Уилям Блейкли ли?

О, Боже, имате предвид Били Блокадата. От години никой не ме е питал за него. Разбира се, тук никой не ме пита нищо, освен дали ще се запиша за музикалната вечеринка с полка в салона на „Кей енд Пи“ в центъра, или за виртуален боулинг. Играем го точно тук, в общата дневна. Съветът ми към вас, господин Кинг — не че сте ми го искали, ама аз да си кажа: не остарявайте, а ако все пак няма накъде, не допускайте вашите близки да ви настанят в такъв хотел за зомбита.

Странно нещо е старостта. Когато си млад, хората винаги искат да чуят разказите ти, особено ако си бил професионален бейзболист. Само че като си млад, нямаш време да разправяш. Сега време — бол, а явно никой не го е еня за отминалите дни. Обаче на мен ми е приятно да си ги спомням. Тъй че — иска ли питане — ще ви разкажа за Уилям Блейкли. Ужасна история, естествено, обаче тъкмо те най-трудно се забравят.

В онези дни бейзболът не беше както сега. Имайте предвид, че Били Блокадата започна да играе за „Титаните“ едва десет години след пробива на Джаки Робинсон — първия негър в Голямата лига, а „Титаните“ отдавна не съществуват. Но не мисля, че Ню Джърси отново ще има друг отбор в Голямата лига, не и когато отвъд реката — в Ню Йорк — бълват звезди на конвейер. Обаче навремето отборът беше голяма работа — ние бяхме голяма работа — и играехме в различен свят.

Правилата бяха същите21. Те не са се променили. И малките ни ритуали доста си приличаха. О, никому не се разрешаваше да си накриви шапката на една страна или да си сгъне козирката, а косата ни трябваше да бъде прилично подстригана (как се носят днешните лигльовци, не е истина), ала някои играчи се кръстеха, преди да влязат в зоната на батера или правеха резка в пръстта с опакото на бухалката, преди да се приготвят за удар, или пък прескачаха базовата линия, докато тичаха да заемат позициите си. Всеки внимаваше да не настъпи линията — смяташе се, че носи лош късмет.

Бейзболът беше местно забавление, ясен ли съм? Бяха се появили първите телевизионни предавания, но само през почивните дни. Имахме добър пазар, защото „Дабъл Ю Ен Джей“ излъчваше мачовете и всеки в Ню Йорк можеше да гледа. Някои от тези излъчвания бяха доста комични. В сравнение със сега телевизионните екипи работеха направо на аматьорско ниво. Радиопредаванията бяха по-професионални, по-изпипани, но и те бяха на местни станции. Нямаше сателитни излъчвания, понеже нямаше сателити! Руснаците изпратиха в космоса първия сателит по време на мачовете от шампионата между „Янките“ и „Храбреците“. Доколкото си спомням, го изстреляха в ден, когато не се провеждаше мач, но може и да греша. Сигурен съм, че онази година „Титаните“ отпаднаха рано. Известно време се състезавахме, отчасти благодарение на Били Блокадата, но вие сте осведомен за положението. Затова сте тук, нали така?

Ето накъде бия: понеже мащабите на играта бяха по-малки, играчите не бяха чак толкова важни. Не че нямаше звезди бейзболисти от ранга на Арън, Бърдет, Уилямс, Калийн и, разбира се, Мик, — но повечето не бяха прочути от едното крайбрежие до другото като Алекс Родригес и Бари Бондс (двойка дрогирани манекенчета, ако ме питаш). А повечето играчи? Ще ти го кажа с една дума: бачкатори. Средната заплата тогава беше петнайсет хиляди годишно, по-малко, отколкото изкарва сега един учител първа година в гимназиалния курс.

Бачкатори, чаткаш ли? Точно както го е написал Джордж Уил в онази книга22. Само дето той го изкарваше нещо хубаво. Какво му е хубавото да си трийсетгодишен бейзболист с жена, три деца и може би още седем години до пенсия? Десет, ако ти провърви да не се контузиш. Карл Фурильо накрая работеше като асансьорен техник в Световния търговски център денем и като пазач нощем, знаеше ли го? Знаеше ли? Как мислиш, знаел ли го е онзи писател — Уил, — или неволно е пропуснал да го спомене?

Негласното споразумение беше такова: ако имаш умения и можеш да играеш дори с махмурлук, те пускат да играеш. Ако не можеш, те изхвърлят на бунището. Съвсем просто. И безпощадно. И така стигаме до положението с нашите кетчъри онази пролет.

Бяхме в добра форма по време на тренировъчния лагер в Сарасота. Нашият стартов кетчър беше Джони Гудкайнд. Навярно не го помните. Ако пък си го спомняте, може би е заради начина, по който завърши кариерата си. Четири години му вървеше, коефициент23 над 0.300, практически излизаше във всяка игра. Умееше да се оправя с питчърите — добре ги строяваше. Момчетата не смееха да не му подадат, както той им сигнализира. Онази пролет почти достигна коефициент 0.350 с около десетина хоумръна — една от топките беше толкова дълга, колкото никога не съм виждал на стадион „Ед Смит“, където вятърът обикновено е насрещен. Строши предното стъкло на шевролета на един журналист — така му се пада!

Но също така много пиеше и два дни преди отборът да отпътува на север и да открием сезона на домашен терен, блъснал една жена на Пайнепъл Стрийт и я убил на място. Или май почина в болницата? Във всеки случай по-мъртва не можеше да бъде. После проклетият му глупак се опитал да избяга. Но на ъгъла с „Ориндж“ била паркирана полицейска кола и помощник-шерифите видели всичко. Нямало съмнение, че Джони е пиян като кирка. Когато го извадили от колата, така вонял на кръчма, че не се траело. Единият полицай се навел да го закопчае и Джони се издрайфал върху главата му. Бейзболната кариера на Джони Гудкайнд приключила, преди повърнатото да изсъхне. Даже Бейб Рут не би могъл да остане в играта, след като е прегазил домакиня, излязла на сутрешен пазар. Предполагам, че Джони се е заел да командва затворническия отбор. Ако в „Рейфорд“ изобщо се е играело бейзбол.

Заместникът му беше Франк Фарадей. Добър кетчър, но в най-добрия случай посредствен батер. Коефициентът му беше около 0.160. Не беше едър, което го поставяше в риск при стълкновенията. Големи мелета ставаха в онези дни, господин Кинг, майката си тракаше.

Но ние разполагахме с Фарадей. Спомням си как Дипуно разправяше, че той няма да изкара дълго, но дори Джърси Джо не се досещаше колко кратко ще бъде времето му.

Фарадей беше зад хоума, когато изиграхме последния си демонстрационен мач онази година срещу „Ред Сокс“. Те се опитват да отбележат точка. Дон Хоук батира. Един едър поляк — Тед Клушевски — е на трета. Хоук удря топката право към Джери Ръг, който онзи ден бе нашият питчър. Здравеняка Клу се понася към хоума с всичките си сто и двайсет килограма. Нашият Фарадей, тънък като сламка, е стъпил с крак на базата. Веднага става ясно, че лошо му се пише. Ръг подава на Фарадей. Фарадей се завърта да докосне поляка с топката и да го изпрати в аут. Извърнах поглед — не ми се гледаше.

Мъникът успя да изгори оня Клу, не отричам, само че мачът беше приятелски и, общо взето, бе важен за тоя, дето духа. Спортната кариера на Франк Фарадей приключи. Счупена ръка, счупен крак, сътресение — това бе резултатът. Нямам представа какво стана с него. Чух, че за бакшиши миел стъклата на колите на бензиностанция „Есо“ в Тукумкари.

Накратко: за четирийсет и осем часа загубихме двамата си кетчъри и на първия си официален мач нямаше кого да сложим да хваща топката освен Ганзи Бърджис, който се беше преквалифицирал от кетчър в питчър малко след края на Корейската война. Онзи сезон Ганзи беше трийсет и девет годишен и чат-пат заместваше титулярния кетчър в средните ининги, но също така подаваше правите топки адски ловко — затова бе изключено Джо Дипуно да рискува тези стари кокали, като го сложи да спасява. Заяви, че по-скоро ще сложи мен. Знаех, че се шегува — бях само стар треньор на трета база24 с толкова разтежения на слабините, че яйцата ми кажи-речи се удряха в коленете, — но все пак изтръпнах при тази мисъл.

В действителност Джо се обадил на главния офис в Нюарк и отсякъл: „Трябва ми играч, който може да улови бързата топка на Ханк Мастърс и филцованата на Дани Ду, без да падне по задник. Не ми пука дали играе за «Таратанците» от Тремонт, просто се уверете, че го бива, и ми го докарайте на «Мочурливото» навреме за националния химн. После се размърдайте и ми намерете истински кетчър. Разбира се, ако искате да имате някакъв шанс този сезон.“ Треснал слушалката и си запалил може би осемнайсетата цигара за деня.

Не е лек животът на мениджъра25, а? На единия ти кетчър му е повдигнато обвинение в непредумишлено убийство, другият лежи в болницата, така омотан в бинтове, че прилича на Борис Карлоф в „Мумията“; питчърите ти или са недорасляци с жълто около устата, или готови за пенсия, а кой ще надене униформата и ще клечи зад хоума в деня на откриването — дявол знае.

Онази година взехме самолет, вместо да пътуваме с влака, но въпреки всичко имахме усещането, че се лашкаме в разбити вагони. Междувременно Къруин Маккаслин, генералният мениджър26 на „Титаните“, запретна ръкави и ни намери кетчър за началото на сезона: Уилям Блейкли, който скоро щеше да се сдобие с прозвището Били Блокадата. Сега не си спомням дали дойде от първа или втора дивизия на Малката лига. Сигурно можете да проверите на компютъра си, понеже не съм забравил името на отбора му: „Царевичарите“ от Девънпорт. За седемте ми години с „Титаните“ в отбора дойдоха няколко бейзболисти оттам, а играчите от редовния състав все ги питаха ядат ли си кочаните. И ако не — къде си ги завират. Бейзболният хумор е дебелашки.

Първият ни мач беше в средата на април срещу „Бостън Ред Сокс“. Някога шампионатът започваше по-късно и спортният календар не беше толкова натоварен. Отидох на стадиона рано — преди Господ да се е дигнал от леглото, както е поговорката, — и на паркинга за играчите зърнах младо момче, седнало върху капака на стар форд пикап. Регистрационният номер от Айова беше прикрепен с тел към задната броня. Пазачът Ник го пуснал, когато малкият му показал писмото от главния офис и шофьорската си книжка.

— Ти сигурно си Бил Блейкли — рекох аз и му стиснах ръката. — Драго ми е да се запознаем.

— Драго ми е да се запознаем — повтори той. — Нося си екипа, ама е доста поочукан.

— Все ще те стегнем някак, приятел — отвърнах и пуснах ръката му. Долната част на показалеца му беше омотана с лейкопласт. — Да не си се порязал при бръснене? — посочих овързания пръст.

— Аха, порязах се при бръснене — вика ми той. Не можех да преценя дали така показва, че е схванал шегичката ми, или е безумно притеснен, че ще се издъни, и затова поне в началото смята да се съгласява с всичко, което му се казва. По-нататък разбрах, че и двете ми предположения са били погрешни: той просто имаше навик папагалски да повтаря каквото му кажеш. Свикнах с това, даже взе да ми харесва.

— Вие ли сте мениджърът? — попита ме момчето. — Господин Дипуно?

— Не, аз съм Джордж Грантам. По прякор — Бабчето. Треньор съм на трета база. Също така отговарям за екипировката. — Самата истина, вършех и двете работи. Нали ви казвам, тогава мащабите на играта бяха по-малки. — Не се безпокой, ще те натъкмим като кукличка. Всичко ще ти е ново.

— Всичко ще ми е ново — повтаря той. — Освен ръкавицата. Искам си старата ръкавица на Били и туй то. С Били младши много сме препатили.

— Щом държиш, няма проблем — казах и излязохме на „Мочурливото“, както едно време спортните журналисти наричаха стадиона.

Двоумях се да му дам ли 19, понеже това беше номерът на горкия Фарадей, но униформата не му стоеше като харизана, затова не му мислих дълго. Докато се обличаше, му подхвърлих:

— Не си ли уморен? Сигурно си карал без почивка. Не ти ли изпратиха малко зелено за самолет?

— Не съм уморен — отговори ми. — Възможно е да са ми пратили малко зелено за самолет, ама не съм го видял. Може ли да огледаме игрището?

Поведох го по пътеката и минахме през навеса за резервните играчи. Той тръгна към хоума покрай фауллинията, издокаран с униформата на Фарадей — синьото 19 блестеше на утринното слънце (часът беше едва осем и отговорниците по поддръжката тъкмо започваха усилния си работен ден).

Съжалявам, че не мога да ви опиша колко самоуверено се движеше, господин Кинг, но вие сте специалистът по думите, не аз. Знам единствено, че в гръб повече от всякога приличаше на Фарадей. Беше с десет години по-млад, разбира се… но в гръб възрастта не си личи много — освен понякога по походката. Плюс това беше слаб като Фарадей, а всеки треньор предпочита стройните играчи за бранители или за втора база, но не и за кетчъри. Кетчърите трябва да са яки като пожарен кран, подобно на Джони Гудкайнд. Този момък си просеше да му строшат ребрата в някое меле.

Обаче имаше по-здраво телосложение от Франк Фарадей: широк задник и силни бедра. От кръста нагоре беше мършав, но си спомням, че както го гледах да се отдалечава, ми хрумна, че прилича на ратайче от Айова (какъвто всъщност беше) на ваканция в живописния Нюарк.

Отиде до хоума и се завъртя към идеалния център. Имаше руса коса и един кичур бе паднал на челото му. Той го отметна и застана там, попивайки всичко — смълчаните трибуни, където следобед щяха да насядат петдесет хиляди души; знамената, вече окачени по перилата и потрепващи на сутрешния ветрец; прясно боядисани в синьо фаул стълбове. Отговорниците по поддръжката започваха да поливат. Гледката винаги ми се е струвала величествена и можех да си представя какво мисли се въртят в главата на малкия, който допреди седмица сигурно беше стискал кравешки цици, очаквайки „Царевичарите“ да започнат срещите си в средата на май.

Мина ми през ума: „Горкият хлапак най-сетне схвана картинката. Когато се обърне към мен, ще прочета в очите му паника. Сигурно ще се наложи да го вържа в съблекалнята, за да не се метне в разнебитения си пикап и да отпраши към Божията земя27.“

Но когато момъкът се обърна, в очите му нямаше паника. В тях не се четеше дори нервност, каквато всеки играч изпитва при откриването на сезона. Напротив, както беше застанал зад хоума в дънките си „Левис“ и лекото яке от поплин, той изглеждаше невъзмутим.

