Рий попита Дженет дали някога е гледала квадрата светлина през прозореца. Дженет отвърна, че не е. Рий беше на горното легло, Дженет на долното. Двете чакаха килиите да се отключат за закуска. Беше поредната сутрин.

Изглежда, съкилийницата на Дженет беше изучавала доста квадрата. Рий обясни, че се появявал на стената срещу прозореца и започвал да се плъзга надолу и надолу, след което се спускал по масата им и накрая се озовавал на пода. Както можела да види Дженет, в момента той се намирал в средата на пода, ярък като слънце.

— Рий — каза Дженет. — Не ми се занимава с някакъв квадрат светлина.

— Аз пък казвам, че не може да не ти се занимава с квадрат светлина!. — Рий издаде онзи тръбящ звук през носа си, с който показваше, че е развеселена.

— Добре. Каквото и да означава това, мамка му — каза Дженет и съкилийницата й отново изтръби.

Рий беше свястна, но тишината я караше да изпитва безпокойство, досущ като малко дете. Беше влязла в затвора заради кредитни измами, фалшифициране и притежание на наркотици с намерението да ги продава. Не била особено добра в начинанията си, поради което се намираше тук.

Дженет беше прибрана за убийство — една зимна нощ на 2005 година бе наръгала съпруга си Деймиън в слабините с отвертка и защото беше друсан, той просто седна в един фотьойл и си остана там, докато кръвта му не изтече. Естествено, тя също се беше качила на черешата.

— Гледах часовника — каза Рий. — Засичах времето. На светлината й трябват двайсет и две минути, за да се премести от прозореца до пода.

— Обади се на „Гинес“ — отвърна Дженет.

— Снощи сънувах, че ям шоколадов кейк с Мишел Обама и тя направо побесня. „От това ще надебелееш, Рий!“ А после също започна да яде. — Рий изтръби. — Не. Измислих си го. Всъщност сънувах онази моя учителка. Все ми казваше, че не съм в правилната класна стая, и аз все й отговарях, че съм, тя казваше добре, започваше да преподава, после пак ми заявяваше, че съм объркала стаята, и аз отвръщах, че не съм. И целият час мина така. Направо вбесяващо. Ти какво сънува, Дженет?

— А… — Дженет се опита да си спомни, но не можеше. Покрай новата медитация като че ли спеше по-дълбоко. Преди се случваше да сънува кошмари с Деймиън. Обикновено той изглеждаше така, както на сутринта след като умря, с онази синкава кожа с цвета на разредено мастило.

Дженет беше питала д-р Норкрос дали според него сънищата й не са свързани с чувството за вина. Докторът присви очи към нея по онзи „сериозно ли ми говориш“ начин, който я подлудяваше, но с който бе свикнала, след което я попита дали според нея зайчетата са с клепнали уши. Да, добре. Ясно. Както и да е, онези сънища никак не й липсваха.

— Съжалявам, Рий. Нищо не се сещам. Каквото и да съм сънувала, изчезнало е.

Някъде на втория етаж на Крило Б се чуваше тракане на токове по цимент — някой надзирател правеше последна проверка преди вратите да се отворят.

Дженет затвори очи. Измисли си сън. В него затворът лежеше в руини. Тучни лози пълзяха по старите стени на килиите и шепнеха на пролетния ветрец. Таванът беше наполовина прояден от времето и само части от него все още се държаха. Двойка гущерчета пробяга по купчина ръждиви отломки. Във въздуха пърхаха пеперуди. Плътна миризма на пръст и гниещи листа изпълваше остатъците от килията. Боби, застанал до нея при една дупка в стената, беше впечатлен. Майка му беше археоложка. Тя бе открила това място.

— Според теб можеш ли да участваш в телевизионна игра, ако имаш криминално досие?

Видението се разпадна. Дженет изстена. Е, беше хубаво, докато го имаше. Животът на хапчета определено бе по-добър. Винаги можеше да си намери някое спокойно и тихо местенце. Трябваше да отдаде дължимото на доктора — с химия се живееше по-добре. Дженет отвори отново очи.

Рий се пулеше насреща й. Затворът не беше най-доброто място, но за момиче като нея може би бе по-безопасно да е тук. Навън сигурно просто щеше да влезе в трафика. Или да се опита да пробута дрога на наркоман, който е всичко друго, но не и такъв. Както беше направила.

— Какво има? — попита Рий.

— Нищо. Просто бях в рая, а голямата ти уста го прати по дяволите.

— Какво?

— Няма значение. Виж, мисля, че би трябвало да има игра, в която да можеш да играеш само ако имаш криминално досие. Можем да я наречем „Лъжи за награди“.

— Това си го бива. Каква ще е играта?

Дженет седна, прозя се и сви рамене.

— Ще трябва да поработя върху това. Нали разбираш, да измисля правилата.

Домът им беше такъв, какъвто бе и щеше да си остане винаги — свят без край, амин. Килия с дължина десет стъпки, с четири стъпки между леглата и вратата. Стените бяха от гладък цимент с цвета на овесена каша. Навиващите се на рулца снимки и пощенски картички (които никой не поглеждаше) бяха закрепени със син пластилин на единственото разрешено място. До едната стена имаше малка метална маса, а до отсрещната — нисък метален шкаф. От лявата страна на вратата се намираше металната тоалетна, където трябваше да клечат и да се извръщат, за да си създадат някакво илюзорно уединение. Прозорчето на вратата, което бе с двойно стъкло и на нивото на очите, откриваше изглед към късия коридор на Крило Б. Всеки сантиметър и предмет в килията бе пропит с вездесъщите миризми на затвор — пот, плесен, лизол.

Против волята си Дженет най-сетне погледна слънчевия квадрат между леглата. Намираше се почти до вратата — но нямаше да стигне по-далеч, нали? Щеше да си остане затворен като тях, освен ако вратата не се отвореше от някой надзирател или дистанционно от Будката.

— И кой ще е водещ? — попита Рий. — Всяка игра си има водещ. А какви ще са наградите? Трябва да са добри. Детайли! Трябва да измислим детайлите, Дженет.

Рий беше надигнала глава, навиваше на пръст една изрусена къдрица и гледаше Дженет. В горната част на челото й имаше белег, напомнящ отпечатък от скара — три дълбоки успоредни линии. Дженет не знаеше от какво е белегът, но можеше да се сети кой й го е направил — мъж. Може би баща й, може би брат й, приятел или някой, когото никога не е виждала дотогава и никога нямаше да види отново. Сред обитателите на затвора Дулинг имаше — меко казано — много малко история в печеленето на награди. И много истории с кофти типове.

Какво можеш да направиш? Да се самосъжаляваш. Да мразиш себе си или всички. Да се надрусаш, като смъркаш почистващи препарати. Можеш да правиш каквото си поискаш (в доста ограничените ти рамки), но това няма да промени положението. Следващият ти ред да завъртиш голямото бляскаво Колело на късмета ще дойде чак при следващото изслушване за предсрочно освобождаване. Дженет искаше да вложи всичко от себе си за своето. Имаше син, за когото да мисли.

Чу се силен тъп звук надзирателят в Будката отключи шейсет и две ключалки. Беше 6:30 и всички трябваше да излязат от килиите за сутрешно преброяване.

— Не знам, Рий. Помисли — каза Дженет. — Аз също ще помисля и после ще решим.

Спусна крака на пода и се изправи.

На няколко километра от затвора, на терасата на дом Норкрос, Антон Басейнджията почистваше басейна от мъртви буболечки. Басейнът беше подарък от д-р Клинтън Норкрос за жена му Лайла по случай десетата им годишнина. Видът на Антон често караше Клинт да се съмнява в мъдростта на подаръка си. Тази сутрин беше един от тези моменти.

Антон беше гол до кръста поради две основателни причини. Първо, денят се очертаваше горещ. Второ, коремът му беше твърд като камък. Антон Басейнджията беше целият в плочки. Ако решиш да стреляш по корема му, по-добре да го правиш под ъгъл заради рикошетите. Какво ядеше този тип? Купища чист протеин? Как тренираше? Като чистеше Авгиевите обори ли?

Антон вдигна очи и се усмихна под проблясващите стъкла на слънчевите си очила. Махна със свободната си ръка на Клинт, който гледаше от прозореца на голямата спалня на втория етаж.

— Господи — измърмори под нос Клинт и му махна в отговор. — Бъди по-човечен.

Клинт се дръпна от прозореца. В огледалото на затворената врата на банята се виждаше четирийсет и осем годишен бял мъж, бакалавър от Корнел, доктор по медицина от Нюйоркския университет, с шкембенце и тлъстини около кръста. Прошарената му брада го караше да прилича по-скоро на див еднокрак морски капитан, отколкото на мъжествен дървар.

Фактът, че възрастта и отпускащото се тяло го изненадват, му се струваше ироничен. Клинт никога не си бе падал по мъжката суетност, особено във варианта й на средната възраст, а натрупаният професионален опит само беше подсилил тази нагласа. Клинт мислеше всъщност за големия повратен момент в медицинската си кариера, който бе настъпил преди осемнайсет години, през 1999 г., когато един перспективен пациент, Пол Монпелие, беше дошъл при младия доктор с „криза на сексуалната амбиция“.

— Какво имате предвид под „сексуална амбиция“? — беше попитал Клинт. Амбициозните хора се стремяха към повишения. Човек не може да стане вицепрезидент на секса. Евфемизмът бе странен.

— Ами… — Монпелие като че ли обмисли различни обяснения. Накрая избра едно и си прочисти гърлото. — Още искам да го правя. Да действам.

— Това не ми се вижда необичайно амбициозно — каза Клинт. — А напълно нормално.

Клинт току-що бе завършил психиатрия и все още беше напорист. Това бе вторият му работен ден и Монпелие беше едва вторият му пациент.

(Първият му пациент беше една тийнейджърка с тревоги около кандидатстването й в колеж. Много бързо обаче се оказа, че момичето е изкарало 1570 точки по SAT. Клинт посочи, че резултатите й са отлични и че няма нужда от лечение или второ посещение. И беше написал Излекувана! в края на жълтата страница, на която си водеше бележки.)

Пол Монпелие, който се бе настанил във фотьойла от изкуствена кожа срещу Клинт, носеше къс бял пуловер и измачкан панталон. Седеше, преметнал крак върху крак, с глезен на коляното, и попипваше модната си обувка, докато говореше. Клинт го беше видял да паркира лъскава червена спортна кола на паркинга пред ниската сграда. Издигането по хранителната верига във въгледобивния бизнес беше позволило на Пол Монпелие да си купува подобни играчки, но унилото му, дори изтерзано лице напомняше на Клинт за старите комикси с Бигъл Бойс, които тормозеха Скрудж Макдък.

— Жена ми казва… е, не с толкова думи, но смисълът е ясен, нали разбирате. Тоест подтекстът. Иска да престана. Да се откажа от сексуалната си амбиция. — Той вирна брадичка.

Клинт проследи погледа му. От тавана висеше въртящ се вентилатор. Ако Монпелие качеше сексуалната си амбиция там, тя щеше сериозно да пострада.

— Да се върнем назад, Пол. Как изобщо се повдигна темата между вас и жена ви? С какво се започна?

— С една моя забежка. Глупава и необмислена връзка. И Ронда жена ми — ме изрита! Обясних й, че не е заради нея, че… че имам нужда, нали разбирате? Мъжете имат нужди, които жените невинаги разбират. — Монпелие завъртя глава и изсумтя раздразнено. — Не искам да се развеждам! Част от мен смята, че тя е онази, която трябва да свикне с това. С мен.

Тъгата и отчаянието му бяха съвсем истински и Клинт можеше да си представи болката, която поражда внезапната промяна — постоянно да митарства, да яде сам блудкави омлети в евтини ресторанти. Депресията не беше клинична, но беше значителна и заслужаваше внимание и грижи, въпреки че си я беше навлякъл самият Пол.

Монпелие се наведе напред над оформящото се шкембе.

— Нека бъда честен. Наближавам петдесетте, доктор Норкрос. Най-добрите ми секс дни са в миналото. Отказах се от тях заради нея. Отдадох й ги. Сменях памперси. Посещавах всички игри и състезания, събрах пари за колеж. Отговарях на всички точки от въпросника за брак. Защо да не можем да стигнем до някакво споразумение по този въпрос? Защо всичко трябва да е толкова ужасно и да причинява разколи?

Клинт чакаше, без да отговаря.

— Миналата седмица бях у Миранда. Жената, с която спях. Направихме го в кухнята. Направихме го в спалнята. Почти успяхме да го направим трети път под душа. Бях адски щастлив! Ендорфини! А после се прибрах у дома, седнахме на чудна семейна вечеря, играхме скрабъл и всички се чувствахме страхотно! Къде е проблемът? Това е изкуствен проблем, ако питате мен. Защо да не мога да имам някаква свобода? Толкова много ли искам? Толкова ли е безобразно?

За няколко секунди се възцари пълна тишина. Монпелие гледаше Клинт. Добри думи се въртяха в главата на Клинт като попови лъжички. Лесно можеше да ги хване, но въпреки това се въздържа.

На стената зад пациента му беше опряна сложена в рамка репродукция на Хокни, която Лайла беше дала на Клинт, за да „създаде уют“ в кабинета си. Той възнамеряваше да я окачи по-късно през деня. До репродукцията имаше отворени кашони с медицинска литература.

Някой трябва да помогне на този човек, помисли си младият доктор. И това трябваше да стане в някоя приятна и тиха стая като тази. Но дали това бе работа на доктор Клинтън Р. Норкрос?

В края на краищата той беше положил сериозни усилия да стане доктор, а не беше разчитал на спестявания за колеж. Бе израснал в трудни условия и бе плащал за образованието си по свой начин, понякога с повече от пари. За да стигне до сегашното си положение, беше правил неща, за които никога не бе разказвал на жена си и никога нямаше да го направи. Заради това ли беше всичко? За да лекува сексуално амбициозния Пол Монпелие?

На широкото лице на Монпелие се появи мека извинителна гримаса.

— Ох, господи. Не го правя добре, нали?

— Справяте се чудесно — каза Клинт и през следващите трийсет минути съзнателно загърби съмненията си. Разчепкаха ситуацията; разгледаха я от всички страни; обсъдиха разликата между желанието и нуждата; разговаряха за г-жа Монпелие и баналните й (според Монпелие) креватни предпочитания; дори направиха изненадващо откровено отклонение към най-ранните сексуални преживявания на Пол Монпелие, когато мастурбирал, използвайки челюстите на плюшения крокодил на малкото си братче.

Верен на професионалните си задължения, Клинт попита Монпелие дали някога не е помислял да си причини вреда. (Не.) Попита как би се почувствал Монпелие, ако ролите са разменени. (Той заяви, че щял да й каже да прави онова, от което има нужда.) Как се вижда Монпелие след пет години? (И тогава мъжът с белия къс пуловер се разплака.)

В края на сеанса Монпелие каза, че вече очаквал с нетърпение следващата им среща. Веднага щом той си тръгна, Клинт вдигна телефона. Каза да прехвърлят всичките му обаждания за психотерапевт в съседното градче Мейлок. Операторът го попита за колко време.

— Докато не съобщят за снеговалеж в ада — отвърна Клинт, докато гледаше как лъскавата червена кола на Монпелие излиза от паркинга, за да не дойде никога повече.

След това звънна на Лайла.

— Здравейте, доктор Норкрос. — Гласът й го накара да изпита чувството, което изпитва (или би трябвало да изпитва) човек, когато казва, че сърцето му пее. Тя го попита как върви вторият му ден.

— Току-що мина най-побърканият човек в Америка — каза той.

— О? Баща ми ли е идвал? Обзалагам се, че го е побъркала репродукцията на Хокни.

Жена му имаше бърз ум, беше мила и толкова силна, колкото и бърза. Лайла го обичаше, но никога не пропускаше да го изкара от релси. Клинт си помисли, че сигурно има нужда от това. Може би повечето мъже имаха.

— Ха-ха — отвърна той. — Виж, за онова свободно място в затвора, за което спомена. Откъде чу за него?

Последваха една-две секунди мълчание, докато жена му смели въпроса. И му отговори с въпрос:

— Клинт, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Клинт изобщо не беше помислял, че тя ще се разочарова от решението му да зареже частната практика и да я смени с държавна. Беше сигурен, че ще го подкрепи.

Благодари на бога за Лайла.

За да обере сивата четина под носа си, Клинт трябваше да изкриви лице така, че заприлича на Квазимодо. Снежнобял твърд косъм стърчеше от лявата му ноздра. Антон можеше да се перчи колкото си иска, но белите косми в носа очакват всеки мъж, плюс онези в ушите. Клинт успя да подкастри този.

Никога не бе имал телосложението на Антон — дори през последната година в гимназията, когато законът му даде независимост и той заживя самостоятелно и сам решаваше за себе си. Клинт бе по-дългокрак, по-слаб, без плочки на корема, но стегнат, също като сина си Джаред. В спомените му Пол Монпелие бе по-тлъст от човека, когото Клин виждаше тази сутрин в огледалото. Но въпреки това приличаше повече на него, отколкото на онзи младеж. Къде ли беше сега Пол Монпелие? Дали беше намерил решение на кризата си? Най-вероятно. Времето лекува всички рани. Разбира се, както е отбелязал един шегаджия, то и наранява всичко зараснало.

Клинт нямаше повече от обичайното — тоест здравословно, напълно съзнателно и основано на фантазии — желание да чука извън брака. За разлика от Пол Монпелие, неговото положение не беше някаква криза. А нормален живот във вида, в който го разбираше — обръщане на улицата след красиво момиче, инстинктивно поглеждане към жена с къса пола, докато тя слиза от колата, почти подсъзнателната страст по някой от моделите на телевизионната игра „Цената е добра“. Печално и може би малко комично беше как годините те отдалечават все повече и повече от тялото, което ти е харесвало, и оставят старите инстинкти (не амбиции, слава богу) в миналото, подобно на аромата на готвено много след като вечерята е приключила. А дали съдеше сам всички мъже? Не. Той беше просто член на племето. Жените представляваха истинските загадки.

Клинт се усмихна на отражението си. Беше гладко избръснат. Беше жив. Беше на същата възраст като Пол Монпелие през 1999 година.

— Хей, Антон. Иди си го начукай — каза той на огледалото. Перченето беше фалшиво, но поне направи усилието.

От спалнята зад банята чу изщракване на ключалка, отваряне на чекмедже и глухо тупване, когато Лайла остави колана с кобура в чекмеджето, затвори го и го заключи отново. Чу я как въздъхва и се прозява.

Тъй като можеше вече да е заспала, Клинт се облече тихо и вместо да седне на леглото и да си обуе обувките, ги взе, за да ги отнесе долу.

Лайла се прокашля и каза:

— Всичко е наред. Още съм будна.

Клинт не беше сигурен, че това е напълно истина — Лайла се беше проснала в леглото, след като бе разкопчала само горното копче на униформения си панталон. Дори не се беше пъхнала под завивките.

— Сигурно си уморена. Излизам. Всичко наред ли е на Маунтън?

Снощи му беше пуснала есемес, че имало катастрофа на Маунтън Рест Роуд: Не ме чакайте. Беше необичайно, макар и не нещо нечувано. Двамата с Джаред си бяха опекли пържоли на скара и бяха изпили по една „Анкор Стиймс“ на терасата.

— Една каросерия се отделила. На търговската верига за домашни любимци, нали я знаеш. Преобърнала се и блокирала целия път. Навсякъде беше заринато с котешки тоалетни и кучешка храна. Наложи се да ги разчистваме с булдозер.

— Звучи като лайняно шоу. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Хей. Искаш ли да започнем да тичаме заедно? — Идеята му хрумна на момента и веднага му повдигна духа. Не можеш да накараш тялото си да престане да се отпуска и да дебелее, но можеш поне да се бориш.

Лайла отвори дясното си око — светлозелено в полутъмната стая със спуснати завеси.

— Не и тази сутрин.

— Разбира се, че не — отвърна Клинт. Прегърна я, като си мислеше, че тя ще му върне целувката, но Лайла само му пожела успешен ден и заръча Джаред да изхвърли боклука. Окото й се затвори. Зелен проблясък… и после нищо.

Миризмата в бараката беше почти непоносима.

Голата кожа на Иви настръхна и тя трябваше да преглътне, за да не повърне. Вонеше на изгорени химикали, на пушек от стари есенни листа и развалена храна.

Една от нощните пеперуди беше в косата й, сгушена и туптяща окуражаващо. Като дишаше колкото се може по-плитко, Иви се огледа.

Сглобяемата барака се използваше за забъркване на дрога. В средата й имаше газова печка, свързана с жълтеникави тръби с две бели метални кутии. На плота до стената имаше табли, стомни с вода, отворен пакет херметически затварящи се найлонови торбички, епруветки, малка лула с обгоряла чашка и умивалник с маркуч, който излизаше под мрежата, която Иви бе дръпнала, за да влезе. Празни бутилки и смачкани консервени кутии по пода. Разнебитен сгъваем стол с логото на „Дейл Ърнхард-младши“ на гърба. Сива карирана риза, смачкана на топка в ъгъла.

Иви изтръска поне част от мръсотията по ризата и я навлече. Полите й стигаха до задника и бедрата й. До неотдавна дрехата бе принадлежала на един отвратителен тип. Петно с формата на Калифорния на гърдите подсказваше, че отвратителният тип обича майонеза.

Тя клекна до кутиите и издърпа пожълтелите тръби. После завъртя на един сантиметър кранчетата на бутилките с пропан.

Излезе от бараката, пусна мрежата и спря, за да вдиша дълбоко по-свежия въздух.

На стотина метра от нея покрай дървената подпорна стена имаше каравана до чакълена площадка, на която бяха паркирани камион и две коли. На въже за простиране висяха три изкормени заека — от единия все още капеше кръв, — както и няколко избелели къси панталони и дънково яке. Коминът на караваната бълваше пушек.

Погледна към рядката гора и полето, откъдето беше дошла. Дървото вече не се виждаше. Тя обаче не беше сама — пеперудите бяха покрили покрива на бараката и пърхаха с крилца.

Тръгна покрай подпорната стена. Сухи клечки се забиваха в стъпалата й, един камък я поряза по петата. Тя обаче не забави крачка. Бързо се изцеляваше. Спря при въжето за пране и се заслуша. Чу мъжки смях, включен телевизор и десет хиляди червея в земята наоколо — обогатяваха почвата.

Все още кървящият заек обърна замъглени очи към нея. Тя го попита какво става.

— Трима мъже и една жена — каза заекът. Една муха отлетя от раздраните му черни устни, завъртя се и се насочи към отвора на увисналото ухо. Иви я чу да бръмчи вътре. Не я винеше тя правеше онова, което правят всички мухи, но й беше мъчно за заека, който не заслужаваше такава гадна участ. Иви обичаше всички животни, но най-вече по-малките — онези, които щъкаха по поляни и подскачаха в шумата, онези с крехките криле и криещи се в дупки.

Обгърна с длан главата на умиращия заек отзад и нежно придърпа покритата със засъхнала кръв уста към своята.

— Благодаря — прошепна Иви и го остави да притихне.

Едно от предимствата да живееш точно в това кътче на Апалачите бе, че можеш да си позволиш прилична къща с две държавни заплати. Домът на Норкрос имаше три спални и се намираше в комплекс от подобни постройки. Къщите бяха красиви, просторни, но без да изглеждат нелепо, с достатъчно големи да риташ топка поляни и гледки, които през зелените сезони бяха тучни, хълмисти и гористи. Малко депресиращото на комплекса бе, че дори при намалените цени почти половината от доста атрактивните му къщи пустееха. Единственото изключение беше къщата за демонстрации горе на хълма — тя се поддържаше чиста, лъсната и обзаведена. Лайла твърдеше, че е само въпрос на време някой „готвач“ да се нанесе в нея и да си направи лаборатория за производство на дрога. Клинт й бе казал да не се безпокои, защото познавал шерифа. Всъщност двамата поддържаха почти редовна връзка.

(„Тя по дъртаци ли си пада?“ — отвърна Лайла, като запърха с мигли и притисна бедро в неговото.)

На горния етаж на дома беше голямата спалня, стаята на Джаред и трета стая, която двамата с Лайла използваха като домашен офис. Кухнята долу беше просторна и открита, разделена от дневната от плот. Отдясно на дневната, зад затворените френски врати, беше рядко използваната трапезария.

Клинт пиеше кафе и четеше „Ню Йорк Таймс“ на айпада си на кухненския плот. Земетресение в Северна Корея с неизвестно колко жертви. Севернокорейското правителство твърдяло, че пораженията били минимални поради „превъзходното строителство“, но имаше снимки от телефони, показващи покрити с прах трупове и развалини. Нефтена платформа се подпалила в Аденския залив, вероятно в резултат на саботаж, но все още никой не бил поел отговорност. Всяка страна в региона направила дипломатически еквивалент на група момчета, които чупят прозорец при игра на бейзбол и хукват към къщи, без да поглеждат назад. В пустинята на Ню Мексико ФБР вече четирийсети ден беше в патова ситуация с милицията на Кинсман Брайтлийф (иначе Скот Дейвид Уинстед-младши). Веселата банда отказвала да плаща данъци, да приеме законността на Конституцията и да предаде запасите си от автоматично оръжие. Когато научаваха, че Клинт е психиатър, хората често го караха да слага диагнози на политици, звезди и други известни личности. Той обикновено се въздържаше, но в този случай беше готов да постави дистанционна диагноза — Кинсман Брайтлийф страдаше от някакъв вид дисоциативно разстройство.

В края на първа страница имаше снимка на млада жена с празни очи, стояща пред барака в Апалачите с бебе на ръце под заглавие „Рак във Въглищния окръг“. Това накара Клинт да си спомни изтичането на химикали в една местна река преди пет години. Инцидентът бе довел до едноседмично спиране на водата. Сега всичко уж беше добре, но Клинт и семейството му продължиха да пият бутилирана вода — за всеки случай.

Слънцето стопляше лицето му. Той погледна към двата големи бряста в задния двор, зад басейна. Дърветата го накараха да си мисли за братя, сестри, за съпрузи и съпруги — сигурен беше, че под земята корените им са сплетени в смъртна схватка. Тъмнозелени планини се извисяваха в далечината. Облаците сякаш се топяха в тигана на ясното синьо небе. Птици летяха и пееха. Не беше ли жалко как една красива страна се попилява от хората. Това също беше лаф на един дърт шегаджия.

На Клинт му харесваше да вярва, че страната не се попилява от него. Никога не беше очаквал да има гледка като тази. Запита се колко ли трябва да остарее и омекне, преди да започне да вижда логика, че едни хора изкарват късмет, а други си остават несретници.

— Здрасти, татко. Как е светът? Става ли нещо добро?

Клинт откъсна поглед от прозореца. Джаред влизаше в кухнята и тъкмо дърпаше ципа на раницата си.

— Момент… — Той прелисти две електронни страници. Не искаше да изпраща сина си на училище с новини за разлят петрол, милиции и рак. А, точно онова, което му трябваше. — Физиците смятат, че вселената може да продължи да съществува вечно.

Джаред затършува в шкафчето за снакс, намери един „Нутрибар“ и го напъха в джоба си.

— И това според теб добро ли е? Можеш ли да обясниш какво искаш да кажеш?

Клинт се замисли за момент, преди да осъзнае, че синът му го поднася.

— Виждам какво правиш. — Погледна Джаред и почеса клепача си със среден пръст.

— Няма какво да се срамуваш, татко. Нали сме син и баща. Всичко си остава между нас. — Джаред си наля кафе. Пиеше го чисто, както го пиеше Клинт, когато стомахът му бе млад.

Машината за кафе беше до умивалника и прозореца, гледащ към задната тераса. Джаред отпи и се загледа през него.

— Сигурен ли си, че е добра идея да оставяш мама сама с Антон?

— Хайде тръгвай — каза Клинт. — Върви на училище да научиш нещо.

Харесваше сина си. Първата дума на Джаред беше „Учи!“ и я беше произнесъл така, че се римуваше с куче. „Учи! Учи!“ Беше привлекателно момче, любопитно и добронамерено, и стана привлекателен младеж, все така любопитен и добронамерен. Клинт се гордееше, че са му осигурили сигурен и стабилен дом, за да може да бъде все повече и повече себе си. Собствената му младост не беше такава.

Напоследък често си мислеше да даде на момчето презервативи, но не искаше да говори за това с Лайла, нито пък да окуражава каквото и да било. Не искаше дори да мисли за подобно нещо. Джаред твърдеше, че с Мери са просто приятели, и може би дори го вярваше. Клинт обаче виждаше как синът му я гледа — така, както гледаш някой, който искаш да бъде твой много, ама много близък приятел.

— Здрависването на Малката лига — каза Джаред и вдигна ръце. — Още ли го помниш?

Помнеше го — чукване на юмруци, вдигане и сплитане на палци, въртене на ръце, плавно дланите надолу, после пляскане два пъти над главата. Макар да бе изтекло доста време, здрависването мина идеално и двамата се разсмяха. Сутринта стана някак по-светла.

Джаред излезе и замина преди Клинт да се сети какво трябваше да каже на сина си за боклука.

Още една особеност на остаряването забравяш онова, което си искал да запомниш, и запомняш нещата, които искаш да забравиш. Звучеше като лаф на дъртия шегаджия. Трябваше да поръча да му го избродират на възглавница.

Тъй като от шейсет дни фигурираше в списъка на затворничките с добро поведение, Дженет Сорли имаше привилегии в общата стая три пъти седмично, между осем и девет сутринта. Реално това означаваше между осем и девет без пет, защото шестчасовата й смяна в дърводелската работилница започваше в девет. Там тя прекарваше повечето време в дишане на лак през тънка памучна маска и лакиране на краката на столове. За това изкарваше по три долара на час. Парите отиваха в сметка, с която щеше да разполага, когато излезе на свобода (затворничките наричаха сметките си „Свободен паркинг“ като на играта „Монополи“). Самите столове се продаваха в затворническия магазин от другата страна на Шосе 17. Някои вървяха по шейсет долара, повечето по осемдесет, и затворът ги продаваше добре. Дженет не знаеше къде отиват парите, а и не й пукаше. Пукаше й обаче за привилегиите в общата стая. Там имаше голям телевизор, игри и списания. Имаше също машини за снакс и газирани напитки, които работеха само с монети от по двайсет и пет цента, а затворничките нямаха такива, защото се смятаха за контрабанда (Параграф 22!), но поне можеше да си купиш нещо от лавката. (Освен това в определените часове през седмицата общата стая ставаше място за свиждане и опитните посетители като сина на Дженет Боби носеха много монети от по двайсет и пет цента.)

Тази сутрин тя седеше до Ейнждъл Фицрой и гледаше сутрешния блок по Канал 7 от Уийлинг. Новините бяха обичайните — стрелба от кола, пожар в трансформатор, жена, арестувана за нападение срещу друга жена на „Монстър Трък Джем“, разправии в щатския парламент заради нов мъжки затвор, който бил построен върху сметище и имал проблеми с конструкцията. На националния фронт обсадата на Кинсман Брайтлийф продължаваше. В другия край на света имаше предположения за хиляди жертви при земетресение в Северна Корея, а лекари от Австралия съобщаваха за плъзването на заболяване, предизвикващо сънливост и като че ли засягащо само жени.

— Това трябва да е от дрога — каза Ейнджъл Фицрой, която похапваше „Туикс“: беше го намерила в подноса на машината за снакс. Гризваше съвсем по малко, за да има за по-дълго.

— Кое? Спящите жени, мацката от „Монстър Трък Джем“ или онзи тип, дето става за риалити шоу?

— Може да е всичко, но имах предвид мацката от джема. Веднъж бях на един и се кълна, че всички до хлапетата бяха друсани или напушени. Искаш ли? — Скри остатъците от сладкиша в присвитата си длан (офицер Лампли можеше да наблюдава общата стая през камерите) и предложи на Дженет. — Не е толкова вехто, колкото някои други тук.

— Ще пропусна — отвърна Дженет.

— Понякога виждам неща, от които ми се иска да не бях жива — унило каза Ейнджъл. — Или ми се приисква всички останали да бяха мъртви. Виж само. — Тя посочи новия плакат между машините за снакс и газирани напитки. На него имаше дюна и отдалечаващи се следи, които изчезваха някъде в безкрая. Под снимката се мъдреше посланието: ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ИДВА.

— Човекът стигнал, ама къде? Къде е това място? — каза Ейнджъл.

— Ирак? — предположи Дженет. — Може да е в следващия оазис.

— Не, умрял е от сърдечен удар. Лежи там, където не може да го видим, с изцъклени очи и почерняла кожа. — Ейнджъл не се усмихваше. Ейнджъл беше сериозен човек от сериозен край — от онези, в които се дъвчеше кора и хората бяха закърмени с контрабанден алкохол. Беше влязла в затвора за нападение, но Дженет подозираше, че вероятно се е отчела по повечето категории на криминалния списък. Лицето й беше цялото кокали и ъгли, изглеждаше достатъчно кораво, за да троши павета. Беше прекарала доста време от престоя си в Дулинг в Крило В. В Крило В излизаш навън само по два часа на ден. Това беше мястото за лоши момичета.

— Не ми се вярва да почернееш дори ако си получил сърдечен удар в Ирак — каза Дженет. Щеше да е грешка да не се съгласи (дори на шега) с Ейнджъл, която имаше „проблеми с гнева“, както обичаше да се изразява д-р Норкрос. Тази сутрин обаче Дженет беше настроена авантюристично.

— Искам да кажа, че това са пълни дивотии — отвърна Ейнджъл. — Предизвикателството е просто да изкараш шибания ден, както сигурно много добре знаеш.

— Кой според теб го е сложил? Доктор Норкрос ли?

Ейнджъл изсумтя.

— Норкрос има повече акъл. Не, това е работа на комендант Коутс. Джа-а-анис. Много си пада по мотивациите. Виждала си плаката в кабинета й.

Дженет го беше виждала — беше тъп. На плаката имаше котенце, висящо от клон. Дръж се, бебче, как ли пък не. Повечето котенца тук вече бяха паднали от клоните си. Някои дори си нямаха дървета.

По новините показваха снимка на избягал затворник.

— Еха — рече Ейнджъл. — Изобличава лъжата, че черното е хубаво, нали?

Дженет не отговори. Истината беше, че все още харесваше типове с гадни очи. Работеше по въпроса с д-р Норкрос, но засега продължаваше да изпитва влечение към мъже, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще решат да опрат гола жица в гърба ти, докато си под душа.

— Макдейвид е в една от килиите на Норкрос в Крило А — каза Ейнджъл.

— Откъде чу това? — Кити Макдейвид беше една от любимките на Дженет — умна и борбена. Носеха се слухове, че навън се била забъркала с доста сериозна компания, но в нея нямаше истинска злина, освен насочената към самата нея. В някакъв момент в миналото си била сериозно отдадена на рязането — белезите покриваха гърдите, хълбоците и бедрата й. И имаше периоди на депресия, макар че хапчетата, които й даваше Норкрос, като че ли й помагаха с това.

— Ако искаш да знаеш всичките новини, трябва да идваш тук по-рано. Чух го от нея. — Ейнджъл посочи Мора Дънбартън, възрастна доверена питомка, която беше тук до живот. В момента Мора слагаше списания по масите от количката си. Правеше го безкрайно внимателно и прецизно.

Бялата й коса стърчеше около главата й като мъглява корона. На краката си носеше тежки поддържащи шини с цвета на захарен памук.

— Мора! — повика я Дженет — но тихо. Викането в общата стая беше категорично забранено; единственото изключение се отнасяше за децата по време на свиждане и за месечните парти вечери. — Ела, приятелко!

Мора забута бавно количката към тях.

— Имам „Севънтийн“ — каза тя. — Някоя от вас да проявява интерес?

— Не проявявах, когато бях на седемнайсет — отвърна Дженет. — Какво става с Кити?

— Крещя досред нощ — каза Мора. — Странно, че не си я чула. Изкарали я от килията, били й инжекция и я сложили в А. Сега спи.

— Какво е крещяла? — попита Ейнджъл. — Или просто е крещяла?

— Крещяла, че Черната кралица идвала — отвърна Мора. — Щяла да пристигне днес.

— Арета Франклин ще изнася представление ли? — попита Ейнджъл. — Тя е единствената черна кралица, за която знам.

Мора не я слушаше, а зяпаше синеоката блондинка на корицата на списанието.

— Сигурни ли сте, че не искате този „Севънтийн“? Има доста хубави празнични рокли.

— Не нося такива дрехи, освен ако нямам корона — каза Ейнджъл и се разсмя.

— Доктор Норкрос говорил ли е с Кити? — попита Дженет.

— Още не — отвърна Мора. — Навремето имах красива рокля. Наистина красива — синя, префърцунена. Мъжът ми й направи дупка с ютията. Стана случайно. Опитваше се да ми помогне. Никой обаче не го беше научил да глади. Повечето мъже така и не се научават. А сега и той няма, това е сигурно.

Ейнджъл и Дженет премълчаха. Добре се знаеше какво е направила Мора Дънбартън на съпруга си и двете си деца. Направила го беше преди трийсет години, но някои престъпления не се забравят.

Три или четири години по-рано (или може би пет или шест — събитията се отдалечаваха устремно от нея и нещата ставаха неясни) на един паркинг зад Кмарт в Северна Каролина един мъж бе казал на Тифани Джоунс, че се е запътила към неприятности. Колкото и да беше мъгляво последното десетилетие и половина, този момент си остана запечатан в ума й. Чайки крещяха и ровеха боклуците около товарната рампа на Кмарт. Ситният дъжд валеше по прозореца на джипа, в който седеше тя и който принадлежеше на мъжа, твърдящ, че се е запътила към неприятности. Типът беше ченге в мола. Тя току-що му беше направила свирка.

Преди това я беше спипал да краде дезодорант. Споразумението, до което стигнаха, беше напълно разбираемо и очаквано — тя му прави свирка, той я пуска. Тлъст кучи син. Достигането до хуя му между шкембето, дебелите бедра и волана си беше сериозна операция. Но Тифани беше вряла и кипяла и това беше толкова дребно нещо, че дори нямаше да влезе в списъка на делата й, ако не беше казаното от него.

— Сигурно ти е гадно, а? — На потното му лице се изписа съчувствена гримаса, докато се гърчеше в седалката и се мъчеше да свали яркочервените си найлонови шорти, които вероятно бяха единственото нещо, което бе успял да намери за свинските си размери. — Разбираш, че си се запътила към неприятности, когато се озоваваш в положение като това и ти се налага да духаш на такъв като мен.

До този момент Тифани беше приела, че онези, които посягат — такива като братовчед й Труман, — трябва да живеят в непрекъснато отрицание. Как иначе биха могли да продължат? Как можеш да нараняваш и унижаваш човек, когато напълно осъзнаваш какво правиш? Е, оказваше се, че можеш — и такива като прасето, минаващо за охранител, го правеха. Това откровение беше истински шок, който изведнъж обясни толкова много неща за целия й лайнян живот. Тифани не беше сигурна, че някога ще успее да го преодолее.

Три-четири нощни пеперуди пърхаха в плафона над плота. Крушката беше изгоряла. Нямаше значение — в караваната влизаше достатъчно утринна светлина. Пеперудите се блъскаха в стъклото, малките им сенки се мятаха насам-натам. Как бяха влезли вътре? И между другото, как самата тя се беше озовала тук! За известно време, след някои трудности в края на тийнейджърските години, Тифани бе успяла да си изгради някакъв живот. През 2006 работеше като сервитьорка в едно бистро и припечелваше добре от бакшишите. Имаше двустаен апартамент в Шарлотсвил и гледаше на балкона папрат. Справяше се доста добре за момиче, отпаднало от гимназията. През уикендите обичаше да наема един едър червеникавокафяв кон, казваше се Молин: беше кротък и имаше равен галоп и тя излизаше да го язди в Шенандоа. А сега се намираше в каравана на гъза на географията в Апалачите и не се беше запътила към, а си имаше неприятности. Е, поне те бяха увити в памук. Не жилеха така, както очакваш, което бе може би най-лошото, защото беше нагазила твърде навътре, до точката, от която не можеш дори…

Чу някакво глухо тупване и в следващия миг беше на пода. Бедрото й туптеше на мястото, където го беше ударила в ръба на плота.

Труман я гледаше отгоре с увиснала цигара между устните.

— Крек курвата на земята. — Беше с каубойските си ботуши, боксерки и нищо друго. Плътта му беше опъната по ребрата като лепенка. — Земята под крек курвата — повтори Труман и плесна с ръце пред лицето й, сякаш беше някакво лошо куче. — Не чуваш ли? Някой тропа на вратата.

Тру беше такъв задник, че онази част от Тифани, която бе все още жива — частта, която понякога я караше да се среше или да се обади на онази Илейн от клиниката за семейно планиране, която я увещаваше да се запише в списъка за изолация и детоксикация — го наблюдаваше понякога развеселено и с истински научен интерес. Тру беше стандарт за задници. Понякога Тифани се питаше: „Дали Еди-кой-си е по-голям задник от Труман?“. Малцина можеха да се сравняват с него — всъщност официално единствените досега бяха Доналд Тръмп и канибалите. Списъкът с престъпления на Труман беше много дълъг. Като момче пъхал пръст в задника си и го бутал в носовете на по-малките. По-късно крадял от майка си и залагал бижутата й. Тъкмо той беше пристрастил Тифани към метамфетамините онзи следобед, когато се беше отбил да види хубавия й апартамент в Шарлотсвил. Идеята му за шега беше да изгаси цигарата си в голата ти кожа, докато спиш. Труман беше изнасилвач, но никога не бе лежал за това. Някои задници просто вадят късмет. Лицето му бе покрито с рехава червено-златиста брада, зениците му бяха огромни, но презрително смеещото се грубо момче винаги можеше да се различи в очертанията на челюстта му.

— Крек курво, отвори се.

— Какво? — успя да каже Тифани.

— Казах ти да отвориш вратата! Господи! — Труман замахна престорено и тя се сви на кълбо и закри глава с длани. Примигна, за да махне сълзите.

— Майната ти — каза отпаднало. Надяваше се д-р Фликингър да не е чул. Той беше в тоалетната. Тифани харесваше доктора. Биваше си го. Винаги я наричаше мадам и й намигваше, за да й покаже, че не се шегува.

— Ти си една беззъба глуха крек курва — заяви Труман, пропускайки факта, че самият той се нуждае от козметична зъбна хирургия.

Приятелят на Труман излезе от тоалетната на караваната, седна на сгъваемата маса и каза:

— Крек курво, отваряй. — Изкиска се и размърда лакти като в танц. Тифани не можеше да си спомни името му, но се надяваше майка му да е супер горда със сина си, който беше татуирал на адамовата си ябълка лице от „Саут Парк“.

На вратата се чукаше. Този път Тифани го чу — два силни удара.

— Споко, Тиф. Седи си на тъпия задник. — Труман рязко отвори вратата.

На прага стоеше жена с една от карираните ризи на Труман, под която се виждаше строен смугъл крак.

— Коя си ти ма? — попита Труман. — Какво искаш?

— Здрасти — каза жената.

— Ти да не си някоя дама от „Ейвън“ или нещо такова? — обади се приятелят на Труман от мястото си на масата.

— Виж, миличка — каза Труман. — Добре си дошла, обаче мисля, че трябва да си ми върнеш ризата.

Думите му накараха приятеля му да се разсмее.

— Изумително! Тру, да нямаш случайно рожден ден?

Тифани чу как в тоалетната потича вода. Д-р Фликингър си беше свършил работата.

Ръката на жената се стрелна и сграбчи Труман за гърлото. Той изхриптя и цигарата падна от устните му. Посегна и впи пръсти в китката на жената. Тифани видя как кожата на жената побелява от натиска, но тя не пусна.

По бузите на Труман избиха червени петна. Кръв потече от драскотините, оставени от ноктите му по китката на жената. Тя продължаваше да стиска. Хриптенето премина в свистене. Другата ръка на Труман напипа ножа в колана му и го извади.

Жената пристъпи вътре и с другата си ръка отби ръката на Труман, докато той замахваше с ножа. Блъсна го в стената на караваната. Всичко се случи толкова бързо, че Тифани така и не успя да разгледа лицето на непознатата; видя само разчорлена дълга до раменете коса, която беше толкова черна, че сякаш имаше зеленикав оттенък.

— Ей, ей — каза приятелят на Труман, докато посягаше към пистолета зад рулото хартиени кърпи и се изправяше.

Червените петна по бузите на Труман се бяха превърнали в пурпурни облаци. Издаваше звук като нови маратонки по паркет, гримасата му беше като на тъжен клоун. Очите му се подбелиха. Тифани можеше да види пулса му в опънатата кожа над сърцето. Силата на жената бе изумителна.

— Ей — за пореден път каза приятелят, когато жената фрасна с глава Труман. Носът му се счупи с пращене, сякаш някой е прекършил съчка.

По тавана пръсна кръв и няколко капки улучиха крушката. Пеперудите полудяха, заблъскаха се в плафона, тропаха като кубчета лед в стъклена чаша.

Когато очите на Тифани погледнаха отново надолу, жената засилваше тялото на Труман към масата. Приятелят на Труман стана и вдигна пистолета. Трясък на топка за боулинг изпълни караваната. На челото на Труман се появи неравно парче от пъзел. Пред окото му се появи раздрана кърпичка — откъснато и висящо парче кожа с част от вежда. Кръвта бликна по полуотворената му уста и потече по брадичката му. Парчето кожа и вежда се залепи за бузата му. Тифани си помисли за гъбите на автомивка, използвани за измиване на предното стъкло.

Втори куршум проби дупка в рамото на Труман, кръвта пръсна по лицето на Тифани, а жената засили трупа на Труман върху приятеля му. Масата падна под тежестта на трите тела. Тифани не можеше да чуе собствените си писъци.

Времето сякаш скочи напред.

Тифани откри, че е в ъгъла на шкафа, завита с дъждобран. Серия приглушени ритмични удари караха караваната да се люлее. Спомените на Тифани се върнаха години назад до кухнята на бистрото в Шарлотсвил, където готвачът начукваше телешко с чукче. Ударите бяха подобни, само че много, много по-тежки. Чу се звук от раздиран метал и пластмаса, след което ударите спряха. Караваната спря да се люлее.

На вратата на шкафа са почука.

— Добре ли си? — Беше жената.

— Махай се! — изскимтя Тифани.

— Онзи в тоалетната се измъкна през прозореца. Не мисля, че трябва да се тревожим за него.

— Какво направи? — изхлипа Тифани. Кръвта на Труман беше по нея, а тя не искаше да умира.

Жената не отговори веднага. Не че трябваше да го прави. Тифани бе видяла какво е направила, или поне беше видяла достатъчно. И чула достатъчно.

— По-добре си почини — каза жената. — Просто почивай.

След няколко секунди на Тифани й се стори, че през пищенето от стрелбата в ушите си чува как някой затваря външната врата.

Сгуши се под дъждобрана и произнесе със стон името на Труман.

Той я беше научил как да пуши опиум — на малки дръпвания, така й бе казал. „Ще ти стане по-добре“. Ама че лъжец.

Какво копеле само, какво чудовище. Защо тогава го оплакваше? Не можеше да се сдържи. Искаше й се да може, но не можеше.

Дамата от „Ейвън“, която не бе никаква дама от „Ейвън“, се отдалечи от караваната и отиде при лабораторията за дрога. Миризмата на пропан се засилваше с всяка стъпка, докато не стана почти непоносима. Следите, които жената оставяше след себе си, бяха бели, малки и деликатни, идваха отникъде и сякаш бяха направени от пух на глухарче. Ризата се вееше около дългите й бедра.

Пред бараката жената взе един лист, който се беше заплел в един храст. Горе с големи сини букви пишеше ВСИЧКО ЗА ПРОДАН ВСЕКИ ДЕН! Под надписа имаше снимки на големи и малки хладилници, перални, миялни машини, микровълнови фурни, прахосмукачки, преси за боклук, кухненски роботи и какво ли не още. На една снимка стройна млада жена с джинси се усмихваше многозначително на дъщеря си, която беше руса като мама. Красивото момиченце държеше пластмасово бебе и му се усмихваше. Имаше и големи телевизори, на които мъже играеха футбол, бейзбол, мъже в състезателни коли и скари, зад които стояха мъже с гигантски вилици и щипки. Макар да не се казваше направо, посланието на рекламната листовка беше ясно — жените работят и въртят дома, докато мъжете пекат плячката на скара.

Иви нави рекламата на руло и започна да щрака с пръстите на лявата си ръка под края му. При всяко щракане изскачаше искра. Иви също можеше да пече на скара. Вдигна рулото, огледа пламъка и го хвърли в бараката. Отдалечи се с бърза крачка и тръгна през гората към Шосе 43, известно на местните като Болс Хил Роуд.

— Натоварен ден — каза на пеперудите, които отново кръжаха около нея. — Много, много натоварен ден.

Когато бараката се взриви, не се обърна. Не трепна и когато парче гофрирана ламарина профуча над главата й.

Шерифството на окръг Дулинг дремеше под утринното слънце. Трите килии бяха празни, с отворени врати и току-що измити подове. Миришеше на дезинфектант. Единствената стая за разпити също беше празна, както и офисът на Лайла Норкрос. Диспечерът Лини Марс беше сама. Зад бюрото й висеше плакат на озъбен як гадняр с оранжев комбинезон и с гири в ръце. Надписът предупреждаваше: ТЕ НИКОГА НЕ СИ ВЗЕМАТ ПОЧИВЕН ДЕН. СЪЩОТО ТРЯБВА ДА ВАЖИ И ЗА ВАС!

Лили по принцип не обръщаше внимание на този добронамерен съвет. Не беше тренирала от една кратка забежка с Денсърсайз в Асоциацията на младите християнки, но не се гордееше с външния си вид. Сега беше погълната от една статия в „Мари Клер“ за правилно слагане на очна линия. За да получиш стабилна линия, първо трябва да опреш кутре в скулата си. Това ти дава повече контрол и гарантира, че ръката ти няма да трепне неочаквано. Статията съветваше да се започне от средата и да се продължи до външния край на окото, след което обратно към носа. За дневен грим подхождаше тънка линия; по-дебелите бяха за важните вечери с мъжа, за който се надяваш, че…

Телефонът иззвъня. Не редовната линия, а онази с червената лента на слушалката. Лини остави „Мари Клер“ (като си напомни да се отбие през „Райт Ейд“ и да си вземе „Л’Ореал Опак“) и вдигна телефона. Работеше като диспечер вече пет години и по това време на деня най-вероятно се обаждаха за котка на дърво, изгубено куче, кухненски инцидент или (надяваше се, че не) задавяне на бебе. Свързаните с оръжия гадости почти винаги се случваха след залез-слънце и обикновено бяха свързани с много шум.

— 911, какъв е случаят?

— Дамата от „Ейвън“ уби Тру! — изкрещя някаква жена. — Уби Тру и приятеля му! Не му знам името, но изкара шибаната му глава направо през шибаната стена! Ако го погледна още веднъж, ще ослепея!

— Госпожо, обажданията до 911 се записват — каза Лини. — И не приемаме добре майтапите.

— Не се майтапя! Кой се майтапи? Някаква кучка се появи изневиделица и уби Тру! Тру и оня тип! Всичко е в кръв!

Лини беше деветдесет процента сигурна, че това е някакъв номер, когато заваленият глас спомена дамата от „Ейвън“; сега беше осемдесет процента сигурна, че сигналът е реален. Бръщолевенето на жената почти не се разбираше.

— Как се казвате, госпожо?

— Тифани Джоунс, ама няма значение! Те са мъртви и не знам защо остави мен жива! Ами ако се върне?

Лини се наведе и погледна днешното разписание — кой е на бюро, кой патрулира. Шерифството разполагаше само с девет коли, от които една или две винаги бяха в сервиза. Окръг Дулинг беше най-малкият в щата, макар че не можеше да се нарече най-бедният — тази съмнителна чест се падаше на съседния окръг Макдауъл, който се намираше насред нищото.

— Не виждам номера ви на екрана.

— Естествено, че не. Обаждам се от една еднодневка на Тру. Прави им нещо. Той… — Последва пауза, трясък, после гласът на Тифани Джоунс стана по-тих и писклив. — Боже мой, лабораторията току-що гръмна! Защо й е да го прави? Боже мой, боже мой, боже…

Лини понечи да попита какви ги говори, но в същия момент чу гръм. Не беше особено силен, прозорците не задрънчаха, но си беше гръм. Сякаш изтребител от Лангли във Вирджиния беше преминал звуковата граница.

С каква скорост се движеше звукът? Формулата не се ли учеше по физика в училище? Но гимназиалните часове по физика отдавна бяха в миналото. Почти в друг живот.

— Тифани? Тифани Джоунс? Чувате ли ме?

— Пратете някой преди гората да се е подпалила! — изпищя Тифани толкова силно, че Лини отдръпна слушалката от ухото си. — Следвайте проклетия си нос! Гледайте пушека! Вече се разгаря! При Болс Хил, след ферибота и дърварския склад!

— Жената, която наричате дамата от „Ейвън“…

Тифани започна да се смее и да плаче едновременно.

— Ченгетата ще я познаят, ако я видят. Цялата е покрита с кръвта на Труман Мейуедър.

— Ще ми дадете ли адре…

— Караваните нямат адреси! Тру не получава поща! Затваряйте си плювалника и пратете някого!

С тези думи Тифани затвори.

Лини мина през пустото фоайе и излезе в слънчевото утро. Няколко души стояха на тротоара на Главната улица и гледаха на изток, като заслоняваха очите си с длани. В тази посока, на около пет километра, се издигаше стълб черен дим. Хубав и прав, а не разкъсван, слава богу. И да, намираше се недалеч от дърварския склад на Адамс. Тя познаваше добре мястото, първо от екскурзиите с пикапа с татко си, а после от екскурзиите с пикапа с мъжа си. Мъжете си падаха по много странни неща. Дърварските складове явно бяха сред тях и попадаха може би точно преди големите камиони, но доста след изложенията на оръжие.

— Какво става? — извика Дрю Т. Бари от „Застраховки Дрю Т. Бари“, който стоеше пред витрината си от другата страна на улицата.

Лини буквално виждаше колоните цифри с премии, преминаващи зад очите на Дрю Т. Бари. Прибра се вътре, без да му отговори, първо за да се обади на пожарната (където телефоните вероятно вече звъняха), после на Тери Кумбс и Роджър Елуей от Четвърти екип и накрая на шефката си. Която вероятно спеше — вчера вечерта се беше обадила, че не й е добре.

Но Лайла Норкрос не спеше.

Беше чела в някакво списание (може би докато беше чакала да й почистят зъбния камък или за очен преглед), че на човек му трябват средно между петнайсет минути и половин час, за да заспи. Имаше обаче уговорка, за която Лайла нямаше нужда да бъде информирана — човек трябва да е спокоен. А тя не беше. Първо, все още беше облечена, макар че бе разкопчала панталона и кафявата си униформена риза. Освен това беше свалила колана. Чувстваше се виновна. Не беше свикнала да лъже мъжа си за дребни неща и никога не го бе лъгала за големи. До тази сутрин.

Катастрофа на Маунтън Рест Роуд — беше написала в есемеса си. — Не се обаждай, опитваме се да оправим кашата. Тази сутрин дори беше добавила още една правдоподобна лъжа, която сега я тормозеше като трън в петата: „Котешки тоалетни по цялото шосе! Трябваше ни булдозер!“ Но случки като тази трябваше да се появят в седмичника на Дулинг, нали? Само че Клинт никога не го четеше, така че може би щеше да се размине. Хората обаче щяха да говорят за смешната случка, а когато това не станеше, той щеше да се зачуди…

— Иска да го хванат — беше казала тя на Клинт, докато гледаха документална поредица по НВО (озаглавена „Кутсуз“) за един богат и ексцентричен сериен убиец, казваше се Робърт Дърст. Това беше в началото на втората от общо шест серии. — Иначе никога не би се съгласил да говори с филмовия екип. — И наистина, в момента Робърт Дърст лежеше в затвора. Въпросът беше дали тя искаше да бъде хваната?

Ако не, защо изобщо му беше пратила есемес? Тогава си беше казала, че ако му се обади, той може да чуе фоновия шум на гимнастическия салон на училището в Кофлин — виковете на тълпата, скърцането на маратонки по паркет, рева на тръбата — и естествено да я попита къде е и какво прави там. Но тя можеше да остави обаждането му да се прехвърли на гласова поща, нали? И да му звънне по-късно?

Изобщо не се сетих, каза си. Бях нервна и разстроена.

Вярно или не? Тази сутрин клонеше към второто. Беше изтъкала нарочно мрежата. Искаше да принуди Клинт да я накара да си признае и той да е онзи, който ще дръпне нишката, от която ще се разплете всичко.

Печално си помисли, че въпреки всичкия й дългогодишен опит в органите на реда не тя, а съпругът й, психиатърът, би станал по-добър престъпник. Клинт знаеше как да пази тайни.

Чувстваше се така, сякаш е открила цял нов етаж в къщата. Че съвсем случайно е натиснала конкретно място на стената и пред нея се е разкрило стълбище. В самото начало на тайния проход имаше кука, на която бе окачено сако на Клинт. Шокът бе силен, болката още по-силна, но и двете не можеха да се сравняват със срама. Как не си успяла да забележиш? И след като си разбрала, след като си се събудила за реалността на живота си, как би могла да живееш и секунда, без да изкрещиш всичко? Ако откритието, че съпругът ти, човекът, с когото си разговаряла всяка вечер вече повече от петнайсет години, бащата на детето ти, има дъщеря, за която никога не е споменавал — ако това не оправдава писък, раздиращ гърлото вой от ярост и болка, тогава какво? А вместо това тя му беше пожелала успешен ден и бе останала да лежи.

Умората най-сетне започна да надделява, потискаше тревогата й. Най-накрая се унасяше и това беше добре. Всичко щеше да изглежда по-просто след пет-шест часа сън — щеше да се чувства по-спокойна, щеше да е в състояние да разговаря с него и може би Клинт щеше да й помогне да разбере. Нали това му беше работата? Да намира смисъл в кашите на живота. Е, тя каква каша му беше спретнала само! Котешки тоалетни по целия път. Котешки лайна, котешки тоалетни и котешки лайна на баскетболното игрище, където момичето Шийла бе направило лъжливо движение, бе финтирало и беше вкарало кош.

По бузата й се търкулна сълза и тя издиша. Спасението на съня приближаваше.

Нещо погъделичка лицето й. Беше като кичур коса или може би някакъв конец от калъфа на възглавницата. Тя го махна, унесе се още повече и почти беше заспала, когато телефонът на колана й, който беше на кедровата ракла до леглото, зазвъня.

Тя отвори очи, надигна се и седна. Косъмът или каквото там беше отново погъделичка бузата й. Тя го махна. Клинт, ако си ти…

Взе телефона и го погледна. Не беше Клинт. На екрана беше изписана една-единствена дума: БАЗА. Часовникът показваше 7:57. Лайла натисна ОТГОВОРИ.

— Шерифе? Лайла? Будна ли си?

— Не, Лини, сънувам.

— Май имаме сериозен проблем.

Лини беше лаконична и делова. И говореше припряно — което означаваше, че е много разтревожена. Лайла се ококори, сякаш това щеше да я разсъни по-бързо.

— Сигналът за убийства близо до дърварския склад на Адамс. Жената може и да греши, да лъже или дори да халюцинира, но определено имаше адски силен гръм. Ти не го ли чу?

— Не. С какво разполагаш?

— Мога да пусна записа…

— Просто ми кажи.

Лини й каза — друсана жена, в истерия, твърдяща, че има двама убити от дамата от „Ейвън“, експлозия, димен стълб.

— И ти изпрати…

— Четвърти екип. Тери и Роджър. Според последното им обаждане са на километър от мястото.

— Ясно. Добре.

— Ти…

— Идвам.

Беше изминала половината разстояние до паркираната на алеята кола, когато усети, че Антон Дубчек я зяпа. Гол до кръста, с лъщящи плочки на корема, със смъкнати почти до чатала панталони, той сякаш се явяваше на кастинг за модел в календар на „Чипъндейлс“. Стоеше на тротоара до вана си и вадеше инструменти за почистване. Отстрани на вана с префърцунен курсив беше изписано Антон Басейнджията.

— Какво си зяпнал?

— Сутрешна ерекция — отвърна Антон и й пусна лъчезарна усмивка, която сигурно можеше да омагьоса всяка барманка в областта.

Лайла се погледна и видя, че нито е загащила, нито е закопчала ризата си. Обикновеният й бял сутиен показваше доста малко (и не беше кой знае колко секси), но между мъжете и бельото имаше нещо — видеха ли момиче по сутиен, сякаш бяха спечелили голямата награда от лотарията. По дяволите, Мадона беше направила с това кариера навремето. Може би преди Антон да е бил роден, осъзна тя.

— Лафът действа ли, Антон? — попита тя, докато се закопчаваше и се загащваше. — Някога да е действал?

Усмивката му се разшири.

— Винаги.

Ах, тези бели зъби. Изобщо не би се изненадала.

— Задната врата е отворена, ако искаш нещо безалкохолно. Заключи я, когато си тръгваш, ясно?

— Разбрано. — Той й отдаде шеговито чест.

— И никаква бира. Прекалено е рано дори за теб.

— Никога не е рано за бира…

— Спести ми лафовете. Имах тежка нощ, не успях дори да дремна и ми се очертава дълъг ден.

— Разбрано и това. Хей, шерифе, имам лоша новина. Онова в задния двор е холандски бряст, нали? Искаш ли да ти оставя телефона на моя специалист по дърветата? Не бива да го оставяш да…

— Както кажеш, благодаря. — Лайла не се интересуваше от дървета, особено тази сутрин, макар че трябваше да оцени по достойнство лошото подреждане на нещата — своите лъжи, пропуснатите неща на Клинт, умората, пожара, труповете, а сега и заразени дървета. И всичко това преди девет сутринта. Оставаше само Джаред да си счупи ръка или нещо такова и нямаше да й остане друго освен да иде в „Сейнт Люк“ и да помоли отец Лафърти да се изповяда.

Излезе на заден от алеята, подкара на изток по главната улица, мина на червено, което щеше да й докара глоба, ако не беше шериф, видя издигащия се над Шосе 17 пушек и включи сигналните светлини. Щеше да запази сирената за трите пресечки, между които се намираше центърът на Дулинг. Да направи шоу за всички.

Докато чакаше на светофара при гимназията, Франк Гиъри барабанеше с пръсти по волана. Караше към къщата на съдия Силвър. Старецът му се беше обадил на мобилния телефон и беше отчаян. Котката му Какао била блъсната от кола.

Бездомна жена, която бе виждал много пъти, омотана в толкова дрехи, че човек не можеше да види краката й, пресече пред пикапа. Тикаше количката от супермаркет. Приказваше си сама, оживено, усмихваше се. Може би някоя от самоличностите й планираше изненадващо празненство по случай рождения ден на друга нейна самоличност. Понякога Франк си мислеше, че сигурно е хубаво да си луд, но не по начина, по който като че ли се смяташе Илейн, а наистина побъркан — да си приказваш сам и да буташ количка, пълна с боклуци и горната половина на мъжки манекен.

Какви причини за безпокойство имаха лудите? Сигурно безумни, макар че в своята фантазия за лудостта на Франк му харесваше да си представя, че нещата са по-прости. Дали да изсипя млякото и овесените ядки върху главата си, или да напълня с тях пощенската кутия? Ако си улав, подобна дилема сигурно може да ти докара стрес. За Франк причина за стрес беше предстоящото годишно съкращение на общинския бюджет, което можеше да го остави без работа; стресиращи бяха и опитите да събере сили за уикендите, когато виждаше дъщеря си, както и осъзнаването, че Илейн очаква, че няма да може да го направи. Собствената му жена беше срещу него — нима това не е причина за стрес? В сравнение с това дилемата за млякото и овесените ядки на главата или в пощенската кутия беше нищо работа. Ядките на главата, млякото в кутията. Готово. Проблемът е решен.

Светна зелено и Франк зави надясно по „Малой“.

На отсрещната страна на улицата клошарката — Старата Еси за доброволците от приюта, Еси Уилкокс навремето — избута количката си по късия тревист склон около паркинга на гимназията. След като отново излезе на паваж, продължи към спортните игрища и рехавата гора след тях, където живееше през топлите месеци.

— Побързайте, деца! — каза Еси, сякаш се обръщаше към дрънчащото съдържание на количката си, но всъщност се обръщаше към невидимото си семейство от четири еднакви момиченца, които вървяха в колона като патета. — Трябва да се приберем у дома за вечеря, или ние ще станем вечеря! В котела на вещицата!

Еси се изкиска, но момиченцата започнаха да плачат и да мрънкат.

— Ох, глупачетата ми — рече тя. — Просто се шегувах.

Стигна края на паркинга и избута количката на футболното игрище. Зад нея момиченцата се бяха развеселили. Знаеха, че мама никога няма да позволи да им се случи нещо. Бяха добри момичета.

Когато колата на Четвърти екип профуча покрай Иви, тя стоеше между две палети прясно нарязани борови дъски от лявата страна на склада на Адамс. Беше скрита от любопитните погледи откъм основната сграда, но не и от шосето. Служителите на реда обаче не й обърнаха никакво внимание, макар че тя все още нямаше нищо освен ризата на Труман Мейуедър върху тялото си и кръвта му по лицето и ръцете си. Погледите на ченгетата не се откъсваха от пушека, който се издигаше в края на изключително сухата гора.

Тери Кумбс се наведе напред и посочи.

— Виждаш ли онази скала с надписа ТИФАНИ ДЖОУНС ДУХА?

— Да.

— Точно след нея има черен път. Завий по него.

— Сигурен ли си? — попита Роджър Елуей. — Струва ми се, че пушекът е на километър и половина по-нататък.

— Повярвай ми. Бил съм тук и преди, когато Тру Мейуедър се подвизаваше основно като караванен сутеньор и допълнително като джентълмен, отглеждащ марихуана. Май е напреднал в кариерата.

Колата на Четвърти екип поднесе по пръстта, после гумите зацепиха. Роджър подкара с шейсет — колата понякога задираше въпреки високото окачване. Бурените, които растяха в средата на пътя, драскаха отдолу. Вече можеха да надушат дима.

Тери взе микрофона.

— Четвърти екип до базата. База, тук Четвърти.

— Четвърти, тук база — отвърна Лини.

— Ще сме на място след три минути, освен ако Роджър не ни вкара в някое дере. — Роджър вдигна ръка от волана, колкото да помаха с пръст на партньора си. — Какво е положението с пожарникарите?

— Пратиха и четирите пожарни, както и една линейка. А също и доброволци. Би трябвало да са малко зад вас. Оглеждайте се за дамата от „Ейвън“.

— Дамата от „Ейвън“, ясно. Край.

Тери остави микрофона точно когато колата улучи някаква дупка и за момент полетя във въздуха. Роджър наби спирачки и спряха. Пътят пред тях беше покрит с парчета гофрирана ламарина, пръснати бутилки пропан, пластмасови съдове и накъсани парчета хартия, някои от които тлееха. Тери зърна някакво черно-бяло кръгче, приличаше на ключ на фурна.

Стена на барака се беше килнала на едно сухо дърво, което пламтеше като маорски факел. Два бора до бившата задна част на бараката също горяха. Същото се отнасяше и за сухите храсти покрай пътя.

Роджър отвори багажника, грабна пожарогасителя и започна да пръска бяла пяна по храстите. Тери взе огнеупорното одеяло и почна да гаси горящите боклуци по пътя. Пожарникарите щяха да пристигнат всеки момент; в момента работата на двамата беше да удържат положението.

Роджър изтича до него с пожарогасителя в ръце.

— Празен е, а ти нищо не правиш. Предлагам да се пръждосваме, преди огънят да ни е подхванал отзад.

— Отлична идея. Да идем да видим какво става chez^[2] Мейуедър.

По челото на Роджър беше избила пот и блестеше по рядката му къса руса коса. Той присви очи.

— Ши какво?

Тери харесваше партньора си, но не би искал Роджър да е в отбора му на някоя викторина.

— Няма значение. Карай.

Роджър скочи зад волана. Тери побърза да се настани до него. На завоя на четирийсет метра зад тях се появи пожарна, задираше клоните на дърветата покрай пътя. Тери им махна и отключи пушката под таблото. По-добре да играеш на сигурно, отколкото после да съжаляваш.

Стигнаха до поляна, където имаше каравана, боядисана в отвратително тюркоазено и поставена върху бетонни блокчета. До нея имаше ръждясал Ф-150 с омекнали гуми. Някаква жена се беше облегнала на задния капак, сплъстената й кафява коса скриваше лицето й. Беше по джинси и късо горнище. По-голямата част от голата й кожа беше покрита с татуировки. Тери успя да разчете думата LOVE по дясната й ръка. Краката й бяха боси и целите в кал. Жената беше мършава почти като скелет.

— Тери… — Роджър си пое дъх и се задави, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Ето там.

Гледката накара Тери да се сети за играта, която беше играл като малък на един летен панаир. Човек пъхаше глава в картонена изрезка на Попай моряка и срещу двайсет и пет цента можеш да хвърлиш по него три найлонови торбички с оцветена вода. Само че онова под главата, която стърчеше от стената на караваната, не беше оцветена вода.

Неимоверна умора обзе Тери. Цялото му тяло натежа, сякаш вътрешностите му се бяха превърнали в бетон. Беше изпитвал същото и преди, предимно при автомобилни катастрофи, и знаеше, че чувството е временно — но докато го имаше, беше истински ад. Сполетява те в момента, когато поглеждаш детето, което е още с колана на седалката си, но малкото му телце е разпрано като торба за пране — или когато поглеждаш главата, стърчаща от стената на каравана, с обелена кожа на бузите — и се питаш защо изобщо е бил създаван този свят. Добрите неща бяха рядкост, а много от останалото направо вонеше.

Жената на задния капак на пикапа вдигна глава. Лицето й бе бледо, около очите й имаше тъмни кръгове. Протегна ръце към тях, но веднага ги отпусна върху бедрата си, сякаш бяха прекалено тежки, за да ги задържи. Тери я познаваше — тя бе едно от момичетата на Тру Мейуедър, преди той да се захване с бизнеса с метамфетамините. Може би беше тук, защото е била повишена в нещо като приятелка ако подобно нещо можеше да се нарече повишение.

Тери слезе от колата. Жената се спусна от капака и щеше да рухне на колене, ако Тери не я беше подхванал през кръста. Кожата под ръцете му бе ледена, той напипваше всяко нейно ребро. От толкова близо видя, че някои от татуировките са всъщност синини. Тя се притисна в него и започна да плаче.

— Спокойно — рече Тери. — Спокойно, момиче. Добре си. Каквото и да е станало тук, свършило е.

При други обстоятелства щеше да сметне единствената оцеляла за главен заподозрян и всички дрънканици за дамата от „Ейвън“ за пълни глупости, но торбата кокали в ръцете му никога не би могла да запрати онзи тип през стената на караваната. Тери не знаеше откога Тифани се друса с материала на Труман, но в сегашното й състояние за нея щеше да е непосилна задача дори да си издуха носа.

Роджър приближи. Изглеждаше в странно приповдигнато настроение.

— Вие ли се обадихте, госпожо?

— Да…

Роджър извади бележника си.

— Името ви?

— Тифани Джоунс — каза Тери. — Нали така, Тиф?

— Да. Виждала съм ви, сър. Оня път, когато дойдох да посрещна Тру при излизането му от затвора. Помня. Бяхте много свестен.

— А онзи тип? Кой е той? — Роджър махна с бележника към стърчащата глава — небрежен жест, сякаш сочеше интересна местна забележителност, а не обезобразено човешко същество. Небрежността му беше ужасяваща — и Тери му завидя. Ако можеше да се научи да понася подобни гледки лесно като Роджър, щеше да бъде много по-щастлив човек, а може би и по-добър полицай.

— Не знам — каза Тифани. — Приятел на Трум. Или може би братовчед. Дойде миналата седмица от Арканзас. Или по-миналата.

Откъм пътя се чуваха викове на пожарникари и шуртене на вода вероятно от някоя пожарна, тъй като тук нямаше водоснабдяване. Тери видя за момент дъга пред пушека, който вече ставаше бял.

Хвана внимателно Тифани за тънките й като клечки китки и погледна кръвясалите й очи.

— Ами жената, която е направила това? Казала си на диспечера, че е била жена.

— Приятелят на Тру я нарече дамата от „Ейвън“, ама тя не беше от тях. — През шока на лицето на Тифани се появи някаква емоция. Тя се поизправи и се огледа уплашено. — Отишла си е, нали? Дано да си е отишла.

— Как изглеждаше?

Тифани поклати глава.

— Не помня. Но беше откраднала ризата на Тру. Мисля, че отдолу беше гола.

Очите й се затвориха, после отново се отвориха бавно. Тери разпозна признака. Първо травмата от някакво неочаквано и жестоко събитие, после истеричното обаждане на 911, а сега шокът след преживяното. Добави и дрогата, която е взела и от колко време я е вземала. Нагоре, надолу. Като едното нищо Труман Мейуедър, Тифани и братовчедът да са си устроили тридневно парти с друсане.

— Тиф? Искам да се качиш в колата, докато двамата с партньора ми огледаме наоколо. Седни отзад. Почини си.

— Време е за сънчо, девойко — ухили се Роджър и за момент Тери едва се сдържа да не му нарита тъпия задник.

Вместо това задържа отворена задната врата на колата и това събуди друг спомен — за лимузината, която беше наел за абитуриентската вечер с Мери Джийн Стъки. Тя с розова рокля без презрамки и с бухнали ръкави, с букетчето, което й беше поднесъл, а той с взет под наем смокинг. Това беше в златната ера преди да е видял белоокия труп на красиво момиче с кратер в гърдите, оставен от ловна пушка, на мъж, обесил се в плевнята си, или пристрастена към наркотиците проститутка с хлътнали очи, която изглеждаше така, сякаш й остават не повече от шест месеца живот.

Прекалено стар съм за тази работа, помисли си Тери. Трябва да се пенсионирам.

Беше на четирийсет и пет.

Макар да не беше прострелвала никого, Лайла беше вадила пистолета си пет пъти и веднъж бе стреляла във въздуха (и после изписа цяла кофа мастило заради това). Подобно на Тери, Роджър и всички други в малкия й отряд от сини рицари, тя беше разчиствала човешки останки от множеството катастрофи по пътищата на окръга (обикновено примесени с миризма на алкохол, която все още витаеше във въздуха). Беше избягвала летящи предмети, беше разрешавала семейни спорове, заплашващи да преминат във физическа разправа, бе правила сърдечен масаж и беше шинирала счупени крайници. Тя и момчетата й бяха намерили две изгубили се в гората деца и на няколко пъти бяха повръщали върху нея. Беше преживяла доста неща през четиринайсетте години в органите на реда, но никога не се беше натъквала на покрита с кръв жена, облечена само във вълнена риза, вървяща по средната линия на главното шосе на окръг Дулинг. Подобно нещо й се случваше за първи път.

Изкачи Болс Хил със сто и двайсет и жената беше на по-малко от трийсет метра от колата. Не направи опит да отскочи настрани, но дори в този кратък миг Лайла не видя на лицето й вцепенен ужас, а само спокоен поглед. И още нещо — жената беше прекрасна.

Лайла нямаше да успее да спре навреме дори да беше спала цяла нощ — не и с тази скорост. Вместо това завъртя волана надясно и се размина на милиметри с жената, но не напълно — чу рязък удар и внезапно външното огледало отразяваше самата Лайла, а не пътя зад нея.

Междувременно трябваше да се справя с колата, която се беше превърнала в неуправляем снаряд. Удари някаква пощенска кутия и тя полетя във въздуха, колчето й се въртеше като палка на мажоретка, преди да падне на земята. Зад нея се вдигна облак прах и Лайла усещаше как тежката кола иска да се плъзне в канавката. Спирачките нямаше да я спасят, затова тя настъпи газта и ускори, колата се понесе по десния банкет, чакълът хрущеше под гумите. Ако влезеше в канавката, щеше да се преобърне и шансовете й да види как Джаред завършва гимназията щяха да станат почти нулеви.

Завъртя волана наляво. Колата отначало поднесе, но после намери опора и с рев излезе обратно на пътя. Щом се озова на асфалт, Лайла наби спирачки. Предницата на колата се сниши, а от инерцията предпазният колан се вряза в гърдите на Лайла и тя усети как очите й се опитват да изскочат от орбитите.

Спря в края на дълга двойна черна следа от гуми. Сърцето й биеше лудо. Пред очите й танцуваха черни точки. Насили се да диша, за да не припадне, и погледна в огледалото за обратно виждане.

Жената не беше избягала в гората, нито тичаше към върха на хълма, където се отклоняваше друго шосе за ферибота на Бол Крийк. Просто си стоеше и гледаше през рамо. Погледът й, както и голият й задник, подаващ се под ризата, бяха странно кокетни — приличаше на модел от календар на Алберто Варгас.

Задъхана, с метален привкус в устата от притока на адреналин, Лайла зави в алеята на едно малко ранчо. На предната веранда стоеше жена с малко дете на ръце. Лайла свали прозореца и й каза:

— Приберете се вътре, госпожо. Веднага.

Без да изчака да види дали жената ще се подчини, превключи на скорост и потегли обратно по Болс Хил към жената, като се постара да заобиколи пощенската кутия. Чуваше как огънатата предна броня драска по гумата.

Радиото изпращя. Беше Тери Кумбс.

— Първи екип, тук Четвърти. Чуваш ли ме, Лайла? Обади се. Имаме двама мъртви готвачи след склада за дървен материал.

Тя грабна микрофона, каза: „Не сега, Тер“, и го пусна на седалката. Спря пред жената, разкопча кобура си и докато слизаше от колата, извади служебното си оръжие за шести път през кариерата си. Докато гледаше дългите смугли крака и високите гърди, за момент се сети за алеята пред дома си възможно ли бе да е било само преди петнайсет минути? „Какво си зяпнал?“ — беше попитала тя, а Антон й бе отговорил: „Сутрешна ерекция“.

Ако тази жена насред Дулинг Таун Роуд не предизвикваше сутрешна ерекция, Лайла не знаеше какво би могло да го направи.

— Горе ръцете. Вдигни ги, веднага.

Дамата от „Ейвън“ или Сутрешна ерекция вдигна ръце.

— Знаеш ли колко близо се размина със смъртта?

Иви се усмихна. Усмивката озари цялото й лице.

— На косъм — каза тя. — Но ти владееше положението, Лайла.

— Не исках да я местя — с леко треперещ глас каза старецът.

Котката — на кафяви ивици — лежеше в тревата. Съдия Оскар Силвър беше коленичил до нея. Лежаща на една страна, котката изглеждаше почти нормално, като се изключеше предният десен крак, който бе извит в гротесково V. Отблизо се виждаха и жилките кръв в очите, около зениците. Животното дишаше плитко и, което е характерно за ранените котки, мъркаше.

Франк клекна, вдигна слънчевите си очила на челото си и примижа от ярката светлина.

— Съжалявам, съдия.

Сега Силвър не плачеше, но си личеше, че е плакал. Франк не искаше да вижда това, макар че не беше изненадан. Хората обичаха домашните си любимци и често изразяваха чувствата си към тях така открито, както не биха го направили към човешки същества.

Как ли щеше да нарече това някой психиатър? Изместване? Е, любовта е трудно нещо. Франк знаеше, че хората, от които наистина трябва да се пазиш на този свят, са онези, които не биха могли да обичат котка или куче. Както да пазиш себе си, разбира се. Да държиш нещата под контрол. Да запазиш хладнокръвие.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — каза съдия Силвър.

— Това ми е работата — отвърна Франк, макар да не беше точно така. Като единствен служител по контрола върху животните в окръга, работата му беше свързана повече с еноти и бездомни кучета, отколкото с умиращи котки. Смяташе обаче Оскар Силвър за приятел или за нещо подобно на приятел. Преди бъбреците да го приковат към инвалидния стол, Франк бе изпил доста бири с него в „Скърцащото колело“ и именно Оскар Силвър му беше дал името на бракоразводния адвокат и го бе посъветвал да си уреди среща с него. Силвър го посъветва и да проведе „някои консултации“, когато Франк му призна, че понякога повишава тон на жена си и дъщеря си (като се постара да не споменава за онзи път, когато бе пробил с юмрук стената на кухнята).

Франк не се беше срещнал нито с адвоката, нито с психотерапевта. По отношение на първия все още вярваше, че може по някакъв начин да оправи нещата с Илейн. По отношение на втория смяташе, че може да контролира доста добре нрава си, ако хората (като Илейн например, но също и дъщеря му Нана) просто успеят да разберат, че винаги има най-добри намерения.

— Отгледах я от мъничко котенце каза съдия Силвър. Намерих я зад гаража. Малко след като съпругата ми Оливия си отиде. Знам, че е нелепо да го казвам, но ми се стори като… послание. — Прокара нежно показалец по главата на котката и я почеса леко зад ушите. Макар че продължаваше да мърка, животното не проточи враг към пръста, нито пък реагира по друг начин. Пълните с кръв очи не се откъсваха от зелената трева.

— Може и да е било — каза Франк.

— Внук ми я кръсти Какао. — Старецът поклати глава и сви устни. — Беше един проклет мерцедес. Видях го. Тъкмо излизах за вестника. Караше поне с деветдесет. В жилищен квартал! Защо го правят?

— Не знам. Какъв цвят беше мерцедесът? — Франк си мислеше за нещо, което беше споменала Нана преди месеци. Един тип по вестникарския й маршрут, който живеел в една от големите къщи на върха на Брайър, имал някаква скъпа кола. Зелен мерцедес, май така беше казала.

— Зелен — каза съдия Силвър. — Зелен беше.

Мъркането на котката се смеси с клокочене. Дишането й се ускори. Наистина я болеше.

Франк сложи ръка на рамото на Силвър.

— Трябва да го направя сега.

Съдията се прокашля: явно не можеше да проговори. Затова само кимна.

Франк отвори кожената чантичка със спринцовката и двете стъкленици.

— Първата ще я отпусне. Пъхна иглата в стъкленицата и напълни спринцовката. — А втората ще я приспи.

Много преди описваните тук събития имало време, когато Три-Каунтис (окръзите Макдауъл, Бриджър и Дулинг) отправили искане закритият вече изправителен дом за малолетни Аш Маунтън да бъде преустроен в така необходимия женски затвор. Щатът платил за земята и сградите и затворът бил наречен на окръга — Дулинг, — който осигурил повечето пари за подобряване на инфраструктурата. Заведението отворило врати през 1969 г. и в него започнали работа хора от Три-Каунтис, които отчаяно търсели с какво да си осигурят прехраната. По онова време затворът бил обявен за „най-модерен“ и „еталон за изправителни институции за жени“. Приличал повече на крайградска гимназия, отколкото на затвор — ако не обръщаш внимание на бодливата тел върху телените огради.

Близо половин век по-късно той продължаваше да прилича на гимназия, но преживяваща тежък период и със силно съкратен бюджет. Сградите бяха започнали да се рушат. Боята (за която се носеха слухове, че била на оловна основа) се лющеше. Канализацията течеше. Парното беше много остаряло и в разгара на зимата единствено в административното крило можеха да се поддържат температури над осемнайсет градуса. През лятото затворническите крила направо се изпичаха. Осветлението бе слабо, старата електрическа инсталация беше бомба със закъснител, а така важното оборудване за наблюдение отказваше поне веднъж месечно.

Затворът обаче имаше отличен двор за упражнения с пътека за бягане, баскетболно игрище в гимнастическия салон, шафълборд, малко игрище за софтбол и зеленчукова градина до административното крило. Именно там, недалеч от цъфналия грах и царевицата, комендант Джанис Коутс седеше на една синя пластмасова щайга за мляко. Беше оставила бежовата си плетена чанта на земята, пушеше „Пал Мал“ без филтър и гледаше пристигащия Клинт Норкрос.

Той показа картата си (което беше ненужно, тъй като всички го познаваха, но протоколът беше такъв) и порталът запълзя на релсата си. Той мина в междинното пространство и зачака външната порта да се затвори. Когато видя зелената светлина, показваща, че порталът е заключен, дежурният — тази сутрин беше Мили Олсън — отвори вътрешната врата. Клинт подкара своята „Тойота Приус“ покрай оградата към паркинга за служители, който също беше с портал. Там имаше табела, която предупреждаваше: ВЗЕМАЙТЕ ПРЕДОХРАНИТЕЛНИ МЕРКИ! ВИНАГИ ЗАКЛЮЧВАЙТЕ КОЛАТА СИ!

След две минути той стоеше до коменданта, облегнал рамо на старата тухлена стена и обърнал лице към слънцето. Онова, което последва, малко се различаваше от размяната на реплики в някоя фундаменталистка църква.

— Добро утро, доктор Норкрос.

— Добро утро, комендант Коутс.

— Готов ли сте за поредния ден в чудния свят на изправителните заведения?

— Реалният въпрос е дали чудният свят на изправителните заведения е готов за мен. Ето колко съм готов. А ти, Джанис?

Тя сви едва-едва рамене и издиша дима.

— Същото.

Той кимна към цигарата й.

— Мислех си, че си ги отказала.

— Бях. Отказвам ги веднъж седмично. Понякога два пъти.

— Всичко спокойно ли е?

— Тази сутрин да. Снощи обаче беше станало доста напечено.

— Не ми казвай, нека позная. Ейнджъл Фицрой.

— Не позна. Кити Макдейвид.

Клинт повдигна вежди.

— Това не го очаквах. Разказвай.

— Според съкилийницата й Клаудия Стивънсън, която другите наричат…

— Клаудия Динамитеното тяло — довърши Клинт. — Много се гордее с имплантите си. Тя ли е започнала нещо?

Клинт нямаше нищо против Клаудия, но се надяваше да се е случило точно това. Докторите са човешки същества и си имат любимци и Кити Макдейвид беше една от неговите. Кити беше в лоша форма, когато пристигна — склонност за самонараняване, рязко променящо се настроение, висока тревожност. Оттогава бяха изминали дълъг път. Антидепресантите направиха чудеса и на Клинт му харесваше да вярва, че терапевтичните сеанси също са й помогнали поне малко. Подобно на него, Кити беше продукт на системата на приемните семейства в Апалачите. На една от първите им срещи тя го попита кисело дали в голямата му тъпа глава има идея какво е да си нямаш дом и семейство.

Клинт не се поколеба нито за миг.

— Не знам какво е било за теб, Кити, но аз се чувствах като животно. Все едно през цялото време бях на лов или ме преследваха.

Тя се опули.

— Ти…?

— Да, аз — отвърна той. Което означаваше „Да, аз също“.

Сега Кити почти винаги влизаше в списъка на затворнички с добро поведение и — което беше още по-хубаво — се беше споразумяла с прокуратурата да свидетелства по делото на братята Гринър, голям удар срещу наркомафията, нанесен не от друг, а от шерифа на Дулинг Лайла Норкрос. Ако Лоуъл и Мейнард Гринър влезеха на топло, имаше реални шансове Кити да излезе предсрочно. Клинт смяташе, че ако това стане, тя ще се справи. Кити вече разбираше, че освен че трябва да си намери сама място на света, ще получава и подкрепа — медицинска и обществена — за постигане на това. Клинт смяташе, че Кити е достатъчно силна, за да помоли за тази подкрепа, да се бори за нея. И с всеки ден ставаше все по-силна.

Мнението на Джанис Коутс по този въпрос не беше толкова оптимистично. Нагласата й беше, че когато си имаш работа със затворници, по-добре да не храниш особено големи надежди. Може би затова тя беше комендант — а той бе просто психиатърът в този хотел от камък.

— Стивънсън твърди, че Макдейвид я събудила — каза Джанис. — Първо говорела насън, после започнала да вика, накрая да крещи. Нещо за някакъв Черен ангел, който идвал. Или може би за Черната кралица. Има го в доклада за инцидента. „С паяжини в косите и смърт по пръстите“. Би се получил добър телевизионен сериал, нали? По някой от каналите за фантастика. — Джанис се засмя, без да се усмихва. — Сигурна съм, че ще имаш зает ден с нея, Клинт.

— По-скоро ми прилича на пълнометражен — отвърна Клинт. — Може би някой, който е гледала като дете.

Коутс завъртя очи.

— Виждаш ли? „Пак почна“, ако мога да цитирам Рони Рейгън.

— Какво? Да не би да не вярваш, че има травми от детството?

— Вярвам, че това е един хубав тих затвор. Преместиха я в Крило А, Страната на перковците.

— Това не беше политкоректно, комендант Коутс. Предпочитаният термин е Централата на смахнатите. Наложило ли се е да я слагат на усмирителния стол? — Макар че понякога усмирителния стол беше необходим, Клинт го мразеше — той приличаше на седалка на спортна кола, превърната в устройство за изтезания.

— Не. Дадоха й Жълтото хапче и това я укроти. Не знам кое точно и не ми пука особено, но го пише в доклада, ако искаш да провериш.

В Дулинг имаше три типа лекарства — червени, които се даваха единствено от медицински лица, жълти, които можеха да се дават от надзирателите, и зелени, които затворничките, без онези в Крило В и фигуриращите в лошия списък, можеха да държат в килиите си.

— Добре — каза Клинт.

— Така че в момента твоето момиче Макдейвид си отспива…

— Тя не е мое момиче…

— И това беше сутрешният ти инструктаж. — Джанис се прозя, изгаси цигарата си в стената и я смота под щайгата, сякаш скриването от поглед ще накара фаса да изчезне безследно.

— Аз ли те задържам, Джанис?

— Не. Снощи ядох мексиканско. После клечах в кенефа. Знаеш ли, оказа се вярно онова, което излиза, подозрително наподобява онова, което е влязло.

— Прекалихте с информацията, комендант.

— Ти си доктор, ще го преживееш. Ще погледнеш ли Макдейвид?

— Задължително.

— Искаш ли да чуеш теорията ми? Добре, ето я — като малка е била задиряна от някаква дама, която е наричала себе си Черната кралица. Какво ще кажеш?

— Възможно е — отвърна Клинт, без да се хваща на въдицата.

— Възможно било. — Тя поклати глава. — Клинт, защо да се ровиш в детството им, когато те са си още деца? На практика това е причината повечето от тях да са тук — детинско поведение от първа степен.

Думите й накараха Клинт да си помисли за Дженет Сорли, която бе сложила край на години съпружески тормоз, като наръгала мъжа си с отвертка и гледала как кръвта му изтича. Ако не го беше направила, Деймиън Сорли рано или късно е щял да я убие. Клинт не се съмняваше в това. За него това не беше детинско поведение, а акт на самозащита. Ако обаче го кажеше на комендант Коутс, тя щеше да откаже да го слуша — беше от старата школа. Май беше по-добре просто да сложи край на размяната на реплики.

— И тъй, комендант Коутс, започваме поредния ден в женския затвор при Роял Канал.

Тя взе чантата си, стана и приглади униформения си панталон.

— Няма канал, но пък го има ферибота по-надолу, така че става. Е, да бъде ден.

Влязоха заедно в онзи първи ден на сънната болест, като закачаха баджовете на ризите си.

Магда Дубчек, майката на красивия млад мъж, известен в града като Антон Басейнджията (който беше и фирма, така че моля да изпращате чековете си на „Антон Басейнджията ООД“), затътри крака в дневната на къщата, която делеше със сина си. Държеше бастуна си в едната си ръка и сутрешната си ободрителна напитка в другата. Седна с пръдня и въздишка в креслото си и включи телевизора.

Обикновено по това време на деня пускаше втория час на „Добър ден, Уийлинг“, но тази сутрин превключи на Нюз Америка. Вниманието й бе приковано от главната новина, която беше добра, и тя познаваше една от репортерките, които я отразяваха, което беше още по-добре. Сега се наричаше Микаела Коутс или Микаела Морган, но за Магда си беше и завинаги щеше да си остане малката Мики, която беше дундуркала преди толкова много години. По онова време Джан Коутс тъкмо бе станала пазач в женския затвор в южния край на града, самотна вдовица, която се мъчеше да свърже двата края. Сега тя беше комендант, началникът на целия дранголник, а дъщеря й Мики беше известна в цялата страна репортерка от Вашингтон, прочута с трудните си въпроси и късите си поли. Жените Коутс определено бяха постигнали нещо в живота си. Магда се гордееше с тях, макар да изпитваше малко тъга, че Мики нито веднъж не й се обади, нито й писа, и че Джанис никога не се отбиваше да си побъбрят — е, и двете бяха заети. Магда не се преструваше, че разбира под какво напрежение им се налага да работят.

Водещият новините тази сутрин бе Джордж Олдърсън. Със своите очила, отпуснати рамене и оредяваща коса той изобщо не приличаше на онези идоли, които обикновено седяха зад големите бюра и четяха новините. По-скоро напомняше на ипотечен служител. Освен това имаше неподходящ глас за телевизионен водещ. Малко крякащ. Е, Магда предполагаше, че има причини Нюз Америка да е на трето място след Фокс и Си Ен Ен. С нетърпение очакваше деня, когато Микаела ще се премести в някоя от онези телевизии. Когато това станеше, на Магда нямаше да й се налага да търпи повече Олдърсън.

— Продължаваме да следим новината номер едно, започнала от Австралия — каза Олдърсън. Физиономията му се опитваше да съчетае загриженост и скептицизъм, но в крайна сметка приличаше на човек, който страда от запек.

По-добре се пенсионирай и оплешивявай комфортно вкъщи, помисли си Магда и вдигна към телевизора първата си чашка ром и кола за деня. Иди да си лъснеш кубето, Джордж, и направи място за моята Микаела.

— Медицински лица от Оаху на Хаваите съобщават, че болестта, наричана от някои азиатски, а от други австралийски припадък, продължава да се разпространява. Никой не е сигурен какъв точно е произходът й, но засега единствените й жертви са жени. В момента научаваме, че са се появили случаи и по нашите брегове, първо в Калифорния, после в Колорадо, а сега и в Северна и Южна Каролина. За повече подробности включваме репортерката ни Микаела Морган.

— Мики! — извика Магда и отново вдигна чаша към телевизора, като разля част от питието върху ръкава на плетената си жилетка. Чешкият беше едва доловим в гласа й тази сутрин, но когато Антон се прибереше в пет следобед, тя щеше да говори така, сякаш току-що е слязла от кораба, а не е живяла в Три-Каунтис вече почти четирийсет години. — Малката Мики Коутс! Гоних ти голото дупе из цялата дневна на майка ти и двете се смеехме до припадък! Сменях ти нааканите пелени, малка лудетино, а виж се сега!

Микаела Морган, по рождение Коутс, стоеше пред голям боядисан в тъмночервено жилищен комплекс, облечена в блуза без ръкави и една от характерните си къси поли. Магда смяташе, че тези поли стоят много добре на Мики. Дори големите политици често се омайваха при вида на бедрата й и в подобно състояние истината понякога се отронваше от лъжливите им усти. Е, невинаги, разбира се, но понякога. Колкото до новия нос на Микаела, Магда се разкъсваше от противоречия. Липсваше й онова нахално сплескано носле, което момичето й имаше като мъничко, а и с новия си източен нос Мики вече не приличаше много на себе си. От друга страна пък изглеждаше страхотно! Човек просто не можеше да откъсне очи от нея.

— Намирам се пред приюта „Любящи ръце“ в Джорджтаун, където в ранните часове на деня бяха забелязани първите случаи на заболяването, известно като австралийски припадък. Тук има почти сто пациенти, повечето възрастни хора, и над половината от тях жени. От администрацията отказват да потвърдят или отрекат заболяването, но само преди минути разговарях с един санитар и казаното от него, макар и кратко, беше наистина тревожно. Той се съгласи да говори с мен при условие, че запазим анонимността му. Да го чуем.

Записаното интервю се оказа наистина кратко — само няколко секунди. На него Микаела разговаряше с човек с бяла болнична униформа с размазано лице; гласът му беше изопачен електронно и звучеше повече като на някакъв застрашителен извънземен предводител от научнофантастичен филм.

— Какво става тук? — попита Микаела. — Можете ли да ни кажете?

— Повечето жени са заспали и не се събуждат — каза санитарят с извънземния си глас. — Също като на Хаваите.

— А мъжете…?

— Мъжете са тип-топ. Будни са и закусват.

— От Хаваите имаше съобщения за някакво… образувание по лицата на спящите жени. И тук ли случаят е такъв?

— Аз… мисля, че е по-добре да не говоря за това.

— Моля ви. — Микаела запърха с мигли. — Хората са загрижени.

— Точно така! — изграчи Магда, вдигна чаша към телевизора и разля още малко питие върху жилетката си. — Бъди секси! Щом лапнат въдицата ти, можеш да изкопчиш всичко от тях!

— Не са образувания в смисъл на тумор — каза извънземният глас. — По-скоро като полепнал по тях памук. А сега трябва да тръгвам.

— Само още един въпрос…

— Трябва да вървя. Но… наистина е образувание. Онова като памук. Доста е… гадно.

Записът свърши и картината отново премина на живо.

— Наистина обезпокоителна информация от вътрешно лице… стига да е вярна. Джордж?

Колкото и да се радваше, че е видяла Мики, Магда се надяваше историята да не е вярна. Вероятно ставаше дума за поредната масова истерия като проблем 2000 или вируса ТОРС, но все пак идеята, че нещо не само кара жените да заспиват, но и кара по тях да растат някакви неща… както бе казала Мики, информацията беше обезпокоителна. Магда щеше да се радва, когато Антон се прибере. Беше й самотно в компанията на телевизора, не че беше от хората, които все се оплакват. Магда не се тревожеше и за работливото си момче — не, в никакъв случай. Тя му беше заела парите да започне бизнеса си, но той беше онзи, който го разработи.

А засега можеше да си спретне още едно питие, съвсем мъничко, а после да подремне.

Щом закопча жената, Лайла я наметна с одеялото, което държеше в багажника на автомобила, и я сложи на задната седалка. В същото време й четеше правата. Жената, която вече мълчеше, а бляскавата й усмивка бе станала унесена, вяло бе позволила Лайла да я сграбчи за ръката. Арестът и качването в колата приключи за по-малко от пет минути; вдигнатата от гумите прах още се слягаше, когато Лайла сядаше зад волана.

— Наричат наблюдателите на нощните пеперуди майки^[3].

Задържаната сподели тази информация, докато Лайла обръщаше колата надолу по Болс Хил към града. Гласът й бе мек, но не особено женствен. Говореше малко отнесено. Лайла не разбра дали думите са адресирани към нея, или жената говори на себе си.

Дрога, помисли си. По всяка вероятност фенциклидин. Или кетамин.

— Знаеш името ми — каза Лайла. — И откъде те познавам?

Имаше три възможности: родителско-учителската асоциация (малко вероятно), вестника или че Лайла я е арестувала в някой момент през последните четиринайсет години, но не си спомняше. Третото изглеждаше най-вероятно.

— Всички ме познават — каза Иви. — Аз съм един вид Момичето. — Белезниците тихо издрънчаха, когато тя повдигна рамо, за да се почеше по брадичката. — Един вид. Момиче То. Аз, моя милост и мен. Отец, Син и Света Ева. Ева като ива. Страх като стряха. Майка.

Обикновените хора нямат представа какви глупости ти се налага да слушаш като ченге. Обществото обича да хвали полицаите заради храбростта им, но никой не се замисля за ежедневната сила на духа, която трябва да проявиш, за да се справиш с всички дивотии. Куражът е отлично качество за един полицай, но устойчивостта на глупави брътвежи според Лайла бе също толкова важна.

Именно затова запълването на последното свободно място за заместник-шериф се оказа толкова трудно. Това беше причината тя в крайна сметка да отхвърли кандидатурата на Франк Гиъри от контрола върху животните и да назначи един млад ветеран, Дан Трийтър, макар че Трийтър нямаше почти никакъв опит в органите на реда. Колкото и умен и духовит да бе Гиъри, работното му досие беше твърде дебело — беше генерирал прекалено много документи, беше написал прекалено много актове. Посланието между редовете се четеше лесно и говореше за конфронтация — той не беше от хората, способни да пуснат дребните глупости покрай ушите си. А това не беше добре.

Не че хората й като цяло бяха някакви супермени, борещи се с престъпници. И какво от това? Голяма работа, добре дошли в реалния свят. Намираш най-добрите, които можеш, после се опитваш да им помагаш в движение. Като Роджър Елуей и Тери Кумбс например. Роджър сигурно беше получил един удар повече по главата при тренировките на футболния отбор на гимназията. Тери беше по-умен, но можеше да падне духом и да оклюма, ако нещата не стават по неговия начин, освен това прекаляваше с чашката на партитата. От друга страна, двамата имаха доста дълги фитили, което означаваше, че може да им се довери. В повечето случаи.

Лайла таеше неизказаната вяра, че майчинството е възможно най-добрата репетиция за един бъдещ полицай. (Неизказана най-вече пред Клинт, който щеше да подходи професионално към въпроса; можеше да си го представи как накланя глава настрани, свива устни по онзи свой досаден начин и казва: „Интересно“ или „Възможно е“.) Майките се вписваха съвсем естествено в органите на реда, защото малките деца, подобно на престъпниците, често бяха войнствени и разрушителни.

Ако успееш да изкараш онези първи години, без да изгубиш самообладание и не превъртиш, може и да си в състояние да се справиш с престъпленията на възрастните. Разковничето беше да не реагираш, да продължиш да бъдеш зрял човек — и дали си мислеше за покритата с кръв гола жена, която сигурно имаше връзка с насилствената смърт на двама души, или как да се справи с някой много по-близък човек — онзи, който полагаше глава на възглавницата до нея? (Когато хронометърът отброи 00:00, училищният звънец зазвъня, а момчетата и момичетата нададоха радостни викове. Краен резултат: 42 за момичешкия отбор на окръг Бриджър на 34 за отбора на Файет.) Както би казал Клинт: „Хм, интересно. Искаш ли да ми разкажеш още?“.

— Толкова много добри оферти има сега — продължаваше да дрънка Иви. — Перални със сушилни. Скари. Бебета, които ядат пластмаса и акат пластмаса. Все промоции с положителни емоции.

— Аха — каза Лайла, сякаш в думите на жената имаше някакъв смисъл. — Как каза, че се казваш?

— Иви.

Лайла се обърна.

— А фамилия? Имаш ли си?

Скулите на жената бяха ясно очертани. Светлокафявите й очи сякаш пламтяха. Кожата й караше Лайла да си мисли за Средиземноморието — и, о, тази черна коса. На челото й имаше засъхнала пръска кръв.

— Трябва ли ми? — попита Иви.

От гледна точка на Лайла това потвърждаваше мнението й — новата й позната беше определено и катастрофално друсана.

Обърна се напред, настъпи леко газта и взе микрофона.

— База, тук Първи. Имам задържана жена, заварих я да върви на север от района на склада за дървен материал по Болс Хил. Има кръв по себе си, така че ще ни потрябва комплект за проби. И да й намерим някакви дрехи. Обади се и за линейка. Взела е нещо.

— Разбрано — отвърна Лини. — Тери казва, че при караваната била пълна каша.

— Разбрано. — Иви се разсмя весело. — Пълна каша. Донесете още кърпи. Ама не от хубавите, ха-ха-ха. Разбрано.

— Първи, край. — Лайла остави микрофона и погледна Иви в огледалото. — По-добре мълчете, госпожо. Арестувана сте по подозрение в убийство. Това е сериозно.

Приближаваха града. Лайла спря на стопа на кръстовището между Болс Хил и Уест Лавин. Уест Лавин водеше към затвора. От другата страна на пътя се виждаше табела, която предупреждаваше шофьорите да не качват стопаджии.

— Ранена ли сте, госпожо?

— Още не — каза Иви. — Но, хей! Трипъл-дъбъл^[4]. Бива.

Нещо проблесна за миг в ума на Лайла — мисловен еквивалент на проблясваща люспа слюда, бързо отмита от пенлива вълна.

Тя погледна в огледалото. Иви се беше облегнала назад със затворени очи. Да не би да идваше на себе си?

— Да не би да ви прилошава?

— По-добре целуни мъжа си, преди да заспиш. Целуни го за сбогом, докато още имаш възможност.

— Разбира… — започна Лайла, но точно тогава жената се хвърли с главата напред в преградната мрежа. Лайла трепна, когато от удара преградата задрънча и се разтресе.

— Престани! — извика тя миг преди Иви да се блъсне за втори път в мрежата. Лайла зърна усмивка на лицето й и прясна кръв по зъбите, след което тя се удари отново в преградата.

С ръка на дръжката на вратата, Лайла се канеше да слезе, да отиде отзад и да укроти жената с тазер за собствената й безопасност, но третият удар се оказа последен. Иви се отпусна назад в седалката, задъхана по един радостен начин, досущ като бегач, който току-що е прекосил първи финалната линия. Устата и носът й бяха омацани с кръв, на челото й имаше дълбока драскотина.

— Трипъл-дъбъл! Добре! — извика Иви. — Трипъл-дъбъл! Натоварен ден!

Лайла взе микрофона и се обади на Лини — промяна на плана. Служебният адвокат да се яви в участъка колкото се може по-бързо. Както и съдия Силвър, стига да успееха да убедят стареца да дойде и да им направи услуга.

Нагазил до корем в сладката папрат, лисугерът гледаше как Еси разтоварва количката си.

Разбира се, той не мислеше за нея като за Еси, нито пък имаше някакво друго име за нея. Тя беше просто поредното човешко същество. Във всеки случай я бе наблюдавал от много време много луни и слънца — и ясно разпознаваше колибата й от найлони и платнища като лисича дупка. Лисугерът разбираше също, че четирите парчета зелено стъкло, които тя бе подредила в полукръг и наричаше „момичетата“, имат огромно значение за нея. Веднъж, когато Еси я нямаше, лисугерът ги подуши (в тях нямаше живот) и прерови вещите й, които не представляваха нищо особено, ако не се брояха няколко изхвърлени консерви от супа, които той облиза старателно.

Смяташе, че тя не представлява заплаха, но пък беше стар лисугер, а никой не остарява, ако подхожда прекалено самоуверено към нещата в живота. Можеш да станеш стар лисугер, като внимаваш и се възползваш от всяка възможност, като се сношаваш колкото се може по-често и в същото време избягваш обвързването, никога не пресичаш пътища денем и се заравяш дълбоко в хубавата мека пръст.

Тази сутрин благоразумието му като че ли не беше необходимо. Поведението на Еси беше напълно типично. След като разтовари торбите и различните чудати неща от количката, тя уведоми парченцата стъкло, че мама трябва да дремне. „Без щуротии, момичета“ — предупреди ги Еси и влезе в колибата, за да легне върху купчината одеяла, които използваше като дюшек. Макар че колибата покриваше тялото й, главата й стърчеше навън.

Докато Еси се готвеше да заспи, лисугерът безмълвно се озъби на половината мъжки манекен, който тя беше оставила в шумата до колибата, но манекенът не реагира. Сигурно беше мъртъв като зелените стъкълца. Лисугерът задъвка лапата си и зачака.

Скоро дишането на старицата стана равномерно, след всяко дълбоко вдишване следваше кратко издишване с подсвирване. Лисугерът бавно се надигна от леглото си в сладката папрат и направи няколко предпазливи крачки към колибата — искаше да е абсолютно сигурен в намеренията на манекена или в липсата на такива. Оголи още повече зъби. Манекенът не помръдна. Да, определено бе мъртъв.

Лисугерът изтича до колибата и спря. На главата на спящата жена се появи нещо белезникаво — бели нишки, подобни на паяжини. Поникваха от бузите й, леко потрепваха и се отпускаха върху кожата й. От тях поникваха нови нишки, които бързо покриха лицето й, образувайки маска, която скоро обхвана цялата й глава. В полумрака на колибата кръжаха нощни пеперуди.

Лисугерът отстъпи няколко крачки, като душеше. Бялото нещо не му харесваше — бялото нещо определено беше живо и определено се различаваше от създанията, които познаваше. Дори от разстояние миризмата му беше силна и смущаващо смесена — в нея се долавяше кръв и плът, разум и глад, както и елемент от дълбока, много дълбока пръст, идваща сякаш от Дупката на всички лисичи дупки. А какво спеше в нея? Със сигурност не и лисица.

Душенето премина в скимтене, лисугерът се обърна и се отдалечи в тръс на запад. В гората зад него се чу шум — идваше някой друг — и лисугерът побягна с всички сили.

След като помогна на Оскар Силвър да погребе котката Какао (увита в протъркана хавлия), Франк мина по двете кратки пресечки до къщата на „Смит Лейн“ 51, чиято ипотека плащаше и в която след раздялата с жена му живееше само Илейн и дванайсетгодишната им дъщеря.

Илейн беше социален работник допреди два щатски бюджета, а сега работеше почасово в „Гудуил“ и като доброволка в две благотворителни организации, раздаващи храна на нуждаещи се, както и в клиниката за семейно планиране в Мейлок. Предимството в това бе, че не им се налагаше да търсят пари за детегледачка. След края на училищните занятия никой нямаше против Нана да се мотае в „Гудуил“ с майка си. Недостатъкът бе, че щяха да изгубят къщата.

Като се изключеха дните за посещение, Франк усърдно се стараеше да избягва това място. Дори тогава предпочиташе Илейн да му довежда Нана, стига да имаше възможност. Спомените, вървящи с къщата — усещането за нечестност и провал, закърпената дупка в стената на кухнята — бяха прекалено болезнени. Франк имаше чувството, че е изигран и че най-добрата част от живота му е минала на „Смит Лейн“ 51 в спретнатата скромна къща с патето на пощенската кутия, нарисувано от дъщеря му.

Въпросът със зеления мерцедес обаче правеше отбиването там задължително.

Докато се качваше на бордюра, видя Нана да рисува с тебешир на алеята. Човек обикновено свързва подобно занимание с много по-малки деца, но дъщеря му беше талантлива в рисуването. Миналата година беше спечелила втора награда в конкурса за дизайн на разделител на страници, организиран от местната библиотека. Беше се представила с книги, летящи като ято птици на фона на облаци. Франк сложи проекта й в рамка и го окачи в офиса си. Непрекъснато го поглеждаше. Беше прекрасно да си представя книгите, летящи в главата на малкото му момиче.

Нана седеше по турски на слънцето върху вътрешна дума, подредила разноцветните тебешири пред себе си като ветрило. Освен художествения й талант — или може би в съответствие с него — Нана имаше дарбата да се настанява удобно. Тя беше бавно движещо се малко отнесено дете, метнало се повече на Франк, отколкото на майка си, която преливаше от енергия, никога не забъркваше каши и винаги беше пряма.

Той се наведе и отвори вратата на колата.

— Здрасти, Светоочке. Ела тук.

Тя присви очи към него.

— Тате?

— Позна — каза той, като полагаше усилия устата му да не се извие в усмивка. — Ела тук, става ли?

— Веднага ли? — Тя вече гледаше надолу към рисунката си.

— Да. Веднага. — Франк си пое дълбоко дъх.

Едва след като си тръгна от съдията започна да влиза в „онова състояние“, както го наричаше Илейн. Иначе казано, да се ядоса. Нещо, което рядко правеше, независимо какво си мислеше тя. А днес ли? Отначало беше добре. После, след като бе направил пет крачки през поляната на Оскар Силвър, сякаш се препъна в някаква невидима преграда, която задейства нещата. Понякога просто се случваше. Като онзи път, когато Илейн започна да му опява, че се бил развикал на учителската среща, и той бе направил онази дупка в стената, а Нана беше изтичала разплакана горе, без да разбира, че понякога удряш нещо, за да не удариш някого. Или онази история с Фриц Мешаум — вярно, тогава малко беше изгубил самообладание, но пък Мешаум си го заслужаваше. Всеки, който причинява подобни неща на животно, си го заслужава.

„Тази котка можеше да е детето ми“ — мислеше си той, докато вървеше по тревата. И в следващия момент — бум! Сякаш времето беше като връзка на обувка, която се е развързала, докато е вървял и се е качил в колата. Защото изведнъж се беше озовал в колата, караше към къщата на „Смит Лейн“, а не си спомняше как изобщо е седнал зад волана. Дланите му бяха потни, бузите му горяха и той още си мислеше как котката би могла да е детето му, само че не беше мисъл. А по-скоро тревожно примигващо съобщение на компютърен екран:

Нана внимателно остави лилавия тебешир на празното място между оранжевия и червения. Изправи се и остана така две секунди, като тупаше жълтите си шорти на цветя и замислено търкаше оцапаните си с тебешир пръсти.

— Миличка — каза Франк, като се мъчеше да не закрещи. Защото — ето, тя беше точно там, на алеята, където някой пиян задник със скъпа кола можеше да я помете!

Нана направи една крачка и отново огледа пръстите си с видимо неудовлетворение.

— Нана! — Франк още седеше извърнат настрани. Тупна дясната седалка. Силно. — Идвай тук!

Дъщеря му рязко вдигна глава и го погледна стреснато, сякаш гръмотевица току-що я е изтръгнала от сън. Затътри се към колата и когато стигна до отворената врата, Франк я сграбчи за тениската и я придърпа към себе си.

— Хей! Ще ми я разтегнеш — запротестира Нана.

— Няма значение — отвърна Франк. — Тениската не е важна. Ще ти кажа кое е важно, така че ме слушай. Кой кара зеления мерцедес? Коя е къщата?

— Какво? — Нана се опита да махне ръката му, която продължаваше да дърпа тениската. — За какво говориш? Ще ми разтегнеш тениската.

— Не ме ли чу? Забрави шибаната тениска! — Думите излязоха от устата му и той тутакси ги намрази, но в същото време беше доволен, че погледът й моментално скочи от тениската към него. Най-сетне беше привлякъл вниманието й. Нана примигна и рязко си пое дъх.

— Добре, след като престана да витаеш в облаците, да повторя. Каза ми, че някакъв тип от вестникарския ти маршрут кара зелен мерцедес. Как се казва? В коя къща живее?

— Не му помня името. Съжалявам, тате. — Нана прехапа долната си устна. — Къщата е до онази с голямото знаме. Оградена е със стена. На Брайър. На върха на хълма.

— Добре. — Франк пусна тениската й.

Нана не помръдна.

— Още ли си ядосан?

— Миличка, изобщо не съм ядосан. — И понеже тя не каза нищо, добави: — Добре де, бях. Мъничко. Но не на теб.

Тя не го гледаше, а продължаваше да търка проклетите си пръсти. Той я обичаше — тя беше най-важното нещо в живота му, — но понякога му беше трудно да повярва, че е с ума си.

— Благодаря. — Лицето му вече не беше толкова червено, потта по кожата му вече изстиваше. — Благодаря, Светлоочке.

— Моля — каза Нана. Отстъпи крачка назад, подметката на гуменката й изскърца пронизително в ухото му.

Франк се изправи в седалката.

— И още нещо. Не стой на алеята. Поне до обяд, докато не оправя една работа. Един човек кара наоколо като полудял. Иди да рисуваш вътре, става ли?

Тя отново хапеше долната си устна.

— Става, тате.

— Няма да плачеш, нали?

— Няма, тате.

— Добре. Браво на моето момиче. Ще се видим следващия уикенд, нали?

Осъзна, че устните му са невероятно сухи. Запита се какво още трябва да направи и един глас в главата му отвърна: „Е-е-е, че какво друго би могъл да направиш? Може и да можеш, не знам. Сигурно ще ти прозвучи адски щуро, Франк, но знаеш ли, можеше и да не откачаш напълно“. Гласът беше развеселена версия на собствения му глас — глас на човек, който се е настанил удобно на сгъваем стол на поляната, сложил си е слънчевите очила и може би отпива чай с лед.

— Добре. — Нана му кимна машинално, като робот.

На паважа зад нея беше нарисувано дърво с огромна корона, която стигаше до края на алеята, а чворестият му ствол заемаше останалото. От клоните му висеше мъх, а под него растяха цветя. Корените продължаваха надолу до очертанията на подземно езеро.

— Харесва ми какво си нарисувала — каза той и се усмихна.

— Благодаря, тате — отвърна Нана.

— Просто не искам да пострадаш. — Чувстваше усмивката си като закована на лицето си.

Дъщеря му подсмръкна и отново кимна машинално. Франк знаеше, че се мъчи да преглътне сълзите си.

— Виж, Нана… — започна той, но думите, които искаше да каже, изчезнаха, когато вътрешният глас се намеси отново да му каже, че това й е предостатъчно. Че просто трябва да я остави на мира.

— Довиждане, тате.

Тя се пресегна и затвори вратата на колата. Обърна се и се затича по алеята, като разрита тебеширите, прекрачи дървото, размаза зеленото и черното на короната. С наведена глава. С тресящи се рамене.

Деца, помисли си той. Понякога не оценяват, че се опитваш да постъпиш правилно.

На бюрото на Клинт имаше три папки.

Първата беше напълно предвидима, но и тревожеща — един от дежурните нощни надзиратели предполагаше, че Ейнджъл Фицрой крои нещо. Точно преди гасенето на лампите се опитала да започне дискусия за семантиката. Правилата в Дулинг строго изискваха всички да бъдат наричани „надзирател“. Синоними като „пазач“ и „шапкар“, да не говорим за (естествено!) подмятания като „задник“ и „чекиджия“ бяха неприемливи. Ейнджъл попитала надзирател Уетърмор дали разбира английски. Разбира се, че били пазачи, заявила тя. Можели да бъдат и надзиратели, вярно, нищо против, но не можели да не бъдат пазачи, защото пазели. Нали това правят в затворите? Ако печеш кейк, не си ли пекар? Ако копаеш яма, не си ли копач?

„Предупредих затворничката, че е изчерпала разумните доводи и може да очаква последици, ако не млъкне и не се прибере незабавно — пишеше Уетърмор. — Тя се прибра в килията си, но веднага попита как можело да очакваме, че ще спазват правилата, когато думите, формулиращи тези правила, са лишени от смисъл. Тонът й бе заплашителен“.

Ейнджъл Фицрой беше една от малкото жени в затвора, които Клинт смяташе за наистина опасни. От контактите си с нея смяташе, че тя може би е социопат. Никога не беше зървал някакво съчувствие у нея, а затворническото й досие беше пълно с прегрешения — наркотици, сбивания, заплашвания.

— Ейнджъл, как мислиш, че щеше да се почувстваш, ако мъжът, когото си нападнала, беше умрял от раните си? — беше я попитал на един групов сеанс.

— Уф! — Ейнджъл потъна в стола си и погледът й започна да се лута по стените. — Щях да се почувствам… ами, доста зле… предполагам. — После млясна с устни и очите й се спряха върху репродукцията на Хокни. Погледнете тази картина, момичета. Не ви ли се иска да идете на това място?

Въпреки че осъждането й за нападение беше достатъчно сериозно (някакъв мъж на паркинг за камиони й казал нещо, което не й харесало, и тя му счупила носа с бутилка кетчуп), имаше индикации, че е правила и много по-лоши неща, които са й се разминали.

Един детектив от Чарлстън бе дошъл в Дулинг да се посъветва с Клинт по един случай, свързан с Фицрой. Искаше информация във връзка със смъртта на бивш неин хазяин. Инцидентът станал две години преди влизането й в затвора. Ейнджъл била единствената заподозряна, но с изключение, че живеела там, нищо не можело да я свърже с престъплението; нямало и очевиден мотив. Работата беше (и Клинт го знаеше), че Ейнджъл била известна с това, че понякога не й трябвал мотив. Ресто, в което липсват двайсет цента, било достатъчно да избухне. Детективът беше описал почти злорадо трупа на хазяина. „Изглеждаше, сякаш старецът просто паднал по стълбите и си счупил врата. Патологът обаче каза, че някой е работил върху пакета му преди смъртта. Топките били… забравих как го каза точно, счупени или нещо такова. А бе направо смазани“.

Клинт не топеше пациентите си и го каза на детектива, но по-късно спомена на Ейнджъл за посещението му.

С изцъклено изумление тя беше попитала: „Топките могат ли да се чупят?“

Сега той си отбеляза да се отбие през деня при Ейнджъл и да провери как стоят нещата.

Вторият доклад беше за затворничка, изпълняваща санитарен наряд, която твърдяла, че кухнята на затвора била пълна с нощни пеперуди. При проверката надзирател Мърфи не открил никакви пеперуди. „Затворничката доброволно се съгласи да даде урина за проба — нямаше следи от наркотици и алкохол“.

Възможно беше затворничката здравата да се е постарала да подлуди дежурния, а той — да й върне жеста. Клинт нямаше желание да продължи цикъла, като се захване със случая, и отметна доклада.

Последният инцидент беше с Кити Макдейвид.

Надзирател Уетърмор беше записал част от брътвежите й: „Черният ангел дойде от корените и клоните. Пръстите й са смърт, косата й е паяжини и сънят е нейното царство“. След доза халдол тя беше преместена в Крило А.

Клинт излезе от кабинета си и мина през администрацията към източната част на затвора, където се намираха затворническите крила. Затворът имаше приблизително формата на малко t, като по дългата линия минаваше коридор, наричан Бродуей и успореден на Шосе 17 / Уест Лавин Роуд отвън. Административните офиси, комуникационният център, стаята на надзирателите, салонът за служителите и класните стаи се намираха в западния край на Бродуей. Другият коридор — Главната улица минаваше перпендикулярно на Уест Лавин, от главния вход към работилницата, сервизното помещение, пералнята и гимнастическия салон. От другата му страна Бродуей продължаваше на изток покрай библиотеката, столовата, помещението за свиждане, лечебницата и приемната, преди да стигне до трите затворнически крила.

Тежка врата отделяше килиите от Бродуей. Клинт спря и натисна копчето, което съобщаваше, че иска да влезе. Чу се бръмчене и резетата на вратата се дръпнаха с изщракване. Клинт влезе.

Крила А, Б и В бяха подредени като щипци. В центъра се намираше Будката, подобна на барака структура с бронирано стъкло. Вътре в нея бяха мониторите и комуникационното табло.

Макар че повечето затворнички се смесваха на двора и другаде, крилата бяха организирани според теоретическата опасност, която представляваше всяка една от тях. В затвора имаше шейсет и четири килии по дванайсет в Крило А и В и четирийсет в Крило Б. Крила А и В се намираха изцяло на нивото на земята; Б имаше и втори етаж.

Крило А беше медицинското, макар че в другия край на коридора се настаняваха някои затворнички, смятани за „кротки“. Онези, които не бяха точно кротки, а „улегнали“ като Кити Макдейвид, се настаняваха в Крило Б. Крило В беше за онези, които създават неприятности.

Крило В имаше най-малко обитатели и в момента половината от дванайсетте килии пустееха. Когато някоя затворничка рухнеше или имаше сериозни дисциплинарни нарушения, официалната процедура беше да бъде преместена в някоя килия в Крило В, която си имаше „око“. Затворничките ги наричаха „чекиджийските килии“ заради камерите на тавана, които позволяваха на надзирателите през цялото време да следят какво става вътре. Намекът беше, че надзирателите „охлабват жилата“, докато шпионират. Камерите обаче бяха много важни. Ако някоя затворничка се опиташе да се нарани или дори да се самоубие, трябваше да има начини да й се попречи.

Днес в Будката беше капитан Ванеса Лампли. Тя се наведе от таблото, за да му отвори вратата. Клинт седна до нея, помоли я да изкара на монитора килия 12, за да види Макдейвид, и възкликна:

— Да пуснем записа!

Лампли го изгледа.

— „Да пуснем записа!“ Не се ли сещаш? Уорнър Улф го повтаря непрекъснато.

Сви рамене и пусна картина от килия 12.

— Спортният коментатор? — каза Клинт.

Ванеса отново сви рамене.

— Съжалявам. Сигурно е бил преди моето време.

Клинт реши, че това е шантаво — Уорнър Улф беше легенда. Все пак заряза темата и насочи вниманието си към екрана. Кити лежеше свита на кълбо, скрила лицето си с ръце.

— Да си видяла нещо нередно?

Лампли поклати глава. Беше дошла в седем. Макдейвид през цялото време дремела в тази поза.

Това не изненада Клинт. Халдолът беше силно вещество. Тревожеше се за Кити — майка на две деца, осъдена за фалшифициране на рецепти. В един идеален свят Кити изобщо нямаше да влезе в затвор. Тя беше наркоманка с биполярно разстройство и начално образование.

Изненадата беше в начина, по който се беше проявило биполярното разстройство в този случай. Преди била необщителна. Снощното й избухване и беснеене бяха безпрецедентни за нея. Клинт беше сигурен, че литиумът, който й беше предписал, действа. Вече повече от половин година Кити беше уравновесена, като цяло с приповдигнат дух, без значителни отклонения. И беше решила да се яви като свидетел на обвинението по случая с братята Гринър, което бе не само проява на смелост — с това тя имаше възможност да подобри собственото си положение. Имаше всички основания да се смята, че малко след процеса ще бъде освободена предсрочно. Двамата бяха започнали да обсъждат настаняването й в център за приобщаване, какво ще направи, когато осъзнае, че се оправя, как ще се срещне отново с децата си. Да не би всичко това да беше започнало да й изглежда прекалено розово?

Лампли като че ли отгатна тревогите му.

— Ще се оправи, докторе. Мисля, че е единичен случай. Сигурно заради пълнолунието. Всичко друго е съмнително, нали разбираш.

Набитата яка Лампли беше практичен, но съвестен ветеран точно онова, което човек би искал да открие у старши офицер. Освен това беше известна и като сериозна състезателка по канадска борба. Бицепсите й издуваха сивите ръкави на униформата.

— О, да — отвърна Клинт и се сети за катастрофата на шосето, за която беше споменала Лайла. Беше ходил два пъти на рожден ден на Baн, която живееше от другата страна на планината. — Сигурно доста ти се е наложило да обикаляш на път за работа. Лайла ми каза за преобърналия се камион. Трябвало да изринат боклуците с булдозер.

— Хм — каза Вай. — Нищо такова не видях. Може да са го разчистили преди да тръгна. Имах предвид Уест и Рикман. — Джоди Уест и Клеър Рикман бяха дневните медицински асистенти. Също като Клинт, те работеха на пълен работен ден, от девет до пет. — Изобщо не се появиха. И нямаше никой в медицинското. Коутс е бясна. Казва, че ще…

— Нищо ли не си видяла на Маунтън? — Лайла нали беше казала, че е станало на Маунтън Рест Роуд? Сигурен беше — добре де, почти сигурен.

Ван поклати глава.

— Нищо. — Ухили се и пожълтелите й зъби лъснаха. — Миналата есен там се преобърна един камион. Голяма каша. Беше от „Пет Смарт“, чувал ли си ги? Котешки тоалетни и кучешка храна по цялото платно.

Караваната на покойния Труман Мейуедър не беше изглеждала добре и последния път, когато Тери Кумбс беше идвал тук (за да укроти олелията, свързана с една от многото „сестри“ на Труман, която малко след това се изнесе), но тази сутрин изглеждаше така, сякаш е преживяла купон в ада. Мейуедър беше проснат под масата за хранене, част от мозъка му беше върху голите му гърди. Обзавеждането (най-вероятно купувано предимно от крайпътни разпродажби, „Всичко за един долар“ и други подобни) беше разхвърляно навсякъде. Телевизорът лежеше преобърнат в ръждясалата кабинка на душа. В умивалника един тостер правеше компания на скъсан кец, залепен с лейкопласт. Целите стени бяха оплескани с кръв. Разбира се, не трябваше да се забравя и наведеното напред тяло, чиято глава стърчеше отвън, а цепката на задника надничаше над джинсите без колан. Портфейлът на пода съдържаше документи на някой си Джейкъб Пайл от Литъл Рок, Арканзас.

Колко сила трябва, за да се засили глава на човек през стена? Вярно, караваните са ламаринени, но все пак.

Тери прилежно фотографира всичко, после направи панорамен запис на караваната с един от служебните айпадове. Остана на прага само колкото да прати снимките на Лини Марс в участъка. Тя щеше да ги разпечата за Лайла и да отвори две досиета, електронно и хартиено. Освен това Тери написа кратък есемес на Лайла.

Дванайсет години по-рано в един задушен летен ден в служба „Контрол върху животните“ се получи сигнал за енот под пода на преправената плевня, която местната епископална църква използваше като „пасторален център“. Имаше опасения да не би животното да е бясно. Франк потегли веднага. Сложи си предпазна маска и ръкавици до лактите, пропълзя под плевнята, освети с фенерчето си животното и то побягна, както би направил всеки здрав енот. Нещата щяха да приключат с това — бесните еноти бяха сериозна работа, неканените гости не чак толкова, ако не беше красивата жена на двайсет и няколко, която първо му показа дупката, а после му предложи чаша „Кул-Ейд“ от сергиите на паркинга. Синята напитка беше доста противна — рядка, с недостатъчно захар, но Франк я изпи, за да остане в пожълтяващия църковен двор и да разговаря с жената, която имаше великолепен смях и стойка с ръце на кръста, от която той направо настръхваше.

— Е, ще изпълните ли дълга си, господин Гиъри? — най-сетне попита Илейн по нейния характерен, внезапно прям начин, по който слагаше край на празните приказки и минаваше по същество. — С радост ще се съглася да изляза с вас, ако окошарите онази твар, която все убива разни неща под църковния под. Това е предложението ми. Устните ви са посинели.

Той се върна след работа и закова парче шперплат на отвора на дупката (съжалявам, енот, но човек трябва да направи онова, което трябва), след което заведе бъдещата си съпруга на кино.

Това беше преди дванайсет години.

Какво се беше случило? В него ли беше причината, или бракът просто си има срок на годност?

Дълго време Франк си мислеше, че се справят. Имаха дете, къща, бяха здрави. Разбира се, не всичко вървеше по мед и масло. Парите свършваха бързо. Нана не беше най-усърдната ученичка. Понякога Франк се… ами… някои неща го изморяваха, а когато беше уморен, ставаше малко напрегнат. Но всеки си има трески за дялане, а за дванайсет години няма как да не избухнеш един-два пъти. Само че жена му не виждаше нещата по този начин. Преди осем месеца му каза как точно ги вижда.

Беше споделила възгледите си след онзи юмрук в стената на кухнята. Малко преди юмрука в кухнята му беше казала, че е дарила осемстотин долара на църквата за изхранване на гладуващи деца в някаква затънтена и тънеща в мизерия част на Африка. Франк не беше безсърдечен човек разбираше страданието. Но не можеш да даряваш пари, които не можеш да си позволиш да дариш. Не рискуваш положението на собственото си дете, за да помогнеш на нечие чуждо. Колкото и безумно да изглеждаше — цяла ипотечна вноска, заминала през океана, — не това предизвика прословутия юмрук в стената. Той бе провокиран от следващите й думи и физиономията, с която ги бе казала — едновременно безочливо и натъртено: „Аз го реших, защото парите са мои“. Сякаш брачните клетви нямаха нищо за нея след единайсет години съвместен живот, сякаш можеше да прави каквото си поиска, без да се съобразява с него. И затова той заби юмрук в стената (не в нея, в стената), Нана изтича горе разплакана, а Илейн направи декларацията си:

— Един ден ще се прекършиш, скъпи. И тогава юмрукът няма да е в стената.

Никакви думи и дела не можеха да я накарат да размисли. Или временно разделяне, или развод. Франк избра първото. И предсказанието й беше погрешно. Той не се прекърши. Никога нямаше да се прекърши. Беше силен. Беше закрилник.

Така че оставаше един доста важен въпрос. Какво се опитваше да докаже тя? Каква полза имаше да го подлага на всичко това? Някакъв нерешен проблем от детството й? Или най-обикновен садизъм?

Каквото и да беше, положението бе направо нереално. И абсолютно идиотско. Подобно на чернокож в Три-Каунтис (или където и да е другаде в Щатите), не можеш да доживееш до трийсет и осем, без да си се сблъсквал с не една или две идиотии — в края на краищата расизмът си е идиотия в най-чист вид. Спомни си едно момиче от първи или втори клас, дъщеря на някакъв миньор. Предните й зъби бяха разперени и стърчаха като карти за игра, косата й беше на толкова къси опашки, че приличаха на отрязани пръстчета. Беше притиснала пръст в китката му и бе отбелязала: „Ти си с цвета на гнилоч, Франк. Като онова под ноктите на татко ми“.

Изражението й беше наполовина развеселено, наполовина впечатлено и безнадеждно тъпо. Още като малък Франк беше разпознал онази черна дупка на непоправимата тъпотия. От нея му стана смешно и в същото време бе смаян. По-късно, когато я виждаше на други лица, тя го плашеше и събуждаше гнева му, а после го изпълваше с благоговение. Подобна тъпота си имаше свое собствено гравитационно поле. Тя те придърпваше.

Само че Илейн не беше тъпа. Ама никак.

Илейн знаеше какво е да бъде следвана в магазина от някакво бяло момче, нямащо дори начално образование, което се прави на Батман и е решило да те пипне, докато се опитваш да откраднеш кутия фъстъци. Беше кълната от протестиращи пред клиниката за семейно планиране и пращана в ада от хора, които дори не знаеха името й.

Тогава какво искаше тя? Защо му причиняваше тази болка?

Една тормозеща възможност — имаше основания да се тревожи.

Докато потегляше да търси зеления мерцедес, Франк гледаше как Нана се отдалечава от него, разритва спретнато подредените тебешири и стъпва върху рисунката си.

Той знаеше, че не е съвършен, но знаеше също, че по принцип е добър. Помагаше на хората, помагаше на животните. Обичаше дъщеря си и би направил всичко, за да я защити. Никога не беше посягал на жена си. Беше ли правил грешки? Онзи юмрук в стената една от тях ли беше? Признаваше го. Щеше да го признае и в съдебната зала. Но никога не бе наранявал човек, който не го заслужава. И сега щеше само да поговори с онзи с мерцедеса, нали?

Мина през натруфения портал от ковано желязо и паркира зад зеления мерцедес. Предната броня отляво беше прашна, но дясната блестеше от чистота. Ясно си личеше къде кучият син е ударил котката.

Тръгна по застланата с плочи пътека, свързваща алеята с вратата на голямата бяла къща. От двете й страни имаше каменни саксии с лаврови дръвчета, чиито клони се преплитаха над главата му и образуваха коридор. В листата чуруликаха птици. В края на пътеката, в началото на стъпалата, имаше млад люляк, почти разцъфнал. Франк потисна желанието си да го изтръгне с все корените. Качи се на верандата. На дъбовата врата имаше месингово чукче, оформено като кадуцей.

Каза си да се обърне кръгом и да си отиде у дома. После хвана чукчето и почука.

На Гарт Фликингър му трябваше известно време, за да се надигне от канапето. „Момент, момент“ — каза той, но беше безсмислено. Вратата беше прекалено дебела, а гласът му — твърде дрезгав. Пушеше нонстоп, откакто се беше прибрал у дома след визитата си в бляскавата каравана за удоволствия на Труман Мейуедър.

Ако някой го попиташе за наркотици, Гарт щеше да остави питащия с впечатлението, че употребява само от време на време, за забавление, но тази сутрин бе изключение. По-точно спешен случай. Не всеки ден ти се случва да отскочиш до караваната на дилъра си и от другата страна на тънката кенефна стена да се разрази Трета световна война. Нещо се беше случило — трясък, стрелба, писъци — и в един момент на невъобразима идиотия Гарт беше отворил вратата, за да види какво става. Щеше да му е трудно да забрави гледката. Може би невъзможно. В другия край на караваната имаше някаква чернокоса жена, гола от кръста надолу. Беше вдигнала приятелчето на Труман от Арканзас за косата и колана на джинсите му и блъскаше главата му в стената — бам! бам! бам!

Представете си обсадна машина, блъскаща тежък дървен ствол в портите на замък. Главата на мъжа беше омазана в кръв, а ръцете му бяха увиснали от двете му страни.

Труман пък се беше свлякъл на пода с дупка в челото. А жената? Изражението й беше ужасяващо спокойно. Сякаш просто си вършеше работата, без да влага особени емоции само че работата й бе да използва човешка глава като таран. Гарт тихичко затвори ватата, качи се на капака на тоалетната чиния и излезе през прозореца. После спринтира към колата си и полетя към къщи със скоростта на светлината.

Преживяното бе поразклатило нервите му, а подобно нещо не се случваше често. Гарт Фликингър, сертифициран пластичен хирург с добра репутация в Американското дружество на пластичните хирурзи, обикновено беше доста спокоен човек, чиято ръка не трепваше.

Сега се чувстваше по-добре, изпушеният крек му беше помогнал в това отношение. Блъскането по вратата обаче не беше добре дошло.

Грег си проправи път покрай канапето и през дневната, като прегази малкото море от картонени кутии от заведения за бързо хранене.

По телевизора някаква изключително сексапилна репортерка говореше адски сериозно за някакви възрастни дами, изпаднали в кома в старчески дом във Вашингтон. Сериозното й изражение само подсилваше сексапила й. Гарт си помисли, че сутиенът й е с размер А, макар че тялото й плачеше за Б.

— Защо само жени? — питаше се на глас жената от екрана. — Отначало си мислехме, че уязвими са само много възрастните и много младите, но сега изглежда, че жените от всяка възрастова група…

Гарт опря чело във вратата и я тупна.

— Спрете! Стига!

— Отворете!

Гласът беше дълбок и ядосан. Гарт намери някакви резервни сили да вдигне глава и да погледне през шпионката. Отвън стоеше чернокож мъж на около трийсет и пет, с широки рамене и лице със страхотна костна структура. Бежовата му униформа за момент накара сърцето на Гарт да запрепуска — ченге! — но после той забеляза табелката с надпис КОНТРОЛ ВЪРХУ ЖИВОТНИТЕ.

Аха, значи си ловец на кучета — вярно, красив, но все пак ловец на кучета. Тук няма кучета бегълци, сър, така че няма проблем.

Или имаше? Трудно беше да е напълно сигурен. Възможно ли беше този тип да е приятел на полуголата харпия от караваната? Вероятно беше по-добре да си неин приятел, отколкото враг, но много, много по-добре беше да стоиш колкото се може по-далеч от нея.

— Тя ли те праща? — попита Гарт. — Нищо не видях. Така й кажи, ясно?

— Не знам за какво говорите! Сам дойдох тук! Отваряйте! — отново извика мъжът.

— Защо? — попита Гарт и за всеки случай добави: — Как ли пък не.

— Сър! Просто искам да поговоря с вас. — Ловецът на кучета беше направил усилие да понижи глас, но Гарт виждаше как устните му се свиват, борейки се с нуждата — да, точно нуждата — да продължи да вика.

— Не сега — каза Гарт.

— Някой е прегазил една котка. Някой със зелен мерцедес. Вие имате зелен мерцедес.

— Много жалко. — Имаше предвид котката, не мерцедеса. Гарт харесваше котки. Харесваше и тениската си на „Флеймин Грувис“, която лежеше на топка на пода до стълбището. Беше я използвал, за да избърше кръвта от бронята на колата си. Навсякъде само неприятности. Нямам представа за какво говорите. Не съм добре и не мога да ви пусна. Съжалявам.

От следващия удар вратата се разтресе. Гарт отстъпи крачка назад. Онзи тип беше изритал вратата.

През шпионката се виждаше, че жилите на врата на кучкаря са се опънали.

— Детето ми живее малко по-надолу, скапаняк! Ами ако беше тя? Ами ако беше сгазил детето ми вместо котката?

— Обаждам се на ченгетата — каза Гарт. Надяваше се да е прозвучал по-убедително за онзи отвън, отколкото за себе си.

Върна се в дневната, пльосна се на канапето и взе лулата. Торбичката дрога беше на масичката за кафе. Отвън се чу трясък на счупено стъкло. Скърцане на метал. Да не би сеньор Кучкар да издевателстваше върху мерцедеса му? На Гарт не му пукаше, не и днес. (Колата така и така беше застрахована.) Горката наркоманка. Тифани се казваше, толкова съсипана и толкова сладка. Мъртва ли беше? Дали онези, които бяха нападнали караваната (предполагаше, че странната жена е част от банда), я бяха убили? Каза си, че колкото и да е сладка, Тиф не е негов проблем. По-добре да не се фиксираш върху неща, които не можеш да промениш, нали?

Торбичката беше от син найлон и бучките също изглеждаха сини, докато не ги извадиш. Това сигурно беше недодялано отдадена почит на Тру Мейуедър към „В обувките на Сатаната“^[5]. Труман Мейуедър вече нямаше да отдава почит, недодялано или по друг начин. Не и след тази сутрин. Гарт взе една бучка, пусна я в лулата. Сеньор Кучкар направи на мерцедеса нещо, от което алармата му се включи биип, биип, биип.

По телевизията показваха някаква ярко осветена болнична стая. Под бели чаршафи лежаха две жени. Главите им бяха покрити от някакви пашкули. Приличаха на пчелни кошери, започващи от брадичките им. Гарт запали лулата, дръпна, задържа.

Биип, биип, биип.

Гарт имаше дъщеря, Кати. Беше на осем, с хидроцефалия. Живееше в заведение, много добро заведение, недалеч от брега на Северна Каролина, достатъчно близо до океана, за да доловиш солта във ветреца. Той плащаше за всичко — можеше да си го позволи. Беше по-добре за момичето майка му да се грижи за подробностите. Горката Кати. Какво си беше казал за момичето наркоманка? А, да — по-добре да не се фиксира върху нещо, което не може да се промени. Лесно е да се каже. Горкият Гарт. Горките възрастни дами с глави в кошери. Горката котка.

Красивата репортерка стоеше на тротоара пред събираща се тълпа. Честно казано, беше си много добре с размер А. Просто си беше помислил за Б. Дали не си беше коригирала носа? Еха, ако го беше направила — Гарт не беше съвсем сигурен, трябваше да я огледа по-отблизо хирургът си беше свършил работата чудесно. Носът й изглеждаше почти естествен, с хубаво оформено връхче.

— Центърът за контрол и превенция на заболяванията пусна бюлетин — каза тя. — В него се казва: „В никакъв случай не се опитвайте да премахнете образуванията“.

— Наречи ме луд, но подобно нещо само ще ме накара да го направя — каза Гарт.

Уморен от новините, от онзи от Контрол върху животните, от алармата на колата (макар че нея можеше да изключи, след като онзи реши да си излее яда някъде другаде), уморен от фиксирането върху неща, които не може да промени, Гарт започна да превключва каналите, докато не попадна на някаква реклама, обещаваща да му направи плочки на корема само за шест дни. Опита се да си запише започващия с 800 телефон, но единствената химикалка, която му попадна, не пишеше върху кожата му.

Общото население на окръзите Макдауъл, Бриджър и Дулинг беше около седемдесет и две хиляди души, петдесет и пет процента мъже и четирийсет и пет процента жени. С пет хиляди по-малко, отколкото при последното всеобщо преброяване, което официално правеше Три-Каунтис „област на емиграция“. Имаше две болници, едната в окръг Макдауъл („Страхотен магазин за подаръци!“ — пишеше в единствения отзив в общия раздел на уебсайта на болницата) и много по-голяма в окръг Дулинг, където живееше и по-голямата част от населението — трийсет и две хиляди души. В трите окръга имаше общо десет поликлиники, както и двайсет от така наречените „спешни клиники“, които бяха пръснати навсякъде и в които човек можеше да се сдобие с различни опиати с рецепти, изписвани на място. Някога, преди повечето мини да затворят, Три-Каунтис били известни като Републиката на безпръстите. Днес районът бе станал Републиката на безработните, но това си имаше и добрата страна — повечето от хората под петдесет си бяха с всичките пръсти, а последният смъртен случай при срутване в мина беше преди десет години.

Сутринта, когато Иви Доу (записана така от Лайла Норкрос, защото задържаната така и не си каза фамилията) посети караваната на Труман Мейуедър, повечето от четиринайсетте хиляди жени в Дулинг се събудиха както обикновено и започнаха деня си. Много от тях видяха телевизионните репортажи за плъзналата зараза, която отначало наричаха австралийска сънна болест, после женски сънен грип, а накрая грип Аврора, на името на принцесата от варианта на Уолт Дисни на приказката „Спящата красавица“. Малко от жените в Три-Каунтис, които видяха новините, се уплашиха — в края на краищата Австралия, Хаваите и Лос Анджелис бяха много далеч и макар че репортажът на Микаела Морган от старческия дом в Джорджтаун беше леко обезпокоителен, а Вашингтон се намираше географски близо (на по-малко от ден път с кола), все пак ставаше дума за голям град, което го поставяше в напълно различна категория за повечето хора в Три-Каунтис. Освен това малко хора в района гледаха „Нюз Америка“ и предпочитаха „Добър ден, Уийлинг“ или шоуто на Елън Дедженърс.

Първият знак, че нещо може и да не е наред, дойде малко след осем сутринта. Пристигна на прага на „Св. Тереза“ в образа на Ивет Куин, която паркира накриво възстария си „Джип Чероки“ и се втурна в спешното, понесла на ръце новородените си близначки. Върху гърдите й лежаха две мънички увити в пашкули личица. Тя пищеше като сирена на пожарна и вдигаше по тревога лекари и сестри.

— Помогнете на бебетата ми! Не се събуждат! Изобщо не се събуждат!

Много по-възрастната, но също така увита в пашкул Тифани Джоунс пристигна малко по-късно, а в три следобед спешното беше препълнено. Хората обаче продължаваха да идват — бащи и майки, понесли дъщерите си, момичета с малките си сестри, чичовци с племенници, съпрузи със съпругите си. Този следобед телевизорът в чакалнята не предаваше „Съдия Джуди“, „Д-р Фил“ или телевизионни игри. Имаше само новини, в които се говореше предимно за мистериозната сънна болест, засягаща единствено онези е XX хромозоми.

Точната минута, половин минута или секунда, когато спящите представители на Homo sapiens от женски пол престанаха да се будят и започнаха да образуват покровите си, така и не бяха определени категорично. Въз основа на събраните данни обаче учените в крайна сметка успяха да стеснят диапазона между 7:27 и 7:57 източно време.

— Можем единствено да чакаме да се събудят — каза Джордж Олдърсън от „Нюз Америка“. И поне засега нито една от тях не го е направила. Включваме Микаела Морган за повече информация.

Когато Лайла Норкрос пристигна при квадратната тухлена сграда, която приютяваше шерифството на Дулинг и Общинския съвет, целият участък беше на крак. Заместник-шериф Рийд Бъроуз чакаше на тротоара, готов да наглежда арестантката на Лайла.

— Дръж се добре, Иви — каза тя, докато отваряше вратата. — Веднага се връщам.

— Дръж се добре, Лайла — отвърна Иви. — Аз съм си тук. — И се разсмя. Кръвта от носа й засъхваше като напукана глазура по бузите й; още кръв от раната на челото беше сплъстила косата й, образувайки малък гребен като на паун.

Докато Лайла слизаше от колата и правеше място на Рийд, Иви добави „Трипъл-дъбъл“ и се разсмя отново.

— Криминалистите пътуват към караваната — каза Рийд. Както и от Агенцията за борба е наркотиците и Шести екип.

— Добре — отвърна Лайла и забърза към входа на участъка.

Трипъл-дъбъл, помисли си. А, това значи било — поне десет точки, десет асистенции и десет борби. Точно това беше направило момичето снощи на баскетболния мач, на който беше отишла Лайла.

