[Kodirane UTF-8] Стивън Кинг 11/22/63 __На двадесет и втори ноември, 1963 г., в Далас се разнасят три изстрела, президентът Кенеди умира и светът се променя завинаги. Ами ако можехте да предотвратите тази промяна?__ В този великолепно замислен и силно въздействащ роман Стивън Кинг, който отразява социалния, политически и културен климат на своето поколение по-пълно и с повече въображение от който и да било друг автор, отвежда читателя на невероятно пътуване в миналото и показва как то би могло да бъде променено. Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо. Човешкият разум буквално не е способен да асимилира факта, че един дребен човечец съвсем сам е повалил гиганта сред неговите лимузини, приближени и охрана. Ако такова едно нищожество е сразило водача на най-могъщата земна нация, тогава светът, който ни заобикаля, е неадекватен и ние живеем в напълно абсурдна вселена. Норман Мейлър За влюбените очи белезите от шарка са красиви трапчинки. Японска поговорка Танцът е живот. На Зелда Хей, миличка, добре дошла на купона. > {img:112263_kenedi_e_oceljal.jpg|#Първа страница на вестник, оповестяваща, че Кенеди е оцелял след покушението} 11/22/63 {img:112263_kenedi_i_syprugata_mu.jpg|#Снимка на президента Кенеди и съпругата му в откритата кола, малко преди покушението} Никога не съм бил от мъжете, които бихте нарекли ревливи. Бившата ми жена казваше, че „отсъстващият ми емоционален уклон“ бил главната причина да ме напусне (сякаш онзи тип, когото срещна на сбирките на Анонимните алкохолици, нямаше нищо общо). По думите на Кристи, тя можела да ми прости, задето не плаках на погребението на баща й — все пак познавал съм го само шест години и нямало как да разбера какъв чудесен, щедър човек бил той (такъв, който подарява Мустанг кабрио по случай завършване на гимназията, например). Но после, когато не плаках и на погребенията на собствените си родители — те починаха през две години един от друг, татко от рак на стомаха, а майка от гръмовен инфаркт, докато се разхождала по плажа във Флорида — тя започнала да осъзнава онова там за отсъстващия уклон. Аз изглежда съм бил „неспособен да дам воля на собствените си чувства“, както биха се изразили Анонимните алкохолици. — Никога не съм те виждала да проливаш сълзи — каза тя с онзи равен глас, който хората използват, когато говорят за последната капка, която е преляла чашата и е разрушила връзката. — Дори когато ми заяви, че, ако не спра да пия, ще ме напуснеш. Този разговор се беше състоял шест седмици преди тя да си събере нещата, да прекоси града и да се нанесе при Мел Томпсън. „Момче и момиче се срещат на терен на АА“ — това е още един от изразите на Анонимните алкохолици. Не плаках, докато я гледах как си отива. Не плаках и когато влязох обратно в малката къща с огромната ипотека. Къщата, в която не бяха се родили никакви деца и сега вече никога нямаше да се родят. Просто легнах в леглото, което вече беше само мое, метнах ръка върху очите си и скърбих. Без сълзи. Но аз не съм емоционално задръстен. По този въпрос Кристи беше в грешка. Един ден, когато бях на девет, майка ми ме пресрещна на вратата, когато се прибрах от училище. Каза ми, че моето коли, Рагс, е било ударено и убито от камион, а шофьорът дори не си направил труда да спре. Не плаках, докато го погребвах, макар татко да ми беше казал, че няма да изглеждам като слабак, ако поплача в такъв момент. Обаче плаках, когато тя ми каза какво се беше случило. Отчасти, защото за първи път се сблъсквах със смъртта, но най вече, защото аз отговарях за кучето и трябваше да се уверя, че е затворено на сигурно място в задния ни двор. Плаках също, когато докторът се обади да ми каже какво се е случило с майка ми онзи ден на плажа. — Съжалявам, но нищо не можехме да направим — беше казал той. — Понякога тези неща се случват внезапно и от медицинска гледна точка така е най-добре. Точно тогава Кристи не беше вкъщи — беше й се наложило да остане в училище до късно, за да се срещне с една майка, която имаше въпроси за последните оценки на сина си — обаче аз хубаво си поплаках. Влязох в малкото ни перално помещение, извадих един чаршаф от коша с дрехи за пране и плаках, забил лице в него. Не плаках дълго, но пролях съвсем истински сълзи. Можех да й го кажа по-късно, но не виждах защо да го правя. От една страна, тя сигурно щеше да помисли, че си прося съжаление (това не е от изразите на Анонимните алкохолици, но вероятно трябва да бъде), а от друга, не мисля, че способността да ревеш по даден знак е необходимо условие за успешен брак. Сега, като се замисля, и аз не съм виждал баща си да плаче. В най-емоционалните си моменти Уилям Епинг отронваше или тежка въздишка, или сдържан смях — никога не се е бил в гърдите от мъка, нито се е смял с цяло гърло. Беше такъв тип човек — силен и мълчалив и майка ми не беше много по-различна от него. Може би са ми го предали по наследство, затова рядко плача. Обаче чак да съм блокиран? Неспособен да изразявам чувства? Не, никога не съм бил нищо подобно. С изключение на онзи път, когато ми се обадиха за майка ми, само още веднъж се сещам да съм плакал като възрастен. Случи се след като прочетох историята за бащата на чистача. Бях сам в учителската стая в гимназията на Лисбън Фолс и четях съчиненията по английски на възрастните ученици от вечерния гимназиален клас. Надолу по коридора се чуваше трополенето на баскетболна топка, сирената, оповестяваше полувремето и виковете на зрителите, присъстващи на спортната схватка между Хрътките от Лисбън и Тигрите от Джей. Кой знае кога животът му се обръща или защо? Темата, по която им бях дал да пишат, беше „Денят, който промени живота ми“. Повечето отговори бяха чистосърдечни, но и страшно скучни — сантиментални разкази за състрадателна леля, приела да се грижи за бременна ученичка, армейски другар, проявил истинска смелост, неочаквана среща с някоя знаменитост (май беше водещият на онази телевизионна викторина, Алекс Требек, но може да е бил и Карл Малдън). Ако сред вас има учители, които си докарват по няколко допълнителни хилядарки годишно, като водят вечерни гимназиални курсове, те трябва да са наясно колко обезсърчително действа четенето на такива съчинения. Не говоря за оценяването — аз лично не късах никого, защото никога не ми се е случвало да имам възрастен ученик, който да не се старае с всички сили. Стига да предадеш изписан лист хартия, вече си спечелил одобрението на Джейк Епинг, учителят по английски от гимназията на Лисбън, а ако текстът е оформен в отделни абзаци, получаваш поне 5 минус. Това, което ми тежеше, беше, че основният инструмент на моя учителски труд беше станал червеният химикал, вместо думите ми, и това беше почнало да ми омръзва. Това, което ме обезсърчаваше, беше знанието, че червеният химикал едва ли ще е от особена полза за хора на възраст двадесет и пет-тридесет години, които пишат с правописни грешки („абсолютно“, не „абсулютно“), не знаят къде се пише главна буква („Белият дом“, не „белият дом“) или съставят изречение със съществително и глагол, които никога не съм и чувал. И все пак ние стискаме зъби и продължаваме напред, като решително подчертаваме неправилната употреба на думи в изречението „Мъжът ми ме съди при бързано“ или задраскваме „съм плувал“ и го заменяме с „плувах“ в изречението „След това често съм плувал до платформата“. Такава именно безнадеждна и досадна работа вършех онази вечер, докато в съседство поредната училищна баскетболна среща приближаваше финалната си свирка и изобщо не му се виждаше края. По онова време Кристи тъкмо се беше върнала от рехабилитационния център за алкохолици и, ако изобщо нещо ми се въртеше в ума, то беше надеждата да я заваря трезва, когато се прибера (което в интерес на истината се случи — тя беше успяла да удържи порока си много по-добре, отколкото брака си). Помня че малко ме болеше глава и потривах слепоочията си, както човек прави, за да попречи на слабото главоболие да се превърне в истински пристъп на мигрена. Помня, че си мислех: „Още три, само още три и приключвам. Ще се прибера, ще си направя голяма чаша какао и ще забия нос в новия роман на Джон Ървинг без да ме тормозят тези откровени, но толкова некадърни писания.“ Моментът, в който придърпах съчинението на чистача от камарата и го сложих пред себе си, не беше ознаменуван по никакъв начин — никакъв камбанен звън, никакво внезапно прозрение, че животът ми всеки момент ще се преобърне. Но кой би могъл да знае такова нещо? Животът се преобръща за миг. Той беше писал с евтин черен химикал, който беше оставил доста петна от мастило по петте страници. Почеркът му беше завъртян, но четлив и трябва здраво да е натискал, защото буквално беше издълбал думите в евтината хартия на тетрадката. Ако затворех очи и прекарах пръсти по обратната страна на откъснатите листи, щеше да е като да чета Брайлов текст. Помня, че след всяко малко „у“ имаше някаква дребна заврънкулка — този спомен е особено ясен. Помня също как започваше съчинението му. Помня го дума по дума. Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми двамата ми братя и мен ме рани много. И сестра ми рани толкоз, чи тя попадна в кома. Умря след три години без да се събуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обичаше да бере цвитя и да ги слага в вази. Към средата на първата страница очите ми почнаха да смъдят и аз оставих верния си червен химикал. Когато стигнах до частта, където той пропълзява под леглото, докато кръвта се стича в очите му („малко потече и в гърлото ми и имаше гаден вкус“), започнах да плача — Кристи би се гордяла с мен. Прочетох цялото съчинение без да направя нито една поправка. Бършех сълзите си, за да не падат върху страниците, които явно беше изписал с огромно усилие. Дали съм смятал, че схваща по-бавно от останалите, че е само една идея над т.нар. „безнадеждно изостанали“? Е, Бога ми, за това явно си е имало причина. Същата причина, поради която той накуцваше. Беше цяло чудо, че изобщо е оцелял. Но ето че беше. Приятен човек, винаги усмихнат, който никога не повишаваше глас на децата. Приятен човек, който беше минал през ада, а сега се опитваше — скромно и усърдно, както и всички останали — да си изкара диплома за средно образование. Макар че щеше да остане чистач до края на живота си — простоват човечец в зелена или кафява униформа, влачещ метлата или изстъргващ дъвка от пода с малка шпакла, която винаги държеше в задния си джоб. Може би някога е могъл да стане нещо повече, но една нощ животът му се извъртял и той беше станал просто човекът в работно облекло Кархартс, когото децата наричаха Скокливия Хари, заради начина, по който вървеше. И така, аз плаках. Онези сълзи бяха истински, такива които идват от много дълбоко. Надолу по коридора се чуваше оркестърът на Лисбън, който свиреше победен марш — явно домакините бяха спечелили, браво на тях. Малко по-късно Хари и неговите колеги вероятно щяха да съберат пейките и да пометат боклуците, изпадали около тях. Написах голяма червена шестица в началото на съчинението му. Огледах я за момент, а после добавих и голям червен плюс. Защото беше добро и защото неговата болка беше предизвикала емоционална реакция у мен, неговия читател. А не е ли тъкмо това, което се очаква от едно отлично съчинение — да предизвика реакция? А иначе, на мен ми се щеше бившата Кристи Епинг да беше права и аз наистина да бях емоционално блокиран. Защото всичко, което последва — всяко ужасно нещо — започна с онези сълзи. Част 1 Вододелен момент {img:112263_fasada_na_zakusvaljna.jpg|#Снимка на фасадата на типична американска закусвалня} Глава 1 1 Хари Данинг завърши с отличие. Аз присъствах на малката церемония за раздаване на дипломите във физкултурния салон на лисбънската гимназия по негова покана. Той наистина си нямаше никого и аз с радост приех. След благословията, произнесена от отец Банди, който рядко пропускаше събитие от календара на гимназията в Лисбън, аз си проправих път сред струпалите се роднини и приятели, за да стигна до Хари, който стоеше сам в бухналата си черна пелерина. В едната си ръка държеше дипломата, а в другата плоската шапка с пискюл, взета под наем. Взех шапката от него, за да можем да се ръкуваме. Той се ухили и показа разкривени зъби с доста зейнали кухини. Това обаче не правеше усмивката му по-малко лъчезарна или приветлива. — Благодаря, че дойдохте, господин Епинг. Много благодаря. — За мен беше удоволствие. И можеш да ме наричаш Джейк — дребна привилегия, която пазя за ученици на възрастта на баща ми. За момент той ме изгледа недоумяващо, а после се засмя. — Вярно бе, вече съм на години. Да му се не види! Аз също се засмях. Навсякъде около нас хората се смееха, а някои, разбира се, плачеха. Онова, което на мен ми се отдава толкова трудно, на други им идва отвътре. — И онуй шест плюс! Да му се не види! В живота си не съм получавал шест плюс. Не съм се и надявал даже! — Ти си го заслужи, Хари. Е, кое е първото, което смяташ да направиш като дипломиран гимназист? Усмивката му помръкна за момент — изглежда не се беше замислял по въпроса. — Ами мисля да си отида у дома. Държа една къщичка под наем на улица Годар — той повдигна дипломата, като я държеше внимателно само с два пръста, сякаш се тревожеше, че мастилото ще се размаже. — Ще я сложа в рамка и ще я закача на стената. После мисля да си налея чаша вино и да й се радвам, докато дойде време за сън. — Звучи добре — казах аз. — Но какво ще кажеш преди това ти и аз да хапнем нещо. Може да отскочим до Ал. Очаквах да се намръщи на идеята, но само защото така биха реагирали всичките ми колеги. Да не говорим за учениците. Те избягваха Ал сякаш беше самата чума и предпочитаха ресторанта Дери Куин срещу училището или Хай Хат на път 196, близо до старото автокино на Лисбън. — Много ще ми е приятно, господин Епинг. Благодаря! — Нали се разбрахме — Джейк. — Джейк, вярно. И така, заведох Хари в закусвалнята на Ал. Аз бях единственият редовен клиент на заведението от преподавателите в училището и, въпреки че Ал беше наел сервитьорка онова лято, той ни сервира лично. Както обикновено, една цигара (забранена в заведенията за обществено хранене, но това никога не спираше Ал) тлееше в ъгълчето на устата му и той беше присвил едното си око срещу дима. Той видя сгънатата пелерина на дипломанта, сети се какъв е поводът и настоя да поеме сметката. Не че имаше кой знае какво да се поема, храната при Ал винаги беше забележително евтина, поради което вечно се носеха слухове за съдбата на разни бездомни животни в района. След това той ни снима и по-късно закачи снимката ни на импровизираната си Стена на градските знаменитости. Сред жителите на Лисбън, попаднали на същата стена, бяха Албърт Дантън, основател на Бижутерия Дантън; Ърл Хигинс, бивш директор на лисбънската гимназия; Джон Крафтс, основател на „Автомобилна къща Джон Крафтс“ и, разбира се, отец Банди от църквата Св. Кирил (до неговата снимка се мъдреше и снимката на Папа Йоан XXIII — вярно, той не беше местен, но се ползваше с благоволението на Ал Темпълтън, който считаше себе си „добър кат’лик“). На снимката, която Ал направи онзи ден, Хари се усмихваше широко. Аз бях застанал до него и двамата заедно държахме неговата диплома. Вратовръзката му се беше изкривила леко. Запомнил съм го, защото ми заприлича на заврънкулките, които той изписваше в края на буквата „у“. Всичко помня. Съвсем ясно си го спомням. 2 Две години по-късно, в последния ден от учебната година, аз седях в същата учителска стая и преглеждах финалните съчинения на първенците от моя курс по американска поезия. Децата вече си бяха тръгнали, освободени за поредното лято, и аз скоро щях да ги последвам. Но за момента бях доволен да си седя там и да се наслаждавам на необичайната тишина. Мислех си дори да изчистя шкафа с храната преди да си тръгна. _Все някой_ трябваше да го изчисти. По-рано същия ден Хари Данинг ме бе приближил с обичайното си накуцване след часа на класния (подът в стаята, а и във всички други стаи и коридори скърцаше оглушително, както се случва само в последния учебен ден) и ми беше протегнал ръка. — Исках само да ви благодаря за всичко — каза той. Аз му се усмихнах широко в отговор. — Ако не се лъжа, това вече съм го чувал. — Да, ама днес ми е последният ден. Пенсионирам се. Та исках непременно да ви благодаря пак. Докато аз стисках ръката му, покрай нас мина ученик — вероятно второкурсник, ако се съдеше по прясно избилите пъпки и трагикомичната четина по лицето му, която се мъчеше да мине за „катинарче“ — и измърмори: „Скокливия Хари, хоп-троп, по улицата тро-по-ли.“ Понечих да привикам хлапето с идеята да го накарам да се извини, но Хари ме спря. Усмивката му беше спокойна и не издаваше обида. — Не си го слагайте на сърце. Аз съм свикнал, такива са си децата. — Така е — съгласих се аз. — Точно затова нашата работа е да ги образоваме. — Знам и много хубаво си я вършите работата, ама аз не искам да бъда, как му се вика — учебно пособие. Особено пък днес. Гледайте да се грижите за себе си, господин Епинг. Той може да беше достатъчно възрастен да ми е баща, но така и не свикна да ми говори на ти или да ме нарича Джейк. — Ти също, Хари. — Никога няма да го забравя онуй шест плюс. И него го сложих в рамка. Виси точно до дипломата ми. — Много добре. И наистина беше добре — неговото съчинение беше примитивно изкуство, но притежаваше същата сила и откровеност като картините на Баба Мозес*. Във всеки случай беше по-добро от есетата, които четях в момента. Правописът на отличниците беше почти без грешки и езикът беше добър (въпреки че като предпазливи бъдещи колежани, които не желаят да поемат излишни рискове, те имаха досадната склонност да прекаляват със страдателния залог), но съдържанието беше блудкаво. Отегчително. Моите деца бяха първокурсници — Мак Стедман, шефът на отдела, запази третокурсниците за себе си — но пишеха като малки старчета, присвили устни и _ооо, внимавай да не се подхлъзнеш по леда, Милдред._ Хари Данинг от друга страна, при все граматическите си грешки и нечетливия почерк, беше писал като истински герой. Поне в един определен случай. [* Баба Мозес — истинско име Ана Мари Робъртсън (1860 — 1961) — популярна американска художничка, известна с това, че почва да рисува късно през живота си, след като е навършила 70, и е напълно самоука. — Б.пр.] Докато размишлявах върху разликата между активно и пасивно писане, интеркомът в стаята се обади. — Случайно господин Епинг да се намира в учителската стая на западното крило? Там ли си, Джейк? Изправих се, натиснах бутона и отговорих: — Още съм тук, Глория. Изкупвам грехове. С какво мога да ти помогна? — Търсят те по телефона. Мъж на име Ал Темпълтън. Мога да го прехвърля, ако искаш. Или да му кажа, че вече си си тръгнал. Ал Темпълтън, собственик и управител на Закусвалнята на Ал, където преподавателите от лисбънската гимназия, с изключение на моя милост, отказваха да стъпят. Дори почитаемият началник на моя отдел — който се опитваше да говори тежко като възпитаник на Кеймбридж и сам вече приближаваше пенсия — понякога наричаше специалитета на заведението, Знаменития Тлъстбургер на Ал, _Котбургера на Ал._ „Е, ясно, че не е котешко или поне почти със сигурност не е“, казваха хората, „но не може да е и телешко. Не и на цена долар и деветнадесет.“ — Джейк, да не заспа там? — Не, напълно съм буден — а също и любопитен защо Ал ще ме търси в училище. Защо изобщо ще ме търси, всъщност. Нашите отношения никога не бяха минавали отвъд клиент-готвач, аз харесвах неговото задушено, а той оценяваше факта, че се храня при него редовно. — Прехвърли го, моля. — А ти защо още не си си тръгнал, все пак? — Самобичувам се. — Ооо — проточи Глория и аз си представих как пърха с мигли. — Много обичам да ми говориш мръсотии. Почакай, ей сега ще звънне при теб. Връзката прекъсна, а после телефонът иззвъня и аз вдигнах. — Джейк, ти ли си, приятел? В първия момент си помислих, че Глория не е разбрала правилно. Това не можеше да е гласът на Ал. Дори най-ужасният глас на света не би грачил така. — Кой се обажда? — Ал Темпълтън. Тя не ти ли каза? Божке, ама тая музика, дето дрънка докато те прехвърлят, за нищо не става. Къде изчезна Кони Франсис? — в следващия момент той започна да кашля толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си. — Май си пипнал ужасен грип. Той се засмя, но и продължи да кашля. Комбинацията беше направо противна. — Пипнал съм нещо, вярно. — Бързо те е свалило — последно го бях видял предния ден, когато минах за ранна вечеря. Тлъстбургер, картофки и ягодов шейк — твърдо вярвах, че, ако човек живее сам, трябва да се старае да включва всички хранителни групи в менюто си. — И тъй може да се каже. Или пък може да се каже, че отне доста време. И тъй, и тъй все е вярно. Не бях сигурен как да му отговоря. Често бях разговарял с Ал за последните шест-седем години, докато бях негов клиент и той имаше своите странности — например, настояваше да нарича Патриотите от Нова Англия Бостънските патриоти и говореше за Тед Уилямс сякаш го познаваше лично — но толкова странен разговор не си спомнях. — Джейк, трябва да те видя. Важно е. — Може ли да попитам… — Сигурен съм, че много неща ще искаш да питаш и аз ще ти отговоря, но не по телефона. Не бях сигурен колко дълго ще успее да говори, преди гласът му да изчезне, но обещах да го навестя след около час. — Благодаря. Ако можеш, ела даже по-скоро. Дето викат хората, няма време за губене — и той затвори, без дори да каже „довиждане“. Бях прехвърлил повечето съчинения и ми бяха останали само четири, но това беше без значение. Както се казва, беше ми изчезнала музата. Така че натиках всички съчинения в куфарчето си и си тръгнах. Хрумна ми да се кача в канцеларията и да пожелая на Глория приятно лято, но не го направих. Тя щеше да продължи да работи още една седмица, за да приключи поредната година, а аз щях да се върна в понеделник, за да изчистя шкафа за храна — зарекох се да го направя, иначе учителите, които ползваха тази учителска стая през лятото, щяха да я заварят пълна с буболечки. Ако само знаех какво има да ми се случи, със сигурност щях да се кача да я видя. Можеше дори да си открадна целувката, с която двамата се заигравахме в последните няколко месеца. Но нямаше как да знам. Животът се преобръща за миг. 3 Закусвалнята на Ал се помещаваше в една сребриста каравана, разположена отвъд Главната улица, близо до старата фабрика на Уоръмбо. Такива ресторантчета обикновено са неугледни, но Ал беше прикрил бетоновите подпори, на които почиваше заведението му, с лехи красиви цветя. Имаше дори малка тревна ивица, която той лично косеше със старомодна механична косачка. Ал се грижеше за косачката със същото внимание, което отделяше на цветята и моравата — по ярко боядисаните въртящи се остриета нямаше нито петно ръжда. Изглеждаше сякаш я е купил от магазина на Уестърн Ауто едва преди седмица… стига в града все още да имаше такъв магазин, разбира се. За съжаление и той беше станал жертва на хипермаркетите в началото на новия век. Аз се приближих по павираната пътечка, изкачих стъпалата и се спрях озадачен. Табелата, която обикновено гласеше: „Добре дошли в закусвалнята на Ал — дома на Тлъстбургера!“, беше заменена с правоъгълно парче картон с надпис: „Затворено. Повече няма да работим, поради заболяване. Благодарности на всички наши дългогодишни клиенти. Бог да ви поживи.“ Мъглите на нереалното, в които скоро щях да се потопя, още не бяха се спуснали, но вече се протягаха към мен и в този момент аз ги усетих. Проумях, че прегракналият глас и раздиращата кашлица на Ал не се дължат на лятна настинка. Не беше и грип. Ако съдех по новия надпис, беше нещо далеч по-сериозно. Но що за сериозно заболяване се развива в рамките на двадесет и четири часа? По-малко даже — двадесет и три. Предната вечер се бях сбогувал с Ал в шест без петнадесет и той си беше наред. Дори леко превъзбуден. Спомних си как го попитах дали не е прекалил с кафето и той отговори, че не е, а просто планира малка ваканция. Нима болни хора — толкова болни, че да се принудят да затворят заведението, което еднолично са управлявали двадесет години, говорят за излизане във ваканция? Някои, може би, но едва ли са много. Вратата се отвори, докато протягах ръка към дръжката. Ал стоеше на прага и се взираше в мен без да се усмихва. Аз отвърнах на погледа му и усетих мъглите на нереалното да се сгъстяват около мен. Денят беше топъл, но мъглата беше студена. В онзи момент все още можех да се обърна и да си тръгна, да се върна към топлия юнски ден и част от мен искаше точно това. Но аз останах на място, вцепенен, обзет от изумление и тревога. А също и от ужас да си призная. Защото сериозните заболявания винаги плашат хората, а Ал беше много сериозно болен. Това беше ясно от пръв поглед. Всъщност, по-точно би било да се каже, че беше смъртно болен. Проблемът не беше в това, че обичайно червендалестите му бузи бяха отпуснати и жълтеникави. Не беше и секретът, обрамчил сините му очи, които изглеждаха избледнели и се взираха напред късогледо. Не беше дори косата му, която до предния ден беше предимно черна, а сега беше предимно бяла — все пак, Ал може да е ползвал един от ония оцветяващи шампоани и в един момент да е решил да отмие боята. Невъзможната част беше, че за двадесет и два часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглежда беше отслабнал петнадесет килограма. Може би дори двадесет, което трябва да е било около четвърт от предишното му тегло. Никой не сваля петнадесет килограма за по-малко от денонощие, _никой._ Но аз го виждах с очите си. И мисля, че тъкмо тогава мъглите на нереалното окончателно се спуснаха около мен и ме погълнаха цял. Ал се усмихна и аз забелязах, че освен тегло, беше изгубил и зъби. Венците му изглеждаха белезникави и болнави. — Как ти се струвам, а, Джейк? — той отново избухна в кашлица, плътен, бумтящ звук, който се изтръгваше от някъде дълбоко в тялото му. Аз отворих уста, но не успях да отроня нито дума. В една малка, отвратена и малодушна част на съзнанието ми пак се прокрадна мисълта да избягам, но дори тази част да не беше толкова дребна, не бих могъл да го направя. Бях се вкаменил. Ал усмири кашлицата си и извади от задния си джоб носна кърпа, с която избърса първо устата, а после и дланта си. Преди да я прибере обратно, забелязах, че е покрита с червени петна. — Влизай — подкани ме той. — Имам доста неща за казване и ми се струва, че само ти би ме изслушал. Ще ме изслушаш ли? — Ал — промълвих аз с глас, толкова тих, че сам не можех да се чуя. — Какво се е случило с теб? — _Ще ме изслушаш ли_? — Разбира се. — Знам, че ще имаш въпроси и аз ще опитам да отговоря на колкото мога, но гледай да не са прекалено много. Не ми е останал много глас. Дявол да го вземе, то аз и сила нямам много останала. Хайде влизай. Влязох. Закусвалнята беше тъмна, студена и празна. Тезгяхът беше лъснат, без никакви трохи, хромът на високите столове лъщеше, кутията за кафе беше излъскана до блясък, табелата, която гласеше: „Ако не ви харесва нашият град, прегледайте пътното разписание“, беше на обичайното си място до касата Суеда. Липсваха само клиентите. А също и готвачът-управител. Ал Темпълтън беше заменен от състарен, грохнал призрак. Когато той завъртя секретния патрон и заключи вратата, звукът беше оглушителен. 4 — Рак на белия дроб — каза той без излишен драматизъм, след като се настанихме на маса в далечния край на закусвалнята. Той потупа джоба на ризата си и аз видях, че е празен. Вечният пакет цигари Кемъл липсваше. — Не че е кой знае каква изненада. Започнах да пуша на единадесет и пуших до деня, когато ми поставиха диагнозата. Повече от петдесет проклети години. Три кутии на ден, чак докато цената им се качи през ’07-ма. Тогава се жертвах и ги намалих на две кутии на ден — при това той се засмя хрипкаво. Помислих си дали да не му кажа, че е объркал сметките, понеже аз всъщност заех точната му възраст. Един ден в края на зимата го бях видял да работи, надянал островърха шарена шапка, и го попитах защо му е това нещо на главата. Той беше отговорил: „Защото днес чуквам петдесет и седем. Досущ като стария Хайнц.“* Но той беше помолил да не задавам въпроси, освен ако не са неотложни, и аз предположих, че молбата му също включва евентуални прекъсвания и поправки. [* През 1892 г. създателят на сосовете Хайнц, Хенри Хайнц, вижда реклама за обувки, която гласи: „21 вида обувки“. Допада му идеята да се рекламират определен брой продукти и избира за собствената си марка „57 вида сос“, въпреки че по това време вече се произвеждат повече от 60 вида. — Б.пр.] — Ако бях на твое място — и как само ми се ще да можехме да си сменим местата, въпреки че на никого не пожелавам собственото си положение в момента — бих си мислил: „Тук нещо никак не е наред, никой не развива рак за една нощ“. Познах ли? Кимнах, съвсем точно беше познал. — Отговорът е много прост. Не се случи за една нощ. Първоначално започнах да кашлям на поразия преди около седем месеца, през май. Това беше новина за мен. Ако действително беше кашлял напоследък, не се е случвало, когато аз съм бил наоколо. Освен това пак беше объркал сметките. — Ал, ехо, сега е юни. Преди седем месеца беше декември. Той махна с ръка — пръстите му бяха изтънели и пръстенът му от флота се въртеше на пръста, в който доскоро беше плътно впит — сякаш искаше да каже: „Остави сега това, не му обръщай внимание за момента.“ — Първо си помислих, че съм пипнал лоша настинка, но нямах треска, а и кашлицата вместо да изчезне се влоши. После почнах да отслабвам. Е, аз не съм глупак, приятел, винаги съм знаел, че някой ден ракът може да ме докопа… въпреки че майка ми и баща ми пушеха като счупен комин и живяха до над осемдесет. Човек винаги може да си намери извинение, за да не се откаже от лошите си навици, нали? Той пак се закашля и извади кърпата си. Когато пристъпът премина, той продължи. — Не трябва да се отклонявам от темата, но цял живот съм го правил и ми е трудно да престана. Даже по-трудно, отколкото да откажа цигарите. Следващият път, като взема да плещя за нещо странично, просто прокарай пръст по гърлото си, става ли? — Добре — съгласих се аз, без да се противя. По това време вече ми беше хрумнало, че сигурно сънувам. Ако това беше вярно, сънят беше изключително ясен и подробен, чак до сенките от перките на таванския вентилатор, които пробягваха по подложките за маса с надпис „Нашият най-ценен актив си ТИ!“ — Накратко, отидох на доктор, той ми направи рентгенови снимки и ей ги на — два тумора големи като стой та гледай. Напреднала некроза. Неподлежащи на хирургическо отстраняване. Рентгенови снимки, помислих си аз. Лекарите все още ли ги ползват за диагностициране на рак? — Задържах се там още малко, но накрая трябваше да се върна. — Да се върнеш откъде? Луистън? Централната мейнска болница? — От моята ваканция — очите му се взираха в мен от тъмните кухини, в които бяха хлътнали. — Само дето изобщо не беше ваканция. — Ал, това звучи като пълна безсмислица. Ти никъде не си ходил и вчера беше съвсем здрав. — Хубавичко ми разгледай лицето. Почни от косата и карай надолу. Опитай се да не обръщаш внимание на последиците от рака — тая болест напълно сменя физиономията на човека, дума да няма — и после ми кажи, че съм същият човек, когото си видял вчера. — Е, явно си измил боята за коса… — Никога не съм си боядисвал косата. И даже няма да споменавам зъбите, дето изпадаха докато… ме нямаше. Знам, че вече си ги забелязал. Да не мислиш, че всичко това се дължи на рентгеновата машина? Или на стронций–90 в млякото? Аз дори не пия мляко, освен да капна малко в последната си чаша кафе за деня. — _Стронций_ какво? — Няма значение. Опитай се да, такова, нали знаеш, да мислиш като жена за момент. Огледай ме, както жените оглеждат други жени, когато се опитват да отгатнат на колко са години. Последвах съвета му и, макар че наблюденията ми никога не биха издържали в съда, за мен се оказаха достатъчно убедителни. От ъгълчетата на очите му тръгваха плетеници бръчки, а клепачите му бяха покрити с фини вълнообразни гънки, които говореха за възраст, когато човек вече няма нужда да показва картата си за пенсионерска отстъпка на касата в киното. По челото му се извиваха дълбоки начупени линии, които до вчера не бяха там. Други две бръчки, още по-дълбоки, обграждаха устата му като скоби. Брадичката му беше по-остра и кожата на шията му беше отпусната. Заострената брадичка и отпусната кожа може да се дължаха на рязката загуба на тегло, но бръчките… а и, ако Ал не лъжеше за косата си… Той се подсмихваше. Усмивката му беше доста мрачна, макар и не лишена от хумор. Което някак влошаваше нещата. — Помниш ли рождения ми ден през март? Ти каза: „Не бери грижи, Ал, ако тая глупава шапка пламне, докато се потиш над скарата, аз лично ще грабна пожарогасителя и ще я изгася.“ Помниш ли? Наистина си спомнях. — Ти каза, че вече официално си настигнал Хайнц. — Така беше. А сега съм на шестдесет и две. Знам, че заради рака изглеждам по-стар, но тези… и тези… — той докосна челото си и ъгълчетата на очите си, — наистина са отпечатъци от изминало време. Почетни отличия, един вид. — Ал… ще ми дадеш ли чаша вода? — Разбира се. Смайващо, а? — той ми хвърли поглед, пълен с разбиране. — Сега си мислиш: „Или аз съм се побъркал, или той, или и двамата сме откачили.“ Знам си, и аз съм бил в същото положение. Той се надигна от стола с мъка и веднага притисна дясната си ръка под лявата мишница, сякаш да не се разпадне. След това ме отведе зад тезгяха. Докато вървеше пред мен, аз осъзнах още един елемент от тази абсурдна среща: с изключение на няколко случая, в които бях седял до него в църквата Св. Кирил (редки случаи, въпреки че това е моята религия, аз не съм особено ревностен „кат’лик“) или го бях срещал на улицата, никога не бях виждал Ал без готварската му престилка. Той смъкна една искряща чаша от рафта и ми наля вода от чешмата с лъснат до блясък хром. Благодарих му и понечих да се върна на масата, но той ме потупа по рамото. Ще ми се да не го беше правил. Усещането беше като да те потупа Стария моряк на Колридж, който спира един от сватбарите.* [* „Поема за стария моряк“ на Самюъл Колридж, започва със сцена, в която един старец среща група сватбари, спира един от тях наслуки и настоява да му разкаже морските си приключения, въпреки протестите на човека. Постепенно обаче разказът го увлича и той изслушва стария моряк до края, а на следващата сутрин се събужда „по-мъдър и по-унил“ — Б.пр.] — Искам да видиш нещо преди да седнем. Така ще стане най-бързо. Само дето не можеш точно да го „видиш“. Май по-скоро трябва да го „преживееш“. Допий си водата, приятел. Изпих половината вода. Тя беше хладна и ми дойде добре, но не свалих поглед от него през цялото време. Онази моя мекушава част очакваше всеки момент да бъда нападнат като първата нищо неподозираща жертва в един от ония филми с вилнеещи опасни маниаци, които винаги имат някакво число в заглавията си. Но Ал просто си стоеше там, с ръка на тезгяха. Ръката беше сбръчкана, кокалчетата възлести. Не приличаше на ръка на петдесет-и-нещо годишен мъж, даже и болен от рак… — Това от радиацията ли се получи? — попитах аз внезапно. — Кое? — Ти имаш тен. Да не говорим за тъмните петната по ръцете ти. Те се получават или от лъчетерапия или от твърде много слънце. — Ами, никаква лъчева терапия не съм минавал. Така че явно остава слънцето. Доста слънце събрах последните четири години. Доколкото ми беше известно, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в приготвяне на хамбургери и млечни шейкове на луминесцентна светлина, но не казах нищо. Просто си допих водата. Когато оставих чашата на тезгяха, забелязах, че ръката ми беше почнала леко да трепери. — Добре, какво е това, което искаш да ми покажеш? Или демонстрираш? — Ела, оттук. Той ме поведе през дългата тясна кухня с двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника Фрост Кинг и бръмчащия нисък фризер. Спря се пред притихналата съдомиална и посочи вратата в края на кухнята. Беше ниска. Дори на Ал сигурно му се налагаше да се наведе, за да мине през нея, а той беше едва метър и шестдесет и пет висок. Аз съм метър и деветдесет — някои от учениците ми викаха Хеликоптера Епинг. — Това е — каза той. — През тази врата. — Това не е ли твоят килер? — съвсем риторичен въпрос, като се има предвид, че през годините го бях виждал да вади от там достатъчно консерви, чували с картофи и сухи храни, за да ми е ясно за какво служи помещението. Ал изглежда не ме беше чул. — Знаеш ли, че първоначално бях отворил тая закусвалня в Обърн? — Не знаех. Той кимна и този дребен жест беше достатъчен да предизвика нов жесток пристъп на кашлица. Той прикри уста с все по-мърлявата кърпа. Когато кашлицата най-после утихна, той хвърли кърпата в коша и грабна сноп салфетки от тезгяха. — Този модел каравана е Алуминер, произведена през тридесетте, чиста проба арт деко. Винаги съм искал една такава, още откакто като дете татко ме заведе в „Хапка и разговорка“ в Блумингтън. Купих я напълно обзаведена и я отворих на улица Пайн. Останах там около година, докато ми стана ясно, че след още една година ще съм фалирал. В квартала имаше твърде много заведения за бързо хранене и всички си имаха редовни клиенти. Аз бях като новака, току-що завършил право, който се опитва да си намери клиенти редом с дузина други вече утвърдени кръвопийци. Освен това в ония дни Знаменитият Тлъстбургер на Ал струваше два и петдесет. Даже през ’90-та нямаше как да сляза под тая цена. — Тогава как, по дяволите, успяваш да го продаваш за по-малко от половината начална цена сега? Освен ако наистина не е котешко месо. Той изсумтя и дълбоко от гръдния му кош се изтръгна слизесто ехо. — Приятел, това което аз продавам, е сто процента чисто американско телешко, най-доброто в света. Дали знам какво разправят хората? Естествено. Просто не им обръщам внимание. Какво мога да направя? Да попречиш на хората да говорят е като да попречиш на вятъра да духа. Аз прокарах пръст по гърлото си. Ал се засмя. — Да, пак взех да се отклонявам, знам. Но поне това е част от историята. Можех да продължа да си бия главата в стената на улица Пайн, обаче Ивон Темпълтън не е отгледала глупаци. „Най-добре да се измъкнеш и да оставиш схватката за някой друг ден“, казваше тя на нас, хлапетата. Така че аз събрах каквото беше останало от моя капитал, убедих банката да ми отпусне още пет хиляди, хич не ме питай как, и се преместих в Лисбън Фолс. Вярно, бизнесът не беше кой знае колко по-добър заради икономиката и заради разните приказки за изчезнали котки и кучета и каквото друго им хрумне на хората, но пък се оказа, че аз не завися от икономиката, както всички останали. И всичко е заради онова, което се намира зад тази врата. Нямаше го там, когато отворих в Обърн — мога да се закълна върху камара библии. Появи се чак след като се преместих тук. — За какво говориш? Той ми отправи твърд поглед с воднистите си, набързо състарени очи. — Стигат ти толкова приказки. Трябва сам да видиш. Хайде, давай, отвори вратата. Аз го погледнах колебливо. — Да речем, че това е последното желание на един смъртник — каза той. — Давай, приятел. Ако наистина си ми приятел, де. Отвори вратата. 5 Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не се разхлопа, когато натиснах бравата и отворих вратата. Нямах представа какво да очаквам (макар да си спомням, че през ума ми мина образът на мъртви, одрани котки, готови за електрическата месомелачка), но когато Ал се протегна покрай мен и светна лампата, това което видях беше… Ами, килер. Беше тесен и чист, като останалата част от закусвалнята. Двете стени бяха покрити с рафтове, заредени с консерви в промишлен размер. В дъното на помещението, където таванът се спускаше надолу под наклон, имаше почистващи препарати — метлата и бърсалката бяха легнали на земята, защото стената там беше по-ниска от метър и нямаше как да стоят изправени. Подът беше покрит със същия тъмно сив линолеум, като отвън, но вместо със слабата миризма на печено месо, тук въздухът беше наситен с аромат на кафе, зеленчуци и подправки. Долавяше се обаче и още някаква миризма — по-слаба и не толкова приятна. — Добре — казах аз, — това е килер. Чист и напълно зареден. Получаваш отличен за организация на запасите, ако такова нещо изобщо съществува. — Какво подушваш? — Най вече подправки. Кафе. Може би ароматизатор за въздух. Не съм сигурен. — Аха, използвам Глейд. За да скрия другата миризма. Да не ми кажеш сега, че не я усещаш? — Да, има нещо такова. Прилича ми на сяра. Напомня ми за изгорели кибритени клечки — напомняше ми също за газовите атаки, в които се включваше цялото ми семейство след традиционното съботното угощение със зрял фасул, но не ми се щеше да си го призная. Дали лечението на рак не води до прекалено изпускане на газове? — Наистина е сяра. И други неща и никое от тях не Шанел №5. Това е миризмата на текстилната фабрика, приятел. Това беше пълна лудост, но моят единствен отговор (изречен с абсурдно любезния тон, с който хората разговарят по коктейли) беше: — Нима? Той пак се засмя и демонстрира липсващите зъби, които си бяха на мястото предния ден. — А пък това, което премълчаваш от учтивост, е, че фабриката Уоръмбо не е работила, откакто Хектор е бил кутре*1. Че тя всъщност изгоря почти до основи в края на осемдесетте и това, което се издига на мястото й в момента — той посочи с палец над рамото си — не е нищо повече от фирмен магазин. Задължителна спирка за туристите, досущ като магазина Кенебек Фрут по време на панаира Мокси*2. Освен това си мислиш, че е време да си извадиш телефона и да се обадиш на белите престилки. Това ли горе-долу ти се върти в главата, приятел? [*1 „Откак Хектор е бил кутре“ — стар американски израз със значение „Преди много време“. Споменатият Хектор е героят от Илиада, синът на троянския цар Приам. — Б.пр.] [*2 Кенебек Фрут Компани е име на магазин в Лисбън Фолс, който продава безалкохолната напитка Мокси и веднъж в годината организира панаир по името на тази напитка, наречен „Дни на Мокси“ — Б.пр.] — На никого няма да се обаждам, защото ти не си луд — само дето изобщо не бях сигурен в собствените си думи. — Но това тук е просто килер и да, текстилната фабрика Уоръмбо действително не е произвела дори парче плат в последния четвърт век. — Вярно, че на никого няма да звъниш, защото ще ми дадеш мобилния си телефон, а също портфейла и всичките пари, дето носиш из джобовете си, включително монети. Това не е обир, ще си получиш всичко обратно. Ще ми ги дадеш ли? — Колко време ще отнеме това, Ал? Защото имам да проверявам ученически съчинения и докато не ги свърша, не мога да приключа дневника си за годината. — Ще отнеме колкото време искаш — отвърна той. — Защото ще отнеме само две минути. Винаги отнема две минути. Ако искаш остани цял час и хубавичко огледай наоколо, макар че не го препоръчвам като за първи път, защото организмът преживява истински шок. Ще видиш. Ще ми се довериш ли? Изразът на лицето ми в този момент обтегна устните върху разредените му зъби. — Моля те, _моля те,_ Джейк. Молба на смъртник. Бях сигурен, че се е побъркал, но също бях сигурен, че не е излъгал за болестта си. Очите му изглежда бяха хлътнали още по-дълбоко за краткото време, докато разговаряхме. Той явно беше изтощен. Двадесетината крачки от масата в единия край на закусвалнята до килера в другия му бяха достатъчни да почне да залита. А също и кървавата кърпа. Да не забравяме кървавата кърпа. Освен това, понякога е по-лесно да не се противиш, не мислите ли? На сбирките, които бившата ми жена посещава, обичат да казват: „Не се дърпай, остави Бог да те води“. Аз пък реших, че в този случай, вместо да се дърпам, ще оставя Ал да ме води. Поне до определен момент. Пък и какво толкова, навивах се сам, тия дни те претръскват доста по-сериозно, когато се качваш на самолет. Той поне не очаква да си смъкна обувките. Откопчах телефона от калъфа на колана си и го сложих върху кашон с консерви риба тон. Добавих портфейла, малък сноп банкноти, към долар и петдесет в монети и ключодържателя. — Задръж си ключовете, те не са важни. За мен бяха важни, но нищо не казах. Ал бръкна в джоба си, извади своя пачка банкноти, доста по-дебела от моята, и ми я подаде. — Ето ти малко луди пари, в случай, че решиш да си купиш сувенир или нещо. Хайде, вземи ги. — А защо да не използвам собствените си пари? — по мое мнение звучах съвсем разумно, сякаш в този побъркан разговор нямаше нищо нередно. — Остави това засега — отвърна той. — Самото преживяване ще отговори на повечето ти въпроси по-добре, отколкото аз бих могъл, дори да бях в отлично здраве, а, както виждаш, никога не съм бил по-далеч от отличното здраве. Вземи парите. Взех ги и ги разгледах. Най-отгоре имаше банкноти по един долар и те изглеждаха наред. После следваше банкнота от пет долара и тя хем беше наред, хем не беше. Над снимката на Линкълн пишеше __Сребърен сертификат,__ а в ляво от него имаше голяма синя петица. Вдигнах банкнотата срещу светлината. — Не си познал, не е фалшива — Ал изглежда се забавляваше. Може и да не беше фалшификат — изглеждаше съвсем автентична — обаче нямаше холограмен знак. — Ако е истинска, значи е доста стара — казах накрая. — Просто ги прибери в джоба си, Джейк. Послушах го. — Случайно да носиш джобен калкулатор или нещо друго електронно? — Не. — Тогава си готов. Обърни се с лице към дъното на килера — но преди да успея да изпълня нареждането му, той се плесна по челото и извика: — Ама къде ми е главата? Забравих за Човека с жълтата карта. — Кой? Какво? — Човекът с жълтата карта. Аз така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи това — той порови в джоба си и извади монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години, може би от детството си. Аз я премерих на око и го предупредих: — Едва ли искаш да се разделиш с тоя мъник. Мисля, че има стойност. — Разбира се, че има стойност — половин долар му е стойността. Той пак се разкашля и този път целия се разтресе, сякаш го подмяташе силен вятър, но ми махна да стоя настрана, когато понечих да му помогна. Подпря се на камарата кашони, върху която бях оставил вещите си, изплю се в снопа салфетки, погледна резултата, смръщи се и смачка салфетките. Изпитото му лице се беше покрило с пот. — Горещи вълни или нещо такова. Проклетия рак ми е прецакал и терморелето заедно с всичко друго. Сега, за Човека с жълтата карта. Той е скитник и е безобиден, но е и различен от всички останали. Струва ми се, че _знае_ нещо. Мисля, че е само съвпадение — защото се е тръшнал не далеч от мястото, където ти ще излезеш — но е най-добре да те предупредя, за да знаеш какво да очакваш. — За момента не се справяш особено добре — вметнах аз. — Представа си нямам за какво говориш. — Той ще ти каже: „Имам жълта карта от Зелената витрина, затуй дай ми някой долар, понеже днес удвояват парите“. Запомни ли? — Запомних — нещата ставаха все по-откачени. — И наистина има жълта карта, затъкната в периферията на шапката му. Вероятно е просто таксиметрова фирмена карта или купон от супермарект „Червено и бяло“, който му е попаднал някак, обаче напълно си е мариновал мозъка с евтино вино и изглежда си мисли, че картата е самият Златен билет на Уили Уонка. Затова ти трябва да му отговориш: „Цял долар нямам, но ето ти половин“ и му даваш монетата. Тогава той може да каже… — Ал вдигна един костелив пръст. — Може да каже нещо като: „Защо си тук“ или „Откъде идваш“. Може дори да каже: „Ти не си същия човек“. Не ми се вярва, но е възможно. Ужасно много неща има, дето не са ми ясни. Но каквото и да ти каже, ти просто го остави да си седи там, където ще го намериш — до сушилната барака — и излез през портата. Когато го подминеш, той ще подвикне: „Знам, че можеше да дадеш цял долар, скръндза такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън — при това той ми се усмихна кисело. — А след това, приятел, светът е твой. — Сушилна барака? — имах някакъв бегъл спомен за нещо такова в близост до закусвалнята и предполагам, че може да е била сушилната барака на фабриката Уоръмбо, но тя вече отдавна трябваше да е изчезнала. Ако килерът имаше прозорец, той би гледал към тухлен двор и магазин за връхни дрехи, наречен „Твоят мейнски уют“. Аз самият си бях купил хубаво дебело яке Норт фейс от там малко след Коледа, и то на съвсем прилична цена. — Остави сега сушилнята, просто запомни каквото ти казах. Сега се завърти, точно така, и направи две-три крачки напред. Малки крачки. Бебешки крачки. Все едно се опитваш да намериш най-горното стъпало на стълбата в пълен мрак — съвсем внимателно. Направих каквото ми каза и през цялото време се чувствах като най-големия идиот в света. Една крачка… присвивам глава, за да не ударя тавана… втора крачка… сега леко прикляквам. След още няколко крачки щеше да се наложи да коленича, но нямах никакво намерение да стигам до там, без значение дали това влиза последното желание на един умиращ човек. — Ал, това е пълна глупост. Освен ако не искаш да ти донеса кутия плодов коктейл или от тия опаковки желе, не виждам какво друго бих могъл да направя т… Тъкмо тогава кракът ми пропадна надолу. Точно както, когато слизаш по стълби. Само дето кракът ми си стоеше здраво стъпил на сивия линолеум. Ясно го виждах. — Ето на — каза Ал и поне за момента гласът му не беше прегракнал, думите звучаха меко и в тях се долавяше удовлетворение. — Откри го, приятел. Но какво точно бях открил? Какво точно усещах? Най-правдоподобният отговор, който ми хрумна, беше самовнушение. Понеже, каквото и да усещах, съвсем ясно виждах крака си на пода. Само дето… Нали знаете как в ярък слънчев ден, ако затвориш очи, можеш да видиш остатъчния образ на това, което си гледал? Същото се случваше и сега. Докато гледах крака си, го виждах на пода, но когато премигнах — милисекунда преди или след като затворих очи, не бях сигурен кое от двете — видях крака си на стъпало. И светлината не беше слабата светлина на шестдесетватова крушка. Беше ярка дневна светлина. Замръзнах. — Продължавай — подкани ме Ал. — Нищо лошо няма да ти се случи, приятел. Давай напред — той се изкашля и допълни някак отчаяно с прегракнал глас: — За мен е важно да го направиш. И аз продължих. Бог да ми е на помощ, продължих. Глава 2 1 Направих още крачка напред и попаднах на поредното стъпало надолу. На вид все още бях стъпил на пода в килера на Ал, но вече можех да се изправя без главата ми да опира в тавана. Което, разбира се, беше невъзможно. Стомахът ми болезнено се сви в отговор на смесените сигнали, които подаваха сетивата ми, и усещах как сандвичът с яйчена салата и парчето ябълков пай, които бях изял на обяд, се канят да ме освободят от присъствието си. Зад гърба ми Ал се обади — звучеше сякаш стои на петнадесетина метра от мен, а не на метър и половина, както си беше. — Затвори очи, приятел, така ще ти е по-лесно. Когато го направих, обърканите ми възприятия веднага се усмириха. Беше като да върнеш очите си в нормално състояние, след като си ги бил кръстосал. Или, не, по-точно би било да са каже, беше като да си сложиш специалните очила за гледане на триизмерни филми. Преместих десния си крак напред и слязох още едно стъпало надолу. Наистина слизах по стълба — докато очите ми бяха затворени, тялото ми не се бунтуваше срещу тази информация. — След още две отвори очи — пак се обади Ал и този път звучеше още по-далеч. Сякаш се беше оттеглил чак в другия край на закусвалнята, а не стоеше до вратата на килера. Слязох на следващото стъпало с левия си крак. Още веднъж с десния и изведнъж в главата ми нещо изпука. Точно както се случва, когато си в самолет и налягането рязко се промени. Тъмнината зад затворените ми клепачи почервеня и усетих топлина върху кожата си. Беше топлината на слънчеви лъчи. Нямаше никакво съмнение по въпроса. А слабата миризма на сяра се беше усилила от едва доловима до подчертано неприятна. В това също не можеше да има съмнение. Отворих очи. Вече не се намирах в килера. Нито пък в закусвалнята на Ал. Въпреки че килерът нямаше външна врата, аз някак се бях озовал отвън. Намирах се в двора. Но той не беше тухлен и наоколо не се виждаха никакви магазини. Вместо това под краката си видях мръсен неравен цимент. Там, където би трябвало да се намира „Твоят мейнски уют“, имаше бяла стена, пред която бяха подредени няколко грамадни метални контейнера. Тяхното съдържание се издигаше във високи камари, покрити с огромни платна от груб конопен плат. Обърнах се, за да погледна към сребристата каравана, в която се помещаваше закусвалнята на Ал. Тя беше изчезнала. 2 На нейно място се издигаше солидната, сякаш излязла от роман на Дикенс, текстилна фабрика Уоръмбо и по всичко личеше, че работи с пълна сила. До мен достигаше гръмовният шум от работата на бояджийници и сушилни, а също и своеобразното „шат-ууш, шат-ууш“ от масивните тъкачни станове, с които някога е бил запълнен вторият етаж (бях виждал снимки на тези машини, обслужвани от работнички в гащеризони и забрадки, в сградата на Лисбънското историческо общество, разположено в малка сграда в горната част на Главната улица). Сиво-бял пушек се разнасяше от три високи комина, които бяха разрушени по време на една свирепа буря през осемдесетте. Аз самият бях застанал до голяма правоъгълна сграда, боядисана в зелено — вероятно сушилната барака. Заемаше половината двор и беше висока 5–6 метра. Току-що бях слязъл по някаква стълба, но наоколо не се виждаха стъпала. Нито пък обратен път. Усетих пристъп на паника. — Джейк? — гласът на Ал беше едва доловим, сякаш стигаше до мен по някакво чудо на акустиката, както гласът, който ехото пренася на километри в тесния планински каньон. — Можеш да се върнеш по същия начин. Просто трябва да откриеш стъпалата. Аз повдигнах левия си крак, усетих стъпало и паниката ми веднага утихна. — Хайде де — насърчаваше ме гласът не по-силен от ехо, — разгледай наоколо преди да се върнеш обратно. Но аз не можех да направя нито крачка. Просто стоях замръзнал на място, триех устата си с длан и усещах как очите ми са на път да изскочат от орбитите си. Усещах как ме побиват тръпки по кожата на главата и надолу по гръбнака. Бях изплашен, ужасен дори, но страхът ми беше изместен (поне аз момента) от диво любопитство. Виждах сянката си на циментовия под съвсем ясно, като парче черен плат. Виждах ръждата по веригата, която отделяше сушилната барака от останалия двор. Подушвах дебелите стълбове дим, издигащи се от трите комина. Миризмата беше достатъчно силна, та да ми залюти на очите. Някой екологичен инспектор би затворил цялата фабрика на секундата… само дето не ми се вярваше да има някакви екологични инспектори наоколо. Не бях сигурен дали Агенцията за защита на околната среда изобщо съществува за момента. Беше ми ясно къде се намирам: Лисбън Фолс, щата Мейн, дълбоко в сърцето на окръг Андроскогин. Истински важният въпрос беше, _по кое време_ бях попаднал там. 3 На веригата висеше табела, която не можех да прочета — беше обърната на другата страна. Пристъпих напред, после се обърнах, затворих очи и направих няколко крачки в обратна посока, като си напомнях, че крачките трябва да са бебешки. Когато левият ми крак се удари в най-долното стъпало на стълбата, водеща към килера на Ал (или поне аз горещо се надявах да е така), аз бръкнах в задния си джоб и извадих паметната записка от шефа ми, с пожелание за приятно лято и напомняне за служебната сбирка през юли. За момент ми хрумна как ли би му харесало, ако следващата година Джейк Епинг реши да преподава кратък, шестседмичен курс върху Литература за пътуването във времето. След това откъснах част от листа, смачках го и го пуснах на първото стъпало от невидимата стълба. Топчето, разбира се, падна на земята, но, така или иначе, отбеляза мястото. Беше топъл следобед без вятър и не ми се вярваше хартията да бъде издухана от там, но за всеки случай намерих отчупено парче цимент и затиснах топчето с него, за всеки случай. Парчето цимент попадна върху стъпалото, но също и върху смачканата хартия. Защото там нямаше никакво стъпало. В главата ми изплува откъс от една стара песен: „Първо има планина, после я няма, после ето я отново.“ Ал ме беше посъветвал да разгледам наоколо и аз реших да го послушам. Реших, че ако все още не съм си изгубил ума, вероятно ще издържа още малко. Освен ако не видех парад на розови слонове или летяща чиния, кръжаща над автомобилната къща на Джон Крафтс. Повтарях си, че това не се случва наистина, че _не може_ да се случва наистина, но никак не си вярвах. Философите и психолозите могат да спорят безкрай кое е реално и кое не е, но ние, обикновените хора, сме приели, че реалността е осезаемият свят, който ни заобикаля. __Това__ действително се случваше. Ако не друго, вонята беше прекалено силна, за да е халюцинация. Отидох до веригата, която висеше на височината на кръста, и приклекнах, за да мина отдолу. От другата страна на табелата в черно беше отпечатан надпис: __„Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“.__ Аз се огледах назад и не забелязах някакви признаци, че поправките са на път да се случат скоро. След това заобиколих ъгъла на сушилната барака и едва не се спънах в човека, който беше седнал на слънце тъкмо там. Не че можеше да очаква да натрупа някакъв тен — беше навлякъл стар черен шлифер, надиплен около него като безформена сянка. По маншетите на двата ръкава се виждаха засъхнали сополи. Тялото под шлифера беше съвсем изпосталяло. Оловно сива коса висеше на мазни кичури около обраслите му бузи. Беше типичният скитник, до най-малката подробност. На главата си имаше шапка с периферия, килната силно назад, която сякаш беше излязла директно от някой филм ноар от петдесетте — такъв, в който всички жени са с големи бомби, а всички мъже говорят бързо и отсечено около цигарата, закрепена в ъгълчето на устата им. И ето на, от лентата на шапката като старомоден журналистически пропуск се подаваше затъкнатата жълта карта. Някога трябва да е била ярко жълта, но честото опипване с мръсни пръсти я беше замазало. Когато сянката ми падна в скута му, Човекът с жълтата карта се извъртя и ме огледа с мътни очи. — Кой си ти, по дяволите? — попита той, но това прозвуча като: „Кой’с ти по дя’олите?“. Ал не ме беше инструктирал как да отговарям на въпроси, затова избрах най-безобидния отговор, който ми хрумна. — Хич не ти влиза в работата. — Майната ти и на теб тогава. — Чудесно — заключих аз, — дотук сме в пълно съгласие. — А? — Хубав ти ден — казах аз и тръгнах към портата, която стоеше отворена върху металната си релса. След нея вляво имаше паркинг, който не бях виждал на това място преди. Беше пълен с коли, повечето очукани, и до една достатъчно стари, та мястото им да е в музей. Имаше Буици с декоративни отвори отстрани и Фордове с остър нос. _Това са колите на съвсем реални работници,_ въртеше се в главата ми, _работници, които точно в момента са вътре във фабриката и си заработват надниците._ — Имам жълта карта от Зелената витрина — обади се скитникът. Звучеше едновременно раздразнено и тревожно. — Тъй че дай някой долар, защото днес удвояват парите. Извадих петдесетцентовата монета и с чувството, че съм актьор с една единствена реплика в пиесата, казах: — Не мога да отделя долар, но ето ти половин. „И след това му даваш монетата“ беше казал Ал, но това не се наложи, той я грабна от пръстите ми и я приближи до лицето си. За момент си помислих, че ще я захапе, но той просто сви дългите си пръсти около нея и тя изчезна в юмрука му. След това върна погледа си върху мен и по лицето му се изписа почти комично недоверие. — Кой си ти? Какво правиш тук? — Да пукна, ако знам — отвърнах аз и пак се обърнах към портата. Очаквах, че той ще подвиква още въпроси след мен, но последва само тишина и аз минах през портата необезпокояван. 4 Най-новата кола на паркинга беше Плимут Фюри от средата или края на петдесетте. Регистрационните му номера изглеждаха като невъзможно древна версия на номерата на моето собствено Субару — по настояване на жена ми, на нашите номера имаше изобразена розова лента, знак на борбата с рака на гърдата. Номерът, който виждах пред себе си, носеше знака на щата, но беше оранжев, а не бял. Освен това, както в повечето щати, и мейнските номера вече се състоят от цифри и букви — моят беше 23383 IY — но почти чисто новият червено-бял Плимут нямаше букви в номера си, само цифрите 90–811. Докоснах багажника. Беше плътен и затоплен от слънцето. Беше истински. „Пресечи релсите и ще се намериш на ъгъла на Главната улица и Лисбън. А след това, приятел, светът е твой.“ Пред старата фабрика нямаше железопътни релси — не и по мое време — но ето че тук ги имаше. При това не бяха раздрънкани остарели реликви. Бяха съвсем здрави и лъскави. Някъде в далечината дори се чуваше пуфтенето на влак. Кога ли за последно през Лисбън Фолс са минавали влакове? Вероятно, когато фабриката още е била отворена, а Американски Гипс (местните го наричаха Американски Обир) е работил денонощно. _Само дето той тъкмо в момента работи денонощно,_ помислих си в следващия момент. _Обзалагам се, че е така. Както и фабриката. Защото вече не сме второто десетилетие на двадесет и първи век._ Бях продължил да вървя напред, без дори да го осъзнавам — сякаш това беше сън. Сега се намирах на ъгъла на Главната улица и път 196, известен като Стария път за Луистън. Само дето в момента никак не беше стар. А на отсрещния ъгъл, диагонално отвъд кръстовището от мен… … се намираше Кенебек Фрут Компани, което винаги ми се е струвало абсурдно грандиозно име за един магазин, който за десет години, откак преподавах в лисбънската гимназия, вечно беше на ръба на закриването или поне това беше моето впечатление. Вероятно единствената причина все още да оцелява, както и единственият му източник на приходи, беше крайно необичайната безалкохолна напитка Мокси. Управителят на Фрут Ко, един симпатичен старец на име Франк Аницети, веднъж ми беше доверил, че човечеството по природа (а вероятно и генетически) се дели на две групи: малката, но благословена група на избраниците, които оценяват Мокси… и всички останали. Франк наричаше всички останали „нещастното окаяно мнозинство“. По мое време Кенебек Фрут Компани представляваше жълто-зелена правоъгълна сграда с мръсна витрина, лишена от стоки, освен ако котката, която понякога се излежава там, е за продан. Покривът беше хлътнал след множество снежни зими. В самия магазин не се предлагаше почти нищо друго, освен сувенири: ярко оранжеви тениски с надпис „Имам Мокси!“, ярко оранжеви шапки, оригинални календари, ламаринени табели, които изглеждат оригинални, но най-вероятно са произведени миналата година в Китай. През по-голямата част от годината магазинът почти няма клиенти, а рафтовете му са почти напълно празни, макар че все още може да се намерят някакви бонбони или картофен чипс, стига да харесвате чипс със сол и оцет. Хладилникът за безалкохолни напитки е плътно зареден с Мокси и нищо друго. Хладилникът за бира е празен. Всеки юли в Лисбън Фолс се провежда Мейнският фестивал на Мокси с концерти на различни групи, фойерверки, парад — да пукна, ако лъжа — с големи летящи балони в чест на Мокси и местни кралици на красотата, облечени в бански в цветовете на Мокси, което ще рече толкова ярко оранжево, че би могло да прогори ретината на окото. Парадният церемониалмайстор винаги се облича като Доктор Мокси, т.е. с бяла манта, стетоскоп и една от ония ленти за глава с огледало. Преди две години церемониалмайсторът беше директорката на лисбънската гимназия, Стела Лангли, и се съмнявам, че хората скоро ще й позволят да го забрави. По време на фестивала Кенебек Фрут Компани се съживява и прави доста добър оборот, дължащ се предимно на прехласнати туристи, минаващи през Лисбън Фолс на път към курортите в западен Мейн. През останалото време не е нищо повече от антика, пропита със слабата миризма на Мокси. Миризма, която лично на мен, вероятно, понеже спадам към „окаяното мнозинство“, винаги ми е напомняла лекарството Мустерол — невъобразимо вонящата паста, която майка ми втриваше по гърлото и гърдите ми, когато настивах. Това, което виждах пред себе си в момента, застанал отсреща, на Стария луистънски път, беше процъфтяващ магазин, кипящ от живот. Фирменият надпис над вратата (отгоре „Освежете се със Севън Ап“, отдолу „Добре дошли в Кенебек Фрут Ко“) беше достатъчно ярък да хвърля ослепителни отблясъци в очите ми. Боята беше свежа, покривът не беше хлътнал, хора постоянно влизаха и излизаха, а на витрината вместо котка… Боже мой, портокали. Кой да си помисли, че Кенебек Фрут Ко някога е продавал плодове. Тръгнах да пресичам улицата, но бързо се дръпнах назад, когато пред мен изръмжа един градски автобус. На табелата над разделеното предно стъкло пишеше Луистънски експрес. Когато автобусът спря с пукот при железопътния прелез, аз забелязах, че повечето пътници пушеха. Въздухът вътре трябва да беше подобен на атмосферата на Сатурн. След като автобусът потегли (оставяйки след себе си миризма на полу-изгорял дизел като допълнение към вонята на развалени яйца, идваща от комините на Уоръмбо), аз прекосих улицата, като за момент се замислих, какво би се случило, ако ме блъсне кола. Дали ще се дематериализирам? Дали ще се събудя на пода в килера на Ал? Вероятно нито едното, нито другото. Сигурно просто ще си умра тук, в едно минало, по което доста хора изпитват носталгия, просто защото са забравили колко лоша е миризмата му или, защото никога не са вземали предвид тази особеност на петдесетте по начало. Пред магазина стоеше някакво хлапе, подпряло един обут в черен ботуш крак на дървената облицовка зад гърба си. Яката на ризата му беше повдигната на врата, а косата му беше оформена в прическа, която разпознах (предимно от старите филми) като „ала Елвис Пресли“. За разлика от момчетата в моята класна стая, това хлапе нямаше катинарче, нито дори малка брадичка под долната устна. Осъзнах, че в света, който посещавах в момента (искрено се _надявах,_ че е само посещение), биха го изхвърлили от училище, ако се появи с един единствен необръснат косъм на лицето си. Моментално. Кимнах му. Джеймс Дийн ми кимна в отговор и каза: „Здрасти, татенце“. Влязох в магазина и над главата ми дрънна звънче. Вместо миризма на прахуляк и гниещо дърво, ме посрещна аромат на портокали, ябълки, кафе и тютюн. В дясно от мен имаше стойка с комикси с откъснати корици — Арчи, Батман, Капитан Чудо, Гъвкавият човек, Разкази от криптата. Написана на ръка табела над това съкровище, което би докарало някои от постоянните клиенти на eBay до припадък, съобщаваше: __„Комикси, 5 цента за брой, 3 бр. за 10 цента, 9 бр. за четвърт долар. Не пипай, ако не възнамеряваш да купиш.“__ Вляво имаше стойка с вестници. Не се виждаше Ню Йорк Таймс, но имаше Портланд Прес Хералд и един останал брой от Бостън Глоуб. От първата си страница Глоуб съобщаваше: __„Дълес клони към оттегляне, ако червен Китай се откаже от употребата на сила във Формоза“.__ Датите и на двата вестника бяха девети септември, 1958 година. 5 Взех броя на Бостънски Глоуб, чиято цена беше 8 цента, и минах напред към бара за наливни газирани напитки с мраморен плот, който не съществуваше по мое време. Зад него стоеше Франк Аницети. Наистина беше той, чак до сребристите кичури над ушите му. Само че в тази версия — да го наречем Франк 1.0 — беше слаб, а не закръглен и носеше очила с бифокални лещи без рамки. Освен това беше по-висок. Усещайки се като натрапник в собственото си тяло, аз се отпуснах на един висок стол. Той кимна към вестника. — Това ли ще е всичко или да предложа нещо за пиене? — Каквото и да е, само да не е Мокси — чух се да отговарям. Франк 1.0 се засмя. — Нямаш грижи, синко. Какво ще кажеш за безалкохолна бира? — Добре звучи — което беше вярно. Гърлото ми беше пресъхнало, а главата ми гореше. Имах чувството, че съм вдигнал температура. — От пет или от десет? — Моля, какво? — Бира от пет или от десет цента? — повтори той и типично по мейнски провлачи думата „бира“. — О, ами от десет, предполагам. — Щом тъй предполагаш, аз пък предполагам, че си прав. Той отвори сладоледения хладилник и извади замръзнала халба с размера на кана за лимонада. Напълни я от канелката и аз усетих миризмата на бирата, плътна и богата. Той изчисти натрупаната пяна с дръжката на дървена лъжица, допълни халбата догоре и я сложи на тезгяха. — Ето на. Това и вестника, осемнадесет цента и пени за държавата. Подадох един от автентичните долари на Ал и Франк 1.0 ми върна рестото. Отпих през изплувалата отгоре пяна и бях изумен. Вкусът беше… _пълен._ Всяка капка беше наситена с вкус. Не знам как по-добре да го обясня. Този свят, съществувал преди петдесет години, миришеше отвратително, но на на вкус беше отличен. — Това е чудесно — казах аз. — Ахам. Радвам се, че ти харесва. Не си тукашен, а? — Не. — От друг щат? — Уисконсин — отговорих. Не беше точно лъжа. До единадесетата ми година семейството ми живееше в Милуоки, докато баща ми не получи предложение да преподава английски в университета на южен Мейн. От тогава бях обиколил целия щат. — Хубаво време си избрал да дойдеш насам — каза Аницети. — Повечето летовници вече ги няма, а това значи, че цените моментално падат. Ей това дето го пийваш, например. След Деня на труда* десетцентова бира струва само десетаче. [* Национален празник в САЩ, отбелязва се в първия понеделник от септември. — Б.пр.] Звънчето над вратата дрънна и дъските на пода изскърцаха. Това скръцване беше някак уютно. Последният път, когато бях влязъл в Кенебек Фрут с надеждата да си купя ролка Тумс* (надеждата ми не беше оправдана), дъските бяха простенали. [* Дъвчащи таблетки против стомашни киселини. — Б.пр.] Един младеж, трябва да беше на около седемнадесет, се вмъкна зад тезгяха. Тъмната му коса беше ниско подстригана, почти армейски. Приликата му с мъжа, който ме беше обслужил, беше очевидна и аз осъзнаха, че това е _моят_ Франк Аницети. Мъжът, който беше забърсал пяната от моята халба бира, беше баща му. Франк 2.0 дори не ме погледна. За него бях просто поредният клиент. — Тайтъс е качил камиона на рампата — каза младежът на баща си. — Каза, че ще е готов до пет. — Ами, хубаво — каза Аницети Старши и запали цигара. Чак сега забелязах, че мраморния плот на бара е обрамчен с малки керамични пепелници. По тях беше изписано: __„Уинстън имат отличен вкус, както се полага на истински цигари“.__ Той ме погледна и попита: — Искаш ли топка ванилов сладолед в безалкохолната си бира? От заведението. Ние тук се грижим добре за туристите, особено когато са окъснели. — Благодаря, и така е добре — отвърнах аз. Още малко сладост и главата ми щеше да гръмне. Пък и бирата беше _силна_ — сякаш пиех газирано еспресо. Хлапето ме дари с усмивка, сладка като напитката в замръзналата халба — в нея нямаше и следа от насмешливото пренебрежение на последователя на Елвис отвън. — В училище четохме един разказ — обади се той, — дето местните изяждали туристите, ако се появят след края на сезона. — Франки, бива ли да се говорят такива неща на гостите — скастри го господин Аницети, но и той се засмя. — Няма проблем — уверих го аз. — Аз самият съм преподавал този разказ. Шърли Джаксън, нали така? „Летните хора“. — Същият — потвърди Франк. — Не го схванах съвсем, ама ми хареса. Аз пак отпих от бирата си и, когато я оставих (халбата звънна о мраморния плот дебело и доволно) не се изненадах да видя, че почти е свършила. Виж към _това_ можех да се пристрастя. Беше хиляда пъти по-добро от Мокси. По-възрастният Аницети издуха облак дим към тавана, където перките на вентилатора го завъртяха в мързеливи сини снопове. — Учител ли си, господин…? — Епинг — отговорих му аз. Дори не ми хрумна да му дам фалшиво име. — Да, но тази година ми се полага творчески отдих. — Това ще рече, че си е взел цяла година отпуска — каза Франк. — Знам какво означава — отвърна Аницети. Опитваше се да звучи раздразнено, но без особен успех. Реших, че тези двамата ми харесват точно толкова, колкото и бирата. Даже и малкият хулиган отвън ми харесваше, дори само защото нямаше представа, че вече се е превърнал в клише. Тук усещах някакво чувство на сигурност, знам ли, на предопределение. Очевидно чувството беше лъжливо, този свят беше толкова опасен, колкото всеки друг, но аз притежавах информация, която до този следобед мислех, че е се полага само на Господ. Знаех, че усмихнатото момче, на което беше допаднал разказът на Шърли Джаксън ще преживее този ден, както и всеки следващ ден в близките петдесет години. Знаех, че няма да умре в автомобилна катастрофа, няма да получи инфаркт или да се разболее от рак на белите дробове, задето диша дима от цигарите на баща си. С Франк Аницети всичко щеше да бъде наред. Аз погледнах часовника на стената (на циферблата пишеше: „Започнете деня с усмивка, пийте кафе Бодрост“). Показваше 12:22 ч. Това нямаше никакво значение за мен, но се престорих на изненадан. Глътнах остатъка от бирата и се изправих. — Трябва да побързам, ако искам да стигна до приятелите си в Касъл Рок навреме. — Карай внимателно по шосе 117 — предупреди ме Аницети. — Пътят не го бива. Думите му отново прозвучаха разтеглени. Сякаш от години не бях чувал толкова силен мейнски акцент. След това се сетих, че това е точно така и за малко да се изсмея на глас. — Ще внимавам, благодаря. И, синко, за онзи разказ на Шърли Джаксън. — Да, сър? „Сър“ моля ви се, при това без капка сарказъм. Добрите впечатления от ’58-ма ставаха все повече. Като изключим вонята от фабриката и цигарения дим. — Няма нищо за схващане. — Така ли? Ама господин Мърчант друго разправя. — С цялото ми уважение към господин Мърчант, кажи му, че Джейк Епинг е казал, че понякога пурата е само дим, а историята е просто история. Момчето се засмя. — Ще му кажа. Още утре, третият час в училище. — Добре — кимнах на бащата и много ми се щеше да му кажа, че благодарение на Мокси (което той още не продаваше), бизнесът му ще оцелее на все същото място дълго след като той си е отишъл. — Благодаря за безалкохолната бира. — Заповядай по всяко време, синко. Мисля още да смъкна цената на голямата халба. — До десетаче? Той се ухили. И неговата усмивка, като тази на сина му, беше откровена и лековата. — Е, това е приказка. Звънчето дрънна. Влязоха три дами. Никакви панталони. И трите носеха рокли с подгъв, стигащ до средата на прасците им. И бях с шапки! На две от шапките имаше малки бели воалетки. Те започнаха да ровят в касите с плодове и да избират най-добрите образци. Аз тръгнах да си излизам, после се сетих нещо и се обърнах. — Дали случайно можете да ми кажете какво е Зелената витрина? Бащата и синът си размениха развеселени погледи, които ми напомниха един стар виц. Турист от Чикаго в скъпа спортна кола спира пред селска къща дълбоко в провинцията. Старият фермер седи на верандата си и пуши лула от царевичен кочан. Туристът се подава от Ягуара си и пита: „Ей, старче, как да стигна до Източен Макиас?“. Старецът замислено дърпа няколко пъти от лулата си и отговаря: „Като си останеш на мястото.“ — Ти наистина не си тукашен, а? — попита Франк. Акцентът му не беше толкова силен, колкото на баща му. Младежът вероятно гледаше повече телевизия. Нищо не уронва местния акцент, както телевизията. — Вярно е — потвърдих аз. — Странно, защото мога да се закълна, че дочувам малко от протяжната реч на Янките в говора ти. — Това е, защото съм юпър, нали знаете от горната част на полуострова? Само че — опа — юпъри се наричаха жителите на горен Мичиган! Никой от тях обаче изглежда не забеляза грешката ми. Младият Франк дори се зае да мие чинии — при това на ръка. — Зелената витрина е магазинът за алкохол — обясни Аницети. — Оттатък улицата е, ако си търсиш нещо. — Безалкохолната бира ми стига. Просто ми беше чудно. Приятен ден. — Хубав ден и на теб, приятелю. Непременно да минеш пак. Минах покрай тройката, преглеждаща плодовете и измърморих: „Дами“. При това ми се щеше да имах шапка, която да им сваля. Може би мека шапка с периферия. Като в старите филми. 6 Малкият кандидат хулиган беше напуснал мястото си. Хрумна ми да се разходя по Главната улица и да видя какво друго е променено, но веднага се отказах. Не исках да си насилвам късмета. Ами ако някой ме попита за дрехите ми? Спортното ми сако и свободните панталони вероятно не биеха много на очи, но можех ли да съм сигурен? Пък и косата ми докосваше яката на ризата отзад. В моето собствено време това е напълно приемливо за учител, дори малко консервативно. Но във време, когато обръсването на врата е стандартна част от подстригването, а бакенбарди си позволяват само бунтарските души като хлапето, което ме беше нарекло „Татенце“, можеше да събера нежелани погледи. Разбира се, винаги можех да кажа, че съм турист, че у дома, в Уисконсин всички мъже си носеха косата така, малко по-дълга. Обаче косата и дрехите, това усещане че привличам внимание като извънземно, неумело дегизирано като човек, беше само част от проблема. В действителност аз бях чисто и просто потресен. Не казвам, че бях на път да си загубя ума. Мисля, че здравият човешкият ум би могъл да възприеме доста странности, преди да вдигне ръце и да се предаде. Не, говоря за истински потрес. Постоянно си мислех за дамите с техните дълги рокли и шапки, дами, които биха умрели от срам, ако дори една презрамка на сутиен се подаде от дрехата им на обществено място. И вкусът на бирата. Колко _пълен_ беше той. Точно от другата страна на улицата имаше скромен вход на магазин. На малката витрина беше гравирано __„Щатски магазин за алкохол Мейн“.__ И, да, фасадата наистина беше светло зелена. Вътре успях да разпозная моя познат от сушилнята. Дългото му черно палто висеше от раменете му, сякаш на закачалка. Беше си свалил шапката и косата му стърчеше около главата, сякаш беше анимационен глупчо, който току-що е поставил Пръст А в Контакт Б. Той ръкомахаше пред продавача с две ръце и забелязах, че в едната държи безценната си жълта карта. Бях напълно сигурен, че в другата стиска половинката на Ал Темпълтън. Продавачът, който носеше къса бяла манта и досущ приличаше на Доктор Мокси от годишния парад, изглежда изобщо не беше впечатлен. Отидох до ъгъла, изчаках няколко коли и прекосих обратно Стария луистънски път от страната на фабриката Уоръмбо. На двора двама мъже бутаха количка, натоварена с топове плат, пушеха и се смееха. Зачудих се дали имат представа какво причинява на организма им комбинацията от цигарен дим и пушек от фабриката и реших, че вероятно нямат. Което може би беше скрита благословия, макар че този въпрос се полага на учител по философия, а не на някой, който облъчва децата с Шекспир, Стайнбек и Шърли Джаксън. Когато мъжете заедно с количката си се скриха зад ръждясалите метални крила на огромната врата на фабриката, извисяващи се до нивото на третия етаж, аз прекосих двора до веригата с окачен надпис __„Минаването забранено“.__ Напомних си да не вървя твърде бързо и да не се оглеждам тревожно — всъщност, да не правя нищо, което би привлякло внимание, но беше трудно. Сега, когато почти бях стигнал до мястото, откъдето бях влязъл, желанието да избързам беше почти неустоимо. Устата ми беше пресъхнала, а халбата бира бушуваше в стомаха ми. Ами ако не можех да се върна? Ами ако бележката, която бях оставил, е изчезнала? Ами ако си е там, обаче стъпалата ги няма? _Полека,_ успокоих се сам, _карай по-полека._ Не можах да устоя да хвърля един бърз поглед наоколо преди да се мушна под веригата. Дворът беше изцяло на мое разположение. Някъде в далечината, като насън, пак дочух тракането на влака. Дойде ми наум цитат от друга песен: _„Този влак е обзет от тъгата на изчезващите релси“._ Докато вървях покрай стената на зелената сушилна барака, усещах сърцето си да бие в гърлото. Откъснатият лист хартия, затиснат с отчупено парче бетон, си беше на мястото. До тук добре. Опипах с крак внимателно, като си мислех: _Моля те, боже, нека се получи, моля те, нека се върна обратно!_ Върхът на обувката ми закачи парчето бетон — видях го как се изтърколи настрани — но след това се спря о стъпалото. Тези две събития се отричаха взаимно, но ето че и двете се случиха. Огледах се още веднъж наоколо, въпреки че нямаше кой да ме види в този тесен проход, освен ако не минава точно в единия или другия му край. Бях сам. Качих се на първото стъпало. Краката ми го усещаха, макар очите ми да казваха, че съм здраво стъпил на земята. Безалкохолната бира отново заплашително се надигна в стомаха ми. Затворих очи и това малко подобри нещата. Изкачих второто стъпало, после третото. Те бяха съвсем ниски. Когато стъпих на четвъртото, лятната жега престана да пари врата ми и тъмнината зад затворените ми клепачи се задълбочи. Опитах се да стъпя на петото стъпало, само че него го нямаше. Вместо това си ударих главата в ниския таван на килера. Една ръка сграбчи рамото ми и аз за малко да изкрещя. — Спокойно — каза Ал. — Спокойно, Джейк. Прибра се. 7 Ал ми предложи кафе, но аз отказах. Стомахът ми още се бунтуваше. Той наля на себе си и се върнахме на масата, от която беше започнало това безумно пътешествие. Портфейлът ми, мобилният телефон и парите бяха струпани по средата на масата. Ал се отпусна на стола с въздишка на болка и облекчение. Изглеждаше не толкова изтощен и малко по-спокоен. — Е — подхвана той. — Ето, че ходи и се върна. Какво мислиш? — Ал, идея си нямам какво да мисля. Разтърсен съм до основи. Открил си го случайно? — Напълно случайно. По-малко от месец, след като се настаних тук. Преди още да успея да изтупам праха на улица Пайн от обувките си. Първият път всъщност паднах по тия стълби, досущ като Алиса в дупката на заека. Помислих си, че съм се побъркал. Разбирах го. Аз поне бях подготвен, колкото и нескопосана да беше подготовката. Но пък дали има адекватен начин да подготвиш човек за пътуване обратно във времето? — Колко дълго ме нямаше? — Две минути. Казах ти, винаги отнема две минути. Без значение колко дълго останеш там — той се закашля, изплю се в нов сноп салфетки, сгъна ги и ги прибра в джоба си. — А когато слезеш по стълбата винаги е 11:58 ч. преди обед на девети септември, 1958 година. Всяко пътуване е първо. Ти докъде отиде? — Кенебек Фрут. Пих безалкохолна бира. Беше страхотна. — Да, храната е имала по-добър вкус тогава. По-малко консерванти или нещо си. — Нали познаваш Франк Аницети? Видях го като момче, на седемнадесет. Не знам защо, но очаквах Ал да се разсмее. Той обаче прие думите ми без вълнение. — Естествено, много пъти съм срещал Франк. Обаче той ме е срещал само веднъж. В онова време имам предвид. За Франк всяка наша среща е първа. Той се връща отнякъде, нали? Бил е в сервиза на Шеврон. Казва: „Тайтъс е качил камиона на рампата. Ще е готов до пет.“ Чувал съм го петдесет пъти. Не че всеки път влизам в Кенебек Фрут, но когато се случи да мина от там, това го чувам да казва на баща си. После идват дамите да си изберат плодове. Госпожа Симъндс и приятелките й. Все едно гледаш същия филм отново и отново, и отново. — Всеки път е първият път — повторих аз бавно, като оставях пауза след всяка дума. Опитвах се да накарам думите да придобият смисъл в главата ми. — Точно тъй. — И всеки човек, когото срещаш, те вижда за първи път, без значение колко пъти ти си го виждал преди. — Точно тъй. — Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те няма да имат представа. — Пак позна. Или можеш да промениш нещо — да си поръчаш мелба вместо безалкохолна бира — тогава разговорът ще протече различно. И единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, но той е прекалено наквасен, за да знае какво усеща. Ако съм прав, че изобщо усеща нещо, де. Каквото и да е, то сигурно се дължи на това, че седи толкова близо до заешката дупка. Или каквото там представлява това. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той… В този момент Ал пак се разкашля и не можа да продължи. Да го гледам как се е сгънал надве, притиснал гърдите си и се опитва да скрие колко много го боли, как болката го разкъсва отвътре, беше болезнено само по себе си. _Не може да продължава така,_ помислих си, _след не повече от седмица ще трябва да влезе в болница, а вероятно и по-рано._ И вероятно тъкмо затова ме беше повикал. За да предаде тази невероятна тайна на някого преди ракът да е му е затворил устата завинаги. — Мислех, че ще успея да ти кажа всичко този следобед, ама няма да стане — каза Ал, когато успя да се овладее. — Трябва да се прибера, да си взема лекарството и да полегна малко. Цял живот не съм пил нищо по-силно от аспирин и това Окси ме сваля от раз. Ще поспя към шест часа и после ще ми е по-добре за малко. Ще добия малко сила. Можеш ли да минеш покрай нас към девет и половина? — Мога, само че не знам къде живееш. — Малка къщичка на улица Вайнинг. Номер деветнадесет. Има градинското джудже до верандата, не можеш да го пропуснеш. Джуджето държи знаме. — За какво още има да говорим, Ал? Така де… ти ми _показа._ Вярвам ти — което беше вярно, но колко ли дълго щеше да се задържи вярата ми? Посещението ми в ’58-ма вече избледняваше като сън. След няколко часа (или няколко дни) вероятно щях да успея да се убедя, че наистина съм сънувал. — За много неща имаме да говорим, приятел. Ще дойдеш ли? — той не ми напомни, че това е молба на умиращ човек, но аз го прочетох в очите му. — Добре. Да те откарам ли до у вас? При този въпрос очите му проблеснаха. — Пикапът ми е тук, пък и са само пет пресечки. Поне толкоз мога да карам и сам. — Сигурен съм, че можеш — съгласих се аз, като се надявах, че звуча по-убедено, отколкото се чувствах. Изправих се и започнах да прибирам вещите си обратно в джобовете. Напипах пачката банкноти, която той ми беше дал и я извадих. Сега разбирах защо петте долара бяха различни. Вероятно имаше разлики и в другите банкноти. Подадох му ги, но той поклати глава. — Не, задръж ги, аз си имам много. Но аз ги оставих на масата. — Ако всеки път е първият път, как успяваш да задържиш парите, които носиш обратно? Как така не изчезват при следващото пътуване? — Идея нямам, приятел. Казах ти, един куп работи не са ми ясни. Има правила. Някои ги открих, но не са много — на лицето му светна слаба, но истински весела усмивка. — Ти донесе обратно безалкохолната бира. Още ти бълбука из стомаха, нали? В интерес на истината, беше точно така. — Ами ето на. Ще видиш довечера, Джейк. Като си почина за всичко ще си поговорим. — Само още един въпрос. Той махна с ръка, един вид, давай. Забелязах, че ноктите му, които той винаги беше поддържал изрядно чисти, бяха пожълтели и начупени. Още един лош знак. Не толкова фрапиращ като загубата на тегло, но все пак знак. Баща ми казваше, че можеш да научиш много за здравето на човека по състоянието на ноктите му. — Знаменитият Тлъстбургер? — Какво за него — но аз вече виждах усмивката, трепкаща в ъгълчетата на устата му. — Можеш да си позволиш ниската цена, защото купуваш евтино, нали? — Телешка кайма от „Червено и бяло“ — отвърна той. — Петдесет и четири цента на паунд*. Ходя всяка седмица. Или поне ходех до последните си приключения, които ме отведоха доста далеч от Фолс. Купувам от господин Уорън, месаря. Ако му кажа, че искам десет паунда смляно телешко, той отговаря: „Дадено“. Ако му поискам дванадесет или четиринадесет паунда, той казва: „Дай ми минутка да ти смеля малко прясно месо. Семейно празненство, а?“ [* 1 паунд е приблизително равен на 0,45 кг. — Б.пр.] — Винаги едно и също? — Винаги. — Защото винаги е първият път. — Точно тъй. Като се замислиш, същото е като библейската историята за хлябовете и рибата. Купувам все същото телешко, седмица след седмица, и с него храня стотици и хиляди хора, независимо от глупавите слухове за котешки бургери, а то никога не свършва. — Купуваш същото месо отново и отново — опитвах се да прокарам идеята през главата си. — Същото месо, по същото време, от същия месар. Който винаги казва същото нещо, освен ако аз не кажа нещо различно. Признавам си, приятел, понякога ми е хрумвало да отида при него и да кажа: „Как е, господин Уорън, дърт плешив копелдак? Да си шибал някое топло пиленце напоследък?“ Той никога не би си спомнил, но аз така и не го направих. Защото той е свестен човек. Повечето хора, дето съм срещал там, са свестни. При тези думи на лицето му се изписа тъга. — Не разбирам, как можеш да купуваш месо там… да го сервираш тук… и после да го купуваш отново. — Добре дошъл в клуба на неразбиращите. Аз съм ти адски благодарен, че изобщо си още тук — можеше да ме отсвириш по всяко време. Че то и по телефона още можеше да ме отрежеш. Част от мен съжаляваше, че не съм го направил, но не му го казах. Сигурно нямаше и нужда. Той беше болен, но не беше сляп. — Ела у нас довечера. Ще ти кажа какво съм намислил, пък ти после можеш да правиш, каквото решиш. Обаче ще трябва да решаваш бързо, защото няма много време. Доста иронично, нали, като се има предвид какви стълби си имам в килера. По-бавно от всякога аз произнесох: — Всеки… път… е… първият… път. Той пак ми се усмихна. — Тая част вече я изяснихме. Ще се видим довечера, нали? Улица Вайнинг №19. Оглеждай се за градинското джудже със знамето. 8 Тръгнах си от закусвалнята на Ал в три и половина. Следващите шест часа не бяха толкова откачени, колкото посещението в Лисбън Фолс петдесет и три години назад във времето, но в никакъв случай не бяха и нормални. Времето изглежда едновременно се влачеше и препускаше. Прибрах се в къщата в Сабатус, която бях на път да купя (когато брачният ни съюз се разпадна, с Кристи продадохме къщата си във Фолс и разделихме парите). Опитах се да поспя без никакъв успех. След като лежах по гръб двадесет минути изпънат като ръжен, забил поглед в тавана, станах и отидох до тоалетната. Докато гледах урината да се стича по порцелана, си мислех: _Това е преработена безалкохолна бира от ’58-ма._ Но в същото време си мислех и, че това са пълни глупости, че Ал някак ме е хипнотизирал, че ми е извъртял някакъв фокус. Опитах да дочета съчиненията и изобщо не се изненадах, че не бях в състояние да чета. Да размахам безстрашния червен химикал на господин Епинг? Да формулирам критични бележки? Смешна работа. Та аз не успявах дори да свържа думите в изречения. Затова включих вълшебния кинескоп (малка препратка към чудното време на петдесетте години; телевизорите вече не работят с кинескопи) и известно време прехвърлях каналите. На ТСМ попаднах на стар филм, наречен „Момичето от автомобилната писта“. След малко осъзнах, че се взирам в старите коли и проблемните младежи толкова съсредоточено, та чак ме боли главата и се отказах да гледам. Забърках си ориз с пилешко и зеленчуци и не можах да го изям, въпреки че бях гладен. Седях, взирах се в чинията си и си мислех за Ал Темпълтън, който е сервирал същите 5–6 килограма месо отново и отново, година след година. Наистина беше като чудото с хляба и рибите. И какво ако наоколо се носеха слухове за котешки и кучешки бургери, заради ниските му цени? При цената, на която е купувал месото, сигурно е изкарвал абсурдно висока печалба от всеки продаден Тлъстбургер. Когато осъзнах, че само крача напред-назад из кухнята, без да мога да спя, да чета, да гледам телевизия или да хапна нещо — храната замина на боклука недокосната — аз се качих в колата си и се върнах в града. Беше станало седем без четвърт и по Главната улица имаше колкото искаш места за паркиране. Спрях срещу Кенебек Фрут и останах известно време зад волана, загледан в древната постройка с олющена боя, която някога е била процъфтяващ бизнес в малкия град. Както беше затворен за деня, магазинът изглеждаше сякаш подлежи на събаряне. Единственият признак на човешко присъствие бяха няколко старомодни реклами за Мокси в прашната витрина (__„Пийте Мокси за здраве“,__ пишеше на най-голямата), които вероятно бяха на преклонна възраст. Сянката на Фрут се проточваше отвъд улицата и стигаше до колата ми. Вдясно от мен, където бях видял магазина за алкохол, сега имаше спретната тухлена постройка, в която се помещаваше клон на Банка Кей. На кого му е дотрябвала Зелената витрина, когато от всеки магазин в щата можеш да се снабдиш с половинка Джак или четвърт кафеено бренди? И даже няма да ти ги дадат в тънковата хартиена кесия. В днешните модерни времена ние използваме найлонови торби, синко. Изкарват по хиляда години. А като си говорим за магазини, никога не бях чувал за магазин, наречен Червено и бяло. Ако искаш да пазаруваш хранителни стоки във Фолс, отиваш в IGA, една пресечка надолу по шосе 196. Намираше се точно срещу старата гара, която в момента съвместяваше магазин за тениски и студио за татуировки. И все пак, тъкмо в този момент, миналото ми се стори особено близко — може би заради златистия отенък на угасващия летен ден. Тази светлина винаги ми се е струвала някак свръхестествена. Сякаш ’58-ма се спотайваше около мен под безплътното покривало от междинни години. Което вероятно беше съвършено вярно, стига случилото се по-рано този следобед да не беше плод на моето въображение. _Той ще иска да направя нещо. Нещо, което е смятал да свърши сам, но ракът му е попречил. Каза, че се е върнал и е останал там четири години (поне това ми се стори, че каза), но явно четири години не са били достатъчни._ А дали аз бих имал желание да се върна в онова време и да остана повече от четири години? На практика да се преселя там? И после да се върна, само две минути по-късно, но вече прехвърлил четиридесетте и с посребрени коси? Не можех да си представя нищо подобно, но също нямах идея какво е това толкова важно нещо, на което се е натъкнал Ал. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че четири или шест, или осем години от живота ми са твърде голям подарък, дори за един умиращ човек. Оставаха ми още два часа до насрочената среща с Ал. Реших да се прибера у дома, да си приготвя нещо друго за ядене и този път да го изям, ако трябва насила. След това смятах отново да опитам да дочета съчиненията. Аз можеше да съм един от шепа хора, пътували във времето — всъщност, като се замисля, Ал и аз можеше да сме единствените двама в цялата човешка история — но това не променяше факта, че моите ученици ще се нуждаят от финалната си оценка. Докато карах към града, радиото ми не беше включено, но сега го пуснах. Както и телевизорът, то получаваше сигнала си от компютъризирани космически сателити, които обикаляха Земята на разстояние хиляди километри от повърхността й. Подобна новина вероятно би накарала младия Франк Аницети да ококори очи, но едва ли би била посрещната с пълно недоверие. Превключих на станция, предаваща музика от шестдесетте и хванах края на „Рок-енд-рол завинаги“ на Дани и Младежите — три-четири дръзки, хармонични гласа, надвикващи отсечени акорди на пиано. Последваха ги пронизителните крясъци на Литъл Ричард в „Лусил“, а след него Ърни Кейдоу кажи-речи изплака „Тъщата“: „Тя смята, че съветите й са безценни, но най-добре да вземе да изчезне.“ Всичко звучеше свежо и сладко като портокалите, които госпожа Симъндс и приятелките й избираха в онзи ранен следобед. Звучеше _ново._ Дали имах желание да прекарам години в миналото? Не. Но определено исках да го посетя пак. Дори само за да чуя как е звучал Литъл Ричард, когато още е оглавявал класациите. Или за да мога да се кача на самолет на авиолиния Трансуърлд без да се налага да си събувам обувките, да минавам през пълен телесен скенер и метален детектор. А не бих възразил и срещу още една безалкохолна бира. Глава 3 1 Градинското джудже наистина държеше флаг, но не беше американското знаме. Не беше дори знамето на щата Мейн с лос на него. Флагът в ръцете на джуджето имаше вертикална синя лента и две дебели напречни ленти, горната бяла, долната червена. Освен това имаше една единствена звезда*. Когато минах покрай джуджето, го потупах по островърхата шапка и изкачих стъпалата пред къщата на Ал на улица Вайнинг, като през цялото време в главата ми се въртяха думите от една забавна песен на Рей Уайли Хабърд: „Майната ти, ти си от Тексас.“ [* Това е флагът на щата Тексас. — Б.пр.] Вратата се отвори преди да успея да звънна. Ал беше по пижами и беше намъкнал домашен халат върху тях, а бялата му коса стърчеше на усукани кичури — сериозно се беше оплела, докато беше спал. Но сънят (а явно и болкоуспокояващите) му се бяха отразили добре. Все така си личеше, че е болен, но бръчките около устата му не бяха толкова дълбоки и, докато ме въвеждаше през късия коридор в дневната, сякаш стъпваше по-уверено. Освен това в момента не държеше дясната си ръка под лявата мишница сякаш се опитва да попречи на тялото си да се разпадне. — Сега повече ли приличам на себе си, а? — попита той с прегракнал глас, като сядаше в креслото пред телевизора. Всъщност, не точно седна, ами приклекна и направо се тръшна в него. — Да, малко. Какво казва докторът? — Докторът, дето ме прегледа в Портланд, каза, че няма надежда, даже с химиотерапия и радиация. Съвсем същото каза и докторът в Далас. През ’62-ра имам предвид. Хубаво е как някои неща не се променят, нали? Отворих уста и пак я затворих. Понякога няма какво да се каже. Понякога просто онемяваш. — Няма какво да се церемониш — каза той. — Знам, че смъртта притеснява хората, особено когато човек сам си е докарал беля на главата с лошите си навици, обаче аз не мога да губя време с глезотии. Съвсем скоро ще свърша в болницата, ако не за друго, то защото няма да мога сам да стигам до тоалетната. Проклет да съм, ако си остана тук да си изкашлям мозъка, докато затъвам в лайна. — Какво ще стане със закусвалнята? — Свършено е със закусвалнята, приятел. Даже да бях здрав като кон, пак щеше да изкара само до края на месеца. Нали знаеш, че държах терена под наем? Не го знаех, но ми се стори логично. Въпреки че Уоръмбо все още пазеше името си, не беше нищо повече от търговски център, което означаваше, че Ал плаща наем на някоя корпорация. — Договорът ми за наем скоро изтича и Фабриката и сие искат да сложат на моето място нещо наречено — това ще ти хареса — Ел Ел Бийн Експрес. Освен това казват, че моята малка Алуминер загрозявала пейзажа. — Но това са пълни глупости! — възкликнах аз с толкова откровено възмущение, че Ал се изкиска. Смехът му се опита да премине в кашлица и той насила го подтисна. Тук, в собствения си дом, той не ползваше носна кърпа или салфетки за кашлицата си. На масата до него имаше кутия с големи попивателни кърпи и моят поглед все се спираше на тях. Опитвах се да не ги гледам и вместо това разглеждах снимката на стената, на която Ал беше прегърнал симпатична жена, но очите ми сами се връщаха на кутията. Ето една проста истина за човешката природа: ако ти трябват домакински попивателни кърпи за секретите, изхвърляни от болното ти тяло, значи сериозно си го загазил. — Радвам се, че така мислиш. Бихме могли да се чукнем по въпроса. На мен алкохол вече не ми се полага, но в хладилника има студен чай. Ще бъдеш ли така добър? 2 В закусвалнята си Ал използваше солидна ресторантьорска стъклария, но каната със студен чай в хладилника му май беше кристал Уотърфорд. В чая лениво се полюшваше цял лимон с набраздена кора за по-пълно извличане на вкуса. Аз сложих лед в две чаши, налях чая и ги отнесох в дневната. Ал отпи дълга бавна глътка от своята и примижа доволно. — Ей това се казва работа. Точно в момента на Ал всичко му е наред. Ония хапове са вълшебни. Пристрастяваш се като едното нищо, ама въпреки туй са невероятни. Даже спират кашлицата за малко. Към полунощ болката пак ще почне да се събужда, но до тогава трябва да сме успели да си поговорим — той пак отпи и ми се усмихна безрадостно. — Ежедневните неща си оставали хубави до самия край. Никога нямаше да предположа. — Ал, какво ще се случи с… онази пролука към миналото, ако махнат караваната ти от там и построят магазин на мястото й? — Нямам представа, точно както нямам представа как можех да купувам същото месо отново и отново. _Мисля си,_ че вероятно ще изчезне. Мисля, че и тя е някакво природно чудо като гейзера Олд Фейтфул или ония шантави балансирани камъни в западна Австралия, или някоя река, дето си сменя посоката на течението според фазите на луната. Такива чудесии са фина работа, приятел. Малко да се поразмести земната кора, малко да се промени температурата или ако им метнеш една-две пръчки динамит и изчезват. — Значи не мислиш, че ще се случи… знам ли… някой катаклизъм? — в главата ми се въртеше картината на самолет, летящ на височина 11 километра, чийто корпус се разкъсва и всичко от кабината бива засмукано навън, включително пътниците. Бях виждал нещо подобно в някакъв филм. — Не ми се вярва, ама то кой ли знае? Знам само, че аз нищо не мога да направя по въпроса, каквото ще да става. Освен ако не искаш да ти прехвърля договора на теб. Тогава можеш да идеш в Националното общество за защита на исторически паметници и да им кажеш: „Ей, момчета, не може да им позволите да строят магазин в двора на фабриката Уоръмбо, ами че там има тунел за пътуване във времето. Знам че не е за вярване, затуй дайте да ви покажа.“ За момент се замислих за тази възможност, защото Ал беше прав — пукнатината, водеща в миналото със сигурност беше деликатна. Кой знае, може би ще се спука като сапунен мехур, стига само караваната да се поразклати по-силно. А след това ми хрумна как федералните власти откриват, че могат да пращат специални части в миналото, за да променят каквото им скимне. Нямах представа дали това е възможно, но ако беше, последното което би ми се искало, е да видя как същите веселяци, изобретили биологичното оръжие и компютърно управляваните бомби, натрапват политическите си възгледи на беззащитната жива история. И веднага щом тази мисъл изскочи в главата ми, в същата секунда дори, вече знаех какво ще поиска Ал от мен. Липсваха ми само подробностите. Оставих си студения чай и се изправих. — Не. По никакъв начин. Дума да не става. Той прие думите ми спокойно. Можех да си го обясня с въздействието на Оксиконтина, но не бях толкова глупав. Той беше наясно, че не бих изоставил току така подобно нещо. Любопитството ми (да не говорим за изумлението ми) вероятно се подаваше направо от кожата като бодли на таралеж. Защо част от мен _искаше_ да чуе подробностите. — Тъй, виждам че мога да пропусна общите приказки и да мина по същество — каза Ал. — Хубаво. Сядай долу, Джейк, и ще те светна каква е единствената причина да не си изпия целия запас от малки розови хапченца наведнъж. Аз продължавах да стърча прав, така че той допълни: — Хайде сега, знам че искаш да ме изслушаш, пък и какво толкова? Даже да можех да те накарам да направиш нещо тук, в ’11-та, което аз не мога, по никакъв начин не бих могъл да те принудя да свършиш нещо в онова време. Веднъж щом се върнеш там, Ал Темпълтън ще е само четиригодишно хлапе в Блумингтън, Индиана, което препуска из двора с маска на Самотния рейнджър и не е съвсем наясно как се ползва тоалетната. Тъй че сядай. Както казват в телевизионните реклами, не поемаш никакви ангажименти. Тъй. Майка ми от друга страна би казала: „На дявола гласът е меден“. Но въпреки това седнах. 3 — Чувал ли си го тоя израз „вододелен момент“, приятел? Кимнах. Не беше нужно човек да е учител по английски, за да го е чувал, даже не беше нужно човек да е грамотен. Това е едно от онези досадни езикови недоносчета, дето кабеларките редовно вкарват в новинарските си емисии, заедно с „към този момент“ и „както става ясно“. Но най-вбесяващото (което аз многократно и енергично бях критикувал пред явно отегчените си ученици) е напълно безсмисленото „някои хора твърдят“ или „мнозина вярват“. — Знаеш ли откъде произхожда? — Не. — Картография. Вододел е даден терен, обикновено планински или горист, чиито води се отичат в една река. Историята също е река, не мислиш ли? — Да, предполагам, че е така — отпих още малко от чая си. — Понякога събитията, които променят историята, се простират нашироко, като обилен продължителен дъжд, падащ над един цял вододел, заради който в крайна сметка реката може да прелее от руслото си. Но реката може да се наводни и в слънчев ден. Достатъчно е да падне тежък проливен дъжд върху малка част от вододела. В историята също се случват такива внезапни порои. Да ти изреждам ли примери? Единадесети септември? Или когато Буш спечели срещу Гор през двехилядната година? — Не можеш да сравняваш национални избори с внезапен порой, Ал. — По принцип, може би не, но точно онези президентските избори са в отделна категория. Да речем, че имаш възможност да се върнеш във Флорида, през есента на двехилядната година и да похарчиш към двеста хиляди долара за каузата на Гор? — Два малки проблема — отвърнах аз. — Първо, не разполагам с такива пари, и второ, аз съм гимназиален учител. Мога да ти разкажа всичко за болезнената концентрация на Томас Улф върху фигурата на майка му, но опре ли до политика съм като индианец в железница. Той нетърпеливо махна с ръка, при което пръстенът от флота едва не изхвърча от кльощавия му пръст. — Парите не са проблем. Засега ще трябва да приемеш това на доверие. А пък да си предварително осведомен обикновено е сто пъти по-добре от натрупания опит. Разликата във Флорида била по-малко от шестстотин гласа. Мислиш ли, че ще успееш да купиш шестстотин гласа в деня на изборите с помощта на двеста хиляди долара, ако се стигне до там? — Може би — отговорих аз. — Вероятно. Ще потърся такива общности, където обичайно цари безразличие и чиито представители рядко гласуват — няма да е трудно да се намерят — и после ще им нарина пачките. Ал се ухили, като разкри липсващите си зъби и болнави венци. — Че защо пък не, в Чикаго така правят от години. Идеята за купуване на президентството за по-малко от стойността на Мерцедес-Бенц седан ме остави безмълвен. — Но когато става въпрос за внезапни исторически порои, вододелните моменти, които най-лесно се променят, са покушенията — извършените и предотвратените. Един невзрачен малоумник на име Гаврило Принцип застрелва ерцхерцог Франц Фердинанд Австрийски и ето ти го началото на първата световна война. От друга страна, Клаус фон Щауфенберг не успява да убие Хитлер през ’44-та — малко му остава, ама ядец — така че войната продължава и още милиони умират. Вярно, и аз съм го гледал този филм. Ал продължи. — Значи, за ерцхерцог Фердинанд и за Хитлер ние нищо не можем да направим, те са извън нашите възможности. Мислех да му спомена, че не съм давал съгласие да говори от името на двама ни, но си замълчах. Чувствах се като човек, който чете много мрачна книга. Роман на Томас Харди, да речем. Знаеш как ще завърши всичко, но вместо това да развали удоволствието от четенето, то някак успява дори да увеличи вълнението. Като да гледаш дете, което засилва електрическото си влакче все повече и повече и е само въпрос на време то да изхвърчи на някой завой. — Виж за единадесети септември, ако искаш да оправиш тая каша, ще трябва да почакаш четиридесет и три години. Дотогава ще си чукнал осемдесетака, ако изобщо доживееш. Сега ми стана ясно защо джуджето държеше тексаското знаме. То явно беше сувенир от последното пътуване на Ал във времето. — Ти дори не успя да стигнеш до ’63-та, а? Той не отговори нищо, но и не отклони погледа си от мен. Очите му, които бяха изглеждали сълзливи и мътни в закусвалнята по-рано същия следобед, сега блестяха. Изглеждаха почти младежки. — Защото за това става въпрос, нали? Далас, 1963 г. — Точно така — отвърна той. — Аз трябваше да се откажа, но ти не си болен, приятел. Ти си здрав, в разцвета на силите си. Ти можеш да се върнеш и да го спреш. Той се приведе напред и очите му не просто блестяха, те направо горяха. — Ти можеш да промениш историята, Джейк. Разбираш ли? Джон Кенеди може да оцелее. 