Блумквист, когато журналистът се е опитал да предаде оръжието на полицията.
	— Може ли да предложа нещо неофициално? — внимателно каза Соня Мудиг.
	Всички я погледнаха.
	— Срещала съм Блумквист по няколко повода по време на разследването и моята преценка е, че той е със здрав разсъдък, въпреки че е журналист. Предполагам, че ти вземаш решенията за повдигане на обвинение… — Тя погледна Агнета Йервас, която кимна. — В такъв случай това с обидата и съпротивата са просто глупости и предполагам, че автоматично ще ги зачеркнеш.
	— Вероятно. Но незаконно притежание на оръжие е нещо малко по-сериозно.
	— Бих ти предложила и с това да не се занимаваш. Блумквист разрови цялата тази история сам и е много по-напред от нас, полицията. Ще имаме по-голяма полза, ако се държим добре с него и си сътрудничим, отколкото ако го преследваме и той ни унищожи във вестника си.
	Тя замълча. След няколко секунди Маркус Ерландер се прокашля. Реши, че не бива да пада по-долу от Соня Мудиг.
	— Фактически съм съгласен. И аз възприемам Блумквист като разумен човек. Дори го помолих за извинение за онова, което преживя нощес. Изглежда, е готов да признае, че сме квит. Открил е жилището на Лисбет Саландер, но отказва да каже къде е. Не се страхува от открита дискусия с полицията… а и се намира в позиция, от която гласът му ще тежи в средствата за масова информация повече от каквото и да е обвинение от страна на Паулсон.
	— Значи отказва да даде информация за Саландер на полицията?
	— Казва, че трябва да питаме самата Лисбет.
	— Какво е оръжието? — запита Йервас.
	— „Колт 1911 Говърнмънт“. С неизвестен сериен номер. Изпратих го на техническата служба и още не знаем дали е използван за извършване на престъпления в Швеция. Ако това е така, положението доста се изменя.
	Моника Спонгберг вдигна писалката.
	— Агнета, сама ще решиш дали да заведеш дело срещу Блумквист. Предлагам да изчакаш доклада от техническата. Да продължим нататък. Този… Залаченко, вие от Стокхолм какво можете да кажете за него?
	— Работата е там, че до вчера следобед никога не бяхме чували нито за Залаченко, нито за Ниедерман — отвърна Соня Мудиг.
	— Мислех, че преследвате лесбийска сатанистка банда в Стокхолм — каза един от полицаите от Гьотеборг.
	Някои от останалите се захилиха. Йеркер Холмберг проучваше ноктите си. Наложи се Соня Мудиг да отговори.
	— Между нас казано, това с лесбийската сатанистка банда е по-скоро странична следа, произлязла от нашия си Тумас Паулсон.
	През следващия половин час Соня Мудиг и Йеркер Холмберг разказваха какво са научили по време на разследването.
	Когато свършиха, около масата настъпи продължителна тишина.
	— Ако това с Гунар Бьорк е вярно, на Сепо ще има да им пламтят ушите — заключи накрая заместник-началникът на отдел „Убийства“.
	Всички кимнаха. Агнета Йервас вдигна ръка.
	— Ако правилно разбирам, подозренията ви до голяма степен са построени върху предположения и непреки улики. Като прокурор съм малко обезпокоена от положението с фактите и доказателствата.
	— Съзнаваме го — каза Йеркер Холмберг. — Мислим, че в общи линии знаем какво се е случило, но има въпросителни, които трябва да се отстранят.
	— Разбрах, че сте заети с разкопаването на гробове в Нюкварн край Сьодертеле — каза Спонгберг. — За колко убийства всъщност става дума в тази история?
	Йеркер Холмберг уморено примигна.
	— Започнахме с три в Стокхолм — убийствата, в които е обвинена Лисбет Саландер. Значи убийствата на адвоката Бюрман, на журналиста Даг Свенсон и на докторантката Мия Бергман. Близо до склада в Нюкварн досега сме намерили три гроба. Идентифицирахме известен дилър на наркотици и дребен крадец, заровени в един гроб. Намерихме още неидентифицирана жена във втория гроб. Още не сме успели да разкопаем третия. Изглежда, че е от по-отдавна. Освен това Микаел Блумквист направи връзка с убийството на една проститутка в Сьодертеле преди няколко месеца.
	— Значи с полицай Гунар Андешон в Госеберя стават поне осем убийства… ужасяваща цифра. Този Ниедерман ли подозираме за всичките? Ако да, то той е абсолютно луд масов убиец.
	Соня Мудиг и Йеркер Холмберг си размениха погледи. Трябваше да решат доколко да се обвържат с твърдения. Накрая Соня Мудиг взе думата.
	— Дори ако липсва истински доказателствен материал, аз бих казала, а и моят началник, криминален инспектор Ян Бублански, е на това мнение, че Блумквист е напълно прав, когато твърди, че първите три убийства са извършени от Ниедерман. Това означава, че Саландер е невинна. Що се отнася до гробовете в Нюкварн, Ниедерман е свързан с мястото посредством отвличането на приятелката на Саландер Мириам Ву. Няма никакво съмнение, че тя е била на ред за четвъртия гроб. Но въпросната складова сграда е собственост на роднина на шефа на МК „Свавелшьо“ и преди да сме идентифицирали останките, не можем да правим заключения.
	— Онзи дребен крадец, чиято самоличност е установена…
	— Кенет Густавсон, на 44 години, известен дилър на наркотици и някогашно проблемно дете. На първи прочит бих предположила, че става дума за някаква вътрешна разправа. Мотоциклетният клуб „Свавелшьо“ е замесен във всякакъв вид престъпност, включително разпространение на метамфетамин. Това може да се окаже горско гробище за хора, сблъскали се с МК „Свавелшьо“. Но…
	— Да?
	— Онова проституиращо момиче, убито в Сьодертеле… казва се Ирина Петрова, на 22 години.
	— Окей.
	— Аутопсията показа, че е била подложена на жесток побой. Имаше рани от типа на онези, които се получават при убийство с бейзболна бухалка или нещо подобно. Но раните бяха доста особени и патологът всъщност не можа да установи какъв точно уред е бил използван. Блумквист направи доста прозорливо предположение. Според него раните на Ирина Петрова отлично биха могли да са причинени и с голи ръце…
	— Ниедерман?
	— Звучи разумно. Но все още нямаме доказателства.
	— Как ще продължим нататък? — запита Спонгберг.
	— Трябва да се посъветвам с Бублански, но ми се струва естествено следващата крачка да е провеждане на разпит на Залаченко. За нас е важно да чуем какво знае за убийствата в Стокхолм, а за вас — да заловите Ниедерман.
	Един от криминалните инспектори от Гьотеборг вдигна пръст.
	— Може ли да запитам… какво сме открили в онова стопанство в Госеберя?
	— Много малко. Намерихме две оръжия. Един „Зиг Зауер“, разглобен и оставен да бъде смазан на масата в кухнята. Един полски „Р-83 Ванад“ на пода до кухненския диван. Един „Колт 1911 Говърнмънт“ — пистолетът, който Блумквист опитал да предаде на Паулсон. И накрая „Браунинг“, калибър 22, който е по-скоро играчка в тази колекция. Подозираме, че това е оръжието, с което е била застреляна Саландер, след като още живее с куршум в мозъка.
	— Нещо друго?
	— Чанта с около 200 000 крони. Беше в стая на горния етаж, използвана от Ниедерман.
	— Сигурни ли сте, че това е била неговата стая?
	— Ами той носи дрехи размер XXL. Залаченко е по-скоро със среден ръст.
	— Има ли нещо, което да свързва Залаченко с престъпна дейност? — запита Йеркер Холмберг.
	Ерландер поклати глава.
	— Зависи как ще тълкуваме намереното оръжие. Иначе Залаченко има много авангардно видеонаблюдение с камери в стопанството. Досега не сме открили нищо, което да различава имението в Госеберя от всяко друго селско стопанство. Много спартански обзаведена къща.
	Малко преди дванайсет един униформен полицай донесе някакъв документ на заместник-началника на областната полиция Моника Спонгберг. Тя вдигна пръст.
	— Получихме сигнал за изчезнала жена в Алингсос. Двайсет и седем годишна зъболекарска сестра, на име Анита Каспершон. Напуснала жилището си в седем и половина сутринта, оставила детето си на детска градина, след което трябвало да пристигне на работното си място преди осем. Така и не пристигнала. Работи при частен зъболекар, с приемна на около сто и петдесет метра от мястото, където бе намерена откраднатата полицейска кола.
	Ерландер и Соня Мудиг едновременно погледнаха ръчните си часовници.
	— Тогава има четири часа преднина. Каква е колата?
	— Тъмносиньо рено, модел 1991. Ето номера.
	— Обявете колата за национално издирване веднага. В момента може да е навсякъде между Осло, Малмьо и Стокхолм.
	След още малко приказки заседанието приключи с решение Соня Мудиг и Маркус Ерландер заедно да разпитат Залаченко.


	Хенри Кортез смръщи вежди и проследи с поглед Ерика Бергер, когато тя се измъкна от стаята си и изчезна в кухненския бокс. Излезе две секунди по-късно с канче кафе и се върна в стаята си. Затвори вратата.
	Хенри Кортез не би се заклел, че разбира какво се е случило. Бе се сближил с малкото хора, които работеха в „Милениум“. От четири години работеше тук на половин работен ден, като през това време преживя няколко невероятни бури, включително и през периода, когато Микаел Блумквист излежа три месеца в затвора за клевета и вестникът за малко да пропадне. Преживя и убийствата на сътрудника Даг Свенсон и приятелката му Мия Бергман.
	През всички тези бури Ерика Бергер бе като скала, която никой не можеше да извади от равновесие. Не се изненада, че му звъни и го буди рано сутринта, за да възложи работа на него и на Лоти Карим. Аферата „Саландер“ бе претърпяла обрат, а Микаел Блумквист бе замесен в убийството на полицай в Гьотеборг. Дотук всичко бе ясно. Лоти Карим заседна в полицейския участък, където се мъчеше да получи някаква разумна информация. Хенри посвети сутринта на телефонни разговори в опит да сглоби данните за случилото се през нощта. Блумквист не отговаряше на телефона, но от други източници Хенри получи сравнително добра картина на разигралата се нощес драма.
	Затова пък Ерика Бергер отсъстваше духом през цялата сутрин. Тя изключително рядко затваряше вратата на стаята си. Това се случваше само когато имаше посещение или работеше напрегнато над някакъв проблем. Тази сутрин нито имаше посещение, нито работеше. Когато Хенри на няколко пъти почука, за да докладва за получените новини, всеки път я заварваше седнала на стола до прозореца, потънала в мисли и явно безцелно загледана в човешкия поток долу на Йотгатан. Ерика разсеяно изслуша рапортите му.
	Нещо не бе наред.
	Звънецът на вратата прекъсна размишленията му. Отиде да отвори и видя Аника Джанини. Хенри Кортез бе срещал сестрата на Микаел Блумквист няколко пъти преди, но не я познаваше отблизо.
	— Здравей, Аника — каза той. — Микаел го няма днес.
	— Знам. Искам да се видя с Ерика.
	Хенри пусна вътре Аника и Ерика Бергер вдигна поглед от своя стол до прозореца.
	— Здравей — каза тя. — Микаел го няма днес.
	Аника се усмихна.
	— Знам. Тук съм заради доклада на Бьорк за Сепо. Мике ме помоли да го погледна, преди евентуално да представлявам Саландер.
	Ерика кимна. Изправи се и взе една папка от бюрото.
	Аника я пое, за миг сякаш се поколеба дали да не си тръгне веднага, но после седна срещу Ерика.
	— Окей, кажи сега какво ти е?
	— Напускам „Милениум“. За съжаление, не успях да кажа на Микаел. Той така е хлътнал в тази история със Саландер, че не намерих удобен случай, а не мога да кажа на другите, преди да съм казала на него, и сега се чувствам като идиот.
	Аника Джанини прехапа долната си устна.
	— И вместо това ми казваш на мен. Какво ще правиш?
	— Ще стана главен редактор на „Свенска Морон-Постен“.
	— Леле! В такъв случай трябва да получаваш поздравления, вместо да ревеш и да скърцаш със зъби.
	— Но не съм си представяла така да напусна „Милениум“. По средата на такъв гаден хаос. Дойде ми като гръм от ясно небе и не мога да откажа. Искам да кажа, такъв шанс ти се дава само веднъж. Получих поканата точно преди Даг и Мия да бъдат застреляни и беше такава бъркотия, че си замълчах. И сега ме гризе адски съвестта.
	— Разбирам. Страх те е да кажеш на Мике.
	— На никого не съм казала. Мислех, че няма да почна в „Свенска“, преди да свърши лятото, и че все още ще има време да кажа. Но сега онези искат да започна колкото се може по-бързо.
	Тя млъкна и загледа Аника, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
	— На практика това беше последната ми седмица в „Милениум“. Следващата седмица заминавам и после… нужна ми е поне една седмица почивка, за да заредя. Но на първи май започвам на новото място.
	— А какво щеше да стане, ако те бе сгазила кола? Тогава щяха да останат без главен редактор с едноминутно предупреждение.
	Ерика я погледна.
	— Но не ме е сгазила кола. Съзнателно крих няколко седмици.
	— Разбирам, че ситуацията е неприятна, но имам чувството, че Мике, Кристер и другите ще се справят. Затова смятам, че трябва да им кажеш веднага.
	— Да, но проклетият ти брат днес е в Гьотеборг. Спи и не вдига телефона.
	— Знам. Малцина са тези, които като Микаел умеят да не обръщат внимание на телефона. Но тук не става дума за теб и Микаел. Знам, че работихте заедно двайсетина години, че се карахте и спорехте, но трябва да помислиш за Кристер и другите от редакцията.
	— Но Микаел ще…
	— Мике ще побеснее. Естествено. Но ако не може да се справи с мисълта, че ти след двайсет години си се сетила и за себе си, значи, че не заслужава посветеното му от теб време.
	Ерика въздъхна.
	— Стегни се сега. Викни Кристер и другите от редакцията. Веднага.


	Кристер Малм остана зашеметен няколко секунди, след като Ерика Бергер събра сътрудниците в малката съвещателна зала на „Милениум“ и им съобщи новината. За редакционното събрание той научи с няколкоминутно предизвестие, точно когато си тръгваше по-рано в петъчната вечер. Хенри Кортез и Лоти Карим бяха изненадани точно колкото него. Редакционният секретар Малин Ериксон също не знаеше нищо, както и репортерът Моника Нилсон и шефът на маркетинга Сони Магнусон. Единственият, който липсваше, бе Микаел Блумквист, който беше в Гьотеборг.
	_Боже Господи! Микаел не знае нищо_ — мислеше Кристер Малм. — _Чудя се как ли ще реагира?_
	После осъзна, че Ерика Бергер е престанала да говори и че в залата цари мъртва тишина. Тръсна глава, изправи се, прегърна Ерика и я целуна по бузата.
	— Поздравления, Рики! — каза той. — Главен редактор на СМП. Наистина нелош ход на малката ти главичка.
	Хенри Кортез се оживи и спонтанно изръкопляска. Ерика вдигна ръце.
	— Стига! — каза. — Днес не заслужавам аплодисменти.
	Направи кратка пауза и огледа сътрудниците на малката редакция.
	— Вижте… ужасно съжалявам, че се получи така. Исках да ви кажа още преди няколко седмици, но всичко потъна в хаоса след убийствата. Микаел и Малин работеха като луди и просто не ми се удаде случай. И затова сега сме в това положение.
	Малин Ериксон разбра с ужасяваща яснота колко малко хора работеха всъщност в редакцията и каква ужасна празнота щеше да се получи без Ерика. Каквото и да се случеше, какъвто и хаос да възникнеше, тя винаги бе скалата, на която Малин можеше да се опре, винаги ненакърнима в бурята. Нищо чудно, че „големият дракон“ й бе предложил работа. Но какво щеше да се случи сега? Ерика винаги е била ключова фигура в „Милениум“.
	— Има някои неща, които трябва да изясним. Разбирам, че в редакцията ще настъпи безпокойство. Наистина не ми е била това целта, но така стана. Първо: няма напълно да изоставя „Милениум“. Ще остана като дялов собственик и ще участвам в управителния съвет. Затова пък няма да имам никакво влияние върху редакционната работа — това би било конфликт на интереси.
	Кристер Малм замислено кимна.
	— Второ: формално приключвам на 30 април. Но на практика днес е последният ми работен ден. Следващата седмица, както знаете, заминавам, планирам го отдавна. И съм решила да не се връщам само за да ръководя още няколко дни.
	Замълча за секунда.
	— Следващият брой е готов и е в компютъра. Има само някои дреболии за уреждане. Това ще е последният ми брой. Оттам нататък друг главен редактор трябва да поеме. Тази вечер ще разчистя бюрото си.
	Тишината бе почти осезаема.
	— Кой ще стане главен редактор след мен, е решение, което трябва да се обсъди и вземе от управителния съвет. Но трябва да бъде обсъдено и между вас, в редакцията.
	— Микаел — каза Кристер Малм.
	— Не. В никакъв случай Микаел. Той е от онази особена категория най-лоши главни редактори, които можете да си представите. Няма грешка като отговорен издател, страхотен е да кърпи дупки и да открива невероятни текстове за публикация. Но невинаги може да се разчита на него. Главният редактор трябва да влага всичко от себе си в изданието, а Микаел проявява склонност да се заравя в собствените си истории и понякога да го няма седмици наред. Той е най-добър там, където е горещо, но е адски небрежен в рутинната работа. Знаете го всички.
	Кристер Малм кимна.
	— „Милениум“ просъществува, защото ти и Микаел отлично се допълвахте.
	— Не, не само заради това. Вероятно добре помните, когато Микаел седя в Хедестад и се цупи почти цяла година. Тогава „Милениум“ функционираше без него, точно както сега ще функционира без мен.
	— Окей. Какъв е твоят план?
	— Аз бих предложила ти да поемеш поста главен редактор, Кристер…
	— Никога — Кристер Малм се заотбранява с две ръце.
	— … но след като знам, че ще откажеш, имам и друго решение. Малин. Встъпваш в длъжността на главен редактор от днес.
	— Аз?! — възкликна Малин.
	— Точно ти. Страхотна беше като редакционен секретар.
	— Но аз…
	— Опитай. Довечера разчиствам бюрото си. Може да се нанесеш в понеделник сутринта. Майският брой е почти готов — доста се потрудихме. Броят за юни е двоен и после един месец сме свободни. Ако не се справиш, управителният съвет ще трябва да намери някой друг през август. Хенри, ти ще минеш на целодневна работа и ще заместиш Малин като редакционен секретар. После трябва да назначите някой нов сътрудник. Но това ще решите вие и управителният съвет.
	Ерика замълча и замислено загледа събралите се.
	— Още нещо. Започвам в друг вестник. СМП и „Милениум“ не са конкуренти от практическа гледна точка, но въпреки това не искам да знам нищо повече от онова, което вече знам за съдържанието на следващия брой. За всичко вече ще работите с Малин.
	— А какво ще правим с тази история със Саландер? — запита Хенри Кортез.
	— Уточнете го с Микаел. Знам за Саландер, но оставям и тази история на вас. Няма да отиде с мен в СМП.
	Внезапно Ерика изпита огромно облекчение.
	— Това беше всичко — каза и приключи събранието, изправи се и се върна обратно в офиса си без повече коментари.
	Журналистите от „Милениум“ дълго останаха мълчаливи. Час по-късно Малин Ериксон почука на вратата на стаята на Ерика.
	— Ехо!
	— Да? — запита Ерика.
	— Персоналът иска нещо да каже.
	— Какво?
	— Тук, отвън.
	Ерика се изправи и отиде до вратата. Бяха сервирали торта и петъчно кафе.
	— Смятам да направим истински купон и да празнуваме в твоя чест — каза Кристер Малм. — Но засега кафето и тортата ще свършат работа.
	Ерика Бергер се усмихна за първи път този ден.


	Глава трета
	Петък, 8 април — събота, 9 април

	Александър Залаченко беше буден от осем часа, когато Соня Мудиг и Маркус Ерландер го посетиха към седем вечерта. Беше претърпял доста сериозна операция, при която част от скулата му бе фиксирана с титанови пирони. Главата му бе така опакована, че се виждаше единствено лявото му око. Един лекар обясни, че ударът с брадва е разбил скулата, наранил е челната кост, смъкнал е голяма част от плътта на дясната част на лицето и е засегнал очната кухина. Раните причинявали на пациента голяма болка, затова му дали големи дози болкоуспокоителни. Сега Залаченко беше в съзнание и можеше да говори. Все пак полицията не бивало да го изморява.
	— Добър вечер, господин Залаченко — поздрави Соня Мудиг, след което представи себе си и колегата Ерландер.
	— Казвам се Карл-Аксел Будин — с мъка изрече Залаченко.
	Гласът му бе спокоен.
	— Знаем точно кой си. Чела съм досието ти в Сепо.
	Което не беше съвсем вярно, защото от Сепо още не бяха предоставили нито един документ за Залаченко.
	— Това беше отдавна — каза Залаченко. — Сега съм Карл-Аксел Будин.
	— Как си? — продължи Мудиг. — В състояние ли си да проведеш разговор?
	— Искам да съобщя за престъпление. Жертва съм на опит за убийство от страна на дъщеря ми.
	— Знаем. Това ще се разследва, когато му дойде времето — каза Ерландер. — Но точно сега има по-важни работи, за които да говорим.
	— Кое може да е по-важно от опит за убийство?
	— Искаме да те разпитаме за три убийства в Стокхолм, най-малко за три в Нюкварн, както и за едно отвличане.
	— Не знам нищо за това. Кой е бил убит?
	— Господин Будин, имаме основания да подозираме, че виновен за тези деяния е твоят партньор, трийсет и пет годишният Роланд Ниедерман — каза Ерландер. — Освен всичко друго нощес Ниедерман е убил полицай от Тролхетан.
	Соня Мудиг бе леко изненадана от това, че Ерландер угажда на Залаченко, като използва името Будин. Залаченко изви глава, за да вижда Ерландер. Гласът му поомекна.
	— Това е… много неприятно. Не знам с какво се занимава Ниедерман. Аз лично не съм убивал никакъв полицай. Мен се опитаха да убият.
	— В момента Роланд Ниедерман е издирван. Имаш ли някаква представа къде би могъл да се скрие?
	— Не знам в какви среди се движи. Аз… — Залаченко се поколеба няколко секунди и каза с доверителен глас: — Трябва да призная… между нас казано… че понякога се безпокоя за Ниедерман.
	Ерландер леко се приведе напред.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами той е доста буйна личност. Всъщност страх ме е от него.
	— Чувствал си се заплашен от Ниедерман? — запита Ерландер.
	— Точно така. Аз съм стар човек. Не мога да се отбранявам.
	— Какви бяха отношенията ти с Ниедерман?
	— Инвалид съм — Залаченко посочи крака си. — Дъщеря ми за втори път се опитва да ме убие. Преди години се доверих на Ниедерман и го помолих да ми помага. Мислех, че може да ме защити… но всъщност той превзе живота ми. Идва и си отива когато иска, нямам никакво влияние над него.
	— Как точно ти помага? — намеси се Соня Мудиг. — Като прави онова, с което ти сам не можеш да се справиш?
	Залаченко отправи продължителен поглед към Соня Мудиг с единственото си зрящо око.
	— Разбрах, че преди десет години дъщеря ти е хвърлила запалителна бомба в колата ти — каза Соня Мудиг. — Можеш ли да обясниш какво я е подтикнало към това?
	— Ще трябва да питаш нея. Дъщеря ми е луда.
	Гласът му отново стана враждебен.
	— Искаш да кажеш, че нямаш представа по каква причина те е нападнала Лисбет Саландер през 1991 година.
	— Дъщеря ми е луда. Документирано е.
	Соня Мудиг поклати глава. Бе забелязала, че Залаченко отговаря значително по-агресивно и враждебно, когато тя му задава въпроси. Разбра, че и Ерландер е схванал това. _Окей… Добро ченге, лошо ченге._ Соня Мудиг повиши глас.
	— Не смяташ ли, че постъпката й има нещо общо с побоите, които си нанасял на майка й и от които тя е получила хронични мозъчни увреждания?
	Залаченко наблюдаваше Соня Мудиг със спокойно изражение.
	— Това са глупости. Майка й беше курва. Вероятно някой от нейните клиенти я е пребил. Аз просто минавах оттам.
	Соня Мудиг повдигна вежди.
	— Така че си напълно невинен?
	— Разбира се.
	— Залаченко… да видим дали правилно съм те разбрала. Значи отричаш, че си пребивал от бой тогавашната си приятелка Агнета София Саландер, майка на Лисбет Саландер, въпреки че това е предмет на разследване, засекретено от тогавашния ти ръководител в Сепо Гунар Бьорк.
	— Никога не съм бил осъждан. Дори не съм бил обвиняван. Не мога да отговарям за това, което някакъв тъпанар от Сепо си въобразява и пише в своите доклади. Ако бях заподозрян, най-малкото щях да бъда разпитан.
	Соня Мудиг седеше, безсилна да изтръгне нещо повече от Залаченко, който сякаш се усмихваше под превръзките си.
	— Искам да повдигна обвинение срещу дъщеря си. Опита се да ме убие.
	Соня Мудиг въздъхна.
	— Започвам да разбирам защо Лисбет Саландер е изпитала такава потребност да ти разцепи главата с брадва.
	Ерландер се изкашля.
	— Извинете, господин Будин… може би да се върнем към онова, което знаете за делата на Роналд Ниедерман.


	Соня Мудиг звънна на криминалния инспектор Ян Бублански от коридора пред стаята на Залаченко.
	— Нищо — каза тя.
	— Нищо? — повтори Бублански.
	— Иска да обвини Лисбет Саландер в тежък побой и опит за убийство. Твърди, че няма нищо общо с убийствата в Стокхолм.
	— А как обяснява, че Лисбет Саландер е била погребана на негова земя в Госеберя?
	— Казва, че бил настинал и спал през целия ден. Ако Саландер е била застреляна в Госеберя, то трябва да има нещо, което Роналд Ниедерман е открил.
	— Окей. Какво знаем?
	— Застреляна е с „Браунинг“, калибър 22. Затова е жива. Намерихме оръжието. Залаченко признава, че е негово.
	— Така. С други думи е наясно, че ще намерим негови отпечатъци върху оръжието.
	— Точно. Но твърди, че за последен път е видял оръжието в чекмеджето на бюрото си.
	— Значи вероятно приятният Роналд Ниедерман е взел оръжието, докато Залаченко е спал, и е застрелял Саландер. Можем ли да докажем обратното?
	Соня Мудиг размисли за секунда, преди да отговори.
	— Той е запознат с шведското законодателство и с полицейските методи. Нищичко не признава, а Роналд Ниедерман му служи за изкупителна жертва. Наистина не знам какво можем да докажем. Помолих Ерландер да изпрати дрехите му в техническата, където да ги изследват за следи от барут, но той сигурно ще твърди, че се е упражнявал с оръжието преди два дни.


	Лисбет Саландер усети аромат на бадеми и етанол. Сякаш имаше спирт в устата. Опита се да преглътне, но езикът й беше като прикован. Помъчи се и да отвори очи, но не успя. Чу отдалече глас, който нещо й говореше, но не можа да схване думите. После чу гласа ясно и отчетливо.
	— Мисля, че се събужда.
	Усети как някой докосва челото й и се опита да отблъсне ръката. В същия миг усети остра болка в лявото си рамо. Отпусна се.
	— Чуваш ли ме?
	_Махай се._
	— Можеш ли да отвориш очи?
	_Кой е тоя проклет идиот, дето само дрънка?_
	Накрая отвори очи. Най-напред видя само странни светли точки, после в полезрението й изплува някакво същество. Опита се да фокусира погледа си, но съществото през цялото време му се изплъзваше. Усещането бе като от тежък махмурлук, а леглото сякаш непрекъснато се накланяше назад.
	— Стрлн… — каза тя.
	— Какво?
	— Диот — каза тя.
	— Звучи добре. Я пак отвори очи.
	Тя отвори две малки цепнатини. Видя непознато лице и запамети всяка подробност. Рус мъж с яркосини очи и изсечено лице на няколко сантиметра от нейното.
	— Здравей. Казвам се Андеш Юнасон. Лекар съм. Намираш се в болница. Ранена си и се събуждаш след операция. Знаеш ли как се казваш?
	— Пшлаандр — каза Лисбет Саландер.
	— Окей. Направи ми услуга. Преброй до десет.
	— Едно две четири… не… четири пет шест…
	После отново заспа.
	Доктор Андеш Юнасон остана доволен от получените отговори. Бе казала името си и бе започнала да брои. Това означаваше, че донякъде е запазила разума си и няма да се събуди като зомби. Отбеляза часа на събуждането: 21,06 — около шестнайсет часа след края на операцията. После се прибра и спа през по-голямата част от деня. Върна се в болницата към седем вечерта. Всъщност беше свободен, но имаше да наваксва с писмена работа.
	А и не можа да се въздържи да не намине към интензивното, за да погледне пациентката, в чийто мозък бе ровил рано сутринта.
	— Оставете я още да поспи, но дръжте под око ЕЕГ-то й. Страхувам се да няма отоци или кървене в мозъка. Изглежда, усеща силна болка в рамото при опит да раздвижи ръката си. Ако се пробуди, давайте й по два милиграма морфин на час.
	Усещаше се в странно приповдигнато настроение, когато излезе през главния портал на Салгренската болница.


	Лисбет Саландер отново се събуди малко преди два сутринта. Бавно отвори очи и видя светъл кръг на тавана. След няколко минути изви глава и осъзна, че около врата й има шина. Усети глухо главоболие и остра болка в рамото, когато се опита да се поразмърда. Затвори очи.
	_Болница_ — помисли си. — _Какво правя тук?_
	Чувстваше се крайно изтощена.
	Отначало й бе трудно да събере мислите си. После някакви разпокъсани образи започнаха да изплуват в паметта й.
	Смътно си спомни как се изравя от гроб и за секунди изпадна в паника. После стисна зъби и се концентрира върху дишането си.
	Установи, че е жива. Само дето не беше сигурно дали това е добре или зле.
	Лисбет Саландер не си спомняше точно какво се бе случило, но пред очите й се въртеше неясна мозайка от картини — виждаше се как стои в плевнята, как бясно завърта брадвата и улучва баща си в лицето. Залаченко. Не знаеше жив ли е или мъртъв.
	Не можеше точно да си спомни и какво бе станало с Ниедерман. Имаше беглото чувство, че с изненада го вижда да бяга, за да спаси живота си, но не знаеше от кого и защо.
	Внезапно си спомни, че бе видяла проклетия Кале Блумквист. Не беше сигурна дали не е сънувала всичко това, но си спомни някаква кухня — вероятно кухнята в Госеберя — и как й се бе сторило, че той идва срещу нея. _Сигурно съм халюцинирала._
	Събитията в Госеберя сега изглеждаха много далечни или по-скоро като някакъв нелеп сън. Съсредоточи се върху сегашното положение.
	Беше ранена. Нямаше защо да й го казват. Повдигна дясната си ръка и попипа главата си. Беше опасана в стегната превръзка. И внезапно си спомни. Ниедерман. Залаченко. Проклетият старец също имаше пистолет. „Браунинг“, калибър 22. Което в сравнение с всички останали оръжия можеше да се смята направо за безобидно. Ето защо бе жива.
	_Простреляха ме в главата. Можех да пъхна пръст във входящата рана и да докосна мозъка си._
	Беше учудена, че е жива. Установи, че се чувства забележително безразлична към всичко и че всъщност изобщо не й пука. Ако смъртта беше черната празнота, от която току-що се бе събудила, то няма от какво да се тревожи. Никога няма да забележи разликата.


	Бе задрямала само за няколко минути, когато усети някакво движение и отвори тесните цепнатини на очите си. Видя сестра в бяла униформа да се надвесва над нея. Притвори очи и се престори, че спи.
	— Струва ми се, че си будна — каза сестрата.
	— Мм — каза Лисбет Саландер.
	— Здравей, казвам се Мариан. Разбираш ли, като ти говоря?
	Лисбет се опита да кимне, но осъзна, че заради шината главата й не може да се помръдне.
	— Не, не се опитвай да се движиш. Не се страхувай. Беше ранена и те оперираха.
	— Вода.
	Мариан й даде да пие вода през сламка. Докато пиеше, забеляза още един човек, който изникна от лявата й страна.
	— Здравей, Лисбет, чуваш ли ме?
	— Мм — отвърна Лисбет.
	— Аз съм доктор Хелена Ендрин. Знаеш ли къде се намираш?
	— Болница.
	— Намираш се в Салгренската болница в Гьотеборг. Беше оперирана и сега си в интензивното отделение.
	— Мм.
	— Не се страхувай.
	— Простреляха ме в главата.
	Доктор Ендрин за секунда се поколеба.
	— Така е. Помниш ли какво се случи?
	— Шибаният старец имаше пистолет.
	— Да, точно така.
	— Калибър 22.
	— Нима? Не знаех.
	— Колко зле съм ранена?
	— Прогнозата е добра. Беше наистина зле, но смятаме, че имаш добри шансове напълно да се възстановиш.
	Лисбет прецени информацията. После загледа доктор Ендрин. Даде си сметка, че вижда доста смътно.
	— Какво стана със Залаченко?
	— С кого?
	— Шибания старец. Жив ли е?
	— Имаш предвид Карл-Аксел Будин.
	— Не. Имам предвид Александър Залаченко. Това е истинското му име.
	— Нищо не знам. Ако говориш за възрастния мъж, който пристигна с теб, той е доста зле, но е извън опасност.
	Сърцето на Лисбет прескочи един удар. Тя се замисли над думите на лекарката, после попита:
	— Той къде е?
	— В съседната стая. Но не се безпокой за него. Трябва да се съсредоточиш върху себе си, за да оздравееш.
	Лисбет затвори очи. За миг помисли дали би могла да се надигне от леглото, да намери годно за употреба оръжие и да завърши онова, което бе започнала. После отхвърли тези мисли. Та тя едва държеше клепачите си отворени. С други думи, опитът й да убие Залаченко се бе провалил. Той пак ще се изплъзне.
	— Сега ще те прегледам. После може да спиш — каза доктор Ендрин.


	Микаел Блумквист се събуди внезапно и без причина. Не можа веднага да се сети къде се намира, после си спомни, че е наел стая в хотел „Сити“. В стаята беше тъмно. Запали лампата до леглото и погледна часовника. Два и половина сутринта. Беше спал петнайсет часа без прекъсване.
	Стана, отиде до тоалетната и уринира. После за малко се позамисли. Знаеше, че няма пак да заспи, и се пъхна под душа. После сложи дънки и виненочервен колежански пуловер, който явно се нуждаеше от едно завъртане в пералнята. Беше адски гладен. Обади се на рецепцията и попита дали може да поръча кафе и сандвич в този ранен час. Уреди се.
	Сложи си кецове и сако и слезе до рецепцията. Плати кафето и опакованата филия ръжен хляб със сирене и пастет от дроб, които занесе обратно в стаята си. Докато ядеше, задейства своя айбук и включи кабела в широколентов интернет. Влезе в електронното издание на „Афтонбладет“. Очаквано залавянето на Лисбет Саландер бе най-голямата им новина. В репортажите се забелязваше известна неувереност, но все пак бяха на вярна следа. 37-годишният Роналд Ниедерман бе издирван за убийството на полицай, както и във връзка с убийствата в Стокхолм. Полицията още не се беше изказала за положението на Лисбет Саландер, а за Залаченко изобщо не се споменаваше. Говореше се само за 66-годишен поземлен собственик, живеещ в Госеберя, и беше ясно, че медиите все още го смятат за жертва.
	Когато прочете необходимата му информация, Микаел извади мобилния се телефон и видя, че има двайсет непрочетени съобщения. Три от тях го призоваваха да се обади на Ерика Бергер. Две бяха от Аника Джанини. Четиринайсет съобщения от репортери в различни вестници. И едно от Кристер Малм, който му бе пратил есемес: _Най-добре вземи първия влак за дома._
	Микаел смръщи вежди. Подобно съобщение от Кристер Малм беше нещо необичайно. Есемесът бе изпратен в седем предната вечер. Потисна импулса си да звънне и да събуди някого в три сутринта. Вместо това провери разписанието на влаковете в мрежата и установи, че първият влак за Стокхолм тръгва в 5,20.
	Отвори нова страница в _Word_. После запали цигара, седя неподвижно три минути, втренчен в празния екран. Накрая вдигна пръсти и започна да пише.

	Името й е Лисбет Саландер и Швеция я опозна чрез полицейските пресконференции и рубриките на вечерните вестници. Тя е на 27 години, висока е 1 метър и 50 см. Описват я като психопатка, убийца и лесбийка сатанистка. Нямаха граници фантасмагориите, разпространявани за нея. В този брой „Милениум“ разказва как държавни служители са заговорничили срещу Лисбет Саландер, за да прикрият един патологично болен убиец.

	Пишеше бавно и направи някои промени в първия абзац. Работи съсредоточено петдесет минути. Предаде накратко събитията от нощта, в която бе намерил Даг Свенсон и Мия Бергман, и обясни защо полицията се бе насочила към Лисбет Саландер като към вероятна убийца. Цитира рубриките на вечерните вестници за лесбийки сатанистки и предположенията, че убийствата са съдържали възбуждащ садо-мазо секс.
	Накрая хвърли поглед на часовника и бързо хлопна капака на своя айбук. Приготви чантата си и слезе на рецепцията да се отпише. Плати с кредитна карта и взе такси до Централната гара на Гьотеборг.


	Микаел Блумквист веднага отиде във вагон-ресторанта и си поръча кафе и сандвич. После отново отвори айбука и прочете текста, който бе успял да напише в утринния час. Беше насред историята на Залаченко и не забеляза инспектор Соня Мудиг, преди тя да се изкашля и да го попита може ли да му прави компания. Той погледна нагоре и отново затвори компютъра.
	— У дома ли? — попита Соня Мудиг.
	Той кимна.
	— Ти също, доколкото разбирам.
	Тя кимна.
	— Колегата ми ще остане още едно денонощие.
	— Чула ли си нещо за състоянието на Лисбет Саландер? Откакто се разделихме, все съм спал.
	— Събудила се е чак снощи. Но лекарите смятат, че ще се оправи и ще се възстанови. Имала е невероятен късмет.
	Микаел кимна. Внезапно осъзна, че не се бе тревожил за нея. Беше сигурен, че ще оживее. Всичко друго бе немислимо.
	— Нещо друго интересно случило ли се е? — попита той.
	Соня Мудиг го погледна с колебание. Питаше се доколко може да се довери на репортера, който фактически знаеше за историята повече от нея. От друга страна, седеше на масата му и около стотина репортери вероятно вече бяха разбрали какво става в полицията.
	— Не искам да ме цитират — каза тя.
	— Питам от личен интерес.
	Тя кимна и обясни, че полицията преследва Роналд Ниедерман на широк фронт в цялата страна, и по-специално в областта на Малмьо.
	— А Залаченко? Разпитахте ли го?
	— Да, разпитахме го.
	— И?
	— Не мога да ти кажа.
	— Хайде, Соня. Ще узная точно какво сте говорили само час след като пристигна в редакцията в Стокхолм. И няма да напиша и дума от онова, което си ми казала.
	Тя дълго се колеба, докато не срещна погледа му.
	— Предявил е обвинение към Лисбет Саландер, че се е опитала да го убие. Може би ще я задържат за тежък побой и вероятен опит за убийство.
	— А тя сигурно ще се позове на самозащита.
	— Надявам се — каза Соня Мудиг.
	Микаел остро я погледна.
	— Това не прозвуча много по полицейски — каза той с очакване.
	— Будин… Залаченко е хлъзгав като змиорка и има отговори на всички въпроси. Напълно съм убедена, че е повече или по-малко точно така, както ти ни го разказа вчера. Това означава, че Саландер е била жертва на непрекъснати правни нарушения, и то от дванайсетгодишна.
	Микаел кимна.
	— Тъкмо този сюжет смятам да публикувам — каза той.
	— Този сюжет няма да стане особено популярен в някои среди.
	Тя отново се поколеба. Микаел изчакваше.
	— Преди половин час разговарях с Бублански. Той не казва много, но предварителното следствие срещу Саландер за убийството на твоите приятели, изглежда, е прекратено. Сега на фокус е Ниедерман.
	— Което означава, че…
	Той остави въпросът да виси между тях. Соня Мудиг сви рамене.
	— Кой ще поеме разследването за Саландер?
	— Това не знам. Историята в Госеберя е преди всичко на Гьотеборг. Но аз бих предположила, че някой в Стокхолм ще получи задача да събере всички материали за повдигане на обвинение.
	— Разбирам. Да се хванем ли на бас, че разследването ще бъде прехвърлено на Сепо?
	Тя поклати глава.
	Малко преди Алингсос Микаел се наведе към нея.
	— Соня… мисля, че разбираш накъде духа вятърът. Ако историята на Залаченко бъде публикувана, ще стане скандал от голям мащаб. Деятели на Сепо са си сътрудничили с психично болен, за да затворят Саландер в лудница. Единственото, което могат да направят, е до дупка да твърдят, че Лисбет Саландер наистина е луда и че насилственото й хоспитализиране през 1991-ва е било оправдано.
	Соня Мудиг кимна.
	— Ще направя всичко възможно, за да подложа крак на подобни планове. Имам предвид, че Лисбет Саландер е с ума си не по-малко от теб и мен. Странна е наистина, но разумът й не може да бъде поставен под никакво съмнение.
	Соня Мудиг отново кимна. Микаел направи пауза и остави казаното от него да попие.
	— Ще имам нужда от някой отвътре, на когото мога да разчитам — каза той.
	Тя срещна погледа му.
	— Не съм компетентна да решавам дали Лисбет Саландер е психично болна.
	— Не, но си компетентна да прецениш дали правата й са нарушени.
	— Какво предлагаш?
	— Нямам предвид да слухтиш около колегите, но искам да ми даваш информация, ако забележиш, че отново се опитват да нарушат правата на Лисбет.
	Соня Мудиг седеше мълчаливо.
	— Не искам да издаваш технически подробности по следствието или нещо такова. Използвай собствената си преценка. Но ми е нужно да знам какво става с обвинението срещу Лисбет Саландер.
	— Като причина да бъда уволнена звучи чудесно.
	— Ти си просто източник. Никога няма да те назова или да те изложа.
	Той извади бележник и написа един имейл адрес.
	— Това е анонимен имейл адрес. Ако искаш нещо да ми разкажеш, ползвай него. Не трябва да пишеш от твоя официален адрес. Открий си временен в хотмейл.
	Тя взе адреса и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Но не обеща нищо.


	Криминален инспектор Маркус Ерландер се събуди в седем часа от звъна на телефона. Беше събота сутринта. Чуваше гласове от телевизора и усети аромата на кафе от кухнята, където съпругата му бе започнала утринното шетане. Беше се завърнал в жилището си в Мьолндал в един през нощта и спа близо пет часа. Преди това прекара на крак точно двайсет и два часа. В никакъв случай не можеше да се каже, че си е отспал, когато се протегна към телефона.
	— Мортенсон, отдел „Проследяване“, от нощната смяна. Успя ли да се събудиш?
	— Не — отвърна Ерландер. — Едва успях да заспя. Какво се е случило?
	— Новини. Намерена е Анита Каспершон.
	— Къде?
	— Малко след Сеглура, на юг от Бурос.
	Ерландер визуализира карта в главата си.
	— На юг — каза. — Движи се по малки пътища. Трябва да е минал по магистрала 180 през Бурос и да е завил на юг. Сигнализирахте ли в Малмьо?
	— И в Хелзингборг, Ландкруна и Трелеборг. И в Карлскруна. Мисля си за ферибота на изток.
	Ерландер се изправи и потърка врата си.
	— Сега има почти цяло денонощие преднина. Може вече да е извън страната. Как бе намерена Каспершон?
	— Удряла по вратата на една вила на влизане в Сеглура.
	— Какво?
	— Удряла по…
	— Чух. Искаш да кажеш, че е жива?
	— Извинявай. Уморен съм и ми е трудно да се концентрирам. Анита Каспершон влязла в Сиглура в 3,10 сутринта, захванала да рита по вратата на една вила и здравата уплашила семейство с деца, които спели. Била боса, силно измръзнала и с вързани на гърба ръце. В момента се намира в болницата в Бурос, където я свързали с мъжа й.
	— Мамка му! Всички смятахме, че вече не е между живите.
	— Понякога има изненади.
	— Положителни изненади.
	— Сега е време за лошите новини. Заместник областният началник Спонгберг е тук от пет сутринта. Заповядва ти бързичко да се събудиш, да заминеш за Бурос и да разпиташ Каспершон.


	Понеже беше събота сутринта, Микаел предположи, че редакцията на „Милениум“ ще е пуста. Позвъни на Кристер Малм, когато експресът минаваше по моста Орштабру, и попита какво е предизвикало неговия есемес.
	— Закусвал ли си? — попита Кристер Малм.
	— Във влака.
	— Окей. Ела у дома, ще ти приготвя нещо по-солидно.
	— За какво става дума?
	— Ще ти кажа, като дойдеш.
	Микаел взе метрото до площада на кметството и се разходи до улица „Вси светии“. Приятелят на Кристер, Арнолд Магнусон, отвори вратата. Колкото и да се опитваше, Микаел все не можеше да се освободи от чувството, че гледа рекламен афиш на нещо. Арнолд Магнусон някога играеше в Кралския драматичен театър и беше един от най-търсените шведски актьори. Странно бе да го срещнеш в действителния живот. Микаел не се впечатляваше много от знаменитости, но тъкмо Арнолд Магнусон имаше толкова характерен вид и бе толкова свързан с разни роли във филми и по телевизията, особено с ролята на холеричния, но справедлив криминален комисар Гунар Фриск в безкрайно популярен телевизионен сериал, че Микаел постоянно очакваше от него да се държи като Гунар Фриск.
	— Здрасти, Мике — каза Арнолд.
	— Здравей — каза Микаел.
	— В кухнята — каза Арнолд и го пусна да влезе.
	Кристер Малм поднесе прясно намазани със сметана гофрети с къпиново сладко и току-що направено кафе. Устата на Микаел се напълни със слюнка още преди да успее да седне и да се нахвърли върху чинията. Кристер Малм запита какво е станало в Госеберя. Микаел отново описа подробностите. Беше на третата гофрета, преди да запита на свой ред какво става.
	— Имахме малък проблем в „Милениум“, докато ти беше в Гьотеборг.
	Микаел повдигна вежди.
	— Какъв?
	— Нищо сериозно. Но Ерика Бергер е станала главен редактор на „Свенска Морон-Постен“. Изкара последния си работен ден в „Милениум“.


	Микаел остана да седи с гофрета на половината път до устата му. Трябваха му няколко секунди, за да схване важността на съобщението.
	— Защо не е казала по-рано? — запита накрая.
	— Защото искала да каже най-напред на теб, а ти тичаше нагоре-надолу и те нямаше няколко седмици. Вероятно е сметнала, че си имаш достатъчно проблеми с историята на Саландер. След като е искала най-напред на теб да каже, съответно не е казала нищо на нас, другите, и времето си е минавало… Накрая тя внезапно се е озовала в ситуация, в която е трябвало да се справя с гузната си съвест, и се е чувствала отвратително. А ние нищо не забелязахме.
	Микаел замижа.
	— Мамка му! — каза той.
	— Знам. Сега се получи така, че ти си последният от редакцията, който узнава. Исках да имам възможност да ти го кажа и да разбереш какво се е случило, за да не мислиш, че става зад гърба ти.
	— Хайде, бе! Но, Исусе! Адски е гот, че е получила тази работа в СМП. Само че ние какво ще правим в редакцията?
	— Малин ще стане изпълнителен главен редактор от следващия брой.
	— Малин?
	— Ако ти не искаш да си главен редактор…
	— Не, по дяволите!
	— Така си и мислех. Значи Малин ще бъде главен редактор.
	— А кой ще е редакционен секретар?
	— Хенри Кортез. При нас е от четири години и вече не е зелен практикант.
	Микаел премисли предложенията.
	— Какво бих могъл да кажа? — запита той.
	— Нищо — каза Кристер Малм.
	Микаел сухо се засмя.
	— Окей. Да бъде както сте решили. Малин я бива, но е малко неуверена в себе си. А Хенри често се цели твърде високо. Трябва да ги държим под око.
	— Ще го направим.
	Микаел замълча. Мислеше колко пусто ще бъде без Ерика и че никак не е сигурен какво ще стане с вестника в бъдеще.
	— Трябва да се обадя на Ерика и…
	— Не, мисля, че няма нужда.
	— Защо?
	— Тя спи в редакцията. Върви и я събуди, или нещо такова.


	Микаел намери дълбоко заспалата Ерика Бергер на сгъваемия диван в нейната стая в редакцията. Беше използвала нощта, за да изпразни рафтовете и бюрото от лични вещи и документи, които искаше да задържи. Бе напълнила пет кашона. Микаел дълго я наблюдава от процепа на вратата, преди да влезе, да седне на ръба на леглото и да я събуди.
	— Защо, за Бога, не дойде при мен, а трябваше да спиш в службата? — каза той.
	— Здравей, Микаел.
	— Кристер ми каза.
	Тя започна нещо да обяснява, когато той се наведе и я целуна по бузата.
	— Сърдиш ли се?
	— Безумно — сухо каза той.
	— Съжалявам. Просто не можах да откажа предложението. Но се чувствам ужасно, сякаш ви оставям всички в „Милениум“ в ужасно трудно положение.
	— Не съм аз човекът, който да те критикува, че напускаш гемията. Преди две години и аз тръгнах оттук и оставих теб в ужасно положение, много по-трудно от сега.
	— Едното няма нищо общо с другото. Ти направи пауза. А аз приключвам завинаги и криех това. Съжалявам много.
	Микаел за малко замълча. После вяло се усмихна.
	— Като му е дошло времето… _A woman’s gotta do what a woman’s gotta do and all that crap_*.
	[* Жената трябва да прави каквото трябва да прави жената (англ.). — Б.пр.]
	Ерика се усмихна. Тъкмо тези думи бе употребила за него, когато се премести в Хедебю. Той протегна ръка и приятелски й разроши косата.
	— Че напускаш тази лудница, разбирам, но че искаш да станеш шеф на най-скучния мъжки вестник, ще ми трябва известно време да го преглътна.
	— Там работят и доста жени.
	— Ами! Я им виж първата страница. Отвсякъде си е гола вода. Трябва да си съвършена мазохистка. Ще вървим ли да пием кафе?
	Ерика се надигна.
	— Трябва да знам какво се е случило онази нощ в Гьотеборг.
	— Ще напиша материала — каза Микаел. — Но ще избухне истинска война, когато го публикуваме.
	— Не ние. Вие.
	— Знам. Ще го публикуваме във връзка с процеса. Предполагам, че няма да вземеш сюжета със себе си в СМП. Истината е, че искам да напишеш нещо за историята на Залаченко, преди да напуснеш „Милениум“. Последната ти уводна. Ще я напишеш, когато имаш желание. Вероятно няма да се публикува преди процеса, когато и да е той.
	— Май не е добра идея. За какво ще бъде?
	— За морала — каза Микаел Блумквист. — За това как един от нашите сътрудници бе убит, защото държавата не си е свършила работата преди петнайсет години.
	Нямаше нужда да обяснява повече. Ерика Бергер знаеше точно каква уводна иска той. Помисли малко. Беше капитан на гемията, когато Даг Свенсон бе убит. Внезапно се почувства в много по-добро настроение и каза:
	— Окей. Последната уводна.


	Глава четвърта
	Събота, 9 април — неделя, 10 април

	Прокурор Мартина Франсон от Сьодертеле привърши в един следобед в събота. Разкопаването на горското гробище в Нюкварн се оказа ужасяваща работа и криминалният отдел посвети невероятно количество извънреден труд от сряда насам, от деня, в който Паоло Роберто проведе боксовия си мач с Роналд Ниедерман в сградата на склада. Ставаше дума за убийство на поне трима души, заровени на терена, тежък обир, тежък побой на приятелката на Лисбет Саландер Мириам Ву и накрая смъртоносен палеж. Свързваха Нюкварн с инцидента в Сталархолмен, който всъщност беше в полицейския район на Стренгнес, област Сьодерманланд, където Карл-Магнус Лундин от МК „Свавелшьо“ бе ключова фигура. Сега Лундин лежеше в болницата в Сьодертеле с гипсиран крак и стоманена шина на челюстта. При всички случаи престъпленията се падаха на областната полиция, което означаваше, че Стокхолм ще има последната дума.
	В петък бе свикано съвещание, на което се реши, че Лундин със сигурност е свързан с Нюкварн. Изясни се също, че складът е собственост на предприятието „Медимпорт“, на свой ред притежание на някоя си Анели Карлсон, на 52 години, живуща в Пуерто Банус, Испания. Братовчедка на Маге Лундин, с чисто досие и в случая явно функционирала по-скоро като „вратар“.
	Мартина Франсон отвори папката от предварителното следствие. Беше все още в начален стадий и щеше да бъде допълнена с поне стотина страници, преди да дойде време за процес. Но още сега Мартина Франсон можеше да вземе решение по няколко въпроса. Тя погледна колегите от полицията.
	— Имаме достатъчно основания да повдигнем обвинение срещу Лундин за участие в отвличането на Мириам Ву. Паоло Роберто го идентифицира като мъжа, който е карал камиона. Ще го арестувам и за вероятно участие в палежа. Ще изчакаме с обвинението за участие в убийствата на тримата, които изровихме от земята, поне докато не бъде установена самоличността на всички.
	Полицаите кимнаха. Очакваха тъкмо това съобщение.
	— Какво ще правим със Сони Ниеминен?
	Мартина Франсон потърси сведения за Ниеминен в документацията на бюрото.
	— Господин с впечатляващо досие. Грабеж, незаконно притежание на оръжие, побой, тежък побой, убийство и наркотици. Хванат е заедно с Лундин при Сталархолмен. Напълно съм убедена, че е замесен, би било неправдоподобно да не е. Но проблемът е, че няма в какво да го обвиним.
	— Той твърди, че никога не е стъпвал в склада в Нюкварн и че с Лундин са били на разходка с моторите си — каза криминалният инспектор, командирован в Сталархолмен за сметка на Сьодертеле. — Твърди, че няма представа какво е правел Лундин в Сталархолмен.
	Мартина Франсон се запита дали може да се бърка в делата на прокурор Ричард Екстрьом в Стокхолм.
	— Ниеминен отказва да каже какво се е случило, но категорично отрича да е участвал в престъпление — продължи криминалният инспектор.
	— По-скоро изглежда, че той и Лундин са жертви на престъпление в Сталархолмен — каза Мартина Франсон и нервно затропа с пръсти.
	— Лисбет Саландер — прибави тя с явно колебание в гласа. — Значи говорим за момиче, което има вид на току-що влязло в пубертета, високо сто и петдесет сантиметра и едва ли притежаващо достатъчно телесна сила, за да се пребори с Ниеминен и Лундин.
	— Ако не е въоръжена. Един пистолет до голяма степен може да компенсира хилавата й физика.
	— Но не е така според реконструкцията.
	— Не. Използвала е сълзотворен газ, ритнала е Лундин в слабините и лицето с такъв бяс, че му е смазала един тестикул и му е счупила челюстта. Изстрелът в крака трябва да е произведен след побоя. Но ми е трудно да повярвам, че тя е била въоръжената.
	— Криминалните са идентифицирали оръжието, с което е бил прострелян Лундин. Полски „Р-83 Ванад“ с амуниции „Макаров“. Намерен е в Госеберя, извън Гьотеборг, и носи отпечатъците на Саландер. Можем почти със сигурност да предположим, че тя е занесла пистолета в Госеберя.
	— Да. Но серийният номер показва, че пистолетът е бил откраднат преди четири години при взлом в магазин за оръжие в Йоребру. Крадците един след друг влезли в затвора, но междувременно се отървали от оръжието. Един местен юначага с наркотични проблеми се е движил в средите около МК „Свавелшьо“. По-скоро бих свързала пистолета с Лундин или Ниеминен.
	— Може да се окаже просто, че Лундин е носел пистолета и Саландер го е разоръжила, че пистолетът е гръмнал и куршумът го е уцелил в крака. Искам да кажа, че целта не е била да бъде убит, след като всъщност е жив.
	— Или тя го е простреляла в крака от злоба. Откъде да знам? Но как се е справила с Ниеминен? Той няма видими наранявания.
	— Всъщност има едно. Има две малки рани от изгаряне на гръдния кош.
	— И?
	— Вероятно електрошок.
	— Значи Саландер трябва да е била въоръжена с електрошокова палка, сълзотворен газ и пистолет. Колко тежи всичко това? Във всеки случай убедена съм, че Лундин или Ниеминен са носели оръжието и че тя им го е отнела. Как точно е станало прострелването на Лундин, не можем да изясним, преди някой от замесените да проговори.
	— Окей.
	— Но сега положението е следното: Лундин ще бъде арестуван по причините, които вече споменах. Затова пък нямаме нищо за Ниеминен. И смятам да го освободя днес следобед.


	Сони Ниеминен беше в отвратително настроение, когато напусна ареста на полицейския участък в Сьодертеле. Устата му беше толкова пресъхнала, че най-напред се отби в магазин за цигари, където купи една „Пепси“ и я изгълта прав на един дъх. Купи също пакет „Лъки Страйк“ и кутийка гьотеборгски бонбони. Отвори мобилния и провери батерията, после набра номера на Ханс-Оке Валтари, 33-годишен и _Seargeant at Arms_* в МК „Свавелшьо“, съответно номер три във вътрешната йерархия. Чу четири сигнала, преди Валтари да отговори.
	[* Носител на жезъла (англ.). — Б.пр.]
	— Ниеминен. Навън съм.
	— Поздравления.
	— Къде си?
	— В Нюшьопинг.
	— Какво, по дяволите, търсиш в Нюшьопинг?
	— Когато ви прибраха с Маге, решихме да се снишим и да изчакаме.
	— Сега знаеш какво е положението. Къде са всички?
	Ханс-Оке Валтари обясни къде бяха останалите пет членове на МК „Свавелшьо“. Обяснението нито успокои, нито задоволи Сони Ниеминен.
	— И кой, мамка му, се грижи за магазина, докато се криете като баби?
	— Не си справедлив. Ти и Маге се чупите да вършите нещо, за което нямаме представа, и внезапно се оказвате замесени в пожар с онази проклета преследвана кучка, така че Маге е прострелян, а ти арестуван. После ченгетата изравят трупове около нашия склад в Нюкварн.
	— И?
	— И почнахме да се питаме дали ти и Маге не сте скрили нещо от нас останалите.
	— И какво ще е то, по дяволите? Ние осигуряваме работа на фирмата.
	— Но не съм чул и дума, че складът е и горско гробище. Кои са мъртъвците?
	На езика на Сони Ниеминен беше остра реплика, но се въздържа. Ханс-Оке Валтари беше упорит дявол, но сега положението не бе от най-подходящите за разправия. Сега ставаше дума бързо да се консолидират силите. След като отричаха на пет полицейски разпита, никак нямаше да е умно сега да потвърждава, че знае нещо по въпроса, и то на мобилен телефон на двеста метра от полицията.
	— Майната им на мъртъвците — каза той. — Нямам представа за това. Но Маге е затънал в лайната до гуша. Ще седи вътре известно време и в негово отсъствие аз съм шефът.
	— Окей. И сега какво?
	— Кой ще се грижи за собствеността, ако всички се скрият?
	— Бени Карлсон остана в клуба. Полицията направи обиск в деня, в който ви прибраха. Нищо не намериха.
	— Бени К! — избухна Ниеминен. — Бени К. е сополанко с жълто на устата.
	— Спокойно! Компания му прави онзи рус дявол, с когото ти и Маге си общувате.
	Сони Ниеминен внезапно се вледени. Бързо се огледа наоколо и се разходи няколко метра по-далече от вратата на магазина за цигари.
	— Какво каза? — попита с нисък глас.
	— Онзи русият, с когото ти и Маге движите, се появи и поиска убежище.
	— Но, по дяволите, Валтари, издирват го в цялата проклета Швеция за убийство на полицай!
	— Да… и затова му трябваше скривалище. Какво можехме да направим? Той е твой и на Маге приятел.
	Сони Ниеминен за няколко секунди затвори очи. Роналд Ниедерман бе давал на МК „Свавелшьо“ доста работа, която в добрите времена носеше добри печалби. Но той в никакъв случай не беше приятел. Беше опасен тип, психопат, при това психопат, когото полицията търсеше със синя лампа. Сони Ниеминен не би повярвал и за секунда на Роналд Ниедерман. Най-добре би било, ако се появеше с куршум в черепа. Тогава поне малко щеше да си заслужава да привличат вниманието на полицията.
	— И какво направихте с него?
	— Бени К. се погрижи за него. Отведе го при Виктор.
	Виктор Йорансон беше касиер на клуба и финансов експерт, живеещ близо до Йерна. Йорансон имаше гимназиално икономическо образование и бе започнал кариерата си като финансов съветник на един югославски кръчмарски цар, преди да вкарат бандата му в затвора за тежки икономически престъпления. Беше срещнал Маге Лундин в затвора „Кумла“ в началото на деветдесетте. Той единствен в МК „Свавелшьо“ ходеше със сако и вратовръзка.
	— Валтари, седни в колата и ме посрещни в Сьодертеле. Вземи ме след четирийсет и пет минути от гарата на бързия влак.
	— Тъй ли? И защо толкова бързаш?
	— Защото трябва да овладеем ситуацията колкото се може по-бързо.


	Ханс-Оке Валтари крадешком погледна Сони Ниеминен, който седеше мълчалив и навъсен като градоносен облак на пътя за Свавелшьо. За разлика от Маге Лундин, красивият Ниеминен никак не беше лесен. На пръв поглед слабоват, той беше истинска гадина, бързо кипваше и ставаше опасен, особено като пийне. В момента бе трезвен, но Валтари усещаше тревога за бъдещето с водач като Ниеминен. Маге винаги някак си го укротяваше. Запита се как ли щяха да се оправят с Ниеминен като временно изпълняващ длъжността президент на МК.
	Бени К. не се виждаше наоколо. Ниеминен направи два опита да се свърже с него по мобилния, но не успя.
	Отидоха в дома на Ниеминен, на около километър от сградата на клуба. Полицията беше правила обиск, но не бе открила нищо важно за следствието във връзка с Нюкварн. Всъщност полицията не намери нищо, което да говори за престъпни занимания, и затова Ниеминен бе на свобода.
	Той взе душ и се преоблече, докато Валтари търпеливо чакаше в кухнята. После изминаха около сто и петдесетте метра навътре в гората зад къщата на Ниеминен и разровиха земята, покриваща един плитко заровен сандък. Вътре имаше шест ръчни огнестрелни оръжия, от които един Ak 5, доста голямо количество амуниции и около два килограма взрив. Това беше малкият арсенал на Ниеминен. Две от оръжията в сандъка бяха полски „Р-83 Ванад“-и — същите като оръжието, което Лисбет Саландер бе отнела от Ниеминен в Сталархолмен.
	Ниеминен отхвърли мисълта за Лисбет Саландер. Неприятна тема. В килията в полицията в Сьодертеле много пъти си бе припомнял сцената, когато той и Маге Лундин пристигнаха в лятната къща на Нилс Бюрман и намериха Саландер на двора.
	Развитието на събитията беше напълно непредсказуемо. Бе отишъл там с Маге Лундин, за да изгорят проклетата вила на адвокат Бюрман. Отидоха, инструктирани от същия този рус проклетник. И се натъкнаха на гадната Саландер — сама, висока 150 сантиметра и слаба като пръчка. Ниеминен се запита колко ли кила тежи. След това всичко се обърка и експлодира в оргия от насилие, за която никой от двамата не беше подготвен.
	Чисто технически той би могъл да обясни как се случи всичко. Саландер имаше патрон със сълзотворен газ, който изпразни в лицето на Маге Лундин. Маге би трябвало да е подготвен, но не беше. Тя го ритна два пъти, не е нужна кой знае каква мускулна сила да изриташ една челюст. А и го изненада. Това можеше да се обясни.
	Но после тя се зае и с него, със Сони Ниеминен, мъжа, с когото зрели и отлично тренирани мъже не смееха да влязат в разправия. Тя се движеше бързо, а той се мъчеше да извади оръжието си. Удари го по същия лек и унизителен начин, сякаш отстраняваше муха. Имаше електрошокова палка. Имаше…
	Почти нищо не си спомняше, когато се събуди. Маге Лундин бе прострелян в крака. После пристигна полицията. След известни преговори между Стренгнес и Сьодертеле той попадна в ареста в Сьодертеле. А тя бе откраднала и „Харлей Дейвидсън“-а на Маге Лундин. И отрязала значката на МК „Свавелшьо“ от коженото му яке — този символ, който караше хората да му дават път на опашките в кръчмите и който му осигуряваше статут, какъвто обикновеният швед не би могъл и да разбере. Лисбет Саландер го беше унизила.
	Сони Ниеминен внезапно усети, че изпада в ярост. Беше успял да мълчи по време на полицейските разпити. Никога на никого нямаше да разкаже за случилото се в Сталархолмен. До този момент Лисбет Саландер не означаваше нищо за него. Беше някакъв дребен обект, с който се занимаваше Маге Лундин — пак по нареждане на проклетия Ниедерман. А сега я мразеше със страст, изненадваща самия него. Обикновено бе хладнокръвен и разсъдлив, но сега знаеше, че някога в бъдещето ще има възможност да си го върне и да изчисти срамното петно. Но първо трябваше да въведе ред в хаоса, който Саландер и Ниедерман бяха предизвикали в МК „Свавелшьо“.
	Ниеминен взе останалите две полски оръжия, зареди ги и ги даде на Валтари.
	— Имаме ли план?
	— Ще отидем да си поговорим с Ниедерман. Той не е един от нас и никога преди не е бил арестуван от полицията. Не знам как ще реагира, ако го хванат, но ако се разприказва, ще ни вкара вътре всичките. Така ще хлътнем, че пушек ще се вдига.
	— Искаш да кажеш ние да…
	Ниеминен вече бе решил, че Ниедерман трябва да се отстрани, но осъзна, че не бива да плаши Валтари, преди да пристигнат на място.
	— Не знам. Но трябва да му набараме пулса. Ако има план и може бързо да изчезне в чужбина, ще му помогнем по трасето. Но докато рискува да бъде хванат от полицията, за нас представлява заплаха.


	В чифлика на Виктор Йорансон край Йерна беше тъмно, когато привечер Ниеминен и Валтари влязоха в двора. Само това бе достатъчно, за да породи у тях предчувствие за беда. Останаха в колата и изчакаха малко.
	— Може да ги няма — предположи Валтари.
	— Да, бе! Отишли са с Ниедерман на кръчма — каза Ниеминен и отвори вратата на колата.
	Външната врата не беше заключена. Ниеминен запали лампата на тавана. Тръгнаха от стая в стая. Беше добре почистено и спретнато, което вероятно бе нейна заслуга, на жената, как се казваше, дето Йорансон живееше с нея.
	Намериха Виктор Йорансон и жената, с която живееше, в избата, натъпкани в килера за пране.
	Ниеминен се наведе и огледа труповете. Протегна пръст и докосна жената, чието име не помнеше. Беше леденостудена и вкочанена. Това означаваше, че са мъртви поне от двайсет и четири часа.
	На Ниеминен не му трябваше заключението на патолога, за да разбере как са умрели. Нейният врат беше прекършен, като главата по всяка вероятност е била извита на 180 градуса. Носеше тениска и джинси и доколкото Ниеминен можеше да види, нямаше други наранявания.
	Затова пък Виктор Йорансон бе само по гащи. Беше зверски пребит и имаше синини и кръвонасядания по цялото тяло. И двете му ръце бяха счупени и разперени като извити клони на всички посоки. Прецениха, че е бил подложен на продължителен побой, какъвто обикновено определят като измъчване. Накрая е бил убит, сметна Ниеминен, със силен удар в гръкляна. Мъжецът бе натикан дълбоко в гърлото.
	Сони Ниеминен се изправи, качи се по стълбата на избата и излезе през външната врата. Валтари го последва. Ниеминен пресече двора и се отправи към обора, на около 50 метра оттам. Дръпна резето и отвори вратата.
	Намери тъмносиньо рено, модел 1991.
	— Каква кола има Йорансон? — запита Ниеминен.
	— Кара сааб.
	Ниеминен кимна. Измъкна ключове от джоба на якето си и отвори една врата най-навътре в обора. Трябваше да хвърли само един поглед наоколо, за да разбере, че е закъснял. Тежкият оръжеен шкаф беше широко отворен.
	Ниеминен направи гримаса.
	— Около 800 000 крони — каза.
	— Какво? — запита Валтари.
	— В този шкаф МК „Свавелшьо“ имаше 800 000 крони. Наши пари.
	Трима души знаеха къде МК „Свавелшьо“ държеше касата в очакване на инвестиции и изпрани пари. Виктор Йорансон, Маге Лундин и Сони Ниеминен. Ниедерман бе беглец. Трябваха му пари. Той знаеше, че Йорансон се грижи за парите.
	Ниеминен дръпна отново вратата и бавно излезе на двора. Мислеше напрегнато, докато се опитваше да асимилира катастрофата. Част от приходите на МК „Свавелшьо“ бяха под формата на ценни книжа, до които имаше достъп само той, още една част можеше да се възстанови от Маге Лундин. Но ако не бе дал ясни инструкции на Маге Лундин, голяма част от депозитите щеше да си остане единствено в главата на Йорансон. А Ниеминен се съмняваше, че е давал инструкции на Маге, за когото се знаеше, че не е силен в икономиката. Ниеминен пресметна, че с отпадането на Йорансон МК „Свавелшьо“ е загубил повече от шейсет процента от доходите си. Унищожителен удар. Парите бяха необходими преди всичко, за да се покриват ежедневните разходи.
	— Какво ще правим? — запита Валтари.
	— Ще отидем да кажем на полицията какво е станало тук.
	— Да кажем на полицията?
	— Да, мамка му! Отпечатъците ми са в къщата. Искам бързо да бъдат намерени Йорансон и жената, така че съдебната медицина да установи, че са умрели, докато съм бил в ареста.
	— Разбирам.
	— Добре. Издири Бени К., искам да говоря с него. Ако все още е жив, имам предвид. И после ще потърсим Роналд Ниедерман. Всички наши хора из клубовете в целия Север трябва да си държат очите отворени за него. Искам главата на този дявол на поднос. Сигурно пътува със сааба на Йорансон. Намери регистрационния номер.


	Когато Лисбет Саландер се събуди, беше два часа в съботния следобед и някакъв лекар я побутваше.
	— Добро утро — каза той. — Казвам се Бени Свантесон и съм лекар. Боли ли те?
	— Да — каза Лисбет Саландер.
	— Съвсем скоро ще получиш болкоуспокояващо. Но първо трябва да те прегледам.
	Лекарят взе да притиска и да рови с пръсти из измъченото й тяло. Лисбет успя силно да се раздразни, докато свърши, но бе толкова изтощена, че реши най-добре да премълчи, отколкото да започне пребиваването си в Салгренската болница с кавга.
	— Как съм? — попита.
	— Ще се оправиш — каза лекарят и си отбеляза нещо, преди да се изправи.
	Което не беше кой знае каква информация.
	Когато си тръгна, дойде сестра и й помогна да се облекчи в една подлога. После Лисбет заспа отново.


	Александър Залаченко, или Карл-Аксел Будин, получи обяд, състоящ се от течна храна. Дори най-малките движения на лицевите мускули му причиняваха ужасни болки в челюстта и скулата, така че не можеше и да се мисли за дъвчене. По време на нощната операция в челюстта му също бяха сложили титанови пирони.
	Все пак болката не бе толкова непоносима, че да не се справи. Залаченко понасяше болка. Нищо не можеше да се сравни с онази болка, която бе изпитвал в продължение на седмици и месеци преди петнайсет години, когато бе горял като факла в колата на Лунтмакаргатан. Последвалото лечение бе един безкраен маратон от мъки.
	Лекарите бяха решили, че животът му е вън от опасност, но че е сериозно ранен и като се има предвид възрастта му, трябва да остане да лежи в интензивното няколко дни.
	В събота имаше четири посещения.
	В девет се върна криминалният инспектор Ерландер. Този път вместо оная щука Соня Мудиг го придружаваше доста по-симпатичният Йеркер Холмберг. Зададоха му горе-долу същите въпроси за Роналд Ниедерман както миналата вечер. Той беше готов със своята история и не направи грешки. Когато започнаха да го обсипват с въпроси за евентуалното му участие в трафик на хора и други престъпления, той отрече да знае каквото и да било. Бил пенсионер по болест и не разбирал за какво говорят. Хвърли всичко върху Роналд Ниедерман и предложи всячески да помогне, за да открият избягалия убиец на полицай.
	Лошото бе, че на практика едва ли можеше с нещо да помогне. Нямаше представа в какви кръгове се движи Ниедерман и при кого евентуално би потърсил помощ.
	Около единайсет за малко се появи представител на прокуратурата, който официално му заяви, че е заподозрян в тежък побой и възможен опит за убийство на Лисбет Саландер. Залаченко отговори, като търпеливо обясни, че той е жертва на престъпление и че всъщност Лисбет Саландер е тази, която се е опитала да го убие. Прокуратурата му предложи правна помощ под формата на служебен защитник.
	Залаченко каза, че ще помисли по въпроса.
	Което не възнамеряваше да направи. Вече имаше адвокат и първата му работа сутринта бе да му се обади и да го помоли да дойде час по-скоро. Мартин Тумасон бе съответно третият гост за деня до болничното му легло. Той нахлу с тревожна физиономия, прекара ръка през русата си вълниста коса, оправи си очилата и се ръкува със своя клиент. Беше пълничък и много очарователен. Подозираха, че е провалил югославската мафия, чиито деяния още бяха предмет на разследване, но все пак имаше репутацията на адвокат, който печели делата си.
	Залаченко научи за Тумасон чрез един бизнес познат преди пет години, когато имаше нужда да преструктурира някои фондове, свързани с малко финансово предприятие в Лихтенщайн, което притежаваше. Не бяха някакви драматични суми, но намесата на Тумасон беше изключително полезна и Залаченко успя да спести сериозно данъчно облагане. След това се довери на Тумасон при още няколко случая. Тумасон разбираше, че парите идват от криминална дейност, но това май не го безпокоеше. Накрая Залаченко реши цялата дейност да се преструктурира в ново предприятие, на което с Ниедерман да са съсобственици. Отиде при Тумасон с предложение адвокатът да участва като трети, скрит партньор и да се грижи за финансовата страна. Тумасон прие без колебание.
	— Е, господин Будин, това не изглежда особено приятно.
	— Бях подложен на тежък побой и опит за убийство — каза Залаченко.
	— Виждам. Някоя си Лисбет Саландер, ако правилно съм разбрал.
	Залаченко снижи глас.
	— Нашият партньор Ниедерман, както си разбрал, я оплеска.
	— Разбрах.
	— Полицията подозира, че съм намесен в случая…
	— А ти, разбира се, не си. Ти си жертва и е важно сега веднага да се погрижим работата да се разчуе в пресата. Госпожица Саландер и без това получи доста лоша реклама… Аз ще се заема с този въпрос.
	— Благодаря.
	— Но позволи ми веднага да кажа, че не съм адвокат по криминални дела. Ще имаш нужда от помощта на специалист. Ще ти уредя адвокат, на който можеш да разчиташ.


	Четвъртият посетител за деня пристигна в единайсет часа в съботната вечер, успя да се шмугне покрай сестрите, като им показа личната си карта и заяви, че има важна работа. Насочиха го към стаята на Залаченко. Пациентът лежеше все още буден и размишляваше.
	— Името ми е Юнас Сандберг — представи се новодошлият и протегна ръка, която Залаченко не пое.
	Беше мъж на около 35 години. Имаше пясъчноруса коса и носеше джинси, карирана риза и кожено яке. Залаченко мълчаливо го гледа около петнайсет секунди, после каза:
	— Чудех се кога някой от вас ще се появи.
	— Работя в РПС/Сек* — каза Юнас Сандберг и показа картата си.
	[* _RPS/Sak — Rikspolisstyrelsen/Sak_ (шв.) — Управление на Кралската полиция (отдел за сигурност). — Б.пр.]
	— Едва ли — каза Залаченко.
	— Моля?
	— Може там да си назначен, но едва ли работиш за тях.
	Юнас Сандберг замълча и се огледа, след което придърпа стола за посетители.
	— Идвам толкова късно вечерта, за да не привличам вниманието. Обсъждахме как можем да ти помогнем, но трябва поне малко да си изясним какво ще се случва отсега нататък. Тук съм, за да чуя твоята версия и да разбера намеренията ти, така че да можем да изработим обща стратегия.
	— И как си представяш, че ще изглежда тази стратегия?
	Юнас Сандберг замислено наблюдаваше мъжа в болничното легло. Накрая разпери ръце.
	— Господин Залаченко… страхувам се, че е задвижен процес, който ще нанесе непредсказуеми щети. Гробът в Госеберя и фактът, че онази Саландер е била простреляна три пъти, трудно могат да бъдат отминати с какво да е обяснение. Но не всички надежди са изгубени. Конфликтът между теб и дъщеря ти може да обясни страха ти от нея и защо си предприел толкова драстични мерки. Но се опасявам, че няма да се мине без известен престой в затвора.
	Залаченко внезапно се развесели и сигурно щеше да избухне в смях, ако това не беше напълно невъзможно при състоянието, в което се намираше. Успя само слабо да изкриви устни. Всичко друго би му причинило твърде силна болка.
	— Това ли е общата ни стратегия?
	— Господин Залаченко, известно ти е понятието „данъчен контрол“. За да постигнем нещо, ще трябва да работим съвместно. Ще направим всичко, което е в наша власт, ще помогнем с адвокат и с каквото трябва, но се нуждаем от твоето сътрудничество и известни гаранции.
	— Ще ви дам гаранции. Само нека онази да изчезне. — Той махна с ръка. — Ниедерман е изкупителна жертва и аз лично гарантирам, че няма да бъде намерен.
	— Има технически улики, които…
	— Майната им на техническите улики! Въпросът е как се извършва разследването и как се представят фактите. Ето каква е моята гаранция… ако не направите така, че онази да изчезне, ще свикам пресконференция. Знам имена, дати, събития. Вероятно не е нужно да ти напомням кой съм.
	— Не разбираш…
	— Много добре разбирам. Ти си куриер. Предай на шефа си думите ми. Той ще разбере. Предай му, че имам копия от… всичко. Мога да ви съсипя.
	— Трябва да се опитаме да постигнем споразумение.
	— Този разговор приключи. Бягай оттук! И им кажи следващия път да изпратят възрастен човек, с когото да мога да дискутирам.
	Залаченко изви глава и отклони поглед от посетителя си. Юнас Сандберг го погледа, после сви рамене и се изправи. Почти бе стигнал вратата, когато отново чу гласа му.
	— Още нещо.
	Сандберг се обърна.
	— Саландер.
	— Какво за нея?
	— Трябва да бъде премахната.
	— Какво имаш предвид?
	За секунда Сандберг изглеждаше толкова разтревожен, че Залаченко се поусмихна въпреки болката, която го преряза през челюстта.
	— Знам, че вие, мамините синчета, сте твърде чувствителни, за да я убиете, а и нямате средства за това. Кой би го направил… ти ли? Но тя трябва да бъде премахната. Показанията й трябва да се обявят за невалидни. Трябва да се вкара в лудница до живот.


	Лисбет Саландер чу стъпки отвън в коридора. Не познаваше Юнас Сандберг и никога преди не бе чувала стъпките му.
	Но вратата й бе оставена отворена цялата вечер, защото сестрите я посещаваха през десет минути. Така че го бе чула да пристига и да обяснява на една сестра току пред нейната врата, че трябва да се срещне с господин Карл-Аксел Будин по много важна работа. Чу и че се легитимира, но не се размениха никакви думи, от които да се разбере името му или съдържанието на представения документ.
	Сестрата го бе помолила да почака, докато отиде и провери дали господин Карл-Аксел Будин е буден. Накрая Лисбет Саландер заключи, че легитимацията е била убедителна.
	Установи, че сестрата тръгна наляво по коридора и че й трябваха седемнайсет крачки, за да стигне там, накъдето бе тръгнала, и че посетителят направи четиринайсет крачки, за да измине същото разстояние. Тоест средна дължина от 15,5 крачки. При 60 сантиметра на една крачка Залаченко трябваше да се намира в стая на 930 сантиметра вляво по коридора. Окей, да кажем около десет метра. Забеляза, че ширината на стаята й е около пет метра, което би трябвало да значи, че Залаченко лежи през две врати от нея.
	Според зелените цифри на дигиталния часовник на нощното шкафче посещението продължи точно десет минути.


	Залаченко дълго стоя буден, след като Юнас Сандберг си тръгна. Предположи, че това не е истинското му име, тъй като според собствения му опит шведските шпиони аматьори имаха особена слабост да използват фалшиви имена дори когато от това нямаше никаква нужда. Както и да е, Юнас (или както там се казваше) бе първата индикация, че Секцията е обърнала внимание на положението му. Като се има предвид медийният интерес, това би било трудно да се избегне. Посещението обаче бе и потвърждение, че ситуацията е източник на тревога. Което си беше съвсем нормално.
	Залаченко претегли плюсовете и минусите, прехвърли някои възможности, обмисли алтернативите. Беше напълно наясно, че нещата всячески са се объркали. В идеалния случай сега можеше да се намира в дома си в Госеберя, Роналд Ниедерман да е на сигурно място в чужбина, а Лисбет Саландер да лежи заровена в яма в земята. Дори и с разума си да схващаше какво се е случило, за нищо на света не можеше да си представи как е успяла да се изрови от гроба, да влезе в двора му и да разбие живота му с два удара с брадва. Беше безумно силна.
	Затова пък отлично разбираше какво се бе случило с Роналд Ниедерман.
	И защо бе хукнал да се спасява, вместо да приключи набързо със Саландер. Знаеше, че нещо не е наред с главата на Ниедерман, че вижда… призраци. Неведнъж му се бе налагало да се намесва в случаи, когато Ниедерман реагираше неадекватно и изпадаше в ужас.
	Това безпокоеше Залаченко. Беше убеден, че след като Ниедерман още не е хванат, значи през изминалото денонощие след бягството от Госеберя е действал разумно. Вероятно щеше да се насочи към Талин, където би могъл да потърси закрила сред контактите от криминалната империя на Залаченко. Онова, което го безпокоеше, бе, че не можеше да се предвиди кога Ниедерман ще бъде локализиран. Ако това станеше по време на бягството му, щеше да извърши грешки, а извършеше ли грешки, щеше да се озове в затвора. Нямаше да се даде доброволно, което означаваше да умират полицаи и вероятно да умре и Ниедерман.
	Тази мисъл тревожеше Залаченко. Не искаше Ниедерман да умира. Ниедерман бе негов син. От друга страна, би било жалко Ниедерман да се остави да бъде хванат жив. Никога преди не го бяха задържали и Залаченко не можеше да гадае как би реагирал по време на разпит. Подозираше, че по-скоро ще проговори. Така че за предпочитане бе да бъде убит от полицията. Щеше да тъгува за сина си, но алтернативата бе по-лоша. Алтернативата означаваше, че самият Залаченко ще трябва да прекара остатъка от живота си в затвора.
	Но сега бяха изминали вече четирийсет и осем часа от началото на бягството и Ниедерман още не беше хванат. Това беше добре. Това сочеше, че Ниедерман действа, а един Ниедерман в действие бе непобедим.
	Имаше още едно безпокойство. За бъдещето. Питаше се как Ниедерман ще се справи сам, без баща му да е до него и да го напътства в живота. През годините бе забелязал, че когато престане да му дава инструкции или твърде много му развърже ръцете и го остави сам да взема решения, Ниедерман се отдава на равнодушно и пасивно съществуване.
	Залаченко за кой ли път констатира, че е срам и грях, дето неговият син притежава подобни недостатъци. Роналд Ниедерман без никакво съмнение бе един физически много надарен човек, заради което другите го уважаваха и се страхуваха от него. Освен това бе великолепен и хладнокръвен организатор. Имаше само един проблем — беше напълно лишен от инстинкта на водач. Нуждаеше се постоянно някой да му казва какво да прави.
	Но всичко това за момента бе извън неговия контрол. Сега ставаше дума за самия Залаченко. Положението му беше трудно, може би по-трудно от когато и да било преди.
	Не смяташе за особено окуражително посещението на адвокат Тумасон по-рано през деня. Тумасон беше и си остана юрист на предприятието и колкото и да бе полезен като такъв, в настоящата ситуация не можеше да се разчита на него.
	Посещението на Юнас Сандберг представляваше значително по-важно спасително въже. Но това спасително въже можеше да се окаже и клуп. Трябваше добре да изиграе картите си и да поеме контрола над положението. А контролът бе всичко.
	Оставаха собствените му способности, на които да се опре. В момента се нуждаеше от лечение. Но след някой и друг ден, може би седмица, щеше да се възстанови. Ако нещата се влошат, може би ще трябва да разчита единствено на себе си. Което означаваше, че трябва да изчезне под носа на кръжащите около него полицаи. Щяха да му трябват скривалище, паспорт и пари. С всичко това можеше да го снабди Тумасон. Но първо трябваше да оздравее, за да има сили да избяга.
	В един часа нощната сестра надникна в стаята му. Престори се, че спи. Когато вратата отново се затвори, мъчително седна в леглото и спусна крака през ръба му. Дълго стоя неподвижно, изпробвайки равновесието си. После внимателно постави левия си крак на пода. Ударът с брадвата за късмет бе засегнал вече отрязания му крак. Протегна се за протезата, която бе в един шкаф до леглото, и я прикрепи към чукана на крака. Когато пристъпи, през крака му премина силна болка.
	Стисна зъби — щеше да се нуждае от патерици, но бе убеден, че болницата скоро ще му предложи такива. Подпря се на стената и се заклатушка към вратата. Отне му няколко минути, тъй като трябваше да спира и да преодолява болката след всяка измината крачка.
	Почина си, застанал на един крак, открехна вратата и погледна към коридора. Не видя никого и се провря още малко. Чу слаби гласове отляво и изви глава. Стаята на нощните сестри бе на около двайсет метра надолу, от другата страна на коридора.
	Изви глава надясно и видя изхода в дъното на коридора.
	По-рано през деня бе попитал как е Лисбет Саландер. Все пак бе неин баща. Сестрите явно имаха инструкции да не обсъждат пациентите. Една сестра безразлично бе казала, че състоянието й е стабилно. Но при това неволно хвърли поглед наляво по коридора.
	Лисбет Саландер се намираше в някоя от стаите между неговата и отделението на сестрите.
	Залаченко внимателно затвори вратата, примъкна се до леглото и свали протезата. Когато най-сетне се плъзна под завивките, беше плувнал в пот.


	Криминален инспектор Йеркер Холмберг се завърна в Стокхолм в неделя по обед. Беше уморен, гладен и се чувстваше съсипан. Взе метрото до кметството, разходи се до полицията на Бергсгатан и влезе в стаята на криминален инспектор Ян Бублански. Соня Мудиг и Курт Свенсон вече бяха пристигнали. Бублански бе свикал срещата по средата на неделния ден, защото знаеше, че ръководителят на предварителното следствие Ричард Екстрьом е зает другаде.
	— Благодаря, че дойдохте — каза Бублански. — Мисля, че е време да проведем разговор на спокойствие и да се опитаме да изясним положението. Йеркер, има ли нещо ново при теб?
	— Нищо, което да не съм казал вече по телефона. Залаченко не отстъпва и на милиметър. Невинен бил във всичко и с нищо не можел да помогне. Само че…
	— Да. Имаше право, Соня. Той е един от най-отвратителните хора, които някога съм срещал. Не би трябвало да го казвам. Полицията не бива да използва такива термини, но в него наистина има нещо ужасяващо.
	— Окей — прокашля се Бублански. — Какво знаем? Соня?
	Тя слабо се усмихна.
	— Частните детективи спечелиха този рунд. Не мога да открия Залаченко в никой официален регистър, докато Карл-Аксел Будин е роден през 1942 година в Удевала. Родителите му са Мариан и Георг Будин. Съществували са, но са починали при нещастен случай в 1946-та. Карл-Аксел Будин е израснал при един свой чичо, живеещ в Норвегия. Така че няма сведения за него отпреди 1970-та, когато се е прибрал в Швеция. Микаел Блумквист твърди, че той е избягал агент на КГБ от Русия, което е невъзможно да се установи, но аз съм склонна да вярвам, че има право.
	— И какво означава това?
	— Означава, че е снабден с фалшива идентичност. И това трябва да е станало с благословията на властите.
	— Сепо?
	— Блумквист така твърди. Но как точно е станало, не знам. Това предполага актът за раждането и цял куп други документи да са били фалшифицирани и разпределени в отделни шведски регистри. Не смея да гадая кое от тези действия е легално. Вероятно зависи кой е взел решението. Но за да се легализира, то е трябвало да бъде взето на правителствено ниво.
	В служебната стая на Бублански се възцари тишина, докато четиримата криминални инспектори преценяваха чутото.
	— Окей — каза Бублански. — Ние сме четирима изветрели ченгета. Ако правителството е замесено, не възнамерявам да го разпитвам.
	— Хм… — каза Курт Свенсон. — Това би могло да доведе до конституционна криза. В САЩ може да се привикват членове на правителството на разпит в най-обикновен съд. В Швеция трябва да се мине през конституционната комисия.
	— Онова, което можем да направим, е да питаме шефа — каза Йеркер Холмберг.
	— Шефа? — запита Бублански.
	— Турбьорн Фелдин. Той беше министър-председател.
	— Окей. Ще разберем къде живее и ще питаме бившия министър-председател дали е подправял документи за самоличност на избягал руски шпионин. Ама не вярвам да ни отговори.
	— Фелдин живее в Ос, община Херньосанд. Аз съм роден на няколко километра оттам. Баща ми е от Партията на центъра и добре познава Фелдин. Аз лично съм го срещал няколко пъти и като дете, и като възрастен. Непринуден човек е.
	Тримата криминални инспектори погледнаха удивени Йеркер Холмберг.
	— Познаваш Фелдин? — недоверчиво попита Бублански.
	Холмберг кимна. Бублански подсвирна.
	— Честно казано… — каза Холмберг. — Биха се решили сума ти проблеми, ако накараме бившия министър-председател да направи изявление, тъй че да знаем къде се намираме във всичко това. Мога да замина и да говоря с него. Ако не каже нищо — здраве да е. Ако проговори, ще си спестим много време.
	Бублански преценяваше предложението. После поклати глава. С ъгълчето на окото си видя, че и Соня Мудиг, и Курт Свенсон замислено кимат.
	— Холмберг… това, което предлагаш, е добро, но ми се струва, че засега е по-добре да отложим тази идея. Да се върнем на случая. Соня…
	— Според Блумквист Залаченко е пристигнал тук през 1976-та. Доколкото разбирам, има само един човек, от когото е могъл да получи тази информация.
	— Гунар Бьорк — каза Курт Свенсон.
	— Впрочем какво е казал Бьорк? — запита Йеркер Холмберг.
	— Не много. Позовава се на секретността и казва, че не може да обсъжда каквото и да било без заповед на висшестоящите.
	— И кои са те?
	— Отказва да каже.
	— И сега какво ще стане с него?
	— Арестувах го за престъпление по закона за сексуалната търговия. Чрез Даг Свенсон разполагаме с отлична документация. Екстрьом явно не беше доволен, но след като съм повдигнал обвинение, ще има проблеми, ако прекрати предварителното следствие — каза Курт Свенсон.
	— Аха. Нарушение на закона срещу сексуалната търговия. Предполагам, че ще се отърве с глоба.
	— Сигурно. Но вече го имаме в системата и можем да го извикаме пак на разпит.
	— Само че сега сме вече на територията на Сепо. Това може да създаде доста напрежение.
	— Проблемът е, че нищо от случилото се не би могло да бъде извършено без по един или друг начин да не е замесена Сепо. Възможно е Залаченко наистина да е избягал руски шпионин, получил политическо убежище. Възможно е и да е работил за Сепо като агент или информатор, или каквото и да е там, за да има причини да му се даде фалшива самоличност и да му се осигури анонимност. Но има три проблема. Първо, разследването от 1991 година, довело до незаконното затваряне на Лисбет Саландер в психиатрична клиника. Второ, дейността на Залаченко от онова време, която няма абсолютно нищо общо с националната сигурност. Залаченко е един най-обикновен гангстер и с голяма вероятност е участвал в няколко убийства и други престъпления. И трето, няма никакво съмнение, че Лисбет Саландер е била застреляна и погребана на негова земя в Госеберя.
	— Апропо, много бих искал да прочета доклада по фамозното разследване — каза Йеркер Холмберг.
	Бублански се начумери.
	— Екстрьом го е взел в петък и когато помолих да ми бъде върнато, каза, че щял да прави копие, което така и не е направил. Вместо това ми позвъни и рече, че е говорил с главния прокурор и че има проблем. Според главния прокурор печатът за строго секретно означава, че следственият доклад не може да се копира и разпространява. Той е поискал да му се дадат всички копия до приключване на делото. Това означава, че Соня трябва да върне нейното копие.
	— Значи вече не разполагаме с доклада по разследването?
	— Не.
	— По дяволите! — каза Холмберг. — Това не е никак хубаво.
	— Не е — каза Бублански. — Освен това означава, че някой работи против нас и при това работи бързо и ефективно. Следственият доклад бе всъщност онова, което ни насочи на вярна следа.
	— Тогава трябва да установим кой работи против нас — каза Холмберг.
	— Един момент — каза Соня Мудиг. — Имаме и Петер Телебориан. Той допринесе за нашето разследване, като направи психиатричен профил на Лисбет Саландер.
	— Така е — каза Бублански с мрачен глас. — И какво каза?
	— Беше много обезпокоен за нейната сигурност и й желаеше доброто. Но накрая каза, че тя е опасна и ще оказва потенциална съпротива. Доста неща основахме на казаното от него.
	— Той доста бе подгонил и Ханс Фасте — каза Холмберг. — Чули ли сме напоследък нещо за Фасте?
	— В отпуск е — кратко отвърна Бублански. — Въпросът сега е как да продължим.
	Следващите два часа посветиха на обсъждане на различни възможности. Единственото взето практическо решение бе Соня Мудиг да се върне в Гьотеборг на следващия ден и да разбере дали Лисбет Саландер има нещо да каже. Когато най-сетне се разделиха, Соня Мудиг и Курт Свенсон заедно слязоха в гаража.
	— Само си мислех… — Курт Свенсон замълча.
	— Да? — запита Мудиг.
	— Само това, че когато говорихме с Телебориан, ти бе единствена от групата, която задаваше въпроси и правеше предположения.
	— Така ли?
	— Да… така. Добър инстинкт имаш — каза той.
	Курт Свенсон далеч не беше известен с комплиментите си и това решително бе първият път, когато каза нещо позитивно и ободряващо на Соня Мудиг. Остави я със зяпнала уста при колата й.


	Глава пета
	Неделя, 10 април

	Микаел Блумквист прекара съботната нощ в леглото с Ерика Бергер. Не се отдадоха на секс, просто лежаха и говориха. Съществена част от разговора посветиха на изясняване на подробностите в историята на Залаченко. Доверието между Микаел и Ерика бе такова, че той и за секунда не се поколеба да говори по този въпрос, въпреки че Ерика отиваше в конкурентния печат. Тази история беше находка на „Милениум“ и бе възможно Ерика да съжалява, че не може да бъде редактор на броя. Така че обсъждането й беше един приятен начин да приключи работата си в „Милениум“.
	Говориха и за бъдещето и какво би означавала новата ситуация. Ерика бе твърдо решена да запази дяловото си участие във вестника и да остане в управата. Затова пък и двамата съзнаваха, че не може да се намесва в текущата редакционна работа.
	— Дай ми някоя година там… пък кой знае. Може и да се върна в „Милениум“, като ми наближи времето да се пенсионирам — каза тя.
	Обсъдиха и сложните си взаимоотношения. Съгласни бяха, че на практика нищо няма да се промени и че, разбира се, ще се срещат често и в бъдеще. Че ще стане като през осемдесетте години, преди старта на „Милениум“, когато все още бяха на различни работни места.
	— Чисто и просто ще трябва да си запазваме час — констатира Ерика със слаба усмивка.


	В неделя сутринта набързо се сбогуваха, преди Ерика да се прибере при съпруга си Грегер Бакман.
	— Не знам какво да кажа — каза Ерика. — Но налице са всички белези, че си навлязъл в някакъв сюжет и че всичко друго остава на заден план. Знаеш ли, че се държиш като психопат, когато работиш?
	Микаел се усмихна и я притисна до себе си.
	След като тя си отиде, цялата му сутрин мина в звънене в Салгренската болница в опит да получи сведения за състоянието на Лисбет Саландер. Никой не искаше нищо да му каже. Накрая се обади на криминален инспектор Маркус Ерландер, който се осмели да говори и го уведоми, че като се имат предвид обстоятелствата, състоянието на Лисбет Саландер било добро и че лекарите, макар и предпазливи, били оптимисти. Попита дали може да я посети. Ерландер отвърна, че Лисбет Саландер е задържана с прокурорска заповед и че не може да приема посещения. Освен това състоянието й било такова, че още не била разпитвана. Микаел изтръгна обещание от Ерландер, че ще му се обади, ако състоянието й се влоши.
	Докато проверяваше обажданията на мобилния си, Микаел видя, че има четирийсет и две неприети повиквания и есемеси от разни журналисти, които отчаяно се опитваха да се доберат до него. Новината, че именно той е намерил Лисбет Саландер и сигнализирал на Спасителната служба и че е в тясна връзка с развитието на събитията, през последното денонощие бе станала предмет на драматични спекулации в медиите.
	Микаел изтри всички репортерски обаждания. Вместо това се обади на сестра си Аника Джанини и се уговори с нея за неделен обяд.
	После звънна на Драган Армански, изпълнителен директор и оперативен шеф на предприятието за сигурност и охрана „Милтън Секюрити“. Успя да го намери на мобилния в жилището му в Лидингьо.
	— Във всеки случай бива те да изравяш сензационни истории — каза сухо Армански.
	— Извинявай, че не ти се обадих през седмицата. Получих съобщение, че си ме търсил, но наистина нямах време…
	— Проведохме собствено проучване в „Милтън“. И научих от Холгер Палмгрен, че разполагаш с информация. Изглежда, си няколко мили пред нас.
	Микаел се поколеба, после попита:
	— Мога ли да разчитам на теб?
	Армански изглеждаше стъписан от въпроса.
	— В какъв смисъл?
	— На страната на Саландер ли си, или не? Мога ли да вярвам, че й желаеш доброто?
	— Аз съм неин приятел. Както знаеш, не е необходимо и тя да е мой приятел.
	— Знам. Но питам дали си готов да застанеш в нейния ъгъл на ринга и да издържиш един груб мач с враговете й. Ще има доста рундове.
	Армански помисли и отговори:
	— На нейна страна съм.
	— Мога ли да обсъдя нещата с теб без опасения, че ще изтече информация към полицията или към някой друг?
	— Не мога да се намесвам в нищо криминално — каза Армански.
	— Не те питам за това.
	— Можеш абсолютно да разчиташ на мен, стига да не узная, че си замесен в престъпна дейност.
	— Добре. Трябва да се срещнем.
	— Довечера ще бъда в града. Вечеря?
	— Не, няма да имам време. Ще ти бъда благодарен, ако се срещнем утре вечер. Ти и аз, и може би още няколко души. Трябва да седнем и да поговорим.
	— Добре си дошъл в Милтън. Да кажем в 18 часа?
	— Още нещо… след два часа ще се срещна със сестра ми Аника Джанини. Тя размишлява дали да стане адвокат на Лисбет Саландер, но, естествено, не може да работи безплатно. Мога да платя от джоба си само част от хонорара й. От „Милтън Секюрити“ бихте ли помогнали?
	— Лисбет ще има нужда от крайно опитен адвокат по криминални дела. Ще ме извиниш, но сестра ти е неподходящ избор. Вече говорих с главния юрист на „Милтън“ и той ще издири подходящ адвокат. Мислех за Петер Алтин или нещо подобно.
	— Грешка. Лисбет се нуждае от съвсем друг тип адвокат. Ще разбереш какво имам предвид, когато поговорим. Но би ли вложил пари в защитата й, ако стане нужда?
	— Вече мислех „Милтън“ да наеме адвокат…
	— Това „да“ или „не“ означава? Знам какво се случи с Лисбет. И горе-долу знам кои стоят зад това. И знам защо. И имам план за атака.
	Армански се засмя.
	— Окей. Ще изслушам предложението ти. Ако не ми хареса, се оттеглям.


	— Помисли ли за предложението ми да представляваш Лисбет Саландер? — попита Микаел веднага щом целуна сестра си по бузата и седнаха на сандвичи и кафе.
	— Да. И трябва да откажа. Знаеш, че не съм адвокат по криминални дела. Ще има нужда от някой със съвсем друга тежест и опит от мен.
	— Грешиш. Ти си адвокат и си призната за добра по въпросите на женските права. Твърдя, че си точно този адвокат, от който има нужда тя.
	— Микаел… не вярвам, че разбираш какво означава това. Става дума за сложно криминално дело, а не за обикновен случай на малтретиране или сексуално насилие. Една недостатъчно добра защита може да доведе до катастрофа.
	Микаел се усмихна.
	— Мисля, че си объркала нещата. Ако например Лисбет беше подведена под отговорност за убийствата на Даг и Мия, щях да наема адвокат от типа на Силберски или някой друг тежкар, адвокат по криминални дела. Но в този процес ще са засегнати съвсем други неща. А ти си най-съвършеният адвокат, който мога да си представя.
	Говориха почти два часа. Когато Микаел привърши с обясненията си, Аника Джанини бе убедена в правотата му. И Микаел вдигна мобилния и отново се обади на Маркус Ерландер в Гьотеборг.
	— Здравей. Пак е Блумквист.
	— Нямам новини за Саландер — раздразнено каза Ерландер.
	— Което приемам за добра новина. Затова пък аз имам новини за нея.
	— Така ли?
	— Да. Вече има адвокат, на име Аника Джанини. Седи срещу мен и й давам слушалката.
	Микаел протегна мобилния през масата.
	— Добър ден. Казвам се Аника Джанини и бях помолена да представлявам Лисбет Саландер. Следователно трябва да вляза в контакт с моята клиентка, за да ме припознае като свой защитник. И да получа телефонния номер на прокурора.
	— Разбирам — каза Ерландер. — Доколкото знам, вече е свързана със служебен защитник.
	— Добре. Някой питал ли я е за нейното мнение?
	Ерландер се поколеба.
	— Честно казано, не сме имали възможност да разменим и една дума с нея. Надяваме се да можем да говорим с нея утре, ако състоянието й разрешава това.
	— Много добре. Тогава тук и сега заявявам, че докато госпожица Саландер не каже нещо друго, можете да ме смятате за неин адвокат. Можете да я разпитвате само в мое присъствие. Поздравете я и я запитайте дали ме приема като адвокат, или не. Разбрахме ли се?
	— Да — с въздишка каза Ерландер.
	Не се чувстваше уверен по чисто юридическите въпроси. Помисли известно време, после каза:
	— Най-напред искаме да запитаме госпожица Саландер дали знае къде може да се намира нашият полицейски убиец Роналд Ниедерман. Може ли да я попитаме, дори и ако вие не присъствате?
	Аника Джанини се поколеба.
	— Окей. Може да я попитате дали би помогнала да се локализира Ниедерман. Но не може да й задавате някакви въпроси, свързани с евентуални обвинения срещу нея. Споразумяхме ли се?
	— Май да.


	Маркус Ерландер излезе от кабинета си, качи се един етаж по-нагоре и почука на вратата на ръководителката на предварителното следствие Агнета Йервас. Предаде съдържанието на разговора, който бе провел с Аника Джанини.
	— Не знаех, че Саландер има адвокат.
	— Нито пък аз. Джанини е наета от Микаел Блумквист. Не е сигурно дали Саландер знае нещо за това.
	— Но Джанини не е адвокат по криминални дела. Тя се занимава с правата на жените. Един път чух нейна лекция; тя е умна, но абсолютно неподходяща за тази цел.
	— Всеки случай това ще реши Саландер.
	— Можем да го оспорим в съда. На Саландер трябва да й се намери истински защитник, а не някоя знаменитост на лов за пари. Хм… Освен това Саландер е под попечителство. Не знам защо.
	— Какво ще правим?
	Агнета Йервас размисли за момент.
	— Пълна каша. Не съм сигурна кой ще поеме делото, може да го преместят при Екстрьом в Стокхолм. Но тя трябва да има адвокат. Окей… попитай я дали иска Джанини.


	Когато се прибра към пет следобед, Микаел отвори своя айбук на текста, който бе започнал да пише в хотела в Гьотеборг. Работи седем часа, докато не позапълни най-големите пролуки в историята. Оставаше още доста проучване.
	Въпрос, на който не можеше да отговори, опирайки се на наличната документация, бе точно кои в Сепо освен Гунар Бьорк са направили конспирация, за да вкарат Лисбет Саландер в лудница. Не бе изчистил и въпроса какви са точно отношенията между Гунар Бьорк и психиатъра Петер Телебориан.
	В полунощ изключи компютъра и отиде да си легне. За първи път от няколко седмици чувстваше, че може да се отпусне и да спи спокойно. Сюжетът бе под контрол. Колкото и много въпроси да оставаха, вече разполагаше с достатъчно материал, за да предизвика лавина от заглавия.
	Понечи да се обади на Ерика Бергер и да я осведоми за положението.
	После осъзна, че тя вече не е в „Милениум“. И внезапно му стана трудно да заспи.


	В 19,30 мъжът с кафявата чанта внимателно слезе от влака от Гьотеборг на Централна гара в Стокхолм и известно време постоя неподвижно сред хорското море, докато се ориентира. Пътуването му започна от Лахолм малко след осем сутринта. В Гьотеборг спря да обядва със стар приятел, преди да продължи пътя си до Стокхолм. Две години не бе пътувал и всъщност не планираше някога пак да посети столицата. Въпреки че бе живял в Стокхолм през по-голямата част от професионалния си живот, винаги се чувстваше като чужд там, особено след като се пенсионира.
	Премина бавно през гарата, купи вечерните вестници и два банана от будката и се замисли, докато гледаше две забулени мюсюлманки, които бързо минаха покрай него. Не беше негов проблем, че хората ходят облечени така. Но все пак се питаше защо това трябва да става насред Стокхолм.
	Измина около тристате метра до хотел „Фрей“, при старата поща на Васагатан. Това беше хотелът, в който винаги отсядаше при вече редките си посещения в Стокхолм. Беше в центъра и беше приличен. А и евтин — важна предпоставка, при положение, че сам си плащаше пътуването. Предния ден бе направил резервацията, представяйки се като Еверт Гулберг.
	Щом се качи в стаята си, веднага отиде в тоалетната. Беше стигнал възрастта, когато се налагаше да посещава тоалетната доста често. Само преди няколко години спеше по цяла нощ, без да става да пикае.
	Като излезе от тоалетната, си свали шапката, английска тъмнозелена филцова шапка, и разхлаби възела на вратовръзката. Беше висок 1,84 и тежеше шейсет и осем килограма, което значеше, че е слаб и строен. Носеше пепитено сако и тъмносиви панталони. Отвори кафявата чанта и разопакова две ризи, резервна вратовръзка и бельо, които остави в шкафа в стаята. После закачи връхното си палто и сакото на закачалката в дрешника зад вратата.
	Беше рано да си ляга. И късно да отиде на вечерна разходка, занимание, което не намираше за особено приятно. Седна на задължителния за хотелската стая стол и се огледа. Включи телевизора, но намали докрай звука. Помисли дали да не се обади на рецепцията за кафе, но реши, че е късно. Вместо това отвори минибара, извади бутилчица „Джони Уокър“, изля я в чаша и я разреди със съвсем малко вода. Отвори вечерните вестници и внимателно прочете всичко написано през деня за преследването на Роналд Ниедерман и случая „Лисбет Саландер“. След това извади бележник в кожена подвързия и си записа някои неща.


	Бившият директор на бюро в Полицията за сигурност Еверт Гулберг беше на 78 години и бе официално пенсиониран от четиринайсет години. Но така е със старите шпиони. Никога не умират, само се оттеглят и заживяват в сянка.
	Веднага след края на войната, когато бе на 19 години, Гулберг се насочи към кариера във флота. Изкара военната си служба като юнкер и след това бе приет за офицерско обучение. Но вместо традиционното назначение в морето, което очакваше, го изпратиха в Карлскруна като прихващач на сигнали в разузнавателната служба на флота. Не му бе трудно да схване защо е необходимо да се знае какво става от другата страна на Йостершьо. Но възприемаше работата си като скучна и безинтересна. В школата за преводачи към Министерството на отбраната все пак научи руски и полски. Тези му знания бяха една от причините през 1950 година да бъде изпратен в Полицията за сигурност. По онова време безупречно коректният Георг Тюлин бе шеф на Трето подразделение на държавната полиция. Когато започна, общият бюджет на полицията бе 2,7 милиона крони, а персоналът се състоеше от деветдесет и шест души.
	Когато Еверт Гулберг официално се пенсионира през 1992 година, бюджетът само на Полицията за сигурност надхвърляше 350 милиона крони и той вече не знаеше колко служители има Фирмата.
	Гулберг бе прекарал живота си в тайните служби на Негово величество, или по-скоро в тайната служба на социалдемократическото управление. Което бе една ирония, защото той предано избори след избори бе гласувал за консерваторите, освен през 1991-ва, когато съзнателно гласува против тях, считайки, че Карл Билд е истинска политическа катастрофа. Същата година даде гласа си за Ингвар Карлсон. Годините с най-доброто шведско правителство потвърдиха най-лошите му опасения. Консервативното правителство пое властта, когато се разпадна Съветският съюз, и по негово мнение едва ли някой режим е бил по-зле подготвен да се изправи и посрещне новите политически възможности в изкуството на шпионажа, възникнали на Изток. Правителството на Билд, напротив, по икономически съображения затвори съветския отдел и вместо това заложи на международните глупости в Босна и Сърбия — сякаш някога Сърбия би заплашила Швеция. Резултатът бе, че възможността внимателно да се вербуват информатори в Москва отиде на вятъра и в деня, в който климатът отново ще се влоши, което според Гулберг бе неизбежно, пак неразумни политически искания ще се стоварят върху Полицията за сигурност и военното разузнаване, сякаш те могат да извадят от небитието необходимите им агенти.


	Гулберг бе започнал кариерата си в руския отдел в Трето подразделение на държавната полиция и след две години зад бюро направи първите си проучвания като аташе с ранг капитан в шведското посолство в Москва през 1952–1953 година. Колкото и да е странно, но там той наследи друг известен шпионин. Няколко години по-рано неговият пост бе заеман от небезизвестния офицер, полковник Стиг Венерстрьом.
	Когато се завърна в Швеция, Гулберг работи в контраразузнаването и десет години по-късно бе един от по-младите в Сепо, които под командването на оперативния шеф Ото Даниелсон заловиха Венерстрьом и го вкараха до живот в Лонгхолмен.
	Когато тайната полиция бе реорганизирана под ръководството на Пер Гунар Винге през 1964 година и се превърна в Отдел за сигурност към Кралското полицейско управление, РПС/Сек, се започна и увеличение на персонала. Тогава Гулберг бе работил там 14 години и бе станал един от ценените ветерани.
	Гулберг никога не бе употребявал означението Сепо за Полицията за сигурност. Ползваше израза РПС/Сек във формални случаи и само Сек в неформални. Между колегите дейността се обозначаваше като Предприятието или Фирмата, или чисто и просто Отделът, но никога като Сепо. Причината бе проста. Най-важната задача на Фирмата дълги години бе така нареченият личен контрол, което ще рече проучвания и регистрация на шведски граждани, заподозрени в комунистически възгледи и национално предателство. Във Фирмата понятията „комунист“ и „национален предател“ се използваха като синоними. Широко възприетото съкращение Сепо фактически бе пуснато в обръщение от комунистическия и потенциално „национално предателски“ вестник „Кларте“ като обидно название на комунистическите преследвачи в полицията. Затова Гулберг, както и всеки друг ветеран, не използваше думата Сепо. И никак не можеше да разбере защо неговият предишен началник П. Г. Винге бе кръстил мемоарите си „Шеф на Сепо 1962-1970“.
	Реорганизацията през 1964 година предопредели бъдещата кариера на Гулберг.
	Създаването на РПС/Сек означаваше, че тайната държавна полиция се превръща в нещо, което в докладните записки на Министерството на правосъдието се описваше като модерна полицейска организация. Това на свой ред означаваше нови назначения. Постоянната нужда от нов персонал доведе до сериозни проблеми — при така разширилата се организация врагът получаваше драматично подобрени възможности да пласира агенти в отдела. На свой ред това доведе до засилване на контрола над вътрешната сигурност — тайната полиция вече не можеше да бъде някакъв клуб, състоящ се от бивши офицери, където всеки познава всеки и където най-обикновена практика бе новоназначеният да е син на офицер.
	През 1963 година Гулберг бе преместен от контраразузнаването в личния контрол, което изигра голяма роля за залавянето на Стиг Венерстрьом. По това време се поставиха основите на регистъра, който към края на шейсетте години обхващаше около 300 000 шведски граждани с неподходящи политически симпатии. Но личният контрол на шведски граждани бе едно; друг бе въпросът как ще се осъществи контролът на сигурността в РПС/Сек.
	Венерстрьом бе предизвикал лавина от проблеми в тайната държавна полиция. Ако някой полковник в щаба на отбраната работи за руснаците — освен това е и правителствен съветник по делата, касаещи ядреното оръжие и политиката на сигурност, — как тогава човек може да бъде сигурен, че руснаците нямат пласиран свой агент и в Сепо? Кой би гарантирал, че шефове и по-нисши началници във Фирмата всъщност не работят за руснаците? Накратко, шпионира ли някой шпионите и кой?
	През август 1964-та Гулберг бе привикан на следобедно заседание при заместник-началника на Полицията за сигурност, директора на бюро Ханс Вилем Франке. В срещата участваха освен него двама души от ръководството на Фирмата, заместник-началникът на канцеларията и шефът на бюджетната комисия. Още преди денят да свърши, животът на Гулберг придоби нов смисъл. Получи ново назначение — шеф на новосъздадено подразделение с работно наименование Специална секция, съкратено СС. Първата му мярка бе да го прекръсти на Специална група за анализи. Шефът на бюджетната комисия посочи, че СГА не е по-добро от СС. Окончателното име на организацията стана Секция за специални анализи, ССА, наричана просто Секцията, за разлика от Отдела или Фирмата, които изцяло се свързваха с Полицията за сигурност.


	Секцията бе идея на Франке. Той я наричаше последната отбранителна линия. Ултрасекретна групировка, разположена на стратегически места във Фирмата, невидима и несъществуваща в документацията, в докладните или в бюджетните документи, поради което в нея на практика не можеше да се внедри чужд агент. Задачата й — да бди над националната сигурност. Франке имаше властта да направи това възможно. Нуждаеше се от шефа на бюджета и от шефа на канцеларията, за да създаде скритата структура, но всички те бяха воини от старата школа и приятели от многобройни стълкновения с врага.
	Първата година организацията се състоеше от Гулберг и трима подбрани сътрудници. През последвалите десет години Секцията се увеличи едва на единайсет души, от които двама административни секретари от старата школа и деветима професионални ловци на шпиони. Беше организация, в която всички работеха на равни начала. Гулберг беше шефът, останалите бяха сътрудници, които срещаха шефа си всеки ден. Ефективността се възнаграждаваше повече от престижа и бюрократичните формалности.
	Официално Гулберг бе подчинен на редица личности в йерархията на шефа на канцеларията, на когото всеки месец оставяше доклади, но на практика имаше уникална позиция с изключителни властови привилегии. Той, само той можеше да решава дали да постави под лупа дейността на най-висшето ръководство на Полицията за сигурност. Можеше, ако иска, да обърне с хастара навън живота на самия Пер Гунар Винге (което и направи). Можеше да започне собствени проучвания или да подслушва телефони, без да е нужно да обяснява целите си или дори да докладва на по-висша инстанция. Негов пример бе американската шпионска легенда Джеймс Джизъс Енгълтън, който имаше подобна позиция в ЦРУ и с когото успя да се запознае лично.
	Постепенно Секцията се превърна в микроорганизация вътре в Отдела, извън, над и встрани от всички останали подразделения на Полицията за сигурност. Това имаше и своите „географски“ последици. Секцията имаше офис в Кунгсхолмен, но от съображения за сигурност на практика заемаше частен апартамент с единайсет стаи на Йостермалм. Апартаментът бе дискретно преустроен в укрепен офис, който никога не оставаше без хора, след като доверената и вярна секретарка Елеанор Баденбринк бе настанена като постоянен жител в две от стаите на жилището, в близост до входа. Баденбринк бе безценна сила, на която Гулберг имаше абсолютно доверие.
	Организационно Гулберг и неговите сътрудници изчезнаха отвсякъде — финансираха ги от „специален фонд“ и не фигурираха никъде във формалната бюрокрация на Полицията за сигурност или в Министерството на правосъдието. Дори шефът на РПС/Сек не знаеше за най-секретните сътрудници, които имаха за задача да се справят с най-деликатните проблеми.
	На четирийсетгодишна възраст Гулберг постепенно се озова в ситуация, в която не трябваше да дава обяснения на никой жив човек и можеше да провежда разследвания за каквото си поиска.
	Още от самото начало за Гулберг бе ясно, че Секцията за специални анализи рискува да се превърне в политически уязвима групировка. Служебната характеристика бе, меко казано, неубедителна, а писмената документация — крайно недостъпна.
	През септември 1964-та министър-председателят Таге Ерландер подписа директива за предоставяне на бюджетни средства на Секцията за специални анализи, имаща за задача да извършва специални разследвания от значение за сигурността на кралството. Една такава задача бе поставена от заместник-началника на РПС/Сек Ханс Вилем Франке по време на едно следобедно заседание. Разследването веднага бе обявено за строго секретно и включено в специално досие с гриф „строго секретно“.
	Подписът на министър-председателя обаче означаваше, че Секцията е юридически призната институция. Първият й годишен бюджет възлизаше на 52 000 крони. Определянето на толкова нисък бюджет Гулберг сметна за гениален ход. Това значеше, че официално Секцията се смята за маловажно звено.
	Подписът на министър-председателя означаваше, че той признава необходимостта от съществуването на групировка, която да отговаря за „вътрешния личен контрол“. Същият подпис обаче можеше да се тълкува като признание, че подобна групировка може да отговаря и за контрола на „специални личности“ извън Полицията за сигурност, например на самия министър-председател. Именно последното създаде сериозни политически проблеми.


	Еверт Гулберг установи, че „Джони Уокър“-ът в чашата му е свършил. Не си падаше много по алкохола, но беше дълъг ден и дълго пътуване, а и смяташе, че се намира на етап от живота си, когато беше без значение дали ще реши да изпие едно, или две уискита и че спокойно може да си позволи пълна чаша, стига да иска. Изля в чашата си миниатюрна бутилка „Гленфидич“.
	Най-деликатната от всички задачи, разбира се, бе Улоф Палме.
	Гулберг помнеше и най-малкия детайл от изборния ден през 1976-та. За първи път в съвременната си история Швеция имаше буржоазно правителство. Лошото бе, че министър-председател стана Турбьорн Фелдин, а не Йоста Буман — мъж от старата школа и безкрайно по-подходящ. Но преди всичко бе ударен Палме, което позволи на Еверт Гулберг да си отдъхне.
	Дали Палме бе подходящ за министър-председател, бе предмет на не един обеден разговор в най-потайните коридори на РПС/Сек. В 1969-та Пер Гунар Винге бе уволнен, след като изрази мнението, споделяно от мнозина в Отдела, а именно, че Палме може да е внедрен агент на руската шпионска организация КГБ.
	Мнението на Винге не противоречеше на царящия тогава климат във Фирмата. Той открито бе поставил въпроса пред губернатора Рагнар Ласинанти при едно посещение в Норботен. Ласинанти на два пъти бе вдигнал вежди и после бе информирал правителството, в резултат на което привикаха Винге на специален разговор.
	За голямо съжаление на Еверт Гулберг въпросът за евентуални руски контакти никога не получи някакъв отговор. Въпреки настойчивите опити да се установи истината и да се намерят нужните доказателства — _the smoking gun_*, — Секцията така и не откри абсолютно никакво потвърждение на твърденията на Винге. За Гулберг това не означаваше, че Палме е невинен, а че по-скоро е особено хитър и интелигентен шпионин, неизкушен да направи грешките на другите руски шпиони.
	[* _The smoking gun_ (англ.) — димящото дуло, в случая улика, следа. — Б.пр.]
	Палме продължаваше да ги мами година след година. Случаят бе актуализиран през 1982-ра, когато той отново стана министър-председател. После гръмнаха изстрелите на Свеавеген* и въпросът завинаги се превърна в история.
	[* Улоф Палме (1927–1986) — шведски политик, социалдемократ, министър-председател през периода 1969–1976 и 1982–1986 г., когато е застрелян на централната улица Свеавеген. — Б.пр.]
	За Секцията 1976-та бе проблематична година. В РПС/Сек сред малцината, които знаеха истината за съществуването на Секцията, започнаха да се появяват критики. През изминалите десет години общо шейсет и пет служители бяха уволнени от Полицията за сигурност поради предполагаема политическа нелоялност. В повечето случаи документацията бе такава, че нищо не можеше да се докаже, така че накрая някои висши началници започнаха да мърморят, че сътрудниците в Секцията са параноидни теоретици на конспирацията.
	Гулберг и сега кипваше вътрешно, когато си спомнеше за едно от делата, разглеждани от Секцията. Ставаше дума за офицер, назначен в РПС/Сек през 1968-ма, когото Гулберг лично бе охарактеризирал като крайно неподходящ. Това бе криминален инспектор Стиг Берлинг, лейтенант от шведската армия, който впоследствие се оказа полковник от руската военноразузнавателна служба ГРУ. На четири пъти през годините след назначението му Гулберг се мъчеше да уволни Берлинг и винаги, когато бе възможно, се стараеше да го изолира. Чак през 1977-ма, когато Берлинг стана предмет на подозрения дори извън Секцията, нещата се обърнаха. И тогава дойде часът. Берлинг се превърна в най-големия скандал в историята на шведската Полиция за сигурност.
	Критиката срещу Секцията се увеличи през първата половина на седемдесетте години и към средата на десетилетието Гулберг вече бе чул доста изказвания за намаляване на бюджета и дори предложения за закриване на звеното като ненужно.
	Общо взето, критиката поставяше под въпрос бъдещето на Секцията. Същата година в РПС/Сек приоритет имаха терористичните заплахи, което, отвсякъде погледнато, си бе само една тъжна история за объркани младежи в сътрудничество с арабски или пропалестински елементи. Големият въпрос в Полицията за сигурност бе дали личният контрол ще получи специални задачи за проучване на чуждестранни граждани, живеещи в Швеция, или това и за в бъдеще ще остане в компетентността на Отдела за чужденци.
	Изборът падна върху млад сътрудник, работещ в РПС/Сек от 1970 г., чийто произход и политическа благонадеждност бяха такива, че се смяташе за подходящ да заема място в Секцията. В свободното си време беше член на организация, наричана Демократичен алианс, която се описваше от социалдемократическите средства за масова информация като дясноекстремистка. В Секцията това не се смяташе за недостатък. Трима други сътрудници също бяха членове на Демократическия алианс, а и Секцията изигра голяма роля при самото създаване на алианса. Дори допринесе за макар и малка част от общото финансиране.
	За Еверт Гулберг бе невероятно щастлива случайност, че тъкмо на изборния ден през 1976-та избягалият в Швеция Александър Залаченко отиде да поиска политическо убежище в полицейския участък в Нормалм, където бе приет и разпитан от Гунар Бьорк от Отдела за чужденци. От младшия агент Бьорк, вече свързан с най-секретните от секретните дела.
	Бьорк имаше пъргав ум. Той веднага схвана значението на Залаченко, прекъсна разпита и напъха беглеца в стая в хотел „Континентал“. И именно на Еверт Гулберг, а не на формалния си началник в Отдела за чужденци позвъни Гунар Бьорк, за да сигнализира. Телефонният разговор се проведе по времето, когато изборните секции вече бяха затворени и всички прогнози сочеха, че Палме ще загуби. Гулберг тъкмо се бе прибрал и включил телевизора, за да следи изборните новини. Най-напред се усъмни в съобщението на възбудения младши агент. После отиде в „Континентал“, на по-малко от 250 метра от хотелската стая, в която се намираше в момента, за да поеме командването над случая „Залаченко“.
	От този момент животът на Еверт Гулберг рязко се промени. Думата „секретно“ получи съвсем друго съдържание и тежест. Той съзря необходимостта от създаване на нова структура около беглеца.
	Избра автоматично да включи Гунар Бьорк в групата около Залаченко. Беше умно и правилно решение, след като и без това Бьорк знаеше за съществуването на Залаченко. По-добре бе да е вътре, отколкото да рискува да го остави отвън. Така че преместиха Бьорк от официалното му работно място в Отдела за чужденци зад едно бюро в апартамента в Йостермалм.
	В получилата се драматична ситуация Гулберг предпочете отначало да информира само един човек от РПС/Сек, а именно шефа на канцеларията, който вече бе запознат с дейността на Секцията. Той разсъждава няколко денонощия, преди да заяви на Гулберг, че поради своята изключителна важност случаят с беглеца трябва да бъде доведен до знанието и на шефа на РПС/Сек, и на правителството.
	Новопостъпилият шеф на РПС/Сек по онова време знаеше за Секцията за специални анализи, но имаше само бледа представа с какво всъщност се занимава тя. Беше назначен да разчисти след случая ИБ* и вече се бе устремил към по-висок чин в полицейската йерархия. В поверителни разговори с началника на канцеларията узна, че Секцията е създадена от правителството секретна група, за която много-много не трябва да се разпитва. Тъй като вече бе свикнал да не задава абсолютно никакви въпроси, които биха могли да предизвикат неприятни отговори, той разбиращо кимна и прие, че има нещо, назовано ССА, и че това нещо няма нищо общо с него.
	[* Случаят Ингмар Бергман. През 1976 г., след като е обвинен в данъчна измама, големият шведски режисьор напуска страната и се установява в Мюнхен. Впоследствие е оправдан и шведското правителство му се извинява. — Б.пр.]
	Гулберг не бе особено очарован от мисълта да информира шефа за Залаченко, но прие реалността. Подчерта абсолютната необходимост от тотална секретност, получи подкрепа и такива инструкции, че дори самият шеф на РПС/Сек не би могъл да обсъжда темата в кабинета си, без да вземе предварително разширени предпазни мерки. Реши се със Залаченко да се занимава Секцията за специални анализи.
	Да се информира отиващият си министър-председател бе изключено. Заради въртележката, създадена около смяната на правителството, встъпващият министър-председател бе зает с излъчването на трима министри и с преговори с другите буржоазни партии. Чак месец след сформирането на правителството шефът на РПС/Сек заедно с Гулберг заминаха за Русенбад и информираха новия министър-председател. Гулберг до последно бе против да се информира правителството, но шефът на РПС/Сек държеше на своето — не било конституционно оправдано да не се информира министър-председателят. По време на срещата Гулберг вложи цялото си красноречие, за да убеди министър-председателя в необходимостта информацията за Залаченко да не се разпростира извън собствения му кабинет, както и да му внуши, че нито външният министър, нито министърът на отбраната, нито кой да е друг член на правителството не трябва бъдат информирани.
	Министър-председателят Фелдин бе потресен от новината, че руски топ агент е поискал убежище в Швеция. Той започна да обяснява, че от лоялност трябва да повдигне въпроса поне пред ръководителите на другите две правителствени партии. Гулберг бе подготвен за това и изигра най-тежкия коз, с който разполагаше. Отвърна, без да повишава тон, че ако това стане, ще бъде принуден незабавно да си подаде оставката. Заплаха, която впечатли Фелдин, защото означаваше, че министър-председателят сам ще трябва да поеме отговорността, ако изтече информация и руснаците изпратят убийци да ликвидират Залаченко. И след като човекът, отговарящ за сигурността на Залаченко, си е подал оставката, то историята може да се превърне в политическа и медийна катастрофа за министър-председателя.
	Така че Фелдин, още пресен и неуверен в ролята си на министър-председател, се съгласи на всичко. Прие директива, която незабавно бе въведена в секретния дневник и според която Секцията водеше на отчет и отговаряше за сигурността на Залаченко, както и че информацията за него не трябваше да напуска кабинета на министър-председателя. След това Фелдин подписа друга директива, която на практика показваше, че е информиран, но също и че никога няма да обсъжда въпроса. Накратко, че ще забрави за Залаченко. Все пак Фелдин настоя още един човек от неговата канцелария, лично подбран от него правителствен секретар, да бъде информиран и да му служи за свръзка при делата, засягащи беглеца. С това Гулберг се съгласи. Можеше без проблеми да се справи с един секретар.
	Шефът на РПС/Сек бе доволен. Сега случаят Залаченко беше конституционно подсигурен, което в дадения случай означаваше измиване на ръцете. Гулберг също остана доволен. Бе успял да наложи карантина и да засекрети информационния поток. Сам щеше да контролира Залаченко.
	Когато се върна в служебната си стая на Йостермалм, Гулберг седна на бюрото си и на ръка състави списък на личностите, които знаеха за Залаченко. В списъка влизаха той самият, Гунар Бьорк, оперативният шеф на Секцията Ханс фон Ротингер, заместник-началникът Фредрик Клинтон, секретарката на Секцията Елеанор Баденбринк, както и двама сътрудници със задача да събират и анализират разузнавателната информация, която щеше да даде Залаченко. Общо седем души, които през следващите години щяха да съставляват нещо като специална секция в Секцията. Гулберг мислеше за тях като за Вътрешната група.
	Извън Секцията знаеха началникът на РПС/Сек, заместник-началникът и шефът на канцеларията. Над тях министър-председателят и един правителствен секретар. Общо дванайсет души. Никога по-рано държавна тайна не бе позната от толкова подбран кръг хора.
	Тайната обаче се знаеше от още един, тринайсети човек. Бьорк бе придружаван от юриста Нилс Бюрман. Да се направи Бюрман сътрудник в Секцията бе изключено. Бюрман не беше полицай от силите на сигурността, а практикант в РПС/Сек, и не притежаваше нужната компетентност и знания. Гулберг претегли всички „за“ и „против“ и накрая реши внимателно да извади Бюрман от тази история. Заплаши Бюрман с доживотен затвор по обвинение в национално предателство, ако от устата му излезе и една сричка за Залаченко, използва подкуп под формата на обещания за бъдещи задачи и накрая ласкателства, които повдигнаха чувството за значимост на Бюрман. Погрижи се Бюрман да получи назначение в адвокатско бюро с добра репутация, след което да получи поток от поръчки, които да го държат зает. Имаше само един проблем — Бюрман беше толкова посредствен, че не съумя да използва дадените му възможности. След десет години той напусна адвокатското бюро и създаде своя практика, постепенно превърнала се в адвокатска кантора с един служител на Уденплан.
	През всичките тези години Гулберг държеше Бюрман под дискретно, но постоянно наблюдение. Свали наблюдението в края на осемдесетте, когато Съветският съюз бе на път да се разпадне и Залаченко вече не беше приоритет.


	За секцията Залаченко представляваше обещаващ пробив в загадката Палме, която постоянно занимаваше Гулберг. Палме си оставаше една от големите цели, които си бе поставил.
	Надеждите му обаче не се оправдаха, защото Залаченко никога не бе действал в Швеция и нямаше истински познания за страната. Затова пък бе чувал слуховете за Червения бегач, високопоставен шведски или може би скандинавски политик, работещ за КГБ.
	Гулберг състави списък от имена, водещи към Палме. В него бяха Карл Лидбум, Пиер Скори, Стен Андешон, Марита Улвскуг и още няколко души. До края на живота си много пъти щеше да се връща към този списък, без да получи очаквания отговор.
	Ето така Гулберг се оказа играч сред големите момчета, приет с уважение в ексклузивния клуб от подбрани воини, където всички се познаваха и където контактите се осъществяваха чрез приятелски връзки и доверие, а не по официални канали и бюрократични правила. Срещна се със самия Джеймс Джизъс Енгълтън и пи уиски в дискретен клуб в Лондон с шефа на МИ-6. Стана един от големите.


	Обратната страна на професията бе, че никога нямаше да може да разкаже за успехите си. Освен в посмъртни мемоари. И вечно присъстваше страхът, че врагът ще забележи пътуванията му, вечно трябваше да си отваря очите да не би сам неволно да посочи Залаченко на руснаците.
	В това отношение Залаченко бе собственият си най-голям враг. През първата година живееше в анонимно жилище, собственост на Секцията. Не съществуваше в никой регистър или официален документ и в групата смятаха, че има достатъчно време да се планира бъдещето му. Чак през пролетта на 1978-ма получи паспорт на името на Карл-Аксел Будин и една трудно създадена легенда — фиктивно, но действително присъствие в шведския регистър.
	За съжаление вече беше твърде късно. Залаченко взе, че изчука оная проклета курва Агнета София Саландер, родена Шьоландер, като при това безгрижно се представи със собственото си име — Залаченко. Гулберг реши, че тоя не е наред с главата. Боеше се, че руският беглец скоро ще бъде разкрит. Сякаш му трябваше естраден подиум. Иначе бе трудно да си обясни как може да е толкова луд.
	То не бяха курви, то не бяха периоди на злоупотреба с алкохол, то не бяха инциденти с насилие и скандали с портиери по кръчмите. На три пъти бе арестуван от шведската полиция за пиянство и на два пъти във връзка с кръчмарски скандали. И всеки път Секцията трябваше дискретно да се намесва и да го измъква, да изчезват документи и да се променят дневници. Бьорк почти денонощно играеше ролята на бавачка на беглеца. Беше трудно, но друга възможност нямаше.
	Всичко можеше все пак да мине добре. В началото на осемдесетте Залаченко се успокои и започна да се приспособява. Но така и не остави курвата Саландер и, което е по-зле, стана баща на Камила и Лисбет Саландер.
	Лисбет Саландер.
	Гулберг произнасяше името с чувство на неприязън.
	Още когато момичетата бяха на 9–10 години, Гулберг имаше лошо предчувствие за Лисбет Саландер. Не беше нужно да е психиатър, за да разбере, че не е съвсем нормална. Гунар Бьорк бе докладвал, че е упорита, буйна и агресивна към Залаченко и че освен това ни най-малко не се страхува от него. Момичето рядко казваше нещо, но по хиляди начини показваше недоволството си от създаденото положение. Беше си проблем поначало, но колко гигантски щеше да стане този проблем Гулберг не си бе представял и в най-развихрените си фантазии. Онова, от което най-много се страхуваше, бе, че ситуацията в семейство Саландер ще доведе до намеса на социалните служби и до разследване, което ще се фокусира върху Залаченко. Много пъти призоваваше Залаченко да скъса със семейството и да изчезне от полезрението на дъщерите си. Залаченко обещаваше, но винаги нарушаваше обещанието си. Имаше и други курви. Имаше много курви. Но след няколко месеца винаги се връщаше при Агнета София Саландер.
	Проклетият Залаченко. Шпионин, който в емоционалния си живот се води по онази си работа, естествено, не може да е добър шпионин. Но Залаченко сякаш стоеше над всички нормални правила или най-малкото смяташе, че е поставен над правилата. Освен че не можеше да зареже приятелката си и да не я чука всеки път, когато се срещнеха, Залаченко редовно упражняваше насилие над нея. Дори, изглежда, се забавляваше да предизвиква по този начин пазачите си в групата „Залаченко“, като я биеше само за да ги дразни.
	У Гулберг нямаше и капка съмнение, че Залаченко е едно болно говедо. Но той не се намираше в положението да избира и бракува избягали агенти на ГРУ. Имаше само един беглец, който на всичкото отгоре съзнаваше колко е важен за Гулберг.
	Гулберг въздъхна. Групата „Залаченко“ бе започнала да играе ролята на чистач. Това не можеше да се отрече. Залаченко знаеше, че може да си позволява волности и че хората от групата любезно ще му разрешат проблемите. И що се отнася до Агнета София Саландер, той използваше възможностите им до дупка.
	Не липсваха предупреждения. Когато тъкмо бе навършила дванайсет години, Лисбет Саландер намушка Залаченко с нож. Раните не бяха сериозни, но той бе откаран в болница и групата „Залаченко“ бе принудена да извърши огромна почистваща работа. Този път Гулберг проведе със Залаченко много сериозен разговор. Направи така, че да му стане напълно ясно — повече никога не трябва да има контакт със семейство Саландер. Залаченко обеща. Спазва обещанието си повече от половин година, преди да отиде в дома на Агнета София Саландер и така да я пребие, че тя да прекара остатъка от живота си в приют.
	Че Лисбет Саландер е жадна за убийство психопатка, че е способна да произведе фугасна бомба, не бяха неща, които Гулберг можеше дори да си представи. По онова време настъпи пълен хаос. Започна поредица от разследвания и цялата операция „Залаченко“, тоест на практика цялата Секция, увисна на много тънък конец. Ако Лисбет Саландер се разприказваше, Залаченко рискуваше да бъде разкрит. А ако разкриеха Залаченко, сума ти операции, проведени в Европа през изминалите петнайсет години, рискуваха да излязат на бял ден, а Секцията да бъде подложена на официално разследване. Което на всяка цена трябваше да бъде предотвратено.
	Гулберг бе разтревожен. Едно официално разследване щеше да направи аферата ИБ да изглежда като кукленска игра. Ако архивът на Секцията се отвореше, щяха да лъснат многобройни не съвсем законни обстоятелства, да не говорим за многогодишното наблюдение на Палме и други известни социалдемократи. Беше деликатна тема, а от убийството на Палме бяха изминали само няколко години. Подобно развитие на нещата щеше да повлече и криминално разследване срещу Гулберг и други служители в Секцията. И което е още по-лошо — лудите журналисти без никакво колебание щяха да лансират теорията, че Секцията стои зад убийството на Палме, което на свой ред щеше да доведе до още една лавина от разкрития и обвинения. Най-лошото бе, че в ръководството на Полицията за сигурност бяха настъпили толкова кадрови промени, че последният шеф на РПС/Сек дори не знаеше за съществуването на Секцията. Всички контакти с РПС/Сек останаха в кабинета на новия шеф на канцеларията, а той вече десет години бе постоянен член на Секцията.


	В групата „Залаченко“ цареше атмосфера на паника и страх. Всъщност Гунар Бьорк намери решението под формата на психиатър, на име Петер Телебориан.
	Телебориан бе привлечен в отдела за контраразузнаване на РПС/Сек по съвсем друг повод, а именно като консултант във връзка с разследването на заподозрян в индустриален шпионаж. Имаше причини в един деликатен етап от разследването да се реши как въпросното лице ще реагира, в случай че е подложено на стрес. Телебориан бе млад многообещаващ психиатър, който не говореше празни приказки, а даваше конкретни и решителни съвети. Тези съвети позволиха на РПС/Сек да предотврати самоубийството на заподозрения и да го превърне в двоен агент, изпращащ дезинформация на своите работодатели.
	След атаката на Саландер срещу Залаченко от Телебориан имаше нужда повече от всякога. И Бьорк го привлече като консултант в Секцията.
	Решението на проблема се бе оказало много просто. Карл-Аксел Будин изчезваше в отделението за рехабилитация. Агнета София Саландер изчезна в приют с нелечими мозъчни травми. Всички полицейски доклади бяха събрани в РПС/Сек и предадени на Секцията чрез заместник-шефа на канцеларията.
	Петер Телебориан току-що бе получил назначение като заместник главен лекар в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ в Упсала. Необходимо бе само психиатрично заключение, което Телебориан и Бьорк съставиха заедно. Последва кратко, но не особено противоречиво решение на местния съд. Въпросът бе как да бъде представено всичко. Конституцията тук нямаше нищо общо. Все пак ставаше дума за сигурността на кралството. Това трябваше да е пределно ясно.
	А и че Лисбет Саландер беше психично болна, не будеше съмнение. Няколко години в затворено психиатрично заведение само щяха да й се отразят добре. Гулберг бе кимнал и дал зелена улица на операцията.


	Всички парченца на мозайката попаднаха на местата си и това се случи в период, когато групата „Залаченко“ бе на път да се разпусне. Съветският съюз вече не съществуваше и величието на Залаченко решително оставаше в миналото.
	Групата направи щедър жест, като даде на Залаченко обезщетение от един от фондовете на Полицията за сигурност. Осигуриха му най-добрата възможна рехабилитация и след половин година с въздишка на облекчение откараха Карл-Аксел Будин на летището „Арланда“ с еднопосочен билет за Испания. Поясниха му твърдо, че от този момент пътищата на Залаченко и Секцията се разделят. Това бе една от последните задачи на Гулберг. Седмица по-късно излезе в пенсия и предаде поста си на Фредрик Клинтон. Гулберг оставаше само като консултант и съветник по деликатни въпроси. Стоя в Стокхолм още три години и почти всеки ден работеше в Секцията, но задачите намаляха и той постепенно се оттегли. Върна се в родния си град Лахолм, където поработваше от дистанция. Първите години редовно пътуваше до Стокхолм, но дори и тези пътувания станаха все по-редки.
	Бе престанал да мисли за Залаченко. До онази сутрин, когато се събуди и откри на всеки афиш дъщерята на Залаченко, заподозряна в тройно убийство.
	Гулберг следеше новинарските репортажи с объркани чувства. Много добре схващаше, че едва ли е някакво съвпадение Бюрман да е попечител на Саландер, но не виждаше пряка опасност старата история за Залаченко да излезе на повърхността.
	Саландер беше луда. Това, че е извършила серия от убийства, не го изненадваше. Но изобщо не му хрумна, че Залаченко може да има нещо общо с играта, преди да чуе сутрешните новини, от които разбра какво се е случило в Госеберя. Тогава започна да звъни, да провежда разговори и накрая си взе билет за влака до Стокхолм.
	Секцията бе изправена пред най-лошата си криза от деня, в който бе създадена. Всичко заплашваше да се провали.


	Залаченко се замъкна до тоалетната и се изпика. Откакто Салгренската болница го снабди с патерици, вече можеше да се движи. Посвети неделята и понеделника на кратки тренировки. Все още адски го болеше челюстта и можеше да приема само течна храна, но сега поне ставаше и изминаваше къси разстояния.
	Бързо свикна с патериците, след като близо петнайсет години бе ходил с протеза. Упражняваше се в изкуството да се движи безшумно и ходеше нагоре-надолу из стаята. Всеки път, когато десният му крак докосваше пода, го прорязваше силна болка.
	Стисна зъби. Мислеше за Лисбет Саландер, която се намираше в стая, съвсем близо до него. Беше му отнело цял ден да изчисли, че е на две врати отдясно на неговата.
	В два през нощта, след последното посещение на нощната сестра, всичко бе тихо и спокойно. Залаченко мъчително се изправи и напипа патериците си. Отиде до вратата и се вслуша, но не чу нищо. Отвори я и излезе в коридора. От стаята на сестрите долиташе слаба музика. Примъкна се до изхода в края на коридора, отвори вратата и погледна към стълбището. Имаше асансьори. Върна се обратно по коридора. Когато минаваше покрай стаята на Лисбет Саландер, спря и отпочина за половин минута, опрян на патериците.


	Сестрите бяха затворили вратата й за през нощта. Лисбет Саландер чу слабо драскане откъм коридора и отвори очи. Не можа да определи естеството на шума. Звучеше сякаш някой внимателно тътри нещо по коридора. За малко настъпи пълна тишина и тя се запита дали не си е въобразила. След половин минута чу звука отново. Отдалечаваше се. Неприятното й чувство нарасна.
	Там някъде отвън бе Залаченко.
	Чувстваше се като прикована към леглото. Сърбеше я вратът под шината и изпитваше силно желание да стане. Постепенно успя да седне в леглото. Но дотук й стигнаха силите. Рухна обратно и положи глава на възглавницата.
	След малко попипа шината на врата си и намери копчетата, които я придържаха. Откопча ги и пусна яката на пода. Изведнъж й стана по-леко да диша.
	Страстно си пожела да има оръжие под ръка и достатъчно сили, за да се надигне и да свърши с него веднъж завинаги.
	Накрая се подпря на лакът. Запали нощната лампа и се огледа. Отначало не видя в стаята нищо, което да й послужи за оръжие. После погледът й попадна на масичка за обслужване до стената, на три метра от леглото й. Някой бе оставил там химикалка.
	Изчака нощната сестра да приключи с обиколката си, която тази нощ се извършваше на всеки половин час. По-дългите интервали вероятно означаваха, че според лекарите вече е в по-добро състояние в сравнение с уикенда, когато я посещаваха на всеки петнайсет минути и дори по-често. Самата тя не усещаше някаква забележима разлика.
	Когато остана сама, събра сили, седна и провеси крака през ръба на леглото. Имаше залепени електроди, които регистрираха пулса и дишането й, но кабелите бяха в същата посока, към химикалката. Внимателно се изправи и внезапно се олюля, губейки равновесие. За секунда имаше усещането, че ще припадне, но се опря на леглото и фокусира поглед върху масичката пред себе си. Направи три разлюлени крачки, протегна ръка и докопа химикалката.
	Върна се в леглото. Беше напълно изтощена.
	След малко успя да придърпа завивката. Държеше химикалката в ръка и усещаше върха й. Най-обикновена химикалка. Остра. Щеше да свърши работа — можеше да намушка някого в лицето или очите.
	Остави я близо до хълбока си и заспа.