Замисли се за момичето. Казваше се Шийла. Вината не беше нейна. На Шийла. Името й беше първата стъпка към… Към какво? Не знаеше. Просто не знаеше.

И Клинт. Какво искаше Клинт? Знаеше, че не би трябвало да й пука предвид обстоятелствата, но й пукаше. Той беше истинска загадка за нея. В съзнанието й изплува позната картина — съпругът й, седнал на кухненския плот и взиращ се в брястовете в задния двор, прокарва палец по кокалчетата на лявата си ръка и гримасничи неопределено. Отдавна беше престанала да го пита дали е добре. Винаги й отговаряше просто си мисля. Мисля си. Но за какво? И за кого? Това бяха очевидни въпроси, нали?

Лайла не можеше да повярва колко уморена и слаба се чувства. Сякаш изтичаше от униформата по обувките си, докато изминаваше двайсетината крачки от колата до стълбите. Изведнъж се оказа, че всичко е под въпрос. И ако Клинт не беше Клинт, то кой беше тогава? Кой беше всеки?

Трябваше да се съсредоточи. Двама мъже бяха мъртви, а жената, която вероятно ги беше убила, беше на задната седалка на колата й, надрусана до небето. Лайла можеше да е уморена и слаба, но не точно сега.

Оскар Силвър и Бари Холдън бяха в главния офис.

— Здравейте — поздрави ги тя.

— Здравей, шерифе — отвърнаха те почти в един глас.

Съдия Силвър беше по-стар от Господ и едва се държеше на крака, но пипето му сечеше. Бари Холдън изкарваше хляба за себе си и за женското си племе (една жена и четири дъщери) с писане на завещания и договори и посредничество при изплащане на обезщетения (предимно с прословутия Дрю Т. Бари от „Застраховки Дрю Т. Бари“). Освен това Холдън беше един от неколцината адвокати в Три-Каунтис, които се редуваха като служебни защитници. Беше свестен тип и на Лайла не й отне много време да му обясни какво иска. Той каза, че ще се съгласи, но трябва да му се плати. Един долар щял да свърши работа.

— Лини, имаш ли един долар? — обърна се Лайла към диспечера. — Сигурно изглежда странно, че наемам защитник на жената, която арестувах за две убийства.

Лини даде на Бари един долар. Той го прибра в джоба си, обърна се към съдия Силвър и заговори с гласа, който използваше в съдебната зала.

— Тъй като съм нает от Линет Марс от името на задържаната от шериф Норкрос, която току-що бе поставена под стража, моля… как й беше името, Лайла?

— Иви, без фамилия. Наричай я Иви Доу.

— Моля Иви Доу да бъде пратена при доктор Клинтън Норкрос за психиатричен преглед, който да се състои в Изправителното заведение за жени в Дулинг.

— Нареждам го — заяви съдия Силвър.

— Ъ-ъ-ъ, ами окръжният прокурор? — обади се Лини от бюрото си. — Джанкър няма ли думата?

— Джанкър се съгласява in absentia^[6] — отвърна съдия Силвър. — Тъй като неведнъж съм му спасявал некомпетентния задник в съдебната зала, мога да го заявя напълно уверено. Нареждам Иви Доу да бъде откарана незабавно в затвора Дулинг и да бъде задържана там за… какво ще кажеш за четирийсет и осем часа, Лайла?

— Нека са деветдесет и шест — обади се Бари Холдън, който явно смяташе, че трябва да направи нещо за клиента си.

— Деветдесет и шест ме уреждат, съдия — каза Лайла. — Просто я искам някъде, където да не може да се нарани, докато не получа отговорите.

Лини се обади отново. Според Лайла започваше да става малко досадна.

— Клинт и комендант Коутс ще се съгласят ли да я приемат?

— Аз ще се погрижа за това — каза Лайла и отново си помисли за арестантката си. Иви Доу, загадъчната убийца, която знаеше името й и която дрънкаше за трипъл-дъбъл. Очевидно ставаше дума за съвпадение, но доста нежелателно и в крайно неподходящ момент. — Да я доведем тук, за да й вземем отпечатъци. Лини, освен това искам да бъде отведена в някоя от килиите и да бъде облечена в нещо. Ризата трябва да бъде взета като веществено доказателство, а тя е единственото, което носи. Не мога да я заведа в затвора по гол задник, нали?

— Като неин адвокат категорично не бих одобрил подобно нещо — заяви Бари.

— Е, Дженет, какво става?

Дженет обмисли гамбита на Клинт.

— Хм-м, да видим. Рий каза, че сънувала, че яде кейк с Мишел Обама.

Психиатърът на затвора и затворничката правеха бавни обиколки на двора за упражнения. По това време на сутринта той пустееше — повечето затворнички бяха заети с различните си работи (дърводелство, производство на мебели, поддръжка, пране, чистене), посещаваха часовете за начално образование в „училището за тъпаци“, както го наричаха в затвора Дулинг, или просто си лежаха в килиите и убиваха времето.

Върху бежовата дреха на Дженет бе закрепен пропуск за двора, подписан от самия Клинт. Това го правеше отговорен за нея. Той нямаше нищо против. Дженет беше една от най-добрите му пациентки (една от любимките му, както би казала комендант Джанис Коутс за негово най-голямо раздразнение), която му създаваше най-малко грижи. По негово мнение Дженет трябваше да е навън — не в друга институция, а съвсем навън, на свобода. Не би споделил мнението си с нея — каква полза щеше да има тя? В края на краищата се намираха в Апалачите. А в Апалачите не ти се разминава за убийство, без значение дали е от втора степен. Убедеността му, че Дженет не е виновна за смъртта на Деймиън Сорли, беше едно от нещата, които не би споделил с никого освен с жена си, а може би дори не и с нея. Напоследък Лайла му се струваше малко особена. Малко претоварена. Като тази сутрин например, макар че сигурно се дължеше на умората и нуждата от сън. Не беше забравил и онова, което бе казала Ванеса Лампли за преобърнатия камион с кучешка храна на Маунтън Рест Роуд миналата година. Каква беше вероятността да се случат два еднакви и напълно шантави инцидента в рамките на няколко месеца?

— Докторе, чуваш ли ме? Казах, че Рий…

— Е сънувала, че яде кейк с Мишел Обама, чух.

— Първо каза така. Но си го беше измислила. Всъщност сънувала някаква учителка да й казва, че е объркала класната стая. Типично нервно разстройство, нали?

— Възможно е. — Това беше едно от десетината обяснения, които даваше при отговор на въпросите на пациентките си.

— Докторе, мислиш ли, че Том Брейди може да дойде тук? Да изнесе реч, да раздаде автографи?

— Възможно е.

— Знаеш ли, може да подпише някоя от онези малки топки-играчки.

— Разбира се.

Дженет спря.

— Какво казах току-що?

Клинт се замисли, после се разсмя.

— Изобщо не те слушах.

— Как си? Прощавай, че навлизам в личното ти пространство, но у дома всичко наред ли е?

С гадно вътрешно сепване Клинт осъзна, че вече не е сигурен в това. Неочакваният въпрос на Дженет и нейната прозорливост — бяха обезпокоителни. Лайла го беше излъгала. Не беше имало катастрофа на Маунтън Рест Роуд, не и снощи. Вече беше сигурен.

— Всичко у дома е наред. Какво точно правя?

Тя се намръщи, вдигна юмрук и започна да прокарва палец напред-назад по кокалчетата на пръстите си.

— Когато правиш това, зная, че си се завеял нанякъде. Все едно си спомняш битка, в която си участвал.

— А — каза Клинт. Налучкването й беше твърде близо до целта и той малко се притесни. — Просто навик. Да поговорим за теб, Дженет.

— Любимата ми тема. — Наглед нормален отговор, но Клинт знаеше как стоят нещата в действителност. Ако оставеше Дженет да води разговора, щяха да прекарат цял час на слънце в разговори за Рий Демпстър, Мишел Обама, Том Брейди и за когото още се сети тя. Когато ставаше дума за свободни асоциации, Дженет нямаше равна.

— Добре. А ти какво сънува тази нощ? Ако ще говорим за сънища, нека да е за твоите, а не на Рий.

— Не си спомням. Рий ме попита и й казах същото. Мисля, че е от новото лекарство, на което ме сложи.

— Значи си сънувала нещо.

— Да… може би… — Вместо към него Дженет се загледа към зеленчуковата градина.

— Да не би да е било нещо за Деймиън? Преди го сънуваше доста често.

— Да, как изглеждаше. Целият посинял. Но от много време не сънувам за синия човек. Хей, помниш ли онзи филм, „Поличбата“? За сина на дявола? Онова хлапе също се казваше Деймиън.

— Имаш син…

— И какво от това? — Сега тя го гледаше, при това малко недоверчиво.

— Ами, някои хора биха казали, че Деймиън е бил дяволът в твоя живот, което прави Боби…

— Син на дявола! „Поличбата Две“! — Тя се разсмя и му се закани с пръст. — О-о-о, това е наистина смешно! Боби е най-сладкото хлапе на света, метнал се е на майка ми. През месец идва със сестра ми чак от Охайо, за да ме види. Знаеш го. — Продължи да се смее — звук, който не се чуваше често в този ограден и строго наблюдаван участък земя, но въпреки това много сладък. — Знаеш ли какво си мисля?

— Не — отвърна Клинт. — Аз съм само психиатър, не мога да чета мисли.

— Мисля си, че това може да е класически случай на пренасочване. — Тя сви пръсти на колелца, за да подчертае думата. — Тревожиш се, че твоето момче е дете на дявола.

Сега беше ред на Клинт да се разсмее. Идеята в Джаред да има нещо дяволско беше сюрреалистична — Джаред, който пъдеше комарите от ръцете си, вместо да ги смачка. Да, тревожеше се за сина си, но не заради това, че може да се окаже зад решетките и бодливата тел като Дженет, Рий Демпстър, Кити Макдейвид и цъкащата бомба със закъснител на име Ейнджъл Фицрой. По дяволите, на момчето дори не му стискаше да покани Мери Пак да отиде с него на пролетните танци.

— Джаред е чудесно момче и съм сигурен, че и Боби е такъв. Как действа лекарството на твоите… как ги наричаше?

— На замъгленията. Когато не мога да виждам или чувам добре хората. Всичко е по-добре, откакто започнах новите хапчета.

— Нали не го казваш просто така? Защото трябва да си честна с мен, Дженет. Нали знаеш какво казвам винаги?

— ЧОД: честността се отплаща с дивиденти. Съвсем честна съм. По-добре е. Е понякога имам моменти, когато започвам да се унасям и замъгленията се връщат.

— Има ли изключения? Някой, когото виждаш и чуваш съвсем ясно дори когато си депресирана? И който може би е в състояние да те измъкне?

— Да ме измъкне! Това ми харесва. Да, Боби може. Беше на пет, когато влязох тук. Сега е на дванайсет. Свири на клавишни в банда, представяш ли си? И пее!

— Сигурно си много горда.

— Точно така! Твоето момче трябва да е на горе-долу същата възраст, нали?

Клинт, който знаеше кога някоя от дамите му се опитва да смени темата на разговора, измънка неопределено, вместо да й каже, че Джаред наближава възрастта, на която ще може да гласува, колкото и странно да звучеше това.

Тя го бутна с юмрук по рамото.

— Погрижи се да си носи презервативи.

От покрития стражеви пост край северната стена се разнесе глас от високоговорител:

— ЗАТВОРНИК! НИКАКВИ ФИЗИЧЕСКИ КОНТАКТИ!

Клинт махна на пазача (трудно можеше да определи кой е той, но униформеният на сгъваемия стол май беше онзи задник Дон Питърс), за да покаже, че всичко е наред, след което се обърна към Дженет.

— Сега ще трябва да обсъдя това с моя психотерапевт.

Тя се разсмя доволно.

Клинт не за първи път си помисли, че ако обстоятелствата бяха съвсем различни, щеше да поиска Дженет Сорли за своя приятелка.

— Хей, Дженет. Знаеш ли кой е Уорнър Улф?

— „Да пуснем записа!“ — незабавно отвърна тя, като имитира гласа му. — Защо питаш?

Добър въпрос. Защо наистина питаше? Какво общо имаше старият спортен коментатор с каквото и да било? И защо трябваше да има значение дали неговите попкултурни схващания (също като психиката му) са малко остарели?

И друг, по-добър въпрос. Защо Лайла го беше излъгала?

— О, някой го спомена — каза Клинт. — Стори ми се смешно.

— Да, татко го харесваше много — каза Дженет.

— Твоят татко.

Телефонът му изсвири откъс от „Хей, Джуд“. Клинт погледна екрана и видя снимката на жена си. Лайла, която би трябвало да се е изгубила в страната на сънищата. Лайла, която може би помнеше, а може би не помнеше Уорнър Улф. Лайла, която беше излъгала.

— Трябва да вдигна — каза той на Дженет, — но ще гледам да съм кратък. Иди при градината, изкорени няколко плевела и виж дали няма да се сетиш какво си сънувала.

— Малко лично пространство, ясно — отвърна тя и тръгна към градината.

Клинт отново махна към северната стена, за да покаже, че отдалечаването на затворничката е позволено, след което прие разговора.

— Здрасти, Лайла, какво става? — И си даде сметка, че думите му звучат така, сякаш започва разговор с пациент.

— О, обичайното — отвърна тя. — Експлозия на лаборатория за дрога, двойно убийство, арестуван извършител. Закопчах я, докато се разхождаше по Болс Хил кажи-речи както майка я е родила.

— Майтапиш се, нали?

— За жалост не.

— Дяволите да го вземат, добре ли си?

— Карам я само на адреналин, но иначе да. Имам нужда от помощ.

Запозна го е подробностите. Клинт слушаше, без да задава въпроси. Дженет си беше намерила работа при граха, скубеше плевели и си пееше някаква весела песничка за ходене до река Харлем, за да се удави. В северната част на двора Ванеса Лампли отиде при сгъваемия стол на Дон Питърс, каза му нещо, после зае мястото му, а Дон се помъкна към административното крило с наведена глава като привикано в кабинета на директора хлапе. Ако имаше някой за привикване, това беше точно този чувал черва и течности.

— Клинт? Чуваш ли ме?

— Да. Просто се разсеях.

— Разсеял си се? — попита Лайла. — От какво?

— Ами… — Струваше му се, че му се подиграва. — По принцип е възможно, но ще трябва да говоря с Джанис…

— Ами говори. Ще дойда след двайсет минути. Ако Джанис се нуждае от убеждаване, убеди я. Трябва ми помощ, Клинт.

— Спокойно, ще го направя. Опасенията за самонараняване са основателен довод. — Дженет беше приключила една редица и сега се връщаше към него по следващата. — Просто казвам, че по принцип трябва първо да бъде откарана в „Света Тери“ да я прегледат. Оставам с впечатлението, че добре си е разкрасила лицето.

— Точно сега лицето й не ми е първостепенна грижа. Тя почти откъснала главата на един мъж, а после избила с главата на друг стената на една каравана. Наистина ли си мислиш, че трябва да я заведа в кабинет за прегледи с някое двайсет и пет годишно момиче?

Клинт искаше отново да я попита дали е добре, но при сегашното й настроение тя щеше да побеснее, защото когато си уморен и измъчен, правиш точно това — изкарваш си го на онзи, на когото можеш да го направиш. Понякога — всъщност доста често — Клинт негодуваше, че е в тази роля.

— Всъщност не.

Вече чуваше звуци от улица. Лайла беше излязла от сградата.

— Въпросът не е само в това, че е опасна и не е на себе си. Ами… Джаред би казал нещо от рода на „Спайди предчувствието ми се обажда“.

— Може би, когато беше на седем.

— Виждам я за първи път през живота си, готова съм да се закълна в купчина библии, но тя ме познава. Нарече ме по име.

— Ако си с униформа, а предполагам, че е така, на джоба ти има табелка с името ти.

— Да, но на нея пише само НОРКРОС. А тя ме нарече Лайла. Трябва да затварям. Само ми кажи, че когато я докарам, килимът за посрещане ще е постлан.

— Ще бъде.

— Благодаря. — Той я чу как преглъща. — Благодаря, скъпи.

— Няма за какво. Но трябва да направиш нещо за мен. Не я карай сама. Преуморена си.

— Рийд Бъроуз ще кара. Аз ще седна до него.

— Добре. Обичам те.

Отвори се вратата на кола, вероятно колата на Лайла.

— И аз теб — отвърна тя и затвори.

Не долови ли някакво колебание? Нямаше време да мисли за това точно сега и да го разчепква, докато не се превърне в нещо, което вероятно не е.

— Дженет! — Тя се обърна. — Ще се наложи да приключим сесията по-рано. Изникна нещо.

Глупостите на търкалета бяха заклетият враг на Коутс. Не че повечето хора бяха приятели с тях или ги харесваха, но те свикваха с глупостите, постигаха някакво разбирателство с тях и дори ги допълваха. Комендант Джанис Табита Коутс не търпеше глупости. Не й бяха присъщи, пък и не бяха продуктивни. Затворът по принцип си беше фабрика за глупости, Женска фабрика за глупости на търкалета Дулинг, а нейната работа беше да не позволява продукцията да излезе от контрол. Меморандуми глупости идваха на вълни от щатските власти, които настояваха тя едновременно да съкрати разходите и да подобри условията. Постоянен поток глупости течеше и от съдилищата затворници, адвокати и прокурори се дърлеха за обжалвания — и винаги се намираше начин и Коутс да нагази в него. От здравната служба обичаха да се отбиват за глупави инспекции. Техниците, които идваха да поправят електрическата инсталация на затвора, винаги обещаваха, че това ще е за последно — но обещанията им бяха глупости на търкалета. Инсталацията продължаваше да се скапва.

Глупостите не преставаха и когато Коутс си беше у дома. Натрупваха се дори докато спеше, подобно на преспи в снежна буря — само че лайняна преспа. Например Кити Макдейвид откача, а двамата медицински асистенти избират точно тази сутрин да изчезнат. Вонящата купчина я очакваше още щом прекрачи прага.

Норкрос беше стабилен психиатър, но и той произвеждаше своя дял екскременти с исканията си за специално отношение и режим на пациентите си. Хроничната му неспособност да разбере, че огромното мнозинство от пациентите му, затворничките в Дулинг, са гении в създаването на глупости, прекарали живота си в измисляне на какви ли не оправдания, беше почти трогателна, само че Коутс беше онази, която после трябваше да изрива всичко.

А под купчините глупости на търкалета някои от жените имаха реални причини. Джанис Коутс не беше глупава, нито безсърдечна. Много от жените в Дулинг преди всичко нямаха късмет. Коутс го знаеше. Лошо детство, ужасни съпрузи, невъзможни ситуации, психически заболявания, лекувани с дрога и алкохол. Те бяха както производители, така и жертви на глупостите. Решаването на тези неща обаче не беше работа на коменданта. Тя не можеше да позволи на съжалението да попречи на задълженията й. Те бяха тук и тя трябваше да се грижи за тях.

Което означаваше, че трябва да се занимава с Дон Питърс, който сега стоеше пред нея — най-великият майстор по глупости, който току-що беше завършил последната си кретенска история — за честния работещ човек, който е обвинен несправедливо.

— Не ми пробутвай тези профсъюзни лайна, Питърс — каза тя, когато той приключи с последните щрихи. — Още едно оплакване и изхвърчаш. Една затворничка казва, че си я хванал за гърдата, друга, че си я стиснал за задника, а трета твърди, че си й предложил половин пакет „Нюпортс“, ако ти духа. Профсъюзите могат да решат да се застъпят за теб, това е техен избор, но се съмнявам, че ще го направят.

Набитият дребен служител седеше на канапето й с разкрачени крака (сякаш чаталът му беше нещо, което изгаряше да види) и със скръстени на гърдите ръце. Духна бретона си в стил Бъстър Браун^[7], който се спускаше над веждите му.

— Никого не съм докосвал, комендант.

— Няма нищо срамно в това да подадеш оставка.

— Няма да напусна и не съм направил нищо, от което да се срамувам! — Обикновено бледите му бузи почервеняха.

— Сигурно е много хубаво. Аз имам списък с неща, от които се срамувам. Подписването на молбата ти за назначаване е на едно от челните места. Ти си като засъхнал сопол, който не мога да махна от пръста си.

Устните на Дон се извиха лукаво.

— Знам, че се опитвате да ме ядосате, комендант. Няма да се получи.

В никакъв случай не беше глупак. Това беше причината никой да не го е заковал досега. Питърс беше достатъчно изкусен да действа, когато наоколо няма никого.

— Май не. — Коутс, която седеше на ръба на бюрото, издърпа чантата в скута си. — Не можеш да ме виниш, че опитах.

— Знаете, че лъжат. Те са престъпнички.

— Сексуалният тормоз също е престъпление. Това е последното ти предупреждение. — Коутс бръкна в чантата за вазелина за устни. — Между другото, само половин пакет? Стига, Дон. — Извади кърпичките, запалката, шишенцето с хапчета, айфона, портфейла и най-сетне намери онова, което търсеше. Капачето бе паднало и по върха имаше малко марля. Въпреки това Джанис го използва.

Питърс се беше умълчал. Тя го погледна. Той бе гадина, грубиян и невероятен късметлия, че никой не е излязъл като свидетел на някое от посегателствата му. Тя обаче щеше да го пипне. Имаше време. Времето всъщност беше друга дума за затвор.

— Какво? Искаш ли? — Коутс му предложи вазелина. — Не? Тогава се връщай на работа.

Вратата се разтресе, когато той я затръшна, и тя го чу как тропа с крака, докато минаваше през чакалнята, сякаш беше някакъв вбесен тийнейджър. Удовлетворена, че кастренето е минало горе-долу така, както бе искала, Коутс отново насочи вниманието си към вазелина за устни и затърси капачето му в чантата.

Телефонът й избръмча. Коутс остави чантата на пода и отиде до освободеното канапе. Помисли си колко не харесва човека, чийто гъз бе седял там, и седна отляво на вдлъбнатината, оставена на средната възглавница.

— Здрасти, мамо. — Освен Микаела на заден план се чуваха други гласове, някои от които викаха, и вой на сирени.

Коутс преглътна първоначалния си импулс да навика дъщеря си, че не й се е обаждала от три седмици.

— Какво има, скъпа?

— Задръж.

Звуците станаха приглушени и Джанис зачака. Отношенията с дъщеря й имаха върхове и падения. Решението на Микаела да зареже ученето на право и да се заеме с телевизионна журналистика (фабрика за глупости на търкалета, която по нищо не отстъпваше на затворническата система и може би пълна с не по-малко престъпници), беше същинска падина, а пластичната операция на носа малко по-късно ги беше отвела за доста време много под дъното. У Микаела обаче имаше едно постоянство, което Коутс постепенно бе започнала да уважава. Може би двете не бяха толкова различни, колкото изглеждаха. Смахнатата Магда Дубчек, която помагаше на Джанис, когато Микаела беше мъничка, веднъж й бе казала: „Тя е като теб, Джанис! Не може да й се откаже! Кажеш ли й една курабийка, твърдо ще се зарече да изяде три. Ще ти се усмихва, ще ти се киска и ще ти се умилква, докато не се предадеш“.

Преди две години Микаела правеше бомбастични репортажи за местните новини. Сега беше в „Нюз Америка“, където се издигаше стремглаво.

— Добре — отново се разнесе гласът на дъщеря й. — Трябваше да ида на по-тихо местенце. Пратиха ни пред Центъра за контрол и превенция на заболяванията. Не мога да говоря дълго. Случайно да си гледала новините?

— Си Ен Ен, разбира се. — Джанис обичаше хапливите отговори и никога не изпускаше възможност да ги използва.

Този път Микаела го пропусна покрай ушите си.

— Знаеш ли за грипа Аврора? За сънната болест?

— Имаше нещо по радиото. За някакви възрастни жени на Хаваите и Австралия, които не можели да се събудят…

— Вярно е, мамо, и засяга всяка жена. Възрастни, деца, млади, на средна възраст. Всяка жена, която заспи. Така че не си лягай.

— Моля? — Нещо й се губеше. Беше единайсет сутринта. Защо й е да си ляга? Да не би Микаела да искаше да й каже никога да не заспива? Ако беше така, нямаше да се получи. Със същия успех можеше да поиска и да престане да пикае. — Това е абсолютно безсмислено.

— Пусни новините, мамо. Или радиото. Или влез в интернет.

Невъзможността на положението увисна помежду им по линията. Джанис не знаеше какво друго да каже освен „Добре“. Детето й можеше да греши, но не би я излъгало. Глупости на търкалета или не, Микаела вярваше, че е истина.

— Имам една приятелка, учен, работи за федералните и има вътрешна информация. Вярвам й. Според нея около осемдесет и пет процента от жените в Тихоокеанската часова зона вече са извън играта. Не го казвай на никого, ще настане истинска лудница, когато се появи в интернет.

— В какъв смисъл „извън играта“?

— Не се събуждат. Образуват едни… като пашкули. Мембрани, покрития. Изглеждат изградени отчасти от ушна кал, отчасти от себум — мазното нещо отстрани на носа ти, отчасти слуз и… още нещо, което никой не разбира, някакъв странен белтък. Преобразува се почти толкова бързо, колкото излиза, но не се опитвай да го махнеш. Имало… реакции. Разбра ли? Не се опитвай да го махнеш. — По последния въпрос, който изглеждаше не по-смислен от всичко останало, Микаела беше необичайно категорична. — Мамо?

— Да, Микаела. Слушам те.

Дъщеря й заговори развълнувано, енергично.

— Започнало да се случва между седем и осем наше време и между четири и пет по Тихоокеанско стандартно време, поради което жените западно от нас са ударени толкова сериозно. Така че имаме цял ден. Кажи-речи пълен резервоар.

— Пълен резервоар… имаш предвид работен ден ли?

— Бинго. — Микаела си пое дъх. — Знам колко безумно звучи, но изобщо не се майтапя. Трябва да си будна. И ще ти се наложи да вземеш трудни решения. Трябва да измислиш какво ще правиш с твоя затвор.

— С моя затвор ли?

— Затворничките ти ще започнат да заспиват.

— О — каза Джанис. И изведнъж разбра. Поне донякъде.

— Трябва да бягам, мамо, имам включване и продуцентът полудява. Ще ти се обадя, когато мога.

Коутс остана да седи на канапето. Погледът й намери снимката в рамка на бюрото. Покойният Арчибалд Коутс, ухилен, с хирургическа престилка, държеше новородената си дъщеря в свитата си ръка. Умрял от коронарна тромбоза на безумно нечестната възраст трийсет, Арчи си бе отишъл преди почти толкова време, колкото бе и живял. На снимката на челцето на Микаела се виждаше нещо белезникаво, като паяжина. На коменданта й се прииска да беше казала на дъщеря си, че я обича — но съжалението я остави неподвижна съвсем за кратко. Имаше работа. Трябваха й няколко секунди да осмисли проблема, но отговорът — какво да прави с жените в затвора — като че ли беше само един. Трябваше колкото може по-дълго да продължи да прави онова, което бе правила винаги — да поддържа ред и да е поне на една крачка пред глупостите на търкалета.

Каза на секретарката си Бланш Макинтайър да потърси отново медицинските асистенти в домовете им. След това трябваше да звънне на заместника й Лорънс Хикс и да му съобщи, че времето му за възстановяване след ваденето на мъдрец е съкратено и трябва незабавно да се яви на работа. Освен това Бланш трябваше да съобщи на всички служители, че поради положението в страната всички ще останат на извънредна смяна. Комендантът имаше сериозни притеснения дали следващата смяна ще се появи на работа. При подобни ситуации хората не бяха склонни да изоставят близките си.

— Какво? — попита Бланш. — Положението в страната ли? Да не е станало нещо с президента? И всички да останат на извънредна смяна? Няма да им хареса.

— Не ми пука дали им харесва. Почвай да звъниш, Бланш.

— Не разбирам. Какво става?

— Ако дъщеря ми е права, когато чуеш, ще разбереш.

След това Коутс тръгна към кабинета на Норкрос. Щяха заедно да проверят Кити Макдейвид.

Джаред Норкрос и Мери Пак седяха на скамейките на корта, оставили засега тенис ракетите си. Заедно с група задръстени второкурсници на по-долните редове гледаха как двама по-големи съученици играеха на централния корт и пъшкаха като Моника Селеш на всеки удар. Кльощавият беше Кърт Маклауд. Мускулестият с рижавата коса се казваше Ерик Блас.

Моята прокоба, помисли си Джаред.

— Не мисля, че идеята е добра — каза той.

Мери го погледна с вдигнати вежди. Тя беше висока и — в очите на Джаред — с перфектни пропорции. Косата й беше черна, очите — сиви, краката — дълги и загорели, гуменките й — безупречно бели. Всъщност безупречно беше думата, която я описваше. Според Джаред.

— А преди това „между другото“ какво имаше?

Сякаш не знаеш, помисли си Джаред.

— Че ще ходиш с Ерик на концерта на „Аркейд Файър“.

— Хм. — Тя като че ли се замисли над думите му. — Е, имаш късмет, че ти няма да си с него.

— Помниш ли онова пътуване до „Крюгър Стрийт Той енд Трейн Мюзиъм“? Когато бяхме пети клас?

Мери се усмихна и прокара ръка с кадифено сини нокти през дългата си коса.

— Как бих могла да забравя? За малко да не влезем, защото Били Миърс беше написал една гадост на ръката си. Госпожа Колби го накара да остане в автобуса с шофьора, който заекваше.

Ерик подхвърли топката, вдигна се на пръсти и би убийствен сервис, който профуча на милиметър над мрежата. Вместо да се опита да върне, Кърт се дръпна назад. Ерик вдигна ръце като Роки на стълбите на Музея на изкуствата във Филаделфия. Мери заръкопляска. Ерик се обърна към нея и се поклони.

— Надписът на ръката му гласеше ГОСПОЖА КОЛБИ ЛАПА ГОЛЕМИЯ, но не го написа Били — каза Джаред. — Ерик го направи. Били беше заспал и после си държа устата затворена, защото реши, че е по-добре да остане в автобуса, отколкото да бъде пребит по-късно от Ерик.

— И какво?

— И такова, че Ерик е грубиян.

— Бил е — каза Мери. — Пети клас беше преди много време.

— Дървото расте така, както го огънеш. — Джаред чу педантичния тон, който понякога използваше баща му, и му се прииска да можеше да си върне думите назад.

Мери го погледна преценяващо със сивите си очи.

— И какво означава това?

Стига, каза си Джаред. Просто свий рамене, кажи „както и да е“, и толкова. Често си даваше подобни добри съвети, но устата обикновено не го слушаше. Както и сега.

— Че хората не се променят.

— Понякога се променят. Баща ми преди прекаляваше с пиенето, но спря. Сега ходи на срещите на Анонимни алкохолици.

— Добре, някои се променят. Радвам се, че баща ти е от тях.

— Гледай да е така. — Сивите очи продължаваха да го гледат.

— Но повечето не се променят. Помисли само. Перчещите се в пети клас — като Ерик — се перчат и сега. Ти беше умно момиче тогава, умна си и сега. Онези, които загазваха в пети клас, загазват и в единайсети и дванайсети. Да си виждала някога Ерик и Били заедно? Не. Случаят е решен.

Този път Кърт успя да поеме сервиса на Ерик, но връщането бе слабо и Ерик дебнеше при мрежата, като почти се провеси над нея. Ударът му — чист фал — улучи Кърт в чатала.

— Леко, пич! — извика Кърт. — Може някой ден да реша да имам деца!

— Кофти идея — отвърна Ерик. — А сега иди да я вземеш, това е късметлийската ми топка.

Докато Кърт се мъкнеше намусено към телената ограда, където бе спряла топката, Ерик се обърна към Мери и отново се поклони. Тя му отвърна със сто вата усмивка. Усмивката си остана, когато се обърна отново към Джаред, но ватовете значително намаляха.

— Обожавам, че искаш да ме защитиш, Джер, но аз съм голямо момиче. Пък и това е само концерт, а не обвързване за цял живот.

— Просто…

— Просто какво? — Усмивката вече съвсем беше изчезнала.

Просто се пази от него, искаше да каже Джаред. Защото писането по ръката на Били е малко нещо. Нещо от началното училище. В гимназията има гадни изпълнения в съблекалните, за които не искам да говоря. Отчасти защото никога не съм се опитвал да ги спра. А само гледам.

Още един добър съвет и преди предателската уста да съсипе всичко, Мери се обърна и погледна към училището. Явно някакво движение беше привлякло вниманието й и Джаред също го видя — кафяв облак, който се издигна от покрива на гимнастическия салон. Беше достатъчно голям да подплаши гаргите, накацали по клоните на дъбовете около паркинга.

Прах, помисли си Джаред, но вместо да се разсее, облакът рязко зави и се насочи на север. Държеше се като ято, но това не бяха птици. Бяха прекалено малки и за врабчета.

— Затъмнение на нощни пеперуди! — възкликна Мери. — Еха! Кой може да предположи?

— Така ли се нарича? Затъмнение?

— Да! Кой би предположил, че се събират на ята? А и повечето не са активни през деня. Поне обикновено.

— Откъде знаеш всичко това?

— Научният ми проект в осми клас беше за нощните пеперуди. На староанглийски ги наричали mott, което означава личинка. Татко ми ме убеди да го направя, защото се страхувах от тях. Когато бях малка, някой ми каза, че ако в очите ти влезе прашец на нощна пеперуда, ще ослепееш. Татко ми каза, че това са суеверия и че ако направя проект за нощните пеперуди, мога и да се сприятеля с тях. Каза, че дневните пеперуди са кралиците на красотата в света на насекомите и винаги отиват на баловете, а горките нощни са онези, които остават у дома като Пепеляшка. Тогава още пиеше, но въпреки това историята си беше забавна.

Сивите очи отново го погледнаха, сякаш го предизвикваха да изрази несъгласие.

— Супер — каза Джаред. — И направи ли го?

— Кое?

— Сприятели ли се с тях?

— Не точно, но открих куп интересни неща. Дневните пеперуди затварят крилете си, когато кацнат. Нощните пък защитават с крилете коремчетата си. Нощните пеперуди имат френулум, това са органи за свързване на крилете, а дневните пеперуди нямат. Дневните правят хризалис, който е твърд. А нощните правят пашкули, които са меки и копринени.

— Здрасти! — Беше Кент Далей, който караше колело през игрището за софтбол от пущинака зад него. Носеше раница и беше метнал ракетата си през рамо. — Норкрос! Пак! Видяхте ли как отлетяха онези птици?

— Бяха нощни пеперуди — каза Джаред. — Онези с френулумите. Или май бяха френули.

— Ъ?

— Какво правиш тук? Днес е учебен ден, ако случайно не знаеш.

— Майка ми ми каза да изхвърля боклука.

— Явно се е насъбрал доста — каза Мери. — Вече тече третият час.

Кент се подсмихна, после видя Ерик и Кърт на корта и заряза колелото в тревата.

— Почини си, Кърт, дай един мъж да поеме. Не можеш да посрещнеш сервис на Ерик дори животът на кучето ти да зависи от това.

Кърт отстъпи мястото си на Кент — бонвиван, който май не изпитваше никакви належащи нужди да иде в канцеларията, за да обясни закъснението си. Ерик би сервис и Джаред изпита удоволствие, когато Кент го посрещна и върна топката право към него.

— Ацтеките вярвали, че черните нощни пеперуди били поличба за лош късмет — каза Мери. Беше изгубила интерес към мача. — В котловините има хора, които още вярват, че бяла пеперуда в къщата означава, че някой ще умре.

— Ти си била голяма мот-матичка, Мери.

Мери тъжно изсумтя.

— Чакай, никога през живота си не си била в котловина. Просто си го измисли, за да звучи страшно. Добра работа, между другото.

— Не съм си го измислила! Прочетох го!

И го ощипа по рамото. Малко го заболя, но Джаред се престори, че не е усетил нищо.

— Онези бяха кафяви — каза той. — Какво означават те?

— О, това е интересно — отвърна Мери. — Според индианците кафявите пеперуди носят сън и сънища.

Джаред седна на пейката в дъното на съблекалнята, за да се преоблече. Задръстените второкурсници вече се бяха изнесли от страх да не бъдат нашибани с мокри кърпи — нещо, с което Ерик и сподвижниците му бяха прочути. Или по-скоро прословути. Ти казваш френулум, аз френула, помисли си Джаред, докато си обуваше маратонките. Стига с това.

Под душа Ерик, Кърт и Кент пръхтяха, пръскаха и крещяха обичайните си гадости — да ти го начукам, да го начукам на майка ти, вече го направих, яж ми гъза, сестра ти се друса и тъй нататък. Беше досадно, а имаше да търпи още много, преди да се спаси от гимназията.

Водата спря. Ерик и другите двама зашляпаха боси в онази част на съблекалнята, която смятаха за свое запазено място — само за старши, ако обичате, — което означаваше, че Джаред трябваше да понесе само за кратко гледката на голите им задници, преди да изчезнат зад ъгъла. Нямаше нищо против. Той си подуши чорапите, намръщи се, напъха ги в спортния сак и дръпна ципа.

— Докато идвах, видях Старата Еси — каза Кент.

— Бездомницата ли? — попита Кърт. — Онази с количката?

— Да. За малко да я прегазя и да падна в лайняната дупка, в която живее.

— Някой трябва да я изрине от там — каза Кърт.

— Сигурно си е счупила касичката снощи каза Кент. — Беше абсолютно изключила. И май се беше търкаляла в нещо. По цялото й лице имаше някаква паяжина. Адска гадост. Видях я да се движи, докато вдишва. И й извиках, нали разбирате? „Хей, Еси, какво става? Какво става, дърта беззъба путко?“ Нищо, човече. Никаква реакция.

— Иска ми се да имаше някаква вълшебна напитка, която да приспива момичетата, така че да си ги чукаш, без да ти се налага първо да ги предразполагаш — каза Кърт.

— Има — отвърна Ерик. — Казва се руфи^[8].

Тримата избухнаха в смях. И този тип ще води Мери на „Аркейд Файър“, помисли си Джаред. Този същият.

— Освен това продължи Кент — има всякакви шантави боклуци в дерето, в което спи. Включително половин манекен. Готов съм да изчукам всичко, човече, ама пияна клошарка, покрита с паяжини? Там слагам чертата, при това дебела черта.

— В момента моята черта е съвсем на точки. — Гласът на Кърт прозвуча тъжно. — Положението е отчайващо. Бих изчукал и зомби от „Живите мъртви“.

— Вече го направи — каза Ерик — Хариет Дейвънпорт.

Последва още първобитен смях. „Защо слушам това? — запита се Джаред и отново си помисли, че Мери ще ходи на концерт с един от тези ненормалници. — Едва ли ще ми повярва, ако й кажа“.

— Не би изчукал тази мацка — каза Кент. — Но е забавно. Да се отбием след училище. Да я видим как е.

— Ти пък, след училище — каза Ерик. — Да си спестим от шестия час нататък.

Чу се плясък на ръце — бяха се разбрали. Джаред си взе сака и излезе.

През обедната почивка Франки Джонсън седна до Джаред в столовата и каза, че странната сънна болест по жените, за която бяха съобщили само в Австралия и Хаваите, се пренесла и във Вашингтон, Ричмънд и дори в Мартинсбърг, което не беше чак толкова далеч. Джаред си помисли за момент за разказа на Кент за Старата Еси — паяжините по лицето — и реши, че не може да бъде. Не и тук. Толкова интересни неща никога не се случваха в Дулинг.

— Наричат я Аврора — каза Франки. — Хей, това да не е салата с пиле? Как е? Искаш ли да направим размяна?

Килия 12 в Крило А беше съвсем гола с изключение на единичното легло, стоманената тоалетна и камерите в ъглите на тавана. Нямаше боядисан правоъгълник на стената за закачане на снимки, нито бюро. Коутс беше домъкнала един пластмасов стол, на който да седи, докато Клинт прегледа Кити Макдейвид, която лежеше на леглото.

— Е? — попита тя.

— Жива е. Жизнените й показатели са добри. — Клинт се изправи, свали хирургическите си ръкавици и внимателно ги пъхна в найлонова торба. Извади малко тефтерче и химикалка от джоба на престилката си и започна да си води бележки. — Не знам какво е това нещо. Лепкаво е като мъзга, здраво и в същото време е очевидно пропускливо, защото тя диша през него. Мирише… на пръст, да кажем. И малко на восък. Бих казал, че е някакъв вид гъба, но не се държи като никоя гъба, за която съм чувал. — Дори опитът за обсъждане на положението караше Клинт да се чувства така, сякаш изкачва хълм от дребни монети. — Някой биолог може да вземе проба и да я прегледа под микроскоп…

— Казаха ми, че махането на нещото било лоша идея.

Клинт прибра химикалката и тефтерчето в джоба на престилката.

— Е, и без това не съм биолог. И тъй като тя изглежда добре…

Образуванието по лицето на Кити беше бяло и прозирно, плътно полепнало по кожата й. Караше Клинт да си мисли за покров. Виждаше, че очите й са затворени и че се движат под клепачите. Идеята, че сънува под това нещо, го смути, макар че не беше сигурен защо.

Малки нишки от прозирния материал се развиваха от отпуснатите й ръце и китки, вееха се, сякаш подухвани от ветрец, и се залепваха за кръста на униформата на Макдейвид, образувайки връзки. Ако се съдеше по начина, по който се разпространяваше нещото, Клинт реши, че в крайна сметка ще покрие тялото напълно.

— Прилича на приказна кърпичка. — Комендантът седеше със скръстени на гърдите ръце. Не изглеждаше смутена, а само замислена.

— Приказна кърпичка ли?

— Тревните паяци ги правят. Виждат се сутрин, когато са още покрити с роса.

— О. Ясно. Понякога ги виждам в задния двор.

Помълчаха известно време. Гледаха мъничките пипала прозирен материал. Под покритието клепачите на Кити потрепваха и се движеха. На какво ли приключение бе тръгнала? Дали сънуваше, че се друса? Веднъж му беше казала, че перспективата й харесва повече от самото друсане — сладкото очакване. Може би сънуваше, че се порязва? Или пък дилъра Лоуъл Гринър, който обещал да я убие, ако каже и дума за бизнеса му? Или пък мозъкът й беше заминал, поразен от вирус (ако ставаше дума за вирус), чието най-явно проявление са паяжините? Дали движението на очите й не беше невронен еквивалент на прекъсната жица, от която изскачат искри?

— Страшно е, мамка му — каза Джанис. — А това не е фраза, която използвам с лека ръка.

Клинт се радваше, че Лайла идва. Искаше да види лицето й, каквото и да ставаше помежду им.

— Трябва да се обадя на сина си — каза той, предимно на себе си.

Дежурният в крилото Ранд Куигли надникна в килията. Хвърли бърз нервен поглед на обездвижената жена със забулено лице, след което пристъпи към коменданта и прочисти гърлото си.

— Шерифът ще пристигне с арестантката след двайсет до трийсет минути. — Пристъпи от крак на крак. — Чух от Бланш за двойната смяна. Ще бъда тук толкова, колкото е необходимо.

— Браво на теб — каза тя.

По пътя насам Клинт бе разказал накратко на Коутс историята за жената от местопрестъплението и че Лайла ще я докара. Коутс, която беше много по-загрижена от чутото от Микаела, прояви нехарактерно равнодушие към нарушаването на протокола. Клинт изпита облекчение от това, но само за няколко секунди, защото след това тя му каза всичко, което знаеше за Аврора.

Преди Клинт да успее да я попита дали се майтапи, тя му показа айфона си, на който бе заредена първата страница на „Ню Йорк Таймс“. ЕПИДЕМИЯ, крещеше огромното заглавие. В статията под него се казваше, че жените образуват покровите си, докато спят, че не се събуждат, че имало масови безредици в западните часови зони и пожари в Лос Анджелис и Сан Франциско. Клинт забеляза, че в статията не се споменава нито дума за това какво става, ако покритието се махне. Може би защото бе просто слух. А може и да беше истина и пресата полагаше усилия да не отприщи напълно паниката. Кой можеше да каже на този етап?

— Можеш да се обадиш на сина си след няколко минути. Клинт, това е адски сериозно. Имаме шестима души на смяна плюс теб, мен, Бланш в офиса и Дънфи от поддръжката. Както и сто и четиринайсет затворнички плюс още една, която идва. Повечето ми хора са като Куигли, разбират, че имат дълг, и очаквам да се държат за известно време. Благодаря на Бога за това, защото не знам кога можем да очакваме подкрепление, нито колко голямо. Разбираш ли?

Клинт разбираше.

— Добре. И така, док, какво ще правим с Кити?

— Ще се свържем с Центъра за контрол и превенция на заболяванията, ще поискаме да пратят момчета в защитни костюми да я вземат и да я прегледат, но… — Клинт разпери ръце, сякаш искаше да покаже колко безсмислено ще е подобно нещо. — Ако това е толкова разпространено, колкото казваш, а според новините определено е така, няма да получим никаква помощ, докато не се появи сама, нали?

Коутс още беше със скръстени ръце. Клинт се запита дали го прави, за да скрие треперенето им. Тази мисъл го накара да се почувства едновременно и по-добре, и по-зле.

— И предполагам, че не можем да очакваме от „Света Тереза“ или другаде да я вземат, нали? Сигурно и те са претоварени.

— Трябва да се обадим тук-там, но очакванията ми са точно такива — каза Клинт. — Така че най-добре да я поставим под карантина. Никой да не я доближава и да я докосва, дори с ръкавици. Ван може да я наблюдава от Будката. Ако нещо се промени, ако се влоши или събуди, ще дойдем веднага.

— Изглежда разумно. — Тя махна с ръка, за да пропъди някаква нощна пеперуда. — Глупава буболечка. Как влизат тук тези неща? По дяволите. Следващ въпрос. Ами останалите затворнички? Какво ще правим с тях?

— Какво искаш да кажеш? — Клинт замахна към нощната пеперуда, но пропусна. Насекомото започна да кръжи около флуоресцентната лампа на тавана.

— Ако заспят… — Комендантът кимна към Макдейвид.

Клинт докосна челото си, като почти очакваше да установи, че е вдигнал температура. Хрумна му безумен въпрос с различни отговори.

Работещите в дърводелската работилница се хранеха там вместо в столовата и през хубавите дни им се позволяваше да обядват навън в сянката на постройката. Днешният ден бе хубав и Дженет Сорли беше благодарна за това. Беше започнала да я боли глава в градината, докато д-р Норкрос говореше по телефона, а сега главоболието се засилваше, сякаш в лявото й слепоочие се забиваше нажежен метален прът. Вонята на лака за дърво не помагаше да се почувства по-добре. Може би чистият въздух отвън щеше да пропъди донякъде болката.

В дванайсет без десет две Червени горнища (доверени затворнички) пристигнаха с количка сандвичи, лимонада и чашки шоколадов пудинг. В дванайсет звънецът иззвъня. Дженет направи последна корекция на крака на стол, върху който работеше, след което изключи струга си. Половин дузина затворнички направиха същото. Децибелите паднаха. Сега единственият звук в помещението — в което вече беше горещо, а юни още не беше започнал — беше постоянният пронизителен вой на прахосмукачката, с която Рий Демпстър почистваше стърготините между последния ред машини и стената.

— Изключи това нещо! — извика Тайг Мърфи. Той беше от по-новите. Подобно на повечето новаци, викаше много, защото още не бе уверен в себе си. — Обедна почивка е! Не чу ли звънеца?

— Надзирател, имам съвсем малко… — започна Рий.

— Изключи, казах! Изключвай!

— Да, надзирател.

Рий изключи прахосмукачката и тишината накара Дженет да потръпне от облекчение. Ръцете я боляха в работните ръкавици, главата я цепеше от вонята на лак. Искаше единствено да се върне в добрата стара Б-7, където имаше аспирин (одобрено зелено лекарство, но се позволяваха само по дванайсет хапчета месечно). После може би да поспи до вечерята в шест.

— Строй се, ръцете напред — занарежда надзирател Мърфи. — Строй се, ръцете напред, покажете ми инструментите, дами.

Затворничките се строиха.

— Надзирател Мърфи е малко тлъст, не мислиш ли? — прошепна Рий, която стоеше пред Дженет.

— Може да е ял кейк с Мишел Обама — прошепна й в отговор Дженет и Рий се изкиска.

Вдигнаха инструментите си — ръчни пръскачки, отвертки, бургии, длета. Дженет се запита дали на мъже затворници биха им позволили достъп до подобни потенциално опасни оръжия. Особено до отвертки. Можеш да убиеш човек с отвертка, знаеше го много добре. И болката в главата й беше точно като от отвертка. Която се забива. Намира меко месо и го разкъсва.

— Е, дами, какво ще кажете днес да се храним al fresco? — Някой беше споменал, че надзирател Мърфи бил гимназиален учител, преди да изгуби работата си поради съкращения. — Това означава…

— Отвън — промърмори Дженет. — Означава да се храним навън.

Мърфи я посочи.

— Сред нас има истински ерудит. — Но леко се усмихваше, докато го казваше, така че не прозвуча гадно.

Инструментите бяха проверени, събрани и прибрани в стоманен сандък, който след това бе заключен. Затворничките се наредиха на опашка пред масата, взеха сандвичи и чаши „Дикси“ и зачакаха Мърфи да ги преброи.

— Дами, голямото навън ви очаква. Някой да ми вземе сандвич с шунка и сирене.

— Дадено, хубавецо — промърмори под нос Ейнджъл Фицрой. Мърфи я изгледа остро, а Ейнджъл му отвърна с невинен поглед. Дженет малко го съжали. Но съжалението не пълни хладилника, както казваше майка й. Даде на Мърфи три месеца. Най-много.

Жените излязоха от работилницата, седнаха на тревата и се облегнаха на стената на постройката.

— Какво си взе? — попита Рий.

Дженет погледна в дълбините на сандвича си.

— Пиле.

— А аз риба тон. Искаш ли размяна?

На Дженет не й пукаше какво ще яде, изобщо не беше гладна, така че си размениха сандвичите. Насили се да яде с надеждата, че от храната главоболието й ще понамалее. Изпи лимонадата, която се оказа горчива, но когато Рий й подаде чашката пудинг, поклати глава. Шоколадът предизвикваше мигрена и ако сегашното й главоболие се окажеше нещо такова, щеше да й се наложи да ходи до лечебницата за зомиг, който можеше да получи само ако д-р Н. беше все още тук. Говореше се, че редовните медицински асистенти не са дошли на работа.

До основната сграда на затвора водеше циментова пътека и някой беше нарисувал на нея поле за дама, което беше започнало да се изтърква. Няколко жени станаха, намериха камъчета и започнаха да играят, като припяваха рими, които сигурно бяха научили като деца. Дженет реши, че е забавно какво се запечатва в главата на човек.

Сдъвка последната хапка сандвич, прокара я с последната глътка горчива лимонада, облегна се и затвори очи. Струваше ли й се, или главата й малко се оправяше? Може би. Както и да е, имаха поне още петнайсетина минути. Можеше да подремне малко…

Точно тогава надзирател Питърс изскочи от работилницата като някаква дребна кукла на пружина. Или като скрил се под камък трол. Погледна жените, които играеха на дама, после онези, които седяха покрай стената на постройката. Погледът му се спря върху Дженет.

— Сорли. Ела тук. Имам работа за теб.

Шибаният Питърс. Падаше си по опипване на цици и стискане на задници, винаги го правеше на някое от многото слепи места, където камерите не виждаха. Знаеше ги всичките. И ако кажеш нещо, следващия път ти усукваше цицата, вместо да я стисне.

— В обедна почивка съм, надзирател — каза тя колкото се може по-любезно.

— Виждам, че си приключила с обяда си. Вдигай си задника и идвай.

Мърфи изглеждаше неуверен, но в главата му вече беше набито едно от правилата за работа в женски затвор — мъжете надзиратели не могат да остават сами с никоя затворничка.

— Системата по двойки, Дон.

Бузите на Питърс пламнаха. Не беше в настроение за номера от Даскала, не и след тормоза от Коутс и обаждането, което беше получил току-що от Бланш Макинтайър, че „трябва“ да изкара втора смяна поради „положението в страната“. Дон беше проверил на телефона си — „положението в страната“ бе, че някакви дърти кранти в старчески дом имали гъбички. Коутс се беше побъркала.

— Не ми трябва втора — каза Дон. — Искам само нея.

Той ще отстъпи, помисли си Дженет. Тук той беше просто новобранец. Но Мърфи я изненада.

— Системата по двойки — повтори той. Може би надзирател Мърфи в крайна сметка щеше да се наложи.

Питърс обмисли положението. Седящите покрай работилницата жени го гледаха, играта на дама също беше спряла. Те бяха затворнички, но също така и свидетели.

— Ехо. — Ейнджъл помаха царствено. — Ехо-о. Познаваш ме, надзирател Питърс, винаги съм готова да помогна.

За миг на Дон му мина абсурдната мисъл, че Фицрой знае какво си е наумил. Разбира се, че не беше така, тя просто се опитваше да дразни, както правеше винаги. Макар че не би имал нищо против да прекара пет минути насаме с тази побъркана, изобщо не си падаше по идеята да й обръща гръб дори и за секунда.

Не, не Фицрой. Не и за това.

Той посочи Рий.

— Ти. Дъмпстър^[9]. — Някои от жените се изкискаха.

— Демпстър — поправи го Рий, при това е достойнство.

— Демпстър, Дъмпстър, Гъзтър, не ми пука. Идвайте и двете. Не ме карайте да повтарям, че и без това имам гаден ден. — Изгледа умника Мърфи. — До скоро, даскал-джаскал.

Това предизвика още кикот — от онзи, подлизурския. Мърфи беше новак, а никоя от тях не искаше да попада в лайняния списък на надзирател Питърс. Жените на това място не са тотални глупачки, помисли си Дон.

Надзирател Питърс подкара Дженет и Рий и ги спря пред общото помещение, където се провеждаха и свижданията. Поради обедната почивка то пустееше. Дженет започваше да подозира, че я очакват неприятности. Когато Питърс отвори вратата, тя не помръдна.

— Какво да правя?

— Сляпа ли си, затворник?

Не, не беше сляпа. Видя кофата и опряната на нея бърсалка, както и втора пластмасова кофа на една от масите. Вместо с чашки от пудинг тя беше пълна с парцали и почистващи препарати.

— В момента е обедната ни почивка. — Рий се опита да го каже възмутено, но треперещият й глас я предаде. — Освен това вече имаме работа.

Питърс се наведе към нея и устните му се разтеглиха така, че разкриваха зъбите му. Рий се сви и се притисна в Дженет.

— После можеш да си напишеш възраженията и да ги връчиш на арменския поп, ясно? А сега влизайте и ако не искате да влезете в лошия списък, да не съм чул никакви оплаквания. Имам адски лайнян ден, в адски лайняно настроение съм, така че не ме карайте да изсипвам лайна и върху вас.

После пристъпи вдясно, за да закрие най-близката камера, хвана Рий отзад за куртката, като пъхна пръсти в ластика на спортния й сутиен, и я блъсна в стаята. Рий се спъна и се вкопчи в машината за снакс, за да не падне.

— Добре, добре!

— Добре какво?

— Добре, надзирател Питърс.

— Не бива да ни принуждавате — каза Дженет. — Не е правилно.

Дон Питърс завъртя очи.

— Пази си устата за някой, на когото му пука. Утре има инспекция, а тук е направо кочина.

На Дженет изобщо не й приличаше на кочина. Беше си съвсем наред. Не че имаше някакво значение. Щом мъжът в униформа казва, че е кочина, значи е кочина. Така стояха нещата в затвора в малкия окръг Дулинг, а може би и по целия свят.

— Вие двете ще лъснете това място от горе до долу и от край до край, а аз ще се погрижа да го направите както трябва. — Той посочи кофата с почистващите препарати. — Това е твое, Дъмпстър. Госпожица Не взима парцала. Искам пода толкова чист, че да мога да си ям вечерята на него.

Нищо против да ти сервирам на пода, помисли си Дженет, но отиде при кофата на колелца. Не искаше да влиза в лошия списък. Ако това се случеше, най-вероятно нямаше да е в тази стая, когато сестра й и синът й дойдат на свиждане този уикенд. Пътуването с автобус беше дълго, а Боби никога не се беше оплаквал от него. Главоболието й обаче се засилваше и единственото, което искаше на този свят в момента, беше аспирин и дрямка.

Рий огледа принадлежностите за почистване и взе един спрей и парцал.

— Искаш да смъркаш „Пледж“, така ли, Дъмпстър? Да си пръснеш в зурлата и да се качиш на черешата?

— Не — отвърна Рий.

— Ама ти се иска да се качиш на черешата, нали?

— Не.

— Не какво?

— Не, надзирател Питърс.

Рий започна да търка една маса. Дженет напълни кофата си на умивалника в ъгъла, натопи парцала и се зае с пода. През телената ограда пред затвора виждаше Уест Лавин. Коли със свободни хора в тях пътуваха в двете посоки — на работа, към дома, на обяд в „Дени“ или някъде другаде.

— Ела тук, Сорли — каза Питърс. Беше застанал между машините за снакс и безалкохолни — сляпо място за камерите, където затворничките понякога разменяха хапчета, цигари и целувки.

Тя поклати глава и продължи да търка. Дълги влажни ивици линолеум, които съхнеха бързо.

— Идвай тук, ако искаш да видиш момчето си следващия път, когато дойде.

Трябва да кажа не, помисли си тя. Трябва да кажа остави ме на мира или ще те докладвам. Само че на него му се разминаваше от много време, нали? Всички знаеха за Питърс. Коутс сигурно също знаеше, но въпреки всичките й надути приказки за нулева толерантност към сексуалния тормоз, той си продължаваше.

Дженет се затътри към малката ниша между машините и застана пред него с наведена глава и бърсалката в едната ръка.

— Вътре. С гърба към стената. Можеш да оставиш парцала.

— Не искам, надзирател. — Главата вече я болеше наистина лошо, туптеше непоносимо. Б-7 беше на две крачки по коридора, аспиринът я чакаше на малкото й рафтче.

— Влизай, или ще влезеш в лошия списък и ще изгубиш свиждането. После ще се погрижа да влезеш още веднъж в лошия списък и край с доброто ти време.

И с шансовете ми за предсрочно освобождаване догодина, помисли си Дженет. Без добро време, без предсрочно освобождаване, обратно на изходна позиция. Край.

Провря се покрай Питърс и той отърка бедра в нея, за да може тя да усети надървения му чеп. Дженет застана до стената. Питърс я приближи. Надушваше потта му, афтършейва и лосиона за коса. Беше по-висока от него и през рамото му виждаше съкилийницата си. Рий беше спряла да търка. Очите й бяха изпълнени със страх, ужас и нещо, което приличаше на гняв. Беше стиснала спрея и бавно го вдигаше. Дженет поклати съвсем леко глава. Питърс не забеляза беше зает да си сваля ципа.

Рий свали спрея и продължи да лъска масата, която по принцип не се нуждаеше от още лъскане.

— А сега ме оправи — каза Питърс. — Имам нужда от малко отпускане. Знаеш ли какво ми се иска? Иска ми се да беше Коутси. Иска ми се нейният дърт плосък гъз да беше на тази стена. И ако беше тя, нямаше да е само чекия.

Той изпъшка, когато тя го хвана. Беше малко нелепо. Оная му работа нямаше и осем сантиметра, едва ли би искал други мъже да я видят, освен ако не е абсолютно неизбежно, но пък беше достатъчно твърда. А Дженет знаеше какво да прави. Повечето жени знаят. Момчетата имат пищов. Изпразваш го и те продължават да си гледат работата.

— По-леко, за бога! — изсъска той. Дъхът му вонеше на някакво пикантно месо, може би „Слим Джим“ или пръчици пеперони. — Чакай, дай ми ръката си. Тя вдигна ръка и той плю в шепата й. — Сега действай. И ми погъделичкай топките.

Тя направи каквото й бе казано и докато го правеше, не откъсваше поглед от прозореца зад рамото му. Това беше техника, която бе започнала да овладява на единайсет, когато пастрокът й я докосваше, а после бе усъвършенствала с покойния си съпруг. Ако намериш нещо, върху което да се съсредоточиш, можеш почти да напуснеш тялото си и да се преструваш, че то си прави своето нещо, докато ти посещаваш онова, което изведнъж си намерила за толкова завладяващо.

Отвън спря кола на окръжното шерифство и Дженет загледа как първо изчаква в мъртвото пространство, а после влиза в двора, след като вътрешната порта се отвори. Комендант Коутс, д-р Норкрос и надзирател Лампли излязоха да я посрещнат. Пъшкането на надзирател Питърс в ухото й беше някак далечно. От колата слязоха две ченгета, жена от мястото на шофьора и мъж от дясната седалка. Извадиха оръжията си, което означаваше, че арестантът им е кофти захарче, най-вероятно за Крило В. Жената отвори задната врата и от нея слезе друга жена. Дженет реши, че изобщо не й прилича на опасна. Изглеждаше великолепно въпреки синините по лицето. Косата й се спускаше като черен водопад по гърба и имаше достатъчно извивки по тялото си, така че дори торбестите дрехи, които носеше, й стояха страхотно. Нещо пърхаше около главата й. Голяма муха? Пеперуда? Дженет се опита да разгледа, но не успя. Пъшкането на Питърс беше преминало в хриптене.

Мъжът полицай сложи ръка на рамото на тъмнокосата и я поведе към приемния пункт, където чакаха Норкрос и Коутс. Влязоха и процесът по приемането започна. Жената махна с ръка да пропъди летящото насекомо и докато го правеше, широката й уста се разтвори и тя отметна глава към небето. Дженет видя, че се смее, видя и снежнобелите й здрави зъби.

Питърс започна да се блъска в нея и спермата му изпълни на тласъци шепата й.

Той отстъпи назад. Бузите му бяха зачервени. На тлъстото му малко лице беше цъфнала усмивка, докато си вдигаше ципа.

— Избърши това от машината, Сорли, после довърши шибания под.

Дженет избърса спермата и избута кофата обратно към умивалника, за да си изплакне ръката. Когато се върна, Питърс седеше на една маса и пиеше газирана напитка.

— Добре ли си? — шепнешком я попита Рий.

— Да — прошепна в отговор Дженет. И наистина щеше да е добре, след като изпиеше един аспирин за главата. Онова от последните четири минути изобщо не се беше случвало. Тя беше гледала как една жена слиза от полицейска кола, и толкоз. Просто искаше да види Боби на следващото свиждане.

Псст-псст, съскаше спреят за полиране.

Изминаха три или четири секунди блажена тишина, преди Рий да заговори отново.

— Видя ли новата?

— Да.

— Наистина ли е прекрасна, или само ми се е привидяло?

— Прекрасна е.

— Онези от шерифството извадиха пистолетите си, видя ли ги?

— Да. — Дженет хвърли поглед към Питърс, който беше включил телевизора и в момента зяпаше някакви новини. Картината показваше човек, отпуснат върху волана на автомобил. Трудно можеше да се определи дали е мъж, или жена, защото фигурата беше увита в нещо като марля. В долната част на екрана примигваха думите ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ, изписани с червени букви, но това не означаваше нищо — обявяваха извънредни новини и когато Ким Кардашян пръднеше.

Дженет примигна, за да махне сълзите, напълнили неочаквано очите й.

— Какво е направила според теб?

Дженет преглътна сълзите си.

— Нямам представа.

— Сигурна ли си, че си добре?

Преди Дженет да успее да отвърне, Питърс каза, без да обръща глава:

— Престанете да си шушукате, или и двете ще влезете в лошия списък.

И тъй като Рий не можеше да спре да говори — просто не беше такава, — Дженет продължи да търка пода към другия край на помещението.

От телевизора Микаела Морган каза:

— Засега президентът отказва да обяви извънредно положение, но близки до кризата информирани източници казват, че…

Дженет я изключи. Новата рибка беше вдигнала закопчаните си ръце към кръжащите нощни пеперуди и се засмя, когато те накацаха по тях.

Ще изгубиш този смях тук, сестро, помисли си Дженет.

Всички го губим.

Антон Дубчек се прибра у дома за обяд. Това беше нещо обичайно и тъй като бе дванайсет и половина, според стандартите на Антон обядът беше късен — беше работил здравата от шест сутринта. Хората не разбираха, че поддръжката на басейни не е работа за мекушави типове. Ако искаш да постигнеш успех при басейните, не можеш да спиш до късно и да си мечтаеш за палачинки със сирене и свирки. За да останеш пред конкуренцията, трябва да ставаш преди слънцето. До този момент от началото на деня Антон беше почистил, нагласил нивата и продухал филтрите на седем басейна и бе сменил уплътнителите на две помпи. Можеше да остави останалите четири уговорки за по-късно следобед и за привечер.

А дотогава — обяд, кратка дрямка, малко тренировки и може би кратко отбиване до Джесика Елуей, отегчената омъжена мацка, която чукаше в момента. Фактът, че мъжът й беше местен заместник-шериф, правеше нещата още по-сладки. Ченгетата седят по цял ден в колите си, нагъват понички и се забавляват, като тормозят черни. Антон пък контролираше водите на шибаняците и правеше пари.

Пусна ключовете в купата до вратата и се насочи право към хладилника, за да си вземе шейка. Отмести соевото мляко, торбата с къдраво зеле, кутията боровинки — но шейк нямаше.

— Мамо! Мамо! — извика той. — Къде ми е шейкът?

Не получи отговор, но чу, че телевизорът в дневната работи. Надникна през отворената врата. Гледката — работещият телевизор, празната чаша с лед — показваше, че Магда също е решила да дремне. Колкото и да обичаше майка си, Антон знаеше, че тя прекалява с пиенето. То я правеше немарлива, а това го вбесяваше. Откакто умря татко му, Антон беше онзи, който плащаше ипотеката. Нейната част от сделката беше да върти къщата и да се грижи за прехраната. Ако не пиеше шейховете си, Антон нямаше да доминира над басейните по начина, по който трябваше да го прави, да изстиска максимума от тренировките или да праска някой сочен задник толкова силно, колкото искаха дамите.

— Мамо! Стига глупости! Трябва да изпълняваш своята част! — Гласът му отекна в къщата.

Извади блендера от шкафа под чекмеджето за прибори, като вдигна колкото се може повече шум, сложи го с трясък на плота и монтира каната, ножа и основата. Сипа солидна доза зеленчуци, малко дребни плодове, шепа ядки, една чаена лъжица фъстъчено масло и чашка протеини на прах „Мистър Рипър“. Докато правеше всичко това, се улови, че мисли за шериф Лайла Норкрос. Тя беше доста привлекателна за по-възрастна мацка, в изключително добра форма — истински съблазнително мамче, никакви понички за нея. Харесваше и начина, по който реагираше, когато й подхвърляше по някоя закачка. Дали го желаеше? Или искаше да прояви полицейска бруталност спрямо него? Или пък и това беше наистина интригуваща възможност едновременно го желаеше и искаше да прояви полицейска бруталност? Положението трябваше да се следи. Антон включи блендера на максимална скорост и загледа как продуктите се завъртат във вихрушка. Когато се превърнаха в гладка светлокафява смес, той изключи уреда, махна каната и отиде в дневната.

И какво да види на екрана — приятелката си от детство Мики Коутс!

Харесваше Мики, макар че видът й предизвикваше леко меланхолични чувства у президента, главен изпълнителен директор, главен финансов директор и единствен служител на „Антон Басейнджията ООД“. Дали тя изобщо го помнеше? Майка му я гледаше, така че като малки прекарваха доста време заедно. Антон си спомняше как Мики изучава стаята му, рови в чекмеджетата, прелиства комиксите му и го засипва с куп въпроси. Кой ти даде това? Защо Джи Ай Джо ти е любимец? Защо си нямаш календар? Татко ти е електротехник, нали? Ще те научи ли как да връзваш жици и такива неща? А ти искаш ли? Тогава бяха някъде на осем и тя сякаш възнамеряваше да пише биографията му. Той нямаше нищо против. Дори му харесваше. Интересът й го караше да се чувства специален — преди това, преди нея, никога не бе търсил интереса на някой друг, беше щастлив просто да е дете. Разбира се, Мики после тръгна на частно училище, а след първата година в гимназията вече почти не разговаряха.

Може би като голяма тя си падаше по типове с дипломатически куфарчета, които четат „Уолстрийт Джърнъл“, разбират какво е опера и гледат предавания по Пи Би Ес. Антон поклати глава. Тя губеше.

— Искам да ви предупредя, че записът, който ще видите, е смущаващ и не сме потвърдили автентичността му.

Мики говореше от седалка в задната част на новинарски микробус с отворена врата. До нея седеше мъж със слушалки и лаптоп в скута. Сините очни сенки на Мики бяха видимо влажни. Явно в микробуса беше горещо. Лицето й изглеждаше някак различно. Антон отпи голяма глътка от пенливия шейк и се загледа в нея.

— Обаче — продължи тя — в светлината на всичко около Аврора и слуховете за силни реакции у спящите, които са били събудени, решихме да го пуснем, защото той като че ли потвърждава верността на съобщенията. Ето част от записа, направен от стрийминг сайт, поддържан от така наречените Брайт от тяхното ранчо край Хач, Ню Мексико. Както знаете, тази опълченска група е в лоши отношения с федералните власти заради правата върху водата…

Антон се радваше да види Мики, но новините му доскучаха. Той взе дистанционното и превключи на „Картун Нетуърк“, където някакъв анимационен конник препускаше през мрачна гора, преследван от сенки. Когато остави дистанционното на масичката, забеляза на пода празната бутилка от джин.

— Дявол да го вземе, мамо. — Антон отпи още една глътка шейк и стана. Трябваше да се увери, че майка му спи на една страна в случай, че внезапно й се повдигне — не искаше да умира като някаква рокзвезда, докато той е вкъщи.

Телефонът му на плота в кухнята изписука. Есемес от Джесика Елуей. Най-сетне беше приспала бебето и смяташе да изпуши един джойнт, да си свали дрехите и да избягва телевизията и интернет, които днес бяха адски смахнати. Нещо против да й прави компания? Горкият й мъж бил затрупан с работа на някакво местопрестъпление.

Франк Гиъри си помисли, че типът от записа от Ню Мексико прилича на стар беглец от Удсток, който би трябвало да пее хипарски песни, вместо да води някакъв култ на откачалки.

Казваше се Кинсман Брайтлийф — ега ти името! Имаше дълга вълниста сива грива, вълниста сива брада и носеше вълнено наметало на оранжеви триъгълници, което се спускаше до коленете му. Франк беше следил историята с Брайт през цялата пролет и бе стигнал до заключението, че под псевдорелигиозния и квазиполитически речник се крият просто поредните мошеници в стил Тръмп, опитващи се да изкръшкат от данъците.

Наричаха се „Брайт“^[10], каква шибана ирония само. Бяха трийсетина, мъже, жени и няколко деца, и се бяха обявили за независима държава. Освен че отказваха да плащат данъци, да пращат децата си на училище и да предадат автоматичните си оръжия (от които явно се нуждаеха, за да защитават ранчото си от търкалящи се бурени), бяха отклонили незаконно единствения поток в района към участъка, който притежаваха. ФБР и АТЧ стояха от месеци пред оградите им в опит да ги убедят да се предадат, но почти нямаше напредък.

Идеологията им отвращаваше Франк. Егоизъм, костюмиран в духовност. Човек можеше да начертае права линия от Брайт до безкрайните бюджетни орязвания, които заплашваха да превърнат работата на самия Франк в почасово занимание или направо доброволческа дейност. Цивилизацията изисква принос — или жертва, ако ти харесва повече. В противен случай получаващ диви кучета, които скитат по улиците или седят в креслата на властта във Вашингтон. Искаше му се (вярно, без особена убеденост) в онова ранчо да нямаше деца, така че властите просто да ги прегазят и изринат като боклуци, каквито и бяха.

Франк седеше на бюрото си в малкия си кабинет. Претъпканото с животински клетки с различни размери и друго оборудване помещение не предлагаше много свободно пространство, но той нямаше нищо против. Устройваше го.

Отпи от бутилката мангов сок и продължи да гледа телевизия, като притискаше торбичката лед върху ръката си, с която бе блъскал по вратата на Гарт Фликингър. Екранът на мобилния му телефон примигваше — беше Илейн. Франк не беше сигурен как иска да проведе разговора, така че изчака да се включи гласовата поща. Беше прекалил с Нана, сега го разбираше. Имаше вероятност от ответен удар.

Сега на алеята на богатия доктор имаше потрошен зелен мерцедес. Отпечатъците на Франк бяха по цялото боядисано паве, с което бе счупил прозорците и бе огънал ламарините на колата; бяха и върху саксията с люляка, която в разгара на яростта си беше напъхал на задната седалка на оня шибаняк. Точно от такова доказателство — за вандализъм — се нуждаеше съдията (който и без това фаворизираше майката), за да вижда дъщеря си само за един час през месец. Осъждането за вандализъм щеше да се погрижи и за работата му. Погледнато сега, беше очевидно, че Лошия Франк се е върнал. Всъщност Лошия Франк си беше спретнал купон.

Но Лошия Франк не беше съвсем лош или съвсем неправ. Ами помислете само — за известно време дъщеря му щеше да рисува в безопасност на алеята. Може би Добрия Франк щеше да се справи по-добре. А може би не. Добрия Франк си падаше малко слабак.

— Аз няма — ние няма — да бездействаме, докато така нареченото правителство на Съединените щати прави тези шашми.

Кинсман Брайтлийф правеше изявлението си зад някаква дълга правоъгълна маса. На масата лежеше жена със светлосиня нощница. Лицето й беше забулено в нещо бяло, което приличаше на боклучавите фалшиви паяжини, които продаваха в магазините преди Вси светии. Гърдите й се повдигаха и спускаха.

— Каква е тази гадост? — обърна се Франк към бездомния мелез, който му гостуваше в момента. Мелезът вдигна глава и отново легна да спи. Клише е, но ако искаш другар за всяко време, няма да намериш по-добър от кучето. Няма да намериш, и точка. Кучетата просто са най-добрите в това. Карат и теб да покажеш най-доброто от себе си. Франк винаги беше гледал куче. Илейн беше алергична към тях — както твърдеше. Поредното нещо, от което се беше отказал заради нея — и то много по-голямо, отколкото тя някога щеше да разбере.

Франк почеса мелеза между ушите.

— Гледахме как агентите им правят нещо с водата ни. Знаем, че са използвали химикалите си, за да поразят най-уязвимата и скъпа част от нашето Семейство, жените на Брайт, за да всеят хаос, страх и съмнение. Те отровиха сестрите ни през нощта. Включително и жена ми, моята обична Сузана. Отровата им порази нея и другите ни прекрасни жени в съня им. — Гласът на Кинсман Брайтлийф премина в дрезгаво тютюнджийско хриптене, което бе странно уютно. Караше те да си мислиш за добродушни старци, събрали се на масата да закусят.

От двете страни на първожреца на данъчното избягване стояха двама по-млади мъже, и те брадати, макар и не така внушително, и също увити в наметала. Всички бяха с колани с кобури, които ги караха да приличат на герои от някакъв стар спагети уестърн на Серджо Леоне. На стената зад тях имаше картина, изобразяваща Христос на кръста. Видеото от ранчото беше ясно, само от време на време през образа минаваше по някоя линия.

— В съня им!

— Виждате ли страхливостта на сегашния Крал на лъжите? Виждате ли го в Белия дом? Виждате ли другите лъжци на безполезните зелени хартийки, за които се мъчат да ни убедят, че струват нещо? О, съседи мои. Съседи, съседи. Така лукави, така жестоки, така многолики.

Изведнъж показа всичките си зъби, които проблеснаха сред непокорната му брада.

— Но ние няма да се предадем на дявола!

Ха, помисли си Франк. Илейн си мисли, че има проблем с мен, а по-добре да погледне двойника на Джери Гарсия. Този тип беше абсолютно луд.

— Салонните трикове на потомците на Пилат не могат да се сравняват с Бог, Комуто служим!

— Слава на Господа — промърмори един от сподвижниците му.

— Точно така! Слава Нему. Тъй вярно. — Г-н Брайтлийф плесна с ръце. — Е, да махнем това нещо от моята госпожа.

Един от мъжете му подаде ножичка. Кинсман се наведе и започна внимателно да реже паяжината, която покриваше лицето на жена му. Франк се наведе напред в стола си.

Усещаше, че „опа“ моментът приближава.

Когато влезе в спалнята и видя Магда да лежи под завивките, маскирана с нещо като захарен памук, Антон падна на колене до нея, стовари каната с шейка на нощното шкафче, видя машинката за подстригване (сигурно пак се беше опитвала да подкъси веждите си, използвайки камерата на айфона си) и се зае веднага да среже нещото.

Дали някой не й беше направил това? Или беше нейна работа? Да не беше станал някакъв шантав инцидент? Алергична реакция? Някакъв безумен опит за разкрасяване, завършил с провал? Беше необяснимо, беше плашещо, а Антон не искаше да губи майка си.

След като разряза паяжината, захвърли машинката и пъхна пръсти в разреза. Материалът беше лепкав, но се отделяше, опъваше се и се откъсваше от бузите на Магда на меки бели фъндъци. Умореното й лице с безбройните бръчици около очите, милото лице, за което Антон за момент бе убеден, че се е стопило под шантавото бяло покритие (като паяжините, които бе видял да проблясват в тревата сутринта, докато работеше по първите два басейна за деня), се появи непокътнато. Кожата бе леко зачервена и топла на допир, но иначе майка му не изглеждаше по-различно от преди.

От гърлото й започна да се чува тихо хриптене, почти хъркане. Очите й се движеха под затворените клепачи. Устните й се отвориха и се затвориха отново. От ъгълчето на устата й капна капка слюнка.

— Мамо? Мамо? Събуди се!

Тя, изглежда, се събуди, защото очите й се отвориха. Зениците й бяха замъглени от кръв, която бе плъзнала и по еклерите. Примигна няколко пъти. Погледът й се плъзна по стаята.

Антон пъхна ръка под раменете на майка си и я вдигна да седне. Звукът в гърлото й се засили, вече приличаше повече на ръмжене, отколкото на хъркане.

— Мамо? Да викна ли линейка? Искаш ли линейка? Да ти донеса вода? — Въпросите бълваха един след друг. Антон обаче изпитваше облекчение. Тя продължаваше да се оглежда и сякаш започваше да осъзнава къде е.

Погледът й се спря върху нощното шкафче имитация на нощна лампа „Тифани“, кана шейк, Библия, айфон. Ръмжащият звук се засили още повече. Сякаш тя събираше сили да извика или може би да изкрещи. Възможно ли беше да не го е познала?

— Това е питието ми, мамо — каза Антон, когато тя се пресегна и взе каната с шейка. — Не благодарение на теб, ха-ха. Забравила си да ми го приготвиш, празноглавке.

Тя замахна и го фрасна отстрани по главата. При удара на пластмаса и кост се разнесе тъп звук. Антон политна назад, заслепен от болка, измокрен и объркан. Падна на колене. Погледът му се фокусира върху зеленото петно на бежовия килим под него. В зеленото капеше червено. Ама че каша, помисли си той точно когато майка му го фрасна отново с каната, този път право в тила. Този път звукът беше по-остър — дебелата пластмаса на каната се сцепи. Лицето на Антон се зарови в зеленото петно на мъхнатия бежов килим. Той вдиша кръв, шейк и влакна и протегна ръка да се надигне, но всяка част от него, всеки съвършен мускул бе натежал и отпуснат. Зад него ревеше лъв и ако искаше да помогне на майка си да се махне от него, трябваше да стане и да намери тила си.

Опита се да извика на Магда да бяга, но от гърлото му излезе само гъргорене, а устата му бе пълна с килим.

Някаква тежест падна на гръбнака му и новата болка се прибави към старата. Антон се надяваше, че майка му го е чула, че все още има шанс да избяга.

Едно бездомно куче се разлая в клетката си и други две тутакси започнаха да му пригласят. Безименният мелез в краката му — толкова приличаше на кучето, което беше премазал Фриц Мешаум — изскимтя и се надигна. Франк разсеяно прокара длан по гърба му, за да го успокои. Погледът му не се откъсваше от телевизора. Един от младите мъже, правещи компания на Кинсман Брайтлийф — не онзи, който му бе дал ножицата, а другият — го хвана за рамото.

— Татко? Може би е по-добре да не го правим.

Брайтлийф се освободи от ръката му.

— Бог казва излез на светлина! Излез на светлина!

— Излез на светлина! — като ехо повтори мъжът, който му бе дал ножицата. — Кинсуоман Брайтлийф, излез на светлина!

Кинсман Брайтлийф пъхна ръце в разрязания пашкул, покриващ лицето на жена му, и изрева:

— Бог казва излез на светлина!

И дръпна. Чу се раздиращ звук, който напомни на Франк за отлепване на ивици велкро. Появи се лицето на г-жа Сузана Кинсман Брайтлийф. Със затворени очи, но зачервени бузи, нишките по краищата на разрязаното потрепваха от дъха й. Г-н Брайтлийф се наведе над нея, сякаш да я целуне.

— Не го прави — каза Франк и макар че звукът на телевизора бе намален и той почти шепнеше, всички затворени кучета — половин дузина този следобед — се разлаяха. Мелезът тихо и тревожно изскимтя. — Приятел, не го прави.

— Кинсуоман Брайтлийф, събуди се!

И тя се събуди. И още как. Очите й изведнъж се отвориха. Тя рязко се надигна и захапа носа на съпруга си. Кинсман Брайтлийф изкрещя нещо, което бе цензурирано, но на Франк му се стори, че е „мамицата му“. Пръсна кръв. Кинсуоман Брайтлийф се отпусна на масата с голяма част от клюна на мъжа си между зъбите си. Кръвта опръска горната част на пижамата й.

Франк рязко се дръпна назад. Тилът му се удари в кантонерката зад бюрото. Една мисъл — нямаща нищо общо със ставащото, но кристално ясна — изпълни ума му — телевизията беше цензурирала „мамицата му“, но не бе попречила на Америка да види как една жена отхапва голяма част от носа на мъжа си. Нещо в приоритетите беше здравата прецакано.

В стаята, в която се проведе ампутацията на носа, настъпи пълна какофония. Викове извън картината, после камерата се прекатури и започна да показва само дървен под, върху който падаха капки кръв, образувайки локвичка. После в кадър отново се появи Микаела Морган с много сериозна физиономия.

— Още веднъж се извиняваме за смущаващия характер на този запис и искам да повторя, че не сме потвърдили категорично автентичността му, но после научихме, че Брайт са отворили портите си и обсадата е приключила. Това като че ли потвърждава, че онова, което видяхте току-що, наистина се е случило. — Тя тръсна глава, сякаш за да я проясни, заслуша се в нещо по малката слушалка в ухото си и каза: — Ще повторим записа във вечерните новини не от стремеж към сензацията…

Да бе, помисли си Франк. Как ли пък не.

— … а в услуга на обществото. Ако това наистина се е случило, хората трябва да знаят едно — ако ваша близка или приятелка се намира в подобен пашкул, не се опитвайте да го махнете. А сега обратно в студиото с Джордж Олдърсън. Разбрах, че имал много специален гост, който може би ще хвърли малко повече светлина върху това ужасно…

Франк изключи телевизора с дистанционното. И сега какво? И сега какво, мамка му?

В малкия кучкарник на Франк кучетата, които още не бяха пратени в животинския приют „Харвест Хилс“, продължиха да лаят като полудели към нощната пеперуда, която пърхаше и танцуваше в тесния коридор между клетките им.

Франк погали мелеза по крака.

— Всичко е наред. Всичко е наред.

Кучето се укроти. Не разбираше и му повярва.

Магда Дубчек възседна трупа на сина си. Беше го довършила, като заби едно оплескано в зелено парче от каната отстрани във врата му и се погрижи да забие друго в ухото през целия слухов канал, докато не стигна до мозъка. Кръвта продължаваше да пръска от раната на врата и се просмукваше в бежовия килим, образувайки все по-голямо и по-голямо петно.

По бузите й се затъркаляха сълзи. Магда ги усещаше, но някак странно, от разстояние. Защо плаче тази жена? — запита се тя, без да е сигурна кой точно плаче и къде. Като се замислеше, къде беше самата Магда? Нали гледаше телевизия и реши да си полегне?

Сега не беше в спалнята си.

— Ехо? — обърна се тя към мрака, който я обкръжаваше. В него имаше и други, много други. Мислеше, че ги усеща, но не можеше да ги види — може би там? Или там? Някъде. Магда заопипва около себе си.

Трябваше да ги намери. Не можеше да остане сама тук. Ако имаше други, може би те щяха да й помогнат да се прибере у дома при сина си, при Антон.

Тялото й се надигна от трупа, старите й колене изпукаха. Тя залитна към леглото и се просна на него. Очите й се затвориха. Нови бели нишки започнаха да се източват от бузите й, да се сплитат и нежно да покриват кожата й.

Тя спеше.

Търсеше другите, на онова друго място.

Следобедът беше горещ, приличаше повече на лято, отколкото на пролет, и в целия Дулинг телефоните започнаха да звънят, когато някои от онези, които следяха новините, започнаха да се обаждат на приятели и роднини. Други си мълчаха, уверени, че цялата тази история ще се окаже буря в чаша вода като прословутия проблем 2000 или откровена измама като слуховете в интернет, че Джони Деп е умрял. В резултат на това много жени, които предпочитаха да си пускат музика по телевизията, сложиха малките си деца в креватчетата им за следобеден сън и самите те си легнаха.

За да заспят и да сънуват други светове вместо техния.

Момиченцата им се присъединиха към тях в тези сънища.

Момченцата им не. Сънят не беше за тях.

Когато час или два по-късно огладнелите момченца се събуждаха и виждаха, че майките им продължават да спят, а любящите им лица са покрити с нещо лепкаво и бяло, започваха да пищят, да дерат и късат пашкулите и това събуждаше спящите жени.

Например г-жа Лиан Бъроуз от улица „Елдридж“ 17, съпруга на помощник-шериф Рийд Бъроуз. Тя имаше навика да си подремва с двегодишния си син Гари към единайсет всеки ден. Точно така направи и през онзи четвъртък, когато Аврора се развихри.

Няколко минути след два часа г-н Алфрсд Фрийман, съседът на Бъроуз от № 19, пенсионирам вдовец, пръскаше хостите си с репелент против елени. Вратата на ул. „Глдридж“ 17 се отвори с трясък и г-н Фрийман видя как г-жа Бъроуз излиза с олюляване навън, понесла малкия Гари под мишница, сякаш беше летва от обшивката на къщата. Момченцето, само по пелени, пищеше и размахваше ръчички. Плътна бяла маска покриваше по-голямата част от лицето на майката с изключение на парче от материала, което висеше от ъгъла на устата й до брадичката. Можеше да се приеме, че именно това скъсване е събудило майката на детето и е предизвикало доста неприятното й отношение.

Г-н Фрийман нямаше представа какво да каже, докато г-жа Бъроуз изминаваше по права линия десетината метра до него, непосредствено до границата на имота. През почти цялата сутрин бе работил в градината и не беше гледал или слушал никакви новини. Лицето на съседката му — или по-скоро липсата на такова — го шокира до степен на онемяване. По някаква причина, докато тя приближаваше, той свали панамската си шапка и я притисна до гърдите си, сякаш всеки момент щяха да пуснат националния химн.

Лиан Бъроуз пусна пищящото си дете в краката на Алфред Фрийман, обърна се кръгом и се върна през поляната по пътя, по който беше дошла, като се клатушкаше пиянски. От върховете на пръстите й се вееха някакви бели неща, подобни на нарязани на ивици салфетки. Тя влезе обратно в дома си и затвори вратата.

Този феномен се оказа един от най-любопитните и анализирани загадки на Аврора — така нареченият „майчин инстинкт“ или „рефлексът на Фостър“. Докато съобщенията за изпълнени с насилие взаимодействия между спящите и други възрастни бяха милиони, а непотвърдените — сигурно още повече, имаше съвсем малко или почти никакви потвърдени случаи на агресия от страна на спяща към съвсем малки деца. Спящите връчваха новородените си или прохождащи момченца на първия човек, който им попадаше, или просто ги оставяха пред вратата си. После се връщаха там, където са заспали.

— Лиан? — повика Фрийман.

Гари се търкаляше на земята, ревеше и риташе листата с розово краче.

— Мама! Мама!

Алфред Фрийман погледна момчето, после пречупените хости и си помисли: „Да го връщам ли?“

Не беше любител на деца — имаше две и чувствата бяха взаимни. В момента не му се занимаваше с Гари Бъроуз, противен малък терорист, чиито социални маниери като че ли не се простираха по-далеч от това да размахва пушки играчки и да крещи за „Междузвездни войни“.

Лицето на Лиан, скрито от бялата гадост, изглеждаше така, сякаш изобщо не принадлежи на човек. Фрийман реши да задържи детето, докато не намери заместник-съпруга на Лиан, който да поеме нещата.

Изборът му се оказа животоспасяващ. Онези, които се противопоставяха на „майчиния инстинкт“, съжаляваха горчиво за това. Онова, което караше Аврора майките да предават мирно малките си синове, не беше възприемчиво към въпроси и възражения. Десетки хиляди научиха това на свой гръб, след което не бяха в състояние да научат нищо повече.

— Съжалявам, Гари — каза Фрийман. — Май ще ти се наложи да останеш известно време със стария чичо Алф. — Вдигна ревящото дете и го понесе към дома. — Прекалено нахално ли ще бъде да те помоля да се държиш прилично?

Клинт остана с Иви през по-голямата част от процеса на приемане. Лайла не. Той искаше тя да е с него, искаше да продължи да й напомня, че не бива да заспива, макар че беше започнал да го прави още щом тя слезе от колата на паркинга. Вече й го бе казал сто пъти и знаеше, че загрижеността му подлага на изпитание търпението й. Искаше също да я пита къде е била предишната нощ, но това трябваше да почака. Предвид развитието на нещата тук и по света не беше сигурен дали това изобщо има значение. Но все пак мисълта продължаваше да се връща подобно на куче, ближещо наранената си лапа.

Помощник-комендант Лорънс Лор Хикс пристигна малко след като заведоха Иви вътре. Комендант Коутс го остави да се заеме с документацията покрай новопристигналата, а самата тя седна на телефона, за да търси напътствия от Бюрото за изправителни заведения и да звъни на всеки служител, който не е на смяна.

Оказа се, че няма много за правене. Иви седеше закопчана в стаята за разпити, все още облечена (за момента) в комбинезона, който й бяха дали Лайла и Лини Марс. Макар че лицето й беше поочукано от няколкото сблъсъка с телената преграда в автомобила на Лайла, очите и настроението й бяха неуместно весели. На въпросите за адрес, близки и медицинска история отговори единствено с мълчание. Когато я попитаха за фамилията й, каза:

— Мислех си за това. Да кажем, Блек^[11]. Блек ще свърши работа. Не че имам нещо против Доу, кошута, но Блек ми се вижда по-подходящо за черни времена. Наричайте ме Иви Блек.

— Значи това не е истинското ви име? — Хикс идваше направо от зъболекар и устата му все още беше изтръпнала от новокаина.

— Не можете дори да произнесете истинското ми име. Имена.

— И все пак ми го кажете — подкани я Хикс.

В отговор Иви само го изгледа с веселите си очи.

— На колко сте години? — попита Хикс.

Този път веселото изражение на жената се смени с нещо, което заприлича на Клинт на тъга.

— Нямам възраст аз — рече тя — и после намигна на помощник-коменданта, сякаш се извиняваше за превзетия си отговор.

Клинт реши да се намеси. По-късно щеше да има време за пълен разпит, а въпреки всичко ставащо той изгаряше от нетърпение.

— Ив, разбираш ли защо си тук?

— Да позная Бог, да обичам Бог и да служа на Бог — отвърна Иви. После вдигна закопчаните си ръце толкова, колкото позволяваше веригата, прекръсти се показно и се разсмя. Не каза нищо повече.

Клинт отиде в кабинета си. Лайла беше казала, че ще го чака там.

Завари я да говори в микрофона си. Тя прекъсна връзката и му кимна.

— Трябва да вървя. Благодаря, че я поехте.

— Ще те изпратя.

— Не искаш ли да останеш с пациента си? — Лайла вече вървеше по коридора към вътрешната главна врата и вдигаше глава, така че надзирател Мили Олсън да види на мониторите си, че е гражданин — всъщност въплъщението на закона, — а не затворничка.

— Обискирането на голо и обезпаразитяването се извършва единствено в женска компания — отвърна Клинт. — След като я облекат отново, ще се върна.

Но ти знаеш всичко това, добави наум той. Толкова ли си уморена, че не си спомняш, или просто не искаш да разговаряш с мен?

Вратата избръмча и двамата влязоха в стаичката между затвора и фоайето, която беше толкова малка, че винаги караше Клинт да изпита лек пристъп на клаустрофобия. Ново избръмчаване и пред тях се разкри земята на свободните мъже и жени. Лайла излезе първа.

Клинт я настигна.

— Аврора…

— Ако ми кажеш още веднъж, че трябва да остана будна, сигурно ще се разпищя. — Опита се да го каже с чувство за хумор, но Клинт познаваше кога полага усилия, за да сдържи избухването си. Невъзможно беше да не забележи напрежението около устата и торбичките под очите й. Тя беше изкарала забележително лошия късмет да работи нощна смяна. Ако късметът изобщо имаше нещо общо.

Той я последва до колата. Рийд Бъроуз се беше облегнал на нея, скръстил ръце на гърдите си.

— Ти не си просто моя жена, Лайла. Когато става въпрос за опазването на реда в окръг Дулинг, ти си голямата клечка. — Той й подаде сгънато листче. Вземи това и го изпълни преди всичко друго.

Лайла разгъна листчето. Беше рецепта.

— Какво е провигил?

Клинт сложи ръка на рамото й и се наведе към нея. Искаше да е сигурен, че Рийд няма да може да ги подслуша.

— За сънна апнея.

— Нямам такова нещо.

— Знам, но ще те държи будна. Не се майтапя, Лайла. Трябва да останеш будна. Този град има нужда да останеш будна.

Рамото й под ръката му се вцепени.

— Добре.

— Направи го веднага, преди всички да са се юрнали към аптеките.

— Слушам, сър. — Нарежданията му, колкото и добронамерени да бяха, очевидно я дразнеха. — Просто се заеми с моята луда. Ако можеш. — Тя успя да се усмихне. — Винаги мога да преобърна шкафчето с веществени доказателства. Имаме цели планини малки бели хапчета.

Това изобщо не му беше хрумвало.

— Ще го имам предвид.

Тя се отдръпна.

— Майтапех се, Клинт.

— Не ти казвам да се забъркваш в каквото и да било. Просто… — той вдигна ръце — … имай го предвид. Не знаем накъде отиват нещата.

Тя го изгледа със съмнение и отвори вратата на автомобила.

— Ако говориш с Джаред преди мен, кажи му, че ще се опитам да се прибера за вечеря, но шансовете клонят към нула.

Тя се качи в колата и преди да вдигне прозореца, за да се възползва максимално от климатика, той едва не изтърси въпроса въпреки присъствието на Рийд Бъроуз и въпреки внезапната, немислима възможност новините наистина да са верни. Това беше въпрос, който мъжете вероятно са задавали от хилядолетия: Къде беше снощи? Но вместо това попита (и за момент се почувства хитроумен):

— Хей, помниш ли Маунтън Рест? Пътят може още да е блокиран. Не опитвайте да минете по него.

Лайла не трепна, само каза аха, добре, махна му за довиждане и подкара колата към двойния портал между затвора и шосето. На Клинт, който вече не се чувстваше толкова хитроумен, му оставаше само да я гледа как се отдалечава.

Върна се точно навреме, за да види как снимат Иви „Не можеш дори да произнесеш истинското ми име“ Блек за затворническото досие. След това Дон Питърс й бутна в ръцете спален комплект.

— Приличаш ми на друсана, скъпа. Не драйфай върху чаршафите.

Хикс го изгледа остро, но задържа изтръпналата си от новокаин уста затворена. Но не и Клинт, на когото надзирател Питърс му беше дошъл до гуша.

— Престани с кретениите.

Питърс завъртя глава.

— Не ми казвай…

— Мога да напиша доклад за инцидент, ако искаш — прекъсна го Клинт. — За неприлична реакция. Непровокирана. Изборът си е твой.

Питърс го изгледа кръвнишки, но попита само:

— Тъй като ти отговаряш за нея, къде е зачислена?

— В А-10.

— Хайде, затворник — каза Питърс. — Получаваш тапицирана килия. Късметлийка.

Клинт ги гледаше как се отдалечават — Иви със спалния комплект в ръце, следвана плътно от Питърс. Следеше дали Питърс няма да я докосне, но той не го направи, естествено. Знаеше, че Клинт го държи под око.

Лайла определено се бе чувствала уморена и преди, но не можеше да си спомни кога. Онова, което си спомняше — от часовете по здравословен живот в гимназията, за бога, — бяха отрицателните последствия от продължителното будуване — забавени рефлекси, сбъркани преценки, притъпяване на бдителността, раздразнителност. Да не говорим за проблемите с краткосрочната памет, като например да си спомняш часовете по здравословен живот от втори курс, но да нямаш представа какво трябва да направиш в следващата минута.

Спря на паркинга на „Олимпия Дайнър“ (СПРИ И ЗНАЙ, ОПИТАЙ ЯЙЧЕН ПАЙ приканваше таблото при входа), изключи двигателя, слезе и задиша бавно и дълбоко, за да напълни дробовете и кръвта си с кислород. Донякъде й помогна. Наведе се през прозореца, взе микрофона от таблото, но размисли — това не беше нещо, което искаше да казва в ефир. Върна микрофона и извади телефона от джоба на работния си колан. Избра един от дузината телефони в списъка й за бързо избиране.

— Лини, как си?

— Бива. Снощи спах около седем часа, което е малко повече от обичайното. Дотук добре. Обаче се тревожа за теб.

— Добре съм, не се безпокой… — Прекъсна я прозявка, от която ченето й едва не се откачи. От нея думите й изглеждаха донякъде нелепи, но тя продължи упорито. — И аз съм добре.

— Сериозно? От колко време си будна?

— Не знам, може би осемнайсет или деветнайсет часа. — За да успокои донякъде Лини, побърза да добави: — Снощи дремнах малко, не се безпокой. — Лъжите продължаваха да се сипят от устата й. Имаше една приказка, която предупреждаваше за това, как една лъжа води до други и в края на краищата ставаш папагал или нещо такова, но умореният мозък на Лайла не можеше да се сети какво точно. — Остави ме мен. Какво става с онази Тифани от караваната? Линейката откара ли я в болницата?

— Да. Добре, че са я откарали сравнително рано. — Лини сниши глас. — „Света Тереза“ е истинска лудница.

— Къде са Роджър и Тери?

— Ами… — смутено започна Лини. — Чакаха известно време помощник окръжния прокурор, но той така и не се появил, а те искаха да проверят жените си…

— Значи са напуснали местопрестъплението? — За момент Лайла се вбеси, но гневът й се разсея бързо. Може би причината помощникът да не се появи да беше същата, поради която си бяха тръгнали Роджър и Тери — да провери жена си. Лудницата не беше само в „Света Тереза“. А навсякъде.

— Знам, Лайла, знам, но Роджър има малко момиченце… — Ако е негово, помисли си Лайла. Джесика Елуей обичаше да кръшка, ако можеше да се вярва на слуховете. — Тери също се страхуваше, а и на двамата не им вдигали, когато звънели у дома. Казах им, че ще се вбесиш.

— Добре, извикай ги да се връщат. Искам да обиколят трите аптеки в града и да кажат на аптекарите…

„Пинокио“. Това беше приказката за лъжите. И не се беше превърнал в папагал, а носът му беше пораснал дълъг като дилдото на Жената чудо.

— Лайла? Чуваш ли ме?

Вземи се в ръце, жено.

— Да кажат на аптекарите да преценяват внимателно как продават лекарствата с рецепти. Адерал, декседрин… и знам, че има поне една рецепта за метамфетамин, ама не мога да си спомня името.

— Метамфетамин с рецепта? Я стига!

— Да. Аптекарите ще знаят. Да им кажат да преценяват. Ще завалят рецепти. Да дават на хората колкото се може по-малко хапчета, докато не стане ясно какво става, по дяволите. Разбра ли?

— Да.

— И още нещо, Лини, но да си остане между нас. Погледни във Веществени доказателства. Виж ние с какви неща разполагаме, включително кокаин и „черните красавици“ от разбиването на братята Гринър.

— Леле, сигурна ли си? Има към двеста грама боливийски прах! Предстои Лоуъл и Мейнард да се явят в съда. По-добре да не пипаме, че иначе ще има да ги гоним цяла вечност!

— Изобщо не съм сигурна, но Клинт наби идеята в главата ми и сега не мога да я изкарам. Просто инвентаризирай стоката, става ли? Никой няма да тръгне да навива банкноти и да смърка. — Поне не и този следобед.

— Добре. — Лини беше малко разтреперана.

— Кой е при караваната и взривената лаборатория?

— Момент да проверя Гертруд. — Лини наричаше компютъра си Гертруд поради причини, които Лайла не искаше да разбира. — Криминалистите и пожарникарите са заминали. Странно, че са си тръгнали толкова скоро.

На Лайла не й беше странно. Онези момчета сигурно също имаха жени и дъщери.

— Ъ-ъ… може би двама от ОМ са все още там и гасят последните огнища. Не знам кои точно, има само бележка, че са излезли от Мейлок в единайсет и трийсет и три. По всяка вероятност единият е Уили Бърк. Знаеш го Уили, никога не пропуска инциденти.

ОМ, което звучеше като мантра, беше командата от „осинови магистрала“ в Три-Каунтис, съставена предимно от пенсионирани ченгета с пикапи. Те бяха и най-близкото подобие на доброволни огнеборци и често бяха полезни в сезона на горските пожари.

— Добре, благодаря.

— Там ли отиваш? — Лини попита леко неодобрително и Лайла не беше толкова уморена, че да не долови подтекста: „Покрай всичко друго, което става?“.

— Лини, ако имах вълшебна пръчица за събуждане, щях да я използвам, повярвай.

— Добре, шерифе. — Подтекст: „Не ми отхапвай главата“.

— Извинявай. Просто трябва да правя онова, което мога да правя. Приемам, че някои — куп хора — работят върху сънната болест в Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта. В Дулинг пък аз имам двойно убийство и трябва да работя върху него.

Защо обяснявам тези неща на диспечера си? Защото съм уморена, затова. И защото ми помага да не мисля за начина, по който ме гледаше мъжът ми в затвора. И защото ме разсейва от възможността — от факта, Лайла, не от възможността, а от факта, и името на този факт е Шийла — мъжът ти, за когото си така загрижена, да не е някой, когото познаваш.

Кръстили я „Аврора“. Ако заспя, помисли си Лайла, това краят ли ще бъде? Ще умра ли? Възможно е, както би казал Клинт. Възможно е, мамка му.

Непринудените им отношения, които бяха имали винаги, лекотата, с която поемаха проекти, домашни и родителски задължения, комфортната наслада, която получаваха от телата си — всички тези повтарящи се изживявания, костният мозък на съвместния им живот — всичко това се разпадаше.

Представи си как съпругът й се усмихва и от това й призля. Същата усмивка, каквато имаше Джаред. И Шийла.

Лайла си спомни как Клинт беше зарязал частната практика без абсолютно никакво обсъждане. Цялата работа, която бяха свършили по планирането на офиса, вниманието, което бяха отделили при избирането не само на мястото, но и на града, като в крайна сметка се спряха на Дулинг, защото беше най-голямото населено място в района, което нямаше психиатър на обща практика. Но вторият пациент на Клинт го беше подразнил и той бе решил на мига, че трябва да направи промяна. И Лайла просто го беше приела. Пропилените напразно усилия я тормозеха, намаляването на доходите им означаваше преразглеждане на много сметки и предвид всичко това й се искаше да живееха по-близо до някой голям град, а не в провинциалните Три-Каунтис, но тя искаше Клинт да е щастлив. И просто го беше приела. Лайла не бе искала басейн. Беше го приела. В джоба й имаше рецепта за провигил, която той беше решил, че трябва да вземе. Вероятно нямаше да го направи. Може би сънят беше нейното естествено състояние. Може би затова можеше да приеме Аврора, защото за нея промяната нямаше да е кой знае каква. Вероятно. Кой би могъл да знае?

Дали Иви е била там снощи? Възможно ли бе? Дали е гледала мача в гимнастическия салон, докато високото русо момиче предприемаше атака след атака и пробиваше защитата на Файет като наточен нож? Това би обяснило онова „трипъл-дъбъл“, нали?

Целуни мъжа си, преди да заспиш.

Да, може би така започваш да губиш ума си.

— Лини, трябва да тръгвам.

Затвори преди да получи отговор и прибра телефона си.

После си спомни за Джаред и го извади отново. Само че какво да му казва, а и защо да си прави труда? Той имаше интернет на телефона си, всички имаха. Джер вече сигурно знаеше повече от нея за ставащото. Синът й — поне имаше син, а не дъщеря. Това беше нещо, за което сега бе благодарна. Г-н и г-жа Пак сигурно полудяваха. Написа на Джер да се прибере от училище направо вкъщи и че го обича, и се задоволи с това.

Обърна лице към небето и отново вдиша дълбоко няколко пъти. След почти десетилетие и половина разчистване на резултатите от лошо поведение, голяма част от което беше свързано с наркотици, Лайла Норкрос беше достатъчно уверена в положението си, за да знае, че ще си свърши работата максимално добре, но че има много малко шансове да получи справедливост за двама мъртви „готвачи” на дрога, които по един или друг начин вероятно бяха обречени да се изпържат на Голямата лампа против буболечки на живота. И беше достатъчно веща политически, за да знае, че никой няма да й вика за бързо разрешаване на случая покрай всеобщата паника около Аврора. Но караваната при склада за дървен материал на Адамс беше мястото, където Иви Доу бе направила дебюта си в окръг Дулинг, и Лайла имаше личен интерес в случая с Откачената Иви. Тя не се бе появила от нищото. Дали е оставила кола някъде там? Може би с талона на собственика в жабката? Караваната беше на по-малко от осем километра оттук — нямаше причина да не отиде и да огледа. Само че първо трябваше да направи нещо друго.

Влезе в „Олимпия“. Заведението беше почти пусто, двете сервитьорки седяха в сепарето в ъгъла и си клюкарстваха. Едната я видя и понечи да се изправи, но Лайла й махна да си остане на мястото. Собственикът Гъс Верийн се беше настанил на един висок стол до касовия апарат и четеше книга на Дийн Кунц с меки корици. Зад него имаше малък телевизор с изключен звук. В долната част на екрана пълзеше надпис КРИЗАТА АВРОРА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.

— Чела съм я — каза Лайла и потупа книгата. — Кучето общува чрез плочки за скрабъл.

— Ето, че ми развали кефа — каза Гъс. Акцентът му беше почти неразбираем.

— Извинявай. Но въпреки това ще ти хареса. Историята си я бива. И след като приключихме с литературната критика, искам едно кафе за навън. Чисто. Да бъде огромно.

Той отиде при машината и напълни голяма чаша. Чисто беше, и още как — може би по-силно от Чарлз Атлас^[12] и по-горчиво от покойната й баба ирландка. Точно за нея. Гъс надяна картонения калъф, който предпазваше пръстите от опарване, сложи пластмасовото капаче и й подаде чашата. Но когато тя посегна за портфейла си, поклати глава и каза:

— От заведението, шерифе.

— Не, ще си го платя. Това беше твърдо правило, обобщено от надписа на табелата на бюрото й: НИКАКВИ ТЛЪСТИ ЧЕНГЕТА, КРАДЯЩИ ЯБЪЛКИ. Защото започнеш ли, няма спиране… а винаги има някакво quid pro quo^[13].

Остави на плота пет долара. Гъс бутна банкнотата към нея.

— Не е заради значката, шерифе. Днес кафето е безплатно за всички жени. — Погледна към сервитьорките. — Нали така?

— Да — каза едната и дойде при Лайла. Бръкна в джоба на престилката си. — И сипи това в кафето си, шериф Норкрос. Няма да подобри вкуса, но ще те срита здравата.

Беше пакетче прах срещу главоболие на Гуди. Макар че никога не го беше използвала, Лайла знаеше, че това е един от основните продукти на Три-Каунтис, наред с „Ребъл Йел“ и хаш браунс със сирене. Когато отвориш пликчето и изсипеш съдържанието му, получаваш нещо, което прилича досущ на торбичките кокаин, които бяха намерили в бараката на братята Гринър, увити в найлон и скрити в стара гума на трактор — поради което те, както и много други дилъри, използваха Гуди, за да разделят стоката си на дози. Излизаше по-евтино от глицерин.

— Трийсет и два милиграма кофеин — каза другата сервитьорка. — Вече изпих две. Няма да спя, докато умните момчета не намерят решение на онази гадост Аврора. Няма начин.

Едно от големите предимства да си единственият служител от Контрол върху животните в окръг Дулинг — може би единственото предимство — беше, че нямаш шеф, който постоянно да ти виси на главата. Технически Франк Гиъри бе подчинен пряко на кмета и градския съвет, но те почти никога не стигаха до малкото му ъгълче на задната страна на невзрачната сграда, която приютяваше също така историческото дружество, службата за отдих и кабинета на общинския оценител, което беше добре дошло за него.

Разходи и укроти кучетата (за целта нямаше по-хубаво нещо от шепа „Пилешки чипс за кучета на д-р Тим“), увери се, че имат вода и че доброволката от гимназията Мейзи Уетърмор ще дойде в шест да ги нахрани и да ги изведе отново. Да, според графика трябваше да е тя. Франк й остави бележка за различните лекарства, които трябва да им даде, заключи и си тръгна. Едва по-късно му хрумна, че Мейзи може да е заета с по-важни неща от няколко бездомни животни.

Мислеше за дъщеря си. Отново. Сутринта я беше уплашил. Не му харесваше да го признава дори на себе си, но го беше направил.

Нана. Нещо във връзка с нея беше започнало да го човърка. Не точно Аврора, но нещо свързано. Само че какво?

Ще отговоря на позвъняването на Ил, реши той. Ще го направя веднага щом се прибера у дома.

Само че първото, което направи след като се прибра в малката си къща, която беше наел на улица „Елийс“, беше да провери хладилника. Нямаше много за гледане — две кофички кисело мляко, мухлясала салата, бутилка сос за барбекю „Суит бейби Рей“ и стек тъмна бира „Майнърс Дотър Оутмийл“ — висококалорично питие, което според него би трябвало да е здравословно — все пак беше овесено, нали така? Докато си вземаше една, телефонът му иззвъня. Той погледна снимката на Илейн на малкия екран и получи момент на просветление, който би могъл да си спести — той се страхуваше от Гнева на Илейн (малко), а дъщеря му — от Гнева на татко (само мъничко… надяваше се). Бяха ли тези неща основа за семейни отношения?

Аз съм добрият в случая, напомни си той и вдигна телефона.

— Здрасти, Ил! Съжалявам, че не ти се обадих, но изникна нещо. Доста тъжно. Наложи се да приспя котката на съдия Силвър, а после…

Илейн нямаше намерение да слуша за котката на съдия Силвър — искаше да говори направо по същество. И както обикновено децибелите й скочиха до максимум от самото начало.

— Изкарал си акъла на Нана! Много благодаря за което!

— Хайде по-спокойно, а? Просто й казах да си рисува вътре. Заради зеления мерцедес.

— Нямам представа за какво говориш, Франк.

— Помниш ли когато за първи път излезе да разнася вестници и каза, че е трябвало да се качи на поляната на Неделхафтс, защото някакъв тип с голяма зелена кола със звезда отпред се качил на тротоара? Ти ми каза да не се занимавам и аз те послушах. Оставих го.

Думите се изливаха все по-бързо и по-бързо, скоро щеше да ги изстрелва, ако не се овладееше. Илейн не разбираше, че понякога му се налага да вика, за да бъде чут. Поне с нея беше така.

— Колата, ударила котката на съдия Силвър, също била голяма и зелена, със звезда отпред. Мерцедес. Сигурен бях, че знам на кого е, когато Нана се разминала на косъм…

— Франк, тя каза, че колата се е качила на тротоара на половин пряка пред нея!

— Може би, но може и да е било по-близо и тя да не е искала да ни плаши. За да не й забраним да разнася вестници тъкмо когато е получила работата. Изслушай ме, става ли? Тогава го оставих. Виждал съм много пъти онзи мерцедес в квартала, но го оставих. — Колко пъти го беше казал? И защо му напомняше за онази песничка от „Замръзнало кралство“, която Нана си пееше, докато не беше съвсем сигурен дали не полудява? Стискаше толкова силно кутията, че вече я беше огънал, и ако не спреше, щеше да се пръсне. — Но не и този път. Не и след като сгази Какао.

— Какво…?

— Какао. Какао, котката на съдия Силвър! А можеше да е моето дете, Илейн! Нашето дете! С две думи, въпросният мерцедес принадлежи на Гарт Фликингър, който живее горе.

— Докторът ли? — Илейн изглеждаше заинтригувана. Най-после.

— Точно той. И когато отидох да говоря с него, знаеш ли какво? Беше друсан, Илейн. Почти сигурен съм. Направо не можеше да върже две думи.

— Значи вместо да съобщиш на полицията, ти си отишъл в дома му? Както отиде в училището на Нана онзи път и крещя на учителката, когато всички деца, включително дъщеря ти, са те чули как дрънкаш като побъркан?

Давай, продължавай, помисли си Франк и стисна кутията още по-силно. Винаги го правиш. Споменават или това, или юмрука в стената, или когато казах на баща ти, че е лайнар.

Давай в същия дух. Най-големите хитове на Илейн Смахнатата Гиъри. Когато легна в гроба, ще говориш за времето, когато съм крещял на учителката на Нана във втори клас, когато се пошегувала с проекта й и дъщеря ми плака в стаята си. А когато това се изтърка, можеш да продължиш как се развиках на г-жа Фентън, че пръска с препарат против бурени, а дъщеря ми трябва да го диша, докато си кара колелото в двора. Добре. Изкарай ме лошия, щом това ще ти помогне да изкараш деня. Но точно сега ще се сдържам и ще говоря спокойно. Защото този път не мога да ти позволя да ми натискаш копчетата, Илейн. Някой трябва да се грижи за дъщеря ни и е повече от ясно, че ти не ставаш за тази работа.

— Беше мой дълг като баща. — Помпозно ли прозвуча? Не му пукаше. — Не ми пука, че мога да го видя арестуван заради това, че е ударил котка и е избягал, но искам да съм сигурен, че няма да блъсне Нана. Ако малко сплашване може да постигне това…

— Кажи ми, че не си се правил на Чарлз Бронсън.

— Не, бях разумен с него. — Поне това беше близко до истината. Към колата не беше разумен. Но пък беше сигурен, че известен доктор като Фликингър се е застраховал и презастраховал.

— Франк — каза тя.

— Какво?

— Направо не знам откъде да започна. Може би с въпроса, който не си задал, когато си видял Нана да рисува на алеята.

— Какво? Какъв въпрос?

— Защо не си на училище, скъпа? Този въпрос.

Не е била на училище. Може би това беше нещото, което го човъркаше.

— Сутринта беше толкова слънчево, че… приличаше ми на лято, нали разбираш? Забравих, че е май.

— Главата ти изобщо не е на мястото си, Франк. Толкова си загрижен за безопасността на дъщеря си, а в същото време дори не си спомняш, че е ученичка. Помисли си за това. Не си ли забелязал домашните, които подготвя, докато е при теб? Нали се сещаш, онези тетрадки, в които пише, и учебниците, които чете? Бог и синът Му Иисус са ми свидетели…

Франк беше готов да приеме много — и да признае, че може би си го е заслужил, — но слагаше черта, когато се стигнеше до глупостите с „Иисус ми е свидетел“. Синът Божий не беше онзи, който разкара енота под епископалната църква преди толкова години и закова дупката. Не Той обличаше и хранеше Нана. Да не говорим за Илейн. Франк правеше тези неща и в тях нямаше никакво вълшебство.

— Давай по същество, Илейн.

— Интересуваш се единствено от онова, което става с теб самия. Всичко се върти около това кое е вбесило Франк днес. Как никой не разбира, че единствено Франк знае как да постъпва правилно. Защото това е основната ти позиция.

„Мога да го поема. Мога да го поема мога да го поема мога да го поема, но Господи Илейн каква кучка можеш да си когато решиш“.

— Да не би да е болна?

— О, а сега вече си в пълна бойна готовност.

— Разболяла ли се е? Болна ли е? Защото ми се видя съвсем наред.

— Добре е. Оставих я у дома, защото й дойде. За първи път.

Франк изгуби дар слово.

— Беше разстроена и малко уплашена, въпреки че още миналата година й бях обяснила какво ще се случи. И засрамена, защото по чаршафите имаше малко кръв. За първи път беше доста силен.

— Не може да… — За момент думата заседна в гърлото му. Трябваше да я изкашля като заседнал залък. — Не може да й е дошъл мензисът! Та тя е на дванайсет, за бога!

— Да не си мислеше, че ще си остане завинаги твоята малка принцеса с крилца на фея и блестящи обувки?

— Не, но… на дванайсет?

— Моят ми дойде, когато бях на единайсет. И не в това е въпросът, Франк. А ето в какво. Дъщеря ти е била смачкана, объркана и паднала духом. Рисувала е на алеята, защото това винаги я разведрява. И изведнъж пристига татко й, ядосан, започва да крещи…

— Не съм крещял! — И тогава бирата най-сетне не издържа. По юмрука му потече пяна и закапа по пода.

— … да крещи и да я дърпа за тениската, за любимата й тениска…

Той с ужас усети парещите сълзи. Беше плакал няколко пъти след раздялата им, но никога докато разговаряше с Илейн. Дълбоко в себе си се боеше, че тя ще се възползва от всяка негова проява на слабост, ще я превърне в нож, ще го разпори и ще изяде сърцето му. Нежното му сърце.

— Бях уплашен за нея. Не го ли разбираш? Фликингър е бил пиян, надрусан или и двете, качил се в голямата си кола и убил котката на съдия Силвър. Страхувах се за нея. Трябваше да направя нещо. Трябваше.

— Държиш се така, сякаш си единственият, който някога се е страхувал за дете, но не си. Аз се боя за нея и ти си основното нещо, което ме кара да се страхувам.

Той замълча. Казаното току-що от нея бе твърде чудовищно, за да може да го проумее.

— Продължавай в същия дух и ще се върнем отново в съда, за да преразгледаме уикендите и правата ти за свиждане.

Права, помисли си Франк. Права! Идеше му да започне да вие. Това получаваше, задето й казваше какво чувства.

— Как е тя сега?

— Добре, предполагам. Изяде си по-голямата част от обяда и каза, че ще иде да подремне.

Франк направо залитна и изпусна смачканата кутия на пода. Това го беше човъркало, а не защо Нана си е у дома, а не на училище. Знаеше каква е реакцията й, когато е разстроена — спеше. А той я беше разстроил.

— Илейн… гледала ли си телевизия?

— Какво? — Тя изобщо не разбра каква е тази внезапна промяна на разговора. — Хванах два епизода на „Дейли Шоу“ по „ТиВо“…

— Новините, Ил, новините! По всички канали!

— За какво говориш? Да не си полу…

— Събуди я! — изрева Франк. — Ако още не е заспала, накарай я да стане! Веднага!

— Изобщо не разби…

Единствено той разбираше отлично. А му се искаше да не е така.

— Не задавай въпроси, а го направи! Веднага!

Затвори и се втурна към вратата.

Когато Ерик, Кърт и Кент приближиха с тропот откъм училището, като вдигаха шум, смееха се и дрънкаха, Джаред се беше покрил.

— Трябва да е някаква измама. — Това е Кент, помисли си той, но в гласа му имаше много по-малко ентусиазъм, отколкото по-рано, когато Джаред ги беше подслушал в съблекалнята.

Вече се беше разчуло за Аврора. Момичетата плачеха по коридорите. Няколко момчета също. Джаред беше видял един от учителите по математика, едрия с брадата, който носеше каубойски ризи и водеше дискусионния отбор, да казва на две плачещи второкурснички, че трябва да се овладеят и че всичко ще се оправи. Г-жа Лейтън, която преподаваше обществознание, беше отишла при него и бе пъхнала пръст между две копчета на ризата му. „Лесно ти е да го кажеш! — беше му извикала. — Нищо не знаеш за това! То не се случва на мъже!“

Беше шантаво. Повече от шантаво. Джаред изпитваше същото чувство, което изпитваше преди буря, когато противно тъмнолилавите облаци се скупчват и вътре в тях започват да проблясват светкавици. Тогава светът не изглеждаше шантав; светът изобщо не приличаше на себе си, а на някакво друго място, в което си се озовал изведнъж и незнайно как.

Изпитваше облекчение, че има нещо друго, върху което да се съсредоточи. Поне за известно време. Той беше на самостоятелна мисия. Операция „Изобличи кретените“.

Баща му му беше казвал, че шоковата терапия (ЕКТ или електроконвулсивна терапия, както я наричаха сега) е всъщност ефективно лечение за някои хора с умствени заболявания, което можело да окаже палиативен ефект върху мозъка. Ако Мери попиташе Джаред какво според него постига с това, щеше да й отговори, че е като ЕКТ. След като цялото училище види и чуе как Ерик и приятелите му са разпердушинили мястото на горката Стара Еси и са пускали остроумни лафове за циците й (а Джаред бе сигурен, че те щяха да направят точно това), може би това щеше да им подейства като „шок“ и да ги накара да станат по-добри. Нещо повече, можеше да „шокира“ и други да са малко по-внимателни с кого излизат на среща.

Междувременно троловете почти бяха стигнали до целта си.

— Ако е, значи е най-голямата измама на всички времена. Има я в Туитър, Фейсбук, Инстаграм, навсякъде. Жените ще заспят и ще се увият в пашкули като някакви шибани гъсеници. А ти каза, че си го видял при старата чанта. — Това определено беше онзи увиснал хуй Кърт Маклауд.

Ерик пръв прескочи купчината камъни покрай района на Старата Еси и се появи на екрана на телефона на Джаред.

— Еси? Бейби? Скъпа? Тук ли си? Кент иска да изпълзи в пашкула ти и да те стопли.

За наблюдението си Джаред беше избрал най-гъстите папрати на десетина метра от колибата. Изглеждаха гъсти отвън, но в средата беше почти голо. На земята се виждаха кичури оранжева козина на мястото, на което е лежало някакво животно. По всяка вероятност лисица. Джаред държеше айфона си в протегнатата си ръка. Камерата гледаше през пролука между листата към Старата Еси, която лежеше пред входа на колибата си. Както бе казал Кент, по лицето й беше пораснало нещо — и ако преди са били паяжини, сега бе плътно, бяла маска, точно като онези, които всички вече бяха видели на телефоните си или по новинарските сайтове и социалните медии.

Едно нещо го караше да изпитва тревога — бездомната жена, която лежеше там, напълно безпомощна, поразена от Аврора. Джаред се запита ако даде на Лайла ЕКТ обяснението си, какво ли ще каже тя за него, че просто е записвал, вместо да се опита да ги спре. Именно там структурата на логиката му започваше да се пропуква. Майка му го беше учила да защитава себе си и другите, особено момичетата.

Ерик клекна при входа на колибата до увитото в бяло лице на Старата Еси. Държеше пръчка.

— Кент?

— Какво? — Кент спря на няколко крачки от него. Чешеше се по врата и изглеждаше обхванат от безпокойство.

Ерик докосна с пръчката маската на Еси и я дръпна. По пръчката полепнаха нишки от белезникавото вещество.

— Кент!

— Какво де? — Гласът на другото момче беше станал почти писклив.

Ерик поклати глава към приятеля си, сякаш е изненадан. Изненадан и разочарован.

— Адски много материал си изсипал върху лицето й.

Кърт се разсмя така гръмогласно, че Джаред трепна и храстите около него се раздвижиха. Никой обаче не забеляза.

— Да ти го начукам, Ерик! — Кент отиде при торса на манекена и го срита в шумата.

Демонстрацията на възмущение не впечатли Ерик.

— Но трябвало ли е да го оставяш да съхне? Некачествена работа, да си оставиш материала по лицето на чудесно старо бебче като това.

Кърт отиде до Ерик, за да разгледа по-добре. Наклони глава на една страна, после на друга, като замислено облизваше устни, докато гледаше Еси, сякаш се мъчеше да избере между две кутии бонбони в магазина.

Джаред усети трепет в стомаха си. Ако тези сe опитаха да й направят нещо, щеше да се опита да ги спре. Само че нямаше начин да успее да го направи, защото те бяха трима, а той само един. И не беше заради това, че трябва да постъпва правилно, заради ЕКТ в социалните медии или за да накара хората да се замислят. Беше заради Мери и защото искаше да й докаже, че е по-добър от Ерик, а предвид обстоятелствата, наистина ли беше така? Ако беше толкова по-добър oт тези типове, нямаше да бъде тук. Вече щеше да е направил нещо, за да ги откаже.

— Давам петдесетачка на онзи, който я изчука — каза Кърт и се обърна към Кент. На който и да е от вас. Парите са у мен.

— Да бе. — В яда си Кент беше отишъл до изтъркалялия се манекен и сега го тъпчеше. Вече беше пробил гръдната му кухина и пластмасата пукаше.

— Не бих го направил и за един милион. — Ерик, който продължаваше да клечи при колибата, посочи с пръчката приятеля си. — Но за сто ще пробия дупка ето тук — свали пръчката и почука дясното ухо на Еси — и ще се изпикая вътре.

Джаред виждаше как гърдите на Еси се повдигат и спускат.

— Сериозно? За сто? — Личеше си, че Кърт се изкушава, но сто долара си бяха сериозна сума.

— Не. Просто се майтапя. — Ерик намигна на приятеля си. — Не бих те карал да плащаш за такова нещо. Ще го направя без пари. — Наведе се над Еси и започна да ръчка с белия връх на пръчката, за да пробие дупка в паяжината върху ухото й.

Джаред трябваше да направи нещо — не можеше просто да гледа, да записва и да ги остави да й причиняват това. „Тогава защо не помръдваш?“ — запита се той в мига, когато айфонът, стиснат в потната му длан, се изплъзна — опа! — и падна в храстите, като вдигна шум.

Дори с газ до дупка малкият служебен пикап не можеше да вдигне повече от осемдесет. Не защото двигателят имаше ограничител — просто пикапът беше стар и вече правеше втората си околоземна обиколка. Франк на няколко пъти се беше обръщал към градския съвет с молба за нова кола и отговорът винаги беше един и същ: „Ще го имаме предвид“.

Приведен над волана, Франк си представяше как размазва на кайма неколцина от тези дребни градски политици. И какво щеше да отговори на молбите им да спре? „Ще го имам предвид“.

Навсякъде виждаше жени. Нито една не беше сама. Бяха се събрали на групички от по три-четири, говореха си, прегръщаха се, някои плачеха. Никоя не погледна към Франк Гиъри, дори когато подминаваше стопове и пресичаше на червено. Сигурно и Фликингър кара така, когато е друсан, помисли си той. Внимавай, Гиъри, или ще прегазиш нечия котка. Или нечие хлапе.

Но Нана! Нана!

Телефонът му иззвъня. Той натисна копчето за отговор, без да поглежда екрана. Беше Илейн. И плачеше.

— Заспала е, не се събужда и има нещо лепкаво по цялото й лице! Бяло нещо, като паяжини!

Франк мина покрай три жени, които се прегръщаха на ъгъла. Приличаха на участници в някакво терапевтично предаване.

— Диша ли?

— Да… да, виждам как нещото се движи… издува се и хлътва… о, Франк, мисля, че е в устата й и по езика! Ще взема ножиците за нокти и ще го срежа!

В ума му се появи картина, толкова ярка и противно реална, че за момент улицата пред него се размаза — Сузана Брайтлийф, отхапваща носа на съпруга си.

— Не, Ил, не го прави.

— Защо?

Да гледаш „Дейли Шоу“, вместо новините, когато се случва най-голямото събитие в историята — колко по-тъп от това може да си? Но все пак ставаше дума за бившата Илейн Смахнатата от Кларксбърг, Западна Вирджиния. Илейн до последния щрих. Голяма на раздаването на присъди и пълна нула, когато става въпрос за информираност.

— Защото това ги събужда, а когато се събудят, са луди. Не, не луди. По-скоро бесни.

— Да не би да ми казваш… Нана никога не би…

Ако изобщо още е Нана, помисли си Франк. На Кинсман Брайтлийф със сигурност не му беше отхапала носа сладката и кротка жена, с която несъмнено е бил свикнал.

— Илейн… скъпа… пусни телевизора и сама ще се убедиш.

— Какво ще правим?

Сега ме питаш, помисли си той. Сега, когато гърбът ти е опрян в стената, започна с: „О, Франк, какво ще правим?“. Изпита горчиво, ужасяващо удовлетворение.

Неговата улица. Най-сетне. Слава богу. Къщата вече се виждаше. Всичко щеше да е наред. Щеше да го направи наред.

— Ще я откараме в болницата — каза той. — Вече сигурно знаят какво става.

По-добре да знаеха. Наистина. Защото това беше Нана. Неговото малко момиченце.

Докато Рий Демпстър гризеше палеца си до кръв и се мъчеше да реши дали да не съобщи за надзирател Дон Питърс, един „Боинг 767“, изпълняващ полет от „Хийтроу“ за летище „Кенеди“ и намиращ се на три часа път от Лондон над Атлантика, се свърза с управлението на въздушния трафик, за да съобщи за избухването на някакво заболяване и за съвети какви мерки да се предприемат.

— Трима от пътниците ни, сред които малко момиче, са развили… не съм сигурен какво точно. На борда има доктор, който казва, че вероятно са гъбички или някакъв тумор. Те спят или поне изглеждат заспали и докторът казва, че жизнените им показатели са нормални, но има опасения, че дихателните им пътища са… ами, блокирани, така че ще трябва да…

Точното естество на прекъсването, което последва, си остана неясно. Чу се суматоха, метално тракане и скърцане, викове („Не може да влизат тук! Изкарайте ги!“) и нещо като животински рев. Какофонията продължи почти четири минути, докато самолетът не изчезна от радара, вероятно в момента на удара с водната повърхност.

Д-р Клинтън Норкрос вървеше по Бродуей за разговора си с Иви Блек с бележник в лявата си ръка и химикалка в дясната. Телом беше в затвора Дулинг, но мислено скиташе в мрака по Маунтън Рест Роуд и се безпокоеше за какво точно лъже Лайла. И — може би — за кого лъже.

На няколко метра от него, в една килия на горния етаж на Крило Б, Нел Сийгър, затворник 4609198-1, по обвинение с наказание пет до десет години (притежание на наркотици с намерение за разпространение клас Б) седна в леглото си, за да изключи телевизора.

Малкият телевизор, дебел колкото затворен лаптоп, беше закрепен на ръба на леглото. Показваше новините. Съкилийницата й Сели Фрод, любовница на Нел, с която ту се разделяха, ту се събираха отново и която не беше изкарала и половината от наказанието си от една до две години (притежание на наркотици клас Г, второ нарушение), гледаше новините от металното бюро.

— Слава богу — рече тя. — Вече не мога да понасям тази лудница. Е, какво ще правиш?

Нел легна и се обърна настрани, загледана към боядисания правоъгълник на стената, където в редица бяха залепени училищни снимки на трите й деца.

— Нищо лично, скъпа, но смятам да си почина. Ужасно съм скапана.

— О. — Селия я разбра на мига. — Аха. Добре. Сладки сънища, Нел.

— Надявам се — рече Нел. — Обичам те. Можеш да вземеш каквото поискаш от нещата ми.

— И аз те обичам, Нел. Селия сложи ръка на рамото на Нел. Нел я потупа и се сви на кълбо. Селия седна на малкото бюро и зачака.

Когато Нел тихо захърка, Селия стана и я погледна. Около лицето на съкилийницата й се виеха нишки, които трептяха, падаха и се разделяха на нови, движеха се като водорасли под вода. Очите й се движеха под клепачите. Дали сънуваше за тях двете, как са на свобода, опънали одеяло за пикник някъде, може би на плажа? Не, едва ли. Вероятно сънуваше децата си. Нел не беше най-демонстративната партньорка, която бе имала Селия, и определено не беше от приказливите, но пък имаше добро сърце, обичаше децата си и винаги им пишеше.

Щеше да й е ужасно самотно без нея.

Какво пък, помисли си Селия и реши също да полегне.

На петдесет километра източно от затвора Дулинг и горе-долу по същото време, когато Нел се унасяше, двама братя седяха закопчани за една пейка в окръжния съд на Кофлин. Лоуъл Гринър мислеше за баща си и за самоубийство, което може би беше за предпочитане в сравнение с трийсет години в щатския затвор. Мейнард Гринър си мечтаеше за ребърцата на скара, които бе ял преди няколко седмици, точно преди да ги разбият. Никой от двамата нямаше представа какво се случва по света.

На дежурния съдебен пристав му беше писнало от чакане.

— Майната му. Отивам да видя дали съдия Уейнър смята да пикае, или да пълни гърнето. Не ми плащат достатъчно, за да дундуркам по цял ден боклуци като вас.

Докато Селия решаваше да прави компания на Нел в съня й, докато съдебният пристав влизаше в заседателната стая да се консултира със съдия Уейнър, докато Франк Гиъри спринтираше през поляната на къщата, в която беше живял преди, понесъл на ръце единственото си дете и следван от жена си, с която се бяха отчуждили, трийсетина граждани опитаха импровизирано нападение срещу Белия дом.

Авангардът — трима мъже и една жена, все млади, все невъоръжени на пръв поглед — започна да се катери по оградата.

— Дайте ни антидот! — извика единият от мъжете, докато скачаше от другата страна на оградата. Беше мършав, с коса на опашка и шапка на „Къбс“.

Десетина агенти на Сикрет Сървис с извадени пистолети бързо обкръжиха натрапниците, но точно в този миг много по-голямата тълпа, която се беше събрала на Пенсилвания Авеню, изблъска загражденията и се втурна към оградата. Полицаи в тежко снаряжение се втурнаха зад тях и започнаха да ги смъкват от оградата. Чуха се два последователни изстрела, едно от ченгетата залитна и се строполи безжизнено на земята. След това стрелбата се превърна в стена от звук. Някъде наблизо избухна снаряд сълзотворен газ и над паважа плъзна светлосив дим, заличавайки повечето от хората, които тичаха през него.

Микаела Морган, по баща Коутс — наблюдаваше сцената на монитор в микробуса на „Нюз Америка“, който беше паркиран срещу Центъра за контрол и превенция на заболяванията, — потри ръце. Бяха заснели страхотен материал. Очите й бяха раздразнени и сълзяха от трите линии, които току-що беше изсмъркала от контролното табло с десетдоларова банкнота.

Някаква жена с тъмносиня рокля се появи на преден план в картината от Белия дом. Беше горе-долу на възрастта на майката на Микаела, черната й, достигаща до раменете коса беше прошарена със сиви кичури, а на шията й подскачаше огърлица от перли. Държеше пред себе си бебе, сякаш на горещ поднос. Главичката на детето се полюшваше и беше покрита в бяло. Жената вървеше плавно, без да се обръща към обектива, и излезе от кадър.

— Мисля, че още малко ще ми дойде добре. Може ли? — попита Микаела техника. Той й каза да се отнася (може би не особено подходящ избор на думи при тези обстоятелства) и й подаде пликчето.

Докато свирепата и ужасена тълпа атакуваше Пенсилвания Авеню 1600, Лайла Норкрос караше към Дулинг. Мислите й бяха изцяло заети от Джаред и момичето Шийла, сестрата на сина й, дъщеря на съпруга й — ама че интересно семейство ставаха! Нямаше ли някаква прилика в устата между Шийла и Клинт, онова лукаво повдигане на ъгълчетата? Дали и тя беше лъжкиня като баща си? „Възможно е“. И дали беше уморена като Лайла, дали все още чувстваше последиците от цялото онова тичане и подскачане снощи? Ако беше така, това също бе нещо общо помежду им, нещо освен Клинт и Джаред.

Лайла се запита дали просто да не заспи, да абдикира от цялата тази каша. Със сигурност щеше да е много по-лесно. Преди няколко дни изобщо нямаше да се замисли; преди няколко дни виждаше себе си толкова силна, решителна и държаща всичко под контрол. Кога й се бе случвало да предизвиква Клинт? Нито веднъж, доколкото можеше да каже сега. Нито дори когато научи за Шийла Норкрос, момичето, което носеше неговата фамилия, както и нейната.

Замислена за тези неща, Лайла зави по главната улица. Съзнанието й почти не регистрира жълто-кафявата малка кола, която зави наляво покрай нея и се понесе с пълна скорост нагоре в посоката, от която беше дошла тя.

Шофьорът на колата, жена на средна възраст, караше майка си в болницата в Мейлок. На задната седалка възрастният й баща (който никога не беше бил от най-предпазливите, обичаше да хвърля малки деца в басейни, да залага на конни състезания, да нагъва мариновани наденички в мътни буркани по тезгясите на крайпътни магазини) използваше ръба на чистачката за лед, за да махне подобното на паяжина покритие по лицето на жена си.

— Ще се задуши! — извика той.

— По радиото казаха да не се прави! — извика в отговор жената на средна възраст, но баща й открай време си имаше свое мнение за всичко и продължи да маха бялата паяжина от лицето на съпругата си.

А Иви беше почти навсякъде. Беше на полета от Лондон за Ню Йорк, пълзеше към дъното на висока чаша и топеше крачета в остатъците уиски и кока-кола секунди преди носът на самолета да се забие в океана. Нощната пеперуда, която пърхаше около флуоресцентната тръба на тавана на килията на Нел Сийгър и Селия Фрод, също бе Иви. Намираше се и в съда в Кофлин, зад решетката на климатичната инсталация в ъгъла на заседателната зала, и надничаше през лъскавите черни очички на мишка. На поляната на Белия дом в образа на мравка се движеше през все още топлата кръв на мъртва тийнейджърка. В гората, където Джаред бягаше от преследвачите си, тя беше червей под подметките му, който риеше почвата, сляп и на много сегменти.

Иви обикаляше.

Спомени за пистата от първата година връхлетяха Джаред, докато бягаше между дърветата. Треньорът Дрейфорт го беше нарекъл „надежда“.

„Имам планове за теб, Норкрос, и те включват спечелването на цял куп лъскави медали“ — бе казал треньорът. В края на сезона Джаред завърши пети от петнайсетимата състезатели в групата му на регионалните състезания по 800 метра — нещо невероятно за първокурсник, но после съсипа плановете на Дрейфорт, като заряза тренировките и влезе в комисията по съставянето на годишника на гимназията.

В края на състезанието Джаред беше отключил второто си дишане, бе подновил темпото си и изпитваше нещо като екстаз от усещането на собствената си сила. Причината да се откаже беше, че Мери беше в комисията за годишника. Отговаряше за разпространението му сред второкурсниците и й трябваше помощник. Предаността на Джаред към пистата набързо се изпари. Включи ме, каза той на Мери.

— Добре, но има две неща — обясни тя. — Първо, ако умра, което е възможно, тъй като ядох от онези сандвичи със странно месо в кафенето, ти трябва да поемеш мястото и да вършиш работата ми, както и да се погрижиш да има цяла страница, посветена на паметта ми. И да внимаваш снимката ми да не е някаква глупост, избрана от майка ми.

— Дадено — отвърна Джаред и си помисли, че наистина я обича. Знаеше, че е твърде млад. Знаеше, че и тя е твърде млада. Но как можеше да не се влюби в нея? Мери беше толкова красива и толкова дейна, а правеше така, че всичко това да изглежда напълно естествено. — Какво е второто?

— Второто е… Тя хвана главата му с две ръце и я разтърси, — че аз съм Шефът!

Джаред нямаше абсолютно нищо против.

Сега маратонката му се закачи в някакъв стърчащ плосък камък и това се оказа проблем, при това доста голям, защото изведнъж усети остра болка в дясното си коляно. Джаред изпъшка и продължи напред с левия крак, като се съсредоточи върху дишането си, както го бяха учили на пистата, като продължаваше да работи с лакти.

Ерик се носеше тежко зад него.

— Искаме само да поговорим!

— Не бъди такава шибана путка! — Това беше Кърт.

Докато се спускаше по едно дере, Джаред усети как нараненото му коляно прещраква и му се стори, че чува пин някъде под туптенето на пулса и шумоленето на сухи листа под подметките му. Улица „Малой“, онази зад училището, беше пред него, някаква жълта кола се виждаше в пролуките между дърветата. Левият му крак се подгъна на дъното на дерето, болката го прониза като нажежено желязо от вътрешната страна и Джаред сграбчи някакъв бодлив клон, за да си помогне в изкачването на отсрещния склон.

Въздухът зад него за момент се раздвижи, сякаш някаква ръка бе профучала на косъм от главата му, и той чу ругатнята на Ерик и звук на падащи тела. Бяха изгубили равновесие, докато се бяха спускали в дерето зад него. Улицата беше само на десетина метра; чуваше двигателя на някаква кола. Щеше да успее!

Джаред се хвърли към пътя. Усещаше прилива на старата състезателна еуфория; въздухът в дробовете му внезапно го понесе, засили го напред и го накара да забрави за агонията в нараненото си коляно.

Ръката върху рамото му го извади от равновесие на самия край на пътя. Той се вкопчи в някаква бреза, за да не падне.

— Дай ми телефона, Норкрос. — Лицето на Кент беше зачервено, пъпките по челото му бяха станали пурпурни. Очите му бяха насълзени. — Майтапехме се, нищо повече.

— He — отвърна Джаред. Дори не помнеше да е вдигал телефона си, но сега откри, че е в ръката му. Коляното му сякаш беше станало огромно.

— Да — каза Кент. — Давай го. — Другите двама се бяха изправили и тичаха да ги настигнат. Намираха се само на няколко метра от тях.

— Щяхте да пикаете в ухото на старата жена! — извика Джаред.

— Не и аз! — Кент примигна, за да махне внезапно появилите се сълзи. — А и не бих могъл. Мехурът ми е стеснителен.

Но пък нямаше да се опиташ да ги спреш, би могъл да отвърне Джаред, но вместо това усети как ръката му се свива и юмрукът му се стрелва напред към брадичката на Кент. Ударът предизвика задоволително трак, когато зъбите се удариха едни в други.

Докато Кент падаше в бурените, Джаред напъха телефона в джоба си и с три мъчителни подскока се озова на жълтата централна линия, като махаше на бързо движеща се жълто-кафява кола с вирджинска регистрация. Не забеляза, че шофьорът се е обърнал назад — и определено не виждаше какво става на задната седалка, където крещяща стара жена с разкъсани паяжини, които висяха от лицето й, забиваше острието на чистачка за лед в гърдите и гърлото на съпруга си, който беше срязал споменатите паяжини; забеляза обаче несигурното движение на колата, която лъкатушеше, сякаш не я управляваше никой.

Джаред се опита да се извърне и тъкмо се поздравяваше за ловката си техника, когато колата го блъсна и го запрати във въздуха.

— Хей! Долу ръцете от Будката ми! — Рий беше привлякла вниманието на надзирател Лампли, като чукаше по предното стъкло на Будката, което беше абсолютно забранено. — Какво искаш, Рий?

— Комендантът — каза Рий, като изговаряше ненужно отчетливо думите, които Ванеса Лампли чуваше идеално през отдушниците под бронираното стъкло. — Трябва да се видя с нея. Става нещо лошо. С нея и единствено с нея. Съжалявам, надзирател. Това е единственият начин.

Ван Лампли бе работила здраво да си изгради репутация на строг, но справедлив надзирател. Седемнайсет години бе патрулирала затворническите отделения на Дулинг и бе наръгвана веднъж, удряна няколко пъти, ритана още повече, задушавана, замеряна с лайна и призовавана да се чука по куп начини и с какви ли не предмети, много от които нереалистично големи или опасно остри. Дали понякога черпеше от тези спомени при състезанията по канадска борба? Определено, макар че рядко, обикновено само при някои важни първенства на лигата. (Ванеса Лампли се състезаваше в Лигата от Долината на Охайо, женска дивизия А.) Споменът за онзи път, когато една побъркана наркоманка пусна парче тухла от второто ниво на Крило Б върху главата й (което доведе до пукнат череп и мозъчно сътресение), й бе помогнал да мине „отвъд предела“ и при двете й победи на шампионата. Гневът е чудесно гориво, стига да го рафинираш правилно.

Въпреки горчивия си опит тя винаги приемаше сериозно отговорностите, които вървяха с властта й. Разбираше, че никой не иска да попада в затвора. Някои хора обаче трябваше да бъдат тук. Това не беше приятно както за тях, така и за нея. Ако липсваше уважение, изживяването щеше да е още по-неприятно — както за тях, така и за нея.

И макар че Рий беше свястна — горкото момиче имаше на челото голям белег, който показваше, че се е сблъсквала с доста трудности през живота си, — беше проява на неуважение да отправяш неразумни искания. Комендантът не беше на разположение за разговори на четири очи, особено покрай кризата, която бушуваше.

Самата Ван беше сериозно разтревожена от онова, което беше прочела в интернет за Аврора през последната си почивка, и от директивата от началството всеки да остане за още една смяна. Сега Макдейвид, която на монитора изглеждаше така, сякаш е за ковчег, а не за килия, беше поставена под карантина. При последното обаждане до дома съпругът на Ван Томи бе настоял, че ще се оправи и сам колкото време е необходимо, но тя не му повярва дори за миг. Томи беше инвалид покрай бедрените си стави и не можеше да си направи дори печен сандвич със сирене; щеше да яде туршия от буркан, докато тя не се прибере. Щом Ван нямаше право да се побърква заради подобни неща, същото важеше за Рий Демпстър и за всяка друга затворничка.

— Не, Рий, трябва да се целиш по-ниско. Можеш да ми кажеш на мен или на никого. Ако проблемът е достатъчно важен, ще го отнеса към коменданта. И защо докосваш Будката ми? По дяволите. Знаеш, че не можеш да го правиш. Заслужаваш да те включа в лошия списък заради това.

— Надзирател… — От другата страна на стъклото Рий долепи умолително длани. — Моля ви. Не лъжа. Стана нещо лошо. Прекалено лошо, за да го загърбя, а вие сте дама, така че ви моля да разберете. — Рий закърши ръце. — Вие сте дама. Разбирате ли?

Ван Лампли изгледа затворничката, която стоеше на бетонния подиум пред Будката и й се молеше, сякаш двете имаха нещо общо освен XX хромозомите.

— Рий, престъпваш чертата. Не се майтапя.

— А аз не шикалкавя за награди! Моля ви, повярвайте ми. Свързано е с Питърс и е сериозно. Комендантът трябва да знае.

Питърс.

Ван потърка огромния си десен бицепс, както правеше обикновено, когато въпросът изискваше обмисляне. Върху бицепса имаше татуиран надгробен камък с надпис ТВОЯТА ГОРДОСТ. Под думите имаше сгъната ръка. Това беше символ на всички противници, които бе победила — ръката на масата, благодаря за играта. Мнозина мъже отказваха да се състезават с нея. Не искаха да рискуват да се изложат. Намираха всякакви извинения — възпалено сухожилие на рамото, нещо с лакътя и т. н. „Шикалкавя за награди“ беше смешен израз, но и някак подходящ. Дон Питърс беше от шикалкавещите за награди.