4 Известни са ми основните положения на трилъра като жанр — достатъчно трилъри съм прочел в живота си. Знам, че най-важното е постоянно да държиш читателя в напрежение и да го караш да се съмнява. Но ако изобщо сте научили нещо за моя характер въз основа на изключителните събития от онзи побъркан ден, ви е ясно, че аз исках да съм напълно сигурен. Кристи Епинг беше станала Кристи Томпсън (нали помните: момче среща момиче на терен на АА) и аз бях съвсем сам. Двамата нямахме дори деца, за чието попечителство да се борим. Бях добър в професията си, но бих излъгал ако кажа, че работата ми предлагаше кой знае какви предизвикателства. Единственото преживяване в живота ми, което може да мине за приключение, беше едно пътуване след колежа. С един приятел обиколихме на стоп Канада, но като се има предвид ведрия характер и отзивчивостта на повечето канадци, и това приключение не беше кой знае колко вълнуващо. А сега изведнъж ми се отваряше възможност да стана ключова фигура в американската, та даже и в световна история. Така че, да, да, да, много исках да бъда сигурен. Но в същото време се страхувах. — Ами, ако нещо се обърка? — допих си чая на четири големи глътки и ледените кубчета се удариха в зъбите ми. — Ако, да речем, успея да го спася, но това влоши нещата, вместо да ги оправи? Ами, ако се върна и открия, че Америка е под фашистки режим? Или, че земята е толкова замърсена, та хората трябва постоянно да носят газови маски? — Тогава пак ще се върнеш — каза той. — Обратно на девети септември, ’58-ма, в дванадесет без две минути по обед. И така ще отмениш всичко, което се е случило. Нали помниш, всяко пътуване е първо. — Добре, ами ако промените са толкова радикални, че твоята малка закусвалня изобщо не си е на мястото? Той се засмя. — Тогава ще се наложи да доизживееш живота си в миналото. И нима това ще е толкова лошо? Ти си учител по английски и пак ще можеш да преподаваш, ама изобщо няма да ти се наложи. Аз прекарах там четири години и натрупах цяло богатство. Искаш ли да знаеш как, Джейк? Може би и сам бих се сетил, но предпочетох да поклатя глава отрицателно. — Залози. Много внимавах, защото не исках да привличам внимание и особено не ми се щеше горилата на някой букмейкър да ми строши краката. Но пък ако знаеш предварително кой е победителят във всички значими спортни събития между лятото на ’58-ма и есента на ’63-та можеш да си позволиш да си внимателен. Не казвам, че ще можеш да си живееш като крал, защото това би било опасно. Казвам само, че нищо няма да ти пречи да живееш комфортно. И мисля, че закусвалнята още ще си е там. Беше си на мястото за моето връщане, пък аз промених доста неща. Всеки го прави. Даже само да идеш до магазина за хляб и мляко и променящ някак бъдещето. Чувал ли си за ефекта на пеперудата? Това е една научна фантасмагория, дето накратко се свежда до… Тук той се закашля. За първи път, откакто бях влязъл. Грабна една попивателна кърпа от кутията, покри с нея устата си и се преви напред. От гърдите му се надигна отвратителен ръмжащ звук. Сякаш половината му вътрешности се бяха разхлабили и се удряха помежду си като блъскащите се колички в увеселителен парк. Накрая пристъпът свърши. Той погледна салфетката, направи гримаса, сгъна я и я изхвърли. — Извинявай приятел, тая орална менструация е отвратителна. — Леле боже, Ал! Той сви рамене. — Какво пък, ако сам не можеш да се шегуваш със себе си, какво ти остава? До къде бях стигнал? — Говореше за ефекта на пеперудата. — Вярно. Означава, че малки събития мога да имат големи, кажгоде, последствия. Идеята е, че ако някой вземе та убие пеперуда в Китай, четиридесет години по-късно — или пък сто — в Перу има земетресение. Това и на теб ли ти звучи толкова откачено, колкото на мен? Наистина звучеше откачено, но аз се сетих за един от най-популярните парадокси на теорията за пътуване във времето и му го сервирах. — Ами ако се върнеш и убиеш собствения си дядо? — Защо, мамка му, ти е притрябвало да правиш такова нещо? Това беше добър въпрос, затова просто го подканих да продължи. — Днес ти промени миналото по кой знае колко дребни начини само, като влезе в Кенебек Фрут, но стълбата към моя килер и ’11-та все така си беше на мястото, нали? И градът е същият, какъвто го остави. — Така изглежда, но ти говориш за нещо много по-значимо. За спасяването на Кенеди. — О, за много повече неща говоря, даже. Това няма да ти е някаква пеперуда в Китай, приятел. По този начин ще спасиш и Робърт Кенеди, защото, ако Джон оцелее след Далас, Робърт едва ли ще се кандидатира за президент през ’68-ма. Страната няма да е готова да замени един Кенеди с друг. — Няма как да си сигурен. — Не, обаче слушай. Да не мислиш, че ако спасиш Джон, брат му все още ще има причина да се намира в хотел Амбасадор в дванадесет и петнадесет през нощта на пети юни, ’68-ма? И дори да е там, дали Сирхан Сирхан пак ще работи в кухнята на хотела? Може би, но вероятността беше незначителна. Ако вкарате милион променливи в едно уравнение, естествено, че отговорът ще се променя. — Ами Мартин Лутър Кинг? Дали той ще се случи да е в Мемфис през април на ’68-ма? И дори да е, дали ще се окаже на балкона на мотел Лорейн точно навреме, за да попадне пред куршума на Джеймс Еърл Рей? Как мислиш? — Ако онази пеперудена теория е вярна, вероятно не. — И аз тъй мисля. И ако Кинг остане жив, расовите размирици след смъртта му няма да се случат и може би Фред Хамптън* няма да бъде застрелян в Чикаго. [* Фред Хамптън — американски чернокож активист, заместник председател на илинойския клон на Черните пантери, убит в апартамента си по време на обиск от тактически екип на Щатската прокуратура. — Б.пр.] — Кой? Той не обърна внимание на въпроса ми. — Ако се замислиш, че то и Симбионистката армия за освобождение* няма да се появи. Без САО Пати Хърст няма да бъде отвлечена, а ако това не се случи, може би сред бялото население от средната класа ще цари значително по-малко страх от черните им сънародници. — Извинявай, но изгубих нишката. Да ти напомня, че аз съм учил литература. [* Симбионистка армия за освобождение — американска революционна групировка с леви убеждения, извършвала банкови обири, две убийства и други насилствени актове. Най-известни са с отвличането на деветнадесетгодишната богата наследница Пати Хърст и нейния приятел. Отвличането им предизвиква още по-голям интерес, когато Пати Хърст във видеозапис, излъчен от медиите, се отказва от родителите и семейството си и обявява, че се присъединява към САО. — Б.пр.] — Изгуби я, защото знаеш повече за Гражданската война през деветнайсти век, отколкото за другата, дето разкъса страната след покушението на Кенеди в Далас. Ако те попитам кой е играл в „Абсолвентът“, сигурен съм, че ще можеш да ми кажеш. Но ако те питам кого Лий Харви Озуалд се е опитал да убие само няколко месеца преди да застреля Кенеди, сигурно само ще зяпнеш. Понеже цялата тая работя някак си се е потулила. — Озуалд е направил опит да убие някой друг преди Кенеди? — това не го бях чувал преди, но пък почти всичко, което знаех за убийството на президента Кенеди идваше от филм на Оливър Стоун. Ал обаче и този път не си прекъсна тирадата, за да ми отговори. — А какво ще кажеш за Виетнам? Джонсън беше тоя който раздуха цялата работа. Кенеди беше привърженик на студената война, дума да няма, но Джонсън направи следващата крачка. И той страдаше от същия „аз-имам-по-големи-топки“ комплекс, заради който Буш се изтипоса пред камерите и каза: „Да ви видим колко струвате“. Може би Кенеди щеше да си промени мнението. Джонсън и Никсън не бяха способни на такова нещо. Благодарение на тях изгубихме почти шестдесет хиляди американски войници в тази война, а Виетнам, южен и северен, загуби милиони. Дали сметките биха били толкова кървави, ако Кенеди не беше умрял в Далас? — Не знам. Но и ти няма как да знаеш, Ал. — Вярно е, ама аз доста поразучих новата американска история и си мисля, че, ако го спасим, има голяма вероятност нещата да се променят към добро. Пък и какво толкова — ако се окаже, че всичко е отишло по дяволите, просто изтриваш цялата работа. Като да изтриеш псувня от черна дъска. — Или, изобщо не успявам да се върна и въобще няма да разбера какво се е случило. — Глупости. Ти си млад. Стига да не те премаже някое такси или да получиш инфаркт, ще живееш достатъчно, за да видиш какво ще се случи. Аз поседях потънал в мисли и забил поглед в скута си. Ал ме остави да мисля. Накрая вдигнах глава. — Трябва доста да си прочел за покушението и за Озуалд. — Всичко, което успях да намеря, приятел. — Напълно ли си сигурен, че той го е извършил? Защото съществуват поне хиляда други версии. Това даже и аз го знам. Ами ако се върна и успея да спра Озуалд а междувременно някой друг гръмне Кенеди откъм Граси Хил или както там му беше името? — Граси Нол. И да, почти съм сигурен, че е бил Озуалд. Повечето версии за конспирация са доста откачени и през годините много от тях са опровергани. Например идеята, че стрелецът хич не бил Озуалд, а някой, който приличал на него. През ’81-ва тялото беше ексхумирано и направиха ДНК проба. Той си беше, отровният дребен плъх — той направи пауза преди да продължи. — Аз се срещнах с него, ако искаш да знаеш. Аз се облещих. — Стига бе! — О, да. Даже разменихме няколко думи. Това стана във Форт Уърт. Той и жена му, Марина — тя беше рускиня — бяха на гости на брата на Озуалд във Форт Уърт. Ако Лий някога е обичал някого, това е бил брат му, Боби. Аз се мотаех около двора на Боби Озуалд, подпрян на един телефонен стълб. Пушех цигара и се преструвах, че чета вестник. Сърцето ми така блъскаше, че пулсът ми трябва да е стигнал двеста. Лий и Марина излязоха заедно. Тя носеше дъщеря им, Джун. Тя беше ей такъв фъстък, още нямаше година. Детето спеше. Ози беше с панталон каки и риза с копчета на якичката, протрита около яката. Крачолите на панталона му бяха изгладени с ръб, но бяха мръсни. Беше престанал да си подстригва по войнишки, но косата му още не беше кой знае колко пораснала. А Марина, леле майко, какво парче! Тъмна коса, ярко зелени очи, гладка кожа. Приличаше на същинска филмова звезда. Ако решиш да се върнеш, сам ще видиш. Тя му каза нещо на руски докато вървяха по пътеката пред къщата. Той й отговори. Усмихваше се, когато го каза, но после я блъсна. Тя едва не падна. Детето се събути и почна да плаче. А той все така се усмихваше. — Ти си го видял? Със собствените си очи? — независимо от собственото ми малко пътуване в миналото, бях почти сигурен, че или нещо се е заблудил, или направо лъже. — Да. Тя излезе през портата и мина покрай мен с наведена глава, притиснала бебето до гърдите си. Все едно изобщо ме нямаше там. Обаче той дойде право при мен, достатъчно близо, за да мога да помирише одеколона, с който се беше опитал да скрие миризмата на пот. Носът му беше покрит с черни пори. Само от вида на дрехите и обувките му — които бяха съвсем протрити и изтърбушени отзад, се виждаше че е без пукната пара, но по израза на лицето му личеше, че това няма значение. Т.е. за него нямаше значение. Той се мислеше за голяма работа. Ал се замисли за момент, после тръсна глава. — Не, не се мислеше. Той _знаеше,_ че е голяма работа. Просто чакаше всички останали да го проумеят. Та ето го там, на една ръка разстояние от мен и не си мисли, че не ми хрумна да се протегна и да вкопча ръце във врата му още там… — И защо не го направи? Или просто да го беше застрелял? — Пред жена му и детето? Ти би ли могъл да го направиш, Джейк? Нямаше нужда да се замислям преди да отговоря. — Вероятно не. — И аз така. А си имах и други причини. Една от тях беше алергията към щатския затвор… и електрическия стол. Това се случваше на улицата посред бял ден. — А. — А така. Та той още се усмихваше, като дойде при мен. Надут и превзет колкото искаш. Тая усмивка се вижда на всяка снимка, която са му правили някога. По същия начин се хили и на снимката от полицейското управление в Далас, след като са го арестували за убийството на президента и на един патрулиращ полицай, дето му се изпречил, докато се опитвал да се измъкне. Та идва значи при мен и ми казва: „Какво гледаш, господине?“. Казвам му: „Нищо, приятел“. А той отвръща: „Тогава гледай си работата“. Марина го чакаше на пет-шест метра от нас и се опитваше да успокои бебето. Беше адски горещо, но тя носеше кърпа на главата, както повечето европейки по онова време. Той отиде при нея, сграбчи й лакътя, сякаш беше полицай, а не съпругът й, и каза: _„Похода, похода“_ — „върви, върви“. Тя му каза нещо, може би го попита дали иска да поноси бебето. Но той само я блъсна и каза: _„Похода, сука“_ — „върви, кучко“. И тя тръгна. Продължиха надолу към спирката на автобуса и това беше. — Ти говориш руски? — Не, но имам добър слух и компютър. Тъй де, тук имам компютър. — Видя ли ги пак след това? — Само отдалече. Но дотогава здравето ми сериозно се беше влошило — той се ухили. — Във Форт Уърт е най-доброто тексаско барбекю, но аз не можах да го опитам. Понякога животът е жесток. Отидох на доктор, той ми постави диагноза, дето и сам можех да я отгатна дотогава и ето ме обратно в двадесет и първи век. Но пък то нямаше и какво толкова да им се гледа повече. Просто един кльощав негодник, тормозещ жена си и очакващ да стане известен. Ал се приведе напред. — Знаеш ли какво е представлявал мъжът, който промени цялата американска история? Бил е от ония хлапета, дето мятат камъни по другите деца и после бягат. Докато се запише във флота — за да е като брат си Боби, той е боготворил Боби — вече бил живял на двадесетина места, от Ню Орлийнс до Ню Йорк. Имал големи идеи и не разбирал защо хората не искат да ги чуят. Това направо го вбесявало, но така и не изтрило онази префърцунена усмивка от лицето му. Знаеш ли как го е нарекъл Уилям Манчестър? — Не — не знаех дори кой е Уилям Манчестър. — Окаян скитник. Манчестър има предвид всички версии за конспирация, дето се нароиха след покушението и след като самият Озуалд беше убит. Това поне нали го знаеш? — Естествено — отвърнах аз раздразнен. — Убил го е един тип на има Джак Руби. Но като се има предвид колко невеж се бях оказал по въпроса, Ал сигурно имаше право да се съмнява в знанията ми. — Манчестър казва, че ако поставиш убитият президент в едното блюдо на везната, а Озуалд, окаяния скитник, в другото, те няма как да се уравновесят. Че ако искаш да откриеш някакъв смисъл в смъртта на Кенеди, трябва да добавиш нещо по-тежко. Което обяснява множеството различни теории на конспирацията. Например, че било дело на мафията — Карлос Марсело наредил убийството. Или КГБ. Или Кастро, който искал да си върне на ЦРУ, задето се опитали да го затрият с отровни пури. А има хора, които и до днес вярват, че е бил Линдън Джонсън, защото искал той да бъде президент. Обаче в крайна сметка — Ал поклати глава, — почти сигурно е, че Озуалд го е извършил. Нали си чувал за Бръснача на Окам? Беше приятно поне в нещо да съм сигурен. — Да, това е най-очевидната истина, понякога го наричат принципа на простотата: „При равни други условия, най-простото обяснение обикновено е правилното“. А ти защо не го уби в някакъв момент, когато не е бил на улицата с жена си и детето? Ти също си бил във флота. Когато разбра колко си болен, защо просто не уби гадината? — Защото да си деветдесет и пет процента сигурен не е като да си напълно сигурен. Защото може и да беше нищожество, но беше глава на семейство. Защото след ареста му, самият Озуалд беше казал, че е бил само нечия пионка и аз исках да съм сигурен, че не лъже. Не мисля, че в тоя наш свят изобщо можеш да си сто процента сигурен в нещо, но аз исках да стигна поне до деветдесет и осем. Но и нямах намерение да чакам чак до двадесет и втори ноември, за да отскоча до Тексаското училищно книгохранилище, това вече щеше да е съвсем на ръба, поради една важна причина, която трябва да ти разкрия. Очите му бяха изгубили блясъка си и бръчките по лицето му пак се бяха задълбочили. Беше страшно колко бързо се изчерпваха силите му. — Записал съм всичко подробно, искам да го прочетеш. Всъщност, искам да го назубриш дума по дума. Ако обичаш, погледни върху телевизора, приятел. Ще ме прощаваш, ама не ми се мърда от тук. На телевизора имаше дебела синя тетрадка. На корицата беше отпечатана цената й — двадесет и пет цента. Марката не ми беше позната. — Какво е „Кресгис“? — Веригата универсални магазини, известна като Кеймарт. Не гледай какво пише на корицата, важното е какво е написано вътре. Това е хронология на действията на Озуалд, а също и всички доказателства събрани срещу него, които впрочем няма да ти се наложи да четеш, ако приемеш моята дума по въпроса, защото ще спреш малкия негодяй през април ’63-та, повече от половин година преди Кенеди да отиде в Далас. — Защо април? — Защото тъкмо тогава някой се опита да убие генерал Едуин Уокър. Само дето той вече не беше генерал по това време. Лично Джон Кенеди го уволни още през ’61-ва. Генерал Еди раздавал на хората си сегрегационна литература и ги принуждавал да я четат. — Него ли се е опитал да застреля Озуалд? — Това трябва да разбереш. Оръжието беше същото, доказано е с балистична експертиза. Аз лично изчаках да мине стрелбата. Можех да си позволя да не се намесвам, защото знаех, че този път стрелецът ще пропусне. Куршумът закачил дървената рамка в средата на кухненския прозорец на Уокър. Не се отклонил много, но достатъчно. Куршумът буквално минал през косата му, а трески от разцепения обков одраскали ръката му. С толкова се отърва. Не казвам, че е заслужавал да умре — малко хора са толкова зли, та да заслужават да бъдат гръмнати от засада — но аз лично бих заменил Уокър за Кенеди по всяко време. Почти не го слушах. Прелиствах тетрадката на Ал за Озуалд. Страница след страница бяха плътно изпълнени със записки. В началото почеркът беше съвсем четлив, към края не толкова. Последните няколко страници вече си личеше, че са писани от болен човек. Затворих тетрадката и казах: — Ако беше успял да докажеш, че Озуалд е стрелял по генерал Уокър, това е щяло да сложи край на съмненията ти? — Да, трябваше да съм сигурен, че е в състояние да направи такова нещо. Ози е лош човек, Джейк — както биха се изразили през ’58-ма, непрокопсаник — но да биеш жена си и да я държиш едва ли не като затворник, понеже тя не говори местния език, все още не означава, че си убиец. А има и още нещо. Даже да не се бях разболял от пустия му рак, знаех че няма да имам друг шанс да оправя нещата, ако премахнех Озуалд, а после се окажеше, че някой друг е стрелял по президента. Човек като чукне шестдесетака, вече не го търси, ако ме разбираш. — А непременно ли трябваше да го убиваш? Не можеше ли, знам ли, да му припишеш вината за някакво престъпление? — Може и да можеше, ама аз вече се бях разболял. Пък и не знам дали щях да се справя, даже да бях здрав. Изглеждаше по-просто да го затрия веднъж завинаги, когато се убедя, че е бил той. Като да размажеш оса преди да е успяла да те ужили. Аз замълчах и се замислих. Часовникът на стената показваше десет и половина. В началото на разговора Ал беше казал, че сигурно ще се чувства добре докъм полунощ, но от пръв поглед се виждаше, че доста е преувеличил. Върнах двете чаши в кухнята, изплакнах ги и ги оставих да се отцедят. Имах чувството че в главата ми фучи торнадо, но вместо крави, огради и листове хартия, това торнадо вихреше имена: Лий Озуалд, Боби Озуалд, Марина Озуалд, Едуин Уокър, Фред Хамптън, Пати Хърст. Заедно с тях се въртяха и доста ярки абревиатури като декоративни фигурки, изтръгнати от капаците на луксозни коли — Дж.Ф.К, Р.Ф.К., М.Л.К., САО. Циклонът имаше и свой собствен глас, който повтаряше две руски думи отново и отново с провлачен южняшки акцент: „Похода, сука“ — „върви, кучко“. 5 — Колко време имам, за да реша? — попитах. — Не много. Закусвалнята ще изчезне в края на месеца. Говорих с адвокат да видя дали мога да спечеля малко време — да пробвам да ги съдя или нещо такова — но той не ми даде особени надежди. Виждал ли си такава табела в магазин за мебели: „Договорът ни за наем изтече, тотална разпродажба“. — Да. — В девет от десет случая това е само търговски трик, но моят случай се явява десетият. При това не ти говоря за някой магазин с подбити цени, дето се намъква на моето място, говоря за Бийн, а като става дума да търговия на дребно в щата Мейн, Ел Ел Бийн е най-голямата горила в джунглата. Дойде ли първи юли, закусвалнята ще се изпари като Енрон. Но това не е най-големият проблем. До първи юли и аз може да съм се изпарил. Стига ми само да настина и ще умра от пневмония за три дни. Може да направя инфаркт или инсулт. Или без да искам сам да се затрия с тия хапчета Оксиконтин. Сестрата, дето ме навестява през деня, всеки ден ме пита дали внимавам да не прекалявам с дозата. Аз наистина внимавам, ама пак я виждам как се тревожи, че някоя сутрин, като дойде, аз ще съм хвърлил топа, щото съм се надрусал толкова, че съм изгубил бройката. Освен това тия хапчета малко затрудняват дишането, пък мойте дробове вече са прецакани. И като капак на всичко, доста съм отслабнал. — Сериозно? Не бях забелязал. — Не ми се прави на умник, приятел — като стигнеш на моите години, тогава да те видя. Във всеки случай искам да вземеш и това, заедно с тетрадката — той ми подаде ключ. — За закусвалнята е. Ако ме потърсиш утре и сестрата ти каже, че съм се поминал през нощта, ще трябва да действаш бързо. Ако приемем, че изобщо решиш да действаш, де. — Ал, нали не се каниш да… — Просто за всеки случай. Защото това е много важно, Джейк. Лично за мен, нищо друго не е по-важно. Ако някога си си мечтал да промениш света, сега имаш шанс да го направиш. Да спасиш Кенеди, да спасиш брат му. Да спасиш Мартин Лутър Кинг. Да спреш расовите размирици. Може би дори да предотвратиш Виетнам. Само да се отървеш от окаяния скитник, приятел, и може да спасиш милиони животи. — Звучи адски примамливо, но няма нужда да вземам ключа. Утре слънцето ще изгрее и ти още ще се возиш на нашето голямо синьо возило. — Деветдесет и пет процента сигурно. Ама не е като да е напълно сигурно. Вземи проклетия ключ. Взех проклетия ключ и го сложих в джоба си. — Ще те оставя да почиваш. — Само още нещо преди да тръгнеш. Трябва да ти кажа за Каролин Пулин и Анди Калъм. По-добре седни, Джейк. Ще отнеме няколко минути. — Изтощен си, имаш нужда от сън. — Ще спя, като пукна. Сядай долу. 6 След като открил заешката дупка, както той я нарече, отначало на Ал му било достатъчно да я използва за купуване на провизии и, за да урежда по някой и друг залог при един букмейкър от Луистън, така че да натрупа малко капитал в тогавашни пари. Освен това от време на време си вземал кратка почивка на езерото Себаго, което било пълно с вкусна и съвсем ядлива риба. По онова време хората се тревожели за последиците от тестване на ядрени бомби, но опасността от живачно отравяне от риба, плувала в замърсени води, била още далеч напред в бъдещето. Той нарече тези разходки (понякога оставал там вторник и сряда, друг път се застоявал чак до петък) миниваканции. Времето винаги било хубаво (защото винаги било същото време) и ловът винаги бил успешен (той сигурно улавял поне някои от рибите отново и отново всеки път). — Напълно ми е ясно как се чувстваш, Джейк, защото и аз бях в абсолютен шок първите няколко години. Знаеш ли какво значи да преживееш истински шок? Да слезеш по онези стълби посред януарския североизточен студ и да излезеш под яркото септемврийско слънце. Време като за риза с къс ръкав, нали? Кимнах му да продължава. Цветът съвсем беше изчезнал от лицето му и кашлицата беше почти постоянна. — Обаче, ако има достатъчно време, човек може да свикне с всичко. Така че, когато шокът най-после взе да отшумява, започнах да си мисля, че си има причина да открия заешката дупка. Точно тогава почнах да си мисля за Кенеди. И тук се връщаме на твоя въпрос от по-рано: може ли да се промени миналото? Аз не се тревожех от последствията, поне в началото, а само дали изобщо може да се направи. При едно от пътуванията ми до езерото Себаго взех нож и издълбах „Ал Т. от 2007“ на дърво близо до хижата, където нощувах. Когато се върнах тук, скочих в колата и отидох до езерото. Хижите вече ги няма — построили са хотел на тяхно място. Но дървото си беше там. Както и моят надпис. Остарял и загладен, но налице: Ал Т. от 2007. Така разбрах, че може да се получи. И тогава почнах да мисля за ефекта на пеперудата. По онова време в Лисбън Фолс е имало местен вестник, Лисбън Уикли Ентърпрайс. Библиотеката беше прехвърлила сканираните броеве от микрофилм в компютър през ’05-та. Това доста улесни нещата. Търсех новина за едно произшествие, случило се през зимата на ’58-ма. Съвсем конкретно произшествие. Бях готов да търся чак до началото на ’59-та, ако се наложи, но го открих още на петнадесети ноември, ’58-ма. Дванадесет годишно момиче на име Каролин Пулин било на лов с баща си отвъд реката в онази част на Дърам, която се нарича Боуи Хил. Към два следобед — било събота — един ловец от Дърам, Андрю Калъм стрелял по сърна в същата местност. Пропуснал сърната, но улучил момичето. Въпреки че тя била на четвърт миля от него, той я улучил. Често си мисля за това, да знаеш. Когато Озуалд пропусна генерал Уокър, той беше на по-малко от стотина метра от него. Но куршумът се удари в дървената рамка и пропусна. Куршумът, който парализирал момичето на Пулин изминал повече от четиристотин метра — много повече от разстоянието на изстрела, убил Кенеди — и пропуснал всяко дърво и всеки клон по пътя си. Даже връхчето на някой клон да беше закачил, сигурно щеше да пропусне момичето. Така че, да, често си мисля за това. Точно тогава за първи път ми хрумна тая мисъл, как животът се обръща за миг. И не беше за последен път. Ал грабна нова попивателна кърпа, изкашля се, плю, хвърли я в коша. След това си пое въздух, колкото можа, и продължи. Не се опитах да го спра. Само слушах като хипнотизиран. — Претърсих архива на вестника за материали с нейното име и открих още няколко истории. Завършила гимназията в Лисбън Фолс през ’65-та — година по-късно от връстниците си, но успяла — и после продължила в Университета на Мейн. Учила бизнес администрация. Станала счетоводител. Устроила се в Грей, на десетина мили от езерото Себаго, където ходех на моите миниваканции, и работела самостоятелно, без да е част от някоя фирма. Знаеш ли кой е един от най-големите й клиенти? Поклатих глава. — Джон Крафтс от Фолс. Скуиги Уитън, един от търговците в автомобилната къща, беше редовен клиент на закусвалнята и когато един ден ми каза, че си провеждат годишната инвентаризация и, че счетоводителката им е там в момента и преглежда бумагите, аз се постарах да ида дотам и да я видя лично. По това време тя вече беше на шестдесет и четири и… нали знаеш как някои жени се разхубавяват с възрастта? Отговорих утвърдително, като си мислех за майката на Кристи, чието лице достигна пълния си потенциал чак около петдесетата й година. — Същото важи за Каролин Пулин. Лицето й има класически черти, каквито особено биха се харесали на някой художник от преди двеста, триста години, а косата й е дълга и съвсем бяла и тя я носи спусната по гърба. — Човек ще си помисли, че си се влюбил, Ал. Беше му останала достатъчно сила да ми вдигне среден пръст. — Освен това беше в изключителна форма. Което не е чудно, де — неомъжена жена, която всеки ден сама се прехвърля в количката си, прехвърля количката в специалния бус, който кара, прехвърля себе си в и от леглото, в банята и така нататък. Скуиги каза, че съвсем сама се грижела за себе си. Бях впечатлен. — И реши да я спасиш? Като един вид тест. — Слязох в заешката дупка, но този път останах в хижата в Себаго повече от два месеца. Казах на собственика, че чичо ми е умрял и ми оставил малко пари. Това трябва да го запомниш приятел — богатият чичо, дето се е поминал е чудесно обяснение. Всички ти вярват, защото всички се надяват да се случи и на тях. И така дочаках петнадесети ноември, ’58-ма. Изобщо не се занимавах с Пулинови. Като се има предвид идеята ми за Озуалд, много повече ме вълнуваше стрелецът, Калъм. Бях го проучил и знаех, че живее на около миля от Боуи Хил, близо до старата житница на Дърам. Реших да отида там преди да е тръгнал за гората, ама не стана точно така. Излязох от хижата си в Себаго рано, което беше добре, защото само след миля по пътя колата, която бях наел от Херц, взе че спука гума. Извадих резервната, смених я и, макара че тя изглеждаше съвсем наред, след още една миля и тя изгърмя. Отидох на стоп до бензиностанция Есо в Нейпълс, обаче монтьорът там ми каза, че бил прекалено зает, за да дойде да смени гумата на наетия Шевролет. Мисля, че просто беше ядосан, задето пропуска съботния лов. Бакшиш от двадесет долара му промени мнението, но аз така и не успях да стигна до Дърам преди обед. Избрах стария околовръстен път, защото това е най-краткия маршрут, обаче познай! Мостът на потока Чакъл беше паднал в проклетата река. Големи червенобели прегради, оранжеви конуси и голям надпис __„Пътят е затворен“.__ Дотогава вече ми беше ясно какво се случва и все повече се съмнявах, дали ще успея да свърша каквото бях тръгнал да върша. Имай предвид, че излязох в осем сутринта, просто за всеки случай, и ми отне повече от четири часа да мина осемнадесет мили. Но не се отказах. Минах по пътя на Методистката църква, като форсирах оная наета таратайка, колкото можах и вдигнах страшна пушилка — всички пътища в района бяха черни по онова време. Та значи тук-там виждам коли и камиони, паркирани от двете страни на пътя или в началото на горските пътища, а също и доста ловджии с отворени пушки в ръце. Всеки един от тях вдигна ръка да ме поздрави — хората са дружелюбни през ’58-ма, дума да няма. Аз също ги поздравявах в отговор, но през цялото време се чудех кога ще се спука следващата гума. Или направо ще изгърми. Ако се беше случило, сигурно щях да свърша в канавката, защото карах като луд. Помня как един от ловджиите ми направи знак с ръка да понамаля, но аз не му обърнах внимание. Профучах нагоре по Боуи Хил и тъкмо, като минавах покрай стария център за срещи, видях един пикап, паркиран до гробището. На вратата беше написано __Строителни и дърводелски услуги Пулин.__ Кабината му беше празна. Пулин и дъщеря му вече бяха в гората, може би седяха в някоя просека, ядяха си обяда и си говореха, както всички бащи и дъщери си говорят. Или поне както аз си представям, че си говорят. Аз самият дъщери не съм имал… Последва поредния пристъп на кашлица, който завърши с ужасен хъркащ звук. — Мамка му, ама как боли — простена той. — Ал, трябва да спреш. Той поклати глава и избърса струйка кръв от долната си устна с опакото на ръката си. — Точно в момента трябва да си довърша историята, така че млъквай. Та значи, хубавичко огледах пикапа, както фучах с шестдесет мили в час и, когато пак погледнах пътя, той беше препречен от паднало дърво. Едвам успях да спра преди да се натреса в него. Дървото не беше кой знае колко голямо, пък аз преди да се разболея бях доста як. Освен това вече бях направо бесен. Излязох от колата и почнах да се боря с проклетото дърво. Докато го дърпах — и псувах като хамалин през цялото време — от другата страна на дървото се появи кола и спря. Отвътре излезе мъж с оранжева ловна жилетка. Не бях сигурен дали това е моят човек, защото вестникът така и не беше публикувал негова снимка, обаче изглежда беше на нужната възраст. Та идва той при мен и казва: „Дай да ти помогна, друже.“ Аз му викам: „Благодаря“ и протягам ръка: „Бил Лидлоу“. Той стисна ръката ми и отвърна: „Анди Калъм“ — значи наистина беше моят човек. След всички перипетии докато стигна до Дърам, не можех да повярвам на късмета си. Все едно бях ударил джакпота. Той подхвана дървото от другия край и заедно го преместихме. След това аз се тръшнах направо на пътя и се хванах за гърдите. Той ме попита дали съм добре и аз му казах: „Идея си нямам. Никога не съм получавал инфаркт, ама тоя май ще ми е първият“. Ето така господин Анди Калъм изобщо не стигна до лова онзи ноемврийски следобед, Джейк, и съответно не простреля момичето. Беше твърде зает да кара добрия стар Бил Лидлоу до болницата в Луистън. — Значи си успял? Направил си го? — И още как. В болницата им казах, че на обяд съм изял един голям стар герой — както по онова време са наричали италианските сандвичи — и ми поставиха диагноза „остро стомашно неразположение“. Платих си двадесет и пет долара в брой и ме пратиха да си ходя. Калъм ме изчака и после ме върна до наетата ми кола. Какво ще кажеш за подобна отзивчивост, а? Същата вечер се прибрах обратно в ’11-та, само дето се появих точно две минути след като бях тръгнал. Подобно нещо ще ти разбърка усещането за време и без да се качваш на самолет. Първата ми работа беше да се отбия в библиотеката и да погледна материала за дипломирането на гимназистите през ’65-та. Преди, тоя материал беше илюстриран със снимка на Каролин Пулин. На снимката тогавашният директор — Ърл Хигинс, отдавна не е сред живите, да го прощава Господ, беше се навел да връчи дипломата на момиче в инвалидната количка, издокарано в пелерина и шапка. Под снимката пишеше: „Каролин Пулин постига важна победа в дългия си път към пълно възстановяване.“ — И намери ли снимката? — Материалът за абитуриентите си беше там. Това винаги е история за първа страница в малките градове, но след като се върнах от пътуването си в ’58-ма, снимката беше на момче с нескопосана прическа ала Бийтълс, застанало на подиума и надписът под снимката беше: „Първенецът на випуска Тревър «Бъди» Бригс говори пред абитуриентите“. Бяха изброили всички завършващи — имената бяха само стотина — и Каролин Пулин не беше сред тях. Така че проверих историята за абитуриентите през ’64-та, когато по принцип е трябвало да завърши, ако не е била толкова заета да се възстановява от огнестрелна рана в гръбнака. И, бинго! Нито снимка, нито специално споменаване — тя просто беше включена в списъка между Дейвид Плат и Стефани Рудиър. — Просто едно от децата, така ли? — Така. След това потърсих името й в архива на вестника и намерих няколко резултата след ’64-та. Не много, три или четири. Нищо фрапиращо, обикновена жена, живееща обикновен живот. Учила бизнес администрация в Университета на Мейн, после специализирала в Ню Хампшир. Намерих още една история от ’79та, почти към края на съществуването на вестника. „Студентка от Лисбън Фолс печели националното състезание по отглеждане на лилии“. Имаше и нейна снимка — стоеше на собствените си два здрави крака и държеше печелившото цвете. Живееше… живее… не съм сигурен, кое от двете е правилно да се каже, сигурно и двете… в един град близо до Олбъни, Ню Йорк. — Женена? Деца? — Не мисля. На снимката тя държи лилията и на лявата й ръка не се вижда пръстен. Знам какво си мислиш — не се е променило кой знае какво, само дето не е парализирана. Но откъде можеш да си сигурен? Тя живееше на съвсем различно място, влияеше върху живота на съвсем различни хора. Хора, с които никога не би се запознала, ако Калъм я беше прострелял и тя си беше останала във Фолс. Разбираш ли ме? В интерес на истината, беше много трудно да се каже така ли е или не, но аз се съгласих с него, за да може да си довърши историята преди да е припаднал. Възнамерявах да му помогна да си легне преди да си тръгна. — Опитвам се да ти кажа, Джейк, че миналото може да бъде променено, но никак не е лесно. Онази сутрин аз се чувствах като някой, който се мъчи да се измъкна от найлонов чорап — тъкмо го изхлузиш донякъде и той пак се свие и остане все така стегнат. Накрая струва ми се просто се наложи да го разкъсам. — А защо е толкова трудно? Да не би миналото да _не желае_ да бъде променено? — _Нещо_ не желае миналото да се променя, изобщо не се съмнявам. Но е възможно! Ако се подготвиш за пречките, които ще те очакват, е възможно — Ал ме погледна, очите му блестяха на изпитото му лице. — В общи линии, историята на Каролин Пулин завършва с „И тя заживяла щастливо“, не мислиш ли? — Да. — А сега погледни под корицата на тетрадката, дето ти дадох, приятел, и виж дали няма да си промениш мнението. Една малка изрезка, която разпечатах днес. Отворих тетрадката и намерих картонен джоб. За събиране на паметни бележки и визитни картички вероятно. Вътре беше сложен само един сгънат лист. Аз го взех, отворих го и дълго го разглеждах. Беше компютърна разпечатка на първа страница на Уикли Лисбън Ентърпрайс от осемнадесети юни, ’65-та. Заглавието гласеше: __„Учениците, завършващи през ’65-та, се дипломират със смях и сълзи“.__ На снимката един плешив мъж, прибрал плоската си шапка под мишница, за да не падне от главата му, се беше навел към усмихнато момиче в инвалидна количка. Той държеше единия край на дипломата, а тя другия. „Каролин Пулин постига важна победа в дългия си път към пълно възстановяване“, пишеше отдолу. Погледнах Ал объркан. — Но щом си променил миналото и си я спасил, откъде се взе това? — Всяко пътуване е първо, приятел, нали помниш? — О, боже. Значи, когато си се върнал, за да спреш Озуалд, всичко, което си направил, за да спасиш Пулин е било изтрито? — Да… и не. — Как така _да и не_? — Пътуването за спасяване на Кенеди щеше да е последното ми пътуване, но нямах бърза работа да стигна до Тексас. Защо да си давам зор — през септември ’58-ма Заека Ози, както го наричали приятелите му във флота, дори не е бил в Америка. По онова време той се е плацикал из южния Пасифик заедно с поделението си, за да пазят демокрацията в Япония и Формоза. Така че се настаних в хижата си на езерото Себаго и изчаках до петнадесети ноември. Пак. И този път тръгнах още по-рано сутринта, което беше много правилно решение от моя страна, понеже тоя път колата не просто спука гума. Тоя път направо й се откачи носещият мост. Наложи се да платя на механика в Нейпълс шестдесет долара, за да ми позволи да ползвам колата му за деня и даже му оставих пръстена си от флота за допълнителна гаранция. И това не беше всичко, което ми се случи, но ще пропусна подробностите… — Мостът в Дърам пак ли беше паднал? — Не знам, приятел, дори не се опитах да мина оттам. По мое мнение, който не се учи от грешките си, е идиот. А едно нещо, което бях научил със сигурност, беше откъде ще се появи Андрю Калъм и затова се постарах да стигна там навреме. Дървото пак беше препречило пътя и аз пак се борех с него, когато той пристигна. Съвсем скоро се обади и болката в гърдите ми… както преди. Изиграх си цялата сценка, Каролин Пулин прекара съботния лов с баща си без проблеми и две седмици по-късно аз си грабнах шапката и се метнах на влака за Тексас. — Добре, тогава защо на тази снимка тя все пак е в инвалидна количка? — Защото всяко пътуване надолу в заешката дупка връща нещата в състоянието, в което са били тогава — след тези думи Ал ми хвърли продължителен поглед, за да види дали ще проумея думите му. И след минута аз ги проумях. — _Аз…?_ — Точно така, приятел. Днес следобед ти си купи халба безалкохолна бира. И между другото върна Каролин Пулин в инвалидната й количка. Глава 4 1 Ал прие помощта ми, за да стигне до леглото си и дори промърмори: „Благодаря, приятел“, когато коленичих, за да развържа обувките му и да ги събуя. Но не ми позволи да го придружа в банята. — Важно е да правиш света по-добро място, но също е важно да можеш сам да стигаш до нужника. — Щом мислиш, че ще _можеш._ — Знам, че тази вечер мога. За утре ще се тревожа утре. Прибирай се, Джейк. Почвай да четеш тетрадката — доста нещо има да прегледаш. Помисли си тая нощ и утре сутрин ще дойдеш да ме видиш и да ми кажеш какво си решил. Аз никъде няма да мърдам. — Което е сигурно деветдесет и пет процента. — Поне деветдесет и седем. Като цяло, доста добре се чувствам. Не се надявах да успея да говоря толкова дълго. Даже само туй, че ти разказах всичко — и ти ми повярва — вече е голямо облекчение. Не бях сигурен дали му вярвам, даже след малкото ми приключение онзи следобед, но не казах нищо. Пожелах му лека нощ, напомних му да държи сметка на хапчетата („Да бе, добре“) и си тръгнах. Постоях отвън за минутка, загледан в градинското джудже с неговия тексаски флаг, преди да отида до колата си. „Не се закачай с Тексас“, се въртеше в главата ми, но аз вероятно щях да го направя. И, като се има предвид колко му е било трудно на Ал да промени миналото — спукани гуми, повреден двигател, срутен мост — хрумна ми, че ако реша да го направя, Тексас няма да се даде без бой. 2 След всичко случило се, мислех, че сигурно ще се въртя в леглото до два-три сутринта, а нищо чудно и да не успея да заспя. Но понякога тялото поема контрол над ума. Докато се прибера и си приготвя слабо питие (възможността пак да пия алкохол вкъщи беше едно от дребните предимства на връщането към ергенския живот), очите ми бяха почнали да се затварят, а докато си допия скоча и прочета първите десетина страници от дневника на Ал за Озуалд, вече едва ги държах отворени. Изплакнах чашата си в мивката, отидох в спалнята, като по пътя събличах и захвърлях дрехите след себе си (нещо, заради което Кристи щеше да ми извади душата) и се тръшнах на своята половина от леглото, в което обаче вече спях сам. Помислих си, че трябва да се протегна и да изключа нощната лампа, но ръцете ми бяха толкова натежали. Изведнъж преглеждането на ученически съчинения в необичайно тихата учителска стая ми се стори като нещо, случило се преди страшно много време. И в това нямаше нищо чудно — всеки знае, че при цялата си неотменност, времето е доста гъвкаво понятие. _Аз осакатих онова момиче. Върнах я в инвалидната количка._ _Когато слезе по онези стълби в килера днес следобед, ти дори не знаеше коя е Каролин Пулин, така че стига си го мислил. Освен това, все някъде тя може би е съвсем здрава. Може би минаването през дупката създава алтернативни реалности или времеви потоци или някаква такава дивотия._ Каролин Пулин седи в инвалидната си количка и си получава дипломата. В онази далечна година, когато „Дръж се Слупи“, на Маккойс е оглавяла музикалните класации. Каролин Пулин върви сред лилиите в своята градина през ’79-та, когато „Уай Ем Си Ей“ на Вилидж Пийпъл е на върха на класациите. От време на време тя коленичи за да изскубне някой плевел, после скача на крака и продължава напред. Каролин Пулин е в гората с баща си и скоро ще бъде осакатена. Каролин Пулин е в гората с баща си и скоро ще навлезе в най-обикновен провинциален пубертет. Къде ли се е намирала в своите времеви потоци, когато по радиото и телевизията са обявили, че тридесет и петият президент на САЩ е бил застрелян в Далас? „Джон Кенеди може да оцелее, Джейк. Ти можеш да го спасиш.“ Но дали това наистина ще промени нещата за добро? Никой не знае със сигурност. „Чувствах се сякаш се опитвам да се измъкна от найлонов чорап.“ Затворих очи и си представих листи на календар, отлитащи един след друг, този глупав малък трик, с който в старите филми илюстрират изминаващото време. Видях как листите излитат от спалнята ми като птици. Преди окончателно да потъна в съня, ми хрумна още нещо. Спомних си хилавия второкурсник с още по-хилава брадица, която се опитва да мине за катинарче; ухилената му физиономия, която мърмори: „Скокливия Хари, хоп-троп, по улицата тро-по-ли.“; Хари, който ме спира, преди да съм дръпнал хлапето: „Не си го слагайте на сърце. Аз съм свикнал.“ После всичко изчезна. 3 Събудих се сред светлината на ранното утро и птичите песни отвън и посегнах към лицето си, убеден, че съм плакал точно преди да се събудя. Знаех, че съм сънувал нещо и, макар че не помнех съня, знаех, че е бил тъжен, защото аз не плача как да е. Лицето ми беше сухо. Никакви сълзи. Завъртях глава на възглавницата към часовника на нощното шкафче и видях, че остават само две минути до шест. Ако съдех по светлината отвън, очертаваше се прекрасна юнска утрин, а училището беше приключило. Първият ден на лятната ваканция обикновено е също толкова щастлив за учителите, колкото и за учениците, но аз се чувствах тъжен. И не защото ме чакаше трудно решение. По средата на сутрешния душ в главата ми се завъртяха три думи: „Кауабунга, Бъфало Боб!“* [* Бъфало Боб Смит е водещ на телевизионно детско предаване от петдесетте години. Един от героите на предаването е индианският вожд Гръмотевичен тътен, който използва „Кауабунга“ във вид на поздрав. Това не е реална дума, по-вероятно е видоизменената хавайска дума за „прекрасно“. Изразът става особено популярен сред сърфистите по онова време като възклицание, изразяващо задоволство. — Б.пр.] Заковах се на място, гол и зяпнал отражението си в огледалото над тоалетката. Спомних си съня и разбрах защо съм се събудил с такова чувство на тъга. Бях сънувал, че съм в учителската стая и чета съчиненията на учениците от вечерния клас, докато в салона в края на коридора поредната ученическа баскетболна среща отива към своя край. Жена ми наскоро се е върнала от рехабилитационния център за алкохолици и аз се надявам, че ще я заваря вкъщи, когато се прибера и няма да се наложи цял час да провеждам телефонни разговори, докато я открия и успея да я прибера от дупката, в която е пропаднала. В съня бях придърпал есето на Хари Данинг най-отгоре на купа и бях почнал да го чета: „Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми и двамата ми братя…“ Това беше привлякло цялото ми внимание моментално. Пък и кой би могъл да остане безучастен, нали? Но очите ми бяха почнали да парят едва, когато бях прочел с какво е бил облечен Хари. Облеклото му се връзваше идеално. Когато децата излязат от вкъщи в онази специална нощ, понесли празни торбички с надежда да ги напълнят със сладка плячка, костюмите им винаги отразяват най-популярната тема в момента. Преди пет години всяко второ момче изглежда носеше очила като Хари Потър и имаше нарисуван белег във вид на мълния на челото си. При моята първа обиколка за изпросени лакомства, преди много, много луни, аз потраквах по пътя (майка ми ме следваше на около 3–4 метра по мое изрично настояване), облечен като имперски щурмовак от „Империята отвръща на удара“. Тогава, нима беше чудно, че Хари Данинг е бил облечен в костюм от еленова кожа? „Кауабунга, Бъфало Боб!“, казах аз на отражението си и след миг се втурнах към кабинета си. Не пазя всички съчинения, предадени от учениците ми — никой учители не го прави, къщите им биха преливали от хартия, но имам навик да си преснимам най-интересните. От тях се получават чудесни преподавателски инструменти. Никога не бих използвал есето на Хари в час, то беше прекалено лично за подобно нещо, но бях го преснимал въпреки това, защото беше предизвикало такава силна емоционална реакция у мене. Издърпах най-долното чекмедже и почнах да ровя из бъркотията от папки и отделни листи. След петнадесет напрегнати минути го намерих. Седнах на стола до бюрото си и почнах да чета. 4 _Не беше ден а ношт. Ношта дето ми обърна живота беше ношта когат баща ми уби майка ми двамата ми братя и мен ме рани много. И сестра ми рани толкоз, чи тя попадна в кома. Умря след три години без да се събуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обичаше да бере цвитя и да ги слага в вази. Туй дето се случи, беше кат филм с ужаси. Аз никога не гледам филми с ужаси, защото ношта на Вси светии 1958 г. аз преживях един ужас._ _Батко ми Трой беше много голям че да обикаля за сладкиши (15). Той гледаше телевизия с майка и каза че кат се върнем ще яде от нашите сладкиши, ама Елън му каза че няма и да се облече и сам да върви да си събере сладки и всички се смяха, защото всички обичаха Елън, тя беше само на седем ама беше същинска Лусил Бол* и расмиваше всички даже татко (ако не беше пил де, защото ако беше пил винаги беше ядосан). Елън беше облечена като принцеса Лятоесен Зимапролет (аз проверих и точно тъй се пише) пък аз бях Бъфало Боб и двамата от шоуто на Хауди Дуди дето ние обичахме да гледаме. „Я кажете деца кое време е?“ и „Да видим какво става в фъстъчената галеря“ и „Кауабунга, Бъфало Боб!!!“ Аз и Елън много обичахме това шоу. Тя обичаше принцесата и аз обичах Бъфало Боб и двамата обичахме Хауди. Искахме брат ми Туга (той се казваше Артър ама всички му викаха Туга не помня защо) да се облече като кмета Финиъс Т. Вихър ама той не щя, каза че Хауди Дуди било за бебета и каза че щял да бъде Франкенщан нищо че Елън каза че тая маска била много страшна. Освен туй Туга малко ме дразни дето съм си зел въздушната пушка Дейзи щото каза че Бъфало Боб той нямал пушка в шоуто ама мама каза „Земи я щом искаш Хари то тя не е истинска пушка и даже наужким не стреля коршуми тъйче Бъфало Боб няма да се сърди.“ Туй беше последното дето ми каза и аз се радвам че беше хубаво нещо щото тя понякога беше строга. И ние вече излизахме и аз казах, чакайте малко да ида до тоалетна защото бях много развълнуван. И всички ми се смяха даже мама и Трой на дивана ама туй ходене ми спаси живота щото тогава татко влязал с чука. Татко беше много лош като беше пиян и биеше майка пак и пак. Веднъж Трой се опита да го спре като зе да спори с него, ама татко му счупи раката. Тогаз той замалко да иде в затвора (татко де). А пък по туй време за коет пиша майка и татко бяха „разделени“ и тя искаше да се разведе, ама през 1958 това не беше лесно кат сега._ [* Лусил Бол — американска комедийна актриса (1911 — 1989). — Б.пр.] _Тъй де, той влезе през вратата и аз го видях от банята и чух майка да казва „Махай се оттук с това нещо, не трябва да си тук“. И после тя почна да крещи и после след туй всички крещяха._ Следваха още три ужасни страници, но не аз бях този, който трябваше да ги прочете. 5 Все още оставаха няколко минути до шест и половина, но аз изрових номера на Ал от телефонния указател и го набрах без колебание. Той не спеше. Вдигна още след първото позвъняване, гласът му напомняше повече кучешки лай, отколкото човешка реч. — Хей, приятел, подранил си, а? — Трябва да ти покажа нещо. Съчинението на един мой ученик. Ти дори го познаваш. Снимката му виси на твоята Стена на градските знаменитости. Той се изкашля и каза: — Много снимки има на тая стена, приятел. Мисля, че има дори една на Франк Аницети от времето на първия Мокси фестивал. Подскажи ми малко. — Предпочитам да ти покажа. Може ли да дойда у вас? — Ако можеш да преглътнеш вида ми в хавлиен халат, заповядай. Обаче трябва да те питам направо, сега, след като имаше цяла нощ да мислиш, взе ли решение? — Мисля, че първо трябва да направя още едно пътуване обратно. След това затворих преди той да успее да ме пита още нещо. 6 Той изглеждаше по-зле от всякога в ранната светлина, нахлуваща през прозорците на дневната. Белият хавлиен халат висеше по тялото му като спихнал парашут. Понеже не беше се подлагал на химиотерапия, косата му не беше окапала, но беше разредена и бебешки изтъняла. Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко. Прочете съчинението на Хари Данинг два пъти, понечи да го остави, но вместо това го прочете пак. Накрая ме погледна и възкликна: — Исусе Христе в колесница с педали. — Когато го прочетох за първи път, аз плаках. — Не те упреквам. Мен това за въздушната пушка Дейзи ме хвана за гърлото. През петдесетте рекламите за такива въздушни пушки бяха отпечатани на гърба на кажи-речи всеки проклет комикс. Всяко хлапе в моя квартал — така де, всяко момче — искаше само две неща: въздушна пушка Дейзи и шапка от енот като на Дейви Крокет. Той е прав, наистина нямаше куршуми, даже и фалшиви, обаче номерът беше да налееш малко бебешко масло Джонсън в дулото, така че когато напомпиш и дръпнеш спусъка, от там да изскочи голям облак синкав дим — той пак погледна пресниманите страници. — Кучият му син затрил жена си и три от децата си с чук? Леле божке. „Той тъкмо беше почнал да ги налага“, беше написал Хари. „Аз дотичах в стаята и имаше кръв навсякъде по стените и по дивана имаше нещо бяло. Туй беше мозъка на майка. Елън, тя беше на земята и люлеещия стол беше върху краката й и от ушите и през косата й течеше кръв. Телевизорът още работеше и даваха за Елъри Куин, дето разследва престъпления, майка го харесваше.“ Престъплението, извършено онази вечер обаче по нищо не е приличало на елегантните безкръвни случаи, разследвани от Елъри Куин, било е клане. Десетгодишното момче, което се отбило до тоалетната преди да излезе да събира сладкиши за Хелоуин, се върнало в стаята тъкмо навреме да види как пияният му, побеснял баща, разцепва главата на Артър „Туга“ Данинг, докато Туга се опитвал да пропълзи до кухнята. След това се завъртял и видял Хари, който вдигнал своята въздушна пушка Дейзи и казал: „Остави ме на мира, татко, или ще те застрелям.“ Данинг се втурнал към момчето, размахал кървавия чук. Хари гръмнал с въздушната си пушка по него (въпреки, че не ми се беше случвало да стрелям с такава пушка, можех ясно да чуя звука „ка-чоу“, който трябва да се е чул), хвърлил я на земята и се втурнал към спалнята, която споделял с вече покойния Туга. Баща му бил пропуснал да затвори входната врата на влизане и отнякъде — „сякаш на 1000 мили далече“, беше написал чистачът — съседи викали и деца пищели. Данинг със сигурност щял да убие и последния си син, ако не се бил спънал в преобърнатия люлеещ се стол. Той се проснал на пода, изправил се и се втурнал към стаята на момчето. Хари се опитвал да се натика под леглото. Баща му го извлачил оттам и го цапардосал отстрани по главата. Ударът трябвало да го убие, но ръката на баща му се хлъзнала по кървавата дръжка и вместо да разцепи главата му, чукът оставил само една вдлъбнатина над дясното ухо. „Не припаднах ама малко ми оставаше. Пак се опитах да се скрия под леглото и даже не усетих като ми е ударил крака, ама той ме удари и го счупи на четири места.“ В този момент дотичал един съсед, който бил излязъл с дъщеря си на нейната обиколка. Въпреки касапницата, която заварил в стаята, той имал присъствието на духа да грабне лопатката за пепел от сандъчето с инструменти до кухненската печка. Използвал я да цапардоса Данинг по темето, докато той се опитвал да преобърне леглото и да докопа кървящия си полужив син. „После съм изпаднал в бесъзнание кат’ Елън, само че аз имах късмет и се събудих. Докторите казаха, че може да ми отрежат крака, ама накрая не стана така.“ Не, той си беше запазил крака и в крайна сметка беше станал чистач в лисбънското училище, където студентите го познаваха като Скокливия Хари. Дали децата биха били по-благосклонни, ако знаеха произхода на недъга му? Сигурно не. Въпреки че са емоционално деликатни и лесно раними, подрастващите не страдат от излишно състрадание. Ако изобщо развият способността да съчувстват на другите, това се случва по-късно в живота. — Октомври, 1958 г. — каза Ал с грубия си прегракнал глас. — Сега да не ми кажеш, че това е съвпадение? Спомних си какво бях казал на младия Франк Аницети за разказа на Шърли Джаксън и се усмихнах. — Понякога пурата е просто дим, а съвпадението е просто съвпадение. Знам само, че тук имаме още един вододелен момент. — А аз защо не съм попаднал на тази история в архива на Ентърпрайс? — Не се е случило наоколо, а на север, в Дери. Когато Хари се възстановил достатъчно, та да излезе от болницата, отишъл да живее с чичо си и леля си в Хейвън, на около двадесет и пет мили южно от Дери. Те го осиновили и той започнал да работи в семейната им ферма, след като станало ясно, че изостава от другите деца в училище. — Звучи като Оливър Туист или нещо подобно. — Не, те се отнасяли добре с него. Не забравяй, че тогава не е имало специални класове и изразът „умствено изостанал“ все още не се е употребявал… — Знам — прекъсна ме Ал сухо. — В ония дни да си умствено изостанал означаваше, че си идиот, тъпчо или чисто и просто малоумник. — Но той не е бил нищо такова тогава, нито пък е сега — обясних аз. — Не в действителност. Мисля, че просто е бил в шок, нали разбираш? Заради травмата. Отнело му е години да се възстанови от онази нощ и докато успее, ученическите години са били вече зад гърба му. Поне докато не се върна във вечерното училище за гимназиалната си диплома, но вече на зряла възраст, на един хвърлей от старостта. Ал поклати глава. — Цял живот отишъл на вятъра. — Глупости! — възразих аз. — Един добър живот никога не е пропилян. Дали е могъл да бъде по-добър? Да. Мога ли __аз__ да го направя по-добър? Ако съдя по вчерашните случки, вероятно да. Но не в това е въпросът. — Че в какво тогава? Защото на мен това ми напомня досущ на Каролин Пулин, пък нейният случай вече е проверен. Да, миналото може да се променя и не, светът не се пука като балон, ако промениш миналото. Ще ми налееш ли още кафе, Джейк? Налей и на себе си — прясно сварено е и май точно това ти трябва в момента. Докато наливах кафето, забелязах няколко сладки кифлички. Предложих му една, но той поклати глава. — Боли ме да преглъщам твърда храна. Ако държиш да ме снабдиш с малко калории, в хладилника има една опаковка енергийни шейкове. По мое мнение имат вкус на охладени сополи, но някак успявам да ги преглътна. Когато му занесох шейк, налят във една от винените чаши, които бях видял в кухненския му шкаф, той се разтресе от смях. — Да не мислиш, че това ще му подобри вкуса? — Може, ако си представиш, че пиеш пино ноар. Той нагълта половината шейк, като явно се бореше с желанието да го избълва обратно. В крайна сметка се пребори със стомаха си, но остави винения бокал и пак придърпа чашата с кафе. Не отпи, само обви ръцете си около нея, сякаш се опитваше да попие част от топлината й. Като го гледах, си промених мнението за времето, което вероятно му оставаше. — Добре, защо тази история е по-различна? Ако не беше толкова болен, щеше и сам да съобрази — сечеше му пипето. — Защото Каролин Пулин никога не е била особено подходящ опитен образец. Ти не си спасил живота й, Ал, само краката й. И в двете алтернативни реалности тя е водила добър и съвсем обикновен живот — независимо дали Калъм я прострелва или ти се намесваш. И в двата варианта тя не се е женила, и в двата варианта не е имала деца. Все едно… — за момент не можех да намеря точните думи. — Не се сърди, Ал, но това, което ти си направил, е все едно докторът да спаси нечий инфектиран апандисит. Това е чудесно за апандисита, но той така или иначе не изпълнява никакви жизнено важни функции. Разбираш ли за какво говоря? Той отговори утвърдително, но ми се стори малко раздразнен. — Каролин Пулин беше най-доброто, което можех да направя, приятел. На моята възраст времето е ограничено, даже да не си болен. Знаеш, че бях метнал око на много по-голям залък. — Не те критикувам. Обаче семейство Данинг са много по-добри кандидати за проверката, защото не говорим само за едно парализирано момиче — колкото и ужасно да е било това за семейството й. Говорим за четирима загинали и пети тежко ранен с последици за цял живот. Пък и ние го познаваме. След като си получи дипломата, аз го доведох в закусвалнята за по един бургер и ти ни почерпи. Помниш ли? — Да, а после ви снимах за стената. — Ако се справя — ако попреча на баща му да размаха чука — мислиш ли, че снимката все така ще виси на стената ти? — Не знам — отвърна Ал. — Може би не. Може дори да не помня, че е имало такава снимка. Нямах желание да теоретизирам чак дотам, затова пропуснах забележката му без коментар. — Освен това, помисли и за другите три деца — Трой, Елън и Туга. Ако оцелеят и пораснат, поне някой от тях ще се ожени. Може би Елън ще стане известен комик. Нали Хари е написал, че била забавна колкото Лусил Бол — приведох се напред. — Единственото, което искам, е по-добър пример за последиците от промяната на един вододелен момент. Искам да го проверя, преди да се захвана с нещо толкова сериозно като убийството на Кенеди. Какво ще кажеш, Ал? — Ще кажа, че разбирам, какво имаш предвид — Ал сви рамене. Беше болезнено дори само да го гледам, но когато тръгнах да се изправям, той ми махна да седна обратно. — Чакай, не мърдай от там. Имам нещо за теб в другата стая. Ще ти го донеса. 7 Беше тенекиена кутия. Той ми я подаде и ми каза да я занеса в кухнята. Каза, че ще е по лесно да разгледаме нещата върху масата. След като седнахме, той отключи кутията с ключ, който носеше на врата си. Първото, което извади отвътре, беше дебел жълт плик. Отвори го и изсипа от там голяма камара банкноти. Аз вдигнах една зелена хартийка и я огледах с любопитство. Беше двадесетачка, но вместо Андрю Джаксън, на лицевата страна видях Гроувър Кливланд, който едва ли би попаднал в нечий списък на десетте най-велики американски президенти. На гърба бяха изобразени локомотив и параход, които изглежда всеки момент щяха да се сблъскат, точно под надписа __„Банкнота от федералния резерв“.__ — Приличат на фалшиви пари от Монополи. — Не са. Освен това сумата не е толкова голяма, колкото може би ти се струва, защото няма банкноти по-големи от двадесет долара. В наши дни, когато един резервоар бензин ти излиза тридесет-тридесет и пет долара, петдесет доларова банкнота няма да се стори необичайна на никого, даже в малък магазин. Но тогава е било различно, а ти най-добре да не привличаш внимание. — Това е печалбата от твоите залози? — Донякъде. Повечето са просто спестявания. От ’58-ма до ’62-ра работих като готвач, точно както тук, а мъж, който живее сам може да спести доста, особено, ако не си пада по скъпи мадами. И аз не си падах. Нито пък по евтини, в интерес на истината. Бях в добри отношения с всички без да се сближавам с никого и те съветвам да постъпиш по същия начин. Не само в Дери, но и в Далас, ако все пак решиш да отидеш — той разбърка купчината пари с тънък пръст. — Ако не съм объркал сметките, тук има към девет хиляди. Днес биха се равнявали на около шестдесет. Аз бях зяпнал камарата банкноти. — Значи, парите се връщат с теб. Не изчезват, колкото и пъти да използваш заешката дупка? — това вече го бяхме обсъждали, но аз още се опитвах да го прекарам през главата си. — Аха, само че си остават и там — всичко се връща както е било, нали помниш? — Това не е ли парадокс? Той ме погледна. Изглеждаше изтощен и явно губеше търпение. — Не знам. Да се задават въпроси, за които няма отговор е загуба на време, пък на мен и без това не ми остава много. — Извинявай, извинявай. Какво друго държиш там? — Нищо особено. Но за наш късмет, ти нямаш и нужда от кой знае какво. Времената са били различни, Джейк. Знам, че това го пише в историческите книги, но няма как да го проумееш наистина, докато не поживееш там. Той ми подаде карта за социална осигуровка. Номерът й беше 005–52–0223. Беше на името на Джордж Т. Амбърсън. Ал извади от кутията химикал и ми го подаде. — Подпиши я. Взех химикала, който явно беше рекламен сувенир. По дължината му пишеше: „Поверете своята кола, на мъжа, окичен със звезда! __Тексако“.__. Аз подписах, като през цялото време се чувствах като Даниъл Уебстър, който сключва своята сделка с дявола. Понечих да му върна химикала, но той поклати глава. Следващото, което се появи от кутията, беше шофьорската книжка на Джордж Т. Амбърсън, издадена от щата Мейн. Според нея аз бях висок метър деветдесет и два, със сини очи, кафява коса и с тегло около деветдесет килограма. Рождената ми дата беше двадесет и втори април, 1923 г, и живеех в Сабатус на улица Блубърд №19, което беше реалният ми адрес през ’11-та. — Познал ли съм колко си висок? — поинтересува се Ал. — Наложи се да налучквам. — Почти си познал — подписах и шофьорската книжка, която не беше нищо повече от парче картон с цвят Бюрократично бежово. — Няма ли снимка? — В щата Мейн ще минат години, докато почнат да слагат снимки по шофьорските книжки, приятел. Както и във всички останали 48 щата. — Четиридесет и осем? — На Хавай му остава още една година преди да стане част от САЩ. — О — усетих, че ми е трудно да си поема въздух. — Значи, ако те спрат за превишена скорост, полицаят ще приеме на доверие, че това е именно твоята шофьорска книжка? — Че защо не? Ако споменеш нещо за терористична атака през ’58-ма, хората ще си помислят, че говориш за младежи, дето си играят на Гътни кравата. Подпиши и тези. Той ми подаде клиентска карта на Херц, карта за зареждане с гориво от Сити Сервиз, карта Дайнърс Клуб и карта Американ експрес. Последната беше целулоидна, а картата Дайнърс Клуб беше картонена. Върху всяка от тях се виждаше името на Джордж Амбърсън — очевидно напечатано на пишеща машина. — Следващата година ще можеш да се сдобиеш с истинска пластмасова АмЕкс, ако искаш. Аз се усмихнах. — Нямам ли чекова книжка? — Можех да ти взема и чекова книжка, но каква полза? Какъвто и документ да бях попълнил от името на Джордж Амбърсън, при следващото връщане обратно от него няма да има и следа. Нито пък от парите, които бих вложил в сметката. — О, вярно — чувствах се като пълен идиот. — Не си го слагай на сърце, естествено всичко това е съвсем ново за теб. Наистина би било добре да си отвориш сметка, но гледай да не е повече от хиляда долара. Дръж повечето пари в брой и гледай винаги да са ти под ръка. — В случай че се наложи да се върна бързо? — Точно тъй. Освен това, тия кредитни карти могат да послужат само да ти уплътнят новата самоличност. Сметките, дето съм отворил, за да получа картите, няма да са там, когато ти се върнеш. Обаче кой знае, картите може и да ти послужат. — Пощата за Джордж на Блубърд 19 ли пристига? — През ’58-ма Блубърд е просто адрес върху планскицата на Сабатус. Кварталът, в който живееш ти, още не е бил построен. Ако някой те пита защо така, кажи им, че това е по някакви бизнес причини. Ще ти повярват. През ’58-ма бизнесът е същински бог — всички му се кланят и никой не го разбира. Дръж. Той ми подхвърли разкошен мъжки портфейл. — Това _щраус_ ли е? — Мисля, че е най-добре да изглеждаш заможен — обясни Ал. — Гледай да сложиш в него някакви снимки заедно с документите за самоличност. Събрах ти и разни други дреболии. Още няколко химикалки, едната е комбинация с ножче за отваряне на писма и линийка по края. Механичен молив Скрипто. Защитно калъфче за джоба на ризата. През ’58-ма всички носят такива, не само сухарите. Часовник Булова с разтеглива хромирана каишка Спидъл — всички готини типове биха го оценили, татенце. Останалото ще успееш да си набавиш и сам. След тези думи той кашля дълго и издълбоко, а лицето му беше изкривено в гримаса през цялото време. Когато най-после спря, по лицето му бяха избили едри капки пот. — Ал, кога успя да събереш всичко това? — Когато осъзнах, че няма да доживея до ’63-та, напуснах Тексас и се върнах у дома. Вече се бях сетил за теб. Разведен, без деца, умник и най-важното, млад. О, чакай, за малко да забравя. От това зрънце тръгна всичко останало. Взех името от надгробна плоча в гробището на Св. Кирил и просто написах молба до мейнския щатски секретар. Той ми подаде моят акт за раждане. Прокарах пръсти по релефния печат. На допир документът беше гладък и крайно официален. Междувременно той беше сложил още един лист хартия на масата. Беше озаглавен „Спортни събития 1958 — 1963“. — Гледай да не го изгубиш. Не само че от него ти зависи поминъкът, но и, ако попадне в грешните ръце, ще има да даваш доста обяснения. Особено, като стане ясно, че всички резултати досущ съвпадат. Понечих да прибера всичко обратно в кутията, но той поклати глава. — В гардероба ми има куфарче Лорд Бъкстън за теб. Погрижил съм се ръбовете му да изглеждат поочукани. — Няма да ми трябва, имам си раница. В багажника на колата ми е. Отговорът ми му се стори забавен. — Там, където отиваш, никой не носи раници, освен момчетата скаути, и то само, когато лагеруват сред природата. Доста нещо има да научиш приятел, но ако караш полека без да поемаш рискове, ще се оправиш. В този момент осъзнах, че наистина ще го направя, че това наистина ще се случи, при това веднага, без почти никаква подготовка. Почувствах се сякаш стоя на лондонските докове през седемнадесети век и внезапно осъзнавам, че ще бъда упоен и отвлечен на някой кораб, като най-новото попълнение на екипажа.* [* Такава практика действително е съществувала — млади мъже са били упоявани, насила качвани на отпътуващи кораби и принуждавани да станат моряци на борда им. — Б.пр.] — Но какво да правя сега? Въпросът ми прозвуча като хленч. Той повдигна вежди — рунтави и сега вече бели, колкото изтънялата му коса. — Сега, спасяваш семейство Данинг. Нали сам го каза? — Не говоря за това. Какво ще правя, когато хората ме питат с какво си изкарвам хляба? Какво да им отговарям? — Имал си богат чичо, който е починал, забрави ли? Казвай им, че изразходваш наследството си малко по малко, та да ти стигне да завършиш книгата, която пишеш. Тъй или иначе всеки учител по английски е пишман писател. Не съм ли прав? Всъщност, беше съвсем прав. Той си седеше там, изпит, кльощав, оглеждаше ме внимателно и явно ми съчувстваше. Може би дори ме съжаляваше. Накрая каза съвсем тихо. — Сериозна работа, а? — Изключително сериозна — съгласих се аз. — Обаче, Ал, виж… аз съм просто едно дребно човече. — Същото важи и за Озуалд. Дребосък, който стреля от засада. А пък според съчинението на Хари Данинг, неговият баща е бил просто пиян мръсник с чук. — Вече и това не е. Умрял е от остро хранително натравяне в затвора Шоушенк. Според Хари трябва да му е попаднала лоша цедка*. Цедка, това е… [* „Цедка“ — става въпрос за разпространената практика да се прецежда през тензух желиран алкохол (служещ като гориво), за да се използва за пиене, смесен с плодов сок. — Б.пр.] — Знам какво е. Нагледах им се, докато бях разпределен във Филипините. Даже ми се е случвало да ги опитам за съжаление. Но там където отиваш той няма да е мъртъв. Нито пък Озуалд. — Ал… Знам, че си болен и не се чувстваш добре. Но дали ще можеш да дойдеш с мен до ресторанта? Аз… — за първи път се обърнах към него с неговото собствено обичайно обръщение. — Приятел, не искам да започвам тая работа сам. Страх ме е. — Не бих го пропуснал — той пъхна ръка под мишницата си и се изправи с гримаса, която оголи венците му. — Ти вземи куфарчето, аз ще се облека. 8 Ал отключи вратата на сребърната каравана, дом на Знаменития Тлъстбургер, в осем без четвърт. Хромираните рафтове зад плота проблясваха призрачно. Високите столове сякаш шепнеха: „Никой повече няма да сяда на нас“. Големите старомодни захарници пък им отговаряха: „Никой няма да си сипва захар от нас — купонът свърши.“ — Направете място за Ел Ел Бийн — казах аз. — Точно тъй — вметна Ал. — Проклетият му прогрес. Беше изтощен, останал без дъх, но не спря да си почине. Поведе ме зад плота до вратата на килера. Последвах го, като прехвърлих куфарчето, съдържащо новата ми самоличност, от едната ръка в другата. Беше старомодно, с катарами. Ако се появях с него в клас, повечето ученици на лисбънската гимназия биха си умрели от смях. Единици сред тях — със зараждащ се усет за стил — биха аплодирали неговия ретро шик. Ал отвори вратата и пропусна миризмата на зеленчуци, подправки и кафе. Както и предният път, се протегна покрай рамото ми за да светне лампата. Аз се втренчих в сивия линолеум, както човек би оглеждал басейн, потенциално пълен с гладни акули и, когато Ал ме потупа по рамото, подскочих. — Извинявай, ама да не забравиш и това — държеше монета от петдесет цента. — Нали помниш Човека с жълтата карта? — Че как? — обаче съвсем го бях забравил. Сърцето ми биеше толкова силно, та ми се струваше, че очите ми пулсират в орбитите си. Усещах езика си като парче стар мокет и когато Ал ми подаде монетата, едва не я изтървах. Той ме огледа критично за последно. — Джинсите ти стават за момента, обаче непременно се отбий в магазина за мъжко облекло Мейсънс, нагоре по Главната улица, и си купи панталони, преди да тръгнеш на север. Пенделтън или каки стават за ежедневно облекло. За по-официални случаи ще ти трябват Бан-Лон. — Бан-Лон? — Просто попитай, те ще знаят за какво говориш. Ще ти трябват и няколко официални ризи, може би дори костюм. Също вратовръзки и игла за вратовръзки. Купи си също шапка. _Не_ бейзболна шапка, а хубава лятна сламена шапка. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи. Това ме уплаши много повече от всичко, което ми беше казал. — Ал? Какво има? — Просто ме е страх. Не само ти си изплашен. Обаче няма нужда от кой знае какви прощални сцени. Ако изобщо се върнеш, ще бъдеш тук след две минути, без значение колко време останеш в ’58-ма. Тъкмо колкото ми трябва да пусна кафеварката. Ако всичко мине добре, ще изпием по чаша кафе и ти ще ми разкажеш. Ако. Каква голяма дума. — Няма да е лошо да кажеш и една молитва. Мисля, че и за нея ще ти стигне времето. — Нямаш грижи. Ще се моля да мине гладко и без проблеми. Гледай да не се омаеш от новото място дотам, че да забравиш с какъв опасен човек си имаш работа. Може би по-опасен от Озуалд. — Ще внимавам. — Тъй. Гледай да не плямпаш много-много, докато не хванеш особеностите на езика и се ориентираш в обстановката. Карай полека. Не привличай внимание. Опитах да се усмихна, но не съм сигурен, дали ми се получи. Куфарчето ми се стори ужасно тежко, сякаш беше пълно с камъни, а не с пари и фалшиви документи. За момент си помислих, че може да припадна. И въпреки това, Господ да ми е на помощ, част от мен нямаше търпение да замине. Исках да разгледам САЩ от своя Шевролет, Америка ме зовеше да я посетя. Ал протегна тънката си треперлива ръка. — Късмет, Джейк. Бог да те пази. — Искаш да кажеш Джордж. — Вярно, Джордж. А сега тръгвай. Както казват в ония дни — време ти е да се чупиш от тук. Обърнах се и пристъпих бавно в килера. Движех се като човек, който се опитва да намери най-горното стъпало на стълбите в пълен мрак. На третата крачка го открих. Част 2 Бащата на чистача {img:112263_kenebet_frut.jpg|#Стара снимка на фасадата на Кенебек Фрут} Глава 5 1 Минах покрай стената на сушилната барака, както преди. Промуших се под веригата, на която висеше надписът „Минаването забранено“, както преди. Заобиколих ъгъла на голямата четвъртита зелена сграда, както преди и в този момент нещо се блъсна в мен. Аз не съм особено тежък за ръста си, но не съм и съвсем кожа и кости. „Няма опасност да те отвее вятърът“, както казваше баща ми. Обаче Човекът с жълтата карта едва не ме събори. Все едно ме нападна черно палто, пълно с пърхащи птици. Той крещеше нещо, но аз бях твърде изненадан (не ми беше останало време да се изплаша, всичко стана много бързо), за да разбера какво казва. Аз го отблъснах и той се олюля назад към стената на сушилнята, а палтото се ветрееше около краката му. Главата му звучно се удари о метала и мръсната му шапка се търкулна на земята. Той я последва, но не падна изведнъж, а по-скоро се сви като хармоника. Съжалих, че го бях блъснал, преди още сърцето ми да е успяло да се успокои. Стана ми особено криво, когато той вдигна шапката си и почна да я изтупва от праха с една мръсна ръка. Тази шапка никога повече нямаше да бъде чиста, а по всяка вероятност същото се отнасяше и за него. — Добре ли сте? — попитах, но когато се наведох и протегнах ръка към рамото му, той изпълзя покрай стената на бараката по-далече от мен, като се отблъскваше с ръце както беше седнал. Бих казал, че изглеждаше като осакатен паяк, само дето това не беше вярно. Изглеждаше точно както се очаква да изглежда един алкохолик, чийто мозък бавно прогресира от наквасен до маринован. Човек, който вероятно беше толкова близо до смъртта, колкото и Ал Темпълтън, понеже в тази Америка от преди петдесетина години едва ли имаше благотворителни приюти и санаториуми за такива като него. Някоя болница за ветерани би го приела, ако някога беше носил униформа, но кой ще го заведе в болницата? Никой. Много по-вероятно е някой — може би бригадирът на фабриката — да се обади в полицията да го приберат. Те ще го оставят в изтрезвителното за двадесет и четири или четиридесет и осем часа и, ако алкохолната абстиненция не го убие, ще го пуснат да си ходи, така че целият цикъл ще започне наново. Помислих си, че ако бившата ми жена беше тук, тя непременно щеше да открие местния клон на Анонимните алкохолици и да го заведе на сбирка. Само дето оставаха двадесет и една години до раждането на Кристи. Оставих куфарчето между краката си и протегнах ръце, за да му покажа, че са празни, но той се сви още повече о стената на бараката. По четинестата му брада проблясваше слюнка. Огледах се, за да проверя, дали сцената не е привлякла нечие внимание, уверих се, че сме сами в тази част на двора и опитах отново. — Блъснах те само защото ти ме стресна. — Кой, по дяволите, си ти? — попита той с треперлив глас, преминаващ през всичките пет октави. Ако вече не бях чул този въпрос при първото си посещение, нямаше да разбера какво казва. От друга страна, въпреки че изломотената фраза беше същата, дали не ми се стори, че ударението е малко по-различно този път? Нямаше как да съм сигурен, но така ми се стори. „Той е безобиден, но е и различен от всички останали“, беше казал Ал. „Струва ми се, че знае нещо“. Според Ал, това се дължеше на факта, че мъжът седеше съвсем близо до заешката дупка в 11:58 ч на девети септември, ’58-ма, поради което беше попаднал под нейното влияние. Както картината на телевизора се размазва, ако прекараш кодиращо устройство близо до него. Може би това беше всичко. А може би беше заради алкохола. — Никой не съм — отговорих накрая с най-успокояващия си глас. — Никой, за когото си струва да се тревожиш. Казвам се Джордж. А ти? — Шибаняк! — изръмжа той и пропълзя още по-далеч от мен. Ако това беше името му, определено беше необичайно. — Ти не би трябвало да си тук! — Не се тревожи, тръгвам си — казах му аз и вдигнах куфарчето, за да му покажа, че говоря сериозно, но той сви глава в кльощавите си рамене, сякаш очакваше да го хвърля по него. Приличаше на куче, което е било бито толкова много пъти, че вече нищо друго не очаква. — Не искам неприятности, разбрахме ли се? — Разкарай се, копелдак! Връщай се, откъдето си дошъл _и ме остави на мира!_ — Дадено — все още се възстановявах от шока и адреналинът се беше смесил със съжалението по най-лошия начин, а някъде там се намеси и раздразнението. Същото раздразнение, което изпитвах, когато се прибирах вкъщи и намирах Кристи мъртво пияна, въпреки всичките й обещания да се вземе в ръце, да се стегне и да откаже пиячката завинаги. От цялата тази емоционална въртележка, комбинирана с жегата на летния ден, ми призля. Вероятно не най-доброто начало на една спасителна операция. Замислих се за Кенебек Фрут и колко вкусна ми се беше сторила безалкохолната бира. Сетих се за парата, излизаща от хладилника, когато Франк Аницети Старши беше извадил голямата халба. Освен това там вътре цареше блажена прохлада. Така че без повече да се бавя се насочих натам, а моето ново (но внимателно протрито по ръбовете куфарче) се поклащаше и ме удряше в коляното. — Хей, ти бе, какъвто си там! Обърнах се. Скитникът се опиваше да се изправи, като се подпираше по стената на бараката. Беше си изтупал шапката и я държеше притисната о гърдите си. Докато говореше започна да я премята в ръце. — Имам жълта карта от Зелената витрина, тъй че дай ми някой долар, шибаняк. Днес удвояват парите. Ето че се бяхме върнали към редовния разговор. Това някак ме успокои, но все пак се постарах да не го приближавам прекалено, за да не го изплаша или да го провокирам да ме нападне. Спрях на два метра от него и протегнах ръка. Монетата на Ал блестеше на дланта ми. — Нямам цял долар, но ето ти половин. Той се поколеба. Беше прехвърлил шапката в лявата си ръка. — Само да не очакваш свирка. — Звучи съблазнително, но мисля, че ще устоя на изкушението. — А? — той премести поглед от монетата към лицето ми и обратно. Вдигна дясната си ръка, да обърше слюнката от брадичката си и аз забелязах още една разлика от предния път. Не беше нищо особено, но достатъчно да ме накара да се съмнявам в теорията на Ал, че всяко връщане изчиства всички направени промени. — Не ме интересува дали ще я вземеш или не, но решавай по-бързо, защото си имам работа — казах му аз. Той грабна монетата и бързо отстъпи обратно към сушилната барака. Очите му бяха големи и влажни. Слюнката пак беше протекла по брадата му. Наистина, нищо в света не може да се сравни с великолепието на алкохолик в последна фаза. Идея си нямам защо Джим Бийм, Сийграмс и прочее марки не използват този имидж в рекламните си кампании. Пийте Бийм за по-качествени халюцинации. — Кой си ти, какво правиш тук? — Имам да свърша една работа. Слушай, а не си ли пробвал да отидеш при Анонимните алкохолици за този твой малък проблем с пие… — Майната ти, Джимла! Нямах представа какво може да е това джимла, но пожеланието му да вървя на майната си, ми стана съвсем ясно. Тръгнах към портата, като очаквах той да продължи с въпросите. Предният път не беше питал нищо повече, но този път нещата бяха видимо различни. Защото той вече не беше Човекът с жълтата карта. Не и този път. Когато беше вдигнал ръка да си избърше брадичката, картата, затъкната в шапката му не беше жълта. Този път, въпреки мръсотията по нея, тя беше ярко оранжева. 2 Прекосих паркинга и пак потупах капака на червенобелия Плимут Фюри за късмет. Със сигурност щях да се нуждая от всичкия късмет на света. Пак прекосих железопътните релси и отново чух пуфтенето на влака, но този път от по-далече, защото срещата ми с Човека с жълтата карта — който вече беше Човекът с оранжевата карта — този път беше продължила по-дълго. Въздухът вонеше на фабрични химикали, както и преди и същият градски автобус изръмжа покрай мен. Понеже този път се бях забавил малко, не успях да видя табелата с маршрута му, но си го спомнях. Луистънски експрес. За момент се зачудих колко ли пъти Ал беше виждал същия автобус със същите пътници, надничащи от прозорците. Притичах през улицата, като размахвах ръка, за да разсея синкавия дим от ауспуха на автобуса, доколкото можех. Хулиганчето пак беше на мястото си пред вратата и ми стана чудно как ли би реагирал, ако му откраднех репликата. Но после реших, че това би било също толкова подло, колкото умишлено да се тормози скитникът от сушилната барака. Ако откраднеш тайния език на хлапетата, какво ще им остане. Този младеж тук дори нямаше домашна електронна игра, на която да си изкара яда, така че само кимнах. Той кимна в отговор и каза: — Здрасти, татенце. Влязох в магазина. Камбанката иззвъня. Минах покрай комиксите с намалена цена и направо приближих бара, зад който стоеше Франк Аницети Старши. — С какво мога да съм ти полезен, друже? За момент се стъписах, понеже това не бяха думите, с които той ме беше заговорил миналият път. После осъзнах, че нямаше как да са същите. Миналият път аз бях взел вестник от стойката. Този път пропуснах. Може би всяко пътуване до ’58-ма занулява километража (с изключение на Човека с жълтата карта), но в момента, в който човек промени нещо, вече всичко е възможно. Тази идея беше плашеща, но и разкрепостяваща. — Една безалкохолна бира ще ми дойде добре — отговорих му. — На мен пък продажбите винаги ми се отразяват добре, така че идеално ще се разберем. Бира от пет или то десет цента? — Десет, предполагам. — Съвсем правилно предполагаш. Заледената халба пак се появи от хладилника. Той пак използва дръжката на дървената лъжица да махне излишната пяна. Допълни халбата и я постави пред мен. По съвсем същия начин. — Това прави десетаче и пени за държавата. Подадох му един от автентичните долари на Ал и, докато Франк 1.0 ми връщаше рестото, аз хвърлих поглед зад гърба си и видях бившия Човек с жълта карта да стои пред входа на магазина за алкохол — Зелената витрина — и да се полюшва на място. Напомни ми сцена от някакъв стар филм, в който индийски факир свири на флейта, за да накара една кобра да се надигне от плетена кошница. А по тротоара, съвсем по график, се задаваше Аницети Младши. Аз пак се обърнах напред, отпих от бирата и въздъхнах. — Точно каквото ми трябваше. — Тъй ами, нищо не е по-добро от студена бира в горещия ден. Ти май не си тукашен? — Не. От Уисконсин съм — подадох му ръка. — Джордж Амбърсън. Той стисна ръката ми и в този момент камбанката над вратата звънна. — Франк Аницети. А ето го и синковеца. Франк Младши. Поздрави господин Амбърсън от Уисконсин, Франки. — Здравейте, сър — той се усмихна и ми кимна, а после се обърна към баща си. — Тайтъс е качил камиона на рампата. Каза, че ще е готов до пет. — Ами хубаво. Сега по моите спомени Аницети Старши трябваше да запали цигара и той точно така постъпи. Дръпна си веднъж, а после се обърна към мен. — По работа ли пътуваш или на почивка? За момент не му отговорих, но не защото въпросът ме свари неподготвен. Това, което ме изумяваше, беше начинът, по който тази сцена ту се отклоняваше от оригиналния си вариант, ту се връщаше към него. Така или иначе, Аницети Старши явно не забелязваше. — Както и да е, хубаво време си избрал да дойдеш насам. Повечето летовници вече ги няма, а това значи, че всички наоколо дишат по-спокойно. Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Обикновено струва пет цента, но във вторник цената пада до петаче. — Тате, тая смешка се изтърка още преди десет години — незлобливо му подметна Франк Младши. — Благодаря, и така е добре — отговорих аз. — Всъщност, тук съм по работа. Уреждам сделка с един имот в… Сабатус? Мисля, че така се казваше. Знаеш ли го тоя град? — Ами че как — потвърди Франк. Той издуха струя дим през носа и ме погледна преценяващо. — Не ти ли е далечко тук за сделки с имоти. В отговор аз го дарих с усмивка, която трябваше да означава нещо като: „ако и ти знаеше, каквото аз знам…“. Явно Франк схвана намека, защото в отговор само ми намигна. Камбанката над вратата пак иззвъня и влязоха дамите. Часовникът на стената с надпис „Пийте кафе Бодрост“ показваше 12.28 ч. Явно краткият ни разговор с Франк Младши за разказа на Шърли Джаксън беше отпаднал от сценария. Довърших си бирата на три големи глътки и точно в този момент коремът ме присви болезнено. В романите рядко се споменават посещенията на героите до тоалетната, но в живота емоционалното натоварване често предизвиква физическа реакция. — Прощавай, а дали имате тоалетна тук? — Съжалявам, не — каза Франк Старши. — Все се каня да построя, ама през лятото сме твърде заети, а през зимата парите никога не стигат за свестен ремонт. — Можете да отидете при Тайтъс, зад ъгъла е — обади се Франк Младши. Той тъкмо слагаше топки сладолед в метален цилиндър и явно се канеше да си прави млечен шейк. Предният път не го беше направил и аз с натежало сърце се сетих за прословутия ефект на пеперудата. Помислих си, че въпросната пеперуда в момента пърха току под носа ми. Ние променяхме света. По съвсем дребни начини — миниатюрни дори — но, да, променяхме го. — Господине? — Съжалявам. Мозъкът ми даде на късо за момент. Той първо ме погледна неразбиращо, а после се засмя. — Това не го бях чувал. Забавно е. И понеже му се беше сторило толкова забавно, може би сам щеше да го използва следващият път, когато си изгуби мисълта. И така един израз, който иначе не би изплувал в потока на американската реч до седемдесетте или осемдесетте, ще дебютира предсрочно. Макар че и това не беше вярно, защото в тази реалност щеше да се появи съвсем навреме. — Тайтъс Шеврон е зад ъгъла, в твое дясно — поясни Аницети Старши. — Ако е… ъм… спешно, можеш да ползваш тоалетната горе. — Не, добре съм — отговорих му и, въпреки че вече бях видял стенния часовник, демонстративно погледнах своя ръчен Булова на страхотната му каишка Спидъл. Добре че те не можеха да видят циферблата, защото бях забравил да го сверя и той още вървеше по местното време в ’11-та — Обаче трябва да тръгвам. Чакат ме задачи. Вероятно ще отнеме няколко дни, освен ако не ми излезе късметът. Можеш ли да препоръчаш добър мотел наоколо? — Искаш да кажеш странноприемница? — попита Аницети Старши и загаси цигарата в един от пепелниците Уинстън по края на плота. — Да — потвърдих аз, и този път усмивката ми трябва да е изглеждала по-скоро глуповата, отколкото хитра. Освен това стомахът пак ме сви. Ако не се погрижех за този проблем скоро, той щеше да прерасне в истинска криза. — В Уисконсин им викаме мотели. — Ами, Странноприемница Бор, на около пет мили нагоре по шосе 196 в посока Луистън трябва да ти свърши работа — упъти ме Аницети Старши. — Близо е до автокиното. — Благодаря за съвета — казах аз и се изправих. — Нямаш грижи. Пък ако искаш да се подстрижеш преди разните си там бизнес срещи, отбий се в бръснарницата на Баумър. Той ще се погрижи за теб. — Благодаря, още един добър съвет. — Съветите са безплатни, бирата е с пари. Приятно прекарване в Мейн, господин Амбърсън. А, Франки, като си изпиеш шейка, марш обратно в училище. — Дадено, тате — Младши на свой ред ми намигна. — Франк? — обади се една от клиентките сякаш казваше „ехооо“. — Портокалите свежи ли са? — Свежи са, колкото усмивката ти, Лиола — отговори той и дамите изхихикаха. Не се шегувам, прозвуча точно като „Хи-хи“. На минаване покрай тях аз измърморих: „Дами“, а после камбанката звънна и аз се озовах отвън, в света, който беше съществувал преди моето раждане. Но този път, вместо да прекося улицата обратно към фабричния двор и заешката дупка, аз се запътих по-навътре в този свят. Оттатък улицата скитникът с дългото черно палто жестикулираше пред продавача с мантата. Картата, която размахваше, може да беше оранжева, вместо жълта, но иначе караше по сценарий. Реших че това е добър знак. 3 Тайтъс Шеврон се намираше отвъд супермаркета Червено и Бяло, където Ал беше купувал същите хранителни припаси отново и отново. Според табелата на витрината, омарите се продаваха по шестдесет и девет цента на паунд. От другата страна на улицата срещу супермаркета, на парцел, който през ’11-та беше пустеещ, сега се издигаше кафеникаво хале с отворени врати, запълнено с всякакви употребявани мебели. Изглежда в най-голямо изобилие се намираха бебешки люлки, тръстикови люлеещи се столове и масивни разтягащи се фотьойли от типа „Татко разпуска“. Фирменият знак над входната врата гласеше __Веселият бял слон__. Допълнителна табела, изправена на триножник, така че да се вижда от минаващите по пътя към Луистън, дръзко заявяваше, че: „Ако го няма при нас, значи вие нямате нужда от него“. Един човек, вероятно съдържателят, седеше в един от люлеещите се столове, пушеше лула и гледаше към мен. Носеше раирана риза и свободни кафяви панталони. Освен това на лицето му се мъдреше катинарче, което ми се стори също толкова дръзко за този конкретен отрязък от времевия поток. Макар да беше вчесана назад и покрита с някаква помада, чупливата му коса се спускаше надолу чак до основата на врата и ми напомняше един стар рокаджийски клип: Джери Лий Луис скача върху пианото докато пее: „Грамадни огнени кълба“. Съдържателят на Веселият бял слон вероятно беше известен като местния битник. Докоснах периферията на шапката си, той ми отговори с едва забележимо кимване и продължи да пафка лулата си. В станцията на Шеврон (където редовният бензин се продаваше за 19.9 цента на галон и „супер“ бензинът беше пени по-скъп), един мъж в син гащеризон и безупречна армейска подстрижка работеше по нечий пикап — вероятно на Аницети — качен на повдигач. — Господин Тайтъс? Той хвърли бърз поглед през рамо. — Аха? — Господин Аницети каза, че бих могъл да използвам тоалетната ви? — Ключът е от вътрешната страна на входната врата — да бе, как не се сетих. — Благодаря. Ключът беше прикрепен към дървена плочка с надпис __Мъже.__ На плочката на другия ключ пишеше __Момичета.__ Бившата ми жена би побесняла при вида на тая дискриминация, ухилих се вътрешно аз. Тоалетната беше чиста, но миришеше на цигари. До умивалника имаше голям пепелник, подобен на урна. Ако съдех по броя на угарките, доста посетители на тази чиста малка стаичка обичаха да припалват по цигара, докато си вършат работата. Когато излязох, видях двадесетина коли, втора ръка, разположени на малък паркинг до бензиностанцията. Коли, които през ’11-та биха се продавали като ценни класики за хиляди долари, през ’58-ма бяха оценени на седемдесет и пет до сто долара. Един кадилак, който изглежда беше почти съвсем нов, беше оценен на осемстотин. В будката до паркинга седеше девойче с коса на опашка, забило нос в списание Фотоплей, и предъвкваше дъвка. На будката се мъдреше надпис: „Всички тези коли вървят добре и имат гаранция от Бил Тайтъс — __Осигурена поддръжка за всяка кола, купена от нас!“__ Върнах ключа на мястото му, благодарих на Тайтъс (който изръмжа в отговор, без да си прекъсва работата по пикапа) и тръгнах обратно към Главната улица, като реших, че вероятно е най-добре да си подстрижа косата, преди да отида в банката. Това ми напомни за битника с катинарчето и аз прекосих улицата до магазина с употребявани мебели. — Добрутро — поздравих го аз. — То всъщност вече е следобед, но щом така ти харесва — той засмука от лулата си и лекият летен ветрец довя до мен аромат на тютюн Чери Бленд. Това ми напомни за дядо ми, който пушеше същата марка, когато бях малък. Понякога, когато ме боляха ушите, той издухваше струя ароматен дим в тях за да ги успокои — лечение, което едва ли е официално прието от лекарската общност. — Продавате ли куфари? — О, трябва да ми се намират няколко. Не повече от към двеста. Върви в дъното и потърси вдясно. — Ако си купя един, може ли да го оставя тук за няколко часа, докато пазарувам? — Отворено е до пет — отговори той и вдигна лице към слънцето. — След това не отговарям. 4 Размених два от автентичните долари на Ал за един кожен куфар и го оставих до тезгяха на битника. След това се върнах на Главната улица, като куфарчето все така се удряше в крака ми. Надникнах в Зелената витрина — продавачът седеше до касата и четеше вестник. Моят нов познайник с черното палто не се виждаше никакъв. Нямаше как човек да се изгуби в търговския район, той се простираше само върху една пресечка. Три или четири витрини след Кенебек Фрут открих бръснарницата на Баумър. На прозореца се въртеше типичният бръснарски пилон с червено-бяла спирала. До него се мъдреше политически плакат на Едмънд Мъски. Аз си го спомнях като прегърбен старец, но в тази версия той изглеждаше твърде млад дори да гласува, камо ли да бъде избран на какъвто и било пост. На плаката пишеше: __„Изпратете Ед Мъски в сената, гласувайте за Демократите!“.__ Най-долу някой беше добавил бяла лента, на която на ръка беше написано: __„Казваха, че няма как да се случи в Мейн, но ние успяхме! Следва: Хъмфри през 1960 г.“__ Вътре двама старци седяха до стената и си чакаха реда, докато трети старец го подстригваха. И двамата изчакващи пушеха като счупени печки, както впрочем и самият бръснар (Баумър вероятно), примижал с едно око срещу издигащия се дим. Четиримата мъже до един ме изгледаха по начин, който ми беше напълно познат: не съвсем недоверчивият преценяващ поглед, който Кристи беше нарекла „Янки взор“. Хубаво беше да знам, че някои неща не са се променили. — Аз не съм от града, но съм свой — казах аз. — Цял живот гласувам за Демократите — и вдигнах ръка все едно да се закълна. Баумър изръмжа развеселен. От цигарата му се поръси пепел. Той я тръсна от престилката си и тя падна на земята, където се виждаха няколко угарки, смесени с отрязаната коса. — Харолд, ей там, е републиканец. Гледай да не те сръфа. — Че откъде зъби за ръфане у Харолд — отвърна един от другите двама и всички се засмяха. — Откъде си, господине? — попита републиканецът Харолд. — Уисконсин — казах аз и взех един брой на „Мъжки приключения“, за да избегна по-нататъшни разговори. На корицата някакво азиатско изчадие с камшик в ръката си с ръкавица приближаваше очарователна блондинка, вързана на стълб. Заглавието към илюстрацията гласеше: „Японски секс робини в Пасифика“. Миризмата в бръснарницата беше идеална комбинация от талк, афтършейв и тютюн. Докато Баумър ме привика на стола, аз вече се бях задълбочил в историята за секс-робините, която се оказа далеч от вълнуващата илюстрация на корицата. — Май бая път си видял, господин Уисконсин? — попита бръснарят докато ме увиваше с бяла пелерина отпред и хартиена яка около врата. — Да, доста — отговорих откровено. — Ами, ето те в божията земя. Колко да я скъся? — Толкова, че да не приличам на… — за малко да кажа „хипи“, но Баумър нямаше да знае какво е това. — … битник. — Май си я оставил да израсте — той започна да кълца с ножицата. — Още малко и ще замязаш на оня педал, дето държи Веселия бял слон. — По-добре да не се стига до там. — Тъй ами, то оня не е за гледане. Когато Баумър приключи, той напудри врата ми, попита ме дали предпочитам масло Виталис, Брилкрийм или Уайлдрут Крийм и ми взе четиридесет цента. Според мен, съвсем изгодна цена. 5 Моят депозит от хиляда долара в местната банка Хоумтаун Тръст не учуди никого. Прясно избръсната физиономия вероятно помогна, но най-важен беше фактът, че това общество все още държеше пари в наличност и плащаше в брой, а кредитните карти бяха новост, вероятно приемана с огромно подозрение от предпазливите Янки. Неописуемо красива касиерка с коса, вдигната нагоре в пищни букли и медальон около врата, преброи парите ми, вписа сумата в дневника, а после извика помощник управителя. Той ги преброи втори път, провери дневника и после ми издаде разписка, която удостоверяваше депозита и наличността в новооткритата ми банкова сметка. — Ако позволите, господин Амбърсън, това е твърде голяма сума за разплащателна сметка. Защо не си откриете спестовен влог? В момента предлагаме три процента сложна лихва, начислявана на тримесечие — докато говореше, той широко разтвори очи, за да натърти колко добра сделка ми предлага. Приличаше на стария кубински водач Хавиер Кугат. — Благодаря, но ми предстои да се разплащам по една голяма сделка — казах аз и снижих глас. — Приключвам покупка на имот. Поне се надявам да я приключа. — Късмет — отвърна той и също тъй поверително снижи глас. — Лорейн ще ви приготви чековата книжка. Петдесет чека достатъчни ли ще са? — Петдесет ще свършат работа. — По-късно можем да ви отпечатаме персонализирани чекове с вашето име и адрес — той повдигна вежди и превърна изречението във въпрос. — Ще имам работа в Дери. Ще държа връзка. — Чудесно, можете да ме откриете на Дрексел осем четири-седем-седем-седем. Нямах представа за какво говори, докато той не ми плъзна визитката си през прозореца на гишето. На нея беше отпечатано Грегъри Дюсен, Помощник управител, а също телефонният номер Дрексел 8–4777. Лорейн ми донесе чековете и чекова книжка от имитация на крокодилска кожа, в която да ги прибера. Благодарих й и ги пуснах в куфарчето си. На вратата се спрях за момент и погледнах назад. Две касиерки работеха на сметачни машинки, но иначе повечето транзакции се извършваха с ръчно написани документи. Хрумна ми, че с някои дребни изключения, Чарлз Дикенс би се чувствал тук като у дома си. Освен това ми хрумна, че да се живее в миналото е малко като да се живее под вода и да се диша през тръба. 6 Купих си дрехите, които Ал ми беше препоръчал, в магазина за мъжко облекло Мейсънс и продавачът ме увери, че с удоволствие ще приемат чек, стига да е издаден от местна банка. Благодарение на Лорейн, това не беше проблем. Обратно във Веселият бял слон битникът ме наблюдаваше мълчаливо докато прехвърлях съдържанието на три пазарски чанти в новия си куфар. Когато го затворих, той най-после се обади. — Странен метод за пазаруване, мъжки. — Сигурно — съгласих се аз, — но пък и светът е странно място. Той удостои отговорът ми с усмивка. — По мое мнение си напълно прав. Дай лапа, Джаксън — той ми протегна ръка с дланта нагоре. За момент не разбрах какво означава това, както в началото не бях разбрал какво означава думата Дрексел, последвана от разни цифри. После си спомних „Момичето от автомобилната писта“ и разбрах, че битникът ми предлага петдесетарската версия на поздравителен жест. Прокарах длан по неговата, при което усетих и топлината, и потта и пак си помислих: „Това е истинско. Това се случва.“ — Ето ти я, мъжки. 7 Прекосих улицата обратно до Тайтъс Шеврон като размахват новозаредения си куфар в едната ръка и куфарчето в другата. В ’11-та, откъдето бях дошъл, сутринта едва преваляше, но аз вече се чувствах изморен. Между бензиностанцията и автокъщата имаше телефонна будка. Аз влязох и затворих вратата след себе си. Над старомодния телефон имаше надпис: „Помнете, телефонните разговори сега струват само десет цента. Благодарение на МА Бел.“ Прелистих страниците с обяви в указателя и открих реклама за Лисбън Такси. На картинката се виждаше анимационна кола с очи вместо фарове и голяма усмивка на мястото на решетката. Обявата обещаваше „Бързо и любезно обслужване“. На мен поне ми звучеше добре. Порових за дребни монети, но преди това докопах нещо, което трябваше да съм оставил у дома — мобилния си телефон Нокия. По стандартите на годината, от която идвах, той беше антика и аз все се канех да си купя Айфон, но тук това апаратче нямаше никаква работа. Ако някой го видеше, ме чакаха сума въпроси, на които нямах отговор. Натиках го в куфарчето. Засега можеше да остане там, но скоро трябваше да се отърва от него. Да го разнасям наоколо би било като да нося активирана бомба. Открих едно десетаче, пуснах го в отвора и то директно мина през апарата и падна в отвора за ресто. Извадих го и с един поглед разбрах какъв е проблемът. Както и Нокията, десетачето идваше от бъдещето, беше с обикновено медно покритие, по-скоро пени с претенции. Извадих всичките си монети, порових из тях и намерих десет цента от ’53-та. Вероятно бяха част от рестото за безалкохолната бира. Понечих да пусна монетата, но тогава ми хрумна нещо, от което кръвта ми се смрази. Ами като десетачето от ’02-ра беше заседнало в телефона, вместо да падне обратно? И ако техникът на АТТ, обслужващ обществените телефони в Лисбън Фолс, го беше открил? _Сигурно би си помислил, че това е шега. Просто нечий сложен трик._ Обаче нещо се съмнявах, че щеше да стане така. Монетата изглеждаше прекалено истинска. Той щеше да я покаже на други хора, можеше дори да я споменат във вестника. Този път ми беше провървяло, но следващият можеше да нямам такъв късмет. Трябваше да внимавам. И пак се сетих за мобилния си телефон с нарастваща тревога. После пуснах монетата с дата 1953 г в отвора и чух свободния сигнал в слушалката. Набрах номера бавно и внимателно, като се чудех дали някога съм ползвал телефон с шайба преди. Вероятно не. Всеки път, когато пусках шайбата, телефонът издаваше странен дрънкащ звук, докато тя се въртеше обратно. Женски глас каза: — Лисбън Такси, където километражът винаги е ваш приятел. Как можем да сме ви полезни? 8 Докато чаках таксито, разгледах колите в автосалона на Тайтъс. Вниманието ми привлече един Форд кабрио от ’54-та, според надписа под хромирания фар от страната на шофьора, модел Сънлайнър. Имаше съвсем истински полубели гуми* и оригинален брезентов гюрук, който готините пичове в „Момичето от автомобилната писта“ биха нарекли „чергило“. [* Първите автомобилни гуми са произвеждани от изцяло бял естествен каучук, но той не е бил особено издръжлив и не е осигурявал достатъчно добро сцепление, затова в производството на грайферите се добавя въглерод. Вътрешната част на гумите обаче — широк кръг около джантата, остава бяла. — Б.пр.] — Никак не е лоша, господине — обади Бил Тайтъс зад гърба ми. — Фучи като горски пожар, лично ти гарантирам. Обърнах се към него. Той се бършеше в червен парцал, който изглеждаше също толкова мръсен, колкото и ръцете му. — Има малко ръжда по бронята — отбелязах аз. — Е, ами да, то в тоя климат… — и той сви рамене, сякаш да каже: „Какво да се прави?“ — Важното е, че двигателят е тип-топ, а гумите са почти нови. — Осем цилиндров двигател? — У-образен блок — отвърна той и аз кимнах, сякаш разбирах за какво говори. — Купих го от Арлийн Хадли от Дърам, след като мъжът й се помина. Ако не друго, Бил Хадли поне знаеше как да се грижи за автомобил. Само дето ти не ги познаваш, понеже не си тукашен, нали? — Не, от Уисконсин съм. Джордж Амбърсън — протегнах ръка. Той поклати глава и по устните му пробягна усмивка. — Радвам се да се запознаем, господин Амбърсън, ама не искам да те омацам с грес. Считай, че съм я стиснал. Та ще купуваш ли или само им се радваш? — Още не съм сигурен — отговорих, но това беше чиста лъжа. Сънлайнърът беше най-страхотната кола, която бях виждал в живота си. В следващия момент отворих уста да го попитам колко гори, но веднага се сетих, че такъв въпрос е безсмислен в свят, където можеш да заредиш пълен резервоар за два долара. Вместо това го попитах дали е на стандартна скоростна кутия. — О, аха. И като минеш на втора, оглеждай се за куките, щото литва като бясна. Искаш ли да пробваш няколко кръгчета? — Не мога, току-що си повиках такси. — Че бива ли така да се пътува? — даде своето мнение Тайтъс. — Ако я купиш, ще можеш да се върнеш в Уисконсин като голяма клечка и да забравиш за влака. — Колко й искаш? Не си й сложил цена. — Не, щото тъкмо онзи ден я получих. Още не съм сколасал да й сложа цената — той извади пакет цигари. — Намислил съм да й искам триста и петдесет, ама зависи как ще се спазарим. Аз стиснах зъби, за да не зяпна от изумление и казах, че ще си помисля. — Ако мислите ми тръгнат в правилната посока, ще се върна за колата утре. — По-добре не отлагай, господин Амбърсън, тая няма да се задържи дълго тук. Думите му отново ме успокоиха. Носех монети, които не ставаха за обществените телефони, банковите операции се извършваха на ръка и телефонът странно потракваше докато набираш номера, но някои неща никога не се променяха. 9 Шофьорът на таксито беше дебелак с износена шапка, на която се мъдреше значка с надпис „Лицензиран превоз“. Пушеше Лъки Страйк една след друга и беше пуснал радио Дабълю Джей Ей Би. Изслушахме „Време за сладост“ на сестрите Макгуайър, „Куче птичар“ на братята Евърли и „Лилавия човекоядец“ на някакво създание, наричащо себе си Шеб Уули. Това последното можеха и да ми го спестят. След всяка песен три доста фалшиви женски гласа изпяваха „Четири-надесет-че-тирдесет, Дабълю Джей Ей Бииииииии… Големите хитове!“ Освен това научих че Романови организират ежегодната си тотална разпродажба в края на лятото, а също че Ф. У. Улуърт току-що са получили чисто нова партида обръчи за въртене, на нищожната цена от 1.39. — Проклети пущини, за нищо не стават, само учат децата да си тръскат задниците — коментира шофьорът и подаде цигарата си през малкото прозорче, та въздушната струя да изтърси пепелта. Това беше единственото, което чух от него по целия път между Тайтъс Шеврон и Странноприемница Бор. Аз си спуснах прозореца, така че да се спася поне донякъде от цигарения дим и наблюдавах един съвсем различен свят отвън. Градските квартали между Лисбън Фолс и покрайнините на Луистън не съществуваха. С изключение на няколко бензиностанции и Хай Хат автокино и ресторант (афишът обещаваше двойна прожекция — „Световъртеж“ и „Дългото горещо лято“ — и двата на широк екран и с цветна картина), ние се намирахме сред непокътната мейнска провинция. Видях повече крави, отколкото хора. Странноприемницата беше разположена малко по-навътре от магистралата и беше засенчена не от борове, а от масивни величествени брястове. Не беше точно като да срещнеш динозаври, но почти. Аз ги оглеждах възхитен, докато господин Лицензиран превоз запали поредната цигара. — Трябва ли ви помощ с чантите, господине? — Не, ще се оправя. Разстоянието, навъртяно на брояча му не беше масивно като брястовете, но и така цената беше смешно ниска. Дадох му два долара и поисках само петдесет цента ресто. Това изглежда му се стори напълно достатъчно. Бакшишът щеше да му стигне за пакет Лъки Страйк. 10 Настаних се без проблем (плащане в брой на рецепцията, без нужда от документ за самоличност) и се насладих на дълга дрямка в стаята, където единствената климатична инсталация беше вентилаторът, вграден в рамката на прозореца. Събудих се освежен (хубаво), но после изобщо не успях да мигна през нощта (лошо). След залез по магистралата почти не минаваха коли и тишината беше толкова плътна, че нямаше начин човек да се отпусне. Телевизорът беше настолен, марка Зенит и вероятно тежеше петдесет кила. Над телевизора се подаваше стайната антена, на която беше подпряна бележка: „Моля, настройвайте антената ръчно и _не използвайте алуминиево фолио._ От управата.“ Имаше три канала. Местния клон на ЕнБиСи се виждаше твърде размазан, колкото и да въртях „ушите“ на антената, а картината на СиБиЕс се въртеше без да се влияе от настройката на вертикалния държач. По ЕйБиСи, който единствено се виждаше кристално ясно, даваха „Животът и легендата за Уаят Ърп“ с Хю Обраян в главната роля. Той тъкмо застреля няколко престъпници и беше прекъснат от реклама за цигари Вайсрой. Стийв Макуин обясни, че Вайсрой имат филтър, като за разсъдлив човек и вкус като за пушач. Докато той си палеше цигарата, аз се смъкнах от леглото и угасих телевизора. И останах сам със звука на щурците. Съблякох се по бельо, легнах и се опитах да спя. В мислите ми изплуваха майка ми и баща ми. В момента баща ми трябва да беше на шест години и живееше в О Клер. Майка ми, само на пет, живееше в семейната ферма в Айова, която щеше да изгори до основи след три или четири години. Така семейството й щеше да се премести в Уисконсин и да я приближи до пресечната точка на два живота, които щяха да създадат… ами… мен. _Аз съм луд,_ мина ми също през ума. _Луд и жертва на ужасно сложни халюцинации, докато лежа заключен в някоя лудница някъде. Може би някой лекар ще използва моя случай, за да публикува статия в психиатрично списание. Вместо Мъжът, който мислеше, че жена му е шапка, аз ще да бъда Мъжът, който мислеше, че годината е ’58-ма._ Обаче ми стигаше да прокарам ръка по грапавата покривка на леглото, отметната до мен, и веднага ми ставаше ясно, че всичко е истина. Замислих се за Лий Харви Озуалд, но неговото време още не беше дошло и не той ме изпълваше с тревога в тази мотелска стая, сякаш излязла от музей. Седнах на края на леглото, отворих куфарчето и извадих мобилния си телефон, играчка на пътника във времето, която нямаше никаква работа тук. Въпреки това, не можех да устоя на изкушението да отворя капачето и да натисна бутона за включване. На екрана, разбира се, веднага се появи „Няма сигнал“ — какво друго можех да очаквам. Пет чертички? Или глас, който ме умолява „Върни се вкъщи, Джейк, преди да причиниш вреди, които няма да можеш да поправиш“? Глупава, суеверна идея. Ако нанесях някаква вреда _можех_ да я поправя. Защото всяко пътуваше изчистваше резултата. Пътуването във времето, така да се каже, имаше вграден бутон за безопасност. Тази мисъл несъмнено беше успокоителна, но присъствието на такъв телефон в свят, където цветната телевизия е най-голямото технологично постижение на домашната електроника, никак не ме успокояваше. Ако някой го откриеше, нямаше да ме линчуват като еретик, но нищо чудно да ме арестуват и задържат, докато някой от хората на Дж. Едгар Хувър пристигне от Вашингтон, за да ме разпита. Оставих апарата на леглото и извадих всичките монети от десния си преден джоб. Разделих ги на две купчинки. Всички, които датираха то ’58-ма или преди това, се върнаха в джоба ми. Монетите от бъдещето попаднаха в един плик, който открих в чекмеджето на бюрото (заедно с библията на Гидиън и меню за поръчки от Хай Хат). Облякох се, взех си ключа и излязох от стаята. Щурците бяха много по-шумни отвън. В небето висеше само отломка от луната. Освободени от нейния блясък, звездите никога не бяха изглеждали толкова ярки или толкова едри. По шосе 196 тежко мина камион и отново всичко утихна. Това беше провинция и провинцията спеше дълбоко. В далечината товарен влак изсвири и огласи нощта. На паркинга имаше само две коли и стаите, пред които бяха паркирани, бяха тъмни. Рецепцията също не светеше. Чувствайки се като истински престъпник, аз навлязох в поляната зад мотела. Висока трева се увиваше около крачолите на джинсите ми, които утре щях да заменя с новите си панталони Бан-Лон. По края си дворът на мотела беше обрамчен с телена ограда. Отвъд нея се виждаше малко езеро, което местните наричат резервоар. Наблизо половин дузина крави дремеха в топлата нощ. Една от тях вдигна глава и ме проследи с поглед докато се промушвах под оградата и после, когато нагазих в езерото. След това тя изгуби интерес и пак сведе глава. Не ме погледна, когато моята Нокия цамбурна в езерото. Запечатах плика с монетите и ги пуснах след телефона. После се върнах по същия начин, по който бях дошъл, като се спрях в задната част на мотела, за да се убедя, че паркингът е все още празен. Беше. Върнах се в стаята си, съблякох се и заспах почти на секундата. Глава 6 1 Същият димящ като комин таксиметров шофьор ме откара обратно до Тайтъс Шеврон на следващата сутрин. Кабриото си беше на мястото, което можеше да се очаква, но аз все пак се отпуснах, едва след като го видях. Носех обикновено сиво спортно сако от Мейсънс. Новият ми щраусов портфейл беше прибран във вътрешния му джоб и зареден с петстотин долара от парите на Ал. Тайтъс дойде при мен докато се любувах на Форда, като отново бършеше ръце във вчерашния парцал. — Помислих си. Ще я взема — казах аз. — Това е чудесно — отвърна той и веднага доби загрижен вид. — Обаче аз също имах време да си помисля, господин Амбърсън, и май се оказва, че съм те излъгал, като ти рекох, че може да се спазарим. Знайш ли какво рече жената тая сутрин, докато хапвахме палачинки и бекон? Рече: „Бил, трябва да си същи идиот да дадеш оня Сънлайнър за по-малко от триста и петдесет.