— Мда — промърмори, сякаш се беше потвърдил факт, в който поначало е бил напълно сигурен. — Били царски ще играе тук.

— Добре — викам му аз. Не се сещам какво друго да кажа.

— Добре — повтаря той. После — кълна се — ме попита:

— Дали да не помогна на ония момчета с маркучите?

Джо Дипуно моментално разбра, че новакът е чалнат. Част от играчите също схванаха каква е работата, но въпреки това харесаха момъка. Може би защото, когато човек говореше с него, чуваше отразен звука на собствения си глас. Като ехо в пещера.

Засмях се. В младока имаше нещо странно, нетипично; нещо, което изнервяше хората… но тъкмо то ги караше да го приемат. Нещо мило и вдъхващо симпатия, макар да ставаше ясно, че момчето не е съвсем в час.

— Били — казах му, — не ти е работа да се занимаваш с поддръжката. Работата ти е този следобед да си облечеш екипа и да уловиш подаванията на Дани Дузън.

— Дани Драхонката.

— Точно така. Миналата години стана на двайсет и шест, трябваше да спечели „Сай Йънг“28, ама не му се отвори парашута. Понеже журналистите не го обичат. Още му е накипяло заради това. Отвори си добре ушите: ако те отреже, не смей отново да му сигнализираш същото подаване. Освен ако не искаш след мача да те изкриви от бой. Четири срещи делят Дани Драхонката от двеста победи и докато не закръгли бройката, ще бъде зъл като дявол.

— Докато не закръгли бройката. — И ми кима с глава.

— Именно.

— Ако ме отреже, сигнализирам друго подаване.

— Да.

— А той майстор ли е на забавената топка?

— А кучетата препикават ли саксиите с мушкато? Драхонката има сто деветдесет и шест спечелени мача. Това не става без да усвоиш тази техника.

— Без да усвоиш тази техника — вика младежът. — Ясно.

— И гледай да не се контузиш. Докато от главния офис не договорят друг кетчър, имаме само теб.

— Аз съм кетчърът — обобщава той. — Схванах.

— Ха дано!

Другите играчи вече пристигаха и имах куп неща за вършене. По-късно видях момъка в офиса на Джърси Джо — подписваше необходимите бумаги. Къруин Маккаслин висеше над главата му като лешояд над сгазено на пътя животно и му сочеше къде да сложи името си. Горкото момче, за последните шейсет часа вероятно не беше спало повече от шест, а го караха с няколко подписа да зачеркне следващите пет години от живота си. По-късно го видях с Дузън — обсъждаха списъка с батерите на „Ред Сокс“. По-точно Драхонката говореше, а момъкът слушаше. Доколкото видях, даже не зададе въпрос, и толкова по-добре. Ако момчето го беше прекъснало, Дани сигурно щеше да му откъсне главата.

Около час преди началото на срещата влязох в кабинета на Джо да видя как е разпределил играчите. Малкият щеше да батира осми, което не беше изненада. Публиката беше започнала да се настанява на трибуните и над главите си чувахме говор и скърцането на дъските. За откриването на сезона зрителите винаги пристигат рано. От тропота им както винаги ми настръхна кожата и видях, че Джърси Джо също е нервен. Пепелникът му беше препълнен.

— Не е едър, както се надявах — рече той, почуквайки с пръсти по името на Блейкли в схемата с играчите. — Бог да ни е на помощ, ако днес не издържи.

— Маккаслин намерил ли е друг?

— Знам ли. Говорил е с жената на Хюби Ратнър, но Хюби е на риболов някъде в Майчината си гъзина, Уисконсин. До следващата седмица няма да имаме връзка с него.

— Хюби Ратнър е на четирийсет и три, ако не и на повече.

— Нищо ново не ми казваш. Но както сме го закъсали, не можем да придиряме. Бъди откровен — според теб колко ще изкара момчето в Голямата лига?

— Сигурно ще го издуха първият ветрец — отвърнах аз, — но притежава едно качество, което липсваше у Фарадей.

— И кое е то?

— Нямам си идея. Но ако го беше видял как стои зад хоума и гледа в центъра на полето, щеше да си по-спокоен. Сякаш си казваше наум: „Мислех си, че ще е кой знае какво, а то — нищо и никакво.“

— Ще види, че е нещо и някакво, когато Айк Делок за пръв път метне топката право в носа му — заключи Джо и си запали цигара. Дръпна си и се закашля. — Трябва да откажа тези „Лъки Страйк“. „Няма да се задавите дори да изпушите цял вагон“29 — да, бе, да! Обзалагам се на двайсет кинта, че малкият ще пропусне първата парабола на Драхонката под таратанците си. Дани ще се разстрои — знаеш как се скапва, когато някой му преебе първото подаване, — и „Бостън“ ще изпаднат в екстаз.

— Да ти пикая на оптимизма!

Той ми протегна ръката си:

— Двайсет кинта. Обзалагам се.

Знаех, че така се опитва да прогони злото, затова му стиснах ръката. Спечелих двайсетачката, понеже легендата за Били Блокадата се роди същия онзи ден.

Не може да се каже, че е играл страхотно, понеже няма да е вярно. Страхотно игра Драхонката. Но първата топка — с батер Франк Малзоун30 — беше парабола и момчето я улови блестящо. Не бе единствено това обаче — топката за едната бройка беше в аут, а никога не бях виждал кетчър да реагира с такава светкавична бързина, дори Йоги31. Реферът обяви първи страйк и в екстаз изпаднахме ние вместо „Бостън“, поне докато Уилямс не отбеляза хоумрън в петия ининг, като сам обиколи всички бази. Изравнихме в шестия, когато Бен Винсент изгори един от техните играчи. В седмия имаме рънър на втора база — май Барбарино, — и два аута, а на хоума новото ни попълнение за трети път се кани да батира. Първия път само погледна безпомощно топката; втория път замахна, но пропусна. Делок умело го надхитри, направи го за посмешище и момъкът чу единствените освирквания по свой адрес, докато носеше екип на „Титаните“.

Заема мястото си и аз поглеждам Джо. Седеше до водоохладителя, увесил нос, и клатеше глава. Дори ако новият отбиеше топката, идваше ред на Драхонката да батира, а Драхонката не можеше да уцели топка за софтбол с тенисракета! Като батер този човек беше жива скръб.

Няма да удължавам напрежението, това не е детски спортен комикс. Но който е казал, че понякога животът имитира изкуството, е бил прав: онзи ден именно това се случи. Резултатът стана три на два32.

Тогава Делок метна ниската топка, която първия път жестоко заблуди момчето, и проклет да бъда, ако момъкът не му се върза втори път. Само че този път изиграният се оказа Айк Делок. Новакът я отби почти от носовете на обувките си, подобно на Ели Хауард, и я отпрати в пролуката между двамата бранители във външното поле. Дадох знак на рънъра от трета база да поеме към хоума и отново поведохме с два на един.

Всички на резервната скамейка наскачаха, крещейки колкото им глас държи, но Били сякаш не ги чуваше. Просто стоеше на втора база и изтупваше задника си. Не остана там още дълго, защото Драхонката пропусна три подавания и гневно захвърли бухалката си, както винаги, когато изгаряше.

Така че може би това все пак е спортен комикс, какъвто сте криели зад учебника по история в прогимназията. Почва деветият ининг и Драхонката проверява в списъка кой ще батира за противника. Малзоун допуска три страйка и е вън от играта. Една четвърт от стадиона се изправя на крака. Клаус допуска три страйка и е вън от играта. Половината стадион се изправя на крака. Тогава излиза Уилямс — старият Теди Ташака. Драхонката бележи два страйка — топките профучават край бедрото на Теди, — но после се издънва: допуска два бола и му „подарява“ първа база. Малкият тръгва към зоната на питчъра, но Драхонката му прави знак — работата ти е да клечиш и да улавяш, слънчице. Слънчицето това и прави. Какво друго му остава? Мъжът, който мята, е един от най-добрите питчъри, а тази пролет момчето зад хоума навярно цял ден е стискало кравешки цици, а привечер се е разгрявало с топката зад обора, за да поддържа форма.

Първо подаване, да го вземат мътните! Уилямс хуква към втора база. Трудна топка, ниска, но въпреки това момчето хвърли адски добре. Почти изби Теди, но както знаете, „почти“ не е достатъчно в бейзбола. Сега вече целият стадион се изправи на крака и завика. Драхонката се разкрещява на момъка — сякаш е виновен той, а не шибаното подаване — и докато му обяснява, че е абсолютен мухльо, Уилямс иска таймаут. Наранил си коляното, докато се приплъзвал към базата, в което нямаше нищо чудно: умееше да батира като стой, та гледай, обаче превземаше базите тромаво като слон. Пълна загадка е защо му хрумна да краде база онзи ден. Не се налагаше да рискува при двата аута.

Така Били Андерсън излиза вместо Теди като рънър, а Дик Гърнърт застъпва като батер — коефициентът му е 0.425 или нещо такова. Публиката полудява, знамето се развява, опаковките от хотдог се въргалят по трибуните, жените плачат, мъжете крещят Джърси Джо да изтегли Драхонката и да вкара в игра Стю Ранкин — днес хората биха го нарекли „спасител“, но навремето беше известен просто като кадърна резерва, която закърпва положението в напечени моменти.

Само че Джо стисна палци и остави Дузън.

Резултатът е три на два, нали така? На Андерсън победата му е в кърпа вързана, нали така? Понеже е бърз като вятъра, а момъкът зад хоума е новак от село. Гърнърт, този мъжага, улавя параболата и я курдисва — не отпраща, а курдисва — отвъд кръга на питчъра, точно зад гърба на Драхонката. Той обаче ѝ се мята като котка. Андерсън завзема трета база и Драхонката хвърля топката от нивото на коленете си. Изстрелва я като куршум, мамка му!

Зная какво си мислите, господин Кинг, но жестоко се лъжете. И през ум не ми е минало, че дебютантът ни кетчър ще бъде размазан като Фарадей и славната му кариера в Голямата лига ще приключи с един мач. Едно на ръка, Андерсън не бе някой тромав мечок като Здравеняка Клу, по-скоро бих го оприличил на балетист. Второ… ами… момчето ставаше за разлика от Фарадей. Усетих го още като го зърнах да кибичи върху бронята на очукания си пикап, в който мъкнеше очукания си екип.

Дузън подаде ниска топка, но право в целта. Новакът я улови между коленете си, завъртя се и тогава гледам, че протяга единствено ръката си с ръкавицата. Едва успях да си помисля каква левашка грешка е това, как малкият е забравил старата поговорка „две ръце за начинаещите“, как Андерсън ще му избие топката и всуе ще се мъчим да обърнем резултата в последните секунди. Но тогава момъкът отпусна лявата си плешка като футболен нападател. Не обърнах внимание на свободната му ръка, защото се бях втренчил в тази с ръкавицата — досущ като всички зрители на „Мочурливото“ в онзи ден. Затова не разбрах какво точно се случи — никой не разбра.

Видях следното: малкият удари Андерсън в гърдите с ръкавицата, когато му оставаха цели три крачки до хоума. Тогава Андерсън се блъсна в приведеното рамо на момъка, прекатури се и се пльосна зад лявото поле на батера. Съдията вдигна юмрук и отсъди аут. Тогава Андерсън писна като заклан и се хвана за глезена. Чух го от мястото си край трета база: беше толкова гръмогласен, че надвика запалянковците, които вилнееха но трибуните като ураган от десет бала. Видях, че левият му крачол се обагря в червено и между пръстите му се стича кръв.

— Беше злополука — каза Нюсъм.

Катрин Макдоналд, която седеше до него и прикачваше един от четирите електрода на електростимулатора към кльощавото му бедро точно под баскетболните шорти, станали му така любими напоследък, не вдигна глава. Лицето ѝ беше безизразно. Беше се превърнала в жива мебел в голямата спалня, където сега прекарваше почти цялото си работно време, но нямаше нищо против. Неразумно беше да привличаш вниманието на господин Нюсъм, както знаеха от опит всичките му служители. Никой обаче не ѝ беше забранил да мисли.

„А сега им кажи, че ти си виновен за катастрофата. Защото си въобразяваш, че като поемаш отговорност, ще се изкараш герой.“

— Всъщност — подхвана Нюсъм — аз съм виновен за катастрофата. Не толкова стегнато, Кат, ако обичаш!

Тя можеше да му обясни, както неведнъж правеше в началото, че апаратът не е ефективен, ако електродите не са прикрепени плътно над раздразнените нерви, но вече знаеше, че ще си хвърля думите на вятъра. Разхлаби леко самозалепващите се ленти, мислейки си:

„Пилотът те предупреди, че в района на Омаха има гръмотевични бури.“

— Пилотът ме предупреди, че в тази област има гръмотевични бури — каза Нюсъм. Двамата посетители слушаха внимателно. Дженсън вече знаеше версията му, въпреки това слушаше внимателно, защото човекът на леглото беше шестият по богатство в света. Трима от другите петима свръхбогаташи имаха мургав цвят на кожата, носеха бели одежди и обикаляха пустинните държави с бронирани мерцедеси.

„Обаче аз заявих, че задължително трябва да присъствам на тази среща.“

— Но аз заявих, че задължително трябва да присъствам на тази среща.

Катрин, личната асистентка на Нюсъм, беше заинтригувана от човека, седящ до нея — заинтригувана от антропологична гледна точка. Мъжът се казваше Райдаут. Беше шейсетинагодишен, висок и слаб, със семпъл сив панталон и с бяла риза, закопчана чак до мършавата му шия, протъркана от честото бръснене. Вероятно беше решил да си тегли още една контра преди срещата с шестия най-богат човек в света. Под стола му стоеше единственият предмет, който беше донесъл — дълга черна кутия за храна със заоблен капак, та вътре да се побира и термос. Според Кат беше нелепо да влачи кутия, в каквато работниците си носят обяда, след като беше казал, че е свещеник. До момента не беше обелил нито дума, но тя и така беше разбрала какъв е. От него лъхаше на шарлатанство повече, отколкото на афтършейв. През петнайсетте години, през които се грижеше за пациенти, измъчвани от жестоки болки, беше попадала на доста подобни типове. Този поне не беше донесъл магически кристали.

„Сега им кажи за прозрението“ — помисли си тя, докато пренасяше стола си от другата страна на леглото. Можеше да го избута, но Нюсъм се дразнеше от звука на колелцата. Ако се грижеше за обикновен пациент, като нищо щеше да му каже, че пренасянето на столове не е включено в договора ѝ, обаче когато ти дават пет хилядарки на седмица за обикновено обгрижване, гледаш да си държиш езика зад зъбите. Не споменаваш и че според договора не си длъжна да слагаш и да изхвърляш подлоги. Само дето напоследък отстъпчивостта ѝ беше на изчерпване. Усещаше го. Както усещаш как блуза, която переш твърде често, е на път да се прокъса.