„Ако не си бях разбил ръката като питчър в гимназията, щях да те бия за нула време, Лампли“ — беше й обяснил веднъж ситният задник, когато група надзиратели се бяха отбили да пийнат бира в „Скърцащото колело“.

„Не се съмнявам, Дони“ — бе му отвърнала тя.

Голямата тайна на Рий вероятно беше лъжа. И все пак… Дон Питърс. Имаше куп оплаквания от него от онези, които можеха да се правят единствено от жени.

Ван вдигна забравената си чаша кафе. Беше изстинало. Добре, можеше да отведе Рий Демпстър при коменданта. Не защото Ванеса Лампли беше омекнала, а защото имаше нужда от ново кафе. В края на краищата нямаше изгледи смяната й да свърши скоро.

— Добре, затворник. По изключение. Може би греша с решението си, но ще го направя. Надявам се да си го премислила добре.

— Премислих, надзирател. Наистина. Направо се скъсах от мислене.

Лампли звънна на Тайг Мърфи да дойде да я смени в Будката. Каза, че трябва да отскочи до едно място за десетина минути.

Питърс се беше облегнал до тапицираната килия и ровеше в телефона си. Беше се намръщил озадачено.

— Не искам да те безпокоя, Дон — Клинт кимна към вратата на килията, — но трябва да поговоря с нея.

— О, хич не ме безпокоиш, док. — Питърс изключи телефона си и надяна усмивка тип „стари друже“, за която и двамата знаеха, че е истинска колкото лампите „Тифани“ от битака, който се организираше два пъти месечно в Мейлок.

Още две неща, които и двамата знаеха, че са истина: 1) беше против правилата надзирател да си играе с телефона, докато е на смяна и 2) от месеци Клинт правеше опити Питърс да бъде преместен или направо уволнен. Четири различни затворнички се бяха оплакали на доктора от сексуален тормоз, но единствено в кабинета му, под клетвата за конфиденциалност. Никоя от тях не искаше да го каже открито. Страхуваха се от възмездие. Повечето от жените тук бяха получавали доста възмездие, някои между стените на затвора, още повече отвън.

— Значи Макдейвид също има от онова нещо, а? От новините? Има ли причини да се тревожа? Според всичко, което гледам, засяга само дамите, но ти си докторът.

Както Клинт беше предсказал на Коутс, няколкото опита да се свържат с Центъра за контрол и превенция на заболяванията се бяха оказали неуспешни — даваше само заето.

— Нямам повече сведения от теб, Дон, но да, засега, доколкото знам, няма сведения за мъж, заразен от вируса или какъвто там е причинителят. Трябва да говоря със затворничката.

— Да, да — отвърна Питърс.

Надзирателят отключи горното и долното резе и натисна копчето на микрофона си.

— Надзирател Питърс, пускам доктора в А-10, край. — И отвори широко вратата на килията.

Преди да направи път на Клинт, Питърс посочи затворничката, която седеше на дунапреновия дюшек в дъното на помещението.

— Ще бъда тук, така че не е разумно да опитваш нещо с доктора, ясно? Не искам да прилагам сила върху теб, но ще го направя. Разбрахме ли се?

Иви изобщо не го погледна. Вниманието й бе съсредоточено изцяло върху косата й — прокарваше пръсти през нея, разплиташе я.

— Разбирам. Благодаря, че сте такъв джентълмен. Майка ви сигурно много се гордее с вас, надзирател Питърс.

Питърс се поколеба на прага, докато се мъчеше да реши дали не го поднасят. Разбира се, че майка му се гордееше с него. Синът й служеше на фронтовата линия във войната срещу престъпността.

Клинт го потупа по рамото, преди да е решил.

— Благодаря, Дон. Аз поемам оттук.

— Госпожице Блек? Иви? Аз съм доктор Норкрос, психиатърът на това учреждение. Чувствате ли се достатъчно спокойна, за да поговорим? Важно е да получа представа как се чувствате, дали разбирате какво става, дали имате някакви въпроси или тревоги.

— Разбира се, да побъбрим. Да седнем да си похортуваме.

— Как се чувствате?

— Доста добре. Не ми харесва обаче как мирише тук. Усеща се някакъв химикал. Аз съм човек на свежия въздух. Момиче на природата, така да се каже. Обичам ветреца. Обичам слънцето. Земята под краката си. И тук трябва да зазвучат цигулките.

— Разбирам ви. Затворът може да се усеща доста затворено място. Разбирате, че сте в затвор, нали? Това е Изправителното заведение за жени в град Дулинг. Не сте обвинена в никакво престъпление, още по-малко осъдена, тук сте единствено заради собствената ви безопасност. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да. — Тя опря брадичка в гърдите си и заговори шепнешком. — Но онзи тип, надзирател Питърс. Знаете за него, нали?

— Какво да знам за него?

— Взема неща, които не му принадлежат.

— Какво ви кара да казвате това? Какви неща?

— Просто поддържам разговора. Нали вие искахте да го правим, доктор Норкрос. Вижте, не искам да ви казвам как да си вършите работата, но не трябва ли да седнете зад мен, така че да не мога да ви виждам?

— Не. Това е при психоанализата. Да се върнем към…

— „Големият въпрос, който никога не е получил своя отговор и на който все още не мога да отговоря въпреки трийсетгодишните ми проучвания на женската душа е: Какво иска жената?“

— Фройд, да. Основателят на психоанализата. Чела ли сте за него?

— Мисля, че повечето жени, ако са наистина честни, биха казали, че искат да подремнат. И може би обици, които да отиват на всичко, но това, разбира се, е невъзможно. Както и да е, големи разпродажби има днес, док. Направо пожар. Знам за една каравана, малко е поочукана, има малка дупка в едната стена, ще трябва да се закърпи, но се обзалагам, че можете да я получите за без пари. На това му викам сделка.

— Чувате ли гласове, Иви?

— Не точно. По-скоро сигнали.

— Как звучат тези сигнали?

— Като тананикане.

— Като мелодия?

— Като нощни пеперуди. Трябват ти специални уши, за да ги чуеш.

— А аз нямам подходящите уши, за да ги чуя, така ли?

— Да, боя се, че ги нямате.

— Помните ли как се наранихте в полицейската кола? Удряли сте главата си в предпазната преграда. Защо го направихте?

— Да, помня. Направих го, защото исках да отида в затвора. В този затвор.

— Интересно. Защо?

— За да ви видя.

— Поласкан съм.

— Но с това не се стига доникъде. С ласкателство, искам да кажа.

— Шерифът каза, че знаете името й. Заради това, че са ви арестували преди ли? Опитайте се да си спомните. Защото наистина ще ни е от помощ, ако разберем малко повече за миналото ви. Дали има досие за арест, което би могло да ни отведе до роднина или приятел. Един застъпник би ви се отразил добре, не мислите ли, Иви?

— Шерифът е ваша жена.

— Откъде знаете това?

— Целунахте ли я за довиждане?

— Моля?

Жената, която се наричаше Иви Блек, се наведе напред и го погледна настойчиво.

— Целувка: докосване с уста, изискващо — знам, че е трудно за вярване — участието на сто четирийсет и седем различни мускула. Довиждане: пожелание при кратка раздяла. Нуждаете ли се от допълнителни разяснения?

Клинт беше изумен. Тя беше много, много объркана, ту влизаше, ту излизаше от фокус, сякаш мозъкът й бе неврологичен еквивалент на стола на офталмолог и виждаше света през поредица сменящи се лещи.

— Няма нужда от разяснения. Ако отговоря на въпроса ви, ще ми кажете ли нещо?

— Разбрахме се.

— Да. Целунах я за довиждане.

— О, колко сладко. Остарявате, нали знаете. Вече не сте Мъжът, така да се каже. Сигурно се съмнявате от време на време. „Още ли го имам? Все така ли съм силният?“ Но не сте изгубили желанието си към жена си. Чудесно. Освен това има хапчета. „Попитайте доктора си дали са подходящи за вас“. Съчувствам ви. Наистина. Знам как е! Ако си мислите, че остаряването е трудно за мъжете, да ви кажа, че и за жените не е голям празник. Провиснат ли ти циците, ставаш направо невидима за половината население на планетата.

— Аз съм наред. Откъде познавате жена ми? Откъде познавате мен?

— Това са неправилни въпроси. Но аз ще отговоря на правилния. „Къде беше Лайла снощи?“ Това е правилният въпрос. И отговорът е — не на Маунтън Рест Роуд. Не в Дулинг. Тя научи за теб, Клинт. А сега й се приспива. Жалко.

— Какво е научила? Нямам нищо за криене.

— Мисля, че го вярваш, което показва колко добре си го скрил. Питай Лайла.

Клинт се изправи. В килията беше горещо и бе станал лепкав от пот. Този разговор нямаше нищо общо с никой встъпителен разговор със затворничка през цялата му кариера. Тази жена беше шизофреничка. Трябваше да е. Някои от тях бяха много добри в откриването на следи и улики, но тя беше изнервящо бърза по начин, който нямаше нищо общо с никой шизофреник, на когото беше попадал.

И откъде можеше да знае за Маунтън Рест Роуд?

— Да не би ти да си била на Маунтън Рест Роуд снощи, Иви?

— Възможно е. — Тя му намигна. — Възможно е.

— Благодаря, Иви. Скоро ще поговорим отново, сигурен съм.

— Разбира се, че ще поговорим, и аз го очаквам с нетърпение. — През целия разговор вниманието й беше изцяло приковано към него, което също нямаше нищо общо с шизофрениците, които бе срещал и които не вземаха лекарства. А ето че сега тя отново се зае да чепка косата си. Прокара пръсти надолу и изсумтя, когато някакъв фъндък се разплете с ясно различим звук на късане. — О, доктор Норкрос…

— Да?

— Синът ви е пострадал. Съжалявам.

Дремещ в сянката на един чинар, положил глава върху смачканата на топка жълта пожарна жилетка, с тлееща лула, подпряна на гърдите му върху избелялата работна риза, Уили Бърк, човекът от „Осинови магистрала“, беше страхотна картинка. Известен с незаконния си лов и риболов на общински земи, както и със силата на домашното си уиски, прочут с това, че никога не е бил хващан за бракониерство и производство на алкохол без разрешително, Уили Бърк беше перфектно олицетворение на щатското мото — префърцунена фраза на латински, която грубо се превеждаше като „Планинците са винаги свободни“. Беше на седемдесет и пет. Сивата брада се виеше по шията му. Ако някой се опитваше да го пипне за различните му нарушения, това беше животът, но Лайла се престори на сляпа. Уили беше добър човек, който работеше безплатно за много градски служби. Навремето имаше сестра, която почина от алцхаймер, и преди тя да си отиде, Уили се бе грижил за нея. Лайла често ги бе виждала на организираните вечери в пожарната; докато сестрата на Уили се взираше с изцъклените си очи, Уили не спираше да бърбори, говореше й за едно и друго, докато нарязваше пилешкото й на малки парченца и я хранеше.

Сега Лайла стоеше над него и гледаше как очите му се движат под клепачите. Приятно бе да види, че поне един човек не позволява на световна криза да наруши следобеда му. Искаше й се да може да легне под някое съседно дърво и също да заспи.

Вместо това побутна с крак единия му гумен ботуш.

— Господин Ван Уинкъл. Съпругата ви ви обяви за изчезнал. Казва, че ви няма от десетилетия.

Очите на Уили се отвориха. Той примигна няколко пъти, взе лулата от гърдите си и се надигна.

— Шерифе.

— Какво сънуваше? Че причиняваш горски пожар ли?

— Спя с лула на гърдите от момче. Напълно е безопасно, ако овладееш умението. Сънувах за нов пикап, за твоя информация. — Пикапът на Уили, ръждив динозавър от ерата на Виетнамската война, беше паркиран в края на чакълената площадка пред караваната на Труман Мейуедър. Лайла беше спряла колата си до него.

— Какво е положението тук? — Тя кимна към гората и оградената с жълта лента каравана. — Пожарите изгасени ли са? Само ти ли си тук?

— Изгасихме бараката, която е експлодирала. Освен това обляхме парчетата. Много парчета. Не е сухо, което е добре. Но ще мине време, преди миризмата да се разнесе. Всички останали си тръгнаха. Реших да почакам, да пазя местопрестъплението и тъй нататък. Уили изстена, докато се изправяше. — Трябва ли да знам каква е онази дупка колкото топка за боулинг в стената на караваната?

— Не — отвърна Лайла. — Ще сънуваш кошмари. Можеш да си вървиш, Уили. Благодаря, че си се погрижил огънят да не се разпространи.

Закрачи по чакъла към караваната. Кръвта около дупката се беше съсирила и потъмняла. Освен миризмата на изгоряло и озон от експлозията се долавяше воня на жива тъкан, останала дълго на слънце. Преди да се мушне под лентата, Лайла извади носна кърпа и закри с нея носа и устата си.

— Е, добре тогава — каза Уили. — Ще тръгвам. Сигурно минава три. Ще ида да хапна. А, и още нещо. Зад остатъците от бараката май става някаква химическа реакция. Толкова мога да кажа. — Уили като че ли не бързаше да си тръгва въпреки заявеното намерение; пълнеше отново лулата си, като вадеше тютюна от джоба на ризата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж между дърветата. На земята. Приличат ми на ония паяжини, дето им викат приказни кърпички, но са лепкави. Доста лепкави. И дебели. Приказните кърпички не са такива.

— Не са — съгласи се Лайла. Нямаше представа за какво й говори. — Разбира се, че не са. Виж, Уили, имаме задържан за убийствата…

— Да, чух по радиостанцията. Не мога да повярвам, че жена може да убие онези мъже и да разпердушини така караваната, ама жените стават по-силни, ако питаш мен. Все по-силни и по-силни. Също като Ронда Раузи например^[14].

Лайла нямаше представа и коя е Ронда Раузи. Единствената жена с необичайна физическа сила, която познаваше, беше Ванеса Лампли, която допълваше доходите си от затвора с участие в състезания по канадска борба.

— Ти познаваш тези места…

— Е, не точно като петте си пръста, но все пак ги познавам — съгласи се той, докато тъпчеше лулата си с пожълтял от никотина палец.

— Онази жена трябва да е дошла по някакъв начин тук, но се съмнявам, че е вървяла пеша. Сещаш ли се за някое място, където би могла да паркира кола? Някъде извън пътя?

Уили поднесе кибритена клечка към лулата си и се замисли.

— Знаеш ли какво? Далекопроводите на електрическата компания минават на няма и километър. — И посочи хълма зад бараката. — Продължават чак до окръг Бриджър. Някой с четири по четири може да стигне до просеката от Пениуърт Лейн, макар че не бих опитал с кола, която съм купил със свои пари. — Погледна слънцето. — Време е да бягам. Ако побързам, ще успея да хвана сериала.

В караваната нямаше за гледане нищо, което Тери Кумбс и Роджър Елуей да не бяха фотографирали и което да й помогне да постави Иви Блек на сцената. Никакви дамски чанти, никакви портмонета.

Лайла се помота около останките, докато не чу как пикапът на Уили се отдалечава с дрънчене по шосето. После пресече осеяната с боклуци площадка пред караваната, мушна се под жълтата лента и се върна при бараката за наркотици.

На няма километър и половина, бе казал Уили, и макар че храстите бяха твърде гъсти, за да може да види стълбовете оттук (съжаляваше, че няма газова маска вонята на химикали все още беше силна), тя чуваше равномерното бръмчене на кабелите, доставящи електричество в домовете и офисите в това кътче от Три-Каунтис. Хората, живеещи близо до далекопроводите, твърдяха, че причинявали рак, а според онова, което беше прочела Лайла по темата, като че ли твърденията им имаха основания. Ами как стоеше въпросът с тинята от мините и хвостохранилищата, които отравяха подземните води? Може би те бяха виновниците. Или беше някаква отровна смес от множество изкуствени съставки, съчетани така, че да предизвикват различни заболявания, рак, белодробни проблеми и хронично главоболие?

А сега и новата болест, помисли си тя. Какво беше предизвикало нея? Определено не отпадъците от въглищните мини, щом се случваше по целия свят.

Тръгна към бръмченето и само след пет-шест крачки попадна на първата „приказна кърпичка“ и разбра за какво беше говорил Уили. Обикновено се виждаха сутрин — паяжини с капчици роса като скъпоценни камъни по тях. Лайла клекна и посегна към мъгливата белота, но размисли. Взе една клечка и побутна паяжината с нея. Тънките нишки полепнаха по края на клечката и сякаш или се изпариха, или се стопиха, прониквайки в дървото. Което беше невъзможно, разбира се. Уморените й очи й играеха номера. Не можеше да има друго обяснение.

Помисли си за пашкулите около жените, които бяха заспали, и се запита дали не става дума за същото вещество. Едно изглеждаше очевидно дори за изтощена като нея жена — приличаше на отпечатък от стъпка.

— Поне на мен — каза тя на глас. Извади телефона си и снима следата.

След първата имаше втора, после трета и четвърта. Вече нямаше съмнение. Наистина бяха следи и човекът, който ги беше оставил, беше вървял към бараката и караваната. Бели паяжини бяха полепнали и по две дървета, образувайки смътните очертания на длан, сякаш някой или ги беше докоснал, или се бе облегнал на тях, за да си почине или да се ослуша. Какво всъщност беше тази гадост? Ако Иви Блек беше оставила следите и отпечатъците си от паяжини в гората, как така от нещото нямаше и помен в колата на Лайла?

Последва стъпките нагоре по един склон, после надолу в тясна падина, която местните като Уили Бърк наричаха дере или мочурляк, после отново нагоре. Тук дърветата растяха по-нагъсто — хилави борове, които се бореха за пространство и слънчева светлина. Паяжините висяха от някои клони. Лайла направи още снимки с телефона си и продължи напред към електропроводите и яркото слънце. Наведе се под един нисък клон, излезе на поляната и зяпна. Изумлението я накара за момент да забрави напълно за всякаква умора.

Не виждам това, каза си тя. Заспала съм, сигурно в колата или в караваната на покойния Труман Мейуедър, и сънувам. Сто на сто сънувам, защото подобни неща не съществуват нито в Три-Каунтис, нито източно от Скалистите планини. Всъщност не съществуват никъде на земята, не и в тази епоха.

Стоеше замръзнала в края на поляната, проточила шия и загледана нагоре. Рояци нощни пеперуди пърхаха около нея — кафяви на сянка, но ставаха искрящо златни под лъчите на следобедното слънце.

Някъде беше чела, че най-високото дърво на планетата — секвоята — достига височина до сто и двайсет метра. Дървото в средата на поляната изглеждаше по-високо и не беше секвоя. Не приличаше на никое дърво, което бе виждала. Може би най-близко напомняше на баняновите дървета, които бяха виждали с Клинт в Пуерто Рико на медения си месец. Това… нещо… се издигаше върху огромен преплетен подиум от корени, най-големият от които изглеждаше дебел между седем и девет метра. Стволът се състоеше от десетки преплетени стволове, които се издигаха и разделяха на огромни клони с подобни на папрат листа. Дървото сякаш светеше със собствена светлина, обгърнато от ореол. Това вероятно беше илюзия, причинена от начина, по който лъчите на клонящото към запад слънце минаваха през пролуките в извитите части на ствола, но…

Но цялото това нещо беше илюзия, нали? Дърветата не достигаха сто и петдесет метра, а дори това да достигаше — стига да беше истинско, — тя щеше да го види от караваната на Мейуедър. Тери и Роджър също щяха да го видят. Уили Бърк щеше да го види.

От облака разперени листа високо над нея в небето изведнъж полетя ято птици. Бяха зелени и отначало Лайла ги взе за папагали, само че бяха прекалено малки. Полетяха на запад, образувайки буквата V — като патици, за бога, — и бързо изчезнаха от поглед.

Лайла откачи микрофона от рамото си, натисна копчето и се опита да се свърже с Лини диспечерката. Отговори й само равномерен шум и това някак си не я изненада. Не се изненада и когато една червена змия — по-дебела от напомпаните бицепси на Ван Лампли и дълга поне три метра — изпълзя от един вертикален процеп в сивия ствол на изумителното дърво. Процепът беше голям като врата.

Змията вдигна към нея глава с формата на права лопата. Черните очи я погледнаха със студен интерес. Раздвоеният език опита въздуха и се скри. Змията бързо изпълзя нагоре и се уви на спретнати намотки около един клон. Главата й се залюля като махало. Непроницаемите очи продължаваха да гледат Лайла, но сега я виждаха наопаки.

Зад дървото се разнесе ниско ръмжене, което идваше на вълни, и от сенките се появи бял тигър с яркозелени очи. Последва го паун с поклащаща се глава, разперил великолепната си опашка. Птицата издаваше звук, приличащ на някакъв смешен въпрос, който се повтаряше отново и отново: Е-е-е? Е-е-е? Е-е-е? Около нея кръжаха нощни пеперуди. Семейството на Лайла имаше илюстриран Нов завет и кръжащите насекоми я подсетиха за ореола, който Иисус сякаш носеше винаги, дори като новороден в яслите.

Червената змия се плъзна от клона, пусна се през последните три метра и падна между пауна и тигъра. Трите създания тръгнаха към Лайла — тигърът вървеше плавно, змията пълзеше, а паунът подскачаше и крякаше.

Лайла изпита дълбоко облекчение. Да. Да. Това беше сън. Със сигурност. Не само този момент и не само Аврора, но и всичко останало, всичко от онази пролетна среща на Учебната комисия на Три-Каунтис в аудиторията на гимназията в Кофлин.

Затвори очи.

Влизането в Учебната комисия бе дело на Клинт (което бе иронично — в крайна сметка той сам падна в клопката си). Това беше през 2007 година. В „Три-Каунтис Хералд“ излезе статия за родителя на гимназист от долните класове в Кофлин, който бил твърдо решен юношеският роман „Там ли си, Господи? Аз съм, Маргарет“ да бъде забранен в училищната библиотека. Според вестника родителят заявил, че книгата била „проклет атеистичен трактат“. Лайла не можеше да повярва на прочетеното. Беше обожавала романа на Джуди Блум, когато бе на тринайсет, и силно се идентифицираше с образа на подрастващото момиче, пред което внезапно изниква зрелостта, подобно на някакъв странен и ужасяващ нов град, който настоява да минеш през портите му независимо дали го желаеш, или не.

— Обожавах тази книга! — каза Лайла, докато подаваше вестника на Клинт.

Беше го изтръгнала от обичайния му унес, в който изпадаше, докато седеше на плота, взираше се през двойната стъклена врата към двора и потъркваше с пръстите на лявата си ръка кокалчетата на дясната. Клинт погледна статията.

— Съжалявам, скъпа, но книгата трябва да се изгори. Заповед направо от „Дженеръл Джизъс“. — И й върна вестника.

— Не е смешно, Клинт. Причината онзи тип да иска да я цензурира е точно онази, поради която момичетата трябва да я четат.

— Така е. И знам, че не е смешно. Защо не направиш нещо по въпроса?

На Лайла страшно много й хареса, че я предизвиква.

— Добре. Ще направя.

Вестникът споменаваше за набързо сформирана група от родители и загрижени граждани, наричаща се Учебна комисия. Лайла влезе в нея. И за да подкрепи каузата си, направи онова, което може да прави всеки добър полицай — обърна се към общността за съдействие. Привлече всеки съмишленик, за когото можеше да се сети, да излезе и да подкрепи книгата. Намираше се в необичайно добра позиция да събере подобна група. През годините, в които бе отговаряла на оплаквания за силен шум, беше укротявала разправии за имоти, бе пускала превишили скоростта с предупреждение и се беше показвала като съвестен и разумен представител на закона, си беше спечелила доста доброжелатели.

— Какви са всички тези проклети жени? — възкликна бащата, започнал всичко това, в началото на следващото събиране на Учебната комисия — в края на краищата те бяха жени и бяха много повече от него. „Маргарет“ беше спасена. Джуди Блум им изпрати благодарствено писмо.

Лайла остана в Учебната комисия, но така и не се появи друг спор от порядъка на този около „Маргарет“. Членовете на комисията четяха новите книги, които се добавяха в учебните програми и библиотеките на училищата в Три-Каунтис, и слушаха лекции на местни библиотекари и учители по английски. Бяха по-скоро книжен клуб, отколкото политическа организация. На Лайла й харесваше. И подобно на повечето книжни клубове си оставаха предимно женска група, макар че от време на време се появяваше и по някой мъж.

Предишния понеделник вечер имаше среща. След нея, докато вървеше към колата си на паркинга на гимназията, Лайла настигна възрастната Дороти Харпър, член на т. нар. Книжен клуб „Първи четвъртък“ и една от първите, които бе успяла да привлече в подкрепа на „Маргарет“.

— Сигурно много се гордееш с племенницата си Шийла! — отбеляза Дороти, която се подпираше на бастун и мъкнеше на рамо чанта, в която можеше да се побере бебе. — Хората казват, че може да спечели стипендия в баскетболната школа на Първа дивизия. Чудесно, нали? — И добави: — Разбира се, едва ли е разумно да се вълнуваш отсега. Знам, че е едва втори курс. Но много рядко се случва момичета да се превърнат в сензация на петнайсет.

На Лайла й беше на върха на езика да каже, че Доти има някаква грешка — Клинт нямаше брат и тя нямаше племенница. Дороти Харпър обаче беше на възраст, на която хората често бъркаха имена. Тя пожела на старата дама приятна вечер и се прибра у дома.

Лайла обаче беше полицай и й плащаха, за да е любопитна. На следващата сутрин, в един момент на бездействие зад бюрото си в шерифския участък, тя се сети за думите на Дороти и написа „Шийла Норкрос“ в търсачката. Първият резултат беше спортна статия със заглавие ФЕНОМЕН НА КОФЛИН ВОДИ ТИГРИТЕ КЪМ ФИНАЛИТЕ, а въпросният феномен бе Шийла Норкрос. Значи в края на краищата Дороти Харпър не беше сбъркала за името. Дали в Три-Каунтис имаше и други Норкрос? Тя определено не знаеше отговора на този въпрос. В самия край на статията се споменаваше за гордата майка на Шийла, която беше с друга фамилия — Паркс. Шанън Паркс.

Това събуди спомените на Лайла. Две години по-рано, докато Джаред беше излязъл да тича, Клинт бе споменал името мимоходом — че благодарение на Шанън Паркс самият той започнал да тича, когато бил на възрастта на сина им. Предвид контекста Лайла бе приела, че Шанън Паркс е момче с малко странно име. Запомни го, защото съпругът й почти не говореше за детството и юношеството си и редките случаи, в които го правеше, я впечатляваха.

Беше израснал в приемно семейство. Лайла не знаеше много подробности… хей, кого всъщност заблуждаваше? Не знаеше никакви подробности. Знаеше само, че му е било трудно. Усещаше как Клинт рязко се разгорещява, когато някой засегне темата. Ако Лайла заговореше за случай с дете, отнето от родителите му и дадено на приемно семейство, Клинт се умълчаваше. Твърдеше, че темата не го кара да се чувства неловко. „Просто се замислям за моето детство“, така казваше. Лайла, която отлично осъзнаваше необходимостта да не бъде ченге в брака, не задълбаваше в темата.

Не че й беше лесно или че не се беше изкушавала да го направи. Като полицай разполагаше с достатъчно ресурси да си осигури достъп до какви ли не съдебни архиви. Тя обаче устоя. Ако обичаш някого, нали трябва да му оставиш лично пространство? Онези стаи, в които той предпочита да не влизат други? Освен това вярваше, че Клинт рано или късно ще й разкаже.

Но.

Шийла Норкрос.

В стаята, в която той искаше да не влизат други и в която Лайла безгрижно вярваше, че ще бъде поканена някой ден, имаше жена — не мъж, а жена — на име Шанън и снимка на тийнейджърка, чиято усмивка с лукаво повдигнатите ъгълчета на устата напомняше не само на един човек, когото Лайла познаваше много добре, а на двама на съпруга й и на сина й.

Останалото беше просто разследване в две части.

В първата част Лайла престъпи закона за първи път не само в кариерата си, но и през целия си живот. Свърза се с директора на гимназията в Кофлин и без съдебна заповед поиска копие от досието на Шийла Норкрос. Директорът й беше благодарен за помощта покрай краткия скандал с „Маргарет“ и Лайла го увери, че всъщност информацията й трябва не заради Шийла Норкрос, а във връзка с разследване на група, занимаваща се с кражба на самоличности. Без никакво колебание директорът й прати по факса досието — доверието му в Лайла беше такова, че и той бе готов да престъпи закона.

Според досието Шийла Норкрос бе умна, много добра по английски и още по-добра по математика и природни науки. Успехът й беше много над средния. Учителите я описваха като малко арогантна, но привлекателна и роден водач. Майка й Шанън Паркс беше отбелязана като неин единствен настойник. Като баща беше записан Клинтън Норкрос. Била родена през 2002, което я правеше малко по-малка от Джаред.

До мача в сряда вечерта Лайла си казваше, че не е сигурна. Естествено, несигурността беше безсмислена, истината я гледаше от документите и беше ясна като носа на Норкрос на лицето на момичето, но тя по някакъв начин продължаваше да остава сляпа. Казваше си, че трябва да види момичето, да види Шийла Норкрос, малко арогантната, но харесвана отлична ученичка, за да е сигурна.

Преструваше се, че действа под прикритие, че работата й е да убеди Клинт, че все още е жената, за която се е оженил.

— Изглеждаш ми умислена — каза й Клинт във вторник вечерта.

— Съжалявам. Може би защото имам връзка с човек от работата — отвърна тя по начина, по който щеше да отвърне, ако още беше жената, за която се е оженил. — Много е разсейващо.

— А. Разбирам — отвърна Клинт. — С Лини, нали? — После я придърпа за целувка и тя дори му отвърна.

После дойде ред на втората част от разследването — следенето.

Лайла си намери място високо на пейките и гледаше как отборът на Три-Каунтис загрява. Шийла Норкрос се набиваше веднага на очи — с номер 34, хвърляше се напред да стреля по таблото, после се връщаше заднешком, като се смееше. Лайла изучаваше момичето с очите на детектив. Може би номер 34 нямаше челюстта на Клинт и може би стойката й също беше различна, но какво от това? Децата имат по двама родители.

На втория ред, недалеч от пейката на отбора домакин, няколко възрастни се бяха изправили и ръкопляскаха в такт с музиката преди мача. Родителите на играчите. Онази с плетения пуловер ли беше Шанън? Или някоя друга? Лайла не можеше да определи. А и как би могла? Тя беше чуждата на партито, непоканената. Хората говореха как браковете им се разпадат и казваха, че им се струвало нереално. Лайла си помисли, че играта изглежда съвсем реална — звуците на тълпата, миризмите на гимнастическия салон. Не, тя беше. Тя самата изглеждаше нереална.

Прозвуча съдийски сигнал.

Шийла Норкрос изтича да се посъветва с другите и направи нещо, което изтри всички съмнения и отричания. Беше ужасно, просто и убедително, много по-категорично от всяка физическа прилика или училищно досие. Лайла гледаше от мястото си на пейките и разбра, че с нея и Клинт е свършено.

Веднага щом затвори очи пред приближаващите животни, Лайла почувства настъпването на истинския сън — не се промъкваше, пълзеше или подскачаше, а се бе втурнал към нея като камион без шофьор. Внезапната паника пламна по нервите й и тя се зашлеви. Силно. Очите й рязко се отвориха. Нямаше змия, нямаше бял тигър, нямаше паун. Нямаше гигантско баняново дърво. Там, където се беше издигало в центъра на поляната, растеше дъб, чудесно двайсет и пет метрово дърво, великолепно само по себе си, но съвсем нормално. На един от по-ниските му клони клечеше катерица и цвърчеше сърдито към нея.

— Халюцинирам — каза тя. — Лошо.

Натисна копчето на микрофона.

— Лини? Чуваш ли ме? Обади се.

— Чувам те, шерифе. — Гласът беше слаб, малко прекъсваше, но нямаше шум. — Какво… направя?

Звукът от проводниците — бръмченето — отново се чуваше. Лайла не бе забелязала, че е изчезнал. А беше ли изчезнал? Господи, в главата й цареше пълна каша.

— Няма значение, Линс. Ще ти се обадя веднага щом изляза на открито.

— Добре… си, Лайла?

— Добре съм. До скоро.

Погледна отново през рамо. Просто дъб. Голям, но просто дъб. Понечи да се обърне, когато друга яркозелена птица внезапно излетя от дървото и се понесе на запад към снишаващото се слънце. В посоката, в която бяха отлетели другите птици.

Лайла стисна клепачи, после отново отвори очи. Нямаше никаква птица. Разбира се. Беше си я въобразила.

„А следите? Те ме доведоха тук“.

Реши да не мисли за следите, за дървото, за странната жена, за каквото и да било. Трябваше да се добере до града, без да заспи. Може би беше време да посети някоя от чудесните аптеки на Дулинг. И ако всичко друго се провалеше, оставаше шкафчето с веществени доказателства. И все пак…

И все пак какво? Беше си помислила нещо, но умората бе стопила мисълта й. Или почти. Улови я точно преди да изчезне напълно. Кнут Велики. Кнут Велики, заповядващ на течението да се обърне.

Някои неща просто не може да се направят.

Синът на Лайла също бе буден. Лежеше в кална канавка от другата страна на пътя. Беше мокър, болеше го и нещо притискаше гърба му. Като че ли бирена кутия. И сякаш това не беше достатъчно, ами си имаше и компания.

— Норкрос.

Ерик.

Шибаният Ерик Блас.

Джаред остана със затворени очи. Ако си помислеха, че е в безсъзнание — може би дори мъртъв, — щяха да побягнат като страхливи задници, каквито си бяха.

Може би.

— Норкрос! — Този път повикването беше последвано от побутване с крак в ребрата.

— Ерик, да се махаме. — Втори включил се. Кент Дейли, с писклив глас, граничещ с паника. — Мисля, че е в безсъзнание.

— Или в кома. — Тонът на Кърт намекваше, че това едва ли е особено трагичен резултат.

— Не е в кома. Преструва се. — Но и самият Ерик говореше нервно. Той се наведе. Очите на Джаред бяха затворени, но той усети как миризмата на одеколона на Ерик „Акс“ се засилва. Господи, този тип да не би да се къпеше с това нещо? — Норкрос!

Джаред продължи да лежи неподвижно. Господи, само да минеше някоя полицейска кола, дори да я караше майка му, независимо колко неловко щеше да се почувства при обясненията. Но внезапната помощ пристига само във филмите.

— Норкрос, ще те сритам в топките, ако не си отвориш очите. При това наистина яко, сериозно говоря.

Джаред отвори очи.

— Добре — каза Ерик и се усмихна. — Никой не е пострадал.

Джаред, който се смяташе за доста пострадал — както от блъсналата го кола, така и от тези типове, — не каза нищо. Това му се стори най-мъдрото решение.

— Не сме направили нищо на дъртата, ти също не изглеждаш зле. Поне не виждам от панталоните ти да стърчат кости. Така че да смятаме, че сме квит. След като ми дадеш телефона си, разбира се.

Джаред поклати глава.

— Ти си пълен задник. — Ерик говореше с меко възмущение, сякаш се обръщаше към кутре, което току-що се е изпишкало на килима. — Кърт? Кент? Дръжте го.

— Господи, Ерик, не знам — каза Кент.

— Аз знам. Дръжте го.

— Ами ако има някакви вътрешни наранявания? — попита Кърт.

— Няма. Колата само го забърса. Хайде, дръжте го.

Джаред се опита да се отскубне, но Кърт притисна едното му рамо, а Кент другото. Цялото тяло го болеше, коляното му най-много, и нямаше смисъл да се съпротивлява на тези типове. Чувстваше се странно апатичен. Може би от шока, който го обземаше.

— Телефонът. — Ерик щракна с пръсти. — Дай го.

И това беше типът, с когото Мери щеше да ходи на концерт. Този пред него.

— Изгубих го в гората.

Джаред го погледна, като се мъчеше да не се разплаче. Това щеше да сговни нещата най-много.

Ерик въздъхна, клекна и опипа джобовете му. Откри айфона в предния десен джоб и го извади.

— Защо си такъв хуй, Норкрос? — Сега говореше сприхаво, сякаш го питаше: „Защо ми съсипваш деня?“.

— Тук определено има хуй, но не съм аз — каза Джаред. Примигна, за да махне напиращите сълзи. — Ти си онзи, който щеше да й пикае в ухото.

— Не, нямаше. Отвратителен си дори само заради това, че си го помислил, Норкрос. Беше шега — каза Кърт. — Мъжки приказки.

Кент се включи ентусиазирано, сякаш водеха разумен разговор, а не седеше отгоре му и не го приковаваше към земята.

— Да, мъжки приказки! Просто се майтапехме. Също като в съблекалнята. Стига с тези глупости, Джаред.

— Ще ти простя — заяви Ерик. Докато говореше, работеше с телефона на Джаред. — Заради Мери. Знам, че сте приятели, а тя ще е много повече от това за мен. Така че сме квит. Всички си тръгваме по пътищата. Ето, изтрих видеото от облака ти и изпразних кошчето. Всичко замина.

От канавката стърчеше сив камък. Джаред си помисли, че му прилича на сив език, който му се плези подигравателно. Ерик удари айфона пет-шест пъти в него. Екранът се пръсна, разлетяха се парчета черна пластмаса. Той хвърли остатъците върху гърдите на Джаред. Те се плъзнаха в калната канавка.

— Тъй като видеото беше изтрито, нямаше нужда да правя това, но като оставим настрана Мери, искам да разбереш, че подлото шпиониране си има последици. — Ерик се изправи. — Схвана ли?

Джаред не каза нищо, но Ерик въпреки това кимна.

— Добре. Пуснете го.

Кент и Кърт станаха и отстъпиха назад. Изглеждаха нащрек, сякаш очакваха Джаред да скочи и да започне да се бие като Роки Балбоа.

— За нас всичко приключи — каза Ерик. — Не искаме да имаме нищо общо с онази мухлясала дърта путка, ясно? По-добре да е приключило и за теб. Хайде, момчета.

Зарязаха го в канавката. Джаред остана там, докато не си отидоха. После закри очи с длан и се разплака. Когато и тази част отмина, седна и пъхна остатъците от телефона в джоба си. (Докато го правеше, от него изпопадаха още няколко парчета.)

Аз съм загубеняк, помисли си той. Опази песен на Бек със сигурност е написана за мен. Вярно, трима срещу един, но все пак. Аз съм пълен загубеняк.

Закуцука към дома, защото домът е мястото, където отиваш, когато си ранен, пребит и сломен.

До 1997 „Света Тереза“ беше грозна като гъз сива сграда, която приличаше повече на градски жилищен проект, отколкото на болница. После, след протестите около намеренията на „Роберсън Коул“ да сравни със земята планините Спек и Лукаут, за да се добере до въглищните запаси под тях, компанията финансира амбициозния проект за разширяване на болницата. Местният вестник, управляван от един либерален демократ (което е синоним на комунист за повечето поддръжници на републиканците), нарече това „опит за запушване на уста с пачки“. Повечето жители на Три-Каунтис обаче приеха преустройството положително. Че вижте само, говореха си клиентите на бръснарницата на Бигби, има си дори площадка за хеликоптери!

През повечето делнични следобеди двата паркинга — малкият пред Спешно отделение и по-големият пред самата болница — бяха пълни най-много до половина. Когато обаче Франк Гиъри зави по Хоспитъл Драйв този следобед, и двата бяха пълни, обръщалото пред главния вход също беше задръстено. Видя една „Тойота Приус“ със смачкан багажник — джипът зад нея я беше ударил. Счупените стъкла на стоповете блестяха на земята като капки кръв.

Франк не се поколеба дори за миг. Бяха дошли с голямото „Субару Аутбек“ на Илейн и той мина през бордюра и излезе на тревната площ, която бе свободна (поне засега), ако не се броеше статуята на света Тереза, която преди бе украсявала лобито на старата болница, и пилонът, на който знамето на САЩ се развяваше над щатското с двамата миньори, застанали от двете страни на нещо като надгробен камък.

При всички други обстоятелства Илейн щеше здравата да го нахока („Какво правиш? Да не си полудял? Колата още не е изплатена!“). Днес обаче не каза нищо. Държеше Нана в обятията си и я люлееше, както бе правила, когато дъщеря им беше бебе и имаше температура заради никнещите й зъби. Лепкавата маса, покриваща лицето на дъщеря им, се спускаше надолу до тениската (любимата й, която носеше, когато се чувстваше малко тъжна, и която Франк беше разтеглил преди векове, тази сутрин) като космите на брадата на някакъв мърляв златотърсач. Гледката беше ужасна. Единственото, което искаше Франк, беше да я разкъса, но споменът за Сузана Брайтлийф го спираше. Когато Илейн се опита да я докосне по време на бясното им фучене през града, той беше извикал: „Недей!“, и тя рязко бе отдръпнала ръка. На два пъти я попита дали Нана диша. Илейн каза, че дишала, че виждала как ужасното бяло нещо се издува и спада като духала, но това не беше достатъчно за Франк. Трябваше да се пресегне и да сложи ръка на гърдите на Нана, за да се увери лично.

Той рязко наби спирачки на тревата и тичешком заобиколи автомобила. Взе Нана и тримата се завтекоха към спешното отделение. Илейн тичаше отпред. Франк за миг изпита болка, когато видя, че страничният цип на панталона й е спуснат, разкривайки розовото й бельо. Илейн, която обикновено бе толкова безупречна, спретната и прибрана.

Тя спря толкова рязко, че той едва не се блъсна в нея. Пред входа на Спешното се беше събрала голяма тълпа. От гърлото на Илейн се изтръгна странен звук, подобен на цвилене, отчасти от отчаяние, отчасти от гняв.

— Никога няма да влезем!

Франк виждаше, че лобито на отделението вече е препълнена. За миг в ума му проблесна безумна картина — купувачи, втурващи се в „Уолмарт“ на Черния петък.

— Главното лоби, Ил. По-голямо е. Ще успеем да стигнем там.

Илейн тутакси се обърна натам, като едва не го събори.

Франк забърза след нея, вече леко задъхан. Беше в добра форма, но Нана сякаш тежеше повече от четирийсетте килограма, записани при последния й медицински преглед. Не можеха да влязат и в главното лоби. Пред входа му нямаше тълпа и за миг Франк усети лъч надежда, но самото лоби се оказа претъпкано. Успяха да стигнат само до фоайето.

— Пуснете ни! — развика се Илейн и заблъска рамото на едра жена с розова домашна дреха. — Това е дъщеря ни! Дъщеря ни има израстъци!

Жената в розово сякаш само раздвижи рамото си, яко като на страничен нападател, но това беше достатъчно, за да отхвърли Ил назад.

— Не си единствената, сестро — каза тя и Франк зърна детската количка пред нея. Не можеше да види лицето на детето в количката, но нямаше и нужда. Отпуснатите крачета и едно малко стъпало — обуто в розово чорапче с котенце — му бяха достатъчни.

Някъде отпред, отвъд тълпящите се хора, мъжки глас извика:

— Ако сте тук, защото сте чели в интернет за открита противоотрова и ваксина, вървете си! Съобщенията са фалшиви! Засега няма никакви противоотрови и ваксини! Повтарям, ЗАСЕГА НЯМА НИКАКВИ ПРОТИВООТРОВИ И ВАКСИНИ!

Думите му бяха посрещнати с ужасени възгласи, но никой не си тръгна. Зад тях вече се тълпяха още хора, които бързо пълнеха фоайето.

Илейн се обърна. Лицето й бе потно, очите трескави, безумни и пълни със сълзи.

— Женският център! Можем да я занесем там!

И си запробива път през тълпата с приведена глава, размахваше ръце срещу изпречилите й се хора. Франк я последва с Нана на ръце. Единият й крак закачи някакъв мъж, който държеше тийнейджърка с дълга руса коса и лице, което не се виждаше.

— По-леко, приятел — каза мъжът. — Всички сме заедно в кюпа.

— Ти по-леко — озъби му се Франк и си проби път навън, а в ума му отново замигаха думи като на екрана на повреден компютър.

Защото точно сега единственото, което имаше значение, беше Нана. Нищо друго на тази земя. Щеше да направи всичко необходимо, за да може тя да се почувства по-добре. Щеше да посвети живота си на това. Дори да беше безумно, той не искаше да е със здрав разум.

Илейн вече пресичаше тревната площ. На пилона се беше облегнала някаква жена, която държеше бебе на гърдите си и тихо скимтеше. Франк познаваше този звук — като на куче, чиято лапа е попаднала в капан и е била счупена. Жената протегна ръце с бебето към Франк, докато той минаваше покрай нея, и той видя белите влакна, растящи от тила на покритата му глава.

— Помогнете ни! — извика тя. — Моля ви, господине, помогнете!

Франк не отговори. Погледът му не се откъсваше от гърба на Илейн. Тя вървеше към една от сградите в другия край на Хоспитал Драйв. На синята табела отпред с бели букви пишеше: ЖЕНСКИ ЦЕНТЪР. АКУШЕРСТВО И ГИНЕКОЛОГИЯ, Д-Р ЕРИН АЙСЕНБЕРГ, Д-Р ДЖОЛИ СУРАТ, Д-Р ДЖОРДЖИЯ ПИЙКИНС. Пред входа имаше хора с обвити в пашкули членове на семейството, но не бяха много. Идеята беше добра. На Илейн често й хрумваха подобни неща, когато успяваше се откъсне от натоварения си график да му натрива носа. Само че защо хората седяха? Странно.

— По-бързо! — подкани го тя. — По-бързо, Франк!

— Бързам… колкото… мога. — Вече се беше задъхал сериозно.

Тя гледаше зад него.

— Видяха ни! Трябва да стигнем преди тях!

Франк погледна през рамо. Цяла тълпа тичаше през тревата покрай обсаденото спешно отделение. Онези, които носеха бебета или малки деца, бяха отпред.

Задъхан, той забърза след Илейн. Покривалото върху лицето на Нана потрепваше на вятъра.

— Няма смисъл — каза някаква жена, която се беше облегнала на стената на сградата. Изглеждаше и звучеше уморено. Краката й бяха разкрачени, за да може да поддържа собственото си момиче, което на възраст изглеждаше горе-долу колкото Нана.

— Какво? — попита Илейн. — Какво искате да кажете?

Франк прочете надписа, залепен от другата страна на вратата: ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ СПЕШНИТЕ СЛУЧАИ АВРОРА.

Тъпи женски доктори, помисли си той, докато Илейн хващаше дръжката и дърпаше силно. Тъпи егоистични женски доктори. Трябва да сте отворили заради Аврора.

— Сигурно и те си имат деца — каза жената с малкото момиче. Под очите й имаше тъмни сенки. — Едва ли можем да ги виним.

Аз ги обвинявам, помисли си Франк. Обвинявам ги, и още как.

Илейн се обърна към него.

— Какво ще правим сега? Къде да идем?

Преди той да успее да отговори, тълпата от спешното пристигна. Някакъв дядка, метнал на рамото си хлапе, все едно е чувал зърно — най-вероятно внучка, — избута грубо Илейн от вратата, за да може сам да се опита да отвори.

Онова, което последва, беше един вид неотложна мярка. Мъжът бръкна под разгащената си риза, извади пистолет от колана си, насочи го към вратата и дръпна спусъка. Гърмежът бе оглушителен дори на открито. Разлетя се стъкло.

— Сега кой е затворен? — с дрезгав глас извика дядката. Парче стъкло беше отлетяло назад към него и се бе забило в бузата му. — Сега кой е затворен, лайна такива?

И вдигна оръжието да стреля отново. Хората се дръпнаха. Някакъв мъж, носещ спящо момиченце с рипсени ританки, се препъна в краката на жената, която се беше облегнала на сградата. Протегна ръце, за да не падне, и изпусна детето. То тупна на паважа. Докато бащата падаше до него, едната му ръка скъса покривалото пред лицето на момичето на жената. Нямаше никаква пауза — очите на детето рязко се отвориха и то седна вдървено. Лицето му беше гоблинска маска на омраза и ярост. Момиченцето се наведе към ръката на мъжа, захапа пръстите му и се загърчи като змия, за да се освободи от майка си и да забие палец в дясната му буза и пръсти в лявото му око.

Дядката се обърна и вдигна оръжието — револвер с дълга цев, истинска антика — към мятащото се озъбено дете.

— Не! — извика майката, като се опитваше да прикрие дъщеря си с тялото си. — Не, не детето ми!

Франк се обърна да защити собствената си дъщеря, изрита назад и улучи дядката в чатала. Онзи изохка и залитна. Франк изби оръжието му. Хората, които бяха дотичали от спешното, вече се разбягваха във всички посоки. Франк изблъска дядката във фоайето на женския център, където той изгуби равновесие и падна сред счупените стъкла. Ръцете и лицето му кървяха. Внучката му лежеше по лице на земята (какво лице, помисли си Франк).

Илейн го сграбчи за рамото.

— Спри! Това е лудост! Трябва да се махаме!

Франк не й обърна внимание. Момичето още дереше мъжа, който неволно го беше събудил от неестествения му сън. Беше разкъсало плътта под дясното му око и то сякаш всеки момент щеше да изскочи, роговицата му се пълнеше с кръв. Франк не можеше да помогне на човека, не и докато държеше Нана, но той нямаше нужда от помощ. Сграбчи момичето с едната си ръка и го запрати настрани.

— Не! О, не! — изкрещя майката и се втурна след дъщеря си.

Мъжът се обърна към Франк и заговори прозаично.

— Мисля, че това дете ми извади окото.

Това е кошмар, помисли си Франк. Не можеше да е друго.

Илейн го задърпа.

— Трябва да се махаме! Франк, трябва!

Франк я последва към колата, вече ходеше едва-едва. Докато минаваше покрай жената, която се беше облягала на стената на женския център, видя как пашкулът на момичето се затваря с изумителна скорост. Очите на детето бяха затворени. Яростното изражение беше изчезнало. На лицето му бе изписана неестествена безметежност. После лицето изчезна под белите нишки. Майката вдигна дъщеря си, прегърна я и започна да целува окървавените й пръсти.

Илейн почти беше стигнала до колата и му викаше да побърза. Франк се затича тежко напред.

Джаред се тръшна на един от високите столове на кухненския плот и глътна на сухо два аспирина от шишенцето, което майка му беше оставила до паничката с дребни монети. На плота имаше бележка от Антон Дубчек за брястовете в задния двор и името на някакъв дървесен хирург, когото препоръчваше. Джаред зяпна листчето. Нима се правеха операции на дървета? Кой беше научил Антон Дубчек, който приличаше на пълен идиот, да пише граматически правилно, при това с такъв хубав и четлив почерк? Той нали се занимаваше с басейни? Да не би да разбираше и от дървета? Вече имаше ли изобщо някакво значение състоянието на задния двор на Норкрос? Дали Антон щеше да продължи да почиства басейни, ако всички жени на света заспят? Мамка му, защо пък да не го прави? Мъжете също обичат да плуват.

Джаред разтърка очи с мръсните си юмруци и пое дълбоко въздух няколко пъти. Трябваше да се овладее, да мине през душа, да се преоблече. Трябваше да говори с родителите си. Трябваше да говори с Мери.

Домашният телефон иззвъня. Звукът бе странен и непознат. Вече почти не звънеше, освен покрай избори.

Джаред посегна към него и, както можеше да се очаква, го бутна. Слушалката падна на плочките от другата страна на плота и се счупи. Задният капак се отдели с пластмасов пукот и батериите се търкулнаха по пода.

Джаред мина през дневната, като се подпираше на мебелите, и вдигна другия телефон от масичката до креслото.

— Ало?

— Джаред?

— Че кой друг. — Той се отпусна със стон на облекчение в коженото кресло. — Как я караш, татко? — Още щом го каза, въпросът му се стори адски тъп.

— Добре ли си? Звънях на мобилния ти. Защо не ми вдигна?

Гласът на баща му беше напрегнат, което изобщо не бе изненадващо. В затвора едва ли всичко вървеше по мед и масло. В края на краищата беше женски затвор. Джаред нямаше намерение да кара баща си да се тревожи за него. Фиктивната причина за този избор беше нещо, което всеки би трябвало да може да разбере — в разгара на безпрецедентна криза баща му нямаше нужда от допълнителни грижи. Истинската, едва прикрита причина беше, че се срамуваше. Ерик Блас му беше наритал задника, телефонът му беше унищожен, а преди да изкуцука до вкъщи, беше лежал в канавка и бе плакал. Това не бяха неща, за които искаше да говори с баща си. Не искаше никой да му казва, че всичко е наред, защото не беше. И не искаше да го питат как се чувства. Как се чувстваше ли? Ами лайняно, как иначе.

— Паднах по стълбите в училище. — Той прочисти гърлото си. — Не гледах къде вървя. Телефонът ми стана на парчета. Затова не си могъл да се свържеш. Съжалявам. Мисля обаче, че е още в гаранция. Ще мина през „Върайзън“ и…

— Пострада ли?

— Изкълчих си доста зле коляното.

— Само това ли? Някакви други поражения освен коляното? Кажи ми истината.

Джаред се запита дали баща му не знае нещо. Ами ако някой беше видял? При тази мисъл стомахът му се сви. Знаеше какво ще каже баща му, ако е наясно — че другите са направили нещо лошо. И да, щеше да иска Джаред да е „в съприкосновение с чувствата си“.

— Разбира се, че е само това. Защо да те лъжа?

— Не те обвинявам, Джер, просто искам да съм сигурен. Олекна ми, че най-сетне те намирам, че чувам гласа ти. Нещата вървят на зле. Знаеш го, нали?

— Да, чух новините. — Нещо повече, беше ги видял — Старата Еси в колибата си, бялата паяжина, покриваща лицето й.

— Разговаря ли с Мери?

— От сутринта не. — И добави, че смята след малко да й звънне.

— Добре. — Баща му обясни, че не е сигурен кога ще се прибере, че Лайла е по сигнал и че Джаред трябва да внимава. — Ако не се намери бързо решение на положението, ще стане шантаво. Заключи вратите, телефонът да ти е подръка.

— Добре, татко, ще се оправя, но наистина ли трябва да се бавиш? — Не беше лесно да формулира въпроса. Струваше му се проява на лош вкус да посочи простото разсъждение. Все едно да кажеш на умиращ човек, че умира. — Искам да кажа, затворничките са жени. Така че… те просто ще заспят… нали? — На последната дума гласът му леко трепна и Джаред се надяваше баща му да не е забелязал.

В устата му се оформи и друг въпрос — Ами мама? — но нямаше да може да го изрече, без да се разплаче.

— Съжалявам, Джаред — след няколко секунди мълчание каза Клинт. — Още не мога да си тръгна. Иска ми се, но персоналът е малко. Ще гледам да се прибера колкото се може по-рано, обещавам. — После, сякаш усетил въпроса, който се въртеше в ума на Джаред, добави: — Както и майка ти. Обичам те. Пази се и внимавай. Обади ми се веднага, ако имаш нужда от мен.

Джаред преглътна цялото безпокойство, което сякаш беше заседнало в гърлото му, и успя да каже довиждане.

Затвори очи и задиша дълбоко. Никакво плачене повече. Трябваше да махне тези мръсни изпокъсани дрехи и да вземе душ. Така щеше да се почувства поне мъничко по-добре. Надигна се и закуцука към стълбището. Отвън отекнаха ритмични удари, последвани от дрънчене на ламарина.

През стъкления панел на външната врата се виждаше улицата. Последната обитаема сграда на улицата им беше на г-жа Рансъм, жена на седемдесет и няколко, която се възползваше от липсата на закони за зониране в Дулинг и въртеше пекарна в дома си. Живееше в спретната светлозелена къща, оградена от саксии свежи пролетни цветя. Г-жа Рансъм седеше на пластмасов стол на алеята и отпиваше безалкохолно. Момиче на десет или единайсет — със сигурност внучка, помисли си Джаред, макар че не го беше виждал никога досега — тупкаше баскетболна топка и стреляше в кош, монтиран до алеята.

Вързаната на опашка кафява коса се подаваше през тъмната бейзболна шапка. Момичето дриблираше в кръг, като се извърташе ту в една, ту в друга посока, за да избегне невидимите защитници, след което скочи да стреля. Топката се удари в горната част на таблото, рикошира и полетя в буренясалия двор пред първата от необитаемите къщи на квартала.

Момичето отиде да прибере топката и нагази в тревата. Топката се беше търкулнала до верандата на пустеещата къща, която все още бе само голо дърво, с фирмени лепенки по стъклата на прозорците. Момичето спря и се загледа в постройката. Джаред се опита да познае какво ли си мисли. Може би, че е тъжно, че къщата си няма семейство, което да живее в нея? Или страшно? Или че би било забавно да играе вътре, да дриблира в празните коридори и стаи? Да стреля по въображаеми кошове в кухнята?

Джаред наистина се надяваше баща му или майка му да се приберат по-скоро.

След като изслуша два пъти разказа на Рий Демпстър — втория път, за да надуши евентуални несъответствия, които повечето затворнички нямаше как да избегнат, ако лъжеха, — Джанис Коутс реши, че младата жена говори самата истина, и я прати обратно в крилото й. Колкото и да беше уморена от снощната разправия с мексиканската вечеря, Джанис се чувстваше и в странно приповдигнато настроение. Най-сетне нещо, с което можеше да се справи. От много време очакваше някакъв повод да връчи на Дон Питърс заповедта за уволнение и ако най-важният детайл от историята на Рий се докажеше, щеше най-после да го закове.

Повика Тайг Мърфи и му каза какво точно иска. И когато той не скочи незабавно, добави:

— Какъв е проблемът? Вземи гумени ръкавици. Знаеш къде са.

Той кимна и се помъкна да изпълни гадната криминалистична задача, която му бе дала.

След това Коутс звънна на Клинт.

— Док, би ли дошъл след двайсетина минути при мен?

— Разбира се — каза Клинт. — Канех се да отида у дома да проверя сина си, но успях да се свържа с него.

— Да не е легнал да подремне? Блазе му, ако го е направил.

— Много смешно. Какво е станало?

— Стана едно добро нещо през този прецакан шибан ден. Ако всичко мине добре, ще подпаля задника на Дон Питърс. Не очаквам да опита саморазправа, такива като него го правят само ако надушат слабост, но въпреки това предпочитам да има мъж в стаята. По-добре да се подсигуриш, отколкото да съжаляваш.

— С удоволствие ще присъствам на купона — каза Клинт.

— Благодаря, док.

Когато му разказа историята на Рий какво е направил Питърс на Дженет, Клинт изстена.

— Копеле мръсно. Някой говорил ли е с Дженет? Кажи ми, че никой не е.

— Не е — потвърди Коутс. — В известен смисъл в това е красотата. — Тя прочисти гърло. — Предвид ужасните обстоятелства, нямаме нужда от нея.

Тъкмо затвори, когато телефонът иззвъня отново. Този път беше Микаела, която започна направо по същество. В Ден първи на Аврора жените нямаха време за губене.

През двайсетте и двата си месеца в „Нюз Америка“ Микаела — Мики Морган беше виждала много гости да се шашардисват под ярките светлини на студиото й, да се мъчат да отговорят на въпроси, за които не са били подготвени, или да оправдаят изказвания, които са направили преди години и сега виждат на запис. Например онзи конгресмен от Оклахома, който беше принуден да гледа запис на самия себе си, на който казва: „Повечето от неомъжените майки имат слаби мускули на краката. Затова се разкрачват толкова лесно“.

Подобни ценни „пипнах те“ моменти не бяха рядкост, но Микаела никога не беше виждала някой наистина да откачи до късния следобед на Ден първи на Аврора. И откачилият не беше гостът.

Тя седеше на таблото в микробуса, с блеснали очи и наточена от материала на техника. В оборудваното с климатик отделение в дъното си почиваше следващият й гост — една от жертвите на сълзотворния газ пред Белия дом. Жената беше млада и красива. Микаела си помисли, че ще направи силно впечатление — отчасти защото разказът й бе точен, но най-вече защото ефектът от газа още си личеше. Беше решила да я интервюира на улицата пред перуанското посолство. Сградата беше ярко осветена от слънцето и така червените възпалени очи на младата жена щяха да изпъкват още повече.

Всъщност, помисли си Микаела, ако я поставя по най-добрия начин, ще изглежда така, сякаш плаче с кървави сълзи. Идеята беше отвратителна и начинът, по който си вършеха работата в „Нюз Америка“, също. Конкурирането с „ФОКС Нюз“ не беше работа за малодушни пъзльовци.

Трябваше да излязат в ефир в 16:19, след края на разговора в студиото. Джордж Олдърсън, чието теме блестеше през сресаната над него коса, интервюираше някакъв психиатър на име Еразмъс Дипото.

— Досега в историята на света имало ли е подобна епидемия, доктор Дипото? — попита Джордж.

— Интересен въпрос — отвърна Дипото. Носеше кръгли очила без рамки и костюм от туид, в който сигурно беше заврял под прожекторите на студиото, но се представяше като истински професионалист и по лицето му не се виждаше нито капка пот.

— Виж му само префърцунената малка уста — каза техникът. — Ако му се наложи да сере през такава дупчица, сигурно ще експлодира.

Микаела избухна в смях. Отчасти се дължеше на кокаина, отчасти на умората, отчасти на чистия ужас, потиснат засега от професионализма, но дебнещ момента да изскочи на свобода.

— Да се надяваме, че имате интересен отговор — каза Джордж Олдърсън.

— Мислех си за така наречената танцуваща чума от 1518 година — каза Дипото. — Това събитие също засегнало единствено дамите.

— Дамите — каза глас зад Микаела. Беше протестиращата пред Белия дом, която бе дошла да гледа. — Дамите. Господи.

— Всичко започнало с една жена на име госпожа Трофея, която танцувала неудържимо по улиците на Страсбург цели шест дни и нощи — продължи с увлечение Дипото. — Преди да се строполи, към нея се присъединили много други. Тази танцова мания плъзнала по цяла Европа. Стотици, може би хиляди жени танцували в градове и градчета. Много умрели от инфаркт, удар или изтощение. — Той пусна малка самодоволна усмивка. — Става дума за обикновена истерия, която в крайна сметка отминала.

— Да не искате да кажете, че Аврора е нещо подобно? Подозирам, че мнозина от зрителите ни трудно биха могли да приемат това. — Микаела със задоволство видя, че Джордж не е способен да скрие изумлението си. Джордж по принцип дрънкаше предимно глупости, но някъде под оксфордската му риза все пак имаше малко биещо сърце на новинар. — Разполагаме със записи на хиляди жени и момичета с този нишковиден материал, тези пашкули, покриващи лицата и телата им. Това е засегнало милиони жени.

— В никакъв случай не се опитвам да омаловажа ситуацията — каза Дипото. — Категорично не. Но физическите симптоми и дори физическите промени в резултат на масова истерия не са нещо необичайно. Във Фландрия например десетки жени получили стигми — кървящи длани и крака — в края на осемнайсети век. Като оставим настрана сексуалната политика и политическата коректност, според мен трябва да…

И тук продуцентът на „Събитията от следобеда“ Стефани Коч се втурна на подиума. Тя беше корава верижна пушачка на петдесет и няколко, която бе виждала какво ли не и беше показвала повечето по телевизията. По мнението на Микаела Стеф би трябвало да е бронирана срещу всякакви безумни изцепки на гостите, но очевидно бронята й имаше слабо място и д-р Дипото с кръглите си очила и малката префърцунена уста го беше намерил.

— Какви ги дрънкаш бе, долен боклук с пикало между краката? — изкрещя тя. — Имам две внучки с тази гадост по тях, те са в кома, а ти го наричаш женска истерия?

Джордж Олдърсън посегна да я удържи. Стефани перна ръката му. По бузите й се стичаха гневни сълзи, докато стоеше надвиснала над д-р Еразмъс Дипото, който се беше свил в стола си и се взираше в побеснялата амазонка, изникнала сякаш от нищото.

— Жени по целия свят се мъчат да не заспят от страх, че никога няма да се събудят, а ти наричаш това женска истерия?

Микаела, техникът и жената от протеста бяха зяпнали монитора като омагьосани.

— Реклама! — извика Джордж, поглеждайки над рамото на Стефани Коч. — Трябва ни кратко прекъсване, приятели! Понякога става малко напрегнато. Това са рисковете на живото предаване и…

Стефани рязко се завъртя и погледна към контролната стая, която беше извън обсега на камерата.

— Да не сте посмели да пускате реклама! Не и докато не приключа с това шовинистично лайно! — Тя все още беше със слушалките си. Сега ги свали и заудря Дипото с тях. Когато той вдигна ръце да защити темето си, го фрасна по лицето. От носа му потече кръв.

— Това е женска истерия! — изкрещя Стефани, като продължаваше да го налага със слушалките. Малката уста на доктора вече също кървеше. — Така изглежда женската истерия, ти… ти… БРЮКВА такава!

— Брюква? — повтори протестиращата и започна да се смее. — Брюква ли го нарече току-що?

Двама техници се втурнаха да удържат Стефани Коч. Докато те се боричкаха, на Дипото му течеше кръв, а Джордж Олдърсън гледаше с увиснало чене, студиото изчезна, за да се смени с реклама на „Симбикорт“.

— Да пукна — каза протестиращата. — Това беше страхотно. — Погледът й се премести. — Хей, може ли малко от това? — Гледаше малката купчинка кокаин върху ламинирания график на техника.

— Да — каза той. — Днес барът е безплатен.

Микаела гледаше как протестиращата взе малко на върха на нокътя си и смръкна.

— Иха! — Тя се усмихна на Микаела. — Официално съм готова за купонясване.

— Иди отзад и седни — каза й Микаела. — Ще те извикам.

Но нямаше да го направи. Избухването на калената в битки Стефани Коч беше като откровение за Мики Коутс. Тя не просто гледаше на историята през обектива това беше нейната история. И когато най-сетне заспеше, не искаше да е сред непознати.

— Дръж фронта, Ал — каза тя.

— Дадено — отвърна техникът. — Хей, това беше безценно, нали? Живо предаване в най-добрата му форма.

— Безценно — съгласи се тя и слезе на тротоара. Включи мобилния си телефон. Ако трафикът не беше претоварен, можеше да стигне до Дулинг преди полунощ.

— Мамо? Аз съм. Не мога повече. Прибирам се у дома.

В 15:10, десет минути след края на смяната си от 6:30 до 15:00, Дон Питърс седеше в Будката и гледаше на монитора как лудата от килия 10 задрямва. Тя се отпусна на леглото си със затворени очи. Бяха извикали Лампли за нещо, после Мърфи и сега Будката беше поверена на Дон, който нямаше нищо против — и без това предпочиташе да седи. Всъщност предпочиташе да се прибере у дома както обикновено, но не искаше да вбесява Коутси и затова бе решил да остане засега.

Лудата путка си я биваше и Дон й го признаваше без никакво колебание. Дори в комбинезона краката й биеха на очи от километри.

Натисна копчето на микрофона, което го свързваше директно с килията. Канеше се да й каже да се събуди, но какъв беше смисълът? Всички щяха да заспят и онази гадост щеше да започне да расте по лицата и телата им. Господи, що за свят щеше да бъде, когато това се случи? От една страна, по пътищата щеше да е по-безопасно. Това си го биваше. Трябваше да го запомни за по-късно, да го каже на момчетата в „Скърцащото колело“.

Питърс махна пръста си от копчето. Г-ца Килия 10 качи краката си на леглото и се протегна. Дон с любопитство зачака да види какво ще стане, как ще се появят шантавите паяжини, за които бе чел на телефона си.

Навремето в затвора имало стотици плъхове в десетки колонии; сега бяха останали само четирийсет. Докато лежеше със затворени очи, Иви заговори с алфата — стара женска, боец с дълги нокти и мисли като ръждиви зъбни колела за шлайфане. Иви си представи лицето й като мрежа от белези, много тънко и красиво.

— Защо сте толкова малко, приятелко?

— Отрова — отговори й кралицата воин. — Слагат отрова. Мирише като мляко, но ни убива. — Намираше се в една пукнатина между тухлите от сгурия между килии 10 и 9. — Отровата би трябвало да ни накара да търсим вода, но често се объркваме и умираме, без да стигнем до нея. Гадна смърт. Стените са пълни с труповете ни.

— Вече няма да страдате по този начин — каза Иви. — Обещавам ти. Но ще поискам да направите нещо за мен, а някои от нещата може да са опасни. Устройва ли те?

Както беше очаквала, опасността не означаваше нищо за кралицата воин. За да стигне до положението си, тя се бе сражавала с краля си. Беше откъснала предните му лапи и вместо да го довърши, се беше отдръпнала, за да гледа как кръвта му изтича. Кралицата очакваше, че един ден и тя ще си отиде по подобен начин.

— Устройва ме — каза майката плъх. — Страхът е смърт.

Иви не беше съгласна — според нея смъртта си беше смърт и си заслужаваше да се страхуваш от нея, — но премълча. Макар и ограничени, плъховете бяха честни. С плъх можеше да се работи.

— Благодаря.

— Няма за какво — каза кралицата плъх. — Искам да те питам само едно нещо, Майко. Държиш ли на думата си?

— Винаги?

— Тогава какво искаш да направим?

— Засега нищо — каза Иви. — Скоро. Ще те повикам. Засега е достатъчно да знаеш само това — семейството ти вече няма да иска да яде отровата.

— Наистина ли?

Иви се протегна, усмихна се и нежно, с все така затворени очи, целуна стената.

— Наистина.

Иви рязко вдигна глава и отвори очи. Взираше се право в камерата — и сякаш в Дон.

Той трепна на стола в Будката. Остротата на погледа й, начинът, по който се впи в камерата в мига, в който се събуди, го изнерви. Какво ставаше, по дяволите? Как така се беше събудила? Не трябваше ли да бъдат увити в паяжини, ако заспят? Да не би тая кучка да се ебаваше с него? Ако го правеше, страшно я биваше — отпуснато лице, напълно неподвижно тяло.

Дон натисна копчето на микрофона.

— Гледаш камерата ми. Това е грубо. Физиономията ти е груба. Някакъв проблем ли имаме?

Г-ца Килия 10 поклати глава.

— Извинете, надзирател Питърс. Съжалявам за физиономията ми. Няма проблем.

— Извинението е прието — каза Дон. — Не го прави отново. — И после: — Откъде знаеш, че съм аз?

Но Иви не отговори на въпроса му.

— Мисля, че комендантът иска да ви види — каза тя и точно в същия миг интеркомът избръмча. Викаха го в административното крило.

Бланш Макинтайър въведе Дон в кабинета на коменданта и му каза, че Коутс ще дойде след пет минути. Това бе нещо, което Бланш не биваше да прави и нямаше да направи, ако не беше разсеяна от странните събития, които, изглежда, ставаха в затвора и в света като цяло.

Ръцете му леко трепереха, докато си сипваше кафе от каната в ъгъла, точно под тъпия шибан плакат с котенцето, под което имаше надпис ДРЪЖ СЕ. След като си наля, той се изплю в черната течност, останала в каната. Злобната дърта кучка Коутс по цял ден пушеше и се наливаше с кафе. Дон се надяваше да се разболява и вирусът да е в слюнката му. Господи, защо Коутс не пукнеше от рак на белия дроб, та да го остави на мира?

Подбирането на момента, наред с изнервящото предсказване от откачената женска от килия 10, без съмнение говореше, че или Сорли, или Демпстър са го наклепали. Това не беше добре. Не биваше да прави онова нещо. Чакаха го да се издъни само веднъж и след сутрешната среща с Коутс той бе направил точно това.

Разбира се, никой здравомислещ човек не би го обвинил. Като се замислиш за напрежението, на което беше подложен от Коутс, и мрънкането, което търпеше всеки ден от страна на престъпничките, които трябваше да наглежда, беше истинско чудо, че не е убил някого просто защото не издържа повече.

Толкова лошо ли беше да си напълниш ръцете от време на време? За бога, имаше времена, когато ако не плеснеш сервитьорката по задника, можеше да я обидиш. Ако не подсвирнеш след жена на улицата, тя ще има да се чуди защо изобщо си е правила труда да се конти. Те се обличаха, за да ги закачат, това си беше факт. Кога цялата женска порода се бе променила така? В днешните политкоректни времена не можеше да направиш дори комплимент на жена. А онова пляскане по задника и стискане на циците не беше ли един вид комплимент? Трябва да си адски тъп, за да не го разбираш. Ако Дон стискаше нечий задник, не го правеше заради това, че е грозен. А защото е качествен задник. Просто закачка, нищо повече.

Дали понякога не прекаляваше? Е. От време на време. Тук Дон беше готов да поеме част от вината. Затворът е суров към жените със здравословни сексуални наклонности. Тук имаше повече хралупи, отколкото в джунгла, но не и достатъчно ловци с копия. Привличането беше неизбежно. На нуждите не може да се откаже. Ето например оная Сорли. За нея може да е било напълно подсъзнателно, но на някакво ниво тя го желаеше. Беше му изпратила куп сигнали — поклащане на бедра в столовата, върхът на езика, облизващ устните, докато носеше наръч крака на столове, мръсен поглед през рамо, който сякаш подканяше „ела ми“.

Вярно, Дон не биваше да се поддава на подобни покани от престъпнички и дегенератки, които биха използвали всяка възможност да го натопят и да го вкарат в беля. Но той беше човешко същество — не можеха да го обвиняват, че е бил подведен от нормалните си мъжки повици. Не че някоя нахапана от бълхи кранта като Коутс би разбрала подобно нещо.

Сигурен беше, че няма опасност да го обвинят в престъпление — думата на една, че дори на две крек курви никога нямаше да издържи срещу неговата в съда, — но имаше реална опасност да си изгуби работата. Коутс го беше заплашила, че ще предприеме действия след още едно оплакване.

Дон закрачи напред-назад. Мрачно се запита дали цялата кампания срещу него не е опит на Коутс да изрази своята извратена ревнива любов към него. Беше гледал онзи филм с Майкъл Дъглас и Глен Клоуз. Беше му изкарал акъла. Една пренебрегната жена е готова да направи всичко, за да те преебе, и това си е факт.

Мислите му за момент се прехвърлиха към майка му и как беше признала, че е казала на бившата му приятелка Глория да не се омъжва за него, защото „Дони, знам как се отнасяш с момичетата“. Болката от тази постъпка стигна до кокал, но Дон обичаше майка си, беше обичал хладната й ръка върху трескавото си чело, когато беше малък, и помнеше как му бе пяла, че той е нейното слънчице, единственото й слънчице. Обаче как може собствената ти майка да се обърне срещу теб? Какво говореше това за нея? Обобщен пример на жени, които те държат под контрол.

(Хрумна му, че не е зле да се обади на майка си, но после си каза — а, не. Тя беше гаднярка.)

Сегашното положение вонеше на женска конспирация — съблазняване и хващане в капан. Фактът, че сбърканата от килия 10 някак беше научила, че комендантът ще му се обади, в общи линии го потвърждаваше. Не искаше да каже, че всички са се наговорили; не, нямаше да стигне толкова далеч (би било лудост), но не би казал и че не са.

Седна на ръба на бюрото и без да иска, бутна някаква малка кожена чанта, която падна на пода.

Дон се наведе да я вдигне. Приличаше на онези, в които можеш да си сложиш четката за зъби, ако пътуваш, но кожата беше хубава. Отвори я. Вътре имаше шишенце тъмночервен лак за нокти (сякаш той щеше да попречи на някого да види, че Коутс е една ужасна вещица), ножица, нокторезачка, малък гребен, няколко неотворени таблетки за стомашни киселини и… шишенце изписани хапчета.

Дон прочете етикета: Джанис Коутс, Ксанакс, 10 мг.

— Дженет! Вярваш ли на това?

Беше Ейнджъл Фицрой и въпросът накара стомаха на Дженет да се свие на топка. От кое? Че Питърс я беше привикал в ъгъла до машината за безалкохолни и я беше накарал да го изцеди ли? Главоболието й вече не беше просто главоболие, а серия от експлозии — бам-бам-бам.

Но не, Ейнджъл не говореше за това. Не би могла. Опита се да се увери, че Рий не би разказала на никого. Мислите й бяха като крясъци в главата й, но въпреки това едва ги чуваше през детонациите на мигрената. После се сети надяваше се да се е сетила — какво има предвид Ейнджъл.

— Имаш предвид онова със заспиването ли?

Ейнджъл стоеше на входа на килията. Дженет лежеше на леглото си. Рий се беше запиляла някъде. Килиите на крилото бяха отворени в късния следобед и всички от добрия списък можеха да се разхождат.

— Разбира се, че имам предвид него. — Ейнджъл влезе плавно в килията и придърпа единствения стол. — Не бива да заспиш. Никоя от нас не бива. Няма да е особен проблем за мен, защото и без това не спя много. Още от малка. Да спиш е като да си умрял.

Новините за Аврора се бяха видели нелепи на Дженет. Жени, увити в пашкули в съня си? Да не би мигрената някак да я беше побъркала? Копнееше за душ, но не искаше да говори с надзиратели. Пък и нямаше да й позволят. Затворът си имаше правила. Пазачите — пардон, надзирателите — бяха въплъщение на правилата. Трябва да правиш онова, което ти казват, в противен случай — бинго, попадаш в лошия списък.

— Ужасно ме боли глава, Ейнджъл. Имам мигрена. Не ми е до такива безумия.

Ейнджъл пое дъх дълбоко и шумно през дългия си кокалест нос.

— Виж, сес…

— Не съм ти сестра, Ейнджъл. — Болката беше толкова силна, че не й пукаше как Ейнджъл ще приеме думите й.

Но Ейнджъл не им обърна внимание.

— Безумно е, но е истина. Току-що видях Нел и Селия. Или поне каквото е останало от тях. Заспали са и сега са увити като шибани коледни подаръци. Някой каза, че и с Макдейвид е същото. Това е, миличка. Гледах го как расте по Нел и Селия. Онова нещо. Пълзи. Покрива лицата им. Като в някакъв шибан научен експеримент.

Пълзи. Покрива лицата им.

Значи е вярно. Личеше си по начина, по който го беше казала Ейнджъл. Е, защо пък не. За Дженет нямаше значение. Не можеше да направи нищо за каквото и да било. Тя затвори очи, но Ейнджъл сложи ръка на рамото й и я разтърси.

— Какво?

— Ще заспиваш ли?

— Не и докато ми задаваш въпроси и ме тресеш като плик пуканки. Спри.

Ръката се махна.

— Не заспивай. Трябва да ми помогнеш.

— Защо аз?

— Защото си свястна. Не си като другите. Защото имаш ум в главата. Защото си готина като раче-глупаче. Може ли поне да ти кажа?

— Не ми пука.

Макар че Ейнджъл не отговори веднага, Дженет усещаше, че се е изправила до леглото.

— Това твоето момче ли е?

Дженет отвори очи. Ейнджъл гледаше снимката на Боби на боядисания правоъгълник на стената до леглото. Боби пиеше със сламка от картонена чаша и носеше шапка с ушите на Мики Маус. Изражението му беше възхитително подозрително, сякаш си мислеше, че някой ще се опита да му грабне чашата и шапката и ще хукне да бяга. На снимката беше малък, на четири или пет.

— Да — каза Дженет.

— Готина шапка. Винаги съм искала такава. Завиждам на хлапетата, които ги носят. Снимката изглежда доста стара. На колко е той сега?

— На дванайсет.

Беше около година преди да стигнат дъното, когато тя и Деймиън заведоха Боби в Дисниленд. Момченцето от снимката не знаеше, че баща му ще фрасне майка му един път повече, че майка му ще забие отвертката и че леля му ще стане негова настойничка, докато майка му не излежи присъдата си за убийство втора степен. Момченцето от снимката знаеше само, че пепсито има страхотен вкус и че шапката му е готина.

— Как се казва?

Докато Дженет мислеше за сина си, експлозиите в главата й позатихнаха.

— Боби.

— Хубаво име. Харесва ли ти? Да си мама?

Ейнджъл изпусна въпроса, без изобщо да се усети. Мама. Да си мама. Идеята накара сърцето й да прескочи. Но тя не го показа. Ейнджъл имаше своите тайни и ги пазеше само за себе си.

— Никога не ме е бивало особено като мама — каза Дженет и се насили да седне. — Но обичам сина си. Е, какво има, Ейнджъл? Какво искаш да направя?

По-късно Клинт щеше да си помисли, че е трябвало да се сети, че Питърс е намислил нещо.

Отначало надзирателят беше прекалено кротък, усмивката му изобщо не подхождаше на обвиненията, които му бяха отправени. Клинт обаче беше ядосан — толкова ядосан, колкото не се беше ядосвал, откакто бе на годините на Джаред, и не видя онова, което трябваше да види. Сякаш в главата му имаше въже, на което бе окачена кутия, в която бяха затворени много от лошите неща от детството му. Лъжата на жена му беше първият срез на нишките, Аврора вторият, разговорът с Иви третият, а случилото се с Дженет скъса въжето. Откри, че обмисля какви поражения може да нанесе на Питърс с различни предмети. Можеше да размаже носа му с телефона на бюрото, да му счупи скулата на тоя мръсник с гравираната табела на коменданта за служител на годината. Клинт беше положил много усилия да преодолее това изпълнено с насилие мислене и до голяма степен именно това беше причината да се насочи към психиатрията.

Какво беше казала Шанън? „Клинт, сладурче, ако продължаваш да се бориш, някой ден ще спечелиш прекалено добре“. Не искаше да каже, че той ще убие някого, и може би беше права. Малко след това съдът му даде независимостта му и вече не му се налагаше да се бори. След това през последната година съзнателно бе насочил яростта си по състезателната писта. Това също беше идея на Шанън, при това адски добра. „Ако искаш да тренираш — беше му казала, — най-добре да тичаш. В бягането има по-малко кървене“. И той бе побягнал от стария си живот, беше бягал чак до медицинското училище, брака, бащинството.

Повечето деца от системата не успяваха. Системата на приемните семейства беше типичен пример за даване на лоши шансове в живота. Много от тях се озоваваха в затвори като Дулинг или Лайън Хед на север, за който според инженерите имаше опасност да пропадне от свлачище. И наистина, в Дулинг имаше много момичета от системата, които живееха, оставени на милостта на Дон Питърс. Клинт беше късметлия. Беше надцакал лошите шансове. Шан му беше помогнала. От много време не се беше сещал за нея. Но днес сякаш се беше скъсала язовирна стена. Изглежда, дните на катастрофи бяха и дни на припомняне.

Клинтън Ричард Норкрос беше влязъл трайно в приемната система през 1974, когато беше на шест, но записите, които бе видял по-късно, показваха, че е имал срещи с нея и преди това. Типична история — непълнолетни родители, дрога, бедност, криминални досиета, вероятно психически проблеми. Безименният социален работник, който бе разговарял с майка му, беше записал: „Тя се тревожи, че може да предаде тъгата си на своя син“.

Нямаше спомени от баща си, а единственият за майка му бе за момиче с изпито лице, което хваща ръцете му, стиска ги, друса го и го умолява да спре да си дъвче ноктите. Веднъж Лайла го беше попитала дали не иска да се опита да установи контакт с някой от тях, ако са живи. Клинт не искаше. Лайла каза, че го разбира, но всъщност нямаше представа, и на него така му харесваше. Не искаше тя да придобива представа. Мъжът, за когото се беше омъжила тя, готиният и способен д-р Клинтън Норкрос, съвсем съзнателно беше оставил онзи живот в миналото.

Само дето не можеш да оставиш нищо в миналото. Нищо не се губи, докато смъртта или алцхаймерът не го отнеме. Той го знаеше. Всяка среща с всяка затворничка го потвърждаваше. Човек носи историята си като огърлица — миризлива огърлица от чесън. Независимо дали си я скрил под яката, или си я оставил на показ, нищо не се губи. Водиш битката отново и отново, но никога не я спечелваш.

През детството и юношеството си беше сменил няколко дома, никой от които не беше истински — място, на което да се чувстваш свободен. Може би нямаше нищо чудно, че в крайна сметка работеше в затвор. Чувствата в затвора бяха чувствата от детството и юношеството му — сякаш винаги си на крачка от задушаването. Искаше да помага на хората в същото положение, защото знаеше колко лошо е това чувство, как засяда в центъра на човешката ти същност. Това беше в основата на решението на Клинт да зареже частната практика още преди да я е започнал.

Тогава имаше добри приемни домове, както ги имаше и днес, но Клинт така и не беше попаднал в някой от тях. В най-добрия случай можеше да каже, че някои от тях бяха чисти, поддържани от приемни родители, които бяха ефективни и не се месеха, а вършеха само онова, което се изискваше, за да си получават парите от държавата. Те забравяха. Но това беше чудесно. Онези, които забравят, ставаха.

Най-лошите бяха лоши по други начини — домове, където нямаше достатъчно за ядене, където стаите бяха тесни, мръсни и студени през зимата, където приемните родители те караха да вършиш неща, за които не ти се плаща, където те бият и нараняват. Момичетата в системата биваха наранявани най-много. Естествено.

Клинт не можеше да си спомни лицата на някои от приемните си братя и сестри, но други помнеше ясно. Джейсън например, който се самоуби на тринайсет, като изпи бутилка препарат за отпушване на канали. Можеше да извика в паметта си Живия Джейсън и Мъртвия Джейсън, лежащ в ковчега. Това беше по времето, когато Клинт живееше при Дърмот и Лусил Бъртел, които настаняваха приемните си деца не в хубавата си къща в Кейп Код, а в дълга подобна на барака постройка отзад с гол дъсчен под. Бъртел организираха своите „петъчни битки“, на които неколцината им питомци се биеха с юмруци, а наградата беше млечен шейк с шоколад от „Макдоналдс“. Клинт и Джейсън бяха излезли веднъж да се бият за забавление на приемните си родители и приятелите им. Арената беше малка част от бетонната веранда и зрителите се бяха скупчили по края, за да гледат и да залагат. Джейсън нямаше изгледи за успех, беше уплашен и бавен, а Клинт искаше шейка. В отворения ковчег Джейсън имаше малка синина под окото, оставена му от Клинт няколко вечери по-рано.

Следващия петък, след като Джейсън изпи препарата и завинаги се оттегли от бокса, Клинт отново спечели млечния шейк с шоколад и тогава, без да мисли за възможните последици (или поне не помнеше да е мислил), го плисна в лицето на Дърмот Бъртел. С това си спечели страхотен пердах, който не върна Джейсън, но пък изкара Клинт от къщата.

На следващото или може би по-следващото място споделяше една мрачна стая в мазе с милия Маркъс. Клинт си спомняше чудесните карикатури на приемния си брат. Маркъс рисуваше хората така, че бяха осемдесет процента нос — на практика само носове с малки крачета и ръчички. Наричаше стила си „Носът-е-всичко“; беше наистина добър и отдаден на изкуството си. И един ден след училище, без да дава никакви обяснения, Маркъс каза на Клинт, че е изхвърлил всичките си бележници и че се омита. Клинт си спомняше карикатурите, но не и Маркъс.

Шанън обаче виждаше съвсем ясно. Тя беше прекалено красива, за да избледнее.

— Здрасти. Аз съм Шанън. Искаш ли да се запознаем? — Представи се по този начин, без да погледне към Клинт, който минаваше покрай нея на път към парка. Печеше се на слънце върху капака на един буик, паркиран до тротоара пред дома общежитие в Уийлинг. Беше с тясно синьо горнище и черни джинси и се усмихваше нагоре към слънцето. — Ти си Клинт, нали?

— Да — каза той.

— Аха. Е, приятно е да се запознаем, нали? — каза тя и Клинт въпреки всичко се разсмя, наистина се разсмя за първи път от кой знае колко време.

Груповият дом в Уийлинг, където я срещна, беше последната Спирка от голямата му обиколка в системата на приемните семейства. За повечето той бе в общи линии междинна точка към места като Дулинг и Уестън. Щатската лудница Уестън, монументална готическа сграда, затворена през 1994. Сега, през 2017, тя бе отворена като къща на духове. Дали баща му беше свършил така? Или майка му? Или Ричи, който си бе спечелил счупен нос и бе изгубил три пръста от някакви момчета от началното училище в столовата, защото им казал да не се подиграват на лилавото му яке, което беше получил от дарения? Или Маркъс? Знаеше, че едва ли всички са мъртви или в затвора, но в същото време не му се струваше, че някой от тях може все още да диша и да е свободен. Дали всички те не се носеха по тъмните коридори на Уестън? Дали понякога си говореха за Клинт? Дали се радваха за него, или той беше срам за тях, защото все още е жив?

Домът в Уийлинг беше за предпочитане в сравнение с много от спирките преди него. Администраторът, пъхнал палци в джобовете на сивата си полиестерна жилетка, посрещаше подигравателно всеки новопристигнал с: „Наслади се на последната си година на държавната цица, младежо!“. Но жлъчният администратор не искаше никакви неприятности. Стига да не те арестуват, позволяваше да излизаш и да се прибираш по всяко време. Можеше да се биеш, да чукаш или да стреляш — само по-далеч от дома, младежо.

Тогава с Шан бяха на седемнайсет. Тя беше забелязала навика на Клинт да чете, как се измъкваше в близкия парк и сядаше на някоя пейка, за да навакса с домашното въпреки студа на късната есен. Шанън беше виждала и кървавите драскотини по ръцете му от неприятностите, които намираше — и понякога търсеше — между дома и училището. Трябваше да станат приятели. Тя му даваше съвети. Повечето добри.

— Почти си успял да се измъкнеш, нали знаеш — каза му. — Просто трябва да внимаваш още малко да не убиеш някого. Позволи на мозъка ти да те направи богат. — Шан говореше така, сякаш светът нямаше особено значение за нея, и по някакъв начин това караше Клинт да го накара да има — за нея, за него.

Започна да тича и престана да се бие. Това беше кратката версия. Дългата бе Шанън, Шанън на слънцето, Шанън, която го подканваше да тича по-бързо, да кандидатства за стипендия, да набляга на книгите си и да не се задържа на тротоарите. Шанън нощем, когато запуши ключалката на вратата на етажа на момчетата е целулоидна карта за игра (дама пика) и се промъкна в стаята на Клинт.

— Хей — каза, когато го видя в униформата на отбора — жълто-кафява тениска и изрязани шорти. — Ако аз управлявах света, всички момчета щяха да носят такива шорти.

Шанън беше прекрасна, умна, имаше си свой куп проблеми и Клинт си мислеше, че може би тя спаси живота му.

Той влезе в колеж. Тя го посъветва да го направи и когато той се поколеба (говореше нещо за армията), тя направо му нареди: „Не се прави на глупак, замъквай си задника на училище“.

Той го направи и изгубиха връзка — телефонните разговори бяха прекалено скъпи, а писането на писма отнемаше твърде много време. Минаха осем или девет години, преди да се срещнат отново онази Нова година във Вашингтон. През 2001? Или 2002? Той беше отишъл за някакъв семинар в Джорджтаун и остана да пренощува заради проблеми с колата. Лайла му беше казала, че му позволява да излезе и да се напие, но му забранява да целува отчаяни жени. Ако било крайно наложително, можел да целува отчаяни мъже, но не повече от един.

Барът, в който се натъкна на Шан, беше тъпкан е колежани. Тя сервираше.

— Хей, приятел — каза Шан на Клинт, след като застана до него на бара и го побутна с бедро. — Навремето познавах един от тайфата, който изглеждаше точно като теб.

После се прегърнаха. Дълго.

Тя изглеждаше уморена, но добре. Успяха да си намерят няколко секунди уединение в един ъгъл под мигаща реклама на бира „Молсън“.

— Къде си сега? — попита го тя.

— В дълбоката провинция. Три-Каунтис. Градчето се нарича Дулинг. На един ден път оттук. Красиви гледки.

Показа й снимка на четиримесечния Джаред.

— О, много е хубаво. Не си ли заслужаваше, Клинт? И аз трябва да си родя детенце.

По миглите на Шанън блестяха капки роса. Хората крещяха навсякъде около тях. Новата година почти беше настъпила.

— Шан — каза й той. — Не се стягай. Всичко е наред.

Тя го погледна и очите й се присвиха и двамата сякаш отново станаха тийнейджъри.

— Дали? — попита Шанън. — Дали е наред, Клинт?

Зад рамото на коменданта, от другата страна на стъклото, късните следобедни сенки пълзяха по градината с редовете маруля и грах, който се виеше по дървените рамки. Коутс обгърна с длани чашата си кафе.

Чашата кафе! Клинт можеше да я лисне в скута на Дон Питърс и после да го фрасне с нея по ухото!

Навремето, преди да срещне Шанън Паркс, щеше да го направи. Напомни си, че е баща и съпруг, доктор, човек с прекалено много бели косми, за да се хване в капана на насилието. Още малко и щеше да си тръгне, за да се прибере при жена си, сина си и хубавия изглед през стъклената врата към басейна в задния двор. Боевете за млечен шейк бяха от някакъв друг живот. Въпреки това се запита от какво е направена чашата, дали не е от онази тежка керамика, която понякога дори не се спукваше, когато я изпуснеш върху плочки.

— Приемаш го доста добре — отбеляза Джанис Коутс.

Питърс прокара пръст по мустака си.

— Просто ми е кеф да си мисля как адвокатът ми ще ме направи милионер покрай неоснователното уволнение, комендант. Мисля да си купя яхта. Освен това съм възпитан да бъда джентълмен независимо колко лошо се отнасят с мен. Така че уволнете ме. Давайте. Само че нямате доказателства. Ще ви смачкам в съда. — Погледна Клинт, който стоеше до вратата. — Добре ли си? Гледам те, че стоиш там и свиваш юмруци. Да не би да те напъва да разтовариш самосвала, док?

— Майната ти — каза Клинт.

— Виждаш ли? Това не е хубаво — каза Питърс и се усмихна. Зъбите му бяха с цвета на млечна царевица.

Коутс отпи от чашата, която бе напълнила току-що. Кафето беше горчиво. Въпреки това отпи отново. Чувстваше се оптимистично. Денят бе истински апокалипсис, но дъщеря й се прибираше и тя най-накрая се отърваваше от Дон Питърс. Очевидно сред фекалните купчини тук-там проблясваше по някоя перла на удовлетворението.

— Ти си боклук и имаш късмет, че не можем да се разправим с теб по начина, по който заслужаваш. — Извади найлоново пликче от джоба на куртката си, вдигна го и го разклати. Вътре имаше две клечки за уши. — Защото имаме доказателства.

Самодоволната усмивка на Питърс трепна, опита се да се задържи, но не успя съвсем.

— Семето ти, приятелче. Онова, което си изцвъркал върху машината за безалкохолни. — Коутс отпи голяма глътка от гадното си кафе и млясна с устни. — След като всичко приключи и можем да се разправим с теб по начина, който заслужаваш, отиваш в затвора. Добрата новина е, че държат сексуалните престъпници в специално крило, така че може и да оцелееш. Лошата новина е, че ще прекараш там доста време, дори ако имаш адски добър адвокат. Но не се безпокой, пак ще ме видиш на изслушванията за предсрочно освобождаване. Защото съм в комисията, нали разбираш. — Комендантът се обърна към интеркома и натисна копчето. — Бланш, би ли направила друго кафе? Това е отвратително. — Почака няколко секунди за отговор и отново натисна копчето. — Бланш? — Пусна копчето.

Сигурно е излязла.

Насочи вниманието си обратно към Питърс на канапето. Усмивката му се беше стопила. Надзирателят дишаше тежко, прокарваше език по устната си и очевидно мислеше за последствията от ДНК доказателствата, които бяха тикнали току-що в лицето му.

— Засега — каза комендантът — просто предай униформата си и се пръждосвай. Сигурно сгреших като ти казах, че имаме доказателства срещу теб, но не удържах на изкушението да позлорадствам. Това ти дава няколко допълнителни дни, преди чукчето да удари. Можеш да скочиш в колата и да отпрашиш за Канада. Кой знае, ако се снишиш достатъчно, току-виж си станал рибар.

— Номер! — Питърс скочи на крака. — Това е номер!

Клинт вече не можеше да се сдържи. Пристъпи напред, сграбчи ниския надзирател за гърлото и го прикова към стената. Дон заблъска раменете и лицето му, одраска бузата му с нокти. Клинт стисна. Усети под пръстите си как пулсът на Питърс тупти, как адамовата му ябълка потъва, как невъзможността, безсилието и страхът от целия ден се изцеждат през ръцете му като сок от грейпфрут. Някаква нощна пеперуда запърха около главата му. Дари го с призрачна целувка по слепоочието и се махна.

— Доктор Норкрос!

Клинт заби юмрук в мекия търбух на Питърс и го пусна. Надзирателят падна на канапето и се свлече на четири крака на пода, хриптеше задавено като животно.

Вратата на кабинета рязко се отвори. Тайг Мърфи влезе в кабинета с тазер в ръка. Бузите на Тайг лъщяха от пот, кожата му бе бледа. По-рано беше уверил Клинт, че е добре, но не беше; нищо и никой не беше добре.

Питърс запълзя по-надалече от Клинт. Нощната пеперуда изгуби интерес към Клинт и сега кръжеше около пълзящия мъж, сякаш го извеждаше навън.

— Тъкмо щяхме да ви повикаме, надзирател Мърфи. — Коутс, която още седеше зад бюрото си, говореше така, сякаш нищо не се беше случило. — Господин Питърс се канеше да излезе и се спъна в гънка на килима. Бихте ли му помогнали да се изправи? Може да остави нещата си в съблекалнята. — Комендантът вдигна чаша към Тайг Мърфи и допи кафето си.

— Надзирател, нали знаете, че съм склонна да избухвам?!

Ейнджъл, застанала на почтително разстояние от Будката, отправяше риторичния си въпрос към Ванеса Лампли. Стоящата до нея Дженет не хранеше никакви илюзии — очакваше ги трудна битка.

Лампли седеше зад пластмасовия щит на Будката, напрегнала застрашително широките си рамене. Изглеждаше готова да скочи направо през преградата. Дженет предполагаше, че при едно сбиване Ейнджъл може да се представи доста забележително въпреки стройната си фигура — но недостатъчно, за да се справи с Лампли.

— Фицрой, това да не е някаква малоумна заплаха? Покрай всичките гадости, които стават днес? Имам три затворнички, покрити с паяжини, отдавна трябваше да съм си тръгнала, адски съм уморена, а ти искаш да ме изпитваш? Идеята не е добра, да знаеш.

Ейнджъл вдигна ръце.

— Не, надзирател, в никакъв случай. Просто казвам, че не бих се доверила на себе си в подобна ситуация, нали? Досието ми говори само за себе си, а има и доста други неща, които ми се разминаха, макар че не мога да споделям подробности, както разбирате.

Дженет докосна челото си и заби поглед в земята. Ако изобщо бе имало план за Ейнджъл след освобождаването й да влезе в света на международната дипломация, някой трябваше да го преразгледа.

— Разкарай се, малоумнице — каза Лампли.

— Поради което доведох Дженет. — С тези думи Ейнджъл вдигна театрално ръка и я посочи.

— Е, това променя всичко.

— Не се подигравайте. — Ръката на Ейнджъл се отпусна. Всяка добронамереност на лицето й изчезна. — Не ми се подигравайте, надзирател.

— Не ми дръж такъв тон, затворник.

Дженет реши, че трябва да се намеси сега или никога.

— Надзирател Лампли, извинете. Не се опитваме да създаваме неприятности.

Ван, която беше започнала да става внушително от стола си, седна обратно. За разлика от Фицрой, която в общи линии си живееше в лошия списък, притежаваше го като някакъв проклет имот от Монополи, Сорли беше известна с дружелюбния си характер. И според Рий Демпстър Сорли била тормозена от онази отровна жаба Питърс. Ван реши, че може да я изслуша.

— Какво има?

— Искаме да направим кафе. Специално кафе. Така че всички да останем будни.

Ван задържа за момент пръст върху копчето на интеркома, след което зададе очевидния въпрос.

— Какво имаш предвид под „специално“?

— По-силно от обикновеното — каза Дженет.

— Вие също можете да го опитате — добави Ейнджъл и се опита да се усмихне великодушно. — Ще ви наостри за нула време.

— О, само това ми трябва! Цял затвор, пълен с друсани затворнички! Прекрасно! Нека позная, Фицрой. Тайната съставка е крек.

— Ами… не точно. Защото нямаме. И нека попитам — каква е алтернативата?

Лампли призна, че не знае.

— Надзирател, ако проблемът с тази Аврора не бъде решен, хората тук ще станат нервни — каза Дженет. Разбра го напълно, докато го казваше. С изключение на Мора Дънбартън и още две с доживотна присъда, за всички имаше поне някакъв далечен лъч надежда — краят на присъдата. Свобода. А най-неочаквано Аврора на практика заличаваше тази надежда. Никой не знаеше какво следва след заспиването и дали изобщо следва каквото и да било. В това отношение беше нещо като рай. — Ще започнат да се тревожат, ще се разстроят и уплашат и може да имате сериозен… проблем. — Дженет предвидливо избегна думата „бунт“, но именно това беше проблемът, който си представяше. — Те вече са разтревожени, разстроени и уплашени. Сама казахте, че три от нас вече са с това нещо. И имаме съставките в кухнята. Трябва просто да ни пуснете и ще направим останалото. Вижте, не се опитвам да ви притискам или да създавам неприятности. Познавате ме, нали? Опитвам се да се погаждам с всички. Нямам нарушения. Просто ви казвам какви са тревогите ми и предлагам идея.

— И вашето „специално“ кафе ще поправи това? Някакво вещество, което ще накара всички да приемат положението?

— Не, надзирател — каза Дженет. — Не е това.

Лампли докосна татуировката с надгробния камък и надписа ТВОЯТА ГОРДОСТ на бицепса си. Пръстите й се плъзнаха по очертанията. Погледът й се отклони към нещо над прозореца на Будката.

Часовник, помисли си Дженет. Най-вероятно там горе имаше часовник. Лампли беше сутрешна смяна. Сигурно снощи си беше легнала в девет, за да стане в пет или пет и половина сутринта и да дойде на работа. От часовника в своята килия Дженет знаеше, че сега е към пет следобед — ставаше късно.

Лампли завъртя глава, за да разкърши дебелия си врат. Дженет забеляза, че под очите й има сенки. Е, така се отразява на човек двойната смяна.

— Мамка му — каза Лампли.

Дженет не можеше да я чуе през звуконепроницаемата преграда, но ясно разчете устните й.

Лампли се наведе към интеркома.

— Разкажи ми повече, затворник. Опитай се да ме убедиш.

— Мисля, че ще даде на всички мъничко надежда. Ще ги остави с чувството, че правят нещо. И ще ни спечели допълнително време всичко това да отшуми.

Погледът на Ван отново се стрелна нагоре. Дискусията продължи още известно време, премина в преговори и накрая в планиране, но това беше моментът, когато Дженет разбра, че е спечелила надзирател Лампли — часовникът не лъжеше.

Клинт и Коутс отново бяха сами в кабинета, но отначало никой от двамата не проговори. Клинт се беше овладял, но сърцето му продължаваше да бие лудо и той предполагаше, че кръвното му, което се беше оказало леко повишено при последния му медицински преглед (факт, който не бе споделил с Лайла — нямаше нужда да я тревожи, тя си имаше достатъчно други грижи), е скочило.

— Благодаря — каза той.

— За какво?

— За това, че ме покри.

Тя разтърка очи. Клинт си помисли, че прилича на уморено дете, върнало се от игра, която е продължила твърде дълго.

— Просто се отървах от тоя боклук, док. Трябваше да се направи, но нямам намерение да се отървавам от никой друг, особено при този недостиг на хора. Поне всички останали засега се държат.

Клинт отвори уста да каже: „Идеше ми да го убия“, но премисли и замълча.

— Ще кажа… — Джанис се прозя така, че челюстта й изпука, — че бях малко изненадана. Нахвърли му се като Хълк Хоган в златните му стероидни години.

Клинт сведе глава.

— Но имам нужда от теб поне засега. Помощник-комендантът ми отново е изчезнал, така че получаваш работата му, докато Хикс не се появи.

— Сигурно си е отишъл вкъщи да види жена си.

— И аз предполагам същото и макар че го разбирам, не го одобрявам. Тук имаме затворени над сто жени и те трябва да бъдат основният ни приоритет. Не искам да изпускаш нещата.

— Не ги изпускам.

— Надявам се да е така. Знам, че си имал трудно минало — четох досието ти, но в него не пише нищо за таланта ти да задушаваш хора до смърт. Разбира се, сведенията за юношеството са недостъпни.

Клинт се насили да погледне коменданта в очите.

— Точно така.

— Кажи ми, че това, което видях току-що, е било отклонение.

— Отклонение беше.

— Кажи ми, че никога не си се изпускал по подобен начин с някоя от жените. С Фицрой например. Или с друга. С новата може би. Иви Кукувицата.

Шокираното изражение на Клинт явно беше достатъчен отговор за нея, защото тя се усмихна. Докато усмивката й преминаваше в нова прозявка, телефонът й иззвъня.

— Комендантът. — Тя заслуша. — Ванеса? Защо ми звъниш, когато имаш чудесно работещ интерком…

Заслуша се отново и докато слушаше, Клинт забеляза нещо. Телефонът все се плъзгаше от ухото й нагоре към косата. Тя го сваляше, след което той отново започваше да пълзи нагоре. Може би беше просто умора, но не изглеждаше точно така. Клинт за момент се запита дали Джанис не държи в бюрото си бутилка, но пропъди тази мисъл. С Лайла бяха излизали на вечеря с Коутс няколко пъти и той никога не я беше виждал да поръчва нещо по-силно от чаша вино, която обикновено оставаше недопита.

Каза си да престане да се стряска от сенки, но му беше трудно да го направи. Ако комендант Коутс излезеше от строя, кой щеше да я замести, докато Хикси се върне? Ако Хикси се върне. Лампли ли? Той? Клинт си помисли какво ли ще е да стане действащ комендант и с мъка се сдържа да не потръпне.

— Добре — каза Коутс в телефона. Заслуша се. — Добре, казах. Да. Нека го направят. Пусни го по интеркома. Кажи на всички, че ще има количка кафе.

Приключи разговора, опита се да постави слушалката на вилката, не уцели и трябваше да опита отново.

— Еха — каза и се разсмя.

— Джанис, добре ли си?

— О, по-добре няма как — отвърна тя, но „няма“ прозвуча завалено — няа. — Току-що казах на Ван да позволи на Фицрой, Сорли и две други да направят суперкафе в кухнята. По същество нещо като манивела.

— Какво?!

Коутс заговори много внимателно, както говорят пияните, когато се опитват да изглеждат трезви.

— Според Ван, която го научила от Ейнджъл, нашия Уолтър Уайт^[15], кафето ни е леко изпечено, което е добре, защото съдържа повече кофеин. Вместо една доза на кана ще сложат по три. Ще направят галоши. — Тя погледна изненадано и облиза устни. — Галони, искам да кажа. Устните ми са като изтръпнали.

— Майтапиш ли се? — Не знаеше дали въпросът му се отнася за кафето, или за устните й.

— О, не си шул най-добрата част, док. Ще шложат в кафето целия судафед от лечебницата и ще се получи штрахотна смес. Но преди да изфият афето заворнишите… затворничките... тряа да хапнат грейпфрут с масло. Забързвало ушвояването. Така твърди Ейнджъл, не виждам нишо лошо…

Коутс се опита да стане, но падна обратно в стола си и се изсмя. Клинт се завтече към нея.

— Джан, да не си пила?

Тя го погледна с изцъклени очи.

— Не, ештествено. Не съм пияна. Ами… — Тя примигна и посегна към малката черна чанта до класьора за входящи и изходящи документи на бюрото, отвори я и затърси пипнешком нещо. — …афчетата? Бяха на бюрото, в шантата.

— Какви хапчета? За какво говориш? — Клинт затърси шишенце, но на бюрото нямаше нищо. Наведе се и погледна отдолу. Откри само няколко топчета прах, останали от последното почистване на кабинета.

— Жан… Жан… а, фуй. — Главата й се килна назад. — Заминавам, док. Зашпивам.

Клинт погледна в кошчето — и сред няколко салфетки и опаковки от „Марс“ видя кафяво шишенце. На етикета пишеше ДЖАНИС КОУТС, КСАНАКС и 10 МГ. Беше празно.

Вдигна го, за да може Джанис да го види, и двамата произнесоха едновременно една и съща дума, завалено от страна на Коутс.

— Питърс.

С усилие — с наистина огромно усилие — Джанис Коутс се надигна и впери поглед в Клинт. Макар очите й да бяха изцъклени, когато заговори, почти не заваляше думите.

— Пипни го, док. Преди да е напуснал сградата. Заключи това мръсно копеле в Крило В и изхвърли ключа.

— Трябва да повърнеш — каза Клинт. — И сурови яйца. Ще донеса от кухня…

— Късно е. Заспивам. Кажи на Мики… — Очите й се затвориха. Тя се насили да ги отвори отново. — Кажи на Мики, че я обичам.

— Ти й го кажи.

Коутс се усмихна. Очите й пак се затваряха.

— Сега ти командваш, док. Поне докато Хикс се върне. Ти… — Въздъхна дълбоко. — Пажи ги, докато не жашпят… а после… а, пажи ги, пажи ни, докато…

Комендант Коутс скръсти ръце върху попивателната на бюрото и отпусна глава върху тях. Клинт гледаше с трепет и ужас как първите бели нишки започват да никнат от косата й, от ушите и от зачервените й бузи.

Толкова бързо, помисли си. Толкова бързо, мамка му.

Втурна се навън с намерението да каже на секретарката да вдигне тревога и да се погрижи Питърс да не излиза от периметъра, но Бланш Макинтайър я нямаше. Върху попивателната хартия на бюрото й имаше бланка на затвора с бележка, написана с черен тънкописец. Клинт прочете големите ъгловати букви два пъти, преди да повярва на онова, което му казваха очите.

ОТИВАМ В КНИЖНИЯ СИ КЛУБ.

Книжен клуб?

Книжен клуб?

Сериозно?

Бланш е отишла в шибания си книжен клуб?

Клинт затича към заключената главна врата, натисна копчето на интеркома и го задържа натиснато, докато Мили Олсън от рецепцията не отговори.

— Господи, док, ще изхабите звънеца. Какво има?

През двойното стъкло Клинт видя очукания шевролет на Дон Питърс — как минава през вътрешната порта, а после излиза през външната. Успя да види дори късите пръсти на Дон, докато поднасяше картата си към четеца.

Клинт отново натисна копчето на интеркома.

— Няма значение, Мили. Няма значение.

Докато Лайла Норкрос се връщаше към града, в главата й се завъртя една натрапчива глупава песничка, която бе припявала с приятелките си, когато бяха на улицата и родителите им не можеха да ги чуят. Започна да си я припява и сега на отслабващата светлина на деня.

— В Дерби Таун, в Дерби Таун, всички улици са от стъкло; в Дерби Таун, в Дерби Таун, момичетата ще наритат надутия ти задник, надут-дут-дут…

Как беше по-нататък? А, да.

— В Дерби Таун, в Дерби Таун, брат ми изтеряса; в Дерби Таун, в Дерби Таун, сестра ми се надруса, друс-друс-друс…

Почти със закъснение осъзна, че е излязла от пътя и се е насочила към храстите и стръмния склон, по който колата щеше да се претърколи поне три пъти, преди да стигне до дъното. Настъпи спирачката и когато спря, предният край на автомобила стърчеше над чакълестия склон. Превключи на първа, дръпна ръчката спирачка и докато го правеше, усети как някакви влакна докосват нежно бузите й. Махна ги, успя да види как едно от тях се стопи в дланта й, после бутна с рамо вратата и се опита да слезе. Коланът я дръпна назад.

Тя го откопча, излезе и се изправи, като поемаше големи глътки въздух, който най-сетне ставаше по-хладен. Плесна се по бузите — веднъж, втори път.

— На косъм — каза тя. Далеч долу един от малките потоци, захранващи река Бол, течеше с подигравателен ромон на изток. — Размина се на косъм, Лайла Джийн.

Наистина на косъм. Знаеше, че в крайна сметка ще заспи, че бялата гадост ще поникне от кожата й и ще я увие, но нямаше да позволи това да стане, докато не целуне и прегърне сина си поне още веднъж. Това беше категорично обещание.

Седна отново зад волана и взе микрофона.

— Четвърти екип, тук Първи. Обади се.

Отначало нямаше нищо и тъкмо щеше да повтори повикването, когато Тери Кумбс отговори:

— Първи, тук Четвърти. — Говореше малко особено. Сякаш е настинал.

— Четвърти, проверихте ли аптеките?

— Да. Две ограбени, една подпалена. Пожарната е на място, така че огънят няма да се разпространи. Поне една добра новина. Аптекарят на „Си Ви Ес“ е застрелян и мислим, че в „Райт Ейд“ има поне едно тяло. Това е аптеката, която гори. Пожарникарите не знаят със сигурност колко са жертвите.

— О, не.

— Съжалявам, шерифе. Вярно е.

Не, не сякаш е настинал — сякаш е плакал.

— Тери? Какво има? И още нещо не е наред.

— Отидох вкъщи — каза той. — Намерих Рита покрита с онзи гаден пашкул. Беше задрямала на масата, както всеки път, преди да се прибера от смяна. За десетина-петнайсет минути. Предупредих я да не го прави и тя каза, че няма, а после минах през къщи да видя как е и…

Сега вече наистина се разплака.

— Сложих я на леглото и се върнах да проверя аптеките, както ми каза. Какво друго да направя? Опитах да се обадя на дъщеря ми, но никой от стаята й не отговаря. Рита също се опита по-рано, много пъти. — Даяна Кумбс беше първа година в Университета на Южна Калифорния. Баща й изхлипа. — Повечето жени по Западния бряг са заспали и не се събуждат. Надявах се, че може да е останала будна през нощта, че учи или нещо такова, може би дори да купонясва, но… знам, че не е така, Лайла.

— Може и да грешиш.

Тери сякаш не я чу.

— Но все пак дишат, нали? Всички жени и момичета все още дишат. Така че може би… не знам…

— Роджър при теб ли е?

— Не. Разговарях с него. Намерил Джесика покрита с онова. От глава до пети. Явно е заспала гола, защото приличала на мумия, като онези във филмите на ужасите. Бебето също. В люлката, увито като онези, които показват по телевизията. Роджър откачи. Плачеше и крещеше. Опитах да го убедя да дойде с мен, но той не искаше и да чуе.

Това неоснователно ядоса Лайла, може би защото тя самата едва се държеше. Щом тя нямаше право да се предава, значи същото важеше и за всички останали.

— Скоро ще се стъмни и ще ни трябва всяко ченге, с което разполагаме.

— Казах му го…

— Ще ида да взема Роджър. Чакай ме в участъка, Тери. Кажи на всички, които можеш да намериш, да дойдат. В седем.

— Защо?

Дори светът да се беше запътил направо в ада, Лайла нямаше да го каже в ефир — но те трябваше да разбият шкафчето с веществените доказателства и да си спретнат едно малко парти с друсане — само със стимуланти.

— Просто бъди там.

— Не мисля, че Роджър ще дойде.

— Ще дойде, дори ако се наложи да го закопчая.

Тя даде на заден от склона, от който едва не беше паднала, и продължи към града. Сигналните й светлини бяха включени, но въпреки това се налагаше да спира на всяко кръстовище. Защото покрай всичко ставащо мигащите светлини можеше и да не са достатъчни. Когато стигна Ричланд Лейн, където живееха Роджър и Джесика Елуей, проклетата натрапчива песничка отново се завъртя в главата й: „В Дерби Таун, в Дерби Таун, когато татко ти го засърби…“

Един датсун бавно мина пред нея, без да обръща внимание на сигналните светлини и стоповете на кръстовището. В някой обичаен ден тя щеше да го скапе тоя кучи син. Ако не се бореше със съня, може би дори щеше да забележи стикера на задния му капак — КАКВО ТОЛКОВА СМЕШНО ИМА В МИРА, ОБИЧТА И РАЗБИРАТЕЛСТВОТО — и да разпознае колата на г-жа Рансъм, която живееше малко по-нагоре по улицата, недалеч от мястото, където започваха пустеещите къщи. Ако беше напълно будна, със сигурност щеше да види, че шофьорът е синът й, а до него седи Мери Пак — момичето, по което беше луднал.

Но денят не беше обичаен и тя съвсем не беше напълно будна, така че продължи към къщата на Елуей на Ричланд Лейн, където се озова в следващото действие на кошмара, продължаващ вече цял ден.

В главата на Джаред Норкрос също се въртеше нещо натрапчиво, но то нямаше нищо общо с Дерби Таун, където улиците са от стъкло. Ами съвпадение, щастлива случайност, предопределеност, съдба. Каквото и да избереш, вероятно на вселената ще й е все тая. Съвпадение, щастлива случайност, предопределеност, съ…

— Пак пропусна стоп — каза Мери и временно го изтръгна от унеса му. — И освен това видях ченге.

— О, не! — отвърна Джаред. Седеше изпънат зад волана, потеше се, разтуптяното му сърце изпращаше на тласъци болка право в нараненото му коляно. Още можеше да го движи, което го караше да вярва, че не е скъсал нещо, а само е разтегнал сухожилие, но коляното му беше подуто и болеше. Идеята да бъде спипан от ченге, както нямаше книжка или поне правоспособен шофьор до себе си, определено не беше от приятните. Майка му неведнъж му беше казвала, че най-лошото за нея като шериф би било да го спипат за нещо незаконно — за каквото и да било, дори заради това, че е излязъл от магазина с шоколад, който е забравил да плати. „И повярвай — беше добавила, — щом е най-лошото за мен, ще го направя най-лошото и за теб“.

Внучката на г-жа Рансъм, Моли, беше застанала на колене на седалката зад тях и гледаше през задното стъкло.

— Няма проблем — докладва тя. — Току-що отмина.

Джаред се поотпусна, но още не можеше да повярва, че прави това. Допреди няма и половин час си беше у дома и чакаше вест от някой от родителите си. После се обади на Мери. Тя пък му се разкрещя още преди да е казал нещо повече от „ало“.

— Къде си? Мъча се да се свържа с теб от цяла вечност!

— Така ли? — Това може и да не беше толкова лошо. Момичетата не викат, освен ако не им пука, нали? — Телефонът ми е счупен.

— Идвай по-бързо! Трябва ми помощ!

— Защо? Какво не е наред?

— Знаеш какво! Нищо не е наред, ако си момиче! — Тя си пое дъх и продължи малко по-спокойно: — Трябва някой да ме закара до „Шопуел“. Ако татко беше тук, щях да помоля него, но той е в Бостън по работа и се опитва да се прибере, но в момента това никак не ни помага.

„Шопуел“ беше големият супермаркет на града, но се намираше в другия му край. Джаред заговори с най-разумния и зрял тон, на който беше способен.

— „Дулинг Гросъри“ е много по-близо до теб, Мери. Знам, че подборът не е най-добрият…

— Няма ли да ме чуеш?

Той замълча, стреснат от истерията в гласа й.

— Трябва да е „Шопуел“, защото онази жена работи там. Всички я знаят. Тя продава… помагала за учене.

— За стимуланти ли говориш?

Мълчание.

— Мери, тези неща са незаконни.

— Не ми пука! Засега мама е добре, но сестра ми е само на дванайсет, ляга си в девет, а обикновено още преди това ходи като зомби из къщата.

Да не забравяме и теб, помисли си Джаред.

— Да не забравяме и мен. Не искам да заспивам. Не искам да се озовавам в пашкул. Уплашена съм до смърт, мамка му!

— Разбирам — каза Джаред.

— О, нищо не разбираш. Ти си момче. Никое момче не може да разбере. — Тя пое дълбок треперлив дъх. — Няма значение. Не знам защо говоря с теб. Ще се обадя на Ерик.

— Недей — паникьоса се Джаред. — Ще дойда да те взема.

— Ще го направиш ли? Наистина? — Господи, какъв благодарен тон. Размекваше му коленете.

— Да.

— Вашите няма ли да възразят?

— Не — каза Джаред, което не беше съвсем вярно. Как биха могли да възразят, ако изобщо не им каже? Естествено, иначе щяха да възразят, защото — дори да оставим настрана световната криза, — Джаред нямаше книжка. А щеше да има, ако не беше бутнал една кофа за боклук, докато опитваше успоредно паркиране при първия изпит. Дотогава всичко беше минало отлично.

Дали Джаред беше оставил Мери с впечатлението, че е минал изпита? Ами, само дотолкова, че й го беше казал. По дяволите! Тогава лъжата му се видя донякъде невинна. Изглеждаше адски тъпо да си се провалил на изпит. Трябваше да се яви отново идния месец и тъй като и без това нямаше кола, тя така и нямаше да разбере. Такава бе логиката му. Джаред не мислеше, че шофьорските изпити ще се окажат приоритет в окръг Дулинг, поне за известно време.

— Колко време ще ти трябва да стигнеш дотук?

— Петнайсет минути. Най-много двайсет. Чакай ме.

Едва след като затвори си даде сметка колко е сгафил. Нямаше не само книжка, но и кола. Баща му беше заминал със своята за затвора, а тойотата на майка му беше паркирана зад шерифското управление. По отношение на колела Норкрос бяха в недостиг. Трябваше или да намери назаем, или да се обади отново на Мери и да й каже в крайна сметка да звънне на Ерик. Първата алтернатива изглеждаше малко вероятна, а след всичко случило се днес следобед втората беше немислима.

И точно тогава на вратата се позвъни.

Съвпадение, щастлива случайност, предопределеност, съдба.

Г-жа Рансъм се беше прегърбила над бастуна си. На десния й крак имаше жестоко изглеждаща метална скоба. При вида й дори в сегашното си положение Джаред започна да усеща прекалено силно собственото си наранено коляно.

— Видях те да се прибираш — каза г-жа Рансъм. — Джаред, нали?

— Да, госпожо. — Джаред, който не би забравил възпитанието си дори да се намираше на потъващия „Титаник“, протегна ръка, изподраскана от бягството му през храсталаците.

Г-жа Рансъм се усмихна и поклати глава.

— По-добре да не се ръкуваме. Имам артрит. И извинявай, че прескачам любезностите, което по принцип не бих направила никога, но тази вечер времето като че ли е жизненоважно. Младежо, имаш ли шофьорска книжка?

Джаред се хвана, че си спомня някакъв филм, в който отраканият злодей беше казал: „Можете да ме обесите само веднъж“.

— Да, но нямам кола.

— Това не е проблем. Аз имам. Датсун. Стара е, но е в отлично състояние. Напоследък рядко карам заради артрита. А и със скобата на крака ми е трудно да натискам педалите. Карам клиентите си да пазаруват направо при мен. Те обикновено нямат нищо против… о, няма значение. Не е важно, нали? Джаред, имам нужда от една услуга.

Джаред не беше сигурен каква ще е въпросната услуга.

— Напоследък и в най-добрите случаи не спя добре, а откакто внучка ми дойде да живее при мен, докато синът и снаха ми изгладят своите… своите дилеми... вече изобщо не спя. Може да се каже, че съм длъжница на съня и въпреки всичките си болежки си мисля, че тази нощ май ще се наложи да изплатя дълга си. Разбира се, освен ако… — Тя вдигна бастуна си, за да се почеше между веждите. — Ох, трудно е. Обикновено съм затворен човек, благоприличен човек, който не споделя проблемите си с напълно непознат, но видях да се прибираш и си помислих… помислих си, че може би…

— Че може би познавам някой, който може да намери нещо, което да ви помогне да останете будна още известно време. — Каза го като твърдение, не като въпрос, като си мислеше за съвпадение, щастлива случайност, предопределеност, съдба.

Очите на г-жа Рансъм се разшириха.

— О, не! В никакъв случай! Аз познавам някого. Поне си мисля, че познавам. Единственото, което съм купувала от нея, е марихуана — помага ми за артрита и глаукомата, — но съм сигурна, че продава и други неща. И не става въпрос за мен. Трябва да помисля за Моли. За внучката ми. В момента е енергична като бълха, но стане ли десет…

— Ще оклюма — каза Джаред, мислеше си за сестрата на Мери.

— Да. Ще ми помогнеш ли? Жената се казва Норма Брадшоу. Работи в „Шопуел“, в другия край на града. В Местна продукция.

И ето го тук, каращ към „Шопуел“ на своя глава и с едно пътно нарушение (пропуснат стоп) в сметката си и с живота на двама души в неопитните си ръце. Беше взел предвид Мери — но не и десетгодишната Моли Рансъм. Тя вече седеше отзад в стария датсун, когато Джаред отиде с баба й до дома й и г-жа Рансъм настоя да вземе момичето. Излизането навън щяло „да раздвижи соковете на горкото дете“. Според новините в големите градове имало безредици, но г-жа Рансъм изобщо не се тревожеше, че е взела със себе си внучка си в малкия спокоен Дулинг.

Джаред не беше в позиция да откаже допълнителната пътничка. Колата в края на краищата принадлежеше на старата дама и ако той откажеше, тя отново щеше да повдигне уместния въпрос дали наистина има шофьорска книжка. Г-жа Рансъм сигурно щеше да му даде колата дори ако й беше казал истината, защото беше доста отчаяна, но Джаред не искаше да поема този риск.

Слава богу, най-сетне приближаваха супермаркета. Моли беше със закопчан колан, но устата й беше като мотор, в момента работещ на висока предавка. Дотук Джаред и Мери бяха научили, че най-добрата приятелка на Моли е Олив, че Олив можела да е голяма повръщня, ако не стане нейното, че била като суперсила, само дето никой не би я поискал, че родителите на Моли посещавали брачен консултант, а баба пушела специално лекарство, защото й помагало за очите и артрита, и имала нещо голямо за пушене с американския орел на него, и че обикновено пушенето било нещо лошо, но за баба било различно, макар че Моли не трябвало да говори за това, защото хората можели да се помислят, че…

— Моли — каза Мери, — ти изобщо млъкваш ли някога?

— Обикновено само когато заспя — отвърна Моли.

— Не искам да заспиваш, но приказките ти ми идват малко в повече. Освен това не бива да вдишваш от лулата на баба ти. Вредно е за теб.

— Добре. — Моли скръсти ръце на гърдите си. — Може ли да те попитам само едно нещо, госпожице шефке Мери?

Може — отвърна Мери. Косата й, обикновено прибрана на опашка, сега беше разпусната по раменете. Джаред си помисли, че изглежда прекрасно.

— Вие двамата гаджета ли сте?

Мери погледна Джаред и отвори уста да каже нещо. Преди да успее, той се осмели да свали една ръка от волана и посочи напред към огромния паркинг, окъпан в ярка халогенна светлина. Беше пълен с коли.

— „Шопуел“, здравей.

— Това е безумно — каза Мери.

— Безумно безумно — съгласи се Моли.

Джаред паркира на тревата в другия край на паркинга. Това сигурно беше поредното нарушение, но едва ли щеше да се брои, защото самият паркинг беше парад на нарушенията. Коли се носеха безогледно по малкото все още свободни пътеки и надуваха клаксони на купувачите с колички. Докато гледаха, две колички се сблъскаха и мъжете, които ги тикаха, започнаха да си викат.

— Мисля, че е по-добре да останеш в колата, Моли.

— В никакъв случай. — Тя хвана Джаред за ръката. — Няма да ме оставиш. И ти също. Моля ви. Мама веднъж ме остави на паркинг и…

— Добре, идвай — каза Мери и посочи една от средните пътеки. — Да тръгнем по нея. Така шансовете да ни блъснат ще са по-малки.

Тръгнаха между стадото зарязани автомобили и докато минаваха покрай една, някакъв пикап даде на заден, удари я и я избута назад, за да си отвори място да потегли. Пикапът мина с рев покрай тях, огънатата му задна врата хлопаше като увиснало чене.

В самия магазин беше настанал същински пандемониум. Чуваха се крясъци, писъци и звън на счупено стъкло. Някакъв мършав мъж със сако и вратовръзка спринтира покрай тях, буташе количка с напитки „Ред Бул“, „Бласт-0 Кола“ и „Монстър Енерджи“. Гонеше го як тип с джинси, тениска и мотористки ботуши.

— Не може да вземеш всичките! — извика Ботуша.

— Пръв дошъл, пръв взел! — извика в отговор Сакото, без да се обръща. — Пръв дошъл, пръв…

Опита да завие рязко по Пътека 7 (Храна за домашни любимци и хартиени изделия), но тежестта и инерцията запратиха препълнената количка в една витрина с кучешки бисквити. Те се разлетяха. Ботуша скочи към количката и грабна няколко стека напитки. Когато Сакото се опита да си върне количката, Ботуша го блъсна. Сакото падна.

Джаред погледна Мери и попита:

— Къде е Местна продукция? Никога не съм идвал тук.

— Мисля, че натам. — Тя посочи наляво.

Понесъл Моли на гръб, Джаред прекрачи Сакото, който се беше надигнал на едната си ръка и разтъркваше главата си с другата.

— Тоя е луд — каза Сакото на Джаред. — Всичко това заради някакви си енергийни напитки.

— Знам. — Не каза очевидното: че Сакото се беше опитал да се измъкне с куп от същото.

— Всички са луди. Какво си въобразяват, че е това? Ураган? Шибана снежна буря? — Погледна към Моли. — Извинете.

— О, не се безпокойте, родителите ми непрекъснато ръсят мръсотии — отвърна Моли и се вкопчи още по-здраво в Джаред.

При рибата и месните продукти в дъното беше сравнително спокойно, но Пътека 4 (Витамини, медицински пособия и болкоуспокояващи) се бе превърнала в истинска военна зона. Водеше се ожесточена битка за бутилките „Генестра“, „Лумидей“, „Натрол“ и куп други марки, продавани без рецепта. Средните рафтове бяха напълно опоскани и Джаред предположи, че там са били средствата за бодърстване.

Възрастна дама със свободно падаща синя рокля на шарки бързаше по пътеката към тях, преследвана от Дж. Т. Уитсток, треньора на футболния отбор и баща на двама от заместниците на майката на Джаред, Уил и Руп Уитсток. Джаред изобщо не познаваше треньора, но на партито по случай Деня на труда Уил и Руп спечелиха състезанието с чували и после едва не се сбиха заради петдоларовия трофей. (Лайла, която винаги бе дипломатична, когато ставаше въпрос за хората й и техните семейства, ги описваше като „много млади и много енергични“.)

Дамата със свободно падащата рокля напредваше по-бавно заради пазарската си кошница, която беше пълна с бутилки с нещо, наречено „Вита-Каф“. Треньор Уитсток я хвана за яката и я дръпна назад. Кошницата политна нагоре и бутилките се разлетяха във всички посоки; няколко се търкулнаха към Джаред, Мери и Моли.

— Не! — извика тя. — Не, моля ви! Можем да си ги поделим. Можем да…

— Отмъкна всичко, което беше останало — озъби й се треньор Уитсток. — И наричаш това поделяне? Тези ми трябват за жена ми.

Треньорът и дамата с роклята започнаха да лазят по пода след бутилките. Той я блъсна в един от рафтовете и отгоре й изпопадаха картонени опаковки от аспирин.

— Грубиян! — извика тя. — Едър гаден грубиян!

Без изобщо да се замисля, Джаред пристъпи напред, сложи крак върху оплешивяващата глава на треньора Уитсток и натисна. Уитсток се просна по очи. Джаред отстъпи. Дамата започна да пълни отново кошницата си. Треньорът приклекна за момент зад нея в поза за нисък старт, очите му се стрелкаха насам-натам. Грайферите на маратонката на Джаред се бяха отпечатали върху темето му. После той се хвърли напред и грабна наполовина пълната кошница с пъргавостта на крадяща портокал маймуна. Спринтира покрай Джаред (като му хвърли мръснишки поглед, който казваше „ще запомня мутрата ти, приятел“), блъсна го с рамо и го събори заедно с Моли на гърба му. Двамата паднаха и Моли изплака.

Мери се втурна към тях. Джаред тръсна глава.

— Добре сме. Провери дали тя е добре. — И кимна към възрастната дама, която събираше малкото бутилки, пропуснати от треньор Уитсток.

Мери клекна до жената.

— Госпожо, добре ли сте?

— Мисля, че да — отвърна тя. — Само малко натъртена. Защо той… Каза, че има жена… и дъщеря може би… но аз също имам дъщеря.

Чантата й беше отлетяла в средата на пътеката. Хората, които се бореха за малкото останали бутилки, не й обръщаха внимание. Джаред й я подаде и тя прибра бутилките в нея и заяви:

— Друг път ще ги платя. — И докато Мери й помагаше да се изправи, добави: — Благодаря ви. Пазарувам тук всеки ден, някои от тези хора са ми съседи, но тази вечер сякаш не познавам никой от тях.

И се отдалечи с накуцване, притиснала чантата към гърдите си.

— Искам при баба! — изплака Моли.

— Иди да вземеш материала — каза Мери на Джаред. — Тя се казва Норма и е със ситно накъдрена руса коса. Аз ще отведа Моли до колата.

— Знам. Госпожа Рансъм ми каза — отвърна Джаред. — Внимавай.

Тя тръгна, хванала Моли за ръка, но после се върна.

— Ако не иска да ти продаде, кажи й, че те праща Ерик Блас. Това може и да помогне.

Явно забеляза болката в очите му, защото едва забележимо трепна, преди да тръгне почти на бегом към предната част на магазина, приведена над уплашеното момиченце.

Един мъж стоеше в средата на дългата секция за местна продукция и пушеше цигара. Беше с бели панталони и бяла рубашка с надпис МЕНИДЖЪР НА ПРОИЗВОДСТВОТО, бродиран с червен конец над сърцето му. Изражението, с което наблюдаваше пандемониума в магазина, беше почти безметежно.

Видя приближаващия Джаред, кимна му и заговори, сякаш продължаваше разговор, започнат по-рано:

— Тази лудница ще се успокои, след като всички жени заспят. Те са причината за повечето неприятности, да знаеш. Пред теб е човек, който разбира от тези неща. Три пъти съм губил в брачните войни. При това съм не само губещ. А направо разгромяван, всеки път. Все едно бракът е битката при Виксбърг, а аз съм Конфедерацията.

— Търся…

— Норма най-вероятно — довърши мениджърът на производството.

— Тя тук ли е?

— Не. Тръгна си преди час, след като продаде последната си стока. С изключение на материала, който е запазила за себе си, предполагам. Но пък имаме пресни боровинки. Добавяш ги към овесената каша и веднага те разсънват.

— Благодаря, но друг път — рече Джаред.

— Има си и добра страна — каза мениджърът на производството. — Скоро ще престана да плащам издръжка. Югът се надига отново. Избивани сме, но не и заличени.

— Какво?

— Само избивани, но не и заличени. „Ще ви донеса парче от фрака на Линкълн, полковник“. Фокнър. Днес вече нищо ли не учите в училище?

Джаред тръгна към предната част на магазина, като избягваше блъсканицата при касите. Няколко каси не работеха и хора бързаха да минат през тях с натоварени кошници.

Отвън на автобусната спирка седеше мъж с карирана риза и кошница в скута. Кошницата беше пълна с кутии кафе „Максуел Хаус“. Мъжът погледна Джаред и каза:

— Жена ми дреме, но съм сигурен, че скоро ще се събуди.

— Пожелавам ви го — каза Джаред и се затича.

Мери седеше на предната седалка с Моли в скута. Докато Джаред сядаше зад волана, тя разтресе детето и заговори по-високо от необходимото:

— Ето го, ето го, нашия приятел Джаред!

— Здрасти, Джаред — уморено каза Моли.

— Беше съвсем оклюмала — каза Мери със същия прекалено висок, прекалено весел глас. — Но сега е будна. Напъъълно будна! И двете сме будни и бодри, нали, Молс? Защо не ни разкажеш пак за Олив?

Момиченцето слезе от скута на Мери и се премести отзад.

— Не искам.

— Взе ли го? — Сега гласът на Мери бе тих. Тих и напрегнат. — Взе ли…

Джаред запали колата.

— Няма я. Много хора са ни изпреварили. Нямаш късмет. Госпожа Рансъм също.

Излезе бързо от паркинга на „Шопуел“, като с лекота заобикаляше колите, които се опитваха да му се изпречат на пътя. Беше твърде разстроен, за да се безпокои за шофирането си, и поради това се справяше по-добре, отколкото преди.

— При баба ли отиваме? Искам при баба.

— Веднага щом оставя Мери — каза Джаред. — Тя трябва да се обади на най-добрия си приятел Ерик, да види дали той се държи. — За момент се почувства добре, че си го е върнал, че може да разтовари страха, който го беше обзел. Но само за момент. Постъпката му беше глупава детинщина, знаеше го. Мразеше се заради нея, но не успя да се сдържи.

— В какъв смисъл „да се държи“? — попита Мери, но никой не й отговори.

Когато стигнаха къщата на Пак, вече се здрачаваше. Джаред влезе в алеята и спря датсуна на г-жа Рансъм.

Мери го погледна настоятелно в сгъстяващия се сумрак на първата нощ на Аврора.

Мора Дънбартън — някога в центъра на новините, днес напълно забравена — седеше на долното легло на килия Б-11, която делеше с Кейли Роулингс през последните четири години, Вратата на килията беше отворена. В Крило Б всички килии бяха отворени и Мора не вярваше, че тази вечер те ще бъдат затворени и заключени от Будката. Не, не и тази вечер. Малкият телевизор на стената работеше и предаваше „Нюз Америка“, но Мора беше изключила звука. Тя знаеше какво става — вече дори най-тъпата обитателка на Дулинг знаеше. БЕЗРЕДИЦИ В СТРАНАТА И ПО СВЕТА — съобщаваше надписът, който пълзеше в долната част на екрана. Следваше списък на градове. Повечето бяха американски, защото те е грижа първо за твоето, преди да обърнеш внимание на по-далечните места, но Мора бе видяла също Калкута, Сидни, Москва, Кейптаун, Мексико Сити, Бомбай и Лондон, преди да престане да ги следи.

Беше смешно, като се замислиш — защо се бунтуваха всички онези мъже? Какво си мислеха, че ще постигнат? Мора се запита дали щеше да има бунтове, ако другата половина от човечеството беше заспала. Струваше й се малко вероятно.

Главата на Кели, обвита в бяла каска, която се издуваше и спадаше с дишането й, лежеше в скута й. Мора държеше едната й облечена в бяла ръкавица ръка, но не се опитваше да маха белите нишки. По затворническия интерком бяха обявили, че това може да е опасно; същото предупреждение беше повторено неведнъж по новините. Макар че нишките бяха лепкави и много плътни, Мора можеше да почувства пръстите на Кейли под тях, подобно на моливи в найлонова обвивка. Двете с Кейли бяха любовници почти от времето, когато много по-младата Кейли се настани в Б-11, за да излежи присъда за използване на оръжие. Като се изключеше възрастовата разлика, двете си пасваха. Малко напереното чувство за хумор на Кейли се съчетаваше добре с цинизма на Мора. Кей беше добродушна и запълваше тъмните бездни, изровени в характера на Мора от нещата, които беше видяла и направила. Беше отлична танцьорка, целуваше се фантастично и макар че напоследък не се любеха често, когато го правеха, сексът още беше добър. Докато лежаха заедно с преплетени крака, за известно време затворът изчезваше, както и объркващият свят отвън. Оставаха само те двете.

Кейли също така пееше чудесно — три поредни години беше спечелила конкурса за таланти на затвора. Миналия октомври всички бяха просълзени, когато завърши песента си — акапела — „Когато видях лицето ти за първи път“. Мора предполагаше, че сега всичко това е приключило. Хората говореха в съня си; едва ли някой пееше. А дори Кейли да запееше, песента й щеше да е много приглушена. Ами ако бялата гадост беше и в гърлото й? И в белия дроб? Вероятно беше, макар че в такъв случай беше загадка как продължава да диша.

Мора раздвижи първо едното, после другото си коляно — напред и назад, нагоре и надолу, като я люлееше нежно.

— Защо трябваше да заспиваш, скъпа? Защо не почака?

После дойдоха Дженет и Ейнджъл: бутаха количка с две големи кани кафе и още две със сок. Мора ги надуши преди да ги види, защото напитката беше адски горчива. Съпровождаше ги надзирател Ранд Куигли. Мора се запита колко ли надзиратели жени са останали. Едва ли бяха много. И малко щяха да се появят за следващата смяна. Може би нито една.

— Кафе, Мора? — предложи Ейнджъл. — Направо ще те изстреля в космоса.

— Не — отвърна Мора. Коленете й продължаваха да се повдигат и спускат. Нагоре, надолу. Нани-на, Кейли, нани-на.

— Сигурна ли си? Ще те задържи будна. Да пукна, ако лъжа.

— Не — повтори Мора. — Изчезвайте.

Тонът й не се хареса на Куигли.

— Внимавай с приказките, затворник.

— Или какво? Ще ме цапнеш по главата с палката и ще ме приспиш ли? Давай. Сигурно само така ще успея да заспя.

Куигли не отговори. Изглеждаше изтерзан. Мора не разбираше защо трябва да е в това състояние. Нищо от ставащото не го засягаше. Никой мъж не биваше да мъкне този кръст.

— Страдаш от безсъние, нали? — попита Ейнджъл.

— Да — отвърна Мора. — Също като теб.

— Щастливките ние — каза Ейнджъл.

Грешка, помисли си Мора. Нещастните ние.

— Това Кейли ли е? — попита Дженет.

— Не — отвърна Мора. — Шибаната Упи Голдбърг. В бял саван.

— Съжалявам — каза Дженет и наистина съжаляваше, и това нарани сърцето на Мора по начина, от който се пазеше. Нямаше да плаче пред надзирател Куигли или младите. Нямаше.

— Казах: изчезвайте.

Когато те изчезнаха с проклетата си количка, Мора се наведе над спящата си приятелка — ако това можеше да се нарече сън. На Мора й приличаше повече на някаква магия от приказка.

Любовта беше дошла късно при нея и тя знаеше, че е истинско чудо, че изобщо е дошла. Подобно на роза, разцъфнала в кратер от бомба. Всички поздравителни картички и песни твърдяха, че би трябвало да е благодарна за времето, което са прекарали заедно. Но когато погледнеше към гротесковата мембрана, покриваща сладкото лице на Кейли, Мора откриваше, че нейният кладенец на благодарност, който открай време си бе плитък, е напълно пресъхнал.

Но не й очите й. След като момичетата и надзирател Куигли се махнаха (като оставиха след себе си само вонята от странния си бъркоч), тя пусна сълзите на воля. Те закапаха по бялото нещо около главата на Кейли, а то жадно погълна влагата.

Ако тя е някъде наблизо и ако успея да заспя, може би бих могла да я настигна, помисли си Мора. Тогава отново ще сме заедно.

Но не. Заради безсънието. Живееше с него от нощта, в която методично беше изклала цялото си семейство, завършвайки със Слъгър, старата им немска овчарка. Потупваше го, успокояваше го, даде му да близне ръката й, след което му преряза гърлото. Смяташе се за късметлийка, ако я споходеха два часа безсъзнание през нощта. Много пъти изобщо не мигваше… а нощите в Дулинг можеха да бъдат много дълги. Но Дулинг беше просто място. Безсънието бе истинският й затвор през годините. Безсънието нямаше граници и никога не я слагаше в добрия списък.

Ще съм будна и след като повечето от тях са заспали, помисли си тя. И надзиратели, и затворници. Аз ще трябва да въртя това място. Разбира се, ако приемем, че искам да остана. А и защо да ходя другаде? Тя може да се събуди. Моята Кейли. При подобни неща всичко е възможно. Нали?

Мора не можеше да пее като Кейли — нямаше нито слух, нито глас, — но имаше една песен, която Кейли харесваше, и сега Мора й я запя, докато нежно повдигаше и спускаше колене, сякаш натискаше педали на невидим орган. Съпругът й слушаше песента непрекъснато и Мора беше научила текста едва ли не чрез осмоза. Кей я беше чула веднъж как си я пее под нос и бе поискала Мора да я научи. „Ау, това е неприлично!“ — възкликна после. Песента беше от плоча на някаква смахната ирландска група. Ето откога Мора беше в затвора — мъжът й имаше огромна колекция грамофонни плочи. Но сега той нямаше значение. Г-н Дънбартън беше приспан завинаги сутринта на 7 януари 1984 г. Тя уби първо него: заби ножа в гърдите му, а той се бе надигнал и очите му бяха попитали: Защо?

Защото, затова. И тя щеше да убие него и всеки друг отново и отново, щеше да го направи дори и сега, ако това щеше да й върне Кейли.

— Чуй, Кей. Чуй:

Ричланд Лейн завиваше леко наляво, преди да свърши при малкия парк. Първото, което видя Лайла след излизането от завоя, бяха преобърнатите на улицата кофи за боклук. Второто — групичка викащи съседи пред къщата на Елуей.

Тийнейджърка по анцуг се втурна към колата й. На мигащите светлини лицето й беше насечена картина на ужаса. Лайла наби спирачки и отвори вратата, като в същото време разкопчаваше кобура си.

— Елате бързо! — изкрещя момичето! — Тя го убива!

Лайла се затича към къщата, като срита една кофа настрани и си проби път между двама мъже. Единият от тях вдигна окървавена ръка.

— Опитах се да я спра и тая кучка ме ухапа. Побесняла е.

Лайла спря в края на алеята. Държеше пистолета до дясното си бедро и се опитваше да схване какво вижда — жена, клекнала на асфалта като жаба. Изглеждаше увита в нощница от муселин, която беше едновременно прилепнала по тялото и парцалива, с безброй скъсани конци. От двете страни на алеята имаше декоративни тухли, боядисани в червено, бяло и синьо. Жената държеше две тухли и удряше с тях — с всичка сила — тялото на мъж с подгизнала от кръв униформа на шерифското управление на Дулинг. Лайла си помисли, че това трябва да е Роджър, макар че щеше да се наложи да вземат отпечатъци от пръстите или ДНК проба, за да са сигурни — като се изключеше остатъкът от широката брадичка, лицето му беше изчезнало, смачкано като настъпена презряла ябълка. Кръвта течеше по алеята на поточета и проблясваше в синьо всеки път, когато светлините на колата примигваха.

Клекналата над Роджър жена ръмжеше. Зачервеното й лице — лицето на Джесика Елуей — се виждаше: беше само отчасти скрито от разкъсаните паяжини, които съпругът й явно беше направил фаталната грешка да махне. Ръцете, държащи тухлите, сякаш бяха облечени в кървавочервени ръкавици.

„Това не е Джесика Елуей — помисли си Лайла. — Не може да е тя“.

— Спри! — извика Лайла. — Спри веднага!

И като по чудо жената се подчини. Вдигна глава; кръвясалите й очи бяха толкова широко отворени, че сякаш заемаха половината й лице. Тя се изправи, хванала в ръце тухлите, от които капеше кръв. Една червена, една синя. Бог да благослови Америка. Лайла видя, че два зъба на Роджър стърчат от пашкула, висящ от брадичката й.

— Внимавайте, шерифе — каза един от мъжете. — Определено ми прилича на бясна.