“ Че даже ме скастри, задето съм сложил толкова ниска цена поначало. Аз кимнах, сякаш не съм и очаквал нещо друго. — Добре. Той се изненада. — Ето какво мога да направя, господин Тайтъс. Мога да ти напиша чек за триста и петдесет. Валиден чек, от местната банка. Само им се обади и те ще потвърдят. Или мога да ти дам триста веднага, в брой. Това определено ще ти спести бумащината, какво ще кажеш? Той се ухили и разкри учудващо бели зъби. — Ще кажа, че в Уисконсин явно знаят как да се пазарят. Ако ги направиш триста и двадесет, ще ти туря стикер и временни номера и можеш да я вземеш веднага. — Триста и десет. — Е, не ми вади душата, де — възропта Тайтъс, но беше ясно, че искрено се забавлява. — Сложи още петарка отгоре и си стискаме ръцете. Аз протегнах ръка. — Триста и петнадесет ме устройва. — Уха. Този път той стисна ръката ми, без да се тревожи, че ще ме изцапа с грес. После посочи търговската будка. Днес сладураната с конската опашка четеше „Поверително“. — Можеш да дадеш парите на младата дама, която ми се явява щерка. Тя ще запише продажбата. Като свършиш, дръпни отпред и ще ти сложа стикера. Имаш и един пълен резервоар от мене. Четиридесет минути по-късно, зад волана на Форд ’54-та, оборудван с чергило, който вече беше моя собственост, аз пътувах на север към Дери. Бях се учил да карам кола на автомобил със стандартна скоростна кутия, така че това не беше проблем, но за първи път карах кола, чийто лост е под волана. В началото беше необичайно, но веднъж щом свикнах (трябваше също да свикна да натискам ключа за къси и дълги светлини с левия си крак), ми хареса. Освен това Бил Тайтъс не беше излъгал за втора скорост. На втора Сънлайнърът наистина летеше като бесен. Направих кратка спирка в Аугуста, колкото да сваля гюрука. В Уотървил похапнах вкусно руло Стефани и вечерята ми излезе деветдесет и пет цента, включително ябълковия пай за десерт. Внезапно Тлъстбургерът ми се стори прекалено скъп. По пътя припявах на Небесните, Крайбрежните, Викингите и Елегантните. Денят беше топъл, лекият вятър рошеше новата ми къса подстрижка и пътят (който според знаците се наричаше Магистрала „По миля на минута“) беше почти изцяло мой. Изглежда всичките ми съмнения и тревоги от предната вечер бяха потънали в резервоара заедно с телефона ми и монетите, изпреварили времето си. Чувствах се отлично. Докато не пристигнах в Дери. 2 Нещо не беше наред с този град и мисля, че го усетих от самото начало. Когато магистралата премина в път с две платна, изпъстрени с асфалтови кръпки, аз продължих по Път 7. На около двадесет мили северно от Нюпорт пътят се изкачи на възвишение и Дери се разкри пред погледа ми, струпан на западния бряг на река Кендъскиг под токсичен облак, захранван от бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи с пълна пара. През центъра на града преминаваше една зелена артерия. От разстояние приличаше на белег. Градът около назъбената зелена линия изглежда беше оцветен изцяло в опушено сиво и черно, под небе с цвета на засъхнала урина, благодарение на дима, бълван от всички онези комини. С колата минах покрай няколко сергии за плодове и зеленчуци. Продавачите (или бяха просто хора, навъртащи се наоколо с празен поглед) приличаха повече на уродливи диваци, отколкото на мейнски фермери. Докато минавах покрай последната сергия — „Крайпътен плод-зеленчук Бауърс“, иззад няколко струпани кошници с домати изскочи един помияр и подгони колата. Опитваше да захапе задните гуми, а от устата му се точеха лиги. Приличаше на някаква версия на булдог. Преди да го изгубя от поглед, една кльощава жена в гащеризон приближи кучето и взе да го пердаши с парче от дъска. Хари Данинг беше отраснал в този град и аз го намразих от пръв поглед. Без конкретна причина, просто така. Централната търговска част беше сбутана на дъното между три хълма и изглеждаше жалка и клаустрофобична. Моят черешово червен Форд беше най-ярката кола на улицата. Цветът му веднага хващаше окото (при това погледите не бяха никак възторжени) сред всичките черни Плимути, кафяви Шевролети и очукани товарни камиони. През центъра на града минаваше канал. Черна вода запълваше почти изцяло бетонното корито, а каквото се виждаше от ограничителните стени, беше покрито с големи петна плесен. Успях да паркирам на улица Канал. Един петак, пуснат в паркинг-метъра, ми осигуряваше един час време за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбън Фолс, а на една витрина, малко по-нагоре по улицата, бях видял табела „Официално и ежедневно облекло Дери — Най-елегантната галантерия на Мейн“. Съмнявах се, че магазинът има кой знае каква конкуренция. Бях паркирал пред аптеката и спрях за момент, за да разгледам табелата на витрината. Тя някак обобщаваше всичките ми чувства към Дери — острото недоверие, усещането за едва сдържано насилие — по-добре от всичко друго, за което се сещам, въпреки че прекарах там два месеца и (с изключение на няколко нови познати) не харесах абсолютно нищо в този град. Табелата гласеше: Кражбата не е „гот“, не е нещо „яко“ и не е „тръпка“! Кражбата е престъпление, по което се повдигат обвинения! Норбърт Кийн, собственик и управител А слабият, очилат мъж в бяла престилка, който ме гледаше отвътре, трябва да беше самият господин Кийн. Изражението на лицето му не казваше: „Влез, страннико, огледай се и може би ще си харесаш нещо, а може да пийнеш и сода със сладолед.“ Твърдият му поглед и устата извита в гримаса по-скоро внушаваха: „Махай се, тук няма нищо за такива като теб.“ Част от мен смяташе, че си измислям, останалата част от мен знаеше, че съм прав. Като един вид експеримент, аз вдигнах ръка и помахах за поздрав. Мъжът в бялата престилка не ми помаха в отговор. Осъзнах, че каналът, който бях видял, трябва да минаваше директно под този необичаен, забит между хълмовете градски център и аз стоях точно върху него. Усещах как невидимата вода под краката ми кара тротоара да вибрира. Беше неприятно усещане, сякаш в този участък светът беше омекнал. Във витрината на „Официално и ежедневно облекло Дери“ имаше манекен на мъж, облечен в смокинг. На едното му око се мъдреше монокъл, а в ръката му беше затъкнато училищно триъгълно флагче. На него пишеше: „Тигрите от Дери ще размажат Овните от Бангор!“ Въпреки че аз самият съм твърдо за повдигането на училищния дух, това ми се стори малко прекалено. Виж „… ще бият Овните от Бангор“ би било нормално, но чак да ги размажат? Въпрос на изразни средства, отбелязах за себе си и влязох вътре. Приближи ме продавач с шивашки метър около врата. Той беше облечен много по-добре от мен, но заради мъждивите лампи на тавана лицето му изглеждаше жълто. Изпитах абсурдното желание да попитам: „Ще ми продадете ли една хубава лятна сламена шапка или да вървя на майната си?“ В следващия момент мъжът се усмихна, попита как може да ми помогне и ситуацията стана почти нормална. Той разполагаше с нужната стока и аз се сдобих с шапка на нищожната цена от три долара и седемдесет цента. — Жалко, че няма да имате много време да я носите преди времето да застудее — каза той накрая. Аз си сложих шапката и я наместих пред огледалото до тезгяха. — Може пък да се порадваме на циганско лято. Внимателно и с извинителна физиономия, той побутна шапката ми на другата страна. Премести я с не повече от два пръста, но аз вече не приличах на провинциално момче, посещаващо града за първи път, а на… ами изглеждах като най-елегантния мейнски пътешественик във времето. Благодарих му. — За нищо, господин…? — Амбърсън — казах аз и му протегнах ръката си. Той я стисна слабо за момент. На допир дланта му беше суха и сякаш покрита с талк. Трябваше да подтисна желанието да избърша пръсти в сакото си след ръкостискането. — По работа ли сте в Дери? — Да. Вие от тук ли сте? — Да, цял живот съм живял тук — потвърди той и въздъхна, сякаш нещо ужасно му тежеше. Ако съдех по първите си впечатления, може и така да беше. — А с какво се занимавате, господин Амбърсън, ако не възразявате да попитам. — Недвижими имоти. Но докато съм тук мислех да потърся и един стар приятел от армията. Казва се Данинг. Не му помня първото име, всички го наричаха Скип. Това с прякора „Скип“ си го измислих, но наистина не знаех първото име на бащата на Хари Данинг. В съчинението си Хари беше назовал братята и сестра си по име, но мъжът с чука беше винаги „баща ми“ или „татко“. — Опасявам се, че не мога да ви помогна, сър — сега, след като сделката ни беше приключена, той звучеше доста хладно. В магазина нямаше други клиенти, но той явно предпочиташе да ми види гърба. — Може да ми помогнете с нещо друго. Кой е най-добрият хотел наоколо? — „Таунхаус Дери“. Върнете се обратно до авеню Кендъскиг, завийте на дясно и карайте по Горната Миля до Главната улица. Оглеждайте се за фенерите пред входа. — Горната миля? — Ние така я наричаме. Ако това е всичко, сър, чакат ме няколко поправки в ателието. Когато излязох от там, беше започнало да се мръква. Едно от нещата, които най-ярко са се запечатали в паметта ми за времето прекарано в Дери през септември и октомври ’58-ма, беше как вечерта изглежда винаги подраняваше. Надолу по улицата до галантерията се намираше „Спортни стоки Мейкън“, където __Есенната продажба на огнестрелни оръжия__ явно беше в разгара си. Вътре двама мъже разглеждаха ловджийски карабини докато възрастен продавач с тънка каубойска връзка на също толкова тънкия си врат ги гледаше одобрително. Отсрещната страна на улица Канал изглежда беше запълнена с работнически кръчми. От онзи тип, където можеш да получиш халба бира и два пръста твърд алкохол срещу петдесет цента и единствената музика в джукбокса е кънтри. Имената им бяха „Щастливото кътче“, „Кладенец на желанията“ (известен сред местните като Кървавата кофа, както научих по-късно), „Двамата братя“, „Златната спица“ и „Сънливият сребърен долар“. Пред последния стояха четирима работници, които явно бяха излезли да се разтъпчат и съзерцаваха моето кабрио. В ръцете си държаха чаши с бира и цигари. Лицата им бяха скрити под перифериите на вълнено-памучни каскети. Бяха обути с тежки работни ботуши без определен цвят, които учениците ми от ’11-та биха нарекли „разбиващи“. Трима от четиримата носеха тиранти. Гледаха ме безизразно. За момент се сетих за помияра, който беше подгонил колата ми, тракащ с челюсти и проточил лиги. След това пресякох улицата. — Господа — обърнах се към тях, — какво наливно предлагат тук? За момент никой не проговори и когато вече реших, че няма да ми отговорят, този без тиранти каза: — Будвайзер и Мик, какво друго? Ти не си тукашен? — Уисконсин — отговорих му. — Мойте съболезнования — промърмори един от тях. — Късничко е вече за туризъм — каза друг. — Аз съм в града по работа, ама си мислех докато съм тук да потърся един стар приятел от армията. Никой не отговори, освен ако можеше да се приеме за отговор това, че един си изхвърли угарката и я загаси с храчка, голяма колкото мида. Въпреки това, аз не се отказах. — Казва се Скип Данинг. Сещате ли се за някой Данинг наоколо? — Ехе, под път и над път — каза тоя без тирантите. — Моля? Той завъртя очи и сви уста в насмешлива физиономия, запазена за някой безнадежден глупак, който никога нищо не разбира. — Дери е пълен с люде на име Данинг. Само отвори телефонния указател. Той тръгна да влиза вътре и останалите го последваха. Без Тиранти им отвори вратата и пак се обърна към мен: — Какво има тоя Форд под капака? Осем цилиндъра? — У-блок — отговорих аз, като се надявах, че звуча сякаш знам какво говоря. — Добре ли върви? — Не е зле. — Тогаз най-добре се мятай в колата и си върви нагоре по хълма. Там има хубави местенца като за тебе. Тия кръчми са за бачкатори — Без Тиранти ми говореше студено, с тон, който отлично опознах докато бях в Дери, но така и не свикнах с него. — Тука ще има да те зяпат, пък може и по-лошо да стане, като пуснат втората смяна от Страйър и Бутилие. — Благодаря за полезния съвет. Хладната тирада приключи с: — На теб май много неща на са ти ясни, а? — после той влезе вътре. Върнах се при колата. На тази сива улица, сред въздуха, наситен с вонята от фабриките и с бавно помръкващия следобед, центърът на Дери изглеждаше малко по-чаровен от мъртва проститутка на църковна пейка. Аз седнах в колата, натиснах съединителя, запалих двигателя и изведнъж ми се прииска просто да се махна оттук. Да се върна в Лисбън Фолс, да се изкача през заешката дупка и да кажа на Ал Темпълтън да си намери някой друг. Само дето той нямаше как да намери някой друг, нали? Почти не му бяха останали сили, а и времето му свършваше. Както казват в Нова Англия, аз бях последния куршум на ловджията. Така че отидох до Главната улица, намерих фенерите (забелязах ги точно в момента, в който изплуваха от мрака) и свих пред Таунхаус Дери. Пет минути по-късно вече се бях регистрирал в хотела. Така започна престоят ми в Дери. 3 Докато разопаковам новите си вещи (една част от парите сложих в портфейла си, останалите скрих в хастара на новия си куфар), вече бях порядъчно огладнял, но преди да сляза за вечеря, реших да прегледам телефонния указател. От видяното сърцето ми се сви. Господин Без Тиранти може да не беше особено гостоприемен, но беше прав, че Данинг вървят по пет за грош в Дери и още четири-пет приобщени предградия. Имената им запълваха почти цяла страница. Това всъщност не беше изненадващо. В малките градове определени имена се пръкват отново и отново като глухарчета по окосена морава през юни. През петте години, докато преподавах в гимназията на Лисбън Фолс, трябва да съм имал към двадесетина ученици с фамилии Старбърд или Лемкис. Някои от тях бяха братя и сестри, повечето първи, втори и трети братовчеди. После те се изпожениха по между си и създадоха нови попълнения. Преди да отпътувам в миналото, трябваше да отделя време да се обадя на Хари Данинг и да го питам за първото име на баща му — това значително би опростило нещата. Вероятно точно това бих направил, ако малката демонстрация на Ал и молбата му не ме бяха оставили напълно сащисан. Обаче, колко трудно все пак би могло да бъде? Едва ли ще са нужни шерлокхолмски умения, за да се открие семейство с деца, наречени Трой, Артър (по прякор Туга), Елън и Хари. След като се разведрих с тази мисъл, слязох в ресторанта на хотела и си поръчах морска вечеря. Тя включваше миди и омар с размерите на двигател на лодка. Реших да прескоча десерта и вместо това се прехвърлих в бара и си поръчах бира. Във всички криминални истории, които бях чел, барманите винаги се оказваха отлични източници на информация. Разбира се, ако барманът в хотела приличаше на другите местни жители, с които се бях сблъскал в това мрачно малко градче, едва ли щях да постигна нещо. Не приличаше. Мъжът, който прекъсна полирането на стъклени чаши, за да ми сервира, беше млад и набит, с приветливо пълно лице под коса, щръкнала нагоре и подравнена като ливада. — Какво да бъде, приятел? Думата „приятел“ ми прозвуча чудесно и аз отговорих с ентусиазъм. — Милър Светло? За момент на лицето му се изписа недоумение. — Тази не съм я чувал, но имам Хай Лайф. Разбира се, че не я е чувал, та тя още не съществуваше. — Ще свърши работа. Май за момент забравих, че съм на източния бряг. — Откъде си? — той използва малка отварачка, за да отвори бутилка бира и сложи заскрежена чаша пред мен. — Уисконсин, но ще остана тук известно време — макар да бяхме сами, аз сниших глас. Това изглежда внушаваше поверителност. — Търгувам с имоти. Ще поогледам наоколо. Той кимна почтително и ми наля, преди аз сам да успея. — Късмет тогава. Тук има колкото искаш имоти за продан и то кажи го без пари. Аз самият скоро се махам. В края на месеца си стягам багажа и се местя някъде, където няма да съм постоянно на тръни. — Вярно, че не изглежда особено гостоприемно място — съгласих се аз, — обаче си мислех, че това е типично за Янките. В Уисконсин сме къде-къде по-приятелски настроени и, за да го докажа, ще те черпя една бира. — Не пия алкохол, докато работя, но може да си взема една Кола. — Става. — Благодаря. Хубаво е да попаднеш на свестен човек, когато няма много работа. Наблюдавах го как си приготвя колата, като сипва сироп в чаша и го разрежда с газирана вода. След това отпи и млясна с устни. — Предпочитам ги сладички. Ако съдех по заформящото се коремче, казваше истината. — А това, дето Янките били дръпнати, са пълни глупости — продължи той. — Аз съм от Форк Кент — никъде няма да намериш по-дружелюбни хора. Ами че като се появят туристи от Бостън и Мейн, само дето не ги посрещат с целувки. Там се изучих за барман, а после тръгнах на юг да си търся късмета. Тук ми се стори добро място като за начало и парите не са лоши, обаче… — той се огледа, не видя никого, но въпреки това сниши глас. — Ако си говорим откровено, Джаксън, има нещо гнило в тоя град. — Ами да, при всички тия фабрики. — Не е само това. Огледай се, какво виждаш? Огледах се. В ъгъла седеше мъж, който приличаше на търговски пътник и пиеше уиски с лимон и това беше всичко. — Нищо особено — отговорих му. — Така е през цялата седмица. Заплатата тук е толкова добра, защото нищо не се изкарва от бакшиши. Кръчмите в центъра на града се пукат по шевовете. Тук се събират малко повече хора в петък и събота, но иначе това е то. Хората си пият по къщите, предполагам — той сниши гласа си до шепот. — Имахме много лошо лято, приятел. Местните гледат да потулят нещата, колкото могат, даже вестниците си траят, обаче се случиха разни страхотии. Убийства. Поне половин дузина. Хлапета. Съвсем наскоро намериха едно в Пущинака. Патрик Хокстетър му беше името. Съвсем разложен. — Пущинака? — Това тресавище, дето минава точно през центъра на града. Трябва да си го видял от самолета на идване. Всъщност бях влязъл в града с кола, но се сетих за какво говори. В следващия момент барманът се ококори. — Да не би този имот да ти е хванал окото? — Не мога да кажа. Ако се разплямпам, ще трябва да си търся нова работа. — Ясно, ясно — той изпи колата си до половината и прикри едно оригване с опакото на ръката си. — Обаче се надявам точно затова да си тук. Трябва да павират цялото проклето блато. Само вони и развъжда комари. Ще направиш голяма услуга на града. Направо ще го прочистиш. — Други деца намирали ли са там? — попитах аз. Сериен убиец на деца би обяснил до голяма степен мрачната атмосфера, която бях усетил, още с влизането в града. — Не съм чувал, обаче хората казват, че някои от децата, дето са изчезнали, трябва да са някъде там. Защото там са всички големи помпени станции на градската канализация. Чувал съм да разправят, че под Дери вървят толкова много тръби, повечето сложени през Голямата депресия, че никой не им знае точната бройка. Пък нали ги знаеш какви са децата. — Обичат приключения. Той кимна пресилено. — Право в десетката. Някои казват, че бил някакъв скитник, дето вече се е изнесъл от тук. Други викат, че е местен, обаче се обличал като клоун, та да не го разпознаят. Първата жертва — това е било миналата година, преди аз да дойда тук — намерили го на пресечката на Уичъм и Джаксън. Ръката му била изтръгната от рамото. Казвал се Денбъроу, Джордж Денбъроу. Горкото малко пале — тук той ме изгледа многозначително. — Намерили го близо до една от шахтите на градската канализация. От тия, дето се отичат в Пущинака. — Леле божке. — Именно. — Говориш за всичко това в минало време. Отворих уста да обясня какво имам предвид, но явно тоя тип беше внимавал и в час по английски, не само в училището за бармани. — Май всичко е свършило, да чукна на дърво — той почука с кокалчета по бара. — Може виновникът да си е събрал партакешите и да е духнал. Или пък кучият му син сам се е затрил. Понякога и така става. Това би било най-добре. Обаче, виж, момчето на Коркоран не беше жертва на никакъв убиец маниак. Клоунът, дето уби _това_ момче, беше собственият му баща, ако щеш вярвай. Това беше толкова близо до причината за моето присъствие в града, та ми се стори по-скоро съдба, отколкото съвпадение. Бавно отпих от бирата си. — Така значи. — Точно тъй. Дорси Коркоран, това беше името на хлапето. Само на четири години и знаеш ли какво направил баща му? Пребил го до смърт с чук. _Чук. Убил го с чук._ Постарах се физиономията ми да продължи да изразява учтив интерес — поне се надявах, че това изразява — обаче усетих как кожата по ръцете ми настръхва. — Това е ужасно. — Да, обаче не е най-ло… — той си прекъсна мисълта и погледна над рамото ми. — Още едно, сър? Говореше на бизнесмена. — Не, благодаря — отказа той и подаде на бармана един долар. — Ще си лягам, а утре изчезвам от тук. Дано в Уотървил и Аугуста си спомнят как се поръчва железария, защото тук явно са забравили. Задръж рестото, синко, купи си Десото. И той излезе, свел глава. — Виждаш ли? Идеален пример за това какво се случва в тоя оазис — барманът изпрати клиента с тъжен поглед. — Едно питие и в леглото, а утре чао до скиф, не ме търси. Ако продължава така, тоя град ще опустее — тук той се стегна и се опита да изпъне рамене, което беше невъзможно, защото и те бяха закръглени като всичко друго по тялото му. — Обаче на кого му пука? На първи октомври аз изчезвам. Хващам пътя. Много ти здраве и до нови срещи. — Онзи мъж, бащата на това момче Дорси… да не би той да е убил и другите? — Нее, имаше си алиби. Сега като се замисля, май му е бил пастрок — Дики Маклин се казваше. Джони Кийсън, рецепционистът — той трябва да ти е дал стаята — ми каза, че по-рано се случвало Маклин да пие тук понякога, докато не го изхвърлили, понеже задявал една стюардеса и тя го пратила по дяволите. След това предполагам е станал клиент на Спицата или Кофата. Те там не подбират. Той се приведе достатъчно близо до мен, та да успея да помириша афтършейв Аква Велва по лицето му. — Обаче искаш ли да чуеш кое е най-гадното? Не исках, но предположих, че е по-добре да го чуя, затова кимнах. — В това тяхно сбъркано семейство е имало и по-голям брат. Еди. Той изчезнал миналия юни. Просто така — изчезнал без следа, ако схващаш накъде бия. Някои казват, че бил избягал, за да се спаси от Маклин, обаче на всички им е ясно, че ако беше така, щеше да се появи или в Портланд, или в Касъл Рок, или в Портсмут. Няма как едно десет годишно хлапе да се покрие за дълго. Слушай какво ти казвам, Еди Коркоран е паднал под чука. Досущ като малкия си брат. Маклин просто не ще да си признае. Внезапно лицето му се озари от широка усмивка, която накара кръглото му лице да изглежда почти красиво. — Да не те разубедих да търсиш имоти за продан в Дери, господине? — Това не зависи от мен — отговорих аз, но дотогава вече карах на автопилот. Дали не бях чувал или чел нещо за серия от детеубийци в тази част на Мейн? Или съм видял нещо по телевизията, но не съм обърнал особено внимание, защото умът ми е бил съсредоточен в очакване да чуя как проблемната ми съпруга се прибира — или се влачи — в къщи след поредната нощ навън с момичетата. Имаше нещо такова, но единственото, което помнех за Дери със сигурност, беше, че в средата на осемдесетте щеше да го сполети наводнение, което щеше да унищожи половината град. — Така ли? — Не, аз съм само посредник. — Ами късмет тогава. Ситуацията в тоя град почва да се подобрява — миналия юли нервите на хората са били по-изопнати от девствения пояс на Дорис Дей — но ще мине доста време преди съвсем да се оправи. Аз съм дружелюбен тип и харесвам дружелюбни хора. Така че се махам от тук. — Късмет и на теб — отговорих и оставих два долара на бара. — Ама, господине, това е твърде много! — Винаги плащам допълнително за приятен разговор — всъщност, бакшишът беше за приятното лице. Разговорът беше по-скоро притеснителен. — Ами, благодаря — той се засмя и ми протегна ръка. — Така и не се представих. Фред Туми. — Драго ми е да се запознаем, Фред. Аз съм Джордж Амбърсън — ръкостискането беше здраво и без усещане за талк. — Искаш ли един съвет? — Защо не. — Докато си в града, гледай да не се навърташ около местните деца. След миналото лято, непознат, който се върти около децата, веднага ще си спечели вниманието на полицията. Пък може да отнесе и някой пердах. Изобщо не бих се учудил. — Даже да не е с клоунски костюм? — Ами, то така става, като се маскираш, нали? — усмивката му беше изчезнала. Сега той изглеждаше блед и мрачен. Т.е. като всички останали в Дери. — Когато си навлечеше клоунски костюм и си сложиш червен гумен нос, никой няма представа какво се крие отдолу. 4 Поразмишлявах по въпроса, докато старомодният асансьор се изкачваше със скърцане до третия етаж. Фред Туми имаше право. И ако всичко друго, което ми беше казал, също беше вярно, дали някой изобщо би се изненадал ако още един баща погне семейството си с чук? Най-вероятно не. Хората вероятно щяха да решат, че това е поредния случай, в който Дери си е Дери. И сигурно щяха да са прави. Докато отключвах стаята, ми хрумна ужасна идея: ами ако в следващите седем седмици успеех да променя нещата, но така че бащата на Хари да убие и Хари, вместо да го остави сакат и със замъглен ум? _Това няма да се случи,_ уверих сам себе си. _Няма да го допусна. Както казваше Хилари Клинтън през ’08-ма: „Участвам, за да спечеля.“_ Само дето тя, разбира се, беше изгубила. 5 На сутринта закусих в ресторанта на хотела, наречен Ривървю. Ресторантът беше пуст, с изключение на мен и търговеца на железария от снощи. Той беше забил нос в местния вестник. Когато го остави на масата, аз го придърпах. Не ме интересуваше първата страница, която беше посветена на продължаващите военни маневри около Филипините (макар че за момент се замислих дали Лий Озуалд не е някъде там в момента). Исках да видя местните новини. През ’11-та аз бях читател на луистънския Сън Журнал и последната страница на Б-секция винаги беше озаглавена „Училищни дела“. Там горди родители виждаха отпечатани имената на децата си, в случай че те бяха спечелили някаква награда, бяха участвали в училищна екскурзия или се бяха включили в общинска кампания за почистване. Ако местният Дейли Нюз имаше подобна рубрика, можеше да открия някое от децата на Данинг споменато там. На последната страница обаче открих само некролози. Обърнах на спортната страница и научих за голямата футболна среща, която предстоеше през почивните дни: Тигрите от Дери срещу Овните от Бангор. Според съчинението на чистача, Трой Данинг сега трябва да беше на петнадесет. Едно петнадесет годишно момче логично би могло да бъде част от отбора, макар че по-вероятно да беше в резервите. Не открих името му никъде, въпреки че прочетох и една по-малка статия за детския футболен отбор на града (Тигърчетата). Артър „Туга“ Данинг не се споменаваше и там. Платих си закуската и се върнах в стаята си с вестника под мишница, като наум се укорявах, че от мен не става детектив. След като преброих всички абонати в телефонния указател с фамилия Данинг (общо деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго. Моят ум беше ограничен, може би дори осакатен от всепроникващото присъствие на Интернет. Дотолкова бях свикнал да завися от него, та го бях приел за даденост. Колко време би ми отнело да намеря семейство Данинг през ’11-та? Трябваше само да напиша Туга Данинг и Дери в любимата си търсачка, да натисна ентър и да оставя Гугъл, Големия Брат на 21ви век, да се погрижи за останалото. През ’58-ма, най-модерните компютри бяха с размера на малко домакинство, а местният вестник беше безполезен. Тогава какво ми оставаше? Сетих се за един мой преподавател по социология от колежа — саркастичен стар мръсник — който обичаше да казва: „Когато нищо друго не върши работа, остава ти само да посетиш библиотеката.“ И аз я посетих. 6 По-късно същия следобед се изкачвах по Горната миля с разбити (поне за момента надежди). Спрях се за кратко на пресечката на Уичъм и Джаксън, където малко момче на име Джордж Денбъроу беше изгубило ръката и живота си (поне според Фред Туми). Докато изкача хълма се бях задъхал. Не че не бях във форма, а заради вонята на фабриките. Бях обезкуражен и малко изплашен. Имах достатъчно време да открия нужното семейство Данинг, в това не се съмнявах — ако нямаше друг начин, щях да прозвъня всички с името Данинг от телефонния указател, дори това да означаваше, че ще привлека вниманието на побъркания баща на Хари. Обаче почвах да разбирам за какво говореше Ал, когато ме предупреди, че сякаш някаква сила ще работи против мен. Вървях по улица Канзас дълбоко умислен и затова в първия момент не забелязах, че къщите от дясната ми страна са свършили. От тук нататък земята пропадаше стръмно надолу към дивия, гъсто обрасъл в зеленина блатист терен, който Туми беше нарекъл Пущинака. Сипеят беше отделен от улицата само с паянтова бяла ограда. Сложих ръка на оградата и се загледах в буйната растителност долу. Виждах отблясъци от мътна застояла вода, туфи тръстика, толкова високи, та изглеждаха праисторически, както и разкривени дръвчета с издути корони. Дърветата бяха ниски, недорасли, защото се бореха помежду си за ограничената слънчева светлина. Сигурно беше пълно с отровен бръшлян, купища боклуци и тук-там вероятно свърталища на бездомници. Трябва да имаше и пътеки, известни само на някои от местните деца. Децата с приключенски дух. Стоях и се взирах с невиждащ поглед, а до слуха ми едва доловимо достигаше някаква игрива мелодия, нещо с тромбони. Мислех си, че не бях успял да свърша почти нищо цяла сутрин. „Можеш да промениш миналото“, беше ми казал Ал, „но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“ Каква все пак беше тая музика? Нещо весело и сякаш скокливо. Като я слушах, се сещах за Кристи, в началото, когато бях луд по нея. Когато и двамата бяхме луди един за друг. Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам… Глен Милър, може би? Бях отишъл в библиотеката с надеждата да разгледам резултатите от преброяването на населението. Последното национално преброяване трябва да беше проведено преди осем години, през ’50-а и щеше да включва три от четирите деца на Данинг — Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която по време на убийствата е била на седем, не би била включена в преброяването. Там със сигурност щеше да има посочен адрес. Дори семейството да се беше преместило в следващите осем години, все някой от съседите им щеше да може да ми каже къде да ги търся. Градът не беше голям. Само дето се оказа, че резултатите от преброяването липсват. Библиотекарката, приятна жена на име госпожа Старет, ми каза, че по нейно мнение резултатите непременно трябвало да се съхраняват в библиотеката, обаче общинският съвет по някаква причина решил да ги съхранява в сградата на Общината. Преместили ги през ’54-та, обясни тя. — Това никак не звучи добре — казах аз и й се усмихнах. — Нали знаете какво казват — с властта на глава на се излиза. Госпожа Старет не отвърна на усмивката ми. Тя беше учтива и дори чаровна, но и от нея лъхаше същата сдържана предпазливост, характерна за всички хора, които бях срещнал в това странно малко градче. Фред Туми беше единственото изключение, което явно потвърждаваше правилото. — Не ставайте глупав, господин Амбърсън. Резултатите от националното преброяване на САЩ са достъпни за широката общественост. Просто идете в Общината и кажете на служителката там, че ви праща Реджина Старет. Тя се казва Марша Гуей и ще ви помогне. Въпреки че вероятно са ги натикали в мазето, където _изобщо_ не им е мястото. Ония мази са отвратителни и няма да се учудя, ако са пълни с мишки. Ако ви създадат някакви проблеми — каквото и да било — непременно се върнете да ми кажете. Така че аз отидох в Общината, където във фоайето висеше плакат, призоваващ: __Родители, напомняйте на децата си да не говорят с непознати и винаги да играят с приятелите си.__ Няколко души чакаха пред различни гишета. (Повечето пушеха, разбира се.) Марша Гуей ме поздрави с притеснена усмивка. Госпожа Старет й беше позвънила от мое име и се беше ужасила от думите на Марша, които тя повтори и пред мен: преброяването от ’50-а беше унищожено, заедно с почти целия архив, съхраняван в подземието на Общината. — Миналата година имахме страшно проливни дъждове — обясни тя. — Продължиха цяла седмица. Каналът преля и всичко в Долния край — така местните наричат центъра на града, господин Амбърсън — та всичко в Долния край беше залято. Мазата ни приличаше на венециански канал почти цял месец. Госпожа Старет е права, онзи архив изобщо не е трябвало да бъде местен и изглежда никой няма представа кой е упълномощил преместването и по чия идея. Ужасно съжалявам. Нямаше как да не усетя същото, което беше изпитал Ал, докато се опитвал да спаси Каролин Пулин: сякаш бях уловен в затвор с гъвкави стени. Какво ми оставаше сега? Да се навъртам около местните училища, за да видя дали няма да забележа момче, което да прилича на познатия ми шестдесет и нещо годишен чистач, който тъкмо се беше пенсионирал? Да се оглеждам за седем годишно момиченце, което разсмива всичките си приятели? Или да чакам някой да се провикне: „Хей, Туга“? Да, бе. Непознат мъж, който се навърта около училищата в град, където първото нещо, което те посреща в Общината е плакат, предупреждаващ за опасностите от непознати странници. Едва ли някой някога се беше опитвал толкова буквално да се натика в устата на вълка. В едно нещо обаче бях напълно сигурен — трябваше да се махна от хотела. При цените от ’58-ма можех да си позволя да остана там седмици наред, но така щях да привлека внимание. Реших да прегледам обявите и да си намеря квартира под наем на месец. Обърнах се обратно към Долния Край и спрях на място. Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам… Наистина беше Глен Милър. По-точно „В настроение“ — парче, което имах причина да познавам отлично. Любопитството ми надделя и аз последвах музиката. 7 В края на паянтовата ограда, отделяща улица Канзас от Пущинака, имаше малка зона за отдих. Тя включваше каменно барбекю и две маси за пикник с ръждясал боклукчийски контейнер между тях. На една от масите беше сложен преносим фонограф и върху него се въртеше голяма черна плоча, 78 оборота. На тревата едно върлинесто момче, чиито очила бяха залепени с тиксо, и едно изключително красиво червенокосо момиче танцуваха. В лисбънската гимназия наричахме първокурсниците „полубертети“ и тези двамата изглежда бяха точно в тази възраст. Обаче танцуваха с уверена грация, като възрастни. Бях очарован, но и… какво? Изплашен? Може би, малко. Истината е, че изпитвах страх почти през целия си престой в Дери, но тук имаше и нещо друго, нещо по-голямо. Някакво благоговение, сякаш се бях докоснал до крайчето на някакво върховно разбиране. Или надничах (като през опушено стъкло, един вид) към работния механизъм на вселената. Понеже, разбирате ли, Кристи и аз се запознахме на уроци по суинг танци в Луистън и това беше едно от парчетата, на което се бяхме учили да танцуваме. По-късно, по време на нашата най-прекрасна година, шест месеца преди да се оженим и шест месеца след това, бяхме участвали в танцови турнири и веднъж дори стигнахме четвърто място („иначе казано, първи сред изгубилите“, както го нарече Кристи) в Суинг турнира на Нова Англия. Музиката на която танцувахме беше леко забавена денс версия на „Обувки за буги“, на Кейси-енд-дъ-Съншайн Бенд. _Това не е съвпадение,_ мислех си докато ги гледах. Момчето носеше тениска и сини джинси, а тя беше облечена с бяла блуза, чиито свободни краища висяха над избелели червени три-четвърти панталони. Великолепната й коса беше стегната в същата безочливо чаровна опашка, каквато си връзваше Кристи, когато двамата танцувахме в някое състезание. И, разбира се, тя винаги носеше автентичната си надиплена пола за танци и подгънати къси чорапки. _Това не може да е съвпадение._ Те изпълняваха вариант на акробатичен рокендрол, известен като Хелзапопин. Този танц се предполага да е страшно бърз, светкавичен, стига танцьорите да имат физическата издръжливост и умението да го изпълнят като хората. Хлапетата обаче танцуваха бавно, защото още разучаваха стъпките. Всяко тяхно движение ми беше познато. Помнех всички стъпки, въпреки, че не бях танцувал от пет години. Приближават се, хванали и двете си ръце. Той се навежда леко и рита във въздуха с левия си крак, тя прави същото и двамата едновременно се извиват, за да изглежда сякаш тръгват в противоположни посоки. Отдалечават се, като все още си държат ръцете, после тя се завърта, първо наляво, после надясно… Само че те сгафиха на връщащото завъртане и тя се просна на тревата. — Боже, Ричи, това никога не го правиш като хората. Безнадежден случай си! Въпреки думите си, тя се смееше. Отпусна се по гръб и се загледа в небето. — Аз извинява, госпойце Скаулет! — извика момчето в пронизителна имитация на негърски глас, което по никакъв начин не би му се разминало в политически коректното общество на двадесет и първи век. — Аз просто селско мумче, ама аз науча тоз тука танец, ку ще да пукна. — По-вероятно аз ще пукна първа — отвърна му тя. — Пусни плочата отначало преди да съм изгубила… — в този момент и двамата ме забелязаха. Беше странен момент. Дери беше покрит с бариера — с времето аз я опознах толкова добре, че почти можех да я видя. Местните жители бяха от едната страна на бариерата, чужденците (като Фред Туми и като мен) — от другата. Понякога местните пристъпва иззад бариерата, както беше станало с библиотекарката, госпожа Старет, която беше изразила раздразнението си от изгубения архив. Но ако човек задаваше твърде много въпроси или ако ги стреснеше, те бързо се скриваха обратно. Обаче, ето че аз бях стреснал тези хлапета, а те изобщо не се канеха да отстъпват зад никаква бариера. Вместо да се отдръпнат, техните лица останаха открити, пълни с любопитство и интерес. — Извинете, извинете — подхванах аз. — Не исках да ви изплаша. Чух музиката и ви видях да танцувате. — Опитваме се да танцуваме, имате предвид — отвърна момчето и помогна на момичето да се изправи. След това ми се поклони: — Ричи Тозиър, на вашите услуги. Приятелите ми викат, че „Бедният Рич е пропаднал пич“, ама те какво разбират. — Драго ми е да се запознаем, Джордж Амбърсън — отговорих му аз и съвсем неочаквано ми щукна да добавя: — Моите приятели казват: „Джорджи Дивака се пере във бака“, ама и те не са стока. Момичето се отпусна на една от пейките, като се заливаше от смях. Момчето вдигна ръка във въздуха и тържествено произнесе: — Непознатият чичко бележи точка! Уака-уака-уака! Страааа-хотно! Ед Макмеън, какво ни се намира за този чудесен тип? Ами, Джони, днешната награда в „На кого да се довериш“ е пълен комплект Енциклопедия Британика и електрическа прахосмукачка Електролукс с която да си изсму… — Бип-бип, Ричи — прекъсна го момичето, като бършеше ъгълчетата на очите си. Това за съжаление го върна към пронизителния негърски глас. — Аз извинява, госпойце Скаулет! Нали няма да бие на мене! Мене още боли от минал път! — А коя сте вие, госпожице? — обърнах се към нея аз. — Аз съм Беви… с двете леви — отговори тя и пак се разсмя. — Извинете, Ричи си е смахнат, ама аз нямам оправдание. Казвам се Бевърли Марш. Вие не сте от тук, нали? Явно това си личеше от далеч. — Не, обаче и вие двамата не приличате на местните. Вие сте първите жители на Дери, които не ми се струват… намръщени. — Уха, целия град се скъсва да се мръщи — потвърди Ричи и хвана рамото на грамофона. Иглата подскачаше в последния улей на плочата отново и отново. — Чувам, че хората най-вече се тревожат за децата — казах аз. — Обърнете внимание, че не ви приближавам — вие сте на тревата, аз си стоя на тротоара. — Не изглеждаха особено разтревожени докато се случваха убийствата — измърмори Ричи. — Нали знаете за убийствата? Кимнах. — Отседнал съм в Таунхаус. Един от служителите там ми каза. — Ами да, сега, когато всичко свърши, всички внезапно се загрижиха за децата — той седна до Беви с двете леви. — Обаче докато се случваха, от никого думица не можеше да чуеш. — Ричи — пак го прекъсна тя. — Бип-бип. Този път момчето премина в покъртителна имитация на Хъмфри Богарт. — Да, но е вярно, захарше. Знаеш, ше е вярно. — То вече всичко свърши — заяви Беви с откровеността на търговски представител. — Те просто още не го знаят. — „Те“ са хората в града като цяло или само възрастните? Тя сви рамене, сякаш да каже: „Каква е разликата?“ — Обаче вие знаете. — В интерес на истината, да, знаем — потвърди Ричи. Той ме погледна предизвикателно, но зад залепените очила, искрата на истеричния хумор още блестеше в очите му. Хрумна ми, че едва ли някога угасва напълно. Пристъпих на тревата. Никое от децата не избяга с писъци. Напротив, Бевърли се плъзна по пейката (и сръга Ричи с лакът да се мръдне и той), за да ми направи място. Те бяха или изключително смели, или много глупави. И тогава момичето зададе въпрос, който ми изкара акъла. — Познавам ли ви отнякъде? _Ние_ познаваме ли ви отнякъде? Преди да успея да отговоря Ричи се обади. — Не, не е това. По-скоро… знам ли. Трябва ли ви нещо, господин Амбърсън? Затова ли става въпрос? — Всъщност, да. Трябва ми информация. Но вие откъде го разбрахте? И откъде сте сигурни, че не съм опасен? Те се спогледаха и помежду им премина нещо. Нямаше как да знам какво точно, но усетих две неща със сигурност: те бяха усетили у мен някаква странност, която далеч не се изчерпваше с факта, че бях пришълец в техния град. Обаче, за разлика от Човека с жълтата карта, това не ги плашеше. Тъкмо обратното — те изглеждаха запленени. Помислих си, че тези две привлекателни, безстрашни деца имаха какво да ми разкажат, ако решат. Винаги ми е било интересно каква ли би била тяхната история. — Просто знаем. Не сте — заяви Ричи и когато погледна момичето, тя кимна утвърдително. — Сигурни ли сте, че… страшното… е свършило? — Почти — отговори Бевърли. — Нещата ще се оправят. Мисля, че тежкото време в Дери приключи, господин Амбърсън. Не е лесно да се живее в този град. — Ами, ако ви кажа, чисто хипотетично, че се задава още нещо лошо? Нещо подобно на това, което се е случило на малко момче на име Дорси Коркоран. И двамата направиха гримаса, сякаш бях ощипал особено чувствителен нерв. Бевърли се обърна към Ричи и му прошепна нещо на ухо. Не съм сигурен какво му каза, тя говореше бързо и шепнеше, но ми прозвуча като: „Онова не беше работа на клоуна“. После тя отново ме погледна. — Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси… — Няма значение. Не ви трябва да знаете — беше време да действам. Тези двамата щяха да ми помогнат. Не знам защо бях толкова сигурен, просто бях. — Познавате ли няколко деца с фамилия Данинг? — и аз ги изброих на пръсти. — Трой, Артър, Хари и Елън. Артър също го наричат… — Туга — довърши Бевърли. — Естествено, че го познаваме. Учим в едно и също училище. Тоя танц, дето го репетираме тук, е за училищния конкурс за таланти точно преди Деня на благодарността… — Госпойца Скаулет, тя вика трябва репетира _отрано_ — обади се Ричи, но Бевърли не му обърна внимание. — И Туга се е записал да участва в конкурса. Ще пее „Плис Пляс“ на плейбек — тя завъртя очи. Това явно й се отдаваше отлично. — Знаете ли къде живее той? Беше ясно, че знаят, но никой от тях не ми отговори. И по лицата им личеше, че нищо повече няма да кажат, ако не обясня защо питам. — Да речем, че, ако някой не се погрижи за Туга, има голяма вероятност той изобщо да не стигне до конкурса. И да кажем, че същото важи за братята и сестра му. Бихте ли повярвали, ако някой ви каже такова нещо? Децата пак се спогледаха и явно разговаряха само с поглед. Отне им повече време — може би десет секунди. Подобни дълги погледи обикновено си разменят влюбени двойки, но тези полубертети не можеше да са любовници. Със сигурност обаче бяха приятели. Близки приятели, преживели доста заедно. — Туга и семейството му живеят на улица Косут — каза Ричи накрая. Поне на мен така ми прозвуча. — Косут? — Тукашните хора така го произнасят — обясни Бевърли. — К-О-С-У-Т. Косут. — Ясно. Сега единствено оставаше въпросът пред кого хлапетата ще се раздрънкат за този странен разговор в края на Пущинака. Бевърли ме гледаше с открити и леко тревожни очи. — Ама вижте, господин Амбърсън, аз познавам бащата на Туга. Работи на Централния пазар. Той е много приятен. Винаги се усмихва. Той… — Всъщност, приятният господин вече не живее със семейството си — прекъсна я Ричи. — Жена му го изритала. Бевърли се обърна към него с разширени очи. — Туг ли ти каза? — Нтц. Бен Ханском. _На него_ му казал Туга. — Това не означава, че е лош човек — настоя Бевърли, но не звучеше убедена. — Винаги се шегува и задява, но без да нахалства. — И клоуните се шегуват — казах аз. Те и двамата подскочиха, сякаш бях засегнал същия оголен нерв. — Това не ги прави приятни. — Знаем — прошепна Бевърли. Беше забила поглед в ръцете си, а след това вдигна очи и ме погледна. — Знаете ли за Костенурката? Тя произнесе костенурката така, сякаш беше съществително собствено. За момент ми хрумна да кажа: „Знам за Костенурките нинджа“, но се сетих, че ще минат десетилетия преди появата на Леонардо, Донатело, Рафаело и Микеланджело. Затова само поклатих глава. Тя погледна Ричи колебливо. Той първо погледна мен, а после и нея. — Ама той е добър човек. Сигурна съм, че е добър — тя докосна китката ми, пръстите й бяха студени. — Господин Данинг е свестен човек. Само защото вече не живее у дома си, не значи, че това се е променило. Разбирах я идеално. Жена ми ме беше напуснала, но не защото аз бях лош човек. — Вярвам ти — казах аз и се изправих. — Смятам да остана в Дери известно време и мисля, че ще е по-добре да не привличам много внимание. Дали може да не споделяте пред други за този разговор. Знам, че искам твърде много, но… Те се спогледаха и се разсмяха дружно. Когато успя да си поеме въздух, Бевърли каза: — Ние умеем да пазим тайна. Кимнах. — Не се и съмнявам. Явно доста тайни сте запазили за себе си това лято, а? Те не отговориха. Аз посочих с палец Пущинака зад гърба си. — Случва ли ви се да играете там долу? — Преди, да — отговори Ричи. — Но вече не. Той се изправи и изтърси дъното на джинсите си. — Приятно ни беше да си поговорим, господин Амбърсън. Отваряйте си очите и… — той се поколеба, — пазете се докато сте в Дери. Сега нещата са по-добре, но не знам дали някога ще са съвсем наред. — Благодаря. И на двамата. Може би някой ден семейството Данинг също ще има за какво да ви благодари, но ако нещата се подредят, както се надявам, те… — … изобщо нищо няма да разберат — довърши мисълта ми Бевърли. — Точно така — казах и се сетих как се беше изразил Фред Туми. — Право в десетката. И вие двамата да се пазите. — Непременно — каза Бевърли и после се разсмя. — И продължавай да си переш прането в бака, Джорди Дивака. Аз докоснах с пръсти периферията на новата си лятна шапка за сбогом и тръгнах да си ходя. После ми хрумна нещо и пак се обърнах към тях. — На този фонограф вървят ли тридесет и три и една трета? — Плочи ли? — попита Ричи. — Ами. На уредбата вкъщи стават, ама тоя фонограф на Беви е само играчка на батерии. — Мери си приказките за фонографа ми, Тозиър — скастри го Бевърли. — Спестявах, за да си го купя. — После тя се обърна към мен: — На този вървят само седемдесет и осем и четиридесет и пет. Обаче изгубих пластмасовата джаджа за дупката на четиридесет и петиците, затова сега върти само седемдесет и осмици. — Четиридесет и пет оборота трябва да са достатъчни. Пуснете плочата отначало, но на другата скорост — Кристи и аз бяхме научили този номер, да забавяш музиката докато разучаваш стъпките, по време на нашите уроци. — Щуро, татенце — коментира Ричи. Той премести копчето за оборотите до плочата и я пусна отначало. Звучеше сякаш всички в групата на Глен Милър бяха пили успокоителни. — Може ли — протегнах ръце към Бевърли. — Ричи, ти наблюдавай. Бевърли пое ръцете ми без никакво колебание и ме изгледа с широко отворени сини очи, по погледа й личеше, че се забавлява. Зачудих се какво ли се е случило с нея и къде ли е през ’11-та. Ако изобщо е доживяла дотогава. Ако предположим, че е още жива, дали помни, че някога един непознат, задаващ странни въпроси, е танцувал с нея на забавена версия на „В настроение“ един слънчев септемврийски следобед? — Вие двамата не бяхте достатъчно бързи. Това ще ви забави още повече, но така ще можете да се придържате към ритъма. Ще имате достатъчно време за всяка стъпка. _Време. Достатъчно време. Пусни плочата от начало, но да се върти по-бавно._ Аз придърпах сплетените ни ръце напред, оставих я да отстъпи обратно. И двамата се приведохме, сякаш бяхме под вода и метнахме крак наляво, докато оркестъра на Глен Милър свиреше бааааа… дааааа… даааа… баааа… даааа… да… дий… дааамммм. В същото забавено темпо, тя се завъртя наляво под вдигнатите ми ръце като механична играчка, чиято пружина почти се е развила. — Спри! — казах аз и тя замръзна с гръб към мен без да пуска ръцете ми. — Сега стисни дясната ми ръка, за да ми напомниш какво следва. Тя я стисна и после гладко направи пълно завъртане обратно надясно. — Яко! — възкликна тя. — Сега аз минавам отдолу, а ти ме връщаш обратно. И аз се премятам отгоре. Точно затова репетираме на тревата, та ако объркаме премятането, да не си строша врата. — С тази част ще ви оставя да се оправяте сами. Твърде съм стар да премятам нещо друго освен хамбургери. Ричи пак сложи ръце от двете страни на лицето си. — Уака-уака-уака! Непознатият чичко отбелязва още… — Бип-бип, Ричи — прекъснах го аз и той се разсмя. — Сега опитай ти. Можете да си измислите подобни сигнали с ръцете за всички други стъпки, по-сложни от обичайните танци в местното барче. Така дори да не победите в конкурса, поне ще изглеждате страхотно. Ричи хвана ръцете на Бевърли и те започнаха отначало. Навътре, навън, един до друг, завъртане наляво, завъртане надясно. Идеално. Тя се плъзна с краката напред между неговите разтворени крака, подвижна като рибка, и той я издърпа обратно. Тя завърши с ефектно премятане и се приземи на краката си. Ричи пое ръцете й и те повториха цялото съчетание отначало. Вторият път се получи още по-добре. — Излизаме от ритъм като стигнем до отдолу-и-навън — измърмори Ричи. — Когато музиката върви в нормално темпо, това няма да се случи. Вярвайте ми. — Харесва ми — вметна Бевърли. — Все едно всичко се случва под стъклен похлупак — тя се завъртя на пръсти. — Чувствам се като Лорета Янг в началото на шоуто й, когато излиза с надиплената рокля. — Наричат ме Артър Мъри* и съм от Миииииисури — обади се Ричи. Той също изглеждаше доволен. [* Артър Мъри (1895 — 1991) — един от най-известните американски инструктори по танци. — Б.пр.] — Ще пусна плочата в нормално темпо — казах им аз. — Не забравяйте сигналите и спазвайте ритъма. Всичко е в ритъма. Глен Милър пак подхвана великолепното старо парче и хлапетата танцуваха на тревата, а сенките им танцуваха до тях. Навътре… навън… снижаване… ритване… завъртане наляво… завъртане надясно… минаване отдолу… изскачане отгоре… _премятане._ Този път не беше идеално и със сигурност щяха да бъркат стъпките още много пъти преди да се получи както трябва (ако изобщо се получеше), но те определено бяха добри. О, по дяволите, те бяха прекрасни. За първи път, откак бях изкачил възвишението на Път 7 и бях видял Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскиг, се чувствах щастлив. Това беше чудесно чувство като за раздяла, така че аз се обърнах и си тръгнах, като си повтарях добрия стар съвет: не поглеждай назад, никога не гледай назад. Колко пъти хората си казват същото след изключително приятно (или отвратително) събитие в живота си? Често, предполагам. И, разбира се, хората постоянно игнорират този съвет. Човек е създаден да гледа назад. Защо иначе имаме умението да си извъртаме главата от врата? Минах половин пресечка по улицата и се обърнах, като си мислех, че може да стоят там и да ме гледат. Не познах. Те все още танцуваха. И това беше чудесно. 8 Няколко пресечки надолу по улица Канзас имаше бензиностанция Сити Сървис и аз влязох да попитам как да стигна до улица Косут. Чувах бръмченето на въздушен компресор и приглушения звук на поп музика откъм гаража, но канцеларията беше празна. Това напълно ме устройваше, защото забелязах нещо полезно до касовия апарат: телена стойка, запълнена с пътни карти. Най-отгоре се мъдреше самотна карта на града. Изглеждаше изцапана и забравена. На корицата й се виждаше изключително грозна пластмасова статуя на Пол Баниън*. Той държеше брадвата си на рамо и се беше ухилил право срещу лятното слънце. Хрумна ми, че само в Дери хората биха приели пластмасова статуя на митичен дървосекач за символ на града си. [* Пол Баниън — легендарен северно-американски дървосекач, герой на множество фолклорни истории. — Б.пр.] От другата страна на бензиновата помпа имаше стойка за вестници. Взех един брой на Дейли Нюз, в който да скрия картата, и метнах едно петаче върху купчината вестници, където щяха да му правят компания още цяла шепа петачета. Не знам дали хората бяха по-честни през ’58-ма, но определено бяха по-доверчиви. Според картата, улица Косут беше в същата част на града като улица Канзас и се оказа, че мога да стигна до там само за петнадесет минути пеша. Приятната разходка ме отведе покрай брястове, незасегнати от повсеместната болест, която щеше да ги покоси през седемдесетте. Дърветата все още бяха зелени като през юли. Покрай мен се стрелваха деца на колелета, други играеха на ашици пред къщите си. Малки групи възрастни стояха скупчени по автобусни спирки, обозначени с бели ивици на телефонните стълбове. Дери си гледаше работата и аз си гледах моята. Случаен минувач в обикновено спортно сако със сламена шапка, килната назад на главата му. Минувач със сгънат вестник в едната ръка. Може би търси дворна разпродажба, може би проверява по-интересните имоти в района. Изобщо, вписва се идеално в картинката. Или поне така се надявах. Улица Косут беше обрамчена с жив плет и запълнена с типичните за Нова Англия къщи с асиметричен остър покрив, при който едната половина се спуска много по-ниско от другата. По моравите се въртяха пръскачки. Покрай мен притичаха две момчета, като си подаваха футболна топка. Една жена с коса, стегната в кърпа (и с неизбежната цигара, висяща от долната й устна) миеше семейната кола и от време на време пръскаше семейното куче, което се разлая и избяга. Улица Косут приличаше на екстериорна сцена от някой стар комедиен сериал. Две малки момичета въртяха въже за скачане, а трето се въртеше между тях в сложни подскоци и в същото време рецитираше: „Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите. Да живее Капитанът! Да живее Кралицата! Моят старец кара подводницата!“ Въжето отмерено се удряше в паважа. А аз усетих, че ме наблюдават. Жената с кърпата беше прекъснала работата си и стоеше с маркуч в едната ръка и голяма пенеста гъба в другата. Тя ме гледаше как приближавам момичетата. Аз ги заобиколих отдалече и тя си продължи заниманието. _Голям риск пое, като реши да заговориш онези деца на улица Канзас,_ помислих си. Само дето изобщо не го вярвах. Ако бях минал по-близо до момичетата и тяхното въже… това би било рисковано. Но Ричи и Беви бяха точно хората, които ми трябваха. Знаех го кажи-речи от момента, в който ги бях видял, и те също го знаеха. С тях се бяхме разбрали идеално. „Познаваме ли ви?“, беше попитало момичето. Беви с двете леви. Косут беше задънена улица и свършваше при голяма сграда, наречена Западна увеселителна зала. Сградата беше пустееща и на неравната й морава имаше табела „Продава се. Общинска собственост“. Явно всеки уважаващ себе си търговец на недвижимо имущество би се заинтересувал. Две къщи преди залата, вдясно, малко момиче с ярко червена коса и лице, покрито с лунички, караше велосипед с помощни колелета нагоре-надолу по алеята пред къщата. Докато караше, тя си припяваше различни варианти на една и съща фраза: „Бимба-бамба, видях цялата банда; димба-дамба, видях цялата банда; римба-рамба, видях цялата банда…“ Аз продължих да вървя към Залата, сякаш нищо друго не ме интересуваше в момента, но с периферното си зрение продължих да следя малката червенокоска. Тя се клатушкаше на седалката си, явно проверяваше колко може да се наклони преди да се преобърне. Ако съдех по ожулените й глезени, явно не й беше за първи път. На пощенската кутия пред къщата й не се виждаше име. Само номер — 379. Аз стигнах до табелата „Продава се“ и си записах информацията върху вестника. След това се обърнах и тръгнах в посоката, от която бях дошъл. Когато минавах покрай номер 379 на улица Косут (вървях от другата страна на улицата и си давах вид, че съм се задълбочил във вестника си), една жена излезе пред къщата. С нея имаше малко момче. Той ядеше нещо, увито в салфетка, а в свободната си ръка държеше въздушна пушка Дейзи, с която съвсем скоро щеше да се опита да изплаши побеснелия си баща. — Елън — извика жената. — Слизай от това нещо, че пак ще паднеш. Ела и си вземи курабийка. Елън Данинг слезе от колелото, спусна го на земята на една страна и изтича в къщата, като продължаваше да пее: „Симба-самба, видях цялата банда“ колкото й глас държи. Косата й, чийто червен цвят беше далеч от красивия отенък на Бевърли Марш, подскачаше на къдрици като разлюлени пружини на матрак. Момчето, което като възрастен щеше напише сърцераздирателно есе, достатъчно да разплаче дори мен, я последва. Момчето, което щеше да бъде единственият оцелял член на семейството си. Освен ако аз не успеех да променя нещата. И сега, след като ги бях видял, истински хора, живеещи истинския си живот, не мислех, че имам избор. Глава 7 1 Как да ви разкажа за седемте си седмици в Дери? Как да ви обясня защо го намразих и се страхувах от него? Не беше заради тайните на града (които той несъмнено криеше), не беше и заради ужасните престъпления, някои от които така и останаха неразкрити (макар те несъмнено да се бяха случили). „Вече всичко свърши“ беше казало момичето на име Бевърли, момчето на име Ричи се беше съгласило и аз самият с времето им повярвах, но също така се уверих, че мракът никога не напуска напълно този град с неговия странен хлътнал център. Намразих града заради надвисналото усещане за неизбежен провал. И заради онова чувство, че съм в затвор с еластични стени. Ако исках да си тръгна, градът щеше да ме пусне (безпроблемно!), но ако останех, той щеше да ме смаже. Щеше да ме притисне, така че дъх да не мога да си поема. А най-лошото беше, че и дума не можеше да става да си тръгна, след като бях видял Хари преди накуцването и преди доверчивата, но леко объркана усмивка. Преди да се превърне в Скокливия Хари. Бях видял и сестра му и тя вече не беше само име в нечие усърдно написано съчинение, не беше безлико малко момиче, което обича да бере цветя и да ги слага във вази. Понякога нощем, ако не можех да заспя, лежах и си мисля как е планирала да се маскира като принцеса Лятоесен Зимапролет за Деня на вси светии. Ако аз не се намесех, това никога нямаше да се случи. Вместо това я чакаше ковчег в края на дълга и безполезна борба за живот. Ковчег чакаше и майка й, чието име все още не знаех. Същото важеше и за Трой и Артър, известен още като Туга. Ако не попречех това да се случи, никога не бих си простил. Затова останах, но не беше никак лесно. И всеки път, когато се сещах, че ще трябва да мина през същото в Далас, умът ми почти блокираше. Обаче веднага си казвах, че Далас поне няма да е като Дери. Защото никое място на света не можеше да е като Дери. Как тогава да ви го опиша? Като учител години наред бях внушавал на учениците идеята за простотата. Както в литературата, така и в описанието на реални събития. Само един въпрос, само един отговор. „Какво се случи?“, пита читателят. „Ето какво“, отговаря писателят. „Случи се следното… и това…, а също и това.“ Не усложнявай нещата. Това е най-сигурният път към успеха. Така че ще се опитам, но вие не забравяйте, че в Дери реалността е тънка коричка лед върху дълбоко черно езеро. И все пак: Какво се случи? Случи се следното. И това. А също и това. 2 В петък, вторият ми пълен ден в Дери, отидох до Централния пазар. Нарочно изчаках да стане пет следобед, защото предположих, че тогава ще има най-много хора. Все пак, в петък се дават заплати и за много хора (което, разбира се, означава съпруги; едно от основните житейски правила през ’58-ма е, че Мъжете не ходят на пазар) това е ден за покупки. Колкото повече хора имаше, толкова по-лесно щях да се изгубя в тълпата. В същия ред на мисли отидох до магазина на У. Т. Грант и попълних гардероба си с няколко памучни панталона и сини дочени ризи. Освен това, като се сетих за Без Тиранти и неговите приятели пред Сънливия сребърен долар, си купих и чифт работни ботуши Улвърин. На път към пазара се постарах да подритвам бордюра, така че предниците им да се поизтъркат. Пазарът беше точно толкова натоварен, колкото се бях надявал. Пред всяка от трите каси се виеше опашка, а пътеките между рафтовете гъмжаха от домакини с пазарски колички. Малцината мъже, които видях, носеха кошници, затова и аз си взех една. Взех си мрежа ябълки (безбожно евтини) и мрежа портокали (кажи-речи на същата цена като през ’11-та). Под краката ми проскърцваше лъснат дървен под. Какво ли точно работеше господин Данинг тук? Бевърли не беше казала. Явно не беше управител. В остъклената канцелария зад секцията с плодове и зеленчуци седеше белокос господин, който по-скоро би могъл да бъде дядо на Елън Данинг, а не баща. А и на бюрото му имаше табелка с името Г-н Къри. Докато минавах покрай млечните продукти в дъното на магазина (и се забавлявах на реклами като „Опитвали ли сте «Йогурт»? Ако не, ще се влюбите, щом го опитате.“) дочух смях. Женски смях, който без съмнение спадаше към категорията „ах-ти-палавник“. Свърнах в следващата пътека и се озовах пред цяло ято дами, облечени в същия стил, като клиентките на Кенебек Фрут. Бяха се струпали пред месарския щанд. __„Кланица“__ пишеше на ръчно изработената дървена табела, окачена на декоративна хромирана верижка. __„Домашно разфасоване.“__ А най-отдолу — __„Франк Данинг. Главен касапин.“__ Понякога животът ти сервира съвпадения, до които никой писател не би си позволил да прибегне. Именно Франк Данинг разсмиваше дамите. Приликата с чистача, който беше минал моя вечерен гимназиален курс по английски, беше достатъчно силна, та да ме полазят тръпки. Този мъж и Хари си приличаха като две капки вода, само дето косата на Франк беше почти изцяло черна, вместо почти напълно посивяла и сконфузената усмивка беше заменена от грубовата ослепително ухилена физиономия. Нищо чудно, че дамите пърхаха около него. Даже малката Беви го мислеше за голяма работа, а и защо не? Тя може да беше едва на дванадесет или тринадесет, но беше момиче, а Франк Данинг беше чаровник. И си го знаеше. Трябваше да има някаква причина, поради която дамският цвят на Дери предпочиташе да харчи заплатата на съпрузите си на Централния пазар вместо в малко по-евтиния супермаркет Ей-Енд-Пи и това явно беше част от причината. Господин Данинг беше хубавец, господин Данинг беше облечен в безупречно бяла престилка (само тук-там по маншетите му имаше кървави петна, но той беше касапин, все пак), господин Данинг носеше елегантно бяло кепе, което приличаше на комбинация между готварска шапка и артистична барета. Беше го накривил, така че почти да докосва едната му вежда. Истинска модна революция! Откъдето и да го погледнеш, господин Франк Данинг, със своите розови, гладко избръснати бузи и безупречно подстриганата си черна коса беше образец на Дар Божи за всяка Женица. Докато се приближавах към него, той завърза един пакет месо с канап, изтеглен от макарата до кантара му, и със замах написа цената с черен маркер върху хартията. Подаде го на дама, преживяла около петдесет лета, облечена в домашна рокля на ярко розови цветя, с чорапи с вертикален шев отзад и изчервена като ученичка. — Заповядайте, госпожо Ливеск, половин килограм немска пушена наденица, нарязана на тънки резени. Той се наведе напред над тезгяха достатъчно, та госпожа Ливеск (а и всички останали дами) да могат да доловят аромата на одеколона му. Дали беше Аква Велва, като на Фред Туми? Вероятно не. Чаровник като Франк Данинг, вероятно щеше да се бръкне за нещо по-скъпо. — Знаете ли какъв е проблемът с немската наденица? — попита той с поверителен тон. — Не — отговори тя, но провлачи думата, така че прозвуча по-скоро като Не-еее. Всички останали дами бяха затаили дъх в очакване на отговора. Погледът на Данинг за момент се премести върху мен, но явно не видя нищо интересно. Когато върна вниманието си към госпожа Ливеск, в очите му припламна вече познатата ми искра. — След като я хапнеш, ти се отваря апетит за власт. Не съм сигурен дали всички дами схванаха шегата, но всички се разсмяха от сърце. Данинг изпрати госпожа Ливеск по живо по здраво и докато отминавах, го чух да обръща вниманието си към госпожа Боуи. Която, изобщо не се съмнявам, беше повече от щастлива да бъде обект на неговото внимание. „Той е приятен човек. Винаги се шегува и задява.“ Обаче приятният човек имаше студени очи. Докато общуваше със запленения си женски харем, те бяха сини. Но когато беше погледнал към мен — въпреки че беше само за миг — можех да се закълна, че бяха станали сиви. Цветът на водна повърхност под небе, от което скоро ще завали сняг. 3 Пазарът затваряше в шест следобед, а когато аз си тръгвах с оскъдните си покупки, беше едва пет и двадесет. Съвсем наблизо, на улица Уичъм имаше закусвалня „Ю-нийд-а-ланч“. Поръчах си хамбургер, наливна кола и парче шоколадов пай. Паят беше превъзходен, истински шоколад, истинска сметана. Изпълваше устата, точно както безалкохолната бира на Франк Аницети. Гледах да убия колкото е възможно повече време, но накрая станах и се запътих към канала, покрай който имаше пейки. Имаше също директен, макар и доста тесен, изглед към Централния пазар. Не бях гладен, но въпреки това изядох един от купените портокали, като хвърлях парчета от обелената кората по циментовата стена на канала и гледах как водата ги отнася. Точно в шест светлините в голямата предна витрина на магазина угаснаха. Четвърт час по-късно и последните клиентки си бяха тръгнали. Някои мъкнеха покупките си по Горната миля пеш, а други се скупчиха около един от онези телефонни стълбове, маркирани с бяла боя. Автобус с табела „Отиване и връщане — една такса“ се появи и ги глътна всичките. В седем и четвърт служителите на магазина започнаха да излизат. Последните двама бяха господин Къри, управителят, и Данинг. Те си стиснаха ръцете и се разделиха — Къри сви по тясна уличка между пазара и съседния магазин за обувки, вероятно, за да стигне до колата си, а Данинг тръгна към автобусната спирка. Дотогава на спирката бяха останали само още двама души и аз не исках да се приближавам. Благодарение на установеното еднопосочно движение в Долния край, не беше и нужно. Отидох до друг стълб, маркиран с бели ивици, съвсем близо до кино Странд (където в момента вървеше двойна прожекция на „Кели Картечницата“ и „Реформираната ученичка“, обявата обещаваше „Напечени моменти“) и изчаках с няколко работници, които обсъждаха предстоящите мачове от Световната серия. Можех да им отворя очите по въпроса, но си замълчах. Появи се един градски автобус и спря срещу Централния пазар. Данинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря при моята спирка до киното. Аз оставих работниците да се качат преди мен, за да видя колко пари ще пуснат в кутийката, закачена на метален лост до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземно в научно-фантастичен филм, което се опитва да мине за землянин. Беше глупаво чувство — все пак, аз исках само да се повозя на автобуса, не да взривя Белия дом с лъч на смъртта — но това не променяше как се чувствах. Един от работниците пред мен показа на шофьора канарено жълта абонаментна карта, което за момент ми напомни за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха в кутийката по петнадесет цента, които звънко дръннаха на дъното. Аз последвах примера им, но ми отне малко повече време, защото моята монета беше залепнала за потната ми длан. Имах чувството, че всички ме гледат, но когато вдигнах очи се оказа, че пътниците или четат вестници, или безизразно се взират през прозорците. Вътрешността на автобуса беше изпълнена със сивкаво-син дим. Франк Данинг беше седнал в средата на автобуса, вдясно от пътеката. Беше се преоблякъл в свободни сиви панталони, бяла риза и тъмно синя вратовръзка. Имаше много спретнат вид. Тъкмо палеше цигара, така че не ме погледна, когато минах покрай него и си намерих място в дъното на автобуса. Ръмжейки, автобусът измина цялата мрежа от еднопосочни улици в Долния край и после се изкачи по Горната миля до Уичъм. Когато стигнахме западната жилищна зона на града, пътниците започнаха да слизат един по един. Всички бяха мъже. Жените вероятно си бяха вкъщи, подреждаха покупките в килера и приготвяха вечерята. Франк Данинг обаче все още си седеше на мястото и пушеше. Замислих се дали няма да се окажем последните двама пътници в автобуса. Напразно се тревожех. Когато автобусът се отклони, за да спре на ъгъла на Уичъм и авеню Милосърдие (по-късно научих, че в Дери има също авеню Вяра и авеню Надежда), Данинг пусна фаса си на пода, настъпи го и се изправи. Мина леко по пътеката без да се държи никъде. Вместо това се полюшваше с движенията на спиращия автобус. Някои мъже запазват младежката си подвижност до доста напреднала възраст. Данинг явно беше един от тях. От него би излязъл отличен танцьор на суинг. Той шляпна шофьора по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Вицът беше кратък и повечето се изгуби в звука от въздушните спирачки, но аз дочух думите: „… три негра заседнали в асансьор…“ и предположих, че това не е шегичка, която Франк би споделил със своя харем от домакини. Шофьорът се разсмя шумно и дръпна дълъг хромиран лост, който отваряше предните врати. — До понеделник, Франк — изпрати го той. — Ако потокът не прелее — отговори Данинг и бързо се спусна по двете стъпала и прескочи тревния бордюр на тротоара. Виждах как мускулите му се стягат под ризата. Какъв шанс имаха срещу този мъж една жена и четири деца? Почти никакъв, беше първото което ми хрумна в отговор, но не бях прав. Правилният отговор беше _никакъв._ Докато автобусът отминаваше, видях Данинг да се изкачва по стълбите на първата сграда след ъгъла на авеню Милосърдие. На широката веранда пред входа десетина мъже и жени се бяха разположили в люлеещи се столове. Някои от тях поздравиха касапина, който се зае да им стиска ръцете, сякаш беше политик на митинг. Къщата беше триетажна във Викторианския стил на Нова Англия. От стряхата над верандата висеше табела. Едва успях да я прочета: Пансион на Една Прайс Седмичен или месечен наем Ползване на обзаведена кухня Не се приемат домашни любимци! Под голямата табела, закачен на куки, висеше по-малък оранжев правоъгълник с надпис „Няма свободни стаи“. Аз слязох от автобуса две спирки по-нататък. Благодарих на шофьора, който измърмори нещо в отговор. Почнах да осъзнавам, че в Дери, Мейн, това минава за любезен разговор. Освен ако човек не знае някой и друг майтап за негри, заседнали в асансьор или може би за Полския флот. Бавно тръгнах обратно към центъра на града, като умишлено заобиколих отдалече пансиона на Една Прайс и неговите наематели, които се бяха разположили на верандата след вечеря подобно на героите в онзи разказ на Рей Бредбъри за пасторалното градче Грийнтаун, Илиной. Не приличаше ли и самият Франк Данинг на един от онези добри хора? Разбира се, че приличаше. Но в Бредбъровия Грийнтаун имаше и скрити страхотии. „Приятният мъж вече не живее със семейството си“, беше казал Рич, пропадналия пич, и беше познал. Приятният мъж живееше в пансион, където явно всички го мислеха за голямата работа. По мои сметки пансионът на Една Прайс се намираше на не повече от пет пресечки западно от улица Косут 379, а може би и по-близо. Дали нощем, след като всички наематели вече спяха, Франк Данинг седеше в стаята си обърнат на изток, както мюсюлманин, обърнал лице към Кибла?* И дали седеше там със своята радвам-се-да-ви-видя усмивка? Не ми се вярваше. А дали очите му бяха сини или се превръщаха в онова студено и умислено сиво? Как се е оправдал, че е напуснал семейството и дома си пред добрите хора от пансиона на Една Прайс? Дали имаше история да им разкаже, в която жена му беше или не съвсем наред, или направо беше виновна за всичко? Най-вероятно. А дали хората му вярваха? Отговорът на този въпрос беше лесен. Нямаше значение дали е ’58-ма, ’85-а или ’11-та. В Америка, където повърхностното минаваше за съществено, хората винаги вярваха на мъжете като Франк Данинг. [* Кибла — в исляма, Кибла се нарича посоката, в която трябва да е обърнато лицето на мюсюлманите по време на молитва. — Б.пр.] 4 Следващият вторник наех апартамент, който беше описан в обявите на Дейли Нюз като: „Полуобзаведен, в добър квартал“ и в сряда, седемнадесети септември, господин Джордж Амбърсън се нанесе в новото си жилище. Сбогом Таунхаус Дери, привет Харис Авеню. Живеех в ’58-ма вече повече от седмица и почвах да се чувствам по-комфортно, ако и да не бях съвсем в свои води. Полуобзавеждането включваше легло (окомплектовано с матрак с няколко петна, но без спално бельо), диван, кухненска маса на един крак, която се нуждаеше от подложка, за да не се клати, и един стол с жълта пластмасова седалка, която издаваше странен мляскащ звук, когато без желание се разделяше с панталона на седящия. Имаше също кухненска печка и потракващ хладилник. В кухненския килер открих единственият разхладителен уред на жилището — вентилатор Дженерал Електрик с разръфан щепсел, който изглеждаше просто смъртоносен. Веднага ми стана ясно, че шестдесет и пет долара на месец е твърде висок наем за апартамент, разположен точно под траекторията за кацане на самолетите на летището в Дери, но не възразих, понеже госпожа Джоплин, хазайката, беше така добра да приеме наемател без препоръки. Фактът, че той беше готов да предплати наема за три месеца в брой, вероятно също помогна да смекчи сърцето й. Въпреки това, тя настоя да си препише името и данните от шофьорската ми книжка. Ако й се стори странно, че търговец на недвижими имоти на свободна практика от Уисконсин има мейнска шофьорска книжка, тя не каза нищо по въпроса. Бях доволен, че Ал ми беше дал толкова много пари. Нищо не предразполага непознатите хора, както парите на ръка. И освен това през ’58-ма всичко беше толкова евтино. Само за триста долара успях да превърна полуобзаведения си апартамент в напълно обзаведен. Деветдесет от тях отидоха за настолен телевизор втора ръка. Същата вечер гледах шоуто на Стийв Алън в красиво черно-бяло, а после изключих телевизора и поседях на кухненската маса, като слушах рева от пропелерите на снижаващ се самолет. Извадих от задния си джоб бележника марка Блу Хорс, който бях купил от дрогерията (същата, в която кражбата не се приемаше за нещо гот, яко или за тръпка). Отворих на първата страница и щракнах също съвсем новата си химикалка Паркър. Поседях така към петнадесет минути — достатъчно време за следващият самолет да се насочи към земята. Звучеше толкова близо, та почти очаквах да усетя как колесниците ще одраскат покрива. Страницата си оставаше празна. Както и умът ми. Всеки път, когато се опитвах да започна, единствената мисъл, която успявах да формулирам, беше _миналото не иска да бъде променено._ Това не ми беше от никаква полза. Накрая станах, извадих вентилатора от килера и го сложих на кухненския плот. Не бях сигурен дали ще работи, но той тръгна безпроблемно и тихото жужене на мотора му се оказа странно успокоително. Освен това донякъде прикриваше досадното ръмжене на хладилника. Когато пак седнах на мястото си, умът ми се беше избистрил и този път думите сами се подреждаха. Възможности 1. Да предупредя полицията. 2. Анонимно обаждане до касапина (да кажа: „Държа те под око, копеле, а си направил нещо, а съм те издал“). 3. Да изкарам касапина виновен за някакво престъпление. 4. Някак да неутрализирам касапина. Тук спрях. Хладилникът изключи, не се чуваха никакви самолети и по Харис Авеню нямаше движение. За момент останах сам с вентилатора и незавършения си списък. Накрая написах последната точка в списъка. 5. Да убия касапина. След това смачках листа, отворих кухненската кутия кибрит, поставена до печката за запалване на газовите котлони, и драснах една клечка. Вентилаторът веднага я изгаси и аз пак си помислих колко трудно е да се променят някои неща. Изключих вентилатора, запалих втора клечка и я приближих до смачкания лист хартия. Когато се разгоря, го пуснах в мивката, изчаках го да догори и после отмих пепелта в канала. След това господин Джордж Амбърсън си легна. Но дълго не успя да заспи. 5 Бях все още буден и обмислях списъка, когато и последният самолет за нощта профуча над покрива половин час след полунощ. Обаждането в полицията отпадаше. Този вариант можеше да свърши работа с Озуалд, който щеше да заяви вечната си любов към Фидел Кастро и в Далас, и в Ню Орлийнс, но с Данинг нещата бяха различни. Той беше важен и уважаван член на тази общност. А кой бях аз? Някакъв непознат в град, който изобщо не обичаше пришълци. Същият следобед, на излизане от дрогерията пак бях видял Без Тиранти и неговата групичка пред Сънливия сребърен долар. Този път носех работнически дрехи, но пак си спечелих техния хладен „ти пък за к’ъв се мислиш“ поглед. Но дори да бях живял в Дери осем години, вместо осем дни, какво изобщо бих могъл да кажа на полицията? Че съм получил видение, според което Франк Данинг ще убие цялото си семейство на Хелоуин? Това със сигурност щеше да се приеме добре. Малко повече ми допадаше идеята да се обадя анонимно на самия касапин, но това беше опасен ход. Веднъж щом разговарях с Франк Данинг — на работа или в пансиона на Една Прайс, където несъмнено щяха да го повикат на общия телефон в дневната — щях да променя хода на събитията. Такова обаждане можеше да му попречи да убие семейството си, но можеше да има и обратен ефект и да го прати отвъд несигурния ръб на разума, на който той сигурно едва се крепеше зад приветливата като на Джордж Клуни усмивка. Вместо да предотвратя убийствата, можеше да стана причина те да се случат по-рано. За момента знаех какво щеше да се случи и кога. Ако говорех с него, това щеше да се промени. Да го натопя за някакво престъпление? Това може да върши работа в шпионските романи, но аз не бях агент на ЦРУ, а нищо и никакъв учител по английски. Следващата точка в списъка беше да неутрализирам касапина. Добре, но как? Може би да го блъсна с колата когато тръгне от авеню Милосърдие към улица Косут, понесъл чука и намерението да го използва смъртоносно? Освен ако не извадех страхотен късмет, щях да бъда заловен и арестуван. А имаше и друго — ранените хора оздравяват. Той можеше да направи втори опит щом си стъпеше на краката. Докато лежах в мрака, тази вероятност ми се струваше все по-реална. Понеже миналото не обичаше да бъде променяно. Миналото беше твърдоглаво. Единственият сигурен начин беше да го проследя, да изчакам, докато остане сам, и да го убия. Най-простият план е най-добър, тъпако. Но и пред този вариант имаше пречки. Най-голямата от тях — не бях сигурен дали ще мога да го направя. Вероятно бих могъл да убия човек в напечена ситуация — за да спася себе си или някой друг — но предумишлено убийство? Дори да знаех, че жертвата ми ще убие жена си и децата си, ако не му попреча? Или… какво ако го убиех, но ме заловяха преди да успея да избягам в бъдещето, където съм Джейк Епинг, а не Джордж Амбърсън? Ще бъда съден, признат за виновен и изпратен в щатския затвор Шоушенк. И точно там щях да се намирам в деня, когато Озуалд щеше да застреля Кенеди в Далас. Но и това не беше най-големият проблем. Изправих се и прекосих кухнята до миниатюрната си баня. Влязох в тоалетната, седнах на чинията и подпрях чело на дланите си. Бях приел, че съчинението на Хари казва истината. Ал се беше съгласил с мен и вероятно точно това се беше случило. Хари беше две-три крачки отвъд здравия разум, а такива хора е много по-малко вероятно да опитат да пробутат за действителна някоя своя фантазия като убийството на цяло семейство. Но все пак… „Деветдесет и пет процента вероятност не са сто“, беше казал Ал и при това беше говорил за самия Озуалд. Ако оставим настрана всички теории на конспирацията, той беше единственият, който е могъл да извърши убийството и въпреки това Ал не можеше да се отърве от онези досадни последни съмнения. В компютъризираната ’11-та щеше да е много лесно да проверя историята на Хари, но така и не бях успял. А дори историята да се беше потвърдила, можеше да има ключови подробности, които Хари е объркал или изобщо не е споменал. Такива неща можеха да се окажат сериозни спънки за мен. Ами ако като същински сър Галахад, вместо да помогна, и аз се окажех сред загиналите? Това със сигурност би променило бъдещето по различни вълнуващи начини, но аз очевидно нямаше да съм наоколо, за да ги видя. В този момент ми щукна съвсем различна идея. Откачена, но привлекателна. Можех да се разположа срещу къщата на улица Косут 379 в нощта на Вси Светии и… само да гледам. За да съм сигурен, че всичко наистина се е случило, но и за да обърна внимание на подробностите, които единственият оцелял свидетел — едно травматизирано дете — може да е пропуснал. След това можех да се върна в Лисбън Фолс, да се кача през заешката дупка и веднага след това да сляза пак долу на девети септември в 11.58 ч. Щях пак да си купя Сънлайнъра, да отида до Дери, но този път щях да разполагам с цялата информация. Вярно, вече бях изхарчил доста от парите на Ал, но ми бяха останали достатъчно. Тази идея изглеждаше силен състезател на пръв поглед, обаче се препъна още на първия завой. Целта на това пътуване поначало беше да проверя какъв ефект ще има спасяването на семейството на чистача върху бъдещето. Ако оставех Франк да извърши убийствата, нямаше да съм постигнал целта си. Така или иначе щеше да ми се наложи да направя всичко два пъти, защото щях да се върна в изходна позиция и когато — _ако_ — минех през заешката дупка отново, за да спра Озуалд, нищо от това нямаше да се е случило. Да го направя веднъж беше ужасно. Два пъти щеше да е много по-лошо. Три пъти беше немислимо. А имаше и още нещо. Семейството на Хари Данинг беше загинало вече веднъж. Нима можех да ги осъдя да умрат втори път? Дори ако всеки път беше първият път и те не знаеха нищо? Пък и откъде можех да съм сигурен, че някъде дълбоко подсъзнателно, те не го знаят? Болката. Кръвта. Малката червенокоска лежи на пода под люлеещия се стол. Хари се опитва да изплаши умопобъркания си баща с въздушната си пушка Дейзи. „Остави ме на мира, тате, или ще те гръмна.“ Минах обратно през кухнята и пътьом се спрях да погледна стола със жълтата пластмасова седалка. — Мразя те — информирах стола и след това си легнах. Този път заспах почти веднага. Когато се събудих сутринта в девет, слънцето грееше през прозореца на спалнята ми, който беше останал без завеса, птици пееха с огромно самочувствие, а аз смятах, че знам какво трябва да направя. Най-простият план е най-добър, тъпако. 6 По обед си сложих вратовръзката, накривих сламената си шапка под правилния закачлив ъгъл и се запътих към магазина за спортни стоки на Мейкън, където есенната разпродажба на огнестрелни оръжия все още беше в ход. Казах на продавача, че искам да си купя пистолет, защото съм търговец на недвижими имоти и често нося доста пари у себе си. Той ми показа няколко оръжия, включително специален полицейски револвер Колт 38ми калибър. Цената му беше 9.99. Стори ми се абсурдно ниска, докато не се сетих, че според Ал, поръчаната по пощата италианската карабина, с която Озуалд беше променил историята, беше струвала по-малко от двадесетачка. — Това е чудесно средство за защита — увери ме продавачът, като отвори барабана и го завъртя: _трактрактрактрактрак._ — Цели без грешка до петнадесет метра гарантирано, а ако някой е достатъчно тъп да се опита да ви ограби, ще трябва да ви приближи доста повече. — Вземам го. Вътрешно се подготвих за проверката на оскъдните ми документи, но пак бях забравил колко спокойна и лишена от страхове е обстановката в тази Америка. Ето как протече сделката: аз си платих и си тръгнах с новото си оръжие. Нямаше документи за попълване, нито период за изчакване. Дори не се наложи да оставя актуален адрес. Озуалд беше увил карабината си в одеяло и я беше скрил в гаража на къщата, където жена му пребивавала заедно с жена на име Рут Пейн. Но когато излязох от магазина на Мейкън с револвер в куфарчето си, ми се стори, че разбирам как трябва да се е чувствал — като човек с могъща тайна. Човек, който притежава свое собствено торнадо. Един мъж, който по това време би трябвало да е на работа в някоя от фабриките, стоеше пред входа на Сънливия сребърен долар, пушеше и четеше вестник. Или поне изглеждаше, че чете вестник. Не можех да се закълна, че ме наблюдава, но не можех да се закълна и в противното. Мъжът беше Без Тиранти. 7 Същата вечер пак заех мястото си близо до киното, където афишът този път гласеше: „От утре! __Гръмовен път__ (Мичъм) и __Викингите__ (Дъглас)!“. Явно любителите на киното в Дери ги чакаха нови дози напечени ситуации. Данинг, както и преди, прекоси пътя и се качи на автобуса. Този път не го последвах. Нямаше нужда, знаех къде отива. Върнах се в новия си апартамент, като от време на време се оглеждах за Без Тиранти. Никъде не го видях и реших, че присъствието му срещу магазина за спортни стоки е било съвпадение. При това не кой знае колко учудващо. Все пак Сънливия долар беше неговият обичаен бар. А понеже фабриките в Дери работеха шест дни в седмицата, почивните дни на работниците се местеха. Може би този път му се е паднало да почива в четвъртък. Следващата седмица може би щеше да си прекарва времето в бара в петък. Или вторник. Следващата вечер пак се озовах пред киното, като се преструвах, че разглеждам афиша на „Гръмовен път“ (Робърт Мичъм профучава по най-опасната магистрала в света!), просто защото нямах нищо друго за правене. До Вси светии имаше още шест седмици и не ми оставаше нищо друго, освен да си убивам времето дотогава. Този път обаче вместо да се качи на автобуса, Франк Данинг отиде до пресечката на трите улици Централна, Канзас и Уичъм и се закова там, сякаш не можеше да реши накъде да продължи. Пак беше безупречно облечен в тъмни свободни панталони, бяла риза, синя вратовръзка и светлосиво спортно карирано сако. Шапката му беше килната назад на главата. За момент си помислих, че е решил да отиде на кино и да провери какво става с най-опасната магистрала на света, в който случай аз щях бавно да се отдалеча към улица Канал. Но той зави наляво по Уичъм и аз можех да чуя, че си подсвирква. Биваше го да подсвирква. Нямаше нужда да вървя след него. Той нямаше да убие никого с чук на деветнадесети септември. Но бях любопитен, а и нямах какво друго да правя. Той влезе в бар-ресторант, наречен Фенерджията. Не беше изискан като ресторанта в хотел Таунхаус, но нямаше и нищо общо с дупките, които минаваха за барове покрай Канала. Всеки малък град има едно или две гранични заведения, които работниците и чиновниците посещават като равни. Това трябва да беше едно от тях. Типично в такива заведения менюто включва някакъв местен специалитет, за който пришълците не са и чували. Във Фенерджията той явно беше Пържен омар на хапки. Минах покрай широките витрини с нехайна походка и видях как Данинг си проправя път през ресторанта и поздравява кажи речи цялата му клиентела. Стискаше ръце, потупваше бузи, грабна шапката на един мъж и я метна на някакъв тип до игралния автомат Болмор, който ловко я улови за всеобщо забавление. Приятен мъж. Винаги се шегува. От типа засмей-се-и-целият-свят-се-смее-с-теб. Видях го да сяда на маса до автомата Болмор и се наканих да си вървя. Но бях жаден. Една бира щеше да ми дойде добре, а барът на Фенерджията и голямата маса с изцяло мъжка компания, към която се беше присъединил Данинг, се намираха в противоположните краища на претъпкания ресторант. Той нямаше да ме види, но аз можех да го държа под око в огледалото зад бара. Не че очаквах да видя нещо особено важно. Освен това, ако щях да остана в града още шест седмици, трябваше да се слея с местните. Затова завих обратно и се потопих в морето от весели гласове, шумен смях и гласа на Дийн Мартин, който пееше „Това е любовта“. Сервитьорки обикаляха залата с халби бира и чинии, препълнени най-вероятно с въпросните хапки пържен омар. И разбира се от всякъде се издигаха облаци дим. През ’58-ма цигареният дим беше навсякъде. 8 — Гледам, че все поглеждаш към масата в дъното — обади се глас около лакътя ми. Престоят ми във Фенерджията беше продължил достатъчно дълго, та да си поръчам втора бира и малка порция хапки омар. Реших, че ако не ги опитам, вечно ще има да се чудя какво са представлявали. Огледах се и видях дребен мъж със зализана назад коса, кръгло лице и живи черни очи. Приличаше на весела катерица. Ухили ми се и подаде детински дребна ръка. На предмишницата му една русалка с разголени гърди беше завъртяла опашка и намигаше. — Чарлз Фрати. Може да ми викаш Чаз. Всички така правят. Стиснах ръката му. — Джордж Амбърсън, но може да ми викаш Джордж. Всички така ми викат. Той се засмя. Аз също. Не е прилично човек да се смее на собствените си шеги (особено когато са недодялани), но някои хора така те увличат, че няма начин да ги оставиш да се смеят сами. Чарлз Фрати беше точно такъв човек. Сервитьорката му донесе бира и той я вдигна. — За твое здраве, Джордж. — За мое — съгласих се аз и чукнах ръба на чашата си о неговата. — Познати ли са ти? — попита той, като погледна към голямата маса в дъното, отразена в огледалото зад бара. — Не — избърсах пяна от горната си устна. — Просто изглежда се забавляват повече от всеки друг тук. Чаз се усмихна. — Това е масата на Тони Трекър. Може направо да му сложат името на нея. Тони и брат му Фил имат транспортна спедиция. Освен това притежават повече акри земя в града и околността, от на Картър хаповете за чер дроб*. Фил рядко се вясва тука, повечето време е на път. Обаче Тони не пропуща петъчните и съботните вечери. Има и един куп приятелчета. Всичките са веселяци, ама никой не подкарва купона като Франки Данинг. Той е тоя дето разправя вицовете. Всички харесват стария Тони, обаче във Франки направо са влюбени. [* В края на деветнадесети век лекар на име Самюъл Картър предлага на пациентите си таблетки, собствено производство, за които твърди, че лекуват заболявания на черния дроб. По-късно се оказва, че те са всъщност грубо очистително и нямат никакво влияние върху черния дроб. — Б.пр.] — Ти май ги познаваш всичките. — От години. Познавам повечето хора в Дери, но теб не те познавам. — Това е защото наскоро пристигнах. Занимавам се с недвижимо имущество. — Въртиш търговия с имоти, ясно. — Тъй вярно — сервитьорката постави моята порция хапки омар на масата и бързо се отдалечи. Камарата върху чинията приличаше на прегазено животно, но от нея се носеше страхотен аромат, а на вкус беше още по-добра. Вероятно всяка хапка съдържаше милиард грама холестерол, но през ’58-ма все още никой не се тревожи за холестерола и това е успокояващо. — Ще ми помогнеш ли с тези — предложих му аз. — Не, справяй се сам. От Бостън ли си, Ню Йорк? Аз свих рамене и той се засмя. — Правиш се на разсеян, а? Разбирам те, братче. Шушу-мушу къща разваля. Обаче на мен ми е съвсем ясно какво си намислил. Набодената хапка омар застина между чинията и устата ми. Във Фенерджията беше топло, но аз внезапно усетих, че изстивам. — Така ли било? Той се наведе по-близо и аз можех да помириша брилянтин Виталис в косата му и ментови бонбони Сен-Сен в дъха му. — Ако кажа, че търсиш терен за нов мол, ще позная ли? Облекчението ме заля като вълна. Идеята, че съм в Дери, за да търся терен за търговски център, изобщо не ми беше хрумвала, но беше доста добра. Намигнах на Чаз Фрати. — Не мога да кажа. — Е, естествено, че не можеш. Бизнесът си е бизнес. Дай да сменим темата. Обаче ако някога решиш да посветиш някой от туземците в тая работа, аз с удоволствие ще те изслушам. И за да си сигурен, че съм човек на място, ще ти дам един малък съвет. Ако още не си огледал леярната Китчънър, непременно да наминеш. Идеално местенце. Пък моловете, знаеш ли какво са моловете, синко? — Светлото бъдеще — отговорих аз. Той насочи към мен показалец, сякаш беше дуло на пистолет и ми намигна. Не можах да устоя и пак се разсмях. Смехът отчасти се дължеше на облекчението от мисълта, че не всички възрастни в Дери са забравили как да се държат приятелски с един непознат. — Право в целта. — А кой притежава земята, върху която се намира леярната Китчънър, Чаз? Братя Трекър, предполагам? — Казах, че притежават повечето земя тъдява, не всичката — той сведе поглед към русалката. — Мили, да кажем ли на Джордж кой притежава първокласния имот с идеална бизнес локация само на две мили от центъра на тоя метрополис? Мили помаха с люспеста опашка и разклати чашковидните си гърди. На Чаз Фрати не му се наложи да свие ръката си в юмрук, за да го направи. Мускулите в предмишницата му изглежда се движеха от само себе си. Хубав номер. Зачудих се дали също вади зайци от шапка. — Добре тогава, скъпа — той пак ме погледна. — Ами, тъй да се каже, моя милост. Купувам най-доброто и оставям всички друго за братя Трекър. Бизнесът си е бизнес. Мога ли да ти дам картичката си, Джордж? — Абсолютно. Той ми подаде картичка, на която пишеше само __Чарлз „Чаз“ Фрати Покупки Продажби Търговия__ Аз я прибрах в джоба на ризата си. — Щом познаваш всички онези хора и те познават теб, защо не си при тях, а седиш на бара с новото попълнение? За момент той придоби изненадан вид, а после си върна веселата физиономия. — Да не си живял в пещера, братче? — Просто съм нов в града, още не съм научил порядките. Не ми придиряй. — Не бих си го и помислил. Хората тук работят с мен, защото аз притежавам половината странноприемници в този град, двете кина в центъра и автокиното, една банка и всички заложни къщи в източен и централен Мейн. Но не се хранят, нито пият с мен и не ме канят в домовете си или в клубовете си, защото съм член на Племето. — Това не го схванах. — Евреин съм, братче. Той се ухили на моята физиономия. — Не си забелязал, а? Даже, когато отказах да ям от омара, не забеляза? Трогнат съм. — Просто не разбирам какво значение има това — обясних аз. Той се засмя, сякаш по-добра шега не беше чувал цяла година. — Значи си живял не в пещера, а под похлупак. В огледалото виждах, че Франк Данинг говори нещо. Тони Трекър и приятелите му го слушаха ухилени. Когато всички избухнаха в смях се зачудих, дали им е разказал за трите негра, заседнали в асансьор или нещо още по-забавно и сатирично — тримата чифути на игрището за голф, може би. Чаз забеляза, че ги гледам. — Мда, Франк винаги е бил душата на компанията. Знаеш ли къде работи? Не, откъде ще знаеш, нали си нов тук. Работи на Централния пазар, главен касапин. Освен това е съсобственик, въпреки, че не го огласява. И знаеш ли какво? Може да се каже, че той е причината онова място още да си стои на краката, че и да печели. Привлича дамите като мухи на мед. — Така ли било? — Аха. И мъжете го харесват. Това рядко се случва. На повечето мъже не им се нравят разните донжуани. Това ми напомни как бившата ми жена обожаваше Джони Деп. — Обаче тия дни не е, както преди, когат’ Франк и компания затваряха бара, а после играеха покер в офиса на спедицията до зори. Тия дни той пие една бира, може би две, и после си тръгва. Ти само гледай. Подобно поведение ми беше добре познато. Кристи правеше същото, когато се опитваше да намали пиенето, вместо изобщо да се откаже от алкохола. Нещата потръгваха за известно време, но рано или късно волята й не издържаше. — Има проблем с пиенето? — Не знам за пиенето, но е доста избухлив — той пак погледна татуировката на ръката си. — Мили, забелязвала ли си, че най-забавните типове често са големи злобари? Мили завъртя опашка. Чаз ме погледна сериозно. — Виждаш ли? Жените винаги знаят — той си отмъкна една хапка омар и комично завъртя очи. Беше наистина много забавен и на мен дори за момент не ми хрумна, че може да е нещо различно от това, за което се представя. Но, както самият Чаз беше отбелязал, аз бях доста наивен, особено като за Дери. — Не казвай на равин Изкуфелий. — Гроб съм. Съдейки по това как мъжете на масата на Трекър се бяха привели към Франк, той трябва да беше подхванал нов виц. Той беше от тия, дето постоянно ръкомахат, докато говорят. Ръцете му бяха едри. Лесно можех да си представя как една от тях стиска дръжката на занаятчийски чук. — Франк беше голям бяс в гимназията — продължи Чаз. — Знам от опит, защото с него бяхме съученици в старото Обединено областно училище. Аз гледах да не му се пречкам. Постоянно го наказваха. Винаги за сбивания. Бяха го приели в Мейнския университет, но приятелката му забременя и той остана и се ожени за нея. След година-две тя си взе детето и се омете. И добре направи, като го знам как се държеше тогава. Такива като Франк са идеални за армията — да се бият с немци и японци, да си изкарат беса. Обаче Франк го изкараха негоден за служба. Така и не знам защо. Дюстабанлия? Шум на сърцето? Високо кръвно? Кой ти знае. Обаче на теб вероятно не ти се слушат тия древни клюки. — Напротив, интересно е — уверих го аз и бях съвсем искрен. Бях влязъл във Фенерджията да си утоля жаждата, а вместо това бях попаднал на златна мина. — Вземи си още от омара. — Едвам ме нави — каза той и метна още една хапка в устата си. Докато дъвчеше посочи огледалото с пръст. — Що пък да не си взема? Я ги погледни ония там — половината са католици, обаче това не им пречи да нагъват бургери и бекон, и наденички. В петък! Кой ли ти я разбира религията, братче? — Не и аз — уверих го. — Аз съм изпаднал методист. Значи господин Данинг така си е останал без диплома от колеж, а? — Точно тъй. Когато първата му жена се изнесе, той вече се беше специализирал да разфасова месо. Продължаваше да си навлича неприятности и понякога те се дължаха на алкохола. Поне от това дето съм чувал, де — нали знаеш, хората говорят, пък като работиш в заложна къща чуваш всичко. Така че господин Воландер — по онова време той беше собственик на централния пазар, седнал и хубавичко си поприказвал с Франки — Чаз поклати глава и си взе още една хапка. — Ако Бени Воландер можеше да предположи, че докато оная бъркотия в Корея приключи, Франк вече ще притежава половината пазар, сигурно щеше да му се пръсне мозъкът. Добре че няма как да знаем бъдещето, а? — Да, това ужасно би усложнило живота. Чаз все повече се увличаше в разказа си и когато казах на сервитьорката да донесе още две бири, той не възрази. — Бени Воландер казал, че Франк бил най-добрият помощник касапин, който някога е имал, обаче ако пак се забърка в неприятности с ченгетата — т.е. ако продължава да пердаши хората, само защото са го погледнали накриво — щяло да се наложи да го уволни. Казват че понякога един добър съвет е всичко, от което човек се нуждае. И Франки се стегна. Година-две след като първата му жена си беше заминала, той получи развод, по причина на разстройство на брака и скоро след това се ожени втори път. Дотогава войната беше във вихъра си и момите бяха с лопата да ги ринеш, пък Франки е чаровник, нали така, и повечето му конкуренти се биеха отвъд океана. Обаче той се задоми с Дорис Маккини. Много приятно момиче. — И сигурно още е. — Абсолютно, братче. Красива като картинка. Имат си три-четири хлапета. Хубаво семейство — Чаз сведе глава към мен. — Обаче на Франки все така му избиват балансите от време на време. И трябва сериозно да е сгафил пролетес, защото тя се появи на църква с насинено око и седмица по-късно той изхвърча от къщата. Живее в един пансион, близо до семейството. Сигурно се надява, че тя ще го приеме обратно. И рано или късно точно така ще стане. Той си е чаровник и… опа, ето на, какво ти казах аз? Тръгна да си ходи. Данинг се беше изправил. Другите мъже го увещаваха да си седне на мястото, но той клатеше глава и си сочеше часовника. Допи си бирата на една глътка, после се наведе и млясна плешивото теме на един от мъжете. Последвалият гръмовен смях изпрати Франк до вратата. Когато минаваше покрай нас, той потупа Чаз по гърба и подметна: — Внимавай къде си вреш гагата, Чази, каквато е голяма, ще събере много мръсотия. И си излезе. Чаз ме погледна. Физиономията му, както преди, напомняше развеселена катерица, но очите му не се усмихваха. — Бива си го, а? — И още как — отвърнах аз. 9 Аз съм от онези хора, които не са съвсем наясно какво си мислят, докато не седнат да запишат мислите си. Затова през по-голямата част от почивните дни записвах това, което бях видял в Дери, това, което бях направил и което планирах да направя. Записката се разрасна и включи причините, които ме бяха довели в Дери поначало и до неделя вече ми беше ясно, че съм подхванал работа дето няма да се мине с тетрадка и химикал. В понеделник отидох и си купих преносима пишеща машина. Имах намерение да се отбия в местния магазин за канцеларски материали, но после видях визитката на Чарлз Фрати на кухненската маса и реших вместо това да навестя него. Неговата заложна къща се намираше на улица Ийстсайд и беше голяма колкото супермаркет. Над входната врата се мъдреха трите златни топки, типични за заложните къщи, но имаше и още нещо — фреска на русалка, завъртяла люспеста опашка и намигаща с едното око. Тази, понеже беше на видно място, носеше бюстие. Самият Фрати никъде не се виждаше, но аз се снабдих със страхотна машина Смит-Корона за дванадесет долара. Казах на продавача да каже на господин Фрати, че Джордж, дето търгува с имоти, е наминал. — С удоволствие, сър. Ще оставите ли картичката си? Мамка му. Трябваше да си отпечатам визитки… което означаваше, че все пак ще трябва да посетя магазина за канцеларски материали. — Оставил съм ги в другото си сако — извиних се аз. — Но мисля, че той ще се сети за кого става въпрос. Запознахме се във Фенерджията. Същият следобед започнах да разширявам записката си. 10 Свикнах с шума от самолетите, които се снижаваха за кацане директно над главата ми. Поръчах да ми носят вестник и мляко — дебели стъклени бутилки, доставяни до входната врата. Както и безалкохолната бира, която Франк Аницети ми сервира при първата ми разходка до ’58-ма, млякото имаше невероятно плътен и богат вкус. Сметаната беше още по-вкусна. Нямах представа дали по това време изкуствените сметани вече са изобретени и изобщо нямах намерение да проверявам. Не и докато имах достъп до тези лакомства. Дните минаваха. Аз четях и препрочитах бележките на Ал Темпълтън за Озуалд, докато наизустих цели откъси. Посетих библиотеката и прочетох за убийствата и изчезванията, които бяха ужасили Дери през ’57-ма-’58-ма. Търсих истории за Франк Данинг и неговия прословут избухлив нрав, но не намерих нищо. Ако някога са го арестували, новината така и не е попаднала в криминалната колонка на вестника, която беше доста обемна, а в понеделник изпълваше цяла страница с произшествията от почивните дни (повечето от които случили се след затварянето на баровете). Единственият материал, който съдържаше името на бащата на чистача, беше от ’55-та и се отнасяше за някаква благотворителна кампания. Централният пазар беше дарил десет процента от есенната си печалба на Червения кръст, за оказване на помощ, след като ураганите Кони и Даян бяха поразили източния бряг, причинявайки смъртта на двеста души и огромни наводнения в Нова Англия. На снимката бащата на Хари подаваше грамадния чек на местния ръководител на Червения кръст. Усмивката му беше като на кино звезда. Повече не ходих да пазарувам в Централния пазар, но през последната събота на септември и първата на октомври проследих любимия касапин на Дери след като работното му време беше приключило по обед. За тази цел наех един безличен Шевролет от офиса на Херц на летището. Сънлайнърът щеше да е прекалено забележим за проследяване. Първият съботен следобед той отиде до бит пазара в Бруър с един Понтиак, който държеше на платен паркинг в центъра и рядко ползваше през седмицата. В неделя той отиде с колата до къщата си на улица Косут, взе децата и ги заведе на двойна прожекция на Дисни в кино Аладин. Дори от разстояние Трой, най-големият, изглеждаше ужасно отегчен — и на влизане в киното, и на излизане. Данинг не влезе в къщата нито, когато взе децата, нито когато ги остави. Когато пристигна, свирна на децата да излязат, а когато се върна, ги остави на тротоара и ги проследи с поглед, докато се прибраха в къщата. След това той не потегли веднага, а поседя за малко в работещия на празен ход Бонвил и пуши цигара. Може би се надяваше, че прекрасната Дорис ще излезе и ще поговори с него. Когато се увери, че това няма да се случи, той използва алеята на съседната къща да обърне колата и отпраши — гумите му изсвириха и вдигнаха синкав дим. Аз се бях смъкнал надолу на седалката на наетата си кола, но се оказа излишно. Той изобщо не погледна към мен, когато ме подмина и, когато се беше отдалечил на безопасно разстояние по Уичъм, аз го последвах. Той върна колата си на паркинга, където я държеше, отиде във Фенерджията, изпи една единствена бира в почти празния бар и после се запъти към пансиона на Една Прайс с натежала стъпка и овесена глава. Следващата събота, четвърти октомври, той взе децата си и ги заведе на футболен мач на отбора на Мейнския университет в Ороно, на около тридесет мили от Дери. Аз паркирах на авеню Стилуотър и изчаках играта да свърши. На връщане те спряха в „Деветдесет-и-петицата“ за вечеря. Аз спрях в края на паркинга и ги изчаках да излязат, като през цялото време си мислех, че частните детективи трябва да водят ужасно скучен живот, независимо с какви впечатления може да ви оставят филмите. Когато Данинг върна децата си у дома, над улица Косут се спускаше мрак. На Трой явно футболът му беше допаднал повече, отколкото приключенията на Пепеляшка и той излезе от Понтиака на баща си, размахал флагче на Черните мечки. Туга и Хари носеха същите флагчета и също изглеждаха ентусиазирани. За разлика от Елън. Тя беше дълбоко заспала. Данинг я занесе до входната врата на ръце. Този път госпожа Данинг се появи за момент — само колкото да поеме момиченцето от ръцете му. Данинг й каза нещо. Отговорът на Дорис явно не му се понрави. Бях твърде далече, за да видя добре лицето му, но той размахваше пръст в нейна посока, докато говореше. Тя го изслуша, поклати глава, обърна се и се прибра вътре. Той остана там за момент, после си свали шапката и с все сила я удари о крака си. Всичко това беше много интересно — и показателно за техните взаимоотношения — но иначе с нищо не ми беше полезно. Не и за това, което ми трябваше. Попаднах на това, което търсех, на следващия ден. Онази неделя бях решил да мина само два пъти покрай пансиона, защото иначе дори тъмно кафяв автомобил, който почти се слива с пейзажа, би изглеждал подозрителен. Първият път не забелязах нищо интересно и реших, че сигурно е решил да си остане вкъщи целия ден. Пък и защо не? Времето беше сумрачно и ръмеше. Той сигурно гледаше спортни предавания по телевизията с останалите наематели в дневната и всички пушеха като комини. Обаче сгреших. Тъкмо когато завивах по Уичъм за втората си обиколка, го видях да върви към центъра. Днес носеше сини джинси, шушлеково яке и водонепроницаема шапка с широка периферия. Минах покрай него и спрях на Главната улица, на една пресечка от гаража, където си държеше колата. Двадесет минути по-късно вече карах след него, докато той се отдалечаваше от града на запад. Почти нямаше движение и аз се постарах да стоя на голямо разстояние от него. Оказа се, че се е запътил към гробището Лонгвю, две мили след автокиното на Дери. Той спря на една сергия за цветя, разположена срещу гробището и, докато минавах покрай него, го видях да купува две кошници есенни цветя от възрастна жена, която държеше голям черен чадър над главите им по време на покупката. В огледалото си наблюдавах как той сложи цветята на предната седалка, върна се в колата и подкара по отклонението, водещо към гробището. Обърнах и се приближих към Лонгвю. Това беше рисковано, но се налагаше да поема риска, защото случката изглеждаше обещаваща. На паркинга имаше само два пикапа, натоварени с градинарски принадлежности, покрити с брезент и очукан стар багер, който изглежда беше останал от войната. Понтиакът на Данинг не се виждаше никакъв. Минах с колата през целия паркинг до покритата с чакъл алея, която влизаше в самото гробище, което беше огромно — простираше се върху поне дузина хълмисти акра. Между гробовете се разделяха по-малки, поддържани пътеки, отклоняващи се от главната алея. От падините тук там се надигаше мъгла, а дъждът се усили. Отдето и да го погледнеш неподходящ ден за посещение на починали роднини, така че цялото гробище беше на разположение на Данинг. Понтиакът му беше паркиран на половината път нагоре по един хълм, на една от по-малките алеи и се забелязваше отдалече. Той остави цветята на два съседни гроба. Предположих, че са родителите му, но това не беше особено важно. Обърнах колата и го оставих сам. Докато стигна апартамента на улица Харис, първият истински есенен дъжд за годината се изсипваше върху града. В центъра каналът вероятно беснееше и тътенът, който се надигаше изпод паважа на Долния край, сигурно беше по-силен от всякога. Циганското лято явно беше приключило. Но и това нямаше значение. Отворих тетрадката си, прелистих почти до края, за да намеря празна страница, и записах: 5ти октомври, 3.45 следобед, Данинг в гробище Лонгвю, поставя цветя на гробовете на родителите си (?). Вали. Бях открил, каквото ми беше нужно. Глава 8 1 В седмиците преди Вси светии, господин Джордж Амбърсън разгледа почти всеки търговски терен в Дери и околността. Не си правех илюзии, че местните ще ме приемат като свой за толкова кратко време, но исках да свикнат с гледката на моя червен Сънлайнър кабрио. „Ето го онзи тип, дето търгува с имоти. Вече цял месец се върти тъдява. Ако му сече пипето, някой може и да се облажи от цялата работа.