Нюсъм говореше най-вече на човека с костюм като на фермер, изтупал се за посещението в големия град.

— Докато лежах на обливаната от дъжда писта сред горящите отломки на самолета, струващ четиринайсет милиона долара, с разкъсани от търкалянето по асфалта дрехи, получих прозрение.

„Всъщност две прозрения“ — помисли си Кат, докато пристягаше втория електрод към безжизнения му, покрит с белези крак.

— Всъщност две прозрения — рече Нюсъм. — Първото беше, че е прекрасно да си жив, макар да осъзнавах — дори още преди болката, която ми е постоянен спътник през последните две години, да надмогне шока, — че съм пострадал тежко. Второто бе, че думата „задължително“ се използва прекалено често от повечето хора, включително и от мен самия навремето. Има само две задължителни неща в човешкото съществуване. Едното е животът, другото — липсата на болка. Съгласен ли сте, преподобни Райдаут? — Още преди Райдаут да кимне утвърдително (че какво друго би могъл да стори?) Нюсъм добави с дразнещия тон на опак старец: — По дяволите, не толкова стегнато, Кат! Колко пъти да ти повтарям?

— Извинете — промърмори тя и разхлаби лентата.

Прислужницата Мелиса със спретната бяла блуза и бял панталон с висока талия донесе кафе и предложи на гостите. Дженсън взе една чаша и две пакетчета с подсладител. Селякът, наричащ себе си свещеник, само поклати глава. Може би в термоса в кутията имаше някакво свещено кафе.

Мелиса не предложи чаша на Кат. Тя пиеше кафе в кухнята с другите хора от персонала. Или в лятната беседка… само че сега не беше лято. Беше ноември и дъждът, носен от вятъра, биеше по прозорците.

— Да ви включа ли, господин Нюсъм, или да изляза?

Кат не искаше да излезе. Многократно бе изслушвала цялата история — за неотложната среща в Омаха и за катастрофата, при която Андрю Нюсъм изхвърчал от горящия самолет, за счупените кости, раздробения гръбнак, изкълчената тазобедрена става, двете години мъчително възстановяване — и вече ѝ беше писнала. Но Райдаут ѝ беше интересен. Несъмнено щяха да се появят и други шарлатани, след като всички общопризнати средства за облекчаване на болката не бяха дали резултат, обаче Райдаут беше първият и Кат искаше да види с очите си как човекът с вид на фермер ще отмъкне дебела пачка от Анди Нюсъм. Или как ще се опита. Нюсъм не беше глупак, иначе нямаше да забогатее като Крез, но, разбира се, вече не бе същият като преди, колкото и реална да беше болката му. По този въпрос Кат имаше собствено мнение, но работа като тази не беше за изпускане. Най-малкото по отношение на заплащането. А щом Нюсъм иска да удължи агонията си, изборът си е негов, нали така?

— Давай, красавице, включи ме. — Той повдигна вежди към нея. Навремето вероятно е бил женкар (Кат предполагаше, че Мелиса знае нещичко по въпроса), обаче сега от похотливеца бяха останали само рошавите вежди, помръдващи благодарение на мускулна памет.

Кат пъхна кабелите в устройството и го включи. При правилно свързване електростимулаторът изпращаше слаб електрически ток в мускулите на Нюсъм — терапия, която, изглежда, оказваше положително въздействие… макар че никой не знаеше защо и дали не става въпрос за плацебо. Каквато и да беше истината, тази вечер електростимулаторът надали щеше помогне на Нюсъм. При толкова хлабаво прикрепени електроди апаратът беше като скъп майтапчийски електрошок: криеш го в дланта си и като се ръкуваш с някого, освобождаваш пружината, а жертвата ти изпитва усещането, че я е ударил електрически ток.

— Дали да…

— Остани! — нареди Нюсъм. — Терапия!

„Раненият в битка господар заповядва, аз се подчинявам.“

Тя се наведе, за да измъкне изпод леглото сандъчето си с принадлежности. Мнозина от бившите ѝ клиенти наричаха въпросните принадлежности уреди за изтезания. Дженсън и Райдаут не ѝ обръщаха внимание. Продължаваха да се взират в Нюсъм, който, независимо дали беше получил или не прозрения, променили приоритетите му и възгледите му за живота, все още обичаше да приема гости.

Той им разказа как е дошъл в съзнание в метална клетка с мрежа. На двата му крака и на ръката му имало метални конструкции, наречени външни фиксатори, целящи да обездвижат възстановените „със стотина пирона“ стави (всъщност пироните са били седемнайсет, Кат беше видяла рентгеновите снимки), Фиксаторите били прикрепени към раздробените бедра, пищялите, раменната, лакътната и лъчевата кост. Гърбът му бил стегнат в нещо като корсет — от хълбоците чак до тила. Разказа за безсънните нощи, които сякаш продължавали не часове, а години. И за убийственото главоболие. Обясни, че дори при леко раздвижване на пръстите на краката, болката се стрелвала нагоре към челюстта му и че агонизирал, когато лекарите го карали да си размърда краката заедно с фиксаторите, за да не се изгуби напълно подвижността им. Разказа им за декубитуса и как си е прехапвал устните, за да не изкрещи от болка и от негодувание, когато медицинските сестри се опитвали да го обърнат настрани, за да промият дълбоките рани на гърба му.

— През последните две години претърпях още дванайсет операции — добави с мрачна гордост.

Кат обаче знаеше, че операциите са само пет, като две бяха за отстраняване на външните фиксатори след зарастването на костите. Да, точно толкова, ако не се брои сравнително леката процедура за наместване на счупените му пръсти. Ако се включеше и тя, то ставаха шест, но според Кат хирургичните намеси, при които се използва само местна упойка, не бяха операции. Иначе щеше да излезе, че е претърпяла повече от десет, седейки на зъболекарския стол и слушайки запис на успокояваща музика.

„А сега кажи за лъжливите обещания — помисли си тя, сложи подложка от гел на свивката на дясното коляно на Нюсъм и хвана с две ръце отпуснатите мускули на бедрото му. — Това следва.“

— Лекарите ме уверяваха, че болката ще намалее — отново подхвана Нюсъм. Погледът му бе впит в Райдаут. — Че след шест седмици ще се нуждая от наркотици само преди и след физиотерапевтичните сеанси с нашата Кралица на болката. Че ще проходя до лятото на 2010. Което отмина преди година. — Той направи драматична пауза. — Преподобни Райдаут, лекарите ми дадоха напразни надежди, подведоха ме с лъжливите си обещания. Почти не мога да си сгъвам коленете, а болката в бедрата и в гърба е неописуема. Лекарите… Ох! Ох! Стига, Кат, стига!

Тя бе вдигнала десния му крак под ъгъл десет градуса, може би малко повече. Което дори не бе достатъчно да се пъхне отдолу възглавничка.

— Свали го! Свали го, да му се не види!

Тя се подчини и кракът му се отпусна на болничното легло. Десет градуса. Или дванайсет. Що за олелия? Понякога го вдигаше до петнайсет (а левия крак, който беше малко по-добре, дори до двайсет и пет градуса), преди той да се разпищи като разглезено хлапе, което е видяло спринцовка в ръката на училищната медицинска сестра. Лекарите, дали лъжливи обещания, не го бяха излъгали за болката — бяха му казали, че го чакат страдания. Кат беше станала безмълвна свидетелка на някои консултации. Бяха му казали, че ще изпитва нечовешка болка, докато скъсените при злополуката и обездвижени от фиксаторите сухожилия не се поразтегнат, възвръщайки гъвкавостта си. Че ще страда жестоко, преди да успее да сгъне коленете си под прав ъгъл. Тоест преди да се „научи“ да седи на стол или зад волана на автомобил. Същото се отнасяше и за гърба, и за врата му. Пътят към възстановяването минаваше през Страната на болката.

Ето какви бяха предсказанията на лекарите, които Андрю Нюсъм предпочете да пропусне край ушите си. Смяташе (така и не го заяви ясно и категорично, макар че ставаше въпрос за фундаментално негово разбиране), че при никакви обстоятелства шестият по богатство човек не бива да стъпва в Страната на болката, а само в Коста дел Сол на Пълното възстановяване. Последваха обвинения към лекарите, както денят идва след нощта. Естествено, той обвиняваше и съдбата. На хора като него не биваше да се случват подобни гадории.

Мелиса донесе поднос с курабийки. Нюсъм раздразнено махна с изкривената си, покрита с белези ръка:

— На никого не му е до курабийки, Лиса!

Ето още едно нещо, което Кат Макдоналд бе научила за супербогаташите, тези „деца на златния долар“, натрупали състояние, чийто размер обикновеният човек дори не може да си представи — те не се притесняваха да говорят от името на всички присъстващи.

Мелиса пусна усмивката си а ла Мона Лиза, после се извърна (почти направи пирует) и излезе. Изхлузи се от стаята. Вероятно беше поне на четирийсет и пет, но изглеждаше по-млада. Не беше секси, би било твърде вулгарно да се употреби подобна дума по отношение на нея. Притежаваше чара на ледена кралица, напомнящ на Кат за Ингрид Бергман. Ледена или не, навярно мъжете често се питаха как ще изглежда кестенявата ѝ коса без шноли и разпусната. Как червилото ѝ с коралов цвят ще се размаже по зъбите ѝ и по едната ѝ страна. Кат, която смяташе себе си за невзрачна и трътлеста, си казваше поне веднъж дневно, че не завижда на Мелиса за гладкото, хубаво лице. Нито пък за стегнатия сърцевиден задник.

Заобиколи леглото и се приготви да вдигне левия крак на Нюсъм. Щеше да го повдига, докато той не изкрещеше: „Спри, мамка му, да не искаш да ме убиеш!“.

„Ако беше друг пациент, щях да ти разясня някои неща от живота — помисли си. — Щях да ти кажа да престанеш да търсиш преки пътища, защото такива няма. Дори и за шестия по богатство в света. Щях да ти кажа: «Ще ти помогна, стига да ми позволиш, но ще те зарежа, ако продължиш опитите да клинчиш».“

Пъхна подложката под коляното му. Сграбчи увисналата плът, която вече трябваше да се е постегнала. Започна да сгъва крака. Зачака Нюсъм да ѝ изкрещи да престане. Щеше да се подчини. Защото пет хиляди долара на седмица се равняват на хубавичката сума от четвърт милион годишно. Дали той си даваше сметка, че купува и мълчанието ѝ. Че е съучастница в неговия неуспех да се възстанови. Възможно ли беше да не го осъзнава?

„Сега им кажи за лекарите. От Женева, Лондон, Мадрид, Мексико Сити.“

— Консултирах се с лекари от целия свят — каза той, обръщайки се към Райдаут. Преподобният още не беше обелил нито дума; седеше безмълвно, престърганата от бръснене кожа на шията му беше увиснала над закопчаната догоре свещеническа риза. Носеше груби жълти ботуши. Едната му подметка беше на милиметри от черната кутия за храна. — Предвид състоянието ми конферентната връзка щеше да улесни много нещата, но разбира се, при случаи като моя тя не върши работа. Ето защо посещавах лично всеки лекар, въпреки болките, свързани с пътуването. Обиколихме света, нали, Кат?

— Да — отвърна тя, продължавайки бавно да сгъва крака му. На който Нюсъм вече щеше да стъпва, ако не се страхуваше от болката като някое хлапе. Като много разглезено хлапе. Да, щеше да си помага с патерици, но все пак щеше да ходи. А след година щеше да ги захвърли. Само че след година той пак ще е проснат на свръхмодерното си болнично легло, струващо двеста хиляди долара. И тя още ще е с него. Прибирайки парите за мълчанието. Каква ли сума ще ѝ е достатъчна? Два милиона? Сега си мислеше, че два милиона ще я задоволят, но до неотдавна смяташе половин милион за напълно достатъчен. Оттогава непрекъснато вдигаше летвата. Парите са непреодолима съблазън.

— Посетихме специалисти в Мексико, Женева, Лондон, Рим, Париж… къде още, Кат?

— Във Виена — рече тя. — И в Сан Франциско, естествено.

Нюсъм изпръхтя:

— Тамошният лекар ми каза, че сам пораждам болката си. Хистерична конверсия50 се наричало. Нищо ми нямало на тялото, просто съм се бил съпротивлявал срещу тежката работа по възстановяване. Но той беше пакистанец. Освен това обратен. Обратен пакистанец, хубава комбинация, а? — Той се изсмя (смехът му беше като лай) и впери поглед в Райдаут. — Не ви засегнах, нали, преподобни?

Райдаут поклати глава в знак на отрицание. Два пъти. Много бавно.

— Добре, добре. Стига, Кат, достатъчно.

— Още мъничко — опита се да го придума тя.

— Стига, казах. Не издържам повече!

Тя сложи крака на леглото и се зае с лявата ръка. Нюсъм не се възпротиви. Разправяше, че и двете му ръце са били счупени, но лъжеше. Лявата беше само навехната. Освен това обясняваше, че е извадил късмет, задето не е на инвалидна количка, но свръхмодерното болнично легло навеждаше на мисълта, че той не възнамерява скоро да се възползва от този късмет. Болничното легло беше неговата инвалидна количка. Беше обиколил с него целия свят.

„Невропатичната болка е голяма загадка — помисли си Кат. — Вероятно неразрешима. Лекарствата вече не му действат.“

— Всеобщото мнение на лекарите беше, че изпитвам невропатична болка.

„И страх.“

— Голяма мистерия е тази болка.

„И удобно извинение.“

— Вероятно неразрешима.

„Особено ако не се опитваш да я преодолееш.“

— Лекарствата вече не действат и лекарите не могат да ми помогнат. Затова ви поканих, преподобни Райдаут. Репутацията ви по отношение на… лекуването… е отлична.

Райдаут се изправи. Кат не очакваше, че е толкова висок. Сянката му на стената зад него беше още по-висока. Стигаше почти до тавана. Очите му, хлътнали дълбоко в орбитите си, мрачно се взираха в Нюсъм. Несъмнено притежаваше харизма. Не беше изненадващо — шарлатаните са за никъде без харизма, — но Кат осъзна силата ѝ чак когато той се изправи, извисявайки се над всички. Дженсън беше вирнал глава нагоре, за да го вижда. С периферното си зрение Кат долови някакво движение. Обърна се и видя Мелиса на прага на стаята. Сега всички бяха налице с изключение на готвачката Тоня.

Вятърът нададе вой. Стъклата на прозорците задрънчаха.

— Аз не лекувам — каза Райдаут. Беше от Арканзас — поне така си мислеше Кат, защото оттам го беше взел новият самолет „Гълфстрийм 4“ на Нюсъм, — но говореше без акцент. И гласът му беше безжизнен.