— Пусни ги! — Лайла вдигна глока. Никога не се беше чувствала по-уморена, но ръката й не трепваше. — Пусни тухлите!

Джесика пусна едната и като че ли се замисли. После вдигна другата тухла и се втурна — но не към Лайла, а към един от мъжете, който се беше приближил, за да вижда по-добре. И да снима, колкото и невероятно да изглеждаше. Мъжът беше насочил мобилния си телефон към Джесика. Докато тя се приближаваше към него, той изквича, подви опашка и побягна с приведена глава и свити рамене, като блъсна момичето с анцуга на земята.

— Пусни пусни пусни!

Подобието на Джесика не й обърна внимание. Прескочи момичето с анцуга и вдигна тухлата. Зад Лайла нямаше никого, всички съседи се бяха пръснали. Тя стреля два пъти и главата на Джесика Елуей се пръсна. Парчета кости с руси кичури полетяха назад.

— Боже мой. Боже мой. Боже мой — повтаряше падналото момиче.

Лайла му помогна да стане.

— Прибирай се у дома, скъпа. — И когато момичето зяпна Джесика Елуей, повиши глас: — Всички, прибирайте се! Вкъщи! Веднага!

Онзи с мобилния телефон се беше приближил пак и търсеше добър ъгъл, от който да заснеме цялата касапница. Оказа се, че не е мъж. Чертите под светлорусата коса бяха меки, като на тийнейджър. Лайла го разпозна от местния вестник — хлапе от гимназията, не му помнеше името, май някаква спортна звезда. Лайла го посочи с треперещ пръст.

— Снимаш ли я с това нещо, ще ти го навра в шибаното гърло.

— Хлапето — Кърт Маклауд, приятелят на Ерик Блас — я погледна и смръщи вежди.

— Не живеем ли в свободна страна?

— Не и тази нощ — каза Лайла. И изкрещя, шокирайки колкото скупчилите се съседи, толкова и самата себе си: — Махайте се! Чупката! Изчезвайте!

Кърт и останалите си тръгнаха, като се озъртаха през рамо, сякаш се страхуваха да не ги погне. Сигурно им изглеждаше луда като жената, която беше застреляла току-що.

— Знаех си, че не бива да слагат жена за шериф! — извика през рамо един мъж.

Лайла потисна желанието си да му покаже среден пръст и отиде при колата си. Пред очите й беше паднал кичур коса и тя го махна с паническо движение — помисли си, че онази гадост се опитва да поникне от кожата й. Облегна се на вратата, пое няколко дълбоки глътки въздух и натисна копчето на микрофона.

— Лини?

— Да, шефе?

— Всички ли идват?

Пауза.

— Ами, имам петима — каза накрая Лини. — Двамата Уитсток, Елмор, Върн и Дан Трийт. Рийд също ще дойде, но по-късно. Жена му… заспала. Предполагам, че съседът ще трябва да се грижи за Гари, горкото дете…

Лайла направи сметката и получи осем души — доста малко, ако искаш да спреш анархия. Никоя от жените заместник-шерифи на Дулинг не беше отговорила на обажданията на Лини. Лайла се запита как ли се справят в затвора. Затвори очи, започна да се унася и се насили да ги отвори отново.

Лини говореше за безбройните спешни обаждания. Имаше над десет мъже като Рийд Бъроуз, които изведнъж се бяха оказали единствени пазители на малките си синове.

— Някои от тези идиоти искаха да им обяснявам как да нахранят собствените си деца! Един идиот ме попита дали Федералната агенция за спешни случаи е създала център за грижи за децата, защото имал билети за…

— Някои от тях дойдоха ли в участъка?

— Кои? От ФАСС ли?

— Не, Лини. Някой от заместник-шерифите. — Без Тери. Само не и Тери. Лайла не искаше Тери да вижда какво е останало от човека, с когото най-често беше партньор през последните пет години.

— Още не. Единственият тук е онзи старец от „Осинови магистрала“, доброволецът към пожарната. Питаше дали може да помогне с нещо. Сега е отвън, пуши си лулата.

На изтощения й и шокиран мозък му потрябваха няколко секунди, за да смели това. Уили Бърк, който знаеше за приказните кърпички и караше онзи раздрънкан форд пикап.

— Искам го.

— Него ли? Сериозно?

— Да. Намирам се на Ричланд Лейн 65.

— Това не е ли…

— Да. Положението е лошо, Лини. Много лошо. Джесика уби Роджър. Явно е срязал покривалото на лицето й. Настигнала го отвън и… а после погна с тухла едно хлапе, някакъв задник, който се опитваше да направи шибана снимка. Не беше с ума си. — Какъв ум, помисли си Лайла. — Предупредих я да спре и когато тя не го направи, я застрелях. Мъртва е. Нямах избор.

— Роджър е мъртъв? — Никакъв коментар за това, че жена му е мъртва. Лайла не беше изненадана. Лини винаги беше харесвала Роджър.

— Прати Уили при мен. Кажи му, че ще транспортираме две тела до моргата. Да вземе брезент. Задръж заместник-шерифите в участъка. Ще дойда веднага щом мога. Край.

Наведе глава и понечи да заплаче. Сълзи обаче нямаше. Тя се запита дали човек може да е прекалено уморен, за да плаче. Изглеждаше й възможно. Днес всичко изглеждаше възможно.

Телефонът й в малкия калъф на колана й иззвъня. Беше Клинт.

— Здрасти, Клинт — отговори тя. — Времето наистина не е най-подходящото за разговори.

— Добре ли си? — попита той. — Изобщо не ми звучиш добре.

Лайла не беше сигурна откъде да започне. От Роджър и Джесика Елуей, които лежаха мъртви в двора? От халюцинацията, която беше получила при далекопроводите в гората зад останките от бараката на Труман Мейуедър? От Шийла Норкрос? От Шанън Паркс? От деня, в който Клинт най-ненадейно беше прекратил частната си практика? От брачните им клетви?

— Не заспиваш, нали? Лайла?

— Не, не заспивам.

— Джанис е… извън строя. Дълга история. Хикс е изчезнал. И се оказа, че аз съм шефът тук.

Лайла отвърна, че съжалява. Ситуацията бе трудна, в това нямаше съмнение. Но може би щеше да изглежда по-добре, след като поспи. Съпругът й можеше да го направи — да заспи и после отново да се събуди.

Той каза, че ще се прибере да провери сина им. Джаред му казал, че си е ударил коляното и че не било нищо сериозно, но Клинт искаше да се увери лично. Да се срещнат там?

— Ще опитам. — Но Лайла не знаеше кога ще успее да се измъкне. Знаеше само, че се очертава поредната дълга нощ.

— Чу ли? — Една жена беше намерила Кейли Роулинг в тъмното. Лъхаше на алкохол и имаше мека ръка. Каза, че името й било Магда. — Някой пее, нали?

— Да. — Мора пееше. Гласът й не ставаше за нищо; чувството й за мелодия можеше да докара морска болест на всеки.

Но точно сега за Кейли гласът бе несравнимо сладък, докато произнасяше тъпите стари думи на мръсната стара песен.

След като остави бърлогата на Старата Еси, лисугерът затича на зигзаг през гората. Спря да си почине под някакъв обрасъл навес. Сънува, че майка му е донесла плъх, но той беше гнил и отровен и лисугерът разбра, че майка му е болна. Очите й бяха червени, устата й беше изкривена на една страна, а езикът й бе изплезен до земята. Тогава си спомни, че тя си е отишла, че майка му я няма от много време. Беше я видял как лежи във високата трева, а на следващия ден все още лежеше на същото място, но вече не беше майка му.

— Отровата в стените — каза мъртвият плъх в устата на мъртвата му майка. — Тя казва, че пръстта е направена от телата ни. Вярвам й. О, болката не спира. Дори смъртта боли.

Облак нощни пеперуди се спусна върху мъртвата майка на лисугера и мъртвия плъх.

— Не спирай, дете — каза лисицата майка. Имаш работа.

Лисугерът трепна насън и усети рязка болка, когато рамото му се удари в ръба на нещо стърчащо — парче стъкло или треска. Беше ранна вечер.

Отнякъде наблизо се разнесе гръмовен трясък — метал и дърво, съскане на пара, бучене на огън. Лисугерът изскочи изпод навеса и се втурна към пътя. Отвъд него се издигаха по-големите дървета и той се надяваше, че там ще е по-безопасно.

Край пътя една кола се беше блъснала в дърво. Горяща жена измъкваше мъж от предната седалка на колата. Мъжът пищеше. Звукът, издаван от горящата жена, беше кучешки.

Лисугерът разбра значението му: Ще те убия, ще те убия, ще те убия. Около тялото й трептяха горящи паяжини.

Това беше момент за вземане на решение. Сред първите заповеди в личния му списък беше НЕ ПРЕСИЧАЙ ПЪТЯ ДЕНЕМ. През деня имаше повече коли, а колите не можеха да бъдат изплашени или пропъдени, още по-малко победени. Докато летяха по пътя, те издаваха и звук, и ако се заслушаш (една лисица винаги трябва да се ослушва), звукът беше думи, а думите бяха искам да те убия, искам да те убия, искам да те убия. Топлите кървящи останки на животни, които не се бяха вслушали в тези думи, бяха осигурили на лисугера доста отлични закуски.

От друга страна, ако иска да оцелее, една лисица трябва да подхожда гъвкаво към опасността. Трябва да балансира заплахата на колата, която иска да те убие, с обгърнатата в огън жена, която заявява, че ще те убие.

Лисугерът се втурна напред. Докато минаваше покрай горящата жена, жегата от нея достигна до козината и порязаното на гърба му. Жената беше започнала да блъска главата на мъжа в платното и гневният й рев се беше засилил, но заглъхна, когато лисугерът изтича надолу по банкета от другата страна на пътя.

Забави крачка в голямата гора. От порязаното задният десен крак го болеше. Беше нощ. Миналогодишните листа шумоляха под лапите му. Лисугерът спря да пие вода от един поток. Във водата проблясваше масло, но той бе жаден и се налагаше да се задоволи с това, с което разполага. На един пън до потока бе кацнал сокол и кълвеше корема на катерица.

— Ще ми дадеш ли малко? — извика му лисугерът. — Мога да ти стана приятел.

— Лисиците нямат приятели — отвърна соколът.

Вярно беше, но лисугерът никога нямаше да го признае.

— Кой лъжец ти го е казал?

— Тече ти кръв — каза соколът.

Лисугерът не хареса закачливия му тон. Реши, че е по-мъдро да смени темата.

— Какво става? Нещо се е променило. Какво е станало със света?

— Нататък има дърво. Ново дърво. Дърво майка. Появи се по изгрев. Много красиво. Много високо. Опитах се да полетя до върха му, но макар да виждах короната, тя бе недостъпна за крилете ми. — Яркочервено черво се откъсна от тялото на катерицата и соколът го погълна.

После наклони глава настрани. Миг по-късно миризмата стигна до ноздрите на лисугера — пушек. Сезонът бе сух. Ако горящата жена беше пресякла пътя, няколко крачки в храсталаците щяха да са достатъчни, за да подпали всичко.

Трябваше да продължи да бяга. Дишаше тежко. Беше уплашен и ранен — но все още бе с всичкия си.

— Очите ти ще станат чудесно угощение за някой късметлия — каза соколът и отлетя, понесъл безжизнената катерица в ноктите си.

Както можеше да се очаква, книжен клуб „Първи четвъртък“ беше започнал да се отклонява от текста за този месец, който между другото беше „Изкупление“ от Иън Макюън. Романът разказваше историята на двама влюбени, разделени едва ли не преди да започне връзката им от лъжливото обвинение на едно момиче с неестествено богато въображение на име Брайъни.

Дороти Харпър, доайен на групата със своите седемдесет и девет години, каза, че не можела да прости на Брайъни за деянието й.

— Малката никаквица съсипа живота им. На кого му пука, че съжалявала?

— Казват, че мозъкът се развивал напълно на много по-зряла възраст — каза Гейл Колинс. — Брайъни е била само на дванайсет или тринайсет, когато е казала лъжата. Не можеш да я виниш. — Гейл вдигна с две ръце чашата си бяло вино. Седеше на масата в нишата до кухненския плот.

Бланш Макинтайър, вярната (поне в повечето случаи) помощница на комендант Коутс, се беше запознала с Гейл на курсовете за секретарки преди трийсет години. Маргарет О’Донъл, четвъртата от клуба, беше сестра на Гейл и единствената позната жена на Бланш, която имаше портфейл акции.

— Кой го казва? — попита Дороти. — Онова за мозъка?

— Учените — отвърна Гейл.

— Тюх! — Дороти размаха ръка, сякаш пъдеше неприятна миризма. (Дороти беше единствената позната жена на Бланш, която продължаваше да казва неща като тюх.)

— Вярно е. — Бланш беше чувала д-р Норкрос в затвора да казва почти същото: че човешкият мозък се развива напълно едва след като човек навърши двайсет. Но нима това наистина беше толкова изненадващо? Ако някога си срещал тийнейджър (или ако си бил), това не би ли трябвало да е аксиома за теб? Тийнейджърите си нямаха никаква представа какви ги вършат, особено момчетата. А едно момиче на дванайсет? Забрави.

Дороти седеше в креслото до предния прозорец. Намираха се в нейното жилище, спретнат апартамент на втория етаж на улица „Малой“ с меки тъмносиви килими и свежи бежови стени. От прозореца се откриваше гледка към гората. Единственият знак за бурните събития по света беше един пожар (подобен на горяща кибритена клечка от това разстояние) на запад, към Болс Хил и Шосе 17.

— Ужасно жестоко е. Не ми пука колко малък е бил мозъкът й.

Бланш и Маргарет седяха на канапето. На масичката имаше отворена бутилка шабли и все още неотворено пино, поднос курабийки, изпечени от Дороти, както и трите шишенца хапчета, донесени от Маргарет.

— На мен много ми хареса — каза Маргарет. — Цялата книга. Мисля, че всички подробности около работата на медицинските сестри през войната са изумителни. И всичко за голямата битка, за Франция и слизането на брега! Истинска тръпка! Епична тръпка, бих казала! И романтиката! Има доста пикантни неща. — Тя поклати глава и се разсмя.

Бланш се обърна да я погледне. Беше раздразнена въпреки факта, че Маргарет споделяше впечатленията й от „Изкупление“. Маргарет беше работила за железниците, докато не й предложиха тлъста сума, за да се пенсионира преждевременно — някои хора просто си бяха родени късметлии. Маргарет О’Донъл се кискаше ужасно, особено за жена, прехвърлила седемдесетте и любителка на глупави керамични животинчета — десетки такива се тълпяха по первазите й. Последният й избор на книга беше онзи роман на Хемингуей за идиота, който отказваше да пусне рибата. Книгата беше вбесила Бланш, защото все пак ставаше дума за проклета риба! Маргарет беше решила, че и тази книга е романтична. Как можеше жена като нея да е превърнала парите за пенсиониране в акции? Това бе истинска мистерия.

— Стига, Мидж — каза Бланш. — Големи жени сме. Да не оглупяваме заради някакъв секс.

— Не е това. Просто книгата е грандиозна. Късметлийки сме, че ще си идем с нея. — Маргарет потърка чело и погледна Бланш над роговите рамки на очилата си. — Би било ужасно да умреш с лоша книга, нали?

— Предполагам — отвърна Бланш, — но кой твърди, че нещото, което се случва, е смърт? Кой казва, че ще умрем?

Срещата беше насрочена за тази вечер много преди появата на Аврора — никога не пропускаха първия четвъртък на месеца — и през по-голямата част от деня четирите стари приятелки си бяха разменяли есемеси като тийнейджърки, обсъждайки дали да не отменят сбирката поради настъпилите обстоятелства. Никоя не искаше да го прави. Първият четвъртък си беше първи четвъртък. Дороти беше написала, че ако това ще е последната й нощ, би предпочела да си замае главата с приятелките си. Гейл и Маргарет бяха на същото мнение, Бланш също, макар че се чувстваше малко гузна, че зарязва комендант Коутс. Но пък имаше правото да го направи, беше останала на работа много извънредни часове, за които щатът нямаше да я компенсира. Пък и Бланш искаше да обсъдят книгата. Подобно на Дороти, тя беше останала изумена от злината на малката Брайъни, както и от начина, по който злото дете бе съзряло в една напълно различна жена.

После, след като се настаниха в дневната на Дороти, Маргарет беше извадила шишенцата лоразенам. Бяха на две години. Когато съпругът й починал, докзорът й ги дал, „за да ти помогнат да се справиш, Мидж“. Маргарет не беше изпила нито едно хапче; макар да тъгуваше за съпруга си, нервите й бяха в отлично състояние, може би дори по-добре, тъй като след смъртта му вече не й се налагаше да се тревожи, че може да се убие, докато чисти снега от алеята през зимата или докато се катери по стълбата, за да среже клоните, които се приближаваха прекалено много до електрическите кабели. Но тъй като здравната й застраховка покриваше цената на лекарствата, тя ги беше взела. Човек никога не знае какво може да му потрябва — това беше мотото й. Или кога. И сега изглеждаше, че „кога“ е настъпило.

— Помислих си, че е по-добре да го направим заедно — каза Маргарет. — Така не е толкова страшно.

Останалите три се бяха съгласили, че идеята е добра. Дороти Харпър също беше вдовица. Съпругът на Гейл беше в дом за възрастни хора и напоследък не разпознаваше и собствените си деца. И като стана дума за децата на момичетата от клуба, те бяха вече на средна възраст, живееха на места далеч от Апалачите и не си падаха по идеите за събиране в последния момент. Бланш, единствената все още работеща в групата, никога не се беше омъжвала и нямаше деца; може би така беше по-добре, като се имаше предвид накъде вървяха нещата.

Въпросът, който зададе Бланш, сложи край на смеха.

— Може да се събудим като пеперуди — каза Гейл. — Пашкулите, които видях по новините, ми напомнят малко на пашкулите на гъсениците.

— Паяците също омотават мухите в паяжините си. Мисля, че пашкулите са по-скоро от този тип, а не на пеперуди — каза Маргарет.

— Аз не разчитам на нищо. — През последните няколко минути пълната чаша на Бланш бе станала празна.

— Аз пък се надявам да видя ангел — каза Дороти.

Останалите три я погледнаха. Тя като че ли не се шегуваше. Набръчканата й брадичка и уста сякаш се свиха в юмруче.

— Бях добра, нали разбирате — добави тя. — Опитвах се да бъда мила. Добра съпруга. Добра майка. Пенсионирах се доброволно. Че защо, в понеделник ходих чак до Кофлин за събранието на комисията.

— Знаем — каза Маргарет и протегна ръка към Дороти, която беше самата дефиниция на добра стара душа. Гейл повтори това, Бланш също.

Шишенцата с хапчета обиколиха компанията и всяка взе по две. След този акт на причастие четирите приятелки седнаха и се спогледаха.

— И сега какво ще правим? — попита Гейл. — Просто ще чакаме ли?

— Ще плачем — каза Маргарет и се разкиска, докато престорено търкаше очи. — Ще плачем, ще плачем, ще плачем!

— Я ми подайте курабийките — каза Дороти. — Спирам диетата си.

— Аз пък искам да се върнем към книгата — каза Бланш. — Искам да поговорим за това как се променя Брайъни. Тя е като пеперуда. Помислих си, че това е чудесно. Напомни ми за някои от жените в затвора.

Гейл беше взела пиното от масата. Махна станиола и взе тирбушона.

Докато тя наливаше на всички, Бланш продължи:

— Знаете ли, има много рецидиви — нарушаване на условията за предсрочно освобождаване, връщане към старите навици и тъй нататък, но някои от тях наистина се променят. Някои започват чисто нов живот. Също като Брайъни. Не е ли чудесно?

— Да — каза Гейл и вдигна чашата си. — За идващия нов живот.

Франк и Илейн спряха на прага на спалнята на Нана. Минаваше девет. Бяха я положили на леглото, без да я завиват. На стената имаше плакат на някаква маршируваща група в униформи и дъска, на която Нана бе закрепила най-добрите си рисунки на манга герои. От тавана висяха вятърни камбанки от разноцветни тръби и стъклени мъниста. Илейн настояваше всичко да бъде подредено, така че по пода нямаше дрехи и играчки. Завесите бяха спуснати. Израстъкът около главата на Нана беше голям и объл. Онези около ръцете й бяха еднакви, само че по-малки. Ръкавици без палци.

Макар че и двамата не бяха казали нито дума, след като останаха да стоят мълчаливо повече от минута, Франк осъзна, че и двамата се страхуват да изгасят светлината.

— Да се върнем след малко и да я проверим. — По навик Франк го каза шепнешком, както бе правил неведнъж, когато се опитваха да не събудят Нана.

Илейн кимна. Двамата едновременно отстъпиха от отворената врата и слязоха в кухнята.

Илейн седна на масата, а Франк почна да прави кафе: наля вода в каната и сложи кафе във филтъра. Беше го правил хиляди пъти, макар и никога в толкова късен час. Привичността на действията му го успокояваше.

Илейн мислеше в същата посока.

— Като навремето, нали? Болно дете горе, а ние двамата тук и се чудим дали правим каквото трябва.

Франк натисна копчето. Илейн беше положила глава на масата, между ръцете си.

— По-добре вдигни глава — нежно й каза той и седна срещу нея.

Тя кимна и се изправи. Кичурите й бяха полепнали по челото и имаше онова питащо изражение на човек, когото са ударили по главата. Франк не мислеше, че самият той изглежда по-добре.

— Както и да е, разбирам какво имаш предвид — каза той. — Помня. Все се питахме как изобщо сме успели да се залъжем, че сме в състояние да се грижим за друго човешко същество.

Думите му извикаха усмивка на лицето й. Каквото и да им се случваше сега, те бяха преживели заедно едно новородено — а това не беше малко постижение.

Кафеварката изпиука. За момент изглеждаше тихо, но Франк внезапно долови шума отвън. Някой викаше. Виеха сирени, свиреше клаксон. Той инстинктивно надигна глава към стълбите, към Нана.

Не чу нищо, естествено — тя вече не беше бебе и това не бяха старите дни, настоящето нямаше нищо общо с тях. Сега Нана спеше толкова дълбоко, че никаква врява не можеше да я събуди, да я накара да отвори очи под пластовете бели нишки.

Илейн също гледаше към стълбите.

— Какво е това, Франк?

— Не знам. — Той извърна очи. — Не биваше да напускаме болницата. — С намек, че Илейн ги беше накарала. Не беше сигурен, че го вярва, но тя трябваше да сподели вината, а той — да хвърли малко камъни от своя двор в нейния. Намрази се, че знае какво точно прави. Но не можеше да се спре. — Трябваше да останем. Нана има нужда от лекар.

— Всички имат, Франк. Скоро и аз ще имам нужда от лекар. — Тя си наля кафе. После сякаш цяла вечност разбъркваше млякото и подсладителя. Франк си помисли, че тази част от дискусията е приключила, но тя каза: — Трябва да си благодарен, че настоях да се махнем.

— Какво?

— Така и не направи онова, което можеше да направиш, ако бяхме останали.

— Какви ги говориш?

Но той знаеше, естествено. Всеки брак си има свой собствен език, свои кодови думи, основаващи се на общия опит. Сега тя каза две от тях.

— Фриц Мешаум.

При всяко завъртане лъжицата й докосваше керамичната стена на чашата — зън, зън, зън. Като шифрована ключалка на сейф.

Фриц Мешаум.

Име с лоша слава, което Франк би искал да забрави, но дали Илейн би му позволила? Не. Крещенето на учителката беше зле, прословутото кроше в стената бе още по-зле, но случаят с Фриц Мешаум беше най-лошият от всички. Фриц Мешаум беше мъртвият плъх, който тя размахваше пред лицето му всеки път, когато се чувстваше притисната в ъгъла, като тази вечер. Де да можеше да види, че са в ъгъла заедно, от една и съща страна, страната на Нана, но не. Вместо това трябваше да повдигне темата за Фриц Мешаум. Трябваше да размаха мъртвия плъх.

Франк беше излязъл на лов за лисица, което не бе необичайно за гористия район на Три-Каунтис. Някой я беше видял да тича по полята южно от Шосе 17, недалеч от женския затвор. Езикът й бил изплезен и обаждащият се си помислил, че може да е бясна. Франк имаше известни съмнения, но приемаше сигналите за лисици сериозно. Всеки струващ нещо служител от контрола върху животните го приемаше сериозно. Франк отиде до рушащата се плевня, където било видяно животното, и половин час дебна из храсталаците. Не откри нищо с изключение на ръждясалия скелет на един „Олдсмобил Кътлас“ модел 1982 с изгнили бикини, вързани на антената.

На връщане към мястото, където беше паркирал пикапа, мина напряко през оградена собственост. Оградата представляваше смесица от боклуци, изгнили дъски, джанти и гофрирана ламарина и в нея имаше толкова дупки, че по-скоро можеше да привлече вниманието, отколкото да обезкуражи нежелани гости. През дупките Франк виждаше бялата къща с олющена боя и занемарения двор зад нея. Една гума висеше на оръфано въже, вързано за клона на един дъб, под дървото имаше купчина черни парцали с кръжащи около тях мухи, до стъпалата на верандата на пост стоеше щайга от мляко, пълна със старо желязо, една (вероятно празна) тенекия от масло беше захвърлена небрежно да лежи като шапка върху неподдържаната бугенвилия, която частично покриваше и верандата. Парчета стъкло от счупен прозорец на втория етаж бяха пръснати по навеса на верандата, а на алеята беше паркиран чисто нов пикап „Тойота“, син като океана. Около задните му гуми се търкаляха десетина гилзи, някога яркочервени, сега избледнели до розово, сякаш са лежали там дълго време.

Занемарената къща и чисто новата кола бяха в толкова перфектен кънтри стил, че Франк едва не се изсмя на глас. Продължи усмихнат напред и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае нещо, което не му се връзваше — купчината черни парцали се движеше. Мърдаше се.

Франк се върна до една пролука в оградата и се загледа в парцалите. Дишаха.

И всичко се случи по начина, по който ставаше винаги — сякаш насън. Не се промъкна под оградата и не забърза през двора, а сякаш се телепортира през разстоянието, което го разделяше от черното нещо под дървото.

Беше куче, макар че Франк не би искал да познае каква порода — нещо със средни размери, може би овчарка, може би млад лабрадор, или пък обикновен мелез. Черната козина беше опърпана и пълна с бълхи. Там, където я нямаше, се виждаше инфектирана кожа. Единственото видимо око на животното бе малко бяло петно, потънало в нещото, което смътно наподобяваше глава. Четирите крайника на кучето бяха извити около него под неестествени ъгли, очевидно счупени. Около врата му имаше верига (сякаш можеше да избяга?), вързана за дървото. Ребрата на кучето се повдигаха и спускаха с всеки поет дъх.

— В чужд имот си! — каза нечий глас зад Франк. — Държа те на мушка!

Франк вдигна ръце и се обърна — и се озова лице в лице с Фриц Мешаум.

Дребен мъж, подобен на гном с гъстата си рошава червена брада. Беше по джинси и избеляла тениска.

— Франк? — каза озадачено Фриц.

Познаваха се, макар и не много добре, от „Скърцащото колело“. Франк си спомни, че Фриц е механик и че някои казваха, че може да ти осигури оръжие, ако ти трябва. Не знаеше дали това е вярно, но двамата се бяха черпили по питие преди няколко месеца, докато седяха на бара и гледаха колежански футболен мач. Фриц, това садистично чудовище, измъчващо кучета, беше изразил мнението, че единият отбор нямал таланта да постигне значителен успех. Франк се беше съгласил и без това не си падаше особено по този спорт. Към края на играта обаче, след като се наля с достатъчно бира, Мешаум заряза коментарите си за мача и започна да говори за евреите и федералното правителство. „Онези с гърбавите носове държат всички в джоба си, да знаеш. — Фриц се наведе към него. — Така де, моите старци са дошли от Германия. Затова знам“. Това беше повод Франк да намери предлог да си тръгне.

Сега Фриц свали пушката, която беше насочил към Франк, и каза:

— Какво правиш тук? Оръжие ли си дошъл да купуваш? Мога да ти намеря всякакво. Искаш ли бира?

Макар че Франк не беше казал нищо, езикът на тялото му явно бе предал някакво послание, защото Фриц с леко огорчение добави:

— Псето ли те тормози? Зарежи го. Тая гадина ухапа моя neffe.

— Какво?

— Neffe. Племенник^[16]. — Фриц поклати глава. — Някои думи си приличат. Ще се изненадаш колко…

И това беше последното, което успя да каже Мешаум.

Когато Франк приключи, прикладът на пушката, която беше взел от кучия син и бе използвал за повечето работа, беше спукан и целият в кръв. Мешаум лежеше проснат на земята и се държеше за чатала, където Франк го бе блъскал методично. Очите му не се виждаха от подутините, плюеше кръв при всяко треперливо издишане, а вдишваше коремно, тъй като Франк беше спукал или строшил ребрата му. Непосредствено след побоя вероятността Фриц да умре изобщо не изглеждаше малка.

Но може би не бе наранил толкова зле Фриц Мешаум — повтаряше си го, макар че седмици наред следеше раздела с некролозите. Никой не дойде да го арестува. Франк обаче не изпитваше вина. Кучето беше малко, а малките кучета не могат да се защитят. Нямаше извинение за подобно мъчение на животно, колкото и зло да е то. Някои кучета можеха да убият човек. Никое куче обаче не би направило на човек онова, което Фриц Мешаум бе направил на окаяното създание, вързано за дървото. Какво можеше да разбере едно куче за удоволствието, което може да изпитва човек от жестокостта? Нищо, и никога не би могло да разбере. Франк обаче разбираше и душата му беше спокойна за онова, което бе направил на Фриц.

Колкото до съпругата на Мешаум, откъде Франк можеше да знае, че той изобщо има жена? Макар че сега знаеше. О, да. Илейн се бе погрижила за това.

— Жена му ли? — попита Франк. — Натам ли биеш? Не се изненадах, че се е озовала в приюта. Фриц Мешаум е мръсник и кучи син.

Когато из града започна да се говори, Илейн го бе попитала дали е вярно, че той е пребил Фриц Мешаум. Франк беше направил грешката да й каже истината и тя никога не му позволи да забрави.

Илейн остави лъжицата и отпи от кафето си.

— За това няма спор.

— Надявам се най-сетне да го е напуснала — каза Франк. — Не че съм отговорен за нея.

— Не си отговорен за това, че преби съпруга й? И че след като се е оправил достатъчно, за да излезе от болницата, не е оставил здраво място по нея?

— Категорично не. И с пръст не съм я докосвал. Обсъждали сме го вече.

— Аха. И бебето, което е изгубила — каза Илейн. — И за него не си отговорен, нали?

Франк засмука зъби. Не знаеше за никакво бебе. Илейн го споменаваше за първи път. Беше чакала точно този момент, за да го издебне. Ама че съпруга, ама че другар в живота.

— Била е бременна, така ли? И е изгубила бебето. Гадно.

Илейн го изгледа невярващо.

— Само това ли ще кажеш? Гадно? Състраданието ти направо ме зашеметява. Нищо от това нямаше да се случи, ако просто се беше обадил на полицията. Нищо, Франк. Той щеше да влезе в затвора, а Канди Мешаум щеше да запази бебето си.

Насаждането на вина беше специалитет на Илейн. Но ако беше видяла кучето — ако беше видяла какво му беше направил Фриц, — може би щеше да се замисли, преди да го обвинява. Всички Мешаум трябваше да си платят. Същото се отнасяше и за д-р Фликингър…

Което му даде идея.

— Защо не се обадя на онзи с мерцедеса? Той е доктор.

— Имаш предвид онзи, който прегазил котката на стареца ли?

— Да. Беше му наистина кофти, че е карал толкова бързо. Сигурен съм, че ще помогне.

— Чу ли ме изобщо какво казах досега, Франк? Полудяваш и винаги ти се връща!

— Илейн, забрави за Фриц Мешаум и за жена му. Забрави за мен. Мисли за Нана. Може пък докторът да помогне. — Фликингър можеше дори да смята, че е длъжник на Франк заради това, че бе потрошил колата му, вместо да потроши него.

Завиха още сирени. По улицата с рев прелетя мотор.

— Франк, иска ми се да го повярвам. — Бавен и внимателен, тонът й трябваше да бъде откровен, но беше със същия ритъм, който Илейн използваше, когато обясняваше на Нана колко е важно да си държи чекмеджетата подредени. — Защото те обичам. Но те познавам. От години сме заедно. Пребиваш човек почти до смърт заради куче. Бог знае какво би направил на онзи Фликмюлер.

— Фликингър. Гарт Фликингър. Доктор Гарт Фликингър. — Как можеше да е толкова тъпа? Нима не бяха почти стъпкани (или застреляни!), докато се опитваха да намерят доктор за дъщеря си?

Тя си допи кафето.

— Просто остани тук при дъщеря си. Не се опитвай да оправиш нещо, което дори не разбираш.

Ужасно прозрение докосна Франк Гиъри. Всичко щеше да е по-добре, след като и Илейн заспи. Но засега тя беше будна. Също като него.

— Грешиш — каза той.

Тя примигна.

— Какво? Какво каза?

— Мислиш си, че винаги си права. Понякога е така, но не и този път.

— Благодаря за чудесното проникновение. Отивам горе при Нана. Ако искаш, ела с мен, но ако отидеш за онзи човек ако отидеш където и да е, — приключваме.

Франк се усмихна. Вече се чувстваше добре. Такова облекчение беше да се чувства добре.

Вече приключихме.

Тя впери поглед в него.

— Нана е единствената, която има значение за мен. Само тя.

Докато вървеше към пикапа, Франк спря да погледне купчината дърва под задната стряха. Сам ги беше нацепил. От отминалата зима му беше останал половин кубик. Малката печка „Йотул“ в кухнята я правеше уютна и приветлива в студения сезон. Нана обичаше да седи до нея на люлеещия се стол и да си учи уроците. Когато се навеждаше над книгите и косата й закриваше лицето й като завеса, заприличваше на Франк на малко момиченце от деветнайсети век, от времената, когато нещата между мъжа и жената са били много по-прости. Тогава мъжът казвал на жената какво смята да прави и тя или се съгласявала, или си държала устата затворена. Спомни си нещо, което бе казал преди години баща му на майка му, когато тя възрази срещу купуването на нова косачка за трева. „Ти върти къщата. Аз правя парите и плащам сметките. Ако имаш проблем с това, говори“.

Тя бе премълчала. Двамата имаха добър брак. Почти петдесет години. Без брачни консултации, без разделяне, без адвокати.

Върху купчината дърва имаше голямо парче дзифтова хартия, както и по-малко над дръвника. Франк взе по-малкото и измъкна брадвата от дръвника. Фликингър не изглеждаше кой знае колко як, но винаги е добре да си подготвен.

Дороти бе първа. Захърка с отметната глава и с отворена уста, с леко изплъзнала се протеза, покрита с трохи от курабийките. Останалите три гледаха как белите нишки поникват и се вият, вият се и се издигат, издигат се и падат върху кожата й. Наслагваха се като миниатюрни бинтове, които я покриваха.

— Иска ми се… — започна Маргарет, но като че ли онова, което й се искаше, се беше изплъзнало.

— Страда ли според вас? — попита Бланш. — Дали я боли? — Макар че думите тежаха в устата й, тя самата не чувстваше никаква болка.

— Не. — Гейл се изправи несигурно, копието й на „Изкупление“ падна на пода. Като се подпираше на мебелите, тя пресече стаята към Дороти.

Бланш беше мъгливо впечатлена от усилието й. Освен хапчетата бяха изпили и бутилката пино и Гейл беше пила повече от всички. В затвора имаше една надзирателка, която участваше в състезания по канадска борба. Бланш се зачуди дали има състезание, в което трябва да се налееш с вино, да се нагълташ с хапчета и после да вървиш, без да се блъскаш в столове или стени. Ако имаше, Гейл със сигурност беше пропуснала призванието си.

Бланш искаше да сподели всичко това с Гейл, но най-доброто, на което се оказа способна, бе:

— Добро… вървене… Гейл.

Гледаше как Гейл се навежда към ухото на Дороти, което вече беше покрито с паяжина.

— Дороти? Чуваш ли ни? Ще се видим в… — Тя спря. — Кое място в рая познаваме, Мидж? Къде да й кажа да ни чака?

Само че Маргарет не отговори. Не можеше. Нишките вече се виеха и покриваха и нейната глава.

Очите на Бланш, които сякаш се движеха по своя воля, се обърнаха към прозореца и пожара на запад. Беше станал по-голям, вече не беше като кибритена клечка, а по-скоро като горяща глава на птица. Със сигурност имаше мъже, които да се борят с огъня, но може би те бяха прекалено заети да се грижат за жените си, за да си правят труда. Как се казваше онази птица, която изгаряше и се прераждаше? Вълшебната, плашещата, ужасяващата птица? Не знаеше. Спомняше си само един стар японски филм за чудовище, наречено Родан. Беше го гледала като малка и гигантската птица я беше изплашила здравата. Сега не изпитваше страх, а само… интерес.

— Изгубихме сестра ми — каза Гейл, отпусна се на килима и се облегна на краката на Дороти.

— Тя само е заспала — каза Бланш. — Не си я изгубила, скъпа.

Гейл кимна така съпричастно, че косата й падна пред очите й.

— Да, да. Права си, Бланш. Просто трябва да се намерим. Да се потърсим една друга в рая. Или… нали се сещаш… подобаващо факсимиле. — И се разсмя.

Бланш беше последна. Изпълзя до Гейл, която спеше под пластовете паяжина, и й каза:

— Имах една любов. Обзалагам се, че не го знаеше. Пазехме го… както казват момичетата в затвора… скрито-покрито. Налагаше се.

Нишките над устата на Гейл се раздвижваха, когато издишваше. Една се протегна игриво към Бланш.

— Мисля, че и той ме обичаше, но… — Беше й трудно да обясни. Тогава бе млада. А когато си млад, мозъкът ти не е напълно развит. Не знаеш за мъжете. Беше тъжно. Той беше женен. Тя го бе чакала. Двамата остаряха. Бланш бе дала най-скъпата част от душата си за този мъж. Той й беше направил прекрасни обещания и не спази нито едно от тях. Ама че загуба.

— Това може би щеше да е най-хубавото нещо, случило се някога. — Ако Гейл бе будна, думите на Бланш щяха да са твърде тихи и завалени, за да може да ги разбере. Бланш не усещаше езика си. — Защото поне сега, на края, сме заедно.

И ако имаше нещо друго, някъде другаде…

Преди да успее да завърши мисълта си, Бланш Макинтайър се унесе.

Гарт Фликингър не се изненада, че вижда Франк.

След като беше гледал „Нюз Америка“ през последните дванайсет часа и бе изпушил всичко в къщата освен игуаната си Джайлс, сигурно нищо не би могло да го изненада. Дори самият сър Харолд Джайлс, отдавна покойният пионер на пластичната хирургия, да се появеше в кухнята, за да опита бисквити с канела, това едва ли щеше да му се стори по-невероятно от феномените, които беше видял по телевизията през този ден.

Шокът от насилието, разразило се в караваната на Труман Мейуедър, докато Гарт беше в кенефа, бе само прологът към онова, което бе абсорбирал през следващите часове, докато си седеше на канапето. Бунтове пред Белия дом, жена отхапва носа на религиозен фанатик, огромен „Боинг 767“ изчезва в океана, окървавени санитари от старчески дом, възрастни жени в паяжини, закопчани с белезници за леглата си, пожари в Мелбърн, пожари в Манила и пожари в Хонолулу. Нещо адски гадно се беше случило в пустинята край Рино, където явно имало някаква секретна ядрена инсталация; учените съобщаваха, че гайгеровите броячи и сеизмографите били полудели и регистрирали серия от детонации. Навсякъде жените заспиваха и биваха обвивани в пашкули и навсякъде се намираха кретени, които да ги събуждат. Красивата репортерка от „Нюз Америка“ с първокласно оформения нос беше изчезнала следобед и на нейно място бяха сложили заекваща заместничка с халка на устната. Напомняше на Гарт за едни графити, които беше прочел на стената на някаква тоалетна: НЯМА ГРАВИТАЦИЯ — ПРОСТО ЗЕМЯТА СМУЧЕ.

Това те изсмукваше — отвътре и отвън, отпред и отзад, отвсякъде. Дори дрогата не помагаше. Е, помагаше мъничко, но не толкова, колкото би трябвало. Когато звънецът зазвъня — зън-зън, зън-зън, сякаш нямаше край, — Гарт се чувстваше болезнено трезвен. Не изпитваше особено желание да отговаря, не и тази вечер. Нито пък се почувства принуден да стане, когато посетителят му заряза звънеца и започна да чука. После да блъска. При това много енергично!

Блъскането спря. Гарт имаше време да си помисли, че неканеният гост се е отказал, преди да започне сеченето. Сечене и цепене. Вратата се тресеше, ключалката беше разбита и мъжът, който бе идвал по-рано, влезе с брадва в ръка. Гарт реши, че е дошъл да го убие — и не се почувства много натъжен от това. Щеше да боли, но се надяваше да не е за дълго.

Пластичната хирургия за мнозина беше майтап. Не и за Гарт. Какво смешно има в това да харесваш лицето си, тялото, единствената си кожа? Нищо, освен ако не си жесток или тъп. Само че сега, изглежда, че майтапът беше за негова сметка. Що за живот щеше да е само с половината от вида? Жесток и тъп. Гарт го виждаше съвсем ясно. Красиви жени често влизаха в кабинета му със снимки на други красиви жени и питаха: „Можете ли да ме направите като нея?“. А зад многото красиви жени, които искаха от него да побърника това-онова по съвършените им лица, имаше гадни шибаняци, които никога не оставаха доволни. Гарт не искаше да остава сам в един свят на гадни шибаняци, защото те бяха прекалено много.

— Стига сте се правили на възпитан, влизайте. Тъкмо гледах новините. Случайно да сте видели онзи материал, в който жената отхапа носа на мъжа?

— Да — каза Франк.

— Много съм добър с носовете и си падам по предизвикателствата, но ако нямам с какво да работя, нямам какво толкова да направя.

Франк спря до канапето, на няколко стъпки от Гарт. Брадвата беше малка, но все пак брадва.

— Да ме убиете ли смятате?

— Какво? Не. Дойдох…

Вниманието и на двамата се отклони към плоскоекранния телевизор, който показваше горящ магазин на „Епъл“. На тротоара отпред някакъв мъж с почерняло от огъня лице се въртеше замаяно в кръг, метнал димяща чанта на рамо. Символът на „Епъл“ над входа внезапно се откъсна и се сгромоляса на земята.

В следващия миг на екрана се появи Джордж Олдърсън. Лицето му беше сиво, гласът — дрезгав. През целия ден не беше излизал от студиото.

— Току-що ми се обади… синът ми. Отишъл вкъщи да провери съпругата ми. Двамата с Шарън сме женени от… — Водещият наведе глава и опипа възела на розовата си вратовръзка. Върху нея имаше петно от кафе. Гарт си помисли, че това е най-смущаващото послание въпреки безпрецедентната ситуация. — От четирийсет и две години. Тимъти, синът ми… каза… — Джордж Олдърсън се разхлипа. Франк взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.

— Доктор Фликингър, умът ви достатъчно бистър ли е, за да разбирате какво става? — Франк кимна към лулата на масичката.

— Разбира се. — Гарт усети, че любопитството му се съживява. — Наистина ли не сте дошъл да ме убивате?

Франк стисна с пръсти носа си непосредствено под очите. Гарт изпита чувството, че е външен наблюдател на някакъв сериозен вътрешен монолог.

— Тук съм, за да помоля за услуга. Направете я и сме квит. Става въпрос за дъщеря ми. Тя е единственото добро нещо, което е останало в живота ми. И сега тя също го пипна. Аврора. Искам да дойдете, да я видите и… — Устата му се отвори и затвори няколко пъти, но от нея не излязоха други думи.

Гарт се сети за собствената си дъщеря. За Кати.

— Не казвайте нищо повече. — Гарт сряза мисълта и я остави да отлети като панделка на силен вятър.

— Сериозно?

Гарт протегна ръка. Може би беше изненадал Франк Гиъри, но не и себе си. Имаше толкова много неща, за които не можеше да се помогне. Гарт винаги се радваше, когато може да го направи. А и му беше интересно да види тази Аврора отблизо.

— Разбира се. Ще ми помогнете ли?

Франк му помогна да се изправи и след няколко крачки Гарт беше добре. Докторът се извини за момент и влезе в съседната стая. Когато се появи отново, носеше малко черно куфарче и лекарска чанта. Излязоха в нощта. Докато вървяха към пикапа на Франк, Гарт докосна люляка, който стърчеше от задния ляв прозорец на мерцедеса, но се въздържа от коментар.

Лисугерът се отдалечи с куцукане от подпалената от жената горяща трева, но носеше в себе си друг огън, който гореше в задницата му. Това беше лошо, защото не можеше да тича бързо, а освен това надушваше собствената си кръв. А щом той можеше да я надуши, значи и други можеха.

В тази гора бяха останали още няколко пуми и ако някоя надушеше окървавената му задница и бут, с него бе свършено. Не беше виждал пума от много време, откакто майка му беше пълна с мляко и четирите му братчета и сестричета от котилото бяха живи (сега всички бяха мъртви — едно беше пило лоша вода, друго бе яло отровна примамка, трето попадна в капан и си откъсна крака, докато скимтеше, а четвъртото просто изчезна в нощта), но имаше също и диви прасета. Лисугерът се страхуваше от тях повече, отколкото от пумите. Те бяха избягали от кочината на някой фермер и се размножаваха в гората. Вече бяха много. По принцип лисугерът не би имал проблем да им избяга и дори щеше да се позабавлява да ги подразни малко — те бяха много тромави. Тази нощ обаче почти не можеше да тича. Скоро нямаше да може дори да подтичва.

Гората свърши с метална къща, която миришеше на човешка кръв и човешка смърт. Около нея висяха жълти ленти. Имаше някакви метални човешки неща в бурените и по счукания камък отпред. Към миризмата на смърт се прибавяше и някаква друга, каквато не бе надушвал никога. Не точно човешка, а като човешка.

И женска.

Забравил за момент страха от дивите прасета, лисугерът се отдалечи от металната къща, като куцаше и понякога се просваше на една страна и задъхан чакаше болката да отмине. После продължаваше. Трябваше да продължи. Миризмата бе екзотична, сладка и горчива едновременно, неустоима. Може би тя щеше да го отведе на някое безопасно място. Не изглеждаше много вероятно, но лисугерът беше отчаян.

Екзотичната миризма се засили. Към нея се добави друга женска миризма, но по-свежа и несъмнено човешка. Лисугерът спря да подуши един отпечатък на обувката на Лайла в глината, после бялото нещо във формата на гола човешка стъпка.

Някаква птичка кацна на един ниско надвиснал клон. Този път не беше сокол. Лисугерът никога досега не беше виждал подобна птица. От нея се носеше влажна и рязка миризма, която той не можеше да свърже с нищо. Птицата се изду важно.

— Моля те, не пей — каза лисугерът.

— Добре — отвърна зелената птица. — И без това рядко пея нощем. Виждам, че ти тече кръв. Боли ли?

Лисугерът беше твърде уморен, за да лицемери.

— Да.

— Увий се в паяжината. Ще спре болката.

— Ще ме отрови — каза лисугерът. Гърбът му гореше, но той много добре знаеше за отровите. Човеците отравяха всичко. Това беше най-големият им талант.

— Не. Отровата подминава тази гора. Увий се в паяжината.

Може би птицата лъжеше, но лисугерът не виждаше друг изход. Легна на една страна и се претърколи по гръб, както правеше някога в изпражненията на елени, за да скрие миризмата си. Благословена прохлада притъпи болката в гърба и бедрото му. Потъркаля се още малко, после скочи на крака и погледна с блеснали очи нагоре към клона.

— Какво си ти? Откъде дойде? — попита лисугерът.

— От Дървото майка.

— Къде е то?

— Следвай носа си — отвърна зелената птица и отлетя в мрака.

Лисугерът продължи от следа на следа, като от време на време спираше, за да се отъркаля в тях. Те го разхлаждаха, освежаваха го и му даваха сили. Женската миризма си оставаше силна, а екзотичната, не толкова женска, отслабваше. Двете заедно разказваха история на лисугера. Нежената беше дошла първа и бе тръгнала на изток, към металната къща и бараката, която сега гореше. Истинската жена беше пристигнала по-късно и се бе върнала при вонящата метална къща с жълтите ленти около нея.

Лисугерът проследи смесените миризми до едни папрати, мина през тях и стигна до група закърнели ели. От някои клони висяха изпокъсани паяжини, издаващи онази екзотична неженска миризма. Зад дърветата имаше поляна. Лисугерът излезе на нея. Вече се движеше с лекота и имаше чувството, че може не просто да избяга, ако се появи някое прасе, а направо да отлети. Клекна на поляната, загледан нагоре към дървото, което сякаш беше направено от много увити стволове. То се издигаше в черното небе по-високо, отколкото му стигаше погледът. Нямаше вятър, но дървото шумолеше, сякаш си говореше само на себе си. Тук неженската миризма се губеше в стотици други. В миризмите на много птици и животни, които бяха напълно непознати на лисугера.

От другата страна на огромното дърво се появи котка. Не дива котка, а много по-голяма. И бяла. Зелените й очи светеха като лампи в тъмното. Въпреки дълбоко вкоренения инстинкт да бяга от хищници лисугерът не помръдна. Голямата бяла котка вървеше спокойно към него. Тревата на поляната шумолеше, докато се огъваше под гъстата козина на корема й.

Когато тигърът беше само на пет стъпки от него, лисугерът легна и се претърколи по гръб, показвайки подчинение. Една лисица може да има известна гордост, но точно сега достойнството беше безполезно.

— Стани — каза тигърът.

Лисугерът се изправи и боязливо проточи врат, за да докосне носа на тигъра.

— Излекува ли се? — попита тигърът.

— Да.

— Тогава ме слушай, лисицо.

Иви Блек лежеше в килията си със затворени очи и лека усмивка на устните.

— Тогава ме слушай, лисицо — каза тя. — Имам работа за теб.

Клинт тъкмо се канеше да помоли Тайг Мърфи да го пусне да излезе през главния портал, когато помощник-комендант Лорънс Хикс влезе.

— Къде отиваш, доктор Норкрос?

Въпросът прозвуча като обвинение, но поне беше ясен. Макар че Лор Хикс изглеждаше раздърпан — косата му беше като разчорлен ореол около плешивото му теме, месестите бузи бяха обрасли с четина, а под очите му имаше тъмни сенки, — действието на новокаина от сутрешното посещение при зъболекаря явно беше отминало.

— До града. Трябва да видя жена си и сина си.

— Джанис съгласна ли е?

На Клинт му трябваше секунда, за да се овладее. Помогна му напомнянето, че Хикс или е изгубил жена си от Аврора, или скоро ще я изгуби. Това не променяше факта, че човекът пред него беше последният, когото искаш да видиш начело на институция като Дулинг по време на криза. Веднъж Джанис бе казала на Клинт, че заместникът й имал по-малко от трийсет часа стаж в Управление на затворите — от училището в Оклахома — и нито един в Затворническа администрация.

— Но сестрата на Хикси е омъжена за заместник-губернатора — бе добавила. Тогава беше изпила една чаша пино повече. Или може би две. — Така че събираш две и две. Много е добър в съставянето на графика и проверката на инвентара, но е тук от шестнайсет месеца и не съм сигурна, че може да намери Крило В без карта. Не обича да излиза от кабинета си и никога не е направил нито една служебна обиколка, макар че това фигурира в месечните му задължения. Много се страхува от лошите момичета.

Е, Хикси, ще ти се наложи да излизаш от кабинета си, помисли си Клинт. И да правиш обиколки. С уоки-токи и в трите крила, също като другите униформени. Онези, които са останали.

— Чу ли ме? — попита Хикс. — Джанис съгласи ли се да си тръгнеш?

— Имам три неща за теб — каза Клинт. — Първо, работното ми време свърши в три следобед, което беше… — той си погледна часовника — преди около шест часа.

— Но…

— Чакай. Чуй второто. Комендант Коутс спи на канапето си, увита в голям бял пашкул.

Хикс носеше очила с дебели стъкла. Когато се разширяваха, както стана сега, очите му изглеждаха така, сякаш ще изхвърчат от орбитите.

— Какво?!

— Кратката версия е, че Дон Питърс най-сетне се препъна в собствения си хуй. Хванали го да тормози затворничка. Джанис го сгащи, но Дон успял да сипе в кафето й ксанакс. Свали я за нула време. И преди да попиташ, Дон духна. Когато видя Лайла, ще й кажа да го обявят за издирване, но се съмнявам, че ще бъде приоритет. Не и тази нощ.

— Боже мой. — Хикс прокара пръсти през остатъците от косата си, с което ги разроши още повече. — Боже… мой.

— Ето и третото. Четиримата надзиратели от сутрешната смяна са още тук. Ранд Куигли, Мили Олсън, Тайг Мърфи и Ванеса Лампли. Ти си петият. Ще трябва да правиш нощни обиколки с останалите. А, и Ван ще ти разкаже набързо за онова, което затворничките наричат супер кафе. Дженет Сорли и Ейнджъл Фицрой имат грижата за него.

— Супер кафе ли? Какво е това? И защо Фицрой е навън? На нея изобщо не може да й се има доверие! Има проблеми с гнева! Четох доклада ти!

— Тази нощ не е ядосана, поне не на теб. Стегнала се е. Както трябва да направиш и ти. И ако нищо не се промени, всички тези жени ще заспят, Лор. Всички до една. Със или без супер кафе. Те заслужават малко надежда. Говори с Ван и я следвай, ако възникне някаква ситуация.

Хикс сграбчи сакото на Клинт. Очите под очилата му бяха изпълнени с паника.

— Не можеш да си тръгнеш! Не можеш да дезертираш от поста си!

— Защо? Ти го направи. — Клинт видя как Хикс трепна и му се прииска да можеше да си вземе думите назад. Хвана ръката на Хикс и внимателно я махна от сакото си. — Ти провери жена си, аз трябва да проверя Джаред и Лайла. И после ще се върна.

— Кога?

— Веднага щом мога.

— Иска ми се всички да бяха заспали! — изтърси Хикс. Приличаше на капризно дете. — Всичките тези крадли, курви и наркоманки! Трябва да им даваме приспивателни вместо кафе! Това би решело проблема, нали?

Клинт само го гледаше, без да каже нищо.

— Добре. — Хикс положи усилия да изправи рамене. — Разбирам. Имаш близки хора. Просто… всичко това… всички тези жени… имаме цял затвор, пълен с тях!

„Сега ли се сети?“, помисли Клинт и попита Хикс как е жена му. Сигурно бе трябвало да го попита по-рано. Не че Хикс го беше попитал за Лайла.

— Будна е, поне засега. Има… — Хикс прочисти гърло и извърна очи. — Осигурила си е хапчета.

— Добре. Това е добре. Ще се вър…

— Док. — Беше Ванеса Лампли, и не по интеркома. Стоеше в коридора до вратата. Бе зарязала Будката, което беше нечувано. — Трябва да дойдеш и да видиш това.

— Ван, не мога. Трябва да проверя Джаред и да видя Лайла…

За да се сбогувам, помисли си Клинт. Мисълта го споходи внезапно. Потенциалният край. Колко още можеше тя да остане будна? Не много. По телефона му се беше сторила доста отнесена, сякаш вече беше тръгнала към някакъв друг свят. Задремеше ли, нямаше основания да се смята, че може да бъде върната.

— Разбирам — каза Ванеса, — но няма да ти отнеме повече от минута. Вие също, господин Хикс, сър. Това… не знам, но може да промени всичко.

— Следете втори монитор — каза Ван, когато стигнаха Будката.

Втори монитор в момента показваше коридора на Крило А.

Две жени — Дженет Сорли и Ейнджъл Фицрой — бутаха количка към тапицираната килия А-10 в края. Преди да стигнат до нея, спряха, за да поговорят с една особено едра затворничка, която поради някаква причина се беше настанила в помещението за обезпаразитяване.

— Дотук имаме поне десет жени, заспали в онези паяжини — каза Ван. — Може вече да са петнайсет. Повечето са в килиите си, но има три в общото помещение и една в работилницата за мебели. Онази гадост започва да расте от тях веднага щом заспят. С изключение на…

Тя натисна копче на таблото и втори монитор показа вътрешността на А-10. Новата затворничка лежеше на леглото си със затворени очи. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха.

— С изключение на нея — каза Ван. В гласа й се долавяше нещо като страхопочитание. — Новата рибка спинка като бебе и единственото нещо на лицето й е гладката като от „Камей“ кожа.

Гладката като от „Камей “ кожа. Това напомни нещо на Клинт, но му се изплъзна заради изненадата от онова, което виждаше, и тревогите му за Лайла.

— Това, че очите й са затворени, не означава задължително, че е заспала.

— Виж, док, занимавам се с тази работа по-дълго, отколкото ти с твоята. Знам кога са будни и кога спят. Тази спи, при това поне от четирийсет и пет минути. Някой изпуска нещо, вдига шум, а тя само трепва и се обръща.

— Дръж я под око. Можеш да ми дадеш пълен доклад, когато се върна — каза Клинт. — А сега трябва да тръгвам. — Въпреки настояването на Ван, че може да различи спяща жена от такава със затворени очи, не се хващаше. И трябваше да види Лайла, докато все още имаше тази възможност. Не искаше да я изгуби с това — причината да го лъже, каквато и да бе тя — помежду им.

Излезе и докато вървеше към колата си, нещото, което го тормозеше, внезапно придоби форма в ума му. Иви Блек бе блъскала многократно лицето си в преградата на колата на Лайла, а само няколко часа по-късно подутините и синините й напълно бяха изчезнали. На тяхното място имаше само гладка като от „Камей“ кожа.

Дженет буташе количката, а Ейнджъл вървеше до нея, удряше по едната кана с лъжица и викаше:

— Кафе! Специално кафе! Има събуждащо питие за всички ви! Скачайте, вместо да спите!

Раздадоха само няколко кафета в Крило А, където повечето килии бяха отворени и празни.

По-рано в Крило Б реакцията на Рий беше демонстрация на онова, което предстоеше. Специалното кафе може и да изглеждаше добра идея, но бе трудно за преглъщане. Рий се беше намръщила и бе върнала чашата си след първата глътка.

— Господи, Дженет, ще взема сока, но това е прекалено силно за мен.

— Силно, ама държеливо! — заяви Ейнджъл. Тази вечер беше сменила южняшкия си акцент с механично приповдигнат гето жаргон. Дженет се чудеше колко ли чашки специално кафе е изпила. Ейнджъл като че ли нямаше проблем с вкуса му. — Пиячката е яка, гълтай от черпака, не бъди мастия и не ставай на мумия!

Една от обитателките на Крило А я погледна.

— Ако това е рапиране, скъпа, по-добре пусни диско.

— С римите не се ебавай, а пийни и се изправяй. Която не пие, мозъкът й ще изгние.

Но дали отлагането на неизбежното беше наистина добра идея? Отначало Дженет смяташе, че е така, и мислите за сина й я ободряваха, но сега отново започваше да се изморява и усещаше как безнадеждността дебне зад ъгъла. А и не отлагаха кой знае колко неизбежното — когато излязоха пред надзирател Лампли с предложението за супер кафето, в затвора имаше три спящи, а оттогава си бяха заминали още няколко. Дженет обаче не повдигна въпроса. Не защото се страхуваше от прочутия темперамент на Ейнджъл, а защото идеята да обсъжда каквото и да било беше уморителна. Самата тя беше изпила три чаши от специалното кафе — добре де, две и половина, защото стомахът й отказа да поеме цялата трета чаша и въпреки това се чувстваше изтощена. Струваше й се, че са минали години, откакто Рий я беше събудила и я бе попитала дали е гледала как квадратът светлина от прозореца пълзи по пода.

„Не ми се занимава с някакъв квадрат светлина“ — беше й отговорила Дженет.

„Аз пък казвам, че не може да не ти се занимава с квадрат светлина“ — бе отвърнала Рий и сега думите й се въртяха непрекъснато в главата на Дженет като някакъв безумен дзен коан. „Не може да не ти се занимава“ звучеше безсмислено, нали? А може би не. Нямаше ли някакво правило, че двойното отрицание прави положително твърдение? В такъв случай може би имаше смисъл. Може би…

— Еха! Дръж се, приятелко! — извика Ейнджъл и бутна силно с бедро количката. Тя се заби в чатала на Дженет и я събуди. Специалното кафе и сокът се плискаха в каните и гарафите.

— Какво? — попита тя. — Какво става, Ейнджъл?

— Моята землячка Клаудия! — извика Ейнджъл. — Здрасти, красавице!

Бяха навлезли на пет-шест метра по коридора на Крило А. На пейката до автомата за препарат против въшки седеше Клаудия Стивънсън, известна на всички затворнички (а и на надзирателите, макар че те не използваха прякора открито) като Клаудия Динамитеното тяло. Въпросното тяло обаче не беше толкова динамитено, колкото преди десет месеца. От влизането в затвора нишестето и литрите затворнически сос му бяха помогнали да качи петнайсет-двайсет килограма.

Ръцете й бяха отпуснати върху кафявите униформени панталони. Горнището лежеше смачкано в краката й, разкривайки спортен сутиен размер XL. Дженет си помисли, че циците на Клаудия обаче си остават изумителни.

Ейнджъл сипа кафе в чашка от стиропор, като разля малко на пода в ентусиазма си, и поднесе чашката на Клаудия.

— Изгълтай го, госпожице Динамит! Силно и държеливо! С нас всеки час, сестро!

Клаудия поклати глава и продължи да се взира в плочките на пода.

— Клаудия? — попита Дженет. — Какво има?

Някои от затворничките завиждаха на Клаудия, но Дженет я харесваше и й беше мъчно за нея. Клаудия беше отмъкнала голяма сума от презвитерианската църква, на която била директор на услугите, за да задоволи свирепото пристрастяване към наркотиците на съпруга си и най-големия си син. И сега двамата бяха на улицата, свободни като птици. Имам рима за теб, Ейнджъл, помисли си Дженет. Мъжете си живеят живота, жените опъват хомота.

— Нищо. Просто събирам смелост. — Клаудия така и не откъсна поглед от пода.

— За какво? — попита Дженет.

— Да я помоля да ми позволи да заспя нормално като нея.

Ейнджъл намигна на Дженет, направи с пръст кръгче около ухото си и леко изплези език.

— Кого имаш предвид, госпожице Динамит?

— Новата — отвърна Клаудия. — Мисля, че тя е дяволът, Ейнджъл.

Това страшно се хареса на Ейнджъл.

— Дявол-ангел! Ангел-дявол! — Направи с пръсти везни и ги разклати нагоре-надолу. — Това е историята на моя живот, госпожице Динамит.

Клаудия продължи да дудне:

— Трябва да има нещо дяволско в нея, щом само тя може да спи нормално.

— Не те разбирам — каза Дженет.

Клаудия най-сетне вдигна глава. Под очите й имаше тъмнолилави сенки.

— Тя спи, но не е в пашкул. Сами я вижте. Питайте я как го прави. Кажете й, че ако иска душата ми, нейна е. Аз само искам да видя отново Майрън. Той си ми е детенцето.

Ейнджъл изля обратно в каната кафето, което беше предложила на Клаудия, и се обърна към Дженет.

— Ще я видим тая работа. — Не изчака Дженет да се съгласи.

Когато Дженет пристигна с количката, Ейнджъл се беше вкопчила в решетките и се взираше в килията. Жената, която Дженет бе зърнала, докато Питърс я насилваше, лежеше отпусната на леглото си със затворени очи и дишаше равномерно. Тъмната й коса се беше разпиляла като разкошно ветрило. Лицето й беше още по-красиво отблизо, без нито един недостатък. Не само че нямаше паяжини, но и синините, които беше видяла Дженет, ги нямаше. Как беше възможно това?

Може би наистина е дяволът, помисли си Дженет. Или пък ангел, дошъл да ни спаси. Само че това не й се струваше вероятно. Ангелите не долитаха в затвора. С изключение на Ейнджъл Фицрой, разбира се, но тя беше по-скоро прилеп.

— Събуди се! — извика Ейнджъл.

— Ейнджъл? — Дженет докосна нерешително рамото й. — Може би не бива…

Ейнджъл се отърси от ръката й и се опита да отвори вратата на килията, но тя беше заключена. Ейнджъл взе капака на каната за кафе и заудря с него решетките, като вдигна такава безподобна врява, че Дженет трябваше да си запуши ушите.

— Събуди се-е, кучко! Събуди се и помириши шибаното кафе!

Жената на леглото отвори очи. Бяха с формата на бадеми и черни като косата й. Тя спусна крака на пода — дълги и възхитителни крака дори в торбестия затворнически комбинезон и се прозя. Протегна се, издавайки напред гърдите си, които с лекота можеха да засрамят дори Клаудия.

— Компания! — извика тя.

Босите й стъпала почти не докоснаха пода, когато изтича до решетките и се пресегна към тях, за да хване едната ръка на Ейнджъл и едната на Дженет. Ейнджъл инстинктивно се дръпна. Дженет беше прекалено зашеметена, за да реагира. Сякаш някакъв слаб ток преминаваше от ръката на новата жена в нейната.

— Ейнджъл! Толкова се радвам, че си тук! Мога да говоря на плъховете, но те са ограничени в приказките. Не ги критикувам, просто така стоят нещата. Ако питаш мен, Хенри Кисинджър е чудесен събеседник, но само си помисли колко кръв има по ръцете си! Ако ме карат да избирам, бих предпочела плъх, благодаря, и можете да го публикувате във вестника, само се погрижете да ми напишете името правилно.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — попита Ейнджъл.

— О, нищо особено. Просто си дрънкам. Току-що посетих света от другата страна на света. Мозъкът ми малко се размътва от непрекъснатото движение напред-назад. А ето я и Дженет Сорли! Как е Боби, Дженет?

— Откъде знаеш имената ни? — попита Ейнджъл. — И как можеш да спиш без онази гадост да поникне по теб?

— Аз съм Иви. Дойдох от Дървото. Интересно място е това, нали? Толкова оживено! С толкова много неща за правене и виждане!

— Боби е чудесно — каза Дженет. Имаше чувството, че сънува… и може би наистина сънуваше. — Бих искала да го видя, преди да зае…

Ейнджъл я дръпна толкова силно, че едва не я събори.

— Млъквай, Джени. Не става дума за момчето ти. — Тя се пресегна в тапицираната килия и сграбчи Иви за възхитително запълнената предница на комбинезона. — Как оставаш будна? Кажи ми, или ще те заболи така, както никога не те е боляло. Ще направя така, че путката и гъзът ти ще си сменят местата.

Иви се разсмя весело.

— Това би било медицинско чудо, нали? Помисли само, ще трябва отново да се уча как да използвам тоалетната.

Ейнджъл пламна.

— Искаш да си играем ли? Сериозно? Да не си мислиш, че като си в килията, не мога да те докопам?

Иви погледна надолу към ръцете на Ейнджъл. Само погледна. Но Ейнджъл изпищя и залитна назад. Пръстите й бяха зачервени.

— Изгори ме! Тая кучка някак ме изгори!

Иви се обърна към Дженет. Усмихваше се, но Дженет си помисли, че в черните й очи има колкото добро настроение, толкова и тъга.

— Проблемът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Виждам го. Наистина. Има феминистки, които обичат да вярват, че всички проблеми на света идват от мъжете. От вродената агресивност на мъжете. В известен смисъл са прави, нито една жена не е започвала война макар че, повярвай, някои войни определено са избухвали заради тях, но по света има и доста наистина лоши момичета.

— Какви идиотщини дрънкаш?

Тя отново погледна към Ейнджъл.

— Доктор Норкрос има подозрения за теб, Ейнджъл. Например за хазяина, когото си убила в Чарлстън.

— Не съм убивала никого! — Но Ейнджъл пребледня, отстъпи крачка назад и отново се блъсна в количката. Държеше зачервените си ръце притиснати към гърдите си.

Иви насочи вниманието си обратно към Дженет и каза тихо и поверително:

— Убила е петима мъже. Петима. — После се обърна отново към Ейнджъл. — Било ти е нещо като хоби, нали, Ейнджъл? Тръгваш на автостоп без конкретна посока с нож в чантата и малък пистолет в джоба на онова кожено яке, което все носеше. Но това не е всичко, нали?

— Млъкни! Млъквай!

Изумителните очи отново се обърнаха към Дженет. Гласът на Иви бе тих, но топъл. Глас на жена от телевизионна реклама — онази, на която тя казва на приятелката си, че също имала проблеми с петна от трева по панталоните на децата си, но новият препарат ги изчистил напълно.

— Забременяла, когато била на седемнайсет. Навлякла се е широки дрехи. Отишла на автостоп до Уийлинг — този път без да убие никого, браво на нея — и наела стая. После…

— МЛЪКНИ, КАЗАХ!

Някой беше видял сблъсъка им на мониторите — Ранд Куигли и Мили Олсън тичаха по коридора, Куигли с флакон лютив спрей в ръка, Олсън с тазер, настроен на средна мощност.

— Удавила го в умивалника и пуснала тялото в шахтата за изгаряне. — Иви направи гримаса, примигна два пъти и добави тихо: — Е, какво чак пък толкова.

Куигли посегна да хване Ейнджъл. Тя се извъртя мигновено, фрасна му едно кроше и преобърна количка, кафе, сок и всичко. Кафява течност — вече не вряща, но все пак гореща — се изплиска по краката на Мили Олсън. Тя изкрещя от болка и тупна по задник.

Дженет гледаше изумена как Ейнджъл влиза в режим Хълк Хоган и се нахвърля върху Куигли, сграбчва врата му с една ръка и отбива спрея с другата. Флаконът падна и се търкулна през решетките на тапицираната килия. Иви се наведе, взе го и го подаде на Дженет.

— Искаш ли го?

Дженет го взе, без да помисля.

Надзирател Олсън се мъчеше да излезе изпод преобърнатата количка. Надзирател Куигли пък се мъчеше да не бъде удушен. Макар че бе кльощава и Куигли тежеше поне двайсет и пет кила повече от нея, Ейнджъл го разтърси както куче разтърсва змия в зъбите си и го метна върху количката точно докато Мили Олсън се изправяше и двамата заедно цопнаха в локвата кафе и сок. Ейнджъл се извъртя към тапицираната килия. Очите й бяха огромни и проблясваха на тясното й лице.

Иви разпери ръце, доколкото й позволяваха решетките, сякаш приканваше любимия си в обятията си. Ейнджъл също протегна ръце, извила хищно пръсти, и се хвърли с писък към нея.

Единствена Дженет видя какво последва. Двамата надзиратели още се опитваха да се измъкнат изпод преобърнатата количка, а Ейнджъл се беше изгубила в някакъв свят на яростта. Дженет имаше време да си помисли, че не е свидетел просто на избухване, а на чиста проба буйство. После устата на Иви зейна толкова широко, че сякаш цялата долна половина на лицето й изчезна. От устата й излетя рояк — не, порой — нощни пеперуди. Завъртяха се около главата на Ейнджъл, някои се оплетоха в изрусената й коса. Тя запищя и замаха с ръце да ги махне.

Дженет тупна Ейнджъл по тила с флакона. Създавам си врагове, помисли си; но пък може би Ейнджъл щеше да заспи, преди да успее да й го върне.

Пеперудите полетяха към лампите в решетки на Крило А и основната част на затвора. Ейнджъл се обърна, като продължаваше да рови в косата си (макар че насекомите там като че ли вече ги нямаше) и Дженет напръска със спрея лицето й.

— Вече виждаш колко сложен е проблемът, нали, Дженет? — каза Иви, докато Ейнджъл се блъскаше в стената, като виеше и яростно търкаше очи. — Мисля, че май е време да изтрием цялото уравнение мъже-жени. Просто изтриваш и започваш на чисто. Какво мислиш?

— Мисля, че искам да видя сина си — каза Дженет. — Да видя моя Боби. — Пусна флакона и се разплака.

Докато се случваше всичко това, Клаудия Динамитеното тяло излезе от помещението за обезпаразитяване и реши да потърси някое по-спокойно и живописно местенце. Просто тази вечер в Крило А беше прекалено шумно. Прекалено разстройващо. Специалното кафе беше разплискано навсякъде и миришеше наистина гадно. Най-добре да не се пазариш с дявола, когато нервите ти са опънати до скъсване — така казваше здравият разум. Можеше да поговори с дамата от А-10 по-късно. Тя мина покрай Будката и отиде в Крило Б. Заряза горнището си на пода.

— Затворник! — Ван Лампли се подаде от Будката, където беше гледала сбиването. (Ейнджъл с нейното шибано супер кафе; Ван беше прекалено уморена и объркана, за да ругае, но и поначало не беше съгласна с плана.) Беше пратила Куигли и Олсън да овладеят положението и се канеше да им се втурне на помощ, когато Стивънсън мина покрай нея.

Клаудия не отговори, а продължи да върви.

— Не забравяш ли нещо? Това е затвор, а не стъргало. На теб говоря, Стивънсън! Къде си мислиш, че отиваш?

Но дали на Ван наистина й пукаше? Много затворнички се мотаеха, може би просто в опит да останат будни, а междувременно в края на Крило А ставаше мазало и имаха нужда от нея.

Тя тръгна натам, но точно тогава Мили Олсън, цялата оплискана с кафе отпред, й махна да се върне.

— Под контрол — каза Мили. Заключихме лудата кучка Фицрой. Положението е под контрол.

Ван, която си мислеше, че нищо не е под контрол и нормално, кимна.

Огледа се за Стивънсън, но не я откри. Върна се в Будката и извика на мониторите Крило Б навреме, за да види как Клаудия влиза в Б-7. В Крило А оставаше единствено Сорли, а Ван не бе виждала от доста време Демпстър. Затворничките не се свеняха да извършват дребни кражби (любимите им цели бяха хапчета и бельо) и те винаги създаваха неприятности. Ван нямаше причина да подозира, че Клаудия би направила подобно нещо — тя не правеше неприятности, въпреки че беше достатъчно едра, за да предизвика предостатъчно грижи. Въпреки всичко работата й беше да е подозрителна. Последното, което й трябваше, беше разправия заради откраднати вещи. Особено когато всичко останало отиваше по дяволите.

Реши да направи бърза проверка. Беше само усещане, но не й хареса начинът, по който вървеше Клаудия — с наведена глава, спусната пред лицето коса и горнище, зарязано Бог знае къде. Щеше да й отнеме само минута, а и нямаше да й се отрази зле да се поразтъпче.

Клаудия не беше намислила да краде. Искаше само спокоен разговор. Така щеше да убие времето, докато нещата в Крило А се успокоят, за да поговори с новата жена и да разбере как и тя може да заспи и да се събуди на следващия ден. Новата жена можеше и да не й каже, но пък кой знае. Дяволът е непредсказуем. Нали някога е бил ангел.

Рий лежеше на леглото си с лице към стената. Клаудия за първи път забеляза — и не без съжаление, — че косата на Рий е започнала да побелява. Същото важеше и за Клаудия, но тя се боядисваше. Когато не можеше да си позволи истинска боя (или когато не успяваше да убеди някой от посетителите си да й донесе любимата й „Нутрис Шампан Блонд“), използваше лимонов сок от кухнята. Вършеше доста добра работа, но не издържаше дълго.

Протегна ръка да докосне косата на Рий и рязко я дръпна с тих вик, когато част от сивото полепна по пръстите й.

Нишките потрептяха във въздуха секунда-две, след което се стопиха.

— О, Рий — изстена Клаудия. — И ти ли?

Но може би не беше твърде късно — в косата на Рий все още нямаше много нишки. Може би Бог беше пратил Клаудия в Б-7, докато все още има време. Може би това беше изпитание. Тя хвана Рий за рамото и я обърна по гръб. Паяжината тръгваше от бузите й и горкото й покрито с белези чело; нишки излизаха от ноздрите и се вееха от дъха й, но лицето й все още си бе тук.

Е, по-голямата част от него.

Клаудия започна методично да маха гадостта от бузите на Рий, без да пропуска белезникавите нишки, които излизаха от устата и полепваха по устните. С другата си ръка хвана Рий за рамото и започна да я разтърсва.

— Стивънсън? — Гласът идваше от коридора. — Какво правиш тук? Това не е твоята килия.

— Събуди се! — извика Клаудия и разтресе Рий. — Събуди се, Рий! Докато все още можеш!

Нищо.

— Затворник Стивънсън! На теб говоря.

— Това е надзирател Лампли — каза Клаудия, като продължаваше да я разтърсва и да маха неуморните бели нишки — господи, трудно й беше да ги изпреварва. — Аз я харесвам, а ти? Ти също, нали, Рий? — Клаудия започна да плаче. — Не си отивай, скъпа, прекалено е рано да си отиваш!

И отначало си помисли, че жената на леглото е съгласна с нея, защото очите й рязко се отвориха и устните й започнаха да се разтеглят в усмивка.

— Рий! — възкликна Клаудия. — Слава богу! Помислих си, че…

Само че усмивката ставаше все по-широка, устните се разтеглиха, докато това на лицето й вече не беше усмивка, а свирепо озъбване. Рий седна, сграбчи Клаудия за шията и отхапа една от любимите й обици — малко пластмасово лице на коте. Клаудия изкрещя, а Рий изплю обицата с парченцето от ухото и се опита да я захапе за гърлото.

Клаудия беше с трийсет и пет килограма по-тежка от дребната Рий и бе силна, но Рий беше полудяла. Клаудия едва успяваше да я удържи далеч от себе си. Пръстите на Рий се плъзнаха от врата на Клаудия и ноктите й се забиха в голите рамене на едрата жена, оставяйки кървави драскотини.

Клаудия заотстъпва от леглото към отворената врата на килията. Рий се беше вкопчила в нея като полип, ръмжеше, тракаше със зъби и се мяташе, като се опитваше да се освободи от Клаудия, за да може да й нанесе истински поражения. После се озоваха в коридора и всички затворнички крещяха, надзирател Лампли ревеше, но всички тези звуци бяха от някаква друга галактика, от друга вселена, защото очите на Рий едва не изхвърчаха от орбитите си, а зъбите й тракаха на сантиметри от лицето на Клаудия, а после, Господи, краката им се оплетоха и Клаудия се просна в коридора на Крило Б с Рий отгоре й.

— Затворник! — извика Ван. — Пусни!

Жените пищяха. Клаудия не, поне отначало. Пищенето изразходваше сила, а тя се нуждаеше от своята, за да удържа лудата — демона — далеч от себе си. Само че не се получаваше. Устата с щракащи зъби се приближаваше. Клаудия долавяше дъха на Рий и виждаше капчиците слюнка с мънички бели нишки, танцуващи във всяка капка.

— Затворник, извадих оръжието! Не ме карай да го използвам! Моля те, не ме карай да го правя!

— Застреляй я! — изкрещя някой и Клаудия осъзна, че този някой е самата тя. Явно в края на краищата имаше достатъчно сила. — Моля те, надзирател Лампли!

В коридора се разнесе оглушителен гръм. Високо в челото на Рий, точно по средата на белезите, се появи голяма черна дупка. Очите й се завъртяха нагоре, сякаш се опитваше да види къде е простреляна, и топлата кръв рукна по лицето на Клаудия.

С последен напън на силите Клаудия избута Рий. Тя падна на пода с глухо тупване и остана да лежи безжизнена. Надзирател Лампли стоеше леко разкрачена, с насочено напред служебно оръжие, държеше го с две ръце. Виещият се от дулото дим приличаше на Клаудия на белите нишки, които бяха полепнали по пръстите й, когато бе докоснала косата на Рий. Лицето на надзирател Лампли бе бледо като платно с изключение на тъмните торбички под очите.

— Тя щеше да ме убие — изпъшка Клаудия.

— Знам — каза Ван. — Знам.

По средата на пътя към града на Клинт Норкрос му хрумна нещо, което го накара да спре на паркинга на „Олимпия Дайнър“ до таблото СПРИ И ЗНАЙ, ОПИТАЙ ЯЙЧЕН ПАЙ. Извади телефона си и потърси ХИКС. Нямаше номера му, което казваше всичко за отношенията му с помощник-коменданта на затвора Дулинг. Продължи надолу и намери ЛАМПЛИ.

Лампли вдигна на второто позвъняване. Стори му се задъхана.

— Ван? Добре ли си?

— Да, но ти си тръгна преди фойерверките. Виж, док, наложи се да застрелям човек.

— Какво? Кой?

— Рий Демпстър. Мъртва е. — Ван обясни какво се е случило. Клинт я слушаше втрещен.

— Господи — каза, когато тя приключи. — Добре ли си, Ван?

— Физически нищо ми няма. Емоционално съм преебана до небето, но можеш да ме психоанализираш по-късно. — От другата страна се чу силно тръбене: Ван си издухваше носа или нещо подобно. — И това не е всичко.

Тя разказа на Клинт за сблъсъка между Ейнджъл Фицрой и Иви Блек.

— Не бях там, но видях част от ставащото на мониторите.

— Добре, че си видяла. И за Клаудия. Изглежда, си спасила живота й.

— Но пък не беше добре за Демпстър.

— Ван…

— Харесвах Демпстър. Мен ако питаш, тя беше последната, за която бих си помислила, че ще откачи.

— Къде е тялото й?

— В санитарния килер. — Ван го каза засрамено. — Само това успях да измисля.

— Разбира се. — Клинт потърка чело и затвори очи. Знаеше, че трябва да каже нещо повече, да успокои Лампли, но не намираше думи. — А Ейнджъл? Какво стана с нея?

— Не друг, а Сорли се докопа до спрея и я напръска. Куигли и Олсън я тикнаха в една килия в Крило А. В момента блъска стените и вика за доктор. Твърди, че е ослепяла, което са пълни глупости. Освен това твърди, че има нощни пеперуди в косата, което може и да не са глупости. Имаме нашествие от тия гадини. Трябваш ни тук, док. Хикс тотално е изключил. Поиска да му предам оръжието си, но отказах, макар че по протокол съм длъжна.

— Правилно си постъпила. Докато положението не се успокои, майната му на протокола.

— Хикс е абсолютно безполезен.

Все едно не знам, помисли си Клинт.

— Тоест, винаги е бил безполезен, но при тези обстоятелства може да стане опасен.

Клинт затърси нишка, от която да продължи.

— Каза, че Иви е предизвикала Ейнджъл. Какво точно е казала?

— Не знам. Куигли и Мили също нямат представа. Сорли може да знае. Именно тя забави Ейнджъл. Момичето заслужава медал. Ако не заспи, можеш да научиш от нея цялата история, когато се върнеш. Което ще стане скоро, нали?

— При първа възможност — каза Клинт. — Виж, Ван, знам, че си разстроена, но искам да разбера едно нещо. Ейнджъл се е заяла с Иви, защото Иви не е била в пашкул, така ли?

— Такова чувство имам. Видях я да блъска решетките на килията с капака на една от каните за кафе и да вика като побъркана. После си имах други грижи за оправяне.

— Но тя се е събудила?

— Да.

— Иви се е събудила.

— Да. Фицрой я събуди.

Клинт се опита да намери нещо разбираемо в това, но не успя. Може би след като подремнеше малко…

Тази мисъл го накара да се изчерви виновно. Хрумна му щура идея. Ами ако Иви Блек беше мъж? Ами ако жена му беше арестувала травестит?

Не. Когато Лайла я арестувала, Иви била по гол задник. Надзирателките, които са я приемали в затвора, също е нямало как да не видят. А и как можеше да се обясни, че всичките й синини и драскотини бяха изчезнали за по-малко от половин ден?

— Трябва да предадеш нещо на Хикс и другите надзиратели, които са все още там. — Клинт се беше върнал на мисълта, която го беше накарала да спре на паркинга и да се обади в затвора.

— Няма да отнеме много време — каза тя. — Били Уетърмор и Скот Хю току-що дойдоха, което е добре, но пък дори с тях не може да се каже, че разполагаме с минимален персонал. Имаме само седем души, като броим Хикс. С теб ще сме осем.

Клинт не обърна внимание на очевадния намек.

— Хрумна ми, докато карах към града. Онова, че Иви Блек е различна от останалите жени, плюс това, което ми разказа току-що. Не знам как да го разбирам, но не бива да позволяваме да се разчува извън затвора, поне засега. Независимо дали е истина, или не. Може да предизвика безредици. Разбираш ли какво ти казвам?

— Ъ-ъ-ъ…

Отговорът го изпълни с лоши предчувствия.

— Какво има?

— Ами…

Това „ами“ му хареса още по-малко

— Казвай.

Лампли отново се изсекна.

— Видях Хикс да говори по телефона си след инцидента в Крило А и след като отказах да му предам оръжието си. Освен това, след като Мили запозна Скот и Били с положението, те също говориха по телефоните си.

Значи беше твърде късно. Клинт затвори очи. Кратката приказка сама се оформи в главата му:

Имало едно време един невзрачен затворнически психиатър, който се облякъл в черно, излязъл в нощта и легнал насред междущатската магистрала. Минал автобус и го избавил от нещастията му, и всички заживели щастливо или може би не, но това вече не било проблем на невзрачния затворнически психиатър. Край.

— Добре, добре — каза Клинт. — Ето какво ще направим. Кажи им да не звънят на никого повече. Разбра ли?

— Обадих се на сестра си! — изтърси Ван. — Съжалявам, док, но исках да направя нещо добро, за да изкупя това, че застрелях Демпстър! Казах на Бони да не заспива, независимо колко й се иска, защото може би имаме човек с имунитет в затвора и това може да означава, че има лек! Или че нещото се лекува само!

Клинт отвори очи.

— Откога си будна, Ван?

— От четири сутринта! Проклетото куче ме събуди! Искаше да излезе да се изп-пикае! — Коравата Ванеса Лампли вече не можеше да издържа и се разплака.

— Кажи на всички от персонала да не звънят на никого, ясно? — Почти със сигурност вече беше късно, но може би щяха да успеят да забавят новината. Възможно бе дори да има начин да спрат всичко. — Обади се пак на сестра си и й кажи, че си направила грешка. Че било фалшив слух и си се хванала. И кажи на останалите да направят същото.

Мълчание.

— Ван, чуваш ли ме?

— Не искам, доктор Норкрос. И с цялото ми уважение, не мисля, че е правилно. Сега Бони ще будува поне през тази нощ, защото вярва, че има някакъв шанс. Не искам да й отнемам вярата.

— Разбирам как се чувстваш, но това е правилната постъпка. Да не искаш тълпа от града да дойде при затвора като… като някакви селяци с факли, щурмуващи замъка от филма „Франкенщайн“?

— Иди да видиш жена си — каза Ван. — Каза, че тя е будна по-дълго и от мен. Виж дали ще можеш да я погледнеш в лицето и да не й кажеш, че може да има мъничко светлина в края на тунела.

— Ван, чуй ме…

Но Ван беше затворила. Клинт впери поглед в надписа КРАЙ НА РАЗГОВОРА на екрана, след което прибра телефона в джоба си и продължи към града.

Демпстър беше мъртва. Веселата Рий Демпстър. Не можеше да го повярва. И сърцето го болеше за Ван Лампли въпреки неподчинението й. Макар че как би могла да проявява неподчинение към него? Та той беше просто психиатърът на затвора, за бога.

Клинт спря на едно от местата за временно паркиране пред шерифското управление и чу последното, което можеше да очаква — смях, долитащ през отворената врата.

В общото помещение имаше доста хора. Лайла седеше на диспечерското бюро с Лини. Двете бяха наобиколени от петима заместник-шерифи, все мъже — Тери Кумбс, Рийд Бъроуз, Пит Ордуей, Елмор Пърл и Върн Рангъл. Извън кръга ченгета седеше Бари Холдън, служебният адвокат, който за кратко беше поел случая на Иви Блек, както и белобрадият господин Уили Бърк, когото Клинт познаваше бегло.

Лайла пушеше. Беше спряла цигарите преди осем години, когато един ден Джаред й подхвърли, че се надява тя да не умре от рак на белия дроб, преди да е пораснал. Лини Марс и двама от другите присъстващи също пафкаха. Въздухът бе синкав и миризлив.

— Какво става? — попита той.

Лайла го видя и лицето й грейна. Тя угаси цигарата си в чашка за кафе, изтича през стаята до него и скочи в обятията му — буквално, като сключи глезени около бедрата му. Целуна го силно. Това предизвика още смях, дюдюкане от страна на адвокат Холдън и аплодисменти.

— Как се радвам, че те виждам! — каза тя и го целуна отново.

— Отивах да видя Джаред — каза Клинт. — Реших да се отбия да видя дали си тук и дали можеш да се измъкнеш.

— Джаред! — извика тя. — Можеш ли да повярваш какво страхотно момче сме отгледали, Клинт? Чудесна работа свършихме, понякога си мисля, че е било егоистично да не си родим второ. — Жена му го тупна по гърдите и го пусна. Над усмивката зениците й бяха като глави на топлийки.

Тери Кумбс дойде при тях. Неговите очи пък бяха зачервени и подпухнали. Тери стисна ръката на Клинт.

— Знаеш какво стана с Роджър, нали? Опитал се да разопакова жена си. Кофти идея. Трябваше да изчака до Коледа. — Тери избухна в смях, който премина в ридание. — Моята жена също си отиде. Не мога да се свържа с детето си.

Тери лъхаше на алкохол, но не и Лайла — каквото и да беше взела тя, бе много по-ободряващо от пиячката. Клинт си помисли дали да не последва примера на Тери и да разкаже за случилото се в затвора. Отказа се. Смъртта на Рий Демпстър не беше история за парти, а това събиране приличаше точно на парти.

— Съжалявам, Тери.

Пит Ордуей прегърна Тери през раменете и го отведе.

Лайла посочи брадатия мъж.

— Скъпи, нали познаваш Уили Бърк? Той ми помогна да откараме Роджър и Джесика до моргата с пикапа си. Само дето под морга имам предвид хладилното помещение на „Скърцащото колело“. Оказва се, че болницата не приема. И си говорим за евтин наем, а? — Разкиска се и се хвана за главата. — Съжалявам. Не можах да се сдържа.

— Радвам се да ви видя, сър — каза Уили. — Имате чудесна съпруга. Върши си отлично работата въпреки умората.

— Благодаря — отвърна Клинт и се обърна към чудесната си съпруга. — Доколкото разбирам, сложили сте ръка на веществените доказателства.

— Само аз и Лайла — каза Лини. — Тери пийна малко скоч.

Лайла извади рецептата за провигил от задния си джоб и я даде на Клинт.

— Нямах късмет нито с това, нито с нищо друго. Две от аптеките бяха ограбени, а от „Райт Ейд“ останаха само пепел и въглени. Сигурно си надушил, докато си пътувал насам.

Клинт поклати глава.

— Организирали сме нещо като бдение — каза Върн. — Иска ми се всички жени да го правеха.

За момент всички се спогледаха озадачено. После Бари се разсмя и всички останали се присъединиха към него. Смехът им беше шокиращо весел.

— Бдение — каза Лайла и чукна Клинт с юмрук в ръката. — Будуване. Схващаш ли?

— Схванах — отвърна Клинт. Беше се озовал в някаква версия на Страната на чудесата за ченгета.

— Я изтрезнейте малко — каза Уили Бърк и вдигна ръка. — Произвеждам по малко от време на време… — Намигна на Лайла. — Това не сте го чули, шерифе. Но лично аз не го докосвам. Вече четирийсет години съм въздържател.

— Трябва да призная, че си присвоих част от продукцията на господин Бърк — каза Бари Холдън. — Стори ми се правилно, като се има предвид какво става.

Заместник-шерифи Бъроуз, Ордуей, Пърл и Рангъл декларираха, че са трезвени, като Върн Рангъл дори вдигна ръка, сякаш даваше показания пред съда. Клинт започваше да се ядосва. Заради смеха. Разбираше ги. Лайла определено можеше да си позволи малка забежка след трийсет или повече часа будуване, а и посягането към веществените доказателства беше негова идея, но въпреки това никак не му харесваше. По пътя насам си мислеше, че е готов за всичко, но не беше подготвен да чуе, че Ван е застреляла Рий, нито пък да се озове на ирландско бдение в шерифския участък.

— Тъкмо говорехме как веднъж Роджър се отзова на сигнал за семеен скандал и стопанката се подаде през прозореца на втория етаж и му каза да си го начука и да пукне — казваше Лайла. — Когато той не направи нито едното, нито другото, тя изля на главата му кофа боя. Месец по-късно още я махаше от косата си.

Лини се разсмя толкова силно, че изпусна цигарата в скута си. Вдигна я, едва не я лапна откъм запалената страна и я изпусна на пода, докато се опитваше да я обърне. Това беше посрещнато с още смях от страна на останалите.

— Какво сте взели двете с Лини? — попита Клинт. — Кока ли?

— Не, пазим я за по-късно — отвърна Лайла.

— Спокойно, шерифе, аз ще ви защитя — каза Бари. — Ще пледирам форсмажорни обстоятелства. Никое жури в Америка няма да ви намери за виновна.

Последва поредната експлозия смях.

— Прибрахме над сто „сини скутерчета“ при разбиването на братята Гринър — каза Лини. — Лайла отвори една капсула и изсмъркахме прахчето.

Клинт си помисли за Дон Питърс, който първо беше принудил Дженет Сорли да го задоволи в общата стая, а после бе сипал дрога в кафето на Джанис. Помисли си за идиотската смес, която Коутс бе позволила да забъркат. За странната жена в Крило А. За това как Рий е душила Клаудия и се е опитвала да й прегризе гърлото. За ужасените затворнички, плачещи в килиите си, и за думите на Ванеса Лампли: „Не искам, доктор Норкрос“.

— Виждам, че е подействало — каза той. Трябваше да положи сериозни усилия, за да се владее. — Изглеждате дори прекалено будни.

Лайла го хвана за ръцете.

— Знам как изглежда, скъпи, как изглеждаме ние, но нямахме избор. Аптеките са разбити и всичко ободряващо, което се продава в супермаркетите, отдавна го няма. Джаред ми каза. Говорих с него. Той е добре, между другото, не е нужно да се тревожиш, ти…

— Аха. Можем ли да поговорим насаме за момент?

— Разбира се.

Излязоха в прохладната нощ. Сега Клинт долови миризмата на пепел и горяща пластмаса — вероятно всичко, което беше останало от „Райт Ейд“. Зад тях разговорът се поднови. Както и смехът.

— Е, какво става с Джаред?

Тя вдигна ръка, сякаш той беше някакъв агресивен шофьор.

— Грижи се за едно малко момиченце, казва се Моли. Внучката на старата госпожа Рансъм. Госпожа Рансъм е в пашкул, така че той е поел детето. Засега е добре. Не е нужно да се безпокоиш за него.

Не, помисли си той, не ми казвай да не се безпокоя за сина ни. Наша работа е да се тревожим за него, докато не навърши осемнайсет. Наистина ли си толкова друсана, че да го забравиш?

— Или поне не повече, отколкото е необходимо — добави след малко Лайла.

Уморена е и си има предостатъчно грижи на главата, напомни си Клинт. Току-що е убила жена, за бога. Няма причина да й се ядосваш. Но въпреки това беше ядосан. Логиката нямаше почти никаква власт над емоциите. Като психиатър го знаеше, не че това му помагаше особено в момента.

— Някаква идея откога си будна?

Тя затвори очи и започна да пресмята. Това й придаде пиратски вид, който не му хареса.

— Може би от… около един следобед вчера. Това прави… — Тя поклати глава. — Не мога да пресметна. Господи, главата ми ще се пръсне. Но съм абсолютно будна, спор няма. Виж само звездите! Не са ли прекрасни?

Клинт пресметна. Приблизително трийсет и два часа.

— Лини провери в интернет колко може да издържи човек без сън — жизнерадостно каза Лайла. — Рекордът е двеста шейсет и четири часа, можеш ли да си представиш? Единайсет дни! Бил направен от някакъв гимназист, докато работел по научен проект. Казвам ти, този рекорд ще падне. Наоколо има доста решителни жени. Когнитивните възможности обаче деградират много бързо, а после и емоционалните. Освен това има нещо, известно като микросън. Аз самата го изпитах при караваната на Труман Мейуедър. Беше плашещо, усетих как първите нишки от онова нещо започват да растат направо от косата ми. Но пък, от друга страна, хората са дневни бозайници и щом слънцето изгрее, всички жени, които са успели да останат будни през нощта, ще се съживят допълнително. Би било добре всичко да отмине до утре следобед, но…

— Жалко, че се наложи да изкараш онази снощна смяна на гробището — каза Клинт. Думите излязоха от устата му преди да се усети.

— Да. — Тя веднага се изсмя. — Жалко, че се наложи.

— Не — каза Клинт.

— Моля?

— На Маунтън Рест Роуд наистина се е преобърнал камион с храна за домашни любимци, това е вярно, но е станало преди година. Така че какво прави снощи? Къде си била, по дяволите?

Лицето й беше много бледо, но в тъмното зениците й се бяха разширили повече или по-малко до нормалните размери.

— Сигурен ли си, че искаш да започваме тази тема точно сега? Покрай всичко останало, което се случва?

Клинт можеше да каже не, но отвътре отново се разнесе онзи вбесяващ смях и той я сграбчи за ръцете.

— Казвай.

Лайла погледна ръцете му върху бицепсите й, после него. Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— На баскетболен мач — каза Лайла. — Отидох да видя как играе едно момиче. Номер трийсет и четири. Казва се Шийла Норкрос. Майка й е Шанън Паркс. Така че кажи ми, Клинт, кой кого лъже?

Той отвори уста, без да знае какво точно ще каже, но точно тогава Тери Кумбс изхвърча навън като попарен.

— Господи, Лайла! Господи, мамка му!

Тя се извърна от Клинт.

— Какво?

— Забравихме! Как можахме да забравим? О, Господи!

— Какво сме забравили?

— Платина!

— Платина ли?

Лайла се взираше в него и онова, което видя Клинт на лицето й, мигом угаси яростта му. Обърканото й изражение показваше, че тя някак разбира за какво говори той, но не може да го сложи в конкретен контекст. Беше прекалено уморена.

— Платина! Бебето на Роджър и Джесика! — извика Тери. — Тя е само на осем месеца и още е в къщата им! Забравихме шибаното бебе!

— Боже мой — промълви Лайла, обърна се и се затича надолу по стъпалата, следвана по петите от Тери. Никой от двамата не погледна към Клинт и не се обърна, когато той извика след тях. Клинт се втурна, вземайки по две стъпала наведнъж, и хвана Лайла за рамото преди да се е качила в колата. Тя не беше във форма да шофира, никой от двамата не беше, но ясно се виждаше, че това няма да ги спре.

— Лайла, чуй ме. Бебето почти със сигурност е добре. Щом се озоват в пашкулите, те като че ли влизат в някакво стабилизирано състояние, все едно са сложени на системи.

Тя бутна ръката му настрани.

— Ще говорим по-късно. Вкъщи.

Тери беше зад волана. Тери, който беше пил.

— Дано да си прав за бебето, док — каза той и затръшна вратата.

Недалеч от Фредериксбърг резервната гума на дъщерята на коменданта, с която тя караше вече няколко седмици, се спука в най-неподходящия момент, и то по начина, по който я беше предупредила майка й, която бе маниакално отдадена да измисля възможно най-лошите сценарии, както би трябвало да подобава на всички майки и коменданти. Микаела спря на паркинга на един „Макдоналдс“ и влезе вътре, за да използва тоалетната.

На гишето стоеше някакъв рокер едър, облякъл на голо кожено яке с нашивка САТАНИНСКАТА СЕДМОРКА, и с нещо, което приличаше на картечен пистолет Тес-9, преметнато на гърба. Обясняваше на момичето със зачервени очи от другата страна, че нямало да плати хамбургерите си. Тази нощ била специална и всичко, което си пожелаел, било безплатно. Когато чу изщракването на вратата, рокерът се обърна и видя Микаела.

— Здрасти, малката. — Оценяващият му поглед казваше: не е зле. — Познавам ли те?

— Може би — отвърна Микаела и без да спира, мина покрай него, като пропусна тоалетната и продължи направо към задния изход. Забърза към края на паркинга и се скри между клоните на някакъв жив плет. От другата страна на плета беше паркингът на „Хоби Лоби“. Магазинът беше осветен и вътре се виждаха хора. Микаела се запита колко ли побъркан трябва да си, за да тръгнеш точно тази нощ да си купуваш албуми за залепване.

Направи една крачка и вниманието й бе привлечено от нещо друго — „Тойота Корола“ със запален двигател на шест-седем метра от нея. Предната седалка беше заета от нещо бяло.

Микаела се приближи до колата. Бялото нещо беше жена, разбира се. Главата и ръцете й бяха обвити в пашкул. Макар въздействието на кокаина още да не беше отминало, на Микаела й се прииска да беше много по-друсана. В скута на жената лежеше мъртво куче — пудел с извито тяло.

О, миличко, не е трябвало да ближеш паяжините от лицето на мама, когато е заспала на паркинга. Мама сигурно много се е ядосала, когато си я събудил.

Микаела страхливо пренесе мъртвото куче на тревата. После замъкна жената, която според шофьорската книжка се казваше Урсула Уайтмън-Дейвис, на мястото до шофьора. Идеята да я остави в колата не й харесваше, но алтернативата — да я свали на тревата до мъртвия пудел — беше още по-смущаваща. А и с Урсула в колата можеше да заяви, че си поделят пътуването.

Седна зад волана и излезе на спомагателния път, който щеше да я върне на 1-70.

Докато минаваше покрай „Макдоналдс“, й хрумна гадна идея. Нямаше съмнение, че е породена от кокаина, но въпреки това й се стори божествено справедлива. Тя обърна при съседния „Мотел 6“. Точно пред входа на заведението беше спрян „Харли Софтейл“, изглеждаше ретро. Над задния регистрационен номер от Тенеси върху калника беше монтиран череп със САТАНИНСКА в едната очница и 7 в другата. Върху зъбите беше изписано ПАЗИ СЕ.

— Дръж се, Урсула — каза Микаела на увития в пашкул втори пилот и насочи тойотата към мотоциклета.

Караше с не повече от петнайсет километра в час, но въпреки това моторът падна със задоволителен трясък. Рокерът, който седеше на маса при предната витрина с планина от храна в подноса пред него, вдигна глава точно навреме, за да види как Микаела дава на заден от железния му кон, който вече приличаше на мъртво пони. Тя виждаше как устата му се движи, докато тичаше към вратата с Биг Мак в едната ръка, от който капеше сос, и млечен шейк в другата. Картечният пистолет подскачаше на гърба му. Микаела не можеше да го чуе какво казва, но се съмняваше, че е „шалом“. Махна му жизнерадостно, след което излезе отново на спомагателния път и вдигна деветдесет.

След три минути беше отново на магистралата, като се смееше диво. Знаеше, че еуфорията скоро ще отмине, и й се искаше да има още кокаин, за да я продължи.

Тойотата на Урсула имаше сателитно радио и след като си поигра малко с копчетата, Микаела намери „Нюз Америка“. Новините не бяха от най-страхотните. Имаше непотвърдени сведения за „инцидент“ с участието на жената на вицепрезидента, заради който Сикрет Сървис били вдигнати по тревога от първа степен. Борци за правата на животните освободили обитателите на Националния зоопарк; мнозина свидетели видели как лъв поглъща нещо като човек на Катидрал Авеню. Твърди десни консерватори обявяваха вируса Аврора за доказателство, че Бог е гневен на феминизма. Папата молел всички да се молят за напътствия. „Нашънълс“ отменили мача си срещу „Ориолс“. Микаела донякъде разбра последното, донякъде не — всички играчи (че и реферите) бяха мъже, нали така?

На съседната седалка създанието с глава като топка, било доскоро Урсула Уитман-Дейвис, повтаряше ритъма на междущатската магистрала — леко се поклащаше по дългите отсечки и рязко подскачаше, когато гумите попадаха на неравна настилка. Урсула беше абсолютно най-добрият или абсолютно най-лошият спътник в историята на света.

Известно време Микаела беше излизала с момиче, което бе лудо на тема кристали и смяташе, че със спокойно съсредоточаване и чиста вяра можеш да се превърнеш в светлина. Това сладко, искрено момиче вероятно в момента спеше, омотано в бяло. Микаела си помисли за собствения си покоен баща — добрият стар татко, който сядаше на леглото й, когато тя се страхуваше от тъмното — или поне майка й твърдеше така. Микаела била на три, когато той умрял. Не можеше да го помни жив. Въпреки пластичната операция на носа и измислената фамилия Микаела беше истински репортер. Тя знаеше фактите и едно нещо за Арчи Коутс, което знаеше отлично, беше, че е сложен в ковчег и заровен в гробището Шейди Хилс в Дулинг и че все още е там. Той не се беше превърнал в светлина. Микаела не си бе позволила да си фантазира, че скоро ще срещне татко си в някакъв отвъден живот. Работата бе проста — светът свършваше и една увита в паяжини удушвачка на пудели се поклащаше до нея. Единственото, което искаше Микаела, беше да може да прекара няколко часа с майка си, преди сънят да отнесе и двете.

В Моргантаун трябваше да напълни резервоара. Бензиностанцията беше с пълно обслужване. Младият мъж, който наля бензин, се извини, че терминалите за разплащане с карти не работят. Микаела му плати в брой от пачката, която намери в чантата на Урсула.

Младият мъж имаше къса руса брада и беше облечен в бяла тениска и джинси. Микаела никога не си беше падала особено по мъже, но този строен викинг определено привлече вниманието й.

— Благодаря — каза тя. — Държите ли се?

— О, не се безпокойте за мен — отвърна той. — Знаете ли как да използвате това?

Тя проследи кимането му до чантата на Урсула, която беше оставена до бедрото на жената в пашкула. От нея стърчеше дръжката на револвер. Явно Урсула Уитман-Дейвис си беше падала не само по кучета, но и по огнестрелни оръжия.

— Честно казано, не — призна тя. — Приятелката ми знаеше, че ми предстои дълъг път, и ми го даде.

Той я погледна строго.

— Отстрани има предпазител. Гледайте да е свален, ако усетите, че предстоят неприятности. Насочвате го в средата на гърдите и дърпате спусъка. Дръжте здраво, защото може да ритне назад и да ви удари по гърдите. Можете ли да го запомните?

— Да — отвърна Микаела. — В средата на гърдите. И държа здраво, за да не ме удари по цицата. Ясно. Благодаря. — И вдигна стъклото. Направи се, че не чу как викингът отвън извика: „Хей, да не съм ви виждал по телевизията?“.

Към един след полунощ в петък най-сетне стигна до покрайнините на Дулинг. Пушек от горския пожар се носеше през Уест Лавин. Тя подкара към дългия нисък силует на затвора. Гъстият дим я накара да запуши устата си с длан, за да не вдишва миризмата на пепел.

На портала слезе от колата и натисна червеното копче.

Мора Дъмбартън седеше в килията си в Крило Б с онова, което беше останало от Кейли — жива, но мъртва за света. Дали сънуваше под покрова си?

Мора седеше с ръка на гърдите на Кейли, усещаше как леко се повдигат и отпускат и гледаше как бялата покривка се издува и спуска, очертавайки устните й при всяко вдишване. На два пъти докосна с нокти дебелата леко лепкава материя, като едва се сдържаше да не я разкъса и да освободи Кейли. И двата пъти си помисли за новините по телевизията и отдръпваше ръце.

В затворена общност като затвора Дулинг слуховете и заразите се разпространяваха бързо. Но онова, което се беше случило преди час в Крило А, не беше слух. Ейнджъл Фицрой беше заключена с подути от лютивия спрей очи. И дрънкаше несвързано, че новата жена била шибана вещица.

Мора смяташе, че това е напълно възможно, особено след като Клаудия Стивънсън се появи в Крило Б със синини по шията и дълбоки драскотини по раменете и им разказа как Рий едва не я убила и какво видяла и чула преди това. Клаудия твърдеше, че новата жена знаела имената на Дженет и Ейнджъл, но това било най-малкото. Знаела също — знаела! — че Ейнджъл е убила поне петима мъже и новородено дете.

— Името й е Иви, също като Ева от Райската градина — каза Клаудия. — Помислете си само! После Рий се опита да ме убие и се обзалагам, че вещицата е знаела какво ще се случи, както знаеше имената на другите и за бебето на Ейнджъл.

Клаудия не беше от хората, които биха могли да се нарекат надеждни свидетели, но въпреки това в казаното от нея имаше смисъл. Единствено вещица би могла да знае подобни неща.

Две приказки се съчетаха в главата на Мора, създавайки нещо сигурно. Едната беше за прекрасна принцеса, прокълната от зла вещица и изпаднала в дълбок сън, след като убола пръста си на вретено. (Мора не беше сигурна какво точно представлява вретеното, но явно бе нещо остро.) След безброй години принцесата била събудена от целувка. Другата беше историята за Хензел и Гретел. Попаднали в плен на вещица, те запазили самообладание и се спасили, след като изгорили гадната дъртачка жива в собствената й пещ.

Приказките бяха приказки, но онези, които бяха оцелели стотици години, със сигурност съдържаха зрънца истина. А истината в тези две можеше да е следната: магиите могат да се развалят и вещиците могат да бъдат унищожени. Появата на вещицата в Крило А можеше и да не събуди Кейли и всички останали жени на света. От друга страна, би могло. Дори да не се случеше, онази Иви трябваше да е свързана някак с тази чума. Защо иначе може да спи и да се събужда нормално? Как иначе би могла да знае неща, за които не би трябвало да има никаква представа?

Мора беше в затвора от десетилетия. Беше чела много и дори се бе преборила с Библията. Навремето тя й се виждаше доста безполезна купчина хартия, в която се разказва как мъже създават закони и жени зачеват какви ли не, но помнеше един завладяващ ред: Врачка да се не оставя жива^[17].

В главата на Мора започна да се оформя план. Трябваше й малко късмет, за да го осъществи. Но тъй като половината надзиратели липсваха и обичайният нощен режим на затвора беше отишъл по дяволите, може би щеше да се получи по-лесно. Ейнджъл Фицрой не беше успяла, защото цялата й ярост избиваше на повърхността и всички можеха да я видят. Тъкмо затова в момента се намираше в заключена килия. От друга страна, яростта на Мора представляваше дълбок потаен огън, чиито горящи въглени бяха скрити под пепел. Именно затова я бяха направили доверена затворничка.

— Ще се върна, скъпа — каза тя и потупа Кейли по рамото. — Освен ако тя не ме убие, разбира се. Ако е истинска вещица, може и да го направи.

Стана, бръкна в малкия разрез, който беше направила в дюшека, и извади четка за зъби. Краят на твърдата пластмасова дръжка беше заострен. Тя я пъхна отзад в ластика на панталона си, навлече широкото горнище и излезе от килията. В коридора на Крило Б се обърна и прати въздушна целувка на съкилийницата си без лице.

— Затворник, къде отивате?

Лорънс Хикс стоеше на прага на малката, но изненадващо богата библиотека на затвора Дулинг. Обикновено предпочиташе костюми с жилетка и тъмни вратовръзки, но тази нощ сакото и жилетката ги нямаше, а вратовръзката беше разхлабена и краят й висеше свободно като стрела, сочеща към несъмнено съсухреното му пикало.

— Здравейте, господин Хикс — каза Мора, като продължаваше да пълни количката с книги. Усмихна му се и златният й зъб проблесна на светлината от флуоресцентните лампи. — Ще мина да раздам книги.

— Не е ли малко късно за това?

— Не мисля, сър. Тази нощ едва ли ще гасят лампите.

Говореше уважително и продължаваше да се усмихва. Така се правеше — усмихваш се и изглеждаш безобидна. Просто старата побеляла Мора Дънбартън, смачкана от годините затворническа рутина и готова да оближе обувките на всеки, който имаше нуждата от това; демонът, накарал я навремето да убие онези хора, отдавна е бил прогонен от нея. Това беше номер, който такива като Ейнджъл Фицрой никога не биха могли да научат. Трябва да пазиш барута си сух за в случай, че ти потрябва.

Той дойде да прегледа количката и тя почти го съжали — бледо лице, покрити с четина бузи, увиснали като тесто, разрошени остатъци от коса, — но ако се опиташе да я спре, щеше да го изрита в тлъстото шкембе. Трябваше да спаси Кейли, ако това изобщо беше възможно. Спящата красавица била спасена с целувка; може би Мора щеше да спаси своето момиче със самоделно шило.

Не ми заставай на пътя, Хикси, помисли си тя. Недей, ако не искаш дупка в черния си дроб. Много добре знам къде е.

Хикс оглеждаше книгите с меки корици, които Мора беше взела от рафтовете Питър Строб, Клайв Баркър, Джо Хил.

— Все романи на ужасите! — възкликна Хикс. — Нима позволяваме на затворничките да четат подобни неща?

— Те четат само това и любовни романи, сър — каза му Мора, като пропусна да добави: „Щеше да го знаеш, ако изобщо имаше някаква представа как работи това място, нещастник такъв“. Разшири усмивката си. — Реших, че страшните истории, ако не друго, поне ще задържат дамите будни през нощта. Освен това вътре има само измислици все вампири, върколаци и други такива. Като приказки са.

За момент той като че ли се поколеба, може би се канеше да й каже да се връща в килията си. Мора посегна към кръста си, сякаш да почеше сърбящо я място. После той изду бузи и въздъхна.

— Продължавай. Поне теб ще запази будна.

Този път усмивката на Мора бе искрена.

— О, не се безпокойте за мен, господин Хикс. Страдам от безсъние.

Микаела беше престанала да натиска копчето и вече просто го държеше натиснато. Остъклената предна част на затвора беше осветена, на паркинга имаше коли — все някой вътре трябваше да е буден.

— Какво? — Мъжкият глас, който й отговори, беше като определение на „уморен“ — глас с набола четина. — Говори надзирател Куигли. Стига сте натискали проклетото копче.

— Аз съм Микаела Морган. — Миг по-късно се сети, че телевизионното й име не означава нищо тук.

— И какво от това? — Гласът не изглеждаше впечатлен.

— Преди бях Микаела Коутс. Майка ми е комендантът. Бих искала да я видя.

— Ъ-ъ…

Тишина, ако не се броеше слабото бръмчене по линията. Тя се изправи. Търпението й се беше изчерпало. Натисна отново копчето с всички сили.

— Освен това искам да знаете, че работя за „Нюз Америка“. Трябва ли да правя репортаж за вас, или мога да поговоря с майка си?

— Съжалявам, госпожице Коутс. Тя заспа.

Сега дойде ред на Микаела да замълчи. Беше закъсняла. Облегна се на телената ограда. Светлините на тойотата се отразяваха от портала и заслепяваха подпухналите й очи.

— Съжалявам — отново каза гласът. — Тя беше добър шеф.

— Какво ще правя сега? — попита Микаела. Не натискаше копчето, така че въпросът й беше отправен единствено към нощта и пушека, който пълзеше между дърветата.

Надзирател Куигли й отговори, сякаш я беше чул.

— Защо не идете в града? Вземете си стая в някой хотел. Или… чух, че „Скърцащото колело“ организира безплатен бар тази нощ и няма да затваря, докато слънцето не изгрее или бирата не свърши.

Мора забута количката през Крило Б. Вървеше бавно, не искаше някоя да си помисли, че има конкретна цел.

— Книги? — питаше при всяка килия — или поне при онези, чиито обитателки не бяха покрити с бялата гадост. — Искате ли да почетете малко ужаси? Имам поне девет различни породи караконджули.

Малко затворнички си взеха книги. Повечето гледаха новините, които сами по себе си бяха шоу на ужасите. Надзирател Уетърмор я спря при Крило Б, за да погледне заглавията. Мора не се изненада, че го вижда, защото надзирател Уетърмор беше толкова обратен, колкото първата нощ на карнавала Марди Гра в Ню Орлиънс. Мора щеше да се изуми, ако научеше, че той има жени у дома.

— Прилича ми на куп боклуци — отбеляза той. — Продължавай и се махай оттук, Мора.

— Добре, надзирател. Отивам в Крило А. Доктор Норкрос постави две от дамите на диета на прозак, но те обичат да четат.

— Добре, но стой далеч от Фицрой и тапицираната килия в края, ясно?

Мора го дари с най-лъчезарната си усмивка.

— Абсолютно, надзирател Уетърмор. И благодаря! Много ви благодаря!

Като се изключи новата — вещицата, — в Крило А имаше само две будни жени и спящата купчина, която доскоро беше Кити Макдейвид.

— Не — каза жената от А-2. — Не мога да чета, не мога. Хапчетата на Норкрос ми прецакаха очите. Не мога да чета, не. Тук се крещеше. Не обичам да крещят.

Жената в А-8 беше Ейнджъл. Тя погледна Мора с подпухнали очи, в които се четеше въпросът „какво стана с мен, мамка му“.

— Продължавай да търкаляш, Мо-Мо — предупреди тя, когато Мора въпреки предупреждението на надзирател Уетърмор й предложи две-три книги. Мора нямаше нищо против. Вече почти беше стигнала края на коридора. Погледна през рамо и видя, че Уетърмор е с гръб към нея и разговаря с надзирател Мърфи, когото останалите момичета наричаха Тигъра, като от историите за Мечо Пух.

— Мора…

Само шепот, но проникващ. Някак резониращ.

Беше новата. Иви. Ева. Която в Библията яла от Дървото на познанието и спечелила за себе си и мъжа си прогонване в този свят на болка и притеснения. Мора познаваше много добре прогонването. Тя беше прогонена в Дулинг, защото бе прогонила съпруга и двете си деца (без да броим Слъгър) в безкрайната вечност.

Иви стоеше при решетките на тапицираната килия, вперила поглед в Мора. И се усмихваше. Мора никога през живота си не беше виждала по-прекрасна усмивка. Може би вещица, но разкошна. Вещицата протегна ръка през решетките и я подкани с дълъг изящен пръст. Мора забута количката напред.

— Достатъчно, затворник! — Това беше надзирател Тайг Мърфи. — Спри!

Мора продължи напред.

— Дръж я, спри я! — извика Мърфи и тя чу тропота на твърди подметки по плочките.

Мора извъртя количката странично и я преобърна, с което създаде временна барикада. Опърпаните евтини книги се пръснаха по пода.

— Спри, затворник, спри!

Мора забърза към тапицираната килия, като измъкна от кръста си четката-шило. Вещицата продължаваше да я подканва. Не вижда какво я очаква, помисли си Мора.

Тя прибра ръка при бедрото си с намерение да забие шилото в тялото на вещицата. В черния дроб. Само че онези черни очи я накараха първо да забави крачка, а после да спре. Мора виждаше в тях не зло, а интерес, от който я побиваха тръпки.

— Искаш да бъдеш с нея, нали? — бързо прошепна Иви.

— Да — каза Мора. — Господи, толкова много искам.

— Можеш да бъдеш. Но първо трябва да заспиш.

— Не мога. Страдам от безсъние.

Уетърмор и Мърфи се приближаваха. Мора разполагаше само със секунди да наръга вещицата и да сложи край на тази чума. Само че не го направи. Черните очи на непознатата я бяха пленили и тя откри, че не желае да се откъсва от този плен. Мора видя, че това изобщо не са очи, а дупки, отварящи се към нов мрак.

Вещицата притисна лице в решетките, без да откъсва очи от Мора.

— Бързо ме целуни. Докато още има време.

Мора не се замисли дори за миг. Пусна подострената четка за зъби и притисна и своето лице към решетките. Устните им се срещнаха. Топлият дъх на Иви проникна в устата на Мора и надолу в гърлото й. Мора почувства как благословеният сън се надига от основата на мозъка й, както ставаше, когато беше дете, в леглото си, прегърнала с едната си ръка мечето Фреди, а с другата плюшения дракон Гъси. Заслушана във воя на студения вятър отвън и знаеща, че е в безопасност и на топло, запътила се към страната на сънищата.

Когато Били Уетърмор и Тайг Мърфи стигнаха до нея, Мора лежеше по гръб пред килията на Иви, а първите нишки вече поникваха от косата й, от устата и изпод затворените клепачи на сънуващите й очи.

Франк очакваше поредната купчина глупости на търкалета, когато се върне в къщата, но се оказа, че греши — този път нямаше никакви глупости. За разлика от всичко друго през този ден — както и през следващите, — проблемите му се решиха по лесния начин. Тогава защо изобщо не се чувстваше в подобрено настроение?

Отчуждената му съпруга лежеше заспала на леглото на дъщеря им, прегърнала с дясната си ръка Нана през рамото. Пашкулът около лицето й беше тънък, приличаше на първо покритие с папиемаше, но въпреки това я покриваше напълно. На нощната масичка имаше бележка: „Молих се за теб, Франк. Надявам се и ти да се молиш за нас. — И.“

Франк смачка бележката и я хвърли в кошчето до леглото. Черната Дисни принцеса Тиана танцуваше по стената на кошчето в блещукащата си зелена рокля, следвана от парад вълшебни животни.

— Няма подходящи думи. — Гарт Фликингър го беше последвал по стълбите и сега стоеше зад него на прага на стаята.

— Да — рече Франк. — Мисля, че сте прав.

На нощната масичка имаше снимка в рамка. На нея Нана държеше почетната си грамота. Докторът все снимката и я разгледа.

— Има вашите скули, господин Гиъри. Щастливка.

Франк не знаеше как да отговори на това, така че премълча.

Без да се смути от мълчанието, докторът върна снимката на мястото й.

— И тъй. Ще започваме ли?

Оставиха Илейн в леглото и за втори път този ден Франк взе дъщеря си на ръце и я отнесе долу. Гърдите й се повдигаха и спускаха — тя беше жива вътре. Но пациентите в кома с мозъчна смърт също имаха пулс. Съществуваше голяма вероятност последният им разговор, който Франк щеше да помни до собствената си смърт, когато и да настъпи тя, да е бил онзи от сутринта, когато й се бе озъбил на алеята. И я беше уплашил.

Обхвана го меланхолия, плътна мъгла, която се стелеше ниско и го поглъщаше от краката нагоре. Нямаше никакви причини да очаква, че този пристрастен към дрогата доктор ще е в състояние да помогне с каквото и да било.

Междувременно Фликингър постла кърпи върху паркета в дневната и подкани Франк да сложи Нана върху тях.

— Защо не на канапето?

— Защото искам лампите да светят право върху нея, господин Грей.

— О. Ясно.

Гарт Фликингър коленичи до Нана и отвори лекарската си чанта. С кръвясалите си очи приличаше на вампир. Тесният му нос и високото полегато чело, обрамчено от кестеняви къдрици, добавяше у Франк и усещането, че е в компанията на някакъв умопомрачен елф. Въпреки това — и макар Франк да знаеше, че докторът е поне донякъде надрусан, — тонът му действаше успокояващо. Нищо чудно, че караше мерцедес.

— Е, какво знаем?

— Знаем, че е заспала — каза Франк и се почувства адски тъп.

— А, но това съвсем не е всичко! От новините разбрах в общи линии следното — пашкулите са нишковиден материал, който, изглежда, е съставен от сополи, слюнка, ушна кал и големи количества някакъв неизвестен белтък. Как се произвежда? Откъде идва? Не знаем и, изглежда, няма да научим, като се има предвид, че нормалните отделяния при жените са много по-малки например две супени лъжици кръв при жена с нормален менструален цикъл и не повече от една чаша при тежък. Знаем също, че заспалите, изглежда, се поддържат и хранят от пашкулите.

— И побесняват, ако пашкулите се разкъсат — добави Франк.

— Точно така. — Гарт подреди инструментите си на масичката за кафе — скалпел, тример и малък микроскоп, който извади от черна кутия. — Предлагам като начало да измерим пулса на дъщеря ви.

Франк се съгласи.

Фликингър внимателно вдигна увитата в паяжина китка на Нана и я задържа за трийсет секунди. После я положи също толкова внимателно на пода.

— Пулсът е леко приглушен от материала на пашкула, но е в нормалните граници за едно здраво момиче на нейната възраст. А сега, господин Гиъри…

— Франк.

— Добре. Какво не знаем, Франк?

Отговорът беше очевиден.

— Защо се случва това.

— Защо. — Фликингър плесна с ръце. — Точно така. Всичко в природата става с определена цел. Каква е целта на това? Какво се опитва да направи пашкулът? — Той взе тримера и щракна с остриетата. — Да проверим.

Когато нямаше с кого да си говори, Дженет понякога говореше на себе си — или по-скоро на въображаем слушател, който споделяше чувствата й. Д-р Норкрос й беше казал, че това е напълно нормално. Било артикулация. Тази нощ в ролята на слушател беше Рий, която Дженет трябваше да си представи. Защото надзирател Лампли я беше убила. Скоро можеше да се опита да разбере къде са я сложили, да се прости с нея, но точно сега седенето в килията им беше достатъчно. Точно сега това бе всичко, от което имаше нужда.

— Ще ти кажа какво стана, Рий. Деймиън си удари коляното при игра на футбол, това стана. Просто се заиграл с някакви типове в парка. Не бях там. Деймиън ми каза, че никой не го е докосвал — просто се затичал напред, вероятно да пресрещне куотърбека, чул нещо да изпуква, паднал в тревата, а когато се изправил, куцал. Медиална или антериална колатерална връзка, все забравям коя точно, но нали се сещаш, една от тези. Частта, която действа като възглавничка между костите.

Аха, каза Рий.

— По онова време се справяхме добре, само дето нямахме здравна осигуровка. Аз работех по трийсет и четири часа седмично в един център за дневни грижи, а Деймиън имаше редовна работа на черно, която се заплащаше страхотно. Нещо от рода на двайсет долара на час. В брой! Беше помощник на един дребен изпълнител, който правеше шкафове за богаташи от Чарлстън. Политици, едри бизнесмени и тъй нататък. Въглищни магнати. Деймиън пренасяше тежести и прочие. Справяхме се супер, особено за хлапета само с гимназиални дипломи. Гордеех се със себе си.

При това напълно основателно, каза Рий.

— Имахме си апартамент. Хубав апартамент, с чудесни мебели и тъй нататък, по-хубаво от всичко, което съм имала като малка. Той си купи почти нов мотоциклет и взехме на лизинг кола за мен, за да разхождам нашия Боби. Ходихме до Дисниленд. Разгледахме Космическата планина, Къщата с призраците, прегърнахме Гуфи и какво ли още не. Заех пари на сестра си да иде на дерматолог. Дадох малко и на майка ми, за да й поправят покрива. Но нямахме здравни осигуровки. И Деймиън си прецака коляното. Най-добрата опция беше операция, но… Просто трябваше да стиснем зъби и да преживеем лишенията. Да продадем мотора, да се откажем от колата, да стегнем коланите за една година. Аз го желаех, кълна се. Но Деймиън не искаше и да чуе. Отказа. И дума да не става. Беше само коляно, така че отстъпих. Нали ги знаеш какви са мъжете. Никога не молят някой да ги упъти и няма да отидат на лекар, освен ако не са на умирачка.

Абсолютно си права, приятелко, каза Рий.

— Не, казваше той. Ще го изтърпя. И да си призная, имахме навик да купонясваме. Винаги купонясвахме. Като хлапета. Екстази. Трева, естествено. Кока, ако някой намереше. Деймиън имаше скътани успокоителни. Започна да ги взема, за да не го боли прекалено много коляното. Самолечение, както го нарича доктор Норкрос. И нали знаеш за моето главоболие? За пристъпите?

Разбира се, че знам, каза Рий.

— Да. Та една вечер казвам на Деймиън, че главата ми ще се пръсне, и той ми дава хапче. Опитай от тези, каза. Може да те отпусне. И така се пристрастих. Още от първия път. Чиста работа. Нали знаеш?

Знам, каза Рий.

Новините започнаха да му идват прекалено и Джаред превключи на „Пъблик Аксес“, където някаква неимоверно ентусиазирана майсторка показваше как се украсява с ресни и мъниста. Предаването със сигурност беше записано предварително. Ако не беше, ако тази жена наистина се държеше така в момента, Джаред не би искал да я среща в нормален ден. „А сега ще направим нещо пре-красно!“ — извика тя и заподскача пред една сива завеса.

Майсторката беше единствената му компания. Моли беше заспала.

Към един след полунощ той излезе до тоалетната. Когато след три минути се върна, тя беше заспала на канапето, стиснала кутията „Маунтън Дю“, която й беше дал. Лицето й вече беше наполовина покрито от паяжината.

Джаред също заспа за два часа в кожения фотьойл. Умората надделя над тревогата му.

Събуди го остра миризма, която идваше през мрежестата врата — някъде имаше пожар. Джаред затвори стъклената врата и се върна в креслото. На телевизора камерата се беше съсредоточила върху ръцете на майсторката, които въртяха сръчно игла.

Беше 2:54 след полунощ, петък. Нов ден според часовника, но Джаред имаше чувството, че предишният ден няма да си отиде скоро, ако изобщо си отиде.

По-рано беше пресякъл улицата, за да вземе мобилния телефон на г-жа Рансъм от чантата й. Сега написа на Мери:

Отрязаното парче, което Фликингър взе от ръката на Нана, приличаше на фино изтъкан плат, когато се гледаше през малкия микроскоп. Нишките имаха нишки, които също си имаха нишки.

— Всъщност прилича на растителни фибри — каза докторът. — Поне на мен.

Франк си представи счупено житно стъбло и дългите, подобни на конци парчета, които висят свободно.

Гарт стисна парчето бели нишки между пръстите си. Когато ги разтвори, веществото се разтегли като дъвка.

— Лепкаво, невероятно разтегливо, бързо растящо, по някакъв начин променящо химията на приемника, свирепо я променя…

Докато Гарт говореше — най-вече на себе си, — Франк се замисли върху свеждането на дъщеря му до „приемник“. Тази мисъл не го направи щастлив.

Гарт се изкиска.

— Не ми харесва как се държите, господин Фибри. Наистина не ми харесва. — Намръщи се, докато лепваше материала върху предметно стъкло, за да го погледне през микроскопа.

— Добре ли сте, доктор Фликингър? — Франк можеше да приеме, че хирургът е ексцентричен и друсан и като че ли дотук знае какво прави, но все пак този тип разполагаше с колекция остри инструменти в непосредствена близост до дъщеря му.

— Чувствам се отлично. Макар че не бих отказал едно питие. — Фликингър седна до неподвижната Нана и се почеса с тримера под носа. — Нашият приятел господин Фибри е доста противоречив. Би трябвало да е гъба, но е много активен и агресивен, а в същото време се интересува единствено от XX хромозомата. После го отрязвате от останалата маса и край с него. Става нищо. Просто някаква лепкава гадост.

Франк се извини, порови в кухнята и се спря на боклука от горния рафт между брашното и царевичната закуска. Имаше само колкото да налее по един пръст на двамата. Отнесе чашите в дневната.

— Освен ако очите не ме лъжат, това е шери за готвене. Ще я караме на полеви условия, Франк. — Гарт изобщо не изглеждаше разочарован. Взе чашата, гаврътна я и ахна доволно. — Виж, случайно да ти се намира кибрит? Или запалка?

— Добре, Рий, следващата част няма да е новина. Малкият навик стана голям, а големите навици са скъпи. Деймиън открадна неща от къщата на един богаташ и първия път му се размина, но не и втория. Не го арестуваха или нещо такова, но го изхвърлиха.

Защо ли не се учудвам, каза Рий.

— Да. После аз изгубих работата си в центъра за дневни грижи. Това стана, когато икономиката здравата се срина и собственичката трябваше да направи съкращения. Шантавото беше, че задържа две момичета, които започнаха там доста след мен и нямаха моя опит. Никога няма да познаеш каква беше разликата между мен и тях.

О, може и да позная, но все пак ми кажи, отвърна Рий.

— Те бяха бели. Виж, не търся извинения. Наистина. Но нали знаеш, така стоят нещата. Всичко се прецака и аз се депресирах. Много се депресирах. Както би направил всеки на мое място. Така че започнах да гълтам хапчетата дори когато главата не ме болеше. И знаеш ли кое беше най-лошото? Разбирах какво става. Казвах си — ето, това е моментът, в който ставам шибана безмозъчна наркоманка, както винаги са ми казвали, че ще стана. Мразех се заради това. Сбъдвах съдбата си, която ми бяха определили другите, задето съм израснала бедна и черна.

Да, гадна работа, каза Рий.

— Добре, значи разбираш. И онова между мен и Деймиън сигурно и без това нямаше да продължи дълго. Знам го. Бяхме на една възраст, но вътрешно той беше много по-млад. Мисля, че с момчетата обикновено е така. Но той беше по-млад от повечето. Например отива да играе футбол в парка, докато детето ни е болно. Тогава това ми изглеждаше нормално. Ще се върна, казваше ми. Просто отивал до Рик или нещо такова. Никога не го разпитвах. Просто разпитването не ми се виждаше позволено. Той ме обсипваше с ласкателства. Цветя и какво ли не. Сладкиши. Нова тениска от мола. Неща, които са приятни за момент. Но у него имаше една част, която трябваше да е забавна, а не беше. Беше просто гадна. Например спира до някоя жена, която си разхожда кучето, и й вика: „Като близнаци сте!“. Или както си върви, изведнъж се прави, че ще фрасне хлапето, което върви срещу него, и то се свива. После му казва, че просто се майтапел. А дрогата го вкисваше. Пак правеше каквото си иска, но вече не беше весело. И ставаше все по-лош, като куче на верига. Казваше на сина ни: „Виж друсаната кучка, Боби“, и се смееше, сякаш е адски смешно. Сякаш съм клоун в цирка. Такива неща. Накрая му зашлевих един шамар, а той ме фрасна. После аз фраснах него, а той счупи една купа в главата ми.

Сигурно е боляло, каза Рий.

— Не толкова, колкото чувството, че си заслужавам наркоманската ми физиономия да бъде сменена от наркоманския ми съпруг. Мразя се заради това. Помня как лежа на пода, виждам монета в прахта под хладилника, навсякъде парчета от онази синя купа и си мисля, че социалните ще вземат Боби. И естествено, те го взеха. Едно ченге отнесе Боби от дома ми, детето ми плачеше за мен и това трябваше да е най-тъжното нещо, което ми се е случвало, само че бях толкова друсана, че не почувствах нищо.

Тъжно, рече Рий.

Бяха минали десет минути, а Тери още не беше излязъл от къщата до тази на Елуей. На пощенската кутия пишеше Золник. Лайла не знаеше какво да прави.

По-рано бяха влезли в къщата на Елуей, като заобиколиха отдалеч оплисканото с кръв място, където бяха телата, и влязоха през предната врата. Бебето, кръстено Платина от мозъчния тръст Елуей с типичната му загриженост, беше в люлката си, притихнало в пашкула с формата на бъбрек, който се беше оформил около него. Лайла успя да усети формата на телцето през пашкула. В това имаше нещо смешно и гадно, сякаш опитваш колко твърд е някой матрак, който е привлякъл вниманието ти. Но усмивката й се стопи, когато Тери се разхлипа. Минаваше два след полунощ. Бяха минали близо двайсет и четири часа от началото на кризата и трийсет и пет, откакто тя за последен път беше спала. Лайла беше друсана, а най-добрият й заместник-шериф — пиян и разлигавен.

Е, правеха всичко по силите си, нали? А по Маунтън Роуд още имаше разпилени котешки тоалетни.

— Не, няма — поправи се тя. Онова беше станало преди месеци? Или може би преди година?

— Какво няма? — Отново бяха навън и вървяха към колата, паркирана пред къщата на Роджър.

Лайла, която носеше пашкула, примигна към Тери.

— Казала съм нещо на глас ли?

— Да — отвърна Тери.

— Извинявай.

— Толкова е гадно. — Тери подсмръкна и тръгна към къщата на Золник.

Лайла го попита къде отива.

— Вратата е отворена. — Той посочи. — Посред нощ е, а вратата е отворена. Трябва да проверим. Веднага се връщам.

Лайла седна с бебето на предната седалка. Струваше й се, че е минал само миг, но часовникът на таблото показваше 2:22. Когато седна, май беше показвал 2:11. Двайсет и две и единайсет бяха различни числа. Но единайсет плюс единайсет правеше двайсет и две. Което означаваше…

Числото единайсет се запремята в мислите й — единайсет ключа, единайсет долара, единайсет пръста, единайсет желания, единайсет палатки в единайсет къмпинга, единайсет красиви жени по средата на пътя в очакване да бъдат сгазени, единайсет птици на единайсет клона на единайсет дървета — обикновени дървета, а не въображаеми.

Какво беше онова дърво? Ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, някой щеше да обеси онази Иви от дървото, това беше ясно като бял ден, защото всичко бе започнало с нея, по един или друг начин — с нея и Дървото, Лайла го усещаше, както усещаше топлото новородено в пашкул в скута си, малката Силвър^[18]. Единайсет дървета в единайсет грахови шушулки.

Хвана се, че повтаря на глас: „Платина, Платина“. Тъпото име на бебето беше Платина, а не Силвър. Силвър беше съдията. Дори преди да бе знаела името на сгазената му котка, сега не го знаеше. Дъщерята на Клинт се казваше Шийла Норкрос. Разбира се, той не го беше признал, ама че разочарование, най-голямото разочарование във всичко това, дори да не признае, че Платина е негово дете. Или че Шийла е негово дете. Устните на Лайла бяха сухи и тя се потеше, макар че в колата беше прохладно. Вратата на къщата на Золник зееше отворена.

Тери не беше сигурен дали може да направи нещо — изобщо не му хрумна да се опита. Вместо това седна на леглото, сложи ръце на коленете си и задиша бавно и дълбоко. Трябваше да се опита да направи нещо с горката стара нещастница.

Спящата лежеше на пода. Паяжините покриваха главата и ръцете й, както и долната част на тялото. В ъгъла бяха захвърлени панталони, омотани заедно с бельо. Старицата беше дребна, около метър и половина. Ако се съдеше по снимките на стената и бюрото, беше на седемдесет и няколко, а може би и по-възрастна.

Тери предположи, че мъжът, който се е опитал да я изнасили, я е смъкнал от леглото на пода, докато е махал панталоните й.

Изнасилвачът също беше на пода, на няколко стъпки от нея. Всъщност не приличаше на възрастен мъж — беше строен като тийнейджър. Джинсите му се бяха събрали около глезените, спрени от маратонките. Отстрани на подметките с маркер пишеше КЪРТ М. Лицето му беше червена пихтия. Дъхът образуваше кървави мехури около устата му. Кръвта продължаваше да тече от чатала и да пълни тресавището, което вече се беше образувало на килима. Кървавото петно на отсрещната стена и на пода под нея беше оставено от парче плът, за което Тери предположи, че е било курът и топките на Кърт М.

Кърт М. вероятно бе решил, че жената изобщо няма да забележи. За подобни кучи синове Аврора сигурно изглеждаше като възможността на живота, Великден в рая на изнасилвачите. Вероятно имаше много други като него и определено ги очакваше много гадна изненада.

Но колко време щеше да мине, преди да се разчуе? Ако разкъсаш паяжината и се опиташ да си топнеш оная работа, те се съпротивляваха — убиваха. Тери намираше това за напълно справедливо. Но беше адски лесно да си представи как някакъв побъркан месия като онзи кретен Кинсман, който все се появяваше в новините и мрънкаше за данъците, измисля чисто нов план. Можеше да заяви, че е в интерес на всеки да тръгне да стреля в увитите глави на жените. Можеше да ги обяви за бомби с часовников механизъм. Имаше мъже, на които тази идея щеше да им хареса. Тери си помисли за всички онези типове, сънуващи години наред мокри сънища как ще могат да използват нелепите арсенали, натрупани за „лична защита“, но никога не биха имали смелост да стрелят по буден човек, още по-малко ако е въоръжен и с насочено към тях оръжие. Тери не вярваше, че има милиони такива типове, но беше ченге от достатъчно време, за да подозира, че са хиляди.

Какво означаваше това? Жената на Тери беше заспала. Можеше ли да я предпази? Какво щеше да направи, да я сложи на някой рафт в килера, сякаш е туршия?

Знаеше и че дъщеря му така и не се е събудила сутринта. Нямаше значение, че телефонните линии бяха претоварени. Даян беше колежанка. Спеше всеки път, когато можеше. Освен това им беше пратила графика на пролетния си семестър и Тери беше сигурен, че тя няма сутрешни занятия в четвъртък.

Възможно ли беше Роджър — тъп, тъп, тъп Роджър — да е направил добър избор, когато е свалил паяжините от Джесика?

Направил го е преди да му се налага да гледа как любимата му бива застреляна в съня си.

Трябва да се самоубия, помисли си Тери.

Остави идеята да се носи из ума му. Когато тя така и не намери почва, се разтревожи и си каза да не избързва с нещата. Трябваше да пийне, за да се справи с всичко това. Мислеше по-добре, след като е обърнал няколко. Открай време беше така.

На пода Кърт Маклауд, третият най-добър тенисист в гимназията на Дулинг след Кент Дейли и Ерик Блас, издаваше хълцащи звуци. Чейн-Стоксовото дишане^[19] беше започнало.

Молбата на Тери да бъде оставен при „Скърцащото колело“ не изненада Лайла. На този етап изглеждаше напълно смислено.

— Какво видя вътре, Тери?

Караше тя, а той седеше до нея и държеше обвитото в пашкул бебе в отворените си длани, сякаш беше горещ касерол.

— Някакво хлапе се беше опитало да… оправи една жена. Нали разбираш какво имам предвид?

— Да.

— Това я събудило. Беше заспала отново, когато влязох. Той беше… кажи-речи мъртъв. Вече е съвсем мъртъв.

— О — каза Лайла.

Продължиха през тъмния град. Пламъците на пожара на хълма бяха червени, пушекът беше един нюанс по-тъмен от нощта. Жена в светлоотразяващ розов анцуг скачаше на място на една поляна. Тълпи хора предимно жени — се виждаха през големите прозорци на „Старбъкс“ на главната улица; заведението беше продължило да работи по изключение до късно, или (може би по-вероятно) беше отворено принудително от тълпата. Часовникът показваше 2:44.

Лайла никога досега не беше виждала паркинга зад „Скърцащото колело“ толкова претъпкан. Имаше пикапи, седани, мотоциклети, обикновени автомобили, микробуси. Нова редица коли беше започнала да се образува на тревата в края на паркинга.

Лайла спря до задната врата, която беше отворена и от нея се лееха светлина, глъчка и музика от джубокс. В момента течеше шумно парче на някаква гаражна банда, което беше чувала безброй пъти, но не би могла да се сети за името, дори ако беше свежа и отпочинала. Гласът на вокалиста беше като желязо, влачено по асфалт.

Ще се събудиш в почуда и пълна самота! — виеше той.

Една сервитьорка беше заспала седнала върху щайга за мляко до вратата. Каубойските й ботуши образуваха буквата V. Тери слезе от колата, остави Платина на седалката и се наведе, за да надникне вътре. Неоновата светлина от реклама на бира осветяваше дясната половина на лицето му и му придаваше киселинно зелен вид на труп от някакъв филм. Той посочи мъничкия пашкул.

— Може би е по-добре да скриеш някъде бебето, Лайла.

— Какво?

— Помисли си. Скоро ще започнат да избиват момичетата и жените. Защото са опасни. Събудили са се от неправилната страна на леглото, така да се каже. — Той се изправи. — Трябва да пийна. Успех.

Заместник-шерифът затвори внимателно вратата, сякаш се страхуваше да не събуди бебето.

Лайла гледаше как Тери влиза през задната врата в бара. Изобщо не погледна заспалата върху щайгата жена, чиито токове на ботушите бяха опрени в чакъла, а носовете гледаха нагоре.

Надзиратели Лампли и Мърфи бяха разчистили дългата маса в санитарния склад, така че да могат да сложат тялото на Рий. И дума не можеше да става да я карат в моргата посред нощ, а и в „Св. Тереза“ все още беше пълна лудница. Ако положението се успокоеше, утре някой от надзирателите щеше да откара трупа в погребалния дом „Краудърс“ на улица „Крюгер“.

Клаудия Стивънсън седеше на сгъваем стол до масата и притискаше торбичка с лед към гърлото си. Дойде Дженет и седна на друг сгъваем стол.

— Просто исках да си поговоря с някого — каза Клаудия. Гласът й бе почти шепот. — Рий винаги е била добра слушателка.

— Знам — каза Дженет и си помисли, че това си остава истина, макар че Рий беше мъртва.

— Съжалявам за загубата ви — каза Ван. Тя стоеше на прага, мускулестото й тяло изглеждаше отпуснато от умора и мъка.

— Трябваше да използваш тазера — каза Дженет, но не намери сили да го произнесе като обвинение. Тя също бе изтощена.

— Нямаше време — отвърна Ван.

— Тя щеше да ме убие, Джини — каза Клаудия, все едно се извиняваше. — Ако искаш да виниш някого, вини мен. Аз се опитах да махна паяжините от нея. Просто исках да си поговоря с някого — повтори тя.

В покой откритото лице на Рий беше едновременно отпуснато и потресено, с полузатворени клепачи и отворена уста. Изражението й беше междинно, между усмивки, между смехове — от онези, които хората не обичат да виждат на снимките си. Разкъсаните паяжини висяха от косата й, отпуснати и безжизнени, вместо трептящи и копринени, мъртви като самата Рий. Нишките бяха спрели да растат, когато Рий бе спряла да живее.

Когато се опита да си представи живата Рий, Дженет успя да си спомни ясно само онзи кратък момент от сутринта. Аз пък казвам, че не може да не ти се занимава с квадрат светлина.

Клаудия въздъхна, изстена, изхлипа или може би направи всичко това едновременно.

— Ох, Господи — промълви задавено. — Толкова съжалявам.

Дженет затвори клепачите на Рий. Така беше по-добре.

Пръстът й докосна белега на челото. Кой ти го е оставил, Рий? Надявам се, че се мрази и се наказва. Или че е мъртъв. И почти съм сигурна, че е той. Деветдесет и девет процента. Клепачите на момичето бяха по-бледи от останалата й кожа с цвят на пясък.

Дженет се наведе към ухото на Рий.

На никого не съм разказвала онова, което разказах на теб. Дори на доктор Норкрос. Благодаря, че ме изслуша. А сега спи, скъпа. Моля те, наспи се добре.

Парчето горяща паяжина се издигна във въздуха, оранжево и черно, цъфтящо. Не пламтеше. Разцъфване беше единствената дума за начина, по който се разтвори, огънят ставаше много по-голям от горивото, което го подхранваше.

Гарт Фликингър с кибритената клечка, с която беше направил опита, рязко се дръпна назад към масичката. Инструментите му се плъзнаха по нея и няколко паднаха на пода. Франк, който гледаше от вратата, приклекна и бързо се премести при Нана, за да я предпази.

Пламъкът образува въртящ се кръг.

Франк закри дъщеря си с тялото си.

Пламъчето на горящата клечка стигна до пръстите на Фликингър, но той продължаваше да я държи. Разнесе се миризма на изгоряла кожа. На ярката светлина на огнения кръг, увиснал във въздуха, елфските черти на доктора като че ли се отделиха, сякаш искаха напълно разбираемо — да избягат.

Защото огънят не гори по такъв начин. Огънят не се рее. Огънят не образува кръгове.