“ Когато хората ме питаха какво търся, намигах и им се усмихвах. Когато ме питаха колко време ще остана, отговарях, че е трудно да се каже. Научих географията на града и почвах да свиквам с езиковата география на ’58-ма. Например, разбрах, че „войната“ означава Втората световна война, а „конфликтът“ се отнася за войната в Корея. И двете бяха приключили, слава Богу. Хората се тревожеха за руския въпрос и се опасяваха от т.нар. „неравенство на силите“, но не си го слагаха твърде на сърце. Тревожеха се за престъпността сред малолетните, но не кой знае колко. Икономиката беше в рецесия, но хората бяха виждали и много по-лоши времена. Когато се пазаряха, беше съвсем приемливо да кажат, че някой ги е преметнал като евреин (или е свършил циганска работа). В асортимента на насипните бонбони влизаха „топчици“, „восъчни устни“ и „негърски бебета“. В южните щати сегрегацията беше в разцвета си. В Москва Никита Хрушчов бълваше заплахи. Във Вашингтон президентът Айзенхауер демонстрираше висок дух. Постарах се да разгледам и старата леярна на Китчънър, скоро след разговора ми с Чаз Фрати. Тя беше разположена върху обширен празен, обрасъл със зеленина терен, северно от града, който действително би бил идеалното място за търговски център, веднъж щом магистралата стигнеше до там. Но в деня, когато аз го посетих — наложи се да изоставя колата и да вървя пеш, когато пътят стана толкова разбит, че заплашваше да й строши оста — можеше спокойно да се намира сред руините на древна цивилизация: „Делата мои всички със завист погледнете!“* Камари тухли и ръждиви отломки от стари машини се подаваха от високата трева. По средата лежеше отдавна рухнал керамичен комин, чиито стени бяха почернели от сажди, а отворът му тънеше в мрак. Ако наведях глава и се прегърбех, можех да се разходя вътре в него, а аз съм доста висок. [* Откъс от стихотворението „Озимандий“ на Пърси Шели — превод Цветан Стоянов и Илия Люцканов. Според стихотворението, тези думи са изсечени върху пиедестала на древен владетел, който е бил велик за времето си, но вече е напълно забравен. — Б.пр.] Видях доста от Дери в седмиците преди Вси светии. А също и почувствах доста от Дери. Дългогодишните жители до един се държаха любезно, но — само с едно изключение — никога приятелски. Чаз Фрати беше въпросното изключение и сега ми е ясно, че неговата спонтанна разговорливост трябваше да ми се стори странна. Но вниманието ми беше ангажирано с много по-сериозни неща и той не изглеждаше толкова важен. Мислех си, че понякога човек просто попада на някой приятелски настроен тип и нищо повече. Идея си нямах, че мъж на име Бил Туркот е накарал Фрати да говори с мен. Бил Туркот, иначе известен като Без Тиранти. 2 Беви с двете леви беше казала, че според нея страшното е свършило, но колкото повече опознавах Дери (и особено колкото повече го усещах), толкова повече се убеждавах, че Дери не е като другите градове. Дери не беше наред. В началото се опитвах да си внуша, че проблемът е в мен, а не в града. Та нали аз не бях на мястото си — един темпорален скитник. Всяко място би ми изглеждало необичайно, някак странно — като градовете, приличащи на лош сън в онези чудати романи на Пол Боулс. Отначало си вярвах, но дните минаваха, аз продължавах да опознавам новата си среда и разбирах, че греша. Дори почнах да се съмнявам в думите на Бевърли Марш, че страшното е свършило, и си мислех (в безсънните нощи, които не бяха рядкост), че и тя не е съвсем сигурна. Не бях ли забелязал сянка на съмнение в очите й за момент? Изражението на човек, на когото му е трудно да повярва, но му се ще това да е истината? Може би дори се нуждае да вярва? Нещо нередно, нещо лошо. Някои необитаеми къщи сякаш се взираха в мен, като лицата на хора, страдащи от ужасно умопомрачение. В един празен обор в покрайнините на града вратата на сеновала бавно се отваряше и затваряше на ръждясали панти, като първо разкриваше мрака зад себе си, после го скриваше, после го показваше пак. Нацепена ограда на улица Косут, само на една пресечка от къщата, където госпожа Данинг живееше с децата си. На мен ми изглеждаше сякаш нещо — или някой — е бил запратен през тази ограда, отвъд в Пущинака. Празна детска площадка, на която въртележката бавно се върти, въпреки че не се виждат никакви деца да я бутат и вятърът не е достатъчно силен да я задвижи. Докато се въртеше, невидимите й лагери издаваха протяжен писклив звук. Един ден видях един грубо изсечен от дърво Иисус да плава по канала и да се изгубва в тунела под улица Канал. Беше дълъг към метър. Устните му бяха дръпнати в гримаса и между тях се подаваха зъби. Игриво накривен трънен венец обрамчваше главата му, а на лицето му бяха нарисувани кървави сълзи под гротескно бели очи. Приличаше на някакъв вуду фетиш. На т.нар. Мост на целувките в Баси парк, сред ученическите надписи, провъзгласяващи вечна неразделна любов, някой беше издълбал думите: __„Скоро ще убия майка си“,__ а отдолу някой беше добавил __„Няма да е дустатъчно скоро, тя е пълна с зараза“.__ Един следобед, докато се разхождах от източната страна на Пущинака, чух ужасен писък. Огледах се и видях силуета на слабоват мъж, застанал на близкия железопътен мост. В ръката си държеше сопа, която се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше. Той биеше нещо. Скимтенето спря и аз си помислих: _Било е куче и той го довърши. Довел го е тук, вързано на въже, и го е пребил до смърт._ Нямаше откъде да го знам, разбира се…, но някак знаех. Бях сигурен тогава, сигурен съм и сега. Нещо нередно. Нещо лошо. Дали всички тези неща имаха отношение към историята, която разказвам? Историята за бащата на чистача и за Лий Харви Озуалд (онзи със самодоволната всезнаеща усмивка и сивите очи, които никога съвсем не срещаха очите на събеседника)? Не съм сигурен, но мога да ви кажа още нещо: имаше нещо в онзи повален комин на леярната Китчънър. Не знам какво беше и не искам да знам, но при входа видях камара огризани кокали и малка нагризана каишка със звънче на нея. Каишка, която трябва да е принадлежала на любимото коте на някое дете. А във вътрешността на голямата тръба — в дълбините на гигантския отвор — нещо се движеше и шумолеше. Каквото и да беше, то изглежда шепнеше направо в главата ми: _„Ела и виж. Зарежи всичко останало, Джейк — ела и виж. Ела да ни посетиш. Тук времето е без значение, тук времето просто отлита. Знаеш, че искаш, знаеш, че си любопитен. Може би това е поредната заешка дупка. Още един портал.“_ Може и да беше, но не ми се вярва. Мисля, че там вътре беше самият Дери — всичко нередно в този град, всичко откачено се криеше там вътре. Спеше зимен сън. Беше оставило хората да повярват, че страшното е свършило, да се успокоят и изобщо да забравят, че страшното се е случило. Тръгнах си на бегом и никога повече не се върнах в тази част на града. 3 Един ден, втората седмица на октомври — дотогава дъбовете и брястовете по улица Косут се бяха превърнали във вихър от червено и златно — аз пак посетих Западната увеселителна зала. Един уважаващ себе си търговец на недвижимо имущество не би пропуснал да проучи подробно възможностите, предлагани от такъв апетитен терен. Затова разпитах няколко души на улицата какво представлява залата отвътре (вратата, разбира се, беше заключена с катинар) и кога са я затворили. Една от местните жителки, с които разговарях, беше Дорис Данинг. „Красива като картинка“, беше казал Чаз Фрати. Обикновено безсмислено клише, но не и в този случай. Годините бяха очертали фини линии около очите й и малко по-дълбоки около устата, но тя се радваше на деликатна кожата й великолепна, богато надарена фигура (през ’58-ма, когато Джейн Мансфийлд е на върха на славата си, пълните гърди се считат привлекателни, а не източник на смущение). Говорихме на верандата. Ако ме беше поканила вътре, при положение, че беше сама вкъщи — децата бяха на училище — щеше да е крайно неприлично и несъмнено щеше да осигури свеж повод за клюки, особено, както съпругът й се беше изнесъл. Тя държеше кърпа за бърсане на прах в едната ръка и цигара в другата. От джоба на престилката й се подаваше препарат за полиране на мебели. Както всички жители на Дери, тя се държа любезно, но хладно. Да, потвърди тя, когато е работела, Западната увеселителна зала е била чудесно място за децата. Било удобно да имат наблизо място, където хлапетата да могат да отидат след училище и да се налудуват на воля. От нейните кухненски прозорци се виждали игралните площадки и баскетболните игрища и било много тъжно да ги гледа така празни. Според нея залата била затворена заради някакви бюджетни съкращения, но по това как завъртя очи и присви устни докато го казваше, разбрах, че причината е била друга: затворили са я по време на поредицата убийства и отвличания на деца и бюджетът едва ли е бил главната причина за това решение. Благодарих й и й подадох една от прясно отпечатаните си бизнес картички. Тя я взе, усмихна ми се разсеяно и затвори вратата. Затвори я внимателно, не я затръшна, но веднага след това чух подрънкване отвътре и бях сигурен, че закача веригата. Реших, че залата може да ми послужи на Вси светии, макар че идеята не ми допадаше особено. Сигурно щях да успея да вляза вътре безпроблемно и през предните прозорци щях да имам отлична гледка към улицата. Данинг можеше да дойде с колата си вместо пеша, но аз знаех как изглежда колата му. Според съчинението на Хари щеше да се случи слез залез, но на улицата имаше осветление. Разбира се, добрата видимост имаше и отрицателна страна. Освен ако не беше напълно погълнат от собствените си действия, Данинг със сигурност щеше да ме види, докато тичам към него. Имах револвера, но неговата точност беше гарантирана само от петнадесет метра, а аз трябваше да съм доста по-близо преди да рискувам да стрелям, защото в нощта на Вси светии улица Косут щеше да гъмжи от миниатюрни призраци и таласъми. От друга страна, не можех да изчакам докато той влезе в къщата, за да действам, понеже според съчинението, отчужденият съпруг на Дорис Данинг се беше заел за работа моментално. Докато Хари излезе от тоалетната, всички членове на семейството вече са били повалени и, с изключение на Елън, всички са били мъртви. Ако чаках твърде дълго, щях да видя съвсем същото, което беше видял и Хари: как мозъкът на майка му се просмуква в тапицерията на дивана. Не бях изминал повече от половин век, за да спася само един от тях. Пък и какво толкова, ако той ме видеше? Аз бях мъжът с револвера, а той мъжът с чука — вероятно отмъкнат от сандъчето с инструменти на пансиона. Ако се втурнеше към мен, това щеше да е чудесно. Щях да бъда като един от онези родео клоуни, чиято работа е да разсейват бика. Щях да подскачам и викам, докато той се приближи достатъчно и после щях да го гръмна два пъти в гърдите. Стига, разбира се, да успеех да дръпна спусъка. И стига револверът да не засечеше. Бях го изпробвал в една яма за чакъл в покрайнините на града и изглежда работеше нормално…, но миналото беше твърдоглаво. То не искаше да бъде променяно. 4 След известно умуване, реших, че има и по-добър наблюдателен пункт за моята засада на Вси светии. Беше въпрос на късмет, при това съвсем малко. „Тук има колкото искаш имоти за продан“ беше казал Фред Туми първата ми вечер в Дери и аз сам се бях убедил в това. След убийствата (а да не забравяме и голямото наводнение от ’57-ма), изглежда половината град се продаваше. Ако градът беше малко по-дружелюбен, само при вида на търговец на недвижими имоти, за какъвто минавах аз, биха му връчили ключа на града, а вероятно биха му осигурили и незабравим уикенд с Мис Дери. Една улица, която все още не бях проверил, беше Уаймор — една пресечка южно от Косут. Т.е. задните дворове на къщите по Уаймор излизаха директно срещу задните дворове на къщите по Косут. Нищо не ми пречеше да ги огледам. Уаймор №206, къщата директно зад дома на Данинг, беше заета, но къщата вляво от нея, Уаймор №202, беше като по поръчка. Сивата боя беше прясна и покривните плоскости бяха чисто нови, но капаците на прозорците бяха плътно затворени. На предната морава, съвестно почистена от окапали листа, беше забита една от жълто-зелените табели, които бях виждал из целия град: __„Продава се от Специалистите по недвижимо имущество на Дери“.__ Тази конкретно приканваше потенциалния купувач да се обърне към специалист Кийт Хейни за финансов съвет. Аз нямах никакво намерение да се обаждам, но паркирах Сънлайнъра на свежо асфалтираната алея (явно някой не беше пожалил средства, за да разкраси този имот) и решително се запътих към задния двор с вдигната глава и изпънати рамене, сякаш бях собственикът. Доста неща бях открил, докато проучвах новата си среда и едно от тях беше, че ако се държиш, сякаш имаш право да бъдеш някъде, никой не се съмнява, че е точно така. Задният двор беше равно окосен и листата бяха събрани, за да се вижда меката зеленина. Под навеса на гаража беше прибрана механична косачка, въртящите се ножове бяха чинно покрити със зелен брезент. До вратата към мазето имаше кучешка къщичка, увенчана с табела, която явно беше един от специалните трикове на господин Кийт Хейни: „Домът на вашия Шаро“. Вътре в къщичката бяха прибрани найлонови чувалчета за събиране на листа, градинска лопатка и всичко беше затиснато с голяма градинска ножица. През ’11-та всички инструменти биха били под ключ. През ’58-ма някой се беше погрижил да ги прибере на сухо и това беше достатъчно. Бях сигурен, че къщата е заключена, но това не ме тревожеше. Нямах намерение да влизам вътре. В дъното на задния двор на Уаймор 202 имаше жив плет, висок към метър и осемдесет — т.е. малко по-нисък от мен. И въпреки че беше избуял, човек спокойно можеше да се промуши между клоните, стига да не го притесняват няколко драскотини. А най-хубавото беше, че от най-десния ъгъл на двора, точно зад гаража, имах директна видимост по диагонал към двора на Данинг. Видях два велосипеда. Единият беше мъжки Шуин, изправен на стойка. Другият, легнал на една страна като мъртво пони, беше велосипедът на Елън Данинг. Веднага разпознах помощните колела. Имаше също цяла камара играчки. Една от тях беше въздушната пушка Дейзи на Хари Данинг. 5 Ако някога сте играли в аматьорска театрална трупа — или режисирали ученически постановки, което аз бях правил няколко пъти в лисбънската гимназия — значи знаете как се чувствах в седмиците преди Вси светии. Отначало репетициите са доста небрежни. Има много импровизации, шеги и закачки, а също и романтични забежки, веднъж щом половите противоположности вземат връх. Ако някой си обърка репликата или си пропусне реда в ранните репетиции, това е повод за смях. Ако някой актьор се появи с петнадесет минути закъснение, той или тя биват смъмрени, но нищо повече. След това обаче датата на премиерата започва да става все по-реална и усещането за глуповат сън се изгубва. Импровизациите са изоставени. Закачките изчезват и, макар шегите все още да подават глава тук-там, смехът, който ги посреща, вече има леко нервен отенък. Обърканите думи и пропуснати реплики са дразнещи, а не забавни. Актьори, които все още си позволяват да закъсняват, когато декорите вече са завършени и до представлението остават само дни, обикновено си навличат цяло конско от режисьора. И най-после идва очакваната дата. Актьорите се обличат и гримират. Някои са направо ужасени, всички до един усещат, че не са напълно подготвени. Скоро ще трябва да се изправят срещу публика, която е дошла да види как заекват и фъфлят. Това което е изглеждало като далечна възможност на празната сцена, най-после е тук. И преди завесата да се вдигне, някой Хамлет, Уили Ломан или Бланш Дюбоа ще трябва да изтича до най-близката тоалетна и да се прости с вечерята си. Всеки път. Това за прилошаването — вярвайте ми. Знам какво говоря. 6 В малките часове сутринта на Вси светии аз се оказах не в Дери, а сред океана. Сред сърдит, бурен океан, вкопчен в перилата на доста голяма лодка — яхта може би — която всеки момент щеше да се преобърне. Бурен вятър плискаше дъжда в лицето ми. Огромни вълни — черни в основата си и покрити със смразяваща зеленикава пяна по върха, се спускаха към мен. Яхтата се надигна, завъртя се и после полетя надолу в бясна спирала. Събудих се с диво сърцебиене, а ръцете ми все още здраво стискаха перилото, което сънуващият ми мозък беше изфабрикувал. Обаче явно не всичко беше плод на моя ум, защото все още имах чувството, че леглото се люлее, а стомахът ми изглежда се беше откачил от мускулите, които би трябвало да го държат на място. В такива моменти тялото почти винаги е по-адекватно от съзнанието. Отхвърлих завивката и се втурнах към банята, като се наложи да изритам от пътя си омразния жълт стол докато спринтирах през кухнята. По-късно пръстите щяха адски да ме болят, но сега дори не го усетих. Опитах се да стисна гърлото си, но без особен успех. Чувах звука който се надигаше от гърлото и преливаше в устата ми. Звучеше като ълк-ълк-ърп-ълк. Стомахът ми беше яхтата, която първо се надигаше, а после се спускаше по онази умопомрачителна спирала. Паднах на колене пред тоалетната и повърнах вечерята си. След това дойде обядът, а после и вчерашната закуска, мили Боже, яйца с шунка. И от всичката тази лъскава мас пак ми се повдигна. След това последва кратка пауза, но в следващия момент ми се стори, че всичко, което бях ял миналата седмица ме напусна едновременно. Тъкмо когато започнах да се надявам, че всичко е свършило, коремът болезнено ме присви. Едва успях да се изправя на крака, да смъкна седалката и да се тръшна на тоалетната чиния преди всичко да се изсипе във воднист порой. Но не. И това не беше всичко. Още не. Стомахът ми направи още едно салто, тъкмо когато коремът ми подаде следващата доза. Нямах голям избор, затова направих единственото, което можех: наведох се напред и повърнах в мивката. Състоянието ми не се промени до обяд на Вси светии. До тогава и от двата края на тялото ми излизаше единствено рядка каша. Всеки път, когато ми се повдигнеше, всеки път, когато ме свиеше коремът, през ума ми минаваше същата мисъл: „Миналото не иска да бъде променяно. Миналото е твърдоглаво.“ Но аз бях твърдо решен да присъствам, когато Франк Данинг се появи в къщата вечерта. Дори ако още ми се повръщаше и оставях след себе си следа от сивкава диария, щях да бъда там. Ако ще да пукнех, щях да стигна навреме. 7 Господин Норбърт Кийн, съдържател на Централната аптека, стоеше зад щанда, когато влязох в аптеката в петък. Вентилаторът с дървени перки над главата му повдигаше оределите му коси в своеобразен вълнист танц: като паяжина, подмятана от летен бриз. Само при вида на тази гледка, измъченият ми стомах се сви. Господин Кийн беше съвсем кльощав под бялата си манта, направо кожа и кости, и когато ме видя да влизам, изкриви бледи устни в усмивка. — Никак не изглеждаш добре, друже. — Каопектейт — попитах аз и едва разпознах пресипналия си глас. — Предлагате ли го? — всъщност изобщо не бях сигурен дали вече е изобретен. — Пипнали сме вирусче, а? — светлината от таванската лампа се отрази в стъклата на малките му очила без рамки и се люшна, когато той завъртя глава. „Като масло по дъното на тиган“, помислих си аз и стомахът ми пак подскочи. — Не си само ти. Опасявам се, че те чака доста неприятно денонощие. Сигурно е вирус, но може и да си забравил да си измиеш ръцете, след като си ползвал някоя обществена тоалетна. Доста хора си спестяват… — Продавате ли Каопектейт или не? — Разбира се, Пътека 2. — А непромокаемо бельо — такова имате ли? Тънките му устни се разтеглиха още по-широко. Непромокаемото бельо е забавно, истински майтап. Стига, разбира се, да не си ти си човекът, който ще го носи. — Пътека 5. Обаче ако си останеш вкъщи, сигурно няма да ти дотрябва. Като те гледам колко си бледен, господине, и как се потиш, най-добре да вардиш леглото. — Благодаря — отговорих аз и си представих как го цапардосвам право в лицето и му натиквам ченетата в гърлото. „Да ти е сладко, приятел.“ Движех се съвсем бавно, за да не раздрусам втечнените си вътрешности повече от нужното. Взех си Каопектейт (Голяма икономична опаковка? Да, моля.), после непромокаемите гащи (За възрастни, голям размер? Да, непременно.) Бельото беше в раздел Стомашни продукти, между пликовете с комплекти за клизма и безкрайни макари жълти маркучи, чието предназначение изобщо не желаех да узнавам. Имаше също памперси за възрастни, но тук теглих чертата. Ако се наложеше, щях да натикам домакински салфетки в непромокаемите гащи. Това ми се стори доста забавно и независимо от незавидното ми състояние, трябваше да подтисна смеха си. В деликатно положение като моето, един пристъп на смях можеше да се окаже катастрофален. Сякаш усетил моето неразположение, кльощавият аптекар маркира покупките ми съвсем бавно. Аз му платих, при което ръката, с която му подадох петдоларовата банкнота, видимо трепереше. — Нещо друго? — Само един въпрос. Аз се чувствам много зле, очевидно е, че съм в ужасно състояние, така че защо, по дяволите, ми се хилите така? Господин Кийн отстъпи назад и усмивката изчезна от устните му. — Уверявам ви, не се смея на вас. Надявам се бързо да се поправите. През корема ми премина спазъм. Аз залитнах за момент, когато си грабнах хартиената торба с покупки и се задържах за плота със свободната си ръка. — Имате ли тоалетна? Усмивката му отново се появи. — Не и за клиенти, уви. Защо не пробвате в… заведенията отсреща? — Вие сте истински мръсник, а? Идеалният проклет жител на Дери. Той замръзна за момент, после се обърна и се оттегли в задния край на аптеката, където трябва да бяха складирани разните хапчета, прахове и сиропи. Минах бавно покрай помпата за наливна сода и излязох навън. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Денят беше хладен, не повече от 7–8 градуса над нулата, но слънчевите лъчи ми се сториха направо горещи. И лепкави. Коремът пак ме сви. Останах съвършено неподвижен за момент с наведена глава, един крак на тротоара и един в канавката. Спазмът премина. Прекосих улицата без да се оглеждам и някакъв шофьор ми свирна. Удържах се да му покажа среден пръст, но само защо бях достатъчно загазил. Не можех да рискувам да си навлека неприятности, проблемите ми стигаха и така. Поредното болезнено острие прониза корема ми и аз се втурнах да бягам. Сънливият сребърен долар беше най-близо, затова дръпнах вратата му със замах и се втурнах сред неговия полумрак и възкиселата миризма на бира. От джукбокса Конуей Туити мрънкаше, че всичко е само илюзия. Де да беше прав. В целия бар имаше само един посетител, седнал на празна маса, който ме изгледа стреснат и барманът, наведен над бара, зает с кръстословицата от вестника. Той вдигна глава и ме погледна. — Тоалетната — изстрелях аз. — Спешно е. Той посочи към дъното и аз се втурнах към двойка врати с надпис „Пичове“ и „Мадами“. Както тичах блъснах вратата с надпис „Пичове“, като футболист, който си търси празен участък от терена, където да спринтира. Помещението миришеше на лайна, цигари и смъдящ очите хлорен препарат. Единствената тоалетна кабинка нямаше врата, което вероятно беше в моя полза. Издърпах си панталона, като Супермен, който закъснява да спре банков обир, обърнах се и се разтоварих. Тъкмо навреме. Когато и последният гърч премина, аз извадих гигантската бутилка Каопектейт от торбата и отпих три големи глътки. Стомахът ми се възпротиви. Аз подтиснах желанието да повърна лекарството. Когато се убедих, че няма да се разделя с тази първа доза, надигнах бутилката втори път, оригнах се и бавно завинтих капачката. На стената вляво от мен някой беше нарисувал мъжки член. Тестисите бяха разрязани и от тях течеше кръв. Под тази чаровна картинка пишеше: _„Хенри Кастонгай, другият път като чукаш жена ми, това те чака.“_ Аз затворих очи и в ума ми изплува стреснатия клиент, който ме гледаше как се втурвам в тоалетната. Но дали наистина беше клиент? На масата му нямаше нищо, той просто си седеше там. Докато очите ми бяха затворени, ясно виждах лицето му. Беше познато лице. Когато се върнах в бара Ферлин Хъски пееше вместо Конуей Туити и Без Тиранти беше изчезнал. Отидох при бармана и казах: — Когато влязох, на онази маса седеше един човек. Кой е той? Той вдигна поглед от кръстословицата си. — Никого не видях. Аз си извадих портфейла, извадих пет долара и ги сложих до подложка за чаша с марката на бира Нарагансет. — Името му. Той проведе мълчалив диалог със себе си, погледна буркана за бакшиши, точно до буркана с мариновани варени яйца, видя, че първият съдържа само едно самотно десетаче и после прибра банкнотата. — Беше Бил Туркот. Името нищо не ми говореше. Празната маса също нищо не означаваше, но от друга страна… Поставих на бара още едно портретче на Честния Ейб Линкълн. — Той наблюдаваше ли ме? Затова ли беше влязъл тук? Ако отговорът беше положителен, значи ме е следил. И може би не само днес. Но защо? Барманът отказа новата банкнота. — Знам само, че единствената причина, която го води тук е бира — колкото повече, толкова по-добре. — Тогава защо си тръгна без да е изпил поне една? — Може би си е проверил портфейла и там е намерил само картата за библиотеката. Да не ти приличам на шибаната Брейди Мърфи*? Сега, като ми овоня тоалетната или поръчай нещо, или хващай пътя. [* Брейди Мърфи — през 1952 г, американката Вирджиния Тиг се подлага на аматьорски хипнотичен сеанс, при което хипнотизаторът я връща към предполагаем минал живот. Тя си спомня, че тогава името й е било Брейди Мърфи и разказва за това как е наблюдавала собственото си погребение след смъртта си. Случаят става широко известен и името става нарицателно за свръхестествени познания. — Б.пр.] — Тя вече си вонеше, приятел. Не беше кой знае колко остроумен отговор, но при тези обстоятелства, нищо по-добро не успях да измисля. Излязох, застанах на тротоара и се огледах за Туркот. Никъде не го видях, но Норбърт Кийн беше застанал във витрината на аптеката, държеше ръцете си зад гърба и ме наблюдаваше. Усмивката му беше изчезнала. 8 В пет и двадесет същия следобед паркирах Сънлайнъра пред терена в съседство с Баптистката църква на улица Уичъм. Паркингът беше пълен. Според съобщението на църковното табло за обяви, от пет часа тук се провеждаше сбирка на Анонимните алкохолици. В багажника на Форда бяха натоварени всички вещи, които бях придобил по време на седемте си седмици престой в това, което бях почнал да наричам Странното малко градче. В куфарчето Лорд Бъкстън, което бях получил от Ал, бях прибрал единствените незаменими вещи в целия багаж — неговите записки, моите записки и остатъка от парите. Слава Богу, че повечето ги бях запазил в брой. На седалката до мен бях сложил хартиената кесия с бутилката Каопектейт — от чието съдържание беше останала само една четвърт — и непромокаемото долнище. За щастие, изглежда нямаше да се нуждая от него. Стомахът и червата ми се бяха успокоили и ръцете ми бяха спрели да треперят. В жабката на колата имаше пет-шест шоколадчета Пейдей, струпани върху новия ми револвер. Добавих и съдържанието на жабката в книжната кесия. По-късно, когато заемех мястото си между гаража и живия плет на улица Уаймор 202, щях да заредя револвера и да го натикам в колана си. Досущ като някой дребен престъпник от второкласните филми, прожектирани в кино Странд. В жабката имаше още нещо — последното издание на „Програма на телевизията“, с Фред Астер и Бари Чейс на корицата. Вероятно за десети път, откак бях купил списанието от една будка в горния край на Главната улица, разлистих страниците и разгледах програмата за петък. 20.00 ч, Канал 2: __„Новите приключения на Елъри Куин“,__ Джордж Нейдър, Лес Тремейн. __„Толкова богата, толкова прекрасна, толкова мъртва“;__ лицемерен борсов посредник (Уит Бизел) дебне богата наследница (Ева Габор), докато Елъри и баща му разследват случая. Прибрах и списанието в книжната торба — предимно за късмет — после излязох, заключих колата и тръгнах към улица Уаймор. Подминах няколко майки и татковци, придружаващи децата си, твърде малки сами да обикалят на Вси светии. От повечето веранди весело ми се хилеха тикви с изрязани страшни физиономии. Имаше и няколко натъпкани със слама плашила с накривени шапки и празен поглед. Вървях спокойно по средата на тротоара на Уаймор, сякаш присъствието ми там беше най-нормалното нещо на света. Когато приближих един татко, хванал ръката на момиченце с големи цигански обеци, устни, начервени с червилото на мама и с големи пластмасови черни уши, защипани върху къдрава перука, аз кимнах на таткото и се наведох към детето, което носеше своя собствена книжна торба. — А коя си ти, миличка? — Анет Фунижело — леко изфъфли тя. — Тя е най-хубавата от Мускетарките. — Но не по-хубава от теб — уверих я аз. — А сега, какво ще ми кажеш? Тя не ме разбра за момент, така че татко й се наведе и й пошушна нещо. Тя грейна в широка усмивка. — Лакумсвоилиномер! — Точно така. Но аз не искам никакви номера тази вечер — освен номера, който се канех да изиграя на мъжа с чука. Извадих едно шоколадче от кесията (трябваше да бръкна покрай револвера, за да го стигна) и й го подадох. Тя отвори торбата си и аз го пуснах вътре. Бях просто непознат мъж на улицата в град, който съвсем наскоро е бил поразен от ужасна вълна престъпления, но и бащата, и дъщерята ме гледаха с еднакво детинска доверчивост. Дните на бонбоните, подправени с ЛСД бяха още далеч в бъдещето. Както и на бонбоните с надпис НЕ ЯЖ АКО ОПАКОВКАТА Е РАЗКЪСАНА. Бащата пак прошепна нещо на дъщеря си и Анет Фунижело продължи: — Благодаря, господине. — За нищо — отговорих аз и намигнах на таткото. — Приятна вечер и на двамата. — Утре сигурно ще я боли корем — каза таткото, но се усмихваше. — Хайде, тиквичке. — Аз съм Анет! — поправи го тя. — Извинявай, извинявай. Хайде, Анет — той ми се усмихна широко, повдигна шапка и те продължиха обирджийската си обиколка. Стигнах до номер 202 без да бързам. Ако устата ми не беше пресъхнала, можеше да опитам и да подсвирквам. На алеята пред къщата рискувах да се огледам набързо. Видях няколко маскирани деца от другата страна на улицата, но никой дори не ми обръщаше внимание. Отлично. Тръгнах бързо по алеята. Веднъж щом се скрих зад къщата, от устните ми се изтръгна въздишка на облекчение, толкова дълбока, сякаш идваше чак от петите. Заех мястото си в десния край на двора, добре прикрит между гаража и плета. Или поне аз така си мислех. Надзърнах в двора на Данинг. Колелетата бяха изчезнали. Повечето играчки още бяха там: детски лък и стрели с вакуумни връхчета, бейзболна бухалка, с дръжка увита с гумирана лента, зелен обръч за въртене — въздушната пушка Дейзи не се виждаше никъде. Хари я беше прибрал, за да я вземе със себе си, докато обикаля, маскиран като Бъфало Боб. Дали Туга вече го беше закачил по въпроса? Дали майка им вече беше отсъдила: „можеш да я вземеш, ако искаш, тя не е истинска пушка“? Ако още не, скоро щеше да се случи. Репликите им вече бяха написани. Стомахът ми се сви. Този път не заради светкавичния вирус, който върлуваше наоколо, а заради пълното и ясно осъзнаване, по-силно от инстинкт, което най-после ме беше сграбчило в целия си страховит блясък: това наистина щеше да се случи. Всъщност, вече се случваше. Шоуто беше започнало. Погледнах си часовника. Имах чувството, че съм паркирал колата до църквата преди цял час, но беше едва шест без четвърт. В дома на Данинг, в момента семейството вероятно вечеряше, макар че, като знам какви са децата, малчуганите вероятно бяха твърде развълнувани, за да хапнат кой знае какво, а Елън сигурно вече беше облечена с костюма си на принцеса Лятоесен Зимапролет. Сигурно го беше намъкнала в момента, в който се беше прибрала от училище и веднага беше почнала да досажда на майка си да й помогне с индианския грим. Аз седнах, подпрял гръб на задната стена на гаража, порових в торбата си и извадих шоколадче Пейдей. Задържах го в ръката си и се сетих за горкия Дж. Алфред Пруфрок.* Моята дилема беше подобна на неговата, макар че аз се колебаех, дали да се осмеля да изям шоколадово десертче, а не праскова. От друга страна обаче следващите три часа ме чакаше доста работа, а стомахът ми къркореше празен. [* „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ е поема от Т. С. Елиът, описвана като „драмата на литературното терзание“. Общият тон на поемата се свързва с копнеж и желание, но също колебания, съмнение и нерешителност. В стиха, който героят перифразира тук, лирическият герой буквално се чуди: „Осмелявам ли се да изям прасковата?“ — Б.пр.] „Майната му“, казах си и разкъсах опаковката. Шоколадчето беше прекрасно — солено-сладко и дъвчащо. Нагълтах го почти цялото на две хапки. Канех се да метна и остатъка в устата си (като се чудех защо по дяволите не си бях взел сандвич и бутилка кола), когато улових някакво движение с ъгълчето на лявото си око. Посегнах към кесията, за да извадя револвера, но закъснях. Нещо студено и остро се опря в лявото ми слепоочие. — Извади си ръката от там. Веднага познах гласа. „Ехе, под път и над път“ беше казал собственикът му, когато го бях попитал дали той или приятелите му познават някого на име Данинг. Беше ми отговорил, че в Дери е пълно с хора с фамилията Данинг и малко по-късно аз сам се бях уверил в думите му, но всъщност от самото начало той е бил съвършено наясно за кого питам. И това беше доказателството. Острието на ножа му задълба още малко и аз усетих капка кръв да се спуска по лицето ми. Беше почти гореща по изстиналата ми кожа. — Извади я веднага, приятел. Сещам се какво си скрил там вътре и, ако не си извадиш ръката празна, почерпката ти за Вси светии ще бъде 45 сантиметра японска стомана. Това нещо е адски остро. Ще изскочи направо от другата стана на главата ти. Извадих си ръката от кесията — празна — и се обърнах с лице към Без Тиранти. Косата му се завиваше покрай ушите и над челото в мазни кичури. Тъмните му очи сякаш плуваха на бледото му, небръснато лице. Усетих толкова силно разочарование, че повече приличаше на отчаяние. Но не съвсем. _Даже да пукна,_ — помислих си отново. _Дори това да е последното нещо, което правя в живота си._ — В кесията има само шоколадови десерти — казах му меко. — Ако искате да се почерпите, господин Туркот, само кажете. Веднага ще ви дам един. Той грабна кесията преди аз да успея да я докопам. Използва за целта ръката си, в която не държеше оръжие, което между другото се оказа щик от пушка. Не знам дали наистина беше японски, но доколкото успях да го огледам в падащия сумрак, бях склонен да се съглася, че е адски остър. Той прерови кесията и извади моя револвер. — Само шоколади, а? Това не ми изглежда шоколадово, господин Амбърсън. — Това ще ми трябва. — Аха, пък на грешниците в ада им трябва студена вода, ама няма. — Говорете по-тихо. Той натика револвера ми в колана си — точно както аз си бях представял, че ще постъпя, след като се провра през живия плет и мина в двора на Данинг — и после натика щика току под носа ми. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не се дръпна назад. — Не ми казвай какво да правя… — той се олюля. Разтри стомаха си, после гърдите, а след това и обраслия си врат, сякаш нещо се беше закачило там. След това преглътна шумно. — Господин Туркот, добре ли сте? — Откъде ми знаеш името? — и преди да е дочакал отговор, продължи: — Бил е Пит, нали? Барманът в Сънливия долар. Той ти е казал. — Да. А сега аз имам въпрос към теб. Откога ме следиш? И защо? Той се ухили безрадостно и демонстрира няколко липсващи зъба. — Това са два въпроса? — Просто ми отговори. — Ти май си мислиш — той направи гримаса, пак преглътна и се подпря на задната стена на гаража, — че ти командваш тука. Аз огледах пребледнелия Туркот преценяващо. Господин Кийн може да беше проклетник, склонен към садизъм, но диагностичните му умения явно бяха на ниво. Все пак, кой би могъл да знае по-добре какви вируси върлуват из един град от местния аптекар? Бях почти сигурен, че няма да имам нужда от останалия Каопектейт, но на Бил Туркот май щеше да му дотрябва. Да не говорим, че и непромокаемите гащи щяха му дойдат добре, веднъж щом проклетия вирус се захванеше за работа. _Това може да се окаже много добре за мен или много зле,_ помислих си, но това бяха глупости. Нищо добро не можеше да излезе от тая ситуация. _Както и да е. Трябва да го накарам да продължи да говори. И като почне да повръща — стига преди това да не ми е прерязал гърлото или да не ме е гръмнал със собствения ми патлак — тогава ще ми падне._ — Хайде де, кажи ми — подканих го аз. — Мисля, че заслужавам да знам защо ме следиш, след като нищо не съм ти направил. — Обаче си намислил на _него_ да направиш нещо, тъй ми се струва на мене. Това дето го разправяш из града, че търгуваш с имоти са пълни глупости. Дошъл си тук, само заради _него_ — той кимна към къщата отвъд живия плет. — Сигурен бях в момента, в който изплю името му за първи път. — Но как е възможно? Тук гъмжи от хора на име Данинг, ти самият го каза. — Да, ама на мен не ми пука за всички останали Данинг. Само за този — той вдигна ръката с щика и избърса потта от челото си с ръкава. Сигурно щях да успея да го обезвредя в този момент, но не исках да вдигам шум. Пък и ако револверът случайно гръмнеше, сигурно аз щях да отнеса куршума. Освен това той беше успял да ме заинтригува. — Трябва да ти е направил страхотна услуга, че да му станеш личен ангел хранител — поинтересувах се аз. Той изджафка кратък безрадостен смях. — Бива си те да ги редиш, ама в известен смисъл си прав. Предполагам, че съм му нещо като ангел хранител. Поне засега. — Как така? — Защото той е мой, Амбърсън. Тоя кучи син уби малката ми сестра и ако някой ще го гърми или… разпори — той заплашително размаха щика пред бледото си мрачно лице, — това ще съм аз. 9 Зяпнах го с отворена уста. Някъде в далечината се чу продължителен пукот — някой пакостник явно пускаше бомбички. Нагоре и надолу по Уичъм отминаваха възбудените викове на децата, но тук бяхме само ние двамата. Кристи и нейните познати от анонимните алкохолици се наричаха Приятелите на Бил*. А ние тук бяхме Враговете на Франк. Идеален отбор, бихте си помислили, само дето Бил „Без Тиранти“ Туркот не ми приличаше на отборен играч. [* Бил Уилсън е един от основателите на Анонимните алкохолици. — Б.пр.] — Ти… — подхванах аз, но после спрях. — Разкажи ми. — Ако си поне на половина такъв умник, за какъвто се мислиш, и сам трябва да се сетиш. Или Чази не ти е разказал достатъчно? В първия момент не го разбрах. После ми просветна. Дребният мъж с русалка, татуирана на ръката и физиономията на весела катерица. Само дето веселието се беше изпарило от лицето му, когато Франк Данинг го беше тупнал по гърба и го беше посъветвал да внимава къде си вре носа, защото е твърде дълъг и ще събере мръсотия. Преди това, докато Данинг беше забавлявал мъжете около майтапчийската маса на Трекър в дъното на Фенерджията, Чаз Фрати ми беше разказал за избухливия му нрав. Което, благодарение на съчинението на чистача, не беше новост за мен. „Едно момиче забременя от него. След година-две си взе детето и се разкара.“ _Пристига ли нещо по радиовълните, командир Коуди? Май че да._ — Първата жена на Франк Данинг е била твоя сестра. — Ето на, човекът откри тайната думичка и печели стотачка. — Господин Фрати каза, че тя взела детето и го напуснала. Защото й било писнало от пиянските му изстъпления. — Да, това ти е казал, защото повечето хора, сигурно и самия Чаз, вярват, че така е станало, обаче аз си знам. Клара и аз бяхме много близки. Докато растяхме можехме да разчитаме само един на друг. Ти няма откъде да знаеш какво означава това, защото ми се струваш студен като риба, но така беше. Аз си спомних за единствената щастлива година, която бяхме прекарали с Кристи — шест месеца преди и шест месеца след сватбата. — Не съм чак толкова студенокръвен и знам за какво говориш. Той пак се разтриваше, но май още не го беше забелязал — от корема към гърдите, от гърдите към гърлото и обратно. Лицето му съвсем беше пребледняло. Зачудих се какво ли е обядвал, но едва ли щях да се чудя дълго. — Вярно ли? Тогава сигурно ще ти се стори интересно, че тя никога не ми писа, след като с Майки заминаха. Даже картичка не ми е пращала. На мен това ми е много повече от интересно, защото тя никога не би постъпила така. Тя _знаеше_ колко ми е скъпа. И знаеше колко много обичах хлапето. Тя беше на двадесет, а Майки на година и половина, когато оня шибан шегаджия ги обяви за изчезнали. Това беше лятото на ’38-ма. Сега тя би била на четиридесет, а племенникът ми на двадесет и една. Достатъчно възрастен да гласува, мамка му. Да не искаш да повярвам, че тя няма да напише поне ред на брат си, който попречи на Заядливия Ройс да й натика спаружения си салам, когато бяхме още хлапета? Или няма да поне веднъж да помоли за малко пари, докато се устрои в Бостън или Ню Хейвън, или където и да било. Ами че аз за нея… Той се намръщи, издаде същия ърк-ълп звук, който аз бях опознал така добре и залитна назад към стената на гаража. — Трябва да седнеш — казах му аз. — Явно си болен. — Никога не се разболявам. Даже настинка не съм хващал от шести клас насам. Ако това беше вярно, явно тоя вирус щеше да го прегази, като германци, нахлуващи във Варшава. — Това е стомашен грип, Туркот. Мен ме държа буден цяла нощ. Господин Кийн, аптекарят, каза, че доста хора е натръшкал. — Оня стиснат женчо нищо не разбира. Добре съм си — той тръсна мазни къдрици, за да ми покаже колко точно е добре. И лицето му стана бяло като чаршаф. Ръката му, държаща японски щик трепереше, както и моята беше треперила до обед. — Искаш ли да ме изслушаш или не? — Разбира се — крадешком погледнах часовника си. Беше шест и десет. Времето, което допреди малко едва се влачеше, сега се беше разбързало. Къде ли беше Франк Данинг в момента? Дали беше още на работа? Едва ли. Сигурно днес си беше тръгнал по-рано с извинението, че ще изведе децата си на обиколката за Вси светии. Само дето това изобщо не беше планът. Той беше в някой бар, при това не Фенерджията. Там той си позволяваше да изпие една, най-много две бири. Което му понасяше безпроблемно, макар че, ако съдех по жена си, а тя мисля беше добър пример — те никога не му стигаха и умът му винаги жадуваше още. Не, когато наистина имаше желание да се напие до забрава, вероятно го правеше в най-мизерните барове на Дери: Спицата, Сънливия долар, Кофата. Или може би дори в някоя от абсолютните дупки, накацали над токсичната Кендъскиг — „При Уоли“ или съвсем пропадналия „Салон Парамаунт“, където древни развратници с наклепани с грим лица доизживяваха дните си по високите столове пред бара. Интересно, дали и там той разказваше смешки, които разсмиваха цялото заведение? Дали хората изобщо го доближаваха, докато той усърдно разпалваше въглените на беса, заседнали в главата му, с обилни количества концентриран алкохол? Едва ли, освен ако не искаха да се простят с някой и друг зъб. — Когат’ сестра ми и момчето й изчезнаха, те с Данинг живееха под наем в една къщичка в предградието Кашман. Той тогава пиеше като смок, пък когато пие, най-обича да си развърти юмруците. Редовно виждах синините й, а веднъж дясната ръка на малкия Майки беше посинена от китката до лакътя. Попитах я: „Той бие ли ви, теб и детето? ’Щото ако ви бие, аз ще му дам да се разбере.“ Тя отрече, ама не ме погледна в очите, когато го каза. После ми вика: „Стой настрана от него, Били, той е много силен. Ти също си силен, но си кльощав. Малко по-силен вятър направо ще те отнесе. Той ще те нарани.“ Шест месеца по-късно двамата изчезнаха. Напуснали го, _той_ така каза. Обаче в оня край на града има бая гористи райони. Гори и блата. Ясно ти е какво се е случило, нали? Ясно ми беше. Някой друг едва ли щеше да му повярва, защото Данинг се беше превърнал в уважаван гражданин, който изглежда отдавна е овладял проблема си с алкохола. А също и заради неоспоримия му чар. Но аз имах свой собствен източник, нали така? — Мисля, че е избухнал. Мисля, се е прибрал пиян и тя е казала нещо не на място или нещо съвсем безхитростно… — Безхит… какво? Аз обърнах поглед към плета и двора зад него. Отвъд тях една жена за момент се мярна на кухненския прозорец и изчезна. В дома на Данинг вечерята беше сервирана. Дали имаха десерт? Желе и сметана? Пай с бисквити Риц? Едва ли. Кой приготвя десерт вечерта на Вси светии? — Казвам, че и според мен ги е убил. Нали това е твоята теория? — Е, да… — той изглеждаше едновременно изненадан и подозрителен. Мисля, че всеки, който е бил обсебен от някаква мисъл, изглежда по същия начин, когато чуе някой друг не само да изрича собствените му съмнения, но и да ги потвърждава. „Сигурно е някакъв номер“, мисли си той. Но не, никакъв номер не е. И със сигурност не е лакомство. — Тогава Данинг е бил на двадесет и две, нали? Целият живот е бил пред него. Сигурно си е помислил: „Вярно, извърших нещо ужасно, но мога да оправя нещата. Тук сме близо до гората, най-близките съседи са на миля от нас…“ Толкова далеч ли са били, Туркот? — Поне — отговори той свъсено. С едната ръка разтриваше основата на гърлото си. Беше отпуснал щика. Щеше да е съвсем лесно да го грабна с дясната си ръка, но пък нямаше начин да измъкна револвера от колана му, а аз и не исках. Реших, че вирусът ще се погрижи за господин Туркот вместо мен. Наистина си мислех, че ще се размине толкова лесно. Много набързо забравих колко твърдоглаво е миналото. — Така че той е завлякъл телата в гората, заровил ги е и казал на всички, че са избягали. Едва ли са разследвали случая особено внимателно. Туркот извъртя глава и се изплю. — Той е от добро местно семейство. Моето семейство се премести от долината Сейнт Джон в ръждясал стар пикап, когато аз бях на десет, а Клара на осем — най-обикновена бяла измет. Ти как мислиш? Мислех си, че това е бил поредният случай, в който Дери си е Дери — това се въртеше в _моята_ глава. И макар да разбирах чувствата на Туркот и му съчувствах за загубата, той говореше за старо престъпление. Лично мен повече ме занимаваше престъплението, което щеше да се случи след около два часа. — Ти си изпратил Фрати да говори с мен, нали? — сега вече това беше очевидно, но и разочароващо. Аз наистина бях помислил, че човекът просто бъбри приятелски с някого, с когото се е запознал на по бира и хапки омар. Бях сгрешил. — Приятели ли сте? Туркот се усмихна, но усмивката му повече приличаше на гримаса. — Аз, да си другарувам с фрашкания чифутски крал на заложните къщи? Ти пък. Искаш ли да чуеш една историйка? Аз пак хвърлих бърз поглед към къщата и реших, че имам още малко време. Докато Туркот говореше, добрият стар стомашен вирус се трудеше здравата. В момента, в който се свиеше надве, за да повърне, щях да го цапардосам. — Защо не. — Аз, Данинг и Чаз Фрати, всички сме на една и съща възраст — четиридесет и две. Можеш ли да си представиш? — Разбира се — само дето Туркот, чийто живот никак не е бил лесен, а и сега, както беше болен (нищо, че не искаше да си го признае), изглеждаше към десет години по-възрастен от тях двамата. — Когато бяхме последна година в старото общинско училище, аз бях помощник треньор на футболния отбор. Викаха ми Бил Тигъра — не е ли забавно? Кандидатствах за отбора първата, а после и втората година на гимназията, ама не ме взеха. Твърде слаб за нападение, твърде бавен за задните линии. Цял живот все същото слушам. Обаче обичах играта и не можех да си позволя да си купувам билети за мачовете — понеже мойто семейство нямаше пукната пара — така че станах помощник треньор. Добре звучи, ама знаеш ли какво означава? Разбира се, че знаех. В живота си като Джейк Епинг не се занимавах с недвижими имоти, а с гимназиално образование, а някои неща просто не се променят. — Бил си момчето за всичко. — Аха. Носех им вода и държах кофата, ако на някой му се додрайфа след цялото това търчане в жегата или ако го бяха нацелили в топките. Освен това трябваше да оставам до късно, за да им обирам боклуците от игрището и да събирам насраните им долнища, дето ги хвърляха под душовете. Той направи гримаса. Представих си, как стомахът му влиза в ролята на малка лодка сред бурното море. Първо литва нагоре, момчета… а после се извива стремглаво надолу. — И значи, един ден, септември или октомври, ’34та, аз съм на терена съвсем сам след тренировката, прибирам в количката си подплънки, ластични бинтове и всичко, дето те оставяха след себе си. И какво да видя — Чаз Фрати търчи през игрището, книгите му се разпиляват след него, а няколко гамени го гонят и… Иисусе Христе, какво беше това?! Той се опули, очите щяха да изскочат от пребледнялото му лице. И този път можех да пробвам да грабна оръжията му, но се отказах. Той пак разтриваше гърдите си. Не стомаха, а гърдите. Това трябваше да ми се стори необичайно, но бях твърде ангажиран със собствените си мисли. А и с историята, която ми разказваше. Това е то проклятието на литераторите — една добра история винаги ни отвлича вниманието, дори в най-неподходящия момент. — Спокойно, Туркот. Просто хлапетата гърмят пиратки, нали е Вси светии. — Не се чувствам добре. Май беше прав за тоя грип. Ако сметнеше, че скоро ще е твърде болен да действа, той можеше да направи нещо прибързано. — Остави го сега грипа, кажи за Фрати. Той се ухили. На бледото му, потно, обрасло лице, тази усмивка беше особено притеснителна. — Добрият стар Чази търчеше с всички сили, обаче ония го настигнаха. На двадесетина метра от южната врата на терена имаше една яма, издълбана от дъждовете, и те го бутнаха вътре. Сигурно няма да се изненадаш, че един от тях беше Данинг. Поклатих глава отрицателно. — Та значи, те скочиха долу след него, смъкнаха му панталоните и почнаха да го блъскат наоколо и да го пердашат. Аз им извиках да спрат. Тогава един от тях погледна нагоре и ми извика: „Що не слезеш тук долу и да ни накараш, шибаняк. Ще ти дадем двойна порция от това, дето сме заделили за него.“ Аз изтърчах в съблекалнята и казах на няколко от футболистите, че едни момчета тормозят едно хлапе и може би те биха могли да помогнат. На тях не им пукаше кой кого тормози, ама винаги бяха готови да се пердашат. Така че изскочиха навън, някои както си бяха по бельо. И искаш ли да чуеш нещо адски забавно, Амбърсън? — Естествено — пак погледнах часовника си крадешком. Почти седем без четвърт. В къщата на Данинг Дорис мие чиниите и вероятно слуша новинарския тандем Хънтли-Бринкли по телевизията. — Да не закъсняваш за някъде — попита Туркот. — За шибания влак ли бързаш? — Щеше да ми споделиш нещо забавно? — О, да. Те пееха училищния химн. Какво ще кажеш? Във въображението си виждах как десетина едри полуоблечени момчета търчат по терена, нетърпеливи за малко тупаник след тренировката и пеят с цяло гърло: „Напред, Тигри на Дери, ний веем високо вашия флаг!“ Наистина беше забавно. Туркот видя, че се подсмихвам и ми се ухили в отговор. Беше измъчена, но истински весела усмивка. — Футболистите добре наредиха двамина от онези момчета. Но не и Франки Данинг. Това плямпало, като видя, че ще ги надвият се чупи в гората. Чази лежеше на земята и си държеше ръката. Беше счупена. Обаче можеше да е и много по-зле. Сигурно щеше да стигне до болница. Един от футболистите го видя да лежи там, побутна го с крак — както побутваш кравешко лайно, в което едва не си стъпил — и му вика: „И к’во, дойдохме чак дотук, че да спасим сланините на еврейчето?“ И всички се разсмяха, защото нали разбираш — еврейче, сланина? „О, на кого му пука“, обади се друг. „Нали им сритахме задниците. На мен и толкова ми стига.“ След това те си тръгнаха, а аз помогнах на Чаз да се измъкне от ямата. Даже го изпратих до у тях, ’щото ми се стори, че може да припадне. Беше ме страх, че Франки и дружките му може да се върнат. И той се страхуваше, но въпреки това останах с него. Да пукна, ако знам защо. Да беше му видял къщата — същински палат. Заложните къщи трябва да са много успешен бизнес. Като стигнахме, той ми благодари. И беше искрен. Всеки момент щеше да ревне. Аз му казах: „За нищо. Просто не мога да гледам шестима срещу един“. Което беше вярно, обаче нали знаеш какво казват за евреите — те никога не забравят дълг или услуга. — И ти му поиска да си изплати дълга, като ти помогне да ме проучиш. — О, на мен ми беше съвсем ясно, какво си намислил, приятел. Просто исках да съм сигурен. Чаз ми каза да не те закачам. Каза, че си му се сторил свестен. Но става ли въпрос за Франк Данинг, не мога да не се намеся. Никой няма да се разправя с него, освен мен. Той е _мой._ Той се смръщи и пак почна да разтрива гърдите си. И този път ми просветна. — Туркот, стомахът ли ти създава ядове? — Не, гърдите. Тежко ми е. Това не звучеше добре и веднага ми хрумна: „Ето че и той се натика в чорапа“. — Седни, преди да се строполиш — направих крачка към него. Той измъкна револвера. Кожата на гърдите ми, където би попаднал куршума, започна зверски да ме сърби. _Можех вече да съм се справил с него,_ помислих си. _Можех да съм приключил, обаче, не, трябваше да му слушам приказките, трябваше да чуя края на историята._ — Ти сядай, братче. Разпусни, дет’ се вика. — Ако това е сърдечен удар… — Никакъв сърдечен удар не получавам. Сядай долу. Аз седнах и го огледах как се подпря на гаража. Устните му бяха синкави, което никога не е добър знак. — На теб какво ти е направил? — попита Туркот. — Това искам да знам. Това _трябва_ да знам, преди да реша какво да те правя. Аз внимателно обмислих как да му отговоря. Сякаш от това зависеше животът ми. А може и така да беше. Не мислех, че Туркот е хладнокръвен убиец, независимо _той_ какво си мислеше. Ако беше така, Данинг отдавна щеше да почива в гроб съседен на родителите му. Обаче Туркот държеше моя револвер и не беше добре. Можеше да гръмне случайно. Същата сила, която ми пречеше да променя събитията, можеше да му помогне. Ако му обяснях по подходящ начин — т.е. без да споменавам по-налудничавите моменти — той може би щеше да ми повярва. Заради онова, което самият той вече знаеше в сърцето си. — Ще се случи отново. Той понечи да попита за какво говоря, но после и сам се сети. Очите му се разшириха. — Имаш предвид… нея? — той погледна към плета. Дотогава не съм сигурен, че осъзнаваше чия къща е от другата страна. — Не само нея. — Някое от децата? — Не едно. Всичките. Той се е запил тази вечер, Туркот. Всеки момент ще изпадне в поредния пристъп на див бяс. Знаеш за какво говоря. Само че този път няма да има скрито-покрито. Пък и на него вече не му пука. Това му се трупа от последния му запой, когато на Дорис й е писнало да я ползва като боксова круша. Тя го изгонила от вкъщи, знаеше ли? — Всеки знае. Живее в пансион на Милосърдие. — Той се опитва да си върне нейната благосклонност, обаче обаянието му вече не й действа. Тя иска развод и когато той проумее, че не може да я разубеди, ще я нападне с чук. После ще се отърве и от децата по същия начин. Той ми се намръщи. В едната ръка стискаше щик, в другата револвер. „Малко по-силен вятър ще те отнесе“, беше казала сестра му преди всички онези години, но тази вечер изглежда и лек бриз щеше да свърши работа. — Ти откъде знаеш. — Нямам време да ти обясня, но го знам със сигурност. И съм тук да му попреча. Така че върни ми револвера и ме остави да си свърша работата. Заради сестра ти. И заради племенника ти. И защото дълбоко в себе си, мисля че си свестен тип — това бяха пълни глупости, но баща ми винаги казваше, ако ще баламосваш някого, не си играй на дребно. — Защо иначе си отървал Чаз Фрати от почти смъртоносен пердах? Той обмисляше думите ми. Почти можех да чуя как колелцата се въртят и потракват в главата му. Тогава в очите му просветна нещо. Може би беше последният отблясък на залеза, но на мен ми заприлича на пламъка, който сега гореше в празните очни кухини на стотици издълбани тикви. Устните му се разтеглиха в усмивка. Думите, които произнесе след това можеха да са плод само на болен ум… или на човек, живял твърде дълго в Дери…, или и двете. — Значи ще ги погне, а? Ами хубаво тогава. — Какво?! Той насочи револвера към мене. — Сядай долу, Амбърсън, не се впрягай. Аз седнах с нежелание. Вече минаваше седем вечерта и той почваше да изглежда като сянка. — Господин Туркот, Бил, знам, че не ти е добре, така че може би не ме разбираш. Там вътре има жена и четири малки деца. Малкото момиченце е само на седем, за бога. — Моят племенник беше много по-малък — Туркот произнесе тази фраза с тежест, сякаш тя обясняваше всичко. А също оправдаваше всичко. — На мен ми е твърде лошо, за да го спра, а на теб не ти стиска. Веднага ти личи. Помислих си, че греши. Това би могло да е вярно за Джейк Епинг от Лисбън Фолс, но аз се бях променил. — А защо не ме оставиш да се опитам? Това няма да е в твоя вреда. — Защото даже да го гръмнеш, няма да е достатъчно. Току-що ми се изясни. Дойде ми като… — той щракна пръсти, — като гръм от ясно небе. — Говориш несвързано. — Така ти се струва, ’щото не си гледал двайсе’ години как типове като Тони и Фил Трекър се отнасят с него като с шибан крал. Двайсе’ години жените в бара му се слагат, сякаш е Франк Синатра. Той кара Понтиак, докато аз си скъсвах задника да работя в шест различни фабрики за минимална заплата и дишах такива боклуци, че едва можех да се надигна сутрин. Ръката продължи на разтрива гърдите му отново и отново. Лицето му беше размазано бледо петно в сумрака на улица Уаймор 202. — Малко му е на този шибаняк да умре. Най-добре да го пратят за четирсе’ години в Шоушенк, дето като си изпусне сапуна, няма да му стиска да се наведе да си го вземе, а за пиене ще му дават само сок от сливи — гласът му отслабна. — И знаеш ли какво още? — Какво? — усетих, че изстивам. — Когато изтрезнее, те ще му липсват. Ще знае какво е направил и ще му се иска да не е ставало така — гласът му беше паднал до хрипкав шепот. Така трябва да звучат неизлечимо умопобърканите пациенти на Джунипър Хил или други подобни институции, когато късно вечер ефектът от лекарствата им изчезне и те говорят сами на себе си. — Може да не му е толкоз мъчно за жената, ама за децата със сигурнос’. Той се засмя и веднага се намръщи, сякаш от смеха го заболя. — Та, кой знае дали ще стане както казваш, обаче знаеш ли какво? Ние сега ще почакаме и ще видим. — Туркот, това са невинни деца. — И Клара беше невинна. И малкият Майки — сенчестите му рамене се свиха. — Майната им. — Не може да говориш сер… — Млъквай. Ще чакаме. 10 Стрелките на часовника, който Ал ми беше дал, фосфоресцираха на тъмно и аз гледах с ужас и отчаяние как голямата стрелка първо изпълзя към долния край на циферблата, а после почна да се катери обратно. Двадесет и пет минути до началото на Новите приключения на Елъри Куин. Двадесет. Петнадесет. Опитах се да го заговоря, но той ми каза да мълча. Продължаваше да разтрива гърдите си и спря само колкото да извади цигара от джобчето на ризата си. — Страхотна идея — вметнах аз. — Сърцето ти направо ще литне. — Затваряй си устата. Той заби щика в чакъла, покриващ земята зад гаража, и запали цигарата си с очукана запалка Зипо. В краткия проблясък на пламъка видях, че по лицето му се стича пот, въпреки че нощта беше доста хладна. Очите му сякаш бяха хлътнали в орбитите си и лицето му приличаше на череп. Той засмука дима и после го изкашля. Мършавото му тяло се разтресе, но револверът не трепна. Остана си насочен към гърдите ми. Над главите ни небето се беше покрило със звезди. Беше осем без десет. Докъде ли е бил стигнал Елъри Куин, когато Данинг се е появил? В съчинението на Хари не пишеше, но според мен не е бил особено напреднал. Вярно, че утре не е учебен ден, но Дорис Данинг не би позволила на седемгодишната Елън да остане навън по-късно от десет, дори да е заедно с Туга и Хари. Осем без пет. И внезапно ми хрумна една идея. Тя беше кристално ясна, като неоспорима истина, и аз заговорих, докато мисълта беше още свежа. — Страхливец нещастен. — _Какво?_ — той се изпъна сякаш някой го беше смушкал. — Много добре ме чу — сопнах се аз и казах, като го имитирах: — „Никой не може да закача Франк Данинг освен мен. Той е мой.“ Това го плещиш двадесет години, нали? А още нищо не си му направил. — Казах ти да млъкваш. — Че даже двадесет и две! Не си му направил нищо и когато е тормозил Чаз Фрати, нали така? Търтил си като малко момиченце право при футболистите. — Ама те бяха шестима. — Да, обаче оттогава си виждал Данинг насаме достатъчно пъти, но не ти е стискало даже да метнеш обелка от банан на пътя му и да се надяваш, че ще се подхлъзне. Ти си шибан страхопъзльо, Туркот. Криеш се тук като заек в дупката си. — Млъквай! — Плещиш някакви глупости как най-добре щяло да бъде да го видиш в затвора, само за да не ти се налага да признаеш, че… — _Млъквай!_ — … си просто един страхлив женчо, дето оставя убиеца на сестра си да си развява байрака двадесет години… — _Предупреждавам те!_ — той запъна ударника на револвера. Аз се тупнах в гърдите. — Давай, направи го. Всички ще чуят изстрела, полицията ще дойде, Данинг ще чуе врявата и ще подвие опашка, а ти ще се озовеш в Шоушенк вместо него. Сигурен съм, че и там имат някой противен цех, в който да работиш, само дето ще ти плащат петаче на час, вместо долар и двадесет. И на теб ще ти хареса, защото няма да се наложи да обясняваш сам на себе си защо си стоял безучастен като пън всички тези години без да направиш нещо. Ако сестра ти беше жива, тя би те зплю… Той се хвърли напред, явно с намерението да притисне дулото о гърдите ми, но се спъна в собствения си щик. Аз блъснах револвера настрани с опакото на ръката си и той гръмна. Куршумът трябва да се е забил в земята точно до крака ми, защото разпръснатите камъчета се удариха о крачола ми. Грабнах пистолета и го насочих към него, готов да стрелям, ако той дори се опиташе да вдигне щика. Вместо това той се отпусна към стената на гаража. С две ръце притискаше гърдите си отляво и издаваше тихи задавени звуци. Някъде, недалече, на Косут или Уаймор, един мъж извика: „Веселбата си е веселба, деца, обаче още една пиратка и викам полиция! Хубавичко си помислете!“ Аз въздъхнах облекчено. Туркот също издишаше, но съвсем накъсано. Задавените звуци продължиха, докато той се свличаше по стената и накрая се просна върху чакъла. Аз взех щика, зачудих се дали да не го натикам в колана си и после реших, че сигурно ще се забие в крака ми, докато се провирам през живия плет, понеже миналото се трудеше с всички сили да ме спре. Вместо това го метнах в тъмния двор и чух как дрънна, когато се удари о нещо. Може би беше ударил гостоприемната кучешка колибка. — Линейка — изграчи Туркот. Очите му бяха овлажнели, вероятно от сълзи. — Моля, Амбърсън. Много боли. Линейка. Добра идея. И ето ви нещо крайно забавно. Бях прекарал в Дери — през ’58-ма — почти два месеца, но първата ми реакция беше да натикам ръка в джоба на панталона, където държах мобилния си телефон, когато не носех сако. Пръстите ми не напипаха нищо, освен дребни монети и ключовете за Сънлайнъра. — Съжалявам, Туркот. Не си се родил в правилния век за бърза помощ. — Какво? Според моя часовник, Новите приключения на Елъри Куин вече бяха почнали за радост на очакващата ги Америка. — Стискай зъби — казах му аз и се проврях през плета, вдигнал ръката без револвер, за да предпазя лицето си от твърдите остри клончета. 11 Препънах се в пясъчника по средата на двора на Данинг, проснах се в цял ръст и лицето ми се озова току срещу празния поглед на кукла, която носеше тиара и нищо друго. Револверът изхвърча от ръката ми. Аз запълзях наоколо на четири крака, убеден, че никога няма да го намеря, че опърничавото минало най-после ме е надвило. Вярно, този номер, не беше толкова внушителен, колкото стомашния грип и появата на Туркот, но си го биваше. В следващия момент го забелязах да лежи на ръба на светлото петно, хвърляно от кухненския прозорец и в същата секунда чух, че по Косут се приближава кола. Движеше се много по-бързо, отколкото един разумен водач би си позволил на улица, пълна с деца, носещи маски и торбички с лакомства. Знаех кой е шофьорът преди още да чуя писъка на спирачките. В къщата на номер 379 Дорис Данинг седеше на дивана с Трой, докато Елън припкаше наоколо в костюма си на индианска принцеса, нетърпелива да излезе навън. Трой тъкмо й беше казал, че когато те тримата с Туга и Хари се върнат, той ще им помогне да си изядат сладките. А Елън му отговаряше: „Няма начин, маскирай се и сам си изпроси бонбоните“. Това щеше да разсмее всички, дори Хари, който беше в тоалетната, за да пусне една вода в последния момент. Понеже Елън беше същинска Лусил Бол и можеше да разсмее всеки. Аз грабнах револвера. Той се изплъзна от потните ми пръсти и пак тупна на тревата. Глезенът зверски ме болеше, където беше пресрещнал ръба на пясъчника. От другата страна на улицата се затръшна врата на кола и по паважа отекнаха забързани стъпки. В този момент си помислих: _Залости вратата, мамче, това не е просто твоят избухлив съпруг — целият Дери се е запътил към входната ти врата._ Вдигнах револвера, изправих се залитайки, препънах се в собствените си крака и за малко пак да се строполя, но запазих равновесие и се втурнах към задната врата. Полегатата врата на мазето беше точно на пътя ми. Заобиколих я, убеден, че ако стъпя върху нея, тя ще пропадне под тежестта ми. Имах чувството, че даже въздухът се е сгъстил като сироп и се опитва да ме забави. _Даже да пукна,_ помислих си пак. _Даже да умра тук и да не успея да спра Озуалд и милиони да умрат. Каквото и да става. Защото точно в момент те са най-важни._ Задната врата ще е заключена. Толкова бях сигурен в това, та за малко да падна назад, когато дръжката се завъртя и вратата се люшна навън отворена. Влязох в кухнята, която още миришеше на печеното, което госпожа Данинг беше приготвила в своята печка Хотпойнт. Мивката беше пълна с чинии. На плота имаше сосиера, а до нея чиния със студени спагети. Откъм телевизора долиташе треперлив музикален съпровод на цигулка — от вида който Кристи наричаше „музика за убийство“. Колко подходящо. На плота лежеше също гумената маска на Франкенщайн, която Туга смяташе да носи на обиколката. До нея имаше книжна кесия, на която с черен молив беше написано __„Сладките на Туга, не пипай!“.__ В своето съчинение Хари беше написал, че майка му казала: „Махай се оттук с това нещо, не трябва да си тук“. Това което аз я чух да казва, докато пресичах тичешком линолеума към сводестия проход между кухнята и дневната, беше: „Франк? Какво правиш тук?“. Гласът й започна да се повишава. „Какво е това? Какво си… _махай се от тук!_“ След това тя изпищя. 12 Когато стигнах свода, чух детски глас: — Кой си ти? Защо мама вика? Татко ли е тук? Обърнах глава и видях десетгодишния Хари Данинг, застанал на вратата на малко сервизно помещение в далечния край на кухнята. Беше облечен с кожения си костюм и носеше пушката си в едната ръка. С другата си дърпаше ципа. Тогава Дорис Данинг изпищя втори път. Момчетата крещяха. Чу се удар — тежък, противен звук — и писъкът пресекна. — _Не, татко, не я наранявааай!_ — изписка Елън. Аз се втурнах в дневната и се заковах с отворена уста. От съчинението на Хари бях останал с впечатление, че ще трябва да спра човек с чук, какъвто можеш да откриеше във всяка кутия с инструменти. Това не беше предметът в ръцете му. Вместо това той държеше ковашки чук с десеткилограмова глава и го размяташе сякаш беше играчка. Ръкавите му бяха навити и аз виждах изпъкналите му мускули, тренирани двадесет години с разфасоване на месо и прехвърляне на животински трупове. Дорис беше паднала на килима. Той вече беше счупил ръката й — костта стърчеше през разкъсания ръкав на роклята — а май и рамото й беше извадено. Лицето й беше пребледняло и замаяно. Тя пълзеше по килима пред телевизора, а косата беше паднала върху лицето й. Данинг тъкмо замахваше пак с чука. Този път той щеше да попадне в главата й, да раздроби черепа й и да разпръсне мозъка й по възглавниците на дивана. Елън се опитваше да го избута обратно през вратата. — Спри, татко, спри! Той я сграбчи за косата и я захвърли настрани. Тя полетя през въздуха и от украсата на главата й се посипаха пера. Удари се о люлеещия се стол и го преобърна. — _Данинг!_ — извиках му аз. — _Престани!_ Той ме погледна с червени, влажни очи. Беше пиян. Плачеше. От ноздрите му висяха сополи, а по брадичката му се стичаше слюнка. Лицето му беше набръчкано от бяс, страдание и недоумение. — Кой, мамка му, си ти? — а после се втурна към мен, без да дочака отговор. Аз дръпнах спусъка на револвера, убеден, че този път ще засече. Но той стреля. Куршумът го удари в рамото. На бялата му риза разцъфтя кървава роза. Изстрелът го завъртя настрани, но той продължи пътя си. Вдигна чука. Петното на ризата му се разрасна, но той явно не го усещаше. Дръпнах спусъка втори път, но нещо ме блъсна и куршумът отхвърча някъде високо. Беше Хари. — Спри, татко! — гласът му съвсем беше изтънял. — Спри или ще стрелям! Артър „Туга“ Данинг пълзеше към мен, към кухнята. В момента, в който въздушната пушка на Хари гръмна — ка-чоу! — Данинг стовари чука върху главата на Туга. Лицето на момчето се превърна в кървава маса. Натрошени кости и кичури коса литнаха високо във въздуха. Капки кръв опръскаха таванската плафониера. Елън и госпожа Данинг не спираха да пищят. Аз застанах по-стабилно и стрелях трети път. Този изстрел раздра дясната буза на Данинг чак до ухото, но пак не го спря. „Това не е човек“, помислих си тогава и все още съм убеден в това. Виждах само сълзливите му очи и скърцащата му уста. Той сякаш дъвчеше въздуха, а не го дишаше. Беше като мрънкащо кухо чучело. — Кой, мамка му, си ти? — повтори отново. — Махай се от къщата ми. Той отпусна чука назад и го завъртя хоризонтално със свистене. Аз се отпуснах на колене, за да го избегна и макар че десеткилограмовата глава изглежда не ме улучи — във всеки случай не усетих болка, поне не тогава — по главата ми се разля усещане за топлина. Оръжието изхвърча от ръката ми, удари стената и отскочи чак в ъгъла на стаята. Нещо топло се стичаше по лицето ми отстрани. Дали осъзнавах, че ме е закачил точно колкото да отвори петнадесетсантиметрова рана в скалпа ми? Че може би само три милиметра са ме делили от сигурна смърт? Не мога да отговоря. Всичко се случи за по-малко от минута. А може да са били и само тридесет секунди. Животът се обръща за миг и когато това се случи, то става много бързо. — Изчезвай от тук! — изкрещях на Трой. — Вземи сестра си и се махайте. Повикайте помощ. Викайте с всички сил… Данинг замахна с чука. Аз отскочих назад и металната буца се заби в стената, като натроши летвите и разпръсна облак мазилка, който се смеси с дима от изстрелите. Телевизорът още работеше. Все още свиреха цигулки — убийствената музика продължаваше. Докато Данинг се опитваше да измъкне чука от стената, нещо профуча покрай мен. Беше въздушната пушка Дейзи. Хари я беше хвърлил. Дулото закачи Франк Данинг в разкъсаната буза и той изкрещя от болка. — _Малко копеленце! Ще те убия за това!_ Трой изнасяше Елън през вратата. _Значи те поне ще се наред,_ помислих си. _Поне това успях да променя._ Но преди да успеят да излязат, някой им препечи пътя на вратата, а после влезе в стаята със залитане и събори Трой и малката на земята. Но не видях нищо повече, защото Франк беше измъкнал чука и пак се беше насочил към мен. Аз отстъпих назад, като избутах Хари в кухнята с една ръка. — Бягай през задната врата, синко, по-бързо. Аз ще го задържа, докато ти… Франк Данинг изпищя и застина. От гърдите му стърчеше нещо. Беше се появило там като на магия. Предметът беше покрит с кръв и затова ми отне секунда да го разпозная: беше върхът на боен щик. — Това ти е за сестра ми, шибаняк такъв — изграчи Бил Туркот. — Това е за Клара. 13 Данинг се строполи с крака в дневната и глава в прохода към кухнята. Но не се просна съвсем до долу. Върха на острието се заби в пода и го задържа леко надигнат. Един от краката му ритна конвулсивно и после замря. Изглеждаше сякаш беше умрял, докато е правил лицеви опори. Всички крещяха. Въздухът вонеше на барутен дим, мазилка и кръв. Дорис влачеше деформираното си тяло към мъртвия си син, с коса увиснала пред лицето. Не исках да го вижда — главата на Туга беше разцепена чак до челюстта — но нямаше начин да я спра. — Следващият път ще се справя по-добре, госпожо Данинг — казах аз, задавено. — Обещавам ви. Цялото ми лице беше покрито с кръв. Трябваше да я избърша от лявото си око, за да виждам с него. След като още не бях изгубил съзнание, предположих, че раната ми не е сериозна, а и знаех, че раните по главата винаги кървят обилно. Обаче той добре ме беше подредил, затова реших, че ако направя това отново, ще трябва да намеря начин да се появя навреме и без да бъда забелязан. Но преди да си тръгна, трябваше да говоря с Туркот. Или поне да се опитам. Той се беше отпуснал на пода до разперените крака на Данинг. Държеше си гърдите и се задъхваше. Лицето му беше мъртвешки бяло с изключение на устните, които бяха лилави като на дете похапвало боровинки. Протегнах се да хвана ръката му. Той сграбчи моята панически, но в очите му се прокрадна и съвсем тънък проблясък на хумор. — Кой сега е страхопъзльо, Амбърсън? — Не и ти — отговорих му. — Ти си герой. — Да — пое си дъх той със свистене. — Да ме погребете с шибания ми медал. Дорис беше прегърнала мъртвия си син. Зад нея Трой се щураше в кръгове из стаята, а Елън беше притиснала глава о гърдите му. Той не ни поглеждаше и май даже не осъзнаваше, че сме там. Малкото момиче ридаеше. — Ще се оправиш — уверих го аз, сякаш можех да знам. — Обаче, слушай, това е много важно: искам да забравиш моето име. — Какво име, ти така и не ми го каза. — Точно така. И… нали се сещаш за моята кола? — Форд — гласът му отслабваше, но очите му не се отделяха от моите. — Не е лош. Кабрио. Двигател с У-блок. Петдесет и четвърта или и пета. — Никога не си го виждал. Това е най-важното Туркот. Трябва да стигна до центъра на щата тази вечер и ще трябва да карам по магистралата, защото не познавам другите пътища. Ако стигна за където съм тръгнал навреме, всичко ще е наред. Разбираш ли какво ти казвам? — Никога не съм виждал колата — каза той и направи гримаса. — Ах, мамка му, ама че боли. Аз сложих пръсти на гърлото му, покрито с набола брада и напипах пулса му. Беше учестен и неравен. В далечината се чуваха приближаващи се сирени. — Ти постъпи правилно. Той завъртя очи. — За малко да се откажа. Не знам какво ми стана, трябва да съм си изгубил ума. Слушай, приятел, ако все пак те застигнат, не им казвай каквото ти казах… нали се сещаш, това дето аз… — Дума няма да обеля. Ти се погрижи за него Туркот. Той беше бясно псе и ти го спря. Сестра ти би се гордяла с теб. Той се усмихна и затвори очи. 14 Аз влязох в банята, взех една кърпа, намокрих я и избърсах кръвта от лицето си. Хвърлих я във ваната, грабнах още две и излязох в кухнята. Момчето, заради което бях дошъл тук, стоеше на избелелия линолеум до печката и ме наблюдаваше. Въпреки, че трябва да бяха минали поне шест години, откак е спрял да си смуче палеца, в момента го смучеше. Очите му бяха разширени и печални, плувнали в сълзи. По бузите и челото му имаше малки пръски кръв. Това момче беше преживяло нещо, което щеше да остави следа върху целия му живот, но то нямаше да се превърне в Скокливия Хари. Или да напише съчинение, което да ме разплаче. — Кой си ти, господине? — попита той. — Никой — казах аз и го подминах на път към вратата. Но той заслужаваше повече. Сирените се чуваха по-наблизо, но аз се обърнах към него. — Твоят добър ангел — казах му. След това се измъкнах през вратата в нощта на Вси светии, ’58-ма. 15 Минах по Уаймор нагоре до Уичъм, видях сините светлини, насочени към Косут и продължих да вървя. Когато минах две пресечки навътре в жилищния квартал, завих надясно по авеню Жерард. Хората бяха наизлезли по тротоара и се оглеждаха да видят откъде се чуват сирените. — Господине, знаете ли какво се е случило? — попита ме един мъж, който държеше за ръка една Снежанка, обута с маратонки. — Чух, че някакви деца пускали фойерверки. Може да са направили пожар. Продължих си по пътя и се постарах да не обръщам лявата част на лицето си към него, защото наблизо имаше улична лампа, а моят скалп не беше съвсем престанал да кърви. Още четири пресечки по-нататък завих обратно към Уичъм. Тук, далеч от Косут, Уичъм беше тъмна и тиха. Вероятно всички налични полицейски коли бяха на местопроизшествието. Хубаво. Почти бях стигнал ъгъла на Гроув и Уичъм, когато коленете ми омекнаха. Огледах се, не забелязах никакви деца или придружители и се отпуснах на бордюра. Не можех да си позволя да спирам, но се налагаше. Бях повърнал цялото съдържание на стомаха си и, с изключение на едно шоколадче, не бях ял нищо цял ден (а и не бях сигурен дали бях успял да го доизям преди Туркот да ме спипа). Освен това току-що бях преживял крайно агресивен епизод и бях ранен — все още нямах идея колко сериозно. Или трябваше да спра сега и да си поема дъх, или да припадна на тротоара малко по-нататък. Склоних глава между коленете си и няколко пъти си поех дъх — бързо и дълбоко, както ме бяха учили по време на курса за спасители в Червения кръст, когато бях още в колежа. Отначало не можех да се отърва от образа на разцепената глава на Туга Данинг — пред очите ми беше как се пръска под смазващата сила на чука и това чувствително влоши нещата. После се сетих за Хари, който беше опръскан с кръвта на брат си, но иначе не беше пострадал. И Елън, която не беше в кома, от която никога нямаше да се събуди. И Трой. И Дорис. Ръката можеше да я боли до края на живота й, но поне щеше да _има_ живот. — Успях, Ал, направих го — прошепнах. Но какво ли се беше случило през ’11-та? Какво ли бях причинил на ’11-та? Тепърва щях да узнавам отговорите на тези въпроси. Ако заради ефекта на пеперудата се беше случило нещо ужасно, винаги можех да се върна и да го изтрия… освен ако, като бях променил живота на семейство Данинг някак не бях повлиял и на Ал Темпълтън. Ами ако закусвалнята вече не беше на същото място? Ако той изобщо не се беше местил от Обърн? Или изобщо не беше отварял закусвалня? Изглеждаше малко вероятно, но… ето ме мен, седя на бордюр през ’58-ма, от главата ми, подстригана по маниер на ’58-ма се стича кръв — точно колко вероятно беше _това?_ Изправих се на крака, залитнах за момент, после продължих да вървя. В мое дясно, надолу по Уичъм, виждах пулсиращите сини светлини. На ъгъла с Косут се беше събрала тълпа, но всички бяха с гръб към мен. Църквата, до която бях оставил колата, беше от другата страна на улицата. Сънлайнърът беше останал сам на паркинга, но си изглеждаше наред — никой не му беше изпуснал гумите в пакостническия дух на Вси светии. Тогава видях един жълт правоъгълник, затъкнат под една от чистачките. В ума ми веднага изскочи Човекът с жълтата карта и сърцето ми се сви. Грабнах картончето и въздъхнах с облекчение, когато го прочетох: __„Присъединете се към приятелите и съседите си за богослужението. Неделя от 9 ч. Новопристигналите винаги са добре дошли. Помнете, животът е въпросът, Иисус е отговорът.“__ _Аз пък си мислех, че твърдите наркотици са отговорът. В момента със сигурност ще ми дойдат добре,_ мърморех си аз, докато отключвах шофьорската врата. Сетих се за книжната кесия, която бях оставил зад гаража на къщата на улица Уаймор. Полицаите, претърсващи района, сигурно щяха да я намерят. Вътре щяха да открият няколко шоколадчета, почти празна бутилка Каопектейт и наръч продукти, които спокойно можеха да се нарекат памперси за възрастни. Зачудих се какви ли изводи щяха да си направят. Но не се задълбочих в размисли. 16 Докато стигна магистралата, главата ме болеше жестоко, но дори да не бях далеч от ерата на двадесет и четири часовите магазини, не съм сигурен дали щях да се престраша да спра. От ляво ризата ми беше пропита с кръв, която вече се втвърдяваше. Поне не бях пропуснал да заредя гориво. Веднъж се опитах да опипам раната с върховете на пръстите си и в отговор последва вълна зашеметяваща болка, която ме убеди да не правя втори опит. Все пак направих една спирка по пътя, на една пикник зона в покрайнините на Аугуста. Дотогава минаваше десет и мястото беше опустяло. Включих лампата в колата и си проверих зениците в огледалото. Изглеждаха еднакви по размер, което беше облекчение. Пред мъжката тоалетна имаше хранителен автомат. За десет цента си купих шоколадов кекс със сметанов пълнеж. Изядох го на големи хапки докато шофирах и главоболието ми сякаш леко отслабна. Когато стигнах Лисбън Фолс минаваше полунощ. Главната улица беше тъмна, но фабриките на Уоръмбо и Американски гипс работеха на пълни обороти, изхвърляйки вонята си във въздуха и разливайки киселинните си отпадъци в реката. Струпаните светлини ги правеха да изглеждат като космически кораби. Паркирах Сънлайнъра пред Кенебек Фрут, където щеше да си остане, докато някой не надникнеше вътре и не видеше кръвта по седалката на шофьора, волана и вратата. Тогава щяха да извикат полиция. Сигурно щяха да вземат отпечатъци от Форда. И може би те щяха да съвпаднат с отпечатъците по револвер 38ми калибър, открит на местопрестъплението в Дери. Името Джордж Амбърсън можеше да се спомене в Дери, а после и тук във Фолс. Но ако заешката дупка беше където я бях оставил, Джордж щеше да изчезне без следа, а отпечатъците принадлежаха на човек, който щеше да се роди едва след осемнадесет години. Отворих багажника, извадих куфарчето и реших да оставя всичко друго. Кой знае, може би щеше да се озове във Веселия бял слон, магазина за вещи втора употреба близо до Тайтъс Шеврон. Прекосих улицата по посока фабриката, изпускаща своя драконовски дъх — шат-ууш, шат-ууш, който тя щеше да продължи да изпуска денонощно чак до ерата на свободна търговия на Рейгън, която щеше да изхвърли от пазара твърде скъпия текстил, произведен в САЩ. Сушилната барака беше осветена от бяла флуоресцентна светлина, проникваща през мръсните прозорци на бояджийския цех. Забелязах веригата, отделила сушилнята от останалата част на двора. Беше твърде тъмно, за да разчета табелата, окачена там и за последно я бях видял преди около два месеца, но си спомнях текста: __„Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“.__ Човекът с жълтата карта не се виждаше никъде — или сега вече беше Човекът с оранжевата карта? Фарове осветиха двора и мен — като мравка върху чиния. Сянката ми подскочи, издължена и тясна, пред мен. Аз замръзнах, докато голям товарен камион бавно ме приближаваше. Очаквах шофьорът да спре, да се наведе през прозореца и да ме попита какво, по дяволите, правя там. Той намали, но не спря. Вдигна ръка за поздрав. Аз го поздравих в отговор. После той продължи към товарните платформи с дузина празни варели, които потракваха в каросерията. Аз продължих към веригата, огледах се набързо, и се мушнах под нея. Вървях покрай стената на сушилнята, а сърцето биеше до пръсване в гърдите ми. Раната на главата ми пулсираше в същия такт. Този път нямаше парче бетон, което да маркира мястото. _Бавно,_ казах си, _бавно. Стъпалото е точно… тук._ Обаче не беше. Под опипващия ми потропващ крак нямаше нищо друго, освен равен цимент. Пристъпих малко по-напред и пак не открих нищо. Беше достатъчно студено, та дъхът ми да се превърне във видима пара, когато издишах, но по ръцете и врата ми изби лека, мазна пот. Отидох още малко по-нататък, но бях почти сигурен, че съм отишъл прекалено напред. Или заешката дупка беше изчезнала, или никога не е съществувала. Което означаваше, че целият ми живот като Джейк Епинг — от градината ми, която в гимназията беше спечелила награда от Бъдещите Фермери на Америка, през изоставения ми роман в колежа, до брака ми за една в общи линии мила жена, която почти беше удавила любовта ми към нея в алкохол — е бил само халюцинация, а аз винаги съм си бил Джордж Амбърсън. Направих още няколко крачки и спрях, като дишах тежко. Някъде, може би в бояджийницата или в някой от тъкачните цехове, някой изкрещя: „Проклет да съм!“. Аз подскочих, а после подскочих втори път, когато възклицанието беше последвано от буен смях. Не беше тук. Нямаше го. Или изобщо не беше съществувало. Дали усетих разочарование? Страх? Паника? Нищо подобно, всъщност. Това, което усетих беше прокрадващо се чувство на облекчение. Помислих си: _Бих могъл да живя тук. Като едното нищо. И ще бъде щастлив живот._ Истина ли беше това? Да. _Да._ Покрай фабриките вонеше, а също и на обществените места, където хората пушеха като разпрани, но на повечето места въздухът беше изключително сладък. Изключително _нов._ Храната беше вкусна, млякото се доставяше до вратата. Известно време щях да усещам липсата на компютъра, но скоро щяха да осъзная колко пристрастен бях към тая проклетия и колко часове прекарвах в преглеждане на електронни съобщения и посещаване на Интернет страници по същата причина, поради която алпинистите искаха да изкачат Еверест: защото съществува. Мобилният ми телефон никога нямаше да звъни, защото нямах мобилен телефон, което беше огромно облекчение. Извън големите градове хората все още споделяха деривати на една телефонна линия и дали някой си заключваше вратата нощем? Дръжки. Страхуваха се от ядрена война, но аз знаех със сигурност, че жителите на ’58-ма щяха да доживеят старини без да видят атомна бомба да се взривява извън контролирана среда. Никой не се опасяваше от глобалното затопляне или терористи самоубийци, които забиват самолети в небостъргачи. А ако моят живот през ’11-та не беше халюцинация (което аз знаех в сърцето си), все още можех да спра Озуалд. Просто нямаше да разбера какъв е бил крайният резултат. Не мислех, че ще доживея дотогава. Добре. Първо, трябваше да се върна при Сънлайнъра и да се махна от Лисбън Фолс. Щях да стигна с колата до Луистън, да намеря автогара и да си купя билет за Ню Йорк. От там щях да взема влак за Далас. Или, хей, защо не самолет? Имах още доста пари, а на летището никой нямаше да ми иска документ за самоличност със снимка. Стига да си платях билета, Трансуърлд Авиолинии щяха да ме приветстват на борда. Облекчението от това решение беше толкова голямо, че краката ми пак поддадоха. Този път не беше толкова зле, колкото в Дери, когато трябваше да седна, но залитнах към сушилната бараката. Закачих стената с лакът и се разнесе лек кух звук. И от празното пространство чух глас. Груб, гърлен. Глас от бъдещето, един вид. — Джейк? Ти ли си? — думите бяха последвани от пристъп на суха, пресеклива кашлица. За малко да си замълча. _Можех_ да си замълча. После се сетих каква голяма част от живота си Ал беше вложил в този проект. И че сега аз бях единствената му надежда. Обърнах се към звука на кашлицата и проговорих с нисък глас. — Ал? Говори ми, моля те. Брой на глас — помислих си, че мога да добавя „Или просто продължавай да кашляш“. Той започна да брои. Аз последвах звука на числата, като опипвах земята с крак. След десет стъпки, много по-далеч от мястото, където се бях отказал — обувката ми едновременно направи крачка напред и попадна на препятствие, което я спря на място. Аз се огледах още веднъж. Поех още веднъж въздуха, вонящ на химикали. После затворих очи и започнах да изкачвам невидимите стъпала. На четвъртото хладната нощ беше заменена със задушна топлина и миризмата на кафе и подправки. Поне за горната половина от тялото ми. Долната все още усещаше нощния въздух. Останах там, може би за три секунди, наполовина в настоящето, наполовина в миналото. После отворих очи, видях изпитото, тревожно, измършавяло лице на Ал и пристъпих обратно в ’11-та. Част 3 Живот в миналото {img:112263_tancuvashta_dvojka.jpg|#Снимка на танцуваща двойка} Глава 9 1 Бях готов да се закълна, че вече нищо не може да ме изненада, но това което видях вляво от Ал направо ме сащиса: една запалена цигара димеше в пепелник. Протегнах ръка покрай него и я изгасих. — Да не искаш да изкашляш колкото читави дробове са ти останали? Той не ми отговори. Не съм сигурен дори дали ме чу. Беше ме зяпнал с ококорени очи. — Леле божке, Джейк, кой те е скалпирал? — Никой. Дай да се махаме оттук преди да се задуша от тоя цигарен дим. Разбира се, забележката ми беше безсмислена. През седмиците, прекарани в Дери, бях свикнал с миризмата на запалени цигари. Ако не внимавах, скоро можеше и сам да пропуша. — Ама ти си скалпиран, бе — настоя той. — Може да не знаеш, ама част от косата ти виси зад ухото и… въобще колко кръв си изгубил? Литър? И кой те подреди така? — Първо — по-малко от литър, второ Франк Данинг. Ако с това твоите въпроси се изчерпват, аз имам един. Ти нали каза, че ще се молиш. Защо вместо това пушиш? — Защото бях нервен. И защото вече няма значение. Изпуснал съм му края. Нямах какво да възразя срещу този аргумент. 2 Ал бавно мина зад плота, където отвори един шкаф и извади пластмасова кутия с червен кръст на капака. Аз седнах на един висок стол и погледнах часовника. Ал беше отключил закусвалнята в осем без петнадесет. Вероятно е било без пет, когато аз слязох в заешката дупка и се прехвърлих в Страната на чудесата от ’58-ма. Ал твърдеше, че всяко отиване отнема точно две минути и часовникът на стената изглежда го потвърждаваше. Бях прекарал петдесет и два дни в ’58-ма, но тук беше 7.59 ч сутринта. Ал беше извадил марля, лейкопласт и дезинфектант. — Наведи се да погледна — нареди ми той. — Направо сложи брадичка на плота. — Можеш да си спестиш кислородната вода. Случи се преди четири часа и вече не кърви. Виждаш ли? — Абе, за всеки случай — каза той и след това сякаш ми подпали главата. — _Ааа!_ — Боли, а? Защото раната още е отворена. Вярвай ми, не ти трябва да попадаш в ръцете на докторите от ’58-ма преди да тръгнеш за Далас. Стой мирно. Трябва да острижа малко коса, че иначе лейкопластът няма да залепне. Добре, че е къса. Клъц-клъц-клъц. След това той пак събуди болката — сложи сол в раната, както се казва — като притисна към разреза марля и я залепи с лейкопласт. — Можеш да махнеш марлята след ден-два. Обаче дотогава гледай да не си сваляш шапката. Тука отгоре ще изглежда малко оскубано известно време, ама ако косата не израсте, можеш да я зализваш над белега. Искаш ли аспирин? — Да. И кафе. Ще се намери ли? — макар че това нямаше да ми помогне особено. Това, от което наистина се нуждаех, беше здрав сън. — Ще се намери — той завъртя ключа на печката и после пак взе да ровичка в аптечката. — Май си поотслабнал. _Намерил се кой да го каже,_ помислих си аз. — Бях малко болен. Светкавичен вирус… — но не си довърших мисълта. — Джейк, какво има? Гледах снимките в рамки, окачени на стената на Ал. Когато слязох в заешката дупка, там висеше снимка, на която бяхме двамата с Хари Данинг. Усмихвахме се и държахме дипломата за средно образование на Хари. Снимката беше изчезнала. 3 — Джейк? Приятел? Какво ти стана? Аз взех таблетките аспирин, които той беше оставил на плота, сложих ги в устата си и ги глътнах без вода. После станах и бавно отидох до Стената на градските знаменитости. Имах чувството че съм направен от стъкло. На мястото, където преди висеше нашата снимка с Хари, сега имаше друга, на която Ал стискаше ръката на Майк Мишод, щатския конгресмен от втори избирателен район на Мейн. Мишод сигурно е бил в разгара на кампания за преизбирането му, защото Ал беше закачил на готварската си престилка две значки. На едната пишеше „Мишод за конгресмен“, а на другата „Лисбън обича Майк“. Почитаемият депутат си беше сложил ярко оранжева Мокси тениска и държеше сочен Тлъстбургер в ръка. Откачих рамката от кукичката. — Това откога е тук? Той погледна снимката и се намръщи. — В живота си не съм виждал тази снимка. Вярно, че подкрепях Мишод последните два пъти — абе, то аз бих подкрепил всеки демократ, дето не са го изловили в леглото с помощничките му — и даже го срещнах на живо през ’08-ма, ама то се случи в Касъл Рок. Никога не е идвал в моята закусвалня. — Явно е идвал. Това тук е твоят плот, нали? Той пое снимката в ръце, толкова измършавели, че приличаха на грабливи животински нокти. — Аха — потвърди той. — Моят е. — Значи ефектът на пеперудата _съществува._ Ето ти го доказателството. Той беше вперил поглед в снимката. На устните му играеше лека усмивка — може би от удивление, а може би от благоговение. След това ми я върна и отиде да налее кафето. — Ал? Ти нали още помниш Хари? Хари Данинг? — Разбира се, че го помня. Нали заради него отиде в Дери и едва не се прости с главата си? — Заради него и семейството му, да. — И спаси ли ги? — Всички, с изключение на един. Баща им се добра до Туга преди да успеем да го спрем. — Кои пък сте тия „вие“? — Ще ти разкажа всичко, но първо се прибирам да се наспя. — Приятел, нямаме много време. — Много добре знам — уверих го аз, като си мислех „Стига ми само да те погледна, Ал“. — Обаче аз съм напълно изтощен. За мен е един и половина сутринта и нощта ми беше… — тук устата ми се разтегна в огромна прозявка — … доста напрегната. — Добре. Той донесе кафето — пълна чаша черно за мен, половин чаша, удавено в сметана за него. — Кажи ми каквото можеш, докато си изпиеш кафето. — Първо ми обясни как така помниш Хари, след като той никога не е работил като чистач в гимназията и в живота си не е ял от твоите Тлъстбургери. Второ, обясни ми как така не помниш посещението на Майк Мишод, след като двамата сте снимани заедно. — Няма откъде да знаеш дали Хари Данинг все пак не се е озовал в нашия град — възрази Ал. — И дали все пак не е станал училищен чистач. — Би било страхотно съвпадение, ако е така — аз хубавичко пренаредих миналото, Ал — с малко помощ от един мъж, на име Бил Туркот. Хари не би отишъл да живее с леля си в Хейвън, защото майка му остана жива. Както и брат му Трой и сестра му Елън. А пък Данинг дори не успя да се доближи до Хари с онзи негов чук. Ако след всички тези промени Хари пак живее във Фолс, аз бих бил най-изненаданият човек на света. — Има начин да проверим — вметна Ал. — В офиса ми тук има лаптоп. Ела с мен. Той тръгна пред мен като кашляше и се подпираше на всеки предмет по пътя си. Аз си взех кафето с мен. Той остави неговото. Офис беше твърде претенциозна титла за килера, който се отделяше от кухнята. Двамата едва успяхме да се поберем вътре. Стените бяха покрити с паметни записки, разрешителни и здравни разпоредби, издадени от щата Мейн и от федералните власти. Ако хората, които злословеха за прочутия Котбургер, можеха да видят всички тия документи — включително Сертификат за хигиена, клас А, издаден след последната проверка от ресторантьорската комисия на щата Мейн — те биха се видели принудени да си променят мнението. Макбукът на Ал беше поставен върху чин, който си спомням, че ползвах в трети клас. Ал се отпусна върху също толкова малкия стол с възклицание на болка и облекчение. — Училището нали има страница в Интернет? — Разбира се. Докато чакахме лаптопът да зареди, аз се зачудих колко ли имейли са се събрали по време на петдесет и двата дни, които бях отсъствал. После се сетих, че ме е нямало само две минути. Колко съм завеян. — Мисля, че ще му изпусна края, Ал. — Идеално те разбирам. Обаче не се предавай, приятел, скоро ще… А, ето на. Значи, да видим. Предмети… летен график… преподаватели… администрация… обслужващ персонал. — Това, последното. Той прокара пръст по тъчпада, промърмори нещо, кимна на себе си, кликна на нещо и после впери поглед в екрана, сякаш беше факир, който се съветва с кристалната си топка. — Е? Не ме дръж в напрежение. Той завъртя лаптопа, за да погледна сам. „Обслужващ персонал на гимназията в Лисбън Фолс“, пишеше отгоре. „Най-добрите в щата!“ На снимката се виждаха двама мъже и една жена, застанали в центъра на игрището във физкултурния салон. И тримата се усмихваха. Всички носеха тениски с логото на Лисбънските хрътки. Никой от тях не беше Хари Данинг. 4 — Ти помниш живота му като чистач и твой ученик, защото ти беше този, който слезе през заешката дупка — обясни Ал. Бяхме се върнали в закусвалнята и седяхме в едно от сепаретата. — Аз също го помня, защото също съм ползвал заешката дупка или просто защото съм близо да нея — той направи пауза. — Това трябва да е причината. Нещо като радиация. Човекът с жълтата карта също е наблизо, но от другата страна и също го усеща. Сам си го виждал, така че разбираш, за какво говоря. — Той вече е с оранжева карта. — Какви ги дрънкаш? Аз пак се прозинах. — Ако се опитам да ти обясня сега, всичко ще объркам. Нека да те закарам у вас и после сам да се прибера, защото съм гладен като мечка… — Ще ти направя бъркани яйца — прекъсна ме той и тръгна да се надига, после тежко се отпусна обратно и се разкашля. При всяко вдишване гърдите му свистяха и цялото му тяло се тресеше. Нещо тракаше в гърлото му, като карта, затъкната в спиците на велосипедно колело. Аз сложих ръка на рамото му. — Това, което ще направиш, е да се прибереш, да си изпиеш лекарството и да си починеш. Пробвай да поспиш, ако можеш. Аз със сигурност ще мога. Осем часа. Ще си наглася будилника. Той спря да кашля, но аз още чувах тракането в гърлото му. — Сън. Естествен сън. Това го помня. Завиждам ти, приятел. — Ще дойда у вас довечера в седем. Или, не, хайде в осем. Така ще имам време да проверя някои неща в Интернет. — И ако всичко е за отличен? — той сам се засмя на закачката си, която аз, като учител, бях чувал поне хиляда пъти. — Тогава ще се върна там утре и ще се приготвя за голямото събитие. — Не — възрази той. — Ще осуетиш голямото събитие. Той стисна ръката ми. Пръстите му бяха костеливи, но в хватката му още имаше сила. — Затова е цялата тая дандания. Да намериш Озуалд, да осуетиш проклетото му деяние и да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му. 5 Когато седнах в колата си, първото нещо, което направих, беше да протегна ръка към скоростния лост и да се опитам да настъпя пружиниращия съединител на Форда с левия си крак. Когато ръката ми увисна във въздуха, а кракът ми се удари о пода, се разсмях. Ситуацията наистина беше комична. — Какво? — попита Ал от седалката до мен. Липсваше ми елегантният ми Форд Сънлайнър, ето какво, но това нямаше значение. Скоро щях пак да си го купя. Въпреки че следващият път щях да разполагам с по-малко средства, поне в началото (сметката, която си бях открил в местната банка щеше да е изчезнала или по-точно, анулирана), така че този път може би трябваше да се пазаря малко по-усърдно с Бил Тайтъс. Реших, че нищо не ми пречи да го направя. Вече бях различен. — Джейк, какво е толкова забавно? — Не, нищо. Огледах се за някакви промени по Главната улица, но всички обичайни сгради бяха по местата си, включително Кенебек Фрут, който изглеждаше — както обикновено — сякаш две неплатени сметки го делят от пълен фалит. В градския парк все още се издигаше статуята на Уоръмбо, а надписът на витрината на Мебели Кейбъл все още уверяваше, че „Никой няма по-добри цени от нас“. — Ал, нали помниш веригата, под която трябва да минеш, за да се върнеш при заешката дупка? — Естествено. — И табелата, закачена на нея? — Онова, за канализационната тръба? — той седеше като войник, който се опасява, че пътят пред него е миниран и всеки път, когато ударехме неравност, правеше болезнена гримаса. — Когато се върна от Далас — когато си разбрал, че си прекалено болен, за да успееш — тя още ли беше там? — Аха — потвърди той, след като се замисли за момент. — Там си беше. Чудна работа, а? Каква е тая тръба дето я поправят четири години? — Да, никой не би проточил такъв ремонт, особено в двор, където по всяко време на денонощието пристигат и заминават камиони. Така че, защо на никого това не му се е сторило странно? Той поклати глава. — Нямам представа. — Дали не са сложили веригата, за да попречат на хората случайно да попаднат на заешката дупка? Но ако е така, кой я е сложил? — Идея нямам. Пък и кой знае дали наистина е така. Аз завих по неговата улица, като се надявах, че след като той се прибере, аз ще успея да мина оставащите 7–8 мили до Сабатус без да заспя на волана. Но в главата ми се въртеше още нещо и аз непременно трябваше да го споделя. Ако не за друго, за да не би Ал да си позволи да храни твърде големи надежди. — Миналото е твърдоглаво, Ал. То не иска да бъде променяно. — Знам. Нали ти казах. — Така е. Но аз мисля, че съпротивлението е толкова по-силно, колкото повече даден акт би могъл да промени бъдещето. Той ме погледна. Сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога, а самите очи изразяваха огромна болка. — Това пък какво означава? — На мен ми беше по-трудно да променя бъдещето на семейство Данинг, отколкото на теб да промениш бъдещето на Каролин Пулин. Отчасти, понеже в моя случай са замесени повече хора, но най вече, понеже Каролин така или иначе е щяла да оцелее. А Дорис Данинг и децата й трябваше да умрат. И един от тях наистина умря, макар че аз ще се погрижа да оправя тая работа. На лицето на Ал се появи едва загатната усмивка. — Браво на теб. Само гледай другият път да се снишиш по-бързо. Да си спестиш неприятния белег, върху който може повече да не расте коса. Аз вече имах някои идеи по въпроса, но си замълчах. Насочих колата си към алеята пред неговата къща. — Опитвам се да ти кажа, че може би няма да успея да спра Озуалд. Поне не първият път — при което се разсмях, — обаче какво пък, аз и на шофьорския си изпит се провалих първият път. — То и аз така, ама за шофьорски изпит не те карат да чакаш пет години, че да го изкараш втори път. Той имаше право. — На колко си години, Джейк? Тридесет, тридесет и две? — Тридесет и пет — и два месеца по-близо до тридесет и шест, отколкото тази сутрин, но какво са няколко месеца между приятели? — Ако я оплескаш първия път и трябва да почнеш наново, ще бъдеш на четирсет и пет, като се стигне до важната част втория път. Много неща могат да се случат за десет години, особено ако миналото е срещу тебе. — Знам, нали виждам какво се е случило с теб. — Аз си го докарах рака с цигарите, туйто — той се разкашля, сякаш в потвърждение на думите си, но този път в очите му освен болка имаше и съмнение. — Вероятно си прав. _Надявам се,_ да си прав, но и това е още една неизве… Неговата врата се отвори със замах. Едра млада жена в зелена униформа и бели медицински обувки беше дотичала от къщата. Беше видяла Ал, приведен на предната седалка на колата ми, и беше дръпнала вратата. — Господин Темпълтън, къде бяхте? Дойдох да ви дам лекарствата и, като намерих къщата празна, помислих… Той успя да се усмихне. — Представям си какво си си помислила, ама съм си наред. Не съм за гледане, ама инак съм наред. Тя обърна поглед към мен. — А вие. Къде сте го повели? Не виждате ли, че едва се крепи? Виждах, разбира се. Но тъй като не можех да й обясня какво сме правили стиснах устни и се приготвих да си отнеса конското като мъж. — Имахме да обсъждаме разни важни проблеми — отговори й Ал. — Ясно? — И така да е… Той избута вратата до края. — Помогни ми да вляза вътре, Дорис, Джейк бърза да се прибере. Дорис. Като Данинг. Той не забеляза съвпадението — трябва да беше съвпадение, какво друго, името се среща достатъчно често — но в моята глава сякаш отекна гонг. 6 Успях да се добера до у нас и този път без да искам посегнах към ръчната спирачка на Сънлайнъра. Когато изключих двигателя, си помислих колко тясна, мизерна и като цяло неприятна купчина от пластмаса и фибростъкло беше моята Тойота в сравнение с колата, с която бях свикнал в Дери. Отключих си, понечих да сипя храна на котката и тогава забелязах, че още не си е изял предишната порция. Все пак, в ’11-та бях му сипал храна за последно преди около час и половина. — Изяж си закуската, Елмър. Знаеш ли колко гладуващи котки в Китай биха се зарадвали на порция Фрискис? Елмър ме възнагради с погледа, който бях си заслужил, и се измъкна през котешката вратичка. Аз сложих две опаковки замразена вечеря в микровълновата (а мислите ми звучаха, сякаш чудовището на Франкенщайн е добило дар слово: _„Микровълнова печка хубаво, модерни коли лошо“_). Изядох всичко, изхвърлих отпадъците и влязох в спалнята. Съблякох си бялата риза от ’58-ма (като благодарих на Бога, че Аловата Дорис беше прекалено ядосана, за да забележи кръвта по нея), седнах на леглото да си развържа удобните обувки от ’58-ма и после се отпуснах назад. Мисля, че бях заспал преди главата ми да падне на възглавницата. 7 Съвсем бях забравил за будилника и можеше да спя доста след пет следобед, но към четири и петнадесет Елмър скочи на гърдите ми и започна да ми души лицето. Това означаваше, че си е омел закуската и сега очаква следващото хранене. Аз му напълних купата, наплисках си лицето със студена вода и изядох купа зърнена закуска, като си помислих, че дни наред няма да мога да си оправя вътрешния часовник. След като се заситих, отидох в кабинета си и включих компютъра. Първата страница, която прегледах, беше тази на градската библиотека. Ал беше прав — там открих пълния архив на лисбънския Уикли Ентърпрайз. Наложи се да се регистрирам като „Приятел“ на библиотеката преди да мога да го разгледам, което пък струваше десет долара, но предвид обстоятелствата, цената ми се стори нищожна. Броят, който търсех, беше от дата 7 ноември. На страница втора, натикана между материали за фатална автомобилна катастрофа и предполагаем палеж, бяха поместили статия, озаглавена: __„Местната полиция издирва загадъчен мъж“.__ Въпросният мъж-загадка бях аз… или по-скоро моята псевдо-персона от ерата на Айзенхауер. Бяха открили Сънлайнъра и бяха забелязали кръвта. Бил Тайтъс идентифицирал колата, като същата, която продал на някой си господин Джордж Амбърсън. Тонът на статията искрено ме трогна: тя изразяваше неподправена загриженост за изчезнал (и вероятно ранен) човек. Грегъри Дюсен, който ме беше обслужил в банката, ме беше описал като „интелигентен любезен мъж“. Еди Баумър, управител на Бръснарницата на Баумър, беше потвърдил думите му. Нямаше и следа от съмнение, свързано с името на Амбърсън. Статията би звучала различно, ако ме бяха свързали със сензационния случай в Дери, но това не се беше случило. Нито пък историята беше продължена в броя от следващата седмица. Там ме бяха споменали само с едно изречение в полицейската хроника: __„Издирването на изчезналия мъж от Уисконсин продължава“.__ В следващия си брой седмичникът беше подивял по предстоящия ваканционен сезон и Джордж Амбърсън окончателно беше изчезнал от страниците му. Но ето че безспорно съм бил там. Ал беше издълбал името си в ствола на дърво. Аз открих своето на страниците на стар брой на вестника. Очаквах го, разбира се, но вида на доказателството току пред очите ми беше изумително. След това се прехвърлих на страницата на Дейли Нюз, ежедневника на Дери. Достъпът до техния архив беше доста по-скъп — 34.50 долара, но само след минути вече бях изтеглил броя от първи ноември, 1958 г. Човек би очаквал, че сензационно местно престъпление би попаднало на първа страница на местния вестник, но в Дери — Странното малко градче — хората гледаха да не огласяват градските си ужаси. Заглавната статия този ден се отнасяше до срещата на Русия, Великобритания и САЩ в Женева за обсъждане на споразумение за забрана на ядрените опити. Под нея беше поместен материал за четиринадесетгодишен гениален играч на шах, Боби Фишър. Най-долу в левия ъгъл на първа страница (където, според медийните експерти, хората поглеждат последно, ако изобщо погледнат) се мъдреше заглавието __„Двама убити след страховито нападение“.__ Според статията, Франк Данинг, „уважаван член на местната общност и активен участник в няколко благотворителни кампании“, се появил малко след осем вечерта в петък „в нетрезво състояние“ в дома на съпругата си, с която били разделени. След кратко пререкание с жена си (което аз изобщо не си спомнях да съм чул, въпреки че присъствах лично), Данинг я ударил с чук и й счупил ръката. След това убил дванадесетгодишния си син Артър Данинг, когато той се опитал да защити майка си. Историята продължаваше на страница 12, където ме посрещна снимката на моя познат-неприятел Бил Туркот. Според материала „Господин Туркот минавал покрай къщата, когато чул викове и крясъци от дома на Данинг.“ Той изтичал до къщата, видял какво се случва през отворената врата и извикал на господин Франк Данинг да „спре да размахва тоя чук“. Данинг отказал, господин Туркот забелязал ловджийски нож, окачен на колана на Данинг и го измъкнал; Данинг насочил атаката си към Туркот и двамата се сборичкали, при което Данинг бил намушкан до смърт. Само секунди след героичната си постъпка, господин Туркот получил инфаркт. Седях, гледах старата снимка — Туркот гордо сложил крак на бронята на седан от четиридесетте, с цигара в ъгъла на устата — и потропвах с пръсти по крака си. Данинг беше намушкан откъм гърба, не отпред, и то с щик, не с ловджийски нож. Той изобщо нямаше ловджийски нож, ковашкият чук, който не беше определен като такъв в статията, беше единственото му оръжие. Дали полицията е могла да обърка толкова очевидни детайли? Не виждах как, освен ако не са по-слепи от Рей Чарлз. Обаче за Дери, който аз опознах, това изобщо не изглеждаше необичайно. Мисля, че се усмихвах докато четях. Историята беше толкова откачена, че не можеше да не й се възхитиш. Не бяха оставили никакви неясноти. Значи, имате един пиян съпруг, едно ужасено семейство и един героичен минувач (нито дума накъде е отивал, та да мине точно покрай тяхната къща). Какво друго му трябва на човек? И определено не се споменаваше за никакъв загадъчен непознат, забелязан около къщата. Толкова типично за Дери. Порових в хладилника, намерих си малко останал шоколадов пудинг и го ометох, както си стоях прав до кухненския плот и гледах през прозореца към задния си двор. Вдигнах Елмър и го гушнах, докато той почна да се върти да го пусна долу. Върнах се пред компютъра, чукнах един клавиш, за да спра скрийнсейвъра и пак разгледах снимката на Бил Туркот. Героичният непознат, който беше спасил семейството и даже сам беше пострадал. Накрая отидох до телефона и набрах Услуги. 