— Така ли? — Нюсъм изглеждаше разочарован. Раздразнен. И може би малко изплашен. — Изпратих хора, които да ви проучат, и те ме увериха, че в много случаи…

— Аз прогонвам.

Рошавите вежди рязко се повдигнаха.

— Моля?

Райдаут се приближи до леглото и сплете дългите си пръсти на нивото на слабините си. Хлътналите му очи сурово се взираха в човека на леглото.

— Прогонвам напастта, разяждаща нараненото тяло, както унищожителите на вредители изтребват термитите, прояждащи къща.

„Това вече е върхът! — помисли си Кат и погледна Нюсъм, който беше запленен. — Прилича на дете, което гледа номерата с карти на уличен фокусник.“

— Вие сте обладан, сър.

— Да — потвърди Нюсъм. — Така се усещам. Особено нощем. Нощите са… много дълги.

— Разбира се, всеки, който изпитва болка, е обладан, но при някои злочести хора — вие сте един от тях — проблемът е по-сериозен. Обладаването не е преходно, а устойчиво състояние. И непрекъснато се задълбочава. Лекарите не вярват в това, защото са хора на науката. Но вие вярвате, нали? Защото болката измъчва вас.

— Точно така — прошепна Нюсъм. Седящата до него Кат едва се въздържа да не забели очи.

— При несретниците болката проправя път на демоничен бог. Той е малък, но опасен. Храни се с особен вид страдание, изпитвано само от определени хора.

„Гениално — помисли си Кат, — Нюсъм много ще хареса думите ти.“

— Щом богът се всели в теб, болката става нетърпима. Той се тъпче, докато не те погълне целия. После те зарязва и продължава нататък.

Изненадвайки самата себе си, Кат промълви:

— Що за бог е това? Със сигурност не е онзи, за когото говорите в проповедите си. Той е Богът на любовта. Поне аз смятам така.

Дженсън я погледна навъсено и поклати глава. Очевидно очакваше шефът да се вбеси… обаче Нюсъм се поусмихна и попита:

— Какво ще кажете по този въпрос, преподобни?

— Ще кажа, че съществуват много богове. Фактът, че нашият Господ Бог ги ръководи и че в деня на Страшния съд ще ги унищожи до един, не променя нищо. Тези малки божества са били почитани в древността, почитат се и сега. Нашият Бог понякога им позволява да упражняват силата си.

„За да ни изпита“ — помисли си Кат.

— За да изпита силата и вярата ни. — Райдаут се извърна към Нюсъм и добави нещо, което я изненада: — Вие сте човек с много сила и с малко вяра.

Макар че не бе свикнал да го критикуват, Нюсъм се усмихна.

— Липсва ми вяра от гледна точка на християнството, но имам вяра в себе си. Вярвам и в парите. Колко искате?

Райдаут също се усмихна, оголвайки зъбите си, напомнящи полуразрушени надгробни плочи. Ако някога беше ходил на зъболекар, то със сигурност е било много отдавна. А и очевидно дъвчеше тютюн. Бащата на Кат, който бе умрял от рак на устната кухина, имаше същите пожълтели зъби.

— Колко бихте платили, за да се избавите от болката, сър?

— Десет милиона долара — отвърна без колебание Нюсъм.

Кат чу как Мелиса ахна.

— Имайте предвид, че всичко, което съм постигнал, не е резултат от глупави решения — продължи Нюсъм. — Ако се справите чрез вашето пропъждане, унищожаване или правене на заклинания — наричайте го както искате, — ще получите парите. В брой. Стига, разбира се, да благоволите да ми отделите време. Провалите ли се, оставате с празни ръце. Като изключим пътуването дотук и обратно с частен самолет. То е безплатно. В края на краищата аз ви потърсих за помощ.

— Не — спокойно каза Райдаут. Стоеше толкова близо до леглото, че Кат усети миризмата на нафталин, лъхаща от официалния му панталон — може би единственият, който притежаваше. Замириса ѝ и на сапун.

— Не? — Нюсъм изглеждаше потресен. — Отказвате ли ми? — Усмихна се отново, този път усмивката му беше лукава и неприятна, както когато говореше по телефона или уреждаше сделките си. — Разбирам. Ето я и изненадата. Честно да си призная, разочарован съм, преподобни Райдаут. Искрено се надявах, че отговаряте на репутацията си. — Извърна се към Кат, която машинално се отдръпна назад. — Вероятно смяташ, че съм си загубил ума. Но не съм ти споменал докладите на детективите, нали?

— Не.

— Няма нищо изненадващо — отвърна Райдаут. — Не съм извършвал пропъждане от пет години. Вашите копои уведомиха ли ви за този факт?

Нюсъм не отговори; взираше се във високия слаб мъж и погледът му издаваше леко смущение.

Дженсън се намеси:

— Да не сте загубили силата си? Ако е така, защо дойдохте?

— Това е силата на Господ, сър, не моята, и не съм я загубил. Но пропъждането изисква голяма сила. Преди пет години, малко след като се опитах да помогна на момиченце, пострадало при автомобилна катастрофа, получих сърдечен удар. Успях, но кардиологът, с когото се консултирах в Джоунсбъро, ми каза, че ако още веднъж се подложа на подобно напрежение, може да получа втори удар. Който ще ме убие.

Нюсъм с усилие вдигна сакатата си ръка, доближи я до устата си и театрално прошепна на Кат и Мелиса:

— Мисля, че иска двайсет милиона.

— Всъщност, сър, искам седемстотин и петдесет хиляди.

Нюсъм смаяно се ококори. Мелиса зададе логичния въпрос:

— Защо?

— Аз съм пастор на Църквата на свещената вяра в Тайтъсвил. По-точно бях, защото църквата вече я няма. През лятото в нашия край настъпи голяма суша. Избухна горски пожар, вероятно причинен от пияни туристи. От църквата ми останаха само бетонни основи и няколко обгорели греди. Сега с моите енориаши провеждаме богослужението в магазина на една изоставена бензиностанция близо до Джоунсбъро. През зимата там е доста студено, а никой от нас не притежава толкова голяма къща, че да ни побере всички. Много сме, но сме бедни.

Кат слушаше с интерес. Чудесна мошеническа история, целяща да предизвика съчувствие.

Дженсън, който притежаваше телосложението на колежански спортист и ум на харвардски магистър по бизнес администрация, зададе логичен въпрос:

— Застраховка?

Райдаут заклати глава. Наляво-надясно, наляво-надясно. Извисяваше се над модерното легло на Нюсъм като провинциален ангел-хранител.

— Ние вярваме в Бог.

— По-добре щеше да е, ако вярвахте в застрахователната компания „Олстейт“ — отбеляза Мелиса.

Нюсъм се усмихваше. Беше се вдървил на леглото — явно изпитваше силна болка (трябваше да си е изпил хапчетата преди половин час), но търпеше, защото беше заинтригуван. Фактът, че може да издържа без болкоуспокояващите, беше известен на Кат от доста време. Можеше да надвие болката, стига да поиска. Кат си мислеше, че мекушавостта му само я дразни, но сега, подтикната вероятно от появяването на шарлатанина от Арканзас, откри, че изпитва гняв. Каква загуба на време беше присъствието ѝ тук!

— Консултирах се с един местен строител, който не е от моето паство, обаче се ползва с добра репутация и навремето ремонтираше църквата на приемлива цена. Каза ми, че разходите за повторното изграждане ще възлязат на около седемстотин и петдесет хиляди долара.

„Аха“ — помисли си Кат.

— Естествено, не разполагаме с толкова много пари. Обаче само седмица след като говорих с господин Киърнан — така се казва строителят, — пристигна вашето писмо, придружено с видеодиска. Който изгледах с голям интерес, между другото.

„Обзалагам се, че ти е било интересно — помисли си Кат. — Особено заключението на лекаря от Сан Франциско, че болката от травмите може да бъде овладяна чрез физиотерапия. Изискваща стриктна дисциплина.“

Почти дузината лекари, консултациите с които бяха записани на видеото, признаваха, че са безсилни, но Кат смяташе, че само доктор Дилауор се е осмелил да говори открито. Беше се изненадала, че Нюсъм е изпратил видеото, без да бъде изтрито въпросното интервю, обаче след злополуката шестият по богатство човек в света често допускаше грешки.

— Ще ми платите ли сумата, необходима за възстановяването на моята църква? — попита Райдаут.

Нюсъм се втренчи в него. По челото му бяха избили капчици пот. Кат смяташе скоро да му даде хапчетата, независимо дали той ги поискаше или не. Беше пресилено да се каже, че той симулира, обаче…

— Значи няма да искате повече? Говоря за джентълменско споразумение, не се налага да подписваме договор.

— Няма — потвърди Райдаут.

— Въпреки че ако успеете да премахнете болка — да пропъдите болката — бих могъл да направя дарение. Щедро дарение. Както казвате вие, волно пожертвувание.

— Това си е ваша работа, сър. Да започваме ли?

— Моментът е идеален. Искате ли другите да излязат?

Райдаут отново заклати глава — наляво-надясно, наляво-надясно.

— Ще ми е нужна помощ.

„Така е при фокусниците, асистентите са част от шоуто“ — каза си Кат.

Навън вятърът нададе вой, утихна за малко, после отново набра сила. Лампите примигнаха. Ултрамодерният генератор зад къщата забуча и след миг се изключи.

Райдаут седна на ръба на леглото:

— Мисля да се възползвам от господин Дженсън. Изглежда силен и енергичен.

— Така е — потвърди Нюсъм. — Играл е футбол в колежа. Обаче и до днес е в страхотна форма.

— Е… не съм същият — заскромничи Дженсън.

Райдаут се приведе над леглото. Мрачните му хлътнали очи се впериха в покритото с белези лице на милиардера.

— Ще ви задам един въпрос, сър. Какъв цвят е болката ви?

— Зелен — отвърна Нюсъм. Гледаше свещеника като омагьосан. — Болката ми е зелена.

Райдаут закима — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Без да откъсва поглед от човека на леглото. Сигурно щеше да кима по същия тържествен начин, ако Нюсъм бе казал, че болката му е синя или пурпурна като Пурпурния людоед51.

Смаяна и едновременно развеселена, Кат си помисли:

„В този момент можех да загубя самообладание. Честна дума. Щеше да е най-скъпоструващият ми изблик на емоции, но все пак… можех.“

— И къде е тя?

— Навсякъде — простена Нюсъм. Мелиса пристъпи напред, като изгледа притеснено Дженсън. Той поклати глава и ѝ направи знак да се върне при вратата.

— Да, създава такова впечатление — обясни Райдаут, — но лъже. Затворете очи, сър, и се съсредоточете. Потърсете болката. Не обръщайте внимание на подвеждащите крясъци, които надава, и я локализирайте. Можете да го направите. Трябва да го направите, ако искате да успеем.

Нюсъм стисна клепачи. В продължение на деветдесет секунди се чуваха само воят на вятъра и шумът от дъжда по прозорците — звучеше така, сякаш някой замерваше стъклата с шепи чакъл. Часовникът на Кат, подарен ѝ от баща ѝ по случай завършването на училището за медицински сестри, беше от старомодните, които се навиват, и когато вятърът утихна, тя чу самодоволното му тиктакане. Чу и още нещо. В другия край на грамадната къща възрастната Тоня Марсдън тихичко пееше, докато шеташе из кухнята: „Жабокът тръгна да си търси жена, яхнал коня, ла-ла-ла.“

Накрая Нюсъм каза:

— В гърдите ми е. Високо горе. Или в долната част на гърлото, под трахеята.

— Виждате ли я? Съсредоточете се!

На челото на Нюсъм се появиха вертикални бръчки, прорязващи белезите от катастрофата.

— Виждам я. Пулсира в такт със сърцето ми. — Устните му се разтегнаха в гримаса на погнуса. — Отвратителна е.

Райдаут се приведе към него:

— Представлява топка, нали? Зелена топка?

— Да, да! Малка зелена топка, която диша!

„Като топката за тенис, която ти, шмекер такъв, несъмнено си скрил в ръкава си или в онази голяма черна кутия за храна“ — помисли си Кат.

Сякаш подчинявайки се на мислите ѝ (тя не го насочваше съзнателно, само се опитваше да отгатне в каква посока ще тръгне нелепата постановка), Райдаут каза:

— Господин Дженсън, под стола, на който седях, има кутия за храна. Донесете я, отворете я и застанете до мен. Засега не искам нищо повече от вас. Просто…

Този път Кат Макдоналд не издържа, нещо се пречупи в нея. Всъщност наистина чу изщракване. Звучеше като изщракването с пръсти на Роджър Милър в интродукцията на „Царят на пътя“52.

Приближи се до Райдаут и с рамо го изблъска настрани. Изобщо не се затрудни. Беше по-висок, но тя беше по-силна, защото през половината си живот беше вдигала и обръщала пациенти.

— Отвори си очите, Анди. Веднага! Погледни ме.

Стреснат, Нюсъм се подчини. Мелиса и Дженсън (който държеше кутията за храна) явно се разтревожиха. Един от императивите в тяхната трудова дейност (и неин също, поне досега) беше, че на шефа не бива да се заповядва. Той заповядва. Освен това не бива да бъде подлаган на стрес.

Но на нея ѝ беше писнало. Може би след двайсет минути щеше да пълзи с колата си сред бурята към единствения мотел в околността, но това нямаше значение. Повече не издържаше.

— Не му слушай глупостите, Анди! — заповяда. — Чуваш ли ме? Дрънка врели-некипели!

— Съветвам те да млъкнеш — каза той и се поусмихна. Разполагаше с цял арсенал усмивки и тази беше от неприятните. — Ако държиш да запазиш работата си. Във Върмонт има много медицински сестри, чиито специалност е терапия на болката.

Може би Кат щеше да се подчини, ако Райдаут не се беше намесил:

— Нека си говори, сър.

Кротостта в гласа му я извади от равновесие. Тя се надвеси над Нюсъм и от устата ѝ се изля водопад от думи:

— През последните шестнайсет месеца, след като дихателната ти система се възстанови дотолкова, че да е възможна физиотерапия, гледах как лежиш в проклетия скъпарски креват и издевателстваш над тялото си. Повдига ми се от теб. Осъзнаваш ли, че извади луд късмет? Ти оцеля, а всички други в самолета загинаха. Същинско чудо — гръбнакът ти не се прекърши, черепът ти не се пръсна, тялото ти не изгоря, не, не се изпече като ябълка! Щеше да живееш в адски мъки четири дни, може би дори две седмици! А ти изхвърча навън и се спаси. Не се превърна в зеленчук. Не се парализира, макар че предпочиташ да се държиш като паралитик. Не желаеш да положиш мъничко усилие. Търсиш лесния начин. Искаш да се измъкнеш с помощта на парите си. Ако пукнеш и отидеш в ада, първата ти работа ще е да се опиташ да подкупиш Сатаната.