Последният експеримент с паяжината даваше убедителен отговор на въпроса „Защо?“ — защото случващото се не беше от този свят и не можеше да се третира от медицината на този свят. Това осъзнаване лесно можеше да се прочете по лицето на Фликингър. Франк предположи, че е изписано и на неговото лице.

Огънят се разпадна в кафява маса, която се пръсна на стотици парчета. Във въздуха полетяха нощни пеперуди.

Пеперудите се издигнаха към крушката; пърхаха към лампиона, към ъглите, през входа към кухнята; танцуваха по репродукцията с ходещия по вода Христос на стената и кацаха по рамката й; една се преметна във въздуха и падна на пода недалеч от Франк, който беше закрил Нана. Фликингър лазеше на четири крака в противоположната посока, към антрето, като през цялото време викаше (по-точно крещеше), забравил всякаква самоувереност.

Франк не помръдна. Не откъсваше поглед от пеперудата. Създанието беше с цвят, който човек едва ли би забелязал.

Пеперудата запълзя по пода. Франк беше уплашен, направо ужасен от малкото създание, което едва ли тежеше повече от нокът. Какво можеше да му направи?

Всичко. Можеше да му направи всичко, което поиска — стига да не причини болка на Нана.

— Не я докосвай — прошепна Франк. Прегърнал дъщеря си, той усещаше пулса и дишането й. Светът си имаше начин да се изплъзва на Франк, да го кара да постъпва неправилно или глупаво, макар той да искаше да е добър. Но Франк не беше страхливец. И беше готов да умре за малкото си момиче. — Ако трябва да вземеш някого, вземи мен.

Две мастилени точки върху кафявия шеврон на телцето — очите на пеперудата — погледнаха в очите на Франк, а оттам в главата му. Той чувстваше как пеперудата лети в черепа му Бог знае колко дълго, как докосва мозъка му, как прокарва тънките си крака по гънките като момче на камък в средата на поток, прокарващо пръчка през водата.

Франк прегърна детето си още по-силно.

— Моля те, вземи мен.

Пеперудата отлетя.

Клаудия Динамитеното тяло излезе. Надзирател Лампли беше предложила на Дженет да я остави за момент сама. Сега тя можеше да говори на истинската Рий. Или на онова, което беше останало от нея. Имаше чувството, че е трябвало да й разкаже тези неща, докато тя беше все още жива.

— Какво стана… не съм сигурна дали беше сутрин, следобед или ранна вечер, но бяхме друсани от дни. Не излизахме. Поръчвахме си на място. В един момент Деймиън ме изгори с цигара. Лежа на леглото, двамата гледаме голата ми ръка и го питам: какво правиш? Болката беше в някаква друга стая в ума ми. Дори не помръднах ръката си. Уверявам се, че си истинска, отвръща ми Деймиън. Още имам белег колкото монета от цигарата. Доволен ли си, питам го аз. Увери ли се, че съм истинска? Да, отвръща той, но те мразя още повече, задето си истинска. Ако ми беше позволила да си оправя коляното, това изобщо нямаше да се случи. Ти си една гадна кучка. И най-сетне ми падна в ръцете!

Страшничко, каза Рий.

— Да. Страшно беше. Защото Деймиън каза всичко това, сякаш ми казва страхотна новина и се радва, че може да я предаде. Все едно беше водещ на някакво нощно радиопредаване и си играе с побърканите си слушатели, които не могат да спят. В спалнята сме, пердетата са спуснати, нищо не е мито от дни. Няма ток, защото не сме платили сметката. По-късно, не знам точно кога, откривам, че седя на пода в стаята на Боби. Леглото му е още там, но другите мебели, люлеещия се стол и бюрото ги няма. Деймиън ги продаде на някакъв тип. Може би най-сетне започнах да идвам на себе си, може би от изгарянето, но изведнъж се почувствах толкова натъжена, толкова ужасно, толкова… сякаш само се бях обърнала и се бях озовала на това чуждо място и няма път назад.

Чувството ми е познато, каза Рий.

— А сега за отвертката. Онзи, който купи люлеещия се стол, явно я е използвал, за да свали основата, и после е забравил да си я вземе. Нямам друго обяснение. Знаех, че не е наша. Тогава вече нямахме никакви инструменти. Деймиън ги беше продал много преди мебелите. Но тя си лежи на пода в стаята на Боби и я вземам. Отивам в дневната, Деймиън седи на сгъваемия стол, който е последното нещо за седене в къщата. Идваш да довършиш работата ли, пита ме той. Е, давай. Но по-бързо, защото не ме ли убиеш през следващите две секунди, ще те душа, докато тъпата ти шибана глава не се пръсне. Казва го с онзи глас на водещ от нощно предаване. И вдига малко шишенце с последните ни две хапчета, а после го разклаща, сякаш е гвоздеят на програмата. Ето тук е добро място, има много месо, казва ми той, дърпа ръката ми с отвертката към бедрото си, опира върха в джинсите си. Е, казва ми. Сега или никога, Джини бейби, сега или никога.

Май го е искал, каза Рий.

— И си го получи. Забих проклетата отвертка чак до дръжката. Деймиън не извика, само издиша дълбоко и казва, виж какво ми направи, а кръвта му тече по стола и по пода. Но той не ми посяга. Добре, казва ми. Гледай ме как умирам. Изкефи се.

И ти изкефи ли се, попита Рий.

— Не. Не! Сгуших се в ъгъла. Не знам колко време съм останала там. От полицията казват, дванайсет или четиринайсет часа. Виждах как сенките се движат, но не знаех колко време е минало. Деймиън седеше и говореше. Не млъкваше. Щастлива ли съм била сега. Това ли бил планът ми от самото начало. О, и как съм заложила капани в парка, за да си разбие коляното. Какъв страхотен номер, Джини бейби. Накрая млъкна. Но аз го виждам. Съвсем ясно, виждам го и сега. Преди сънувах как казвам на Деймиън, че съжалявам, как го моля за прошка. В тези сънища той седи в онзи стол, гледа ме и посинява. Сънища тип твърде късно, казва доктор Норкрос. Твърде късно за съжаления. Една точка за док, нали, Рий? Мъртвите не приемат извинения. Не са приемали нито веднъж в историята на света.

Така си е, каза Рий.

— Но, о, скъпа, о, Рий. Какво ли не бих дала да променя всичко само този път, защото беше толкова добра, а свърши по такъв начин. Никога не си убивала никого. Трябваше да съм аз. Не ти. Аз.

Този път Рий не каза нищо.

Клинт намери мобилния номер на Хикс в указателя на бюрото си и му се обади по стационарния телефон. Изпълняващият длъжността комендант говореше обезпокоително спокойно. Може би беше лапнал един-два валиума.

— Много от жените като че ли стигнаха до състояние, което предполагам, че ще наречеш приемане, док.

— Приемането и предаването са различни неща — каза Клинт.

— Наричай го както искаш, но откакто си тръгна, за повече от половината светлините угаснаха. — Хикс каза това със задоволство и отбеляза, че съотношението надзиратели-затворнички отново е поносимо. Щели да останат в добра форма и след като изгубят жените надзиратели.

Точно по този начин мислят онези на власт за човешкия живот, нали? От гледна точка на общата изгода, съотношенията и контролирането на положението. Клинт никога не бе искал да има власт. Като питомник на приемната система той — най-вече по чудо — бе изтърпял господството на безброй домашни тирани; изборът му на специалност бе ясна реакция на този опит, за да помага на безпомощните хора, на онези като него, когато беше момче, като Маркъс, Джейсън и Шанън — и като собствената си майка, онзи блед разтревожен призрак от най-смътните му спомени.

Джаред стисна рамото на баща си. Слушаше разговора.

— Имай предвид, че бумащината ще бъде безпрецедентна — продължи Хикс. — Щатът не гледа с добро око на случаите със застреляни затворници. — Рий Демпстър още изстиваше в санитарния склад, а Хикс вече мислеше за бумащините. Клинт реши да приключи разговора, преди да е използвал жаргонния термин за мъжете, водещи полов живот с жените, които са ги родили.

Каза, че скоро ще дойде, и затвори. Джаред предложи да му направи сандвичи с пържена болонска наденица.

— Сигурно си гладен.

— Благодаря — каза Клинт. — Ще ми се отрази добре.

Месото цвъртеше и пукаше в тигана и носът му долови аромата. Беше толкова добър, че очите му се насълзиха. Или може би вече са били насълзени.

— Трябва и аз да си направя едно. — Същото му беше казала Шанън при последната им среща, докато гледаше снимката на малкия Джаред. И очевидно го беше направила.

Спомни си онази Нова година. Шан го беше попитала с блеснали от сълзи очи дали е добре. Музиката беше оглушителна. Всичко миришеше на бира и цигари. Трябваше да се наведе към нея, за да я чуе…

Успя да изяде само една-две хапки. Колкото и чудесен да бе ароматът, стомахът на Клинт беше като твърда гумена топка. Той се извини на сина си.

— Не е заради храната.

— Да — каза Джаред. — И аз нямам особен апетит. — Чоплеше сандвича, който беше направил за себе си.

Стъклената врата рязко се отвори и влезе Лайла, носеше бял вързоп.

След като уби майка си, Дон Питърс се чудеше как да продължи нататък.

Първата стъпка беше очевидна — да почисти. Това се очертаваше трудна работа, защото Дон беше избрал да извърши убийството, като опре дулото на пушката „Ремингтън“ в покритото с паяжина чело и натисне спусъка. Беше свършил работата с апломб (или може би имаше предвид някоя друга дума), но пък стана огромна каша, а Дон го биваше повече в забъркването на каши, отколкото в оправянето им. Майка му често му натякваше това.

Каква каша наистина! Кръв, мозък и парченца паяжина се бяха разлетели по стената във формата на огромен оръфан мегафон.

Вместо да направи нещо за кашата, Дон седна в удобния си фотьойл и се зачуди защо изобщо я беше забъркал. Майка му ли беше виновна, че Дженет Сорли беше размахала щръкналото си опашле в лицето му и после се беше раздрънкала, когато той само й бе позволил да му удари една чекия? Заради това ли? Или защото Джанис Коутс го беше изритала от работа? Или защото онзи главознаещ скапаняк Норкрос го беше фраснал? Не, майка му нямаше нищо общо с тези неща и въпреки това Дон се прибра у дома, откри, че е заспала, взе пушката от пикапа, върна се вътре и пръсна сънуващия й мозък. Все си мислеше, че е сънувала — но кой знае?

Да, беше разстроен. Да, бяха се отнесли лошо с него. Никак не му се искаше да си го признава, но не биваше да убива майка си, независимо в какво състояние се намираше. Това беше прекалено.

Изпи една бира и поплака. Не искаше да се самоубива или да влиза в затвора.

Докато седеше на канапето на майка си, малко по-спокоен след бирата, си помисли, че почистването всъщност може и да не е чак такъв проблем. Властите бяха много заети. Нещата, които при нормални обстоятелства не ти се разминават — като палежа, — сега можеха да минат метър благодарение на Аврора. Анализите на криминолозите на местопрестъпленията изведнъж бяха станали от второстепенна важност. Освен това всички онези работи с микроскопите и компютрите се правеха от жени. Поне по телевизията.

Натрупа вестници върху печката и пусна котлона. Докато хартията се разгаряше, взе запалителна течност за барбекю и поръси завесите, мебелите и всичко, което можеше да пламне бързо.

Докато се отдалечаваше от горящата къща, си даде сметка, че трябва да направи още нещо. Тази част беше много по-трудна от запалването на пожар и също толкова важна. Дон трябваше да разпусне — ама наистина сериозно.

Дори да беше вярно, че отношенията му с жените понякога бяха окаяни, трябваше да се признае също, че отношенията с майка му най-ранните му отношения — явно са тръгнали погрешно от самото начало. Дори Норкрос сигурно щеше да се съгласи с това. Тя го беше отгледала сама и той си мислеше, че се е справила по най-добрия възможен за нея начин, но какво би могла да направи майка му, за да го подготви за такива като Дженет Сорли, Ейнджъл Фицрой или Джанис Коутс? Майката на Дон му приготвяше сандвичи със сирене на скара и му печеше специален ягодов пай във формата на летяща чиния. Даваше му джинджифилово пиво и се грижеше за него, когато пипваше грип. Когато беше на десет, му направи костюма на Черния рицар от картон и плат и всички четвърти класове му завидяха цялото училище му завидя!

Всичко това беше чудесно, но може би майка му беше била прекалено мила. Нима собствената му сговорчива и дружелюбна природа не го беше въвличала неведнъж в неприятности? Например, когато Сорли му се натисна. Той знаеше, че това е неправилно, но въпреки това й бе позволил да се възползва от него. Той беше слаб. Всички мъже са слаби, когато опре до жени. А някои мнозина даже — са… са…

Прекалено щедри!

Да!

Щедростта беше бомба със закъснител, дадена му от майка му, и беше експлодирала в лицето й. В това имаше справедливост (вярно, невероятно жестока справедливост) и макар че можеше да я приеме, Дон се закле, че никога няма да я хареса. Смъртта беше сурово наказание за щедростта. Истинските престъпници бяха като Джанис Коутс. Смъртта нямаше да е сурово наказание за Джанис Коутс. Искаше му се да му се беше отворила възможност да я удуши, вместо да я дрогира с хапчетата. Или да й пререже гърлото и да гледа как кръвта й изтича.

— Обичам те, мамо — каза той на кабината на пикапа си. Сякаш проверяваше думите, за да види дали няма да рикошират. Повтори заявлението още два пъти. И добави: Прощавам ти, мамо.

Откри, че не иска да остава сам с гласа си. Просто… просто не му звучеше добре.

(„Сигурен ли си, че е така, Дони? — питаше го майка му, когато беше малък и тя си мислеше, че може да я лъже. — Ще се закълнеш ли, че си взел само една курабийка от буркана, скъпи?“

„Да, честна дума“ — казваше той и подозираше, че тя знае, че не е така, но въпреки това го оставяше. И ето докъде се докара сама. Как го пишеше в Библията? Който сее вятър, ще пожъне бури.)

Паркингът на „Скърцащото колело“ беше препълнен и в крайна сметка Дон паркира до тротоара на улицата.

На влизане мина покрай няколко мъже, които стояха на тротоара с чаши в ръка и се възхищаваха на огромния пожар по хълмовете.

— А там има друг. Мисля, че е от града — посочи един от тях.

Вероятно домът на мама, помисли си Дон. Може би щеше да се подпали целият квартал заедно с бог знае колко още заспали жени. Някои от тях добри, което беше жалко, но повечето бяха или курви, или фригидни. Винаги прекалено горещи или прекалено студени, такива бяха жените.

Взе си шот и бира и си намери място в края на дълга маса, на която седеше заместник-шерифът Тери Кумбс и някакъв чернокож тип, чието лице познаваше от предишни вечери тук, но не можеше да си спомни името му. Дон се замисли за момент дали Тери не е чул за събитията в затвора — лъжливото обвинение, скрояването на номер и т. н. Но дори да беше чул нещо, Кумбс не беше в състояние или настроение да направи каквото и да било. Заместник-шерифът изглеждаше полузаспал с почти празната кана бира пред себе си.

— Нещо против да седна, момчета? — Дон трябваше да вика, за да го чуят през врявата в бара.

Двамата поклатиха глави.

В три сутринта тоалетната, която беше достатъчно голяма, за да побере сто души, беше претъпкана. Макар че имаше и няколко жени, повечето посетители бяха мъже. При сегашните обстоятелства като че ли не бяха много жените, които изгаряха от желание да взимат седативи. Колкото и да беше неуместно, наоколо се навъртаха и неколцина тийнейджъри със замаяни физиономии и зачервени лица. Дон изпитваше съжаление към тях, но момчетата на мама трябваше да пораснат бързо.

— Ама че ден — каза Дон. Чувстваше се по-добре, след като се намираше сред мъже.

Чернокожият промърмори нещо в знак на съгласие. Беше висок, с широки рамене, някъде на четирийсет. Седеше като глътнал бастун.

— Опитвам се да реша дали да се самоубия, или не — каза Тери.

Дон се изкиска. Лицето на Кумбс беше абсолютно безизразно.

— Видяхте ли онези от Сикрет Сървис как наритват задниците на бунтуващите се пред Белия дом? Сигурно са имали чувството, че е Коледа. И Господи, вижте това.

Тери и чернокожият обърнаха очи към един от телевизорите на стената.

Предаваха запис от охранителна камера от подземен гараж. Някаква жена, чиято възраст и раса беше невъзможно да се определят поради положението на камерата и качеството на картината, макар ясно да личеше, че е в униформа на служител от гаража, беше възседнала мъж в костюм. Изглежда, го ръгаше с нещо в лицето. По земята се лееше черна течност, а от лицето й висяха бели нишки. До днес нито една телевизия не би показала подобен материал, но очевидно Аврора беше извадила от уравнението „стандартите и практиките“, както май ги наричаха днес.

— Събудил я е за ключовете си или нещо такова? — предположи Дон. — Тази работа ми прилича на върховен предменструален синдром, не мислите ли?

Двамата мъже не отговориха.

Записът от камерата се смени с картина от студиото. То беше пусто — старият Джордж Олдърсън, когото Дон бе гледал по-рано, беше изчезнал. Някакъв млад тип със суичър и със слушалки подаде глава в обектива и започна да жестикулира енергично — махайте се! Пуснаха реклами на някакъв ситком.

— Това беше доста непрофесионално — отбеляза Дон.

Тери пи направо от каната. По брадичката му потече пяна.

Хранилище за спящи.

Това не беше единственото, за което мислеше Лайла през тази ранна петъчна сутрин, но въпросът беше налице. Идеалното място щеше да е някое мазе или тунел със скрит вход. Някоя изоставена мина щеше да свърши добра работа (районът определено имаше предостатъчно такива), но нямаше време нито да се търси подходяща, нито да се подготви. Какво оставаше в такъв случай? Домовете на хората. Но ако разни самоорганизирали се групи ненормалници или други тръгнеха да обикалят и да избиват спящи жени, щяха да започнат с домовете. „Къде е жена ти? Къде е дъщеря ти? Правим го за собствената ти безопасност, за безопасността на всички. Би ли държал динамит в къщата си?“

Ами къщите, в които не живееше никой? Онези, които все още нямаха обитатели? Нагоре по улицата имаше много такива — другата половина от проекта за застрояване на улица „Тримейн“, къщите, които бяха останали непродадени. Те бяха най-добрата възможност, за която можеше да се сети.

След като го обясни на сина и съпруга си, Лайла остана съвсем без сили. Чувстваше се като пребита, сякаш я налягаше грип. Един наркоман, когото беше арестувала навремето за влизане с взлом, я беше предупредил за болката след отминаването на въздействието на дрогата. „Готов си на всичко, поемаш всякакви рискове, за да избегнеш отминаването — беше й казал. — Отминаването е пълна съсипия. Направо смърт“.

Клинт и Джаред не забелязаха веднага. Тримата стояха в дневната.

— Това… бебе ли е? — попита накрая Джаред.

Тя му подаде пашкула.

— Да. Дъщерята на Роджър Елуей.

Синът й пое детето и каза:

— Това сигурно ще стане още по-лошо. Но не знам как.

Лайла вдигна ръка и докосна косата на слепоочието му. Разликата между начина, по който Тери беше държал бебето — сякаш ще експлодира или ще се пръсне всеки момент — и по който го държеше Джаред, накара сърцето й да затупти по-бързо. Синът й не се беше отказал. Все още се опитваше да бъде човек.

Клинт затвори плъзгащата се стъклена врата, за да спре миризмата на пушек.

— Щях да кажа, че идеята ти за скриване — или за складиране, както се изрази — на спящите е параноична, но може и да си права. Можем да отнесем Моли, бебето, госпожа Рансъм и други в някоя от празните къщи.

— На върха на хълма има представителна къща — каза Джаред. — Обзаведена. — И в отговор на реакцията на майка си добави: — Спокойно. Не съм влизал, само надникнах през прозореца на дневната.

— Надявам се мярката да не е необходима, но по-добре да си подготвен, отколкото да съжаляваш — каза Клинт.

Тя кимна.

— Съгласна съм. Защото рано или късно ще трябва да сложиш и мен в някоя от онези къщи. Знаеш го, нали? — Лайла не го каза, за да го шокира или нарани. Беше просто факт, който трябваше да се каже, а тя бе прекалено уморена, за да разкрасява нещата.

Мъжът, седнал в кабинката в дамската тоалетна на „Скърцащото колело“, беше тип с втренчен поглед, тениска на някаква рокгрупа и официален панталон. Зяпна Микаела. Е, какво пък толкова. Поне панталонът му беше вдигнат.

— Пич, това е дамската тоалетна — каза му тя. — След още няколко дни ще бъде твоя за вечни времена. Но дотогава изчезвай. На тениската му пишеше „Всеобща паника“. Естествено.

— Извинете, извинете. Трябва ми само секунда. — Мъжът посочи малката кесия в скута си. — Канех се да изпуша една доза, но в мъжката тоалетна е претъпкано. — Той се намръщи. — И смърди на лайна. Здравата смърди. Доста неприятно. Моля ви, ако проявите малко търпение, ще съм ви благодарен. Сниши глас. — По-рано видях магия. Не като магиите на Дисни. Лоша магия. По принцип съм доста стабилен, но това нещо ме изкара от релси.

Микаела извади ръка от чантата, в която държеше пистолета на Урсула.

— Лоша магия, а? Определено звучи обезпокоително. Току-що пристигам чак от Вашингтон и заварвам майка си заспала. Как се казваш?

— Гарт. Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — каза тя. — Майка ми беше трън в задника, но имаше и много неща, за които да я харесваш. Може ли малко от крека ти?

— Не е крек. Метамфетамини са. — Гарт отвори кесията, извади лула и й я подаде. — Но ако искате, моля. — Извади и пакетче с топчета. — Знаете ли, много приличате на онова момиче от новините.

Микаела се усмихна.

— Непрекъснато ми го казват.

Катастрофалното състояние на мъжката тоалетна на „Скърцащото колело“ беше принудило Франк Гиъри да отиде в края на паркинга, за да изпразни мехура си. След онова, което беше видял — нощни пеперуди, родени от огън, — изглеждаше глупаво да прави нещо друго, освен да иде в някой бар и да се напие. С очите си беше видял нещо, което не можеше да се обясни. Светът имаше някаква друга страна. Някакъв по-дълбок пласт, останал напълно невидим до тази нощ. Тази страна обаче не се беше проявила като доказателство за Бога на Илейн. Нощните пеперуди се бяха появили от огъня, а огънят би трябвало да чака в другия край на духовния спектър.

На няколко метра от него изпращя клонка.

— Кенефът е направо адска дупка… Гласът беше завален. Франк различи слаба фигура с каубойска шапка.

Вдигна ципа си и се обърна, за да се върне в бара. Не знаеше какво друго да прави. Беше оставил Нана и Илейн у дома, положени върху плажни кърпи в мазето, което беше заключил.

Гласът на мъжа го спря.

— Искаш ли да чуеш нещо шантаво? Мили, жената на един приятел, работи в затвора и каза, че имат… някакъв фи-номен там. Сигурно са глупости на търкалета, ама… — В храстите се чу шуртене на урина. — Казва, че сладураната си спяла и нищо не й ставало. Пак се събуждала.

Франк спря.

— Какво?

Мъжът се въртеше наляво и надясно — явно се забавляваше да опикава колкото се може по-голяма площ.

— Спи и се събужда съвсем нормално. Нищо й няма. Така казва жената на приятеля ми.

Облаците в небето се преместиха и лунната светлина разкри характерния профил на отявления мъчител на кучета Фриц Мешаум. Ясно се виждаше рехавата селяшка брада и дълбоко хлътналата част под дясната скула, където Франк беше използвал приклада на пушката, за да смени трайно контурите на лицето му.

— С кой говоря? — Очите на Фриц се присвиха, докато не заприличаха на цепки. — Ти ли си, Кронски? Как е оня четирийсет и пети калибър, Джони Лий? Чудесен патлак, нали? Не, това не е Кронски. Леле, виждам не двойно, а тройно, мамка му.

— Събужда се? — попита Франк. — Затворничката се събужда? Без пашкул?

— Така чух, но го приемай както искаш. Ей, познавам ли те?

Франк тръгна обратно към бара, без да отговаря. Нямаше време за Мешаум. Мислеше само за онази жена, за затворничката, която можела да заспива и да се събужда нормално.

Когато Франк се върна при Тери и Дон Питърс (последван от Гарт Фликингър, който дойде с наперена крачка от женската тоалетна и приличаше на нов човек), другарите му по чашка бяха обърнали гръб на дългата маса. Някакъв мъж с джинси, синя карирана риза и бейзболна шапка се беше изправил с чаша бира в ръка, а онези около него се бяха смълчали и го слушаха почтително. Изглеждаше познат, може би местен фермер или шофьор на камион, брадясал и с пожълтели зъби, но се държеше самоуверено като проповедник, гласът му се издигаше и спадаше в ритми, които направо подтикваха да извикаш „слава на Иисус“. До него седеше човек, когото Франк определено познаваше — беше му помогнал да си избере куче от приюта, след като предишното му беше умряло от старост. Холанд, така се казваше. Учител в общинския колеж в Мейлок. Холанд гледаше проповедника с крива иронична усмивка.

— Трябваше да го очакваме! — възвести шофьорът проповедник. — Жените полетяха прекалено високо, като онзи с восъчните криле, и крилете им се стопиха!

— Икар — подсказа Холанд. Той беше облечен в широка дреха с кръпки на лактите. Беше пъхнал очилата си в джоба на гърдите си.

— И-кяр, точно така, абсолютно вярно! Искате ли да знаете колко далеч е стигнал слабият пол? Погледнете сто години назад! Не са можели да гласуват! Полите им са стигали до глезените! Не е имало контрол над раждаемостта и ако са искали да абортират, са отивали в някоя задна уличка. И ако ги хванели, отивали в затвора за убийство. А сега могат да го правят както и когато си поискат! Заради шибаното семейно планиране е по-лесно да направиш аборт, отколкото да си купиш кофа пържени бутчета от Кей Еф Си! И цената е кажи-речи същата! Могат да се кандидатират за президент! Стават морски тюлени и рейнджъри! Могат да се женят за приятелките си лесбийки! Ако това не е тероризъм, не знам какво е.

Слушателите замърмориха одобрително. Франк не се присъедини към тях. Не смяташе, че проблемите му с Илейн имат нещо общо с абортите и лесбийките.

— И всичко това само за сто години! — Шофьорът проповедник сниши глас, но пак можеше да се чуе, защото някой беше изключил джубокса и бе прекъснал Травис Трит насред парчето му. — Вече не са само равни на нас, както твърдяха, че искат, а ни изпревариха. Искате ли да знаете какво е доказателството за това?

Този път Франк трябваше да признае, че ораторът се приближава до истината. Илейн никога не му бе давала свобода. Всичко ставаше по нейния начин, както тя кажеше. На Франк му призля, когато откри, че започва да си пада по този дръвник — но не можеше да го отрече. Нито пък беше единственият. Цялото паство в бара слушаше внимателно с отворена уста. С изключение на Холанд, който се беше ухилил, сякаш гледа някаква маймуна да танцува на ъгъла.

— Могат да се обличат като мъже, ето ви доказателството! Преди сто години било невъзможно да видиш на улицата жена с панталон, освен ако не язди, а сега ги носят навсякъде!

— Нещо против дългите крака в тесни панталони ли имаш, задник такъв? — извика някаква жена и всички се разсмяха.

— Нищо! — извика в отговор шофьорът проповедник. — Но ще срещнете ли по улиците на Дулинг мъж — истински мъж, а не някой нюйоркски травестит, — с рокля? Не! Ще го нарекат побъркан! Ще го спукат от подигравки! А жените могат да се обличат и по двата начина! Те забравят, че в Библията пише, че жената трябва да следва мъжа си във всички неща, да шие, да готви, да ражда деца, а не да излиза навън с предизвикателни панталони и да разпалва горещи страсти! Ако жените бяха останали равни с мъжете, добре! Но това не им е достатъчно! Трябваше да ни изпреварят! Да ни направят втори! Те се издигнаха прекалено близко до слънцето и Бог ги приспа!

Примигна и потърка четината си, явно осъзнал къде се намира и какво прави — изказва личните си мисли в бар, пред очите на всички.

— И-кяр — каза и побърза да си седне.

— Благодаря, господин Карсън Струтърс от Втора пожарна команда на Ричмънд. — Това беше Пъдж Мароун, барман и собственик на „Скърцащото колело“, който викаше от мястото си зад бара. — Наша местна знаменитост, приятели — Струтърс Силната страна. Внимавайте с дясното му кроше. Карсън ми е бивш зет. — Пъдж беше неосъществен комедиант с отпуснати бузи като на Родни Дейнджърфийлд. Лафовете му не бяха от най-смешните, но пък не секваха. — Даде ни сериозен материал за размисъл, Карсън. С нетърпение очаквам да обсъдя всичко това със сестра ми в Деня на благодарността.

Разнесе се смях.

Преди разговорите да започнат отново или някой да включи джубокса и да реанимира г-н Трит, Холанд стана и вдигна ръка. Професор по история, внезапно си спомни Франк. Точно такъв беше казал, че бил. Беше споделил, че смятал да кръсти новото си куче Тацит на името на любимия си римски историк. Франк си беше помислил, че името е доста помпозно за френска болонка.

— Приятели — с мелодичен тон каза професорът, — покрай всичко, което се случи днес, лесно може да се разбере защо още не сме помислили за утрешния ден и за всички други дни, които ще последват. Нека за момент да оставим морала, добродетелите и горещите страсти и да помислим за реалните неща.

Потупа якото рамо на Карсън Силната страна и продължи:

— Този джентълмен е прав. Жените наистина надминаха мъжете в някои аспекти, поне в западното общество. И признавам, че го направиха по по-важни начини от това да могат да пазаруват в „Уолмарт“ без жартиери и с ролки в косите. Ами ако тази — да я наречем чума поради липсата на по-добра дума, — ами ако тази чума действаше по другия начин и мъжете заспиваха, без да се събуждат?

В „Скърцащото колело“ се възцари гробна тишина. Всички очи бяха обърнати към Холанд, който очевидно се наслаждаваше на вниманието. Не говореше като някакъв назадничав проповедник, който непрекъснато удря по Библията, но речта му бе също толкова завладяваща непоколебима и отракана.

— Жените биха могли да рестартират човешката раса, нали? Разбира се, че биха могли. Из цялата наша велика страна има милиони епруветки със сперма — замразени бебета, очакващи да се родят. Десетки и стотици милиони по целия свят! Резултатът ще бъде бебета и от двата пола!

— Стига новородените момчета да не се пашкулират веднага щом престанат да плачат и заспят за първи път — обади се една много красива млада жена, която стоеше до Фликингър. На Франк му хрумна, че шофьорът-проповедник-бивш-боксьор е пропуснал нещо в речта си — че жените съвсем естествено изглеждат по-добре от мъжете. Някак по-завършени.

— Да — съгласи се Холанд, — но дори да е така, жените ще могат да се възпроизвеждат поколения наред, може би докато Аврора премине. Мъжете могат ли да го направят? Господа, къде ще бъде човешката раса след петдесет години, ако жените не се събудят? Къде ще бъде след сто години?

Мълчанието бе нарушено от един мъж, който се разрева гръмогласно.

Холанд не му обърна внимание.

— Но може би въпросът за бъдещите поколения е съмнителен. — Той вдигна пръст. — Приятели, историята намеква за една изключително смущаваща идея за човешката природа, която може да обясни защо, както така страстно описа този джентълмен, жените са ни изпреварили. Казано направо, идеята е, че жените са разумни, докато мъжете са побъркани.

— Глупости! — извика някой. — Пълни глупости!

Холанд не се смути — дори напротив, усмихна се.

— Нима? Кои образуват рокерските банди? Мъжете. Кои се събират в бандите, превърнали кварталите на Чикаго и Детройт в бойни полета? Момчетата. Кои са начело на властта, която започва войните, и кои са онези, които — с изключение на малко жени пилоти на хеликоптери и други такива — се бият в тези войни? Мъжете. О, и кои са косвените жертви? Най-вече жените и децата.

— Да, а кои си въртят задниците и подлудяват мъжете? — изкрещя Дон Питърс. Лицето му беше зачервено. Вените на врата му се бяха издули. — Кой дърпа шибаните конци, господин Умнико?

Думите му бяха посрещнати с откъслечни аплодисменти. Микаела завъртя очи и отвори уста да заговори. Беше напомпана здраво с дрога и имаше чувството, че може да говори поне шест часа, колкото е една пуританска проповед. Но преди да успее да започне, Холанд отново взе думата.

— Много дълбокомислено казано, сър. Това беше принос на един истински интелектуалец и схващане, че мнозина мъже напредват, обикновено онези с известно чувство за малоценност, когато стане дума за нежния…

Дон започна да се надига от мястото си.

— Кого наричаш малоценен бе, скапаняк?

Франк го дръпна обратно искаше да го държи близо до себе си. Ако Фриц Мешаум наистина беше научил нещо, трябваше да поговори с Дон Питърс. Защото беше сигурен, че Дон работи в затвора.

— Пусни ме — озъби му се Дон.

Франк го хвана над лакътя и стисна.

— Трябва да се успокоиш.

Дон направи гримаса, но премълча.

— Ето един интересен факт — продължи Холанд. — През втората половина на деветнайсети век повечето мини, включително тези тук, в Апалачите, са наемали работници, известни като кули. Не, не става дума за китайски селяни, а за младежи, понякога дори дванайсетгодишни момчета, чиято работа била да стоят до машините, които често прегрявали. Те били въоръжени с кофи вода или маркучи, ако наблизо имало водоизточник. Работата им била да изливат вода върху ремъци и бутала, за да ги охлаждат. Оттам и името им, кулита или охладители. Аз съм на мнение, че жените исторически са изпълнявали същата функция и са удържали мъжете, поне доколкото е възможно, от най-лошите им, най-ужасни постъпки.

Огледа публиката. Усмивката му беше изчезнала.

— Но сега изглежда, че кулитата са си отишли или си отиват. Колко време ще мине, преди мъжете, които скоро ще останат единствен пол, ще се нахвърлят един срещу друг с пушки, бомби и ядрени оръжия? Колко време ще мине, преди машината да прегрее и да експлодира?

Франк беше чул достатъчно. Не му пукаше за бъдещето на цялата човешка раса. Ако тя можеше да бъде спасена, това би било страничен ефект. Него го беше грижа единствено за Нана. Искаше да целуне сладкото й лице и да се извини, че е разтеглил любимата й тениска. Да й каже, че никога повече няма да го направи. Нямаше да може да направи тези неща, ако тя не е будна.

— Ела — каза той на Дон. — Отвън. Искам да поговорим.

— За какво?

Франк се наведе към ухото на Питърс.

— Вярно ли е, че в затвора има жена, която може да спи, без да й никнат паяжини, и после да се събужда?

Дон завъртя глава да го погледне.

— Хей, ти си градският кучкар, нали?

— Точно така. А ти си Дон, който работи в затвора.

— Да — каза Дон. — Аз съм. Е, да поговорим.

Клинт и Лайла бяха излезли на задната веранда и лампата над тях ги превръщаше в актьори на сцена. Гледаха към басейна, който Антон Дубчек беше почистил от мъртви листа преди по-малко от двайсет и четири часа. Клинт разсеяно се зачуди къде ли е Антон. Най-вероятно спеше. И сънуваше за отзивчиви млади жени, вместо да се готви за неприятен разговор със съпругата си. Ако беше така, завиждаше му.

— Кажи ми за Шийла Норкрос, скъпа. За момичето, което си видяла на баскетболния мач.

Лайла го дари с гадна усмивка, на която той си мислеше, че не е способна. Усмивката показа всичките й зъби. Над нея очите й — сега хлътнали, с тъмнокафяви сенки под тях — проблясваха.

— Сякаш не знаеш. Скъпи.

Влез в ролята на терапевт, каза си той. Не забравяй, че е друсана и освен това е уморена до смърт. Изтощените хора много лесно ставаха параноици. Но му беше трудно. Виждаше най-общо нещата — тя си мислеше, че някакво момиче, за което никога не е чувал, е негова дъщеря от Шан Паркс. Но това беше невъзможно. А когато жена ти те обвинява в нещо невъзможно, а случващото се по света според всички разумни стандарти е по-важно и належащо, е много трудно човек да запази самообладание.

— Кажи ми какво знаеш. После аз ще ти кажа какво аз знам. Но да започнем с един прост факт. Онова момиче не е моя дъщеря, независимо дали носи фамилията ми, или не, и аз никога не съм престъпвал брачните ни клетви. — Тя се обърна, сякаш искаше да влезе вътре. Той я улови за ръката. Моля те. Кажи ми преди…

Преди да заспиш и да изгубим всякакъв шанс да изясним това.

— Преди да е загнило повече, отколкото и без това е.

Лайла сви рамене.

— Има ли изобщо значение покрай всичко останало?

Сякаш му беше прочела мислите отпреди малко, но той знаеше, че има значение за нея. Вместо това предпочете да премълчи. Защото въпреки случващото се по света имаше значение и за него.

— Нали знаеш, че никога не съм искала този басейн? — попита Лайла.

— Какво? — Клинт се обърка. Какво общо имаше басейнът с всичко това?

— Мамо? Татко? — Джаред стоеше зад мрежестата врата и слушаше.

— Джаред, влизай вътре. Въпросът е между майка ти и…

— Не, нека слуша — прекъсна го Лайла. — Ако настояваш да минем през това, добре. Не мислиш ли, че той би трябвало да знае за сестра си? — Обърна се към Джаред. — Тя е една година по-малка от теб, има руса коса, талантлива баскетболистка е и е красива като нарисувана. Както щеше и да си ти, ако беше момиче. Защото тя прилича на теб, Джер.

— Татко? — Челото му се сбърчи. — Какви ги говори мама?

Клинт се предаде. Беше прекалено късно да направи нещо друго.

— Защо не ни разкажеш, Лайла? Започни от самото начало.

Лайла разказа всичко, като започна с Учебната комисия и онова, което й беше казала Дороти Харпър след срещата, как не се замислила много за това, но на следващия ден пуснала търсене в интернет. Търсенето я беше отвело до статията, в която се споменаваше Шанън Паркс, за която Клинт й беше споменавал, и имаше поразителна снимка на Шийла Норкрос.

— Би могла да ти е направо близначка, Джаред.

Джаред бавно обърна глава към баща си.

Тримата седяха на масата в кухнята.

Клинт поклати глава, но неволно се запита какво ли е изписано на лицето му. Защото се чувстваше виновен. Сякаш имаше нещо, за което да се чувства виновен. Интересен феномен. Онази нощ през 2002 беше прошепнал в ухото на Шанън: „Нали знаеш, винаги съм насреща, ако имаш нужда от мен“. Когато тя отговори с: „Ами ако имам нужда от теб сега?“, Клинт каза, че това е единственото, което не би могъл да направи. Ако беше преспал с нея, щеше да има защо да се чувства виновен, но той й беше отказал, така че всичко беше наред. Нали?

Може би, но защо така и не бе разказал на Лайла за срещата? Не можеше да си спомни, а и не трябваше да оправдава нещо, случило се преди петнайсет години. Лайла със същия успех можеше да поиска от него обяснение защо е проснал Джейсън в задния двор на Бъртел само заради един млечен шейк с шоколад.

— Това ли? — попита Клинт. Не се сдържа и добави: Кажи ми, че не е всичко, Лайла.

— Да, не е всичко — каза тя. — Да не би сега да ми кажеш, че не познаваш Шанън Паркс?

— Знаеш, че я познавах — отвърна Клинт. — Сигурен съм, че съм ти казвал за нея.

— Мимоходом — каза Лайла. — Но явно сте се познавали не само мимоходом, а?

— Да. Така е. И двамата бяхме в системата на приемните семейства. Известно време се поддържахме един друг. В противен случай единият или и двамата щяхме да пропаднем. Шанън беше онази, която ме накара да спра да се бия. Каза, че ако не го направя, рано или късно ще убия някого. — Хвана ръцете на Лайла през масата. — Но това беше преди години.

Лайла дръпна ръцете си.

— Кога я видя за последен път?

— Преди петнайсет години! — извика Клинт. Това беше нелепо.

— Шийла Норкрос е на петнайсет.

— Една година по-малка от мен… — каза Джаред. Ако беше по-голяма, на осемнайсет или деветнайсет, щеше да се е родила преди родителите му да се запознаят. Но по-малка…

— И името на баща й — каза Лайла, която дишаше тежко, — е Клинтън Норкрос. Пише го в училищното й досие.

— Как си се добрала до досието й? — попита Клинт. — Не знаех, че тези документи са общодостъпни.

За първи път жена му изглеждаше смутена вместо ядосана… и съответно някак не така чужда.

— Изкара го да изглежда мръснишко. — Бузите на Лайла се бяха зачервили. — Добре, може би беше мръснишко. Но трябваше да науча името на бащата. Твоето име, както се оказа. И после отидох да я видя как играе. Там бях снощи, в гимнастическия салон на гимназията в Кофлин, и гледах как дъщеря ти вкарва кошове. И тя има не само твоето лице и име.

Прозвуча сигнал и отборът на Три-Каунтис изтича да се нареди на линията. Лайла престана да гледа скамейките в търсене на Шанън.

Видя как Шийла Норкрос кима на една от съотборничките си, по-високо момиче. Двете направиха сложно ръкостискане — чукване на юмруци, сплитане на палци и пляскане на длани над главата.

Готиното ръкостискане.

Това беше — и сърцето на Лайла сякаш се скъса. Съпругът й беше човек с маска. Всичките й колебания и недоволства изведнъж се изясниха.

Готиното ръкостискане. Беше виждала Клинт и Джаред да го правят стотици пъти. Хиляди пъти. Чукване, сплитане, пляс-пляс. Пазеше в главата си безценна поредица образи на Джаред, как става все по-висок, как наедрява, как косата му потъмнява, как прави Готиното ръкостискане с баща си. Клинт беше научил на него всички момчета от отбора на Малката лига.

Беше научил и нея.

Към полунощ избухна свада между малка група от Свежите и много по-голяма група от Кървавите в един чикагски бар — „Големият черпак на Стоуни“. Сблъсъкът се разпространи и се превърна в гангстерска война, която обхвана целия град и бе описвана от новинарските сайтове като апокалиптична, безпрецедентна и „направо огромна“. Никой никога нямаше да разбере кой член от коя банда пръв е драснал клечката, дала началото на Втория голям пожар в Чикаго, но той започна в Уест Енгълуд, след което се разпростря. По зазоряване големи части от града бяха в пламъци. Полицията и пожарната на практика не реагираха. Повечето ченгета и огнеборци си бяха по домовете и или се опитваха да държат съпругите и дъщерите си будни, или пазеха обвитите им в пашкули спящи тела и се надяваха на чудо.

— Кажи ми какво видя. — Франк и Дон Питърс стояха зад „Скърцащото колело“, където атмосферата най-сетне започваше да се успокоява, вероятно защото алкохолните запаси на Пъдж Мароун бяха на път да се изчерпят. — Какво точно видя.

— Бях в Будката, нали разбираш? Това е нервният център на затвора. Имаме петдесет камери на различни места. Гледах така наречената тапицирана килия, където бяха сложили новата. Води се като Иви Блек, макар че не знам дали това е истинско име, или просто…

— Зарежи го това. Какво видя?

— Ами, тя беше новина номер едно, както са всички нови, и заспиваше. Беше ми интересно да видя как паяжините излизат от кожата й, защото бях чувал, но не бях виждал. Само че те не се появиха. — Дон сграбчи Франк за ръкава. — Чуваш ли какво ти казвам? Нямаше паяжини. Нито една нишка, а после тя заспа. А после се събуди, очите й се отвориха широко и погледна право в камерата. Сякаш се взираше в мен. Мисля, че наистина ме зяпаше. Знам, че звучи смахнато, но…

— Може да не е заспала. Може да се е преструвала.

— Както се беше отпуснала и проснала? Няма начин. Повярвай ми.

— Защо се е озовала там? Защо не е в ареста в града?

— Защото е луда като кенефна мишка, затова. Убила двама готвачи на дрога с голи ръце, мамка му!

— А ти сега защо не си в затвора?

— Защото двама ебачи на плъхове ме насраха! — избухна Дон. — Първо ме насадиха, а после ме изритаха, мамка им! Комендант Коутс и приятелчето й психарят, мъжът на шерифката! Сигурно си е намерил работа в затвора благодарение на нея! Трябва да е някакво шибано политическо назначение, защото не може да различи гъза си от дръжка на врата!

Дон се впусна в разказ за това как бил разпнат невинен, но на Франк не му пукаше в какво са го обвинявали Коутс и Норкрос. В този момент умът му беше като друсана жаба, скачаща от една идея на друга. При това скачаща високо.

Жена с имунитет? При това тук, в Дулинг? Изглеждаше невъзможно, но той вече разполагаше с информация от двама души, че се е събудила. Ако имаше „нулев пациент“, все трябваше да е някъде, нали така? Тогава защо да не е тук? И кой можеше да каже дали няма и други жени с имунитет из страната и по света? Важното беше, че ако е истина, тази Иви Блек можеше да осигури лекарство. Някой доктор (може би дори новото му приятелче Гарт Фликингър, стига само да изтрезнееше) можеше да намери в кръвта й нещо, което е различно. А това би могло да доведе до… ами…

До ваксина!

До лекарство!

— … подхвърлени улики! Сякаш ще искам да имам нещо общо с някаква убийца на мъжа си, която…

— Млъкни малко.

И какво чудо — Дон наистина млъкна и го загледа с блеснали от алкохола очи.

— Колко пазачи има в затвора в момента?

— Наричаме ги надзиратели и не знам колко са. Малко, след като всичко се прецака толкова яко. Зависи също и кой застъпва и кой отстъпва от смяна. — Дон присви очи и започна да пресмята, макар и не съвсем точно. — Може би седем. Осем, ако броиш Хикс, и девет, ако добавиш господин Психоглавеца, ама тия двамата са като пръдня на вятър.

— Ами комендантът?

Дон извърна очи.

— Сигурен съм, че е заспала.

— Добре, а от онези на смяна колко са жени?

— Когато си тръгнах, бяха само Ван Лампли и Мили Олсън. А, Бланш Макинтайър също може да е още там, но тя е само секретарка на Коутси и май е на сто и една години.

— Което означава, че са съвсем малко, дори ако броим Хикс и Норкрос. И знаеш ли какво? Шерифът също е жена и ще съм изумен, ако успее да поддържа реда още три часа. Ще съм изумен, ако остане будна още три часа. — Ако беше съвсем трезвен, Франк щеше да запази тези мисли за себе си — определено нямаше да ги сподели с толкова възбудим кретен като Дон Питърс.

Дон пресметливо облиза устни. Още една неприятна проява.

— Какво си мислиш?

— Мисля си, че Дулинг скоро ще има нужда от нов шериф. И че новият шериф ще е в пълното си право да извади арестант от затвора. Особено щом не е съден и още по-малко осъден.

— Мислиш ли, че мога да кандидатствам за мястото? — попита Дон.

Сякаш за да подчертаят въпроса, отнякъде в нощта проехтяха два изстрела. Да не говорим, че навсякъде миришеше на пушек.

— Сигурен съм, че Тери Кумбс е с предимство — каза Франк. Човекът с предимство беше така наквасен, че бе на път да падне под масата, но Франк не сподели това. Беше изтощен и същевременно възбуден, но най-сетне осъзна, че трябва да внимава какво говори.

— Ще му трябва обаче помощ за черната работа. Аз със сигурност бих се кандидатирал, ако има нужда от заместник.

— Идеята ми харесва — каза Дон. — Може и аз да се пиша. Май ще ми трябва нова работа. Най-добре да поговорим с него да изкара онази жена още сега, не мислиш ли?

— Да — каза Франк. В един идеален свят едва ли би дал на Дон Питърс да измие и кучешка клетка, но той можеше да му потрябва, тъй като познаваше затвора. — Веднага щом поспим и изтрезнеем.

— Е, добре тогава, ще ти дам номера си — каза Дон. — И ми кажи какво сте намислили с Тери. — И извади химикалка и бележника, в който записваше имената на путките, които му създаваха проблеми и трябваше да влязат в лошия списък.

Скоро след първите съобщения за Аврора самоубийствата сред мъжете рязко скочиха, удвоиха се, а после се утроиха и учетвориха. Мъжете слагаха край на живота си шумно, като скачаха от покриви или налапваха цеви, или тихо, като гълтаха хапчета, затваряха гаражите си и сядаха в колите със запалени двигатели. Един пенсиониран учител, Елиот Ейнсли, се обади в радиопредаване в Сидни, Австралия, за да обясни намеренията си и какво мисли, преди да си пререже вените и да легне до спящата си съпруга. „Просто не виждам смисъл да продължа да живея без момичетата — каза той на водещия. — И ми хрумна, че това е може би изпитание на любовта ни към тях, на това колко сме им отдадени. Нали разбираш, друже?“ Водещият отговори, че не разбира, че смята, че Елиот Ейнсли си е „изгубил шибания ум“, но много други мъже го разбираха. Тези самоубийства станаха известни с различни имена, но онова, което придоби най-широка употреба, беше свързано с Япония. Там ги наричаха „спящите съпрузи“ — мъжете, които се надяваха да се съберат с жените и дъщерите си там, където са отишли те.

(Напразна надежда. Никакви мъже не се допускаха от другата страна на Дървото.)

Клинт си даваше сметка, че жена му и синът му са вперили погледи в него. Беше болезнено да поглежда Лайла и още по-болезнено да поглежда Джаред, който изглеждаше напълно ошашавен. Клинт виждаше и страх на лицето на сина си. Бракът на родителите му — нещо, което изглеждаше толкова сигурно, че той го приемаше за даденост — сякаш се разпадаше пред очите му.

На канапето лежеше малко момиче в пашкул от млечнобели нишки. На пода до момичето имаше новородено, поставено в кошница за пране. То обаче не приличаше на бебе. А на нещо, което някой паяк е увил, за да го хапне по-късно.

— Чукване, сплитане, пляс-пляс — каза Лайла, макар че вече като че ли не й пукаше особено. — Видях я да го прави. Престани да се преструваш, Клинт. Престани да лъжеш.

Имаме нужда от сън, помисли си Клинт. Най-вече Лайла. Но не и докато тази ситком идиотщина не бъде разрешена. Ако можеше да бъде разрешена — а може би наистина имаше начин. Първата мисъл беше за телефона му, но екранът не беше достатъчно голям за онова, което искаше.

— Джаред, интернетът още работи, нали?

— Последния път, когато проверих, да.

— Донеси лаптопа си.

— Защо?

— Просто го донеси, ясно?

— Наистина ли имам сестра?

— Не.

Лайла беше започнала да клюма, но сега вдигна глава.

— Да.

— Донеси лаптопа.

Джаред отиде да вземе компютъра си. Главата на Лайла отново започна да клюма. Клинт я потупа първо по едната буза, после по другата.

— Лайла. Лайла!

Главата й отново се повдигна.

— Тук съм. Не ме докосвай.

— Имаш ли още от онова, което сте взели с Лини?

Тя бръкна в джоба на куртката си и извади кутийка за контактни лещи. Отвори едното пластмасово отделение. Вътре имаше жълт прах. Тя го погледна.

— Силно е — каза. — Мога да ти издера очите. Дори без пашкул. Мъчно ми е, но и същевременно съм адски бясна.

— Ще рискувам. Действай.

Тя се наведе, запуши едната си ноздра и изсмърка праха с другата. После се облегна назад с широко отворени очи.

— Кажи ми, Клинт, Шанън Паркс добре ли се чука? Мислех си, че ме бива, но тя сигурно е по-добра, щом си се върнал да душиш между краката й само една година след като се оженихме.

Джаред се върна с безизразна физиономия, която казваше: „Последното не го чух“, и остави лаптопа пред баща си. Внимаваше да не докосва Клинт, докато го правеше. „И ти ли, Бруте?“

Клинт включи лаптопа на Джаред, стартира Файърфокс и написа в полето за търсене „Шийла Норкрос Кофлин баскетбол“. Статията се появи моментално. И снимката на момичето Шийла Норкрос. Беше адски добра снимка на главата и раменете, която я показваше в баскетболния й екип. Красивото й лице беше зачервено от тренировката. Усмихваше се. Клинт разглежда снимката близо трийсет секунди. После, без да каже нито дума, обърна лаптопа така, че и Джаред да може да види. Синът му погледна със стиснати устни и юмруци. После бавно се отпусна. Погледна Лайла. Изглеждаше още по-ошашавен.

— Мамо… ако има някаква прилика, не я виждам. Тя изобщо не прилича на мен. Нито на татко.

Очите на Лайла, които вече бяха широко отворени от приема на вълшебното прахче, се разшириха още повече. Тя се изсмя рязко.

— Джаред, моля те, недей. Просто недей. Нямаш представа какви ги говориш.

Джаред трепна, сякаш е получил шамар, и за един ужасен момент Клинт беше на ръба да посегне на жена си за първи път през всичките им седемнайсет години заедно. Това, което го спря, беше втори поглед към усмихващото се момиче от снимката. Защото ако искаш да я видиш, слабата прилика я имаше, независимо дали Джаред я е видял, или не — дългата челюст, високото чело, трапчинките, които подчертаваха усмивката й. Никоя от тези черти не отговаряше на тези на Клинт, но той разбираше как те могат да намекнат за връзка помежду им.

„Обичам трапчинките ти“ — му казваше понякога Лайла, когато се ожениха. Често в леглото, след като се бяха любили. Докосваше ги с пръсти. „Всички мъже трябва да имат трапчинки“.

Можеше да й каже какво смята сега, защото си мислеше, че разбира всичко. Но можеше да има и друг начин. Беше четири сутринта — час, в който почти всички в Три-Каунтис обикновено спят, но тази нощ не беше обикновена. Ако старата му приятелка от системата на приемните семейства не беше в пашкул, може би щеше да си вдигне телефона. Единственият въпрос беше дали ще успее да я открие. Помисли за мобилния си, но после отиде при стационарния телефон на стената. Чу сигнал „свободно“. Дотук добре.

— Какво си намислил? — попита Лайла.

Клинт не й отговори, а просто набра О. След шест позвънявания започна да си мисли, че няма да му вдигнат, което едва ли щеше да го изненада, но накрая уморен женски глас каза:

— Да? Какво?

Клинт много се съмняваше, че „Шенандоа Телеком“ са инструктирали операторите си да отговарят по такъв начин на клиентите, но изпитваше благодарност, че чува човешки глас.

— Оператор, казвам се Клинтън Норкрос от Дулинг и спешно се нуждая от помощ.

— Да ви кажа, съмнявам се — отвърна тя с акцент, който можеше да идва (и вероятно идваше) от занаятчиите от окръг Бриджър. — Тази нощ жените се нуждаят от помощ.

— Точно затова се обаждам. Трябва да се свържа с една жена. Името й е Шанън Паркс. От Кофлин. — Ако изобщо фигурираше в указателя. Самотните жени често предпочитаха да не оповестяват телефоните си. — Бихте ли я потърсили?

— Можете да звъннете на шестстотин и единайсет за тази информация. Или да погледнете в проклетия си компютър.

— Моля ви. Помогнете ми, ако можете.

Последва дълга пауза. Връзката не се беше разпаднала, но ако жената беше заспала?

— Имам Ш. Л. Паркс на улица „Мейпъл“ в Кофлин — каза най-сетне тя. — Това ли е жената, която търсите?

Почти със сигурност това беше. Клинт така силно грабна молива, че скъса връвта, с която беше закачен за дъската за бележки.

— Благодаря ви. Много ви благодаря. Можете ли да ми дадете номера?

Жената му го даде и прекъсна връзката.

— Няма да й повярвам дори да успееш да се свържеш с нея! — извика Лайла. — Тя ще излъже!

Без да отговаря, Клинт набра номера. Нямаше време дори да затаи дъх. Вдигнаха му по средата на първото позвъняване.

— Още съм будна, Амбър — каза Шанън Паркс. — Благодаря за обаж…

— Не е Амбър, Шан — каза Клинт. Краката му внезапно омекнаха и той се облегна на хладилника. — Клинт Норкрос.

Интернет е ярко осветена къща върху тъмно мазе с под от пръст. Лъжите никнат като гъби в това мазе. Някои от тях са вкусни; много повече са отровните. Лъжата, която започна в Купертино — и беше заявена като абсолютен факт — беше една от вторите. В съобщение във Фейсбук със заглавие ИСТИНАТА ЗА АВРОРА някакъв мъж, представящ се за доктор, написа следното:

Отначало Лайла не каза нищо, само гледаше недоверчиво мъжа си. Той й кимна, сякаш му беше казала нещо, след което нежно хвана сина си за ръка.

— Хайде. Да не й висим на главата.

На телевизора в дневната жената от „Пъблик Аксес“ продължаваше да ниже мънистата си — и изглежда, щеше да го прави до края на света, но за щастие звукът беше изключен.

— Татко, нали не си баща на онова момиче?

— Не — каза Клинт. — Не съм.

— Но тогава тя откъде знае Готиното ръкостискане, което правехме в Малката лига?

Клинт се отпусна с въздишка на канапето. Джаред седна до него.

— Има една приказка — каквато майката, такава и дъщерята. Шан Паркс също беше баскетболистка, макар че никога не беше участвала в гимназиалния или окръжния отбор. Изобщо не обичаше да участва в неща, на които те карат да избираш номер или да тичаш през хартиени обръчи и тъй нататък. Не беше в стила й. Предпочиташе обикновените игри на игрището. Момчета и момичета заедно.

Джаред беше впечатлен.

— А ти играеше ли?

— Малко, за забавление, но не ме биваше. Можеше да ме издуха когато и както си поиска, защото беше много добра. Само че не й се налагаше да го прави, защото никога не играехме като противници. Винаги бяхме от един отбор. Във всяко отношение, помисли си той. Не само карахме, а и оцеляхме по този начин. Оцеляването беше истинският млечен шейк, за който се биехме и двамата. — Шан измисли Готиното ръкостискане, Джер. Тя научи мен, а аз научих теб и момчетата, докато ви бях треньор.

— Значи момичето, което си познавал, е измислило Ръкостискането? — благоговейно попита Джаред, сякаш Шанън е измислила не ръкостискане, а молекулярната биология. Реакцията му го правеше да изглежда толкова ужасно млад. Какъвто си и беше, разбира се.

— Да.

Не искаше да казва останалото на Джаред, защото щеше да прозвучи доста самомнително, но се надяваше Шанън да го казва на жена му в момента. Мислеше, че ще го направи, защото Шанън несъмнено си даваше сметка, че и двете могат да бъдат заличени от този свят след дни, ако не и след часове. Това правеше казването на истината задължително, макар и не по-лесно.

Шан беше най-добрият му приятел и двамата бяха любовници, но само за няколко месеца. Тя беше влюбена в него — до уши. Това беше истината. Клинт го знаеше сега и може би в някое дълбоко кътче в сърцето си го бе знаел и тогава, но бе избрал да го игнорира, защото не споделяше чувствата й и не можеше да си позволи да ги сподели. Шанън му беше подала ръка тогава, когато му беше необходима, и той завинаги щеше да й остане длъжник, но не искаше да прекарва живота си с нея и никога не го беше обмислял. Онова между тях беше просто въпрос на оцеляване — неговото и нейното. Шанън бе част от живот, в който той бе нараняван, уплашен и почти пречупен. Тя го беше убедила да остане на пътя. Щом се озова на него, Клинт трябваше да продължи напред. Тя трябваше да намери някой, който да й помогне, но този някой не можеше да е той. Жестоко ли беше това? Егоистично? Да и на двата въпроса.

Години след като се разделиха тя беше срещнала някого и беше забременяла. Клинт смяташе, че бащата на дъщерята на Шанън е бил човек, който донякъде е приличал на момчето, в което е била влюбена като тийнейджърка. И тя беше родила дете, което беше наследило малко тази прилика.

Лайла бавно влезе в дневната и застана между канапето и телевизора. Огледа се, сякаш не беше сигурна къде се намира.

— Скъпа? — каза Клинт.

— Мамо? — в същото време каза Джаред.

Тя се усмихна измъчено.

— Изглежда, ще трябва да се извинявам.

— Единственото, за което трябва да се извиняваш, е, че не ми го каза по-рано — каза Клинт. — А си го оставила да загнои. Радвам се само, че успях да се свържа с нея. Тя още ли е на телефона? — И кимна към кухнята.

— Не — каза Лайла. — О, искаше да говори с теб, но аз й затворих. Не беше много мило, но май имам остатъчни вибрации от ревнивостта ми. Освен това вината до голяма степен е нейна. Да кръсти дъщеря си на теб… — Поклати глава. — Идиотщина. Господи, колко съм уморена.

Ти нямаше проблеми да вземеш името ми и да го дадеш на сина си, помисли си Клинт, при това не без негодувание.

— Истинският баща бил някакъв тип, с когото се запознала в бара, в който работела като сервитьорка. Знаела единствено името му, и кой знае дали й е казал истинското си име. В историята, която е разказала на детето, бащата си ти, само че си загинал в автомобилна катастрофа, докато тя била бременна. Не че момичето някога ще разбере истината.

— Заспала ли е? — попита Джаред.

— Преди два часа — отвърна Лайла. — Паркс стои будна единствено заради най-добрата си приятелка, Амбър някоя си. Която също е самотна майка. Тук самотните майки направо растат по дърветата, нали? Всъщност май навсякъде е така. Няма значение. Да приключвам с тази тъпа история, става ли? Преместила се в Кофлин, за да започне на чисто, малко след като се родило детето. Твърдеше, че не знаела, че си в района, но не й повярвах дори за миг. Името ми се появява в „Хералд“ всяка проклета седмица, а както ти самият посочи, тук няма други Норкрос. Знаела е, и още как. Все още се надява, че може някой ден да се съберете, обзалагам се. — Лайла така се прозя, че челюстта й изпука.

Клинт си помисли, че това е вбесяващо нечестно, и трябваше да си напомни, че Лайла, отгледана в комфортен дом на семейство от средната класа, с жизнерадостни родители, братя и сестри, излезли сякаш от сериал от 70-те, не би могла да проумее деветте кръга на ада, през който бяха минали той и Шанън. Да, историята с кръщаването беше невротично поведение, това беше безспорно, но имаше едно нещо, което Лайла или не виждаше, или не искаше да види — Шанън беше живяла само на двеста и четирийсет километра оттук и никога не се беше опитала да се свърже с него. Клинт можеше да си каже, че е така, защото изобщо не е подозирала, че той е наблизо, но както беше посочила Лайла, това беше много малко вероятно.

— Ръкуването — каза Лайла. — Какво за него?

Клинт й разказа.

— Добре — каза Лайла. — Случаят е приключен. Отивам да направя кафе, после се връщам в участъка. Господи, толкова съм уморена, мамка му.

След като си изпи кафето, Лайла прегърна Джаред и му заръча да се грижи за Моли и бебето и да ги скрие добре. Той обеща да го направи и тя се дръпна от него колкото се може по-бързо. Ако се поколебаеше, никога нямаше да успее да го остави.

Клинт я последва във вестибюла.

— Обичам те, Лайла.

— И аз те обичам, Клинт. — Лайла предполагаше, че наистина го мисли.

— Не съм ядосан — каза той.

— Радвам се — каза Лайла и едва се сдържа да добави: „И какво от това?“.

— Знаеш ли — каза той, — последния път, когато видях Шанън — беше преди години, но след като се оженихме, — тя ме помоли да преспя с нея. Отказах й.

Вестибюлът тънеше в мрак. Очилата на Клинт отразяваха светлината от прозореца в горната част на вратата. На закачалките зад него висяха палта и шапки, подобно на редица сконфузени свидетели.

— Отказах й — повтори Клинт.

Лайла нямаше представа какво иска да каже — че е добро момче? Нямаше представа за каквото и да било.

Целуна го. Той също я целуна. Само устни, кожа върху кожа.

Тя обеща да му се обади, когато стигне в управлението. Слезе по стъпалата, спря и го погледна.

— Така и не ми каза за басейна. А направо се обади на фирмата. Един ден се връщам и виждам дупка в двора. Честит шибан рожден ден.

— Аз… — Той млъкна. Какво можеше да каже? Че си е помислил, че тя иска басейн, когато истината беше, че той го искаше?

— А когато реши да зарежеш частната си практика? И това никога не сме го обсъждали. Зададе ми няколко въпроса, помисли си, че правиш някакво проучване, и изведнъж бум. Свършена работа.

— Мислех, че решението е мое.

— Знам.

Тя му махна неопределено и тръгна към колата си.

— Надзирател Лампли каза, че сте искали да ме видите.

Иви пристъпи към решетките на килията си толкова бързо, че помощник-комендант Хикс почти отскочи две крачки назад. Иви се усмихна лъчезарно, черната й коса се мяташе около лицето й.

— Лампли е единствената жена надзирател, която е все още будна, нали?

— Не — отвърна Хикс. — Мили също е тук. Тоест, надзирател Олсън.

— Не, тя е заспала в библиотеката на затвора. — Иви продължи да се усмихва като някаква кралица на красотата. И наистина беше красавица, спор за това не можеше да има. — По очи, върху бройка на „Севънтийн“. Разглеждаше роклите за парти.

Помощник-комендантът дори не обмисли твърденията на Иви. Тя нямаше как да знае подобно нещо. Каквато и красавица да беше, тя се намираше в Стаята на лудетините, както понякога наричаха тапицираната килия — и с основание.

— Не сте добре с главата, затворник. Не го казвам, за да нараня чувствата ви, а защото е истина. Може би е по-добре да поспите, сънят може да поразчисти малко паяжините.

— Една интересна информация за вас, помощник-комендант Хикс. Макар че Земята направи малко повече от едно завъртане около оста си от началото на онова, което наричате Аврора, доста над половината жени по света са заспали. Вече са почти седемдесет процента. Защо толкова много? Разбира се, много жени изобщо не са се събудили. Спели са, когато е започнало. А после много други са се уморили и са задрямали въпреки усилията си да останат будни. Но това не са всички. Не, една немалка част от жените просто са решили да заспят. Защото както вашият доктор Норкрос несъмнено знае, страхът от неизбежното е по-лош от самото неизбежно. По-лесно е да се откажеш.

— Той е психиатър, а не медик — каза Хикс. — Аз лично не бих му се доверил да ми изреже дори кожичката около нокътя. А сега, ако това е всичко, имам да управлявам затвор, а вие трябва да подремнете.

— Напълно ви разбирам. Вървете, само ми оставете мобилния си телефон. — Всички зъби на Иви бяха извадени на показ. Усмивката й сякаш ставаше все по-широка и по-широка. Зъбите й бяха много бели и изглеждаха много силни. Зъби на животно, помисли си Хикс — но тя беше животно, разбира се. Трябваше да е, като се имаше предвид какво бе направила с онези производители на наркотици.

— За какво ви е мобилният ми телефон, затворник? Не можете ли да използвате собствения си невидим телефон? — Той посочи празния ъгъл на килията. Смесицата от глупост, лудост и арогантност, които демонстрираше тази жена, беше почти смешна. — Ето го там, и има неограничени минути.

— Това си го биваше — каза Иви. — Много смешно. Дайте ми телефона си, ако обичате. Трябва да се обадя на доктор Норкрос.

— Няма да се получи. Беше ми приятно. — Той се обърна да си тръгне.

— На ваше място не бих си тръгнала толкова скоро. Компанията ви не би го одобрила. Погледнете надолу.

Хикс погледна и видя, че е заобиколен от плъхове. Бяха десетина и го гледаха с твърди като мрамор очи. Усети как писъкът се надига в гърдите му, но успя да го сподави. Изпищеше ли, щеше да им даде знак да атакуват.

Иви беше протегнала ръка през решетките. И дори на границата на паниката Хикс забеляза нещо ужасно — по дланта нямаше линии. Тя беше напълно гладка.

— Мислите да побегнете — каза тя. — Можете да го направите, разбира се, но предвид затлъстяването ви се съмнявам, че сте в състояние да тичате много бързо.

Плъховете вече се бяха скупчили върху обувките му. Една розова опашка погали глезена му през чорапа на карета и той усети как писъкът се надига отново.

— Ще бъдете ухапан няколко пъти, а кой знае какви инфекции разнасят малките ми приятели? Дайте ми телефона си.

— Как го правите? — Хикс едва чу собствените си думи от бученето на кръвта в главата му.

— Тайна на занаята.

С трепереща ръка Хикс свали телефона от колана си и го пусна в ужасната длан без линии.

— Можете да си тръгвате — каза Иви.

Хикс видя, че очите й са станали с цвета на блестящ кехлибар. Зениците бяха като черни диаманти. Зеници на котка.

Той тръгна предпазливо, като стъпваше на пръсти между наобиколилите го плъхове, и когато се озова извън кръга им, се втурна към Бродуей и убежището на Будката.

— Много добре, майко — каза Иви.

Най-едрият плъх се повдигна на задните си лапи и погледна нагоре, като мърдаше с мустаци.

— Той беше слаб. Надушвах немощното му сърце. — Плъхът се отпусна на пода и се завтече към металната врата на душовете на Крило А. Останалите го последваха в колона като ученици от долните класове, тръгнали на екскурзия. Между стената и пода в цимента имаше пукнатина, която плъховете бяха разширили до тунел. Те изчезнаха в мрака.

Телефонът на Хикс беше защитен с парола. Без никакво колебание Иви въведе четирицифровия код и не погледна списъка на контактите, а направо набра мобилния номер на Клинт. Той отговори веднага и дори не поздрави.

— Намали оборотите, Лop. След малко тръгвам.

— Не е Лор Хикс, доктор Норкрос. А Иви Блек.

Мълчание от другата страна.

— Надявам се, че ситуацията у дома е нормална? Или толкова нормална, колкото може да бъде при тези обстоятелства?

— Как се добрахте до телефона на Хикс?

— Взех го назаем.

— Какво искате?

— Първо, да ви дам малко информация. Изгарянето започна. Мъжете горят жени в пашкулите им. С десетки хиляди. Това е нещо, което мнозина мъже искат открай време.

— Не знам какъв е бил опитът ви с мъжете. Гаден, предполагам. Но каквото и да си мислите, повечето мъже не искат да избиват жени.

— Ще видим, нали така?

— Да, предполагам, че ще видим. Какво друго искате?

— Да ви кажа, че вие сте избраният. — Тя се засмя жизнерадостно. — Че вие сте Мъжът.

— Не разбирам.

— Онзи, който се застъпва за всички мъже. Както аз се застъпвам за всички жени, спящи и будни. Мразя да дрънкам апокалиптично, но в този случай се налага. Тук ще се реши съдбата на света. — Тя имитира драматичен бой на барабани от телевизионна мелодрама. — Бум-бум-БУМ!

— Госпожице Блек, в плен на заблуждение сте.

— Казах ви, че можете да ме наричате Иви.

— Добре. Иви, ти си в плен на…

— Мъжете от града ще дойдат за мен. Ще ме попитат дали мога да съживя техните съпруги, майки и дъщери. Аз ще кажа, че със сигурност е възможно, защото, подобно на младия Джордж Вашингтон, не мога да лъжа. Те ще настояват да го направя и аз ще откажа, както съм длъжна. Те ще ме изтезават, ще осакатят тялото ми, но аз пак ще откажа. Накрая ще ме убият, Клинт. Мога ли да те наричам Клинт? Знам, че тъкмо започнахме да работим заедно, така че не искам да избързвам.

— Можеш. — Говореше малко стреснато.

— След като умра, порталът между този свят и страната на съня ще се затвори. Всяка жена в крайна сметка ще заспи, всеки мъж ще умре и този измъчен свят ще въздъхне с огромна въздишка на облекчение. Птици ще свият гнезда на Айфеловата кула, лъвове ще бродят по разбитите улици на Кейптаун, водите ще погълнат Ню Йорк. Големите риби ще казват на малките рибки да сънуват големи рибешки сънища, защото Таймс Скуеър е широко отворен и ако можеш да плуваш срещу течението там, ще можеш да го правиш навсякъде другаде.

— Халюцинираш.

— Това, което се случва по цял свят, халюцинация ли е?

Тя направи пауза, но той не се възползва от нея.

— Приеми го като приказка. Аз съм красивата девица в замъка, заключена в мрачна тъмница. Ти си моят принц, моят рицар на бял кон и с бляскави доспехи. Трябва да ме защитиш. Сигурна съм, че в шерифското управление има оръжия, но откриването на хора, готови да ги използват — и може би да умрат, защитавайки създанието, което според тях е причинило всичко това, — ще бъде по-трудно. Аз обаче имам вяра в силата на твоята убедителност. Тъкмо затова… — тя се разсмя — ти си Мъжът! Защо не го признаеш, Клинт? Винаги си искал да бъдеш Мъжът.

Клинт си помисли за сутринта, за раздразнението си при вида на Антон, за меланхолията, която беше изпитал, докато гледаше отпуснатия си корем. Колкото и изтощен да беше, от намека в тона на Иви му се прииска да фрасне нещо.

— Чувствата ти са нормални, Клинт. Стига си се упреквал. — Тонът й стана съчувствен, нежен. — Всеки мъж иска да е Мъжът. Онзи, който пристига на кон, казва само да, не и давай, прочиства града и отново препуска нанякъде. След като е преспал с най-красивата проститутка в кръчмата, разбира се. Което подминава основния проблем. Вие си блъскате рогата и това блъскане причинява главоболие на цялата планета.

— Можеш ли наистина да сложиш край на това?

— Целуна ли жена си за довиждане?

— Да — каза Клинт. — Преди малко. И по-добре сме се целували. Тя също ме целуна. — Пое си дъх. — Не знам защо ти казвам всичко това.

— Защото ми вярваш. И аз всъщност знам, че я целуна. Гледах. Ужасно обичам да надничам. Трябва да спра, но много си падам по романтиката. Радвам се и че изяснихте всичко, сложихте го на масата. Неизказаните неща са онова, което може наистина да навреди на брака.

— Благодаря, знам. Можеш ли да спреш?

— Да. Ето предложението ми. Запази ме жива до… да кажем, до изгрев-слънце следващия вторник. Или може би един-два дни повече, не мога да ти кажа със сигурност. Но трябва да е по изгрев-слънце.

— Какво ще стане, ако го направя… ако го направим?

— Може и да успея да оправя нещата. Стига те да са съгласни.

— Кои да са съгласни?

— Жените, глупчо. Жените от Дулинг. Но ако умра, каквото и да решат те, няма да има значение. Не може да бъде едното или другото. Трябва да са и двете.

— Не разбирам за какво говориш!

— Ще разбереш. В крайна сметка. Може би ще се видим утре. И между другото, тя беше права. Така и не обсъди с нея въпроса за басейна. Макар че все пак й показа няколко снимки. Сигурно си решил, че това ще е достатъчно.

— Иви…

— Радвам се, че я целуна. Много се радвам. Харесвам я.

Иви прекъсна връзката и внимателно сложи телефона на Хикс на малкия рафт, предназначен за личните й вещи — каквито тя нямаше. После легна на леглото, обърна се на една страна и не след дълго заспа.

Лайла имаше намерението да отиде направо в шерифския участък, но когато излезе на заден от алеята и зави на улицата, фаровете й осветиха нещо бяло, седящо на стол на поляната отсреща. Старата госпожа Рансъм. Лайла не можеше да вини Джаред, че я е оставил там. Той е трябвало да мисли за малкото момиче, което сега лежеше горе в свободната спалня. Холи? Поли? Не, Моли. Ръмеше ситен дъжд.

Тя влезе в алеята на Рансъм, обърна се и затърси сред вехториите на задната седалка бейзболната си шапка на „Дулинг Хаунд Догс“, защото ръмежът преминаваше в лек дъжд. Той може би щеше да изгаси пожарите, което беше добре. Провери предната врата на г-жа Рансъм. Оказа се отключена. Лайла отиде до стола и вдигна на ръце увитата в пашкул жена. Беше се приготвила за голяма тежест, но се оказа, че г-жа Рансъм тежи не повече от четирийсет и пет килограма. Лайла вдигаше повече от това във фитнес салона. Но какво значение имаше? Защо изобщо правеше това?

— Защото е почтено — каза тя. — Защото жената не е градинско украшение.

Докато изкачваше стъпалата, видя как няколко фини нишки се отделят от бялата топка около главата на г-жа Рансъм. Развяха се като на ветрец, но нямаше никакъв вятър. Протягаха се към нея, към морето от сън, което чакаше зад челото й. Лайла ги духна и продължи заднешком през коридора до дневната на възрастната жена. На килима имаше книжка за оцветяване с флумастери около нея. Как беше името на момиченцето?

— Моли — каза Лайла, докато слагаше увитата жена на канапето. — Името й беше Моли. — Млъкна за момент. — Е Моли.

Сложи една възглавничка под главата на г-жа Рансъм и я остави.

След като заключи предната врата на възрастната дама, Лайла се върна в колата си, запали двигателя, посегна към скоростния лост и отпусна ръка. Изведнъж шерифският участък й се видя безсмислена дестинация. Нещо повече, струваше й се, че е поне на осемдесет километра оттук. Може би щеше да успее да стигне дотам, без да се блъсне в някое дърво (или да удари някоя жена, опитваща се да пропъди съня с тичане), но какъв беше смисълът?

— Ако не в участъка, какво тогава? — попита тя колата. — Какво?

Извади кутийката за контактни лещи от джоба си. В другото отделение, отбелязано с Л, имаше още една доза за събуждане. Въпросът обаче си оставаше. Какъв беше смисълът да се бори? Сънят в крайна сметка щеше да я застигне. Беше неизбежно, тогава защо да го отлага? Според Шекспир сънят „разплита счепканата прежда на грижите“^[20]. И поне двамата с Клинт бяха стигнали до някакво изясняване.

— Постъпих глупаво — призна тя на купето на полицейския автомобил. — Но пледирам недостиг на сън, ваша чест.

Ако това беше всичко, защо не беше поставила въпроса по-рано? Покрай всичко станало изглеждаше непростимо дребно. Беше засрамващо.

— Добре — каза тя. Пледирам страх, ваша чест.

Но сега не се страхуваше. Беше прекалено уморена, за да изпитва страх. Беше прекалено уморена за каквото и да било.

Взе микрофона от стойката му. Стори й се по-тежък от г-жа Рансъм — колко шантаво беше това?

— Първи до базата. Там ли си още, Лини?

— Още съм тук, шефе. — Лини вероятно отново беше на прахчета: цвърчеше като катерица върху купчина пресни жълъди. Освен това беше спала осем часа предишната нощ, вместо да ходи чак до Кофлин и след това да кара безцелно до сутринта, като си мисли всякакви лоши неща за съпруга си, който в крайна сметка се беше оказал верен. А, но толкова много мъже не бяха верни, и беше ли това причина, или само извинение? Беше ли изобщо истина? Дали можеше да открие някаква статистика за верността в интернет? Но защо статистиката трябваше да е точна?

Шанън Паркс помолила Клинт да преспи с нея, а той й отказал. Ето колко верен беше.

Но… той би трябвало да е такъв, нали? Получаваш ли медали заради това, че си спазил обещанията си и си изпълняваш отговорностите?

— Шефе? Чуваш ли ме?

— Ще се забавя, Лини. Трябва да свърша едно нещо.

— Разбрано. Какво има?

Това беше въпрос, на който Лайла предпочете да не отговаря.

— Клинт трябва да се върне в затвора, след като си почине малко. Би ли му се обадила към осем? Погрижи се да стане и го помоли да провери госпожа Рансъм на излизане. Трябва да се грижи за нея. Той ще разбере какво означава това.

— Добре. Събуждането по телефон не ми е специалност, но нямам нищо против да опитам и нещо странично. Лайла, добре…

— Първи, край.

Лайла остави микрофона. На източния хоризонт се бе появила първата слаба светлина на утрото. Предстоеше началото на нов ден. Щеше да е дъждовен, от онези, които сякаш са създадени за сладка следобедна дрямка. Вещите от занаята й лежаха на съседната седалка — фотоапарат, клипборд, радар, пачка фишове, справочник. Тя взе книгата, откъсна първия лист и го обърна откъм празната страница. Написа отгоре името на съпруга си с големи главни букви, след което добави: Сложи мен, Платина, г-жа Рансъм и Доли в някоя от празните къщи. Пази ни. Може и да няма връщане от това, но може и да има. Поспря и се замисли (мисленето беше трудна задача), след което добави: Обичам и двама ви. Нарисува сърчице — изтъркано, но какво от това? — и се подписа. Взе кламер от малката пластмасова кутийка в жабката и закачи бележката за джоба на куртката си. По същия начин майка й всеки понеделник закачаше за ризата парите й за мляко в малък плик, когато беше малка. Лайла не го помнеше, но майка й й го беше казала.

След като се погрижи за тази задача, се облегна назад и затвори очи. Сънят се втурна към нея като черен локомотив без светлини. И, о, какво облекчение. Блажено облекчение.

Първите деликатни нишки се появиха от лицето на Лайла и погалиха кожата й.

В късния петъчен следобед през втория ден на катастрофата (поне в Дулинг — в някои части на света вече беше Третият ден на Аврора), Тери Кумбс се събуди от аромата на цвърчащ бекон и кафе. Първата му свързана мисъл беше дали в „Скърцащото колело“ е останала някаква течност, или е изпил всичко, включително водата от миялната машина. Втората беше по-първична — да се добере до банята. Направи го и стигна навреме, за да повърне обилно в тоалетната. Остана две минути там, изчаквайки махалото, в което се беше превърнало помещението, най-сетне да спре да се люлее. После се надигна, намери аспирин и изпи три — прокара ги с вода от чешмата. Върна се в спалнята и погледна мястото от лявата страна на леглото, където си спомняше, че лежеше Рита с пашкул около главата; бялата материя се издуваше и спадаше с всяко поемане на дъх.

Нима беше станала? Нима всичко беше приключило? Очите на Тери се насълзиха, докато залиташе, облечен само по бельо, в кухнята.

Франк Гиъри седеше на масата, която изглеждаше малка в сравнение с широките му рамене. По някакъв начин присъщата печал на гледката — едър мъж на мъничка маса в ярката слънчева светлина — съобщи на Тери всичко, което трябваше да знае, още преди да е казана и една дума. Погледите им се срещнаха. Гиъри четеше „Нашънъл Джеографик“. Затвори списанието и го остави настрана.

— Четох за Микронезия — каза Франк. — Интересно място. Голямо растително и животинско разнообразие, много от създанията са отровни. Сигурно си се надявал да видиш някой друг. Не знам дали помниш, но останах да преспя при теб. Преместихме жена ти в мазето.

А, сега започна да си спомня. Бяха отнесли Рита долу, като я мъкнеха като навит килим. Бяха я оставили на старото канапе, върху старата покривка, която го пазеше от прахта. Рита в момента несъмнено лежеше там, заобиколена от други прашни мебели, които бяха подменили през годините и възнамеряваха да организират гаражна разпродажба, но така и не бяха стигнали до нея — бар столове с жълти винилови седалки, видеокасетофон, старото креватче на Даяна, старата печка на дърва.

Унинието завладя Тери; той не можеше дори да вдигне глава. Брадичката му опря гърдите.

Пред празния стол от отсрещната страна на масата имаше чиния с бекон и препечени филийки. До нея чакаше чаша кафе и бутилка „Джим Бийм“. Тери пое хрипливо дъх и седна.

Сдъвка едно хрускаво парче бекон и зачака какво ще се случи. Стомахът му започна да издава звуци и да се бунтува леко, но това беше всичко. Франк мълчаливо сипа доза уиски в кафето на Тери. Тери отпи глътка. Ръцете му се успокоиха — не беше осъзнавал, че досега трепереха.

— Имах нужда от това. Благодаря — изграчи той.

Макар да не бяха близки приятели, двамата с Франк Гиъри бяха сядали на по питие през годините. Тери знаеше, че Франк се отнася сериозно към работата си като градски служител по контрола върху животните; знаеше, че има дъщеря, за която смяташе, че е страхотна художничка; спомни си, че веднъж някакво пиянде го посъветва да остави поне част от раздразнението си на Бог, а Франк му беше отвърнал да си затваря плювалника и колкото и наквасено да беше, пияндето схвана намека и не се обади до края на вечерта. Иначе казано, Тери смяташе Франк за сравнително свестен тип, но не и от онези, които би искал да ядосаш. Това, че Франк беше чернокож, може би също помагаше донякъде хората да поддържат дистанция от него. Тери никога не беше обмислял възможността да става приятел с чернокож, макар че сега, като се замисли, нямаше нищо против идеята.

— Няма проблем — каза Франк. Спокойните му прями маниери вдъхваха доверие.

— Значи всичко е… — Тери отпи още една глътка от подправеното кафе — същото?

— Като вчера ли? Да. Което означава, че всичко е различно. Първо, ти си изпълняващият длъжността шериф. От управлението звъняха да те търсят преди няколко минути. Старият шериф е изчезнал.

В стомаха на Тери се спука някакъв гаден мехур.

— Лайла е изчезнала. Господи.

— Поздравления, а? Голямо повишение. Да пуснем марша.

Дясната вежда на Франк се повдигна иронично. Двамата се разсмяха, но смехът на Тери бързо замря.

— Хей — каза Франк. Ръката му хвана ръката на Тери, стисна я. — Дръж се, ясно?

— Добре. — Тери преглътна. — Колко още жени са останали будни?

— Не знам. Зле е. Но съм сигурен, че ще се справиш.

Тери не беше сигурен. Отпи пак от подправеното кафе.

Франк също отпи от чашата си и погледна Тери над ръба й.

— Мога ли да се справя? — попита Тери. — Мога ли наистина?

— Да. — В гласа на Франк Гиъри нямаше никакво съмнение. — Но ще ти трябва цялата помощ, която можеш да намериш.

— Искаш да те направя заместник-шериф ли? — Това изглеждаше логично: освен Лайла бяха изгубили поне още двама полицаи.

Франк сви рамене.

— Аз съм общински служител. Тук съм, за да помагам. Ако искаш да ми дадеш звезда, нищо против.

Тери отпи още глътка от кафето и стана.

— Да вървим.

Аврора беше извадила от строя една четвърт от управлението, но Франк помогна на Тери да състави разписание на дежурствата за доброволците в петък сутринта и доведе съдия Силвър, за да положи клетва следобед. Дон Питърс беше един от новоназначените, както и един гимназист последна година, Ерик Блас, който бе млад, но пълен с ентусиазъм.

По съвет на Франк Тери наложи полицейски час от девет вечерта. Заместник-шерифите започнаха да обикалят по двойки кварталите на Дулинг, за да разпространят обявата, както и да успокояват хората, да предотвратяват вандалски прояви и пак по идея на Франк — да започнат да записват местонахождението на спящите. Франк Гиъри може и да беше кучкар преди Аврора, но от него ставаше страхотен пазител на закона с невероятни организационни умения. Когато откри, че може да се облегне на него, Тери се облегна здравата.

В ареста бяха прибрани десетина грабители. Това не стана точно по заслуги на полицията, защото малцина си правеха труда да крият какво правят. Сигурно смятаха, че на поведението им ще се погледне с намигване, но скоро разбраха, че грешат. Един от тези мерзавци беше Роджър Дънфи, санитарят от затвора Дулинг, който не се беше явил на работа. При първата си неделна обиколка на града Тери и Франк видяха г-н Дънфи да мъкне прозрачен найлонов чувал, пълен с огърлици и пръстени, отмъкнати от стаите на обитателките на старческия дом Крествю, където той работеше от време на време.

— Вече не им трябват — възрази Дънфи. — Стига, заместник-шериф Кумбс, оставете ме на мира. Това е ясен случай на събиране на непотребни вещи.

Франк хвана санитаря за носа и стисна толкова силно, че едва не го счупи.

— Шериф Кумбс. Отсега нататък ще го наричаш шериф Кумбс.

— Добре! — извика Дънфи. — И президент Кумбс ще го наричам, само ми пусни носа!

— Върни тези вещи и ще ти се размине — каза Тери и бе възнаграден с одобрителното кимане на Франк.

— Разбира се! Дадено!

— И гледай да не шикалкавиш, защото ще проверим.

През онези първи три дни Тери осъзна, че страхотното у Франк е, че схващаше огромното напрежение, на което беше изложен новият шериф, при това по начин, по който не можеше никой друг. Той никога не го притискаше, но винаги имаше предложение и което беше почти също толкова важно — винаги държеше наблизо онази облечена в кожа сребърна манерка (страхотна, вероятно типична за чернокожите) за моментите, когато Тери провесваше нос, когато му се струваше, че денят няма край, и започваше да бушува в цялата тази ужасна, сюрреалистична кал, в която се бяха озовали. Той беше до Тери през цялото време, абсолютно непоколебим; беше до него и в понеделник, Аврора плюс пет, пред портала на изправителното заведение за жени в Дулинг.

Изпълняващ длъжността шериф Кумбс беше направил през уикенда няколко опита да убеди Клинт, че трябва да му предаде Иви Блек. Около жената, убила дилърите на наркотици, вече се въртяха слухове, че за разлика от останалите, тя заспивала и се събуждала нормално. В участъка Лини Марс (която все още се държеше — браво, момиче!) беше получила толкова много обаждания по въпроса, че вече направо затваряше, без да дава никакви обяснения. Франк каза, че трябвало да разберат дали слуховете са верни — това било основният им приоритет. Тери смяташе, че е прав, но Норкрос се оказа много упорит и на Тери му ставаше все по-трудно дори да се свърже с тоя досадник по телефона.

До понеделник пожарите бяха угаснали сами, но районът около затвора още миришеше на пепелник. Беше сиво и влажно, ситният дъжд, който ту започваше, ту спираше от ранната сутрин на петък, отново валеше. Изпълняващ длъжността шериф Тери Кумбс, който имаше чувството, че е плесенясал, стоеше пред интеркома и монитора при портала на женския затвор Дулинг.

Норкрос още не приемаше заповедта за прехвърляне на Иви Блек, подписана от съдия Силвър. (Франк беше помогнал и за нея, като обясни на съдията, че жената може да притежава уникален имунитет към вируса, и наблегна пред възрастния юрист на нуждата да се действа експедитивно и да се пази тайна, преди да са започнали безредици.)

— Оскар Силвър няма юрисдикция по въпроса, Тери. — Гласът на доктора бълбукаше по интеркома, сякаш идваше от дъното на езеро. — Знам, че подписа прибирането й по искане на жена ми, но не може да даде заповед за извеждането й. След като ми беше предадена за преглед, юрисдикцията му приключи. Сега за целта ти трябва окръжен съдия.

Тери не можеше да разбере защо съпругът на Лайла, който винаги беше практичен човек, изведнъж се е превърнал в такъв трън в задника.

— В момента няма нито един, Клинт. Съдии Уейнър и Люис спят. Изкарахме лош късмет да имаме две съдийки в окръга.

— Добре, тогава се обади в Чарлстън и разбери кого са назначили като временен съдия — каза Клинт. Сякаш бяха стигнали до компромис, сякаш беше отстъпил поне на сантиметър. — Но защо да си правиш труда? В момента Иви Блек спи като всички останали.

Думите му накараха стомаха на Тери да се свие на топка. Знаеше си, че не бива да се връзва на разни дрънканици. Със същия успех можеше да разпитва собствената си жена, легнала като мумия в тъмното мазе върху мръсната покривка на старото им канапе.

— Заспа вчера следобед — продължи Норкрос. — Имаме само още няколко затворнички, които са все още будни.

— Тогава защо не ни пусне да я видим? — обади се Франк, който до този момент беше запазил мълчание.

Въпросът беше добър. Тери натисна копчето и го зададе.

— Виж, ето какво ще направим — каза Клинт. — Ще ти пратя нейна снимка на телефона ти. Но не мога да пускам никого. Задействан е забранителен протокол. Правилникът на коменданта е отворен пред мен. Ще ти прочета какво пише в него. „По свое усмотрение щатските власти трябва да поставят под запрещение и да отменят заповедта“. Щатските власти.

— Но…

— Никакви но, Тери, не съм го писал аз. Такива са правилата. Откакто Хикс си отиде в петък сутринта, аз съм единственият административен служител в затвора и протоколът е единственото, към което мога да се придържам.

— Но… — Тери осъзна, че започва да звучи като двутактов двигател: но-но-но-но.

— Наложи се да въведа забранителния протокол. Нямах избор. И двамата сме гледали едни и същи новини. Има хора, които обикалят и изгарят жени в пашкулите им. Мисля, че ще се съгласиш, че затворничките ще се превърнат в основна мишена за тия типове.

— О, я стига. — Франк изсъска и поклати глава. Не бяха успели да намерят достатъчно голяма униформа, така че Франк носеше ризата си разкопчана до пъпа. — Това са някакви бюрократични безумия. Ти си действащ шериф, Тери. Това е повече от някакъв си доктор, особено от психиатър.

Тери вдигна ръка.

— Всичко това ми е ясно, Клинт. Разбирам загрижеността ти. Но ти ме познаваш, нали така? Работех с Лайла повече от десет години. Още от времето преди да стане шериф. Вечерял си в моя дом и аз съм вечерял в твоя. Няма да направя нищо на никоя от тези жени, така че стига, моля те.

— Опитвам се да…

— Няма да повярваш с какви гадости трябваше да се занимавам през уикенда в целия град. Някаква жена оставила печката си включена и подпалила половината улица „Грийли“. Четирийсет хектара гора южно от града изгоряха. Имам мъртъв атлет от гимназията, който се опитал да изнасили спяща. Един тип, чиято глава била смазана с блендер. Така че това е тъпо. Да зарежем правилниците. Аз съм изпълняващ длъжността шериф. Приятели сме. Пусни ме да видя, че тя спи като останалите, и ще ти се махна от главата.

Охранителната будка от другата страна на оградата, където би трябвало да има служител, пустееше. Зад нея, зад паркинга и зад втората ограда можеха да се видят сивите стени на затвора. Не се забелязваше никакво движение през бронираното стъкло на портала. Нямаше затворнички, които да правят обиколки на пистата или да работят в градината. Гледката напомни на Тери за увеселителните паркове в късната есен, колко западнали изглеждаха, когато въртележките спираха да се въртят и нямаше деца, които да се разхождат, да ядат сладолед и да се смеят. Дъщеря му Даяна вече беше пораснала, но когато беше малка, я бе водил безброй пъти на такива места. Чудесни времена бяха.

Господи, имаше нужда от една глътка. Добре че Франк винаги носеше готината си манерка.

— Провери телефона си, Тери — разнесе се гласът на Клинт по интеркома.

Телефонът на Тери изсвири като локомотив. Той го извади от джоба си и погледна снимката, която му беше изпратил Клинт.

Жена с червено горнище лежеше на легло в килия. Над джоба на дрехата й имаше идентификационен номер. До него беше поставена идентификационна карта със снимка на жена с дълга черна коса, смугла кожа и широка бяла усмивка. Беше записана като „Иви Блек“ и номерът на картата съвпадаше с този на униформата. Лицето й беше скрито в пашкул.

Тери даде телефона на Франк, за да може да разгледа снимката.

— Какво мислиш? Да приемем, че всичко е наред?

Хрумна му, че той, действащият шериф, иска насоки от новия си заместник, когато би трябвало да е обратното.

Франк разгледа снимката и каза:

— Това не доказва абсолютно нищо. Норкрос би могъл да облече с това всяка спяща жена и да добави картата на Блек. — Върна телефона на Тери. — Няма никаква логика да отказва да ни пусне. Ти си законът, Тери, а той е един проклет затворнически психиатър. По-хлъзгав е и от змиорка, признавам му го, но тази работа ми намирисва. Мисля, че шикалкави.

Франк беше прав, разбира се — снимката не доказваше нищо. Защо не ги пуснеше поне да видят жената в плът и кръв, дали спи или не? Светът беше на път да изгуби половината си население. Какво значение имаше някакъв си правилник за коменданти?

— Но защо да шикалкави?

— Не знам. — Франк извади манерката и му я подаде. Тери благодари, отпи голяма глътка уиски и му я върна. Франк поклати глава. — Дръж я у теб.

Тери прибра манерката и натисна копчето на интеркома.

— Трябва да я видя, Клинт. Пусни ме, дай да я видя и всички ще можем да си продължим работата. Хората говорят за нея. Трябва да сложа край на слуховете. Не го ли направя, може да изникне проблем, който да не съм в състояние да овладея.

От мястото си в Будката Клинт наблюдаваше двамата мъже на основния монитор. Вратата на Будката беше отворена, което щеше да е нечувано при нормални обстоятелства, и надзирател Тайг Мърфи надничаше вътре. Надзиратели Куигли и Уетърмор бяха отвън и също слушаха. Скот Хю, единственият друг надзирател, който им беше останал, в момента спеше в една празна килия. Два часа след като застреля Рий Демпстър, Ван Лампли си тръгна — сърце не даде на Клинт да я помоли да остане. („Успех, док“ — каза му тя, когато надникна в кабинета му, без униформа, с цивилни дрехи и кръвясали от умора очи. Клинт й пожела същото. Тя не му благодари.) Дори все още да не беше заспала, той се съмняваше, че ще им бъде от особена полза.

Клинт беше сигурен, че ще може да държи Тери настрана поне още известно време. Тревожеше го обаче едрият тип до Тери, който беше дал манерката на действащия шериф и го съветваше между размяната на реплики по интеркома. Все едно гледаше вентрилоквист и куклата му. Клинт забеляза как едрият се оглеждаше, вместо да гледа говорителя на интеркома, както обикновено правеха хората. Все едно преценяваше мястото.

Клинт натисна копчето и заговори в микрофона.

— Честна дума, Тери, не се опитвам да усложнявам нещата. Чувствам се ужасно заради това. Не искам да излезе, че бия умрял кон, но се кълна, книгата на коменданта е пред мен. Всичко е написано съвсем ясно и изрично! — Той почука електронното табло пред себе си, на което нямаше никаква книга. — Не съм обучаван за това, Тери, и правилникът е единственото, с което разполагам.

— Клинт. — Той долавяше отвратената нотка в гласа на Тери. — Какво толкова бе, човек. Ще ме принуждаваш да разбивам портала ли? Това е нелепо. Лайла щеше да… остане наистина разочарована. Много разочарована. Нямаше да повярва на ставащото.

— Разбирам, че си раздразнен, и знам, че не мога дори да започна да си давам сметка за натиска, на който си подложен през последните два дни, но ти си даваш сметка, че те снима камера, нали? Току-що те видях как отпиваш от манерка и и двамата знаем, че не е „Кул-Ейд“. Моите уважения, но познавах Лайла… — Осъзна, че говори за жена си в минало време, едва когато думите излязоха от устата му, и това накара сърцето му да прескочи. Той прочисти гърлото си, за да се овладее. — Познавам Лайла малко по-добре от теб и си мисля, че онова, което би я разочаровало, е да види как заместникът й пие по време на работа. Постави се на моето място. Би ли пуснал в затвора някой, който няма юрисдикция тук, нито съответните документи, че и на всичкото отгоре пие?

Всички гледаха как Тери вдигна ръце и се дръпна от интеркома. Другият мъж го прегърна през рамо и му заговори нещо.

Тайг поклати глава и се засмя.

— Изобщо не е трябвало да се захващаш със затворническа медицина, док. Можел си да забогатееш, като продаваш боклуци по някой телешоп. Направо го омагьоса тоя. Сега ще има нужда от терапия.

Клинт се обърна към тримата надзиратели и попита:

— Някой познава ли другия? Големия тип?

Били Уетърмор го познаваше.

— Франк Гиъри от местната служба за контрол върху животните. Племенницата ми му помага с бездомните кучета. Каза ми, че бил свестен, но малко напрегнат.

— В какъв смисъл напрегнат?

— Изобщо не харесва хора, които не се грижат за животните си или се отнасят зле с тях. Говори се, че пребил един тъпанар, който измъчвал котка или куче, но лично аз не бих заложил на този слух. Слуховете никога не са надеждни.

Клинт отвори уста да помоли Били Уетърмор да звънне на племенницата си, но си спомни, че е много малко вероятно тя да е все още будна. Останалите будни жени в затвора бяха само три — Ейнджъл Фицрой, Дженет Сорли и Иви Блек. Жената, която беше снимал, бе Уонда Денкър, чието тяло наподобяваше това на Иви. Денкър беше заспала в петък през нощта. Облякоха я и закачиха номера на Иви върху червеното горнище. Клинт беше благодарен и малко изненадан, че четиримата останали надзиратели го бяха подкрепили безусловно.

Той им бе казал, че тъй като слухът, че Иви спи и се събужда нормално, вече е налице, рано или късно някой — най-вероятно ченгетата ще дойде за нея. Не се беше опитал да обяснява на Тайг Мърфи, Ранд Куигли, Били Уетърмор и Скот Хю, че Иви може да е някакво фантастично същество, чиято безопасност — и съответно безопасността на всички жени — зависи от него. Хранеше пълна увереност в способността си да накара човек да погледне на нещата по нов начин — занимаваше се тъкмо с това вече близо две десетилетия, — но това беше идея, която дори той не би посмял да пробута. Подходът му към останалите надзиратели в затвора беше по-прост — те не можеха да предадат Иви на местните власти. Нещо повече, не можеха да говорят открито с тях; ако признаеха, че Иви е различна, това само щеше да ги направи още по-настоятелни. Каквато и да беше историята с Иви, какъвто и имунитет да имаше тя, това трябваше да бъде разгледано от учени от федералното правителство, които знаят какви ги вършат. Нямаше значение, че градските власти може би имат подобен план — да бъде прегледана от доктор, да я разпитат за миналото й и да извършат всеки възможен опит върху човек с вероятно уникална биология. И това изглеждаше добре.

Но, както би казал Тери. Но.

Тя беше твърде ценна, за да бъде излагана на риск — това беше въпросното „но“. Ако предадяха Иви на неправилните хора и нещата тръгнеха в неочаквана посока, ако някой изгубеше самообладание и я убиеше — било то просто от отчаяние или като изкупителна жертва, — от каква полза щеше да е тя за майките, жените и дъщерите на всички?

И забрави за Иви като за човек, когото можеш да разпитваш, каза си Клинт. Тя не можеше или нямаше да каже нищо на никого. Изглежда, нямаше абсолютно никаква представа какво толкова специално има в биологията й. Освен това, с имунитет или не, Иви Блек беше психопат, убил двама производители и пласьори на дрога.

— Все пак някой би могъл да изследва тялото й, ДНК и тъй нататък, нали? — с надежда предположи Ранд Куигли. — Дори мозъкът й да е пръснат? — И побърза да добави: — Просто казвам.

— Сигурен съм, че биха могли, Ранд — каза Клинт. — Но не мислиш ли, че това не е оптималното? Според мен ще е по-добре мозъкът й да си остане на мястото. Може да се окаже полезен.

Ранд нямаше какво да възрази на това.

Междувременно Клинт редовно звънеше в Центъра за контрол и превенция на заболяванията. Тъй като онези в Атланта не отговаряха — включваше се или записано съобщение, или даваше заето, както в началото на кризата в четвъртък, — той обсъждаше положението с клон на ЦКПЗ, който се намираше на втория етаж на една празна къща на улица „Тримейн“. Номерът му беше номерът на мобилния на Лайла, а Джаред и Мери Пак бяха единствените учени в екипа.

— Отново се обажда Норкрос от женския затвор Дулинг в Западна Вирджиния — започваше играта, която изпълняваше отново и отново с малки вариации за пред надзирателите.

— Синът ви спи, господин Норкрос — отговори Мери при последното позвъняване. — Ще ми разрешите ли да го убия?

— Не — каза Клинт. — Блек продължава да спи и да се събужда. Все още е изключително опасна. Трябва да дойдете и да я вземете.

Г-жа Пак и по-малката сестра на Мери бяха заспали в неделя сутринта, а баща й все още се опитваше да се върне от Бостън. Вместо да стои сама вкъщи, Мери бе сложила майка си и сестра си в леглото и беше отишла при Джаред. Клинт беше честен с двамата тийнейджъри — предимно. Беше пропуснал някои неща. Каза им, че в затвора има жена, която спи и се събужда, и ги помоли да участват в този ЦКПЗ театър, защото се страхуваше, че надзирателите ще вдигнат ръце и ще си тръгнат, ако той не говори с някого и ако не изглежда, че помощта ще пристигне скоро. Спестените неща бяха свързани с Иви — как знаеше неща, които нямаше как да знае, и със сделката, която му беше предложила.

— Вече пикая чисти енергийни напитки, господин Норкрос. Когато си движа бързо ръцете, във въздуха остават следи, които виждам. Това смислено ли ви се струва? Сигурно не, но както и да е, може пък да ставам супергерой, а Джаред е в спалния чувал и изпуска купона. Ще се изплюя в ухото му, ако не се събуди скоро.

Това беше частта, в която Клинт все повече показваше раздразнението си.

— Всичко това е много интересно и определено се надявам да предприемете необходимите стъпки, но нека повторя — трябва да дойдете, да вземете тази жена и да започнете да я изследвате, за да се разбере какво я прави различна. Разбирате ли? Обадете ми се веднага щом пратите хеликоптер насам.

— Жена ви е добре — каза Мери. Еуфорията й внезапно се беше стопила. — Е, няма промяна. Нали разбирате, все същото. Почива… ъ-ъ-ъ… почива удобно.

— Благодаря — каза Клинт.

Цялата структура на тази логика беше толкова паянтова, че Клинт се чудеше доколко Били, Ранд, Тайг и Скот наистина й вярват и дали надзирателите просто не жадуват да се посветят на нещо в ситуация, която беше колкото аморфна, толкова и кошмарна.

Налице беше и друга мотивация, проста, но силна — териториалният императив. От гледна точка на малкия отряд на Клинт затворът беше тяхна територия и онези от града нямаха място на нея.

Тези фактори им бяха позволили — поне за няколко дни — да продължат да вършат обичайната си работа, макар че трябваше да се занимават с все по-малко и по-малко затворнички. Намираха утеха в това да работят в позната обстановка. Петимата мъже се редуваха да спят на канапето в стаята за почивка и да готвят в затворническата кухня. Освен това вероятно помагаше и фактът, че Били, Ранд и Скот бяха млади и неженени и че Тайг, който беше по-стар от останалите с двайсет години, беше разведен и нямаше деца. Изглежда, дори бяха приели след известно мърморене в началото настояването на Клинт, че безопасността на всички зависи от това да не се обаждат на близки и приятели. И съответно бяха отстъпили пред най-неприятната мярка, която беше принуден да вземе — според „правилника за действие в извънредни обстоятелства“ бяха прекъснали антените на трите платени телефона, достъпни на затворничките, като с това ги бяха лишили — може би в последните им дни — от възможност да се свържат с близките си.

Тази мярка беше довела до избухването на малък бунт в петък следобед, когато няколко затворнички се втурнаха към администраторското крило. Не беше кой знае какво — жените бяха изтощени и невъоръжени, ако не се броеше една, която размахваше чорап, пълен с изтощени батерии. Четиримата надзиратели бързо бяха потушили бунта. Клинт не се чувстваше добре от случилото се, но ако не друго, атаката вероятно беше подсилила решимостта на надзирателите.

Клинт не искаше да рискува и да гадае колко време ще издържи тази решимост. Просто се надяваше, че ще може да ги убеди да останат тук, докато не накарат Иви да размисли и да сътрудничи по някакъв смислен начин, или докато слънцето не изгрее във вторник, сряда, четвъртък или когато е там, и тя не остане доволна.

Ако онова, което твърдеше тя, беше истина. Ако не беше…

Нямаше да има значение. Но дотогава имаше.

Клинт се чувстваше странно възбуден и изпълнен с енергия. Бяха се случили много гадости, но поне правеше нещо. За разлика от Лайла, която се беше предала.

Джаред я беше намерил в алеята на г-жа Рансъм. Беше се оставила да заспи в колата. Клинт си казваше, че не я вини. И как би могъл? Той беше лекар. Разбираше ограниченията на тялото. Изкараш ли достатъчно дълго без сън, започваш да се разпадаш, губиш преценка какво е важно и какво не, дори какво е истина, изгубваш се. Тя просто се беше пречупила.

Но той не можеше да се пречупи. Трябваше да оправи нещата. Както ги беше оправил с Лайла преди Аврора да я вземе, като остана силен и я убеди да види разума. Трябваше да се опита да разреши тази криза, да върне жена си, да върне всички. Опитването беше единственото, което му оставаше.

Иви може би щеше да помогне. Иви би могла да събуди Лайла. Би могла да събуди всички. Клинт би могъл да я накара да се вслуша в разума. Светът би се върнал към нормалното.

Въпреки всичко, което знаеше за медицината — всичко, което твърдеше, че Иви Блек е просто побъркана с мания за величие, — с Клинт се бяха случили твърде много неща, за да отхвърли напълно твърденията й. Побъркана или не, тя имаше някакви сили. Драскотините и порязванията й се бяха излекували за по-малко от ден. Тя знаеше неща, които не би могла да знае. За разлика от другите жени на планетата, можеше да заспива и да се събужда.

Едрият мъж, Гиъри, пъхна пръсти през телта на оградата и я разтресе експериментално. После скръсти ръце на гърдите си и погледна електронната ключалка с големината на боксова ръкавица.

Клинт видя това, забеляза как Тери отива до края на пътя и отпива от манерката, и реши, че може би ги очакват сериозни неприятности. При това вероятно скоро.

Включи интеркома и каза:

— Хей. Значи се разбрахме? Тери? И Франк? Ти си Франк, нали? Приятно ми е да се запознаем. Получихте ли снимката?

Вместо да отговорят, новият заместник и изпълняващият длъжността шериф се върнаха при колата си, качиха се и отпътуваха. Караше Франк Гиъри.

По пътя между затвора и града имаше панорамна отбивка. Франк излезе на нея и изгаси двигателя.

— Каква гледка само, а? — каза с тих, изпълнен с възхищение глас. — Човек би могъл да си помисли, че светът е същият, какъвто си беше миналата седмица.

Прав е, помисли си Тери. Гледката наистина беше чудесна. От това място се виждаше чак до ферибота на Болс и отвъд него. Но сега едва ли беше времето да се любуват на пейзажи.

— Ъ-ъ, Франк? Мисля, че трябва…

— Да го обсъдим? — Франк кимна енергично. — Точно това си мислех и аз. За мен нещата са съвсем прости. Норкрос може да е психиатър или каквото и да е, но според мен основната му специалност е дрънкането на глупости. Пробута ни класическо шикалкавене и ще продължи да го прави, докато не откажем да го приемем.

— Вероятно.

Тери си мислеше за казаното от Клинт за пиенето по време на работа. Сигурно беше прав и Тери беше склонен да признае (пък било то и само пред себе си), че в момента е на път да се напие. Просто му идваше в повече. Не ставаше за шериф. Когато ставаше дума за опазване на закона, той си беше замесен от тесто за заместник и нищо повече.

— Трябва ни разрешаване на въпроса, шериф Кумбс. Не само за нас, а за всички. Трябва да стигнем до жената на снимката, да отворим паяжините на лицето й и да се уверим, че е същото като лицето на жената от снимката. Ако се окаже, че е така, можем да продължим с план Б.

— Който е?

Франк бръкна в джоба си, извади пакетче дъвки и махна опаковката на една.

— Да пукна, ако знам.

— Срязването на пашкулите е опасно — каза Тери. — Умряха хора.

— Което означава, че си изкарал късмет, че имаш специалист по контрол върху животните в екипа си. Имал съм си работа с някои наистина гадни кучета, Тери, а веднъж се наложи да се разправям с една много разлютена мечка, която се беше измъдрила да се оплете в бодлива тел. За госпожица Блек ще използвам най-големия си прът за улавяне, триметровата „Томахавка“. Неръждаема стомана. Пружинен заключващ механизъм. Слагаш примката на шията й преди да срежеш гадостта на лицето. Стягаш го толкова силно, колкото трябва, когато започне да буйства. Може да изгуби съзнание, но няма да я убие. Гадостта ще поникне отново и когато това стане, пак ще е заспала. Трябва ни само един поглед. Нищо повече. Бърз поглед.

— Ако е наистина тя и тези приказки се окажат глупости на търкалета, всички ще са разочаровани — каза Тери. — Включително и аз.

— Както и аз. — Франк си мислеше за Нана. — Но трябва да научим. Разбираш го, нали?

Тери разбираше.

— Да.

— Въпросът е как да принудим Норкрос да ни пусне. Можем да организираме хайка и може да ни се наложи, но само в краен случай, нали?

— Да. — Тери намираше идеята за полицейска хайка за неприятна и доста обезпокоителна. При обстоятелства като тези една хайка като нищо можеше да се превърне в саморазправа.

— Можем да използваме жена му.

— Какво? — Тери зяпна Франк. — Лайла ли? Как?

— Да предложим размяна — каза Франк. — Той ни дава Иви Блек, ние му даваме жена му.

— Защо му е да го прави? — попита Тери. — Той знае, че никога не бихме я наранили. — Когато Франк не отговори, Тери го сграбчи за рамото. — Никога не бихме я наранили, Франк. Никога. Разбираш го, нали?

Франк бутна ръката му настрани.

— Разбира се. — Усмихна се. — Говоря за блъфиране. Но той може да се върже. В Чарлстън горят пашкули. Някаква паническа глупост, подклаждана от медиите, знам. Но много хора им вярват. И Норкрос може да повярва, че ние вярваме. Освен това… той има син, нали?

— Да, Джаред. Свястно хлапе.

— Той може да вярва. Може да бъде убеден да се обади на татко си и да му каже да ни даде онази Блек.

— Какво, защото заплашваме да изгорим майка му като комар на фенер против насекоми ли? — Тери не можеше да повярва, че тези думи излизат от собствената му уста. Нищо чудно, че пиеше на работа. Вижте само какъв разговор беше принуден да води.

Франк задъвка дъвката.

— Това не ми харесва — каза Тери. — Да заплашваме, че ще изгорим шерифа. Никак не ми харесва.

— На мен също — каза Франк и това си беше самата истина. — Но понякога отчаяните времена изискват отчаяни действия.

— Не. — За момент цялото опиянение на Тери изчезна. — Дори някой от екипите да я открие, твърдо не. По дяволите, нищо чудно тя да е все още будна. Може да си е била камшика от града.

— И да зареже съпруга си и сина си? Да зареже работата си, когато всичко е оплескано толкова? Вярваш ли го наистина?

— Всъщност не — каза Тери. — Някой от екипите рано или късно ще я намери, но в никакъв случай няма да я използваме по такъв начин. Ченгетата не отправят заплахи, нито вземат заложници.

Франк сви рамене.

— Разбрано. Беше просто идея. — Запали двигателя и изкара колата на пътя. — Предполагам, че някой я е потърсил в къщата на Норкрос?

— Рийд Бъроуз и Върн Рангъл, още вчера. Не са открили нито нея, нито Джаред. Къщата е празна.

— Значи и момчето го няма — замислено каза Франк. — Може би я наглежда някъде? Може да е по идея на психиатъра. Не е тъп, признавам му го.

Тери не отговори. Част от него му казваше, че още една глътка е лоша идея, но друга част си мислеше, че няма да му навреди. Той извади манерката от джоба си, разви капачката и я предложи първо на Франк, което си беше в реда на нещата — манерката в края на краищата бе негова.

Франк се усмихна и поклати глава.

— Не и докато карам, амиго.

След пет минути, докато минаваха покрай „Олимпия“ (табелата отпред вече не се опитваше да примами минаващите с яйчен пай; сега на нея пишеше МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ЖЕНИ), Франк се сети за нещо, което беше казал психиатърът по интеркома. Откакто Хикс си отиде в петък сутринта, аз съм единственият административен служител в затвора.

Големите му ръце стиснаха волана и колата поднесе. Тери, който дремеше, рязко се събуди и вдигна глава.

— Какво?

— Нищо — каза Франк.

Мислеше си за Хикс. Чудеше се какво ли знае той. Какво ли е видял. Но засега предпочете да запази тези въпроси за себе си.

— Всичко е наред, шерифе. Всичко е наред.

Онова, което най-много вбесяваше Иви във видеоиграта, бяха сините звезди. Разноцветни триъгълници, звезди и огнени кълба валяха по екрана. Трябваше ти поредица от четири огнени кълба, за да взривиш една синя звезда. Другите фигури проблясваха и изчезваха, ако ги свържеш, но искрящите сини звезди явно бяха направени от някакъв твърд като диамант материал, който можеше да се пръсне единствено от запалителната сила на огнените кълба. Името на играта беше „Бум Таун“ поради причина, която Иви не можеше да схване.

Беше стигнала до ниво 15 и бе на път да изгуби. Появи се розова звезда, после жълт триъгълник, а после — най-сетне, мамка му! — огнено кълбо, което Иви се опита да плъзне наляво при другите три, които вече беше събрала при синята звезда, която заемаше тази част на екрана. Но тогава се появи зелен триъгълник на смъртта и това беше всичко. СЪЖАЛЯВАМ! УМРЯХТЕ! — замига надпис.

Иви изстена и подхвърли телефона на Хикс в другия край на леглото. Искаше да е колкото се може по-далеч от гадното нещо. Естествено, рано или късно то щеше отново да я подмами. Иви беше виждала динозаври; беше гледала зелените гори на Америка през очите на гълъб. Беше сърфирала в саркофага на Клеопатра по пустинните пясъци и бе галила мъртвото лице на славната царица с крака на бръмбар. Един талантлив английски драматург навремето беше написал смешно, макар и не напълно точно описание на Иви: Това е таз, която бабува на останалите феи. На ръст е като фигурката дребна, изрязана в ахатовия пръстен на някой член на общински съвет; понесена от впряг прашинки, тя препуска всяка нощ по носовете на хъркащите…^[21]

Като вълшебно същество тя би трябвало да се представи по-добре от ниво 15 на „Бум Таун“.

— Знаеш ли, Дженет, казват, че природата е жестока и глупава, но тази малка машинка… тази малка машинка сама по себе си е чудесен пример, че технологията е много по-лоша. Ако питаш мен, технологията е истинският Бум Таун.

Дженет беше наблизо, крачеше напред-назад по късия коридор на Крило А. Изглежда, сега тя беше главната доверена затворничка. Освен това беше и единствената, но Дженет беше внимавала по време на беседите за устройването след затвора — когато изготвяш автобиографията си, трябва да посочиш повечето свои постижения, така че евентуалният ти работодател да реши кое е важно и кое не. Така че титлата беше нейна.

Докато четиримата останали надзиратели обикаляха Крила Б и В и държаха под око периметъра на затвора, д-р Норкрос я беше попитал дали има нещо против да наглежда другите две затворнички, когато му се налага да излиза.

— Разбира се — беше отвърнала Дженет. — Свободна съм. Като гледам, работилницата за мебели е затворена.

Хубаво беше да има работа — това държеше ума й зает.

Тя се затътри напред. През прозореца с троен стъклопакет и решетки се виждаше сива утрин. По пистата за бягане имаше локви, а тревните площи приличаха на тресавище.

— Никога не съм обичала видеоигри — каза Дженет. Беше й нужно известно време, за да състави отговора си за Иви. Будуваше от деветдесет и шест часа.

— Още едно доказателство за възхитителния ти характер, скъпа отвърна Иви.

Ейнджъл, която беше в съседната килия, се включи в разговора.

— Възхитителен характер? Дженет? Да бе. Убила е шибания си мъж, ако не знаеш. Наръгала го. Дори не използвала нож, както би направил всеки нормален човек. Направила го с отвертка. Нали така, Дженет? — Рапърката Ейнджъл беше изчезнала; на нейно място се бе върнала селянката Ейнджъл. Дженет реши, че Ейнджъл е прекалено уморена, за да съчинява рими.

Това беше добре. Като цяло селянката Ейнджъл беше по-поно-сима и по-… - Дженет затърси с мъка думата, — по-истинска.

— Знам това, Ейнджъл. И го оценявам.

— Иска ми се да ме беше оставила да те убия — каза Ейнджъл. — Май щях да се добера до гръкляна ти със зъбите си. Мисля, че щях. — Тя си затананика. — Знам, че щях.

— Искаш ли да си поиграеш с телефона, Ейнджъл? Дженет, ако сложа телефона в поставката за храна, ще го дадеш ли на Ейнджъл? — Тонът на Иви беше помирителен.

Говореше се, че красивата жена в тапицираната килия е или магьосница, или демон. От устата й бяха излезли нощни пеперуди — Дженет ги беше видяла с очите си. Каквато и да беше, Иви изглеждаше недосегаема за предизвикателствата на Ейнджъл.

— Обзалагам се, че мога да те накарам да го глътнеш тоя телефон — каза Ейнджъл.

— Аз пък се обзалагам, че не можеш — отвърна Иви.

— Мога.

Дженет спря при прозореца, опря длан на стъклото и се облегна. Не искаше да си фантазира за сън и не можеше да престане да го прави.

Разбира се, дори в съня имаше затвори; Дженет неведнъж беше чакала да я пуснат от сънуваната килия и се бе чувствала толкова отегчена, колкото и докато чакаше в реалния живот да я пуснат от истинската килия. Но сънят беше и плаж, вълните го почистваха всяка нощ от всички стъпки, огньове, пясъчни замъци, бирени кутии и боклуци; тези пречистващи вълни отмиваха почти всички следи в морските дълбини. Сънят беше и Боби. Той я посрещаше в някаква гора, израснала върху руините на лошия стар свят, и всичко беше по-добро.

Рий щеше ли да бъде в сънищата й? Деймиън беше там, така че защо да не бъде и Рий? Или сънят в пашкулите беше без сънища?

Дженет си спомни, че понякога й се случваше да се събуди и да се чувства млада, силна и здрава. „Готова съм да повдигна Земята!“ — казваше понякога на Боби, когато той беше съвсем малък. Сега не можеше да си представи да се чувства по този начин.

Като новороден Боби й беше дал доста трудни нощи. „Какво искаш?“ — питаше го тя, а той просто плачеше и плачеше.

Дженет предполагаше, че той едва ли знае какво иска, но се надява, че майка му може да знае и да се погрижи. Това беше болезнената част от майчинството — да не можеш да оправиш онова, което не разбираш.

Дженет се зачуди дали би могла да заспи. Ами ако си беше повредила сън-костта? Сън-мускула? Сън-сухожилието? Чувстваше очите си ужасно сухи. Езикът беше станал прекалено голям в устата й. Защо просто да не се предаде?

Много просто. Защото не искаше.

Беше се предала на Деймиън и на дрогата и с живота й бе станало точно това, което казваха всички. Нямаше да се предаде на това. Нямаше да постъпи така, както очакваха другите.

Започна да брои до шейсет, обърка се на четирийсет и няколко, започна отново от едно и втория път стигна до сто. Опитва, успява. „Да пуснем записа!“ Как се казваше онзи тип, дето казваше така? Доктор Норкрос сигурно щеше да го помни.

Дженет беше обърната към източната стена, където беше металната врата за душа в помещението за обезпаразитяване. Тръгна към вратата — леви-десни, леви-десни. Някакъв мъж беше клекнал на пода и слагаше филтри на свити празни цигари. Зад нея Ейнджъл обясняваше на Иви как ще я одере, как ще й избоде очите, ще ги изпържи с див чесън и ще ги изяде; дивият чесън щял да убие вкуса на гнило. И тъй нататък, дрън-дрън, гневно-гневно, селяндурски-селяндурски. На този етап, освен ако Дженет наистина не се съсредоточеше, разговорът — и всичко, което казваше който и да било — беше като бърборене на радио с намален звук. Тя продължаваше да очаква да чуе числото осемстотин.

— Знаеш ли, Ейнджъл, май в края на краищата няма да ти дам „Бум Таун“ — заяви Иви, а Дженет продължи напред, леви-десни, без да откъсва очи от цветните бележки на дъската за обява; думите бяха прекалено замазани, за да ги различава, но тя знаеше, че това са списъци на църковни служби, срещи на „Анонимни алкохолици“, курсове по занаяти и напомняне на правила. На един лист момиче елф танцуваше над думите АЗ СЪМ В ДОБРИЯ СПИСЪК! Дженет спря и погледна към мястото, където беше клекнал мъжът. Там нямаше никого.

— Хей! Къде се дяна?

— Дженет? Добре ли си?

— Ъхъ. — Дженет погледна назад към килията на Иви. Странната жена стоеше при решетките. Имаше меланхолично изражение, от онези, които правиш, когато си имал надежда, за която си знаел, че не е особено реалистична, а после животът е направил с нея онова, което винаги прави с нереалистичните надежди. Такава физиономия правеха малките деца след като котката ги е одраскала и преди да се разплачат. — Просто ми се стори, че… видях някого.

— Започваш да халюцинираш. От липсата на сън е. Трябва да заспиш, Дженет. Ще е по-безопасно за теб да си заспала, когато дойдат мъжете.

Дженет поклати глава.

— Не искам да умирам.

— Няма да умреш. Ще заспиш и ще се събудиш другаде. — Лицето на Иви грейна. — И ще бъдеш свободна.

Когато ставаше въпрос за Иви, Дженет не можеше да мисли свързано. Тя изглеждаше луда, но не като другите, които Дженет бе срещала в затвора Дулинг. Някои побъркани бяха толкова близо до това да експлодират, че направо можеше да ги чуеш как цъкат. Ейнджъл беше такава. Иви беше нещо друго, но не само заради нощните пеперуди. Иви изглеждаше вдъхновена.

— Какво знаеш ти за свободата?

— Знам всичко за свободата — отвърна Иви. — Да ти дам ли пример?

— Щом искаш? — Дженет се осмели да погледне отново към мястото, където беше клечал мъжът. Там нямаше никого. Никого.

— Откриваш създания в мрака на земята, далеч под останките на върховете, които миньорите са изравнили. Създания без очи, които са по-свободни, отколкото би могла да бъдеш ти. Защото те живеят така, както искат, Дженет. Те са доволни в своя мрак. Те са всичко, което искат да бъдат. — Иви повтори последното изречение, като наблягаше на всяка дума. — Те са всичко, което искат да бъдат.

Дженет си представи самата себе си в топлия мрак дълбоко под земната повърхност. Минерали блещукаха като съзвездия около нея. Чувстваше се малка и защитена.

Нещо погъделичка бузата й. Тя отвори очи и махна нишката, която беше започнала да пониква от кожата й. Олюля се. Изобщо не беше усетила, че е затворила очи. Съвсем близо пред нея беше стената — дъската за обяви, вратата към душа, диспенсерът за обезпаразитяващ препарат, циментови блокчета. Дженет направи крачка, после още една.

Ето го мъжа. Беше се върнал и сега пушеше джойнта, който си беше свил. Дженет нямаше да го гледа. Нямаше да се предаде. Щеше да докосне стената, да се обърне и да отиде при другата стена. И нямаше да се предаде. Дженет Сорли още не беше готова да бъде обвита в пашкул.

Мога да продължа още известно време, помисли си тя. Мога да продължа. Само гледайте.

Всички редовни коли бяха заети, така че Дон Питърс и хлапето, което му беше партньор, патрулираха по улиците южно от гимназията с неговия „Додж Рам“. Колата нямаше официално обозначение, което беше разочароващо (Дон смяташе да се погрижи за това по-късно, може би щеше да вземе някакви стикери от магазина), но пък си имаше сигнална лампа на таблото, която се въртеше бавно, а освен това той носеше надзирателската си униформа. Хлапето нямаше никаква униформа, разбира се, само обикновена синя риза с табелка на нея, но пък глокът на бедрото му му даваше целия допълнителен авторитет, от който се нуждаеше.

Ерик Блас беше само на седемнайсет, технически не му достигаха четири години, за да влезе в органите на реда. Дон обаче смяташе, че момчето е замесено от правилното тесто. Ерик беше скаут и беше спечелил значка за стрелба, преди да напусне скаутската програма предишната година. („Прекалено много путки“ — беше казал Блас, на което Дон бе отговорил с „Ясно, Младши“.) Освен това хлапето беше забавно. Беше измислило една игра, за да убият времето, и я бе кръстило Зомби мацки. Дон оглеждаше лявата страна на улицата, тъй като караше; Ерик беше поел дясната. Дъртите мацки носеха пет точки, онези на средна възраст десет, петнайсет за младичките (в събота почти не бяха останали, а днес вече съвсем ги нямаше) и двайсет за най-яките. Блас в момента водеше с осемдесет на петдесет и пет, но когато завиха по улица „Сейнт Джордж“, това се промени.

— Яка отляво на два часа — каза Дон. — Това прави седемдесет и пет. Настигам те, Младши.

Хлапето, което седеше до него, се наведе да огледа младата жена, която се препъваше по тротоара по тесни шорти и спортен сутиен. Главата й беше наведена, потната й коса се полюшваше на кичури. Може би се опитваше да тича, но едва успяваше да се тътри на зигзаг.

— Увиснали цици, увиснал задник — каза Ерик. — Ако на това му викаш яка мацка, съжалявам те.

— Я стига, гузен негонен бяга — изкиска се Дон. — Добре, тъй като не можем да видим лицето й, какво ще кажеш да я пишем петнайсет точки?

— Става — каза Ерик. — Свирни й.

Докато минаваха бавно покрай залитащата жена, Дон натисна клаксона. Жената рязко вдигна глава (лицето й всъщност не беше толкова зле, ако не се брояха тъмните сенки под хлътналите очи) и се препъна. Лявото й стъпало се закачи за десния глезен и тя се просна на паважа.

— Тя падна! — извика Ерик. — Мацката падна! — Проточи врат да погледне през рамо. — Чакай, изправя се! Дори не чака да преброят до осем! — И започна да си подсвирква мелодията от „Роки“.

Дон погледна в огледалото и видя, че жената се изправя несигурно на крака. Коленете й бяха ожулени, по прасците й се стичаше кръв. Помисли си, че ще им покаже среден пръст — тийнейджърката, която бяха стреснали малко след началото на смяната им, беше направила точно това, — но зомби мацката дори не се огледа, а продължи с олюляване към центъра.

— Видя ли изражението й? — попита Дон.

— Безценно — отвърна Ерик и вдигна ръка.

Двамата плеснаха длани.

Имаха списък на улиците, които трябваше да проверят, и записваха в бележник адресите на къщите със спящи жени, плюс имената и някои лични данни. Ако къщите бяха заключени, имаха правото да влязат с взлом и отначало беше забавно. На Дон му харесваше да си мие ръцете с различни сапуни в различни бани, а разнообразието от стилове и цветове на женските гащета в чекмеджетата определено плачеше за научно изследване. Евтините тръпки обаче бързо отминаваха. Това не беше истински екшън. При липсата на задник, който да ги пълни, гащетата скоро им доскучаха. Ако се погледнеше реално, Дон и Младши си бяха досущ като преброители.

— Това е улица „Елъндейл“, нали? — попита Дон, докато спираше до тротоара.

— Точно така, ел коменданте. И трите преки.

— Е, партньоре, да се поразтъпчем. Да поогледаме и да запишем няколко имена.

Но преди Дон да успее да отвори вратата, Ерик го хвана за ръката. Новакът гледаше към пустеещия участък между „Елъндейл“ и гимназията.

— Искаш ли да купонясаме, шефе?

— Винаги съм готов за купони — отвърна Дон. — Какво си намислил?

— Горил ли си досега?

— Пашкул ли? Не. — Дон обаче беше гледал новините. Имаше направен с телефон видеозапис, на който двама с хокейни маски драснаха клечката на един пашкул. По новините ги наричаха Факелни бригади или нещо такова. Пашкулът от видеото пламна като лагерен огън, полят с бензин. — А ти?

— Не — каза Ерик. — Но чух, че се подпалвали адски лесно.

— Какво си намислил?

— Ей там живее една клошарка. — Ерик посочи. — Ако го наричаш живот, естествено. На никого не е изтрябвала, дори на себе си. Можем да прескочим при нея. Просто да видим какво е, нали разбираш. Не че ще липсва на някого. — Ерик изведнъж се смути. — Разбира се, ако не искаш…

— Не знам дали искам, или не — каза Дон. Това беше лъжа. Искаше го, и още как. Само мисълта за това го възбуждаше. — Да идем да я видим и после ще решим. По-късно ще обиколим „Елъндейл“.

Слязоха и тръгнаха към обраслия с бурени парцел, където беше леговището на Старата Еси. Дон имаше запалка „Зипо“. Извади я и започна да я щрака.

Отначало жените го наричаха просто „новото място“, защото то не беше Дулинг — или поне не онзи Дулинг, който познаваха. По-късно, когато започнаха да си дават сметка, че могат да останат тук доста време, то стана Нашето място.

Името си остана.

Месото имаше силен вкус на запалителната течност, към която трябваше да прибягнат, за да запалят старите въглища от мазето на г-жа Рансъм, но изядоха целия бут, отсечен от Лайла от тялото на риса, който беше застреляла със служебния си пистолет и бе домъкнала при вонящия басейн.

— Ние сме болни кутрета — каза Моли онази първа нощ, докато облизваше мазнината от пръстите си и си вземаше допълнително. Донякъде й отиваше да е болно кутре.

— Точно така, скъпа — каза баба й, — но проклета да съм, ако яденето не си го бива. Вземи си още, госпожо шериф.

Бяха намерили убежище в останките от къщата на г-жа Рансъм. Не бяха опитали нищо от прашните консерви в килера, защото Лайла се страхуваше да не получат хранително отравяне. През следващите две седмици караха предимно на къпини и други дребни плодове, които беряха от храстите в някогашното им предградие, а също и дива царевица, която беше твърда и почти нямаше вкус, но поне ставаше за ядене.

Месец май бе твърде ранен за къпини и царевица, но въпреки това ги имаше.

Това накара Лайла да стигне до заключение, което отначало беше съмнително, но после започна да става все по-твърдо — версията на Дулинг, в която се намираха, се движеше във времето с различно темпо от това на предишния Дулинг. Усещаха времето по един и същи начин, но то беше променено. Г-жа Рансъм потвърди, че е била тук сама няколко дни, преди да се появи Моли. Часовете на старото (минало?) място бяха дни на новото (настояще?). А може би и повече от дни.

Темата за различните времеви потоци заемаше мисълта на Лайла най-вече в минутите преди сънят да надделее. Много от местата, на които спяха, бяха отворени към небето — паднали дървета бяха пробили дупки в някои покриви, докато други бяха напълно отнесени от ветровете — и Лайла примигваше към звездите, докато се унасяше. Звездите си бяха същите, но яркостта им беше поразителна. Бяха като нажежени до бяло оксижени. Беше ли изобщо истински този свят без мъже? В рая ли се намираха? Или в чистилището? Или в алтернативна вселена в алтернативен времеви поток?

Пристигнаха още жени и момичета. Населението започна да набъбва и макар да не искаше, Лайла откри, че командва. По подразбиране, както изглеждаше.

От шубраците, поникнали около една жилищна кооперация, излязоха Дороти Харпър от Учебната комисия и трите й весели белокоси приятелки, които се представиха като членове на книжен клуб. Те тутакси вдигнаха шум и се засуетиха около Моли, която определено нямаше нищо против. Джанис Коутс дойде по главната улица с листо в остатъка от изкуствените й къдрици, съпровождана от три жени в червено затворническо облекло. На Джанис и бившите затворнички — Кити Макдейвид, Селия Фрод и Нел Сийгър — им се беше наложило да секат храсталаците, за да излязат от затвора Дулинг.

— Добър ден, дами — поздрави Джанис, след като прегърна първо Бланш Макинтайър, после Лайла. — Простете за външния ни вид. Току-що избягахме от затвора. Е, коя от вас е убола пръста си на вретеното и е създала тази каша?

Някои от старите постройки ставаха за обитаване и в тях можеха да се намерят полезни неща. Други бяха невероятно обрасли, порутени или и двете. На главната улица зяпнаха гимназията, която беше стара сграда дори в стария Дулинг. В новия буквално се беше разцепила по средата и двете половини се бяха килнали в противоположни посоки. По линолеума от класните стаи, който стърчеше във въздуха, бяха накацали птици. Сградата на Градския съвет, където се намираха офисите на градската управа и шерифството, беше наполовина рухнала. На „Малой“ беше зейнала огромна дупка. На дъното й имаше кола, потънала до предното стъкло във вода с цвета на кафе.

Една жена, Кейли Роулингс, се присъедини към колонията и предложи уменията си на електротехник. Това не изненада бившия комендант — тя знаеше, че Кейли е посещавала професионални курсове по електротехника. Това, че Кейли беше получила образованието си зад оградата на затвора Дулинг, не беше проблем. Жената не беше извършвала никакво престъпление на това ново място, под тези толкова ярки звезди.

Кейли успя да върне към живот един захранван от слънцето генератор, включен към някогашната къща на богат доктор, и те готвеха заешко на електрическата печка и слушаха стари парчета на старомодния му джубокс „Рок-Ола“.

Вечер разговаряха. Повечето жени се бяха събудили там, където бяха заспали, също като Лайла в нейната кола в алеята на г-жа Рансъм. Някои обаче се бяха озовали в тъмното, чуващи единствено вятъра, песните на птиците и — може би — далечни гласове. Когато слънцето беше изгряло, бяха тръгнали през гората, за да стигнат до Болс Хил Роуд или Уест Лавин. Описанията им караха Лайла да си мисли, че през онези първи моменти светът се е формирал, сякаш средата, в която се намираха, беше плод на колективното им въображение. Това, помисли си тя, беше толкова възможно, колкото и всичко друго.

Дните се сменяха с нощи и отново с дни. Никой не беше сигурен колко точно е минало от онзи първи ден, но със сигурност бяха седмици, а после и месеци.

Сформира се група, занимаваща се с лов и събирателство. Дивечът беше в изобилие, особено елени и зайци, имаше и много диви плодове и зеленчуци. Нито веднъж не им се наложи да гладуват. Имаше и земеделска група, строителна група, здравна група и образователна група, която да учи децата. Всяка сутрин пред малкото училище излизаше различно момиче и звънеше със звънец за крава. Звукът се чуваше от километри. Жените преподаваха; някои от по-големите момичета също.

Не ги поразяваха никакви вируси, макар че трябваше да се справят с доста случаи на опарване от отровен бръшлян, порязвания и синини, дори със счупени кости покрай опасностите, които дебнеха в отдавна изоставените постройки остри ръбове, пропадания в пода и скрити капани. Ако този свят беше въображаем, мислеше си понякога Лайла, докато се унасяше в сън, то въображението беше невероятно силно, щом можеше да направи така, че да ти тече кръв.

В мазето на гимназията, където различни видове плесен пируваха с училищни дневници, пазени от десетилетия, Лайла откри стар циклостил, който сигурно не беше използван от средата на шейсетте, прибран прилежно в пластмасов контейнер. Помогнаха на Моли Рансъм да направи мастило от френско грозде и тя започна да издава вестника „Дулингски новини“, състоящ се от една-единствена страница. Първото голямо заглавие беше УЧИЛИЩЕТО ОТВАРЯ ОТНОВО! и тя цитира Лайла Норкрос: „Хубаво е да се види как децата се връщат към обичайните си занимания“. Моли попита Лайла каква е титлата й, шеф на полицията на Дулинг или просто шериф. Лайла й каза да я нарича просто „местна“.

Имаше и Срещи. Първоначално те се провеждаха веднъж седмично, после два пъти и продължаваха час или два. Макар да се бяха оказали изключително важни за здравето и благополучието на жените от Нашето място, събранията започнаха почти случайно. Първите присъстващи бяха дамите, които в стария свят се бяха наричали Книжен клуб „Първи четвъртък“. В новия свят се събираха в супермаркета „Шопуел“, който се беше запазил изненадващо добре. И имаха достатъчно теми за разговори и без книги. Бланш, Дороти, Маргарет и сестра й Гейл седяха на сгъваеми столове пред магазина и бъбреха за всички неща, които им липсваха. Те включваха кафе и портокалов сок, климатик, телевизия, събиране на боклуците, интернет и възможността просто да включиш телефона си и да се обадиш на приятелка. Най-вече обаче — всички бяха единодушни по този въпрос — им липсваха мъжете. Постепенно около тях започнаха да се навъртат по-млади жени, които бяха посрещнати като добре дошли. Разговаряха за празнините в живота си, запълвани някога от техните синове, племенници, бащи, дядовци… и съпрузи.

— Да ви призная нещо, момичета — каза Рита Кумбс в края на първото лято, когато на Срещите вече се събираха по четирийсет и няколко жени. — На някои може да им се стори прекалено откровено, но не ми пука. Липсва ми доброто старо чукане петък вечер. В началото на връзката ни Тери стреляше прекалено бързо, но щом го тренирах, стана идеален. Имала съм нощи, когато получавах по два малки и един голям, преди той да гръмне. А после? Спиш като бебе!

— Пръстите не ти ли вършат работа? — попита някоя под всеобщия смях.

— Вършат, естествено! — отвърна Рита. Тя също се смееше и бузите й бяха зачервени като ябълки. — Но не са същото, скъпа!

Това й спечели сърдечни аплодисменти, макар че някои жени — като Канди, плахата съпруга на Фриц Мешаум, — се въздържаха.

Естествено, двата големи въпроса се повдигаха по стотици различни начини. Първо, как се бяха озовали тук, на Нашето място? И защо?

Магия ли беше това? Някакъв научен експеримент с неочакван обрат? Или такава е била Божията воля?

Дали съществуването им тук беше награда, или наказание?

Защо точно те?

Когато разговорът тръгнеше в тази посока, Кити Макдейвид често вземаше думата. Споменът й от кошмара непосредствено преди Аврора — тъмната фигура, която незнайно как бе разпознала като кралица, и паяжините, които изтичаха от косата й — си оставаше все така ярък и мъчителен.

— Не знам какво да правя, дали да се моля за прошка, или не — каза тя.

— О, я майната му — посъветва я Джанис Коутс. — Можеш да правиш каквото си поискаш, папата го няма да съди, но аз лично ще продължа да давам най-доброто от себе си. А и какво друго може да се прави, ако трябва да сме честни?

Това предизвика още овации.

Въпросът обаче — Какво се случи, по дяволите? — се повдигаше отново и отново. Без задоволителен отговор.

На една Среща (поне три месеца след Голямото преместване, както го наричаше Джанис Коутс) се появи нова участница, която седна на един чувал тор в дъното на стаята. Остана с наведена глава по време на оживената дискусия за живота такъв, какъвто е, и за чудесното откритие в местния офис на „Ю Пи Ес“ — девет кутии дамски превръзки „Лунапад“, които ставаха за многократна употреба.

— Край с късането на тениски и пъхането им в бельото по това време на месеца! — възликува Нел Сийгър. — Алилуя!

Към края на Срещата разговорът — както винаги — се насочи към нещата, които им липсваха. Тези дискусии почти винаги предизвикваха малко сълзи по момчетата и мъжете, но повечето жени казваха, че се чувстват поне временно облекчени. Не така натоварени.

— Приключихме ли, дами? — попита Бланш онзи ден. — Още някоя да изгаря от желание да сподели нещо, преди да се връщаме отново на работа?

Вдигна се малка ръка, чиито пръсти бяха изцапани с разноцветен тебешир.

— Да, скъпа — каза Бланш. — Ти си нова, нали? И много дребна! Защо не станеш?

— Добре дошла! — поздравиха в хор жените и се обърнаха към новата.

Нана Гиъри се изправи. Избърса ръце в тениската си, която вече беше много износена и с оръфани ръкави… но си оставаше любимата й.

— Мама не знае, че съм тук — каза тя. — Така че се надявам никой да не й казва.

— Скъпа, това е като Вегас — каза Дороти Харпър. — Каквото става в Женския час, си остава в Женския час.

Това предизвика одобрителен смях, но малкото момиче с избелялата розова тениска дори не се усмихна.

— Просто исках да кажа, че тате ми липсва. Отидох в магазина за мъжка козметика „Пиърсън“, намерих афтършейва му — казва се „Дракар Ноар“, — помирисах го и това ме разплака.

В помещението се възцари пълна тишина, ако не се брояха отделни подсмърчания. По-късно се оказа, че Нана не е била единствената, посещавала рафтовете за афтършейв на „Пиърсън“.

— Мисля, че това е всичко — каза Нана. — Просто… липсва ми и ми се иска да можех да го видя отново.

Всички я аплодираха.

Нана седна и скри лице в ръцете си.

Нашето място не беше утопия. Имаше сълзи, доста разправии, а през първото лято и едно убийство и самоубийство, които шокираха всички, най-вече защото това беше абсолютно безсмислено. Мора Дънбартън, също бегълка от затвора Дулинг в предишния свят, удуши Кейли Роулингс, след което отне собствения си живот. Коутс извика Лайла на местопроизшествието.

Мора висеше на въже, завързано за ръждивата напречна греда на люлка в един заден двор. Кейли беше намерена в стаята, която деляха двете любовници, мъртва в спалния си чувал, със сиво лице и нашарени от кръвоизливи еклери.

Беше удушена, а после наръгана поне десет пъти. Мора беше оставила бележка, написана върху стар пощенски плик.

Живият плет около затвора се беше превърнал в непроходим гъсталак. Лайла мина през просеката, направена от Коутс и другите жени, които се бяха събудили тук. В самия затвор пък се влизаше през дупка в южната стена. Нещо — Лайла предполагаше, че е газовата печка в кухнята — беше експлодирало, отнасяйки бетона със същата лекота, с която дете духва свещите на рождения си ден. Докато влизаше, тя почти очакваше да се озове на някакво друго място бял плаж, улица с калдъръм, скалист планински връх, страната на Оз, — но видя пред себе си само крило с някогашни килии. Стените бяха полуразрушени, някои решетки бяха извадени от пантите си. Лайла си помисли, че експлозията явно е била доста силна. От пода растяха бурени, а по тавана пълзеше плесен.

Тя мина през съсипаното крило и излезе в централния коридор на затвора, който Клинт наричаше Бродуей. Тук нещата изглеждаха по-добре. Лайла тръгна по червената линия, нарисувана по средата на коридора. Различните портали и бариери бяха отключени; прозорците с решетки, гледащи към различни части на затвора — кафенето, библиотеката, Будката — бяха зацапани. Там, където Бродуей стигаше входната врата, имаше друга част, показваща признаци на експлозия — пръснати блокове от сгурия, прашни парчета стъкло; стоманената врата, която отделяше целия район от самия затвор, беше огъната. Лайла заобиколи отломките.

По-нататък мина покрай отворената врата на общото помещение за персонала. От килима, който покриваше целия под, растяха гъби. Въздухът беше изпълнен с миризмата на ентусиазиран растителен живот.

Накрая стигна до кабинета на Клинт. Прозорецът в ъгъла беше разбит и вътре проникваха градински храсти с бели цветове. Един плъх — ровичкаше в пълнежа на разкъсана възглавничка от канапето — зяпна за момент Лайла и се втурна към прикритието на купчината изпопадала ламперия.

Репродукцията на Хокни зад бюрото на мъжа й висеше накриво. Лайла я изправи. Картината показваше проста постройка с пясъчен цвят и редица еднакви прозорци със завеси. На приземния етаж имаше две врати. Едната беше синя, другата червена — примери на прочутите цветове на Хокни, ярки като чувствата, събуждани от добри спомени, дори самите те да бяха смътни — и най-различните възможни интерпретации, които се харесваха на Лайла. Тя беше дала картината на Клинт преди години, като си мислеше, че той ще може да я посочи на пациентите си и да каже: „Виждате ли? Нищо не е затворено за вас. Това са врати, водещи към един по-здравословен и по-щастлив живот“.