	Глава шеста
	Понеделник, 11 април

	В понеделник сутринта Микаел Блумквист стана малко след девет и позвъни на Малин Ериксон, която тъкмо влизаше в редакцията на „Милениум“.
	— Здравей, главна редакторке — каза той.
	— Не мога да повярвам, че Ерика я няма и че ме искате за главен редактор.
	— Няма ли я?
	— Няма я. Бюрото й е празно.
	— Тогава най-добрата идея е да използваш деня и да се преместиш в нейната стая.
	— Не знам как да се държа. Чувствам се ужасно неудобно.
	— Недей. Всички са съгласни, че ти си най-добрият избор в тази ситуация. А и винаги можеш да дойдеш да се посъветваш с мен и Кристер.
	— Благодаря за доверието.
	— Няма защо — каза Микаел. — Работи си както обикновено. В най-близко време ще приемаме проблемите такива, каквито са.
	— Окей. За какво звънна?
	Той обясни, че възнамерява да си остане вкъщи и да пише през целия ден. Малин изведнъж осъзна, че той й докладва по същия начин, по който — както предполагаше — е информирал Ерика Бергер с какво се занимава. От нея се очакваше коментар. Или може би не?
	— Имаш ли някакви инструкции за нас?
	— Не. Напротив, ако имаш ти към мен, можеш да звъннеш. До гуша съм затънал в историята със Саландер, както и преди, но за всичко останало, което засяга списанието, топката е у теб. Вземай решения. Подкрепям те.
	— А ако взема погрешно решение?
	— Ако забележа нещо такова, ще ти кажа. Но трябва да е нещо специално. В нормални случаи няма решения, които да са стопроцентово правилни или погрешни. Ще вземаш твоите решения, които може да не са идентични с онези, които би взела Ерика Бергер. А ако аз взема решение, то ще е трети вариант. Но сега става дума за теб.
	— Окей.
	— Ако искаш да си добър шеф, обсъждай въпросите с другите. Най-напред с Хенри и Кристер, после с мен и накрая най-завързаните неща ще обсъдим в редколегията.
	— Ще направя каквото мога.
	— Добре.
	Когато се прибра, Микаел седна на дивана в дневната с айбука на коленете си и работи без прекъсване целия понеделник. Вечерта имаше чернова на два текста в общо двайсет и една страници. В тази част от историята ставаше дума за убийството на сътрудника Даг Свенсон и неговата приятелка Мия Бергман — над какво работеха, защо бяха застреляни и кой бе убиецът. Пресметна, че ще трябва да напише още около четирийсет страници текст за тематичния летен брой. И да реши за себе си как да опише Лисбет Саландер, без да наруши личната й неприкосновеност. Знаеше за нея неща, които тя за нищо на света не би искала да се публикуват.


	Еверт Гулберг довърши понеделнишката си закуска, състояща се само от филия хляб и чаша черно кафе, в кафенето на „Фрей“. После взе такси до Артилеригатан на Йостермалм. В 9,15 сутринта позвъни на домофона, представи се и веднага бе пуснат вътре. Качи се на шестия етаж и още пред асансьора бе посрещнат от новия шеф на Секцията, 54-годишния Биргер Ваденшьо.
	Когато Гулберг се пенсионира, Ваденшьо бе едно от младите попълнения в Секцията. Гулберг не беше сигурен какво да мисли за него.
	Би желал енергичният Фредрик Клинтон все още да беше там. Клинтон наследи Гулберг и оглавяваше Секцията до 2002 година, когато диабет и сърдечносъдови проблеми изпратиха и него в пенсия. Гулберг нямаше представа от какво тесто е замесен Ваденшьо.
	— Здравей, Еверт — каза Ваденшьо и се ръкува с бившия си началник. — Хубаво е, че намери време да дойдеш.
	— Нямам нищо друго в повече освен време — каза Гулберг.
	— Знаеш как е. Оказа се, че не сме добри в поддържането на контакти със старите предани другари.
	Еверт Гулберг не обърна внимание на забележката. Зави наляво, влезе в стария си кабинет и седна до кръглата заседателна маса до прозореца. Ваденшьо (предположи, че е той) беше окачил по стените репродукции на Шагал и Мондриан. Навремето Гулберг ги украсяваше със скици на исторически кораби като „Короната“ и „Васа“. Винаги бе копнял за морето и всъщност поначало бе морски офицер, макар и да не беше прекарал повече от няколко кратки месеца на море по време на службата си във флота. Като се изключи настъплението на компютрите, стаята изглеждаше почти като по негово време. Ваденшьо поднесе кафе.
	— Другите ей сега ще дойдат — каза той. — Мислех да разменим няколко думи преди това.
	— Колко души от ония години останаха в Секцията?
	— Освен мен само Ото Халберг и Георг Нюстрьом са в офиса. Халберг тази година ще се пенсионира, а Нюстрьом навършва 60. Иначе другите са новопостъпили. Срещал си някои от тях и преди.
	— Колко души работят за Секцията днес?
	— Направихме малка реорганизация.
	— Така ли?
	— На пълен работен ден са седмина. Тоест имаше съкращения. Но иначе Секцията разполага общо с трийсет и един сътрудници в РПС/Сек. Повечето от тях никога не идват тук, вършат си нормалната работа и дискретно работят за нас като вечерен извънреден труд.
	— Трийсет и един.
	— Плюс седем. Всъщност ти си този, който създаде системата. Само сме я подобрили, така че днес имаме вътрешна и външна организация. Преди да назначим някого, той получава отпуск, по време на който изкарва школата при нас. Халберг се грижи за образованието. Най-краткото е шест седмици. Ползваме училището в Йорлуг. После се връщат обратно на нормалната си работа в РПС/Сек, но вече с назначение при нас.
	— Аха.
	— Изключителна система. Повечето сътрудници нямат представа за съществуването на другите. А тук, в Секцията, най-вече приемаме доклади. Същите правила като от твое време. Всички работим на равни начала.
	— Оперативни единици?
	Ваденшьо сбърчи вежди. По времето на Гулберг Секцията имаше малка оперативна група от четирима души под командването на шлифования Ханс фон Ротингер.
	— Не точно. Ротингер почина преди пет години. Сега имаме един по-млад талант, който извършва известна полева работа, но обикновено използваме при нужда някой от външната организация. Пък и сега е технически доста по-сложно, например да се организира телефонно подслушване или да се влезе в някое жилище. В днешно време има аларми и всякакви дяволии навсякъде.
	Гулберг кимна.
	— Бюджетът? — попита.
	— Около единайсет милиона годишно за всичко. Една трета отива за заплати, една трета за поддръжка и една трета за дейността.
	— Значи бюджетът е намален?
	— Малко. Но имаме и по-малко персонал, което означава, че всъщност дейността се е увеличила.
	— Разбирам. Кажи ми какви са отношенията ни с РПС/Сек.
	Ваденшьо поклати глава.
	— Шефовете на канцеларията и на бюджетната комисия са наши. Официално само шефът на канцеларията има поглед върху нашата дейност. Толкова сме секретни, че просто не съществуваме. В действителност няколко заместник-началници знаят за нас, но правят всичко възможно да ни избягват.
	— Разбирам. Което означава, че ако възникне проблем, сегашното ръководство на Сепо ще бъде неприятно изненадано. А как сте с ръководството на отбраната и правителството?
	— Ръководството на отбраната изключихме преди около две години. А правителствата идват и си отиват.
	— Така че сме оставени на самотек, ако задуха?
	Ваденшьо кимна.
	— Това е недостатъкът при такава аранжировка. Преимуществата са явни. Но и работните ни задачи се промениха. След разпадането на Съветския съюз в Европа има нови политически реалности. Работата ни все по-малко е свързана с идентифицирането на шпиони. Сега става дума за тероризъм и главно за оценка дали определени личности са политически подходящи за някои по-деликатни дела.
	— За това винаги е ставало дума.
	На вратата се почука. Гулберг забеляза спретнато облечен мъж около шейсетте и по-млад в джинси и сако.
	— Здравейте, момчета. Това е Юнас Сандберг. Работи тук от четири години и отговаря за оперативните работи. За него ти разказах. А това е Георг Нюстрьом. Срещали сте се и преди.
	— Здравей, Георг — каза Гулберг.
	Ръкуваха се. После Гулберг се обърна към Юнас Сандберг.
	— Откъде си? — запита и го загледа.
	— Почти от Гьотеборг — пошегува се Сандберг. — Ходих при него.
	— Залаченко… — каза Гулберг.
	Сандберг кимна.
	— Седнете, господа — покани ги Ваденшьо.


	— Бьорк — каза Гулберг и смръщи вежди, когато Ваденшьо запали пурета. Беше си свалил сакото и се бе облегнал на стола до заседателната маса. Ваденшьо хвърли поглед на Гулберг и се удиви колко слаб бе станал старецът.
	— Бьорк бе задържан за нарушаване на закона срещу сексуалната търговия миналия петък — каза Георг Нюстрьом. — Още не е повдигнато обвинение, но той по принцип си е признал и се е прибрал след разпита с подвита опашка. Сега е в болнични и живее в Смодаларьо. Медиите още не са го надушили.
	— Някога Бьорк бе един от абсолютно най-добрите, които сме имали в Секцията — каза Гулберг. — Играеше ключова роля в аферата Залаченко. Какво стана с него, откакто се пенсионирах?
	— Той е един от вътрешните сътрудници, които излязоха от Секцията и се върнаха към външната дейност. Беше навън и се развяваше още по твое време.
	— Ами да, имаше нужда от малко почивка, а и искаше да разшири кръгозора си. Бе освободен от Секцията за две години през осемдесетте, когато отиде в разузнаването. Преди това, от 1976-та нататък, бе работил като луд със Залаченко почти денонощно и прецених, че наистина има нужда от пауза. Нямаше го между 1985 и 1987 година, после се завърна при нас.
	— Може да се каже, че приключи със Секцията през 1994-та, когато отиде във външната организация. През 1996-та стана заместник-началник на отдела за чужденци, където имаше много текуща работа. Разбира се, поддържаше контакт със Секцията през цялото време и трябва да кажа, че до последно провеждахме редовни разговори веднъж месечно.
	— Значи е болен.
	— Има дископатия. Не е сериозно, но е много болезнено. Често получаваше кризи през последните години. Преди две години беше в болнични четири месеца. През август миналата година отново се разболя. Трябваше да се върне на работа на първи януари, но му удължиха болничните и сега очаква операция.
	— И е използвал болничните да тича по курви? — каза Гулберг.
	— Да, нали не е женен и ако правилно съм разбрал, по курви ходи от много години — каза Юнас Сандберг, който през изминалия половин час не бе казал и дума. — Четох ръкописа на Даг Свенсон.
	— Така ли? Може ли някой да ми обясни какво всъщност се е случило?
	— Доколкото ни е известно, Бьорк е в основата на всичко. Това е единственият начин да се обясни защо докладът от 1991-ва е попаднал в ръцете на адвокат Бюрман.
	— Който също прекарва времето си в тичане по курви? — запита Гулберг.
	— Не и доколкото знаем. Във всеки случай той не присъства в материала на Даг Свенсон. Затова пък е бил попечител на Лисбет Саландер.
	Ваденшьо въздъхна.
	— Може да се каже, че това е моя грешка. Ти и Бьорк заковахте Саландер през 91-ва, когато я вкарахте в лудницата. Смятахме, че ще отсъства значително по-дълго, но тя си намери добър адвокат, Холгер Палмгрен, който успя да я измъкне. Беше изпратена в приемно семейство. Тогава ти вече беше пенсиониран.
	— Какво се случи после?
	— Наблюдавахме я. Сестра й, Камила Саландер, междувременно бе настанена в приемно семейство в Упсала. Когато станаха по на седемнайсет, Лисбет внезапно започна да рови в миналото си. Търсеше Залаченко и се опитваше да получи достъп до официалните регистри. По някакъв начин, не сме сигурни как, успя да се сдобие с информация, че сестра й знае къде е Залаченко.
	— И така ли беше?
	Ваденшьо вдигна рамене.
	— Всъщност нямам никаква представа. Сестрите не се бяха виждали няколко години, когато Лисбет Саландер издири Камила и се опита да я накара да каже каквото знае. Всичко свърши с огромна кавга и як бой между двете сестри.
	— Така ли?
	— През онези месеци плътно наблюдавахме Лисбет. Бяхме уведомили Камила Саландер, че сестра й е агресивна и луда. Тя ни потърси след внезапното посещение на Лисбет, което ни накара да засилим наблюдението над нея.
	— Значи сестрата е била твой информатор?
	— Камила Саландер се страхуваше ужасно от сестра си. Което изостри вниманието ни към Лисбет Саландер и го насочи и в други направления. Имаше няколко скандала с хората от социалните служби и направихме извода, че тя все още представлява заплаха за анонимността на Залаченко. После стана онзи инцидент в метрото…
	— Беше нападнала някакъв педофил?
	— Точно. Явно още тогава е била склонна към насилие и е имала психически проблеми. Решихме, че ще е най-спокойно за всички, ако отново изчезне в някой приют, и се заехме с това. Фредрик Клинтон и Фон Ротингер организираха нещата. Отново се довериха на Петер Телебориан и изнесоха цяла битка в Градския съд, за да я въдворят отново в клиника. Холгер Палмгрен беше пълномощникът на Саландер, но съдът предпочете да следва линията на Телебориан и я постави под попечителство.
	— Но как се е намесил Бюрман в тази история?
	— През есента на 2002 Палмгрен получи удар. Саландер продължаваше да е наша грижа и бе поставяна под наблюдение всеки път, щом се появеше в някой компютърен регистър. Издействах Бюрман да стане неин попечител. Отбележете — той нямаше никаква представа, че тя е дъщеря на Залаченко. Целта чисто и просто беше, ако започне да бръщолеви за Залаченко, той веднага да реагира и да сигнализира.
	— Бюрман беше идиот. Не е трябвало да има нищо общо със Залаченко, още по-малко с дъщеря му. — Гулберг погледна Ваденшьо. — Било е сериозна грешка.
	— Знам — каза Ваденшьо. — Но тогава смятахме, че е правилно, и аз изобщо не можех да си представя…
	— Къде е сестрата днес? Камила Саландер?
	— Не знаем. Когато стана на деветнайсет, опакова една чанта и напусна приемното семейство. Оттогава не сме чули нито звук от нея. Изчезнала е.
	— Окей, продължавай.
	— В официалната полиция имам източник, който е разговарял с прокурора Ричард Екстрьом — каза Сандберг. — Криминалният инспектор Бублански, който води следствието, смята, че Бюрман е изнасилил Саландер.
	Гулберг наблюдаваше Сандберг с неподправено удивление. После замислено поглади брадичката си.
	— Изнасилил?
	— Бюрман имал татуировка напряко на корема си с текст: „Аз съм садистична свиня, отрепка и изнасилвач“.
	Сандберг постави цветна снимка от аутопсията на масата. Гулберг опулено загледа корема на Бюрман.
	— И това му е направила дъщерята на Залаченко?
	— Иначе е трудно да се обясни ситуацията. Тя съвсем не е безопасна. Здравата е набила двама хулигани от МК „Свавелшьо“.
	— Дъщерята на Залаченко — повтори Гулберг и се обърна към Ваденшьо. — Знаеш ли какво, струва ми се, че трябва да я назначиш в Секцията.
	Ваденшьо беше толкова изумен, че се наложи Гулберг да му обясни, че се шегува.
	— Окей. Нека приемем за работна хипотеза, че Бюрман я е изнасилил и че тя си е отмъстила. Нещо друго?
	— Единственият, който би могъл да каже какво точно се е случило, е, разбира се, самият Бюрман, а това ще е трудно, защото е мъртъв. Но работата е там, че той не би трябвало да има и най-малка представа, че тя е дъщеря на Залаченко, това го няма никъде, в никой регистър. Но някъде по пътя Бюрман е направил връзката.
	— Но, по дяволите, Ваденшьо, тя знаеше кой е баща й и би могла да го разкаже на Бюрман по всяко време.
	— Знам. Ние… аз пренебрегнах това.
	— Непростимо некомпетентно — каза Гулберг.
	— Знам. И поне дузина пъти съм си ритал задника. Но Бюрман бе един от малкото, които знаеха за съществуването на Залаченко, и мисълта ми бе, че е по-добре да знае, че тя е дъщеря на Залаченко, отколкото някой напълно непознат попечител да направи същото откритие. Практически тя би могла да каже на когото си иска.
	Гулберг подръпна крайчеца на ухото си.
	— Е… продължавай.
	— Всичко това са хипотези — каза меко Георг Нюстрьом, — но нашето предположение е, че Бюрман е нападнал Саландер, тя му го е върнала и му е спретнала ето това… — той посочи татуировката на снимката от аутопсията.
	— Дъщеря на баща си, няма що! — каза Гулберг.
	В гласа му се долавяше нотка на възхищение.
	— Резултатът е, че Бюрман се е свързал със Залаченко, за да се справи с дъщерята. Както е известно, Залаченко има причини да мрази Лисбет Саландер повече от всички други. На свой ред Залаченко се уговорил с МК „Свавелшьо“, с онзи Ниедерман, приятеля му.
	— Но как Бюрман се е свързал…
	Гулберг замълча. Отговорът бе ясен.
	— Бьорк — каза Ваденшьо. — Единственото обяснение как Бюрман е намерил Залаченко е, че Бьорк му е дал цялата информация.
	— По дяволите! — каза Гулберг.


	Лисбет Саландер изпитваше нарастващо отвращение, смесено със силно раздразнение. Сутринта две сестри бяха дошли да сменят спалното й бельо. И веднага намериха химикалката.
	— Опа! Как е попаднала тук? — каза една от сестрите и пъхна химикалката в джоба си, докато Лисбет я наблюдаваше с убийствен поглед.
	Сега отново беше без оръжие и освен това толкова без сили, че не можеше дори да протестира.
	Прекара уикенда зле. Имаше ужасно главоболие и получаваше силни обезболяващи. В рамото усещаше тъпа болка, която я прерязваше като с нож, когато се раздвижеше по-невнимателно или преместеше тежестта на тялото си. Лежеше по гръб с яка около врата. Шината щеше да остане още няколко дни, докато раната в главата започне да зараства. В неделя температурата й се качи до 38,7 градуса. Доктор Хелена Ендрин постанови, че в тялото й се развива инфекция. С други думи, никак не я биваше. И не й беше нужен термометър, за да го разбере.
	Констатира, че отново лежи прикована в държавно легло, макар този път да липсваше юлар, който да я държи да не мърда. Което бе излишно. Тя нямаше сили дори да се надигне, камо ли да се опита да избяга.
	В понеделник по обяд я посети доктор Андеш Юнасон. Изглеждаше й познат.
	— Здравей. Помниш ли ме?
	Тя поклати глава.
	— Беше доста замаяна, но аз бях този, който те събуди след операцията. И аз съм този, който те оперира. Исках само да чуя как си и дали всичко е наред.
	Лисбет Саландер го гледаше с широко отворени очи. Че не всичко е наред, бе повече от ясно.
	— Чух, че нощес си свалила шината от врата си.
	Тя кимна.
	— Не сме поставили яката за забавление, а за да можеш да държиш главата си неподвижно, докато започне процесът на зарастване.
	Той наблюдаваше мълчаливото момиче.
	— Окей — каза накрая. — Просто исках да те погледна.
	Беше вече на вратата, когато чу гласа й.
	— Юнасон беше, нали?
	Той се обърна и удивено се усмихна.
	— Точно така. Щом си спомняш името ми, значи си по-добре, отколкото предполагах.
	— И ти извади куршума?
	— Точно така.
	— Ще ми кажеш ли какво ми е? Никой нищо разумно не ми казва.
	Той се върна при леглото й и я погледна в очите.
	— Имаше късмет. Беше простреляна в главата, но, изглежда, не е засегната никоя важна част. Рискът сега е да не получиш кръвоизлив. Затова искаме да си напълно спокойна. В тялото ти се развива инфекция. Вероятно раната в рамото е причината. Възможно е да се наложи да оперираме отново, ако не възпрем инфекцията с антибиотици. Чакат те болки, докато трае оздравителният процес. Но сега, като те виждам, се изпълвам с надежда, че напълно ще се възстановиш.
	— Това може ли да причини мозъчни травми?
	Той се поколеба, преди да кимне.
	— Да, има такъв риск. Но всичко показва, че си се справила добре. Възможно е белегът в мозъка да създаде проблеми — например да развиеш епилепсия или нещо подобно. Но, честно казано, това е малко вероятно. Сега изглеждаш добре. Оздравяваш. А възникнат ли проблеми, ще се справим и с тях. Това достатъчно ясен отговор ли е?
	Тя кимна.
	— Колко още трябва да лежа така?
	— Искаш да кажеш в болницата? Ще минат няколко седмици, преди да те пуснем.
	— Не, имам предвид кога ще мога да се изправя и да се движа?
	— Не знам. Зависи от заздравяването. Но смятай поне две седмици, преди да можем да започнем някаква форма на физиотерапия.
	Тя го гледа сериозно дълго време.
	— Да ти се намира цигара? — попита.
	Андеш Юнасон спонтанно се засмя и поклати глава.
	— Съжалявам. Тук не се пуши. Но ще се погрижа да получиш никотинова лепенка или никотинова дъвка.
	Тя се подвоуми, преди да кимне. После отново го погледна.
	— Как е оня старец?
	— Кой? Имаш предвид…
	— Онзи, дето влезе заедно с мен.
	— Предполагам, че не ти е приятел. Ще оживее, вече е на крака и ходи с патерици. Чисто физически е доста по-зле от теб и има много болезнена лицева рана. Ако правилно разбирам, ти си му забила брадва в черепа.
	— Опита се да ме убие — каза тихо Лисбет.
	— Това никак не е хубаво. Трябва да вървя. Искаш ли да дойда пак да те видя?
	Лисбет Саландер помисли малко. После бързо кимна. Когато той затвори вратата, тя замислено се загледа в тавана. Залаченко има патерици. Точно този звук бе чула нощес.


	Юнас Сандберг, който бе най-младият на събранието, излезе да поръча обяд. Върна се със суши и светла бира и сервира на заседателната маса. Еверт Гулберг усети носталгична тръпка. Точно така бе по негово време, когато някоя операция се намираше в критичен стадий и работеха ден и нощ.
	Разликата, установи той, бе вероятно в това, че по негово време никому не би хрумнала безумната идея да поръча сурова риба за обяд. Би искал Сандберг да бе поръчал кюфтенца с пюре и конфитюр. Но пък от друга страна, не беше гладен и без угризения на съвестта избута сушито настрана. Хапна парче хляб и пи минерална вода.
	Продължиха дискусията, хранейки се. Бяха стигнали до онази точка, в която се налагаше да обобщят ситуацията и да решат какви мерки да вземат. Трябваше да го направят веднага.
	— Никога не съм познавал Залаченко — каза Ваденшьо. — Какъв беше?
	— Такъв, какъвто и днес, предполагам — отвърна Гулберг. — Невероятно интелигентен, с почти фотографска памет за всяка подробност. Но по мое мнение отвратителна свиня. И малко луд, бих казал.
	— Юнас, ти си го видял вчера. Какво е твоето заключение? — запита Ваденшьо.
	Юнас Сандберг остави приборите.
	— Държи нещата под контрол. Вече ви казах за ултиматума му. Или ще изчистим всичко, или той ще взриви Секцията.
	— Но как, по дяволите, си мисли, че ще изчистим всичко? То отдавна се върти из медиите — каза Георг Нюстрьом.
	— Не става дума за това какво можем и какво не можем. Става дума за потребността му да ни държи под контрол — каза Гулберг.
	— Каква е твоята преценка? Ще го направи ли? Ще говори ли с пресата? — запита Ваденшьо.
	Гулберг помисли и отвърна:
	— Почти е невъзможно да се отговори. Залаченко не излиза с празни заплахи и ще направи онова, което е най-добро за самия него. Какво точно, не може да се предскаже. Ако му изнася да говори с пресата… ако му обещаят амнистия или намаление на присъдата, може и да го направи. Или ако се чувства предаден и иска да си отмъсти.
	— Независимо от последствията?
	— Съвсем независимо от последствията. За него е важно да покаже, че е по-голям пич от всички нас.
	— Но дори и ако проговори, не е сигурно, че ще му повярват. За да им представи доказателства, трябва да получат достъп до нашия архив. А той не знае този адрес.
	— Дали би поел риска? Да кажем, че проговори. Кой ще проговори после? Какво ще направим, ако Бьорк потвърди неговата история? И Клинтон с неговата диализа… какво ще стане, ако изведнъж стане религиозен и огорчен от всичко и от всички? Ами ако пожелае да се изповяда? Вярвайте ми, ако някой проговори, със Секцията е свършено.
	— Тогава… какво ще правим?
	Тишината се наслои около масата. Гулберг пое нишката.
	— Проблемът се състои от няколко части. Първо, трябва да ни е ясно какви ще бъдат последствията, ако Залаченко проговори. Цялата проклета конституционна Швеция ще се стовари на главите ни. Ще ни унищожат. Предполагам, че доста назначени в Секцията ще отидат в затвора.
	— Юридически дейността ни е легална, ние фактически работим по поръчки на правителството.
	— Я не говори глупости! — каза Гулберг. — Знаеш не по-зле от мен, че един мъгляво формулиран текст от средата на шейсетте години днес не струва нищо.
	— Бих предположил, че никой от нас не би искал и да си представи какво би се случило, ако Залаченко проговори.
	Отново настъпи тишина.
	— Значи ето я изходната ни точка: трябва да принудим Залаченко да мълчи — каза накрая Георг Нюстрьом.
	Гулберг кимна.
	— А за да го накараме да мълчи, трябва да му предложим нещо съществено. Проблемът е, че той е непредвидим. Ще иска да ни изгори от чиста злоба. Трябва да помислим как да го държим в шах.
	— А исканията… — каза Юнас Сандберг. — Ако изчистим всичко и ако Саландер попадне в лудницата…
	— Със Саландер можем да се справим. Проблемът е Залаченко. Но това ни въвежда и във втората част — ограничаването на щетите. Докладът на Телебориан от 1991 година вече не е актуален, а това е сериозна заплаха за Залаченко.
	Георг Нюстрьом се прокашля.
	— След като разбрахме, че докладът е навън и е попаднал в полицията, взех известни мерки. Минах през юриста Форелиус в РПС/Сек, който се свърза с главния прокурор. Той е заповядал докладът да бъде иззет от полицията, да не се разпространява, нито копира.
	— Какво знае главният прокурор? — запита Гулберг.
	— Нищо. Той действа по официално разпореждане от РПС/Сек, свързано с квалифицирана информация, и няма друг избор. Не може да действа по друг начин.
	— Окей. Кой в полицията е чел доклада?
	— Имаше две копия, чел го е Бублански, колежката му Соня Мудиг и накрая ръководителят на предварителното следствие Ричард Екстрьом. Може да предположим за още двама полицаи… — Нюстрьом порови из записките си. — Някой си Курт Свенсон и някой си Йеркер Холмберг са запознати със съдържанието на доклада.
	— Значи четирима полицаи и един прокурор. Какво знаем за тях?
	— Прокурор Екстрьом, на четирийсет и две години, смята се за изгряваща звезда. Бил е следовател в Министерството на правосъдието и е водил няколко забележителни дела. Педантичен. Знае какво е _PR_. Кариерист.
	— Социалист? — запита Гулберг.
	— Вероятно. Но не активен.
	— Бублански ръководи разследването. Видях го на една пресконференция по телевизията. Явно не се чувства добре пред камерите.
	— На петдесет и две е и има изключителна служебна характеристика, но и репутация на мърморко. Евреин, доста ортодоксален.
	— А онази жена… коя беше?
	— Соня Мудиг. Омъжена, на трийсет и девет години, майка на две деца. Направила е доста бърза кариера. Говорих с Петер Телебориан, който я описа като емоционална. Тя през цялото време задаваше въпроси.
	— Окей.
	— Курт Свенсон е доста твърд. На трийсет и осем години. Застрелял един хулиган преди две години. Признат за невинен по всички точки на разследването. Впрочем тъкмо него Бублански изпрати да арестува Гунар Бьорк.
	— Разбирам. Имате предвид онази смъртоносна стрелба. Ако се наложи да се хвърлят съмнения върху групата на Бублански, винаги можем да го дадем като пример за некадърен полицай. Вярвам, че са ни останали добри медийни контакти… А последният?
	— Йеркер Холмберг. Петдесет и пет годишен. От Норланд, специалист по анализ на местопрестъпления. Имал е предложение да бъде обучен за комисар преди две години, но отказал. Изглежда, харесва работата си.
	— Някой от тях активен ли е политически?
	— Не. Бащата на Холмберг е бил общински съветник за Партията на центъра през седемдесетте.
	— Хм… Изглеждат скромна група. Да предположим, че са доста съвестни. Можем ли по някакъв начин да ги изолираме?
	— Има и пети намесен полицай — каза Нюстрьом. — Ханс Фасте, на четирийсет и седем години. Разрових и открих, че е имало остър сблъсък между Фасте и Бублански. Толкова остър, че Фасте излязъл в болнични.
	— Какво знаем за него?
	— Получавам смесени реакции, когато питам. Има дълга служебна характеристика и никакви по-съществени забележки в протоколите. Професионалист. Но е труден. И изглежда, че кавгата с Бублански е била за Лисбет Саландер.
	— Как така?
	— Фасте, изглежда, е клъвнал на историята за лесбийската сатанистка банда, за която писаха вестниците. Той никак не харесва Саландер и възприема съществуването й като лична обида. Стои зад половината от слуховете. Чух от един бивш колега, че поначало му е трудно да си сътрудничи с жени.
	— Интересно — каза Гулберг.
	Помисли малко и продължи:
	— След като вестниците вече са писали за лесбийска сатанистка банда, може би си струва да повървим още по тази следа. Тя едва ли ще допринесе за авторитета на Лисбет Саландер.
	— Полицаите, чели доклада на Бьорк, са проблем. Можем ли някак да ги изолираме? — запита Сандберг.
	Ваденшьо запали нова пурета.
	— Екстрьом е ръководител на предварителното следствие…
	— Но го води Бублански — каза Нюстрьом.
	— Да, но той не може да се противи на административни решения.
	Ваденшьо имаше замислен вид. Погледна Гулберг.
	— Ти имаш по-голям опит от мен, но в цялата тази история има толкова много нишки и толкова много пробойни… Струва ми се, че би било умен ход да отстраним Бублански и Мудиг от Саландер.
	— Това е добре, Ваденшьо — каза Гулберг. — Точно това ще направим. Бублански е разследвал убийството на Бюрман и на онази двойка в Еншеде. В това отношение Саландер вече не е актуална. Сега е заподозрян онзи германец, Ниедерман. Значи Бублански и неговият отбор трябва да се фокусират върху преследването на Ниедерман.
	— Окей.
	— Саландер вече не е тяхна работа. Освен това имаме и доклада за Нюкварн… три по-стари убийства. Ето ти връзката с Ниедерман. Разследването е на Сьодертеле, но трябва да се обедини със стокхолмското. Значи Бублански трябва известно време да е зает до гуша. Кой знае пък… може и да хване Ниедерман.
	— Хм…
	— А онзи Фасте… може ли да се върне на работа? Изглежда подходящ да разследва подозренията срещу Саландер.
	— Разбирам какво си намислил — каза Ваденшьо. — Значи става дума Екстрьом да раздели двата случая. Но това предполага ние да контролираме Екстрьом.
	— Не вярвам да е голям проблем — каза Гулберг и погледна Нюстрьом, който кимна.
	— Аз мога да се погрижа за Екстрьом — каза Нюстрьом. — Предполагам, че седи и си мечтае никога да не е чувал за Залаченко. Веднага върна доклада на Бьорк, щом РПС/Сек му го поиска, и вече е заявил, че ще се вслуша във всичко, което се отнася до сигурността на кралството.
	— Какво смяташ да правиш? — подозрително запита Ваденшьо.
	— Бихме могли — каза Нюстрьом — по изискан начин да му обясним какво трябва да прави, за да избегне внезапния край на кариерата си.
	— Третата част е най-сериозният проблем — каза Гулберг. — Полицията не е открила сама доклада на Бьорк… получили са го от един журналист. А, както сами разбирате, медиите са сериозен проблем. „Милениум“.
	Нюстрьом разтвори бележника си.
	— Микаел Блумквист — каза той.
	Всички около масата бяха чували за аферата „Венерстрьом“ и знаеха името Микаел Блумквист.
	— Даг Свенсон, убит журналист, работил за „Милениум“. Проучвал тема, свързана с трафик на хора. Той е привлякъл вниманието към Залаченко и него Микаел Блумквист е намерил убит. Блумквист познава Лисбет Саландер и винаги е вярвал в невинността й.
	— Но откъде, по дяволите, ще познава дъщерята на Залаченко!… Това изглежда някакво невероятно съвпадение.
	— Не вярваме, че е съвпадение — каза Ваденшьо. — Смятаме, че Саландер е по някакъв начин връзката между всички тях. Не можем точно да кажем как, но това е единственото разумно обяснение.
	Гулберг седеше мълчаливо и рисуваше концентрични кръгове в бележника си. Накрая вдигна поглед.
	— Трябва да поразмисля. Ще отида да се разходя. Ще се срещнем пак след един час.


	Разходката на Гулберг продължи почти четири часа, а не един, както бе поискал самият той. Повървя около десет минути, преди да намери кафене, където сервираха кафе, приготвено по най-разнообразни начини. Поръча обикновено черно кафе и седна на ъглова маса, близо до входа. Мислеше трескаво, опитвайки се да анализира различните аспекти на проблема. От време на време отбелязваше по нещо в един календар.
	След половин час в главата му започна да се оформя план.
	Не беше кой знае колко добър план, но след като огледа и претегли всички възможности, осъзна, че проблемът се нуждае от драстични мерки.
	За късмет човешки ресурси имаше. И планът му можеше да се осъществи.
	Излезе от кафенето, намери телефонна будка и звънна на Ваденшьо.
	— Ще трябва да поотложим още малко срещата — каза. — Имам нещо да свърша. Можем ли пак да се съберем точно в четиринайсет часа?
	После Гулберг слезе до площад Щуреплан и махна на едно такси. Всъщност не можеше да си позволи такъв лукс с тънката си чиновническа пенсия, но от друга страна, беше на възраст, когато нямаше за какво да пести. Даде адрес в Брома.
	Когато стигна на адреса, повървя в южна посока до следващата пряка и позвъни на вратата на малка къща. Отвори жена на около четирийсет години.
	— Добър ден. Търся Фредрик Клинтон.
	— За кого да предам?
	— Стар колега.
	Жената кимна и го покани в дневната, където Фредрик Клинтон бавно се надигна от дивана. Беше на 68, но изглеждаше значително по-стар. Диабетът и сърдечносъдовите проблеми бяха оставили ясни следи.
	— Гулберг! — каза удивено Клинтон.
	Дълго се гледаха. После двамата стари шпиони сърдечно се прегърнаха.
	— Не мислех, че някога ще те видя отново — каза Клинтон. — Предполагам, че това тук те е довело.
	Той посочи първата страница на вечерен вестник със снимка на Роналд Ниедерман и заглавие „Убиецът на полицай преследван в Дания“.
	— Как си? — запита Гулберг.
	— Болен съм — каза Клинтон.
	— Виждам.
	— Ако не получа нов бъбрек, скоро ще умра. А вероятността да получа е доста малка.
	Гулберг кимна.
	Жената застана на вратата на дневната и попита дали Гулберг не иска нещо.
	— Кафе, благодаря — каза той.
	Когато тя изчезна, се обърна към Клинтон:
	— Коя е тази?
	— Дъщеря ми.
	Гулберг кимна. Беше удивително, че въпреки близкото общуване през дългите години в Секцията почти никой от сътрудниците не общуваше с другите в свободното си време. Гулберг познаваше и най-дребната черта от характера им, бе наясно с качествата и слабостите им, но имаше бледа представа за семейните им взаимоотношения. В продължение на двайсет години Клинтон бе може би най-близкият сътрудник на Гулберг. Гулберг знаеше, че е женен и има деца. Но не знаеше името на дъщеря му, на бившата му съпруга или къде прекарваше Клинтон отпуските си. Сякаш всичко извън Секцията бе свещено и не подлежеше на обсъждане.
	— С какво мога да ти помогна? — попита Клинтон.
	— Може ли да те попитам какво смяташ за Ваденшьо?
	Клинтон поклати глава.
	— Не се намесвам.
	— Не те питам за това. Познаваш го. Десет години е работил с теб.
	Клинтон отново поклати глава.
	— Днес той управлява Секцията. А какво смятам аз, не е интересно.
	— Справя ли се?
	— Не е идиот.
	— Но…?
	— Аналитик. Много е добър в мозайките. Инстинктивен. Блестящ администратор. Успя да увеличи бюджета по начин, който считахме за невъзможен.
	Гулберг кимаше. Клинтон не спомена най-важното.
	— Готов ли си да се върнеш на работа?
	Клинтон погледна към Гулберг. Дълго се колеба.
	— Еверт… прекарвам девет часа всеки ден на диализа в болницата. Не мога да изкачвам стълби, без да се задъхам. Нямам сили. Никакви.
	— Имам нужда от теб. За една последна операция.
	— Не мога.
	— Можеш. И пак ще прекарваш девет часа на диализа. Ще вземаш асансьора, вместо да качваш стълби. Мога да уредя някой да те носи насам-натам на носилка, ако е необходимо. Трябва ми умът ти.
	Клинтон въздъхна.
	— Разказвай.
	— В момента сме изправени пред крайно усложнена ситуация, която се нуждае от оперативна намеса. Ваденшьо разполага с едно сополиво вълче, Юнас Сандберг, който съставлява целият оперативен отдел. Не мисля, че Ваденшьо е способен да направи онова, което трябва да направи. Може да е магьосник, когато става дума за бюджет, но го е страх да взема оперативни решения.
	Клинтон кимна и слабо се усмихна.
	— Операцията трябва да се проведе на два различни фронта. Една част засяга Залаченко. Трябва да го вразумя и мисля, че знам как да го направя. Другата част следва да се извърши тук, в Стокхолм. Проблемът е, че в Секцията няма кой да се справи с подобна задача. Ти ще поемеш командването. Последният ти принос. Имам план. Юнас Сандберг и Георг Нюстрьом ще свършат основното. Ти ще управляваш операцията.
	— Не знаеш какво искаш.
	— Да… знам какво искам. И сам трябва да решиш да участваш ли, или не. Но или ние, двете старчета, се намесваме и извършваме необходимото, или след две седмици Секцията няма да я има.
	Клинтон опря лакът на облегалката на дивана и с длан подпря главата си. Помисли около две минути.
	— Разкажи ми плана си — каза накрая.
	Еверт Гулберг и Франк Клинтон разговаряха два часа.


	Ваденшьо се опули, когато Гулберг пристигна в два без три минути, последван от Франк Клинтон. Клинтон приличаше на скелет. Явно му бе трудно да ходи и да диша и с една ръка се опираше на рамото на Гулберг.
	— Какво, по дяволите… — каза Ваденшьо.
	— Да продължим съвещанието — кратко каза Гулберг.
	Отново се събраха около масата в кабинета на Ваденшьо. Клинтон мълчаливо се отпусна в предложения му стол.
	— Всички познавате Франк Клинтон — каза Гулберг.
	— Да — отвърна Ваденшьо. — Въпросът е какво прави тук.
	— Клинтон реши да се завърне на активна работа. Ще води оперативния отдел на Секцията, докато разрешим сегашната криза.
	Гулберг вдигна ръка и прекъсна протеста на Ваденшьо, преди онзи да бе казал нещо.
	— Клинтон е уморен. Има нужда от помощ. Редовно трябва да посещава болницата, където е на диализа. Ваденшьо, ще му определиш двама лични асистенти, които да му помагат с всичко практическо. И да бъде напълно ясно: Клинтон ще взема всички оперативни решения.
	Той млъкна и зачака. Не се чуха протести.
	— Имам план. Мисля, че можем да се справим със ситуацията, но трябва да се действа бързо, за да не изпуснем момента — каза той. — Да видим сега дали и днес сме толкова решителни в Секцията.
	Ваденшьо съзря предизвикателство в казаното от Гулберг.
	— Казвай.
	— Първо: полицията вече обсъдихме. Ще направим както решихме. Ще опитаме постепенно да ги изолираме и да ги изпратим по следите на Ниедерман. Това ще е работа на Георг Нюстрьом. Каквото и да стане, Ниедерман е без значение. Ще се погрижим разследването на Саландер да бъде възложено на Фасте.
	— Всъщност това не е толкова трудно — каза Нюстрьом. — Чисто и просто дискретно ще си поговоря с прокурор Екстрьом.
	— А ако се възпротиви…
	— Не вярвам да го направи. Той е кариерист и се грижи само за собствената си изгода. Но имам втори лост, ако стане засечка. Едва ли ще иска да бъде въвлечен в скандал.
	— Добре. Втората крачка е „Милениум“ и Микаел Блумквист. Ето затова се върна на работа Клинтон. Тук се искат извънредни мерки.
	— Това май няма да ми хареса — каза Ваденшьо.
	— Сигурно не, но „Милениум“ не може да се манипулира по обикновения начин. Заплахата от тяхна страна идва от доклада на Бьорк от 1991-ва. При сегашното положение предполагам, че с него са запознати двама, възможно е и трима души. Лисбет Саландер е намерила доклада, но по някакъв начин и Микаел Блумквист се е добрал до него. Това означава, че е имало контакт между Блумквист и Саландер по времето, когато тя е избягала.
	Клинтон вдигна пръст и произнесе първите си думи, откакто бе пристигнал.
	— Това говори нещо за характера на нашия противник. Блумквист не се страхува да поема рискове. Помислете за аферата „Венерстрьом“.
	Гулберг кимна.
	— Блумквист е дал доклада на своята главна редакторка Ерика Бергер, която на свой ред го е дала на Бублански. Това означава, че и тя го е чела. Да предположим, че са направили копие. Блумквист сигурно има едно и едно има в редакцията.
	— Звучи логично — каза Ваденшьо.
	— „Милениум“ излиза веднъж месечно, което означава, че не публикуват от днес за утре. Така че имаме време. Но трябва да намерим двата доклада. А тук не можем да минем през главния прокурор.
	— Разбирам.
	— Значи става дума за започване на оперативна дейност, тоест взлом у Блумквист и в редакцията на „Милениум“. Можеш ли да го организираш, Юнас?
	Юнас Сандберг погледна Ваденшьо.
	— Еверт… може би трябва да разбереш, че… ние вече не правим такива неща — каза Ваденшьо. — Времето е друго, така че се занимаваме повече с хакерство, телевизионно наблюдение и такива неща. Нямаме ресурси за някогашния вид оперативна дейност.
	Гулберг се надвеси над масата.
	— Ваденшьо… Ще намериш дяволски бързо ресурси за оперативна дейност. Ако трябва, наеми хора отвън. Наеми банда мутри от югомафията, които да халосат по главата Блумквист, ако се наложи. Но трябва да се приберат тези две копия, така че да нямат документация и да не могат нищо да докажат. Ако не се справите с това, ще си седиш тук с палец в устата, докато на вратата ти почука Отделът за защита на конституцията.
	Гулберг и Ваденшьо кръстосаха погледи.
	— Аз мога да се заема с това — внезапно каза Юнас Сандберг.
	Гулберг погледна младежа.
	— Сигурен ли си, че ще можеш да организираш такова нещо?
	Сандберг кимна.
	— Добре. Отсега нататък Клинтон е твой шеф. От него ще получаваш заповедите.
	Сандберг пак кимна.
	— Ще трябва да се осигури сериозно наблюдение. Оперативният отдел се нуждае от подсилване — каза Нюстрьом. — Мога да предложа няколко имена. Във външната организация имаме наш човек — работи в охраната на Сек и се нарича Мортенсон. Смел и обещаващ. Отдавна мисля да го взема тук, във вътрешната организация. Смятах дори да ме наследи.
	— Звучи добре — каза Гулберг. — Клинтон ще реши.
	— Имам и друга новина — каза Георг Нюстрьом. — Страхувам се, че може да има и трето копие.
	— Къде?
	— Следобед научих, че Лисбет Саландер има адвокат. Името й е Аника Джанини. Сестра на Микаел Блумквист.
	Гулберг кимна.
	— Прав си. Блумквист сигурно е дал копие на сестра си. Би било малко вероятно да не е. С други думи, трябва да държим под лупа тия тримата — Бергер, Блумквист и Джанини.
	— Мисля, че за Бергер няма какво толкова да се тревожим. Днес излезе съобщение в пресата, че тя е новият главен редактор на „Свенска Морон-Постен“. Вече няма нищо общо с „Милениум“.
	— Окей. Но за всеки случай я проверете. Що се отнася до „Милениум“, трябва ни подслушване на телефоните, възможност за подслушване на жилищата на журналистите и, разбира се, на редакцията. Да се контролира електронната им поща. Трябва да знаем с кого се срещат и с кого разговарят. И много бихме искали да знаем мащаба на разкритията им. Преди всичко обаче трябва да успеем да пипнем докладите. С други думи, има много работа.
	Ваденшьо явно се съмняваше в успеха.
	— Еверт, молиш ни да проведем оперативна дейност срещу редакцията на вестник. Това е едно от най-опасните неща.
	— Нямаш избор. Или ще запретнеш ръкави, или е време някой друг да стане началник тук.
	Предизвикателството увисна като облак над масата.
	— Мисля, че мога да се справя с „Милениум“ — каза накрая Юнас Сандберг. — Но нищо от това не решава основния проблем. Какво ще правим с твоя Залаченко? Ако се разприказва, всички усилия ще бъдат напразни.
	Гулберг бавно кимна.
	— Знам. Това е моят дял от операцията. Мисля, че имам аргумент, който да накара Залаченко да мълчи. Но това изисква редица приготовления. Заминавам за Гьотеборг още днес.
	Той замълча и огледа присъстващите. После впи поглед във Ваденшьо и каза:
	— В мое отсъствие Клинтон ще взема решенията.
	Ваденшьо се поколеба, после кимна.


	Едва в понеделник вечерта доктор Хелена Ендрин реши, след като се посъветва с колегата си Андеш Юнасон, че състоянието на Лисбет Саландер е достатъчно стабилно, за да приема посещения. Първите й посетители бяха двама криминални инспектори, които в продължение на петнайсет минути й задаваха въпроси. Лисбет мълчаливо наблюдаваше как двамата полицаи влизат в стаята й и придърпват столове.
	— Здравей. Казвам се криминален инспектор Маркус Ерландер. Работя в отдел „Убийства“ тук, в Гьотеборг. Това е колегата ми Соня Мудиг от полицията в Стокхолм.
	Лисбет Саландер не поздрави. Дори не помръдна. Позна Мудиг като едно от ченгетата в групата на Бублански. Ерландер хладно й се усмихна.
	— Разбрах, че не обичаш много да приказваш с властите. Тогава ще те информирам, че можеш нищо да не казваш. Затова пък ще съм благодарен, ако отделиш време да ни изслушаш. Имаме доста работа с теб и днес няма да можем да я свършим. Това ще стане по-нататък.
	Лисбет Саландер не каза нищо.
	— Тогава най-напред да ти кажа следното: твоят приятел Микаел Блумквист ни съобщи, че адвокат на име Аника Джанини е готова да те представлява и че е въведена в делото. Той каза също, че вече ти е споменал за нея по някакъв повод. Искам да потвърдиш, че това е така, и искам да знам дали желаеш адвокат Джанини да дойде в Гьотеборг, за да ти съдейства.
	Лисбет Саландер не отговори.
	Аника Джанини. Сестрата на Микаел Блумквист. Беше я споменал в един имейл. Лисбет не беше мислила, че се нуждае от адвокат.
	— Съжалявам, но ще те помоля да отговориш на въпроса. Едно „да“ или „не“ ще е достатъчно. Ако кажеш „да“, прокурорът ще дойде в Гьотеборг и ще се свърже с адвокат Джанини. Ако кажеш „не“, съдът трябва да ти назначи служебен защитник. Кое предпочиташ?
	Лисбет Саландер прецени предложението. Прие, че ще има нужда от адвокат, но сестрата на проклетия Кале Блумквист като защитник не си беше работа. Той, разбира се, щеше да е доволен. От друга страна, едва ли щеше да е по-добре да й назначат непознат служебен защитник. Накрая отвори уста и изрече една дума:
	— Джанини.
	— Добре. Благодаря. Имам един въпрос към теб. Не си длъжна да казваш и дума без своя адвокат, но доколкото разбирам, този въпрос не засяга теб. Сега полицията издирва 37-годишния германски гражданин Роналд Ниедерман, обвинен в убийството на полицай.
	Лисбет повдигна едната си вежда. Това бе ново за нея. Нямаше представа какво се бе случило, след като заби брадвата в черепа на Залаченко.
	— Тук, в Гьотеборг, искаме да го пипнем колкото се може по-бързо. Колежката ми от Стокхолм освен това иска да го разпита във връзка с трите убийства, за които преди беше заподозряна. Така че те молим за помощ. Въпросът ни към теб е дали имаш някаква идея… дали не можеш да ни окажеш каквато и да е помощ, за да го намерим.
	Лисбет с подозрение премести погледа си от Ерландер към Мудиг и обратно.
	_Те не знаят, че ми е брат._
	После се запита дали би искала да арестуват Ниедерман, или не. Най-много би желала лично да го заведе в една яма в Госеберя и да го закопае там. Накрая вдигна рамене. Което не трябваше да прави, защото веднага остра болка проряза лявото й рамо.
	— Кой ден е днес? — запита.
	— Понеделник.
	Тя се замисли.
	— За първи път чух името Роналд Ниедерман в четвъртък миналата седмица. Проследих го до Госеберя. Нямам представа къде се намира или къде смята да избяга. Предполагам, че ще се опита да се укрие в чужбина.
	— Защо мислиш, че ще избяга в чужбина?
	Лисбет размисли.
	— Защото, докато Ниедерман ми копаеше гроб, Залаченко каза, че е привлякъл малко повече внимание и че вече било планирано да замине за известно време в чужбина.
	Толкова думи Лисбет Саландер не беше разменяла с полицай от дванайсетгодишна възраст.
	— Залаченко… е твой баща.
	Това поне бяха разбрали. Проклетият Кале Блумквист вероятно.
	— Тогава трябва да те информирам за още нещо — баща ти е заявил в полицията, че си се опитала да го убиеш. Делото сега е при прокурора, който ще вземе решение за евентуално повдигане на обвинение. Но засега е ясно, че си задържана за тежък побой. Ударила си Залаченко с брадва.
	Лисбет не каза нищо. Настъпи дълга тишина. После Соня Мудиг се приведе напред и тихо заговори.
	— Искам само да кажа, че ние в полицията не вярваме кой знае колко на историята на Залаченко. Проведи сериозен разговор с твоя адвокат, ние пак ще се върнем.
	Ерландер кимна. Полицаите се изправиха.
	— Благодаря ти за помощта за Ниедерман — каза Ерландер.
	Лисбет бе изненадана от коректното и почти дружелюбно поведение на полицаите. Замисли се над репликата на Соня Мудиг. Трябва има някаква задна мисъл, реши тя.


	Глава седма
	Понеделник, 11 април — вторник, 12 април

	В шест без четвърт в понеделник вечерта Микаел Блумквист затвори капака на своя айбук и стана от кухненската маса в жилището си на Белмансгатан. Сложи си яке и отиде пеш до офиса на „Милтън Секюрити“. Качи се с асансьора до рецепцията на третия етаж и веднага бе поканен в заседателната зала. Пристигна точно в шест и бе последен.
	— Здравей, Драган — каза той и се ръкува. — Благодаря, че се съгласи да си домакин на тази неофициална среща.
	Огледа се. Освен него и Драган Армански събралите се бяха Аника Джанини, Холгер Палмгрен и Малин Ериксон. От страна на „Милтън“ участваше бившият криминален инспектор Сони Буман, който по нареждане на Армански следеше следствието за Саландер от първия ден.
	Холгер Палмгрен излизаше за първи път от две години насам. Неговият лекар, доктор А. Сиварнандан, бе всичко друго, но не и очарован от мисълта да го пусне от рехабилитационния център в Елта, но Палмгрен настоя. Беше докаран и придружен от личния си болногледач Йохана Каролина Оскашон, на 39 години, чиято заплата идваше от доста тайнствен фонд, създаден специално за да се осигури на Палмгрен най-доброто възможно лечение. Тя носеше книга. Микаел затвори вратата.
	— За онези, които не я познават, Малин Ериксон е новият главен редактор на „Милениум“. Помолих я да участва в това съвещание, защото ще обсъдим неща, които засягат и нейната работа.
	— Окей — каза Армански. — Тук сме. Целият съм в слух.
	Микаел седна до whiteboard-а* на Армански и извади флумастер. Огледа се.
	[* Съоръжение, представляващо нещо като бяла ученическа дъска, на което може да се пише и прожектира (англ.). — Б.пр.]
	— Това е най-шантавото нещо, в което съм участвал — каза той. — Когато свърши, ще създам сдружение с идеална цел. Ще го нарека „Рицарите на смахнатата маса“, а целта му ще бъде да организира един път в годината вечеря, на която да говорим само глупости за Лисбет Саландер. Всички сте членове.
	Направи пауза.
	— Ето как стоят нещата — каза и започна да рисува по дъската на Армански.
	Говори около трийсет минути. Дискусията отне близо три часа.


	Еверт Гулберг остана с Франк Клинтон след края на официалното заседание. Поговориха тихо няколко минути, после Гулберг се изправи. Старите братя по оръжие си стиснаха ръцете.
	Гулберг отново взе такси до хотел „Фрей“, събра багажа си, отписа се и се качи на следобедния влак за Гьотеборг. Избра първа класа и получи цяло купе само за себе си. Когато минаваше моста Осабрун, извади химикалка и блок с хартия за писма. Помисли малко и започна да пише. Изпълни почти половин страница, преди да спре и да скъса листа от блока.
	Фалшифицирането не беше негова специалност, но точно в този случай в писмата, които се канеше да напише, нито една дума не трябваше да отговаря на истината. Освен това трябваше да бъдат подписани от самия него. Когато минаваше Нюшьопинг, вече бе накъсал голям брой листа, но започна да придобива представа какво точно да пише в писмата. При пристигането си в Гьотеборг разполагаше с дванайсет писма, от които бе доволен. Специално се погрижи да остави ясни отпечатъци върху хартията.
	На Централната гара в Гьотеборг успя да намери копирна машина и направи копия на писмата. После купи пликове и марки и пусна писмата в пощенската кутия, която щеше да бъде изпразнена в 21 ч. Взе такси до хотел „Сити“ на Лоренсбергсгатан, където Клинтон вече беше запазил стая за него. Така попадна в същия хотел, в който Микаел Блумквист бе пренощувал няколко дни по-рано. Веднага отиде в стаята си и се изтегна на леглото. Чувстваше се безкрайно уморен и се сети, че през деня е изял само две филии хляб. Въпреки това не беше гладен. Съблече се, пъхна се под завивките и почти веднага заспа.


	Лисбет Саландер се събуди, когато чу вратата да се отваря. Веднага разбра, че не е някоя от нощните сестри. Полуотвори очи и на светлината, идваща от коридора, видя силует с патерици. Залаченко стоеше неподвижно и я гледаше.
	Без да помръдне, тя изви очи, така че да види дигиталния часовник, сочещ 3,10 ч.
	Премести поглед още няколко милиметра встрани и видя чашата за вода на ръба на масичката до леглото. Втренчи се в нея и изчисли разстоянието. Можеше да я достигне, без да движи тялото си.
	Само частица от секундата щеше да й трябва да протегне ръка и с решително движение да удари края на чашата в твърдия ръб на масичката. И още половин секунда да забие чашата в гръкляна на Залаченко, ако се надвеси над нея. Помисли и за други възможности, но стигна до извода, че това е единственото й оръжие.
	Отпусна се и зачака.
	Залаченко стоя в отвора на вратата две минути, без да помръдне.
	После внимателно затвори вратата отвън. Лисбет чу слабия, драскащ звук от патериците, когато той тихо се отдалечи от стаята й.
	След пет минути се надигна на лакти, протегна се за чашата и отпи голяма глътка. Пусна крак през края на леглото и откачи електродите от ръцете и от гръдния си кош. Изправи се, залитайки. Отне й някоя и друга минута да добие контрол над тялото си. Заклатушка се към вратата, подпря се на стената и пое дъх. Усети, че я облива студена пот. После я обзе ледена ярост.
	_Мамка ти, Залаченко! Да свършваме с това._
	Нуждаеше се от оръжие.
	В следващия миг чу бързи токчета по коридора.
	_По дяволите! Електродите._
	— Защо, за Бога, си станала? — избухна нощната сестра.
	— Трябва да… отида до… тоалетната — задъхано каза Лисбет Саландер.
	— Лягай веднага!
	Тя сграбчи ръката на Лисбет и я избута обратно до леглото. После взе подлогата.
	— Когато ти трябва тоалетна, ще ни позвъниш. Ето това е за тази цел — каза сестрата.
	Лисбет не продума. Съсредоточи се в опит да източи няколко капки.


	Микаел Блумквист се събуди в десет и половина във вторник, изкъпа се, зареди кафеварката и седна пред своя айбук. След срещата в „Милтън Секюрити“ миналата вечер се бе прибрал и работил до пет сутринта, когато най-сетне усети, че материалът придобива форма. Биографията на Залаченко все още бе доста непълна — разполагаше само с информацията, изтръгната от Бьорк, и с някои подробности, допълнени от Холгер Палмгрен. Историята на Лисбет Саландер бе почти готова. Микаел проследяваше стъпка по стъпка как е била затворена в детска психиатрия, за да не издаде тайната на Залаченко.
	Остана доволен от текста. Сюжетът му бе убийствен. Щеше да стане хит по будките и да докара неприятности на много хора в държавната бюрокрация.
	Запали цигара и се замисли.
	Виждаше две дупки за запълване. С едната можеше да се справи. Трябваше да се види с Петер Телебориан и когато приключеше с него, известният детски психиатър щеше да се превърне в един от най-омразните хора в Швеция. Това беше едното.
	Другият проблем бе значително по-сложен.
	Заговорът срещу Лисбет Саландер. Мислеше за онези, които закриляха Залаченко в Полицията за сигурност. Знаеше едно име, Гунар Бьорк, но бе невъзможно Гунар Бьорк да е единствено отговорен. Трябваше да има група или някакъв отдел. Трябваше да има началници, отговорни лица и бюджет. Проблемът се състоеше в това, че нямаше никаква представа какво да направи, за да идентифицира тези хора. Не знаеше откъде да започне. Имаше само повърхностна представа как е организирана Сепо.
	В понеделник започна проучването, като помоли Хенри Кортез да обиколи антикварните магазини на Сьодермалм и да купи всяка книга, която по някакъв начин касае Полицията за сигурност. Кортез се появи в дома му към четири в понеделник следобед с шест книги.
	Микаел загледа купчината на масата.
	„Шпионажът в Швеция“ от Микаел Росквист (Темпус, 1988), „Шеф на Сепо 1962-1970“ от Пер Гунар Винге (W&W 1988), „Тайната власт“ от Ян Отосон и Лаш Магнусон (Тиден, 1991), „Битката за власт в Сепо“ от Ерик Магнусон (Корона, 1989), „Задачата“ от Карл Лидбум (W&W 1990), както и — малко изненадващо — „An Agent in Place“* от Томас Уайтсайд (Балантайн, 1966), която беше за аферата „Венерстрьом“. Онази от шейсетте, а не неговата лична афера „Венерстрьом“ от двехилядната година.
	[* Агент на място (англ.). — Б.пр.]
	Прекара по-голямата част от нощта срещу вторник да чете или поне да прегледа намерените от Хенри Кортез книги. Когато свърши, направи няколко заключения. Първо, оказа се, че повечето писани някога книги за Полицията за сигурност бяха излезли в края на осемдесетте години. Потърси в интернет и се увери, че в момента нямаше актуална литература по темата.
	Второ, липсваше истински преглед на дейността на шведската тайна полиция през годините. Това вероятно бе разбираемо, като се има предвид, че много от делата бяха засекретени и за тях бе трудно да се пише, но изглежда, че нямаше нито една институция, изследване или медия, която критично да е разследвала Сепо.
	Отбеляза също и че нямаше литературни библиографии в нито една от книгите, намерени от Хенри Кортез. Бележките най-често препращаха към статии във вечерната преса или към частни интервюта с някой и друг пенсиониран сеповец.
	Книгата „Тайната власт“ бе завладяваща, но до голяма степен третираше времето преди и по време на Втората световна война. Мемоарите на П. Г. Винге Микаел разтълкува като пропагандна книга, написана в опит за самозащита от един силно критикуван и уволнен шеф на Сепо. „An Agent in Place“ съдържаше толкова много измислици за Швеция още в първата глава, че той чисто и просто хвърли книгата в кошчето за боклук. Единствените книги с изразена амбиция да се опише работата на Полицията за сигурност бяха „Битката за власт в Сепо“ и „Шпионажът в Швеция“. Там имаше данни, имена и информация за административното устройство. Прецени като много добра книгата на Ерик Магнусон. Дори и да не предлагаше отговори на някои от конкретните му въпроси, тя даваше добра представа за това как Сепо е изглеждала и с какво се е занимавала през миналите десетилетия.
	Все пак най-голямата изненада бе „Задачата“ от Карл Лидбум. В нея се описваха проблемите, с които се бе сблъскал бившият посланик в Париж във връзка с убийството на Палме и аферата „Еббе Карлсон“. Микаел никога преди не беше чел нещо от Карл Лидбум и остана изненадан от ироничния език и острите като бръснач наблюдения. Но дори и книгата на Карл Лидбум не даде отговор на въпросите му, макар все пак да започна по малко да разбира с какво се е захванал.
	След известно размишление отвори мобилния и звънна на Хенри Кортез.
	— Здравей, Хенри. Благодаря за свършената работа вчера.
	— Хм… Какво искаш?
	— Да ми свършиш още малко работа.
	— Мике, имам си своя работа. Нали станах редакционен секретар.
	— Страхотна крачка в кариерата.
	— Та какво искаш?
	— През годините са правени доста официални разследвания на Сепо. Карл Лидбум е правил едно от тях. Трябва да има още такива доклади.
	— Аха.
	— Донеси всичко, което можеш да намериш от Риксдага* — бюджети, интерпелации, всичко. И поискай годишните отчети на Сепо колкото се може по-назад във времето, докъдето можеш да стигнеш.
	[* Парламентът на Кралство Швеция. — Б.пр.]
	— Да, шефе.
	— Добре. И, Хенри…
	— Да?
	— … трябват ми не по-късно от утре.


	Лисбет Саландер посвети деня на размисли за Залаченко. Знаеше, че се намира на две стаи от нейната, че броди из коридора нощно време и че бе влязъл в стаята й в 3,10 сутринта.
	Беше го проследила до Госеберя с цел да го убие. Провали се, вследствие на което Залаченко беше жив и се намираше на по-малко от десет метра от нея. Чакаха я неприятности. Колко, не можеше да предскаже, но предполагаше, че ще трябва да избяга и дискретно да изчезне в чужбина, ако не иска да я затворят в някоя лудница с Петер Телебориан за пазач.
	Проблемът, разбира се, беше, че едва й стигаха силите да седне в леглото. Макар че имаше известно подобрение. Все още я болеше глава, но на пристъпи, не постоянно. Болката в рамото се криеше под повърхността и пробиваше при всеки неин опит да се раздвижи.
	Чу стъпки пред вратата и видя една сестра да я отваря и да пропуска жена в черни панталони, бяла блуза и тъмно сако. Беше хубавичка, слаба, тъмнокоса жена, с къса момчешка прическа. Излъчваше ведро самочувствие. Носеше черна чанта в ръка. Лисбет веднага забеляза, че има същите очи като Микаел Блумквист.
	— Здравей, Лисбет. Казвам се Аника Джанини — каза жената. — Може ли да вляза?
	Лисбет безизразно я наблюдаваше. Внезапно й се отщя да се среща със сестрата на Микаел Блумквист и съжали, че бе казала „да“ на предложението да я вземе за адвокат.
	Аника Джанини влезе, затвори вратата след себе си и придърпа един стол. Седя тихо няколко секунди, загледана в клиентката си.
	Лисбет Саландер изглеждаше твърде зле. Цялата й глава бе опакована. Имаше огромни синини около двете очи и кръвонасядания в ретината.
	— Преди да започнем да обсъждаме каквото и да е, трябва да знам дали наистина искаш да бъда твой адвокат. Всъщност специалист съм само по граждански дела, в които представлявам жертви на изнасилване или побой. Не съм криминален адвокат. Затова пък се запознах с подробностите в твоя случай и много бих искала да те представлявам, ако е възможно. Ще кажа също, че Микаел Блумквист е мой брат — мисля, че вече знаеш това, и че той и Драган Армански плащат хонорара ми.
	Изчака малко, но след като не видя никаква реакция от страна на клиентката си, продължи:
	— Ако ме искаш за твой адвокат, ще работя за теб. Тоест не работя за брат ми или за Армански. По криминалните въпроси ще се допитвам до твоя стар настойник Холгер Палмгрен. Той е голяма работа, измъкна се от болничното легло, за да ти помогне.
	— Палмгрен? — каза Лисбет Саландер.
	— Да.
	— Видя ли се с него?
	— Да. Ще бъде мой съветник.
	— Как е той?
	— Адски сърдит, но колкото и да е странно, не се тревожи за теб.
	Лисбет Саландер криво се усмихна. За първи път, откакто пристигна в Салгренската болница.
	— А ти как си? — попита Аника Джанини.
	— Като торба с лайна — каза Лисбет Саландер.
	— Окей. Ще ме вземеш ли за защитник? Армански и Микаел плащат хонорара ми и…
	— Не.
	— Какво значи това?
	— Ще си платя сама. Не ща нито стотинка от Армански и Кале Блумквист. Но не мога да ти платя, преди да получа достъп до интернет.
	— Разбирам. Ще решим този въпрос, когато стигнем дотам. Значи искаш да те представлявам?
	Лисбет Саландер кимна кратко.
	— Добре. Тогава ще започна, като ти предам две съобщения от Микаел. Той се изразява загадъчно, но каза, че ще разбереш какво има предвид.
	— Така ли?
	— Каза, че някои неща не е споделил с мен. Спомена за някакви твои умения, които е забелязал в Хедестад.
	_Микаел знае, че имам фотографска памет… и че съм хакер. Досега мълча за това._
	— Окей.
	— Второто е за сиди-то. Не знам какво точно има предвид, но каза, че е нещо, което ти трябва да решиш дали да ми кажеш, или не. Разбираш ли за какво става дума?
	_Дискът с филма за изнасилването от Бюрман._
	— Да.
	— Окей…
	Аника Джанини внезапно се поколеба.
	— Малко ме е яд на брат ми. Въпреки че ми се довери, ми казва само онова, което му е изгодно. И ти ли ще криеш неща от мен?
	Лисбет размисли.
	— Не знам.
	— Ще трябва да си говорим доста. Сега не мога да остана, защото трябва да се срещна с прокурор Агнета Йервас след четирийсет и пет минути. Длъжна бях да те помоля за потвърждение, че наистина ме искаш за адвокат. Освен това трябва да ти дам и една инструкция…
	— Тъй ли?
	— Ето. Ако не присъствам, няма да казваш нито една дума на полицията, каквото и да те питат. Дори да те провокират или обвиняват в разни неща. Можеш ли да ми обещаеш това?
	— Без да се напъвам — каза Лисбет Саландер.


	Еверт Гулберг бе напълно изтощен от понеделнишкото напрежение и се събуди чак в девет сутринта, почти четири часа по-късно от нормалното. Отиде в банята, изми се и си изчетка зъбите. Дълго стоя и гледа лицето си в огледалото, преди да загаси лампата и да се облече. Избра единствената останала чиста риза от кафявата чанта и си сложи кафява вратовръзка.
	Слезе до трапезарията на хотела и изпи чаша обикновено кафе, изяде филийка хляб с парче сирене и лъжичка кайсиев мармалад. Изпи голяма чаша минерална вода.
	После отиде във фоайето на хотела и се обади на мобилния телефон на Фредрик Клинтон от автомат с карти.
	— Аз съм. Докладвай положението.
	— Доста е обезпокоително.
	— Фредрик, ще се справиш ли с това?
	— Да, всичко е както преди. Жалко само, че Ханс фон Ротингер не е жив. Той бе по-добър в планирането на операции от мен.
	— Бяхте напълно равностойни. Можехте да се замествате взаимно по всяко време. Което и правехте доста често.
	— Става дума за интуицията. Той бе малко по-умен от мен.
	— Докъде стигнахте?
	— Сандберг е по-способен, отколкото смятахме. Получихме външна помощ от някой си Мортенсон. Момче за всичко, но използваем. Вече подслушваме телефона на Блумквист, както и мобилния му. През деня ще се погрижим за телефоните на Джанини и на „Милениум“. Започнахме да разглеждаме скиците на офиси и жилища. Скоро ще можем да влезем.
	— Най-напред трябва да установите къде са докладите…
	— Вече го направих. Имахме невероятен късмет. Аника Джанини се обади на Блумквист в десет тази сутрин. Попита направо колко копия има разпространени и от разговора излезе, че единственото копие е у Микаел Блумквист. Бергер взела копие от доклада, но го изпратила на Бублански.
	— Добре. Нямаме време за губене.
	— Знам. Но трябва да стане наведнъж. Ако не приберем всички копия едновременно, ще се провалим.
	— Знам.
	— Малко е сложно, защото Джанини замина за Гьотеборг тази сутрин. Изпратих група външни сътрудници след нея. В момента кацат.
	— Добре.
	Гулберг не се сещаше какво друго да каже. Постоя мълчаливо известно време.
	— Благодаря ти, Фредрик — изрече накрая.
	— Аз ти благодаря. Това е много по-забавно, отколкото да седя и напразно да чакам бъбрек.
	Сбогуваха се. Гулберг плати хотелската сметка и излезе на улицата. Топката се затъркаля. Сега ставаше дума само за прецизна хореография.
	Тръгна към хотел „Парк авеню“, където помоли да използва факса. Не искаше да го прави в хотела, където бе живял. Изпрати по факса написаните във влака писма. После излезе на улицата и потърси такси. Спря до кошче за боклук и скъса фотокопията, които бе направил на писмата си.


	Аника Джанини разговаря с прокурор Агнета Йервас петнайсет минути. Искаше да разбере какви обвинения смята тя да повдигне срещу Лисбет Саландер, но скоро разбра, че Йервас не бе сигурна в нищо.
	— В момента ще се задоволя да я арестувам за тежък побой и евентуален опит за убийство. Имам предвид удара с брадва, който е нанесла на баща си. Предполагам, че ти ще пледираш самозащита.
	— Може би.
	— Но честно казано, в момента имам друг приоритет — Роналд Ниедерман, убиеца на полицая.
	— Разбирам.
	— Влязох в контакт с главния прокурор. Сега се обсъжда дали всички обвинения срещу твоята клиентка да не се съберат и предадат на един прокурор в Стокхолм, като се свържат с онова, което се е случило там.
	— Предполагам, че делото ще се премести в Стокхолм.
	— Добре. В такъв случай трябва да имам възможност да разпитам Лисбет Саландер. Кога може да стане това?
	— Имам мнението на лекаря й Андеш Юнасон. Той смята, че Лисбет Саландер няма да е в състояние да бъде разпитвана още няколко дни. Освен физическите й наранявания тя е и под силното влияние на болкоуспокоителни.
	— И аз така разбрах. Сигурно ти е ясно, че това е важно за мен. Повтарям, моят приоритет сега е Роналд Ниедерман. Клиентката ти казва, че не знае къде се крие той.
	— Което със сигурност е най-вероятно. Тя не е познавала Ниедерман. Успяла е да го идентифицира и да го проследи.
	— Окей — каза Агнета Йервас.


	Еверт Гулберг носеше букет в ръка, когато се качи в асансьора на Салгренската болница заедно с жена с късо подстригана коса и в тъмно сако. Той учтиво задържа вратата на асансьора и я пропусна да мине първа, когато стигнаха до рецепцията на отделението.
	— Казвам се Аника Джанини. Адвокат съм и отново трябва да се срещна с моята клиентка Лисбет Саландер.
	Еверт Гулберг изви глава и удивено погледна жената, която бе пропуснал пред себе си. Отмести поглед и погледна чантата й, докато сестрата проверяваше легитимацията й и сравняваше данните й с нанесените в един списък.
	— Стая дванайсет — каза сестрата.
	— Благодаря. Вече бях там, така че ще я намеря.
	Тя взе чантата си и изчезна от полезрението на Гулберг.
	— С какво мога да ти помогна? — попита сестрата.
	— Искам да оставя тези цветя за Карл-Аксел Будин.
	— Забранено му е да приема посещения.
	— Знам, само искам да оставя цветята.
	— Ще се погрижим.
	Гулберг бе взел цветята повече за да има някакъв предлог. Всъщност искаше да види как изглежда отделението. Поблагодари и се отправи към изхода. По пътя подмина вратата на Залаченко, стая 14 според Юнас Сандберг.
	Изчака на стълбището. През остъклената врата видя сестрата да изчезва в стаята на Залаченко с букета, който току-що бе оставил. Когато се върна на мястото си на рецепцията, Гулберг отвори вратата, бързо стигна до стая 14 и влезе.
	— Здравей, Александър — каза.
	Залаченко изненадано погледна неочаквания гост.
	— Мислех, че вече си умрял — каза той.
	— Още не съм — отвърна Гулберг.
	— Какво искаш? — попита Залаченко.
	— А ти какво мислиш?
	Гулберг дръпна стола за посетители и седна.
	— Сигурно да ме видиш мъртъв.
	— Ами би било хубаво. Как може да си толкова луд, по дяволите! Дадохме ти чисто нов живот, а ти попадна тук.
	Ако Залаченко можеше да се усмихва, сигурно щеше да го направи. Шведската Полиция за сигурност по негово мнение се състоеше само от лаици. Към тях причисляваше и Еверт Гулберг и Свен Янсон, тоест Гунар Бьорк. Да не говорим за пълния идиот, адвокат Нилс Бюрман.
	— И сега още веднъж трябва да те измъкваме от огъня.
	Изразът не беше особено подходящ за тежко обгорелия Залаченко.
	— Не ми излизай с морални приказки. Измъкни ме оттук.
	— Точно това исках да обсъдя с теб.
	Гулберг постави чантата на коленете си, извади празен бележник и отвори на чиста страница. После въпросително погледна Залаченко.
	— Любопитен съм за едно нещо — наистина ли искаше да ни изгориш след всичко, което направихме за теб?
	— Ти как мислиш?
	— Зависи доколко си луд.
	— Не ме наричай луд. Аз съм сървайвър. Правя всичко, каквото трябва, за да оцелея.
	Гулберг поклати глава.
	— Не, Александър, правиш каквото правиш, защото си зъл и прогнил. Искаше новини от Секцията. Тук съм да ти ги кажа. Няма да си мръднем пръста да ти помогнем този път.
	Залаченко за първи път доби неуверен вид.
	— Нямаш друг избор — каза той.
	— Винаги има избор — отвърна Гулберг.
	— Аз ще…
	— Нищо няма да направиш.
	Гулберг пое дълбоко дъх и пъхна ръка във външния джоб на кафявата си чанта, откъдето извади един „Смит & Уесън“, 9-милиметров, с позлатен приклад. Оръжието бе подарък, получен от английските разузнавателни служби преди двайсет и пет години — резултат от безценна информация, която беше измъкнал от Залаченко и превърнал в твърда валута, назовавайки името на един стенограф в английската МИ-5, който в добрия дух на Ким Филби работеше за руснаците.
	Залаченко бе изумен. Засмя се.
	— И какво ще правиш с това? Ще ме застреляш ли? Ще прекараш остатъка от мизерния си живот в затвора.
	— Не мисля — каза Гулберг.
	Залаченко внезапно се разтревожи дали Гулберг се шегува, или не.
	— Ще стане скандал в огромни размери.
	— И това не мисля. Само няколко заглавия. Но след седмица никой дори няма да си спомня името Залаченко.
	Очите на Залаченко се присвиха.
	— Проклета свиня! — каза Гулберг с такъв смразяващ тон, че Залаченко изтръпна.
	Гулберг натисна спусъка и изпрати изстрела право в средата на челото му точно когато Залаченко започна да смъква протезата си през ръба на леглото. Куршумът отхвърли Залаченко назад върху възглавницата. Той потрепери спазматично няколко пъти, преди да остане неподвижен завинаги. Гулберг видя, че на стената зад леглото се образува цвете от червена течност. В ушите му запищя след трясъка и той автоматично ги потърка със свободния си показалец.
	После се изправи, отиде при Залаченко, допря дулото до слепоочието му и натисна още два пъти спусъка. Искаше да е сигурен, че мръсният старец наистина е мъртъв.


	Лисбет Саландер подскочи, когато чу първия изстрел. Усети остра болка да пронизва рамото й. При следващите два изстрела се опита да спусне крака от леглото.
	Когато се разнесоха изстрелите, Аника Джанини, която бе разговаряла с Лисбет само няколко минути, застина като парализирана и се помъчи да определи откъде идват гърмежите. Реакцията на Лисбет й показа, че нещо става.
	— Стой спокойно! — изкрещя Аника.
	Постави ръка в средата на гръдния кош на Лисбет и грубо я притисна към леглото с такава сила, че й изкара въздуха.
	После бързо излезе от стаята и затвори вратата. Видя две сестри, които, тичайки, се приближаваха към една стая през две врати в коридора. Първата застина на прага. Аника я чу да вика: „Не, остави!“, видя я да отстъпва крачка назад и да се сблъсква с другата сестра.
	— Въоръжен е. Бягай!
	Аника видя двете сестри да отварят вратата и да се скриват в стаята до тази на Лисбет Саландер.
	В следващия момент сивокосият слаб мъж в пепитено сако излезе в коридора. В ръката си държеше пистолет. Аника позна в него мъжа, с когото преди малко бяха пътували заедно в асансьора.
	После погледите им се срещнаха. Той изглеждаше объркан. Видя го да обръща оръжието към нея и да прави крачка напред. Аника сви глава в раменете си, влезе в стаята на Лисбет, затръшна вратата и отчаяно се огледа. Точно до нея стоеше високата масичка на сестрите, която тя с един-единствен замах придърпа до вратата, после здраво закрепи плота й под дръжката.
	Чу шум от движение, обърна глава и видя как Лисбет Саландер отново се кани да се изсули от леглото. С бързи крачки пресече стаята, обви с ръце клиентката си и я повдигна. Изтръгна електродите и жиците, завлече я до тоалетната и я сложи на капака на чинията. Обърна се и заключи вратата на тоалетната. После измъкна мобилния от джоба на сакото си и набра 112.


	Еверт Гулберг стигна до вратата на стаята на Лисбет Саландер и се опита да натисне дръжката. Беше блокирана. Не можеше да я помръдне и на милиметър.
	За миг застана замислен пред вратата. Знаеше, че Аника Джанини е в стаята, и се запита дали в чантата й няма копие от доклада на Бьорк. Не можеше да влезе и нямаше сили да разбие вратата.
	Но това и бездруго не влизаше в плана. Клинтон щеше да се погрижи за Джанини. Неговата работа бе само Залаченко.
	Гулберг се огледа и установи, че е наблюдаван от две дузини сестри, пациенти и посетители, надничащи през отворите на вратите. Вдигна пистолета и стреля срещу една картина, висяща на стената в края на коридора. Публиката му изчезна магически.
	Хвърли последен поглед към затворената врата, след това решително се върна в стаята на Залаченко и затвори вратата. Седна в стола за посетители и загледа руския беглец, който дълги години бе представлявал интимна част от неговия собствен живот.
	Поседя неподвижно няколко минути, преди да долови движение в коридора и да се досети, че полицията е пристигнала. Не мислеше за нищо особено.
	Вдигна за последен път пистолета, насочи го към слепоочието си и натисна спусъка.


	Ситуацията се беше развила така, че самоубийството в Салгренската болница бе сметнато за нещастен случай. Еверт Гулберг бе откаран с бясна скорост в травматологията, където го прие доктор Андеш Юнасон, който веднага взе животоспасяващи мерки.
	За втори път за по-малко от една седмица Юнасон извърши спешна операция, при която извади цял куршум от човешка мозъчна тъкан. След петчасова операция състоянието на Гулберг оставаше критично. Но все още бе жив.
	Раните на Еверт Гулберг бяха значително по-сериозни от тези на Лисбет Саландер. Няколко денонощия той бе между живота и смъртта.


	Микаел Блумквист се намираше в „Кафе-бар“ на Хорнсгатан, когато чу по радионовините, че един все още неназован 66-годишен мъж, заподозрян в опит за убийство на Лисбет Саландер, е бил застрелян в Салгренската болница в Гьотеборг. Той остави чашата с кафе, вдигна компютърната си чанта и забърза към редакцията на Йотгатан. Пресече площад Мариаторг и тъкмо завиваше по Сент Полсгатан, когато изпиука мобилният му телефон. Отговори, без да спира.
	— Блумквист.
	— Здравей, Малин е.
	— Чух по новините. Знаем ли кой е стрелял?
	— Още не. Хенри Кортез е на лов.
	— Идвам. Горе съм след пет минути.
	На вратата на „Милениум“ Микаел бе пресрещнат от Хенри Кортез, който тъкмо излизаше.
	— Екстрьом свиква пресконференция в 15 часа — каза Хенри. — Тръгвам към Кунгсхолмен.
	— Какво знаем? — викна след него Микаел.
	— Малин… — каза Хенри и изчезна.
	Микаел се втурна в стаята на Ерика Бергер… грешка, на Малин Ериксон. Тя говореше по телефона и трескаво записваше нещо на самозалепващо се жълто листче. Махна му да изчака. Микаел отиде в бюфета и наля кафе с мляко в две канчета, маркирани с _KDU_ и _SSU_*. Когато се върна в стаята на Малин, тя тъкмо приключваше разговора. Той й подаде _SSU_.
	[* _KDU_ — Християндемократически съюз, _SSU_ — Шведски социалдемократически младежки съюз. — Б.пр.]
	— Окей — каза Малин. — Залаченко е бил застрелян днес в 13,15 часа.
	Погледна Микаел.
	— Току-що говорих с една сестра от Салгренската болница. Казва, че убиецът бил възрастен мъж, около 70-годишен, който пристигнал да остави цветя за Залаченко няколко минути преди убийството. Убил Залаченко, като стрелял в главата му няколко пъти, после се застрелял и той. Залаченко е мъртъв. Убиецът е още жив и в момента го оперират.
	Микаел си отдъхна. Когато чу новината в „Кафе-бар“, сърцето му буквално се качи в гърлото и го обзе паническото чувство, че Лисбет Саландер е държала оръжието. Това наистина щеше много да усложни неговия план.
	— Името на онзи, който е стрелял? — запита той.
	Малин поклати глава и в този миг телефонът отново иззвъня. Тя прие разговора, от който Микаел разбра, че е изпратила нещатен сътрудник от Гьотеборг в Салгренската болница. Помаха й, отиде в своята стая и седна.
	Даде си сметка, че от доста седмици това е първият ден на работното му място. На бюрото му имаше купчина неотворена поща. Отмести я настрани и се обади се на сестра си.
	— Джанини.
	— Здравей, Микаел е. Чу ли какво се е случило в Салгренската болница?
	— Може да се каже.
	— Къде си?
	— В Салгренската болница. Онова чудовище се прицели в мен.
	Микаел остана безмълвен няколко секунди, докато осъзнае какво е казала сестра му.
	— Какво, по дяволите… беше там, така ли?
	— Да. Най-гадното изживяване в целия ми живот.
	— Ранена ли си?
	— Не. Но той се опита да влезе в стаята на Лисбет. Блокирах вратата и се заключихме в тоалетната.
	Микаел внезапно усети, че светът се олюлява. Сестра му почти…
	— Как е Лисбет? — попита той.
	— Цяла е. Тоест, искам да кажа, не е ранена в днешната драма.
	Той леко си отдъхна.
	— Аника, знаеш ли нещо за убиеца?
	— Нищичко. Възрастен мъж, хубаво облечен. Мисля, че изглеждаше объркан. Никога не го бях виждала, но пътувах с него в асансьора дотук няколко минути преди убийството.
	— И Залаченко със сигурност е мъртъв?
	— Да. Чух три изстрела и доколкото успях да изкопча, бил е застрелян три пъти в главата. Но тук настъпи страхотен хаос, дойдоха хиляди полицаи и взеха да опразват стаи, където лежат тежко ранени и болни хора, които не бива да бъдат премествани. Един искаше да разпитва Саландер, преди да разбере колко е зле. Трябваше да прибегна до сълзи.


	Криминален инспектор Маркус Ерландер видя Аника Джанини през процепа на вратата на стаята на Лисбет Саландер. Адвокатката държеше притиснат до ухото си телефон и той я изчака да привърши разговора си.
	Два часа след убийството в коридора все още цареше организиран хаос. Стаята на Залаченко беше отцепена. Лекари се опитаха да му окажат първа помощ веднага след стрелбата, но бързо се отказаха от усилията си. На Залаченко вече не можеше да се помогне. Останките му бяха изпратени на патолога и претърсването на местопрестъплението тръгна с пълна пара.
	Мобилният на Ерландер звънна. Обаждаше се Фредрик Малмберг.
	— Имаме сигурна идентификация на убиеца — каза вместо поздрав Малмберг. — Казва се Еверт Гулберг и е на седемдесет и осем години. Седемдесет и осем! Старичък убиец.
	— И кой, мамка му, е Еверт Гулберг?
	— Пенсионер. Живее в Лахолм. Дипломиран юрист. Позвъниха ми от РПС/Сек да ме информират, че наскоро са започнали предварително следствие срещу него.
	— Кога и защо?
	— Кога не знам. Защо — заради неприятния му навик да изпраща налудничави и заплашителни писма на публични личности.
	— Като например?
	— На министъра на правосъдието.
	Маркус Ерландер въздъхна. Луд значи. Маниак.
	— Сутринта в Сепо са постъпили съобщения от няколко издания, получили писма от Гулберг. От Министерството на правосъдието също се обадили, защото този Гулберг открито заплашил със смърт Карл-Аксел Будин.
	— Искам копия на писмата.
	— От Сепо?
	— Да, по дяволите! Замини за Стокхолм и ако трябва, ги вземи насила. Искам да са на бюрото ми, като се върна в управлението. Което ще стане след някой и друг час.
	Помисли секунда и после попита:
	— От Сепо ли ти се обадиха?
	— Нали ти казах.
	— Искам да кажа, те ти се обадиха, а не обратното.
	— Точно така.
	— Окей — каза Маркус Ерландер и затвори мобилния.
	Попита се какво им е станало в Сепо, та изведнъж са решили сами да влязат в контакт с официалната полиция. Обикновено бе почти невъзможно да изтръгнеш и звук от тях.


	Ваденшьо рязко затръшна вратата на стаята в Секцията, която Фредрик Клинтон използваше за почивка. Клинтон внимателно се изправи.
	— Какво, по дяволите, става?! — кресна Ваденшьо. — Гулберг е убил Залаченко и после си е пръснал мозъка.
	— Знам — каза Клинтон.
	— Знаеш? — избухна Ваденшьо.
	Ваденшьо беше силно зачервен и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар.
	— Но той, мамка му, се е застрелял. Опитал се е да се самоубие. Да не е полудял?
	— Значи е жив?
	— Засега да, но има масивни рани в мозъка.
	Клинтон въздъхна.
	— Много жалко — каза той с печал в гласа.
	— Жалко? — пак избухна Ваденшьо. — Гулберг е луд. Не разбираш ли какво…
	Клинтон го прекъсна.
	— Гулберг има рак на стомаха, дебелото черво и пикочния мехур. Умира от няколко месеца. В най-добрия случай му оставаха месец-два.
	— Рак?
	— Носеше това си оръжие през последната половин година, твърдо решен да го употреби, щом болките станат непоносими и преди да се е превърнал в унизен безпомощен вързоп. Сега даде последния си принос за Секцията. В присъщия си стил.
	Ваденшьо бе просто останал без думи.
	— Знаел си, че иска да убие Залаченко.
	— Разбира се. Задачата му бе да се погрижи Залаченко никога да не получи възможност да се разприказва. А както знаеш, него нито можеш да го сплашиш, нито да го убедиш.
	— Но не разбираш ли какъв скандал може да стане? И ти ли си превъртял като Гулберг?
	Клинтон с усилие се изправи. Погледна Ваденшьо право в очите и му подаде пачка копия от факса.
	— Беше оперативно решение. Тъгувам за приятеля си и най-вероятно скоро ще го последвам. Но чак скандал… Един явно умопомрачен бивш данъчен юрист написал параноични писма до вестници, полиция и правосъдно министерство. Ето ти копия от писмата. Гулберг обвинява Залаченко за всичко, от убийството на Палме до опита му да отрови шведския народ с хлор. Писмата са определено налудничави и са написани с отчасти нечетлив почерк, с пропуснати букви, подчертавания и удивителни. Харесва ми начина му да пише и в полето.
	Ваденшьо прочете писмата с нарастващо удивление. Хвана се за челото. Клинтон го наблюдаваше.
	— Каквото и да се случи, смъртта на Залаченко няма да има нищо общо със Секцията. Само с някакъв объркан пенсионер, страдащ от деменция, който превъртял и открил огън.
	Направи пауза.
	— Най-важното е отсега нататък да държиш правилната посока. _Don’t rock the boat_*.
	[* Не клати лодката (англ.). — Б.пр.]
	Той впи поглед във Ваденшьо. Внезапно в очите му проблесна стомана.
	— Онова, което трябва да разбереш, е, че Секцията е острието на копието в тоталната отбрана на Швеция. Ние сме последната защитна линия. Нашата работа е да бдим над сигурността на страната. Всичко друго е без значение.
	Ваденшьо се взря в Клинтон със съмнение в очите.
	— Ние сме тези, които ги няма. Ние сме тези, на които никой не благодари. Ние сме тези, които трябва да вземат решения, които никой друг не би посмял да вземе… най-малко политиците.
	В гласа му звучеше презрение при изговарянето на последната дума.
	— Прави каквото ти казвам и може би Секцията ще оцелее. Но за да стане това, трябва да използваме решителни и твърди хватки.
	Ваденшьо усети как паниката му расте.


	Хенри Кортез отбелязваше трескаво всичко казано от подиума на пресконференцията в полицията на Кунгсхолмен. Тя бе открита от прокурор Ричард Екстрьом, който обясни, че сутринта е било решено разследването, засягащо полицейското убийство в Госеберя, за което се издирва някой си Роланд Ниедерман, да бъде прехвърлено на прокурор от Гьотеборгския съд, но че общото следствие за Ниедерман ще се води от самия Екстрьом. Ниедерман бил заподозрян и за убийството на Даг Свенсон и Мия Бергман. Нищо не се спомена за адвокат Бюрман. Затова пък Екстрьом щял да разследва и да повдигне обвинение срещу Лисбет Саландер, заподозряна в редица престъпления.
	Прокурорът обясни също, че е решил да излезе с информация във връзка със случилото се в Гьотеборг този ден, а именно убийството на бащата на Лисбет Саландер, Карл-Аксел Будин. Причината за свикването на пресконференцията била, че искал да опровергае изнесените сведения в медиите, за които получил много обаждания.
	— Освен сведенията, които са ни достъпни до този момент, мога да кажа, че дъщерята на Карл-Аксел Будин, задържана за опит за убийство на своя баща, няма нищо общо със събитията от тази сутрин.
	— Кой е бил убиецът? — провикна се репортер от „Дагенс Еко“.
	— Мъжът, който в 13,15 часа е произвел смъртоносните изстрели срещу Карл-Аксел Будин и после е опитал да се самоубие, е идентифициран. Той е 78-годишен пенсионер, който от известно време е страдал от неизлечима болест и е имал по този повод психически проблеми.
	— Има ли някаква връзка с Лисбет Саландер?
	— Не. Със сигурност можем да опровергаем подобно твърдение. Двамата никога не са се срещали и не се познават. Седемдесет и осем годишният мъж е трагична фигура, действал е самостоятелно, воден от явно параноични представи. Полицията за сигурност съвсем наскоро е започнала разследване срещу него по повод на това, че е написал объркани писма до известни политици и до доста средства за масова информация. До тази сутрин в много редакции и институции са пристигнали писма, в които 78-годишният мъж заплашва със смърт Карл-Аксел Будин.
	— Защо полицията не е охранявала Будин?
	— Писмата са изпратени снощи и са пристигнали на практика в момента на извършване на убийството. Не е имало никакъв възможен срок за действие.
	— Как се казва седемдесет и осем годишният?
	— Не можем да дадем такава информация, докато не са предупредени близките му.
	— Откъде е, кой е?
	— Доколкото разбрах тази сутрин, преди е работил като ревизор и данъчен юрист. Пенсионер от петнайсет години. Следствието продължава, но както сами разбирате от писмата, които е изпратил, това е трагедия, която може би можеше да бъде предотвратена, ако обществото ни бе по-адекватно.
	— Заплашвал ли е и други?
	— Получих подобна информация, да, но не съм запознат с подробности.
	— Какво влияние ще окаже всичко това върху делото срещу Лисбет Саландер?
	— Засега никакво, разполагаме с показанията на Карл-Аксел Будин, дадени на полицаите, които са го разпитвали, и имаме доста голям доказателствен материал срещу нея.
	— А какво ще кажете за информацията, че Будин се е опитал да убие дъщеря си?
	— Това също е предмет на следствието, но силно се съмняваме, че е вярно. Доколкото разбираме, засега става дума за дълбоки противоречия в едно трагично разбито семейство.
	Хенри Кортез седеше замислено. Почеса се по ухото. Забеляза, че колегите репортери записваха също така трескаво като него.


	Гунар Бьорк почти изпадна в паника, когато чу новината за изстрелите в Салгренската болница. Имаше ужасни болки в гърба.
	Повече от час седя нерешително. После вдигна слушалката и се опита да се обади на своя стар наставник Еверт Гулберг в Лахолм. Не получи отговор.
	Изслуша новините и после обобщи казаното на полицейската пресконференция. Залаченко убит от седемдесет и осем годишен маниак.
	Господи! Седемдесет и осем годишен!
	Отново напразно се опита да позвъни на Еверт Гулберг.
	Накрая паниката и тревогата взеха връх. Не можеше повече да стои в своето взето под наем жилище в Смодаларьо. Чувстваше се като в капан. Имаше нужда да помисли. Сложи в една чанта малко дрехи, обезболяващи лекарства и тоалетни принадлежности. Не искаше да използва своя телефон, затова отиде до една телефонна будка до кварталния магазин за хранителни стоки, обади се в Ландсурт и резервира стая в старата наблюдателница. Ландсурт бе на края на света и едва ли някой би го потърсил там. Запази стая за две седмици.
	Погледна ръчния си часовник. Трябваше да побърза, за да успее да вземе последния ферибот. Върна се вкъщи толкова бързо, колкото можеше да го носи болният му гръб. Отиде право в кухнята и провери дали е изключена кафеварката. После взе от антрето чантата си. Случайно хвърли поглед в дневната и онова, което видя, го накара да застине.
	Най-напред не проумя какво вижда.
	По някакъв мистичен начин лампата от тавана бе откачена и поставена на масата до дивана. На нейно място на куката висеше въже, точно над табуретката, която обикновено стоеше в кухнята.
	Бьорк гледаше неразбиращо въжето.
	После зад гърба си чу движение и усети как коленете му омекват.
	Бавно се обърна.
	Бяха двама, около трийсет и пет годишни. Успя да забележи, че имат южноевропейски вид. Не реагира, когато те леко го подхванаха под мишниците, вдигнаха го и тръгнаха на заден ход към табуретката. Опита да се съпротивлява, но болката като нож преряза гърба му. Бе почти парализиран, когато усети, че го поставят на табуретката.


	Юнас Сандберг бе придружаван от 49-годишен мъж с прякор Фалун, на младини взломаджия, впоследствие преквалифициран в ключар. През 1986-та Ханс фон Ротингер от Секцията бе ангажирал Фалун за операция, в която трябваше да се разбият вратите на водача на една анархистична организация. Оттогава от време на време използваха Фалун, до средата на деветдесетте, когато подобен род операции бяха прекратени. Сега Фредрик Клинтон съживи връзката, възлагайки на Фалун нова задача. Фалун щеше да спечели 10 000 крони без данъци за около десетминутна работа. Иначе бе обещал да не краде нищо от жилището, което бе цел на операцията — все пак Секцията не се занимаваше с криминална дейност.
	Фалун не знаеше точно кого представлява Клинтон, но реши, че има нещо общо с военните. Беше чел Гиу*. Не зададе никакви въпроси. Но пък му беше приятно да е отново в играта след толкова дълги години мълчание от страна на работодателя.
	[* _Jan Guillou_ — известен шведски писател и журналист. — Б.пр.]
	Работата му се състоеше в това да отвори вратата. Беше експерт във взлома и си служеше с шперц. Все пак му отне пет минути да насили ключалката на жилището на Микаел Блумквист. После зачака на стълбището, докато Юнас Сандберг прекрачи прага.
	— Вътре съм — каза Сандберг в окачения на врата му мобилен телефон.
	— Добре — отвърна Фредрик Клинтон в ушната му мида. — Спокойно и внимателно. Описвай каквото виждаш.
	— Намирам се в антре с гардероб и окачалка за шапки вдясно, баня вляво. Жилището се състои от една-единствена голяма стая от около петдесет квадрата. Вдясно има малък кухненски бокс.
	— Има ли някаква работна маса или…
	— Изглежда, работи на кухненската маса или на дивана в дневната… я чакай…
	Клинтон чакаше.
	— Да. На кухненската маса има папка с доклада на Бьорк. Май е оригиналът.
	— Добре. Нещо друго интересно има ли на масата?
	— Книги. Мемоарите на П. Г. Винге. „Борбата за власт в Сепо“ от Ерик Магнусон. Половин дузина такива книги.
	— Компютър?
	— Не.
	— Секретен шкаф?
	— Не… не виждам.
	— Окей. Не бързай. Провери жилището метър по метър. Мортенсон докладва, че Блумквист все още е в редакцията. Имаш ръкавици, нали?
	— Естествено.


	Маркус Ерландер можа да поговори с Аника Джанини, когато никой от тях не бе зает с мобилния си телефон. Влезе в стаята на Лисбет Саландер, протегна ръка и се представи. После поздрави Лисбет Саландер и я попита как се чувства. Лисбет Саландер не каза нищо. Той се обърна към Аника Джанини.
	— Ще трябва да те помоля да ми отговориш на няколко въпроса.
	— Добре.
	— Ще ми кажеш ли какво се случи?
	Аника Джанини описа преживяното от нея и как е действала, преди да се барикадира в тоалетната с Лисбет Саландер. Ерландер изглеждаше замислен. Хвърли поглед на Лисбет Саландер и после погледна адвокатката й.
	— Значи смяташ, че е стигнал до тази стая.
	— Чух го, когато се опитваше да натисне дръжката.
	— И си сигурна в това. Човек лесно може да си въобрази някои неща, когато е уплашен или възбуден.
	— Чух го. Той ме видя. Насочи оръжието си към мен.
	— Мислиш ли, че е искал да застреля и теб?
	— Не знам. Дръпнах масата и блокирах вратата.
	— Умно. И още по-умно е, че си завлякла клиентката си в тоалетната. Тази врата е толкова тънка, че куршумът със сигурност би я пробил, ако беше стрелял. Онова, което се опитвам да изясня, е дали е нападнал лично теб, или само е реагирал, когато си го погледнала. Била си най-близко в коридора.
	— Така е.
	— Разбра ли дали те е познал, или може би те е познавал?
	— Не.
	— Може ли да те е разпознал от вестниците? Беше цитирана при няколко забележителни дела.
	— Възможно е. Не мога да отговоря.
	— И никога преди не си го виждала?
	— Видях го в асансьора на път за тук.
	— Не знаех. Говорихте ли?
	— Не. Хвърлих му едно око, може би за половин секунда. Носеше букет цветя в едната ръка и чанта в другата.
	— Разменихте ли погледи?
	— Не. Той гледаше право напред.
	— Пръв ли излезе, или след теб?
	Аника размисли.
	— Май излязохме заедно.
	— Изглеждаше ли смутен или…
	— Не. Стоеше кротко с цветята.
	— После какво се случи?
	— Излязох от асансьора. Той излезе едновременно с мен и аз отидох на посещение при моята клиентка.
	— Право тук ли дойде?
	— Да… Не. Искам да кажа, първо отидох на рецепцията и се легитимирах. Нали прокурорът е забранил посещенията при моята клиентка.
	— Къде се намираше мъжът тогава?
	Аника Джанини се поколеба.
	— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че дойде след мен. Да, чакай… Пръв излезе от асансьора, но спря и ми държа вратата. Не мога да се закълна, но ми се струва, че и той отиде на рецепцията. Просто бях по-бърза от него.
	_Любезен пенсионер убиец_, помисли Ерландер.
	— Да, отишъл е на рецепцията — каза той. — Говорил е със сестрата и е оставил букета. Значи не си видяла това?
	— Не. Нямам никакъв спомен.
	Маркус Ерландер помисли малко, но не се сети какво друго да пита. Нещо го смущаваше. Беше изпитвал това чувство и преди и се бе научил да го тълкува като събуждане на инстинкта му.
	Убиецът бе идентифициран като 78-годишния Еверт Гулберг, бивш ревизор и евентуално консултант и данъчен юрист. Стар човек. Човек, срещу когото Сепо току-що бе започнала разследване, защото бе от ония ненормалници, които пишат заплашителни писма до известни личности.
	Полицейският опит му подсказваше, че има много идиоти, болни и обсебени хора, които преследват знаменитостите и търсят любов, като например се крият в храсталаците край вилите им. И когато не срещне взаимност, любовта им бързо преминава във войнствена омраза. Имаше скитници, които пътуваха от Германия и Италия, за да ухажват двайсет и една годишна певица от известна поп група, и които изпадаха в ярост от това, че тя не желае незабавно да завърже отношения с тях. Имаше маниаци, които предъвкваха разни истински или въображаеми несправедливости и които също можеха да се държат заплашително. Имаше и откровени психопати и обсебени теоретици на конспирациите, способни да прихващат скрити послания, останали незабелязани от нормалния свят.
	Имаше и много примери, когато някои от тези безумци преминаваха от фантазия към действие. Не беше ли убийството на Анна Линд* дело на точно такъв безумец? Може би. Може би не.
	[* _Anna Lindh_ — шведска министърка на външните работи, убита в магазин в центъра на Стокхолм на 10 септември 2003 г. — Б.пр.]
	Но криминален инспектор Маркус Ерландер никак не харесваше мисълта, че един психично болен бивш данъчен юрист, или какъвто и по дяволите да е бил той, може да влезе в Салгренската болница с букет цветя в едната ръка и пистолет в другата и да екзекутира човек, който в момента е предмет на широко полицейско разследване — неговото разследване. Мъж, който официално се е наричал Карл-Аксел Будин, но който според Микаел Блумквист се е казвал Залаченко и е бил избягал руски агент и убиец.
	В най-добрия случай Залаченко е бил свидетел на цяла серия убийства, а в най-лошия е бил замесен в тях. Ерландер бе имал възможността да проведе два кратки разпита с него и нито за миг не бе повярвал на брътвежите му, че е самата невинност.
	А убиецът му пък бе проявил интерес към Лисбет Саландер или поне към нейната адвокатка. Беше опитал да влезе в стаята й.
	И после да се самоубие, като се гръмне в главата. Според лекарите бил толкова зле, че най-вероятно ще успее в намерението си, дори ако тялото му е сметнало, че не е още време да хлопва кепенците. Имаше причини да се предполага, че Еверт Гулберг никога няма да се изправи пред съда.
	Маркус Ерландер не харесваше положението. Нито за миг. Но нямаше никакви основания да смята, че изстрелите на Гулберг са били нещо друго освен онова, на което приличаше, че са. Погледна Аника Джанини.
	— Реших Лисбет Саландер да бъде преместена в друга стая. В коридора има една вдясно от рецепцията, която от гледна точка на сигурността е по-добра от тази. Тя се вижда от рецепцията денонощно, както и от стаята на сестрите. Забраната за посетители важи за всички освен за теб. Никой не трябва да влиза при нея без разрешение или без да е познат лекар или медицинска сестра тук, в Салгренската болница. И ще се погрижа да има охрана пред стаята й денонощно.
	— Мислиш ли, че е застрашена?
	— Засега нищо не сочи това. Но в този случай не искам да поемам рискове.
	Лисбет Саландер внимателно слушаше разговора между своя адвокат и полицейския си противник. Беше впечатлена от отговорите на Аника Джанини, толкова точни и с такова богатство от подробности. И бе още по-впечатлена от хладнокръвието, с което адвокатката действа в състояние на стрес.
	Иначе откакто Аника я бе измъкнала от леглото и занесла в тоалетната, имаше ужасно главоболие. Инстинктивно не искаше да има много вземане-даване с персонала. Не й харесваше да се моли за помощ или да показва признаци на слабост. Но главоболието й бе толкова силно, че просто не можеше да мисли нормално. Протегна ръка и позвъни за сестрата.


	Аника Джанини бе планирала посещението в Гьотеборг като пролог към продължителна работа. Искаше да опознае Лисбет Саландер, да се осведоми за истинското й състояние и да нахвърли първата скица на стратегията, която тя и Микаел Блумквист предвиждаха за бъдещия съдебен процес. Първоначално възнамеряваше да се върне в Стокхолм още вечерта, но заради драматичните събития в Салгренската болница още не бе успяла да поговори с Лисбет Саландер. Клиентката й беше в значително по-лоша кондиция, отколкото си бе представяла, след като лекарите я увериха, че състоянието й е стабилно. Измъчваше я толкова силно главоболие, че доктор Хелена Ендрин й предписа силно болкоуспокоително, антибиотик и пълно спокойствие. Щом клиентката й бе преместена в друга стая и пред вратата й застана полицай, Аника фактически бе изхвърлена от болницата.
	Изруга и погледна часовника, който вече показваше четири и половина. Поколеба се. Или можеше да си замине за Стокхолм, но тогава трябваше да се върне още на другия ден. Или можеше да остане за през нощта и да поеме риска клиентката й да е твърде болна и да няма сили да я приеме на следващия ден. Не си беше запазила стая в хотел, пък и тя беше нискобюджетна адвокатка, която представляваше жени, жертви на насилие, с неголеми икономически ресурси, така че обикновено избягваше да натоварва сметките им със скъпи хотелски разноски. Най-напред се обади в дома си и после на Лилиан Юзефсон, колежка адвокатка, член на Мрежата на жените и приятелка още от студентските години. Не се бяха виждали две години и си побъбриха, преди Аника да заговори за работата си.
	— В Гьотеборг съм — каза тя. — Смятах да си замина тази вечер, но днес се случиха неща, които означават, че трябва да остана за през нощта. Ще може ли да дойда и да ти погостувам с преспиване?
	— Ех, че хубаво! Моля те, ела и ми погостувай с преспиване. Не сме се виждали цяла вечност.
	— Няма ли да преча?
	— Не, разбира се, че не. Преместих се. Сега живея в една пресечка на Линегатан. Имам стая за гости. Пък можем и да идем на кръчма и да се посмеем.
	— Ако имам сили — каза Аника. — В колко е удобно?
	Разбраха се да отиде към шест.
	Взе автобуса до Линегатан и прекара оставащия един час в гръцки ресторант. Беше примряла от глад и поръча скара и салата. Седя дълго, размишлявайки върху събитията от деня. Когато адреналинът й спадна, все още бе малко разтърсена, но доволна от себе си. Бе направила правилния избор, без дори да се замисли, и това приятно повдигаше самочувствието й.
	След известно време извади джобния си факс от чантата и отвори бележките си. Чете съсредоточено. Имаше някои съмнения за разказаното от брат й. На момента звучеше логично, но всъщност в плана зееха големи дупки. Въпреки това тя не смяташе да отстъпва.
	В шест плати и отиде пеш до жилището на Лилиан Юзефсон на Оливдалсгатан. Набра кода, съобщен й от нейната приятелка, влезе в сградата и затърси асансьора. Атаката дойде като гръм от ясно небе. Не очакваше, че нещо ще се случи, преди брутално и със страхотна сила да я блъснат право в тухлената стена пред вратата. Удари челото си и усети пронизваща болка.
	В следващия момент чу бързо отдалечаващи се стъпки и звук от отваряне и затваряне на вратата. Изправи се на крака, вдигна ръка към челото си и видя кръв на дланта си. Какво, по дяволите… Объркано се огледа и излезе на улицата. Видя само сянката на нечий гръб, завиващ на ъгъла на Свеаплан. Някоя и друга минута постоя неподвижна и стресната.
	После осъзна, че чантата й липсва и че току-що е била ограбена. Минаха няколко секунди, преди значението на случилото се да достигне съзнанието й. Не! Папката за Залаченко. Усети как шокът пропълзя в стомаха й и направи няколко колебливи крачки след бягащия мъж. Спря се почти веднага. Беше безсмислено. Вече го нямаше.
	Бавно приседна на ръба на тротоара.
	После скочи и зарови в джоба на якето си. Факсът. Слава на Бога! Беше го пъхнала в джоба на сакото вместо в чантата, когато напусна ресторанта. Той съдържаше данни за стратегията, която смяташе да приложи към случая „Лисбет Саландер“, точка по точка.
	Спусна се обратно към вратата и наново набра кода, влезе, затича нагоре по стълбите до четвъртия етаж и затропа на вратата на Лилиан Юзефсон.


	Часът вече бе около шест и половина, когато Аника успя да се съвземе и се обади на Микаел Блумквист. Имаше синина и кървяща аркада на веждата. Лилиан Юзефсон я почисти с кислородна вода и сложи пластир. Не, Аника не искаше да отива в болница. Да, с удоволствие би приела чаша чай. Чак тогава започна да разсъждава нормално. Първата й крачка бе да позвъни на брат си.
	Микаел Блумквист все още се намираше в редакцията на „Милениум“, където търсеше информация за убиеца на Залаченко заедно с Хенри Кортез и Малин Ериксон. С нарастващо безпокойство изслуша разказа на Аника за случилото се.
	— Добре ли си? — попита той.
	— Синина. Ще съм добре, когато успея да се успокоя.
	— Обир?
	— Взеха ми чантата с папката за Залаченко, която ми даде ти. Няма я.
	— Няма страшно, ще направя ново копие.
	Той замълча и внезапно усети как космите на врата му настръхват. Най-напред Залаченко. Сега Аника.
	— Аника… ще ти се обадя.
	Затвори айбука си, пъхна го в чантата си и без дума да каже, напусна редакцията с бясна скорост. Тича по целия път до дома си на Белмансгатан и нагоре по стълбите.
	Вратата бе заключена.
	Щом влезе в жилището, видя, че синята папка, която бе оставил на кухненската маса, липсва. Знаеше точно къде се намираше, когато излезе от апартамента. Бавно се отпусна на стол до кухненската маса, докато мислите препускаха в главата му.
	Някой бе влизал в жилището му. Някой искаше да заличи следите на Залаченко.
	И неговото, и на Аника копия липсваха.
	Само Бублански все още имаше доклада.
	Или може би не?
	Микаел се изправи и отиде до телефона, когато се спря с ръка върху телефонната слушалка. Някой бе влизал в жилището му. Загледа телефона с голямо подозрение и потърси в джоба на сакото си мобилния. Остана така с мобилния в ръка.
	Трудно ли беше да се подслушва мобилен телефон?
	Бавно го остави до стационарния и се огледа.
	_Имам работа с професионалисти. Колко му е да подслушат едно жилище?_
	Седна отново до кухненската маса.
	Погледна компютърната си чанта.
	Колко му е да четеш чуждата електронна поща? Лисбет Саландер го правеше за пет минути.


	Доста дълго мисли, преди да се върне при телефона и да позвъни на сестра си в Гьотеборг. Внимателно подбираше думите си.
	— Здравей… как си?
	— Окей съм, Мике.
	— Кажи какво се случи и започни от пристигането си в Салгренската болница преди нападението.
	Отне й десет минути да разкаже за изминалия ден. Микаел не коментираше, но вмъкваше доуточняващи въпроси, докато не остана доволен. Държеше се като разтревожен брат, но мозъкът му цъкаше в съвсем друга посока, опитвайки се да сглоби фактите.
	Аника решила да остане в Гьотеборг в четири и половина следобед, обадила се на приятелка, от която получила адрес и код на вратата. Крадецът я чакал вътре във входа точно в шест.
	Мобилният й е бил подслушван. Това бе единственото разумно обяснение.
	Всичко друго не би имало никакъв смисъл.
	— Но те взеха папката за Залаченко — повтори Аника.
	Микаел за малко се поколеба. Онзи, който бе откраднал папката, вече знаеше, че е открадната. Беше нормално да обясни това на Аника по телефона.
	— Моята също — каза той.
	— Какво?
	Той обясни как е изтичал до вкъщи и открил, че синята папка на кухненската маса липсва.
	— Това е — завърши Микаел с мрачен глас. — Пълна катастрофа. Папката за Залаченко я няма. Тя бе най-тежкият ни коз в представянето на доказателствата.
	— Мике… съжалявам.
	— И аз — каза Микаел. — Дявол го взел! Но не е твоя грешка. Трябваше да публикувам доклада в деня, в който го открих.
	— Какво ще правим сега?
	— Не знам. Това е най-лошото, което можеше да се случи. Цялата ни работа отива на вятъра. Нямаме и намек за доказателство срещу Бьорк и Телебориан.
	Говориха още две минути, преди Микаел да приключи разговора.
	— Искам утре да си дойдеш в Стокхолм — каза той.
	— Сори. Трябва да се видя със Саландер.
	— Виж се с нея сутринта. И си ела следобед. Трябва да седнем и да помислим какво ще правим.


	Когато разговорът свърши, Микаел поседя неподвижно на дивана, загледан пред себе си. После по лицето му се разля усмивка. Онзи, който е слушал разговора, сега знаеше, че „Милениум“ е изгубил доклада на Гунар Бьорк от 1991-ва, както и кореспонденцията между Бьорк и доктора на лудите Петер Телебориан. Знаеха, че Микаел и Аника са отчаяни.
	Докато проучваше през миналата нощ историята на Полицията за сигурност, Микаел бе научил доста и знаеше, че дезинформацията е основа на всяка шпионска дейност. А той точно сега бе посял дезинформация, която в дългосрочен план можеше да се окаже безценна.
	Отвори компютърната чанта и извади копието, което беше направил за Драган Армански, но което още не бе успял да предаде. Беше единственият останал екземпляр. Него не смяташе да затрие. Напротив, възнамеряваше незабавно да го копира поне в пет екземпляра и да го изпрати на подходящи места.
	Хвърли поглед на часовника си и се обади в редакцията на „Милениум“. Малин Ериксон все още бе там, но се канеше да си тръгва.
	— Защо изчезна така светкавично?
	— Бъди добра и изчакай малко. Трябва да свърша нещо, преди да си идеш.
	От няколко седмици все не успяваше да се изпере. Всички ризи бяха в коша за пране. Опакова самобръсначката, „Борбата за власт в Сепо“ и единствения екземпляр от доклада на Бьорк. Отиде до „Дресман“, купи четири ризи, два чифта панталони и десет чифта гащета и взе дрехите със себе си в редакцията. Малин Ериксон го изчака да вземе бърз душ. Чудеше се какво става.
	Микаел погледна мобилния, който лежеше на бюрото пред нея.
	— Работи си както обикновено. Използвай мобилния, но не пускай по него никаква информация. Утре ще информираме и Хенри Кортез.
	— Окей. Той тръгна преди час. Но какво правиш тук?
	— Смятам тази нощ да спя в „Милениум“. Ако са застреляли Залаченко, ако са откраднали докладите и напъхали бръмбари в апартамента ми, има шанс едва сега да започват и още да не са стигнали до редакцията. Тук е имало хора през целия ден. Не искам редакцията да е празна през нощта.
	— Мислиш, че убийството на Залаченко… Но убиецът бил 78-годишен психопат.
	— Изобщо не вярвам на подобно съвпадение. Някой се опитва да замете следите след Залаченко. Не ми пука кой е този 78-годишен и колко писма е написал на разни министри. По някакъв начин е наемен убиец. Дошъл е тук с целта да убие Залаченко… и може би Лисбет Саландер.
	— Но нали се е самоубил или поне е опитал! Кой наемен убиец ще го направи?
	Микаел се позамисли. Срещна погледа на главната редакторка.
	— Някой на 78 години, който може би няма какво да губи. Но е замесен във всичко това и когато се поровим, ще можем да го докажем.
	Малин Ериксон внимателно погледна Микаел — никога преди не го бе виждала толкова хладнокръвен и невъзмутим — и внезапно потръпна. Микаел видя реакцията й.
	— Още нещо. Сега вече не сме намесени в мач с банда криминални престъпници, а с държавна институция. Това никак няма да е леко.
	Малин кимна.
	— Не съм предполагал, че ще стигне толкова далеч. Малин, ако искаш да се оттеглиш, просто трябва да кажеш.
	За миг тя се поколеба. Запита се какво би казала Ерика Бергер. После упорито поклати глава.


	Част втора
	Хакерска република
	1–22 май


	Ирландски закон от 697 година забранява на жените да стават военни — което сочи, че преди това жените са били военни. Сред народностните групи, които по различно време в историята са имали жени войници, могат да се споменат арабите, берберите, кюрдите, раджпутите, китайците, филипинците, маорите, папуасите, микронезийците, австралийските аборигени и американските индианци.
	Съществува богата палитра от легенди за страховити жени воини от Древна Гърция. Това били жени, тренирани във военното изкуство, обучени да си служат с оръжие и подлагани на физически лишения още от детството си. Живели са отделно от мъжете и са водели войни със собствени армии. Нерядко разказите за тях съдържат данни, които показват, че на бойното поле те са побеждавали мъжете. В гръцката литература, например в „Илиада“ на Омир, се говори, че амазонки е имало около 700 години преди Христа.
	Именно гърците са пуснали в обръщение понятието амазонки. Буквално думата означава „без гърди“. Обяснява се с това, че за да могат по-лесно да държат лъка, жените отстранявали дясната си гърда. Макар двама от исторически най-важните гръцки лекари, Хипократ и Гален, да твърдят единодушно, че такива операции са увеличавали възможностите да се използва оръжие, все пак е съмнително, че те действително са били извършвани. Тук има и един скрит езиков въпрос — не е ясно дали представката „а“ в „амазонка“ наистина означава „без“. Предполагало се е, че всъщност означава обратното — че амазонката е била жена с особено големи гърди. Също така няма нито един пример за музей, в който да е изложен образ, амулет или статуя, изобразяваща жена без дясна гърда. Ако имаше, това би било доказателство, че легендата за операции на гърдата са верни.



	Глава осма
	Неделя, 1 май — понеделник, 2 май

	Ерика Бергер пое дълбоко дъх, преди да отвори вратата на асансьора и да влезе в редакцията на „Свенска Морон-Постен“. Часът бе десет и петнайсет сутринта. Носеше черни панталони, червен пуловер и тъмно сако. Беше вълшебно първомайско време и по пътя през града забеляза, че по улиците се събираха представители на работническото движение. Сети се, че не бе участвала в манифестация от около двайсет години.
	За кратко постоя съвсем сама и невидима пред вратата на асансьора. Първи ден на новата работа. От мястото си в антрето можеше да види голяма част от централната редакция с новинарския блок в средата. Вдигна леко поглед и видя стъклените врати на стаята на главния редактор, която през следващите години щеше да бъде работното й място.
	Не беше съвсем убедена, че е човекът, който трябва да оглавява неформалната организация, наречена „Свенска Морон-Постен“. Беше гигантски скок — от „Милениум“ с петимата щатни журналисти в ежедневника с неговите осемдесет журналисти и още деветдесет души администрация, технически персонал, страньори, фотографи, реклама, разпространение и всичко останало, свързано с правенето на вестник. Освен това имаше издателство, продуцентска компания и управляваща компания. Общо около 230 души.
	За малко помисли дали не бе извършила огромна грешка.
	После по-възрастната от двете рецепционистки забеляза кой е дошъл в редакцията, излезе иззад масата си и протегна ръка.
	— Госпожо Бергер, добре дошла в СМП.
	— Казвам се Ерика. Здравей.
	— Беатрис. Добре дошла. Да ти покажа пътя към главния редактор Мурандер… да, ами… отиващия си главен редактор.
	— Благодаря, но той седи в онзи стъклен буркан ето там — каза Ерика и се усмихна. — Мисля, че ще намеря пътя. Но благодаря за любезността.
	Мина бързо през редакцията и отбеляза, че глъчката позатихва. Внезапно усети всички погледи върху себе си. Изправи се пред полупразния новинарски блок и приятелски кимна.
	— Ще успеем след малко да се запознаем както трябва — каза, продължи и почука по рамката на стъклената врата.
	Отиващият си главен редактор Хокан Мурандер беше на 59 години и бе изкарал дванайсет от тях в стъкления буркан на редакцията на СМП. И той точно като Ерика Бергер някога бе дошъл отвън, значи бе правил същата първа разходка като нея сега. Погледна я смутено, хвърли поглед на ръчния си часовник и се изправи.
	— Здравей, Ерика — поздрави той. — Мислех, че ще почнеш в понеделник.
	— Не можах да издържа у дома още един ден. Затова съм тук.
	Мурандер протегна ръка.
	— Добре дошла. Ще е адски хубаво вече да поемеш.
	— Как си? — запита Ерика.
	Той вдигна рамене в мига, в който Беатрис от рецепцията влезе с кафе и мляко.
	— Имам чувството, че вече съм с единия крак навън. Впрочем не искам да говоря за това. Цял живот се усещаш като тийнейджър и като безсмъртен, а после изведнъж ти остава много малко време. Но едно е сигурно — това време не смятам да го профукам в този стъклен буркан.
	Той несъзнателно се потърка по гръдния кош. Имаше проблеми със сърцето и съдовете, което бе причина за внезапното му напускане и за това, че Ерика започва няколко месеца по-рано от предвиденото.
	Ерика се обърна и погледна редакционната канцеларска панорама. Беше полупразно. Видя репортер и фотограф на път към асансьора — отиваха да отразяват Първи май.
	— Ако те притеснявам и ако днес си зает, мога да се омета.
	— Работата ми днес е да напиша уводна от 4500 знака за първомайските демонстрации. Писал съм толкова много подобни, че мога да го направя и насън. Ако социалистите искат да започнат война с Дания, трябва да обясня защо грешат. Ако социалистите искат да избегнат война с Дания, пак трябва да обясня защо грешат.
	— Дания? — почуди се Ерика.
	— Ами част от посланията за Първи май трябва да засягат конфликта по въпроса за интеграцията. А социалистите, разбира се, бъркат, каквото и да казват.
	Той внезапно се засмя.
	— Звучи цинично.
	— Добре дошла в СМП!
	Ерика никога не си бе съставяла мнение за главния редактор Хокан Мурандер. Беше анонимен властелин сред елита на главните редактори. Когато четеше уводните му статии, й изглеждаше скучен и консервативен, мърморещ данъчен експерт, типичен либерален борец за свободата на словото, но никога преди не го бе срещала и разговаряла с него.
	— Разкажи за работата — каза тя.
	— Напускам в последния ден на юни. Ще работим заедно два месеца. Ще забележиш и положителни, и отрицателни неща. Аз съм циник, така че виждам повече отрицателните неща.
	Изправи се и застана до нея до стъклото.
	— Ще забележиш, че ще имаш известен брой противници там, отвън — началници и ветерани сред редакторите, които са си създали собствени миниимперии и имат свой клуб, в който не можеш да членуваш. Ще се опитат да разтегнат границите и да прокарат собствени рубрики и гледни точки и трябва да имаш желязна хватка, за да се противопоставиш.
	Ерика кимна.
	— Ето там са нощните редактори Билингер и Карлсон… сами по себе си забележителности. Те се ненавиждат и, слава Богу, не са в една смяна, но се държат сякаш и двамата са изпълнителни директори и главни редактори. Ето ти го и Андеш Холм, шеф на новините, с когото ще си имаш доста работа. Със сигурност ще имате някой и друг сблъсък. Всъщност той е този, който прави СМП всеки ден. Имаш няколко репортери, които са истински звезди, и някои, които не е зле да се пенсионират.
	— Имате ли добри външни сътрудници?
	Мурандер изведнъж се разсмя.
	— Имаме. Но сама трябва да решиш с кои ще се сработиш. Някои репортери са много, много добри.
	— Ръководството?
	— Магнус Боргшьо е председател на управителния съвет. Всъщност той те назначи. Чаровен е, малко от старата школа, малко новатор, но преди всичко е човекът, който решава. Имаш няколко действащи членове на управителния съвет, няколко от семейството на собствениците, които през повечето време отбиват номера, и няколко, които пърхат наоколо и се правят на професионални управители.
	— Звучи сякаш не харесваш много управата.
	— Какво да ти кажа? Ти издаваш вестника. Те се грижат за парите. Не трябва да се бъркат в списването на вестника, но нерядко възникват проблеми. Честно казано, Ерика, никак няма да ти е леко.
	— Защо?
	— Тиражът спадна с около 150 000 екземпляра в сравнение с бляскавите времена на шейсетте години и започваме да приближаваме границата на загубата. Направихме рационализации, съкратихме над 180 места от 1980-та насам. Преминахме на таблоид — което трябваше да направим още преди двайсет години. СМП все още принадлежи към големите вестници, но не е необходимо много, за да започнат да ни смятат за второкласно издание. Ако вече не сме такова.
	— Но тогава защо са избрали мен? — попита Ерика.
	— Защото средната възраст на онези, които четат СМП, е 50 и отгоре, а частта на двайсетгодишните читатели е почти на нулата. СМП трябва да се обнови. И аргументът на управата е да се подбере най-невероятният главен редактор, който могат да си представят.
	— Жена?
	— Не просто жена. А жената, която разби империята на Венерстрьом и която се счита за кралица на разследващата журналистика, с репутация на твърд и непоколебим ръководител. Помисли малко. Това е неустоимо. Ако ти не можеш да обновиш вестника, никой няма да може. Така че СМП не назначава само Ерика Бергер, а и репутацията на Ерика Бергер.


	Когато Микаел Блумквист напусна „Кафе Копакабана“ до кварталното кино при Хорнштул, часът едва минаваше два следобед. Сложи си слънчеви очила и при брега на Бергсунд зави към метрото, като почти веднага съзря сивото волво, паркирано току до ъгъла. Мина, без да намалява скоростта, и установи, че е с познатия номер и че вътре няма никой.
	За седми път виждаше тази кола през последните четири денонощия. Не знаеше дали колата и преди това не е била наоколо, нито дали не е случайно съвпадение. Първия път, когато я забеляза, беше паркирана в близост до вратата му на Белмансгатан. Това беше в сряда сутринта, когато отиваше пеша до редакцията на „Милениум“. Погледът му случайно попадна на номера, започващ с буквите КАБ, и си каза, че това са инициалите на предприятието на Александър Залаченко, „Карл-Аксел Будин“ АД. Нямаше повече да размишлява по въпроса, ако не бе видял същата кола и същата табела само няколко часа по-късно, когато обядваха с Хенри Кортез и Малин Ериксон на площада на кметството. Този път волвото беше паркирано в пресечка близо до редакцията на „Милениум“.
	Разсеяно се запита дали не става параноичен, но когато по-късно същия следобед посети Холгер Палмгрен в рехабилитационния център, сивото волво стоеше паркирано на паркинга за посетители. Това вече не беше съвпадение. Микаел Блумквист започна да държи под наблюдение обкръжението си. Не беше изненадан, когато отново видя колата на следващата сутрин.
	Но така и не бе забелязал някакъв водач. От регистрационната автомобилна служба му предоставиха информацията, че колата е регистрирана на някой си Йоран Мортенсон, 40-годишен, живущ на Витангигатан във Велингбю. След малко проучване установи, че Йоран Мортенсон е консултант и собственик на еднолична фирма с адрес пощенска кутия на Флемингатан на Кунгсхолмен. Мортенсон притежаваше интересна служебна характеристика. На 18-годишна възраст, през 1983-та година, отбил военната си служба в бреговата охрана и след това бил назначен в отбраната. Стигнал до чин лейтенант, преди през 1989-та да се уволни и да промени намеренията си — тогава започнал да учи в полицейското висше училище в Сулна. Между 1991-ва и 1996-та работил в стокхолмската полиция. През 1997-ма напуснал, а през 1999-та регистрирал собствена фирма.
	Сепо значи.
	Микаел прехапа долната си устна. Заключи, че е под дискретно, но несръчно наблюдение.
	Само че наистина ли беше несръчно? Единствената причина да забележи колата бе открояващата се табела, която по някаква случайност означаваше нещо за него. Ако не беше това КАБ, сигурно нямаше да удостои колата дори с поглед.
	В петък КАБ блестеше с отсъствието си. Микаел не беше съвсем сигурен, но смяташе, че е възможно този ден да е в компанията на червено ауди. Ала не успя да различи номера му. В събота волвото все пак се върна.


	Точно двайсет секунди след като Микаел Блумквист напусна „Кафе Копакабана“, Кристер Малм вдигна цифровия си „Никон“ и направи серия от дванайсет снимки от своето място в сянката на терасата на „Кафе Росо“, от другата страна на улицата. Засне двама мъже, които излязоха от кафенето веднага след Микаел и го последваха покрай кварталното кино.
	Единият беше сравнително млад блондин. Другият изглеждаше малко по-възрастен, с рядка червеникаворуса коса и тъмни очила. И двамата носеха джинси и тъмни кожени якета.
	Разделиха се при сивото волво. По-възрастният отвори вратата на колата, докато по-младият продължи след Микаел Блумквист пеша към метрото.
	Кристер Малм свали камерата и въздъхна. Нямаше никаква представа защо Микаел Блумквист го дръпна настрана и настойчиво го помоли да се поразходи около „Копакабана“ в неделния следобед, за да провери дали няма спряло сиво волво с въпросния регистрационен номер. Беше инструктиран да застане така, че да може да фотографира онзи, който според Микаел най-вероятно ще отвори вратата на колата веднага след три часа. Същевременно да си държал очите отворени, ако някой евентуално проследи Микаел Блумквист.
	Звучеше като въведение към типична блумквистка история. Кристер Малм никога не можеше да бъде сигурен дали Микаел Блумквист не е параноичен по природа, или притежава паранормални способности. След събитията в Госеберя Микаел бе станал крайно затворен и въобще труден за общуване. Това не беше кой знае колко необичайно, когато Микаел работеше върху някой специален сюжет — Кристер бе станал свидетел на абсолютно същата затвореност и тайнственост във връзка с историята „Венерстрьом“, но този път нещата бяха по-явни от всякога.
	На Кристер никак не беше трудно да установи, че Микаел Блумквист наистина е следен. Запита се какъв нов ад се задава. Знаеше, че това ще отнеме време, сили и ресурси на „Милениум“. Кристер Малм смяташе, че сега, когато главната редакторка бе дезертирала в „големия дракон“ и трудно възстановената стабилност на „Милениум“ бе застрашена, не му беше времето за блумквистки истории.
	Но от друга страна, от десетина години насам не бе участвал в никакви демонстрации, като се изключи Прайд фестивалът, нямаше никакви планове за тази първомайска неделя и нищо не му пречеше да угоди на Микаел. Той се изправи и се помъкна след мъжа, който следеше Микаел Блумквист. Което не влизаше в инструкцията. Но пък го изгуби от поглед още на Лонгхолмсгатан.


	Една от първите мерки, които взе Микаел Блумквист, когато разбра, че телефонът му най-вероятно се подслушва, бе да изпрати Хенри Кортез да купи използвани мобилни телефони. Кортез намери евтини „Ериксон Т10“ за жълти стотинки. След това Микаел откри анонимна сметка в „Комвик“. Запази за себе си един телефон, останалите раздаде на Малин Ериксон, на Хенри Кортез, Аника Джанини, Кристер Малм и Драган Армански. Използваха ги само за разговори, които в никакъв случай не трябваше да бъдат подслушвани. За нормалния телефонен трафик оставаха обичайните официални номера. Което означаваше, че трябва да мъкнат по два телефона.
	От „Копакабана“ Микаел отиде в „Милениум“, където Хенри Кортез бе дежурен през празничния ден. След убийството на Залаченко Микаел бе направил списък на дежурствата, което означаваше, че в редакцията на „Милениум“ винаги имаше някой, дори нощем. Списъкът обхващаше него, Хенри Кортез, Малин Ериксон и Кристер Малм. Лоти Карим, Моника Нилсон и шефът на маркетинга Сони Магнусон не бяха включени. Дори не ги попитаха дали искат да дежурят. Лоти Карим бе известна със страха си от тъмнината и за нищо на света не би приела сама да нощува в редакцията. Моника Нилсон не се страхуваше от тъмнината, но по цял ден работеше като луда и се прибираше у дома веднага след края на работния ден. А Сони Магнусон бе на 61 години, нямаше нищо общо с редакционната работа и скоро щеше да излезе в отпуск.
	— Нещо ново? — попита Микаел.
	— Нищо особено — каза Хенри Кортез. — Днес новините са, разбира се, за Първи май.
	Микаел кимна.
	— Ще остана тук час-два. Свободен си, върни се към девет довечера.
	Когато Хенри Кортез изчезна, Микаел отиде на бюрото си и извади анонимния мобилен телефон. Обади се на журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон в Гьотеборг. През годините в „Милениум“ бяха публикували няколко текста на Улуфсон и Микаел имаше голямо доверие в журналистическите му способности и по-специално в умението му да събира материал.
	— Здравей, Даниел. Микаел Блумквист е. Свободен ли си?
	— Да.
	— Имам малко проучвателна работа, която трябва да се извърши. Можеш да си начислиш пет дни, но няма да има текст. Или по-точно казано, можеш да напишеш текст по темата и ще го публикуваме, но за момента ни е нужно само проучване.
	— Давай.
	— Малко е деликатно. Не трябва да го обсъждаш с никого освен с мен и ще общуваш само с мен чрез хотмейл. Не искам никъде да казваш, че правиш проучване по поръчка на „Милениум“.
	— Звучи забавно. Какво си надушил?
	— Искам да направиш репортаж за работата в Салгренската болница. Ще наречем репортажа „Градското спешно отделение“. Идеята е да показва разликата между действителността и телевизионния сериал. Искам да посетиш и проследиш работата в спешното и в интензивното за един-два дни. Да говориш с лекари, сестри и чистачки и изобщо с всички, които работят там. Какви са условията на труд. Какво вършат. Всичко такова. И снимки, разбира се.
	— Интензивното? — зачуди се Улуфсон.
	— Точно така. Искам да се фокусираш върху постоперативното лечение на тежко ранени пациенти в коридор 11C. Искам да знам как изглежда коридорът, кои работят там, що за хора са и откъде идват.
	— Хм… — каза Даниел Улуфсон. — Ако не греша, в 11C лекуват някоя си Лисбет Саландер.
	Никак не беше загубен.
	— Нима? — каза Микаел Блумквист. — Интересно. Открий в коя стая се намира, какво има в околните стаи и какви са рутинните занимания около нея.
	— Предполагам, че този репортаж ще е за нещо съвсем друго — каза Даниел Улуфсон.
	— Както казах… искам само проучването, което ще направиш там.
	Размениха си хотмейл адреси.


	Лисбет Саландер лежеше по гръб на пода в стаята си в Салгренската болница, когато сестра Мариан отвори вратата.
	— Хм… — каза сестра Мариан, с което изрази съмнение в идеята да лежиш на пода в интензивното отделение.
	Но прие, че това бе единственото място, където пациентката можеше да се движи.
	Лисбет Саландер бе просмукана от пот. От трийсет минути се упражняваше да повдига ръцете си, да се разтяга и надига според препоръките, дадени от терапевта й. Имаше цяла поредица движения, които трябваше да прави всеки ден, за да засили мускулатурата на раменете и хълбоците след операцията преди три седмици. Лисбет дишаше тежко и изобщо не се чувстваше във форма. Бързо се уморяваше, а и рамото силно я болеше при най-малкото усилие. Затова пък без съмнение се подобряваше. Измъчващото я след операцията главоболие беше отшумяло и се появяваше само спорадично.
	Тя разбираше, че не е достатъчно здрава, за да може да бъде изписана или поне да избяга от болницата. Но нито едното, нито другото беше възможно. Отчасти защото лекарите още не бяха обявили, че е оздравяла, отчасти защото вратата към стаята й беше постоянно заключена и охранявана от един проклет наемник от фирма „Секуритас“, седнал на стол отвън в коридора.
	Затова пък се чувстваше достатъчно здрава, за да бъде преместена в обикновено рехабилитационно отделение. Но полицията и ръководството на болницата се споразумяха засега да остане в стая 18. Причината беше, че стаята бе лесна за охраняване, че наоколо винаги имаше хора и че се намираше встрани от края на оформения като L коридор. Следователно беше по-просто да я задържат в коридор 11C, където персоналът знаеше, че след убийството на Залаченко сигурността й трябваше да бъде гарантирана, а и вече познаваше проблематиката около личността й, отколкото да я местят в съвсем ново отделение, с всичко произтичащо от промяната на рутинните дейности.
	Пребиваването й в Салгренската болница така или иначе бе въпрос на още няколко седмици. Щом лекарите я изпишеха, щеше да бъде преместена в ареста на Крунуберг в Стокхолм, където да изчака началото на процеса. А човекът, който решаваше кога да стане това, бе доктор Андеш Юнасон.
	Бяха изминали цели десет дни от изстрелите в Госеберя, преди доктор Юнасон да даде разрешение на полицията да проведе първия истински разпит, което в очите на Аника Джанини бе направо чудесно. Затова пък Андеш Юнасон забрани достъпа и на самата Аника до клиентката й. Което бе дразнещо.
	След неразборията около смъртта на Залаченко Юнасон направи обстоен преглед на Лисбет Саландер, тъй като сметна, че вероятно е била подложена на голям стрес, особено като се има предвид и че е заподозряна в тройно убийство. Андеш Юнасон нямаше и най-малка представа дали е невинна, или не, а и като лекар не се интересуваше от отговора на този въпрос. Той само прецени, че Лисбет Саландер е преживяла твърде много. Беше простреляна три пъти, един от куршумите я бе улучил в мозъка и за малко не я бе убил. Имаше треска, която не преминаваше, и силно главоболие.
	Претегли всички доводи „за“ и „против“. Заподозряна или не в убийство, тя беше негова пациентка и задачата му бе да се грижи за скорошното й оздравяване. Ето защо издаде заповед за забрана на всякакви посещения, което не бе свързано с юридически мотивираната прокурорска заповед за същото. Разпореди се за лечение и пълен покой.
	В един момент обаче си каза, че тоталната изолация е нехуманен начин за наказание, че почти граничи с мъчение и че никой човек не може да се почувства по-добре, ако е напълно разделен от приятелите си. Тогава реши адвокатката на Лисбет Саландер Аника Джанини да послужи за заместител на приятел. Юнасон проведе сериозен разговор с Аника, като й обясни, че ще има право на достъп до Лисбет Саландер всеки ден по един час. През този час ще може да я посещава, да разговаря с нея или просто мълчаливо да седи и да й прави компания. Разговорите обаче по възможност не трябваше да засягат проблемите на Лисбет Саландер или предстоящите юридически битки.
	— Лисбет Саландер е била простреляна в главата и всъщност е много сериозно ранена — обясни той. — Мисля, че е извън опасност, но винаги има риск да се появят кръвоизливи или усложнения. Трябва да почива, за да заздравеят раните. Чак тогава може да се заеме с юридическите си проблеми.
	Аника Джанини бе разбрала логиката в разсъжденията на доктор Юнасон. Тя проведе няколко общи разговора с Лисбет Саландер и намекна за своята и на Микаел стратегия, но на първо време не навлезе в подробни разяснения.
	Лисбет Саландер чисто и просто бе толкова дрогирана и изтощена, че често заспиваше по средата на разговора.


	Драган Армански разглеждаше серията снимки, направени от Кристер Малм на двамата мъже, които бяха проследили Микаел Блумквист. Снимките бяха много ясни.
	— Не — каза той. — Никога преди не съм ги виждал.
	Микаел Блумквист кимна. Срещнаха се в кабинета на Армански в „Милтън Секюрити“ в понеделник сутринта. Микаел бе влязъл в сградата през гаража.
	— Значи по-възрастният е Йоран Мортенсон, собственик на волвото. Следва ме като гузна съвест поне от седмица, но, разбира се, може да е било и от по-отдавна.
	— И твърдиш, че е от Сепо.
	Микаел го осведоми за миналото и кариерата на Мортенсон, които бяха достатъчно красноречиви. Армански се колебаеше. Изпитваше противоречиви чувства пред разкритията на Блумквист.
	Вярно беше, че държавната тайна полиция вечно правеше гафове. И това важеше не само за Сепо, но и вероятно за всички световни разузнавателни служби. За Бога, френската тайна полиция бе изпратила цял отбор водолази в Нова Зеландия, за да вдигнат във въздуха кораба на „Грийнпийс“ „Рейнбоу уориър“. Което можеше да се счита за най-налудничавата разузнавателна акция в цялата световна история, може би с изключение на случая „Уотъргейт“ с президента Никсън. При такива глупаво ръководени акции нищо чудно, че възникваха скандали. Успехите на Сепо никога не се отразяваха. Затова пък медиите се нахвърляха върху службата веднага щом направеше нещо не съвсем законно.
	Армански така и не проумяваше отношението на шведските медии към Сепо.
	От една страна, те гледаха на Сепо като на желан източник и почти всяка необмислена политическа глупост веднага се отразяваше с бомбастични заглавия. „Сепо подозира, че…“ Едно изявление, дадено от Сепо, тежеше като камък в журналистическите материали.
	От друга страна, медии и политици от най-различни цветове с особена страст се опитваха да съсипят хората на Сепо, когато шпионираха шведски граждани, стига да успееха да ги разобличат, разбира се. В това имаше нещо толкова отвратително, че според Армански и политици, и медии не бяха съвсем наред.
	Армански нямаше нищо против съществуването на Сепо. Някой трябваше да поеме отговорността и да се погрижи разните национал-болшевишки идиоти, учили се от Бакунин, или каквито и да са там неонацисти да не вземат да изфабрикуват бомба от изкуствен тор и нефт и да я поставят в някой фургон пред Русенбад. Имаше, имаше нужда от Сепо и Армански смяташе, че малко шпиониране не беше най-голямото зло на земята дотолкова, доколкото целта бе да се гарантира сигурността на гражданското общество.
	Проблемът, разбира се, бе в това, че една организация, имаща за задача да шпионира гражданите, би трябвало да е под най-строг официален контрол, който да осигурява изключително висока степен на спазване на конституционните права. Само че за политици и депутати бе почти невъзможно да упражняват такъв контрол, макар на хартия министър-председателят да се бе разпоредил да имат достъп до всичко. Бяха заели на Армански книгата на Карл Лидбум „Задачата“ и той я прочете с нарастващо удивление. В САЩ поне десетина ръководители на тайните служби незабавно щяха да бъдат арестувани за обструкция и принудени да се обясняват на разпит пред някоя официална комисия в Конгреса. В Швеция обаче те бяха недостъпни.
	Случаят „Лисбет Саландер“ показа, че имаше нещо гнило в организацията. И все пак, когато Микаел Блумквист дойде и му даде подсигурен мобилен телефон, първата реакция на Драган Армански беше, че Блумквист е станал параноик. Едва когато бе въведен в подробностите и разгледа снимките на Кристер Малм, той, макар и с известна съпротива, установи, че Блумквист има основание за подозренията си. Което не предвещаваше нищо добро, тъй като сочеше, че конспирацията, в която преди петнайсет години бе попаднала Лисбет Саландер, не е била случайност.
	Твърде много съвпадения имаше, за да бъде всичко случайност. Добре, Залаченко можеше да е убит от някой луд правозащитник. Но не и по същото време, когато и от Микаел Блумквист, и от Аника Джанини е откраднат документът, който представляваше крайъгълен камък в търсенето на доказателства. Това вече не беше съвпадение, а бедствие. И на всичкото отгоре главният свидетел Гунар Бьорк да вземе да се обеси.
	— Окей — каза Армански и засъбира документацията на Микаел. — Съгласни ли сме да предам всичко това на моя контакт?
	— Значи има някой, на когото можеш да се довериш.
	— Знам, че е човек с висок морал и с безупречно поведение на демократ.
	— В Сепо — каза Микаел с явно съмнение в гласа.
	— Нека да се разберем. И аз, и Холгер Палмгрен приехме плана ти и ти сътрудничим. Но не смятам, че можем да се справим с това сами. Трябва да намерим съюзници в бюрократичната машина, ако не искаме нещата да имат ужасен край.
	— Добре — кимна Микаел против волята си. — Свикнал съм да си затварям устата до мига, в който „Милениум“ излезе от печат. Никога по-рано не съм предоставял информация за моите сюжети, преди да са публикувани.
	— Но в този случай вече си го направил. Разказа на мен, на сестра си и на Палмгрен.
	Микаел кимна.
	— И го направи, защото съзнаваш, че тази работа далеч надвишава компетенциите на твоя вестник. В този случай не си просто един обективен репортер, а актьор в разиграващите се събития.
	Микаел пак кимна.
	— И като актьор имаш нужда да се представиш добре пред публиката.
	Микаел кимна. В никакъв случай не бе разказал цялата истина нито на Армански, нито на Аника Джанини. Все още имаше тайни, споделени само с Лисбет Саландер. Протегна ръка и се ръкува с Армански.