Дженсън и Мелиса ужасено се взираха в нея. Нюсъм зяпна от удивление. Надали някой беше дръзвал да му говори по такъв начин, поне не и наскоро. Само Райдаут изглеждаше спокоен. Сега той се усмихваше. Като баща се усмихва на своенравната си четиригодишна дъщеря. Това я подлудяваше.

— Можеше вече да ходиш. Бог е свидетел, че се опитах да ти набия това в главата, Бог е свидетел, че непрекъснато ти обяснявах какво е необходимо, за да си стъпиш на краката. Доктор Дилауор от Сан Франциско имаше смелостта да ти го каже — само той, — а ти за благодарност го нарече педал!

— Той е педал — възрази Нюсъм. Ръцете му, покрити с белези, се бяха свили в юмруци.

— Изпитваш болка, да, естествено. Обаче можеш да я овладееш. Неведнъж съм виждала хора, които я овладяват. Но ти не си от тях. Ти си богаташ, който си въобразява, че парите му ще заменят упорития труд и сълзите, свързани с възстановяването. Ти отказваш да се излекуваш. Това също съм го виждала и знам до какви последствия води. Знахари и шарлатани те налазват като пиявици, все едно с порязан крак си нагазил в блато. Понякога знахарите пробутват магически мазила. Друг път — магически хапчета. Често пъти лечителите — като този тук — твърдят, че разчитат на Божията сила. Обикновено при пациентите настъпва известно подобрение. Защото половината от болката е в главите им, породена от мързеливия разум, който разбира само, че за да оздравееш, трябва да изтърпиш болката!

Гласът ѝ се извиси до треперливо детско сопрано, тя се приведе още повече към Нюсъм.

— Тате, боооли! Но облекчението е мимолетно, понеже мускулите нямат тонус, сухожилията са отпуснати, костите още не са се вплътнили дотолкова, че да издържат тежестта ти. А когато телефонираш (ако успееш да му се обадиш) на този тип и му кажеш, че болката се е завърнала, знаеш ли какво ще отговори? Че вярата ти не е достатъчно силна. Ако сега напрегнеш мозъка си, както когато вземаш решения относно предприятията и инвестициите си, ще разбереш, че в основата на гърлото ти няма жива топка за тенис. Мамка му, вече си твърде стар, за да вярваш в Дядо Коледа, Анди!

Тоня беше дошла от кухнята. Стоеше на прага до Мелиса и се кокореше, стиснала кърпа за бърсане на чинии.

— Уволнена си — почти любезно каза Нюсъм.

— Да — отвърна Кат. — Естествено. Но държа да кажа, че най-малко от година не съм се чувствала толкова добре.

— Ако я уволните — намеси се Райдаут, — ще бъда принуден да си тръгна.

Нюсъм извърна поглед към него и недоумяващо се навъси. Започна да разтрива бедрата си, както винаги, когато не си беше изпил навреме обезболяващите.

— Тя трябва да се образова. И Бог да ѝ е на помощ, да славим името Му. — Райдаут се надвеси над Нюсъм и сключи ръце зад гърба си. Кат си помисли, че ѝ напомня на Икабод Крейн от разказа на Уошингтън Ървинг, както беше нарисуван в учебника ѝ. — Тя каза, каквото мисли. Може ли и аз да кажа нещо?

Нюсъм вече се потеше обилно, но отново се усмихваше.

— Давай, разкажи ѝ играта! С удоволствие ще те изслушам.

Кат се извърна към Райдаут. Мрачните му хлътнали очи я тревожеха, но тя впери поглед в тях:

— И на мен ще ми е любопитно, преподобни.

Райдаут я изгледа. Продължаваше да държи ръцете си зад гърба, розовият му череп блестеше под оредялата коса.

— Вие никога не сте страдали, нали? — попита.

Идваше ѝ да се отдръпне или да извърне глава, но успя да се въздържи.

— Когато бях на единайсет, паднах от едно дърво и си счупих ръката.

Райдаут сви тънките си устни и тихо подсвирна.

— Счупили сте си ръката, когато сте били на единайсет. Да, сигурно болката е била нетърпима.

Кат усети как пламва и се ядоса на себе си, обаче не можеше да попречи на издайническата червенина да обагри лицето ѝ.

— Подигравай се, колкото си искаш. Всичко, което казах, се основава на дългогодишния ми опит в работата с пациенти, изпитващи силна болка. Изразих мнението си на медицинско лице.

„Сега ще заяви, че е прогонвал демони или малки зелени богове, или каквото и да е там, когато аз още съм била в пелените.“

Райдаут обаче каза нещо друго, и то съвсем кротко:

— Не се и съмнявам. Както не се съмнявам, че сте добра в професията си. Навярно сте се сблъсквали с доста мошеници. Знаете що за стока са. А аз знам що за стока сте вие, госпожице, не съм вчерашен. Обикновено тези жени не са хубави като вас (сега в говора му се промъкна лек акцент — „хубави“ прозвуча като „убави“), — но пренебрежителното им отношение към страданието, което никога не са изпитвали, което дори не могат да си представят, винаги е едно и също. Те работят с пациенти в различно състояние — някои с леки болки, други — с нетърпими. След известно време за тези жени всичко започва да изглежда пресилено, дори фалшиво, не е ли така?

— Не е вярно — възрази Кат. Какво ставаше с гласа ѝ? Изведнъж беше изтънял.

— Нима? Когато сгънете краката им леко, на не повече от десет градуса, в главата ви не се прокрадва мисълта, че са мързеливци? Че отказват да положат усилие? Че търсят съчувствие? Когато влезете в болничната стая и лицата им пребледнеят, не си ли казвате с досада: „Пак трябва да се занимавам с този ленивец.“ Вие, падалата от дърво и счупила си ръката — ръката, представяте ли си? — не изпитвахте ли все по-голямо презрение към страдалците, когато ви молеха да ги върнете на леглото и да им инжектирате още морфин?

— Не е честно — промълви Кат… вече почти шепнешком.

— Навремето, когато сте били начинаеща, сте разпознавали страданието — продължи Райдаут. — Навремето щяхте да повярвате в това, което ще видите само след няколко минути, защото щяхте да усетите, че в тялото на страдалеца живее нещо зловредно. Настоявам да останете, за да опресня паметта ви… и да събудя чувството ви за състрадание, което постепенно сте загубили.

— Някои от пациентите ми наистина са лигльовци — каза Кат и предизвикателно изгледа Нюсъм. — Сигурно ще прозвучи жестоко, но понякога истината е жестока. Други симулират. Ако не си наясно с това, значи си сляп. Или глупав. А ти не ми приличаш нито на сляп, нито на глупав.

Той леко се поклони, сякаш беше поласкан. Дали пък наистина не му беше направила комплимент?

— Естествено, че съм наясно. Но вие вече сте убедена, че всички са симуланти. Обръгнали сте като войник, участвал в твърде много битки. Господин Нюсъм е обладан, повярвайте. Заразен. В него има демон, който е толкова силен, че се е превърнал в бог, и аз искам да го видите, когато излезе. Мисля, че тогава ще промените мнението си. Със сигурност ще промените отношението си към болката.

— А ако реша да си тръгна?

Райдаут се усмихна:

— Никой не може да ви задържи насила, госпожице Медицинска сестра. Както всички Божи създания вие имате свободата да избирате. Нито аз, нито другите присъстващи тук можем да ви спрем. Но не смятам, че сте страхливка. Просто сте безразлична. Закоравяла.

— Ти си измамник — изръмжа Кат. Беше вбесена, очите ѝ се пълнеха със сълзи.

— Не — благо отвърна Райдаут. — Когато напуснем тази стая — с вас или без вас — господин Нюсъм ще бъде избавен от страданието, което го прояжда отвътре. Е, ще остане някаква болка, но търпима, каквато той може да преодолее. Може би дори с ваша помощ, след като сте си взели поука и сте по-смирена. Все още ли желаете да си тръгнете?

— Ще остана! — отсече тя, след което се обърна към Дженсън: — Дайте ми кутията за храна!

— Но… — измънка той.

— Дайте ѝ я — каза Райдаут. — Нека я разгледа. Но нито дума повече. Време е да започнем.

Дженсън подаде на Кат дългата черна кутия. Тя я отвори. Вътре нямаше нито сандвичи, нито пластмасов съд с плодове, само празна стъкленица с широко гърло. Вместо термос под извития капак беше прикрепен с ластик аерозолен флакон. Друго нямаше. Кат се извърна към Райдаут. Той кимна. Тя извади флакона и смаяно изгледа етикета.

— Лютив спрей?

— Точно — кимна Райдаут. — Нямам представа дали е законен във Върмонт, вероятно — не, но в нашия край се продава в железариите. — Извърна се към Тоня: — Вие сте…

— Тоня Марсдън, готвачката на господин Нюсъм.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо. И още нещо, преди да започнем. Трябва ми тояга. Бухалка за бейзбол също ще свърши работа.

Тоня поклати глава. Вятърът се усили и лампите отново примигнаха. Външният генератор изхълца.

— Метла?

— О, да, сър.

— Донесете я, моля.

Тоня излезе. Настана тишина, чуваше се само воят на вятъра. Кат искаше да каже нещо, но не измисли какво. Струйки пот се стичаха по тясното, покрито с белези лице на Нюсъм, което също беше пострадало, докато се беше търкалял под дъжда близо до горящите отломки от самолета.

„Никога не съм твърдяла, че не изпитва болка. Само че може да я преодолее, ако прояви поне малко от волята, с която е изградил империята си.“

Ами ако грешеше?

„Дори и да греша, няма начин в него да има жива топка за тенис, изсмукваща болката му, както вампирът смуче кръв.“

Не съществуваха вампири и богове на нечовешката болка… но когато вятърът разтърсва цялата къща, подобни мисли изглеждат правдоподобни.

Готвачката се върна с четка за метене, която сякаш не беше използвана. Влакната бяха от светлосин найлон. Дървената дръжка, дълга около метър и двайсет, беше боядисана. Тоня нерешително попита:

— Ще свърши ли работа?

— Мисля, че ще свърши — отвърна Райдаут. На Кат обаче ѝ се стори, че е леко разколебан. Помисли си, че и на друг от присъстващите, освен на Нюсъм, напоследък му хлопа дъската. — Дайте я на нашата скептична медицинска сестра. Не се обиждайте, госпожо Марсдън, но младите хора имат по-бързи реакции.

Тоня не се засегна, даже като че ли изпита облекчение. Подаде метлата на Мелиса, която я връчи на Кат.

— Какво да правя с нея? — попита Кат. — Да я яхна ли?

Райдаут се усмихна, оголвайки за секунда пожълтелите си и разядени зъби.

— Ще се разберете, когато дойде моментът. Ако имате опит с пропъждането на неканени гости, например прилеп или миеща мечка. Запомнете едно — първо с четката, после с дръжката.

— За да го довърша, предполагам. После ще го прибереш в стъкленицата.

— Както кажете.

— После ще я сложиш на рафта, където са другите ти мъртви богове, така ли?

Той не отговори, само каза:

— Дайте флакона на господин Дженсън, моля.

Кат се подчини. Мелиса попита:

— Аз какво да правя?

— Наблюдавайте. И се молете, ако знаете някоя молитва. За мен и за господин Нюсъм. Молете се сърцето ми да издържи.

Кат, която предусещаше, че ще бъде симулиран сърдечен удар, си замълча. Отдалечи се от леглото, стискайки с две ръце дръжката на метлата. Райдаут направи гримаса, докато сядаше до Нюсъм. Коленете му силно изпукаха, сякаш някой стреля с пистолет.

— Слушайте внимателно, господин Дженсън.

— Да, сър.

— Ще разполагате с време — всичко ще се случва на бавни обороти, — но все пак действайте бързо. Като на футболния терен, става ли?

— Искате да го напръскам със сълзотворен газ ли?

Райдаут пак се усмихна, но Кат забеляза, че е доста измъчена. „Пасторът“ изглеждаше зле.

— Не е сълзотворен газ — използването му е незаконно дори в нашия край, — но сте схванали идеята. Сега ще ви помоля за тишина.

— Момент. — Кат подпря метлата на леглото и плъзна дланите си първо по лявата ръка на Райдаут, после по дясната. Напипа само памучен плат и мършава плът.

— Нищо няма в ръкавите ми, госпожице Кат, заклевам се.

— Побързайте — изпъшка Нюсъм. — Много ми е зле. Болката винаги е ужасна, но при тази буря стана нетърпима.

— Тихо! — заповяда Райдаут. — Замълчете всички.

Хората в стаята се подчиниха. Той затвори очи. Устните му мърдаха беззвучно. Кат погледна часовника си. Двайсет секунди… трийсет секунди. Дланите ѝ се бяха изпотили. Избърса ги една по една в пуловера си, после отново стисна дръжката на метлата. „Сякаш сме се събрали край смъртен одър“ — помисли си.

Вятърът фучеше в стрехите.

Райдаут отвори очи и се приведе над Нюсъм:

— Господи, в този човек се е вселило зло същество. То се храни с плътта и с костите му. Помогни ми да го пропъдя, както Твоят син пропъди демоните от бесноватия в Гадаринската страна53. Помогни ми да се обърна с твоя глас към малкия зелен бог на страданието, обладал Андрю Нюсъм.

Наведе се още повече и вкопчи дългите си, изкривени от артрита пръсти в гърлото на Нюсъм, сякаш възнамеряваше да го удуши. Пъхна палеца и показалеца на другата си ръка в устата на милиардера. Сви ги и дръпна надолу челюстта.

— Излизай! — заповяда, но тихо, почти ласкаво. В гласа му имаше нещо толкова страшно, че Кат настръхна. — Излез в името на Исус. Излез в името на всички светци и мъченици. Излез в името на Бог, който ти позволи да се вселиш в този човек, но сега те пъди. Излез на светло. Отречи се от лакомията си и излез.

Не се случи нищо.

— Излез в името на Исус. Излез в името на светците и мъчениците. — Той леко сви длан и Нюсъм захриптя. — Не, не навлизай по-навътре. Не можеш да се скриеш, нищожно зло. Излез на светло. Исус ти заповядва. Светците и мъчениците ти заповядват. Бог ти заповядва да престанеш да гризеш този човек и да излезеш.

Нечия студена ръка се вкопчи в рамото на Кат и тя едва сдържа писъка си. Беше Мелиса — ококорена, зяпнала от изумление. Зашепна, шепотът ѝ беше дрезгав като грачене:

— Погледни!