8 В Дери нямаха телефонен номер нито за Дорис, нито за Трой или Харолд Данинг. Накрая пробвах с Елън, без да се надявам на резултат. Дори да беше останала в града, вероятно се е омъжила и си е сменила фамилията. Но понякога ти провървява с най-малко вероятния сценарий (Лий Харви Озуалд беше особено противен пример за това). Толкова бях изненадан, когато автоматът изплю номера й, че дори не бях взел молив да го запиша. Вместо да звъня втори път на Услуги, натиснах единица, за да набера, номера, който ми бяха дали. Ако имах време да го обмисля, не знам дали бих се решил да го направя. Понякога не искаме да знаем, нали? Понякога ни е страх от истината. Стигаме до някъде и после се връщаме обратно. Но аз смело задържах слушалката в ръка и изчаках докато телефонът в Дери звънна веднъж, втори, трети път. Вероятно след четвъртото иззвъняване щеше да се включи телефонен секретар и аз реших, че не искам да оставям съобщение. Представа нямах какво бих могъл да кажа. Но преди четвъртото иззвъняване да е прозвучало до края, в слушалката се обади женски глас. — Ало? — Търся Елън Данинг? — Ами, зависи кой се обажда — тя звучеше предпазливо развеселена. Гласът беше сипкав и сякаш подозрителен. Ако не знаех с кого говоря, бих си помислил, че е жена на тридесет и нещо години, вместо на шестдесет или приближаваща шестдесет. Помислих си, че звучи, сякаш използва гласа си професионално. Певица, актриса? Може би комик все пак? Но това не изглеждаше вероятно в Дери. — Казвам се Джордж Амбърсън. Познавах брат ви Хари доста отдавна. Случи ми се да се върна в Мейн тия дни и реших да го потърся. — Хари? — въпросът сякаш е стресна. — О, боже! От армията ли го познавате? Това ли да кажа? Набързо прецених, че не трябва да ползвам тази версия. Твърде много неща можех да объркам. — Не, от Дери, когато бяхме още деца — тук някъде ме осени истинско вдъхновение. — Играехме заедно в увеселителната зала. Все се случвахме в един и същ отбор, доста се бяхме сближили. — Ами, съжалявам, господин Амбърсън, обаче Хари е мъртъв. За момент онемях. Което не е достатъчно да предадеш емоция по телефона, затова едва успях да кажа: — О, боже, толкова съжалявам. — Беше отдавна. Във Виетнам, при нападението на Тет. Наложи ми се да седна, почувствах се зле. Бях го спасил от куцукане и леко умствено замайване, за да скъся живота му с към четирсет години? Страхотно. Операцията мина успешно, но пациентът умря. А междувременно шоуто трябваше да продължи. — Ами Трой? И вие, как сте вие? Тогава бяхте съвсем малка, помня, че карахте велосипед с помощни колелета. И пеехте. Винаги пеехте — успях да докарам слаб смях. — Боже, направо ни подлудявахте. — Тия дни пея само караоке в кръчмата на Бениган, обаче така и не се изморих да плямпам. Водеща съм в Дабълю Кей Ай Ти в Бангор. Нали ви е ясно, радио водеща. — Аха. Ами Трой? — Той си живее живота в Палм Спрингс. Той е богаташът в семейството. Направи състояние от компютърния бизнес. Инвестира сполучливо през седемдесетте. Сега ходи по обеди със Стийв Джобс и прочее — тя се засмя. Имаше прекрасен смях. Сигурно слушатели от цял източен Мейн си пускаха нейното радио, само заради този смях. Но когато проговори отново, гласът й беше по-нисък и без следа от хумор. Слънцето се беше скрило зад облак, просто така. — Кой сте вие в действителност, господин Амбърсън? — Не ви разбирам. — През почивните дни приемам обаждания от слушатели. В събота е нещо като бит пазар: „Елън, имам почти нова косачка, но не мога да плащам вноските, затова ще я продам за най-добрата цена над петдесет долара“. Такива работи. В неделя нищим политиката. Хората се обаждат да си го изкарат на Ръш Лимбо или, за да кажат, че Глен Бек трябва да се кандидатира за президент. Познавам хорските гласове. Ако с Хари сте се познавали още от Увеселителната зала, трябва да сте вече към шестдесетте. А вие не сте. Звучите ми по-скоро като тридесет и пет годишен. Леле, абсолютно позна. — Хората ми казват, че звуча доста по-млад от годините си. Сигурно и вие го чувате постоянно. — Да бе — отсече тя и изведнъж _започна_ да звучи стара. — Аз години наред съм се упражнявала да вкарам тая жизнерадостна нотка в гласа си. Вие можете ли да кажете същото? Не можех да измисля какво да отговоря, за това си замълчах. — Освен това, никой не тръгва да търси приятелите си от началното училище. Не и петдесет години по-късно. _Защо ли не затворя,_ помислих си. _Научих, каквото ме интересуваше, че и повече. Просто ще затворя._ Но телефонът сякаш беше залепен за ухото ми. Не съм сигурен, че бих го пуснал, дори да бях видял, че къщата гори. Когато тя проговори отново, гласът й беше сякаш задавен. — Вие ли сте онзи човек? — Не знам за какво… — Онази нощ имаше още някой там. Хари го видя. Аз също. Вие ли бяхте? — Коя нощ? — но думите ми прозвучаха като „оя-ош“, защото устните ми бяха станали безчувствени. Сякаш някой беше захлупил маска на лицето ми. Маска, натъпкана с лед. — Хари каза, че бил неговия добър ангел. Мисля, че сте бил вие. Е, къде бяхте? Този път нейните думи прозвучаха неясно, защото беше почнала да плаче. — Госпожо…, Елън…, думите ви нямат никакъв см… — Аз го закарах до летището, след като си беше получил разпределението и отпуската му беше свършила. Той заминаваше за Виетнам и аз му казах да се пази. А той отговори: „Не се тревожи, сестра ми, аз си имам ангел пазител, забрави ли?“. Така че, къде бяхте вие на шести февруари ’68-ма, господин Ангел? Къде бяхте, когато брат ми умря при Ке Сан? _Къде беше тогава, кучи сине?_ Тя добави още нещо, но не знам какво. Дотогава вече плачеше неудържимо. Аз затворих телефона. Отидох в банята. Седнах във ваната, дръпнах завесата и сведох глава между коленете си, така че се оказах взрян в гумената подложка на жълти маргаритки. След това изкрещях. Веднъж. Втори път. Трети път. А най-лошото беше, че не просто си пожелах Ал никога да не ми беше разказвал за проклетата си заешка дупка. Пожелах си да пукне. 9 Обзе ме лошо предчувствие, когато стигнах до у тях и видях, че къщата е съвсем тъмна. Стана още по-лошо, когато опитах да отворя вратата и открих, че е отключена. — Ал? Никакъв отговор. Напипах ключа на лампата и я светнах. Всекидневната имаше стерилния вид на стая, която се почиства редовно, но не се ползва кой знае колко често. Стените бяха покрити със снимки в рамки. Повечето лица ми бяха непознати — роднини на Ал, предположих — но разпознах двойката на една от снимките, закачени над дивана: Джон и Джаклин Кенеди. Бяха някъде на морски бряг, вероятно Хианис Порт и бяха се прегърнали. Въздухът беше наситен с ароматизатор Глейд, но той не можеше напълно да прикрие миризмата, която се разнасяше от вътрешността на къщата. От някъде съвсем тихо се чуваха Темптейшънс, които пееха „Моето момиче“. Слънчев лъч в облачен ден и всичко останало. — Ал? Тук ли си? Че къде да е? В Студио Девет в Портланд, отдаден на диско танци и сваляне на колежанки? Много добре разбирах — аз си бях пожелал нещо, а понякога желанията се сбъдват. Опипах в тъмното за ключа на кухненските лампи, намерих ги и осветих помещението с луминесцентна светлина, достатъчно силна за операционна. На масата имаше пластмасова опаковка за лекарства, от тези, които имат отделения за всеки ден от седмицата. Обикновено такива кутийки са достатъчно малки да се поберат в джоб или дамска чанта, но тази тук беше голяма колкото енциклопедия. До нея имаше бележка надраскана върху листче „Зиги“: „Ако си забравиш дозата за осем часа, ЩЕ ТЕ УБИЯ! Дорис“. „Моето момиче“ приключи и започна „Само в моето въображение“. Тръгнах след музиката към неприятната миризма на болнична стая. Ал беше в леглото. Изглеждаше относително спокоен. Накрая по една сълза се беше стекла от ъгълчетата на затворените му очи. Следите все още бяха достатъчно влажни, та да хвърлят отблясъци. Музикалната уредба беше на нощната масичка вляво от него. И тук имаше бележка, затисната с шишенце таблетки. То обаче не би послужило като добра тежест дори срещу най-лекия повей, защото беше празно. Погледнах етикета. Оксиконтин, двадесет милиграма. Вдигнах бележката. Съжалявам, приятел, повече не мога. Прекалено много боли. Ключа за закусвалнята е у теб и знаеш какво да правиш. Но не се заблуждавай, че винаги можеш да опиташ отново, защото прекалено много неща може да се объркат. Гледай да се справиш първият път. Може би си ми бесен, задето те забърках в това. Аз на твое място бих бил. Но не се отказвай. Моля те, недей. Тенекиената кутия е под леглото. Вътре има още към пет стотака, които не ти дадох преди. Всичко е в твоите ръце, приятел. Вероятно два часа, след като Дорис ме намери утре сутрин, собственикът на земята ще затвори закусвалнята, така че трябва да го направиш тази вечер. Спаси го, чуваш ли? Спаси Кенеди и всичко ще се промени. Моля те. Ал _Копеле такова,_ помислих си. _Знаел си, че може да се разколебая и това е бил планът ти да ме принудиш да действам._ Вярно, имах съмнения и още как. Но това не е като да съм твърдо решил да се откажа. Ако той си е помислил, че така ще стане, е сгрешил. Да спра Озуалд? Дадено. Обаче в момента той беше на втори план, част от моето мъгливо бъдеще. Странен начин да се опише ’63-та, но съвсем точен. Това което беше обсебило цялото ми внимание, беше семейство Данинг. Артър, известен още като Туга. Можех да го спася, а също и Хари. „Може би Кенеди е щял да си промени мнението за Виетнам“, беше казал Ал. Известно е, че е говорил по въпроса. И дори това да не се случеше, дали Хари би се озовал на съвсем същото място на шести февруари, ’68-ма? Не ми се вярваше. _Добре,_ казах си. _Добре._ Наведох се и целунах Ал по бузата. Усетих лекия солен вкус на последната сълза. — Спи, спокойно, приятел. 10 Обратно вкъщи прегледах съдържането на куфарчето Лорд Бъкстън и контешкия си портфейл от щраусова кожа. Имах подробните бележки на Ал за движението на Озуалд, след като беше се уволнил от флота на единадесети септември, ’59-та. Всичките ми документи за самоличност все още бяха на линия. Въпросът с парите беше по-добре от очакваното. Като добавих допълнителните средства, оставени от Ал, имах малко повече от пет хиляди долара. В отделението за месо на хладилника ми имаше кайма за хамбургери. Изпържих част от нея и я сложих в паничката на Елмър. Погалих го докато той хапваше. — Ако не се върна, върви при съседите, семейство Ритър — посъветвах го. — Те ще се погрижат за теб. Елмър не ми обърна никакво внимание, но аз си знаех, че ако ме няма да го нахраня, той точно така ще постъпи. Котките умеят да оцеляват. Взех си куфарчето, тръгнах към вратата и се наложи да се преборя с обзелото ме в един момент непреодолимо желание да изтичам в спалнята и да се скрия под завивките. Дали тази къща и котката изобщо щяха да бъдат тук, когато се върнех, ако мисията ми беше успешна? Или дали все още щяха да са моята къща и моята котка? Нямаше как да знам. Искате ли да чуете нещо забавно? Дори хората, които имат силата да се връщат в миналото, не могат да предричат бъдещето. — Хей, Ози — произнесох меко. — Ще ми паднеш, нещастник такъв. Затворих вратата и излязох от къщата. 11 Закусвалнята изглеждаше странно без Ал, защото имах чувството, че Ал още е тук — или поне призракът му. Лицата по неговата Стена на градските знаменитости изглежда се взираха в мен и питаха какво правя тук, казваха ми, че не ми е тук мястото и да престана, преди тотално да съм повредил вселената. Особено притеснителна беше снимката на Ал с Майк Мишод на мястото, където беше висяла снимката ни с Хари. Влязох в килера и започнах да пристъпвам напред със съвсем къси стъпки. „Представи си, че се опитваш да намериш най-горното стъпало в пълен мрак“, беше казал Ал. „Затвори очи, приятел. Така е по-лесно.“ Така и направих. Две стъпала надолу, чух онова изпукване в ушите при изравняване на наляганията. Усетих топлина по кожата си и долових слънчевите лъчи през затворените си клепачи. Чух отчетливото шат-ууш, шат-ууш на тъкачните цехове. Беше девети септември, ’58-ма, две минути преди дванадесет на обяд. Недалеч от тук, на паркинга на Тайтъс Шеврон ме чакаше елегантен Форд Сънлайнър кабриолет. Но първо трябваше да се оправя с бившия Човек с жълтата карта. Този път щеше да си получи долара, за който молеше, защото бях забравил да сложа петдесет цента в джоба си. Минах под веригата и се забавих, колкото да сложа банкнота от един долар в предния си десен джоб. Но той там си и остана, защото когато заобиколих ъгъла на сушилната барака, открих Човека със жълтата карта проснат на цимента, с широко отворени очи и локва кръв, събираща се около главата му. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. В едната си ръка държеше назъбено парче стъкло от зелена винена бутилка, с което си беше послужил. В другата му ръка беше картата, която се предполагаше да осигурява някакъв бонус в Зелената витрина. Картата, която първо беше жълта, а след това оранжева, сега беше абсолютно черна. Глава 10 1 Минах през служебния паркинг за трети път, като почти подтичвах. Още веднъж почуках по капака на червено-белия Плимут Фюри, за късмет предполагам. Следващите седмици, месеци и години щях да се нуждая от всичкия късмет на света. Този път не се отбих в Кенебек Фрут и нямах никакво намерение да си купувам дрехи или кола. Щях да се погрижа за това след ден-два, но точно днес не беше разумно един пришълец да се размотава из Фолс. Съвсем скоро някой щеше да открие мъртвото тяло в двора на фабриката и новопристигналият в града непременно щеше да бъде разпитан. Документите за самоличност на Джордж Амбърсън не биха издържали толкова щателна проверка. Особено след като адресът на шофьорската му книжка посочваше къща на улица Блубърд, която още не беше построена. Стигнах до спирката пред паркинга, точно когато автобусът с надпис Луистънски експрес се зададе с ръмжене. Качих се и подадох еднодоларовата банкнота, която бях приготвил за Човека с жълтата карта. Шофьорът ми я размени за шепа монети от хромираната кутия, закачена на колана му, и аз пуснах петдесет цента в процепа за пътната такса. Минах по люлеещата се пътека до дъното на автобуса и седнах зад двама пъпчиви моряци, вероятно от военно-въздушната флотска база Бърнсуик. Те си говореха за мадамите, които се надяваха да открият в някакъв стриптийз бар, наречен „Зелениката“. Разговорът им беше изпъстрен с тежки тупвания по рамото с юмрук и обилен гърлен смях. Аз гледах как път 196 се изнизва покрай нас почти без да го виждам. Все си мислех за мъртвеца. И за картата, която беше станала катранено черна. Постарах се да се отдалеча от притеснителната сцена възможно най-бързо, но се спрях колкото да се наведа и да докосна картата. Тя не беше картонена, както бях решил отначало. Не беше и пластмасова. Целулоидна може би, само дето… на пипане не ми се стори да е така. Усетих я по-скоро като мъртва кожа — нещо, което бихте остъргали от мазол. По картата нямаше нищо написано, поне аз не забелязах да има. Ал беше предположил, че Човекът с жълтата карта е обикновено пиянде и, че нещастната комбинация от алкохол и близостта на заешката дупка са го докарали до лудост. Аз не се бях усъмнил в неговото мнение, докато картата не беше станала оранжева. Сега не просто се съмнявах. Вече изобщо не вярвах, че Ал е бил прав. Но какъв все пак беше този човек? _Мъртъв, ето какъв. И нищо повече. Така че избий си го от главата. Престани да мислиш за него._ Когато минахме покрай лисбънското автокино, дръпнах въженцето, за да покажа, че искам да сляза. Шофьорът спря при следващия стълб, маркиран с бяло. — Приятен ден — пожелах му аз, когато той дръпна лоста и отвори вратите. — Нищо приятно няма в тая работа, освен студената бира в края на работното време — отговори той и запали цигара. Няколко секунди по-късно аз стоях на покрития с чакъл банкет край магистралата с куфарче, поклащащо се в лявата ми ръка, и гледах как автобусът тромаво се отдалечава към Луистън сред облак изгорели газове. На задницата му имаше реклама, която показваше домакиня с лъсната тенджера в едната ръка и SOS Магическа изтривалка в другата. Огромните й сини очи и озъбената усмивка, обрамчена с ярко червило, я правеха да изглежда сякаш е на ръба на пълен психически срив. По небето нямаше никакви облаци. В тревата жужаха щурци. Някъде измуча крава. Бризът бързо разпръсна дизеловата воня на автобуса и аз усетих сладкия чист аромат на въздуха. Без да бързам се запътих към Странноприемница Бор. Тя беше само на четвърт миля, но по пътя двама души отбиха и ме попитаха дали ми трябва превоз. Аз им благодарих и отговорих, че всичко е наред. И наистина беше. Когато стигнах мотела, бях почнал да си подсвирквам. Септември, 58ма, Съединените американски щати. Със или без Човека с жълтата карта, беше приятно да се завърна тук. 2 Прекарах остатъка от деня в стаята си, като преглеждах за не знам кой път записките на Ал за Озуалд. Този път се съсредоточих върху двете страници, озаглавени __„Изводи как да се действа“.__ Да се опитам да гледам телевизия, при положение че телевизорът в общи линии предлагаше само един канал, беше абсурдно занимание, така че отидох до автокиното и си платих тридесет цента вход за зрители без автомобил. Пред снекбара на киното бяха подредени сгъваеми столове. Взех си пакет пуканки и приятна безалкохолна напитка с аромат на канела, наречена Пепсол. Гледах „Дългото горещо лято“ с още няколко посетители без коли, предимно хора на възраст, които се познаваха и си бъбреха приятелски. Докато започне вторият филм от прожекцията, „Световъртеж“, беше станало хладно, а аз не си бях взел сако. Така че се върнах в мотела и спах като къпан. Следващата сутрин се върнах в Лисбън Фолс с автобуса (никакви таксита, поне за момента трябваше да пестя пари) и първо се отбих във Веселия бял слон. Беше още рано и доста хладно, така че битникът беше вътре, седеше на очукана кушетка и четеше списание. — Здравей, градски — поздрави ме той. — Здрасти. Предполагам продаваш куфари? — Намират ми се няколко. Не повече от двеста или триста. Върви в дъното и… — И потърси вдясно — довърших аз. — Точно тъй. Минавал ли си от тук преди? — Всеки е минавал от тук все някога — отговорих аз. — Това чудо е по-голямо от професионалната футболна лига. Той се засмя. — Щуро, Джаксън. Върви си избери победител. Избрах си същия кожен куфар. После прекосих улицата и си купих Сънлайнъра за втори път. Този път се пазарих по-усърдно и смъкнах цената на триста. Когато приключихме пазарлъка, Бил Тайтъс ме изпрати при дъщеря си. — Май не сте тукашен — отбеляза тя. — От Уисконсин съм, но вече доста време съм в Мейн. По работа. — Сигурно ви нямало в града вчера, а? — когато отговорих утвърдително, тя спука един балон от дъвката си и продължи: — Значи не знаете за произшествието? Намерили един стар пияница мъртъв, до сушилната барака във фабриката — тя снижи глас. — Самоубийство. Прерязал си собственото гърло с парче стъкло. Представяте ли си? — Това е ужасно — коментирах аз, като прибрах разписката за покупката в портфейла си и подхвърлих ключовете на колата на дланта си. — Местен ли е бил? — Не и никакви документи нямал. Сигурно е дошъл с товарния влак, така казва татко. В Касъл рок сега търсят берачи на ябълки, може затова да е дошъл. Господин Кади, продавачът в Зелената витрина — казал на татко, че оня вчера опитал да си купи половинка от него, обаче бил пиян и вмирисан, та господин Кади го изритал. И той сигурно се е скатал в двора на фабриката да си допие, каквото му е било останало и, като пресушил бутилката, я счупил и си прерязал гърлото с едно от парчетата — тя завърши разказа си като повтори: — Представяте ли си? Този път пропуснах подстрижката, не минах и през банката, но пак си купих дрехи от Мъжко облекло Мейсънс. — Трябва много да харесвате този нюанс синьо — каза продавачът, като разгъна най-горната риза от моята камара дрехи. — Същият цвят е като тази която носите. Всъщност той държеше същата риза която аз носех, но си замълчах. Това би било прекалено объркващо и за двама ни. 3 Още същият четвъртък следобед изминах познатата ми магистрала „По миля на минута“. Този път не се наложи да си купувам шапка в Дери, защото се бях сетил да си взема хубава лятна сламена шапка от Мейсънс. Взех си стая в Таунхаус Дери, вечерях в ресторанта, после отидох в бара и си поръчах бира от Фред Туми. Този път реших да си спестя разговора с него. Следващият ден наех същото жилище на авеню Харис и прелитащите самолети не само, че не ме държаха буден, а май даже ми действаха приспивателно. На следващия ден отидох в магазина за спортни стоки Мейкън и казах на продавача, че искам да си купя огнестрелно оръжие, понеже съм в бизнеса с недвижимо имущество и прочие, и прочие. Той ми донесе моя специален полицейски 38ми калибър и пак ми обясни какво отлично средство за защита е този револвер. Аз го купих и го прибрах в куфарчето си. Помислих си дали да не отида до малката зона за отдих и да погледам как Ричи и Беви репетират танца си, но после се сетих, че вече съм ги изпуснал. Съжалих, че не съм проверил ноемврийските броеве на Дейли Нюз, докато бях обратно в ’11-та. Може би щеше да пише кой е спечелил конкурса за таланти. Създадох си навик да се отбивам във Фенерджията за по бира всяка вечер, преди мястото да почне да се пълни с клиенти. Понякога си поръчвах хапки омар. Там никога не ми се случи да попадна на Франк Данинг, но аз не се и опитвах го засека. Имах си друга причина да се подвизавам във Фенерджията редовно. Ако всичко тук минеше добре, скоро щях да потегля към Тексас и нямаше да е лошо да събера малко капитал преди да тръгна. Сприятелих се с бармана Джеф и една вечер към края на септември той сам повдигна въпроса, който аз търсех начин да подхвана. — Та кой мислиш, че ще спечели Серията, Джордж? — Янките, разбира се — отговорих аз. — Сериозно? И това от представител на Уисконсин? — Щатската гордост няма нищо общо. На Янките тази година им е писано да победят. — Няма начин. Питчърите им са вече на години. Защитата им изпуска. Мантъл едва го държат краката. С поколението на Бомбастичните от Бронкс е свършено. Милуоки ще им разкажат игрите. Аз се засмях. — Добри аргументи, Джеф, виждам, че следиш играта, обаче признай си — и ти мразиш Янките като всички в Нова Англия и затова по никакъв начин не можеш да си обективен. — Искаш ли да се обзаложим? — Става. На по петарка. Гледам да не скубя повече от пет долара от трудовите хора. Става ли? — Става — и ние си стиснахме ръцете. — Така — продължих аз. — Сега, като свършихме тая хубава работа и, като си говорим за бейзбол и залози — двете любими американски хобита — чудя се, дали знаеш къде човек може да заложи нещо по-сериозно в тоя град? Да се изразим понаучному, гледам да сключа солиден облог. Я ми налей още една бира и ти се почерпи за моя сметка. Аз провлачих думите „солиден облог“ в мейнски стил и той се засмя, докато наливаше две халби Нарагансет (която аз бях свикнал да наричам Нарагъзет — все пак, когато е в Рим, човек трябва да се опита, доколкото е възможно, да говори като римляните). Ние чукнахме чаши и Джеф попита какво имам предвид под „нещо по-сериозно“. Аз се престорих, че обмислям въпроса и после му отговорих. — Пет стотака? На Янките?! При положение, че Смелчаците от Милуоки разполагат с играчи като Спан и Бърдет? Да не говорим за Ханк Арън и Железния Еди Матюс? Ти си се побъркал. — Може и така да е, кой знае. Като дойде първи октомври, ще видим кой крив, кой прав. Та, има ли в Дери някой, който да приеме такъв залог? Дали имах представа какъв ще бъде отговорът му? Не, не съм чак толкова далновиден. Дали се изненадах от отговора му? Никак. Защото миналото не само е твърдоглаво; то някак си успява да е в хармония със себе си и с бъдещето. Имах възможност да се уверя в това многократно. — Чаз Фрати. Сигурно си го засичал тук. Притежава един куп заложни къщи. Не че е точно букмейкър, но като почне Световната серия му се отваря доста работа, а също покрай баскетболния и гимназиалния футболен сезон. — И смяташ, че ще се съгласи да ми вземе парите? — Че как. Ще ти даде проценти и всичко. Обаче… — той се огледа, видя, че все още сме сами в бара, но въпреки това снижи глас. — Гледай да не го завлечеш, Джордж. Той познава разни хора. _Яки_ хора. — Ясно. Благодаря за съвета. Даже за благодарност ще ти направя услуга и, когато Янките спечелят Серията, няма да ти прибере петарката. 4 Следващият ден отидох в заложната къща „Русалка“ на Чаз Фрати и се изправих срещу една едра, поне сто и петдесет килограмова дама с каменно лице. Тя носеше лилава рокля, наниз индийски мъниста и мокасини на подпухналите си крака. Казах й, че имам сериозно бизнес предложение от спортен тип за господин Фрати. — Това залог ли ще рече, човешки казано? — попита тя. — Вие от полицията ли сте? — попитах аз. — Да — заяви тя, като извади цигара Типарило от един джоб на роклята си и я запали със запалка Зипо. — Аз съм Дж. Едгар Хувър, синко. — Ами, господин Хувър, разкрихте ме. Наистина говоря за спортни залози. — Професионален бейзбол или за футболните срещи на Тигрите? — Аз не съм от града и не бих различил Тигрите на Дери от Маймуните на Бангор. Бейзбол. Жената натика глава през завесата, която отделяше един изход в задната част на помещението, като за целта ми обърна вероятно най-солидната задница в централен Мейн, и се провикна: — Хей, Чази, я излез за малко. Тука един те търси. Фрати излезе и целуна едрата дама по бузата. — Благодаря, скъпа — ръкавите му бяха навити и русалката се виждаше. — Мога ли да ви помогна? — Надявам се. Аз съм Джордж Амбърсън — представих се и му подадох ръка. — От Уисконсин съм и, макар сърцето ми да бие за родния отбор, портфейлът ми симпатизира на Янките. Той посегна към рафта зад гърба си, но едрата дама вече държеше, каквото му беше нужно — опърпан зелен тефтер с голям надпис „Лични заеми“ на корицата. Той го отвори и прелисти до празна страница, като от време на време наслюнчваше показалец. — За каква част от портфейла ти си говорим, братче? — Какъв курс ще ми дадеш за петстотин при победа? Дебеланата се засмя и едновременно издуха облак дим. — За Бомбастичните? Едно към едно, нищо повече — печелиш колкото заложиш. — А колко ще дадеш за петстотин, заложени на Янките да спечелят всичките седем срещи? Той се замисли за момент и се обърна към едрата дама. Тя поклати глава, като явно още се забавляваше. — Няма начин — произнесе се тя. — Ако не ми вярваш, прати телеграма до Ню Йорк и провери официалната прогноза. Аз въздъхнах и забарабаних с пръсти по стъклената витрина, пълна с часовници и пръстени. — Добре, ами какво ще кажеш за това: петстотин, че Янките ще спечелят Серията, след като загубят три от първите четири срещи? Той откровено се разсмя. — Бива си го твойто чувство за хумор, братче. Чакай да се посъветвам с шефа. Той и едрата дама (Фрати приличаше на Толкиново джудже до нея) проведоха шепнешком кратък разговор и после той се върна при тезгяха. — Ако сериозно на това искаш да заложиш, ще ти дам курс четири към едно. Обаче ако Янките не започнат със загуба 3 на 1 игри, след което да спечелят всички останали от Серията, си губиш залога. Искам да сме наясно. — По-ясно няма накъде — уверих го аз. — Обаче, не че искам да обидя теб или приятелката ти… — Ние сме женени — информира ме едрата дама. — Така че никакви приятели не сме — и тя отново се разсмя. — Не искам да обидя теб или съпругата ти, обаче 4/1 ми се вижда твърде малко. Виж осем към едно звучи много по-апетитно и за двама ни. — Мога да кача до 5/1, но нищо повече — отговори Фрати. — За мен залозите са малко странично хоби. Ако искаш да залагаш като за Вегас, върви във Вегас. — Седем — продължих аз. — Хайде де, господин Фрати, дай да не си играем на дребно. Той и жена му пак обсъдиха въпроса. Накрая той ми предложи шест към едно и аз приех. Пак не беше достатъчно за толкова невероятен залог, но не исках да причиня твърде големи загуби на Фрати. Вярно, че преди беше помогнал на Бил Туркот да ме следи, но си беше имал причини. Пък и онова се беше случило в друг живот. 5 По онова време бейзболът се играеше, както се предполага да се играе — под ярките слънчевите лъчи на ранноесенни следобеди, които все още могат да минат за летни дни. Хората се струпаха пред магазина за електроуреди на Бентън в Долния край, за да гледат игрите на три телевизора Зенит с двадесет и един инчови екрани, поставени на стойки във витрината на магазина. Над телевизорите имаше табела с надпис: __„Защо да гледате на улицата, когато можете да гледате вкъщи? Предлагаме изгоден кредит!“__ О, да. Изгодният кредит. Това вече приличаше на тази Америка, в която аз бях израснал. На първи октомври Милуоки победиха Янките едно на нула, водени от Уорън Спан. На втори октомври, Милуоки разгромиха Бомбастичните с тринадесет на пет. На четвърти октомври, когато Серията се върна в Бронкс, Дон Ларсен помете Млиуоки четири на нула, с помощта на Райн Дюрън. Дюрън нямаше абсолютно никаква представа къде ще се озове топката след като напусне ръката му, което беше истински кошмар за противниковите играчи, опитващи се да ударят тази топка, и правеше Дюрън идеалният питчър за финала на играта. Аз слушах първата част на тази среща по радиото в апартамента си, а после се присъединих към тълпата пред Бентън за последните няколко ининга. Когато играта свърши, отидох до аптеката и си купих Каопектейт (вероятно същата гигантска бутилка, като предния път). Господин Кийн пак се поинтересува дали не съм пипнал някой вирус. Когато му казах, че се чувствам добре, старият мръсник изглеждаше разочарован. Аз наистина се чувствах добре и не очаквах миналото да ми създаде същия проблем, като преди, но реших, че е най-добре да съм подготвен. На излизане от аптеката, погледът ми беше привлечен от една шарена експозиция, озаглавена „Вземете си късче от Мейн за спомен“. Там бяха подредени пощенски картички, надуваеми играчки омари, благоуханни торбички с борови стърготини, мини статуетки на Пол Баниън, както и декоративни възглавнички с изобразена Водонапорната кула на Дери — една извисяваща се обла кула, през която минаваше питейната вода на града. Купих си една възглавничка. — За племенника ми в Оклахома Сити — обясних на господин Кийн. Дотогава Янките вече бяха спечелили третата среща от Серията и аз отбих в бензиностанция Тексако на продължението на авеню Харис. Пред бензиновите колонки имаше поставен надпис: „Дежурен механик, седем дни в седмицата — поверете своята кола, на мъжа, окичен със звезда!“. Докато момчето напълни резервоара и измие предното стъкло на Сънлайнъра, аз влязох в гаража, открих дежурния механик на име Ранди Бейкър и си поговорих с него. Молбата ми го озадачи, но не толкова, че да откаже. Двадесет долара смениха собственика си. Той ми даде и служебния, и домашния си телефонен номер. Напуснах бензиностанцията с пълен резервоар, измито стъкло и успокоен ум. Така де… относително успокоен. Няма как да се подготвиш за всяко възможно събитие. Заради подготовката си за следващия ден посещението ми във Фенерджията тази вечер остана за по-късно, но и така нямаше опасност да попадна на Франк Данинг. Днес той щеше да заведе децата на футболния мач в Ороно и на връщане щяха да спрат за вечеря с пържени миди и млечни шейкове. Чаз Фрати седеше на бара и пише уиски с вода. — Стискай палци Смелчаците да победят утре, че иначе ще се простиш с твоите пет стотачки — заговори ме той. Те наистина щяха да спечелят, но мен ме чакаше нещо по-важно. Щях да остана в Дери достатъчно дълго да си прибера трите хиляди от Фрати, но смятах да приключа с основната си задача още на следващия ден. Ако всичко минеше по-план, работата ми в Дери щеше да е приключила преди Милуоки да са отбелязали, както щеше да се окаже, единствената им нужна точка в шестия ининг. — Ами — отговорих аз на Фрати, докато си заръчвах бира и хапки омар, — ще почакаме и ще видим, нали? — Точно тъй, братче. Това му е хубавото на залагането. Може ли да те питам нещо? — Може, стига да се не обидиш, ако реша да не ти отговарям. — Ей това ти харесвам, братче. Това твойто чувство за хумор. Трябва да ти е от Уисконсин. Това, което ме вълнува, е, какво те води в нашия чуден градец? — Недвижими имоти. Не ти ли бях споменал? Той се наведе към мен. Усетих миризмата на Виталис от загладената му коса и на бонбони Сен-Сен в дъха му. — И ако аз предположа, че търсиш терен за нов мол, ще позная ли? И ние си поприказвахме, но вие вече сте чували останалото. 6 Както казах, гледах да ходя във Фенерджията, когато знаех, че Франк Данинг няма да е там, защото вече знаех за него всичко, което ми беше нужно. Това е истината, но не е цялата истина. Важно е да отбележа тази разлика, за да не се чудите после защо в Тексас се държах, по начина, по който се държах. Представете си, че влезете в стая и видите на масата сложна, многоетажна постройка от карти за игра. Вашата цел е да съборите тази конструкция. Ако това е всичко, би било много лесно, нали? Само веднъж да тупнете с крак или хубавичко да си поемете въздух и да духнете — както когато гасите свещи на торта — и работата е свършена. Но това _не е_ всичко. Работата е там, че трябва да съборите тази постройка от карти в точно определен момент. Докато този момент дойде, постройката трябва да остане непокътната. Знаех къде ще бъде Данинг в неделния следобед на пети октомври, ’58-ма и не исках да поема и най-малкия риск да променя намеренията му. А кой знае, може би дори само, ако се бяхме видели във Фенерджията, това щеше да го отклони от пътя му. Вие вероятно ще ми се присмеете и ще ме наречете прекалено мнителен; сигурно смятате, че нещо толкова дребно няма шанс да промени хода на събитията. Но миналото е крехко като крило на пеперуда. Или като постройка от карти. Бях се върнал в Дери да съборя кулата от карти на Франк Данинг, но дотогава, трябваше да се погрижа нищо да не й се случи. 7 Пожелах на Чаз Фрати лека нощ и се върнах в апартамента си. Бутилката Каопектейт беше прибрана в тоалетното шкафче в банята, а новата ми сувенирна възглавничка с бродирано златно изображение на Водонапорната кула, беше оставена на кухненската маса. Взех нож от чекмеджето с приборите и внимателно направих разрез във възглавничката по диагонал. После натиках револвера през процепа и го вмъкнах в пълнежа. Не бях сигурен дали ще успея да заспя, но спах отлично. _Направи всичко по-силите си и остави бог да се погрижи за останалото,_ това беше една от многото сентенции, които Кристи беше усвоила на срещите си на анонимните алкохолици. Не съм сигурен дали бог съществува — поне за Джейк Епинг все още не е ясно — но когато си легнах онази вечер, бях убеден, че съм направил абсолютно всичко по силите си. Оставаше ми да се наспя и да се надявам, че силите ми ще се окажат достатъчни. 8 Този път не беше стомашен грип. Този път се събудих призори с най-умопомрачителното главоболие в живота си. Мигрена, вероятно. Не бях сигурен, защото за първи път изпитвах такова нещо. Дори най-слабата светлина, попаднала в очите ми, предизвикваше брутална, болезнена вълна, надигаща се от врата ми и от основата на синусите. Очите ми сълзяха неудържимо. Станах от леглото (дори това беше страшно болезнено), сложих чифт евтини слънчеви очила, които си бях купил по пътя на север към Дери и изпих пет аспирина. Те ми помогнаха точно колкото да успея да се облека и да си сложа палтото. Което щеше да ми е нужно, защото сутринта беше студена и сива и се канеше да вали. В известен смисъл, това беше добре за мен. Не съм сигурен, дали бих оцелял на ярка слънчева светлина. Брадата ми беше набола, но реших да не се бръсна. Реших, че ако трябва да стоя под ярката електрическа светлина в банята, удвоена в огледалото, мозъкът ми може просто да се втечни. Не можех да си представя как изобщо ще преживея този ден, затова не се и опитах. _Давай стъпка по стъпка,_ казах си, докато бавно слизах по стълбите. Едната ми ръка беше вкопчена в парапета, а в другата стисках възглавничката. Трябва да съм изглеждал като твърде едро дете, стиснало мечето си. _Стъпка по стъ…_ Парапетът се счупи. За момент залитнах напред с пулсираща глава и бясно размахани във въздуха ръце. Изпуснах възглавничката, (тя издрънча) и задрасках по стената над главата си. Секунда преди залитането ми да се превърне в главоломно търкулване, пръстите ми докопаха един от старомодните стенни лампиони, стърчащи от мазилката. Той се отдели от стената, но електрическия кабел ме задържа достатъчно, та да си върна равновесието. Седнах на стълбите, свел болна глава между коленете си. Болката пулсираше в унисон с бясно биещото ми сърце. Сълзящите ми очи сякаш бяха прекалено големи за леглата си. Бих могъл да ви кажа, че ми се искаше да пропълзя обратно в апартамента и да се откажа от всичко, но това не би било вярно. Истината е, че ми се прищя да умра точно там, на стълбите, и да се свърши с всичко. Дали има хора, които страдат от такива главоболия не само от време на време, а постоянно? Ако има, бог да им е на помощ. Само едно нещо можеше да ме изправи обратно на крака и аз принудих страдащия си мозък да извика не само тази мисъл, но и съответната картина: лицето на Туга Данинг, което е внезапно размазано, докато той пълзи към мен. Косата и мозъкът му, които хвръкват във въздуха. — Добре — казах си. — Добре, да, добре. Вдигнах сувенирната възглавничка и завлачих крака надолу по стълбите. Навън небето беше плътно покрито с облаци, но на мен ми се стори, че излязох насред блясъка на пустинята Сахара. Потърсих ключовете в джоба си. Нямаше ги. На тяхно място открих доста прилична дупка в плата на джоба. Почти бях сигурен, че предната вечер я е нямало. Обърнах се назад с малки, несигурни крачки. Ключовете ми лежаха на паважа сред шепа пръснати монети. Наведох се и веднага се намръщих, когато оловната тежест в главата ми се хлъзна напред. Вдигнах ключовете и отидох до Сънлайнъра. И когато завъртях ключа в контакта, моят толкова надежден Форд отказа за запали. Само от селеноида се чу едно тихо цъкване и това беше. Бях се подготвил за тази възможност. Това, което не бях предвидил, беше, че ще се наложи да влача токсичната си глава обратно нагоре по стълбите. В целия ми живот Нокиата не ми е липсвала повече, отколкото в онзи момент. Ако имах мобилен телефон, щях да се обадя на механика, както си седях зад волана, а после щях да затворя очи до идването на Ранди Бейкър. Някак успях да изкача стълбите, покрай счупения парапет и лампата, която висеше пред натрошената мазилка като глава върху счупен врат. В бензиностанцията никой не вдигна — беше твърде рано и беше неделя. Така че позвъних на домашния телефон на Бейкър. _Сигурно е мъртъв,_ помислих си. _Посред нощ сърцето му е гръмнало. Твърдоглавото минало и неговият таен заговорник Джейк Епинг са му видели сметката._ Механикът не беше мъртъв. Той отговори със сънлив глас на второто позвъняване и когато му казах, че колата ми не ще да запали, той зададе логичния въпрос: — Ти откъде знаеше вчера, че така ще стане? — Бива ме да отгатвам такива неща — отговорих му. — Ще дойдеш възможно най-бързо, нали? Ако успееш да подкараш колата, имаш още една двадесетачка от мен. 9 Когато Бейкър свърза кабела на двигателя, който неизвестно как се беше откачил през нощта (може би в същия момент, в който се беше появила дупката в джоба ми), и колата все още не искаше да запали, механикът провери свещите и откри, че две от тях са ужасно ръждясали. Той носеше резервни в една голяма зелена кутия с инструменти и когато ги смени, моята колесница се събуди с рев. — Бе то не е моя работа, ама ми се струва, че най-добре да се върнеш в леглото. Или да потърсиш доктор. Пребледнял си като призрак. — Просто мигрена. Ще се оправя. Я да погледнем в багажника — искам да провериш резервната гума. Проверихме я. Беше омекнала. Последвах го до Тексако през лек, но постоянен дъжд. Колите, с които се разминавахме, бяха с включени фарове и дори през тъмните очила всяка двойка светлини сякаш дълбаеше директно в мозъка ми. Бейкър отключи гаража и се опита да надуе гумата. Не стана. Тя изпускаше въздух от половин дузина цепнатини, миниатюрни почти колкото човешки пори. — Ха — отбеляза той. — Никога не съм виждал такова нещо. Гумата трябва да е дефектна. — Сложи друга гума на джантата — казах аз. Докато той се занимаваше с това, аз обиколих зад гърба на работилницата. Не можех да понасям шума на компресора. Подпрях се на стената и вдигнах лице нагоре, като оставих ситните капки да падат по горещата ми кожа. _Стъпка по стъпка,_ повторих си пак. _Стъпка по стъпка._ Когато понечих да платя на Ранди Бейкър за гумата, той поклати глава. — Ти вече ми даде половин седмична заплата. Трябва да съм пълна отрепка да ти искам още. Обаче се тревожа, че ще се пребиеш някъде по пътя или нещо такова. Наистина ли е толкова важно? — Болен роднина. — То и ти си болен, бе човек. Не можех да го отрека. 10 Излязох от града по път 7, като забавях и се оглеждах старателно на всяка пресечка, независимо дали бях с предимство или не. Това се оказа отлична идея, защото един камион, натоварен догоре с чакъл, профуча на червено на кръстовището на път 7 и Стария път на Дери. Ако не бях почти спрял, въпреки зелената светлина, камионът щеше да помете колата ми и да ме смели на кайма. Натиснах клаксона, въпреки главоболието си, но шофьорът не ми обърна внимание. Той приличаше на зомби зад волана си. _Никога няма да се справя,_ помислих си. Но ако не успеех да спра Франк Данинг, как можех да се надявам да спра Озуалд? Защо изобщо да ходя в Тексас тогава? Но не тази мисъл ме накара да продължа. Споменът за Туга свърши тази работа. Да не говорим за другите три деца. Веднъж ги бях спасил. Ако не успеех да го направя пак, как щях да се отърва от чувството, че лично съм допринесъл за смъртта им, като съм се върнал втори път? Приближих лятното автокино на Дери и завих по черния път, водещ към разнебитената будка за билети. Пътят беше обрамчен с декоративни елхи. Паркирах зад тях, изключих двигателя и се опитах да изляза от колата. Не успях. Вратата не искаше да се отвори. Ударих я с рамо няколко пъти и когато тя си остана затворена, забелязах, че лостчето за заключване е натиснато надолу, въпреки, че по това време колите не се заключваха сами, а аз със сигурност не я бях заключил. Опитах да вдигна лостчето. То не помръдна. Поразклатих го. Остана си заключено. Смъкнах страничното стъкло, протегнах се отвън и успях да натикам ключа в ключалката на вратата под хромираната дръжка. Този път лостчето изскочи нагоре. Аз излязох и протегнах ръка към сувенирната възглавничка. _Съпротивлението е толкова по-силно, колкото повече даден акт би могъл да промени бъдещето,_ бях казал на Ал с най-поучителния си глас и бях напълно прав. Но нямах представа каква цена трябва да плати човек лично. Ето че сега научавах. Тръгнах бавно по път 7 с вдигната нагоре яка и шапка натикана надолу върху ушите ми. Ако се зададеше някоя кола, което се случваше рядко, аз се оттеглях между дърветата покрай пътя. Мисля, че веднъж или два пъти сложих длани от двете страни на главата си, за да проверя дали не се е подула. Имах чувството, че е станала двойна. Накрая линията на дърветата отстъпи мястото си на каменна стена. Зад стената окосените хълмове бяха плътно покрити с надгробни плочи и паметници. Бях стигнал гробището Лонгвю. Изкачих един хълм и от другата страна на пътя видях сергията за цветя. Тя беше затворена и тъмна. Почивните дни обикновено са подходящи за посещение на мъртвите роднини, но в такова време едва ли много хора идват насам и вероятно затова възрастната цветарка си беше позволила да поспи малко повече тази сутрин. Но по-късно щеше да отвори. Аз лично я бях видял. Покатерих се по стената, като почти очаквах тя да се срути под мен. Но това не се случи, а когато се озовах от другата страна в самото гробище, нещо чудесно се случи — главоболието ми взе да отслабва. Седнах на един надгробен камък под надвиснал бряст, затворих очи, и се заслушах в болката. Преди тя беше стигнала раздиращо 10, може би дори 11, като надут до края усилвател. Сега изглежда беше спаднала до 8. — Мисля, че се промъкнах, Ал — казах на глас. — Мисля, че вече съм от другата страна. Въпреки това се движех бавно и внимавах за нови изненади — падащи дървета, грабители на гробове, може би дори метеорит. Нямаше нищо такова. Докато стигна до двата съседни гроба с надписи Алтея Пиърс Данинг и Джеймс Алън Данинг, болката в главата ми беше отслабнала до 5. Огледах се и видях семейна гробница с познато име, издълбано в розовия гранит: Трекър. Отидох до вратата й и пробвах бравата. През ’11-та тя би била заключена, но това беше ’58-ма и вратата се разтвори пред мен… макар и придружена с ръждиво скърцащи панти, точно като по филмите на ужасите. Влязох вътре и разрових с крака камарите изсъхнали листа по пода. По средата на помещението имаше каменна пейка. От двете й страни по стените имаше каменни ниши, приютяващи покойните членове на семейство Трекър от ’31ва насам. Върху медната плочка на най-ранния гроб беше гравирано името „Мосю Жан Пол Треше“. Затворих очи. Изтегнах се на пейката и задрямах. Заспах. Когато се събудих, наближаваше обяд. Отидох до входната врата на гробницата на Трекър да чакам Данинг, както след пет години Озуалд несъмнено щеше да чака появата на Кенеди, на шестия етаж на Тексаското училищно книгохранилище. Главоболието ми беше изчезнало. 11 Понтиакът на Данинг се появи горе-долу по същото време, когато Ред Шондийнст е отбелязвал победната в тази среща точка за Смелчаците от Милуоки. Данинг паркира на най-близкото отклонение от главната алея, излезе, вдигна яка и после се наведе да вземе кошниците с цветя. Слезе по хълма до гробовете на родителите си, като носеше по една кошница във всяка ръка. Сега, когато моментът беше настъпил, аз се чувствах съвсем наред. Бях пробил през това, което се опитваше да ме спре. Сувенирната възглавничка беше под палтото ми. Ръката ми беше вътре. Мократа трева заглуши стъпките ми. Беше облачно, така че не хвърлях сянка. Той нямаше представа, че съм зад него, докато не произнесох името му. Тогава се обърна. — Не обичам компания, когато посещавам нашите — каза той. — Кой, по дяволите, си ти? И какво е това? Той гледаше възглавничката, която аз бях извадил и носех надяната на ръката си като ръкавица. Реших да отговоря само на първия му въпрос. — Името ми е Джейк Епинг и съм дошъл да те питам нещо. — Ами питай и после ме остави на мира — дъждът се стичаше от периферията на шапката му, както и от моята. — Кое е най-важното нещо в живота, Данинг? — _Моля?_ — За мъжа, имам предвид. — Ти да не си нещо смахнат? И каква е тая възглавница? — Хайде де, отговори ми. Той сви рамене. — Семейството, предполагам. — И аз така мисля — казах му и дръпнах спусъка два пъти. Първият изстрел прозвуча приглушено и тъпо, сякаш ударих килим с тупалка. Вторият беше малко по-шумен. Помислих си, че възглавничката може да пламне — бях видял нещо подобно в Кръстника 2 — но от нея се надигна само малко дим. Данинг падна върху цветята, които беше поставил на гроба на баща си. Аз коленичих до него, около коленете ми се надигнаха локвички вода от мократа пръст, сложих разкъсаната възглавничка до слепоочието му и стрелях трети път. За всеки случай. 12 Завлачих тялото до гробницата на Трекър и пуснах обгорената възглавничка върху лицето му. Когато си тръгвах няколко коли караха бавно през гробището и тук-таме се виждаха хора застанали под чадъри до надгробни паметници, но никой не ми обърна внимание. Вървях спокойно към каменната стена и от време на време спирах да разгледам някой гроб или паметник. Веднага щом хлътнах между дърветата, хукнах да бягам към Форда. При звука на коли, задаващи се по пътя, се скривах между дърветата. При едно от тези отклонения зарових револвера под две педи пръст и листа. Сънлайнърът ме чакаше, където го бях оставил и запали безпроблемно. Върнах се в апартамента си и изслушах остатъка от бейзболната среща по радиото. Мисля, че поплаках малко. Но сълзите ми бяха от облекчение, не от разкаяние. Каквото и да станеше с мен, семейство Данинг беше спасено. Онази нощ спах като младенец. 13 В понеделнишкия броя на Дейли Нюз имаше голям материал за Световната серия, включително хубава снимка на Шондийнст, който се хвърля към базата при победния си пробег след грешката на Тони Кюбик. В своята колонка Ред Барбър беше коментирал, че с Бомбастичните от Бронкс е свършено. „Направо ги отпишете“, беше изразил мнение той. „Янките са мъртви, да живеят Янките“. Не пишеше нито дума да Франк Данинг в първия ден от седмицата, но във вторник му бяха посветили цялата първа страница, включително негова снимка, на която той демонстрираше своята дамите-не-могат-да-ми-устоят усмивка. Дяволитият му като на Джордж Клуни чар беше отразен с пълна сила. Бизнесмен открит убит в местно гробище Данинг е изтъкнат участник в много благотворителни кампании Според началника на полицията в Дери, участъкът проследяваше какви ли не улики и арестът предстоеше в най-скоро време. Бяха се свързали с Дорис Данинг по телефона и тя беше заявила, че е „шокирана и крайно разстроена“. Изобщо не се споменаваше, че тя и покойният й съпруг са били разделени. Разни приятели и колеги от Централния пазар изразяваха същия шок. Всички бяха съгласни, че Франк Данинг е бил просто чудесен мъж и никой нямаше представа защо някой ще иска да го застреля. Тони Трекър беше особено вбесен (вероятно защото трупът е бил открит семейната му гробница). „Заради такива типове трябва да върнат смъртното наказание“, беше се изказал той. В сряда, осми октомври, Янките измъкнаха победа с две на едно над Смелчаците на стадиона на Милуоки. В четвъртък те прескочиха равенството от две на две в осмия ининг, като отбелязаха четири точки и приключиха Световната серия. В петък аз се върнах в заложна къща „Русалка“, като очаквах да ме посрещнат Госпожа Нацупена и Господин Мрачен. Едрата дама напълно оправда очакванията ми. Когато ме видя оголи зъби и извика: — Чази! Паралията се появи! — след това тя се провря през завесата и завинаги напусна живота ми. Фрати се появи със същата катерича усмивка, която бях видял, когато се запознах с него във Фенерджията, при първото ми посещение във вълнуващото минало на Дери. В едната си ръка той държеше дебел плик, върху който беше изписано Дж. Амбърсън. — Ето те и теб, братче — поздрави ме той. — От плът и кръв и същи красавец. А ето ти я печалбата. Можеш да я преброиш, ако искаш. — Вярвам ти — уверих го аз и прибрах плика в джоба си. — Изглеждаш в доста добро настроение за човек, който току-що се е разделил с три хилядарки. — Няма да отричам, че ти доста ми сви печалбата от есенния бейзболен сезон. _Сериозно_ я окастри, макар че пак успях да припечеля нещо. Винаги успявам. Но аз се занимавам с това само като един вид, кажгоде, обществена служба. Хората залагат, хората винаги ще залагат и аз им плащам съвестно, когато си заслужат печалбата. Освен това обичам да приемам залози. Това си ми е хоби. И знаеш ли коя ми е любимата част от приемането на залози? — Не. — Когато се появи някой като теб, дебела глава, който тегли майната на всички прогнози и вземе, че удари кьоравото. Това възстановява вярата ми в случайния характер на вселената. Зачудих се какво ли ще се случи с вярата му, ако можеше да види списъка на Ал с резултати от срещи. — Обаче жена ти май не споделя твоето, ъм, великодушие. Той се разсмя и малките му черни очички заискриха. Дали печелеше, губеше или излизаше наравно, дребният мъж с русалка на ръката безусловно се радваше на живота. Възхищавах му се за това. — О, Марджъри. Когато някой нещастник дойде тук с годежния пръстен на жена си и със сълзливата си история, тя омеква като желе. Обаче при спортните залози такива не й минават. Тях ги приема лично. — Ти много я обичаш, нали, господин Фрати? — Като луната и звездите, братче. Като луната и звездите. Марджъри беше оставила днешния вестник върху стъкления плот на щанда, съдържащ всякакви пръстени и дрънкулки. Заглавието гласеше: „Издирването на тайнствения убиец продължава, докато Франк Данинг е изпратен във вечния си път“. — А тая работа на теб как ти се струва? — попитах го. — Идея нямам, обаче ето какво мисля — той се наведе наред и усмивката му изчезна. — Тоя изобщо не беше такава света вода ненапита, каквато го изкараха. Само да чуеш какви неща мога да ти разкажа за него. — Ами, разказвай, за никъде не бързам. Усмивката му пак се появи. — Ами. В Дери не си изкарваме кирливите ризи. — Да, и аз това забелязах — отговорих му. 14 Исках да се върна на улица Косут. Знаех, че полицията ще наблюдава къщата на Данинг за подозрителни лица, проявяващи интерес към семейството, но желанието ми беше непреодолимо. И не беше Хари, когото толкова исках да видя, а малката сестричка. Исках да й кажа някои неща. Като например, че трябва да излезе за обиколката на Вси светии, независимо колко й е мъчно за татко й. Че ще бъде най-красивата, най-великолепна индианска принцеса в света и, че ще се прибере с цял куп бонбони и шоколади. Че я чакат още поне петдесет и три дълги години живот, а вероятно и доста повече. Но най вече, че някой ден брат й Хари ще поиска да сложи униформа и да стане войник и тя ще трябва много, много, много да се постарае да го разубеди. Обаче децата забравят. Това го знае всеки учител. И си мислят, че ще живеят вечно. 15 Време ми беше да напусна Дери, но преди това трябваше да се погрижа за една последна малка подробност. Изчаках до понеделник. Същият следобед, тринайсти октомври, натоварих куфара си в багажника на Сънлайнъра, седнах зад волана и написах кратка бележка. Натиках я в плик, залепих го и написах името на получателя. Отидох до Долния край, паркирах и влязох в Сънливия сребърен долар. Освен бармана Пит, мястото беше празно, както и очаквах. Той миеше чаши и гледаше „Радостта от живота“ на женския канал. Обърна се към мен с нежелание и продължи да държи под око Джон и Марша или както там се казваха. — Какво да бъде? — Нищо за мен, но можеш да ми направиш услуга. За което аз ще ти се отблагодаря с пет американски долара. Той не изглеждаше особено впечатлен. — Тъй значи. Каква услуга? Сложих плика на бара. — Предай това, когато получателят се появи. Той погледна името, изписано на плика. — За какво ти е Бил Туркот? И защо не му го дадеш сам? — Не те моля за кой знае какво, Пит. Искаш ли петарката или не? — Ами че как. Стига да не му докарам неприятности. Били е добра душа. — Никакви неприятности. По-скоро ще му е от полза. Сложих банкнотата върху плика. Пит я прибра и продължи да си гледа сапунката. Аз си тръгнах. Туркот сигурно си е получил плика. Дали е решил да направи нещо, след като е прочел съдържанието, е друг въпрос. Един от многото, чийто отговор никога няма да узная. Ето какво написах. Скъпи Бил, Нещо не е наред със сърцето ти. Трябва да идеш на доктор скоро или ще стане твърде късно. Може да решиш, че това е шега, но не е. Може да си помислиш, че няма откъде да знам такова нещо, но аз знам. Знам го със сигурност, както знам, че Франк Данинг е убил сестра ти Клара и племенника ти Майки. __Моля те, повярвай ми и върви се прегледай!__ Приятел 16 Качих се в Сънлайнъра и докато излизах на заден от мястото, където бях паркирал, видях тясната подозрителна физиономия на господин Кийн да ме следи откъм аптеката. Смъкнах стъклото, протегнах ръка навън и му показах среден пръст. После подкарах по Горната миля и напуснах Дери за последен път. Глава 11 Докато карах на юг по магистрала „По миля на минута“, се опитвах да се убедя, че няма нужда да се занимавам с Каролин Пулин. Казвах си, че този експеримент е бил на Ал Темпълтън и, както собствения му живот, беше вече приключил. Напомнях си, че случаят на малката Пулин беше съвсем различен от този на Дорис, Трой, Туга и Елън. Да, Каролин щеше да бъде парализирана от кръста на долу и да, това беше ужасно. Но да те парализира куршум не е същото като да бъдеш пребит до смърт с ковашки чук. В количка или не, Каролин Пулин я чакаше дълъг, пълноценен живот. Казвах си, че е истинска лудост да поставям на риск истинската си мисия, като още веднъж предизвикам твърдоглавото минало да се протегне, да ме грабне и да ме сдъвче. Сам не си вярвах. Мислех да прекарам първата нощ от пътуването си в Бостън, но в ума ми все изскачаше образът на Данинг, паднал върху гроба на баща си и разсипал кошницата цветя, които сам беше оставил там. Той заслужаваше да умре — по дяволите, _трябваше_ да умре — но на 5 октомври все още не беше причинил нищо на семейството си. Поне на второто. Можех да си кажа (и го направих), че беше навредил достатъчно на първото си семейство, че на 13 октомври ’58-ма той вече беше извършил две убийства, че една от жертвите му е било малко момченце, но имах само думата на Бил Туркот по въпроса. Предполагам, че имах нужда да уравновеся нещо неприятно, колкото и да беше необходимо, с нещо което да ме накара да се чувствам добре. Така че вместо да продължа към Бостън, аз слязох от магистралата при Обърн и подкарах на запад към мейнските езера. Стигнах хижите, в които Ал беше отсядал, тъкмо преди залез и се настаних в една. Дадоха ми най-голямата от четири хижи, разположени на самия бряг на смехотворно ниска цена, понеже сезонът беше приключил. Онези пет седмици вероятно бяха най-щастливите в целия ми живот. Не виждах жива душа, освен двойката собственици на местния магазин, където си набавях елементарни припаси два пъти седмично и господин Уинчел, собственикът на хижите. Той се отбиваше всяка неделя да се увери, че съм добре и, че престоят ми е приятен. Всеки път, когато ме попиташе, му казвах, че всичко е наред и това беше самата истина. Той ми даде ключа за бараката с лодки и аз излизах с кану в езерото всяка сутрин и вечер, когато водата беше съвсем спокойна. Помня как една вечер гледах пълната луна да се издига тихо над дърветата и да проправя сребърен път по водата, докато отражението на моето кану увисна под мен като удавен близнак. Отнякъде се обади гмурец и втори му отвърна. Скоро в разговора им се включиха и други. Аз прибрах веслото в лодката и просто останах там за момент, на триста метра от брега, загледан в луната и подслушващ разговора на гмурците. Помня как си помислих, че ако има рай и той не изглежда точно така, изобщо не ми е притрябвал. Почнаха да се появяват есенните цветове — първо свенливо жълто, после оранжево, после изгарящо червено, докато есента изпепеляваше поредното мейнско лято. На пазара имаше цели кашони пълни с книги с меки корици с откъсната първа корица и аз прочетох към тридесет или четирсет от тях: кримки от Ед Макбейн, Джон Макдоналд, Честър Хаймс и Ричард Прадър; сълзливи мелодрами като „Пейтън Плейс“ и „Камък за Дани Фишър“; неизброими уестърни, а също и един научно-фантастичен роман, наречен „По следите на Линкълн“, чиито герои бяха група пътници във времето, които се опитваха да запишат някаква „забравена“ реч на Ейбрахам Линкълн. Когато не четях или не излизах с лодката, се разхождах в горите. Дълги есенни следобеди, сънливи и топли. Позлатени слънчеви лъчи, уловили фини прашинки, провиращи се косо между клоните на дърветата. Нощем тишината беше толкова необятна, та чак кънтеше. По път 114 минаваха съвсем малко коли, а след десет вечерта съвсем изчезваха. След десет тази част от света, където се бях оттеглил за кратката си почивка, принадлежеше само на гмурците и на вятъра в елите. Малко по малко образът на Франк Данинг, проснат върху гроба на баща си, започна да избледнява и вече почти не ми се случваше в най-неочаквани моменти да се сетя как пуснах димящата сувенирна възглавничка върху втренчените му очи в гробницата на Трекър. Към края на октомври, когато и последните листа вече падаха от дърветата и нощните температури бяха само малко над нулата, аз започнах да ходя до Дърам, за да свикна с терена около хълма Боуи, където след две седмици щеше да се случи инцидентът. Центърът за срещи, който Ал беше споменал, много ми помогна да намеря точното място. Малко след него към пътя се беше наклонило изсъхнало дърво. Вероятно същото, с което Ал се беше борил, когато се беше появил Андрю Калъм, вече облечен с оранжевата си ловджийска жилетка. Постарах се също да намеря дома на неволния стрелец и да проследя пътя, по който той би минал, за да стигне хълма Боуи. Планът ми не беше кой знае колко сложен. Отначало мислех да последвам примера на Ал. Да отида до Дърам с колата рано сутринта, да паркирам близо до падналото дърво, да опитам да го отместя и когато Калъм се появеше и се включеше да ми помогне, да се престоря, че получавам инфаркт. Но след като открих къщата му, спрях да пийна нещо разхладително в магазина на Брауни, на около полови миля от там и на прозореца видях плакат, който ми даде идея. Беше шантава идея, но доста интересна. Плакатът беше озаглавен __Резултати от турнира по крибидж на окръг Андроскогин.__ Бяха изброени около петдесет имена. Победителят от Уест Мино беше постигнал резултат от десет хиляди „пръчици“, каквото и да беше това. Вторият след него беше събрал девет хиляди и петстотин. На трето място с 8 722 пръчици — името беше оградено с червено, което именно привлече вниманието ми — се беше класирал Андрю Калъм. Съвпадения съществуват, но лично аз съм имал възможност да се убедя, че те са голяма рядкост. Има… някаква сила, ясно? Някъде из вселената (или зад нея), някаква огромна машина тиктака и върти грандиозните си зъбни колела. Следващият ден отидох до дома на Калъм малко преди пет следобед. Паркирах зад неговия Форд комби, облицован с дървени панели, и отидох до входната му врата. Отвори ми приятна жена с надиплена по краищата домакинска престилка и бебе на ръце. Само при вида й разбрах, че постъпвам правилно. Защото на петнадесети ноември Каролин Пулин нямаше да бъде единствената жертва, а единствената, която щеше да попадне в инвалидна количка. — Да? — Здравейте, госпожо, казвам се Джордж Амбърсън — поздравих я аз и повдигнах шапка. — Бих искал да говоря със съпруга ви. Той вече се беше появил зад гърба й и сложи ръка на раменете й. Беше млад, още нямаше тридесет и в момента лицето му изразяваше любезен интерес. Бебето се протегна към лицето му и когато той целуна малките пръстчето, тя се засмя. Калъм ми протегна ръка и аз я стиснах. — С какво мога да съм ви полезен, господин Амбърсън? Аз посочих дъската за крибидж в ръката си. — Забелязах в магазина на Брауни, че доста ви бива в тази игра. Затова имам предложение за вас. Госпожа Калъм придоби загрижен вид. — Съпругът ми и аз сме методисти, господин Амбърсън. Тези турнири са само хоби. Вярно, че той спечели награда и статуетката изглежда чудесно на полицата над камината, но ако искате от него да играе за пари, сте объркали къщата. Тя се усмихна. Виждах, че това й костваше усилие, но се получи хубава усмивка. Тя ми хареса. И двамата ми харесаха. — Тя е права — гласът на Калъм изразяваше съжаление, но и твърдост. — Преди, когато работех в горското стопанство, играехме за пени на точка, но това беше преди да срещна Марни. — О, за мен би било лудост да играя с вас за пари — уверих го аз. — Защото аз всъщност изобщо не умея да играя. Но бих искал да се науча. — В такъв случай, заповядайте вътре — покани ме той. — С радост ще ви покажа. Ще отнеме не повече от петнадесет минути, а до вечеря остава цял час. То какво ли има да се учи — ако можете да сборувате до петнадесет и да броите до тридесет и едно, значи можете да играете крибидж. — Сигурен съм, че има повече тънкости от обикновено събиране и броене, иначе нямаше да се класирате трети в турнира на Андроскогин — отбелязах аз. — А и аз бих искал не просто да науча правилата. Ще ми се да ви наема за един ден. По точно за петнайсти ноември. Да речем от десет сутринта до четири следобед. Сега жена му изглеждаше направо изплашена. Тя притисна бебето по-близо до гърдите си. — За тези шест часа от вашето време аз ще ви платя двеста долара. Калъм се намръщи. — На какво си играете, господине? — Надявам се, на крибидж — но това нямаше да им е достатъчно, виждах по лицата им. — Вижте, няма да ви лъжа, че това е всичко, но ако се опитам да ви обясня, ще ме помислите за луд. — Аз вече си го мисля — увери ме Марни Калъм. — Пращай го да си ходи, Анди. — Вижте, не става въпрос за нищо лошо или незаконно — обърнах се аз към нея. — Не е измама и не е нищо опасно. Заклевам ви се. Обаче колкото и да се кълнях, голямата ми идея май нямаше да проработи. Вместо това, Калъм щеше да е крайно подозрителен, когато ме видеше край Центъра за срещи следобедът на петнайсти. Но аз продължих да настоявам. На това ме беше научил Дери. — Нищо повече от крибидж. Вие ми показвате как се играе, двамата се упражняваме няколко часа, аз ви давам двеста долара и се разделяме по живо по здраво. Какво ще кажете? — Откъде сте, господин Амбърсън? — В момента пристигам от Дери. Занимавам се с търговия с имоти. Останах на езерото Себаго за кратка почивка, преди да тръгна на юг. Искате ли да ви дам няколко имена? Като поръчители, един вид? — усмихнах му се. — Хора, които ще потвърдят, че не съм си изгубил ума. — Докато тече ловния сезон, той ходи на лов всяка събота. Само тогава успява, защото работи през цялата седмица и се прибира толкова късно, че няма смисъл даже да зарежда пушката. Тя не се беше отърсила от съмненията си, но видях на лицето й и нещо друго, което ми даде надежда. Когато си млада майка и съпругът ти работи тежък, ръчен труд, което беше видно от неговите груби ръце с мазоли, двеста долара могат да са много полезни за семейния бюджет. През ’58-ма тази сума се равняваше на две и половина вноски по ипотеката. — Бих могъл да пропусна едно излизане в гората — каза Калъм. — То и без това почти никакъв дивеч не е останал. Единственото място, където можеш да засечеш някоя проклета сърна, е на хълма Боуи. — Не искам да чувам такъв език около бебето, господин Калъм — скастри го тя, но се усмихна, когато той я целуна по бузата. — Господин Амбърсън, трябва да си поговоря с жена си — каза ми Калъм. — Ще почакате ли отвън за минута-две? — Няма проблем. Даже, направо ще отида до Брауни да си взема една сода. Мога ли да ви взема нещо разхладително? Те благодариха, но отказаха, а после Марни Калъм затвори вратата под носа ми. Аз отидох до Брауни, купих си оранжада и захарна пръчка, която реших, че ще хареса на детенцето, ако беше достатъчно голяма да й дават такива неща. Реших, че семейство Калъм ще откаже предложението ми. Ще ми благодарят, но ще ме пратят да си ходя. Аз бях непознат мъж с налудничава идея. Надявах се, че ще ми е лесно да променя този момент от миналото, защото Ал вече го беше направил два пъти, но явно бях сгрешил. Но ме чакаше изненада. Калъм се съгласи, а жена му позволи на момиченцето да вземе захарната пръчка. Тя я пое с доволен кикот, засмука я, а после я прокара през косата си като гребен. Те дори ме поканиха да остана за вечеря, но аз не приех. Предложих на Анди Калъм да му предплатя петдесет долара, което той отказа на свой ред, но жена му настоя да ги вземе. Върнах се в Себаго в отлично настроение, но докато карах към Дърам сутринта на петнайсти ноември (полетата бяха толкова плътно покрити с бял скреж, че облечените в оранжево ловци оставяха дълбоки следи), настроението ми се беше променило. Бях сигурен, че той се е свързал с щатската полиция или местния шериф. И докато те ме разпитваха в най-близкия участък, за да проверят що за откачалник съм, Калъм сигурно щеше да излезе на лов на хълма Боуи. Но пред къщата му не чакаха никакви полицейски коли. Само собственият му Форд. Аз взех новата си дъска за крибидж и отидох до вратата. Той ми отвори и попита: — Готов ли сте за урока си, господин Амбърсън? — Да, сър, готов съм — отговорих му с усмивка. Той ме заведе на задната веранда. Мисля, че жена му предпочиташе да не влизам в къщата при нея и бебето. Правилата бяха прости. Пръчиците бяха точки, а играта представляваше две обиколки по дъската. Научих за дясното вале, двойния ред, засядането в калта и това, което Анди нарече „мистична деветнадесетица“ — т.нар. невъзможна ръка. После започнахме да играем. В началото аз си отбелязвах резултата, но се отказах, когато Калъм дръпна четиристотин точки напред. От време на време някъде отдалеч проехтяваше изстрелът на някой ловец и Калъм вдигаше поглед към горите, обградили малкия му двор. — Следващата събота — успокоявах го аз. — И ти ще си с тях следващата събота. — Сигурно ще вали — отвърна той и се засмя. — Ама не мога да се оплача, нали? Забавлявам се и изкарвам пари. А ти се справяш все по-добре, Джордж. На обяд Марни ни сервира огромни сандвичи с риба тон и домашно приготвена доматена супа. Нахранихме се в кухнята и след това тя ни покани да продължим играта вътре в къщата. Явно беше решила, че все пак не съм опасен. Това ме зарадва. Те бяха приятни хора, семейство Калъм. Чудесна млада двойка с чудесно детенце. Сещах се за тях понякога докато слушах как Лий и Марина Озуалд си крещят в евтиния си апартамент, а също и веднъж, когато прехвърлиха караницата си на улицата. Миналото обича хармонията, то се старае да уравновесява нещата и обикновено успява. Семейство Калъм бяха в единия край на везната. Семейство Озуалд в другия. А Джейк Епинг, известен още като Джордж Амбърсън? Той беше точно по средата. Към края на нашия маратон, аз спечелих първата си игра. Три игри по-късно, само няколко минути след четири часа, направо го разгромих и се разсмях от удоволствие. Малката Джена се засмя с мен, а после се наведе от високото си столче и дружески ми подръпна косата. — Това е — оповестих аз, докато цялото семейство се смееше на глас, — тук тегля чертата. Извадих си портфейла и оставих три банкноти по петдесет долара на червено-бялата карирана мушама, покриваща кухненската маса. — Струваше си всеки цент! Анди ги избута обратно. — Прибери си ги, Джордж. Твърде много се забавлявах, за да ти взема парите. Аз кимнах, сякаш бях съгласен с него и после бутнах банкнотите към Марни, която веднага ги прибра. — Благодаря, господин Амбърсън — каза тя и погледна съпруга си укорително. — Никак няма да са ни излишни. — Добре. Аз се изправих, протегнах се и чук как гръбнакът ми изпука. Някъде не много далеч от тук — на пет или седем мили — Каролин Пулин и баща й се качваха в неговия пикап с надпис __Строителни и дърводелски услуги Пулин.__ Може би бяха отстреляли някоя сърна, а може би не. Но със сигурност бяха прекарали приятен следобед в гората, разговаряйки за каквото по принцип разговарят бащи и дъщери и аз се радвах за тях. — Остани за вечеря, Джордж — покани ме Марни. — Имаме кренвирши с фасул. И аз останах, а след това гледах новините на малкия настолен телевизор на семейство Калъм. Беше се случил инцидент при лов в Ню Хампшир, но не и в Мейн. Позволих си да приема допълнителна порция от ябълковия сладкиш на Марни, въпреки, че бях преял до пръсване, а после се изправих и им благодарих за гостоприемството. Анди Калъм ми протегна ръката си. — Другият път ще играем без заплащане, нали? — Дадено — но нямаше да има никакъв следващ път и мисля, че той го знаеше. Явно същото важеше и за жена му. Тя ме настигна тъкмо преди да се кача в колата. Беше увила бебето в одеяло и беше сложила шапка на главата й, но самата тя не си беше сложила палто. Дъхът и излизаше във вид на бяла пара и виждах, че трепери. — Госпожо Калъм, влизайте вътре, преди да се простудите до см… — От какво го спаси? — Моля? — Знам, че затова дойде. Докато двамата с Анди бяхте на верандата, аз се помолих и Господ ми прати отговор, но не целия отговор. От какво го спаси? Аз сложих ръце на треперещите й рамене и я погледнах в очите. — Марни…, ако Господ е искал да го знаеш, Той е щял да ти каже. Внезапно тя вдигна ръце и ме прегърна. Изненадан аз отвърнах на прегръдката й. Малката Джена уловена между двама ни, ни изгледа учудено. — Каквото и да е било, благодаря — прошепна Марни в ухото ми. От топлия й дъх ме полазиха тръпки. — Прибирай се, миличка, преди да си замръзнала. Входната врата се отвори и Анди се появи с кутийка бира в ръка. — Марни? Марн? Тя отстъпи назад. Очите й бяха широки и тъмни. — Бог ни доведе ангел пазител — каза тя. — На никого няма да го кажа, но ще си го знам. Ще го запазя в сърцето си. После тя се обърна и бързо се отдалечи към очакващия я съпруг. _Ангел._ Чувах го вече за втори път и самият аз скътах тази дума в сърцето си — същата вечер, докато се опитвах да заспя в хижата и на следващия ден, докато прекосявах тихите неделни води с кануто си под студеното синьо небе, предвестник на зимата. _Ангел пазител._ В понеделник, седемнайсти ноември, видях първите падащи снежинки и го приех като знак. Събрах си багажа, качих се в колата, отидох до селцето Себаго, където открих господин Уинчел да пие кафе и да яде понички в ресторант Лейксайд (през ’58-ма хората постоянно ядяха понички). Върнах му ключовете и му казах, че съм прекарал чудесно и съм си починал прекрасно. Лицето му светна. — Много хубаво, господин Амбърсън. Точно както си трябва. Обаче сте платил до края на месеца. Оставете ми адрес, където да ви пратя разликата за последните две седмици и ще пусна чека по пощата. — Няма да знам със сигурност къде отивам докато началството в седалището на фирмата не вземе решение — казах му аз. — Но като се установя ще ви пиша. Пътниците във времето се скъсват да лъжат. Той протегна ръка. — За мен беше удоволствие да бъда ваш домакин. — Удоволствието беше мое — отвърнах аз и стиснах ръката му. Качих се в колата и подкарах на юг. Същата нощ се регистрирах в Паркър Хаус в Бостън и се разходих из скандално известната Бойна зона*. След седмиците тишина и спокойствие в Себаго неонът подразни очите ми, а нощните тълпи, състоящи се предимно от млади мъже в униформа, ме накараха да се замисля с носталгия за тихите нощи на западен Мейн, където оскъдните магазини затваряха в шест и движението по пътищата спираше след десет. [* Бойна зона — популярно наименование на развлекателния район на Бостън от описвания период. — Б.пр.] Прекарах следващата нощ в хотел Харингтън в столицата Вашингтон. Три дни по-късно се озовах на западния бряг на Флорида. Глава 12 1 Карах на юг по Щатски път №1. Храних се в доста крайпътни ресторанти, предлагащи домашна кухня. Места, където специалитетът на деня, включително плодова салата за предястие и пай със сладолед за десерт, струваше осемдесет цента. Не видях нито една верига ресторанти за бързо хранене, ако не се брои Хауард Джонсън с техните 28 вкуса и логото им с Простодушния Саймън. Видях отряд скаути, скупчени около огън, който бяха стъкнали от камара есенни листа с помощта на ръководителя си; видях жени, намъкнали палта и галоши да прибират прането в мрачни следобеди, когато изглеждаше, че може да вали; видях дълги пътнически влакове с имена като Южен експрес или Звездата на Тампа, втурнали се към онези американски области, където зимата е забранена. Видях старци да пушат лули, приседнали на пейки на градския площад. Видях милион църкви и едно гробище, където поне стотина опечалени се бяха събрали около отворен гроб и пееха „Вехтият кръст“. Видях мъже, които строяха обори. Видях хората да си помагат. Двама непознати в пикап спряха да помогнат на мен, когато радиаторът на Сънлайнъра изби насред път. Това се случи във Вирджиния, към четири следобед и един от тях ме попита дали ми трябва подслон за през нощта. Предполагам, че същото би могло да се случи и през ’11-та, но ми се вижда малко вероятно. И още нещо. В Северна Каролина спрях да заредя на бензиностанция Хамбъл Ойл и между другото да ползвам тоалетната. Имаше две врати и три табели. На едната врата отчетливо беше изписано __Мъже,__ на другата __Дами.__ Третата табела беше поставена на прът и представляваше стрелка, сочеща към храсталака зад бензиностанцията. На нея пишеше __Цветнокожи.__ От любопитство тръгнах по пътеката, като внимавах да заобикалям тлъстите, зеленикаво-кафяви листа на отровния бръшлян, които разпознавах безпогрешно. Надявах се, че родителите, на които се налага да водят децата си по тази пътека до тоалетната в края, също познават опасното растение, защото през петдесетте повечето деца носят къси панталонки. _Нямаше_ тоалетна. Вместо това в края на пътеката открих тесен поток и една дъска, сложена върху два ронещи се бетонови блока. Ако на мъж му се ходи по малка нужда, той може просто да си разкопчее ципа и да действа от брега. Жена вероятно би могла да се хване за някой храст (стига да не е отровен) и да приклекне. Дъската беше предвидена за ходене по голяма нужда. Понякога вероятно под проливен дъжд. Ако в някакъв момент ви оставя с впечатлението, че ’58-ма беше като извадена от шоуто на Анди Грифит*, спомнете си пътеката, ясно? Пътеката, обградена с отровен бръшлян и завършваща с дъска над потока. [* Шоуто на Анди Грифит — американски комедиен сериал от 60те години. — Б.пр.] 2 Установих се шестдесет мили южно от Тампа в град на име Сънсет Пойнт. За осемдесет долара на месец наех едно бунгало на най-красивия (и почти безлюден) плаж, който бях виждал в живота си. Общо четири постройки си поделяха плажната ивица, всичките скромни като моето бунгало. Не видях нито един от парвенюшките палати, които по-късно щяха да изникнат в тази част на щата като бетонни отровни гъби. На десет мили южно, в Нокомис, имаше супермаркет и един не особено натоварен търговски район във Венис. Път 41, известен като пътя Тамиами, беше съвсем тесен и човек трябваше да се движи внимателно по него, особено по здрач, защото тъкмо тогава беше любимото време за разходка на алигаторите и броненосците. Между Сарасота и Венис имаше сергии за плодове, крайпътни магазини, няколко бара и зала за танци, наречена „При Блеки“. Отвъд Венис човек оставаше съвсем сам, поне докато не стигнеше Форт Майърс. Бях решил, че търговията с имоти вече не подхожда на Джордж Амбърсън. До пролетта на ’59-та Америка беше изпаднала в рецесия. В залива на Флорида всички продаваха и никой не купуваше. Така Джордж се превърна точно в личността, която Ал беше предложил: начинаещ писател, чийто заможен чичо му беше оставил достатъчно, та да не се налага да се тревожи за поминъка си поне известно време. Аз наистина пишех, при това не един ръкопис, а два. Сутрин, на свежа глава, работех по историята, която четете в момента (ако изобщо се е намерил някой да я чете). Вечер пишех роман, който за момента бях нарекъл „Убийствено място“. Мястото, разбира се, беше Дери, макар че аз го бях нарекъл Доусън. Бях подхванал романа чисто и просто за декор, така че ако се случи да ми дойдат гости и някой попита над какво работя, да имам нещо да им покажа (сутрешния ръкопис държах заключен в стоманена каса под леглото си). В крайна сметка обаче „Убийствено място“ стана повече от обикновен камуфлаж. Започнах да си мисля, че не е никак лош и може би някой ден щеше да види бял свят. Мемоарът ми отнемаше по един час сутрин, а романът по един час вечер, така че ми оставаше доста свободно време. Опитах да си запълвам времето с риболов и в морето имаше колкото искаш риба, но не ми хареса и се отказах. Разходките бяха чудесни призори и по залез, но не и при дневната жега. Станах редовен клиент на единствената книжарница в Сарасота и прекарвах дълги (и общо взето щастливи) часове в малките библиотеки на Нокомис и Оспри. Освен това постоянно препрочитах записките на Ал за Озуалд. Накрая осъзнах, че това почва да прилича на мания и прибрах тетрадката му в касата при „сутрешния“ ръкопис. Бях споменал, че бележките му са изчерпателни и в онзи момент наистина го вярвах, но докато времето — този вечен конвейр, понесъл всички ни — ме доближаваше към момента, когато може би щях да пресека пътя на млад бъдещ убиец, започна да ми се струва, че това не е точно така. Имаше пропуски. Понякога проклинах Ал, задето ме беше въвлякъл в тази негова мисия без никаква подготовка, но когато прочиствах главата си от гнева, осъзнавах, че дори да бях имал повече време, това нямаше да ми е от полза. Може би дори щеше да ми навреди и Ал го знаеше. Дори той да не се беше самоубил, пак щях да имам не повече от седмица-две, а колко книги са изписани за поредицата от събития, довели до онзи ден в Далас? Сто? Триста? Сигурно към хиляда. Някои се съгласяваха с мнението на Ал, че Озуалд е действал сам, други твърдяха, че е бил част от сложен заговор, а трети категорично заявяваха, че той изобщо не е стрелял и е бил точно това, за което се е обявил след ареста си — изкупителна жертва. Като беше прекратил живота си, Ал ми беше спестил най-голямата слабост на учения — да нарича съмненията си проучване. 3 От време на време прескачах до Тампа, където чрез дискретно разпитване се добрах до букмейкър на име Едуардо Гутиерез. След като се убеди, че не съм ченге, той с удоволствие прие залозите ми. Първо заложих, че Езерняците от Минеаполис, ще победят Келтите в шампионата на ’59-та, за да си създам име на пълен наивник. Езерняците не спечелиха нито една игра. Заложих също четиристотин долара, че Канадците ще бият Кленовите листа в турнира за купата Станли и спечелих, но само толкова, колкото бях заложил. Джобни пари, братче, както би се изразил моят добър приятел Чаз Фрати. Единствената ми голяма печалба дойде през ’60-та, когато заложих, че кон, наречен Венециански път, ще победи Болката на Бали, въпреки, че вторият се считаше фаворит за спечелване на Дербито на Кентъки. Гутиерез каза, че ще ми даде курс четири към едно, ако заложа хилядарка и пет към едно за две хиляди. Аз реших да заложа две хиляди, след като се постарах да демонстрирам подобаващо колебание и нерешителност. Така с един удар спечелих десет хиляди долара и Гутиерез ми плати, сякаш без да си го слага на сърце, точно като Фрати, но в погледа му се беше промъкнала една стоманена нотка, която никак не ми вдъхваше доверие. Гутиерез беше кубинец, който вероятно нямаше и седемдесет кила с мокри дрехи, но беше също бивш член на нюорлийнската мафия, която по онова време се управляваше от един разбойник на име Карлос Марсело. Тези подробности научих в билярдната зала до бръснарницата, в която Гутиерез въртеше бизнеса си (и в чиято задна стаичка изглежда постоянно течеше една игра на покер под доста разголен портрет на Даяна Дорс). Мъжът, с когото играех, се наведе към мен, огледа се, за да се увери, че сме сами около ъгловата маса и прошепна: „Нали знаеш какво казват за мафията, Джордж — веднъж като се хванеш с тях, няма измъкване.“ Щеше да ми е интересно да поговоря с Гутиерез за дните му в Ню Орлийнс, но ми се стори, че ще е по-добре да овладея любопитството си, особено след голямата ми печалба от дербито. Ако се бях осмелил — и ако бях измислил подобаващо извинение да повдигна въпроса — можех да попитам Гутиерез дали е познавал друг известен член на групата на Марсело, бивш боксьор на име Чарлз „Грозника“ Мърет. Лично според мен, щеше да се окаже, че са се познавали, защото миналото обича да е в хармония със себе си. Жената на Мърет беше сестра на Маргерит Озуалд. Което правеше Грозника чичо на Лий Харви Озуалд. 4 Един ден през пролетта на ’59-та (във Флорида, изглежда, _наистина_ има пролет, която, осведомиха ме местните, понякога продължава цяла седмица) си отворих пощенската кутия и открих картичка от обществената библиотека в Нокомис. Бях резервирал копие от „Обезверените“, новия роман на Бъд Шулбърг, и книгата явно беше пристигнала. Скочих в Сънлайнъра — идеалната кола за това, което добиваше все по-голяма популярност под името Слънчевия бряг — и отидох да си я получа. На излизане забелязах нов плакат, закачен на претрупаното табло за съобщения във фоайето. Нямаше как да го пропусна, беше ярко син и показваше карикатура на мъж, явно треперещ от студ, загледан в огромен термометър, чийто живак беше паднал под нулата. __„Научната ви кариера е замразена?“,__ интересуваше се плакатът. __„Може би сте подходящ кандидат за получаване на сертификат по пощата от Обединения колеж на Оклахома! Пишете ни за подробности!“__ Беше ясно, че Обединеният колеж на Оклахома намирисва повече от рибна яхния, но това ми даде идея. Не за друго, а защото бях отегчен. Военната служба на Озуалд щеше да приключи чак през септември, след което той щеше да отиде в Русия. Първо щеше да опита да се откаже от американското си гражданство. Нямаше да успее, но след показен — и вероятно фалшив — опит за самоубийство в един московски хотел, руснаците щяха да му позволят да остане в страната им „с възможност да преразгледат решението по-късно“, така да се каже. Той щеше да остане там около тридесет месеца и да работи в завод за радиоапарати в Минск. И на едно парти щеше да срещне момиче на име Марина Прусакова. _„Червена рокля, бели пантофки“,_ беше написал Ал в записките си. _„Красива. Облечена като за танци“._ За Озуалд ясно, обаче аз какво щях да правя междувременно? Обединеният колеж предлагаше една възможност. Писах им за подробности и те ми отговориха веднага. Каталогът предлагаше огромно разнообразие от научни степени. С удивление открих, че за триста долара (в брой или чрез банков запис), можех да получа бакалавърска степен по английски език. Всичко, което трябваше да направя, беше да издържа изпит, състоящ се от петдесет въпроса с възможни отговори, от които да посоча верния. Аз избрах банковия запис, простих се със своите триста долара, и пратих заявлението. Две седмици по-късно получих тънък жълт плик от Обединения колеж. Вътре имаше две страници, размазано отпечатани на циклостил. Въпросите бяха великолепни. Ето два от любимите ми: 22. Как е второто име на „Моби“? А. Том В. Дик С. Хари D. Джон 37. Кой е написал „Къщата със седемте понтона“*? [* Авторите на теста явно са сгрешили заглавието на романа „Къщата със седемте фронтона“ на Натаниел Хоторн. — Б.пр.] А. Чарлз Дикенс В. Хенри Джеймс С. Ан Брадстрийт D. Натаниел Хоторн Е. Никой от изброените Когато приключих да се забавлявам с теста, попълних отговорите (като от време на време се провиквах „Вие да не ме будалкате?!“) и го пратих обратно в Инид, Оклахома. В отговор получих картичка, която ме поздравяваше за успешно взетия изпит и ме информираше, че след като заплатя петдесет долара допълнителна „административна“ такса, ще си получа дипломата. Тъй ми беше казано и точно тъй се случи. Дипломата изглеждаше доста по-добре от теста и си имаше внушителен златен печат. Когато я представих пред член на училищното настоятелство на окръг Сарасота, той я прие за чиста монета и ме включи в списъка на учителите, използвани да заместват редовните преподаватели. Така през учебната ’59-та-’60-та имах възможност да преподавам ден-два всяка седмица. Беше ми приятно да се върна към учителската професия. Радвах се на учениците си — момчета с войнишки подстрижки, момичета с конски опашки и бухнали поли до средата на прасеца. Разбира се, от вниманието ми не убягна, че всяко лице, във всяка класна стая, в която влизах, беше млечно бяло. Онези дни като заместващ учител ми припомниха основните факти на моята личност: обичах да пиша и бях открил, че се справям добре, но най-много от всичко обичах да преподавам. Това ме изпълваше по някакъв начин, който не можех да обясня. Нито пък имах желание да търся обяснение. Обясненията са толкова калпава поезия. Най-приятният ден от цялата ми практика като зам-учител се случи в гимназията на Западна Сарасота. Накратко предадох на учениците в часа по американска литература съдържанието на „Спасителят в ръжта“ (книга, която, разбира се, беше забранена в училищната библиотека и би била конфискувана от всеки ученик, дръзнал да я внесе в тая света обител) и после ги насърчих да разговарят за Холдън Колфийлд и неговата основна причина за недоволство: това, че училището, възрастните и американският живот като цяло са фалшиви. Децата подхванаха темата бавно, но до звънеца всички говореха един през друг и пет или шест рискуваха да закъснеят за следващия час, за да споделят мнението си за това, което според тях не е наред с обществото и с бъдещето, което родителите им бяха планирали за тях. Очите им искряха, лицата им бяха зачервени от вълнение. Не се съмнявах, че в околните книжарници рязко ще скочи интересът към една малка тъмно червена книжка. Последен в стаята беше останал мускулест младеж с футболна фланелка. Приличаше ми на Лоса Мейсън от комиксите за Арчи. — Жалко, че не сте тука през цялото време, гос’ин Амбърсън — проточи той с южняшкия си акцент. — Вий сте най-готиният. Не просто бях готин. Бях _най-готиният._ Нищо не може да се сравни с подобна похвала от седемнадесетгодишен младеж, който изглежда за първи път обръща внимание на това, което се случва в класната стая. По-късно същия месец директорът ме повика в кабинета си, предложи ми Ко’ Кола и малко общи приказки и после ме попита: — Синко, ти от подривните елементи ли си? Уверих го, че няма нищо такова и му казах, че съм гласувал за Айк.* Това изглежда го успокои, но той ми препоръча в бъдеще да се придържам към „одобрения списък с литературни произведения“. Прическите се променят, дължините на полите и жаргона също, но училищната администрация? Никога. [* Айк — популярно название на президента Дуайт Айзенхауер. — Б.пр.] 5 Веднъж по време на една лекция в колежа (говоря за истински колеж, Университета на Мейн, където получих истинската си бакалавърска диплома), чух един професор по психология да твърди, че хората действително притежават шесто чувство. Той го нарече интуитивно мислене и каза, че то обикновено е най-силно развито у мистиците и престъпниците. Аз не съм мистик, но бях изгнаник от собственото си време и убиец (аз може и да оправдавах убийството на Франк Данинг за себе си, но полицията не би се съгласила с мен). Ако това не ме правеше престъпник, не знам какво би могло. — Моят съвет към вас, в случай че ви грози опасност — беше казал професорът онзи ден през ’95-та, — е послушайте интуицията си. През юли ’60-та аз реших да последвам съвета му. Все повече се тревожех за Едуардо Гутиерез. На вид той беше невзрачен тип, но налице бяха неговите прословути връзки с мафията. А и онзи поглед, когато ми беше платил печалбата от Дербито, която, вече бях осъзнал, беше неразумно голяма. Защо ми трябваше да правя такъв голям залог, когато далеч не бях останал без пари? Не беше от алчност. По-скоро беше това чувство, което добър бейзболист изпитва, когато му се падне хубава топка, която може да удари с всички сили. Понякога човек просто не може да се удържи да се цели невъзможно високо. И аз направих същото, но вече съжалявах. Умишлено изгубих следващите два залога, за да поддържам пред Гутиерез образа си на наивник, на когото веднъж му е излязъл късметът и скоро ще проиграе всичко спечелено. Но интуитивното мислене ми подсказваше, че той не се връзва. Тревогата ми се засили, когато той почна да ме поздравява с: „О, хей, ето го моя янки, от земята на янките!“. Не „онзи янки“, а „моя янки“. Да речем, че беше пратил някой от типовете, с които играеше покер, да ме проследи от Тампа до Сънсет Пойнт? Дали не би могъл да прати някои от останалите покер играчи — да речем двойка мускулести младежи, готови на всичко, за да се отърват от задълженията си към Гутиерез — да проведат една малка спасителна мисия и да възстановят каквото е останало от десетте хиляди? Предният дял на мозъка ми считаше, че това звучи като изтъркан сюжетен трик, редовно присъстващ в детективски сериали от типа на „Улица Сънсет 77“. Но интуицията ми беше на друго мнение. Интуитивно бях сигурен, че дребният човечец с оредяваща коса беше напълно способен да прати взломаджии в моя дом и да ги инструктира да ме напердашат здравата, ако не правя каквото ми кажат. Аз нямах желание да бъда жертва на побой, но не исках да се разделям и с парите си. Но най вече не можех да позволя моите записки да попаднат в ръцете на букмейкър, свързан с мафията. Не ми допадаше идеята да бягам с подвита опашка, но все трябваше да стигна до Тексас рано или късно, така че защо не рано? Освен това дискретността е по-ценна от храбростта — бях научил този ценен урок, преметнат на коляното на майка ми. Така след почти безсънните юлски нощи, когато предупредителните звънци на интуицията бяха особено силни, събрах най-ценните си вещи (касата, съдържаща моя мемоар и парите в брой, скрити зад резервната гума на колата), оставих бележка на хазаина с последния чек за наема и се отправих на север по щатски път 19. Първата нощ от пътуването си прекарах в мизерен мотел в Дефаниак Спрингс. Предпазните мрежи бяха на дупки и преди да светна единствената лампа в стаята (гола крушка, висяща на електрически кабел), ме бяха нападнали комари с размера на изтребители. Обаче спах като младенец. Никакви кошмари, а звънците на вътрешната ми аларма бяха замлъкнали. Това ми беше достатъчно. Първи август прекарах в град на име Гълфпорт, макар че ме отпратиха от първото място, в покрайнините на града, където опитах да си взема стая. Чиновникът в „Червеният покрив“ ми каза, че този мотел е само за негри и ме насочиха към „Южно гостоприемство“, което според него било най-доброто място в „Гъъф-поот“. Може и да беше вярно, но мисля, че аз бих предпочел „Червеният покрив“. Звукът на слайд китара, долитащ от комбинирания бар и ресторант, звучеше страхотно. 6 Ню Орлийнс не ми беше точно по път, но след като потуших интуитивната си аларма, открих, че съм в настроение за туристическа обиколка. В интерес на истината обаче не ме привличаха нито Френският квартал, нито пристана за параходи на улица Биенвил. Вместо това си купих карта на града от една улична сергия и открих единствения обект в целия град, който ме интересуваше. Паркирах и след петминутна разходка се озовах пред постройката на улица „Магазин“ №4905, където Лий и Марина Озуалд щяха да се установят с дъщеря си, Джун, по време на последната пролет и лято от живота на Джон Кенеди. Беше паянтова сграда, не точно съборетина, но почти, с висока до кръста желязна ограда, обграждаща обрасъл с треволяци двор. Боята на долния етаж, някога явно бяла, сега се лющеше и беше жълта като урина. Горната половина на сградата изобщо не беше боядисвана и беше покрита със сивкави дъски като обор. На парче картон, затъкнато в един счупен прозорец, някой беше написал: „Дава се под наем, позвънете на MU3–4192“. Ръждясали мрежи обграждаха верандата, на която през септември ’63-та Лий Харви Озуалд щеше да седи привечер по бельо и да си повтаря шепнешком: „Па! Па! Па!“, докато насочва към случайни минувачи незаредената карабина, на която беше съдено да се превърне в най-известното оръжие в американската история. Всичко това ми се въртеше из главата, когато някой ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях. Трябва обаче да съм подскочил, защото чернокожият младеж, който ми беше привлякъл вниманието, почтително отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред себе си. — Простете, съ’, простете, хич не исках да ви стресна. — Няма проблем — уверих го аз. — Аз съм си виновен. Думите ми не го успокоиха особено, но явно си беше наумил да говори с мен, така че пак пристъпи напред, понеже разговорът явно изискваше поверителен тон. Попита ме дали се интересувам от покупката на няколко саски. Имах известна идея за какво говори и разбрах, че съм прав, когато той добави: — Мно’о качествена блатна трева, съ’. Казах му, че ще пропусна, но ако ме упъти към добър хотел в този Париж на американския юг, ще си заслужи петдесет цента. Този път в речта му не се усещаше толкова силен акцент. — Има разни мнения, но аз бих казал хотел Монтилион — и ми обясни как да го намеря. Аз благодарих и му подадох монетата, която изчезна в един от многото му джобове. — А вие какво го оглеждате туй място — той кимна към паянтовата сграда. — Да не сте намислил да го купувате? За момент стария Джордж Амбърсън подаде глава. — Ти си тукашен. Според теб струва ли си да се купи? — По тая улица има добри имоти, ама не и този. Цялата къща ми изглежда пълна с призраци. — Още не — отвърнах аз и се запътих към колата си, като го оставих да ме изпрати с недоумяващ поглед. 7 Извадих металната каса от багажника и я сложих на предната седалка на Сънлайнъра с намерението лично да я занеса до стаята си в хотела, както и стана. Но докато портиерът ми помагаше с останалия багаж, забелязах нещо на пода между седалките, от което ме заля чувство на вина, много по-силно, отколкото бихте очаквали по такъв дребен повод. Обаче уроците, научени в детството не се забравят, а друг урок, който бях научил, преметнат на коляното на майка ми, беше винаги да си връщам книгите от библиотеката навреме. — Господин портиер, ще ми подадете ли онази книга, моля? — попитах аз. — Да, съ’, с удоволствие! Книгата беше „Докладът на Чапман“, която бях взел от обществената библиотека в Нокомис около седмица преди да реша да тръгна на път. Надписът върху етикета, залепен на прозрачното защитно облекло, укорително ми напомняше: „Само 7 дни, бъдете добри, чакат и други читатели.“ Когато се качих в стаята си, видях, че часът е едва шест. През лятото библиотеката отваряше чак по обед, но работеше до осем. Междущатските разговори са вероятно единственото нещо, което беше по-скъпо през ’60-та, отколкото през ’11-та, но онова детинско чувство за вина не ме напускаше. Свързах се с оператора на хотела и дадох номера на библиотеката в Нокомис от картичката, натикана в джобче от вътрешната страна на задната корица. Малкото съобщение под картичката: _„Моля, обадете се, ако ще закъснеете повече от три дни да върнете книгата“,_ съвсем ме вкисна. Моят оператор се свърза с друг оператор. Покрай техните гласове се чуваха други приглушени разговори. Осъзнах, че в моето оригинално време повечето хора, чиито гласове чувам, са мъртви. После чух, че телефонът в другия край звъни. — Обществена библиотека Нокомис, здравейте — гласът беше на Хати Уилкърсън, но звучеше сякаш милата старица се е натикала в дълга желязна тръба. — Здравейте, госпожо Уилкърсън… — Ало? _Ало?_ Чувате ли ме? Проклети извънградски разговори! — Хати? — наложи се направо да крещя. — Обажда се Джордж Амбърсън! — Джордж Амбърсън? Боже мой, откъде се обаждаш, Джордж? За малко да й кажа истината, но интуитивната ми аларма веднага се обади и вместо това казах, че се обаждам от Батън Руж. — В Луизиана? — Да! Току-що открих, че погрешка съм взел една книга с мен! Ще я пратя по… — Няма нужда да викаш, Джордж, вече те чувам много по-добре. Операторът трябва да не беше закачил нашия малък щифт като хората. Толкова се радвам да те чуя. И слава Богу, че те е нямало. Всички страшно се разтревожихме, нищо че пожарникарят каза, че къщата е била празна. — За какво говориш, Хати? Моето бунгало на плажа? Че за какво друго можеше да говори? — Да! Някой хвърлил запалена бутилка бензин през прозореца. Всичко изгоряло за минути. Шефът на пожарната, Дюранд, смята, че са били хлапета, дето са пиели и са се мотаели наоколо. Толкова калпазани се навъдиха. Правят така, защото се страхуват от Бомбата. Тъй казва съпругът ми. Така значи. — Джордж? Там ли си? — Да — отговорих й. — Коя книга каза, че си взел? — Моля? — Коя книга си взел? Не ме карай сега да ти търся картона. — О. Докладът на Чапман. — Ами, прати я обратно веднага щом можеш, нали? Доста хора са се записали за нея. Ървинг Уолъс е много популярен. — Да, непременно ще се погрижа — обещах й аз. — И много съжалявам за къщата. Много вещи ли изгуби? — Не, всичко най-важно е с мен. — Слава Богу. Скоро ли ще се вр… Последва изщракване достатъчно силно да ми писне ухото и после се чу свободният сигнал на прекъснатата линия. Оставих слушалката обратно. Дали ще се връщам скоро? Не виждах никакъв смисъл да звъня втори път, за да отговарям на този въпрос. Но трябваше много да внимавам с миналото, понеже то усеща агенти на промяната и си има зъби. Утре сутрин пращам „Докладът на Чапман“ в Нокомис. Веднага след това тръгвам за Далас. 8 Три дни по-късно седях на пейка на площад Дейли и разглеждах четвъртития тухлен силует на Тексаското училищно книгохранилище. Беше адски горещ късен следобед. Бях си разхлабил вратовръзката (през ’60-та, ако не носиш вратовръзка, дори в такава жега, със сигурност ще предизвикаш нежелано внимание) и бях разкопчал горното копче на бялата си риза, но без особена полза. Рехавата сянка на бряста зад гърба ми също не помагаше кой знае колко. Когато се регистрирах в хотел Адолфъс на улица Търговска ми предложиха да си избера стая с или без климатична инсталация. Аз реших да платя допълнителните пет долара за стая, в която устройството, монтирано на прозореца смъкваше температурата чак до 25 градуса и, ако имах някакъв ум в главата си, сега щях се прибера преди да съм получил топлинен удар. Може би след залез щеше да се разхлади. Поне малко. Но не можех да откъсна поглед от тухлената грамада, а прозорците — особено този в десния ъгъл на шестия етаж — сякаш се взираха в мен. От сградата струеше осезаемо усещане за нередност. Вие, които четете — ако изобщо ви има — може да решите, че преувеличавам и, че това е само резултат от уникалната информация, с която аз разполагах, но тя не обясняваше защо не можех да мръдна от пейката, въпреки убийствената жега. Причината, която ме държеше на място, беше чувството, че вече съм виждал тази сграда. Тя ми напомни за леярната Китчънър в Дери. Хранилището не беше полуразрушено като фабриката, но вдъхваше същото усещане за древно зло. Спомних си поваления почернял от сажди комин, излежаващ се сред бурените като праисторическа змия, изтегната на слънце. Спомних си, как бях погледнал в черното му гърло, толкова широко, та можех да ходя прав в него. И си спомних усещането, че там вътре има нещо. Нещо живо. Нещо, което искаше да вляза в комина. Да му отида на гости. Може би за дълго, дълго време. _Хайде, влизай,_ шепнеше прозорецът на шестия етаж. _Ела да огледаш мястото. В момента няма никой. Служителите, които работят тук през лятото, вече са се прибрали, но ако обиколиш отзад, откъм железопътните релси, със сигурност ще намериш някоя отключена врата. Все пак, какво чак толкова ценно се пази тук? Само учебници — даже учениците, за които са предназначени, не препират да си ги получат. Което ти отлично знаеш, Джейк. Така че, хайде, влизай. Качи се на шестия етаж. В твоето време тук има музей, хората, които го посещават, идват от цял свят. Някои още оплакват убития мъж и всичко, което той така и не успя да направи. Но сега е ’60-та, Кенеди все още е сенатор, а Джейк Епинг не съществува. Съществува само Джордж Амбърсън — мъж с къса подстрижка, пропита с пот риза и разхлабена вратовръзка. Мъж на своето време, така да се каже. Е, хайде, качи се. Да не те е страх от призраци? Та как може да има призраци, щом деянието още не е извършено?_ Но там наистина имаше призраци. Може би ги нямаше на улица Магазин в Ню Орлийнс, но тук? О, да. Само че аз никога нямаше да се изправя срещу тях, защото нямах никакво намерение да влизам в хранилището, точно както по никакъв начин нямаше да вляза в комина на леярната в Дери. Озуалд щеше да се хване на работа в книгохранилището само месец преди атентата, а нямаше никакъв смисъл да чакам нещата да напреднат до там. Не, смятах да следвам плана, който Ал беше очертал най-общо в заключителната част на бележките си, озаглавена __„Изводи как да се действа“.__ Колкото и да беше убеден в теорията за единичния стрелец, Ал не беше напълно отписал и малката, но статистически вероятна възможност да е сгрешил. В своите записки той я наричаше „прозорец на колебание“. Като прозорец на шестия етаж. Неговото намерение е било веднъж завинаги да затвори този прозорец на десети април, ’63-та, повече от половин година преди пътуването на Кенеди до Далас и аз напълно одобрявах неговата идея. По някое време през април, а защо не точно на десети, какъв смисъл да изчаквам след това, аз щях да убия съпруга на Марина и баща на Джун, както бях убил Франк Данинг. Отново без каквито и да било угризения. Ако видите паяк да пълзи по пода към люлката на вашето бебе, може да се поколебаете. Може дори да решите да хванете паяка в буркан и да го пуснете извън къщата, където да продължи да живее малкия си паяшки живот. Но ако сте сигурни, че паякът е отровен? Черна вдовица например? Тогава не бихте изпитали никакво колебание. Не и ако сте с всичкия си. Просто бихте го стъпкали на място. 9 Вече имах идея какво ще правя между август ’60-та и април ’63-та. Щях да държа Озуалд под око след завръщането му от Русия, но нямаше да се намесвам. Заради ефекта на пеперудата, не можех да си го позволя. Ако въобще съществува по-глупава метафора от _веригата на събитията,_ аз поне не съм я чувал. Веригите (освен онези, които се учим да правим в детската градина от ивици цветна хартия, предполагам) са здрави. Използваме ги, за да изтеглим двигателя от колата и да оковем ръцете и краката на опасни престъпници. Но аз вече знаех, че реалността не прилича на верига. Казвам ви, събитията са крехки като кула от карти и, ако се намесех в живота на Озуалд, да не говорим да се опитам да го разубедя да извърши престъпление, което дори още не му беше хрумнало, щях да унищожа единственото си предимство. Пеперудата щеше да разпери крила и животът на Озуалд щеше да поеме по друг път. В началото промените вероятно щяха да са дребни, но както ни учи песента на Брус Спрингстийн, „скъпа, големи неща се задават“. Големите промени може да са добри, може да спасят живота на мъжа, който в момента беше младши сенатор от Масачузетс. Но на мен не ми се вярваше. Понеже миналото е твърдоглаво. В бележките на Ал се споменаваше, че през ’62-ра Кенеди ще посети университета Райс в Хюстън, за да говори за полетите до луната. _Вход свободен, без противокуршумна защита,_ беше написал Ал. Хюстън е на по-малко от триста мили от Далас. Ами ако Озуалд реши да застреля президента там? Или да речем Озуалд беше точно това, за което се представяше — изкупителна жертва. Ами ако го прогонех от Далас обратно в Ню Орлийнс и въпреки това Кенеди се окажеше мъртъв, жертва на някакъв невероятен заговор на мафията или на ЦРУ? Дали ще ми стиска да мина още веднъж през заешката дупка и да почна всичко отначало? Пак да спася семейство Данинг? Пак да спася Каролин Пулин? Вече бях посветил почти две години на тази мисия. Дали бях готов да й посветя още пет, все така без да съм сигурен какво ще се случи? Най-добре да не се налага да отговарям на тези въпроси. Най-добре да се уверя окончателно. Докато пътувах от Ню Орлийнс към Тексас, бях решил, че най-добрият начин да държа Озуалд под око, без да се намесвам в живота му, ще е да живея в Далас, докато той пребивава във Форт Уърт, а когато той премести семейството си в Далас, аз да се прехвърля във Форт Уърт. Предимството на този план, беше неговата простота, но той нямаше да проработи. Осъзнах го през седмиците, след като видях Тексаското училищно книгохранилище за първи път и открих, че, точно като Ницшевата пропаст, то отвръща на погледа ми. През август и септември на изборната година обикалях Далас със Сънлайнъра в търсене на апартамент (все още не можех да прежаля загубата на любимия си GPS и често се налагаше да спирам и да питам за посоката). Но нищо не вървеше като хората. Първо си мислех, че проблемът е в апартаментите, но колкото повече опознавах града, толкова по-ясно беше, че проблемът е в мен. Простата истина беше, че аз не харесах Далас и осемте седмици, които отделих да го опозная, показаха, че има защо да не го харесвам. Местният „Таймс Хералд“ (който много даласци наричаха Хлъзгавия Хералд) беше адски досаден мастодонт, посветен на десетцентовата пропаганда. „Сутрешни вести“ пък може да се скъсваше да описва Далас и Хюстън като „надпреварващи се към небесата“, но небостъргачите, за които говореха, бяха остров на архитектурната посредственост, обграден от зони, които аз за себе си нарекох Великия американски култ към равнините. Вестниците пренебрегваха бедните квартали, където расисткото разделение беше почти непокътнато. След тях следваха безкрайните предградия на средната класа, където живееха предимно ветерани от Втората световна и от корейската война. Техните съпруги си прекарваха времето като полираха мебелите с паста „Пледж“ и перяха дрехите с препарат „Майтаг“. Повечето имаха 2.5 деца. Младежите косяха морави, доставяха Хлъзгавия Хералд на велосипеди, лъскаха семейния автомобил с восък „Костенурка“ и слушаха (скришом) Чък Бери на малки транзистори, като вероятно лъжеха загрижените си родители, че той е бял. Отвъд предградията с техните градински пръскачи, се простираха онези огромни празни равнини. Тук-там все още се въртяха колелата на напоителна система, нужна за памуковата реколта, но с големите памукопроизводители почти беше свършено и на тяхно място се простираха полета с царевица и соя. Истинските реколти на далаския район бяха електрониката, текстилът, заблудите и черните петролни пари. Тук в района нямаше много сонди, но когато вятърът духаше от запад, откъм Пермския басейн, двата града воняха на петрол и природен газ. Централният бизнес район беше пълен с контета, търчащи по задачи в тази част на града, която аз нарекох Пълния Далас: карирани спортни сака, тесни вратовръзки, забодени с прекалено големи игли (през шестдесетте тези игли играеха ролята на показни бижута и често бяха инкрустирани с диаманти или с отлични техни имитации), бели панталони и отвратителни ботуши с избродирана сложна украса. Те работеха в банки и инвеститорски фирми. Търгуваха с фючърси* соя, петролни лизинги и със земята западно от града, където никога нищо нямаше да расте, освен бурени. Потупваха се един друг по рамото с ръце, отрупани с пръстени и се наричаха един друг „синко“. На коланите си, където през ’11-та бизнесмените носят мобилните си телефони, много от тях носеха огнестрелни оръжия в ръчно изработени кобури. [* Фючърси — финансов термин; договорни споразумения за покупка на някаква стока, която предстои да бъде произведена. — Б.