	Глава девета
	Сряда, 4 май

	Три дни след встъпването на Ерика Бергер на длъжността главен редактор в СМП бившият главен редактор Хокан Мурандер умря по обедно време. Бе седял цялата сутрин в буркана, докато Ерика заедно с редакционния секретар Петер Фредриксон провеждаха среща със спортната редакция, за да се запознае тя със сътрудниците и да бъде въведена в работата им. Фредриксон беше на 45 години и също като Ерика Бергер бе относително нов в СМП. Всъщност работеше във вестника от четири години. Беше мълчалив, компетентен и приятен и Ерика вече бе решила до голяма степен да се доверява на мнението му, когато поеме истински командването на кораба. Тя посвети голяма част от времето си да преценява кому може да има доверие. Фредриксон решително бе един от кандидатите. Когато се върнаха от централния блок, видяха Хокан Мортенсон да се надига и приближава към вратата на буркана.
	Изглеждаше удивен.
	После рязко се наведе напред и сграбчи облегалката на канцеларския стол няколко секунди преди да рухне на пода.
	Умря, преди линейката да пристигне.
	Следобед в редакцията настъпи объркване. Председателят на управата Боргшьо пристигна към два и събра сътрудниците на кратък помен. Взе думата и говори за това как Мурандер бе посветил последните петнайсет години от своя живот на вестника и за цената, която журналистиката понякога плаща. Призова към минута мълчание. Когато свърши, несигурно се огледа, сякаш не знаеше как да продължи по-нататък.
	Необичайно е хората да умират на работните си места. Човек трябва да има добрината да се оттегли, когато заумира. Да изчезне в пенсия или в болнично заведение и някой ден изведнъж да стане предмет на разговор в столовата. Чу ли, че старият Карлсон починал в петък? Да, от сърце. Профсъюзът ще изпрати цветя на погребението. Да умреш на работното си място и пред очите на колегите си беше съвсем друго. Ерика забеляза, че редакционните работници са в шок. СМП оставаше без кормило. Тя внезапно осъзна, че доста от сътрудниците я гледат очаквателно. Нея, неизвестната карта.
	Без да я молят и без точно да знае какво ще каже, тя се изкашля, направи половин крачка напред и заговори с твърд и ясен глас.
	— Познавах Хокан Мурандер общо от три дни. Кратък срок, но като имам предвид малкото, което успях да съзра у него, честно мога да кажа, че с удоволствие бих искала да имам възможността да го познавам по-добре.
	Направи пауза, когато с ъгълчето на окото си видя, че Боргшьо я гледа. Изглеждаше изненадан, че въобще се изказва. Тя направи още една крачка напред. _Не се усмихвай. Не трябва да се усмихваш. Тогава ще изглеждаш несигурна._ Малко повиши глас.
	— Внезапната смърт на Мурандер ще създаде проблеми тук, в редакцията. Трябваше да го наследя чак след два месеца и разчитах да имам време да се запозная с неговия опит.
	Забеляза, че Боргшьо отвори уста да каже нещо.
	— Сега това няма да стане и ще трябва да преживеем известен период на промяна. Но Мурандер бе главен редактор на всекидневник, който трябва да излезе и утре. Сега остават девет часа до отпечатването и четири до излизането на първа страница. Може ли да ви запитам… кой сред вас бе най-близък и най-доверен приятел на Мурандер?
	Настъпи кратка тишина, докато сътрудниците се споглеждаха. Накрая Ерика чу глас отляво.
	— Май аз.
	Гунар Магнусон, 61-годишен, редакционен секретар на първа страница и сътрудник на СМП от трийсет и пет години.
	— Някой трябва да седне и да напише за Мурандер. Аз не мога да го направя… би било дръзко от моя страна. Ще можеш ли да напишеш такъв текст?
	Гунар Магнусон за малко се поколеба, после кимна.
	— Ще се заема — каза.
	— Ще използваме цялата първа страница и ще променим всички останали материали.
	Гунар кимна.
	— Нуждаем се от снимки…
	Тя погледна надясно и забеляза шефа на фотоотдела Ленарт Торкелсон. Той кимна.
	— Ще трябва да започнем работа. Може би на първо време ще ни е малко нанагорно. Когато имам нужда от помощ, ще се съветвам и доверявам на вашата компетентност и опит. Знаете как се прави този вестник, докато аз ще трябва да поседя на ученическата скамейка.
	Обърна се към редакционния секретар Петер Фредриксон.
	— Петер, разбрах от Мурандер, че си човек, на който той е имал голямо доверие. Ще бъдеш мой ментор на първо време и ще се нагърбиш с малко повече работа от обикновено. Ще те помоля да станеш мой съветник. Става ли?
	Той кимна. Какво друго можеше да направи?
	Тя се върна отново на първата страница.
	— Още нещо… Мурандер пишеше тази сутрин уводната си статия. Гунар, можеш ли да влезеш в компютъра му и да видиш дали е готова? Дори да не е напълно завършена, ще я публикуваме. Това е последната уводна на Хокан Мурандер и би било срамно и жалко да не я публикуваме. Вестникът, който правим днес, все още е вестникът на Хокан Мурандер.
	Мълчание.
	— Ако има някои от вас, които биха искали да направят пауза и да помислят известно време, нека го направят, без да изпитват угризения. Всички знаете какви са ни сроковете.
	Мълчание. Тя забеляза, че някои кимнаха полуодобрително.
	— _Go to work, boys and girls_* — каза тихо тя.
	[* На работа, момчета и момичета (англ.). — Б.пр.]


	Йеркер Холмберг разпери ръце в безпомощен жест. Ян Бублански и Соня Мудиг изглеждаха отчаяни. Курт Свенсон не проявяваше емоции. И тримата разглеждаха резултатите от предварителното следствие, което Холмберг бе приключил сутринта.
	— Нищо? — каза Соня Мудиг.
	Звучеше учудено.
	— Нищо — каза Холмберг и поклати глава. — Заключителният доклад на патолога пристигна сутринта. Нищо не сочи друго освен самоубийство чрез самообесване.
	Всички преместиха погледите си към снимките, направени в дневната във вилата в Смодаларьо. Всичко показваше, че Гунар Бьорк, заместник-началник на Полицията за сигурност, сам се е качил на табуретка, завързал е въже на куката на лампата и го е поставил около врата си, след което решително е ритнал табуретката на няколко метра от себе си. Патологът не бе сигурен за точния час на настъпването на смъртта, но накрая бе заключил, че е станало следобед на 12 април. Бьорк бе намерен на 17 април не от кой да е, а от Курт Свенсон. Това се случи, след като на няколко пъти Ян Бублански се опитваше да влезе в контакт с Бьорк и накрая раздразнен изпрати Свенсон отново да го прибере.
	През някой от предишните дни обаче куката на лампата бе поддала под тежестта на Бьорк и тялото му бе рухнало на пода. Свенсон го видя през един прозорец и веднага вдигна тревога. Бублански и другите, пристигнали на мястото, отначало решиха, че това е местопрестъпление и че Бьорк е бил екзекутиран от някого. Чак по-късно през деня от техническата служба намериха куката на лампата. Йеркер Холмберг получи за задача да разбере от какво е умрял Бьорк.
	— Нищо не сочи, че е извършено престъпление или че Бьорк не е бил сам — каза Холмберг.
	— Лампата…
	— По лампата има отпечатъци на собственика на къщата, който я е окачил преди две години, и от самия Бьорк.
	— А въжето откъде е?
	— От пилона за знамето в задния двор. Някой беше отрязал от него около два метра. На перваза на прозореца до вратата на терасата лежеше нож. На собственика на къщата е. Обикновено го държал в сандъче с инструменти под мивката. Отпечатъци от пръстите на Бьорк имаше и на дръжката, и на острието, както и върху сандъчето с инструменти.
	— Хм… — каза Соня Мудиг.
	— Какви са били възлите? — запита Курт Свенсон.
	— Най-обикновени, бабешки. Проста примка. Това е може би единственото, което е малко странно. Бьорк беше запознат с мореплаването и знаеше как се правят истински възли. Но дали човек, решен да извърши самоубийство, се замисля за формата на възлите?
	— Дрога?
	— Според токсикологичния анализ в кръвта на Бьорк има следи от силни болкоуспокоителни. Лекарство, предписвано с рецепта. Има и следи от алкохол, но не става дума за високи промили. С други думи, бил е, общо взето, трезвен.
	— Патологът пише в доклада, че имало драскотини.
	— Трисантиметрова драскотина от външната страна на лявото коляно. Размишляваха за това, но може да е получена по поне дузина начини… например да се е блъснал в ръба на стол или нещо подобно.
	Соня Мудиг вдигна фотография, показваща деформираното лице на Бьорк. Въжето се бе впило толкова дълбоко, че дори не се виждаше под кожата. Лицето изглеждаше гротескно подпухнало.
	— Можем да твърдим, че е висял няколко часа, почти денонощие, преди куката да поддаде. Част от кръвта се е събрала в главата, защото въжената примка й е попречила да се стече в тялото, друга част е достигнала долните крайници. Когато куката се е откачила, той се е ударил в ръба на масата в дневната с гръдния си кош. Там има дълбока рана. Но тя е възникнала много след като вече е бил мъртъв.
	— Ама че гаден начин да умреш! — каза Курт Свенсон.
	— Не знам. Примката е била толкова тънка, че се е врязала дълбоко и е спряла кръвообращението. Вероятно за секунди е загубил съзнание и е умрял след минута-две.
	Бублански с погнуса отмести доклада от предварителното следствие. Не му харесваше тази работа. Изобщо не харесваше и това, че Залаченко и Бьорк бяха умрели в един и същи ден. Единият застрелян от луд правозащитник, другият се самоубил. Но никакви спекулации на света не биха могли да променят един факт — огледът изобщо не подкрепяше теорията, че някой е спомогнал за смъртта на Бьорк.
	— Беше под голямо напрежение — каза Бублански. — Знаеше, че аферата „Залаченко“ ще излезе на бял свят и че сам рискува да влезе в затвора за престъпление по закона срещу сексуалната търговия. И че медиите ще го подхванат. Питам се от кое се е страхувал най-много. Беше болен и отдавна имаше хронични болки… Не знам. Щях да съм много доволен, ако беше оставил писмо или нещо такова.
	— Много от самоубийците не пишат прощални писма.
	— Знам. Окей. Нямаме друг избор. Ще архивираме Бьорк.


	Ерика Бергер не можеше да седне веднага на стола на Мурандер в буркана и да отмести настрана вещите му. Тя се разбра с Гунар Магнусон да говори със семейството на Мурандер и да попита дали вдовицата би дошла, когато й е удобно, да сортира онова, което му е принадлежало.
	Ерика разчисти част от централното бюро по средата на редакционното море, постави там своя лаптоп и пое командването. Наоколо цареше пълен хаос. И все пак три часа след като тя с летящ старт пое кормилото на СМП, първата страница отиде за печат. Гунар Магнусон бе написал четири колони за житейските дела на Хокан Мурандер. Страницата бе изградена около негов портрет в центъра, незавършената му уводна вляво и серия снимки отдолу. Малко бе крива, но имаше емоционално въздействие, което правеше всичко приемливо.
	Малко преди шест вечерта Ерика прегледа рубриките за първа и тъкмо обсъждаше текстовете с редакционния шеф, когато Боргшьо дойде при нея и докосна рамото й. Тя вдигна поглед.
	— Може ли да разменим няколко думи?
	Отидоха при автомата за кафе в трапезарията.
	— Исках само да кажа, че съм много доволен от начина, по който пое командването днес. Мисля, че изненада всички ни.
	— Нямах кой знае какъв избор. Но известно време ще стъпвам накриво, докато се ориентирам.
	— Съзнаваме това.
	— Съзнавате?
	— Имам предвид и персоналът, и ръководството. Особено управата. Но след случилото се днес съм повече от всякога убеден, че ти си правилният избор. Появи се в последната минута и бе принудена да поемеш командването в много неприятна ситуация.
	Ерика почти се изчерви. Не беше го правила от четиринайсетгодишна.
	— Може ли да те посъветвам…
	— Естествено.
	— Чух, че си обменила мнения за рубриките с Андеш Холм, шефа на новините.
	— Не бяхме единни за текста за данъчните предложения на правителството. Той бе изложил мнението си в материал на мястото на новините. Там трябва нещата да са неутрални. Възгледите да бъдат на първа страница. И аз ще се занимавам с това — ще пиша уводни от време на време, но не съм партийно и политически ангажирана и трябва да решим въпроса кой ще бъде шеф на уводната секция.
	— Засега може Магнусон да поеме — каза Боргшьо.
	Ерика Бергер сви рамене.
	— Все ми е едно кого ще сложите. Но трябва да е човек, твърдо застанал зад възгледите на вестника.
	— Разбирам. Онова, което искам да кажа е, че е добре да дадеш свобода на действие на Холм. Той отдавна работи в СМП и е шеф на новините от петнайсет години. Може да е мърморко, но на практика е много необходим.
	— Знам. Мурандер ми каза. Но когато става дума за новинарската политика, ще трябва малко да се примири. В края на краищата назначихте ме, за да обновя вестника.
	Боргшьо замислено кимна.
	— Окей. Ще решаваме проблемите, когато възникнат.


	Аника Джанини беше и изморена, и раздразнена, когато в сряда вечерта се качи на „Експрес 2000“ на Централната гара в Гьотеборг, за да се завърне в Стокхолм. Имаше чувството, че през последния месец направо живее в този експрес. Почти не успяваше да види семейството си. Взе си кафе от вагон-ресторанта, върна се на мястото си и отвори папката с бележки от последния разговор с Лисбет Саландер. Който също бе причина да е уморена и раздразнена.
	_Тя прикрива нещо_ — мислеше Аника Джанини. — _Малката идиотка не ми казва истината. И Мике крие нещо. Само боговете знаят с какво се занимават._
	Тя забеляза също, че след като нейният брат и нейната клиентка дори не са се виждали, то изглеждаше естествено конспирацията, ако имаше такава, да е плод на отдавнашно мълчаливо споразумение. Не знаеше за какво се отнася, но прие, че е нещо, което Микаел Блумквист смята за важно да крие.
	Опасяваше се, че е въпрос на морал — неговата слаба страна. Беше приятел на Лисбет Саландер. Познаваше брат си и знаеше, че е лоялен до глупост към хора, които някога е приел за свои приятели, дори ако те се държат невъзможно и са съвършено неправи. Знаеше също, че Микаел може да приеме много неща, но че съществува граница, която не бива да се прекрачва. Къде точно лежи тази граница, зависеше от човека, но тя знаеше, че в няколко случая Микаел бе скъсвал със свои приятели, извършили нещо, считано от него за неморално и неприемливо. В такива случаи ставаше непреклонен. Скъсването бе тотално, за вечни времена и не подлежеше на обсъждане, дори ако въпросната личност бе готова на колене да го моли за прошка. Микаел не отговаряше дори на телефона.
	Какво се върти в главата на Микаел Блумквист, Аника Джанини горе-долу разбираше. Но затова пък какво ставаше в тази на Лисбет Саландер, нямаше ни най-малка представа. Понякога й се струваше, че там просто няма нищо.
	От Микаел бе научила, че Лисбет Саландер може да бъде притворена и крайно резервирана към обкръжението си. Преди да я срещне, Аника вярваше, че това ще е преходен стадий и че е въпрос на време да спечели доверието й.
	Но установи, че след едномесечни разговори, без да се броят първите две седмици, отишли на вятъра, защото Лисбет нямаше сили да разговаря, диалогът в по-голямата си част бе едностранен.
	Аника забеляза също, че Лисбет Саландер от време на време изпада в дълбока депресия и не проявява никакъв интерес към своето положение и бъдеще. Изглеждаше така, сякаш Лисбет Саландер просто не разбираше или не й пукаше, че единствената възможност на Аника да й осигури наистина добра защита зависи от достъпа й до всички факти. Не можеше да работи в пълен мрак.
	Лисбет Саландер бе вкисната и немногословна. Правеше дълги паузи, често въобще не отговаряше, а понякога отговаряше на въпрос, зададен от Аника преди няколко дни. По време на полицейските разпити Лисбет седеше абсолютно мълчалива в леглото си, загледана право пред себе си. С едно изключение, тя така и не размени и дума с полицаите. Изключението беше в случаите, когато криминалният инспектор Маркус Ерландер й задаваше въпроси, свързани с Роналд Ниедерман. Тогава тя го поглеждаше и точно отговаряше на всеки въпрос. Щом той сменеше темата, тя загубваше интерес и се втренчваше пред себе си.
	Аника бе подготвена, че Лисбет няма да каже нищо на полицията, тъй като по принцип не разговаряше с властите. Което в този случай бе за добро. Въпреки че формално Аника често призоваваше клиентката си да отговаря на въпросите на полицията, тя дълбоко в себе си бе много доволна от пълното й мълчание.
	По една проста причина — мълчанието й бе последователно. Не съдържаше никакви лъжи, с които да е принудена да се бори, и никакви противоречиви изявления, които биха прозвучали зле в съда.
	Но дори да бе подготвена за това мълчание, Аника все пак се изненадваше, че е толкова ненакърнимо. Когато бяха сами, питаше Лисбет защо почти демонстративно отказва да говори с полицията.
	— Ще изкривят всичко, което кажа, и ще го използват против мен.
	— Но ако не се обясниш, ще те осъдят.
	— Така да бъде. Не аз причиних тази каша. Ако искат да ме осъдят, проблемът не е мой.
	На Аника Лисбет Саландер постепенно разказа почти всичко, случило се в Сталархолмен, макар понякога да трябваше думите да се теглят с ченгел от устата й. Всичко освен едно. Не обясни как така Маге Лундин бе получил куршум в крака си. Колкото и Аника да питаше и да мрънкаше, Лисбет Саландер само невъзмутимо я гледаше и се усмихваше накриво.
	Разказа какво се бе случило в Госеберя. Но не и защо е проследила баща си. Дали бе отишла там, за да го убие, както твърдеше прокурорът, или за да го убеди в нещо? Юридически погледнато, разликата бе от небето до земята.
	Когато Аника подхвана темата за бившия й настойник, адвокат Нилс Бюрман, Лисбет стана още по-неразговорлива. Обикновеният й отговор беше, че не тя го е застреляла и че това не влиза в обвиненията срещу нея.
	И когато Аника заговори за основния болт в цялостния развой на събитията — ролята на доктор Телебориан през 1991 година, Лисбет се преобрази в олицетворение на пълното мълчание.
	_Това няма да издържи_, реши Аника. _Ако Лисбет ми няма пълно доверие, ще изгубим делото. Трябва да говоря с Микаел._


	Лисбет Саландер седна на ръба на леглото и погледна през прозореца. Можеше да види фасадата от другата страна на паркинга. Седеше неподвижна, в пълен покой, повече от час, след като Аника Джанини се изправи и гневно затръшна вратата след себе си. Пак я болеше главата, но леко и някак отдалече. Затова пък настроението й беше лошо.
	Аника Джанини я дразнеше. От практична гледна точка разбираше защо адвокатката непрекъснато иска подробности от миналото й. Чисто рационално разбираше защо на Аника й трябват всички факти. Но нямаше ни най-малко желание да говори за своите чувства или действия. Смяташе, че животът й си е нейна лична работа.
	Не беше нейна грешка, че баща й е бил патологично болен садист и убиец. Не беше нейна грешка, че брат й е масов убиец. А и слава Богу, никой не знаеше, че е неин брат, иначе този факт с най-голяма вероятност щеше да натежи в нейна вреда в психиатричната оценка, която рано или късно щеше да й бъде направена. Не тя бе убила Даг Свенсон и Мия Бергман. Не тя бе определила за свой настойник човек, оказал се свиня и изнасилвач.
	За съжаление именно нейният живот щеше да се разнищва, тъкмо тя щеше да е принудена да се оправдава затова, че се е защитавала.
	Искаше да я оставят на мира. И когато всичко свърши, ще трябва да живее със себе си. Не очакваше някой да бъде неин приятел. Проклетата Аника Джанини явно я подкрепяше, но това беше професионалното й задължение, нали бе неин адвокат. Проклетият Кале Блумквист се мотаеше някъде навън, Аника не говореше много за брат си, а и Лисбет никога нищо не я попита. Не очакваше от него да направи много, след като случаят с убийството на Даг Свенсон бе разрешен и той получи своята история.
	Питаше се какво ли мисли Драган Армански за нея след всичко, което се случи.
	Питаше се и как Холгер Палмгрен преценява ситуацията.
	Според Аника Джанини и двамата бяха в нейния ъгъл на ринга, но това бяха само думи. Не можеха да направят нищо, за да разрешат личните й проблеми.
	Питаше се какво бе изпитвала Мириам Ву към нея.
	Питаше се какво изпитва самата тя към себе си и стигна до прозрението, че изпитва най-вече равнодушие към целия си живот.
	Внезапно се стресна, когато охраната от „Секуритас“ отключи и пусна вътре доктор Андеш Юнасон.
	— Добър вечер, госпожице Саландер. Как си днес?
	— Окей — отвърна тя.
	Той провери болничния й картон и видя, че няма температура. Беше свикнала да я посещава един-два пъти седмично. От всички хора, които се занимаваха с нея и я преглеждаха, той бе единственият, към когото изпитваше известно доверие. Неведнъж бе забелязвала как странно я гледа. Влизаше в стаята й, разговаряше малко с нея и проверяваше как е тялото й. Не задаваше въпроси нито за Роналд Ниедерман, нито за Александър Залаченко, не я питаше дали е луда, или защо полицията я държи под ключ. Изглежда, се интересуваше само как функционират мускулите й, как върви оздравяването на мозъка й и как въобще се чувства.
	Освен това той буквално бе ровил в мозъка й. А онзи, който бе ровил в мозъка й, заслужаваше уважение, така смяташе тя. За свое удивление разбра, че намира посещенията на Андеш Юнасон за приятни, въпреки че я преглеждаше и анализираше температурните й графики.
	— Хайде да видим.
	Той извърши обикновения преглед, като погледна зениците й, преслуша гърдите й, измери пулса й.
	— Как съм? — попита тя.
	— Съвсем явно се подобряваш. Но трябва повече да работиш с гимнастиката. И престани да се чешеш по раната на главата.
	Тя го погледна. Той изчака да кимне.
	— Този дракон, който си татуирала… не съм видял цялата татуировка, но е ясно, че е доста голяма и покрива голяма част от гърба ти. Защо си я направила?
	— Не си ли я виждал?
	Той изведнъж се усмихна.
	— Мернах я, но когато беше без дрехи в моята компания, бях много зает да спирам кръвотечения и да вадя куршуми от теб.
	— Защо питаш?
	— Чисто любопитство.
	Лисбет Саландер дълго мисли. Накрая го погледна.
	— По лични причини, за които не искам да говоря.
	Андеш Юнасон обмисли отговора и замислено кимна.
	— Окей. Извинявай, че попитах.
	— Искаш ли да я видиш?
	Той изглеждаше изненадан.
	— Ами да. Защо не.
	Тя му обърна гръб и изтегли нощницата през главата си. Застана така, че светлината от прозореца да пада върху гърба й. Той видя, че драконът покрива област от дясната страна на гърба. Започваше високо от рамото и свършваше с опашка долу при хълбока. Беше красиво и професионално направено. Изглеждаше като истинско произведение на изкуството.
	След малко тя изви глава.
	— Доволен ли си?
	— Красива е. Но трябва адски да е боляло.
	— Да — призна тя. — Болеше.


	Андеш Юнасон напусна стаята на Лисбет Саландер донякъде смутен. Беше доволен от физическото й възстановяване. Но я намираше за странно момиче. Нямаше нужда от магистърска степен по психология, за да направи извода, че не беше добре чисто душевно. Държеше с него учтив тон, но бе изпълнена с груба подозрителност. Разбра, че е била учтива с останалия персонал, но не е произнесла и звук при посещението на полицията. Беше крайно затворена в черупката си и през цялото време демонстративно се държеше на дистанция от околните.
	Полицията я държеше под ключ и един прокурор се канеше да повдигне обвинение срещу нея за опит за убийство и тежък побой. Беше удивен, че едно толкова малко и слабо момиче е използвало физическата сила, необходима за този вид тежка престъпност, и то спрямо едри мъже.
	Запита за дракона преди всичко за да намери някаква лична тема, за която да разговаря с нея. Всъщност изобщо не го интересуваше защо се е разкрасила по този екстремен начин, но прие, че щом е избрала да бележи тялото си с толкова голяма татуировка, значи много държи на нея. И значи това е подходяща тема за разговор.
	Свикна да я посещава два пъти в седмицата. Посещенията бяха извън неговия график, тъй като неин лекуващ лекар беше доктор Хелена Ендрин. Но Андеш Юнасон беше шеф на травматологията и се чувстваше безкрайно доволен от стореното от него в нощта, когато докараха Лисбет Саландер в спешното. Тогава взе правилното решение да отстрани куршума и доколкото виждаше, нямаше никакви последствия, като празноти в мисълта, занижени телесни функции или други недъзи. Ако оздравяването й продължаваше така, щеше да напусне болницата с белег на главата, но без други усложнения. А какви белези се бяха образували в душата й, той не можеше да каже.
	Отиде в стаята си и забеляза, че мъж в тъмно сако се е облегнал на стената до вратата му. Имаше гъста коса и добре поддържана брадичка.
	— Доктор Юнасон?
	— Да?
	— Здравей, името ми е Петер Телебориан. Главен лекар съм в психиатричната клиника „Санкт Стефан“ в Упсала.
	— Да, познах те.
	— Добре. Нужен ми е личен разговор с теб, ако имаш малко време.
	Андеш Юнасон отвори вратата на стаята си.
	— С какво мога да ти помогна? — запита Андеш Юнасон.
	— Става дума за една от твоите пациентки. Лисбет Саландер. Трябва да я видя.
	— Хм… В такъв случай трябва да поискаш разрешение от прокурора. Тя е арестувана и посещенията при нея са забранени. Такива посещения трябва да се заявяват и предварително при адвоката на Саландер…
	— Да, да, знам. Мислех, че в този случай можем да избегнем цялата тази бюрокрация. Аз съм лекар и можеш без уговорки да ми осигуриш достъп до нея по чисто медицински причини.
	— Да, така може да се мотивира. Но не разбирам в каква връзка.
	— Бях няколко години психиатър на Лисбет Саландер, когато бе въдворена в „Санкт Стефан“ в Упсала. Следил съм я, докато навърши 18 години, когато съдът я пусна в обществото, макар и под попечителство. Може би трябва да спомена, че аз се възпротивих на това. Оттогава тя се вихри и днес виждаме резултата.
	— Разбирам — каза Андеш Юнасон.
	— Все още чувствам голяма отговорност за нея и затова бих искал да получа възможност да преценя доколко положението се е влошило през последните десет години.
	— Влошило?
	— В сравнение с времето, когато бе лекувана в пубертета. Мислех, че ние, лекарите, можем да намерим приемливо решение.
	— А, докато не съм забравил… Може би ще ми помогнеш в нещо, което не разбирам съвсем, казано между нас, лекарите. Когато я приехме тук, в болницата, разпоредих да се направят обширни медицински изследвания. Един колега изиска съдебномедицинския доклад, който бе съставен от някой си доктор Йеспер Х. Льодерман.
	— Точно така. Бях ръководител на Йеспер, когато готвеше доктората си.
	— Разбирам. Но забелязах, че съдебномедицинският доклад е много неясен.
	— Така ли?
	— Не съдържа никаква диагноза, повече прилича на академично проучване на мълчалив пациент.
	Петер Телебориан се засмя.
	— Да, хич не е лесна. Както личи от доклада, постоянно отказваше да участва в разговори с Льодерман. Като резултат му се наложи да се изразява малко неясно. Което бе доста коректно от негова страна.
	— Разбирам. Но във всеки случай препоръката беше тя да бъде принудително затворена в клиника.
	— Това се дължи на предишната й история. Имаме нейна многогодишна клинична картина.
	— Ето това е, което не разбирам. Когато я приехме тук, изискахме болничния й дневник от „Санкт Стефан“. Но още не сме го получили.
	— Съжалявам. Но по решение на съда той е засекретен.
	— Разбирам. И как ще можем тук, в Салгренската болница, да й осигурим добро лечение, ако нямаме достъп до болничния й дневник? Фактически сега ние носим медицинска отговорност за нея.
	— Грижил съм се за нея от дванайсетгодишна възраст и не вярвам да съществува друг лекар в Швеция, който да има такава представа за болестта й.
	— Която е…?
	— Лисбет Саландер страда от сериозно психично смущение. Както знаеш, психиатрията не е точна наука. Не бих искал да се обвързвам с диагноза. Но тя страда от силно изразен параноидно-шизофренен синдром. В картината влизат и периоди на маниакална депресия. Освен това й липсва емпатия.
	Десетина секунди Андеш Юнасон изучаващо разглеждаше доктор Петер Телебориан, преди да разпери ръце.
	— Няма да споря с доктор Телебориан, но никога ли не си обмислял възможността за някоя по-проста диагноза?
	— Например?
	— Например синдрома на Аспергер. Разбира се, не съм й правил психиатрично изследване, но ако спонтанно трябва да направя предположение, според мен по-скоро става дума за някаква форма на аутизъм. Това би обяснило нейната социална неприспособимост.
	— Съжалявам, но пациентите с Аспергер не подпалват собствените си родители. Вярвай ми, никога по-рано не съм срещал толкова добре изявен социопат.
	— Възприемам я като затворена, но не и като параноиден социопат.
	— Тя е крайно манипулативна — каза Петер Телебориан. — Показва онова, което смята, че искаш да видиш.
	Андеш Юнасон леко се понамръщи. Петер Телебориан влизаше в пълно противоречие с неговата обща оценка на Лисбет Саландер. Ако имаше нещо, което не би я нарекъл, то беше „манипулативна“. Напротив — беше човек, който поддържа ненакърнима дистанция с обкръжението си и изобщо не показва никакви емоции. Опита се да съпостави обрисуваната от Телебориан картина със собствената си представа за Лисбет Саландер.
	— А и ти си я виждал през кратък период, когато е била принудително пасивна заради раните си. Посветил съм много години в опити да помогна на Лисбет Саландер. Затова съм тук. Предлагам сътрудничество между Салгренската болница и „Санкт Стефан“.
	— За какво сътрудничество говориш?
	— Ти ще се грижиш за физическите й проблеми и аз съм убеден, че ще получи най-доброто лечение. Но силно съм обезпокоен за психическото й състояние и много бих искал да се погрижа за нея в по-ранен стадий. Готов съм да предложа всякаква помощ.
	— Разбирам.
	— Трябва да я посетя, за да мога най-напред да преценя състоянието й.
	— Разбирам. Но не мога да ти помогна.
	— Моля?
	— Както казах преди малко, тя е под арест. Ако искаш да започнеш психиатрична работа с нея, трябва да се обърнеш към прокурор Йервас, която взема решения в такива случаи, и да получиш съгласието на адвокат Аника Джанини. Ако е само въпрос на чисто психиатричен преглед, съдът трябва да ти го възложи.
	— Точно целия този бюрократичен път исках да избегна.
	— Да, но аз отговарям за нея и ако ще бъде изправена пред съда в близко бъдеще, трябва стриктно да съблюдаваме правилата. Тоест не можем да избегнем този бюрократичен път.
	— Разбирам. Тогава ще ти кажа, че вече имам разрешение от прокурор Ричард Екстрьом от Стокхолм да направя психиатрично изследване. Именно по повод на процеса.
	— Много добре. Значи ще получиш разрешение за посещение, без да трябва да се променя правилникът.
	— Но докато хабим време за бюрокрация, има риск положението й да се влоши. Интересува ме единствено нейното здраве.
	— Мен също — каза Андеш Юнасон. — И между нас казано, не виждам никакви признаци да е психично болна. Тя е зле ранена и се намира в ситуация на напрежение. Но абсолютно не разбирам защо трябва да е шизофренна или да страда от параноични симптоми.


	Доктор Петер Телебориан още дълго се опитва да накара Андеш Юнасон да промени решението си. Когато най-накрая разбра, че е безсмислено, рязко се изправи и се сбогува.
	Андеш Юнасон дълго стоя, замислено загледан в стола, на който бе седял Телебориан. Разбира се, в никакъв случай не беше необичайно други лекари да влизат в контакт с него със съвети или мнения за лечение. Но това почти без изключение бе свързано с текущото лечение. Никога преди не му се беше случвало психиатър да кацне като летяща чиния и толкова да настоява за достъп до пациент извън всякакви правила, и то пациент, когото явно отдавна не бе лекувал. След известно време Андеш Юнасон погледна ръчния си часовник и видя, че наближава седем вечерта. Вдигна телефона и се обади на Мартина Калгрен, дежурната психоложка, която Салгренската болница осигуряваше на пациентите в травматологията.
	— Здравей. Предполагам, вече си се прибрала. Безпокоя ли те?
	— Не. Не правя нищо особено.
	— Малко се поразмислих. Ти нали разговаря с нашата пациентка Лисбет Саландер? Можеш ли да ми кажеш какви са впечатленията ти?
	— Ами посетих я три пъти и й предложих да разговаряме. Любезно, но твърдо отказа.
	— Какво е впечатлението ти от нея?
	— В какъв смисъл?
	— Мартина, знам, че не си психиатър, но си умен и разбран човек. Как ти се видя тя?
	Мартина Калгрен известно време се колеба.
	— Не съм сигурна как да отговоря на въпроса. Видях я два пъти, когато бе отскоро в болницата и бе толкова зле, че не можах да установя истински контакт с нея. После я посетих преди около седмица, по молба на Хелена Ендрин.
	— Защо те е помолила Хелена да я посетиш?
	— Лисбет Саландер е на път да оздравее. Но предимно лежи, втренчена в тавана. Доктор Ендрин искаше да намина при нея.
	— И какво стана?
	— Представих се. Беше спокойна, но се държеше на голяма дистанция. Взех повече на шега, отколкото насериозно молбата й тайно да й доставя цигари. Попитах я дали не иска нещо да чете, дали да не й донеса някакви книги. Отначало не искаше, но после попита имам ли научни списания по генетика и изследване на мозъка.
	— По какво?
	— По генетика.
	— Генетика?
	— Да. Казах, че има няколко научнопопулярни книги по темата в нашата библиотека. Тя не прояви интерес. Каза, че е чела книги по темата и преди, и спомена няколко заглавия, за които никога не бях чувала. Излизаше, че се интересува от чисто изследователската работа по въпросната тема.
	— Така ли? — каза Андеш Юнасон удивен.
	— Казах, че в библиотеката за пациенти нямаме толкова авангардни книги. Имаме по-скоро Филип Марлоу, отколкото научна литература, но че ще видя дали не мога да изровя нещо.
	— И направи ли го?
	— Отидох и заех няколко екземпляра от „Нейчър“ и „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“. Беше доволна и ми благодари, че съм си направила труда.
	— Но това са авангардни списания, които съдържат най-вече открития и чисто научни изследвания.
	— Чете ги с голям интерес.
	За малко Андеш Юнасон остана безмълвен.
	— Как преценяваш психическото й състояние?
	— Затворено. С мен тя не обсъди нищо лично.
	— Възприемаш ли я като психично болна, маниакалнодепресивна или параноидна?
	— Не, съвсем не. В такъв случай щях да вдигна тревога. Тя е самостоятелна, има големи проблеми и се намира в състояние на стрес. Но е спокойна, реалистична и, изглежда, владее ситуацията.
	— Окей.
	— Защо питаш? Да не се е случило нещо?
	— Не, нищо не се е случило. Просто се чудех.


	Глава десета
	Събота, 7 май — четвъртък, 12 май

	Микаел Блумквист остави настрана папката с разследването, което получи от журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон от Гьотеборг. Замислено погледна през прозореца и известно време наблюдава потока от хора по Йотгатан. Беше едно от нещата, които най обичаше в своята стая. Йотгатан бе изпълнена с живот през цялото денонощие и щом седнеше до прозореца, губеше чувството си за самота и изолация.
	Усещаше се стресиран, въпреки че нямаше кой знае каква бърза работа. Бе работил упорито над текстовете, с които смяташе да напълни „Милениум“, но впоследствие схвана, че материалът е толкова обширен, че едва ли само един тематичен брой ще му бъде достатъчен. Бе попаднал в същата ситуация като с аферата „Венерстрьом“ и реши да публикува текстовете в книга. Вече имаше материал за около 150 страници и смяташе книгата да стане около 300–350.
	Лесната част беше готова. В нея описваше убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман и разказваше как бе станало така, че тъкмо той да намери телата им. Обясняваше защо Лисбет Саландер бе заподозряна. Използва цяла глава от трийсет и седем страници, за да опровергае поне отчасти писанията в медиите за Лисбет, да разобличи прокурор Ричард Екстрьом и индиректно да компрометира цялото полицейско разследване. След задълбочен размисъл смекчи критиката си към Бублански и колегите му. Направи го, след като проучи едно видео от пресконференцията на Екстрьом, от което ясно се разбра, че Бублански е крайно недоволен от прибързаните заключения на прокурора.
	След драматичния увод се върна назад във времето, описвайки пристигането на Залаченко в Швеция, израстването на Лисбет Саландер, довело до затварянето й в „Санкт Стефан“ в Упсала. Посвети много усилия да унищожи доктор Петер Телебориан и споминалия се Гунар Бьорк. Представи съдебнопсихиатричния доклад от 1991-ва и обясни защо Лисбет Саландер се бе превърнала в заплаха за анонимни държавни служители, които имаха за задача да пазят руския беглец. Цитира и голяма част от кореспонденцията между Телебориан и Бьорк.
	По-нататък описа новата идентичност на Залаченко и дейността му на гангстер. Описа помощника му Роналд Ниедерман, отвличането на Мириам Ву и вмешателството на Паоло Роберто. Накрая стигна до развръзката в Госеберя, довела до опита за убийство и закопаването на Лисбет Саландер, и обясни как бе станало така, че един полицай абсолютно напразно изгуби живота си, след като Ниедерман вече бе заловен.
	Оттук нататък сюжетът се сгъстяваше. Проблемът на Микаел беше, че в разказа му все още имаше видими пролуки. Гунар Бьорк не бе действал сам. Зад цялото развитие на събитията трябва да имаше по-голяма група, с повече ресурси и влияние. Всичко друго би било неприемливо. Но накрая правеше заключение, че безумното съдебно преследване на Лисбет Саландер не би могло да бъде санкционирано от правителството или ръководството на Полицията за сигурност. Зад този извод не се криеше преувеличено доверие към властите, а доверие в човешката природа. Операция от този вид никога не би могла да остане скрита, ако имаше политически корени. Все някой щеше да е обиден някому и да пропее и медиите щяха да разкрият аферата „Саландер“ няколко години по-рано.
	Представяше си групата на Залаченко като малка анонимна група активисти. Проблемът бе само в това, че не успяваше да идентифицира никой от тях, освен може би Йоран Мортенсон, 40-годишен, полицай за тайни задачи, заел се със следенето на Микаел Блумквист.
	Идеята беше книгата да е готова и отпечатана и да се разпространи в деня, когато се открие процесът срещу Лисбет Саландер. Заедно с Кристер Малм планираше джобно издание, което да се продава заедно с летния брой на „Милениум“. Беше разпределил задачите между Хенри Кортез и Малин Ериксон, които щяха да публикуват текстове, свързани с историята на Полицията за сигурност, аферата ИБ и други подобни.
	Сега вече бе ясно, че ще има процес срещу Лисбет Саландер.
	Прокурор Ричард Екстрьом бе повдигнал обвинение за тежък побой в случая с Маге Лундин и тежък побой и опит за убийство в случая с Карл-Аксел Будин, тоест Александър Залаченко.
	Още не бе определена дата на процеса, но от колеги журналисти Микаел успя да изкопчи информацията, че Екстрьом планира процес за юли, уж заради здравословното състояние на Лисбет Саландер. Микаел разбра намерението му. Един процес по средата на лятото винаги буди по-малко внимание, отколкото ако е през друг сезон.
	Сбърчи чело и погледна през прозореца на кабинета си в редакцията на „Милениум“.
	_Още не е приключило. Конспирацията срещу Лисбет продължава. Това е единственото обяснение за подслушваните телефони, за нападението срещу Аника Джанини, за кражбата на доклада „Саландер“ от 1991-ва. И може би за убийството на Залаченко._
	Но нямаше доказателства.
	Заедно с Малин Ериксон и Кристер Малм Микаел бе стигнал до заключението, че издателството на „Милениум“ трябва да издаде преди процеса и книгата на Даг Свенсон за трафика на хора. По-добре щеше да е да се представи целият пакет наведнъж, а и нямаше причина да се изчаква с издаването. Напротив, книгата нямаше да събуди голям интерес по друго време. Малин бе главният отговорник за окончателната редакция на книгата на Даг Свенсон, докато Хенри Кортез помагаше на Микаел с написването на книгата за аферата „Саландер“. Лоти Карим и Кристер Малм (въпреки нежеланието му) станаха редакционни секретари в „Милениум“, а Моника Нилсон — единствен репортер. В резултат цялата редакция на „Милениум“ бе затрупана с работа и Малин Ериксон сключи договори с няколко журналисти на свободна практика да пишат текстове. Щеше да излезе скъпичко, но нямаха друг избор.
	Микаел си отбеляза на жълто самозалепващо се листче, че трябва да изясни правата за книгата със семейството на Даг Свенсон. Вече бе проучил, че родителите на Даг Свенсон живеят в Йоребру и че са единствените му наследници. На практика не му бе нужно разрешение да издаде книгата от името на Даг Свенсон, но все пак смяташе да замине за Йоребру, лично да ги посети и да вземе съгласието им. Досега го отлагаше, защото имаше много работа, но бе крайно време да оправи и тази подробност.


	После остана само да уточни подробностите. Трябваше например да реши как да представи Лисбет Саландер в своите текстове. За тази цел се налагаше лично да разговаря с нея и да получи разрешение да разкаже истината или поне части от нея. А този личен разговор не можеше да се състои, защото посещенията при Лисбет бяха забранени.
	В това отношение Аника Джанини също не можеше да окаже помощ. Тя строго спазваше установените правила и нямаше никакво намерение да става момиче за всичко и куриер на тайни съобщения на Микаел. Аника никому и никъде не разказваше за какво си говорят тя и нейната клиентка. Беше коректна.
	Микаел все още нямаше никаква представа дали Лисбет е разкрила пред Аника, че нейният бивш настойник я е изнасилил и че тя си е отмъстила, като е татуирала забележително послание върху корема му. Докато Аника не повдигнеше този въпрос, и Микаел не можеше.
	Но най-големият проблем беше самото изолиране на Лисбет Саландер. Тя беше компютърен специалист и хакер, за което знаеше Микаел, но не и Аника. Микаел бе обещал на Лисбет никога да не разкрива тайната й и спазваше обещанието си. Само че тъкмо сега имаше голяма нужда от нейните познания.
	Значи трябваше по някакъв начин да установи контакт с Лисбет Саландер.
	Микаел въздъхна и отново разтвори папката на Даниел Улуфсон, откъдето измъкна два листа. Единият съдържаше извлечение от паспортния регистър за някой си Идрис Гиди, роден през 1950 г. Беше мустакат мъж с маслинена кожа и черна коса с посивели слепоочия.
	На другия лист бяха данните за Идрис Гиди, събрани от Даниел Улуфсон.
	Кюрдски бежанец от Ирак. Даниел Улуфсон бе изровил значително повече информация за Идрис Гиди, отколкото за другите служители. Обяснението за това несъответствие бе, че преди време Идрис Гиди бе привлякъл вниманието на медиите и присъстваше в някои текстове от медийния архив.
	Роден през 1950 година в град Мосул, Северен Ирак, Идрис Гиди завършил инженерни науки и станал част от големия икономически скок през седемдесетте години. През 1984-та започнал работа като учител в строителния техникум в Мосул. Не е бил известен като политически активист. Но бил кюрд и съответно смятан за потенциален престъпник в Ирак на Саддам Хюсеин. През октомври 1987-ма бащата на Идрис Гиди бил арестуван за прокюрдска дейност. Не се уточнявало в какво се състои престъплението му. Бил екзекутиран като национален предател вероятно през януари 1988-ма. Два месеца по-късно Идрис Гиди бил задържан от иракската тайна полиция тъкмо когато започвал урока си по теория за съпротивление на материалите и по-специално за мостовите конструкции. Бил откаран в затвор извън Мосул, където в продължение на единайсет месеца го подлагали на всякакви изтезания с цел изтръгване на признания. Какво точно са очаквали да признае, Идрис Гиди така и не разбрал и съответно мъченията продължавали.
	През март 1989 г. един чичо на Идрис Гиди заплатил сума, съответстваща на 50 000 шведски крони, на местния водач на партия БААС, която била сметната за достатъчна компенсация за щетите, предизвикани от Идрис Гиди и понесени от иракската държава. Два дни по-късно той бил освободен и предаден на грижите на чичото. При освобождаването тежал трийсет и девет килограма и не можел да ходи. Преди освобождаването десният му хълбок бил премазан с чук, та да не може вече да тича наоколо и да безчинства.
	Идрис Гиди няколко седмици бил между живота и смъртта. Когато бавно се съвзел, чичо му го преместил в стопанство на село, отстоящо на шейсет километра от Мосул. През лятото се пооправил и станал достатъчно силен, за да тръгне с патерици. Бил напълно наясно, че никога няма да се възстанови напълно. Въпросът бил само какво да прави в бъдеще. През август внезапно получил съобщение, че двамата му братя са заловени от иракската тайна полиция. Никога повече не ги видял. Предположил, че са погребани под някоя дюна извън Мосул. През септември чичо му научил, че Идрис Гиди отново е търсен от полицията на Саддам Хюсеин. Тогава взел решение да се обърне към анонимен каналджия, който срещу възнаграждение, отговарящо на 30 000 шведски крони, щял да преведе Идрис Гиди през границата с Турция и с помощта на фалшив паспорт да го прехвърли в Европа.
	Идрис Гиди кацнал на летище Арланда в Швеция на 19 октомври 1989 г. Не знаел и дума шведски, но имал инструкции да се обърне към паспортната полиция и веднага да поиска политическо убежище, което направил на оскъден английски. Транспортирали го в бежански лагер в Упландс-Везби, където прекарал следващите близо две години, докато имиграционната служба не решила, че му липсват достатъчно сериозни основания да получи разрешение за пребиваване в Швеция.
	Идрис Гиди научил шведски и получил лекарска помощ за смазания си крак. Оперирали го два пъти и можел да се движи без патерици. Междувременно в Швеция се провело допитването в Шьобу*, в бежански лагери били извършени атентати и Берт Карлсон основал партията Нова демокрация.
	[* _Sjobodebatten_ (шв.) — в края на осемдесетте в областта Шьобу в Южна Швеция бил проведен референдум за построяването на бежански лагер, спечелен от противниците му. Оттогава „дебатът в Шьобу“ е символ на расизъм и омраза към чужденците. — Б.пр.]
	Причината за фигурирането на Идрис Гиди в медийния архив била, че той в последния момент успял да се сдобие с нов адвокат, който се обърнал към медиите и описал ситуацията му. Други кюрди в Швеция също се ангажирали със случая „Идрис Гиди“, между които членове на войнстващата фамилия Бакси. Били проведени протестни събрания и изпратени петиции до министъра по имиграционните въпроси Биргит Фригебу. Всичко това получило такъв отзвук в медиите, че имиграционната служба накрая променила решението си и Гиди получил право на пребиваване и работа в Кралство Швеция. През януари 1992-ра напуснал бежанския лагер в Упландс-Везби като свободен човек.
	След освобождаването от бежанския лагер за Идрис Гиди започнали нови проблеми. Трябвало да си намери работа, а все още ходел на терапия за смазания си хълбок. Скоро забелязал, че фактът, че е добре образован строителен инженер, с няколкогодишен стаж и добри академични оценки, не означавал нищо. През последвалите години работил като разносвач на вестници, мияч на чинии, чистач и шофьор на такси. Принудил се да напусне работа като разносвач на вестници. Чисто и просто не можел да изкачва стълби с нужното темпо. Харесвал работата като шофьор на такси, само че абсолютно не познавал пътната мрежа на Стокхолмска област и не можел да седи повече от час неподвижно, без болката в хълбока му да стане непоносима.
	През май 1998 г. Идрис Гиди се преместил в Гьотеборг. Причината била, че далечен роднина се смилил над него и му предложил постоянна работа във фирма за чистене. Идрис Гиди бил неспособен да работи целодневно и получил назначение на половин работен ден като шеф на отряд чистачи в Салгренската болница, с която фирмата имала договор. Вече имал опит и лека работа, която се състояла в това шест дни в седмицата да мие пода в коридорите, между които и коридор 11C.
	Микаел Блумквист прочете експозето на Даниел Улуфсон и разгледа портрета на Идрис Гиди от паспортния регистър. После влезе в медийния архив и измъкна няколко от статиите, послужили за основа на доклада на Улуфсон. Внимателно ги прочете и после дълго размишлява. Запали цигара. Забраната за пушене в редакцията бързо се вдигна, щом Ерика Бергер се изнесе. Хенри Кортез дори демонстративно постави пепелник на бюрото си.
	Накрая Микаел извади сведенията, които Даниел Улуфсон бе събрал за доктор Андеш Юнасон. Прочете текста със свъсено чело.


	Микаел Блумквист не можеше да види колата с регистрационен номер КАБ и нямаше чувството, че е наблюдаван, но за всеки случай реши да се подсигури, когато в понеделник тръгна от академичната книжарница до страничния вход на магазин ЕНКО и излезе направо през главния вход. За да следиш някого вътре в ЕНКО, би трябвало да си свръхчовек. Микаел изключи и двата си мобилни телефона и тръгна през галерията към площад „Густаф Адолф“, покрай парламента, след което навлезе в Стария град. Доколкото виждаше, никой не го следеше. Заобиколи по страничните улички, докато стигна търсения адрес, и почука на вратата на издателство „Черно-бяло“.
	Часът бе два и половина следобед. Микаел пристигна без предварителна уговорка, но редакторът Кюрдо Бакси бе вътре и грейна, когато го видя.
	— Здравей — сърдечно поздрави Кюрдо Бакси. — Защо никакъв не се обаждаш?
	— Нали сега идвам — каза Микаел.
	— Да, но минаха три години от последния път.
	Ръкуваха се.
	Микаел Блумквист познаваше Кюрдо Бакси от осемдесетте години. Беше един от хората, които подкрепиха Кюрдо Бакси с практическа помощ, когато той започна издаването на вестник „Черно-бяло“, пиратски размножаван нощно време в централата на профсъюзите. Кюрдо бе открит от преследвача на педофили Пер-Ерик Острьом от организацията „Спасете децата“, през осемдесетте години изпълнителен секретар в централата на профсъюзите. Острьом се появил една късна нощ в копирната, намерил купчини страници от първия брой на „Черно-бяло“ и кротналия се до тях Кюрдо Бакси. Острьом погледнал зле съставената първа страница и казал, че така не може да изглежда един вестник, по дяволите. После направил дизайна на логото, което стана глава на „Черно-бяло“ цели петнайсет години преди изданието да бъде погребано и да се превърне в издателство „Черно-бяло“. По онова време Микаел изживяваше отвратителен период като информационен чирак в централата на профсъюзите — единственият му досег с информационния бранш. Пер-Ерик Острьом го убеди да чете коректури и да помага на „Черно-бяло“ с малко редакторска работа. Оттогава Кюрдо Бакси и Микаел Блумквист бяха станали приятели.
	Микаел Блумквист седна на дивана, докато Кюрдо Бакси донесе кафе от автомата в коридора. Говориха си глупости известно време, както правят хората, когато дълго не са се срещали, но непрестанно бяха прекъсвани от звъна на мобилния телефон на Кюрдо и от кратките му разговори на кюрдски, или може би на турски или арабски, или на някакъв друг език, който Микаел не разбираше. Винаги беше така, при всичките му посещения в издателство „Черно-бяло“. Хората се обаждаха от цял свят, за да говорят с Кюрдо.
	— Скъпи Микаел, изглеждаш разтревожен. Какво ти е на сърцето? — попита накрая Кюрдо Бакси.
	— Ако затвориш за пет минути мобилния, ще можем да поговорим необезпокоявани.
	Кюрдо изключи мобилния.
	— Окей… Имам нужда от една услуга. Важна услуга. Трябва да ми я направиш незабавно и да не я обсъждаш извън тази стая.
	— Казвай.
	— През 1989-та в Швеция от Ирак е пристигнал кюрдски бежанец, на име Идрис Гиди. Когато бил заплашен от екстрадиране, получил помощ от твоето семейство, което довело до получаване на разрешително за престой. Не знам дали е бил баща ти, или някой друг от семейството, който му е помогнал.
	— Чичо ми Махмуд Бакси помогна на Идрис Гиди. Познавам Идрис. Какво за него?
	— Сега работи в Гьотеборг. Нуждая се от помощта му за една проста работа. Готов съм да му платя.
	— Каква работа?
	— Имаш ли ми доверие, Кюрдо?
	— Разбира се. Винаги сме били приятели.
	— Работата, която искам да се свърши, е странна. Много даже странна. Не искам да кажа в какво се състои, но те уверявам, че в никакъв случай не е нещо незаконно, нито би създало проблеми на теб или на Идрис Гиди.
	Кюрдо Бакси внимателно наблюдаваше Микаел Блумквист.
	— Разбирам. Ако искаш, не ми казвай за какво става дума.
	— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Това, което искам от теб, е да помолиш Идрис да ме изслуша.
	Кюрдо размисли за минута. После отиде до бюрото си и отвори календар. Потърси малко, преди да намери телефонния номер на Идрис. После вдигна слушалката. Разговорът се водеше на кюрдски. Микаел видя по изражението на лицето на Кюрдо, че се разменяха обичайните поздрави и празни приказки. После стана сериозен и обясни за какво се обажда. След малко се обърна към Микаел.
	— Кога искаш да го видиш?
	— В петък следобед, ако може. Попитай дали мога да го посетя у тях.
	Кюрдо продължи разговора още малко и приключи.
	— Идрис Гиди живее в Анеред — каза той. — Имаш ли му адреса?
	Микаел кимна.
	— Ще си бъде у дома в пет часа в петък следобед. Ще си добре дошъл в дома му.
	— Благодаря, Кюрдо — каза Микаел.
	— Работи като чистач в Салгренската болница — каза Кюрдо Бакси.
	— Знам — каза Микаел.
	— Прочетох във вестниците, че си намесен в онази история със Саландер.
	— Вярно е.
	— Била простреляна.
	— Точно така.
	— Струва ми се, че лежи в Салгренската болница.
	— И това е вярно.
	Кюрдо Бакси. И той не беше вчерашен.
	Разбираше, че Блумквист е на път да направи някоя щуротия. Познаваше Микаел от осемдесетте години. Така и не станаха най-добри приятели, но пък не бяха и врагове и Микаел винаги се бе отзовавал на молбите на Кюрдо за помощ. През годините бяха изпили по някоя и друга чаша бира заедно, когато се засичаха на купон или в кръчма.
	— Ще бъда ли въвлечен в нещо, което би трябвало да знам? — запита Кюрдо.
	— Няма да бъдеш въвлечен. Ролята ти бе само да ми направиш услуга и да ме представиш на един от твоите познати. И повтарям… няма да моля Идрис Гиди да прави нещо незаконно.
	Кюрдо кимна. Това уверение му бе достатъчно. Микаел се изправи.
	— Дължа ти услуга.
	— Винаги си дължим по някоя — каза Кюрдо Бакси.


	Хенри Кортез остави телефонната слушалка и забарабани толкова силно с пръсти по ръба на бюрото, че Моника Нилсон раздразнено повдигна едната си вежда и му се опули. Моника видя, че е потънал дълбоко в собствените си мисли. Беше си поначало раздразнена, но реши да не го прехвърля върху него.
	Моника Нилсон знаеше, че Микаел Блумквист си шушука с Кортез, Малин Ериксон и Кристер Малм за историята със Саландер, докато тя самата и Лоти Карим теглят тежката работа със следващия брой на вестника без реално ръководство, откакто Ерика Бергер напусна. Малин беше добра, но нямаше много опит и й липсваше авторитета на Ерика Бергер. А Кортез бе просто едно момченце.
	Раздразнението на Моника Нилсон не се дължеше на това, че е пренебрегната или че иска да е на тяхно място — това бе последното, което би желала. Работата й се състоеше да следи за „Милениум“ дейността на правителството, парламента и държавните институции. Работа, която тя харесваше и познаваше отлично. Освен това бе плътно заета и с други дейности, като списването на колона в един профсъюзен вестник всяка седмица, поемаше и разни задачи в „Амнести Интернешънъл“. Във всичко това не влизаше да бъде главен редактор на „Милениум“ и да работи поне дванайсет часа, жертвайки празници и отпуски.
	Затова пък усещаше, че в „Милениум“ нещо се е променило. Изданието изведнъж й стана чуждо. И не можеше да каже кое точно не беше наред.
	Микаел Блумквист, както винаги, се държеше безотговорно, като често изчезваше по своите тайнствени задачи, идваше и си отиваше, когато поиска. Вярно, беше съсобственик на „Милениум“ и можеше сам да решава какво да прави, но все пак би могъл да бъде поне малко отговорен, по дяволите!
	Кристер Малм бе другият останал в редакцията съсобственик и горе-долу и той беше полезен най-вече когато Ерика беше в отпуск. Без съмнение бе надарен и можеше да поеме редактирането и да отмени Ерика, когато бе заета, но той правеше онова, което другите бяха решили. Беше брилянтен в графичното оформление и в презентациите, но не го биваше в планирането на броевете.
	Моника Нилсон сви вежди.
	Не, не беше справедлива. Онова, което я дразнеше, бе, че нещо се е случило в редакцията. Микаел работеше заедно с Малин и Хенри, а другите бяха някак изолирани. Тримата образуваха свой вътрешен кръг и се затваряха в стаята на Ерика… на Малин, откъдето излизаха смълчани. По времето на Ерика в редакцията имаше истински колектив. Моника не схващаше какво бе станало, но разбираше, че я държат настрана.
	Микаел работеше по историята „Саландер“ и не произнасяше и звук — изобщо не бе ясно за какво всъщност става дума. От друга страна, това не беше нещо необичайно. Не говореше и за историята с Венерстрьом, дори Ерика не знаеше. Този път обаче се бе доверил на Хенри и Малин.
	Така че Моника бе раздразнена. Имаше нужда от почивка. Трябваше поне за малко да се махне. Видя Хенри Кортез да нахлузва кадифеното си сако.
	— Изчезвам за малко — каза той. — Можеш ли да предадеш на Малин, че няма да ме има два часа?
	— Какво става?
	— Мисля, че напипвам тема. Много добра тема. За тоалетни. Искам да проверя някои неща, но ако стане, ще имаме добър текст за юнския брой.
	— Тоалетни? — зачуди се Моника Нилсон и се загледа след него.


	Ерика Бергер стисна зъби и бавно остави текста за наближаващия процес срещу Лисбет Саландер. Беше кратък, за две шпалти, предвиден за пета страница с вътрешните новини. Погледна ръкописа и сви устни. Часът бе 15,30, четвъртък. Вече дванайсет дни, откакто работеше в СМП. Вдигна телефонната слушалка и позвъни на шефа на новините Андеш Холм.
	— Здравей. Бергер. Можеш ли да намериш репортер Юханес Фриск и да дойдете веднага в стаята ми?
	Остави слушалката и търпеливо изчака нахълтването в буркана на Холм и след него на Юханес Фриск. Погледна часовника си.
	— Двайсет и две — каза.
	— Какво?
	— Двайсет и две минути. Трябваха ти двайсет и две минути да се надигнеш от редакционната маса, да изминеш петнайсетте метра до бюрото на Юханес Фриск и да го доведеш.
	— Ти не каза, че е спешно. Пък и съм доста зает.
	— Не казах, че не е спешно. Казах да вземеш Юханес Фриск и да дойдеш в стаята ми. И казах веднага, имах предвид веднага, не тази вечер, следващата седмица или когато благоволиш да си вдигнеш задника от стола.
	— Виж какво, смятам, че…
	— Затвори вратата.
	Ерика изчака, докато Андеш Холм дръпне вратата след себе си. Наблюдаваше го мълчаливо. Без съмнение беше компетентен шеф на новините и ролята му се състоеше в това страниците на СМП всеки ден да се изпълват с текстове, съставени достъпно и представени в реда и размера, решени на сутрешното заседание. Андеш Холм жонглираше с огромен брой работни задачи всеки ден. И го правеше без пропуск.
	Проблемът с Андеш Холм бе, че постоянно игнорираше решенията, взети от Ерика Бергер. Вече две седмици тя се опитваше да намери формулата на сътрудничеството с него. Бе разговаряла приятелски, бе опитвала с директни заповеди, поощряваше го да мисли самостоятелно и изобщо стори всичко, за да му даде да разбере как тя иска да изглежда вестникът.
	Нищо не помагаше.
	Текстът, отхвърлен от нея следобеда, попадаше във вестника по някое време вечерта, когато тя вече се бе прибрала у дома. _Един текст падна и трябваше да запушим с нещо дупката._
	Рубриката, която Ерика бе решила да се използва, внезапно се оказваше заместена с нещо друго. Невинаги изборът бе погрешен, но винаги се правеше, без да поискат мнението й. И то демонстративно и предизвикателно.
	Обикновено ставаше дума за дреболии. Редакционното събиране в 14 часа внезапно бе преместено в 13,50, без тя да бъде информирана, и когато тя закъсня за срещата, по-голямата част от решенията вече бяха взети. _Извинявай… в бързината забравих да ти кажа._
	Ерика Бергер изобщо не разбираше защо Андеш Холм има такова отношение към нея, но установи, че приятелските разговори не сработваха. Досега не бе повдигала въпроса пред сътрудниците в редакцията. Опитваше се да изразява раздразнението си в доверителни разговори. Това не даде резултат и явно бе дошло време да заеме по-твърда позиция, този път пред сътрудника Юханес Фриск, което означаваше, че разговорът ще се разчуе в редакцията.
	— Първото, което направих, щом постъпих тук, бе да кажа, че проявявам специален интерес към всичко, което се отнася до Лисбет Саландер. Обясних, че искам информация за всички планирани материали предварително и че държа да видя и одобря всичко, което се публикува. Напомняла съм ти това поне в дузина случаи, за последен път на редколегията в петък. Кое от инструкцията не си разбрал?
	— Всички планирани или възложени текстове са в интернет мрежата. И винаги се препращат в твоя компютър. В течение си през цялото време.
	— Глупости! Когато тази сутрин получих СМП в пощенската си кутия, имаше три колони за Саландер и за развитието на нещата около Сталархолмен на най-доброто новинарско място.
	— Беше текст на Маргарета Оринг. Тя е на свободна практика и го остави чак в седем вечерта снощи.
	— Маргарета Оринг се обади с предложение за статията още в единайсет вчера сутринта. Ти я одобри и й я възложи в единайсет и половина. Не каза нито дума за това на срещата в 14 часа — каза Ерика.
	— Има го в дневния ред.
	— Така ли, ето какво пише в дневния ред: „Маргарета Оринг, интервю с прокурор Мартина Франсон. Относно: заловени наркотици в Сьодертеле“.
	— Основната тема бе интервю с Мартина Франсон за залавянето на анаболни стероиди в МК „Свавелшьо“.
	— Точно така. И нито дума в дневния ред за МК „Свавелшьо“ или че интервюто ще се насочи към Маге Лундин и Сталархолмен и оттам към разследването на Лисбет Саландер.
	— Предполагам, че е станало спонтанно по време на интервюто…
	— Андеш, не разбирам защо, но стоиш тук и ме лъжеш право в лицето. Говорих с Маргарета Оринг, авторката на текста. Тя ясно ти е обяснила върху какво ще се фокусира интервюто.
	— Съжалявам, но не съм разбрал, че фокусът ще е върху Саландер. Получих текста късно вечерта. Какво да направя, да не го включвам? Оринг остави добър материал.
	— Тук съм съгласна. Отличен материал. Но това е вече третата ти лъжа за горе-долу толкова минути. Оринг е оставила материала в 15,20 часа, тоест доста дълго, преди да си тръгна в шест.
	— Бергер, не ми харесва тонът ти.
	— Много добре. Тогава трябва да ти съобщя, че и аз не харесвам нито твоя тон, нито твоите увъртания и лъжи.
	— Звучи, сякаш съм организирал конспирация срещу теб.
	— Все още не си отговорил на въпроса ми. И второ: днес на бюрото ми се появява този текст от Юханес Фриск. Нещо не си спомням да сме разговаряли за това на сбирката в 14 часа. Как става така, че един от нашите репортери е посветил деня си на Саландер, без аз да знам?
	Юханес Фриск се размърда. Досега умно пазеше тишина.
	— Ами… ние правим вестник и сигурно има стотици материали, за които не знаеш. Тук, в СМП, имаме рутинни правила, към които всички трябва някак да се приспособяваме. Нямам време и възможност да отделям специално внимание на някои текстове.
	— Не съм те молила да отделяш специално внимание. Изискването ми е първо — да бъда информирана за всичко, което има отношение към случая „Саландер“, и второ — да одобрявам всичко, което ще се публикува по темата. И така, още един път, кое от инструкцията не си разбрал?
	Андеш Холм въздъхна и направи измъчена физиономия.
	— Окей — каза Ерика Бергер. — Тогава ще се изразя още по-ясно. Не възнамерявам да се карам с теб за това. Да видим сега дали ще разбереш следното. Ако това се повтори още веднъж, няма да си вече шеф на новините. Ще ти дойде като гръм от ясно небе и няма да ти е приятно, но ще седиш и ще редактираш семейната страница, страницата за телевизионните сериали или нещо подобно. Не желая да имам за шеф на новините някой, комуто не мога да се доверя, с когото не мога да работя и който саботира решенията ми. Разбра ли?
	Андеш Холм разпери ръце в жест, който показваше, че обвиненията на Ерика Бергер са несъстоятелни.
	— Разбра ли? Да или не?
	— Чух какво каза.
	— Питам дали си разбрал. Да или не?
	— Наистина ли мислиш, че това ще ти се размине? Този вестник излиза, защото ние и другите роби се разкъсваме от работа. Управата ще…
	— Управата ще направи онова, което кажа аз. Тук съм да обновя вестника. Имам отлично формулирани задачи, за които сме се договорили и които означават, че имам право да извършвам дългосрочни редакционни промени на шефско ниво. Мога да се отърва от мършата и да влея нова кръв отвън, ако пожелая. И Холм, ти все повече ми заприличваш на мърша.
	Тя млъкна. Андеш Холм срещна погледа й. Изглеждаше вбесен.
	— Това беше всичко — каза Ерика Бергер. — Предлагам хубаво да обмислиш онова, за което говорихме днес.
	— Не мисля да…
	— Твоя работа. Това беше всичко. Върви си сега.
	Той се завъртя кръгом и изчезна от буркана. Тя го видя да пресича редакционното море в посока към кафенето. Юханес Фриск се изправи и понечи да го последва.
	— Ти не, Юханес. Остани и седни.
	Взе текста му и още веднъж го прегледа.
	— Разбрах, че временно заместваш.
	— Да. Тук съм от пет месеца и това е последната ми седмица.
	— На колко си години?
	— На 27.
	— Съжалявам, че попадна в престрелката между мен и Холм. Кажи сега за тази история.
	— Тази сутрин получих информация и я предадох на Холм. Каза да я проверя.
	— Окей. Темата е за това, че сега полицията проверява дали Лисбет Саландер е била замесена в продажба на анаболни стероиди. Това има ли нещо общо с вчерашния текст от Сьодертеле, където също са се появили анаболи?
	— Не знам, възможно е. Тази работа с анаболите има връзка с оня боксьор. Паоло Роберто и приятелите му.
	— Паоло Роберто взема анаболи?
	— Какво… не, разбира се. По-скоро става дума за боксьорските среди. Саландер е тренирала бокс с някои подозрителни лица в клуб на Сьодер. Но това е предположение на полицията. Не мое. И там някъде е възникнала идеята, че може да е замесена в продажба на анаболи.
	— Значи в материала няма нищо съществено, само слухове?
	— Не е слух, че полицията разглежда тази възможност. А дали са прави, или не, никой не знае.
	— Окей, Юханес. Тогава искам да знаеш, че онова, което обсъждам с теб, няма нищо общо с отношението ми към Андеш Холм. Пишеш добре и имаш набито око за подробностите. Мисля, че си отличен репортер. Накратко, това е добър материал. Единственият ми проблем е, че не му вярвам.
	— Мога да те уверя, че всичко е вярно.
	— А аз ще ти обясня защо в материала има основни грешки. Откъде получи информацията?
	— От източник в полицията.
	— Кой?
	Юханес Фриск се поколеба. Като всички журналисти по света, и той не желаеше да издава източниците си на информация. От друга страна, Ерика Бергер бе главен редактор и съответно една от малкото личности, които имаха право да изискват такава информация.
	— Един полицай от отдел „Убийства“, на име Ханс Фасте.
	— Той ли ти се обади, или ти на него?
	— Той.
	Ерика Бергер кимна.
	— И защо, мислиш, ти се е обадил?
	— Един-два пъти съм го интервюирал по време на преследването на Саландер. Знае кой съм.
	— И знае, че си на 27 години и че заместваш, и че си на разположение, когато искат да се публикува информация, която прокурорът иска да излезе.
	— Ами всичко това го разбирам. Но получих информация от полицейското следствие, отидох да обядвам с Фасте и той ми разказа това. Цитиран е коректно. Какво да правя?
	— Убедена съм, че си цитирал коректно. Онова, което трябваше да се случи, бе да предадеш информацията на Андеш Холм, който трябваше да почука на вратата на моята стая и да обясни случая, тогава заедно щяхме да решим какво да се направи.
	— Разбирам. Но аз…
	— Оставил си материала на Холм, който е шеф на новините. Постъпил си правилно. Работата се е пропукала при Холм. Но нека анализираме текста ти. Първо, защо Фасте е искал тази информация да изтече?
	Юханес Фриск вдигна рамене.
	— Означава ли това, че не знаеш, или че не ти пука?
	— Не знам.
	— Окей. Ако аз твърдя, че тази история е лъжлива и че Саландер няма абсолютно нищо общо с анаболни стероиди, какво ще кажеш тогава?
	— Не мога да докажа противното.
	— Точно така. Което означава, че ти искаш да публикуваш твърдения, които вероятно са лъжливи, само защото нямаме доказателства за обратното.
	— Не, нали носим журналистическа отговорност. Но в случая имаме източник, който твърди нещо и когото цитирам точно. Не можем да спрем да публикуваме подобни твърдения.
	— Можем да поставим въпроса защо източникът иска тази информация да изтече. Нека ти обясня защо съм издала заповед всичко, което се отнася до Лисбет Саландер, да минава през бюрото ми. Всъщност имам достатъчно познания по темата, повече от всеки друг тук, в СМП. Правната редакция е информирана за това, както и че няма да обсъждам въпроса с тях. „Милениум“ ще публикува материал, за който съм се ангажирала да не разкривам нищо на СМП, въпреки че работя тук. Получавах информация в качеството си на главен редактор на „Милениум“ и сега съм между два стола. Разбираш ли ме?
	— Да.
	— И по силата на това, което знам от „Милениум“, без колебание мога да твърдя, че казаното от Фасте е лъжа и има за цел да навреди на Лисбет Саландер преди предстоящия процес.
	— Трудно е да се навреди на Лисбет Саландер, като се имат предвид всички разкрития, вече направени за нея…
	— Тези разкрития до голяма част са лъжливи и изопачени. Ханс Фасте е един от централните източници на твърденията, че Лисбет Саландер е параноичка и че е агресивна лесбийка, която се отдава на сатанизъм и садо-мазо секс. Медиите захапаха чисто и просто защото Фасте изглежда сериозен източник, пък и винаги е забавно да се пише за секс. И сега Фасте продължава да я клевети, съобщавайки „информация“, която още повече ще я очерни в общественото съзнание, като при това иска СМП да помогне в разпространението й. Сори, но не и в моята смяна.
	— Разбирам.
	— Нима? Хубаво. Тогава да обобщя всичко казано в едно изречение. Твоята характеристика на журналист включва да разпитваш и критично да проучваш, а не безкритично да повтаряш твърдения, които идват от далеч не високопоставени играчи в бюрокрацията. Забрави за това. Ти имаш много добро перо, но този ти талант би бил напълно безсмислен, ако забравиш за характеристиката си.
	— Да.
	— Ще сваля този материал.
	— Окей.
	— Не издържа критика. Не му вярвам.
	— Разбирам.
	— Това не означава, че не вярвам на теб.
	— Благодаря.
	— Затова смятам да те пратя обратно на бюрото с предложение за нов материал.
	— Така ли?
	— Свързано е с договора ми с „Милениум“. Не мога да пипам нищо, което знам за аферата „Саландер“. Същевременно съм главен редактор на вестник, който рискува здраво да сгафи, защото редакцията няма информацията, която имам аз.
	— Хм…
	— Това е уникална ситуация и касае единствено Саландер. Ето защо съм решила да избера репортер, когото да направлявам в правилната посока, така че да нямаме нищо общо с онези неща, които ще се публикуват в „Милениум“.
	— И ти смяташ, че „Милениум“ ще публикува нещо сензационно за Саландер?
	— Не смятам. Знам. „Милениум“ има нещо, което ще преобърне цялата история на Саландер, и направо побеснявам, че не мога аз да изляза с този сюжет. Но чисто и просто е невъзможно.
	— Но ти твърдиш, че сваляш текста ми, защото не е верен… Значи вече знаеш, че в историята има нещо, което всички останали репортери са пропуснали.
	— Именно.
	— Извинявай, но е трудно да се повярва, че цяла медийна Швеция е стъпила на такава мина…
	— Лисбет Саландер е била предмет на медийна манипулация. В такива случаи нормалните правила престават да важат и в пространството може да се пусне каквато и да е глупост.
	— Значи казваш, че Саландер не е това, което изглежда.
	— Опитай да си кажеш, че е невинна за онова, в което я обвиняват, че е обрисувана по афишите невярно и че са задвижени съвсем други сили от онези, за които знаем до днес.
	— Твърдиш, че е така?
	Ерика Бергер кимна.
	— И това означава, че материалът ми е част от продължаваща кампания срещу нея.
	— Точно.
	— Но не можеш да кажеш каква е историята?
	— Не.
	Юханес Фриск се почеса по главата. Ерика Бергер го изчака да помисли.
	— Окей… какво искаш да направя?
	— Върни се на бюрото си и започни да мислиш върху друга тема. Не се стресирай, но тъкмо преди процеса може би ще започнем да излизаме с дълъг материал, може би цяла поредица, посветена на истината за Лисбет Саландер. Започни да четеш всички материали и си състави списък на казаното за нея, разгледай твърденията едно по едно.
	— Аха…
	— Мисли като репортер. Проучи кой разпространява историята, защо я разпространява и в чия полза.
	— Но аз няма да съм в СМП, когато започне процесът. Това е, както ти казах, последната седмица от работата ми на заместващ.
	Ерика извади пластмасов джоб от чекмедже на бюрото и сложи лист хартия пред Юханес Фриск.
	— Вече съм удължила заместничеството ти с три месеца. Ще си изработиш както обикновено седмицата и ще се появиш пак тук в понеделник.
	— Ами…
	— Стига да искаш да продължиш да заместваш в СМП. Искаш ли?
	— Естествено.
	— Тогава те наемам да вършиш проучванията си извън обикновената редакционна работа. Ще работиш директно за мен. Специално ще наблюдаваш процеса „Саландер“ за сметка на СМП.
	— Шефът на новините може да има друго мнение…
	— Не се тревожи за Холм. Говорих с шефа на правната редакция и там никой няма да ти сложи крак. Но ще трябва да ровиш в причините, а не в новините. Как звучи?
	— Супер.
	— Тогава… тогава свършихме. Ще се видим в понеделник.
	Тя го изпрати и му махна от буркана. Когато вдигна поглед, видя Андеш Холм да я наблюдава от другата страна на централното бюро. Сведе очи и се престори, че не я е гледал.


	Глава единайсета
	Петък, 13 май — събота, 14 май

	Микаел Блумквист се постара да провери дали не е наблюдаван, когато рано сутринта в петък извървя пътя от редакцията на „Милениум“ до старото жилище на Лисбет Саландер на Лундагатан. Трябваше да замине за Гьотеборг и да се срещне с Идрис Гиди. Проблемът бе да се организира достатъчно сигурен транспорт, за да не бъде наблюдаван и да не оставя следи. След солиден размисъл реши да се откаже от влака, защото не искаше да използва кредитна карта. Обикновено заемаше колата на Ерика Бергер, което вече не бе възможно. Мислеше да помоли Хенри Кортез или някой друг да вземат кола под наем, но така щеше да остави документни следи.
	Накрая стигна до очевидното решение. Изтегли пари от банкомат на Йотгатан. Използва ключовете на Лисбет Саландер, за да отвори вратата на нейната виненочервена хонда, която стоеше изоставена пред жилището й от март. Намести седалката и видя, че резервоарът е наполовина пълен. Тръгна на заден ход и подкара към Е4 при моста Лилехолм.
	Паркира в пресечка на Авенюто в Гьотеборг в 14,50 часа. Хапна в първото кафене, което му се изпречи на пътя. В 16,10 взе трамвая за Анеред и слезе в центъра. Отне му двайсет минути да намери адреса на жилището на Идрис Гиди. Закъсня с около десет минути за уговорената среща.
	Идрис Гиди накуцваше. Отвори вратата, ръкува се с Микаел Блумквист и го покани в спартански обзаведена дневна. На бюро до масата, на която покани Микаел да седне, имаше дузина фотографии в рамка. Микаел ги разгледа.
	— Семейството ми — каза Идрис Гиди.
	Идрис Гиди говореше със силен акцент. Микаел подозираше, че едва ли би изкарал езиков тест.
	— Това братята ти ли са?
	— Двамата ми братя най-отляво бяха убити от Саддам през осемдесетте, както и баща ми в средата. Двамата ми чичовци бяха убити от Саддам през деветдесетте. Майка ми умря през двехилядната. Трите ми сестри са живи. Живеят в чужбина. Две са в Сирия, малката ми сестра е в Мадрид.
	Микаел кимна. Идрис Гиди наля истинско турско кафе.
	— Много здраве от Кюрдо Бакси.
	Идрис Гиди кимна.
	— Обясни ли ти какво искам от теб?
	— Кюрдо каза, че ще ми се довериш за някаква работа, но не каза каква. Нека от самото начало те уведомя, че не поемам нищо незаконно. Не мога да си позволя да бъда замесен в нещо съмнително.
	Микаел кимна.
	— Няма нищо незаконно в това, което ще те помоля да направиш, само е малко необичайно. Работата е за една-две седмици, като задачата трябва да се изпълнява всеки ден, но пък няма да отнема повече от няколко минути. За това съм готов да ти платя по хиляда крони на седмица. Парите ще получиш на ръка от собствения ми джоб, така че няма да се облагат с данъци.
	— Разбирам. Какво трябва да направя?
	— Работиш като чистач в Салгренската болница.
	Идрис Гиди кимна.
	— Едно от твоите трудови задължения е всеки ден или шест дни в седмицата, ако правилно съм разбрал, да чистиш коридор 11C, където е интензивното отделение.
	Идрис Гиди кимна.
	— Ето какво искам да направиш.
	Микаел Блумквист се приведе напред и обясни какво му беше нужно.


	Прокурор Ричард Екстрьом внимателно разглеждаше своя гост. За трети път срещаше комисар Георг Нюстрьом. Виждаше сбръчкано лице, обрамчено от къса сива коса. Георг Нюстрьом го бе посетил най-напред в дните след убийството на Залаченко. Бе показал лична карта, която удостоверяваше, че работи за РПС/Сек. Тогава проведоха дълъг разговор на нисък глас.
	— Важно е да разбереш, че по никакъв начин не искам да повлияя на действията ти и на това как си вършиш работата — каза Нюстрьом.
	Екстрьом кимна.
	— Подчертавам също така, че при никакви обстоятелства не трябва да даваш гласност на информацията, която ти предоставям.
	— Разбирам — каза Екстрьом.
	В интерес на истината Екстрьом не разбираше съвсем, но не искаше да прилича на идиот, задавайки твърде много въпроси. Схващаше, че Залаченко е случай, който трябва да бъде третиран с възможно най-голяма предпазливост. Разбра също, че посещенията на Нюстрьом бяха напълно неофициални, макар и комисарят очевидно да бе свързан с най-висши служители от Сепо.
	— Става дума за живота на хора — бе обяснил Нюстрьом още на първата среща. — От страна на Полицията за сигурност всичко, засягащо истината по делото „Залаченко“, е засекретено. Мога да потвърдя, че той е беглец и бивш агент на съветския военен шпионаж, както и една от ключовите фигури в руската офанзива на Запад през седемдесетте години.
	— Аха… така твърди и Микаел Блумквист.
	— В този случай Микаел Блумквист е напълно прав. Той е журналист и се е сблъсквал с най-тайните дела на шведските служби.
	— Той ще публикува това, което знае.
	— Разбира се. Той представлява средствата за масова информация с всичките й качества и недостатъци. Живеем в демокрация и, естествено, не можем да влияем на онова, което пишат медиите. Бедата в този случай, разбира се, е, че Блумквист е запознат само с малка част от истината за Залаченко и много от това, което знае, е погрешно.
	— Разбирам.
	— Онова, което Блумквист не разбира, е, че ако истината за Залаченко стане известна, руснаците ще разкрият всичките ни информатори и източници в Русия. Това означава, че хора, рискували живота си за демокрацията, може да бъдат убити.
	— Но нали и в Русия сега е демокрация? Искам да кажа, че ако беше по времето на комунизма…
	— Това са илюзии. Става дума за хора, провинили се в шпионаж против Русия, и няма режим на света, който би приел това, дори и да се е случило преди много години. А и повечето от тези източници все още са активни…
	Такива агенти не съществуваха, но прокурор Екстрьом не знаеше това. Бе принуден да вярва на думите на Нюстрьом. И не можеше да се въздържи да не се почувства поласкан от това, че получава, макар и неофициално, част от една от най-дълбоко засекретените информации в Швеция. Беше приятно изненадан, че шведската Полиция за сигурност е успяла да проникне в руските служби, както намекваше Нюстрьом, и разбра, че това е информация, която абсолютно в никакъв случай не трябваше да бъде разпространявана.
	— Когато получих за задача да се свържа с теб, вече бяхме те оценили доста високо — каза Нюстрьом.
	Вербовката винаги се опираше на слабото място на човека. А слабостта на Екстрьом бе неговата увереност в собствената му значимост, пък и, естествено, като всички други хора и той ценеше ласкателствата. Достатъчно беше да го накарат да се почувства избран.
	— И така, установихме, че си човек, радващ се на голямо доверие в полицията… и, разбира се, в правителствените кръгове — прибави Нюстрьом.
	Екстрьом изглеждаше доволен. Това, че неназовани хора от правителствените кръгове му имали доверие, бе информация, която макар и недоизказана, сочеше, че би могъл да разчита на благодарност, ако добре си изиграе картите. А така добре си постилаше пътя за бъдещата кариера.
	— Разбирам, и какво всъщност искаш?
	— Задачата ми е, най-просто казано, колкото се може по-дискретно да ти помогна със знания. Разбираш, естествено, колко невероятно сложна стана цялата тази история. От една страна, предварителното следствие върви по реда си и ти отговаряш за това. Никой… нито правителството, нито Полицията за сигурност, нито кой да е друг може да се намесва и да ти внушава как да движиш това предварително следствие. Работата ти е да откриеш истината и да осъдиш виновните. Една от най-важните длъжности, които съществуват в правовата държава.
	Екстрьом кимна.
	— От друга страна, би било национална катастрофа с невероятни размери, ако цялата истина за Залаченко види бял свят.
	— И каква е целта на посещението ти?
	— Първо, мое задължение е да те въведа в деликатната страна на положението. Не вярвам Швеция да се е намирала в по-опасна позиция от времето на Втората световна война. Може да се каже, че съдбата на Швеция сега е в твоите ръце.
	— Кой е началникът ти?
	— Съжалявам, но не мога да ти разкрия името на хората, които работят по това дело. Мога само да те уверя, че инструкциите ми идват от възможно най-високо място.
	_Боже Господи! Той действа по заповед на правителството. Но не може да го каже, защото ще настъпи политическа катастрофа._
	Нюстрьом видя, че Екстрьом захапа въдицата.
	— Затова пък мога да ти окажа помощ с информация. Имам много разширени пълномощия и ми е позволено по собствена преценка да те запозная с материали, които са от най-секретните в тази страна.
	— Аха.
	— Това означава, че ако имаш въпроси за нещо, каквото и да е то, ще се обръщаш към мен. Не трябва да разговаряш с някой друг от Полицията за сигурност, само с мен. Задачата ми е да бъда твой гид в този лабиринт и ако има заплаха от сблъсъци на разни интереси, да си помогнем да намерим разрешение.
	— Разбирам. В такъв случай трябва да кажа, че съм благодарен, че ти и твоите колеги сте готови да ме облекчите по този начин.
	— Искаме процесът да тръгне, въпреки че положението е трудно.
	— Добре. Уверявам те, че ще бъда крайно дискретен. Не за първи път боравя със засекретена информация…
	— Да, знаем това много добре.
	Екстрьом зададе дузина въпроси, които Нюстрьом внимателно записа.
	Сега, на това трето посещение, Екстрьом получи отговори на повечето от тях. Най-важният бе каква е истината за доклада на Бьорк от 1991 година.
	— Ето, това ни е грижата — каза Нюстрьом.
	Изглеждаше разтревожен.
	— Може би трябва най-напред да ти кажа, че когато този доклад излезе на повърхността, съставихме група за анализ, която работеше почти денонощно с цел да установи какво точно се е случило. И сега сме стигнали до точката, в която можем вече да направим някои изводи. И то — много неприятни изводи.
	— Мога да разбера, нали от този доклад излиза, че Полицията за сигурност и психиатърът доктор Петер Телебориан са организирали вкарването на Лисбет Саландер в лудница.
	— Де да беше само това… — каза Нюстрьом и слабо се усмихна.
	— Само?
	— Да. Ако беше така, то работата щеше да е проста. Тогава щеше да бъде извършено престъпление, което би довело до присъди. Проблемът е, че този доклад не съвпада с докладите, които са архивирани при нас.
	— Как така?
	Нюстрьом извади синя папка и я отвори.
	— Това, което имам тук, е истинският доклад, написан от Гунар Бьорк през 1991 година. Тук са още и оригиналните документи за кореспонденцията между него и Телебориан, които имаме в архива. Работата е там, че двете версии не съвпадат.
	— Обясни.
	— Лошото е, че Бьорк се обеси. Предполагаме, че го е направил заради очакваните разкрития за сексуалните му забежки. „Милениум“ се канеше да го съсипе. Това го е хвърлило в толкова дълбоко отчаяние, че е посегнал на собствения си живот.
	— Да…
	— Оригиналният доклад е разследване за опита на Лисбет Саландер да убие баща си, Александър Залаченко, с бомба. Първите трийсет страници от разследването, което намери Блумквист, съвпадат с оригинала. Тези страници не съдържат кой знае какво. Едва на страница 33, където Бьорк прави заключения и отправя препоръки, възниква несъответствието.
	— И какво е то?
	— В оригиналната версия Бьорк дава пет ясни препоръки. Става дума делото „Залаченко“ да не стигне до медиите. Бьорк предлага рехабилитацията на Залаченко — той е бил тежко обгорен — да бъде извършена в чужбина. И други подобни неща. Дори предлага на Лисбет Саландер да бъде предложена най-добрата възможна психиатрична помощ.
	— Така…
	— Проблемът е, че известен брой изречения са променени по много странен начин. На страница 34 има откъс, в който Бьорк, изглежда, предлага Саландер да се картотекира като психично болна, защото не може да й се има доверие, ако някой започне да задава въпроси за Залаченко.
	— А това твърдение го няма в оригиналния доклад?
	— Точно. Гунар Бьорк никога не е предлагал подобно нещо. Би било правна лудост. Той е предложил тя да получи лечението, от което фактически се е нуждаела. В копието на Блумквист това се е превърнало в конспирация.
	— Може ли да прочета оригинала?
	— Моля. Но трябва да си получа доклада на тръгване. И преди да го прочетеш, нека привлека вниманието ти върху приложението с последвалата кореспонденция между Бьорк и Телебориан. Почти цялото е чиста фалшификация. Тук не става дума за странни промени, а за груби фалшификации.
	— Фалшификации?
	— Мисля, че това е единствената подходяща дума в случая. Оригиналът сочи, че Телебориан е получил задача от съда да извърши съдебнопсихиатрична експертиза на Лисбет Саландер. В това няма нищо чудно. Лисбет Саландер е била дванайсетгодишна и се е опитала да убие баща си с бомба. Забележително би било, ако не се възложеше такава експертиза.
	— Вярно.
	— Ако по онова време ти си бил прокурор, предполагам, че и ти щеше да разпоредиш социална и психиатрична експертиза.
	— Разбира се.
	— Телебориан още тогава е бил известен и уважаван детски психиатър, при това работил и в съдебната медицина. Получил задачата и направил съвсем нормално изследване, като дошъл до заключението, че Лисбет Саландер е психично болна… няма какво да се впускам в технически термини.
	— Окей.
	— Това Телебориан е заявил в известния доклад, който изпратил на Бьорк и който след това бил даден на разположение на съда. Съдът постановил Саландер да се лекува в „Санкт Стефан“.
	— Разбирам.
	— Във версията на Блумквист изцяло липсва направеният от Телебориан преглед. Вместо това има кореспонденция между Бьорк и Телебориан, според която Бьорк е инструктирал психиатъра да подправи доклада.
	— Искаш да кажеш, че докладът е фалшификат?
	— Без съмнение.
	— Но кой би имал интерес да се направи такъв фалшификат?
	Нюстрьом остави доклада и вдигна вежди.
	— Сега стигаш до сърцевината на въпроса.
	— И отговорът е…?
	— Не знаем. Това е въпросът, върху който нашата група за анализи работи много, опитвайки се да намери отговора.
	— Възможно ли е Блумквист да си е измислил всичко?
	Нюстрьом се разсмя.
	— Е, това бе едно от първите ни предположения. Но не вярваме. Смятаме, че фалшифицирането е извършено отдавна, вероятно едновременно с написването на оригиналния доклад.
	— Така ли?
	— И това води до неприятни изводи. Извършилият фалшификацията е бил много добре запознат със случая. И освен това е имал достъп до същата пишеща машина, която е използвал Гунар Бьорк.
	— Искаш да кажеш…
	— Не знаем _къде_ е написал Бьорк доклада. Може да е било на пишеща машина у дома, на работното му място или някъде другаде. Можем да си представим следната алтернатива: или извършилият фалшификацията е бил вътрешен човек в психиатрията или в съдебна медицина и по някаква причина е искал да компрометира Телебориан, или фалшификацията е направена със съвсем други цели в Полицията за сигурност.
	— Защо?
	— Това се случва през 91-ва. В РПС/Сек може да е имало руски агент, надушил следите на Залаченко. Тази възможност означава, че в момента преглеждаме голям брой лични досиета.
	— Но ако в КГБ са научили… това трябва да е било преди доста години.
	— Правилно разсъждение. Но не забравяй, че това беше точно по времето, когато Съветският съюз се разпадна и КГБ бе разформирован. Не знаем какво е станало. Може да е било планирана операция, впоследствие отменена. В КГБ бяха майстори в документните фалшификации и дезинформацията.
	— Но какво би целил КГБ с подобна фалшификация…
	— И това не знаем. Но, естествено, една от явните цели е била да се компрометира шведското правителство.
	Екстрьом пощипа долната си устна.
	— Значи казваш, че медицинското заключение за Саландер е правилно?
	— О, да. Без съмнение. Саландер си е чисто и просто луда, ако мога да се изразя така ненаучно. Не се и съмнявай. Мярката за изолирането й в психиатрично заведение е била съвсем правилна.


	— Тоалетни чинии — каза изпълняващата длъжността главен редактор Малин Ериксон колебливо. Звучеше така, сякаш подозираше, че Хенри Кортез се подиграва с нея.
	— Тоалетни чинии — повтори Хенри Кортез и кимна.
	— Искаш да напишеш материал за тоалетни чинии. За „Милениум“?
	Моника Нилсон се разсмя гръмко и не на място. Тя бе доловила зле прикрития му ентусиазъм, когато бавно влезе в петък на редколегията, и веднага разпозна признаците на журналист с история в джоба.
	— Окей, обясни ми.
	— Много е просто — каза Хенри Кортез. — Най-голямата индустрия в Швеция е строителството. Индустрия, която на практика не може да излезе в чужбина, дори ако „Сканска“* се преструват, че имат офис в Лондон и на други места. Къщите се строят в Швеция.
	[* _Skanska_ — известна шведска строителна фирма. — Б.пр.]
	— Тъй, дотук нищо ново.
	— Не. Но онова, което е почти ново, е, че по показатели като конкурентоспособност и ефективност строителният бранш изостава с една-две светлинни години от всяка друга шведска промишленост. Ако „Волво“ трябваше да прави коли по същия начин, последният му модел щеше да струва един или два милиона крони парчето. За всяка нормална промишленост е важно да намалява цените. За строителната е точно обратното. Не искат да контролират цените и това означава, че цената на квадратен метър расте и държавата отпуска пари на данъкоплатците, за да не стане лудница.
	— И има ли в това материал?
	— Чакай. Малко е сложно. Ако, да речем, цената на един хамбургер бе останала една и съща от седемдесетте насам, то един „Биг Мак“ би струвал сто и петдесет кинта, че и повече. Какво ще струва с пържени картофи и ко`ла, дори не ми се мисли, но моята заплата в „Милениум“ не би стигнала задълго. Колко на тази маса биха отишли в „Макдоналдс“ да си купят един бургер за стотачка?
	Никой не продума.
	— Ясно. Но когато вдигнат набързо няколко тенекиени бараки в Госхага, на остров Лидингьо, получават десет или дванайсет хиляди месечен наем за тристайно жилище. Колко от вас плащат толкова?
	— Не мога да си го позволя — каза Моника Нилсон.
	— Не можеш. Но вече живееш в двустаен на Данвикстул, купен от баща ти за теб преди двайсет години и за който ще получиш, да кажем, един или един и половина милиона, ако го продадеш. Но какво да направи един двайсетгодишен младеж, който иска да се изнесе от вкъщи? Не може да си го позволи. Затова живеят в жилища втора или трета ръка или остават у дома при мама, докато се пенсионират.
	— И къде тук са тоалетните чинии? — запита Кристер Малм.
	— Ще стигна и до тях. Въпросът е защо жилищата са толкова безумно скъпи? Ами защото онези, които ги поръчват, не знаят как да ги поръчат. Простичко казано: общинска жилищна служба се обажда на строителна фирма от типа на „Сканска“ и казва, че иска да поръча сто жилища, като съответно пита колко ще струват. Онези изчисляват и казват, че ще струват 500 милиона. Което означава, че цената на квадратен метър жилищна площ ще струва десет бона месечно, ако искаш да се нанесеш. Защото в „Макдоналдс“ можеш и да не стъпваш, но не можеш да не живееш някъде. И плащаш каквото струва.
	— Драги Хенри… говори по същество.
	— Ама това е по същество. Защо да струва десет хиляди да се нанесеш в проклетите бараки в пристанището на Хамарбю? Ами защото строителното предприятие не ще да смъкне цените. Клиентът плаща при всички случаи. Един от най-големите разходи в строителството са материалите. Търговията със строителни материали минава през търговците на едро, които определят свои цени. И след като при тях няма някаква истинска конкуренция, в Швеция една вана струва 5000 крони. Същата вана, от същия производител, струва в Германия 2000 крони. И няма никакъв свръхразход, който да оправдае разликата в цените.
	— Окей.
	— Част от всичко това може да се прочете в доклад на правителствената комисия по строителството, действала в края на деветдесетте. Оттогава не се е случило кой знае какво. Никой изобщо не преговаря със строителните фирми за нелепата им ценова политика. Поръчителите кротко си плащат каквото им поискат и накрая цената се поема от наемателите или данъкоплатците.
	— Хенри, тоалетните чинии!
	— Малкото, случило се от времето на комисията по строителството насам, е в местен план, главно извън Стокхолм. Има клиенти, уморени от високите цени в строителството. Типичен пример е „Карлскрунахем“, която строи по-евтино от другите просто защото сама си закупува материалите. И освен това там се е намесила и „Свенск Хандел“. Смятат, че цените на строителните материали са абсолютно налудничави, и затова се опитват да облекчат клиентите с по-евтини равностойни продукти. И това е довело до малък сблъсък на Строителния панаир в Елвшьо преди година. „Свенск Хандел“ домъкнала едно типче от Тайланд, което шиткало тоалетни чинии по 500 крони парчето.
	— Тъй. И?
	— Най-близкият по цена конкурент била шведска фирма на едро, на име „Витавара АД“, която продава готини синьо-жълти тоалетни чинии за 1700 крони парчето. И умните клиенти по общините започнали да се чешат по главата и да се питат защо да хвърлят 1700 кинта, когато могат да получат същия тоалетен стол от Тайланд за 500.
	— Може би по-добро качество? — попита Лоти Карим.
	— Тц. Равностоен продукт.
	— Тайланд — каза Кристер Малм. — Мирише на детски труд и такива неща. Което може да обясни ниската цена.
	— Тц — отвърна Хенри Кортез. — В Тайланд детски труд има предимно в текстилната индустрия и сувенирната промишленост. И в педофилската търговия, разбира се. ООН държи под око детския труд и лично съм проверил предприятието. Справили са се. Това е голямо, модерно и достойно за уважение индустриално предприятие в бранша с бяла техника.
	— Така… значи ще говорим за страни с ниски надници. Тоест рискуваш да напишеш статия, според която шведската промишленост ще бъде конкурирана от тайландската промишленост. Гониш шведските работници, закриваш тука предприятията и внасяш стоки от Тайланд. Няма да получиш май много точки от профсъюзите.
	На лицето на Хенри Кортез се разля широка усмивка. Той се облегна назад и заизглежда неприлично момчешки.
	— Тц — каза. — Познайте къде „Витавара АД“ произвежда своите тоалетни чинии по 1700 кинта парчето?
	Над редакцията надвисна тишина.
	— Виетнам — каза Хенри Кортез.
	— Не може да бъде — каза главният редактор Малин Ериксон.
	— Йес — каза Хенри. — Произвеждат тоалетни чинии там на ишлеме поне от десет години. Шведските работници са били уволнени още през деветдесетте.
	— Мамка му!
	— Но ето и най-важното. Ако направо внасяхме от фабриката във Виетнам, цената щеше да е около 390 крони. Познайте как може да се обясни ценовата разлика между Тайланд и Виетнам.
	— Само не казвай, че…
	Хенри Кортез кимна. Усмивката му стана по-широка от самото лице.
	— „Витавара АД“ възлага работата на нещо, наричащо се „Фонг Су Индъстрис“. Те са в списъка на ООН на предприятия, които в резултат на проучване през 2001 година са използвали детска работна сила. Но главната част от работниците са затворници.
	Малин Ериксон изведнъж се усмихна.
	— Това е добре — каза тя. — Наистина много добре. Когато пораснеш, ще станеш журналист. Кога можеш да подготвиш статията?
	— Трябват ми две седмици. Има доста работи в международен план, които трябва да проверя. И после, за историята ще ни трябва _bad guy_*, така че ще проверя кои са собствениците на „Витавара АД“.
	[* Лошо момче, лошият (англ.). — Б.пр.]
	— Значи ще можем да я включим в юнския брой? — с надежда запита Малин.
	— Никакъв проблем.



	Криминален инспектор Ян Бублански безизразно наблюдаваше Ричард Екстрьом. Срещата продължи четирийсет минути и Бублански изпитваше силно желание да се протегне, да сграбчи екземпляра на „Закони на Кралство Швеция“, лежащ на ръба на бюрото на Екстрьом, и да го стовари върху главата на прокурора. Тихичко се запита какво би се случило, ако го направи. Без съмнение щеше да има заглавия във вечерните вестници и вероятно повдигане на обвинение в побой. Отхвърли мисълта. Задачата на обществения служител бе да не се поддава на такива импулси, независимо от провокативното поведение на отсрещната страна. А най-често призоваваха Ян Бублански тъкмо във връзка с това, че някой се бе поддал на такива импулси.
	— Така — каза Екстрьом. — Да разбирам ли, че постигнахме съгласие?
	— Не, не сме постигнали съгласие — отвърна Бублански и се изправи. — Но ти си ръководителят на предварителното следствие.
	Промърмори нещо на себе си, докато завиваше по коридора към своята стая, и извика криминалните инспектори Курт Свенсон и Соня Мудиг, на негово разположение този следобед. Йеркер Холмберг доста неподходящо бе решил да си вземе две седмици отпуск тъкмо сега.
	— В стаята ми — каза Бублански. — Донесете кафе.
	Когато насядаха, Бублански разтвори бележника си със записки от разговора му с Екстрьом.
	— Ето какво е сега положението. Ръководителят на предварителното следствие е свалил всички обвинения срещу Лисбет Саландер по убийствата, за които беше преследвана. Което значи, че тя вече не влиза в предварителното следствие, що се отнася до нас.
	— Е, може би това все пак е крачка напред — каза Соня Мудиг.
	Курт Свенсон, както винаги, не каза нищо.
	— Не съм много сигурен — каза Бублански. — Саландер все още е заподозряна в тежки престъпления във връзка със Сталархолмен и Госеберя. Но това вече не влиза в нашето следствие. Ще се концентрираме в намирането на Ниедерман и разследването на горското гробище в Нюкварн.
	— Разбирам.
	— Но отсега е ясно, че Екстрьом ще обвини Лисбет Саландер. Делото е прехвърлено в Стокхолм и е започнато съвсем ново разследване.
	— Така ли?
	— И познайте кой ще разследва Саландер.
	— Опасявам се от най-лошото.
	— Ханс Фасте се е върнал на работа. Той ще бъде помощникът на Екстрьом в разследването на случая „Саландер“.
	— По дяволите, но това е безумие! Фасте е напълно неспособен да разследва каквото и да е за Саландер.
	— Знам. Но Екстрьом има добър аргумент. Той е бил в болнични след… хм, инцидента през април и това е прост и добър начин да се заеме със следствието.
	Мълчание.
	— Значи трябва да предоставим всички материали за Саландер днес следобед.
	— А онази история за Гунар Бьорк и Сепо, докладът от 1991-ва…
	— Ще се движат от Фасте и Екстрьом.
	— Не ми харесва тази работа — каза Соня Мудиг.
	— И на мен. Но Екстрьом е шеф и е дълбоко свързан с бюрокрацията. С други думи, нашата работа остава да намерим убиеца. Курт, докъде сме стигнали?
	— Ниедерман все още е като потънал в земята. Признавам, че през всичките ми години като полицай не съм имал подобен случай. Нямаме нито един информатор, който да го познава или да има представа къде може да се намира.
	— Пълна мъгла — каза Соня Мудиг. — Но той е търсен за полицейското убийство в Госеберя, за тежък побой над полицай, за опит за убийство на Лисбет Саландер и за грубо нарушение на човешките права и побой над зъболекарската сестра Анита Каспершон. Както и за убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. За всички тези случаи има добри технически улики.
	— Това донякъде стига. А какво става с разследването на финансовия експерт на МК „Свавелшьо“?
	— Виктор Йорансон и жената, с която е живял — Лена Нюгрен. Имаме технически улики, които свързват Ниедерман с местопрестъплението. Пръстови отпечатъци и ДНК от тялото на Йорансон. Ниедерман здравата си е одраскал крайчетата на пръстите по време на побоя.
	— Окей. Нещо ново за МК „Свавелшьо“?
	— Сони Ниеминен е начело, докато Маге Лундин е в ареста и очаква процес за отвличането на Мириам Ву. Има слухове, че Ниеминен е определил голямо възнаграждение за онзи, който посочи къде е Ниедерман.
	— Което прави още по-забележителен факта, че не е открит досега. Какво стана с колата на Йорансон?
	— След като намерихме колата на Анита Каспершон в двора на Йорансон, смятаме, че Ниедерман е сменил превозното средство. Нямаме следа от колата.
	— Значи въпросът, който трябва да си поставим, е дали Ниедерман още вършее някъде в Швеция, в такъв случай къде и у кого, или вече е успял да се скрие на сигурно място в чужбина. Как смятате?
	— Нямаме нищо, което да сочи, че е изчезнал в чужбина, но това е единственото напълно логично предположение.
	— В такъв случай къде може да е захвърлил колата?
	И Соня Мудиг, и Курт Свенсон поклатиха глави. В девет от десет случая полицейската работа, що се отнася до преследването на назована личност, бе доста лесна. Трябваше само да се направи логическа верига и да се започне разплитане на възела. Кои са приятелите му? С кого е лежал в затвора? Къде живее приятелката му? С кого излиза да пие? В кой район последно е използван мобилният му телефон? Къде е колата му? В края на веригата преследваният биваше залавян.
	Проблемът с Роналд Ниедерман беше, че нямаше приятели, приятелка, никога не бе лежал в затвора и не разполагаше с известен мобилен телефон.
	Голяма част от усилията бяха насочени към откриването на колата на Виктор Йорансон, която се предполагаше, че използва Роналд Ниедерман. Това щеше да позволи да се продължи търсенето. Първоначално очакваха колата да се появи след няколко денонощия, може би на някой паркинг в Стокхолм. Въпреки обявеното национално издирване обаче автомобилът не бе намерен.
	— А ако е в чужбина… тогава какво?
	— Той е германски гражданин, така че естествено би било да се насочи към Германия.
	— Търсят го и там. Изглежда, не е влизал в контакт със старите си приятели в Хамбург.
	Курт Свенсон махна с ръка.
	— Ако планът му е бил да замине за Германия… Защо тогава ще пътува за Стокхолм? Не би ли трябвало да тръгне за Малмьо и моста Йоресунд към някой от фериботите?
	— Така е. Затова Маркус Ерландер в Гьотеборг още през първото денонощие насочи търсенето натам. Полицията в Дания е информирана за колата на Йорансон и със сигурност можем да кажем, че не е пътувал с някой от фериботите.
	— Но той е заминал за Стокхолм, отишъл в МК „Свавелшьо“, убил касиера им и, да предположим, изчезнал с неизвестна сума пари. Коя би била следващата му крачка?
	— Да напусне Швеция — каза Бублански. — Естествено би било с някой от фериботите през Балтийско море. Но Йорансон и приятелката му са били убити късно през нощта на 9 април. Това означава, че Ниедерман би могъл да вземе ферибота на следващата сутрин. Бяхме алармирани около шестнайсет часа след убийствата и оттогава търсим колата.
	— Ако е взел сутрешния ферибот, то колата на Йорансон би могло да стои паркирана на някое от пристанищата — констатира Соня Мудиг.
	Курт Свенсон кимна.
	— Възможно ли е да е по-просто — да не можем да намерим колата на Йорансон, защото Ниедерман я е извел извън страната, на север през Хапаранда? Дълго е заобикалянето около Ботенвикен, но за шестнайсет часа трябва да е успял да мине границата с Финландия.
	— Да, но после трябва да е захвърлил колата някъде във Финландия. Ако беше така, колегите там вече да са я намерили.
	Дълго седяха мълчаливи. Накрая Бублански стана и отиде до прозореца.
	— И логиката, и фактите са на наша страна, но колата на Йорансон все още е изчезнала. Дали не е намерил някакво скривалище, някоя запустяла вила, където само лежи и изчаква…
	— Едва ли вила… По това време на годината всеки собственик си наглежда къщата.
	— И едва ли има някаква връзка с МК „Свавелшьо“. Те са последните, с които би искал да се сблъска.
	— С което се изключва целият подземен свят… Някоя приятелка, за която не знаем?
	— Имаше доста спекулации, но никакви факти, за които да се хванем.


	Когато Курт Свенсон си тръгна, Соня Мудиг се върна в стаята на Бублански и почука. Той й махна да влезе.
	— Имаш ли две минути?
	— За какво?
	— Саландер.
	— Окей.
	— Не ми харесва тази работа с Екстрьом и Фасте, както и с новия процес. Чел си доклада на Бьорк. И аз съм чела доклада на Бьорк. Тя е била смачкана в 91-ва и Екстрьом знае това. Какво става, по дяволите?
	Бублански свали очилата си за четене и ги пъхна в джобчето на гърдите си.
	— Не знам.
	— Нямаш ли някаква представа?
	— Екстрьом твърди, че докладът на Бьорк и кореспонденцията с Телебориан са фалшификати.
	— Глупости! Ако бяха фалшифицирани, Бьорк щеше да ни каже, когато го прибрахме.
	— Екстрьом твърди, че Бьорк отказвал да говори по въпроса, защото това били засекретени данни. Бях критикуван, задето съм предварил събитията и съм го прибрал.
	— Все по-лоши неща си мисля за Екстрьом.
	— Притиснат е от няколко посоки.
	— Това не е извинение.
	— Нямаме монопол върху истината. Екстрьом твърди, че е сигурен, че докладът е фалшификат, не съществувало досие с такъв входящ номер. Казва също, че фалшификатът е извършен сръчно и че съдържанието е смесица от истина и фантазия.
	— Кое е истина и кое — фантазия?
	— Основният разказ е донякъде верен. Залаченко е баща на Лисбет Саландер и катил, който пребивал майка й. Проблемът е прост — майката не пожелала да го заяви в полицията и така минали няколко години. Бьорк е имал за задача да установи какво се е случило, когато Лисбет опитала да убие баща си с бомба. Водил кореспонденция с Телебориан, но в тази форма, в която я знаем, тя била фалшификат. Телебориан извършил съвсем прости психиатрични изследвания на Саландер и заключил, че е луда, а после един прокурор решил да прекрати заведеното срещу нея дело. Тя имала нужда от лечение, каквото получила в „Санкт Стефан“.
	— Ако е фалшификация… кой би я извършил и с каква цел?
	Бублански разпери ръце.
	— Ти шегуваш ли се с мен?
	— Доколкото разбрах, Екстрьом ще изиска още една психиатрична експертиза на Саландер.
	— Не съм съгласна.
	— Вече не е наша грижа. Освободени сме от историята „Саландер“.
	— А Ханс Фасте е включен… Ян, ще пусна информация в медиите, ако тези животни се нахвърлят върху Саландер още веднъж…
	— Не, Соня. Няма да го направиш. Преди всичко повече нямаме достъп до следствието и съответно нямаш доказателства за онова, което ще твърдиш. Ще излезе, че си някаква параноичка, и с това кариерата ти ще свърши.
	— Все още имам доклада — каза тихо Соня Мудиг. — Направих копие за Курт Свенсон, което така и не успях да му дам, преди кралският прокурор да ги прибере.
	— Ако изнесеш този доклад, не само ще те уволнят, но и ще те подведат под отговорност за груба служебна грешка и за това, че си предала засекретен документ на средствата за масова информация.
	Соня Мудиг поседя мълчаливо за секунди, разглеждайки шефа си.
	— Соня, нищо няма да правиш. Обещай ми!
	Тя се поколеба.
	— Не, Ян, не мога да обещая. В цялата тази история има нещо болно.
	Бублански кимна.
	— Да. Болно. Но в момента дори не знаем кои са враговете.
	Соня Мудиг наклони глава.
	— А _ти_ смяташ ли да направиш нещо?
	— Няма да го обсъждам с теб. Вярвай ми. Петък вечер е. Почини си. Прибери се. Този разговор никога не се е състоял.


	Часът бе един и половина в съботния следобед, когато пазачът на „Секуритас“ Никлас Адамсон вдигна поглед от учебника по национална икономика, по която щеше да полага изпит след две седмици. Чу звука на въртящите се четки в приглушено бръмчащата количка и установи, че беше онази куцаща чернилка. Винаги любезно поздравяваше, но бе много мълчалив и не се смееше, когато Никлас опитваше да се шегува с него. Видя го да вади опаковка „Аякс“, два пъти да напръсква плота на рецепцията и да го подсушава с чист парцал. После грабна четка за под с дръжка и мина няколко пъти пред рецепцията там, където четките на количката не достигаха. Никлас Адамсон пак зарови нос в книгата и продължи да чете.
	Минаха десет минути, преди чистачът да стигне до мястото на Адамсон в края на коридора. Кимнаха си взаимно. Адамсон се изправи и остави чистачът да измие пода около стола пред вратата на Лисбет Саландер. Общо взето, виждаше чистача всеки ден, когато бе на смяна пред стаята й, но не помнеше името му. Във всеки случай беше някакво име на чернилка. Адамсон не изпита кой знае каква необходимост да му поиска документ за самоличност. Отчасти защото чернилката не чистеше в стаята на затворничката — това вършеха сутрин две чистачки — и отчасти защото не виждаше нищо застрашително в куция чистач.
	Когато стигна до края на коридора, чистачът отключи вратата до стаята на Лисбет Саландер. Адамсон го погледна, но не видя никакво отклонение от ежедневните му действия. Килерът на чистачите бе точно там, в края на коридора. Следващите пет минути той изпразни кофата, изчисти четките и напълни количката с пластмасовите торби от кошчетата за боклук. Накрая вкара цялата количка в килера.


	Идрис Гиди знаеше за пазача от „Секуритас“ в коридора. Русо момче на около двайсет и пет, което обикновено седеше там три дни в седмицата и четеше учебник по национална икономика. Гиди заключи, че работи в „Секуритас“ и едновременно учи и че обкръжението слабо го интересува.
	Идрис Гиди се питаше какво би направил Адамсон, ако някой наистина се опиташе да влезе в стаята на Лисбет Саландер.
	Питаше се също какво цели Микаел Блумквист. Поклати глава. Разбира се, бе чел за журналиста във вестниците и бе направил връзката с Лисбет Саландер в 11C, като очакваше да бъде помолен тайно да й занесе нещо. В такъв случай щеше да е принуден да откаже, защото нямаше достъп до стаята й и никога не я беше виждал. Но каквото и да бе очаквал, не това беше предложението, което получи.
	Не виждаше нищо незаконно в задачата. Погледна през процепа на вратата и видя, че Адамсон отново е седнал на стола си пред вратата и чете книгата си. Беше доволен, че наоколо няма жив човек, както впрочем бе почти винаги, защото килерът за почистване беше в глухата част в самия край на коридора. Пъхна ръка в джоба си и извади нов „Сони Ериксон Z600“. Идрис Гиди бе открил телефона по обява — струваше около 3500 крони и притежаваше всички екстри на пазара на мобилните телефони.
	Хвърли поглед на дисплея и забеляза, че телефонът е включен, но с изключен звук, звуков сигнал и вибрация. После застана на пръсти, протегна се и отвинти кръгообразна бяла запушалка на клапан към стаята на Лисбет Саландер. Постави телефона вътре така, че да не се вижда, точно както го бе помолил да направи Микаел Блумквист.
	Цялата процедура отне трийсетина секунди. На другия ден щеше да отнеме десет. Онова, което трябваше да направи тогава, бе да свали телефона, да му смени батерията и да го постави обратно. Старата батерия трябваше да занесе у дома и да я зареди през нощта.
	Това беше всичко, което Идрис Гиди трябваше да направи.
	Но то нямаше да помогне на Саландер. Откъм нейната страна на стената бе завинтена решетка. Тя нямаше да може да достигне мобилния, без да има отвертка и стълба.
	— Знам — бе казал Микаел. — Тя няма нужда да докосва телефона.
	Това трябваше да прави Идрис Гиди всеки ден, докато Микаел Блумквист не му наредеше да прекрати.
	И за тази работа Идрис Гиди щеше да прибира хиляда крони на седмица. А и можеше да задържи телефона, щом свърши работата.
	Той поклати глава. Естествено, разбираше, че Микаел Блумквист нещо е намислил, но изобщо не можеше да се досети какво. Да поставиш мобилен телефон във вентилацията в заключен килер за почистване, зареден, но не и включен, бе шантава работа на ниво, което бе трудноразбираемо за Гиди. Ако Блумквист искаше да се свърже с Лисбет Саландер, много по-лесно би било да подкупи някоя от сестрите да й внесе тайно телефон. Някак нямаше логика в цялото това действие.
	Гиди поклати пак глава. От друга страна, нямаше нищо против да направи услуга на Микаел Блумквист, докато онзи му плаща хилядарка на седмица. И затова смяташе да не задава въпроси.


	Доктор Андеш Юнасон намали ход, когато видя човек на около четирийсет години, облегнат на железните пречки на оградата на жилището му на Хагагатан. Мъжът му кимна. Изглеждаше му смътно познат.
	— Доктор Юнасон?
	— Да?
	— Извини ме, че те безпокоя на улицата пред жилището ти. Но не исках да те търся на работата, а трябва да поговоря с теб.
	— За какво става дума? И кой си ти?
	— Казвам се Микаел Блумквист. Журналист съм и работя във вестник „Милениум“. Става дума за Лисбет Саландер.
	— О, сега те познах. Ти беше онзи, който вдигна под тревога Спасителната служба, когато я намериха… Ти ли беше сложил тиксо върху раните й?
	— Аз.
	— Наистина умно. Но… съжалявам. Не мога да обсъждам пациентите си с журналисти. Трябва да се обърнеш към пресслужбата на болницата, като всички останали.
	— Не ме разбираш. Не искам информация и съм тук напълно частно. Не е необходимо да ми казваш и дума или да ми даваш някаква информация. Напротив. Аз ще ти дам информация.
	Андеш Юнасон вдигна вежди.
	— Моля те! — каза Микаел Блумквист. — Нямам навик да тормозя хирурзи по улицата, но е много важно да поговорим. Има кафене на ъгъла малко по-надолу. Може ли да те поканя на кафе?
	— За какво искаш да говорим?
	— За бъдещето и благосъстоянието на Лисбет Саландер. Аз съм неин приятел.
	Андеш Юнасон дълго се колеба. Разбра, че ако бе някой друг, а не Микаел Блумквист, примерно непознат да го заговори така, щеше да откаже. Но тъй като Блумквист бе известна личност, Андеш Юнасон можеше да бъде донякъде сигурен, че не става дума за някаква дяволия.
	— Не желая при никакви обстоятелства да бъда интервюиран и няма да обсъждам пациентката си.
	— Напълно съм съгласен — каза Микаел.
	Накрая Андеш Юнасон късо кимна и придружи Блумквист до въпросното кафене.
	— За какво става дума? — запита, щом получиха чашите си с кафе. — Ще слушам, но не смятам нищо да коментирам.
	— Страхуваш се да не те цитирам или изложа по някакъв начин в медиите. Тогава нека изясня от самото начало, че това никога няма да се случи. Що се отнася до мен, дори този разговор никога не се е състоял.
	— Окей.
	— Смятам да те помоля за услуга. Но преди това ще ти обясня точно за какво става дума, така че да прецениш дали е морално приемливо за теб да ми направиш тази услуга.
	— Нещо не ми харесва този разговор.
	— Нужно е само да слушаш. Като лекар на Лисбет Саландер работата ти е да се грижиш за физическото и душевното й здраве. Като неин приятел моя задача е да направя същото. Не съм лекар и следователно не мога да се ровя в черепа й, да вадя куршуми и други такива, но притежавам друга компетентност, която е не по-малко важна за нейното добро.
	— Аха.
	— Журналист съм и се добрах до онова, което й се е случило.
	— Окей.
	— Мога подробно да ти разкажа, а ти сам ще си направиш преценка.
	— Аха.
	— Може би трябва да започна от това, че Аника Джанини е адвокат на Лисбет Саландер. Срещал си я.
	— Така.
	— В националния регистър можеш да провериш, че тя е моя сестра. Това е услуга, за която не мога да помоля Аника. Тя не разговаря за Лисбет Саландер с мен. Освен това неин дълг е да пази служебна тайна и тя работи по съвсем други правила.
	— Хм…
	— Предполагам, че си чел за Лисбет във вестниците.
	Юнасон кимна.
	— Там тя е описана като психотична и болна лесбийка и масова убийца. Всичко това са глупости. Лисбет Саландер не е психично болна и вероятно е с ума си колкото ти и аз. А сексуалните й предпочитания не засягат никого.
	— Ако правилно разбирам, направена е известна преоценка. Сега във връзка с онези убийства споменават немеца.
	— Което си е точно така. Роналд Ниедерман е един напълно безсъвестен убиец. Затова пък Лисбет си има врагове. Наистина големи и зли врагове. Някои от тях са в Полицията за сигурност.
	Андеш Юнасон със съмнение повдигна вежда.
	— Когато Лисбет била на 12 години, я затворили в детска психиатрична клиника в Упсала, защото попаднала на тайна, която Сепо на всяка цена искала да укрие. Баща й, Александър Залаченко, убит във вашата болница, е беглец, руски шпионин, реликва от времето на Студената война. Бил е също побойник, който година след година пребивал майката на Лисбет. Когато Лисбет била на 12, отвърнала на удара и опитала да убие Залаченко със запалителна бомба. Ето защо я затворили в детска лудница.
	— Не разбирам. Ако се е опитала да убие баща си, сигурно е имало причина да я хоспитализират за психиатрично лечение.
	— В материала, който ще публикувам, ще се казва, че в Сепо са знаели за случилото се, но са предпочели да защитят Залаченко, защото е бил важен източник на информация. Така че те измислили някаква диагноза и се погрижили Лисбет да бъде затворена.
	Андеш Юнасон явно толкова силно се съмняваше, че Микаел се усмихна.
	— Мога да документирам всичко, което ти разказвам. И ще пусна обширен текст точно преди процеса на Лисбет. Вярвай ми, ще хвърчат глави.
	— Разбирам.
	— Ще разкрия имената на двама лекари, които са изпълнили указанието на Сепо и са помогнали да погребат Лисбет в лудница. Безмилостно ще ги изоблича. Един от тях е много известна и уважавана личност. Но, както казах, притежавам цялата необходима документация.
	— Разбирам. И ако лекар е замесен в нещо подобно, това е срам за цялата гилдия.
	— Не, аз не вярвам в колективната вина. Същото важи и за Сепо. Сигурно там работят и добри хора. Тук става дума за група сектанти. Когато Лисбет била на осемнайсет, те отново се опитали да я затворят. Този път се провалили, но я поставили под попечителство. В съда отново ще опитат да хвърлят по нея колкото се може повече кал. Аз или по-скоро сестра ми ще се борим за Лисбет, докато я освободят и докато се анулира опекунството й.
	— Окей.
	— Но тя има нужда от амуниции. Би трябвало също да спомена, че има няколко полицаи на нейна страна в тази битка. Но не и ръководителят на предварителното следствие, повдигнал обвиненията срещу нея.
	— Ясно.
	— Лисбет има нужда от помощ преди процеса.
	— Но аз не съм адвокат.
	— Не. Но си лекар и имаш достъп до нея.
	Очите на Андеш Юнасон се присвиха.
	— Онова, за което ще те помоля, може да се прецени като нарушение на закона.
	— Така ли?
	— Но е въпрос на морал да бъде сторено. Правата на Лисбет умишлено се нарушават от онези, които всъщност би трябвало да я защитават.
	— Например?
	— Ето ти пример. Както знаеш, има забрана за посещения при Лисбет, тя не може да чете вестници, нито да комуникира с околния свят. Освен това прокурорът е прокарал и заповед, с която задължава адвокатката й да спазва следствената тайна. Аника съвестно се придържа към правилника. Затова пък тъкмо прокурорът е основният източник на изтичане на информация за журналистите, които продължават да пишат глупости за Лисбет Саландер.
	— Какви глупости?
	— Например тази история — Микаел извади вечерен вестник отпреди седмица. — Източник от следствието твърди, че Лисбет е непредвидима, и в резултат вестникът прави какви ли не предположения за психическото й състояние.
	— Четох статията. Глупости.
	— Впрочем мога да докажа с документи, че полицай на име Ханс Фасте, който работи за прокурор Екстрьом, е пуснал тези сведения.
	— Аха.
	— Екстрьом ще настоява процесът да се гледа при затворени врати, което означава, че никой външен човек не може да проучи и оцени доказателствения материал срещу нея. И което е по-лошо… прокурорът е поставил Лисбет в изолация, така че тя не може да извърши необходимото проучване, за да организира защитата си.
	— Ако правилно разбирам нещата, за това трябва да се погрижи нейният адвокат.
	— Както сигурно си разбрал, Лисбет е много специална личност. Тя има тайни, които знам и аз, но които не мога да разкрия пред сестра си. Затова Лисбет може да избира дали да се възползва от тази защита на процеса.
	— Аха.
	— А за да го направи, Лисбет има нужда ето от това.
	Микаел постави притежавания от Лисбет Саландер ръчен компютър „Палм Тунгстен Т3“ и зареждащо устройство на масичката между двамата.
	— Това е най-важното оръжие в арсенала на Лисбет. Тя се нуждае от него.
	Андеш Юнасон подозрително изгледа компютъра.
	— Защо не го дадеш на адвокатката й?
	— Защото единствено Лисбет знае как да се снабди с доказателствен материал.
	Андеш Юнасон дълго стоя мълчалив, без да докосне ръчния компютър.
	— Нека ти разкажа за доктор Петер Телебориан — каза Микаел и извади папката, в която бе събрал целия важен материал.
	Седяха повече от два часа и тихо разговаряха.


	Часът бе малко след осем вечерта в събота, когато Драган Армански напусна офиса на „Милтън Секюрити“ и тръгна към синагогата на Сент Полсгатан. Почука, представи се и бе въведен вътре от самия равин.
	— Имам тук среща с един познат — каза Армански.
	— На горния етаж. Ще ви покажа пътя.
	Равинът предложи кипа, която Армански колебливо наложи. Бе израснал в мюсюлманско семейство, където носенето на кипа и посещенията в синагога не влизаха в ежедневните ритуали. Усети се неудобно с това на главата си.
	Ян Бублански също носеше кипа.
	— Здравей, Драган. Благодаря ти, че отдели време. Помолих равина да ни пусне тук, за да разговаряме необезпокоявани.
	Армански седна точно срещу Бублански.
	— Надявам се да имаш добри причини за цялата тази тайнственост.
	— Няма да започвам отдалече. Известно ми е, че си приятел на Лисбет Саландер.
	Армански кимна.
	— Искам да знам какво точно сте направили, за да й помогнете.
	— Откъде знаеш, че сме направили нещо?
	— Прокурор Ричард Екстрьом сто пъти ме пита какво знаете в „Милтън Секюрити“ за следствието срещу Саландер. И не ме пита на шега, а защото се тревожи, че можеш да направиш нещо, което да изтече в медиите.
	— Хм…
	— А щом Екстрьом се тревожи, значи, че знае или се опасява, че имаш нещо на ум. Или най-малкото, както предполагам, е говорил с някой, който се опасява.
	— Някой?
	— Драган, дай да не си играем на криеница. Знаеш за случилото се със Саландер през 1991-ва. Страхувам се, че то ще се повтори, щом започне процесът.
	— Ти си полицай в демократична държава. Ако имаш информация, трябва да действаш.
	Бублански кимна.
	— Ще действам. Въпросът е как.
	— Кажи какво искаш да знаеш.
	— Искам да знам какво готвите ти и Блумквист. Предполагам, че не седите и не си въртите палците.
	— Сложно е. Откъде да знам дали мога да ти имам доверие?
	— Има доклад от 1991-ва, намерен от Микаел Блумквист.
	— Знам за това.
	— Вече нямам достъп до него.
	— Нито пък аз. И двата екземпляра, които имаха Блумквист и сестра му, изчезнаха.
	— Изчезнаха? — запита Бублански.
	— Откраднати са. В апартамента на Блумквист в Стокхолм някой е влязъл с взлом, а Аника Джанини е била нападната в Гьотеборг. Всичко това се е случило в същия ден, в който бе убит Залаченко.
	Бублански дълго седя мълчаливо.
	— Защо не сме чули нищо за това?
	— Както се изрази Микаел Блумквист, има само един правилен начин на действие — да се публикува.
	— Но вие… той смята ли да публикува?
	Армански кратко кимна.
	— Едно нападение в Гьотеборг и един взлом в Стокхолм. В един и същи ден. Това означава, че нашите противници са добре организирани — каза Бублански.
	— Освен това май трябва да спомена и подслушването на телефона на Джанини.
	— Явно някой върши сериозни закононарушения.
	— Въпросът е кои са нашите противници — каза Драган Армански.
	— И аз така мисля. Най-общо погледнато, Сепо има интерес докладът на Бьорк да изчезне. Но, Драган… ние говорим за шведската Полиция за сигурност. За държавната власт. Не вярвам това да е някой, получил одобрението на Сепо. Дори не вярвам, че Сепо е компетентна да направи такова нещо.
	— Знам. И на мен ми е трудно да го преглътна. Да не говорим за факта, че някой отива в Салгренската болница и пръсва черепа на Залаченко.
	Бублански седеше мълчалив. Армански заби последния гвоздей.
	— А и точно тогава Гунар Бьорк да вземе да се обеси…
	— Значи вярвате, че това са организирани убийства. Познавам Маркус Ерландер, който водеше следствието в Гьотеборг. Той не намира нищо, което да сочи, че убийството не е импулсивно действие на болен човек. А и ние веднага разследвахме смъртта на Бьорк. Всичко сочи, че е самоубийство.
	Армански кимна.
	— Еверт Гулберг, на 78 години, болен от рак и умиращ, лекуван в клиника от депресия няколко месеца преди убийството. Изпратих Фреклунд да изрови всичко за него от официалните документи.
	— И?
	— Отбил е военната си служба в Карлскруна през четирийсетте години, учил е право и след време е станал данъчен съветник в частния бизнес. Трийсет години държал кантора тук, в Стокхолм, имал частни клиенти… каквито и да са били те. Пенсионер от 1991-ва. Преместил се в родния си град Лахолм през 1994-та… Нищо забележително.
	— Но?
	— Освен някои удивителни подробности. Фреклунд не можа да открие нито една подробност за Гулберг в каквато и да било връзка. Никога не е споменаван в някой вестник и никой не знае какви са били клиентите му. Сякаш никога не е съществувал в професионалния живот.
	— Какво искаш да кажеш?
	— На пръв поглед зад всичко това стои Сепо. Залаченко беше руски беглец и кой друг би се грижил за него освен Сепо? Говорим и за възможността да се организира затварянето на Лисбет Саландер в лудницата през 1991-ва. Както и за взлом, нападения и подслушване на телефони отпреди петнайсет години… Но и аз не вярвам всичко това да е дело на Сепо. Микаел Блумквист ги нарича _Клуб Залаченко_… малка група отцепници, състояща се от превъртели хора от времето на Студената война, които се крият в някой таен коридор на Сепо.
	— Тогава какво ще правим? — попита Бублански.


	Глава дванайсета
	Неделя, 15 май — понеделник, 16 май

	Комисар Тощен Едклинт, шеф на Отдела за защита на конституцията в Полицията за сигурност, щипна ухото си и замислено загледа изпълнителния директор на известната частна фирма за сигурност „Милтън Секюрити“, който ни в клин, ни в ръкав бе позвънил и настоял да го покани на неделна вечеря в дома си на Лидингьо. Жената на Армански, Ритва, бе поднесла прекрасно ястие в гърне. Хапваха и учтиво разговаряха. Едклинт се питаше какво всъщност иска Армански. След вечерята Ритва се оттегли на дивана да гледа телевизия и ги остави сами на масата. Армански заразказва историята на Лисбет Саландер.
	Едклинт бавно въртеше в ръце чашата с червено вино.
	Драган Армански не беше някой глупак. Знаеше това.
	Едклинт и Армански се познаваха от дванайсет години, откакто една депутатка от левицата бе получила серия анонимни смъртни заплахи. Тя бе съобщила за това на шефа на своята партийна парламентарна група, откъдето заявиха за случая в отдела за сигурност на парламента. Заплахите бяха писмени, вулгарни и съдържаха информация, която показваше, че анонимният писач донякъде познава депутатката. След това с историята се зае Полицията за сигурност. Докато вървеше разследването, депутатката получи охрана.
	Личната охрана по онова време беше с най-нисък бюджет в Полицията за сигурност. Ресурсите бяха ограничени. Отделът отговаряше за охраната на двореца и на министър-председателя, както и за някои министри и партийни ръководители при необходимост. Потребностите най-често надвишаваха ресурсите и всъщност повечето шведски политици бяха лишени от сериозна лична охрана. Депутатката получи право на охрана, но само до края на работния ден, тоест тъкмо когато се увеличаваше вероятността някой луд да я нападне. Недоверието на депутатката в Полицията за сигурност бързо нарастваше.
	Жената живееше в собствен дом в Нака. Когато късно една вечер пристигнала у дома си след единоборство във финансовата комисия, забелязала, че някой се е промъкнал през портата, надраскал е обидни сексуални епитети по стените в дневната и е онанирал в спалнята й. Тогава тя вдигнала слушалката и поръчала на „Милтън Секюрити“ да отговаря за личната й охрана. Не осведомила Сепо за това си решение и когато на следващата сутрин трябвало да се яви в едно училище в Тебю, избухнал фронтален сблъсък между държавните и наетите частни охранители.
	По онова време Тощен Едклинт бе изпълняващ длъжността заместник-началник на личната охрана. Той инстинктивно не хареса факта, че частни хулигани ще изпълняват задачи, за които би трябвало да отговарят държавни хулигани. Но и схвана, че депутатката има основание да се оплаква — ако не друго, то изпоцапаното й легло бе доказателство за липсата на държавна ефективност. Вместо да почнат „да си ги мерят“, Едклинт направи резервация за обяд с шефа на „Милтън Секюрити“ Драган Армански. Двамата решиха, че ситуацията е доста по-сериозна от първоначалната преценка на Сепо и че има причина да се затегне охраната около депутатката. Едклинт бе и достатъчно умен да разбере, че хората на Армански не само притежават необходимата за работата компетентност, но са и добре обучени и имат по-добро техническо оборудване. Решиха проблема, като хората на Армански поеха цялата отговорност за плътна охрана, докато Полицията за сигурност отговаряше за разследването на престъплението и за сметката.
	Двамата мъже също така откриха, че се харесват и лесно си сътрудничат. По-късно имаха и други случаи на съвместна работа. Едклинт постепенно започна да изпитва уважение към професионалните умения на Армански и когато Армански го покани на вечеря и помоли за частен и поверителен разговор, бе готов да го изслуша.
	Затова пък изобщо не очакваше, че Армански ще положи бомба със запален фитил на коленете му.
	— Ако правилно те разбирам, твърдиш, че Полицията за сигурност извършва чисто криминална дейност.
	— Не — каза Армански. — Не ме разбираш. Твърдя, че няколко души, назначени в Полицията за сигурност, извършват подобна дейност. Дори за секунда не вярвам, че това е наредено от ръководството на Полицията за сигурност или че има някаква форма на държавно съгласие.
	Едклинт разгледа снимките, направени от Кристер Малм на преследвача, влизащ в кола с регистрационен номер, който започваше с буквите КАБ.
	— Драган… това да не е някаква шега?
	— Много бих искал да беше.
	Едклинт размисли.
	— И какво, по дяволите, очакваш от мен да направя?


	На следващата сутрин Тощен Едклинт внимателно бършеше очилата си и размишляваше. Беше посивял мъж с големи уши и изсечено лице. В момента лицето му бе повече смутено, отколкото изсечено. Намираше се в кабинета си в полицията на Кунгсхолмен и бе прекарал значителна част от нощта да мисли какво да прави с дадената му от Драган Армански информация.
	Не бяха приятни размисли. Полицията за сигурност бе онази институция в Швеция, за която всички партии (е, почти всички) твърдяха, че притежава незаменима стойност. Същевременно никой не й вярваше и по неин адрес се разпространяваха фантастични конспиративни теории. Скандалите безспорно бяха много, особено през седемдесетте години, по време на управлението на левите радикали, когато на няколко пъти бе нарушена конституцията. Но след пет държавни и силно критични доклада за Сепо израсна едно цяло ново поколение служители. Те бяха младата школа от активисти, дошли от икономическите и оръжейните отдели и от отделите по измамите на истинската полиция, тоест полицаи, свикнали да разследват фактически престъпления, а не политически фантазии.
	Полицията за сигурност бе модернизирана и дори Отделът за защита на конституцията получи важна роля. Задачите, формулирани в правителствените инструкции, бяха да се предотвратяват и разкриват заплахи срещу сигурността на кралството. Под „заплахи“ се разбираше _незаконна дейност, която има за цел с насилие да променя порядките в държавата, да принуди политически органи или власти да вземат решения в определена посока или да попречи на отделни граждани да упражняват своите конституционни граждански права_.
	Задачата на Отдела за защита на конституцията следователно бе да защитава шведската демокрация срещу фактически или възможни антидемократични действия. Като техни извършители се имаха предвид предимно анархистите и нацистите.
	Анархистите, защото упорито проявяваха гражданско неподчинение чрез опожаряване на магазини. Нацистите, защото бяха нацисти и по определение противници на демокрацията.
	С юридическото си образование Тощен Едклинт започна кариерата си като прокурор, след което работи за Полицията за сигурност двайсет и една години. Най-напред като администратор на личната охрана, после в Отдела за защита на конституцията, където се издигна от анализатор до административен началник и после до директор на бюрото. С други думи, беше най-висшият шеф в полицейската част на защитата на шведската демокрация. Комисар Тощен Едклинт се смяташе за демократ. В това отношение нещата бяха прости. Конституцията се гласуваше от парламента и негова задача бе да се грижи тя да бъде спазвана.
	Шведската демокрация е изградена върху един-единствен закон и може да се изрази с три букви: _YGL_* — Основен закон за свободата на словото. Той утвърждава неотменимото право да говориш, мислиш, харесваш и вярваш в каквото си искаш. Това право обхваща всички шведски граждани — от лудия нацист до мятащия камъни анархист и всички хора между тях.
	[* _Yttrandefrihetsgrundlag_ (шв.) — Основен закон за свободата на словото. — Б.пр.]
	Останалите основни закони са на практика само украшения на свободата на словото. Едклинт смяташе за своя първостепенна задача да защитава законното право на шведските граждани да имат мнение и да говорят каквото искат, дори ако нито за секунда не споделя съдържанието на онова, което харесват и говорят.
	Тази свобода обаче не означаваше, че всичко е позволено, както твърдяха в културно-политическия дебат разни фундаменталисти на свободното слово, предимно педофили и расисти. Всяка демокрация си има своите граници и границите на свободата на словото са определени в правителственото постановление за свободата на печата. Там са формулирани четири ограничения. Забранено е да се публикува детска порнография. Забранено е да се описва сексуално насилие, колкото и „художествено“ да е представено. Забранено е да се подстрекава и призовава към насилие. И е забранено да се подклажда етническа омраза.
	Това постановление също бе утвърдено от парламента и очертаваше социално приемливи граници на демокрацията. То бе нещо като социален договор, оформящ рамката на цивилизованото общество. С него законодателят казваше, че никой човек няма право да обижда или унижава друг човек.
	Съблюдаването на законността се следеше от специални властови органи. В Швеция това бяха две институции, от които едната — Министерството на правосъдието, имаше за задача да предава на съда нарушителите на закона за свободата на словото.
	В това отношение Тощен Едклинт никак не беше доволен. Смяташе, че Министерството на правосъдието не обръща достатъчно внимание на случаите, които фактически представляваха пряко нарушение на шведската конституция. Според министерството принципите на демокрацията бяха толкова важни, че само в най-крайни случаи то следваше да се намесва и да предизвиква повдигане на обвинение. През последните години обаче тази позиция все повече се поставяше под въпрос, още повече че генералният секретар на шведския Хелзинкски комитет Роберт Хорд бе направил доклад, критикуващ дългогодишната липса на инициатива от страна на министерството. Докладът установяваше, че на практика е почти невъзможно да се повдигне обвинение и издаде присъда при нарушение на закона срещу етническата омраза.
	Втората институция беше Отделът за защита на конституцията към Полицията за сигурност и комисар Тощен Едклинт пое функциите си с най-голяма сериозност. Той самият считаше, че това е най-хубавият и най-важен пост, постиган от шведски полицай, и че никога не би сменил назначението си с друг пост в цялата юридическа или полицейска Швеция. Той чисто и просто беше единственият полицай в Швеция, който имаше официално възложена задача да функционира като политическа полиция. Деликатна задача, която изискваше големи познания и изострено чувство за справедливост, тъй като опитът от твърде много страни показваше, че една политическа полиция лесно може да се превърне в най-голямата заплаха за демокрацията.
	Медиите и обществеността обикновено смятаха, че защитата на конституцията се състои в това да се озаптяват войнстващите нацисти. Истина беше, разбира се, че последните бяха предмет на интереса на отдела, но освен тях имаше още много институции и явления, които също спадаха към задачите му. Ако например на краля или на главнокомандващия им хрумнеше, че парламентаризмът е изиграл своята роля и че парламентът може да се замени с военна диктатура или нещо подобно, то кралят или главнокомандващият незабавно щяха да бъдат поставени под наблюдение от Отдела за защита на конституцията. Или ако някоя група полицаи решеше да разтегли рамките на законите така, че да наруши конституционните права на индивида, това също би накарало Отдела за защита на конституцията да реагира. В такива сериозни случаи в разследването се включваше и главният прокурор.
	Проблемът, разбира се, бе, че Отделът за защита на конституцията почти изцяло имаше анализаторски и изследователски функции и никаква оперативна дейност. Затова главно обикновената полиция или други отдели в Полицията за сигурност се намесваха, когато трябваше например да се заловят нацисти.
	Това обстоятелство, смяташе Тощен Едклинт, бе крайно незадоволително. Почти всички нормални страни притежаваха самостоятелен конституционен съд под една или друга форма, който покрай другото имаше за задача да се грижи властите да не се намесват в демократичните процеси. В Швеция тази задача се изпълняваше от министъра на правосъдието или от правосъдния омбудсман, които обаче трябваше да се съобразяват с решенията на други инстанции. Ако Швеция имаше конституционен съд, адвокатът на Лисбет Саландер незабавно щеше да осъди шведската държава за нарушение на нейните конституционни права. Тогава съдът щеше да изиска всички документи да бъдат сложени на масата и да призове на разпит когото иска, включително министър-председателя, докато въпросът се реши. При сегашното положение адвокатът най-много можеше да се обърне към правосъдния омбудсман, който обаче нямаше право да се набърква в работата на Полицията за сигурност и да изисква документация оттам.
	Тощен Едклинт дълги години беше сърцат радетел за създаването на конституционен съд. Ако имаше такъв, той лесно можеше да използва получената от Драган Армански информация, като повдигне обвинение и предостави документацията на съда. Тогава процесът щеше да е сигурен.
	При сегашното положение на Тощен Едклинт му липсваха юридически правомощия да започне предварително следствие.
	Едклинт въздъхна и смръкна малко енфие.
	Ако сведенията на Драган Армански отговаряха на истината, излизаше, че известен брой полицаи на ръководни длъжности в Сепо са гледали през пръсти на цяла поредица престъпления срещу една шведска жена, след това неоснователно са затворили дъщеря й в психиатрична клиника и накрая са дали зелена улица на бивш съветски топ шпионин, позволявайки му да извърши престъпления, свързани с оръжие, наркотици и трафик на хора. Тощен Едклинт подсвирна. Дори не искаше да започне да пресмята колко закононарушения са били направени по онова време. Да не говорим за взлома у Микаел Блумквист, нападението над адвокатката на Лисбет Саландер и възможното участие — в това Тощен Едклинт отказваше да повярва — в убийството на Александър Залаченко.
	Каша, в която Едклинт нямаше никакво желание да се забърква. Но за съжаление точно това стана в мига, в който Драган Армански го покани на вечеря.
	Въпросът, на който трябваше да се отговори, бе как да се справи със ситуацията. Формално отговорът беше прост. Ако разказът на Армански бе верен, то поне на Лисбет Саландер й бе отнета всяка възможност да упражнява конституционните си права на гражданска свобода и справедливост. От конституционна гледна точка имаше основателни подозрения, че важни политически органи или власти са взели решения, по които трябваше да се произнесе Отделът за защита на конституцията. Тощен Едклинт беше полицай с широки познания за престъпленията и затова бе длъжен да сезира прокуратурата. Но неофициално отговорът далеч не беше толкова прост. Беше, меко казано, сложен.