На гърлото на Нюсъм, на милиметри от ръката на Райдаут, се беше появила бучка, която запълзя към устата на милиардера. Кат никога не беше виждала подобно нещо.

— Точно така — рече напевно Райдаут. Потта, стичаща се по лицето му, беше намокрила яката на ризата му. — Излез. Излез на светло. Яде достатъчно, ти, нищожно творение на мрака.

Воят на вятъра се извиси до писък. Дъжд, примесен със суграшица, барабанеше по прозорците. Лампите примигваха, къщата скърцаше.

— Богът, който те пусна вътре, ти заповядва да излезеш. Исус ти заповядва да се махнеш. Всички светци и мъченици…

Той пусна челюстта на Нюсъм — по-точно рязко отдръпна ръка, сякаш се беше опарил. Но устата на милиардера не се затвори, дори се разшири още повече и зейна в беззвучен стон. Той забели очи и краката му се загърчиха. Рукна урина, чаршафът над слабините му потъмня като подгизналата от пот яка на Райдаут.

— Спри! — изкрещя Кат и се втурна към леглото. — Той получи пристъп. Трябва да спр…

Дженсън я дръпна назад. Тя се извърна към него и видя, че обичайно руменото му лице е бяло като чаршаф.

Челюстта на Нюсъм се отпусна чак до гръдната му кост. Все едно той се прозяваше — прозявка, от която долната част на лицето му сякаш изчезна. Кат чу как темпоромандибуларните му стави изскърцаха като коленни сухожилия по време на тежка физиотерапия — подобен звук издават несмазаните панти. Лампите в стаята примигнаха няколко пъти.

— Излез! — кресна Райдаут. — Излез!

От тъмнината зад зъбите на Нюсъм се надигна нещо, подобно на мехур. То пулсираше. Чу се страхотен трясък, стъклото на единия прозорец се пръсна на парчета. Кафените чаши паднаха на пода и се счупиха. Клон влетя през дупката в прозореца. Лампите изгаснаха. Генераторът отново се задейства. Този път не просто изхълца, а забоботи равномерно. Осветлението отново се включи и всички видяха, че Райдаут се е проснал в болничното легло — ръцете му бяха разперени, лицето му беше притиснато до чаршафа, намокрен от урина. От широко отворената уста на Нюсъм излизаше нещо, безформеното му, осеяно с къси зелени шипове тяло беше набраздено от зъбите на милиардера.

„Не е топка за тенис — помисли си Кат. — Прилича на рошавите гумени топчета, с които си играят децата.“

Тоня го видя, наведе глава, притисна длани до тила си (лактите ѝ почти се допряха до ушите ѝ) и избяга в коридора.

Зеленото нещо се изтърколи върху гърдите на Нюсъм.

— Напръскай го! — изкрещя Кат на Дженсън. — Напръскай го, преди да е избягало.

Точно така. После щяха да го пъхнат в стъкленицата и да затегнат здраво капачката. Много здраво.

Облещените очи на Дженсън лъщяха като стъкло. Приличаше на сомнамбул. Вятърът нахлу в стаята и разроши косата му. Една картина се откачи от кукичката и падна на пода. Дженсън протегна ръка и натисна бутона на флакона. Чу се съскане, той подскочи и изпищя. Понечи да се извърне, вероятно за да избяга като Тоня, но се спъна и падна на колене. Кат се беше втрещила и не можеше да помръдне дори ръката си, обаче някакъв елемент от мозъка ѝ явно още функционираше, защото тя разбра какво се е случило. Дженсън беше обърнал флакона наопаки и вместо да напръска нещото, което в момента пълзеше по косата на припадналия Райдаут, беше напръскал себе си.

— Не му позволявайте да ме докопа! — изпищя той. Запълзя слепешката, опитвайки се да се отдалечи от леглото. — Нищо не виждам, не му позволявайте да ме докопа!

Нов порив на вятъра откъсна изсъхналите листа от клона, влетял през прозореца, и те закръжиха из стаята. Зеленото нещо се откъсна от набръчкания врат на Райдаут и тупна на пода. Чувствайки се като под вода, Кат замахна към него с метлата. Не уцели. Нещото се скри под леглото — не се търкаляше, а се плъзгаше.

Дженсън се опитваше да допълзи до вратата.

— Къде съм? Не виждам!

Нюсъм седна в леглото, изглеждаше като замаян.

— Какво става? Какво… — избърбори и избута настрани главата на Райдаут. Преподобният се свлече на пода.

Мелиса се приведе над него.

— Недей! — изкрещя Кат, но беше твърде късно.

Нямаше представа дали зеленото нещо наистина е бог или някакъв особен вид пиявица, но определено беше чевръсто. Изскочи изпод леглото, изтърколи се по рамото на Райдаут и оттам — нагоре по ръката на Мелиса. Тя се опита да го изтръска, но не можа. — „Има нещо лепкаво по шиповете. — Тази мисъл възникна в онази част от мозъка на Кат, която продължаваше да работи. — Като лепилото по краката на мухите.“

Мелиса беше видяла откъде излезе нещото и въпреки че беше завладяна от паниката, машинално притисна длани до устата си. Онова се изтъркаля по шията и по страната ѝ и се настани върху лявото ѝ око. Вятърът изпищя, Мелиса — също. Явно изпитваше болка, която не може да се класифицира по болничната скала от едно до десет. Нейната превишаваше сто — агонизиращата болка на човек, когото варят жив. Политна назад, опитвайки се да отскубне от окото си нещото. А то пулсираше по-бързо, издавайки жвакащ звук, защото отново се хранеше. И мляскаше.

„Все му е едно кого ще гризе“ — помисли си Кат. Осъзна, че върви към пищящата, размахваща отчаяно ръце жена.

— Стой, Мелиса! Не мърдай!

Мелиса не я чуваше. Продължаваше да отстъпва назад. Блъсна се в дебелия клон, влетял преди минути в стаята, и се просна на пода. Кат се отпусна на коляно до нея и замахна с дръжката на метлата към лицето ѝ. Цапардоса нещото, което смучеше окото ѝ.

Чу се пльок и то безпомощно се плъзна надолу по страната на Мелиса, оставяйки слузеста диря. Тупна на пода, обсипан с листа, и продължи да се придвижва, опитвайки се да се скрие под клона. Кат скочи на крака и го настъпи. Нещо изжвака под маратонката ѝ „Ню баланс“. Някакво зелено вещество изригна като фонтан, сякаш бе настъпила балон, пълен със сополи.

Тя коленичи и прегърна Мелиса. Отначало другата жена замаха с ръце, закачайки с юмрука си ухото на Кат. След секунди се успокои и задъхвайки се, попита:

— Няма ли го вече? Няма ли го?

— По-добре ми е — изумено промълви Нюсъм; гласът му сякаш идваше от друг свят.

— Няма го, успокой се. — Кат огледа лицето на Мелиса. Окото ѝ беше кървясало, но май не беше сериозно пострадало. — Как ти е зрението? Виждаш ли ме?

— Да, още малко размазано, но те виждам. Кат… болката… струваше ми се, че е дошъл краят на света.

— Промийте ми очите! — негодуващо извика Дженсън.

— Промий си ги сам — подметна весело Нюсъм. — Имаш два здрави крака, нали така? Аз също ще имам, когато Кат ме вкара във форма. Ей, обърнете внимание на Райдаут. Май нещастникът е мъртъв.

Мелиса се взираше в Кат, едното ѝ око беше синьо, другото — червено и сълзящо.

— Болката, Кат… нямаш представа колко силна беше.

— Вече имам. — Кат я остави да седи до клона и се приближи до Райдаут. Провери пулса му, но не почувства биенето на лудешки туптящо сърце, което прави последни отчаяни усилия. Изглежда, преподобният никога повече нямаше да страда.

Генераторът се изключи.

— Мамка му! — все така весело възкликна Нюсъм. — Платих седемдесет бона за това японско лайно.

— Промийте ми очите! — изпъшка Дженсън. — Кат!

Тя понечи да му отговори, но се сепна. В мрака нещо пълзеше по опакото на дланта ѝ.

На Ръс Дор

Майката на Уилсън, която не беше сред сияещите от щастие хора54, често казваше: „Тръгнат ли нещата на лошо, няма спиране, докато не се пролеят сълзи.“

Уилсън, който помнеше тази поговорка, както и още куп народни умотворения, научени още в детството („Сутрин портокалът е злато, а вечер — олово“ беше сред най-големите бисери), винаги се застраховаше с допълнително време (наричаше предпазливостта си буфер срещу неприятностите) преди важни събития, а това пътуване до Ню Йорк, където щеше да представи проекта си пред големите клечки в „Бъдещето на маркетинга“ беше най-важното в живота му.

Компанията „Бъдещето на маркетинга“ беше сред гигантите в рекламната индустрия в епохата на интернет. Фирмата на Уилсън „Идеите на Юга“ със седалище в Бирмингам беше джудже — в нея работеше само той. Възможността да изложи идеите си пред шефовете на рекламния мастодонт беше като птичето на щастието, което каца на рамото ти само веднъж, поради което наличието на буфер беше жизненоважно. Ето защо Уилсън пристигна на международното летище „Бирмингам-Шатълсуърт“ в четири сутринта, за да не закъснее за самолета в шест, който щеше да кацне на „Ла Гуардия“ в девет и двайсет. Срещата му (по-точно събеседването) беше насрочена за два и половина. Петчасов времеви буфер му се струваше предостатъчен.

Отначало всичко вървеше като по вода. Служителят от охраната получи разрешение Уилсън да остави портфолиото си в багажното на първа класа, въпреки че билетът му беше за икономичната. В подобни случаи номерът беше да поискаш тази услуга по-рано, преди служителите да се изнервят. На изнервените хора не им пука колко важно е твоето портфолио и че може да е пропуск към светлото ти бъдеще.

Все пак му се наложи да чекира един куфар, защото ако му възложеха рекламата за „Зелен век“ (което беше твърде вероятно — проектът му имаше очевидни предимства пред другите), вероятно щеше да остане в Ню Йорк десетина дни. Нямаше представа колко ще продължи пресяването на кандидатите и не искаше да си дава дрехите в пералнята на хотела също както не възнамеряваше да си поръчва храна в стаята. В големите градове допълнителните хотелски услуги струваха майка си и баща си, а в Голямата ябълка цените бяха още по-кошмарни.

И така, всичко вървеше по план, докато самолетът, който излетя навреме, стигна до Ню Йорк, попадна в обичайното въздушно задръстване и закръжи в сивкавото небе над летището, което пилотите съвсем основателно наричат „Ла Гарбидж“55. Пасажерите занервничиха, някои пускаха цинични шегички, други шумно се оплакваха, но Уилсън беше спокоен. Той се беше застраховал, времевият му буфер беше солиден.

Машината се приземи в десет и половина, закъснението беше малко повече от час. Уилсън зачака на конвейера за багажа, но куфарът му го нямаше. Не се появи и след няколко минути. И след още няколко. Накрая останаха само двамата с брадат възрастен човек с барета, а на конвейера — чифт снегоходки и посърнало и прашасало растение в саксия.

— Няма начин да са ни загубили багажа — обърна се Уилсън към стареца. — Полетът беше директен.

Онзи сви рамене:

— Сигурно в Бирмингам са объркали етикетите. Навярно сега нещата ни пътуват за Хонолулу, да речем. Отивам на гишето за загубен багаж. Ще дойдете ли с мен?

Уилсън кимна; отново се сети за поговорката на майка си и благодари на Бог, че поне портфолиото му е налице.

Тъкмо беше попълнил до половината формуляра, който му бяха връчили на гишето, когато чу мъжки глас зад себе си:

— Господа, този багаж да е на някого от вас?

Обърна се и видя, че служителят държи куфара му от кариран плат, който изглеждаше мокър.

— Паднал е от количката — обясни човекът, докато сравняваше етикета, прикрепен към билета на Уилсън, с лепенката на куфара. — Случва се от време на време. Подайте оплакване, ако има нещо счупено.

— А моят багаж къде е? — попита старецът.

— Засега не мога да ви отговоря, господине. Ще кажа само, че накрая почти винаги намираме загубените куфари и чанти.

— Чудесно, само че краят още не е настъпил.

Бъдете ясни и директни, придържайте се към главната линия.

Това беше Евангелието от Върн Хигинс, декан на Факултета по журналистика в Родайлъндския университет, в който завърших висшето си образование. Повечето от нещата, които ни преподаваха, влизаха през едното ми ухо и излизаха през другото, но не и това, защото професор Хигинс го наби в съзнанието ми. Казваше, че без яснота и сбитост публиката няма да схване излаганата теза.

— Същинската ви работа като журналисти — обясняваше той на нас, студентите — е да представите на читателите фактите, които ще им позволят да вземат решения и да продължат напред. Така че не развихряйте въображението си. Не използвайте банални или високопарни фрази. Започнете от началото, изложете сбито същината, та фактите от всяко събитие да доведат логично до следващото, по-следващото и оттам до края. Който в репортерската професия (това го подчертаваше изрично) винаги трябва да е логичен. Не бъдете мързеливи, не прибягвайте до клишираните тъпотии от рода на „някои хора вярват“ или „всеобщото мнение е, че…“ Задължително се позовавайте на фактите, това е златното правило. Пишете простичко, без да украсявате и да лустросвате. Изблиците на красноречие са за страницата с мнения на читатели.

Надали някой ще повярва на онова, което следва, още повече, че писанията ми в „Неонов цирк“ нямат почти нищо общо с качествената репортерска работа, но възнамерявам да се постарая — фактите от всяко събитие водят към следващото. Начало, изложение, край.

Най-малкото краят засега.

Добрият репортаж винаги започва с пет въпроса — кой, какво, кога, къде и защо, — на които търсите отговорите. В моя случай въпросното „защо“ беше трудният въпрос.

С „кой“ обаче нямах никакви проблеми — това съм аз, вашият безстрашен разказвач Майкъл Андерсън. Бях на двайсет и седем, когато се случиха тези събития. Завърших университета с бакалавърска степен по журналистика. Две години живях при нашите в Бруклин и работех за един от онези вестници с купони за пазаруване с намаление; работата ми се състоеше в преразказване на новинарските емисии. Непрекъснато изпращах автобиографията си (описвайки трудовия си стаж, какъвто беше до момента) в редакциите на вестниците в Ню Йорк, Кънектикът и Ню Джърси, но никой не пожела да ме назначи. Не беше изненада нито за мен, нито за родителите ми, при все че оценките ми не бяха слаби (напротив) и че статиите, които бях писал за студентския вестник „Качествена петцентова пура“, бяха прилични (за две дори бях получил награди) — истината беше, че в редакциите не търсеха хора. Тъкмо обратното — правеха съкращения.

(Ако професор Хигинс види тези скоби, ще ми откъсне главата.)