Иронията беше крещяща като метафората. Клинт се намираше в друг свят. Джаред се намираше в друг свят. Напълно възможно беше единият или и двамата да са мъртви. Картината на Хокни принадлежеше на плъховете, плесента и бурените в този свят. Разбит, изпразнен и забравен свят, но единственият, който имаха. Това беше, Бог да ни е на помощ, Нашето място. Лайла излезе от кабинета и се върна през мъртвия свят на затвора до дупката в живия плет. Искаше да се махне.

През онези месеци все повече жени продължаваха да се появяват от онзи мъжки, мъжки, мъжки свят, както го беше нарекъл навремето Джеймс Браун. Разказваха, че когато заспали, кризата Аврора все още бушувала в Дулинг — там били минали само два-три дни. Насилието, объркването и отчаянието, за които говореха, изглеждаха нереални за пристигналите по-рано на това място. И нещо повече — изглеждаха маловажни. Жените от този свят си имаха свои проблеми и грижи. Един от тях беше времето. Лятото отминаваше. След есента щеше да настъпи зимата.

С помощта на наръчници от библиотеката и под неочакваното ръководство на Магда Дубчек, вдовица на предприемач (и майка на момчето, което се грижеше за басейна на Лайла), успяха да довършат част от работата, започната от Кейли преди тя да бъде убита от лудата си бивша приятелка. Покойният съпруг на Магда я беше научил на доста неща за електричеството.

— Съпругът ми казваше какво прави всеки ден: виж, Магда, това е жицата за ток, тази е за заземяване и тъй нататък. Аз слушах. Той така и не разбра, мислеше си, че говори на някаква тъпа стена, но аз слушах. — Тук Магда направи пауза и погледна с лукава физиономия, която така напомняше за Антон, че сърцето на Лайла се сви. — Е, поне първите петстотин пъти.

С електричеството, добито от няколко соларни панела, които бяха оцелели през годините без грижи, успяха да създадат ограничена електрическа мрежа, обхващаща поне няколко от къщите, които се намираха по-нависоко.

Обикновените коли не ставаха за нищо; беше невъзможно да се определи колко време е минало в този свят, но състоянието на паркираните автомобили подсказваше, че е било достатъчно, за да може водата да проникне в двигателите. Някоя кола в оцелял гараж може би щеше да става за нещо, само че никъде не беше останала нито капка бензин, която да не се е разградила или изпарила. Жените обаче откриха в бараката на кънтри клуба малък автопарк добре запазени колички за голф със слънчево захранване. Те се задвижиха веднага щом акумулаторите им бяха заредени. Жените ги караха по улиците, които бяха разчистили от дървета и клони.

Подобно на „Шопуел“, „Олимпия Дайнър“ също се беше запазил учудващо добре и Рита Кумбс, някогашната съпруга на Тери, отвори заведението на бартерна основа, като готвеше на стара печка на дърва, която няколко жени й бяха помогнали да домъкне от мазето на дома й.

— Винаги съм искала да се пробвам във въртенето на ресторант — обясни тя на Лайла, — но Тери не искаше да работя. Каза, че щял само да се безпокои. Изобщо не можеше да разбере колко е досадно по цял ден да стоиш вкъщи като някакъв порцеланов сервиз.

Каза го нехайно, но с извърнат поглед и изражение, което Лайла разчете като срам — съжаление, че не е имала нещо свое. Лайла се надяваше Рита да го преодолее и си мислеше, че ще го направи — рано или късно. Много от тях се чувстваха променени, но по начин, който можеше да съдържа и намек от срам, сякаш са изкръшкали. Жени като Магда и Рита, които изведнъж се бяха оказали търсени и процъфтяваха в един нов свят. Докато седмиците се изнизваха, те обсъждаха не само какво им липсва, но и някои от нещата, за които не съжаляваха.

Листата пожълтяваха като в стария свят, но на Лайла й се струваше, че цветът им е по-ярък и се запазва по-дълго.

Един ден, който й приличаше на края на октомври, тя беше в градината на г-жа Рансъм и береше тикви за фенерите на момичетата за Вси светии. Старата Еси, седнала на една пейка на сянка, я гледаше. До пейката беше ръждясалата количка с нещата, които Еси събираше, сякаш се опитваше да запълни новия си живот от спомените на стария — радио, мобилен телефон, стари дрехи, кучешки нашийник, календар от 2007 г., бутилка без етикет, която навремето би могла да е от кленов сироп, както и три кукли. Еси обичаше да следва Лайла, когато я виждаше с голямата сламена шапка и ръчната количка, пълна с градински инструменти.

Отначало възрастната жена беше стеснителна и се дърпаше, ако някой я приближеше, но с времето започна да се отпуска, поне около Лайла. Понякога дори я заговаряше, макар Лайла да предполагаше, че никога не е била особено общителна, дори в най-добрите си години.

— Сега нещата са по-добри — беше казала веднъж Еси. — Имам си моя си къща. — И беше погледнала с обич куклите в скута си. — Момичетата ми я харесват. Казват се Джингъл, Пингъл и Рингъл.

Лайла я беше попитала каква е фамилията й.

— Навремето бях Уилкокс — бе отвърнала Еси, — но сега съм Естабрук. Върнах си моминското име, също като онази Илейн. Това място е по-добро от старото, не само заради моминското име и къщата. Мирише по-сладко.

Днес Еси сякаш отново се беше изгубила някъде в себе си. Когато Лайла се опита да я заговори, Еси тръсна глава, замаха към Лайла, сякаш я пъдеше, и започна да тършува в ръждивата количка. Изрови от нея старо радио „Филко“ и започна да го подхвърля от ръка на ръка. Лайла нямаше нищо против — можеше да си играе на горещ картоф колкото й душа иска, стига това да успокои ума й.

Тъкмо се канеше да спре за обедна почивка, когато се появи Джанис Коутс на велосипед.

— Шерифе — каза тя на Лайла. — Искам да поговорим.

— Вече не съм шериф, Джанис. Не четеш ли „Дулингски новини“? Аз съм просто поредната местна.

Коутс не се впечатли.

— Добре, но искам да знаеш, че изчезват жени. Вече са три. Прекалено много, за да е съвпадение. Някой трябва да проучи нещата.

Лайла огледа тиквата, която беше откъснала току-що. Горната част беше яркооранжева, но долната бе черна и изгнила. Пусна я и тя тупна глухо на земята.

— Говори с Комисията по възстановяване или повдигни въпроса на следващата Среща. Аз се оттеглих.

— Стига, Лайла. — Седнала на колелото, Коутс скръсти кокалестите си ръце. — Не ми излизай с тия глупости. Не си се оттеглила, а си депресирана.

Чувства, помисли си Лайла. Мъжете почти никога не искаха да говорят за тях, а жените обратното. Можеше да стане досадно. Това я изненада. Хрумна й, че може да се наложи да преразгледа донякъде негодуванието си към стоицизма на Клинт.

— Не мога, Джанис. — Лайла погледна редицата тикви. — Съжалявам.

— Аз също съм депресирана — каза Джанис. — Може никога повече да не видя дъщеря си. Тя е първото нещо, за което си помислям сутрин, и последното, с което заспивам. Всеки проклет ден. И ми липсва, че не мога да се обадя на братята си. Но няма да позволя това…

Зад тях се чу глухо тупване и тих вик. Лайла погледна през рамо. Радиото лежеше в тревата до Джингъл, Пингъл и Рингъл. Куклите се взираха в безоблачното небе с красивите си безизразни лица. Еси беше изчезнала. Там, където беше стояла, имаше само една кафява нощна пеперуда. Тя се повъртя безцелно за момент и отлетя, оставяйки след себе си едва доловима миризма на огън.

— Мамицата му! — извика Ерик Блас. Седеше на земята и зяпаше нагоре. — Видя ли това?

— Още го виждам — отвърна Дон, загледан в рояка нощни пеперуди, летящ над тенискортовете към гимназията. — И го надушвам.

Той беше дал запалката си на Ерик, тъй като идеята беше негова (освен това можеше да стовари всичко върху неговата глава, ако някой научеше, с повече изгледи да му повярват). Ерик клекна, щракна запалката и приближи пламъчето към края на пашкула в пълния с боклуци навес. Пашкулът изпука и блесна, сякаш съдържаше барут, а не побъркана бездомна жена. Моментално се разнесе сярна воня, сякаш самият Бог си беше пуснал душата. Старата Еси седна — не че можеше да различиш нещо повече от очертанията й — и сякаш се обърна към тях. За миг чертите й се видяха ясно, черно и сребърно като на фотографски негатив, и Дон видя как устните й се дърпат назад в ръмжене. След още миг от нея не беше останало нищо.

Огнената топка се издигна на височина метър и двайсет и сякаш се въртеше; после се превърна в нощни пеперуди — стотици нощни пеперуди. От пашкула и скелета в него нямаше никаква следа, а тревата, на която беше лежала Старата Еси, почти не беше обгоряла.

Не беше истински огън, помисли си Дон. Ако беше, вече щяхме да сме изпечени.

Ерик се изправи. Лицето му беше много бледо, очите му — трескави.

— Какво беше това? Какво стана?

— Нямам представа — отвърна Дон.

— Онези Факелни бригади или както там се наричат… има ли съобщения изгорени пашкули да се превръщат в летящи буболечки?

— Доколкото знам, не. Но може просто да не го съобщават.

— Да, може. — Ерик облиза устни. — Да, няма причина тя да е различна.

Да, нямаше причина Старата Еси да е различна от всяка друга спяща жена на света. Но Дон се сещаше за една причина, поради която нещата в Дулинг можеше да са различни. Тук имаше една жена, която спеше, без да образува пашкул около себе си.

— Хайде каза Дон. Имаме работа на улица „Елъндейл“. Да броим чували за кучки. Да записваме имена. Това тук… никога не се е случвало. Нали, партньоре?

— Да. Абсолютно.

— Няма да се разприказваш, нали?

— Господи, не!

— Добре.

Но аз мога да се разприказвам, помисли си Дон. Но не пред Тери Кумбс. На Дон му бяха достатъчни само два дни да стигне до заключението, че той е безполезен. Чиста проба фигурант. И като че ли имаше проблем с алкохола, което беше наистина жалка история. Дон се отвращаваше от хора, които не са способни да контролират поривите си. Онзи тип Франк Гиъри обаче, когото Тери беше назначил за свой главен заместник… той беше съобразителен и проявяваше жив интерес към онази Иви Блек. Бързо щеше да я изкара от затвора, ако вече не го беше направил. С него трябваше да говори за това, ако се стигнеше до говорене.

Но първо трябваше да помисли.

Много внимателно.

— Дон?

Бяха вече в колата.

— Да, хлапе?

— Тя видя ли ни? Стори ми се, че ни видя.

— Не — каза Дон. — Не видя нищо, просто експлодира. Не бъди такъв женчо, Младши.

Тери каза, че иска да се прибере у дома и да обмисли следващия им ход. Франк, който беше сигурен, че следващият ход на изпълняващия длъжността шериф ще бъде да се наспи, каза, че идеята е добра. Закара Тери до дома му, после продължи направо към шерифския участък. Там завари Лини Марс да обикаля в кръг с лаптоп в ръце. Около ноздрите й имаше коричка бял прах. Бузите й бяха нездраво зачервени. Очите й бяха мътни и хлътнали. От лаптопа се разнасяха познатите звуци на хаос.

— Здрасти, Пит.

Наричаше го Пит от вчера. Франк не си правеше труда да я поправя. Ако го направяше, тя щеше да запомни за няколко минути името му, а после отново щеше да продължи с Пит. Загубата на краткосрочна памет беше характерна при жените, които все още бяха будни. Фронталните им лобове се топяха като масло в нагорещен тиган.

— Какво гледаш?

— Клипове по Ютюб — отвърна тя, без да забавя обиколките си на кабинета. — Знам, че мога да гледам на бюрото, екранът на Гертруд е много по-голям, но щом седна, започвам да заспивам.

— Ясно. Какво дават? — Не че имаше нужда да му казват последните новини. Франк знаеше какво дават — лоши неща.

— Клипове от „Ал Джазира“. Всички новинарски мрежи са полудели, но „Ал Джазира“ направо се насират. Целият Близък изток гори. Петрол, нали се сещаш. Петролни кладенци. Поне засега няма атомни бомби, но някой рано или късно ще пусне и бомба, не мислиш ли?

— Не знам. Лини, би ли потърсила нещо? Опитах на телефона си, но не открих нищо. Явно затворническият персонал пази доста ревниво личната си информация.

Лини вървеше все по-бързо, като продължаваше да се взира в лаптопа, който държеше пред себе си като някакъв потир. Препъна се в един стол, едва не падна, запази равновесие и продължи напред.

— Шиити се бият със сунити, ИДИЛ се бие и с едните, и с другите. „Ал Джазира“ държат коментатори в студиото си и те мислят, че всичко става заради жените. Казват, че като нямало жени, които да защитават, макар че тяхната представа за защита със сигурност не се покрива с моята, изчезват някои централни устои на юдаизма и исляма. Сякаш тези двете не са едно и също. Като цяло продължават да обвиняват жените дори след като са заспали. Ненормалници, нали? В Англия…

Достатъчно световни новини, помисли си Франк. Плесна няколко пъти ръце пред лицето на Лини.

— Искам за минута-две да си вършиш работата, скъпа. Можеш ли да го направиш?

Тя тутакси дойде на себе си.

— Абсолютно. Какво ти трябва, Пит?

— Тери ме помоли да науча адреса на Лорънс Хикс. Той е помощник-комендант на затвора. Можеш ли да го намериш?

— Разходка в парка, фасулска работа, детска игра. Имам всичките им телефони и адреси. В случай, че там горе стане нещо, нали разбираш.

Само че в крайна сметка не се оказа разходка в парка. Не и при сегашното състояние на Лини. Франк зачака търпеливо, а тя седна на бюрото си, отвори първо един файл и го затвори, после друг, после трети, като клатеше глава и ругаеше компютъра, както правят някои хора, макар вината да си е изцяло тяхна. За момент започна да се унася и Франк видя бяла нишка да излиза от ухото й, така че плесна отново пред носа й.

— Съсредоточи се, Лини. Може да се окаже важно.

Тя рязко вдигна глава. Нишката се откъсна, зарея се във въздуха и изчезна. Лини му се усмихна смахнато.

— Разбрано. Хей, помниш ли как онази вечер ходихме на танци в Кофлин и все пускаха онова шантаво парче?

Франк нямаше представа какви ги говори.

— Естествено, че помня. Лорънс Хикс. Адресът му.

Накрая тя го намери. Кларънс Корт шейсет и четири, в южната част на града. Възможно най-далече от затвора, като си оставаш жител на Дулинг.

— Благодаря, Лини. По-добре пийни кафе.

— Мисля, че ще остана на колумбийско бяло вместо на колумбийско печено. Действа по-добре. Бог да благослови братя Гринър.

Телефонът иззвъня. Лини грабна слушалката.

— Полиция! — Слуша около три секунди, след което затвори.

— Непрекъснато се обаждат и питат: „Вярно ли е, че в затвора има жена…“ дрън-дрън-дрън. Да ти приличам на вестник? — Отправи му отчаяно нещастна усмивка. — Не знам защо си правя труда да будувам. Само отлагам неизбежното.

Той се наведе и разтри раменете й. Не знаеше какво друго да направи.

— Дръж се. Може пък да се случи някакво чудо.

Лини се разплака.

— Благодаря, Дейв. Много мило от твоя страна.

— Аз съм си мил човек — каза Франк, който наистина се опитваше да е мил, но беше открил, че това невинаги е възможно. Подозираше, че в дългосрочен план добрината не върши работа. Това не му харесваше. Не му доставяше никакво удоволствие. Не беше сигурен, че Илейн е схванала, че всъщност не му харесва да губи контрол над себе си. Но пък виждаше как стоят нещата. Някой трябваше да върши работата и в Дулинг това беше той.

Излезе напълно сигурен, че следващия път, когато види Лини Марс, тя ще е в пашкул. Някои заместник-шерифи бяха започнали да наричат пашкулите чували за кучки. Франк не одобряваше термина, но и не ги спираше. Това беше работа на Тери.

В края на краищата той беше шерифът.

Седнал отново зад волана на Четвърти екип, Франк повика по радиото Рийд Бъроуз и Върн Рангъл от Трети екип. Когато Върн отговори, Франк го попита дали още се намират в района на улица „Тримейн“.

— Да — отвърна Върн. — И напредваме бързо. В квартала няма много спящи, след като подминеш къщата на шерифа.

Пълно е с табели ПРОДАВА СЕ. Май така нареченото икономическо възстановяване така и не е стигнало дотук.

— Ясно. Вижте, Тери каза, че иска да намерите шериф Норкрос и сина й.

— Къщата е празна — каза Върн. — Вече я проверихме. Казах на Тери. Мисля, че беше… — Върн явно внезапно осъзна, че онова, което ще каже, ще прозвучи в ефир. — Че беше малко преуморен, нали разбираш.

— Не, той знае това — каза Франк. — Иска да започнете да проверявате и празните къщи. Май си спомням, че малко по-нагоре има една недовършена задънена улица. Ако ги намерите, просто им кажете здрасти и продължете нататък. Но ми се обадете веднага, нали?

Рийд взе микрофона.

— Франк, ако Лайла не е будна, сигурно се е запиляла някъде по гората или нещо такова. Иначе щеше да бъде в пашкул в дома си или в управлението.

— Виж, просто предавам онова, което ми каза Тери. — Франк определено нямаше да казва на тези двамата онова, което на него му изглеждаше очевидно — че Норкрос е една крачка пред тях. Ако жена му беше будна, тя все още щеше да командва. Това означаваше, че докторът се е обадил на сина си и му е казал да премести Лайла на някое по-безопасно място. Това беше друг знак, че психиатърът е замислил нещо. Франк беше сигурен, че те не може да са далеч от дома.

— Къде е Тери, между другото? — поинтересува се Рийд.

— Оставих го у тях — отвърна Франк.

— Господи — каза Рийд отвратено. — Надявам се да става за тази работа, Франк. Наистина се надявам.

— Стига по тази тема — каза Франк. — Не забравяй, че сме в ефир.

— Ясно — отвърна Рийд. — Ще започнем да проверяваме празните къщи нагоре по „Тримейн“. Поне онази част, която е в списъка ни.

— Чудесно. Край.

Франк остави микрофона и потегли към Сларънс Корт. Много му се искаше да разбере къде са Лайла Норкрос и синът й — те можеше да се окажат лостовете, които му трябваха, за да разреши ситуацията без проливане на кръв, — но това беше на второ място в списъка му. Време беше да получи някои отговори за г-ца Иви Блек.

Джаред вдигна на второто позвъняване.

— Център за контрол и превенция на заболяванията, Дулинг, епидемиолог Джаред Норкрос.

— Няма нужда от това, Джер — каза Клинт. — Сам съм в кабинета. Мери добре ли е?

— Да, засега. Обикаля в задния двор. Твърди, че слънцето я разсънва.

Клинт изпита смътна тревога, но си каза да не бъде такава дърта паника. Имаше огради и много дървета — тя щеше да е добре в задния двор. Пък и Тери и заместникът му едва ли щяха да вдигнат във въздуха дрон или хеликоптер.

— Не ми се вярва да остане още дълго будна, татко. Не знам как успя да издържи и досега.

— Аз също.

— И не съм сигурен защо мама поиска да дойдем тук. Има малко мебели, но леглото е твърдо. — Замълча за момент. — Не че се оплаквам, нали? Покрай всичко, което става.

— Хората обикновено се фокусират върху малките неща, за да не позволят на големите да ги смачкат — каза Клинт. — И майка ти е била права, Джер.

— Да не би наистина да мислиш, че някакви типове с факли и горелки ще тръгнат да обикалят и Дулинг?

Клинт се сети за заглавието на един стар роман — „Това не може да ни се случи“^[23]. Въпросът беше, че всичко може да се случи на всеки и навсякъде. Но не, в момента той не се тревожеше от бригада с горелки в Дулинг.

— Има неща, които не знаеш — каза Клинт. — Но тъй като други хора знаят или най-малкото подозират, ще те запозная набързо. — По-нататък може и да не ми се отвори възможност, помисли си. — Ще ви донеса вечеря. Как ти звучи двоен хамбургер и качамак от „Пица Вагон“? Стига все още да работят, разбира се.

— Звучи страхотно — каза Джаред. — А какво ще кажеш да ми донесеш и една чиста риза?

— Ще трябва да се задоволиш с надзирателско синьо — отвърна Клинт. — Не искам да минавам през къщи.

Отначало Джаред не отговори. После каза:

— Моля те, кажи ми, че си просто параноичен.

— Ще ти обясня всичко, когато дойда. Дръж Мери будна. Напомняй й, че няма да може да яде пица през пашкул.

— Дадено.

— И, Джаред?

— Да?

— Ченгетата не ме държат в течение със стратегията си за справяне с положението тук, в момента не съм най-големият им любимец, но ако бях на тяхно място, щях да претърся целия град и да съставя списък на всички спящи жени и местоположението им. Тери Кумбс може да не е най-умният, за да се сети за това, но мисля, че един от хората му ще го направи.

— Добре…

— Ако се появят, спотайвайте се и… в онази къща има ли някакво складово помещение? Освен мазето, имам предвид?

Не съм сигурен. Не съм претърсвал, но мисля, че има таван.

— Ако видиш ченгета на улицата, качи всички горе.

— Господи, сериозно? Направо ми изкарваш акъла, татко. Не съм сигурен, че разбирам. Защо да не позволя на ченгетата да намерят мама, госпожа Рансъм и Моли? Все пак не горят жени, нали?

— Не горят, но въпреки това може да е опасно, Джаред. За теб, за Мери и особено за майка ти. Както казах, в момента ченгетата не са особено доволни от мен. Вероятно е свързано с жената, за която ви казах. Онази, различната. Точно сега не искам да влизам в подробности, но трябва да ми повярваш. Ще успееш ли да ги качиш на тавана, или не?

— Да. Надявам се да не ми се наложи, но ще се справя.

— Добре. Обичам те и ще дойда скоро, да се надяваме с пица.

Но първо трябва да поговоря отново с Иви Блек, помисли си той.

Когато Клинт стигна до Крило А със сгъваем стол под мишница, Дженет стоеше до вратата на душа и помещението за обезпаразитяване и разговаряше с индивид, който не съществуваше. Като че ли водеха някакви сложни преговори за дрога. Тя каза, че иска от добрия материал, от синьото, защото то размеквало Деймиън. Иви стоеше при решетките на килията и гледаше това с нещо като съчувствие… макар че при психически нестабилните човек никога не може да е сигурен. И като стана дума за психически нестабилни, Ейнджъл седеше на леглото в една съседна килия, подпряла с ръце наведената си глава. Косата скриваше лицето й. Тя погледна за момент Клинт, поздрави го с едно „Здрасти, духач“ и отново наведе глава.

— Знам откъде го взимаш — каза Дженет на невидимия дилър — и знам, че можеш да го вземеш сега. Не ми се вярва да са затворили в полунощ. Направи ми услуга, става ли? Моля! Моля! Не искам Деймиън пак да изпадне в едно от онези настроения. И на Боби му растат зъбки. Главата ми направо ще се пръсне.

— Дженет — каза Клинт.

— Боби? — Тя примигна към него. — О… Доктор Норкрос… — Лицето й изглеждаше отпуснато, сякаш мускулите вече са заспали и само чакат упорития й мозък да ги последва. Гледката подсети Клинт за стария виц: Един кон влиза в бара и барманът го пита: „Хей, приятел, защо е тази издължена физиономия?“.

Клинт искаше да й обясни защо е наредил на надзирателите да изкарат от строя телефоните и да се извини, че я е лишил от възможността да се обади на сина си и да се увери, че момчето е добре. Не беше обаче сигурен, че Дженет ще е в състояние да го разбере в сегашното си състояние и че ако дори го разбере, това ще постигне нещо друго, освен да я разстрои още повече. Волностите, които си беше позволил с живота на жените в затвора, с живота на пациентите си, бяха гадни. Това, че според него нямаше друг избор, не го правеше по-малко гадно или жестоко. И това съвсем не беше всичко. Беше му се наложило да направи всичко това заради Иви — и изведнъж осъзна, че я мрази, независимо дали е луда, или не.

— Дженет, с когото и да…

— Не ми досаждай, док, трябва да го направя.

— Искам да излезеш на двора за упражнения.

— Какво? Не мога, поне не и сама. Това е затвор все пак. — Тя му обърна гръб и погледна към душа. — О, оня тип се разкара. Подплаши го. — Изхлипа. — Какво ще правя сега?

— Всички врати са отключени, скъпа. — Никога през живота си Клинт не се беше обръщал така интимно към затворничка, но сега му дойде естествено, без изобщо да се замисля.

— Ще вляза в лошия списък, ако го направя!

— Изгубила си е ума, док — каза Ейнджъл, без да вдига глава.

— Тръгвай, Дженет — каза Иви. — Навън до работилницата за мебели, през двора до градината. Има вече узрял грах, сладък като мед. Напълни си джобовете и ела. Дотогава ние с доктор Норкрос ще сме приключили и двете ще си направим пикник.

— Да бе, пикник — обади се Ейнджъл през завесата си от коса и се разкиска.

— Хайде, върви — каза Иви.

Дженет я погледна неуверено.

— Човекът може да е навън — започна да я увещава Иви. — Всъщност съм сигурна, че е там.

— Или в мръсния ти гъз — обади се Ейнджъл през косата си. — Може да се е скрил там. Дай ми гаечен ключ и ще ти помогна да го намерим.

— Много мръсна уста имаш, Ейнджъл — каза Дженет. — Много. — Тръгна по късия коридор на Крило А, после спря и се вторачи като хипнотизирана в издълженото слънчево петно на пода.

— Аз пък казвам, че не може да не ти се занимава с квадрат светлина — тихо каза Иви.

Дженет се разсмя.

— Точно така, Рий! Точно така. Всичко е „Лъжи за награди“, нали?

После продължи бавно напред, крачка след крачка, залиташе наляво и се изправяше, залиташе надясно и се изправяше.

— Ейнджъл? — попита Иви.

Каза го със същия тих и мек глас, но Ейнджъл моментално вдигна глава, напълно будна.

— Двамата с доктор Норкрос ще проведем кратък разговор. Можеш да слушаш, но трябва да си мълчиш. Разприказваш ли се, ще те спра с плъх, който ще ти изяде езика направо в устата.

Ейнджъл я гледа няколко секунди, след което отново скри лице в шепите си.

Докато Клинт разпъваше стола пред килията на Иви, се появи надзирател Хю.

— Затворничката току-що излезе навън — каза той. — Май е тръгнала към градината. Става ли?

— Всичко е наред, Скот. Все пак я дръж под око, нали? Ако падне и заспи, отнеси я на сянка, преди да се е образувал пашкул. Ще я внесем, когато бъде увита напълно.

— Добре, шефе. — Хю отдаде проформа чест и си тръгна.

Шефе, помисли си Клинт. Господи Боже, шефе. Не бях номиниран, не водих кампания, но въпреки това получих работата.

— „Спят лошо самодръжците, защото короните им пречат във леглото“ — каза Иви. — Шекспир, „Хенри IV“, Втора част^[24]. Не е от най-добрите му произведения, но не е и лошо. Нали знаеш, че по онова време женските роли са се играели от момчета?

Тя не чете мисли, каза си Клинт. Онези дойдоха точно както беше предсказала, но и аз можех да го предскажа. Съвсем проста логика. Има уменията на добра панаирджийска врачка, но не чете мисли.

Да, и можеше да продължи да го вярва колкото си иска — това беше свободна страна. Междувременно тя го наблюдаваше с любопитство и интерес, със съзнателни и напълно будни очи. Може би беше единствената жена на този свят, която все още гледаше така.

— За какво ще говорим, Клинт? За историческите драми на Шекспир ли? За бейзбол? За последния сезон на „Доктор Кой“? Жалко, че накрая остави всички да тръпнат в очакване, а? Боя се, че нататък ще има само повторения. От сигурен източник знам, че спътницата на доктора е заспала преди два дни и сега пътува в ТАРДИС през собствения си вътрешен космос. Може би ще обявят нов кастинг и следващия сезон ще играят само мъже.

— Звучи добре — отвърна Клинт, който влезе автоматично в режим на психиатър.

— Или да обсъдим нещо по-свързано със сегашната ситуация? Предлагам второто, защото времето намалява.

— Интересува ме тази твоя идея за нас двамата — каза Клинт. — Че ти си Жената, а аз съм Мъжът. Символични фигури. Архетипи. Ин и ян. Царят от едната страна на шахматната дъска, царицата от другата.

— О, не — усмихна се тя. — Ние сме на една и съща страна, Клинт. Бял цар и бяла царица. Срещу нас е строена цялата армия черни фигури. Всички царски коне и мъже. С наблягане върху мъже.

— Интересно, че ни виждаш на една и съща страна. Не бях схванал досега. И кога по-точно започна да осъзнаваш това?

Усмивката изчезна.

— Недей. Недей да го правиш.

— Какво да не правя?

— Не започвай пак с „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства IV“. За да се справиш с това, трябва да се освободиш от някои рационални предпоставки и да разчиташ на интуицията си. Прегърни женската си страна. Всеки мъж я има. Само си помисли за всички писатели, писали за жени. „Милдред Пиърс“ от Джеймс Кейн например. Любим роман.

— Има много жени психиатри, които биха възразили на идеята, че…

— Когато разговаряхме по телефона, докато жена ти беше все още будна, ти вярваше в онова, което ти казвах. Долавях го в гласа ти.

— Тогава бях на… странно място. Занимавах се с лични проблеми. Виж, не омаловажавам влиянието ти, силите ти или както там ги наричаш. Да приемем, че контролираш нещата. Поне за днес.

— Да, да приемем. Но утре те могат да дойдат за мен. Или вдругиден, или след това. Ще стане скоро. В другия свят, онзи отвъд Дървото, времето се движи много по-бързо; там вече са минали месеци. Има опасности, но с преодоляването им става все по-малко вероятно жените да поискат да се върнат в този свят.

— Да кажем, че разбирам и вярвам поне в половината от това, което казваш — каза Клинт. — Кой те изпрати?

— Президент Реджиналд К. Динкълболс — изтърси Ейнджъл от килията си. — Или той, или лорд Хъркимър Джъркимър. Или може би…

И изпищя. Клинт се обърна и видя как един голям кафяв плъх минава през решетките в килията на Ейнджъл. Тя вдигна крака на леглото и изпищя отново.

— Разкарай го! Разкарай го! Мразя плъхове!

— Ще си мълчиш ли, Ейнджъл? — попита Иви.

— Да! Да! Обещавам! Да!

Иви помръдна с пръст като арбитър, показващ хоумрън. Плъхът излезе от килията на Ейнджъл и приклекна в коридора, като я гледаше с мънистените си очи.

Клинт се обърна към Иви. Докато идваше насам, беше подбрал серия въпроси, замислени да я накарат да се изправи срещу заблудите си, но сега те напълно излетяха от главата му като къща от карти на силен вятър.

Аз съм онзи със заблудите, помисли си той. И съм се вкопчил в тях, за да не полудея напълно.

— Никой не ме е пращал — каза Иви. — Сама дойдох.

— Можем ли да се споразумеем? — попита той.

— Вече го направихме — отвърна тя. — Ако преживея това, ако ме спасиш, жените ще могат да решават как да продължат. Но те предупреждавам, че оня едрият тип, Гиъри, е твърдо решен да се добере до мен. Мисли си, че ще може да контролира другите мъже и да ме залови жива, но по всяка вероятност греши. А ако аз умра, всичко приключва.

— Какво си ти? — попита той.

— Единствената ти надежда. Съветвам те да престанеш да се безпокоиш за мен и да съсредоточиш цялата си енергия върху мъжете извън тези стени. Те са онези, които трябва да те тревожат. Клинт, ако обичаш жена си и сина си, трябва да действаш бързо, за да получиш преднина. Гиъри все още не държи нещата под пълен контрол, но скоро ще го направи. Той е умен, мотивиран и няма доверие на никого, освен на самия себе си.

— Заблудих го. — Устните на Клинт бяха като изтръпнали. — Подозрителен е, вярно, но не може да е сигурен.

— Ще стане, след като разговаря с Хикс, а в момента пътува именно към него.

Клинт рязко се дръпна назад, сякаш тя беше посегнала през решетките и му бе ударила шамар. Хикс! Съвсем беше забравил за него. Дали щеше да си държи устата затворена, ако Франк Гиъри го разпиташе за Иви Блек? Как ли пък не.

Иви се наведе напред, без да откъсва очи от Клинт.

— Предупредих те за жена ти и сина ти, напомних ти, че могат да ги използват като оръжие, и това е повече, отколкото трябваше да направя, но не очаквах, че ще те харесам толкова. Може дори да съм привлечена към теб, защото си адски безразсъдно смел. Ти си като куче, лаещо срещу прилива, доктор Норкрос. Да не се отклонявам от темата, но това е друг аспект на основния проблем, на уравнението мъж-жена, което никога не намира равновесие. Както и да е, това е тема за друг път. Трябва да вземеш решение — или подготви защитата си, или се махай и им позволи да се доберат до мен.

— Няма да им позволя да се доберат до теб — каза Клинт.

— Големи приказки. Много мъжкарско.

Пренебрежителният й тон го жегна.

— Всевиждащото ти око знае ли, че трябваше да извадя от строя платените телефони, Иви? Че не позволих на нито една жена тук да се сбогува с никого, дори с децата си, защото не можем да рискуваме да се разчуе още повече за теб? Че собственият ми син може би също се намира в опасност? Той е тийнейджър и поема рискове, които аз му казвам да поеме.

— Знам какво си направил, Клинт. Но не съм те карала да правиш каквото и да било.

Клинт изведнъж се вбеси.

— Ако вярваш на това, значи лъжеш самата себе си.

Тя взе телефона на Хикс от рафта.

— Приключихме, докторе. Искам да поиграя малко „Бум Таун“. — И му намигна като флиртуваща тийнейджърка. — Ставам все по-добра.

— Пристигнахме — каза Гарт Фликингър и спря мерцедеса пред доста по-очуканата каравана на покойния Труман Мейуедър.

Микаела я изгледа неразбиращо. През последните няколко дни имаше чувството, че сънува, и ръждивата каравана — качена на трупчета, заобиколена от бурени и изхвърлени авточасти, е полицейската лента, която беше паднала на земята и се вееше апатично на вятъра — й приличаше на поредния особен обрат, каквито ги имаше в сънищата.

„Но аз съм още тук — каза си тя. — Кожата ми все още си е моята кожа. Нали така?“ Потърка бузата и челото си. Точно така. Все още нямаше паяжини. Все още беше тук.

— Хайде, Мики — каза Гарт, докато слизаше. — Ако намеря онова, което търся, ще успееш да изкараш поне още ден-два.

Тя се опита да отвори вратата, но не успя да намери дръжката и просто остана на мястото си, докато Гарт не заобиколи и не й отвори с екстравагантен поклон. Сякаш беше момче, водещо момичето си на бал, а не при някаква мръсна каравана в гората, в която наскоро е станало двойно убийство.

От онази нощ в „Скърцащото колело“ двамата с Гарт бързо станаха приятели. Или поне дружки по дрога. Той имаше голям плик метамфетамини на кристали — запас за извънредни случаи, както обясни — и дрогата добре балансираше напитките. Тя е удоволствие отиде в дома му, когато барът най-сетне изчерпа пиячката и трябваше да затвори врати. При други обстоятелства сигурно дори щеше да преспи с него — колкото и малко да правеха за нея мъжете, понякога новото я привличаше, а и покрай всичко ставащо не би отказала компанията. Но не и при тези обстоятелства. Ако преспеше с него, след това щеше наистина да заспи, както се случваше винаги. А ако това станеше — край с веселбата. Не че имаше някаква представа дали той изобщо ще прояви интерес към нея: Гарт Фликингър не й се виждаше като най-сексуалното същество, като се изключеше отношението му към дрогата, което си беше доста страстно.

Извънредният запас се оказа значителен и партито в дома на Гарт продължи близо четирийсет и осем часа. Когато той най-сетне заспа за няколко часа в неделя следобед, тя провери съдържанието на бюрото му. Както можеше да се очаква, намери в него купчина медицински списания и няколко почернели от употреба лули. По-неочаквана беше намачканата фотография на бебе, увито в розово одеяло. На обратната страна с молив беше написано Кати; а в най-долното чекмедже на бюрото имаше голяма кутия хранителни добавки за влечуги. След това тя си поигра малко с джубокса. За съжаление в него имаше само джаз импровизации. Микаела не изпитваше нуждата да слуша „Кейси Джоунс“ — самата тя беше на път да се превърне в нея. Прехвърли близо петстотинте канала на гигантския телевизор, като спираше само на онези информационни реклами, в които рекламиращите имаха най-силните и най-предизвикателни гласове тип „слушай или пукни“. Май си спомняше, че си беше купила прахосмукачка „Шарк“ и бе заръчала да я пратят на стария й адрес във Вашингтон. Съмняваше се, че ще пристигне — макар че обаждането й беше прието от мъж, Микаела бе сигурна, че поръчките се попълват от жена. Нали жените обикновено получаваха подобни работи? Гадните работи?

Видиш ли тоалетна чиния без следи от пикня, помисли си тя, значи някъде наблизо има жена.

— Трум ми каза, че имал от най-добрата стока, и не лъжеше — каза Гарт, докато я водеше към караваната. — Добре де, не ме разбирай погрешно, той беше ненормалник и лъжеше почти непрекъснато, но това беше един от редките случаи, в които каза истината.

В едната стена на караваната зееше дупка, около която имаше корона от нещо, приличащо на засъхнала кръв — но със сигурност не можеше да я има. Явно Микаела вървеше и сънуваше, както често се случва с хора, които дълго време са били лишени от сън — така твърдеше един самозван експерт от странично предаване на „Нюз Америка“, което беше видяла, преди да потегли към зелените хълмове на родния си град в Апалачите.

— Нали не виждаш дупка в стената на караваната? — попита тя. Дори гласът й беше като от сън. Сякаш излизаше от високоговорител, поставен върху главата й.

— О — каза той. — Виждам я, разбира се. Виж, Мики, Трум наричаше новата си стока Пурпурна светкавица и я опитах, преди да се появи дивата жена и да види сметката на Трум и приятелчето му. — Гарт за момент сякаш се замисли. — А бе тоя тип имаше най-тъпата татуировка, която съм виждал. Онова лайно от „Саут Парк“, представяш ли си? Дето пее и тъй нататък. На адамовата му ябълка. Кой си татуира лайно на адамовата ябълка, а? Дори да е някакво остроумно пеещо и танцуващо лайно, пак си е лайно. Всеки, който го погледне, вижда лайното. Не е по специалността ми, но са се консултирали с мен и няма да повярваш колко е болезнено премахването на такова нещо.

— Да де. Спри малко. Върни назад. Дивата жена. Да не би да е онази, за която говорят хората в града? Дето я държат в затвора?

— Ъхъ. Била тотално откачена. Изкарах късмет, че успях да се чупя. Но това са минали работи, пусната вода, завчерашни новини и тъй нататък. Няма значение. И трябва да сме благодарни за това, повярвай ми. Единственото, което има значение, е чудното кристалче. Не го е правил Трум, получил го от Савана или нещо такова, но смяташе да започне да го прави, чаткаш ли? Да го анализира и да създаде своя собствена версия. Имаше седем и половина литра от тази гадост и тя трябва да е някъде тук. Смятам да я намеря.

Микаела се надяваше да успее, защото имаха нужда от попълване на запасите. През последните няколко дни бяха изпушили резервите на Гарт, дори онова, което бяха успели да съберат по килима и под канапето; Гарт беше настоял Микаела да си мие зъбите след всяка поредна сесия с дрогата.

„Затова пристрастените към метамфетамини имат толкова лоши зъби — каза й. — Друсат се и забравят за най-елементарната хигиена“.

Гърлото я болеше и еуфоричният ефект отдавна беше отминал, но материалът я държеше будна. Микаела беше почти сигурна, че ще заспи по пътя насам — стори й се безкрайно дълъг, но по някакъв начин беше успяла да остане будна. И защо? Караваната, кацнала накриво върху циментовите трупчета, трудно можеше да се нарече Извор на съзнанието. Оставаше й само да се моли Пурпурната светкавица да не е някаква фантазия на размътения от дрога мозък на Гарт Фликингър.

— Давай — каза тя. — Аз обаче не идвам. Там сигурно има призраци.

Той я погледна неодобрително.

— Мики, ти си репортерка. Новинарка. Знаеш, че призраци не съществуват.

— Знам — каза Микаела по високоговорителя на темето си, — но в сегашното си състояние нищо не ми пречи и да ги видя.

— Не искам да те оставям сама. Няма да мога да ти бия шамар, ако задремеш.

— Сама ще си бия шамар. Иди да го вземеш. Само гледай да не се бавиш прекалено.

Гарт изкачи енергично стъпалата, опита вратата и когато тя не помръдна, я натисна с рамо. Вратата рязко се отвори и той залитна вътре. След секунда подаде глава от дупката с червените петна, ухилен до ушите. — Не заспивай, красавице! Да знаеш, някой ден ще ти подпаля хубавото носле!

— Само в мокрите си сънища, мой човек — каза тя, но Гарт вече си беше прибрал главата вътре. Микаела чу тропане и трясъци, когато той започна да издирва неуловимата Пурпурна светкавица. Ченгетата сигурно бяха взели материала и го държаха като веществено доказателство в шерифския участък, ако междувременно не го бяха разнесли по домовете си за жените си.

Микаела отиде до останките от бараката за производство на дрога. Тя беше заобиколена от овъглени храсти и почернели дървета. Никаква дрога нямаше да се готви тук в бъдеще, била тя пурпурна или друга. Микаела се зачуди дали бараката се е взривила сама, както често ставаше с подобни постройки, или жената, убила „готвачите“, има пръст в това. Безсмислен въпрос след толкова време, но самата жена интересуваше Микаела, събуждаше естественото й любопитство, което я бе карало да преравя чекмеджетата на Антон Дубчек и по-късно я бе отвело при журналистиката, където можеш да ровиш в чекмеджетата на всеки — в домовете им и навсякъде. Тази част от ума й беше все още активна и тя имаше идея, че тя я държи будна толкова, колкото и метамфетамините на Фликингър. Имаше въпроси, но не и отговори.

Въпроси като този откъде изобщо се беше появила тази Аврора. И защо, стига да имаше защо. Въпроси дали жените ще се върнат отново, както се е върнала Спящата красавица. Да не говорим за въпросите за жената, която беше убила наркодилърите и чието име според онова, което бе подочула в „Скърцащото колело“, беше Иви, Евелин или Етелин Блек и която уж можела да спи и да се събужда, с което се различаваше от всички други жени, освен ако нямаше още някоя подобна в Огнена земя или високо в Хималаите. Тази жена можеше да се окаже само слух, но Микаела беше склонна да вярва, че в случая има някакъв елемент на истина. Когато едни и същи слухове достигат до теб от различни страни, най-добре е да им обръщаш внимание.

Ако не бях с единия крак в реалността, а с другия в Земята на дрямката, помисли си Микаела, докато тръгваше по пътеката зад бараката, щях да се замъкна до женския затвор и да поразпитам.

Още един въпрос: кой ръководеше онова място, след като майка й беше заспала? Хикс ли? Майка й казваше, че имал мозък колкото грахово зърно и гръбнак на медуза. Ако паметта не я лъжеше, Ванеса Лампли беше старши надзирател. Ако Лампли не беше там или ако беше заспала, оставаше…

Това отпред бръмчене ли беше? Не можеше да е съвсем сигурна, но не й се вярваше. Реши, че може да е от далекопроводите, които минаваха наблизо. Нищо особено. Очите й обаче виждаха неща, които трудно можеше да отхвърли като обичайни. Светещи петна като отпечатъци от длани върху дървета на няколко стъпки от взривената барака. Светещи петна като следи в мъха, които сякаш я приканваха „Насам, милейди“. И нощни пеперуди, накацали по много от клоните, които сякаш я гледаха.

— Бу-у! — извика им тя. Пеперудите запърхаха с криле, но не отлетяха. Микаела се плесна по едната буза, после по другата. Пеперудите си останаха там.

Микаела предпазливо се обърна и погледна надолу по склона към бараката и караваната. Очакваше да се види как лежи на земята, покрита с паяжини — неоспоримо доказателство, че се е отделила от тялото си и се е превърнала в дух. Там обаче нямаше нищо освен руините и едва доловимите звуци на Гарт Фликингър, който преобръщаше всичко в търсене на съкровището си.

Погледна отново нагоре по пътеката — защото това беше пътека, както си личеше от светещите отпечатъци — и видя някаква лисица, клекнала на трийсет-четирийсет метра от нея, свила прилежно опашка около лапите си. Наблюдаваше я. Когато Микаела пристъпи колебливо три крачки към нея, лисицата се отдалечи с подтичване, като спря веднъж, за да погледне през рамо. Сякаш й се хилеше дружески.

„Насам, милейди“.

Микаела я последва. Любопитната част от нея вече беше напълно будна и тя самата се чувстваше по-свързана с нея, отколкото от дни. Когато измина още стотина метра, нощните пеперуди наоколо бяха станали толкова много, че клоните не се виждаха под тях. Бяха хиляди. Не, десетки хиляди. Ако я нападнеха (мисълта й напомни за филма на Хичкок за отмъстителните птици), щяха да я задушат. Но Микаела не мислеше, че ще се случи подобно нещо. Пеперудите бяха наблюдатели, нищо повече. Бдящи стражи. Съгледвачи. Лисицата беше водачът. Но накъде я водеше?

Водачът й я поведе нагоре по едно възвишение, надолу в тясно дере, пак нагоре и през недорасли брези и елша. Стволовете бяха на петна от онова странно бяло нещо. Микаела докосна с длани едно петно. Върховете на пръстите й засветиха за момент, после помръкнаха. Пашкули ли беше имало тук? Това остатъци от тях ли бяха? Още въпроси без отговори.

Когато откъсна поглед от ръката си, лисицата беше изчезнала, но пък онова бръмчене бе станало по-силно. Вече не й приличаше да идва от далекопроводите. Беше по-силно и пожизнено. Самата земя трептеше под краката й. Тя продължи да върви към звука, после се закова поразена на място, както беше спряла и Лайла Норкрос на същото място преди малко повече от четири дни.

Пред нея имаше поляна. В средата й към небето се издигаше дърво, сякаш съставено от много преплетени стволове с ръждив цвят. По клоните му се полюшваха праисторически листа, подобни на папрати. Микаела долавяше острия им аромат, донякъде като индийско орехче, но всъщност не приличаше на нищо, което бе надушвала през живота си. По високите клони бяха накацали екзотични птици, които подсвиркваха и цвъртяха. Под дървото имаше паун с размерите на малко дете, разперил пъстроцветната си опашка, сякаш за да възхити Микаела.

Не виждам това или ако го виждам, всички спящи жени също го виждат. Защото сега съм като тях. Заспала съм при останките на онази барака и около мен се образува пашкул, докато се възхищавам на този паун. Явно просто не съм забелязала как съм се унесла.

Онова, което я накара да размисли, беше белият тигър. Лисицата се появи първа, сякаш го водеше. Около врата на тигъра, подобно на варварски накит, се беше увила червена змия. Раздвоеният й език се стрелна напред, опитвайки въздуха. Микаела виждаше как сенките се местят и мускулите по страните на тигъра играят, докато той приближаваше. Огромните му зелени очи не се откъсваха от нея. Лисицата започна да подтичва и носът й докосна прасеца й — студен и леко влажен.

Преди десет минути Микаела щеше да каже, че едва има сили да се влачи, камо ли да тича. Сега се обърна и побягна обратно с гигантски пружиниращи подскоци, като си проправяше път между клоните и пращаше облаци кафяви пеперуди в небето. Спъна се и падна на колене, изправи се и продължи да тича. Не поглеждаше назад, защото се страхуваше, че тигърът може да е по петите й, готов да я прегризе на две през кръста с огромните си челюсти.

Изскочи от гората над бараката и видя Гарт до мерцедеса си с голям плик, пълен с нещо като пурпурни скъпоценни камъни.

— Аз съм наполовина пластичен хирург и наполовина шибано куче за откриване на дрога! — извика той. — Винаги съм го знаел! Беше скрит зад панела на тавана! Трябва да… Мики? Добре ли си?

Тя се обърна и погледна назад. Тигъра го нямаше, но лисицата беше там, отново увила прилежно опашка около лапите си.

— Видя ли онова животно?

— Кое? Лисицата ли? Да. — Ликуването му се изпари. — Хей, да не би да те е ухапала?

— Не, не ме е ухапала. Но… ела е мен, Гарт.

— Какво, в гората? Не, благодаря. Никога не съм си падал по скаутите. Достатъчно ми е да погледна отровен бръшлян, за да ми призлее. Пиши ме в кръжока по химия, ха-ха. Там няма никакви изненади.

— Трябва да дойдеш. Сериозно. Важно е. Трябва ми… ами… потвърждение. Няма да се опариш от отровен бръшлян. Има пътека.

Той я последва, но без особен ентусиазъм. Тя го поведе покрай разрушената барака. Лисицата отначало подтичваше, после препусна между дърветата, докато не изчезна от поглед. Нощните пеперуди също бяха изчезнали, но…

— Ето там. — Тя посочи една от следите. — Виждаш ли я? Кажи ми, моля те, че я виждаш.

— Ха — каза Гарт. — Проклет да съм.

Прибра безценния плик с Пурпурна светкавица в пазвата си и клекна, за да огледа светещата стъпка. Докосна я предпазливо с едно листо, подуши го и загледа как петната изчезват.

— Това от онези пашкули ли е? — попита Микаела. — От тях е, нали?

— Може и да е било някога — каза Гарт. — Или може би отделяне на онова, което поражда пашкулите. Това са просто предположения, но… — Той се изправи. Сякаш съвсем беше забравил, че са дошли да търсят дрога, и Микаела видя интелигентния любознателен лекар, който понякога се надигаше от огромното легло метамфетамини в черепа на Гарт. — Виж, нали чу слуховете? Може би когато слязохме до центъра за продукти? (Въпросните продукти — бира, чипс, полуготови спагети и икономична туба кисела сметана — бяха мижави. „Шопуел“ работеше, но беше почти опразнен.)

— Слуховете за онази жена — каза тя. — Разбира се.

— Може пък Тифозната Мери наистина да е тук, в Дулинг. Знам, че изглежда малко вероятно, според всички сведения Аврора е започнала в другия край на света, но…

— Аз пък мисля, че е възможно — каза Микаела. Всички колелца в мозъка й отново се въртяха, при това с максимална скорост. Усещането беше божествено. Може и да не продължеше дълго, но докато го имаше, тя смяташе да го възседне като някой от онези механични бикове. Яхуу! — И това не е всичко. Май открих откъде е дошла тя. Ела, ще ти покажа.

След десет минути стояха на края на поляната. Лисицата беше изчезнала. Тигърът и паунът с фантастичната опашка също. Както и екзотичните пъстроцветни птици. Дървото още беше там, но…

— Е — каза Гарт и тя буквално чу как интересът му угасва и спада като спукан балон, — това е чудесен стар дъб, Мики, признавам го, но иначе не виждам нищо особено.

— Не съм си го представила. Не съм. — Но вече започваше да се съмнява. Може би си беше представила и нощните пеперуди.

— Дори и да си, онези светещи отпечатъци от длани и стъпала определено са материал за „Досиетата X“. — Гарт се оживи. — Имам целия сериал на диск и филмите много ги бива, макар че телефоните, които използват през първите два-три сезона, са безумни. Да се прибираме да попушим и да погледаме, какво ще кажеш?

Микаела не искаше да гледа „Досиетата X“. Искаше да отиде до затвора и да види дали няма да успее да си уреди интервю с жената на деня. Изглеждаше й ужасно много работа и трудно можеше да си представи, че ще успее да убеди някого да я пуснат във вида, в който беше в момента (нещо като Злата вещица от Запада, само че по джинси и блузка), но след онова, което бяха видели тук, където жената се бе появила за първи път…

— Какво ще кажеш за едно истинско досие X? — попита тя.

— Какво си намислила?

— Хайде да се повозим. Ще ти кажа по пътя.

— Какво ще кажеш първо да опитаме материала? — Той с надежда поклати плика.

— Скоро — каза тя. Трябваше да е скоро, защото умората отново я беше налегнала. Сякаш я бяха напъхали в задушаващ найлонов чувал. В него обаче имаше малък срез — нейното любопитство, — през който минаваше мъничко ярка светлина.

— Ами… добре.

Гарт поведе обратно по пътеката. Микаела спря, колкото да погледне през рамо с надеждата, че ще изненада изумителното дърво. То обаче си оставаше просто дъб, дебел и висок, но в никакъв случай не и свръхестествен.

Истината обаче е някъде там, каза си тя. И може би не съм прекалено уморена, за да я намеря.

Надин Хикс беше от старата школа в дните преди Аврора имаше навика да се представя като „г-жа Лорънс Хикс“, сякаш чрез брака беше станала донякъде част от съпруга си. Сега беше увита като сватбен подарък, седнала на масата в трапезарията. Пред нея имаше празна чиния, празна чаша, салфетка и прибори. След като пусна Франк в къщата, Хикс го отведе в трапезарията и седна на масата от черешово дърво срещу жена си, за да си довърши закуската.

— Обзалагам се, че ви се струва чудато каза Хикс.

Не, помисли си Франк. Изобщо не мисля, че да настаниш жена си на масата като някаква мумия или гигантска кукла е чудато. А по-скоро… как беше думата? А, да — безумно.

— Нямам намерение да ви съдя — каза Франк. — Шокът беше голям. Всеки се справя както може.

— Е, полицай, аз просто се опитвам да се придържам към обичайната рутина. — Хикс беше с костюм и избръснат, но под очите му имаше огромни торбички и костюмът му беше измачкан. Разбира се, напоследък дрехите на всички изглеждаха измачкани. Колко мъже можеха да гладят? Или да сгъват дрехите си? Франк можеше, но нямаше ютия. От раздялата насам носеше дрехите си на химическо чистене, а ако спешно му потрябваха панталони с ръб, слагаше ги под дюшека за двайсетина минути, и готово.

Закуската на Хикс беше кълцано телешко върху препечени филийки.

— Надявам се, че нямате нищо против, ако продължа да се храня. Добрите стари принцеси. Местенето й насам-натам изостря апетита. След това ще седнем навън. — Хикс се обърна към жена си. — Нали така, Надин?

Изчакаха безполезно една-две секунди, сякаш тя щеше да им отговори. Надин обаче просто си седеше като някаква извънземна статуя.

— Вижте, не искам да отнемам прекалено много от времето ви, господин Хикс.

— Няма нищо. — Хикс взе една препечена филийка и отхапа. Бели трохи и телешко се посипаха на коляното му. — Мамка му. — Той се изкиска с пълна уста. — Чистите ми дрехи взеха да свършват. Надин се занимаваше с прането. Трябва да се събудиш и да се заемеш, скъпа. — Той преглътна и кимна сериозно на Франк. — Аз опразвам кошчето и изнасям боклука в петък сутринта. Съизмеримо е. Честно разпределение на труда.

— Сър, искам само да ви попитам…

— И зареждам колата й. Тя мрази бензиностанциите на самообслужване. Казвах й, скъпа, трябва да се научиш, ако случайно си отида преди теб. А тя ми отвръщаше…

— Искам да ви питам какво става в затвора. — Освен това Франк искаше да се махне колкото се може по-скоро от Лор Хикс. — Хората говорят за някаква жена там. Името й е Ив Блек. Какво можете да ми кажете за нея?

Хикс се загледа в чинията си.

— На ваше място бих я избягвал.

— Е, тя будна ли е?

— Беше, когато си тръгнах. Но да, бих я избягвал.

— Казват, че заспивала и се събуждала. Вярно ли е това?

— Изглежда, че да, но… — Хикс, който все така се взираше в чинията си, наклони глава настрани, сякаш в закуската му има нещо подозрително. — Сигурно говоря на вятъра, но на ваше място не бих се занимавал с нея, полицай.

— Защо казвате това? — Франк си мислеше за нощните пеперуди, които полетяха от паяжината, срязана от Гарт Фликингър. И за онази, която сякаш го беше изгледала.

— Тя взе телефона ми — каза Хикс.

— Моля? Как го е направила?

— Заплаши ме с плъхове. Плъховете са на нейна страна. Изпълняват заповедите й.

— Плъховете изпълняват заповедите й.

— Разбирате до какво ще доведе това, нали? Подобно на всеки хотел, всеки затвор има гризачи. Орязванията на бюджета изострят проблема. Помня как Коутс се оплакваше, че се налага да съкратим отговорника за борба с вредители. Не се побирал в бюджета. Законодателите изобщо не помислят за това, нали? „Та това е просто затвор. Какво са няколко плъха на затворник, когато самите затворници са плъхове?“ Ами ако някой затворник се научи да контролира плъховете? Тогава какво? — Хикс избута чинията си настрани. Очевидно апетитът го беше напуснал. — Въпросът е риторичен, разбира се. Законодателите не мислят за подобни неща.

Франк се поколеба на прага на трапезарията, чудеше се дали Хикс не страда от халюцинации, породени от стреса и мъката. Но не биваше да забравя парчето паяжина, което се бе превърнало в нощни пеперуди. Как да обясни това? Беше го видял с очите си. И онази пеперуда не го ли беше изгледала? Това също можеше и да е халюцинация (в края на краищата той самият беше подложен на стрес и изпитваше мъка), но не му се вярваше. Кой можеше да каже, че помощник-комендантът не си е изгубил напълно ума? И кой можеше да каже, че не говори истината?

Може би той си беше изгубил ума, защото говореше истината. Какво бихте казали за тази неприятна възможност?

Хикс се изправи.

— Така и така сте тук, бихте ли ми помогнали да я отнесем навън? Гърбът ме боли, а и не може да се каже, че съм първа младост.

Едва ли имаше неща, които Франк би направил с по-малко охота, но все пак се съгласи. Хвана увитите в пашкул крака на Надин Хикс, а съпругът й я хвана под мишниците. Вдигнаха я и я понесоха внимателно през предната врата, надолу по стъпалата и покрай къщата. Пашкулът хрущеше като опаковъчна хартия за подаръци.

— Потърпи, Надин — каза Хикс на бялата мембрана, скриваща лицето на жена му. — Ще те настаним в градинския стол. Да хванеш малко слънце. Сигурен съм, че прониква през пашкула.

— И сега кой би трябвало да е начело? — попита Франк. — В затвора?

— Никой — каза Хикс. — О, Ван Лампли би могла да предяви претенции, стига още да се държи на крака. Тя е старшият надзирател.

— Психиатърът доктор Норкрос твърди, че изпълнява длъжността комендант — каза Франк.

— Глупости.

Настаниха г-жа Хикс в яркожълтия дървен стол на каменния вътрешен двор. Разбира се, нямаше никакво слънце. Не и днес. А само същия ситен дъжд. Вместо да се просмуче в пашкула, водата се събираше на капки по него, както би се събирала по импрегнираното платнище на палатка. Хикс започна къде да бута, къде да влачи един градински чадър. Основата му стържеше по камъка.

— Трябва да внимаваме, не мога да я мажа със защитен крем с това нещо по нея, а тя изгаря много лесно.

— Норкрос? Психиатърът?

Хикс се изкиска.

— Норкрос е просто изпълнител по договор. Няма никаква власт. Не е назначен от никого.

Това не изненада Франк. Той вече подозираше, че глупостите на Норкрос по интеркома са си точно това — глупости. Все пак чутото го вбеси. Беше заложен животът на хора. При това много, но Франк можеше да мисли предимно за Нана, защото тя представляваше всички останали. Когато го погледнеш по този начин, нямаше егоизъм; погледнато в тази светлина, Франк бе алтруист! Междувременно трябваше да запази самообладание.

— Що за човек е той? Психиатърът?

Хикс нагласи чадъра и го отвори над жена си.

— Готово. — Пое дълбоко дъх няколко пъти. Яката му беше потъмняла от пот и от дъжда. — Умен е, признавам му го. Даже прекалено умен. Не би трябвало да работи в затвор. И помислете само — получава пълна заплата, почти колкото моята, а в същото време не можем да си позволим човек за борба с вредителите. Това е политиката на двайсет и първи век, полицай Гиъри.

— Какво искате да кажете с това, че не би трябвало да работи в затвор?

— Защо не се занимава с частна практика? Виждал съм досието му. Има публикации. Получил е необходимите степени. Винаги съм смятал, че има нещо странно в него покрай това, че иска да прекарва времето си сред престъпници и наркомани, но не мога да кажа какво точно. Ако е свързано със секс, значи е изключително предпазлив. Това е първото, което си помисляш за мъж, който обича да работи с престъпнички. Но според мен не става дума за подобно нещо.

— Как човек може да си има вземане-даване с него? Разбран ли е?

— Да, разбран е. Много разбран човек, който същевременно е и политически коректен хапльо. И точно затова не обичам да си имам вземане-даване с него, както се изразихте. Все пак не сме санаториум, нали разбирате. Затворът е център за изолиране на хора, които не играят по правилата и не ги бива в маменето. Кофа за боклук, ако погледнем реално. А на нас ни се плаща, за да седим върху капака й. Двамата с Коутс си подхвърлят шегички, приятелчета са, но лично мен той ме изтощава. Започне ли да говори с теб, край. — Хикс извади от джоба си смачкана носна кърпа и попи няколко капки от покрова на жена си. — Много го бива в гледането в очите. Кара те да си мислиш, че си побъркан.

Франк благодари на Лорънс Хикс за помощта му и се върна при колата си. Какви си ги мислеше Норкрос? Какви причини имаше да им пречи да видят жената? Защо не им се доверяваше? Фактите като че ли подкрепяха едно-единствено, при това гадно заключение докторът беше на страната на онази жена.

Хикс го настигна, като подтичваше тежко.

— Господин Гиъри! Полицай!

— Какво има?

Лицето на помощник-коменданта беше напрегнато.

— Вижте, онази жена… — Той потърка ръце. Раменете на измачканото му сако бяха потъмнели от лекия дъжд. — Ако се случи да разговаряте с нея, с Ив Блек, не я оставяйте с впечатление, че си искам телефона, нали? Нека го задържи. Ще използвам телефона на жена си, ако ми се наложи да се обаждам някъде.

Джаред излезе забързано в задния двор на демонстрационната къща, в която живееха в момента (ако можеш да го наречеш живот, помисли си). Мери се беше облегнала на оградата от колове, отпуснала глава върху ръцете си. От косата й се виеха фини бели нишки.

Той хукна към нея, като едва не се препъна в спретнатата кучешка къщичка (точно копие на къщата, чак до миниатюрните сини рамки на прозорците), сграбчи я, разтресе я, ощипа я по ушите, както му беше казала да направи, ако започне да се унася. Била прочела в интернет, че това бил най-бързият начин да събудиш някого. Разбира се, сега в интернет имаше какви ли не препоръки как да останеш буден — може би повече, отколкото съветите как да заспиш преди Аврора.

Получи се. Очите й се фокусираха. Белите нишки се отделиха от нея и се зареяха нагоре, като постепенно изчезваха.

— Леле — каза тя, като докосваше ушите си и се опитваше да се усмихне. — Помислих си, че отново си пробивам ушите. Пред лицето ти има голямо пурпурно петно, Джер.

— Сигурно си гледала слънцето. — Той я хвана за ръка. — Ела. Трябва да побързаме.

— Защо?

Джаред не отговори. Ако баща му беше параноик, явно беше заразно. В дневната с нейните перфектно пасващи си, но някак стерилни мебели — дори картините на стената си пасваха — спря да погледне през прозореца към колата на шерифското управление, която бе спряла през шест или седем къщи надолу по улицата. Видя как двама полицаи излизат от една къща. През годините майка му беше канила на вечеря всичките си заместници и съпругите им и Джаред познаваше повечето. Тези двамата бяха Рангъл и Бъроуз. Като се имаше предвид, че всички къщи с изключение на тази бяха празни, ченгетата вероятно само надзъртаха в тях. За нула време щяха да стигнат до тяхната къща.

— Джаред, престани да ме дърпаш!

Бяха прибрали Платина, Моли, г-жа Рансъм и Лайла в голямата спалня. Отначало Мери искаше да ги оставят на долния етаж, тъй като едва ли биха обърнали внимание на обстановката или на каквото и да било. Слава богу, Джаред бе настоял да ги качат горе, но дори това не беше достатъчно. Защото къщата беше обзаведена и Рангъл и Бъроуз можеше да решат да я претърсят цялата.

Той качи Мери на втория етаж, без да обръща внимание на недоволното й мърморене. Грабна от спалнята кошницата с телцето на Платина и се втурна да отвори капака за тавана в коридора. Стълбата се спусна с трясък. Щеше да удари Мери по главата, ако Джаред не я бе дръпнал навреме. Той се качи горе, избута кошницата през ръба и се плъзна обратно долу. Без да обръща внимание на въпросите на Мери, изтича до края на коридора и надникна навън. Колата пълзеше покрай тротоара. Намираше се само на четири къщи от тях. Не, на три.

Изтича при Мери, която стоеше с отпуснати рамене и наведена глава.

— Трябва да ги отнесем горе. — И посочи стълбата.

— Никого не мога да нося — каза тя като капризно дете. — Уморена съ-ъ-ъм, Джер!

— Знам. Но ще се справиш с Моли, тя е лека. Аз ще кача баба й и майка ми.

— Защо? Защо трябва да ги качваме?

— Защото ченгетата може би ни търсят. Баща ми ме предупреди.

Очакваше Мери да го попита какво лошо има в това заместник-шерифите да ги намерят, но тя не го направи. Джаред я отведе в спалнята; жените бяха положени на двойното легло, а Моли лежеше на мека хавлия в банята. Той взе Моли и я сложи в ръцете на Мери. После взе г-жа Рансъм, която му се стори по-тежка, отколкото помнеше. Но не прекалено тежка, помисли си Джаред и си спомни онова, което му беше повтаряла майка му като малък наблягай на позитивното, елиминирай негативното.

— И не се занимавай с онова по средата — каза той, като хващаше по-здраво възрастната жена.

— Ъ? Кво?

— Няма значение.

Понесла Моли на ръце, Мери започна бавно да се качва по стълбата. Джаред (който си представяше как колата вече спира отпред, а Рангъл и Бъроуз поглеждат табелата, на която пишеше ВЛЕЗТЕ И ОГЛЕДАЙТЕ) подпря задника й с рамо, когато тя спря по средата. Мери го погледна през рамо.

— Това започва да става малко лично, Джаред.

— Ами побързай тогава.

Криво-ляво тя успя да стигне до тавана, без да изпусне товара си върху главата му. Джаред я последва задъхан и избута г-жа Рансъм през отвора. Мери беше оставила малкото тяло на Моли върху голите дъски. Таванското помещение минаваше по цялата дължина на къщата. Беше ниско и много горещо.

— Веднага се връщам — каза Джаред.

— Добре, но вече ми е все тая. Главата ми ще се пръсне от жегата.

Джаред забърза обратно в спалнята. Обхвана тялото на Лайла и усети как коляното му изпука предупредително. Беше забравил за униформата й, за тежките кубинки и колана. Колко добавяше всичко това към тежестта на една здрава, добре хранеща се жена? Пет килограма? Десет?

Замъкна я до стълбата, погледна стръмния й наклон и си помисли, че никога няма да успее да я качи горе. Просто нямаше начин.

Точно тогава звънецът зазвъня жизнерадостно и той започна да се катери — не задъхан, а пъшкащ. Беше изкачил три четвърти от стълбата, когато остана без сили. Докато се опитваше да реши дали ще успее да слезе, без да изпусне майка си, отгоре се подадоха две ръце. Мери, слава богу. Джаред успя да преодолее още две стъпала и Мери хвана Лайла.

— Дори не е заключено — каза един от заместник-шерифите долу. — Вратата е отворена. Ела.

Джаред забута. Мери задърпа. Заедно успяха да вдигнат Лайла над нивото на капака. Мери падна назад, като я издърпа през ръба. Джаред хвана горния край на стълбата и дръпна. Тя се прибра и той подпря капака, за да не се затвори с трясък.

— Има ли някой? — извика другият заместник-шериф.

— Сякаш някоя чувал за кучки ще ти отговори — каза другият и двамата се разсмяха.

Чувал за кучки ли? Така ли ги наричаха? Ако майка му чуеше нещо такова да излиза от устите им, щеше да им нарита селските задници.

Двамата още разговаряха, но вървяха към кухнята и Джаред вече не чуваше какво точно си казват. Страхът му се предаде на Мери дори в нейното унесено състояние и тя го прегърна. Джаред надуши потта й, а когато бузата й се притисна в неговата, я усети.

Гласовете се върнаха и Джаред им заповяда мислено: „Вървете си! Виждате, че къщата е празна, махайте се!“.

— В хладилника има храна, Джер — прошепна Мери в ухото му. — Както и в килера. Хвърлих една опаковка в кошчето. Ами ако…

Като тропаха с тежките си кубинки, заместник-шерифите се качиха на втория етаж. Това беше лошо, но те не разговаряха за храна в хладилника или за боклук в кошчето, което пък беше добре. (Наблягай на позитивното.) Обсъждаха какво да обядват.

Отдолу и отляво едно от ченгетата — май Рангъл — каза:

— Постелката на леглото ми се вижда намачкана. А на теб?

— Да — каза другият. — Не бих се учудил, ако някой се е нанесъл тук. Но пък нищо чудно и някой потенциален купувач да е седнал на леглото, нали? Или дори да е легнал. Нещо съвсем естествено.

Отново стъпки, този път обратно в коридора. Туп-туп-туп. После стъпките спряха и този път гласовете се разнесоха точно отдолу. Мери стисна по-силно врата на Джаред и прошепна:

— Ако ни хванат тук, ще ни арестуват!

— Ш-ш-ш — прошепна й Джаред, като си мислеше: „Щяха да ни арестуват и ако ни бяха намерили долу. Само че сигурно щяха да го нарекат задържане за собствената ни безопасност“.

— Капак за тавана — каза онзи, който вероятно беше Бъроуз. — Искаш ли да го провериш, или да го направя аз?

Въпросът беше последван от момент мълчание, което сякаш се проточи цяла вечност. После онзи, който вероятно беше Рангъл, отвърна:

— Ако искаш, качвай се, но ако Лайла и хлапето й бяха тук, щяха да са долу. Освен това имам алергия. Няма да се качвам да дишам прах.

— И все пак…

— Твоя работа, друже — каза Рангъл и изведнъж стълбата се спусна надолу, а на тавана проникна приглушена светлина. Ако пашкулът на Лайла беше само на петнайсет сантиметра по-близо до отвора, щяха да го видят. — И приятно прекарване на жегата. Бас ловя, че горе е четирийсет и пет градуса.

— Майната му — каза Бъроуз. — И като стана дума, да го начукам и на теб, и на цялата ти рода. Алергии. Хайде, да се махаме оттук.

Стълбата се прибра и този път се затвори със силен трясък, от който Джаред трепна, въпреки че го очакваше. Тропотът на кубинките продължи надолу по стълбите. Джаред се заслуша със затаен дъх, докато двамата стояха във фоайето и продължиха да си говорят. Тихо. Беше невъзможно да различи нещо повече от отделна дума или фраза. Нещо за Тери Кумбс; нещо за нов заместник-шериф на име Гиъри. И отново още нещо за обяда.

„Махайте се! — идеше му да им изкрещи. Махайте се, преди с Мери да сме получили шибан топлинен удар!“

Най-сетне предната врата се затвори. Джаред напрегна слух за двигателя на колата, но не го чу. Или беше слушал прекалено много музика със слушалките, или изолацията на тавана беше твърде дебела. Вече не издържаше. Жегата беше убийствена.

— Мисля, че си отидоха — каза той.

Мери не отговори и Джаред осъзна, че доскоро здравата й хватка около врата му се е отпуснала. Беше прекалено съсредоточен, за да го забележи по-рано. Когато се обърна да я погледне, ръцете й се отпуснаха безжизнено и тя се свлече върху дъските.

— Мери! Мери! Не заспивай!

Нямаше отговор. Джаред отвори капака, без да му пука за трясъка на стълбата, когато се спусна върху паркета долу. Беше забравил за ченгетата. Сега му пукаше единствено за Мери. Може би все още не беше прекалено късно.

Само че беше. Разтърсването не помагаше. Мери беше заспала, докато той се бе ослушвал дали ченгетата са си отишли. Сега тя лежеше до Лайла, а фините черти на лицето й вече ставаха неясни под белите нишки, които се появяваха сякаш от нищото и се сплитаха бързо.

— Не — прошепна Джаред. — Тя положи толкова усилия.

Остана до нея близо пет минути, като гледаше как пашкулът става все по-дебел и по-плътен, след което се обади на баща си.

Това беше единственото, което му дойде на ума.

В света, който жените бяха напуснали по някакъв начин, Канди Мешаум живееше в къща на Уест Лавин, в посока към затвора. Това беше уместно, защото домът й също беше затвор. В този нов свят тя беше избрала да живее с няколко други жени, все редовни участнички в Срещите, в един склад. Подобно на „Шопуел“ (и за разлика от повечето други сгради в района), складът беше останал почти непокътнат през неизвестния брой години занемаряване. Представляваше Г-образна структура на две нива, състояща се от сложени един върху друг контейнери върху циментова основа. Складовите контейнери от твърда пластмаса и фибростъкло бяха изпълнили отлично обещанията за пълна изолация от рекламата отвън. Трева и дървета бяха прераснали в цимента, канализацията беше запушена от мъртви листа, но не беше трудно да разчистят храсталаците и да отпушат каналите; след като бяха опразнени от ненужните кашони с вещи, контейнерите се оказаха отлични, макар и не точно красиви жилища.

Макар че Канди Мешаум беше положила доста усилия да промени това, помисли си Лайла.

Тя обиколи контейнера, който беше изпълнен с естествена светлина от отвора. В средата имаше хубаво легло, покрито с лъскава червена завивка, която улавяше дневната светлина. На стената без прозорци бе окачен морски пейзаж в рамка — безоблачно небе и дълъг скалист бряг. Картината може би беше запазена от оригиналното съдържание на контейнера. В ъгъла имаше люлеещ се стол, до който беше оставена кошница с прежда, в която бяха втъкнати две месингови игли. В друга кошница имаше майсторски изплетени чорапи, примери на работата й.

— Какво мислиш? — Коутс беше останала отвън, за да пуши. (Цигарите, увити в станиол и целофан, бяха още едно от добре запазените неща.) Комендантът — бившият комендант — си беше пуснала косата да расте на воля, макар че беше бяла. Начинът, по който тя се спускаше върху тесните й рамене, й придаваше вид на шаманка — сякаш беше скитала в пустошта в търсене на племето си. Лайла си помисли, че й отива.

— Харесва ми какво си направила с косата си.

— Благодаря, но имах предвид жената, която би трябвало да е тук, само че я няма.

Канди Мешаум беше една от четирите жени, които бяха изчезнали напоследък, включително и Еси. Лайла бе разпитала някои от другите жени, които живееха в съседните контейнери. Видели я да се люлее доволно в стола си и да плете, а десет минути по-късно изчезнала. Контейнерът й се намираше на второто ниво на комплекса, близо до средната част, но въпреки това никой не я беше видял да се измъква — а тя беше едра жена, при това накуцваше. Не беше немислимо да е успяла да изчезне, но бе малко вероятно.

Съседките на Канди я описваха като жизнерадостна и щастлива. Една от тях, която я познавала от стария свят, използва думата „преродена“. Много се гордеела с уменията си и с украсата на мъничката си кутийка. Не една и две жени бяха споменали, че наричала дома си „апартаментът на мечтите ми“, без капка ирония.

— Не виждам нищо конкретно. Нищо, което бих искала да представя пред съда — каза Лайла. Предполагаше обаче, че с Канди се е случило същото като с Еси — в един момент е била тук, а в следващия е изчезнала. Пуф. Абракадабра.

— Същото, нали? — Джанис, която беше гледала право в Еси по време на изчезването й, беше казала, че е видяла мъничък проблясък, не по-голям от пламъчето на запалка, след което нищо. Пространството, заемано от жената, се беше оказало празно. Очите на Джанис не забелязали някаква трансформация, разпадане или някакъв друг феномен. Всичко станало прекалено бързо. Все едно, каза комендантът, Еси била изключена като крушка — с тази разлика, че дори крушките не угасват толкова бързо.

— Възможно е — каза Лайла. Господи, говореше като изгубения си съпруг.'

— Мъртва е — каза Джанис. — В другия свят. Не мислиш ли?

На стената над люлеещия се стол беше кацнала нощна пеперуда. Лайла протегна ръка. Пеперудата полетя и кацна на нокътя на показалеца й. Лайла долови лека миризма на изгорено.

— Възможно е — повтори тя. За момент този клинтизъм беше единственото, което смееше да каже. — По-добре да се връщаме да изпратим дамите.

— Смахната идея — промърмори Джанис. — Имаме си предостатъчно работа и без да проучваме.

Лайла се усмихна.

— Това да не би да означава, че ти се иска да можеше да заминеш?

— Възможно е — отвърна екскомендант Коутс, имитирайки Лайла.

Патрулът на главната улица се канеше да потегли да изследва света извън Дулинг. В групата имаше шест жени и две голф колички, натоварени с припаси. Надзирателката от затвора Мили Олсън беше предложила да води. До този момент никой не беше излизал прекалено далеч от старите очертания на града. Никакви хеликоптери или самолети не бяха прелитали над главите им, в далечината не се виждаха никакви огньове, на спешните честоти на радиостанциите не се чуваха никакви гласове. Всичко това подсилваше онова усещане за незавършеност, което Лайла изпитваше от самото начало. Светът, който обитаваха сега, приличаше на репродукция. Почти като сцена в стъклено снежно кълбо, само че без снега.

Лайла и Джанис стигнаха навреме за последните подготовки. Бившата затворничка Нел Сийгър беше клекнала до една от колите и си тананикаше, докато проверяваше налягането на гумите. Мили преглеждаше за последно пакетите в ремаркето — спални чували, сушена храна, вода, дрехи, две уоки-токита, които бяха намерили запечатани в найлон и които като по чудо работеха, две пушки, почистени лично от Лайла, комплекти за първа помощ. Цареше атмосфера на радостна възбуда и добро настроение; чуваше се смях и дружески подмятания. Някой попита Мили Олсън какво ще прави, ако се натъкнат на мечка.

— Ще я укротим — безизразно отвърна тя, без да откъсва поглед от пакета, който преглеждаше. Това й спечели смеха на онези около нея.

— Познаваше ли я? — обърна се Лайла към Джанис. — Имам предвид от по-рано? — Двете стояха една до друга под навеса на тротоара, облечени в зимни палта. Дъхът им излизаше на пара от устите им.

— По дяволите, та аз й бях шеф.

— Не Мили. Канди Мешаум.

— Не. А ти?

— Да — каза Лайла.

— И какво?

— Беше жертва на домашно насилие. Мъжът й я биеше. Много. Затова куцаше. Беше абсолютен задник. Механик, който изкарваше истинските си пари от продажба на оръжие. Известно време имал вземане-даване с братята Гринър. Или поне така се говореше, така и не успяхме да го уличим. Използвал инструментите си върху нея. Живееха на Уест Лавин в една съборетина, която направо се разпадаше. Изобщо не се изненадвам, че не е поискала да стегне онова място, не че би могла. Съседите ни викаха неведнъж. Чували писъците й, но тя не ни казваше нищичко. Страхуваше се от последиците.

— Късметлийка е, че не я е убил.

— Мисля, че може и да го е направил.

Комендантът присви очи към Лайла.

— Да не би да мислиш това, което подозирам, че мислиш?

— Да се поразходим.

Тръгнаха по разпадащия се тротоар, като прекрачваха пълни с бурени пукнатини и заобикаляха буци асфалт. Малкият парк срещу порутените останки на Градския съвет беше почистен и окосен. Единственият знак за изминалото време беше падналата статуя на някакъв отдавна умрял градски сановник. Дебел брястов клон — откъртен несъмнено от някаква буря — я беше съборил от постамента й. Клонът беше махнат и нацепен, но съновникът се бе оказал толкова тежък, че засега не можеха да направят нищо с него. Беше паднал под остър ъгъл от постамента, върхът на шапката му се беше забил в земята, а ботушите му сочеха към небето; Лайла беше виждала как малки момичета се катереха по него и използваха задника му като пързалка, като се смееха неудържимо.

— Мислиш, че кучият син я е подпалил в пашкула й — каза Джанис.

Лайла не отговори направо.

— Някоя да ти е споменавала, че се чувства замаяна? Че й прилошава? Внезапен пристъп, който отминава след един-два часа? — Лайла го беше почувствала на два пъти. Рита Кумбс бе споменала нещо подобно, както и г-жа Рансъм и Моли.

— Да — каза Джанис. — Почти всички, които познавам, са го споменавали. Сякаш ги завъртат на едно място. Не знам дали познаваш Надин Хикс, жената на мой колега от затвора…

— Срещала съм я няколко пъти на общински мероприятия — каза Лайла и сбърчи нос.

— Да, почти не ги пропускаше. А ако ги пропускаше, не липсваше на никого, ако ме разбираш. Както и да е, тя твърди, че изпитва това замайване почти непрекъснато.

— Добре, имай го предвид. А сега си помисли за масовите изгаряния. Знаеш ли за тях?

— Не лично. Аз съм като теб, пристигнах тук сравнително рано. Но чух какво са видели новодошлите по новините — как мъже изгарят жени в пашкулите им.

— Именно — каза Лайла.

— О — отвърна Джанис, когато започна да схваща. — Ох, мамка му.

— Именно, мамка му. Отначало си мислех — надявах се, — че може би става въпрос за някакво объркване от страна на новите. Били са лишени от сън и изтормозени и може да са видели нещо по телевизията и да са си помислили, че виждат горящи пашкули, а всъщност да е било нещо друго. — Лайла вдиша дълбоко есенния въздух. Той беше свеж, чист и те караше да се чувстваш някак по-висок. Нямаше миризми на отработени газове. Нито на въглища. — Инстинкта винаги го има, независимо какво казват жените. Инстинктът да намеря някаква причина да не им повярвам. Мъжете го правят… но ние също го правим. Аз го правя.

— Прекалено си сурова със себе си.

— И го предвидих. Разговарях за това с Тери Кумбс три или четири часа преди да заспя в стария свят. Жените реагираха, когато им разкъсат пашкулите. Ставаха опасни. Биеха се. Убиваха. Не се изненадвам, че много мъже може да са погледнали на ситуацията като на възможност, на предпазна мярка или на повод за нещо, което винаги са искали — да подпалят някого.

Джанис й се усмихна криво.

— А обвиняват мен, че гледам мрачно на човешката раса.

— Някой е изгорил Еси, Джанис. Там, в нашия свят. Кой знае кой. И някой е изгорил Канди Мешаум. Може би мъжът й се е разстроил, че боксовата му круша е заспала? Ако бях там, той определено щеше да е първият, когото щях да разпитам.

Лайла седна на падналата статуя.

— А замайването? Сигурна съм, че и то е свързано с нещо, което става там. Някой ни мести. Мести ни като мебели. Точно преди да бъде изгорена, Еси не беше в настроение. Предполагам, че някой я е преместил малко, преди да я подпали, и е изпитвала световъртеж.

— Сигурна съм, че здравата раздразни първия кмет на Дулинг — каза Джанис.

— Може да го преживее. Някой му е прал гащите. Това е нашата нова почетна пейка. — Лайла осъзна, че е бясна. Какво бяха направили Еси или Канди Мешаум, освен че най-сетне бяха открили няколко месеца щастие в иначе напълно скапания си живот? Щастие, което се измерваше единствено с няколко кукли и контейнер, превърнат в дом без прозорци.

А мъжете ги бяха изгорили. Сигурна беше в това. Така беше завършила историята им. Умреш ли там, умираш и тук. Мъжете ги бяха изтръгнали от света — даже от два свята. Мъже. Като че ли нямаше спасение от тях.

Джанис явно прочете мислите й… или по-скоро изражението й.

— Мъжът ми Арчи беше свестен. Подкрепяше ме във всичко, което правех.

— Да, но умря млад. Може би щеше да си на друго мнение, ако се беше задържал по-дълго. — Ужасно беше да го каже, но Лайла не съжаляваше. Поради някаква причина се сети за стара поговорка на амишите^[25]: „Целувката не трае, за разлика от готвенето“. Можеш да кажеш същото за много неща, когато става въпрос за брака. За честността. За уважението. Дори за най-простата доброта.

Коутс изобщо не се засегна.

— Клинт толкова лош съпруг ли беше?

— Беше по-добър от мъжа на Канди Мешаум.

— Ниска летва — отбеляза Джанис. — Както и да е. Просто ще си седя тук и ще си пазя позлатените спомени за моя съпруг, който бе така любезен да пукне, преди да стане пълно лайно.

Лайла отметна глава назад.

— Май си го заслужих. — Беше поредният слънчев ден, но далеч на север се виждаха сиви облаци.

— Е? Толкова лош ли беше съпругът ти?

— Не. Клинт беше добър съпруг. И добър баща. Вършеше си добре работата. Обичаше ме. Никога не съм се усъмнявала в това. Имаше обаче много неща, за които така и не ми каза. Неща, които не биваше да откривам по начин, който ме накара едва ли не да се намразя. Клинт говореше за откритост и подкрепа, говореше до посиняване, но когато погледнеш под повърхността, той си оставаше типичен мъжага. Мисля, че това е по-лошо от лъжата. Лъжата показва някаква степен на уважение. Сигурна съм, че е мъкнел товар, доста тежък товар, и си е мислел, че съм прекалено крехка, за да му помогна с него. Бих предпочела да ме излъжат, отколкото да ме гледат снизходително.

— Какво имаш предвид под товар?

— Имал е трудно детство. Мисля, че си е проправил път с бой, в буквалния смисъл. Виждах го как търка кокалчетата на ръката си, когато е умислен или разстроен. Но не говори. Попитам ли го, минава в режим корав мъжага. — Лайла погледна Коутс и видя на лицето й някакво безпокойство. — Разбираш какво имам предвид, нали? Работили сте заедно.

— Предполагам, че да. Клинт имаше… друга страна. По-сурова. По-гневна. Едва неотдавна я видях ясно.

— Точно тази страна ме вбесява. Но знаеш ли кое е по-лошото? Че ме оставя някак… обезсърчена.

Джанис взе една клечка и започна да маха парченца кал от лицето на статуята.

— Разбирам как подобно нещо би обезсърчило човек.

Количките за голф потеглиха, следвани от малките покрити с брезент ремаркета с провизии. Процесията изчезна от поглед и две минути по-късно се появи отново, когато се изкачи по-високо, преди да се скрие напълно.

Лайла и Джанис минаха на други теми — ремонтите на къщите на улица „Смит“, двата чудесни коня, които бяха хванати и научени — или може би научени отново — да търпят ездачи на гърбовете си, както и за чудото, което според Магда Дубчек и две бивши затворнички било на път да се случи. Ако успееха да намерят повече слънчеви панели, можеха да се надяват, че в близко бъдеще ще разполагат с чиста течаща вода. Водопровод в къщата, американска мечта.

Вече се стъмваше, когато приключиха; и нито веднъж разговорът им не бе разтревожен от споменавания за Клинт, Джаред, Арчи, съпруга на Канди Мешаум, Иисус Христос и за който и да било друг мъж.

Не разговаряха и за Иви, но Лайла не я беше забравила. Не беше забравила кога точно се беше появила в Дулинг, нито странните й приказки, от които личеше, че знае много неща, нито покритите с паяжини следи в гората при караваната на Труман Мейуедър. Не беше забравила и къде я бяха отвели тези следи — до Изумителното дърво, което се издигаше към небето на безброй корени и преплетени стволове. Помнеше също и животните, които се бяха появили под Дървото — белия тигър, змията, пауна и лисицата.

Често си мислеше за виещите се корени на Дървото, подобни на връзките на кецовете на някакъв гигант. Дървото беше толкова съвършено, така великолепно, така правилно.

Дали Иви беше дошла от Дървото? Или Дървото беше дошло от Иви? И жените от Нашето място сънуващи ли бяха, или сън?

Леден дъжд се сипеше върху Нашето място в продължение на четирийсет и осем часа, като чупеше клонки, течеше на студени струйки през дупки в покривите и образуваше локви по улици и тротоари. Опъната в палатката си, Лайла от време на време оставяше книгата, която четеше, за да ритне стените и да махне леда, който се беше образувал по платнището. Звукът беше като от трошащо се стъкло.

Преди бе преминала от хартиени книги на електронни, без да подозира, че светът ще се разпадне и ще направи четците ненужни. В дома й обаче все още имаше книги и някои от тях не бяха плесенясали. Когато приключи с книгата, тя излезе от палатката в предния двор и отиде при порутената къща. Тя й напомняше прекалено силно за сина й и съпруга й, за да може да си помисли да живее в нея, но в същото време Лайла така и не бе намерила сили да се премести другаде.

Влезе, взе от рафта в дневната някакво влажно криминале и тръгна да излиза. Лъчът на фенерчето освети някакво странно пожълтяло листо върху изгнилия висок стол при кухненския плот. Лайла го взе. Оказа се бележка от Антон за неговия „човек по дърветата“, който можел да се погрижи за холандските брястове в задния двор.

Тя дълго изучава бележката, зашеметена от внезапното доближаване до онзи друг — истински? предишен? — живот, който приличаше на дете, което изтичва между паркираните коли на натоварена улица.

Седмица след като експедицията потегли, Селия Фрод се върна пеша, оплескана от глава до пети в кал. Беше сама.

Селия каза, че след затвора в посока към малкото градче Мейлок пътищата били непроходими — разчиствали поредното дърво от шосето и само след няколко метра се натъквали на следващото. Било по-лесно да зарежат количките за голф и да продължат пеша.

Когато стигнали Мейлок, не открили там никого; нямало и признаци някой да е живял там в последно време. Сградите и къщите били като в Дулинг — обрасли, повече или по-малко порутени, няколко изгорели при пожари. Мостът над потока Дорс Холоу, който вече бил пълноводна река с потънали автомобили вместо плитчини, бил срутен. Може би трябвало още тогава да обърнат назад, призна Селия. Можели да съберат припаси от магазините в Мейлок. Обаче се заприказвали за киното в градчето Игъл на петнайсетина километра по-нататък и колко щели да се зарадват децата, ако се върнат с работещ прожекционен апарат. Магда ги уверила, че големият генератор щял да го захрани без проблеми.

— Още давали новия филм от „Междузвездни войни“ — каза Селия и добави иронично: — Нали се сещаш, шерифе — онзи, в който момичето е героят.

Лайла не й направи забележка за обръщението. Беше открила, че й е много трудно да престане да е ченге.

— Продължавай, Селия.

Пресекли Дорс Холоу по друг мост, който все още бил здрав, и продължили по планинския път Лайън Хед Уей, който би трябвало да ги изведе право до Игъл. Картата им — открита в останките от Обществената библиотека на Дулинг — показвала стар безименен път на въгледобивна компания, който се виел при върха на планината. По него щели да стигнат до междущатската магистрала, а натам било лесно. Но картата се оказала стара. Лайън Хед Уей свършвал на едно плато, на което се издигал мрачният мъжки затвор Лайън Хед. Пътят, по който се надявали да стигнат до магистралата, бил премахнат при строежа на затвора.

Тъй като ставало късно, решили да пренощуват в затвора и да продължат на сутринта, вместо да се връщат по коварния склон.

Лайла много добре познаваше затвора Лайън Хед — заведение със строг режим и максимална охрана, в което братята Гринър би трябвало да изкарат следващите двайсет и пет години от живота си.

Джанис Коутс, която също слушаше разказа на Селия, имаше кратко и ясно определение за затвора:

— Гадост.

Хед, както го наричаха затворниците, беше вдигнал голям шум в медиите преди Аврора, тъй като беше един от малкото примери за успешно възстановяване на земя след минни разработки. След като бе приключила с обезлесяването и взривяването на върха на планината, за да се добере до въглищата отдолу, компанията „Юлисис Енерджи Солюшънс“ бе „възстановила“ земята, като бе натрупала изкопаното и го бе заравнила. Рекламата беше, че вместо да възприема върховете като „унищожени“, обществото следва да мисли за тях като за „открити“. Заравнената земя се оказа подходяща за строителство. Макар че по-голямата част от населението на щата подкрепяше въгледобивната индустрия, почти всички си даваха сметка какви глупости са това. Невероятно полезните нови плата като цяло се намираха насред нищото и често вървяха със серни отпадъци и отровени от химикали езера — все места, на които едва ли някой би искал да живее.

Но един затвор беше напълно подходящ за затънтените възстановени земи. И никой не го беше особено грижа за екологичните опасности, на които могат да бъдат изложени затворниците. Така на Лайън Хед Маунтън се появи затворът със строг режим.

Порталът, каза Селия, бил отворен, както и самите врати на затвора. Тя, Мили, Нел Сийгър и останалите влезли вътре. Повечето членове на експедицията от Нашето място бяха бивши затворнички и персонал и им било любопитно какви са били условията в мъжки затвор. Всичко било същото, което било доста утешително. Колкото и вонящ да бил застоялият въздух и въпреки че в пода и стените имало пукнатини, вътре било сухо, а обзавеждането на всяка килия изглеждало ново.

— Беше нещо като дежа вю — призна Селия. — Но и в същото време забавно, нали разбирате.

Последната им нощ минала спокойно. На сутринта Селия се спуснала по планината в търсене на пътека, която би могла да им спести по-дългия обиколен път до Игъл. Изненадала се, когато я потърсили по уоки-токито.

— Селия! Мислим, че видяхме някого! — Била Нел.

— Какво? — отговорила Селия. — Я повтори?

— Вътре сме! Вътре в затвора! Прозорците в края на техния Бродуей са зацапани, но в една от единичните килии има жена! Лежи под жълто одеяло! Изглежда, че се движи! Мили се опитва да отвори вратата без електричество, за да…

И тогава връзката прекъснала.

Последвал силен грохот, който стреснал Селия. Тя разперила ръце, за да запази равновесие. Уоки-токито излетяло от ръката й и се разбило в тресящата се земя.

С треперещи крака и горящи бели дробове Селия се върнала до затвора и влязла през портала. Прахът се носел като сняг във въздуха; трябвало да закрие устата си, за да не се задуши. Онова, което видяла, било трудно за проумяване и още по-трудно за приемане. Теренът бил коренно променен, целият на пукнатини като след силно земетресение. Докато вървяла, Селия на няколко пъти се спъвала и падала на колене, държала очите си почти затворени заради прахта и пипнешком търсела нещо, на което да се опре. Постепенно пред нея се появила правоъгълната форма на двуетажния център за приемане на затвора — и нищо друго. Зад него нямало земя, нито затвор. Платото се било срутило. Новият затвор със строг режим се спуснал по планината като някакво огромно дете по пързалка. Центърът за приемане бил като филмов декор — само фасада и нищо зад нея.

Селия не посмяла да отиде до ръба и да погледне, но успяла да зърне части от разрушенията далеч долу — огромни бетонни блокове в подножието на планината, сред облаци прах.

— И се върнах сама — каза тя. — Колкото се може по-бързо.

Въздъхна и почеса едно чисто място на изкаляната си буза. Слушателките — десетина жени, които се бяха събрали на мястото за срещи в „Шопуел“, когато се разпространи мълвата за връщането й — мълчаха. Другите от експедицията нямаше да се върнат.

— Май четох, че имало някакви спорове около запълването под онзи затвор — каза Джанис. — Нещо, че земята била прекалено мека за подобна тежест. Казваха, че въгледобивната компания направила икономии при заравняването. Щатски инженери разглеждали въпроса…

Селия издиша дълго, после каза унило:

— Отношенията ни с Нел винаги са били небрежни. Не очаквах, че ще продължат и извън затвора. — Тя подсмръкна — само веднъж. — Така че сигурно не би трябвало да ми е толкова мъчно, но ето — направо ми се къса сърцето.

Настъпи тишина. После Лайла каза:

— Трябва да ида там.

— Искаш ли компания? — обади се Тифани Джоунс.

Постъпвали глупаво, каза Коутс.

— Адски глупаво, Лайла. Да се навирате в лавина. — Беше изпратила Лайла и Тифани Джоунс чак до Болс Хил Роуд. Двете участнички в експедицията водеха два коня.

— Няма да се навираме в лавина — отвърна Лайла. — А сред останките от лавина.

— За да видим дали някоя не е останала жива — добави Тифани.

— Ти сериозно ли? — Носът на Джанис беше зачервен от студа. Приличаше още повече на шаманка, бялата й коса се вееше зад нея, зачервените й бузи бяха ярки като пътни светлоотразители. Липсваше й само чепат жезъл и гарван на рамото. — Плъзнали са се от върха на планина и затворът е паднал отгоре им. Мъртви са. И ако наистина са видели някаква жена там, тя също е мъртва.

— Знам — каза Лайла. — Но ако наистина са видели жена в Лайън Хед, значи има и други жени извън Дулинг. А да знаем, че не сме сами на този свят, Джанис… е нещо голямо.

— Не умирайте — извика комендантът след тях, докато те се отдалечаваха нагоре по Болс Хил.

— Изобщо не мислим да умираме — отвърна Лайла.

Яздещата до нея Тифани Джоунс беше по-категорична.

— Няма.

Тифани беше яздила много като момиче. Семейството й имаше ябълкова градина с площадка за игра, кози, сергия за хотдог и коне.

— Яздех всеки ден, но… в семейството имаше и не толкова добри страни, ако ме разбираш. Не всичко беше само яздене. Започнах да се забърквам в неприятности, а после и с дрогата.

Неприятностите не бяха загадка за Лайла, която лично я бе арестувала неведнъж. Онази Тифани Джоунс обаче почти по нищо не приличаше на сегашната. Жената, която яздеше високия пъстър жребец до по-дребната бяла кобила на Лайла, беше с открито лице, кестенява коса и бяла каубойска шапка, която би отивала на всеки собственик на ранчо, изигран от Джон Форд. И беше спокойна, коренно различна от окаяната наркоманка, която Труман Мейуедър редовно опъваше в караваната до нарколабораторията си толкова отдавна и толкова далеч.

И освен това беше бременна. Лайла бе чула Тифани да го споменава на една Среща. Именно това беше причината за поне част от сиянието, което сякаш се излъчваше от нея.

Започна да се свечерява. Скоро щеше да се наложи да спрат. Мейлок се виждаше — пръснати тъмни постройки в долината на около три километра от тях. Голямата експедиция беше посетила градчето и не бе открила никого там. Като че ли единствено в Дулинг бяха останали човешки същества. Разбира се, освен ако наистина не бяха открили жена в мъжкия затвор.

— Като те гледам, справяш се доста добре — внимателно каза Лайла. — Сега.

Тифани се разсмя дружелюбно.

— Отвъдното прояснява ума ти. Не искам дрога, ако това имаш предвид.

— Това ли си мислиш, че е? Отвъдно?

— Не — каза Тифани и не повдигна отново темата, докато не легнаха в спалните си чували в корубата на една бензиностанция, която беше изоставена и в другия свят.

— Искам да кажа, отвъдното би трябвало да е рай или ад, нали така? — каза Тифани.

Виждаха конете през витрината, вързани за старите колонки. Козината им блестеше на лунната светлина.

— Не съм религиозна — отвърна Лайла.

— Аз също — каза Тифани. — Както и да е, няма ангели, няма дяволи, така че иди го разбери. Но не мислиш ли, че е нещо като чудо?

Лайла си помисли за Джесика и Роджър Елуей. Бебето им Платина растеше бързо и лазеше навсякъде. (Нана, дъщерята на Илейн Нътинг, беше влюбена в Плат — тъпо съкращение, но всички го използваха; детето сигурно щеше да ги мрази по-късно — и я возеше в една ръждива детска количка.) Помисли си и за Еси и Канди. За съпруга си, за сина си и за целия живот, който вече не беше неин.

— Някакво — каза тя. — Предполагам.

— Извинявай. Чудо не е подходящата дума. Просто казвам, че сме добре, нали така? Значи не е ад, нали? Аз съм чиста. Чувствам се добре. Имам чудесни коне, за каквито не съм мечтала и в най-разюзданите си сънища. Някоя като мен да се грижи за такива животни? Никога. — Тифани се намръщи. — Все говоря за себе си, нали? Знам, че си изгубила много. Знам, че повечето тук са изгубили много, а аз съм просто жена, която нямаше нищо за губене.

— Радвам се за теб.

Наистина се радваше. Тифани Джоунс заслужаваше нещо по-добро.

Минаха покрай Мейлок и продължиха по брега на придошлия Дорс Холоу. Глутница кучета се събра на едно хълмче в гората да ги наблюдава, докато минаваха. Бяха шест или седем, овчарки и лабрадори, с изплезени езици и излизаща от устите им пара. Лайла извади пистолета си. Под нея бялата кобила тръсна глава и пристъпи нервно.

— Не, не. — Тифани се пресегна и докосна ухото на кобилата. Гласът й беше тих, но спокоен, а не увещаващ. — Лайла няма да стреля.

— Няма ли? — Лайла си беше набелязала кучето в средата. Щръкналата му козина беше на сиви и черни петна. Очите му бяха с различни цветове, синьо и жълто, а устата му изглеждаше несъразмерно голяма. Лайла обикновено не даваше голяма воля на въображението си, но й се стори, че животното изглежда бясно.

— Определено няма. Те искат да ни подгонят. Но ние просто си гледаме работата. Не ни се играе на гоненица. Просто минаваме.

Гласът й беше весел и уверен. Лайла си помисли, че дори да не знаеше какво прави, Тифани определено вярваше в действията си. Продължиха напред през храстите. Кучетата не ги последваха.

— Права беше — каза по-късно Лайла. — Благодаря.

— Няма за какво — отвърна Тифани. — Но не беше заради теб. Не се обиждай, шерифе, но нямаше да ти позволя да плашиш конете ми.

Прекосиха реката, подминаха стръмния път, по който другите се бяха качили на планината, и продължиха в ниското. Конете се спуснаха в една долчинка между останките от затвора отляво и стръмния склон отдясно, който се издигаше почти отвесно. Въздухът тук имаше метален привкус, който пареше гърлата им. От склона се откъсваха буци пръст и камъните в тях отекваха силно в котловината, образувана между възвишенията от двете страни.

Вързаха конете на двеста метра от руините на затвора и продължиха пеша.

— Жена от друго място — каза Тифани. — Би било нещо, нали?

— Да — съгласи се Лайла. — А ще е още по-добре и ако намерим някоя от нашите все още жива.

Парчета зидария, някои с размерите на микробус, стърчаха по-нагоре по склона, забити в земята като огромни кенотафи. Колкото и стабилни да изглеждаха, Лайла лесно можеше да си представи как се откъсват под собствената си тежест и политат надолу към купчината други останки.

Затворът беше паднал и се бе струпал в приблизително пирамидална форма. В известен смисъл беше впечатляващо каква голяма част от постройката бе оцеляла при спускането по планинския склон — и същевременно ужасно, като къщичка за кукли, счупена от някакво грубо дете. Назъбена стомана стърчеше от цимента, огромни буци пръст с корени бяха нападали по други части от отломките. По краищата на тази непланирана нова структура в цимента имаше неравни отвори, които даваха изглед към черната й вътрешност. Навсякъде имаше изпотрошени дървета, високи по пет-шест, та до десет метра, превърнати на трески.

Лайла си сложи хирургическата маска, която бе взела.

— Остани тук, Тифани.

— Искам да дойда с теб. Не ме е страх. Дай и на мен една. — И протегна ръка за хирургическа маска.

— Знам, че не те е страх. Но искам някой да може да се върне, ако това нещо се срути на главата ми, а ти си момичето, което разбира от коне. Аз съм просто бивше ченге на средна възраст. Освен това и двете знаем, че живееш за двама.

Лайла спря при най-близкия отвор и й махна с ръка. Тифани не забеляза — беше се върнала при конете.

Светлината проникваше във вътрешността на затвора като саби, пронизващи разбития бетон. Лайла откри, че върви по стена и стъпва върху затворени метални врати на килии. Всичко бе станало едно помещение. Таванът се намираше от дясната й страна. Някогашната лява стена сега беше таван, а подът беше отляво. Трябваше да наведе глава, за да мине под една отворена врата на килия, която висеше като капак. Чуваше цъкане и капеща вода. Камъни и стъкло хрущяха под подметките й.

Блокаж от камъни, изпокъсани тръби и парчета от изолация препречи пътя й. Лайла освети около себе си. На стената над главата й с червена боя пишеше НИВО А. Тя се върна до висящата врата. Скочи, хвана се за рамката и се набра в килията. В стената срещу вратата имаше дупка. Лайла пристъпи внимателно към нея, клекна и се промъкна през отвора. Парченца разбит бетон закачиха гърба на ризата й и тъканта се скъса.

Гласът на Клинт зазвуча в главата й и запита дали случайно — просто случайно, и не го приемай като обвинение, моля — има някакво отношение риск-награда, което следва да се обмисли?

Какво ще кажеш да го разгледаме, Лайла? Рискът е, че навлизаш в нестабилни руини в подножието на нестабилна планина. Освен това навън има някакви диви, приличащи на бесни кучета и една бременна наркоманка, която чака — или не чака — с два коня. А ти — отново, това не е никаква критика, скъпа, а просто излагане на фактите — си на четирийсет и пет. Всички знаят, че златната възраст за една жена да пълзи из нестабилни развалини е от края на тийнейджърските години до края на двайсетте. Ти си извън тази група. Крайният резултат е значителен риск от смърт. Ужасна или невъобразимо ужасна смърт.

В следващата килия Лайла трябваше да се покатери по очукана метална тоалетна и да се пъхне през друга дупка в пода, който сега беше дясна стена. Глезенът й се огъна под странен ъгъл, когато скочи на дъното, и тя посегна да се хване за нещо. Нещо метално поряза ръката й.

На дланта й се появи дълбок червен разрез. Сигурно му трябваха един-два шева. Трябваше да се върне и да вземе някакъв мехлем и лейкопласт от пакета за първа помощ, който носеха.

Вместо това отпра парче от ризата си и си превърза ръката. Затърси с фенерчето и откри на стената друг надпис: СТРОГО ОХРАНЯВАНО КРИЛО. Това беше добре. Изглежда, точно тук бяха видели жената в килията. Лошото беше, че новият коридор се намираше над главата й и представляваше шахта, отиваща нагоре. Още по-лошо беше онова, което откри — крак в един наклонен ъгъл, откъснат на пет сантиметра над коляното. Обут в зелено кадифе. Нел Сийгър носеше зелен кадифен панталон, когато експедицията потегли към Игъл.

— Няма да казвам на Тиф за това — каза Лайла. Звученето на собствения й глас я стресна и в същото време я успокои.

Насочи лъча на фенера нагоре. Строго охраняваното крило на Лайън Хед се беше превърнало в огромен широк комин. Лайла го освети, като търсеше маршрут, по който да продължи, и й се стори, че вижда един. Таванът на крилото беше от окачените; панелите се бяха откачили при падането, но стоманената решетка си беше останала на място. Приличаше на рамка за пълзящи растения. Или на стълба.

За протокола — обади се Клинт, — може и да намериш някого. Може. Но бъди честна със себе си. Знаеш, че тези руини са пусти, също като останалия свят. Няма да намериш нищо освен телата на жените, паднали с Нел. Нека онзи откъснат крак да бъде свидетелство за всички тях. Ако имаше други жени в света, който наричате Нашето място, вече щяхте да знаете за тях. Най-малкото щяха да са оставили някаква следа. Какво си мислиш, че се опитваш да докажеш? Че и жените могат да са мъжаги ли?

Сякаш дори във въображението й той не можеше просто да й каже, че се бои за нея. Не можеше да спре да се отнася с нея като с някоя от пациентките си и да подхвърля водещи въпроси като топки в някаква игра със замеряне.

— Махай се, Клинт — каза тя и като по чудо той взе, че се махна.

Лайла се пресегна и се хвана за най-долната пречка на решетката. Металът се огъна, но издържа. Дланта я заболя и тя усети как кръвта потича през краищата на парцаливата превръзка, но не се пусна и се набра. Стъпи върху пречката и натисна надолу. Тя отново се огъна — и отново издържа. Лайла се пресегна нагоре, набра се, стъпи. Започна да се катери по решетката като по стълба. Всеки път, когато стигаше до нивото на някоя врата, увисваше на здравата си лява ръка и се залюляваше във въздуха, за да освети килията. Не видя никаква жена през стъклото в горната част на вратата на първата килия, нито на втората, нито пък на третата — фенерът й осветяваше само рамки на легла, стърчащи от онова, което някога е било под. Ръката й пулсираше. Кръвта се стичаше под ръкава й. Нямаше нищо и в четвъртата килия и Лайла трябваше да спре и да почине, но за кратко и определено без да поглежда надолу в тъмното. Нямаше ли някакъв номер при подобни усилия? Нещо, което беше споменал Джаред за спринтирането? Нещо, което да си казваш? Точно така, сети се. „Когато дробовете ми започват да се свиват — беше казал Джаред, — просто си представям, че ме гледат момичета и че не мога да ги разочаровам“.

Това не й беше от особена полза. Значи трябваше просто да продължи.

Закатери се отново. В петата килия имаше само легло, умивалник и висяща тоалетна чиния. Нищо повече.

Беше стигнала до Т-образна пресечка. Отляво, от отсрещната страна на шахтата, започваше друг коридор. Далеч в края му лъчът на фенера освети нещо, което й заприлича на купчина пране — тяло или тела, останките на експедицията. Онова дебело червено яке не беше ли на Нел Сийгър? Лайла не беше сигурна, но въпреки студа надушваше началото на разложението. Жените бяха мъртви, вероятно премазани. Не можеше да направи нищо, освен да ги остави там.

Нещо помръдна в купчината и тя чу цвърчене. Явно затворническите плъхове бяха оцелели при падането.

Продължи да се катери. Всяка метална пречка сякаш поддаваше все повече под тежестта й, скърцаше по-дълго и по-силно при всяко оттласкване. Шестата килия беше празна, както и седмата, осмата и деветата. Онова, което ти трябва, е винаги на последното място, на което го търсиш, нали? На най-горния рафт в дъното на килера. Най-долната папка в купчината. В най-малкия, най-неизползван джоб на раницата.

Ако паднеше, поне щеше да умре мигновено.

Винаги — винаги, винаги, винаги — падаш от най-високата точка на решетката, която си използвала като стълба в коридор на затвор със строг режим, който се е плъзнал по склона на нестабилните останки от бивша планина с въглища в недрата.

Но Лайла реши, че няма да се откаже точно сега. Тя беше убила Джесика Елуей, за да се защити. Тя беше първата жена шериф в историята на окръг Дулинг. Тя беше щракнала белезниците на братята Гринър и когато Лоу Гринър й каза да се шиба, му се беше изсмяла в лицето. Още няколко стъпки нямаше да я спрат.

И не я спряха.

Отпусна се в тъмното и се залюля, сякаш водена от невидим партньор в танц, и насочи лъча на фенера към прозореца на вратата на десетата килия.

Надуваемата кукла беше паднала по лице върху стъклото. Яркочервените й устни бяха разтворени изненадано, създадени за фелацио; очите й бяха празни и прелъстително сини. Течение отнякъде я караше да кима и да свива розовите си рамене. На челото й имаше стикер, на който пишеше Честит 40-и рожден ден, Лари!

— Хайде, Лайла — каза Тифани. Гласът й идваше от дъното на кладенеца. — Направи една крачка и после мисли за следващата.

— Добре — успя да отвърне Лайла. Радваше се, че Тифани не я беше послушала. Всъщност не знаеше дали има много други неща, за които се радва толкова. Гърлото й беше пресъхнало; тялото сякаш не се побираше в кожата й; ръката й гореше. Гласът отдолу обаче беше друг живот. Не беше нужно тази тъмна стълба да е краят.

— Точно така. А сега, една крачка — каза Тифани. — Трябва да направиш само една крачка. Така се започва.

— Шибана надуваема кукла — промълви по-късно Тифани. — Подарък за рождения ден на някакъв задник. Нима са им позволявали такива гадости?

Лайла сви рамене.

— Казвам ти какво видях. Сигурно има някаква история, но никога няма да я научим.

Яздиха през целия ден и след като мръкна. Тифани искаше една от жените в Нашето място, която имаше опит като медицинска сестра, да почисти подобаващо ръката на Лайла. Лайла каза, че ще се оправи, но Тиф беше настоятелна.

— Казах на онази дърта вещица, дето ни беше комендант в затвора, че няма да умрем. Ние. Тоест, двете.

После разказа на Лайла за апартамента, който имала в Шарлотсвил, преди пристрастяването да изпепели последното десетилетие от живота й. Отглеждала цял куп папрати.

— Това означава да живееш добре — когато гледаш големи растения в дома си — каза Тифани.

Отпусната в седлото, приятно полюшвана от равномерната походка на коня, Лайла трябваше да полага усилия да не заспи и да не тупне на земята.

— Какво?

— Папратите — каза Тифани. — Разказвам ти за моите папрати, за да не ми припаднеш.

Лайла я досмеша, но от устата й излезе само стон. Тифани я посъветва да не скърби.

— Ще намерим и на теб. Цялото шибано място е пълно с папрати. Не са рядкост.

По-късно Лайла попита Тифани какво й се иска, момче или момиче.

— Просто здраво дете — каза Тифани. — Каквото и да е, само да е здраво.

— Ако е момиче, можеш да я кръстиш Фърн^[26].

Тифани се разсмя.

— На това му викам дух!

Дулинг се появи по зазоряване, сградите сякаш се рееха в синята мъгла. От паркинга зад останките на „Скърцащото колело“ се виеше дим. Там се намираше голямото общо огнище. Електричеството все още беше лукс, така че си готвеха навън при всяка възможност. („Скърцащото колело“ се оказа отличен източник на гориво. Покривът и стените му постепенно изчезваха.)

Приближиха се до огъня. Там имаше десетина жени, безформени фигури с дебели палта, шапки и ръкавици. На огъня вряха два големи кафеника.

— Добре дошли у дома. Имаме кафе — посрещна ги Коутс.

— Ние пък нямаме нищо — каза Лайла. — Съжалявам. В крилото с единичните килии имаше една от онези надуваеми кукли за чукане. Ако е имало още някой, не е оставил следа. А останалите… — Тя поклати глава.

— Госпожо Норкрос?

Всички се обърнаха към новата, която беше пристигнала едва вчера. Лайла пристъпи към нея и спря.

— Мери Пак? Ти ли си?

Мери отиде при Лайла и я прегърна.

— Бях с Джаред, госпожо Норкрос. Реших, че ще искате да научите, че той е добре. Или беше, когато го видях за последно. На тавана на къщата за демонстрации във вашия квартал, преди да заспя.

Тайг Мърфи беше първият надзирател, на когото Клинт разказа истината за Иви и за онова, което бе казала тя — че всичко като че ли зависело от това дали Клинт ще успее да я запази жива, но тя щяла да защитава каузата си не повече, отколкото Иисус своята пред Пилат Понтийски.

— Излъгах, защото не можех да се насиля да кажа истината — завърши той. — Тя просто е толкова голяма, че заседна в гърлото ми.

— Аха. Нали знаеш, че навремето преподавах история в гимназията, док? — Тайг всъщност го гледаше по начин, който силно напомняше на Клинт за гимназията. Поглед, който се съмнява в разрешителното ти да напуснеш часа. Поглед, който иска да види дали зениците ти не са разширени.

— Да, знам — отвърна Клинт. Беше привикал надзирателя в пералното, за да поговорят на четири очи.

— Аз бях първият в семейството ми, който завърши колеж. Да тормозя затворнички не е точно стъпка нагоре за мен. Но знаеш ли, виждам, че те е грижа за тези момичета. И знам, че макар доста от тях да са извършили гадни неща, повечето не са чак толкова лоши. Така че искам да помогна… — Надзирателят се намръщи и прокара пръсти през оредяващата коса на слепоочията си. Човек можеше да види някогашния учител, да си го представи как крачи назад-напред и обяснява за огромната разлика между легендата за семействата Хатфийлд и Маккой и историческите факти за враждата, как прокарва все по-енергично пръсти през косата си, докато се пали по темата.

— В такъв случай помогни — каза Клинт. Ако никой от надзирателите не се съгласеше да остане, той щеше да се опита да удържи затвора без тях и нямаше да успее. Тери Кумбс и новият тип командваха остатъците от полицията. Можеха да доведат и други, ако станеше необходимо. Клинт беше видял как Франк Гиъри бе огледал оградите и порталите в търсене на слаби места.

— Наистина ли вярваш на това? Мислиш ли, че тя е… вълшебна? — Тайг каза думата „вълшебна“ по същия начин, по който Джаред казваше „сериозно“, като в „Сериозно ли искаш да ми видиш домашното?“

— Вярвам, че тя по някакъв начин командва това, което се случва. И по-важното е, че смятам, че мъжете отвън вярват в същото.

— Вярваш, че е вълшебна. — Тайг отново го изгледа по подозрителния си учителски начин: „Момко, знаеш ли колко си се надрусал?“.

— Всъщност да — каза Клинт и вдигна ръка, за да накара Тайг да замълчи, поне засега. — Но дори да греша, трябва да удържим затвора. Това е наше задължение. Трябва да защитаваме всички затворнички. Не вярвам на пияния Тери Кумбс, на Франк Гиъри или на някой друг, че просто искал да поговори с Ив Блек. Ти я чу. Независимо дали е просто луда, или не, тя е гениална във вбесяването на хора. Ще го прави, докато някой не откачи и не я убие. Някой или всички. Изгарянето на клада също е вариант.

— Не може да вярваш подобно нещо.

— Всъщност вярвам. Факелни бригади да ти говори нещо?

Тайг се облегна на една от големите перални.

— Добре.

На Клинт му идеше да го прегърне.

— Благодаря ти.

— Е, такава е тъпата ми работа, нали разбираш, но иначе — моля. Колко време според теб трябва да удържим фронта?

— Не много. Максимум няколко дни. Поне тя така казва. — Клинт си даде сметка, че говори за Ив Блек по начина, по който някой древен грък говори за гневно божество. Беше нелепо и в същото време му се струваше напълно вярно.

— Чакай, чакай малко — каза Ранд Куигли, след като Клинт изложи всичко за втори път. — Щяла да сложи край на света, ако позволим на ченгетата да се доберат до нея?

Клинт вярваше кажи-речи точно в това, но предпочете да го представи по-фино.

— Просто не можем да позволим на местните ченгета да я отведат, Ранд. Това е.

Светлокафявите очи на Ранд примигнаха зад дебелите стъкла на четвъртитите му очила и черната му вежда — защото беше една, минаваща над двете му очи — се изви като някаква тлъста гъсеница.

— Ами Центърът за контрол и превенция на заболяванията? Нали разговаря и с тях?

Тайг пое нататък.

— Историята с ЦКПЗ беше вятър работа. Докторът я измислил, за да останем.

Тук Ранд си тръгва и всичко приключва, помисли си Клинт. Ранд обаче само го погледна, след което се обърна отново към Тайг.

— И изобщо не се е свързал с тях?

— Не — каза Клинт.

— Нито веднъж?

— Ами, на два пъти ми се включи телефонен секретар.

— Мамка му — изруга Ранд. — Ама че гадост.

— Именно — каза Тайг. — Можем ли още да разчитаме на теб? Ако някой реши да започне нещо?

— Да — възмути се Ранд. — Те управляват града, ние затвора. Така трябва да бъде.

Следващият беше Уетърмор. Цялата история го развесели по един малко кисел, но съвсем истински начин.

— Не бих се изненадал ни най-малко, ако Момичето воин и убийца на наркодилъри е вълшебна. Не бих се учудил и ако зайци с джобни часовници започнат да подскачат из бардака. Това, което ми казвате, не е по-смахнато от Аврора. И не променя нищо за мен. Оставам.

Деветнайсетгодишният Скот Хю, най-младият от групата, предаде ключовете, пистолета, тазера и останалата си екипировка. Щом от ЦКПЗ нямало да дойдат за Ив Блек, отказвал да остане. Не бил ничий рицар на бял кон, а най-обикновен християнин, кръстен в лютеранската църква тук, в Дулинг, и почти не пропускал неделна проповед.

— Харесвам всички ви. Вие не сте като Питърс или някои други тук. И не ми пука дали Били е обратен или Ранд е малоумен. Те са свестни.

Клинт и Тайг го последваха през приемната до изхода и навън на двора в опит да го накарат да размисли.

— Тайг, ти винаги си бил готин тип — каза момчето. — Вие също ми се струвате добър човек, доктор Норкрос. Но аз нямам намерение да умра тук.

— Кой е казал нещо за умиране? — попита Клинт.

Тийнейджърът стигна до пикапа си, на който беше сложил огромни колела.

— Бъдете реалисти. Познавате ли някой в този град, който няма оръжие? Познавате ли някой, който няма две или три оръжия?

Вярно беше. Дори в извънградските Апалачи (а извънградски може да бъде и малко прекалено — в Дулинг имаха „Фут Локър“ и „Шопуел“, но най-близкото кино се намираше в Игъл) почти всички имаха оръжие.

— И освен това съм влизал в шерифството, доктор Норкрос. Там имат стойка с М4. И разни други неща. Ако онези типове разбият оръжейната и дойдат тук, не се обиждайте, ама вие и Тайг можете да вземете онези мосберги, дето ги имаме, и да си ги заврете в задниците.

Тайг стоеше до Клинт.

— Значи просто ще се чупиш?

— Да — каза Хю. — Просто ще се чупя. Някой трябва да ми отвори портала.

— Мамка му, Тайг — каза Клинт, което беше сигналът.

Тайг въздъхна, извини се на Скот Хю — „Ужасно съжалявам, момче“ — и го повали с тазера.

Бяха обсъдили този въпрос по-рано. Щяха да имат сериозни проблеми, ако позволяха на Скот Хю да си тръгне. Не можеха да позволят някой да каже на онези в града колко са малобройни или колко ограничено е въоръжението на затвора. Защото Скот беше прав, оръжейната им изобщо не беше впечатляваща — десетина пушки „Мосберг 590“ със сачми за птици и личното оръжие на всеки надзирател — пистолет 45-и калибър.

Двамата стояха над колегата си, който се гърчеше на земята. Клинт с погнуса си припомни задния двор на Бъртел, битките петък вечер, приемния си брат Джейсън, лежащ гол до кръста на цимента пред мръсните му кецове. Под окото на Джейсън имаше червено петно, оставено от юмрука на Клинт. От носа му се точеше сопол и той беше измънкал от земята: „Всичко е наред, Клинт“. Големите викаха и се смееха от столовете си, вдигаха наздравици с кутии „Фалстаф“. Тогава Клинт беше спечелил млечния шейк. Какво щеше да спечели сега?

— По дяволите, вече го направихме — каза Тайг. Два дни преди това, когато трябваше да се справят с Питърс, Тайг изглеждаше като човек с пристъп на алергична реакция, който всеки момент ще избълва изядените морски дарове. Сега изглеждаше като човек, опитал киселина. Клекна, обърна Скот и върза ръцете му зад гърба.

— Какво ще кажеш да го сложим в Крило Б, док?

— Мисля, че става. — Клинт изобщо не беше помислял къде да сложат Скот и това не увеличи особено увереността му, че е способен да се справи с развоя на събитията. Наведе се да хване Хю под мишниците и двамата с Тайг с общи усилия го изправиха на крака, за да го приберат вътре.

— Господа — обади се глас зад портала. Женски глас, много дрезгав, пълен с изтощение… и задоволство. — Бихте ли задържали в тази поза? Искам да направя хубава снимка.

Двамата мъже вдигнаха глави. Физиономиите им бяха самото олицетворение на вина — те можеха да бъдат черноработници на мафията, канещи се да погребат тяло. Микаела изпита още по-голямо задоволство, когато погледна първата снимка. Фотоапаратът в чантата й беше много евтин „Никон“, но въпреки това образът беше ясен. Идеално.

— Здравейте, мърляви пирати! — извика Гарт Фликингър. — Какви ги вършите, моля? — Той беше настоял да спрат на близката отбивка, за да опитат Пурпурната светкавица, и сега бе доста закачлив. На Мики сякаш също й се беше отворило второто дишане. Или може би четвъртото или петото.

— Ох, мамка му, док — каза Тайг. — Вече наистина сме прецакани.

Клинт не отговори. Крепеше Скот Хю и зяпаше новодошлите, които стояха пред очукан мерцедес. Сякаш някой беше пуснал наопаки запис на свлачище в главата му и нещата се събираха, вместо да се разпадат. Може би точно така истинското вдъхновение спохождаше големите учени или философи. Надяваше се да е така. Пусна Скот и замаяният надзирател изстена недоволно.

— Още една! — извика Микаела и щракна. — И още една! Добре! Страхотно! Е, какво точно правите, момчета?

— Мили боже, та това е метеж! — извика Гарт, мъчеше се да имитира капитан Джак Спароу от „Карибски пирати“. — Пипнали са помощник-капитана и сега ще го пуснат да върви по дъската!

— Млъкни — каза Микаела, хвана решетките на портала — по който за нейно щастие не течеше ток — и го разтресе. — Това свързано ли е по някакъв начин с жената?

— Адски сме преебани — каза Тайг с тон на наистина впечатлен човек.

— Отвори портала — каза Клинт.

— Какво?!

— Отвори го.

Тайг тръгна към будката, като спря веднъж, за да погледне колебливо през рамо към Клинт, който му кимна и му даде знак да продължи. Самият Клинт тръгна към портала, без да обръща внимание на постоянното щракане на фотоапарата на младата жена. Очите й бяха зачервени, което следваше да се очаква след четири дни и три нощи будуване, но очите на спътника й не бяха в по-добро състояние. Клинт заподозря, че двамата може би са използвали незаконни стимуланти. В пристъпа на внезапно вдъхновение това беше последната му грижа.

— Вие сте дъщерята на Джанис — каза той. — Репортерката.

— Точно така. Микаела Коутс. Или Микаела Морган за широката публика. А вие сте доктор Клинтън Норкрос, предполагам.

— Познаваме ли се? — Клинт не я помнеше.

— Интервюирах ви за гимназиалния вестник. Трябва да е било преди осем или девет години.

— Харесвахте ли ме? — попита той. Господи, беше стар — и с всяка минута остаряваше все повече.

Микаела разкри една от картите си.

— Стори ми се шантаво, че толкова ви харесва да работите в затвор. В затвор с майка ми. Но както и да е, какво ще ми кажете за жената? Ив Блек ли се казва? Наистина ли спи и се събужда? Защото чувам такива неща.

— Записана е като Ив Блек — каза Клинт. — И да, наистина спи и се събужда нормално. Макар че малко други неща около нея биха могли да се нарекат нормални. — Беше замаян като човек, вървящ с вързани очи по въже. — Искате ли да я интервюирате?

— Майтапите ли се? — За момент всякаква сънливост сякаш напусна Микаела. Тя изглеждаше трескава от вълнение.

Външната и вътрешната порти се плъзнаха настрани. Гарт хвана Микаела под ръка и пристъпи в пространството между тях, но Клинт вдигна ръка и каза:

— Има условия.

— Да ги чуем — енергично отвърна Микаела. — Макар че като се имат предвид снимките във фотоапарата, няма да е зле да не бъдете прекалено алчни.

— Видяхте ли шерифски автомобили наоколо? — попита Клинт.

Гарт и Микаела поклатиха глави.

Все още нямаше ченгета. Никой не ги наблюдаваше откъм Уест Лавин. Това беше трик, който Гиъри поне засега беше пропуснал. Клинт не беше много изненадан. Докато Тери Кумбс търсеше спасение в манерката, неговият Втори, г-н Контрол върху животните, трябваше да наваксва. Но Клинт не смяташе, че ще се забави дълго. Може би вече някой пътуваше насам. Всъщност като се замислеше, би трябвало да приеме, че е точно така, което означаваше, че пицата и срещата с Джаред отпадат. На Гиъри може и да не му пукаше дали някой ще влезе в затвора, но със сигурност не би искал някой да излезе. И това се отнасяше най-вече за проблематичния психиатър. Както и за Иви Блек, може би измъкната тайно в затворнически микробус.

— Та какви са условията? — попита Микаела.

— Интервюто трябва да мине бързо — каза Клинт. — И ако чуете и видите онова, което си мисля, че ще чуете и видите, ще трябва да ми помогнете.

— С какво да помогне? — попита Тайг, който се беше върнал при тях.

— С подкрепления — каза Клинт. — С оръжия. — Замълча за момент. — И сина ми. Искам сина си.

В „Олимпия“ нямаше пай. Жената, която ги правеше, спеше в пашкул в стаята за почивка. Гъс Верийн, който прие поръчката, каза, че страдал от недостиг във всяко отношение.

— Намерих малко сладоледова торта на най-долния рафт на фризера, но не мога да гарантирам за нея. Сигурно е там, откакто Хектор беше кутре.

— Ще я опитам — каза Дон, макар че сладоледовата торта беше гаден заместител (обядът без пай си беше истински позор). Но Франк Гиъри седеше от другата страна на масата и затова Дон се стремеше да се държи по най-добрия възможен начин.

На масата в дъното на ресторанта седяха също заместник-шерифи Бъроуз, Рангъл, Ерик Блас, както и един от старите полицаи, Силвър. Тъкмо бяха приключили с мизерния си обяд. Дон си беше поръчал галушки и специалитетът пристигна плуващ в жълта мазнина. Все пак го беше изял, отчасти от инат. Останалите си бяха поръчали сандвичи и бургери, но никой не успя да изяде повече от половината. Освен това пропуснаха и десерта, което може би беше умно от тяхна страна. През последния половин час Франк ги запознаваше с положението в затвора.

— Мислиш ли, че Норкрос я чука? — изтърси Дон.

Франк го изгледа безизразно.

— Това е малко вероятно и няма отношение към въпроса.

Дон схвана посланието и не каза нито дума, докато Гъс Верийн не дойде да види дали не желаят още нещо.

След като Гъс си отиде, думата взе съдия Силвър.

— Какви според теб са възможностите ни, Франк? Какво мисли Тери за това? — Кожата на негова чест имаше тревожно сивкав оттенък. Говореше мляскащо, сякаш беше лапнал тютюн за дъвчене.

— Възможностите ни са ограничени. Можем да чакаме Норкрос да излезе, но никой не знае кога ще стане това. Затворът вероятно има доста добри запаси храна.

— Прав е — каза Дон. — Не държат първокласни мръвки, но имат достатъчно суха храна, за да изкарат до края на света.

— Колкото повече чакаме — продължи Франк, — толкова повече се разпространяват слуховете. Много хора могат да решат да поемат нещата в свои ръце. — Зачака някой да каже: „Нима ти не постъпваш точно така?“, но никой не го направи.

— А ако не чакаме? — попита съдията.

— Норкрос има син. Както и съпруга, естествено.

— Добро ченге — каза съдията. — Но и предпазлива. Действа по устав.

Ерик, който беше наказван на два пъти от шериф Норкрос за превишена скорост, направи кисела физиономия.

— И ни се иска да беше с нас — каза Гиъри. Дон не му повярва дори за миг. От самото начало, когато Гиъри го бе сграбчил под мишницата и го беше третирал като кукла, Дон беше разбрал, че това не е човек, който би приел второто място. — Но тя е в неизвестност, както и синът. Ако са някъде тук, според мен трябва да се опитаме да ги намерим и да видим дали няма да убедят Норкрос да се откаже от онова, което става с онази Блек.

Съдия Силвър цъкна с език и се загледа в кафето си. Не го беше докоснал. Вратовръзката му беше на яркожълти лимони и резкият контраст с кожата му подчертаваше болнавия му вид. Една нощна пеперуда запърха около главата му. Съдията я пропъди и тя полетя към една от лампите на тавана.

— Тогава… — почна съдия Силвър.

— Да — обади се Дон. — Тогава какво правим?

Франк Гиъри поклати глава и забърса няколко трохи от масата в шепата си.

— Събираме отговорна група. Петнайсет-двайсет надеждни мъже. Екипираме се. В участъка би трябвало да има достатъчно бронежилетки. И бог знае какво още. Нямахме време да проверим инвентара.

— Наистина ли мислиш… — започна със съмнение Рийд Бъроуз, но Франк го прекъсна.

— Има обаче шест автомата М4. Те трябва да отидат у онези, които могат да боравят с тях. Всички останали ще носят уинчестъри, личното си оръжие или и двете. Дон ще ни направи план на затвора, всяка подробност може да ни е от полза. После демонстрираме сила и даваме на Норкрос още един шанс да ни я предаде. Мисля, че ще го направи.

Съдията зададе очевидния въпрос.

— А ако не го направи?

— Не мисля, че ще успее да ни спре.

— Това ми се струва доста крайно дори при тези необичайни обстоятелства — каза съдията. — Ами Тери?

— Тери е… — Франк изтръска трохите на пода.

— Тери е пиян, съдия Силвър — завърши Рийд Бъроуз.

Обаждането му спести на Франк необходимостта да довършва.

— Тери прави всичко по силите си — каза той, като си надяна мрачна физиономия.

— Пияният си е пиян — заяви Рийд. Върн Рангъл напълно се съгласи с думите му.

Гъс Верийн се появи отново с парчето сладоледова торта на Дон. Изражението на собственика беше съмнително. Парчето беше покрито със скреж.

— Сигурен ли си, Дон?

— Какво пък толкова — каза Дон. Ако майсторките на пай по целия свят бяха изчезнали, а той още искаше нещо сладко, трябваше да подхожда към храната малко по-авантюристично.

— Ъ-ъ, Франк? — обади се Върн Рангъл.

— Какво? — Отговорът прозвуча като „Сега пък какво?“

— Мислех си, че няма да е зле да пратим една кола да следи затвора. Нали разбираш, ако докторът случайно реши да я измъкне и да я скрие някъде.

Франк го зяпна, после се плесна по челото — толкова звучно, че всички подскочиха.

— Господи! Прав си. Трябваше да го направя от самото начало.

— Аз ще ида — каза Дон, съвсем забравил за сладоледовата си торта. Скочи на крака и бутна с бедра масата, от което чашите и чиниите задрънчаха. Очите му бяха блеснали. — Аз и Ерик. Ако някой се опита да влезе или излезе, ще го спрем.

На Франк не му пукаше особено за Дон, а Блас беше просто хлапе, но може би щяха да свършат работа. По дяволите, та това беше просто предпазна мярка. Не вярваше, че Норкрос ще се опита да изведе жената. От негова гледна точка тя сигурно беше на по-безопасно място там, където се намираше в момента — зад стените на затвора.

— Добре — каза той. — Но ако някой наистина излезе, спрете го. И никакво вадене на оръжие, ясно? Никакви геройства. Ако откажат да спрат, просто ги последвайте. И ми съобщете веднага.

— Не на Тери ли? — попита съдията.

— Не. На мен. Застанете на Уест Лавин там, където тръгва отклонението за затвора. Ясно ли е?

— Ясно! — отсечено отвърна Дон. — Хайде, партньоре. Да вървим.

— Глупавото гони негодното за ядене^[27] — промърмори съдията, докато двамата се отдалечаваха.

— Какво, съдия? — попита Върн Рангъл.

Силвър поклати глава. Изглеждаше уморен.

— Няма значение. Господа, трябва да кажа, че като цяло не ми харесва накъде отива всичко това. Питам се…

— Какво, Оскар? — попита Франк. — Какво се питаш?

Но съдията не отговори.

— Откъде знаеш? — Беше Ейнджъл. — За бебето?

Въпросът върна Иви в килията — до този момент тя беше в „Олимпия“ и наблюдаваше през очите на една нощна пеперуда на лампата как мъжете кроят плановете си. И за да стане веселбата пълна, наблизо също ставаше нещо. Клинт имаше гости. Скоро и тя щеше да има гости.

Иви се надигна и вдиша затвора Дулинг. Вонята на промишлените почистващи препарати беше ужасно силна; тя очакваше скоро да умре и това я натъжаваше, но беше умирала и преди. Никога не беше приятно, но и никога не беше краят… макар че този път можеше и да е различно.

От друга страна пък, каза си тя, няма да ми се наложи да търпя повече тази миризма, тази смес на лизол и отчаяние.

А навремето си мислеше, че Троя вони — купчините трупове, пожарите, рибешките вътрешности, оставени за боговете — благодаря, момчета, точно каквото искаме, мамка му — и тъпите ахейци, които тъпчеха по брега, не се миеха и оставяха кръвта да почернява на слънцето и да покрива с ръжда връзките на броните им. Онова беше нищо в сравнение с вонята на модерния свят, от която нямаше спасение. Навремето, в годините преди лизола и белината, тя бе прекалено млада и се впечатляваше твърде много.

А междувременно Ейнджъл й задаваше напълно основателен въпрос и говореше почти разумно. Поне засега.

— Знам за бебето ти, защото чета мисли. Невинаги. През повечето време. По-добра съм в четенето на мислите на мъжете, защото са по-прости, но ме бива и с женските.

— Значи знаеш… че не исках.

— Да, зная. И бях твърде жестока с теб. Преди. Съжалявам. Стават много неща.

Ейнджъл не обърна внимание на извинението. Беше заета да рецитира нещо, което явно бе научила наизуст, малко комфортно кътче, което да й дава светлина, когато мракът е най-пълен и няма на кого да излееш душата си и да разкажеш за нещата, които си направил.

— Трябваше. Всеки мъж, когото съм убила, ме беше наранил или щеше да ме нарани, ако му дам възможност. Не исках да убивам момиченцето си, но не можех да допусна да живее такъв живот.

Въздишката, с която й отговори Иви, беше изпълнена с истински сълзи. Ейнджъл казваше истината, цялата истина и нищо друго освен истината за живота във време и на място, където нещата просто не са се получавали. Разбира се, шансовете да се получат за Ейнджъл по принцип бяха нищожни — тя беше лоша и луда. Но въпреки това беше права — наистина я бяха наранявали и сигурно щяха да нараняват и момиченцето й по-късно. Онези мъже и всички други като тях. Земята ги мразеше, но обичаше тора, в който се превръщаха труповете им.

— Защо плачеш, Иви?

— Защото усещам всичко и е болезнено. А сега тихо. Ако позволиш да цитирам отново „Хенри IV“, дивечът е вдигнат. Имам работа.

— Каква работа?

Вместо отговор вратата в другия край на Крило А се отвори с трясък и се чуха приближаващи се стъпки. Бяха д-р Норкрос, надзиратели Мърфи и Куигли и двама непознати.

— Къде са им пропуските? — извика Ейнджъл. — Тези двамата нямат пропуски и не могат да идват тук!

— Тихо, казах — каза Иви. — Или ще те накарам да млъкнеш. Имахме хубав момент помежду си, Ейнджъл, не го разваляй.

Клинт спря пред килията на Иви. Жената зад него мина отпред. Под очите й имаше тъмни сенки, но самите очи бяха будни и живи.

— Здравей, Микаела Коутс, известна и като Микаела Морган — каза Иви. — Аз съм Ив Блек. — Подаде ръка през решетките. Тайг и Ранд инстинктивно пристъпиха напред, но Клинт разпери ръце, за да ги спре.

Микаела стисна без колебание протегнатата ръка.

— Виждали сте ме по новините, предполагам.

Иви се усмихна топло.

— Не си падам по новините. Твърде потискащи са.

— Тогава откъде знаете…

— Или да те наричам Мики, както прави приятелят ти доктор Фликингър?

Гарт подскочи.

— Съжалявам, че не успя да дойдеш навреме, за да се видиш с майка си — продължи Иви. — Тя беше добър комендант.

— Майната й — промърмори Ейнджъл и когато Иви прочисти заплашително гърло, побърза да добави: — Добре, млъквам, млъквам.

— Откъде знаете… — започна Микаела.

— Че комендант Коутс е твоя майка ли? Че си приела името Морган, защото някакъв тъп професор по журналистика ти е казал, че телевизионната публика по-често запомня имена, започващи с едни и същи букви? О, Мики, не биваше да спиш с него, но мисля, че вече го знаеш. Поне помятането ти спести един труден избор. — Иви се засмя и тръсна глава, при което черната й коса се люшна.

Като се изключеха зачервените очи, лицето на Микаела беше мъртвешки бледо. Гарт я прегърна през раменете и тя се вкопчи в ръката му като давеща се, която се хваща за пояс.

— Откъде знаеш това? — прошепна Микаела. — Коя си ти?

— Аз съм жена, чуй моя рев — отвърна Иви и отново се разсмя — весел звук, подобно на песента на звънчета. — Насочи вниманието си към Гарт. — Колкото до вас, доктор Фликингър, един приятелски съвет. Трябва да зарежете дрогата, при това бързо. Вече имате едно предупреждение от кардиолога. Няма да има второ. Ако продължите да пушите онези кристали, катастрофалният инфаркт ще ви споходи след… — Тя затвори очи като панаирджийска врачка, после ги отвори отново. — След около осем месеца. Може би девет. Най-вероятно докато гледате порно със смъкнати гащи и бутилка лубрикант в ръка. Малко преди петдесет и петия ви рожден ден.

— Има и по-лоши начини — каза Гарт, но гласът му трепереше.

— Разбира се, това е вариантът, ако изкарате късмет. Ако останете с Микаела и Клинт и се опитате да защитите беззащитната мен и останалите жени тук, най-вероятно ще умрете много по-скоро.

— Вие имате най-симетричното лице, което съм виждал. — Гарт млъкна и прочисти гърлото си. — Можете ли вече да престанете да говорите страшни неща?

Иви явно не можеше.

— Жалко, че дъщеря ви има хидроцефалия и трябва да живее в лечебно заведение, но това не е извинение за пораженията, които нанасяте върху чудесни навремето тяло и ум.

Надзирателите я гледаха опулени. Клинт се беше надявал на нещо, което да докаже, че Иви не е от този свят, но това надхвърляше и най-разюзданите му очаквания. Сякаш го беше казал на глас — Иви го погледна… и му намигна.

— Откъде знаеш за Кати? — попита Гарт. — Как може да знаеш?

Иви погледна Микаела.

— Имам свои агенти сред създанията на света. Те ми казват всичко. Помагат ми. Също като в „Пепеляшка“, но по-различно. Например, харесвам ги повече като плъхове, отколкото като кочияши.

— Иви… госпожице Блек… вие ли сте отговорна за спящите жени? И ако да, възможно ли е те да бъдат събудени?

— Клинг, сигурен ли си, че това е разумно? — попита Ранд. — Да позволяваш на тази дама да взема интервю в затвор? Не мисля, че комендант Коутс би…

Дженет Сорли избра точно този момент да се появи със залитане в коридора, хванала кафявото си горнище така, че да образува импровизирана торба.

— Кой иска грах? — извика тя. — Кой иска пресен грах?

Междувременно Иви като че ли беше изгубила нишката на ставащото. Стискаше решетките на килията толкова силно, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Иви? — попита Клинт. — Добре ли си?

— Да. И макар да оценявам необходимостта ти да бързаш, Клинт, този следобед се занимавам с куп неща едновременно. Ще трябва да почакаш, докато се погрижа за нещо. — И каза по-скоро на себе си, отколкото на хората пред килията: — Съжалявам, че го правя, но на него и без това не му остава много. — Пауза. — И тъгува за котката си.

Кретащият съдия Силвър почти беше пресякъл паркинга на „Олимпия“, когато Франк го настигна. Ситни дъждовни капки блестяха като скъпоценни камъчета по отпуснатите рамене на стареца.

Силвър се обърна — явно слухът му беше наред — и му се усмихна мило.

— Искам да ви благодаря още веднъж за Какао — каза той.

— Няма за какво — отвърна Франк. — Просто си вършех работата.

— Да, но го направихте с истинско състрадание. Това направи раздялата по-лесна за мен.

— Радвам се. Съдия, струва ми се, че имате някаква идея. Бихте ли я споделили с мен?

Съдия Силвър се замисли.

— Ще ми позволите ли да говоря честно?

Франк се усмихна.

— Тъй като името ми е Франк^[28], не бих очаквал друго.

Силвър не му върна усмивката.

— Добре. Вие сте свестен човек и се радвам, че поехте нещата, откакто заместник-шериф Кумбс е… hors de combat^[29], така да се каже… и е ясно, че никой от останалите не иска тази отговорност, но вие нямате опит в опазването на реда, а положението е деликатно. Изключително деликатно. Ще се съгласите ли с мен?

— Да — каза Франк. — По всички точки.

— Тревожа се да не стане беля. Хайка, която излиза извън контрол и се превръща в тълпа. Виждал съм го да става при една от по-гадните миньорски стачки през седемдесетте. Картинката никак не беше приятна. Имаше подпалени сгради, динамит, жертви.

— Имате ли алтернатива?

— Може би. Аз… Махай се, по дяволите! — Съдията размаха артритна ръка към нощната пеперуда, която кръжеше около главата му. Тя отлетя и кацна на антената на една кола, като бавно разтваряше и прибираше криле на ситния дъжд — Тези твари напоследък са навсякъде.

— Да, така е. Та какво казвахте?

— В Кофлин има един човек, Хари Райнголд. Бивш агент на ФБР, пенсионира се преди две години. Чудесен човек, чудесно минало, няколко грамоти от Бюрото — виждал съм ги на стената в кабинета му. Мисля да говоря с него и да видя дали няма да се съгласи да се включи.

— Като какъв? Като заместник-шериф ли?

— Като съветник — каза съдията и си пое хрипливо дъх. — И може би като преговарящ.

— Имате предвид като преговарящ при криза със заложници.

— Да.

Първият импулс на Франк детински, но силен — беше да каже на съдията, че това няма да стане, че той командва. Само че теоретично погледнато не командваше. Тери Кумбс беше шерифът и беше напълно възможно да се появи — с махмурлук, но трезвен и да поеме нещата в свои ръце. А и как би могъл Франк да попречи на съдията да се обади, освен ако не го спре физически? Не можеше. Въпреки че беше прекалено голям джентълмен, за да го каже (освен ако нямаше друг избор, разбира се), Силвър беше представител на съдебната власт и като такъв бе много по-високо от самозвания служител на закона, чиято специалност беше да лови бездомни кучета и да прави реклами за „Осинови домашен любимец“ за „Пъблик Аксес“. Имаше и още нещо, което беше най-важното — идеята за преговаряне всъщност не беше лоша. Затворът Дулинг беше като укрепен замък. Нима имаше значение кой ще измъкне жената, стига да бъде направено? Стига да могат да я разпитат? Да я заставят при нужда, ако стигнат до заключението, че тя би могла да спре Аврора?

Междувременно съдията го наблюдаваше, повдигнал рунтавите си вежди.

— Направете го — каза Франк. — Ще кажа на Тери. Ако този Райнголд се съгласи, ще можем довечера да проведем среща тук или в управлението.