пр.] Имаше огромни билборди, призоваващи за смъкване от длъжност на председателя на Върховния съд Ърл Уорън, други, на които под намръщената физиономия на Хрушчов, пишеше: __„Нет, другарю Хрушчов, ние ще погребем вас!“__ На Западната търговска улица имаше един, който призоваваше: „Американската комунистическа партия е за интеграцията. __Помислете по въпроса!“__ и беше подписан от нещо, наречено Общество на Чаената партия*. На два пъти по стените на сгради, където явно се помещаваха еврейски фирми, виждах не съвсем успешно изтрити свастики. [* Чаена партия — Политическа организация, взела името си от събитията в Бостън в края на 18ти век, когато в знак на протест срещу британската власт, местните жители унищожават товарите от чай на три кораба. — Б.пр.] Далас не ми хареса. Не, господине, не, госпожо, никак даже. Не ми хареса от момента, в който се настаних в Адолфъс и видях управителя на ресторанта да стиска ръката на изплашен млад сервитьор и да му крещи в лицето. Въпреки всичко обаче работата, която бях дошъл да свърша, беше в Далас и затова и аз трябваше да остана там. Или поне тогава така си мислех. 10 На двадесет и втори септември най-после намерих място, което изглеждаше подходящо за обитаване. Беше на улица Блекуел в северен Далас — самостоятелен гараж, който беше превърнат в доста приятен двустаен апартамент. Най-голямото му предимство — климатичната инсталация. Най-големият му недостатък — собственикът и хазаин Рей Мак Джонсън беше заклет расист, който ме предупреди, ако наема мястото, да стоя настрана от близкото авеню Грийнвил, което гъмжало от смесени барове, където чернилките „връткали“ онез ми ти автоматични ножове. — То аз нищо нямам против неграта — довери ми той. — Несър. Той сам Господ ги е проклел да са си в такова положение. Нали ти е ясно? — Май съм я пропуснал тази част от Библията. Той ме изгледа подозрително. — Ти, какво, да не си методист? Отговорих утвърдително. Стори ми се по-безопасно, отколкото да обяснявам, че от гледна точка на вероизповедания, аз не принадлежа към никое конкретно. — Трябва да прегърнеш Баптистката вяра, синко. Нашата църква винаги е отворена за нови членове. Ако наемеш апартамента, някоя неделя може да дойдеш с мен и жената. — Възможно е — съгласих се аз, а на ум си отбелязах въпросната неделя да се постарая да съм в кома. Може би дори мъртъв. Междувременно господин Джонсън беше продължил да нищи библейските текстове. — Виж сега, Ной веднъж се напил, докато всички били на ковчега. И се проснал на леглото си гол-голеничък. И двама от синовете му не го погледнали, а само го покрили с одеяло. Пък може да е било и чаршаф. Обаче Хам — той бил чернилката на семейството — той погледнал голотиите на баща си и Бог проклел него и цялата му раса да бъдат дървосекачи и носачи на вода. Туйто. Така станала цялата работа. Книга Битие, глава девета. Вземи си я прочети, господин Амбърсън. — Аха — отвърнах аз и си напомних, че трябва да живея все някъде, не можех да си позволя да остана в хотела вечно. Казах си, че ще мога да съжителствам с малко расизъм, няма да се стопя, я. Казах си, че такива са времената и, че вероятно така е навсякъде. Само дето сам не си вярвах. — Ще си помисля ден-два и после ще ви отговоря, господин Джонсън. — Най-добре не се бави, синко. Това място няма дълго да се задържи свободно. Е, хайде и да ти е благословен деня. 11 Благословеният ден пак беше адски горещ, а от търсенето на жилище се ожаднява. След като се освободих от начетеното присъствие на Рей Мак Джонсън, усетих, че ще имам нужда от бира. И реших да пийна точно на авеню Грийнвил. Щом господин Джонсън се изказваше така горещо против този квартал, значи трябваше непременно да го проверя. Оказа се, че е бил прав за две неща: на тази улица наистина цареше расова интеграция (повече или по-малко) и кварталът наистина не беше първокласен. Но пък беше оживен. Паркирах и се поразходих, за да оценя напълно карнавалната атмосфера. Минах покрай поне двадесетина бара, няколко евтини кина (ЗАПОВЯДАЙТЕ ВЪТРЕ, ПРИ НАС Е „СВЕЖАРСКО“, пишеше по плакати, развявани от горещия, вмирисан на петрол тексаски вятър) и един стриптийз бар, пред който един уличен викач приканваше: „Мацки, мацки, мацки — най-кръшните мадами на света! Най-кръшните мадами на света — тия мацки се бръснат, ако ми следиш мисълта!“ Имаше и няколко кантори за осребряване на чекове и отпускане на бързи заеми. Пред една от тях — „Фейт Файнаншъл, където ключовата дума е Доверие“ — посред бял ден се мъдреше черна дъска, на която с тебешир беше написано __„Дневната прогноза“__ отгоре и __„Само за развлечение“__ отдолу. Мъже със сламени шапки и тиранти (вид, който би могъл да се размине само на професионалните комарджии) се бяха скупчили наоколо и обсъждаха посочените курсове и шансове. Някои държаха таблици с данните на състезателни коне, други спортните страници на местния вестник. _Да бе, „Само за развлечение“, ама друг път,_ помислих си аз. За момент се сетих за моето бунгало на плажа, представих си как пламъците го поглъщат и се издигат високо в нощното звездно небе, понесени от ветровете на Залива. Развлечението има своите недостатъци, особено ако човек се развлича със залози. Откъм разтворените врати се носеше музика и миризма на бира. Чух Джери Лий Луис да пее от един джукбокс, че „Голямо клатушкане пада“, а от следващия Ферлин Хъски лирично нареждаше за „Крилата на гълъбицата“. Получих бизнес оферти от четири проститутки и един амбулантен търговец, който продаваше декоративни капаци за джанти, бръсначи, с лъскави инкрустирани дръжки, а също и знаменца с щатския флаг на Тексас и релефен надпис „Не се бъзикайте с Тексас“. Да ви видя това как ще го преведете на латински. Онова тревожно усещане за дежавю беше много силно, чувството, че нещата изобщо не са наред, точно както си бях помислил и преди. Това, разбира се, беше пълна лудост — в живота си не бях стъпвал на авеню Грийнвил — но не можех да отрека това чувство, усещах го по-скоро със сърцето си, отколкото с разума. Реших, че не ми се пие бира. А също и, че нямам желание да наемам преобразувания гараж на господин Джонсън, независимо от отличната климатизация. Бях стигнал до някакво питейно заведение, наречено Пустинна роза, от където гърмеше Мади Уотърс. Когато се обърнах, за да се върна при колата, от там изхвърча някакъв мъж. Той залитна и се просна на тротоара. От сумрачната вътрешност на бара се разнесе бурен смях. Някаква жена извика: „И да не си стъпил повече тук, женчо нещастен!“ Това предизвика още по-енергичен (и сърдечен) смях. Изхвърленият клиент имаше кървав нос — изкривен на една страна — и кървеше също от голяма драскотина, отворена отляво на лицето му от слепоочието до челюстта. Очите му бяха ококорени и той явно беше в шок. Разпасаната му риза се ветрееше почти до коленете, докато той се улови за стълба на една улична лампа и се изправи на крака. След това хвърли яден невиждащ поглед наоколо си. Аз пристъпих към него, но преди да съм го стигнал, една от жените, които ме беше попитала дали си търся компания, се появи, полюшваща се на високи тънки токове. Само дето не беше точно жена. Едва ли беше на повече от шестнадесет, с огромни тъмни очи и гладка кожа с цвят на кафе. Тя също се смееше, но не злобно и, когато окървавеният мъж залитна, тя хвана ръката му. — Полека, миличък — подхвана тя. — Седни някъде, преди да… Той дръпна нагоре увисналите пешове на ризата си. Седефната дръжка на пистолет — много по-малък от този, който аз бях купил от Спортни стоки Мейкън, всъщност, не по-голям от играчка — беше притиснат о бледия тлъст корем, увиснал над талията без колан на габардинения му панталон. Ципът му беше наполовина смъкнат и се виждаха боксерките му на червени състезателни коли. Това го помня. Той извади пистолета, притисна дулото в корема на уличницата и дръпна спусъка. Последва нелепо малко изпукване, сякаш съвсем малък фойерверк гръмва в тенекиена кутия, нищо повече. Жената изпищя и се отпусна на тротоара, притиснала корема си с ръце. — Ти ме гръмна! — звучеше повече ядосана, отколкото ранена, но през пръстите й беше почнала да тече кръв. — Ти ме гръмна, бе, пиклив педал такъв, защо ме _гръмна?_ Той не й обърна внимание. Завъртя се и дръпна вратата на Пустинната роза. Аз не бях мръднал от мястото, на което стоях, когато той простреля красивата млада проститутка, отчасти заради шока, но най вече, понеже всичко стана за секунди. Малко по-дълго, отколкото щеше да отнеме на Озуалд да убие президента на САЩ, но не кой знае колко. — Това ли искаш, Линда? — развика се той. — Щом това искаш, ето на, получаваш го! След това притисна дулото в ухото си и стреля. 12 Аз сгънах носната си кърпа и внимателно я притиснах към дупката в червената рокля на момичето. Не знаех колко сериозно е ранена, но изглежда имаше достатъчно сили да ръси непрекъснат поток пиперливи фрази, които вероятно беше научила от майка си (макар че, кой би могъл да знае със сигурност). А когато един мъж от събралата се тълпа се приближи прекалено, тя го набързо го сряза. — Стига си ми надничал под полата, нагляр такъв. За това се плаща. — Горкият копелдак тука е хвърлил топа — отбеляза някой. Беше коленичил до мъжа, когото бяха изхвърлили от Пустинната роза. Някаква жена почна да пищи. Към нея се присъединиха писъците на приближаващи сирени. Забелязах наблизо една от другите дами, които ми бяха предложили услугите си, докато се разхождах по авеню Грийнвил. Беше червенокоса в три-четвърти панталони. Помахах й да се приближи. Тя докосна гърдите си с длан, сякаш казваше „Кой, аз?“, и аз кимнах. — Притискай кърпата върху раната — казах й. — Опитай да спреш кръвта. Аз трябва да тръгвам. Тя ми се усмихна разбиращо. — Не искаш да си тук, като пристигнат ченгетата, а? — Не, просто не познавам тези хора. Съвсем случайно минавам оттук. Червенокосата коленичи до момичето на тротоара, от което се лееха кръв и ругатни, и сложи ръка върху вече напоената кърпа. — Миличък — отговори ми тя, — то, ние всички сме просто минувачи. 13 Онази нощ не успях да спя като хората. Тъкмо се унасях и веднага ми се явяваше мазното потно лице на Рей Мак Джонсън, който оправдаваше две хиляди години робство, убийства и експлоатация с това, че някакъв младеж бил хвърлил един поглед на оная работа на баща си. Стрясках се и се събуждах, пак се отпусках, пак се унасях… и виждах невзрачния мъж с разкопчания цип да натиква дулото на прикрития пистолет в ухото си. _„Това ли искаш, Линда?“_ Едно последно избухване преди вечния сън и ето че аз отново се ококорвах. В следващия кошмар мъже в черна кола хвърляха запалителна бомба през предния прозорец на бунгалото ми в Сънсет Бийч — по поръчка на Едуардо Гутиерез, който искаше да се отърве от своя янки от земята на янките. И защо? Защото не обичаше да губи на едро, затова. За него това беше достатъчна причина. Накрая се отказах и седнах до прозореца, където хотелският климатик дрънкаше енергично. В Мейн сигурно вече беше достатъчно студено, та дърветата да почнат да се прошарват, но тук в Далас в два и половина сутринта още беше към 24 градуса и ужасно влажно. — Далас, Дери — казах си аз, докато се взирах надолу към притихналата улица Търговска. Тухленият куб на Книгохранилището не се виждаше от тук, но беше наблизо. Можеше да се стигне пеша. — Дери, Далас. Всяко име се състоеше от две срички, които се пречупваха о съгласната по средата като сухи съчки на коляно. Не можех да остана тук. Още тридесет месеца в големия Ди щяха да ме докарат до лудост. Колко ли време щеше да мине преди да почна да виждам драсканици по стените от типа на „Скоро ще убия майка си“? Или да мярна някой саморъчно издялан Иисус да се носи по река Тринити? Във Форт Уърт може би щеше да е по-добре, но пак не беше достатъчно далече. _Защо изобщо трябва да оставам в който и да било от тях?_ Тази мисъл ми хрумна малко след три сутринта като същинско прозрение свише. Имах си добра кола — в която кажи-речи се бях влюбил, в интерес на истината — а на Централен Тексас не му липсваха хубави магистрали, някои съвсем нови. До началото на двадесет и първи век щяха да се задръстят с автомобили, но през ’60-та бяха почти призрачно пусти. Вярно, че имаше ограничения на скоростта, но никой не следеше дали се спазват. В Тексас дори щатските полицаи бяха на мнение, че най-добре да натиснеш газта до дупка и да оставиш колата да ръмжи на воля. Можех да се измъкна от задушливата сянка, която усещах надвиснала над този град. Можех да си намеря някое малко, не толкова подтискащо градче, което не беше изпълнено с омраза и насилие. Посред бял ден можех да си казвам, че си въобразявам всички тези неща, но не и в часовете преди утрото. В Далас със сигурност имаше и добри хора, хиляди вероятно, по-голямата част от населението, но тези подмолни настроения също бяха там и понякога избиваха на повърхността. Както се случи пред Пустинната роза. Беви с двете леви беше ми казала в Дери: „Мисля, че страшното свърши“. Аз обаче не бях сигурен за Дери и усещах същото в Далас, въпреки, че до най-лошия ден в неговата история все още оставаха три години. — Мога да пътувам — казах си. — Джордж се нуждае от тихо местенце, за да пише, но след като в книгата му се разказва за град — за обсебен от зли сили град — ще му се наложи постоянно да пътува, нали така? За да събира материал. Нищо чудно, че ми отне почти два месеца, да стигна до това заключение. Най-простите решения най-лесно се подминават. Върнах се в леглото и заспах почти веднага. 14 Следващия ден напуснах Далас по магистрала 77. След час и половина се озовах в окръг Денолм. Завих на запад по щатски път 109, предимно, защото ми хареса билбордът, поставен на разклонението. Той изобразяваше млад футболист в героична поза, със златист шлем, черна тениска и златисто впито долнище. __„Лъвовете от Денолм“,__ провъзгласяваше билбордът. __„Трикратни областни шампиони! През 1960 не ни мърда щатската титла! Нашата сила е в Джим!“__ _Каквото и да означава това,_ помислих си аз. Но, разбира се, всяко училище си има своите неразбираеми фрази и сигнали, та децата да усещат, че им е поверена някаква тайна. След пет мили по магистрала 109 стигнах до градче на име Джоуди. „Население 1280 жители“, пишеше на табелата. „Добре дошъл, страннико!“ На средата на широката, трилентова Главна улица, видях малък ресторант, на чийто прозорец беше изписано: __„Най-добрите шейкове, картофки и бургери в цял Тексас!“__ Казваше се „Закусвалнята на Ал“. Че как иначе. Паркирах отпред, влязох вътре и си поръчах Рогатия специалитет. Той се оказа двоен чийзбургер със сос барбекю. Към него сервираха пържени картофки, подправени с мескит и гъст Родео шейк — ванилов, шоколадов или ягодов, по избор. Рогбургерът не можеше да съперничи на Тлъстбургера, но не беше и лош, а картофките бяха точно, както ги обичах — хрупкави, солени и леко препържени. Ал в случая се оказа Ал Стивънс, кльощав тип на средна възраст, който по нищо не приличаше на Ал Темпълтън. Имаше рокаджийска подстрижка, извити надолу покрай устата прошарени мустаци, провлачен тексаски акцент и хартиена шапка, която беше накривил закачливо на една страна. Попитах го дали в Джоуди се дават имоти под наем. — Колкото искаш — отвърна той и се засмя. — Обаче, ако си търсиш работа, тук не кипи особен бизнес, да знаеш. Хората са предимно земеделци, пък ти, ще ме прощаваш, ама не ми приличаш на фермер. — Не съм — потвърдих аз. — Аз пиша книги. — Стига бе! Чел ли съм нещо твое? — Още не — обясних аз. — Засега само правя опити. Написал съм към половин роман и един-двама издатели проявиха интерес. Търся си тихо местенце да го довърша. — Ами, то в Джоуди си е тихо — завъртя очи Ал. — Можем направо да я патентоваме тая тишина. Само петък вечер вдигаме шум. — Футбол? — Дасър, целият град ходи на мачовете. На полувремето реват като лъвове, а после надават Вика на Джим. На две мили наоколо се чува. Голям смях. — Кой е Джим? — Ладю, нападателят. Имали сме добри играчи, но никога не сме виждали нападател като Ладю в отбора на Денолм. Пък още е младок. Хората вече говорят за щатския шампионат. На мен това ми се вижда прекалено голям залък с тия яки момчета от големите даласки училища наоколо, обаче надеждата е хубаво нещо, мен ако питаш. — Освен футбола, училището като цяло бива ли го? — Добро си е училището. Много хора, включително моя милост, се съмняваха как ще свърши тая работата с обединяването, обаче се оказа за добро. Тая година събраха над седемс’отин дечурлига. Някои пътуват по цял час с автобуса, ама не се оплакват. Сигурно това им спестява от задачите вкъщи. В твоята книга за ученици ли се говори? Един вид, училищна джунгла? Защото тук нямаме никакви банди или подобни. Тука децата ни се държат прилично. — Не, нищо такова. Аз имам спестявания, но няма да е лошо да си помогна, като замествам в училището от време на време. Не мога едновременно да работя на пълен работен ден и да пиша. — Разбира се, че не — съгласи се той почтително. — Моята диплома е от Оклахома, обаче… — и аз свих рамене, сякаш да покажа, че ми е ясно, че Оклахома не може да се мери с Тексас, но човек може поне да се надява. — Ами, трябва да говориш с Дийк Симънс, директора. Обикновено вечеря тук. Жена му се помина преди няколко години. — Съжалявам да го чуя — коментирах аз. — Да, всички съжаляваме. Той е приятен човек. То повечето хора тук са така, господин…? — Амбърсън. Джордж Амбърсън. — Ами, Джордж, тук е голямо мъртвило, освен в петък вечер, но със сигурност има и по-лоши места. Пък, кой знае, може даже да те научим да ревеш като лъв през почивката на мача. — Възможно е — съгласих се аз. — Може да се върнеш към шест. Дийк обикновено се появява тогава — той подпря ръце на плота и се наведе напред. — Да ти дам един съвет? — Разбира се. — Дийк сигурно ще се появи с приятелката си, госпожица Коркоран, библиотекарката на училището. Той се върти около нея от миналата Коледа или някъде там. Чувам, че всъщност Мими Коркоран дърпа конците в Обединеното училище на Денолм, ’щото дърпа _неговите_ конци. Ако успееш да й се харесаш, считай си работата опечена. — Ще го запомня — отговорих аз. 15 След като седмици наред бях обикалял Далас в търсене на жилище, бях открил само едно подходящо място и се оказа, че собственикът е такъв тип, с когото не искам да имам нищо общо. В Джоуди ми отне три часа да намеря правилното място. Не беше апартамент, а спретната малка продълговата къща, разделена на пет поредни помещения. Беше за продан, но агентът каза, че собствениците са съгласни да я дадат и под наем на подходящия наемател. Имаше заден двор, обрамчен с брястове, гараж за Сънлайнъра и централна климатична инсталация. При това наемът беше съвсем разумен. Името на агента беше Фреди Куинлан. Явно му беше любопитно що за тип съм — мисля, че мейнският номер на колата му се стори най-необичаен — пък и имаше защо да любопитства. Най-хубавото от всичко беше, че усещах, че съм се измъкнал изпод сянката, надвиснала над мен в Далас, Дери и Сънсет Пойнт, където последната къща, която бях наел, сега беше превърната в пепелище. — Е? — попита Куинлан. — Как ви се струва? — Харесва ми, но няма да мога да отговоря твърдо дали ще я взема или не веднага. Първо трябва да поговоря с един човек. Дали работите утре? — Дасър, работим. В събота е отворено до обед. После се прибирам да гледам седмичния мач по телевизията. Тази година май ни чака страхотна Серия. — Да — съгласих се аз, — така изглежда. Куинлан ми подаде ръката си. — Драго ми беше да се запознаем, господин Амбърсън. Сигурен съм, че Джоуди ще ви хареса. Хората тук са добри. Дано да ви се наредят нещата. Аз я стиснах. — Дано. Както събеседникът ми преди това беше казал, надеждата е хубаво нещо. 16 Същата вечер се върнах в закусвалнята на Ал и се запознах с директора на Обединеното училище на Денолм и неговата приятелка библиотекарка. Те ме поканиха да седна при тях. Дийк Симънс беше висок, плешив, около шестдесетгодишен. Мими Коркоран носеше очила и кожата й беше дълбоко загоряла. Сините очи зад комбинираните лещи на очилата й бяха проницателни и старателно ме оглеждаха от глава до пети. Тя ходеше с помощта на бастун, като си служеше с него с лекотата (почти пренебрежение), присъща на дългата употреба. Развеселен забелязах, че и двамата носят вимпели на Денолм и златисти значки с надпис __„Нашата сила е в Джим!“__ Няма как, беше петъчна вечер в Тексас. Симънс ме попита дали ми харесва Джоуди (много), колко време съм прекарал в Далас (от Август) и дали си падам по гимназиален футбол (и още как). Единственият му въпрос, който имаше нещо общо с учителската позиция, беше дали съм убеден, че мога да „изляза на глава“ с децата в час. Според него това било проблем за повечето заместващи преподаватели. — Тия учители младоци пращат проблемните деца при нас в дирекцията, сякаш ние си нямаме друга работа — обясни той и отхапа ентусиазирано от Рогатия си бургер. — Сосът, Дийк — обади се Мими и той послушно избърса ъгълчетата на устата си с хартиена салфетка. Междувременно тя продължаваше да ме оглежда преценяващо: спортно сако, вратовръзка, подстрижка. Обувките ми беше успяла да огледа като хората докато вървях към тяхното сепаре. — Имате ли препоръки, господин Амбърсън? — Да, госпожо. Известно време работих като заместващ учител в окръг Сарасота. — А в Мейн? — Там не, но три години бях редовен учител в Уисконсин, преди да напусна, за да се посветя изцяло на книгата или поне доколкото го позволяват финансите ми. Наистина имах препоръка от училището Свети Винсънт в Мадисън. Хубава препоръка беше. Аз лично си я бях написал. Естествено, ако някой решеше да се обади и да провери, щях да увисна. Дийк Симънс не би тръгнал да проверява, но проницателната Мими с плътния земеделски тен можеше да го направи. — А за какво се разказва в романа ви? Този въпрос също можеше да ми изяде главата, но реших да бъда откровен. Поне доколкото необичайните обстоятелства ми го позволяваха. — За серия убийства и техния ефект върху общността, където се случват. — О, боже — възкликна Дийк. Тя потупа ръката му. — Тихо. Продължавайте, господин Амбърсън. — Първоначално бях измислил един несъществуващ град в Мейн — бях го нарекъл Доусън — но после реших, че ще звучи по-автентично, ако събитията се случват в истински град. Голям град. Първо си мислех за Тампа, но той някак не беше подходящ… Тя махна с ръка разбиращо. — Прекалено пастелни тонове. Прекалено много туристи. Предполагам сте търсили нещо по-изолирано? Крайно проницателна дама. Тя вече знаеше за книгата ми повече от мен самия. — Точно така. Затова си избрах Далас. Мисля, че той е напълно подходящ, обаче… — Обаче нямате желание да живеете там? — Никакво. — Разбирам. Тя побутна своята порция пържена риба. Дийк я наблюдаваше с нещо като благоговение. Каквото и да очакваше той от финалната фаза на своя житейски път, тя явно му го осигуряваше. Не че в това има нещо странно, всеки все някого обича, както Дийн Мартин щеше да отбележи съвсем на място. Само след няколко години. — А когато не пишете, какво обичате да четете, господин Амбърсън? — О, какво ли не. — Чел ли сте „Спасителят в ръжта“? Опа. — Да, госпожо. Тя придоби нетърпелив израз. — О, наричай ме Мими, даже децата така ми викат, макар че тях ги карам да слагат по едно Мис отпред за пред хората. И какво мислиш за сърдечната изповед на господин Селинджър? Да излъжа или да кажа истината? Безсмислен въпрос в интерес на истината. Тази жена би разчела лъжата, както аз можех да прочета… билбордите, призоваващи за смъкване на Ърл Уорън да речем. — Мисля, че е показателен за свободата на петдесетте и мисля, че дава идея колко добри могат да бъдат шестдесетте. Стига американските младежи, чието лице е Холдън Колфийлд, да не изгубят своята ярост. И своя кураж. — М. Хм. — Тя продължи да ровичка рибата, но не слагаше нито хапка в уста. Нищо чудно, че изглеждаше сякаш, ако завържеше канап за яката на роклята й, можеш да я пуснеш по вятъра като хвърчило. — Според теб, трябва ли тази книга да я има в училищната библиотека? Аз въздъхнах, като си мислех, колко жалко, че няма да успея да се уредя като заместващ учител в Джоуди, Тексас. — Ами, госпожо, Мими, смятам, че трябва. Но смятам също, че трябва да се дава само на определени ученици, по усмотрение на библиотекаря. — На библиотекаря? Не на родителите? — Не, госпожо. Това би била опасна тенденция. Лицето на Мими Коркоран се разтегли в широка усмивка и тя се обърна към мъжа до нея. — Дийк, изобщо не ти трябва да го вземаш като заместник. Най-добре му дай редовна позиция. — Мими… — Знам, няма свободни места в отдела по английски. Обаче, ако се задържи наоколо, може би ще може да заеме мястото на онзи идиот Фил Бейтман, когато той се пенсионира. — Мимс, не се говори така пред хората. — Може — отговори тя и даже ми намигна, — обаче не значи, че не е вярно. Гледай да изпратиш на Дийк препоръките си от Флорида, господин Амбърсън. Те ще са напълно достатъчни. Даже, още по-добре, донеси ги сам следващата седмица. Учебната година вече започна. Няма смисъл да се губи време. — Наричай ме Джордж. — Дадено — съгласи се тя. После бутна чинията си настрана. — Дийк, това е ужасно. Защо изобщо се храним тук? — Защото аз харесвам бургерите, а ти харесваш ягодовия сладкиш на Ал. — О, вярно. Ягодовият сладкиш. Давай го тук. Ще останеш ли за футболния мач, господин Амбърсън? — Днес не мога. Трябва да се върна в Далас. Може би следващата седмица. Ако решите, че ще имате полза от мен тук. — Щом Мими те харесва и аз те харесвам — отсече Дийк Симънс. — Не мога да гарантирам, че ще работиш всяка седмица, но ще има някои седмици, когато ще ми трябваш за два, дори три дни. Така всичко ще се изравни. — Не се и съмнявам. — Обаче да си знаеш, че заплатата на заместващ учител не е особено висока… — Известно ми е, сър. На мен ми е нужно само малко да си подпомогна дохода. — Обаче тая книга, за тоя Спасител, никога няма да влезе в библиотеката — каза той и хвърли извинителен кос поглед на любимата си, която беше свила устни недоволно. — Училищното настоятелство няма да го позволи. Мими много добре го знае — и той отхапа поредна голяма хапка от бургера си. — Времената се менят — възрази Мими Коркоран, като посочи първо салфетника на масата, после устата му. — Дийк, сосът. 17 Следващата седмица допуснах грешка. Трябваше да съм си взел поука. След случилото се, последното, за което трябваше да мисля, беше нов голям залог. Сигурно ще кажете, че е трябвало да съм по-предпазлив. Аз наистина разбирах риска, но бях почнал да се тревожа за парите. Бях пристигнал в Тексас с около шестнадесет хиляди долара. Част от тях беше остатъкът от парите на Ал, но повечето бях спечелил в резултат от два много големи залога, направени в Дери и в Тампа. Обаче седемте седмици прекарани в Адолфъс бяха стрували към хилядарка. За настаняването в нов град вероятно щяха да отидат още четири-петстотин. Като оставим разходите за наем, храна и домакинските сметки, щяха да ми трябват значително повече, а и по-добри дрехи, ако исках да имам представителен вид в класната стая. Щеше да се наложи да остана в Джоуди две години и половина, преди да успея да си свърша работата с Лий Харви Озуалд. Около четиринадесет хиляди долара доникъде нямаше да стигнат. Заплатата на заместващ учител? Петнадесет и петдесет долара на ден. Юху. Добре, може би имаше начин да се справя с четиринадесет хиляди плюс тридесет или дори понякога петдесет долара на седмица от учителстването. Но трябваше също да се грижа за здравето си и да се постарая да не ми се случват злополуки, а изобщо не бях сигурен, че ще стане точно така. Защото освен твърдоглаво, миналото също е лукаво. И отвръща на ударите. И, да, добре, може би беше намесена и известна алчност. Но тя се дължеше не толкова на желанието да имам повече пари, а на опияняващото чувство, че по всяко време мога да бия банката, независимо колко дребни изглеждат шансовете. Мисля си: _Ако само Ал беше проучил и финансовата борса толкова старателно, колкото онези бейзболни и футболни резултати и конни надбягвания…_ Но не беше. Мисля си: _Ако само Фреди Куинлан не беше споменал, че задаващата се Световна серия се очертава доста шантава…_ Но той го направи. И така аз се озовах обратно на авеню Грийнвил. Казах си, че всички онези комарджии със сламени шапки, скупчени пред „Фейт Файнаншъл“ („Където ключовата дума е Доверие“), сигурно залагаха на бейзболната серия, някои вероятно доста сериозни суми. Казах си, че ще се изгубя сред множеството и един средно голям залог от господин Джордж Амбърсън — който щеше да каже че живее в преобразуван гараж на улица Блекуел, ако някой се интересуваше — нямаше да привлече ничие внимание. Бях съвсем сигурен, че момчетата от Фейт Файнаншъл не биха различили сеньор Едуардо Гутиерез от Тампа от Адам. Или да речем от Хам, сина на Ной. О, какви ли не си ги наприказвах, но всичко се свеждаше до две неща: че нямаше от какво да се страхувам и, че беше съвсем нормално да искам повече пари, въпреки че в момента имах достатъчно. Глупак. Но глупостта е едно от двете неща, които се разпознават най-ясно, когато вече са останали в миналото. Другото са пропуснатите възможности. 18 На двадесет и осми септември, седмица преди началото на серията, аз посетих Фейт Файнаншъл и след задължителните заобиколни приказки, заложих шестстотин долара на Питсбъргските Пирати да победят Янките. Приех курс две към едно, който беше невъобразимо нисък, като се има предвид, че Янките бяха очевидните фаворити. В деня когато Бил Мазероски удари онзи невероятен хоумрън в деветия ининг и осигури победата на Пиратите, аз се върнах на авеню Грийнвил в Далас. Ако офисът на Фейт Файнаншъл ми се беше сторил твърде безлюден, вероятно щях веднага да обърна и да се върна в Джоуди. Или поне така си мисля сега… Но не съм сигурен. Това, в което съм сигурен е, че имаше опашка комарджии, очакващи да приберат печалбата си и аз се присъединих към тях. Нашата малка група беше като излязла от мечтите на Мартин Лутър Кинг — петдесет процента черни, петдесет процента бели, сто процента щастливи. Повечето печеливши прибираха не повече от няколко банкноти по пет долара или някоя и друга десетачка, но видях и неколцина, които брояха стотачки. Ако някой беше решил да обере Фейт Файнаншъл този ден, би прибрал доста добра сума. Касиерът беше як, набит тип със зелена чиновническа козирка. Зададе ми стандартния първи въпрос („Ченге ли си? Ако си, трябва да ми покажеш значката си.“) и когато отговорих, че не съм, ме попита за името и провери шофьорската ми книжка. Тя между другото беше съвсем нова, получена по пощата миналата седмица. Най-после бях добавил и тексаски документ за самоличност към колекцията си. Когато му я показах, се постарах да прикрия с пръст адреса си в Джоуди. Той ми изплати хиляда и двеста долара. Аз ги натиках в джоба си и бързо се върнах при колата. Когато вече бях излязъл на магистрала 77, бях оставил Далас зад себе си и бързо приближавах Джоуди, най сетне си позволих да се успокоя. Какъв глупак. 19 Сега ще направим един скок напред във времето (ако се замислиш, разказите са пълни със заешки дупки), но първо трябва да опиша още едно събитие от ’60-та. Форт Уърт. Шестнадесети септември, 1960 г. Кенеди беше избран за президент преди малко повече от седмица, но още не беше встъпил в длъжност. Мястото беше пресечката на улица Балинджър и Западна седма улица. Денят — студен и облачен. Колите изпускаха бели облаци изгорели газове. Синоптикът на радио Кей Ел Ай Еф („Всички хитове през цялото време“) обещаваше дъжд, който до полунощ може да се превърне в суграшица, така че всички рокаджии по магистралите най-добре да са особено внимателни. Аз се бях увил в едно фермерско палто от сурова кожа, а на главата си бях нахлупил плъстена шапка със спуснати наушници. Седях на пейка пред сградата на Асоциацията на тексаските животновъди и гледах надолу, към Западна седма. Седях там вече час и изобщо не очаквах, че младежът ще остане толкова дълго при майка си. Според записките на Ал Темпълтън, всичките трима сина бяха се отдалечили от нея, веднага щом им се беше удала възможност. Аз лично се надявах, че тя може да излезе с него да го изпрати. Беше се върнала тук наскоро след няколко месеца, прекарани в Уако, където беше работила като домашна компаньонка за богати дами. Търпението ми беше възнаградено. Вратата на жилищна сграда Ротари се отвори и от там излезе изпит мъж, който зловещо приличаше на Лий Харви Озуалд. Той задържа вратата за жена в карирано късо палто и тежки бели обувки, типични за медицинските сестри. Тя му стигаше само до рамото, но беше доста набита. Прошарената й коса беше опъната назад от преждевременно сбръчкано лице. Беше забрадена с червена кърпа. Същият цвят червило очертаваше малка уста, която й придаваше недоволен и свадлив вид — устата на жена, която беше убедена, че целият свят е срещу нея и в последните години беше получила достатъчно доказателства, че е права. По-големият брат на Лий Харви Озуалд бързо се отдалечи по циментовата пътека. Жената се завтече след него и сграбчи палтото му отзад. Той се завъртя към нея на тротоара. Изглежда се караха за нещо, но предимно говореше жената. Тя размаха пръст пред лицето му. Нямаше как да чуя за какво го мъмри, защото съвсем разумно бях останал на повече от пресечка и половина от тях. После, както бях й очаквал, той тръгна към ъгъла на Западна седма и авеню Съмит. Беше дошъл с автобус, а там беше най-близката спирка. Жената остана на място за момент, сякаш се колебаеше. _Хайде де, мамче,_ помислих си аз, _нали няма да позволиш да му се размине толкова лесно? Ами че той още не е преполовил улицата. На Лий му се е наложило да избяга чак в Русия от този размахан пръст._ Тя тръгна след него. Когато приближиха ъгъла, тя повиши глас и аз я чух съвсем ясно. — Спри, Робърт, не бързай толкова, не съм приключила с теб. Той й хвърли поглед през рамо, но не спря. Тя го настигна на спирката и задърпа ръкава му, докато той я погледна. Пръстът пак започна да се клати насам натам. Аз долавях откъслечни фрази: „… ти обеща…“ и „… дадох ти всичко…“, и, струва ми се, „… кой си ти да ме съдиш…“. Не виждах лицето на сина й, защото беше обърнат с гръб към мен, но прегърбената му стойка говореше достатъчно. Това едва ли беше първият път, когато майка му го следваше по улицата, размахала пръст пред лицето му, без да се интересува кой може да ги види. Тя сложи длан на солидната си гръд във вечния майчински жест, който сякаш казва „Погледни ме, неблагодарно дете“. Озуалд бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и й подаде банкнота. Тя я натика в чантата си без да я погледне и тръгна обратно към жилищната сграда. После обаче се сети за още нещо и пак се обърна към него. Чух я съвсем ясно. Извисен до крясък, за да прекоси двадесетте метра между двамата, пискливият й глас звучеше като нокти, драскащи по черна дъска. — И да ми се обадиш, ако пак се чуеш с Лий, чуваш ли? То аз още съм на дериват, не мога да си позволя самостоятелна линия, докато не си намеря по-добра работа и оная жена Сайкс от долния етаж постоянно виси на телефона, обаче аз говорих с нея, хубавичко я наредих. Казах й, „Госпожо Сайкс…“ Покрай нея мина някакъв мъж и демонстративно пъхна пръст в ухото си с широка усмивка. Ако мамчето го беше забелязала, тя не му обърна внимание. Точно както не обръщаше внимание на засрамената гримаса на лицето на сина си. — „Госпожо Сайкс“, казах й, „не само на вас ви трябва телефон, така че ще съм благодарна, ако си ограничавате разговорите. Пък ако не ги ограничите сама, ще се обадя в телефонната компания да пратят някого да ви накара.“ Ей това й казах. Така че да ми се обадиш, Роб. Искам да знам какво става с Лий. В този момент се появи автобусът. Докато той спираше, мъжът повиши глас, за да надвика спирачките. — Той е проклет комунист, майко, и няма никакво намерение да се връща. Свиквай с мисълта. — Да ми се обадиш — изписка тя. Мрачното й малко лице беше застинало инатливо. Стоеше с леко разтворени крака, като боксьор, готов да поеме противниковия удар. Какъвто и да било удар. Очите й злобно надничаха иззад продълговати заострени очила с черни рамки. Кърпата й беше вързана на двоен възел под брадичката. Беше почнало да вали, но тя не обръщаше никакво внимание на дъжда. Пое си въздух и само дето не се разпищя. — _Трябва да говоря с доброто си момче, чуваш ли ме?_ Робърт Озуалд набързо се качи в автобуса без да й отговори и той потегли сред облак синкав дим. В същото време на нейното лице се появи усмивка и постигна нещо, което дотогава смятах за невъзможно. Усмивката я направи да изглежда едновременно по-млада и по-грозна. Покрай нея мина някакъв работник. Доколкото можах да видя не се удари в нея, даже не я закачи, но тя му се изрепчи. — Гледай къде ходиш, бе, тротоарът да не ти е бащиния! Маргерит Озуалд тръгна да се прибира. Когато ми обърна гръб още се усмихваше. Същият следобед се върнах в Джоуди разтърсен и замислен. Оставаше ми година и половина преди да се засека с Лий Харви Озуалд и бях все така решен да го спра. Но вече изпитвах към него повече съчувствие, отколкото изобщо бях изпитал към Франк Данинг. Глава 13 1 Беше седем и четиридесет и пет вечерта на осемнадесети май, ’61-ва. Задният ми двор беше потопен в светлината на дългия тексаски залез. Прозорецът беше отворен и пердето се полюшваше от лек бриз. По радиото Трой Шондел пееше „Този път“. Седях в бившата гостна спалня на къщата, сега превърната в мой кабинет. Бюрото ми беше бракувано от училището. Единият му крак беше по-къс и аз му бях сложил подложка. Пишещата ми машина беше преносима Уебстър. Преглеждах първите към сто и петдесет страници от романа си, „Убийствено място“, най вече заради Мими Коркоран, която все настояваше да го прочете. А аз бързо бях открил, че Мими е такъв човек, от когото не можеш дълго да се измъкваш с разни оправдания. Всъщност работата ми вървеше доста добре. Не бях имал никакъв проблем с превръщането на Дери в Доусън в първата чернова, а превръщането на Доусън в Далас беше дори по-лесно. Бях започнал да правя промените по ръкописа, само за да отговаря той на официалната версия за присъствието ми в града, когато го дам на Мими. Но постепенно промените изглеждаха все по-значими и неизбежни. Явно книгата от самото начало е искала да се отнася за Далас. На вратата се позвъни. Сложих преспапие върху страниците, за да не ги разпилее вятърът и отидох да видя кой е. Помня всичко това много добре: танцуващите завеси, преспапието от гладък речен камък, „Този път“ по радиото, издължената светлина на тексаската вечер, която аз искрено бях обикнал. Няма как да не го помня. Това беше моментът, в който спрях да живея в миналото и започнах просто да живея. Отворих вратата и се оказа, че е Майкъл Козлоу. Той хлипаше. — Не мога, господин Амбърсън — проговори той. — Просто не мога. — Ами, Майк — отговорих аз, — защо не влезеш и да го обсъдим. 2 Не се изненадах да го видя. Бях ръководил малкия театрален клуб на гимназията в Лисбън Фолс пет години преди да отпътувам за Ерата на повсеместния цигарен дим и бях виждал достатъчно случаи на сценична треска. Режисирането на актьори гимназисти е като жонглиране с бутилки нитроглицерин: вълнуващо и опасно. Бях виждал момичета, които научават репликите си за отрицателно време и проявяват великолепен вроден талант по време на репетиции, но на сцената просто блокират; бях виждал невзрачни младежи с репутацията на абсолютни зубъри да разцъфват и сякаш да израстват две педи първият път, когато тяхна реплика разсмее публиката. Бях режисирал усърдни малки пчелички и от време на време някое дете с истинска искра талант. Но никога не бях работил с момче като Майк Козлоу. Предполагам, че има гимназиални и колежански преподаватели, които са ръководили театрални групи цял живот, без да попаднат на хлапе като него. Мими Коркоран наистина държеше юздите на Обединеното средно училище на Денолм и тъкмо тя ме принуди да се заема с подготовката на училищната пиеса на горния курс, когато на математика Алфи Нортън, който беше се занимавал с това години наред, му беше поставена диагноза остра миелоидна левкемия и той се премести в Хюстън, за да се лекува. Опитах да се измъкна с извинението, че все още правя проучвания в Далас, но през зимата и ранната пролет на ’61-ва не ми се случваше да пътувам до там особено често. Мими беше отлично запозната с този факт, защото все път, когато на Дийк му трябваше заместник по английски през втората половина на годината, аз бях на разположение. Що се отнасяше до Далас, аз просто убивах време. Лий беше все още в Минск и скоро щеше да се ожени за Марина Прусакова, момичето с червената рокля и белите пантофки. — Имаш достатъчно свободно време — беше казала Мими, поставила ръцете си, свити в юмруци, на несъществуващия си ханш и превключила на режим „без пощада“. — Пък и работата е _платена._ — О, да — бях отвърнал аз. — Дийк ми каза. Петдесет долара. Направо ще му отпусна края. — Какво ще отпуснеш? — Няма значение. Виж, Мими, за момента имам достатъчно пари. Не можем ли да приключим въпроса дотук? Не. Не можехме. Мис Мими беше същински булдозер и когато попаднеше на привидно непоклатима преграда, тя просто смъкваше лопатата по-ниско и форсираше двигателя. Без мен, упорстваше тя, изобщо нямало да има пиеса на горния курс за първи път в историята на училището. Родителите щели да бъдат разочаровани. Училищното настоятелство щяло да бъде разочаровано. — А аз — беше добавила тя, свъсила вежди, — ще бъда съкрушена. — Да не дава Господ ти да се окажеш съкрушена, мис Мими — бях отговорил аз. — Добре, ето какво. Ако ме оставиш сам да си избера пиесата — нещо не особено противоречиво — обещавам да се заема. Намръщената й физиономия се беше стопила в блестящата усмивка, която винаги превръщаше Дийк Симънс в къкреща купа овесена каша (което не беше кой знае колко далеч от обичайния му нрав). — Отлично! Кой знае, може да попаднеш на някой гениален млад театрал измежду нашите ученици. — Да бе, а прасетата могат да свиркат с уста. Обаче — животът е голям майтапчия — _наистина_ бях намерил такъв младеж. Талантлив по природа. И ето че той седеше в гостната ми вечерта преди премиерата на нашето малко представление, като заемаше почти целия диван (който жално скърцаше под неговите сто и двадесет килограма) и се скъсваше от рев. Майк Козлоу. Известен още като Лени Смол в приемливата училищна адаптация, направена от Джордж Амбърсън на „За мишките и хората“ от Стайнбек. Така де, премиера щеше да има, ако изобщо успеех да го убедя да се появи на следващия ден. 3 Понечих да му подам хартиени кърпички, но реших, че няма да свършат работа. Вместо това извадих една кърпа за подсушаване на съдове от кухненското чекмедже. Той избърса лицето си с нея, успя поне донякъде да се вземе в ръце и после ме изгледа отчаяно. Очите му бяха силно зачервени. Явно не беше почнал да плаче пред вратата ми, а е плакал целият следобед. — Добре, Майк. Какъв е проблемът? — Всички в отбора ми се смеят, господин Амбърсън. Треньорът почна да ми вика Кларк Гейбъл на пролетния пикник на Лъвската гордост и вече всички така ми викат. Даже Джими — той, разбира се, говореше за Джим Ладю, фантастичния нападател на футболния отбор и най-добър приятел на Майк. Не се изненадах да чуя за треньора Борман; той беше дебела глава, очакваше играчите му да живеят за спорта и не му се нравеше други да му се бъркат в работата, независимо дали по време на сезона или извън него. А Майк го бяха наричали доста по-лоши неща. Докато дежурех в коридорите бях чувал да му викат Вандала Майк, Човека от джунглата и Годзила. Такива нарицателни обикновено само го разсмиваха. Тази весела, почти пренебрежителна реакция към хапливите подмятания вероятно е най-голямото предимство на едрите момчета, а при почти два метра височина и сто и двадесет килограма, дори аз изглеждах като Мики Руни покрай него. В отбора на Лъвовете имаше само една звезда и това беше Джим Ладю — нали затова му бяха посветили цял билборд на кръстовището на магистрала 77 и път 109. Но ако имаше играч, който правеше възможно Джим да блести, това беше Майк Козлоу, който смяташе да се прехвърли в отбора на Тексаския A&M Университет веднага след края на гимназиалния футболен сезон. Ладю пък щеше да се присъедини към Пурпурния прилив на Алабама (както и той, и баща му с радост биха потвърдили), но ако някой ме беше попитал кой от двамата според мен е по-вероятно да стане професионален спортист, аз бих заложил на Майк. Харесвах Джим, но той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще си строши коляното или разбие рамото. Физиката на Майк от друга страна, говореше за издръжливост. — А Боби Джил какво казва? Майк и Боби Джил Олнът бяха неразделни. Красавица? Разбира се. Русокоса? Естествено. Мажоретка? Иска ли питане. Той се усмихна широко. — Боби Джил ме подкрепя хиляда процента. Казва да се стегна и да не им позволявам на онези да ми натикват фитилите. — Явно е разумна млада дама. — Да, тя е върхът. — Както и да е. Не вярвам да си се впрегнал толкова от няколко безобидни закачки — и когато той не отговори, аз настоях. — Майк? Какво наистина те тревожи? — Ще се изтъпаня пред всички тия хора и ще стана за смях. Джими така ми каза. — Джими е страхотен нападател и знам, че вие двамата сте добри приятели, обаче той си няма никаква шибана идея от театър — Майк примигна стреснат. През ’61-ва човек не можеше да чуе често такива думи от учител, даже, ако очевидно му бяха на върха на езика. Но пък аз бях само заместник и това ми даваше известна свобода. — И мисля, че на теб това ти е съвсем ясно. Както казват хората по тоя край, може малко бавно да загряваш, но не си глупак. — Хората ме _мислят_ за глупав — отговори той тихо. — Пък и аз съм си тройкаджия. Вие може би не го знаете, не знам дали на заместващите учители им се полага да виждат досиетата на учениците, но е така. — Аз лично се поинтересувах от твоето досие след втората седмица от репетициите, когато видях на какво си способен на сцената. Ти си тройкаджия, защото, като футболист, всички очакват да си среден ученик. Това е част от народопсихологията. — От кое? — Сам си отговори какво значи от контекста на изречението и не ми се прави на глупак — на мен това не ми минава като на приятелите ти. Пък да не говорим за треньора Борман, който сигурно си връзва конец на свирката, за да помни от кой край се духа. Майк изхихика при тази забележка, както си беше със зачервени от плач очи. — Слушай сега. Хората автоматично решават, че, ако някой е едър като теб, той непременно е глупав. Поправи ме ако греша, но след като ти самият си израснал до тези размери още на дванадесет, трябва да ти е ясно за какво говоря. Той не ме поправи. Вместо това каза: — Всички в отбора се пробваха за ролята на Лени. Беше майтап, шегичка — а после добави бързо: — Не че имам нещо против вас, господин Ей*. Всички в отбора ви харесват. Даже треньорът ви харесва. [* Господин Ей — съкратено от Амбърсън — първата буква от английската азбука „A“ се произнася „Ей“. — Б.пр.] Вярно, че няколко футболисти се бяха появили на прослушванията, като бяха стреснали и умълчали по-академично настроените кандидати, и всички до един бяха заявили, че искат да се пробват да ролята на големия малоумен приятел на Джордж Милтън. Наистина беше шега, но прослушването на Майк въобще не беше смехотворно. В действителност то беше същинско прозрение. Бях готов да го завърна с електрически ръжен, ако нямаше друг начин да го задържа в стаята, но, разбира се, не се наложи да стигам до такива крайности. Знаете ли кое му е най-хубавото на учителстването? Да присъстваш, когато някое дете открие онзи свой специален талант. Няма друго такова чувство на света. Майк знаеше, че съотборниците ще му се подиграват, но въпреки това прие ролята. И разбира се, треньорът Борман не беше никак доволен. То пък и кой ли треньор би бил. В този случай обаче той нищо не можеше да направи по въпроса, особено щом Мими Коркоран беше на моя страна. Майк очевидно не му беше нужен за тренировки през април и май. Така че му оставаше само да нарича най-добрия си защитник Кларк Гейбъл. Има хора, които просто не могат да се отърсят от схващането, че актьорското изкуство е само за момичета и за педали, на които _им се ще_ да са момичета. Гавин Борман беше точно от тези хора. На ежегодния първоаприлски купон на Дон Хагарти треньорът през цялото време ми мрънка, задето съм „пускал мухи в главата на оня грамаден тулуп.“ Аз му обясних, че е свободен да си има свое мнение, понеже мненията все пак са като задниците, всеки си има по един. След това се отдалечих и го оставих с картонена чаша в ръка и изумено изражение на лицето. Треньорите като цяло са свикнали да постигат целта си чрез един вид непринудени заплахи и той не можеше да проумее защо подходът му не действа върху някакъв невзрачен заместник, който в последния момент е поел задълженията на режисьор от Алфи Нортън. Нямаше как да обясня на Борман, че ако застреляш човек, за да му попречиш да убие жена си и децата си, това те променя до известна степен. Та, на кратко, треньорът нямаше никакъв шанс. Бях взел още няколко футболисти за статисти, обаче категорично бях решил, че Майк ще играе Лени от момента в който той отвори уста и произнесе: „Помня за зайците, Джордж!“. Той се _превърна_ в Лени. Моментално приковаваше не само погледа — с този свой грамаден ръст — но и сърцата на зрителите си. Човек забравяше всичко, точно както хората се самозабравяха, когато Джим Ладю се изтеглеше назад, за да пусне някой пас. Майк може да имаше физика, подходяща за мачкане на противниковата защита в тиха анонимност, но беше създаден — от Бог, ако той съществува или от някаква генетична прищявка, ако не — да стои на сцена и да се изгубва в своя герой. — Прослушването може да е било на майтап за всички други, но не и за теб — казах му аз. — Не, и за мен така си беше. Поне отначало. — Защото в началото не си подозирал. — Не, нямах представа — хриплив, едва доловим глас. Той сведе глава, защото сълзите му пак напираха и той не искаше да ги видя. Треньорът го беше нарекъл Кларк Гейбъл, но ако му поисках обяснение, щеше да каже, че е било само шега. Майтап. Бъзик. Сякаш не му е ясно, че всички останали от отбора ще подхванат същата песен. Сякаш не разбира, че това би наранило Майк много повече, отколкото подмятания като „Вандала Майк“. Защо обществото постъпва така с даровитите хора? От завист? От страх? Или и двете? Това хлапе обаче имаше предимството да знае колко е талантливо. И двамата с него разбирахме, че треньорът не е истинският проблем. Единственият човек, който можеше да попречи на Майк да се качи на сцената на следващия ден, беше самият Майк. — Играл си футбол пред тълпи девет пъти по-големи от публиката, която ще те гледа на сцената. Ами че миналия ноември, когато ходихте в Далас на регионалното, трябва да сте играли пред десет-дванадесет хиляди души. При това те не ви симпатизираха. — Във футбола не е същото. На терена всички носим еднакви униформи и каски. Хората ни различават само по номерата. Всички сме от един отбор… — В това представление има още девет души, освен теб, Майк, и то без да броим статистите, съставляващи местното население, които включих специално, за да има други хора от отбора с теб на сцената. Те също са твой отбор. — Не е същото. — Може би не съвсем. Но едно нещо е същото — ако ги предадеш, всичко се разпада и всички губят. Актьорите, сценичните работници, момичетата, които работиха по разгласяването на събитието и всички хора, които планират да го посетят, включително такива, на които ще им се наложи да пътуват по петдесет мили от домовете си. Да не говорим за мен. Аз също губя. — Предполагам че сте прав — отговори той, забил поглед в краката си, а какви само крака имаше. — Бих могъл да изгубя Слим или Кърли. Просто ще пратя някой на сцената с книгата да прочете репликите. Предполагам, че мога да си позволя да изгубя дори жената на Кърли… — Ще ми се Санди да беше по-добра — обади се Майк. — Вярно че е красавица, ама ако изобщо си улучи мястото, то е по чудо. Позволих си сдържано да се усмихна в себе си. Май всичко щеше да се оправи все пак. — Това което не мога да си позволя, е да изгубя теб или Винс Ноулз. Винс играеше спътника на Лени, Джордж, и в интерес на истината, можехме да си позволим да минем без него, ако той хванеше някоя настинка или си строшеше врата в автомобилна катастрофа (съвсем реална възможност, като се има предвид как караше трактора във фермата на баща си). Ако нямаше друг начин, аз лично бих заел мястото на Винс, въпреки че бях прекалено едър за тази роля, и изобщо нямаше да се наложи да чета репликите. След шест седмици репетиции бях наизустил ролите на всичките си актьори. Даже по-добре от някои от тях. Но не можех да заменя Майк. Никой не можеше да го замени с тази негова невероятна комбинация от ръст и истински талант. Той беше ключовата фигура. — Ами ако прецакам всичко? — попита той, после се усети какво е казал и похлупи устата си с ръка. Аз седнах на дивана до него. Нямаше много място, но успях да се сместя. Точно в онзи момент не мислех нито за Джон Кенеди, нито за Ал Темпълтън, Франк Данинг или света, от който бях дошъл. Мислех единствено за това голямо момче… и за моето представление. Защото то действително беше станало мое, точно както тази ранна реалност с телефонните деривати и евтиния бензин беше станала моя. В онзи момент аз бях по-загрижен за „За мишките и хората“, отколкото за Лий Харви Озуалд. Но преди всичко бях загрижен за Майк. Дръпнах ръката му, с която си беше покрил устата, и я пуснах на бедрото му. Сложих своите ръце на раменете му и го погледнах в очите. — Чуй ме сега — слушаш ли внимателно? — Дасър. — Нищо няма да прецакаш. Повтори го. — Аз… — _Кажи го…_ — Нищо няма да прецакам. — Вместо това ще им вземеш ума. Обещавам ти, Майк — стиснах раменете му по-здраво. Все едно се опитвах да впия пръсти в камък. Той спокойно би могъл да ме скърши на коляно, но вместо това си седеше там и ме гледаше със зачервени очи, излъчващи едновременно смирение и надежда. — Чуваш ли ме? Обещавам ти. 4 Сцената беше малък плац, облян в светлина. Отвъд нея се простираше тъмнина, погълнала цялата публика. Джордж и Лени стояха на брега на въображаема река. Всички други за момента бяха отпратени, но не за дълго. Ако грамадният, глуповато ухилен мъж в гащеризона изобщо имаше някакъв шанс да умре с достойнство, Джордж трябваше да свърши тая работа сам. — Джордж, къде отиват онез хора? Мими Коркоран седеше вдясно от мен. По едно време беше сграбчила ръката ми и все още я стискаше. Много, много силно. Седяхме на първия ред. Седнал от другата й страна, Дийк Симънс не откъсваше поглед от сцената с леко зяпнала уста. Изражението му беше като на фермер, видял динозавър да пощипва трева в северното му пасище. — На лов. Отиват на лов. Сядай долу, Лени. Винс Ноулз нямаше да стане актьор. Вероятно щеше да продава коли в автокъща Крайслър-Додж като баща си. Но едно майсторско изпълнение може да извиси всички останали актьори в дадено представление и точно това се беше случило тази вечер. Винс, който по време на репетициите едва веднъж-дваж беше доближил подобно ниво на достоверност (и то само заради интелигентното си лице с остри като на гризач черти, което точно пасваше на описанието на Джордж Милтън у Стайнбек), тази вечер се беше заразил от Майк. Внезапно, някъде по средата на първо действие, той сякаш най после проумя какво означава да се скиташ през живота с Лени като единствен свой приятел и просто се потопи в образа си. Сега, като го гледах как побутва назад старата филцова шапка на главата си, си помислих, че прилича на Хенри Фонда в „Гроздовете на гнева“. — Джордж! — Да? — Няма ли да ми се караш? — Че за какво? — Е, нали знаеш, Джордж — Лени се усмихва. Онзи тип усмивка, която казва: „Знам си, че съм тъпчо, ама и на двамата ни е ясно, че нищо не може да се направи по въпроса“. Сяда на въображаемия бряг до приятеля си, сваля си шапката, мята я настрани и разрошва русата си коса. После проговаря, като имитира гласа на Джордж. Майк го беше постигнал със страховита лекота още на първата репетиция без изобщо да се нуждае от моята помощ. — _Ако бях сам, толкова лесно щях да си живея. Щях да си намеря работа и нямаше да имам повече проблеми_ — обратно към собствения си, на Лени, глас. — Аз мога да се махна. Ще ида да си намеря някоя пещера, ако не ме искаш вече. Винс Ноулз сведе глава и когато я вдигна и произнесе следващата си реплика, гласът му беше приглушен и накъсан. Такава съвършено предадена тъга той не беше постигал дори в най-добрите си моменти на репетициите. — Не, Лени, искам да останеш с мен. — Тогаз кажи ми, както преди! За другите хора и за нас! Точно тогава чух първото тихо изхлипване откъм публиката. Последва го още едно. После трето. Това не го бях очаквал, даже в най-смелите си мечти. По гърба ми полазиха тръпки и аз погледнах скришом към Мими. Тя още не плачеше, но влажният блясък в очите й говореше, че малко й остава. Да, дори тя — този костелив стар орех. Джордж се поколеба, после взе ръката на Лени в своята, нещо, което Винс никога не би направил по време на репетиции. „Това е за педали“, би казал той преди. — Хората като нас…, Лени, хората като нас нямат семейства. Нямат си никого, дето да го е грижа за тях — с другата ръка той докосва бутафорния пистолет под палтото си. Издърпва го донякъде, пак го прибира. После се стяга и го изважда. Слага го отстрани до крака си. — Обаче не и ние, Джордж! Не и ние! Нъл тъй? Майк беше изчезнал. Сцената беше изчезнала. Бяха останали само те двамата и когато Лени помоли Джордж да му разкаже за малката ферма и за зайците, и как ще си изкарват прехраната от земята, половината публика вече хлипаше на глас. Самият Винс плачеше толкова силно, та едва успя да каже на Лени да погледне ей там в далечината, където, ако се вгледа много внимателно, ще я види, фермата, където ще живеят двамата. Сцената бавно потъна в мрак, Синди Маккомас като никой път се справи с осветлението идеално. Бърди Джеймисън, училищният чистач, изстреля един халосен патрон. Някаква жена в публиката нададе кратък писък. Такава реакция обикновено е последвана от нервен смях, но тази вече се чуваха само хора, подсмърчащи по местата си. Иначе беше съвсем тихо. Тишината продължи десет секунди. Или пък пет. Колкото и да беше, на мен ми се стори безкрайна. После избухнаха аплодисментите. Беше най-прекрасният гръм, който съм чувал в живота си. Лампите в залата светнаха. Цялата публика беше на крака. Първите два реда бяха запазени за учителите и аз видях сред тях треньора Борман. Да пукна, ако и той не се беше разплакал. Два реда по-назад, където училищните атлети седяха накуп, Джим Ладю скочи прав и извика: — Козлоу, ти си върхът! — последваха го подобни възгласи и смях. Актьорите излязоха да се поклонят: първо футболистите, които бяха играли местното население, после Кърли и жена му, после Канди и Слим и останалите работници от фермата. Аплодисментите бяха почнали да стихват, когато се появи Винс, зачервен и доволен, собствените му сълзи още не бяха изсъхнали по лицето. Последен излезе Майк Козлоу, пристъпваше несигурно, все едно се беше засрамил, а после придоби комично изумен вид, когато Мими извика: „Браво!“. Други подхванаха вика й и скоро цялата публика като един скандираше: „Браво, браво, браво“. Майк свали шапка и се поклони толкова ниско, че шапката му помете сцената. Когато се изправи се усмихваше. Но това не беше просто усмивка. Лицето му издаваше абсолютното щастие, присъщо на онези, които най-после са успели да постигнат мечтите си. Тогава той се провикна: — Господин Амбърсън! Качвайте се тук, господин Амбърсън! Останалите актьори го подкрепиха и завикаха: „Режисьорът, режисьорът!“ — Не убивай ентусиазма на хората — изръмжа Мими до мен. — Качвай се там горе, умнико. Така че аз също излязох на сцената и аплодисментите продължиха с нова сила. Майк ме сграбчи, прегърна ме, повдигна ме от пода, а когато ме остави обратно, залепи шумна целувка на бузата ми. Всички се разсмяха, включително аз. Всички се хванахме за ръце, вдигнахме ги към публиката и се поклонихме заедно. Докато слушах аплодисментите обаче ми хрумна нещо, от което сърцето ми се сви. В Минск имаше двойка младоженци. Лий и Марина се бяха оженили преди точно деветнадесет дни. 5 Три седмици по-късно, тъкмо преди началото на лятната ваканция, отидох до Далас, за да направя малко снимки на трите апартамента, където Лий и Марина щяха да живеят заедно. Използвах малък Минокс, като го държах на дланта си, а обективът надничаше между двата ми пръста. Ситуацията беше смехотворна — чувствах се повече като карикатура на шпионин в шлифер, каквито можеха да се видят в списание Мад, отколкото като Джеймс Бонд — но вече знаех, че трябва да съм внимателен. Когато се прибрах вкъщи, небесносиният Наш Рамблър на Мими Коркоран беше паркиран до тротоара, а самата Мими тъкмо сядаше зад волана. Когато ме видя пак се измъкна от колата. Лицето й се стегна в кратка гримаса — от болка или усилие — но когато ме приближи по алеята си беше възвърнала обичайната суха усмивка. Сякаш я забавлявах. В ръцете си носеше издут жълт плик, съдържащ първите сто и петдесет страници от „Убийствено място“. Най-после се бях предал под постоянното й врънкане. Но това беше станало едва предишния ден. — Или страшно ти е харесало, или си се отказала след десетина страници — казах аз, като поемах плика. — Кое от двете? Развеселената й усмивката доби загадъчен отенък. — Като повечето библиотекари, аз чета бързо. Може ли да поговорим вътре. Още сме началото на юни, а жегата вече е нетърпима. И тя действително се потеше, нещо, което не бях виждал преди. Освен това изглежда беше отслабнала, което беше лошо, защото поначало нямаше никакви излишни килограми. Седнахме в моята дневна с големи чаши айскафе — аз в креслото, тя на дивана — и Мими каза мнението си. — Хареса ми това, дето убиецът бил облечен като клоун. Наречи ме откачена, но ми се стори великолепно злокобно. — Ако ти си откачена, значи и аз не падам по-долу от тебе. Тя се усмихна. — Сигурна съм, че ще й намериш издател. Като цяло, много ми хареса. Усетих, че думите й ме жегват. „Убийствено място“ може да беше започнала като камуфлаж, но колкото повече се задълбочавах в историята, толкова по-важна ставаше тя за мен. Беше като таен дневник. Като жив нерв. — Това „като цяло“ някак ми напомня на Александър Поуп — нали знаеш, „да заклеймиш чрез вяли комплименти“?* [* Александър Поуп — английски поет от 18ти век. Цитираната фраза за първи път се появява в неговото сатирично стихотворение „Послание до доктор Арбътнот“ и означава да се изрази критика чрез похвали, които са толкова сдържани, че почти не могат да минат за похвала. — Б.пр.] — Нямах точно това предвид — продължи тя в същия дух. — Просто… по дяволите, Джордж, тая работа не е за тебе. Ти си роден за учител. Но ако публикуваш такава книга, никое училище в САЩ няма да те вземе на работа — тя направи пауза. — Освен може би в Масачузетс. Не й отговорих. Бях като ударен от гръм. — Това, което направи с Майк Козлоу, което направи _за_ Майк Козлоу, беше най-изумителното и прекрасно нещо, което съм виждала. — Мими, аз нищо не съм направил, той си има природен тал… — Знам, че е природно надарен, то това се видя веднага щом се появи на сцената и отвори уста, но виж какво ще ти кажа, приятелю. Четиридесет години в образователната система и шестдесет години живот не съм ги пропиляла бадева. Научила съм нещичко. Затова знам, че артистичният талант се среща много по-често, отколкото талантът да се _насърчават_ младите дарования. Всеки строг родител може да смаже такъв талант, но да се развие е много, много трудно. Това именно е _твоят_ талант и той сериозно превъзхожда писателската ти дарба — тя потупа снопа листи на масичката пред себе си. — Не знам какво да кажа. — Кажи благодаря за прозорливата ми преценка. — Благодаря. Твоята прозорливост е надмината единствено от твоята красота. Това върна сухата усмивка с нова сила. — Мери си приказките, Джордж. — Да, мис Мими. Усмивката изчезна. Тя се наведе напред. Сините очи зад очилата й сякаш заемаха половината лице. Под загара кожата й беше жълтеникава и доскоро изопнатите й бузи бяха повехнали. Кога се беше случило всичко това? Дали Дийк беше забелязал? Да бе. Дийк не би забелязал дори, че носи различни чорапи, докато не тръгне да ги събува вечерта. А и тогава не е сигурно. — Фил Бейтман вече не просто заплашва, че ще се пенсионира, а окончателно ни хвърли бомбата, както нашият прекрасен треньор Борман обича да се изразява. Което означава, че ще се отвори място за редовен учител по английски. Заеми това място, Джордж. Децата те харесват, а след оная постановка, целият град те мисли за преродения Хичкок. Дийк само чака да си подадеш заявлението — сам ми го каза снощи. Моля те. Публикувай книгата си под псевдоним, ако трябва, но остани тук да преподаваш. Затова си роден. Толкова много ми се щеше да се съглася, защото тя беше права. Работата ми не беше да пиша книги, нито пък да убивам хора, независимо, че те си го заслужаваха. Пък и този малък град. Бях дошъл в Джоуди като чужденец, изгнаник от собствената си ера и дом, и първите думи, които бях чул тук от устата на Ал Стивънс, бяха дружески. Ако някога сте изпитвали носталгия и сте се чувствали изолирани от всичко и всеки, които са съставлявали вашия свят, ще разберете колко важни стават гостоприемните думи и приятелските усмивки. Джоуди беше точната противоположност на Далас и ето че един от най-важните местни жители ме канеше самият аз да стана местен, а не просто посетител. Но вододелният момент наближаваше. Само дето не беше още съвсем настъпил. Може би. — Джордж, имаш крайно _необичаен_ израз на лицето в момента. — Така изглеждам, като мисля. Ще ме оставиш ли да помисля за момент, моля? Тя вдигна ръце към лицето си и оформи комично „О“ около устата си, като един вид извинение. — Брех, пусто останало. Не й обърнах внимание, защото наум прехвърлях записките на Ал. Вече ги бях наизустил. През септември, в началото на новата учебна година, Озуалд още щеше да е в Русия, въпреки че вече щеше да е започнал продължителната бюрократична битка за връщането си в Америка с жена си и дъщеря си Джун, с която Марина щеше да забременее всеки момент. В крайна сметка Озуалд щеше да спечели тази битка, като настрои бюрократичните машини на две супер сили една срещу друга с инстинктивна (ако и първична) хитрост, но тримата щяха да слязат от кораба Маасдам на американския бряг едва в средата на следващата година. А що се отнася до Тексас… — Мимс, училището винаги свършва първата седмица на юни, нали? — Винаги. Децата, които ще работят през лятото, имат нужда от време да си намерят работа. … а що се отнася до Тексас, семейство Озуалд щяха да пристигнат тук на четиринадесети юни, ’62-ра. — А трудовият договор, който ще подпиша в началото, ще бъде изпитателен, нали? Едногодишен? — С опция за продължаване, ако страните нямат възражения, да. — Тогава си имаш учител по английски на изпитателен срок. Тя се засмя, плесна с ръце, скочи на крака и разтвори широко ръце. — Великолепно. Мис Мими иска прегръдка! Аз я прегърнах, но бързо се отдръпнах, когато я чух да си поема въздух рязко. — Ама какво не е наред с тебе, мадам? Тя се върна на дивана, взе си айскафето и отпи. — Джордж, нека ти дам два кратки съвета. Първо, никога не наричай тексаска жена „мадам“ при положение, че ти самият си северняк. Звучи саркастично. Второ, _никога_ не питай една жена какво не й е наред. Пробвай да си по-деликатен. Може например да попиташ дали се чувства добре. — Е, добре ли си? — Че защо да не съм. Омъжвам се. В първия момент не успях да реагирам на този остър завой в разговора. Само дето сериозният израз в очите й говореше, че това изобщо не е завой. Тя избягваше нещо. При това едва ли беше нещо приятно. — Кажи: „Поздравления, мис Мими“. — Поздравления, Мис Мими. — Дийк ми предложи преди около година. Тогава му отказах с аргумента, че е твърде рано след смъртта на жена му и не исках хората да ни одумват. Обаче с времето тоя аргумент си позагуби силата. Пък и ние не сме първа младост, та едва ли хората ще говорят чак толкова. Хората в малките градчета бързо осъзнават, че такива като нас с Дийк не могат да си позволят да губят време, като спазват приличие, веднъж щом стигнат известна… хайде да го наречем зрялост. В интерес на истината, на мен нещата си ми харесват точно, както са в момента. Милото старче ме обича много повече, отколкото аз него, обаче аз го харесвам достатъчно и — с риск да те засрамя — даже дами, достигнали известна зрялост, нямат нищо против малко креватна гимнастика събота вечер. Успях ли да те засрамя? — Не, напротив, радвам се за теб. Сухата усмивка. — Хубаво. Защото аз като стана сутрин от леглото, преди още краката ми да са докоснали пода, първата ми мисъл е: „Дали мога някак да зарадвам Джордж Амбърсън днес? И ако да, как точно да я свърша тая работа“. — Мери си приказките, мис Мими. — Мъжка приказка — тя отпи от кафето си. — Впрочем, посещението ми днес има две цели. Първата вече я постигнах, така че ще мина към втората и после ще те оставя на мира. Дийк и аз ще се оженим на двадесет и първи юли, което е петък. Ще бъде съвсем малка частна церемония в неговата къща — само ние двамата, свещеникът и няколко роднини. Неговите родители — двама доста жизнени динозавъра — пристигат от Алабама, а моята сестра идва от Сан Диего. На следващият ден случаят ще бъде отбелязан с градинско парти в моята къща от два следобед до кой колкото носи. Поканили сме почти целия град. За дечицата ще има лимонада и торба бонбони, за порасналите дечица барбекю и бира. Ще си имаме даже музика на живо от една група от Сан Антон. За разлика от повечето санантонски групи, тази струва ми се може да свири и „Луи, Луи“, освен „Ла Палома“. Ако не ни удостоиш с присъствието си… — Ти ще бъдеш съкрушена? — Точно тъй. Нали ще си запазиш датата? — Разбира се. — Добре. В неделята след това двамата с Дийк тръгваме за Мексико, веднага щом той се отърве от махмурлука си. Малко ни е попреминало времето за меден месец, обаче южната ни съседка разполага с някои ресурси, до които добрите люде от Револверния щат нямат достъп. Някои експериментални лечения. Съмнявам се дали ще проработят, но Дийк е оптимист. Пък и какво толкова, струва си де се опита. Животът… — тя въздъхна тежко, — животът е прекалено сладък, за да се откажеш от него без борба, не мислиш ли? — Мисля — отговорих аз. — Да. Така че човек стиска зъби — тя заби поглед в мен. — Сега да не ревнеш, Джордж? — Няма. — Добре. Защото тогава аз ще се окажа засрамена. Може даже сама да се разрева, пък никак ме бива. Никой не би написал поема за моите сълзи. Аз по-скоро грача. — Може ли да попитам — колко са зле нещата? — Доста зле — отговори тя бегло. — Може би имам осем месеца. Може би година. Ако билковите цярове от прасковени костилки или каквото им се намира там в Мексико, не се окажат истинско магическо биле, това е то. — Много съжалявам да го чуя. — Благодаря, Джордж. Съвсем добре казано. Всичко друго би било прекалено лигаво. Аз се усмихнах. — Имам и друга причина да те покана на сватбата ни, макар да е ясно, че твоето очарователно присъствие и остроумие са достатъчно основание. Фил Бейтман не е единственият, който се пенсионира. — Мими, не го прави. Ако трябва пусни си отпуск, но недей… Тя поклати глава решително. — Болестта няма нищо общо. Четиридесет години ми стигат. Време е да предам щафетата на по-млади ръце, очи и ум. По моя препоръка Дийк нае отлично подготвена млада дама от Джорджия. Казва се Сейди Клейтън. И тя ще присъства на партито, няма да познава никого, така че очаквам да бъдеш особено мил с нея. — Госпожа Клейтън? — Не бих казала — отговори Мими с невинно изражение. — Мисля, че се кани в близко бъдеще да си върне моминското име. Веднага щом изчисти някои съдебни подробности. — Мими, да не се правиш на сватовница? — Ами бе — отрече тя, но веднага хитро се изсмя. — Съвсем малко. Но, тъй или иначе, ти ще си единственият необвързан учител в английската катедра следващата година, така че ще е логично ти да я наставляваш. Лично според мен, това заключение не би могло да бъде по-далеч от логичната мисъл, особено за толкова организиран ум като нейния, но си замълчах по въпроса докато я изпращах до вратата. Вместо това казах: — Ако нещата наистина са толкова сериозни, трябва да се подложиш на лечение _сега._ И то не при някакъв вещер в Хуарез. Трябва да отидеш в клиниката в Кливланд — нямах представа дали кливландската клиника дори вече съществува, но в онзи момент не ми пукаше. — Не мисля. Ако трябва да избирам между това да умра в някоя болнична стая, покрита с игли и тръбички като игленик или да умра на плажа в някоя мексиканска хасиенда, тогава, както ти казваш, няма какво да му мисля. Пък има и още нещо — тя ме изгледа твърдо. — Още не ме боли чак толкова, но ме предупредиха, че болката ще се влоши. В Мексико далеч не се впрягат толкова за покупката на големи дози морфин. Или Нембутал, ако се наложи. Повярвай ми, знам какво правя. Ако съдех по случилото се с Ал, предположих, че има право. Аз пак я прегърнах, този път много внимателно, и целунах едната й грапава буза. Тя понесе всичко това с усмивка, а после се отдръпна и ме погледна изпитателно. — Ще ми се да чуя твоята история, приятелю. Аз свих рамене. — Аз съм отворена книга, мис Мими. Тя се засмя. — Да бе, как не. Появяваш се и казваш, че си от Уисконсин, обаче акцентът ти е от Нова Англия, а номерата на колата ти са от Флорида. Казваш, че идваш в Далас, за да го проучиш и ръкописът ти _изглежда_ се отнася за този град, но героите ти говорят, сякаш са от Нова Англия. На няколко места из текста даже казват „ахъм“. Не е лошо да го махнеш това възклицание. А аз си мислех, че преработката ми е толкова хитра. — Всъщност, Мими, в Нова Англия казват „ахам“, а не „ахъм“. — Ще си отбележа — тя продължи да ме оглежда. Едва издържах на погледа й, но успях. — Да ти призная, понякога се чудя дали не си извънземно като Майкъл Рени в „Денят, в който земята спря да се върти“. Дали не си дошъл да ни проучиш, за да можеш после да докладваш в централата на Алфа Кентавър например, дали все още има надежда за нас като вид или е по-добре да ни унищожите с плазмени лъчи, преди да сме заразили цялата галактика с присъствието си. — Какво въображение — усмихнах се аз широко. — Добре. Защото не е никак добра идея за цялата планета да се съди по щата Тексас. — Ако използват Джоуди като опитен образец, сигурен съм, че на земята ще й се размине. — Тук ти харесва, а? — Да. — Джордж Амбърсън истинското ти име ли е? — Не. Смених го по причини, които са от значение за мен, но не биха имали смисъл за никой друг. И бих предпочел да не го споменаваш на никого. По очевидни причини. Тя кимна. — До скоро виждане, Джордж — в закусвалнята или в библиотеката…, а и на партито, разбира се. И да се държиш любезно със Сейди Клейтън, чу ли? — Ще бъда сладък като мед — умишлено проточих думите по тексаски. Това я разсмя. Когато си тръгна, аз останах седнал в дневната си дълго време. Не четях, не гледах телевизия, а ръкописите ми, и двата, бяха последната мисъл в главата ми. Мислех за работата, която току ще се бях съгласил да поема. Една година редовен учител по английски в Обединеното средно училище на Денолм, дом на Лъвовете. Реших, че не съжалявам. Можех да рева през почивката на мачовете не по-зле от всички останали. Е, имаше едно нещо за което съжалявах, но то не се отнасяше до мен. Като се сетех за Мими и нейното положение, целият се изпълвах със съжаление. 6 По въпроса за любовта от пръв поглед, аз съм съгласен с Бийтълс. Смятам, че се случва постоянно. Обаче не стана точно така за нас със Сейди, въпреки че тя попадна в обятията ми още първият път, когато се срещнахме, при което дясната ми ръка похлупи нейната лява гръд. Така че, предполагам, по въпроса за любовта съм съгласен и с Мики и Силвия, които изпяха, че любовта е странна. Южно-централен Тексас обикновено е нажежен до червено в средата на юли, но съботното следсватбено парти се състоя при почти идеални условия с температури около 25 градуса и пухести бели облаци, прелитащи по небе с цвета на избелели дочени панталони. Задният двор на Мими беше набразден от дълги ивици слънце и сянка. Самият двор беше разположен на полегат хълм, завършващ с лениво тинесто поточе, което Мими наричаше Безименният поток. От дърветата бяха провесени жълти и сребърни гирлянди — цветовете на денолмското училище, а на нисък клон, щръкнал от една захарна ела, наистина висеше мексиканска пинята, пълна с бонбони, обект на желание за всички деца. — След вечеря ще дадем на децата пръчки да я ступат, докато предаде съдържанието си — обади се някой иззад лявото ми рамо. — Бонбони и играчки за всички хлапета. Обърнах се и видях Майк Козлоу, великолепен (и малко сюрреалистичен) във впити черни джинси и бял риза, отворена на врата. Едно сомбреро висеше на връв от врата му, а около кръста му беше вързан шарен шал. Видях още няколко футболисти, включително Джим Ладю, облечени по същия забавен начин да разнасят подноси сред гостите. Майк ми беше поднесъл своя с игрива усмивка. — Канапе, сеньор Амбърсън? Взех си стрида на клечка и я потопих в соса. — Хубав костюм. Малко приличаш на Бързака Гонзалес. — Не ме гледайте мене. Ако си говорим за наистина хубав костюм, вижте Винс Ноулз. Той посочи отвъд мрежата, където група учители играеха волейбол тромаво, но ентусиазирано. Винс беше облечен във фрак и цилиндър и обграден от очаровани деца, които го гледаха как тегли шарени кърпички от нищото. Великолепен трик за някой, достатъчно млад да не забележи крайчето, подаващо се от ръкава му. Мустаците му, нарисувани с вакса, блестяха на слънцето. — Аз лично предпочитам вида на Хлапето Сиско — довърши Майк. — Сигурен съм, че всички сте великолепни сервитьори, но кой за бога ви убеди да се облечете така? И треньорът знае ли? — Няма как да не знае. И той е тук. — О, още не съм го видял. — Ей го там, край барбекюто, прави главата с останалите от спортния клуб. А що се отнася до костюма… Мис Мими може да е много убедителна. Аз се сетих за договора, който бях подписал. — Да, знам. Майк снижи глас. — То ние всички знаем, че тя е болна, пък и… аз го приемам като роля — той се изопна като тореадор, което не е никак лесно, когато носиш поднос с ордьоври — Арриба!* [* Арриба! — испанско възторжено възклицание. — Б.пр] — Не е зле, обаче… — Знам, не съм съвсем навлязъл в ролята. Трябва да се _потопя_ в нея, нали така? — На Брандо това му върши работа. Как се очертават нещата за вас на есен, Майк? — Последната година в гимназията? Както на Джим работата му е сигурна, а аз, Ханк Алварез, Чип Уигинс и Карл Крокет сме на линия? Всички отиваме на щатския шампионат и оная златна топка влиза във витрината за трофеи. — Харесва ми позитивният ти подход. — Пак ли вие ще режисирате училищната пиеса другата година, господин Амбърсън? — Това е идеята. — Добре. Страхотно. Да ми запазите роля…, ама ще съм зает с футбола, та нека да е малка. А за групата какво ще кажете, не е зле, а? Групата, свиреща на партито, беше наистина доста добра. Според логото, отпечатано на големия им барабан, това бяха Рицарите. Вокалът, който сам сигурно още беше гимназист, отброи и групата се впусна в своя бурна версия на „Ооо, главата ми“, старата песен на Ричи Валънс. Е, вярно, че лятото на ’61-ва песента не беше чак толкова стара, макар че самият Ричи беше починал две години по-рано. Взех си картонената чаша с бира и се приближих до подиума на групата. Гласът на хлапето ми се стори познат. Както и звукът на клавишните, които звучаха, сякаш им се щеше да са акордеон. И внезапно ми просветна. Хлапето беше Дъг Сам и само след няколко години, самият той щеше да завърти няколко хита. Като „Тя се изнася“ и „Мендосино“. Това щеше да се случи по време на т.нар. Британско нашествие, така че групата му, която всъщност свиреше Техано рок*, щеше да избере псевдо британското име Сър Дъглас Квинтет. [* Техано рок — музикален стил, съчетаващ рок, поп и фолк музика, създаден от жители на щата Тексас с мексикански произход. — Б.пр.] — Джордж? Ела да се запознаеш с някого. Обърнах се. Мими слизаше по полегатата си морава и водеше една жена след себе си. Първото, което забелязах у Сейди — първото, което всеки би забелязал у нея със сигурност — беше нейният ръст. Беше обула равни обувки, като повечето гостенки, съобразили, че цял следобед ще трамбоват на крак. Тази конкретно жена обаче вероятно беше носила високи обувки само на сватбата си и дори тогава подозирам е предпочела рокля, достатъчно дълга да скрива факта, че обувките й са съвсем ниски или равни, вместо да стърчи комично над младоженеца. Беше висока поне метър и осемдесет. Може би повече. Аз все пак стърчах поне няколко пръста над нея, както и треньорът Борман и историкът Грег Андъруд, но ние бяхме единствените. А и Грег беше същинска върлина, докато Сейди, както се казва, беше добре сложена. Тя беше наясно с този факт и явно се притесняваше от фигурата си, вместо да се гордее с нея. Това ставаше ясно от походката й. „Знам, че съм по-едра от нормалното“, казваше тази походка. Линията на рамене й допълваше: „Вината не е моя, просто така се получи. Пораснах голяма като слоница.“ Носеше рокля без ръкави с десен на рози. Кожата на ръцете й беше загоряла. Беше си сложила бледо розово червило, но нямаше никакъв друг грим. Не беше любов от пръв поглед, няма съмнение в това, обаче помня този първи поглед учудващо ясно. Ако кажа, че помня първата си среща с бившата Кристи Епинг със същата яснота, ще излъжа. Разбира се, това се беше случило в студио за танци и двамата бяхме доста главозамаяни, така че по тази линия, надявам се, ще ми се размине. Сейди беше красива по един непринуден, няма-скрито-покрито начин. Тя беше най-обикновено американско момиче, но беше и нещо друго. Когато се запознахме на партито, си помислих, че като доста едри хора, тя е природно тромава. По-късно открих, че това изобщо не е вярно и всъщност не би могло да бъда по-далеч от истината. Мими изглеждаше добре — или поне не по-зле от деня, когато ме беше посетила у дома и ме беше убедила да стана редовен учител — обаче като никога беше гримирана. Това беше необичайно. Гримът не успяваше съвсем да скрие сенките под очите й, причинени вероятно от болка и безсъние, нито новите бръчки около устата й. Но тя се усмихваше въпреки всичко, а и защо не — беше се оженила за своя мъж, беше организирала парти, на което явно всички се забавляваха и беше довела красиво момиче в красива лятна рокля да се запознае с единствения учител ерген в катедрата по английски. — Здравей, Мими — поздравих аз и тръгнах нагоре по склона към нея, като си проправях път между сгъваемите масички (взети назаем от Дома на ветераните), където по-късно хората щяха да седнат, за да се насладят на барбекюто и залеза. — Поздравления. Предполагам сега ще трябва да свикна да те наричам мис Симънс. На лицето й се появи сухата усмивка. — Нека да си остане Мими, така съм свикнала. Искам да се запознаеш с най-новия член на училищната администрация. Това е… Някой не беше прибрал един от столовете съвсем до края под масичката и едрото русо момиче, което вече беше протегнало ръка да се здрависа с мен и тъкмо извиваше уста в усмивка, се спъна и полетя напред. При това тя повлече стола, който се преобърна и аз светкавично съобразих, че може да пострада лошо, ако някой от краката се забие в корема й. Пуснах чашата си с бира в тревата, направих грамадна крачка напред и я подхванах преди да е паднала. Лявата ми ръка попадна на талията й. Дясната малко по-високо и сграбчи нещо топло, кръгло и меко. Между моята ръка и нейната гръд памучната материя на роклята се плъзна по гладкото найлоново или копринено бельо отдолу. Беше доста интимен момент като за първа среща, но острите ръбове на стола се погрижиха да останем на разстояние и въпреки че аз малко залитнах под инерцията на нейните около седемдесет килограма, и двамата успяхме да се задържим прави. Аз дръпнах ръката си от тази нейна телесна част, която рядко участва при представянето на непознати и казах: — Здравейте, аз съм — _Джейк._ Ей толкова ми остана да си кажа истинското име от двадесет и първи век, но се усетих в последната секунда. — Аз съм Джордж. Приятно ми е да се запознаем. Лицето й се беше изчервило чак до корените на косата. Аз самият сигурно бях не по-малко зачервен, но тя се засмя великодушно. — На мен също. Мисля, че току-що ми спестихте много неприятен инцидент. Вероятно беше права. Защото, разбирате ли, Сейди не беше тромава или несръчна. Просто на нея постоянно и се случваха разни инциденти. Това изглеждаше забавно, докато не осъзнаеш истинския му смисъл — над нея сякаш висеше проклятие. По-късно тя ми разказа, как подгъвът на роклята й бил защипан от вратата на колата, когато с кавалера си пристигнали на абитуриентския бал, при което долната половина направо се съдрала, когато двамата поели към физкултурния салон. Винаги на нея се случвало фонтанчето с питейна вода да се повреди и струята да й измие лицето или да запали целия кибрит, когато си пали цигара, като си опърли пръстите и косата; или да й се скъса презрамка по време на родителска среща; или да открие огромни бримки в чорапите си тъкмо преди да й се наложи да излезе и говори пред общото училищно събрание. Винаги си пазела главата, когато минавала през вратата (както всички високи хора се научават да правят), но все се случвало някой рязко да я отвори тъкмо пред нея и да я удари в лицето. Три пъти й се случвало да засяда в асансьор, веднъж за цели два часа, а предишната година, в един универсален магазин в Савана, наскоро монтираният ескалатор сдъвкал едната й обувка. Разбира се в онзи момент аз не знаех тези неща. Онзи юлски следобед знаех само, че в ръцете ми беше паднала приятна на вид руса синеока жена. — Виждам, че с госпожица Данхил вече се разбирате чудесно — обади се Мими. — Ще ви оставя да се опознаете. Така значи. Промяната от госпожа Клейтън към госпожица Данхил вече се беше случила, със или без съдебните подробности. А междувременно единият крак на стола беше хлътнал в пръстта. Сейди се опита да го издърпа, но отначало не успя. Когато столът се измъкна, той подскочи, облегалката му се плъзна по бедрото й, подхвана роклята и разкри единия чорап, чак до жартиера. Който беше розов като цветята по роклята й. Тя нададе кратък раздразнен вик, а лицето й потъмня до тревожния цвят на тухла. Аз взех стола и внимателно го оставих настрана. — Госпожице Данхил…, Сейди…, ако изобщо някога съм срещал жена, която отчаяно да се нуждае от студена бира, това си ти. Защо не дойдеш с мен? — Благодаря — отговори тя. — Толкова съжалявам. Майка ми ме предупреди да не се хвърлям в ръцете на мъжете, но аз така и не се научих. Докато я водех към редицата бирени буренца и пътьом посочвах различни наши колеги от училището (а в един момент подхванах ръката й и я дръпнах от пътя на волейболист, който отстъпваше назад и беше на път да се блъсне в нея), си помислих, че в едно нещо съм сигурен: двамата със Сейди щяхме да сме колеги и вероятно приятели, може би дори добри приятели, но никога нямаше да бъдем нищо повече. Независимо какви надежди таеше Мими. В някой филм с участието на Рок Хъдсън и Дорис Дей подобно запознанство вероятно би минало за забавно, но в действителност, с публика, която още се подхилкваше, беше просто смущаващо и неловко. Да, тя беше красива. Да, беше много приятно да вървя до толкова високо момиче и пак да съм по-висок от нея. И определено ми беше допаднала пружиниращата мекота на гръдта й, обгърната в двойния слой на благоприличен памук и секси бельо. Но, освен ако си на петнадесет, случайното пускане на ръка на някое момиче по време на градинско парти, не се явява любов от пръв поглед. Налях на новоизлюпената (или повторно излюпена) _госпожица_ Данхил бира и двамата останахме да поговорим край импровизирания бар колкото беше необходимо от благоприличие. Посмяхме се, когато гълъбът, който Винс Ноулз беше наел за случая, подаде глава от цилиндъра му и го клъвна по пръста. Аз й посочих още от учителите в денолмското обединено училище (повечето бързо отдалечаващи се от трезвеността, яхнали алкохолния експрес). Тя каза, че едва ли ще успее да ги запомни всичките и аз я уверих, че ще успее. Освен това й казах да ми се обажда ако се нуждае от помощ за каквото и да било. Подходящо продължителен разговор, обичайните теми за разговор. После тя пак ми благодари, задето я спасих от неприятното падане, и отиде да види дали ще може да събере децата в малката тълпа, която скоро щеше да разпердушини пинятата. Аз я гледах как се отдалечава. Още не бях влюбен, но си признавам, че за момент се отнесох в мисли за чорапа и розовия жартиер. Същата вечер пак се сетих за нея, докато се приготвях за сън. Тя заемаше доста място по крайно приятен начин и моят поглед не беше единственият, който беше проследил плавно полюшващото се тяло в розовата рокля, но наистина това беше всичко. А и какво повече би могло да има? Малко преди да тръгна на най-странното пътуване в света бях прочел книга, озаглавена „Надеждна съпруга“ и докато си лягах, в главата ми изскочи едно изречение от този роман. „Той беше загубил романтичните си навици“. _Това съм аз,_ помислих си, докато угасях лампата. _И у мен няма останала капка романтика._ Но малко по-късно, под приспивната песен на щурците се появи друга мисъл. _Не само допирът на гръдта й беше приятен. Хареса ми и усещането за теглото на тялото й, отпуснато в ръцете ми._ Както се оказа, все пак не бях изгубил романтичните си навици. 7 Август в Джоуди беше същинска пещ с температури често приближаващи четиридесет. Климатикът в моя дом под наем на улица Меса беше добър, но не толкова, че да се справи в подобна постоянна температурна атака. Понякога — ако паднеше разхлаждащ дъжд — нощите се понасяха малко по-леко, но само малко. Сутринта на двадесет и седми август седях на бюрото си и работех по „Убийствено място“, обут в чифт шорти и нищо друго, когато на вратата се позвъни. Намръщих се. Беше неделя и малко преди това бях чул звука на камбани от разнообразните местни църкви, а повечето хора, които познавах, прекарваха неделната утрин в някой от четири или петте храма в града. Навлякох тениска и отидох да отворя. Бяха треньорът Борман и Елън Докърти, която доскоро оглавяваше отдел Домашно стопанство, а от новата учебна година щеше да изпълнява длъжността на училищен директор. Никой не се изненада, че Дийк подаде оставката си, когато Мими подаде своята. Треньорът се беше натикал в тъмно син костюм с крещяща вратовръзка, която май беше на път да го задуши, както се беше впила във врата му, подобен на тапа. Тоалетът на Елън беше в целомъдрено сиво, смекчавано само от оскъдна дантела около врата. И двамата имаха сериозен вид. Първата ми мисъл беше колкото налудничава, толкова и убедителна. _Те знаят. Някак са научили кой съм и откъде идвам и сега са дошли да ми го кажат._ Устата на треньора потрепваше и, макар че Елън не хлипаше, очите й бяха пълни със сълзи. Тогава разбрах. — Мими? Треньорът кимна. — Дийк ми се обади. Аз минах да взема Ели — обикновено я карам на църква — и сега обикаляме да кажем на хората. Първо на най-близките й. — Много съжалявам. Как е Дийк? — Изглежда се държи — отговори Елън и за момент хвърли остър поглед на треньора. — Поне така казва. — Да, той е наред — потвърди треньорът. — Разстроен е, разбира се. — Как иначе — съгласих се аз. — Каза, че ще кремира тялото — продължи Елън и устните й се изопнаха неодобрително. — Това било нейното желание. Аз помислих по въпроса и предложих: — В началото на учебната година трябва да направим специална сбирка в училището, където хората да могат да говорят за нея. Може да прожектираме и диапозитиви с нейни снимки. Дали ще е възможно? — Чудесна идея — каза Елън. — Ще се заемеш ли с организацията, Джордж? — Ще се постарая. — Госпожица Данхил може да ти помогне — и преди думите й да породят съмнение за каквито и да било опити за сватовничество, тя допълни: — Мисля, че за децата, които обичаха Мимс, ще е от полза да знаят, че заместничката, която тя лично си избра, е участвала в планирането на възпоменателната сбирка. Ще е от полза и за Сейди. Разбира се, че щеше да й е от полза да започне годината на новото място, като натрупа малко положителни впечатления. — Добре, ще говоря с нея. Благодаря и на двама ви. Вие добре ли сте? — Да — потвърди треньорът, но устата му още потрепваше. Това ми хареса. Те бавно се отдалечиха към колата му, паркирана до бордюра. Ръката на треньора придържаше лакътя на Елън. Това също ми хареса. Затворих вратата, седнах на пейката в малкото фоайе и си припомних как Мими казва, че ще бъде съкрушена, ако аз не се заема с училищната пиеса. Или ако не стана редовен учител поне за година. Или не присъствам на сватбеното й тържество. Мими, която смяташе, че мястото на „Спасителят в ръжта“ е в училищната библиотека и която нямаше нищо против малко креватна гимнастика събота вечер. Тя беше един от онези училищни педагози, които децата помнеха дълго след като бяха завършили училище и понякога, след години, се връщаха да ги посетят. От онзи тип учители, които понякога се намесват в живота на проблемен ученик в ключов момент и го променят напълно. Както е казано в притчата: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от скъпоценни камъни. Търси вълна и лен, и работи с ръцете си това що й е угодно. Тя е като търговските кораби — донася храната си от далеч.“ Всеки учител знае, че одеянията ни се състоят не само от дрехите, които обличаме и храната ни е не само онова, което слагаме в устата си. Мис Мими беше облякла и нахранила мнозина. Включително мен. Седях там, на пейката, която бях купил от битпазара във Форт Уърт, склонил глава, покрил лице с ръцете си. Мислех за нея и бях изпълнен с тъга, но очите ми останаха сухи. Не съм от мъжете, които бихте нарекли ревливи. 8 Сейди веднага се съгласи да помогне за възпоменателната сбирка. Двамата я подготвяхме последните две седмици на онзи горещ август, като обикаляхме града и събирахме желаещи да говорят за Мими. Майк Козлоу се съгласи да прочете библейската Притча 31, която описваше добродетелната жена, а Ал Стивънс предложи да разкаже историята — която никога не бях чувал от самата Мими — за това как тя беше дала името на Рогатия хамбургер, специалитетът на неговото заведение. Събрахме също към двеста снимки. На мен най ми хареса тази, на която Мими и Дийк танцуваха туист на една училищна забава. Тя изглежда се забавляваше, той изглежда имаше средно голяма сопа, натикана отзад. Сортирахме снимките в библиотеката, където табелката на бюрото вече гласеше __Госпожица Данхил,__ вместо __Мис Мими__. През цялото това време със Сейди нито се целунахме, нито си държахме ръцете, нито дори си срещахме погледите за повече от секунда. Тя не говореше за проваления си брак, нито за причините да се премести от Джорджия в Тексас. Аз не споменавах романа си, нито почти изцяло измисленото си минало. Говорехме за книги. Говорехме за Кенеди, чиято чуждестранна политика беше приемана за шовинистична. Обсъждахме зараждащото се движение за граждански права. Аз й разказах за дъската над потока в края на пътеката зад бензиностанцията в Северна Каролина. Тя каза че е виждала подобни тоалетни за цветнокожи в Джорджия, но била убедена, че на това скоро ще му се види краят. Според нея смесването на расите в училище беше неизбежно, но едва ли щеше да се случи преди седемдесетте. Аз й казах, че вероятно ще стане по-скоро, като най-голяма роля за това ще изиграят новият президент и малкият му брат, назначен за главен прокурор. Тя изсумтя. — Явно храниш по-голямо уважение към оня ухилен ирландец от мен. Той изобщо някога подстригва ли си косата? Не бяхме любовници, но станахме приятели. Понякога тя се спъваше в нещо (включително собствените си крака, които не бяха никак малки) и веднъж или два пъти аз й помогнах да се задържи права, но никога не се стигна до толкова запомнящ се момент като първата ни среща. Понякога тя заявяваше, че просто _трябва_ да изпуши една цигара и аз я придружавах до мястото, където учениците пушеха зад работилницата по металообработване. — Жалко, че скоро няма да мога да излизам тук и да се отпускам на пейката по джинси — каза тя един ден, по-малко от седмица преди началото на учебната година. — Учителската стая е винаги толкова задимена. — Някой ден това ще се промени. Пушенето в училище ще бъде забранено. Както за учениците, така и за учителите. Тя се усмихна. Усмивката й беше хубава, защото устните й бяха плътни и сочни. А и джинсите, да си призная, й стояха чудесно. Краката й бяха много, много дълги. Да не говорим за извивките под кръста. — Общество без цигарен дим… Негърчета и бели деца в класните стаи в пълна хармония… Нищо чудно, че пишеш роман, страхотно въображение имаш. Какво друго виждаш в кристалната си топка, Джордж? Ракети на луната? — Че защо не. Само дето ще отнеме малко повече време от интеграцията. Кой ти каза, че пиша роман? — Мис Мими — отговори тя и угаси цигарата си в един от десетината пепелници, пълни с пясък. — Каза че бил добър. И като говорим за мис Мими, май трябва да се връщаме. Мисля, че почти сме готови със снимките, какво ще кажеш? — Да. — И си абсолютно сигурен, че песента от Уестсайдска история за фон няма да е прекалено патетична? По мое мнение в песента „Някъде“ имаше повече патос, отколкото царевица в Небраска и Айова взети заедно, но според Елън Докърти, това била любимата песен на Мими. Казах го на Сейди и тя се засмя неубедена. — Нямах време да я опозная, но това не ми изглежда много вероятно. По-скоро е любимата песен на Ели. — Като се замисля, сигурно си права. Слушай, Сейди, искаш ли да дойдеш с мен на футболната среща петък вечер? Един вид, децата да усетят присъствието ти още преди началото на учебната година в понеделник. — С удоволствие — отговори тя и после сякаш се смути. — Стига да не ти хрумнат, нали знаеш, разни идеи. Още не съм готова да почна да ходя по срещи. И сигурно още доста време няма да бъда. — Нито пък аз — уверих я аз. В нейния случай това сигурно беше заради бившия й мъж, но мен лично ме спираше Лий Озуалд. Скоро той щеше да си върне американския паспорт, а след това му оставеше само да докопа и виза за излизане от Съветския съюз за жена си. — Но приятелите понякога излизат заедно. — Вярно е. А на мен наистина ми харесва да излизам с теб, Джордж. — Това е защото съм по-висок от теб. Тя игриво ме тупна с юмрук по рамото — както би направила голямата ви сестра, да речем. — Точно тъй, мъжки. Ти си от типа мъже, които могат да извисят едно момиче. 9 На мача всички ни зяпаха, при това с известно възхищение — сякаш бяхме двойка представители на алтернативна човешка раса. На мен ми беше приятно, а Сейди май за първи път нямаше нужда да се прегърбва, за да не стърчи над партньора си. Тя носеше горнище Лъвска гордост и избелелите си джинси. С русата си коса, прибрана на опашка, самата тя приличаше на ученичка от горния курс. Вярно, доста висока ученичка, може би център-нападател на баскетболния отбор. Бяхме седнали на реда за преподаватели и аплодирахме Джим Ладю, който направи защитата на арнетските Мечки на решето със серия къси подавания, а после метна една петдесет метрова бомба, която вдигна тълпата на крака. След първата половина резултатът беше 31 за Денолм и 6 за Арнет. Докато играчите се оттегляха от игрището и мястото им заемаха музикантите от денолмския маршируващ духов оркестър, аз попитах Сейди дали иска хот-дог и кола. — Искам и още как, но точно в момента опашката сигурно стига до паркинга. Почакай някое прекъсване в третата четвъртина или нещо подобно. Нали сега трябва да ревем като лъвове и да надаваме Вика на Джим. — Мисля, че и сама ще се справиш с това. Тя се усмихна и сграбчи ръката ми. — Не, ще имам нужда от помощта ти. Нали знаеш, аз съм нова тук? При това докосване усетих топла тръпка, която никак не беше типична за приятели. Пък и защо не? Бузите й бяха зачервени, очите й искряха. Под светлините на игрището и синьо-зеленото небе на тексаската надвечер, тя беше много повече от хубава. Нещата между нас можеше да се развият много по-бързо, отколкото им отне в действителност, ако не беше случилото се през тази почивка. Оркестърът маршируваше, както всички училищни оркестри, в крак, но не съвсем в тон и извиваше поредица песни, които не можеш съвсем точно да разпознаеш. Когато те приключиха, мажоретките изтичаха на четиридесет и пет метровата линия, пуснаха помпоните пред краката си и сложиха ръце на кръста. — Да чуем „Л“! Тълпата извика, каквото беше поискано и в същият дух продължи с „Ъ“, „В“, „О“, „В“, „Е“. — Какво се получи? — __Лъвове!__ — изреваха всички поддръжници на отбора домакин, скочиха прави и запляскаха. — Кой ще победи? — __Лъвове!__ — ако се съдеше по резултата след първата половина, това изглеждаше логично. — Тогава да ви чуем как ревете! Всички заревахме, както си беше обичай, като се обърнахме първо наляво, а после надясно. Сейди даде всичко от себе си, като дори сви ръце около устата си, а опашката й се полюшваше от едното рамо до другото. След това дойде Викът на Джим. Предишните три години — да, нашият господин Ладю се беше включил в отбора още първата си година в гимназията — този вик не беше нищо сложно. Мажоретките извикваха нещо като: „Да ви чуем лъвове горди! Кой води нашите орди?“, след което местните се провикваха в отговор „Джим! Джим! Джим!“. После мажоретките се превъртаха още няколко пъти и изчезваха, за да дадат път на оркестъра на противниковия отбор да изкара няколко парчета. Тази година обаче, вероятно в чест на прощалния сезон на Джим, викът беше по-различен. Всеки път, когато тълпата извикаше „Джим“, мажоретките отговаряха с първата сричка от фамилното му име, проточена като музикална нота. Беше нов елемент, но не беше сложен и тълпата бързо го поде. Сейди се включи с пълно гърло, докато осъзна, че аз бях съвсем притихнал. Просто си стоях там със зяпнала уста. — Джордж? Добре ли си? Не можех да й отговоря. Всъщност, едва регистрирах въпроса й. Защото почти напълно се бях пренесъл обратно в Лисбън Фолс. Току-що съм минал през заешката дупка. Заобиколил съм сушилната барака и съм се проврял под веригата. Готов съм да видя Човека с жълтата карта, но не очаквам той да ме блъсне. Което именно се случва. Само дето той вече не е Човекът с жълтата карта, а е станал Човекът с оранжевата карта. „Не би трябвало да си тук“, казва той. „Кой си ти? Какво правиш тук?“. А когато аз му предлагам да потърси помощ от анонимните алкохолици, той казва… — Джордж? — тя вече звучеше не загрижена, а направо разтревожена. — Какво има? Какво не е наред? Футболните ентусиасти съвсем бяха полудели по този нов вик. Мажоретките викаха „Джим“, а публиката отговаряше „Ла“. „Майната ти, Джимла!“. Това ми беше изръмжал Човекът с жълтата карта, който беше станал Човекът с оранжевата карта (ако и не съвсем Самоубиецът с черната карта) и точно това чувах в момента да се подхвърля напред назад като медицинска топка между мажоретките и две хиляди и петстотин зрители на стадиона. — __Джимла, Джимла, Джимла!__ Сейди грабна ръката ми и ме разтърси. — Отговори ми, бе човек! Отговори ми, защото почваш да ме плашиш! Обърнах се към нея и някак успях да се усмихна. Обаче никак не ми беше лесно. — Просто ми е паднала кръвната захар, предполагам. Ще ида все пак да взема по една кола. — Сега да не вземеш да припаднеш? Да те заведа до пункта на бърза помощ, ако… — Добре съм — отговорих и без да се замислям какво правя, целунах върха на носа й. Някакво хлапе се провикна: „Браво бе, господин Ей!“. Вместо да се подразни, тя сбърчи нос като заек и се усмихна. — Тогава върви, преди да си съсипал репутацията ми. И ми донеси хот-дог с чили сос. И много сирене. — Слушам, мадам. Миналото беше в хармония със себе си, това вече го бях научил. Но що за песен беше тази? Не ми беше никак позната и това ме разтревожи. На циментовата пътека, водеща към будката за закуски, викът беше усилен и се наложи да сложа ръце на ушите си, за да го заглуша. — __Джимла, Джимла, Джимла.__ Част 4 Сейди и генералът {img:112263_eduin_uokyr.jpg|#Две портретни снимки на генерал Едуин Уокър} Глава 14 1 Възпоменателната сбирка се проведе в края на първия учебен ден и, ако успехът би могъл да се измерва с количество влажни кърпички, шоуто, което бяхме подготвили със Сейди, беше абсолютен фурор. Сигурен съм, че помогна на децата да си избистрят главите, а мисля, че и на самата мис Мими щеше да й хареса. „Под грубата повърхност повечето саркастични хора са меки като памук“, беше ми казала тя веднъж. „Аз не правя изключение.“ Учителите се държаха по време на повечето изказвания. Първият, който наруши самообладанието им беше Майк със своята прочувствена рецитация от библейските притчи. После, докато прожектирахме диапозитивите на фона на сладникавата песен от Уестсайдска история, учителите се предадоха окончателно. Треньорът Борман ми беше най-забавен. С едрите си сълзи, търкалящи се по зачервените му бузи и шумните, квакащи хлипания откъсващи се от масивната му гръд, денолмският футболен гуру ми приличаше на втория по популярност анимационен паток — Бебето Хюи. Прошепнах това сравнение на Сейди, докато стояхме до големия екран, на който се редуваха снимките на мис Мими. Тя също плачеше, но й се наложи да слезе от подиума и да се скрие отзад, когато смехът се надигна и пребори сълзите й. От безопасността на сенките тя ме погледна укорително… и после ми показа среден пръст. Реших, че съм си го заслужил. Зачудих се, дали мис Мими би сметнала, че със Сейди все още се разбираме чудесно. Вероятно да. За есенната училищна пиеса бях избрал „Дванадесет разгневени мъже“, като между другото пропуснах да уведомя трупата на Самюъл Френч*, че възнамерявам да преименувам нашата версия на „Съдебните заседатели“, за да мога да включа в състава и няколко момичета. Смятах да проведа прослушванията в края на октомври и да почна репетициите на 13 ноември, след последната редовна футболна среща за сезона. Бях намислил да взема Винс Ноулз за заседател №8 — онзи който се противопоставя на всички останали и когото Хенри Фонда беше изиграл във филма. За Майк Козлоу бях запазил най-добрата според мен роля в пиесата — грубият, застрашителен кавгаджия, заседател №3. [* Самюъл Френч Инк — американска театрална трупа, основана от Самюъл Френч и Томас Хейлс Лейси през 1830 г. Организацията работи в Ню Йорк и Лондон, издава пиеси и представлява автори. — Б.пр.] Но междувременно отделях все повече внимание и на друго едно шоу, което щеше да направи случая с Франк Данинг да изглежда като незначителна водевилна сценка. Нека да наречем това представление „Лий и Джейк в Далас“. Ако всичко минеше по план, то щеше да бъде трагедия в едно действие. Трябваше да съм готов да изляза на сцената, когато му дойде времето, а това изискваше да започна подготовката отрано. 2 На шести октомври денолмските Лъвове спечелиха петата си футболна среща от сезона, в който нямаше да понесат нито една загуба и който щеше да бъде посветен на Винс Ноулз — момчето, изиграло Джордж в „За мишките и хората“ и което така и не успя да участва в училищната версията на „Дванадесет разгневени мъже“. Но за това по-късно. Предстояха три почивни дни, защото понеделникът на следващата седмица беше Денят на Колумб. Използвах празничния понеделник, за да отида до Далас. Почти навсякъде беше отворено и аз първо се отбих в една заложна къща на авеню Грийнвил. Казах на ниския мъж зад тезгяха, че искам да купя най-евтината сватбена халка в магазина. Тръгнах си от там с обикновена златна халка за осем долара (поне изглеждаше златна), поставена на безименния пръст на лявата ми ръка. После подкарах към едно място в долната част на централната улица, което си бях отбелязал в справочника на Далас. „Сателитната електроника на Тихия Майк“. Там ме посрещна спретнат дребен човечец с очила с рогови рамки и странно футуристична значка на жилетката си, на която пишеше __„Не вярвай никому“.__ — Ти ли си Тихия Майк? — попитах го. — Дам. — И наистина си тих? Той се усмихна. — Зависи кой слуша. — Да речем, никой — казах аз и му обясних какво ми е нужно. Оказа се, че спокойно съм могъл да си спестя осемте долара, защото той въобще не се интересуваше от евентуално изневеряващата ми съпруга. Много повече го заинтригува оборудването, което исках да купя. По този въпрос той се превърна в Сладкодумния Майк. — Господине, такива машинки може да има на планетата, от която си паднал, но тук нямаме такова нещо. Това ми напомни за мис Мими, която ме беше сравнила с извънземния нашественик от „Денят, когато земята спря да се върти“. — Не разбирам — казах му аз. — Искаш малко, безжично устройство, което да слушаш? Чудесно, имам един куп ей в оная витрина, вляво от теб. Наричат се транзисторни радио апарати. Разполагам с Моторола и Дженерал Електрик, но най-добри са японските — той изду долната си устна и духна настрана един кичур паднал на челото му. — Бива си ги, а? Преди петнадесет години им разказваме игрите като превръщаме два техни града в радиоактивен прах, обаче това достатъчно ли е да ги спре? Не! Крият се по дупките си, докато прахуляка улегне, после изпълзяват обратно, въоръжени с електронни платки и поялници, вместо с автомати. До ’85-та ще владеят целия свят. Поне тази част в която _аз_ живея. — Значи не можеш да ми помогнеш? — Ама моля ти се, разбира се, че мога. Тихия Майк Макичърн винаги е готов да удовлетвори електронните нужди на клиента. Обаче ще ти струва скъпо. — Готов съм да платя, колкото е нужно. Пак ще съм на сметка, когато успея да замъкна оная невярна кучка пред съдията за развода. — А-ха. Почакай тук, докато взема нещо отзад. И завърти табелката на вратата на Затворено, моля. Ще ти покажа нещо, което вероятно не е… добре де, може и да си е съвсем законно, но кой знае? Тихия Майк Макичърн адвокат ли е? — Предполагам не. Моят водач в света на електрониката от шестдесетте години се върна със странно на вид приспособление в едната ръка и малка картонена кутия в другата. Надписът на кутията беше японски. Устройството приличаше на миниатюрен вибратор, монтиран върху черен пластмасов диск. Дискът беше три пръста дебел, с диаметър на монета и от него се подаваха сноп жици. Той го постави на тезгяха. — Това е Еко. Произвеждаме си го точно тук, синко, в нашия град. Ако някой изобщо може да победи нипонските* синове в собствената им игра, това сме ние. Електрониката ще измести банките като основен бизнес на Далас до ’70-та, запомни ми думата — той се прекръсти и посочи към небето. — Бог да благослови Тексас. [* Нипон — алтернативно наименование на Япония. — Б.