Нашите започнаха да ме ръчкат — лекичко — да потърся друга работа.

— В сходна сфера на дейност — подметна дипломатично баща ми. — В рекламата например.

— Рекламата не е правене на новини — отвърнах, — а на антиновини. — Обаче разбрах накъде бие — опасяваше се, че когато стана на четирийсет, все още ще бъркам в техния хладилник. Лентяй от класа.

Неохотно започнах да съставям списък на рекламните агенции, които биха назначили млад и кадърен автор на реклами, но без опит. Вече се канех да разпратя автобиографията си на фирмите в списъка, когато една нощ ми хрумна шантава идея. Понякога — всъщност често — лежа буден през нощта и си мисля колко различен можеше да е животът ми, ако въпросната идея не се бе загнездила в ума ми.

По онова време „Неонов цирк“ беше сред любимите ми сайтове. Ако сте любител на саркастичните коментари и злорадството, със сигурност го знаете — нещо като сайта за „звездни“ клюки TMZ в Ю Тюб, само че с по-добри автори. „Неонов цирк“ обикновено се занимава с местните знаменитости, като от време на време разравят смрадливите клоаки на политиката в Ню Йорк и в Ню Джърси. Като пример за начина, по който гледат на света, бих ви показал снимката, която пуснахме шест месеца след постъпването ми на работа там. На нея беше Род Питърсън (в „Цирка“ винаги го представят като „Бари Манилоу на своето поколение“), застанал пред клуб от веригата „Паша“. Гаджето му се е навело и повръща на улицата. Той е сложил ръка на задника на мацката и се хили като идиот. Надписът под фотографията гласи: „Род Питърсън, определян като Бари Манилоу на своето поколение, изучава Ийстсайд в Ню Йорк.“

По принцип „Цирк“ е електронно издание с множество лесни за достъп рубрики като: „Позорът на звездите“, „Гнусна злоупотреба“, „Съжалявам, че видях това“, „Най-тъпото телевизионно предаване на седмицата“ и „Кой пише този боклук?“. Има и други, но вероятно схващате основната идея. През онази нощ (автобиографиите ми, натрупани на купчина, вече бяха готови за изпращане на фирми, в които не желаех да работя) — влязох в „Неонов цирк“ за живителна доза „вредна храна“. На първата страница грееше новината, че младият актьор Джак Бригс е взел свръхдоза. Имаше снимка отпреди седмица, на която се виждаше как той залитайки излиза от някакво гъзарско заведение в центъра; фотографията демонстрираше лошия вкус, типичен за сайта; изключение правеше само съпровождащата дописка — изненадващо почтена за „Цирк“. Тъкмо тогава ме обзе вдъхновението. Направих проучване в интернет, по-скоро посърфирах, след което светкавично написах гаден некролог:

„Джак Бригс, чието безобразно представяне в ролята на многознайко, влюбен в Дженифър Лорънс, в излезлия преди година филм «Религиозни куриери», беше намерен мъртъв в хотелската си стая сред пликчета с любимия си бял прах. Той се присъедини към Клуб 27, в който членуват такива известни наркомани, застигнати преждевременно от смъртта, като Робърт Джонсън, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн и Ейми Уайнхаус. Бригс започна псевдоактьорската си кариера през 2005, когато…“

Е, разбирате, нали? Инфантилна, дръзка, откровено противна постъпка. Ако въпросната нощ бях проявил мъничко разум, вероятно щях да преместя некролога в кошчето на компютъра, защото написаното беше непристойно дори за този клюкарски сайт — не беше саркастично, а чудовищно жестоко. Обаче аз само се бъзиках (оттогава все се питам колко ли хора са започнали кариерата си със „Само се бъзиках“) и го пратих на „Неонов цирк“.

След два дни (благодарение на интернет всичко става много бързо) получих имейл от някоя си Джерома Уитфийлд. От сайта не само искаха да публикуват некролога, но и да обсъдят с мен възможността да напиша още подобни гадории. Поканиха ме на обяд, за да обсъдим евентуалното ни сътрудничество.

Накиприх се с вратовръзка и със спортно сако, които се оказаха голямо изхвърляне. Офисите на „Цирк“ на Трето Авеню бяха пълни с млади мъже и жени, които повече приличаха на тийнейджъри, до един с тениски на рокгрупи. Две жени бяха по шорти, а някакъв тип носеше работен гащеризон и в пънкарската му прическа беше затъкнат флумастер. Оказа се, че е шеф на спортния отдел и автор на вълнуващата публикация „«Джайънтс» — отново унизени — насраха се в червената зона“. Май не трябваше да се изненадвам. Такава беше (и още е) журналистиката в епохата на интернет и на всеки от хората, намиращи се в офисите през въпросния ден, се падаха по пет-шест дописника, работещи по домовете си. Срещу мизерно заплащане, естествено.

Чувал съм, че в доброто старо време, в мъглявото, мистично минало на Ню Йорк, издателите са обядвали в ресторанти като „Четири сезона“, „Льо Сирк“ и „Руската чайна“. Може и да е било така, но аз обядвах в претъпкания офис на Джерома Уитфийлд — сандвичи и газирана напитка „Доктор Браун“. Джерома беше престаряла по стандартите на „Цирк“ (беше прехвърлила четирийсетте) — и аз от раз се възмутих от предизвикателното ѝ, безцеремонно поведение, обаче тя искаше да списвам ежеседмичната колонка с некролози, така че за мен беше богиня. Дори беше измислила заглавие на новата рубрика — „Оплюй мъртвите“.

Попита ме дали мога да се заема. Можех.

Следващият въпрос беше ще кандисам ли да работя за малко пари? Кандисах. На първо време.

След като рубриката изпревари по посещаемост всички други в „Неонов цирк“ и моето име започна да се свързва с нея, започнах да настоявам за повече пари отчасти защото исках да заживея самостоятелно, отчасти защото се дразнех, че получавам само трохите, въпреки че с писанията си докарвах повечето приходи от реклами.

С първото пазарене постигнах незначителен успех може би защото бях плах и абсурдно скромен. Четири месеца по-късно, когато тръгнаха слухове, че някаква голяма корпорация ще ни купува за сериозна сума, отидох при Джерома и поисках голямо увеличение на заплатата, като този път се държах много по-нахакано.

— Съжалявам, Майк — отвърна тя. — Както пееха навремето „Хол енд Оутс“59, не мога да тръгна в тази посока, никой не може. Вземи си бонбонче.

Почетното място на разхвърляното бюро на Джерома заемаше голяма стъклена купа с бонбонки с вкус на мента и евкалипт. На обвивките им бяха отпечатани бодряшки девизи. „Надай бойния си вик!“ пишеше на едната. Друга съветваше (граматикът в мен изтръпва само при споменаването ѝ): „Превърни «Това го не мога» в «Това ще го мога».“

— Не, благодаря. Позволи ми да изложа съображенията си, преди да ми откажеш.

Бомбардирах я с аргументи, опитах се да превърна „Това го не мога“ в „Това ще го мога“. Основната ми идея бе да докажа, че заслужавам надница, съответстваща на приходите от „Оплюй мъртвите“. Особено предвид перспективата „Неонов цирк“ да бъде купен от голям корпоративен играч.

Най-накрая словесният ми поток секна; Джерома си взе бонбонче, пъхна го между устните си с цвят на синя слива и каза:

— Добре! Чудесно! Ако вече ти е олекнало на душата, бъди така добър да се заемеш с Бъмп Дево. Историята е сочна.

Така си беше. Бъмп, вокалистът на „Ракунс“, бил застрелян от приятелката си, докато се опитвал да се промъкне през прозореца на спалнята на къщата ѝ в Хамптънс. Вероятно искал да се пошегува, но тя го помислила за крадец. Историята добиваше допълнителна пикантност от пистолета, използван от нея: подарък за рождения ѝ ден от самия Бъмп, който беше най-новият член на Клуб 27 и вероятно вече сравняваше китарната си техника с тази на Брайън Джоунс от „Ролинг Стоунс“.

— Значи дори няма да ми отговориш — процедих. — Не ме бръснеш за слива.

Тя се приведе и се поусмихна, оголвайки връхчетата на малките си бели зъби. Усетих миризмата на мента. Или на евкалипт. Или и на двете.

— Ще ми позволиш ли да бъда откровена с теб? За човек, който още живее с родителите си в Бруклин, оценяваш твърде високо ролята си в цялостната схема. Въобразяваш си, че друг не може да пикае на гробовете на тъпанарите, които са се надрусали на купоните дотолкова, че да се гътнат? Пак си помисли. Разполагам с половин дузина дописници, които могат да свършат същата работа, предлагайки много по-забавни текстове от твоите.

— Ами, да напусна тогава, че да провериш дали си права! — сопнах се. Бях вбесен.

Джерома се усмихна и схруска евкалиптовия бонбон.

— Твоя воля. Но ако си тръгнеш, „Оплюй мъртвите“ няма да си тръгне с теб. Заглавието е мое и рубриката остава тук, в „Цирк“. Разбира се, безспорно имаш известни заслуги за успеха ѝ. Така че решавай, момчето ми. Можеш да се върнеш при компютъра си и да се заемеш с Бъмп, или да отидеш на интервю в „Ню Йорк Поуст“. Вероятно ще те назначат. Ще публикуват лайнените ти дописки на шеста страница, без да посочват името ти отдолу. Ако това те урежда, прав ти път.

— Ще напиша некролога. Но въпросът си остава, Джери.

— Не и докато аз съм ти шефка. И не ме наричай Джери. Знаеш, че мразя.

Станах да си ходя. Лицето ми гореше. Вероятно приличах на знак „Стоп“.

— И си вземи бонбонче — подхвърли тя. — Две дори. Действат успокояващо.

Презрително изгледах купата и излязох, като едва сдържах детинското желание да тресна вратата.

Докато Гандалф беше добре, и Робинсън се чувстваше така. Добре не в смисъл, че всичко е наред, а че живее ден за ден. Продължаваше да се буди нощем (често по лицето му се стичаха сълзи заради ярките сънища, в които Даяна и Елън още бяха живи), но обикновено отново заспиваше, щом вземеше Гандалф при себе си. На кучето му беше все едно дали ще спи на одеялото в ъгъла или на леглото, не се зъбеше и когато Робинсън го притискаше прекалено силно до себе си. Беше на топло, сухо и безопасно място. Бяха го спасили. Само това имаше значение.

Робинсън се почувства по-добре, след като имаше за кого да се грижи. Един ден измина с пикапа — „Шевролет Силверадо“ — осемте километра до смесения магазин край шосе 19 (Гандалф седеше до него, беше вирнал уши, очите му блестяха), за да вземе храна за кучета. Магазинът беше изоставен и, разбира се, ограбен, но никой не беше посегнал към пакетите „Юкануба“. Робинсън предположи, че след случилото се на шести юни на хората не им е до домашните им любимци.

Иначе двамата живееха в къщата край езерото. В килера имаше достатъчно провизии, на долния етаж бяха складирани кашони с консерви. Навремето той често се майтапеше с Даяна, задето се запасява така, сякаш очаква края на света, но шегата се оказа за негова сметка. Всъщност за сметка и на двамата, понеже Даяна не би предположила, че когато апокалипсисът наистина настъпи, тя ще е в Бостън с дъщеря им, за да проучат специалностите, изучавани в колежа „Емерсън“. След като беше останал сам, храната не само щеше да му стигне, ами и да остане след смъртта му. Знаеше, че няма да живее дълго. Тимлин беше казал, че са обречени.

Не беше предполагал, че обречеността ще е толкова прекрасна. Времето беше топло, небето — безоблачно. Преди в езерото Покумтук бръмчаха моторни лодки и джет ски (кореняците се оплакваха, че те унищожават рибата), но през това лято тишината се нарушаваше само от гмурците… само дето сега нощем се чуваха крясъците на много по-малко птици. Отначало Робинсън го отдаваше на въображението си, покосено от мъката като цялата му мисловна дейност, обаче Тимлин го увери, че не греши.

— Не си ли забелязал, че почти всички горски птици са изчезнали? Няма ги утринните концерти на синигерите, няма го и обедното разпяване на гарваните. До септември ще изчезнат и гмурците с безумните си крясъци, и безумците, виновни за случилото се. Рибите ще поживеят още малко, но накрая и те ще загинат. Също като сърните, зайците и катериците.

Съдбата на тези представители на животинския свят беше ясна. Робинсън видя десетина умрели сърни край езерото и още повече край шосе 19, докато пътуваше с пикапа към смесения магазин „Карсън Корнърс“, чиято фирмена табела с надпис „ПРЕДЛАГАМЕ СИРЕНЕ И КЛЕНОВ СИРОП ОТ ВЪРМОНТ!“ беше паднала и лежеше преобърната до празните бензинови колонки. Обаче най-масово беше изтреблението на горските животни. Когато източният вятър задухаше към езерото вместо към сушата, вонята беше нетърпима. Горещините през деня само влошаваха положението и веднъж Робинсън, ужасен от смрадта, възкликна:

— Къде е прословутата ядрена зима?

— Не бой се, няма да ни се размине — промърмори Тимлин; седеше на люлеещия се стол и гледаше светлите петна, образувани от лъчите на слънцето, проникващи през клоните на дърветата. — Земята още поглъща взрива. Освен това в последните съобщения се казва, че южното полукълбо и по-голямата част от Азия са покрити с гъста облачна пелена, която може никога да не се разкъса. Питър, радвай се на слънцето, докато го има.

Сякаш можеше да се радва на каквото и да било. С Даяна планираха пътуване до Англия веднага щом Елън постъпеше в колежа. Щеше да е първата им дълга отпуска след медения месец.

„Елън — помисли си той. — Тъкмо се беше съвзела от раздялата с първото си сериозно гадже и беше започнала отново да се усмихва.“

$orig_author=Stephen King

$orig_lang=en

$orig_title=The Bazaar of Bad Dreams

$year=2015

$translator=Весела Прошкова, Павел Боянов, Стефан Георгиев, Денис Апов

$trans_year=2016

$pub_year=2016

$category=трилър, хорър

Американски блус музикант (1917-2001). — Б.пр.

Евангелие на Лука, 10:7. — Б.пр.

Робърт Фрост (1874-1963) е знаменит американски поет, а „Спирайки край гората в снежна вечер“ — негово прочуто стихотворение. — Б.пр.

Къщи или комплекси от къщи, в които заедно живеят и работят членове на колежанските братства и сестринства в САЩ. — Б.пр.

Синтетично вещество, подобно на морфина, използвано при наркотична детоксификация. — Б.пр.

Джордж Хърбърт (1593-1633) е английски поет, оратор и свещеник. Крилатата фраза не е негова. — Б.пр.