	Криминален инспектор Моника Фигерула въпреки необичайното си име бе родена в Даларна в шведски род, чиито корени стигаха най-малко до времето на Густаф Васа*. Беше жена, на която хората обикновено обръщат внимание. Което се дължеше на няколко неща. Бе на 36 години, синеока и висока цели 184 сантиметра. Носеше късо подстригана, естествено къдрава и с цвят на ръж коса. Изглеждаше добре и се обличаше по начин, който смяташе, че я прави привлекателна.
	[* _Gustaf I Vasa_ — Густаф I Васа, шведски крал (1523–1560), въвел протестантството и укрепил монархията. — Б.пр.]
	И бе изключително добре тренирана.
	Последното идваше от това, че спортуваше още като тийнейджърка и се квалифицира в шведския олимпийски отбор на седемнайсетгодишна възраст. Оттогава бе спряла да спортува, но тренираше пет вечери в седмицата във фитнес зала. От толкова тренировки ендорфините й функционираха като наркотик. Тя бягаше, вдигаше тежести, играеше тенис, тренираше карате и освен това от около десет години практикуваше бодибилдинг. Този краен вариант на телесно разхубавяване бе понамалила от две години, когато се отдаде на вдигане на тежести по два часа дневно. Сега правеше това по малко всеки ден, но тренираното й тяло бе доста мускулесто и злобни колеги я наричаха „господин Фигерула“. Когато носеше тениски или летни рокли без ръкави, никой не можеше да не забележи бицепсите и раменете й.
	Нещо, което освен тялото й смущаваше много от колегите й, бе, че тя не беше просто едно _pretty face_*. Бе завършила гимназия с най-високи оценки, изучи се за полицай още на 20 години и след това служи девет години в полицията в Упсала, като в свободното си време учеше право. За развлечение взе изпит и по управленски науки. Нямаше никакви проблеми в усвояването на знания и анализа им. Рядко четеше криминалета или друга разсейваща литература. Вместо това с интерес се заравяше в най-различни науки — от международно право до история на античността.
	[* Хубаво личице (англ.). — Б.пр.]
	В полицията, след като я издигнаха от външен патрул в криминален инспектор, което си бе чиста загуба за сигурността по улиците на Упсала, работи най-напред в отдел „Убийства“, после в Отдела по икономическата престъпност. През 2001-ва се премести в Стокхолм. Най-напред работеше в контраразузнаването, но почти веднага бе изтеглена в Отдела за защита на конституцията от Тощен Едклинт, който случайно познаваше баща й и бе следил кариерата й през годините.
	Когато след известно размишление Едклинт най-после реши, че трябва да реагира на информацията, получена от Драган Армански, той вдигна слушалката и повика Моника Фигерула в стаята си. Тя бе работила по-малко от три години в неговия отдел, което означаваше, че е по-скоро редови полицай, отколкото воин зад бюро.
	Днес бе облечена в прилепнали джинси, тюркоазни сандали с малък ток и морскосиньо сако.
	— С какво точно се занимаваш сега? — поздрави я Едклинт и я покани да седне.
	— Разследваме обира на оня магазин за хранителни стоки в Суни отпреди две седмици.
	Полицията за сигурност, разбира се, не се занимаваше с разследване на обири в магазини за хранителни стоки. Подобна чисто полицейска работа изцяло се падаше на обикновената полиция. Моника Фигерула оглавяваше група от петима сътрудници на Отдела за защита на конституцията, които се занимаваха с анализ на политическата престъпност. Най-важното им помощно средство бяха няколко компютъра, свързани с полицейската централа, докладваща за инцидентите. Общо взето, всяко полицейско донесение, от който и да е полицейски район в Швеция минаваше през компютрите, над които властваше Моника Фигерула. Компютрите имаха програмен продукт, който автоматично сканираше всеки полицейски рапорт и реагираше на 310 специфични думи, като чернилка, скинар, пречупен кръст, имигрант, анархист, хитлеристки поздрав, нацист, националдемократ, национален предател, еврейска курва или негърски любимец. Ако една от тези думи попаднеше в полицейски доклад, компютърът вдигаше тревога и въпросният доклад се доставяше и обработваше ръчно. В зависимост от обстоятелствата впоследствие можеше да се започне предварително следствие и по-нататъшно проучване.
	Сред задачите на Отдела за защита на конституцията беше и ежегодното публикуване на алманаха „Заплаха за сигурността на кралството“, в който се съдържаше единствената сигурна статистика за политическата престъпност. Тя обобщаваше заявленията, постъпили в местните полицейски власти. В случая с обира на магазина за хранителни стоки в Суни компютърът реагира на три пароли — имигрант, татуировка на рамото и чернилка. Двама маскирани млади мъже с насочен пистолет бяха обрали магазин за хранителни стоки, собственост на имигрант. Отмъкнали бяха 2780 крони и стек цигари. Единият от тях носел яке до кръста и емблема с шведското знаме на рамото. Другият обирджия няколко пъти креснал „проклета чернилка“ на продавача в магазина и го принудил да легне на пода.
	Това беше достатъчно за сътрудниците на Фигерула да поискат предварителното разследване и да се опитат да разберат дали обирджиите са имали някаква връзка с местната нацистка банда във Вермланд, и ако е така, дали обирът не трябва да се определи като расистко престъпление, щом единият от тях е дал израз на расистките си настроения. В този случай обирът със сигурност щеше да фигурира в статистиката на изданието за следващата година, като след това щеше да се анализира и приложи към европейската статистика в централата на Европейския съюз във Виена. Можеше също така да се окаже, че грабителите са скаути, закупили яке с шведското знаме от Фровик*, и че е било чисто съвпадение, че собственикът имигрант е бил наречен „чернилка“. Ако случаят бе такъв, групата на Фигерула щеше да изтрие обира от статистиката.
	[* _Frovik_ — малък остров от групата на Шетландските острови. — Б.пр.]
	— Имам за теб един неприятен случай — каза Тощен Едклинт.
	— Тъй ли? — каза Моника Фигерула.
	— Работа, която потенциално означава, че можеш здраво да изпаднеш в немилост и дори да ти се провали кариерата.
	— Разбирам.
	— Ако обаче, от друга страна, се справиш със задачата си и нещата се развият добре, това може да ти донесе голям напредък в кариерата. Смятам да те прехвърля в оперативната единица на Отдела за защита на конституцията.
	— Извинявай, че ти го казвам, но Отделът за защита на конституцията няма оперативна единица.
	— Нямаше — каза Тощен Едклинт. — Но сега вече има. Основах я тази сутрин. В момента се състои само от един човек. И това си ти.
	Моника Фигерула, изглежда, се колебаеше.
	— Задачата на Отдела за защита на конституцията — продължи Едклинт — е да защитава конституцията от вътрешни заплахи, което обикновено означава нацисти или анархисти. Но какво ще направим, ако заплахата за конституцията идва от нашата собствена организация?
	През следващия половин час Едклинт предаде на Моника цялата история, която му бе разказана от Драган Армански миналата вечер.
	— Кой е източникът на тези твърдения? — запита тя.
	— Сега това не е важно. Фокусирай се върху информацията, която източникът е оставил.
	— Искам да кажа, смяташ ли, че може да му се вярва?
	— Познавам източника от много години и смятам, че може в най-висша степен да му се вярва.
	— Но това звучи някак… и аз не знам как. Дори името е невероятно.
	Едклинт кимна.
	— Като в шпионски роман — каза той.
	— Какво очакваш от мен да направя?
	— Отсега нататък си освободена от всички останали задачи. Имаш една-единствена — да разбереш истината. Или ще потвърдиш, или ще отхвърлиш твърденията. Ще докладваш направо на мен и на никой друг.
	— Боже Господи! — каза Моника Фигерула. — Сега разбирам какво имаше предвид, като каза, че може да изпадна в немилост.
	— Да. Но ако историята е вярна… ако дори само една частица от тези твърдения е истина, ще се озовем пред конституционна криза, с която ще трябва да се справим.
	— Откъде да започна? Как да се държа?
	— Започни с най-простото. Започни с четенето на онзи доклад, написан от Гунар Бьорк през 1991-ва. После ще идентифицираш хората, които следят Микаел Блумквист. Според моя източник колата е собственост на някой си Йоран Мортенсон, на 40 години, полицай, живеещ на улица Витангигатан във Велингбю. После ще идентифицираш и другия, който е на снимките, направени от фотографа на Микаел Блумквист. Ето този русия млад мъж.
	— Окей.
	— После ще разровиш миналото на Еверт Гулберг. Никога не съм чувал за него, но според моя източник трябва да е свързан с Полицията за сигурност.
	— Значи някой тук, в РПС/Сек, трябва да е поръчал на седемдесет и осем годишно старче да извърши убийство на шпионин. Не ми се вярва.
	— Затова ще провериш. И то в пълна секретност. Преди да предприемеш някакви мерки, трябва да съм информиран. Не искам гафове.
	— Поръчваш ми огромно разследване. Как ще го направя сама?
	— Няма да си сама. Направи само първите проверки. Ако се върнеш и кажеш, че не си открила нищо, добре. Ако откриеш нещо подозрително, ще решим какво да правим по-нататък.


	Моника Фигерула прекара обедната си почивка, вдигайки тежести в гимнастическия салон на полицията. Обядът й се състоеше от черно кафе и сандвич с кюфтета и салата от цвекло, които взе със себе си, когато се върна в стаята си. Затвори вратата, разчисти бюрото и зачете доклада на Гунар Бьорк, докато ядеше сандвича си.
	Прочете и притурката с кореспонденцията между Бьорк и доктор Петер Телебориан. Отбелязваше си всяко име и всяко събитие, което трябваше да се докаже. След два часа стана и отиде при автомата за кафе за още кафе. Когато напускаше стаята, я заключи — в РПС/Сек това беше задължително.
	Първото, което направи, бе да провери входящия номер. Обади се в регистратурата и установи, че доклад с въпросния входящ номер не съществува. След това провери в медийния архив. Там имаше повече резултати. И двата вечерни вестника и един сутрешен бяха съобщили за сериозно ранен човек при пожар в автомобил на Лунтмакаргатан на въпросната дата през 1991 г. Жертва на инцидента бил неназован мъж на средна възраст. Един от вечерните вестници съобщаваше, че според свидетел пожарът бил предизвикан умишлено от младо момиче. Това трябва да е била фамозната запалителна бомба, която Лисбет Саландер хвърлила срещу руски агент, на име Залаченко. Поне това събитие наистина се беше случило.
	Не можа обаче да направи справка с какво се е занимавал Гунар Бьорк през 1991-ва. Данните бяха засекретени и за други работещи в РПС/Сек. Което бе нещо обичайно.
	Че Лисбет Саландер е живеела на Лундагатан през 1991 г. и че е прекарала следващите две години в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ в Упсала, бе лесно да се установи. Поне в тази си част, изглежда, истината не противоречеше на съдържанието на доклада.
	Петер Телебориан бе известен психиатър, често показван по телевизията. Беше работил в „Санкт Стефан“ през 1991-ва и днес бе главен лекар в същата клиника.
	Моника Фигерула дълго размишлява за значението на доклада. После се обади на заместник-началника на „Човешки ресурси“.
	— Имам един заплетен въпрос — обясни тя.
	— Какъв?
	— Правим един анализ в Отдела за защита на конституцията и става дума да се провери може ли да се има доверие на едно лице и какво е общото му психическо здраве. Ще трябва да се консултирам с психиатър или някой друг сведущ, който има разрешение да борави с квалифицирана информация. Споменаха ми доктор Петер Телебориан и искам да знам дали мога да му се доверя.
	Мина малко време, преди да получи отговор.
	— Доктор Петер Телебориан е бил външен консултант за Сек в няколко случая. По принцип можеш да обсъждаш с него класифицирана информация. Но преди да се обърнеш към него, трябва да спазиш бюрократичната процедура. Твоят шеф трябва да одобри всичко и да направи формално искане за консултации с Телебориан.
	Сърцето на Моника Фигерула подскочи. Беше установила нещо, което не би могло да бъде известно извън много ограничен кръг хора. Петер Телебориан е бил свързан с РПС/Сек. С това достоверността на доклада се потвърждаваше.
	Остави доклада и се зае с другата получена от Тощен Едклинт информация. Проучи снимките на Кристер Малм на двамата мъже, които са следели Микаел Блумквист, след като е излязъл от „Кафе Копакабана“ на първи май.
	Провери автомобилния регистър и установи, че лицето Йоран Мортенсон съществува и притежава сиво волво с въпросния регистрационен номер. После от отдел „Човешки ресурси“ на Полицията за сигурност получи потвърждение, че той е бил служител на РПС/Сек. Това беше най-простата проверка, която можеше да бъде извършена, и тази информация също се оказа вярна. Сърцето й още веднъж подскочи.
	Йоран Мортенсон работил в „Лична охрана“. Бодигард. Влизал в онази група сътрудници, които на няколко пъти отговаряли за сигурността на министър-председателя. От няколко седмици обаче бил временно нает от контраразузнаването. Преместването станало на 10 април, няколко дни след като Александър Залаченко и Лисбет Саландер бяха откарани в Салгренската болница. Този тип временни премествания не бяха нещо необикновено. До тях се прибягваше, когато не достигаше персонал за някакъв спешен случай.
	После Моника Фигерула звънна на заместник-шефа на контраразузнаването, мъж, когото познаваше лично и за когото бе работила по време на краткия си престой в отдела. Запита дали Йоран Мортенсон се занимава сега с нещо важно и дали не би могъл да бъде преместен за разследване в Отдела за защита на конституцията.
	Заместник-шефът на контраразузнаването бе изненадан. Моника Фигерула сигурно е погрешно информирана. Йоран Мортенсон от отдел „Лична охрана“ никога не е бил в контраразузнаването. _Съжалявам._
	Моника Фигерула остави телефона и цели две минути стоя, втренчена в слушалката. В „Лична охрана“ смятаха, че Мортенсон е в контраразузнаването. От контраразузнаването изобщо не го бяха наемали. Подобни трансфери трябваше да се разглеждат и одобряват от шефа на канцеларията. Протегна ръка за телефонната слушалка, за да му позвъни, но се спря. Ако от „Лична охрана“ са препратили Мортенсон, то шефът на канцеларията би трябвало да е одобрил решението. Но Мортенсон го нямаше в контраразузнаването. За което шефът на канцеларията би трябвало да знае. И ако Мортенсон е бил нает в някой отдел, който следи Микаел Блумквист, то шефът на канцеларията би трябвало да знае и това.
	Тощен Едклинт й бе казал да не прави гафове. Да попита шефа на канцеларията би било равносилно да хвърли много голям камък в много малко езеро.


	Ерика Бергер седна зад бюрото си в буркана малко след десет и половина в понеделник сутринта и въздъхна. Имаше страхотна нужда от кафето, което току-що си бе взела от автомата в бюфета. Прекара първите работни часове в две срещи. Едната продължи петнайсет минути и беше с редакционния секретар Петер Фредриксон, който очерта линиите на днешната работа. Бе принудена все повече да се доверява на преценката на Фредриксон, а не на тази на Андеш Холм.
	Втората се проточи цял час и бе с председателя на управата Магнус Боргшьо, икономическия шеф на СМП Кристер Селберг и отговорния за бюджета Улф Флудин. Обсъдиха колебаещия се рекламен пазар и намаляващия тираж. Бюджетният и икономическият шеф бяха единодушни, че трябва да се предприемат мерки, за да се намали дефицитът на вестника.
	— Първото тримесечие на тази година се справихме благодарение на известно увеличение на рекламния пазар, както и понеже двама сътрудници излязоха в пенсия в края на годината — каза Улф Флудин. — Местата им още не са заети. Вероятно през настоящото тримесечие ще минем с малък дефицит. Но няма никакво съмнение, че безплатните вестници „Метро“ и „Стокхолм Сити“ продължават да подяждат рекламния пазар в Стокхолм. Единствената прогноза, която можем да дадем, е, че в края на третото тримесечие на тази година ще имаме явен дефицит.
	— И как ще го посрещнем? — запита Боргшьо.
	— Единствената разумна алтернатива е съкращаване на персонала. Не сме правили съкращения от 2002-ра. Но предполагам, че преди края на годината поне десет места ще трябва да се премахнат.
	— Кои? — запита Ерика Бергер.
	— Ще трябва да режем по малко отвсякъде. Сега в спортната редакция има 6,5 служители. Трябва да останат петима на пълен работен ден.
	— Ако правилно съм разбрала, спортната редакция вече е на колене. Продължим ли да съкращаваме, ще намалим спортното наблюдение въобще.
	Флудин сви рамене.
	— С удоволствие ще изслушам по-добри предложения.
	— Нямам по-добри, но принципът е, че ако ще орязваме персонала, ще трябва да правим и по-тънък вестник. Ако правим по-тънък вестник, броят на читателите ще намалее, а с това и броят на рекламодателите.
	— Вечният проклет кръг — каза икономическият шеф Селберг.
	— Назначена съм да променя това развитие на нещата. Това означава, че ще заложа силно на промяна на вестника с цел да го направя по-привлекателен за читателите. Но не мога да направя това, ако трябва да се занимавам със съкращения на персонала.
	Тя се обърна към Боргшьо.
	— Докога ще кърви вестникът? Колко дефицит можем да поемем, преди да настъпи обрат?
	Боргшьо сви рамене.
	— От началото на деветдесетте години СМП е погълнал голяма част от старите фондови източници. Имаме портфейл с акции, чиято стойност е намаляла с около трийсет процента в сравнение с отпреди десет години. Голяма част от средствата са използвани за инвестиции в компютърна техника. Тоест имахме невероятно големи разходи.
	— Забелязвам, че СМП е развил собствена система за редактиране на текстове, наречена АХТ. Колко струваше въвеждането й?
	— Около пет милиона крони.
	— Не виждам логиката тук. Има евтини комерсиални програми, готови и вече на пазара. Защо СМП е вложил толкова пари да въведе собствени програмни продукти?
	— Виж, Ерика… на това не мога да ти дам точен отговор. Бившият технически шеф ни уговори. Казваше, че ще е по-евтино за в бъдеще и че освен това СМП ще може да търгува с лиценза на програмата, като го продава на други вестници.
	— И някой купил ли е програмата?
	— Ами да, един местен вестник в Норвегия.
	— Супер — каза сухо Ерика Бергер. — Следващият въпрос. Имаме компютри на по шест години…
	— Изключено е да правим каквито и да било инвестиции в нови компютри в близката година — каза Флудин.
	Дискусията продължи доста и Ерика осъзна, че нейните нововъведения не се приемат от Флудин и Селберг. За тях важни бяха съкращенията, което бе разбираемо от гледна точка на един бюджетен и един икономически шеф. Но неприемливи за намеренията на новопостъпилия главен редактор. Онова, което я дразнеше най-много, бе, че те отхвърляха аргументите й с дружелюбни усмивки, а това я караше да се чувства като тийнейджърка на изпит. Без да изрекат ни една обидна дума, те изразяваха едно отношение толкова класическо, че бе почти забавно. _Не си измъчвай мозъчето с такива сложни неща, момиченце._
	И Боргшьо не й бе от кой знае каква помощ. Изчакваше и оставяше останалите участници в срещата да се изкажат, но поне от негова страна не се усещаше отрицателно отношение.
	Въздъхна, включи лаптопа си и отвори електронната поща. Имаше деветнайсет писма. Четири от тях бяха спам от някой, който, а) искаше да й пробута виагра, б) предлагаше й киберсекс с _The sexiest Lolitas on the Net_* срещу сумата от само четири американски долара на минута, в) съдържаше едно малко по-грубо предложение за _Animal Sex, the Juicest Horse Fuck in the Universe_**, както и г) агитираше я да се абонира за електронния новинарски сайт _mode.nu_, произвеждан от някакво помийно предприятие, което заливаше пазара с рекламни предложения и което никога нямаше да престане да изпраща тъпотиите си, колкото и пъти тя да се отказваше от реклама. Още седем писма съдържаха така наречените нигерийски послания от вдовицата на бившия шеф на Кралската банка в Абу Даби, която й предлагаше фантастични суми, стига само да се съгласи да допринесе със скромен капитал, и други подобни глупости.
	[* Най-секси Лолитки в мрежата (англ.). — Б.пр.]
	[** Содомия, най-пикантното конско чукане във Вселената (англ.). — Б.пр.]
	Останалата поща се състоеше от сутрешната и обедната летучки, три писма от редакционния секретар Петер Фредриксон, който я осведомяваше за развитието на главната тема на деня, писмо за промените в заплатата й след преместването от „Милениум“ в СМП, както и писмо от нейния зъболекар, който й напомняше, че е време за редовното посещение за тримесечието. Тя си отбеляза датата в електронния календар и веднага се сети, че ще бъде принудена да го отмени, защото за същия ден имаше планирана голямо редакционно заседание.
	Накрая отвори последното писмо, изпратено от _centralred@smpost.se_ и със заглавие: _На вниманието на главния редактор._ Бавно остави чашата с кафе.

	КУРВО! ЗА КАКВО СЕ МИСЛИШ ТИ, ПРОКЛЕТА МРЪСНИЦЕ!
	ХИЧ НЕ СИ ВЪОБРАЗЯВАЙ, ЧЕ ЩЕ ПОЛУЧИШ ПОДКРЕПА ТУК!
	ЩЕ БЪДЕШ НАЕ…А С ОТВЕРТКА, КУРВО!
	КОЛКОТО ПО-БЪРЗО ИЗЧЕЗНЕШ, ТОЛКОВА ПО-ДОБРЕ!

	Ерика Бергер автоматично вдигна очи и потърси с поглед шефа на новините Андеш Холм. Нямаше го на мястото му, не го видя и в редакцията. Погледна кой е изпратил имейла, после вдигна слушалката и се обади на Петер Флеминг, техническия шеф на СМП.
	— Здравей. Кой ползва този адрес?
	— Никой. В СМП няма такъв адрес.
	— Менте значи. Пощата ни има ли вирус?
	— Не. Поне засега антивирусната програма не е реагирала.
	— Окей. Такъв адрес няма. Но е много лесно да се подправи един на пръв поглед истински адрес. В мрежата има сайтове, чрез които можеш да изпращаш поща.
	— Може ли да се проследи такъв имейл?
	— Почти е невъзможно, дори ако въпросната личност е толкова тъпа да го изпрати от личния си компютър. Може евентуално да се проследи номерът на сървъра, но ако използва имейл регистрация, например в _hotmail_, следите свършват.
	Ерика благодари за информацията. Размисли. Не й беше за пръв път да получава заплашителни писма и съобщения от идиоти. Но имейлът явно бе свързан с новата й работа като главен редактор на СМП. Запита се дали не е някой луд, който е прочел за нея във връзка със смъртта на Мурандер, или изпращачът е от къщата.


	Моника Фигерула дълго мисли как да постъпи с Еверт Гулберг. Предимство в работата й в Отдела за защита на конституцията бе, че имаше широки пълномощия и можеше да получи което и да е полицейско досие в Швеция, за което се предполагаше, че има връзка с расистка или политическа престъпност. Александър Залаченко беше имигрант и в нейните служебни задължения между другото влизаше и разследването на насилие срещу родени в чужбина хора с цел да се установи дали е предизвикано от расизъм, или не. Следователно Моника имаше законното право да се запознае с част от разследването на убийството на Залаченко, за да реши дали Еверт Гулберг е бил свързан с расистка организация и дали е правил расистки изказвания. Тя поръча документите и внимателно ги прочете. Там наново откри писмата, изпратени до министъра на правосъдието, и видя, че освен редица оскърбителни лични нападки, те съдържат и изрази като „любимец на чернилките“ и „национален предател“.
	После стана пет часът. Моника Фигерула заключи целия материал в касата в служебната си стая, изми чашите от кафе, изключи компютъра и посвети следващия час на тренировки.
	Когато свърши, отиде пеш до двустайното си жилище на Понтонергатан, взе душ и си приготви късна, но питателна вечеря. Запита се дали да се обади на Даниел Мугрен, който живееше през три преки на същата улица. Даниел бе дърводелец и също ваеше тяло, три години бе неин партньор в тренировките по бодибилдинг. Последните седмици даже се срещаха и правеха приятелски секс.
	Сексът, разбира се, я задоволяваше не по-малко от тренировките, но в своите вече зрели трийсет години, по-скоро четирийсет минус няколко, Моника Фигерула бе започнала да се замисля дали все пак не й е време за постоянна връзка и за един по-уседнал живот.
	След известно колебание реши, че всъщност няма никакво желание да се среща с когото и да било. Вместо това отиде и си легна с книга за античната история. Заспа малко преди полунощ.


	Глава тринайсета
	Вторник, 17 май

	Моника Фигерула се събуди в шест и десет, потича покрай брега на Нормеларстранд, взе душ и подпечати пропуска си в полицията в осем и десет. Сутринта посвети на съставяне на докладна с изводите, направени от нея предишния ден.
	В девет пристигна Тощен Едклинт. Тя му даде двайсет минути да се оправи с евентуалната сутрешна поща, след това почука на вратата му. Изчака десет минути, докато шефът й се запознае с докладната. Той прочете четирите листа два пъти от начало до край. Накрая я погледна.
	— Шефът на канцеларията? — замислено каза той.
	Тя кимна.
	— Трябва да е одобрил преместването на Мортенсон. И съответно да е знаел, че Мортенсон го няма в контраразузнаването, където би трябвало да се намира според „Лична охрана“.
	Тощен Едклинт свали очилата си, взе хартиена салфетка и основно ги почисти. Мислеше. Беше се срещал с шефа на канцеларията Алберт Шенке на разни събрания и заседания безброй пъти, но не би могъл да твърди, че го познава особено добре. Беше сравнително нисък мъж, с изтъняла червеникаворуса коса и обиколка на талията, видимо разширила се с течение на годините. Знаеше, че Шенке е около 55-годишен и че е работил в РПС/Сек най-малко двайсет и пет години, ако не и повече. Беше шеф на канцеларията през последното десетилетие, а преди това бе работил като заместник-шеф на канцеларията и на други постове в администрацията. Едклинт възприемаше Шенке като мълчалив човек, който би могъл да действа твърдо при необходимост. Нямаше представа с какво се занимава в свободното си време. Имаше все пак спомен, че веднъж го бе видял в полицейския гараж в спортно облекло и със стикове за голф през рамо. А преди няколко години случайно се бе натъкнал на Шенке в Операта.
	— Хрумна ми нещо — каза Моника.
	— Какво?
	— Еверт Гулберг. Карал е военната си служба през четирийсетте години, станал е данъчен юрист и през петдесетте е изчезнал в мъглата.
	— Така, и?
	— Когато говорихме за това, стана дума, че може да е наемен убиец.
	— Знам, че звучи странно, но…
	— Има толкова малко данни за него, че всичко изглежда като менте. И имиграционната служба, и Сек са основавали филиали извън полицията през петдесетте и шестдесетте години.
	Тощен Едклинт кимна.
	— Питах се кога ще стигнеш до това.
	— Ще ми трябва разрешително да вляза в личните досиета от петдесетте — каза Моника Фигерула.
	— Не — каза Тощен Едклинт и поклати глава. — Не можем да влизаме в архива без разрешение от шефа на канцеларията и не искаме да привличаме внимание, докато не съберем повече материал.
	— И как смяташ да продължим?
	— Мортенсон — каза Едклинт. — Научи с какво се занимава.


	Лисбет Саландер оглеждаше прозореца в своята заключена болнична стая, когато чу ключ във вратата и видя да влиза доктор Андеш Юнасон. Минаваше десет вечерта. Лекарят прекъсна кроежите й как да избяга от Салгренската болница.
	Беше измерила климатика на прозореца и установила, че главата й може да мине и че сравнително лесно ще промуши и тялото си. До земята имаше три етажа, но с комбинация от разкъсани чаршафи и триметров удължителен кабел на стоящата лампа можеше да разреши проблема.
	В мислите си бе планирала бягството стъпка по стъпка. Проблемът бяха дрехите. Имаше гащи, болнична нощница и чифт пластмасови сандали, взети назаем. Плюс двеста крони в брой, получени от Аника Джанини, за да си купува сладкиши от болничната лавка. Щяха да са достатъчни за евтини джинси и тениска от „Мравките“, стига да можеше да открие магазина в Гьотеборг. С остатъка от парите трябваше да проведе телефонен разговор с _Plague_. После всичко щеше да се нареди. Планираше да кацне в Гибралтар няколко денонощия след бягството си и след това да си изгради чисто нова идентичност някъде по света.
	Андеш Юнасон кимна и се настани в стола за посетители. Тя седна на ръба на леглото.
	— Здравей, Лисбет. Извинявай, че не успях да те видя последните дни, но имах тежък случай в спешното и освен това станах ръководител на няколко млади лекари.
	Тя кимна. Не бе очаквала доктор Андеш Юнасон да я посети извънредно.
	Той взе картона й и внимателно проследи температурната крива. Прочете и информацията за изписаните й лекарства. Отбеляза, че поддържа постоянна температура между 37 и 37,2 градуса и че през изминалата седмица не е вземала таблетки против главоболие.
	— Доктор Ендрин е лекуващият ти лекар. Разбираш ли се с нея?
	— Тя е окей — отвърна Лисбет без особен ентусиазъм.
	— Нещо против да те прегледам?
	Тя сви рамене. Той извади фенерче от джоба си, наведе се и светна в очите й, за да провери как се свиват и как се разширяват зениците й. Помоли я да отвори уста и прегледа гърлото й. После внимателно постави ръце около врата й и няколко пъти завъртя главата й наляво и надясно.
	— Някакви проблеми с врата? — попита.
	Тя поклати глава.
	— А главоболието?
	— Усещам го от време на време, но минава.
	— Процесът на заздравяване продължава. Главоболието все повече ще отшумява.
	Косата й все още бе толкова къса, че му трябваше само да отмести малък кичур, за да опипа белега над ухото. Зарастваше без проблеми, но все още имаше коричка.
	— Пак си чесала раната. Недей.
	Тя кимна. Той хвана левия й лакът и повдигна ръката.
	— Можеш ли сама да си вдигнеш ръката?
	Тя я изпъна нагоре.
	— Някаква болка или неприятно усещане в рамото?
	Тя поклати глава.
	— Стяга ли?
	— Малко.
	— Мисля, че трябва да тренираш раменните си мускули малко повече.
	— Не е лесно, когато си заключен.
	Той й се усмихна.
	— Няма да е вечно. Правиш ли онези упражнения, които ти препоръча терапевтът?
	Тя кимна.
	Той извади стетоскопа и го притисна към китката си, за да се затопли. После седна на ръба на леглото, разкопча нощницата й, преслуша сърцето и измери пулса. Помоли я да се наведе напред и постави стетоскопа на гърба й, за да чуе дробовете.
	— Кашляй.
	Тя се изкашля.
	— Окей. Закопчай си нощницата. Медицински повече или по-малко си оздравяла.
	Тя кимна. Очакваше сега той да стане и да обяви, че ще дойде пак след няколко дни, но той продължи да седи на стола. Дълго мълча замислено. Лисбет търпеливо чакаше.
	— Знаеш ли защо станах лекар? — внезапно попита той.
	Тя поклати глава.
	— Произхождам от работническо семейство. Винаги съм искал да бъда лекар. Дори смятах да стана психиатър, когато бях тийнейджър. Бях умно момче.
	Лисбет го наблюдаваше с внезапно увеличило се внимание от мига, в който спомена думата „психиатър“.
	— Но не бях сигурен дали ще се справя с ученето. Така че, щом излязох от гимназията, се изучих за заварчик и няколко години работих като такъв.
	Той кимна, сякаш да потвърди, че казва истината.
	— Мислех, че е добра идея да имам нещо под ръка, ако не успея в ученето на медицина. Работата се състоеше в това да заварявам и лепя разни работи. И ето че сега работя тук, в Салгренската болница, където заварявам и лепя такива като теб.
	Тя сбърчи вежди и с подозрение помисли дали не се майтапи с нея. Но той изглеждаше напълно сериозен.
	— Лисбет… питам се…
	Лекарят замълча. Лисбет се канеше да го попита какво иска, но се овладя и изчака.
	— Питам се дали ще ми се разсърдиш, ако ти задам един частен и личен въпрос. В качеството си на частно лице, а не като лекар. Няма да записвам отговора ти и няма да го обсъждам с никой друг. Може да не отговаряш, ако не искаш.
	— Какво?
	— Доста личен въпрос.
	Тя срещна погледа му.
	— Откакто си била затворена в клиниката „Санкт Стефан“ на дванайсетгодишна възраст, си отказвала да отговаряш на всички въпроси, които е искал да ти зададе психиатърът. Защо?
	Очите на Лисбет Саландер помръкнаха. Тя загледа Андеш Юнасон напълно безизразно. Седя мълчалива две минути.
	— Защо питаш? — попита накрая.
	— Честно казано, не съм много сигурен. Мисля, че се опитвам нещо да разбера.
	Устата й се поизкриви.
	— Не говоря с доктори на луди, защото никога не слушат онова, което им казвам.
	Андеш Юнасон кимна и изведнъж се разсмя.
	— Окей. Кажи ми… какво мислиш за Петер Телебориан?
	Андеш Юнасон така внезапно изстреля името, че Лисбет почти потръпна. Очите й силно се присвиха.
	— Какво е това, мамка му? Хиляда въпроса ли ще ми задаваш? Какво целиш?
	Гласът й стана дрезгав. Андеш Юнасон се приведе към нея.
	— Един… какъв израз използва… „доктор на луди“, на име Петер Телебориан, който не е съвсем непознат в моите професионални кръгове, ме преследва през последните дни и вече два пъти се опитва да получи от мен разрешение да те прегледа.
	Лисбет почувства мраз да полазва гръбнака й.
	— Съдът ще го упълномощи да направи съдебнопсихиатрична експертиза и да даде оценката си.
	— И?
	— Не ми харесва Петер Телебориан. Отказах му достъп до теб. Но последния път се появи неочаквано направо тук, в отделението, и се опита да се промъкне в стаята ти чрез една сестра.
	Лисбет стисна устни.
	— Постъпката му бе странна и доста нагла. Така че искам да знам какво мислиш за него.
	Този път бе ред на Андеш Юнасон търпеливо да изчака отговора на Лисбет Саландер.
	— Телебориан е престъпник — отвърна тя най-накрая.
	— Има ли нещо лично между вас?
	— Може да се каже.
	— Проведох също разговор с един висш служител, който, така да се каже, иска да пусна Телебориан при теб.
	— И?
	— Попитах го компетентен ли е да преценява състоянието ти, след като не е лекар. И го помолих да върви на майната си. Само че с по-дипломатични изрази.
	— Окей.
	— Последен въпрос. Защо ми каза това за Телебориан?
	— Нали ме попита.
	— Да. Но аз съм лекар, учил съм психиатрия и следователно съм негов колега. И въпреки това разговаряме. Да смятам ли, че имаш известно доверие в мен?
	Тя не отговори.
	— Тогава аз ще го тълкувам точно така. И искам да знаеш, че си моя пациентка. Това означава, че работя за теб, а не за някой друг.
	Тя го изгледа подозрително. Той поседя мълчаливо известно време, после заговори с мек тон.
	— Чисто медицински, ти си повече или по-малко здрава. Имаш нужда само от още няколко седмици рехабилитация. Да, за съжаление, си здрава.
	— За съжаление?
	— Да — той мило й се усмихна, — страхотно се чувстваш.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Че нямам законни основания да те държа тук изолирана и че прокурорът съответно трябва да те препрати в ареста в Стокхолм в очакване на процеса след шест седмици. Предполагам, че подобно изискване ще пристигне още следващата седмица. Тогава Петер Телебориан ще има възможността да те наблюдава.
	Тя седеше напълно неподвижна на леглото. Андеш Юнасон разсеяно се приведе и намести възглавницата й. Говореше така, сякаш разсъждаваше на висок глас.
	— Нямаш нито главоболие, нито температура, така че най-вероятно доктор Ендрин ще те изпише.
	Внезапно се изправи.
	— Благодаря, че разговаря с мен. Ще дойда да те видя, преди да те преместят.
	Беше вече до вратата, когато тя проговори.
	— Доктор Юнасон…
	Той се обърна.
	— Благодаря.
	Той късо кимна, преди да излезе и да заключи вратата.


	Лисбет Саландер седя дълго, взряна в заключената врата. Накрая се облегна назад и впери поглед в тавана.
	Тогава забеляза, че нещо твърдо подпира главата й. Вдигна възглавницата и за свое удивление видя малка платнена торбичка, която решително не беше там преди. Отвори я и с неразбиране се взря в ръчния компютър „Палм Тунгстен Т3“ и зареждащото устройство. Погледна по-отблизо компютъра и забеляза малка драскотина в горния край. Сърцето й прескочи един удар. _Това е моят „Палм“. Но как…_ Отново премести удивен поглед към заключената врата. Андеш Юнасон бе пълен с изненади. Внезапно усети възбуда. Веднага включи компютъра и също така веднага забеляза, че е защитен от някаква парола.
	Трескаво се взря в екрана, който призоваващо примигваше. _Но как, по дяволите, са решили, че аз…_ После погледна в платнената торбичка и забеляза на дъното хартиена лента. Изтръска я, разгъна я и прочете един ред, написан с красив почерк.

	Ти си хакерът. Отгатни паролата! Кале Б.

	За първи път от седмици Лисбет се разсмя. Пито-платено. Помисли няколко секунди. После взе дигиталната писалка и написа цифровата комбинация 9277, която отговаряше на буквите _Wasp_* на клавиатурата. Това беше кодът, който проклетият Кале Блумквист бе разкрил, когато неканен се бе вмъкнал в жилището й на Фискаргатан при Мусебаке и изключил алармата.
	[* _Wasp_ (англ.) — Оса, прякорът на Лисбет Саландер като хакер. — Б.пр.]
	Не стана.
	Опита с 52553, което отговаряше на буквите КАЛЕ.
	И така не стана. Щом проклетият Кале Блумквист вероятно е сметнал, че тя ще използва компютъра, трябва да е избрал някоя лесна парола. Бе използвал подпис „Кале“, име, което обикновено ненавиждаше. Опита да направи връзката. Размишляваше. Трябва да е някаква обида. После набра 63663, отговарящо на думата ПИПИ.
	Компютърът послушно тръгна.
	Получи на екрана едно смайли с мехурче:

	Видя ли, не е толкова трудно. Предлагам ти да кликнеш на прикачения документ.

	Тя веднага намери документа „Здравей, Сали“ най-отгоре в списъка. Кликна и зачете.

	Преди всичко — това е между мен и теб. Твоят адвокат, тоест моята сестра Аника, няма никаква представа, че имаш достъп до този компютър. И така трябва да бъде.
	Не знам доколко разбираш какво става извън заключената ти стая, но колкото и да е странно (и въпреки характера ти), има известен брой лоялни глупаци, които работят за теб. Когато всичко това отмине, ще сформирам идеално дружество, което ще назова „Рицарите на смахнатата маса“. И единствената му задача ще бъде ежегодна вечеря, на която ще се забавляваме, като говорим само гадости за теб. (Ти не си канена.)
	И тъй. Да си дойдем на думата. Аника трескаво се подготвя за процеса. Проблемът обаче е, че тя работи за теб и дори не ми казва за какво говорите и какво обсъждате, което не е много хубаво. За късмет поне приема информация.
	Трябва да говорим, ти и аз.
	Не ползвай моя имейл адрес.
	Може да съм параноичен, но имам основания да подозирам, че не съм единственият, който чете това. Ако искаш да изпратиш нещо, иди на _Yahoo смахнатата маса_. Пипи и паролата е p9i2p7p7i.
	Микаел

	Лисбет два пъти прочете писмото на Микаел и смутено загледа компютъра. След период на тотален компютърен глад сега изпитваше безкрайна кибер абстиненция. Чудеше се какво ли е замислил проклетият Кале Блумквист, щом вкара в стаята й компютър, и как така е забравил, че има нужда от своя мобилен телефон, за да влезе в мрежата.
	Лежеше и мислеше, когато внезапно чу стъпки в коридора. Веднага изключи компютъра и го пъхна под възглавницата си. Когато чу ключът да се завърта в ключалката, видя, че платнената торбичка и зареждащото все още бяха на масичката до леглото. Протегна ръка, придърпа торбичката под завивката и изтегли кабела от контакта. Лежеше неподвижно и гледаше в тавана, когато нощната сестра влезе, приятелски поздрави, попита я как е и дали има нужда от нещо.
	Лисбет обясни, че се чувства добре и че иска пакет цигари. Любезно, но решително искането бе отхвърлено. Получи само пакетче никотинови дъвки. Когато сестрата затвори вратата, Лисбет мерна един охранител от „Секуритас“, седнал на стол в коридора. Изчака, докато стъпките се отдалечат, преди отново да извади компютъра.
	Включи го и потърси контакт с мрежата.
	Изпита почти шок, когато компютърът изведнъж маркира, че има връзка, но е заключена. _Контакт с мрежата невъзможен._
	Тя скочи от леглото толкова бързо, че болка проряза хълбока й. Огледа се, удивена. Как? Направи бавна обиколка, разглеждайки всяко ъгълче и кътче… _Не, в стаята няма мобилен телефон._ Но все пак връзка с мрежата имаше. После крива усмивка разтегли устните й. Връзката бе радиоуправляема и свързана с мобилен телефон чрез _Bluetooth_, който имаше обхват от десет или дванайсет метра. Погледът й попадна на вентилатора точно под тавана.
	Проклетият Кале Блумквист бе поставил телефон в близост до стаята й. Това беше единственото обяснение.
	Но защо не бе вкарал вътре и телефона? _Разбира се. Батериите._
	Нейният „Палм“ трябваше да се зарежда на всеки трети ден. Един свързан мобилен телефон при най-висока употреба бързо щеше да изхаби батериите си. Блумквист, или по-скоро някой, комуто се е доверил и който се намира някъде отвън, ще трябва на интервали да сменя батериите.
	Затова пък, естествено, е изпратил и зареждащото към нейния „Палм“, за да й е под ръка. Беше по-просто да се скрие и достави един предмет, отколкото два. Не беше чак толкова луд все пак.
	Лисбет започна да мисли къде да държи компютъра. Трябваше да му намери скривалище. Имаше електрически извод при вратата и на панела на стената зад леглото й. Този панел захранваше нощната й лампа и дигиталния часовник. Имаше дупка, оставена, след като бяха махнали радиото. Тя се усмихна. Там се побираха и компютърът, и зареждащото. Можеше да използва източника на ток в масичката до леглото, за да може компютърът да се зарежда и през деня.


	Лисбет Саландер бе щастлива. Сърцето й биеше силно, когато за първи път от два месеца включи компютъра и влезе в мрежата.
	Да се сърфира с джобен компютър „Палм“ с мъничък екран и дигитална писалка не бе като да сърфираш с „Пауърбук“ със седемнайсетинчов екран. _Но тя бе вътре._ От леглото си в болницата можеше да достигне целия свят.
	Започна с влизане в частен домашен сайт, който правеше реклама на напълно безинтересни снимки на напълно неизвестен фотограф аматьор, на име Гил Бейтс, в Джобсвил, Пенсилвания. Веднъж Лисбет бе видяла това и бе установила, че думата „Джобсвил“ не съществува. Въпреки това Бейтс бе направил около 200 снимки на селището и подредил цяла галерия с големината на нокът. Отиде на снимка 167 и кликна отгоре й, за да я увеличи. На снимката се виждаше църквата в Джобсвил. Постави курсора на върха на кулата на църквата и кликна. Веднага се отвори прозорче с име и парола. Извади дигиталната писалка и написа думата _Remarkable_ в прозорчето на името и _A(89)Cx#magnolia_ за парола.
	Получи прозорче с два текста: _Error-wrong password_ и _OK-try again_. Лисбет знаеше, че ако натисне втория и опита с нова парола, ще отвори същото прозорче — година след година, колкото и да продължаваше. Вместо това кликна на буквата О в думата _Error_.
	Екранът почерня. После се отвори анимирана врата и се появи нещо, което приличаше на Лара Крофт. Появи се и мехурче с текст КОЙ Е ТАМ?
	Щракна върху мехурчето и написа думата _Wasp_. Веднага получи отговор: ДОКАЖИ ГО — ИНАЧЕ… докато анимираната Лара Крофт зареждаше пистолета си. Лисбет знаеше, че това не е съвсем фиктивна заплаха. Ако напишеше погрешна парола три пъти поред, страницата щеше да се изтрие и името _Wasp_ да се заличи от списъка на членуващите. Ясно написа паролата _Monkey Business_.
	Екранът отново промени формата си и на син фон се изписа следният текст:

	Welcome to Hacker Republic, citizen Wasp. It is 56 days since your last visit. There are 10 citizens online. Do you want to (a) Browse the Forum (b) Send a Message (c) Search the Archive (d) Talk (e) Get Laid?*
	[* Добре дошла в Хакерската република, гражданко Оса. Минаха 56 дни от последното ти посещение. Онлайн има 10 граждани. Какво искаш: а) да прегледаш форума, б) да изпратиш съобщение, в) да търсиш в архива, г) да говориш, д) да те изчукат (англ.). — Б.пр.]

	Тя кликна на прозорчето _(d) Talk_ и оттам мина на менюто _(Who’s Online)_ и получи списък с имената Анди, Бамби, Дакота, Ябба, Бък Роджърс, Мандрейк, Пред, Слип, СистърДжен, СиксОфУан и Тринити.
	„Привет, банда“ — написа _Wasp_.
	_„Wasp. That really U?_ — веднага изписа СиксОфУан — _Look who’s home.“_*
	[* Оса, ти ли си? Виж кой се е върнал у дома (англ.). — Б.пр.]
	„Къде беше досега?“ — попита Тринити.
	„_Plague_ каза, че имаш някакви неприятности“ — написа Дакота.
	Лисбет не беше сигурна, но подозираше, че Дакота е жена. Останалите граждани, включително наричащият се СистърДжен, бяха мъже. Хакерската република имаше общо (когато се бе свързала с нея последния път) шейсет и двама граждани, от които четири бяха жени.
	„Привет, Тринити — написа Лисбет. — Привет на всички.“
	„Защо поздравяваш Трин? Какво ни има на нас, останалите?“ — написа Дакота.
	„Срещали сме се — написа Тринити. — _Wasp_ общува само с интелигентни хора.“
	Веднага получи _abuse_* от няколко места.
	[* Обида (англ.). — Б.пр.]
	От тези шейсет и двама граждани _Wasp_ бе срещнала двама лице в лице. _Plague_, който по изключение не беше онлайн, бе единият. Тринити — другият. Тринити беше англичанин и живееше в Лондон. Преди две години се бяха срещнали за няколко часа, когато помогна на нея и на Микаел Блумквист в преследването на Хариет Вангер чрез уреждане на незаконно подслушване на един домашен телефон в красивото предградие Сейнт Олбанс. Лисбет въртеше тромавата дигитална писалка и й се искаше да има клавиатура.
	„Там ли си?“ — запита Мандрейк.
	Тя написа буква по буква.
	„Сори. Имам само един «Палм». Става бавно.“
	„Какво е станало с компютъра ти?“ — попита Пред.
	„Окей е. Аз съм тази, която има проблеми.“
	„Разкажи на батко“ — написа Слип.
	„Държавата ме затвори.“


	„Какво? Защо?“ — се появи веднага от трима чатещи.
	Лисбет обясни положението си в пет реда, което бе прието с тревожно мърморене.
	„Как си?“ — запита Тринити.
	„Имам дупка в черепа.“
	„Не забелязвам разликата“ — констатира Бамби.
	„_Wasp_ винаги е имала въздух в черепа“ — каза СистърДжен, което бе последвано от всякакви ругатни по адрес на разума на _Wasp_. Лисбет се усмихна. Разговорът бе подет от изказването на Дакота.
	„Чакай! Това е атака срещу гражданин на Хакерската република. Как да отвърнем?“
	„С ядрена атака срещу Стокхолм?“ — предложи СиксОфУан.
	„Не, това ще е прекалено“ — каза _Wasp_.
	„Една съвсем мъничка бомба?“
	„Разкарай се, СиксО.“
	„Можем да изтребим Стокхолм“ — предложи Мандрейк.
	„Вирус, който да изтреби правителството?“


	Гражданите на Хакерската република всъщност не бяха разпространители на компютърни вируси. Напротив, те бяха хакери и следователно безпощадни противници на идиотите, които изпращаха компютърни вируси и които имаха само за цел да саботират мрежата и да повреждат компютри. Те бяха информационни наркомани и искаха добре функционираща мрежа, която да хакват.
	Затова предложението за изтребване на шведското правителство не беше празна заплаха. Хакерската република беше нещо като ексклузивен клуб с най-добрите от най-добрите, елитна сила, за която всяка власт би платила огромни суми, за да я използва за кибервоенни цели, ако изобщо _the citizens_ биха били способни да изпитат някакъв вид лоялност към някоя държава. Което не беше много вероятно.
	Иначе те всички бяха _Computer Wizards_ и не можеше да се каже, че са неспособни да създадат компютърен вирус. Нито пък биха отхвърлили предложение за провеждане на специална кампания, ако ситуацията го изискваше. Преди няколко години един _citizen_ на Хакерската република, в цивилния живот програмист от Калифорния, бе измамен за един патент от компютърна фирма, която на всичкото отгоре има дързостта да завлече гражданина на съд. Това накара всички активисти от Хакерската република да посветят половингодишната си енергия, за да хакнат и разбият всеки притежаван от въпросната компания компютър. Всички бизнес тайни и имейли, заедно с няколко подправени документа, които доказваха, че изпълнителният директор на компанията се е занимавал с данъчни измами, с възторг бяха качени в мрежата, плюс информация за любовницата на изпълнителния директор и снимки от купон в Холивуд, където той смърка кокаин. След половин година компанията фалира, а след още някоя година няколко далновидни членове на _народната милиция_ на Хакерската република на равни интервали направиха и посещения в дома на бившия вече изпълнителен директор.
	Ако петдесетина от най-добрите световни хакери решаха заедно да тръгнат на атака срещу някоя държава, държавата вероятно би могла да оцелее, но не и без да понесе чувствителни загуби. Разходите сигурно щяха да се изчислят на милиарди, ако Лисбет вдигнеше палец за окей. Тя помисли малко.
	„Не и сега. Но ако нещата не вървят както искам, може би ще помоля за помощ.“
	„Ти само кажи“ — написа Дакота.
	„Отдавна не сме се занимавали с някое правителство“ — добави Мандрейк.
	„Имам предложение да променим системата за събиране на данъци. Да създадем програма, скроена за малка страна като Норвегия“ — написа Бамби.
	„Хубаво, но Стокхолм е в Швеция“ — възрази Тринити.
	„Все тая. Може да се направи ето това…“


	Лисбет Саландер се облегна назад на възглавницата и проследи разговора с крива усмивка. Запита се защо тя, която толкова трудно разговаря с хората, които среща лице в лице, толкова необезпокоявано споделя най-интимните си тайни със сборище от напълно непознати откачалки в интернет. Всъщност никой от тях не можеше да разреши проблемите й с шведската държава. Но тя знаеше, че при нужда те щяха да й посветят много време и енергия и да извършат подходящи демонстрации на сила. Чрез мрежата можеше да си осигури и скривалище в чужбина. Благодарение на връзките на _Plague_ в мрежата си бе доставила норвежки паспорт на името на Ирене Несер.
	Лисбет нямаше никаква представа как изглеждат членовете на Хакерската република и имаше само смътни предположения какво правеха извън мрежата — гражданите бяха изключително чувствителни към своята анонимност. Например СиксОфУан твърдеше, че е черен мъж, американски гражданин от католическо потекло, установен в Торонто, Канада. Спокойно можеше да бъде бяла жена, протестантка, живееща в шведския град Шьовде.
	Онзи, когото познаваше най-добре, бе _Plague_. Някога той я бе въвел в семейството, а никой не можеше да стане член на ексклузивната компания без подчертано силни препоръки. Онзи, който ставаше член, освен всичко трябваше да бъде и лично познат с някой от гражданите — в нейния случай с _Plague_.
	В мрежата _Plague_ се държеше като интелигентен и социално отговорен гражданин. В действителност бе 30-годишен принудително пенсиониран мъж с наднормено тегло, живеещ в Сюндбюберг. Лисбет гледаше много да не го посещава. Достатъчно й бе да общуват в мрежата.
	Докато все още си чатеха, _Wasp_ провери електронната си поща в личната си пощенска кутия в Хакерската република. Един имейл бе от гражданина Пойзън* и съдържаше подобрена версия на нейната архивирана програма _Asphyxia 1.3_, която беше достъпна за всички граждани. _Asphyxia_ бе програма, чрез която можеше да контролира компютрите на други хора в интернет. Пойзън й обясняваше, че успешно е използвал програмата и че неговата версия сега обхваща последните версии на _Unix_, _Apple_ и _Windows_. Тя му отвърна с кратка реплика и благодари за оценката.
	[* _Poison_ (англ.) — отрова. — Б.пр.]
	През следващия час, докато в САЩ започваше да се стъмва, още около половин дузина _citizens_ се появиха онлайн и поздравиха _Wasp_ с добре дошла, включвайки се в дебата. Когато Лисбет най-после се готвеше да затваря компютъра си, хакерите обсъждаха как би могъл компютърът на шведския министър-председател да се настрои така, че да изпраща учтиви, но напълно объркани имейли на други премиери по света. Бе сформирана работна група, която да изясни въпроса. Лисбет завърши с написването на кратко изявление.

	Продължавайте да говорите, но не правете нищо, преди да ви дам окей. Ще се върна, когато успея пак да се свържа.

	Всички пратиха целувки и прегръдки и я призоваха да пази дупката в черепа си.


	Когато излезе от хакерската република, Лисбет влезе в _www.yahoo.com_ и потърси частната новинарска група „смахнатата маса“. Забеляза, че групата има двама членове — тя самата и Микаел Блумквист. Пощенската кутия съдържаше един-единствен имейл, изпратен преди два дни. Носеше заглавие „Прочети това най-напред“.

	Здравей, Сали. Положението сега е следното: полицията още не е открила жилището ти и няма достъп до дивидито с изнасилването от Бюрман. Дискът съдържа много тежко доказателство, но не искам да го предоставям на Аника без твоето разрешение.
	В мен са и ключовете на жилището ти и паспортът на името на Ирене Несер.
	Затова пък полицията има раницата, с която беше в Госеберя. Не знам дали не съдържа нещо неподходящо.

	Лисбет размисли. Е, един полупразен термос за кафе, няколко ябълки и кат дрехи. Спокойно.

	Ще бъдеш подведена под отговорност за тежък побой и опит за убийство на Залаченко, както и за тежко посегателство върху Карл-Магнус Лундин от МК „Свавелшьо“ в Сталархолмен — тоест простреляла си го в крака и си го ритнала в челюстта. Поверителен източник в полицията обаче твърди, че в случая уликите са някак неясни. Ето какво е важно:
	1. Преди да бъде застрелян, Залаченко е отрекъл всичко и е твърдял, че най-вероятно Ниедерман те е застрелял и закопал в гората. Заявил е в полицията, че си се опитала да го убиеш. Прокурорът ще наблегне на „факта“, че за втори път се опитваш да убиеш Залаченко.
	2. Нито Маге Лундин, нито Сони Ниеминен са казали и дума за случилото се в Сталархолмен. Лундин е арестуван за отвличането на Мириам Ву. Ниеминен е освободен.

	Лисбет прецени думите му и вдигна рамене. Всичко това вече бе обсъдила с Аника Джанини. Беше гадно положение, но нищо ново. Тя открито бе разказала за всичко случило се в Госеберя, но бе отказала да говори за Бюрман.

	Петнайсет години Зала е бил под закрила, независимо с какво се е захващал. Върху значимостта на Залаченко са се градили кариери. В няколко случая се е помагало на Зала да се изчисти, след като е безчинствал. Всичко това е престъпна дейност. Тоест шведските власти са помагали за прикриването на престъпления срещу личността на много хора.
	Ако това стане известно, ще се развихри политически скандал, засягащ и буржоазните, и социалдемократическите правителства. Известен брой овластени личности в Сепо ще бъдат разобличени като крепители на престъпна и неморална дейност. Дори ако отделните престъпления се признаят за недействителни, пак ще има скандал. Става дума за тежкари, които днес са пенсионери или са пред пенсия.
	Ще направят всичко, за да намалят щетите, и ти изведнъж пак ще бъдеш коз в играта. Този път обаче не става дума за принасяне в жертва — сега те просто трябва да спасяват кожата си. И затова ще се опитат да се отърват от теб.

	Лисбет замислено захапа долната си устна.

	Ето как ще стане: те знаят, че повече няма да могат да опазят тайната за Залаченко. Знам цялата история и съм журналист. Ясно им е, че рано или късно ще публикувам.
	Сега вече не е от голямо значение, че той е мъртъв. Сега ще се борят за собственото си оцеляване. И ето кои точки стоят най-високо в дневния им ред:
	1. Трябва да убедят съда (тоест обществеността), че решението да бъдеш затворена в „Санкт Стефан“ през 1991 г. е било правилно, че наистина си била психично болна.
	2. Трябва да разделят случая „Саландер“ от случая „Залаченко“. Ще търсят начин за заемане на позиция, в която да заявят: „Ами да, Залаченко беше мръсник, но това няма нищо общо с решението дъщеря му да бъде затворена в клиника. А тя бе затворена, защото беше психично болна — всички други твърдения са плод на извратената фантазия на неуспели журналисти. Не, не сме подкрепяли Залаченко в никакво престъпление — това са само бълнувания и измислици на едно болно момиче в пубертета.“
	3. Проблемът, разбира се, е, че ако бъдеш освободена в предстоящия процес, това ще е потвърждение от страна на съда, че не си била луда, тоест ще се разбере, че има нещо гнило около затварянето ти през 1991-ва. Затова те ще се опитат отново да те вкарат в клиника. Ако съдът потвърди, че си психично болна, медийният интерес към случая „Саландер“ ще секне. Медиите така функционират.
	Съгласна ли си?

	Лисбет кимна на себе си. Всичко това тя вече го бе изчислила. Проблемът бе, че не знаеше точно какво трябва да се направи.

	Лисбет, съвсем сериозно — този мач трябва да се реши в средствата за масова информация, а не в съда. По-лошото е, че по „причини, свързани с неприкосновеността на личността“, процесът ще се проведе при закрити врата.
	В деня, когато убиха Залаченко, в жилището ми бе извършен взлом. Няма следи от насилване на вратата, нищо не е пипано или местено, освен едно. Папката от лятната къща на Бюрман с доклада на Гунар Бьорк от 1991-ва бе изчезнала. Същевременно сестра ми бе нападната и нейното копие откраднато. Тази папка е най-важното доказателство.
	Реагирах така, сякаш документите за Залаченко са безвъзвратно изгубени. Всъщност имах още едно копие, което щях да дам на Армански. Копирах и него в няколко екземпляра и ги пласирах тук-там.
	Противниковата страна в лицето на някои овластени личности и някои психиатри ще се отдаде заедно с прокурор Ричард Екстрьом на подготовка на процеса. Имам източник, който ми дава известна информация какво точно става, но подозирам, че ти имаш по-добри възможности да намериш каквото ни е нужно… Ако е така, то побързай.
	Прокурорът ще опита да те осъди на психиатрично лечение. Помощ му оказва твоят стар познайник Петер Телебориан.
	Аника няма да може да започне медийна кампания, тъй като прокурорската страна ще пуска изгодна за обвинението информация. Значи ръцете й са вързани.
	Затова пък аз нямам такива ограничения. Мога да пиша каквото си искам, а и имам цял вестник на мое разположение.
	Липсват два важни детайла.
	1. Първо, искам нещо, което да сочи, че прокурор Ричард Екстрьом си сътрудничи с Петер Телебориан по непочтен начин и че целта отново е да те вкарат в лудница. Бих могъл да изляза в най-доброто телевизионно предаване и да представя документация, която унищожава аргументите на прокурора.
	2. За да се започне медийна война срещу Сепо, трябва да дам гласност на онова, което ти сигурно смяташ за свои лични работи. Анонимността при това положение ще бъде неподходяща, като се има предвид какво се пише за теб още от миналия Великден. Трябва да изградя съвсем нов твой медиен образ, дори ако според теб това ще наруши правата ти, при това изцяло с твое съгласие. Разбираш ли какво имам предвид?

	Тя отвори архива на „смахнатата маса“. Съдържаше двайсет и шест документа с различна големина.


	Глава четиринайсета
	Сряда, 18 май

	Моника Фигерула стана в пет часа в сряда сутринта и направи необичайно късо бягане, преди да се изкъпе и да облече черни джинси, бяла фланелка и тънко сиво сако. Свари кафе, което наля в термос, и намаза сандвичи. Сложи си кобура и извади своя „Зиг Зауер“ от шкафа. Малко след шест запали белия си сааб 9–5 и потегли към Витангигатан във Велингбю.
	Йоран Мортенсон живееше на най-горния етаж в триетажна къща в предградието. Във вторник тя бе извадила всичко, което можа да намери за него в официалния архив. Беше ерген, което обаче не пречеше да живее с някого. Нямаше забележки за него в данъчното, нито сведения за по-голямо състояние и, изглежда, живееше по-скоро скромен живот. Рядко бе излизал в болнични.
	Единственото забележително нещо бе, че имаше разрешително за не по-малко от шестнайсет огнестрелни оръжия. Три от тях бяха ловни пушки, останалите бяха оръжия от различни видове. При положение, че имаше разрешително, това не беше престъпление, но Моника Фигерула таеше напълно основателни подозрения към хората, притежаващи големи количества оръжие.
	Волвото с регистрационния номер с начални букви КАБ стоеше на паркинга, на около трийсет метра от мястото, където паркира и Моника Фигерула. Тя си наля малко черно кафе в хартиена чаша и изяде един сандвич със салата и сирене. После обели един портокал и дълго смука всяко резенче.


	На сутрешната визитация Лисбет Саландер имаше силно главоболие. Помоли за един алведон и го получи без коментари.
	След час главоболието се усили. Позвъни на сестрата и помоли за още един алведон. Но и това не помогна. Към обяд толкова я болеше главата, че сестрата извика доктор Ендрин, която след кратък преглед предписа силни болкоуспокоителни.
	Лисбет постави таблетките под езика си и ги изхвърли в мига, в който остана сама.
	Към два часа следобед започна да повръща. Това се повтори и към три.
	Към четири в отделението пристигна доктор Андеш Юнасон — тъкмо преди доктор Хелена Ендрин да си тръгне. Проведоха кратко съвещание.
	— Лошо й е и има силно главоболие. Дадох й дексофен. Не разбирам какво й е… Толкова добре се развиваше напоследък. Може да е някаква инфлуенца…
	— Има ли температура? — попита доктор Юнасон.
	— Не, само 37,2 преди час.
	— Окей. Ще я държа под око през нощта.
	— Излизам за три месеца в отпуск — каза доктор Ендрин. — Ти или Свантесон ще трябва да се грижите за нея. Но Свантесон не е много запознат със случая…
	— Окей. Ще те замествам като неин лекуващ лекар, докато те няма.
	— Добре. Ако има някакви кризи и имаш нужда от помощ, можеш, разбира се, да ми се обадиш.
	Двамата отново посетиха Лисбет. Тя лежеше, покрила се със завивката до върха на носа, и изглеждаше ужасно. Андеш Юнасон сложи ръка върху челото й и констатира, че е влажно.
	— Мисля, че трябва да те попрегледам.
	Той благодари на доктор Ендрин и й пожела приятна вечер.
	Към пет доктор Юнасон забеляза, че Лисбет е вдигнала температура от 37,8, което бе записано на картона й. Вечерта я посети три пъти и отбеляза в картона, че температурата е около 38 градуса — твърде висока, за да е нормално, и твърде ниска, за да представлява истински проблем. Към осем се разпореди за снимка на черепа.
	Когато получи снимките, внимателно ги проучи. Не можа да забележи нищо по-особено, освен една едва забележима по-тъмна част, в непосредствена близост до раната от куршума. Написа доста общо и с нищо незадължаващо заключение в картона й:

	Снимките не дават основание за твърда диагноза, но състоянието на пациентката явно бързо се е влошило през деня. Не е изключено да има малък кръвоизлив, който да не личи на снимките. Пациентката трябва да е в пълен покой и под строго наблюдение.



	Ерика Бергер бе получила двайсет и три имейла, когато пристигна в СМП в шест и половина в сряда сутринта.
	Един от тях идваше от _redaktion-sr@sverigesradio.com_. Текстът бе кратък. Съдържаше само една дума:

	КУРВА

	Тя въздъхна и вдигна показалец да изтрие имейла. В последния момент се въздържа. Разрови списъка на входящите писма и отвори онова, което бе пристигнало преди два дни. Подателят бе _centralred@smpost.se_. _Хм. Два имейла с думата „курва“ и подправен подател._ Създаде нова директория, която кръсти „МедиенИдиот“ и запази и двата имейла. После се зае с докладната за сутрешните новини.


	Йоран Мортенсон напусна жилището си в 7,40 сутринта. Седна във волвото си и подкара към центъра на града, но зави по Стура Есинген и Грьондал към Сьодермалм. Караше по Хорнсгатан, насочи се към Белмансгатан през Бреншюркагатан. Зави наляво по Тавастгатан при кръчмата „Бишопс Армс“ и паркира точно на ъгъла.
	Моника Фигерула имаше луд късмет. Точно когато стигна до кръчмата „Бишопс Армс“, един камион излезе и освободи място за паркиране до бордюра на тротоара на Белмансгатан. Тя спря точно на пресечката на Белмансгатан и Тавастгатан. От мястото си виждаше малко от задното стъкло на волвото на Мортенсон на Тавастгатан. Точно пред нея бе Белмансгатан №1. Виждаше фасадата отстрани, без портата, но можеше да забележи всеки, който излезеше оттам. Не се съмняваше, че това е адресът, който бе причина за посещението на Мортенсон в района. Това беше вратата на Микаел Блумквист.
	Моника Фигерула констатира, че районът около Белмансгатан е кошмарен за наблюдение. Единственото място, откъдето портата се виждаше, бе пешеходната зона и надлезът в горната част на Белмансгатан. Там нямаше място за паркиране и наблюдателят би бил оголен като кабел от стар телефон. Мястото, където се пресичаха Лемнасгатан и Тавастгатан и където бе паркирала Моника Фигерула, бе по принцип единственото, на което можеше да си седи в колата и да има видимост към целия район. Лошото бе, че някой по-наблюдателен можеше да я забележи в колата.
	Извърна глава. Не искаше да оставя колата и да броди из района, съзнаваше, че може да привлече нечие внимание.
	Микаел Блумквист излезе от дома си в 9,10. Моника Фигерула си отбеляза часа. Видя, че погледът му се плъзга по надлеза в горната част на Белмансгатан и че тръгва точно срещу нея.
	Моника Фигерула отвори жабката и разгъна карта на Стокхолм върху предната седалка. После отвори и бележник, извади писалка от джоба на сакото, взе мобилния и се престори, че говори.
	Видя, че Микаел Блумквист хвърля кос поглед по Тавастгатан. Той явно знаеше, че го следят, и трябва да бе видял колата на Мортенсон, но не спря да върви и не прояви видим интерес. _Действа спокойно и хладнокръвно. Друг на негово място щеше да дръпне вратата на колата и да му даде да се разбере._
	В следващия момент Микаел подмина колата й. Моника Фигерула бе погълната в търсене на някакъв адрес на картата на Стокхолм, като едновременно се правеше, че говори по телефона, но усети, че Микаел Блумквист я погледна, когато минаваше покрай нея. _Подозрителен към всичко наоколо._ Мерна гърба му в огледалото за обратно виждане, когато продължи към Хорнсгатан. Беше го виждала един-два пъти по телевизията, но сега за първи път го виждаше на живо. Носеше сини джинси, тениска и сиво сако. През рамото му бе прехвърлена чанта, вървеше с дълги, небрежни крачки. Наистина хубав мъж.
	Йоран Мортенсон изникна на ъгъла до „Бишопс Армс“ и проследи Микаел Блумквист с поглед. Носеше доста голям спортен сак през рамо и привършваше разговор по мобилния. Моника Фигерула очакваше Мортенсон да тръгне след Микаел, но за нейна изненада той пресече улицата точно пред нейната кола и зави наляво надолу по хълма към дома на журналиста. В следващата секунда мъж в яке с качулка мина пред колата на Моника Фигерула и последва Мортенсон. _Ало, ти пък откъде се взе?_
	Застанаха пред портата на Микаел Блумквист. Мортенсон набра кода и двамата изчезнаха в стълбището. _Смятат да проникнат в жилището. Нощта на аматьорите. Но какво, по дяволите, си мислят, че правят?_
	После Моника Фигерула вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и възкликна, когато внезапно отново видя Микаел Блумквист. Беше се върнал и сега стоеше на десет метра зад нея, достатъчно близо, за да проследи с очи Мортенсон и приятелчето му. Моника гледаше лицето му. Той не я погледна.
	Затова пък бе видял Йоран Мортенсон да влиза през вратата. След малко Блумквист се завъртя и продължи да върви към Хорнсгатан.
	Моника Фигерула седя неподвижно трийсетина секунди. _Знае, че го следят. Държи под контрол околността. Но защо не реагира? Нормалните хора щяха да преобърнат земята… трябва да има нещо наум._


	Микаел Блумквист остави телефона и замислено загледа бележника върху бюрото. Автомобилният регистър току-що го бе информирал, че колата с русата жена в нея, която бе забелязал на хълма на Белмансгатан, е собственост на някоя си Моника Фигерула, родена през 1969-та и живееща на Понтонергатан на Кунгсхолмен. След като в колата седеше жена, Микаел реши, че това е самата Моника Фигерула.
	Тя говореше по телефона и разглеждаше карта, разтворена на предната седалка. Микаел нямаше причина да предполага, че жената има нещо общо с аферата „Залаченко“, но от известно време отбелязваше всяко отклонение от нормалното в своето обкръжение и особено около жилището си.
	Повиши глас и извика Лоти Карим.
	— Коя е тази жена? Изрови паспортна снимка, къде работи и ако намериш нещо за миналото й.
	— Окей — каза Лоти Карим и се върна на бюрото си.


	Шефът на икономическия отдел на СМП Кристер Селберг изглеждаше стъписан. Отмести бланката с деветте кратки точки, които Ерика Бергер бе оставила на седмичната среща на бюджетната комисия. Отговарящият за бюджета Улф Флудин изглеждаше разтревожен. Председателят на управата Боргшьо, както винаги, имаше неутрален вид.
	— Това е невъзможно — констатира Селберг с учтива усмивка.
	— И защо? — запита Ерика Бергер.
	— Управителният съвет никога няма да се съгласи. Това излиза от рамките на разумното.
	— Хайде тогава отначало — предложи Ерика Бергер. — Назначена съм да направя СМП отново печеливш. За да стане това, трябва да работя с някого. Нали?
	— Да, но…
	— Не мога да измайсторя съдържанието на ежедневник само като седя в буркана и си мечтая за разни неща.
	— Ти не разбираш икономическите реалности.
	— Възможно е. Но разбирам от правенето на вестник. А действителността е такава, че през последните петнайсет години общият брой на персонала в СМП е намалял със 118 души. Вярно, че половината са технически оформители, заменени с нова техника, но броят на произвеждащите текстове репортери е намалял с цели 48 души през този период.
	— Бяха необходими съкращения. Ако не ги бяхме направили, вестникът отдавна щеше да е закрит.
	— Да не обсъждаме сега кое е необходимо и кое не. През последните три години са съкратени осемнайсет репортерски места. От друга страна, цели девет места в СМП са вакантни и донякъде се заемат от временни заместващи. Спортната редакция е драстично намалена. Там има девет щатни бройки и в продължение на повече от година две от тях стоят незаети.
	— Става дума за пестене на пари. _Толкова е просто._
	— В културата също има три незаети места. В икономическата редакция — едно. Правната редакция на практика не съществува… там имаме един редакционен шеф, който за всяка задача набира репортери от общата редакция. И така нататък. СМП няма сериозни наблюдатели поне от осем години. Там сме напълно зависими от хора на свободна практика и от материалите на агенциите. С други думи, нямаме нито една редакция, която да наблюдава държавните институции и власти.
	— Вестникарският бранш е в тежко положение…
	— Истината е, че или СМП трябва незабавно да се закрие, или управата да вземе решение за интензивни инвестиции. Днес имаме по-малко назначени, които произвеждат повече текстове всеки ден. Затова текстовете са лоши, повърхностни и им липсва достоверност. Което означава, че хората ще престанат да четат СМП.
	— Ти не разбираш…
	— Уморих се да чувам, че не разбирам. Не съм някакъв чирак, който е тук на издръжка.
	— Но предложението ти е безумно.
	— И защо?
	— Предлагаш вестникът да не е печеливш.
	— Слушай, Селберг, през тази година ще разпределиш голяма сума пари на двайсет и тримата притежатели на акции във вестника. Към това се прибавя и разпределението на напълно невероятните бонуси, които ще струват на СМП близо десет милиона крони, на девет души от управата на СМП. Дал си на себе си бонус от 400 000 крони като награда за това, че си направил съкращения в СМП. Не е чак дотам голям бонус — като онези, които си раздават разни директори в „Скандия“, но в моите очи не струваш и едно йоре. Бонуси ще се изплащат на тези, които са направили нещо за укрепването на СМП. Твоите съкращения всъщност са го отслабили и са задълбочили кризата.
	— Несправедлива си. Управата е одобрила всяка предприета от мен стъпка.
	— Управата е приела твоите мерки, защото им раздаваш пари всяка година. На това трябва да се сложи край тук и сега.
	— Значи предлагаш, и то напълно сериозно, управлението да вземе решение да премахне всякакви дивиденти и бонуси. И как, мислиш, ще приемат това акционерите?
	— Предлагам тази година да е нулева. Това ще означава спестяване на близо 21 милиона крони и възможност силно да се подобрят работата и икономиката на СМП. Предлагам още намаляване на заплатите на шефовете. Имам месечна заплата от 88 000 крони, което е пълна лудост за вестник, който не може да печели дори от спортната си редакция.
	— Искаш, значи, да намалиш собствената си заплата? Какво, да не си поборник на някакъв комунизъм в заплатите?
	— Я не говори глупости! Заплатата ти е 112 000 на месец, ако се включи и годишният ти бонус. Това е безумно. Ако вестникът е стабилен и изкарва прилична печалба, можеш да раздаваш колкото си искаш пари за бонуси. Но е неприлично да повишаваш бонуса си тъкмо тази година. Предлагам намаление на всички шефски заплати наполовина.
	— Онова, което не разбираш, е, че нашите акционери са акционери именно защото искат да печелят пари. На това му казват капитализъм. Ако им предложиш да загубят пари, те повече няма да бъдат акционери.
	— Не предлагам да губят пари, но може и дотам да се стигне. Собствеността означава и отговорност. Самият ти подчертаваш, че в случая става дума за капитализъм. Собствениците на СМП искат да трупат печалби. Но правилата са такива, че пазарът решава дали ще има печалби или загуби. Разсъждаваш така, сякаш правилата на капитализма трябва да важат избирателно, само за работещите в СМП, а ти с акционерите да сте изключение.
	Селберг въздъхна и вдигна очи към небето. Безпомощно потърси с поглед Боргшьо. Боргшьо замислено проучваше програмата на Ерика Бергер от девет точки.


	Моника Фигерула чака четирийсет и девет минути, преди Йоран Мортенсон и непознатият най-после да излязат от портата на Белмансгатан №1. Щом тръгнаха към нея нагоре по възвишението, тя вдигна своя „Никон“ с 300-милиметров телеобектив и направи две снимки. Сложи камерата в жабката и тъкмо отново да се заеме с картата си, когато случайно хвърли поглед към горната част на Белмансгатан. И се ококори. В самия край на улицата стоеше тъмнокоса жена с цифрова камера и снимаше Мортенсон и приятелчето му. _Какво, по дяволите… да няма някакъв шпионски конгрес на Белмансгатан?_
	Мортенсон и непознатият се разделиха, без да разговарят. Мортенсон отиде при колата си на Тавастгатан. Запали двигателя, зави и изчезна от полезрението на Моника Фигерула.
	Тя премести поглед към огледалото за обратно виждане, където видя гърба на мъжа. Вдигна очи и забеляза, че жената с камерата е спряла да снима и че върви в нейната посока.
	_Ези или тура?_ Вече знаеше кой е Йоран Мортенсон и с какво се занимава. Докато непознатият мъж и жената с камерата бяха неизвестни карти. Но ако оставеше колата си, рискуваше да бъде забелязана от жената с камерата.
	Седеше и не мърдаше. В огледалото за обратно виждане видя мъжът да свива наляво по Бреншюркагатан. Изчака, докато жената с камерата стигне до пресечката пред нея, очаквайки да последва мъжа, но вместо това жената зави на 180 градуса и тръгна надолу по стръмнината към Белмансгатан №1. Моника Фигерула видя жена на около трийсет и пет години, с късо подстригана тъмна коса и облечена в тъмни джинси и черно яке. Когато жената се поотдалечи надолу по стръмнината, Моника дръпна вратата и затича към Бреншюркагатан. Не забеляза никъде непознатия. В следващата секунда видя да потегля фургон тойота. Видя мъжа в полупрофил и запомни номера на колата. Но и без номера щеше да го открие — от двете страни на колата имаше рекламни надписи: „Лаш Фаулсон — ключалки и ключове“.
	Не направи опит да изтича обратно до колата си и да последва тойотата.
	Вместо това спокойно тръгна назад. Пристигна съвсем навреме, за да види, че жената с камерата влиза в сградата на Микаел Блумквист.
	Седна в колата си и отбеляза и регистрационния, и телефонния номер на сервиза на Лаш Фаулсон за ключалки и ключове. После се почеса по главата. Твърде тайнствено движение имаше около адреса на Микаел Блумквист. Моника знаеше, че той има апартамент на мансардния етаж, но от скиците от службата за градско застрояване бе видяла, че се намира от другата страна на къщата и гледа към Ридарферден и Стария град. Жилище в културен квартал, в квартал с традиции. Запита се дали не е някой хвалипръцко.
	Почака девет минути, преди жената с камерата да излезе от вратата. Вместо да се върне по хълма към Тавастгатан, тя продължи надолу и зави надясно на ъгъла с Прюсгренд. Хм. Ако имаше паркирана кола там, Моника Фигерула бе загубена. Но ако се движеше пеша, имаше само един изход — отгоре на Бреншюркагатан при Пюстегренд, близо до шлюза.
	Моника Фигерула остави колата и зави наляво към шлюза по Бреншюркагатан. Беше почти стигнала Прюсгренд, когато жената с камерата изникна пред нея. Бинго. Последва я покрай „Хилтън“ на площад Сьодермалмсторг пред Градския музей при шлюза. Движеше се на около трийсет метра след нея. Жената изчезна във входа на метрото при шлюза и Моника ускори ход, но се спря, когато я видя да отива към будката за вестници, вместо да минава преградите.
	Моника Фигерула наблюдаваше жената на опашката при будката. Беше висока около 1,70 м и изглеждаше относително добре тренирана. Носеше обувки за джогинг. Като я гледаше как стои пред будката, стъпила стабилно на двата си крака, Моника Фигерула внезапно изпита усещането, че това е полицайка. Жената купи кутийка _Catch Dry_* и се върна на Сьодермалмсторг, после тръгна надясно към Катаринавеген.
	[* Шведска марка енфие (англ.). — Б.пр.]
	Моника Фигерула я последва. Беше напълно сигурна, че жената не я бе забелязала. Жената зави на ъгъла при „Макдоналдс“ и Моника забърза зад нея, като спазваше около четирийсет метра разстояние.
	Когато и тя зави, жената бе изчезнала безследно. Моника Фигерула удивена спря. _Мамка му!_ Бавно мина покрай вратите. После погледът й попадна на една табела. Милтън Секюрити.
	Моника Фигерула кимна на себе си и се върна обратно на Белмансгатан.
	Подкара нагоре към Йотгатан, където се намираше редакцията на „Милениум“, и следващия половин час кръжеше по улиците около редакцията. Не видя колата на Мортенсон. По обяд се върна в полицията на Кунгсхолмен и почти целия следващ час прекара във вдигане на тежести в гимнастическия салон.


	— Имаме проблем — каза Хенри Кортез.
	Малин Ериксон и Микаел Блумквист вдигнаха погледи от ръкописа на книгата за Залаченко. Часът бе един и половина следобед.
	— Сядай — каза Малин.
	— Става дума за „Витавара АД“, онова предприятие, което произвежда тоалетни във Виетнам и ги продава по 1700 кинта парчето.
	— Аха. И в какво е проблемът? — запита Микаел.
	— „Витавара АД“ е дъщерно предприятие на „СвеаБюг АД“.
	— Тъй. Това е доста голямо предприятие.
	— Да. Председателят на управата се казва Магнус Боргшьо. Между другото е и председател на управата на „Свенска Морон-Постен“ и притежава около десет процента от него.
	Микаел остро погледна Хенри Кортез.
	— Сигурен ли си?
	— Да. Шефът на Ерика Бергер е шибана акула, която ползва детски труд във Виетнам.
	— Леле… — каза Малин Ериксон.


	Редакционният секретар Петер Фредриксон изглеждаше в лошо настроение, когато внимателно почука на вратата на буркана на Ерика Бергер около два следобед.
	— Какво има?
	— Ами… малко е деликатно. Но някой в редакцията е получил имейл от теб.
	— От мен?
	— Да. Уви.
	— И какъв е той?
	Той й даде няколко листа с написани имейли, адресирани до Ева Карлсон, 26-годишна заместваща в страницата за култура. Подател според главата на писмото бе „erika.berger@smpost.se“.

	Любима Ева! Искам да галя и целувам гърдите ти. Пламнала съм от възбуда и не мога да се владея. Моля те, отговори на чувствата ми. Срещни се с мен.
	Ерика

	Ева Карлсон не бе отговорила на това начално предложение и в резултат през следващите дни получи още два имейла.

	Скъпа, любима Ева! Моля те, не ме отблъсквай. Луда съм по теб. Искам те гола. Трябва да те имам. Ще ти бъде хубаво. Никога няма да съжаляваш. Ще целувам всеки сантиметър от голата ти кожа, хубавите ти гърди и прекрасния ти хълм.
	Ерика


	Ева! Защо не отговаряш? Не се страхувай от мен. Не ме отблъсквай. Не си девственица. Знаеш за какво става дума. Искам да правя секс с теб и богато ще те възнаградя. Ако си мила с мен, и аз ще бъда мила с теб. Беше попитала за удължение на твоя срок на заместваща. В моя власт е да го удължа и дори да го превърна в щат. Нека се срещнем довечера в 21 ч. при колата ми на паркинга в гаража.
	Твоя Ерика

	— Тъй значи — каза Ерика Бергер. — И сега тя се чуди дали не седя тук и не й изпращам мръсни послания.
	— Не съвсем… искам да кажа… уф.
	— Петер, изплюй камъчето.
	— Тя горе-долу е повярвала на първия мейл и бе доста изумена. Но после разбра, че това е идиотско и не е в твоя стил и…
	— Е, и?
	— Ами тя мисли, че това е много деликатно и не знае точно какво да направи. Още повече че е много впечатлена от теб и те харесва… като шеф де. Така че дойде при мен и ме помоли за съвет.
	— Разбирам. И ти какво й каза?
	— Казах, че това е някакво менте и някой я използва. И двете ви. И й обещах да говоря с теб.
	— Благодаря. Бъди така добър и я изпрати при мен след десет минути.
	Ерика използва времето да състави съвсем свой имейл.

	Поради стеклите се обстоятелства трябва да ви информирам, че сътрудничка в СМП е получила известен брой писма, които трябвало да са от мен. Писмата съдържат груби сексуални намеци. Самата аз получих писма с вулгарно съдържание от подател, който се представя като „централен редактор“ в СМП. Както е известно, такъв адрес в СМП няма.
	Консултирах се с техническия шеф, който потвърди, че е много лесно да се подправи подател. Не знам как става, но явно в интернет има сайтове, където това може да се осъществи. Толкова по-зле, заключих, че някой извратен се занимава с всичко това.
	Бих искала да знам дали и други сътрудници в редакцията са получили странна електронна поща. В такъв случай искам веднага да съобщят за това на редакционния секретар Петер Фредриксон. Ако тази глупост продължи, ще трябва да заявим в полицията.
	Ерика Бергер, главен редактор

	Тя разпечати копие от имейла и после натисна копчето „изпрати“ към всички служители в концерна СМП. В същия миг на вратата почука Ева Карлсон.
	— Здравей, седни — каза Ерика. — Чух, че си получила поща от мен.
	— Ами, изобщо не вярвам, че е от теб.
	— Преди трийсет секунди получи нов имейл от мен. Него написах сама и го изпратих на всички колеги.
	Подаде на Ева Карлсон разпечатаното копие.
	— Окей. Разбирам.
	— Съжалявам, че някой те е нарочил за мишена на тази отвратителна кампания.
	— Няма нужда да се извиняваш заради някакъв луд.
	— Искам само да се уверя, че у теб не е останало и капчица съмнение, че имам нещо общо с тези писма.
	— Никога не съм смятала, че ти си ги изпратила.
	— Окей, благодаря — каза Ерика и се усмихна.


	Моника Фигерула прекара следобеда в събиране на информация. Започна с поръчването на паспортна снимка на Лаш Фаулсон, за да се увери, че това е човекът, когото е видяла в компанията на Йоран Мортенсон. После влезе в криминалния регистър и веднага получи информация.
	Лаш Фаулсон, 47-годишен, известен с прякора Фалун, бе започнал кариерата си с кражба на кола още като седемнайсетгодишен. През седемдесетте и осемдесетте на два пъти е бил арестуван и съден за взлом, обир и укриване на крадени вещи. Осъдили го първия път условно, във втория случай получил три години. По онова време бил „изгряваща звезда“ в престъпните среди и бил разпитван като заподозрян за още поне три взлома, един от които сравнително сложен и сериозен касов удар в универмаг във Вестерос. След като излежал присъдата си през 1984-та, се укротил или поне не било известно да е извършвал обири. Обучил се в ключарство (от всички професии избрал точно тази) и през 1987-ма започнал собствен бизнес, регистрирайки фирмата „Лаш Фаулсон — ключове и ключалки“ с адрес в Нортул.
	Да се идентифицира непознатата жена, снимала Мортенсон и Фаулсон, се оказа по-лесно, отколкото Моника Фигерула си бе представяла. Тя чисто и просто позвъни на рецепцията на „Милтън Секюрити“ и обясни, че търси служителка, която срещнала преди време, но чието име забравила. Успя да даде добро описание на въпросната жена. От рецепцията я осведомиха, че, изглежда, това е Сузан Линдер и я свързаха. Когато Сузан Линдер отговори на телефона, Моника Фигерула помоли за извинение и обясни, че вероятно е сбъркала номера.
	Отиде в деловодството и установи, че в област Стокхолм има осемнайсет жени, на име Сузан Линдер. Три от тях бяха около 35-годишни. Една в Нортеле, една в Стокхолм и една в Нака. Тя поръча паспортните им снимки и веднага идентифицира жената, която бе проследила от Белмансгатан, като Сузан Линдер от Нака.
	Описа случките от деня в докладна и отиде при Тощен Едклинт.


	Към пет часа Микаел Блумквист с отвращение отблъсна папката с разследването на Хенри Кортез. Кристер Малм също остави разпечатката, която бе прочел четири пъти. Хенри Кортез седеше на дивана в стаята на Малин Ериксон с гузен вид.
	— Кафе — каза Малин и се изправи.
	Върна се с четири чаши и кана с кафе.
	Микаел въздъхна.
	— Отвратително добра история — каза той. — Първокласно проучване. Всичко е документирано. Перфектна драматургия и _bad guy_, който напълно законно мами шведските наематели. Подлото е, че използват предприятие с детски труд във Виетнам.
	— И е добре написано — каза Кристер Малм. — В деня след публикацията Боргшьо ще бъде персона нон грата в шведския индустриален живот. Телевизията веднага ще захапе този текст. Ще го набутат между директорите от „Скандия“ и други мошеници. Страхотен удар за „Милениум“. Добра работа, Хенри.
	Микаел кимна.
	— Но това с Ерика е лъжицата катран в меда — каза той.
	Кристер Малм също кимна.
	— Но защо това да е проблем? — запита Малин. — Не Ерика е измамницата. Вероятно ще трябва да проверим какъв председател на управата е той въобще, макар да й е шеф.
	— Гаден проблем е — каза Микаел.
	— Ерика Бергер не ни е напуснала окончателно — каза Кристер Малм. — Тя притежава трийсет процента от „Милениум“ и е в нашата управа. Дори е председател на управата докато на следващото събрание не изберем Хариет Вангер, което няма да е по-рано от август. А Ерика сега работи в СМП и там също е в управата, чийто председател ще бъде изобличен от нас.
	Мрачна тишина.
	— И така, какво ще правим, по дяволите? — запита Хенри Кортез. — Ще отпечатаме ли текста?
	Микаел погледна Хенри Кортез право в очите.
	— Не, Хенри. Няма да го отпечатаме. Ние не работим така в „Милениум“. Но това предполага още работа. Не можем просто да халосаме Ерика с някой афиш.
	Кристер Малм кимна и размаха пръст.
	— Ще поставим Ерика на топа на устата и ще стане страшно. Ще трябва да продаде своя дял и веднага да си тръгне от „Милениум“, иначе ще я уволнят от СМП. Без да иска, е попаднала в ужасяващ конфликт на интереси. Честно казано, Хенри… съгласен съм с Микаел, че ако изобщо ще публикуваме историята, то това трябва да е поне след месец.
	Микаел кимна.
	— Да й се обадя ли? — попита Кристер Малм.
	— Не — каза Микаел. — Аз ще й се обадя и ще си уредя среща. Довечера.


	Тощен Едклинт внимателно слушаше Моника Фигерула, която обобщи събитията, разиграли се около жилището на Микаел Блумквист на Белмансгатан №1.
	— И така, служител на РПС/Сек влиза в жилищната сграда на Микаел Блумквист заедно с бивш касоразбивач, преквалифицирал се в ключар.
	— Точно така.
	— Какво, мислиш, са правили вътре?
	— Не знам. Но ги нямаше четирийсет и девет минути. Само предполагам, разбира се, че Фаулсон е отворил вратата и че Мортенсон е влязъл в жилището на Блумквист.
	— И какво са правили там?
	— Едва ли става дума за инсталиране на подслушвателно устройство, защото това отнема само минута. Значи Мортенсон е ровил из документите на Блумквист или каквото там държи в жилището си.
	— Но Блумквист е предупреден… нали откраднаха доклада на Бьорк от дома му.
	— Така е. Той знае, че е наблюдаван, и хладнокръвно наблюдава онези, които го наблюдават.
	— Защо според теб?
	— Има план. Събира информация и смята да изобличи Йоран Мортенсон. Това е единственото разумно обяснение.
	— И после се появява онази жена Линдер.
	— Сузан Линдер, 34-годишна, живее в Нака. Преди това е била полицай.
	— Полицай?
	— Завършила е полицейската школа и е работила шест години в подразделението в Сьодермалм. Внезапно е напуснала. Нищо в документите й не сочи защо. Била е няколко месеца безработна, преди да я назначат в „Милтън Секюрити“.
	— Драган Армански — замислено каза Едклинт. — Колко дълго остана тя в жилището?
	— Девет минути.
	— И какво е правила, как смяташ?
	— Предполагам, че след като е заснела Мортенсон и Фаулсон на улицата, е проверила какви са ги вършили вътре. Това означава, че „Милтън Секюрити“ работят заедно с Блумквист и са поставили наблюдаващи камери в жилището и на входа. Вероятно е влязла да изпразни съдържанието на камерите.
	Едклинт въздъхна. Историята със Залаченко започваше да става безкрайно сложна.
	— Окей. Благодаря. Върви си у дома. Трябва да поразмисля върху всичко това.
	Моника Фигерула отиде в салона на площад Санкт Ериксплан и се посвети на фитнес.


	Микаел Блумквист използва своя син резервен телефон „Ериксон Т10“, за да набере номера на Ерика Бергер в СМП. С което прекъсна дискусия между Ерика и редакторите за това как да бъде разположен текст за международния тероризъм.
	— О, здравей… чакай секунда.
	Ерика сложи ръка върху слушалката и се огледа.
	— Мисля, че сме готови — каза и даде няколко последни уточнения как иска материала.
	Щом остана сама в буркана, вдигна отново слушалката.
	— Здравей, Микаел. Извинявай, че не се обаждах. Просто съм затрупана от работа и има хиляда неща, в които трябва да се намеся.
	— И аз не съм оставал без работа — каза Микаел.
	— Как вървят нещата със Саландер?
	— Добре. Но не се обаждам за това. Трябва да се видим. Довечера.
	— Много бих искала, но трябва да остана до осем. Смъртно съм уморена. На крак съм от шест сутринта.
	— Рики… не говоря за сексуално развлечение. Трябва да говоря с теб. Важно е.
	Ерика замлъкна за момент.
	— За какво става дума?
	— Ще говорим, като се видим. Но не е забавно.
	— Окей. Ще дойда при теб към осем и половина.
	— Не, не при мен. Това е дълга история, но за известно време жилището ми ще е неподходящо. Ела в „Гърнето на Самир“ да пием по бира.
	— С кола съм.
	— Добре. Тогава ще пием безалкохолна бира.


	Ерика Бергер бе леко раздразнена, когато в осем и половина влезе в „Гърнето на Самир“. Изпитваше угризения, че дълго не се бе обаждала на Микаел, не и след деня, в който влезе в СМП. Но никога не бе имала толкова много работа, колкото сега.
	Микаел Блумквист вдигна ръка от ъглова маса до прозореца. Тя се поспря на прага. За миг Микаел й се стори ужасно чужд и тя усети, че го наблюдава с други очи. _Кой е този? Боже, колко съм уморена!_ После той се изправи и я целуна по бузата и за свой ужас тя установи, че дори не е помисляла за него през последните седмици и че всъщност й е липсвал безумно много. Сякаш отлетялото време в СМП е било сън и тя изведнъж щеше да се събуди на дивана в „Милениум“. Беше нереално.
	— Здравей, Микаел.
	— Здрасти, главна редакторке. Яла ли си?
	— Часът е осем и половина. Нямам твоите идиотски хранителни навици.
	После осъзна, че е гладна до смърт. Самир дойде с менюто, тя поръча безалкохолна бира, малка порция калмари и рязани картофи. Микаел поръча кускус и бира.
	— Как си? — попита тя.
	— Живеем в интересно време. До гуша съм зает.
	— Как е Саландер?
	— Тя е част от интересното.
	— Мике, не смятам да избягам с твоята история.
	— Извинявай… обикновено не избягвам да ти отговарям. В момента нещата са малко объркани. С удоволствие ще ти разкажа, но ще отнеме половината нощ. Как е да си шеф на СМП?
	— Не е точно като в „Милениум“.
	Тя за малко замълча.
	— Като се прибера у дома, заспивам като угасена свещ, а когато се събудя, пред очите ми са бюджети и сметки. Липсваше ми. Не можем ли да отидем у вас и да поспим? Нямам сили за секс, но с удоволствие ще се сгуша и ще спя у теб.
	— Сори, Рики. Точно сега жилището ми е неподходящо място.
	— Защо? Случило ли се е нещо?
	— Ами… някаква банда ми е сложила бръмбари и чува всяка дума, която казвам вътре. Аз самият инсталирах скрити наблюдателни камери, които показват какво става, когато не съм у дома. Мисля да спестим на поколенията голия ти задник.
	— Шегуваш ли се?
	Той поклати глава.
	— Не. Но не затова исках да се срещна с теб.
	— Какво е станало? Изглеждаш странно.
	— Ами… ти започна в СМП. А ние в „Милениум“ попаднахме на сюжет, който ще унищожи твоя председател на управата. Става дума за използване на детски труд и политически затворници във Виетнам. Мисля, че попаднахме на конфликт на интереси.
	Ерика остави вилицата и се взря в Микаел. Веднага разбра, че той не се шегува.
	— Ето как стоят нещата — каза той. — Боргшьо е председател на управата и мажоритарен собственик на фирма, която се нарича „СвеаБюг“ и която на свой ред има дъщерна фирма, която се казва „Витавара АД“. Произвеждат тоалетни чинии в предприятие във Виетнам, което е обвинявано от ООН за използване на детска работна сила.
	— Я повтори.
	Микаел подробно описа историята на Хенри Кортез. Отвори чантата си и извади копие от документацията. Ерика бавно прочете статията на Кортез. Накрая вдигна очи и срещна тези на Микаел. Усети необяснима паника, смесена с подозрение.
	— Как, по дяволите, става така, че първият „Милениум“, който се прави, след като напуснах, започва да се рови в хората от управата на СМП?
	— Не е така, Рики.
	Той обясни как се е появила историята.
	— И откога знаеш за това?
	— От днес следобед. Изпитвам дълбоко притеснение от цялото това развитие на нещата.
	— Какво ще правите?
	— Не знам. Трябва да публикуваме. Не можем да направим изключение само защото става дума за твоя шеф. Но никой от нас не иска да нарани теб.
	Той разпери ръце.
	— Доста сме отчаяни. Хенри най-вече.
	— Аз все още съм в управата на „Милениум“. Имам дял… това ще се възприеме като…
	— Много добре знам как ще се възприеме. Ще попаднеш в купчина лайна в СМП.
	Ерика усети, че я връхлита жестока умора. Стисна зъби и потисна импулса си да помоли Микаел да потуши историята.
	— Боже, каква проклетия! — каза. — Няма ли начин да не е истина…?
	Микаел поклати глава.
	— Цяла вечер съм преглеждал документацията на Хенри. Боргшьо е пред заколение.
	— Какво ще правите?
	— Ти какво би направила, ако бе попаднала на това преди два месеца?
	Ерика Бергер замислено загледа своя приятел и любовник от повече от двайсет години. После сведе поглед.
	— Знаеш какво бих направила.
	— Това е катастрофално съвпадение. Нищо от него не е насочено срещу теб. Ужасно съжалявам. Затова настоявах за тази среща. Трябва да решим какво да правим.
	— Ние?
	— Ето… тази история бе предвидена за юнския брой. Аз отложих публикуването. Ще излезе най-рано през август, а може да се премести още, ако ти е необходимо.
	— Разбирам.
	В гласа й прозвуча горчивина.
	— Предлагам нищо да не решаваме тази вечер. Ще вземеш документацията със себе си у дома и ще размислиш. Не прави нищо, преди да съставим обща стратегия. Имаме време.
	— Обща стратегия?
	— Или трябва да напуснеш управата на „Милениум“, преди да сме публикували, или да напуснеш СМП. Но не можеш да седиш и на двата стола.
	Тя кимна.
	— Толкова дълбоко съм свързана с „Милениум“, че никой няма да повярва, че нямам пръст в играта, дори и да си тръгна.
	— Има алтернатива. Можеш да вземеш сюжета в СМП, да изобличиш Боргшьо и да поискаш оставката му. Убеден съм, че Хенри Кортез ще се съгласи. Но не прави абсолютно нищо, преди всички да постигнем съгласие.
	— Виждам, че трябва да накарам човека, който ме назначи, да бъде уволнен.
	— Съжалявам.
	— Не е лош човек.
	Микаел кимна.
	— Вярвам ти. Но е алчен.
	Ерика кимна. Изправи се.
	— Отивам си в къщи.
	— Рики, аз…
	Тя го прекъсна.
	— Просто съм смъртно уморена. Благодаря, че ме предупреди. Трябва да помисля какво означава всичко това.
	Микаел кимна.
	Тя си тръгна, без да го целуне по бузата, и го остави да плати сметката.


	Ерика Бергер бе паркирала на двеста метра от „Гърнето на Самир“ и бе изминала половината път, когато усети толкова силно сърцебиене, че се принуди да спре и да се опре на стената до нечия врата. Стана й зле.
	Стоя така дълго, вдишвайки прохладния майски въздух. Внезапно осъзна, че от първи май насам е работила по петнайсет часа на ден. Скоро щяха да станат три седмици. А как щеше да се чувства след три години? Как се бе почувствал Мурандер, преди да падне мъртъв насред редакцията?
	След десет минути се върна в „Гърнето на Самир“ и срещна Микаел точно когато излизаше през вратата. Той изумен се спря.
	— Ерика…
	— Не казвай нищо, Микаел. Толкова отдавна сме приятели, че нищо не може да ни раздели. Ти си най-добрият ми приятел и сега положението е същото, каквото беше онзи път, когато преди две години изчезна в Хедестад, само че наопаки. Чувствам се потисната и нещастна.
	Той кимна и я обгърна с ръце. Тя внезапно усети сълзи да напират в очите й.
	— Три седмици в СМП вече ме убиха — каза и се засмя.
	— Хайде, хайде. Май трябва нещо повече, за да се убие Ерика Бергер.
	— Апартаментът ти не става. Твърде съм уморена да пътувам за дома в Салтшьобаден. Ще заспя на волана и ще се пребия. Току-що реших нещо. Ще се разходя до „Скандик Краун“ и ще си взема стая. Ела с мен.
	Той кимна.
	— Сега се казва „Хилтън“.
	— Майната му.


	Изминаха пеша краткото разстояние. Никой не продума. Микаел държеше ръката си около раменете й. Ерика го погледна и видя, че и той е точно толкова уморен, колкото и тя.
	Отидоха направо на рецепцията, взеха двойна стая и платиха с кредитната карта на Ерика. Качиха се, съблякоха се, взеха душ и се пъхнаха в леглото. Ерика имаше мускулна треска, сякаш бе участвала в Стокхолмския маратон. Известно време се прегръщаха и заспаха като духнати свещи.
	Никой от тях не разбра, че са наблюдавани. Така и не забелязаха мъжа, който ги следеше във фоайето на хотела.


	Глава петнайсета
	Четвъртък, 19 май — неделя, 22 май

	Лисбет Саландер прекара по-голямата част от нощта срещу четвъртък в четене на статиите на Микаел Блумквист и на онези глави от книгата му, които бяха що-годе готови. Прокурор Екстрьом залагаше на процес през юли, поради което Микаел беше определил като краен срок за печат 20 юни. Това означаваше, че проклетият Кале Блумквист имаше на разположение месец, за да приключи писането и да запълни всички дупки в текста.
	Лисбет не разбираше как ще успее, но това си беше негов, а не неин проблем. Нейният бе да реши как да се отнесе към въпросите, които й бе задал.
	Вдигна своя „Палм Тунгстен Т3“, влезе в „смахнатата маса“ и провери дали не е написал нещо ново през изминалото денонощие. Не беше. После отвори онзи документ, на който той бе дал наименованието „Централни въпроси“. Вече знаеше текста наизуст, но за всеки случай го прочете още веднъж.
	Припомни си вече начертаната от Аника Джанини стратегия. Когато Аника й говореше, тя я слушаше разсеяно и дистанцирано, сякаш тия неща не я засягаха. Но Микаел Блумквист знаеше нейни тайни, а Аника — не. Затова той можеше да предложи по-печеливша стратегия. Отиде на четвъртата част.

	Единственият човек, който може да реши как ще изглежда бъдещето ти, си ти самата. Няма никакво значение колко се старае Аника заради теб или как аз, Армански, Палмгрен и други те подкрепяме. Няма да се опитвам да те убеждавам да правиш нещо. Сама трябва да решиш какво да направиш. Или ще обърнеш процеса в твоя полза, или ще ги оставиш да те осъдят. Но за да спечелиш, трябва да се бориш.

	Лисбет изключи компютъра и погледна към тавана. Микаел я бе помолил за разрешение да разкаже истината в книга. Той смяташе да пропусне историята с изнасилването. Вече бе написал тази част и замазваше нещата, като твърдеше, че Бюрман е започнал сътрудничество със Залаченко, което се е провалило, когато се е отметнал, и Ниедерман е бил принуден да го убие. Не навлизаше в мотивировките на Бюрман.
	Проклетият Кале Блумквист здравата й бе усложнил живота.
	Лисбет мисли дълго.
	В два сутринта отново включи своя „Палм Тунгстен Т3“ и отвори _Word_. Създаде нов документ, извади електронната писалка и започна да чука букви на дигиталната клавиатура.

	Името ми е Лисбет Саландер. Родена съм на 30 април 1978 г. Майка ми се казваше Агнета София Саландер. Била на 17, когато съм се родила. Баща ми беше психопат, убиец и бияч на жени, на име Александър Залаченко. Преди бе работил като шпионин в Западна Европа за съветското военно разузнаване ГРУ.

	Писането вървеше бавно, защото трябваше да чука буква след буква. Лисбет формулираше в главата си всяко изречение, преди да го напише. Не направи нито една промяна в написания текст. Работи до четири часа сутринта, когато изключи компютъра си и го остави да се зарежда в кухината от задната страна на нощната масичка.


	Ерика Бергер се събуди в седем сутринта. Чувстваше се далеч не отпочинала, но бе спала без прекъсване осем часа. Хвърли поглед на Микаел Блумквист, който продължаваше дълбоко да спи.
	Започна с включване на мобилния и проверка на съобщенията. Дисплеят показа, че мъжът й, Грегер Бакман, бе звънял единайсет пъти. _Мамка му! Забравих да се обадя._ Тя набра номера и обясни къде се намира и защо не се е прибрала предишната нощ. Той беше сърдит.
	— Ерика, никога повече не прави така. Не че има нещо общо с Микаел, но цяла нощ бях в насипно състояние. Ужасно ме беше страх да не се е случило нещо. Трябва да се обаждаш и да казваш, че няма да се прибираш. Такова нещо не трябва да се забравя.
	Грегер Бакман бе напълно наясно, че Микаел Блумквист е любовник на жена му. Връзката им започна с негово съгласие и с добро чувство и към двамата. Но когато решаваше да преспи у Микаел, Ерика винаги се обаждаше на мъжа си и обясняваше положението. Този път отиде в „Хилтън“ без никаква друга мисъл, освен да спи.
	— Прости ми! — каза тя. — Вчера просто щях да падна.
	Той помърмори малко.
	— Не се сърди, Грегер. Нямам сили за това точно сега. Ще ми се караш довечера.
	Той помърмори още малко и обеща да й се накара, щом я пипне.
	— Окей. Какво става с Блумквист?
	— Спи. — Тя внезапно се разсмя. — Вярвай или не, но заспахме пет минути след като си легнахме. Никога не се бе случвало преди.
	— Ерика, това е сериозно. Може би трябва да идеш на лекар.
	Щом привърши разговора с мъжа си, Ерика звънна на номератора на СМП и остави съобщение за редакционния секретар Петер Фредриксон. В него обясняваше, че е била възпрепятствана и ще дойде малко по-късно от обикновено. Помоли го да отложи планираната по-рано среща със сътрудниците от културната редакция.
	После потърси чантата си, извади четка за зъби и отиде в банята. Върна се при леглото и събуди Микаел.
	— Здравей — измрънка той.
	— Здравей — каза тя. — Бързо в банята да се измиеш.
	— Как… какво?
	Той се надигна и се огледа объркано. Наложи се Ерика да му напомни, че се намира в „Хилтън“. Той кимна.
	— Така. Върви сега в банята.
	— Защо?
	— Защото веднага щом се върнеш, искам да правя секс с теб.
	Той погледна ръчния си часовник.
	— И побързай. Имам събрание в единайсет, а ще ми трябва поне половин час да си оправя лицето. И после трябва да успея да купя чиста нощница на път към службата. Това ни дава само два часа да наваксаме сума ти пропиляно време.
	Микаел отиде в банята.


	Йеркер Холмберг паркира форда на баща си в двора на бившия министър-председател Турбьорн Фелдин в Ос, съвсем близо до Рамвик в община Херньосанд.
	Излезе от колата и се огледа. Беше четвъртък сутрин. Ръмеше и полето беше зелено. На 79 години Фелдин вече не беше активен земеделец и Холмберг се запита кой ли сее и жъне. Знаеше, че го наблюдават от кухненския прозорец. Това влизаше в правилата на село. Самият той бе израснал в Хеледал край Рамвик, на хвърлей камък от Сандьобрун, едно от най-красивите места на света. Според Йеркер Холмберг.
	Изкачи стълбите и почука.
	Бившият ръководител на Партията на центъра изглеждаше стар, но все още жизнен и силен.
	— Здравей, Турбьорн. Казвам се Йеркер Холмберг. Срещали сме се и друг път, но преди години. Моят баща е Густаф Холмберг, депутат от Партията на центъра през седемдесетте и осемдесетте години.
	— Здравей. Да, познах те, Йеркер. Ти май си полицай в Стокхолм, ако не се лъжа. Трябва да са минали десет-петнайсет години.
	— Ако не и повече. Може ли да вляза?
	Той седна до кухненската маса, докато Турбьорн Фелдин наливаше кафе.
	— Надявам се всичко да е добре с баща ти. Но не си дошъл за това?
	— Не. Татко е добре. По цял ден е навън, дори кове пирони на покрива.
	— На колко години е сега?
	— Преди два месеца направи 71.
	— Така — каза Фелдин и седна. — Е, за какво си дошъл тогава?
	Йеркер Холмберг погледна през кухненския прозорец и видя една сврака да каца до колата му и да изследва земята. После се обърна към Фелдин.
	— Идвам неканен, но с голям проблем. Възможно е, когато този разговор приключи, да ме уволнят от работа. Тук съм по служебни дела, но моят шеф, криминален инспектор Ян Бублански от отдел „Убийства“ в Стокхолм, не знае за това посещение.
	— Звучи сериозно.
	— Така че съм стъпил на много тънък лед, ако началниците ми разберат за това посещение.
	— Разбирам.
	— Но ме е страх, че ако не действам, има риск за ужасно нарушение на човешките права, и то за втори пореден път.
	— По-добре обясни.
	— Става дума за мъж на име Александър Залаченко. Бил е шпионин на руското ГРУ и бежанец в Швеция. Поискал е политическо убежище в изборния ден на 1976-та. Получил го е и започнал да работи за Сепо. Имам причини да вярвам, че тази история ти е позната.
	Турбьорн Фелдин внимателно наблюдаваше Йеркер Холмберг.
	— Това е дълга история — подхвана Холмберг и започна да разказва за предварителното следствие, което се водеше през последните месеци.


	Ерика Бергер се обърна по корем и подпря глава с юмруци. Изведнъж се усмихна.
	— Микаел, мислил ли си някога дали ние двамата не сме родени един за друг?
	— Ти така ли мислиш?
	— Ами да. Безкрайно те желая. Чувствам се като луда тийнейджърка.
	— Аха.
	— А после искам да се прибера и да си легна с мъжа си.
	Микаел се засмя.
	— Знам един добър терапевт — каза той.
	Тя го погъделичка по кръста с пръст.
	— Микаел, започвам да усещам, че това със СМП беше една тъпа грешка.
	— Глупости! Това е страхотен шанс за теб. Ако някой може да вдъхне живот на тази мърша, това си ти.
	— Да, може би. Но тъкмо там е проблемът. Че СМП е мърша. А и онова, дето ми сервира за Магнус Боргшьо снощи… Просто не разбирам какво правя там.
	— Остави нещата да се подредят.
	— Да. Но това с Боргшьо хич не е забавно. Нямам и най-малка представа как ще се справя със ситуацията.
	— И аз нямам. Но ще измислим нещо.
	Тя полежа мълчаливо.
	— Липсваш ми.
	Той кимна и я погледна.
	— И ти ми липсваш — каза.
	— Колко ти трябват, за да дойдеш в СМП като шеф на новините?
	— Никога няма да дойда. А и онзи Холм, не беше ли той шеф на новините?
	— Да. Но е идиот.
	— Тук си права.
	— Познаваш ли го?
	— Разбира се. Работих като заместващ при него в средата на осемдесетте. Той е простак, който настройва хората един срещу друг. А и…
	— А и какво?
	— Уф, нищо. Не искам да клюкарствам.
	— Кажи.
	— Едно момиче, някоя си Ула, която също заместваше, твърдеше, че я е подлагал на сексуален тормоз. Не знам кое е истина и кое не е, но профсъюзът не направи нищо и не й удължиха договора, както бе предвидено.
	Ерика Бергер погледна часовника и въздъхна. Провеси крака през ръба на леглото и влезе в банята. Микаел не беше помръднал, когато тя се върна, изсуши се и навлече дрехите си.
	— Ще полежа още малко — каза той.
	Тя го целуна по бузата, махна му и изчезна.


	Моника Фигерула паркира на двайсет метра от колата на Йоран Мортенсон на Лунтмакаргатан, съвсем близо до „Улоф Палме гата“. На шейсетина метра оттам видя Мортенсон да върви към автомата, да си плаща таксата за паркинг и после да се отправя към Свеавеген.
	Моника Фигерула заряза таксата за паркиране. Щеше да го изгуби, докато я плаща. Последва Мортенсон нагоре към Кунгсгатан, където той сви наляво и влезе в „Кунгсторнет“. Тя изруга, но нямаше друг избор и почака три минути, след което го последва в кафенето. Той седеше на долния етаж и говореше с мъж на около 35 години. Рус и на вид отлично трениран. _Ченге_, реши Моника Фигерула.
	Разпозна в него мъжа, който Кристер Малм бе фотографирал близо до „Копакабана“ на първи май.
	Купи си кафе и седна в другия край на заведението, разтваряйки „Дагенс Нюхетер“. Мортенсон и приятелят му разговаряха на нисък глас. Не чуваше и дума от онова, което казваха. Извади мобилния и се престори, че звъни някому, което бе ненужно, след като мъжете дори не я погледнаха. Направи снимка с мобилния, като знаеше, че ще е от 72 пиксела и следователно с ниско качество, за да бъде публикувана. Затова пък можеше да се използва като доказателство за състоялата се среща.
	След около петнайсет минути русият се изправи и напусна „Кунгсторнет“. Моника Фигерула вътрешно изруга. Защо не бе останала отвън! Щеше да го познае, когато напусне кафенето. Искаше й се да стане и веднага да поднови преследването. Но Мортенсон седеше спокойно и довършваше кафето си, а тя не искаше да привлича вниманието върху себе си, като излезе и тръгне след неидентифицирания му партньор.
	След около четирийсет секунди Мортенсон се изправи и отиде в тоалетната. Щом затвори вратата, Моника Фигерула скочи на крака и излезе на Кунгсгатан. Огледа се, но русият мъж бе успял да изчезне.
	Изтича на пресечката със Свеавеген. Нямаше го. Беше безнадеждно.
	Върна се в „Кунгсторнет“. Мортенсон също бе изчезнал.


	Ерика Бергер дълго бесня, когато се върна на мястото, на две пресечки от „Гърнето на Самир“, където бе паркирала беемвето си предишната вечер.
	Колата бе там. Но през нощта някой бе надупчил и четирите гуми. _Проклети, гадни пикльовци_, ругаеше тя. Наистина й беше прекипяло.
	Нямаше много възможности. Обади се на аварийната служба и обясни каква е работата. Нямаше време да остане и да ги чака, затова постави ключовете в ауспуха, така че, като дойдат, да могат да влязат в колата. После тръгна надолу към Мариаторет и замаха за такси.


	Лисбет Саландер влезе в сайта на Хакерската република и видя, че _Plague_ се е включил. Обади му се.
	— Здравей, _Wasp_. Как е в Салгренската болница?
	— Отчайващо. Имам нужда от помощта ти.
	— Хайде, бе!
	— Мислех, че никога няма да поискам.
	— Трябва да е сериозно.
	— Йоран Мортенсон, живее във Велингбю. Трябва ми достъп до неговия компютър.
	— Окей.
	— Целият материал трябва да се прехвърли на Микаел Блумквист в „Милениум“.
	— Добре. Ще го уредя.
	— Големият брат знае телефона на Кале Блумквист, вероятно и имейла му. Ще изпратиш целия материал на един хотмейл адрес.
	— Окей.
	— Ако не съм на линия, Блумквист ще има нужда от помощта ти. Трябва да може да се свърже с теб.
	— Хм.
	— Малко е ръбат, но можеш да му се довериш.
	— Хм.
	— Колко искаш?
	_Plague_ помълча няколко секунди.
	— Това има ли нещо общо с твоята ситуация?
	— Да.
	— Ще ти помогне ли?
	— Да.
	— Тогава е подарък от мен.
	— Благодаря. Но винаги си плащам задълженията. Ще имам нужда от помощта ти до процеса. Плащам 30 000.
	— Можеш ли да си го позволиш?
	— Да.
	— Окей.
	— Мисля, че ще имаме нужда и от Тринити. Смяташ ли, че можеш да го накараш да дойде в Швеция?
	— И какво ще прави?
	— Онова, в което е най-добър. Ще му платя стандартното плюс разноските.
	— Окей. Кого?
	Тя обясни какво иска да се направи.


	Доктор Андеш Юнасон изглеждаше разтревожен, когато в петък сутринта любезно наблюдаваше явно силно раздразнения криминален инспектор Ханс Фасте от другата страна на бюрото си.
	— Съжалявам — каза Андеш Юнасон.
	— Не разбирам. Мислех, че Саландер е възстановена. Дойдох до Гьотеборг отчасти за да я разпитам и отчасти да подготвя нещата, за да я преместим в килия в Стокхолм, там й е мястото.
	— Съжалявам — отново каза доктор Андеш Юнасон. — С удоволствие бих се отървал от нея, защото в момента не преливаме от болнични места. Но…
	— Да не би да симулира?
	Андеш Юнасон се изсмя.
	— Не вярвам да е възможно. Трябва да разбереш следното. Лисбет Саландер беше простреляна в главата. Оперирах и извадих куршум от мозъка й и си беше живо чудо, че оживя. Прогнозите й бяха изключително задоволителни… толкова добри, че аз и колегите ми се готвехме да я изпишем. Но вчера настъпи ясно изразено влошаване. Оплакваше се от силно главоболие и изведнъж вдигна температура, която ту се повишаваше, ту се понижаваше. Снощи имаше 38 градуса и на два пъти повръща. През нощта температурата спадна, така че сметнах това за нещо временно. Но когато тази сутрин я прегледах, беше вдигнала почти 39, което е сериозно. През деня температурата отново спадна.
	— Е, кое не е наред?
	— Не знам, но ако температурата й се колебае така, то не е от някаква инфлуенца или нещо подобно. Точно на какво се дължи, не мога да знам, но може да е нещо просто, да е примерно алергична към някое лекарство или към нещо друго, с което е била в контакт.
	Той отвори една снимка в компютъра и я показа на Ханс Фасте.
	— Наредих да се направи снимка на черепа. Както виждаш, тук има една по-тъмна част, в непосредствена близост с раната от куршума. Не мога да преценя какво е. Може да е оформяне на белег във връзка със зарастването, но може да бъде и някакъв по-малък кръвоизлив. Докато изследваме какво не е наред, няма да я пусна, колкото и да е важно.
	Ханс Фасте отчаяно въздъхна. Знаеше, че няма смисъл да спори с лекари, защото те имаха власт над живота и смъртта и бяха най-близките заместници на Господ Бог на земята. При всички случаи не притежаваше нито компетентност, нито знания, за да прецени колко зле е Лисбет Саландер.
	— И сега какво?
	— Наредил съм пълен покой и прекъсване на медицинската гимнастика, която прави заради раните в рамото и хълбока.
	— Окей… трябва да се свържа с прокурор Ричард Екстрьом в Стокхолм. Това беше малка изненада. Какво да му кажа?
	— Преди два дни бях готов да разреша преместване може би в края на тази седмица. Но при това положение трябва още известно време. Добре е да го подготвиш, че няма да вземам никакво решение през идната седмица и че може би ще минат още две седмици, преди да я закарате в ареста в Стокхолм. Всичко зависи от състоянието й.
	— Датата на процеса е определена за юли…
	— Ако не се случи нещо непредвидено, ще бъде на крака навреме.


	Криминален инспектор Ян Бублански с подозрение разглеждаше мускулестата жена от другата страна на масата в кафенето. Седяха на тераса на Нор Меларстранд и пиеха кафе. Беше петък, 20 май, въздухът бе топъл и летен. Тя се представи като Моника Фигерула от РПС/Сек и го хвана в пет часа, точно когато си тръгваше за дома. Предложи му разговор на четири очи на чаша кафе.
	Отначало Бублански се възпротиви доста грубо. Но след миг тя го погледна в очите и каза, че няма за задача да го разпитва и че той, естествено, не е длъжен да й отговаря, ако не иска. Той попита за какво става дума и тя откровено обясни, че е получила от шефа си задача неофициално да си създаде представа кое е вярно и кое не е в така наречената история „Залаченко“, постепенно преименувана в история „Саландер“. Обясни също, че не е съвсем сигурно дали въобще има право да му задава въпроси и че той трябва да реши как да постъпи.
	— Какво искаш да знаеш? — попита накрая Бублански.
	— Кажи каквото знаеш за Лисбет Саландер, Микаел Блумквист, Гунар Бьорк и Александър Залаченко. Как се подрежда пъзелът?
	Говориха повече от два часа.


	Тощен Едклинт мисли дълго и обстойно как да продължи нататък. След петдневно разузнаване Моника Фигерула бе открила редица ясни индикации за нещо грандиозно и налудничаво в РПС/Сек. Той съзнаваше необходимостта да действа предпазливо, преди да е събрал достатъчно в торбата. При сегашната ситуация самият той се намираше в деликатно положение от конституционна гледна точка, защото нямаше право да провежда тайни оперативни разследвания, особено срещу свои колеги.
	Следователно трябваше да намери формулировка, която да направи предприеманите мерки легитимни. В моменти на криза винаги можеше да се позове на полицейския си статут, защото вечен дълг на полицая е да разплита престъпления, но сега престъплението бе от толкова деликатен характер, че той най-вероятно щеше да бъде изритан, ако стъпеше накриво. Прекара петъчния ден в самотни размишления в кабинета си.
	Направените справки говореха, че Драган Армански има право, колкото и невероятно да беше. Съществуваше конспирация в РПС/Сек, в която известен брой личности действаха извън или встрани от обичайните си задължения. След като е траела много години, поне от пристигането на Залаченко в Швеция през 1976-та, конспирацията трябва да е била добре организирана и наблюдавана отвисоко. А от колко високо, той нямаше никаква представа.
	Надраска три имена в бележника на бюрото.
	_Йоран Мортенсон, лична охрана. Криминален инспектор._
	_Гунар Бьорк, зам. шеф в имиграционния отдел. Починал (самоубийство?)._
	_Алберт Шенке, шеф на канцеларията, РПС/Сек._
	Моника Фигерула бе заключила, че шефът на канцеларията е дърпал конците, когато Йоран Мортенсон от „Лична охрана“ е бил уж преместен в контраразузнаването. В момента Мортенсон извършваше наблюдение над журналиста Микаел Блумквист, което нямаше нищо общо с дейността на контраразузнаването.
	Към списъка трябваше да се прибавят още имена, извън РПС/Сек.
	_Петер Телебориан, психиатър._
	_Лаш Фаулсон, ключар._
	От РПС/Сек бяха възложили на Петер Телебориан да бъде психиатричен консултант в няколко отделни случая в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години. Всъщност случаите бяха три и Едклинт бе видял докладите от архива. В първия случай контраразузнаването беше разкрило руски информатор в шведската телеиндустрия и бе установило, че съществува опасност шпионинът да посегне на живота си, ако бъде разкрит. Телебориан бе извършил впечатляващо добър психиатричен анализ, който показваше, че информаторът може да се окаже двоен агент. Другите два случая, в които на Телебориан бе оказано доверие, касаеха доста по-незначителни оценки — на един служител от РПС/Сек с алкохолни проблеми и на един дипломат от африканска страна със странно сексуално поведение.
	Нито Телебориан, нито Фаулсон, най-малко Фаулсон, бяха на служба в РПС/Сек. Но чрез поставените им задачи бяха замесени в… в какво?
	Конспирацията бе тясно свързана с покойния Александър Залаченко, беглец от руското ГРУ, който пристигнал в Швеция в изборния ден на 1976 година. И за когото никой дотогава не беше чувал. _Как е било възможно?_
	Едклинт опита да си представи какво най-вероятно би се случило, ако самият той бе в позицията на началник в РПС/ Сек през 1976-та, когато Залаченко е избягал. Как би постъпил? Пълна секретност. Било е необходимо. Бягството е било известно на тесен кръг служители, за да не изтече информацията обратно при руснаците и… Колко тесен кръг?
	Оперативен отдел?
	Неизвестен оперативен отдел?
	Ако всичко е било точно, Залаченко би трябвало да е попаднал в контраразузнаването. И най-вече във военноразузнавателната служба, но те нито имаха средства, нито компетенция да извършват подобен род оперативна дейност. Значи Сек.
	Но контраразузнаването така и не го бе получило. Ключът бе у Бьорк, той явно е бил един от малцината, действащи около Залаченко. Но Бьорк никога не бе имал нещо общо с контраразузнаването. Бьорк беше истинска мистерия. Формално бе работил в имиграционния отдел през седемдесетте, но в действителност едва ли някой го бе виждал в отдела преди деветдесетте, когато внезапно става заместник-началник.
	И все пак Бьорк бе основният източник на информацията на Блумквист. Как Блумквист е могъл да го накара да разкрие такъв динамит? Пред един журналист?
	Курвите. Бьорк тичаше подир курви в тийнейджърска възраст и „Милениум“ е възнамерявал да го разкрие. Блумквист трябва да е изнудил Бьорк.
	После в картинката влиза Лисбет Саландер.
	Покойният адвокат Нилс Бюрман бе работил в имиграционния отдел заедно с покойния Бьорк. Те са се грижели за Залаченко. Но какво са направили от него?
	Някой трябва да е вземал решенията. С беглец от такъв калибър заповедите трябва да са пристигали от височайше място.
	От правителството. Трябва да е било оттам. Всичко друго бе немислимо.
	Или?
	Едклинт го побиха студени тръпки. Всичко това на пръв поглед бе разбираемо. Беглец от рода на Залаченко трябва да се третира с възможно най-голяма секретност. Така би решил и той самият. Така сигурно бе решило и правителството на Фелдин. Напълно приемливо.
	Но случилото се през 1991-ва бе неприемливо. Бьорк бе поискал от Телебориан да затвори Лисбет Саландер в психиатрична детска болница под предлог, че е психично болна. Това беше престъпление. Толкова тежко престъпление, че Едклинт отново настръхна.
	Някой трябва да е вземал решенията. Не би могло да е правителството… Първо министър-председател беше Ингвар Карлсон, после Карл Билд. Но никой политик не би се осмелил дори да си мечтае за подобно решение. То би противоречало на всякакви закони и би довело до катастрофален скандал, ако се разчуеше.
	Ако правителството е било замесено, то Швеция не се различаваше и на милиметър от която и да е диктатура в света.
	Не беше възможно.
	А последвалите събития в Салгренската болница на 12 април? Залаченко, удобно убит от психично болен правозащитник в същия момент, в който у Микаел Блумквист се извършва взлом, а Аника Джанини бива нападната… И в двата случая бе откраднат забележителният доклад от 1991-ва. Тази информация даде Драган Армански, така да се каже, извън протокола. За това не бе заявено в полицията.
	Междувременно Гунар Бьорк се обесва. Бьорк, човекът, с когото Едклинт повече от всеки друг би желал да проведе сериозен разговор.
	Тощен Едклинт и за миг не вярваше в подобно мегасъвпадение. Криминален инспектор Ян Бублански също не го приемаше за чиста монета. Както и Микаел Блумквист. Едклинт отново хвана писалката.
	_Еверт Гулберг, 78-годишен. Данъчен юрист???_
	_Кой, по дяволите, е бил Еверт Гулберг?_
	Размисли дали да не се обади на шефа на РПС/Сек, но се въздържа поради простата причина, че не знаеше колко високо се простира конспирацията. Накратко — не знаеше на кого може да има доверие.
	След като отхвърли възможността да се обърне към някой в РПС/Сек, известно време размишлява дали да не се обади в официалната полиция. Ян Бублански бе ръководител на разследването на Роналд Ниедерман и като такъв може би щеше да се заинтересува от всяка информация. Но чисто политически и това не бе възможно.
	На раменете му лежеше огромна тежест.
	Накрая оставаше само една алтернатива, конституционно правилна и която би могла да го защити, ако за в бъдеще изпаднеше в политическа немилост — да се обърне към _Шефа_ и да си осигури солидни устои за онова, с което се бе захванал.
	Погледна часовника. Малко преди четири в петъчния следобед. Вдигна телефона и позвъни на министъра на правосъдието, когото познаваше от няколко години и с когото се бе срещал на различни мероприятия в департамента. Свързаха го след около пет минути.
	— Здравей, Тощен — поздрави го министърът на правосъдието. — Отдавна не сме се виждали. За какво става дума?
	— Честно казано, май ти се обаждам да проверя доколко мога да ти имам доверие.
	— Доверие. Смешен въпрос. Що се отнася до мен, имам ти голямо доверие. Кое предизвиква подобно питане?
	— Предизвиква го драматична и необикновена молба… Трябва ми среща с теб и министър-председателя, при това спешно.
	— Леле!
	— Ще ме извиниш, но обясненията ще почакат, докато не седнем и не поговорим на четири очи. На масата ми има едно дело, което е толкова впечатляващо, че смятам, че ти и министър-председателят трябва да бъдете информирани.
	— Звучи сериозно.
	— Сериозно е.
	— Има ли нещо общо с терористи и заплахи и…
	— Не. По-сериозно е от това. Залагам цялата си репутация и кариера, като ти звъня с подобна молба. Нямаше да провеждам този разговор, ако не смятах, че е абсолютно наложително.
	— Разбирам. Затова е този твой въпрос за доверието… Колко спешно искаш да се видиш с министър-председателя?
	— Още тази вечер, ако е възможно.
	— Сега вече се тревожа.
	— Лошото е, че имаш причина за това.
	— Колко време ще отнеме срещата?
	Едклинт размисли.
	— Ще ми отнеме час да изложа всички подробности.
	— Ще ти позвъня след малко.
	Министърът на правосъдието се обади след петнайсет минути и обясни, че министър-председателят е готов да се срещне с Тощен Едклинт в жилището си в 21,30 същата вечер. Ръцете на Едклинт се потяха, когато сложи обратно слушалката. _Окей, утре кариерата ми може и да приключи._
	Вдигна отново слушалката и се обади на Моника Фигерула.
	— Здравей, Моника. В 21 часа трябва да си на линия. Облечена красиво.
	— Винаги съм облечена красиво — каза Моника Фигерула.


	Министър-председателят наблюдаваше шефа на Отдела за защита на конституцията с поглед, който по-скоро можеше да се нарече недоверчив. Едклинт имаше чувството, че зад очилата на министър-председателя на най-голяма скорост работи свредел.
	Министър-председателят премести поглед върху Моника Фигерула, която не бе казала нищо по време на едночасовото изложение. Видя необикновено висока и мускулеста жена, която отвърна на погледа му с любезни и изпълнени с очакване очи.
	После се обърна към министъра на правосъдието, който междувременно бе леко пребледнял.
	Накрая министър-председателят тежко въздъхна, свали очилата си и дълго се взира в далечината.
	— Мисля, че имаме нужда от още кафе — каза той.
	— Да, благодаря — каза Моника Фигерула.
	Едклинт кимна и министърът на правосъдието поднесе кафе от термос на масата.
	— Нека обобщим, така че да съм напълно сигурен, че правилно съм те разбрал — каза министър-председателят. — Подозираш, че в Полицията за сигурност действа конспиративна група извън конституционните рамки и че тази група години наред е извършвала нещо, което може да се определи като криминална дейност.
	Едклинт кимна.
	— И идваш при мен, защото не вярваш на ръководството на Полицията за сигурност?
	— Ами… реших да се обърна направо към теб, защото конспиративната дейност, за която говорим, е в нарушение на законите, но не знам целите й и е възможно да сгреша в тълкуването. Ако пък дейността е легитимна и контролирана от правителството, рискувам да реагирам на погрешна или неразбрана информация, с което да попреча на извършваща се тайна операция.
	Министър-председателят погледна министъра на правосъдието. И двамата разбираха, че Едклинт се застрахова.
	— Никога не съм чувал нещо подобно. Ти какво знаеш за това?
	— Абсолютно нищо — отвърна министърът на правосъдието. — Никъде, в никакъв доклад няма и намек за нещо такова.
	— Микаел Блумквист смята, че това е вътрешна фракция в Сепо. Нарича я „клуба Залаченко“.
	— Аз дори не съм чувал, че Швеция е приела и е издържала руски беглец от такава величина… Значи е избягал по времето на правителството на Фелдин.
	— Трудно ми е да повярвам, че Фелдин би прикрил подобно нещо — каза министърът на правосъдието. — Такова бягство задължително се обявява при предаването на работата на следващото правителство.
	Едклинт се прокашля.
	— Буржоазното правителство сдаде на Улоф Палме. Не е тайна, че някои от моите предшественици в РПС/Сек имаха особено мнение за Палме…
	— Искаш да кажеш, че някой е забравил да информира социалдемократическото правителство…
	Едклинт кимна.
	— Бих напомнил, че Фелдин бе на власт два мандата. И двата пъти правителството се провали. Първия път го наследи Ула Улстен с правителство на малцинството през 1979 г. После Фелдин управляваше с Народната партия. Да предположим, че в правителствената канцелария е царял известен хаос при предаването на властта. Дори е възможно такова нещо като Залаченко чисто и просто да се е крило в толкова тесен кръг, че министър-председателят Фелдин да не е знаел и затова нищо да не е предал на Палме.
	— В такъв случай кой е отговорен? — попита министър-председателят.
	Всички освен Моника Фигерула поклатиха глави.
	— Предполагам, че това неизбежно ще изтече в средствата за масова информация — каза министър-председателят.
	— Микаел Блумквист и „Милениум“ ще го публикуват. С други думи, намираме се в задънена улица.
	Едклинт умишлено употреби първо лице, множествено число. Министър-председателят кимна. Осъзна сериозността на положението.
	— Тогава да започнем, като ти благодарим, че дойде при мен по този въпрос така бързо. Обикновено не приемам такива спешни посещения, но министърът на правосъдието каза, че си разумен човек и че наистина трябва да се е случило нещо изключително, за да помолиш за среща извън всички нормални канали.
	Едклинт леко си отдъхна. Каквото и да се случеше, гневът на министър-председателя нямаше да го достигне.
	— Сега само трябва да решим как да се справим с това. Имаш ли някакви предложения?
	— Може би — колебливо отвърна Едклинт.
	Замълча толкова дълго, че Моника Фигерула смутено се изкашля.
	— Може ли да кажа нещо?
	— Моля — каза министър-председателят.
	— Щом правителството не знае за тази операция, то тя е незаконна. Отговорният за случая е престъпник, тоест той или онези служители, които са надвишили правата си. Ако можем да докажем всички твърдения на Микаел Блумквист, това ще означава, че група служители в Сек са се отдали на криминална дейност. Оттук проблемът се разпада на две части.
	— На какви?
	— Първо, трябва да се отговори на въпроса как е могло да стане това. Чия е отговорността? Как е могло подобна конспирация да възникне в рамките на законна полицейска организация? Ще напомня, че самата аз работя за РПС/Сек и се гордея с това. Как е могло да продължи толкова дълго? Как е могло дейността да бъде прикрита и как е била финансирана?
	Министър-председателят кимна.
	— По тези въпроси ще се пишат книги — продължи Моника Фигерула, — но едно е ясно: трябва да е имало някакво финансиране, и то от милиони крони годишно. Погледнах бюджета на Полицията за сигурност и не намерих нищо, което може да се отнесе към „клуба Залаченко“. Но както знаеш, има скрити фондове, за които знаят шефът на канцеларията и бюджетният шеф. До информацията за тях аз нямам достъп.
	Министър-председателят мрачно кимна. _Защо всичко, свързано със Сепо, е такъв кошмар?_
	— Другата част се отнася до онези, които са замесени. Хората, които трябва да бъдат арестувани.
	Министър-председателят подсвирна.
	— От моя гледна точка — продължи Моника — всички тези въпроси зависят от решението, което ти лично ще вземеш в следващите минути.
	Тощен Едклинт затаи дъх. Ако можеше да изрита Моника Фигерула по глезена, щеше да го направи. Тя внезапно се отказа от всякаква риторика и всъщност се осмели да твърди, че министър-председателят е лично отговорен. Той самият би стигнал до подобно заключение, но след дълги дипломатически заобикалки.
	— И какво решение смяташ, че трябва да взема? — запита министър-председателят.
	— Мисля, че интересите ни са общи. Работя от три години в Отдела за защита на конституцията и смятам, че това е задача от централно значение за шведската демокрация. През последните години Полицията за сигурност се изложи в конституционен план. Разбира се, не искам скандалът да обхване РПС/Сек. Важно е да се знае, че става дума за престъпна дейност, извършвана от отделни индивиди.
	— Подобна дейност решително не е утвърдена от правителството — каза министърът на правосъдието.
	Моника Фигерула кимна и размисли няколко секунди.
	— За вас, предполагам, е важно скандалът да не обхване правителството, което ще се случи, ако то се опита да прикрие историята — каза тя.
	— Правителството не прикрива престъпна дейност — каза министърът на правосъдието.
	— Не, но ако чисто хипотетично предположим, че правителството би се опитало да го направи, ще избухне скандал с нечувани размери.
	— Продължавай — каза министър-председателят.
	— Сега ситуацията се усложнява, защото ние от Отдела за защита на конституцията сме принудени да работим против правилата, за да можем въобще да разнищим историята. Затова искаме тя да е конституционно и юридически защитена.
	— Това го искаме всички — каза министър-председателят.
	— В такъв случай предлагам ти, в качеството си на министър-председател, да наредиш на Отдела за защита на конституцията в най-скоро време да разследва тази бъркотия. Дай ни писмена заповед и ни гарантирай необходимите права.
	— Не съм сигурен, че това, което искаш, е законно — каза министърът на правосъдието.
	— Да. Законно е. Правителството има власт да предприема извънредни мерки в случаите, когато конституцията е заплашена. Ако група военни или полицаи започнат да водят самостоятелна външна политика, това ще означава, че де факто в страната е извършен преврат.
	— Външна политика ли? — запита министърът на правосъдието.
	Министър-председателят изненадващо кимна.
	— Залаченко е бил беглец от чужда сила — каза Моника Фигерула. — Информацията, която е предал, според Микаел Блумквист е предоставена на чужди разузнавателни служби. Ако правителството не е било известено, значи е бил осъществен преврат.
	— Разбирам логиката ти — каза министър-председателят. — Сега нека и аз да кажа.
	Той се изправи и направи една обиколка около масата в салона. Накрая се спря пред Едклинт.
	— Имаш способна сътрудничка. А и хваща бика право за рогата.
	Едклинт преглътна и кимна. Министър-председателят се обърна към министъра на правосъдието.
	— Обади се на твоя политически секретар и на шефа на съда. Утре сутринта искам документ, който дава на Отдела за защита на конституцията изключителни права да действа в тази афера. Задачата се състои в уточняване на истината в твърденията, за които говорихме, в събиране на документация за обхвата на деянието, както и в идентифициране на личностите, които са отговорни или замесени в него.
	Едклинт кимна.
	— В документа не трябва да се казва, че извършваш предварително следствие. Може да бъркам, но мисля, че единствено кралският прокурор има право да определи кой да ръководи следствието. Ще ти възложа да водиш самостоятелно разследване, за да се разкрие истината. Това, което вършиш, всъщност е _SOU_*. Разбра ли?
	[* _SOU — Statens Offentliga Utredningar_ (шв.) — държавни публични разследвания. — Б.пр.]
	— Да. Но държа да посоча, че фактически аз самият съм бивш прокурор.
	— Хм… Ще помолим шефа на съда да види това и да реши кое ще е най-правилно от формална гледна точка. При всички случаи ти сам ще ръководиш следствието. Ще си избереш сътрудници, с които да работиш. Ако откриеш данни за престъпна дейност, ще ги съобщаваш на кралския прокурор, който ще вземе решение за повдигане на обвинение.
	— Мисля, че трябва да информираш председателя на парламента и конституционната комисия… И имай предвид, че това може бързо да се разчуе — каза министърът на правосъдието.
	— С други думи, трябва спешно да се започне работа — каза министър-председателят.
	— Хм… — каза Моника Фигерула.
	— Какво? — запита министър-председателят.
	— Остават още два проблема… Първо, публикацията в „Милениум“ може да съвпадне с нашето разследване, и второ, процесът срещу Лисбет Саландер започва след няколко седмици.
	— Можем ли да разберем кога ще публикува „Милениум“?
	— Можем да попитаме — каза Едклинт. — Но последното, което можем да правим, е да се бъркаме в работата на медиите.
	— А що се отнася до онова момиче Саландер — започна министърът на правосъдието, — би било ужасно, ако я подложат на това, което твърди „Милениум“. Възможно ли е наистина?
	— Страхувам се, че да — каза Едклинт.
	— В такъв случай трябва да се погрижим да получи възмездие и преди всичко да не бъде подложена на нови атаки — каза министър-председателят.
	— И как ще стане това? — запита министърът на правосъдието. — Правителството при никакви обстоятелства не може да се меси в съдебния процес. Би било закононарушение.
	— Не може ли да говорим с прокурора…
	— Не — каза Едклинт. — Като министър-председател не можеш под никаква форма да влияеш на юридическите процедури.
	— С други думи, Саландер ще трябва сама да си изиграе мача в съда — каза министърът на правосъдието. — Ако загуби процеса и обжалва пред правителството, то вече ще може да се намеси, като й издейства помилване, или да нареди на кралския прокурор, ако има основания, да заведе ново дело.
	После прибави още нещо.
	— Но това важи само ако я осъдят на затвор. Ако бъде решено да я изпратят на психиатрично лечение, правителството не може да си мръдне пръста. Това е медицински въпрос и министър-председателят няма нужната компетентност да решава здрава ли е, или не.


	В десет вечерта в петък Лисбет Саландер чу ключът да се превърта в ключалката. Мигновено изключи ръчния компютър и го пъхна под възглавницата. Когато вдигна очи, видя Андеш Юнасон да затваря вратата.
	— Добър вечер, госпожице Саландер — поздрави той. — Как си тази вечер?
	— Ще ми се пръсне главата и май имам температура — каза Лисбет.
	— Не звучи никак добре.
	Лисбет Саландер не изглеждаше особено измъчена нито от главоболие, нито от треска. Доктор Юнасон я прегледа за десет минути. Установи, че вечерта температурата силно се е покачила.
	— Неприятно, че ти се случи това тъкмо когато така добре се възстановяваше през последните седмици. Поне още две седмици няма да мога да те пусна.
	— Две седмици ще са достатъчно.
	Той й отправи дълъг поглед.


	Разстоянието между Лондон и Стокхолм е, грубо пресметнато, 1800 мили, което теоретически отнема двайсет часа, ако се измине с кола. В действителност след близо двайсет часа шофиране мъжът, когото наричаха Тринити, едва стигна границата между Германия и Дания. Когато в понеделник се озова точно по средата на Йоресундсбру, небето бе покрито с графитеносиви дъждовни облаци и скоро започна да ръми. Той намали и пусна чистачките.
	Тринити намираше за кошмарно да пътуваш с кола из Европа, защото цяла континентална Европа упорито караше в погрешната страна на пътя. Беше натоварил фургона си в събота сутринта, взе ферибота между Дувър и Кале, после прекоси Белгия, мина покрай Аахен, пое по аутобана на север към Хамбург и по-нататък към Дания.
	Придружителят му Боб Кучето дремеше на задната седалка. Редуваха се да карат и ако не се броят няколкото едночасови спирки за хранене в крайпътни заведения, поддържаха твърдо деветдесет километра в час. Фургонът бе на осемнайсет години и не бе в състояние да предложи по-висока скорост.
	Имаше по-прост начин да се придвижат между Лондон и Стокхолм, но затова пък беше доста невероятно, че някой би могъл да вкара трийсет килограма електронно оборудване в Швеция с редовен полет. Въпреки че преминаха шест национални граници, не ги спря нито един митничар или паспортен контрол. Тринити бе горещ привърженик на Европейския съюз, чиито правила опростяваха посещенията му на континента.
	Тринити бе на 32 години, роден в град Брадфорд, но живеещ в Северен Лондон от дете. Формално погледнато, не беше особено образован — завършил бе професионална школа, където получи удостоверение за обучен телефонен техник, и три години след като навърши деветнайсет, работи като инсталатор за „Бритиш Телеком“.
	Всъщност имаше широки теоретични познания по електронни и компютърни науки, което означаваше, че спокойно можеше да участва в научни дискусии. Би разбил който и да е професор сноб по темата. Живееше с компютри от 10-годишна възраст и за пръв път хакна компютър още на 13. Услади му се и когато стана на 16, се разви до такава степен, че се състезаваше с най-добрите в света. Имаше период, когато прекарваше всяка будна минута пред екрана на компютъра, правеше собствени програми и залагаше коварни примки в мрежата. Промъкваше се в Би Би Си, в английския Департамент по отбраната и в Скотланд Ярд. За кратко успя дори да поеме командването на британска атомна подводница, патрулираща в Северно море. За късмет Тринити принадлежеше повече към любопитните, отколкото към злонамерените компютърни мародери. Страстта му секваше в момента, когато успяваше да си осигури достъп до някой компютър и да си присвои тайните му.
	Най-много си позволяваше някоя и друга шега. Например на компютъра в атомната подводница даде инструкции, когато капитанът му поиска определяне на позиция, да му каже да си изтрие задника. След този инцидент бяха проведени редица кризисни заседания в Министерството на отбраната и след като държавата съвсем сериозно заплаши да осъжда хакерите на дълги години затвор, Тринити разбра, че едва ли най-добрата идея на света е да се фукаш със знанията си.
	Изучи се за телефонен техник, защото вече знаеше как функционира телефонната мрежа, установи, че е безнадеждно остаряла, и се преквалифицира в частен консултант по сигурността, който инсталира алармени системи и гарантира защита срещу взлом. За специално подбрани клиенти можеше да предложи и екстри като видеонаблюдение и телефонно подслушване.
	Беше един от основателите на Хакерската република. А _Wasp_ бе една от членовете й.
	Когато Тринити и Боб Кучето приближиха Стокхолм, часът беше седем и половина в неделя вечерта. Минавайки покрай ИКЕА в Шерхолмен, Тринити отвори мобилния си телефон и набра номера, който бе запомнил.
	— _Plague_ — каза Тринити.
	— Къде сте?
	— Каза да ти се обадя, щом минем ИКЕА.
	_Plague_ описа пътя до пансиона на Лонгхолмен, където бе направил резервация за колегите от Англия. И тъй като _Plague_ почти никога не напускаше жилището си, договориха се да се срещнат у тях в девет часа на следващата сутрин.
	След известен размисъл _Plague_ реши да положи известно усилие и да измие, почисти и проветри, преди гостите да пристигнат.