пр.] Взех устройството в ръка. — И какво точно представлява Еко, когато си е у дома и си е качило краката на табуретката? — Това е най-близкото нещо до бръмбара, който търсиш. Дребно е, защото няма никакви вакумни тръбички и не работи с батерии, а се захранва с обикновен променлив ток. — Значи се включва в контакта? — Естествено, що да не го включиш? Жена ти и гаджето й ще му хвърлят един поглед и ще си кажат: „Колко хубаво, някой е сложил подслушващо устройство, дай да се изчукаме възможно най-шумно и после да си обсъдим всичките тайни.“ Добре, той беше досадник, но търпението е добродетел, а аз наистина се нуждаех от помощта му. — Добре, как се ползва тогава? Той почука диска с пръст. — Това се вкарва в основата на лампа. Не лампион, поставен на пода, освен ако не те вълнуват заниманията на мишките под паркета, ясно? Настолна лампа, така че да е около нивото на което хората разговорят — той посочи жиците. — Червената и жълтата се свързват към шнура на лампата, лампата се включва в контакта. Машинката не работи, докато някой не включи лампата. Обаче когато я включат, няма измъкване. — Значи това другото е микрофонът? — Да и като за американско производство е доста добър. Сега, виждаш ли другите две жички? Синята и зелената? — Аха. Той отвори картонената кутия с японския надпис и извади малък записващ магнетофон. Беше малко по-голям от пакета цигари на Сейди, но не кой знае колко. — Тези двете жици ги връзваш тук. Значи, платформата в лампата, магнетофонът в някое чекмедже на скрина, може под бельото на жена ти, например. Или пробиваш дупка в стената и го тикваш в дрешника. — Магнетофонът също се захранва от шнура на лампата? — Естествено. — Може ли да взема две от тези Еко-та? — Може и четири, ако искаш, ама ще ми трябва към седмица. — Две ще ми стигнат. Колко ще струва? — Тия неща никак не са евтини. Двойката струва към сто и четиридесет. По-ниско не мога да смъкна. И ще трябва да е в брой — гласът му беше изпълнен със съжаление, сякаш беше принуден да се събуди от своя приятен малък техно-сън. — Колко ще ми излезе, ако те наема ти да свършиш тая работа? — видях че думите ми го стреснаха и побързах да го успокоя. — Нямам предвид да ги изловиш ония двамата, а само да тикнеш бръмбарите в две лампи и да свържеш магнетофона. Ще можеш ли да се погрижиш? — Разбира се, господин… — Да речем Доу. Джон Доу. Очите му заискриха със същия ентусиазъм, който предполагам е демонстрирал и Хауърд Хънт*, когато за първи път е обмислял предизвикателството на хотел Уотъргейт. [* Евърет Хауърд Хънт — американски ЦРУ агент, свързан със скандала от 1972 г. за незаконното подслушване, наредено от президента Никсън, на Националния демократичен комитет, помещаващ се в комплекса Уотъргейт. — Б.пр.] — Хубаво име. — Благодаря. Освен това няма да е лошо да имам няколко варианта за жиците — по-къси, ако мога да намеря скривалище наблизо и по-дълги, ако трябва да ползвам дрешник и да ги прекарвам през стена. — Няма проблем, ама да си знаеш, че на повече от три метра, звукът вече не се разпознава. Освен това, колкото повече жици ползваш, толкова по-голям шанс има някой да ги открие. Това беше ясно дори за учител по английски. — Добре, колко излиза всичко като теглим чертата? — Ммм… сто и осемдесет? Той изглежда беше готов да се пазари, но аз нямах нито времето, нито желанието. Сложих пет двадесетачки на плота и казах: — Останалите ще ти дам, когато дойда да си взема покупките. Но първо ще ги пробваме навън, за да е сигурно, че работят, става ли? — Да, добре. — И още нещо. Нека лампите да са стари. И, така, очукани. — Очукани? — Все едно са взети от гаражна разпродажба или от някой битак за жълти стотинки. След като човек режисира няколко постановки — като броим работата ми в Лисбън Фолс, „За мишките и хората“ беше петата ми пиеса — научава това-онова за декорите и сцената. Последното, което ми трябваше, беше някой да открадне лампа с натикан вътре микрофон от полу-обзаведен апартамент. За момент той изглеждаше учуден, после на лицето му се появи съучастническа усмивка. — Ясно. За реализъм. — Това е идеята — тръгнах да си ходя, после се върнах, отпуснах лакти на витрината с изложени транзистори и го погледнах в очите. Не мога да се закълна, че при това той срещна погледа на човека, убил Франк Данинг, но не мога и да го отрека със сигурност. — Няма да разправиш за това на никого, нали? — Не! Разбира се, че не! — той дръпна два пръста пред устните си, сякаш ги затваряше с цип. — Само така — насърчих го аз. — Та значи кога? — Ще ми трябват няколко дни. — Ще се върна следващия понеделник. До колко часа работи магазинът? — До пет. Аз прецених разстоянието от Джоуди до Далас и предложих. — Ще дам още двадесет отгоре, ако ме изчакаш до седем. По-рано няма да успея. Ще можеш ли? — Да. — Добре. Гледай всичко да е готово. — Ще бъде. Нещо друго? — Да. Защо, по дяволите, те наричат Тихия Майк? Надявах се, че ще отговори „Защото умея да пазя тайна“, но не познах. — Като хлапе, мислех че коледната песен „Тиха нощ“ се отнася за мен. И така си и остана. Не го помолих за обяснение, но на връщане към колата ми просветна и започнах да се смея. Тихия Майк, светия Майк.* [* Игра на думи — английската дума за „нощ“ се произнася „найт“, което звучи подобно на Майк. — Б.пр.] Понякога този наш свят е наистина странен. 3 След завръщането си в щатите, Лий и Марина щяха да живеят в жалка поредица от евтини апартаменти, включително онова място в Ню Орлийнс, което вече бях посетил, но според записките на Ал, си струваше да обърна внимание само на две от тези жилища. Едното беше на западна улица Нийли №214 в Далас. Другото във Форт Уърт и тъкмо там отидох, след като си свърших работата при Тихия Майк. Имах карта на града, но пак ми се наложи да питам за посоката три пъти. Накрая ме упъти една чернокожа старица зад щанда на малък семеен магазин. Когато все пак стигнах мястото, веднага ми стана ясно защо беше толкова трудно да се намери. Долнопробният край на улица Мерседес не беше асфалтиран, а просто утъпкан черен път, обграден от двете страни с паянтови къщи, малко по-удобни от селски обор. Улицата свършваше при голям, почти празен напукан паркинг, из който вятърът гонеше разни откъснати трънаци. Отвъд него се виждаше тухлен склад, на чиято стена с триметрови букви от вар беше написано __„Собственост на Монтгомъри Уорд“,__ __„Нарушителите се дават под съд“__ и __„Полиция Внимание“__ Въздухът миришеше на разграден петрол от областта около Одеса и на мръсен канал, съвсем наблизо. От отворени прозорци се разнасяше звукът на рокендрол. Чух Довелс, Джони Бърнет, Лий Дорси, Чъби Чекърс… и то в рамките на около четиридесет метра. Жени окачаха дрехи на ръждясали въртящи се простори. Всички носеха широки манти, вероятно купени от магазин на веригата Зайре или в Мамот Март и май всички до една бяха бременни. Мърляво малко момченце и също толкова мърляво момиченце стояха на напуканата пръст на алеята си и ме гледаха докато минавах покрай тяхната къща. Държаха си ръцете и толкова си приличаха, че нямаше как да не са близнаци. Момчето, съвсем голо, с изключение на един чорап, държеше детски пистолет с кабси. Момиченцето носеше провиснала пелена под тениска с Мики Маус и стискаше пластмасова кукла, не по-чиста от собственичката си. Двама голи до кръста мъже си подаваха футболна топка, всеки от собствения си двор, всеки с цигара, увиснала в ъгълчето на устата. До тях един петел и две раздърпани кокошки ровеха земята, близо до изпосталяло куче, което или спеше, или беше мъртво. Спрях пред №2703, мястото, където Лий щеше да доведе жена си и дъщеря си, когато вече не можеше да понася задушаващата отровна любов на Маргерит Озуалд. Две бетонни ивици водеха към утъпкано парче земя с петна от гориво, където, в по-добра част на града би се издигал гараж. По запуснатата буренясала морава бяха разхвърляни евтини пластмасови играчки. Малко момиченце в прокъсани розови шорти риташе топка, която отскачаше от стената на къщата. Всеки път, когато улучеше дървената повърхност, тя викваше: „Чумбааа!“ Една жена с големи сини ролки на главата и захапала цигара се подаде от прозореца и се провикна: — Розет, ако не престанеш веднага, ш’дойда там и ш’те ошамаря — тъкмо тогава тя ме забеляза. — Ти пък к’во искаш? Ако събираш дългове, не мо’а ти помогна. Мъж ми се занимава с тия работи. Той е на работа днес. — Не събирам дългове — отговорих й. Розет ритна топката към мен с тихо изръмжаване, което се превърна в неохотна усмивка, когато аз я подхванах с крак и внимателно й я върнах. — Искам само да поговоря с вас за момент. — Тогаз ш’почакаш малко, че не съм за пред хора. Главата й се скри вътре. Аз почаках. Розет пак ритна топката, този път тя излетя доста високо (_„Чумбааа!“_), но аз успях да я хвана с една ръка, преди да е ударила къщата. — Ама не тряб’а да я ’фащаш с ръце, бе, мръсен куч’син. Туй е нарушение. — Розет, к’во ти разправям за тая твоя мръсна уста? — мамчето се подаде на прага, като връзваше прозрачен жълт шал около ролките. Така те заприличаха на какавиди, от които вероятно щяха да се излюпят отровни насекоми. — Мръсен, стар, шибан куч’син! — провикна се Розет и хукна по улица Мерседес към склада на Монтгомъри Уорд, като риташе топката пред себе си и се кикотеше истерично. — Та к’во искаш? — мамчето беше на около двадесет и две, но повече приличаше на петдесетгодишна. Липсваха й няколко зъба и около окото й се виждаше вече избледняваща синина. — Искам да ви задам няколко въпроса — отговорих й аз. — Че каква работа имаш ти с нас? Извадих портфейла си и й подадох пет долара. — Не ме карайте да ви обяснявам и няма да ви излъжа. — Ти май не си тукашен. Звучиш като янки. — Искате ли парите или не, госпожо? — Зависи от въпросите. Сега да не ме питаш кой размер сутиен нося? — Като начало, бих искал да знам от колко време живеете тук. — Тука? Към шест седмици май. Хари мислеше да си намери работа в склада на Уорд, ама те не наемат в момента. Тъй че отиде и се записа в „Работна сила“. Знаеш ли какво е туй? — Наемат го ден за ден? — Аха и работи там с разни негра, поправят пътища и подобни. Каза, че все едно са го върнали в затвора. — Колко наем плащате? — Петдесет на месец. — Жилището обзаведено ли е? — Полу. Тъй да се каже. Имаме легло и готварска печка, дето сигурно ще ни изтрепе ’сичките някой ден. И хич не си помисляй да влизаш вътре. Де да те знам кой си и к’ъв си. — А имаше ли лампи, когато се нанесохте? — Ти да не си мръднал, бе? — Имаше ли? — Да, една-две. Едната работеше, другата, не. Обаче аз няма да остана тука. Да пукна, ако не се разкарам. Той разправя, че нямало да се върне при майка ми в Мозел, ама ще има да взема. Подушваш ли го туй място? — Да, госпожо. — На лайна мирише. Не котешки лайна, нито кучешки, а човешки. Да работиш с негра, ясно, ама да живееш като тях? Няма начин. Това ли беше? За съжаление имах още няколко въпроса. Тя ме отвращаваше, но бях отвратен и от себе си, задето си позволявах да я съдя. Тя не можеше да избяга от времето, в което живееше, нито от решенията, които беше взела в миналото, нито от тази вмирисана на лайна улица. Обаче аз не можех да спра да мисля за ролките под жълтия шал. Тлъсти сини насекоми, които чакаха да се излюпят. — Предполагам никой не остава тук за дълго? — На улица ’Седес? — тя махна с цигарата си към утъпканата пръст, водеща към паркинга и склада, пълен с красиви вещи, които тя никога нямаше да притежава; към скупчените една до друга къщички със стъпала от ронещи се циментови блокове и счупени прозорци, запречени с парчета картон; към търчащите наоколо деца; към старите, проядени от ръжда Фордове, Хъдсъни и Студебейкъри; към безпощадното тексаско небе. След това от устата й се откъсна противен смях, който беше колкото развеселен, толкова и отчаян. — Господине, това тука е последна глуха. Аз и малката пикла се връщаме в Мозел. Ако Хари не ще да дойде с нас, много му здраве. Извадих картата от джоба си, откъснах едно ъгълче и написах телефонния си номер в Джоуди. После й го подадох заедно с още пет долара. Тя ги погледна, но не ги взе. — Какво да го правя тоя номер? То аз нямам проклет телефон. И освен туй, това не е в Далас. Това е междуградско. — Обадете ми се, когато тръгнете да се изнасяте. Това е всичко, за което ви моля. Обадете се и кажете: „Господине, аз съм майката на Розет. Изнасяме се.“ Само това. Тя явно преценяваше дали да приеме. Не й отне дълго да реши. Мъжът й нямаше да изкара десет долара дори за цял ден работа под жежкото тексаско слънце. Защото в „Работна сила“ изобщо не ги беше еня, че на празник се плаща надница и половина. Освен това, не мисля, че мъжът й щеше въобще да научи за тези десет долара. — Дай още сем’се и пет цента. За разговора. — Ето ви долар, отпуснете му края. И няма да забравите, нали? — Няма. — Сигурен съм, че няма. Защото иначе, току виж съм намерил съпруга ви и съм си поговорил с него. Това е важно, госпожо. Поне за мен. Впрочем, как се казвате? — Айви Темпълтън. Така си и останах като истукан сред бурените, миризмата на лайна, петрол и всеобхватната воня на природна газ. — Господине? К’во ти стана? Нещо ти се смени физиономията. — Нищо — отговорих й и може би наистина _нямаше_ нищо. Темпълтън не е рядко срещано име. Обаче човек може да убеди сам себе си в какво ли не, ако се постарае. Аз съм живото доказателство. — А ти как се казваш? — попита тя. — Идамепиташ Нямадатикажа. Този детински отговор най-после извика усмивка на лицето й. — Не забравяйте да ми се обадите, госпожо. — Да, добре. Аре, тръгвай вече. Пък ако прегазиш оназ мойта малка кучка на тръгване, голяма услуга ще ми направиш. Когато се прибрах в Джоуди ме чакаше бележка, подпъхната под вратата ми. Джордж, ще ми се обадиш ли? Трябва ми услуга. Сейди (и в това е проблемът!!) Това пък какво трябваше да означава? Влязох вътре, за да й се обадя и да разбера. 4 Майката на треньора Борман, която живееше в старчески дом в Абилийн, си беше счупила бедрената кост, а следващата събота в денолмската гимназия щеше да се проведе забавата за деня на Сейди Хокинс.* [* Сейди Хокинс е героиня от популярен американски комикс. В деня на Сейди Хокинс се организират училищни или колежански забави, където момичетата си избират и канят кавалерите, а не обратното. — Б.пр.] — Треньорът ме убеди да надзиравам забавата заедно с него. Точните му думи бяха: „Как може да не отидеш на танци, които на практика са наречени на тебе?“. Това стана миналата седмица и се съгласих като пълна глупачка. Сега той отива в Абилийн и аз какво да правя? Да контролирам сама двеста подивели от хормони гимназисти, дето танцуват и се вихрят? Няма начин! Ами ако някое от момчетата донесе бира? Аз лично щях да се учудя, ако някой пропуснеше да донесе, но реших да не й казвам. — Или ако някой се сбие на паркинга? Ели Докърти каза, че миналата година група момчета от Хендерсън се появили на партито неканени и накрая двама от нашите и двама от техните се озовали в болница! Джордж, ще ми помогнеш ли? _Моля?_ — Да разбирам ли, че Сейди Данхил току-що ми приложи номера на Сейди Хокинс? — бях се ухилил до уши. Възможността да отида на танци с нея не беше точно отчайваща. — Не се шегувай, не е смешно! — Сейди, с удоволствие приемам да те придружа. А ти ще ми донесеш ли цвете? — Ще ти донеса бутилка шампанско, ако трябва — тя обмисли последните си думи. — Е, може би не с тая моя заплата. По-скоро бутилка газирано вино. — В седем и половина ли започва? — всъщност знаех отговора. Бях виждал плакатите за събитието, разлепени из цялото училище. — Да. — И музиката ще е само на запис, няма да има група на живо? Това е добре. — Защо? — Изпълнителите създават проблеми. Веднъж, на една забава, която надзиравах, барабанистът продаваше домашна бира в почивките. Биваше си го изживяването. — Някой сби ли се? — тя звучеше ужасена. А също запленена. — Не, обаче голямо драйфане падна. Доста беше силно пивото. — Това във Флорида ли се случи? Беше се случило в Лисбън Фолс през ’09-та, така че й отговорих, да, Флорида. Казах й също, че ще се радвам да й помогна да надзирава танците. — Благодаря, Джордж. — За мен е удоволствие, мадам. Така си беше. 5 Забавата беше организирана от клуба за Училищна гордост, чиито членове бяха свършили чудесна работа: от таванските греди на салона се спускаха изобилни гирлянди (в сребърно и златно, разбира се), имаше предостатъчно джинджифилов пунш, лимонови сладки и кексчета с глазура, осигурени от Бъдещите домакини на Америка. Отделът по изкуство — малък, но всеотдаен — беше допринесъл с изрисувана карикатура на самата незабравима мис Хокинс от комикса, погнала най-желаните ергени. Мати Шоу и приятелката на Майк, Боби Джил, бяха свършили основната част от работата и с право се гордееха от себе си. Чудех се, дали възгледите им щяха да се променят след седем-осем години, когато първите жени активисти започнеха да горят сутиените си и да настояват за пълни права върху собственото си тяло. Да не говорим за тениските им, по които щеше да пише неща като: __„Аз не съм ничия собственост“__ и __„Жената се нуждае от мъж, както рибата се нуждае от велосипед“.__ Диджеят и водещ за вечерта беше Доналд Билингам, второкурсник. Той пристигна с абсолютно маниашката си колекция плочи, събрани не в един, а в два куфара Самсонайт. С мое разрешение (Сейди просто го гледаше неразбиращо), той свързва своя фонограф Уебкор и междинния усилвател на баща си към училищната високоговорителна уредба. Салонът беше достатъчно обширен, за да осигури естествен резонанс и след няколко изпищявания в началото, момчето успя да изкара страхотен бумтящ звук. Въпреки че беше роден в Джоуди, Доналд трайно пребиваваше в Роквил, щата Готинтип. Очилата му с дебели стъкла имаха розови рамки, панталоните му се закопчаваха отзад, а чепиците му бяха толкова ужасно старомодни, че бяха жива класика, човече. Лицето му беше като фабрика за пъпки под перчем, удавен в гел и завъртян като патешка опашка, ала Боби Райдел. Видът му говореше, че вероятно ще получи първата си истинска целувка от истинско живо момиче някъде около четиридесет и втората си година, но беше бърз и остроумен, а музикалната му колекция (която той наричаше своята „купчина винил“ или „кръглата звукова грамада на Дони Би“), както вече беше споменато, беше маниашка. — Да подхващаме купона с един взрив от миналото, една рок находка от мъртвите гот полета, един златен извор, една точна плоча — раздвижете крака под отшумелия ритъм на Дани… ииии Младоцитеееее!!! „На купона“ взриви салона. Танците започнаха по типичния за началото на шестдесетте начин, като само момичетата се престрашиха да подскачат по дансинга с други момичета. Мятаха крака в пантофки, въртяха бухнали поли. Скоро обаче започнаха да се образуват смесените двойки. Поне за по-бързите модерни парчета като „Хващай пътя, Джак“ и „Три без четвърт“. Повечето деца не биха се класирали за „Танцувай със звездите“, но бяха млади, ентусиазирани и явно се забавляваха страхотно. Беше ми приятно да ги гледам. По-късно, ако на Дони Би не му хрумнеше да понамали осветлението, аз лично щях да го направя. Сейди беше нервна в началото, очакваше неприятности, но децата просто искаха да се повеселят. Не се появиха никакви натрапници от Хендерсън или някое друго училище. Така че тя постепенно се отпусна. След около четиридесет минути непрекъсната музика (и към четири кексчета), аз се приведох към Сейди и казах: — Време е надзирател Амбърсън да направи първата си обиколка на сградата и да се увери, че затворниците във вътрешния двор не проявяват неподходящо поведение. — Искаш ли да дойда с теб? — Искам да държиш под око купата с пунш. Ако видиш някой младеж да я приближава, понесъл бутилка, даже да е обикновен сироп за кашлица, искам да го заплашиш с електрошок или с кастрация, което сметнеш, че ще е по-ефикасно. Тя се подпря на стената и се смя, докато в ъгълчетата на очите й блеснаха сълзи. — Хайде изчезвай, Джордж. Ти си просто ужасен. Тръгнах. Радвах се, че бях я разсмял, но дори след тригодишен престой, още не бях свикнал колко по-голям ефект имаха шегите със сексуален подтекст в Земята на миналото. Хванах една двойка да се целува в едно сенчесто ъгълче от източната страна на салона — той провеждаше разузнаване под пуловера й, тя явно правеше опит да му изсмуче устните. Когато потупах младия разузнавач по рамото, те подскочиха стреснати. — Това ще трябва да почака, докато стигнете в Блъфс, след края на забавата — разпоредих се аз. — Сега се връщайте в салона. Вървете полека, проветрете си главите. Пийнете пунш. Те тръгнаха — тя си закопчаваше жилетката, той вървеше леко приведен напред с онази отлично позната младежка походка на Сините топки. Двадесетина червени светулки примигваха зад училищната работилница по металообработване. Махнах на пушачите и две-три деца ми помахаха в отговор. Надникнах иззад източния ъгъл на работилницата по дървообработване и видях нещо, което никак не ми хареса. Майк Козлоу, Джим Ладю и Винс Ноулз се бяха скупчили и си подаваха нещо един на друг. Грабнах го от ръцете им и го метнах зад мрежата на оградата, преди още да са усетили присъствието ми. Джим се стресна за момент, после разтегна уста в обичайната си ленива усмивка на футболен герой. — Добра вечер и на вас, господин Ей. — Не на мене тия, Джим. Аз не съм някое момиче, дето се предава пред чара ти и определено не съм треньорът ти. Той изглеждаше стреснат и шокиран, но по лицето му не се четеше никаква обида, породена от чувство за превъзходство. Мисля, че това нямаше да е така, ако това беше едно от големите даласки училища. Винс беше отстъпил крачка назад. Майк си остана на мястото, но беше свел лице притеснен. Не, това беше повече от притеснение. Той беше направо засрамен. — Да си донесете бутилка на училищната забава — подхванах аз. — Не че очаквам да спазвате всички правила, обаче защо толкова глупаво ги нарушавате? Джими, ако те хванат, че пиеш и те изхвърлят от отбора, какво ще стане със стипендията от Алабама? — Сигурно ще ме отрежат за една година, това е — отговори той. — Да, ще трябва да пропуснеш една година и да се хванеш реално да изкарваш добри оценки. Същото се отнася и за теб, Майк. Освен това ще те изхвърлят и от театралния клуб. Това ли искаш? — Несър — гласът му беше не по-висок от шепот. — А ти, Винс? — Не, бе, господин Ей, никак даже. Нали ще правим онази пиеса със съдебните заседатели? Защото ако… — Винс, не знаеш ли, че трябва да си траеш, докато учител те мъмри? — Дасър, господин Ей. — Следващият път, момчета, няма да ви се размине, но това е щастливата ви вечер. Тази вечер ще получите от мен само един ценен съвет: _Не прецаквайте бъдещето си._ Не и заради евтина бутилка алкохол на училищната забава, която дори няма да помните след година. Разбрахме ли се? — Дасър — отвърна Майк. — Съжалявам. — Аз също, абсолютно — последва го Винс и се прекръсти, широко ухилен. Някои просто така са устроени. Предполагам, че винаги има нужда от някой умник да разведри обстановката, кой знае. — Джим? — Дасър — каза той. — Моля ви не казвайте на татко ми. — Не, това ще си остане между нас — огледах ги и тримата. — Следващата година в колежа пийте колкото искате. Но не и в нашето училище, чувате ли ме? Този път и тримата отговориха „дасър“. — Сега се връщайте вътре. Пийнете пунш да прочистите миризмата на уиски от дъха си. Те тръгнаха. Аз изчаках малко и тръгнах след тях, свел глава, натикал ръце в джобовете си, дълбоко замислен. Не и в нашето училище, бях им казал. _Нашето._ „Остани да преподаваш“, беше ми казала Мими. „За това си роден.“ ’11-та никога не ми се беше струвала толкова далечна, колкото в онзи момент. По дяволите, Джейк Епинг не беше ми се струвал толкова далечен. В сърцето на Тексас, откъм празнично осветен училищен салон се носеше гърления звук на тенор-саксофон. Нощта беше изпълнена със сладък бриз. Барабанистът вихреше неустоимо соло, което беше в състояние да те издърпа от мястото ти и да те вдигне на крака. Мисля, че това беше моментът, в който реших, че никога няма да се върна обратно. 6 Гърленият саксофон и дивите барабани бяха част от музиката на група, наречена Диамантите. Песента се казваше „Разходката“, но децата не танцуваха, както аз бях свикнал на тази песен. Не съвсем. Разходката беше първата танцова фигура, която Кристи и аз бяхме научили на своите танци в четвъртък вечер. Това е танц по двойки, за разчупване на леда, като всяка двойка минава танцувайки между две редици момичета и момчета, които пляскат и ги насърчават. Но когато се върнах в салона не заварих точно това. Тук редицата на момчетата и редицата на момичета пристъпваха напред, завъртаха се прегърнати, сякаш танцуваха валс, после пак се разделяха, като се озоваваха срещу мястото, от което бяха тръгнали. Вече разделени, краката им се отпускаха на пети, а бедрата им се люшваха напред, което беше едновременно очарователно и секси. Докато наблюдавах от масата с почерпки, Майк, Джим и Винс се присъединиха към редицата на момчетата. Винс нямаше кой знае какви умения — да се каже, че танцуваше като бяло момче, би било обида към всички бели момчета по света — но Джим и Майк се движеха като атлети, т.е. с неволна грация. Скоро всички момичета в отсрещната редица ги бяха зяпнали. — Бях почнала да се тревожа за теб! — извика Сейди, за да надвика музиката. — Всичко наред ли е навън? — Да — извиках аз в отговор. — Какъв е този танц? — Мадисън. Танцуват го на естрадата вече цял месец! Искаш ли да ти покажа? — Жено — аз я подхванах подръка, — аз ще ти покажа на теб. Децата ни видяха и ни направиха място, като пляскаха и подвикваха „Само така, господин Ей!“ и „Дайте му да се разбере, мис Данхил!“. Сейди се засмя и стегна ластика на опашката си. Бузите и се изчервиха и тя стана много повече от красива. Тя се отпусна на пети, плесна с ръце и разклати рамене с другите момичета, после пристъпи напред в разтворените ми ръце и с очи вдигнати към лицето ми. Радвах се, че съм достатъчно висок, та тя да трябва да гледа нагоре. Завъртяхме се като фигурки на младоженци от сватбена торта, навити на пружина, и после се разделихме. Аз приклекнах и се завъртях на пръсти с ръце разперени настрани, като Ал Джолсън, докато пееше „Мамче“. Това ми спечели по-бурни аплодисменти и няколко пред-Битълсови изпищявания от момичетата. Не че се фуках (добре де, може би малко). Но най вече се радвах, че пак танцувам. От доста време не ми се беше случвало. Песента приключи, гърленият саксофон отшумя в онази рок вечност, която нашият млад диджей наричаше мъртвите гот полета и ние тръгнахме да се отдалечаваме от дансинга. — Боже, това беше забавно — каза тя, хвана ръката ми и я стисна. — _С теб_ ми е забавно. Преди да успея да й отговоря, гласът на Доналд прогърмя от високоговорителите. — В чест на нашите учители, които можели да танцуват — вероятно единствените в историята на училището — ето ви един взрив от миналото, напуснал класациите, но не и сърцата ни, точна плоча, направо от колекцията на моето татенце, който даже не знае, че съм я взел на заем и, ако вие готини котаци и маци му кажете, ще си имам сериозни неприятности. Скивайте, яки рокаджии, такава е била хавата, когато господин Ей и мис Ди са били ученици! Те всички се обърнаха да ни погледнат и… ами… Нали знаете как ако сте навън нощем и видите крайчето на облак да се оцветява в златисто, си знаете, че ей сега от там ще се подаде луната? Съвсем същото чувство изпитах и аз, докато стоях там, между нежно полюшващите се гирлянди в салона на денолмската гимназия. Знаех коя песен ще пусне, знаех, че двамата ще танцуваме на нея и знаех _как_ ще танцуваме. И ето че след миг се разнесе пронизителното въведение на духовите инструменти. _Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…_ Глен Милър, „В настроение“. Сейди вдигна ръка зад главата си, дръпна ластика и освободи косата си. Още се смееше и беше почнала съвсем леко да полюшва бедра. Косата й се люшкаше от едното рамо до другото. — Умееш ли да танцуваш суинг? — повиших аз глас над музиката, но знаех, че ще умее и знаех, че _има желание_ да танцува. — Имаш предвид Линди Хоп? — попита тя. — Да, точно това. — Ами… — Хайде, Мис Данхил, искаме да видим — обади се едно от момичета, а две нейни приятелки побутнаха Сейди към мен. Тя се поколеба. Аз пак се завъртях с разперени ръце. Децата ни аплодираха, докато се придвижвахме към дансинга и ни освободиха място. Аз я дръпнах към мен и след момент колебание тя се завъртя първо наляво, после надясно — формата на тесния й блузон й позволи точно толкова свобода, колкото да кръстоса крака, докато се въртеше. Това беше същият вариант на акробатичен рокендрол, който Рич, пропадналият пич и Беви с двете леви бяха танцували през есента на ’58-ма — Хелзапопин. Разбира се, какво друго. Понеже миналото обичаше да е в хармония със себе си. Аз я дръпнах към мен чрез сплетените ни ръцете, после я пуснах да отстъпи назад. Разделихме се и после, сякаш бяхме репетирали месеци наред (може би на забавена версия на песента в безлюдна зона за отдих) ние се приведохме и всеки от нас ритна първо наляво, поле надясно. Децата се засмяха и завикаха. Бяха образували кръг около нас насред излъскания под на салона и пляскаха с ръце. Ние пак се приближихме и тя се завъртя като балерина под хванатите ни ръце. _Сега стисваш, за да ми кажеш наляво или надясно._ В момента, в който си го помислих, усетих, че тя леко стисна дясната ми ръка и се завъртя обратно като витло на самолет, а косата й, разперена като ветрило, първо се оцвети в червено и после в синьо от сменящите се светлини. Чух няколко момичета да ахват. Аз я хванах и се отпуснах на един крак в полушпагат, с нея, извита на ръката ми, като само се надявах коляното ми да не поддаде. За щастие то издържа. Аз се изправих и я дръпнах нагоре. Тя се отдалечи, после се върна в прегръдката ми. Двамата танцувахме под светлините. Танцът е живот. 7 Забавата свърши в единадесет, но когато спрях пред дома на Сейди, вече беше четвърт час след полунощ. Едно от нещата, което никой не ти казва за вълнуващата длъжност разпоредител на училищен танц е, че накрая лично трябва да се убедиш, че всичко е прибрано и заключено, след като музиката свърши. По пътя почти не говорихме. Въпреки че Доналд беше пуснал още няколко съблазнителни танцови парчета и децата ни обсаждаха с молби пак да танцуваме, ние отказахме. Веднъж беше запомнящо се събитие. Но повторението би се превърнало в неизличим спомен, което може би не беше най-добрата идея в един малък град. Макар че за мен то вече беше незабравимо. Не можех да спра да мисля за усещането да я държа в ръцете си или за учестения й дъх върху лицето ми. Изгасих колата и се обърнах към нея. _Сега тя ще каже: „Благодаря за помощта“ или „Благодаря за приятната вечер“ и това ще е то._ Но тя не каза нищо подобно. Не каза нищо. Само ме погледна. С коса, разпиляна по раменете. Две копчета на ризата под блузона разкопчани. Блещукащи обеци. И тогава дамата се прегърнахме. Първо неуверено, после здраво. Целувахме се, но беше много повече от целувка. Беше като да се храниш, когато си изгладнял или да пиеш вода, когато умираш от жажда. Подушвах парфюма й и избилата пот под парфюма и усещах вкуса на тютюн, слаб, но все още горчив, по устните и езика й. Пръстите й се плъзнаха през косата ми (малкият пръст на едната ръка закачи за момент ухото ми и ме накара да настръхна), а после се сключиха зад врата ми. Палците й не спираха да се движат, като галеха голата ми кожа там, където в друг живот вратът ми би бил покрит с коса. Аз плъзнах ръката си първо под, а после около пълната и гръд и тя промърмори: — О, благодаря, аз пък си помислих, че ще падна. — Удоволствието е мое — отговорих аз и стиснах леко. Продължихме така може би пет минути, като дишането ни се учести и ръцете ни станаха по-смели. Предното стъкло на моя Форд се замъгли. Тогава тя ме отблъсна и аз видях, че бузите й са влажни. Кога, за бога, беше почнала да плаче? — Джордж, съжалявам — каза тя. — Не мога. Прекалено ме е страх. Блузонът се беше надигнал в скута й и разкриваше жартиерите, подгъва на фустата, дантелата на бельото. Тя го дръпна надолу до коленете си. Предположих, че това е защото още беше омъжена, без значение, че бракът се е провалил. Това все пак беше средата на двадесети век, а не началото на двадесет и първи. Или пък се притесняваше от съседите. Къщите изглеждаха тъмни и обитателите им вероятно бяха дълбоко заспали, но нямаше как да сме сигурни, а в малките градове нови учители и нови свещеници винаги са любима тема за разговор. Оказа се, че и двете ми предположения са грешни, но нямаше как да го знам в онзи момент. — Сейди, няма нужда да правиш нещо, което не искаш. Аз не съм… — Не разбираш. Не че не искам. Не затова съм изплашена. Причината е, че никога не съм го правила. Преди да успея да кажа каквото и да било, тя беше изскочила от колата и търчеше към къщата, като ровичкаше в чантата си за ключа. Не се обърна да ме погледне. 8 Прибрах се вкъщи в един без двадесет и минах разстоянието от гаража до къщата в собствената си версия на походката на Сините топки. Едва бях светнал кухненската лампа, когато телефонът започна за звъни. През ’61-ва оставаха поне четиридесет години до телефоните, изписващи името на обаждащия се, но по това време и след такава нощ, можеше да ме търси само един човек. — Джордж, аз съм — тя се беше овладяла, но гласът й беше приглушен. Беше плакала. И то доста. — Здравей, Сейди. Така и не ми даде възможност да ти благодаря за приятната вечер. На танците и след това. — И на мен ми беше приятно. Отдавна не бях танцувала. Малко ме е страх да ти кажа, с кого се научих да танцувам суинг. — Ами, аз го научих с бившата си жена. Предполагам, че ти си го учила с отстранения си съпруг — само дето не беше предположение, беше едно от онези неща. Те вече не ме изненадваха, но ако кажа, че някога свикнах с тези злокобно подреждащи се събития, ще излъжа. — Да — отговори тя равно. — С него, Джон Клейтън, от семейство Клейтън от Савана. И отстранен е точната дума, защото той е много странен мъж. — Колко дълго сте женени? — Цяла вечност. Ако изобщо можеше да се нарече брак, де — тя се засмя и ми напомни на Айви Темпълтън — смехът й издаваше едновременно хумор и отчаяние. — В моя случай вечността се равнява на малко повече от четири години. След края на учебната година през юни ще направя едно дискретно пътуване до Рино. Ще си намеря лятна работа като сервитьорка или нещо такова. Престоят, необходим за получаване на гражданство е шест седмици. Което означава, че в края на юли или началото на август вече ще мога да затрия… тази лоша шега, в която се забърках…, както се убива кон със счупен крак. — Аз мога да почакам — казах й, но веднага, щом произнесох думите се зачудих дали са верни. Защото актьорите вече се събираха зад кулисите и шоуто скоро щеше да започне. До юни ’62-ра Лий Озуалд вече щеше да се е върнал в САЩ. Щеше да живее първо при Робърт и семейството му, после при майка си. До август щяха да са се преместили на улица Мерседес във Форт Уърт и той щеше да работи в близката заваръчна фирма Лезли, където щеше да сглобява алуминиеви прозорци и входни врати с вплетени в тях инициали. — Не съм сигурна, дали аз ще мога — каза тя толкова тихо, та едва я чух. — Бях девствена младоженка на двадесет и три, а сега съм девствена парясница на двадесет и осем. Вече съм сериозно презряла, както казват по моя край, особено като се има предвид, че повечето хора, даже собствената ми майка, смятат, че повече от четири години трупам опит в тая област. На никого не съм го казвала преди и, ако го повториш някъде, мисля че ще умра. — Ще си остане между нас, Сейди. Той импотентен ли беше? — Не точ… — тя млъкна, направи пауза, а после проговори пак, явно ужасена от нещо. — Джордж, този телефон, дериват ли е? — Не. За три и петдесет допълнително на месец, това бебче си е само мое. — Слава Богу. Но все пак не е подходяща тема за телефона. Нито пък може да се обсъди на по хамбургер в закусвалнята на Ал. Можеш ли да дойдеш у нас на вечеря? Може да си направим пикник в задния двор. Да кажем около пет? — Звучи чудесно. Аз ще донеса кекс за десерт или нещо такова. — Не това искам да донесеш. — А какво? — Не мога да го кажа по телефона, нищо, че не е дериват. Нещо, което се купува от аптека. Но не от местната аптека. — Сейди… — Не казвай нищо, моля те. Сега ще затворя и ще си напръскам лицето със студена вода. Имам чувството, че е пламнало. Чух изщракване. Тя изчезна. Аз се съблякох и си легнах, но дълго лежах буден в леглото и размишлявах. За времето и любовта, и смъртта. Глава 15 1 Неделя сутринта, в десет часа, аз скочих в Сънлайнъра и карах двадесет мили до Раунд Хил. Там имаше аптека на Главната улица и беше отворена, но на вратата видях стикер, обявяващ, че __„Ние ревем с денолмските Лъвове“__ и се сетих, че Раунд Хил е част от Четвърти обединен район. Така че отидох до Килийн. Там възрастен аптекар, който зловещо, но вероятно съвсем случайно приличаше на господин Кийн от Дери, ми намигна докато ми подаваше кафявия плик и рестото. — Гледай да не направиш някоя беля, синко. Аз също му смигнах, както се полагаше и се върнах в Джоуди. Предната вечер бях заспал късно, но когато се опитах да дремна през деня, не успях дори да се унеса. Така че отидох до Уейнгартън и все пак купих кекс за десерт. Сладкишът изглеждаше престоял, но на мен ми беше все едно, а не мислех, че и на Сейди ще й пука. Независимо че бях поканен на вечеря, не мислех, че храната ще е в центъра на събитията. Когато почуках на вратата й, в стомаха ми сякаш пърхаше цял облак пеперуди. Лицето на Сейди беше чисто, без грим. Даже червило не си беше сложила. Очите й бяха големи, тъмни и изплашени. За момент бях сигурен, че ще затръшне вратата в лицето ми и ще я чуя да бяга, колкото я държат изключително дългите й крака. И с това всичко щеше да приключи. Но тя не избяга. — Влизай. Направих салата с пиле — покани ме тя и устните й се разтрепериха. — Надявам се, че ще ти хареса… че ще харесаш моето… Коленете й се подвиха. Аз пуснах кутията с кекса на пода и я подхванах. Помислих, че ще припадне, но не познах. Тя обви ръце около врата ми здраво, както удавник се вкопчва в дървена отломка. Усещах как потръпва тялото й. Настъпих проклетия кекс. После и тя го настъпи. _Шмъц._ — Страх ме е — каза тя. — Ами ако не ме бива? — Ами ако мен не ме бива? — това не беше точно шега. Доста време беше минало. Поне четири години. Тя изглежда не ме чу. — Той изобщо не ме желаеше. Не както би се очаквало. Знам само неговия начин. Първо докосването, после метлата. — Успокой се, Сейди. Поеми си въздух дълбоко. — Ходи ли до аптеката? — Да, в Килийн, но ние няма нужда да… — _Аз_ имам нужда. Преди цялата ми смелост окончателно да се е изпарила. Хайде. Спалнята й беше в края на коридора. Обзавеждането беше спартанско — легло, бюро, няколко картини на стените, басмени завеси, танцуващи под лекия дъх на прозоречния климатик. Коленете й пак поддадоха и аз пак я хванах. Беше като странна форма на суинг. Даже по пода бяха налепени стъпките на Артър Мъри. Кекс. Аз я целунах и устните й се стегнаха върху моите, сухи и нервни. Аз внимателно я отдалечих от себе си и подпрях гърба й на затворената врата. Тя ме изгледа съсредоточено с коса, паднала в очите й. Аз прибрах кичурите настрани и после — съвсем внимателно — започнах да облизвам сухите й устни с върха на езика си. Не бързах и се постарах да покрия всичко, дори ъгълчетата. — Така по-добре ли е? — попитах я. Тя не отговори на глас, въпреки че използва езика си за отговора. Без да притискам тялото си към нейното аз започнах бавно да движа ръката си нагоре-надолу по цялата й дължина. От врата, където отстрани можех да усетя учестения й пулс, към гърдите, корема, плоската скосена равнина точно под корема, около ханша, надолу по бедрото. Тя носеше джинси и плата шумолеше под дланта ми. Тя се отпусна назад и главата й се чукна о вратата. — Оу — възкликнах аз. — Добре ли си? Тя затвори очи. — Добре съм. Не спирай. Целуни ме пак — после поклати глава. — Не, не ме целувай. Оближи устните ми пак. Това ми хареса. Аз го направих. Тя въздъхна и пъхна пръсти под колана ми на кръста. А после ги придвижи отпред под катарамата. 2 Исках да е бързо, всяка част от тялото ми жадуваше скорост и ми казваше да се втурна напред, да изпитам онова идеално _прилепващо_ усещане, в което е същността на целия акт, но си наложих да не бързам. Поне отначало. После тя каза: — Не ме карай да чакам. Достатъчно съм чакала — така че аз целунах потното й слепоочие и придвижих ханша си напред. Тя ахна, отдръпна се за момент, а после сама се приближи към мен. — Сейди? Добре ли си? — Обожеда — отговори тя и аз се засмях. Тя отвори очи и ме погледна с любопитство и надежда. — Това ли беше или има още? — Още малко — отговорих й. — Не съм сигурен колко, от доста време не съм бил с жена. Оказа се, че беше още много. Само няколко минути в реално време, но времето не винаги тече еднакво — никой не знае това по-добре от мен. Накрая тя почна да се задъхва. — Ох, олеле, леле боже, о, _миличък_! Думите на нейното алчно прозрение се оказаха достатъчни за мен, така че не беше съвсем едновременно, но няколко секунди по-късно тя вдигна глава и зарови лице в рамото ми. Малка ръка, свита в юмрук ме удари по гърба веднъж, два пъти… после се отвори като цвете и се отпусна неподвижна. Тя се облегна на възглавницата. Беше се вторачила в мен с изумено ококорено изражение, което малко ме изплаши. — Аз свърших — каза тя. — Забелязах. — Майка ми казваше, че това не се случвало на жените, само на мъжете. Казваше, че женският оргазъм бил мит — тя се разсмя треперливо. — О, боже, какво само е пропуснала. Подпря се на лакът, после взе ръката ми и я постави на едната си гръд. Усетих колко бързо биеше сърцето й. — Я кажете, господин Амбърсън — колко трябва да чакаме до втория път? 3 Докато почервенялото слънце потъваше сред вечната мараня на петролния смог на запад, Сейди и аз седяхме в малкия й заден двор под прекрасен стар орех, ядяхме сандвичи с пилешка салата и пиехме студен чай. Кекс, разбира се, нямаше. Кексът беше напълно унищожен. — На теб пречи ли ти, дето трябва да носиш тези… нали знаеш, онези неща от аптеката? — Не, не пречи — отговорих й, но това никога не е било вярно. Между ’61-ва и ’11-та много американски продукти щяха да претърпят сериозен развой и подобрение, обаче слушайте какво ви казва Джейк, гумичките си остават кажи-речи същите. Може да им слагат завъртени имена и даже да ги овкусяват (за хората с по-особени предпочитания), но в общи линии те си остават ластична препаска за оная ти работа. — Преди имах диафрагма — каза тя. В двора нямаше маса, затова бяхме постлали одеяло на тревата. Тя придърпа пластмасовата кутия, съдържаща салатата от краставици и лук, и започна да отваря и затваря капака. Безцелно движение, което някои хора, включително аз, биха нарекли доста фройдистко. — Майка ми ми я даде седмица преди да се оженим с Джони. Дори ми каза как да си я слагам, но не можеше да ме погледне в очите, докато говореше и ако някой беше капнал вода по лицето й, капките сигурно щяха да изцвърчат. „Гледай да не забременяваш първите осемнадесет месеца“, каза ми тя. „Даже две години, ако успееш да го убедиш да почака. Така ще можете да живеете с неговата заплата и да спестявате твоята“. — Не е най-лошият възможен съвет — отговорих аз предпазливо. И на двамата ни беше ясно, че пристъпваме из минно поле. — Джони е учител по физика. И е висок, макар че не колкото теб. Беше ми омръзнало да излизам с ниски мъже и мисля, че главно за това се съгласих, когато той ме покани. Постепенно ми стана навик да излизам с него. Той ми се струваше приятен, а в края на срещите никога не ми се натискаше. По онова време си мислех, че това е то любовта. Била съм ужасно наивна, нали? Аз отговорих с жест, като завъртях ръка в смисъл „горе-долу“. — Запознахме се в южна Джорджия и после си намерихме работа в едно и също училище в Савана. Смесено, за момичета и момчета, но частно. Мисля, че баща му използва влиянието си за целта. Семейство Клейтън не са богати — вече не, нищо, че преди са били — но все още се движат във висшето общество на Савана. Бедни но влиятелни, разбираш ли? Не разбирах съвсем. Докато растях никога не ме вълнуваха въпроси като кой се движи във висшето общество и кой не, но измърморих утвърдително. Беше й се налагало да си мълчи по тези въпроси твърде дълго и сега звучеше почти хипнотизирана. — Така че, да, имах диафрагма. Беше прибрана в малка дамска кутийка с роза на капака. Само че никога не ми се наложи да я ползвам. Накрая я изхвърлих на боклука след едно от онези измъквания. Той така го наричаше, измъкване. „Трябва да го измъкна“, казваше. А после метлата, разбираш ли? Не, изобщо не разбирах. Сейди се засмя и аз пак се сетих за Айви Темпълтън. — Майка ми каза да чакам две години! Ха, можеше да си чакам и двадесет и пак нямаше да ми потрябва диафрагмата. — Но какво се случи? — обгърнах раменете й леко. — Той биеше ли те? С дръжката на метлата? — всъщност, дръжката може да се ползва и по друг начин според прочетеното в „Последно отклонение към Бруклин“, но той не го беше правил. Тя действително беше девствена, доказателството беше на чаршафа. — Не, Джордж, той не ме биеше с метлата. Но сега не мога да говоря за това. Не още. Чувствам се… знам ли, като бутилка сода, която някой е разклатил. Знаеш ли какво искам? Знаех, но реших, че е по-учтиво да я оставя сама да го каже. — Искам да ме заведеш в спалнята и да махнеш тапата — после вдигна ръце и се протегна. Не беше си сложила сутиена и виждах как гърдите й се надигат под блузата. Зърната й хвърляха сенки, като препинателни знаци по плата в светлината на залеза. Накрая тя каза: — Днес не искам да си припомням миналото. Днес искам само да бълбукам. 4 Час по-късно видях че се унася. Целунах я първо по челото, а после по носа, за да я събудя. — Трябва да тръгвам. Ако не за друго, за да махна колата си от твоята алея, преди съседите ти да почнат да звънят на приятелите си. — Сигурно си прав. До мен живеят семейство Санфорд и дъщеря им Лила е стажант-библиотекар за този месец. Аз пък бях сигурен, че бащата на Лила е член на училищното настоятелство, но не го споменах. Сейди направо сияеше и нямаше нужда да убивам настроението й. Доколкото господин Санфорд знаеше, двамата със Сейди седяхме на дивана с прибрани колене и чакахме „Денис Белята“ да приключи, за да започне „Ама много голямото шоу на Ед Съливън“. Ако колата ми все още беше там в единадесет вечерта, впечатленията им можеше да се променят. Тя ме наблюдаваше как се обличам. — Какво ще стане сега, Джордж? С нас? — Аз искам да бъда с теб, ако и ти го искаш. Искаш ли го? Тя се изправи, чаршафът се свлече около кръста й, и се протегна за цигарите си. — Да, много. Но съм женена и това няма да се промени до следващото лято в Рино. Ако поискам анулиране, Джони няма да се съгласи. _Родителите му_ няма да го позволят. — Ако сме дискретни, всичко ще е наред. Но нали разбираш, че е важно да сме дискретни? Тя се засмя и запали цигарата си. — О, да, разбирам. — Сейди, децата създават ли ти проблеми в библиотеката? — Ами, да, някои. Нищо повече от обичайното — тя сви рамене и гърдите й подскочиха. Дощя ми се да не се бях обличал толкова бързо, но кого ли заблуждавах. Джеймс Бонд може би би имал сили за трети рунд, но Джейк/Джордж беше изтощен. — Аз съм нова в училище, естествено е да ме изпробват. Досадно е, но не неочаквано. Защо? — Мисля, че проблемите ти скоро ще престанат. Учениците много обичат, когато двама учители се влюбят. Даже момчетата. Все едно си имат лично телевизионно шоу. — А те дали ще знаят, че ние… Аз обмислих въпроса й. — Някои от момичетата ще се досетят. По-опитните. Тя издуха дима. — Прекрасно — но не изглежда да беше съвсем недоволна. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно на някое публично място? „Седлото“ в Раунд Хил например? Та хората да свикнат да ни виждат като двойка. — Добре. Утре? — Не, утре имам работа в Далас. — Проучване за твоята книга? — Аха — бяхме двойка от пет минути, а аз вече я лъжех. Не ми харесваше, но не виждах друг начин. А за в бъдеще… реших да не мисля за това в момента, за да не убивам собственото си отлично настроение. — Вторник? — Да. И, Джордж? — Какво? — Трябва да намерим начин да продължим да го правим? Аз се усмихнах. — Любовта преодолява всички пречки. — Бих казала, че това е по-скоро похот. — Може би по малко и от двете. — Ти си сладурче, Джордж Амбърсън. Боже, даже името беше фалшиво. — Ще ти разкажа за Джони и мен. Когато мога. И ако искаш да чуеш. — Искам — помислих си, че по скоро се налага. За да се получи между нас, аз трябваше да разбера. Да разбера за нея, за него. И за метлата. — Когато си готова. — Както нашата уважаема директорка обича да казва, „Ученици, това ще е предизвикателство, но ще си струва усилията“. Аз се засмях. Тя угаси цигарата си. — Чудно ми е дали мис Мими би одобрила връзката ни? — Сигурен съм, че да. — И аз така мисля. Карай внимателно, скъпи. И най-добре прибери това — тя сочеше книжната кесия от аптеката в Килийн, оставена на тоалетката й. — Ако някоя моя гостенка се окаже твърде любопитна и реши да претършува шкафчето в банята, след като се изпишка, ще има да се чудя какво да й обяснявам. — Добра идея. — Обаче гледай да са ти под ръка, миличък. И тя ми намигна. 5 На път за вкъщи размишлявах за въпросните гумички. Марка „Троянец“… и оребрени, „за _нейното_ удоволствие“, според надписа на кутията. Дамата вече не притежаваше диафрагма (макар че сигурно би могла да си вземе нова при следващото пътуване до Далас), а щяха да минат поне още няколко години преди противозачатъчните да станат широко популярни. И дори тогава лекарите щяха да имат известни задръжки при предписването им, ако правилно си спомнях наученото в часовете по Съвременна социология. Така че ми оставаха Троянците. Но ги носех не за нейно удоволствие, а за да не забременее. Което беше особено забавно, като се има предвид, че самият аз щях да се родя едва след около петнадесет години. Бъдещето може да е толкова объркващо понякога. 6 Следващата вечер за втори път посетих Тихия Майк. На вратата имаше табела „Затворено“ и мястото изглеждаше пусто, но когато почуках, моят сведущ по електрониката приятел ми отвори. — Тъкмо навреме, господин Доу, тъкмо навреме. Да видим как ще ти хареса. Аз мисля, че надминах себе си. Останах да чакам до стъклената витрина с изложени транзистори, докато той изчезна в задната стаичка. Върна се с по една лампа във всяка ръка. Глобусите бяха мътни, сякаш са ги опипвали много не съвсем чисти ръце. Основата на едната беше нащърбена, така че стоеше малко накриво — Наклонената лампа от Пиза. Бяха идеални и аз му го казах. Той се усмихна широко и сложи две кутии с малки записващи магнетофони до лампите. А също плик, съдържащ няколко дължини жици, толкова тънки, та бяха почти невидими. — Трябват ли ти разяснения? — Мисля, че схванах всичко — отговорих и сложих пет двадесетачки на плота. Стори ми се трогателно, когато той побутна едната обратно. — Бяхме се разбрали за сто и осемдесет. — Останалите двадесет са, за да забравиш, че си ме виждал. Той го обмисли за момент, после сложи пръст на отлъчената банкнота и я придърпа обратно в групата на малките й зелени приятели. — Вече забравих. Да речем, че това ми е бакшишът. Докато прибираше покупките ми в кафяв книжен плик ми хрумна да го попитам нещо. — Кенеди? Не гласувах за него, обаче, стига да не получава заповеди директно от Папата, мисля, че всичко ще е наред. На тая страна й трябва някой по-млад. Нови времена са, нали знаеш? — Ако му се случи да навести Далас, това дали ще е проблем? — Сигурно не. Ама кой знае. Като цяло, на негово място аз бих се придържал северно от линията Мейсън-Диксън. Аз се ухилих. — Където „всичко е спокойно, всичко е тихо“? Тихия Майк (светия Майк) ме сряза. — Е, хайде стига де. 7 На стената в учителската стая на първия етаж имаше няколко редици малки пощенски кутии за съобщения и училищни обяви. Вторник сутринта, по време на свободния си час, открих малък запечатан плик в своята. Скъпи Джордж, Ако още имаш желание да ме заведеш на вечеря довечера, трябва да тръгнем около пет, защото тази и следващата седмица ще трябва да ставам доста рано, за да подготвя Есенния книжен базар. Може би ще успеем да се върнем у нас за десерта. Имам кекс, ако ти се е доял. Сейди — На какво се смееш, Амбърсън? — попита Дани Лавърти. Поправяше контролни с хлътнали, съсредоточени очи, които говореха за махмурлук. — Добре ще ми дойде някой майтап в момента. — А, не — отговорих аз. — Частна шега, няма да я разбереш. 8 Обаче ние със Сейди се разбирахме идеално. Кексът стана нарицателно за нашите срещи и двамата изконсумирахме доста кекс онази есен. Бяхме дискретни, но разбира се, имаше хора, които знаеха какво се случва. Хората ни одумваха известно време, но не се стигна до скандал. Жителите на малките градчета рядко са злонравни. Те знаеха за положението на Сейди или поне имаха най-обща идея и разбираха, че двамата с нея не можехме да се обвържем формално за момента. Тя никога не идваше у нас. Това би предизвикало неодобрение. Аз пък никога не оставах у тях по-късно от десет вечерта, това също не би било посрещнато добре. Нямаше как да прибера Сънлайнъра в нейния гараж за през нощта, защото нейният Фолксваген Бръмбар, колкото и дребен да беше, заемаше помещението почти от стена до стена. Но и да не беше така, на мен дори не би ми хрумнало да нощувам там, защото някой със сигурност щеше да разбере. В малките градчета тези неща винаги се знаят. Посещавах я след училище. Отбивах се за вечеря. Понякога двамата вечеряхме Рогбургери и рибно филе в закусвалнята на Ал; друг път се хранехме в „Седлото“. Два пъти я водих на танци в събота вечер. Ходехме на кино в града или в Раунд Хил или отскачахме до автокиното в Килийн (което местните хлапета наричаха писта за подводници). В по-приятните ресторанти като „Седлото“ тя понякога пиеше чаша вино преди вечеря, а аз по някоя бира, но много внимавахме да избягваме местните барове, особено „Червеният петел“, единствената истинска кръчма на Джоуди, която учениците обсъждаха с възторг и трепет. Беше ’61-ва и разделението на расите може и да беше почнало да поддава — негрите от Далас, Форт Уърт и Хюстън бяха си спечелили правото да обядват наред с останалите клиенти в Улуърт — но обществото не беше готово за учители, посещаващи „Червеният петел“. Не и ако държаха да си запазят работата. Никога-никога-никога. Когато правехме любов в спалнята на Сейди, тя винаги държеше чифт панталони, пуловер и мокасини до леглото. Наричаше ги своя тоалет за спешни случаи. Единственият път, когато на вратата се позвъни докато двамата бяхме голи (състояние, което тя наричаше скандално прекрасно) тя намъкна дрехите си за не повече от десет секунди. Когато се върна се кискаше, размахвайки една религиозна дипляна. — Бяха от Свидетелите на Йехова. Казах им, че съм спасена и те си тръгнаха. Веднъж, докато вечеряхме шунка и бамя в кухнята й, тя каза, че нашата връзка й напомняла онзи филм с Одри Хепбърн и Гари Купър, „Следобедна любов“ — Понякога се чудя дали ще е по-приятно нощем — беше казала тя с известна тъга. — Когато го правят нормалните хора. — Ще имаш възможност да провериш — обещах й аз. — Дръж се, бебче. Тя се беше усмихнала и беше целунала ъгълчето на устата ми. — Винаги знаеш какво да кажеш, Джордж. — О, да. Страшно съм оригинален. Тя избута чинията си настрани. — Готова съм за десерта. А ти? 9 Малко след като Свидетелите на Йехова бяха навестили дома на Сейди — трябва да е било в началото на ноември, защото дотогава бях приключил с прослушванията за моята версия на „Дванадесет разгневени мъже“ — аз събирах листата по моравата си с гребло, когато някой зад гърба ми каза: — Здрасти, Джордж, как я караш? Обърнах се и видях Дийк Симънс, вдовец за втори път. Беше останал в Мексико по-дълго, отколкото хората предполагаха, и тъкмо когато всички бяха решили, че там ще си остане, той се беше върнал. Това беше първата ми среща с него след връщането му. Тенът му беше много тъмен, но той беше изключително слаб. Дрехите му бяха станали прекалено широки, а косата му, стоманено сива в деня на сватбеното им тържество, сега беше съвсем побеляла и изтъняла. Пуснах греблото на земята и се втурнах към него. Имах намерение да му стисна ръката, но вместо това го прегърнах. Това го стресна — през ’61-ва Истинските Мъже Не Се Прегръщат — но после се засмя. Аз се дръпнах назад и го огледах. — Изглеждаш чудесно! — Добър опит, Джордж. Обаче вече съм по-добре. Когато Мимс умря… не, че не го очаквах, обаче здравата ме разтърси. Предполагам, че в такива моменти, главата винаги отстъпва място на сърцето. — Влез да изпием по кафе. — Благодаря, с удоволствие. Поговорихме за престоя му в Мексико. Говорихме за училище, за футболният отбор, който още не беше претърпял загуба и за предстоящия есенен футболен сезон. Накрая той остави кафето си и смени темата. — Елън Докърти ме помоли да си поговоря с теб за Сейди Клейтън. О-о. Аз пък си мислех, че се справяме толкова добре. — Тия дни тя ползва моминското си име, Данхил. — Знам за нейното положение. Знаех и когато я наех. Тя е чудесно момиче и ти си мъж на място, Джордж. Доколкото разбрах от Ели, вие двамата се държите на положение в една не особено приятна ситуация. Успокоих се малко. — Ели каза, че сигурно никой от двама ви не е чувал за бунгалата „Кендълуд“ до Килийн. Тя смята, че не е нейна работа да говори по въпроса, затова помоли мен. — Бунгала „Кендълуд“? — Аз водех Мимс там събота вечер — той безцелно си играеше с чашата с ръце, които изглеждаха твърде едри за смаленото му тяло. — Държат ги двойка пенсионирани учители от Арканзас или Алабама. Нещо с А беше. Двойка _мъже,_ ако ме разбираш. — Да, мисля, че разбирам. — Те са приятни хора, съвсем дискретни за собствената си връзка, а и за връзките на някои от гостите си — той вдигна очи от кафето. Беше се изчервил, но се усмихваше. — Това не е някое от ония места, дето дават стаите за по час, ако това си мислиш. Нищо подобно. Стаите са приятни, цените са разумни, а малко по-нататък по пътя има ресторантче с домашна кухня. Понякога на дамите им е нужно такова едно местенце. А понякога и на господата не им е излишно. За да не им се налага вечно да бързат. И за да не се чувстват посредствени. — Благодаря — казах му. — Няма защо. Мими и аз прекарахме много приятни вечери в Кендълуд. Понякога просто гледахме телевизия по пижами и после заспивахме, но като стигнеш определена възраст и това е също толкова приятно, колкото всичко останало — той се усмихна невесело. — Или почти. Заспивахме под звука на щурците. А друг път, далеч в саваната се чуваше вой на койот. Заради луната, знаеш. Наистина го правят. Вият по луната. Той извади кърпа от задния си джоб с бавните движения на възрастен човек и избърса бузите си. Подадох му ръката си и той я стисна. — Тя те харесваше, макар че така и не успя да те проумее. Каза че си й напомнял за начина, по който изобразявали призраци във филмите от тридесетте — ярки и блестящи, но не съвсем плътни. — Аз не съм призрак, заклевам се — уверих го. Той се усмихна. — Не? Знаеш ли, аз все пак успях да проверя препоръките ти. Беше минало известно време, откакто заместваше при нас и тъкмо беше свършил оная страхотна работа с пиесата. Препоръките ти от Сарасота си бяха наред, обаче преди това… — той поклати глава, като още се усмихваше. — А пък и дипломата ти е от някаква фабрика за документи в Оклахома. Прочистих си гърлото, но не ми помогна. Не знаех какво да кажа. — И дали ми пука на мене, ще попиташ? Почти никак. Имало е време в тази част на света, когато било достатъчно човек да се появи в града с дисаги пълни с книги, очила на носа и с вратовръзка, за да получи незабавно мястото на училищен директор и да го задържи следващите двадесет години. При това не е било много отдавна, когато това се е случвало. Ти си отличен учител. Децата го знаят, аз го знам и Мимс го знаеше. И това е единственото, за което наистина ми пука. — Елън знае ли за фалшивите препоръки? — защото Елън Докърти изпълняваше длъжността училищен директор и след срещата на училищното настоятелство през януари, щяха да й го възложат официално. Нямаше други кандидати. — Не и няма да научи. Поне не от мен. Мисля, че не й трябва да знае — той се изправи. — Но има друг един човек, който трябва да знае истината за това откъде идваш и какво си правил. За библиотекарката говоря. Тъй де, ако намеренията ти към нея са сериозни. Сериозни ли са? — Да — отговорих аз и той кимна, сякаш това решаваше всичко. Де да беше така. 10 Благодарение на Дийк Симънс Сейди най после разбра какво е усещането да правиш любов през нощта. Когато я попитах какво мисли, тя каза, че било прекрасно. — Но повече се вълнувам, че ще се събудя до теб сутринта. Чуваш ли вятъра? Чувах го, той свистеше под стрехите. — Не ти ли звучи уютно? — Да. — Сега ще ти кажа нещо. Надявам се да не ти е неприятно. — Кажи. — Мисля, че май съм се влюбила в теб. Може да е заради секса, чувала съм, че хората ги бъркат двете неща, но не ми се вярва. — Сейди? — Да? — тя правеше опит да се усмихне, но изглеждаше изплашена. — И аз те обичам. Без съмнение и не по грешка. — Слава Богу — каза тя и се сгуши в мен. 11 При второто ни посещение в Кендълуд тя беше готова да говори за Джони Клейтън. — Обаче угаси лампите, моля те. Угасих ги. Тя изпуши три цигари докато разказваше. Към края се разплака, вероятно не толкова заради болезнения спомен, а от срам. За повечето хора, струва ми се, е по-лесно да си признаят някоя грешка, отколкото глупостта си. Не че тя е била глупава. Има огромна разлика между глупост и наивност, а като повечето благовъзпитани момичета от средната класа, израснали през четиридесетте и петдесетте години, Сейди не знаела почти нищо за секса. Каза, че изобщо не била виждала пенис преди да срещне мен. Понякога опитвала да хвърли поглед към Джони, но ако той забележел, хващал лицето й и го извръщал настрани, като за малко да я нарани. — Обаче винаги болеше — допълни тя. Джон Клейтън произхождал от обичайно религиозно семейство, не някакви фанатици. Той бил приятен, внимателен и донякъде привлекателен. Нямал особено добро чувство за хумор (всъщност почти никакво), но изглежда я обожавал. Във всеки случай нейните родители обожавали _него._ Клеър Данхил била особено доволна от връзката на дъщеря си с Джони Клейтън. А и той бил по-висок от Сейди, даже ако си позволяла да сложи високи обувки. След като години наред била наричана върлина и понасяла шеги по въпроса, това било важно. — Единственото притеснително нещо, което забелязах преди да се оженим, беше маниакалната му подреденост — каза Сейди. — Всичките му книги бяха подредени по азбучен ред и той много се разстройваше ако някой ги размести. Всъщност изнервяше се даже ако човек извадеше някоя книга от полицата — направо можеше да се усети как се стяга. Бръснеше се три пъти на ден и постоянно си миеше ръцете. Ако някой стиснеше ръката му, той си намираше извинение и тичаше в банята възможно най-скоро. — Освен това е координирал дрехите си по цветове — прекъснах я аз. — И в гардероба, и когато се е обличал и тежко` на човека, който ги размести. И в килера ли държеше всичко в азбучен ред? Или ставаше през нощта да провери дали печката е изключена и вратите заключени? Тя се обърна към мен, в сумрака очите й бяха широко отворени и изненадани. — Откъде знаеш всичко това? — Това е заболяване. Тип маниакално разстройство. Хауърд… — канех се да кажа „Хауърд Хюз е страдал от нещо подобно“, но млъкнах. Може би още не се беше случило. А дори и да беше, хората не биха разпознали този синдром. — Един моя стар приятел, Хауърд Темпъл, страдаше от нещо подобно. Както и да е. Той причиняваше ли ти болка, Сейди? — Не точно. Не ме биеше, не ме е удрял. Веднъж ме зашлеви, но само толкова. Обаче има и други начини да се причинява болка, освен физически, нали? — Да. — На никого не можех да кажа. Особено на майка ми. Знаеш ли какво ми каза тя в деня на сватбата? „Ако кажеш половин молитва преди и половин молитва докато трае, всичко ще е наред.“ „Докато трае“ беше най-близкото, което тя успяваше да нарече половия акт. Веднъж опитах да говоря с приятелката си Рути. Училището беше свършило и тя ми помагаше да разтребя книгите в библиотеката. „Това което става зад вратата на спалнята ви, не е моя работа“, сряза ме тя и аз млъкнах, защото всъщност нямах никакво желание да го обсъждам. Толкова ме беше срам. После думите й се изсипаха като порой. На моменти сълзите й пречеха да говори ясно, но аз схванах основното. В някои нощи — веднъж или два пъти седмично — той й казвал, че трябва да го „измъкне“. Те лягали един до друг в леглото, тя облечена в дълга нощница (той държал нощниците й винаги да са плътни и непрозрачни), той по боксерки. По-гол от това, тя никога не го била виждала. Той избутвал завивките надолу до кръста си и тя виждала как ерекцията му ги надига. — Доколкото знам, той самият погледна надолу само веднъж. И знаеш ли какво каза? — Не. — „Какви отвратителни създания сме ние.“ Това каза. А после, „Хайде по-бързо, че да можем да поспим“. След това тя се протягала под чаршафа и му помагала да свърши с ръка. Не отнемало много време, понякога само секунди. Един или два пъти той докоснал гърдите й, докато тя го обслужвала, но предимно държал ръцете си скръстени отпред. Когато всичко свършело, той влизал в банята първи да се измие и се връщал, облечен в пижама. Имал седем чифта пижами, всичките сини. После било неин ред да влезе в банята, за да си измие ръцете. Той настоявал да ги мие поне три минути под толкова гореща вода, та кожата й се зачервявала. Когато се връщала в леглото, трябвало да държи ръцете си вдигнати пред лицето с дланите наред. Ако миризмата на сапун не била достатъчно силна за неговия вкус, тя трябвало да се върне и да повтори процедурата. — И когато накрая се върнех, метлата вече беше там. Той я слагал върху завивките — чаршаф през лятото, одеяло през зимата — точно по средата на леглото, така че да го разделя на негова и нейна половина. — Ако се размърдах насън и побутнех метлата, той се събуждаше, без значение колко дълбоко беше заспал, и ме избутваше обратно. Грубо. Наричаше го „да не прехвърляш метлата“. Единственият път, когато й ударил шамар, било защото тя го попитала как ще имат деца, ако той никога не й го слага. — Той побесня и ме зашлеви. По-късно се извини, но тогава на момента каза: „Да не мислиш, че ще се потопя в твоето гнусно женско отвърстие и ще създам деца, които да се родят в този мръсен свят? Така или иначе скоро всичко ще се взриви до небесата. Достатъчно е да погледнеш вестниците, за да видиш какво се случва. А после радиацията ще ни изтреби всичките. Ще умрем покрити с гнойни рани, като изкашляме собствените си дробове. Може да се случи всеки момент“. — Исусе. Разбирам защо си го напуснала, Сейди. — Да но издържах четири години. Толкова време ми отне да се самоубедя, че заслужавам повече от живота, от това да подреждам чорапите на мъжа си по цветове, да го обслужвам с ръка два пъти седмично и после да спя с проклетата метла. Това беше най-унизителната част. Тъкмо това не можех да кажа на никого… защото беше толкова смешно. На мен не ми се струваше смешно. Според мен поведението му попадаше някъде в сивата зона между невроза и чиста психоза. Освен това си мислех, че слушам типичната история от петдесетте. Лесно можех да си представя Рок Хъдзън и Дорис Дей, заспали с метла помежду тях. Стига разбира се Рок да не беше гей. — И той още не те е потърсил? — Не. Подадох молби в поне дузина различни училища и им дадох една наета пощенска кутия като обратен адрес. Чувствах се, сякаш му изневерявам, както се промъквах наоколо тайничко. Когато родителите ми разбраха какво правя, точно така се отнасяха с мен. От тогава баща ми поомекна — мисля, че подозира колко зле е било положението, макар че никога не би поискал подробности — обаче майка ми? Не и тя. Тя ми е бясна. Наложило й се да смени църквата и да се откаже от групата си по ръкоделие. Защото вече не можела да държи главата си високо вдигната, това разправя. До известна степен това ми изглеждаше също толкова жестоко и откачено, колкото метлата, но не й го казах. Нещо друго ми се стори по-интересно от родителите на Сейди, които се държаха като типични южняци. — Самият Клейтън не им е казал, че си си тръгнала? Правилно ли разбирам? Изобщо не е отишъл да ги види? — Не. Майка ми, разбира се, научи — обичайно слабият южняшки акцент на Сейди се задълбочи за момент. — Толкоз съм посрамила горкото момче, че той нямал желание да го сподели с никого — тя се върна към обичайния си говор. — Не се опитвам да бъда саркастична. Тя разбира от срам и разбира какво значи да се потулват нещата. По тези въпроси Джони и мама са си плюли в устата. _За нея_ да се беше оженил по-добре — Сейди се засмя малко истерично. — На мама сигурно страшно щеше да й хареса идеята за метлата. — Значи не си чувала нито дума от него? Даже пощенска картичка? Нещо като: „Хей, Сейди, дай да изчистим останките от миналото, за да си продължим живота“? — Че как да ми прати картичка? Той не знае къде съм и съм сигурна, че не му пука. — А има ли нещо, което ти да искаш от него? Защото съм сигурен, че някой адвокат… Тя ме целуна. — Единственото нещо, което искам, в момента е в леглото с мен. Аз изритах чаршафите надолу до краката ни. — Хубавичко ме огледай, Сейди. Напълно безплатно. Тя погледна. А после докосна. 12 След това аз се унесох. Не дълбоко — все още чувах вятъра и един потракваш капак на прозорец — но достатъчно, че да сънувам. Сейди и аз бяхме в някаква празна къща. Бяхме голи. Нещо се движеше на горния етаж, като издаваше неприятни трополящи звуци. Може да беше звука от някой, който крачи напред-назад, но изглежда имаше твърде много крака. Аз не усещах срам, че ще ни открият, както бяхме без дрехи. Усещах страх. По ронещата се мазилка с въглен беше написано: __„Скоро ще убия президента“.__ Отдолу някой беше добавил: __„Няма да е дустатъчно скоро, той е пълен с зараза“.__ Вторият надпис беше изписан с тъмно червило. Или беше кръв. _Туп, клъмп, туп._ Над главите ни. — Мисля, че е Франк Данинг — прошепнах на Сейди и сграбчих ръка й. Тя беше много студена. Сякаш стисках ръката на мъртвец. Например мъртва жена, пребита до смърт с ковашки чук. Сейди поклати глава. Тя гледаше нагоре към тавана и устата и трепереше. _Клъд, туп, клъд._ Отгоре се посипа прах от мазилката. — Тогава е Джон Клейтън — прошепнах аз. — Не — отговори тя. — Мисля, че е Човекът с жълтата карта. Довел е Джимлата. Над нас топуркането рязко спря. Тя хвана ръката ми и почна да я разтърсва. Очите й изпълваха почти цялото лице. — То е! Това е Джимлата! И ни чу! _Джимла знае, че сме тук!_ 13 — Събуди се, Джордж. Събуди се! Отворих очи. Тя се беше повдигнала на лакът до мен, лицето й беше неясно бяло петно. — Какво? Кое време е? Време ли е да тръгваме? Но навън още беше тъмно и вятърът не беше утихнал. — Не, още няма дори полунощ. Обаче ти сънуваше кошмар — тя се засмя, малко нервно. — Може би се е отнасял за футбол? Защото повтаряше Джимла, Джимла. — Така ли? — изправих се седнал в леглото. Чух драсване на клечка кибрит и за момент лицето й се освети, докато палеше цигара. — Да. Доста неща каза. Това беше лошо. — Като какво, например? — Повечето не беше ясно, но едно нещо чух доста отчетливо. Ти каза: „Дери е Далас“. После го каза на обратно: „Далас е Дери“. Това пък какво беше? Помниш ли какво сънуваше? — Не — но е трудно да лъжеш убедително, когато току-що си се събудил, дори да не си бил дълбоко заспал, и аз видях скептицизма по лицето й. Преди той да се превърне в чисто недоверие, на вратата се почука. В дванадесет без петнадесет, почукване. Ние се втренчихме един в друг. Почукването се повтори. _Това е Джимла._ Мисълта ми беше съвсем ясна, без капка съмнение. Сейди остави цигарата си в пепелника, уви чаршафа около себе си и изтича в банята без да каже думица. Вратата се хлопна след нея. — Кой е? — попитах аз. — Аз съм господин Йорити, сър. Бъд Йорити. Беше един от двойката пенсионирани гей учители, собственици на комплекса. — Какво има, господин Йорити? — Имам съобщение за вас, сър. Дамата, която се обади, каза, че е спешно. Аз отворих вратата. Той беше дребен човечец в износен халат. Косата му беше разрошена от съня и стърчеше като облак около главата. В едната си ръка държеше лист хартия. — Коя дама? — Елън Докърти. Аз му благодарих, че се е погрижил да получим съобщението и затворих вратата. Разгънах листа и прочетох съдържанието. Сейди излезе от банята, като все още стискаше чаршафа. Очите й бяха широко ококорени и изплашени. — Какво има? — Случила се е катастрофа — отговорих й. — Винс Ноулз се преобърнал с пикапа си извън града. Майк Козлоу и Боби Джил са били с него. Майк е изхвърчал чисто. Ръката му е счупена. Боби Джил имала голям разрез през лицето, но Ели казва, че иначе била добре. — Винс? Помислих си какво казваха всички за шофирането на Винс — кара, сякаш му е за последно. И ето че този път наистина е било за последно. — Той е мъртъв, Сейди. Устата й зяпна отворена. — Не може да е умрял! _Той е само на осемнадесет!_ — Знам. Чаршафът се изплъзна от омалелите й пръсти и се свлече около краката й. Тя покри лице с длани. 14 Моята адаптация на „Дванадесет разгневени мъже“ беше отменена и заменена със „Смърт на ученик“, пиеса в три действия: бдението в погребалния дом, службата в методистката църква и погребалния ритуал в гробище Уест Хил. Скръбното представление беше посетено от целия град. И да е имало изключения, са били незначителни. Родителите и малката, изпаднала в шок сестра на Винс бяха звездите на шоуто, седнали на сгъваеми столове до ковчега. Когато аз и Сейди ги приближихме, госпожа Ноулз се изправи и ме прегърна. Моментално бях удавен в ароматен облак от парфюм „Бели рамене“ и сух дезодорант „Йодора“. — Вие променихте живота му — прошепна тя в ухото ми. — Той сам ми го каза. За първи път се стараеше да изкарва по-добри оценки, за да може да остане в театралния клуб. — Госпожо Ноулз, толкова съжалявам — казах й аз, но в същия момент през главата ми мина ужасна мисъл и аз я прегърнах по-здраво, сякаш това би могло да реши проблема. _Може би това е ефектът на пеперудата. Може би Винс е мъртъв, защото аз дойдох в Джоуди._ Около ковчега бяха подредени фотоколажи от твърде краткия живот на Винс. На триножник отпред, съвсем сама, стоеше негова снимка в костюма от „За мишките и хората“, с онази износена стара филцова шапка от реквизита. Интелигентното му, подобно на гризач лице, надничаше изпод периферията. Винс наистина не беше кой знае какъв актьор, но на тази снимка беше демонстрирал идеалната усмивка на дребния хитрец. Сейди започна тихо да плаче и аз знаех защо. Животът се обръща в миг. Понякога се обръща към нас, но по-често се извърта обратно и ни хвърля закачливи усмивки, докато се отдалечава: „Сбогом, душичке, беше добре, докато траеше, а?!“ И Джоуди беше добро място — добро за мен. В Дери бях пришълец, но Джоуди беше мой дом. Ето какво е домът: миризмата на градински чай и начинът по-който хълмовете се покриват с оранжеви цветя през лятото. Едва доловимият вкус на тютюн по езика на Сейди и проскърцването на излъскания дървен паркет в моята всекидневна. Ели Докърти, която я беше достатъчно грижа за нас, та ни да ни остави съобщение посред нощ, може би за да успеем да се върнем в града без някой да ни забележи, но по-вероятно просто за да знаем какво е станало. Задушливата смес от парфюм и дезодорант докато госпожа Ноулз ме прегръща. Майк, който ме прегръща с една ръка, тази, която не е покрита с гипс, на гробището, а после притиска лице о рамото ми и остава така, докато успява да се стегне. Грозната червена рана на лицето на Боби Джил също е част от дома, както и мисълта, че без пластична операция (каквато семейството й не може да си позволи) тя ще се превърне в белег, който винаги ще й напомня, че е видяла как главата на съседското момче почти напълно се е откъснала от раменете му. Домът са черните ленти, които Сейди и аз, и всички учители носехме на ръцете си седмица след погребението. А също и Ал Стивънс, който сложи снимка на Винс на витрината си. И сълзите на Джими Ладю, когато, изправен пред цялото училище, обяви, че футболният сезон без претърпени загуби ще бъде посветен на Винс Ноулз. И още много неща. Хората, които ме поздравяват на улицата, хората, които ми махат от колите си, Ал, който води Сейди и мен до една маса в дъното на закусвалнята, вече известна като „нашата“ маса, играта на крибидж с Дани Лавърти в учителската стая петък следобед на по пени за точка, препирните с възрастната мис Майър за това, кой чете новините по-добре, Чет Хънтли и Дейвид Бринкли или Уолтър Кронкайт. Моята улица, моята къща, привикването към пишещата машина. Идеалното момиче и събирането на зелени марки с покупките ми. Истинско масло върху пуканките, когато ходим на кино. Домът е да гледаш как луната се издига над широката, спяща земя и да има кого да извикаш до прозореца, за да я погледате заедно. Домът е там, където танцуваш с другите и танцът е живот. 15 Лето господне 1961во вече си отиваше. Един дъждовен ден, около две седмици преди Коледа, аз се прибрах вкъщи от училище, отново увит в палтото си от сурова кожа и чух, че телефонът звъни. — Обажда се Айви Темпълтън — каза женски глас в слушалката. — Над’ли ме помниш. — Помня ви много добре, мис Темпълтън. — Идея си нямам що изобщо ти се обаждам, то оная десетачка отдавна изфиряса. Ама не знам защо не мога да те избия от главата си. Че и Розет даже, все споменава „оня тип, дето ми ’фана топката“. — Изнасяте ли се, мис Темпълтън? — Абсолютно, сто порцента сигурно. Утре мама идва с пикапа от Мозел да ни ’земе. — Вие нямате ли кола? Или е повредена? — Колата си е съвсем наред като за такъв таралясник, ама Хари веч’ няма да я кара нийде. В’обще няма да кара. Един ден миналия месец ония от Работна сила го пратиха да работи нещо и той паднал в канавката и един камион с чакъл го прегазил, докато давал назад. Строшил му гръбнака. Аз затворих очи и видях разбитите останки от пикапа на Винс, изтегляни по Главната улица, закачени за паяка на Гуги, от бензиностанция Суноко. Пукнатото предно стъкло покрито с кръв отвътре. — Съжалявам да го чуя, мис Темпълтън. — Ще оживей, ама няма да ходи повече. Ще си седи в инвалидния стол и ще пикай в кесия, туй ще прай. Но първо ще се повози отзад в пикапа на мама. Ще свием матрака от къщата, че да има на какво да легне. Все едно си вземаш кучето по път, нали? Тя започна да плаче. — Ще се измъкна без да съм платила наема за последните два месеца, обаче това хич не ме топли. Знаеш ли какво ме топли, господин „Идапиташ Нямадатикажа“? Тридесет и петте проклети долара компенсация, дето ни дадоха и толкоз. Проклетият Хари, ако не си беше изгубил краката, нямаше тъй да се насадим. Аз преди си мислех, че съм го закъсала, ама виж ме сега! В ухото ми отекна дълго сочно подсмърчане. — Знайш ли какво? Пощальонът всеки път ми хвърля по едно око, ако е съгласен да даде двадесетачка, може да го изчукам на пода във всекидневната. Само дето проклетите съседи отсреща ще има да ни зяпат. Щото не мога да го заведа в спалнята, нали тъй?! Понеже там е мъж ми със строшения гръб — последва стържещ смях. — Или още по-добре, що ти не дойдеш, с твойта файнска таратайка? Може да си намерим някой читав мотел някъде. Даже, ако се бръкнеш, може да вземем апартамент. Че Розет да си гледа телевизия, докат’ аз те изчукам. Изглеждаш ми паралия. Аз не й отговорих. Току-що ми беше хрумнала идея, ярка като електрическа крушка. _Само дето проклетите съседи отсреща ще има да ни зяпат._ Имаше един мъж, когото аз се предполагаше да наблюдавам. Освен самия Озуалд, разбира се. Мъж, чието име също беше Джордж и който щеше да стане единственият приятел на Озуалд. „Не му се доверявай“, беше написал Ал в записките си. — Там ли си, господин Нямадатикажа? Не? Ако не си майната ти и сбо… — Не затваряйте, мис Темпълтън. Да речем, че платя наема ви за последните два месеца и ви дам още сто долара отгоре? — това беше повече от щедра цена за това, което щях да й поискам, но аз разполагах с парите, а тя имаше нужда от пари. — Господине, точно в момента за двеста кинта бих те оправила, даже собственият ми баща да ни гледа. — Изобщо не е нужно да ме оправяте, мис Темпълтън. Молбата ми е само да ме чакате на онзи паркинг в края на вашата улица. И да ми донесете нещо. 16 Докато стигна на паркинга пред склада на Монтгомъри Уорд, вече беше тъмно и дъждът беше почнал да се втвърдява, сякаш опитваше да се превърне в суграшица. Това рядко се случва из хълмовете южно от Далас, но рядко не е никога. Надявах се да успея да се върна в Джоуди без да изхвърча от пътя. Айви седеше зад волана на разнебитен стар седан с ръждясали шини отстрани и пукнато задно стъкло. Качи се при мен във Форда и веднага се наведе към решетката на парното, което бях усилил до последно. Беше навлякла две фланелени блузи една върху друга вместо палто и трепереше. — Ох, че хубаво. Оня Шев’лет е студен като пазва на вещица. Парното не работи. Донесе ли парите, господин Нямадатикажа? Подадох й плик. Тя го отвори и прелисти няколко от двадесетачките, които си стояха на най-горния рафт в гардероба ми, откак си прибрах печалбата от Фейт Файнаншъл след залога в Световната серия преди година. Повдигна солидния си задник от седалката, натика плика в задния джоб на джинсите, а после порови в джоба на блузата отпред на гърдите си. Извади един ключ и го шляпна в дланта ми. — Това ли ти трябваше? Да, тъкмо това. — Дубликат е, нали? — Точно както ми каза. Направих го в железарията на улица Макларън. А на теб защо ти трябва ключ от оня клозет? За двеста кинта сам можеше да го наемеш за четири месеца. — Имам си причини. Кажи ми за вашите съседи отсреща. Тези дето щели да зяпат, ако оправиш пощальона на пода във всекидневната. Тя се размърда неспокойно и дръпна блузите си по-плътно, около също толкова солидната си гръд. — Ама аз само се шегувах за онова. — Знам — нищо такова не знаех и не ми пукаше. — Интересува ме само дали съседите наистина имат пряк изглед към твоята всекидневна? — Че как да нямат? То и аз щях да виждам всичко у тях, ако нямаха завеси. Не, че аз не исках да сложа пердета у нас, ама отде пари. Та така, няма нищо скрито-покрито, все едно си живеем отвън. Сигурно можех да измъкна някое парче платно от ей там — тя посочи боклукчийските кофи източно от склада, — ама ще изглежда твърде курвенско. — Значи, тия съседи с гледката живеят на кой номер? Две-седем-нула-четири? — Два-седем-нула-шест. Преди там живееха Слайдър Бърнет и семейството му, ама се изнесоха тъкмо след Вси светии. Той работеше помощник родео клоун. Чак да не повярваш. Кой ти знаел, че имало такава работа? Сега се е нанесъл някакъв тип Хазард с двете си хлапета и май че майка му е с тях. Розет не ще да си играе с тях. Вика, че били мръсни. Което си е нещо, щом оня малка свиня е забелязала. Бабката се опитва да говори, ама нищо не й се разбира. Половината й лице хич не мърда. Не знам колко може да шета из къщи, като се влачи така. Ако аз стигна като нея, най-добре да ме гръмнат. Леле божке! — тя поклати глава. — Обаче едно нещо е сигурно — и те няма дълго да изкарат тука. Никой не се задържа на улица ’Седес. Да имаш цигара? Трябва да ги откажа. Като не можеш да си позволиш даже четвърт долар за фасове, значи яката си затънал. — Не пуша. Тя сви рамене. — Сега ще мога да си купя, нали? Направо забогатях. Ти не си женен, а? — Не. — Обаче си имаш мадама. Усещам й парфюма. Скъпарски е. Това ме накара да се усмихна. — Да, имам си дама. — Браво на тебе. Тя знае ли какви ги вършиш по мръкнало в южен Форт Уърт? Аз не казах нищо, но понякога това е най-красноречивият отговор. — Както и да е. То си е между вас двамата. Аз се стоплих, тъй че вече ще си ходя. Ако и утре е тъй студено и вали, не знам какво ще го правим Хари в ремаркето на мама — тя ме погледна и се усмихна. — Като хлапе мислех, че като порасна ще съм като Ким Новак. Сега Розет си мисли, че ще замести Дарлийн от Мускетарките. Хайде-шибано-де. Тя тръгна да отваря вратата, но аз я спрях. Прерових си джобовете и ги изпразних — ментови бонбони, кърпички, кутийка кибрит, която Сейди беше пъхнала там, бележки за контролно по английски, което мислех да дам на първокурсниците преди Коледа. Накрая й подадох палтото. — Вземи го. — Няма да ти взимам проклетото палто — тя изглеждаше шокирана. — Аз имам друго у дома — нямах, но можех да си купя, а тя не можеше. — Ами какво ще кажа на Хари? Че съм го намерила в някоя зелка? Аз се ухилих. — Кажи му, че си изчукала пощальона и си го купила с печалбата. Какво може да направи той — да те подгони и да те напердаши? Тя се разсмя с накъсан смях, като на кукувица, който беше неочаквано чаровен. После взе палтото. — Много поздрави на Розет. Кажи й, че ще я навестявам в сънищата й. Усмивката й изчезна. — Хич не ти трябва, господине. Тя те сънува веднъж, ама беше кошмар. Опищя цялата къща. Събуди ме от най-дълбокия сън в два сутринта. Каза, че оня тип дето й ’фанал топката имал чудовище на задната седалка и тя се страхувала, че то щяло да я глътне. Изкара ми ангелите, като се разкрещя така. — А чудовището дали е имало име? — разбира се, че е имало. — Тя каза, че било джимла. Сигурно си е мислила за онези джинове от историите за Аладин и Седемте воала. Трябва да тръгвам. Да се пазиш. — Ти също, Айви. Весела Коледа. Тя пак се разсмя със своя кукувичи смях. — Почти бях забравила. Весела и на теб. Не забравяй да купиш подарък за твоята дамичка. Тя се върна при старата си кола с палтото ми — вече нейното палто — преметнато на раменете. Повече не я видях. 17 Дъждът замръзна само по мостовете, а от предишния си живот в Нова Англия аз вече бях свикнал да съм особено внимателен там. Въпреки това обратният път до Джоуди ми отне доста време. Едва бях успял да сложа вода за чая, когато телефонът иззвъня. Този път беше Сейди. — Цяла вечер ти звъня, да те питам за коледното парти на треньора Борман. Започва в три следобед на Бъдни вечер. Аз мисля да отида, ако ти ме заведеш, защото така ще можем да се измъкнем по-рано двамата. Може да вечеряме в „Седлото“ или нещо подобно. Обаче трябва да отговорим за партито, дали ще присъстваме. Аз забелязах собствената си покана, оставена до пишещата машина и се усетих леко гузен. Бях я получил преди три дни, но дори не я бях отворил. — На теб ходи ли ти се? — попитах я аз. — Нямам нищо против да се отбия — последва пауза. — А ти къде беше цяла вечер? — Във Форт Уърт — за малко да добавя, че съм пазарувал за Коледа. Но не го направих. Единственото нещо, което бях купил във Форт Уърт беше информация. И ключ за входна врата. — На пазар? Наложи се пак да се преборя с изкушението да излъжа. — Аз… Сейди, не мога да ти кажа. Последва дълга пауза. Усетих, че ми се ще да пушех. Сигурно се бях пристрастил от вторичното вдишване на дима. Така или иначе ежедневно дишах цигарен дим. Учителската стая постоянно беше потопена в синкави облаци. — Жена ли има Джордж? Друга жена? Или е прекалено нахално да питам? Е, Айви беше жена, но Сейди нямаше това предвид. — По въпроса с жените, ти си ми единствена. Още една дълга, дълга пауза. Във физическия свят Сейди може да се движеше без да е особено внимателна, но не и в собствената си глава. Накрая проговори. — Ти знаеш доста за мен. Неща, които не вярвах, че някога ще споделя с някого, но аз не знам почти нищо за теб. Май едва сега го осъзнах. Колко е глупавичка Сейди, не е ли така, Джордж? — Ти не си глупава. А и _знаеш_ нещо за мен — знаеш, че те обичам. — Да… — в гласа й личеше съмнение. Спомних си как се бях събудил от онзи кошмар в Кендълуд и как тя изглеждаше загрижена, когато й казах, че не помня какво съм сънувал. Дали изражението й беше същото в момента? Или вече беше доста повече от загрижена? — Сейди? Всичко с нас наред ли е? — Да — този път звучеше малко по-уверено. — Естествено, че е наред. Обаче все пак трябва да решим какво ще правим с поканата на треньора. Не забравяй, че цялата училищна администрация ще е там и вероятно ще са се натряскали преди още госпожа Треньор да е сервирала храната. — Ами да отидем — казах аз прекалено ентусиазирано. — Да се повеселим, да изпуснем парата. — Да изпуснем _какво?_ — Просто да се забавляваме, това имах предвид. Ще се отбием за час или час и половина и след това ще се ометем от там. Вечеря в „Седлото“. Какво ще кажеш? — Добре — звучахме като двойка, която се договаря за втора среща, след като първата не е минала особено успешно. — Да се позабавляваме. Сетих се как Айви Темпълтън подуши парфюма на Сейди и ме попита дали тя знае какви ги върша по мръкнало в южен Форт Уърт. Сетих се как Дийк Симънс ми каза, че един човек заслужава да знае истината за това откъде идвам и какво съм правил. Но дали можех да й разкажа как хладнокръвно съм убил Франк Данинг, за да му попреча да убие жена си и три от четирите си деца? Че съм дошъл в Далас, за да предотвратя едно покушение и да променя хода на историята? Че всички тези факти са ми известни, понеже идвам от бъдещето, където двамата можехме да водим този разговор онлайн? — Сейди, всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Тя пак повтори „Добре“, а после каза: — Ще се видим утре в училище, Джордж — след което затвори, много внимателно и любезно. Аз задържах слушалката в ръката си няколко секунди, като се взирах напред без да виждам. По прозорците ми, обърнати към задния двор, започна да се потраква. Дъждът все пак беше успял да се превърне в суграшица. Глава 16 1 Коледното парти на треньора Борман се оказа провал и то не само заради надвисналия призрак на Винс Ноулз. На двадесет и първи декември на Боби Джил Олнът явно й беше омръзнало да гледа червения белег, съсякъл лявата половина на лицето й чак до челюстта, и се беше нагълтала с приспивателните на майка си. Спасиха я, но се наложи да прекара две нощи в болница Паркланд Мемориъл — същата, в която президентът и неговият асистент щяха да издъхнат, ако аз не променях нещата. През ’11-та сигурно има и други болници по-наблизо — със сигурност в Килийн, а вероятно и в Раунд Хил — но не и през моята година като редовен преподавател в денолмската гимназия. Вечерята в „Седлото“ след това също не беше особено оживена. Ресторантът беше претъпкан и преливаше от предколедно веселие, но Сейди се отказа от десерта и поиска да се прибере вкъщи рано. Тя каза, че имала главоболие. Аз не й повярвах. Новогодишното парти в чифлика беше малко по-приятно. Свиреше една група от Остин, Майтапчиите, при това даваха всичко от себе си. Сейди и аз танцувахме под увиснали мрежи, пълни с балони, докато ни заболяха краката. В полунощ Майтапчиите подхванаха осъвременена версия на „За старата любов“ и солистът им извика: „Дано се сбъднат мечтите на всички хора през хиляда деветстотин шестдесет и втора!“. Около нас се посипаха балони. Аз целунах Сейди и й пожелах щастлива нова година, както се въртяхме под звуците на валса, но въпреки приповдигнатото й настроение цяла вечер, не усетих усмивка по устните й. — Щастлива да е и за теб, Джордж. Ще ми донесеш ли чаша пунш? Страшно съм жадна. Пред купата пунш, „подправен“ с алкохол, имаше цяла навалица. Обикновеният пунш беше привлякъл по-малко хора. Аз напълних една пластмасова чаша със смес от лимонада и джинджифилова сода и се върнах на мястото, където бях оставил Сейди. Нея я нямаше. — Май излезе да глътне малко въздух, приятел — уведоми ме Карл Джакоби. Той ръководеше една от четирите работилници на гимназията и вероятно беше най-добрият от колегите си, но онази вечер аз лично не бих го пуснал на двеста метра от който и да е електроуред. Проверих групичката на пушачите, струпани на аварийния изход. Сейди не беше сред тях. Отидох до колата. Тя беше седнала на предната седалка и бухналата й пола се беше надигнала чак до таблото на колата. Бог знае колко фусти беше облякла. Пушеше цигара и плачеше. Не се и опитах да я прегърна. — Сейди, какво става? Какво има, миличка? — сякаш не бях наясно. Сякаш не си знаех вече от известно време. — Нищо — тя заплака по-силно. — Просто ми дойде цикълът, това е. Върни ме вкъщи. До у тях имаше само три мили, но времето сякаш се проточи безкрайно. Не говорихме по пътя. Аз свих пред нейната къща и угасих колата. Тя беше спряла да плаче, но още не проговаряше. Нито пък аз. Понякога мълчанието може да е непринудено. Но това мълчание беше убийствено. Тя извади цигарите си Уинстън от чантата си, погледна ги и ги върна обратно. Щракването на закопчалката беше оглушително. Тя ме погледна. Косата й като тъмен облак обграждаше бледия овал на лицето й. — Имаш ли да ми казваш нещо, Джордж? Повече от всичко исках да й кажа, че името ми не е Джордж. Това име беше почнало сериозно да ме дразни. Направо го мразех. — Две неща. Първо, обичам те. Второ, не правя нищо, от което да се срамувам. О, и две-А, нищо от което ти би се срамувала. — Хубаво. Това е хубаво. Аз също те обичам, Джордж. Обаче, ако ме изслушаш, и аз имам нещо да ти казвам. — Винаги те слушам — но тя беше почнала да ме плаши. — Нещата може да останат по старому… засега. Докато все още съм омъжена за Джон Клейтън, нищо че е само на хартия и никога не е било истински брак, усещам, че има неща, които не мога да очаквам… или да изисквам от теб. — Сейди… Тя сложи пръсти на устните ми. — Засега. Но никога повече няма да позволя на мъж да постави метла в леглото ми. Разбираш ли ме? Тя залепи бърза целувка там, където беше поставила пръстите си и се втурна към входната врата, като ровичкаше в чантата си за ключовете. Така започна ’62-ра за мъж на име Джордж Амбърсън. 2 Първият ден от новата година беше студен и ясен, а в сутрешната си прогноза синоптикът предупреди, че е възможно в долините да падне слана. Бях скрил двете лампи, снабдени с микрофони, в гаража си. Взех едната и подкарах към Форт Уърт. Реших, че ако изобщо има момент, когато раздърпаният карнавал на улица Мерседес си дава почивка, това ще е този ден. Оказах се прав. На улицата цареше тишина като… ами като в мавзолея на Трекър, в който бях завлякъл тялото на Франк Данинг. Из проскубаната трева пред къщите се търкаляха преобърнати велосипеди с три колелета и изоставени играчки. Някой купонджия беше зарязал по-голяма играчка — чудовищен стар автомобил Мъркюри — паркиран току пред верандата си. Вратата на шофьора зееше отворена. По непавираната утъпкана черна улица се въргаляха няколко тъжни останки от гирлянди, а канавките бяха пълни с празни бирени кутийки — предимно марка Лоун Стар. Хвърлих един поглед към номер 2706 и не забелязах никой да наднича от големия преден прозорец, но Айви беше права — всеки, застанал там, би имал директен изглед към всекидневната на номер 2703. Паркирах на бетонните ленти, които минаваха за автомобилна алея, сякаш имах пълното право да вляза в бившия дом на нещастното семейство Темпълтън. Взех от колата лампата и чисто нов комплект инструменти и отидох до входната врата. Преживях един напрегнат момент, когато ключът не пасна, но то беше просто, защото беше нов. Наслюнчих го и го поразклатих и той влезе спокойно в ключалката. В къщата имаше четири помещения, ако се брои и банята, чиято врата висеше отворена на една здрава панта. Най-голяма беше комбинираната всекидневна и кухня. Другите две стаи бяха спални. В по-голямата на леглото нямаше матрак. Спомних си думите на Айви: „Все едно си вземаш кучето по път“. В по-малката стая Розет беше изрисувала стените с пастелни момичета, там където остарялата мазилка не се ронеше. Всички нарисувани фигурки носеха зелени якета и огромни черни обувки. Плитките им бяха нереалистично дълги, стигаха чак до петите им, а някои от момичетата ритаха топка. На главата на една от тях беше нарисувана тиарата на Мис Америка. Нейните устни бяха разтеглени в огромна алена усмивка. Още се усещаше миризмата на месото, което Айви трябва да беше сготвила за последната вечеря в къщата, преди да се върне в Мозел да живее с майка си, малкото изчадие и осакатения си съпруг. Точно тук Лий и Марина щяха да започнат американската фаза от брака си. Щяха да спят заедно на леглото в по-голямата спалня и пак там той щеше да я пердаши. Точно там Лий щеше да лежи буден след дългия си работен ден и да се чуди как така още не е известен. Нима не се беше опитал? Нима не беше направил всичко по силите си? А в дневната, с нейния вълнообразен паркет и зелен като жлъчка мокет, Лий за първи път щеше да срещне мъжа, на когото аз не трябваше да се доверявам. Същият, който беше отговорен за повечето, ако не и за всички съмнения на Ал относно ролята на Озуалд като самотен стрелец. Името на този човек беше Джордж де Мореншилд и аз много исках да чуя какво имат да си кажат двамата с Озуалд. О стената на дневната, която беше най-близо до кухнята, беше долепено старо бюро. Чекмеджетата му бяха пълни с разнородни прибори за храна и очукани готварски съдове. Дръпнах бюрото напред и зад него открих контакт. Отлично. Сложих лампата на бюрото и я включих в контакта. Вярно, че някой друг можеше да се нанесе тук преди семейство Озуалд, но не мислех, че някой би се изкушил да свие наклонената лампа от Пиза на тръгване. Ако пък все пак го направеха, аз имах резервна лампа в гаража. Пробих дупка в стената, отвеждаща навън, с най-малката си дрелка, избутах бюрото обратно на място и пробвах лампата. Работеше. Прибрах всичко и напуснах къщата, като не забравих да заключа входната врата след себе си. После се върнах в Джоуди. Сейди се обади да ме покани на вечеря. Само претоплени остатъци, но имало кекс за десерт, ако ме вълнувало. Аз отидох. Десертът беше чудесен, както винаги, но нещата определено се бяха променили. Защото тя беше права. В леглото наистина имаше метла. Точно като джимлата, която Розет беше видяла на задната седалка на колата ми, тази метла беше невидима… но определено присъстваше. Невидима или не, тя хвърляше своята сянка. 3 Понякога мъж и жена стигат до разклонение в своята връзка и се застояват там, защото знаят, че ако направят погрешния избор, това ще е краят… а имат толкова много за губене. Това се случваше на двама ни със Сейди по време на безмилостната сива зима на ’62-ра. Все така ходехме на вечеря веднъж или два пъти седмично и понякога прекарвахме събота вечер в Кендълуд. Сейди се наслаждаваше на секса и това беше едно нещата, които ни задържаха заедно. Двамата с нея бяхме разпоредители на още три училищни забави. Доналд Билингам пускаше музиката и на трите и рано или късно учениците ни молеха да повторим своя танц. Децата винаги пляскаха и подсвиркваха докато ние танцувахме, при това ни се радваха съвсем искрено. Бяха дълбоко впечатлени и някои дори разучаваха същите стъпки. Дали това ни радваше? Разбира се, подражанието наистина е най-откровената форма на ласкателство. Но нашият танц никога повече не се получи така добре, както първия път. Грацията на Сейди и й изневеряваше. Веднъж тя изпусна ръката ми докато се въртеше и щеше да се просне на пода, ако няколко здравеняци с бързи рефлекси от футболния отбор не се бяха оказали наблизо. Тя се разсмя, но по лицето й се четеше срам. И укор. Сякаш вината беше моя. А може и наистина да беше. Определено ни чакаше голям разрив. И той вероятно щеше да настъпи много по-рано, ако не беше Джамборето на Джоуди. За нас то се оказа малка отсрочка, възможност да премислим ситуацията още веднъж, преди да се наложи да вземем решение, което никой от нас нямаше желание да взема. 4 През февруари Елън Докърти ми постави два въпроса: първо, дали все пак не бих се съгласил да подпиша договор и за учебната ’62-ра-’63-та година; и второ, дали бих се заел отново с пиесата на горния курс, след като миналогодишната се беше оказала такъв абсолютен успех. Аз отговорих отрицателно и на двата въпроса, но не без да съжалявам. — Ако е заради книгата, ще имаш цяло лято да работиш по нея — опита да ме убеди тя. — Времето няма да ми стигне — отговорих й, въпреки че към онзи момент вече пет пари не давах за „Убийствено място“. — Сейди Данхил казва, че според нея изобщо не ти пука за тая книга. Сейди не беше споделяла това свое наблюдение с мен. Това ме поразтърси, но се постарах да не го показвам. — Ели, Сейди не знае всичко за мен. — Тогава се заеми поне с пиесата. Стига само девойките да не танцуват мръснишки танци по сцената, аз ще подкрепя всеки твой избор. Като знам в какво настроение е училищното настоятелство в момента и, че самата аз имам подписан договор само за две години, това си е сериозен ангажимент от моя страна. Ако искаш, можеш да посветиш постановката на Винс Ноулз. — На Винс вече му посветиха футболния сезон, Ели. Мисля, че това му стига. Тя се примири с отказа ми и ме остави на мира. Вторият, който ми отправи същата молба, беше Майк Козлоу. Той щеше да завърши през юни и ми каза, че смята да учи театрално майсторство в колежа. — Обаче наистина искам да участвам в още една пиеса тук. С вас, господин Амбърсън. Защото вие ми отворихте очите. За разлика от Елън Докърти, той прие извинението за моя фалшив роман без да се усъмни, от което пък аз се почувствах зле. Ужасно всъщност. За човек, който не обича да лъже — който беше видял бракът му да се разпада, заради всички онези „Мога да спра да пия, когато поискам“ лъжи — бях натрупал някои доста опашати екземпляри. Изпратих Майк до ученическия паркинг, където го чакаше неговата любима кола (стар Буик седан с покрити джанти) и го попитах как е ръката му, след като бяха свалили гипса. Той каза, че е наред и че ще е напълно готов за футболните тренировки през лятото. — Макар че, ако решат да ме извадят от отбора, няма да съжалявам особено. Може би тогава, освен за училище, ще имам време да играя и в местния театър. Искам да науча всичко — декори, осветление, даже костюми — той се засмя. — Хората ще почнат да ми викат, че съм женчо. — Концентрирай се върху футбола, изкарвай добри оценки и гледай да укротиш носталгията по дома първия семестър — посъветвах го аз. — Моля те. Не прави глупости. Той ми отговори с гласа на чудовището на Франкенщайн. — Даа… господарю… — Как е Боби Джил? — По-добре. Ето я там. Боби Джил чакаше до колата на Майк. Тя му помаха, после ме видя и веднага се извъртя обратно, сякаш внезапно я беше заинтересувало празното футболно игрище и пущинака отвъд. Всички в училище бяха свикнали с този неин нов жест. Белегът беше заздравял до дебела червена линия, която тя покриваше с грим, но това само влошаваше нещата. — Аз й казвам да престане с тия пудри, че изглежда като манекен от реклама на моргата, ама тя не ме слуша. Казвам й също, че не излизам с нея само от съжаление или, за да не се нагълта пак с хапчета. Тя казва, че ми вярва. Може и така да е… в по-добрите дни. Гледах го как се втурва към Боби Джил, грабва я за кръста и я завърта в кръг. Въздъхнах с чувството, че се проявявам като инатлив глупак. Част от мен искаше да поеме пиесата. Ако не друго, поне щеше да ми запълни времето, докато чаках да почне моето лично шоу. Но не исках да пускам още повече корени в Джоуди. Както и възможната сериозна връзка със Сейди, отношенията ми с този град трябваше да бъдат замразени за момента. Ако всичко минеше по план, можеше накрая да получа и момичето, и златния часовник, и всичко. Но знаех, че не трябва да разчитам на тая възможност, колкото и внимателно да планирах нещата. Дори да успеех в начинанието си, можеше да се наложи да бягам, а ако не успеех да се измъкна, имаше голяма вероятност моето добро дело да бъде възнаградено с доживотен затвор. Или на електрическия стол в Хънтсвил. 5 В крайна сметка Дийк Симънс успя да измъкне съгласието ми. Направи го, като ми каза, че ще е лудост даже да си помисля да приема. Трябваше веднага да разпозная малката му хитрост като заека, който моли: „О, братко, Лисугер, не ме хвърляй в ония храсти“*, но той ме изработи много тънко. Същински Брат Заек. [* Братът Заек и Братът Лисугер са приказни герои на Джоул Чандлър Харис от края на 19ти век. Историите са превърнати в анимационни филми в 40те години на 20ти век. Цитатът демонстрира хитростта на заека, който успява да се измъкне, като се преструва че не иска да го хвърлят в храстите, така че лисугерът веднага прави точно обратното на молбата му и го хвърля. — Б.пр.] Седяхме в моя хол и пиехме кафе един съботен следобед, докато по телевизора ми с размазана картина на снежинки вървеше някакъв стар филм — група каубои се бяха укрепили във Форт Холивуд срещу нападащите към две хиляди индианци. Навън продължаваше да вали. Трябва да е имало все някакви слънчеви дни през зимата на ’62-ра, но аз поне не ги помня. Помня само как студените пръсти на дъжда винаги успяваха да се промъкнат до обръснатия ми врат, независимо, че вдигах нагоре яката на якето си от овча кожа, с което бях заменил подареното палто. — Хич не ти трябва да се главоболиш с проклетата пиеса, само защото Елън Докърти си го е навила на пръста — подхвана Дийк. — Довърши си книгата, превърни я в бестселър и тури пепел на всичко останало. Живей си живота в Ню Йорк, пий си пиенето в компанията на Норман Мейлър и Ъруин Шоу в таверна „Белия кон“. — Ъхъм — обадих се аз, докато по телевизията Джон Уейн надуваше ловджийски рог. — Не ми се вярва Норман Мейлър да е опрял до мен за компания. Нито пък Ъруин Шоу. — Пък и ти свърши такава чудесна работа със „За мишките и хората“ — продължаваше той, — че каквото и друго да избереш сега, сигурно ще бледнее в сравнен…, леле божке, виж само! На Джон Уейн му забиха стрела в шапката! Добре че е грамадна, колкото палатка! Идеята, че вторият ми режисьорски опит може да бъде разочароващ, ме подразни повече, отколкото би трябвало. Напомни ми как със Сейди все не успявахме да танцуваме така добре, както първия път, независимо колко се стараехме. Дийк продължи да говори, но не откъсваше очи от телевизора. — Пък и Нервака Силвестър спомена, че може да вземе пиесата на горния курс. Май говореше за „Арсеник и стари дантели“. Каза, че с жената го гледали в Далас преди две години и паднал голям смях. Боже мили, това _бижу_ значи. Пък и химикът Фред Силвестър като режисьор? Мен да питаха, даже учение по пожарна безопасност не го биваше да ръководи. Ако талантлив, но все още съвсем зелен актьор като Майк Козлоу, попадне в ръцете на някой като Нервака, това ще забави съзряването му поне с пет години. Нервака и „Арсеник и стари дантели“. Исусе неутешими. — Ама то пък едва ли ще има и време да се подготви нещо по-свястно — не млъкваше Дийк. — Затуй аз викам остави Нервака да обере парсата. Тъй или иначе никога не съм го харесвал, дребния мошеник. Никой не го харесваше, доколкото знаех, освен може би госпожа Нервак, която припкаше плътно до мъжа си при всяко училищно събитие, неизменно увита в няколко декара органза. Обаче Дийк грешеше. Не учителят щеше да обере негативите от евентуален провал, а децата. — А защо не направят вариете? — предложих аз. — За това ще имат време. — Леле майко, Джордж! На Уолъс Бийри му пуснаха една стрела в рамото! Май му е изпята песента! — Дийк? — А, не, Джон Уейн ще го измъкне. Тия стари филми, дето всички се пушкат през цялото време, нямат грам смисъл, ама на мен си ми харесват. Ти как мислиш? — Чу ли какво казах? Филмът прекъсна за реклами. Кийнън Уин скочи от булдозера си, свали си шапката и обяви на света, че би извървял цяла миля за своите цигари „Кемъл“. Дийк се обърна към мен. — Не, трябва да съм пропуснал. Дъртият му хитрец. Пропуснал го бил. — Казах, че има достатъчно време да направят вариете. Нали знаеш, песни, танци, майтапи, сценки. — Стига само девойките да не се развихрят по сцената? Или и такива танци предвиждаш? — Ти пък, хайде сега. — Значи за водевил говориш? Винаги съм харесвал водевила. „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“* и подобни. [* „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“ — с тази фраза американският комик Джими Дуранте завършва всяко свое радио предаване. Думите са в памет на починалата му първа съпруга. По време на едно тяхно пътуване, двамата попадат в градче на име Калабаш, чието име тя много харесва и „Госпожа Калабаш“ става личното им семейно нарицателно. — Б.пр.] Той измъкна лулата от джоба на жилетката си, натъпка я с тютюн „Принц Албърт“ и я запали. — По-рано правехме нещо подобно в Чифлика. Шоуто се казваше „Джамборето на Джоуди“, обаче не сме го правили от края на четиридесетте. Хората решиха, че е станало твърде пиперливо. Не че някой би си го признал направо. Пък и ние не го наричахме точно водевил. — За какво говориш? — Беше комедийно шоу, Джордж. Всички каубои и фермери участваха. Почерняха си лицата, пееха, танцуваха и пускаха майтапи, както те си въобразяваха, на негърски диалект. Донякъде приличаше на шоуто на Еймъс и Анди*. [* „Еймъс и Анди“ — американско комедийно шоу, чието действие се развива сред общността на чернокожото американско население. Шоуто се излъчва по радио и телевизия между 20те и 50те години на 20ти век. — Б.