Дигитален видеорекордер, който може да записва едновременно две или повече програми по телевизията и да прави автозаписи на предавания, които има вероятност потребителят да харесва. — Б.пр.

Primary Colours, публикуван през 1996 г., е роман с ключ, т.е. описващ като белетристика действителни лица и събития, в случая — президентската кампания на Бил Клинтън от 1992. — Б.пр.

Фицджералд, том 1 Избрано, С., 1986, прев. Рада Шарланджиева. — Б.пр.

Бестселър на Джон Гроган от 2005, по който през 2008 е създаден филм с Дженифър Анистън. — Б.пр.

От хита „Радост за целия свят“ на рокгрупата Three Dog Night. — Б.пр.

Американска рокгрупа, основана през 1969 г. от братята Дуейн и Грег Олман. — Б.пр.

Джеймс Фрей (р. 1969 г.) е американски писател на бестселъри. На български са издадени няколко негови фантастични романа под псевдонима Питакъс Лор. — Б.пр.

Анимационен герой, създаден през 1942 за 20th Century Fox. — Б.пр.

Заигравка с прочута реплика на американския комик Дик Кавит: „Отидох на китайско-германски ресторант. Храната е страхотна, но само след час си гладен за власт.“ — Б.пр.

„Бомбардировачите от Бронкс“ — прозвище на бейзболният тим „Ню Йорк Янкис“. — Б.пр.

Съкращение за междуконтинентална балистична ракета. — Б.пр.

Столицата на щата Кентъки. — Б.пр.

„Тримата глупаци“ — американска комедийна група, добила огромна популярност с късометражните си филми за „Колумбия Пикчърс“, снимани от 30-те до 50-те години на миналия век. — Б.пр.

Метафора за срещата със смъртта — заглавие на книга от Джон O’Xapa, заето от стара приказка. — Б.пр.

За по-пълноценно възприемане на новелата ни се струва уместно да посочим някои основни понятия в бейзбола. Играта е разделена на девет етапа, като всеки етап се нарича ининг. Отборите са два, всеки с по деветима играчи. Отборът, който подава топката, е в защита, той брани полето, а другият е в нападение, стреми се да отбие топката и да завладее повече бази. Полето е ромбовидно, като в първия му, най-близо до трибуните ъгъл е разположена първа база (хоум), следват първа, втора и трета база. Извън ромба следва дълга около трийсет метра ивица пръст (вътрешно поле, инфийлд), а отвъд нея има трева (външно поле, аутфийлд), накрая са загражденията около трибуните. Линиите на ромба се наричат базови линии. Линиите от първа и трета база до външното поле се наричат фаул линии. В центъра на ромба се намира зоната на питчъра. Питчърът хвърля (подава) топката към свой съотборник (кетчъра), който се намира на хоума, на около метър зад батера. Батерът е играч от противниковия отбор, чиято цел е да отбие с бухалка топката, която питчърът е хвърлил към кетчъра, и тя да попадне у негов съотборник. Кетчърът защитава хоума, като лови топките, които батерът изпуска. Питчърите разполагат с широк набор от техники за хвърляне, като четирите основни вида са бърза топка, забавена топка, парабола (падаща топка) и слайдър (плъзгаща топка, която неочаквано променя посоката си настрани или надолу).

Обикновено съдията стои зад хоума; т.е. зад кетчъра и батера и преценява дали подаването е успешно — сиреч, дали е било в зоната, ограничена между коленете и гърдите на кетчъра. Успешното подаване се нарича страйк, а неуспешното — бол. — Б.пр.

Джордж Уил (р. 1941) е американски журналист и политически коментатор, носител на „Пулицър“, а книгата е Men at Work: The Craft of Baseball (Работещи мъже: бейзболният занаят). — Б.пр.

В бейзбола коефициентът на батиране се определя, когато броят на успешните отбивания се раздели на броя на подаванията. — Б.пр.

Треньорът на трета база нарежда на рънърите кога да се придвижат от втора към трета база и по-важно — кога да заобиколят трета и да поемат към хоума. Рънърът е офанзивен играч, достигнал поне първа база. — Б.пр.

Длъжност, еквивалентна на старши треньор. Мениджърът решава кои бейзболисти ще играят, кога да даде почивка, кога да извърши смяна (независимо дали на питчър, батер или рънър), кога да оспорва съдийско решение. — Б.пр.

Генералният мениджър се занимава с административни въпроси, трансфери на играчи, назначава и освобождава мениджъра и треньорите. — Б.пр.

Щат Айова. — Б.пр.

Награда, учредена през 1955 на името на легендарния питчър Дентън Йънг, по прякор Сай. — Б.пр.

Реклама от 1928 на цигарите „Олд Голд“. — Б.пр.

Франк Малзоун (1930-2015) — прочут играч на „Бостън Ред Сокс“. — Б.пр.

Йоги Бера (1915-2015) — знаменит американски кетчър. — Б.пр.

В бейзбола първата цифра обозначава броя на боловете, а втората — броя на страйковете. — Б.пр.

Клетва, която от края на XIX век традиционно произнасят американските ученици преди началото на учебния ден. — Б.пр.

Прочути рокендрол музиканти, които загиват в самолетна катастрофа на 3 февруари 1959 г. — Б.пр.

Батирал е пет пъти и пет пъти е ударил топката. — Б.пр.

Градче в щата Ню Йорк, известно най-вече със своята „Национална бейзболна зала на славата“. — Б.пр.

Гибсън (р. 1935) е знаменит питчър, който седемнайсет години е играл в Голямата лига. — Б.пр.

Аут (изгаряне) на противниковия батер, когато питчърът отбележи три страйка. — Б.пр.

Били Мартин (1928-1989) е прочут бейзболист и талантлив мениджър на „Янките“, известен също така с избухливия си нрав и склонността си към юмручна саморазправа. — Б.пр.

Кейси Стенгъл, по прякор „Стария Професор“ (1890-1975) — бейзболен мениджър. — Б.пр.

Коефициентът на Марио Мендоса е 0.215 и се смята за минимум, под който е недопустимо да слиза играч от Голямата лига. — Б.пр.

Телевизионно предаване, отразяващо бейзболните мачове, изиграни в Голямата лига през седмицата. — Б.пр.

Коузи Коул (1990-1981) има дълга и успешна кариера като барабанист с най-великите джазмузиканти; през 1953 заедно с Джийн Крупа основава професионална школа по барабани в Ню Йорк; през петдесетте години сформира своя група, наречена „Коузи Коул Комбо“, с която записва „Топси“ — едно от най-известните инструментални парчета от ерата на рокендрола. — Б.пр.

Стоунуолските бунтове в Ню Йорк, избухнали през 1969, слагат началото на съвременните движения за защита правата на хомосексуалистите. Яростните сблъсъци между хора от гейобщността и нюйоркски полицаи продължават няколко дни. Повод е нахлуването на полицията в един след полунощ в бар „Стоунуол“ и опитът всички присъстващи да бъдат арестувани, тъй като по онова време в Ню Йорк хомосексуалността се наказва от закона. — Б.пр.

През петдесетте и шейсетте години на миналия век Рок Хъдсън е сред най-популярните холивудски актьори. Става любимец на зрителите най-вече с участието си в романтични комедии, в които си партнира с Дорис Дей. Умира през 1985 (едва на петдесет и девет години) вследствие усложнения, предизвикани от СПИН. — Б.пр.

През периода 1950-1970 виртуозният пианист и вокалист, известен с кичозните си костюми, е най-добре платеният изпълнител в шоубизнеса в целия свят. Последните му сценични изяви са през 1986. В началото на следващата година умира от пневмония, вследствие от СПИН. — Б.пр.

Принц Просперо кани своите рицари и семействата им в едно от своите абатства, преустроено като замък, и нарежда да се зазидат всички врати и прозорци като предпазна мярка срещу върлуващата чума. За да разсее мрачното настроение на присъстващите, принцът устройва пир и маскарад, на който всеки гост се облича като най-големия си кошмар. Неочаквано на бала се появява непознат с кърваво наметало, маскиран като мъртвец, увит в саван. Оказва се, че това е самата чума. — Б.пр.

Вероятно Стивън Кинг има предвид книгата на Джери Бриджис и Боб Бевингтън, в която авторите казват следното: „Повечето от нас са се уверили колко трудно е да се подредят книги на полица, без да ги придържат подпори. След като на няколко пъти книгите се изплъзват и падат, слагаме от двете страни на полицата солидни подпори и решаваме проблема. Представете си, че животът ви е дълга полица, а книгите на нея олицетворяват всичките ви дейности…“ — Б.пр.

Непреводим каламбур: английската дума gay означава и хомосексуалист, и веселие. — Б.пр.

Историята на съвременната психосоматика започва с психоаналитичната теория на Фройд, който заедно с Бройер доказва, че чрез конверсия потиснатите емоции и психическата травма могат да се проявят в соматични симптоми, водещи до неврологични усложнения. — Б.пр.

Герой от едноименния забавен научнофантастичен филм, заснет по популярна през петдесетте песен на Шеб Ули — космическо чудовище и тийнейджъри земляни основават рокгрупа. — Б.пр.

Много известен хит от 1965 на Роджър Милър (1936-1992) — американски кънтрипевец и композитор. — Б.пр.

Евангелие от Матей, 12:22 — „Тогава доведоха при Него един хванат от бяс… и Той го изцели.“ — Б.пр.

Заигравка с едноименната песен на групата Р.Е.М Shiny Happy People, която започва така: „Сияещи от щастие хора радостно се смеят…“ — Б.пр.

LaGarbage — букв. „Боклукчарника“. — Б.пр.

Визира се прословутата Линия „Мейсън-Диксън“, маркирана от топографите Чарлс Мейсън и Йеремия Диксън при разрешаване на граничния спор между Мериленд, Пенсилвания и Делауеър в колониална Америка. До ден-днешен тя е разграничителната линия между Севера и Юга. Стивън Кинг използва фразата Mason-Dumbass Line, която в свободен превод означава линията Зидар-Тъпанар. — Бел прев.

Тази станция, създадена преди 50 години, излъчва само новини и информация, отнасящи се за мегаполиса Ню Йорк. Позната е по света с рекламния си слоган „Дай ни 22 минути и ние ще ти дадем целия свят“. — Б.пр.

Метод за скициране на историята, разказана в презентацията, рекламния клип или в анимационния филм чрез комбинация от рисунки и думи. Създаден е още през 1920 от самия Уолт Дисни. Основната му цел е била да се представи копие на филма на хартия, преди да бъде заснет. — Б.пр.

„Хол енд Оутс“ — дуетът на филаделфийците Дарил Хол и Джон Оутс е сред най-успешните в историята на американския шоубизнес; от 1977 до 1984 дуетът е начело в класацията „Билборд Хот 100“ с песни, написани от двамата изпълнители. Парчетата им, изпълнявани от певци от по-младото поколение, нееднократно са излизали на първо място в хитпарадите. — Б.пр.

„Доктор Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“ — филм на Стенли Кубрик от 1964, осмиващ студената война и стремежа на великите сили към взаимно унищожение. Списание „Емпайър“ го класира сред първите петдесет в списъка с петстотинте най-велики филми за всички времена. — Б.пр.

Луис Бъртън Линдли (1919-1983), известен със сценичния си псевдоним Слим Пикенс, е американски филмов и телевизионен актьор. Като специалист по родеото често са му възлагали роли на каубои, но коронната му роля е в „Доктор Стрейнджлав“. — Б.пр.

NSFW — Not Safe For Work (англ.) — популярен акроним за: а) интернет сайт, който не бива да се гледа на работното място; б) облекло, неподходящо за работното място. — Б.пр.

Непреводима игра на думи: названието на китайския ресторант „Фън Джой“ е съставено от английските думи fun и joy, означаващи съответно забавление и радост. — Б.пр.

В епохата на добрите маниери закъснението за вечеря се е смятало за висша проява на невъзпитание. Оттам е произлязла и фразата Call me anything, but don‘t call me late for dinner, влязла в говоримия език в началото на XVIII век. Идеята е следната: всеки предпочитал да му лепнат дори грозен прякор, но не и да бъде отхвърлен от обществото заради закъсненията му за вечеря. — Б.пр.

Знаменит американски джазмузикант, тромпетист и композитор, един от основателите на стила бибоп. — Б.пр.

Лин Нолан Райън по прякор Райън Експрес (1947-) е обявен за най-добрия питчър за всички времена и държи рекорда за най-много страйкаута. — Б.пр.

Капитан Хорнблоуър, прочутият герой в романите на английския писател Сесил Скот Форестър (1899-1966), е офицер от Британския военноморски флот по времето на войните с Наполеон. Хорнблоуър (в буквален превод английската дума homblower означава „човек, който тръби с рог, тръбач“) се радва на такава популярност, че става главен герой и в поредица от филми, в радио и телевизионни програми. — Б.пр.

Непреводима игра на думи: вместо Афлек Олдън нарича младия италианец Афликт (Afflict), което в буквален превод от английски означава „страдалец“. — Б.пр.

Има се предвид Евангелие от Матей, 5:5, където се казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“ — Б.пр.

Една от най-известните поправки в конституцията на САЩ е Петата, влязла в сила през 1791 г. Тя забранява издаването на осъдителна присъда, основана единствено на самопризнанията на обвиняемия. — Б.р.

Силата на експлозията, разрушила вулканичния остров Кракатау, намиращ се близо до Индонезия, е била четири пъти по-голяма от тази при взривяването през 1961 на най-мощната водородна бомба — съветската „Цар Бомба“. — Б.пр.

Перифраза на заглавието на книгата „Болка за умиране“ от датския философ Сьорен Киркегор. — Б.пр.

Стивън Кинг използва думата eager, с която мотоциклетистите наричат всеки зад волана на превозно средство на четири колела — шофьор, впримчен в клетката си (cage). — Б.р.

Препратка към песента „Сбогом, жесток свят“, изпълнявана от Джеймс Дарън (род. 1936 — телевизионен и филмов актьор, режисьор и певец), първият куплет на която гласи: „О, сбогом, жесток свят, аз ще постъпя в цирка; ще съм клоун с разбито сърце и с изрисувано лице, с усмивка лицемерна, защото една празноглава жена света ми преобърна.“ — Б.р.

The Dooms of Love — стихотворение от Едуард Естлин Къмингс — авангарден американски поет, художник, есеист и драматург, автор на повече от 900 стихотворения, два романа и много рисунки и скици; известен е с ексцентричния начин, по който изписва името си — е. е. къмингс. — Б.р.

Коне от стомана наричат мотоциклетите — съвременна версия на конете, яздени от каубоите в Дивия запад. В песента на Бон Джоуви „Търси се: жив или мъртъв“ се казва: „Аз съм каубой, яздя кон от стомана…“ — Б.р.