— Значи няма… — Съдията прочисти гърлото си. — Значи няма да предприемате незабавни стъпки?

— Днес следобед и довечера просто ще държа кола пред затвора. — Франк замълча за момент. — За по-нататък не мога да обещая нищо, а и зависи дали Норкрос няма да реши да опита нещо необмислено.

— Не мисля…

— Но аз мисля. — Франк се почука с пръст по слепоочието, сякаш за да покаже колко усилен е мисловният му процес. — Като се има предвид положението, в което се намирам, трябва да го правя. Той се смята за умен, а типове като него могат да са проблем. За останалите и за себе си. Погледнато по този начин, вашето пътуване до Кофлин е мисия на доброто. Така че шофирайте внимателно, съдия.

— На моята възраст винаги шофирам внимателно — отвърна съдия Силвър. Влизането му в джипа беше бавно и болезнено за гледане. Франк беше на път да му се притече на помощ, но Силвър най-сетне се настани зад волана и затвори вратата. Двигателят изрева, когато Силвър настъпи газта до дупка, а фаровете светнаха и конусите светлина пронизаха дъжда.

Бивш агент на ФБР, при това в Кофлин, помисли си Франк. Чудесата нямаха край. Може би щеше да се обади в Бюрото и да издейства извънредна федерална заповед, която да задължи Норкрос да пусне жената. Това беше малко вероятно, тъй като правителството бе в пълен хаос, но все пак възможността не биваше да се изключва. Ако Норкрос откажеше да се подчини и тогава, щяха да имат пълното право да използват сила.

Той се върна, за да даде заповеди на останалите заместник-шерифи. Вече беше решил да прати Бъроуз и Рангъл да сменят Питърс и онова хлапе Блас. А самият той и Пит Ордуей щяха да започнат да съставят списък на отговорните мъже, които биха могли да се включат в хайката — ако такава се наложи. Не беше нужно да се връща в управлението, където можеше да се появи Тери; можеха да си свършат работата и в ресторанта.

Съдия Оскар Силвър вече почти не шофираше, а когато го правеше, рядко вдигаше повече от шейсет километра в час, независимо колко коли имаше пред и зад него. Ако започнеха да надуват клаксони и да примигват, намираше къде да отбие и ги пропускаше, след което продължаваше с достолепното си темпо. Отлично си даваше сметка, че рефлексите и зрението му не са същите като навремето. Освен това беше прекарал три инфаркта и знаеше, че байпасът, който бяха направили на отказващото му сърце в „Св. Тереза“ преди две години, само ще отложи четвъртия и последен. Беше се примирил с това, но нямаше желание да умира зад волана — можеше рязко да го завърти и да отнесе със себе си невинни хора. Смяташе, че при шейсет километра в час (и по-малко в рамките на града) ще успее да натисне спирачките и да превключи скоростите, ако нещата тръгнат на зле.

Днес обаче беше различно. След като фериботът остана след него, той настъпи газта, докато стрелката не стигна до сто — скорост, която не бе вдигал от пет години, ако не и повече. Беше се свързал с Райнголд по мобилния и той беше готов да разговарят (макар че печеният стар съдия не искаше да обсъждат темата по телефона — може би ненужна предпазна мярка, но дискретността открай време беше важна за него). Това беше добрата новина. Лошата бе, че Силвър изведнъж установи, че няма доверие на Франк Гиъри, който говореше с такава лекота как трябва да съберат група мъже и да нападнат затвора. Вярно, звучеше достатъчно логично в „Олимпия“, но положението беше абсолютно безразсъдно. Съдията не го беше грижа, че Франк е изкарал подобен ход разумен — та той трябваше да е абсолютно последно средство.

Чистачките се включиха, за да махнат дъждовните капки. Силвър пусна радиото и намери новинарската станция от Уийлинг.

— Повечето градски услуги са спрени до второ нареждане — каза говорителят — и искам да повторя, че полицейският час в девет вечерта ще бъде налаган стриктно.

— Късмет — промърмори съдията.

— А сега да повторим основната новина. Така наречените Факелни бригади, породени от фалшиви новини в интернет, че дъхът, издишван през така наречените пашкули около спящите жени, разпространява чумата Аврора, вече действат в Чарлстън, Атланта, Савана, Далас, Хюстън, Ню Орлиънс и Тампа. — Говорителят направи пауза и когато продължи, носовият му говор бе станал по-ясен. По-народен. — Съседи, горд съм да ви съобщя, че подобни тълпи от невежи не могат да се видят в Уийлинг. Всички имаме жени, които обичаме като луди, и тяхното убиване в съня им, колкото и неестествен да е той, би било чудовищна постъпка.

Джипът на съдия Силвър наближаваше външните граници на съседа на Дулинг Мейлок. Домът на Райнголд в Кофлин беше от другата страна, на двайсетина минути път.

— Във всички градове, в които действат Факелните бригади, е извикана Националната гвардия. Има заповед суеверните безумци, които не се подчиняват или оказват съпротива, да бъдат застрелвани на място. Центърът за контрол и превенция на заболяванията отново повтаря, че няма абсолютно никаква истина в…

Предното стъкло се замъгляваше. Съдия Силвър се наведе надясно, без да откъсва очи от пътя, и включи нагревателя за премахване на скреж. Вентилаторът забръмча. Облаци малки кафяви пеперуди полетяха от отдушниците, изпълниха купето и закръжиха около главата на съдията. Оплитаха се в косата му и се блъскаха в бузите му. Най-лошото беше, че се навираха в очите му, и той си спомни нещо, което една от старите му лели му беше казала като доказан факт много отдавна, когато той беше още малко момче, което лесно се впечатлява.

„Никога не си търкай очите, ако си пипал нощна пеперуда, Оскар. Прашецът от крилете им може да влезе в тях и да те ослепи“.

— Махайте се! — извика съдия Силвър. Пусна волана и замаха с ръце пред лицето си. Пеперудите продължаваха да излизат от отдушниците — стотици, може би хиляди. Купето на джипа бе пълно с кипяща кафява мъгла. — Махайте се, махайте се, махай…

Огромна тежест легна върху лявата част на гърдите му. Болката изгори лявата му ръка като електрически ток. Той отвори уста да извика и пеперудите влязоха в нея, запълзяха по езика му и загъделичкаха лигавиците. С последното си мъчително поемане на дъх той ги всмука в гърлото си и те запушиха дихателната му тръба. Джипът рязко зави наляво; приближаващ пикап зави надясно в последния момент, за да избегне сблъсъка, и се озова в канавката, но без да се преобърне. От другата страна на пътя нямаше канавка, само предпазният парапет отделяше моста Дорс Холоу от въздуха и реката долу. Колата на Силвър мина през парапета, полетя надолу и падна във водата. Съдия Силвър, който вече беше мъртъв, бе изхвърлен през предното стъкло в Дор Холоу, който беше приток на Бол Крийк. Едната му обувка изскочи на повърхността и се понесе по течението, но бързо се напълни с вода и потъна.

Нощните пеперуди излетяха от преобърнатата кола, която вече потъваше, и полетяха на облак обратно към Дулинг.

— Изобщо не исках да го правя — каза Ив; на Клинт му се стори, че говори не на посетителите си, а на себе си. Ив избърса сълза от крайчеца на лявото си око. — Колкото по-дълго оставам тук, толкова повече се превръщам в човек. Бях забравила това.

— За какво говориш, Иви? — попита Клинт. — Какво не си искала да правиш?

— Съдия Силвър се опитваше да доведе помощ отвън — каза тя. — Може би нямаше да има особено значение, но не можех да си позволя риска.

— Уби ли го? — оживи се Ейнджъл. — Да не си използвала особените си умения и тъй нататък?

— Трябваше. От този момент нататък всичко, което се случва в Дулинг, трябва да си остане в Дулинг.

— Но… — Микаела разтри лицето си. — Каквото се случва в Дулинг, се случва навсякъде. Ще се случи и на мен.

— Засега не — каза Иви. — И вече нямате нужда от стимуланти. — Провря ръка през решетките и я подкани с пръст. — Ела при мен.

— Аз не бих го направил — каза Ранд.

— Не прави глупости, Мики — каза Гарт в същия момент и я хвана за ръката.

— А ти какво мислиш, Клинт? — попита Иви и се усмихна.

Клинт разбра, че се предава — не само в този случай, а изобщо.

— Пуснете я — каза той.

Гарт пусна ръката на Микаела. Тя пристъпи две крачки напред като хипнотизирана. Иви опря лице в решетките, гледаше я право в очите. Устните й се разтвориха.

— Лесбо програма! — възкликна ликуващо Ейнджъл. — Включвайте камерата, откачалки, следва лизането!

Микаела не й обърна внимание. Устните й докоснаха устните на Иви. Двете се целунаха между твърдите решетки на „меката“ килия и Клинт чу как Ив Блек издиша в устата и дробовете на Микаела. В същото време усети как косъмчетата на ръцете и врата му настръхват. Картината пред него се размаза — очите му бяха насълзени. Дженет крещеше някъде, а Ейнджъл се кикотеше.

Накрая Иви отстъпи назад и каза:

— Сладка уста. Сладко момиче. Как се чувстваш сега?

— Будна — отвърна Микаела. Беше се ококорила, току-що целунатите й устни трепереха. — Наистина съм будна!

Нямаше съмнение, че е. Тъмните торбички под очите й бяха изчезнали, но това бе най-малкото — кожата се беше опънала по лицето й и бледите й доскоро бузи бяха поруменели. Тя се обърна към изумения Гарт, който я зяпаше с увиснало чене.

— Аз съм истински, истински будна!

— Дяволите да го вземат — промълви Гарт. — И на мен така ми се струва.

Клинт рязко посегна към лицето на Микаела. Тя мигом дръпна глава.

— Рефлексите ти са наред — каза той. — Преди пет минути не би могла да направиш това.

— Колко време ще остана така? — попита Микаела и обгърна тялото си с ръце. — Прекрасно е!

— Няколко дни — отвърна Иви. — След това умората ще се върне с лихвата. Ще заспиш, колкото и да се съпротивляваш, и около теб ще се образува пашкул, като при всички останали. Разбира се, освен ако…

— Освен ако не получиш онова, което искаш — каза Клинт.

— Вече няма значение какво искам — каза Иви. — Мислех, че го разбираш. Важно е онова, което ще направят с мен мъжете от този град. И какво ще решат жените от другата страна на Дървото.

— Какво… — започна Клинт, но в същия миг Дженет го блъсна като футболен защитник, решен да спре нападателя, и го залепи за решетките. Изблъска го с рамо и се вкопчи в решетките.

— Направи го и на мен! Иви, направи го и на мен! Не искам повече да се боря, не искам повече да виждам онзи с джойнта, така че направи го и на мен!

Иви пое ръцете й и я погледна тъжно.

— Не мога, Дженет. Трябва да спреш да се бориш и да заспиш като всички останали. Оттатък ще им трябва някоя смела и силна като теб. Наричат го Нашето място. То може да бъде и твое.

— Моля те — прошепна Дженет, но Иви пусна ръцете й. Дженет залитна назад, като тъпчеше разпиления по пода грах и плачеше беззвучно.

— Не знам — замислено каза Ейнджъл. — Може пък и да не те убия, Иви. Мисля си, че може би… просто не знам. Ти си… не знам. Освен това си по-шантава и от мен. А това определено е нещо.

Иви отново се обърна към Клинт и останалите.

— Ще дойдат въоръжени мъже. Искат ме, защото си мислят, че аз съм причинила Аврора и че щом съм го направила, значи мога да я спра. Това не е съвсем вярно, нещата са много по-сложни — това, че съм дала началото на нещо, не означава, че мога да го спра, — но мислите ли, че тълпа ядосани и уплашени мъже биха повярвали?

— За нищо на света — каза Гарт Фликингър. Стоящият зад него Били Уетърмор изсумтя в знак на съгласие.

— Те ще убият всеки, който се изпречи на пътя им, а когато аз не успея да събудя спящите им красавици с махване на вълшебната си пръчица, ще убият и мен — каза Иви. — После ще подпалят затвора и всички жени в него, просто от яд.

Дженет се беше замъкнала в помещението за обезпаразитяване, за да продължи разговора си с мъжа с джойнта, но Ейнджъл слушаше внимателно. Клинт почти усещаше как настроението й се подобрява подобно на генератор, който тъкмо е заработил и набира скорост.

— Няма да убият мен. Не и без бой.

За първи път Иви изглеждаше засегната. Клинт си помисли, че онова, което беше направила, за да събуди Мики Коутс, вероятно е изтощило енергията й.

— Ейнджъл, те ще те пометат, както вълна помита пясъчен замък.

— Може би, но ще взема неколцина със себе си. — Ейнджъл направи няколко сковани кунгфу движения, от които Клинт изпита чувство, което никога досега не бе свързвал с Ейнджъл Фицрой — съжаление.

— Ти ли ни доведе тук? — попита Микаела. Очите й блестяха смаяно. — Ти ли ни привлече тук? Мен и Гарт?

— Не — каза Иви. — Не разбирате колко безсилна съм аз. Също като зайците на наркопласьора, окачени на въжето и чакащи да бъдат одрани или пуснати. — Насочи вниманието си изцяло към Клинт. — Имаш ли план? Мисля, че имаш.

— Нищо особено велико — каза Клинт, — но може и да ни спечели известно време. Трябва ни укрепена позиция, но не би било зле да имаме няколко души…

— Не би било зле — прекъсна го Тайг — да имаме взвод морски пехотинци.

Клинт поклати глава.

— Ако Тери Кумбс и онзи Гиъри не получат помощ отвън, ще можем да удържим затвора с десетина мъже, може би дори с по-малко. В момента сме само четирима. Петима, ако успеем да привлечем Скот Хю на наша страна, но не бих хранил особени надежди за това.

Клинт продължи, като говореше предимно на Мики и доктора, който беше дошъл с нея. Не му харесваше идеята да изпраща Фликингър на жизненоважна мисия — изглеждаше и миришеше на заклет наркоман, точно за какъвто го бе обявила Иви, — но Фликингър и дъщерята на Джанис Коутс бяха единствените, с които разполагаше.

— Реалният проблем е оръжието и големият въпрос е кой пръв ще се добере до него. От жена си знам, че в участъка имат доста сериозна оръжейна. След единайсети септември и всички вътрешни терористични заплахи след това повечето градчета с размерите на Дулинг са здравата въоръжени. Като лично оръжие разполагат с „Глок 17“ и мисля, че Лайла спомена „Зиг“ нещо си…

— „Зиг Зауер“ — каза Били Уетърмор. — Добро оръжие.

— Имат автомати М4 с големи пълнители — продължи Клинт, — както и две пушки „Ремингтън 700“. Освен това Лайла май спомена четирийсетмилиметров гранатомет.

— Оръжие — каза Иви, без да се обръща към никого конкретно. — Идеалното решение на всеки проблем. Колкото повече оръжия имаш, толкова по-идеално е решението.

— Майтапите ли се? — извика Микаела. — Гранатомет?

— Да, но не за експлозиви. Използват го със сълзотворни гранати.

— Не забравяй бронежилетките — мрачно каза Ранд. — Тези неща могат да спрат куршум от мосберг, освен ако не стреляш от упор. А това е най-тежкото въоръжение, с което разполагаме тук.

— Положението никак не е розово — отбеляза Тайг.

— Определено не искам да убивам никого, ако не ми се налага — каза Били Уетърмор. — Та те са наши приятели, за бога.

— Е, късмет — каза Иви, върна се при леглото си и включи телефона на заместник-комендант Хикс. — Ще поиграя малко „Бум Таун“ и ще дремна. — Усмихна се на Микаела. — Няма да отговарям на повече въпроси на пресата. Целуваш се чудесно, Мики Коутс, но ме изтощи.

— Само гледайте да не насъска плъховете си по вас — каза Ейнджъл на групата като цяло. — Те изпълняват онова, което им каже. Така се сдоби с телефона на Хикси.

— Плъхове — изсумтя Гарт. — Става все по-добре и по-добре.

— Искам да дойдете с мен — каза Клинт. — Трябва да поговорим, но бързо. Скоро ще блокират това място.

— Ами Сорли? — Били Уетърмор посочи Дженет, която седеше по турски в нишата на душа и говореше настойчиво на някой, когото виждаше само тя.

— С нея всичко ще е наред — каза Клинт. — Хайде. Заспивай, Дженет. Почини си.

— Не — тросна се Дженет, без да го поглежда.

Клинт си помисли, че кабинетът на коменданта прилича на археологическа находка, сякаш е бил изоставен от години, а не от по-малко от седмица. Джанис Коутс лежеше на канапето, увита в белия си покров. Микаела отиде при нея и коленичи. Погали пашкула. Той изпука. Гарт пристъпи към нея, но Клинт го хвана за ръката и го задържа.

— Дайте й минута, доктор Фликингър.

Всъщност минаха повече от три минути, преди Микаела да се изправи.

— Какво можем да направим? — попита тя.

— Можеш ли да бъдеш настоятелна и убедителна? — попита Клинт.

Тя го фиксира с очи, които вече не бяха кръвясали.

— На двайсет и три започнах в „Нюз Америка“ като стажант без заплата. На двайсет и шест бях щатен кореспондент и имаше планове да започна собствено вечерно предаване. — Видя как Били, Тайг и Ранд се споглеждат и им се усмихна. — Нали знаете тукашната поговорка? Не е фукане, ако е истина. — Отново погледна Клинт. — Това са препоръките ми. Стават ли?

— Надявам се — каза Клинт. — Сега слушайте.

Заговори и продължи да говори цели пет минути. Имаше въпроси, но не много. Бяха притиснати зле в ъгъла и всички го знаеха.

Александър Питър Байър, първото бебе, родено от другата страна на Дървото, син на затворничката от Дулинг Линда Байър, изплака за първи път една седмица след като Лайла и Тифани се върнаха от руините под Лайън Хед. Минаха още няколко дни преди Лайла да го види на малкото събиране във възстановения дом на Илейн Нътинг Гиъри. Александър не беше традиционно привлекателно новородено; гънките под брадичката му будеха асоциация не с бебето на „Гърбър“^[30], а с един букмейкър, когото Лайла беше арестувала навремето и който беше известен като Лари Едрия. Бебето Александър обаче въртеше очи по невероятно комичен начин, сякаш трескаво се опитваше да се ориентира сред цъфналите женски лица, надвиснали над него.

За празненството имаше поднос леко прегорени (но въпреки това доста вкусни) кифлички, изпечени във външната фурна от Надин Кумбс между пристъпите световъртеж, които получаваше. Самата фурна беше домъкната неотдавна от руините „Лоу“ в Мейлок с помощта на шейна и конете на Тифани. Понякога Лайла бе поразена от темпото, с което напредваха, от скоростта и ефективността, с които решаваха проблемите и продължаваха напред.

В един момент Лайла остана с бебето.

— Ти последният мъж на земята ли си, или първият? — попита го.

Александър Питър Байър се прозя.

— Съжалявам, Лайла. Той не говори с ченгета. — Тифани беше застанала до нея в ъгъла на дневната.

— Така ли?

— Тук ги учим отрано — каза Тифани.

След приключението двете бяха станали приятелки. Лайла харесваше как Тифани яздеше из града с бялата си каубойска шапка и приканваше децата да приближат и да погалят шиите на конете й и да видят колко са меки и топли.

Един ден Лайла и Тифани решиха да претърсят сградата на Асоциацията на младите християни в Дулинг. Нямаха представа какво точно търсят — знаеха само, че това е едно от малкото места, които не са проучили. Намериха доста неща, някои от които интересни, но нищо, което да им бъде наистина от полза. Имаше тоалетна хартия, но запасите от нея в „Шопуел“ все още бяха предостатъчни. Имаше също кашони течен сапун, но през годините той се беше превърнал в розови буци. Плувният басейн беше пресъхнал: в него не бе останало нищо освен слабата остра миризма на хлор.

Мъжката съблекалня беше влажна и тъмна; по стените бе плъзнала плесен — зелена, черна и жълта. В отсрещния ъгъл лежеше мумифициран труп на гризач. Краката му бяха обърнати нагоре, муцунката му бе замръзнала в жестока смъртна прозявка, устните бяха разтеглени и разкриваха остри зъби. Лайла и Тифани спряха за момент, мълчаливозагледани в първия писоар от шестте в редицата.

— Идеално запазен — каза Лайла.

Тифани я погледна неразбиращо.

— Онова ли? — И посочи гризача.

— Не. Това. — Лайла потупа писоара и сватбеният й пръстен звънна от допира до порцелана. — Ще ни трябва за музея. Можем да го наречем Музей на изгубените мъже.

— Ха — отвърна Тифани. — Мен ако питаш, това си е направо плашещо шибано място. А това означава нещо, защото съм посещавала истински тъмници, повярвай ми. Мога да ти напиша пътепис за всичките задушни смрадливи наркодупки в Апалачите, но това място е наистина неприятно. Знаех, че мъжките съблекални са страшни места, но това тук е по-зле, отколкото си представях.

— Може би е било по-добре, преди да остарее — каза Лайла… но се замисли.

С помощта на чукове и длета разбиха ключалките на шкафчетата. Лайла намери спрели часовници, портфейли с безполезни зелени хартийки и безполезни пластмасови правоъгълници, умрели смартфони (които от „умни“ бяха станали „глупави“ поради изтощените батерии), ключодържатели, проядени от молци панталони и една спаднала баскетболна топка. Плячката на Тифани не беше по-добра — почти пълна кутия „Тик-Так“, избеляла фотография на плешив мъж с космати гърди, застанал на брега с малката си смееща се дъщеря, кацнала на раменете му.

— Обзалагам се, че е Флорида — каза Тифани. — Винаги ходят там, ако имат мангизи.

— Сигурно. — Снимката накара Лайла да помисли за собствения си син, макар това да й се струваше все по-безполезно — не че преставаше да го прави. Мери й беше разказала за Клинт, който се мъчел да задържи надзирателите в затвора, и за Джаред, който бе скрил телата им (другите ни тела, помисли си тя) на тавана на къщата за демонстрации. Дали щеше да научи още нещо за тях? След Мери бяха дошли още две жени, но те не знаеха нищо за двете й момчета — а и защо трябваше да знаят? Джаред и Клинт сякаш се намираха на космически кораб, който се отдалечаваше все повече и повече, на много светлинни години, и накрая щяха да напуснат галактиката и това щеше да е краят. Finito. Кога ли трябваше да започне да ги оплаква? Или вече беше започнала?

— Ау — каза Тифани. — Недей.

— Какво?

Но Тифани някак беше разчела изражението й, беше видяла безнадеждността и смущението й.

— Не се предавай.

Лайла върна снимката в шкафчето и затвори вратата.

В гимнастическия салон горе Тифани предизвика Лайла на игра на баскетбол на един кош. Наградата беше почти пълната кутийка „Тик-Так“. Напомпаха топката. И двете не ги биваше особено. Дъщерята на Клинт, която всъщност не бе негова дъщеря, можеше да бие с лекота и двете. Тифани стреляше като баба, мяташе топката отдолу, което Лайла намираше за дразнещо момичешко и същевременно сладко. Когато Тифани свали палтото си, Лайла видя леко издутия й корем.

— Защо Дулинг? Защо ние? Това са въпросите, не мислиш ли? — Лайла се затича след топката. Тифани я беше запратила към прашните скамейки от дясната страна на игрището. — Имам една теория.

— Така ли? Да я чуем.

Лайла запрати топката от скамейките. Тя пропусна таблото с няколко метра и отскочи от втория ред отсреща.

— Жалък опит — каза Тифани.

— Кой ми го казва.

— Права си.

— Имаме две лекарки и няколко медицински сестри. Имаме ветеринарка. Куп учителки. Кейли се оправяше с електричеството и макар че си отиде, Магда също я бива. Имаме си дърводелец. Двама музиканти. И социоложка, която пише книга за новото общество.

— Да, а когато я напише, Моли може да я отпечата с мастилото си от френско грозде — изкиска се Тифани.

— Имаме пенсионирана университетска преподавателка по инженерство. Имаме шивачки, градинари и готвачки. Дамите от книжния клуб организират срещи, на които жените говорят за нещата, които им липсват, и така се освобождават донякъде от натрупаната мъка. Имаме си дори конярка. Виждаш ли?

Тифани взе топката.

— Какво да виждам?

— Ние сме всичко, което ни е необходимо — каза Лайла. Беше слязла от скамейките и стоеше със скръстени ръце на централната линия. — Затова сме били избрани. Разполагаме с всички основни умения, необходими за оцеляването ни.

— Добре. Може би. Възможно е. — Тифани свали каубойската си шапка и започна да си вее с нея. Очевидно беше развеселена. — Ама и ти си истинско ченге. Разрешаваш загадки.

Лайла обаче не беше приключила.

— И как ще продължим нататък? Вече имаме първото си бебе. А колко общо са бременните жени? Десет? Осем?

— Мисля, че са десет. Мислиш ли, че това е достатъчно за началото на един нов свят, ако половината от тях би трябвало да са момичета?

— Не знам. — Лицето на Лайла се беше сгорещило от идеите, които й идваха. — Но все пак е начало и се обзалагам, че има хладилни хранилища с генератори, които са програмирани да работят дълго и все още работят. Сигурно трябва да се иде до някой голям град, за да се открият, но се обзалагам, че ги има. И в тях ще има замразена сперма. И това може да е достатъчно, за да се даде начало на един свят. На един нов свят.

Тифани килна шапката си назад и тупна два пъти топката.

— Нов свят, а?

— Може да го е планирала по този начин. Онази. Ив. За да започнем отново без мъже, поне в началото — каза Лайла.

— Райската градина без Адам, а? Добре, шерифе, мога ли да те попитам нещо?

— Естествено.

— Това добър план ли е? Този, който е заложила за нас онази жена?

Добър въпрос, помисли си Лайла. Обитателките на Нашето място бяха обсъждали до безкрай Ив Блек; слуховете, започнали в стария свят, се бяха пренесли и в новия — рядко се случваше да има Среща, на която да не се спомене името й (ако тя наистина се казваше така). Тя беше продължение и възможен отговор на първоначалния въпрос, на голямото Как и Защо на тяхното положение. Обсъждаха възможността тя да е нещо повече от жена, повече от човешко същество, и все повече жени вярваха, че тя е източникът на всичко, което се беше случило.

От друга страна, Лайла скърбеше за онези, които бяха изгубени — Мили, Нел, Кейли, Джесика Елуей преди тях и много други, — както и за историите и живота, от който бяха откъснати онези, които все още бяха живи. Техните мъже и момчета бяха изчезнали. Но в същото време повечето (и Лайла определено бе сред тях) не можеха да отрекат обновлението пред себе си като например напълно преобразената Тифани Джоунс с пълни бузи, чиста коса и второ сърце, биещо в нея. В стария свят имаше мъже, които бяха наранявали Тиф, при това лошо. В стария свят имаше мъже, които изгаряха жени и ги унищожаваха в двете реалности. Наричали се Факелните бригади, както бе казала Мери. Имаше лоши жени и лоши мъже — ако някой можеше да претендира за правото да го заяви, това беше Лайла, която бе арестувала предостатъчно и от едните, и от другите. Но мъжете се биеха повече; мъжете убиваха повече. Това беше единственото, в което двата пола не бяха равни — те не бяха еднакво опасни.

Така че да, Лайла смяташе, че това е може би добър план. Безмилостен, но много добър. Един рестартиран от жени свят имаше шанс да е по-безопасен и по-честен. И все пак…

— Не знам. — Лайла не можеше да каже, че съществуването без сина й е по-добре. Можеше да си представи идеята, но не и да я изкаже, без да се почувства като предател спрямо Джаред и стария си живот.

Тифани кимна.

— А тогава какво ще кажеш за това — можеш ли да стреляш назад? — Обърна се с гръб към таблото, приклекна и метна топката през главата си. Тя се издигна, отскочи от ръба на таблото, закачи коша — и затупка на земята, на косъм от попадението.

Кранът изплю течност с цвят на охра. Тръба издрънча в друга тръба. Кафеникавата течност намаля, спря и после — ура! — в умивалника потече чиста вода.

— Е — каза Магда Дубчек на малката групичка, събрала се около нея при стената на водната станция. — Това е.

— Невероятно — каза Джанис Коутс.

— Ами. Налягане и гравитация, нищо сложно. Трябва да внимаваме и да включваме кварталите един по един. Бавно, но постоянно, така стават нещата.

Лайла, която си мислеше за старата бележка от сина на Магда Антон, несъмнено тъпак и женкар, но доста добър по свой начин с водата, импулсивно прегърна възрастната дама.

— О — каза Магда. — Благодаря.

Водата заромони в дългото помещение на водната централа на окръг Дулинг и накара всички да замълчат. Една по една жените мълчаливо подлагаха ръце под свежата струя.

Едно от нещата, които липсваха на всички, беше възможността просто да скочиш в колата и да потеглиш нанякъде, вместо да вървиш пеша и да ти излизат мехури на краката. Колите още бяха тук, някои в доста добра форма в гаражите си, и поне някои от акумулаторите, които бяха намерили, все още имаха енергия. Истинският проблем беше бензинът. Всяка капка се беше окислила през изминалото време.

— Ще трябва да го рафинираме — обясни пенсионираната преподавателка инженер на една от срещите. На двеста и четирийсет километра оттук, в Кентъки, имаше резервоари и рафинерии, които с малко работа и късмет можеха да заработят отново. Жените веднага започнаха да кроят планове за пътуването, да съставят задачи и да избират доброволци. Лайла се взираше в тях и търсеше признаци за опасения. Не откри. Сред желаещите да тръгнат беше и Селия Фрод, единствената оцеляла от първата експедиция. Селия кимаше заедно с останалите.

— Включите ме в списъка — каза тя. — Ще ида. Имам нужда да се поразтъпча и да поскитам.

Начинанието щеше да е рисковано, но този път щяха да са по-предпазливи. И нямаше да бягат.

На втория етаж на къщата за демонстрации Тифани заяви, че няма да се катери на тавана.

— Ще изчакам тук.

— Щом няма да се качваш, защо изобщо дойде? — попита Лайла. — Не си чак толкова бременна.

— Надявах се, че ще ме почерпиш с малко „Тик-Так“. И повярвай, достатъчно съм бременна. — Лайла беше спечелила играта и бонбоните.

— Вземи. — Тя хвърли кутийката на Тифани и се качи по стълбата.

По случайност — или нарочно? — къщата на Пайн Хилс се оказа построена по-добре от почти всички други постройки на „Тримейн“, включително от дома на Лайла. Макар да тънеше в полумрак — малките прозорци се бяха зацапали от смяната на сезоните, — таванът бе сух. Лайла го обиколи, като вдигаше прах на всяка крачка. Мери бе казала, че именно тук се намирали тя, Лайла и г-жа Рансъм в онзи друг свят — където и да беше той. Лайла искаше да усети себе си, сина ни.

Не усети нищо.

В другия край на тавана една нощна пеперуда се блъскаше в мръсен прозорец. Лайла отиде да я пусне да отлети. Прозорецът беше заял. Лайла чу зад себе си скърцане — Тифани се качваше по стълбата. Избута Лайла настрани, извади джобно ножче, пъхна ножа между крилото на прозореца и рамката и го отвори. Пеперудата излетя.

Долу обраслите с бурени дворове, разбитата улица и притихналата полицейска кола на алеята на г-жа Рансъм бяха покрити със сняг. Конете на Тифани се побутваха с носове, тихо си пръхтяха нещо и мятаха опашки. Лайла виждаше отвъд собствената си къща, отвъд басейна, който не бе искала и за който се беше грижил Антон, отвъд бряста, за който той й беше оставил бележка. Някакво оранжево животно изтича от тънещия в сенки край на боровата гора, граничеща с квартала. Лисица. Дори от това разстояние блясъкът на зимното й палто бе очевиден. Как така зимата беше дошла толкова бързо?

Тифани стоеше в средата на тавана. Помещението бе сухо, но и студено, особено с отворения прозорец. Тя подаде на Лайла кутийката бонбони.

— Исках да ги изям всичките, но нямаше да е редно. Оставих зад себе си престъпния живот.

Лайла се усмихна и прибра кутийката в джоба си.

— Обявявам те за реабилитирана.

Стояха на две педи една от друга и се гледаха, а от устите им излизаше пара. Тифани свали шапката си и я пусна на пода.

— Ако си мислиш, че се шегувам, грешиш. Не искам да вземам нищо от теб, Лайла. Не искам да вземам нищо от никого.

— А какво искаш? — попита Лайла.

— Свой собствен живот. Дете, дом, такива неща. Хора, които ме обичат.

Лайла затвори очи. Тя беше имала всички тези неща. Не можеше да усети Джаред, не можеше да усети Клинт, но можеше да си ги спомни, да си спомни собствения си живот. От тези спомени болеше. Те правеха форми в снега като ангелите, които бяха правили като деца, но с всеки следващ ден тези форми ставаха все по-мъгляви. Господи, колко самотна се чувстваше.

— Това не е толкова много — рече Лайла и отвори очи.

— На мен ми се вижда много. — Тифани се пресегна и я привлече към себе си.

Лисугерът се отдалечи от новопостроените къщи на Пайн Хилс, пресече „Тримейн“ и навлезе сред зимната пшеница, която растеше от другата страна. Душеше за лалугери, спящи зимен сън. Обичаше лалугери — Хрускави! Сочни! — а от тази страна на Дървото, необезпокоявани дълго време от хора, те бяха станали непредпазливи.

След около половин час търсене откри малко семейство в изровена дупка. Така и не се събудиха, дори докато хрущяха между зъбите му. „Ама че вкусно!“ — каза си той.

Продължи нататък, навлезе в гората и тръгна към Дървото. Спря за момент, за да проучи една изоставена къща. Изпика се върху купчина книги на пода и подуши един шкаф с гниещи завивки. В хладилника в кухнята имаше храна, която миришеше възхитително гнило, но опитите му да отвори вратата не постигнаха нищо.

— Пусни ме вътре! — настоя лисугерът пред хладилника с надеждата, че може само да се преструва, че не е жив.

Хладилникът обаче продължи да се издига безмълвно над него.

Една медноглава змия изпълзя изпод печката на дърва в другия край на кухнята.

— Защо светиш? — попита тя лисугера. Други животни също бяха коментирали този феномен и се бояха от него. Самият лисугер също го беше забелязал, когато видя отражението си в неподвижна вода. От него струеше златна светлина. Това беше Нейният знак.

— Изкарах късмет — каза лисугерът.

Медноглавата стрелна език към него.

— Ела тук. Дай да те ухапя.

Лисугерът избяга навън. Различни птици крещяха по него, докато тичаше под балдахина преплетени голи клони, но дребнавите им крясъци не значеха нищо за лисугера, чийто корем беше пълен, а козината — дебела като на мечка.

Когато излезе на поляната, Дървото бе там, в центъра на разлистен топъл оазис сред снежните поля. Лапите му преминаха от студената земя до богатата топла лятна пръст, която винаги заобикаляше Дървото. Клоните се сливаха в безкрайни нюанси на зеленото, а до прохода в ствола лежеше белият тигър и го наблюдаваше сънено, като мяташе огромната си опашка.

— Не ми обръщай внимание — каза лисугерът. — Само минавам.

Втурна се в черната дупка и излезе от другата страна.

Дон Питърс и Ерик Блас още не бяха сменени от поста си на Уест Лавин. Някакъв очукан „Мерцедес SL600“ се понесе към тях от затвора. Дон беше в храсталаците и си го изтръскваше, след като се беше изпикал. Вдигна си бързо ципа и се върна при пикапа, който им служеше за патрулна кола. Ерик стоеше на пътя с извадено оръжие.

— Прибери пушкалото, Младши — каза Дон и Ерик прибра глока в кобура си.

Шофьорът на мерцедеса, къдрокос мъж с румено лице, спря послушно, когато Дон вдигна ръка. До него седеше красива жена. Даже изумително красива, особено след всички зомби мацки, на които двамата се бяха нагледали през последните няколко дни. И освен това изглеждаше познато.

— Шофьорската книжка и талонът на колата — каза Дон. Нямаше заповед да проверява документите на шофьорите, но ченгетата винаги казваха това, когато спираха някого. Само гледай, Младши, помисли си той. Учи се как го правят мъжете.

Шофьорът му даде книжката си; жената порови в жабката и намери талона. Мъжът се казваше Гарт Фликингър, доктор. От Дулинг, с адрес в най-скъпия квартал на града, при Брайър.

— Бихте ли ми казали какво правите при затвора?

— Идеята беше моя, полицай — каза жената. Господи, толкова красива беше. Тази кучка нямаше торбички под очите. Дон се зачуди как е успяла да се запази така свежа. — Аз съм Микаела Морган. От „Нюз Америка“.

— Знаех си, че ви познавам! — възкликна Ерик.

Името не означаваше абсолютно нищо за Дон, който не гледаше новинарски канали, нито денонощните дрънканици по кабелните програми, но си спомни къде я е виждал.

— Точно така! „Скърцащото колело“. Вие пиехте там!

Тя му пусна стоватова усмивка — равни зъби и високи скули.

— Да! Някакъв държеше реч как Бог наказвал жените, задето носят панталони. Беше много интересно.

— Ще ми дадете ли автограф? — попита Ерик. — Ще е страхотно да го имам, след като вие… — И млъкна смутено.

— След като заспя ли? — попита тя. — Мисля, че автографите излязоха от мода, поне временно, но ако Гарт… доктор Фликингър… има химикалка в жабката, не виждам защо не…

— Оставете това — рязко я прекъсна Дон. Чувстваше се засрамен от липсата на професионализъм на младия си партньор. — Искам да знам защо сте били при затвора и няма да ходите никъде, докато не ми кажете.

— Разбира се, полицай. — Тя отново го дари с ослепителната си усмивка. — Макар професионалното ми име да е Морган, истинското ми е Коутс и аз съм от този град. Всъщност комендантът е…

— Коутс ви е майка? — Дон беше смаян, но като се изключеше носът, който беше прав и съвършен, за разлика от извития клюн на дъртата Джанис, приликата наистина беше налице.

— Е, никак не ми се иска да ви го казвам, но майка ви вече не е с нас.

— Знам. — Този път нямаше усмивка. — Доктор Норкрос ми каза. Разговаряхме с него по интеркома.

— Абсолютен задник — обади се Фликингър.

Дон се ухили — просто не успя да се сдържи.

— Напълно потвърждавам това. — И върна документите.

— Отказа да ни пусне — каза явно потресеният Фликингър.

— Дори не й позволи да се сбогува със собствената си майка.

— Ами — каза Микаела, — пълната истина е, че това не беше единствената причина да убедя Гарт да ме докара тук. Исках също да интервюирам една жена, Ив Блек. Сигурна съм, че сте чули да се говори, че можела да спи и да се събужда. Щеше да излезе сензационен материал, нали разбирате. На външния свят по принцип рядко му пука за подобни неща, но в случая щеше да обърне внимание. Само че Норкрос каза, че и тя е в пашкул като всички останали затворнички.

Дон се почувства задължен да й разясни нещата. Жените явно дори жените репортери — можеха да са много доверчиви.

— Това са пълни глупости и всички го знаят. Тя е различна, специална, и той я държи поради някакви свои безумни причини. Но това ще се промени. — Той й намигна толкова явно, че чак Гарт забеляза и му намигна в отговор. — Бъдете мила с мен и може да ви уредя интервюто, след като я пипнем.

Микаела се изкиска.

— Ще трябва да погледна багажника ви — каза Дон. — Колкото да се каже, че съм го направил.

Гарт слезе и отвори капака на багажника, който се повдигна с измъчено скърцане — Гиъри се беше потрудил и върху него. Надяваше се, че този тъпак няма да погледне под резервната гума — именно там беше скрил торбичката Пурпурна светкавица. Тъпакът не си направи труда — само хвърли един поглед и кимна. Гарт затвори багажника и този път капакът изскърца така, сякаш котка си беше заклещила лапата във врата.

— Какво е станало с колата ви? — попита Ерик, докато Гарт се настаняваше зад волана.

Гарт отвори уста да каже на момчето, че един побъркан кучкар я е потрошил, но си спомни, че според Норкрос сега побърканият кучкар изпълнява длъжността шериф.

— Хлапета — каза той. — Вандали. Виждат нещо хубаво и решават просто да го съсипят, нали знаете?

Тъпакът се наведе и погледна красивата жена.

— Ще бъда в „Скърцащото“, след като ми свърши смяната. Ако сте още будна, с удоволствие ще ви черпя едно.

— Ще е чудесно — каза Микаела, сякаш наистина го мислеше.

— Карайте внимателно и приятна вечер — каза тъпакът.

Гарт превключи на скорост, но преди да излезе на шосето, хлапето извика:

— Чакайте!

Гарт спря. Хлапето се беше навело с ръце на бедрата и гледаше Микаела.

— Нали се уговорихме за автограф?

Оказа се, че в жабката има химикалка — при това хубава, със златна щампа ГАРТ ФЛИКИНГЪР, Д-Р. Микаела надраска На Ерик с най-добри пожелания на гърба на визитката на някакъв аптекар и му я даде. Гарт потегли, докато хлапето още й благодареше. След около километър по-нататък по Шосе 31 видяха полицейски автомобил, който пътуваше бързо срещу тях.

— Намали — нареди Микаела. Щом колата изчезна зад хълма зад тях, му каза да настъпи газта.

Гарт се подчини.

Цели две години Лайла беше досаждала на Клинт да добави контактите й към своите в случай, че в затвора стане някаква беля. Преди половин година той най-сетне го беше направил, най-вече за да я накара да миряса, и сега благодареше на Бог за упоритостта й. Първо се обади на Джаред и му каза да е в готовност — ако всичко е наред, някой ще мине да го вземе, преди да се е стъмнило. Вероятно каравана. После затвори очи, помоли се за красноречие и звънна на адвоката, който присъстваше при прехвърлянето на Ив Блек в затвора.

На петото позвъняване, когато Клинт се беше примирил, че ще се включи гласова поща, Бари Холдън най-сетне вдигна.

— Холдън. — Звучеше безразлично и уморено.

— Бари, Клинт Норкрос се обажда. От затвора.

— Здрасти, Клинт. — И повече нищо.

— Искам да ме изслушаш. Много внимателно.

Мълчание от другата страна.

— Чуваш ли ме?

След дълга пауза Бари отговори със същия безразличен тон:

— Да.

— Къде са Клара и дъщерите ти? — Четири момичета на възраст между три и дванайсет. Ужасно нещо за бащата, който ги обичаше, но може би добро за Клинт, колкото и ужасна да изглеждаше тази мисъл — нямаше да му се наложи да говори за участта на света, а само за съдбата на жените на Бари.

— Горе са, спят. — Бари се изсмя. Не истински смях, а просто ха-ха-ха, като диалог от някакъв комикс. — Ами, нали знаеш. Увити в онези… неща. Аз съм в дневната, с пушка. Ако някой се появи дори с кибритена клечка в ръка, ще му пръсна мозъка по цялата улица.

— Мисля, че може да има начин да спасиш семейството си. Мисля, че те могат да се събудят. Това интересува ли те?

— Жената ли? — В гласа на Бари се появи нещо ново. Нещо живо. — Вярно ли е онова, което говорят? Че тя може да спи и да се събужда? Ако е само слух, бъди честен с мен. Не мога да се надявам, освен ако няма причина за това.

— Вярно е. А сега слушай. При теб идват двама души. Мъжът е доктор, а жената е дъщерята на комендант Коутс.

— Микаела будна ли е още? След цялото това време? — Бари като че ли се поободри. — Не е невъзможно, предполагам. Герда, най-голямата ми дъщеря, издържа до снощи. Но все пак е забележително.

— Не е просто будна, а напълно будна. За разлика от всяка друга жена в Три-Каунтис, която още не е затворила очи. Жената, която държим тук, го направи. Просто вдиша в устата й и я събуди.

— Ако това е някаква шега, Норкрос, да знаеш, че е изключително безвкус…

— Сам ще видиш. Те ще ти разкажат всичко, после ще те помолят да направиш някои доста опасни неща. Не искам да кажа, че ти си ни единствената надежда, но… — Клинт затвори очи и разтърка слепоочието си с лявата си ръка. — Но може и да си точно това. И времето ни е съвсем малко.

— Ще направя всичко за жена си и момичетата — каза Бари. — Всичко.

Клинт си позволи да въздъхне от облекчение.

— Приятел, надявах се, че ще го кажеш.

Бари Холдън наистина имаше пушка. Беше стара, предавана през три поколения Холдън, но той я беше почистил и смазал и тя изглеждаше достатъчно смъртоносна. Изслуша Гарт и Микаела с оръжието в скута си. До него, на масичката, украсена с една от дантелените покривчици на Клара Холдън, имаше отворена кутия с дебели червени патрони.

Като се редуваха, Микаела и Гарт казаха на адвоката онова, което им беше казал Клинт — как пристигането на Ив Блек приблизително съвпада с първите съобщения за жертви на Аврора; как е убила двама мъже с голи ръце; как се е оставила да бъде арестувана без съпротива, като казала, че точно това иска; как удряла лицето си в предпазната мрежа на колата на Лайла; как синините й се излекували невъзможно бързо.

— Освен че ме оправи, тя знаеше за мен неща, които не би могла да знае — каза Микаела. — А другите казват, че можела да контролира плъховете. Знам, че е трудно да се повярва, но…

Гарт я прекъсна:

— Една друга затворничка, Фицрой, ни каза, че използвала плъховете, за да вземе мобилния телефон на помощник-коменданта. И тя наистина има мобилен телефон. Видях го.

— Това не е всичко — каза Микаела. — Тя заяви, че е убила съдия Силвър. Каза…

Замълча. Не искаше да го изрича, но Клинт им бе казал да казват истината, цялата истина и нищо друго освен истината. „Не забравяйте, че той може и да скърби, но си остава адвокат, при това адски добър адвокат — беше ги предупредил. — Може да надуши лъжа от сто метра, дори срещу вятъра“.

— Каза, че го направила с помощта на нощни пеперуди. Защото Силвър се опитвал да доведе някой извън града, а това не било позволено.

Микаела знаеше, че на това място преди седмица Бари Холдън щеше да реши, че двамата или са болни от някаква тежка форма на самозаблуда, или се опитват да изиграят най-лошия номер на света, и щеше да ги покани да се махнат от дома му. Но сега не беше преди седмица. Вместо да им каже да се разкарат, Бари връчи пушката на дядо си на Микаела.

— Дръжте това.

На масичката имаше лаптоп. Бари седна на канапето (също украсено с плетивата на жена му) и започна да пише. След малко вдигна глава.

— Полицията в Бриджър съобщава за инцидент на Олд Кофлин Роуд. С една жертва. Няма име, но колата била „Ланд Роувър“. Съдия Силвър кара такава кола.

Погледна Микаела Коутс. По същество двамата му казваха, че съдбата на всяка жена на планетата зависи от това, което ще се случи в Дулинг през следващите няколко дни. Беше безумно, но дъщерята на комендант Коутс, която седеше на любимия люлеещ се стол на Клара и го гледаше настойчиво, бе най-добрият аргумент, че е истина. Може би неоспорима истина. В новините по Си Ен Ен сутринта бяха казали, че според преценките по-малко от десет процента от жените на света са все още будни през петия ден на Аврора. Бари не знаеше дали това е така, но беше готов да заложи пушката на дядо си Холдън, че никоя от тях не изглежда свежа като Микаела.

— Значи просто… какво? Целунала ви е? Както принцът целува принцеса Аврора в анимационния филм ли?

— Да — каза Микаела. — Точно като него. И издиша в гърлото ми. Мисля, че това всъщност свърши работата. Дъхът й.

Бари погледна към Гарт.

— Вие видяхте ли го?

— Да. Беше изумително. Мики изглеждаше като вампир след доза прясна кръв. — И когато видя намръщената й физиономия, побърза да каже: — Извинявай, скъпа, май метафората ми не беше от най-добрите.

— По-скоро сравнение — хладно каза тя.

Бари още се опитваше да проумее чутото.

— И тя твърди, че ще дойдат за нея? Ченгетата? Мъжете от града? И че онзи Франк Гиъри е начело?

— Да. — Микаела беше пропуснала онова, което беше казала Иви за спящите жени, как ще трябва сами да решават; дори да беше вярно, това не зависеше от тях.

— Познавам Гиъри — каза Бари. — Не съм го защитавал, но се е явявал няколко пъти в Окръжния съд. Помня един случай, в който една жена се оплакваше, че я заплашил, задето не държала ротвайлера си на ремък. Той има проблем с гнева, както го казват.

— На мен ли го обяснявате — промърмори Гарт.

Бари го погледна и повдигна вежди.

— Няма значение — каза Гарт. — Не е важно.

Бари си взе пушката.

— Добре, бройте ме. Първо, не ми остава нищо друго, след като Клара и момичетата ги няма. И второ… искам да видя с очите си онази загадъчна жена. Какво иска Клинт от мен?

— Той каза, че имате „Винебаго“ — каза Микаела. — И че къмпирате с жена си и момичетата.

Бари се усмихна.

— Не е „Винебаго“, а „Фиеста“. Гълта тонове бензин, но пък приютява шестима. Момичетата се дърлят почти непрекъснато, но сме преживявали чудни моменти в старата черупка. — Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. — Много, много чудни моменти.

„Флийтуд Фиеста“-та на Бари Холдън се намираше на малкия паркинг зад старомодната гранитна сграда, в която се намираше офисът му. Караваната представляваше чудовище, боядисано на ивици като зебра. Бари седна зад волана, а Микаела се настани до него. Чакаха Гарт да проучи участъка. Родовата пушка на Холдън лежеше на пода между двамата.

— Мислите ли, че все пак има някакъв шанс? — попита Бари.

— Не знам — отвърна Микаела. — Надявам се, но наистина не знам.

— Е, положението несъмнено е смахнато, но по-добре, отколкото да седиш вкъщи и да си мислиш само гадости.

— Трябва да видите Иви Блек, за да разберете наистина. Да поговорите с нея. Трябва да… — Тя затърси правилната дума. — Да я преживеете. Тя…

Телефонът на Микаела иззвъня. Беше Гарт.

— Има един брадат старец с чадър на една пейка отпред, но иначе е чисто. На паркинга няма полицейски коли, само няколко частни. Ако ще го правим, по-добре да побързаме. Не бих нарекъл тази каравана небиеща на очи.

— Идваме — каза Микаела и затвори.

Алеята между сградата на Бари и съседната беше тясна — от двете страни на караваната имаше не повече от десетина сантиметра пространство, — но Бари я мина с лекота, придобита от дългата практика. Спря в края на алеята, но главната улица пустееше. Сякаш мъжете също бяха изчезнали, помисли си Микаела, докато Бари правеше широк завой надясно, за да изминат двете преки до сградата на Градския съвет.

Той паркира отпред, като зае три места, означени със САМО ПО СЛУЖБА. ДРУГИТЕ ЩЕ БЪДАТ ВДИГНАТИ. Двамата слязоха и Гарт се присъедини към тях. Мъжът с брадата стана и тръгна към тях, държеше чадъра над главата си. От предния джоб на широкия му комбинезон стърчеше лула. Той протегна ръка на Бари.

— Здравей, адвокате.

Бари се ръкува с него.

— Здравей, Уили. Радвам се да се видим, но нямаме време за празни приказки. Малко бързаме. Спешна работа.

Уили кимна.

— Чакам Лайла. Знам, че най-вероятно е заспала, но се надявам да не е. Искам да поговоря с нея. Ходих до онази каравана, където бяха убити онези с наркотиците. Там става нещо шантаво. Нямам предвид само приказните кърпички, паяжините де. Дърветата са целите в нощни пеперуди. Реших да й го кажа, може би ще поиска да ги види. Ако не тя, то онзи, който би трябвало да е на нейното място.

— Това е Уили Бърк — каза Бари на Гарт и Микаела. — Доброволец пожарникар, активист на „Осинови магистрала“, треньор на хлапетата от „Поп Уорнър“ и изобщо свестен тип. Но времето наистина ни притиска, Уили, така че…

— Ако сте дошли да говорите с Лини Марс, по-добре побързайте. — Погледът на Уили се стрелна от Бари към Гарт и Микаела. Очите му бяха хлътнали, с дълбоки бръчки около тях, но зорки. — Последния път, когато надникнах вътре, беше още будна, но едва се държеше.

— Няма ли заместник-шерифи? — попита Гарт.

— Не, всички са на патрул. Може би с изключение на Тери Кумбс. Чух, че малко не бил добре. Запой, ако не сте чули.

Тримата тръгнаха нагоре по стълбите към тройната врата.

— Значи не сте виждали Лайла? — извика Уили след тях.

— Не — отвърна Бари.

— Ами… може и да почакам още малко. — И Уили се върна на пейката. — Там има нещо шантаво, да знаете. Всички онези пеперуди. И самото място някак вибрира.

Лини Марс, част от десетте процента от женското население на планетата, което все още се държеше през онзи понеделник, продължаваше да обикаля с лаптопа си, но вече го правеше по-бавно, като от време на време се препъваше и се блъскаше в мебелите. Микаела си помисли, че й прилича на играчка на пружина, която почти се е развила. Аз самата бях същата преди два часа, помисли си.

Лини мина покрай тях, вперила кръвясали очи в лаптопа. Сякаш не забеляза присъствието им, докато Бари не я потупа по рамото. Тя подскочи и вдигна рязко ръце. Гарт улови лаптопа, преди да се е разбил на пода. На екрана имаше видео с Лондонското око, което бавно се накланяше и падаше отново и отново в Темза. Трудно беше да се каже защо някой би поискал да унищожи Лондонското око, но очевидно беше изникнала и такава необходимост.

— Бари! Изкара ми ангелите!

— Извинявай — каза той. — Тери ме прати да вземем част от железарията от оръжейната. Мисля, че му трябват за затвора. Би ли ми дала ключа?

— Тери ли? — Тя се намръщи. — Защо пък той… Лайла е шерифът, не Тери. Знаеш го.

— Точно така, Лайла — каза Бари. — Заповед на Лайла през Тери.

Гарт отиде до вратата и погледна навън; беше сигурен, че всеки момент ще се появи кола на шерифството. Или може би две или три. Щяха да ги заключат в ареста и тази безумна авантюра щеше да приключи още преди да е започнала. Засега навън нямаше никого; единствено брадатият тип седеше на пейката под чадъра си като паметник на Търпението, но това нямаше да продължи дълго.

— Ще ми помогнеш ли, Лини? За Лайла?

— Разбира се. Ще се радвам да я видя отново — каза Лини, отиде до бюрото си и остави лаптопа. На екрана Лондонското око падаше, падаше и падаше. — Онзи тип Дейв командва, докато я няма. Или може би се казваше Пит. Объркващо е да има двама Пит. Както и да е, не знам за него. Много е сериозен.

Затършува в отвореното горно чекмедже и извади тежка връзка ключове. Впери поглед в тях. Очите й се зареяха, затвориха се. Моментално от миглите й се появиха бели нишки и затанцуваха във въздуха.

— Лини! — остро каза Бари. — Събуди се!

Очите й рязко се отвориха и нишките изчезнаха.

— Будна съм. Стига си крещял. — Прокара пръст по ключовете и те задрънкаха. — Знам, че е един от тях…

Бари ги взе.

— Аз ще го намеря. Госпожице Морган, може би е по-добре да се върнете в караваната и да изчакате там.

— Не, благодаря. Искам да помогна. Така ще стане по-бързо.

В дъното на главното помещение имаше необозначена метална врата, боядисана в особено неапетитен нюанс на зеленото. Беше с две ключалки. Бари намери сравнително лесно ключа за горната. Втората обаче му отне повече време. Микаела си помисли, че Лайла може да е задържала онзи ключ у себе си. Можеше да е в джоба й, скрит под белия пашкул.

— Виждаш ли някой да идва? — извика тя към Гарт.

— Още не, но побързайте. От всичко това здравата ми се припикава.

От връзката оставаха само четири ключа, когато Бари намери търсения. Отвори вратата и Микаела видя малка стая с размерите на килер, пълен с автомати на стойки и пистолети в гнезда от стиропор. Имаше рафтове, заети с кутии с муниции. На едната стена беше окачен постер с тексаски рейнджър, насочил револвер с огромна черна цев. Отдолу пишеше СЪС ЗАКОНА АЗ СЕ БОРИХ И ЗАКОНЪТ ПОБЕДИ^[31].

— Вземете колкото се може повече муниции — каза Бари. Аз ще се погрижа за автоматите и пистолетите.

Микаела пристъпи към рафтовете, но размисли и се върна при диспечерското бюро. Взе кошчето на Лини и изсипа смачканите листа и чашки за кафе. Лини не забеляза. Микаела напълни кошчето с толкова муниции, колкото смяташе, че може да носи, и излезе. Гарт мина покрай нея, за да вземе наръч оръжия. Бари беше оставил едно от трите крила на входа отворено. Микаела заслиза с мъка по широките каменни стъпала през засилващия се дъжд, когато Бари стигна караваната. Брадатият мъж стана от пейката, като продължаваше да държи чадъра над главата си. Каза нещо на Бари и той му отговори. После Уили отвори задната врата на караваната, така че Бари да може да остави товара си.

Микаела стигна задъхана при тях. Бари взе кошчето и изсипа кутиите с муниции върху купчината оръжия. Двамата тръгнаха заедно обратно. Уили стоеше под чадъра си и гледаше. Гарт излезе с втори товар оръжия, панталоните му се бяха смъкнали под тежестта на кутиите, които беше натъпкал в джобовете си.

— Какво ви каза старецът? — попита Микаела.

— Искаше да знае дали правим нещо, което шериф Норкрос би одобрила — отвърна Бари. — Отговорих му положително.

Влязоха вътре и забързаха към оръжейната. Бяха изнесли около половината оръжия. Микаела забеляза нещо, което приличаше на автомат, болен от заушка.

— Задължително трябва да вземем това. Мисля, че е за изстрелване на сълзотворен газ. Не знам дали ни трябва, но не искам да попадне в други ръце.

Гарт дойде при тях.

— Лоши новини, адвокат Холдън. Току-що зад караваната ви спря пикап с полицейски светлини.

Тримата забързаха към вратата и погледнаха през опушеното стъкло. Двама мъже слизаха от пикапа и Микаела ги позна — бяха тъпакът и партньорът му, ловецът на автографи.

— Ох, Господи — каза Бари. — Това е Дон Питърс от затвора. Какво се прави на ченге? Акълът му е колкото на насекомо.

— Въпросното насекомо до неотдавна беше на пост при затвора — каза Гарт. — Същата буболечка в същата кола.

Брадатият мъж приближи новодошлите, каза нещо и посочи нагоре по главната улица. Питър и младият му партньор се втурнаха към пикапа и скочиха вътре. Светлините замигаха и те потеглиха с включена сирена.

— Какво става? — объркано попита Лини. — Какво става тук, мамка му?

— Всичко е наред — успокои я Гарт и й се усмихна. — Няма за какво да се безпокоите. — Обърна се към Бари и Микаела. — Мога ли да предложа да приключваме, докато имаме преднина?

— Какво става? — изплака Лини. — Ох, това е просто някакъв лош сън!

— Дръжте се, госпожице — каза Гарт. — Може да стане и по-добър.

Тримата излязоха тичешком. Микаела държеше гранатомета в едната си ръка и торба сълзотворни снаряди в другата. Чувстваше се като Бони Паркър. Уили стоеше до караваната.

— Как успя да разкараш онези типове? — попита Бари.

— Казах им, че някой стреля в железарския магазин. Няма да се бавят много, така че май ще е по-добре да се омитате. Двамата няма да са щастливи, когато се върнат.

— Защо ни помагате просто така? — попита Гарт.

— Ами, настанали са странни дни и човек трябва да се доверява на инстинкта си. Моят винаги е бил доста добър. Бари винаги е бил приятел на Лайла, макар че застава срещу нея в съда, а познах и момичето от телевизионните новини. — Той се вгледа в Гарт. — Ти не ми харесваш особено, но си с тях, така че какво толкова. Пък и жребият е хвърлен, както се казва. Къде отивате?

— Първо да вземем сина на Лайла — каза Бари. — После в затвора. Искаш ли да участваш в обсадата, Уили? Защото се заформя нещо такова.

Уили се усмихна, показвайки пожълтели от тютюн зъби.

— Като дете имах шапка от кожа на енот и винаги съм харесвал филми за Аламо, така че защо не? Ще ми помогнете ли по стъпалата? Проклетият дъжд действа адски зле на ревматизма ми.

Джаред, който чакаше при вратата на къщата, тъкмо се канеше да звънне отново на баща си, когато отпред спря една огромна каравана. Позна шофьора — подобно на заместник-шерифите и много други лица от градската управа, Били Холдън беше гостувал неведнъж в дома на Норкрос. Джаред го посрещна на покритата площадка пред входа.

— Качвай се — каза Бари. — Трябва да тръгваме.

Джаред се поколеба.

— Майка ми и още три жени са горе на тавана. Беше много горещо преди да завали и утре пак ще стане горещо. Трябва да ми помогнете да ги свалим долу.

— Джаред, довечера ще захладнее бързо и нямаме време.

Бари нямаше представа дали жените в пашкули усещат жега или студ, но знаеше, че времето им бързо изтича. Помисли си също, че Лайла и другите ще са по-добре, ако останат скрити на тази тиха улица. Самият той беше настоял да вземе собствената си жена и дъщерите заради караваната. Тя беше позната в Дулинг и той се боеше от разплата.

— Не може ли поне да кажем на някого…

— Това решение може да вземе баща ти. Моля те, Джаред.

Джаред се остави да го поведат по пътеката към чакащата каравана. Задната врата се отвори и от нея се подаде старият му треньор от „Поп Уорнър“. Джаред се усмихна въпреки всичко.

— Треньор Бърк!

— Я виж ти! — възкликна Уили. — Единственият ми защитник, който не е изпускал всеки втори удар. Качвай се, синко.

Но първото, което видя Джаред, бяха оръжията и мунициите на пода.

— По дяволите, тези неща за какво са?

На карираното канапе до вратата седеше някаква жена — млада, изключително красива и смътно позната, но най-забележителното в нея бе колко будна изглеждаше.

— Да се надяваме, че само за застраховка — каза тя.

Мъжът на пътеката пред нея се разсмя.

— Не бих заложил на това, Мики. — Подаде ръка на Джаред. — Гарт Фликингър.

Зад Гарт Фликингър на идентично канапе бяха наредени четири тела в пашкули, всяко следващо по-дребно от предишното, подобни на комплект матрьошки.

— Това са съпругата и дъщерите на господин Холдън, доколкото разбрах — каза треньор Бърк.

Караваната потегли и Джаред залитна. Уили Бърк го задържа и докато се ръкуваше с г-н Фликингър, Джаред си помисли, че може би сънува всичко това. Дори името на мъжа беше като от сън — кой в реалния свят ще се казва Гарт Фликингър?

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. С периферното си зрение видя как жените Холдън се подпряха една на друга, когато караваната взе един завой. Джаред си заповяда да не ги вижда, но нямаше как да стане — приличаха му на мумифицирани кукли. — Аз… ъ-ъ… аз съм Джаред Норкрос. — И сън или не, изпита негодувание — имало било време г-н Холдън да вземе своето семейство, нали? И защо? Защото караваната е негова ли?

Докато Бари излизаше от задънената „Тримейн“, телефонът на Джаред иззвъня. Изоставяха майка му, Моли, Мери и г-жа Рансъм. Това му се струваше погрешно. Но и без това всичко беше погрешно, така че какво ново?

Обаждаше се баща му. Размениха няколко думи и Клинт поиска да говори с Микаела.

— Чуйте какво трябва да направите — каза Клинт, когато тя взе телефона.

Микаела заслуша.

Заместник-шериф Рийд Бъроуз беше паркирал Трети екип директно срещу отбивката за затвора. Мястото беше високо — двамата с Върн имаха ясен изглед към поне десетина километра по Шосе 31. Рийд беше очаквал Питърс да мърмори, задето го сменят толкова бързо, но бившият надзирател се беше оказал изненадващо сговорчив. Може би изгаряше от нетърпение да започне с пиенето за деня. Може би същото се отнасяше и за хлапето. Рийд се съмняваше, че тази седмица проверяват документите в „Скърцащото колело“, а в момента ченгетата имаха по-важни неща за правене, отколкото да налагат правилата за употреба на алкохол.

Питърс докладва, че са спрели една-единствена кола. Някаква репортерка искала да направи интервю в затвора, но я отпратили. Рийд и Върн не бяха спрели никого. Дори трафикът по главния път беше сведен почти до нула. Градчето скърби за жените си, помисли си Рийд. По дяволите, светът скърбеше.

Рийд се обърна към партньора си, който четеше нещо на киндъла си и си бъркаше в носа.

— Нали не бършеш сополите под седалката?

— Господи, не. Ама че си отвратителен. — Върн надигна задник, извади носна кърпа от задния си джоб, избърса малкото зелено съкровище с нея и я прибра. — Я ми кажи, какво точно правим тук? Наистина ли си мислиш, че Норкрос е толкова тъп, че да изкара онази жена навън, щом я държи зад решетките?

— Не знам.

— Ако дойде камион за храна или нещо такова, какво трябва да правим?

— Спираме го, докладваме по радиостанцията и чакаме инструкции.

— На кого докладваме? На Тери или на Франк?

По този въпрос Рийд не беше толкова сигурен.

— Първо ще пробвам мобилния на Тери. Ще му оставя съобщение, за да си вържем гащите, ако не вдигне. Я по-добре да му мислим, ако се случи нещо такова.

— А то едва ли ще се случи покрай цялата тази каша.

— Да. Инфраструктурата отиде по дяволите.

— Какво е инфраструктура?

— Я по-добре потърси в киндъла.

Върн потърси.

— „Основните материални и организационни структури, необходими за работата на едно общество или предприятие“. Хм.

— Хм? Какво ще рече хм?

— Че си прав. Отишла е по дяволите. Преди да дойда в участъка, минах през „Шопуел“. Изглеждаше така, сякаш е паднала бомба.

Долу в сивата следобедна светлина се виждаше приближаваща кола.

— Рийд?

— Какво?

— Без жени няма да има бебета.

— Определено си замесен от тесто за учен — каза Рийд.

— Ако това не спре, къде ще е човешката раса след шейсет или сто години?

Това беше нещо, за което Рийд Бъроуз не искаше да говори, особено когато жена му се намираше в пашкул, а малкият му син беше гледан (вероятно неадекватно) от престарелия съсед г-н Фрийман. Не че му се налагаше да говори. Колата вече беше достатъчно близо, за да я види — огромна каравана на ивици като зебра, която намаляваше, сякаш възнамеряваше да завие към затвора. Не че можеше да го направи, при положение че полицейската кола запречваше пътя.

— Това е караваната на Холдън — каза Върн. — Адвокатът. Брат ми я ремонтира в Мейлок.

Караваната спря. Вратата на шофьора се отвори и Бари Холдън слезе. В същото време полицаите излязоха от колата.

Холдън ги поздрави с усмивка.

— Господа. Идвам с много радостни новини.

Нито Рийд, нито Върн отвърнаха на усмивката му.

— Достъпът до затвора е забранен, господин Холдън — каза Рийд. — Заповед на шерифа.

— Не мисля, че това е точно така — каза Бари, като продължаваше да се усмихва. — Мисля, че заповедта е дадена от един господин на име Франк Гиъри, когото бихме могли да наречем самозванец. Прав ли съм?

Рийд не беше сигурен как да отговори на това, така че премълча.

— Във всеки случай — каза Бари — получих обаждане от Клинт Норкрос. Решил е, че е правилно да предаде жената на местните органи на реда.

— Е, слава богу! — възкликна Върн. — Най-сетне да прояви разум!

— Той иска да отида в затвора, за да съдействам за сделката и ясно да отбележа в протокола защо му се е наложило да престъпи правилата. Просто формалност, както разбирате.

Рийд се канеше да го попита не е ли могъл да намери по-голяма кола, с която да дойде, но точно в този момент радиостанцията на колата изпращя. Разнесе се гласът на Тери Кумбс. Адски ядосан.

— Трети екип, Трети екип, отговорете! Веднага! Веднага!

Точно когато Рийд и Върн забелязаха приближаващата каравана на Бари Холдън, Тери Кумбс влезе в „Олимпия“ и отиде при сепарето, в което седяха Франк и заместник-шериф Пит Ордуей. Франк не беше особено щастлив да види Кумбс на крака, но направи всичко по силите си да скрие неудоволствието си.

— Здрасти, Тери.

Тери им кимна. Беше се обръснал и си беше сменил ризата. Изглеждаше нестабилен, но трезвен.

— Джак Албъртсън ми каза, че сте тук. — Албъртсън беше един от пенсионираните заместник-шерифи, призован отново на служба преди два дни. — Имам доста лоши новини от окръг Бриджър отпреди петнайсет минути. — Тери не лъхаше на алкохол. Франк се надяваше да промени това. Не му харесваше да окуражава човек, който вероятно е начинаещ алкохолик, но с Кумбс се работеше по-лесно, след като е обърнал няколко чашки.

— Какво става в Бриджър? — попита Пит.

— Инцидент на магистралата. Съдия Силвър е паднал в Дорс Холоу. Мъртъв е.

— Какво?! — Викът на Франк беше достатъчно силен, за да изкара Гъс Верийн от кухнята.

— Много жалко — каза Тери. — Беше чудесен човек. — Придърпа един стол и седна. — Някаква представа какво е правил там?

— Отиде да говори с някакъв бивш агент на ФБР в Кофлин, който да ни помогне да налеем здрав разум в тъпата глава на Норкрос — каза Франк. Съдията сигурно беше получил инфаркт. Изглеждаше ужасно, пребледнял и треперещ. — Ако е мъртъв… това май отпада.

Постара се да се овладее. Харесваше съдия Силвър и беше готов да се съгласява с него — до определена граница. Сега тази граница беше заличена.

— А онази жена е все още в затвора. — Франк се наведе напред. — Будна. Норкрос ни излъга, че е била в пашкул. Хикс ми каза.

— Репутацията на Хикс не е от най-добрите — каза Тери.

Франк сякаш изобщо не го чу.

— Има и други странни неща около нея. Тя е ключът.

— Ако тая кучка го е започнала, ще знае как да го спре — каза Пит.

Устните на Тери потрепнаха.

— Няма доказателства за това, Пит. И тъй като Аврора започна в другия край на света, подобно твърдение изглежда като изсмукано от пръстите. Мисля, че всички трябва просто да си поемем дълбоко дъх и…

Уоки-токито на Франк се включи. Обаждаше се Дон Питърс.

— Франк! Франк, обади се! Обади се! По-добре отговори, мамка му, защото…

Франк вдигна уоки-токито.

— Франк е. Слушам те. И внимавай с мръсотиите, говориш в еф…

— Откраднали са оръжията, мамка му! — извика Дон. — Някакво грохнало лайно ни прати за зелен хайвер, а през това време са откраднали шибаните пушки от шибания участък!

Преди Франк да успее да отговори, Тери грабна уоки-токито от ръката му.

— Кумбс е. Кой го е направил?

— Бари Холдън, с някаква голяма шибана каравана! Диспечерката ви каза, че имало и други, но тя не е на себе си и не знае кой!

— Всички оръжия ли? — попита изуменият Тери. — Взели са всички оръжия?

— Не, не всички, сигурно не им е стигнало времето, но много!

Вцепененият Тери зяпна уоки-токито в ръката си. Франк си каза, че е по-добре да си затваря устата и да остави Тери сам да направи сметките — но не можеше да го направи. Като че ли никога не можеше, след като се ядоса.

— Още ли мислиш, че трябва просто да си поемем дълбоко дъх и да изчакаме Норкрос да излезе? Защото знаеш какво ще правят с оръжията, нали?

Тери го погледна. Беше стиснал устни толкова силно, че устата му сякаш беше изчезнала.

— Мисля, че забравяш кой командва тук, Франк.

— Извинявай, шерифе. — Франк беше стиснал юмруци под масата толкова силно, че ръцете му трепереха, а ноктите се впиваха дълбоко в дланите му.

Тери продължаваше да го гледа.

— Кажи ми, че си сложил хора на пътя за затвора.

„Щеше да е твоя вината, ако не го бях направил, пиянде такова“. А, но кой го беше наливал с пиячка?

— Сложих. Рангъл и Бъроуз.

— Добре. Това е добре. Кой екип са?

Франк нямаше представа, но Пит Ордуей знаеше.

— Трети.

Дон продължаваше да дрънка, но Тери го прекъсна и натисна копчето за предаване.

— Трети екип, Трети екип, отговорете! Веднага! Веднага!

Когато радиостанцията оживя, Рийд Бъроуз каза на Бари да изчака.

— Няма проблем — отвърна Бари и почука три пъти по караваната — съобщение за Уили Бърк, който беше клекнал зад завесата, отделяща кабината от задната част, че минават на план Б. План Б беше съвсем прост — да се чупят, докато Бари забави ченгетата колкото се може повече. Беше задължително оръжията да стигнат до затвора и момичетата му да са в безопасност. Бари не се беше замислил дори за миг. Щяха да го арестуват, разбира се, но той познаваше един страхотен адвокат.

Сложи ръка на рамото на Върн Рангъл и внимателно го поведе настрани от караваната.

— Май някой в участъка е напълнил гащите — весело отбеляза Рангъл, докато вървеше, воден от адвоката. — Къде отиваме?

Отиваха по-далеч от караваната, така че, първо, Рангъл да не види как Уили Бърк сяда зад волана и второ, да осигурят на караваната място да потегли, без да прегази някого. Бари обаче не можеше да каже това. Беше се заел да втълпи на момичетата си концепцията, че законът е безличен — че не става дума за чувствата, а за аргументите ти. Ако можеш да се отделиш напълно от личните си предпочитания, това е най-добре. Трябва буквално да излезеш от кожата си и да влезеш в кожата на клиента, като в същото време работиш със собствения си мозък.

(Герда, която беше поканена на среща от едно момче от гимназията — само втора година, но все пак доста по-голям от нея, — неотдавна се беше опитала да привлече баща си като pro bono адвокат, който да докаже на майка й, че е достатъчно голяма, за да отиде на кино с момче. Това беше много хитро от страна на Герда, но Бари се измъкна, като посочи конфликт на интереси поради семейни връзки. Както и защото като неин баща той нямаше намерение да я пуска с момче, което беше почти на петнайсет и сигурно се възбуждаше от всеки полъх на вятъра. Каза й, че ако толкова много иска да излезе с нея, Кери Бенсън може да я покани на сладолед в „Дейли Трийт“ в града. И посред бял ден.)

Онова, което Бари беше пропуснал да каже на Герда, беше крайно неприятната клауза на абсолютно виновния. Понякога влизаш в кожата на клиента си и откриваш, че той — ти — е напълно, безнадеждно, непоправимо виновен като първородния грях. Когато възникнеше подобна ситуация, единствената смислена тактика беше да разсейваш и спъваш, да се хващаш за дреболии, да повтаряш доводи и да протакаш. С известен късмет можеш да изтощиш противната страна, докато тя не ти предложи по-изгодна сделка, само за да се отърве от теб, или — което беше още по-добре — да ги раздразниш или объркаш дотам, че сами да си прецакат делото.

Като имаше предвид всичко това, той импровизира и зададе най-смайващия въпрос, който му хрумна на момента.

— Виж, Върн. Исках да те дръпна настрана и да те попитам нещо.

— Добре…

Бари се наведе доверително към него.

— Обрязан ли си?

Дъждовни капки покриваха очилата на Върн Рангъл и скриваха очите му. Бари чу как двигателят на караваната оживя, как Уили превключва на скорост, но ченгето не обърна внимание. Въпросът за обрязването беше грабнал напълно ума му.

— Е-е, господин Холдън… — Върн разсеяно извади носна кърпа и започна да я сгъва. — Доста личен въпрос, нали разбирате.

Зад тях се чу глух удар и скърцане на метал в метал.

Междувременно Рийд Бъроуз беше седнал зад волана, за да разговаря с Тери, но микрофонът се изплъзна от мократа му ръка. Секундите, които изтекоха, докато се навеждаше да го вдигне от пода и да разплете кабела, бяха важни, защото благодарение на тях Уили Бърк беше готов да потегли.

— Разбрано, тук Трети екип. Говори Бъроуз, край — каза Рийд, след като микрофонът отново бе в ръката му.

През прозореца видя как караваната завива пред колата и излиза на чакъла и тревата от южната страна на пътя. Гледката не го разтревожи — но го озадачи. Защо Бари Холдън мести караваната си? Да не би да правеше път на някого? В това нямаше логика. Трябваше да се оправят с този адвокат мошеник и караваната му, преди да се заемат с някой друг, който иска да мине.

— Арестувайте Бари Холдън и конфискувайте колата му! — изрева гласът на Тери Кумбс по радиостанцията. — Кара куп крадени оръжия и е тръгнал към затвора! Чуваш ли…

Предницата на караваната блъсна предницата на автомобила, микрофонът за втори път отлетя от ръката на Рийд и картината през предното стъкло се завъртя, сякаш беше на панти.

— Хей!

В задната част на караваната Джаред изгуби равновесие и падна от канапето върху оръжията.

— Добре ли си? — попита Гарт. Докторът беше останал на крака, тъй като се беше подпрял на плота на кухненския бокс и се държеше за мивката.

— Да.

— Благодаря, че попита и за мен! — Микаела беше успяла да се задържи на канапето, но бе паднала на една страна.

Гарт осъзна, че обожава Мики. Тя беше държелива, както казваха старите хора. Не би променил нищичко у нея. Носът й и всичко друго бяха толкова близки до съвършенството, колкото беше възможно.

— Не ми се налага, Мики — отвърна той. — Знам, че си добре, защото винаги ще си добре.

Караваната продължи по наклонения банкет на пътя с около двайсет и пет километра в час, като избутваше патрулната кола. Метал задра метала. Върн ахна и се обърна към Бари. Адвокатът здравата се беше издънил. Върн му фрасна едно в окото и той тупна по задник.

— Спри караваната! — изкрещя Рийд от отворената врата на колата. — Стреляй в гумите!

Върн извади служебното си оръжие.

Караваната се откъсна от автомобила и започна да набира скорост. Още беше под ъгъл, докато се движеше по банкета, но вече се връщаше към средата на пътя. Върн, който се целеше в задната дясна гума, дръпна спусъка прекалено бързо. Изстрелът се оказа висок и куршумът проби дупка в стената на караваната, която вече се беше отдалечила на петдесетина метра. Излезеше ли напълно на пътя, всичко щеше да приключи. Върн се съсредоточи и се прицели отново в задната дясна гума… и стреля във въздуха, понеже Бари Холдън го събори на земята.

Лежащият на пода Джаред — в гърба го ръчкаха мерници и цеви на автомати — бе оглушен от трясъка. По някакъв начин усещаше писъците около себе си (Микаела? Фликингър?), но не можеше да ги чуе. Видя дупка в стената — куршумът я беше пробил като хартия. Дланите му, опрени на пода на караваната, усещаха въртенето на колелата, които набираха скорост по асфалта.

Фликингър още беше на крака и се държеше за кухненския плот. Не, писъците не идваха от него.

Джаред погледна натам, накъдето гледаше докторът.

Фигурите в пашкули лежаха на канапето. Кървава кухина се беше отворила в гърдите на третата в редицата, най-голямото от трите момичета — Герда. Тя се изправи и залитна напред. Именно тя пищеше. Джаред видя, че тръгва към Микаела, която се беше сгушила в края на отсрещното канапе. Момичето беше вдигнало ръце, освободени от паяжините, които досега ги бяха държали плътно до тялото; отворената й пищяща уста се виждаше ясно под бялото. От дупката в гърдите й излитаха нощни пеперуди.

Фликингър улови Герда. Тя се извъртя и го сграбчи за гърлото; двамата се завъртяха в кръг, препънаха се в оръжията на пода и се блъснаха в задната врата. Резето се счупи, вратата се отвори и те паднаха навън, последвани от облак пеперуди и порой оръжия и патрони.

Иви изстена.

— Какво? — попита Ейнджъл. — Какво има?

— О — каза Иви. — Нищо.

— Лъжкиня — каза Дженет. Тя още седеше на пода в нишата на душа. Ейнджъл трябваше да й го признае — Дженет се оказа инат почти колкото нея.

— Издаваш този звук, когато умират хора — каза Дженет и си пое дъх. Наклони глава и се обърна към невидимия. — Тя издава този звук, когато умират хора, Деймиън.

— Мисля, че е така, Дженет — каза Иви. — Мисля, че е така.

— Точно както казах. Нали, Деймиън?

— Виждаш глупости, Дженет — каза Ейнджъл.

Дженет продължи да се взира в нищото.

— От устата й излязоха пеперуди, Ейнджъл. Имаше пеперуди в себе си. А сега ме остави, опитвам се да разговарям с мъжа си.

— А аз трябва да се обадя по телефона — каза Иви.

Докато се пресягаше през конзолата и отваряше дясната предна врата, Рид чу изстрела на Върн. Зърна задницата на караваната, която се отдалечаваше тежко по пътя с отворена задна врата.

На пътя лежаха две тела. Рийд извади служебното си оръжие и се затича към тях. Зад телата по пътя бяха нападали три-четири автомата и няколко шепи патрони.

Когато стигна телата, Рийд спря. По асфалта около черепа на мъжа, който лежеше по-близо, имаше кръв и сиво вещество. Рийд беше виждал доста трупове, но кашата тук беше епична, може би заслужаваше първо място. При падането очилата на мъжа се бяха качили на къдравата му коса. Това му придаваше извратено топъл и небрежен вид — приличаше на някакъв учител, както лежеше мъртъв на пътя с размазан по асфалта мозък.

На няколко стъпки по-нататък някаква жена лежеше на една страна в поза, която често заемаше и самият Рийд на канапето, докато гледаше телевизия. Маската й от паяжина беше охлузена от допира с асфалта и запазената кожа беше разкъсана. По онова, което беше останало от лицето и тялото й, Рийд успя да определи, че е млада, но само толкова. В гърдите й зееше голяма рана от куршум. Кръвта на момичето изтичаше по мокрия асфалт.

Зад Рийд се чу шляпане на кецове.

— Герда! — изкрещя някой. — Герда!

Рийд се обърна, а Бари Холдън изтича покрай него и падна на колене до тялото на дъщеря си.

Върн Рангъл с разкървавен нос залиташе по пътя след Холдън и крещеше, че щял да обреже него, шибаняка му с шибаняк.

Бяха нагазили до гуша в лайната — размазан тип, мъртво момиче, виещ адвокат, разлютен Върн Рангъл, автомати и муниции по пътя. Рийд изпита облекчение, че Лайла Норкрос в момента не е шериф — изобщо не му се мислеше как би тръгнал да й обяснява какво точно е станало.

Рийд посегна към Върн със секунда закъснение и хвана само плата на рамото му. Върн се освободи и стовари дръжката на пистолета си в тила на Бари Холдън. Чу се гадно пращене като от счупена клонка и шурна кръв. Бари Холдън се просна по очи на земята до дъщеря си. Върн клекна до изпадналия в безсъзнание адвокат и продължи да го удря с дръжката на пистолета.

— Майната ти, майната ти, майната ти! Счупи ми носа, ку…

Младата жена, която трябваше да е мъртва, а не да сграбчва челюстта на Върн, сви пръсти около долните му зъби и рязко го притегли към себе си. Вдигна глава, отвори широко уста и впи зъби в гърлото на Върн. Партньорът на Рийд я заудря с пистолета, но това изобщо не й направи впечатление. По устните й се стичаше яркочервена артериална кръв.

Рийд си спомни за собственото си оръжие. Вдигна го и стреля. Куршумът влезе през окото на младата жена и тялото й се отпусна, но зъбите й останаха впити в гърлото на Върн. Сякаш пиеше кръвта му.

Застанал на колене, Рийд пъхна пръсти в горещата и хлъзгава каша, където зъбите на младата жена бяха забити в гърлото на партньора му. Теглеше и дърпаше, като напипваше език и емайл. Замахна още веднъж към нея, напълно неефективно, пистолетът му падна от отпуснатата ръка и отскочи от асфалта. Тялото му се свлече на земята.

Франк караше сам в последната от трите коли. Всички бяха включили сирените си. Ордуей и Тери бяха в първата кола, следвани от Питърс и приятелчето му Блас. Франк не търсеше самотата, но тя някак го намираше. Защо ставаше така? Илейн бе взела Нана и го беше оставила сам. Това беше жестоко. Правеше него жесток. Но може би трябваше да е така — той трябваше да е такъв, за да направи онова, което трябва.

Но как можеше да направи онова, което трябва? Нещата бяха тръгнали на зле. Рийд Бъроуз беше съобщил за стрелба и прострелян полицай. Франк вярваше, че е способен да убива за дъщеря си; сигурен беше, че е готов да умре за нея. Сега обаче си помисли, че не е единственият, който е склонен да поема смъртни рискове. Хората на Норкрос бяха откраднали полицейско оръжие и бяха пробили барикада. Каквито и да бяха причините им, те изглеждаха твърдо решени. Какво ги караше да действат? Какво имаше между Ив Блек и Норкрос?

Телефонът му иззвъня. Колоната се носеше на север по Болс Хил. Франк извади телефона от джоба си.

— Гиъри.

— Франк, Ив Блек се обажда. — Гласът й бе тих, почти шепот, леко дрезгав, с намек за флирт.

— А, така ли? Приятно ми е.

— Обаждам се от новия си мобилен телефон. Нямах си, така че Лор Хикс ми подари своя. Много кавалерска постъпка, нали? Между другото, не е зле да намалиш. Не е нужно да рискуваш и да катастрофираш. Караваната се измъкна. На пътя има само четирима мъртъвци и Рийд Бъроуз.

— Откъде знаеш това?

— Повярвай ми, знам. Клинт беше изненадан, че обирът стана толкова лесно. Аз също, ако трябва да съм честна. Добре се посмяхме. Мислех си, че контролираш нещата малко по-добре. Сгреших.

— Трябваше да се предадете, госпожице Блек. — Франк се съсредоточи да премерва думите си. Да сдържа червената мъгла, която напираше да погълне ума му. — Или трябваше да спрете това… нещо. Каквото и да е то. Трябваше да го направите, преди някой да е пострадал.

— О, отдавна минахме отвъд този етап. Съдия Силвър например. Той не просто пострада. Както и доктор Фликингър, който всъщност не е толкова лош, когато главата му е бистра. Вече сме на етапа масово измиране.

Франк стисна силно волана.

— Какво си ти, по дяволите?

— Бих могла да ти задам същия въпрос, но знам какво ще отговориш. „Аз съм Добрият баща“. Защото при теб всичко се свежда до Нана-Нана-Нана, нали? Таткото закрилник. Помислял ли си поне веднъж за всички други жени и какво им причиняваш? Какво би изложил на риск?

— Откъде знаеш за дъщеря ми?

— Работа ми е да знам. Има едно старо блус парче: „Преди да ме обвиняваш, погледни себе си“. Трябва да разшириш кръгозора си, Франк.

Трябва да се докопам до гърлото ти, помисли си Франк.

— Какво искаш?

— Искам да бъдеш мъж! Да бъдеш мъж, мамка му, и да направиш това интересно! Искам скъпоценната ти Нана да може да отиде в училище и да каже: „Татко е просто общински служител, който лови диви котки, а не човек, който удря стени, разтегля любимата ми тениска и крещи на мама, когато нещата не стават по неговия начин. И той е човекът, който спря лошата стара фея, която накара всички жени да заспят“.

— Не замесвай дъщеря ми, кучко.

Флиртуващият тон в гласа й изчезна.

— Когато я защитаваше в болницата, това беше храбро. Възхитих се. Възхитих се на теб. Наистина. Знам, че я обичаш, а това не е малко. Знам, че по свой начин искаш само онова, което е добро за нея. И това ме кара да те обичам мъничко, макар че си част от проблема.

Отпред първите две коли спираха до автомобила на Рийд Бъроуз, който беше с огънати ламарини. Франк видя Бъроуз да върви към тях. Малко по-нататък видя телата на пътя.

— Спри това — каза Франк. — Пусни ги. Пусни жените. Не само жена ми и дъщеря ми, а всички.

— Първо ще трябва да ме убиеш — отвърна Иви.

Ейнджъл попита кой е този Франк, с когото разговаряше Иви.

— Победителят на дракони — отвърна Иви. — Просто исках да съм сигурна, че няма да позволи да бъде разсейван от еднорози.

Ейнджъл подсвирна.

— Ама ти наистина си адски луда.

Иви не беше луда, но нямаше намерение да обсъжда това с Ейнджъл — която и без това имаше право на мнение.

Лисугерът идва при Лайла в съня й. Тя знае, че е сън, защото лисугерът може да говори.

— Здрасти, красавице — казва той, докато влиза в спалнята в къщата на улица „Сейнт Джордж“, която тя дели с Тифани, Джанис Коутс и две лекарки от Женския център, Ерин Айсенберг и Джоли Сурат. (Ерин и Джоли са неомъжени. Третата лекарка от центъра, Джорджия Пийкинс, живее в другия край на града с двете си дъщери, които тъгуват безутешно по по-големия си брат.) Друга причина да знае, че сънува, е фактът, че е сама в стаята. Другото двойно легло, на което спи Тифани, е празно и прилежно оправено.

Лисугерът поставя сръчните си предни лапи — не червени, а бели, сякаш ги е боядисал специално за случая — на постелката й.

— Какво искаш? — пита Лайла.

— Да ти покажа обратния път — отвръща лисугерът. — Но само ако искаш да се върнеш.

Когато Лайла отвори очи, беше утро. Тифани лежеше на другото легло, където й беше мястото, избутала одеялото до коленете си, с корем като полукълбо над боксерките, с които спеше. Вече минаваше седмият месец от бременността й.

Вместо да отиде в кухнята и да свари гадната цикория, която трябваше да минава за заместител на кафето в тази версия на Дулинг, Лайла мина по коридора и отвори предната врата към приятната пролетна утрин. (Тук времето минаваше неуловимо бързо; часовниците го измерваха нормално, но в самото него нямаше нищо нормално.) Лисугерът беше там, където знаеше, че ще бъде — клекнал на покритата с бурени пътека от плочи, свил прилежно опашка около лапите си. Изгледа я с жив интерес.

— Здрасти, красавецо — каза Лайла. Лисугерът наклони глава и като че ли се ухили. После тръгна по пътеката към разбитата улица и отново клекна. Гледаше я. Чакаше.

Лайла отиде да събуди Тифани.

В крайна сметка седемнайсет обитателки на Нашето място последваха лисугера в шест захранвани от слънцето колички за голф; керванът им излезе бавно от града и продължи по някогашното Шосе 31 към Болс Хил. Тифани беше в първата количка с Джанис и Лайла и през цялото време мърмореше, че не са й позволили да язди коня си. Забраната беше на Ерин и Джоли, които бяха загрижени от силата на контракциите й, при все че до крайния срок й оставаха шест или осем седмици. Това бяха казали и на самата бъдеща майка. Онова, което бяха пропуснали (макар че Лайла и Джанис знаеха), беше безпокойството им за бебето, което беше заченато по времето, когато Тифани още се дрогираше всеки ден, а понякога и през няколко часа.

Мери Пак, Магда Дубчек, четирите дами от Книжния клуб и петте някогашни затворнички също бяха дошли. Както и Илейн Нътинг, бивша Гиъри. Тя пътуваше с двете лекарки. Дъщеря й също искаше да дойде, но Илейн беше тропнала с крак и бе останала непреклонна дори когато потекоха сълзите. Нана беше оставена при старата г-жа Рансъм и внучката й. Двете момичета се бяха сприятелили, но дори перспективата да прекара деня с Моли не беше развеселила Нана. Тя каза, че искала да последва лисицата, защото й приличало на нещо от приказка. И искаше да го нарисува.

— Ако искаш, остани с момичето си — беше казала Лайла на Илейн. — Имаме предостатъчно хора.

— Искам да разбера какво иска това животно — беше отвърнала Илейн. Макар че в действителност не знаеше дали наистина го иска. Лисугерът, който сега седеше пред порутените останки от магазина за мъжка козметика „Пиърсън“ и търпеливо чакаше жените да се съберат и да потеглят, я изпълваше с лошо предчувствие — неопределено, но силно.

— Хайде! — каза Тифани и се нацупи. — Преди да ми се е припикало отново.

И така те тръгнаха след лисугера, който излезе от града и продължи по избледнялата централна линия на шосето, като от време на време поглеждаше назад, за да се увери, че отрядът му го следва. И сякаш се усмихваше. Сякаш казваше: „Ама днес наистина са дошли и някои истински красавици“.

Това беше излет — странен, наистина, но все пак почивка от различните им задължения и задачи — и трябваше да има приказки и смях, но жените в колоната почти не проговаряха. Фаровете се включваха, когато количките се движеха и докато минаваха покрай джунглата, която някога беше складът на Адамс, Лайла си помисли, че приличат повече на погребална процесия, отколкото на жени, излезли на разходка из природата.

Когато лисугерът отби от магистралата и тръгна по обрасла пътека на половин километър след склада, Тифани се вцепени и сложи ръце на корема си, сякаш искаше да го предпази.

— Не, не, можете да ме оставите тук. Няма да се връщам при караваната на Тру Мейуедър, дори ако от нея е останала само купчина ръжда.

— Не отиваме там — каза Лайла.

— Откъде знаеш?

— Изчакай и ще видиш.

Оказа се, че останките на караваната едва се виждат — буря я беше съборила от подпорите й и тя лежеше катурната в бурените и шубраците като някакъв ръждясал динозавър. На трийсет или четирийсет метра от нея лисугерът зави наляво и навлезе в гората. Жените от първите две колички отначало виждаха червеникавата козина, но после тя изчезна.

Лайла слезе и отиде до мястото, където лисугерът беше влязъл в гората. Останките от бараката бяха напълно обрасли, но дори след толкова време все още се долавяше миризма на химикали. Дрогата може и да я няма, помисли си Лайла, но спомените остават. Дори тук, където времето сякаш препускаше в галоп, спираше за глътка въздух и препускаше отново.

Джанис, Магда и Бланш Макинтайър дойдоха при нея. Тифани остана в количката, държеше се за корема. Още изглеждаше, сякаш й е призляло.

— Има животинска пътека — каза Лайла и посочи. — Можем да продължим без проблем по нея.

— И в гората не отивам — каза Тифани. — Не ми пука дали онази лисица танцува или прави фокуси. Пак получавам проклетите контракции.

— Нямаше да отидеш дори да нямаше контракции — каза Ерин. — Ще остана с теб. Джоли, ти продължавай, ако искаш.

Джоли продължи. Петнайсетте жени тръгнаха по животинската пътека в колона, с Лайла начело и бившата г-жа Франк Гиъри в края. След десетина минути Лайла спря и вдигна ръце, сочеше едновременно наляво и надясно като регулировчик, който не може да реши какъв сигнал да подаде.

— Мътните да ме вземат — промълви Селия Фрод. — Никога не съм виждала подобно нещо. Никога.

Клоните на тополите, брезите и елшите от двете страни бяха покрити с нощни пеперуди. Сякаш бяха милиони.

— Ами ако ни нападнат? — промърмори Илейн, като гледаше да не повишава глас и благодареше на Бог, че не е отстъпила на исканията на Нана да дойде с тях.

— Няма — каза Лайла.

— Откъде знаеш? — попита Илейн.

— Просто знам — отвърна Лайла. — Те са като лисицата. — Тя се поколеба, търсеше подходящата дума. — Пратеници.

— На кого? — попита Бланш. — Или на какво?

Това беше друг въпрос, на който Лайла реши да не отговаря, макар че можеше.

— Хайде — каза тя. — Още малко остава.

Петнайсет жени стояха във високата до бедрата им трева и се взираха в онова, което Лайла наричаше за себе си Изумителното дърво. Никой не продума в продължение на може би трийсет секунди. Накрая Джоли Сурат каза с тънък, пресекнат глас:

— Боже Господи.

Дървото се издигаше като жив пилон към слънцето, преплетените му стволове се виеха един около друг, като понякога концентрираха снопове слънчева светлина, изпълнени с тичинки, а друг път образуваха тъмни пещери. Тропически птици бяха накацали по безбройните му клони и клюкарстваха в подобните на папрат листа. Пред дървото паунът, който Лайла беше видяла и преди, крачеше напред-назад като най-елегантния портиер на света. Червената змия бе увиснала от един клон — полюшваше трапецовидната си глава. Под змията имаше тъмна цепнатина, където различните стволове сякаш се отдръпваха назад. Лайла не я помнеше, но не беше изненадана. Не се изненада и когато лисугерът се появи от нея като кукла на пружина и скочи игриво към пауна, който не му обърна никакво внимание.

Джанис Коутс хвана Лайла за ръка.

— Виждаш ли това?

— Да — отвърна Лайла.

Селия, Магда и Джоли запищяха пронизително в тригласна хармония. Белият тигър излезе от цепнатината, изгледа жените на поляната със зелените си очи и се протегна, сякаш им се покланяше.

— Не мърдайте! — извика Лайла. — Никой да не мърда! Няма да ви нарани! — С цялото си сърце се надяваше, че казва истината.

Тигърът и лисугерът докоснаха носове. Голямата котка отново се обърна към жените и погледна с особен интерес Лайла. После заобиколи Дървото и изчезна от поглед.

— Боже мой — промълви Кити Макдейвид. Плачеше. — Каква красота само! Каква шибана красота!

— Това е свято място — каза Магда Дубчек. И се прекръсти.

Джанис гледаше Лайла.

— Казвай.

— Мисля, че това е изход — каза Лайла. — Път назад. Ако поискаме.

И тогава уоки-токито на колана й оживя. Чу се пращене и нямаше начин да различат думите. Но гласът като че ли беше на Ерин и тя викаше.

Тифани лежеше напреки на предните седалки на количката за голф. Старата тениска на „Сейнт Луис Рамс“, която беше намерила някъде, лежеше смачкана на земята. Гърдите й, доскоро не повече от пъпки, стърчаха към небето, изпълвайки простия сутиен размер D. (Сутиените от ликра вече бяха напълно безполезни.) Ерин се беше навела между краката й с ръце върху изумителната издутина на корема й. Докато жените се връщаха тичешком и махаха нощни пеперуди от косите си, Ерин натисна и Тифани изкрещя: „Престани! Спри, за бога!“.

— Какво правиш? — попита Лайла, когато стигна до нея, но когато погледна надолу, отговорът на въпроса й стана очевиден. Джинсите на Тиф бяха разкопчани. По синия плат и памучните гащета имаше влажни розови петна.

— Бебето идва и задникът му е там, където би трябвало да е главата — каза Ерин.

— Боже мой — промълви Кити.

— Трябва да го обърна — каза Ерин. — Върни ни в града, Лайла.

— Ще се наложи да я изправим — каза Лайла. — Не мога да карам, докато не го направите.

С помощта на Джоли и Бланш Макинтайър Лайла надигна Тифани и Ерин се намести до нея.

— Ох, боли! — изкрещя Тифани.

Лайла седна зад волана на количката, дясното й рамо бе плътно притиснато в лявото на Тифани. Ерин се беше обърнала почти с гръб, за да се побере на седалката.

— Колко бързо може да се движи това? — попита тя.

— Не знам, но ще разберем. — Лайла настъпи педала и трепна от болезнения писък на Тифани, когато количката полетя напред. Тифани крещеше при всяко подрусване, а подрусвания имаше много. В този момент Изумителното дърво с неговите екзотични птици беше последното нещо в ума на Лайла Норкрос.

Това не важеше за бившата Илейн Гиъри.

Спряха при „Олимпия Дайнър“. Тифани изпитваше твърде силни болки, за да може да продължи. Ерин прати Джанис и Магда в града да донесат чантата й, а Лайла и три други жени внесоха Тифани вътре.

— Съберете две маси каза Ерин. — По-бързо. Трябва да обърна бебето и мама трябва да лежи, за да го направя.

Лайла и Мери избутаха масите. Маргарет и Гейл качиха Тифани на тях, като се мръщеха и извръщаха, сякаш ги замеряха с кал, а не е писъци.

Ерин отново се зае да работи върху корема на Тифани и да го меси като тесто.

— Мисля, че започна да се движи, слава богу. Хайде, миличко, ще направиш ли едно малко салто за доктор Е?

И натисна корема на Тиф с една ръка, а Джоли Сурат натисна отстрани.

— Спрете! — изкрещя Тифани. — Спрете, шибанячки!

— Обръща се — каза Ерин, без да обръща внимание на ругатните й. — Наистина се обръща, слава богу. Смъкни й панталоните, Лайла. Панталоните и гащетата. Джоли, продължавай да натискаш. Не му позволявай да се завърта обратно.

Лайла хвана единия крачол на Тифани, а Селия Фрод другия. Двете дръпнаха и старите джинси се свлякоха. Гащетата на Тифани се смъкнаха донякъде с тях, оставяйки следи от кръв и околоплодна течност по бедрата й. Лайла ги смъкна съвсем. Бяха подгизнали и топли. На Лайла й се догади, но после й мина.

Писъците вече бяха непрестанни, главата на Тифани се мяташе.

— Не мога да чакам чантата — каза Ерин. — Бебето излиза. Само… — Тя погледна бившата си колежка, която кимна.

— Някой да намери нож за Джоли. Остър. Трябва да я срежем малко.

— Трябва… да… напъвам — задъхано каза Тифани.

— Разбира се — отвърна Джоли. — Но засега не. Вратата е отворена, но трябва да махнем пантите. Да направим малко повече място.

Лайла намери нож за стекове и стара бутилка кислородна вода в тоалетната. Поля острието, спря да огледа дезинфектанта за ръце при вратата и го опита. Нищо. Веществото отдавна се беше изпарило. Забърза обратно. Жените бяха застанали в полукръг около Тифани, Ерин и Джоли. Всички се бяха хванали за ръце с изключение на Илейн Гиъри, която се беше обгърнала със своите. Погледът й се местеше ту към тезгяха, ту към празните сепарета, ту към вратата. Навсякъде, но не и към задъханата пищяща жена на импровизираната операционна маса, която беше гола както майка я е родила с изключение на стария памучен сутиен.

Джоли взе ножа.

— Дезинфектира ли го с нещо?

— Кислородна…

— Ще свърши работа — каза Ерин. — Мери, намери ми стиропорна хладилна чанта, ако намериш. Дами, някоя да ми донесе кърпи. В кухнята трябва да има. Сложете ги върху…

Джоли Сурат направи епизиотомия без упойка и Тифани нададе пронизителен вой.

— Сложете кърпите върху количките за голф — завърши Ерин.

— Вярно, слънчевите панели! — възкликна Кити. — Да се нагреят. Хей, това е много хит…

— Трябват ни топли, но не и горещи — каза Ерин. — Нямам намерение да изпичам новия ни гражданин. Действайте.

Илейн остана на мястото си, докато останалите жени я заобикаляха както вода заобикаля камък, и продължи да мести поглед навсякъде, но не и към Тифани Джоунс. Очите й бяха празни и блестяха.

— Колко близо е до раждането? — попита Лайла.

— Разкритието е седем сантиметра — каза Джоли. — След малко ще стане десет. Цервикалният излив приключи — поне едно нещо, което мина добре. Напъвай, Тифани. Ама запази малко и за после.

Тифани напъна. Тифани изкрещя. Вагината й се отвори, затвори се и пак се отвори. Между краката й рукна прясна кръв.

— Кръвта не ми харесва — промърмори с половин уста Ерин на Джоли като агент, пускащ ценна информация за конни състезания. — Прекалено много е. Господи, поне фетоскопът ми да беше тук.

Мери се върна с хладилна чанта като онази, която Лайла мъкнеше редовно на езерото Мейлок, когато си устройваха пикници с Клинт и Джаред. Отстрани пишеше БУДВАЙЗЕР! КРАЛЯТ НА БИРИТЕ!

— Това ще свърши ли работа, доктор Е?

— Идеално е — отвърна Ерин, без да поглежда. — Добре, Тиф, искам едно силно напъване.

— Гърбът ми… — каза Тифани, но ми се превърна в мииии-ИИИИ, лицето й се разкриви и юмруците й заблъскаха по олющената маса.

— Виждам главата! — извика Лайла. — Виждам… Господи, Ерин, какво…?

Ерин изблъска Джоли и сграбчи едното рамо на бебето преди да се е върнало, пръстите й натиснаха толкова дълбоко, че на Лайла й призля. Главата на бебето се плъзна напред, обърната упорито на една страна, сякаш се опитваше да погледне натам, откъдето идваше. Очите бяха затворени, лицето бе пепелявосиво. Окървавената пъпна връв беше увита около врата и нагоре по бузата към ухото, подобно на примка за бесене; видът й подсети Лайла за червената змия, висяща от Изумителното дърво. От гърдите надолу бебето беше все още в майка си, но едната ръка се беше освободила и висеше безжизнено. Лайла можеше да види всяко съвършено пръстче, всеки съвършен нокът.

— Престани да напъваш — каза Ерин. — Знам, че искаш всичко да приключи, но засега не напъвай.

— Трябва — изхриптя Тифани.

— Ще удушиш бебето, ако го направиш — каза Джоли. Отново беше застанала рамо до рамо с Ерин. — Изчакай. Само… дай ми секунда…

Твърде късно, помисли си Лайла. То вече е задушено. Достатъчно е само да погледнете сивото му лице.

Джоли пъхна един пръст под пъпната връв, после втори. Присви ги, сякаш подканваше някого, като първо издърпа връвта от врата на новороденото, а после я свали. Тифани изкрещя, жилите на шията й се издуха.

— Напъвай! — каза Ерин. — С всички сили! На три! Джоли, гледай да не падне по очи на шибания мръсен под! Тиф! Едно, две, три!

Тифани напъна и бебето направо излетя в ръцете на Джоли Сурат. Беше хлъзгаво, прекрасно и мъртво.

— Сламка! — извика Джоли. — Дайте сламка! Веднага!

Илейн пристъпи напред. Лайла не я беше видяла да помръдва. Вече държеше сламка, извадена от хартиената обвивка.

— Ето.

Ерин я взе и каза:

— Лайла, отвори му устата.

Лайла гледаше мъничката сивкава запетайка под коремчето.

— Отвори му устата! — повтори Ерин.

Лайла се подчини, като действаше внимателно с два пръста. Ерин пъхна единия край на сламката в собствената си уста, а другия в малкия отвор, създаден от пръстите на Лайла.

— А сега повдигни брадичката — нареди Джоли. — За да се отвори трахеята.

Какъв беше смисълът? Мъртвото си е мъртво. Но Лайла отново се подчини и видя как по бузите на Ерин Айсенберг се появиха малки трапчинки, когато тя всмука. Чу се пльок. Ерин се извърна и изплю нещо като храчка. После кимна на Джоли, която повдигна бебето към лицето си и леко духна в устата му.

Бебето продължи да лежи с отметната назад глава, по която имаше капки кръв и пяна. Джоли духна отново и чудото стана. Мъничките гърди се надигнаха; сините очи се отвориха незрящо. Бебето изплака. Селия Фрод заръкопляска и другите я последваха… с изключение на Илейн, която отново се беше оттеглила на предишното си място и се бе обгърнала е ръце. Плачът на бебето вече беше постоянен. Ръцете му се свиха в мънички юмручета.

— Моето бебе — каза Тифани и вдигна ръце. — Бебето ми плаче. Дайте ми го.

Джоли върза пъпната връв с ластик и уви бебето в първото нещо, което й попадна подръка — престилка на сервитьорка, грабната от една закачалка. Даде плачещото вързопче на Тифани, която погледна лицето му, разсмя се и целуна едната лепкава буза.

— Къде са кърпите? — остро попита Ерин. — Донесете ги веднага.

— Няма да са се стоплили — каза Кити.

— Донеси ги.

Донесоха кърпите и Мери ги сложи в хладилната чанта. Докато го правеше, Лайла видя как между краката на Тифани бликна още кръв. Много кръв. Може би литър.

— Това нормално ли е? — попита някой.

— Напълно. — Гласът на Ерин бе твърд, самата увереност, все едно няма абсолютно никакъв проблем. Тогава Лайла започна да се досеща, че Тифани вероятно ще умре. — Но някой да ми донесе още кърпи.

Джоли Сурат понечи да вземе бебето от майката и да го сложи в импровизираното креватче. Ерин поклати глава.

— Остави я да го подържи още малко.

Тогава Лайла разбра със сигурност.

Залез-слънце в някогашния Дулинг и сегашното Наше място.

Лайла седеше на покритата площадка пред къщата на улица „Сейнт Джордж“ с купчина листове в ръце. Джанис Коутс дойде по пътеката. Щом Джанис седна до нея, Лайла долови аромата на хвойна. Бившият комендант извади източника на миризмата от вътрешния джоб на ватенката си — бутилка джин „Шенли“. Предложи на Лайла, но тя поклати глава.

— Останала плацента — каза Джанис. — Така каза Ерин. Нямало начин да я махнат навреме, за да спрат кървенето. Нямали и от онова лекарство, което използвали.

— Питоцин — каза Лайла. — Даваха ми го, когато се роди Джаред.

Помълчаха известно време, загледани как светлината на много дългия ден постепенно угасва.

— Помислих си, че ще ти потрябва помощ в разчистването на нещата й — каза най-сетне Джанис.

— Вече го направих. Тя нямаше много.

— С всички ни е така. Което е донякъде облекчение, не мислиш ли? В училище учехме едно стихотворение, нещо за получаването, харченето и попиляването на всичките ни сили. Кийтс, ако не се лъжа.

Лайла беше учила същото стихотворение и знаеше, че е Уърдзуърт, но премълча. Джанис прибра бутилката в джоба си и извади сравнително чиста носна кърпа. Избърса с нея първо едната буза на Лайла, после другата — действие, което събуди у Лайла болезнено сладки спомени за майка й, която бе правила същото безброй пъти, когато дъщеря й, видна мъжкарана, падаше от колелото или скейтборда.

— Намерих това в чекмеджето, където държеше бебешките принадлежности — каза Лайла и подаде на Джанис листовете. — Бяха под едни пижамки и терлички.

На първата страница Тифани беше залепила картинка на смееща се идеално накъдрена мама, държаща смеещо се бебе в сноп златна слънчева светлина. Джанис беше сигурна, че картинката е изрязана от реклама на бебешки храни „Гърбър“ в някое старо женско списание, може би „Добра домакиня“. Под него Тифани беше написала КНИГА ЗА ДОБЪР ЖИВОТ НА АНДРЮ ДЖОУНС.

— Знаеше, че ще е момче — каза Лайла. — Нямам представа как, но знаеше.

— Магда й каза. Някакви бабешки истории за формата на корема.

— Явно е работила от доста време върху това, а аз така и не я видях да го прави. — Лайла се зачуди дали Тифани не се е срамувала. — Виж първата страница. Тя е причината за сълзите.

Джанис отвори малката самоделна книга. Лайла се наведе и двете зачетоха заедно.

Нана беше попитала майка си дали може да преспи при Моли в къщата на г-жа Рансъм и Илейн й разреши, след като се увери, че старата дама няма нищо против.

— Разбира се — каза г-жа Рансъм. — Ние с Моли обичаме Нана.

Това беше достатъчно за бившата Илейн Гиъри, която като никога се радваше, че момичето й не си е у дома. Нана беше нейното съкровище, нейната скъпоценност — рядка допирна точка с отчуждения й съпруг, която бе запазила брака им по-дълго, отколкото би оцелял иначе, — но тази вечер Илейн имаше да свърши важна задача. Задача, свързана повече с Нана, отколкото с нея. Всъщност свързана с всички жени на Дулинг. Някои от тях (като Лайла Норкрос например) можеха да не я разберат сега, но щяха да разберат по-късно.

Разбира се, стига тя да решеше да го направи.

Количките за голф, които бяха използвали в експедицията до онова шантаво дърво в гората, бяха прилежно подредени на паркинга зад остатъците от сградата на Градския съвет. Едно от добрите неща — от многото добри неща, — които можеха да се кажат за жените, беше, че те обикновено прибират нещата, когато приключат с тях. Мъжете бяха различни. Те оставяха нещата си пръснати както им падне. Колко пъти беше казвала на Франк да слага мръсните си дрехи в коша — не беше ли достатъчно, че ги пере и глади, а трябваше и да ги събира? И колко пъти продължаваше да ги намира в банята до кабинката на душа или разхвърляни по пода на спалнята? И правеше ли си труда да си изплакне чашата или да си измие чинията след някое среднощно похапване? Не! Сякаш чиниите и чашите ставаха невидими, след като са изпълнили предназначението си. (Фактът, че съпругът й поддържаше кабинета си в безупречен вид и клетките на животните блестящо чисти, само правеше поведението му още по-дразнещо.)

Дребни неща, ще кажете. И кой би възразил? Дребни си бяха! Но през годините тези неща се превръщаха в домашна версия на едно старо китайско мъчение, за което бе чела в една книга на „Тайм-Лайф“, която бе намерила в кутията за дарения в Гудуил. „Смърт от хиляда порязвания“, така се казваше. Само дето лошият характер на Франк беше най-лошото и дълбоко порязване. О, понякога имаше подарък, нежна целувка по шията или вечеря навън (на свещи!), но тези неща бяха само глазура на стара и изсъхнала торта. Сватбената торта! Илейн не беше готова да каже, че всички мъже са еднакви, но повечето бяха, защото инстинктите идваха с пакета. С пениса. Домът на един мъж бе неговата крепост, както се казваше, а в XY хромозомата беше запечатана твърдата убеденост, че всеки мъж е крал, а всяка жена — негова прислужница.

Ключовете си бяха в количките. Естествено, че ще са там — понякога се случваше някой да свие нещичко в Нашето място, но нямаше нито една истинска кражба. Това беше едно от хубавите неща тук. Имаше много хубави неща, но не всеки би се задоволил с тях. Вземете например цялото това мърморене и скимтене на Срещите. Нана беше ходила на някои от тях. Тя си мислеше, че Илейн не знае, но Илейн знаеше. Добрата майка следи детето си и знае кога му влияят лоши другари с лоши идеи.

Преди два дни Моли беше в дома им и двете момичета си бяха прекарали чудесно — първо си играха навън (на дама и въже), после вътре (украсяваха голямата къща за кукли, за която Илейн беше решила, че има пълното право да я вземе от „Дулинг Мъркантайл“) и накрая пак навън, докато слънцето не залезе. Последва огромна вечеря, след която Моли бе изминала пеша в сумрака двете пресечки до дома си. Сама. И защо да не го прави? В този свят нямаше хищници. Нямаше педофили.

Щастлив ден. И именно затова Илейн остана толкова изненадана (и малко уплашена, защо да не си го признае), когато на път към спалнята спря пред вратата на дъщеря си и чу, че Нана плаче.

Илейн си избра една количка, завъртя ключа и натисна малкия кръгъл педал. Излезе безшумно от паркинга и продължи по главната улица покрай мъртвите улични лампи и тъмните витрини. На три километра извън града стигна спретната бяла постройка с две безполезни бензинови колонки отпред. Табелата на покрива гласеше ДОМАШНИ ПОТРЕБИ ДУЛИНГ. Собственикът Кабир Пател го нямаше, разбира се, както и тримата му възпитани (поне пред хората) синове. Жена му беше на гости на роднините си в Индия, когато се разрази Аврора, и вероятно беше в пашкул в Бомбай, Лакнау или някое подобно място.

Г-н Пател беше продавал всичко — това беше единственият начин да се съревновава със супермаркета, — но повечето неща вече ги нямаше. Разбира се, най-напред изчезна алкохолът — жените обичаха да пият, а кой ги беше научил? Други жени? Рядко.

Без да спре дори да погледне тъмния магазин, Илейн го заобиколи и спря отзад. Там имаше дълга метална пристройка с надпис АВТОЧАСТИ ДУЛИНГ Елате първи и СПЕСТЕТЕ! Г-н Пател държеше магазина подреден, не можеше да му се отрече. Бащата на Илейн се занимаваше от време на време с ремонт на малки двигатели, за да допълва заплатата си на водопроводчик (в Кларксбърг), и двата навеса в задния двор бяха пълни с изхвърлени части, изтъркани гуми и какви ли не косачки и други градински машини. Ужасна грозотия, оплакваше се майката на Илейн. Но пък ти позволява да ходиш в козметичния салон в петък, отвръщаше господарят на крепостта и така грозотията си оставаше.

Илейн трябваше да натисне вратата с цялата си тежест, за да я отмести по мръсната й релса, но накрая я плъзна на около метър и половина. Повече не й трябваше.

— Какво има, скъпа? — беше попитала тя плачещата си дъщеря преди да разбере, че проклетото дърво съществува, когато си мислеше, че сълзите на детето й са единственият й проблем, който ще отмине бързо като пролетен дъждец. — Да не те боли коремчето от вечерята?

— Не — отвърна Нана. — И не го наричай коремче, мамо. Не съм на пет.

Този раздразнен тон беше нещо ново и малко изненада Илейн, но тя продължи да гали косата на Нана.

— Тогава какво има?

Устните на Нана се стиснаха, затрепериха и накрая тя избухна.

— Липсва ми татко! И Били ми липсва, той понякога ме държеше за ръката, докато отивахме на училище, и това беше приятно, той беше приятен, но най-много ми липсва татко! Искам тази ваканция да свърши! Искам да се прибера у дома!

Вместо да спре като пролетен дъждец, плачът й се превърна в буря. Когато Илейн се опита да докосне бузата й, Нана отблъсна ръката й и седна в леглото, разчорлена. В този момент Илейн видя в нея Франк. Видя го съвсем ясно и това я уплаши.

— Не помниш ли как ни крещеше? — попита Илейн. — И онзи път, когато удари стената! Не беше ли ужасно?

— Той крещеше на теб! — извика Нана. — На теб, защото винаги го караш да прави нещо… или да донесе нещо… или да бъде нещо различно… Не знам, но никога не е крещял на мен!

— Но пък ти разтегли тениската — каза Илейн. Безпокойството й се превърна в нещо като ужас. Нима си бе мислила, че Нана е забравила Франк? Че го е оставила на бунището като невидимата си приятелка г-жа Хъмпти-Дъмп? — Любимата ти тениска.

— Защото се боеше от мъжа с колата! Онзи, който прегази котката! Той се грижеше за мен!

— А помниш ли как се развика на учителката ти и колко засрамена се почувства?

— Не ми пука! Искам го!

— Нана, достатъчно. Каза…

— Искам татко!

— А сега затвори очи, заспивай и сънувай слад…

— ИСКАМ ТАТКО!

Илейн беше излязла от стаята и бе затворила леко вратата. Какво усилие й костваше да не реагира детински и да я затръшне! Въпреки това сега, докато стоеше в миришещата на машинно масло барака на г-н Пател, нямаше да признае, че е била на косъм да се развика на дъщеря си. Не заради резкия тон на Нана, така различен от обичайния й мек и нерешителен глас; не беше дори заради физическата прилика с Франк, която Илейн обикновено не забелязваше. А заради това как звучеше като него, докато крещеше своите неразумни и неизпълними искания. Сякаш едва ли не Франк Гиъри се пресягаше от другата страна на пропастта, която разделяше онзи пълен с насилие стар свят от този, и обсебваше детето й.

На следващия ден Нана изглеждаше нормално, но Илейн не можеше да спре да мисли за сълзите, които бе чула през вратата, за начина, по който Нана бе отблъснала ръката й, която искаше само да я утеши, и за грозните викове, излизащи от детската й уста: Искам татко. И това не беше всичко. Тя се бе държала за ръка с грозния малък Били Бийсън, който живееше на една пресечка от тях. Изобщо не й беше трудно да си представи Нана и мръсния Били на шестнайсет, как се натискат на задната седалка на таксито на баща му. Как й пуска език и я преценява за мястото първа готвачка и миячка в лайняната му малка крепост. Забрави за картините, Нана, отивай в кухнята и се заемай с тенджерите и тиганите. Сгъни ми дрехите. Изхвърли ми пепелника, а аз ще се оригна и ще легна да спя.

Илейн носеше фенерче и освети с него пристройката, която не беше разграбена. Поради липсата на бензин за колите на никого не му трябваха ремъци и свещи. Онова, което й трябваше, може би се намираше тук. В работилницата на баща й имаше куп подобни неща, а миризмата на масло беше същата и събуждаше стряскащо ярки спомени за момичето с къси плитки, което беше тя (но в тези спомени нямаше носталгия — о, не). Как подаваше частите и инструментите на баща си, когато ги поискаше, как я изпълваше глупаво щастие, когато той й благодареше, как се присвиваше уплашено, когато я упрекваше, че се е забавила или е объркала инструмента. Защото беше искала да му достави удоволствие. Той беше нейният татко, голям и силен, и тя искаше да му достави удоволствие във всичко.

Този свят беше много по-добър от стария, в който командваха мъжете. Тук никой не ти викаше, никой не викаше на Нана. Никой не се отнасяше с тях като с втора ръка хора. Това беше свят, в който едно малко момиче може да се прибере само вкъщи дори по тъмно и да се чувства в безопасност. Свят, в който талантът му може да се развие наред с бедрата и гърдите. Никой нямаше да го щипе по задника. Нана не разбираше това и не беше сама — ако не го вярваш, достатъчно беше да се заслушаш какво се говори на някоя от онези тъпи срещи.

Мисля, че това е изход, беше казала Лайла, докато стояха във високата трева и зяпаха шантавото дърво. И Господи, ако беше права?

Илейн навлезе по-навътре в бараката, насочила лъча на фенерчето към пода, защото той бе от бетон, а бетонът държи нещата хладни. И ето че в дъното намери онова, което търсеше — три двайсетлитрови туби със здраво завинтени капачки. Метални, без никакви надписи, но на едната имаше широко червено тиксо, а на другите две — синьо. Баща й беше отбелязвал тубите си с керосин по абсолютно същия начин.

Мисля, че това е изход. Път назад. Ако поискаме.

Някои от тях несъмнено щяха да поискат. Жените от Срещите, които не можеха да разберат колко добро място е това. Какво чудесно място. Какво безопасно място. Онези, които така бяха свикнали от поколения със слугуването, че бяха готови да се втурнат обратно към оковите си. Онези от затвора, противно на всичките си инстинкти, сигурно първи щяха да поискат да се върнат в стария свят направо в килиите, от които са били освободени. Толкова много от онези същества с детински умове не можеха или не искаха да разберат, че зад затварянето им почти винаги имаше някаква ненаказана мъжка конспирация. Някой мъж, заради когото са паднали толкова ниско. През годините си като доброволка Илейн беше виждала и чувала това безброй пъти. „Той има добро сърце“. „Той не го иска наистина“. „Той обещава, че ще се промени“. По дяволите, тя самата беше уязвима за всичко това. През онзи безкраен ден и нощ, преди да заспят и да се озоват тук, тя почти си беше позволила да повярва — въпреки всичко преживяно с Франк, — че той ще направи онова, за което го беше помолила, че ще бъде в състояние да се владее. Разбира се, че не го беше направил.

Илейн не вярваше, че Франк може да се промени. Мъжката природа беше такава. Но той беше променил нея. Понякога тя си мислеше, че Франк я е подлудил. За него тя беше кавгаджийката, строгата учителка, звънецът, който всеки ден слага край на междучасията. Илейн се изумяваше от неспособността на Франк да забележи тежестта на отговорностите й. Нима той наистина вярваше, че й доставя удоволствие да му напомня да плаща сметките, да прибира нещата си, да се сдържа? Сигурна беше, че вярва. Илейн не беше сляпа — тя виждаше, че съпругът й не е доволен човек. Той обаче изобщо не виждаше нея.

Трябваше да действа заради Нана и останалите. Тази мисъл се беше оформила в главата й днес следобед, докато Тифани Джоунс умираше в онзи ресторант, жертвайки окаяния си живот, за да може детето й да живее.

Щеше да има жени, които ще поискат да се върнат. Не повечето — Илейн трябваше да вярва, че повечето не са толкова побъркани, такива мазохистки, но можеше ли да поеме този риск? Можеше ли, когато нейната сладка Нана, която се бе свивала всеки път, когато баща й повишаваше тон…

Престани да мислиш за това, каза си тя. Съсредоточи се върху работата.

Червената лента означаваше евтин керосин и сигурно беше безполезен като бензина в резервоарите на бензиностанциите в града. Човек можеше да хвърли запалена клечка кибрит в стар керосин с червено тиксо, без той да се възпламени. Сините ленти обаче означаваха, че е добавен стабилизатор, способен да запази качествата му десетки и повече години.

Дървото, което бяха намерили онзи ден, може и да беше изумително, но си оставаше дърво, а дърветата горяха. Разбира се, трябваше да се справи с тигъра, но щеше да вземе оръжие. Да го подплаши, да го застреля, ако е необходимо. (Илейн знаеше как се стреля; баща й я беше научил.) Част от нея си мислеше, че всичко това може да се окаже ненужна предпазна мярка. Лайла беше нарекла тигъра и лисицата пратеници и Илейн смяташе, че това е напълно възможно. Струваше й се, че тигърът няма да се опита да я спре, че Дървото е на практика без пазител.

Ако то беше врата, тази врата трябваше да бъде затворена веднъж завинаги.

Някой ден Нана щеше да разбере и да й благодари, че е постъпила правилно.

Лайла успя да заспи, но се събуди малко след пет, когато новият ден беше едва тънка линия светлина на източния хоризонт. Стана и използва нощното гърне. (В Дулинг вече се бе появила течаща вода, но още не бе стигнала до къщата на „Сейнт Джордж“. След седмица или може би две, беше ги уверила Магда.) Помисли си дали да не си легне пак, но знаеше, че само ще се мята и ще мисли как Тифани — пепелявосива накрая — беше изгубила съзнание за последен път, все още с новороденото в ръце. Андрю Джоунс, чието единствено наследство щеше да бъде ръчно изработена книжка с изписани на ръка страници.

Облече се и излезе. Не си беше намислила конкретна цел, но и не се изненада, когато видя пред себе си разнебитената коруба на Градския съвет — беше прекарала по-голямата част от зрелия си живот там. Сградата беше като магнитния север, макар че сега там нямаше нищо. Пораженията бяха причинени от някакъв пожар — може би тръгнал от паднала мълния или повреда в електрическата инсталация. От онази част, в която се бе намирал кабинетът на Лайла, бяха останали само почернели развалини, а през годините природните стихии бяха разбили стените и прозорците и бяха поработили здраво върху другата половина: бяха размекнали сухия градеж в подходяща за плесента среда и бяха навели боклуци, които се бяха наслоили на пластове по пода.

Лайла се изненада, когато видя някой да седи на гранитните стъпала единственото от старата сграда, което беше останало непокътнато.

Когато приближи, непознатата стана и пристъпи към нея.

— Лайла? — Макар и много неуверен и задавен от наскоро пролетите сълзи, гласът беше познат. — Лайла, ти ли си?

Нови жени вече се появяваха съвсем рядко и ако тази беше последната, едва ли можеше да има по-добра от нея. Лайла изтича при нея, прегърна я и я целуна по бузите.

— Лини! Боже мой, толкова се радвам да те видя!

Лини Марс също я прегърна с паническа сила, след което се дръпна, за да разгледа лицето й. Да се увери. Лайла я разбираше напълно и остана неподвижна. Но Лини се усмихваше и сълзите по бузите й бяха радостни. Лайла имаше чувството, че някакви божествени везни са постигнали равновесие — заминаването на Тифани от едната страна и пристигането на Лини от другата.

— Откога седиш тук? — попита Лайла.

— Не знам — отвърна Лини. — Час, може би два. Видях луната да залязва. Аз… не знаех къде другаде да отида. Бях в офиса, гледах лаптопа, а после… как се озовах тук? Къде е това тук?

— Сложно е — отвърна Лайла и докато водеше Лини обратно към стъпалата й хрумна, че това е нещо, което жените казват често, а мъжете почти никога. — В известен смисъл ти си още в офиса, само че в един от онези пашкули. Или поне ние така си мислим.

— Мъртви ли сме? Да не сме духове? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не. Това си е съвсем истинско място. — Отначало Лайла не бе напълно сигурна в това, но сега беше. Запознатостта можеше да породи или да не породи презрение, но със сигурност пораждаше вяра.

— Откога сте тук?

— Поне от осем месеца. Може би повече. Времето се движи по-бързо от тази страна на… ами, на каквото и да е това нещо. Предполагам, че там, откъдето дойде, не е минала и седмица от началото на Аврора, нали?

— Пет дни. Предполагам. — Лини отново седна.

Лайла се чувстваше като жена, която е била дълго в чужбина и жадува за новини от дома.

— Разкажи ми какво става в Дулинг.

Лини присви очи към нея и посочи улицата.

— Но това е Дулинг, нали? Само дето ми изглежда малко понапукан.

— Работим по въпроса — каза Лайла. — Разкажи ми какво ставаше, когато се махна. Имаш ли някакви новини от Клинт? Знаеш ли нещо за Джаред? — Малко вероятно беше, но трябваше да попита.

— Не мога да ти кажа кой знае какво — каза Лини, — защото през последните два дни си мислех единствено как да остана будна. Продължих да вземам онази дрога от веществените доказателства, от разбиването на братята Гринър, но накрая и тя не действаше. И ето го странното. Разни хора влизаха и излизаха. Викаха. Някой нов командва. Мисля, че се казва Дейв.

— Дейв кой? — Лайла едва се сдържаше да не разтърси диспечера си за раменете.

Лини погледна намръщено ръцете си и се съсредоточи, помъчи се да си спомни.

— Не Дейв — каза накрая. — Франк. Едър тип. С униформа, не на ченге, но после я смени с наша. Франк Гиърхарт може би?

— Да не би да имаш предвид Франк Гиъри? Онзи, който отговаря за контрола върху животните?

— Да — каза Лини. — Точно така, Гиъри. Много твърд човек. Направо почти фанатик.

Лайла не знаеше как да приеме новината за Гиъри. Помнеше, че го беше интервюирала за мястото, което беше заето от Дан Трийт. Гиъри беше впечатляващ като човек — с бърза мисъл, уверен, — но досието му я беше разтревожило. Раздаваше призовки с лека ръка и имаше твърде много оплаквания от него.

— Ами Тери? Той е старшият и би трябвало да заеме мястото ми.

— Пиянде — каза Лини. — Някои от другите заместник-шерифи му се смееха.

— Какви ги…

Лини вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Но точно преди да заспя дойдоха някакви мъже и казаха, че Тери искал оръжията от оръжейната заради някаква жена в затвора. Онзи, който разговаря с мен, беше онзи служебен адвокат, който ти напомнял за Уил Гарднър от „Добрата съпруга“.

— Бари Холдън? — Лайла не схващаше. Жената в затвора несъмнено беше Иви Блек, а Бари беше помогнал на Лайла да вкарат Иви в затвора, но защо…

— Да, точно той. Имаше и някакви други с него. Включително и една жена. Мисля, че беше дъщерята на комендант Коутс.

— Не може да бъде — каза Лайла. — Тя работи във Вашингтон.

— Е, тогава може да е някоя друга. По онова време бях като в гъста мъгла. Помня обаче Дон Питърс, защото направи опит да ме опипа в „Скърцащото колело“ миналата Нова година.

— Питърс от затвора ли? Той с Бари ли е бил?

— Не, Питърс дойде после. Разбесня се, когато видя, че част от оръжията са изчезнали. „Взели са всички добри“, така каза, а с него имаше едно хлапе, което каза… каза… — Лини погледна Лайла е огромните си очи. — Каза: „Ами ако ги носят на Норкрос в затвора? Тогава как ще измъкнем оная кучка?“.

Лайла си представи игра с дърпане на въже, като Иви Блек беше възелът в средата, който се мъчеха да спечелят противниците.

— Какво друго си спомняш? Мисли, Лини, важно е! — Макар че какво можеше да направи тя, дори наистина да беше важно?

— Нищо — отвърна Лини. — След като Питърс и младежът изтичаха навън, заспах. И се събудих тук. — Огледа се със съмнение, още не беше сигурна какво е това тук. — Лайла?

— М-м-м?

— Тук има ли нещо за ядене? Май наистина не съм мъртва, щом умирам от глад.

— Разбира се — каза Лайла и й помогна да се изправи. — Бъркани яйца и препечени филийки добре ли ти звучи?

— Направо райски. Имам чувството, че мога да изям цели шест яйца и да ми остане място за палачинки.

Но Линет Марс така и не закуси; всъщност тя бе изяла последната си храна предишния ден (две парчета черешов пай, затоплени в микровълновата в стаята за почивка на участъка). Докато двете завиваха по „Сейнт Джордж“, Лайла усети как ръката на Лини се стопява в нейната. Зърна с периферното си зрение Лини, която изглеждаше стресната. После от нея остана единствено облак нощни пеперуди, който се издигна в утринното небе.

Лоуъл Гринър-старши често казваше, че няма как да се познае къде може да започне голямата въглищна жила. „Понякога разликата между лайната и рая е едно длето“, както се бе изразил. Този бисер се беше отронил от устните на дъртия чешит някъде по времето, когато мнозина от най-добрите миньори на Три-Каунтис газеха през двойно и тройно шибаните тресавища на Югоизточна Азия, краката им загниваха в джунглата и пушеха свити на ръка цигари, подправени с хероин. Това беше конфликт, който старият Гринър бе пропуснал поради липсата на два пръста на десния си крак и един на лявата си ръка.

Малцина от хората, ходили по земята, са говорили повече глупости от покойния Лоуъл Гринър-старши — той бе вярвал също и в НЛО и в отмъстителните духове на горите и бе приемал за чиста монета празните обещания на въгледобивните компании. Наричаха го Големия Лоуъл Гринър, може би в памет на онази стара песен на Джими Дийн за Големия Джон. Големия Лоу вече от десет години почиваше удобно в ковчега си заедно с пълна бутилка „Ребъл Нел“ и бели дробове, които бяха черни като битума, който беше добивал.

Синът му Лоуъл-младши (обикновено известен като Малкия Лоу) си спомни думите на баща си с печална усмивка, след като шериф Лайла Норкрос го сгащи заедно с по-големия му брат Мейнард с десет кила кокаин, промишлено количество метамфетамини и всичките им оръжия. Определено изглеждаше, че жилата на късмета им изведнъж беше прекъснала, и раят като по магия се превърна в лайна в мига, в който хората на шерифа разбиха с таран кухненската врата на старото фамилно имение — селска къща край потока, за която терминът „съборетина“ беше прекалено грандиозен.

Макар че не съжаляваше за нищо, което беше направил. Малкия Лоу (който всъщност беше висок метър осемдесет и пет и тежеше сто и десет килограма) изпитваше огромно съжаление, че всичко продължи толкова кратко. През седмиците, които двамата с Мейнард прекараха в окръжния затвор в Кофлин в очакване на прехвърляне, беше прекарал повечето си време в мечти за живота, който си бяха живели — спортните коли, с които се надпреварваха, чудните къщи, в които си устройваха партита, момичетата, които чукаха, безбройните мърлячи, които стъпкваха, и аутсайдерите, които се опитваха да се намърдат на тяхна територия и свършваха заровени по хълмовете. Близо пет години двамата бяха сериозни играчи по целия Блу Ридж. Жесток горещ купон, който вече бе изстинал.

Всъщност им го бяха начукали във всички дупки. Ченгетата имаха дрогата и оръжията, бяха накарали Кити Макдейвид да каже, че неведнъж е виждала с очите си как Лоуъл разменят пачки срещу торби кока с връзките им с картелите и как бяха застреляли онзи кретен от Алабама, който се беше опитал да им пробута фалшиви банкноти. Ченгетата дори бяха спипали пластичния експлозив, който бяха заделили за Четвърти юли. (Планът беше да го заложат под един силоз и да видят дали ще успеят да изстрелят проклетията като някоя от онези ракети от Кейп Карнавал^[32].) Колкото и добър да беше купонът, Лоуъл не беше сигурен колко дълго може да изкара единствено на спомени. Мисълта как избледняват и накрая се разпадат беше потискаща.

Вероятно щеше да се самоубие, когато от тях не останеше нищо. Това не го плашеше. Страхуваше се единствено да не се задуши от отегчение в някоя килия, както Големия Лоу, прикован за инвалидния стол, смучещ от бутилката „Йел“ и от бутилката кислород през последните си пет години, се беше задавил до смърт със собствените си храчки. Мейнард, какъвто беше малоумник, сигурно щеше да си изкара добре няколко десетилетия в затвора. Но не и Малкия Лоуъл Гринър-младши. Той не искаше да се задоволява с мижави карти само за да остане в играта.

А после, докато чакаха предварителното гледане на делото, лайната отново се превърнаха в рай. Бог да благослови Аврора, носителката на тяхното избавление.

Въпросното изявление пристигна миналия четвъртък следобед, когато сънната болест стигна до Апалачите. Лоуъл и Мейнард бяха закопчани за една пейка пред съдебната зала на съда в Кофлин. Прокурорът и адвокатът им трябваше да са пристигнали преди един час.

— Какво става, мамка му — обяви кретенът от полицейското управление на Кофлин, който ги държеше под око. — Ама че тъпотия. Не ми плащат достатъчно, за да дундуркам цял ден някакви изроди и убийци. Отивам да видя какво ще каже съдията.

През бронираното стъкло срещу пейката Лоуъл виждаше, че съдия Уейнър, единствената от тримата, които бяха годни да проведат изслушването, е положила глава на ръцете си, за да подремне. До този момент никой от братята нямаше и представа за Аврора. Нито пък онзи кретен ченгето.

— Дано му отхапе главата, че я е събудил — подхвърли Мейнард.

Не стана точно така, когато ужасеното ченге разкъса маската от паяжини, която беше скрила лицето на нейна чест Реджина Албърта Уейнър. Но пък беше достатъчно близко като за държавна работа, както се казва.

Закопчаните за пейката Лоуъл и Мейнард видяха всичко през стъклото. Беше страхотно. Съдийката, която едва ли достигаше метър и петдесет и пет с токчета, се надигна гневно и заби химикалка със златен връх в гърдите на ченгето. Това го просна това копеле на килима и тя се възползва от момента, грабна съдийското си чукче и го замлати по муцуната, преди да е имал шанса дори да пръдне, камо ли закрещи: „Възразявам, ваша чест“. После съдия Уейнър захвърли окървавеното чукче, седна отново, положи глава на ръцете си и продължи да дреме.

— Братко, видя ли това? — попита Мейнард.

— Да.

Мейнард поклати глава и мръсните кичури на дългата му коса се замятаха насам-натам.

— Изумително. Мътните да ме вземат.

— Съдът се разпуска — съгласи се Лоуъл.

Мейнард — първороден, но кръстен на чичо си, тъй като родителите му сметнали, че бебето ще умре преди слънцето да е залязло, за първи път в живота му — имаше брада като на пещерен човек и големи тъпи очи. Дори когато млатеше с юмруци някое нещастно копеле, изглеждаше смаян.

— Какво ще правим сега?

Онова, което направиха, беше да блъскат, докато не счупиха дръжките на пейката, след което влязоха в заседателната зала, като оставяха след себе си диря от сцепено дърво. Като внимаваха да не притесняват спящата съдия Уейнър (паяжината отново се плетеше около главата й), отмъкнаха ключовете на ченгето и махнаха белезниците. Освен това отърваха мъртвия кретен от пистолета му, тазера и ключовете за пикапа му.

— Виж я само тази паешка гадост — прошепна Мейнард и посочи новото покритие на съдията.

— Няма време — отвърна Малкия Лоу.

Вратата в края на коридора (която се отвори с пропуска на кретена) ги отведе в друг коридор. Докато минаваха покрай отворената врата на общата стая, нито един от десетината мъже и жени вътре — ченгета, секретарки, юристи — не им обърна внимание. Вниманието на всички беше погълнато от „Нюз Америка“, по който вървеше някакъв шантав ужасен запис как някаква амиши мацка на маса се надига и отхапва носа на мъжа, който се грижеше за нея.

В края на втория коридор имаше изход към паркинга. Лоуъл и Мейнард излязоха на яркото слънце и свежия въздух, големи като живота и щастливи като хрътки на състезание по лаене. Пикапът на мъртвото ченге беше паркиран наблизо, а в централната конзола имаше голяма колекция свястна музика. Братята Гринър се спряха на Брукс и Дън, след което продължиха с Алън Джаксън, който определено си беше тяхно момче.

Стигнаха до един къмпинг и паркираха пикапа зад поста на горските рейнджъри, който беше затворен преди години покрай бюджетните съкращения. Вратата се предаде на първото блъскане. В гардероба висеше женска униформа. За щастие дамата беше едра и по заповед на Лоуъл Мейнард се напъха в дрехите. С тази маскировка не беше трудно да убедят шофьора на един „Шевролет Силверадо“ на паркинга на къмпинга да ги последва, за да поговорят.

— Някакъв проблем с пропуска ми ли има? — обърна се Силверадо към Мейнард. — Тези новини за болестта направо ме побъркват, да знаете. Така де, кой е чувал за подобно нещо? — После погледна табелката на гърдите на Мейнард. — Хей, как така са ви кръстили Сюзан?

Малкия Лoy отговори на въпроса му, като излезе иззад едно дърво и разби черепа на Силверадо с една цепеница. Мъжът беше приблизително с размерите на Лоуъл и след като той се преоблече в дрехите на Силверадо, братята увиха трупа в брезент и го сложиха в багажника на новата си кола. Прехвърлиха музиката на мъртвото ченге и продължиха към една ловна хижа, която бяха заредили преди години за черни дни. По пътя преслушаха останалите дискове и се съгласиха, че този Джеймс Макмъри сигурно е комунист, но пък Ханк III беше пич отвсякъде.

В хижата редуваха радиото и полицейския скенер, който държаха там, с надеждата да научат нещичко за полицейската реакция на бягството им.

Отначало Лоуъл намери пълната липса на внимание към въпросното бягство за изнервяща. На втория ден обаче събитията около феномена Аврора, който обясняваше грубото отношение на мадам съдията към ченгето от Кофлин и гадостта по лицето й, бяха придобили такива катастрофални размери, че всички опасения на Лоуъл се изпариха. Кой имаше време за двама разбойници сред масовите бунтове, самолетни катастрофи, топящи се ядрени реактори и хора, горящи момичетата си в съня им?

В понеделник, докато Франк Гиъри планираше щурма на женския затвор, Лоуъл се излежаваше на плесенясалото канапе в ловната хижа, дъвчеше еленска пастърма и си представяше следващите им ходове. Макар че в момента цареше пълен хаос, властите скоро щяха да въдворят някакъв ред. Нещо повече, ако нещата се развиеха натам, накъдето явно се бяха запътили, редът се очертаваше да е от суровите, в стил Дивия запад — първо беси, после питай. Братята Гринър нямаше да останат забравени вечно, а когато се сетеха за тях, ченгетата щяха да си лъснат ботушите, за да им наритат задниците.

Новините по радиото отначало накараха Мейнард да оклюма.

— Това да не е краят на шибането, Лоуъл? — попита той.

Лоу, който също беше леко оклюмал от тази мисъл, отговори, че ще измислят нещо… сякаш имаше някаква алтернатива. Непрекъснато се сещаше за една стара песен за птички, пчелички и дори за умните бълхички.

Настроението на по-големия му брат обаче се пооправи, когато откри пъзел в един шкаф. Сега Мейнард, по камуфлажно бельо и на колене до масичката, пиеше „Шлиц“ и работеше по него. Пъзелът показваше Лудия котак, пъхнал пръст в контакта и светнал като крушка. Мейнард обичаше пъзелите, стига да не бяха прекалено трудни. (Това беше още една причина Лоуъл да гледа позитивно на евентуалното бъдеще на брат си в затвора. В затворите имаха купища пъзели.) Образът на Лудия котак в средата беше горе-долу готов, но светлозелената стена около фигурата подлудяваше Мей. Той се оплака, че всички парчета изглеждали еднакво, което не било честно.

— Трябва да почистим — заяви Лоуъл.

— Казах ти — отвърна Мейнард. — Сложих главата на момчето в един кух дънер и пуснах останалото в една дупка.

(По-големият брат на Лоу подхождаше към труповете по начина, по който други хора подхождат към пуйките. Беше ексцентрично, но като че ли носеше удовлетворение на Мей.)

— Добро начало, Мей, но не е достатъчно. Трябва да почистим още по-добре, докато всичко все още е с краката нагоре. Пълна чистка, така да се каже.

Мейнард допи бирата си и метна кутийката настрани.

— Как ще го направим?

— Първо подпалваме шерифското управление в Дулинг. Така ще се погрижим за веществените доказателства — обясни Лоуъл. — Това като начало.

Безизразната физиономия на брат му подсказваше, че е необходимо допълнително обяснение.

— Дрогата, Мей. Спипаха всичко, когато ни прибраха. Изгаряме я и остават с празни ръце. — Лоуъл си го представяше. Направо прелест. Изобщо не си беше давал сметка колко му се е искало да заличи полицейски участък. — А после, за да сме сигурни, че сме си вързали гащите, ще отидем на свиждане в затвора и ще се погрижим за Кити Макдейвид. — Лоу прокара пръст през небръснатата си адамова ябълка, за да покаже какви точно ще бъдат грижите.

— А, тя сигурно спи.

Лоуъл беше помислил и за това.

— Ами ако учените измислят как да ги събудят?

— Дори да измислят, може пък паметта й да бъде изтрита. Нали разбираш, амнезия. Като в „Дни от нашия живот“.

— Ами ако не е изтрита, Мей? Кога нещо е работило в наша полза? Путката Макдейвид може да ни прибере на топло до края на живота ни. Но дори това не е важното. Тя ни издаде, ето кое е важното. И заради това трябва да си иде, независимо дали спи, или не.

— Наистина ли мислиш, че можем да се доберем до нея? — попита Мейнард.

В действителност Лоуъл не знаеше, но реши, че трябва да опитат. Късметът е на страната на дръзките — беше го виждал в някакъв филм или може би телевизионно предаване. А и какъв по-добър шанс би могъл да им се отвори? На практика половината свят спеше, а останалата половина се щураше като пиле с отрязана глава.

— Хайде. Часовникът цъка, Мей. Няма друго време като сега. А и скоро ще се стъмни. Винаги е по-добре да действаш през нощта.

— Къде отиваме първо? — попита Мейнард.

Лоуъл не се поколеба дори за миг.

— При Фриц.

Фриц Мешаум беше извършвал ремонтни и други дребни работи за Лоуъл Гринър и беше пренасял дрога. В замяна Лоуъл беше свързал швабата с някои доставчици на оръжие. Освен че беше невероятен механик и отличен изпълнител, Фриц бе малко чалнат на тема федерално правителство и винаги се възползваше от открилите му се възможности да обогати личния си арсенал от тежковъоръжение. Фриц възнамеряваше да се защитава до смърт, ако се наложи, когато настъпи неизбежният ден, в който ФБР ще реши да залови всички живеещи в съборетини механици и да ги прати в Гуантанамо. Всеки път, когато Лоуъл се срещаше с него, Фрици бързаше да му покаже поредния си топ и да се фука колко добре можел да очисти някого. (И най-смешното — носеха се слухове, че Фриц бил пребит почти до смърт от някакъв кучкар. Корав човек беше малкият Фриц.) Последния път, когато се видяха, брадатият гном с гордост показа най-новата си играчка — истинска проклета базука. Руски излишък.