	Част трета
	Disc Crash*
	[* Унищожение на хард диска в компютъра (англ.). — Б.пр.]
	27 май — 6 юни


	Историкът Диодор Сицилийски, живял пра I век пр.Хр. (впрочем от други историци смятан за недостоен за доверие източник), описва амазонките в Либия, която по онова време била събирателно название на цяла Северна Африка, на запад от Египет. В кралството им царяла гинокрация, тоест само жени можели да заемат официални, включително и военни постове. Според легендата кралството се ръководело от някоя си кралица Мирина, която с 30 000 жени воини и 3000 кавалеристки вършеела между Египет и Сирия и стигнала чак до Егейско море, като по пътя разбила сума ти мъжки армии. Когато кралица Мирина накрая загинала, армията й се разпаднала.
	Но оставила следи в региона. Жените в Анатолия грабнали оръжие, за да възпрат нашествениците от Кавказ, и войниците мъже били унищожени до крак — било истински геноцид. Тези жени умеели да боравят с всички видове оръжие: лък, копие, бойна секира, пика. Заимствали бронзовите ризници и въоръжението от гърците.
	Гледали на брака като на капитулация. За да си родят деца, получавали служебен отпуск, по време на който се съвкупявали със случайни и неизвестни мъже от близките села. Но само жена, убила в бой мъж, мажела да се откаже от девствеността си.



	Глава шестнайсета
	Петък, 27 май — вторник, 31 май

	Микаел Блумквист напусна редакцията на „Милениум“ в десет и половина в петък вечерта. Слезе на партера на сградата, но вместо да излезе на улицата, зави наляво, мина през мазетата и вътрешния двор и излезе през изхода на съседната сграда на Хьокенс гата. Срещна група младежи, връщащи се от Мусебаке, но никой не му обърна внимание. Ако някой го наблюдаваше, щеше да си помисли, че както обикновено, ще пренощува в редакцията на „Милениум“. Беше създал тази традиция още през април. Но всъщност Кристер Малм бе нощна смяна в редакцията.
	Петнайсет минути вървя по малки улички и алеи около Мусебаке, преди да насочи крачките си към Фискаргатан №9. Набра кода, отвори вратата и се качи по стълбите към мансардата, където използва ключовете на Лисбет Саландер, за да влезе в жилището й. Изключи алармата. Винаги се чувстваше странно, когато влезеше в апартамента на Лисбет Саландер — той се състоеше от двайсет и една стаи, от които само три бяха обзаведени.
	За начало си свари кана кафе и направи сандвичи, преди да влезе в кабинета на Лисбет и да включи „Пауърбук“-а й. От онзи момент в средата на април, когато докладът на Бьорк бе откраднат и Микаел осъзна, че е следен, той установи частната си главна квартира в жилището на Лисбет. Бе пренесъл цялата по-важна документация на нейното бюро. Няколко нощи в седмицата прекарваше в апартамента й, спеше в леглото й и работеше на компютъра й. Преди да замине за Госеберя да се разправя със Залаченко, тя бе изтрила от компютъра си всякаква информация. Микаел предполагаше, че Лисбет изобщо не е възнамерявала да се връща. Беше използвал нейните системни дискове, за да въведе компютъра в работен режим.
	Собствения си компютър не бе пускал от април. Сега включи нейния широколентов интернет, стартира _ICQ_ и набра потребителското име, което тя бе създала за него — „смахнатата маса“.

	Здравей, Сали.
	— Казвай.
	— Преработих онези две глави, които обсъждахме по-рано през седмицата. В Yahoo има нова версия. Какво става с теб?
	— Готови са седемнайсет страници. Сега ще ги прехвърля на „смахнатата маса“.
	Звъннн.
	— Окей. Имам ги. Нека ги прочета и после ще говорим.
	— Имам още…
	— Какво?
	— Създадох още една група в Yahoo, под название „Рицарите“.
	Микаел се усмихна.
	— Окей. „Рицарите на смахнатата маса“.
	— Парола yacaraca12.
	— Окей.
	— Четирима членове. Ти, аз, Plague и Тринити.
	— Твоите загадъчни приятели от мрежата.
	— За всеки случай.
	— Окей.
	— Plague е копирал информация от компютъра на прокурор Екстрьом. Хакнахме го през април.
	— Окей.
	— Ако загубя ръчния компютър, той ще те държи в течение.
	— Добре. Благодаря.

	Микаел изключи ICQ-то и влезе в новосъздадената група в _Yahoo_ — „Рицарите“. Всичко, което намери, бе линк от _Plague_ до анонимен уеб адрес, състоящ се единствено от цифри. Копира го в _Explorer_, натисна клавиша за връщане и веднага влезе в страница някъде из мрежата, която съдържаше шестнайсетте гигабайта от хард диска на прокурор Ричард Екстрьом.
	_Plague_ чисто и просто бе изкопирал хард диска на Ричард Екстрьом. На Микаел му отне цял час да сортира съдържанието. Изтриваше файлове, програмни продукти и безкрайни количества предварителни разследвания, които бяха отпреди няколко години. Накрая напълни четири папки. Три от тях бяха кръстени така: _Саландер_, _Боклук-Саландер_ и _Ниедерман_. В четвъртата папка бяха копията от имейлите на Екстрьом, получени до 14 часа предишния ден.
	— Благодаря, _Plague_ — каза на себе си Микаел Блумквист.
	Три часа му трябваха, за да прочете предварителното следствие и стратегията, която Екстрьом възнамеряваше да следва на процеса срещу Лисбет Саландер. Както можеше да се очаква, нещата се въртяха около нейното психическо състояние. Екстрьом бе поискал обстойна психиатрична експертиза и изпратил множество имейли, в които се искаше да бъде прехвърлена в ареста на Крунуберг колкото се може по-бързо.
	Микаел установи, че преследването на Ниедерман тъпче на едно място. Ръководеше го Бублански, който бе открил известни технически улики срещу Ниедерман във връзка с убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман, както и с убийството на адвокат Бюрман. Голяма част от тези улики бяха осигурени от самия Микаел Блумквист при три продължителни разпита, проведени през април, така че при евентуално залавяне на Ниедерман журналистът щеше да е принуден да свидетелства. Разполагаха също с ДНК от няколко капки пот и два косъма от жилището на Бюрман, които можеха да се сравнят с ДНК-то, взето от стаята на Ниедерман в Госеберя. Същото ДНК бе намерено в големи количества върху останките на финансовия експерт на МК „Свавелшьо“ Виктор Йорансон.
	Затова пък Екстрьом разполагаше със странно малко информация за Залаченко.
	Микаел запали цигара, застана до прозореца и погледна към Юргорден.
	В момента Екстрьом водеше две разследвания, отделно едно от друго. Криминален инспектор Ханс Фасте се бе посветил на онова, което засягаше Лисбет Саландер. Бублански се занимаваше единствено с Ниедерман.
	За Екстрьом естественият ход при изникване на името Залаченко в предварителното следствие би бил да се свърже с генералния директор на Полицията за сигурност и да попита кой всъщност е този Залаченко. От никакъв подобен контакт нямаше и следа в пощата на Екстрьом, нито в дневника, нито в бележките му. Затова пък беше ясно, че има някаква информация за Залаченко, тъй като между бележките му Микаел намери няколко загадъчни формулировки.
	_Следствието за Саландер е фалшификат. Оригиналът на Бьорк не съвпада с версията на Блумквист. Строго секретно._
	Хм. Следваха серия бележки, в които се твърдеше, че Лисбет Саландер е параноична шизофреничка.
	_Саландер е била правилно затворена през 1991 г._
	Онова, което свързваше следствията, Микаел намери в „Боклук“ на Лисбет Саландер. Ставаше дума за допълнителната информация, за която прокурорът смяташе, че няма нищо общо с предварителното следствие и която следователно нямаше да се използва в процеса или да влезе в уликите срещу Лисбет. Там беше почти всичко, свързано с миналото на Залаченко.
	Разследването не водеше доникъде.
	Микаел се запита кое от всичко това бе просто съвпадение и кое — аранжировка? Къде минаваше границата? И дали Екстрьом съзнаваше, че има граница?
	Или може би някой бе снабдил Екстрьом с подвеждаща информация?
	Накрая той влезе в хотмейла и използва следващите десет минути да провери половин дузина анонимни електронни адреси, които бе създал. Всеки ден внимателно проверяваше хотмейл адреса, който бе дал на криминален инспектор Соня Мудиг. Не таеше особена надежда, че ще му се обади. Затова бе приятно изненадан, когато чукна на пощенската кутия и намери имейл от _ressallskap9april@hotmail.com_. Съобщението бе от един-единствен ред.

	Кафене „Мадлен“, горния етаж, 11,00 събота.

	Микаел Блумквист замислено кимна.


	_Plague_ се свърза с Лисбет Саландер в полунощ и прекъсна работата й — тъкмо описваше живота си по времето, когато Холгер Палмгрен бе неин настойник. Тя раздразнено погледна дисплея.
	— Какво искаш?
	— Здрасти, _Wasp_, и на мен ми е драго да те чуя.
	— Да бе, да. Какво?
	— Телебориан.
	Тя седна в леглото и напрегнато загледа екрана.
	— Разказвай.
	— Тринити го оправи за рекордно време.
	— Как?
	— Тоя доктор за луди не седи мирен. Пътува между Упсала и Стокхолм непрекъснато и не можем да направим _Hostile Takeover_*.
	[* Враждебно завземане (англ.). — Б.пр.]
	— Знам. Та значи как?
	— Играе тенис два пъти седмично. Около два часа. Оставил си компютъра в колата в един покрит паркинг.
	— Аха.
	— Тринити нямаше никакви проблеми да изключи алармата на колата и да извади компютъра. Трябваха му само трийсет минути да изкопира всичко чрез _Firewire_, да вкара _Asphyxia_…
	— Къде?
	_Plague_ й даде уеб адреса на сървъра, където се пазеше хард диска на доктор Петер Телебориан.
	— Цитирам Тринити… _This is some nasty shit_*.
	[* Това е нещо отвратително (англ.). — Б.пр.]
	— ?
	— Прегледай неговия хард диск.
	Лисбет Саландер изключи _Plague_, излезе в мрежата и потърси сървъра. Следващите три часа прегледа всички папки от компютъра на Телебориан.
	Намери кореспонденция между Телебориан и човек с хотмейл адрес, изпращащ закодирани имейли. След като имаше достъп до хард диска на Телебориан, нямаше проблеми да прочете кореспонденцията в прав текст. Името му беше Юнас, презиме нямаше. Юнас и Телебориан проявяваха нездрав интерес към състоянието на Саландер.
	_Йес… можем да докажем, че е имало конспирация._
	Но онова, което наистина заинтересува Лисбет Саландер, бяха четирийсет и седем файла, съдържащи 8756 снимки с откровена детска порнография. Тя отваряше снимка след снимка и виждаше деца на 15 или на по-малко години. На някои имаше съвсем малки деца. Повечето от снимките бяха на момичета. Много от тях бяха садистични.
	Намери и линкове към поне дузина потребители от чужбина, обменящи си детско порно.
	Лисбет прехапа долната си устна. Иначе лицето й остана безизразно.
	Спомни си онези нощи, когато беше на 12 и лежеше, закопчана с колани, в стая в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“. Телебориан непрекъснато идваше в сумрачната стая и я наблюдаваше на светлината на нощната лампа.
	Тя знаеше за вкусовете му. Той никога не я докосна, но тя винаги бе знаела за вкусовете му.
	Прокле се. Трябваше да се разправи с Телебориан още преди няколко години. Но го презря и игнорира съществуването му.
	Така го бе оставила да продължи.
	След малко звънна на Микаел Блумквист по _ICQ_.


	Микаел Блумквист прекара нощта в жилището на Лисбет Саландер на Фискаргатан. Чак в шест и половина сутринта изключи компютъра. Заспа със снимки на жестока детска порнография в мрежата, събуди се в десет и четвърт, изстреля се от леглото на Лисбет Саландер, взе душ и поръча такси, което го взе пред „Сьодра театерн“. Спря на Биргерярсгатан и тръгна към кафене „Мадлен“.
	Соня Мудиг го чакаше пред чаша черно кафе.
	— Здравей — каза Микаел.
	— Много рискувам — каза тя, без да поздрави. — Ще ме уволнят и може да ме осъдят, ако някога се разбере, че се срещам с теб.
	— Никой няма да го знае освен мен.
	Тя изглеждаше стресирана.
	— Мой колега току-що посети бившия министър-председател Турбьорн Фелдин. Отишъл е частно и работата му също виси на косъм.
	— Разбирам.
	— Затова искам защита на анонимността и за двама ни.
	— Дори не знам за кой колега говориш.
	— Ще ти кажа. Искам да обещаеш, че ще му дадеш закрила.
	— Имаш думата ми.
	Тя погледна часовника си.
	— Бързаш ли?
	— Да. Ще се срещна с мъжа ми и децата в „Щурегалерия“ след десет минути. Мъжът ми мисли, че съм на работа.
	— И Бублански не знае нищо за това.
	— Не.
	— Окей. Ти и твоят колега сте източници и имате пълна закрила на източници на информация. И двамата. До гроб.
	— Колегата ми е Йеркер Холмберг, когото срещна в Гьотеборг. Баща му е от Партията на центъра и Йеркер познава Фелдин от дете. Отиде частно да го види и да попита за Залаченко.
	— Разбирам.
	Внезапно сърцето на Микаел силно се разтуптя.
	— Фелдин изглежда свестен мъж. Холмберг разказал за Залаченко и поискал да разбере дали Фелдин е знаел за бягството. Фелдин не му отговорил. После Холмберг разказал как подозираме, че затварянето на Лисбет Саландер в лудница е било извършено от онези, които са закриляли Залаченко. Фелдин бил много възмутен.
	— Разбирам.
	— Фелдин казал, че тогавашният шеф на Сепо и един колега го посетили малко след като станал министър-председател. Разказали му някаква фантастична шпионска история за руски беглец, пристигнал в Швеция. Фелдин научил, че това била най-деликатната военна тайна на Швеция… и че нищо не било от такова значение за националната сигурност.
	— Окей.
	— Фелдин казал, че не знае как да подходи към случая. Току-що бил станал министър-председател и правителството нямало никакъв опит. Нали социалистите държаха властта повече от четирийсет години. Казали му, че носел лична отговорност и сам трябвало да вземе решение и че ако се консултира с колегите си от правителството, Сепо няма да носи отговорност. Всичко това му се сторило безкрайно неприятно и чисто и просто не знаел какво да направи.
	— Ясно.
	— Накрая се видял принуден да направи онова, което предложили господата от Сепо. Издал директива Сепо единствени да се грижат за Залаченко. Обвързал се с обещание никога да не обсъжда случая с когото и да било. Фелдин дори не научил името на беглеца.
	— Разбирам.
	— През своя двумандатен период Фелдин, общо взето, нищо не чул повече по въпроса. Затова пък извършил нещо изключително умно. Настоял един държавен секретар да бъде запознат с тайната и да функционира като посредник между правителствената канцелария и онези, които закрилят Залаченко.
	— Ясно.
	— Държавният секретар се казва Бертил Й. Янерюд, днес е на 63 години и е генерален консул на Швеция в Амстердам.
	— О, по дяволите!
	— Когато Фелдин разбрал колко сериозно е това предварително следствие, седнал и написал писмо до Янерюд.
	Соня Мудиг побутна на масата плик.

	Скъпи Бертил,
	Онази тайна, която двамата криехме през моя управленски период, днес е предмет на много сериозни въпроси. Човекът, когото засяга тази тайна, е мъртъв и повече не може да му се навреди. Затова пък други хора ще пострадат.
	От голямо значение е да получим отговори на въпросите, които ни интересуват.
	Приносителят на това писмо работи неофициално и има моето доверие. Моля те да изслушаш неговата история и да отговориш на въпросите, които ще ти зададе.
	Използвай твоята прочута способност за преценка.
	Т.Ф.

	— В това писмо значи става дума за Йеркер Холмберг?
	— Не. Холмберг помолил Фелдин да не пише име. Ясно заявил, че не знае кой ще замине за Амстердам.
	— Искаш да кажеш…
	— Аз и Йеркер обсъдихме нещата. Вече сме стъпили на много тънък лед и ни трябват по-скоро весла, отколкото шейна. Нямаме абсолютно никакви пълномощия да пътуваме до Амстердам и да разпитваме генералния консул. Затова трябва ти да направиш това.
	Микаел сгъна писмото и започна да го пъха в джоба на сакото си, когато Соня Мудиг хвана ръката му.
	— Информация за информация — каза тя. — Искаме да знаем какво ще ти разкаже Янерюд.
	Микаел кимна. Соня Мудиг се изправи.
	— Чакай. Ти каза, че Фелдин е бил посетен от двама души от Сепо. Единият е бил шефът. Кой е бил колегата му?
	— Фелдин го е срещал само веднъж и не могъл да си спомни името. На срещата не са се водили бележки. Спомня си го като слаб мъж с тънък мустак. Но бил представен като шеф на Секцията за специални анализи или нещо подобно. После Фелдин погледнал в една органиграма на Сепо, но не могъл да намери такъв отдел.
	_Клубът Залаченко_ — помисли Микаел.
	Соня Мудиг отново седна. Изглежда, мереше думите си.
	— Окей — каза накрая. — С риск да ме разстрелят. Има една бележка, за която нито Фелдин, нито гостите му са се сетили.
	— Каква?
	— Дневникът за посетители в Русенбад.
	— И?
	— Йеркер изиска дневника. Официално.
	— И?
	Соня Мудиг отново се поколеба.
	— Дневникът посочва само, че министър-председателят се е срещнал с шефа на Сепо и негов колега за обсъждане на въпроси от общ характер.
	— Имаше ли име?
	— Да. Е. Гулберг.
	Микаел усети как кръвта нахлува в главата му.
	— Еверт Гулберг — каза.
	Соня Мудиг бе стиснала зъби. Кимна. После се изправи и си тръгна.


	Микаел Блумквист остана в кафене „Мадлен“, отвори анонимния си мобилен телефон и поръча билет до Амстердам. Самолетът излиташе от Арланда в 14,50. Той отиде до „Дресман“ на Кунгсгатан и си купи чиста риза и бельо, после от една аптека се снабди с четка за зъби и тоалетни принадлежности. Внимаваше да не го следят, когато изтича към автобуса за Арланда. Пристигна десет минути по-рано.
	В 18,30 се регистрира в овехтял хотел в района на „Червените фенери“, само на десет минути пеша от Централната гара на Амстердам.
	Трябваха му два часа да намери седалището на генералния консул на Швеция в Амстердам. Свърза се с консула по телефона към девет. Използва способността си да убеждава и подчерта, че е дошъл по много важна работа, която не търпи отлагане. Накрая консулът се предаде и се съгласи да се срещне с Микаел в десет сутринта в неделя.
	После Микаел излезе и се възнагради с лека вечеря в един ресторант до хотела. Към единайсет вечерта вече спеше.


	Генералният консул Бертил Й. Янерюд не беше много разговорлив, когато предложи кафе в частното си жилище.
	— Така… За какво става дума?
	— Александър Залаченко. Руският беглец, който пристигнал в Швеция през 1976-та — каза Микаел и подаде бележката от Фелдин.
	Янерюд изглеждаше изумен. Прочете писмото и внимателно го остави настрана.
	Микаел половин час обяснява какъв е проблемът и защо Фелдин е написал писмото.
	— Аз… аз не мога да обсъждам този случай — каза накрая Янерюд.
	— Напротив, можеш.
	— Не, мога да го обсъждам само пред конституционната комисия.
	— Вероятността да го направиш е голяма. Но в писмото пише, че трябва сам да прецениш.
	— Фелдин е честен човек.
	— Ни най-малко не се съмнявам в това. И не съм тръгнал срещу теб или Фелдин. Не е необходимо да разкриваш и най-малката военна тайна, която евентуално е дошла от Залаченко.
	— Не знам никаква тайна. Дори не знаех, че името му е Залаченко… Знаех го само по прякор.
	— Какъв?
	— Рубен.
	— Окей.
	— Но не мога да обсъждам това.
	— Напротив, можеш — повтори Микаел и добави: — Работата е там, че цялата история скоро ще стане известна. И когато това се случи, медиите или ще те екзекутират, или ще те опишат като честен държавен служител, който е направил възможно най-доброто в една отвратителна ситуация. На теб Фелдин е възложил да бъдеш посредник между него и онези, които са се грижели за Залаченко. Това вече го знам.
	Янерюд кимна.
	— Говори тогава.
	Около минута Янерюд остана мълчалив.
	— Така и не получих каквато и да е информация. Бях млад… не знаех как да се справя с положението. Срещах се с тях около два пъти годишно през онези години. Научих, че Рубен… Залаченко е жив и здрав, че сътрудничи и че предоставената от него информация е безценна. Никога не научих подробности. _Нямах нужда_ да ги знам.
	Микаел чакаше.
	— Беглецът бе действал в други страни, не знаеше нищо за Швеция и затова така и не се превърна в някакъв голям въпрос за политиката ни на сигурност. Един-два пъти информирах министър-председателя, но обикновено просто нямах какво да му кажа.
	— Окей.
	— Те винаги казваха, че с него се отнасят по обичайния начин и че предоставената от него информация се обработва от нашите обичайни канали. Какво да кажа? Когато питах какво съдържа тази информация, се усмихваха и заявяваха, че било извън моето ниво на сигурност. Чувствах се като идиот.
	— Ти никога ли не помисли, че нещо не е наред с цялата аранжировка?
	— Не. На аранжировката й нямаше нищо. Предполагах, че Сепо знае какво прави и има необходимата рутина и опит. Но това не мога да обсъждам.
	Янерюд всъщност вече обсъждаше темата от няколко минути.
	— Всичко това е без значение. Единствено важно е едно.
	— Кое?
	— Имената на хората, с които си се срещал.
	Янерюд въпросително изгледа Микаел.
	— Хората, които се занимаваха със Залаченко, са надвишили всички възможни правомощия. Вършили са груба криминална дейност и трябва да станат предмет на предварително разследване. Ето защо Фелдин ме изпрати при теб. Фелдин не знае имената — ти си се срещал с тях.
	Янерюд примигна и прехапа устни.
	— Срещал си се с Еверт Гулберг… той им е бил тарторът.
	Янерюд кимна.
	— Колко пъти се срещна с него?
	— Той присъстваше на всички срещи, с изключение на една. Бяха около десетина през годините на Фелдин като министър-председател.
	— Къде се срещахте?
	— Във фоайето на някой хотел. Най-често „Шератон“. Един път в „Амарантен“ на Кунгсхолмен и няколко пъти в ресторанта на „Континентал“.
	— И кои други бяха на срещите?
	Янерюд безпомощно замига.
	— Беше много отдавна… не си спомням.
	— Опитай.
	— Имаше един… Клинтон. Като американския президент.
	— Име?
	— Фредрик Клинтон. С него се срещнах четири или пет пъти.
	— Окей… други?
	— Ханс фон Ротингер. Него познавах чрез майка ми.
	— Майка ти?
	— Да, майка ми познаваше семейство Фон Ротингер. Ханс фон Ротингер беше приятен човек. Докато веднъж не се появи на среща заедно с Гулберг, нямах никаква представа, че работи за Сепо.
	— Не е работил — каза Микаел.
	Янерюд побледня.
	— Работил е за нещо, което се нарича Секция за специални анализи — каза Микаел. — Какво знаеше за тази група?
	— Нищо… искам да кажа, нали те се грижеха за беглеца.
	— Да. Но не е ли смешно, че ги няма никъде в структурата на Сепо?
	— Това е абсурдно…
	— Да, нали? Как ставаха срещите ви, те ли звъняха, или ти на тях?
	— Не… часът и мястото на всяка среща се определяха на предишната.
	— Какво се случваше, ако ти се наложеше да се свържеш с тях? Например, за да се промени часът на срещата или нещо такова.
	— Имах телефонен номер.
	— Какъв номер?
	— Честно казано, наистина не помня.
	— На кого звънеше на този номер?
	— Не знам. Така и не го използвах.
	— Добре… Следващият въпрос… на кого сдаде работата?
	— Какво имаш предвид?
	— Когато Фелдин си отиде. Кой зае мястото ти?
	— Не знам.
	— Написа ли някакъв доклад?
	— Не, нали всичко беше секретно. Дори не можеше да си водя записки.
	— И не посвети в историята своя заместник?
	— Не.
	— Какво се случи после?
	— Ами… Фелдин нали си тръгна и предаде властта на Ула Улстен. Получих информация, че трябва да изчакаме до следващите избори. Тогава Фелдин бе преизбран и срещите ни се възобновиха. После дойдоха изборите през 1982-ра и социалистите спечелиха. Предполагам, че Палме е посочил някого за мой заместник. Самият аз започнах работа във Външно министерство и станах дипломат. Изпратиха ме в Египет и после в Индия.
	Микаел продължи да задава въпроси още няколко минути, но бе убеден, че вече е научил всичко, което Янерюд можеше да разкаже. Три имена.
	Фредрик Клинтон.
	Ханс фон Ротингер.
	И Еверт Гулберг — мъжът, който застреля Залаченко.
	„Клубът Залаченко“.
	Благодари на Янерюд за информацията и взе такси за Централната гара. Чак когато седна в таксито, отвори джоба на сакото си и изключи касетофона. Пристигна на Арланда в седем и половина в неделя вечерта.


	Ерика Бергер замислено се взираше в екрана на компютъра. Отмести очи и огледа полупразната редакция отвъд буркана. Андеш Холм бе в отпуск. Никой не показваше особен интерес към нея — нито открито, нито прикрито. Нямаше и никаква причина да подозира, че някой от редакцията й желае злото.
	Имейлът пристигна преди минута. Подателят бе _redax@aftonbladet.com_.
	_Защо точно „Афтонбладет“? Адресът е фалшив._
	Днешното съобщение нямаше съдържание. Имаше само снимка, която тя отвори във фотошопа.
	Снимката бе порнографска и представляваше гола жена с невероятно големи гърди и кучешка каишка около врата. Стоеше на четири крака и я чукаха отзад.
	Лицето на жената бе сменено. Не беше много сръчен ретуш, което явно не бе и целта. Вместо оригиналното лице бе залепено лицето на Ерика Бергер. То бе от стара полицейска снимка от „Милениум“ и можеше да се вземе от интернет.
	В долния край на снимката бе написана дума със спрея от фотошоп.

	Курва

	Това бе деветото анонимно съобщение с думата „курва“ и с подател от широко известна шведска медийна фирма. Явно я бе нападнал _кибер сталкер_*.
	[* Сталкер — анонимен преследвач; кибер сталкер — интернет потребител, който упражнява кибер тормоз. — Б.пр.]


	Подслушването на телефон бе по-трудно от компютърното проследяване. Тринити лесно локализира кабела на домашния телефон на прокурор Екстрьом, като проблемът, разбира се, бе, че Екстрьом рядко или никога не го използваше за служебни разговори. Не се и опита обаче да сложи бръмбар в служебния телефон на Екстрьом в полицията на Кунгсхолмен. За това му бе необходим достъп до шведската кабелна мрежа в обхват, какъвто Тринити нямаше.
	Затова Тринити и Боб Кучето отделиха по-голямата част от седмицата да идентифицират и отделят мобилния телефон на Екстрьом от близо 200 000 други мобилни телефони, в радиус от един километър от полицията.
	Тринити и Боб Кучето използваха техника, наричана _Random Frequence Tracking System, RFTS_. Техниката не бе неизвестна. Беше разработена от американската _National Security Agency, NSA_*, и бе вградена в неизвестен брой сателити, които прецизно наблюдаваха кризисни огнища и столици по целия свят.
	[* _NSA — National Security Agency_ (англ.) — Агенция за национална сигурност. — Б.пр.]
	_NSA_ разполагаше с огромни средства и използваше голяма мрежа за прихващане на огромен брой мобилни разговори едновременно в определен район. Всеки разговор биваше отделян и дигитално обработван чрез компютри, програмирани да реагират на определени думи, например „терорист“ или „Калашников“. Ако се появяха такива думи, компютърът автоматично изпращаше алармен сигнал, което означаваше, че някой оператор е влязъл ръчно и подслушва разговора, за да прецени дали представлява интерес или не.
	По-труден проблем беше да се идентифицира специфичен телефон. Всеки мобилен телефон притежава уникален подпис — нещо като пръстов отпечатък — под формата на телефонен номер. С притежаваната от нея изключително чувствителна апаратура _NSA_ можеше да се фокусира върху специфична област и да отделя и подслушва разговорите. Техниката бе проста, но не на сто процента сигурна. Изходящите разговори бяха най-трудни за идентифициране, докато, обратно, входящите бяха по-лесни, тъй като се въвеждаха именно с този пръстов отпечатък, който позволяваше на въпросния телефон да предава сигнала.
	Разликата между амбициите на Тринити и _NSA_ беше икономическа. _NSA_ имаше годишен бюджет от няколко милиарда долара, около 12 000 назначени агенти и достъп до най-висшите компютърни и телефонни технологии. Тринити имаше своя фургон със съответно трийсет кила електронно оборудване, от което по-голямата част домашно производство, сглобено от Боб Кучето. _NSA_ можеше чрез глобално сателитно наблюдение да насочи изключително чувствителни антени към определена сграда където и да е по света. Тринити имаше една антена, конструирана от Боб Кучето, с ефективен обхват от около 500 метра.
	Техниката, с която разполагаше Тринити, предполагаше, че той може да паркира фургона на Бергсгатан или в някоя от прилежащите улици и търпеливо да настройва оборудването, докато идентифицира пръстовия отпечатък — номера на мобилния телефон на прокурор Екстрьом. Тъй като не знаеше шведски, трябваше да пренасочва разговора към друг мобилен телефон в дома на _Plague_, който се грижеше за самото подслушване.
	Пет денонощия _Plague_ с все по-подпухнали очи изслушваше огромен брой разговори от и към полицията и околните сгради. Бе изслушал информация за престъпления от текущи разследвания, разкрил бе планирани любовни срещи и записал астрономически брой разговори, съдържащи безинтересни глупости. Късно вечерта на петия ден Тринити му изпрати сигнал, който дигиталният дисплей мигновено разпозна като мобилния номер на прокурор Екстрьом. _Plague_ настрои параболната антена на точната честота.
	Техниката на _RTFS_ действаше главно за входящите разговори на Екстрьом. Параболата на Тринити хвана чисто и просто това, което неговият мобилен номер излъчваше в етера на Швеция.
	Преди да започне да записва разговорите на Екстрьом, Тринити получи и негов гласов отпечатък, който _Plague_ щеше да обработи.
	_Plague_ вкара дигитализирания глас на Екстрьом в програма, която се наричаше _VPRS_ и можеше да се преведе като _Voiceprint Recognition System_*. Той определи около дузина обичайно използвани думи, като например „окей“ или „Саландер“. Щом получеше пет броя от една дума, те се нанасяха на карта, където се отбелязваха времето за произнасяне, дълбочината на гласа и честотният обхват, интонацията и още дузина други белези. Резултатът бе графично изображение. Сега вече _Plague_ можеше да подслушва и изходящи разговори на прокурор Екстрьом. Антената му хващаше разговорите, в които графиката на Екстрьом се появяваше сред дузина други думи. Техниката не бе перфектна. Но все пак петдесет процента от всички разговори, провеждани от мобилния на Екстрьом в близост до полицията, се подслушваха и записваха.
	[* Система за разпознаване по гласов отпечатък (англ.). — Б.пр.]
	Техниката имаше и един по-сериозен недостатък. Щом прокурор Екстрьом се отдалечеше от полицията, възможността да се подслушва мобилният му отпадаше, а Тринити не знаеше къде се намира, за да паркира в непосредствена близост до телефона му.


	Със заповед от най-височайше място Тощен Едклинт най-после можеше да създаде малък, но законен оперативен отдел. Той подбра четирима сътрудници, като съзнателно избра по-млади таланти с биография в полицията, които отскоро бяха назначени в РПС/Сек. Двама бяха от отдел „Измами“, един от финансовата полиция и един от отдел „Убийства“. Привикаха ги в кабинета на Едклинт и ги осведомиха за същността на задачата и необходимостта от пълна секретност. Едклинт подчерта, че разследването се извършва по изрично искане на министър-председателя. Моника Фигерула оглавяваше групата и управляваше следствието със силна ръка, съответстваща на външността й.
	Но работата вървеше бавно, най-вече защото никой не бе напълно сигурен кой или кои трябва да бъдат разследвани. Едклинт и Фигерула неведнъж претегляха възможността просто да арестуват Мортенсон и да започнат да задават въпроси. И всеки път решаваха да изчакат. Един арест щеше да разкрие, че се води разследване.
	Чак във вторник, единайсет дни след срещата с министър-председателя, Моника Фигерула почука на вратата на кабинета на Едклинт.
	— Мисля, че имаме нещо.
	— Сядай.
	— Еверт Гулберг.
	— Е, и?
	— Един от нашите разузнавачи е разговарял с Маркус Ерландер, който движи разследването за убийството на Залаченко. Според Ерландер РПС/Сек се е свързала с Гьотеборгската полиция само два часа след убийството и е предоставила информация за заплашителните писма на Гулберг.
	— Доста бърз ход.
	— Да. Прекалено бърз. РПС/Сек е изпратила по факса девет писма до полицията в Гьотеборг с обяснението, че ги е писал Гулберг. Има само един проблем в тази работа.
	— Какъв?
	— Две от писмата били изпратени в Министерството на правосъдието — до министъра на правосъдието и до министъра на демокрацията.
	— Това вече го знам.
	— Да, но писмото до министъра на демокрацията е било заведено чак на следващия ден. Пристигнало е с по-късна поща.
	Едклинт се взря в Моника Фигерула. За първи път изпита истински страх, че подозренията му ще се оправдаят. Моника Фигерула безмилостно продължи.
	— С други думи, РПС/Сек е изпратила по факса копие на заплашително писмо, което още не е било пристигнало.
	— Боже Господи! — каза Едклинт.
	— Сътрудник от „Лична охрана“ е изпратил писмата по факса.
	— Кой?
	— Не знам дали има нещо общо с това. Получил е писмата на бюрото си сутринта и скоро след убийството получил задача да се свърже с Гьотеборгската полиция.
	— Кой му е възложил това?
	— Секретарят на шефа на канцеларията.
	— Боже мили, Моника… Разбираш ли какво означава това?
	— Да.
	— Означава, че РПС/Сек е замесена в убийството на Залаченко.
	— Не непременно. Но твърдо означава, че хора вътре в РПС/Сек са знаели за убийството още преди да е било извършено. Въпросът е само кои?
	— Шефът на канцеларията…
	— Да. Но започвам да подозирам, че този „клуб Залаченко“ се намира извън Къщата.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Мортенсон. Бил е преместен от „Лична охрана“ и работи самостоятелно. През изминалата седмица го наблюдавахме денонощно. Доколкото ни е известно, не е влизал в контакт с никой от Къщата. Получава обаждания на мобилен телефон, който не можем да подслушваме. Не знаем кой е номерът, но не е неговият собствен. Срещал се е и с онзи, русия, когото още не сме успели да идентифицираме.
	Едклинт сбърчи чело. В същия миг на вратата почука Андеш Берглунд. Той беше новоназначен в новосъздадения оперативен отдел, преди бе работил във финансовата полиция.
	— Мисля, че открих Еверт Гулберг — каза Берглунд.
	— Влизай — каза Едклинт.
	Берглунд постави рамкирана черно-бяла фотография на бюрото. Едклинт и Фигерула я разгледаха. Видяха мъж, когото и двамата веднага разпознаха. Вкарваха го през някаква врата двама внушителни цивилни полицаи. Легендарният шпионин полковник Стиг Венерстрьом.
	— Тази снимка идва от издателство „Олен & Окерлунд“ и е публикувана във вестник „Виж“ през пролетта на 1964 година. Направена е във връзка с процеса, на който Венерстрьом бе осъден на доживотен затвор.
	— Така значи.
	— В дъното виждаш трима души. Вдясно е криминален комисар Ото Даниелсон, който всъщност залови Венерстрьом.
	— Да…
	— Погледни мъжа, който стои плътно вляво зад Даниелсон.
	Едклинт и Фигерула видяха висок мъж с тънки мустачки и шапка. Слабо напомняше на писателя Дашиел Хамет.
	— Сравни лицето с тази паспортна снимка на Гулберг. Бил е на 66 години, когато е направена.
	Едклинт сви вежди.
	— Не бих се заклел, че е един и същи човек…
	— Но аз бих — каза Берглунд. — Обърни снимката.
	Отзад имаше печат, удостоверяващ, че снимката принадлежи на издателство „Олен & Окерлунд“ и че името на фотографа е Юлиус Естхолм. Текстът бе написан с молив.

	Стиг Венерстрьом, обкръжен от двама полицаи, на път към Стокхолмския градски съд. В дъното О. Даниелсон, Е. Гулберг и Х. В. Франке.

	— Еверт Гулберг — каза Моника Фигерула. — Той е бил от РПС/Сек.
	— Не — каза Берглунд. — Чисто технически не е бил. Поне не и когато е направена снимката.
	— Смяташ ли?
	— РПС/Сек е основана чак четири месеца по-късно. На тази снимка той все още е принадлежал към Тайната държавна полиция.
	— Кой е Х. В. Франке? — запита Моника Фигерула.
	— Ханс Вилхелм Франке — каза Едклинт. — Умря в началото на деветдесетте, но беше заместник-началник на Тайната държавна полиция в края на петдесетте и началото на шестдесетте години. Беше нещо като легенда, точно като Ото Даниелсон. Всъщност срещал съм се с него един-два пъти.
	— Значи така — каза Моника Фигерула.
	— Напусна РПС/Сек в края на шейсетте. Франке и П. Г. Винге така и не се разбраха и Франке беше уволнен, когато бе на 50–55 години. Започна свой бизнес.
	— Свой?
	— Да, стана съветник по въпросите на сигурността в частната промишленост. Имаше офис на Щуреплан, но от време на време изнасяше и лекции в РПС/Сек. Така се запознах с него.
	— Разбирам. За какво се караха Франке и Винге?
	— Просто не мелеха заедно. Франке се държеше малко като каубой и виждаше агенти на КГБ навсякъде, а Винге бе бюрократ от старата школа. Малко след това по ирония на съдбата и Винге беше уволнен, защото смятал, че Палме работи за КГБ.
	— Хм — каза Моника Фигерула и загледа снимката, на която Гулберг и Франке стояха рамо до рамо.
	— Мисля, че е време за нов разговор с министъра на правосъдието — обърна се Едклинт към нея.
	— Днес излезе „Милениум“ — каза Моника Фигерула.
	Едклинт й хвърли остър поглед.
	— Нито дума за аферата „Залаченко“ — отвърна тя.
	— Това означава, че вероятно разполагаме с още един месец до следващия брой. Хубаво. Но трябва да се справим и с Блумквист. Той е като заредена ръчна граната по средата на цялата тази бъркотия.


	Глава седемнайсета
	Сряда, 1 юни

	Микаел Блумквист не усети, че има някой на стълбището, когато взе последния завой пред мансардата си на Белмансгатан №1. Часът бе седем вечерта. Спря стъписан, когато видя руса жена с къса къдрава коса да стои на най-горното стъпало. Веднага я разпозна като Моника Фигерула, РПС/Сек, от паспортната снимка, осигурена от Лоти Карим.
	— Здравей, Блумквист — поздрави весело тя и затвори книга, която явно бе чела, докато е седяла на стълбите.
	Микаел й хвърли поглед и видя, че е на английски и е за античните божества. Вдигна очи и загледа неочакваната си посетителка. Тя се изправи. Носеше бяла лятна рокля с къси ръкави, а керемиденото й кожено яке бе метнато на перилото на стълбите.
	— Трябва да поговорим — каза.
	Микаел Блумквист я наблюдаваше. Беше висока, по-висока от него, и впечатлението се подсилваше от това, че стоеше с две стъпала по-нагоре на стълбите. Загледа ръцете й, сведе поглед към краката и разбра, че и мускулите й са по-яки от неговите.
	— Сигурно прекарваш поне два часа седмично в гимнастическия салон — каза той.
	Тя се усмихна и извади картата си.
	— Казвам се…
	— Казваш се Моника Фигерула, родена си през 1969-та и живееш на Понтонергатан на Кунгсхолмен. Произхождаш от Бурленге, но си работила като полицай в Упсала. От три години работиш в РПС/Сек, в Отдела за защита на конституцията. Фанатизирана си на тема фитнес и някога си била елитна спортистка, дори си била в шведския олимпийски отбор. Какво искаш от мен?
	Тя бе изненадана, но кимна и бързо дойде на себе си.
	— Много добре. Значи знаеш коя съм и няма от какво да се страхуваш.
	— Така ли?
	— Има едни хора, които биха искали да разговарят с теб на спокойствие. Тъй като жилището и мобилният ти се подслушват, а има причина да бъдем дискретни, ме изпратиха да те поканя.
	— И защо ще ходя някъде с човек от Полицията за сигурност?
	Тя се поколеба.
	— Ами… можеш да се отзовеш на обикновена лична покана или, ако ще се чувстваш по-добре, мога да ти сложа белезници и да те отведа.
	Тя сладко се усмихна. Микаел Блумквист отвърна на усмивката й.
	— Виж, Блумквист… разбирам, че нямаш много причини да се доверяваш на хора от РПС/Сек. Но не всички, които работят там, са твои врагове и има много важни причини да разговаряш с тези, които ми поръчаха да те заведа.
	Той изчака.
	— Е, как искаш? С белезници или доброволно?
	— Тази година полицията вече веднъж ме окова. Това запълни бройката ми. Къде отиваме?
	Караше нов сааб 9–5 и бе паркирала зад ъгъла долу на Прюсгренд. Щом влязоха в колата, отвори мобилния си и набра някакъв номер.
	— Идваме след петнайсет минути — каза.
	Подсети Микаел Блумквист да затегне колана си и пое по пътя над шлюза надолу към Йостермалм. Паркира в пресечка на Артилеригатан. За секунда стоя неподвижно, загледана в него.
	— Блумквист… Това е приятелска покана. Нищо не рискуваш.
	Микаел Блумквист не отговори. Изчакваше с преценката си, докато не разбере за какво става дума. Тя набра кода на вратата. Взеха асансьора до четвъртия етаж и до жилище, на което стоеше името Мартинсон.
	— Наехме апартамента само за тазвечерната среща — обясни тя и отвори вратата. — Вдясно, в дневната.
	Първото, което Микаел видя, бе Тощен Едклинт, което не го изненада, след като Сепо бе намесена в най-висша степен в развитието на събитията, а Тощен Едклинт бе шеф на Моника Фигерула. Това, че шефът на Отдела за защита на конституцията си бе направил труда да го доведе тук, означаваше, че има нещо наистина важно.
	После видя до прозореца фигура, която се обърна към него, щом влезе. Министърът на правосъдието. Което си беше изненада.
	После чу звук отдясно и видя невероятно познат човек да се надига от едно кресло. Изобщо не бе разчитал, че Моника Фигерула ще го доведе на конспиративна среща с министър-председателя.
	— Добър вечер, господин Блумквист — поздрави министър-председателят. — Извинявай, че те повикахме толкова спешно, но обсъдихме ситуацията и се съгласихме, че непременно трябва да разговаряме с теб. Може ли да ти предложа кафе или нещо за пиене?
	Микаел се огледа. Видя столова от тъмно дърво, празни чаши от кафе и остатъци от солена торта. Сигурно са тук от няколко часа.
	— Газирана вода — каза той.
	Моника Фигерула му поднесе една чаша. Седнаха на диваните, а тя застана отзад.
	— Позна ме, знаеше как се казвам, къде живея, къде работя и че съм фитнес наркоманка — каза Моника Фигерула.
	Министър-председателят бързо погледна Тощен Едклинт и после Микаел Блумквист. Микаел внезапно осъзна, че ще говори от позиция на силата. Министър-председателят искаше нещо от него и вероятно нямаше никаква представа какво знае и какво не знае Микаел Блумквист.
	— Опитвам се да подредя актьорите в тази каша — каза Микаел шеговито.
	_По дяволите, ще блъфирам министър-председателя._
	— И откъде знаеш името на Моника Фигерула? — попита Едклинт.
	Микаел погледна шефа на Отдела за защита на конституцията. Нямаше представа какво бе предизвикало министър-председателя да насрочи тайна среща с него в наето жилище на Йостермалм, но се почувства вдъхновен. На практика не беше чак толкова страшно. Драган Армански бе завъртял колелото, предоставяйки информация на човек, комуто имаше доверие. Който трябва да е бил Едклинт или някой близо до него. Микаел рискува.
	— Един общ познат е разговарял с теб — каза той на Едклинт. — Назначил си Фигерула да разследва какво става и тя е забелязала, че няколко активисти от Сепо се занимават с незаконно телефонно подслушване, вмъкват се с взлом в дома ми и така нататък. Това означава, че съществуването на „клуба Залаченко“ се е потвърдило. Това толкова те е притеснило, че си изпитал необходимост да продължиш нататък, но известно време си стоял в стаята си, без да знаеш накъде да потеглиш. Тогава си се обърнал към министъра на правосъдието, който се е обърнал към министър-председателя. И сега си седим тук. Какво искате?
	Микаел говореше с тон, който сочеше, че има централно пласиран източник и че е следвал всяка крачка на Едклинт. Видя, че блъфът попадна в целта и очите на Едклинт се разшириха. Продължи:
	— „Клубът Залаченко“ ме шпионира, аз шпионирам тях, а ти шпионираш „клуба Залаченко“. Естествено е министър-председателят да е разтревожен и ядосан. И да знае, че в края на този разговор може да се разрази скандал, който правителството вероятно няма да преживее.
	Моника Фигерула изведнъж се усмихна, но скри усмивката си зад чаша с газирана вода. Разбра, че Блумквист блъфира, и й стана ясно как бе успял да я изненада, узнавайки името и номера на обувките й.
	_Видял ме е в колата на Белмансгатан. Много е наблюдателен. Записал е номера на колата ми и ме е идентифицирал. Но останалото са предположения._
	Не каза нищо.
	Министър-председателят изглеждаше обезпокоен.
	— Това ли ни чака? — запита той. — Скандал, който да свали правителството?
	— Правителството не е мой проблем — каза Микаел. — Служебната ми характеристика се състои в това да разкривам мръсници като тези от „клуба Залаченко“.
	Министър-председателят кимна.
	— А моята работа е да водя страната в посоката, предначертана от конституцията.
	— Което означава, че моят проблем е в най-висша степен и проблем на правителството. Може и обратното.
	— Да не говорим завоалирано. Защо, мислиш, съм уредил тази среща?
	— За да видите какво знам и какво смятам да правя.
	— Донякъде е така. Но по-точното е, че май сме попаднали в конституционна криза. Нека най-напред обясня, че правителството няма абсолютно нищо общо с тази работа. Хванати сме по бели гащи. Никога не съм чувал за онова, което наричаш „клуба Залаченко“. Министърът на правосъдието не е чувал и дума за подобна група. Тощен Едклинт, който има висок пост в РПС/Сек и е работил дълги години в Сепо, също никога не е чувал за нея.
	— Това продължава да не е мой проблем.
	— Знам. Искаме да знаем кога смяташ да публикуваш твоя текст и какво точно смяташ да публикуваш. Там е въпросът.
	— Хм.
	— Блумквист, най-лошото, което мога да направя при сегашното положение, е да се опитвам да манипулирам съдържанието на материала ти. Затова предлагам съвместна работа.
	— Каква по-точно?
	— След като получихме потвърждение за съществуването на конспирация в изключително деликатна част от държавното управление, наредих да се направи разследване.
	Министър-председателят се обърна към министъра на правосъдието.
	— Би ли го запознал с правителствената заповед?
	— Много е просто. Тощен Едклинт получи задача незабавно да провери кое е истина в цялата тази история. Задачата му е да събере информация, която да бъде предоставена на кралския прокурор, който на свой ред да прецени дали да се повдигне обвинение. Тоест инструкцията е много ясна.
	Микаел кимна.
	— Днес Едклинт докладва как смята да разследва по-нататък. Проведохме дълга дискусия по конституционни въпроси, тъй като искаме всичко да е както трябва.
	— Естествено — каза Микаел и тонът му издаваше, че не вярва на нито дума от чутото.
	— Сега разследването се намира на деликатен етап. Още не сме идентифицирали точно кои са замесени. Трябва ни време за това. Затова изпратихме Моника Фигерула да те покани на тази среща.
	— И тя го направи. Не ми остави голям избор.
	Министър-председателят смръщи вежди и погледна Моника Фигерула.
	— Остави — каза Микаел. — Тя се държа образцово. Какво искаш?
	— Искаме да знаем кога смяташ да публикуваш. Точно сега разследването се извършва извънредно дискретно и ако се задействаш, преди Едклинт да е готов, може да оплескаш цялата работа.
	— Хм. И кога искаш да публикувам? След следващите избори?
	— Сам ще решиш. Не мога да ти влияя. Онова, за което те моля, е да ни кажеш кога смяташ да публикуваш, за да знаем точно колко време имаме за разследването.
	— Разбирам. Говореше за сътрудничество…
	Министър-председателят кимна.
	— Преди всичко нека ти кажа, че при нормални обстоятелства дори не би ми хрумнало да помоля журналист да дойде на такава среща.
	— При нормални обстоятелства вероятно би направил всичко, за да държиш настрана журналистите от такава среща.
	— Да. Но разбрах, че те мотивират няколко фактора. Като журналист имаш репутацията на човек, който си пъха носа навсякъде, където става дума за корупция. Тук нямаме разногласия.
	— Нямаме ли?
	— Не. Ни най-малко. Или казано по-точно… съществуващите разногласия вероятно са от юридически характер, но не и по отношение на целта. Ако този „клуб Залаченко“ съществува, то това не е само криминална организация, а заплаха срещу сигурността на кралството. Тези хора трябва да бъдат спрени и които са виновни, да отговарят пред закона. По тази точка ти и аз сме съгласни, нали?
	Микаел кимна.
	— Разбрах, че знаеш повече от всеки друг за тази история. Предлагаме да споделиш знанията си с нас. Ако това беше редово полицейско разследване за обикновено престъпление, вероятно ръководителят на разследването щеше да те привика на разпит. Но, както сам разбираш, ситуацията е екстремна.
	Микаел седеше мълчаливо, преценявайки положението.
	— И какво ще получа, ако сътруднича?
	— Нищо. Няма да се пазаря с теб. Ако искаш да публикуваш утре сутринта, направи го. Не смятам да сключвам сделка, съмнителна от конституционна гледна точка. Моля те да сътрудничиш за доброто на нацията.
	— Няма да ми е достатъчно като мотивация — каза Микаел Блумквист. — Нека обясня едно нещо. Бесен съм. Невероятно съм бесен и на държавата, и на правителството, и на Сепо, и на онези гадни лайнари, които без основание заключват дванайсетгодишно момиче в лудница и после я поставят под попечителство.
	— Лисбет Саландер се превърна в правителствен проблем — каза министър-председателят и се усмихна. — Микаел, лично аз съм възмутен от онова, което й се е случило. И можеш да ми вярваш, когато казвам, че виновните ще отговарят. Но преди да направим това, трябва да знаем кои са.
	— Това са си твои проблеми. Моят проблем е, че искам Лисбет Саландер да бъде освободена и да й се върнат гражданските права.
	— В това не мога да ти помогна. Не стоя над закона и не мога да командвам какво ще решат прокурори и съдилища. Тя трябва да бъде оправдана в съда.
	— Окей — каза Микаел Блумквист. — Искаш сътрудничество. Дай ми достъп до разследването на Едклинт и ще ти кажа кога и какво ще публикувам.
	— Не мога да ти дам такъв достъп. Ще означава да се поставя в същото положение като предшественика на министъра на правосъдието спрямо един Еббе Карлсон.
	— Аз не съм Еббе Карлсон — каза спокойно Микаел.
	— Ясно ми е. Затова Тощен Едклинт сам трябва да реши какво може да сподели в рамките на своята задача.
	— Хм — каза Микаел Блумквист. — Искам да знам кой е бил Еверт Гулберг.
	В стаята настъпи тишина.
	— Еверт Гулберг е бил вероятно дългогодишен шеф на отдела в РПС/Сек, който ти наричаш „клуб Залаченко“ — каза Едклинт.
	Министър-председателят хвърли остър поглед на Едклинт.
	— Мисля, че той вече знае това — извинително каза Едклинт.
	— Така е — каза Микаел. — Започнал е в Сепо през петдесетте и е станал шеф на нещо, което се нарича Секция за специални анализи през шейсетте. Той се е занимавал със случая „Залаченко“.
	Министър-председателят поклати глава.
	— Знаеш повече, отколкото трябва. Много бих искал да науча как си открил всичко това. Но няма да питам.
	— В моята история има пробойни — каза Микаел. — Искам да ги запуша. Дайте ми информация и няма да ви слагам крак.
	— Като министър-председател не мога да предоставям информация. И Тощен Едклинт балансира върху много тънко въже.
	— Хайде стига. Знам какво искате. Ти знаеш какво искам. Ако ми дадете информация, ще ви използвам като източници, с цялото им право на анонимност. Не ме разбирайте криво, в моя репортаж ще разкажа истината така, както я разбирам. И ако си замесен, ще те изоблича и ще се постарая никога повече да не бъдеш преизбран. Но засега нямам причини да мисля така.
	Министър-председателят погледна Едклинт. След малко кимна. Микаел го прие като знак, че министър-председателят току-що е извършил закононарушение, макар и от по-академичен вид, давайки мълчаливото си съгласие да бъде разкрита част от засекретената информация.
	— Това може доста лесно да се реши — каза Едклинт. — Аз разследвам самостоятелно и сам решавам кои сътрудници да привлека към следствието. Не може да бъдеш назначен, тъй като това означава, че ще бъдеш принуден да подпишеш обет за мълчание. Но мога да те ползвам като външен консултант.


	Животът на Ерика Бергер бе изпълнен с безкрайни срещи и денонощна работа, след като влезе в обувките на покойния Хокан Мурандер. Внезапно се почувства неподготвена, непълноценна и невежа.
	Чак в сряда вечерта, почти две седмици след като Микаел Блумквист й даде папката с проучването на Хенри Кортез за председателя на управата Магнус Боргшьо, Ерика намери време да разучи проблема. Когато разтвори папката, разбра, че закъснението й отчасти се дължеше и на нежеланието й да се заеме със случая. Вече знаеше, че както и да постъпи, всичко ще приключи с катастрофа.
	Върна се във вилата си в Салтшьобаден необикновено рано, към седем вечерта, изключи алармата в антрето и с изненада установи, че съпругът й Грегер Бакман не е вкъщи. Отне й малко време да си спомни, че сутринта здраво го нацелува, защото заминаваше за Париж да чете лекции, и че нямаше да се върне преди уикенда. Осъзна също, че няма представа какви щяха да бъдат тези лекции, пред кого щеше да ги изнася и кога бе станало въпрос за това.
	Е, явно съм занемарила съпруга си. Почувства се като образ от книга на доктор Ричард Шварц* и се запита дали няма нужда от помощта на психотерапевт.
	[* Американски акушер-гинеколог, психолог, професор. — Б.пр.]
	Качи се на горния етаж, пусна водата във ваната и се съблече. Взе папката с проучването със себе си и прекара следващия половин час в четене. Когато свърши, не можа да се въздържи и се усмихна. От Хенри Кортез щеше да излезе чудесен вестникар. Беше на 26 години и работеше в „Милениум“ вече четири, като бе започнал веднага щом завърши журналистическото си образование. Усети известна гордост. Цялата история за тоалетните чинии и Боргшьо носеше знака на „Милениум“ отначало докрай и всеки ред бе документиран.
	Заедно с това обаче настроението й се помрачи. Магнус Боргшьо беше добър човек и фактически тя го харесваше. Беше спокоен, умееше да изслушва, имаше чар и не бе претенциозен. Освен това й беше шеф и работодател. Проклетият Боргшьо. _Как можа да бъдеш толкова глупав!_
	Тя размисли известно време, опитвайки се да прецени дали имаше алтернативни положения и смекчаващи обстоятелства, но вече знаеше, че Боргшьо няма оправдание.
	Постави папката с проучването на перваза на прозореца, изтегна се във ваната и започна да размишлява.
	Че „Милениум“ ще публикува материала, бе ясно. Ако тя самата все още беше главен редактор, нямаше да се поколебае и за секунда и фактът, че „Милениум“ й предостави историята предварително, бе жест, който показваше, че бившите й колеги в най-голяма степен искат да намалят личните й щети. Ако положението бе обратното — ако в СМП бяха открили подобна мръсотия за председателя на управата на „Милениум“, то тя пак нямаше да се поколебае дали да се публикува, или не.
	Публикацията щеше сериозно да засегне Магнус Боргшьо. И лошото бе не само, че неговата фирма „Витавара АД“ е поръчвала тоалетни чинии от виетнамско предприятие, експлоатиращо детски труд и поради това намиращо се в черния списък на ООН, но и е използвала робска работна сила в лицето на осъдени затворници, като някои от тях сигурно бяха политически затворници. Магнус Боргшьо е знаел за тези обстоятелства и въпреки това е продължил да поръчва тоалетни чинии от „Фонг Су Индъстрис“. Алчност, равна на алчността на други гангстери капиталисти, като бившия изпълнителен директор на „Скандия“, а това не се харесваше на шведския народ.
	Магнус Боргшьо, естествено, щеше да твърди, че не е знаел какво става във „Фонг Су“, но Хенри Кортез имаше отлична документация и в момента, в който Боргшьо би опитал да се хване на това хоро, щеше да бъде разобличен и като лъжец. През юни 1997 г. Магнус Боргшьо бе заминал за Виетнам, за да подпише първите договори. Тогава бе прекарал във Виетнам десет дни и между другото бе посетил фабриките на фирмата. Ако се опиташе да твърди, че не е разбрал, че повечето от работниците там са на по 12–13 години, щеше да е идиот.
	Въпросът за евентуалната неосведоменост на Боргшьо отпадаше и защото Хенри Кортез можеше да докаже, че след като комисията на ООН срещу използването на детски труд бе включила „Фонг Су Индъстрис“ в черния си списък, този факт се превърна в тема на вестникарски статии. Освен това две независими една от друга организации с идеална цел срещу детския труд, сред които и престижната международна _International Joint Effort Against Child Labour_* в Лондон, бяха писали писма до фирми, работещи с „Фонг Су“. Не по-малко от седем писма са били изпратени и до „Витавара АД“. Две от тях адресирани лично до Магнус Боргшьо. Организацията в Лондон с радост бе предоставила документация на Хенри Кортез и същевременно бе посочила, че „Витавара АД“ нито веднъж не е отвърнала на писмата.
	[* Международни обединени сили срещу детския труд (англ.). — Б.пр.]
	Затова пък Магнус Боргшьо бе ходил още два пъти във Виетнам, през 2001-ва и 2004-та, и бе подновил договорите. Това щеше да е смъртоносният удар. Всички възможности за Боргшьо да твърди, че не е знаел, приключваха с тези посещения.
	Медийното внимание, което щеше да последва, можеше да доведе само до едно. Ако Боргшьо бе умен, трябваше да се покае и да напусне своите постове на председател на управа. Ако се опълчеше, щеше да бъде унищожен в съда.
	Че Магнус Боргшьо оглавяваше управата на „Витавара АД“, на Ерика Бергер не й пукаше. Решаващото за нея бе, че той е председател и на управата на СМП. Публикацията щеше да я принуди да напусне. По време, когато вестникът бе на ръба на бездната и се започваше обновителна работа, СМП не можеше да си позволи председател на управата със съмнително поведение. Вестникът щеше да понесе щети. Следователно тя трябваше да напусне.
	Във връзка с това пред Ерика Бергер се очертаваха две алтернативни линии на поведение.
	Или да отиде при Боргшьо, да сложи картите на масата и да му покаже документацията, като по този начин го накара сам да си направи извода, че трябва да си тръгне, преди историята да бъде публикувана.
	Или, ако се съпротивлява, да свика светкавично управата и да ги информира за положението, като по този начин ги принуди да го уволнят. А ако управата не се съгласи, самата тя веднага да напусне СМП.
	Докато Ерика Бергер размишляваше, водата във ваната изстина. Тя взе душ, изсуши се, отиде в спалнята и си сложи халат. После вдигна мобилния и позвъни на Микаел Блумквист. Не отговаряше. Слезе на долния етаж да сложи кафе и за първи път, откакто бе почнала работа в СМП, да провери дали няма някакъв филм по телевизията, с който да си почине.
	Когато минаваше покрай отворената врата на дневната, усети остра болка в крака, погледна и видя, че силно кърви. Направи още една крачка и болката проряза целия й крак. Подскачайки на един крак, стигна до един античен стол и седна. Вдигна крак и за свой ужас забеляза, че в стъпалото й е проникнало парче стъкло. В първия момент усети слабост. После се пресегна, хвана парчето стъкло и го изтегли. Адски я заболя и от раната бликна кръв.
	Издърпа чекмеджето в антрето, където държеше шалчета, шапки и ръкавици. Намери шалче, което бързо уви около крака си и здраво го върза. Не бе достатъчно, затова направи още една импровизирана превръзка. Кръвта малко поспря.
	Ерика удивено загледа парчето стъкло. Как е попаднало тук? После забеляза още парчета стъкло по пода на антрето. _Какво, по дяволите_… Изправи се и хвърли поглед към дневната. Видя, че големият френски прозорец с изглед към Салтшьон е счупен и че целият под е покрит с парчета стъкло.
	Сложи си леките обувки, които бе изритала, когато се прибра. Тоест сложи си едната, постави само пръстите на ранения си крак в другата и подскачайки на един крак, влезе в дневната и огледа опустошението.
	Тогава забеляза тухлата по средата на масата в дневната.
	Заклатушка се към задната врата и излезе на двора.
	Някой със спрей бе написал на фасадата с еднометрови букви:

	КУРВА



	Моника Фигерула отвори вратата на колата си на Микаел Блумквист малко след девет вечерта. Заобиколи и седна на мястото на шофьора.
	— Да те закарам ли до вас, или да те оставя някъде другаде?
	Микаел Блумквист се взираше с празен поглед пред себе си.
	— Честно казано… не знам къде се намирам. Никога преди не съм изнудвал министър-председател.
	Моника Фигерула се засмя.
	— Добре си изигра картите — каза тя. — Нямах представа, че имаш такъв талант да блъфираш.
	— Всяка дума бе истина.
	— Друго имах предвид. Ти се преструваше, че знаеш много повече, отколкото действително знаеш. Стана ми ясно още като разбрах как си ме идентифицирал.
	Микаел изви глава и погледна профила й.
	— Записал си номера на колата ми, докато стоях на хълма пред къщата ти.
	Той кимна.
	— Успя да създадеш впечатление, че си знаел какво се е обсъждало в кабинета на министър-председателя.
	— И защо не каза нищо?
	Тя му хвърли бърз поглед и зави по Гревтюрегатан.
	— Всъщност не трябваше да съм там. Но нямаше друго място за паркиране. Следиш желязно какво става наоколо, нали?
	— Седеше с карта на предната седалка и говореше по телефона. Взех номера на колата и проверих чисто рутинно. Проверявам всички коли, които привличат вниманието ми. Най-често напразно. В твоя случай ми направи впечатление, че работиш за Сепо.
	— Следях Мортенсон. После забелязах, че и ти го следиш чрез Сузан Линдер от „Милтън Секюрити“.
	— Армански й възложи да документира всичко, което се случва около жилището ми.
	— И след като тя влезе в твоята врата, предполагам, че Армански е поставил скрити камери в апартамента ти.
	— Точно. Имаме великолепно видео как нахълтват и разглеждат документите ми. Мортенсон имаше портативен фотокопирен апарат със себе си. Идентифицирахте ли приятелчето на Мортенсон?
	— Той е без значение. Ключар с криминално минало, комуто вероятно е платено да отвори вратата ти.
	— Име?
	— А защита на източника?
	— Разбира се.
	— Фаулсон, 47-годишен. Викат му Фалун. Осъден за разбиване на сейф през осемдесетте и за още някои неща. Има магазин в Нортул.
	— Благодаря.
	— Но да запазим тайните за утрешната среща.
	Срещата бе приключила със споразумението, че Микаел Блумквист ще посети Отдела за защита на конституцията на следващия ден, за да започне обмен на информация. Микаел размисли. Тъкмо минаваха площад Серелсторг.
	— Знаеш ли какво? Умирам от глад. Към два хапнах малко и смятах следобед да си направя паста, но когато се прибрах, дойде ти и ме отведе. Яла ли си?
	— Преди известно време.
	— Закарай ни до някоя кръчма с истинска храна.
	— Всяка храна е истинска.
	Той я погледна.
	— Помислих, че си от онези, фанатиците на здравословното хранене.
	— Не, аз съм фитнес фанатичка. Ако тренираш, можеш да ядеш каквото си искаш. Искам да кажа в разумни граници.
	Тя спря на виадукта на Клараберг и помисли малко. Вместо да завие към Сьодермалм, продължи направо към Кунгсхолмен.
	— Не знам как са кръчмите в Сьодер, но знам великолепна босненска кръчма на площад Фридхемсплан. Бюрекът им е фантастичен.
	— Звучи добре — каза Микаел Блумквист.


	Лисбет Саландер чукаше буква по буква своето изложение. Работеше средно по пет часа на денонощие. Изразяваше се точно. Стараеше се максимално да прикрива подробностите, които можеха да бъдат използвани срещу нея.
	Фактът, че беше заключена, се превърна в предимство. Можеше да работи, когато бе сама в стаята, и дрънченето на връзка ключове или шумът на ключ, влизащ в ключалката, я предупреждаваха достатъчно навреме, за да скрие компютъра.

	Тъкмо когато заключвах вилата на Бюрман край Сталархолмен, пристигнаха Карл-Магнус Лундин и Сони Ниеминен на мотоциклети. След като известно време напразно ме търсили по поръка на Залаченко/Ниедерман, двамата бяха изненадани да ме видят на това място. Маге Лундин слезе от мотоциклета и обясни, че „мацката има нужда от един к-р“. Той и Ниеминен се държаха толкова заплашително, че се принудих да приложа правото си на самозащита. Напуснах мястото с мотоциклета на Лундин, който след това оставих на панаира в Елвшьо.

	Прочете пасажа и кимна доволна. Нямаше нужда да разказва как Маге Лундин я бе нарекъл курва и как тогава тя се бе навела, вдигнала „Р-83 Ванад“-а на Ниеминен и наказала Лундин, прострелвайки го в крака. Това полицаите можеха да установят, но трябваше и да го докажат. Тя нямаше намерение да им помага, като признае нещо, което би могло да й донесе присъда за тежък побой.
	Текстът бе нараснал до трийсет и три страници и вече му се виждаше краят. В някои части умишлено бе спестила подробностите, за да не подкрепи неволно някое от многото обвинения срещу нея. Дори скри някои явни доказателства.
	Помисли малко, върна назад и прочете текста в онази част, в която разказваше за грубото и садистично изнасилване от страна на адвоката Нилс Бюрман. На тази част бе отделила най-много време и я бе редактирала няколко пъти, преди да остане доволна от крайния резултат. Частта се състоеше от деветнайсет реда. Лисбет по същество разказваше как я е ударил и съборил по корем на леглото, как е залепил устата й с тиксо и как я е оковал в белезници. По-нататък описваше насилствените многократни анални и орални прониквания, на които я бе подложил през нощта. Обясняваше как по време на изнасилването вързал със собствената й тениска шията й и я душил толкова дълго, че тя временно загубила съзнание. Следваха още няколко реда текст, в които тя изброяваше уредите, използвани при изнасилването, включващи къс камшик, анална запушалка, груб дилдо и щипки, с които защипал зърната на гърдите й.
	Лисбет сбърчи чело и прегледа текста. После взе електронната писалка и написа още няколко реда.

	В един момент, когато устата ми все още бе запушена с тиксо, Бюрман коментира факта, че имам няколко татуировки и пиърсинги, сред които пръстен на зърното на лявата гърда. Попита дали ми харесва пиърсингът, след което за малко напусна стаята. Върна се с игла, с която промуши зърното на дясната ми гърда.

	След като прочете новия текст, тя кимна одобрително. Бюрократичният тон придаваше на текста такава сюрреалистична окраска, че всичко изглеждаше като някаква невероятна фантазия.
	Просто историята не звучеше истински.
	Което бе целта на Лисбет Саландер.
	В този момент чу дрънкането на връзката ключове на пазача от „Секуритас“. Веднага изключи ръчния компютър и го прибра в нишата зад тоалетната масичка. Беше Аника Джанини. Лисбет вдигна вежди. Минаваше девет и Джанини обикновено не се появяваше толкова късно.
	— Здравей, Лисбет.
	— Здравей.
	— Как си?
	— Още не съм готова.
	Аника Джанини въздъхна.
	— Лисбет… определили са дата за процеса, 13 юли.
	— Окей.
	— Не, не е окей. Времето изтича, а ти не ми се доверяваш. Започвам да се страхувам, че съм направила огромна грешка, като приех да бъда твой адвокат. Ако искаш да имаме и най-малкия шанс, трябва да ми се довериш. Трябва да си сътрудничим.
	Лисбет изгледа Аника Джанини. После отметна назад глава и се втренчи в тавана.
	— Знам какво ще направим — каза тя. — Разбрах плана на Микаел. И той е прав.
	— Не съм толкова сигурна — каза Аника.
	— Но аз съм.
	— Полицията отново иска да те разпитва. Някой си Ханс Фасте от Стокхолм.
	— Да ме разпитва. Няма да кажа нито дума.
	— Трябва да направиш изявление.
	Лисбет яростно изгледа Аника Джанини.
	— Повтарям. Няма да кажа нито една дума на полицията. Когато стигнем до онази съдебна зала, прокурорът няма да разполага и със сричка, на която да разчита. Всичко, което ще имат, е изявлението, което сега съчинявам и което на много места ще изглежда налудничаво. Ще го получат няколко дни преди процеса.
	— И кога ще седнеш и ще го напишеш?
	— Ще го имаш след няколко дни. Но у прокурора трябва да попадне непосредствено преди процеса.
	Аника Джанини се колебаеше. Лисбет внезапно й отправи крива усмивка.
	— Говориш за доверие. Мога ли да ти вярвам?
	— Естествено.
	— Окей, можеш ли да вкараш тук един компютър, така че да се свързвам с хора в интернет?
	— Не. Разбира се, че не. Ако забележат, ще ме дадат под съд и ще загубя адвокатското си разрешително.
	— А ако някой друг го вкара, ще кажеш ли на полицията?
	Аника вдигна вежди.
	— Стига да не знам…
	— А ако знаеш? Как ще реагираш?
	Аника не мисли дълго.
	— Ще си премълча. Защо?
	— Този хипотетичен компютър скоро ще ти изпрати хипотетичен имейл. Когато го прочетеш, искам отново да ме посетиш.
	— Лисбет…
	— Чакай. Ето какво. Прокурорът ще играе с белязани карти. Намирам се в неизгодно положение, както и да се държа, а целта на процеса е да ме пъхнат отново в психиатрична клиника.
	— Знам…
	— За да оцелея, и аз трябва да се бия с непозволени средства.
	Накрая Аника Джанини кимна.
	— Когато за пръв път дойде при мен, ти ми донесе поздрав от Микаел Блумквист. Той каза, че те е осведомил за повечето неща с някои изключения. Едно от тези изключения са способностите ми, които той откри у мен, когато бяхме в Хедестад.
	— Да.
	— Имаше предвид, че съм много добра с компютрите. Толкова добра, че мога да чета и копирам всичко, което е в компютъра на прокурор Екстрьом.
	Аника Джанини пребледня.
	— Няма да се намесваш в това. Не можеш да използваш този материал на процеса — каза Лисбет.
	— Не, не мога.
	— Значи нищо не знаеш за него.
	— Окей.
	— Затова пък някой друг, да кажем брат ти, ще публикува избрани части от този материал. Трябва да го имаш предвид, когато планираш общата ни стратегия преди процеса.
	— Разбирам.
	— Аника, в този процес става дума за това кой използва най-грубите методи.
	— Знам.
	— Доволна съм, че именно ти си мой адвокат. Вярвам ти и имам нужда от помощта ти.
	— Хм.
	— Но ако не си съгласна и аз да използвам неетични методи, ще изгубим процеса.
	— Ясно.
	— В такъв случай искам да получа съгласието ти. Иначе трябва да те уволня и да си намеря друг адвокат.
	— Лисбет, не мога да извърша закононарушение.
	— Никакво нарушение няма да извършваш. Просто ще затвориш очи и няма да видиш, че съм го извършила аз. Можеш ли да направиш това?
	Лисбет Саландер търпеливо изчака около минута, докато Аника Джанини най-после кимна.
	— Добре. Тогава ще ти разкажа в общи черти какво съдържа моето изложение.
	Говориха два часа.


	Моника Фигерула имаше право за босненския ресторант, бюрекът бе фантастичен. Микаел Блумквист крадешком я погледна, когато се върна от тоалетната. Движеше се грациозно като балерина, а имаше тяло като… Микаел не можа да се въздържи да не си каже, че е впечатлен. Потисна импулса си да протегне ръка и да пипне мускулите на крака й.
	— Откога тренираш? — попита.
	— От пубертета.
	— И колко часа седмично?
	— Два часа дневно. Понякога три.
	— Защо? Искам да кажа, разбирам защо хората тренират, но…
	— Мислиш, че съм екстравагантна.
	— Не знам какво мисля.
	Тя се усмихна без капка раздразнение.
	— Може би ти е неприятно да виждаш жена с мускули и смяташ, че това е отблъскващо, че не е женствено?
	— Не. Съвсем не. Някак ти отива. Много си секси.
	Тя пак се засмя.
	— Сега намалявам темпото. Преди десет години здравата се бях отдала на бодибилдинг. Беше забавно. Сега трябва да внимавам мускулите да не се превърнат в тлъстини. Затова вдигам тежести един път седмично, а през останалото време бягам, играя бадминтон, плувам или нещо подобно. Повече движение, отколкото тежки тренировки.
	— Ясно.
	— Причината да тренирам е, че ми е хубаво. Обикновен феномен сред системно трениращите. Ставаш зависим. След известно време получаваш абстиненция, ако не тичаш всеки ден. Страхотно хубаво усещане е да даваш всичко от себе си. Почти еднакво с това, което получаваш от добрия секс.
	Микаел се засмя.
	— И ти трябва да тренираш — каза тя. — Пълнееш в кръста.
	— Знам — каза той. — Постоянно имам угризения. Понякога ме хващат дяволите, започвам да тичам, смъквам едно-две кила, после нещо ме разсейва и така минават един-два месеца.
	— Бил си доста зает последните месеци.
	Той изведнъж стана сериозен. Кимна.
	— Последните две седмици много четох за теб. Раздразнил си полицията с преднината си от няколко конски дължини, когато си проследил Залаченко и си идентифицирал Ниедерман.
	— Лисбет Саландер беше по-бърза.
	— Какво направи, за да се озовеш в Госеберя?
	Микаел вдигна рамене.
	— Обикновено проучване. И не аз намерих Ниедерман, а нашият редакционен секретар, сегашен главен редактор Малин Ериксон, която го изрови от някакъв фирмен регистър. Беше в управата на фирмата на Залаченко КАБ.
	— Разбирам.
	— А ти защо стана човек на Сепо? — попита той.
	— Вярвай или не, но аз съм доста старомодна. Смятам, че полицията е полезна и че една демокрация има нужда от политически бастион. Затова много се гордея, че работя в Отдела за защита на конституцията.
	— Хм — каза Микаел Блумквист.
	— Не харесваш Полицията за сигурност.
	— Не харесвам институции, които стоят над нормалния парламентарен контрол. Това е покана за злоупотреба с власт, независимо колко добри са намеренията. Ти защо се интересуваш от антични божества?
	Тя вдигна вежди.
	— Четеше книга с подобно заглавие на моите стълби.
	— О, да, разбира се. Ами темата ме впечатлява.
	— Аха.
	— Интересувам се от много неща. Учих право и държавно устройство по времето, когато бях полицай. А преди това учих история и философия.
	— Нямаш ли слаби страни?
	— Не чета художествена литература, никога не ходя на кино и по телевизията гледам само новините. Ами ти? Защо стана журналист?
	— Защото има институции като Сепо, които не спазват парламентарните правила и които трябва от време на време да бъдат разобличавани.
	Микаел се усмихна и продължи:
	— Честно казано, не знам защо. Но вероятно отговорът ще е същият като твоя. Вярвам в конституционната демокрация, която трябва да се пази.
	— Както направи с финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом.
	— Нещо такова.
	— Не си женен. С Ерика Бергер ли ходиш?
	— Ерика Бергер е омъжена.
	— Окей. Значи слуховете за вас двамата са глупости. Имаш ли приятелка?
	— Нищо сериозно.
	— Значи и за това слуховете са верни.
	Микаел вдигна рамене и пак се усмихна.


	Главната редакторка Малин Ериксон прекара часовете от вечерта до ранното утро на кухненската маса в дома си в Орща. Седеше надвесена над извлечения от бюджета на „Милениум“ и бе толкова погълната от работата си, че приятелят й Антон най-после се отказа от опитите да проведе нормален разговор с нея. Той изми чиниите, направи сандвичи и кафе. След това я остави на мира и седна пред телевизора да гледа някакво повторение.
	Никога преди през живота си Малин Ериксон не се бе занимавала с нещо повече от бюджет на домакинството, но бе наблюдавала какво прави Ерика Бергер при приключване на месеца и познаваше принципите. Сега изведнъж стана главен редактор и с това се появиха и бюджетни отговорности. Някъде след полунощ реши, че каквото и да става, ще бъде принудена да си вземе помощник, с когото да се сработи. Ингела Оскашон, която се занимаваше със счетоводството един път седмично, не носеше лична бюджетна отговорност и изобщо не беше от помощ, когато трябваше да се реши колко да е възнаграждението на сътрудник на свободна практика или дали има средства за закупуването на лазерен принтер извън сумата, предназначена за технически подобрения. На практика се получаваше парадоксална ситуация — „Милениум“ беше на печалба само защото по отношение на бюджета Ерика Бергер постоянно балансираше около нулата. Сега едно толкова просто нещо като цветен лазерен принтер за 45 000 крони се превръщаше в черно-бял принтер за 8000 крони.
	За секунда завидя на Ерика Бергер. В СМП разполагаше с бюджет, в който един такъв разход щеше да се сметне за джобни пари.
	Икономическото положение на „Милениум“ през последната година беше добро, но излишъкът в бюджета произлизаше главно от продажбите на книгата на Микаел Блумквист за аферата „Венерстрьом“. Напоследък предвиденият за инвестиции излишък обезпокоително бързо се свиваше. За това способстваха и разходите, направени от Микаел във връзка с историята за Саландер. „Милениум“ нямаше необходимите средства за поддържане на щатен сътрудник, а имаше разходи за наемане на коли, хотелски стаи, пътувания с такси, покупка на проучвателни материали, мобилни телефони и други подобни.
	Малин одобри фактура от журналиста на свободна практика Даниел Улуфсон от Гьотеборг. Въздъхна. Микаел Блумквист го бе наел срещу сума от 14 000 крони за едноседмично проучване във връзка с материал, който дори не бе публикуван. Хонорар за някой си Идрис Гиди от Гьотеборг влизаше в перото „възнаграждения на анонимни източници“, чиито имена не се споменаваха. Което означаваше, че ревизорът ще отбележи липсата на квитанция и въпросът ще се реши единствено чрез намесата на управата. Освен това „Милениум“ изплащаше хонорар на Аника Джанини, която, разбира се, щеше да получи пари от общия бюджет, но сега й трябваха пари в брой за билети за влака и други подобни.
	Моника остави писалката и загледа крайните суми, които бе получила. Микаел Блумквист безотговорно бе похарчил 150 000 крони за материала за Саландер изцяло извън бюджета. Така повече не можеше да продължава.
	Явно трябваше да поговори с него.


	Ерика Бергер прекара вечерта в спешното в болницата в Нака вместо на дивана пред телевизора. Стъклото толкова дълбоко се бе врязало в крака й, че кръвоизливът не спираше и на прегледа се оказа, че парченце е останало в петата й и трябва да бъде отстранено. Направиха й местна упойка и после зашиха раната с три шева.
	Ерика Бергер неспирно ругаеше през цялото време на престоя си в болницата, като се опитваше да се свърже ту с Грегер Бакман, ту с Микаел Блумквист. Нито съпругът й, нито любовникът й благоволяваха да отговорят. Към десет вечерта кракът й беше здраво опакован. Дадоха й патерици, след което напусна болницата и се върна у дома с такси.
	Накуцвайки, Ерика почисти пода на дневната, след което поръча нов прозорец от „Спешно стъкло“. Имаше късмет. В града бе спокойна вечер и от „Спешно стъкло“ пристигнаха само за двайсет минути. После обаче късметът й изневери. Прозорецът на дневната бе толкова голям, че нямаха такова стъкло дори в склада. Майсторът предложи временно да закрие прозореца с шперплат, което тя прие с благодарност.
	Докато го поставяха, се обади на дежурния в частната детективска фирма _NIP_, което означаваше _Nacka Integrated Protection_, и попита защо, по дяволите, скъпата аларма на къщата не се е включила, когато някой е хвърлил тухла през големия прозорец на дневната във вилата от 250 квадратни метра.
	Кола на _NIP_ пристигна на оглед и се установи, че техникът, монтирал алармената система преди няколко години, явно е забравил да свърже жиците на прозореца в дневната.
	Ерика Бергер нямаше думи.
	_NIP_ предложиха да поправят нещата още на другата сутрин. Ерика отвърна да не си правят труда. Вместо това звънна на нощния дежурен в „Милтън Секюрити“ и поръча пълен алармен комплект колкото се може по-бързо. _Да, знам, че трябва да се сключи договор, но кажете на Драган Армански, че Ерика Бергер е позвънила и иска алармата да се инсталира до сутринта._
	После остана сама и кипя, докато адреналинът й не започна да се понижава и не осъзна, че трябва да спи сама в къща без аларма, докато някой, който я наричаше „курва“ и показваше явни признаци на агресивност, броди наоколо.
	Известно време се чуди дали да не тръгне към града и да прекара нощта в хотел, но Ерика Бергер не беше такъв човек, не харесваше да бъде изложена на заплахи, още повече пък да им се подчинява. _Как пък не, ще оставя някой лайнян мръсник да ме изкара от къщата ми!_
	После предприе някои прости мерки за сигурност.
	Микаел Блумквист й бе разказвал как Лисбет Саландер се е справила със серийния убиец Мартин Вангер със стик за голф. Затова слезе в гаража и десетина минути търси своя сак за голф, който не бе виждала от около петнайсет години. Избра железен стик с отличен замах и го постави на удобно разстояние до леглото в спалнята. Взе и чук от сандъчето с инструменти в мазето и остави и него до леглото в спалнята.
	Извади спрея със сълзотворен газ от чантата си и го постави на тоалетната масичка. Накрая намери каучуков клин, затвори вратата на спалнята и здраво го заби. После едва ли не започна да се надява, че проклетият идиот, който я наричаше „курва“ и разби прозореца й, ще бъде достатъчно глупав да се върне през нощта.
	Когато се почувства достатъчно защитена, часът вече бе един през нощта. Трябваше да е в СМП в осем. Погледна календара си и видя, че има четири срещи с начало девет часа. Кракът силно я болеше и се налагаше да стъпва на пръсти. Съблече се и се пъхна в леглото. Не носеше нощница и се зачуди дали да не си сложи тениска или нещо друго, но след като спеше гола от пубертета насам, реши, че една тухла през прозореца на дневната няма защо да променя всекидневните й навици.
	После, разбира се, лежа будна, размишлявайки.
	_Курва._
	Бе получила девет имейла, които съдържаха тази дума и явно идваха от различни медийни източници. Първият бе от нейната собствена редакция, но подателят бе фалшив.
	Стана от леглото и взе новия си компютър _Dell_, който бе получила с назначението си в СМП.
	Първият имейл, най-вулгарният и най-заплашителният, в който се предлагаше да я чукат с отвертка, бе пристигнал на 16 май, преди десет дена.
	Вторият имейл бе дошъл два дни след това, на 18 май.
	След седмица пауза започнаха да пристигат нови имейли, вече с периодичност около двайсет и четири часа. И сега атаката срещу дома й. _Курва._
	Междувременно Ева Карлсон от културния отдел получи безумни имейли, в които Ерика фигурираше като подател. И щом тя бе получила тези налудничави послания, то бе напълно възможно пишещият писмата да е действал и на други места, други хора да са получили поща от „нея“, хора, които тя не познава.
	Неприятна мисъл.
	Най-тревожното бе нападението над дома й в Салтшьобаден.
	Това означаваше, че някой си е направил труда да дойде дотук, да намери жилището й и да хвърли тухла през прозореца. Атаката бе подготвена, нападателят бе взел със себе си и шише спрей. В следващия момент Ерика се смръзна — осъзна, че може да е имало и други атаки. И четирите гуми на колата й бяха спукани, когато пренощува с Микаел Блумквист в „Хилтън“.
	Заключението бе също така неприятно. По петите й имаше сталкер.
	Някъде навън имаше някой, който по неизвестни причини се бе заел да унищожи Ерика Бергер.
	Че домът на Ерика Бергер беше подложен на нападение, бе понятно — домът си стоеше, където си стоеше, и нямаше как ни да го скриеш, ни да го преместиш. Но атаката над колата й, паркирана на случайно избрана улица в Сьодермалм, вече означаваше, че нейният сталкер винаги се намира в непосредствена близост до нея.


	Глава осемнайсета
	Четвъртък, 2 юни

	Ерика Бергер се събуди в девет и пет от звъна на мобилния.
	— Добро утро, госпожице Бергер. Драган Армански. Разбрах, че нещо се е случило през нощта.
	Ерика обясни какво бе станало и попита дали „Милтън Секюрити“ могат да заместят _Nacka Integrated Protection_.
	— При всички случаи можем да инсталираме добре действаща аларма — каза Армански. — Проблемът е, че най-близката наша кола през нощта е в центъра на Нака. Времето, което ще отнеме, е трийсет минути. Имаме договор за сътрудничество с местна фирма за сигурност, „Адам“, във Фисксетра, която може да се отзове за десет минути.
	— Пак по-добре, отколкото _NIP_, които въобще не идват.
	— Бих искал да те информирам, че това е фамилна фирма от баща, двама сина и един-двама братовчеди. Гърци, хубави хора, познавам бащата от много години. Заети са 320 дни в годината. В дните, когато нямат възможност заради ваканция или нещо друго, съобщават предварително и тогава работи нашата кола в Нака.
	— Това ме урежда.
	— Тази сутрин ще изпратя човек. Казва се Давид Русин и вече е на път към теб. Ще направи охранителен анализ. Ще има нужда от ключовете ти, ако не си у дома, както и от разрешението ти да огледа къщата от горе до долу. Ще я снима, ще снима терена и най-близкото обкръжение.
	— Разбирам.
	— Русин е много опитен и ще ти предложи добри охранителни мерки. След няколко дни планът ще е готов. Обхваща аларма срещу нападение, пожар и защита срещу взлом.
	— Окей.
	— Ако нещо се случи, бихме искали да знаеш какво да правиш през десетте минути, които са нужни колата от Фисксетра да пристигне при теб.
	— Да.
	— Още следобед ще инсталираме алармата. После ще трябва да подпишем договор.
	Веднага след разговора с Драган Армански Ерика осъзна, че се е успала. Вдигна мобилния и се обади на редакционния секретар Петер Фредриксон, като му обясни, че се е наранила, и го помоли да отложи една среща в десет.
	— Не си ли добре? — попита той.
	— Срязах си крака — каза Ерика. — Ще докуцукам веднага щом се оправя.
	Започна с посещение в тоалетната, непосредствено до спалнята. После обу черни панталони и взе назаем един пантоф на мъжа си за наранения си крак. Избра черна блуза и взе сакото си. Преди да махне гумения клин от вратата на спалнята, се въоръжи със спрея.
	Предпазливо премина през къщата и сложи кафеварката. Закуси до кухненската маса, наострила уши за непознати звуци. Тъкмо си наля втора чаша, и Давид Русин от „Милтън Секюрити“ почука на вратата.


	Моника Фигерула отиде на Бергсгатан, където събра четиримата си сътрудници на утринна конференция.
	— Сега вече имаме срок — каза тя. — Трябва да сме готови до 13 юли, когато започва процесът срещу Лисбет Саландер. Това означава, че имаме около месец. Да уточним и решим кои неща са най-важните в момента. Кой ще започне?
	Берглунд се прокашля.
	— Русият, с когото се среща Мортенсон. Кой е той?
	Всички кимнаха. Разговорът потръгна.
	— Имаме негови снимки, но нямаме представа как да го намерим. Не можем да го обявим за издирване.
	— А Гулберг? Трябва да има нещо, което да проследим. Той е в тайната държавна полиция от началото на петдесетте години до 1964-та, когато е основана РПС/Сек. После изчезва някъде.
	Фигерула кимна.
	— Да заключим ли, че „клубът Залаченко“ е основан през 1964-та? Много преди Залаченко да се е появил тук?
	— Целта трябва да е била някоя друга… тайна организация в организацията.
	— Било е след Венерстрьом. Всички са били параноици.
	— Нещо като тайна шпионска полиция?
	— Всъщност в чужбина има нещо такова. В САЩ е била създадена специална група преследвачи на шпиони вътре в ЦРУ през шейсетте години. Ръководела се е от някой си Джеймс Джизъс Енгълтън и за малко да саботира цялото ЦРУ. Бандата на Енгълтън била от фанатици и параноици — те подозирали всеки от ЦРУ, че е руски агент. Резултатът бил, че дейността на ЦРУ до голяма степен била парализирана.
	— Но това са само спекулации…
	— Къде се събират старите лични досиета?
	— Гулберг го няма в тях. Вече проверих.
	— А бюджетът? Такава операция трябва да се финансира някак…
	Дискусията продължи до обяд, когато Моника Фигерула се извини и отиде в гимнастическия салон да размисли на спокойствие.


	Ерика Бергер влезе в редакцията на СМП чак на обяд. Куцаше. Кракът толкова я болеше, че просто не можеше да стъпи на него. Заподскача към буркана и с облекчение се отпусна на своя служебен стол. Петер Фредриксон я видя от мястото си на централното бюро. Тя му махна да дойде.
	— Какво се е случило? — попита той.
	— Стъпих на парче стъкло, което заседна в петата.
	— Не звучи добре.
	— Не. Не е добре. Петер, идвал ли е някой странен имейл за някого?
	— Не съм чул.
	— Окей. Дръж си ушите отворени. Искам да знам, ако се случват странни работи в СМП.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Страхувам се, че има някакъв идиот, който изпраща гадни имейли и който ме е нарочил за своя жертва. Затова искам да знам, ако надушиш нещо.
	— Такъв тип имейли, като ония за Ева Карлсон?
	— Всичко, което е странно. Самата аз получих дузина налудничави писма, които ме обвиняват по малко във всичко и предлагат да ми бъдат сторени разнообразни перверзни неща.
	Петер Фредриксон помръкна.
	— И откога?
	— От две седмици. Казвай сега. Какво ще има утре във вестника?
	— Хм…
	— Какво „хм“?
	— Холм и шефът на правния отдел отново са във война.
	— Тъй ли? И защо?
	— Заради Юханес Фриск. Ти си продължила срока на заместничеството му и си му възложила репортаж, а той не иска да каже за какво.
	— И не трябва да казва. Моя заповед.
	— Така и отвръща. Което означава, че Холм и правният редактор са ти сърдити.
	— Разбирам. Назначи една среща в правната редакция в три следобед, за да обясня положението.
	— Холм е доста кисел…
	— И аз съм кисела на Холм, така че сме квит.
	Ерика вдигна поглед. _Мамка му, трябва да се заема с Боргшьо._
	— Боргшьо ще дойде следобед и иска среща с теб. Подозирам, че това е работа на Холм.
	— Окей. По кое време?
	— В два.
	И той започна да говори за утрешния брой.


	Доктор Андеш Юнасон посети Лисбет Саландер по обяд. Тя отмести чинията си със зеленчукова яхния. Както винаги, той я прегледа, но тя забеляза, че вече не влага душа в прегледите.
	— Здрава си — констатира той.
	— Хм… Трябва нещо да направиш за храната на това място.
	— Храната?
	— Не можеш ли да уредиш една пица или нещо такова?
	— Съжалявам. Бюджетът не достига.
	— Така си и мислех.
	— Лисбет, утре ще направим обстоен преглед на състоянието ти…
	— Разбирам. Вече съм здрава.
	— Достатъчно здрава, за да бъдеш преместена в ареста в Крунуберг в Стокхолм.
	Тя кимна.
	— Вероятно ще мога да измъкна още една седмица, но колегите ми ще започнат да си задават въпроси.
	— Не го прави.
	— Сигурна ли си?
	Тя кимна.
	— Готова съм. Пък и трябва да стане рано или късно.
	Той кимна.
	— Добре тогава — каза Андеш Юнасон. — Утре ще дам зелена светлина за преместването ти. Това значи, че ще те преместят доста скоро.
	Тя кимна.
	— Възможно е още през уикенда. Ръководството на болницата не те иска повече тук.
	— Разбирам.
	— А… твоята играчка…
	— Ще бъде в нишата зад масичката.
	Тя посочи.
	— Окей.
	Седяха тихо известно време, преди Андеш Юнасон да се изправи.
	— Трябва да видя други пациенти, които повече се нуждаят от помощта ми.
	— Благодаря за всичко. Длъжница съм ти.
	— Просто си вършех работата.
	— Не. Направи значително повече. Няма да го забравя.


	Микаел Блумквист влезе в полицията на Кунгсхолмен през вратата към Пулхемсгатан. Моника Фигерула го посрещна и го въведе в помещенията на Отдела за защита на конституцията. Спогледаха се мълчаливо в асансьора.
	— Не е ли лудост да се показвам в полицията? — попита Микаел. — Някой може да ме види и да се запита защо съм тук.
	Моника Фигерула кимна.
	— Това ще е единствената среща. За в бъдеще ще се срещаме в малък офис, който наехме на Фридхемсплан. От утре. Но сега е окей. Отделът за защита на конституцията е малък, почти на самоиздръжка и никой в РПС/Сек не се интересува от него. Пък и сме на съвсем друг етаж от останалите от Сепо.
	Микаел кимна на Тощен Едклинт, без да се ръкува, и поздрави двамата сътрудници, които явно участваха в разследването на Едклинт. Представиха се като Стефан и Андеш. Микаел отбеляза, че не споменаха презимената си.
	— С какво ще започнем? — попита Микаел.
	— Какво ще кажеш с малко кафе… Моника?
	— Да, благодаря — каза Моника Фигерула.
	Микаел забеляза, че шефът на Отдела за защита на конституцията се поколеба, преди да се надигне и вземе каната с кафе, която занесе на масата за съвещания, където чашите вече бяха сервирани. Тощен Едклинт сигурно беше предполагал, че Моника Фигерула ще поднесе кафето. Микаел забеляза, че Едклинт се поусмихна, което на Микаел му се стори добър знак. После стана сериозен.
	— Честно казано, не знам как ще се справим с тази ситуация. Това, че един журналист участва в работни срещи на Полицията за сигурност, вероятно е уникално. Онова, за което говорим сега, са неща, които в много отношения са строго секретни.
	— Не се интересувам от военни тайни. Интересувам се от „клуба Залаченко“.
	— Но трябва да въведем някакви правила. Преди всичко сътрудниците не трябва да бъдат споменавани в твоите текстове.
	— Окей.
	Едклинт изненадано погледна Микаел Блумквист.
	— Второ, няма да разговаряш с никой от сътрудниците, освен с мен и Моника Фигерула. Ние решаваме какво да научиш.
	— Ако имаш дълъг списък с изисквания, трябваше да ги споменеш вчера.
	— Вчера не бях размислил по въпроса.
	— Тогава ще ти кажа нещо. Това вероятно е първият и единствен път в професионалната ми кариера, когато сядам да обсъждам съдържанието на непубликуван материал пред полицай. Така че, за да те цитирам… честно казано, не знам как ще се справя с тази ситуация.
	Кратка тишина надвисна над масата.
	— Може би ние…
	— Какво ще кажете, ако…
	Едклинт и Моника Фигерула заговориха едновременно, но замълчаха.
	— Аз преследвам „клуба Залаченко“. Вие искате да осъдите „клуба Залаченко“. Да се придържаме към това.
	Едклинт кимна.
	— Какво имате?
	Едклинт обясни какво са изровили Моника Фигерула и групата й. Показа снимката на Еверт Гулберг заедно с шпионина полковник Стиг Венерстрьом.
	— Добре. Искам копие от тази снимка.
	— Има я в архива на издателство „Олен & Окерлунд“ — каза Моника Фигерула.
	— Тя е на масата пред мен. С текст на гърба — каза Микаел.
	— Окей. Дайте му копие.
	— Това означава, че Залаченко е убит от Секцията.
	— Убийство и самоубийство на мъж, който умирал от рак. Гулберг още е жив, но лекарите му дават най-много няколко седмици. Има такива мозъчни травми след опита за самоубийство, че по принцип е мъртвец.
	— И той е бил главният отговарящ за Залаченко, когато онзи е избягал.
	— Откъде знаеш?
	— Гулберг се е срещнал с министър-председателя Турбьорн Фелдин шест седмици след бягството на Залаченко.
	— Можеш ли да го докажеш?
	— Йес. Дневникът на посетителите в правителствената канцелария. Гулберг е отишъл там заедно с тогавашния шеф на РПС/Сек.
	— Който днес е покойник.
	— Но Фелдин е жив и готов да разкаже за това.
	— А ти…
	— Не, аз не съм разговарял с Фелдин. Но друг го е направил. Не мога да издам човека. Защита на източниците.
	Микаел обясни как Турбьорн Фелдин е реагирал на информацията за Залаченко и как е заминал за Холандия и се е срещнал с Янерюд.
	— Значи „клубът Залаченко“ се намира някъде другаде в тази сграда — каза Микаел и посочи снимката.
	— Отчасти. Смятаме, че това е организация в организацията. „Клубът Залаченко“ не може да съществува без подкрепата на ключови фигури в тази сграда. Но смятаме, че така наречената Секция за специални анализи е установена някъде извън Къщата.
	— Значи някой, назначен в Сепо, може да получава заплата от Сепо и после да докладва на друг работодател.
	— Горе-долу е така.
	— И кой в Къщата помага на „клуба Залаченко“?
	— Още не знаем. Но имаме някои заподозрени.
	— Мортенсон — предположи Микаел.
	Едклинт кимна.
	— Мортенсон работи за Сепо и когато е необходим на „клуба Залаченко“, го освобождават от обикновената му работа.
	— Как става това на практика?
	— Много добър въпрос — каза Едклинт и слабо се усмихна. — Не би ли имал желание да работиш за нас?
	— Никога — каза Микаел.
	— Само се шегувам. Но това е естествен въпрос. Имаме един заподозрян, но още не можем да приведем доказателства.
	— Да видим… трябва да е някой с административни пълномощия.
	— Подозирам шефа на канцеларията Алберт Шенке — каза Моника Фигерула.
	— И тук удряме на първия камък — каза Едклинт. — Дадохме ти име, но данните не са документирани. Как смяташ да постъпиш с това?
	— Не мога да публикувам име, за което не разполагам с документация. Ако Шенке е невинен, ще осъди „Милениум“ за клевета.
	— Добре. Тогава сме единодушни. Това сътрудничество трябва да се основава на взаимно доверие. Сега е твой ред. Ти какво имаш?
	— Три имена — каза Микаел. — Първите две са на членове на „клуба Залаченко“ през осемдесетте.
	Едклинт и Фигерула веднага грейнаха.
	— Ханс фон Ротингер и Фредрик Клинтон. Ротингер е мъртъв. Клинтон е пенсионер. Но и двамата са били в най-тесния кръг около Залаченко.
	— А третото име? — попита Едклинт.
	— Телебориан е свързан с човек на име Юнас. Не знаем презимето, но знаем, че е в „клуба Залаченко“ от 2005-та… Дори се питахме дали не е оня мъж, който е на снимката с Мортенсон от „Копакабана“.
	— И в каква връзка изскочи името Юнас?
	— Лисбет Саландер е хакнала компютъра на Петер Телебориан и можахме да проследим кореспонденция, показваща, че Телебориан е съзаклятничил с Юнас по същия начин, по който го е правил с Бьорк през 1991-ва. Дава инструкции на Телебориан. И сега стигаме до втория препъникамък — каза Микаел и се усмихна на Едклинт. — Мога да документирам твърденията си, но не мога да ви предоставя документацията, без да издам източника. Ще трябва да разчитате на думата ми.
	Едклинт изглеждаше замислен.
	— Може би някой колега на Телебориан от Упсала — предположи той. — Окей. Ще започнем с Клинтон и Фон Ротингер. Кажи каквото знаеш.


	Председателят на управата Магнус Боргшьо прие Ерика Бергер в стаята си до съвещателната зала на управителния съвет. Изглеждаше разтревожен.
	— Разбрах, че си се наранила — каза и посочи крака й.
	— Ще мине — отвърна Ерика и опря патериците на бюрото му, после седна в стола за посетители.
	— Аха, това е добре. Ерика, тук си вече един месец и бих искал да имаме възможност да се посъвещаваме. Как върви работата?
	_Трябва да обсъдя „Витавара“ с него. Но как? Кога?_
	— Започнах да овладявам положението. Има два проблема. От една страна, СМП има икономически трудности и бюджетът може да затрие вестника. От друга, в редакцията на СМП има невероятно много мъртви души.
	— Толкова ли няма положителни страни?
	— Има. Сума ти рутинирани професионалисти, които знаят как да си вършат работата. Но има и други, които не им позволяват това.
	— Холм разговаря с мен…
	— Знам.
	Боргшьо вдигна вежди.
	— Съставил си е мнение за теб. Общо взето, отрицателно.
	— Окей. И аз имам мнение за него.
	— Отрицателно? Не е хубаво, ако не можете да се сработите.
	— Нямам проблем да се сработим. Затова пък той има проблем с мен.
	Ерика въздъхна.
	— Докарва ме до лудост. Холм е опитен и без съмнение един от най-компетентните шефове на новини, които познавам. Същевременно е мръсник. Интригантства и настройва хората един срещу друг. Работя в медиите от двайсет и пет години и никога не съм се сблъсквала с подобен човек на шефска позиция.
	— Сигурно има сериозни затруднения в работата. Притиснат е отвсякъде.
	— Да, но това не означава, че трябва да се държи като идиот. Холм е истинска катастрофа и една от най-важните причини за това е, че е неспособен да накара хората да работят в екип. Изглежда, смята, че служебната му характеристика е да управлява, като унищожава.
	— Тежки думи.
	— Давам на Холм един месец да промени поведението си. После вече няма да е шеф на новините. Ще го отстраня.
	— Не можеш да го направиш. Работата ти не е да разбиваш трудовата организация.
	Ерика замълча, изучавайки председателя на управата.
	— Извинявай, че го отбелязвам, но ти беше този, който ме назначи. При това изработихме договор, който ми развързва ръцете да прокарвам редакционните промени, които смятам за необходими. Служебната ми характеристика е да обновя вестника, а това мога да направя само ако променя организацията и трудовите навици.
	— Холм е посветил живота си на СМП.
	— Да. И е на 58 години, след шест години излиза в пенсия, а аз не мога да си позволя да го търпя като товар през това време. Не ме разбирай криво, Магнус. От момента, в който седнах в буркана, задача на живота ми стана да повиша качеството на СМП и да увелича тиража. Холм може да избира между това да прави каквото аз искам или да прави нещо друго. Ще прегазя абсолютно всеки, който стои на пътя на тази цел или по някакъв друг начин накърнява интересите на СМП.
	_Мамка му… трябва да повдигна въпроса за „Витавара“. Боргшьо ще бъде уволнен._
	Боргшьо внезапно се усмихна.
	— Мисля, че и ти си в затруднение.
	— Да, така е, и е много жалко. Работата ми е да правя добър вестник, а мога да го направя само ако имам добре функциониращо ръководство и сътрудници, на които им е добре тук.
	След срещата с Боргшьо Ерика закуцука обратно към буркана. Чувстваше се неприятно. Беше разговаряла с Боргшьо четирийсет и пет минути, без дори да повдигне въпроса за „Витавара“. С други думи, не беше особено пряма и честна с него.
	Когато отвори компютъра си, намери имейл от _MikBlom@Millenium_. И тъй като много добре знаеше, че подобен имейл адрес не съществува в „Милениум“, лесно се досети, че това е ново послание от нейния кибер сталкер. Отвори имейла.

	МИСЛИШ, ЧЕ БОРГШЬО ЩЕ УСПЕЕ ДА ТЕ СПАСИ, МАЛКА КУРВО!
	КАК Е КРАЧЕТО?

	Тя вдигна поглед и спонтанно огледа редакцията. Видя Холм. И той я гледаше. После й кимна и се усмихна.
	_Имейлите ги пише някой в СМП_ — помисли Ерика.


	Срещата в Отдела за защита на конституцията не приключи преди пет. Разбраха се за нова среща следващата седмица и че Микаел Блумквист ще се обръща към Моника Фигерула в случай на необходимост от контакт с РПС/Сек. Микаел взе компютърната си чанта и се изправи.
	— Как ще изляза оттук? — попита.
	— Сам не можеш да тичаш наоколо — каза Едклинт.
	— Аз ще го изведа — каза Моника Фигерула. — Изчакай някоя минута да си оправя стаята.
	Правиха си компания през парка Крунуберг до площад Фридхемсплан.
	— И сега какво? — запита Микаел.
	— Ще поддържаме връзка — отвърна Моника Фигерула.
	— Започва да ми харесва връзката със Сепо — каза Микаел и й се усмихна.
	— Имаш ли желание за вечеря по-късно днес?
	— Пак ли босненският ресторант?
	— Не, не мога да си позволя да вечерям навън всяка вечер. Смятах да направя нещо у дома.
	Тя спря и му се усмихна.
	— Знаеш ли какво ми се иска да направя точно сега? — каза Моника Фигерула.
	— Не.
	— Искам да те заведа у дома и да те съблека.
	— Малко ще е трудно.
	— Знам. Не смятам да казвам на шефа.
	— Не знаем как ще се развие цялата тази история. Може да попаднем от двете страни на барикадата.
	— Ще поема риска. Идваш ли доброволно, или да ти сложа белезници?
	Той кимна. Тя го взе под ръка и го поведе към Понтонергатан. Трийсет секунди след като затвориха вратата на жилището й, бяха вече голи.


	Давид Русин, съветник по сигурността в „Милтън Секюрити“, чакаше Ерика Бергер, когато тя се прибра около седем вечерта. Кракът толкова силно я болеше, че се довлече до кухнята и рухна на най-близкия стол. Той бе направил кафе и й го поднесе.
	— Благодаря. Правенето на кафе влиза ли в сервизния договор на „Милтън“?
	Той учтиво се усмихна. Давид Русин бе закръглен мъж около 50-те, с червеникава брадичка.
	— Добре, че можех да ползвам кухнята през деня. Благодаря.
	— Най-малкото, което мога да предложа. Какво е положението?
	— През деня дойдоха нашите техници и инсталираха добра аларма. След малко ще ти покажа как работи. Освен това проверих жилището ти от избата до тавана и огледах околностите. Онова, което следва, е да обсъдя твоята ситуация с колегите в „Милтън“ и след няколко дни ще имаме анализ, който ще прегледаме заедно с теб. Но дотогава има някои неща, които трябва да обсъдим.
	— Окей.
	— Първо има някои формалности. Окончателният договор ще се състави по-късно, зависи на какви услуги ще се спрем, но тук има документ, че възлагаш на „Милтън Секюрити“ да инсталира аларма, което направихме днес. Това е двустранен стандартен договор, който означава, че „Милтън“ има известни изисквания към теб и че се нагърбваме с някои неща, между които пазене в тайна и други такива.
	— Поставяте ми изисквания?
	— Да. Алармата си е аларма, но не означава нищо, ако в дневната ти влезе някой луд с автоматично оръжие. За да има сигурността някакъв смисъл, трябва да се обмислят някои неща, а това означава, че ти и съпругът ти ще обмислите някои неща и ще предприемете съответните мерки. Ще прегледам заедно с теб някои точки.
	— Окей.
	— Няма да гадая какъв ще е окончателният анализ, но ето каква е общата ситуация. Ти и мъжът ти живеете във вила. Зад къщата имате бряг и няколко големи вили наоколо. Доколкото успях да видя, твоите съседи нямат особено добър поглед към къщата ти и тя е относително изолирана.
	— Така е.
	— Това означава, че някой натрапник има пълната възможност да доближи дома ти, без да го забележат.
	— Съседите отдясно ги няма през по-голямата част от годината, а вляво живее възрастна двойка, която си ляга доста рано.
	— Точно. Освен това оградите на къщите са една срещу друга. Има малко прозорци. Ако натрапникът влезе в имота ти, ще му трябват пет секунди да свие от пътя и да мине от задната страна на къщата — там изобщо нищо не се вижда. Зад къщата има висок жив плет, гараж и голяма необитаема сграда.
	— Това е ателието на мъжа ми.
	— Художник е, доколкото разбрах.
	— Така е. После?
	— Натрапникът, който е счупил прозореца и е напръскал със спрей фасадата, е могъл да го направи напълно необезпокоявано. Имало е известен риск шумът от счупеното стъкло да се чуе и някой да реагира, но къщата е под ъгъл и звукът е бил погълнат от фасадата.
	— Ясно.
	— Другото е, че имаш голяма къща, от около 250 квадрата заедно с мазето и тавана. Единайсет стаи на два етажа.
	— Къщата е наследство на Грегер от родителите му.
	— Съответно има множество начини да се проникне в нея. През антрето, през френския прозорец отзад, през верандата на горния етаж и през гаража. Освен това на долния етаж има прозорци и шест прозореца на мазето, изцяло без аларма. Накрая мога да се промъкна и като използвам противопожарната стълба от задната страна на къщата и вляза през мансардния прозорец на тавана, който е затворен само с кука.
	— Звучи сякаш цялата къща зее. Какво ще правим?
	— Алармата, която монтирахме днес, е временна. Ще се върнем следващата седмица и ще направим истинска инсталация с аларма на всеки прозорец на долния етаж и в мазето. Това ще е твоята защита от взлом, в случай че теб и мъжът ти ви няма.
	— Окей.
	— Но при сегашното положение ти си била изложена на заплаха от определен индивид. Това е значително по-сериозно. Изобщо нямаме никаква представа кой е той, какви са мотивите му и докъде е решен да стигне, но можем да направим известни заключения. По-точно, че не става дума само за обикновена заплаха, а за някой, който си е направил труда да измине дългия път до Салтшьобаден, да дойде до жилището ти и да го нападне. Тук предусещам беда.
	— Съгласна съм.
	— Говорих с Армански през деня и сме съгласни, че имаме ясна картина на заплахата.
	— Така.
	— Докато научим повече за този, който те заплашва, ще се подсигурим.
	— Което означава…?
	— Първо. Алармата, инсталирана днес, съдържа два компонента. Обикновена аларма против взлом, която е включена, когато не си у дома, и датчици за движение на долния етаж, които трябва да включваш, когато си на горния етаж нощем.
	— Окей.
	— Това е малко неприятно, защото трябва да изключваш алармата всеки път, когато слизаш на долния етаж.
	— Разбирам.
	— Второ. Днес сменихме вратата на спалнята ти.
	— Сменили сте вратата на спалнята?
	— Да. Монтирахме блиндирана стоманена врата. Не се тревожи, тя е боядисана в бяло и изглежда като обикновена врата на спалня. Разликата е, че автоматично се заключва, щом я затвориш. За да я отвориш отвътре, трябва само да натиснеш дръжката надолу, като на всяка друга врата. Но за да я отвориш отвън, трябва да набереш трицифрен код на плочка, сложена направо на дръжката.
	— Окей.
	— Ако те нападнат в къщата, имаш една сигурна стая, в която можеш да се барикадираш. Стените са стабилни и доста време трябва, за да се разбие вратата с инструменти. И трето, ще монтираме охранителни камери, за да можеш да виждаш какво става в задния двор и на долния етаж, докато си в спалнята. Ще стане по-късно през седмицата, с инсталирането на датчици извън къщата.
	— Ех… Май за в бъдеще спалнята няма да е много романтично място.
	— Има малък монитор. Можем да го вградим в гардероб или в шкаф, така че да не ти е пред очите.
	— Окей.
	— През седмицата искам да сменя вратите и в кабинета, и в някоя стая долу. Та ако нещо се случи, бързо да можеш да потърсиш закрила и да заключиш вратата, докато очакваш помощ.
	— Да.
	— Ако погрешка включиш алармата, веднага трябва да позвъниш в централата на „Милтън Секюрити“ и да я изключиш. За да го направиш, трябва да дадеш парола, регистрирана при нас. Ако я забравиш, пак ще се изключи, но тогава ще ти струва пари.
	— Разбирам.
	— Четвърто. На четири места в къщата има аларма срещу нападение. Долу в кухнята, в антрето, в работната ти стая на горния етаж и в спалнята. Тя се състои от три копчета, които натискаш едновременно и ги държиш така три секунди. Можеш да го направиш с една ръка, но не трябва да бъркаш.
	— Тъй.
	— Ако алармата срещу нападение започне да вие, ще се случат три неща. Първо, веднага ще дойдат колите на „Милтън“. Най-близката ще дойде от фирмата „Адам“ във Фисксетра. Има двама яки юнаци, които ще пристигнат до десет-дванайсет минути. Второ, ще дойде и кола от Нака. Ще отнеме вероятно двайсет, най-вероятно двайсет и пет минути. И трето, полицията се алармира автоматично. С други думи, няколко коли ще дойдат на място с разлика от няколко минути.
	— Окей.
	— Алармата срещу нападение не може да се изключи както алармата срещу взлом. Тоест не можеш да позвъниш и да кажеш, че е станала грешка. Дори да ни посрещнеш и да кажеш, че е грешка, полицията ще трябва да влезе в къщата. Искаме да сме сигурни, че няма някой с насочен пистолет срещу главата на съпруга ти или нещо такова. Алармата срещу нападение ще се използва само когато има истинска опасност.
	— Разбирам.
	— Не е необходимо да е физическо нападение. Може някой да се опита да влезе или да се появи в задния двор. Ако се усещаш и най-малко застрашена, ще я използваш, но трябва добре да прецениш.
	— Обещавам.
	— Забелязах, че имаш стикове за голф тук-там из къщата.
	— Да. Снощи спах тук сама.
	— Лично аз бих отишъл на хотел. Нямам нищо против да предприемеш защитни мерки. Но се надявам да ти е ясно, че със стик за голф лесно можеш да убиеш нападателя.
	— Хм…
	— А ако го направиш, най-вероятно ще те подведат за убийство.
	— Тогава аз…
	— Не казвай нищо. Знам какво ще кажеш.
	— Ако някой ме нападне, ще му разбия черепа.
	— Разбирам те. Но като се доверяваш на „Милтън Секюрити“, имаш алтернатива. Можеш да извикаш помощ и преди всичко да не попадаш в ситуация да трябва да разбиваш нечий череп.
	— Окей.
	— А какво впрочем ще направиш със стиковете за голф, ако той е въоръжен с огнестрелно оръжие? Сигурността означава да си крачка напред пред онзи, който ти желае злото.
	— А какво да направя, ако някой сталкер ме преследва?
	— Ще се погрижиш никога да няма възможността да заплаши живота ти. Сега положението е такова, че няма да сме готови с инсталирането по-рано от два дни, а трябва и да проведем разговор със съпруга ти. Той трябва да е наясно с охранителната система не по-зле от теб.
	— Добре.
	— Дотогава не бих искал да живееш тук.
	— Нямам възможност да се местя. Мъжът ми ще се върне след няколко дни. Но и той, и аз пътуваме доста често и сме сами тук от време на време.
	— Разбирам. Но става дума само за няколко дни, докато инсталираме всичко. Нямаш ли някой познат, у когото да отидеш?
	Ерика за момент помисли за Микаел Блумквист и жилището му, но си спомни, че идеята никак не е добра.
	— Благодаря… но искам да си живея у дома.
	— Така си и мислех. В такъв случай добре е да имаш компания за остатъка от седмицата.
	— Хм…
	— Нямаш ли някой познат, който да дойде живее при теб?
	— Сигурно. Но не и в седем и половина вечерта, и то когато нищо чудно някой луд убиец да броди в задния двор.
	Давид Русин поразмисли.
	— Окей. Имаш ли нещо против компанията на сътрудник от „Милтън“? Мога да звънна и да попитам дали едно момиче, на име Сузан Линдер, е свободна тази вечер. Със сигурност няма да откаже няколко стотачки.
	— Какво ще струва?
	— Ще се разберете с нея. Това е извън всякакви формалности. Но Линдер е бивша полицайка. Ако ще ти бъде охрана, ще е скъпо.
	Сериозният тон на Давид Русин й подейства. Ерика Бергер внезапно осъзна, че той седи и трезво обмисля възможността някой да заплашва живота й. Дали не преувеличаваше? Но пък защо тогава се обади в „Милтън Секюрити“ да ги моли да й инсталират аларма?
	— Окей. Обади й се. Ще постеля в стаята за гости.


	Едва в девет вечерта Моника Фигерула и Микаел Блумквист се увиха в чаршафи, отидоха в кухнята и спретнаха студена макаронена салата с риба тон и бекон. Към вечерята пиха вода. Моника Фигерула изведнъж се разкикоти.
	— Какво?
	— Подозирам, че Едклинт щеше да се изненада, ако ни видеше точно сега. Не вярвам, че е имал предвид да правя секс с теб, когато ми нареди да те следя изкъсо.
	— Ти започна всичко това. Трябваше да избирам дали да бъда окован, или да дойда доброволно.
	— Знам. Но никак не беше трудно да бъдеш убеден.
	— Може би не разбираш, но ти направо крещиш от сексапил. Кой мъж си мислиш, че може да устои на това?
	— Благодаря. Но чак толкова секси не съм. Както и не правя толкова често секс.
	— Хм…
	— Истина е. Не скачам в леглото с много мъже. През пролетта бях с един. Но свърши.
	— Защо?
	— Беше сладък, но бе като в уморително състезание по канадска борба. Бях по-силната и той не го понесе.
	— Окей.
	— Ти такъв мъж ли си, дето да иска канадска борба с мен?
	— Искаш да кажеш дали съм мъж, който има проблем с това, че си добре тренирана и физически по-силна? Не.
	— Дано. Забелязах, че доста мъже се интересуват от мен, после започват да ме предизвикват и да намират различни начини да показват превъзходството си. Особено ако разберат, че съм ченге.
	— Не смятам да се състезавам с теб. В моята област съм по-добър от теб. А ти си по-добра от мен в това, което правиш.
	— Добре. С такова отношение може да се живее.
	— Защо ме свали?
	— Ами поддавам се на импулси. Ти беше такъв импулс.
	— Добре. Но ти си полицайка от Сепо и си в средата на разследване, в което съм само актьор…
	— Искаш да кажеш, че е непрофесионално от моя страна. Прав си. Не трябваше да го правя. И може да имам ужасни проблеми, ако се разбере. Едклинт ще бъде бесен.
	— Няма да те издам.
	— Благодаря.
	Седяха мълчаливо известно време.
	— Не знам какво ще излезе от това. Ти си мъж, който доста хойка, доколкото разбрах. Вярно ли е?
	— Да. За съжаление. И за момента не си търся приятелка.
	— Окей. Предупредена съм. И аз не си търся постоянен партньор. Ще бъдем ли само приятели?
	— Абсолютно. Моника, няма никому да казвам, че сме били заедно. Защото може да изпадна в ужасен конфликт с колегите ти.
	— Не вярвам. Едклинт е добродушен. А и наистина искаме да заковем този „клуб Залаченко“. Ако теориите ти се окажат верни, това е пълно безумие.
	— Ще видим.
	— Бил си и с Лисбет Саландер, нали?
	Мике вдигна поглед и погледна Моника Фигерула.
	— Слушай… не съм отворен дневник, който да четеш. Отношението ми към Лисбет не засяга никого.
	— Тя е дъщеря на Залаченко.
	— Да. И трябва да живее с това. Но тя не е Залаченко. Има огромна разлика.
	— Не исках да кажа това. Просто се питах какъв е твоят ангажимент в цялата история.
	— Лисбет е моя приятелка. Това стига като обяснение.


	Сузан Линдер ОТ „Милтън Секюрити“ носеше джинси, черно кожено яке и маратонки. Пристигна в Салтшьобаден към девет вечерта и получи инструкции от Давид Русин, след което направи обиколка из къщата. Бе въоръжена с лаптоп, палка, спрей със сълзотворен газ, белезници и четка за зъби, всичко в чанта тип „милитъри“, която разопакова в стаята за гости у Ерика Бергер. После Ерика Бергер я покани на кафе.
	— Благодаря за кафето. Да не си помислиш, че съм гостенка, която трябва да развличаш по всички възможни начини. Всъщност не съм никаква гостенка. А необходимо зло, внезапно намесило се в живота ти, дори и за ден-два. Шест години работих като полицай и четири за „Милтън Секюрити“. И съм обучен телохранител.
	— Аха.
	— Има заплаха срещу теб и съм тук да бъда на стража, за да можеш спокойно и хубаво да спиш, или да работиш, или да четеш книга, или да правиш каквото си искаш. Ако ти се говори, с удоволствие ще те слушам. Иначе си нося книга, с която мога да се занимавам.
	— Окей.
	— Искам да кажа да продължиш да си живееш, без да се стараеш да ме забавляваш. Иначе ще се превърна в притеснение за теб. Така че най-добре е да гледаш на мен като на временен колега.
	— Ще кажа само, че тази ситуация за мен е необикновена. И преди съм била излагана на заплахи като главен редактор на „Милениум“, но то беше на професионално ниво. А тук някакъв отвратително неприятен тип…
	— Който се е закачил точно за теб.
	— Нещо такова.
	— Ако трябва да организираме истинска охрана, ще струва страшно много пари, а и това трябва да го решите с Драган Армански. И за да си струва, трябва да има ясна картина на заплахата. За мен това е само извънреден труд. Вземам 500 кинта на нощ, за да спя тук, а не у дома. Евтино е и значително под онова, което бих получила, ако изпълнявах задача от „Милтън“. Това устройва ли те?
	— Напълно.
	— Ако нещо се случи, искам да се заключиш в спалнята и да ме оставиш сама да се справя. Твоята работа е да натиснеш копчето на алармата срещу нападение.
	— Разбирам.
	— Говоря сериозно. Ако стане разправия, не искам да ми се мотаеш в краката.


	Ерика Бергер си легна към единайсет вечерта. Чу звука от ключалката, когато затвори вратата на спалнята. Съблече се замислено и се пъхна в леглото.
	Въпреки че можеше да не се занимава с гостенката си, тя прекара със Сузан Линдер два часа на кухненската маса. Забеляза, че отлично се разбират и че компанията на охранителката й е приятна. Обсъждаха психологията на някои мъже, преследващи жени. Сузан Линдер обясни, че не я интересуват психологически алабалистики. Каза, че най-важното е да се спрат кретените и че се чувства много добре в „Милтън Секюрити“, защото задачите й до голяма степен са свързани точно с това — да възпира разни идиоти.
	— Защо напусна полицията? — попита Ерика Бергер.
	— По-скоро питай защо станах полицай.
	— Окей. Защо стана полицай?
	— Защото бях на седемнайсет, когато моя близка приятелка бе ограбена и изнасилена от трима злодеи в една кола. Станах полицай, защото имах романтичната представа, че полицията е създадена именно за да предотвратява такива престъпления.
	— Да…
	— Така и нищо не предотвратих. Като полицай винаги пристигах на място след извършване на престъплението. Не се сработих с тъпия жаргон в отряда. И бързо научих, че някои престъпления дори не се разследват. Ти си типичен пример за това. Обади ли се в полицията за случилото се?
	— Да.
	— И те се втурнаха насам?
	— Не съвсем. Казаха ми да съобщя в най-близкия полицейски участък.
	— Окей. Вече знаеш. Сега работя за Армански и там влизам в картинката, преди да се извърши престъплението.
	— Заплашени жени?
	— Работя с всякакви. Охранителни анализи, охрана, наблюдения и други такива. Но често се касае за заплашени хора и затова там се чувствам значително по-добре, отколкото в полицията.
	— Разбирам.
	— Естествено, има си и недостатъци.
	— Какви?
	— Оказваме помощ само на хора, които могат да платят.
	Когато си легна, Ерика Бергер се размисли върху казаното от Сузан Линдер. Не всички можеха да си осигурят охрана. Самата тя, без да й мигне окото, бе приела предложението на Давид Русин за няколко смени на врати, за майстори, двойна алармена система и всичко останало. Сумата за предприетите мерки щеше да достигне 50 000 крони. Можеше да си го позволи.
	Известно време разсъждава върху усещането си, че онзи, който я заплашва, има нещо общо със СМП. Въпросното лице е знаело, че си е наранила крака. Сети се за Андеш Холм. Не го харесваше, което усилваше подозренията й към него, но новината, че си е наранила крака, се бе разнесла мълниеносно от секундата, в която се появи в редакцията с патерици.
	А трябваше да се справи и с проблема с Боргшьо.
	Ерика внезапно седна в леглото, сбърчи вежди и се огледа. Запита се къде ли е оставила папката на Хенри Кортез за Боргшьо и „Витавара АД“.
	Изправи се, навлече халата и се подпря на едната патерица. После отвори вратата на спалнята, отиде в кабинета си и запали осветлението. Не, не беше влизала в кабинета, откакто… откакто чете папката в банята предишната вечер. Остави я на перваза на прозореца.
	Отиде в банята. Папката я нямаше на прозореца.
	За миг застина, размишлявайки.
	Излязох от ваната, отидох да сложа кафето, настъпих парчето стъкло и вече мислех за друго.
	Не си спомняше да е виждала папката сутринта. Не я бе местила никъде.
	Внезапно замръзна. Следващите пет минути систематично претърси банята и обърна наопаки кошчета и куп вестници в кухнята и в спалнята. Накрая бе принудена да признае, че папката я няма.
	Малко след като настъпи парчето стъкло и преди Давид Русин да се появи на сутринта, някой бе влязъл в банята и взел материала на „Милениум“ за „Витавара АД“.
	После се сети, че има и други тайници в къщата. Бързо закуцука обратно към спалнята, където отвори долното чекмедже на бюрото до леглото си. Сърцето й тежеше като камък. Всички хора си имат тайни. Тя събираше своите в бюрото в спалнята. Ерика Бергер не водеше редовно дневник, но имаше периоди, когато го правеше. Там пазеше например стари любовни писма от юношеските си години.
	Имаше плик със снимки, доста забавни, когато са били правени, но неподходящи за чужди очи. Веднъж, когато бе на 25 години, Ерика бе ходила в прословутия „Клуб Екстрийм“, където се организираха частни партита за срещи на хора, които се забавляваха с кожа и лак. В чекмеджето имаше снимки от купони, на които след изтрезняването сама бе преценила, че се е държала като луда.
	И най-катастрофалното, имаше видео, направено по време на ваканция в началото на деветдесетте, когато тя и мъжът й гостуваха на художника стъклописец Туркел Болингер в лятната му къща в Коста дел Сол. Тогава Ерика бе забелязала, че мъжът й има ясно изявени бисексуални наклонности, и двамата попаднаха в едно легло с Туркел. Беше чудесна ваканция. По онова време видеокамерите бяха сравнително нов феномен и филмът, който направиха на шега, определено не беше разрешен за деца.
	Чекмеджето беше празно.
	_Как може да съм толкова изглупяла?_
	На дъното на чекмеджето някой бе изписал със спрей добре познатите пет букви.


	Глава деветнайсета
	Петък, 3 юни — събота, 4 юни

	Лисбет Саландер завърши своята автобиография към четири сутринта в петък и изпрати копие на Микаел Блумквист на адреса на _Yahoo_ „смахната маса“. После остана да лежи тихо в леглото, взирайки се в тавана.
	Сети се, че на _Valborgmassoafton_* е навършила 27 години и че дори не се е сетила, че има рожден ден. Беше затворничка. Подобно нещо бе изживяла, докато лежа в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“, и сега си каза, че ако нещата не станеха както тя иска, имаше риск да преживее следващите си рождени дни в някоя лудница.
	[* Валпургиева нощ, 30 април, пролетен празник в Швеция, отбелязван с паленето на големи огньове (шв.). — Б.пр.]
	Което не смяташе за приемливо.
	Когато лежеше в първия си затвор, едва бе навлязла в пубертета. Сега беше пораснала, имаше други познания и друга компетентност. Запита се колко ли време ще й трябва да избяга и да отиде някъде на сигурно място в чужбина, създавайки си нова идентичност и нов живот.
	Стана от леглото, отиде в тоалетната и се погледна в огледалото. Вече не куцаше. Опипа с ръка хълбока, където раната бе зараснала и оставила белег. Изви ръце и опъна няколко пъти рамене. Болеше, но практически бе възстановена. Почука се по главата. Предполагаше, че мозъкът й не е претърпял особена травма от това, че е перфориран от куршум.
	Имаше луд късмет.
	Преди да получи ръчния си компютър, по цели дни мислеше как да избяга от заключената стая на Салгренската болница.
	После доктор Андеш Юнасон и Микаел Блумквист нарушиха плановете й, внасяйки тайно компютъра. Бе чела текстовете на Микаел Блумквист и бе размишлявала над тях. Направи обстоен анализ, прецени неговия план и своите възможности. За първи път реши да приеме предлаганото от него. Да изпита системата. Микаел Блумквист успя да я убеди, че всъщност няма какво да губи, и й предложи възможност да избяга по съвсем друг начин. А ако планът се провалеше, тя просто щеше да бъде принудена да планира бягството си от „Санкт Стефан“ или от някоя друга лудница.
	Онова, което наистина я накара да вземе решение да играе играта на Микаел, бе жаждата й за отмъщение.
	Лисбет не прощаваше нищо.
	Залаченко, Бьорк и Бюрман бяха мъртви.
	Но Телебориан беше жив.
	Както и брат й Роналд Ниедерман. Макар по принцип той да не беше неин проблем. Разбира се, бе помогнал да бъде убита и погребана, но тя го усещаше като нещо второстепенно. _Ако налетя на него някой ден — ще видим, но дотогава си е проблем на полицията._
	Микаел обаче бе прав, че зад конспирацията се крият непознати лица, повлияли върху живота й. Искаше имената на тези анонимни лица.
	Затова реши да приеме плана на Микаел. И написа голата и негримирана истина за своя живот под формата на суховата автобиография от четирийсет страници. Бе внимавала много в изразяването. Съдържанието на всяко изречение беше чиста истина.
	Прие и аргумента на Микаел, че вече е изложена в шведските средства за масова информация с толкова гротескни твърдения, че една порция глупости, вече истински, вероятно нямаше да нарушат прекомерно репутацията й.
	И все пак автобиографията бе фалшификат, доколкото Лисбет далеч не разказваше цялата истина за себе си и за своя живот. Нямаше причина да го прави.
	Върна се при леглото и се пъхна под завивката. Изпита необяснимо раздразнение. Протегна се за бележника, който й бе дала Аника Джанини и който почти не бе използвала. Отвори на първа страница, където бе написала само един ред:

	x{sup}3{/sup} + y{sup}3{/sup} = z{sup}3{/sup}

	Бе прекарала няколко седмици на Карибите миналата зима, вглъбена в проучване на теоремата на Ферма. Когато се върна в Швеция и преди да бъде въвлечена в преследването на Залаченко, продължи да си играе с уравненията. Проблемът бе в дразнещото усещане, че е видяла едно решение… _че е преживяла едно решение_.
	Но не можеше да си го спомни.
	Да не можеш да си спомниш нещо бе непознат феномен за Лисбет Саландер. Тя сама бе подложила себе си на тест, влизайки в мрежата и вадейки случайно подбрани кодове, които прочиташе набързо, запомняше ги и след това ги възпроизвеждаше точно.
	Не беше загубила фотографската си памет, която смяташе за свое проклятие.
	Всичко в главата й си беше както обикновено.
	И все пак, макар да мислеше, че е намерила решение на теоремата на Ферма, не можеше да си го спомни.
	Най-лошото бе, че не изпитваше никакъв интерес към загадката. Теоремата на Ферма вече не я увличаше. Това бе лош знак. Точно така функционираше тя. Увличаше се по някоя загадка, но щом я решеше, губеше интерес.
	И точно това изпитваше към Ферма. Той вече не бе дяволчето, кацнало на рамото й, изискващо внимание и дразнещо интелекта й. Беше просто формула, няколко завъртулки на лист хартия и тя нямаше никакво желание отново да се занимава с тази гатанка.
	Това я притесняваше. Остави бележника.
	Трябваше да заспива.
	Вместо това отново извади джобния компютър и влезе в мрежата. Помисли малко и отиде на хард диска на Драган Армански, когото не бе посещавала, откакто получи компютъра. Армански работеше с Микаел Блумквист, но тя не изпитваше необходимост да прочете с какво се занимава.
	Разсеяно зачете електронната му поща.
	После намери охранителния анализ, който Давид Русин беше съставил за жилището на Ерика Бергер. Лисбет озадачено вдигна вежди.
	_По петите на Ерика Бергер има сталкер._
	Намери докладна от сътрудничката Сузан Линдер, която явно е била при Ерика Бергер предната нощ и която бе пратила имейл с доклада си късно през нощта. Погледна часа. Имейлът бе изпратен малко преди три сутринта. Според него Ерика Бергер бе забелязала, че лични дневници, писма и фотографии, както и видео от най-лично естество са били откраднати от бюрото в спалнята й.

	След обсъждане на случая с госпожа Бергер установихме, че кражбата е станала по времето, когато е била в болницата в Нака, след като е настъпила парчето стъкло.
	Това предполага пролука от около два часа и половина, през което време къщата е била ненаблюдавана и временната аларма не е била включена. Останалото време или Бергер, или Давид Русин са се намирали в къщата до откриване на кражбата.
	Всичко води до извода, че преследвачът е бил в близост до госпожа Бергер и е могъл да види как тя е взела такси, както и че накуцва с наранения си крак. Тогава е използвал момента, за да проникне в жилището.

	Лисбет изключи хард диска на Армански и замислено затвори компютъра. В душата й бушуваха противоречиви чувства.
	Нямаше причина да обича Ерика Бергер. Все още помнеше преживяното от нея унижение, когато я видя да изчезва с Микаел Блумквист на улица Хорнсгатан на Нова година преди година и половина.
	Това бе най-тъпият момент в живота й и тя никога повече не би си позволила подобен род чувства.
	Спомни си необяснимата омраза, която изпита, и желанието да се спусне подир тях и да нарани Ерика Бергер.
	Деликатна работа.
	Сега бе излекувана.
	Но, както се каза, нямаше никаква причина да обича Ерика Бергер.
	След малко се запита какво може да съдържа видеото на Ерика Бергер _от най-интимно естество_. Самата тя имаше такова видео, което показваше как мръсният старик Нилс Бюрман се нахвърля върху нея. И то бе в ръцете на Микаел Блумквист. Запита се как ли би реагирала, ако някой се бе промъкнал у нея и бе откраднал филма. Точно това всъщност направи Микаел Блумквист, макар да нямаше за цел да й причини зло.
	Хм…
	Хитро.


	Ерика Бергер не можа да заспи през нощта срещу петък. Куцукаше неспокойно из вилата, докато Сузан Линдер я държеше под око. Страхът се стелеше из къщата като тънка мъгла.
	В два и половина сутринта Сузан Линдер успя да убеди Бергер ако не да спи, то поне да легне в леглото и да почива. С облекчение въздъхна, когато Бергер затвори вратата на спалнята си. Тогава отвори своя лаптоп и описа какво се бе случило в имейл до Драган Армански. Едва успя да го изпрати, когато чу, че Ерика Бергер е станала и отново се разхожда.
	Към седем сутринта най-после успя да я накара да се обади в СМП и да вземе болнични за деня. Ерика с нежелание се съгласи, че при тези обстоятелства няма да е от кой знае каква полза на работното си място. После заспа на дивана в дневната, пред френския прозорец. Сузан Линдер метна едно одеяло върху нея. После си направи кафе, звънна на Драган Армански и му обясни защо е на мястото и как е била извикана от Давид Русин.
	— И аз не съм мигнала тази нощ — каза Сузан Линдер.
	— Окей. Остани при Бергер. Но легни и поспи един-два часа — каза Армански.
	— Не знам как ще осчетоводим…
	— Ще го решим после.
	Ерика Бергер се събуди в два и половина следобед и намери Сузан Линдер да спи в едно кресло в другия край на дневната.


	В петък сутринта Моника Фигерула се успа, така че нямаше време за сутрешен пробег преди работа. Каза на Микаел Блумквист, че той е виновен, взе душ и го изрита от леглото.
	Микаел отиде в „Милениум“, където всички се изумиха, че го виждат толкова рано. Той промърмори нещо, взе си кафе и извика Малин Ериксон и Хенри Кортез в стаята си. Три часа преглеждаха текстовете за следващия брой и обсъждаха как върви книгоиздаването.
	— Книгата на Даг Свенсон вчера отиде в печатницата — каза Малин. — Правим я в джобен формат.
	— Окей.
	— Броят ще е посветен на _The Lisbet Salander Story_* — каза Хенри Кортез. — Канят се да сменят датата, но засега процесът е определен за сряда, 13 юли. Ще отпечатаме броя дотогава, но ще бъде готов за разпространение в средата на седмицата. Ти решаваш кога да излезе.
	[* Историята на Лисбет Саландер (англ.). — Б.пр.]
	— Добре. Тогава остава само книгата за Залаченко, която засега е пълен кошмар. Заглавието ще бъде „Секцията“. Първата половина на книгата ще бъде за онова, с което се занимаваме в „Милениум“. Убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман са изходната точка, после е преследването на Лисбет Саландер, Залаченко и Ниедерман. В другата половина на книгата ще включим онова, което знаем за Секцията.
	— Микаел, дори печатницата да направи всичко възможно, оригиналът трябва да е готов за печат най-късно в последния ден на юни — каза Малин. — На Кристер му трябват поне ден-два за предпечатна подготовка. Имаме около две седмици. Не разбирам как ще успеем.
	— Няма да можем да изровим цялата история — съгласи се Микаел. — Но не вярвам да го направим, дори да имаме на разположение цяла година. Това, което ще постигнем с тази книга, е да опишем какво се е случило. Ако ни липсва някакъв източник, ще го отбележа. И ако правим предположения, трябва да е напълно ясно, че са предположения. Значи ще опишем случилото се, което можем да документираме, и ще изложим предположенията си за това, което може да се е случило.
	— Много засукано — каза Хенри Кортез.
	Микаел поклати глава.
	— Ако кажа, че човек на Сепо е нахлул в жилището ми, и мога да го докажа с видеофилм, това вече е документ. Ако кажа, че го е направил по заръка на Секцията, това вече е предположение, но в светлината на всички останали разкрития е разумно предположение. Разбираш ли?
	— Ясно.
	— Няма да успея да напиша сам всички текстове. Хенри, имам списък на материали, които трябва да оправиш. Отговарят на около петдесет страници от книгата. Малин, ти четеш след Хенри, точно както когато редактирахме книгата на Даг Свенсон. И трите имена ще бъдат на корицата като автори. Това добре ли е?
	— Разбира се — каза Малин. — Но имаме доста други проблеми.
	— Какви?
	— Докато се мъчеше с историята за Залаченко, тук имахме страшно много работа…
	— Искаш да кажеш, че не съм бил под ръка?
	Малин Ериксон кимна.
	— Имаш право. Съжалявам.
	— Недей. Всички знаем, че като те обсеби някакъв материал, друго не съществува. Но това не ни върши работа. На мен не ми върши работа. Ерика Бергер се облягаше на мен. Аз имам Хенри и той е истинско асо, но и той работи по твоя материал.
	— Разбирам.
	— А и аз не съм Ерика Бергер. Тя имаше опит, който аз нямам. Сега навлизам в работата. Моника Нилсон се разкъсва. Лоти Карим също. Никой няма време да се спре и да помисли.
	— Това е временно. Ще свърши, когато започне процесът…
	— Не, Микаел. И тогава няма да свърши. Когато процесът започне, ще настъпи ад. Помниш как беше по време на аферата „Венерстрьом“. Няма да те виждаме поне три месеца, докато се въртиш по разните телевизии.
	Микаел въздъхна. Бавно кимна с глава.
	— Какво предлагаш?
	— Ако ще правим „Милениум“ през есента, ще ни трябват новоназначени хора. Поне двама души, може би повече. Нямаме капацитет за това, което се опитваме да правим, и…
	— И?
	— И не съм сигурна дали аз ще искам да го правя.
	— Разбирам.
	— Говоря сериозно. Страхотна съм като редакционен секретар и е истинска благодат да се работи с Ерика Бергер като шеф. Казахме, че ще опитаме през лятото… е, опитахме. Не съм добър главен редактор.
	— Глупости! — каза Хенри Кортез.
	Малин поклати глава.
	— Окей — каза Микаел. — Чух какво каза. Но помисли, това е екстремна ситуация.
	Малин му се усмихна.
	— Гледай на това като на оплакване от персонала — каза тя.


	Оперативната единица на Отдела за защита на конституцията прекара петъка в подреждане на информацията, получена от Микаел Блумквист. Двама от сътрудниците се преместиха във временен офис на Фридхемсплан, където бе събрана цялата документация. Беше неудобно, защото вътрешната компютърна система бе в полицията, което означаваше, че сътрудниците трябваше да се разхождат напред-назад по няколко пъти всеки ден. Дори да отнемеше само десет минути, пак предизвикваше раздразнение. Още към обяд вече имаха обширна документация, според която и Фредрик Клинтон, и Ханс фон Ротингер са били свързани с Полицията за сигурност през шейсетте и началото на седемдесетте години.
	Фон Ротингер дошъл първоначално от военната разузнавателна служба и работил няколко години в бюрото за координация между Министерството на отбраната и Полицията за сигурност. Фредрик Клинтон работил във военновъздушните сили, преди да постъпи в отдел „Личен контрол“ в Полицията за сигурност през 1967-ма.
	И двамата напуснали полицията в началото на седемдесетте, Клинтон през 1971-ва, а Ротингер през 1973-та. Клинтон влязъл в частния индустриален бранш като консултант, а Ротингер бил назначен в Световната ядрена асоциация. Със седалище в Лондон.
	Късно следобед Моника Фигерула успя да влезе при Едклинт и да обясни, че кариерите на Клинтон и Фон Ротингер след напускането им на РПС/Сек най-вероятно са били прикрития. Кариерата на Клинтон бе трудно да се проследи. Да си консултант в частния индустриален бранш може да означава каквото и да е и е трудно да се докаже каква е била практическата му дейност. От декларациите му излиза, че е печелил добри пари, затова пък клиентелата му, изглежда, се е състояла от анонимни предприятия, базирани в Швейцария или в други подобни страни. Следователно не можеше да се докаже, че дейността му е блъф.
	Фон Ротингер, напротив, никога не бе стъпвал в офиса в Лондон, където би трябвало да работи. През 1973 г. офис центърът, в който се предполагало, че работи, бил срутен поради изграждането на метростанция. Пропуск, направен от човек, изработил легендата. През деня отборът на Фигерула бе разпитал няколко пенсионирани сътрудници от Световната ядрена асоциация. Никой от тях никога не бе чувал за Ханс фон Ротингер.
	— Добре, вече знаем — каза Едклинт. — Остава само да разберем какво са вършили в действителност.
	Моника Фигерула кимна.
	— Какво ще правим с Блумквист?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Обещахме да му кажем какво сме открили за Клинтон и Ротингер.
	Едклинт размисли.
	— Окей. И без това ще се добере до информацията и сам. Затова по-добре му дай сведенията. Но без да се разпростираш.
	Моника Фигерула кимна. Няколко минути обсъждаха работата през уикенда. Моника имаше двама сътрудници, които нямаше да почиват. Самата тя беше свободна.
	Подпечата пропуска си на излизане и отиде в гимнастическия салон на площад Сант Ерик, където прекара два часа в бясно наваксване на изгубеното време. Към седем вечерта си беше у дома, взе душ, приготви си простичка вечеря и включи телевизора да чуе новините. В седем и половина вече усети безпокойство и нахлузи екипа за джогинг. Спря се на външната врата и помисли. _Проклетият Блумквист._ Извади мобилния си и се обади на неговия Т10.
	— Получихме малко информация за Клинтон и Ротингер.
	— Казвай — помоли Микаел.
	— Ако дойдеш, ще ти кажа.
	— Хм… — каза Микаел.
	— Тъкмо се преоблякох за джогинг, за да изразходвам малко излишна енергия — каза Моника Фигерула. — Да вървя ли, или да те чакам?
	— Добре ли ще е, ако дойда след девет?
	— Напълно.


	Към осем вечерта в петък Лисбет Саландер бе посетена от доктор Андеш Юнасон. Докторът влезе и се отпусна на посетителския стол.
	— Ще ме преглеждаш ли? — попита Лисбет Саландер.
	— Не. Не и тази вечер.
	— Окей.
	— Днес направихме анализ и съобщих на прокурора, че сме готови да те пуснем.
	— Разбирам.
	— Искаха да те прехвърлят в ареста в Гьотеборг още тази вечер.
	— Толкова бързо?
	Той кимна.
	— Казах, че има някои заключителни тестове, които трябва да ти направя утре сутринта, и че не те пускам по-рано от неделя.
	— Защо?
	— Не знам. Подразни ме, че са толкова настойчиви.
	Лисбет Саландер се усмихна. Ако имаше на разположение някоя и друга година, сигурно щеше да направи от доктор Андеш Юнасон добър анархист. Във всеки случай у него определено имаше предразположение към гражданско неподчинение, макар и в частен план.


	— Фредрик Клинтон — каза Микаел Блумквист и погледна тавана над леглото на Моника Фигерула.
	— Ако запалиш тази цигара, ще я угася в пъпа ти — каза Моника Фигерула.
	Микаел изненадано погледна цигарата, която бе извадил от джоба на сакото си.
	— Извинявай — каза той. — Може ли да ползвам балкона?
	— Ако след това си измиеш зъбите.
	Той кимна и уви чаршаф около себе си. Тя го последва в кухнята и наля голяма чаша студена вода. Опря се на рамката на вратата към балкона.
	— Фредрик Клинтон?
	— Още е жив. И е връзката към останалите.
	— Малко му остава. Нужен му е нов бъбрек и прекарва по-голямата част от времето си на хемодиализа или друго лечение.
	— Но е жив. Можем да се свържем с него и директно да му зададем въпроса. Може пък да иска да говори.
	— Не — каза Моника Фигерула. — Първо, това е предварително следствие и се води от полицията. В това отношение в тази история няма „ние“. Второ, получаваш информацията според споразумението ти с Едклинт и си се обвързал да не правиш нищо, което би попречило на следствието.
	Микаел я погледна и се усмихна. Загаси цигарата.
	— Леле! — каза той. — Полицията напада.
	Тя изведнъж се замисли.
	— Микаел, това не е шега.


	Ерика Бергер отиде в „Свенска Морон-Постен“ в събота сутринта със свит стомах. Знаеше, че е започнала да придобива контрол върху правенето на вестника и всъщност планираше да се поглези с един свободен уикенд, първия, откакто започна в СМП, но откритието, че нейните най-лични и интимни спомени са изчезнали заедно с доклада за Боргшьо, й попречи да се отпусне.
	През безсънната нощ, прекарана най-вече в кухнята заедно със Сузан Линдер, Ерика очакваше, че Отровната писалка ще нападне отново и че ще разпространи някои от най-компрометиращите я снимки. Интернет бе превъзходен инструмент за негодниците.
	_Боже Господи, едно проклето видео, което показва как се чукам с мъжа ми и с друг мъж — ще попадна във всеки вечерен вестник по целия свят._
	През нощта усети да я обзема паника.
	Постепенно Сузан Линдер я убеди да си легне.
	В осем сутринта Ерика стана и тръгна за СМП. Не можеше да се крие. Ако идваше буря, искаше да я посрещне първа.
	Но в полупразната съботна редакция всичко бе нормално. Персоналът приятелски я поздрави, когато мина покрай централното бюро. Андеш Холм бе свободен. Петер Фредриксон бе шеф на новините.
	— Добро утро, мислех, че днес няма да идваш — поздрави той.
	— И аз. Но вчера ме нямаше и имам малко работа. Случило ли се е нещо?
	— Не, слаба новинарска сутрин. Най-новото е, че дървопреработвателната промишленост в Даларна бележи възход и че в Норшьопинг е станал обир и е ранен един човек.
	— Окей. Отивам в буркана малко да поработя.
	Тя седна, опря патериците на библиотеката и влезе в мрежата. Започна с преглед на пощата. Имаше няколко имейла, но нищо от „отровната писалка“. Сбърчи вежди. От взлома бяха минали два дни, а той още не бе реагирал на онова, което можеше да бъде истинско ковчеже с възможности. _Защо? Смята да смени тактиката? Или иска да ме държи в напрежение?_
	Нямаше нищо специално за работа, затова отвори документа със стратегията на СМП, който съчиняваше. Седя загледана в екрана петнайсет минути, без да вижда буквите.
	Беше се опитала да позвъни на Грегер, но не успя да се свърже. Дори не знаеше дали му работи мобилният в чужбина. Разбира се, можеше да го хване, ако решеше, но изпитваше някакво равнодушие. Не, по-скоро се чувстваше отчаяна и вцепенена.
	Опита да позвъни и на Микаел Блумквист, за да го информира, че папката за Боргшьо е открадната. Не отговаряше на мобилния.
	В десет все още не бе направила нищо смислено и реши да си тръгне. Тъкмо протягаше ръка да изключи компютъра, когато ICQ-то й звънна. Тя изумено погледна менюто. Знаеше какво е _ICQ_, но рядко чатеше и откакто започна в СМП, никога не бе използвала програмата.
	Колебливо натисна „отговори“.
	— Здравей, Ерика.
	— Здравей. Кой е?
	— Частно лице. Сама ли си?
	_Някакъв трик? Отровната писалка?_
	— Да. Ти кой си?
	— Срещнахме се в жилището на Кале Блумквист, когато се прибра от Сандхамн.
	Ерика Бергер се взря в екрана. Отне й няколко секунди да направи връзката. _Лисбет Саландер. Невъзможно._
	— Там ли си?
	— Да.
	— Никакви имена. Знаеш ли коя съм?
	— Откъде да знам, че не е блъф?
	— Знам как Микаел получи белега си на шията.
	Ерика преглътна. Четирима души в целия свят знаеха как бе станало. Лисбет Саландер бе една от тях.
	— Окей. Но как можеш да чатиш с мен?
	— Добра съм на компютрите.
	_Лисбет Саландер е демон на компютрите. Но как се свързва по интернет от Салгренската болница, където лежи в изолация от април?_
	— Окей.
	— Мога ли да ти вярвам?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Този разговор не трябва да изтича.
	_Не иска полицията да разбере, че има достъп до мрежата. Разбира се, че не иска. А чати с главния редактор на един от най-големите вестници в Швеция._
	— Няма проблем. Какво искаш?
	— Да си платя.
	— За какво?
	— „Милениум“ ме подкрепи.
	— Вършили сме си работата.
	— Но не и другите вестници.
	— Не си виновна в това, в което те обвиняват.
	— По петите си имаш сталкер.
	Ерика Бергер внезапно усети сърцебиене. Дълго се колеба.
	— Какво знаеш по въпроса?
	— Откраднат видеофилм. Взлом.
	— Да. Можеш ли да помогнеш?
	Ерика Бергер направо не повярва, че тъкмо тя написа този въпрос. Беше напълно безсмислено. Лисбет Саландер лежеше в рехабилитацията в Салгренската болница и самата тя бе затънала в проблеми до ушите. Бе най-невероятната личност, към която Ерика би се обърнала с някаква надежда за помощ.
	— Не знам. Нека опитам.
	— Как?
	— С питане. Мислиш, че негодникът е в СМП?
	— Не мога да го докажа.
	— Защо мислиш така?
	Ерика дълго мисли, преди да отговори.
	— Интуиция. Започна с идването ми в СМП. Други от СМП също са получили неприятни имейли от „отровната писалка“, уж писани от мен.
	— Отровната писалка?
	— Така нарекох говедото.
	— Окей. Защо точно ти си привлякла вниманието на „отровната писалка“?
	— Не знам.
	— Има ли нещо, което да сочи, че това е лично?
	— Какво имаш предвид?
	— Колко души са в СМП?
	— Около 230 с издателството.
	— Колко от тях познаваш лично?
	— Не знам точно. Срещала съм разни журналисти и сътрудници през годините по различни поводи.
	— С някого да си се карала преди?
	— Не. Нищо особено.
	— Някой, който иска да ти отмъсти?
	— Да ми отмъсти? За какво?
	— Отмъщението е мощна двигателна сила.
	Ерика погледна екрана, като се опитваше да разбере какво цели Лисбет Саландер.
	— Там ли си?
	— Да. Защо питаш за отмъщение?
	— Четох списъка на Русин за всички инциденти, които свързваш с „отровната писалка“.
	_Защо ли не съм изненадана?_
	— Окей.
	— Май не е сталкер.
	— Какво?
	— Сталкерът е личност, движена от сексуална обсебеност. Това е по-скоро имитация на сталкер. Отвертка в задника… ало, това си е чиста пародия.
	— Тъй ли?
	— Знам примери на истински сталкери. Те са много по-перверзни, вулгарни и гротескни. Излъчват любов и омраза по един и същи начин. Това тук си е съвсем нормално.
	— Мислиш, че не е достатъчно вулгарно.
	— Не. Имейлът до Ева Карлсон е напълно погрешен. Някой се подиграва.
	— Разбирам. Не съм мислила по този начин.
	— Не е сталкер. Лично срещу теб е.
	— Окей. Какво предлагаш?
	— Вярваш ли ми?
	— Може би.
	— Трябва ми достъп до компютърната мрежа на СМП.
	— Я по-полека.
	— Сега. Скоро ще ме преместят и няма да имам интернет.
	Ерика се колеба десетина секунди. Да даде достъп до СМП… на кого? На едно напълно лудо момиче? Лисбет Саландер може да беше невинна за убийствата, но определено не приличаше на нормалните хора.
	Но какво имаше да губи?
	— Как да го направя?
	— Трябва да вкарам програма в твоя компютър.
	— Имаме защита.
	— Ще ми помогнеш. Включи интернет.
	— Вече върви.
	— _Explorer?_
	— Да.
	— Написвам един адрес. Копирай го в _Explorer_.
	— Готово.
	— Сега виждаш списък с програми. Натисни _Asphyxia Server_ и зареди.
	Ерика последва инструкцията.
	— Готово.
	— Стартирай _Asphyxia_. Кликни и избери _Explorer_.
	Отне три минути.
	— Готово. Окей. Сега рестартирай компютъра. За малко ще изгубим контакт.
	— Окей.
	— Когато тръгне, пак ще прехвърлим твоя хард диск в един сървър в мрежата.
	— Окей.
	— Рестартирай. Скоро ще се чуем.
	Ерика Бергер възхитено гледаше екрана, докато компютърът й бавно се рестартираше. Запита се дали не е полудяла. После ICQ-то й звънна.
	— Здравей отново.
	— Здравей.
	— Става по-бързо, ако го правиш ти. Стартирай интернет и копирай адреса, който ти изпращам.
	— Окей.
	— Сега ще получиш един въпрос. Кликни старт.
	— Окей.
	— Ще получиш питане как да кръстиш хард диска. Наречи го СМП 2.
	— Окей.
	— Иди да си вземеш кафе. Това ще отнеме малко време.


	Моника Фигерула се събуди в осем в събота сутринта, около два часа по-късно от нормалния си час на пробуждане. Седна в леглото и загледа Микаел Блумквист.
	Той хъркаше. _Well. Nobody is perfect_*.
	[* Е, никой не е съвършен (англ.). — Б.пр.]
	Запита се докъде ще я доведе историята с Микаел Блумквист. Не беше от типа на най-верните, с които да можеш да планираш по-дългосрочни отношения, това разбра от биографията му. От друга страна, самата тя не беше сигурна дали наистина търси стабилна връзка с приятел, хладилник и деца. След дузина провалили се опити от времето на пубертета досега все по-твърдо започваше да вярва, че значението на стабилните връзки е силно преувеличено. Най-дългите й отношения бяха двегодишно съжителство с един колега от Упсала.
	От трета страна, не беше и момиче, което си пада по приключения за една нощ, дори да считаше, че сексът се подценява като терапевтично средство срещу, общо взето, всякакви беди. А сексът с Микаел Блумквист си бе напълно окей. Дори повече от окей. И като човек си го биваше.
	Летен романс? Влюбване? Беше ли влюбена?
	Отиде в банята, изплакна лицето и изми зъбите си, после си сложи шорти за бягане, леко яке и на пръсти излезе от жилището. Направи стречинг и четирийсет и пет минутно бягане покрай болницата в Роламбсхув, около Фредхел и обратно през Смедсидун. Върна се в девет и видя, че Блумквист още спи. Наведе се и го захапа за ухото, докато той объркано не отвори очи.
	— Добро утро, любов моя. Имам нужда някой да ми изтърка гърба.
	Той я погледна и нещо промърмори.
	— Какво каза?
	— Няма нужда да вземаш душ. Вече си подгизнала.
	— Потичах малко. Трябваше да дойдеш.
	— Подозирам, че ако поддържам твоето темпо, ще трябва да звъниш на спасителните служби. Проблеми със сърцето на Нор Меларстранд.
	— Глупости! Хайде. Време е да ставаш.
	Той й изтърка гърба и насапуниса раменете й. И хълбоците. И корема. И гърдите. След малко Моника Фигерула изгуби интерес към душа и го придърпа обратно в леглото. Пиха кафе на Нор Меларстранд чак в единайсет.
	— Ще ми станеш лош навик — каза Моника Фигерула. — Познаваме се едва от няколко дни.
	— Много ме привличаш. Но струва ми се, че вече знаеш това.
	Тя кимна.
	— Защо така?
	— Сори. Не мога да отговоря на въпроса. Никога не съм разбирал как така изведнъж ме привлича една жена, а изобщо не се интересувам от друга.
	Тя замислено се усмихна.
	— Днес съм свободна — каза.
	— Но не и аз. Чака ме планина от работа до започването на процеса и последните три нощи прекарах при теб, вместо да работя.
	— Жалко.
	Той кимна, изправи се и я целуна по бузата. Тя сграбчи ръкава на ризата му.
	— Блумквист, иска ми се още да съм с теб.
	— И на мен — кимна той. — Но ще бъде малко напечено, докато се оправим с тази история.
	Микаел излезе от сградата и изчезна нагоре по Хантверкаргатан.


	Ерика Бергер си взе кафе и седна пред монитора. За петдесет и три минути не се беше случило нищо освен светването и изгасването на екрана. После отново звънна нейното _ICQ_.
	— Готово. Имаш страшно много боклуци на хард диска, включително два вируса.
	— Сори. Каква е следващата крачка?
	— Кой отговаря за компютърната мрежа на СМП?
	— Не знам. Може би Петер Флеминг, който е шеф на техниката.
	— Окей.
	— Какво да правя?
	— Нищо. Върви си у дома.
	— Просто така?
	— Ще ти се обадя.
	— Да оставя ли включен компютъра?
	Но Лисбет Саландер вече я нямаше. Ерика Бергер смутено се втренчи в екрана. Накрая го изключи и излезе да потърси някое кафене, където да размисли на спокойствие.


	Глава двайсета
	Събота, 4 юни

	Микаел Блумквист слезе от автобуса при шлюза, взе асансьора „Катарина“ до Мусебаке и тръгна към Фискаргатан №9. Беше купил хляб, мляко и сирене в магазина за хранителни стоки пред Ландстингхюсет и започна да нарежда продуктите в хладилника. После отвори компютъра на Лисбет Саландер.
	След известен размисъл отвори и своя „Ериксон Т10“. Не използва обикновения си мобилен, защото не искаше да разговаря с човек, който нямаше нищо общо с историята на Залаченко. Видя, че има общо шест повиквания през изминалото денонощие, от които три от Хенри Кортез, две от Малин и едно от Ерика Бергер.
	Първо звънна на Хенри Кортез, който се намираше в кафене във Васастан и имаше някои неща за обсъждане, но нищо спешно.
	Малин Ериксон се беше обадила само за да се обади.
	После звънна на Ерика Бергер, но даваше заето.
	Отвори в _Yahoo_ „смахнатата маса“ и намери окончателната версия на биографията на Лисбет Саландер. Усмихнато кимна с глава, принтира документа и веднага се захвана да чете.


	Лисбет Саландер потупа своя „Палм Тунгстен Т3“. Цял час копираше и картотекираше компютърната мрежа на СМП с помощта на профила на Ерика Бергер. Не се зае с профила на Петер Флеминг, защото не й трябваха пълни административни пълномощия. Онова, което я интересуваше, бе достъп до администрацията на СМП и личните файлове. А там Ерика Бергер имаше пълни права.
	Силно й се прииска Микаел Блумквист да бе имал добрината да й внесе тайно и нейния „Пауърбук“ — с истинска клавиатура и седемнайсетинчов екран, вместо само ръчния компютър. Свали описанието на всички, работещи в СМП, и започна да проучва списъка. Бяха 223-ма души, от които 82 жени.
	Като начало зачеркна жените. Не че ги изключваше като негоднички, но според статистиката мъжете, унижаващи жените, бяха абсолютно мнозинство. Така останаха 141 души.
	Статистиката сочеше също, че повечето „отровни писалки“ бяха или в пубертета, или на средна възраст. Тъй като СМП нямаше тийнейджъри сред служителите си, Лисбет направи възрастов график и зачеркна всички мъже над 55 и под 25 години. Така останаха 103-ма.
	Помисли малко. Нямаше време. Може би по-малко от двайсет и четири часа. Взе бързо решение. Със саблен удар зачеркна всички служители в разпространението, рекламата, фотоотдела, охраната и техниката. Фокусира се върху групата журналисти и редакционен персонал и получи списък, състоящ се от 48 души, все мъже на възраст между 26 и 54 години.
	После чу шум в ключалката. Веднага затвори ръчния компютър и го пъхна под завивката между бедрата си. Пристигна последният й обяд в Салгренската болница. Лисбет покорно погледна към зелевата яхния. Знаеше, че след обяда няма да може да работи необезпокоявано известно време. Затова сложи компютъра в нишата зад масичката и изчака, докато две жени от „Еритрея“ почистят с прахосмукачка и й оправят леглото.
	Едната се казваше Сара и през последния месец тайно носеше на Лисбет „Марлборо лайт“. Донесе й и запалка, в момента скрита пак зад масичката. Лисбет с благодарност взе две цигари, които смяташе да изпуши до прозореца през нощта.
	Едва към два часа всичко отново бе спокойно. Извади компютъра и го включи. Смяташе веднага да се залови с администрацията на СМП, но осъзна, че си има и собствени проблеми, с които трябва да се справи. Отиде в _Yahoo_ и провери „смахнатата маса“. Видя, че Микаел Блумквист не бе качил нищо през последните три денонощия, и се запита с какво ли се е занимавал. _Копелето сигурно е навън и хойка с някоя кучка с големи гърди._
	Продължи в _Yahoo_ и провери дали _Plague_ не е оставил някое писмо в „Рицарите“. Не беше.
	После прегледа хард дисковете на прокурор Ричард Екстрьом (безинтересна кореспонденция за предстоящия процес), както и на доктор Петер Телебориан.
	Всеки път, когато влизаше в хард диска на Телебориан, имаше усещането, че телесната й температура намалява с няколко градуса.
	Намери съдебнопсихиатричната експертиза за нейния случай, която той вече бе подготвил, но която официално не можеше да бъде представена, преди да я е прегледал. Беше направил някои подобрения в писанието, но общо взето, нямаше нищо ново. Тя свали експертизата и я метна на „смахнатата маса“. Провери електронната поща на Телебориан през последните двайсет и четири часа, отваряйки имейл след имейл. И за малко да пропусне краткия имейл.

	Събота, 15,00, на ринга на Централна гара.
	Юнас

	_Мамка му! Юнас. Появяваше се в много имейли до Телебориан. Използваше хотмейл адрес. Неидентифициран._
	Лисбет Саландер обърна поглед към цифровия часовник на масичката до леглото. 14,28. И веднага звънна на ICQ-то на Микаел Блумквист. Не получи отговор.


	Микаел Блумквист беше разпечатал вече готовите 220 страници от ръкописа. После изключи компютъра и седна на кухненската маса на Лисбет Саландер с писалка за коректури в ръка.
	Беше доволен от сюжета. Но най-голямата дупка още зееше. Как да намери остатъците от Секцията? Малин Ериксон имаше право. Беше невъзможно. Нямаше никакво време.


	Лисбет Саландер ядосано изруга и опита да звънне на ICQ-то на _Plague_. И той не отговори. Лисбет хвърли поглед на часовника. 14,30.
	Седна на ръба на леглото и затърси ICQ-та в паметта си. Опита първо с Хенри Кортез, после с Малин Ериксон. Никой не отговаряше. _Събота. Всички са свободни._ Пак погледна часовника. 14,32.
	После опита да се свърже с Ерика Бергер. Без успех. _Казах й да си върви. Мамка му! 14,33…_
	Можеше да изпрати есемес на Микаел Блумквист… но телефонът му се подслушваше. Прехапа долната си устна.
	Накрая отчаяно се обърна към масичката до леглото и позвъни на сестрата. Часът бе 14,35, когато чу ключът да се пъха в ключалката и сестра Агнета, жена на около 50 години, надникна в стаята.
	— Здравей. Някакъв проблем?
	— Доктор Андеш Юнасон в отделението ли е?
	— Не се ли чувстваш добре?
	— Добре съм. Но трябва да разменя няколко думи с доктора. Ако може.
	— Видях го преди малко. Какво има?
	— Трябва да говоря с него.
	Сестра Агнета вдигна вежди. Пациентката Лисбет Саландер звънеше рядко на сестрите, освен ако нямаше силно главоболие или някакъв друг спешен проблем. Никога не хленчеше за нищо и никога преди не бе молила да говори с някой от лекарите. Все пак сестра Агнета бе забелязала, че Андеш Юнасон отделя време на арестуваната пациентка, която иначе изглеждаше напълно затворена и безразлична към околния свят. Възможно бе той да е установил някакъв контакт.
	— Окей. Ще видя дали има време — каза сестра Агнета приятелски и затвори вратата.
	И я заключи. Часът бе 14,36 и тъкмо ставаше 14,37.
	Лисбет стана от ръба на леглото и отиде до прозореца. От време на време поглеждаше часовника. 14,39. 14,40.
	В 14,44 чу стъпки в коридора и дрънченето на връзката ключове на пазача от „Секуритас“. Андеш Юнасон понечи да каже нещо, но се спря, когато забеляза отчаяния поглед на Лисбет Саландер.
	— Случило ли се е нещо?
	— В момента се случва. Имаш ли мобилен телефон?
	— Какво?
	— Мобилен. Телефон. Трябва да се обадя.
	Андеш Юнасон с колебание погледна към вратата.
	— Андеш… Нужен ми е телефон. Веднага!
	Той усети отчаянието в гласа й, пъхна ръка във вътрешния си джоб и протегна своята „Моторола“. Лисбет буквално я изтръгна от ръката му. Не можеше да се обади на Микаел Блумквист, защото предполагаше, че телефонът му се подслушва от врага. Проблемът бе, че той никога не й бе давал номера на анонимния си син „Ериксон Т10“. И нямаше нужда, защото не очакваше тя да му позвъни от своя изолатор. Лисбет се поколеба за една десета от секундата и набра номера на мобилния на Ерика Бергер. Чу три сигнала, преди тя да отговори.


	Ерика Бергер се намираше в БМВ-то си, на километър от дома си в Салтшьобаден, когато получи разговор, който не бе очаквала. От друга страна обаче, Лисбет Саландер вече я бе изненадала сутринта.
	— Бергер.
	— Саландер. Нямам време да обяснявам. Имаш ли номера на анонимния телефон на Микаел? Онзи, който не е подслушван?
	— Да.
	— Обади му се. _Веднага!_ Телебориан ще се срещне с Юнас на Централна гара в 15 ч.
	— Но какво…
	— Побързай. Телебориан. Юнас. Рингът на Централна гара. 15 ч. Има само четвърт час.
	Лисбет затвори мобилния да не би Ерика да се изкуши да пропилее секунди в ненужни въпроси. Погледна часовника, който тъкмо показваше 14,46.
	Ерика Бергер натисна спирачките и паркира в края на пътя. Протегна се към бележника с телефоните в чантата си и потърси номера, който той й бе дал вечерта, когато се срещнаха в „Гърнето на Самир“.


	Микаел Блумквист чу пиукането на мобилния. Стана от кухненската маса, отиде в кабинета на Лисбет Саландер и взе телефона от бюрото.
	— Да?
	— Ерика.
	— Здравей.
	— Телебориан ще се срещне с Юнас на ринга на Централна гара в 15 ч. Имаш няколко минути.
	— Какво…?
	— Телебориан…
	— Чух. Откъде знаеш?
	— Престани да говориш и бягай.
	Микаел погледна часовника. 14,47.
	— Благодаря. Чао.
	Грабна компютърната си чанта и се втурна по стълбите, вместо да чака асансьора. Докато тичаше, набра синия анонимен телефон на Хенри Кортез.
	— Кортез.
	— Къде си?
	— В Академичната книжарница.
	— Телебориан ще се срещне с Юнас на ринга на Централна гара в 15 ч. На път съм, но ти си по-наблизо.
	— О, дявол го взел! Отивам.
	Микаел дотича до Йотгатан и с най-висока скорост се насочи към шлюза. Погледна ръчния си часовник, когато, останал без дъх, стигна площада при шлюза. Моника Фигерула май бе спечелила червена точка, като каза, че трябва да започне да тренира. 14,56. Нямаше да успее. Огледа се за такси.


	Лисбет Саландер върна телефона на Андеш Юнасон.
	— Благодаря — каза.
	— Телебориан ли? — попита Андеш Юнасон.
	Не можеше да не чуе името.
	Тя кимна и срещна погледа му.
	— Телебориан е едно истинско, истинско животно. Нямаш си представа.
	— Не. Но предчувствам, че тук се случва нещо, което те прави толкова възбудена, колкото не съм те виждал, откакто си под моите грижи. Надявам се да знаеш какво вършиш.
	Лисбет му отправи крива усмивка.
	— Ще получиш отговор на този въпрос в най-скоро време — каза тя.


	Хенри Кортез изхвръкна от Академичната книжарница и се затича като луд. Пресече Свеавеген на виадукта при Местер Самюелсгатан и продължи право надолу към Клара Нора, където зави по виадукта Клараберг над Васагатан. Мина над Кларабергсгатан, промушвайки се между автобус и две коли, които френетично започнаха да му свирят, и се промъкна през вратите на Централна гара точно в 15,00.
	Взе ескалатора до централния перон по три стъпала наведнъж и затича покрай „Покетшоп“, преди да забави темпото, за да не привлича внимание. Вглеждаше се напрегнато в лицата близо до ринга.
	Не можа да види Телебориан, нито мъжа, когото Кристер Малм бе фотографирал пред „Копакабана“ на първи май и когото смятаха за Юнас. Погледна часовника. 15,01. Дишаше така, сякаш бе участвал в Стокхолмския маратон.
	Реши да рискува, избърза през залата и през вратите излезе на Васагатан. Спря се, огледа се и започна да се взира в хората наоколо. Никакъв Петер Телебориан. Никакъв Юнас.
	Обърна се и бързо се върна на Централна гара. 15,03. Около ринга беше пусто.
	После вдигна поглед и за секунда мерна рошавия профил и брадата на Петер Телебориан, който излизаше от входа на будката за вестници от другата страна на залата. В следващата секунда до него изникна мъжът от снимките на Кристер Малм. _Юнас._ Двамата пресякоха залата и изчезнаха навън към Васагатан през северната врата.
	Хенри Кортез си отдъхна. Избърса потта от челото си с длан и тръгна след двамата мъже.


	Микаел Блумквист пристигна на стокхолмската Централна гара с такси в 15,07. Побърза към централната зала, но не видя ни Телебориан, ни Юнас. Нито Хенри Кортез.
	Вдигна своя „Т10“ с намерението да звънне на Хенри Кортез в мига, в който телефонът иззвъня в ръката му.
	— Хванах ги. Седят в кръчмата „Трите чаши“ на Васагатан, при наклона към Алкалалинен.
	— Благодаря, Хенри. Къде си?
	— На бара. Пия коктейл. Заслужил съм го.
	— Окей. Ще ме познаят, така че ще стоя настрани. Предполагам, нямаш възможност да чуеш какво си говорят.
	— Никаква. Виждам гърба на Юнас, а тоя проклет Телебориан мърмори, като говори, така че не мога да видя и движенията на устните.
	— Разбирам.
	— Но може да имаме проблем.
	— Какъв?
	— Юнас е оставил портфейла и мобилния си на масата. И чифт ключове за кола върху портфейла.
	— Окей. Ще видя какво мога да направя.


	Телефонът на Моника Фигерула иззвъня. Прозвуча саундтракът от „Имало едно време на запад“. Моника остави книгата за божествата, която явно никога нямаше да завърши.
	— Здравей. Микаел е. Какво правиш?
	— Седя си у дома и сортирам стари снимки на стари любовници. Бях грубо изоставена по-рано днес.
	— Извинявай. Колата ти наблизо ли е?
	— Като проверявах за последно, беше на паркинга отвън.
	— Добре. Имаш ли желание за една разходка из града?
	— Не особено. Какво става?
	— Петер Телебориан точно сега пие бира с Юнас на Васагатан. И след като сътруднича на Сепо, мислех, че може би ще се заинтересуваш.
	Моника Фигерула вече беше скочила от дивана, протягайки се за ключовете от колата.
	— Не се шегуваш, нали?
	— Ни най-малко. Юнас е оставил ключове за кола на масата пред себе си.
	— Тръгвам.


	Малин Ериксон не отговаряше на телефона, но Микаел Блумквист имаше късмет и хвана Лоти Карим, която се намираше в магазин „Оленс“ и купуваше подарък за рождения ден на мъжа си. Микаел я помоли да поработи извънредно и възможно най-бързо да се насочи към кръчмата като подкрепление на Хенри Кортез. После звънна пак на Кортез.
	— Ето плана. След пет минути ще имам кола на мястото. Ще паркираме на Йернвегсгатан, малко по-долу от кръчмата.
	— Окей.
	— Лоти Карим ще дойде след няколко минути като подкрепление.
	— Добре.
	— Щом тръгнат от кръчмата, поемаш Юнас. Ще го проследиш пеша и ще ми кажеш по мобилния къде се намирате. Трябва да знам, ако го видиш да се приближава до някоя кола. Лоти ще пуснеш след Телебориан. Ако не успеем да стигнем, запиши номера на колата му.
	— Окей.


	Моника Фигерула паркира до „Нордик Лайт Хотел“, пред „Арланда Експрес“. Микаел Блумквист отвори вратата откъм шофьора минута след като бе паркирала.
	— В коя кръчма са?
	Микаел обясни.
	— Трябва да поискам подкрепление.
	— Не се тревожи. Под наблюдение са.
	Моника Фигерула го погледна недоверчиво.
	— И откъде знаеш, че тази среща ще се състои?
	— Сори. Защита на източниците.
	— Да нямате някаква проклета разузнавателна служба в „Милениум“? — избухна тя.
	Микаел изглеждаше доволен. Винаги бе забавно да го начукаш на Сепо в тяхната зона.
	Всъщност нямаше ни най-малка представа как стана така, че Ерика Бергер изненадващо му се обади, за да му съобщи, че Телебориан и Юнас ще се срещат. Тя нямаше поглед върху редакционната работа в „Милениум“ от 10 април. Разбира се, знаеше кой е Телебориан, но Юнас изникна през май и доколкото Микаел знаеше, Ерика дори нямаше понятие за неговото съществуване, камо ли че е предмет на разследване и в „Милениум“, и в Сепо.
	В най-скоро време трябваше да проведе сериозен разговор с Ерика Бергер.


	Лисбет Саландер си подсвиркваше с уста и гледаше екрана на своя ръчен компютър. След разговора по мобилния на доктор Андеш Юнасон тя изтласка всички мисли за Секцията и се фокусира върху проблема на Ерика Бергер. След сериозен размисъл от групата мъже между 26 и 54-годишни зачеркна всички женени. Знаеше, че едва ли има рационален статистически и научен аргумент в основата на това й решение. „Отровната писалка“ без съмнение можеше да бъде и съпруг с пет деца и куче. Можеше да е човек, работещ в охраната. Можеше дори да е жена, макар да не вярваше в това.
	Чисто и просто искаше да ограничи броя на имената в списъка и след последното съкращение той бе намалял от 48 на 18. Установи, че голяма част от тези 18 бяха по-значими репортери, шефове или средни шефове на възраст 35 и отгоре. Ако не намереше нищо интересно сред тях, щеше да разшири състава.
	В четири следобед влезе в домашния сайт на Хакерската република и пусна списъка на _Plague_. Той й звънна след няколко минути.
	— 18 имена. Какво да ги правя?
	— Поработи върху тях. Гледай на това като на упражнение.
	— Окей.
	— Едно от имената е на един мръсник. Намери го.
	— По какви показатели?
	— Трябва бързо да работиш. Утре ми дърпат шалтера. Преди това трябва да сме го намерили.
	Тя обясни ситуацията с „отровната писалка“ на Ерика Бергер.
	— Окей. Има ли някаква печалба в това?
	Лисбет Саландер помисли за секунда.
	— Да. Няма да дойда и да те подпаля.
	— А иначе щеше ли?
	— Плащам ти всеки път, когато те помоля да направиш нещо за мен. Това тук не е за мен. Все едно, че плащаш данъци.
	— Започваш да проявяваш признаци на социална ангажираност.
	— Е?
	— Окей.
	Тя изпрати кодовете за достъп до редакцията на СМП и изключи ICQ-то.


	Часът вече бе 16,20, когато Хенри Кортез се обади.
	— Започват да се раздвижват.
	— Окей. Готови сме.
	Мълчание.
	— Разделиха се пред кръчмата. Юнас тръгна на север. Лоти следи Телебориан на юг.
	Микаел вдигна пръст и посочи Юнас, който се мерна на Васагатан. Моника Фигерула кимна. След няколко секунди Микаел можа да види и Хенри Кортез. Моника Фигерула стартира колата.
	— Пресича Васагатан и продължава към Кунгсгатан — каза Хенри Кортез в мобилния.
	— Дръж се на разстояние да не те забележи.
	— Има много народ.
	Мълчание.
	— Върви на север по Кунгсгатан.
	— На север по Кунгсгатан — повтори Микаел.
	Моника Фигерула смени скоростта и зави по Васагатан. За малко спряха на червен светофар.
	— Къде сте сега? — попита Микаел, щом завиха по Кунгсгатан.
	— До магазин ПУБ. Движи се бързо. Тръгва в северна посока по Дротнинггатан.
	— На север, Дротнинггатан — каза Микаел.
	— Окей — каза Моника Фигерула, направи неразрешен завой по „Клара Нора“ и подкара към улица „Улоф Палме“.
	Зави и натисна спирачки пред сградата на Шведския индустриален съюз. Юнас пресече улица „Улоф Палме“ и тръгна нагоре към Свеавеген. Хенри Кортез го следваше от другата страна на улицата.
	— Зави на изток…
	— Окей. Виждаме ви и двамата.
	— Завива по Холендергатан.
	— Ало… Кола. Червено ауди.
	— Кола — каза Микаел и отбеляза номера, който Кортез набързо избърбори.
	— От коя страна е паркирал? — запита Моника Фигерула.
	— С лице на юг — докладва Кортез. — Излиза пред вас на улица „Улоф Палме“… сега.
	Моника Фигерула вече караше и минаваше по Дротнинггатан. Натисна клаксона и размаха ръка на един-двама пешеходци, опитващи се да пресекат на червено.
	— Благодаря, Хенри. Ние го поемаме оттук.
	Червеното ауди пътуваше в южна посока по Свеавеген. Моника Фигерула го следваше, като същевременно набираше номер на мобилния си с лявата ръка.
	— Ще ми намериш ли един автомобилен номер, червено ауди — каза и продиктува съобщения от Хенри Кортез номер.
	— Юнас Сандберг, роден през 71-ва. Какво каза… Хелсиньоргатан, Киста. Благодаря.
	Микаел записа получените от Моника Фигерула данни.
	Последваха червеното ауди през Хамнгатан до Страндвеген и после веднага нагоре по Артилеригатан. Юнас Сандберг паркира на една пресечка от Военния музей. Прекоси улицата и влезе през вратата на къща от края на деветнайсети и началото на двайсети век.
	— Хм… — каза Моника Фигерула и погледна Микаел.
	Той кимна. Юнас Сандберг бе влязъл в къща само на една пресечка от онази, в която министър-председателят бе наел апартамент за частната си среща.
	— Добра работа — каза Моника Фигерула.
	В същия момент се обади Лоти Карим и каза, че доктор Петер Телебориан е вървял до Кларабергсгатан, после по ескалаторите на Централна гара и продължил към полицията на Кунгсхолмен.
	— Полицията? В 17 часа в събота? — запита Микаел.
	Моника Фигерула и Микаел Блумквист отчаяно се спогледаха. Моника помисли няколко секунди. После вдигна мобилния и звънна на криминален инспектор Ян Бублански.
	— Здравей. Моника. От РПС/Сек. Преди известно време се срещнахме на Нор Меларстранд.
	— Какво има? — попита Ян Бублански.
	— Имаш ли някой дежурен?
	— Соня Мудиг — каза Бублански.
	— Ще помоля за една услуга. Знаеш ли дали е в сградата на полицията?
	— Съмнявам се. Времето е прекрасно и е събота вечер.
	— Окей. Ще опиташ ли да се свържеш с нея или с някой друг от разследването, който би могъл да свърши нещо в коридора на прокурор Ричард Екстрьом? Питам се дали в момента при него има среща.
	— Среща?
	— Нямам време да обяснявам. Искам да знам дали в момента се среща с някого. И в такъв случай — с кого.
	— Искаш да шпионирам прокурор, който ми е началник?
	Моника Фигерула вдигна вежди. После вдигна и рамене.
	— Да — каза тя.
	— Окей — каза Бублански и затвори.


	Всъщност Соня Мудиг се намираше по-близо до сградата на полицията, отколкото се опасяваше Бублански. Седеше с мъжа си и пиеше кафе на балкона у една приятелка, която живееше във Васастан. Бяха освободени от грижите за децата, тъй като родителите на Соня ги бяха взели за седмица, и решиха да направят нещо старомодно, като да си хапнат и да отидат на кино.
	Бублански обясни защо я търси.
	— И под какъв предлог ще се замъкна при Екстрьом?
	— Обещах да му изпратя вчера сведения за Ниедерман, но просто забравих да му ги оставя, преди да си тръгна. На бюрото ми са.
	— Окей — каза Соня Мудиг.
	Погледна мъжа и приятелката си.
	— Трябва да вървя в Къщата. Ще взема колата, с малко късмет ще се върна след час.
	Мъжът й въздъхна. Приятелката й въздъхна.
	— Всъщност аз съм си дежурна — извинително каза Соня Мудиг.
	Паркира на Бергсгатан, отиде в стаята на Бублански и взе трите листа, съдържащи хилавите резултати от преследването на полицейския убиец Роналд Ниедерман.
	_Не е кой знае какво_ — помисли си.
	После излезе на стълбището и се качи един етаж по-горе. Застана на вратата на коридора. Беше пуст през тази съботна вечер. Соня не се промъкваше. Просто вървеше много, много тихо. Застана пред затворената врата на Екстрьом. Чу гласове и прехапа долната си устна.
	Внезапно куражът я напусна и тя се почувства смешна. При нормална ситуация щеше да почука, да отвори вратата, да възкликне: _Здрасти, о, тука ли си още?_ И да влезе. Сега й се струваше, че ако постъпи по този начин, ще направи грешка. Огледа се.
	Защо й се обади Бублански? За каква среща ставаше дума?
	Погледна към коридора. Точно срещу вратата на Екстрьом имаше малка заседателна зала за десетина човека. Самата тя често бе седяла там на разни събрания.
	Влезе в залата и тихо затвори вратата. Щорите бяха спуснати и стъклената стена към коридора бе покрита с плътни завеси. В стаята беше сумрачно. Придърпа стол, седна и нави завесата, така че се получи малък процеп, през който виждаше коридора.
	Усещаше се отвратително. Ако някой отвореше вратата, щеше да й бъде много трудно да обясни какво прави там. Вдигна мобилния и погледна часовника на дисплея. Малко преди шест. Изключи звука, облегна се на гърба на стола и загледа затворената врата на стаята на Екстрьом.


	В седем вечерта _Plague_ дрънна на Лисбет Саландер.
	— Окей. Влязох в администрацията на СМП.
	— Къде точно?
	Той й прехвърли един уеб адрес.
	— Няма да успеем за 24 часа. Дори да имаме електронната поща на всичките 18 души, ще отнеме дни да се хакнат личните им компютри. Повечето сигурно не са и в мрежата в събота вечер.
	— _Plague_, концентрирай се върху персоналните им компютри, а аз ще поема компютрите им в СМП.
	— Така си и мислех. Твоят ръчен компютър е малко ограничен. Да искаш нещо по-специално?
	— Не. Който и да е от тях.
	— Окей.
	— _Plague._
	— Да.
	— Ако не намерим нищо до утре сутринта, искам да продължиш.
	— Окей.
	— И ще ти платя.
	— Ами! Това си е забавно.
	Тя изключи ICQ-то и влезе в адреса, в който _Plague_ бе подредил всички администратори от СМП. Първо провери дали Петер Флеминг е включен. Не беше. После влезе в сървъра на СМП. Така можеше да проследи цялата активност на електронната поща, дори имейли, отдавна изтрити от отделните потребители.
	Започна с Ернст Теодор Билинг, на 43 години, един от нощните шефове в СМП. Отвори пощата му и започна да търси назад във времето. Отделяше по около две секунди на всеки имейл, достатъчно, за да си създаде представа кой е писал и какво е съдържанието. След няколко минути вече се бе запознала с рутинната поща под формата на ежедневни докладни, графици и други безинтересни неща.
	Прегледа писмата от последните три месеца. После се върна назад, месец по месец, като четеше само заглавията и отваряше само имейлите, които събуждаха интереса й. Разбра, че Ернст Билинг ходи с жена на име София и че й държи лош тон. Установи, че в това няма нищо забележително, защото Билинг държеше лош тон на повечето хора, с които поддържаше лична кореспонденция — репортери и други. Въпреки това й се стори странно, че човек може толкова открито да се обръща към приятелката си с думи като _проклета дебелана_, _тъпачка_ или _проклета п…ка_.
	Щом стигна една година назад, се спря. Вместо това отиде в неговия _Explorer_ и започна да проучва сърфирането му в мрежата. Забелязва, че подобно на повечето мъже от неговата възрастова група, от време на време е минавал през порносайтове. Установи също, че се интересува от коли и често посещава сайтове за нови модели автомобили.
	След около час ровене Лисбет изключи Билинг и го зачерта от списъка. Тръгна по-нататък към Лаш Йорян Волберг, на 51 години, репортер ветеран от правната редакция.


	Тощен Едклинт влезе в полицията на Кунгсхолмен към седем и половина в събота вечерта. Моника Фигерула и Микаел Блумквист го очакваха. Седнаха на същата заседателна маса, на която Микаел Блумквист бе седял предишния ден.
	Едклинт осъзна, че върви по много тънък лед и че са нарушени известен брой вътрешни правила, когато допусна Блумквист в коридора. Моника Фигерула решително нямаше право да го кани на своя глава. В обикновени случаи в тайните коридори на РПС/Сек не се допускаха дори съпрузи или съпруги — любезно ги приканваха да чакат своите партньори долу на стълбите. А Блумквист на всичкото отгоре беше и журналист. За в бъдеще щеше да му се разрешава да посещава само временно наетото помещение на Фридхемсплан.
	Но от друга страна, външни хора все пак се появяваха в коридорите, макар и по специална покана. Чуждестранни гости, учени, академици, временни консултанти… Постави Блумквист в графата „временни консултанти“. Цялото това дърдорене за класифицирана информация си беше чиста глупост. За достъп до нея се изискваше надлежно разрешение. Едклинт бе решил, че ако отнякъде се появи критика, ще твърди, че лично е дал такова на Блумквист.
	Ако не се прецака де. Едклинт седна и погледна Фигерула.
	— Как разбра за срещата?
	— Блумквист ми се обади към четири — отвърна тя с усмивка.
	— А ти как разбра за срещата?
	— От един източник — каза Микаел Блумквист.
	— Да направя ли заключението, че си установил нещо като наблюдение над Телебориан?
	Моника Фигерула поклати глава.
	— И на мен това бе първото, което ми мина през ума — каза тя с бодър глас, сякаш Микаел Блумквист не се намираше в стаята. — Но не издържа. Дори някой да е проследил Телебориан по поръка на Блумквист, същият не би могъл предварително да изчисли, че докторът ще се срещне тъкмо с Юнас Сандберг.
	Едклинт бавно кимна.
	— Така… какво предстои? Нелегално подслушване или какво?
	— Мога да те уверя, че не се занимавам с нелегално подслушване и дори не съм чувал за такова — каза Микаел Блумквист, напомняйки, че всъщност и той е в стаята. — Бъди реалист. С нелегално подслушване се занимават държавните служби.
	Едклинт подсвирна.
	— Значи няма да кажеш как получи информация за срещата.
	— Ще кажа. От един източник. Защитен източник. Какво ще кажеш да се концентрираме върху плодовете на информацията?
	— Не обичам загадките — каза Едклинт. — Но… окей. Какво знаем?
	— Казва се Юнас Сандберг — каза Моника Фигерула. — Обучен водолаз, бил в полицейската школа в началото на деветдесетте. Първо работил в Упсала, после в Сьодертеле.
	— Ти нали идваш от Упсала…
	— Да, но сме се разминали за някоя и друга година. Тъкмо съм започвала, когато той е заминал за Сьодертеле.
	— Окей.
	— Бил назначен в контраразузнаването на РПС/Сек през 1998-ма. Изпратен с тайна мисия в чужбина през 2000-та. Според нашата документация би трябвало да се намира официално в посолството в Мадрид. Проверих там. Нямат представа кой е Юнас Сандберг.
	— Точно като Мортенсон. Официално преместен някъде, където не се намира.
	— Само шефът на канцеларията има възможност да прави такова нещо систематично и то да сработва.
	— А в обикновени случаи всичко може да мине за грешка в документацията. Ние я забелязваме, защото й обръщаме специално внимание. А ако някой започне да мърмори, му казват само това е секретно или че има нещо общо с тероризма.
	— Остава още доста работа по бюджета.
	— Шефът на бюджета?
	— Може би.
	— Окей? Друго?
	— Юнас Сандберг живее в Солентуна. Неженен е, но има дете от учителка в Сьодертеле. Има лиценз за две огнестрелни оръжия. Прибран човек, пълен трезвеник. Единственото странно е, че, изглежда, е вярващ и е бил в _Livets Ord_* през деветдесетте.
	[* Словото на Живота — религиозна секта (шв.). — Б.пр.]
	— Това пък откъде го изрови?
	— Говорих с бившия ми шеф в Упсала. Той много добре помни Сандберг.
	— Добре. Религиозен военен водолаз с две оръжия и дете в Сьодертеле. Друго?
	— Преди около три часа го идентифицирахме. Доста бързо стана.
	— Извинявай. Какво знаем за къщата на Артилеригатан?
	— Все още не много. Стефан е успял да се свърже с човек от градското строителство. Имаме скиците на имота. Право на строеж от края на по-миналия век. Шест етажа с общо двайсет и две жилища, плюс осем апартамента в малка къща на двора. Прегледах наемателите, но не открих нищо забележително. Двама от живеещите там са съдени за престъпления.
	— Кои?
	— Някой си Линдстрьом на първия етаж. 63-годишен. Осъден за застрахователни измами през седемдесетте години. И някой си Витфелт на третия етаж. 47-годишен. Два пъти осъждан за побой над бившата си съпруга.
	— Хм…
	— Онези, които живеят там, са добре подбрани граждани от средната класа. Има само едно жилище, което буди въпроси.
	— Кое?
	— Жилището на най-горния етаж. Единайсет стаи с нещо като параден вход. Собственост на фирма, наречена „Белона АД“.
	— И с какво се занимават?
	— Един Господ знае. Изработват пазарни анализи и имат оборот от около трийсет милиона крони годишно. Всички собственици на „Белона АД“ живеят в чужбина.
	— Аха.
	— Какво „аха“?
	— Само „аха“. Дай нататък за „Белона“.
	В този момент през вратата влезе онзи служител, когото Микаел знаеше единствено като Стефан.
	— Здрасти, шефе — поздрави той Тощен Едклинт. — Весела работа. Проверих историята на жилището на „Белона“.
	— И? — запита Моника Фигерула.
	— Фирмата „Белона“ е основана през седемдесетте и е закупила жилището от наследничката на предишния собственик, жена на име Кристина Седерхолм, родена през 1917 г.
	— Така.
	— Била е омъжена за Ханс Вилем Франке, онзи каубой, дето се скарал с П. Г. Винге при основаването на РПС/Сек.
	— Добре — каза Тощен Едклинт. — Много добре. Моника, искам денонощно наблюдение на къщата. Проверете какви телефони има там. Искам да знам кой влиза и кой излиза през вратата, какви коли посещават адреса. Обичайното.
	Едклинт погледна Микаел Блумквист. Изглеждаше, сякаш се кани да каже нещо, но се въздържа. Микаел вдигна вежди.
	— Доволен ли си от информационния поток? — попита накрая Едклинт.
	— Напълно. А ти доволен ли си от приноса на „Милениум“?
	Едклинт бавно кимна.
	— Нали се сещаш, че могат да ме пратят по дяволите за това? — каза.
	— Не и от моя страна. Гледам на получаваната тук информация като на защитен източник. Ще пресъздадем фактите, но няма да казвам откъде съм ги получил. И преди да ги дам за печат, ще направя с теб официално интервю. Ако не искаш да отговаряш, само казваш: _Без коментар._ Или можеш да публикуваш текст, в който да изложиш мнението си за Секцията за специални анализи. Сам ще решиш.
	Едклинт кимна.
	Микаел бе доволен. Само за няколко часа Секцията внезапно придоби физическа форма. Това беше истински пробив.


	Соня Мудиг гневно установи, че срещата в стаята на прокурор Екстрьом се проточва. Бе открила забравена четвъртлитрова бутилка минерална вода на заседателната маса. Два пъти се обади на съпруга си да му каже, че ще закъснее, и обеща да го компенсира с хубава вечеря веднага щом се прибере. Ставаше неспокойна и се чувстваше като натрапница.
	Чак в седем и половина съвещанието свърши. Беше напълно неподготвена, когато вратата се отвори и в коридора излезе Ханс Фасте. Плътно последван от доктор Петер Телебориан. След това излезе по-възрастен сивокос мъж, когото Соня Мудиг никога не бе виждала преди. Накрая — прокурор Екстрьом, който навличаше сакото си, докато гасеше осветлението и заключваше вратата.
	Соня Мудиг вдигна мобилния към процепа в завесата и направи две снимки на групата пред вратата на Екстрьом. Забавиха се само няколко секунди, преди да тръгнат по коридора.
	Тя затаи дъх, когато минаваха покрай съвещателната зала, където се криеше. Осъзна, че е плувнала в студена пот, когато най-сетне чу вратата долу на стълбите да се затваря. Изправи се с треперещи колене.


	Бублански се обади на Моника Фигерула малко след осем вечерта.
	— Искаше да знаеш дали Екстрьом е имал някаква среща.
	— Да — каза Моника Фигерула.
	— Току-що е приключила. Екстрьом се е срещнал с доктор Петер Телебориан и предишния ми сътрудник, криминален инспектор Ханс Фасте, както и с някакъв възрастен индивид, когото не познаваме.
	— Един момент — каза Моника Фигерула, постави ръка на слушалката и се обърна към останалите. — Ударът ни даде резултат. Телебориан е отишъл право при прокурор Екстрьом.
	— Там ли си още?
	— Прощавай. Имаме ли някакво описание на непознатия трети от компанията?
	— Нещо по-добро. Пращам ти негова снимка.
	— Снимка. Прекрасно, дължа ти голяма услуга.
	— Щеше да ме улесниш, ако знаех за какво става дума.
	— Ще се обадя пак.
	Няколко минути седяха около масата в тишина.
	— Окей — каза накрая Едклинт. — Телебориан се среща със Секцията и след това отива направо при прокурор Екстрьом. Какво ли не бих дал да разбера за какво са говорили!
	— Можеш да питаш мен — предложи Микаел Блумквист.
	Едклинт и Фигерула го погледнаха.
	— Срещнали са се да уточнят подробностите на стратегията, която да използват, за да приковат Лисбет Саландер на процеса след месец.
	Моника Фигерула го изгледа. После бавно кимна с глава.
	— Това е предположение — каза Едклинт. — Освен ако не притежаваш паранормални способности.
	— Никакво предположение — каза Микаел. — Срещнали са се да очертаят подробностите за съдебнопсихиатричната експертиза за Саландер. Телебориан тъкмо е завършил доклада.
	— Глупости! Саландер даже не е преглеждана.
	Микаел Блумквист вдигна рамене и отвори компютърната си чанта.
	— Това не бе спряло Телебориан и преди. Ето последната версия на съдебнопсихиатричния доклад. Както виждате, носи дата от седмицата, когато започва процесът.
	Едклинт и Фигерула разгледаха документа пред тях. Накрая бавно се спогледаха, после обърнаха погледи към Микаел Блумквист.
	— И откъде го получи това? — запита Едклинт.
	— Сори. Закрила на източниците.
	— Блумквист… трябва да можем да се доверяваме един на друг. Ти криеш информация. Имаш ли още изненади от този тип?
	— Да. Разбира се, че си имам тайни. Както съм убеден, че и ти не си ми дал картбланш да видя всичко, което имате тук, в Сепо. Нали?
	— Не е едно и също.
	— Ами! Същото е. Това дело изисква сътрудничество. Точно както казваш, трябва да си имаме взаимно доверие. Не крия нищо, което да може да помогне на твоето разследване за Секцията или за различните извършени престъпления. Вече предоставих материал, който показва, че Телебориан е извършил престъпление заедно с Бьорк през 1991-ва, и предвидих, че ще му възложат да направи същото сега. И ето го документа, който доказва това.
	— Но имаш тайни.
	— Естествено. Или ще преустановиш сътрудничеството ни, или ще трябва да се примириш с това.
	Моника Фигерула дипломатично вдигна пръст.
	— Извинете, но означава ли това, че прокурор Екстрьом работи за Секцията?
	Микаел сбърчи вежди.
	— Не знам. По-скоро имам чувството, че е необходимият идиот, когото Секцията използва. Той е кариерист, но иначе е по-скоро честен и малко откачен. Затова пък един източник ми разказа, че преглътнал повечето казано от Телебориан за Лисбет Саландер по времето, когато преследването й беше в пълен ход.
	— Искаш да кажеш, че не трябва много да го манипулират? Че е лесен?
	— Точно. А Ханс Фасте е кретен, който вярва, че Лисбет Саландер е лесбийка сатанистка.


	Ерика Бергер седеше сама във вилата си в Салтшьобаден. Чувстваше се парализирана и неспособна да се концентрира върху някакво разумно занимание. През цялото време очакваше някой да позвъни и да й каже, че нейни снимки са се появили в интернет.
	На няколко пъти се хвана, че мисли за Лисбет Саландер, и осъзна, че таи суетни надежди, свързани с нея. Саландер лежеше в Салгренската болница. Нямаше право на посещения и дори не четеше вестници. Но имаше изумителни познания. Въпреки изолацията си бе успяла да се свърже чрез _ICQ_ с Ерика, а после и по телефона. Сама бе разрушила империята на Венерстрьом и спасила „Милениум“ преди две години.
	В осем вечерта на вратата почука Сузан Линдер. Ерика така се стресна, сякаш някой бе произвел изстрел в стаята.
	— Ей, Бергер. Седиш си тук в мрака и изглеждаш тъжна.
	Ерика кимна и запали осветлението.
	— Здравей. Ще сложа кафе…
	— Не. Остави на мен. Нещо ново?
	_И още как. Лисбет Саландер се обади и пое контрола върху моя компютър. И звънна да каже, че Телебориан и някой си Юнас имали среща на Централна гара следобед._
	— Не. Нищо ново — каза. — Но има нещо, в което искам да те пробвам.
	— Окей.
	— Какво ще кажеш за възможността да не е сталкер, а някой от кръга на познатите ми, който се е вкопчил в мен?
	— Каква е разликата?
	— Сталкерът трябва да е непознат човек, фиксирал се върху мен. Вторият вариант е личност, която иска да си отмъсти и да саботира живота ми по лични причини.
	— Интересна мисъл. Как ти хрумна?
	— Аз… обсъдих въпроса с един човек днес. Не мога да й кажа името, но според нея заплахите на истинския сталкер изглеждат различно. Преди всичко един сталкер никога не би написал имейла до Ева Карлсон от културния отдел.
	Сузан Линдер бавно кимна.
	— Има нещо в това. Знаеш ли, така и не прочетох въпросните имейли. Може ли да ги видя?
	Ерика извади своя лаптоп и го постави на кухненската маса.


	Моника Фигерула придружи Микаел Блумквист на излизане от полицията към десет вечерта. Спряха на същото място в парка Крунуберг, както предния ден.
	— Ето ни пак тук. Смяташ ли да си тръгнеш и да работиш, или искаш да отидем у дома и да правим секс?
	— Ами…
	— Микаел, не се чувствай притеснен от мен. Ако трябва да работиш, просто го направи.
	— Слушай, Фигерула, страхотно си обсебваща.
	— А ти не искаш да си обсебен от никого. Това ли имаш предвид?
	— Не. Не по този начин. Но има някого, с когото трябва да говоря тази нощ и това ще отнеме време. Така че преди да съм готов, ти вече ще спиш.
	Тя кимна.
	— Ще се видим.
	Той я целуна по бузата и тръгна към автобусната спирка на Фридхемсплан.
	— Блумквист! — викна тя.
	— Какво?
	— Утре сутрин също съм свободна. Ела на закуска, ако успееш.


	Глава двайсет и първа
	Събота, 4 юни — понеделник, 6 юни

	Лисбет Саландер получи редица предвещаващи беда тръпки в мига, в който се захвана с шефа на новините Андеш Холм. Той беше на 58 и заради това изпадаше от групата, но Лисбет го бе включила за всеки случай, след като двамата с Ерика Бергер бяха в лоши отношения. Холм беше интригант и изпращаше на разни хора имейли, в които клюкарстваше как някой не си вършел работата.
	Лисбет установи, че Холм не харесва Ерика Бергер и че отделя значително време за намеци по адрес на _женището_, което казало това или направило онова. Той сърфираше в мрежата само в сайтовете на свързани с работата хора. Ако имаше други интереси, вероятно ги задоволяваше в свободното си време и на друг компютър.
	Беше го запазила като кандидат за ролята на „отровната писалка“, но май нямаше да е той. Лисбет стигна до извода, че Холм е толкова нахакан, че дори не се нуждае от заобикалки и от анонимни имейли. Ако искаше да нарече Ерика Бергер „курва“, щеше да го направи открито. И не изглеждаше от типа, който би си направил труда да се промъкне посред нощ в жилището на Ерика Бергер.
	Към десет направи пауза и влезе в „смахнатата маса“. Разбра, че Микаел Блумквист още не се е появил. Изпита леко раздразнение и се запита с какво ли се занимава и дали е успял да стигне навреме за срещата на Телебориан.
	После се върна към сървъра на СМП.
	Отиде на следващото име в списъка, това на редакционния секретар за спорта Клаес Лундин, на 29 години. Тъкмо отвори пощата му, когато внезапно се спря и прехапа долната си устна. Изключи Лундин и вместо това влезе в електронната поща на Ерика Бергер.
	Върна се назад във времето. Беше сравнително кратък списък на файлове, тъй като регистрацията й за електронната поща бе направена на 2 май. Първият имейл бе сутрешна докладна, изпратена от редакционния секретар Петер Фредриксон. През първия ден няколко души й бяха писали да й пожелаят „добре дошла“ в СМП.
	Лисбет внимателно изчете имейлите, получени от Ерика Бергер. Разбра, че още от ден първи в кореспонденцията с шефа на новините Андеш Холм преобладаваше враждебният тон. Явно не теглеха заедно каруцата по който и да е въпрос и Лисбет установи, че Холм умишлено усложнява живота на Бергер, като й изпраща по два-три имейла за дреболии.
	Прескочи рекламите, спама и чисто новинарските докладни. Съсредоточи се върху това, което приличаше на лична кореспонденция. Изчете вътрешните бюджетни сметки, резултатите от обяви и маркетинг, имейлите, разменяни с икономическия директор Кристер Селберг в продължение на цяла седмица и съдържащи ожесточени спорове за съкращения на персонала. Ерика бе получила раздразнен мейл от шефа на правната редакция за някакъв заместващ, на име Юханес Фриск, комуто явно бе възложила някакъв недостатъчно оценен материал. Независимо от първите приветствени имейли, изглежда, нямаше ни един сътрудник на началническо ниво, който да вижда нещо позитивно в аргументите или предложенията на новата главна редакторка.
	След малко Лисбет се върна към началото и направи някои статистически изчисления. Установи, че от всички по-висши началници в СМП около Ерика, изглежда, само четирима не се опитваха да подкопават авторитета й: председателят на управата Боргшьо, редакционният секретар Петер Фредриксон, шефът на уводната страница Гунар Магнусон и шефът на културната страница Себастиян Страндлунд.
	_В този СМП никога ли не са чували за жени? Всички шефове — мъже._
	Човекът, с когото Ерика Бергер си имаше най-малко работа, бе началникът на културната страница. Откакто бе постъпила там, тя бе обменила със Себастиян Страндлунд само два имейла. Най-приятелските и явно най-изпълнени със симпатии имейли идваха от редактора на уводната страница Магнусон. Боргшьо бе лаконичен и директен. Всички останали шефове се отдаваха на открито мародерство.
	_Защо, по дяволите, тази група мъже въобще са назначили Ерика Бергер, след като единственото им желание е да я разкъсат на парчета?_
	Човекът, с когото имаше най-много общо, бе редакционният секретар Петер Фредриксон. Той беше като нейна пришита сянка на всички събрания. Той подготвяше СМП, съвещаваше се с Ерика за различни текстове и проблеми, той движеше почти цялата работа.
	Обменяше имейли с Ерика около дузина пъти на ден.
	Лисбет събра всички негови писма до Ерика и ги прочете едно по едно. В някои случаи Фредриксон възразяваше срещу взети от Ерика решения. И се аргументираше. Ерика Бергер явно му имаше доверие, след като често сменяше решенията си, приемайки мотивите му. Никога не беше враждебен. Но пък нямаше и най-малкият намек за лично отношение към Ерика.
	Лисбет затвори пощата на Ерика Бергер и потъна в размисъл.
	Отвори профила на Петер Фредриксон.


	_Plague_ без особен напредък бе проверявал персоналните компютри на различните сътрудници в СМП. Цяла вечер. Успя да се провре при шефа на новините Андеш Холм, тъй като той имаше открита връзка към кабинета си, за да може по всяко време на денонощието да се включи и да надзирава нечия работа. Личният му компютър бе един от най-досадните, които _Plague_ някога бе хаквал. Затова пък се провали с останалите осемнайсет имена от списъка, с който го бе снабдила Лисбет Саландер. Допълнително спомогна и фактът, че никой от онези, на които почука, не бе онлайн в съботната вечер. Вече започваше да му писва от невъзможната задача, когато Лисбет Саландер му дрънна в десет и половина вечерта.
	— Какво?
	— Петер Фредриксон.
	— Окей.
	— Зарежи другите. Фокусирай се на него.
	— Защо?
	— Интуиция.
	— Ще отнеме време.
	— Има и друг начин. Фредриксон е редакционен секретар и работи по една програма, наречена _Integrator_, за да има наблюдение върху компютъра си в СМП от вкъщи.
	— Нищо не знам за _Integrator_.
	— Малка програма отпреди две години. Сега е аут. _Integrator_ има бръмбар. Има я в архивите на Хакерската република. На теория можеш да обърнеш програмата и да влезеш в компютъра му от службата.
	_Plague_ въздъхна. Тя, която някога бе негова ученичка, сега знаеше повече от него.
	— Окей. Ще опитам.
	— Ако намериш нещо, дай го на Кале Блумквист, ако вече не съм онлайн.


	Микаел Блумквист се върна в жилището на Лисбет Саландер на Мусебаке малко преди дванайсет. Беше уморен, взе душ и сложи кафеварката. После отвори компютъра на Лисбет Саландер и й дрънна на нейния _ICQ_.
	— Крайно време беше.
	— Сори.
	— Къде си последното денонощие?
	— Правих секс с тайна агентка. И преследвах Юнас.
	— Успя ли за срещата?
	— Да. Хванала си Ерика?
	— Единственият начин да стигна до теб.
	— Умно.
	— Утре ме местят в ареста.
	— Знам.
	— _Plague_ ще е на разположение с мрежата.
	— Чудесно.
	— Остава само финалът.
	Микаел кимна на себе си.
	— Сали… ще направим това, което трябва.
	— Знам. Ти си предвидим.
	— Както винаги си чаровница.
	— Нещо друго, което трябва да знам?
	— Не.
	— В такъв случай имам още работа в мрежата.
	— Окей. Всичко хубаво.


	Сузан Линдер се пробуди рязко от дрънчене в ухото й. Някой бе задействал алармата за движение, която бе поставила в антрето на долния етаж на вилата на Ерика Бергер. Изправи се на лакът и видя, че часът е 5,23. Тихичко се измъкна от леглото и нахлузи джинси, фланелка и маратонки. Пъхна спрея със сълзотворен газ в задния си джоб и взе палката със себе си.
	Безшумно мина покрай вратата на спалнята на Ерика Бергер и видя, че е затворена и съответно заключена.
	После спря на стълбите и се ослуша. Внезапно чу слабо щракване и движение на долния етаж. Бавно слезе по стълбите, в антрето отново спря и се ослуша.
	Някой в кухнята местеше стол по пода. Тя здраво хвана палката и безшумно се отправи към вратата. Отвори и видя плешив небръснат мъж, който седеше на кухненската маса с чаша портокалов сок и вестник СМП в ръка. Той усети присъствието й и вдигна поглед.
	— Ти пък, по дяволите, коя си? — попита.
	Сузан Линдер си отдъхна и се опря на рамката на вратата.
	— Грегер Бакман, предполагам. Здравей. Аз съм Сузан Линдер.
	— Така. Ще ме удариш ли по главата с палката, или искаш чаша сок?
	— С удоволствие — каза Сузан и остави палката. — Имам предвид сока.
	Грегер Бакман се протегна за чаша от мивката и наля сок от картонена кутия.
	— Работя за „Милтън Секюрити“ — каза Сузан Линдер. — Мисля, че е най-добре съпругата ти да обясни присъствието ми.
	Грегер Бакман се изправи.
	— Да не се е случило нещо с Ерика?
	— Жена ти е добре. Но имаше малко неприятности. Търсихме те в Париж.
	— Париж. Мамка му, аз бях в Хелзинки.
	— Тъй ли? Извинявай, но жена ти мислеше, че си в Париж.
	— Другия месец.
	Грегер тръгна към вратата.
	— Вратата на спалнята е заключена. Ще ти трябва код, за да я отвориш — каза Сузан Линдер.
	— Код ли?
	Тя му даде трите цифри, които трябваше да набере, за да отвори вратата на спалнята. Той затича по стълбите към горния етаж. Сузан Линдер се протегна през масата и взе оставения от него СМП.


	В десет сутринта в неделя доктор Андеш Юнасон влезе при Лисбет Саландер.
	— Здравей, Лисбет.
	— Здравей.
	— Исках само да те предупредя, че полицията ще дойде на обяд.
	— Добре.
	— Не изглежда много да се тревожиш.
	— Не.
	— Имам подарък за теб.
	— Подарък? Защо?
	— Беше една от най-забавните ми пациентки от дълго време насам.
	— Нима? — каза Лисбет Саландер подозрително.
	— Разбрах, че се увличаш по ДНК и генетика.
	— Кой ме е издал… оная психоложка, предполагам.
	Андеш Юнасон кимна.
	— Ако ти е скучно в ареста… ето последния писък от изследванията на ДНК.
	Даде й една тухла, която се наричаше _Spirals — Mysteries of DNA_, с автор професор Йошито Такамура от Токийския университет. Лисбет Саландер отвори книгата и прочете изброените в съдържанието глави.
	— Красиво — каза тя.
	— Би ми било интересно да чуя как така четеш проучвания на учени, които дори и аз не разбирам.
	Щом Андеш Юнасон напусна стаята, Лисбет извади компютъра. Последен напън. От „Личен състав“ на СМП бе научила, че Петер Фредриксон е работил там шест години. През това време е излизал два пъти в дълги болнични. Два месеца през 2003 и три през 2004 г. От файловете за персонала заключи, че причината и двата пъти е било изгаряне. Предшественикът на Ерика Бергер, Хокан Мурандер, един път бе направил запитване дали Фредриксон наистина може да остане като редакционен секретар.
	Приказки. Приказки. Приказки. Нищо конкретно, за което да се захванеш.
	В дванайсет без четвърт звънна _Plague_.
	— Какво?
	— Още ли си в болницата?
	— Познай.
	— Той е.
	— Сигурен ли си?
	— Включи се преди половин час. Успях да вляза в домашния му компютър. Има снимки на Ерика Бергер, сканирани на хард диска.
	— Благодаря.
	— Изглежда доста апетитна.
	— _Plague…_
	— Знам. Какво да правя?
	— Качил ли е снимки в мрежата?
	— Не виждам засега.
	— Можеш ли да минираш компютъра му?
	— Вече е направено. Ако се опита да качи в мрежата снимки или нещо по-голямо от двайсет килобайта, хард дискът му ще се строши.
	— Прекрасно.
	— Смятам да спя. Ти добре ли си?
	— Както винаги.
	Лисбет изключи ICQ-то. Хвърли поглед на часовника и видя, че наближава обяд. Бързо съчини съобщение, което адресира до _Yahoo_, „смахнатата маса“.

	Микаел. Важно. Веднага се обади на Ерика Бергер и й предай, че Петер Фредриксон е „отровната писалка“.

	В момента, в който изпращаше съобщението, чу движение в коридора. Вдигна своя „Палм Тунгстен Т3“ и целуна екрана му. После изключи компютъра и го остави в нишата зад масичката до леглото й.
	— Здравей, Лисбет — каза адвокат Аника Джанини от вратата.
	— Здравей.
	— Полицията ще те вземе след малко. Нося ти дрехи. Надявам се да ти станат.
	Лисбет със съмнение погледна подбора от красиви тъмни панталони и светли блузи.


	Две униформени полицайки от полицията в Гьотеборг отведоха Лисбет Саландер, а Аника Джанини я придружи до ареста.
	Когато вървяха по коридора покрай нейната стая, Лисбет забеляза, че няколко души от персонала я гледат с откровено любопитство. Тя любезно им махна, някой й отвърна. Сякаш случайно и Андеш Юнасон стоеше на рецепцията. Спогледаха се и си кимнаха. Още преди да са завили зад ъгъла, Лисбет забеляза, че Андеш Юнасон се отправя към стаята й.
	По време на пътуването към ареста Лисбет не размени и дума с полицайките.


	Микаел Блумквист затвори своя айбук и преустанови работа в седем сутринта. Постоя малко на бюрото на Лисбет Саландер, взирайки се с празен поглед пред себе си.
	После отиде в спалнята й и погледна гигантското й двойно легло. След малко се върна в кабинета, отвори мобилния и позвъни на Моника Фигерула.
	— Здравей. Микаел е.
	— О, здравей. Вече си станал?
	— Току-що приключих работа и отивам да си легна. Исках само да ти звънна и да ти кажа „здрасти“.
	— Мъжете, които правят това, винаги имат задни мисли.
	Той се засмя.
	— Блумквист, може да дойдеш и да спиш тук.
	— Ще бъда скучна компания.
	— Ще го понеса.
	Микаел взе такси до Понтонергатан.


	Ерика Бергер прекара неделята в леглото с Грегер Бакман. Лежаха и си говореха или полуспяха. Следобед се облякоха и направиха дълга разходка до параходния мостик и из селището.
	— СМП беше грешка — каза Ерика Бергер, когато се върнаха у дома.
	— Не говори така. Сега е трудно, но ти го знаеше. Всичко ще се оправи, когато свикнеш с работата.
	— Не е работата. С нея се справям. Отношението.
	— Хм…
	— Не се чувствам удобно. Но не мога да напусна само след няколко седмици работа.
	Тя тъжно седна до кухненската маса и се загледа в една точка. Грегер Бакман никога не бе виждал жена си толкова отчаяна.


	Криминален инспектор Ханс Фасте срещна за пръв път Лисбет Саландер в дванайсет и половина в неделя, когато полицайка от Гьотеборг я въведе в стаята на Маркус Ерландер.
	— Голям дявол си, едва те хванахме — каза Ханс Фасте.
	Лисбет Саландер му хвърли дълъг поглед и реши, че е идиот. Не възнамеряваше да отдели и секунда на съществуването му.
	— Полицейски инспектор Гунила Веринг ще те съпровожда при пътуването до Стокхолм — каза Ерландер.
	— Така — каза Фасте. — Тогава да тръгваме. Има доста хора, които искат сериозно да си поговорят с теб, Саландер.
	Ерландер се сбогува с Лисбет Саландер. Тя не му обърна внимание.
	Бяха решили за по-просто да осъществят транспортирането на затворничката със служебна кола до Стокхолм. Гунила Веринг караше. В началото на пътуването Ханс Фасте седеше на предната седалка с глава, обърната към задната, и се опитваше да разговаря с Лисбет Саландер. Към Алингсос вратът го заболя и той се отказа.
	Лисбет Саландер наблюдаваше пейзажа през прозореца. Изглежда, че Фасте въобще не съществуваше в съзнанието й.
	_Телебориан имаше право. Тя е, мамка му, умствено изостанала_ — мислеше си Фасте. — _Това ще променим в Стокхолм._
	От време на време поглеждаше Лисбет и се опитваше да си изгради представа за жената, която бе преследвал толкова дълго. Дори Ханс Фасте изпитваше жалост, когато погледнеше слабичкото момиче. Запита се колко ли тежи. Но си спомни, че е лесбийка и че съответно не е истинска жена.
	Затова пък беше възможно онова със сатанизма да е преувеличено. Тя не изглеждаше особено сатанински.
	С ирония разбра, че щеше да е много по-добре да я беше арестувал за трите убийства, за които първоначално я подозираха, но действителността вече надминаваше всички очаквания. С пистолет може да се справи и слабичко момиче. А сега ставаше дума за тежък побой над членове на висшето ръководство на МК „Свавелшьо“, в какъвто без съмнение бе виновна. Имаше технически доказателства за това й деяние, което тя сигурно възнамеряваше да отрече.


	Моника Фигерула събуди Микаел Блумквист към един следобед. Седя на балкона и допрочете книгата за античните богове, докато се вслушваше в хъркането на Микаел от спалнята. Цареше мир и спокойствие. Когато влезе и го погледна, внезапно разбра, че я привлича повече, отколкото който и да е друг мъж през последните години.
	Беше приятно, но и тревожно чувство. Микаел Блумквист не можеше да бъде стабилна част от нейното съществуване.
	Когато Микаел стана, отидоха на Нор Меларстранд и пиха кафе. После тя го довлече у дома и правиха секс през останалата част от следобеда. Той я остави около седем вечерта. Усети липсата му в мига, в който я целуна по бузата и затвори външната врата.


	Към осем вечерта в неделя Сузан Линдер почука у Ерика Бергер. Не спеше там, откакто Грегер Бакман се бе завърнал, така че посещението й беше частно. Няколкото денонощия, които прекара като нощен гост у Ерика, им позволиха да се сближат по време на дългите разговори в кухнята. Сузан установи, че харесва Ерика Бергер. Виждаше една отчаяна жена, която се прави, че безгрижно отива на работа, но която всъщност е ходещ чувал страх.
	Сузан Линдер подозираше, че Ерика не се страхуваше само от „отровната писалка“. Но не беше лекар, а и животът и житейските проблеми на Ерика Бергер не бяха нейна работа. Затова потегли към Бергер само за да я поздрави и да попита дали всичко е наред. Намери Ерика и мъжа й в лошо настроение в кухнята. Изглежда, бяха прекарали неделята в обсъждане на важни неща.
	Грегер Бакман сложи кафе. Сузан Линдер бе едва от няколко минути в къщата, когато мобилният иззвъня.


	Ерика Бергер отговаряше на всеки разговор през деня с нарастващо чувство на крушение.
	— Бергер.
	— Здрасти, Рики.
	_Микаел Блумквист. По дяволите! Не съм му казала, че папката на Боргшьо е изчезнала._
	— Здравей, Мике.
	— Саландер е преместена в ареста в Гьотеборг и утре ще бъде прехвърлена в Стокхолм.
	— Разбирам.
	— Тя ти е изпратила едно… едно съобщение.
	— Така ли?
	— Много е загадъчно.
	— Какво?
	— Казва, че „отровната писалка“ е Петер Фредриксон.
	Ерика Бергер седя онемяла десетина секунди, докато мислите препускаха из главата й. _Невъзможно. Петер не е такъв. Саландер трябва да е сбъркала._
	— Нещо друго?
	— Не. Това е цялото съобщение. Разбираш ли за какво става дума?
	— Да.
	— Рики, какво общо имате ти и Лисбет? Тя ми се обади да ми каже за Телебориан и…
	— Благодаря ти, Мике. После ще говорим.
	Тя затвори мобилния и погледна Сузан Линдер с напълно полудели очи.
	— Казвай — каза Сузан Линдер.


	Сузан Линдер изпита противоречиви чувства. Ерика Бергер внезапно бе получила съобщение, че нейният редакционен секретар Петер Фредриксон е „отровната писалка“. Думите просто не й стигаха, когато го разказа. После Сузан Линдер попита откъде знае, че Фредриксон е нейният сталкер.
	Ерика Бергер внезапно замълча. Сузан наблюдаваше очите й и видя как нещо се промени в настроението на главната редакторка. Ерика Бергер изведнъж придоби напълно объркан вид.
	— Не мога да ти кажа…
	— Какво значи това?
	— Сузан, знам само, че Фредриксон е „отровната писалка“. Но не мога да ти кажа откъде имам информацията. Какво да правя?
	— Трябва да ми кажеш, за да мога да ти помогна.
	— Аз… не мога. Ти не разбираш.
	Ерика Бергер се изправи и застана до кухненския прозорец с гръб към Сузан Линдер. Накрая се обърна.
	— Отивам при този мръсник.
	— Хайде сега, по дяволите! Никъде няма да ходиш, най-малкото в дома на човек, движен от такава омраза към теб.
	Ерика Бергер изглеждаше раздвоена.
	— Седни. Кажи ми какво се е случило. Микаел Блумквист се обади, нали?
	Ерика кимна.
	— Аз… през деня помолих един хакер да разгледа домашните компютри на персонала.
	— Така значи. С други думи, виновна си в тежко компютърно престъпление. Затова не искаш да кажеш кой е хакерът.
	— Обещах никога да не казвам… Това засяга и други хора. Нещо, върху което работи Микаел.
	— Блумквист познава ли „отровната писалка“?
	— Не, той само предаде съобщението.
	Сузан Линдер наклони глава и заразглежда Ерика Бергер. Внезапно в главата й се образува асоциативна верига.
	_Ерика Бергер. Микаел Блумквист._ „Милениум“. _Съмнителни полицаи, които влизат с взлом и подслушват жилището на Блумквист. Сузан Линдер наблюдава наблюдаващите. Блумквист работи като луд върху историята на Лисбет Саландер._
	Че Лисбет Саландер беше демон на компютрите, бе широко известно в „Милтън Секюрити“. Никой не знаеше как е придобила уменията си и до Сузан никога не беше достигал слух, че Саландер е хакер. Но при един случай Драган Армански бе казал нещо в смисъл, че Саландер доставяла направо невероятни доклади. Хакер…
	_Но, по дяволите, Саландер лежи в изолация в Гьотеборг._
	Беше безумие.
	— За Саландер ли говорим? — попита Сузан Линдер.
	Ерика Бергер изглеждаше като тресната от мълния.
	— Не мога да обсъждам източника си на информация. Нито дума.
	Сузан Линдер внезапно прихна.
	_Саландер е била. Бергер го потвърди от ясно по-ясно. Тя е извън релси._
	_Но това е невъзможно._
	_Какво става, по дяволите?_
	Значи по време на своето затворничество Лисбет Саландер се е заела със задачата да разбере коя е „отровната писалка“. Чиста лудост.
	Нямаше никаква представа кое какво е в историята на Лисбет Саландер. Беше я срещала може би пет пъти през годините, в които работи в „Милтън Секюрити“, и никога не бе разменяла и дума с нея. Възприемаше Саландер като упорит и социално неприспособим човек, с извънредно дебела черупка, която и най-добрата бормашина не би могла да пробие. Установи също, че Драган Армански бе разперил закрилящи крила над Лисбет Саландер. И тъй като много го уважаваше, Сузан Линдер предположи, че шефът й има своите добри причини да защитава упоритото девойче.
	_„Отровната писалка“ е Петер Фредриксон._
	Дали бе права? Имаше ли някакви доказателства?
	В продължение на два часа Сузан Линдер разпитва Ерика Бергер за Петер Фредриксон. Искаше да знае каква бе ролята му в СМП и какви са били отношенията им под нейно ръководство. Не научи кой знае какво от отговорите.
	Ерика Бергер се колебаеше. Искаше й се да отиде у Фредриксон и да предизвика директен сблъсък, но в същото време не беше сигурна, че получената информация е вярна. Накрая Сузан Линдер я убеди да не се втурва у Петер Фредриксон и да не му отправя веднага обвинения, защото ако е невинен, Бергер ще изглежда като пълен идиот.
	Междувременно Сузан Линдер обеща да се поогледа. Обещание, за което съжали в момента, в който го изричаше, след като нямаше никаква представа до какво би довело това.
	Но сега паркира старичкия си фиат страда колкото можа по-близо до жилището на Петер Фредриксон във Фисксетра. Заключи вратите и се огледа. Не беше сигурна какво точно прави, но предположи, че ще се принуди да почука у тях и по някакъв начин да го накара да отговори на известен брой въпроси. Остро съзнаваше, че това занимание далеч надхвърляше задълженията й в „Милтън Секюрити“ и че Драган Армански ще побеснее, ако разбере с какво се е захванала.
	Не беше добър план. И фактически се провали, преди тя изобщо да успее да го задвижи.
	В мига, в който влезе в двора и се приближи до вратата на Петер Фредриксон, тя се отвори. Сузан Линдер веднага го позна от снимката му във файла на персонала, който бе проучила на компютъра на Ерика Бергер. Продължи напред и двамата се разминаха. Той пое към гаража на паркинга. Сузан Линдер, разколебана, спря и видя, че е малко преди единайсет вечерта. Запита се накъде е тръгнал Петер Фредриксон, и изтича обратно към колата си.


	Микаел Блумквист дълго седя, загледан в мобилния си след разговора с Ерика Бергер. Запита се какво става. Гневно погледна компютъра на Лисбет Саландер, но по това време тя вече бе преместена в ареста в Гьотеборг и нямаше възможност да я запита.
	Отвори синия си телефон Т10 и позвъни на Идрис Гиди в Анеред.
	— Здравей. Микаел Блумквист е.
	— Здравей — каза Идрис Гиди.
	— Исках само да звънна и да ти кажа, че може да прекратиш работата си за мен.
	Идрис Гиди вече бе изчислил, че Микаел Блумквист ще се обади, след като Лисбет Саландер бъде отведена в ареста.
	— Разбирам — каза той.
	— Може да запазиш мобилния телефон, както се разбрахме. През седмицата ще се разплатим.
	— Благодаря.
	— Аз трябва да ти благодаря за помощта.
	Отвори айбука и започна работа. По развитието на нещата през последните седмици можеше да се предположи, че голяма част от ръкописа трябва да се преработи и че най-вероятно ще се получи съвсем нов материал.
	Въздъхна.


	В единайсет и четвърт Петер Фредриксон паркира колата си на три пресечки от дома на Ерика Бергер. Сузан Линдер вече знаеше накъде се е отправил и го пропусна, за да не привлече вниманието му. Подмина колата му повече от две минути след като бе паркирал. Установи, че е празна. Подмина и къщата на Ерика Бергер, продължи още малко и чак тогава паркира. Дланите й се потяха.
	Отвори кутийка _Catch Dry_ и взе доза енфие.
	После открехна вратата на колата и се огледа. Щом разбра, че Фредриксон е на път към Салтшьобаден, вече знаеше, че информацията на Саландер е правилна. Как бе научила, не знаеше, но повече не се съмняваше, че Фредриксон е „отровната писалка“. Предположи, че не е тръгнал към Салтшьобаден да се забавлява, а че има нещо на ум.
	Което бе чудесно, стига да можеше да го хване на местопрестъплението.
	Извади телескопична палка от страничния джоб на вратата и я претегли на ръката си. Натисна ключалката на дръжката и оттам изскочи тежкият еластичен стоманен кабел. Тя стисна зъби.
	Ето защо бе напуснала полицейския отряд в Сьодермалм.
	Един-единствен път бе избухнала в страшен гняв, когато отрядът за трети път в три дни отиде на адрес в Хегерштен, след като една и съща жена бе звъняла в полицията, крещейки за помощ, защото мъжът й я пребивал. И точно както при първите два случая, при пристигането на отряда ситуацията се бе вече успокоила.
	Докато разпитваха жената, държаха мъжа й на стълбите. _Не, тя не искаше да заявява в полицията. Не, това беше грешка. Не, той беше мил… всъщност грешката е била нейна. Тя го е провокирала…_
	През цялото време простакът стоеше и се хилеше, гледайки Сузан Линдер право в очите.
	Тя така и не можа да си обясни защо го направи. Но внезапно нещо в нея се скъса, тя извади палката и го цапна през устата. Първият удар не бе толкова силен. Пукна му устната и той се сви. През следващите десет секунди, докато колегите й не я сграбчиха и насила не я издърпаха навън, тя обсипа гърба, бъбреците, хълбоците и раменете му с дъжд от удари с палката.
	Не повдигнаха обвинение. Тя напусна същата вечер, върна се у дома и плака цяла седмица. После се съвзе и отиде да почука на вратата на Драган Армански. Разказа му какво е направила и защо е напуснала полицията. Търсеше работа. Армански се колебаеше. Помоли я да му даде време да размисли върху въпроса. Вече бе престанала да се надява, когато той й се обади след шест седмици и каза, че е готов да я пробва.
	Сузан Линдер направи горчива гримаса и напъха палката зад колана на гърба си. Провери дали е на мястото си спреят със сълзотворен газ в десния джоб на якето и дали връзките на маратонките й са здраво завързани. После тръгна обратно към къщата на Ерика Бергер и се вмъкна в имота.
	Знаеше, че алармата против движение в задния двор още не е инсталирана, затова се движеше безшумно по тревата покрай храстите на оградата. Не го виждаше. Заобиколи къщата и застина. Внезапно го видя като сянка в сумрака на ателието на Грегер Бакман.
	_Той не знае колко е опасно да се върне тук. Не може да се въздържи._
	Беше приклекнал и се опитваше да надникне през процепа на завесата на салона. После се премести на терасата и надникна през спуснатите щори на големия френски прозорец, все още покрит с шперплат.
	Сузан Линдер изведнъж се усмихна.
	Промъкна се през двора към ъгъла на къщата, докато той бе с гръб към нея. Скри се зад два лозови храста до портата и зачака, наблюдавайки го през клонака. От мястото си Фредриксон можеше да вижда и част от кухнята. Явно бе намерил нещо интересно за гледане, защото минаха десет минути, преди отново да се раздвижи. Приближи се към Сузан Линдер.
	Щом зави зад ъгъла и я подмина, Сузан Линдер се изправи и заговори с тих глас:
	— Ало, Фредриксон.
	Той се закова на място и се обърна към нея.
	Видя очите му да светят в мрака. Не можеше да различи израза на лицето му, но усети как, шокиран, сдържа дъха си.
	— Можем да направим това простичко или сложничко — каза тя. — Ще отидем при колата ти и…
	Той се обърна и се опита да се затича.
	Сузан Линдер вдигна телескопичната палка и нанесе убийствено болезнен удар от външната страна на лявото му коляно, точно по капачката.
	Той падна със задавен вик.
	Тя вдигна палката за още един удар, но се възпря. Усети на врата си очите на Драган Армански.
	Наведе се и го преобърна по корем, опирайки коляно в гърба му. Грабна дясната му ръка, изви я на гърба и му сложи белезниците. Беше слаб и не оказа съпротива.


	Ерика Бергер загаси лампата в дневната и закуцука към горния етаж. Вече не се нуждаеше от патериците, но стъпалото все още я болеше, щом прехвърлеше тежестта си на него. Грегер Бакман загаси в кухнята и последва жена си. Никога преди не бе виждал Ерика Бергер толкова нещастна. Нищо, което й каза, не успя да я успокои или да намали чувството й на страх.
	Тя се съблече и се пъхна в леглото с гръб към него.
	— Не си ти виновен, Грегер — каза, когато го чу да си ляга.
	— Не си добре — каза той. — Искам да си останеш у дома няколко дни.
	Обви с ръка раменете й. Тя не се опита да го отблъсне, но лежеше неподвижно. Той се наведе и внимателно я целуна по шията, прегръщайки я.
	— Нищо не можеш да кажеш или да направиш, за да облекчиш положението. Знам, че имам нужда от пауза. Чувствам се така, сякаш съм се качила на бавен влак и внезапно съм разбрала, че пътувам в грешна посока.
	— Можем да излезем в морето и да поплаваме малко. Да се махнем от всичко.
	— Не. Не мога да се махна от всичко.
	Обърна се към него.
	— Сега най-лошото, което мога да направя, е да избягам. Трябва да реша проблемите. После може да заминем.
	— Окей — каза Грегер. — Аз май не съм ти от особена помощ.
	Тя слабо се усмихна.
	— Не. Не си. Но благодаря, че си тук. Обичам те безумно, нали знаеш.
	Той кимна.
	— Не мога да повярвам, че е Петер Фредриксон — каза Ерика Бергер. — Никога не съм долавяла у него и най-малка враждебност към мен.


	Сузан Линдер се чудеше дали да позвъни у Ерика Бергер, когато видя осветлението на долния етаж да угасва. Погледна надолу към Петер Фредриксон. Не беше казал и дума. Лежеше напълно пасивно. Сузан доста дълго мисли, преди да вземе решение.
	Наведе се, сграбчи белезниците и го изправи на крака, подпирайки го на портата.
	— Можеш ли да стоиш? — попита.
	Той не отговори.
	— Окей. Тогава ето какво. Ако окажеш и най-малка съпротива, ще получиш същото и на десния крак. А ако още се съпротивляваш, ще ти счупя ръцете. Ясно ли ти е какво казвам?
	Тя долови тежкото му дишане. Страх?
	Бутна го пред себе си, изведе го на улицата до колата му през три пресечки. Той куцаше. Тя го подкрепяше. Когато стигнаха до колата, срещнаха разхождащ се през нощта човек с куче. Той спря и загледа окования Петер Фредриксон.
	— Полицейска акция — каза с твърд глас Сузан Линдер. — Вървете си у дома.
	Сложи го на задната седалка и го закара у тях във Фисксетра. Часът бе дванайсет и половина през нощта и нямаше жива душа, когато стигнаха неговата врата. Сузан Линдер извади ключовете му и го поведе по стълбите нагоре към жилището му на третия етаж.
	— Не може да влизаш у дома — каза Петер Фредриксон.
	Първото, което каза, откак го бе оковала в белезници.
	Тя отвори вратата на апартамента и го бутна вътре.
	— Нямаш право. Трябва да имаш заповед за обиск…
	— Не съм полицай — с нисък глас каза тя.
	Той се втренчи недоверчиво в нея.
	Тя го сграбчи за ризата и го избута пред себе си в дневната, накара го да седне на дивана. Беше грижливо почистен тристаен апартамент. Спалня отляво, кухня от другата страна на антрето, малък кабинет към дневната.
	Тя надникна там и въздъхна с облекчение. _The smoking gun._ Веднага видя снимки от фотоалбума на Ерика Бергер, пръснати на бюрото до компютъра. На стената около компютъра бе окачил трийсетина нейни снимки. Тя разгледа изложбата с вдигнати вежди. Ерика Бергер бе страхотно красива жена. И имаше доста по-забавен сексуален живот от Сузан Линдер.
	Чу Петер Фредриксон да се размърдва, върна се в дневната и го сграбчи. Удари го веднъж и го довлече в кабинета, където го накара да седне на пода.
	— Стой мирно! — каза.
	Отиде в кухнята и намери хартиен плик от „Консум“. Извади снимките от стената една по една. Намери и осакатения фотоалбум и дневниците на Ерика Бергер.
	— Къде е видеофилмът? — попита тя.
	Петер Фредриксон не отговори. Сузан Линдер отиде в дневната и включи телевизора. Във видеокасетофона имаше касета, но й отне известно време, докато намери на дистанционното откъде се включва.
	Извади филма и доста се позабави, докато се увери, че не е направил няколко копия.
	Намери тийнейджърските любовни писма на Бергер и доклада за Боргшьо. После насочи интереса си към компютъра на Петер Фредриксон. Видя, че има скенер, свързан към персонален компютър _IBM_. Вдигна капака му и намери оставена там снимка на Ерика Бергер на купон в „Клуб Екстрийм“ през новогодишната нощ на 1986 година според надписа на стената.
	Стартира компютъра и забеляза, че е с парола.
	— Каква е паролата? — попита.
	Петер Фредриксон инатливо мълчеше на пода, отказвайки да разговаря с нея.
	Внезапно Сузан Линдер бе обхваната от спокойствие. Знаеше, че технически погледнато, бе извършвала престъпление след престъпление тази вечер, включително нещо, което можеше да се окачестви като незаконна принуда и дори тежко нарушение на човешките права. Но не й пукаше. Напротив, чувстваше се по-скоро ободрена.
	След малко вдигна рамене, порови в джоба си и извади швейцарския си военен нож. Преряза всички кабели към компютъра, обърна го с гръб към себе си и използва отвертката звезда да го отвори. Отне й петнайсетина минути да разглоби компютъра и да извади хард диска.
	Огледа се. Беше взела всичко, но за всеки случай прегледа основно всички чекмеджета, купищата хартия и рафтовете. Изведнъж погледът й попадна на стар училищен каталог от 1978 г., който лежеше на перваза на прозореца. Видя, че е от гимназията в Юршсхолм.
	_Ерика Бергер не беше ли учила в гимназията в Юршсхолм?…_ Отвори каталога и заразглежда клас подир клас.
	Намери Ерика Бергер, 18-годишна, със студентска шапка и слънчева усмивка с трапчинки. Беше облечена в тънка бяла памучна рокля и държеше букет в ръка. Изглеждаше като образец на невинна тийнейджърка с отлични оценки.
	Сузан Линдер почти загуби връзката, но я намери на следващата страница. Никога нямаше да го познае от снимката, но текстът не оставяше никакво съмнение. Петер Фредриксон. Бил е в съседна паралелка. Видя слабо момче със сериозно изражение, което гледаше в обектива изпод козирката на фуражката.
	Вдигна поглед и срещна очите на Петер Фредриксон.
	— Още тогава си беше курва.
	— Впечатляващо — каза Сузан Линдер.
	— Чукаше се с всяко момче в училище.
	— Съмнявам се.
	— Беше мръсна…
	— Не казвай. Какво се случи? Не можа ли да й влезеш в гащите?
	— Гледаше през мен като през въздух. Смееше ми се. И когато започна в СМП, дори не ме позна.
	— Да бе, да — каза Сузан Линдер уморено. — Трябва да си имал скучно детство. Сега ще говорим ли сериозно?
	— Какво искаш?
	— Не съм полицай — каза Сузан Линдер. — Аз съм от онези, които се грижат за такива като теб.
	Тя зачака фантазията му да си свърши работата.
	— Искам да знам дали си качвал снимки в интернет.
	Той поклати глава.
	— Сигурен ли си?
	Той кимна.
	— Ерика Бергер сама ще реши дали ще повдигне обвинение срещу теб в полицията за тормоз, незаконни заплахи и взлом, или ще се споразумеете някак.
	Той не каза нищо.
	— Ако реши да не ти обръща внимание, а аз мисля, че само това усилие заслужаваш, ще те държа под око.
	Вдигна палката.
	— Ако някога пак се доближиш до дома на Ерика Бергер или й изпратиш имейл, или по някакъв друг начин я притесниш, ще се върна при теб. Ще те пребия така, че и майка ти да не може да те познае. Разбра ли?
	Той не отговори.
	— Така че имаш възможност да поставиш край на тази история. Интересуваш ли се?
	Той бавно кимна.
	— В такъв случай ще препоръчам на Ерика Бергер да те прати на майната ти. Не мисли да се връщаш на работа. Смятай се за уволнен.
	Той кимна.
	— Ще изчезнеш от живота й и от Стокхолм. Хич не ми пука какво ще правиш и къде ще отидеш. Търси работа в Гьотеборг или Малмьо. Излез отново в болнични. Прави каквото искаш. Но остави Ерика Бергер на мира.
	Той пак кимна.
	— Договорихме ли се?
	Внезапно Петер Фредриксон заплака.
	— Не исках нищо лошо — каза. — Исках само…
	— Искаше само да превърнеш живота й в ад и успя. Имам ли думата ти?
	Той кимна.
	Тя се наведе, обърна го по корем и отключи белезниците. Взе плика с живота на Ерика Бергер и го остави да седи там на пода.


	Часът бе два и половина в понеделник сутринта, когато Сузан Линдер излезе от вратата на Фредриксон. Смяташе да остави цялата работа за утрешния ден, но разбра, че ако ставаше дума за нея самата, щеше да държи да научи нещо още през нощта. Освен това колата й все още бе паркирана в Салтшьобаден. Позвъни за такси.
	Грегер Бакман отвори още преди да е успяла да натисне звънеца. Беше по джинси и изглеждаше сънлив.
	— Ерика будна ли е? — попита Сузан Линдер.
	Той кимна.
	— Нещо ново ли е станало? — запита.
	Тя кимна и му се усмихна.
	— Влез. Ще седнем да говорим в кухнята.
	Влязоха.
	— Ей, Бергер — каза Сузан Линдер, — научи се да спиш от време на време.
	— Какво е станало?
	Тя протегна плика от „Консум“.
	— Петер Фредриксон обещава да те остави на мира за в бъдеще. Дявол знае дали мога да му вярвам, но ако спази дадената дума, ще е по-добре и по-безболезнено да си спестиш заявление в полицията и процес. Сама ще решиш.
	— _Той_ ли е?
	Сузан Линдер кимна. Грегер Бакман поднесе кафе, но Сузан не искаше. Беше пила твърде много кафета през последното денонощие. Седна и разказа какво се бе случило пред къщата им през нощта.
	Ерика Бергер седя мълчаливо дълго време. После се изправи, отиде на горния етаж и се върна със своето копие от училищния каталог. Дълго гледа лицето на Петер Фредриксон.
	— Помня го — каза накрая. — Но изобщо нямах представа, че това е същият Петер Фредриксон, който работи в СМП. Дори не си спомних името му, преди да го видя в училищния каталог.
	— Какво се случи тогава? — запита Сузан Линдер.
	— Нищо. Абсолютно нищо. Беше тихо и съвсем безинтересно момче от съседната паралелка. Мисля, че имахме съвместни часове по нещо. Май френски, ако помня вярно.
	— Каза, че си се отнасяла към него като към въздух.
	Ерика кимна.
	— Възможно е. Беше непознат и не беше в нашата компания.
	— Отблъснала ли си го, или нещо подобно?
	— Не, за Бога! Никого не съм отблъсквала. В гимназията имахме кампания против пренебрежителното отношение, а аз бях председател на ученическия съвет. Просто не си спомням дори да ме е заговарял или да съм разменила поне една дума с него.
	— Окей — каза Сузан Линдер. — Във всеки случай била си като трън в очите му. Два дълги периода е бил в болнични от стрес. А може да има и други причини за излизане в болнични, които не знаем.
	Тя стана и си сложи коженото яке.
	— Ще задържа хард диска му. Технически погледнато, това си е кражба и не трябва да е у теб. Не се безпокой, ще го отворя, като се прибера.
	— Чакай, Сузан… Как бих могла някога да ти се отблагодаря?
	— Ами можеш да ми пазиш гърба, когато гневът на Армански се стовари върху ми като гръмотевица от небето.
	Ерика я гледаше сериозно.
	— Ще загазиш ли за това?
	— Не знам… наистина не знам.
	— Мога ли да ти платя за…
	— Не. Но Армански може би ще осчетоводи тази нощ. Надявам се да го стори, защото ще означава, че одобрява каквото съм направила и няма веднага да ме уволни.
	— Ще се погрижа да я осчетоводи.
	Ерика Бергер се изправи и силно прегърна Сузан Линдер.
	— Благодаря ти, Сузан. Ако някога имаш нужда от помощ, в мое лице имаш приятел. За каквото и да е.
	— Благодаря. Не оставяй така тези снимки. Впрочем „Милтън Секюрити“ може да ти предложи страхотни сейфове.
	Ерика Бергер се усмихна.


	Глава двайсет и втора
	Понеделник, 6 юни

	Ерика Бергер се събуди в шест в понеделник сутринта. Чувстваше се странно отпочинала, въпреки че едва ли бе спала повече от час. Предположи, че това е някаква физическа реакция. За пръв път от месеци си сложи дрехи за джогинг и направи луд пробег надолу до мостика за параходи. Разбира се, бе луд само стотина метра, преди наранената й пета така да я заболи, че да й се наложи да намали темпото и да продължи нататък в по-умерен ритъм.
	Чувстваше се преродена. Сякаш онази с косата бе изникнала пред вратата й и в последния миг бе продължила нататък. Дори не можеше да схване какъв късмет е извадила — Петер Фредриксон бе разполагал четири денонощия със снимките й, без да предприеме нищо. Сканирането предполагаше, че е замислял нещо, но все още не го бе осъществил.
	Каквото и да се случеше, тази година щеше да направи на Сузан Линдер скъп и изненадващ коледен подарък. Ще измисли нещо специално.
	В седем и половина остави Грегер да спи, седна в своето БМВ и подкара към редакцията на СМП при Нортул. Паркира в гаража, взе асансьора до редакцията и седна в буркана. Първата й работа бе да викне пазача.
	— Петер Фредриксон напуска СМП от днес — каза тя. — Намери кашон и изпразни бюрото му от личните му вещи. Погрижи се да му ги изпратят у тях още тази сутрин.
	Тя загледа нюзрума. Андеш Холм току-що бе пристигнал. Срещна погледа й и й кимна.
	Тя също му кимна.
	Холм бе говедо, но след сблъсъка им преди няколко седмици престана да се заяжда. Ако продължаваше да демонстрира такова положително отношение, може би щеше да оцелее като шеф на новините. Може би.
	Усети, че е по силите й да промени курса на шхуната.
	В 8,45 мярна Боргшьо да излиза от асансьора и да изчезва нагоре по вътрешните стълби към своята стая на по-горния етаж. _Трябва да говоря с него още днес._ Взе си кафе и отдели време на сутрешната докладна. Беше бедна откъм новини сутрин. Единственият интересен текст бе бележка, която делово съобщаваше, че в неделя Лисбет Саландер е била преместена в ареста в Гьотеборг. Разписа материала и го изпрати на Андеш Холм.
	В 8,59 се обади Боргшьо.
	— Бергер. Ела веднага в стаята ми.
	После затвори.
	Магнус Боргшьо бе бял като лист, когато Ерика Бергер отвори вратата му. Стоеше прав, обърна се към нея и удари с куп хартия по бюрото.
	— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя в лицето й той.
	Сърцето на Ерика Бергер се преобърна. Трябваше само да хвърли поглед на заглавната страница, за да разбере какво е намерил Боргшьо в сутрешната си поща.
	Фредриксон не бе успял да направи нищо със снимките. Но бе изпратил материала на Хенри Кортез на Боргшьо.
	Тя спокойно седна срещу него.
	— Това е текст, който репортерът Хенри Кортез е написал и който вестник „Милениум“ планираше да пусне в броя, излязъл преди седмица.
	Боргшьо изглеждаше отчаян.
	— Как смееш! Аз те доведох в СМП и първото, което правиш, е да интригантстваш. Що за медийна курва си ти?
	Очите на Ерика Бергер се присвиха и тя се вледени. Бе получила достатъчно количество от думата „курва“.
	— Наистина ли мислиш, че на някой ще му пука от това? Наистина ли мислиш, че можеш да ме компрометираш с такива глупости? И защо, по дяволите, ми го изпращаш анонимно?
	— Не е така, Боргшьо.
	— Кажи тогава как е.
	— Онзи, който ти е изпратил този текст анонимно, е Петер Фредриксон. Вчера бе уволнен от СМП.
	— Какво говориш, мамка му?
	— Дълга история. Но аз се занимавам с текста вече две седмици и се чудя как да подхвана разговор с теб.
	— Ти стоиш зад този текст.
	— Не съм аз. Хенри Кортез е направил проучването и е написал текста. Нямах никаква представа за това.
	— И смяташ, че ще ти повярвам.
	— Щом колегите ми в „Милениум“ разбраха, че ти се появяваш в текста, Микаел Блумквист спря публикуването. Обади ми се и ми даде копие. Беше от загриженост към мен. Откраднаха ми го и сега е попаднал у теб. В „Милениум“ държаха да получа шанс да разговарям с теб, преди да публикуват. Което смятат да направят в августовския брой.
	— Никога преди не съм срещал по-безсъвестен журналист. Оглавяваш класацията.
	— Окей. Сега, когато си прочел репортажа, може би си хвърлил око и на проучването. Кортез е направил материал, който води направо към отпечатване. Знаеш това.
	— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
	— Ако останеш председател на управата, докато „Милениум“ е под печат, това ще се отрази на СМП. Много мислих, търсейки някакъв изход, но не намирам такъв.
	— Тоест?
	— Трябва да си вървиш.
	— Шегуваш ли се? Не съм направил нищо незаконно.
	— Магнус, наистина ли не разбираш мащаба на това разкритие? Не ме карай да свиквам управата. Ще бъде доста деликатно.
	— Никого няма да свикваш. Времето ти в СМП свърши.
	— Сори. Само управата може да ме уволни. Така че ще трябва да я свикаш на извънредно заседание. Предлагам да е още днес следобед.
	Боргшьо заобиколи бюрото и застана толкова близо, че Ерика Бергер усети дъха му.
	— Бергер… имаш шанс да преживееш всичко това. Ще отидеш при проклетите си другарчета в „Милениум“ и ще се погрижиш тази история никога да не бъде отпечатана. Ако се справиш умно, може и да забравя какво си направила.
	Ерика Бергер въздъхна.
	— Магнус, ти просто не разбираш колко е сериозно. Нямам абсолютно никакво влияние над публикациите на „Милениум“. Този материал ще бъде публикуван, каквото и да кажа. Единственото, което ме интересува, е как това ще се отрази на СМП. Затова трябва да напуснеш.
	Боргшьо сложи ръце на облегалката на стола и се наведе към нея.
	— Твоите приятели в „Милениум“ може би ще размислят, като узнаят, че ще бъдеш уволнена оттук в мига, в който пуснат тези лайна.
	Изправи се отново.
	— Днес заминавам на среща в Норшьопинг. — Погледна я и прибави натъртено една дума: — „СвеаБюг“.
	— Аха.
	— Като се върна утре, да ми докладваш, че тази работа е приключила. Разбра ли?
	Сложи си сакото. Ерика Бергер го наблюдаваше с присвити очи.
	— Ако се справиш добре с това, може и да оцелееш в СМП. Сега изчезвай от стаята ми.
	Тя стана и се върна в буркана, където седя тихо на стола си към двайсетина минути. После вдигна слушалката и помоли Андеш Холм да дойде в кабинета й. Той си бе взел поука от грешките и цъфна на минутата.
	— Седни.
	Андеш Холм вдигна веждата си и седна.
	— Е, сега пък какво съм направил — иронично запита.
	— Андеш, това е последният ми работен ден в СМП. Тръгвам си веднага. Ще поканя заместник-председателя и останалите от управата на работен обяд.
	Той се взря в нея с неподправено удивление.
	— Ще препоръчам теб за временно изпълняващ главен редактор.
	— Какво?
	— Съгласен ли си?
	Андеш Холм се облегна назад в стола и загледа Ерика Бергер.
	— По дяволите, никога не съм искал да бъда главен редактор.
	— Знам. Но имаш достатъчно добри възможности за това. И ще минеш през трупове, за да публикуваш хубав материал. Само искам да имаш повече ум в главата си, отколкото сега.
	— Какво всъщност се е случило?
	— Аз имам стил, различен от твоя. Ти и аз през цялото време се караме как трябва да изглеждат нещата и никога няма да се разберем.
	— Не — каза той. — Никога. Възможно е стилът ми да е старомоден.
	— Не знам дали старомоден е точната дума. Ти си страхотно добър новинар, но се държиш като говедо. Напълно излишно. Но онова, за което най-вече не постигнахме съгласие, е, че ти през цялото време твърдеше, че като шеф на новините няма да позволиш на нечие лично мнение да влияе на правенето на новини.
	Ерика Бергер изведнъж злобно се усмихна на Андеш Холм. Отвори чантата си и извади оригинала на материала за Боргшьо.
	— А сега да изпробваме чувството ти за правене на новини. Тук имам един материал, който получихме от Хенри Кортез, сътрудник в списание „Милениум“. Решението ми е утре сутрин това да бъде топновината.
	Хвърли папката на коленете на Холм.
	— Ти си шефът. Ще бъде интересно дали споделяш преценката ми.
	Андеш Холм отвори папката и зачете. Още на въведението очите му се разшириха. Изпъна се на стола и погледна Ерика Бергер. После сведе поглед и прочете текста от началото до края. Отвори документацията и прегледа внимателно и нея. Отне му десет минути. След това бавно остави папката.
	— Това ще вдигне всичко във въздуха.
	— Знам. Ето защо това е последният ми работен ден тук. „Милениум“ щеше да пусне материала в юнския брой, но Микаел Блумквист го спря. Даде ми текста, за да мога да говоря с Боргшьо, преди да публикуват.
	— И?
	— Боргшьо ми нареди да потуля всичко.
	— Разбирам. И въпреки това смяташ да го пуснеш в СМП?
	— Не. Не въпреки това. Просто няма друг изход. Ако СМП пусне материала, има шанс да излезем от всичко това с чест. Боргшьо трябва да си отиде. Което обаче означава, че и аз не мога повече да остана.
	Холм седя мълчаливо две минути.
	— Мамка му, Бергер… Не мислех, че си толкова яка. Никога не бих помислил, че ще го кажа, но ако имаш толкова кураж, наистина съжалявам, че ще напуснеш.
	— Би могъл да спреш публикуването, но ако и ти, и аз го разпишем… Е, ще пуснеш ли материала?
	— Разбира се! Все едно отнякъде ще изтече.
	— Именно.
	Андеш Холм се изправи и застана неуверено пред бюрото й.
	— Върви работи — каза Ерика Бергер.


	Почака да минат пет минути след излизането на Холм, преди да вдигне слушалката и да се обади на Малин Ериксон в „Милениум“.
	— Здравей, Малин. Хенри Кортез наблизо ли е?
	— Да. На бюрото си.
	— Извикай го в стаята си и включи високоговорителя на телефона. Трябва да се посъветваме.
	Хенри Кортез изникна за петнайсет секунди.
	— Какво има?
	— Хенри, днес извърших нещо неморално.
	— Тъй ли?
	— Дадох материала ти за „Витавара“ на Андеш Холм, шеф на новините тук, в СМП.
	— Аха…
	— Заповядах му да пусне материала в СМП утре. Твоя материал. И ти, разбира се, ще бъдеш възнаграден. Можеш да си кажеш цената.
	— Ерика… какво става, по дяволите?
	Тя накратко му съобщи какво се бе случило през изминалите седмици и разказа как Петер Фредриксон за малко да я унищожи.
	— Мамка му! — каза Хенри Кортез.
	— Знам, че това е твоят материал, Хенри. Просто нямах друг избор. Съгласен ли си?
	Хенри Кортез помълча няколко секунди.
	— Благодаря, че се обади, Ерика. Съгласен съм да се пусне материалът с мои бележки. Искам да кажа, ако Малин няма нищо против.
	— Съгласна съм — каза Малин.
	— Добре. Ще съобщите ли на Микаел? Предполагам, че още не е дошъл?
	— Ще говоря с Микаел — каза Малин Ериксон. — Но, Ерика, означава ли това, че от днес си безработна?
	Ерика се засмя.
	— Реших да почивам до края на годината. Вярвай ми, няколкото седмици в СМП ми стигат.
	— Не смятам, че трябва да планираш отпуск — каза Малин.
	— Защо не?
	— Можеш ли следобед да дойдеш в „Милениум“?
	— Защо?
	— Имам нужда от помощ. Ако искаш да се върнеш тук като главен редактор, може да започнеш от утре.
	— Малин, ти си главният редактор на „Милениум“. За никой друг не може да става и дума.
	— Окей. Тогава ще почнеш като редакционен секретар — засмя се Малин.
	— Ти сериозно ли?
	— Мамка му, Ерика, толкова ми липсваш, че ще умра. Поех работата в „Милениум“ между другото и защото имах възможността да работя с теб. И сега изведнъж ти отиде в погрешния вестник.
	Ерика Бергер мълча около минута. Дори не бе успяла да размисли върху възможността да се върне в „Милениум“.
	— Дали ще ме приемат обратно? — бавно попита тя.
	— А ти как мислиш? Подозирам, че ще започнем с щур купон и аз ще го аранжирам лично. Ще се върнеш тъкмо за публикуването на… ти знаеш какво.
	Ерика погледна часовника на бюрото си. Десет без пет. Само за час целият й свят се бе преобърнал с главата надолу. Изведнъж почувства колко невероятно е копняла да изкачи отново стълбите към „Милениум“.
	— Имам малко работа тук, в СМП, в следващите няколко часа. Добре ли е да намина към четири?


	Сузан Линдер гледаше Драган Армански право в очите, докато разказваше точно какво се бе случило през нощта. Единственото, което скри, бе внезапното й откритие, че хакването на компютъра на Фредриксон бе свързано с Лисбет Саландер. Въздържа се по две причини. Отчасти защото смяташе, че ще прозвучи невероятно. И отчасти защото знаеше, че Драган Армански е дълбоко замесен в аферата „Саландер“ заедно с Микаел Блумквист.
	Армански слушаше внимателно. Сузан Линдер приключи разказа си и замълча в очакване на реакцията му.
	— Грегер Бакман се обади преди около час — каза той.
	— Аха.
	— Той и Ерика Бергер по-късно през седмицата ще наминат, за да си подпишат договора. Искат да благодарят за приноса на „Милтън“ и преди всичко на теб.
	— Разбирам. Хубаво е с доволни клиенти.
	— Иска също да поръча един сейф за къщата. Ще го инсталираме и ще довършим алармения пакет по-късно тази седмица.
	— Добре.
	— Иска да осчетоводим работата ти през уикенда.
	— Хм…
	— С други думи, доста тлъста сметка ще им изпратим.
	— Да.
	Армански въздъхна.
	— Сузан, нали разбираш, че Фредриксон може да отиде в полицията и да ти повдигне обвинение за сума ти неща.
	Тя кимна.
	— След това сигурно ще влезе в затвора, но може би ще сметне, че си струва.
	— Не вярвам, че ще има куража да отиде в полицията.
	— И така да е, действала си изцяло в противоречие с инструкциите, които съм ти дал.
	— Знам — каза Сузан Линдер.
	— И как мислиш, че ще реагирам на това?
	— Само ти ще решиш.
	— Но как, как мислиш, ще реагирам?
	— Какво мисля, няма значение. Винаги можеш да ме уволниш.
	— Едва ли. Не мога да си позволя да загубя сътрудник от твоя калибър.
	— Благодаря.
	— Но ако още веднъж направиш такова нещо, много ще се ядосам.
	Сузан Линдер кимна.
	— Какво направи с хард диска?
	— Унищожен е. Сложих го в менгемето и го насякох на малки парченца.
	— Окей. Тогава да му теглим чертата.


	Ерика Бергер прекара сутринта в звънене на членовете на управата на СМП. Намери заместник-председателя на вилата му във Ваксхолм и му нареди да седне в колата и да пристигне в редакцията с най-висока скорост. След обяда управата се събра в силно намален състав. Ерика Бергер разказа как се е появила папката на Кортез и какви последствия влече това.
	Когато свърши, заваляха очакваните предложения за намиране на алтернативно решение. Ерика обясни, че СМП смята да публикува материала на следващия ден. Обясни също, че това е нейният последен работен ден и че решението й е окончателно.
	Накара управата да протоколира две решения: Магнус Боргшьо да бъде помолен незабавно да напусне и Андеш Холм да бъде посочен за временно изпълняващ главен редактор. После се извини и остави управата да обсъжда ситуацията.
	В 14,00 ч. слезе в отдел „Личен състав“ и състави договор. После се качи в културния отдел и помоли за разговор с шефа Себастиян Страндлунд и репортера Ева Карлсон.
	— Доколкото разбирам, в отдела считате Ева Карлсон за добър и талантлив репортер.
	— Така е — каза шефът Страндлунд.
	— И в предложението за бюджет през последните две години сте настоявали за подсилване на отдела с поне още двама души.
	— Да.
	— Ева, като се имат предвид имейлите, които получи, може би ще възникнат неприятни слухове, ако те назнача за постоянно. Още ли те интересува?
	— Разбира се.
	— В такъв случай последното ми решение в СМП е да подпишеш този договор за назначение.
	— Последно ли?
	— Дълга история. Днес напускам. Ще може ли двамата да бъдете така добри да запазите мълчание някой и друг час?
	— Какво…
	— След малко ще излезе докладна по въпроса.
	Ерика Бергер подписа договора и го подаде през бюрото на Ева Карлсон.
	— Честито — каза и се усмихна.


	— Непознатият възрастен мъж, който взе участие в срещата при Екстрьом в събота, се казва Георг Нюстрьом и е комисар — каза Моника Фигерула и остави снимките на бюрото пред Тощен Едклинт.
	— Комисар значи — промърмори Едклинт.
	— Стефан го идентифицира снощи. Посещава апартамента на Артилеригатан с кола.
	— Какво знаем за него?
	— От официалната полиция е и работи за РПС/Сек от 1983-та. От 1996-та е следовател със самостоятелна отговорност. Прави вътрешни проверки и проучвания на дела, приключени от Сек.
	— Окей.
	— От събота насам общо шест души, представляващи интерес, са минали през вратата. Освен Юнас Сандберг и Георг Нюстрьом, и Фредрик Клинтон е бил в къщата. Тази сутрин е бил откаран с линейка за диализа.
	— Кои са останалите трима?
	— Господин на име Ото Халберг. Работил е в РПС/Сек през осемдесетте, но всъщност е свързан с Щаба на отбраната. От флота е и от военната разузнавателна служба.
	— Тъй. Защо ли не съм изненадан?
	Моника Фигерула остави още една тайно направена снимка.
	— Ето този не сме идентифицирали. Отиде да обядва заедно с Халберг. Ще видим дали ще установим кой е, когато се прибере у дома довечера.
	— Окей.
	— Но най-интересна е тази личност.
	Тя постави още една снимка на бюрото.
	— Този го познавам — каза Едклинт.
	— Казва се Ваденшьо.
	— Точно така. Работеше в антитерористичния отдел преди около петнайсет години. Генерал писарушка. Беше един от кандидатите на командването като висш шеф тук, в Къщата. Не знам какво стана с него.
	— Напуснал е през 1991-ва. Познай с кого обядва преди час.
	Тя постави последната снимка на бюрото.
	— Шефът на канцеларията Алберт Шенке и бюджетният шеф Густаф Атербум. Искам наблюдение на тези типове денонощно. Искам да знам с кого точно се срещат.
	— Не е разумно. Имам само четирима души на разположение. И някои от тях трябва да работят върху документацията.
	Едклинт кимна и замислено прехапа устна. След малко погледна Моника Фигерула.
	— Имаме нужда от повече хора — каза. — Не мислиш ли, че можем да се свържем с комисар Бублански така, дискретно, и да го попитаме дали не би вечерял с мен днес след работа? Да кажем към седем?
	Едклинт се пресегна за телефонната слушалка и набра запаметен от него номер.
	— Здравей, Армански. Едклинт. Мога ли да ти върна приятната вечеря, на която ме покани… не, настоявам. Да кажем към седем?


	Лисбет Саландер прекара нощта в ареста в Крунуберг в килия горе-долу от осем квадратни метра. За мебелировка бе трудно да се говори. Заспа пет минути след като я заключиха и се събуди рано сутринта в понеделник, когато послушно изпълни упражненията за разтягане, препоръчани й от терапевтката в Салгренската болница. После получи закуска, седна тихо на нара и се втренчи пред себе си.
	В осем и половина я отведоха в стая за разпити в другия край на коридора. Пазачът бе възрастен нисък и плешив чичко с кръгло лице и очила с рогови рамки. Отнасяше се с нея коректно и търпеливо.
	Аника Джанини приятелски я поздрави. Лисбет не обърна внимание на Ханс Фасте. После за пръв път се срещна с прокурор Ричард Екстрьом и прекара следващия половин час седнала на стол, упорито взряна в точка на стената над главата на Екстрьом. Не каза нито дума, не мръдна нито мускул.
	В десет Екстрьом прекъсна несполучливия разпит. Беше раздразнен, че не може да изтръгне от нея никакъв отговор. За първи път се почувства разколебан, наблюдавайки тъничкото, приличащо на кукла момиче. Как бе възможно тя да пребие Маге Лундин и Сони Ниеминен в Сталархолмен? Дали съдът щеше да повярва на тази история въпреки солидните доказателства?
	В дванайсет Лисбет получи обикновен обяд и използва следващия час да решава уравнения наум. Съсредоточи се върху дял от сферичната астрономия, прочетен в книга преди две години.
	В 14,30 отново я отведоха в стаята за разпити. Този път придружаващият я пазач бе по-млада жена. Стаята за разпити беше празна. Лисбет седна на един стол и продължи да медитира върху едно специално уравнение.
	След десет минути вратата се отвори.
	— Здравей, Лисбет — приятелски поздрави Петер Телебориан.
	И се усмихна. Лисбет Саландер се вледени. Частите на уравнението, конструирани от нея във въздуха, се сринаха на пода. Чу как цифри и знаци тупнаха и затрещяха, сякаш имаха физическа форма.
	Петер Телебориан стоя неподвижно една-две минути, наблюдавайки я, преди да седне срещу нея. Тя продължи да се взира в стената.
	След малко премести поглед и срещна очите му.
	— Съжалявам, че си попаднала в такава ситуация — каза Петер Телебориан. — Ще опитам да ти помогна по всички възможни начини. Надявам се между нас да възникне доверие.
	Лисбет проучваше всеки негов сантиметър. Рошавата коса. Брадата. Малката пролука между предните му зъби. Тънките устни. Кафявото сако. Ризата, отворена на врата. Чу умилкващия се и предателски любезен глас.
	— Надявам се да мога да ти помогна по-добре от миналия път, когато се срещнахме.
	Той постави малък бележник и писалка на масата пред себе си. Лисбет сведе поглед и загледа писалката. Беше остра, боядисана в сребърно тръбичка.
	Анализ на последствията.
	Потисна импулса да протегне ръка и да грабне писалката.
	Очите й потърсиха лявото му кутре. Видя блед бял кръг там, където преди петнайсет години бе впила здраво зъби и стиснала челюсти толкова силно, че почти бе отхапала пръста. Трима пазачи едва успяха да разтворят челюстите й.
	_Тогава бях малко, уплашено момиче, едва навлязло в пубертета. Сега съм пораснала. Мога да те убия, когато поискам._
	Закова поглед в точка на стената зад Телебориан и като събра цифрите и математическите знаци, паднали на пода, започна наново да подрежда уравнението.
	Доктор Петер Телебориан наблюдаваше Лисбет Саландер с неутрално изражение. Не би станал международно признат учен, ако не можеше да си състави мнение за хората. Добре умееше да разчита чувствата и настроенията. Усети хладен полъх, преминаващ през стаята, но изтълкува това като знак, че пациентката изпитва страх и срам под невъзмутимата си повърхност. Прие за положително това, че въпреки всичко тя реагира на присъствието му. Бе доволен и че не е променила поведението си. Сама ще се обеси в съда.


	Последната работа на Ерика Бергер в СМП бе да седне в буркана и да напише послание до сътрудниците. Бе доста раздразнена, когато почна да пише, получиха се цели две страници, в които обясняваше защо напуска СМП и какво мисли за някои личности. После зачеркна целия текст и започна отначало с по-делови тон.
	Не спомена Петер Фредриксон. Ако го направеше, целият интерес щеше да се фокусира върху него и действителните причини щяха да потънат в разни заглавия за сексуален тормоз.
	Изтъкна две причини. Най-важната бе, че е срещнала масивна съпротива сред ръководството на предложението си шефове и собственици да орежат заплатите и бонусите си.
	Вместо това искаха да я принудят да започне работата си в СМП със силно съкращение на персонала. Тя считаше, че това е противно на мотивите, поради които прие работата, и че ще провали всички опити за дългосрочни промени и подобряване на вестника.
	Втората причина бяха разкритията за Боргшьо. Тя обясни, че й е било заповядано да прикрие историята, което не отговаря на служебната й характеристика. Но разкриването на историята от своя страна означаваше, че няма друг избор, освен да напусне редакцията. Завършваше с констатацията, че проблемите на СМП не са персонални проблеми, а проблеми с ръководството.
	Прочете написаното още веднъж, поправи една грешка и го изпрати по електронната поща на всички сътрудници в концерна. Направи копие и го изпрати в _Pressens Tidning_ и в профсъюзния орган „Журналист“. После опакова лаптопа си и отиде при Андеш Холм.
	— Здравей — каза.
	— Здравей, Бергер. Беше ужасно да се работи с теб.
	Усмихнаха се един на друг.
	— Още едно последно нещо — каза тя.
	— Какво?
	— Юханес Фриск работи по един материал за моя сметка.
	— Никой не знае какво, по дяволите, работи той.
	— Подкрепи го. Стигна доста далеч и смятам да поддържам контакт с него. Остави го да си довърши работата. Обещавам, че ще спечелиш от това.
	Той я изгледа замислено. После кимна.
	Не се ръкуваха. Тя остави пропуска си за редакцията върху бюрото на Холм, отиде до гаража на паркинга и се качи на БМВ-то си. Малко след четири паркира в близост до редакцията на „Милениум“.


	Част четвърта
	Rebooting System
	1 юли — 7 октомври


	Въпреки богатия набор от амазонски легенди от Древна Гърция, Южна Америка, Африка и от други места, има само един документиран пример за жени воини. Това е женската армия, съществувала сред етноса фон в западноафрикански Дахомей, сега Бенин.
	Тези жени воини никога не са споменавани в официалната военна история, не са правени за тях никакви романтизирани филми и днес се явяват най-много в исторически бележки под линия. Една-единствена научна работа е написана за тези жени — Amazons of Black Sparta от историка Стенли Б. Алпърн (Hurst & Co Ltd., Лондон, 1998). Това е била армия, която би могла да се сравнява с която и да е друга от тогавашните времена, състояща се изцяло от мъжки елитни войници.
	Не е ясно кога точно е била създадена тази женска армия, но известни източници сочат възникването й някъде в началото на седемнайсети век. Първоначално е била женска охрана, но после се е развила във военен колектив, състоящ се от 6000 воини с полубожествен статут. Целта им не е била да са само орнамент. Близо 200 години били острието на народа фон срещу нападащите ги европейски колонизатори. Френските военни се страхували от тях, защото неведнъж търпели поражения на бойното поле. Чак през 1892 година, когато Франция вече разполагала с модерни войски, с артилерия, чуждестранни легионери, морски пехотинци и кавалерия, женската армия била разгромена.
	Не е известно колко жени воини загинали тогава. Оцелелите продължили още няколко години да водят партизанска война и малкото останали ветерани от тази армия били интервюирани и фотографирани чак до четирийсетте години.



	Глава двайсет и трета
	Петък, 1 юли — неделя, 10 юли

	Две седмици преди процеса срещу Лисбет Саландер Кристер Малм завърши подготовката за печат на дебелата 364 страници книга, която носеше дръзкото заглавие „Секцията“. Корицата бе в синьо. Текстът — в жълто. Най-отдолу Кристер Малм бе поставил седем черно-бели портрета на шведски министър-председатели с големината на пощенска марка. Над тях висеше снимка на Залаченко. Бе използвал паспортната снимка на Залаченко за илюстрация и бе я ретуширал така, че най-тъмните части хвърляха нещо като сянка върху цялата корица. Не беше някакъв изискан дизайн, но бе ефектен. Автори бяха Микаел Блумквист, Хенри Кортез и Малин Ериксон.
	Беше пет и половина сутринта и Кристер Малм бе работил цяла нощ. Леко му прилошаваше, изпитваше отчаяна нужда да се прибере у дома си и да спи. Малин Ериксон седя с него цяла нощ, работейки върху окончателната коректура на всяка страница, която Кристер разписваше и принтираше. После заспа на дивана в редакцията.
	Кристер Малм събра документите със снимки и изрезки във фолдер. Стартира програма _Toast_ и извади два диска. Единият остави в сейфа на редакцията. Другият бе взел от сънения Микаел Блумквист малко преди седем.
	— Върви у дома да спиш — каза той.
	— Тръгвам — отвърна Кристер.
	Оставиха Малин да спи и включиха алармата на вратата. Хенри Кортез трябваше да дойде в осем и да поеме следващата смяна. Плеснаха си ръцете и се разделиха пред вратата.


	Микаел Блумквист тръгна към Лундагатан, където отново неохотно взе забравената хонда на Лисбет Саландер. Лично занесе диска на Ян Шьобин, шеф на печатница „Халвигс Реклам“, която се намираше в невзрачна тухлена сграда до железопътната линия в Моронгова. Не искаше да довери доставката на пощите.
	Караше бавно и без напрежение, спря за малко, докато в печатницата проверяваха дали дискът е в ред. Увери се, че книгата наистина ще бъде готова в деня на започване на процеса. Проблемът не беше в печатницата, а в навързването на книгата, което отнемаше време. Но Ян Шьобин обеща, че най-малко 500 екземпляра от първия тираж от 10 000 ще бъдат доставени на определената дата. Книгата щеше да излезе в голям джобен формат.
	Микаел се увери и в още нещо — всички бяха наясно, че е необходимо да се спазва най-голяма секретност. Преди две години „Халвигс“ при подобни обстоятелства бяха отпечатали книгата на Микаел Блумквист за финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом. Знаеха, че книгите, които излизат от малкото издателство „Милениум“, предлагат нещо изключително.
	След това Микаел спокойно се завърна в Стокхолм. Паркира пред жилището си на Белмансгатан и мина през апартамента, колкото да вземе чанта, в която сложи един кат дрехи, самобръсначка и четка за зъби. Продължи към моста на Ставснес във Вермдьо, където паркира и взе ферибота до Сандхамн.
	За първи път от Коледа насам отиваше в хижата. Отвори капаците на прозорците да пусне свеж въздух и изпи една газирана вода. Чувстваше се изпразнен, както винаги когато приключеше работа, текстът отидеше в печатницата и нищо вече не можеше да се промени.
	После прекара един час в чистене и подреждане — измете, избърса прах, изтърка душ-кабината, включи хладилника, смени спалното бельо горе в спалничката. Отиде до магазина на _ICA_ и накупи всичко необходимо за един уикенд. После включи кафемашината, седна навън на верандата и изпуши една цигара. Не мислеше за нищо специално.
	Малко преди пет слезе до мостика и посрещна Моника Фигерула.
	— Мислех, че няма да можеш да се освободиш — каза и я целуна по бузата.
	— И аз. Но казах на Едклинт, че през последните седмици съм работила всяка минута и че съм започнала да не си върша работата както трябва. Което си е чиста истина. Имам нужда от два свободни дни да заредя батериите.
	— В Сандхамн?
	— Не му казах къде отивам — усмихна се тя.
	Моника Фигерула отдели известно време да души из простиращата се на двайсет и пет квадратни метра виличка на Микаел. Подложи на критичен преглед кухненския ъгъл, санитарния възел и спалничката, преди да кимне с одобрение. Изми се и се преоблече в тънка лятна рокля, докато Микаел изпече агнешки котлети в сос от червено вино и подреди масата на верандата. Ядоха мълчаливо, наблюдавайки потока яхти, които излизаха или се връщаха в пристанището в Сандхамн. Разделиха си бутилка вино.
	— Прекрасна хижа. Тук ли водиш всичките си приятелки? — внезапно попита Моника Фигерула.
	— Не всички. Само най-важните.
	— Ерика Бергер била ли е тук?
	— Няколко пъти.
	— А Лисбет Саландер?
	— Тя живя тук няколко седмици, докато пишех книгата за Венерстрьом. И преди две години прекарахме заедно коледните празници.
	— Значи Бергер и Саландер са важни в твоя живот?
	— Ерика е най-добрият ми приятел. Цели двайсет и пет години. А Лисбет е съвсем друга история. Тя е много специална и е най-асоциалната личност, която познавам. Може да се каже, че ми направи голямо впечатление още първия път, когато се срещнахме. Харесвам я. Тя е приятел.
	— Жал ли ти е за нея?
	— Не. Тя сама предизвика сума ти гадории, които се стовариха върху й. Но изпитвам голяма симпатия и съпричастност към нея.
	— Но не си влюбен нито в нея, нито в Бергер?
	Той вдигна рамене. Моника Фигерула наблюдаваше един закъснял амиго 23 със запалени фарове, който изпърпори на път за пристанището.
	— Ако е любов някой да харесва някого толкова много, то явно съм влюбен в няколко души — каза той.
	— А сега и в мен?
	Микаел кимна.
	Моника Фигерула сбърчи вежди и го погледна.
	— Това притеснява ли те? — попита той.
	— Че си водил тук жени и преди? Не. Но ме притеснява, че не знам какво точно става между нас. И не мисля, че мога да имам отношения с мъж, който чука наляво и надясно…
	— Няма да се извинявам за живота си.
	— Впрочем предполагам, че по някакъв начин си падам по теб, защото си това, което си. С теб е лесно да се прави секс, защото няма много приказки. Освен това с теб се чувствам някак на сигурно място. Но всичко започна, защото се поддадох на налудничав импулс. Не се случва често и не го бях планирала. А сега сме на етапа, в който се оказвам една от жените, които каниш тук.
	Микаел стоя известно време мълчаливо.
	— Не беше нужно да идваш.
	— Разбира се, че беше. О, Микаел…
	— Знам.
	— Нещастна съм. Не искам да се влюбвам в теб. Когато всичко свърши, много ще ме боли.
	— Получих тази хижа, когато татко умря и мама се премести у дома в Норланд. Сестра ми получи жилището ни, а аз — хижата. Имам я от около двайсет и пет години.
	— Аха.
	— Като изключим някои случайни познанства от началото на осемдесетте, тук са били точно пет жени преди теб. Ерика, Лисбет и бившата ми съпруга, с която живях през осемдесетте. Едно момиче, с което доста сериозно се срещах през деветдесетте, и една жена, малко по-възрастна от мен, с която се запознах преди две години и с която се срещам по малко от време на време. Обстоятелствата са малко особени.
	— Така ли?
	— Държа тази хижа, за да мога да се измъквам от града и да бъда оставян на мира. Тук съм почти винаги сам. Чета книги, пиша, почивам, седя на мостика и гледам лодките. Не е някакво тайно ергенско любовно гнездо.
	Той се изправи, взе бутилката вино, която беше поставил на сянка пред вратата.
	— Не смятам да ти обещавам нещо — каза той. — Бракът ми се провали, защото аз и Ерика не можехме един без друг.
	Той напълни чашите.
	— Но ти си най-интересният човек, когото съм срещал от много отдавна. Сякаш отношенията ни се завъртяха с бесни обороти от първия ден. Мисля, че си паднах по теб още когато ме отведе от стълбите у дома. През малкото нощи, които прекарвам вкъщи, се събуждам посред нощ и те желая. Не знам дали искам стабилна връзка, но ужасно се страхувам да не те загубя.
	Той я погледна.
	— И така, какво смяташ да правим?
	— Ще помислим върху въпроса — каза Моника Фигерула. — И аз съм дяволски привлечена от теб.
	— Това май започва да става сериозно — каза Микаел.
	Тя кимна и внезапно изпита силна тъга. Дълго не си казаха нищо. Когато се стъмни, разчистиха масата, влязоха вътре и затвориха вратата.


	В петък, седмица преди процеса, Микаел се спря пред будката при шлюза и погледна афишите на сутрешните вестници. Председателят на управата на „Свенска Морон-Постен“ бе капитулирал и обявил напускането си. Купи вестници и се разходи до „Ява“ на Хорнсгатан, където закуси. Боргшьо изтъкваше семейни причини като повод за внезапното си напускане. Не бе пожелал да коментира твърденията, че напускането му има нещо общо с напускането на Ерика Бергер, на която наредил да прикрие историята с участието му в предприятието на едро „Витавара АД“.
	В една колонка обаче се съобщаваше, че председателят на Шведския индустриален съюз е решил да започне етично проучване за това как работят шведски фирми с предприятия в Югоизточна Азия, използващи детска работна ръка.
	Изведнъж Микаел Блумквист гръмко се разсмя.
	После сгъна сутрешните вестници, отвори своя „Ериксон Т10“, обади се на ТЯ в ТВ4 и я прекъсна по средата на обедния й сандвич.
	— Здравей, любима — каза Микаел Блумквист. — Предполагам, че все още не искаш среща с мен някоя вечер.
	— Здравей, Микаел — засмя се ТЯ от ТВ4. — Сори, но ти си възможно най-далече от моя тип. Но все пак си готин.
	— Ще можеш ли поне да приемеш една вечеря с мен довечера? Ще ми се да пообсъдим някои неща.
	— Какво има?
	— Преди две години Ерика Бергер сключи сделка с теб за аферата „Венерстрьом“. И се получи добре. Искам да направя и аз същото.
	— Казвай.
	— Не преди да се договорим за условията. Както и при Венерстрьом, ще публикуваме книга заедно с тематичен брой на вестника. Материалът ще е голям. Предлагам ти изключителни предварителни права и достъп до целия материал, стига да не изтече от теб нещо, преди да сме публикували. В този случай публикацията е доста сложна, защото всичко трябва да стане в един и същи ден.
	— Колко голяма е историята?
	— По-голяма от тази на Венерстрьом — каза Микаел Блумквист. — Интересува ли те?
	— Шегуваш ли се? Къде ще се срещнем?
	— Какво ще кажеш за „Гърнето на Самир“? И Ерика Бергер ще дойде.
	— Каква е тази работа с Бергер? Върна ли се в „Милениум“, след като я уволниха от СМП?
	— Не са я уволнили. Тя си подаде оставката след различия с Боргшьо.
	— Той май е истински мухльо.
	— Да — каза Микаел Блумквист.