Лоу трябваше да влезе в женския затвор и да види сметката на доносницата. Това беше от онези мисии, в които една базука можеше и да му свърши работа.

Джаред и Герда Холдън не се познаваха добре — Герда беше в шести клас, а Джаред в гимназията, — но я беше виждал на вечерите, на които семействата им се събираха. Понякога играеха видеоигри в мазето и Джаред винаги я оставяше да победи един-два пъти. От началото на Аврора бяха станали много лоши неща, но това беше първият път, когато Джаред виждаше застрелян човек.

— Трябва да е мъртва, нали, татко? — Двамата с Клинт бяха в тоалетната на административното крило. Малко от кръвта на Герда беше опръскала лицето и ризата на Джаред. — От прострелването и от падането?

— Не знам — отвърна Клинт, който се беше облегнал на облицованата с плочки стена.

Синът му, който бършеше лицето си с хартиена кърпа, погледна отражението му в огледалото над умивалника.

— Може би — каза Клинт. — Да. Ако се съди по това, което ми разказа, тя е почти със сигурност мъртва.

— И онзи човек ли? Докторът? Фликингър?

— Да. Вероятно и той.

— И всичко това заради онази жена? Заради Иви?

— Да — каза Клинт. — Заради нея. Трябва да я пазим. От полицията и от всеки друг. Знам, че изглежда безумно. Тя може да се окаже ключът към разбирането на случващото се, към обръщането на събитията и… Просто ми се довери, Джаред. Става ли?

— Добре, татко. Но един от пазачите, онзи Ранд, каза, че била… вълшебна?

— Не мога да обясня каква е, Джаред — отвърна Клинт.

Макар да се опитваше да говори спокойно, Клинт беше бесен — на себе си, на Гиъри, на Иви. Онзи куршум можеше да улучи Джаред. Да го ослепи. Да го остави в кома. Да го убие. Клинт не беше пребил стария си приятел Джейсън в двора на Бъртел, за да види как собственият му син умира преди него; не беше делил стаи с хлапета, които се напикаваха насън, не беше изоставил Маркъс, Шанън и всички останали, не се беше борил, за да постъпи в колежа и медицинското училище за това.

Преди години Шанън му беше казала, че ако просто се държи и внимава да не убие някого, ще успее. Но за да успеят в сегашната ситуация, можеше да им се наложи да убиват. На него можеше да му се наложи да убива. Идеята не разстрои Клинт толкова, колкото беше очаквал. Положението беше друго, наградите бяха други, но може би в основата сделката си беше същата — ако искаш млечния шейк, бъди готов да се биеш.

— Какво? — попита Джаред.

Клинт наклони глава.

— Погледът ти — каза синът му. — Вижда ми се напрегнат.

— Просто съм уморен. — Тупна Джаред по рамото и излезе. Трябваше да се увери, че всички са на местата си.

Нямаше нужда да казва „нали ти казах“.

Когато се отдръпнаха от групата около телата, Тери погледна Франк и каза:

— Прав беше. — И извади манерката. Франк си помисли дали да го спре, но не го направи. Изпълняващият длъжността шериф отпи голяма глътка. — Прав беше от самото начало. Ще се наложи да я вземем.

— Сигурен ли си? — каза Франк, сякаш самият той не беше.

— Майтапиш ли се? Виж цялата тая проклетата бъркотия! Върн е мъртъв, онова момиче го утрепа, а тя е простреляна и също е мъртва. Черепът на адвоката е разбит. Мислех си, че ще оживее, но вече със сигурност е мъртъв. Другият тип, според шофьорската му книжка, е някакъв доктор, Фликингър…

— И той ли? Сериозно? — Жалко, ако наистина беше така. Главата на Фликингър беше пълна каша, но въпреки това му беше останала достатъчно душа да се опита да помогне на Нана.

— И това не е най-лошото. Норкрос, онази Блек и останалите сега са сериозно въоръжени, разполагат с почти всичко, което ние можехме да използваме, за да ги накараме да се предадат.

— Знаем ли кой е бил с тях? — попита Франк. — Кой е карал караваната, когато се измъкнаха?

Тери надигна отново манерката, но вътре вече нямаше нищо. Той изруга и изрита едно изкъртено парче асфалт.

Франк чакаше.

— Един чешит, казва се Уили Бърк. — Тери Кумбс пое въздух през зъби. — Порядъчен гражданин през последните петнайсет-двайсет години, върши много обществена работа, но си остава бракониер. Произвеждаше и нелегален алкохол навремето, когато беше млад. Може би все още го прави. Ветеран. Оправен. Лайла винаги го пускаше да мине метър. Смяташе, че не си заслужава труда да се мъчи да го спипа за нещо. И предполагам, че го харесваше. — Вдиша дълбоко. — И аз споделях чувствата й.

— Добре. — Франк беше решил да премълчи за обаждането на Блек по телефона. И без това разговорът го беше вбесил толкова, че щеше да му е трудно да предаде всички подробности. Едно обаче беше запомнил и то го тормозеше непрекъснато — как жената го беше похвалила, че е защитил дъщеря си в болницата. Откъде можеше да знае тя за това, след като вече я бяха вкарали в затвора? Тази мисъл непрекъснато се връщаше и той непрекъснато я пропъждаше. Колкото до нощните пеперуди, излетели от запаленото парче от пашкула на Нана, Франк не можеше да измисли никакво обяснение. Разбираше само, че Ив Блек е искала да побърника в него — и е успяла. Само че той не вярваше, че тя разбира какво означава да го бърникат.

Във всеки случай Тери се беше върнал в правия път — и не се нуждаеше от допълнително мотивиране.

— Искаш ли да започна да събирам група? Готов съм, стига да пожелаеш.

Макар че изобщо не му беше до пожелаване, Тери одобри предложението.

Защитниците на затвора бързо свалиха гумите от различните автомобили и пикапи на паркинга. Имаше общо около четирийсет коли, включително затворническите микробуси. Били Уетърмор и Ранд Куигли изтъркаляха гумите и ги подредиха на пирамиди по три в мъртвото пространство между вътрешната и външната ограда, след което ги поляха с бензин. Миризмата на горивото бързо измести тази на влажно овъглено дърво от горския пожар. Оставиха гумите на пикапа на Скот Хю, но го паркираха странично непосредствено зад вътрешния портал като допълнителна преграда.

— Скот си обича пикапа — каза Ранд на Тайг.

— Да не искаш да сложим твоя вместо него? — попита Тайг.

— Как пък не — отвърна Ранд. — Да не си полудял?

Единственото превозно средство, което оставиха, беше караваната на Бари Холдън, която се намираше до циментовата пътека към центъра за приемане.

Като не се брояха Върн Рангъл, Роджър Елуей и жените от управлението, които бяха заспали, както показа проверката на Франк, от списъка на шериф Лайла Норкрос бяха останали седем заместници — Тери Кумбс, Пит Ордуей, Елмор Пърл, Дан Трийт Заплахата, Руп Уитсток, Уил Уитсток и Рийд Бъроуз. Според Тери групата си я биваше. Всички имаха поне едногодишен опит в управлението, а Пърл и Заплахата бяха служили в Афганистан.

С тримата пенсионирани заместник-шерифи — Джак Албъртсън, Мик Наполитано и Нейт Макгий — ставаха десет.

С Дон Питърс, Ерик Блас и Франк Гиъри достигаха до щастливото число тринайсет.

Франк бързо привлече още шестима доброволци: Дж. Т. Уитсток, бащата на заместник-шерифите със същата фамилия и треньор на футболния отбор „Воините“ на гимназията в Дулинг; бармана от „Скърцащото колело“ Пъдж Мароун, който дойде с пушката си „Ремингтън“, която държеше под бара; Дрю Т. Бари от „Застраховки Дрю Т. Бари“, образцов застрахователен агент и виден ловец на елени; Карсън Струтърс Силната страна, зет на Пъдж Мароун, носител на наградата „Златните ръкавици“ преди докторът да му каже, че трябва да зареже бокса, докато още има малко мозък в главата; и членовете на Градския съвет Бърт Милър и Стив Пикъринг, които също като Дрю Т. Бари разбираха от лов на елени. Така ставаха общо деветнайсет и веднага щом им бе съобщено, че жената в затвора може да разполага с информация, свързана със сънната болест, а вероятно и с лек срещу нея, всички изявиха готовност да се включат.

Тери беше доволен, но искаше да са кръгло двайсет. Бледото лице и разкъсаното гърло на Върн Рангъл бяха гледка, която никога нямаше да забрави. Чувстваше я по начина, по който чувстваше Гиъри — безшумен като сянка, следящ всяка негова постъпка, преценяващ всяко решение.

Но това нямаше значение. Единственият изход беше направо — направо през Норкрос до Ив Блек и през Блек до края на този кошмар. Тери нямаше представа какво ще стане, когато стигнат до нея, но знаеше, че това ще бъде краят. След това можеше да поработи и да заличи спомена за бледото лице на Върн Рангъл. Да не говорим за лицата на жена му и дъщеря му, които вече на практика не съществуваха. Иначе казано, да се напие безпаметно. Даваше си сметка, че Франк го окуражава да посяга към пиячката, но какво от това? Какво от това, мамка му?

Дон Питърс беше натоварен със задачата да се обади на мъжете надзиратели от затвора и не му отне много време да разбере, че Норкрос разполага най-много с четирима. Единият от тях, Уетърмор, беше педал, а другият, Мърфи — учител по история. Като се добавеха Блек и дъртакът Бърк, както и може би двама-трима други, за които не знаеха, противниците им бяха само десетина и едва ли между тях имаше някой, който да устои, ако нещата се разгорещят, независимо с какво въоръжение разполагаха.

Тери и Франк спряха при магазина за алкохол на главната улица. Той беше отворен и работеше с пълна пара.

— Тя и без това не ме обичаше! — заяви някакъв глупак на целия магазин, размахваше бутилка джин. Вонеше на пор.

Лавиците бяха почти опразнени, но Тери намери две половинки джин и плати с пари, които вероятно скоро щяха да изгубят всякаква стойност, ако тази ужасна каша продължеше. Напълни манерката с едната половинка, прибра другата в хартиена торбичка и двамата с Франк отидоха в една странична уличка, която излизаше в двор, пълен с чували с боклук и омекнали от дъжда кашони. Вратата на апартамента на Джони Лий Кронски беше там, на партера, между два прозореца с найлони вместо стъкла.

Кронски, който беше митична фигура в тази част на Западна Вирджиния, отвори и моментално видя джина.

— Носещите дарове могат да влязат — каза той и взе бутилката.

В дневната имаше само един стол. Кронски се настани в него. Изпи половината бутилка на две великански глътки, без да обръща внимание на Тери и Франк; адамовата му ябълка подскачаше като плувка. Телевизорът с изключен звук показваше няколко жени в пашкули, носещи се във водите на Атлантическия океан. Приличаха на някакви шантави спасителни салове.

Тери се зачуди какво ли ще стане, ако някоя акула реши да ги захапе. Сигурно щеше да остане доста неприятно изненадана.

Какво означаваше всичко това? Какъв беше смисълът?

Тери реши, че смисълът може да е в джина. Извади манерката на Франк и отпи.

— Тези са от големия самолет, дето се разби — обясни Джони Лий. — Интересно е как се носят по водата, а? Явно тоя материал е адски лек. Като пух или нещо такова.

— Виж ги само — удивено рече Тери.

— Да, да, ама че гледка. — Джони Лий млясна. Той беше лицензиран частен детектив, но не от онези, които следят кръшкащи половинки и решават загадки. До 2014 работеше за въгледобивната компания „Юлисис Енерджи Солюшънс“ и обикаляше различните им предприятия, като се представяше за миньор, слухтеше за приказки за профсъюзи и работеше срещу лидери, които изглеждаха особено ефективни. С други думи, той беше копоят на компанията.

После стана белята. Доста хитра беля, биха казали някои. Имаше срутване. Кронски беше човекът, който отговаряше за експлозивите. Тримата миньори, които бяха затрупани под скалите, бяха говорили на всеослушание за организиране в профсъюз. На всичкото отгоре един от тях носеше тениска с Уди Гътри^[33]. Наетите от компанията адвокати избегнаха повдигането на обвинения — трагичен инцидент, пледираха успешно те пред съдебните заседатели, — но Кронски беше принуден да се пенсионира.

Това беше причината Джони Лий да се върне в Дулинг, където беше роден. Сега, в идеално разположения си апартамент — точно зад магазина за алкохол, — той беше зает да пие до смърт. Всеки месец по „Федерал Експрес“ пристигаше чек от ЮЕС на негово име. Една позната на Тери от банката му каза, че върху чековете пишело едно и също — ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ. Колкото и голямо да беше въпросното ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, то едва ли можеше да се нарече състояние, доколкото можеше да се съди по дупката, наричана апартамент, но Кронски все пак се справяше. Цялата тази история беше известна на Тери, защото едва ли минаваше месец без някой съсед да се обади в полицията, защото чул да се трошат стъкла — някой, несъмнено хора от профсъюзите, хвърляше камъни или тухли по прозорците на Кронски. Самият Джони Лий никога не звънеше. Предпочиташе да демонстрира, че никак не го е грижа — Дж. Л. Кронски не даваше и пукната пара за профсъюзите.

Един следобед малко преди началото на Аврора, когато Тери и Лайла бяха на патрул, разговорът им се беше насочил към Кронски. „Рано или късно — каза тя — някой ядосан миньор, може би роднина на някой от убитите от него, ще му пръсне главата и този мизерен кучи син сигурно ще му е благодарен, че го е пратил на оня свят“.

— Има ситуация в затвора — каза Тери.

— Има ситуация навсякъде, господин Човеко. — Лицето на Кронски беше изпито, с торбички и черни очи.

— Забрави навсякъде — каза Франк. — Ние сме тук.

— Изобщо не ми дреме къде си — отвърна Джони Лий и довърши половинката.

— Може да ни се наложи да взривим нещо — каза Тери. Бари Холдън и крадливите му приятели бяха взели повечето оръжия от участъка, но бяха пропуснали блокчето С4 на братята Гринър. — Можеш да работиш с пластичен експлозив, нали?

— Може и да мога — отвърна Кронски. — А какво ще спечеля аз от това, господин Човеко?

Тери пресметна.

— Ето какво. Пъдж Мароун от „Скърцащото колело“ е с нас и мисля, че ще уреди да пиеш на корем за сметка на заведението до края на живота ти. — Който според Тери щеше да настъпи скоро.

— Хм — каза Джони Лий.

— И естествено, имаш възможността да направиш огромна услуга на града си.

— Дулинг да ходи да се шиба — каза Джони Лий Кронски. Но все пак… защо пък не? Защо не, мамка му?

Така ставаха двайсет.

Женският затвор нямаше стражеви кули. Покривът му беше плосък, с различни отдушници, тръби и комини по него. Не предлагаше голямо прикритие, ако не се броеше петнайсетсантиметровият тухлен бордюр по края му. След като огледа покрива, Уили Бърк каза на Клинт, че гледката на триста и шейсет градуса му харесвала, но харесвал още повече топките си.

— Там няма нищо, което да спре куршум. Какво ще кажеш за онази барака? — Старецът посочи надолу.

Макар на плановете да бе отбелязана като БАРАКА ЗА ИНСТРУМЕНТИ, тя представляваше склад за всичко; в нея държаха косачката за трева, с която затворничките (доверените) стрижеха игрището за софтбол, а също така градинарските инструменти, спортно оборудване и купчини стари вестници и списания, вързани с канап. Важното беше, че бе от циментови блокове.

Отидоха да я огледат по-добре. Клинт извади един стол и Уили се настани на сянка под надвисналия покрив.

От тази позиция човек оставаше скрит от всеки при оградата, но можеше да бъде видян от двата края на огневата линия между бараката и затвора.

— Ако са само на едната страна, всичко ще е наред — каза Уили. — Ще ги видя и ще се прикрия.

— А от двете едновременно? — попита Клинт.

— Ако направят така, загазвам.

— Трябва ти помощ. Подкрепления.

— Док, като те слушам да говориш така, ми се иска да бях ходил по-често на църква на младини.

Старецът го погледна приветливо. Когато бе пристигнал в затвора, единственото обяснение, което бе поискал от Клинт, беше да го увери допълнително, че отпорът, за който се готвят, е онова, което би поискала Лайла. Клинт с готовност даде това обяснение, макар че на този етап вече не беше сигурен какво точно би искала Лайла. Имаше чувството, че съпругата му е изчезнала преди години.

Клинт се опита да отвърне със същата приветливост, все едно проявява небрежност пред лицето на врага, но онова, което беше останало от чувството му за хумор, явно беше изпаднало от караваната на Бари Холдън заедно с Герда Голдън и Гарт Фликингър.

— Значи си бил във Виетнам, Уили?

Уили вдигна лявата си ръка. Вместо месестата част на дланта му имаше съединителна тъкан.

— И части от мен все още са там.

— Как се чувстваше? — попита Клинт. — Имам предвид там? Сигурно си изгубил приятели.

— О, да — каза Уили. — Изгубих приятели. Колкото до това как се чувствах, бях предимно уплашен. Объркан. През цялото време. Ти така ли се чувстваш сега?

— Да — призна Клинт. — Никога не съм бил обучаван за подобно нещо.

Двамата стояха в млечнобялата следобедна светлина. Клинт се запита дали Уили усеща какво всъщност чувства — известен страх и объркване, вярно, но и вълнение. Подготовката беше изпълнена с някаква еуфория от перспективата цялото чувство за безсилие и ужас от загубата и невъзможността на положението да бъде вкарано в действие. Клинт виждаше как се случва със самия него — прилив на агресивен адреналин, по-стар от човечеството.

Каза си, че не бива да мисли по този начин, и може би наистина не биваше, но му харесваше. Сякаш някой, който прилича досущ на него, каращ спортна кола със свален гюрук, е спрял до стария Клинт на светофар, кимнал му е и веднага щом е светнало зелено е настъпил газта, оставяйки стария Клинт да гледа след него. Новият Клинт трябваше да бърза, защото беше тръгнал на мисия, а да си на мисия е хубаво.

Докато се връщаха към задната част на затвора, Уили му каза за нощните пеперуди и отпечатъците, които беше видял при караваната на Труман Мейуедър. Милиони пеперуди, покриващи клоните на дърветата, издигащи се на облаци над короните им.

— От нея ли са? — Подобно на всички други, Уили също бе чул слуховете. — От жената вътре?

— Да — каза Клинт. — И това не е дори половината.

Уили каза, че не се съмнява.

Измъкнаха още един стол и дадоха на Били Уетърмор автоматичен пистолет, преработен в картечен (Клинт не знаеше дали преработката е законна, или не, но не му пукаше). Поставиха по един човек в двата края на бараката. Положението не беше идеално, но повече не можеха да направят.

Обвитото в пашкул тяло на Лини Марс лежеше на пода зад предното бюро в участъка; лаптопът до нея продължаваше да върти записа с падащото Лондонско око. Тери реши, че се е свлякла от стола си, когато най-сетне е заспала. Лини частично препречваше коридора, който водеше към вътрешността на участъка.

Кронски я прекрачи и продължи напред в търсене на шкафчето за веществени доказателства. Това не се хареса на Тери.

— Хей, не видя ли шибания човек тук? — извика той след него. — На пода?

— Всичко е наред, Тери — каза Франк. — Ние ще се погрижим за нея.

Отнесоха Лини в една килия в ареста и я положиха внимателно на дюшека. Тя беше заспала сравнително неотдавна. Паяжината около очите и устата й беше тънка. Устните й бяха извити в някаква делириумна радост — кой знае поради каква причина, може би защото борбата й да остане будна най-сетне беше приключила.

Тери отпи още една глътка. Свали манерката, стената на килията се втурна насреща му и той вдигна ръка, за да я спре. Секунда по-късно намери сили да се отблъсне и да се изправи.

— Тревожиш ме — каза Франк. — Мисля, че… предозираш лекарството.

— Идеално съм. — Тери махна с ръка, за да пропъди нощната пеперуда, която се мотаеше около ухото му. — Щастлив ли си, че се въоръжаваме, Франк? Това искаше, нали?

Франк го изгледа продължително. Поглед, в който нямаше абсолютно никаква заплаха, никаква мисъл. Взираше се в Тери по начина, по който децата гледат телевизионния екран — сякаш са се отделили от телата си.

— Не — каза Франк. — Не бих казал, че съм щастлив. Това е просто работа. Която ни чака.

— Винаги ли си го казваш, преди да нариташ нечий задник? — с искрен интерес попита Тери и се изненада, когато Франк се дръпна, сякаш са го зашлевили.

Когато излязоха от ареста, Кронски беше в чакалнята. Беше намерил пластичния експлозив, както и пръчки динамит, които някой беше намерил в изкоп до имота на Гринър, и ги беше предал в участъка. Джони Лий гледаше неодобрително.

— Динамитът остарява и става ненадежден, момчета. Пластичният експлозив обаче… — Тръсна го, при което Франк трепна.

— Можеш да минеш през него с камион и нищо няма да се случи.

— Значи искаш да оставим динамита? — попита Тери.

— Господи, не. — Кронски като че ли се засегна. — Обичам динамит. Винаги съм го обичал. Динамитът е старата школа. Просто трябва да го увием в одеяло. Или пък Спящата красавица може да има някой хубав дебел пуловер в шкафчето си. А, освен това трябва да взема някои неща от железарията. Предполагам, че шерифското управление има открита сметка там?

Преди да тръгнат, Тери и Франк напълниха една брезентова торба с пистолетите и мунициите, които не бяха откраднати, взеха и всички бронежилетки и каски, които успяха да съберат. Не беше много, но хайката им — нямаше смисъл да я наричат по друг начин — щеше да е доста добре екипирана.

Лини нямаше пуловер в шкафчето си, така че Джони Лий уви динамита в две кърпи от тоалетната и го притисна към гърдите си, сякаш носеше новородено.

— Взе да става късно за щурмуване — отбеляза Франк. Ако се стигне дотам.

— Знам — отвърна Тери. — Ще съберем момчетата довечера, ще се погрижим всички да разберат как стоят нещата и кой командва. — Изгледа многозначително Франк. — Ще реквизираме два училищни автобуса от градския автопарк и ще ги разположим на кръстовището на Шосе 31 и Уест Лавин, където беше блокадата, така че на момчетата да не им се налага да спят на открито. Ще оставим шест или осем на пост в… нали се сещаш… — Той описа кръг във въздуха.

— В периметър — подсказа му Франк.

— Да, именно. Ако се наложи да влезем, ще го направим утре сутринта, от изток. Ще ни трябват булдозери, за да минем през оградата. Прати Пърл и Заплахата да вземат два от машинния парк на общината. Ключовете са в караваната там.

— Добре — каза Франк, защото наистина беше така. Той нямаше да се сети за булдозери.

— Първата ни работа утре сутринта е да минем през оградата и да стигнем до основната сграда през паркинга. Така слънцето ще им свети в очите. Първи етап, отблъскваме ги навътре, далеч от вратите и прозорците. Втори етап, Джони Лий гърми предната врата и влизаме. Притискаме ги да хвърлят оръжието. Мисля, че в този момент ще го направят. Пращаме неколцина от другата страна, за да сме сигурни, че няма да се опитат да офейкат.

— Има логика — каза Франк.

— Но първо…

— Първо?

— Първо говорим с Норкрос. Довечера. Лице в лице, ако е достатъчно мъж. Предлагаме му шанс да предаде жената, преди да е станало нещо, което не може да се върне назад.

Очите на Франк изразяваха ясно мнението му.

— Знам какво си мислиш, Франк, но ако той е разумен човек, ще разбере, че това е правилното. В края на краищата той отговаря за живота на повече хора, а не само за нейния.

— А ако въпреки това откаже?

Тери сви рамене.

— Тогава влизаме и я вземаме.

— Каквото и да става?

— Точно така, каквото и да става.

Излязоха и Тери заключи двукрилата стъклена врата на участъка.

Ранд Куигли извади кутията с инструменти и прекара два часа в изрязване и избиване на малкия прозорец с решетка в бетонната стена на стаята за свиждане.

Тайг Мърфи седеше наблизо, пиеше кола и пушеше. Забраната за пушене беше отменена.

— Ако беше затворник — каза Ранд, — подобна постъпка може да ти добави около пет години към присъдата.

— Значи добре че не съм затворник, нали?

Тайг тръсна пепелта на пода и реши да не казва какво си мисли — ако да си заключен тук означава да си затворник, значи в момента бяха точно такива.

— Ама сериозно са я строили тая сграда.

— Аха. Все едно са строили затвор или нещо подобно.

Когато стъклото най-сетне падна, Тайг заръкопляска.

— Благодаря, дами и господа — каза Ранд, имитирайки Елвис. — Много ви благодаря.

Без стъклото Ранд можеше да стъпи на масата, която бяха домъкнали, и да пъхне оръжието си през отвора. Това беше неговата позиция, от която имаше ясен изглед към паркинга и портала.

— Мислят ни за страхливци — каза Ранд. — Но не сме.

— Абсолютно точно, Ранди.

Клинт надникна в помещението.

— Тайг. Ела с мен.

Двамата се качиха до второто ниво на Крило Б. Това беше най-високата част на затвора, единственият втори етаж в сградата. В килиите откъм Уест Лавин имаше прозорци. Те бяха по-яки от онзи в помещението за свиждане — дебели подсилени стъкла между дебел бетон. Ранд надали би могъл да избие някой от тях с ръчните си инструменти.

— Не можем да защитаваме тази част — каза Тайг.

— Да, но пък мястото е страхотно за наблюдение и не е нужно да го защитаваме, нали така? Тук няма как да се влезе.

Това изглеждаше неоспоримо за Клинт и за Скот Хю, който разпускаше няколко килии по-нататък и слушаше.

— Сигурен съм, че ще ви убият по един или друг начин и няма да си изплача очите, когато това стане — извика той. — Но психиатърчето е право. Ще ти трябва базука, за да пробиеш дупка в тази стена.

В деня, в който двете групи мъже в Дулинг се въоръжаваха и готвеха за война, будните жени в Три-Каунтис бяха по-малко от сто. Три от тях бяха Ив Блек, Ейнджъл Фицрой и Дженет Сорли.

Ванеса Лампли беше четвъртата. По-рано през деня съпругът й най-сетне задряма във фотьойла си и така Ван можеше да направи онова, което беше решила. Откакто се беше прибрала у дома, след като застреля Рий Демпстър, Томи Лампли се беше опитал да остане буден с нея колкото се може повече. Ван се радваше на компанията му. Едно състезание по готвене обаче го довърши и той се отнесе в страната на сънищата с наръчник по молекулярна гастрономия. Ван изчака, за да се увери, че е заспал дълбоко, преди да излезе. Съпругът й беше с десет години по-възрастен от нея, с изкуствени бедрени кости от титан и болен от ангина, и тя нямаше намерение да го товари с неблагодарната задача да се грижи за тялото й през годините, които му оставаха. Нито пък проявяваше интерес към перспективата да се превърне в най-ужасната мебел на света.

Макар и уморена, тя все още се движеше с лекота и се измъкна от стаята, без да нарушава съня му. Взе ловната си пушка от гаража и я зареди. Отвори вратата, качи се на АТВ-то и потегли.

Планът й беше прост — да мине през гората до билото над пътя, да подиша чист въздух, да се наслади на гледката, да остави бележка до съпруга си и да опре дулото под брадичката си. Лека нощ. Поне нямаше деца, за които да се безпокои.

Караше бавно, защото се страхуваше да не се блъсне в нещо поради умората. Всеки корен и камък под тежките гуми на АТВ-то разтърсваше яките й ръце до костите. Ван нямаше нищо против. Слабият дъжд също й се отразяваше добре. Въпреки изтощението — мислите й едва пълзяха — тя много ясно долавяше всяко физическо усещане. Нямаше ли да е по-добре да умре като Рий, без да знае какво става? Ван можеше да си зададе този въпрос, но мозъкът й не беше в състояние да го разчепка по начин, който да й даде задоволителен отговор. Всеки отговор се разпадаше, преди да успее да се оформи. Защо се чувстваше зле, че е застреляла затворничка, която щеше да убие своя съкилийница? Защо се чувстваше зле, че просто си е свършила работата? Отговорите на тези въпроси също не се оформяха, дори не започваха да се оформят.

Стигна до билото, изгаси двигателя на АТВ-то и слезе. В далечината, в посоката на затвора, в умиращия ден се стелеше черна мъгла, влажен остатък от горския пожар, който беше угаснал сам. Директно пред нея теренът се спускаше плавно. В края на склона течеше кален поток, придошъл от дъжда. Над потока, на стотина метра от нея, имаше малка ловна хижа с покрит с мъх покрив. От кюнеца на печката на дърва вътре се виеше дим.

Ван потупа джобовете си и откри, че е забравила да вземе хартия и нещо за писане. Идеше й да се разсмее — самоубийствата не са чак толкова сложна работа, нали така? — но успя само да въздъхне.

Нямаше какво да направи, а и логиката на разсъжденията й едва ли щеше да е трудна за разгадаване. Ако изобщо я намереха тук, разбира се. И ако на някой му пукаше. Ван свали пушката от гърба си.

Вратата на хижата рязко се отвори точно докато подпираше брадичка върху дулото.

— По-добре да е запазил шибания си гърмящ кюнец — с ясен глас каза някакъв мъж, — или ще му се прииска онзи кучкар да си е свършил работата докрай. А, вземи и скенера. Искам да съм в течение с това какво правят ченгетата.

Ван свали пушката и загледа как двама мъже се качват в сребрист пикап „Силверадо“ и потеглят. Сигурна беше, че ги познава, и ако се съдеше по това как изглеждаха — двама опърпани съмнителни типове, — определено не ги познаваше от раздаването на Оскари. Ако не беше умората от липсата на сън, моментално щеше да се сети за имената им. Главата й обаче сякаш беше пълна с кал. Още усещаше друсането на АТВ-то, макар че отдавна беше слязла от него. Пред очите й танцуваха светещи точки.

Когато пикапът изчезна от поглед, тя реши да огледа хижата. Вътре трябваше да има нещо за писане, било то и гръб на някой стар календар.

— И ще ми трябва нещо, с което да го забода на ризата си — каза тя на глас.

Гласът й звучеше мъгляво и чуждо. Глас на някой друг. И имаше някой друг, застанал точно до нея. Само че когато тя завъртя глава, другия го нямаше. Това се случваше все по-често и по-често — все някой дебнеше и я наблюдаваше в периферното й зрение. Халюцинации. Колко време можеше да будува човек, преди всяка рационална мисъл да се разпадне и напълно да си изгубиш ума?

Ван се качи на АТВ-то и го подкара по билото, докато теренът не се спусна и можеше да излезе на изровената пътека, водеща до хижата.

Вътре миришеше на боб, бира, печено еленско и пръдни. Масата беше отрупана с мръсни чинии, мивката беше пълна с още, а на печката имаше почернели тенджери. На полицата беше сложена снимка на свирепо ухилен мъж с кирка на рамо и оръфана шапка, нахлупена толкова ниско, че периферията огъваше върховете на ушите му. Загледана в кафеникавата снимка, Ванеса осъзна кого точно е видяла, защото баща й й беше посочил мъжа на тази снимка, когато тя беше някъде на дванайсет. Мъжът отиваше към „Скърцащото колело“.

— Това е Големия Лоуъл Гринър — беше казал татко й — и искам да стоиш далеч от него, скъпа. Ако случайно ти каже здрасти, отговори му, пожелай му приятен ден и си продължи по пътя.

Ето значи кои бяха онези двамата — непрокопсаните момчета на Големия Лоуъл. Мейнард и Малкия Лоу Гринър, големи като живота и каращи нов пикап, когато би трябвало да ги съдят в Кофлин за куп неща, включително и за едно убийство, което Кити Макдейвид беше видяла с очите си и за което се бе съгласила да свидетелства.

На боровата стена на късия коридор, който вероятно водеше към спалнята, Ван видя оръфан бележник, окачен на връв. Един лист от него щеше да й свърши чудесна работа за предсмъртната бележка, но тя изведнъж реши, че иска да остане будна и жива поне още малко.

Излезе навън благодарна, че се маха от вонята, и подкара АТВ-то с най-високата скорост, която се осмеляваше да вдигне. След около километър и половина пътеката стигна до един от многото черни пътища на окръг Дулинг. Отляво се виеше прах — съвсем малко поради ситния дъжд, но достатъчно, за да й покаже накъде са завили бегълците. Те имаха добра преднина, когато тя стигна Шосе 7, но тук пътят се спускаше и теренът беше открит, което й позволяваше лесно да види пикапа — малък в далечината, но определено движещ се към града.

Ван се плесна енергично по бузите и продължи напред. Вече беше вир-вода, но студът щеше да я задържи будна още малко. Ако тя бягаше от обвинения в убийство, сигурно вече щеше да е преполовила пътя до Джорджия. Но не и тези двамата — те се връщаха в града, несъмнено за да направят нещо гадно, както можеше да се очаква от тях. Ван искаше да разбере какво е то и може би да го спре.

Може би така щеше да изкупи онова, което й се беше наложило да направи с Рий.

Фриц Мешаум не искаше да си дава базуката, поне не и безплатно. Но когато Мей го хвана здраво за раменете и Лoy изви дясната му ръка почти до лопатката, размисли и вдигна един капак в пода на съборетината си и разкри съкровището, за което бяха дошли братята Гринър.

Малкия Лoy беше очаквал базуката да бъде зелена като онези от филмите за Втората световна война, но тази на Фриц беше боядисана в прашно черно и си имаше дълъг сериен номер отстрани и някакви странни руски букви отдолу. По предния й отвор имаше пръстен ръжда. До нея лежеше брезентов чувал с десетина снаряда, надписани с още руски думи. В скривалището имаше също осем или десет автомата и още толкова пистолета, повечето полуавтоматични. Братята напъхаха по два в коланите си. Пистолети в колана — няма по-добро нещо, което да накара човек да смята, че има право на преминаване.

— Какво е това нещо? — попита Мей и посочи квадрат лъскава черна пластмаса над спусъка на базуката.

— Не знам — каза Фриц, докато се взираше в нещото. — Сигурно някакъв инвентарен контрол за разните там счетоводители.

— Има някакви думи на английски — каза Мей.

Фриц сви рамене.

— И какво от това? Имам шапка на Джон Диър с китайски знаци по вътрешния етикет. Всички продават всичко и навсякъде. Благодарение на евреите светът днес работи по този начин. Чифутите…

— Стига с тия проклети чифути — каза Малкия Лоу. Ако го оставеше да се пени за чифутите, Фриц след малко щеше да премине на правителството и щяха да си киснат в тази шибана дупка в пода до Второто пришествие. — Интересува ме само дали работи. Ако не работи, кажи ми още сега, за да не се налага да се връщаме и да ти късаме топките.

— По-добре направо да му ги откъснем, Лоу — каза Мей. — Мене ако питаш. Бас ловя, че отдавна са увиснали.

— Работи, работи — каза Фриц очевидно за базуката, после мина на топките. — Изобщо не са увиснали. А сега ме пусни, боклук такъв.

— Ама тоя сам си го проси, а, братко? — отбеляза Мейнард.

— Да — съгласи се Малкия Лоу. — Но този път ще му простим. Вземи два от онези текаламити^[34].

— Това не са текаламити — възмути се Фриц. — Това са автоматични армейски…

— Вземи млъкни — каза Лоу. — Изнервяш ме. Сега тръгваме, но ако базуката ти не работи, ще се върнем и ще ти я наврем в мръсния гъз до спусъка.

— Точно така, слушай го какво ти казва! — възкликна Мей. — После пробвай да сереш с тоя кюнец в гъза!

— Какво ще правите с гърмящия ми кюнец?

Малкия Лоу Гринър се усмихна мило.

— Кротувай и не се безпокой за неща, дето не ти влизат в работата.

От върха на един хълм на около половин километър разстояние Ван Лампли видя как силверадото спира в обраслия двор на Фриц Мешаум. Видя как няколко минути по-късно Гринър излизат и се връщат при крадения пикап с разни неща — несъмнено също крадени, — които натовариха в багажника. После потеглиха отново към Дулинг. Ван си помисли дали да не мине през Мешаум, но реши, че в сегашното си състояние не може да задава смислени въпроси. Пък и трябваше ли да го прави? Цял Дулинг знаеше, че Фриц Мешаум е влюбен във всичко, което си има спусък и гърми. Братята Гринър бяха дошли тук, за да се въоръжат. Беше очевидно като бял ден.

Е, тя също беше въоръжена. Може би не толкова сериозно в сравнение с онова, което беше в багажника на крадения пикап, но какво от това? Имаше ли нещо за губене, след като само преди час възнамеряваше да се отдаде на вселената?

— С мен ли ще се забърквате, момчета? — каза Ван, запали АТВ-то и форсира двигателя (грешка, тъй като изобщо не си беше направила труда да провери колко бензин има в резервоара на сузукито). — Е, да видим кой с кого се забърква.

През дните в хижата братята бяха слушали скенера само от време на време, но по пътя към града го правеха непрекъснато, защото полицейската честота беше полудяла. Предаванията и разговорите не означаваха почти нищо за Мейнард, чийто мозък рядко превключваше от първа на втора скорост, но Лоуъл бе доловил общата насока.

Някакъв тип — всъщност типове — беше отмъкнал куп оръжия от шерифското управление и ченгетата бяха разлютени като стършели. Поне двама от крадците били убити, едно ченге също било убито, а останалите от бандата се измъкнали с голяма каравана. Откарали откраднатото оръжие в женския затвор. Ченгетата непрекъснато говореха за някаква жена, която искали да измъкнат от панделата, а крадците на оръжия като че ли искали да я задържат за себе си. Лоу не разбираше тази част. Не че му пукаше особено. Важното беше, че ченгетата са организирали хайка и се готвят за голям сблъсък, може би утре сутринта, и че планират да се срещнат на кръстовището на Шосе 31 и Уест Лавин Роуд. Това означаваше, че участъкът ще е празен. И даде на Лоу блестяща идея как да се доберат до Кити Макдейвид.

— Лоу?

— Да, братко?

— От цялото това плямпане не мога да разбера кой командва. Едни казват, че Кумбс е поел командването от оная кучка Норкрос, а други споменават някакъв тип на име Франк. Кой е Франк?

— Не знам и не ми пука — отвърна Малкия Лоу. — Но като стигнем града, искам да се оглеждаш за само хлапе.

— Кое хлапе, братко?

— Някое, което е достатъчно голямо да кара колело и да носи вести — каза Лоу, докато краденият пикап минаваше покрай табелата ДОБРЕ ДОШЛИ В ДУЛИНГ, ЧУДЕСНО МЯСТО ДА СЪЗДАДЕТЕ СЕМЕЙСТВО.

АТВ-то можеше да вдигне до деветдесет на прав път, но с падането на нощта и поради притъпените си рефлекси Ван не смееше да кара с повече от шейсет. Когато мина знака ДОБРЕ ДОШЛИ В ДУЛИНГ, пикапът с братята Гринър вече беше изчезнал. Може би ги беше изгубила, може би не. Главната улица беше почти пуста и тя се надяваше да зърне колата там, паркирала или пълзяща бавно, докато ония гадни типове се оглеждат за нещо, което си заслужава да бъде отмъкнато. Ако не ги откриеше, може би най-доброто решение беше да мине през участъка и да съобщи за тях на дежурния. Това щеше да е един вид фиаско за жена, която се беше надявала да направи нещо добро, за да изкупи вината си, че е стреляла по човек. Но както винаги казваше баща й, понякога получаваш онова, което искаш, но най-често получаваш онова, което получаваш.

Началото на централната част на града се бележеше от козметичния салон „Барб“ от едната страна на улицата и „Ейс Хардуер“ (наскоро посетен от Джони Лий Кронски, който търсеше инструменти, жици и батерии) от другата. Именно между тези две бизнес предприятия АТВ-то на Ванеса се изкашля два пъти, изхърка и замлъкна. Тя погледна таблото и видя, че стрелката за гориво е на нула. И това ако не беше чудесен край за един чудесно преебан ден!

Една пряка по-нагоре имаше бензиностанция, откъдето можеше да зареди, стига някой да си правеше труда да я държи отворена. Само че се стъмваше, проклетите Гринър можеше да са навсякъде, а в сегашното й състояние дори изминаването на една пряка си беше почти непосилен преход. Може би беше най-добре да сложи край на всичко, както беше възнамерявала… само че тя не беше станала щатски шампион по канадска борба, като се отказваше в трудни моменти, нали? А сега не мислеше ли точно за това? За отказване?

— Не и докато проклетата ми ръка не опре проклетата маса — каза Ван на предателското АТВ и се помъкна бавно по пустия тротоар към шерифството.

Точно срещу участъка се намираше офисът на „Застраховки Дрю Т. Бари“, чийто собственик в момента беше на Уест Лавин Роуд с останалите от хайката. Лоу паркира силверадото отзад на мястото, отбелязано със ЗАПАЗЕНО ЗА СЛУЖИТЕЛЯ БАРИ, ВСИЧКИ ДРУГИ ЩЕ БЪДАТ ВДИГАНИ. Задната врата беше заключена, но два удара на якото рамо на Мей решиха проблема. Лоу го последва вътре, като мъкнеше хлапето, което бяха открили да кара колелото си по алеята за боулинг. Въпросното хлапе беше Кент Дейли, член на гимназиалния отбор по тенис и близък приятел на Ерик Блас. В момента колелото се намираше в багажника на пикапа. Кент подсмърчаше, макар че беше доста голям за подобно поведение; Лоу беше на мнение, че подсмърчането подхожда на тийнейджърките, докато момчетата би трябвало да започнат да се каляват на десет и да са приключили на дванайсет или някъде там. Но все пак беше склонен да прояви снизходителност към това хлапе. В края на краищата сигурно си мислеше, че ще го изнасилят или пречукат.

— Млъкни, момко — каза той. — Нищо няма да ти се случи, ако се държиш прилично.

Избута Кент в голямото предно помещение, което беше пълно с бюра и плакати, обясняващи как подходящата застрахователна полица може да спаси семейството ти от бедност. На витрината, която гледаше към опустелия бизнес район на града, името на Дрю Т. Бари беше изписано наопаки с високи позлатени букви. Докато гледаше навън, Лоу видя някаква жена да върви бавно по отсрещния тротоар. Не беше кой знае каква хубавица — яка и с лесбийска прическа, но да видиш жена днес си беше рядкост. Тя погледна към офиса на Бари, но поради липсата на осветление вътре не видя нищо освен отражението на уличните лампи, които тъкмо се бяха включили. Жената изкачи стъпалата към участъка и опита да влезе. Вратата се оказа заключена. Типичен участък в малко градче, помисли си Лоу. Заключват предната врата, след като оръжията са откраднати. Сега жената пробваше интеркома.

— Господине? — изхленчи Кент. — Пуснете ме. Вземете колелото ми, ако го искате.

— Можем да вземем всичко, което поискаме, пикльо нещастен — каза Мей.

Лоу изви китката на момчето и то изпищя.

— Коя точно част от „млъкни“ не разбра? Братко, иди за господин Базуки. И гарнитурата.

Мей излезе. Лоу се обърна към хлапето.

— На картата в портмонето ти пише, че името ти е Кент Дейли и че живееш на улица „Джунипър“ 15. Вярно ли е?

— Да, сър — отвърна момчето, докато размазваше сопола от носа по бузата си. — Кент Дейли, и не искам никакви неприятности. Искам да се прибера вкъщи.

— Здравата си я загазил, Кент. Брат ми е адски луд. Най-много обича да размазва човешки същества. Какво си направил, че изкара такъв лош късмет, а?

Кент облиза устни и замига бързо. Отвори уста и я затвори.

— Ясно, направил си нещо. — Лоу се разсмя. Вината беше много забавно нещо. — Кой е у вас?

— Татко и мама. Само че мама, нали разбирате…

— Решила е да дремне за десетина минути, а? Или за десет хиляди?

— Да, сър.

— Но татко ти е добре, нали?

— Да, сър.

— Искаш ли да ида на „Джунипър“ 15 и да пръсна шибаната глава на татко ти?

— Не, сър — прошепна Кент. По бледите му бузи се търкулнаха сълзи.

— Разбира се, че не искаш, но аз ще го направя, освен ако не направиш точно каквото ти казвам. Ще го направиш ли?

— Да, сър. — Този път не беше и шепот, а по-скоро като полъх на ветрец.

— На колко си години, Кент?

— С… с… седемнайсет.

— Господи, почти пълнолетен, а циври като бебе. Престани.

Кент се опита.

— Бърз си с колелото, нали?

— Да. Миналата година спечелих 40К на Три-Каунти.

Малкия Лоу нямаше представа какво е 40К, но и не му пукаше.

— Нали знаеш къде Шосе 31 се среща с Уест Лавин Роуд? Пътят, който води до затвора?

Мейнард се беше върнал с базуката и снарядите. От другата страна на улицата яката жена се беше отказала от интеркома и с наведена глава се връщаше в посоката, от която беше дошла. Дъждът най-сетне бе спрял.

Лоу разтърси Кент, който беше зяпнал базуката с ужас и очарование.

— Знаеш мястото, нали?

— Да, сър.

— Добре. Там има куп хора и ще ти дам едно съобщение. Ти ще го дадеш на човек на име Тери, или на друг на име Франк, или и на двамата. А сега слушай.

Тери и Франк слязоха от колата и тръгнаха към двойния портал на Изправително заведение Дулинг, където ги чакаха Клинт и още някакъв тип. Десет души от хайката бяха отзад на пресечката; останалите бяха заели позиции около затвора според розата на компаса, както се изрази Тери — север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад, запад и северозапад. Наоколо имаше гора и беше мокро, но нито едно от момчетата не възрази. Всички бяха силно възбудени.

И щяха да си останат така, докато първият не получи куршум и не започне да крещи, помисли си Тери.

Нечий пикап блокираше вътрешния портал. Мъртвото пространство между двата беше пълно с гуми. Полети с бензин, доколкото можеше да се съди по миризмата. Доста добър ход. Тери почти се възхити. Насочи лъча на фенера си към Норкрос, после към брадатия мъж до него.

— Уили Бърк — каза Тери. — Съжалявам да те видя тук.

— И аз съжалявам да те видя тук — отвърна Уили. — И да правиш нещо, което не би трябвало. Да преотcтъпваш правомощията си. Да си играеш на самоуправство. — Извади лулата от джоба си и започна да я пълни.

Тери поначало не беше сигурен дали Норкрос е доктор, или просто господин, затова се задоволи да използва името му.

— Клинт, вече почти не остана място за говорене. Един от заместниците ми е убит. Върн Рангъл. Мисля, че го познаваше.

Клинт въздъхна и поклати глава.

— Познавах го и съжалявам. Той беше чудесен човек. Надявам се да съжаляваш също толкова за Гарт Фликингър и Герда Холдън.

— Смъртта на момичето Холдън беше при самозащита — каза Франк. — Тя прегризваше проклетото гърло на заместник-шериф Рангъл.

— Искам да говоря с Бари Холдън — каза Клинт.

— Мъртъв е — отвърна Франк. — И вината е твоя.

Тери се обърна към Франк.

— Остави на мен.

Франк вдигна ръце и отстъпи. Знаеше, че Кумбс е прав — проклетият му характер отново се проявяваше, — но въпреки това го мразеше. Идеше му да се покатери по оградата, майната й на бодливата тел отгоре, и да заблъска главите на двамата самодоволни кучи синове една в друга. Подтикващият глас на Иви Блек още звучеше в главата му.

— Клинт, чуй ме — каза Тери. — Готов съм да призная, че и двете страни са виновни, и да ти гарантирам, че няма да ви бъдат повдигнати никакви обвинения, ако ми позволите да взема жената, която държите тук.

— Бари наистина ли е мъртъв? — попита Клинт.

— Да — отвърна изпълняващият длъжността шериф. — Той също нападна Върн.

Уили Бърк се пресегна и стисна рамото на Клинт.

— Да поговорим за Иви — каза Клинт. — Какво точно възнамерявате да правите с нея? Какво можете да направите?

Тери се запъна, но Франк беше готов и заговори уверено:

— Ще я закараме в шерифското управление. Докато Тери я разпитва, аз ще събера екип доктори от щатската болница. Така ще разберем какво представлява тя, какво е направила на всички жени и дали може да го оправи.

— Тя твърди, че не е правила нищо — каза Клинт, загледан някъде в далечината. — Казва, че е просто пратеник.

Франк се обърна към Тери.

— Знаеш ли какво? Мисля си, че този дрънка пълни глупости.

Тери го изгледа укорително, макар и със зачервени очи. Франк отново вдигна ръце и отстъпи назад.

— Нямаш нито един лекар при теб — каза Тери. — И нито един служебен адвокат, на когото до се обадиш, защото доколкото си спомням, и двете са жени и сигурно вече са в пашкули. Така че ти не я изследваш, а само я държиш…

— И я опипваш — изръмжа Франк.

— … и слушаш какви ти ги дрънка…

— И й вярва! — извика Франк.

— Млъкни, Франк. — Тери го каза меко, но когато се обърна отново към Клинт и Уили, бузите му бяха зачервени. — Но той е прав. Вярваш на онова, което тя ти казва.

— Не разбирате — каза Клинт. Говореше уморено. — Тя изобщо не е жена, поне не в смисъла, в който разбираме тази дума. Не мисля, че е изцяло човешко същество. Тя има някои способности. Може да призовава плъхове, в това съм сигурен. И те правят онова, което тя поиска. Така взе телефона на Хикс. Всички нощни пеперуди, които се виждат навсякъде, са свързани по някакъв начин с нея. И тя знае разни неща. Неща, които не би трябвало да знае.

— Да не искаш да кажеш, че е вещица? — попита Тери. Извади манерката и отпи. Това може би не беше най-добрият начин да води преговори, но се нуждаеше от нещо, при това веднага. — Стига, Клинт. Остава само да ми кажеш, че може да ходи по вода.

Франк си помисли за огъня, който се виеше във въздуха в дневната му, а после експлодира в облак нощни пеперуди; помисли си и за телефонното обаждане и как Иви Блек му каза, че го е видяла да защитава Нана. Скръсти ръце на гърдите си и потисна гнева си. Какво значение имаше каква е Ив Блек? Важното беше какво се е случило, какво се случва и как да се поправи.

— Отвори си очите, синко — каза Уили. — Виж какво стана със света през последната седмица. Всички жени спят в пашкули, а ти си се хванал за идеята, че онази Блек може да е нещо свръхестествено? Я се стегнете, момчета. Престанете да си врете носа там, където не ви е работа, и оставете нещата да станат така, както докторът казва, че тя иска.

Тери не можеше да измисли адекватен отговор и затова отпи отново. Видя как го гледа Клинт и глътна трета глътка, просто напук на това копеле. Кой беше той, че да съди и да се крие зад стените на затвора, докато Тери се опитва да запази света от разпадане?

— Тя помоли за още няколко дни и аз искам да й ги дам — каза Клинт. Прикова Тери с поглед. — Тя очаква кръвопролитие и го каза съвсем ясно. Защото смята, че това е единственият известен на мъжете начин да решават проблемите си. Нека не й даваме онова, което очаква. Откажете се. Дайте ни седемдесет и два часа. После можем да преразгледаме ситуацията.

— Сериозно? И какво ще се промени според теб? — Алкохолът още не беше ударил сериозно ума на Тери и той си помисли, почти се замоли: дай ми отговор, на който да повярвам.

Но Клинт само поклати глава.

— Не знам. Тя казва, че нещата не са изцяло в нейни ръце. Но седемдесет и два часа без стрелба ще са правилна първа стъпка, в това съм сигурен. О, освен това каза, че жените ще трябва да решат.

Тери едва не се разсмя.

— И как ще го направят, щом спят?

— Не знам — отново каза Клинт.

Протака и се мъчи да спечели време, помисли си Франк. Хваща се за всяка лъжа, която изниква в скапания му психясал мозък. Тери, нали си достатъчно трезвен, за да го видиш?

— Трябва да помисля — каза Тери.

— Добре, но трябва да мислиш ясно, така че за твое добро излей алкохола на земята. — Очите му се обърнаха към Франк: студените очи на сирачето, което се беше било за млечен шейк. — Франк си мисли, че той е решението, но аз смятам, че е проблемът. Мисля, че тя знаеше, че ще има такъв като него. Мисля, че тя знае, че винаги има такъв като него.

Франк скочи, пресегна се през оградата, сграбчи Норкрос за гърлото и стисна, докато очите му първо се облещиха, после изскочиха и останаха да висят на бузите му… но само мислено. Зачака.

Тери се замисли и накрая се изплю в прахта.

— Майната ти, Клинт. Ти не си истински доктор.

И когато вдигна манерката и отпи поредната дълга глътка напук, Франк вътрешно заликува. Утре сутринта изпълняващият длъжността шериф Кумбс щеше да е извън строя. Тогава той, Франк, щеше да поеме нещата. Нямаше да има никакви седемдесет и два часа и не му пукаше дали Ив Блек е вещица, принцеса или Черната кралица от Страната на чудесата. Всичко, което му трябваше да знае за Ив Блек, беше научил от онзи кратък телефонен разговор.

Спри това — беше й казал, беше я помолил той, когато тя му се обади от откраднатия телефон. — Пусни жените.

Първо ще трябва да ме убиеш — беше му отговорила тя.

И Франк възнамеряваше да направи точно това. И ако смъртта й върнеше жените? Щастлив край. Ако ли не? Отмъщение за това, че му беше отнет единственият човек, който имаше значение в живота му. И в двата случая проблемът е решен.

Ван Лампли тъкмо стигна до умрялото си АТВ, без да има представа какво да прави оттук нататък, когато някакво хлапе профуча покрай нея на едно от онези колела с извитите дръжки на кормилото. Развиваше достатъчно висока скорост, за да предизвика вятър, който отметна кичури коса от челото й, а на лицето му беше изписан неподправен ужас. Като се имаше предвид в какво се беше превърнал светът, ужасът можеше да е причинен от десетки неща, но Ван нямаше съмнение кой е драснал клечката под задника на момчето. Това не беше интуиция — а твърда като камък увереност.

— Момче! — извика тя. — Момче, къде са те?

Кент Дейли не й обърна внимание, а само завъртя по-бързо педалите. Мислеше си за старата бездомна жена, с която се бяха майтапили. Изобщо не трябваше да го правят. И ето че сега Бог му го връщаше. На него. Завъртя педалите още по-бързо.

Макар че беше напуснал училище още в осми клас (училището въздъхна облекчено), Мейнард Гринър го биваше с машините; когато по-малкият му брат му даде базуката и един снаряд, Мей се справи с тях, сякаш го беше правил през целия си живот. Огледа експлозивния връх на снаряда, жицата, която минаваше отстрани на нещото, и перките в края. Изсумтя, кимна и нагласи перките така, че да пасват на жлебовете в тръбата. Фасулска работа. Посочи лостчето над спусъка и под черния пластмасов етикет.

— Дръпни го назад. Би трябвало да я освободи.

Лоу го направи и чу изщракване.

— Това ли е, Мей?

— Би трябвало, стига Фриц да е сложил нова батерия. Ракетата май се изстрелва с електрически заряд.

— Ако не го е направил, ще се върна и ще му натъпча кюнеца в задника — каза Лоу. Очите му проблеснаха, когато се обърна към витрината на Дрю Т. Бари и постави базуката на рамо, имитирайки пози от военни филми. — Пази се, братко!

Оказа се, че батерията в спусъка си е наред. Чу се кухо свистене. Краят на тръбата избълва дим. Витрината се пръсна и преди някой от двамата да успее да си поеме дъх, фасадата на участъка експлодира. Парчета жълта тухла и стъкло се посипаха по улицата.

— Ииии-ХУУУ! — Мей тупна брат си по гърба. — Видя ли това, братко?

— Видях — отвърна Лоу. Някъде вътре в поразения участък виеше сирена. Започваха да се стичат хора. Предната част на сградата представляваше зейнала уста, пълна със счупени зъби. Вътре танцуваха пламъци и във въздуха се носеха листа като подпалени птици. — Презареди.

Мей нагласи перките на втория снаряд и го пъхна на място.

— Готово! — Мей подскачаше от вълнение. Това беше по-забавно от оня път, когато хвърлиха пръчка динамит в аквариума с пъстърви в Тупело Кросинг.

— Пази се! — извика Лоу и дръпна спусъка. Снарядът прелетя улицата, оставяйки дим на следа. Мъжете, които бяха дошли да зяпат, го видяха и или търтиха да бягат, или се проснаха на земята. Втората експлозия изкорми средната част на сградата. Пашкулът на Лини бе оцелял при първия удар, но не оцеля при втория. Нощни пеперуди полетяха от мястото, където беше, и се подпалиха.

— Дай и на мен! — Мей протегна ръце за базуката.

— Не, трябва да се махаме оттук — каза Лоу. — Но ще имаш възможност, братко. Обещавам ти.

— Кога? Къде?

— Горе при затвора.

Ван Лампли стоеше зашеметена до АТВ-то. Беше видяла първата димна следа да пресича главната улица и разбра какво означава тя още преди взрива. Онези кучи синове Гринър се бяха сдобили с РПГ или нещо подобно от Фриц Мешаум. Когато димът от втория взрив започна да се разсейва, тя видя пламъците да излизат през дупките, където преди малко имаше прозорци. Едно крило на тройната врата лежеше на улицата, огънато като хромиран тирбушон. Другите не се виждаха никакви.

Горко на всеки, който е бил вътре, помисли си тя.

Ред Плат, един от търговците от „Дулинг Киа“, вървеше към нея, като се олюляваше и залиташе. Дясната половина на лицето му беше окървавена, а долната устна вече не беше напълно прикрепена към устата му — макар че покрай цялата кръв беше трудно да се определи.

— Какво беше това? — извика прегракнало той. В оредяващата му коса проблясваха парченца стъкло. — Какво беше това, мамка му?

— Работа на два сплескани хуя, на които някой трябва да им натика метли в задниците, преди да са наранили още някой — отвърна Ван. — Трябва да идеш да те закърпят, Ред.

Тя тръгна към бензиностанцията на „Шел“. Чувстваше се себе си за първи път от дни. Знаеше, че това няма да продължи дълго, но докато имаше възможност, възнамеряваше да се възползва от адреналина. Бензиностанцията беше отворена, но нямаше никого. Ван намери в гаража една голяма туба, напълни я на една от колонките и остави двайсетачка на тезгяха до касовия апарат. Светът може и да свършваше, но тя беше възпитана да си плаща сметките.

Помъкна тубата към АТВ-то, напълни резервоара и потегли в посоката, от която бяха дошли братята Гринър.

Кент Дейли имаше много лоша вечер, а още нямаше осем. Тъкмо излезе от Шосе 31 и се понесе към автобусите, които блокираха Уест Лавин Роуд, когато някой го сграбчи за дрехите и го събори от колелото. Главата му се удари в асфалта и пред очите му блеснаха ярки звезди. Когато те угаснаха, той видя дулото на автомат на по-малко от педя от лицето си.

— Мамка му! — възкликна заместник-шериф Рийд Бъроуз, който беше свалил Кент. Рийд беше поставен в югозападната точка от розата на Тери. Свали оръжието, сграбчи Кент за ризата и го вдигна на крака. — Познавам те, ти си хлапето, което слагаше пиратки в пощенските кутии миналата година.

От новата и подобрена блокада на пътя към тях тичаха мъже, водени от Франк Гиъри. Тери Кумбс беше последен, леко се олюляваше. Те знаеха какво е станало в града — вече имаше над десет обаждания от над десет мобилни телефона и от тази височина лесно виждаха пожара, разгорял се в центъра на Дулинг. Повечето искаха незабавно да се върнат, но Тери, който се страхуваше, че това е отвличане на вниманието, целящо да измъкнат жената, им нареди да останат на позициите си.

— Какво правиш тук, Дейли? — попита Рийд. — За малко да те застрелям.

— Нося съобщение — каза Кент, като разтриваше тила си. Не му течеше кръв, но вече се образуваше голяма цицина. — За Тери или Франк, или и за двамата.

— Какво става, мамка му? — попита Дон Питърс. По някое време беше надянал футболна каска; близко разположените му очи, дълбоко в сянката на козирката, изглеждаха като очички на малка гладна птица. — Кой е този?

Франк избута Дон настрани и клекна пред момчето.

— Аз съм Франк. Какво е съобщението?

Тери също клекна. Лъхаше здравата на алкохол.

— Хайде, момче. Поеми дълбоко дъх… дълбоко дъх… и се стегни.

Кент затърси пипнешком разпилените си мисли.

— Онази жена в затвора, специалната, има приятели в града. Много приятели. Двама от тях ме хванаха. Казаха ми да ви предам да престанете с това и да се махате, иначе участъкът ще е само първото нещо, което ще гръмне.

Устните на Франк се разтеглиха в усмивка, която изобщо не стигна до очите му. Той се обърна към Тери.

— Е, какво мислиш, шерифе? Ще бъдем ли послушни момчета и ще се махнем ли?

Малкия Лоу не беше кандидат за Менса, но притежаваше достатъчно коварство, за да поддържа дейността на Гринър близо шест години, преди той и брат му да бъдат най-сетне спипани. (Лоу обвиняваше за това собствената си щедрост — бяха позволили на онази путка Макдейвид, която не беше нищо особено, да се навърта около тях, а тя им се беше отплатила, като стана доносница.) Той инстинктивно схващаше човешката психология като цяло и мъжката в частност. Когато кажеш на мъж, че не бива да прави нещо, той задължително го прави.

Тери не се поколеба дори за миг.

— Няма да си ходим. Влизаме по изгрев-слънце. Ако искат, да гръмнат целия проклет град.

Събралите се мъже нададоха толкова дрезгави и диви викове, че Кент Дейли трепна. Най-много на този свят му се искаше да прибере натъртената си глава у дома, да заключи всички врати и да заспи.

Засега адреналинът продължаваше да действа; Ван заблъска вратата на Фриц Мешаум така, че едва не я изкърти от рамката. Ръка с дълги пръсти, които сякаш имаха прекалено много кокалчета, дръпна мръсната завеса. Погледна я покрито с четина лице. След секунда вратата се отвори. Фриц понечи да каже нещо, но преди да успее да произнесе и дума, Ван го награби и започна да го тресе като териер, уловил плъх.

— Какво им продаде, мършав лайнояд такъв? Гранатомет ли? Гранатомет, нали? Колко ти платиха тия копелета, че да могат да пробият дупка насред центъра на града?

Междувременно вече бяха вътре, Ван грубо буташе Фриц през разхвърляната дневна. Той се съпротивляваше немощно, като удряше рамото й с лявата си ръка; другата беше в импровизиран клуп, направен май от чаршаф.

— Спри! — извика Фриц. — Спри, жено, двамата кретени вече ми изкълчиха едната ръка!

Ван го блъсна в мръсния фотьойл, до който имаше купчина стари порнографски списания.

— Говори.

— Не е гранатомет, а стара руска базука, можех да я продам за шест-седем хилядарки на някоя разпродажба в Уийлинг, обаче онези шибани селяндури ми я откраднаха!

— Е, няма да кажеш друго, нали? — Ван дишаше тежко.

— Истината е. — Фриц се вгледа в нея, погледът му се плъзна от кръглото й лице по големите гърди и широките бедра, после се върна нагоре. — Ти си първата жена, която виждам от два дни. Откога си будна?

— От миналия четвъртък сутринта.

— Леле-мале, това трябва да е рекорд.

— Изобщо не е. — Ван беше направила справка в Гугъл. — Няма значение. Онези типове току-що гръмнаха шерифския участък.

— Чух адски гръм — призна Фриц. — Явно базуката работи.

— Работи си чудесно — съгласи се Ван. — И едва ли знаеш накъде са тръгнали.

— Нямам представа. — Фриц се ухили, показвайки зъби, които не бяха виждали зъболекар от доста време или може би никога. — Но мога да разбера.

— Как?

— Кретените го гледаха, а когато им казах, че е инвентарен етикет, ми повярваха! — Смехът му беше като скърцане на врата на ръждиви панти.

— Какви ги дрънкаш?

— Проследяващо джипиес устройство. Слагам ги на всичките си скъпи неща, ако случайно ги откраднат. А те откраднаха базуката. Мога да я проследя на телефона си.

— Който ще ми дадеш — каза Ван и протегна ръка.

Фриц я погледна с лукавите си воднисто сини очи под подпухналите клепачи.

— Ако вземеш базуката, ще ми я върнеш ли, преди да заспиш?

— Не — каза Ван. — Но мога да ти осигуря счупена ръка към изкълчената. Какво ще кажеш?

Дребосъкът се изкиска.

— Добре, но само защото си падам по яки жени, да знаеш.

Ако се чувстваше повече себе си, Ван щеше да го пребие за подобен коментар — нямаше да е трудно, а и щеше да направи услуга на обществото, — но тя бе толкова изтощена, че дори не си го помисли.

— Дай го тогава.

Фриц стана от канапето.

— На масата в кухнята е.

Тя отстъпи назад, вдигнала пушката към него.

Той я поведе по къс тъмен коридор в кухнята. В нея така вонеше на пепел, че Ван едва не се задуши.

— Какво си готвил?

— Кенди^[35] — каза Фриц и седна на покритата с мушама маса.

— Кенди ли? — Изобщо не й миришеше на никакви сладкиши. По пода бяха пръснати сиви парченца, като от изгорял вестник.

— Жена ми е Кенди — обясни той. — Вече покойница. Драснах й клечката на тая устата дърта чанта. Изобщо не знаех, че е такава кибритлийка. — Черно-кафявите му зъби отново се показаха в животинска усмивка. — Схвана ли? Кибритлийка!

Вече нямаше измъкване. Уморена или не, щеше да го пребие това гадно копеле. Това беше първата й мисъл. Втората бе, че на масата с мушамата нямаше никакъв телефон.

Изтрещя гръм и въздухът изскочи от дробовете й. Тя се блъсна в хладилника и се свлече на пода. От раната на бедрото й потече кръв. Пушката се изплъзна от ръцете й. Над ръба на масата точно пред нея се виеше струйка дим. Ван едва сега видя дулото — Мешаум беше залепил с тиксо пистолет от долната страна на масата.

Фриц отлепи тиксото, взе пистолета, стана и заобиколи масата.

— Човек винаги трябва да внимава. Държа зареден пистолет във всяка стая. — Клекна до Ван и опря дулото в челото й. Дъхът му вонеше на тютюн и месо. — Този беше на баща ми. Какво мислиш за това, тлъста свиньо?

Не мислеше нищо, а и не се налагаше. Дясната й ръка — ръката, която бе победила Хали 0’Мийра Трошачката на финала в Охайо през 2010 г. за жени между 25 и 45 години и която бе скъсала сухожилие на лакътя на Ерин Мейкпийс на следващата година — беше като капан за мечки. Тя сграбчи китката на Фриц Мешаум, стисна със стоманени пръсти и дръпна надолу с такава сила, че той залитна върху нея. Старият пистолет гръмна и куршумът се заби в пода между ръката и тялото на Ван. В гърлото й се надигна жлъч, когато тежестта на тялото му притисна раната, но тя продължи да извива китката му и от този ъгъл той можеше да стреля единствено в пода, преди пистолетът да се изплъзне от ръката му. Изпукаха кости. Избръмчаха сухожилия. Фриц изрева. Захапа ръката й, но тя само стисна още по-здраво китката и започна да го налага по тила с левия си юмрук, като забиваше в главата му диаманта на годежния си пръстен.

— Добре, добре! Предавам се! Предавам се, мамка му! — ревеше Фриц Мешаум. — Достатъчно!

Но Ван не мислеше така. Бицепсът й се стегна и татуировката с надгробния камък с надпис ТВОЯТА ГОРДОСТ се изду.

Тя продължи да извива с едната ръка и да бъхти с другата.

В последната нощ на затвора времето се изясни и дъждовните облаци бяха издухани на юг от постоянния вятър, като оставиха небето единствено на звездите и подканиха животните да обърнат глави нагоре, да душат и да общуват. Никакви седемдесет и два часа. Никакво размисляне. Утре щеше да настъпи промяна. Животните го усещаха по начина, по който усещат наближаваща буря.

Свит до партньора си Дон Питърс на най-задната седалка на един от училищните автобуси, които бяха реквизирани за блокирането на Шосе 31, Ерик Блас слушаше хъркането му. Всички смътни съжаления, които бе изпитвал заради изгарянето на Старата Еси, се бяха разсеяли в края на деня. Щом никой не бе забелязал, че си е отишла, какво значение имаше тя изобщо?

Ранд Куигли, който беше много по-мислещ, отколкото му признаваха повечето хора, седеше на един пластмасов стол в помещението за свиждания и поправяше една детска количка — беше я нагласил обърната в скута си. Количката бе източник на разочарование, откакто се помнеше — децата на затворничките се качваха в нея и бутаха напред с крачета, но се разстройваха, защото не можеха да завиват. Проблемът беше в счупения мост. Ранд беше взел туба епоксидна смола от кутията с инструменти и беше залепил спирачката и сега връзваше разни други части с канап. Надзирател Куигли ясно си даваше сметка, че това може да са последните му часове, и се утешаваше, че прави нещо полезно през времето, което му е останало.

На гористото хълмче над затвора Мейнард Гринър гледаше звездите и си фантазираше как ги сваля с базуката на Фриц. Ако човек можеше да го направи, дали щяха да се пръснат като електрически крушки? Дали някой — учените може би — беше пробивал дупка в пространството? Дали извънземните от другите планети са се замисляли да свалят звезди с базуки или смъртоносни лъчи?

Лоуъл, облегнат на един кедър, нареди на брат си, който лежеше по гръб, да си затваря устата; звездната светлина, излъчена преди милиарди години, блещукаше в лигата на Мейнард. Настроението на Лоуъл беше кисело. Не обичаше да чака, но не беше в техен интерес да изразходват артилерията, преди ченгетата да са направили своя ход. Хапеха го комари, а някаква досадна като хемороид сова кряскаше още откакто слънцето бе залязло. Малко валиум би се отразил чудесно на духа му. Дори малко найкуил щеше да му дойде добре. Ако гробът на Големия Лоуъл беше някъде наблизо, Малкия Лоуъл изобщо не би се поколебал да изрови разлагащия му се труп и да му вземе онази бутилка „Ребел Йел“.

Долу Т-образната сграда на затвора беше осветена от ярките прожектори на кулите. Гората заобикаляше от три страни падината, в която се намираше комплексът. На изток беше голо поле, което продължаваше нагоре до мястото, където се бяха разположили Лоу и Мей. Чудесно стрелбище, помисли си Лоу. Нищо не спираше полета на изстрелян от базука снаряд. Когато това време дойдеше, щеше да е страхотно.

Двама мъже клечаха между предницата на караваната на Бари Холдън и входа на затвора.

— Искаш ли да имаш честта? — попита Тайг.

Клинт не беше сигурен, че това е чест, но се съгласи. Драсна клечката и я поднесе към пътечката бензин, която Тайг и Ранд бяха полели по земята.

Пламъците се заизвиваха от входа през паркинга и продължиха под вътрешната ограда. Полетите с бензин гуми на тревната ивица между двете огради първо започнаха да димят, след което се запалиха. След малко светлината на пламъците прогони мрака по периметъра на затвора. Мръсен черен дим запълзя към небето.

Клинт и Тайг се прибраха вътре.

Микаела претърси с помощта на фенера чекмеджетата в тъмната стая за почивка на надзирателите. Намери цигари и предложи на Джаред да поиграят на война. Всички останали с изключение на трите все още будни затворнички бяха на пост. Микаела имаше нужда да се заеме с нещо. Наближаваше десет вечерта, понеделник. В далечния четвъртък тя се беше събудила в шест сутринта и бе излязла да потича. Тогава се чувстваше пълна с енергия.

— Не мога — каза Джаред.

— Какво? — изненада се Микаела.

— Адски съм зает — каза той и се усмихна нервно. — Мисля за нещата, които трябваше да направя, а не направих. И как татко и мама трябваше да изчакат с караницата. А също и за приятелката ми — е, не ми беше приятелка, но нещо такова, — как заспа в ръцете ми. Адски съм зает — повтори той.

Ако Джаред Норкрос имаше нужда от майчински грижи, Микаела не беше подходящият човек. Светът се беше килнал от четвъртък, но докато беше с Гарт Фликингър, Микаела успяваше да го възприема почти на майтап. Не беше очаквала, че той ще й липсва толкова много. Приповдигнатото му наркоманско настроение беше единственото, което имаше смисъл, след като всичко друго тръгна по дяволите.

— И мен ме е страх — каза тя. — Трябва да си луд, за да не се страхуваш.

— Аз просто… — Гласът му замря.

Той не разбираше онова, което говореха другите в затвора за жената — че имала сили и че тази Микаела, дъщерята репортерка на коменданта, уж получила от особената затворничка магическа целувка, която й вляла енергия. Не разбираше какво става с баща му. Разбираше единствено, че умират хора.

Майка му наистина му липсваше, както беше предположила Микаела, но той не търсеше заместител. Никой не можеше да замести Лайла.

— Ние ли сме добрите? — попита Джаред.

— Не знам — призна Микаела. — Но съм сигурна, че не сме лошите.

— И това е нещо — каза Джаред.

— Дай да поиграем на карти.

Джаред прокара ръка пред очите си.

— Какво пък, добре. Но имай предвид, че съм шампион по война. — Отиде до масата за кафе в средата на стаята.

— Искаш ли кола или нещо друго?

Той кимна, но никой от двамата нямаше дребни за автомата. Отидоха в кабинета на коменданта, изсипаха огромната плетена торба на Джанис Коутс и клекнаха на пода, за да съберат монетите между различните рецепти, бележки, солети и цигари. Джаред попита Микаела защо се усмихва.

— Торбата на майка ми — каза тя. — Комендант на затвор е, а мъкне тази чудовищна хипарска торба.

— О. — Джаред се изкиска. — А как според теб трябва да изглежда чантата на един комендант?

— Като нещо с белезници.

— Доста извратено!

— Стига детинщини, Джаред.

Намериха повече от достатъчно монети за две коли. Преди да се върнат в стаята за почивка, Микаела целуна пашкула, в който бе майка й.

Играта на война обикновено траеше цяла вечност, но при първото раздаване Микаела би Джаред за по-малко от десет минути.

— По дяволите. Войната е гадно нещо — каза той.

Продължиха да играят отново и отново. Почти не разговаряха, само обръщаха картите. Микаела продължаваше да печели.

Тери дремеше на един сгъваем стол на няколко метра зад пътната блокада. Сънуваше жена си. Тя беше отворила ресторант. Сервираха празни чинии. „Но, Рита, тук няма нищо“ — каза той и й върна чинията си. Рита му я подаде обратно. Продължиха тази размяна сякаш години наред — празна чиния напред-назад. Тери се дразнеше все повече. През прозорците на ресторанта се виждаше как сезоните се сменят като фотографии на онези стари стереоскопи — зима, пролет, лято есен, зима, пролет…

Отвори очи. Над него стоеше Бърт Милър.

Първата мисъл на Тери беше не за съня, а за по-рано през нощта, при оградата — как Клинт Норкрос му говори за пиенето и го унижава пред другите двама. Раздразнението от съня се смеси със срам и Тери напълно проумя, че не е създаден за шериф. Нека Франк Гиъри поеме работата, щом толкова я иска. И нека Клинт Норкрос да се занимава с Франк Гиъри, ако иска да си има вземане-даване с трезвен човек.

Навсякъде имаше лагерни светлини. Мъжете стояха на групички, метнали пушки на рамене, смееха се и пушеха, ядяха от пластмасови пакети готова храна. Един бог знаеше как са се сдобили с нея. Неколцина бяха клекнали на асфалта и хвърляха зарове. Джак Албъртсън беше взел бормашина и слагаше железен лист над прозореца на един от булдозерите.

Членът на Градския съвет Бърт Милър искаше да знае дали има пожарогасител.

— Треньор Уитсток има астма, а пушекът от гумите на онези задници се носи насам.

— Разбира се — каза Тери и посочи близката патрулна кола. — В багажника.

— Благодаря, шерифе. — Милър отиде да вземе пожарогасителя. Откъм играещите зарове се чу ликуващ вик: някой беше спечелил.

Тери стана със залитане от сгъваемия стол и се ориентира към паркираните патрулни автомобили. Докато вървеше, разкопча оръжейния си колан и го остави да падне в тревата. Майната й на тази гадост, помисли си. Майната й.

Ключовете за колата на Четвърти екип бяха в джоба му.

От мястото си зад волана на служебния си пикап Франк наблюдаваше мълчаливата оставка на изпълняващия длъжността шериф.

„Най-сетне го направи, Франк — каза Илейн от мястото до него. — Гордееш ли се?“

— Той сам си го направи — отвърна Франк. — Не съм го карал насила. Съжалявам го, защото не беше достатъчно мъж за работата, но в същото време и му завиждам, защото може да се откаже.

„Но не и ти“ — каза Илейн.

— Да — съгласи се той. — Аз съм до края. Заради Нана.

„Ти си обсебен от нея, Франк. Нана-Нана-Нана. Отказваш да чуеш и една дума от Норкрос, защото си способен да мислиш единствено за нея. Не можеш ли да почакаш поне още мъничко?“

— Не. — Защото хората бяха тук, бяха нахъсани и готови за действие.

„Ами ако онази жена те води за носа?“

Тлъста нощна пеперуда кацна върху чистачката на пикала. Той включи чистачките, за да я разкара. После запали двигателя и потегли — но за разлика от Тери, възнамеряваше да се върне.

Първо спря при къщата на „Смит“ да провери Илейн и Нана в мазето. Те бяха така, както ги беше оставил, скрити зад рафтовете и завити. Каза на тялото на Нана, че я обича. Каза на тялото на Илейн, че съжалява, че сякаш никога не можеха да излязат на едно мнение. Беше искрен въпреки факта, че тя продължаваше да го укорява дори в неестествения си сън, което бе изключително дразнещо.

Заключи отново вратата на мазето. На алеята видя, че се е събрала вода в дупката пред гаража, която възнамеряваше да оправи в най-скоро време. В локвата имаше зелени, кафяви и бели петна — дъждът беше отмил тебеширената рисунка на дърво на Нана.

Когато стигна центъра на Дулинг, часовникът на банката показваше 00:04. Вторник беше дошъл.

Докато минаваше покрай магазина за хранителни стоки „Зони“, забеляза, че някой е разбил витрината.

От сградата на Градския съвет все още се издигаше дим. Франк беше изненадан, че Норкрос е разрешил на подчинените си да взривят местоработата на жена му. Но изглежда, че мъжете сега бяха различни — дори докторите като Норкрос. Може би по-различни, отколкото бяха по принцип.

В парка от другата страна на улицата някакъв мъж без видима причина режеше с моторна резачка зеленясалите крака на статуята на първия кмет с цилиндър на главата. Хвърчаха искри, които се отразяваха в предпазителя за лице на каската му. По-нататък някакъв мъж се беше хванал за улична лампа в стил Джийн Кели в „Аз пея под дъжда“ — с тази разлика, че държеше оная си работа, пикаеше на паважа и ревеше някаква мръсна моряшка песен: „В каютата си капитанът с ейл и бренди се налива, в бардака екипажът гони курва парцалива!“

Редът, който беше съществувал и който Франк и Тери се бяха опитали да запазят през последните няколко хаотични дни, се разпадаше. Вероятно това бе дивашки израз на скърбене, което можеше да завърши или да продължи да се трупа, докато не доведе до някакъв световен катаклизъм. Кой знае?

„Би трябвало да си тук, Франк“ — каза Илейн.

— Не — отвърна той.

Паркира зад офиса си. Всеки ден беше намирал половин час да се отбие тук. Нахрани бездомните кучета в клетките им и остави отделна купичка за специалния си офис любимец. Всеки път, когато идваше, в помещението беше пълна каша, животните бяха неспокойни, трепереха, скимтяха и виеха, защото обикновено той успяваше да ги изведе най-много веднъж дневно, а от осемте кучета може би само две бяха учени да живеят в къща.

Помисли си дали да не ги приспи. Ако се случеше нещо с него, те почти със сигурност щяха да измрат от глад — малко вероятно беше да се появи някой добър самарянин, който да се погрижи за тях. Възможността просто да ги пусне изобщо не му мина през ума. Не можеш да оставиш кучета да тичат сами по улиците.

В съзнанието на Франк се появи въображаема картина — как идва тук на следващия ден с Нана и тя му помага да нахранят и разходят кучетата. Дъщеря му обичаше да го прави. Франк знаеше, че тя щеше да хареса много офис любимеца му, кръстоска между кокер и зайчар със сънени очи и стоическо поведение. Щеше да се влюби в начина, по който отпускаше глава на лапите си като хлапе, което задрямва на чина си по време на някакъв безкраен и скучен урок. Илейн не обичаше кучета, но каквото и да станеше, това вече нямаше значение. По един или друг начин двамата с Илейн бяха приключили и ако Нана искаше куче, то можеше да остане у Франк.

Франк ги разходи по три наведнъж. Когато приключи, остави бележка (МОЛЯ, НАГЛЕЖДАЙТЕ ЖИВОТНИТЕ. ПОГРИЖЕТЕ СА ДА ИМАТ ХРАНА И ВОДА. СИВО-БЯЛАТА КРЪСТОСКА НА ПИТБУЛ В КЛЕТКА 7 Е ПЛАШЛИВ, ПОДХОЖДАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО. МОЛЯ НЕ КРАДЕТЕ НИЩО, ТОВА Е ДЪРЖАВНА СЛУЖБА) и я залепи с тиксо на външната врата. Отдели минута-две да почеше офис кучето зад ушите.

— Виж се само — каза му. — Красавец.

Когато се върна при пикапа си и потегли обратно към блокадата, часовникът на банката показваше 01:11. Щеше да започне да подготвя всички за щурма в четири и половина. Слънцето щеше да изгрее два часа по-късно.

От другата страна на оградата зад игрищата на затвора двама мъже с кърпи на устата гасяха горящите гуми с пожарогасители. През мерника за нощно виждане струите на пожарогасителите светеха синкавозелено, а мъжете представляваха жълти силуети. Били Уетърмор не разпознаваше по-едрия от тях — за разлика от по-дребния.

— Онова лайненце там е градски съветник Милър. Бърт Милър — каза той на Уили Бърк.

Тук имаше иронична лична история. Докато учеше в гимназията, Били Уетърмор като член на Националното общество на честта беше зачислен към кабинета на градския съветник. Там беше принуден мълчаливо да слуша мислите на Бърт Милър за хомосексуализма.

„Това е мутация — обясняваше Милър и си мечтаеше как ще я премахне. — Ако можеше да затриеш моментално всички гейове, Били, сигурно би могъл да спреш разпространението й, но пък от друга страна, колкото и да не ни се иска да го признаем, те също са човешки същества, нали?“

През изминалите десет и повече години се бяха случили много неща. Били беше упорито селско момче и когато напусна колежа, се върна в дома си в Апалачите въпреки местните нрави. Тук склонността му към мъже сякаш беше първото нещо, с което го свързваха всички. От началото на двайсет и първи век бяха изминали почти две десетилетия и това адски дразнеше Били — не че би го показал, защото по този начин щеше да достави на местните удоволствие, каквото те не заслужаваха.

Мисълта обаче да пусне куршум в пръстта пред краката на Бърт Милър и да го накара да напълни здравата гащите беше изключително съблазнителна.

— Уили, ще го стресна да се разкара от гумите.

— Не. — Отговорът дойде не от Уили Бърк, а някъде зад него.

Норкрос беше излязъл напълно безшумно навън през притворената врата. В полумрака единственото, което се виждаше от него, беше блясъкът на очилата му.

— Не? — повтори Били.

— Не. — Клинт потриваше с палец кокалчетата на дясната си ръка. — Стреляй в крака му. Свали го.

— Сериозно? — Били беше стрелял по дивеч, но не и по човек.

Уили Бърк изсумтя тихо.

— Куршум в крака може да убие човек, док.

Клинт кимна, за да покаже, че разбира.

— Трябва да удържим това място. Направи го, Били. Простреляй го в крака. Така ще станат един по-малко и ще им покажем, че не си играем игрички.

— Добре — каза Били.

Погледна през оптичния мерник. Градски съветник Милър, голям като бил борд, зачеркнат от два реда телена ограда, си вееше със сламената си шапка, оставил пожарогасителя на тревата до себе си. Кръстчето на мерника се спря върху лявото му коляно. Били се радваше, че мишената му е такъв задник, но въпреки това не му се искаше да го прави.

Натисна спусъка.

Правилата на Иви бяха:

По време на разговора между Ейнджъл и Иви Дженет седеше облегната на стената, слушаше и наблюдаваше. Сега тя се обърна към Деймиън, който бе мъртъв и заровен от години на сто и петдесет километра оттук, но въпреки това седеше до нея. В бедрото му беше забита отвертка и кръвта му течеше по пода, макар че Дженет изобщо не я усещаше на допир, дори като нещо мокро. А това беше странно, защото седеше в локва кръв.

— Видя ли това? — попита тя. — Плъховете?

— Да — отвърна Деймиън. Гласът му беше тънък и писклив, имитация на нейния. — Виждам плъхчетата, Джини бейби.

Гадост, помисли си Дженет. Когато се появи за първи път в живота й, Деймиън беше наред, но сега започваше да я дразни.

— Същите са като онези, дето гризат трупа ми, защото ме уби, Джини бейби.

— Съжалявам. — Тя докосна лицето си. Имаше чувството, че плаче, но лицето й бе сухо. Дженет почеса чело, заби нокти в него, мъчейки се да си причини болка. Мразеше да е луда.

— Ела. Погледни. — Деймиън доближи лицето си до нейното. — Изгризаха ме до костния мозък. — Очите му бяха черни празни дупки — плъховете ги бяха изяли. Дженет не искаше да гледа, искаше да затвори очи, но знаеше, че ако го направи, ще дойде сънят.

— Що за майка причинява подобно нещо на таткото на сина си? Убива го и оставя плъховете да го гризат, сякаш е някакво проклето парче сирене?

— Дженет — каза Иви. — Хей. Насам.

— Не обръщай внимание на тази кучка, Джини — каза Деймиън. Докато говореше, от устата му падна един малък плъх и тупна в скута на Дженет. Тя изпищя и го удари, но плъхът беше изчезнал. — Обърни ми внимание. Погледни ме, малоумнице.

— Радвам се, че остана будна, Дженет — каза Иви. — Радвам се, че не ме послуша. От другата страна става нещо и… ами, помислих си, че ще се радвам, но може би се размеквам с възрастта. Ако случайно това се проточи, бих искала да бъда изслушана.

— Какви ги говориш? — Дженет изпитваше болки в гърлото. Изпитваше болки навсякъде.

— Искаш ли отново да видиш Боби?

— Разбира се, че искам да го видя — отвърна Дженет, без да обръща внимание на Деймиън. Ставаше й по-лесно да го прави. — Разбира се, че искам да видя момчето си.

— Добре тогава. Слушай внимателно. Има таен път между световете. Тунели. Всяка жена, която заспи, минава през един от тях. Има обаче и друг, много специален тунел, който започва при едно много специално дърво. Той е единственият, по който се минава в двете посоки. Разбираш ли ме?

— Не.

— Ще разбереш — каза Иви. — От другата страна на тунела има жена, която ще го затвори, освен ако някой не я спре. Уважавам мнението й и мисля, че е напълно основателно. Мъжете се представят отвратително от тази страна на Дървото и нищо не може да промени това, но всеки заслужава право на глас. Една жена, един глас. Илейн Нътинг не може да бъде оставена да решава за всички.

Иви беше долепила лице до решетките на килията си. От слепоочията й бяха израснали свежи филизи. Очите й бяха кехлибарени, като на тигър. Косата й се беше напълнила с нощни пеперуди, които образуваха пърхаща панделка. Тя беше чудовище, помисли си Дженет. Прекрасно чудовище.

— Какво общо има това с Боби?

— Ако Дървото изгори, тунелът ще се затвори. След това никой няма да се върне. Нито ти, нито някоя друга жена, Дженет. Краят ще стане неизбежен.

— Не, не, не. Той вече е неизбежен — каза Деймиън. — Заспивай, Джини.

— Я млъквай! Ти си мъртъв! — изкрещя му Дженет. — Съжалявам, че те убих, и бих направила всичко, за да върна нещата, но ти беше жесток с мен и е свършено, така че просто си затвори шибаната уста!

Заявлението й отекна в тясното Крило А. Деймиън го нямаше.

— Добре казано — каза Иви. — Храбро! А сега ме чуй, Дженет. Искам да затвориш очи. Ще минеш през тунела — през твоя тунел, — но няма да си спомняш.

Дженет си помисли, че разбира тази част.

— Защото ще спя ли?

— Именно! Щом се озовеш от другата страна, ще се почувстваш по-добре, отколкото си се чувствала от много време. Искам да последваш лисугера. Той ще те заведе там, където трябва да идеш. Не забравяй — Боби и Дървото. Едното зависи от другото.

Дженет остави очите си да се затворят. Боби, напомни си тя. Боби, Дървото и тунелът, който минава в двете посоки. Онзи, която някаква жена на име Илейн иска да затвори с огън. Следвай лисугера. Тя преброи едно-две-три-четири-пет и всичко си беше същото. С изключение на Иви, която се беше превърнала в Зелената господарка. Сякаш тя самата беше дърво.

После усети гъделичкане по бузата, милувка на най-фина дантела.

След изстрела чуха Бърт Милър да пищи и вие. Продължи да крещи, докато другарят му го влачеше по-далеч от гумите. Клинт взе пушката на Уили Бърк, за да погледне през мерника. Жълтата фигура на земята се държеше за бедрото, а другата я беше подхванала под мишниците и я теглеше.

— Добре. Благодаря. — Клинт върна пушката на Уетърмор. Уили Бърк наблюдаваше внимателно двамата — отчасти с възхищение и отчасти предпазливо.

Клинт се прибра вътре. Задната врата, която водеше към малкия гимнастически салон, беше подпряна с тухла, за да остане отворена.

За да намалят видимостта отвън, бяха изгасили осветлението — бяха оставили само аварийното. Лампите хвърляха малки алени петна по паркета на помещението, в което затворничките играеха баскетбол на един кош. Клинт спря под коша и се облегна на тапицираната стена. Главата му туптеше. Не беше уплашен, не беше радостен, но беше тук.

Клинт се опита да се справи с еуфорията, която чувстваше, но това не намали приятното жужене, което усещаше в крайниците си. Той или се отделяше от себе си, или се завръщаше при себе си. Не знаеше кое от двете. Знаеше, че е получил млечния си шейк и че Гиъри няма да му го отнеме. Това, че Гиъри не беше прав, почти нямаше значение.

Аврора не беше вирус, а омагьосване, и Иви Блек не беше като никоя жена, като никое човешко същество, съществувало някога. Не си в състояние да оправиш с чук нещо, което е отвъд човешкото разбиране, а Франк Гиъри, Тери Кумбс и останалите мъже отвън смятаха, че могат да го направят. Тук имаше нужда от различен подход. Това беше очевидно за Клинт и трябваше да е очевидно и за тях, защото не всички бяха глупаци, но поради някаква причина не беше и това означаваше, че на него му се налага да използва собствения си чук, за да блокира техния.

„Те го започнаха!“ Колко детинско! И колко вярно!

Цикълът на тази логика продължаваше на ръждиви скърцащи колела. Клинт удари няколко пъти стената: искаше му се кокалчетата му да удрят човек, а не тапицерия. Помисли си за пиротерапията — лечението с температура. За известно време тя се смяташе за най-модерно лечение, само дето заразяването на пациентите с малария бе ужасно тежко лекарство. Понякога вършеше работа, понякога ги довършваше. Пиротерапевт ли беше Иви, или самата пиротерапия? Възможно ли беше да е лекарят и лечението едновременно?

И дали самият Клинт не бе дал първата доза, когато нареди на Били Уетърмор да стреля в крака на градския съветник Бърт Милър?

Откъм гимнастическия салон се чуха стъпки. Ейнджъл тъкмо излизаше от празната Будка с връзка ключове. Стисна ги в дясната си ръка, така че най-дългият да стърчи между кокалчетата на показалеца и безименния й пръст. Навремето беше забила заострен ключ в ухото на един скапан дърт каубой на паркинг в Охайо. Това не беше убило каубоя, но и не му беше харесало особено. В пристъп на великодушие Ейнджъл само му беше взела портфейла, евтиния сватбен пръстен, лотарийните билети и колана със сребърна катарама; беше му позволила да задържи живота си.

Д-р Норкрос мина покрай остъклената стена на Будката, без да спре. Ейнджъл си помисли дали да не го приближи отзад и да забие ключа във вратната вена на тоя тъп психиатър. Идеята много й харесваше. За съжаление беше обещала на Иви да не убива никого до зазоряване, а никак не й се искаше да се противопоставя на вещицата.

Така че остави доктора да си продължи по пътя.

Тръгна към Крило В и килията на Мора и Кейли. Пашкулът, който очевидно бе Мора, дребен и набит, лежеше от външната страна на долното легло, където я беше положил някой, след като беше заспала в Крило А. Кейли беше от вътрешната страна. Ейнджъл нямаше представа какво бе имала предвид Иви, когато каза, че „душите им са мъртви“, но думите й я караха да е предпазлива.

Разряза с върха на един ключ паяжината, покриваща лицето на Мора, и погледна дундестото й червенобузо лице. Можеше да бъде модел за илюстрация върху кутията на някои от „домашните“ стоки, продавани в малки магазинчета, като например „Царевичните питки на мама Мора“ или „Успокояващ сироп на Дънбартън“. Ейнджъл изскочи в коридора, готова да побегне, ако Мора се нахвърли върху нея.

Жената на леглото бавно седна.

— Мора?

Мора Дънбартън примигна. Загледа се в Ейнджъл. Очите й бяха само зеници. Тя измъкна дясната си ръка от пашкула, после лявата и ги сложи в сбръчкания си скут.

След като Мора остана да седи в това положение може би две минути, Ейнджъл се осмели да се върне в килията.

— Скочиш ли ми, няма просто да те пребия, Мо-Мо. А ще те убия.

Жената седеше безмълвно, втренчила черните си очи в стената.

Ейнджъл използва ключа да разреже паяжината на лицето на Кейли и отново изскочи от килията в коридора.

Повтори се същото — Кейли се освободи от горната половина на пашкула си, сякаш беше рокля, като гледаше невиждащо с напълно черните си очи. Двете жени седяха рамо до рамо; от косите, брадичките и шиите им висяха разкъсани паяжини. Приличаха на призраци от някакъв евтин пътуващ панаир.

— Момичета, добре ли сте? — попита Ейнджъл.

Не получи отговор. Двете сякаш не дишаха.

— Знаете ли какво трябва да правите? — попита Ейнджъл; чувстваше се малко по-спокойна, но оставаше все така предпазлива.

Те не отговориха. В черните им очи нямаше никакви отражения. От двете се разнасяше слаба миризма на влажна пръст. Така се потят мъртвите, каза си Ейнджъл и й се прииска да не го беше помисляла.

— Така. Добре. — Те или щяха да направят нещо, или не. Ще ви оставя. — Помисли си дали да не добави нещо по-окуражително като „спипайте ги“, но предпочете да премълчи.

Отиде в дърводелската работилница и отключи шкафа с инструментите. Пъхна малка бургия в колана си, длето в единия си чорап и отвертка в другия.

После легна по гръб под една маса и се загледа в тъмния прозорец в очакване на първата светлина. Изобщо не й се спеше.

Около лицето на Дженет се виеха нишки, преплитаха се, разделяха се и падаха, покривайки чертите й. Клинт беше коленичил до нея, искаше да държи ръката й, но не смееше.

— Ти беше добър човек — каза й той. — Синът ти те обичаше.

— Тя е добър човек. Синът й я обича. Не е мъртва, само спи.

Клинт отиде при решетките на килията на Иви.

— Така казваш ти, Иви.

Тя седна на леглото.

— Като че ли ти се е отворило второто дишане, Клинт.

Изглеждаше меланхолично — леко наведена и наклонена настрани глава, лъскава черна коса, падаща отстрани на лицето й.

— Все още можеш да ме предадеш. Засега.

— Не — каза той.

— Ама какъв глас само извади онзи мъж, когото Уетърмор простреля по твое нареждане! Чак тук го чух.

Тонът й не беше предизвикателен, а замислен.

— Хората не обичат да ги прострелват. Боли. Може би не го знаеш.

— Тази нощ беше унищожена сградата на Градския съвет. Онези, които го направиха, обвиняват теб. Шериф Кумбс се махна. Франк Гиъри ще поведе хората си сутринта. Нещо от това да те изненадва, Клинт?

Не го изненадваше.

— Много те бива да получаваш онова, което искаш, Иви. Не очаквай обаче да те поздравя.

— А сега си помисли за Лайла и останалите в света оттатък Дървото. Моля те, повярвай ми. Те се справят добре там. Изграждат нещо ново, нещо добро. И ще има мъже. По-добри мъже, възпитани от раждането си от жени в женско общество. Мъже, които ще бъдат научени да познават себе си и своя свят.

— Природата ще си каже своето след време — отвърна Клинт. — Те ще покажат своята мъжественост. Някой ще вдигне юмрук срещу някого. Повярвай ми, Иви. Гледаш човек, който знае тези неща.

— Наистина е така — съгласи се Иви. — Но тази агресия не е сексуална по природа, а човешка. Ако някога си се съмнявал в способността на жените да бъдат агресивни, попитай надзирател Лампли.

— Тя вече спи някъде — каза Клинт.

Иви се усмихна, сякаш знаеше нещо друго.

— Не съм толкова глупава да те убеждавам, че жените oт другата страна на Дървото са изградили утопия. Те ще имат по-добър старт и шансове за по-добър финал. А ти стоиш на пътя на този шанс. Ти и единствено ти от всички мъже на света. Искам да го знаеш. Ако ме оставиш да умра, онези жени ще бъдат свободни да живеят живота, който са си избрали.

— Който ти си им избрала, Иви. — Гласът му прозвуча глухо в ушите му.

Създанието от другата страна на решетките забарабани с пръсти по рамката на леглото.

— Лини Марс беше в участъка, когато той беше унищожен. Отиде си завинаги. Тя нямаше избор.

— Ти й го отне — каза Клинт.

— Можем да продължим по този начин цяла вечност. Той каза, тя каза. Най-старата история във вселената. — Иви въздъхна. — Върви да водиш своята война, Клинт. Това е единственото, на което са способни мъжете. Ако можеш, направи така, че да видя още един залез.

Щом слънцето надникна над гората зад женския затвор Дулинг, булдозерите поеха в колона по Уест Лавин. И трите бяха „Катерпилар“ — два D9 и един голям D11. Щурмовият отряд наброяваше общо осемнайсет души. Петнайсет от тях тръгнаха с булдозерите към портала; трима заобикаляха оградата на затвора отзад. (Бяха оставили градски съветник Милър при пътната блокада с шише викодин и бинтован крак, качен на един сгъваем стол.)

Франк беше организирал дванайсетимата в основния отряд — своята мръсна дузина — в три групи по четирима. Прозорците и решетките на булдозерите бяха подсилени с метални платна. Пенсионираният заместник-шериф Джак Албъртсън караше първия, треньор Дж. Т. Уитсток втория, а бившият боксьор и носител на „Златните ръкавици“ Карсън Струтърс — третия. Франк беше в булдозера на Албъртсън.

Мъжете в гората бяха заместник-шериф Елмор Пърл, ловецът на елени Дрю Т. Бари (чийто офис вече беше в руини) и Дон Питърс.

От високия прозорец на Крило Б Клинт видя булдозерите и се втурна към стълбите, като навличаше бронежилетката си.

— Да се забавляваш, докато ти го начукват, док — весело му подвикна Скот Хю, докато той изтичваше покрай килията му.

— Не си мисли, че ще те подминат — отвърна Клинт. Това изтри усмивката от лицето на Скот.

Клинт забърза по Бродуей, като спря да надникне в помещението за свиждания.

— Ранд, идват. Приготви сълзотворния газ.

— Дадено — каза Ранд от семейното кътче в края на помещението и спокойно си надяна противогаза.

Клинт продължи към охранителния пункт при главния вход.

Пунктът представляваше обикновена будка с бронирано стъкло, на която трябваше да се регистрират посетителите. Малкото помещение имаше дълъг прозорец и чекмедже за предаване на лични документи и ценности на дежурния надзирател. Имаше комуникационно табло като онези в Будката и при портала с монитори, които можеха да показват картина от различните вътрешни и външни райони на затвора. Зад таблото седеше Тайг.

Клинт почука на вратата и Тайг му отвори.

— Какво имаш на мониторите?

— Слънцето свети в обективите. Ако зад булдозерите има хора, все още не съм ги видял.

Разполагаха с осем или девет газови гранати за гранатомета. На централния монитор под ярките спирали на слънчевата светлина Клинт видя как няколко от тях падат на паркинга и пръскат бели пари, които се смесваха с черния дим от гумите. Каза на Тайг да продължава да следи положението и излезе тичешком.

Следващата му цел беше стаята за почивка. Джаред и Микаела седяха на една маса с тесте карти и чаши кафе.

— Изпарявайте се. Започва се.

Микаела вдигна към него чашката си.

— Съжалявам, док. Пълнолетна съм и мога да правя каквото си поискам. Мисля, че ще остана. Кой знае, може пък някъде в бъдещето ми да има Пулицър.

Джаред беше пребледнял. Премести поглед от Микаела към баща си.

— Добре — каза Клинт. — Нямам никакво намерение да ограничавам свободата на словото. Джаред, скрий се и не ми казвай къде.

Изтича навън преди синът му да е успял да отговори. Докато стигне задната врата недалеч от бараката и игрищата, се беше задъхал. До сутринта на появата на Аврора нито веднъж не беше предлагал на Лайла да тичат, защото не искаше тя да съобразява темпото си с неговото и да го засрамва. Какъв беше коренът на това — суета или мързел? Обеща си да обмисли сериозно въпроса, когато му се отвори свободно време, стига да изкараше късмет да преживее тази сутрин и ако му се случеше да говори отново с жена си; тогава може би щеше да повтори предложението си да тичат заедно.

— Три булдозера по пътя — каза щом излезе навън.

— Знаем — каза Уили Бърк, напусна поста си зад бараката и отиде при Клинт. Имаше странен контраст между бронежилетката и веселите му червени тиранти, които сега висяха свободно на бедрата му. — Тайг се обади. Били ще остане тук и ще наблюдава северната ограда. Аз ще се промъкна покрай стената до ъгъла и ще видя дали няма да ми се отвори възможност за стрелба. Можеш да дойдеш с мен, но ще ти трябва това. — Подаде на Клинт противогаз и си сложи своя.

При завоя под прав ъгъл от пътя към портала Франк удари по металната врата — сигнал за Албъртсън да завие надясно. Джак го направи — бавно и внимателно. Мъжете изостанаха, като гледаха да стоят през цялото време зад прикритието на булдозера. Франк носеше бронежилетка и държеше глок в ръка. Виждаше струйките дим по пътя. Това беше очаквано — беше чул изстрелването на газовите гранати. Със сигурност не разполагаха с много. В оръжейната на участъка имаше повече противогази, отколкото гранати.

Първият булдозер направи завоя и четиримата мъже се качиха отзад, притиснати рамо до рамо.

В кабината на булдозера Джак Албъртсън беше в безопасност зад стоманеното гребло, което беше вдигнато и блокираше прозореца. Натисна здраво газта, докато приближаваше към портала.

Франки използва уоки-токито си, макар че малцина от отряда му разполагаха с такива — всичко трябваше да се прави в движение.

— Всички да се приготвят. Почва се. — И се замоли кръвопролитието да е колкото се може по-малко. Вече беше изгубил двама души, а атаката всъщност още не беше започнала.

— Какво мислиш? — обърна се Клинт към Уили.

Първият булдозер от другата страна на двойната ограда напредваше с високо вдигнато гребло. За половин секунда бяха забелязали някакво движение зад машината.

Уили не отговори. Старият производител на нелегален алкохол се беше върнал на един безименен квадратен метър от ада в Югоизточна Азия през 1968 година. Нищо не помръдваше, водите на блатото стигаха до адамовата му ябълка, пушек закриваше небето, а до него във водата се носеше мъртва птица с размерите на орел, с червени и сини пера и замъглени очи. Създанието беше толкова ярко и нелепо и този странен полет. Прекрасните му пера бяха докоснали рамото на Уили преди слабото течение да отнесе птицата и тя да изчезне в дима.

(Веднъж беше разказал на сестра си за тази случка. „Никога не бях виждал такава птица през цялото време, когато бях там. И по-късно също. Понякога се чудя дали не е била последната от вида си“. По онова време болестта на Алцхаймер беше отнела повечето от онова, което съставляваше същността на сестра му, но беше останала една малка частица и тя бе казала: „Може би е било просто… болката, Уили“, а Уили й бе отговорил: „Наистина те обичам, да знаеш“. Сестра му се бе изчервила.)

Греблото на булдозера удари средата на оградата със силен трясък. Телта се огъна и след миг целият участък се откъсна. Сълзотворен газ плъзна пред предницата на булдозера, докато той продължаваше напред и блъскаше втората ограда с оплетените останки на първата. Вътрешната ограда рухна, булдозерът прегази останките й и продължи през задимения паркинг, повлякъл под греблото си бодлива тел, която стържеше по асфалта.

Вторият и третият булдозер последваха първия през отвора.

В прицела на Уили се появи кафява обувка, стърчаща от левия ъгъл на първия булдозер. Той стреля. Някакъв мъж изкрещя, падна от машината и изпусна пушката си. Беше дребен, с тлъсти крака, противогаз и бронежилетка. (Уили не би познал Пъдж Мароун от „Скърцащото колело“ дори ако лицето му се виждаше — от години не беше пил в барове.) Тялото му беше защитено, но не и ръцете и краката, и това устройваше чудесно Уили, защото той не искаше да убива никого, освен ако не стане наложително. Той стреля отново — не съвсем точно, но достатъчно близо до целта си — и куршумът, изстрелян от автомата М4, до вчера собственост на шерифското управление на Дулинг, отнесе палеца на Пъдж Мароун.

Някой зад булдозера протегна ръка да помогне на падналия мъж — разбираема и може би похвална, но определено неразумна реакция. Въпросната ръка принадлежеше на пенсионирания заместник-шериф Нейт Макгий, който след загубата на повече от сто долара на зарове снощи на асфалта на Шосе 31 се успокояваше с две лъжливи мисли — първо, че ако знаеше със сигурност, че г-жа Макгий ще се събуди някой ден, нямаше изобщо да залага; и второ, че поне е изразходвал лошия си късмет за седмицата. Грешеше. Уили стреля за трети път и улучи протегнатата ръка в лакътя. Разнесе се нов вик и Макгий падна зад булдозера. Уили бързо изстреля още четири куршума, изпробвайки стоманения лист над решетката на булдозера, но ги чу как рикошират, без да нанесат поражения.

Франк се подаде от прикритието си зад първия булдозер и стреля бързо към Уили с пистолета си. През 1968 Уили сигурно щеше да прецени по положението на ръката на Гиъри, че куршумите ще прелетят далеч от него, но оттогава беше минало половин столетие, а човек доста бързо губи навика да стрелят по него. Уили и Клинт побързаха да се скрият.

Докато булдозерът на Джак Албъртсън продължаваше през облака дим и черен пушек направо към караваната и главния вход, повлякъл след себе си остатъците от телта, вторият булдозер, управляван от треньор Уитсток, мина през дупката в оградата.

Подобно на Албъртсън отпред и Карсън Струтърс отзад, треньор Уитсток бе вдигнал греблото на машината. Чу изстрелите, чу виковете, но не можеше да види Нейт Макгий, който лежеше на земята пред него и държеше лакътя си, и когато булдозерът мина през поваления мъж, треньор Уитсток, реши, че това е просто поредната изгоряла гума.

Нададе ликуващ вик. Пробиваше защитата точно така, както беше учил да го правят нападателите му — безразсъдно и неуморно!

От позицията си в помещението за свиждане Ранд изчака първия булдозер да измине половината разстояние от портала до входа, преди да стреля. Куршумите му улучиха стоманената обшивка и рикошираха без никакъв ефект.

Пит Ордуей, момчетата Уитсток и Дан Трийт Заплахата, които бяха под прикритието на втория булдозер, се сблъскаха с размазаното тяло на Нейт Макгий. Противогазът му беше пълен с кръв, тялото му се беше пръснало около ремъците на бронежилетката. По гъсениците на булдозера бяха полепнали вътрешности; парчета кожа се развяваха като вимпели. Руп Уитсток изкрещя и отскочи от кървавата каша, като избегна червата, но попадна в обсега на Ранд.

Първият изстрел на Ранд пропусна главата на мишената му с два сантиметра, вторият с един. Ранд изруга под нос и изстреля третия куршум право в средата на гърба му. Куршумът се заби в бронежилетката на Руп. Той вдигна ръце към небето като футболен фен, правещ вълна. Ранд стреля за четвърти път, като се целеше по-ниско. Улучи мишената си в задника и я просна на земята.

Заместник-шериф Трийт остана невъзмутим. За разлика от Уили Бърк, Заплахата беше напуснал 82-ра десантна част само преди година и все още беше сравнително привикнал да стрелят по него. Той скочи от втория булдозер, без да се замисля. (Всъщност изпитваше облекчение, че може да мине във военен режим. Действието го откъсваше от непоносимата реалност за дъщеря му Алис, която в момента беше на масата си за игра в апартамента им, увита в бяла паяжина, вместо току-що да е станала за поредния си ден като второкласничка. Откъсваше го и от мисълта за едногодишния му син, който беше оставен на импровизирани ясли, ръководени от мъже.) След като излезе от прикритието си, Трийт отвърна на огъня с автомата М4, който беше намерил на Шосе 31.

Ранд клекна на масата, върху която стоеше при прозореца. По врата и гърба му се посипаха парченца бетон.

Заплахата награби Руп Уитсток и го издърпа под прикритието на купчина димящи гуми.

Първият булдозер се блъсна в задницата на караваната и заби кабината й във входа на затвора сред експлозия на стъкло.

Джаред седеше на пода в пералното помещение, а Микаела трупаше чаршафи около него, за да го скрие.

— Чувствам се глупаво — каза той.

— Не изглеждаш глупаво — излъга го Микаела и метна един чаршаф върху главата му.

— Чувствам се като пълен путьо.

Микаела мразеше тази дума. Въпреки че в същия миг проехтяха още изстрели, думата докосна оголен нерв. Путката би трябвало да е мека и нежна, и макар Микаела да си имаше такава, в останалата част от нея нямаше нищо особено нежно. Джанис Коутс не я беше възпитала да бъде слабачка. Тя отметна чаршафа и зашлеви силно — но не прекалено — Джаред по бузата.

— Хей! — Ръката му полетя към удареното място.

— Не казвай това.

— Кое?

— Не казвай путка, когато искаш да кажеш слаб. Майка ти би трябвало да те е научила на това. — Микаела пусна чаршафа върху лицето му.

— Направо е престъпление, че никой не снима това за някое шибано риалити шоу — каза Лоу. През оптичния мерник на базуката беше видял как вторият булдозер размазва горкия кретен, който беше паднал пред гъсениците, бе видял как някакъв се прави на Рамбо, скача от булдозера, открива огън и спасява друг тип. После видя — със смесица от възхищение и злорадство — как първият булдозер превръща караваната в акордеон пред входа на затвора. Сблъсъкът беше като на кино и щеше да стане още по-добър, след като подправеха супата с три-четири снаряда.

— Кога ще действаме? — попита Мей.

— Веднага щом ченгетата се уморят още мъничко.

— Откъде ще разберем дали сме претрепали Кити, Лоу? Онова място сигурно е пълно с пашкули.

Съмненията на брат му в последния момент не се харесаха на Лоу.

— Сигурно няма да сме абсолютно сигурни, но ще изстреляме всички снаряди и ще попилеем шибаното място, така че шансовете ми харесват. В известна степен май ще трябва просто да се надяваме на най-доброто. Е, ще се наслаждаваме ли на това, или не? Или предпочиташ само аз да стрелям?

— Стига, Лоу, не съм казвал това — запротестира Мей. — Играй честно.

На ниво 32 на „Бум Таун“ звездите, триъгълниците и горящите кълба на Иви бяха нападнати от малки розови паяци. Те гасяха кълбата и ги превръщаха в дразнещи проблясващи сини звезди, които задушаваха всичко — гадост. Стрелбата отекваше пронизително в Крило А. Това не смути Иви — тя неведнъж беше виждала и чувала как мъже се избиват помежду си. Розовите паяци обаче я тормозеха.

— Толкова гадно — каза тя, без да се обръща към никой конкретно, докато местеше цветните си форми в търсене на нови връзки. Иви беше напълно отпусната; докато играеше на телефона, се зарея по гръб на няколко сантиметра над леглото.

Храстите при северната ограда, директно срещу позицията на Били Уетърмор в алеята зад градинската барака, се раздвижиха и той изстреля десетина куршума в тях. Те се разтресоха.

Ловкият застраховател Дрю Т. Бари, който винаги се придържаше към най-безрисковия курс, беше далеч от линията на огън на Били. С предпазливост, която го бе направила не само първия избор в Дулинг, когато искаш да застраховаш нещо, но и отличен ловец на елени, готов да чака дълго за идеалния изстрел, той беше спрял другите двама — Пърл и Питърс — в гората зад гимнастическия салон на затвора. Питърс му беше казал, че задната врата на затвора се намира на западната стена на гимнастическия салон. Реакцията, предизвикана от камъка, който Дрю бе хвърлил в храстите до онова място, му каза много — да, там трябваше да има врата и да, тя определено се охраняваше.

— Заместник-шериф? — каза Дрю Т. Бари.

Тримата бяха клекнали зад един дъб. На четири-пет метра пред тях във въздуха все още се рееха листа от стрелбата по храстите. Ако се съдеше по звука, стрелецът са намираше на петнайсетина метра зад вътрешната ограда, недалеч от стената на затвора.

— Какво? — отвърна Дон Питърс. Зачервеното му лице беше плувнало в пот. На него му се беше паднало да мъкне брезентовия чувал с противогазите и резачките на тел.

— Не ти, а истинският заместник-шериф — каза Дрю Т. Бари.

— Да? — Пърл му кимна.

— Ако убия онзи тип, наистина ли няма да ми бъде повдигнато обвинение? Сигурен ли си, че Гиъри и Кумбс ще се закълнат, че сме действали законно в изпълнение на дълга си?

— Да. Честна скаутска. — Елмор Пърл вдигна ръка и отдаде чест като в детството — три изправени пръста и свито кутре, поддържано от палеца.

Питърс се изхрачи.

— Искаш ли да изтичам до града да ти доведа нотариус, Дрю?

Дрю Т. Бари пусна покрай ушите си малоумната шега, каза им да са в готовност и тръгна обратно в гората по северния склон с бързи тихи стъпки, метнал на рамо пушката си „Уедърби“.

След като булдозерът спря, Франк продължи да се цели в югозападния ъгъл на затвора, готов да свали стрелеца, ако си покаже лицето. Стрелбата го беше разтърсила — тя правеше всичко реално. Гадеше му се от кръвта и телата на земята, които ту се скриваха, ту се показваха през раздвижваните от вятъра облаци сълзотворен газ. Решимостта му обаче си оставаше силна. Изпитваше ужас, но не и разкаяние. Неговият живот бе животът на Нана, което правеше риска приемлив. Или поне така си казваше.

Кронски зае позиция до него.

— По-бързо — каза му Франк. — Колкото по-скоро приключи това, толкова по-добре.

— Тук си прав, господин Човеко — отвърна Кронски, който се беше отпуснал на коляно и бе сложил раницата си на земята. Отвори я, извади връзката динамит и сряза три четвърти от фитила.

Бронираната врата на булдозера се отвори. Джак Албъртсън слезе, въоръжен със старото си служебно оръжие — пистолет 38-и калибър.

— Покривай ни от онзи посерко там — каза Кронски, сочеше към позицията на Уили Бърк. После се обърна към Франк. — Хайде, и по-живо.

Двамата забързаха снишени покрай северозападната стена на затвора. Кронски спря под прозореца, който беше една от стрелковите позиции на защитниците. Държеше динамита в дясната си ръка и синя пластмасова запалка в лявата. Цевта на оръжието на защитника стърчеше през отвора.

— Хвани онова нещо — каза той на Франк.

Без никакви въпроси Франк се пресегна, сграбчи с лявата си ръка металната тръба и рязко дръпна, изтръгвайки я от ръцете на мъжа вътре. Чу се приглушена ругатня. Кронски щракна със запалката, запали скъсения фитил и небрежно метна динамита в дупката. Франк пусна цевта и се просна на земята.

След три секунди се разнесе гръм. От прозореца избълва дим и се разлетяха парчета окървавено месо.

Земята се разтресе и изрева разярено.

Клинт, който бе рамо до рамо с Уили Бърк при западната стена, видя как вълната сълзотворен газ на паркинга бе пометена от онова, което бе експлодирало току-що. Главата му звънеше, ставите му вибрираха. Под целия шум се оформяше една-единствена мисъл — че нещата не се развиват така добре, както се беше надявал. Онези типове щяха да убият Иви и всички останали. Вината за това бе негова. Нелепо, но пистолетът, който разнасяше — през петнайсетте години брак нито веднъж не бе приел поканата на Лайла да отиде на стрелбището с нея, — беше в ръката му и буквално плачеше да бъде употребен.

Надникна зад Уили Бърк, огледа хаоса при предния вход и погледът му се спря върху фигурата, която стоеше зад първия булдозер. Мъжът се взираше в облака прах, бълващ от прозореца на Ранд Куигли, който подобно на всичко останало тази сутрин — беше изгубил нормалната си форма от експлозията.

(Джак Албъртсън не беше очаквал взрива. Гърмежът го стресна и той забрави предпазните мерки и надникна. Макар че не го уплаши — на младини беше миньор, преживял хладнокръвие доста разтърсвания на земята, — хаосът го озадачи. Какво не им беше наред на онези хора, че предпочитаха да влязат в престрелка, вместо да предадат някаква проклета дива жена на закона? За него светът ставаше все по-безумен и по-безумен с всяка година. Личното му Ватерло беше избирането на Лайла Норкрос за шериф на Дулинг. Фуста в кабинета на шерифа! По-нелепо от това нямаше накъде. Джак Албъртсън беше подал оставка на мига и се бе върнал у дома да се наслаждава на спокойствие на ергенския си живот.)

Ръката на Клинт вдигна пистолета, мерникът се спря върху човека зад булдозера и пръстът дръпна спусъка. Изстрелът бе последван от сочно пляк, когато куршумът проби визьора на противогаза. Клинт видя как главата се отметна назад и тялото се свлече на земята.

Господи, помисли си той. Този човек сигурно беше някой, когото познавам.

— Хайде! — извика Уили и го задърпа към задната врата. Клинт го последва, краката му сами правеха онова, което трябва. Оказа се по-лесно да убие човек, отколкото бе предполагал. Това само правеше нещата още по-лоши.

Когато Дженет отвори очи, пред вратата на килията на Иви лежеше лисица. Муцуната й беше положена върху циментовия под, от чиито пукнатини растеше зелен мъх.

— Тунел — каза си Дженет. Нещо за тунел. Тя се обърна към лисицата. — През тунел ли минах? Ако съм го направила, не си спомням. Ти от Иви ли си?

Създанието не отговори, както тя почти беше очаквала. (В сънищата животните можеха да говорят, а това й приличаше на сън… и в същото време беше различно.) Лисицата само се прозя, погледна я лукаво и се изправи.

Крило А беше пусто, а в стената му зееше дупка. През нея нахлуваха лъчите на изгряващото слънце. Върху парчетата натрошен цимент имаше слана, която се топеше с повишаването на температурата.

Отново се чувствам будна, помисли си Дженет. И смятам, че съм будна.

Лисицата тихо изскимтя и отиде при дупката. Погледна Дженет, изскимтя отново, мина през отвора и светлината я погълна.

Тя предпазливо мина през дупката, като се приведе под неравния ръб на разбития цимент, и се озова в поле от мъртви слънчогледи и бурени, достигащи до коленете. Ярката утринна светлина я накара да присвие очи. Скрежът скърцаше под краката й, а от хладния въздух кожата й настръхна под тънкия плат на затворническата й униформа.

Силните усещания от свежия въздух и слънцето я разбудиха напълно. Предишното й тяло, изтощено от травмата, стреса и недоспиването, беше като захвърлена стара кожа. Дженет се чувстваше обновена.

Лисицата продължи енергично през тревата — водеше я покрай източната страна на затвора към Шосе 31. Дженет трябваше да върви бързо, за да не изостава. Примижаваше на ярката светлина. Хвърли поглед към затвора — стените бяха задушени от голи калини, ръждивата грамада на булдозер и някаква каравана бяха забити в главния вход, също обрасъл с пълзящи растения; от пукнатините и дупките на паркинга, по който се виждаха други ръждясали автомобили, растяха туфи жълта трева. Дженет погледна в противоположната посока. Оградите бяха паднали — тя виждаше смачканата бодлива тел да проблясва сред бурените. Макар да не можеше да разбере отговорите на как и защо, Дженет моментално схвана какво е това. Намираше се при женския затвор Дулинг, само че времето сякаш беше прескочило години напред.

Водачът й продължи през канавката край Шосе 31, пресече напукания разпадащ се път и влезе в синьо-зеления сумрак на гората от другата страна. Докато лисицата се изкачваше по склона, оранжевият й кожух сякаш проблясваше в сенките.

Дженет пресече тичешком пътя, без да изпуска от поглед опашката на лисицата. Единият й крак се подхлъзна и тя трябваше да се хване за една клонка, за да запази равновесие. Свежестта на въздуха, ухаещ на смола, гниещи листа и мокра пръст, изгаряше гърлото и изпълваше гърдите й. Тя беше на свобода и изведнъж си спомни как беше играла „Монополи“ като малка — с картата за излизане от затвора. Чудната нова реалност сякаш изрязваше тази част от гората от самото време и я превръщаше в остров, недостижим за индустриалните почистващи препарати, заповедите, дрънчащите ключове, хъркането, пръдните и плача на съкилийничките, за секса помежду им, за трясъка на затваряни врати. Тук тя бе единствената господарка. Кралица Дженет. Свободата беше сладка, по-сладка дори от фантазиите за нея.

И тогава:

— Боби — прошепна тя. Това беше името, което трябваше да запомни, да вземе със себе си, за да не се изкуши да остане.

Преценяването на разстоянието бе трудно — Дженет беше свикнала с равната гумена пътека, която обикаляше затворническия двор и бе дълга около осемстотин метра. Постоянното изкачване на югозапад беше по-изтощително и тя трябваше да прави по-дълги крачки, от които мускулите на бедрата й се напрягаха по начин, който беше болезнен и възхитителен едновременно. Лисицата спираше от време на време, за да я изчака, след което продължаваше да подтичва напред. Дженет се потеше въпреки мразовития въздух. Имаше чувството, че се намира на самата граница между зимата и пролетта. В сиво-кафявата маса на гората тук-там се виждаха зелени пъпки, а там, където беше открита към небето, земята беше кална от стопения сняг.

Изминаха три или може би пет километра и стигнаха до задната страна на преобърната каравана, приличаща на заседнал кораб насред море от бурени. На земята лежеше стара жълта полицейска лента. Дженет си помисли, че наближават целта си. Във въздуха се долавяше леко бръмчене. Слънцето се беше издигнало, наближаваше пладне. Дженет започна да изпитва жажда и глад. Може би там, накъдето се бяха запътили, имаше нещо за ядене и пиене — колко добре би й дошла една студена напитка точно сега! Но няма значение, в момента трябваше да мисли единствено за Боби. Как го вижда отново. Пред нея лисицата изчезна под арка от счупени клони.

Дженет забърза след нея и мина покрай купчина обрасли с бурени отломки. Може би навремето тук бе имало някаква барака или навес. Клоните на дърветата бяха покрити с нощни пеперуди, чиито безбройни кафяви телца се притискаха едно в друго и приличаха на някакви странни раковини. Дженет си помисли, че това следва схващането, че светът, в който се намира, се намира извън всичко, което й е познато, подобно на някаква земя на дъното на морето. Нощните пеперуди ги имаше и тук, но тя ги чуваше как тихо пукат, сякаш говорят.

Боби — сякаш казваха те. — Не е късно да започнеш отново.

Изкачването най-сетне свърши. През последните дървета Дженет различи лисицата, стояща в увехналите треви на зимно поле. Вдиша дълбоко. Миризмата на керосин, напълно неочаквана и като че ли несвързана с нищо наоколо, опари носа и устата й.

Дженет излезе на откритото и видя нещо, което не можеше да съществува. Нещо, което я убеди, че вече не се намира в онези Апалачи, които беше познавала открай време.

Беше бял тигър, чиято козина беше нашарена с черни, подобни на перки ивици. Той наклони глава и изрева като лъва на МГМ. Зад него се издигаше дърво — Дърво, — излизащо от земята в плетеница от стотици стволове, които се преплитаха в огромен надвиснал фонтан от клони, обсипани с листа и покрити с мъх, оживели от телата на тропически птици. По ствола на дървото се виеше огромна червена змия с блестящо тяло.

Лисицата изтича до зейнала цепнатина в ствола, хвърли на Дженет малко дяволит поглед и изчезна в отвора. Това беше — тунелът, който върви в двете посоки. Тунелът, който можеше да я върне в света, който беше напуснала, където я чакаше Боби. Дженет тръгна към него.

— Стой. Горе ръцете.

Някаква жена с жълта риза и сини джинси стоеше в достигащата до коленете й трева с насочен към Дженет пистолет. Беше се появила от другата страна на Дървото, което в основата си бе голямо колкото жилищен блок. В другата си ръка държеше туба със синя ивица по средата.

— Нито крачка повече. Нова си, нали? И по дрехите ти личи, че си от затвора. Сигурно си объркана. — По устните на г-жа Жълта риза заигра особена усмивка, безуспешен опит да смекчи странността на ситуацията — Дървото, тигъра, оръжието. — Искам да ти помогна. И ще ти помогна. Тук всички сме приятели. Аз съм Илейн. Илейн Нътинг. Само ме остави да свърша една работа и ще поговорим.

— Каква работа? — попита Дженет, макар да беше сигурна, че знае. Защо иначе беше миризмата на керосин? Жената се канеше да подпали Невъзможното дърво. Ако то изгореше, с него щеше да изгори и обратният път до Боби. Иви го беше казала. Това не биваше да се допуска, но как можеше да спре жената? Деляха ги поне шест метра — твърде голямо разстояние, та Дженет да се хвърли върху нея.

Илейн се отпусна на коляно, като продължаваше да следи внимателно Дженет, остави пистолета на земята (но така, че да й е подръка) и бързо разви капачката на тубата.

— Вече излях първите две. Само трябва да довърша кръга. За да съм сигурна, че ще се запали.

Дженет направи две крачки напред. Илейн грабна пистолета и скочи на крака.

— Назад!

— Не бива да го правиш — каза Дженет. — Не е правилно.

Белият тигър клекна до процепа, който беше погълнал лисицата, и затупка с опашка, гледаше ги с притворените си кехлибарени очи.

Илейн изля керосин по Дървото и кората му стана по-тъмнокафява.

— Трябва да го направя. Така е по-добре. Решава всички проблеми. Колко мъже са те наранили? Много, предполагам. Работила съм с жени като теб през целия си зрял живот. Зная, че не си влязла по свое желание в затвора. Някой мъж те е накарал да го направиш.

— Госпожо — каза Дженет, засегната от идеята, че на някого му е достатъчно само да я погледне, за да разбере всичко. — Не ме познавате.

— Може и да не те познавам лично, но съм права, нали? — Илейн изля остатъците от керосина върху корените и захвърли тубата. Ти не си Илейн Нътинг, а Илейн Нътс^[36], помисли си Дженет.

— Имаше един мъж, който ме нарани, да. Но аз го нараних още по-лошо. — Дженет пристъпи към Илейн. Вече беше на по-малко от пет метра от нея. — Убих го.

— Браво на теб, но не се приближавай повече. — Илейн размаха пистолета, сякаш искаше да я пропъди. Или да я изтрие.

Дженет направи още една крачка.

— Някои казват, че си го е заслужил. Дори такива, които навремето му бяха приятели. Добре, те могат да го мислят. Но прокурорът беше на друго мнение. Нещо повече, аз не го мисля, макар да е вярно, че не бях на себе си, когато се случи. И е вярно, че никой не ми помогна, когато се нуждаех от помощ. Така че го убих, а ми се иска да не го бях направила. Защото товарът е мой, не негов. Аз трябва да живея с него. И го правя.

Още една крачка, съвсем малка.

— Достатъчно съм силна, за да си поема вината. Но имам син, който се нуждае от мен. Той трябва да знае как да порасне добър, а това е нещо, на което мога да го науча. Няма да позволя да ме командва никой. Нито мъж, нито жена. Следващия път, когато Дон Питърс се опита да ме накара да му направя чекия, няма да го убия, но… но ще му издера очите и ако ме удари, ще продължа да дера. Вече не съм боксова круша. Така че можеш да си вземеш мнението за мен и да си го завреш там, където слънце не огрява.

— Мисля, че май си се побъркала — каза Илейн.

— Тук няма ли жени, които искат да се върнат?

— Не знам. — Илейн извърна очи. — Може би. Но те се заблуждават.

— И ти ще им отнемеш правото на решение, така ли?

— Щом на никой друг не му стиска, да — каза Илейн (без изобщо да си дава сметка, че говори досущ като съпруга си). — В този случай зависи от мен.

Извади от джоба на джинсите си дълга запалка от онези, с които хората палят дървените въглища на барбекюто. Белият тигър гледаше и мъркаше — дълбок звук като на мотор, работещ на празни обороти. Дженет реши, че едва ли ще получи помощ от негова страна.

— Предполагам, че нямаш деца, нали? — попита тя.

Жената я погледна обидено.

— Имам дъщеря. Тя е слънцето на живота ми.

— И тук ли е?

— Разбира се, че е тук. Тя е в безопасност на това място. И възнамерявам да продължи да бъде в безопасност.

— А тя самата има ли думата?

— Нейното мнение няма значение. Тя е още дете.

— Добре, ами всички жени, които е трябвало да изоставят синовете си? Те нямат ли право да отглеждат децата си и да ги пазят? Дори да им харесва тук, те нямат ли тази отговорност?

Илейн се подсмихна.

— Виждаш ли, самите ти думи са ми достатъчни да разбера, че си глуповата. Момчетата порастват и стават мъже. А мъжете са онези, които причиняват всички беди. Те напояват земята с кръв и отрова. По-добре да сме тук. Да, тук има новородени момчета, но те ще са различни. Ние ще ги научим да са различни. — Пое си дълбоко дъх. Самодоволната усмивка се разтегна още повече, сякаш надута от някакъв газ, който те кара да си изгубиш ума. — Този свят ще бъде добър.

— Ще те попитам отново. Смяташ да затвориш завинаги вратата към живота за всички други жени, без дори да ги попиташ, така ли?

Усмивката на Илейн трепна.

— Те може да не разберат, затова аз… аз…

— Какво ти? Какво друго правиш, освен пълна каша? — Дженет пъхна ръка в джоба си.

Лисицата се появи отново и клекна до тигъра. Червената змия се плъзна леко през едната маратонка на Дженет, но тя дори не погледна надолу. Тези животни не нападат, разбра тя — те бяха от място, което един проповедник от смътните дни на детството й, когато ходеше на църква, беше нарекъл Царството на мира.

Илейн натисна копчето на запалката. На върха й заигра пламъче.

— Аз вземам изпълнително решение!

Дженет извади ръка от джоба си и хвърли по нея шепа грах. Илейн трепна, вдигна инстинктивно ръката с пистолета и отстъпи назад. Дженет се хвърли през оставащото помежду им разстояние, сграбчи я през кръста и я събори. Оръжието отлетя от ръката на Илейн и падна на земята. Тя обаче задържа запалката. Пресегна се и доближи огънчето до полетите с керосин корени. Дженет хвана китката й и я заудря в земята. Запалката падна от ръката й, но твърде късно — по корените затанцуваха сини пламъци, които плъзнаха нагоре към ствола.

Червената змия се плъзна нагоре по Дървото, за да избяга от огъня. Тигърът се надигна мързеливо, отиде до горящия корен и го настъпи с лапа. От нея се вдигна пушек и Дженет надуши миризмата на опърлена козина, но тигърът не помръдна. Когато се дръпна, сините пламъци бяха изчезнали.

Жената плачеше. Дженет я пусна и се дръпна от нея.

— Просто искам Нана да е в безопасност… Просто искам да порасне спокойно…

— Знам. — Дженет никога не беше виждала дъщеря й и сигурно никога нямаше да я види, но познаваше звука на истинската болка, болката на духа. Тя самата я беше изпитвала безброй пъти. Взе падналата запалка. Огледа я. Толкова малък инструмент, а способен да затвори вратата между два свята. И сигурно щеше да го направи, ако не беше тигърът. Това ли трябваше да направи той, или беше престъпил някакви правила? И ако беше, щеше ли да бъде наказан?

Толкова много въпроси. Толкова малко отговори. Няма значение. Тя замахна и загледа как запалката за барбекю полита надалече. Илейн извика отчаяно, когато запалката изчезна в тревата на петнайсетина метра от тях. Дженет се наведе и взе пистолета с намерението да го затъкне в колана си, но носеше затворнически дрехи, които нямаха колан. Коланите бяха забранени. Понякога затворничките се бесеха с тях. Панталоните й се завързваха с връв и имаха джоб, но той беше плитък и наполовина пълен с грах — пистолетът веднага би паднал от него. Изглежда, най-мъдрото решение беше да захвърли и него.

Преди да успее да го направи, листата зад нея зашумоляха. Дженет се обърна с пистолет в ръка.

— Пусни го! Пусни оръжието!

В края на гората стоеше друга въоръжена жена, насочила пистолет към Дженет. За разлика от Илейн, тази държеше оръжието си с две ръце и стоеше разкрачена, сякаш много добре знаеше какво прави. Дженет, която беше свикнала да й нареждат, започна да сваля пистолета с намерението да го остави в тревата до Дървото… но на прилично разстояние от Илейн Улавата, която можеше да се хвърли към него. Докато се навеждаше, змията се плъзна по клона над нея. Дженет трепна и вдигна ръка да защити главата си. Чу се трясък и тих звън, сякаш две чаши за кафе се бяха чукнали в шкаф, и й се стори, че чува Иви в главата си — нечленоразделен вик, изпълнен с болка и изненада. След това Дженет се озова на тревата, небето беше само листа, а устата й беше пълна с кръв.

Жената с пистолета пристъпи напред. Дулото на оръжието й димеше и Дженет разбра, че е простреляна.

— Пусни го! — нареди жената. Дженет разтвори пръсти — не подозираше, че пистолетът е в ръцете й, докато той не падна на земята.

— Познавам те — прошепна Дженет. На гърдите й сякаш бе легнала голяма топла тежест. Трудно й беше да диша, но не я болеше. — Ти си онази, която доведе Иви в затвора. Ченгето. Видях те през прозореца.

— Мирише ми на керосин — каза Лайла. Вдигна захвърлената туба, подуши я, после я пусна на земята.

При сутрешната Среща в „Шопуел“ някой бе споменал, че една от количките за голф е изчезнала, без да е записана на ничие име; едно момиче, Мейзи Уетърмор, пък каза, че няколко минути по-рано видяла Илейн Нътинг да кара в посока към склада на Адамс. Лайла и Джанис Коутс, които бяха дошли заедно, се спогледаха. В посоката на склада за дърва сега имаше само две неща — разлагащите се останки от нарколабораторията и Дървото. Идеята, че Илейн Нътинг е заминала сама натам, ги разтревожи. Лайла си спомни съмненията на Илейн за животните там — особено за тигъра — и й хрумна, че може да е решила да го убие. А това със сигурност нямаше да доведе до нищо добро. Затова двете бяха взели друга количка и я бяха последвали.

И ето че Лайла беше простреляла жена, която не бе виждала никога и която сега лежеше тежко ранена на земята.

— Какво беше намислила, по дяволите? — попита тя.

— Не аз — отвърна Дженет и погледна плачещата жена. — Тя. Керосинът е неин. Пистолетът също. Аз я спрях.

Дженет знаеше, че умира. Студът я изпълваше като кладенчова вода, отне топлината първо от пръстите на краката й, после от стъпалата, от коленете — и продължи да пълзи нагоре към сърцето. Боби се страхуваше от водата, когато беше малък.

И Боби се боеше, че някой ще му вземе кока-колата и шапката на Мики Маус. Това беше моментът, запечатан на снимката, закачена на малкия правоъгълник на стената на килията й. Няма, миличък, беше му казала тя. Не се безпокой. Твои са си. Мама няма да позволи никой да ти ги вземе.

А ако Боби беше тук сега и я попиташе за тази вода? За водата, в която потъваше майка му? О, тя щеше да му каже да не се безпокои и за нея. Шокът е само в началото, после свикваш.

Но Дженет не беше шампион от „Лъжи за награди“. Не беше състезател от подобен калибър. Можеше и да успее да заблуди Боби, но не и Рий. Ако Рий беше тук, тя трябваше да признае, че макар от водата да не боли, пак си е гадно.

Чуваше безтелесния глас на водещия: „Боя се, че Дженет Сорли е дотук, но ние ще я изпратим у дома с чудесни подаръци. Кажи й за тях, Кен!“. Водещият говореше като Уорнър Улф, самия г-н Да-пуснем-записа. Хей, ако трябва да бъдеш изпратена у дома, едва ли ще намериш по-подходящ момент.

Комендант Коутс, чиято коса сега бе бяла като тебешир, прекъсна полета на Дженет. Косата й отиваше. Самата тя обаче беше прекалено слаба, с хлътнали очи и бузи.

— Сорли? — Коутс клекна и повдигна главата й. — Дженет?

— Ох, мамка му — каза ченгето. — Май току-що направих ужасна грешка. — Лайла също клекна и притисна раната на Дженет, макар да знаеше, че е безсмислено. — Исках само да я одраскам, но от това разстояние… и толкова се боях за Дървото… Съжалявам.

Дженет усети как кръвта потича от ъглите на устата й.

— Имам син… — изпъшка тя. — Казва се Боби… имам син…

Думите й бяха насочени към Илейн и последното, което видя, беше лицето на онази жена, с нейните огромни, уплашени очи.

— Моля ви… имам син…

По-късно, когато пушекът и сълзотворният газ се разпръснат, ще има десетки истории за битката за Изправителното заведение за жени Дулинг. Всички те се различават, повечето си противоречат, верни са в едни подробности и лъжат за други. Започне ли наистина сериозен конфликт, битка до смърт, обективната реалност бързо се губи в дима и врявата.

Освен това мнозина от онези, които биха могли да добавят собствените си разкази, са мъртви.

Докато караше бавно АТВ-то по един черен път, който според нея беше Алън Лейн (трудно беше да се каже със сигурност — по тези хълмове минаваха много черни пътища), Ван Лампли — простреляна в бедрото и уморена до дъното на душата си — чу далечна експлозия откъм затвора. Вдигна очи от екрана на телефона на Фриц Мешаум, на който беше инсталирано приложение за проследяване. На въпросния екран телефонът беше малка червена точка. Джипиес предавателят на базуката беше отбелязан със зелена. Двете точки вече бяха много близко една до друга и Лампли усещаше, че е стигнала с АТВ-то толкова далеч, колкото е възможно, без да предупреди Гринър, че е по петите им.

Може би гърмежът беше от изстрелян от тях снаряд, помисли си тя. Наистина беше възможно, но като момиче от миньорски край, израснало на фона на грубата музика на динамита, тя не смяташе, че е така. Експлозията от затвора беше по-рязка и силна. Със сигурност беше от динамит. Очевидно братята Гринър не бяха единствените боклуци наоколо с експлозиви.

Тя спря, слезе от АТВ-то и се олюля. Левият крачол на панталона й беше подгизнал от кръв от бедрото до коляното, а адреналинът, на който бе карала досега, отслабваше. Всяка частица от тялото я болеше, но бедрото, където я беше прострелял Мешаум, беше истинска агония. Нещо се беше строшило там, тя усещаше как костите се търкат при всяка стъпка и беше замаяна от загубата на кръв и дните и нощите без сън. Всяка фибра в нея й крещеше да се откаже — да зареже това безумие и да заспи.

И ще го направя, помисли си тя, докато вземаше пушката и стария пистолет, с който я беше прострелял Мешаум. Но не сега. Може и да не успея да направя нещо за ставащото в затвора, но поне мога да убия тези две копелета, преди да са направили нещата още по-лоши. След това мога да се трупясам.

От черния път се отделяха два обрасли коловоза, които продължаваха нагоре през шубраците. След двайсетина метра Ван стигна до откраднатия от Гринър пикап. Надникна вътре, не видя нищо, което да иска, и продължи напред; раненият й крак беше като дъска, която мъкнеше с останалото си тяло. Вече не се нуждаеше от проследяващото приложение, защото знаеше къде се намира, макар да не бе стъпвала тук от ученическите си години, когато това бе едно от не толкова популярните места за натискане. На около четиристотин, най-много петстотин метра нагоре обраслият път излизаше на хълмче с няколко килнати надгробни камъка — семейното гробище на семейство, което отдавна си беше заминало — може би семейство Алън, ако това наистина беше Алън Лейн. Хълмчето беше третият или четвъртият избор на ударените от хормоните хлапета, защото от него се откриваше изглед към затвора — и гледката не беше от най-романтичните.

Мога да го направя, каза си тя. Още петдесет метра.

Извървя петдесетте метра, каза си, че може да извърви още толкова, и продължи, докато не чу гласове отпред. После се разнесе трясък, последван от ликуващите викове на Малкия Лоу и брат му Мейнард, които крещяха и се тупаха по гърбовете.

— Не бях сигурен, че ще стигне дотам, братко, ама гледай само! — извика единият.

В отговор се разнесе радостен рев.

Ван хвана по-здраво пистолета на Мешаум и тръгна към двамата тъпи братя.

Клинт беше смятал, че фразата „сърцето му се сви“ е просто поетичен израз, докато наистина не го усети. Без да си дава сметка, че е излязъл от прикритието на югозападния ъгъл на основната сграда, той зяпна с увиснало чене парчетата бетон, които се сипеха от Крило В. Колко от спящите жени там бяха убити от взрива, изпепелени или разкъсани на парчета в пашкулите си? Почти не чу как нещо избръмча покрай лявото му ухо и не усети как друг куршум, пуснат от Мик Наполитано, който се намираше зад втория булдозер, разкъса джоба на панталона му и разпиля дребни монети на земята.

Уили Бърк го сграбчи за раменете и го дръпна толкова рязко, че Клинт едва не падна.

— Да не си полудял, док? Или искаш да те убият?

— Жените — каза Клинт. — Там горе имаше жени. — Той избърса очите си, които смъдяха от лютия газ и бяха пълни със сълзи. — Онзи кучи син Гиъри е сложил гранатомет или нещо такова на онова хълмче с гробовете!

— Нищо не можем да направим по въпроса. — Уили се наведе и опря ръце на коленете си. — Както и да е, премахнахме един кучи син, а това е добре като начало. Трябва да влезем вътре. Да се върнем при вратата и да вземем Били с нас.

Прав беше. Предната страна на сградата се беше превърнала в бойно поле.

— Уили, добре ли си?

Уили Бърк се изправи и се усмихна напрегнато. Лицето му беше бледо, по челото му бяха избили капки пот.

— Мътните да го вземат. Май получавам сърдечен пристъп. При последния преглед докторът ми каза да зарежа лулата. Трябваше да го послушам.

О, не, помисли си Клинт. Мамка му… не.

Уили разчете изражението му — очите му бяха наред — и го тупна по гърба.

— С мен още не е свършено, док. Да вървим.

От позицията си пред помещението за свиждане, което беше почти изкормено от взрива (наред с онзи, който беше в него), Франк видя Джак Албъртсън да пада с килнат настрани противогаз. Там, където доскоро се намираше лицето му, сега имаше само кръв. И собствената му майка няма да го разпознае, помисли си Франк.

Вдигна уоки-токито си.

— Докладвайте! Всички да докладват!

Направиха го само седем или осем, предимно онези, които използваха булдозерите като прикритие. Разбира се, не всички имаха радиостанции, но трябваше да получи поне още няколко отговора. Най-оптимистичното предположение на Франк беше, че е изгубил четирима души, сред които и Джак, който сто на сто би трябвало да е мъртъв. В сърцето си обаче знаеше, че може да са петима или шестима и че ранените трябва да бъдат настанени в болницата. Може би онова хлапе Блас, което бяха оставили при блокадата с Милър, можеше да ги закара до „Св. Тереза“ с някой от автобусите, макар че един бог знаеше кой е дежурен в болницата, ако изобщо имаше някой. Как се беше стигнало дотук? Та те имаха булдозери, по дяволите. Булдозерите трябваше да сложат бързо край на всичко!

Джони Лий Кронски сграбчи рамото му.

— Трябва да влезем вътре, приятел. Да ги довършим. С това.

Раницата му още беше отворена. Той махна кърпата, в която беше увил динамита, и показа на Франк блокчето С4 на братята Гринър. Беше го оформил в нещо, наподобяващо детска футболна топка, в която беше втъкнат телефон.

— Това е моят телефон — каза Кронски. — Дарявам го за каузата. И без това беше пълен боклук.

— Къде ще влезем? — попита Франк. Сълзотворният газ се разсейваше, но той имаше чувството, че главата му е пълна с него и замъглява мислите му. Дневната светлина се засилваше все повече, слънцето изгряваше червено.

— Направо в търбуха на звяра — отвърна Кронски и посочи наполовина смазаната каравана. Тя се беше килнала към сградата, но имаше достатъчно място да се промъкнеш под нея до вратата, която се беше огънала навътре и бе излязла от пантите си. — Онези при булдозерите ще ни прикриват. Влизаме и не спираме, докато не се доберем до кучката, която направи всичко това.

Франк вече не беше сигурен кой е направил всичко това, нито кой командва, но кимна. Изглежда, не им оставаше друго.

— Трябва да наглася таймера — каза Кронски и включи телефона. В порта му за слушалки имаше пъхната жица, чийто друг край беше свързан с батерия, също втъкната в експлозива. Гледката напомни на Франк за Илейн, докато подготвяше неделните вечери — как вади печеното от фурната и забива в него термометър за месо.

Кронски го перна по рамото, при това доста грубо.

— Колко време ни трябва според теб? И мисли внимателно, защото когато започне да отброява секунди, ще го хвърля, независимо къде се намираме.

— Предполагам… — Франк тръсна глава, за да я проясни. Никога не беше стъпвал в затвора и беше очаквал, че Дон Питърс ще им разясни кое къде е. Просто не си беше давал сметка колко безполезен е Питърс. Сега, когато бе твърде късно, това изглеждаше като крещящо недоглеждане. Колко ли други неща беше пропуснал? — Четири минути?

— Това въпрос ли беше, или твърдение? — попита Кронски като кисел гимназиален учител, обръщащ се към малоумен ученик.