	Фредрик Клинтон слушаше Верди в слушалките си. Общо взето, музиката бе единствената съществена част от живота му, която го отнасяше далеч от апаратите за диализа и ужасните болки в гърба. Не припяваше. Затворил очи, следеше музиката и размахваше дясната си ръка, която сякаш водеше собствен живот, различен от този на разпадащото му се тяло.
	Така е то. Раждаме се. Живеем. Остаряваме. Умираме. Той бе свършил своето. Оставаше му разложението.
	Чувстваше се странно доволен от живота.
	Игра за своя приятел Еверт Гулберг.
	Беше събота, 9 юли. По-малко от седмица оставаше до започването на процеса и Секцията вече можеше да изпрати отвратителната история в архива. Сутринта получи съобщение.
	Гулберг бе упорит. Когато изстрелваш деветмилиметров куршум в собственото си слепоочие, се очаква да умреш. И все пак изминаха три месеца, преди тялото на Гулберг да се предаде, което може би се дължеше не толкова на случайност, колкото на инат, защото доктор Андеш Юнасон бе отказал да признае битката за загубена. Накрая ракът, а не куршумът предреши изхода.
	Умирането обаче е било придружено от болки, което натъжаваше Клинтон. Гулберг не е можел да общува с околния свят, но се е намирал в някакво полусъзнание. Можел е да възприема. Лекарите отбелязали, че се усмихвал, когато го погалят по бузата, и се мръщел, когато изпитвал неприятно чувство. Понякога влизал в контакт с тях, опитвайки се да състави думи, които никой така и не разбрал.
	Нямаше роднини, а и никой от приятелите му не го бе посетил. Последното му възприятие от света била родена в Еритрея сестра, на име Сара Китама, която бдяла до леглото му и държала ръката му, когато завинаги заспивал.
	Фредрик Клинтон съзнаваше, че скоро ще последва своя бивш брат по оръжие.
	В това нямаше никакво съмнение. Вероятността да му трансплантират бъбрек, от който отчаяно се нуждаеше, намаляваше с всеки ден и разлагането на тялото му продължаваше. При всяко изследване се установяваше, че функциите на черния му дроб и на червата се влошават.
	Надяваше се да преживее Коледа.
	Но пак беше доволен. Изпитваше почти безумно, гъделичкащо суетата му задоволство, че в края на живота си изненадващо се е върнал на служба.
	Предимство, на което никога не се бе надявал.
	Последните тонове на Верди заглъхнаха точно когато Биргер Ваденшьо отвори вратата на малката стая за почивка в главната квартира на Секцията на Артилеригатан.
	Клинтон отвори очи.
	Беше стигнал до извода, че Ваденшьо е товар. Че е напълно неподходящ за шеф на най-важното острие на шведската национална сигурност. Не можеше да разбере защо той самият и Ханс фон Ротингер някога бяха направили фундаменталната грешка да погледнат на Ваденшьо като на верния наследник.
	Ваденшьо бе воин, нуждаещ се от попътен вятър. В моменти на криза беше слаб и неспособен да взема решения. Платноходец. Ненужен боязлив товар, без стомана в гръбнака. Ако зависеше от него, щеше безпомощно да стои със скръстени ръце, докато Секцията окончателно пропадне.
	Беше толкова просто.
	Някои го можеха. Други в решителния момент щяха да се превръщат в предатели.
	— Искал си да говориш с мен? — каза Ваденшьо.
	— Седни — каза Клинтон.
	Ваденшьо седна.
	— Намирам се във възраст, когато нямам вече време да увъртам. Ще ти го кажа направо. Когато всичко това свърши, искам да се откажеш от ръководенето на Секцията.
	— Нима?
	Клинтон смекчи тона.
	— Добър човек си ти, Ваденшьо. Но за съжаление си напълно неподходящ да ръководиш след Гулберг. Не трябваше да поемаш подобна отговорност. Беше моя и на Ротингер грешка, че не се заехме както трябва с този въпрос, когато се разболях.
	— Винаги си ме харесвал.
	— Грешиш. Ти беше отличен администратор, докато аз и Ротингер водехме Секцията. Щяхме да сме безпомощни без теб, а и имам пълно доверие в патриотизма ти. Но не вярвам в способността ти да вземаш решения.
	Ваденшьо изведнъж горчиво се усмихна.
	— След това не знам дали ще остана в Секцията.
	— Сега, когато Гулберг и Ротингер ги няма, сами трябва да вземем най-важните решения. Ти непрекъснато се противеше на всяко взето от мен през последните месеци.
	— И сега повтарям, че тези решения бяха безумни. Всичко това ще завърши с катастрофа.
	— Възможно е. Но твоята нерешителност гарантираше провала. Сега все пак имаме шанс, изглежда, нещата вървят. „Милениум“ е обезвреден. Може би подозират, че ни има някъде, но нямат документация, нито възможност да намерят такава или да намерят нас. Следим неотстъпно всяка тяхна крачка.
	Ваденшьо погледна през прозореца. Видя покривите на няколко сгради наоколо.
	— Единственото, което остава, е дъщерята на Залаченко. Ако някой започне да рови в нейната история и чуе какво има да каже, може да се случи всичко. Но процесът започва след няколко дни и после всичко ще свърши. Този път трябва да я заровим толкова дълбоко, че никога да не се завърне да души след нас.
	Ваденшьо поклати глава.
	— Не разбирам отношението ти — каза Клинтон.
	— Не. Разбирам, че не схващаш. Току-що навърши 68. Умираш. Решенията ти са ирационални, но все още омагьосваш Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг. Слушат те, сякаш си Господ Бог.
	— Аз съм Господ Бог във всичко, което има нещо общо със Секцията. Работим по план. Нашите решения дадоха сила на Секцията. И определено мога да твърдя, че Секцията никога повече няма да изпадне в такова унизително положение. Когато това свърши, ще направим пълен преглед на дейността.
	— Разбирам.
	— Новият шеф ще бъде Георг Нюстрьом. Той е доста стар, но е единственият подходящ и е обещал, че ще остане още шест години. Сандберг е твърде млад и заради твоето управление си е останал неопитен. Досега би трябвало да е напълно обучен.
	— Клинтон, не виждаш ли какво си направил? Уби човек. Бьорк работеше за Секцията от трийсет и пет години, а ти заповяда да го убият. Не разбираш ли…
	— Много добре знаеш, че беше необходимо. Той ни предаде и нямаше да се справи, когато полицията започнеше да го обработва.
	Ваденшьо се изправи.
	— Още не съм свършил.
	— Ще говорим за това после. Имам работа, докато ти си лежиш тук и си фантазираш, че си всесилен.
	Ваденшьо тръгна към вратата.
	— Щом си толкова морално възмутен, защо не идеш при Бублански и не си признаеш престъпленията?
	Ваденшьо се обърна към болния.
	— Мина ми през ума. Но каквото и да си мислиш, аз служа вярно на Секцията.
	Отвори вратата и се сблъска с Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг.
	— Здравей, Клинтон — каза Нюстрьом. — Трябва да поговорим за някои неща.
	— Влизайте. Ваденшьо тъкмо си тръгва.
	Нюстрьом изчака вратата да се затвори.
	— Фредрик, много съм обезпокоен — каза Нюстрьом.
	— Защо?
	— Сандберг и аз доста поразмишлявахме. Стават неща, които не проумяваме. Тази сутрин адвокатката на Саландер е предала автобиографията й на прокурора.
	— _Какво?_


	Криминален инспектор Ханс Фасте гледаше Аника Джанини, докато Ричард Екстрьом наливаше кафе от термос. Екстрьом бе шокиран от документа, който му сервираха при пристигането му на работа тази сутрин. Заедно с Фасте изчетоха четирийсетте страници на изложението на Лисбет Саландер. Дълго обсъждаха забележителния документ. Накрая Екстрьом се видя принуден да помоли Аника Джанини да го посети за неформален разговор.
	Седнаха на малка заседателна маса в кабинета на прокурора.
	— Благодаря, че намина — започна Екстрьом. — Прочетох това… хм, изложение, което си оставила тази сутрин, и изпитвам необходимост да изясня няколко въпроса…
	— Да? — отзивчиво каза Аника Джанини.
	— Просто не знам откъде да започна. Може би най-напред трябва да обясня, че аз и криминален инспектор Фасте сме дълбоко шокирани.
	— Нима?
	— Опитвам се да разбера намеренията ти.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Тази автобиография, или както там я наречем… Каква е целта?
	— Би трябвало да е ясно. Моята клиентка иска да изложи версията си за развоя на събитията.
	Екстрьом сърдечно се разсмя. Поглади брадичката си с добре познат жест, който някак ужасно дразнеше Аника.
	— Да, но твоята клиентка е имала няколко месеца на разположение. Могла е тогава да я изложи. По време на всички разпити, които Фасте се е опитвал да проведе, тя не е казала нито дума.
	— Доколкото знам, законът не я задължава да говори, когато му се ще на инспектор Фасте.
	— Не, но имам предвид… след два дни започва процесът срещу Саландер и тя излиза с това буквално в дванайсетия час. Изпитвам отговорност, която е малко встрани от дълга ми на прокурор.
	— Нима?
	— Не искам при никакви обстоятелства да се изразя по начин, който би сметнала за оскърбителен. Не това е моето намерение. Но в тази страна има съдебен ред. Госпожо Джанини, ти си адвокат, специализиран в правата на жените, и досега не си представлявала клиент в дело за криминално престъпление. Не съм повдигнал обвинение срещу Саландер, защото е жена, а защото е извършила тежки престъпления. Дори ти би трябвало да си разбрала, че тя е сериозно психично болна и има нужда от лечение и помощ от обществото.
	— Нека ти помогна — каза Аника Джанини приятелски. — Страхуваш се, че няма да окажа на Лисбет Саландер необходимата защита.
	— В това няма нищо унизително — каза Екстрьом. — Не поставям под въпрос твоята компетентност. Само отбелязвам, че си неопитна.
	— Разбирам. Тогава нека кажа, че съм напълно съгласна с теб. Много съм неопитна в дела за престъпления.
	— И все пак последователно отказваше помощта, предложена от значително по-опитни адвокати…
	— Това бе желанието на клиентката ми. Лисбет Саландер иска мен за свой адвокат и аз ще я представлявам в съда след два дни.
	Тя учтиво се усмихна.
	— Окей. Но се питам дали наистина напълно сериозно смяташ да представиш съдържанието на това изявление пред съда.
	— Естествено. Това е историята на Лисбет Саландер.
	Екстрьом и Фасте се спогледаха. Фасте вдигна вежди. Той не разбираше какви ги дрънка Екстрьом. Ако Джанини не схващаше, че е на път тотално да удави клиентката си, по дяволите, това не бе работа на прокурора. Просто трябваше да благодари и да остави случая да се развива.
	Че Саландер е шантава, в това той не се съмняваше. Призовавайки всичките си умения, бе опитал да я накара поне да каже къде живее. Но разпит след разпит проклетото момиче седеше нямо като гроб и гледаше в стената над Фасте. Не помръдна и милиметър. Отказа да вземе цигарата, която й предложи, отказа и кафе, и студени напитки. Не реагира на молбите му, нито когато в мигове на раздразнение й повишаваше тон.
	Бяха може би най-притеснителните разпити, които криминален инспектор Ханс Фасте някога бе провеждал.
	Фасте въздъхна.
	— Госпожо Джанини — каза най-накрая Екстрьом. — Твоята клиентка би могла да избегне този процес. Тя е болна. Имам изключително квалифицирана съдебномедицинска експертиза, на която мога да се позова. Трябва да получи психиатричното лечение, от което толкова се е нуждаела дълги години.
	— В такъв случай предполагам, че ще изтъкнеш това в съда.
	— Ще го направя. Не е моя работа да ти казвам как да се погрижиш за защитата й. Но ако това сериозно е твоята линия, тя ще доведе ситуацията до пълен абсурд. Тази автобиография съдържа напълно безсмислени и непотвърдени обвинения срещу цяла редица личности… включително предишния й опекун адвокат Бюрман и доктор Петер Телебориан. Не смяташ сериозно, надявам се, че съдът ще приеме твърдения, които без никакъв намек за доказателства подлагат под съмнение почтеността на Телебориан. Този документ всъщност ще се яви като последен гвоздей в ковчега на клиентката ти, извини ме за сравнението.
	— Разбирам.
	— По време на процеса може да отречеш, че е болна, и да поискаш пълноценно съдебнопсихиатрично изследване. Тогава делото може да бъде препратено за оценка в Съдебна медицина. Но, честно казано, това изложение на Саландер не оставя никакво съмнение, че всички останали съдебни психиатри ще стигнат до същото заключение като Петер Телебориан. Собственият й разказ подкрепя твърденията, че е шизофренна параноичка.
	Аника Джанини учтиво се усмихна.
	— Има друга възможност — каза тя.
	— Каква? — запита Екстрьом.
	— Изложението й да е вярно и съдът да го приеме.
	Прокурор Екстрьом бе изумен. После любезно се усмихна и поглади брадичката си.


	Фредрик Клинтон беше седнал на малката странична масичка до прозореца в стаята си. Внимателно слушаше Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг. Очите му бяха фокусирани и съсредоточени. Зрънца черен пипер.
	— Наблюдаваме телефонния обмен и електронната поща на най-важните членове на „Милениум“ още от април — каза Клинтон. — Установихме, че Блумквист, Малин Ериксон и онзи Кортез са най-активните. Прочетохме дадена под печат версия на следващия брой на „Милениум“. Изглежда, самият Блумквист е отстъпил до позицията, че Саландер наистина е луда. Там има социално обвързана защита на Саландер — той се аргументира, че не е получила онази обществена подкрепа, която би трябвало, и че затова не е нейна грешката, че е опитала да убие баща си… но това е мнение, на което никой не би повярвал. Няма нито дума за влизане с взлом в жилището му или за нападението над сестра му в Гьотеборг и изчезналите доклади. Знае, че нищо не може да докаже.
	— Е, това е проблемът — каза Юнас Сандберг. — Блумквист вероятно знае, че нещо не е наред. Но чисто и просто игнорира въпросителните. Извинете, но това никак не прилича на стила на „Милениум“. Освен това в редакцията се завърна Ерика Бергер. Целият този брой на „Милениум“ е толкова изпразнен от съдържание, че повече прилича на шега.
	— Какво искаш да кажеш… че е менте?
	Юнас Сандберг кимна.
	— Летният брой на „Милениум“ всъщност трябваше да излезе последната седмица на юни. От онова, което прочетохме в електронната поща на Малин Ериксон, този брой трябва да се отпечата в предприятие в Сьодертеле. Но когато днес по-рано проверих, там още не бяха получили оригинал за печат. Получили са само оферта преди един месец.
	— Хм… — каза Фредрик Клинтон.
	— Къде са печатали по-рано?
	— Някакво предприятие, което се нарича „Халвигс Реклам“, в Моронгова. Позвъних и попитах докъде са стигнали с отпечатването, престорих се, че работя в „Милениум“. Шефът на „Халвигс“ не ми даде никаква информация. Смятам довечера да отида там и да погледна.
	— Разбирам. Георг?
	— Прегледах целия достъпен телефонен обмен от последната седмица — каза Георг Нюстрьом. — Странно, но никой от работещите в „Милениум“ не обсъжда каквото и да е, свързано с процеса или с аферата „Залаченко“.
	— Нищо?
	— Нищо. Споменава се, ако някой от служителите го обсъжда с хора извън „Милениум“. Чуйте това например. На Микаел Блумквист му се обажда репортер от „Афтонбладет“ и го пита има ли коментар за задаващия се процес.
	Той извади магнетофон.

	— Съжалявам, но нямам коментар.
	— Но нали си в тази история от самото начало. Ти намери Саландер долу, в Госеберя. И досега не си публикувал нито дума. Кога смяташ да го направиш?
	— Когато му дойде времето. Ако въобще имам нещо за публикуване.
	— Имаш ли?
	— Ами ще си купиш „Милениум“ и ще разбереш.

	Изключи магнетофона.
	— Преди не бяхме мислили за това, но аз прослушах всичко отново. Така е през цялото време. Почти никога не говори за аферата „Залаченко“, освен с най-общи приказки. Дори не я обсъжда със сестра си, която е адвокат на Саландер.
	— Може би наистина няма какво да каже.
	— Последователно отказва да направи каквото и да е предположение. Изглежда, денонощно живее в редакцията и почти никога не си е вкъщи на Белмансгатан. Ако работи денонощно, би трябвало нещо да е постигнал, нещо по-добро от онова, което ще излезе в следващия брой на „Милениум“.
	— И все още ли нямаме възможност да сложим бръмбар в редакцията?
	— Нямаме — отговори Юнас Сандберг. — Винаги има някой там. Дори това е показателно.
	— Хм…
	— След взлома у Блумквист винаги има някой в редакцията. Блумквист хлътва там и в стаята му винаги свети. Ако не е той, то е Кортез или Малин Ериксон, или оня шут… Кристер Малм.
	Клинтон поглади брадичката си. Известно време размишлява.
	— Окей. Изводи?
	Георг Нюстрьом се поколеба.
	— Ами… бих си помислил, че ни разиграват театър.
	Клинтон усети ледени тръпки по врата.
	— Защо не сме го забелязали по-рано?
	— Слушали сме онова, което се казва, а не онова, което не се казва. Радвахме се да чуем объркването им или да го прочетем в електронната им поща. Блумквист разбира, че някой е откраднал доклада за Саландер от 1991 г. от него и от сестра му. И какво, по дяволите, прави? Нищо.
	— Не са ли заявили нападението в полицията?
	Нюстрьом поклати глава.
	— Джанини винаги е до Саландер на разпитите. Тя е любезна, но не казва нищо съществено. А Саландер пък изобщо нищо не казва.
	— Но това ни устройва. Колкото повече мълчи, толкова по-добре за нас. Какво казва Екстрьом?
	— Видяхме се преди два часа. Тъкмо бе получил онова писание на Саландер.
	Посочи копието, което лежеше на коленете на Клинтон.
	— Екстрьом е смутен. Добре, че Саландер не умее да се изразява добре, когато пише. За непосветените това изложение изглежда като налудничава теория на конспирацията с порнографски акценти. Но тя стреля много близко до целта. Разказва точно как е станало затварянето й в „Санкт Стефан“, твърди, че Залаченко е работил за Сепо и други подобни. Споменава, че смята всичко случващо се за дело на секта в Сепо, което означава, че подозира за съществуването на нещо, отговарящо на Секцията. Изобщо направила ни е много точно описание. Но, както казах, всичко това е трудно за вярване. Екстрьом е смутен, защото, изглежда, това ще е защитата на Джанини на процеса.
	— Мамка му! — избухна Клинтон.
	Наведе напред глава, мислейки напрегнато няколко минути. После погледна нагоре.
	— Юнас, довечера иди в Моронгова и провери какво става там. Ако печатат „Милениум“, искам копие.
	— Ще взема със себе си Фалун.
	— Добре. Георг, искам да отидеш при Екстрьом и да го преслушаш днес следобед. Досега всичко вървеше по релси, но не мога да отмина онова, което казвате.
	— Окей.
	Клинтон седя мълчалив още малко.
	— Най-добре би било въобще да няма процес… — каза той накрая.
	Вдигна поглед и погледна Нюстрьом в очите. Нюстрьом кимна. Сандберг кимна. Между тримата цареше мълчаливо разбирателство.
	— Нюстрьом, провери какви възможности има.


	Юнас Сандберг и ключарят Лаш Фаулсон, по-известен като Фалун, паркираха колата близо до железопътната линия и тръгнаха към Моронгова. Часът бе осем и половина вечерта. Беше твърде светло и твърде рано да се направи нещо, но те искаха да разузнаят и да имат общ поглед.
	— Ако мястото е с аларма, няма да участвам — каза Фалун.
	Сандберг кимна.
	— По-добре да погледнем през прозорците. И ако има нещо, мяташ камък в прозореца, грабваш каквото ти трябва и бягаш като дявол оттам.
	— Добре — каза Сандберг.
	— Ако е само за един екземпляр от вестника, да погледнем дали няма контейнери за боклук отзад. Трябва да има изрезки, печатни проби и такива.
	Печатница „Халвигс“ се намираше в ниска тухлена постройка. Приближиха се от юг откъм другата страна на улицата. Сандберг тъкмо се канеше да пресече, когато Фалун го сграбчи за лакътя.
	— Продължавай напред — каза той.
	— Какво?
	— Продължавай напред, все едно правим вечерна разходка.
	Отминаха „Халвигс“ и обиколиха един път квартала.
	— Какво става? — зачуди се Сандберг.
	— Дръж си очите отворени. Мястото е не само с аларма. До сградата има паркирана кола.
	— Искаш да кажеш, че там има някой?
	— Колата е на „Милтън Секюрити“. Печатницата, мамка му, е строго охранявана.


	— „Милтън Секюрити“ ли? — избухна Фредрик Клинтон. Усети нещо като удар в диафрагмата.
	— Ако не беше Фалун, щях да им попадна право в ръцете — каза Юнас Сандберг.
	— Има нещо, дявол го взел! — каза Георг Нюстрьом. — Няма никаква разумна причина една малка провинциална печатница да наема „Милтън Секюрити“ за постоянна охрана.
	Клинтон кимна. Устата му се бе превърнала в яростна черта. Часът бе единайсет вечерта и той вече се нуждаеше от почивка.
	— Ясно е, че нещо в „Милениум“ се мъти — каза Сандберг.
	— Това разбрах — каза Клинтон. — Окей. Сега да анализираме ситуацията. Какъв е най-вероятният и най-лош сценарий? Какво знаят те?
	Погледна подканящо Нюстрьом, който каза:
	— Трябва да е докладът за Саландер от 1991-ва. Засилиха охраната, след като откраднахме копията. Трябва да са се досетили, че са наблюдавани. В най-лошия случай имат още едно копие от доклада.
	— Но Блумквист бе отчаян от загубата му.
	— Знам. Но може да ни е преметнал. Не бива да отминаваме тази възможност.
	Клинтон кимна.
	— Ще изходим от това. Сандберг?
	— Фактически знаем защитата на Саландер. Тя разказва истината както й изнася. Прочетох тази така наречена автобиография още веднъж. Тя всъщност ни устройва. Съдържа толкова тежки обвинения за изнасилване и нарушаване на правата, че ще изглежда чисто и просто като бълнуване на митоманка.
	Нюстрьом кимна.
	— Освен това Саландер не може да докаже нито едно от твърденията си. Екстрьом ще използва това срещу нея. Ще унищожи достоверността им.
	— Окей. Новият доклад на Телебориан е чудесен. Пък и съществува възможността Джанини да извади собствен експерт, който да твърди, че Саландер не е луда, и цялата работа да попадне в Съдебна медицина. Но пак казвам, ако Саландер не промени тактиката си, тя ще откаже да разговаря и с тях и тогава ще направят извода, че Телебориан е прав и че тя си е луда. Тя е най-лошият враг на самата себе си.
	— И все пак най-спокойно би било, ако изобщо няма никакъв процес — каза Клинтон.
	Нюстрьом поклати глава.
	— Почти е невъзможно. Тя седи в ареста на Крунуберг и няма никакви контакти с други затворници. Всеки ден прави един час гимнастика на покрива, но там не можем да я достигнем. А и нямаме контакти сред персонала в ареста.
	— Разбирам.
	— Ако сме искали да действаме срещу нея, трябвало е да го направим, докато лежеше в Салгренската болница. Сега това трябва да стане открито. Вероятността убиецът да влезе в затвора е почти стопроцентова. А и къде да намерим стрелец, който да се навие на това? За толкова кратко време не може да се инсценира самоубийство или нещастен случай.
	— Така и подозирах. А неочакваните смъртни случаи винаги предизвикват въпроси. Окей, ще видим как ще тръгнат нещата на процеса. В случай, че нищо не се промени. През цялото време очаквахме да направят ответен ход и вероятно ходът е тази така наречена автобиография.
	— Проблемът е „Милениум“ — каза Юнас Сандберг.
	Всички кимнаха.
	— „Милениум“ и „Милтън Секюрити“ — замислено каза Клинтон. — Саландер е работила за Армански и Блумквист е неин приятел. Дали да не заключим, че са се обединили?
	— Мисълта съвсем не е нелогична, щом „Милтън Секюрити“ охраняват печатницата, където се печата „Милениум“. Не може да е съвпадение.
	— Окей. Кога смятат да публикуват? Сандберг, ти каза, че са надвишили срока с близо две седмици. Ако приемем, че „Милтън Секюрити“ наблюдава печатницата, за да не позволи някой да се добере до „Милениум“, то това означава, че те или се канят да публикуват нещо, което не искат предварително да се разкрие, или че вестникът вероятно вече е отпечатан.
	— Всичко това има връзка с процеса — каза Юнас Сандберг. — Това е единственото разумно обяснение.
	Клинтон кимна.
	— Какво може да има в броя? Кой е най-лошият вариант?
	И тримата мислиха дълго. Нюстрьом наруши мълчанието.
	— В най-лошия случай имат копие от доклада от 1991-ва.
	Клинтон и Сандберг кимнаха. Бяха стигнали до един и същи извод.
	— Въпросът е какво могат да направят с това — каза Сандберг. — Докладът свързва Бьорк и Телебориан. Бьорк е мъртъв. Те ще се нахвърлят върху Телебориан, но той може да твърди, че само е направил най-обикновено съдебнопсихиатрично изследване. И ако ще е дума срещу дума, той, естествено, ще бъде неуязвим, каквито и обвинения да му отправят.
	— Как ще действаме, ако публикуват доклада? — запита Нюстрьом.
	— Мисля, че имаме коз — каза Клинтон. — Ако си навлечем неприятности с доклада, те всъщност ще бъдат за Сепо, не за Секцията. И щом журналистите започнат да задават въпроси, Сепо ще извади от архива…
	— Разбира се, това не е същият доклад — каза Сандберг.
	— Шенке сложи модифицираната версия в архива, тоест нова версия, която прокурор Екстрьом е чел. Има си входящ номер. Тук доста бързо можем да предоставим дезинформация на медиите… Нали имаме оригинала, който получи Бюрман, а „Милениум“ просто има едно копие. Дори можем да разпространим информация, че самият Блумквист е фалшифицирал оригиналния доклад.
	— Добре. Какво още може да знае „Милениум“?
	— Не може да знаят нещо за Секцията. Невъзможно е. Значи ще се фокусират върху Сепо, което на свой ред означава, че Блумквист ще изглежда като теоретик на конспирацията и Сепо ще твърди, че е луд.
	— Блумквист е доста известен — бавно каза Клинтон. — След аферата „Венерстрьом“ му имат доверие.
	Нюстрьом кимна.
	— Може ли това доверие да се намали по някакъв начин? — запита Юнас Сандберг.
	Нюстрьом и Клинтон се спогледаха. После кимнаха и двамата. Клинтон погледна Нюстрьом.
	— Мислиш ли, че ще можеш да намериш… да кажем, петдесет грама кокаин?
	— Може би от юготата.
	— Окей. Опитай. Но бързо. Процесът започва след два дни.
	— Не разбирам… — каза Юнас Сандберг.
	— Трик, стар като професията. Но все още много ефикасен.


	— Моронгова ли? — запита Тощен Едклинт и сбърчи вежди. Седеше у дома на дивана по халат и за трети път четеше автобиографията на Саландер, когато се обади Моника Фигерула. След като беше доста след полунощ, той реши, че е някаква нова дяволия.
	— Моронгова — повтори Моника Фигерула. — Сандберг и Лаш Фаулсон са отишли там около седем тази вечер. Курт Свенсон от групата на Бублански ги е следил през цялото време благодарение на проследяващото устройство, което сме сложили в колата на Сандберг. Паркирали в близост до старата железопътна станция и вървели пеш няколко пресечки. После се върнали при колата и обратно в Стокхолм.
	— Разбирам. Срещнали ли са се с някой или…?
	— Не. И това е странното. Излезли от колата, направили една обиколка, после се върнали и отпрашили за Стокхолм.
	— Така. И защо ми звъниш в дванайсет и половина, да ми кажеш това ли?
	— Отне ни малко време да се досетим. Вървели са покрай сградата на „Халвигс Реклам“. Говорих с Микаел Блумквист по въпроса. Там се печата „Милениум“.
	— О, мамка му! — каза Едклинт.
	Той веднага съзря усложненията.
	— След като там е бил и Фалун, предполагам, че са искали да направят късно посещение на печатницата, но са прекъснали експедицията си — каза Моника Фигерула.
	— И защо?
	— Защото Блумквист помолил Драган Армански да охранява печатницата, докато не се разпространи списанието. Вероятно са видели колата на „Милтън Секюрити“. Затова реших, че ще искаш тази информация незабавно.
	— Права си. Това означава, че започват да подозират нещо нередно.
	— Ако не друго, то са им дръннали камбаните, щом са видели колата. Сандберг оставил Фаулсон в центъра и после се върнал на адреса на Артилеригатан. Знаем, че там е Фредрик Клинтон. Георг Нюстрьом пристигнал почти по същото време. Въпросът е какво ще предприемат.
	— Процесът започва във вторник… Звънни на Блумквист и го помоли да затегне охраната на „Милениум“. За всеки случай.
	— Вече имат добра охрана. И начинът, по който се справиха с подслушваните си телефони, е напълно професионален. Блумквист толкова е луднал, че е започнал да прибягва до заблуждаващи маневри, от които можем само да имаме полза.
	— Окей. Но звънни му за всеки случай.


	Моника Фигерула затвори мобилния и го постави на масичката до леглото. Вдигна поглед и загледа Микаел Блумквист, който лежеше гол и облегнат на таблата на кревата.
	— Ще ти звънна и ще ти предложа да подсилиш охраната в „Милениум“.
	— Благодаря за информацията — каза той сухо.
	— Сериозно. Ако наистина са започнали нещо да подозират, има риск да предприемат нещо необмислено. Например да проникнат в редакцията с взлом.
	— Тази нощ там ще спи Хенри Кортез. И имаме аларма срещу нападение, директно свързана с „Милтън Секюрити“, които пристигат за три минути.
	Той замълча.
	— Луднал, а? — промърмори накрая.


	Глава двайсет и четвърта
	Понеделник, 11 юли

	Часът бе шест сутринта в понеделник, когато Сузан Линдер от „Милтън Секюрити“ звънна на Микаел Блумквист на синия Т10.
	— Никога ли не спиш? — попита сънено Микаел.
	Погледна Моника Фигерула, която вече бе станала и обула шортите си за джогинг, но не и тениската си.
	— Спя, но ме събуди дежурният. Тихата аларма, която инсталирахме в жилището ти, се е включила в три тази сутрин.
	— Така ли?
	— Така че отидох да видя какво е станало. Можеш ли да наминеш към „Милтън Секюрити“ сега сутринта? Просто между другото.


	— Това е сериозно — каза Драган Армански.
	Часът бе малко след осем, когато се срещнаха пред един монитор в съвещателната зала на „Милтън Секюрити“. На срещата бяха Драган Армански, Микаел Блумквист и Сузан Линдер. Армански бе повикал и Юхан Фреклунд, 62-годишния бивш криминален инспектор в полицията на Сулна, сега шеф на оперативна единица в „Милтън“, както и бившия криминален инспектор Сони Буман, на 48, който следеше аферата „Саландер“ от самото начало. Обсъждаха филма от охранителната камера, който Сузан Линдер току-що им бе показала.
	— Това, което виждаме, е как Юнас Сандберг отваря вратата на жилището на Микаел Блумквист в 3,17 часа тази сутрин. Има си ключове… Спомняте си, че онзи ключар Фаулсон направи отпечатък от резервните ключове на Блумквист преди няколко седмици, когато той и Йоран Мортенсон влязоха с взлом в апартамента.
	Армански мрачно кимна.
	— Сандберг се задържа в жилището около осем минути. През това време прави следното. Взема малък пластмасов плик от кухнята, който пълни с нещо. После отвинтва задния капак на високоговорителя от уредбата, която имаш в дневната, Микаел. И там поставя плика.
	— Хм — каза Микаел Блумквист.
	— Това, че взема плик от кухнята ти, е показателно.
	— Плик от „Консум“, в който държа малки франзели — каза Микаел. — Слагам сирене и други продукти.
	— И аз правя същото у дома. Показателното е, разбира се, че по плика има твои отпечатъци. После взема стар брой на СМП от кошчето ти за боклук в антрето. Използва една страница от вестника, за да загърне предмет, който поставя най-горе в гардероба ти.
	— Хм — отново каза Микаел Блумквист.
	— Същата работа. Вестникът носи твоите отпечатъци.
	— Разбирам — каза Микаел Блумквист.
	— Към пет отидох в жилището ти. И ето какво намерих. Във високоговорителя ти сега има около 180 грама кокаин. Взех проба от един грам, ето я тук.
	Тя постави на масата малко пликче за улики.
	— А в гардероба? — запита Микаел.
	— Около 120 000 крони в брой.
	Армански даде знак на Сузан Линдер да изключи монитора. Погледна Фреклунд.
	— И тъй, Микаел Блумквист е замесен в търговия с наркотици — каза добродушно Фреклунд. — Вероятно вече се безпокоят и се питат с какво се занимава Блумквист.
	— Това е ответен ход.
	— Ответен ход?
	— Забелязали са охранителите на „Милтън“ в Моронгова снощи.
	Армански разказа каквото бе научил от Моника Фигерула за излета на Сандберг до Моронгова.
	— Малък пъргав пор — каза Сони Буман.
	— Но защо точно сега?
	— Най-вероятно са разтревожени заради материала, който очакват да излезе в „Милениум“, когато започне процесът — каза Фреклунд. — Ако арестуват Блумквист за търговия с наркотици, доверието в него силно ще спадне.
	Сузан Линдер кимна. Микаел Блумквист се колебаеше.
	— И тъй, как ще се справим с това? — попита Армански.
	— Нищо няма да правим — предложи Фреклунд. — Ще си седим с асото в ръката. Имаме отлична документация как Сандберг слага улики в жилището ти, Микаел. Нека капанът щракне. Веднага ще докажем невинността ти и освен това ще имаме още едно доказателство за криминалното поведение на Секцията. С удоволствие бих станал обвинител, когато тези типове застанат на скамейката.
	— Не знам — каза бавно Микаел Блумквист. — Процесът започва вдругиден. „Милениум“ излиза в петък, на третия ден от процеса. Ако смятат да ме арестуват за търговия с кокаин, това би трябвало да се случи, преди да излезе вестникът, така че аз няма да мога да обясня как е станало. Това означава, че рискувам да седя в ареста и да пропусна развитието на делото.
	— С други думи, имаш причини тази седмица да си под вода — предложи Армански.
	— Ами… трябва да работя с ТВ4 и да направя някои други приготовления. Няма да е подходящо…
	— Защо точно сега? — внезапно запита Сузан Линдер.
	— Какво имаш предвид? — запита Армански.
	— Имаха три месеца да хвърлят кал по Блумквист. Защо действат точно сега? Каквото и да правят, не могат да попречат на публикацията.
	Седяха мълчаливо около масата известно време.
	— Може би не са разбрали какво се каниш да публикуваш, Микаел — каза бавно Армански. — Знаят, че имаш нещо наум… но може би мислят, че имаш само доклада на Бьорк от 1991-ва.
	Микаел колебливо кимна.
	— Не са разбрали, че смяташ да разкриеш цялата Секция. Ако става дума само за доклада на Бьорк, достатъчно е да предизвикат недоверие в теб. Евентуалните ти разкрития ще отпаднат с арестуването ти. Голям скандал. Известният журналист Микаел Блумквист арестуван за тежко престъпление с наркотици. Шест до осем години затвор.
	— Може ли да получа две копия от охранителния филм? — помоли Микаел.
	— Какво ще правиш?
	— Едно копие за Едклинт. После ще се срещна с ТВ4. След три часа. Мисля, че ще бъде добре да се подготвим и да покажем това по телевизията, когато гръмне.


	Моника Фигерула изключи дивидито и остави дистанционното на масата. Срещнаха се във временния офис на Фридхемсплан.
	— Кокаин — каза Едклинт. — Грубо пипат.
	Моника Фигерула изглеждаше замислена. Хвърли поглед на Микаел.
	— Мислех, че е най-добре да знаете — каза той, свивайки рамене.
	— Не ми харесва това — каза тя. — Издава някакво отчаяние, което не е обмислено докрай. Трябва да разберат, че ти няма просто да се оставиш да те затворят в бункера в Кумла, ако те хванат за престъпление с наркотици.
	— Така е — каза Микаел.
	— И дори да те осъдят, винаги има висящ риск хората пак да повярват в онова, което твърдиш. И колегите ти в „Милениум“ също няма да мълчат.
	— Освен това струва доста пари — каза Едклинт. — Значи имат бюджет, който им позволява, без да им мигне окото, да отделят 120 000 крони, плюс цената на кокаина.
	— Знам — каза Микаел. — Но планът наистина си струва. Разчитат Лисбет Саландер да попадне в психиатрията, а аз да изчезна в облак от подозрения. Освен това вероятно вярват, че вниманието ще се насочи върху Сепо, а не върху Секцията. Доста добра изходна точка.
	— Но как ще убедят Отдела за наркотици да направи обиск при теб? Искам да кажа, че едно анонимно обаждане не е достатъчно някой да изрита вратата на дома на известен журналист. И ако нещо трябва да стане, то трябва да е в близките дни.
	— Е, не знаем нищо за плановете им — каза Микаел.
	Усети умора и пожела всичко вече да е минало. Изправи се.
	— Къде отиваш сега? — запита Моника Фигерула. — Искам непременно да знам къде ще се намираш в близко време.
	— На обяд имам среща с ТВ4. После ще хапнем агнешко с Ерика Бергер при Самир в шест. Ще уточним комюникето за пресата, с което ще излезем. Останалата част от вечерта ще съм в редакцията, предполагам.
	Очите на Моника Фигерула се присвиха, щом чу името на Ерика Бергер.
	— Искам да поддържаме контакт през целия ден. А и докато започне процесът.
	— Окей. Може да се преместя при теб за ден-два — каза Микаел и се усмихна, сякаш се шегуваше.
	Моника Фигерула помръкна. Бързо погледна към Едклинт.
	— Моника е права — каза Едклинт. — Мисля, че ще е най-добре да бъдеш невидим, докато това отмине. Ако те хване полицията за наркотици, трябва да мълчиш, докато не свърши процесът.
	— Спокойно — каза Микаел. — Не смятам да се паникьосвам и да разруша всичко. Гледайте си вашата работа, аз ще си гледам моята.


	ТЯ от ТВ4 едва сдържаше възбудата си от новия снимков материал, който й предостави Микаел Блумквист. Микаел се усмихна на глада й. Цяла седмица се трудеха като зверове, за да спретнат ясен материал за Секцията за телевизионно ползване. И продуцентът й, и шефът на новините в ТВ4 бяха разбрали какъв удар ще бъде този сюжет. Той бе произведен при най-голяма секретност и с участието на неколцина. Приеха изискването на Микаел материалът да излезе вечерта на третия ден от началото на процеса. Решиха да направят едночасово извънредно излъчване в новините.
	Микаел й даде голям брой фотоси за занимавка, но нищо не можеше да се сравни с живата картина по телевизията. Видеофилмът, показващ с пределна яснота как назован с името си полицай поставя кокаин в жилището на Микаел Блумквист, направо я събори.
	— Страхотно! — каза тя. — Заглавие: _Тук Сепо поставя кокаин в жилището на журналист._
	— Секцията, не Сепо — поправи я Микаел. — Не прави грешката да ги смесваш.
	— Но Сандберг работи за Сепо — възрази тя.
	— Да, но на практика е инфилтриран. Разликата трябва да се подчертае.
	— Окей. Всъщност герой на историята е Секцията. Не Сепо. Микаел, можеш ли да ми обясниш как става така, че точно ти вечно се забъркваш в такива скандални неща? Имаш право. Това ще е по-силно и от аферата „Венерстрьом“.
	— Ами чист талант, предполагам. По ирония на съдбата и този материал започва с подобна на „Венерстрьом“ афера. Шпионска афера от шейсетте години.
	В четири следобед се обади Ерика Бергер. Намираше се на заседание с издателите на вестници, за да изложи възгледите си за планираните съкращения в СМП, които бяха довели до остър конфликт с профсъюзите след напускането й. Обясни, че ще закъснее за уговорената вечерна среща в „Гърнето на Самир“ в шест и че няма да може да дойде преди шест и половина.


	Юнас Сандберг помогна на Фредрик Клинтон да се премести от инвалидната количка на канапето в стаята за почивка, която беше командният пулт на Клинтон в главната квартира на Секцията на Артилеригатан. Клинтон тъкмо се бе завърнал от диализа, продължила цялата сутрин. Чувстваше се прастар и безкрайно уморен. Почти не беше спал през последните денонощия и желаеше най-сетне всичко да е свършило. Едва-що се бе настанил в леглото както трябва, когато пристигна Георг Нюстрьом.
	Клинтон събра сили и попита:
	— Готово ли е?
	Георг Нюстрьом кимна.
	— Сега се срещнах с братята Николич — каза той. — Ще струва петдесет хиляди.
	— Имаме пари — каза Клинтон.
	_Ех, мамка му, да беше отново млад…_
	Обърна глава и разгледа един по един Георг Нюстрьом и Юнас Сандберг.
	— Някакви угризения? — запита.
	И двамата поклатиха глави.
	— Кога ще стане? — запита Клинтон.
	— Вътре в двайсет и четири часа — каза Нюстрьом. — Адски е трудно да разберем къде е Блумквист, но в най-лошия случай работата ще трябва да се свърши извън редакцията.
	Клинтон кимна.
	— Има една възможност още тази вечер, след два часа — каза Юнас Сандберг.
	— Така ли?
	— Ерика Бергер му се обади преди малко. Ще вечерят в „Гърнето на Самир“ довечера. Кръчма в близост до Белмансгатан.
	— Бергер… — каза замислено Клинтон.
	— Надявам се, за Бога, тя да не… — каза Георг Нюстрьом.
	— Няма да е чак такава грешка — прекъсна го Юнас Сандберг.
	Клинтон и Нюстрьом го погледнаха.
	— Съгласихме се, че Блумквист е човекът, който съставлява най-голямата заплаха срещу нас и който по всяка вероятност ще публикува нещо в следващия брой на „Милениум“. Не можем да спрем това. Затова трябва да подкопаем доверието в него. Ако бъде убит в някаква разправия с подземния свят и после полицията намери наркотици и пари в жилището му, следствието ще бъде принудено да си направи съответните изводи. В такъв случай няма най-напред да почнат да ровят за конспирации, свързани с Полицията за сигурност.
	Клинтон кимна.
	— Всъщност Ерика Бергер е любовница на Блумквист — каза Сандберг с гримаса. — Тя е омъжена, значи е невярна съпруга. И ако и тя умре, това ще породи множество различни предположения.
	Клинтон и Нюстрьом се спогледаха. Сандберг бе истински талант в създаването на димни завеси. Но и Клинтон, и Нюстрьом изпитваха съмнения. Сандберг бе доста безскрупулен, когато решаваше подобни въпроси. Това не беше хубаво. Убийството представляваше крайна мярка, която не се прилагаше само защото се разкриваха добри възможности. Не беше обикновено решение, а само мярка, до която се прибягваше при липса на други алтернативи.
	Клинтон поклати глава.
	_Collateral damage_* — каза си наум. Внезапно изпита погнуса от цялата работа.
	[* Вторични щети (англ.). — Б.пр.]
	_След цял един живот в служба на кралството седим тук като прости наемни убийци._ Онова със Залаченко бе необходимост. Бьорк — наистина жалко, но Гулберг бе прав. Бьорк щеше да се предаде. Блумквист… вероятно е необходимо. Но Ерика Бергер бе само невинен зрител.
	Погледна Юнас Сандберг. Надяваше се младият мъж да не се развие като психопат.
	— Какво знаят братята Николич?
	— Нищо. Искам да кажа за нас. Аз съм единственият, с когото са се срещали, ползвах друга идентичност и не могат да ме проследят. Смятат, че убийството има нещо общо с трафика.
	— Какво ще стане с братята Николич след убийството?
	— Веднага напускат Швеция — каза Нюстрьом. — Точно както след Бьорк. И ако полицейското разследване не даде резултат, могат предпазливо да се върнат след няколко седмици.
	— А планът?
	— Сицилиански модел. Просто приближават Блумквист, изпразват един пълнител и се махат.
	— Оръжието?
	— Имат автоматично оръжие. Не знам от кой тип.
	— Надявам се да не изпозастрелят целия ресторант…
	— Няма опасност. Те са хладнокръвни и знаят какво правят. Но ако Бергер седи на същата маса с Блумквист…
	_Collateral damage._
	— Чуйте сега — каза Клинтон. — Важното е Ваденшьо да не разбере, че имаме пръст в това. Особено ако Ерика Бергер бъде една от жертвите. Вече е напрегнат до пръсване. Страхувам се, че ще трябва да го пенсионираме, щом всичко това приключи.
	Нюстрьом кимна.
	— Това означава, че получим ли знак, че Блумквист е убит, ще разиграем театър. Ще свикаме кризисно съвещание и ще изглеждаме напълно изненадани от случилото се. Ще се чудим кой може да стои зад убийството, но няма да споменаваме наркотици и други подобни, преди полицията да е намерила уликите.


	Микаел Блумквист се раздели с ТЯ от ТВ4 малко преди пет. Целия следобед преглеждаха неизяснени пунктове в материала, след което гримираха Микаел и му взеха дълго интервю на запис.
	Зададоха му въпрос, на който по понятни причини му бе трудно да отговори, и затова направиха няколко дубъла.
	_Как се получава така, че служител от шведска държавна институция стига дотам да извърши убийство?_
	Микаел бе размислял по въпроса дълго преди ТЯ от ТВ4 да му го зададе. Секцията вероятно е гледала на Залаченко като на единична заплаха, но това не бе задоволителен отговор. И отговорът, който даде накрая, също не бе напълно задоволителен.
	— Единственото разумно обяснение, което мога да дам, е, че Секцията с течение на годините се е превърнала в секта в истинския смисъл на думата. Станали са като двамата от _Knutby_ или като пастор Джим Джоунс, или нещо подобно. Пишат свои си закони, където понятия като добро и зло престават да бъдат съотносими. И явно живеят и действат напълно изолирани от нормалното общество.
	— Звучи като психично заболяване.
	— И е нещо такова.
	Микаел взе метрото до шлюза и видя, че е още рано да отива в „Гърнето на Самир“.
	Поседя малко на Сьодермалмсторг. Изпитваше тревога, но същевременно сякаш животът отново започваше. Чак когато Ерика Бергер се завърна в „Милениум“, той разбра колко катастрофално му е липсвала. Освен това повторното поемане на кормилото не бе създало никакви вътрешни конфликти. Малин Ериксон отново пое функциите си на редакционен секретар и бе ужасно щастлива, че животът, както тя се изрази, отново се връща към нормалния си ход.
	Когато Ерика се върна, всички забелязаха, че през последните три месеца са тъпчели на място. Ерика започна работата си в „Милениум“ с истинско въодушевление и двете с Малин Ериксон успяха да овладеят част от организационното бреме, което се бе натрупало. Свикаха редколегия, на която се реши, че „Милениум“ трябва да се разшири, като се назначат най-малко един и дори двама нови сътрудници. Но как щяха да намерят бюджет за това, все още нямаха представа.
	Микаел купи вечерните вестници и пи кафе в „Ява“, за да убие времето до срещата си с Ерика.


	Прокурор Ранхилд Густавсон от Кралската прокуратура постави очилата си на заседателната маса и огледа събралите се. Беше 58-годишна и имаше глуповато ябълковидно лице и сивееща късо подстригана коса. Беше прокурор от двайсет и пет години и работеше в Кралската прокуратура от деветдесетте години.
	Бяха изминали само три седмици, откакто внезапно я повикаха в кабинета на кралския прокурор на среща с Тощен Едклинт. Същия ден се канеше да приключи някои рутинни дела и да излезе в шестседмичен отпуск, който смяташе да прекара на вилата си в Хусарьо. Вместо това й възложиха да води разследване срещу група овластени, наричащи се Секцията. Всички планове за ваканция изведнъж се провалиха. Осведомиха я, че това ще бъде главната й работна задача в близко бъдеще и че е с развързани ръце — можеше сама да организира нещата и да взема нужните решения.
	— Това ще бъде едно от най-значителните разследвания на престъпност в шведската история — бе казал кралският прокурор.
	Бе склонна да се съгласи.
	С нарастващо удивление бе изслушала изложението на Едклинт за разследването, което бе провел по нареждане на министър-председателя. То още не бе приключило, но той смяташе, че е стигнал достатъчно далеч, за да представи нещата на прокурор.
	Най-напред си създаде представа за случая по материалите, предоставени й от Тощен Едклинт. Когато размерът на престъплението започна да й се изяснява, разбра, че всяко нещо, което направи, и всяко решение, което вземе, ще бъдат описани в бъдещите книги по история. Оттогава посвети всяка своя будна минута на опити да обхване почти необхватния престъпен регистър, с който трябваше да се справи. Случаят бе уникален в шведската съдебна история и след като ставаше дума да се нанесе на карта престъпност, продължила най-малко трийсет години, прокурор Густавсон осъзна необходимостта от специална работна организация. Спомни си антимафиотските следователи в Италия, принудени да работят почти нелегално, за да оцелеят през седемдесетте и осемдесетте години. Разбра защо Едклинт работеше в пълна секретност — явно не знаеше на кого може да се довери.
	Първото, което предприе, бе да привика трима сътрудници от Кралската прокуратура. Избра хора, които познаваше от дълги години. После се довери на известен историк, работещ в Съвета за предотвратяване на престъпността, който можеше да е полезен със знанията си за разрастването на силите на сигурността през десетилетията. Накрая официално възложи на Моника Фигерула ръководството на следствието.
	По този начин разследването на Секцията прие конституционна правова форма. Сега то можеше да мине за обикновено полицейско разследване, макар и да имаше тотална забрана за каквото и да е даване на гласност.
	През следващите две седмици прокурор Густавсон призова голям брой хора на официални, но много дискретни разпити. Те обхващаха освен Едклинт и Фигерула, и криминалните инспектори Бублански, Соня Мудиг, Курт Свенсон и Йеркер Холмберг. После извика Микаел Блумквист, Малин Ериксон, Хенри Кортез, Кристер Малм, Аника Джанини, Драган Армански, Сузан Линдер и Холгер Палмгрен. С изключение на представителите на „Милениум“, които по принцип не отговаряха на въпроси, които можеха да разкрият източниците им на информация, всички останали с готовност дадоха изчерпателни показания и предоставиха документация.
	Ранхилд Густавсон никак не хареса факта, че й бе предоставен график, съставен от „Милениум“, според който трябваше да арестува някои хора на определена дата. Тя смяташе, че са й нужни няколко месеца подготовка, за да стигне разследването дотам, но в този случай не й бе оставен друг избор. Микаел Блумквист от вестник „Милениум“ бе абсолютно неотстъпчив. Не се подчиняваше на никакви държавни постановления или правила и възнамеряваше да публикува материала на третия ден от процеса срещу Лисбет Саландер. Ранхилд Густавсон реши да се нагоди към плана му и да направи удара едновременно с него, за да не би някои заподозрени лица и евентуални улики да имат време да изчезнат. Блумквист получи солидна подкрепа от Едклинт и Фигерула, след което Густавсон започна да разбира, че блумквисткият модел има известни предимства. Като прокурор щеше да получи отлично режисирана медийна подкрепа, от която се нуждаеше, за да движи обвинението. Освен това всичко щеше да се развие толкова бързо, че тежкото разследване не би имало време да изтече по коридорите на бюрокрацията и да попадне в Секцията.
	— За Блумквист става дума на първо място да се въздаде справедливост на Лисбет Саландер. Разкриването на Секцията е само последица от това — бе констатирала Моника Фигерула.
	Процесът срещу Лисбет Саландер щеше да започне в сряда, след два дни, и на срещата този понеделник трябваше да се направи обстоен преглед на наличния материал, както и да се разпределят задачите.
	В съвещанието участваха тринайсет души. От Кралската прокуратура Ранхилд Густавсон бе повикала двамата си най-близки сътрудници. От Отдела за защита на конституцията ръководителят на следствието Моника Фигерула участваше заедно със сътрудниците Стефан Блад и Андеш Берглунд. Шефът на Отдела за защита на конституцията Тощен Едклинт участваше като наблюдател.
	Ранхилд Густавсон обаче бе решила, че в дело от такъв размер не би трябвало да участват само хора от РПС/Сек. Затова повика криминален инспектор Ян Бублански и неговата група, състояща се от Соня Мудиг, Йеркер Холмберг и Курт Свенсон от полицията. Те бяха работили по аферата „Саландер“ от великденските празници насам и бяха много добре запознати с историята. Освен това извика и прокурор Агнета Йервас и криминален инспектор Маркус Ерландер от Гьотеборг. Разследването на Секцията имаше директна връзка с разследването на убийството на Александър Залаченко.
	Когато Моника Фигерула спомена, че бившият министър-председател Турбьорн Фелдин евентуално трябва да бъде разпитан като свидетел, полицаите Йеркер Холмберг и Соня Мудиг неспокойно се размърдаха.
	В продължение на пет часа разгледаха едно по едно имената на хора, идентифицирани като активисти в Секцията, установиха, че са вършили престъпна дейност и взеха решение за арест. Общо седем души бяха свързани с жилището на Артилеригатан. Освен тях още девет души бяха поддържали връзка със Секцията, без да посещават Артилеригатан. Те работеха в РПС/Сек на Кунгсхолмен, но се бяха срещали с активистите от Секцията.
	— Все още е невъзможно да се каже колко обхватна е конспирацията. Не знаем при какви обстоятелства тези хора са се срещали с Ваденшьо или с някого другиго. Може да са информатори, да си мислят, че работят за „Вътрешни разследвания“ и други подобни. Тоест не сме съвсем сигурни, че са участвали, и ще разберем как стоят нещата, когато получим възможност да ги разпитаме. А може да има и други, които все още не сме разкрили.
	— Но шефът на канцеларията и шефът на бюджета…
	— За тях със сигурност знаем, че работят за Секцията.
	Часът бе шест вечерта в понеделник, когато Ранхилд Густавсон реши да отпусне един час почивка за вечеря, след което докладите да продължат.
	В мига, в който всички станаха и се раздвижиха, сътрудникът на Моника Фигерула от Отдела за защита на конституцията Йеспер Тумс привлече вниманието й, за да й докладва какво се е случило през последния час.
	— Клинтон е бил на диализа през голяма част от деня и се е върнал на Артилеригатан към петнайсет часа. Единственият, представляващ интерес, който е ходил при него, е Георг Нюстрьом, но не знаем какво точно е правил.
	— Така — каза Моника Фигерула.
	— В 13,30 Нюстрьом се срещна на Централна гара с двама души. Отидоха в хотел „Шератон“ и пиха кафе на бара. Срещата продължи около двайсет минути, след което Нюстрьом се върна на Артилеригатан.
	— Така. И с кого се е срещнал?
	— Не знаем. Нови лица. Двама мъже на около 35, по външен вид — източноевропейци. Но за съжаление нашият човек ги е загубил в метрото.
	— Ясно — уморено каза Моника Фигерула.
	— Ето снимките — каза Йеспер Тумс и й подаде купчина снимки.
	Тя видя увеличението на лица, които никога преди не бе виждала.
	— Окей, благодаря — каза, остави снимките на заседателната маса и тръгна да си вземе нещо за хапване.
	Курт Свенсон стоеше съвсем близо и гледаше снимките.
	— О, по дяволите! — каза той. — Какво търсят тук братята Николич?
	Моника Фигерула се спря.
	— Кои?
	— Тия двамата са грозна работа — каза Курт Свенсон. — Томи и Миро Николич.
	— Знаеш кои са?
	— Да. Двама братя от Худинге. Сърби. Следили сме ги при различни случаи, когато бяха още 20-годишни членове на банда. Миро Николич е по-опасният от двамата братя. Преди известно време бе търсен за тежък побой. Но смятах, че и двамата са изчезнали в Сърбия, станали са политици или кой знае какво.
	— Политици ли?
	— Да. Били са в Югославия през първата половина на деветдесетте и са помагали в етническото прочистване. Работили са за ръководителя на мафията Аркан, който оглавява нещо като фашистка милиция. Имат репутацията на стрелци убийци.
	— Убийци?
	— Да, убийци. Мотаеха се напред-назад между Белград и Стокхолм. Чичо им има кръчма в Нормалм, за когото работят официално от време на време. Получихме някои сведения, че са участвали поне в две убийства, свързани с вътрешни разправии в така наречената цигарена война между юготата, но така и не успяхме да ги приберем.
	Моника Фигерула онемяла заразглежда снимките. После внезапно мъртвешки пребледня. Погледна Тощен Едклинт.
	— Блумквист — изкрещя тя с паника в гласа. — Няма да се задоволят само да го компрометират. Смятат да го убият, да оставят полицията да намери кокаина при разследването и да си направи изводите.
	Едклинт също се втренчи в нея.
	— Щеше да се среща с Ерика Бергер в „Гърнето на Самир“ — каза Моника Фигерула и сграбчи Курт Свенсон за рамото. — Имаш ли оръжие?
	— Да…
	— Ела с мен.
	Моника Фигерула излетя с бясна скорост от заседателната зала. Нейната стая бе през три врати надолу по коридора. Отключи и взе служебното си оръжие от чекмеджето на бюрото. Нарушавайки правилника, остави незаключена и открехната вратата на кабинета си и забърза към асансьорите. Курт Свенсон постоя нерешително няколко секунди.
	— Върви — каза му Бублански. — Соня… иди с тях.


	Микаел Блумквист пристигна в „Гърнето на Самир“ в шест и двайсет. Ерика Бергер тъкмо бе дошла и седеше на свободна маса до бара, в близост до входната врата. Той я целуна по бузата. Поръчаха си всеки по едно силно питие, порция агнешко и по бира.
	— Как беше ТЯ от ТВ4? — запита Ерика Бергер.
	— Хладна както винаги.
	Ерика Бергер се разсмя.
	— Ако не внимаваш, ще бъдеш обсебен от нея. Виж ти, да има жена, която да не се поддаде на чара на Блумквист!
	— Всъщност има няколко жени, които не са му се поддали през последните години — каза Микаел Блумквист. — Как ти мина денят?
	— Нищо не свърших. Но се съгласих да участвам в дебат за СМП в Клуба на публициста. Това ще е последният ми принос.
	— Отлично.
	— Просто е толкова дяволски прекрасно да съм пак в „Милениум“.
	— Нямаш представа и на мен колко ми е хубаво, че се върна.
	— Радвам се, че се връщам на работата си.
	— Мм.
	— Щастлива съм.
	— Трябва да ида до тоалетната — каза Микаел и се изправи.
	Направи няколко крачки и почти се сблъска с мъж на около 35, който тъкмо влизаше през входната врата. Микаел отбеляза, че прилича на източноевропеец, и се взря в него. После видя автоматичния пистолет.


	Минаваха Ридархолмен, когато звънна Тощен Едклинт и каза, че нито Микаел Блумквист, нито Ерика Бергер отговарят на телефоните си. Вероятно ги бяха изключили заради вечерята.
	Моника Фигерула изруга и мина през Серелсторг с осемдесет километра в час. Държеше сирената пусната и направи остър завой по Хоншсгатан. Курт Свенсон бе принуден да се държи за вратата на колата. Извади служебното си оръжие и провери дали е заредено. Соня Мудиг направи същото на задната седалка.
	— Трябва да повикаме подкрепление — каза Курт Свенсон. — С братята Николич шега не бива.
	Моника Фигерула кимна.
	— Ето какво ще направим — каза тя. — Соня и аз отиваме направо в „Гърнето на Самир“. Да се надяваме, че са там. Ти, Курт, ще разпознаеш братята Николич и ще стоиш отвън да пазиш.
	— Окей.
	— Ако всичко е спокойно, веднага ще вземем Блумквист и Бергер в колата и ще ги откараме на Кунгсхолмен. Но при най-малката тревога оставаме в ресторанта и искаме подкрепление.
	— Окей — каза Соня Мудиг.
	Моника Фигерула още беше на Хоншсгатан, когато полицейското радио изпращя.
	— До всички. Сигнал за стрелба на Тавастгатан в Сьодермалм. Ресторант „Гърнето на Самир“.
	Моника Фигерула усети как диафрагмата й се свива.


	Ерика Бергер видя Микаел Блумквист да се сблъсква с мъж на около 35, когато тръгна към тоалетната до входа. Тя вдигна вежди, без да знае защо. Видя, че непознатият мъж се взира в Микаел с изненадано лице. Запита се дали не е някой, когото Микаел познава.
	После мъжът отстъпи крачка назад и пусна на пода чанта. Най-напред тя не разбра какво вижда. Вцепени се, когато видя, че мъжът вдига срещу Микаел Блумквист автоматично оръжие.


	Микаел Блумквист реагира, без да мисли. Изхвърли лявата си ръка напред и хвана дулото, извивайки го към тавана. За частица от секундата то мина пред лицето му.
	В тясното помещение се разнесе оглушителен трясък. Мазилка и стъкла от лампите на тавана се посипаха над Микаел, когато Миро Николич произведе единайсет изстрела. За миг Микаел Блумквист погледна атентатора право в очите.
	После Миро Николич отстъпи и дръпна към себе си оръжието. Микаел бе напълно неподготвен и изпусна дулото. Внезапно осъзна, че животът му е в опасност. Вместо да потърси прикритие, се хвърли напред към нападателя. По-късно разбра, че ако бе реагирал по друг начин, ако бе приклекнал или отстъпил, със сигурност е щял да бъде застрелян на място. Отново сграбчи дулото на картечния пистолет. Притисна атентатора към стената с цялата тежест на тялото си. Чу още шест или седем изстрела и отчаяно дръпна картечния пистолет, за да насочи цевта към пода.


	Ерика Бергер инстинктивно приклекна при втората серия изстрели. Падна и удари главата си в един стол. После се сви на пода, вдигна поглед и видя, че три куршума са се забили в стената точно на мястото, където току-що бе седяла.
	Шокирана, изви глава и видя Микаел Блумквист да се бори с мъжа на входа. Беше паднал на колене и сграбчил картечния пистолет с две ръце, опитвайки се да го отклони от себе си. Ерика видя как атентаторът се бореше, за да се освободи. Всеки път удряше с юмрук Микаел по лицето и слепоочието.


	Моника Фигерула натисна рязко спирачки пред „Гърнето на Самир“, отвори вратата и се хвърли към ресторанта. Бе извадила своя „Зиг Зауер“ с вдигнат предпазител, когато осъзна, че точно пред ресторанта има паркирана кола.
	Зад волана видя Томи Николич и насочи оръжието си срещу лицето му от другата страна на стъклото.
	— Полиция. Горе ръцете! — изкрещя тя.
	Томи Николич вдигна ръце.
	— Излез от колата и лягай на улицата — кресна Моника.
	Изви глава и каза на Курт Свенсон:
	— Ресторанта!
	Курт Свенсон и Соня Мудиг затичаха през улицата.
	Соня Мудиг помисли за децата си. Беше противно на всякакви полицейски инструкции да се втурва в сграда с извадено оръжие, преди да е получила подкрепление, без защитна жилетка и без преценка на ситуацията…
	После чу изстрел в ресторанта.


	Микаел Блумквист бе пъхнал средния си пръст между спусъка и скобата, когато Миро Николич отново започна да стреля. Чу зад гърба си трясък на стъкла. Усети мъчителна болка в пръста — атентаторът едно след друго натискаше спусъка и притискаше пръста му, но оръжието не можеше да стреля. Юмручните удари валяха по лявата страна на главата му и Микаел внезапно осъзна, че е на 45 години и е адски нетрениран.
	_Няма да се справя. Ще свърша_ — мислеше си.
	Това бе първата му рационална мисъл, откакто бе забелязал мъжа с автоматичния пистолет.
	Стисна зъби и вкара пръста си още по-дълбоко зад спусъка.
	После зае позиция и притисна рамо в тялото на нападателя. Пак се изправи на крака и вдигна лакът да се защити от юмручните удари. Миро Николич го удари в мишницата и в ребрата. За секунда погледите им се срещнаха.
	Следващия миг Микаел усети, че атентаторът се дръпва от него. Изпита последна убийствена болка в пръста и видя едрата фигура на Курт Свенсон. Свенсон буквално вдигна във въздуха Миро Николич с яка хватка около врата и блъсна главата му в стената до рамката на вратата. Миро Николич рухна на пода като картонена кула.
	— Лягай! — чу се ревът на Соня Мудиг. — Полиция! Стой мирно!
	Микаел изви глава и я видя да стои широко разкрачена, с оръжие в двете си ръце. Опитваше се да прецени обстановката. Накрая вдигна оръжието към тавана и насочи поглед към журналиста.
	— Ранен ли си? — попита.
	Микаел объркано я гледаше. Кръв течеше от веждата и носа му.
	— Мисля, че си счупих пръста — каза той и седна на пода.


	Моника Фигерула получи помощ от полицейския отряд от Сьодермалм по-малко от минута след като принуди Томи Николич да легне на тротоара. Тя се представи и остави на униформените да се погрижат за пленника, след това изтича в ресторанта. Застана на входа и опита бързо да си създаде представа за ситуацията.
	Микаел Блумквист и Ерика Бергер седяха на пода. Лицето на Микаел беше окървавено и, изглежда, бе в шок. Моника си отдъхна. Все пак беше жив. Сбърчи вежди, като видя Ерика Бергер да го прегръща през рамо.
	Соня Мудиг бе приклекнала и разглеждаше ръката на Микаел. Курт Свенсон слагаше белезници на Миро Николич, който изглеждаше като премазан от експресен влак. Видя на пода автоматичен пистолет, шведски армейски модел.
	Вдигна поглед и видя ужасения персонал на ресторанта и шокираните гости, разбитите сервизи, преобърнатите столове и маси, както и унищоженото от изстрелите. Усети миризма на барут. Но нямаше никой мъртъв или ранен в ресторанта. Полицията от отряда занавлиза в ресторанта с извадено оръжие. Соня протегна ръка и докосна рамото на Курт Свенсон. Той се изправи.
	— Ти каза, че Миро Николич е издирван?
	— Точно така. За тежък побой преди около година. Скандал в Халунда.
	— Окей. Ще направим така. Изчезвам мигновено с Блумквист и Бергер. Ти оставаш. Версията е, че ти и Соня Мудиг сте дошли да вечеряте в ресторанта и ти си разпознал в Николич един от бандитите, с които си имал работа някога. Когато си опитал да го арестуваш, той извадил оръжие и стрелял. Ти си го хванал.
	Курт Свенсон изглеждаше изумен.
	— Няма да издържи… има свидетели.
	— Свидетелите ще разкажат, че някакви мъже са се били и стреляли. Трябва да издържи до утрешните вечерни вестници. Версията значи е, че братята Николич са били заловени случайно, защото си ги разпознал.
	Курт Свенсон огледа бъркотията. После кратко кимна.


	Моника Фигерула си проби път през сбралите се полицаи на улицата и настани Микаел Блумквист и Ерика Бергер на задната седалка на колата си. Обърна се към командира на отряда и поговори тихо с него около трийсет секунди. Посочи колата, където седяха Микаел и Ерика. Командирът изглеждаше объркан, но накрая кимна. Тя подкара към Цинкенсдам, паркира и се обърна.
	— Зле ли си?
	— Получих няколко шамара. Зъбите са си на мястото. Но си нараних средния пръст.
	— Отиваме в спешното на най-близката болница.
	— Какво става? — запита Ерика Бергер. — Ти коя си?
	— Извинявай — каза Микаел. — Ерика, това е Моника Фигерула. Работи в Сепо. Моника, това е Ерика Бергер.
	— Разбрах — каза Моника Фигерула с неутрален тон. Не погледна Ерика Бергер.
	— Моника и аз се запознахме по време на следствието. Тя е моят контакт със Сек.
	— Разбирам — каза Ерика Бергер и със закъснение се разтрепери.
	Моника Фигерула я погледна в упор.
	— Какво стана? — запита Микаел.
	— Зле сме разбрали целта на играта с кокаина — каза Моника Фигерула. — Смятахме, че ти устройват капан, за да те компрометират. Всъщност са мислели да те убият и да оставят полицията да открие кокаина при обиск в жилището ти.
	— Какъв кокаин? — попита Ерика Бергер.
	За миг Микаел затвори очи.
	— Откарай ме в спешното — каза той.


	— Арестувани? — избухна Фредрик Клинтон и в сърцето му сякаш запърха пеперуда.
	— Спокойно — каза Георг Нюстрьом. — Смятаме, че е обикновено съвпадение.
	— Съвпадение?
	— Миро Николич бе издирван за стара история с побой. Ченге от улицата го е разпознало и арестувало, когато пристигнал в „Гърнето на Самир“. Николич се паникьосал и се опитал да се измъкне със стрелба.
	— А Блумквист?
	— Не е бил замесен. Дори не знаем дали е бил в „Гърнето на Самир“ при ареста.
	— Дяволите да ме вземат, направо не мога да повярвам! — каза Фредрик Клинтон. — Какво знаят братята Николич?
	— За нас? Нищо. Мислят, че и Бьорк, и Блумквист са задачи, свързани с трафика.
	— Но са знаели, че мишената е Блумквист?
	— Разбира се, но едва ли ще се разбъбрят, че са поели мокра поръчка. Ще си държат устата затворена до съда. Ще влязат за нелегално притежание на оръжие и, предполагам, за насилие над униформен служител.
	— Проклети глупаци! — каза Клинтон.
	— Да, изложиха се. Засега ще оставим Блумквист, но нищо чак толкова страшно не се е случило.


	Часът бе единайсет вечерта, когато Сузан Линдер и двама юначаги от отдел „Лична охрана“ на „Милтън Секюрити“ взеха Микаел Блумквист и Ерика Бергер от Кунгсхолмен.
	— Ама и ти добре си се разхождаш — каза Сузан Линдер на Ерика Бергер.
	— Сори — мрачно каза Ерика.
	Бе изпаднала в шок в колата, на път за спешното. Внезапно осъзна, че двамата с Микаел Блумквист за малко щяха да бъдат убити.
	Микаел прекара в спешното около час, получи лепенки на лицето, рентгенова снимка и превръзка на левия среден пръст. Силно го болеше горната част на пръста и вероятно щеше да му падне нокътят. По ирония на съдбата най-сериозното си нараняване получи, когато Курт Свенсон се появи и изтръгна Миро Николич от хватката му. Тогава средният пръст на Микаел, който бе затиснат от спусъка на картечния пистолет, чисто и просто се счупи. Болеше адски, но едва ли застрашаваше живота му.
	За Микаел шокът дойде чак два часа по-късно, когато пристигна в Отдела за защита на конституцията в РПС/Сек и даде показания пред криминален инспектор Ян Бублански и прокурор Ранхилд Густавсон. Внезапно се затресе от студ, усети силна умора и за малко да заспи насред въпросите. После се завърза разговор.
	— Не знаем какво планират — каза Моника Фигерула. — Не знаем дали Блумквист е бил замислен като единствена жертва, или и Бергер е трябвало да умре. Не знаем дали ще опитат отново и дали и някой друг от „Милениум“ е застрашен… А и защо да не убият Саландер, която е действителната заплаха за Секцията?
	— Вече позвъних и информирах сътрудниците в „Милениум“, докато оправяха Микаел в болницата — каза Ерика Бергер. — Всички ще се укрият, докато не излезе вестникът. Редакцията ще бъде пуста.
	Първата реакция на Тощен Едклинт бе веднага да осигури охрана на Микаел Блумквист и Ерика Бергер. После и той, и Моника Фигерула осъзнаха, че едва ли бе много умно да привличат вниманието, като се свържат с отдел „Лична охрана“ на Полицията за сигурност.
	Ерика Бергер разреши проблема, като се отказа от полицейска закрила. Тя вдигна слушалката и се обади на Драган Армански, обяснявайки му положението. Вследствие на което късно вечерта охраната й бе възложена на Сузан Линдер.


	Микаел Блумквист и Ерика Бергер бяха настанени на горния етаж на сигурно място, разположено малко след Дротнингхолм, на пътя към центъра на Екерьо. Беше голяма вила от трийсетте години, с изглед към морето, внушителна градина и прилежащи постройки и имоти. Принадлежеше на „Милтън Секюрити“, но се обитаваше от Мартина Шьогрен, шейсет и осем годишната вдовица на дългогодишния сътрудник Ханс Шьогрен, загинал при инцидент петнайсет години преди това, когато във връзка с изпълнение на служебна задача стъпил върху миниран под в пустееща къща край Сала. След погребението Драган Армански говори с Моника Шьогрен и я назначи като икономка да се грижи за имота. Тя живееше безплатно в пристройка на долния етаж и поддържаше горния за случаите, когато няколко пъти в годината от „Милтън Секюрити“ решаваха да скрият там някого, който по действителни или въображаеми причини се опасяваше за своята сигурност.
	Моника Фигерула ги последва. Тя се отпусна на един стол в кухнята и остави Мартина Шьогрен да поднесе кафе, докато Ерика Бергер и Микаел Блумквист се настаниха на горния етаж, а Сузан Линдер проверяваше алармите и електронното охранително оборудване около сградата.
	— В бюрото до банята има четки за зъби и хигиенни принадлежности — викна Мартина Шьогрен към стълбите.
	Сузан Линдер и двамата охранители от „Милтън Секюрити“ се настаниха в стая на партера.
	— На крак съм, откакто се събудих в четири сутринта — каза Сузан Линдер. — Можете да направите график, но ме оставете да поспя поне до пет сутринта.
	— Може да спиш цяла нощ, ние ще се погрижим — каза единият от охранителите.
	— Благодаря — каза Сузан Линдер и отиде да си легне.
	Моника Фигерула разсеяно слушаше как двамата охранители свързват алармата за движение в градината и теглят клечка кой ще поеме първата смяна. Онзи, който загуби, си направи сандвич и седна в стая с телевизор до кухнята. Моника Фигерула разгледа шарените чаши за кафе. Тя също бе на крак от ранна утрин и се чувстваше замаяна от умора. Тъкмо мислеше дали да не си отиде у дома, когато Ерика Бергер слезе и си наля чаша кафе. Седна от другата страна на масата.
	— Микаел заспа като пън веднага щом докосна леглото.
	— Реакция след адреналина — каза Моника Фигерула.
	— Какво ще стане сега?
	— Ще трябва да стоите настрана няколко дни. След седмица всичко това ще свърши, както и да свърши. Как си?
	— Горе-долу. Още малко ме тресе. Такова нещо не се случва всеки ден. Тъкмо звъннах и обясних на мъжа ми защо няма да се прибера тази вечер.
	— Хм.
	— Омъжена съм за…
	— Знам за кого си омъжена.
	Мълчание. Моника Фигерула потърка очите си и се прозя.
	— Трябва да се прибера и да поспя — каза.
	— За Бога! Стига мрънка, върви горе при Микаел — каза Ерика.
	Моника Фигерула я погледна.
	— Личи ли ми? — запита тя.
	Ерика кимна.
	— Микаел каза ли нещо…
	— Нито дума. Той винаги е дискретен по отношение на познатите му дами. Но понякога е като отворена книга. А ти ставаш доста враждебна, щом само ме зърнеш. Опитвате се да скриете нещо.
	— Заради моя шеф — каза Моника Фигерула.
	— Шефът ти ли?
	— Да. Едклинт ще побеснее, ако разбере, че аз и Микаел имаме…
	— Разбирам.
	Мълчание.
	— Не знам какво става между теб и Микаел, но не съм твоя съперница — каза Ерика.
	— Тъй ли?
	— Микаел ми е любовник от време на време. Но не съм омъжена за него.
	— Разбрах, че отношенията ви са специални. Разказа ми за вас двамата, когато бяхме в Сандхамн.
	— Била си в Сандхамн с него? Тогава е сериозно.
	— Я не се майтапи!
	— Моника… Надявам се ти и Микаел… Ще опитам да се държа настрана.
	— А ако не можеш?
	Ерика Бергер вдигна рамене.
	— Бившата му жена откачи, когато Микаел й изневери с мен. И го изхвърли. Беше моя грешка. Докато Микаел е сам и достъпен, не смятам да изпитвам никакви угризения на съвестта. Но съм си обещала, че ако се обвърже сериозно с някого, ще се държа на разстояние.
	— Не знам дали мога да разчитам на него.
	— Микаел е специален. Влюбена ли си в него?
	— Да, струва ми се.
	— Е, добре тогава. Само не го отсвирвай без време. Върви сега да спиш.
	Моника известно време мисли. После се качи на горния етаж, съблече се и се пъхна в леглото при Микаел. Той промърмори нещо и сложи ръка на кръста й.
	Ерика Бергер остана сама в кухнята и дълго размишлява. Внезапно се усети нещастна.


	Глава двайсет и пета
	Сряда, 13 юли — четвъртък, 14 юли

	Микаел Блумквист винаги се бе чудил как така високоговорителите в съдилищата са толкова тихи и дискретни. Беше му трудно да долавя думите, с които се съобщаваше, че делото срещу Лисбет Саландер ще започне в зала №5 в 10,00 часа. Беше дошъл навреме и застана до входа на съдебната зала. Беше един от първите допуснати.
	Седна на зрителската банка в лявата част на залата, откъдето щеше да има най-добра гледка към масата на ответника. Зрителските места се пълнеха бързо. Медийният интерес чувствително се бе повишил преди процеса, а последната седмица прокурор Ричард Екстрьом ежедневно даваше интервюта.
	Екстрьом бе словоохотлив.
	Лисбет Саландер бе обвинена за побой и тежък побой в случая с Карл-Магнус Лундин, както и за заплахи, опит за убийство и нанасяне на тежки телесни повреди в случая с починалия Карл-Аксел Будин, или Александър Залаченко; за две прониквания с взлом — в лятната къща на адвокат Нилс Бюрман в Сталархолмен и в жилището му на Уденплан; за кражба на превозно средство — един „Харли Дейвидсън“, собственост на Сони Ниеминен, член на МК „Свавелшьо“; за три случая на незаконно притежание на оръжие — сълзотворен спрей, електрическа палка и полски „Р-83 Ванад“, открит в Госеберя; за кражба и укриване на улики — формулировката бе неясна, но се имаше предвид взетата от нея документация от лятната къща на Бюрман, както и за още други по-дребни провинения. Общо срещу Лисбет Саландер бе повдигнато обвинение по шестнайсет пункта.
	Екстрьом предоставяше и данни, които сочеха, че психическото състояние на Лисбет Саландер далеч не беше задоволително. Позоваваше се отчасти на съдебнопсихиатричната експертиза на доктор Йеспер Х. Льодерман, извършена в годината на пълнолетието й, отчасти на изследване, което по съдебно решение бе възложено на доктор Петер Телебориан. След като психично болното момиче, както обикновено, бе отказало да разговаря с психиатър, анализът бе направен по „наблюдения“, извършени в ареста Крунуберг в Стокхолм един месец преди процеса. Телебориан, който от много години познаваше пациентката, твърдеше, че Лисбет Саландер страда от сериозни психически смущения, и използваше думи като „психопатия“, „патологичен нарцисизъм“ и „параноидна шизофрения“.
	Медиите съобщаваха в своите репортажи, че със Саландер са проведени седем полицейски разпита. На всички обвиняемата отказала дори да каже „добро утро“. Първите разпити се водели от Гьотеборгската полиция, останалите — от полицията в Стокхолм. От записите на разпитите си личеше, че полицаите са правили любезни опити да я убедят да си отвори устата и безкрай са повтаряли едни и същи въпроси, но без да получат нито един отговор.
	Нищо друго освен покашляне.
	На няколко пъти на лентата бе записан гласът на Аника Джанини, която заявяваше, че клиентката й няма намерение да отговаря на въпроси. Обвинението срещу Лисбет Саландер следователно се опираше изцяло на технически улики и факти, които следователите възнамеряваха да изложат.
	Мълчанието на Лисбет бе поставило защитаващата я адвокатка в донякъде затруднено положение, тъй като и нея принуждаваше да мълчи.
	Какво са обсъждали Аника Джанини и Лисбет Саландер насаме, оставаше поверително.
	Екстрьом не скри факта, че на първо време смята да пледира за психиатрично лечение на Лисбет Саландер, а впоследствие и за доста години затвор. Нормално бе обратното, но той смяташе, че в нейния случай наяве са толкова ясни психични смущения и толкова ясно съдебнопсихиатрично заключение, че не виждал друга възможност. Би било крайно необичайно съдът да се противопостави на съдебнопсихиатричното заключение.
	Екстрьом смяташе също, че поставяне на Саландер под попечителство няма да се иска. В едно интервю бе обяснил със загрижена физиономия, че в Швеция има известен брой социопати с толкова тежки психични смущения, че представляват опасност за себе си и за околните, и че науката не разполага с други алтернативи, освен да държи тези хора под ключ. Спомена случая с буйната Анет, което през седемдесетте години непрестанно присъстваше в средствата за масова информация и която трийсет години по-късно още бе на лечение в клиника. Всеки опит да се облекчи режимът й свършваше с безумни нападения над роднини и болничен персонал или с опити да се самонарани. Екстрьом твърдеше, че Лисбет Саландер страда от подобна форма на психопатични смущения.
	Интересът на медиите нарасна и по простата причина, че адвокатката на Лисбет Саландер не даде изявление за медиите. Тя последователно отказваше да бъде интервюирана и да изложи позицията на другата страна. Така медиите се озоваха в неприятна ситуация — от страна на обвинението бяха затрупани с информация, а защитата не бе дори намекнала какво е отношението на Саландер към обвинението и каква стратегия ще бъде използвана в хода на процеса. Което беше необичайно.
	Това положение бе обстойно коментирано от юридически експерти, наети да наблюдават делото за сметка на един вечерен вестник. В хрониката на процеса експертите посочваха, че Аника Джанини е уважаван адвокат и защитничка на правата на жените, но че изцяло й липсва опит в криминалните дела, като правеха заключение, че е неподходяща да защитава Лисбет Саландер. От сестра си Микаел Блумквист бе научил също, че няколко известни адвокати се бяха свързали с нея, предлагайки й услугите си. По указание на своята клиентка Аника Джанини любезно бе отклонила тези предложения.


	Докато чакаше откриването на процеса, Микаел огледа другите присъстващи. Забеляза Драган Армански на най-близкото до изхода място.
	Погледите им за миг се срещнаха.
	Екстрьом, който бе струпал на масата пред себе си внушителен куп хартия, от време на време кимаше на журналистите, които познаваше.
	Аника Джанини седеше на маса точно срещу Екстрьом. Тя сортираше документи и не поглеждаше никого. Микаел реши, че сестра му изглежда малко нервна. Нещо като сценична треска, каза си той.
	После в залата влязоха председателят на съда, заседателите и служителите.
	Председателстващ съда бе съдия Йорген Иверсен, 57-годишен белокос мъж със слабо лице и гъвкава походка. Микаел бе проучил Иверсен и знаеше, че е известен като много опитен и коректен съдия, водил няколко забележителни дела.
	Накрая в съдебната зала бе въведена Лисбет Саландер.
	Въпреки че бе свикнал на способността на Лисбет да се облича скандално, Микаел се стресна, като видя, че Аника Джанини й бе позволила да се появи в съдебната зала, облечена в къса кожена пола с разпарцаливен подгъв и черен потник с надпис _I am irritated_* който не скриваше докрай татуировките й. Носеше ботинки, колан с капси и раирани три четвърти чорапи в черно и лилаво. На ушите си имаше десетина пиърсинга и халки през устните и веждите. След операцията, заради която бяха обръснали черепа й, сега на главата й стърчаха на всички страни тримесечни кичури.
	[* Раздразнена съм (англ.). — Б.пр.]
	Освен това бе и необичайно тежко гримирана. Сиво червило, боядисани вежди и черна спирала на миглите, с каквато, Микаел никога не я бе виждал. По времето, когато общуваше с нея, тя изобщо не се интересуваше от грим.
	Меко казано, изглеждаше донякъде вулгарно. Или по-скоро готически. Напомняше на вампир от някой филм на художник аниматор от шейсетте години. Микаел забеляза, че част от репортерите сред публиката изумено затаиха дъх и развеселено се усмихнаха при появата й. Когато най-сетне можаха да видят обвеяната със скандална слава девойка, за която бяха писали толкова много, действителността надскочи всичките им очаквания.
	После Микаел осъзна, че Лисбет Саландер се появява в този вид нарочно. Обикновено тя се обличаше небрежно и безвкусно. Микаел винаги бе предполагал, че не се носи така заради някаква мода, а за да подчертае собствената си идентичност. Лисбет Саландер маркираше своята лична зона, за да я предпази от враждебни набези. Той винаги бе възприемал капсите по коженото й яке като защитен механизъм, подобен на този, който притежават таралежите. Като сигнал срещу обкръжението. _Не се опитвай да ме докосваш. Ще боли._
	Когато влезе в съдебната зала, бе докарала стила си на обличане до крайна пародия.
	И той внезапно разбра, че това не е случайно, че е част от стратегията на Аника.
	Ако Лисбет Саландер бе влязла с пригладена коса, плетена блузка и прилични обувки, щеше да изглежда като предателка, опитваща се да пробута на съда някаква измислица.
	Беше въпрос на доверие. Сега бе дошла като самата себе си и като никоя друга. В донякъде преувеличен стил, в интерес на истината. Не се правеше на нещо, което не е. Посланието й към съда бе, че няма причина да се срамува или да се преструва. Ако съдът има проблем с вида й, то това не е неин проблем. Обществото я бе обвинило за разни неща и прокурорът я бе изправил пред съда. С появата си тя показваше, че възнамерява да отхвърли всички прокурорски обвинения.
	Движеше се уверено и седна на посоченото място до своята адвокатка. Обходи залата с поглед, в който нямаше любопитство. По-скоро сякаш си набелязваше онези, които вече я бяха осъдили на страниците на печатните медии.
	Микаел я виждаше за пръв път, откакто бе лежала като кървяща парцалена кукла на дивана в кухнята в Госеберя, и бе изминала повече от година и половина, откакто се бяха срещали при нормални обстоятелства. Ако изобщо изразът „нормални обстоятелства“ би могъл да се използва във връзка с Лисбет Саландер. За секунди погледите им се срещнаха. Тя задържа своя за кратко, но не даде признаци, че го е познала. Затова пък веднага видя синините по бузата му и хирургическия лейкопласт, лепнат над дясната му вежда. За частица от секундата на Микаел му се стори, че мерна в очите й нещо като усмивка. Не беше сигурен дали не си въобразява. После съдия Иверсен почука по масата и откри процеса.


	Първото заседание продължи не повече от трийсет минути. Най-напред присъстващите изслушаха въвеждащото изложение на прокурор Екстрьом. В него той изброяваше пунктовете, по които бе повдигнато обвинение.
	Всички журналисти освен Микаел Блумквист трескаво записваха, въпреки че вече знаеха за какво се кани прокурор Екстрьом да я осъди. Микаел вече бе написал своя материал и отиде в съда само за да регистрира присъствие и да срещне погледа на Лисбет Саландер.
	Въведението на Екстрьом отне двайсет и две минути. После дойде ред на Аника Джанини. Това, което каза, й отне трийсет секунди. Гласът й бе стабилен.
	— Защитата отхвърля всички точки на обвинението освен една. Моята клиентка се признава за виновна в незаконно притежание на оръжие, а именно на сълзотворен спрей. По всички останали точки моята клиентка отхвърля всяка отговорност. Ще докажем, че твърденията на обвинението са погрешни и че правата на моята клиентка са били грубо потъпкани. Ще пледирам, че клиентката ми е невинна, ще искам да бъде отменено попечителството над нея и да й бъде върната свободата.
	От блока на репортерите се чу шушукане. Стратегията на адвокат Аника Джанини най-сетне се появи на бял свят. И не беше онова, което журналистите очакваха. Те предполагаха, че Аника Джанини ще се позове на психическото заболяване на клиентката си и ще го употреби в нейна полза. Микаел внезапно се усмихна.
	— Така — каза съдия Иверсен, отбеляза си нещо и погледна Аника Джанини. — Свърши ли?
	— Свърших.
	— Обвинението има ли нещо да прибави? — попита Иверсен.
	Точно тогава прокурор Екстрьом поиска процесът да се води при закрити врата.
	Изтъкна, че става дума за човек в недобро психическо състояние, както и че може да има подробности, засягащи сигурността на кралството.
	— Предполагам, че имаш предвид така наречената афера „Залаченко“ — каза Иверсен.
	— Именно. Александър Залаченко пристига в Швеция като политически бежанец и иска убежище, спасявайки се от една ужасна диктатура. В дейността му, в личните му връзки и други подобни има неща, които все още са засекретени, макар днес господин Залаченко да не е между живите. Ето защо искам делото да се гледа при закрити врата и обетът за мълчание да се спазва за онези части, които са особено деликатни.
	— Разбирам — каза Иверсен и челото му дълбоко се набразди.
	— Освен това голяма част от делото третира попечителството над обвиняемата. Касае се за въпроси, които в нормалните случаи са почти автоматично засекретени, така че искам закрити врата и от съчувствие към обвиняемата.
	— Как се отнася адвокат Джанини към искането на обвинението?
	— За нас това е без значение.
	Съдия Иверсен помисли малко. Посъветва се със своите заседатели и след това съобщи, предизвиквайки раздразнението на присъстващите репортери, че приема искането на прокурора. Не след дълго и Микаел Блумквист напусна залата.


	Драган Армански изчака Микаел Блумквист в подножието на стълбите към Градския съд. Юлското слънце здравата напичаше и Микаел усети как под мишниците му се образуват потни петна. Двамата му телохранители веднага се присъединиха към него. Кимнаха на Драган Армански и се заеха да проучват обстановката.
	— Някак ми е странно да се движа с телохранители — каза Микаел. — Какво ли ще струва това?
	— Фирмата черпи — каза Армански. — Имам личен интерес да те запазя жив. Но последните месеци сме похарчили над 250 000 крони.
	Микаел кимна.
	— Кафе? — запита Микаел и посочи италианското ресторантче на Бергсгатан.
	Армански кимна. Микаел си поръча кафе лате, докато Армански избра двойно еспресо с лъжичка мляко. Седнаха на сянка на тротоара пред кафенето. Охранителите заеха една съседна маса. Пиеха кола.
	— Затворени врата, а? — забеляза Армански.
	— Очакваше се. И е добре, защото по-отблизо ще можем да следим информационния поток.
	— Да, няма значение наистина, но аз все повече не харесвам прокурор Ричард Екстрьом.
	Микаел се съгласи. Изпиха си кафето и погледнаха към Градския съд, където щеше да се реши бъдещето на Лисбет Саландер.
	— Тя е добре подготвена — успокои го Армански. — И трябва да ти кажа, че съм впечатлен от сестра ти. Когато започна да излага стратегията, реших, че се шегува, но колкото повече се замислям, толкова по-разумна ми се вижда.
	— Този процес няма да се реши там вътре — каза Микаел.
	От няколко месеца повтаряше тези думи като мантра.
	— Ще те призоват за свидетел — каза Армански.
	— Знам. Готов съм. Но това няма да стане по-рано от вдругиден. Поне на това залагаме.


	Прокурор Ричард Екстрьом бе забравил бифокалните си очила вкъщи и се видя принуден да вдигне на челото си тези, които носеше, за да може да прочете един ситен текст в бележките си. Бързо поглади русата си брадичка, преди отново да си сложи очилата и да огледа стаята.
	Лисбет Саландер седеше с изправен гръб и наблюдаваше прокурора със загадъчен поглед. Лицето и очите й бяха неподвижни. Изглеждаше напълно отсъстваща. Беше време прокурорът да започне да я разпитва.
	— Искам да напомня на госпожица Саландер, че говори под клетва — каза накрая Екстрьом.
	Лисбет Саландер не мръдна и мускул. Прокурор Екстрьом, изглежда, се надяваше на някакъв отговор, затова изчака няколко секунди. Повдигна вежди.
	— Значи говориш под клетва — повтори той.
	Лисбет Саландер леко наклони глава. Аника Джанини бе заета да чете нещо от протокола на предварителното следствие и изглеждаше незаинтересована от поведението на прокурора. Екстрьом събра документите си. Тишината взе да става тягостна. Екстрьом се прокашля и каза:
	— Така. Ще минем направо към събитията във вилата на покойния адвокат Бюрман край Сталархолмен на 6 април тази година. Тези събития бяха изходната точка на изложението ми тази сутрин. Да се опитаме да внесем яснота в тях. Как е станало така, че си заминала в Сталархолмен и си простреляла Карл-Магнус Лундин?
	Екстрьом въпросително погледна Лисбет Саландер. Тя все още не помръдваше. Прокурорът разпери ръце и обърна поглед към председателя на съда. Съдия Йорген Иверсен седеше замислен. Погледна Аника Джанини, която все още бе погълната от някаква хартия и сякаш не забелязваше какво става около нея.
	Съдия Иверсен се прокашля и се обърна към Лисбет Саландер.
	— Да разбираме ли по мълчанието ти, че не искаш да отговаряш на въпросите? — запита той.
	Лисбет Саландер изви глава и срещна погледа на съдия Иверсен.
	— С удоволствие ще отговарям на всякакви въпроси — каза тя.
	Съдия Иверсен кимна.
	— Тогава може би ще отговориш на въпроса, който ти зададох — вметна прокурор Екстрьом.
	Лисбет Саландер безмълвно погледна Екстрьом.
	— Би ли била така любезна да отговориш на въпроса? — каза съдия Иверсен.
	Лисбет отново изви глава към председателя на съда и вдигна вежди. След което каза с чист и ясен глас:
	— Какъв въпрос? Досега от този тук — тя кимна към Екстрьом — чух само куп недоказани твърдения. Нямаше никакъв въпрос.
	Аника Джанини вдигна поглед. Сложи лакти на масата и подпря лицето си с длан, а в погледа й проблесна внезапен интерес.
	Прокурор Екстрьом загуби дар слово за няколко секунди.
	— Бъди така добър и повтори въпроса — предложи съдия Иверсен.
	— Попитах дали… като отиде в лятната къща на адвокат Бюрман в Сталархолмен, си имала намерение да застреляш Карл-Магнус Лундин.
	— Не, ти каза, че си искал да внесеш яснота и да разбереш как е станало така, че съм отишла в Сталархолмен и съм простреляла Карл-Магнус Лундин. Това не беше въпрос. Това беше твърдение. Не отговарям на твоите твърдения.
	— Не си играй с думите. Отговори на въпроса.
	— Не.
	Мълчание.
	— Не какво?
	— Това е отговорът на въпроса.
	Прокурор Ричард Екстрьом въздъхна. Денят щеше да е дълъг. Лисбет Саландер очаквателно го гледаше.
	— Може би е по-добре да започнем отначало — каза той. — Беше ли в лятната къща на покойния адвокат Бюрман в Сталархолмен на 6 април тази година в следобедните часове?
	— Да.
	— Как стигна дотам?
	— Пътувах с влак до Сьодертеле и взех автобус до Стренгнес.
	— По каква причина отиде в Сталархолмен? Имаше ли среща с Карл-Магнус Лундин и приятеля му Сони Ниеминен?
	— Не.
	— Как стана така, че те се появиха там?
	— Питай тях.
	— Сега питам теб.
	Лисбет Саландер не отговори.
	Съдия Иверсен се изкашля.
	— Предполагам, че госпожица Саландер не отговаря, защото не може — каза Иверсен, опитвайки се да помогне.
	Аника Джанини внезапно прихна, достатъчно високо, за да се чуе в залата. След което отново се втренчи в документите си. Екстрьом раздразнено я погледна.
	— Защо смяташ, че Лундин и Ниеминен се появиха в лятната къща на Бюрман?
	— Не знам. Предполагам, че са отишли да предизвикат смъртоносен пожар. Лундин носеше бензин в шише в чантата на седлото на своя „Харли Дейвидсън“.
	— Защо отиде във вилата на адвокат Бюрман?
	— Трябваше ми информация.
	— Каква?
	— Информация, която подозирам, че Лундин и Ниеминен искаха да унищожат, и която щеше да помогне да се изясни кой уби мръсника.
	— Смяташ, че адвокат Бюрман е бил мръсник? Правилно ли съм разбрал?
	— Да.
	— И защо смяташ така?
	— Беше садистична свиня, отрепка и изнасилвач, значи мръсник.
	Тя цитираше текста, татуиран на корема на покойния адвокат, с което индиректно призна, че татуировката е нейно дело. Но това не влизаше в повдигнатите срещу нея обвинения. Бюрман така и не беше заявил в полицията, че е бил малтретиран, така че не се знаеше дали доброволно се е подложил на татуировката, или това е станало насила.
	— С други думи, твърдиш, че твоят попечител те е насилил. Можеш ли да кажеш кога е станало това?
	— Това стана във вторник, на 28 февруари 2003 г., и отново в петък, на 7 март същата година.
	— Отказала си да отговаряш на всички въпроси, задавани ти от водещите разпитите. Защо?
	— Нямаше какво да им кажа.
	— Прочетох така наречената автобиография, която твоята адвокатка внезапно ни предостави преди няколко дни. Трябва да кажа, че е забележителен документ, ще се върнем към него после. Та там твърдиш, че адвокат Бюрман първия път те е принудил да правиш орален секс, а втория цяла нощ те е изнасилвал и подлагал на мъчения.
	Лисбет не отговори.
	— Така ли е?
	— Да.
	— Каза ли в полицията за изнасилванията?
	— Не.
	— Защо?
	— Нямаше смисъл. Когато се опитвах нещо да кажа, полицията никога не ме изслушваше.
	— Обсъди ли случилото се с някой твой познат? Някоя приятелка?
	— Не.
	— Защо?
	— Защото това не засягаше никого.
	— Окей, а не потърси ли адвокат?
	— Не.
	— Обърна ли се към някой лекар, за да излекува раните, които твърдиш, че Бюрман ти е причинил?
	— Не.
	— И не си се обърнала към някоя женска организация?
	— Пак твърдение.
	— Извинявай. Потърси ли женска организация?
	— Не.
	Екстрьом се обърна към председателя на съда.
	— Искам да насоча вниманието на съда към следното. Обвиняемата е казала, че е била подложена на две сексуални нападения, от които второто е изключително тежко. Тя твърди, че виновният за тези нападения е бил нейният попечител, покойният адвокат Нилс Бюрман. Същевременно в картинката трябва да влязат и следните факти…
	Екстрьом прелисти книжата си.
	— В разследването, извършено от криминалния отдел, няма нищо за миналото на адвокат Бюрман, което да потвърди думите на Лисбет Саландер. Бюрман никога не е бил осъждан за престъпление. Никога не е бил търсен от полицията и не е бил предмет на разследване. Преди е бил попечител и кръстник на няколко други младежи и никой от тях не е заявявал, че е бил обект на насилие. Напротив, всички са категорични, че Бюрман винаги се е държал коректно и приятелски с тях.
	Екстрьом обърна една страница.
	— Мой дълг също е да напомня, че Лисбет Саландер е била диагностицирана като параноидна шизофреничка. Млада жена, с документирано агресивно поведение, която в последните години на пубертета е имала сериозни проблеми в контактите си с обществото. Прекарала е няколко години в детска психиатрична клиника и е под попечителство от 18-годишна възраст. Колкото и жалко да е, но има причини за това. Лисбет Саландер е опасна за себе си и за околните. Убеден съм, че тя не се нуждае от затвор. Нуждае се от лечение.
	Екстрьом направи красноречива пауза.
	— Да се обсъжда психическото състояние на млад човек е отвратителна задача. Това състояние може да е предмет на различни тълкувания, а обсъждането му е до голяма степен нарушаване на човешките права. Но в този случай става дума за обърканата представа на Лисбет Саландер за света, която става напълно ясна от нейната така наречена автобиография. Тук добре личи доколко Лисбет Саландер не осъзнава действителността. Не са ни нужни свидетели или тълкувания, където дума да стои срещу дума. Имаме собствените й твърдения. Сами можем да преценим достоверността им.
	Погледът му падна върху Лисбет Саландер. Очите им се срещнаха. Устните й се разтегнаха в зловеща усмивка. Екстрьом се намръщи.
	— Госпожа Джанини има ли нещо да каже? — запита съдия Иверсен.
	— Не — отвърна Аника Джанини. — Освен че изводите на прокурор Екстрьом са пълни глупости.


	Следобедното заседание започна с изслушване на свидетели. Екстрьом бе призовал Улрика фон Лийбенстал от Агенцията за контрол на попечителите, опитвайки се да установи дали е имало някакви оплаквания срещу адвокат Бюрман. Свидетелката категорично отрече да е имало такива и заяви, че подобни твърдения са обидни.
	— Съществува строг и акуратен контрол в попечителските дела. Адвокат Бюрман бе изпълнявал задачи за агенцията повече от двайсет години, преди така позорно да бъде убит.
	Тя хвърли на Лисбет Саландер унищожителен поглед, въпреки че Лисбет не бе обвинена в убийство и че вече бе изяснено, че Бюрман е убит от Роналд Ниедерман.
	— През всичките тези години нямаше никакви оплаквания срещу адвокат Бюрман. Той бе съвестен човек и често показваше дълбока съпричастност към своите клиенти.
	— Значи не вярваш да е подложил Лисбет Саландер на тежко сексуално насилие?
	— Намирам твърдението за абсурдно. Имаме месечните доклади на адвокат Бюрман и аз лично съм се срещала с него няколко пъти, за да разглеждаме случая.
	— Адвокат Джанини е представила искане попечителството над Лисбет Саландер незабавно да бъде отменено.
	— Никой не би се зарадвал повече от нас, в агенцията, едно попечителство да бъде отменено. Но ние носим отговорност и трябва да следваме установените правила. Преди да говорим за промени в попечителството, Лисбет Саландер следва да бъде обявена за здрава от психиатрична експертиза.
	— Разбирам.
	— Това означава, че тя трябва да се подложи на психиатрични изследвания. Което, както е известно, тя отказва да стори.
	Разпитът на Улрика фон Лийбенстал продължи около четирийсет минути, през които се разгледаха и месечните доклади на Бюрман.
	Аника Джанини зададе един-единствен въпрос, преди да бъде завършен разпитът.
	— Ти намираше ли се в спалнята на адвокат Бюрман в нощта между 7 и 8 март 2003 година?
	— Естествено, че не.
	— С други думи, нямаш и най-малка представа дали сведенията на моята клиентка са верни или фалшиви?
	— Обвинението срещу адвокат Бюрман е ужасно.
	— Така мислиш ти. Можеш ли чрез алиби или по друг начин да докажеш, че той не е насилил моята клиентка?
	— Това, разбира се, е невъзможно. Но вероятността…
	— Благодаря. Това беше всичко — каза Аника Джанини.


	Микаел Блумквист се срещна със сестра си в офиса на „Милтън Секюрити“ в седем вечерта, за да обсъдят изминалия ден.
	— Беше почти както очаквахме — каза Аника. — Екстрьом е приел автобиографията на Саландер за чиста монета.
	— Добре. Тя как се държи?
	Аника изведнъж се разсмя.
	— Държи се отлично, като пълна психопатка. Просто и естествено.
	— Хм.
	— Днес ставаше дума преди всичко за Сталархолмен. Утре — Госеберя, разпити на хора от техническия отдел и други такива. Екстрьом ще се опита да докаже, че Саландер е отишла там да убие баща си.
	— Окей.
	— Но може да имаме технически проблем. Следобед Екстрьом призова някоя си Улрика фон Лийбенстал от Агенцията за контрол на попечителите. Тя започна да се заяжда, че нямам право да защитавам Лисбет.
	— Как така?
	— Твърди, че Лисбет е под попечителство и че няма право сама да избира своя адвокат.
	— Нима?
	— Съдия Иверсен трябва да е взел отношение към това до утре сутринта. Говорих с него набързо след края на заседанията днес. Смятам, че ще разреши да я представлявам. Моят аргумент беше, че агенцията е имала на разположение три месеца да протестира и че е нахалство да излизат с това, след като процесът вече е започнал.
	— В петък ще свидетелства Телебориан. Ти си тази, която трябва да го разпита.


	След като в четвъртък проучи снимките и изслуша многословните технически заключения за случилото се в Госеберя, прокурор Екстрьом окончателно се убеди, че Лисбет Саландер е издирила баща си с цел да го убие. Най-силното звено във веригата улики бе, че със себе си е носела огнестрелно оръжие, полски „Р-83 Ванад“.
	Фактът, че Александър Залаченко (по разказа на Лисбет Саландер) и вероятно убиецът на полицая Роналд Ниедерман (според показанията на Залаченко, направени, преди да бъде убит в Салгренската болница) на свой ред са се опитали да убият Лисбет Саландер и че тя е била погребана в яма в гората, по никакъв начин не променяха обстоятелството, че е проследила баща си до Госеберя целенасочено, за да го убие. При това е била съвсем близко до целта — успяла е да забие брадва в лицето му. Екстрьом настояваше Лисбет Саландер да бъде осъдена за опит за убийство, както и за подготовка на убийство, както и за нанасяне на тежък побой.
	По думите на самата Лисбет Саландер, тя отишла в Госеберя, за да се изправи срещу баща си и да го накара да признае убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман. Това сведение бе от драматично значение, що се отнася до въпроса за умисъла.
	Когато Екстрьом приключи разпита на свидетеля Мелкер Хансон от техническия отдел на Гьотеборгската полиция, адвокат Аника Джанини зададе няколко кратки въпроса.
	— Господин Хансон, има ли нещо, каквото и да е то, в твоето разследване и в цялата събрана от теб техническа документация, което някак би могло да потвърди, че Лисбет Саландер е отишла в Госеберя с намерението да убие баща си?
	Мелкер Хансон размисли малко.
	— Не — отвърна той накрая.
	— Значи не можеш да кажеш нищо за нейния умисъл?
	— Не.
	— В такъв случай заключението на прокурор Екстрьом, макар добре формулирано и многословно, е чисто предположение?
	— Така излиза.
	— Има ли нещо сред техническите доказателства, което противоречи на показанията на Лисбет Саландер, че е взела със себе си полското оръжие „Р-83 Ванад“ просто защото по случайност се е намирало в чантата й и не е знаела какво да прави с него, след като предишния ден го е отнела от Сони Ниеминен в Сталархолмен?
	— Не.
	— Благодаря — каза Аника Джанини и седна на мястото си.
	Това бе единственото й изказване за целия час, в който бе свидетелствал Хансон.


	Биргер Ваденшьо напусна сградата на Секцията на Артилеригатан към шест в четвъртък вечерта с чувството, че над главата му са надвиснали застрашително тревожни облаци, знак за близък провал. От няколко седмици вече знаеше, че носи титлата директор, тоест шеф на Секцията за специални анализи, само формално. Неговото мнение, протестите и призивите му не играеха никаква роля. Фредрик Клинтон вземаше всички решения. Ако Секцията бе открита и официална институция, това нямаше да има кой знае какво значение, просто щеше да се обърне към най-близкостоящия началник, за да представи протестите си.
	Но при сегашното положение нямаше на кого да се оплаче. Бе сам и изоставен на божията милост от човек, когото смяташе за луд. И най-лошото бе, че авторитетът на Клинтон бе ненарушим. Палета като Юнас Сандберг и верноподаници като Георг Нюстрьом — всички те се подчиняваха на най-малкия знак, даден от смъртно болния луд.
	Признаваше, че Клинтон е авторитет, който не работи за собствена облага. Можеше да признае дори и това, че работи за доброто на Секцията, поне за онова добро, което той смята за правилно. И въпреки това имаше чувството, че цялата организация се намира в състояние на свободно падане, в състояние на колективно самовнушение, при което опитни сътрудници отказваха да разберат, че всяко направено движение, всяко взето и прокарано решение само ги тласка все по-близо към пропастта.
	Ваденшьо усети натиск в гърдите, докато вървеше по Линегатан, където днес бе намерил място за паркиране. Изключи алармата на колата, извади ключовете и тъкмо щеше да отвори вратата, когато зад гърба си усети движение и се обърна. Примижа срещу светлината. Минаха няколко секунди, преди да познае високия мъж на тротоара.
	— Добър вечер, господин Ваденшьо — каза Тощен Едклинт, шеф на Отдела за защита на конституцията. — Не съм бил в играта от десет години, но днес присъствието ми се струва належащо.
	Ваденшьо объркано погледна двамата цивилни полицаи, които обграждаха Едклинт. Бяха Ян Бублански и Маркус Ерландер.
	Внезапно разбра какво ще се случи.
	— Имам тъжното задължение да ти съобщя, че кралският главен прокурор е взел решение да бъдеш арестуван за толкова дълга поредица от престъпления, че вероятно ще отнеме седмици да им се състави каталог.
	— Това пък какво е? — възмутено каза Ваденшьо.
	— Това е моментът, в който ще бъдеш арестуван по подозрение в съучастие в убийство. Заподозрян си също в изнудване, незаконно подслушване, грубо фалшифициране на документи и груби разхищения, участие в кражба с взлом, злоупотреба със служебно положение, шпиониране и други хубави неща. Сега ние двамата ще отидем в Кунгсхолмен и ще си проведем истински сериозен разговор на спокойствие тази вечер.
	— Никакво убийство не съм извършвал — каза Ваденшьо, останал без дъх.
	— Това ще реши следствието.
	— Клинтон. Беше Клинтон. През цялото време — каза Ваденшьо.
	Тощен Едклинт доволно кимна.


	Всеки полицай знае, че има два класически типа разпити на заподозрян. Лошото ченге заплашва, псува, удря с юмрук по масата и въобще се държи гадно с цел да уплаши арестанта и да изтръгне от него признание. Доброто ченге, леко посивял чичко, предлага цигари и кафе, кима със съчувствие и говори с разумен тон.
	Повечето полицаи, но не всички, знаят също така, че техниката на разпит на доброто ченге дава по-добър резултат. Закоравелият бандит въобще не се трогва от лошото ченге. А неувереният аматьор, който евентуално може да бъде сплашен да признае от лошото ченге, с най-голяма вероятност би си признал независимо каква техника на разпит се прилага.
	Микаел Блумквист слушаше разпита на Биргер Ваденшьо от съседната стая. Бяха поспорили дали да присъства, преди накрая Едклинт да реши, че е възможно да има полза от наблюденията на Микаел.
	Микаел констатира, че Тощен Едклинт използва трети вариант на полицейски разпит, този на незаинтересования полицай, който в този случай май сработваше още по-добре. Едклинт влезе в стаята за разпити, поднесе кафе в порцеланови чаши, включи магнетофона и се облегна назад в стола.
	— Работата е там, че ние вече разполагаме с всички технически доказателства срещу теб. Всъщност не проявяваме интерес към твоята история, освен за да се потвърди онова, което вече знаем. И въпросът, на който бихме искали да получим отговор е: защо? Как сте могли да бъдете толкова глупави и да вземете решение да ликвидирате хора в Швеция, все едно се намираме в Чили под диктатурата на Пиночет? Магнетофонът записва. Ако искаш нещо да кажеш, сега е моментът. А ако не искаш да говориш, ще изключа магнетофона, после ще ти вземем вратовръзката и връзките за обувки и ще те настаним горе в ареста да чакаш адвокат, процес и присъда.
	После Едклинт отпи глътка кафе и замълча. Когато две минути не се чу нито дума, протегна ръка и изключи магнетофона. Изправи се.
	— Ще се погрижа да те вземат след една-две минути. Приятна вечер.
	— Никого не съм убивал — каза Ваденшьо, когато Едклинт вече отваряше вратата.
	Едклинт се спря на прага.
	— Не ме интересуват общите ти приказки. Ако искаш да дадеш някакви обяснения, ще седна и ще включа магнетофона. Всички власти в Швеция, включително и министър-председателят, очакват да чуят какво имаш да кажеш. Ако говориш, още тази вечер ще отида при министър-председателя и ще му предам твоята версия за протичането на събитията. А ако не говориш, пак ще бъдеш обвинен и осъден.
	— Седни — каза Ваденшьо.
	Никой не се съмняваше, че е размислил. Микаел си отдъхна. С него бяха Моника Фигерула, прокурор Ранхилд Густавсон, анонимният сътрудник от Сепо Стефан и още две напълно неизвестни личности.
	— Нямам нищо общо с убийствата — каза Ваденшьо, когато Едклинт пусна отново магнетофона.
	— Убийства. В множествено число — каза Микаел Блумквист на Моника Фигерула.
	— Шт… — отвърна тя.
	— Бяха Клинтон и Гулберг. Нямах представа какво смятат да правят. Кълна се. Бях напълно шокиран, когато чух, че Гулберг е застрелял Залаченко. Не можех да повярвам, че е истина… не можех. И когато чух за Бьорк, щях да получа сърдечен удар.
	— Разкажи за убийството на Бьорк — каза Едклинт, без за миг да сменя тона. — Как стана?
	— Клинтон го поръча на някой. Не знам как стана, но бяха двама югославяни. Сърби, ако не се лъжа. Георг Нюстрьом им възложи задачата и им плати. Когато научих, разбрах, че това ще свърши с катастрофа.
	— Хайде сега отначало — каза Едклинт. — Кога започна да работиш за Секцията?
	Веднъж започнал да говори, нищо не можеше да спре Ваденшьо. Разпитът продължи почти пет часа.


	Глава двайсет и шеста
	Петък, 15 юли

	Доктор Петер Телебориан, седнал на свидетелската скамейка в съда в петък сутринта, определено внушаваше доверие. Разпитван от прокурор Екстрьом в продължение на около деветдесет минути, психиатърът отговаряше на всички въпроси спокойно и авторитетно. Изглеждаше ту разтревожен, ту развеселен.
	— Нека обобщим — каза Екстрьом и прелисти бележките си. — Като дългогодишен психиатър преценяваш, че Лисбет Саландер страда от параноична шизофрения. Така ли е?
	— През цялото време казвах, че е крайно трудно да се направи точна оценка на състоянието й. Както е известно, спрямо лекари и оторизирани лица пациентката се държи повече като аутист. Смятам, че страда от тежка психична болест, но в момента не мога да дам точна диагноза. Не мога и да реша в каква фаза на психоза се намира, без да се направят значително по-обширни проучвания.
	— Но във всеки случай не смяташ, че е психично здрава.
	— Цялата й история е явно доказателство, че не е.
	— Ти имаше възможност да се запознаеш с така наречената автобиография, която Лисбет Саландер е предоставила на съда като обяснение. Как би я коментирал?
	Петер Телебориан разпери ръце и вдигна рамене.
	— Но как преценяваш достоверността на разказаното?
	— Няма достоверност. Има редица твърдения за разни хора, кое от кое по-фантасмагорични. Изобщо тъкмо писменото й обяснение навежда на мисълта, че страда от параноична шизофрения.
	— Някакъв пример?
	— Най-явният е описанието на така наричаното от нея изнасилване, за което твърди, че е виновен нейният попечител Бюрман.
	— Би ли обяснил?
	— Описанието изобилства от подробности. Класически пример за определен тип гротескни фантазии, които се срещат най-вече у децата. Има много подобни случаи, в които родители са обвинени в кръвосмешение, детето дава описания, поразяващи със своята нелогичност, а технически улики изцяло липсват. Това са еротични фантазии, на които се отдават дори деца в ранна възраст… Все едно гледат филм на ужасите по телевизията.
	— Но Лисбет Саландер вече не е дете, а пораснала жена — каза Екстрьом.
	— Да, и затова остава да се реши точно на какво психическо ниво се намира. Но по същество имаш право. Тя е пораснала и вероятно си вярва на дадените от нея описания.
	— Искаш да кажеш, че са лъжа.
	— Не. Ако вярва в това, което казва, не са лъжа. Тя просто не може да различи фантазията от реалността.
	— Значи не е била изнасилена от адвокат Бюрман?
	— Не. Това може да се смята за напълно невероятно. Тя има нужда от квалифицирано лечение.
	— Самият ти се появяваш в нейния разказ…
	— Да, наистина пикантно. Но отново става дума за нейна фантазия. Ако повярваме на бедното момиче, ще излезе, че съм едва ли не педофил…
	Той се усмихна и продължи:
	— От автобиографията на Саландер научаваме, че тя е била малтретирана, като в клиниката „Санкт Стефан“ е държана почти непрекъснато завързана за леглото с колан, както и че съм влизал нощем в стаята й. Това е почти класически случай. Тя е неспособна да тълкува правилно действителността, или по-точно казано, тя _така гледа на действителността_.
	— Благодаря. Обръщам се към защитата. Дали госпожица Джанини има въпроси?
	След като през първите два дни на процеса Аника Джанини почти нямаше въпроси, нито възражения, всички очакваха, че тя отново ще зададе няколко служебни въпроса и с това ще приключи разпита. _Много лошо участие на защитата_ — помисли Екстрьом.
	— Да. Имам — каза Аника Джанини. — Имам доста въпроси и вероятно това ще отнеме известно време. Часът е единайсет и половина. Предлагам да излезем в почивка за обяд, за да мога да проведа разпита на свидетеля без прекъсване следобед.


	Курт Свенсон бе придружен от двама униформени полицаи, когато точно в 12,00 стовари огромния си юмрук на рамото на комисар Георг Нюстрьом пред ресторант „Майстор Андеш“ на Хантверкаргатан. Нюстрьом стреснато погледна нагоре към Курт Свенсон, който пъхна полицейската си карта под носа му.
	— Добър ден. Арестуван си за съучастничество в убийство и опит за убийство. Точките на обвинението ще ти бъдат съобщени от кралския главен прокурор днес следобед. Предлагам да ни последваш доброволно — каза Курт Свенсон.
	Георг Нюстрьом изглеждаше така, сякаш не разбира на какъв език му говорят. Но бързо видя, че Курт Свенсон е човек, когото трябва да последваш, без да протестираш.


	Криминален инспектор Ян Бублански бе придружен от Соня Мудиг и седем униформени полицаи, когато точно в 12,00 сътрудникът на Отдела за защита на конституцията Стефан Блад ги пусна да влязат в Полицията за сигурност в Кунгсхолмен. Вървяха по коридорите, докато Стефан не спря и не посочи една стая. Секретарят на шефа на канцеларията бе напълно ошашавен, когато Бублански показа полицейската си карта.
	— Бъди така любезен и не мърдай. Това е полицейска акция.
	Той пристъпи към вътрешната врата и прекъсна шефа на канцеларията Алберт Шенке по средата на телефонен разговор.
	— Какво става? — запита Шенке.
	— Аз съм криминален инспектор Ян Бублански. Арестуван си за престъпление срещу шведските закони. Ще ти бъдат предявени редица обвинения днес следобед.
	— Това е нечувано! — каза Шенке.
	— Разбира се, че е нечувано — потвърди Бублански.
	След което нареди да запечатат кабинета на Шенке и постави двама униформени пред вратата с предупреждение да не пускат никого да прекрачи прага. Имаха разрешение да ползват палки и дори да извадят служебните си оръжия, ако някой насила се опиташе да проникне вътре.
	Процесията продължи по коридора, докато Стефан не посочи още една врата. Там повториха процедурата с шефа на бюджета Густаф Атербум.


	Йеркер Холмберг бе придружен от полицейски отряд от Сьодермалм, когато точно в 12,00 потропа на вратата на временно наето за офис помещение, на третия етаж от другата страна на Йотгатан, срещу редакцията на „Милениум“.
	След като никой не реагира, Йеркер Холмберг нареди полицията от Сьодермалм да отвори вратата, но някой я открехна още преди шперцовете да влязат в работа.
	— Полиция — каза Йеркер Холмберг. — Излизай й вдигни ръце да ги виждам.
	— Аз съм полицай — каза полицейски инспектор Йоран Мортенсон.
	— Знам. И имаш разрешително за адски много огнестрелни оръжия.
	— Да, но аз съм полицай със служебна задача.
	— Много важно, по дяволите! — каза Йеркер Холмберг.
	Помогнаха му да облегне Мортенсон на стената и да му отнеме служебното оръжие.
	— Арестуван си за незаконно подслушване, груба злоупотреба със служебно положение, многократно влизане с взлом у журналиста Микаел Блумквист на Белмансгатан. Вероятно ще бъдеш обвинен по още точки. Сложете му белезници.
	Йеркер Холмберг направи бърз оглед на помещението и установи, че е оборудвано с електроника, достатъчна за цяло звукозаписно студио. Отдели един полицай да пази стаята с инструкции да седи мирно на стол и да не оставя отпечатъци.
	Когато извеждаха Мортенсон през портата на сградата, Хенри Кортез вдигна цифровия си „Никон“ и направи серия от двайсет и две снимки. Не беше професионален фотограф и снимките не бяха с нужното качество. Но ролката още на другия ден бе продадена на един вечерен вестник за, честно казано, безсрамна сума.


	Моника Фигерула бе единственият полицай от участващите в едновременно провежданите акции, която бе застигната от инцидент извън планираното. Точно в 12,00, придружена от отряд от Нормалм и трима колеги от РПС/Сек, Моника влезе през вратата на сградата на Артилеригатан и тръгна по стълбите към жилището на най-горния етаж, притежание на фотографа Белона.
	Операцията бе планирана набързо. Щом всички се събраха пред вратата на апартамента, Моника даде знак. Двама яки униформени от отряда от Нормалм вдигнаха четирийсеткилограмов стоманен таран и отвориха вратата с два добре премерени удара. След форсирането на вратата участниците в отряда, добре въоръжени и снабдени със защитни жилетки, окупираха апартамента за около десет секунди.
	Според проведеното от ранни зори разузнаване пет души, идентифицирани като сътрудници в Секцията, бяха минали през вратата от сутринта. И петимата за няколко секунди бяха заловени и оковани в белезници.
	Моника Фигерула носеше бронежилетка. Тя мина през жилището, което бе главна квартира на Секцията още от шейсетте години, отваряйки врата след врата. Видя, че ще й трябва истински археолог, който да помогне да се сортират огромните купчини документи, изпълващи стаите.
	Само няколко секунди след като влезе в апартамента, Моника отвори вратата към по-малко помещение, навътре в жилището, и забеляза, че е стая за нощувка. Тук внезапно се озова очи в очи с Юнас Сандберг, който не бе предвиден при сутрешното разпределение на задачите.
	Предишната вечер човекът, определен да следи Сандберг, го бе изгубил. Колата му бе паркирана на Кунгсхолмен, а той не се върна в жилището си през нощта. Така че сутринта не се знаеше как да бъде намерен и арестуван.
	Сега стана ясно, че по причини, свързани със сигурността, членовете на Секцията са давали нощни дежурства в апартамента. И Сандберг е спял след своето.
	Юнас Сандберг беше само по гащи и изглеждаше сънен. Протегна се за служебното си оръжие на нощната масичка. Моника Фигерула се наведе и избута оръжието на пода, далеч от леглото.
	— Юнас Сандберг, задържан си за съучастие в убийствата на Гунар Бьорк и Александър Залаченко, както и за опит за убийство на Микаел Блумквист и Ерика Бергер. Обуй си панталоните.
	Юнас Сандберг се опита да нанесе юмручен удар на Моника Фигерула. Тя парира и каза:
	— Шегуваш ли се?
	Сграбчи ръката му и толкова силно му изви китката, че Сандберг се принуди да отстъпи и да коленичи. Моника го натисна към пода и сложи коляно върху гръбнака му. Окова го лично. Всъщност за първи път, откакто бе постъпила в РПС/Сек, използва белезниците по служба.
	Предаде Сандберг на един униформен и продължи. Накрая отвори последната врата в апартамента. Според скиците, получени от кантората за градско строителство, това трябваше да е малък тайник, водещ към двора. Застана на прага и срещна погледа на най-изтощеното плашило, което някога бе виждала. Че стоеше пред смъртно болен човек, не се усъмни и за секунда.
	— Фредрик Клинтон, арестуван си за съучастие в убийство, опит за убийство и редица други престъпления — каза тя. — Лежи си мирно в леглото. Извикали сме линейка, за да те закара на Кунгсхолмен.


	Кристер Малм се бе пласирал точно пред входа на Артилеригатан. За разлика от Хенри Кортез, той добре се справяше с дигиталния си „Никон“. Използва къс телеобектив и снимките бяха абсолютно професионални.
	Те показваха как членовете на Секцията един по един биват извеждани през портата и настанявани в полицейски коли и как накрая линейка откарва Фредрик Клинтон. Очите му срещнаха обектива на камерата точно в мига, в който Кристер щракна. Изглеждаше неспокоен и объркан.
	По-късно снимката спечели наградата „Снимка на годината“.


	Глава двайсет и седма
	Петък, 15 юли

	Съдия Иверсен удари с чукчето в 12,30 часа, с което обяви възобновяването на процеса. Не можа да не забележи, че до масата на Аника Джанини внезапно се бе появило трето лице — Холгер Палмгрен, инвалидна количка.
	— Здрасти, Холгер — каза съдия Иверсен. — Не съм те виждал отдавна в съдебната зала.
	— Добър ден, съдия Иверсен. Някои дела са толкова комплицирани, че младежите се нуждаят от малко помощ.
	— Мислех, че вече не си действащ адвокат.
	— Бях болен. Но адвокат Джанини ми се довери и ме взе за сътрудник в това дело.
	— Разбирам.
	Аника Джанини се прокашля.
	— Всъщност Холгер Палмгрен много години е представлявал Лисбет Саландер.
	— Няма да споря по въпроса — каза съдия Иверсен.
	Той кимна на Аника Джанини да започва. Тя се изправи. Никога не бе харесвала шведския начин да се провеждат съдебни заседания с неофициален тон, все едно че всички са седнали на маса и вечерят. Почувства се много по-добре, когато започна да говори изправена.
	— Струва ми се, че трябва да започнем със заключителните коментари от сутринта. Господин Телебориан, защо постоянно подценявате всички изявления на Лисбет Саландер?
	— Защото са явно неверни — отвърна Петер Телебориан.
	Той бе спокоен и отпуснат. Аника Джанини кимна и се обърна към съдия Иверсен.
	— Господин съдия, Петер Телебориан твърди, че Лисбет Саландер лъже и фантазира. Сега защитата ще докаже, че всяка дума от автобиографията на Саландер е вярна. Ще покажем и документация за това. Графична, писмена и чрез свидетелски показания. Стигнахме до момента, в който прокурорът очерта главните линии на обвинението. Слушахме и сега знаем как точно изглеждат обвиненията срещу Лисбет Саландер.
	Внезапно Аника Джанини усети, че устата й пресъхва и ръката й трепери. Пое дълбоко дъх и изпи глътка вода. После опря здраво ръце на гърба на стола, за да не издаде нервността си.
	— От изложението на прокурора можем да направим заключение, че той разполага с доста мнения, но с ужасяващо малко доказателства. Той смята, че Лисбет Саландер е простреляла Карл-Магнус Лундин в Сталархолмен. Твърди, че тя е отишла в Госеберя, за да убие баща си. Предполага, че моята клиентка е параноидна шизофреничка и, отвсякъде погледнато, е психично болна. И гради предположението си на сведенията, получени от един-единствен източник, а именно доктор Петер Телебориан.
	Тя направи пауза и си пое дъх. Наложи си да говори бавно.
	— Така че сега нещата зависят изцяло от Петер Телебориан. Ако е прав, всичко ще е наред. Тогава за моята клиентка ще е добре да получи квалифицираната психиатрична помощ, която искат и той, и прокурорът.
	Пауза.
	— Но ако доктор Телебориан бърка, нещата отиват в съвсем друга посока. А ако съзнателно лъже, това означава, че моята клиентка е понесла грубо нарушение на човешките си права, нарушение, продължило много години.
	Тя се обърна към Екстрьом.
	— Това, което ще направим този следобед, е да покажем, че твоят свидетел бърка и че ти като прокурор си бил измамен и си купил фалшиви заключения.
	Петер Телебориан, развеселен, се усмихна. Разпери ръце и подканващо кимна на Аника Джанини. Тя отново се обърна към Иверсен.
	— Господин съдия. Ще докажа, че така наречената съдебнопсихиатрична експертиза на Петер Телебориан е блъф от начало до край. Ще докажа, че той съзнателно лъже за Лисбет Саландер. Ще докажа, че моята клиентка е жертва на грубо нарушение на човешките права. И ще докажа, че тя е умна и разумна като всеки тук в тази зала.
	— Извинявай, но… — започна Екстрьом.
	— Момент — тя вдигна пръст. — Позволих ти да говориш необезпокоявано два дни. Сега е мой ред.
	Тя отново се обърна към съдия Иверсен.
	— Не бих представила толкова тежко обвинение пред съда, ако нямах сериозни основания.
	— Моля, продължавай — каза Иверсен. — Но не искам и да чувам за някакви сложни теории на конспирацията. Имай предвид, че може да бъдеш подведена под отговорност за обида с направени пред съда твърдения.
	— Благодаря. Ще го запомня.
	Обърна се към Телебориан. Той все още, изглежда, се забавляваше със ситуацията.
	— Няколко пъти защитата е молила да й бъде предоставен картонът на Лисбет Саландер от времето, когато на млади години е лежала заключена при теб в „Санкт Стефан“. Защо не го получихме?
	— Защото един градски съд реши, че е засекретен. Това решение бе взето от грижа за Лисбет Саландер, но ако по-висшестоящ съд отмени решението, разбира се, че ще дам картона.
	— Благодаря. През тези две години, прекарани в „Санкт Стефан“, колко нощи Лисбет Саландер е била с усмирителна риза?
	— Не мога така направо да си спомня.
	— Самата тя твърди, че става дума за 380 от общо 786 денонощия, прекарани в „Санкт Стефан“.
	— Не мога да дам точна цифра, но това е фантастично преувеличение. Откъде имате тези цифри?
	— От нейната автобиография.
	— Искаш да кажеш, че днес тя си спомня точно всяка нощ, когато е била с усмирителна риза? Това е невъзможно.
	— Нима? Ти колко нощи помниш?
	— Лисбет Саландер беше много агресивна и склонна към насилие пациентка и безспорно трябваше да бъде поставена в обезопасена стая. Може би е добре да обясня каква е целта на такава стая…
	— Благодаря, няма нужда. Теоретически това е стая, в която пациентът не трябва да има възприятия, будещи у него тревожност. Колко денонощия лежа 13-годишната Лисбет Саландер с усмирителна риза в такава стая?
	— Става дума за… най-много трийсетина пъти по времето, когато лежа в болницата.
	— Трийсет. Това е нищожна част от 380-те, споменати от нея.
	— Безспорно.
	— По-малко от десет процента от дадената от нея цифра.
	— Да.
	— Нейният картон би ли дал по-ясни сведения?
	— Възможно е.
	— Отлично — каза Аника Джанини и извади внушителна купчина книжа от чантата си. — Тогава ще предоставя на съда копие от болничния дневник на Лисбет Саландер от „Санкт Стефан“. Преброих колко пъти е отбелязано слагането й в усмирителна риза и установих, че цифрата е 381, тоест с едно повече от съобщената от моята клиентка.
	Очите на Петер Телебориан се разшириха.
	— Спри… това е засекретена информация. Откъде го взе?
	— Получих го от репортер във вестник „Милениум“. Така че не е толкова таен, щом се въргаля по редакциите. Може би трябва да кажа, че извадки от болничния дневник ще бъдат публикувани във вестник „Милениум“ днес. Така че този съд ще има възможност да ги види.
	— Това е незаконно…
	— Не. Не е. Лисбет Саландер е дала разрешение да се публикуват извадките. Моята клиентка няма какво да крие.
	— Твоята клиентка е сложена под попечителство и няма право да взема такива решения сама.
	— Ще стигнем и до попечителството. Но най-напред да видим какво се е случило с нея в „Санкт Стефан“.
	Съдия Иверсен смръщи вежди и пое дневника, който му подаде Аника Джанини.
	— Не съм правила копие за прокурора. Той разполага с този нарушаващ човешкия интегритет документ от един месец.
	— Как така? — запита Иверсен.
	— Прокурор Екстрьом получи копие от засекретения дневник от Телебориан при среща в неговия кабинет в 17,00 часа на 4 юни тази година.
	— Вярно ли е? — запита Иверсен.
	Първият импулс на прокурор Екстрьом бе да отрече. После схвана, че Аника Джанини сигурно има документи.
	— Обещах да мълча, но да, поисках да прочета части от дневника — призна Екстрьом. — Трябваше да се убедя, че Саландер е преживяла онова, което твърди.
	— Благодаря — каза Аника Джанини. — С други думи, получихме потвърждение, че доктор Телебориан не само говори неистини, но е и извършил закононарушение, като е предоставил на прокурора болничен дневник, който, както сам твърди, е засекретен.
	— Ще отбележим това — каза Иверсен.


	Съдия Иверсен внезапно се пробуди. По много необичаен начин Аника Джанини току-що бе провела тежка атака срещу свидетел и разбила на пух и прах важна част от показанията му. _И твърди, че може да документира онова, което казва._ Иверсен оправи очилата си.
	— Доктор Телебориан, като се има предвид този дневник, който сам си съставил, можеш ли да ми кажеш колко денонощия е прекарала Лисбет Саландер в усмирителна риза?
	— Не си спомням да са били толкова много, но щом го пише в дневника, трябва да му вярвам.
	— 381 денонощия. Това не е ли изключително много?
	— Необичайно много е, да.
	— Как би реагирал, ако ти беше на 13 години и някой те вържеше с каиши в легло със стоманени табли за повече от година? Не е ли това мъчение?
	— Пациентката представляваше опасност за себе си и за другите…
	— Окей. Опасна за себе си. Самонаранявала ли се е някога Лисбет Саландер?
	— Имаше такава опасност…
	— Повтарям въпроса: Лисбет Саландер самонаранявала ли се е някога? Да или не?
	— Като психиатри сме длъжни да обхващаме цялостната картина. Що се отнася до Лисбет Саландер, можеш например да видиш по тялото й много татуировки и пиърсинги, което също е вид самоунищожение и начин да нарани тялото си. Можем да тълкуваме подобно поведение като себеомраза.
	Аника Джанини се обърна към Лисбет Саландер.
	— Твоите татуировки израз на себеомраза ли са? — запита тя.
	— Не — каза Лисбет Саландер.
	Аника Джанини отново се обърна към Телебориан.
	— Искаш да кажеш, че аз, като нося обици и също имам татуировка на много интимно място, съм опасна за себе си?
	Холгер Палмгрен прихна, но веднага прикри смеха си зад кашлица.
	— Не, не това… татуировките могат да бъдат и част от някакъв социален ритуал.
	— Искаш да кажеш, че Лисбет Саландер не се вписва в подобен социален ритуал?
	— Сама можеш да видиш, че нейните татуировки са гротескни и покриват значителни части от тялото й. Това не е просто телесна декорация.
	— Какъв процент?
	— Моля?
	— При какъв процент татуирана телесна повърхност татуировката престава да бъде декорация и преминава в психично заболяване?
	— Изопачаваш думите ми.
	— Нима? Как така според теб един социален ритуал е напълно приемлив за мен или за други младежи и се превръща в бреме за моята клиентка, когато трябва да се прецени психическото й състояние?
	— Както казах, като психиатър съм длъжен да обхващам цялостната картина. Татуировките са само маркировка, една от многото маркировки, на които обръщам внимание, когато давам оценка за състоянието й.
	Аника Джанини за няколко секунди замълча, фиксирайки с поглед Петер Телебориан. После бавно заговори.
	— Но, доктор Телебориан, ти си започнал да връзваш клиентката ми, когато е била на 12 и е щяла да навърши 13 години. По онова време не е имала нито една татуировка, нали?
	Петер Телебориан се колеба няколко секунди. Аника отново взе думата.
	— Предполагам, че не си я завързвал, защото си предвидил, че някой ден в бъдеще ще започне да се татуира?
	— Не, разбира се, че не. Татуировките й нямат нищо общо със състоянието й през 1991 година.
	— Така се връщаме към първоначалния ми въпрос. Някога самонаранявала ли се е Лисбет Саландер по начин, който да те мотивира да я връзваш за леглото в продължение на година? Например рязала ли се е с нож или бръснач или нещо подобно?
	Петер Телебориан за миг изглеждаше несигурен.
	— Не, но имахме причини да вярваме, че представлява опасност за себе си.
	— Причини да вярвате… Значи си я връзвал, защото си предполагал нещо…
	— Така преценихме.
	— Поставям ти един и същи въпрос от пет минути. Твърдиш, че самоунищожителното поведение на моята клиентка е било причината тя да бъде връзвана общо повече от една година време от онези две, през които е била под твоите грижи. Бъди така любезен и най-после ми дай няколко примера за самоунищожителното поведение, което е имала на 12 години.
	— Ами например тя беше много изтощена, защото отказваше да се храни. Подозирахме анорексия. Наложи се принудително да я храним на няколко пъти.
	— На какво се дължеше това?
	— Естествено, на това, че отказваше да яде.
	Аника Джанини се обърна към своята клиентка.
	— Лисбет, вярно ли е, че си отказвала храна в „Санкт Стефан“?
	— Да.
	— Защо?
	— Защото този мръсник смесваше психотропни средства с храната ми.
	— Така. Доктор Телебориан е искал да ти даде лекарства. Защо не си искала да ги вземаш?
	— Не харесвах лекарствата, които получавах. От тях затъпявах. Не можех да мисля и бях като отнесена през голяма част от времето, когато бях будна. Беше неприятно. А мръсникът отказваше да каже какво съдържат.
	— Значи отказваше да вземаш лекарства?
	— Да. Тогава той започна да слага лайната в храната ми. Затова престанах да ям. Всеки път, когато слагаха нещо в храната ми, отказвах да се храня пет дни.
	— Значи си гладувала?
	— Невинаги. Някои от гледачите там тайно ми даваха сандвичи на няколко пъти. Особено един от тях ми даваше храна късно през нощта. Случи се на няколко пъти.
	— Искаш да кажеш, че персоналът в „Санкт Стефан“ е разбирал, че си гладна, и че са ти давали храна, за да не гладуваш?
	— Беше през периода, когато воювах с мръсника за психотропните лекарства.
	— Значи е имало напълно основателна причина да отказваш храната?
	— Да.
	— Значи не е било, защото не си искала да се храниш?
	— Не. Често бях гладна.
	— Вярно ли е, че между теб и доктор Телебориан е възникнал конфликт?
	— Може да се каже.
	— Попаднала си в „Санкт Стефан“, защото си хвърлила запалителна бомба по баща си.
	— Да.
	— Защо го направи?
	— Защото биеше майка ми.
	— Разказала ли си за това някому?
	— Да.
	— На кого?
	— На полицаите, които ме разпитваха, на социалните служби, на детските служби, на лекари, на един свещеник и на мръсника.
	— Под мръсника имаш предвид…
	— Онзи там.
	Тя посочи доктор Петер Телебориан.
	— Защо го наричаш мръсник?
	— Когато пристигнах в „Санкт Стефан“, се опитах да му обясня какво се е случило.
	— И какво каза доктор Телебориан?
	— Не искаше и да ме чуе. Твърдеше, че си измислям. И за наказание трябваше да бъда завързана с колан, докато престана да си фантазирам. И после се опита да ме тъпче с лекарства.
	— Това са глупости — обади се Петер Телебориан.
	— Затова ли не говориш с него?
	— Не съм му казала и една дума от нощта, в която навърших 13 години. Тогава пак бях вързана. Беше подарък за рождения ми ден.
	Аника Джанини отново се обърна към Телебориан.
	— Доктор Телебориан, изглежда, че причината моята клиентка да отказва да се храни е, че не е приемала да й се дават психотропни лекарства.
	— Възможно е тя да го разбира така.
	— А ти как го разбираш?
	— Тя беше изключително трудна пациентка. Пак твърдя — поведението й показваше, че е опасна за самата себе си, но вероятно това е въпрос на тълкуване. Във всеки случай беше буйна и се държеше като луда. Няма никакво съмнение, че бе опасна и за другите. Фактически дойде в „Санкт Стефан“, след като се опита да убие баща си.
	— Ще стигнем и до това. Бил си отговорен за лечението й цели две години. През 381 от тези денонощия си я държал в усмирителна риза. Възможно ли е да си го правил като наказание за това, че клиентката ми не е вършила онова, което искаш от нея?
	— Това са чисти глупости.
	— Нима? Ще отбележа, че според медицинския й дневник абсолютното мнозинство от случаите на завързване са били през първата година — 320 от 381 случая. Защо си престанал да я връзваш?
	— Пациентката се разви и стана по-хармонична.
	— А не е ли заради това, че другите членове на персонала са сметнали твоите методи за ненужни и брутални?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Не е ли заради това, че персоналът е изпратил оплакване, между другото и против принудителното хранене на Лисбет Саландер?
	— Разбира се, винаги има някой с различно мнение. Не е нещо необичайно. Но беше истинско бреме да я караме да се храни, защото оказваше яростна съпротива…
	— Защото е отказвала да поглъща лекарствата, които са я карали да се чувства тъпа и пасивна. Нямала е проблем с храненето, когато не е била дрогирана. Нямаше ли да е по-приемлив метод на лечение да се изчака с насилствените мерки?
	— С твое разрешение, госпожо Джанини, аз съм лекар. И подозирам, че медицинската ми компетентност е по-голяма от твоята. Моя задача е да преценявам какви медицински мерки да се прилагат.
	— Вярно, че не съм лекар, доктор Телебориан. Но затова пък не съм изцяло некомпетентна. Освен че съм адвокат, аз съм завършила и психология в Стокхолмския университет. Тези познания са необходими за моята професия.
	В залата настъпи мъртва тишина. И Екстрьом, и Телебориан удивено се втренчиха в Аника Джанини. Тя продължи безмилостно.
	— Не е ли вярно, че твоите методи на лечение, прилагани към моята клиентка, са довели до силни противоречия между теб и твоя шеф, тогавашния главен лекар Юханес Калдин?
	— Не… не е вярно.
	— Юханес Калдин е покойник от няколко години и не може да свидетелства днес. Но в съда има човек, който няколко пъти се е срещал с главния лекар Калдин. А именно моят помощник Холгер Палмгрен.
	Тя се обърна към него.
	— Можеш ли да разкажеш?
	Холгер Палмгрен се прокашля. Той все още страдаше от последствията на получения кръвоизлив в мозъка и бе принуден да се концентрира, за да произнася думите си, без да се запъва.
	— Бях определен за настойник на Лисбет, когато майка й бе толкова тежко пребита от баща й, че остана инвалид и повече не можеше да се грижи за дъщерята. Бе получила хронични наранявания на мозъка и няколко мозъчни кръвоизлива.
	— Говориш за Александър Залаченко?
	Прокурор Екстрьом се приведе с внимание напред.
	— Точно така — каза Палмгрен.
	Екстрьом се изкашля.
	— Моля да се отбележи, че навлизаме в тема, която е строго засекретена.
	— Едва ли може да е някаква тайна, че Александър Залаченко дълго време е малтретирал майката на Лисбет Саландер — каза Аника Джанини.
	Петер Телебориан вдигна ръка.
	— Нещата не са толкова ясни, колкото ги представя госпожа Джанини.
	— Например?
	— Няма съмнение, че Лисбет Саландер е била свидетел на една семейна трагедия, че през 1991-ва нещо е отключило тежкия побой. Но всъщност не съществува никаква документация, че това е продължавало години наред, както твърди госпожа Джанини. Може да са били единични случаи или кавги, излизащи извън контрол. В интерес на истината няма документация и за това, че наистина Залаченко е пребивал майката. Имаме данни, че тя е проституирала, така че е възможно друг да я е пребивал.


	Аника Джанини погледна изумено Петер Телебориан. За кратко изглеждаше останала без думи. После погледът й се фокусира.
	— Можеш ли да развиеш тази мисъл?
	— Имам предвид, че на практика имаме само твърденията на Лисбет Саландер.
	— И?
	— Първо, били са две сестри. Сестрата на Лисбет, Камила Саландер, никога не е правила подобни изявления. Тя дори отрече, че такова нещо се е случвало. Освен това, ако наистина е имало малтретиране в такъв размер, както твърди твоята клиентка, това, разбира се, щеше да бъде забелязано от социалните служби.
	— Съществува ли някакъв разпит на Камила Саландер, достъпен за нас?
	— Разпит?
	— Имаш ли документирано, че Камила Саландер е била запитана за онова, което се случва в дома им?
	Когато стана дума за сестра й, Лисбет Саландер внезапно се размърда и погледна Аника Джанини.
	— Предполагам, че социалните са направили разследване…
	— Ти току-що твърдеше, че Камила Саландер никога не е заявявала, че Александър Залаченко е малтретирал тяхната майка, че напротив, отричала е това. Беше категорично изказване. Откъде имаш тези сведения?
	Петер Телебориан внезапно замълча за няколко секунди. Погледът му се промени, когато разбра, че е направил грешка. Разбра накъде ще стреля Аника Джанини, но нямаше начин да избегне въпроса.
	— Струва ми се, че беше в полицейския доклад — каза той накрая.
	— Струва ти се… Самата аз с фенер търсих някакъв полицейски доклад за случилото се на Лундагатан, когато Александър Залаченко е бил силно обгорен. Единственото, до което се добрах, бяха оскъдните доклади, написани от полицаите на място.
	— Възможно е…
	— Така че бих искала да знам как така си чел полицейски доклад, който е недостъпен за защитата?
	— Не мога да ти отговоря — каза Телебориан. — По време на разследването през 1991 г. направих съдебнопсихиатрична експертиза на Лисбет Саландер във връзка с опита й да убие баща си.
	— Прокурор Екстрьом участвал ли е в това разследване?
	Екстрьом се размърда и поглади брадата си. Вече бе разбрал, че е подценявал Аника Джанини. Така че нямаше причина да лъже.
	— Да, участвал съм.
	— Защо защитата няма достъп до този материал?
	— Прецених, че е безинтересен за процеса.
	— Бъди така любезен и ми кажи как си взел участие в това разследване, след като, когато се обърнах към полицията, ми казаха, че такова разследване не съществува.
	— Бе направено от Полицията за сигурност. И е секретно.
	— Значи Сепо е разследвала тежко малтретиране на жена и е решила да засекрети доклада?
	— Заради извършителя… Александър Залаченко. Беше политически бежанец.
	— Кой направи доклада?
	Мълчание.
	— Нещо не чувам. Чие име седеше на първата страница?
	— Бе направен от Гунар Бьорк от Отдела за чужденци в РПС/Сек.
	— Благодаря. Това същият Гунар Бьорк ли е, за когото моята клиентка твърди, че е работил заедно с Петер Телебориан, за да подправят съдебнопсихиатричната й експертиза през 1991-ва?
	— Предполагам.


	Аника Джанини отново насочи вниманието си към Петер Телебориан.
	— През 1991-ва градски съд взема решение Лисбет Саландер да бъде затворена в детска психиатрична клиника. Защо съдът е взел такова решение?
	— Съдът извърши старателна преценка на действията и психическото състояние на твоята клиентка — все пак е опитала да убие баща си със запалителна бомба. Това не е занимание за обикновени тийнейджъри, независимо дали са татуирани, или не.
	Петер Телебориан учтиво се усмихна.
	— И на какво се основава решението на съда тогава? Ако правилно разбирам, те са имали само едно-единствено медицинско заключение. Било е написано от теб и полицай на име Гунар Бьорк.
	— Тук става въпрос за теориите за конспирация на госпожица Саландер, госпожо Джанини. Аз трябва да…
	— Извинете, но още не съм задала въпроса си — каза Аника Джанини и отново се обърна към Холгер Палмгрен. — Холгер, говорихме, че си се срещал с шефа на доктор Телебориан, главен лекар Калдин.
	— Да. Нали бях определен за настойник на Лисбет Саландер. Тогава дори още не я бях срещнал, освен набързо. Като всички и аз бях с впечатлението, че е психично болна. Но след като такава бе задачата ми, се заинтересувах от общото й здравословно състояние.
	— И какво каза главен лекар Калдин?
	— Понеже беше пациентка на доктор Телебориан, доктор Калдин не й бе обърнал някакво специално внимание. Чак след повече от година започнах обсъждане за това как да бъде рехабилитирана и да се върне в обществото. Предложих приемно семейство. Не знам какво се е случвало вътре в „Санкт Стефан“, но известно време след като Лисбет бе лежала там около година, доктор Калдин се заинтересува от нея.
	— В какво се изразяваше това?
	— Разбрах, че преценката му се различава от тази на доктор Телебориан. Веднъж ми каза, че е решил да смени методите на лечението й. Чак по-късно разбрах, че става дума за връзване с колан. Калдин чисто и просто реши да не бъде връзвана. Каза, че няма причини това да бъде правено.
	— Значи е тръгнал срещу доктор Телебориан?
	— Извинете, но това са слухове — намеси се Екстрьом.
	— Не — каза Холгер Палмгрен. — Не са. Поисках експертно мнение за това как Лисбет Саландер да се върне в обществото. Доктор Калдин написа такова мнение. Запазил съм го.
	Той подаде лист хартия на Аника Джанини.
	— Би ли разказал какво пише тук?
	— Това е писмо от доктор Калдин до мен. Носи дата октомври 1992 г., когато Лисбет се е намирала в „Санкт Стефан“ вече двайсет месеца. Тук доктор Калдин изрично пише, цитирам: „… моето решение пациентката да не бъде връзвана, нито насилствено хранена. Лечението даде ясен ефект и сега тя е спокойна. Няма нужда от психотропни лекарства. Въпреки това пациентката е крайно затворена и вглъбена в себе си, така че е необходимо лечението да продължи“. Край на цитата.
	— Значи той изрично пише, че това е негово решение.
	— Да. Лично доктор Калдин е взел също решението Лисбет да бъде включена отново в обществото чрез приемно семейство.
	Лисбет кимна. Тя си спомняше доктор Калдин по същия начин, по който помнеше всяка подробност от пребиваването си в „Санкт Стефан“. Бе отказвала да говори с доктор Калдин, нали беше доктор на лудите, още един от редицата бели престилки, които искаха да бъркат в чувствата й. Но той се оказа приятен и добронамерен. Тя бе седяла в стаята му и го бе слушала да обяснява виждането си за нея.
	Изглеждаше разстроен, когато тя отказваше да говори с него. Накрая го бе погледнала в очите и обяснила решението си.
	— Никога няма да говоря с теб или с някой друг доктор на лудите. Вие не чувате какво казвам. Може да ме държите затворена тук, докато умра. Това няма да промени нещата. Няма да говоря с вас.
	Той я бе погледнал с изненада. После бе кимнал, сякаш нещо бе проумял.
	— Доктор Телебориан… Установих, че ти си затворил Лисбет Саландер в детска психиатрична болница. Ти си предоставил на съда онзи доклад, който е представлявал единственото им основание. Така ли е?
	— По принцип да. Но смятам, че…
	— Ще имаш достатъчно време да обясняваш какво смяташ. Когато Лисбет Саландер е щяла да навърши 18 години, ти отново си се намесил в живота й и си опитал пак да я вкараш в клиника.
	— Този път не аз бях изготвил съдебнопсихиатричната експертиза…
	— Не, била е направена от някой си доктор Йеспер Х. Льодерман. По една случайност по онова време той е бил твой докторант. Бил си негов ръководител. Така че твоите преценки са били решаващи за одобрението на експертизата.
	— Няма нищо неетично или некоректно в тези доклади. Направени са по всички правила на изкуството.
	— Сега Лисбет Саландер е на 27 години и за трети път се озоваваме в ситуация, в която се опитваш да внушиш на един съд, че тя е психично болна и трябва да бъде лекувана в закрита психиатрична болница.


	Доктор Петер Телебориан пое дълбоко дъх. Аника Джанини се бе подготвила добре. Бе го изненадала с редица коварни въпроси и успя да изопачи отговорите му. Не се хвана на неговия чар и напълно игнорира авторитета му. А той беше свикнал хората да кимат в съгласие, когато говори.
	_Какво още знае?_
	Погледна прокурор Екстрьом, но видя, че не може да очаква помощ оттам. Сам трябваше да яхне бурята.
	Напомни си, че въпреки всичко авторитетът му е безспорен.
	_Няма значение какво казва тя. Тук важи моята преценка._
	Аника Джанини вдигна неговото съдебнопсихиатрично изследване от масата.
	— Да погледнем по-отблизо последния ти доклад. Вложил си много енергия да анализираш душевния живот на Лисбет Саландер. Дал си твоето тълкуване на нейната личност, поведение и сексуални навици.
	— Опитал съм се в този доклад да дам цялостна картина.
	— Хубаво. И от цялостната картина излиза, че Лисбет Саландер страда от параноична шизофрения.
	— Не искам да се обвързвам с конкретна диагноза.
	— Но заключението ти не произлиза от разговори с Лисбет Саландер, нали?
	— Много добре знаеш, че твоята клиентка отказва да отговаря на въпроси, поставяни от мен или от друг служител. Самото това поведение е достатъчно красноречиво. Това може да се тълкува по следния начин: параноичната нагласа на пациентката е толкова силна, че тя буквално не е в състояние да проведе нормален разговор със специалист. Тя смята, че всички искат да я наранят, и се чувства толкова застрашена, че се затваря в непроницаема черупка и буквално онемява.
	— Отбелязвам, че се изразяваш много внимателно. Казваш, че това може да се тълкува…
	— Да, така е. Изразявам се внимателно. Психиатрията не е точна наука и трябва да се внимава със заключенията. Същевременно това не означава, че ние, психиатрите, правим голи предположения.
	— Много те бива да се пазиш. В действителност не си разменил и една дума с клиентката ми от нощта, когато е навършила 13 години, защото последователно е отказвала да говори с теб.
	— Не само с мен. Тя не може да проведе разговор с психиатър.
	— Тук пишеш, че изводите ти се градят на опит и наблюдения над клиентката ми.
	— Така е.
	— И какво може да научи човек, наблюдавайки момиче, което седи със скръстени ръце на един стол и отказва да говори?
	Петер Телебориан въздъхна, сякаш се бе уморил да обяснява онова, което беше ясно от само себе си. Усмихна се.
	— От пациент, който седи и мълчи като пън, може да научиш, че е пациент, който умее да мълчи като пън. Впрочем мълчанието също е признак за отклонения в поведението, но моите заключения не се базират само на това.
	— Следобед ще призова друг психиатър. Казва се Сванте Бранден и е главен лекар в Съдебна медицина и специалист по съдебна психиатрия. Познаваш ли го?
	Петер Телебориан отново се почувства уверен в себе си. Усмихна се. Бе предвидил, че Джанини ще извади друг психиатър, за да се опита да обори неговите собствени заключения. За тази ситуация беше добре подготвен и без проблем щеше да посрещне всяко възражение. По-лесно щеше да се справи с академичен колега в приятелски словесен дуел, отколкото с адвокат Джанини, която нямаше задръжки и щеше да се гаври с думите му.
	— Да. Той е признат съдебен психиатър. Но нали разбираш, госпожо Джанини, да се прави изследване от този вид е процес от академично и научно естество. Може да не си съгласна с моите изводи, може друг психиатър по друг начин да тълкува дадено действие или събитие. Тогава ще става дума за различни гледни точки или чисто и просто за степента, в която лекарят познава пациента си. Може би колегата ще стигне до съвсем друго заключение относно Лисбет Саландер. Това не е нещо необичайно в психиатрията.
	— Не затова го призовавам. Той не се е срещал, нито е изследвал Лисбет Саландер и изобщо няма да прави никакви изводи за психическото й състояние.
	— Нима…
	— Помолих го да прочете доклада ти и цялата документация, която си събрал за Лисбет Саландер, и да прегледа медицинския й дневник от годините, когато е лежала в „Санкт Стефан“. Помолих го за оценка — не за здравословното състояние на клиентката ми, а дали от чисто научна гледна точка има покритие между твоите заключения и предоставения от теб материал.
	Петер Телебориан сви рамене.
	— Моето уважение… смятам, че знам повече за Лисбет Саландер от всеки друг психиатър в тази страна. Следя развитието й от 12-годишната й възраст и за съжаление изводите ми през цялото време са се потвърждавали от поведението й.
	— Много добре — каза Аника Джанини. — Тогава да видим какви са твоите изводи. В доклада пишеш, че лечението било прекъснато, когато тя била на 15 години. Тогава отишла в приемно семейство.
	— Правилно. Беше сериозна грешка. Ако бяхме завършили лечението й, може би днес нямаше да сме тук.
	— Искаш да кажеш, ако имаше възможност да я държиш в усмирителна риза още една година, тя щеше да стане по-сговорчива?
	— Това е доста евтин коментар.
	— Моля за извинение. Ти цитираш обстоятелствено изследването, което твоят докторант Йеспер Х. Льодерман е направил, когато Лисбет Саландер е щяла да навърши 18 години. Пишеш, че „нейното самоунищожително и антисоциално поведение се потвърждава от злоупотребата и промискуитета“, които е демонстрирала след пускането й от „Санкт Стефан“. Какво искаш да кажеш с това?
	Петер Телебориан мълча няколко секунди.
	— Да… тук трябва да се върна малко назад. След като бе пусната от „Санкт Стефан“, Лисбет Саландер започна, както бях предвидил, да злоупотребява с алкохол и дрога. Беше арестувана от полицията няколко пъти. В едно социално изследване също така се твърдеше, че има неконтролируеми сексуални връзки с по-възрастни мъже и че вероятно се е отдала на проституция.
	— Дай сега да се разберем по това. Казваш, че злоупотребявала с алкохол. Колко често се напиваше?
	— Моля?
	— Беше ли пияна всеки ден след пускането й, докато навърши 18 години? Или се напиваше един път седмично?
	— Разбира се, не мога да отговоря на това.
	— Но ти твърдиш, че е злоупотребявала с алкохол?
	— Беше непълнолетна и няколко пъти бе арестувана от полицията за пиянство.
	— За втори път повтаряш, че е била задържана няколко пъти. Колко пъти? Един път в месеца или един път всяка седмица?
	— Не, не може да става дума за толкова чести случаи…
	— Лисбет Саландер е била арестувана два пъти за пиянство — когато е била на 16 и съответно на 17 години. При един от тези случаи е била толкова зле, че я изпратили в болница. Това са онези „няколко пъти“, за които говориш. Била ли е пияна освен в тези два случая?
	— Не знам, но можехме да се опасяваме, че поведението й е…
	— Извинявай, правилно ли чух? Значи не знаеш дали се е напивала повече от два пъти в тийнейджърските си години, но се опасяваш, че е било така. И твърдиш, че Лисбет Саландер е злоупотребявала с алкохол и наркотици?
	— Това са сведения на социалните служби. Не мои. Ставаше дума за цялостната ситуация, в която се намираше Лисбет Саландер. След прекъсването на лечението прогнозата за нея беше очаквано мрачна и животът й наистина протичаше под знака на алкохола, арестите и неконтролирания промискуитет.
	— Използваш израза „неконтролиран промискуитет“.
	— Да… това е термин, който означава, че тя няма контрол над живота си. Имала е сексуални връзки с по-възрастни мъже.
	— Това не е закононарушение.
	— Не, но е ненормално поведение за 16-годишно момиче. Отделен въпрос е дали е участвала в тези връзки доброволно, или насила.
	— Но ти твърдеше, че е проституирала?
	— Това беше може би естествена последица от липсата й на образование, от неспособността й да се справя с учението, поради което така и не си намери работа. Възможно е също да е отъждествявала възрастните мъже с образа на бащата и едно икономическо възнаграждение за сексуални услуги да е било само бонус. Какъвто и да е случаят, за мен това е невротично поведение.
	— Искаш да кажеш, че едно 16-годишно момиче, което прави секс, е невротично?
	— Изопачаваш думите ми.
	— Но не знаеш дали е получавала икономическо възнаграждение за сексуални услуги?
	— Никога не е била арестувана за проституция.
	— И едва ли би могла, след като това не е нарушение на закона.
	— Е, да. В нейния случай обаче става дума за принудително невротично поведение.
	— И от този хилав материал ти без колебание си направил извода, че Лисбет Саландер е луда. Когато бях на 16, се напивах до безсъзнание от половинка водка, която крадях от баща ми. Според тебе това означава ли, че съм луда?
	— Не, разбира се, че не.
	— А не е ли вярно, че когато ти си бил на 17, си бил на купон, където така си се напил, че сте тръгнали из града и сте чупили витрини на площада в Упсала? Полицията те е арестувала, оставила те е да изтрезнееш и после си изтърпял наказанието си.
	Петер Телебориан изглеждаше удивен.
	— Вярно ли е?
	— Да… много хора правят глупости на 17. Но…
	— Но това не те кара да смяташ, че страдаш от сериозна психична болест?


	Петер Телебориан беше раздразнен. Проклетата… адвокатка през цялото време усукваше думите му и се залавяше за подробностите. Отказваше да види цялостната картина. Вмъкваше разсъждения, които нямаха нищо общо със случая, като това, че той самият се е напивал… _Но как, мамка му, се е добрала до това?_
	Той се прокашля и повиши глас.
	— Докладите на социалните служби категорично потвърдиха, че Лисбет Саландер е водила живот, въртящ се около алкохол, дрога и промискуитет. Социалните служби също така установиха, че Лисбет Саландер е била проститутка.
	— Не. Социалните служби никога не са твърдели, че е била проститутка.
	— Била е арестувана, когато…
	— Не. Не е била арестувана. Била в Тантолунден, когато навършила 17, и се намирала в компанията на значително по-възрастен от нея мъж. Същата година я задържали за пиянство. Отново в компанията на значително по-възрастен мъж. Социалните служби се опасявали, че се е отдала на проституция. Но доказателства за това подозрение така и не се намерили.
	— Имала е доста буен сексуален живот с голям брой хора и момчета, и момичета.
	— В твоя доклад, цитирам от четвърта страница, се спираш на сексуалните навици на Лисбет Саландер. Твърдиш, че нейните отношения с приятелката й Мириам Ву потвърждават предположението за сексуална психопатия. Как го потвърждават?
	Петер Телебориан внезапно замълча.
	— Надявам се, не смяташ да твърдиш, че хомосексуалността е психично заболяване. Защото подобно твърдение е наказуемо.
	— Не, естествено, че не. В случая имам предвид сексуален садизъм.
	— Искаш да кажеш, че тя е садист?
	— Аз…
	— Имаме показанията на Мириам Ву от полицията. В техните отношения е нямало насилие.
	— Отдавали са се на садо-мазо секс и…
	— Сега, честно казано, вече мисля, че четеш прекалено много жълта преса. Лисбет Саландер и нейната приятелка Мириам Ву няколко пъти са се отдавали на сексуални игри, състоящи се в това, че Мириам Ву връзвала моята клиентка и сексуално я задоволявала. Това нито е особено необичайно, нито забранено. За такова нещо ли искаш да затвориш клиентката ми?
	Петер Телебориан замаха с ръка.
	— Нека кажа нещо лично. Когато бях на 16, се напивах безпаметно. Това ми се случи на няколко пъти в гимназията. Опитвала съм наркотици. Пушила съм марихуана и дори съм смъркала кокаин преди около двайсет години. Сексуалният ми дебют бе с мой съученик, когато бях на 15, и съм имала връзка с момче, което връзваше ръцете ми за таблата на леглото, когато бях на 20. А на 22 имах няколкомесечна връзка с 47-годишен мъж. Според теб психично болна ли съм?
	— Госпожо Джанини… ти се подиграваш с това, но твоите сексуални похождения в случая са неподходящ пример.
	— Защо? Когато чета твоя така наречен съдебнопсихиатричен анализ на Лисбет Саландер, намирам точка по точка неща, които съвпадат с моята биография. Защо аз съм здрава и с ума си, а Лисбет Саландер е някакъв садист?
	— Не тези подробности са решаващи. Не си опитвала на два пъти да убиеш баща си…
	— Доктор Телебориан, истината е тази, че изобщо не те засяга с кого Лисбет Саландер желае да прави секс. И не те засяга от какъв пол е нейният партньор или какви са формите на сексуалното им общуване. Но въпреки това изравяш детайли от живота й и ги използваш като доказателство, че е болна.
	— Целият живот на Лисбет Саландер от основното училище нататък е отразен в дневника със забележки за немотивирани гневни избухвания срещу учители и съученици.
	— Един момент…
	Гласът на Аника Джанини внезапно се превърна в ледено острие.
	— Погледнете клиентката ми.
	Всички впериха погледи в Лисбет Саландер.
	— Тя е израснала в ужасяваща семейна среда, с баща, който години наред жестоко е малтретирал майка й.
	— Това е…
	— Нека довърша. Майката на Лисбет Саландер се е страхувала до смърт от Александър Залаченко. Не е смеела да протестира. Не е смеела да отиде на лекар. Накрая била пребита толкова тежко, че получила хронични мозъчни наранявания. Човекът, който трябвало да поеме отговорността, единственият човек, който опитал да поеме отговорността за семейството, преди дори да е достигнала тийнейджърска възраст, била Лисбет Саландер. Тази отговорност поела сама, защото шпионинът Александър Залаченко бил по-важен от майка й.
	— Не бих могъл…
	— Резултатът е ситуация, в която обществото е изоставило майката на Лисбет и децата. Изненадан ли си тогава, че Лисбет е имала проблеми в училище? Погледни я. Тя е малка и крехка. Винаги е била най-малката в класа. Била затворена и странна и нямала приятели. Знаеш ли как се отнасят децата към онези свои съученици, които са по-различни от тях?
	Петер Телебориан въздъхна.
	— Мога да се позова на училищните дневници и да разгледам един по един случаите, в които Лисбет е проявявала агресивност — каза Аника Джанини. — Всеки път е била провокирана. Толкова добре познавам принципите на отритването! И знаеш ли какво?
	— Какво?
	— Възхищавам се на Лисбет Саландер. Тя е по-силна от мен. Ако аз бях връзвана в усмирителна риза цяла година на 13-годишна възраст, сигурно щях напълно да рухна. Тя е отвръщала с единственото оръжие, което е имала на разположение. А именно — презрението си към теб. Отказвала е да говори с теб.


	Аника Джанини изведнъж повиши глас. Нервността отдавна я бе напуснала. Чувстваше, че държи положението под контрол.
	— В предишните си показания ти говореше за фантазии, твърдеше например, че описанието й на изнасилването от адвокат Бюрман било измислица.
	— Така е.
	— На какво се основава това ти заключение?
	— На опита ми. Познавам фантазиите й.
	— Фантазиите й… Но как решаваш кога си измисля? Когато казва, че е лежала в усмирителна риза 380 денонощия, ти заяви, че си измисля, а собственият ти медицински журнал доказва, че случаят е точно такъв.
	— Това е друго. Няма никакви признаци и технически доказателства, че Бюрман е насилвал Лисбет Саландер. Искам да кажа, ако е имало пробиване на зърната на гърдите и друго тежко насилие, тя без съмнение е трябвало да бъде отведена с линейка в болница… А това, разбира се, никога не се е случило.
	Аника Джанини се обърна към съдия Иверсен.
	— Помолих за прожекционен апарат.
	— Имаш го — каза Иверсен.
	— Тогава да спуснем завесите.
	Аника Джанини отвори своя „Пауърбук“ и го включи към прожекционния апарат. Обърна се към своята клиентка.
	— Лисбет, сега ще видим един филм. Готова ли си за това?
	Лисбет Саландер кимна. През цялото време фиксираше с поглед Петер Телебориан.
	— Вече съм го преживяла — каза тя сухо.
	— И имам твоето съгласие да го покажа?
	Лисбет Саландер кимна.
	— Ще кажеш ли кога е направен филмът?
	— На 7 март 2003 година.
	— Кой го засне?
	— Аз. Използвах скрита камера от стандартното оборудване на „Милтън Секюрити“.
	— Един момент — извика прокурор Екстрьом. — Това вече започва да прилича на цирк.
	— Какво ще гледаме? — запита съдия Иверсен и в гласа му прозвучаха остри нотки.
	— Петер Телебориан твърди, че разказът на Лисбет Саландер е измислица. Ще докажа обратното. Филмът е дълъг деветдесет минути, но смятам да покажа само някои откъси. Предупреждавам, че съдържа неприятни сцени.
	— Това някакъв трик ли е? — попита Екстрьом.
	— Лесно можем да разберем това — каза Аника Джанини и стартира диска в компютъра.
	„Нима не познаваш часовника?“ — поздрави адвокат Бюрман заядливо. Камерата се въртеше в неговия апартамент.
	След девет минути съдия Иверсен удари с чукчето в момента, в който адвокат Нилс Бюрман насилствено пъхаше дилдо в аналното отверстие на Лисбет Саландер. Аника Джанини бе усилила звука. Полузадавените викове на Лисбет през лепенката, покриваща устата й, се чуха в цялата съдебна зала.
	— Спрете филма! — каза Иверсен с висок и решителен глас.
	Аника Джанини натисна „стоп“. Запалиха осветлението на тавана. Съдия Иверсен се бе зачервил. Прокурор Екстрьом седеше като вкаменен. Петер Телебориан бе блед като мъртвец.
	— Адвокат Джанини, колко каза, че е дълъг филмът? — каза съдия Иверсен.
	— Деветдесет минути. Самото изнасилване е било на етапи общо от пет-шест часа, но моята клиентка има само слаби възприятия от насилието в последните часове.
	Аника Джанини се обърна към Телебориан.
	— Има сцена, в която Бюрман пробива с игла зърното на гърдата на моята клиентка, което доктор Телебориан твърди, че е израз на развинтената й фантазия. Това става на седемдесет и втората минута и аз съм готова да покажа епизода сега и тук.
	— Благодаря, няма нужда — каза Иверсен. — Госпожице Саландер…
	Той спря за секунда, не знаейки как да продължи.
	— Госпожице Саландер, защо сте заснели този филм?
	— Бюрман вече ме бе изнасилил веднъж и искаше още. На първото изнасилване бях принудена да смуча члена на старчето. Мислех, че ще се повтори, и затова се подготвих добре. Исках да документирам това, което прави, за да мога да го принудя да ме остави на мира. Бях го преценила погрешно.
	— Но защо не си заявила в полицията за тежко изнасилване, когато имаш толкова… убедителна документация?
	— Не разговарям с полицаи — каза с равен глас Лисбет Саландер.


	Съвсем внезапно Холгер Палмгрен стана от инвалидната количка. Подпря се на ръба на масата. Гласът му бе много ясен.
	— По принцип нашата клиентка не разговаря с полицаи или с други представители на властта, най-малко пък с психиатри. Причината е проста. От детството си многократно е опитвала да говори с полицаи, попечители и власти, за да обясни, че майка й е малтретирана от Александър Залаченко. Всеки път наказанието понасяла тя, защото държавни служители решавали, че Александър Залаченко е по-важен от Саландер.
	Той се изкашля и продължи:
	— И когато най-сетне разбрала, че никой не иска да я чуе, единственият й изход бил да опита да спаси майка си, като убие Залаченко. И тогава това говедо, наричащо себе си „доктор“ — той посочи Телебориан, — изработва фалшива съдебнопсихиатрична диагноза, с която я обявява за луда и получава възможност да я държи в усмирителна риза в „Санкт Стефан“ 380 денонощия. Мамка му!
	Палмгрен си седна. Иверсен изглеждаше изненадан от изблика на Палмгрен. Обърна се към Лисбет Саландер.
	— Може би искаш пауза…
	— Защо? — попита Лисбет.
	— Е, тогава продължаваме. Адвокат Джанини, видеофилмът ще бъде прегледан. Ще поискам техническа оценка дали е автентичен. Но сега да продължим със съдебното заседание.
	— С удоволствие. Кадрите наистина бяха много неприятни. Но истината е, че клиентката ми е била подложена на физическо, психическо и правно насилие. И човекът, който е най-много виновен за това, е Петер Телебориан. Той е нарушил лекарската си клетва и е предал своята пациентка. Заедно с Гунар Бьорк, сътрудник на нелегална групировка в Полицията за сигурност, е изработил съдебнопсихиатрична експертиза, с която да затвори в клиника неудобната свидетелка. Мисля, че този случай е уникален в шведската правна история.
	— Това са нечувани обвинения — каза Петер Телебориан. — Опитал съм се по най-добрия начин да помогна на Лисбет Саландер. Тя се опита да убие баща си. Беше ясно, че нещо с нея не е наред…
	Аника Джанини го прекъсна.
	— Искам да привлека вниманието на съда към втория съдебнопсихиатричен доклад на доктор Телебориан. Докладът, който днес бе представен в съда. Твърдя, че всичко в него е лъжа, точно както във фалшификата от 1991-ва.
	— Но това вече е…
	— Съдия Иверсен, би ли наредил на свидетеля да престане да ме прекъсва?
	— Господин Телебориан…
	— Ще мълча. Но това са нечувани обвинения. Не е чудно, че съм възмутен…
	— Господин Телебориан, ще мълчиш, докато не ти се зададе въпрос. Продължавай, адвокат Джанини.
	— Съдебнопсихиатричният доклад, представен от доктор Телебориан на съда, се основава на така наричани от автора му наблюдения на клиентката ми, които трябва да са били извършени, след като е била преместена в ареста на Крунуберг на 6 юни, като изследването е приключило на 5 юли.
	— Да, така разбрах и аз — каза съдия Иверсен.
	— Доктор Телебориан, вярно ли е, че не си имал възможност да правиш тестове или прегледи на клиентката ми преди 6 юни? Преди това, както е известно, тя е лежала в изолация в Салгренската болница.
	— Да — каза Телебориан.
	— На два пъти си се опитал да получиш достъп до моята клиентка в болницата. И двата пъти ти е било отказано. Така ли е?
	— Да.
	Аника Джанини отвори чантата си и измъкна някакъв документ. Заобиколи масата и го даде на съдия Иверсен.
	— Така — каза Иверсен. — Това е копие от доклада на доктор Телебориан. Какво трябва да докаже?
	— Искам да призова двама свидетели, които чакат пред вратата на съда.
	— Кои са тези свидетели?
	— Микаел Блумквист от списание „Милениум“ и комисар Тощен Едклинт, шеф на Отдела за защита на конституцията в Полицията за сигурност.
	— И те чакат отвън?
	— Да.
	— Поканете ги — каза съдия Иверсен.
	— Това е извън правилата — каза прокурор Екстрьом, който дълго време бе мълчал.


	Шокираният Екстрьом разбра, че Аника Джанини ще направи на пух и прах ключовия му свидетел. Филмът бе унищожителен. Иверсен не обърна внимание на Екстрьом и махна на пазача да отвори вратата. Микаел Блумквист и Тощен Едклинт влязоха в залата.
	— Най-напред призовавам Микаел Блумквист.
	— Тогава ще помоля Петер Телебориан малко да се отдалечи.
	— Свършихте ли с мен? — попита Телебориан.
	— Далеч не — каза Аника Джанини.
	Микаел Блумквист зае мястото на Телебориан на скамейката на свидетелите и подканен от съдия Иверсен, даде клетва да говори истината.
	Аника Джанини отиде при Иверсен и помоли да си вземе обратно копието от съдебнопсихиатричния доклад, което току-що му бе оставила. След което го даде на Микаел.
	— Виждал ли си този документ преди?
	— Да, виждал съм го. Притежавам три копия. Първото получих около 12 май, второто на 19 май и третото, ето това, на 3 юни.
	— Би ли разказал как се сдоби с тях?
	— Получих ги в качеството си на журналист от източник, който няма да назова.
	Лисбет Саландер фиксираше Петер Телебориан с поглед. Той внезапно пребледня като смъртник.
	— Какво направи с доклада?
	— Дадох го на Тощен Едклинт от Отдела за защита на конституцията.
	— Благодаря, Микаел. Сега призовавам Тощен Едклинт — каза Аника Джанини, взе си обратно доклада и го връчи на Иверсен, който замислен го разтвори.
	Процедурата с полагането на клетва се повтори.
	— Комисар Едклинт, вярно ли е, че си получил съдебнопсихиатричния доклад за Лисбет Саландер от Микаел Блумквист?
	— Да.
	— Кога?
	— Заведен е в РПС/Сек на 4 юни.
	— И това е същият доклад, който току-що предадох на съдия Иверсен?
	— Ако моят подпис е на гърба на доклада, то той е същият.
	Иверсен обърна документа и видя, че подписът на Тощен Едклинт е там.
	— Комисар Едклинт, би ли ми обяснил как така попада в ръцете ти едно съдебнопсихиатрично изследване за личност, която все още лежи изолирана в Салгренската болница?
	— Съдебнопсихиатричната експертиза на Петер Телебориан е фалшификат, който той е съставил заедно с човек на име Юнас Сандберг, точно както през 1991 година е изработил подобно менте заедно с Гунар Бьорк.
	— Това е лъжа — слабо се обади Телебориан.
	— Лъжа ли е? — запита Аника Джанини.
	— Не, съвсем не. Може би трябва да спомена, че Юнас Сандберг е един от десетимата, задържани днес по заповед на кралския главен прокурор. Задържан е за съучастие в убийството на Гунар Бьорк. Той е член на нелегална група, действала в Полицията за сигурност и взела под закрила Александър Залаченко през седемдесетте години. Това е същата група, която взема решение Лисбет Саландер да бъде затворена през 1991-ва. Имаме достатъчно доказателства, както и признанието на шефа на тази група.
	В съдебната зала настъпи мъртвешка тишина.
	— Иска ли Петер Телебориан да коментира казаното? — попита съдия Иверсен.
	Телебориан поклати глава.
	— В такъв случай заявявам, че може да бъдеш подведен за лъжесвидетелство и евентуално по други точки на обвинението — каза съдия Иверсен.
	— Ако ме извините… — каза Микаел Блумквист.
	— Да? — попита съдия Иверсен.
	— Петер Телебориан има по-големи проблеми от това. Пред вратата чакат двама полицаи, които искат да го отведат на разпит.
	— Да ги поканя ли да влязат? — каза Иверсен.
	— Добра идея.
	Иверсен махна на пазача, който пусна криминален инспектор Соня Мудиг и една жена, която прокурор Екстрьом мигновено позна. Името й беше Лиса Колшьо, криминален инспектор от Отдела за специални задачи, онази единица в Кралското полицейско управление, която между другото се занимаваше и със сексуално насилие срещу деца и детска порнография.
	— И по каква работа сте тук? — запита съдия Иверсен.
	— Тук сме да арестуваме Петер Телебориан при удобен случай, без да пречим на съдебното заседание.
	Иверсен погледна Аника Джанини.
	— Не съм съвсем готова с него, но давайте.
	— Заповядайте — каза Иверсен.
	Лиса Колшьо пристъпи към Петер Телебориан.
	— Арестуван си за тежко нарушение на закона за детската порнография.
	Петер Телебориан седеше бездиханен. Аника Джанини видя, че в очите му бе угаснала всякаква светлина.
	— И по-точно за притежание на около 8000 детски порнографски снимки, намерени в твоя компютър.
	Тя се приведе и вдигна компютърната му чанта, която носеше със себе си.
	— Това ти се отнема — каза тя.
	Докато отвеждаха Петер Телебориан през вратата на съда, погледът на Лисбет Саландер изгаряше като огън гърба му.


	Глава двайсет и осма
	Петък, 15 юли — събота, 16 юли

	Съдия Йорген Иверсен почука с писалката по ръба на масата, за да усмири шума в залата. После дълго време седя мълчалив, като явно не беше сигурен как да продължи нататък. Обърна се към прокурор Екстрьом.
	— Имаш ли нещо да прибавиш към случилото се през изминалия час?
	Ричард Екстрьом просто не знаеше какво да каже. Той се изправи, погледна Иверсен, после Тощен Едклинт, накрая изви глава и срещна безмилостния поглед на Лисбет Саландер. Разбра, че битката вече е загубена. Премести погледа си към Микаел Блумквист и с внезапен ужас осъзна, че самият той рискува да попадне в „Милениум“… Което щеше да е пълна катастрофа.
	Екстрьом така и не разбра какво се бе случило. В началото на процеса смяташе, че знае кой кой е и кое какво е.
	След многото сърдечни разговори, проведени с комисар Георг Нюстрьом, добре схващаше деликатния баланс, който изискваше сигурността на кралството. Нали бе получил уверения, че докладът за Саландер от 1991-ва е фалшифициран! Притежаваше цялата необходима му вътрешна информация. Бе поставял въпроси, стотици въпроси, и получил отговори на всички. Всичко е било блъф. А сега Нюстрьом бе арестуван, както твърдеше адвокат Джанини. Беше се доверил и на Петер Телебориан, който изглеждаше толкова… толкова компетентен и можещ. Толкова убедителен.
	_Боже Господи! Как попаднах в тази каша?_ — помисли си.
	И после:
	_Как, по дяволите, ще изляза от тази каша?_
	Поглади брадичката си. Прокашля се. Бавно си свали очилата.
	— Съжалявам, но ми се струва, че съм бил подведен по редица съществени точки в това разследване.
	Запита се дали да не хвърли вината върху полицейските следователи, но внезапно пред себе си видя криминален инспектор Бублански. Бублански никога нямаше да го подкрепи. Ако Екстрьом стъпеше накриво, Бублански щеше да свика пресконференция. И да го съсипе.
	_Никакви компромиси._
	Той все още можеше да я осъди за тежък побой в Сталархолмен. Вероятно можеше да я осъди и за опит за убийство на баща си в Госеберя. Това означаваше, че трябва да промени в крачка цялата си стратегия и да изостави всичко, което имаше нещо общо с Петер Телебориан. Така всички твърдения, че Саландер е психопатка, щяха да отпаднат. Означаваше още, че нейната версия щеше да се потвърди от станалото през 1991-ва. Щеше да отпадне поставянето й под опека и с това…
	А и проклетият филм, който…
	И тогава го осени прозрението.
	_Боже Господи! Тя е невинна._
	— Господин съдия… не знам какво се случи, но разбирам, че повече не мога да разчитам на документите в ръката ми.
	— Ами не — каза сухо Иверсен.
	— Мисля да поискам пауза или прекъсване на процеса, докато проверя точно какво се е случило.
	— Госпожо Джанини? — каза Иверсен.
	— Настоявам моята клиентка да бъде обявена за невинна по всички точки на обвинението и да бъде незабавно освободена. Настоявам също съдът да вземе отношение по въпроса за поставяне под опека на госпожица Саландер. Смятам, че тя трябва да бъде възмездена за униженията, които е преживяла.
	Лисбет Саландер обърна поглед към съдия Иверсен.
	_Никакви компромиси._
	Съдия Иверсен погледна автобиографията на Лисбет Саландер. После вдигна поглед към прокурор Екстрьом.
	— Аз също смятам за добра идея да се провери случилото се. Но се страхувам, че не вие сте подходящият човек за такава проверка.
	Позамисли се.
	— През всичките ми години на юрист и съдия никога не съм срещал нещо, което дори да напомня за съдебната ситуация в това дело. Трябва да призная, че се чувствам притеснен. Не съм и подозирал, че главният свидетел на обвинението може да бъде арестуван пред заседаващ съд и най-убедителното доказателство да се окаже фалшификат. Честно казано, не знам дали остана някоя точка от обвинението на прокурора.
	Холгер Палмгрен се прокашля.
	— Да? — запита Иверсен.
	— Като представител на защитата не мога да не споделя чувствата ти. Понякога човек трябва да направи крачка назад и да остави мъдростта да надделее над формалностите. Искам да подчертая, че ти като съдия видя само началото на афера, която ще разклати властта в Швеция. Днес са арестувани десетима полицаи от Полицията за сигурност. Ще бъдат обвинени в убийство и толкова дълга редица престъпления, че ще отнеме значително време да се завърши следствието.
	— Предполагам, че трябва да разреша пауза в този процес.
	— Ако ме извиниш, намирам това решение за неподходящо.
	— Слушам.
	Палмгрен явно се затрудняваше да формулира думите. Но говореше бавно и не се запъваше.
	— Лисбет Саландер е невинна. Фантасмагоричната й автобиография, както господин Екстрьом презрително нарече разказа й, фактически е истина. И това може да се докаже. Тя е била подложена на скандално нарушение на човешките права. Като съд сега ние можем да се придържаме към формалното и да продължим процеса, докато се стигне до освобождаването. Алтернативата е да оставим съвсем ново разследване да поеме всичко, касаещо Лисбет Саландер. Такова разследване върви вече като част от бъркотията, с която се е заел кралският главен прокурор.
	— Разбирам какво имаш предвид.
	— Като съдия сега можеш да направиш своя избор. Най-разумно в този случай би било да се отхвърли цялото предварително разследване на прокурора и той да бъде призован да си напише отново домашното.
	Съдия Иверсен замислено погледна Екстрьом.
	— Справедливо би било да се освободи клиентката ни незабавно. Впрочем тя заслужава и едно извинение, но това ще отнеме време и ще зависи от общото разследване.
	— Разбирам възгледите ти, адвокат Палмгрен. Но преди да обявя клиентката ти за невинна, трябва да си изясня цялата история. Това ще отнеме известно време…
	Той се поколеба и погледна Аника Джанини.
	— Ако реша да отложим заседанията до понеделник и задоволя исканията ти, като постановя, че няма причини да държим арестувана твоята клиентка, което означава, че тя във всички случаи няма да бъде осъдена на затвор, можеш ли да гарантираш, че ще се яви на бъдещи заседания, когато бъде призована?
	— Разбира се — каза бързо Холгер Палмгрен.
	— Не — каза с остър тон Лисбет Саландер.
	Всички погледи се насочиха към главното действащо лице на разигралата се драма.
	— Какво искаш да кажеш? — запита съдия Иверсен.
	— В мига, в който ме освободите, ще замина. Не смятам да прекарам и една минута от времето си повече в този съд.
	Съдия Иверсен изумен погледна Лисбет Саландер.
	— Ще откажеш да се явиш?
	— Точно така. Ако искаш да отговарям на още въпроси, ще трябва да ме държиш в ареста. В мига, в който ме пуснеш, тази история ще е приключила за мен. И никога няма да бъда под ръка на теб, Екстрьом или на някакви си полицаи.
	Съдия Иверсен въздъхна. Холгер Палмгрен изглеждаше шокиран.
	— Съгласна съм с моята клиентка — каза Аника Джанини. — Държава и власти са се изгаврили с Лисбет Саландер, а не обратното. Тя заслужава да излезе през тази врата със заповед за освобождение в чантата и възможност да захвърли историята зад гърба си.
	_Никакви компромиси._
	Съдия Иверсен погледна ръчния си часовник.
	— Часът минава три. Това означава, че ме принуждаваш да задържа клиентката ти в ареста.
	— Ако това е твоето решение, ние го приемаме. Като представител на Лисбет Саландер искам тя да бъде оневинена за престъпленията, в които прокурор Екстрьом я обвинява. Искам да освободиш моята клиентка без никакви рестрикции и това незабавно да влезе в сила. Искам още да бъде отменено по-раншното й поставяне под попечителство и тя веднага да възстанови гражданските си права.
	— Въпросът с попечителството изисква време. Трябва да имам заключение от психиатрична експертиза. Не мога да реша това с едно махване на ръката.
	— Не — каза Аника Джанини. — Не приемаме това.
	— Как така?
	— Лисбет Саландер трябва да притежава граждански права като всички останали шведи. Тя е жертва на престъпление. Поставянето й под попечителство е фалшификат. И това може да се докаже. Решението да бъде поставена под попечителство съответно е без юридически основания и трябва да бъде анулирано без всякакви условности. Няма никакви причини моята клиентка да се подлага на съдебнопсихиатрично изследване. Никой не би трябвало да има необходимостта да доказва, че не е луд, след като е жертва на престъпление.
	Иверсен претегли нещата за кратко.
	— Госпожо Джанини — каза той. — Разбирам, че това е извънреден случай. Сега ще обявя пауза от петнайсет минути — да си протегнем краката и да се съвземем малко. Нямам никакво желание да държа клиентката ти в ареста, щом е невинна, но това означава, че това днешно съдебно заседание ще продължи, докато е необходимо.
	— Звучи добре — каза Аника Джанини.


	Микаел Блумквист целуна сестра си по бузата в паузата.
	— Как мина?
	— Микаел, бях блестяща срещу Телебориан. Напълно го унищожих.
	— Нали ти казах, че ще бъдеш неотразима в този процес. Всъщност цялата тази история не е само за шпиони и държавни секти, а преди всичко за най-обикновено насилие над жените и срещу мъжете, направили това възможно. От малкото, което видях, ти си просто фантастична. Сигурно ще бъде освободена.
	— Да. Вече няма никакво съмнение.


	След паузата съдия Иверсен почука по масата.
	— Бъди така добра и започни цялата история отначало, за да ми стане ясно какво всъщност се е случило.
	— С удоволствие — каза Аника Джанини. — Да започнем с удивителния разказ за група полицаи от Полицията за сигурност, наричащи се Секцията, които се погрижили за един съветски беглец от средата на седемдесетте. Цялата история е публикувана в днешния брой на вестник „Милениум“. Вероятно това ще се превърне в новина номер едно и на всички новинарски емисии довечера.


	Към шест вечерта съдия Иверсен реши да освободи Лисбет Саландер и да прекрати поставянето й под попечителство.
	Решението бе взето обаче при едно условие. Съдия Йорген Иверсен поиска Лисбет да се подложи на разпит, в който формално да свидетелства по аферата „Залаченко“. Отначало Лисбет не се съгласи. Тя руга известно време, докато съдия Иверсен не повиши глас. Приведе се напред и впи поглед в нея.
	— Госпожице Саландер, ако отменя попечителството ти, това означава, че притежаваш всички граждански права като останалите граждани. Но означава също, че имаш и съответните задължения. Затова твой проклет дълг е да се издържаш, да плащаш данъци, да се подчиняваш на законите и да подкрепяш полицията в разследването на тежки престъпления. Затова ще бъдеш извикана на разпит като всеки друг гражданин, който има информация в помощ на следствието.
	Изглежда, логиката на аргумента срази Лисбет Саландер. Тя прехапа устни, изглеждаше недоволна, но престана да спори.
	— Когато полицията получи показанията ти, ръководителят на следствието, в дадения случай кралският главен прокурор, ще прецени дали да бъдеш призована като свидетел в евентуален бъдещ процес. Като всички останали шведски граждани, и ти можеш да откажеш подобна призовка. Не ме интересува как ще действаш, но нямаш избор. Ако откажеш да се явиш, ще бъдеш осъдена като всички останали хора за неспазване на закона или за лъжесвидетелстване. Тук изключения няма.
	Лисбет Саландер помрачня още повече.
	— Е, какво ще правим? — попита съдия Иверсен.
	След минута размисъл тя кимна.
	_Окей. Един малък компромис._
	По време на вечерното изложение на аферата „Залаченко“ Аника Джанини твърдо нападна прокурор Екстрьом. После той призна, че е станало почти както Аника Джанини го бе описала. Бе получил помощ в предварителното следствие от комисар Георг Нюстрьом и приел информация от Петер Телебориан. В случая с Екстрьом конспирация нямаше. Той бе повярвал в работите на Секцията в качеството си на водещ следствието. Когато до него достигна истината за случилото се с цялата му сериозност, той реши да свали обвиненията срещу Лисбет Саландер. Решението означаваше спестяване на сума бюрократични формалности. Иверсен изглеждаше облекчен.
	Холгер Палмгрен се чувстваше изтощен — от много години не бе участвал в съдебно дело. Наложи се да се завърне в леглото в рехабилитационния център в Ерща. Откара го униформен пазач от „Милтън Секюрити“. Преди да тръгне, Палмгрен сложи ръката си на рамото на Лисбет Саландер. Спогледаха се. След малко тя кимна и леко се усмихна.


	В седем вечерта Аника Джанини позвъни на Микаел Блумквист и му съобщи, че Лисбет Саландер е обявена за невинна по всички точки на обвинението и че ще остане в полицията още няколко часа на разпит.
	Съобщението дойде, когато всички сътрудници се бяха събрали в редакцията на „Милениум“. Телефоните звъняха непрекъснато, след като около обяд първите екземпляри бяха разпространени с куриери по другите вестникарски редакции в Стокхолм. Следобед телевизията излезе с първите ексклузивни предавания за Залаченко и Секцията. Беше нещо като медийна Коледа.
	Микаел застана в средата на стаята, сложи пръсти в устата си и късо изсвири.
	— Току-що ми съобщиха, че Лисбет е оневинена по всички точки.
	Избухнаха спонтанни аплодисменти. После всички заговориха, всеки на своя телефон, сякаш нищо не се бе случило.
	Микаел вдигна поглед и загледа включения телевизор по средата на редакционното помещение. Тъкмо даваха новините по ТВ4. Анонсът бе кратък откъс от филма, показващ как Юнас Сандберг слага кокаин в жилището на Белмансгатан.
	— Тук виждате ченге от Полицията за сигурност да слага кокаин в дома на журналиста Микаел Блумквист от вестник „Милениум“.
	После започнаха новините.
	— Десетина служители на Полицията за сигурност днес бяха арестувани по обвинения в тежки престъпления, включващи и убийство. Подробностите в удължената ни новинарска емисия.
	Микаел изключи звука, когато ТЯ от ТВ4 се появи в кадър, а той видя себе си в студийно кресло. Вече знаеше какво бе казал. Премести погледа си върху бюрото, на което работеше, преди време заемано от Даг Свенсон. Следите от репортажа на Свенсон за трафика на хора бяха изчезнали и бюрото отново бе място за трупане на вестници и несортирани купища книжа, до които никой не искаше да се докосне.
	За Микаел на това бюро започна аферата „Залаченко“. Той внезапно пожела Даг Свенсон да бе доживял края й. Няколко екземпляра от новоиздадената му книга за трафика бяха подредени на бюрото до книгата за Секцията.
	_Това щеше да ти хареса._
	Чу, че телефонът в неговата стая звъни, но нямаше сили да приеме разговора. Отвори вратата, влезе при Ерика Бергер и се отпусна в удобния фотьойл до малката масичка край прозореца. Ерика говореше по телефона. Микаел се огледа. Бе минал месец, откакто тя се върна, но още не бе успяла да подреди стаята с личните си вещи, които бе разчистила, когато напусна през април. Лавиците за книги още стояха празни и по стените още нямаше окачени картини.
	— Как е? — запита, щом остави слушалката.
	— Струва ми се, че съм щастлив — отвърна той.
	Тя се засмя.
	— „Секцията“ ще е бестселър. По редакциите са полудели. Искаш ли в девет да участваш в „Актуално“?
	— Не.
	— Така си и мислех.
	— Ще говорим за това месеци наред. Няма защо да се бърза.
	Тя кимна.
	— Какво ще правиш тази вечер?
	— Не знам.
	Той прехапа долната си устна.
	— Ерика… аз…
	— Фигерула — каза Ерика Бергер и се усмихна.
	Той кимна.
	— Толкова ли е сериозно?
	— Не знам.
	— Тя е адски влюбена в теб.
	— И аз мисля, че съм влюбен в нея.
	— Ще стоя настрана, докато се убедиш.
	Той кимна.
	— Може би — каза тя.


	В осем на вратата на редакцията почукаха Драган Армански и Сузан Линдер. Те смятаха, че случаят изисква шампанско, и носеха кашон с бутилки. Ерика Бергер прегърна Сузан Линдер и я разведе из редакцията, а Армански се настани в стаята на Микаел.
	Пиха. Никой не каза нищо доста време. Армански наруши тишината.
	— Знаеш ли какво, Блумквист? Когато се срещнахме най-напред във връзка с онази история в Хедестад, никак не те харесах.
	— Ами!
	— Дойдохте да подпишете договор и ти възложи на Лисбет да проучва.
	— Помня.
	— Мисля, че тогава ти завидях. Познаваше я само от няколко часа. А тя се смееше заедно с теб. Няколко години се опитвах да се сприятеля с Лисбет, но така и никога не я накарах да си помръдне устата.
	— Е… и аз не съм имал кой знае какъв напредък.
	Седяха мълчаливи известно време.
	— Хубаво, че всичко свърши.
	— Амин — каза Микаел.


	Криминалните инспектори Соня Мудиг и Ян Бублански проведоха официалния свидетелски разпит на Лисбет Саландер. Двамата тъкмо се бяха прибрали всеки в своето семейство, но се наложи почти веднага да се върнат в полицията.
	Саландер бе асистирана от Аника Джанини, която обаче нямаше причини да се намесва. Лисбет Саландер отговаряше точно на всички въпроси, задавани от Бублански и Мудиг.
	Излъга по две точки. В описанието на случилото се в Сталархолмен упорито твърдеше, че Сони Ниеминен погрешка е прострелял Карл-Магнус Лундин в крака в мига, в който тя го заковала с електрошоковата си палка. Откъде я имала? Конфискувала я от Маге Лундин, обясни тя.
	И Бублански, и Мудиг се съмняваха. Но нямаше никакво доказателство и никакви свидетели, които да оборят твърдението й. Вероятно Сони Ниеминен би могъл да протестира, но той отказваше да говори за инцидента. Истината бе, че нямаше никаква представа какво се бе случило в секундите след шока от електрическия пистолет.
	Що се отнася до пътуването на Лисбет в Госеберя, тя обясни, че целта й била да се изправи срещу баща си и да го убеди да се предаде в полицията.
	Лисбет Саландер се правеше на наивна.
	Но никой не би могъл да реши дали говори истината, или не. Аника Джанини нямаше мнение по въпроса.
	Единственият, който със сигурност знаеше, че Лисбет Саландер е отишла в Госеберя, за да се разплати с баща си веднъж завинаги, бе Микаел Блумквист. Но той бе изведен от съда малко след подновяването на заседанието. Никой не знаеше, че той и Лисбет Саландер са водили дълги нощни разговори в мрежата по времето, когато тя лежеше в изолация в Салгренската болница.


	Медиите изцяло пропуснаха освобождаването. Ако часът бе известен, доста по-голяма журналистическа тълпа щеше да обсади полицията. Но репортерите бяха изтощени от избухналия през деня хаос, когато излезе „Милениум“ и когато някои ченгета бяха арестувани от други ченгета.
	ТЯ в ТВ4 бе единственият журналист, който точно знаеше за какво става дума в цялата история. Едночасовото й предаване се превърна в класика, удостоена след няколко месеца с награда за най-добър репортаж в телевизионните новини.
	Соня Мудиг придружи Лисбет Саландер на излизане от полицията, като чисто и просто отведе нея и Аника Джанини в гаража и ги откара в адвокатската кантора на Шюркоплан на Кунгсхолмен. Там двете се прехвърлиха в колата на Аника Джанини. Аника изчака Соня Мудиг да си тръгне, преди да запали мотора. Подкара към Сьодермалм. Когато минаваха покрай кметството, тя наруши мълчанието.
	— Накъде? — запита.
	Лисбет помисли няколко секунди.
	— Може да ме оставиш някъде на Лундагатан.
	— Мириам Ву не е там.
	Лисбет погледна Аника Джанини.
	— Замина за Франция малко след като излезе от болницата. Живее при родителите си, ако искаш да се свържеш с нея.
	— Защо не ми каза?
	— Не си ме питала.
	— Хм.
	— Трябваше да се махне. Тези ми ги даде Микаел сутринта и каза, че вероятно ще си ги поискаш.
	Подаде й връзка ключове. Лисбет мълчаливо ги пое.
	— Благодаря. Тогава би ли ме оставила някъде на Фолккунгагатан?
	— Дори на мен ли няма да кажеш къде ще живееш?
	— По-късно. Сега искам да бъда оставена на мира.
	— Окей.
	Мобилният на Аника, който тя бе включила, когато напуснаха полицията след разпита, започна да пиука, докато минаваха шлюза. Тя погледна дисплея.
	— Микаел е. Последните часове звънеше буквално всеки десет минути.
	— Не искам да говоря с него.
	— Окей. Но може ли да ти задам един личен въпрос?
	— Да?
	— Какво ти е направил всъщност Микаел, та толкова го мразиш? Искам да кажа, ако не беше той, вероятно щеше още тази вечер да бъдеш затворена в лудницата.
	— Не мразя Микаел. Нищо не ми е направил. Просто не искам да го срещам точно сега.
	Аника Джанини погледна клиентката си.
	— Не искам да се бъркам в отношенията ви, но ти си падаш по него, нали?
	Лисбет погледна през прозореца, без да отговори.
	— Брат ми е напълно безотговорен, що се отнася до връзките. Минава през живота и чука, без много да му мисли, като изобщо не разбира колко много ги боли онези жени, които гледат на него като на нещо повече от случаен сваляч.
	Лисбет срещна погледа й.
	— Не искам да обсъждам Микаел с теб.
	— Окей — каза Аника.
	Паркира до тротоара малко преди Ерщагатан.
	— Тук добре ли е?
	— Да.
	Седяха мълчаливи известно време. Лисбет не направи опит да отвори вратата. След малко Аника изключи мотора.
	— Какво ще стане сега? — попита накрая Лисбет.
	— Вече не си под попечителство. Можеш да правиш каквото си искаш. Макар да приключихме днес в съда, остават още доста бюрократични формалности. Ще има проучвания от Комисията за пълнолетни, ще става дума за компенсации и други такива. И криминалното разследване ще продължи.
	— Не искам никакви компенсации. Искам да ме оставят на мира.
	— Разбирам. Но какво искаш сега, няма особено значение. Този процес е извън теб. Предлагам да си вземеш адвокат, който да те представлява.
	— Не искаш ли да продължиш да бъдеш мой адвокат?
	Аника потърка очи. След днешното натоварване се чувстваше съвсем изпразнена. Искаше да се прибере, да вземе душ и да накара мъжа си да й масажира гърба.
	— Не знам. Ти не ми се доверяваш. И аз не ти вярвам. Нямам никакво желание да бъда въвлечена в дълъг процес, където ще ме посрещне единствено леденото ти мълчание, когато правя предложения или се опитвам да обсъждам нещо.
	Лисбет мълча дълго.
	— Аз… мен хич ме няма във взаимоотношенията. Но фактически аз ти вярвам.
	Прозвуча почти като извинение.
	— Възможно е. Но не е мой проблем, че те няма в отношенията. Ще стане мой проблем, ако те представлявам.
	Мълчание.
	— Искаш ли да продължа да бъда твой адвокат?
	Лисбет кимна. Аника въздъхна.
	— Живея на Фискаргатан №9. Над площад Мусебаке. Ще ме закараш ли до там?
	Аника погледна клиентката си. Запали мотора. Остави Лисбет да я води до адреса. Спряха малко преди къщата.
	— Окей — каза Аника. — Ще опитаме. Ето условията ми. Ще те представлявам, но когато искам да те намеря, трябва да си налице. Когато те попитам нещо, искам ясни отговори. Аз ще бъда тази, която ще преценява дали е необходимо да се видиш с някой полицай, прокурор или друго лице, свързано с криминалното разследване. Ако е необходимо, ще искам да се явиш на уговореното място в точното време, без да го увърташ. Ще се справиш ли?
	— Окей.
	— А ако започнеш да ми създаваш неприятности, повече няма да съм твой адвокат. Разбра ли?
	Лисбет кимна.
	— Още нещо. Не искам да попадам в някаква драма между теб и брат ми. Ако имаш проблеми с него, ще трябва сама да се оправяш. Но той не е твой враг.
	— Знам. Ще се оправя. Но ми трябва време.
	— Какво смяташ да правиш сега?
	— Не знам. Можеш да се свържеш с мен по имейла. Обещавам да отговарям колкото мога по-бързо, но може и да не проверявам всеки ден…
	— Не си закрепостена само защото имаш адвокат. Засега ще се задоволим с това. Сега вън от колата ми. Смъртно съм уморена, искам да се прибера у дома и да спя.
	Лисбет отвори вратата и стъпи на тротоара. Поколеба се, когато затваряше вратата. Изглежда, сякаш се опитваше да каже нещо, но не намираше думите. За един миг на Аника й се стори, че е почти наранима.
	— Всичко е окей — каза Аника. — Върви и си легни. И не се забърквай в нищо в близките дни.
	Лисбет Саландер постоя на тротоара, загледана след Аника Джанини, докато задните светлини не изчезнаха зад ъгъла.
	— Благодаря — каза накрая.


	Глава двайсет и девета
	Събота, 16 юли — петък, 7 октомври

	Намери своя „Палм Тунгстен Т3“ на бюрото в антрето. Там бяха ключовете й от колата и чантата с ремък, която бе загубила, когато Маге Лундин я нападна пред вратата на Лундагатан. Имаше отворена и неотворена поща, взета от пощенската кутия на Хорнсгатан. _Микаел Блумквист._
	Бавно обиколи мебелираната част от своя апартамент. Навсякъде откриваше негови следи. Беше спал в леглото й и работил на бюрото й. Беше използвал компютъра й и в кошчето за хартии намери откъси от текстове за Секцията, скъсани бележки и измачкани книжа.
	_Купил е литър мляко, хляб, сирене, хайвер и десет пакета „Билис Пан пица“, които е оставил в хладилника._
	На масата в кухнята намери малък бял плик с нейното име отгоре. Беше бележка от него. Посланието бе кратко. Мобилният му номер. Нищо друго.
	Внезапно Лисбет Саландер разбра, че сега топката е у нея. Той не възнамеряваше да я търси. Беше приключил историята, оставил ключовете от апартамента и не смяташе да й се обажда. Ако искаше нещо, можеше да му се обади. _Проклет инат._
	Сложи кана кафе, направи четири сандвича, седна до прозореца и погледна към Юргорден. Запали цигара и се замисли.
	Всичко бе свършило, но сега животът й изглеждаше по-самотен от всякога.
	Мириам Ву бе заминала за Франция. _Моя грешка бе, че за малко не умря._ Разтреперваше се при мисълта за момента, в който щеше да бъде принудена да срещне Мириам Ву, и бе решила, че когато я освободят, това ще е първата й спирка. _А тя заминала за Франция._
	Изведнъж се оказа задължена на много хора.
	Холгер Палмгрен, Драган Армански. Трябваше да им се обади и да им благодари. Паоло Роберто. И _Plague_, и Тринити. Дори ония шибани полицаи Бублански и Мудиг съвсем обективно бяха взели нейната страна. Не обичаше да е длъжна някому. Почувства се като жетон в игра, която не можеше да контролира.
	Проклетият Кале Блумквист. И може би проклетата Ерика Бергер с трапчинките, хубавите дрехи и самоуверения вид.
	Всичко свърши, бе казала Аника Джанини, когато напуснаха полицията. Да. Процесът свърши. Свърши за Аника Джанини. И за Микаел Блумквист, който публикува текста си и който щеше да се появи по телевизията и сигурно да спечели някоя шибана награда.
	Но не и за Лисбет Саландер. Това бе само първият ден от остатъка на нейния живот.


	В четири сутринта престана да мисли за каквото и да е. Хвърли пънкарските си дрехи на пода в спалнята, влезе в банята и взе душ. Изми целия грим, който носеше в съда, и се облече в свободни тъмни ленени панталони, бяла тениска и тънко яке. Опакова чанта с бельо и една-две фланелки и си сложи обикновени удобни обувки за ходене.
	Взе своя „Палм“ и поръча такси за площад Мусебаке. Замина за летище Арланда и пристигна там точно преди шест часа. Проучи таблото със заминаващите полети и запази билет за първата дестинация, която й се хвърли в очи. Използва собствения си паспорт и собственото си име. Бе удивена, когато никой на гишетата не я разпозна и никой не реагира на името й.
	Настани се в сутрешния самолет до Малага и кацна по средата на деня в адски пек. Стоя несигурно известно време на терминала. Накрая отиде да погледне една карта и се замисли какво ще прави в Испания. След някоя и друга минута се реши. Нямаше сили да отделя време за проучване на автобусни линии или алтернативни превозни средства. Купи си чифт слънчеви очила от магазин до летището, излезе на стоянката за таксита и седна на задната седалка на първата свободна кола.
	— Гибралтар. Плащам с кредитна карта.
	Пътят отне три часа по новата магистрала покрай южния бряг. Таксито я остави на паспортната контрола на границата с британската територия и тя повървя до хотел _The Rock_* на Юропа Роуд, почти на края на високата 425 метра скала, където попита дали има свободна стая. Имаше една двойна. Нае я за две седмици и остави кредитната си карта.
	[* „Скалата“. — Б.пр.]
	Взе душ и седна увита в хавлия на терасата, загледана към Гибралтарския проток. Видя товарни кораби и няколко яхти. Мароко смътно се очертаваше в мъглата от другата страна на протока. Цареше спокойствие.
	След малко влезе в стаята, легна и заспа.


	На другата сутрин Лисбет Саландер се събуди в пет и половина. Стана, изкъпа се и пи кафе в хотелския бар на партера. В седем напусна хотела, купи плик с манго и ябълки, взе такси и отиде при маймуните. Бе излязла толкова рано, че само неколцина туристи бяха успели да се появят и тя бе почти сама с животните.
	Харесваше Гибралтар. За трети път посещаваше удивителната скала с абсурдно гъсто населен град на Средиземно море. Гибралтар бе място, което не приличаше на никое друго. Градът бе изолиран от десетилетия, колония, която упорито отказваше да се слее с Испания. Разбира се, испанците протестираха срещу окупацията. (Лисбет Саландер обаче смяташе, че испанците трябва да си затварят устата, докато обитават анклава Сеута на мароканска територия, от другата страна на Гибралтарския проток.) Беше място, смешно откъснато от останалия свят, град, състоящ се от мрачна скала и около два квадратни километра градска площ, с летище, започващо от морето и свършващо на морето. Колонията бе толкова малка, че всеки квадратен сантиметър се използваше, а експанзията ставаше към морето. За да могат въобще да влязат в града, посетителите бяха принудени да пресичат пистата за кацане на летището.
	Гибралтар даваше на понятието _compact living_ нов смисъл.
	Лисбет видя мощна мъжка маймуна да се катери по един зид към алеята. Опули й се. Беше _Barbary Ape_.
	— Здрасти, приятел — каза тя. — Върнах се.
	Първия път, когато посети Гибралтар, дори не бе чувала за маймуните. Просто се бе изкачила на върха да се наслади на панорамата и остана изненадана, когато заедно с група туристи внезапно се озова насред стадо маймуни, които вдигаха шум и се катереха по двете страни на зида.
	Беше странно чувство да вървиш по една пътека и изведнъж да те заобиколят дузина маймуни. Лисбет ги наблюдаваше подозрително. Не бяха агресивни. Но пък бяха достатъчно силни да те нахапят смъртоносно, ако ги раздразниш или се почувстват застрашени.
	Намери един от гледачите, показа кесията с плодове и попита дали може да ги даде на маймуните. Той каза, че е окей.
	Извади едно манго и го постави на зида, близо до мъжката маймуна.
	— Закуска — каза, подпря се на стената и захапа ябълка.
	Маймунякът се втренчи в нея, оголи зъби и доволен сграбчи мангото.


	Пет дни по-късно в четири следобед Лисбет Саландер падна от стола в „Бара на Хари“, в една странична улица на Мейн стрийт, на две пресечки от хотела, в който бе отседнала. След разходката из маймунската планина бе непрекъснато пияна, като обикновено пиеше при Хари О’Конъл, собственик на бара, който говореше с изкълчен ирландски акцент, въпреки че кракът му не бе стъпвал в Ирландия. Хари я наблюдаваше с тревожна физиономия.
	Когато преди четири дни следобед поръча първото си питие, той й поиска документ за самоличност, защото изглеждаше значително по-млада от годините, които твърдеше, че е навършила. Знаеше, че се казва Лисбет, и я наричаше Лиз. Обикновено тя идваше следобед, сядаше на висока табуретка най-навътре в бара и се подпираше на стената. После започваше да се налива с бира и уиски.
	Когато поръчваше бира, не й пукаше за марката или вида, приемаше всичко, което той й носеше. Когато пиеше уиски, винаги избираше _Tullamore Dew_, освен веднъж, когато огледа бутилките зад бара и избра _Lagavulin_. Щом получи чашата, помириса питието, вдигна вежди и пийна една много малка глътка. Остави чашата и се загледа в нея с изражение, което показваше, че гледа на съдържанието като на заплашващ я враг.
	Накрая бутна чашата настрани и каза на Хари да й даде нещо, което да не прилича на катран за лодки. Той й наля _Tullamore Dew_ и тя продължи да пие. За четири денонощия изпи около бутилка. Бирите Хари не ги броеше. Бе, меко казано, удивен, че момиче с подобно скромно телосложение може да поеме толкова много, но предположи, че щом й се пие алкохол, ще пие алкохол, независимо дали в неговия бар, или някъде другаде.
	Тя пиеше бавно, не разговаряше с никого и не създаваше неприятности. Единственото й занимание освен консумацията на алкохол бе да седи и да си играе с ръчния компютър, който от време на време свързваше с мобилния си телефон. Хари на няколко пъти се опита да завърже разговор, но срещна упорито мълчание. Изглежда, девойката избягваше всякаква компания. На няколко пъти, когато барът се препълваше, тя сядаше на някоя маса на тротоара, а друг път слизаше до един италиански ресторант през две врати, където вечеряше, после се връщаше при Хари и поръчваше още _Tullamore Dew_. Обикновено напускаше бара към десет вечерта и с несигурна походка поемаше на север.
	Точно този ден беше пила много и бързо, по-бързо от предишните дни, и Хари не сваляше будно око от нея. Когато за около два часа изля в гърлото си седем чаши _Tullamore Dew_, той реши да не й сервира повече алкохол. Но още преди да успее да осъществи решението си, я чу как тупна на земята.
	Остави чашата, която се канеше да подсуши, заобиколи барплота и я вдигна.
	— Мисля, че ти е достатъчно — каза той.
	Тя го погледна с разцентрован поглед.
	— Май си прав — отвърна с изненадващо ясен глас.
	Подпря се с една ръка на барплота, извади банкноти от джобчето на гърдите си и се залюля към изхода. Той леко я хвана за рамото.
	— Чакай малко. Какво ще кажеш да идеш в банята, да повърнеш последния алкохол и да поседиш още мъничко в бара. Не искам да те пускам навън в това състояние.
	Тя не протестира, когато я заведе в банята. Пъхна пръсти в гърлото си и направи каквото й предложи. Когато отново влезе в бара, той й бе налял голяма чаша сода.
	Изпи я цялата и се оригна. Той й сипа още.
	— Утре ще се чувстваш кошмарно — каза Хари.
	Тя кимна.
	— Не е моя работа, но на твое място един-два дена ще си стоя трезвен.
	Тя пак кимна. После се върна в банята и повърна.
	Остана в бара още някой час, преди погледът й да се проясни дотолкова, че Хари да се осмели да я пусне да си върви. Тя излезе с омекнали крака, тръгна към летището и пое по брега край морето. Разхожда се, докато стана осем и половина и земята престана да се клати. Чак тогава се върна в хотела. Качи се в стаята, изми си зъбите и лицето, смени си дрехите и слезе в бара на хотела във фоайето, където си поръча чаша черно кафе и бутилка минерална вода.
	Седеше мълчалива и незабележима до една колона и разглеждаше хората в бара. Видя двойка около трийсетте, увлечена в тих разговор. Жената носеше светла лятна рокля. Мъжът държеше ръката й под масата. През две маси седеше чернокожа фамилия, той с посивяващи слепоочия, тя с красива пъстра рокля в златисто, черно и червено. Имаха две деца малко под пубертета. Огледа и група бизнесмени в бели ризи и вратовръзки, с метнати на облегалките на столовете сака. Пиеха бира. Видя компания пенсионери, без съмнение американски туристи. Мъжете бяха с бейзболни шапки, тениски и свободно падащи панталони. Жените носеха маркови дънки, червени бодита и очила на верижки. Загледа се в мъж в светло ленено сако, сива риза и тъмна вратовръзка, който влезе откъм улицата и взе ключовете си от рецепцията, преди да дойде на бара и да поръча една бира. Тя седеше на три метра от него и се заслуша, когато той извади мобилен телефон и заговори на немски.
	— _Здравей, аз съм. Наред ли е всичко? Добре върви, следващата ни среща е утре следобед… не, мисля, че въпросът ще се реши… ще остана още поне пет или шест дни и после заминавам за Мадрид… не, няма да се върна у дома преди края на следващата седмица… и аз… обичам те… разбира се… ще се обадя по-късно през седмицата… целувки._
	Беше висок метър и осемдесет и пет, на около 50, може би 55 години, рус, с прошарена коса, не много къса, с поувиснала гуша и доста обем около кръста. Все пак добре запазен. Четеше „Файненшъл Таймс“. Щом си изпи бирата и тръгна към асансьора, Лисбет Саландер се надигна и го последва.
	Той натисна копчето за шестия етаж. Лисбет застана до него и опря глава в стената на асансьора.
	— Фиркана съм — каза.
	Той я погледна.
	— Така ли?
	— Да. Такава седмица беше! Я да позная. Ти си бизнесмен, идваш от Хановер или някъде от Северна Германия. Женен си. Обичаш жена си. И трябва да останеш тук, в Гибралтар, още няколко дни. Това разбрах от телефонния ти разговор на бара.
	Той удивено я погледна.
	— Аз съм от Швеция. И изпитвам непреодолима нужда да правя секс. Не ми пука дали си женен и няма да ти искам телефонния номер.
	Той вдигна вежди.
	— В стая 711 съм, на горния етаж. Смятам да отида в стаята си, да се съблека, да се изкъпя и да легна на леглото. Ако искаш да ми правиш компания, ще почукаш след половин час. Иначе ще заспя.
	— Това някаква шега ли е? — попита той, щом асансьорът спря.
	— Не. Мързи ме да обикалям кръчмите, за да си хвана някого. Или ще почукаш на вратата ми, или забрави.
	След двайсет и пет минути на вратата на хотелската стая на Лисбет се почука. Когато отвори, беше увита в хавлиена кърпа.
	— Влез — каза.
	Той влезе и с подозрение се огледа.
	— Само аз съм.
	— На колко си години всъщност?
	Тя протегна ръка, взе оставения на бюрото паспорт и му го подаде.
	— Изглеждаш по-млада.
	— Знам — каза тя, разтвори хавлиената кърпа и я хвърли на един стол.
	Отиде до леглото и отметна завивката.
	Той се втренчи в татуировките й. Тя го погледна през рамо.
	— Това не е някакъв капан. Аз съм момиче, сама съм и съм тук за няколко дни. Не съм правила секс от няколко месеца.
	— Защо избра тъкмо мен?
	— Защото ти бе единственият в бара, който изглеждаше, че няма компания.
	— Женен съм…
	— А и дори не искам да знам кой си или коя е тя. Не искам социологическа дискусия. Искам да се чукам. Съблечи се или се върни отново в стаята си.
	— Просто така?
	— Защо не? Възрастен си и знаеш какво се иска от теб.
	Той размисли за около половин минута. Изглежда, се канеше да си тръгне. Тя седна на ръба на леглото и зачака. Той прехапа долната си устна, после свали панталоните и ризата си и, разколебан, остана по гащи.
	— Всичко — каза Лисбет Саландер. — Не смятам да се чукам с някой, дето е по гащи. И ще използваш презерватив. Знам къде съм била аз, но не знам ти къде си бил.
	Той събу гащите си, приближи се до нея и сложи ръка на рамото й. Лисбет затвори очи, когато той се приведе и я целуна. Устните му имаха приятен вкус. Тя го остави да легне върху нея в леглото. Тежеше.


	Джереми Стюърт Макмилън, адвокат, усети как космите на врата му настръхват, когато отвори вратата на кантората си в Бъчанън Хаус, на Куинсуей Кей, над морето. Усети тютюнев дим и чу скърцането на стол. Часът бе малко преди седем сутринта и първата му мисъл бе, че е изненадал някой крадец.
	После до ноздрите му стигна аромат на кафе. След няколко секунди колебливо пристъпи прага, премина през антрето и надзърна в своя просторен и елегантно мебелиран кабинет. Лисбет Саландер седеше в офис стола му с гръб към него и с крака, вдигнати на перваза на прозореца. Стационарният му компютър бе включен и тя явно не бе имала никакви проблеми да намери паролата. Нито да отвори сейфа му. На коленете й лежеше разтворена папката със счетоводството му и с най-интимната му кореспонденция.
	— Добро утро, госпожице Саландер — каза той накрая.
	— Мм — отвърна тя. — Има прясно кафе и кроасани в бюфета.
	— Благодаря — каза той и въздъхна, предавайки се.
	Беше купил кантората с нейни пари и по нейна заръка, но не очакваше, че ще се появи без предупреждение. Освен това тя сигурно бе намерила и прочела едно гей порносписание, което той криеше в чекмедже на бюрото.
	_Много неприятно._
	Или може би не.
	Що се отнася до Лисбет Саландер, тя се държеше отвратително с хората, които я дразнеха, но не обръщаше никакво внимание на хорските слабости. Знаеше, че той само се води хетеросексуален, и бе в течение на мрачната му тайна — привличаха го мъже и след развода преди петнайсет години имаше възможност да реализира най-интимните си фантазии.
	_Ама че смешно! С нея се чувствам сигурен._


	След като така и така се намираше в Гибралтар, Лисбет реши да посети адвокат Джереми Макмилън, който се грижеше за парите й. Не бе се свързвала с него от края на миналата година и искаше да знае дали не я е разорил по време на отсъствието й.
	Но не беше спешно и не затова замина за Гибралтар, щом я освободиха. Направи го, защото изпитваше силна потребност да се махне от всичко, а в това отношение Гибралтар беше идеалното място. Прекара почти цяла седмица в поркане и няколко дни прави секс с германския бизнесмен, който по-късно се бе представил като Дитер. Съмняваше се, че това е истинското му име, но така и не направи проучвания. Той прекарваше дните си по заседания, а вечерите хапваше с нея, преди да се оттеглят в неговата или в нейната стая.
	Не беше никак лош в леглото, установи Лисбет. Може би малко несръчен и от време на време ненужно груб.
	Дитер изглеждаше истински изумен, че тя така импулсивно и без заобикалки бе поискала секс от натежал немски бизнесмен. Той действително беше женен, не изневеряваше на жена си и не търсеше дамска компания в своите бизнес пътувания. Но когато му се сервира възможност под формата на кльощаво татуирано момиче, не бе издържал на изкушението. Така й каза.
	Лисбет Саландер хич не се интересуваше какво казва. Не целеше нищо друго освен съживяващ секс, но бе изненадана, че той полага усилия да я задоволи. Чак на четвъртата нощ, последната им заедно, той получи пристъп на панически страх и започна да се пита какво би казала жена му. Лисбет Саландер смяташе, че трябва да си държи устата затворена и да не казва нищо на жена си.
	Но не сподели с него мнението си.
	Бе зрял мъж и можеше да откаже поканата й. Не беше неин проблем, че изпитва угризения или че възнамерява да признае нещо на жена си. Лежеше с гръб към него и петнайсет минути го слуша, докато накрая раздразнено извъртя очи и го възседна.
	— Мислиш ли, че можеш да спреш за малко с твоите страхове и отново да ме задоволиш? — запита тя.
	Джереми Макмилън бе съвсем друга история. Той нямаше абсолютно никакво еротично въздействие върху Лисбет Саландер. Беше мошеник. И колкото и да е смешно, външно приличаше на Дитер. Беше на 48 години, чаровен, малко с наднормено тегло и посивяваща тъмноруса къдрава коса, която сресваше назад на високото си чело. Носеше очила с тънки позлатени рамки.
	Бе завършил в Оксфорд бизнес право, имаше обещаващо бъдеще и стана партньор в адвокатска кантора, обслужваща големи предприятия и безпарични новозабогатяващи юпита, които се занимаваха с купуване на имоти и данъчно планиране. Прекара осемдесетте години в общуване с богати знаменитости и в непрекъснати купони. Смъркаше кокаин с хора, с които не би желал да се събуди заедно на другия ден. Не стигна до съд, но загуби жена си и двете си деца, уволниха го за несправяне с бизнеса и накрая, примирен, се отдаде на пиянство.
	След това обаче изтрезня и засрамен напусна Лондон. Защо избра точно Гибралтар, не знаеше, но през 1991-ва в съдружие с местен юрист отвори скромна кантора, която официално се занимаваше със значително по-безславни счетоводни дела и завещания. Не толкова официално „Макмилън & Маркс“ бяха фирма — пощенска кутия, чрез която перяха пари различни тъмни фигури в Европа. Точно тях избра Лисбет Саландер да стопанисват онези 2,4 милиарда долара, които бе откраднала от разпадналата се империя на финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом.
	Макмилън без съмнение бе мошеник. Но тя гледаше на него като на своя мошеник и той сам се изумяваше от безупречната си честност към нея. Най-напред Лисбет му възложи проста задача. Срещу скромна сума Макмилън създаде известен брой фирми — пощенски кутии, които тя можеше да използва и в които вложи един милион долара. Свърза се с него по телефона и отначало бе само глас от далечината. Той никога не попита откъде са парите. Правеше онова, което тя искаше, и й вземаше пет процента от сумата. Малко след това тя преведе по-голяма сума пари и ги използва, за да създаде фирмата _Wasp Enterprises_, чрез която купи право на имот в Стокхолм. С това връзката с Лисбет Саландер започна да става печеливша, макар за него спечеленото все още да бяха джобни пари.
	Два месеца по-късно тя внезапно го посети в Гибралтар. Позвъни му и го покани на частна вечеря в стаята си в хотел _The Rock_, който бе ако не най-големият, то най-изисканият на скалата. Не знаеше какво да очаква, но не бе вярвал, че неговата клиентка ще бъде едно приличащо на кукла момиченце, на вид в началото на пубертета. Струваше му се, че е жертва на някаква мрачна шега.
	Но бързо промени мнението си. Странното момиче говореше с него без притеснение, без нито веднъж да се усмихне или да покаже някаква топлота. От нея по-скоро вееше хлад. Остана направо като гръмнат, когато тя за няколко минути разби професионалната светска фасада, постигната от него с толкова усилия.
	— Какво искаш? — запита той.
	— Откраднах пари — отвърна тя най-сериозно. — Трябва ми мошеник да ги изпере.
	Бе се запитал дали не е луда, но се държа учтиво. Онемя, когато тя му каза от кого е откраднала парите, как е станало и колко голяма е сумата. Аферата „Венерстрьом“ бе една от най-горещите теми, обсъждани във финансовия свят.
	— Разбирам.
	Различни възможности минаха през ума му.
	— Ти си способен бизнес юрист. Ако беше идиот, никога нямаше да получиш онези задачи, които получи през осемдесетте. Затова пък после се държа като идиот и успя да си докараш уволнение.
	Той вдигна вежди.
	— За в бъдеще ще бъда единственият ти клиент.
	Тя го погледна с очи, изпълнени с най-голямото доверие, което някога бе виждал.
	— Имам две изисквания. Едното е никога да не извършваш престъпление или да се замесваш в нещо, което да ни създаде проблеми, нито да привличаш вниманието на властите върху моите предприятия и сметки. Другото е никога да не ме лъжеш. Никога. Нито веднъж. Ако ме излъжеш, преустановяваме бизнес отношенията си незабавно, а ако достатъчно силно ме раздразниш, ще те съсипя.
	Тя му наля чаша вино.
	— Няма причини да ме лъжеш. Вече знам всичко, което може да се знае за живота ти. Знам какво печелиш в добър месец и какво в лош. Знам какво харчиш. Знам, че парите никога не ти стигат. Знам, че имаш дългове за 120 000 паунда, дългосрочни и краткосрочни, и че непрестанно поемаш рискове и мамиш за пари, за да се справяш с амортизациите. Обличаш се елегантно и се опитваш да вириш нос, но си разорен и не си си купувал ново сако от месеци. Затова пък преди две седмици си оставил едно да му закърпят хастара. Събираше редки книги, но лека-полека ги разпродаде. Предния месец си продал ранно издание на „Оливър Туист“ за 760 лири.
	Тя замълча, но го фиксираше с поглед. Той преглътна.
	— Миналата седмица успя да направиш един удар. Доста умело измами вдовицата, която представляваше. Прибрал си 6000 лири, които едва ли ще й липсват.
	— Но как, по дяволите, си узнала всичко това?
	— Знам, че си бил женен, че в Англия имаш две деца, които не искат да те виждат, че след развода си обърнал резбата и днес имаш предимно хомосексуални отношения. Вероятно те е срам от това, защото избягваш педерастките клубове и се стараеш да не те виждат из града с някой от твоите мъжки приятели. Знам и че често пътуваш през границата с Испания да търсиш мъже.
	Джереми Макмилън седеше, дълбоко шокиран. Внезапно се ужаси. Нямаше никаква представа как тя се бе добрала до всичко това, но информацията бе достатъчна, за да го унищожи.
	— И това, което казвам, е за пръв и последен път. Изобщо не ми пука с кого правиш секс. Не ме касае. Искам да знам кой си, но никога няма да злоупотребя със знанията си. Няма да те изнудвам или заплашвам.
	Макмилън наистина не бе идиот. Веднага разбра, че онова, което тя знаеше, само по себе си е заплаха. Тя държеше контрола. За миг премисли дали да не я вдигне и метне през терасата, но се овладя. Никога преди не се бе страхувал толкова.
	— Какво искаш? — изцеди най-сетне от устата си той.
	— Искам партньорство с теб. Ще преустановиш всякакъв друг бизнес и ще работиш изключително и само за мен. Ще печелиш повече, отколкото някога си сънувал.
	Тя обясни какво иска и как трябва да изглежда всичко.
	— Искам да съм невидима — обясни тя. — Ти ще се грижиш за бизнеса ми. Всичко трябва да е законно. С какво самата аз ще се занимавам, няма да има нищо общо с теб, нито да е свързано с нашите дела.
	— Разбирам.
	— Така че ще бъда единственият ти клиент. Имаш една седмица да се отървеш от всичките си клиенти и да престанеш с дребните мошеничества.
	Той осъзна също, че е получил предложение, което никога нямаше да се повтори. Размисли шейсет секунди, после прие. Имаше само един въпрос.
	— Откъде знаеш, че няма да те измамя?
	— Не го прави. Ще съжаляваш през остатъка от жалкия си живот.
	Нямаше причини да лъже. Лисбет Саландер му предложи задача, която носеше такъв златен отпечатък, че беше абсурдно да рискува нещо за дребни стотинки. Стига да не задаваше въпроси и да не забъркаше нещо, имаше осигурено бъдеще.
	Така че реши никога да не мами Лисбет Саландер.
	Стана честен, или поне честен дотолкова, доколкото един печен адвокат може да бъде, когато пере крадени пари в астрономически количества.
	Лисбет изобщо не се интересуваше от икономическото си състояние. Задачата на Макмилън бе да пласира парите й и да се грижи кредитните карти, които тя ползва, да имат покритие. Говориха часове наред. Тя обясни как иска да функционират парите й. Неговата работа бе да се погрижи за това.
	Голяма част от краденото бе пласирано в стабилни фондове, които я правеха икономически независима за цял живот, дори ако й хрумнеше да води крайно екстравагантен и разпуснат живот. От тези фондове се пълнеха и кредитните й карти.
	С остатъка от парите той можеше да играе и инвестира по своя преценка, стига да не влага пари в нещо, създаващо проблеми с полицията под каквато и да е форма. Тя му забрани да се занимава с дребни измами, защото при лош късмет щяха да я поставят под наблюдение.
	Оставаше да се уточни какво ще спечели той от бизнеса.
	— Плащам ти 500 000 паунда в ценни книжа. Така ще платиш дълговете си и ще ти остане доста отгоре. После ще печелиш пари за себе си. Ще направиш фирма с нас двамата като съдружници. Получаваш двайсет процента от всяка печалба, реализирана от фирмата. Искам да си достатъчно богат, за да не се изкушаваш отново да се захванеш с мошеничество, но не и толкова богат, че да не полагаш усилия.
	Той започна новата си работа на 1 февруари. В края на март бе изплатил личните си дългове и стабилизирал частните си финанси. Лисбет настояваше за това — искаше да бъде платежоспособен. През май той прекъсна партньорството си със своя алкохолизиран колега Джордж Маркс, другата половина на „Макмилън & Маркс“. Изпита известно угризение, но бе изключено да намесва Маркс в делата на Лисбет Саландер.
	Обсъди нещата с Лисбет, когато тя пристигна в Гибралтар на спонтанно посещение в началото на юли и забеляза, че Макмилън работи в жилището си вместо в кантората.
	— Партньорът ми е алкохолик и няма да може да се справи с това. Ще представлява огромен рисков фактор. Но преди петнайсет години, когато дойдох в Гибралтар, ми спаси живота, като ме включи в дейността си.
	Тя помисли две минути, изучавайки лицето на Макмилън.
	— Разбирам, ти си лоялен мошеник. Вероятно е ценно качество. Предлагам да отвориш малка сметка, с която да се занимава. И да печели няколко хилядарки на месец, за да може да се оправя.
	— Това окей ли е за теб?
	Тя бе кимнала и бе огледала ергенската му квартира. Макмилън живееше в едностаен апартамент с кухненски бокс на улица, близо до болницата. Единственото приятно нещо бе изгледът. Впрочем в Гибралтар нямаше място без хубав изглед.
	— Имаш нужда от офис и ново жилище — каза тя.
	— Нямах време.
	— Окей.
	После му купи кантора от 130 квадрата с малка тераса в Бъчанън Хаус, на Куинсуей Кей, което в Гибралтар определено бе върхът. И поръча на архитект по вътрешно обзавеждане да ремонтира и мебелира помещенията.


	Макмилън си спомни, че докато беше зает с проучването на документи, Лисбет лично проконтролира инсталирането на алармена система, компютърно обзавеждане и онзи сейф, пред който изненадващо седеше и ровеше, когато той влезе в кантората сутринта.
	— В немилост ли съм? — попита.
	Тя остави папката, в която се бе задълбочила.
	— Не, Джереми, не си в немилост.
	— Добре — каза той и донесе кафе. — Имаш способността да изникваш, когато най-малко те очакват.
	— Бях заета напоследък. Искам само да обмисля станалото.
	— Ако правилно съм разбрал, си преследвана за тройно убийство, застреляли са те в главата и са ти повдигнали обвинения за редица престъпления. Доста се тревожех. Мислех, че си още в пандиза. Избяга ли?
	— Не. Призната бях за невинна по всички точки и ме пуснаха. Ти какво си чул?
	Той се поколеба за секунда.
	— Окей. Без лъжи. Когато разбрах, че си затънала до гуша, наех преводаческо бюро, което проучи подробно всички шведски вестници и ми даваше непрекъснато сведения. Добре съм информиран.
	— Ако познанията ти се базират на написаното във вестниците, изобщо не си информиран. Но предполагам си открил някои мои тайни.
	Той кимна.
	— Сега какво ще стане?
	— Нищо. Продължаваме както преди. Нашите отношения нямат нищо общо с проблемите ми в Швеция. Кажи какво се е случило, докато ме нямаше. Държа ли се прилично?
	— Не пия — каза той. — Ако имаш предвид това.
	— Не. Частният ти живот не ме засяга, стига да не засяга бизнеса ми. Питам дали съм по-бедна или по-богата от миналата година?
	Той дръпна стола за посетители и седна. По някакъв начин изглеждаше без значение, че е окупирала мястото му. Нямаше причини да се бори с нея за престиж.
	— Ти ми предостави 2,4 милиарда долара. Вложих 200 милиона във фондове. Каза, че с останалото мога да играя.
	— Да.
	— Личните ти фондове не са се променили освен лихвата. Мога да увелича печалбата, ако…
	— Не ме интересува увеличаване на печалбата.
	— Окей. Похарчила си дребна сума. Най-големите разходи са били жилището, което ти купих, и онзи благотворителен фонд, който ти учреди за адвокат Палмгрен. Иначе си консумирала нормално и далеч не разхищаващо. Лихвите бяха добри. Сега са на плюс-минус нулата.
	— Добре.
	— Останалото инвестирах. Миналата година не прибрахме кой знае какви суми. Бях в слаба форма и отделих време за проучване на пазара. Имахме разходи. Едва тази година започнахме да осъществяваме приходи. Докато седеше затворена, прибрахме около седем милиона. В долари.
	— От които ти се полагат двайсет процента.
	— От които ми се полагат двайсет процента.
	— Доволен ли си?
	— Спечелих повече от милион долара за половин година. Да. Доволен съм.
	— Виж какво… не бъди лаком. Можеш да се оттеглиш, когато решиш, че ти стига. Но все пак продължи да се занимаваш с бизнеса ми по някой и друг час от време на време.
	— Десет милиона долара — каза той.
	— Какво?
	— Щом събера десет милиона долара, ще приключа. Хубаво, че дойде. Имаме доста неща за обсъждане.
	— Говори.
	Той размаха ръка.
	— Това са толкова много пари, че ме хваща страх. Не знам как ще се справя с тях. Не знам нищо повече за целта ти, освен да се печелят повече пари. За какво ще се използват?
	— Не знам.
	— И аз. Но парите не могат да бъдат самоцел. Това е тъпо. Затова реших да престана, щом събера десет милиона долара. Не искам повече да нося отговорност.
	— Окей.
	— Преди да спра, искам вече да си решила как си представяш, че ще бъде управлявано това състояние. Трябва да има цел и насоки, или организация, на която да се предоставят.
	— Мм.
	— Не е възможно за един човек да се занимава с бизнес по този начин. Разделил съм сумата в дългосрочни твърди инвестиции — имоти, ценни книжа и други. Имаш пълно описание в компютъра си.
	— Прочетох го.
	— Другата половина разиграх в спекула, но трябва да държа толкова много пари, че просто не успявам. Затова основах инвестиционна фирма в Джърси. В момента имаш шестима служители в Лондон. Двама сръчни млади брокери и офис персонал.
	— _Yellow Ballroom Ltd._ Тъкмо се чудех какво ли е това.
	— Нашето предприятие. Тук, в Гибралтар, назначих секретарка и един млад многообещаващ юрист… впрочем ще се появят след около половин час.
	— Така ли? Моли Флинт, на 41, и Брайън Делани, на 26.
	— Искаш ли да се срещнеш с тях?
	— Не. Брайън любовник ли ти е?
	— Какво? Не.
	Той изглеждаше шокиран.
	— Никога не смесвам…
	— Добре.
	— Между другото… не се интересувам от млади момчета… искам да кажа — неопитни.
	— Не, повече те привличат момчета с по-грубичко отношение от някой сополанко. Това продължава да не ме засяга, но, Джереми…
	— Да?
	— Бъди внимателен.


	Всъщност не бе планирала да остава в Гибралтар повече от две седмици, за да настрои наново компаса си. Внезапно забеляза, че няма представа с какво да се захване или къде да замине. Затова остана дванайсет седмици. Проверяваше електронната си поща веднъж на ден и послушно отговаряше на имейлите от Аника Джанини в редките случаи, когато адвокатката се обаждаше. Не й съобщи къде се намира. Не отговаряше на никое друго електронно писмо.
	Продължи да посещава „Бара на Хари“, но сега влизаше само за една бира по вечерно време. По-голямата част от деня прекарваше в хотел „Дъ Рок“ на терасата или в леглото. Направи още един случаен секс с 30-годишен офицер от британския флот, но беше за една нощ и в общи линии безинтересно преживяване.
	Разбра, че й е досадно до смърт.
	В началото на октомври вечеря с Джереми Макмилън. Бяха се срещали само няколко пъти по време на престоя й. Свечеряваше се и пиеха бяло плодово вино, обсъждайки как да използват милиардите на Лисбет. Внезапно той я изненада, като я запита какво я мъчи.
	Тя го загледа и се замисли. След това не по-малко изненадващо за себе си разказа за отношенията си с Мириам Ву, как приятелката й е била малтретирана и почти убита от Роналд Ниедерман. И че грешката е била нейна. Освен поздрав, предаден чрез Аника Джанини, не бе чула и дума от Мириам Ву. А сега тя се бе преместила във Франция.
	Джереми Макмилън дълго мълча.
	— Влюбена ли си в нея? — запита внезапно.
	Лисбет Саландер се замисли над отговора. Накрая поклати отрицателно глава.
	— Не. Не съм от този тип, дето се влюбват. Тя беше приятел. И правеше добър секс.
	— Няма човек, който да е избягнал влюбването — каза той. — Може да го отречеш, но приятелството е най-обикновената форма на любов.
	Тя стъписано го изгледа.
	— Ще се разсърдиш ли, ако се намеся?
	— Не.
	— Заминавай за Париж, за Бога! — каза той.


	Лисбет кацна на летище „Шарл дьо Гол“ в два и половина следобед, взе автобус до Триумфалната арка и два часа се разхожда. Бродеше из близките квартали и си търсеше свободна хотелска стая. Тръгна на юг, към Сена, и накрая успя да намери място в малкия хотел „Виктор Юго“ на улица „Коперник“.
	Взе душ и се обади на Мириам Ву. Срещнаха се към девет вечерта в бар, близо до „Нотр Дам“. Мириам Ву носеше бяла риза и сако. Изглеждаше ослепително. Лисбет веднага се смути. Целунаха се по бузата.
	— Съжалявам, че не се обадих и че не дойдох на процеса — каза Мириам Ву.
	— Няма нищо. При всички случаи процесът протече при закрити врата.
	— Три седмици лежах в болница, а после, когато се прибрах у дома на Лундагатан, всичко бе някакъв хаос. Не можех да спя. Сънувах кошмари за онзи проклет Ниедерман. Звъннах на мама и й казах, че искам да си дойда.
	Лисбет кимна.
	— Прости ми — каза Мириам.
	— Я не ставай идиот! Аз съм тази, която трябва да те помоля за извинение.
	— Защо?
	— Защото не мислех какво правя. Никога не ми хрумна, че те излагам на смъртна опасност, като ти оставям апартамента, а продължавам да се водя там. Заради мен за малко да те убият. Ще те разбера, ако си ме намразила.
	Мириам Ву изглеждаше изумена.
	— Въобще не съм мислила за това. Роналд Ниедерман се опита да ме убие. Не ти.
	Седяха мълчаливо.
	— Така — каза Лисбет накрая.
	— Да — каза Мириам Ву.
	— Не съм те последвала дотук, защото съм влюбена в теб — каза Лисбет.
	Мириам кимна.
	— Беше страхотен секс, но не съм влюбена в теб — подчерта Лисбет.
	— Лисбет… мисля, че…
	— Исках да кажа, че се надявах… о, мамка му.
	— Какво?
	— Нямам много приятели…
	Мириам Ву кимна.
	— Ще остана известно време в Париж. Учението ми у дома отиде по дяволите и се записах в университета тук. Ще остана поне една година.
	Лисбет кимна.
	— После не знам. Но ще се върна в Стокхолм. Плащам наема на Лундагатан и смятам да задържа жилището. Ако си съгласна.
	— То е твое жилище. Прави каквото искаш.
	— Лисбет, ти си много специална — каза Мириам. — С удоволствие ще продължа да бъда твоя приятелка.
	Разговаряха два часа. Лисбет не виждаше причина да крие миналото си от Мириам Ву. Аферата „Залаченко“ бе известна на всички, които имаха достъп до шведски вестник, и Мириам Ву я беше следила с интерес. Мириам й разказа подробно за случилото се в Нюкварн в онази нощ, когато Паоло Роберто спаси живота й.
	После отидоха в студентската стая на Мириам, близо до университета.


	Епилог: Опис на имуществото
	Петък, 2 декември — неделя, 18 декември

	Аника Джанини се срещна с Лисбет Саландер в бара на „Сьодра театерн“ към девет вечерта. Лисбет пиеше силна бира и бе на път да довърши втората си чаша.
	— Съжалявам, че закъснях — каза Аника и погледна ръчния си часовник. — Имах неприятности с един клиент.
	— Аха — каза Лисбет.
	— Какво празнуваш?
	— Нищо. Просто имам желание да се напия.
	Аника скептично я изгледа, но все пак седна.
	— Често ли имаш такова желание?
	— Когато ме пуснаха, известно време се напивах до безсъзнание, но не съм склонна към алкохолизъм, ако това имаш предвид. Само ми дойде на ум, че за първи път в живота си не съм под попечителство и имам законното право да се напия у дома, тук, в Швеция.
	Аника си поръча кампари.
	— Окей — каза тя. — Сама ли ще пиеш, или приемаш компания?
	— Съвсем сама. Но ако не говориш много-много, може да останеш. Предполагам, че не искаш да се довлечеш у дома при мен и да правиш секс.
	— Моля? — запита Аника Джанини.
	— Нее, така си и мислех. Ти си от онези безумни хетеросексуални хора.
	Аника Джанини внезапно се развесели.
	— За пръв път някой от клиентите ми ми предлага секс.
	— Интересува ли те?
	— Сори. Ни най-малко. Но мерси за предложението.
	— Какво искаш тогава, адвокате?
	— Две неща. Или ще откажа да работя като твой адвокат тук и сега, или ще ми отговаряш на телефона, когато те търся. Разговаряхме за това, когато те освободиха.
	Лисбет Саландер се вгледа в Аника Джанини.
	— Опитвам да се свържа с теб цяла седмица. Звънях, писах и пращах имейли.
	— Нямаше ме.
	— През по-голямата част от есента беше невъзможно да се свържа с теб. Така няма да стане. Приех да съм твой юридически представител в отношенията ти с държавата. Това означава, че има формалности, които трябва да се свършат. Книжа за подписване. Отговаряне на въпроси. Трябва да си ми под ръка и нямам никакво желание да седя като идиот и да не знам къде си.
	— Разбирам. Бях в чужбина няколко седмици. Върнах се вчера и веднага ти се обадих, щом разбрах, че си ме търсила.
	— Това не ми върши работа. Трябва да ме държиш в течение къде си и да се обаждаш поне веднъж в седмицата, докато не се уредят всички въпроси — за обезщетението и всичко останало.
	— Плюя на обезщетението. Искам държавата да ме остави на мира.
	— Но държавата няма да те остави на мира, колкото и да ти се иска. Обявяването ти за невиновна в Градския съд влече дълга верига от последствия. Не става дума само за теб. Петер Телебориан ще бъде даден под съд за онова, което ти е сторил. Това означава, че трябва да свидетелстваш. Прокурор Екстрьом е предмет на разследване за нарушения по служба и може да го подведат под отговорност, ако се окаже, че съзнателно е нарушил служебния си дълг в полза на Секцията.
	Лисбет повдигна вежди. За секунда, изглежда, се заинтересува.
	— Не вярвам да се стигне до дело. Той бе измамен и всъщност няма нищо общо със Секцията. Но миналата седмица един прокурор откри предварително следствие срещу Агенцията за контрол на попечителите. Там има няколко обвинения и едно заявление до министъра на правосъдието.
	— До никого не съм писала заявление.
	— Не. Но е ясно, че са извършени тежки служебни нарушения и това трябва да се разследва. Ти не си единствената, за която агенцията е отговаряла.
	Лисбет вдигна рамене.
	— Не ме засяга. Но обещавам да поддържам по-добър контакт с теб от преди. Последните две седмици бяха изключение. Работих.
	Аника Джанини изгледа с подозрение клиентката си.
	— Какво си работила?
	— Консултантска дейност.
	— Окей — каза тя накрая. — Другото е, че описът на имуществото е готов.
	— Какъв опис на имущество?
	— От баща ти. Служебният адвокат се свърза с мен, след като никой не знаеше къде да те намери. Ти и сестра ти сте единствените наследници.
	Лисбет Саландер наблюдаваше Аника, без да мръдне и мускул. После улови погледа на сервитьорката и й посочи чашата си.
	— Не ща никакво наследство от баща ми. По дяволите, прави каквото искаш с него!
	— Грешка. _Ти_ можеш да правиш каквото си искаш с наследството. Моята работа е да се погрижа да имаш възможност за това.
	— Не искам и грош от онази свиня.
	— Окей. Дари парите на „Грийнпийс“ или нещо такова.
	— Не ми пука за китовете.
	Внезапно гласът на Аника стана разумен.
	— Лисбет, сега, като си свободна, трябва да започнеш и да се държиш като такава. Не ми пука какво ще правиш с парите си. Подпиши тук, че си прочела, и после можеш да се надрънкаш на спокойствие.
	Лисбет погледна изпод бретона си Аника и след това сведе поглед към масата. Аника прие това за жест, който евентуално отговаряше на извинение в ограничения мимически регистър на Лисбет Саландер.
	— Окей. Какво е това?
	— Доста прилично наследство. Баща ти е имал около 300 000 в ценни книжа. Имотът в Госеберя струва около 1,5 милиона — там влизат и малко гори. Освен това баща ти е притежавал още три имота.
	— Имоти?
	— Да. Изглежда, е инвестирал доста пари. Не са някакви кой знае колко ценни обекти. Притежава неголяма къща в Удевала с шест апартамента под наем, които дават добри доходи. Но имотът е в лошо състояние, а той не се е интересувал от ремонти. Няма да станеш богата, но при продажба все ще получиш нещо. Има и вила в Смоланд, оценена на около 250 000 крони.
	— Така.
	— Притежава също полуразрушено индустриално хале край Нортеле.
	— Защо, по дяволите, му е трябвало всичко това?
	— Нямам представа. Общо наследството възлиза на около четири-пет милиона, ако се продаде, след отчисление на данъци и други разноски, но…
	— Да?
	— Наследството трябва да се раздели поравно между теб и сестра ти. Проблемът е, че никой не знае къде се намира тя.
	Лисбет безизразно и мълчаливо гледаше Аника Джанини.
	— Е?
	— Е какво?
	— Къде е сестра ти?
	— Нямам идея. Не съм я виждала от десет години.
	— Данните за нея са засекретени, но успях да науча, че се води за изчезнала.
	— Нима? — каза Лисбет със сдържан интерес.
	Аника отчаяно въздъхна.
	— Окей. Тогава предлагам да осчетоводим всички доходи и половината сума да вложим в банка, докато се установи къде е сестра ти. Мога да започна, ако ми дадеш знак.
	Лисбет вдигна рамене.
	— Не искам да имам нищо общо с неговите пари.
	— Разбирам. Но при всички положения счетоводните операции трябва да се извършат. Това също е част от отговорностите ти като свободен гражданин.
	— Ами продай лайната тогава. Тури половината в банка и похарчи останалото за каквото ти се иска.
	Аника Джанини изви едната си вежда. Бе разбрала, че Лисбет има скрити пари, но не и че е толкова добре финансово, че да игнорира наследство от близо един милион крони, а може би и повече. Нямаше представа откъде Лисбет бе получила парите си и за колко всъщност ставаше дума. Затова пък искаше час по-скоро да приключи с бюрократичните формалности.
	— Лисбет, мила… Поне прочети описа на имуществото и ми дай знак да свършим тази работа веднъж завинаги.
	Лисбет помърмори малко, но накрая се предаде и пъхна папката в чантата си. Обеща да я прочете и да даде инструкции на Аника как да действа. После се посвети на бирата си. Аника Джанини й прави компания още един час, пиейки главно минерална вода.


	След няколко дни Аника Джанини позвъни и напомни на Лисбет Саландер за описа на имуществото. Тя го извади и прелисти измачканите страници. Седна на кухненската маса в апартамента на Мусебаке и прочете документацията.
	Описът на имуществото обхващаше доста страници и съдържаше данни за всяка дреболия — какъв сервиз има в кухненския шкаф в Госеберя, оставени дрехи, стойност на камери и други лични вещи. Александър Залаченко не бе оставил нищо особено ценно и никой от предметите не съблазни Лисбет Саландер. Тя размисли известно време и реши, че не е променила мнението си, откакто срещна Аника в кръчмата. Продай боклуците и изгори парите. Или прави с тях каквото искаш. Беше напълно убедена, че не иска и стотинка, оставена от баща й, но с основание заподозря, че истинското богатство на Залаченко е закопано някъде, където не може да го достигне никакъв опис на имущество.
	После прегледа документацията за промишления имот в Нортеле.
	Имотът се състоеше от три сгради с халета, разположени общо на 20 000 квадратни метра, в близост до Шедерид, между Нортеле и Римбу.
	Човекът, направил описа на имуществото, бе посетил набързо мястото и установил, че става дума за полуразрушен тухлен градеж, стоял повече или по-малко пуст, след като бил затворен през шейсетте и използван като склад за дървен материал през седемдесетте. Бе констатирано също, че помещенията са в _крайно лошо състояние_ и че не стават за никаква друга дейност, дори след ремонт. Лошото състояние означаваше също, че т.нар. северна сграда е била опожарявана и се е срутила. Известни ремонтни работи били все пак извършени в „главната сграда“.
	Онова, което накара Лисбет да изтръпне, бе предисторията. Александър Залаченко бе придобил имота срещу жълти стотинки на 12 март 1984 г., но го бе записал на името на Агнета София Саландер.
	Следователно майката на Лисбет Саландер е била собственичка на имота, но само до 1987 г., когато Залаченко го изкупил от нея срещу сумата от 2000 крони. После, изглежда, имотът е стоял неизползван около петнайсет години. Документите показваха, че на 17 септември 2003 г. фирмата КАБ е възложила на строителното предприятие „НорБюг АД“ да извърши ремонтни работи, които освен другото обхващали ремонт на под и покрив, на водопровод и ел. инсталация. Ремонтът продължил около два месеца, до последния ден на ноември 2004 г. След това бил преустановен. „НорБюг АД“ изпратил сметка, която била платена.
	От всички приходно-разходни документи в наследството на баща й този единствен я учуди. Лисбет Саландер сбърчи вежди. Притежанието на промишлените помещения би било понятно, ако баща й бе поискал да покаже, че неговата законна фирма КАБ развива някаква дейност или притежава някакви източници на доходи. Разбираемо беше и това, че е използвал майката на Лисбет като подставено лице в покупката, а после е сложил ръка на договора.
	Но защо, за Бога, през 2003 г. бе платил близо 440 000 крони за ремонт на разпадаща се развалина, която според деловодителя през 1995 г. не се е използвала за абсолютно нищо?
	Лисбет Саландер бе смутена, но не и прекалено заинтересована. Тя затвори папката и се обади на Аника Джанини.
	— Прочетох документите. Решението ми остава в сила. Продай тоя боклук и направи каквото искаш с парите. Нищо не искам от него.
	— Окей. Тогава ще се погрижа половината от сумата да отиде във фонд за сестра ти. След това ще ти дам няколко предложения за различни обекти, на които можеш да дариш парите си.
	— Аха — каза Лисбет и сложи слушалката без повече приказки.
	Седна до нишата с прозореца, запали цигара и се загледа към морето.


	Следващата седмица Лисбет Саландер прекара, като помагаше на Драган Армански в една спешна задача. Ставаше дума да се проследи и идентифицира личност, заподозряна, че е наета да отвлече дете заради спор за родителски права, в който шведка се развела с ливански гражданин. Приносът на Лисбет Саландер се свеждаше до това да провери електронната поща на човека, който бе посочен като възложител. Поръчката бе отменена, след като партньорите в спора постигнаха съдебно споразумение и се помириха.
	18 декември бе неделята преди Коледа. Лисбет се събуди в шест и половина сутринта и установи, че трябва да купи подарък за Холгер Палмгрен. Размисли известно време на кого още трябва да купи коледни подаръци — вероятно на Аника Джанини. Не бързаше. Стана, изкъпа се и закуси с кафе и препечен хляб със сирене и кайсиев мармалад.
	Не бе планирала нищо специално за деня и известно време разчиства книжата и вестниците от бюрото си. После погледът й падна върху папката с документите по наследството. Разтвори я и отново прочете страницата за промишления имот в Нортеле. Накрая въздъхна. _Окей. Трябва да разбера какво, по дяволите, е правил с това._
	Сложи си топли дрехи и боти. Часът бе осем и половина сутринта, когато изкара виненочервената хонда от гаража на Фискаргатан №9. Беше мразовито, но хубаво време със слънце и пастелносиньо небе. Лисбет излезе на магистрала Е18 в посока към Нортеле. Не бързаше. Часът бе десет без нещо, когато зави към бензиностанция „ОК“, на няколко километра преди Шедерид, за да попита за пътя до старата тухлена сграда. В момента, в който паркираше, разбра, че не е нужно да пита.
	Намираше се на малко възвишение, с хубав изглед към падина от другата страна на пътя. Вляво от пътя към Нортеле се виждаше склад за бои и нещо, свързано със строителни материали, както и място за изложение на земекопни машини. Вдясно, в края на индустриалната зона, на около 400 метра от главния път имаше мрачна тухлена сграда с порутени зидове. Стоеше малко изолирано, като последен страж в промишления район, от другата страна на път и тесен поток. Лисбет замислено загледа сградата и се запита какво я бе накарало да посвети деня си на посещение в община Нортеле.
	Изви глава и погледна към бензиностанцията на „ОК“, където в момента спираше огромен камион с надпис ТИР. Внезапно разбра, че се намира на главния път към пристанището за фериботи в Капелшер, където се осъществяваше голямата част от трафика на стоки между Швеция и балтийските страни.
	Запали колата, изкара я обратно на пътя и зави към изоставената тухлена постройка. Паркира по средата на парцела и излезе от колата. Навън температурата беше минусова. Сложи си черна качулка и черни кожени ръкавици.
	Главната сграда беше на два етажа. На долния всички стъкла бяха заменени с шперплат. На горния забеляза голям брой изпочупени прозорци. Тухлената сграда бе значително по-голяма, отколкото си я беше представяла. Изглеждаше безвъзвратно рухнала. Не видя никакви следи от ремонт. Нямаше и жива душа, но някой бе захвърлил употребен презерватив по средата на паркинга, а част от фасадата бе покрита с графити.
	_Защо, по дяволите, Залаченко е притежавал тази сграда?_
	Разходи се около зданието и откри срутеното крило отзад. Видя, че всички врати на главната сграда са заключени с вериги и катинари. Смутена, накрая загледа една открехната порта. Във всички врати катинарите бяха здраво затегнати с яки железни болтове и укрепления. Единствено катинарът на отворената врата изглеждаше по-разхлабен и всъщност се крепеше само на няколко груби пирона. _Че какво, мамка му, нали притежавам това чудо!_ Тя се огледа, намери тясна желязна тръба в купчина боклуци и я използва като лост, с който разби ключалката.
	Влезе в стълбище, което водеше към помещението на долния етаж. Заради закованите прозорци беше тъмно като в гроб. Само няколко единични лъча светлина проникваха през краищата на шперплата. Седя неподвижно няколко минути, докато очите й не привикнаха към тъмнината. Зърна море от боклук, захвърлени дървени каси, стари машинни части и инструменти в зала, дълга четирийсет и пет метра и може би двайсет широка, поддържана от масивни колони. Явно старите пещи от тухленото здание са били демонтирани и изнесени. Основите се бяха превърнали в пълни с вода басейни и на пода имаше огромни локви вода и плесен. Вонеше на гнило. Лисбет сбърчи нос.
	Обърна се и се качи по стълбите. Горният етаж бе сух и се състоеше от две зали една до друга, около двайсет на двайсет метра и с най-малко осем метра височина. Високите прозорци, разположени под тавана, бяха недостъпни, но добре осветяваха етажа. Както и долният, така и този бе пълен с отпадъци. Лисбет мина покрай дузини високи по един метър опаковки, наредени една върху друга. Опита да отвори една от тях. Не можа. Прочете текста: _Machineparts 0-А77_. Под него стоеше същият текст на руски. Забеляза открит товарен асансьор по средата на дългата страна на външната зала.
	Някакъв склад за машинарии, който едва ли би могъл да послужи за нещо, докато така стои и ръждясва в старата тухлена сграда.
	Мина през антрето към вътрешната зала и разбра, че се намира на мястото, където са се извършвали ремонтните работи. Залата бе пълна с отпадъци, опаковки и стари офис мебели, разположени в нещо като лабиринт. Част от пода бе поправена и беше сложен нов паркет. Лисбет заключи, че ремонтните работи бързо са били преустановени — наоколо се търкаляха инструменти, щанга и трион, пистолет за гвоздеи, лост, железни шишове, сандъчета за инструменти. Тя смръщи вежди. _Дори работата да е била прекъсната, строителното предприятие би трябвало да си събере оборудването._ Но и този въпрос намери своя отговор, когато вдигна една отвертка и видя, че текстът на дръжката бе на руски. Залаченко бе внесъл инструментите и по всяка вероятност и работната сила.
	Отиде до сандъка и завъртя токопрекъсвача. Светна зелена лампа. Имаше ток. Отново завъртя токопрекъсвача.
	В дъното на залата имаше три врати, водещи до по-малки помещения, може би и до стара канцелария. Тя натисна дръжката на най-северната врата. Заключено. Огледа се и се върна към инструментите, откъдето взе една щанга. Отне й малко време да отвори вратата.
	В стаята бе много тъмно и миришеше на гнило. Потърси с ръка и намери токопрекъсвач, който запали оголена крушка на тавана. Лисбет удивено се огледа.
	Мебелировката в стаята се състоеше от три легла с мръсни дюшеци и още три, поставени направо на пода. Изцапано спално бельо бе разхвърляно навсякъде. Вдясно имаше котлон и няколко тенджери до ръждясал кран за вода. В ъгъла тенекиена кофа и руло тоалетна хартия.
	Някой бе живял тук. Няколко души.
	Внезапно забеляза, че от вътрешната страна на вратата дръжка липсваше. Усети ледени тръпки по гръбнака.
	В стаята имаше голям долап. Отвори го и намери два куфара. Издърпа най-горния. Вътре имаше дрехи. Порови и извади пола с етикет и текст на руски. Намери ръчна чанта и изсипа съдържанието й на пода. Между гримовете и другите боклуци намери паспорт, принадлежащ на тъмнокоса жена на около двайсет години. Текстът бе на руски. Разчете името Валентина.
	Лисбет Саландер бавно излезе от стаята. Имаше чувството за дежа вю. Беше направила същия оглед на местопрестъпление в една изба в Хедебю преди две години и половина. Женски дрехи. Затвор. Застана неподвижно и дълго размишлява. Тревожеше я фактът, че паспортът и дрехите са били оставени. Нещо не беше наред.
	Върна се при сбирката с инструменти, порови и намери мощен джобен фенер. Провери дали има батерии, слезе на долния етаж в голямата зала. Водата от локвите на пода проникваше в ботите й.
	Колкото по-навътре навлизаше в залата, толкова по-отвратително миришеше на нещо гнило. Вонята изглеждаше най-силна по средата. Лисбет застана при основите на старите тухлени пещи. Бяха пълни с вода до ръба. Светна с фенера срещу тъмната водна повърхност, но не различи нищо. Повърхността бе отчасти покрита с водорасли, образуващи зелен пласт. Огледа се наоколо и намери около триметрово парче арматурно желязо. Пъхна го в басейна и разбърка. Водата бе дълбока само около половин метър. Внезапно усети съпротива. Натисна няколко пъти, докато тялото не изплува на повърхността, най-напред лицето, изкривена маска на смърт и разложение. Лисбет задиша през устата и загледа лицето на светлината на джобния фенер. Разбра, че е на жена, може би жената от паспорта на горния етаж. Нямаше познания за скоростта на разложение в студена и неподвижна вода, но явно тялото бе престояло в басейна доста дълго време.
	Изведнъж видя, че нещо се движи по водната повърхност. Някакви ларви.
	Остави тялото да потъне обратно под водата и затърси нататък с арматурното желязо. На ръба на басейна се натъкна на нещо, което се оказа още един труп. Остави го да лежи там, издърпа арматурното желязо и го пусна на пода. Остана замислена до басейна.


	Лисбет Саландер пак се качи на горния етаж. Използва щангата и разби средната врата. Стаята бе празна и изглеждаше неизползвана.
	Отиде до последната врата и подпря щангата, но преди да натисне, вратата се открехна. Беше незаключена. Подпря вратата с щангата и се огледа.
	Стаята бе около трийсет квадратни метра. Имаше прозорци на нормална височина с изглед към площта пред тухлената сграда. Зърна бензиностанцията на „ОК“ на възвишението над пътя. Имаше легло, маса и мивка със съдове. После видя отворен сак на пода. Видя банкноти. Объркана, направи две крачки, докато не осъзна, че в стаята е топло. Погледът й бе привлечен от електрическа печка по средата на пода. Видя кафеварка. Червената лампичка светеше.
	_Сградата беше обитаема. Не беше сама тук._
	Рязко се обърна и с най-висока скорост се отправи към вътрешната зала, през междинните врати и към изхода на външната зала. На пет стъпки от стълбището спря, когато забеляза, че вратата на изхода е затворена и че отвън виси катинар. Беше заключена. Бавно се обърна и се огледа. Не виждаше никого.
	— Здравей, сестричке — се чу ясен глас отстрани.
	Обърна глава и видя огромното туловище на Роналд Ниедерман да се появява откъм няколко струпани сандъка с машинни части.
	В ръката си държеше щик.
	— Надявах се да те срещна отново — каза Ниедерман. — Последния път бе много набързо.
	Лисбет се огледа.
	— Няма смисъл — каза Ниедерман. — Тук сме само ти и аз и освен заключената врата зад гърба ти друг изход няма.
	Лисбет вдигна поглед към своя полубрат.
	— Как ти е ръката? — попита.
	Ниедерман продължаваше да й се усмихва. Вдигна и показа дясната си ръка. Кутрето липсваше.
	— Инфектира се. Трябваше да го отрежа.
	Роналд Ниедерман страдаше от вродена аналгезия и не можеше да чувства болка. В Госеберя Лисбет бе ударила ръката му с лопата в секундите, преди Залаченко да я простреля в главата.
	— Трябвало е да се целя в черепа ти — каза с равен глас Лисбет Саландер. — Какво, по дяволите, правиш тук? Смятах, че си изчезнал в чужбина преди няколко месеца.
	Той й се усмихна.


	Ако Роналд Ниедерман бе опитал да отговори на въпроса на Лисбет Саландер какво прави в запустялата тухлена сграда, сигурно нямаше да може. Защото самият той не знаеше.
	Бе оставил зад себе си Госеберя с чувство за освобождение. Разчиташе, че Залаченко е мъртъв и че той ще поеме предприятието. Знаеше, че е отличен организатор.
	Бе сменил колата в Алингсос и напъхал ужасената зъболекарска сестра Анита Каспершон в багажника, подкарвайки към Бурос. Нямаше никакъв план. Импровизираше по пътя. Изобщо не бе размишлявал върху съдбата на Анита Каспершон. Не го засягаше дали ще живее или умре, но смяташе да се отърве от опасната свидетелка. Някъде в началото на Бурос внезапно осъзна, че може да я използва по друг начин. Подкара на юг и намери пустеещо гористо място извън Сеглура. Върза я за някакъв сеновал и я остави. Разчиташе, че до няколко часа ще може да се освободи и след това ще поведе полицията, която го преследва, на юг. А ако не се освободеше, умреше от глад или от студ в сеновала, това не беше негов проблем.
	Всъщност се върна към Бурос и подкара на изток към Стокхолм. Отправи се към МК „Свавелшьо“, но не влезе в клуба. Неприятно беше, че Маге Лундин е арестуван. Затова потърси клубния „носител на жезъла“ Ханс-Оке Валтари в дома му. Поиска помощ и укритие, което Валтари му уреди, като го изпрати при Виктор Йорансон, касиер и финансов шеф на клуба. Там остана само няколко часа.
	На теория Роналд Ниедерман нямаше особени икономически проблеми. Беше оставил около 200 000 крони в Госеберя, но имаше достъп до значително по-големи суми, пласирани във фондове в чужбина. Проблемът бе, че страшно му трябваха пари в брой. Йорансон се грижеше за парите на МК „Свавелшьо“ и Ниедерман знаеше, че моментът е много сгоден. Беше проста работа да убеди Йорансон да му покаже пътя към сейфа в имението и да се сдобие с около 800 000 крони в банкноти.
	Ниедерман си бе спомнил, че в къщата имаше и някаква жена, но не беше сигурен какво е направил с нея.
	Йорансон му помогна и с кола, която все още не бе издирвана от полицията. Той подкара на север. Имаше смътен план да се добере до някой от фериботите, тръгващи от Капелшер.
	Отиде дотам и изключи мотора на паркинга. Седя трийсет минути, проучвайки околността. Гъмжеше от полицаи.
	Запали мотора и отново потегли без план. Имаше нужда от убежище, където да се сниши за известно време. Малко след Нортеле се сети за старата тухлена фабрика. Повече от година след ремонта дори не беше се сещал за зданието. Братята Хари и Ато Ранта го използваха като междинен склад за стоки от и за Балтика, но от няколко седмици, откакто журналистът от „Милениум“ Даг Свенсон бе започнал да души за търговията с курви, двамата бяха в чужбина.
	Скри сааба на Йорансон под навеса зад тухлената сграда и влезе вътре. Принуди се да разбие една врата на долния етаж, след което първата му грижа бе да си осигури резервен изход през разхлабена плоча от шперплат в портата на долния етаж. После смени счупения катинар. След това се нанесе в необитаваната стая на горния етаж.
	Измина цял следобед, преди да чуе звук през стените. Най-напред помисли, че са обикновени призраци. Седя напрегнат и се вслушва цял час, преди внезапно да се изправи и да отиде да се ослуша в голямата зала. Не чу нищо, но търпеливо вися там, докато не долови драскане.
	Откри ключа на мивката.
	Роналд Ниедерман рядко се бе изненадвал толкова, колкото когато отвори вратата и намери двете руски курви. Бяха изтощени и нямаха храна. И последната кутия ориз бе свършила преди няколко седмици. Бяха живели на чай и вода.
	Една от курвите бе толкова изнемощяла, че нямаше сили да стане от леглото. Другата беше в по-добра форма. Говореше само руски, но той имаше достатъчно добри езикови познания, за да разбере, че благодареше на Бог и на него, че са ги спасили. Падна на колене и обви с ръце краката му. Стреснат, той я отблъсна, излезе и заключи вратата.
	Не знаеше какво да прави с курвите. Свари супа от консервите, които намери в кухнята, и им я даде. Крайно изтощената жена на леглото, изглежда, успя да възстанови част от силите си. Ниедерман цяла вечер ги разпитва. Отне му известно време да разбере, че двете жени не са курви, а студентки, платили на братята Ранта да се доберат до Швеция. Бе им обещано разрешение за работа и престой. Бяха пристигнали от Капелшер през февруари и директно отведени в склада, където ги заключили.
	Ниедерман помрачня. Проклетите братя Ранта имаха доход, който бяха укрили от Залаченко. После чисто и просто бяха забравили двете жени или може би съзнателно ги бяха зарязали, преди светкавично да напуснат Швеция.
	Въпросът беше какво да прави с жените. Нямаше причина да им причинява зло. Но не можеше и да ги пусне, след като те почти сигурно щяха да доведат полицията в тухлената сграда. Беше толкова просто. А не можеше и да ги изпрати обратно в Русия, защото това означаваше, че трябва да отиде в Капелшер с тях. Щеше да е трудно. Тъмнокосото момиче, чието име беше Валентина, му предложи секс, ако им помогне. Той изобщо не се интересуваше от секс с момичетата, но предложението й я бе превърнало в курва. Всички жени бяха курви. Беше толкова просто.
	След три дни му омръзна да слуша вечните им молби, приказките им и тропането по стените. Не виждаше друг изход. Искаше да бъде оставен на мира. Затова за последен път заключи вратата и бързо приключи с проблема. Бе помолил Валентина за прошка, преди да протегне ръце и с една-единствена хватка да извие врата й между втория и третия шиен прешлен. После отиде при русото момиче на леглото, чието име така и не научи. Тя лежеше пасивна и не оказа съпротива. Занесе телата на долния етаж и ги скри в басейн, пълен с вода. Най-сетне малко спокойствие.


	Целта не беше да остава в тухлената фабрика. Смяташе да стои тук, докато премине най-силната вълна на полицейското преследване. Обръсна си косата и остави брадата си да порасне един сантиметър. Видът му се промени. Намери гащеризон, принадлежал на някой от работниците от „НорБюг“, който бе почти неговият размер. Сложи си го, нахлупи и една оставена шапка с козирка от „Бекеш Фери“, пъхна една линийка в джоба си и подкара към бензиностанцията на „ОК“ на възвишението над пътя, където напазарува. Имаше доста пари от плячката от МК „Свавелшьо“. Пазаруваше вечер. Приличаше на обикновен бачкатор, спрял на път за дома. Никой не го забелязваше. Стана му навик да отива и пазарува един или два пъти в седмицата. На бензиностанцията на „ОК“ всички приятелски го поздравяваха и скоро вече го познаваха.
	Отначало отделяше значително време да се отбранява от съществата, обитаващи сградата. Бяха вътре в стените и излизаха нощно време. Чуваше ги да бродят из залите.
	Барикадира се в своята стая. След няколко дни му писна. Въоръжи се с щик, който намери в един кухненски шкаф, и излезе, твърдо решен да се опълчи срещу чудовищата. Това трябваше най-сетне да свърши.
	Внезапно обаче осъзна, че са се махнали. За първи път в живота си имаше надмощие над тях. Изчезваха, щом се приближеше. Можеше да зърне опашките и деформираните им тела да се крият зад сандъци и шкафове. Крещя след тях, докато не избягаха.
	Удивен, Ниедерман се прибра в укрепената си стая и седя буден цяла нощ в очакване да се завърнат. На зазоряване предприеха нова атака и той отново ги отблъсна.
	Люшкаше се между паниката и еуфорията.
	През целия си живот бе преследван от тези същества на мрака и за първи път усети, че владее положението. Не правеше нищо. Ядеше. Спеше. Мислеше. Беше му спокойно.


	Дните се превърнаха в седмици и настана лято. От транзистора и вечерните вестници проследи как затихва преследването на Роналд Ниедерман. С интерес отбеляза убийството на Залаченко. Забележително. Някакъв психар сложил точка на живота на Залаченко. През юли, когато започна процесът срещу Лисбет Саландер, интересът към него бе възобновен. Той зяпна, когато накрая я освободиха. Това не беше добре. Тя бе на свобода, докато той бе принуден да се крие.
	Купи си „Милениум“ от бензиностанцията на „ОК“ и прочете тематичния брой за Лисбет Саландер, Александър Залаченко и Роналд Ниедерман. Журналист на име Микаел Блумквист бе обрисувал Роналд Ниедерман като патологично болен убиец и психопат. Ниедерман смръщи вежди.
	Внезапно дойде есента, а той още беше там. Когато стана по-студено, купи електрическа печка от бензиностанцията на „ОК“. Не можеше да си обясни защо не напуска фабриката.
	На няколко пъти младежи влизаха с коли на терена пред сградата, паркираха, но никой така и не наруши спокойствието му и не влезе вътре. През септември една кола паркира пред фабриката и мъж в синьо ветроупорно яке провери вратите, обиколи наоколо, душейки. Ниедерман го наблюдаваше от прозореца на втория етаж. От време на време мъжът си записваше нещо в бележник. Остана двайсетина минути, преди да се огледа за последен път, да седне отново в колата си и да напусне мястото. Ниедерман си отдъхна. Нямаше представа кой бе мъжът и за какво беше дошъл, но изглежда, че проверяваше имота. Тогава не се сети, че смъртта на Залаченко е предизвикала осчетоводяване.
	Мислеше много за Лисбет Саландер. Не очакваше някога да я срещне отново, но тя го удивляваше и плашеше. Роналд Ниедерман не се страхуваше от живите хора. Но сестра му, неговата полусестра, му бе направила странно впечатление. Никой друг не го бе побеждавал по начина, по който тя го направи. Беше се върнала, въпреки че я бе погребал. Беше се върнала и го преследваше. Започна да се събужда, плувнал в студена пот, и разбра, че тя е заела мястото на призраците му.
	През октомври взе решение. Нямаше да напуска Швеция, преди да намери и унищожи сестра си. Макар и без план, животът му отново придоби смисъл и цел. Не знаеше къде се намира тя и как може да я издири. Седеше в стаята на втория етаж на тухлената фабрика и се взираше през прозореца ден след ден, седмица след седмица.
	Докато внезапно вишневочервената хонда не паркира пред сградата и за свое безкрайно учудване не видя Лисбет Саландер да излиза от колата. Бог е милостив, помисли си. Лисбет Саландер щеше да прави компания на двете жени, чиито имена вече не помнеше, в басейна на долния етаж. Чакането му свърши. Щеше да продължи нататък.


	Лисбет Саландер прецени ситуацията и намери, че положението е всичко друго, но не и под контрол. Мозъкът й работеше на пълни обороти. _Цък, цък, цък._ Все още държеше щангата в ръка, но осъзна, че е крехко оръжие срещу човек, който не изпитва болка. Бе заключена на около хиляда квадратни метра с робот убиец, дошъл от ада.
	Когато Ниедерман внезапно се раздвижи, тя хвърли щангата по него. Той спокойно я избягна. Лисбет набра скорост. Постави крак на една табуретка и се метна на най-близкия сандък, после се изкатери като паяк нагоре по още два сандъка. Спря и погледна надолу към Ниедерман, на около четири метра под нея. Той се бе спрял и изчакваше.
	— Слизай долу — каза спокойно. — Не можеш да избягаш. Краят ти е неизбежен.
	Тя се запита дали няма огнестрелно оръжие. Това вече щеше да е проблем.
	Той се наведе, вдигна един стол и го хвърли по нея. Тя се присви.
	Изведнъж Ниедерман се раздразни. Сложи крак на табуретката и се закатери след нея. Тя изчака почти да я стигне, зае позиция и с два бързи тласъка скочи и се приземи на горната част на друг сандък, на няколко метра оттам. Пропълзя по пода и грабна щангата.
	Ниедерман не беше тромав. Но знаеше, че не може да рискува да скочи от сандъците и да си счупи крак. Слезе бавно надолу и стъпи на пода. Просто бе принуден да се движи бавно и методично, бе посветил целия си живот на изкуството да владее тялото си. Почти докосваше пода, когато чу стъпки зад себе си. Успя съвсем навреме да извие тялото си, за да парира удара от щангата с рамо. Изпусна щика.
	Лисбет пусна щангата в мига, в който нанесе удара. Нямаше време да вдигне щика, но го изрита далеч от него, покрай сандъците, избягна удара на огромния му юмрук и се оттегли бързо нагоре по сандъците от другата страна на пътеката, която ги разделяше. С ъгълчето на окото си видя, че Ниедерман се протяга да я хване. Светкавично дръпна крака си. Сандъците стояха в две редици, подредени на три ката близо до пътеката и на два от другата страна. Тя се метна надолу към онези на двата етажа, опря гърба си и използва цялата сила на краката си. Сандъкът трябва да тежеше поне 200 килограма. Тя усети как се раздвижва и се сгромолясва на пътеката.
	Ниедерман видя сандъкът да се приближава и успя навреме да се хвърли настрана. Един от ръбовете на сандъка го удари в гърдите, но не го нарани. Спря. _Ама тя наистина се съпротивлява._ Закатери се след нея. Тъкмо подаде глава на третия ред на сандъците, когато тя го ритна. Ботинката й го уцели в челото. Той изрева и се изкатери до върха на купчината. Лисбет Саландер отново му избяга, като скочи обратно на сандъците, този път от другата страна на пътеката. Мигновено се претърколи през ръба и изчезна от полезрението му. Той чу стъпките й и я зърна да минава през вратата към вътрешната зала.


	Лисбет Саландер внимателно се огледа. _Цък._ Знаеше, че няма шанс. Докато избягва огромните юмруци на Ниедерман и се държи настрана, може да оцелее, но стори ли грешка — което рано или късно щеше да се случи, беше мъртва. Трябваше му да я докопа един-единствен път, за да приключи битката.
	Лисбет се нуждаеше от оръжие.
	_Пистолет. Картечен пистолет. Противотанкова граната. Противопехотна мина._
	_Каквото и да е, по дяволите!_
	Но нямаше достъп до нищо подобно.
	Огледа се.
	Наоколо нямаше оръжия.
	Само инструменти. _Цък._ Погледът й попадна върху триона, но щеше да отнеме много време, докато го принуди да легне на магарето за дърва. _Цък._ Видя железен шиш, който можеше да послужи за копие, но беше твърде тежък за нея. _Цък._
	Хвърли поглед през вратата и видя, че Ниедерман е слязъл от сандъците и е на около петнайсет метра от нея. И отново тръгва срещу нея. Тя започна да се отмества от вратата. Имаше може би пет секунди, преди Ниедерман да я стигне. Хвърли последен поглед на инструментите.
	_Оръжие… или убежище._ И внезапно се спря.


	Ниедерман не бързаше. Знаеше, че няма изход и че рано или късно щеше да хване сестра си. Но тя без съмнение беше опасна. Въпреки всичко си беше дъщеря на Залаченко. А той не искаше да бъде нараняван. По-добре да я остави да изчерпи силите си.
	Спря на прага на вътрешната зала и огледа купчината инструменти, парчета паркет и мебели. Лисбет не се виждаше никъде.
	— Знам, че си там вътре. Идвам и ще те намеря.
	Роналд Ниедерман застина и се ослуша. Едничкото, което чуваше, бе собственият му дъх. Тя се криеше. Усмихна се. Предизвикваше го. Идването й изведнъж се превърна в игра между брат и сестра.
	После чу невнимателен шум от неизвестно място, точно в средата на старата зала. Изви глава, но не разбра веднага откъде идва. После отново се усмихна. По средата на пода, малко встрани от останалите купчини, имаше петметров тезгях от дърво с кутии отгоре и летящи вратички отдолу на шкафа.
	Мина отстрани на тезгяха и хвърли поглед зад шкафа, за да се убеди, че тя не се опитва да го излъже. Празно.
	_Скрила се е вътре в шкафа. Ама че тъпо!_
	Дръпна първата вратичка в секцията най-отляво.
	Веднага дочу шум от движение навътре в шкафа. Звукът идваше от средната секция. Направи две бързи крачки и откърти вратата с триумфиращ израз на лицето.
	_Празно._
	После чу серия от остри гърмежи, които прозвучаха като пистолетни изстрели.
	Звукът бе толкова ненадеен, че отначало му бе трудно да разбере откъде идва. Изви глава. После усети силен натиск върху левия си крак. Не почувства болка. Погледна надолу към пода — навреме, за да види ръката на Лисбет Саландер да насочва пистолета за гвоздеи към десния му крак.
	_Тя беше под шкафа._
	Стоя като вцепенен през секундите, необходими й да насочи дулото към ботуша му и да изстреля още пет седеминчови гвоздея право в крака му.
	Той опита да се раздвижи.
	Отне му скъпоценни секунди да разбере, че краката му бяха приковани към прясно поставения паркет. Ръката на Лисбет Саландер премести пистолета за забиване на гвоздеи към левия му крак. Звучеше като автоматично оръжие, изстрелващо куршуми в бърза последователност. Тя успя да изстреля още четири седеминчови пирона, преди той да се опита да реагира.
	Запротяга се да сграбчи ръката й, но веднага загуби равновесие и успя да го възстанови, подпирайки се на шкафа, докато чуваше как пистолетът за гвоздеи продължава да стреля — _бум, бум, бум_. Беше се върнала на десния му крак. Видя, че изстрелваше пироните точно през петите и право в пода.
	Роналд Ниедерман изрева, обладан от внезапна ярост. Отново се протегна за ръката на Лисбет Саландер.
	От мястото си под шкафа Лисбет видя крачолите на панталоните му да се хлъзгат в знак, че се кани да се наведе. Пусна пистолета за гвоздеи. Роналд Ниедерман видя бързата й като змия ръка да изчезва под шкафа точно преди да я достигне.
	Протегна се за пистолета, но в същия момент, в който го стигна с края на пръста си, Лисбет Саландер дръпна кабела под шкафа.
	Разстоянието между пода и шкафа бе около двайсет сантиметра. Мобилизирайки цялата си сила, той обърна тезгяха. Лисбет Саландер го гледаше с огромни очи и обиден израз на лицето. Извъртя пистолета и стреля от половинметрово разстояние. Гвоздеите попаднаха в средата на пищяла му.
	В следващия миг тя пусна пистолета, със светкавична бързина се претърколи и скочи на крака извън обсега му. Отстъпи два метра и спря.
	Роналд Ниедерман се опита да се премести и отново загуби равновесие, залюля се напред-назад, размахвайки ръце във въздуха. Възстанови равновесието си и, бесен, се наведе напред.
	Този път докопа пистолета. Вдигна го и насочи дулото срещу Лисбет Саландер. Натисна спусъка.
	Нищо не се случи. Той удивено загледа пистолета. После вдигна отново поглед към Лисбет Саландер. Тя мълчаливо и безизразно държеше щепсела и контакта. Напълно побеснял, той хвърли пистолета по нея. Тя светкавично се отмести.
	После отново постави щепсела в контакта и дръпна към себе си пистолета за гвоздеи.
	Той срещна безизразните й очи и изведнъж изпита удивление. Вече знаеше, че го е победила. _Тя е свръхестествена._ Инстинктивно се опита да издърпа крака си от пода. _Тя е чудовище._ Успя да го повдигне на няколко милиметра, преди главичките на пироните да го спрат. Бяха пробили краката му на различни места и за да се освободи, трябваше буквално да разкъса краката си. Не без помощта на свръхчовешката си сила успя донякъде да се изтръгне от пода. Няколко секунди се олюляваше напред-назад, сякаш щеше да припадне. Но не се бе освободил. Видя, че между обувките му бавно се образува локва кръв.
	Лисбет Саландер седна точно срещу него на стол без облегалка и се опита да познае дали ще има сили да откъсне краката си от пода. След като не изпитваше никаква болка, бе само въпрос на сила да изтръгне гвоздеите, преминали през крака му. Седеше напълно неподвижно и десет минути наблюдава борбата му. През цялото време очите й бяха напълно безизразни.
	След малко се изправи, заобиколи го и опря пистолета за гвоздеи на гръбнака му, малко под врата.


	Лисбет Саландер трескаво размишляваше. Мъжът пред нея бе внасял, дрогирал, малтретирал и продавал жени. Беше убил поне осем души, включително един полицай в Госеберя и един член на МК „Свавелшьо“. Нямаше представа колко още живота имаше брат й на съвестта си, но благодарение на него я бяха преследвали из цяла Швеция като бясно куче и обвинили за три от неговите убийства.
	Пръстът й твърдо стоеше на спусъка.
	Беше убил Даг Свенсон и Мия Бергман.
	Заедно със Залаченко беше убил и нея и я беше заровил в Госеберя. И сега се бе върнал отново, за да я убие.
	Много по-малко бе нужно човек да се раздразни.
	Не виждаше причини да го остави да живее. Той я мразеше със страст, която тя не разбираше. Какво щеше да се случи, ако го предадеше на полицията? Процес? Доживотен затвор? Кога щяха да го пуснат в отпуск? Колко бързо щеше да избяга? И сега, когато баща й най-после го нямаше, колко години трябваше непрекъснато да се оглежда през рамо в очакване на деня, в който брат й пак щеше да се появи? Усети тежестта на пистолета. Можеше да приключи с всичко това веднъж завинаги.
	_Анализ на последствията._
	Прехапа долната си устна.
	Лисбет Саландер не се страхуваше нито от хора, нито от нищо. Разбра, че й липсва необходимата за това фантазия — достатъчно добро доказателство, че нещо не е наред с мозъка й.
	Роналд Ниедерман я мразеше и тя му отвръщаше със също така безмилостна омраза. Той бе в редицата на мъже като Маге Лундин и Мартин Вангер, като Александър Залаченко и още дузина други мръсници, които според нейния анализ нямаха никакво право да бъдат между живите. Ако можеше да ги събере всички на самотен остров и да ги унищожи с ядрено оръжие, щеше да е доволна.
	Но убийство? Струваше ли си? Какво щеше да стане с нея, ако го убие? Къде щеше да се укрива? Какво бе готова да пожертва срещу удоволствието да стреля с пистолета за гвоздеи за последен път?
	_Можеше да твърди, че е самозащита…_ не, едва ли с прикованите му за пода крака.
	Внезапно се сети за Хариет Вангер, която също бе измъчвана от баща си и брат си. Спомни си размяната на реплики с Микаел Блумквист, когато с най-остри думи бе заклеймила Хариет Вангер. Хариет Вангер беше виновна, че брат й Мартин Вангер продължи да убива година след година.
	— _Ти какво би направила?_ — я бе попитал Микаел.
	— _Щях да пребия до смърт проклетника_ — бе отговорила тя с убеждение, извиращо от дъното на ледената й душа.
	А сега се оказваше в абсолютно същата ситуация, в която се бе намирала и Хариет Вангер. Още колко жени щеше да убие Роналд Ниедерман, ако го оставеше да избяга? Тя бе с граждански права и социално отговорна за действията си. Колко години от живота си трябваше да пожертва? Колко години би желала Хариет Вангер да пожертва?


	После пистолетът за гвоздеи натежа толкова, че вече не можеше да го държи опрян на гръбнака му дори с двете си ръце.
	Смъкна оръжието и почувства, че се връща в реалността. Забеляза, че Роналд Ниедерман мърмори нещо несвързано. Говореше на немски. Говореше за някакъв дявол, който дошъл да го вземе.
	Тя изведнъж осъзна, че той не говори на нея. Струваше му се, че вижда нещо в другия край на стаята. Тя изви глава и проследи погледа му. Там нямаше нищо. Усети как косата й настръхва.
	Завъртя се, взе железния шиш, излезе във външната зала и потърси чантата си. Когато се наведе да я вдигне, видя щика на пода. Все още беше с ръкавици, затова взе оръжието.
	Поколеба се малко и го постави на видно място по средата на пътеката между сандъците. Използва желязното острие и поработи три минути, за да махне катинара, който препречваше изхода.


	Поседя неподвижно в колата си и дълго размишлява. Накрая извади мобилния си телефон. Отне й две минути да намери телефонния номер на мотоциклетен клуб „Свавелшьо“.
	— Да? — чу глас от другата страна.
	— Ниеминен — каза тя.
	— Един момент.
	Почака три минути, докато се обади Сони Ниеминен, действащ президент на МК „Свавелшьо“.
	— Кой е?
	— Няма значение кой е — каза Лисбет толкова тихо, че той едва различи думите.
	Дори не можеше да каже мъж или жена му звъни.
	— Така. Какво искаш?
	— Нужни са ти сведения за Роналд Ниедерман.
	— Тъй ли?
	— Тъй. Искаш ли да знаеш къде е, или не?
	— Слушам.
	Лисбет описа пътя до срутената тухлена фабрика край Нортеле. Каза, че ако Ниеминен побърза, ще го изчака.
	Затвори телефона, запали колата и подкара към бензиностанцията на „ОК“. Паркира така, че да вижда тухленото здание точно срещу себе си.
	Чака повече от два часа. Часът бе малко преди един и половина следобед, когато забеляза фургон да кара бавно по пътя под нея. Спря на закусвалнята на един паркинг, изчака пет минути, обърна и зави по горния път към тухлената фабрика. Започваше да се здрачава.
	Тя отвори жабката на колата, извади един бинокъл „Минолта 2×8“ и видя фургонът да паркира. Отвътре слязоха Сони Ниеминен, Ханс-Оке Валтари и още трима, които не познаваше.
	Когато Сони Ниеминен и приятелчетата му намериха вратата широко отворена, тя отново извади телефона си. Съчини съобщение и го изпрати в полицейската централа в Нортеле.

	УБИЕЦЪТ НА ПОЛИЦАИ РОНАЛД НИЕДЕРМАН СЕ НАМИРА В ТУХЛЕНАТА ФАБРИКА ПРИ БЕНЗИНОСТАНЦИЯ „ОК“ КРАЙ ШЕДЕРИД. СЕГА ЩЕ БЪДЕ УБИТ ОТ С. НИЕМИНЕН & ЧЛЕНОВЕ НА МК „СВАВЕЛШЬО“. В БАСЕЙНА НА ПАРТЕРА ИМА МЪРТВА ЖЕНА.

	Не долавяше движение във фабриката.
	Чакаше.
	Докато чакаше, извади сим картата си от телефона и я унищожи, като я наряза с ножичка за нокти. Смъкна прозореца на колата и изхвърли парченцата. После извади нова сим карта от портмонето си и я сложи в мобилния. Използваше кредитна карта на „Комвик“, техните карти бе почти невъзможно да бъдат проследени и намерени. Позвъни на „Комвик“ и зареди новата карта с 500 крони.
	Минаха единайсет минути, преди караулен отряд без сирени, но със запалени сини лампи да завие към фабриката откъм Нортеле. Паркираха на изхода на пътя. Няколко минути по-късно бяха последвани от още две полицейски коли. Посъветваха се и се отправиха в стегнат ред към фабриката, паркирайки до фургона на Ниеминен. Тя вдигна бинокъла. Видя един от полицаите да говори по радиостанция и да докладва номера на фургона. Полицаите се оглеждаха, но изчакваха. След две минути видя още един отряд да се приближава с висока скорост.
	Внезапно осъзна, че най-сетне всичко е свършило.
	Историята, започнала в деня на раждането й, сега приключваше в тухлената сграда.
	Беше свободна.
	Когато полицаите извадиха оръжие, сложиха бронежилетки и започнаха да се разпръскват около фабриката, Лисбет Саландер влезе в бензиностанцията и си поръча нескафе и сандвич в пластмасова опаковка. Яде права до масичка в бара.
	Беше тъмно, когато се върна при колата. Докато отваряше вратата, чу два далечни изстрела от нещо, което сметна за ръчно огнестрелно оръжие, от другата страна на пътя. Видя няколко черни фигури на полицаи да стоят и да се притискат до фасадата, близо до входа на портала. Чу още сирени и видя още един отряд да се приближава откъм Упсала. Няколко лични автомобила бяха спрели край пътя под нея и наблюдаваха зрелището.
	Стартира виненочервената си хонда, зави надолу по Е18 и се насочи към дома си в Стокхолм.


	Часът бе седем вечерта, когато Лисбет Саландер с безгранично раздразнение чу да звъни звънецът на входната врата. Лежеше във вана с все още димяща вода. Общо взето, имаше само един човек, който можеше да звъни на вратата й.
	Най-напред реши да не обръща внимание на звънеца, но на третото позвъняване въздъхна и уви хавлия около тялото си. Изду долната си устна и зашляпа към антрето.
	— Здравей — каза Микаел Блумквист, когато тя отвори.
	Тя не отвърна.
	— Чу ли новините?
	Тя поклати глава.
	— Мислех, че ще искаш да знаеш. Роналд Ниедерман е мъртъв. Убит е днес от банда от МК „Свавелшьо“ горе в Нортеле.
	— Наистина ли? — попита Лисбет Саландер с овладян глас.
	— Говорих с дежурните в Нортеле. Изглежда, е някаква вътрешна разправия. Ниедерман явно е бил измъчван и намушкан с щик. На мястото имало чанта с няколкостотин хиляди крони.
	— Тъй ли?
	— Бандата от Свавелшьо била заловена на място. На всичко отгоре оказали и съпротива. Имало престрелка и полицията повикала подкрепление от Стокхолм. „Свавелшьо“ капитулирали тази вечер към шест.
	— Така.
	— Старият ти приятел Сони Ниеминен от Сталархолмен гризнал дръвцето. Побягнал и опитал да си пробие път със стрелба.
	— Хубаво.
	Микаел Блумквист постоя мълчаливо няколко секунди. Гледаха се през процепа на вратата.
	— Преча ли? — попита той.
	Тя вдигна рамене.
	— Лежах във ваната.
	— Виждам. Трябва ли ти компания?
	Тя му хвърли остър поглед.
	— Нямам предвид във ваната. Нося франзели — каза той и вдигна плик. — Освен това купих и кафе за еспресо. Щом имаш кафемашина „Юра Импреса Х7“ в кухнята, не е зле да се научиш да я използваш.
	Тя вдигна вежди. Не знаеше дали да е разочарована, или облекчена.
	— Само компания?
	— Само компания — потвърди той. — Аз съм просто един добър приятел, който посещава друг добър приятел. Ако съм добре дошъл, имам предвид.
	Тя се поколеба някоя и друга секунда. Две години се бе държала на колкото се може по-далечно разстояние от Микаел Блумквист. И все пак, изглежда, той се бе залепил за живота й като дъвка под ученически чин и се появяваше ту в мрежата, ту в реалния живот. В мрежата беше добре. Там имаше само електрони и букви. В реалния живот пред вратата й той все още беше проклетият привлекателен мъж. Който познаваше тайните й така, както тя познаваше неговите.
	Погледна го и реши, че повече не изпитва чувства към него. Поне не _онези_ чувства.
	Фактически той се бе държал като неин приятел през цялата изминала година.
	Вярваше му. Може би. Яд я беше, че един от малцината, на които се доверяваше, бе мъж, когото през цялото време избягваше да срещне.
	Сега изведнъж се реши. Беше смешно да се преструва, че той не съществува. Вече не изпитваше болка, когато го виждаше.
	Отвори вратата и отново го допусна в живота си.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5275
	__Издание:__
	Стиг Ларшон. Взривената въздушна кула
	Шведска, първо издание
	Превод: Васа Ганчева
	Редактор: Росица Ташева
	Коректор: Нели Германова
	Художник на корицата: Стефан Касъров
	ИК „Колибри“, 2010 г.
	ISBN: 978-954-529-811-0