пр.] Аз се разсмях. — Сега да не ми кажеш, че някой е свирил на банджо? — Ами, в интерес на истината, настоящата ни директорка я свърши тая работа два-три пъти. — _Елън_ да участва в _комедийно_ шоу? — Полекичка, друже, почваш да говориш в ямбически пентаметър. А това обикновено води до самозаблуди за величие. Аз се приведох към него. — Кажи ми някоя от шегите? Дийк прочисти гърло и взе да говори в два отделни дълбоки гласа. — _Я дат’ питам, братче Тамбо, за к’во гу купи тоз буркан Ваз’лин?_ — _Амчи, дат’ кажа, за жълти стотинки!_ Той ме погледна въпросително и аз осъзнах, че това е краят на вица. — Хората смееха ли се? — направо ме беше страх от отговора. — Превиваха се от смях и искаха още. После седмици наред из града се разказваха същите майтапи — той ме погледна уж сериозно, но очите му искряха като коледни лампички. — Това е малко градче. Не е трудно да ни угоди човек, като става дума за комедия. Нашата идея за адски смешна сценка е слепец да се подхлъзне на бананова кора. Аз се замислих. По телевизията филмът продължи, но Дийк май беше изгубил интерес към него. Той ме наблюдаваше. — Би могло да се получи — обадих се аз. — Джордж, то това винаги се получава. — И даже няма нужда да се правят на чернокожи. — То и без това така вече не може. Може да мине в Луизиана или Алабама, ама не и в покрайнините на Остин, дето _Хлъзгавия Херлад_ го нарича Града на Комунягите. Пък и на теб не би ти допаднало, нали? — Не. Наречи ме мекушав, ако искаш, ама идеята ми се струва отвратителна. Пък и защо му е на човек да си губи времето? Плоски майтапи… момчета, изтупани в костюми с подплънки, вместо в обичайните си фермерски гащеризони… Девойчета в кабаретни рокли до коленете, покрити с ресни и пискюли… По` ми е интересно да видя как би се справил Майк Козлоу в комедийно представление… — О, той ще ги разбие — заяви Дийк, сякаш се разбираше от самосебе си. — Чудесна идея. Жалко, че ти няма да имаш време да я пробваш. Понечих да му отговоря, но тъкмо тогава ме порази нова светкавична мисъл, ярка колкото идеята, която ми беше хрумнала, когато Айви Темпълтън беше споменала как съседите й надничат в нейната всекидневна. — Джордж. Устата ти виси отворена. Не че възразявам, ама не е много приятна гледка. — Бих могъл да намеря време — казах аз. — Ако ти успееш да убедиш Ели Докърти да приеме едно условие. Той се изправи и изключи телевизора без да го погледне, въпреки че битката на Джон Уейн с индианците Пони беше в разгара си, а Форт Холивуд беше обхванат от живописни пламъци. — Да го чуем това условие. Казах му го. А после добавих: — Трябва да говоря със Сейди. Веднага. 6 Тя първо беше сериозна. После почна да се усмихва. Усмивката й се разшири. А когато й предадох идеята, която ми беше хрумнала в края на разговора с Дийк, тя скочи и ме прегърна. Но това не й се видя достатъчно, така че се повдигна нагоре и обви и краката си около мен. Този ден между двама ни не се мяркаше никаква метла. — Гениално е! Ти си истински гений? Сам ли ще напишеш сценария? — И още как. Даже няма да ми отнеме кой знае колко време — главата ми вече беше пълна с плоски стари шеги: _Треньорът Борман се взира в портокаловия сок двадесет минути, защото на етикета пише „Приема се концентрирано“._ _Веднъж пътувах с толкова стар самолет, че на едната тоалетна пишеше Орвил, а на Другата Уилбър.*_ — Обаче ще имам нужда от помощ за всичко останало. Така да се каже, трябва ми продуцент. Надявах се ти да я свършиш тая работа. [* Братя Райт — Орвил и Уилбър, са американски авиатори, изобретили първия самолет. — Б.пр.] — Разбира се — тя се спусна обратно на пода, но остана притисната в мен. При това полата й се повдигна нагоре и разкри голите й крака за разочароващо кратък миг. Тя започна да крачи из стаята, като пушеше настървено. Препъна се във фотьойла (вероятно за шести или осми път, откак двамата с нея си бяхме станали близки), но се хвана без изобщо да обърне внимание, въпреки че до вечерта на глезена й щеше да се появи сериозна синина. — Ако си намислил да е като кабаре от двадесетте, мога да накарам Джо Пийт да направи костюмите — Джо беше поела Домашната икономика, когато директорският пост на Елън беше окончателно потвърден. — Чудесно. — Повечето момичета в класа по Домашна икономика обичат да шият… и да готвят. Джордж, ще трябва да сервираме храна за вечеря, нали? Ако репетициите ще се проточват вечер? А те ще трябва да се проточват, защото нямаме никакво време. — Да, но даже и сандвичи… — А не! Можем да се справим доста по-добре от някакви сандвичи. И музика! Ще ни трябва музика. Но ще трябва да е на запис, защото никоя група няма да успее да се справи за толкова кратко време — в този момент двамата с нея възкликнахме едновременно: — _Доналд Билингам!_ — Ами плакати? — попитах аз. Двамата звучахме като Мики Руни и Джуди Гарланд, които се канят да изнесат представление в плевнята на леля Мили. — Карл Джакоби и неговите деца от класа по графичен дизайн. Ще разлепим обявите из целия град. Защото искаме всички в града да дойдат, не само семействата на децата, които ще участват в шоуто. Трябва да напълним салона. — Бинго — казах аз и я целунах по носа. Харесваше ми ентусиазмът й. Самият аз почвах истински да се вълнувам. — Добре, а какво ще кажем за благотворителния елемент? — попита Сейди. — Нищо, докато не сме сигурни, че ще съберем достатъчно пари. Няма нужда да събуждаме напразни надежди. Какво ще кажеш двамата да отидем до Далас утре и да поразпитаме? — Утре е неделя, скъпи. След училище в понеделник. Даже може да тръгнем по-рано, ако успееш да си освободиш седмия час. — Ще накарам Дийк да си прекъсне пенсионерското спокойствие и да поеме един час. Той ми е длъжник. 7 Сейди и аз отидохме до Далас в понеделник, като се движехме доста бързо, за да стигнем преди края на работния ден. Офисът, който търсехме, се оказа на булевард Хари Хайнс, не далеч от болница Паркланд Мемориъл. Там проведохме цяло разследване, а Сейди демонстрира на кратко какво ни е нужно. Отговорите бяха повече от удовлетворителни и два дни по-късно аз започнах подготовката на предпоследното си представление в ролята си на режисьор на Джамборето на Джоуди. Съвсем ново, адски смешно водевилно шоу с песни и танци. И всичко в името на една Добра Кауза. Не обяснихме каква е каузата и никой не попита. Две неща, които са в сила в Земята на миналото: много по-малко бумащина, много повече доверие. 8 Наистина се събра целия град и Дийк Симънс се оказа прав — старите блудкави шеги никога не омръзват. Поне не на хиляда и петстотин мили от Бродуей. С участници като Джим Ладю (който се справи доста добре и даже пееше не зле) и Майк Козлоу (който беше страховито забавен), нашето шоуто напомняше повече за Дийн Мартин и Джери Луис, отколкото за чернокожите им колеги Господин Боунс и Господин Тамбо. Повечето номера бяха доста грубовати, но понеже ги изпълняваха млади атлети, те се получиха много по-добре, отколкото някой би очаквал. Публиката си шляпаше коленете и се пукаше по шевовете от смях. Нищо чудно и нечий ластичен колан да се е пръснал. Елън Докърти измъкна банджото си от нафталина. За дама на нейната възраст доста я биваше. Освен това, не се размина без „мръснишките“ танци. Майк и Джим убедиха целия футболен отбор да изпълни един покъртителен кан-кан, облечени с кюлоти и фусти от кръста надолу и абсолютно нищо от кръста нагоре. Джо Пийт им намери перуки и техният номер се превърна в големия финал на шоуто. Дамите от публиката изглежда много си паднаха по разгологърдените младежи, както си бяха с перуките. Накрая всички изпълнители излязоха на сцената по двойки и завъртяха луд суинг танц под оглушителните звуците на „В настроение“. Летяха поли, мяркаха се бедра, футболисти (преоблечени в елегантни костюми и шапки) въртяха енергични девойки. Повечето момичета бяха мажоретки и съвсем наясно как да танцуват като за пред публика. Песента свърши, ухилени и задъхани изпълнителите пристъпиха напред, за да се поклонят. А когато публиката стана на крака за трети, а може би четвърти път от началото на представлението, Доналд пусна „В настроение“ за втори път. Този път момичетата и момчетата се втурнаха към противоположните страни на сцената, награбиха десетките сметанови тортички, подредени на маси зад кулисите, и започнаха да се замерят един друг, за огромно удоволствие на публиката. За тази част от шоуто изпълнителите знаеха и дори я очакваха с нетърпение, макар че не бяхме репетирали с истински сладкиши и никой не беше сигурен как ще се получи. Разбира се, получи се чудесно, какво може да му се обърка на един бой с торти. Доколкото децата знаеха, това беше краят, но аз им бях подготвил една изненада. Когато пристъпиха напред за втория си поклон с лица, покрити със сметана и подгизнали костюми, „В настроение“ започна за _трети_ път. Повечето деца се заоглеждаха изненадани и затова не забелязаха как всички учители от първия ред се надигат от местата си, взели в ръце тортичките, които Сейди и аз бяхме оставили предварително под седалките им. Сладкишите полетяха и изпълнителите се оказаха под втора сметанова атака. Треньорът Борман се беше сдобил с две тортички и мерникът му беше убийствено точен — уцели и нападателя си и главния си защитник. Както си беше покрит със сметана, Майк Козлоу почна да вика: — _Господин Ей! Мис Ди! Господин Ей! Мис Ди!_ Всички останали се включиха, а после и публиката почна да ръкопляска в такт. Ние излязохме на сцената, хванати за ръце и Билингам пусна проклетата песен отново. Децата се подредиха в две редици около нас и се развиха „Танц! Танц! Танц!“. Нямахме избор. И, макар аз да бях убеден, че приятелката ми ще се хлъзне по цялата тая сметана и ще си счупи врата, танцът се оказа идеален, точно както първият път. В края аз стиснах и двете ръце на Сейди, видях, че тя ми отвръща с леко кимване, „Давай, вярвам ти“, и я промуших между краката си. Обувките й изхвръкнаха в първия ред, полата й се набра нагоре…, но тя чудодейно се изправи на крака невредима, размаха ръце към публиката — която беше почнала да полудява — а после подхвана отстрани своята омазана със сметана пола и направи много елегантен реверанс. Децата ни бяха подготвили своя собствена изненада, почти със сигурност по идея на Майк Козлоу, нищо че той никога не би си го признал. Бяха запазили няколко тортички и, докато ние двамата приемахме аплодисментите, се оказахме мишени за поне десетина тортички, полетели от всички посоки. И тълпата, както се казва, подивя. Сейди придърпа ухото ми към лицето си, изгреба малко сметана с пръст и ми прошепна: — Как би могъл да загърбиш всичко това? 9 Но и това не беше краят. Дийк и Елън излязоха на сцената, като внимателно стъпваха между камарите, купчинките и пръските сметана. Никой не би си и помислял да замеря тях двамата. Дийк вдигна ръце, за да призове за тишина, а после Елън Докърти пристъпи напред и заговори с ясен глас, който достигаше всяко кътче на салона, независимо от тихото хихикане. — Дами и господа, днешното представление „Джамборето на Джоуди“, ще бъде изпълнено още три пъти. Това предизвика нова вълна аплодисменти. — Тези представления са _благотворителни_ — продължи Ели, когато публиката утихна. — И за мен е удоволствие, да, огромно удоволствие, да споделя каква е нашата кауза. Миналата есен ние загубихме един от скъпите си ученици и всички страдахме за смъртта на Винс Ноулз, който си отиде от нас твърде, твърде рано. Публиката беше напълно утихнала. — Едно момиче, което всички вие познавате, една от първенците сред нашите ученици, остана с голям белег в резултат от катастрофата. Господин Амбърсън и Мис Данхил са записали Робърта Джилиан Олнът за възстановителна пластична операция идущия юни, в Далас. Това няма да струва нищо на семейство Олнът. Господин Силвестър, ковчежникът на представлението, ме увери, че благодарение на съучениците и съгражданите на Боби Джил, всички разходи по операцията ще бъдат напълно покрити. Последва момент тишина, докато хората проумеят какво са чули. После всички скочиха на крака. Аплодисментите звучаха като летен гръм. Аз забелязах самата Боби Джил в публиката. Тя плачеше, покрила лице с ръцете си. Родителите й я бяха прегърнали. Това беше просто една вечер в малко градче, което е нищо повече от разширение в пътя и за което никой, освен жителите му, не го е грижа. И в това няма нищо лошо, защото те _наистина_ са загрижени. Погледнах Боби Джил, която хлипаше в дланите си. Погледнах Сейди. В косата й имаше сметана. Усмихна ми се. Аз също се усмихнах. Промълви безгласно: „Обичам те, Джордж“ и аз й отговорих по същия начин: „Аз също те обичам“. Онази нощ ги обичах всичките. Обичах и себе си, затова че бях с тях. Никога не се бях чувствал толкова жив или толкова щастлив от живота. Как наистина щях да загърбя всичко това? Разривът настъпи около две седмици по-късно. 10 Беше събота, ден за покупки. Сейди и аз бяхме си създали навика да пазаруваме заедно в Уейнгартън на магистрала 77. Бутахме количките си заедно под звуците на Мантовани, избирахме си плодове и проверявахме най-изгодните цени на месото. Човек можеше да купи каквото си иска месо, стига да беше пилешко или говеждо. Което мен не ме бъркаше, защото, дори след три години, все още не можех да свикна с изумително ниските цени. Този ден обаче умът ми беше зает с още нещо, освен покупките. Мислех си за семейство Хазард, живеещи на улица Мерседес №2706, отсреща и малко вляво от съборетината, която Лий Озуалд скоро щеше да превърне в свой дом. Джамборето беше запълнило почти цялото ми свободно време, но все пак бях успял да отскоча три пъти дотам онази пролет. Всеки път паркирах колата в центъра на Форт Уърт и се качвах на автобуса за Уинскот, който спираше на по-малко от половин миля от целта ми. При тези пътувания, аз си обличах джинси, груби ботуши и износено яке, което бях купил от гаражна разпродажба. Историята, която си бях приготвил, в случай че някой попиташе, беше че си търся местенце с нисък наем, защото току-що съм започнал като нощен пазач в „Тексаска Ламарина“ в западен Форт Уърт. Това ме правеше благонадежден индивид (стига някой да не направеше проверка) и в същото време осигуряваше обяснение защо през деня къщата щеше да изглежда безлюдна и със спуснати щори. Докато обхождах улица Мерседес до склада на Монтгомъри Уорд и обратно (винаги с вестник, сгънат на страницата с обяви под мишница), забелязах господин Хазард, същинска скала, около тридесетте, двете му деца, с които Розет отказвала да играе, и старата жена с парализираното лице, която влачеше единия си крак. Веднъж, докато се мотаех по утъпканата пътека, която минаваше за тротоар, майката ме изгледа подозрително откъм пощенската си кутия, но не каза нищо. При третата си разузнавателна мисия видях очукана стара каравана, закачена зад пикапа на Хазард. Той и децата я товареха с кашони, докато старицата стоеше отстрани на току-що покаралата трева и се подпираше на бастуна си с типичната за хора прекарали инсулт физиономия, зад която можеше да се крият какви ли не емоции. Според мен, в онзи момент тя изпитваше пълно безразличие. Аз от своя страна бях изключително щастлив. Семейство Хазард се изнасяше. Веднага след това един бачкатор на име Джордж Амбърсън щеше да наеме номер 2706. Важното беше някой да не ме изпревари. Докато със Сейди пазарувахме, аз обмислях кой е най-добрият начин да постигна целта си. Една част от ума ми беше заета да отговаря на Сейди, да коментира забележките й, да я подкача, когато тя се застои твърде дълго край млечните продукти, да избута натоварената количка на паркинга и да прибере покупките в багажника на колата. Но всичко това се случваше на автопилот, защото по-голямата част от съзнанието ми беше ангажирана със случващото се във Форт Уърт и тъкмо това ми изяде главата. Не внимавах особено какво излиза от устата ми, а когато водиш двойнствен живот, това може да е много опасно. Докато карахме обратно към къщата на Сейди, която седеше тихичко до мен (прекалено тихо), аз си тананиках, защото радиото беше повредено. Клапите на колата също свистяха. Сънлайнърът изглеждаше все така добре и аз бях искрено привързан към него по много причини, но той беше навъртял вече седем години живот и девет хиляди мили по пътищата. Внесох покупките на Сейди в кухнята наведнъж, като пъшках сякаш под непосилно бреме и леко залитах за ефект. Не обърнах внимание, че тя не се усмихва и нямах представа, че временното ни примирие е изтекло. Още си мислех за улица Мерседес и планирах какво шоу ще трябва да изнеса там — или по-точно, доколко ще трябва да се преструвам. Ситуацията щеше да е деликатна. Исках да се превърна в познато лице, защото познатите лица стават безинтересни и биват пренебрегвани. Но не исках да се отличавам, така че да бъда запомнен. Трябваше да внимавам и със семейство Озуалд. Тя не говореше английски, а той по природа беше студенокръвен, което мен ме устройваше идеално, но къщите все пак бяха изключително близо. Миналото може да е твърдоглаво, но бъдещето е деликатно като кула, построена от карти. И аз трябваше много да внимавам да не променя нищо, докато не настъпеше моментът. Така че щеше да се наложи… Тъкмо тогава Сейди проговори и малко след това животът, който си бях създал (и заобичал) в Джоуди, се срина. 11 — Джордж? Би ли дошъл в хола? Искам да поговоря с теб. — Не е ли по-добре да прибереш месото в хладилника? Мисля, че и сладоледът ти… — _Да се стопи, ако ще!_ — изкрещя тя и това ме измъкна от дълбокия размисъл. Обърнах се към нея, но тя вече беше в хола. Взе си цигара от масичката до дивана и я запали. В резултат на моите предпазливи молби тя ги беше ограничила (поне около мен), така че този жест сега изглеждаше дори по-показателен за предстоящата беда от крясъка й. Аз я последвах. — Какво има, скъпа? Какво не е наред? — Нищо не е наред. Каква беше тая песен? Лицето й беше пребледняло, изражението сковано. Държеше цигарата си пред устата като щит. Започнах да проумявам, че съм се изпуснал някак, но не знаех какво или кога и това беше много притеснително. — Не знам за какво гов… — Песента, дето я пееше с цяло гърло по пътя за вкъщи. Опитах се да си припомня, но не можах. Помнех само как си мислех, че ще трябва винаги да се обличам като обикновен работник, на крачка от пълното разорение, за да се вписвам сред жителите на улица Мерседес. Вярно, че пеех нещо, но аз често го правя, когато съм се замислил. Както, впрочем, правят повечето хора. — Трябва да съм я чул по КейЛайф. Забила ми се е в главата. Знаеш как става. Не разбирам защо си толкова разстроена. — Нещо, което си чул по КейЛайф? С думи като: „Срещнах просмукана с джин кръчмарска кралица в Мемфис, тя предложи да ме качи горе за едно кръгче“? Не само сърцето ми потъна. Всичко под врата ми сякаш хлътна една педя. „Мадамите от бара“ на Ролинг Стоунс. Това съм си пеел. Песен, която щеше да бъде записана едва след седем-осем години от група, на която щяха да й трябват още три години за първия им американски хит. Вярно, че умът ми беше зает с други неща, но как съм могъл да направя толкова тъпа грешка? — „Тя ми издуха носа, а после ми издуха главата“? По _радиото_? Ами че властите ще затворят всяка радиостанция, която пусне нещо такова! Усетих, че ме обзема гняв. Ядосвах се предимно на себе си, но не само. На мен ми пушеше главата, а тя се впрягаше за някаква песен на Ролинг Стоунс. — Успокой топката, Сейди. Това е просто песен. Не знам къде съм я чул. — Лъжеш и това е ясно и на двама ни. — Просто са ти избили балансите. Мисля, че е най-добре да си взема покупките и да се прибирам. Опитах се да говоря с равен глас, което ми беше до болка познато. Винаги така опитвах да говоря на Кристи, когато се прибираше натряскана, с изкривена пола, на половина разпасана блуза, чорлава коса. Да не говорим за размазаното червило. Размазано от чашата или от устните на някой друг от редовните посетители? Само от мисълта за това гневът ми се усили. _Пак грешка,_ помислих си. Не знам дали имах предвид Сейди или Кристи, или себе си и не ми пукаше особено. Човек винаги се ядосва най-много, когато го хванат в крачка, нали? — Най-добре ми кажи къде си чул тази песен, ако изобщо искаш да се върнеш тук. И къде си чул това, дето каза на касиера, когато той ти каза, че е сложил пилето в две чанти, за да не протече? — Нямам представа какво… — „Екстра си, пич“, това му каза. Искам да знам къде си го чул. Както и „да му отпуснем края“. И „да се поразкършим“. И „успокой топката“. И „избили са ти балансите“. Искам да знам къде си го чул всичко това? Защо никой, освен теб не говори така? Искам да знам защо онзи глупав припев „Джимла“ толкова те уплаши, че после бълнува за него в съня си? Искам да знам къде е това място Дери и по какво толкова прилича на Далас? Искам да знам кога си бил женен и за кого, и за колко време? Искам да знам къде си ходил преди Флорида, защото Ели Докърти казва, че тя не знае. Казва, че някои от препоръките ти били фалшиви. „Изглеждат малко измислени“, така каза тя. Бях сигурен, че Елън не е научила от Дийк, но все някак беше разбрала. Това не ме изненада особено, но се вбесих, задето се е раздрънкала пред Сейди. — Не е имала право да ти го казва! Тя размаза цигарата си в пепелника и изтръска ръка, когато няколко въгленчета подскочиха и я опариха. — Понякога имам чувството, че си… не знам… от друга вселена! Такава, в която е нормално да се пее за секс с пияни жени в М-мемфис! Опитах се да-да си кажа, че това няма значение, че л-л-любовта побеждава всичко, обаче не е вярно. Не побеждава лъжите — гласът й потрепери, но тя не заплака. Вместо това продължи да се взира в мен. Ако в очите й имаше само гняв, щеше да ми е малко по-лесно. Но те също ме умоляваха. — Сейди, ако само би могла… — Няма. Вече не. Тъй че не ми разправяй как не вършиш нищо срамно за теб или мен. Това е нещо, което аз сама трябва да преценя. Това е то — или махаш метлата, или си тръгваш. — Ако само знаеше, ти не би… — Тогава кажи ми! — _Не мога._ Гневът ми се спука като балон и остави след себе си емоционална пустош. Свалих очи от лицето й и погледът ми попадна на бюрото й. От това, което видях там, ми причерня. Беше купчинка заявления за работа в Рино през лятото. Най-горното беше за хотел и казино Хара. На първия ред тя беше изписала името си с едри печатни букви. Пълното си име, включително средното, за което никога не ми беше хрумвало да я питам. Аз взех листа много внимателно и сложих палците си върху първото име и втората сричка от фамилията й. Това което остана беше ДОРИС ДАН. Спомних си деня, в който бях говорил с жената на Франк Данинг, като се преструвах на агент по недвижимо имущество. Тя беше двадесетина години по възрастна от Сейди Дорис Клейтън, по баща Данхил, но и двете жени имаха сини очи, деликатна кожа и елегантни надарени фигури. И двете бяха пушачки. Всичко това можеше да е съвпадение, но не беше. И аз го знаех. — Какво правиш? — обвинителният й тон говореше, че истинският въпрос е: _„Защо продължаваш да го усукваш?“,_ но моят гняв се беше изпарил. Напълно. — Сигурна ли си, че той не знае къде си? — попитах я. — Кой? Джони? За Джони ли говориш? Защо… — тъкмо в този момент тя явно реши, че е безсмислено. Видях го по лицето й. — Джордж, най-добре си върви. — Но той би могъл да те намери — настоях аз. — Защото родителите ти знаят къде си, а те поначало са го смятали за голяма работа. Ти самата го каза. Аз пристъпих към нея. Тя отстъпи назад. Както се отстъпва от човек, който внезапно е разкрил, че е психически нестабилен. Видях страха в очите й и неразбирането, но не можех да се спра. Не забравяйте, че аз самият бях изплашен. — Дори да им забраниш да му казват, той ще го измъкне от тях. Защото той е чаровник. Не е ли така, Сейди? Когато не си търка ръцете до кръв или не подрежда книгите по азбучен ред, или не говори колко отвратително нещо е ерекцията, той е много, много чаровен. Дори _теб_ е успял да очарова. — Моля те, върви си, Джордж — гласът й трепереше. Вместо това аз пак пристъпих към нея. Тя отстъпи назад още веднъж, опря гръб в стената… и се _присви._ Това на мен ми подейства, както шамарът действа на истерик или чаша студена вода, плисната в лицето на сомнамбул. Отстъпих към вратата между дневната и кухнята с вдигнати ръце, сякаш се предавах. Което именно правех. — Тръгвам си. Обаче, Сейди… — Не разбирам как можеш да го направиш — прекъсна ме тя. Междувременно сълзите й се бяха появили и се стичаха по бузите й. — Или защо отказваш да оправиш нещата. Толкова ни беше хубаво заедно. — Ние още сме заедно. Тя поклати глава. Бавно, но решително. Аз прекосих кухнята с усещането, че се нося над земята, извадих кутията ванилов сладолед от една от чантите на плота и го прибрах във фризера на хладилника. Малка част от мен твърдеше, че това е само лош сън и скоро ще се събудя. Останалата част от мен не страдаше от такива заблуди. Сейди стоеше под арката между стаите и ме гледаше. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата заявлението за работа. Сега, като я погледнах, приликата с Дорис Данинг беше зловеща. Което поставяше въпроса защо не го бях забелязал преди? Дали защото бях твърде зает с други неща? Или защото още не схващах мащаба на нещата, с които си играех така глупаво? Излязох от кухнята и застанах на прага, загледан в нея през мрежата на вратата. — Пази се от него, Сейди. — Много неща не са наред с Джони, но той не е опасен — отговори тя. — А и родителите ми никога няма да му кажат къде съм. Те обещаха. — Хората могат да нарушават обещанията си, а могат и да избухват. Особено хора под огромно напрежение, които са психически нестабилни по начало. — Върви си, Джордж. — Обещай, че ще се пазиш от него и ще си тръгна. — _Обещавам, обещавам, обещавам_ — изкрещя тя. Почувствах се ужасно при вида на цигарата, която трепереше в ръката й, но комбинацията от шок, загуба, скръб и гняв в очите й беше много по-лоша. Усещах физическото присъствие на емоциите й да ме изпраща чак до колата. Проклетите Ролинг Стоунс. Глава 17 1 Няколко дни преди началото на цикъла контролни за края на годината Елън Докърти ме повика в кабинета си и затвори вратата след мен. — Съжалявам, за проблемите, които ти създадох, Джордж, но не мога да кажа, че съжалявам за действията си. Не й отговорих. Гневът ми окончателно беше изчезнал, но не и шокът. Почти не бях успял да спя след голямата разправия със Сейди и имах усещането, че ранната зора и аз скоро ще си станем близки приятели. — Точка двадесет и пет от Административния образователен кодекс на Тексас — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. — Не те разбирам, Ели. — Нина Уолингфорд ми обърна внимание по въпроса — Нина беше районната медицинска сестра. Тя навърташе десетки хиляди мили на своя Форд всяка учебна година, докато обикаляше осемте училища на област Денолм, три от тях, състоящи се от сгради с по две стаи. — Точка двадесет и пет е свързана с щатската разпоредба за имунизация в училищата. Отнася се и за учителите, не само за учениците. Затова Нина забелязала, че няма информация за твоите имунизации. Нито пък някакво медицинско досие за теб. Значи това било. Фалшивият учител разкрит, поради липса на ваксина против детски паралич. Е, поне не беше заради познанията ми за Ролинг Стоунс, изпреварили времето си или заради неподходящия жаргон. — Понеже ти беше толкова зает с подготовката на Джамборето, реших да не те занимавам, а сама да пиша на училищата, където си работил. Отговорът от Флорида гласеше, че не изискват медицински досиета за имунизации от заместващите си учители. От Мейн и Уисконсин ми отговориха, че не са и чували за теб. Тя се наведе напред над бюрото си, вперила поглед в мен, но аз не можех да я гледам в очите. Все пак, в секундата преди да забия поглед собствените си ръце, разпознах в очите й едно почти непоносимо съчувствие. — Дали щатската образователна комисия би се заинтересувала да научи, че е наела самозванец? Разбира се. Може дори да предприемат съдебни стъпки да възстановят изплатените ти в последната година заплати. Дали на мен ми пука? По никакъв начин. Твоята работа тук е безупречна. А това, което двамата със Сейди направихте за Боби Джил Олнът, е изключително. Подобни инициативи печелят номинации за Щатски учител на годината. — Ами… благодаря — измърморих аз. — Запитах се, какво би направила Мими Коркоран. Ето какво ми отговори Мимс: „Ако той беше подписал постоянен договор за следващите години, ти щеше да си принудена да подадеш сигнал. Но след като си тръгва в края на месеца, в твой интерес — а и в интерес на училището — е да не казваш нищо.“ А накрая тя добави: „Обаче има един човек, който _трябва_ да знае, че Джордж не е този, за когото се представя.“ Ели направи пауза. — Казах на Сейди, че ти със сигурност ще имаш някакво разумно обяснение, но явно съм сгрешила. Аз си погледнах часовника. — Ако не съм уволнен, мис Ели, трябва да се връщам в клас. Правим синтактичен разбор. Мисля да ги пробвам със сложно изречение от рода на: „Нямам никаква вина в тази ситуация, но не мога да обясня защо.“ Как мислиш? Твърде трудно? — Като за мен, да — отговори тя мило. — Само още нещо. Бракът на Сейди е бил неприятен. Съпругът й е имал странности, които нямам желание да описвам подробно. Името му е Джон Клейтън. Мисля, че е опасен. Поискай на Сейди негова снимка, така че да знаете как изглежда, ако се появи тук и почне да разпитва за нея. — А ти защо мислиш, че може да се появи? — Защото съм виждал нещо такова преди. Това обяснение стига ли ти? — Предполагам, че да, щом няма да получа друго. Но на мен такъв отговор не ми беше достатъчен. — Ще й поискаш ли снимка? — Да, Джордж — може би наистина смяташе да го направи, а може да го казваше само, за да се отърве от мен. Нямах представа кое от двете. Вече бях при вратата, когато тя допълни, съвсем мимоходом: — Ще разбиеш сърцето на това момиче. — Знам — отговорих аз и излязох. 2 Улица Мерседес. Краят на май. — Заварчик си, а? Стоях на верандата на номер 2706 с хазаина, един достоен американец на име Джей Бейкър. Той беше набит тип, с огромен търбух, който галено наричаше своето бирено коремче. Тъкмо бяхме приключили огледа на къщата, за която Бейкър ми беше обяснил, че се намира „Съвсем близо до автобусната спирка“. Сякаш това можеше да компенсира провисналите тавани, мухлясалите стени, пукнатото казанче на тоалетната и цялостното усещане за разруха. — Нощен пазач — отговорих аз. — Тъй ли? Хубава службица. Цяла нощ биеш кучето. Реших, че не очаква да му отговоря. — Нямаш жена и деца? — Разведен съм. Те останаха на изток. — Издръжката сигурно ти излиза през носа? Аз само свих рамене. Той не ме разпитва повече. — Е, ще я наемеш ли, Амбърсън? — Ами, да — отговорих аз и въздъхнах тежко. Той извади продълговата тетрадка с кожена подвързия от задния си джоб. — Значи два месечни наема в аванс, за осигурителен депозит. — Осигурителен депозит? Ти шегуваш ли се? Бейкър продължи, сякаш изобщо не ме беше чул. — Наемът се плаща последния петък на месеца. Ако закъснееш или не събереш цялата сума, те изхвърлям на улицата. С любезното съдействие на фортуъртската полиция. Ние с тях сме си много близки. Той извади овъглена угарка от пура от джоба на ризата си, захапа я и запали клечка кибрит о нокътя на палеца си. На верандата беше много горещо. Чакаше ме изключително дълго и горещо лято. Аз въздъхнах пак и подчертано неохотно започнах да вадя двадесетачки от портфейла си. — Вяра само Богу — всички останали плащат в брой — измърморих аз. Той се разсмя и издуха вонливи облаци син дим. — Това ми хареса. Ще трябва да го запомня. Особено в последния петък от месеца. Не можех да повярвам, че ще се преместя да живея в тази развалина на тази отвратителна улица след прекрасната си къщичка на юг, където гордо бях косил съвсем истинска морава. Още не бях напуснал Джоуди, а вече изпитвах носталгия. — Искам разписка — казах му. Тя поне беше безплатна. 3 Беше последният учебен ден. Класните стаи и коридорите бяха празни. Таванските вентилатори въртяха въздух, който вече беше горещ, нищо, че беше едва осми юни. Семейство Озуалд вече бяха напуснали Русия и според записките на Ал, след пет дни корабът им щеше да акостира в Хобокън, където те щяха да слязат по трапа на американска земя. Освен мен, в учителската стая беше само Дани Лавърти. — Хей, шампионе. Чувам, че заминаваш за Далас да си довършиш книгата. — Това е планът — всъщност, планът щеше да ме отведе във Форт Уърт, поне в началото. Започнах да разчиствам пощенската си кутия, която беше пълна със съобщения, свързани с края на учебната година. — Ако и аз бях волен като птичка, вместо да съм вързан с жена, три деца и ипотека, аз също можеше да се пробвам да напиша нещо. Участвах във войната, да знаеш. Знаех. Всички знаеха. Обикновено го научаваха десет минути, след първата си среща с него. — Имаш ли достатъчно да се издържаш? — Ще се оправя. Всъщност парите щяха да ми стигнат до следващия април, когато се надявах да приключа ангажимента си с Лий Озуалд. Нямаше да се наложи пак да посещавам Фейт Файнаншъл на авеню Грийнвил. Дори първото ми отиване там беше изключително глупаво. Можех да си повтарям, колкото искам, че пожарът в къщата ми във Флорида е бил просто детска пакост, излязла от контрол, но също толкова убедително си бях казвал, че всичко е наред между Сейди и мен и всички знаем как приключи _тая_ история. Изхвърлих снопа листи от кутията си в коша, при което забелязах малък запечатан плик, който някак бях пропуснал. Знаех кой използва такива пликове. На листа от тетрадка, сгънат вътре, нямаше нито обръщение, нито подпис, освен слабия (може би въображаем) аромат на парфюма й. Съобщението беше кратко. Благодаря, че ми показа колко хубаво може да бъде. Моля те, не идвай да се сбогуваш. След кратък размисъл натиках бележката в задния си джоб и се втурнах към библиотеката. Нямах представа какво ще й кажа или какво ще направя, но така или иначе нямаше значение, защото библиотеката беше тъмна и столовете бяха качени по масите. Опитах дръжката, но вратата беше заключена. 4 Последните две коли, останали на учителския паркинг, бяха Плимутът седан на Дани Лавърти и моят Форд, чийто гюрук беше вече доста раздърпан. Самият аз се чувствах в не по-добра форма. — Господин Ей! Почакайте, господин Ей! Майк и Боби Джил тичаха през паркинга към мен. Майк носеше малък увит подарък и ми го подаде. — Боби и аз ви ’зехме нещичко. — _Взехме._ И нямаше нужда, Майк. — Имаше и още как. Бях трогнат да видя, че Боби Джил плаче и доволен, че плътният слой грим е изчезнал от лицето й. Сега, когато тя знаеше, че скоро ще се прости с белега, вече не се опитваше да го крие. Тя ме целуна по бузата. — Благодаря ви толкова, _толкова_ много, господин Амбърсън. Никога няма да ви забравя — тя погледна Майк. — _Ние_ никога няма да ви забравим. Сигурно беше права, което беше чудесно. Това не компенсираше тъмната заключена библиотека, но все пак, беше чудесно. — Отворете го, де — подкани ме Майк. — Дано да ви хареса. За вашата книга. Отворих пакетчето. Вътре имаше дървена кутийка дълга към една педя, широка пет сантиметра. В кутийката, обвита в нежна коприна, имаше писалка Уотърман, с гравирани инициали Дж. А. — О, Майк, това е твърде много. — Нямаше да е достатъчно, даже да беше от чисто злато — възрази той. — Вие променихте живота ми — той на свой ред погледна Боби Джил. — Живота и на двама ни. — За мен беше удоволствие, Майк. Той ме прегърна и като за ’62-ра, това беше сериозен жест между мъже. С радост отговорих на прегръдката му. — Гледайте да не ни забравяте — обади се Боби Джил. — Ей го де’й Далас — веднага след това сама се поправи. — _Ето го къде е_. — Ще се обаждам — обещах аз, но знаех, че няма да го правя, както знаех, че и те няма да ме търсят. Те тръгваха по собствения си път и, ако имаха късмет, животът им щеше е изключителен. Те тръгнаха да си ходят, но Боби Джил се обърна и вметна: — Жалко, че скъсахте. Много ми е мъчно за вас. — На мен също ми е мъчно, но така вероятно е най-добре. Запътих се към вкъщи да опаковам пишещата си машина и вещите си, които все още бяха толкова малко, че се събираха в един куфар и няколко кашона. Докато чаках на единствения светофар на Главната улица, отворих кутийката и разгледах писалката. Беше красива и бях трогнат, че се бяха сетили. Още повече, че бяха изчакали да се сбогуват с мен. Светна зелено. Аз щракнах капачето на кутийката и подкарах. Гърлото ми се беше свило, но очите ми останаха сухи. 5 Животът на улица Мерседес не беше никак жизнеутвърждаващ. Денем не беше толкова зле. Улицата се огласяше от виковете на децата, свободни след края на учебната година, облечени с твърде широки дрехи, явно доизносвани от по-големите им братя и сестри. Домакини непрестанно мрънкаха, събрани в групички до пощенските си кутии или край просторите в двора. Младежи караха очукани таралясници с ауспуси, увити в самоделни заглушители и надули радио КейЛайф до последно. Часовете между два и шест сутринта също се издържаха. Една оглушителна тишина обгръщаше улицата, когато ревливи бебета най-после се успокояваха и спяха в кошчетата си (или в чекмеджетата, пригодени за кошчета), а бащите им с хъркане се приближаваха към поредния ден на къртовски труд за минимална надница в работилници, фабрики или ферми. Между четири и шест следобед обаче улицата се превръщаше в джунгла, където майки навикваха децата си да се прибират и да си свършат домашните задължения, а бащи се връщаха от работа и навикваха жените си, вероятно защото нямаше на кой друг да си го изкарат. При това съпругите им не се оставяха, а им отговаряха достойно. Алкохолизираните татковци подаваха глави около осем и нещата съвсем се разгорещяваха около единадесет, когато или баровете затваряха, или парите им свършваха. Тогава започваше симфонията от затръшнати врати, строшено стъкло и писъци, когато пияните татковци погваха жените си или децата, или всички подред. Често през прозорците ми нахлуваха пулсиращите червени светлини на полицейски патрулки. На два пъти чух изстрели. Може би някой беше стрелял във въздуха, може би не. А една сутрин, когато излязох да си прибера вестника, видях жена с кръв, засъхнала по долната половина на лицето й. Тя седеше на бордюра пред една къща надолу по улицата и пиеше бира Лоун Стар. Понечих да отида и да проверя как е, макар да знаех, че не е разумно да се ангажирам със случващото се в този мизерен работнически квартал. Но тогава тя забеляза, че я гледам и ми показа среден пръст. Аз се прибрах вътре. Никой не дойде да ме поздрави с добре дошъл в квартала, нито пък домакините от съседните къщи имаха занимания от рода на срещи на Младежката лига и прочее. Единственото, което получих на тази улица, беше време за размисъл. Време да изпитвам носталгия по приятелите си и по Джоуди. Време да усещам липсата на работата, която не само ме беше разсейвала от мисълта за предстоящите събития, но ми беше носила и удовлетворение, което човек изпитва, когато си харесва работата и знае, че тя е важна. Имах време дори да се вайкам за доскоро елегантната си кола. Към повреденото радио и свистящите клапи се беше присъединил ръждясал ауспух и пукнатина в предното стъкло, причинена от камък, отхвръкнал от гумите на един камион. Освен това бях спрял да я мия и, за огромно мое съжаление, колата вече идеално се вписваше между изпадналите транспортни средства на улица Мерседес. Но най вече си прекарвах времето, като мислех за Сейди. „Ще разбиеш сърцето на това момиче“, беше казала Ели Докърти, но и моето сърце не беше в по-добра форма. Една нощ, докато лежах буден и слушах пиянската разправия у съседите („ти беше, не бях аз, ти беше, не бях аз, майната ти“), ми хрумна просто да й разкажа всичко. Веднага отхвърлих идеята, но следващата нощ тя се върна с нова сила. Представих си как седя на кухненската й маса и пия кафе под ко`сите лъчи на силното следобедно слънце, нахлуващи през прозореца над мивката. Как говоря спокойно. Как й казвам, че истинското ми име е Джейкъб Епинг и ще се родя едва след четиринадесет години; че идвам от ’11-та година през една пукнатина във времето, която моят покоен приятел Ал Темпълтън наричаше заешка дупка. Как да я убедя в подобно нещо? Да й кажа, че един американски дезертьор, който напоследък си е променил мнението за Русия, скоро ще се нанесе в жилището срещу моето с руската си съпруга и дъщеря им? Да й кажа, че тази есен далаският отбор на Тексасците (които още не бяха се превърнали в любимите на цяла Америка Каубои) щяха да победят хюстънските Сондьори с 20 на 17 във второто продължение? Абсурд. Но какво друго знаех за непосредственото бъдеще? Нищо съществено, защото не бях имал време да се подготвя. Знаех доста за Озуалд, но това беше всичко. Тя щеше да ме помисли за луд. Можех да й изпея още дузина песни, които тепърва щяха да бъдат записани и това нямаше да промени мнението й. Или щеше да ме обвини, че съм си ги измислил — нали все пак минавах за писател. Но да речем, че ми повярваше? Дали исках да я навра направо в устата на вълка заедно с мен? Не беше ли достатъчно, че тя щеше да се върне в Джоуди през август и, ако мъжът й изобщо по нещо приличаше на Франк Данинг, той можеше да отиде да я търси там? — Добре, махай се тогава! — изкрещя женски глас и след това някаква кола се отдалечи бързо към улица Уинскот. Фаровете й проникнаха през една пролука в дръпнатите ми завеси и прекосиха тавана. — __Куролизец!__ — изкрещя тя след колата, на което мъжки глас някъде по улицата отговори: „Може да оближеш моя, ако искаш, само млъкни.“ Това беше животът на улица Мерседес през лятото на ’62-ра. _Не я замесвай._ Това казваше гласът на разума. _Може би след време ще можеш да се върнеш при нея, може би дори ще си живеете двамата в Джоуди, но не сега._ Само дето мен не ме очакваше никакво бъдеше в Джоуди. След като Елън вече знаеше за миналото ми, нямаше начин да се върна да преподавам. А какво друго можех да правя? Да изливам бетон? Една сутрин сложих да варя кафето и излязох да си прибера вестника. Когато отворих входната врата, видях, че и двете задни гуми на Сънлайнъра са спукани. Някое окъсняло хлапе ги беше нарязало с нож от скука. Това също беше животът на улица Мерседес през лятото на ’62-ра. 6 В четвъртък, четиринадесети юни, аз си обух джинси, синя дочена риза и стара кожена жилетка, купена от магазин за дрехи втора ръка. После цяла сутрин крачих нервно из къщата. Нямах телевизор, но слушах радио. В новините казаха, че президентът Кенеди планира официално посещение в Мексико по-късно този месец. Прогнозата беше за ясно и топло време. Водещият празнослови известно време и после пусна музика. Писъците на изпълнителя и пронизителните звуци на песента ми се забиха в главата. Накрая не издържах. Щях да подраня, но не ми пукаше. Качих се в Сънлайнъра — чиито задни гуми сега бяха съвсем черни, за разлика от предните с тяхната бяла ивица — и карах към четиридесет мили до летището Лав Фийлд на северозапад от Далас. Нямаше отделни паркинги за кратък или продължителен престой, просто паркинг срещу седемдесет и пет цента на ден. Аз нахлупих старата си сламена шапка и минах разстоянието от около половин миля до терминала. Няколко даласки полицаи стояха на тротоара отпред и пиеха кафе, но не се виждаше никаква охрана и нямаше метални детектори за влизащите. Пътниците просто си показваха билетите на един служител, застанал до вратата и после прекосяваха горещата настилка на пистата до съответния самолет на някоя от петте авиокомпании: Америкън, Делта, ТУА, Фронтиър и Тексаски авиолинии. Аз проверих таблото, надписано с тебешир, на стената зад гишето на Делта. Пишеше, че полет 194 се движи по разписание. Когато помолих служителката да провери, тя се усмихна и каза, че самолетът тъкмо е излетял от Атланта. — Доста сте подранил. — Такъв съм си — отговорих й аз. — И за собственото си погребение ще подраня. Тя се засмя и ми пожела приятен ден. Купих си списание и седнах в ресторанта отсреща. Поръчах си Райската салата на главния готвач. Тя се оказа огромна, а аз бях твърде нервен да ям — не всеки ден виждаш човек, който ще промени световната история — но поне ръцете ми бяха заети с нещо до кацането на самолета, с който щяха да пристигнат семейство Озуалд. Седях в сепаре с отлична гледка към главния терминал. Нямаше много хора и забелязах една млада жена в тъмно син костюм. Косата й беше прибрана в стегнат кок. Носеше по един куфар във всяка ръка. Един тъмнокож носач предложи да й ги вземе, но тя поклати глава с усмивка, а после си удари ръката в ръба на будката за Информация, докато минаваше покрай нея. Изпусна единия куфар, разтри си лакътя, вдигна куфара и решително продължи напред. Сейди заминаваше за шестседмичния си престой в Рино. Дали се изненадах? Никак. Вече бях свикнал с тези малки случки. Дали почувствах непреодолимо желание да изскоча от ресторанта и да я настигна, преди да е станало твърде късно? Естествено. За момент това ми се стори съвсем възможно, дори нужно. Щях да й кажа, че според мен съдбата (а не някаква странна хармония, резултат от пътуването във времето) е определила да се срещнем днес на летището. По филмите постоянно казват такива неща, нали? Щях да я помоля да изчака, докато и аз си купя билет за Рино и щях да й обещая, че щом стигнем там, ще й разкажа всичко. А след задължителните шест седмици, щяхме да вдигнем тост за съдията, който щеше да разтрогне нейния брак, преди да ни ожени. Даже се надигнах от мястото си, но тъкмо тогава погледът ми падна върху корицата на списанието, което бях купил. На корицата беше Джаклин Кенеди, широко усмихната, в рокля без ръкави и с остро деколте. „Лятната мода на Първата дама“ — гласеше заглавието. Докато гледах снимката, цветовете се отдръпнаха от нея и тя се превърна в черно-бял портрет на една жена с празен поглед. Стоеше до вицепрезидента Линдън Джонсън на стълбата на президентския самолет и вече не беше облечена в красива (и даже сексапилна) лятна рокля. Вместо това носеше опръскан с кръв вълнен костюм. Помня, че бях чел — не в записките на Ал, някъде другаде — че малко след като Кенеди бил обявен за мъртъв, съпругата на вицепрезидента понечила да прегърне Джаки в болничния коридор и забелязала парче от мозъка му на нейния костюм. Един президент, разстрелян в главата. И всички мъртъвци, които се нареждаха след него в безкрайна призрачна върволица. Останах си на мястото и гледах как Сейди се приближава към гишето на Фронтиър. Куфарите й явно бяха тежки, но тя ги носеше решително, с изправен гръб и отсечени стъпки. Един служител им сложи етикети и ги качи на количката за багажа. После пак се обърна към нея, тя му показа билета си, който беше купила чрез пътническа агенция преди два месеца и служителят написа нещо върху него. После й го върна и тя тръгна към изхода. Снижих глава, за да не ме види. Когато погледнах отново, тя беше изчезнала. 7 Четиридесет дълги, дълги минути по-късно, мъж, жена и две малки деца — момче и момиче — минаха покрай ресторанта. Момчето държеше ръката на баща си и бъбреше неспирно. Бащата го гледаше, кимаше и се усмихваше. Това беше Робърт Озуалд. Високоговорителят оповести: „Полет 194 на авиолиния Делта пристига от Нюарк и Атланта на четвърти изход.“ Съпругата на Робърт — Вейда, според записките на Ал — вдигна момиченцето на ръце и забърза напред. Маргерит не се виждаше никъде. Аз похапвах салата, без да й усещам вкуса. Сърцето ми се беше разтуптяло. Чух рева на приближаващите мотори и видях как носа на самолет DC–8 спря пред съответния изход. Посрещачите се скупчиха пред вратите. Една сервитьорка ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях. — Прощавайте, сър — каза тя с изключително плътен тексаски акцент. — Исках само да проверя, дали ще искате още нещо? — Не, благодаря, добре съм — отказах аз. — Ами, чудесно. Появиха се първите пътници. Всички бяха мъже в костюми и елегантни подстрижки. Разбира се. Първи винаги слизат пътниците от първа класа. — Не искате ли да ви донеса парче прасковен пай? Пресен е. — Не благодаря. — Сигурен ли сте? Появи се шарената тълпа от пътническа класа, понесла разнообразни ръчни чанти. Чух радостен женски възглас. Дали това беше Вейда, която поздравява девер си? — Сигурен съм — отговорих на сервитьорката и вдигнах списанието. Тя се предаде. Седях, ровичках остатъка от салатата си и наблюдавах. Появиха се мъж, жена и дете, но то беше поне две годишно, много по-голямо от Джун. Пътниците минаваха покрай ресторанта и разговаряха със своите приятели или роднини, които ги бяха посрещнали. Младеж във военна униформа игриво тупна приятелката си отзад. Тя се засмя, плесна ръката му и после се повдигна на пръсти да го целуне. В продължение на около пет минути терминалът беше претъпкан. После тълпата почна да се разрежда. Семейство Озуалд не се виждаше никъде. Изведнъж ме изпълни една абсолютна увереност, че те изобщо не са били в самолета. Когато бях минал през заешката дупка, бях попаднал не просто в миналото, а в някаква паралелна вселена. Може би ролята на Човека с жълтата карта беше да не позволява това да се случи, но той беше умрял и аз нямаше за какво да се тревожа. Без Озуалд, нямах мисия. Кенеди щеше да умре в някаква друга версия на САЩ, но не и в тази. Можех да настигна Сейди и двамата да си живеем щастливо. В момента, в който си го помислих, видях мишената си за първи път. Робърт и Лий вървяха един до друг и разговаряха оживено. В ръката на Лий се поклащаше или твърде голямо дипломатическо куфарче или твърде малка ръчна чанта. Робърт носеше розов куфар със заоблени ръбове, който сякаш принадлежеше на самата Барби. Вейда и Марина вървяха след тях. Вейда носеше едната от двойка платнени чанти. Марина беше прехвърлила другата през рамото си, носеше четиримесечната Джун на ръце и се мъчеше да не изостава. Двете деца на Вейда и Робърт вървяха от двете й страни и я зяпаха любопитно. Вейда повика на мъжете и те спряха кажи-речи пред моя ресторант. Робърт се усмихна и пое чантата от Марина. Лий изглеждаше… развеселен? Всезнаещ? Може би и двете? В ъглите на устата му се прокрадваше идеята за усмивка. Косата му с неопределен цвят беше гладко сресана и той беше самият образец на спретнат мъж със своята колосана бяла риза, кафяви панталони и излъскани обувки. По нищо не личеше, че току-що е пропътувал половината планета. По него нямаше нито една гънка, а лицето му беше гладко избръснато. Беше само на двадесет и две, но изглеждаше по-млад — приличаше на момчетата в моите гимназиални класове. Марина също приличаше на ученичка и щеше да мине още месец, преди да може да си поръчва алкохол в заведенията. Тя явно беше изтощена, зашеметена и въртеше глава на всички страни. Беше също изключително красива с бухнала тъмна коса и извити нагоре, някак скръбни сини очи. Ръцете и краката на Джун бяха увити в отделни пелени. Дори вратът й беше увит в нещо и, макар тя да не плачеше, лицето й беше зачервено и изпотено. Лий взе бебето, Марина му се усмихна благодарно и, когато устните й се разделиха, видях, че й липсва един преден зъб. Другите бяха доста тъмни, а един почти черен. Това рязко контрастираше с нейната бяла кожа и великолепни очи. Озуалд се приведе към нея и й прошепна нещо, от което усмивката й се стопи. Тя го погледна тревожно. Той добави още нещо и заби пръст в рамото й, докато говореше. Спомних си разказа на Ал и се зачудих, дали и сега Озуалд й казва същото нещо: „Върви, кучко“. Но, не. Беше се ядосал, задето тя беше увила бебето толкова плътно. Той дръпна пелените първо от ръцете, после от краката й и ги хвърли на Марина, която едва ги хвана. После се огледа да види, дали някой ги гледа. Вейда се върна обратно и докосна ръката на Лий. Той не й обърна внимание, само разви своеобразния памучен шал от врата на Джун и също го метна към Марина. Пелената падна на земята. Тя се наведе да я вдигне мълчаливо. Робърт също се присъедини към тях и дружески тупна брат си по рамото. Терминалът беше останал почти безлюден — последните пътници бяха подминали семейство Озуалд — и аз ясно чух думите на Робърт. — Не й придиряй, ами че тя още не се е осъзнала на кой свят е. — Погледни детето — каза Лий и вдигна Джун за оглед. При това тя най-после почна да плаче. — Увила го е като проклета египетска мумия. Само защото така правели у дома. Не знам да се смея ли или да плача. _Старий баба!_ Дърта бабичка — той пак се обърна към Марина, а детето продължаваше да плаче в ръцете му. Тя го погледна страхливо, докато той повтаряше: — _Старий баба!_ Марина опита да се усмихне, както хората се усмихват, когато знаят, че шегата е за тяхна сметка, но не и защо. За момент ми напомни на Лени от „За мишките и хората“. После широка и малко крива усмивка озари лицето на Озуалд и му придаде донякъде красив вид. Той нежно целуна жена си първо по едната буза, после по другата. — САЩ! — каза той и пак я целуна. — САЩ, Рина! Земя на свободните и дом на лайнарите! Тя се усмихна лъчезарно. Той и подаде обратно детето и й заговори на руски. Докато тя утешаваше Джун, той я прегърна през кръста. Когато се изгубиха от погледа ми, тя още се усмихваше и премести бебето към рамото си, за да може да хване ръката му. 8 Аз се прибрах у дома — ако улица Мерседес можеше да се нарече дом — и се опитах да поспя. Не успях, затова останах легнал, с ръце под главата, заслушан в досадните улични шумове и проведох един разговор с Ал Темпълтън. Сега, когато бях останал сам, често си говорех с него. За мъртвец, той беше доста разговорлив. — Глупаво беше да идвам във Форт Уърт — казах му. — Ако се опитам да вържа магнетофона към бръмбара в лампата, някой непременно ще ме види. Може би самият Озуалд ще ме види, което ще промени всичко. Него така или иначе го гони параноята, ти сам си го написал в бележките си. Той знае, че КГБ и милицията са го следили в Минск и ще се страхува, че ФБР и ЦРУ ще го следят тук. И ФБР наистина ще го _наглежда,_ поне от време на време. — Да, трябва да внимаваш — съгласи се Ал. — Няма да е лесно, но аз вярвам в теб, приятел. Затова те потърсих поначало. — Изобщо не искам да го доближавам. Само при вида му на летището ме побиха тръпки. — Знам, че не искаш, но ще се наложи. Като човек, който е прекарал половината си живот в готвене, мога да те уверя, че няма как да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Пък и не прави грешката да надценяваш този тип. Той не е някакъв гениален престъпник. Освен това много други неща ще ангажират вниманието му, най вече побърканата му майка. Известно време няма да го бива за нищо, освен да крещи на жена си и да я пердаши, когато реши, че виковете не са достатъчни. — Мисля, че той все пак я обича, Ал. Може би малко, но може би и много, нищо, че й вика. — Да, и точно такива типове най-често затриват жените си. Спомни си Франк Данинг. Ти си гледай твоята работа, приятел. — Добре, но даже да закача магнетофона, каква полза? Какво ще чуя — записани техните караници? При това на руски? Голяма полза, няма що. — Няма нужда да разгадаваш целия му семеен живот. Теб те вълнува Джордж де Мореншилд. Трябва да се увериш, че де Мореншилд не е участвал в покушението срещу генерал Уокър. Успееш ли, съмненията изчезват. И погледни от положителната страна на нещата — ако Озуалд те хване да го следиш, може би бъдещите му действия ще се променят за добро. Може да се откаже от атентата срещу Кенеди. — Ти вярваш ли си? — Не. Всъщност, не. — Аз също не вярвам. Миналото е твърдоглаво. То не иска да бъде променяно. — Ами, приятел, ето че напипа същината на нещата… — каза той. — С две ръце — допълних аз. — Напипах я с две ръце. Отворих очи. Все пак бях заспал. През спуснатите завеси проникваше светлината на късния следобед. Някъде недалеч от тук, на улица Девънпорт, братя Озуалд и съпругите им тъкмо сядаха на вечеря — първата за Лий след връщането у дома. Отвън, в моето лично кътче от Форт Уърт, деца скачаха на въже и си припяваха много позната броилка. Станах и прекосих затъмнената дневна (обзаведена с два фотьойла и нищо друго) и дръпнах едната завеса съвсем леко. Плътните завеси бяха първото ми нововъведение в къщата. Исках да виждам, без да ме виждат. Номер 2703 все още беше празна и табелата „Дава се под наем“ още беше затъкната на перилата на паянтовата веранда. На тревата пред къщата две момичета въртяха въже, а трето подскачаше между тях. Разбира се, те бяха съвсем различни от момиченцата, които бях видял на улица Косут в Дери — тези бяха облечени в закърпени избелели джинси, вместо в чисто нови шорти и изглеждаха недохранени — но броилката им беше съвсем същата, само дето те я изпълняваха с плътен тексаски акцент. — Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите. Да живее Капитанът! Да живее Кралицата! Моят старец кара подводницата! Подскачащото момиче закачи крака си о въжето и се просна на тревата. Другите две се струпаха върху нея и трите се затъркаляха по земята. После се изправиха и се втурнаха нанякъде. Гледах ги как се отдалечават и си мислех: _Аз ги видях, а те мен не. Не е зле, като за начало. Обаче, Ал, къде е краят?_ Де Мореншилд беше ключът към цялата работа, единствената причина, поради която не можех да си позволя да убия Озуалд, веднага щом той се нанесеше отсреща. Джордж де Мореншилд беше петролен геолог, търгуващ с петролни лизинги и си позволяваше да води разточителен живот, най вече с парите на жена си. И той като Марина беше руснак по произход, но за разлика от нея с благородническо потекло. Имаше даже титла — барон де Мореншилд. Човекът, който щеше да се превърне в единственият приятел на Лий по време на няколкото месеца живот, които му оставаха. Същият, който щеше да спомене на Озуалд, че светът ще е много по-добро място без един бивш генерал, расист с консервативни политически убеждения. Ако се окажеше, че де Мореншилд е участвал в несполучливото покушение срещу Едуин Уокър заедно с Озуалд, моята ситуация щеше чувствително да се усложни. Тогава всяка откачена теория за възможна конспирация можеше да се окаже вярна. Ал обаче вярваше, че ролята на руския геолог се е ограничила (или щеше да се ограничи, както казах, животът в миналото е объркващ) до това да подтикне един мъж, вече обсебен от мания за величие и с разклатена психика. Ал беше написал в бележките си: „Ако Озуалд е бил сам вечерта на десети април, ’63-та, тогава вероятността в покушението срещу Кенеди седем месеца по-късно да е участвал втори стрелец, пада почти до нула.“ Отдолу с главни букви беше записал окончателната си присъда: __„А това е достатъчно да се елиминира кучият му син.“__ 9 Случката с момиченцата, които не бяха забелязали как ги гледам, ми напомни за стария трилър на Джими Стюарт „Заден прозорец“. Човек можеше да види какво ли не, без изобщо да напуска собствения си дом. Особено с подходящите инструменти. На следващия ден посетих магазин за спортни стоки и си купих отличен бинокъл, като на ум си напомних да не забравям за слънчевите отблясъци от лещите. Номер 2703 беше от източната страна улицата, така че вероятно щеше да е безопасно да наблюдавам по всяко време следобед. Проврях бинокъла през пролуката между завесите и, когато го фокусирах, видях занемарената дневна-кухня отсреща, така ясно, все едно стоях насред стаята. Наклонената лампа на Пиза още стоеше на старото бюро, пълно с кухненска посуда, и чакаше някой да я включи и да активира бръмбара. Което на мен нямаше да ми свърши никаква работа, ако междувременно не бях закачил хитроумния малък японски магнетофон, който на най-бавната си скорост можеше да направи до дванадесетчасов запис. Бях направил опит с резервната лампа (докато говорех в микрофона се чувствах като герой в комедия на Уди Алън) и резултатът беше малко провлачен, но думите се разбираха безпроблемно. Което значеше, че съм готов да действам. Ако ми стискаше. 10 На четвърти юли улица Мерседес гъмжеше от живот. Мъжете използваха почивния ден да поливат безнадеждно изсъхнали морави — с изключение на няколко летни бури привечер, времето беше горещо и сухо — а после се тръшваха в шезлонги, слушаха бейзбол по радиото и пиеха бира. Шайки хлапета хвърляха пиратки по уличните кучета и няколкото пилета. Някой уцели едно пиле и то се взриви, пръскайки кръв и перушина. Майката на виновника, само по комбинезон и бейзболна шапка, завлече пищящото хлапе в една по-отдалечена къща. Несигурната й походка говореше, че се е подкрепила с няколко бири. Местният еквивалент на фойерверки се състоя около десет вечерта, когато някакъв гамен, вероятно същият, който беше нарязал моите гуми, запали един стар Студебейкър, изоставен на паркинга на Монтгомъри Уорд от седмица. Пожарната се появи да го изгаси и всички наизлязоха да гледат. Ура за Колумб. Следващата сутрин отидох да разгледам овъглените останки, които стояха тъжно в локва от стопена гума. Наблизо видях телефонна будка и импулсивно се обадих на Ели Докърти. Операторът откри номера й и ме свърза. Направих го отчасти заради силната носталгия, но също, защото исках да чуя какво става със Сейди. Ели отговори на второто позвъняване и звучеше доволна да ме чуе. Както си стоях в задушната будка, с улица Мерседес, утихнала след величествените празненства, зад гърба си и с всепроникващата миризма на изгоряло в ноздрите си, това ме накара да се усмихна. — Сейди е добре. Получих две картички от нея и едно писмо. Работи като сервитьорка в хотел Хара — тя снижи глас. — В _бара_ на хотела, но училищното настоятелство няма да го чуе от мен. Представих си дългите крака на Сейди, подаващи се от късата пола на униформата. Представих си как бизнесмени се опитват да видят дантелата на чорапите й изпод полата или да надникнат в деколтето й, когато се навежда да им сервира напитките. — Тя пита за теб — продължи Ели, което пак ме накара да се усмихна. — Не исках да й казвам, че, доколкото жителите на Джоуди знаят, ти си пропаднал вдън земя, затова й казах, че работиш по книгата си и всичко с теб е наред. Повече от месец не бях добавил и дума към „Убийствено място“ и, макар да се бях опитал да препрочитам текста няколко пъти, той спокойно можеше да е написан с йероглифи. — Радвам се, че тя е добре. — Срокът, необходим, за да получи развода си, изтича в края на месеца, но тя е решила да остане до края на лятната ваканция. Бакшишите били отлични. — Поиска ли й и снимка на бъдещия й бивш мъж? — Да, точно преди да тръгне. Тя каза, че няма никакви. Родителите й сигурно пазели някакви снимки, но тя отказа да им пише. Каза, че те още не губели надежда за брака й и това можело да подхрани надеждите им ненужно. Освен това каза, че според нея ти преувеличаваш. _Ужасно_ преувеличаваш, бяха точните й думи. Типично за моята Сейди. Само дето тя вече не беше моя. Сега беше „ей, сервитьорката, донеси още по едно и този път се наведи малко по-ниско“. Всеки мъж е склонен да ревнува и моята ревност беше жестоко раздразнена сутринта на пети юли. — Джордж, виж, не се съмнявам, че тя още има чувства към теб и може би не е късно да оправите цялата тая каша. Аз се замислих за Лий Озуалд, който щеше да посегне на живота на генерал Едуин Уокър едва след девет месеца. — Твърде е рано — отговорих без да се замисля. — Прощавай, какво? — Нищо, радвам се, че поговорихме мис Ели, обаче скоро операторът ще ми поиска още монети, а на мен ми свършиха дребните. — А защо не наминеш да се видим на по бургер в ресторанта на Ал? Ако дойдеш, ще се обадя и на Дийк Симънс. Той ме пита за теб почти всеки ден. Мисълта да отскоча до Джоуди и да се видя със старите си приятели беше вероятно единственото нещо, което можеше да ме разведри онази сутрин. — Идеално. Довечера става ли? Към пет? — В пет е чудесно. Ние дребните душици от малкия град вечеряме рано. — Добре, ще се видим довечера. Аз черпя. — Ще я видим тая работа. 11 Ал Стивънс беше наел едно момиче, на което бях преподавал бизнес английски, и аз искрено се трогнах да видя как лицето й се озари в усмивка, когато ме забеляза на масата на Ели и Дики. — Господин Амбърсън, колко се радвам да ви видя! Как сте? — Благодаря, Дори, добре съм. — Дано да имате апетит. Изглеждате ми отслабнал. — Вярно е — съгласи се Ели. — Май имаш нужда от малко грижи. Мексиканският тен на Дийк беше избледнял, от което си направих извода, че не излиза много от вкъщи и каквито килограми аз бяг изгубил, той явно ги беше намерил. Стисна ми ръката здраво и ми каза, че се радва да ме види. У този човек нямаше нищо престорено. Същото важеше и за Ели Докърти. Все повече се убеждавах, че да заменя това градче за улица Мерседес, където празнуват четвърти юли като взривяват пилета, е било абсолютна лудост, независимо какво знаех за бъдещето. Искрено се надявах, че Кенеди ще си струва всичко това. Вечеряхме хамбургери, пържени картофки, плувнали в масло, и ябълков пай със сладолед. Поговорихме си за общите познати и се посмяхме на новината, че Дани Лавърти най-после е почнал да пише прословутия си роман. Ели каза, че според жена му, първа глава била озаглавена „Аз влизам в боя“. Към края на вечерята, когато Дийк натъпка лулата си с тютюн Принц Албърт, Ели извади една торба изпод масата и измъкна отвътре голяма книга. Подаде ми я над мазните остатъци от вечерята ни. — Страница осемдесет и девет. И внимавай с кетчупа, моля. Взела съм я назаем и искам да я върна в безупречно състояние. Книгата беше училищен годишник с кожена подвързия, вместо платнена, а листите бяха от плътна лъскава хартия и в края имаше поне сто страници рекламни карета. Учебното заведение, което книгата величаеше, предполагам е най-точната дума, беше училище Лонгрейс в Савана. Прелистих страниците, изпълнени с еднородни ванилови физиономии и си помислих, че докъм ’90-та тук-там може да се появи и някой чернокож ученик. А може би не. — Леле божке — възкликнах накрая. — Сейди трябва да се е примирила с доста сериозно орязване на заплатата, когато се е прехвърлила в Джоуди от това място. — Мисля, че просто е искала да се махне от там — каза Дийк тихо. — И съм сигурен, че си е имала причини. Обърнах на страница осемдесет и девет, озаглавена __Отдел естествени науки на гимназия Лонгрейс.__ Под надписа имаше типична групова снимка на учители в бели манти, държащи в ръце бълбукащи мензури — същински клонинги на доктор Джекил. Отдолу бяха портретните им снимки. Джон Клейтън не приличаше на Лий Озуалд, но имаше подобно приятно незабележимо лице и в края на устните му се забелязваше същата загатната усмивка. Не беше ясно дали лицето му изразява умерено забавление или едва прикрито презрение. Пък кой знае, може побърканото му копеле да не можеше да уподоби по-достоверна усмивка от тази за пред фотографа. Единствените му отличителни белези бяха вдлъбнатите слепоочия, които някак си пасваха на трапчинките в ъгълчетата на устата. Снимката беше черно бяла, но очите му бяха достатъчно светли, за да реша, че са сини или сиви. Обърнах книгата към приятелите си. — Тези вдлъбнатини отстрани на главата, дали са естествени? Като трапчинка на брадата да речем? Те отговориха отрицателно в един глас. Беше почти комично. — Това са следи от форцепс — обясни Дийк. — Получават се, когато на доктора му омръзне да чака и сам измъкне мъника от майка му. Обикновено по-късно изчезват, но не винаги. Ако косата му не беше разредена отстрани, нямаше да се виждат. — И той не се е появявал да търси Сейди? — попитах аз. — Не — отговориха те пак в унисон, а Ели допълни: — Никой не е питал за нея. Освен теб, Джордж. Глупак, такъв — тя ми се усмихна, както се усмихват хората, когато се шегуват, но не съвсем. Аз си погледнах часовника и обявих, че съм им изгубил достатъчно време и трябва да си тръгвам. — Защо не наминеш покрай футболното игрище преди това? — попита Дийк. — Треньорът Борман каза да минеш, ако можеш. Той е зает с тренировката. — Тренират вечер, когато се разхлади — допълни Ели. — Слава Богу за малките милости. Помниш ли как момчето на Хейстингс получи топлинен удар преди три години, Дийк? В началото всички помислиха, че е инфаркт. — Не знам защо треньорът ще иска да ме види. Нали привлякох един от скъпите му защитници към тъмната страна на вселената — аз сниших глас и прошепнах хрипкаво: — _Театрално майсторство!_ Дийк се засмя. — Да, ама явно си спасил кариерата на друг един играч. Поне така мисли треньорът. Защото, синко, точно това му казал Джим Ладю. Първо не можах да схвана за какво говори. После се сетих за училищна забава в деня на Сейди Хокинс и се усмихнах. — Аз просто ги хванах тримата с бутилка алкохол и я изхвърлих през оградата. Дийк вече не се усмихваше. — Един от тримата е бил Винс Ноулз. Знаеше ли, че е бил пиян, когато катастрофирал? Не знаех, но това не ме изненада. Коли и алкохол е обичайна и често смъртоносна гимназиална комбинация. — Тъй-тъй. Заради катастрофата и каквото там си им казал онази вечер, Ладю се заклел да не близва алкохол. — Какво _толкова_ им каза? — попита Ели. Тя вече вадеше портмонето от чантата си, но аз бях прекалено обсебен от спомена за онази вечер, за да споря с нея за сметката. „Не прецаквайте бъдещето си“, това им бях казал. И ето че тъкмо Джим Ладю с ленивата въртя-света-около-пръста-си усмивка беше взел от дума. Никога не знаем как ще променим нечий живот или кога, или защо. Не и преди бъдещето да погълне настоящето. Научаваме, когато е вече твърде късно. — Не помня — отговорих й и тя отиде да плати сметката. — Дийк, накарай мис Докърти да се оглежда за мъжа на онази снимка. Ти също дръж нещата под око. Може и да греша и той може да не се появи, но може и да дойде. И да знаеш, че доста дъски му хлопат. Дийк обеща да внимава. 12 За малко да не отида до игрището. Градчето беше особено красиво в косите лъчи на тази юлска привечер и аз усещах, че трябва да се замъкна обратно във Форт Уърт преди да съм изгубил волята да напусна Джоуди. Интересно, колко ли по-различно щеше да се случи всичко, ако бях пропуснал тази разходка? Може би много. Може би никак. Треньорът тъкмо провеждаше последните разигравания с най-добрите си играчи, а останалите седяха по пейките със свалени каски и запотени лица. — Червено две, червено две — извика треньорът поредната комбинация. Тогава забеляза двама ни с Дийк и вдигна ръка с разперени пръсти — _дайте ми пет минути._ После се обърна към малката група изтощени играчи на терена. — Хайде още веднъж. Да ви видим как смело ще прескочите от ниво напълно безнадеждни към отчасти безнадеждни, какво ще кажете? Аз се огледах и оттатък терена забелязах някакъв мъж в прекалено дълго спортно сако, който крачеше нагоре-надолу по страничната линия със слушалки на главата и с нещо, което приличаше на купа за салата в ръцете си. Очилата му ми напомниха на някого, но в първия момент не можах да се сетя на кого. После ми просветна, че непознатият прилича на Тихия Майк Макичърн. Моят личен техно-магьосник. — Кой е онзи? — попитах Дийк. Той присви очи и погледна в посоката, където сочех. — Представа нямам. Треньорът плесна с ръце и освободи момчетата, а после дойде при нас и ме тупна по гърба. — Как я караш, Шекспир? — Добре, благодаря — отговорих аз с престорена усмивка. — _Шекспир, голям тапир,_ така викахме ние като деца — и той се разсмя от сърце. — Ние пък казвахме _Тренер, тренер, горски дънер._ Треньорът искрено се изненада. — Верно ли? — Не, бе, шегувам се — бях почнал да съжалявам, че не си бях тръгнал веднага след вечерята. — Как е отбора? — Ами, всички са добри момчета и знам, че ще се стараят колкот’ могат, ама няма да е същото без Джими. Видя ли новото табло, там дето път 109 се отделя от магистрала 77? — само дето той произнесе „сем’се и се’ем“. — Прекалено съм свикнал с гледката, предполагам, затова не съм забелязал, че е ново. — Ами погледни на тръгване, друже. Спонсорите се погрижиха. Майката на Джими само дето не се разплака, като го видя. Чувам, че е твоя заслуга, дето младежът се отказал от пиячката. Той свали шапката си, обра потта от челото си с ръка, пак я наложи и въздъхна тежко. — Твоя и на оня проклет идиот Винс Ноулз, ама за него вече, освен да казвам по някоя молитва, друго не остана. Спомних си, че треньорът е баптист, при това ревностен. Освен дето редовно си казваше молитвите, той сигурно също вярваше ония глупости за синовете на Ной. — Просто си вършех работата — казах аз. Той ми хвърли укорен поглед. — И трябва да продължиш да си я вършиш, не да ми се лигавиш с някаква книга. Съжалявам, ако ти идва нагорно моето мнение, ама, ей на, това мисля аз. — Не, не ми пречи — вярно беше. Харесаха ми думите му и в някой друг свят, той, разбира се, би бил прав. Посочих към двойника на Тихия Майк, който си прибираше купата в метално куфарче. Слушалките още висяха около врата му. — Кой е онзи, треньоре? Борман изхриптя. — Май се казва Хейл Дъф. Или беше Кейл. Нов спортен журналист в радиото — ставаше въпрос за радио КейДам, единствената местна радиостанция на окръг Денолм. Сутрин пускаха фермерски прогнози, следобед кънтри музика, а след края на училището — рок. На хлапетата им харесваше не само музиката, но и заставките. Например, чуваше се някакъв страшен гръм, последван от гласа на стар каубой, който казва: „КаДааам, тая пущина прави голям бум!“ В Земята на миналото това се смяташе за връх на остроумието. — А каква е тая машинария, дето я разнася, имаш ли представа? — попита Дийк. — Имам ами — изсумтя треньорът. — Обаче ако си мисли, че ще го оставя с това да предава играта, ще има да взема. Няма целият проклет окръг да ме слуша по радиото как викам на момчетата хилави женчовци, когат’ не могат да спрат противниковата атака. — За какво говориш? — произнесох аз съвсем бавно. — Абе, аз не му повярвах отначало, затуй сам го пробвах — продължи треньорът с нарастващо недоволство. — Чух как Буф Редфорд казва на един от зайците, че топките ми били по-големи от главата! — Сериозно? — усетих, че сърцето ми бие учестено. — Оня Дъф казва, че сам си го сглобил в проклетия си гараж — изръмжа треньорът. — Каза, че като го усилиш до дупка, можеш да чуеш котешка пръдня в съседния квартал. Туй вече са пълни глупости, ама Редфорд беше чак от другата страна на терена, като го чух да остроумничи за моя сметка. Спортният журналист, който изглеждаше на не повече от двадесет и четири, си взе куфарчето и помаха със свободната си ръка. Треньорът помаха в отговор, но тихо измърмори: — Денят, когат’ го пусна на игрището по време на мой мач с това нещо, ще е денят, когат’ си сложа лепенка на Кенеди на шибания Додж. 13 Когато стигнах до пресечката на пътища 77 и 109 почти се беше стъмнило, но на изток се показваше подпухнала оранжева луна и тя беше достатъчна да освети таблото. На него се виждаше Джим Ладю, усмихнат, с шлем в едната ръка, футболна топка в другата и кичур черна коса, завит на челото му като на филмов герой. Над снимката със звездни букви беше изписано: __Поздравления за Джим Ладю, щатски нападател за 1960 и 1961! Късмет в Алабама! Никога няма да те забравим!__ А отдолу с червени букви като писък: __ДЖИМЛА!__ 14 Два дни по-късно отидох в Сателитна електроника и изчаках собственикът да продаде едно радио с размер на Айпод на хлапе, дъвчещо дъвка. Когато момчето си тръгна (притискащо малката слушалка на радиото до ухото си, още преди да е излязло), Тихия Майк се обърна към мен. — Я, моят добър приятел, господин Доу. С какво мога да ти помогна днес? — и като снижи глас заговорнически допълни: — Още лампи с микрофони? — Не. Я ми кажи, да си чувал за нещо, наречено многопосочен микрофон? Устните му се разтегнаха в усмивка. — Приятелю, пак си попаднал на точното място. Глава 18 1 Инсталирах си телефон и първия човек, на когото позвъних, беше Елън Докърти, която с готовност ми даде адреса на Сейди в Рино. — Имам и телефонния номер на пансиона, където е отседнала, ако го искаш — допълни Ели. Естествено, че го исках, но, ако го имах, все някога щях да се поддам на изкушението да й се обадя, а нещо ми подсказваше, че това би било грешка. — Адресът е достатъчен. Написах й писмо, веднага щом затворих. Чувствах се отвратен от неестествения си, изкуствено приповдигнат тон, но не знаех как да го избегна. Проклетата метла стоеше непокътната между нас. Ами ако тя срещнеше някой симпатичен паралия и съвсем забравеше за мен? Нима не беше възможно? Тя със сигурност щеше да знае как да го омагьоса в леглото. Учеше се бързо и беше кръшна не само на дансинга. Ревността ми пак се обади и аз побързах да довърша писмото, като осъзнавах, че звуча унил и безучастен, но трябваше все някак да се опитам да пробия през превзетите фрази и да кажа нещо откровено. Липсваш ми и ужасно съжалявам за начина, по който приключи всичко, но в момента просто не знам как да оправя нещата. Чака ме доста работа и няма начин да я приключа преди следващата пролет. Може би дори тогава няма да успея, но се надявам. Моля те не ме забравяй. Обичам те, Сейди. Подписах писмото с името Джордж, което веднага изтри всеки неумел опит за откровеност от моя страна. Най-долу добавих: „Ако имаш желание да ми се обадиш…“ и написах телефонния си номер. После отидох до библиотеката Бенбрук и пуснах писмото в голямата синя пощенска кутия отпред. За момента нищо повече не можех да направя. 2 В тетрадката на Ал бяха прикрепени три снимки, разпечатани от различни Интернет страници. Едната беше на Джордж де Мореншилд, облечен в банкерски сив костюм с бяла кърпичка, подаваща се от малкото джобче. Косата му беше сресана назад и внимателно разделена на път, както беше приемливо за мъжете на ръководни позиции по онова време. Усмивката на плътните му устни ми напомни за постелята на най-малкото мече от приказката за Златокоска: нито прекалено твърда, нито прекалено мека, а съвсем точна. Нямаше и следа от абсолютния ненормалник, когото скоро щях да видя да си раздира ризата на верандата на улица Мерседес 2703. Или пък имаше _съвсем_ слаба следа. Нещо в тъмните му очи. Някакво високомерие. Щипка от доброто старо пожелание „майната ти“. Втората снимка беше на печално известното „гнездо на стрелеца“, подредено от кашони с книги на шестия етаж на Тексаското училищно книгохранилище. На третата снимка Озуалд, облечен в черно, държеше поръчаната си по пощата карабина в едната ръка и няколко социалистически брошури в другата. Револверът, с който щеше да застреля далаския полицай офицер Дж. Д. Типит при своето провалилото се бягство — освен ако аз не успеех да го спра — беше затъкнат в колана на Ози. Тази снимка щеше да направи Марина по-малко от две седмици преди несполучливия опит за убийство на генерал Уокър. Мястото беше вътрешният двор на малката сграда с два апартамента на западна улица Нийли №214 в Далас. За да убивам време, докато чаках семейство Озуалд да се нанесе в съборетината отсреща, често посещавах западна Нийли 214. Далас, по принцип, съвсем категорично беше захапал дебелия, както биха се изразили моите ученици от ’11-та, но западна Нийли беше в малко по-приятен квартал от Мерседес. Въздухът, разбира се, вонеше — през ’62-ра целият централен Тексас мирише на повредена рафинерия — но поне отсъстваха миризмите на канал и лайна. Асфалтът на улицата се ронеше, но поне имаше асфалт. И не се виждаха никакви пилета. В апартамента на втория етаж на номер 214 живееше младо семейство с три деца. След тях там щяха да живеят семейство Озуалд. Мен лично ме вълнуваше приземният апартамент, защото, когато Лий, Марина и Джун се нанесяха горе, аз исках да живея под тях. През юли ’62-ра на първия етаж живееха две жени и един мъж. Жените бяха едри, флегматични и си падаха по набрани рокли без ръкави. Едната беше около шестдесетте и силно куцаше. Другата беше в края на тридесетте или началото на четиридесетте. Приликата между двете веднага издаваше, че са майка и дъщеря. Мъжът беше кожа и кости и седеше в инвалидна количка. Косата му беше рехава и съвсем бяла, като пух. В скута му винаги се мъдреше найлонова торба, прикрепена към дебелата тръба на катетъра и пълна с мътна урина. Той пушеше непрестанно, като си тръскаше цигарата в пепелник, прикрепен към единия подлакътник на стола. Цяло лято той май изобщо не смени дрехите си. Винаги го виждах с лъскави червени баскетболни шорти, разкриващи изпосталелите му крака почти до чатала, тениска, жълтава почти колкото урината, маратонки, залепени с тиксо, и огромна черна каубойска шапка, която изглежда имаше лента от змийска кожа над периферията. Отпред на шапката имаше кръстосани кавалерийски саби. Жена му или дъщеря му го избутваха на тревата, където той седеше, прегърбен под едно дърво, неподвижен като статуя. Започнах да вдигам ръка за поздрав, всеки път когато бавно минавах покрай него, но той никога не помаха в отговор, въпреки че почна да разпознава колата ми. Може би го беше страх да отговори на поздрава ми. Може би си мислеше, че го навестява Ангелът на смъртта, който прави обиколките си в Далас зад волана на стар Форд, вместо на черен кон. В известен смисъл, предполагам, беше прав. Тримата изглежда живееха там от доста време. Дали още щяха да са там следващата година, когато аз щях да се нуждая от жилището? Нямах представа и в записките на Ал не пишеше нищо по въпроса. За момента можех само да гледам и да чакам. Прибрах от Тихия Майк новата си технологична придобивка, която той сам беше изработил. Чаках телефонът да звънне. Той звъня три пъти и всеки път аз се хвърлях към слушалката, изпълнен с надежда. На два пъти беше мис Ели, която просто искаше да побъбри. Веднъж беше Дийк с покана за вечеря, която аз приех с благодарност. Сейди не се обади. 3 На трети август, един Бел Еър седан, модел ’58-ма, спря на неугледната автоалея пред номер 2703. Следваше го лъскав Крайслер. Братя Озуалд излязоха от първата кола и застанаха един до друг без да говорят. Аз се протегнах между завесите колкото да плъзна прозореца си нагоре и да пусна в стаята уличния шум и вълна горещ влажен въздух. После изтичах в спалнята и извадих новата си придобивка изпод леглото. Тихия Майк беше пробил отвор в дъното на пластмасова купа и беше залепил вътре многопосочния микрофон — за който ме увери, че бил последен писък на техниката — така че той стърчеше като пръст. Прикрепих проводниците, излизащи от микрофона към съответните точки на гърба на записващия магнетофон. Имаше и гнездо за слушалки, които, моят личен специалист по електроника ме беше уверил, също бяха последен писък. Надникнах навън и видях, че братята говорят с мъжа, слязъл от Крайслера. Той носеше каубойска шапка Стетсън, тънка като ласо вратовръзка и помпозни бродирани ботуши от змийска кожа. Беше по-добре облечен от моя хазаин, но иначе и двамата бяха от едно и също племе. Нямаше нужда дори да ги слушам, жестовете на човека бяха съвсем красноречиви. _Знам, че не е кой знае какво, но пък ти не разполагаш с кой знае колко средства, не е ли така, друже?_ На великия пътешественик Лий, който вярваше, че го чака слава, ако не непременно богатство, едва ли му беше лесно да слуша тая тирада. Ниско на стената до мен имаше контакт. Включих магнетофона, като искрено се надявах да не ме удари ток или да не гръмне някой бушон. Малкият червен индикатор на магнетофона светна. Сложих си слушалките и плъзнах купата в пролуката между завесите. Дори да погледнеха насам, слънцето щеше да свети в очите им и, благодарение на сянката, хвърляна от стряхата над моя прозорец, или нямаше да видят нищо, или щяха да различат само някакво размазано бяло петно. Все пак си напомних за следващия път да облепя купата с черен изолирбанд. От излишна предпазливост глава не боли. Но всичко това в момента не беше толкова важно, защото се оказа, че нищо не чувам. Даже уличния шум беше приглушен. _О, да, това е просто страхотно,_ помислих си. _Просто шибано идеално. Много благодаря, Тихи Ма…_ Докато проклинах наум, забелязах че плъзгача за звука на магнетофона сочи нулата. Завъртях го рязко чак до знака + и ушите ми гръмнаха. Изругах и дръпнах слушалките от ушите си, завъртях плъзгача докъм средата и опитах отново. Резултатът беше изключителен. Като бинокъл за слуха. — Шестдесет на месец ми се струва доста висока цена, сър — тъкмо казваше Лий Озуалд (като се имаше предвид, че семейство Темпълтън бяха плащали десет долара по-малко, бях съгласен с него). Гласът му беше уважителен със съвсем лека следа от южняшки акцент. — Дали не можем да се договорим за петдесет и пет? — Уважавам човек, който може да се пазари, обаче хич не се и опитвай, друже — отряза го Змийски Ботуши. Поклащаше се напред-назад на високите си токове като човек, който няма търпение да се махне от тук. — Трябва да си получа, каквото ми се полага. Ако на теб не ти отърва, има други кандидати. Лий и Робърт се спогледаха. — Ами да огледаме вътре, тогава — каза Лий. — Туй е добро място на семейна улица — продължи Змийски Ботуши. — Обаче внимавайте с онуй първото стъпало, че малко тряб’а да се позакове. Имам толкоз много от тез къщички и наемателите хич не ги пазят. Особено тая последната шайка тука, да не ти дава Господ. _Мери си приказките, задник такъв,_ помислих си аз. _Говориш за семейството на Айви._ Те влязоха вътре. Гласовете се изгубиха, но после се появиха, макар и по-слаби, когато Змийски Ботуши вдигна предния прозорец. Същия онзи, за който Айви казваше, че през него съседите могат да надничат вътре и се беше оказала, разбира се, съвсем права. Лий попита какво собственикът възнамерява да направи за дупките по стените. В думите му нямаше негодувание, нито сарказъм, но не се долавяше и никакво раболепие, въпреки че той неизменно наричаше човека _сър._ Говореше с уважителен, но безучастен тон, с който вероятно беше свикнал в армията. _Безцветен_ беше най-точно казано. Лицето и гласа на Лий говореха, че той безпроблемно се шмугва из пролуките. Поне за пред хората. Марина единствена виждаше другото му лице и чуваше другия глас. Змийски Ботуши даде някакво мъгливо обещание и напълно гарантира нов матрак за голямата спалня, понеже „оная последната шайка открадна стария, моля ви се“. Той пак спомена, че ако Лий не иска мястото има и други кандидати (сякаш къщата не беше стояла празна цяла година), после предложи на братята да разгледат спалните. Интересно дали щяха да оценят артистичните опити на Розет. Гласовете им заглъхнаха, а после се появиха отново, докато разглеждаха кухнята. За моя радост, те всички минаха покрай Наклонената лампа от Пиза, без дори да я погледнат. — … маза? — тъкмо питаше Робърт. — Няма маза — отговори Змийски Ботуши гордо, сякаш отсъствието й беше предимство. Според него, беше точно така. — В тоя квартал е страшна влага. Всяко мазе се пълни с вода, да не ти дава Господ! Тук гласовете пак изчезнаха, защото той отвори задната врата да им покаже двора. Само дето не беше двор а обикновено пустеещо поле. Пет минути по-късно тримата пак се събраха отпред. Този път Робърт, по-големият брат, се опита да се пазари. И него не го огря. — Ще ни извините ли за минута? — помоли Робърт. Змийски Ботуши си погледна масивния хромиран часовник и благоволи да им даде минута. — Обаче имам друга среща на улица Чърч, тъй че вий двамата, гледайте да не му мислите дълго. Робърт и Лий минаха зад колата на Робърт и, въпреки че говореха тихо, за да не ги чуе Змийски Ботуши, когато наклоних купата в тяхна посока, аз чух по-голямата част от разговора. Робърт смяташе, че трябва да огледат още няколко места. Лий каза, че иска това. Като за начало ставало. — Лий, това е пълна дупка — възрази Робърт. — Само ще си хвърлиш… — _парите на вятъра_ вероятно беше остатъкът от изречението. Лий каза нещо, което не чух. Робърт въздъхна и вдигна ръце, сякаш се предава. Върнаха се при Змийски Ботуши, който стисна ръката на Лий и го поздрави за добрия избор. После си продължи хазайската тирада: двумесечен наем за осигурителен депозит. Тогава Робърт се намеси и заяви, че никакъв депозит няма да плащат, докато не пристигне новият матрак и стените не бъдат замазани. — За матрака няма проблем — каза Змийски Ботуши. — И ще оправя онова стъпало, че женичката ти да не си изкълчи крака. Ама щом ще оправям стените, ще трябва да ’дигна наема с още пет на месец. Знаех от записките на Ал, че Лий ще наеме мястото, но все очаквах да се откаже от това пълно безобразие. Вместо това той извади мек портфейл от задния си джоб, издърпа тънък сноп банкноти отвътре и прехвърли почти всичките в протегнатата ръка на новия си хазаин, докато Робърт се върна при колата, недоволно поклащащ глава. Очите му се завъртяха за момент към моята къща, но той бързо отмести поглед незаинтересован. Змийски Ботуши шляпна ръката на Лий втори път, после скочи в своя Крайслер и бързо се отдалечи, вдигайки пушилка след себе си. Едно от момиченцата, които бях видял да скачат на въже, се приближи на своя скутер. — В къщата на Розет ли се нанасяш, господине? — попита тя Робърт. — Не аз, той — отговори Робърт и посочи брат си с пръст. Тя избута скутера си до Лий и попита мъжа, който щеше да отнесе дясната половина от главата на Джак Кенеди, дали има деца. — Имам малка дъщеричка — каза Лий, като сложи ръце на коленете си, за да е на едно ниво с нея. — Тя красива ли е? — Не колкото теб, нито толкова голяма. — Може ли да скача на въже? — Миличка, тя още не може дори да върви — думите му прозвучаха провлечено, по южняшки. — Много й здраве, тогава — и тя се изстреля към улица Уинскот. Двамата братя се обърнаха към къщата. Това малко приглуши гласовете им, но когато усилих звука, все още чувах почти всяка дума. — Това… жив обир — каза Робърт. — Чакай само Марина да види тая съборетина. Ще ти налети, като муха на кучешко лайно. — Аз ще… Рина — отговори Лий. — Обаче, брат ми, ако не се… от майка и от оня тесен апартамент, скоро ще ми кипне и ще я затрия. — Тя може да е… обаче… обича, Лий — Робърт направи няколко крачки към улицата. Лий го последва и гласовете им станаха кристално ясни. — Знам, обаче тя изобщо не си мери приказките. Оная нощ, докато ние с Рина го правим, нали, тя се провиква от дивана, щото спи в хола, нали знаеш: „По-полека, вие двамата“, вика, „рано ви е още за второ. Чакайте, поне докато можете да издържате първото“. — Знам, понякога е трудна. — И все купува разни работи, брат ми. Казва, че били за Рина, ама ги тика на мене — Лий се разсмя и пристъпи към колата. Този път неговия поглед пробяга по номер 2706 и аз едва се удържах на мястото си зад завесите. А трябваше да държа и купата неподвижно. Робърт го последва. Те се облегнаха на багажника. Двама мъже в чисти сини ризи и работнически панталони. Лий носеше и вратовръзка, която сега разхлаби. — Слушай, значи. Отива майка в магазина на братя Ленърд и се връща с един куп дрехи за Рина. Вади чифт шорти, дълги до коленете, с някакъв индийски десен. „Гледай, Рийни, не са ли хубавки?“, вика й — Лий имитираше гласа на майка си с брутална точност. — А Рина какво каза? — Робърт се усмихваше. — Каза й: „Не, мамачка, не. Благодари, но не харесва, не харесва. Аз харесва _така_“. И после й показва с ръка за каква дължина говори — Лий сложи собствената си ръка на средата на бедрото си. Усмивката на Робърт се разтегли. — Обзалагам се, че майка страшно се е зарадвала да го чуе. — Тя вика: „Марина, такива шорти са за младите момичета, дето се фръцкат по улиците да си търсят мъже, не са за омъжени жени“. Да не си посмял да й кажеш къде сме се преместили, брат ми. Чуваш ли ме, по никакъв начин. Отговорът на Робърт се забави няколко секунди. Може би се сети за един студен ден през ноември ’60-та. Майка му, влачеща се след него на западна седма улица и викаща: „Спри, Робърт, не бързай, не съм приключила с теб!“. И, макар Ал да не беше писал нищо по въпроса, съмнявах се, че е приключила и с Лий. Все пак, той беше любимият й син, изтърсакът на семейството. Този, който спял в едно легло с нея, докато навършил единадесет. Този, който трябвало да бъде редовно проверяван, дали по слабините му вече са почнали да растат косми. Всички тези неща _присъстваха_ в записките на Ал. А до тях в полето бяха записани две думи, които човек не би очаквал да чуе от готвач на аламинути: _истерична фиксация._ — Чувам те, Лий, но градът не е голям. Тя ще те намери. — Като ме намери, ще я пратя, откъдето е дошла. Вярвай ми. Те се качиха в колата и потеглиха. Табелата „Дава се под наем“ беше изчезнала от верандата. Новият хазаин на Лий и Марина я беше взел със себе си. Аз отидох до една железария, купих ролка изолирбанд и облепих купата отвътре и отвън. Като цяло беше минало добре, но вече бях навлязъл в опасната зона. И много добре го знаех. 4 На десети август, около пет следобед, Белеърът се появи отново, като този път теглеше малко дървено ремарке. На Лий и Робърт им отне не повече от десет минути да внесат вътре цялата покъщнина на семейството Озуалд (като внимателно избягваха клатещото се стъпало, което още не беше поправено). През цялото време Марина стоя отвън на тревата с Джун на ръце, и оглеждаше новия си дом с отвратено изражение, което не можеше да се обърка. Този път се появиха всички три момичета, които бяха скачали на въже, двете пеш, третата бутаща своя скутер. Те поискаха да видят бебето и Марина им я показа с усмивка. — Как се казва? — попита едното момиче. — Джун — отговори Марина. Те всички заговориха една през друга. — Колко е голяма? Може ли да говори? Защо не се смее? Има ли си кукла? Марина само поклати глава, все още усмихната. — Съжалява, аз не говори. Трите момичета се отдалечиха тичешком, като се провикваха: „Аз не говори, аз не говори!“. Едно от оцелелите местни пилета изхвърча от пътя им с крясък. Марина ги изпрати с избледняваща усмивка. Лий излезе и се присъедини към нея. Беше гол до кръста и се потеше обилно. Кожата му беше бяла като рибешки корем. Ръцете му бяха слаби и безформени. Той я прегърна през кръста, а после се наведе и целуна Джун. Помислих си, че Марина може да посочи къщата и да каже „Не харесва, не харесва“ — поне толкова английски говореше — но тя само подаде бебето на Лий и се изкачи на верандата, като за момент се олюля на хлабавото стъпало, но после си върна баланса. Хрумна ми, че на нейно място Сейди вероятно би паднала, а после би куцукала на изкълчен глезен десетина дни. Хрумна ми също, че и Марина трябва да е била също тъй нетърпелива да се отдели от свекърва си, както и Лий. 5 Десети беше петък. В понеделник, около два часа, след като Лий беше тръгнал на работа, едно кафеникаво комби спря пред номер 2703 и Маргерит Озуалд изскочи от пътническата врата преди още колата да е съвсем спряла. Днес червената й кърпа беше заменена с бяла на черни точки, но беше обула същите обувки на медицинска сестра и по лицето й се четеше същото войнствено изражение. Беше ги открила, точно както Робърт беше предрекъл. _Същинска небесна хрътка,_ помислих си аз, _истинска небесна хрътка._* [* Препратка към поемата на Франсис Томпсън от 1983 г, озаглавена „Небесната хрътка“. В нея, фигурата на бог е представена като непримирима хрътка, която не престава да преследва изплъзващите се души. — Б.пр.] Аз надничах измежду завесите, но реших, че няма нужда да включвам микрофона. Сцената беше достатъчно красноречива и без звук. Приятелката, която я беше докарала, солидна дама, се измъкна тежко иззад волана и си помаха с яката на роклята си. Денят беше непоносимо горещ, но на Маргерит изобщо не й пукаше. Тя побутна шофьорката към багажника на колата. Вътре имаше високо бебешко столче и торба покупки. Маргерит взе столчето, приятелката пое провизиите. Момиченцето със скутера се приближи, но Маргерит набързо я пръждоса. Чух я да виква: „Изчезвай, дете!“ и малката се отдалечи нацупена. Маргерит изтрополи по голата ивица земя, която минаваше за пътека и, докато оглеждаше халтавото стъпало, Марина се появи на вратата. Беше облечена с рубашка и точно такива шорти, които госпожа Озуалд не одобряваше за омъжена жена. Изобщо не се учудвах, че Марина ги предпочита. Тя имаше страхотни крака. Лицето й изразяваше неподправена тревога и аз я чух без помощта на микрофона. — Не, мамачка — мамачка, не! Лий казва не! Лий казва не! Лий казва… — тя довърши със звучна руска фраза, понеже нямаше как по друг начин да предаде думите на мъжа си. Маргерит Озуалд беше от онези американци, които смятат, че чужденците непременно ще ги разберат, стига да им говорят _много бавно_ и __оглушително.__ — Да… Лий… е… __горделив!__ — провъзгласи тя. Качи се на верандата (като избягна повреденото стъпало) и продължи да говори директно в лицето на стреснатата си снаха. — В… това… няма… нищо… лошо…, но… не и ако… моята… __внучка__… __страда__… заради… него! Тя беше масивна. Марина беше фина. Така че „мамачка“ директно профуча покрай нея. Последва миг тишина, а после Маргерит се провикна като глашатай: — _Къде ми е сладкото малко_ __съкровище?__ Някъде из къщата, вероятно в старата стая на Розет, Джун започна да плаче. Жената, която беше докарала Маргерит се усмихна бегло на Марина и влезе вътре с торбата покупки. 6 Лий се зададе по улица Мерседес откъм автобусната спирка в пет и половина. В ръката му се люшкаше кутията от обяда му и се удряше в бедрото му. Качи се по стъпалата, но забрави за повреденото, то се наклони, той изтърва кутията и се наведе да я вдигне. _Това няма да му подобри настроението,_ помислих си аз. Той влезе вътре и аз го видях как прекоси дневната и остави кутията на кухненския плот. Обърна се и видя новото столче. И понеже явно добре познаваше майка си, отиде и отвори вратата на ръждясалия хладилник. Все още се взираше във вътрешността му, когато Марина се появи от стаята на бебето. На рамото й беше преметната кърпа и моят бинокъл беше достатъчно силен, за да видя, че по нея има петна от слюнка. Тя го заговори, усмихната, и той се обърна към нея. Светлата му кожа беше същинска напаст за хората като него, които се изчервяват твърде лесно, а в момента намръщеното му лице беше ярко червено, чак до линията на оредяващата коса. Започна да й крещи и да сочи хладилника (вратата все още зееше отворена и от вътре се носеха валма пара). Тя се обърна, за да се върне в детската стая. Той я хвана за рамото, завъртя я обратно и започна да я разтърсва. Главата й се клатушкаше напред-назад. Не исках да ги гледам и нямаше причина да го правя. Това не беше част от информацията, която търсех. Вярно, той беше побойник, но Марина щеше да оцелее, което не можеше да се каже за Дж. Ф. Кенеди… или пък за офицер Типит. Така че, не, нямаше нужда да гледам. Но понякога просто не можеш да откъснеш очи. Те продължиха да се карат, Марина сигурно се опитваше да обясни, че _не знае_ откъде Маргерит е намерила адреса им и, че не е могла да попречи на „мамачка“ да нахлуе в къщата. И, разбира се, накрая Лий я зашлеви през лицето, просто защото не можеше да удари майка си. Дори да се беше оказал лице в лице с нея, срещу Маргерит той не би могъл да вдигне ръка. Марина проплака. Той я пусна. Тя продължи да му говори разгорещено с протегнати ръце. Той се опита да хване една от ръцете й и тя я дръпна. Вдигна ръце към тавана, отпусна ги и излезе през входната врата. Лий понечи да я последва, но се отказа. Братята бяха сложили два стари шезлонга на верандата и Марина се отпусна в един от тях. Под лявото й око имаше червено петно и бузата й вече беше почнала да се подува. Тя беше забила поглед в улицата и отвъд нея. Аз усетих гузно бодване, въпреки че лампите в стаята ми бяха изгасени и знаех, че не ме вижда. Въпреки това застинах на място с бинокъл пред очите. Лий седна на кухненската маса и подпря чело на дланите си. Остана така известно време, после чу нещо и влезе в по-малката спалня. Излезе с Джун на ръце и започна да я разхожда из дневната и да гали гърба й, за да я успокои. Марина влезе вътре. Джун я видя и протегна към нея пухкави ръчички. Марина пристъпи към тях и Лий й подаде бебето. После, преди да е успяла да се отдалечи, той я прегърна. Тя остана безмълвно в прегръдката му за момент, а после прехвърли бебето в едната си ръка, за да го прегърне с другата. Той зарови лице в косата й и аз бях убеден, че мога да отгатна какво й казва — руските думи за „съжалявам“. Изобщо не се съмнявах, че съжалява. Както щеше да съжалява и следващия път. И следващия. Марина занесе Джун в бившата стая на Розет. Лий остана на мястото си за момент, после отиде до хладилника, извади нещо и започна да яде. 7 Късно на следващия ден, тъкмо когато Лий и Марина сядаха да вечерят (Джун лежеше на пода на дневната върху разстлано одеяло и риташе във въздуха), Маргерит се зададе запъхтяна от спирката на улица Уинскот. Този път беше облякла сини панталони, които никак не подхождаха на масивния й задник. Мъкнеше огромна платнена чанта. Отгоре се подаваше червения покрив на детска куклена къща. Тя изкачи стъпалата (като пак прескочи счупеното) и се вмъкна в къщата, без да чука. Опитах да се преборя със желанието да включа микрофона — това беше поредната семейна сцена, която мен изобщо не ме вълнуваше — и изгубих битката. Както беше казал Лев Толстой, има нещо необяснимо привлекателно в един семеен раздор. Или пък беше Джонатан Францен. Докато включа микрофона и го насоча през отворения си прозорец към къщата отсреща, караницата вече беше в разгара си. — … исках да знаеш къде сме, по дяволите, щях да ти кажа! — Вейда ми каза. Тя е добро момиче — отговори Маргерит спокойно. Гневът на Лий изобщо не й правеше впечатление. Тя разтоварваше разнообразни съдове с храна върху плота със скоростта на крупие в казино. Марина я гледаше невярващо. Кукленската къща беше оставена на пода до одеялото на Джун. Тя си риташе и не й обръщаше внимание. Какво изобщо ще прави четиримесечно бебе с кукленска къща? — Майко, трябва да ни оставиш на мира! Престани да носиш всички тези неща! Аз мога да се грижа за семейството си! Марина добави и своето „Мамачка, Лий казва не“. Маргерит се разсмя от сърце. — „Лий казва не, Лий казва не.“ Миличка, той все така казва. Тоя мъник цял живот повтаря не, ама това нищо не значи. Мама се грижи за него — и тя щипна бузата му, сякаш беше шестгодишен и беше направил нещо палаво, но толкова сладко. Ако Марина беше опитала нещо подобно, Лий сигурно щеше да я метне през улицата. По някое време същите три момичета от квартала се бяха появили на буренясалата предна морава и зяпаха семейната свада задълбочено, както простолюдието в театър Глобус трябва да е поглъщало най-новата пиеса на Шекспир. Само дето в тази версия на пиесата, опърничавата отказваше да бъде укротена. — Какво ти е наготвила за вечеря, скъпи? Става ли за ядене? — Имаме задушено. _Жаркое._ Онзи тип, Грегъри, даде малко купони за супермаркета. Маргерит не помръдна, сякаш не беше го чула. — Искаш ли да вечеряш с нас, майко? — Жаркое много окей, мамачка — увери я Марина с обнадеждена усмивка. — А, не, аз не мога да ям такива неща — отхвърли поканата Маргерит. — Е, откъде знаеш, като даже не си го опитала?! Тя не му обърна внимание. — Ще ми разстрои стомаха. Освен това, не искам да оставам за автобуса след осем. Тогава е пълно с пияници. Лий, миличък, трябва да оправиш онова стъпало, преди някой да си счупи крака. Той измърмори нещо, но Маргерит вече беше прехвърлила вниманието си другаде. Тя се спусна като ястреб връз полска мишка и грабна Джун. С помощта ни бинокъла аз съвсем ясно видях стреснатото личице на детето. — Как ми е малкото __сладурче?__ Как е мойта __душичка?__ Как е моята малка __девушка?__ Девушката, извън себе си от страх, започна да пищи с цяло гърло. Лий посегна да вземе бебето. Червените устни на Маргерит се дръпнаха и разкриха зъбите й в нещо, което вероятно можеше да се нарече усмивка, но само от крайно добронамерен човек. На мен повече ми приличаше на озъбване. Явно и синът й прецени същото, защото отстъпи назад. Марина хапеше устни, а в очите й се четеше ужас. — Ооооо, Джуни! Джуни-муни-__спуууни!__ Маргерит крачеше напред назад по изтъркания зелен килим, без да обръща внимание на все по-отчаяните писъци на Джун, точно както беше пренебрегнала гнева на Лий. Дали пък не се _подхранваше_ от детския плач? На мен поне така ми се струваше. След малко Марина не издържа. Тя стана и тръгна към Маргерит, която бързо се отдалечи, притиснала бебето до гърдите си. Дори отвъд улицата можех да си представя звука на медицинските й чехли по пода _клъд-клъмп-клъд._ Марина я последва. Маргерит вероятно реши, че е постигнала своето и върна детето на майка му. Тя посочи към Лий, а после заговори на Марина високо и поучително. — Той понапълня… докато живеехте при мен… защото аз му готвех… __любимите__ му неща. Обаче още е… __прекалено слабичък!__ Марина я гледаше ококорено над главата на бебето. Маргерит завъртя очи или от нетърпение, или направо от отвращение и почти залепи лицето си о лицето на Марина. Наклонената лампа на Пиза беше включена и светлината й се плъзна по стъклата на издължените като котешки очи очила на Маргерит. — __Готви му… неща, които ще яде! Без… квасена… сметана! Без… кисело мляко! Той… е… прекалено… слабичък!__ — Слааабичък — повтори Марина колебливо. Спасена в прегръдката на майка си, Джун беше почнала да се успокоява и плачът й беше стихнал до хрипкаво хълцане. — Да! — потвърди Маргерит. После се извъртя към Лий. — Да оправиш стъпалото! След което си тръгна, като спря, колкото да целуне звучно внучка си по главата. Докато вървеше обратно към автобусната спирка се усмихваше. Изглеждаше подмладена. 8 На следващия ден, след като Маргерит беше донесла кукленската къща, аз се надигнах в шест. Отидох до събраните завеси и надникнах през пролуката без дори да се замислям — да шпионирам съседите отсреща ми беше станало навик. Марина седеше в един от шезлонгите и пушеше. Носеше розови копринени пижами, прекалено големи за нея. Окото й беше прясно насинено, а по горнището на пижамата имаше пръски кръв. Тя пушеше бавно, като вдишаше дълбоко и се взираше пред себе си с празен поглед. Скоро се прибра вътре и направи закуска. Малко по-късно Лий се появи и я изяде. Не погледна жена си. Четеше книга. 9 „Онзи тип, Грегъри, даде малко купони за супермаркета“, беше казал Лий на майка си вероятно за да обясни откъде се е взело месото за задушеното или, за да й покаже, че двамата с Марина все пак имат приятели във Форт Уърт. Мамачка изглежда не забеляза думите му, но аз ги забелязах и още как. Питър Грегъри беше първото звено във веригата от събития, която щеше да доведе Джордж де Мореншилд на улица Мерседес. Като де Мореншилд и Грегъри беше руски емигрант, търгуващ с петрол. По произход той беше от Сибир и веднъж седмично преподаваше руски в библиотеката на Форт Уърт. Когато Лий беше научил за това, той си беше уредил среща с него, за да провери дали не може да получи работа като преводач. Грегъри беше тествал познанията му по езика и беше преценил, че те са „прилични“. Но това, от което Грегъри наистина се интересуваше — това, от което всички руски емигранти се интересуваха според Лий — беше бившата Марина Прусакова. Младо момиче от Минск, което някак се беше откопчило от лапите на руската мечка, само за да попадне в ръцете на един американски грубиян. Лий не беше получил работата. Вместо това Грегъри беше наел Марина да дава уроци по руски на сина му Пол. Семейство Озуалд отчаяно се нуждаеха от парите, които тя изкарваше, но това беше още един трън в петата на Лий. Тя даваше уроци на богаташкото хлапе два пъти седмично, докато той цял ден сглобяваше алуминиеви мрежи за врати. Сутринта, когато бях видял Марина да пуши на верандата, Пол Грегъри, симпатичен младеж на възрастта на Марина, спря пред къщата в чисто нов Буик. Той почука и Марина му отвори, прикрила синината под тежък слой грим, който ми напомни за Боби Джил. Дали заради ревността на Лий, дали заради някакви порядки, научени у дома, тя не го покани вътре, а изнесе урока на верандата. Той продължи час и половина. Джун лежеше между двамата на одеялото си и, когато почваше да плаче, те се редуваха да я вземат на ръце. Беше приятна сцена, макар че господин Озуалд едва ли би я оценил. По обед зад Буика паркира бащата на Пол. С него дойдоха още двама мъже и две жени. Те носеха провизии. Старият Грегъри прегърна сина си, а после целуна Марина по бузата (върху която нямаше синина). Всички разговаряха оживено на руски. Младият Грегъри беше напълно изгубен сред този разговор, но Марина сякаш беше преоткрита. Тя засия като неонов знак. Покани всички вътре. Скоро те бяха насядали в нейната дневна, пиеха леден чай и разговаряха. Марина ръкомахаше като развълнувана птичка. Джун обикаляше от ръце на ръце. Аз бях пленен от тази сцена. Руското емигрантско общество беше намерило своето момиче-чудо и я беше превърнало в своя любимка. А и как иначе? Тя беше млада, беше чужденка в чужда страна и беше красавица. Разбира се, красавицата беше женена за звяр — мрачен млад американец, който я удряше (лошо) и който страстно вярваше в една държавническа система, която тези заможни граждани също толкова страстно отхвърляха (много по-лошо). И въпреки това Лий не възразяваше срещу техните подаръци, освен в отделни гневни изблици и, когато те носеха мебели за къщата — като например ново ярко розово легло за бебето — той приемаше и тях. Надяваше се, че руснаците ще успеят да го изведат от тази дупка, но не ги харесваше. И докато семейството се пренесеше в Далас през ноември, ’62-ра, той вече щеше да е наясно, че чувствата му са напълно споделени. А и защо да го харесват, трябва да си е мислил той. Та той беше идеологически чист, докато те бяха страхливци, изоставили Майка Русия в най-тежкия й час през ’43-та. Бяха се сдушили с нацистите и бяха избягали в Щатите веднага след края на войната, където незабавно бяха възприели американския начин на живот, който според Лий представляваше подрънкващ оръжия, експлоатиращ работническата класа прикрит фашизъм. Някои от тези неща ми бяха известни от записките на Ал. Повечето видях да се разиграват пред очите ми в къщата отсреща или научих от единствения съществен разговор, който моята лампа-микрофон успя да запише. 10 Вечерта на двадесет и пети август Марина издокара себе си в красива синя рокля, а Джун в кадифено гащеризонче с пришити отпред цветя. Лий, с кисела физиономия, се появи от спалнята, облечен във вероятно единствения си костюм. Беше смехотворна ръбеста вълнена дреха, която можеше да е изработена само в Русия. Вечерта беше гореща и той щеше да плувне в пот докато се приберат. Те внимателно слязоха по стъпалата пред верандата си (последното още не беше поправено) и тръгнаха към автобусната спирка. Аз се качих в колата и подкарах до ъгъла на Мерседес и Уинскот. Виждах ги как стоят до стълба, маркиран с бели ивици и спорят. Каква изненада. Автобусът се появи, те се качиха, а аз ги последвах, точно както бях следвал Франк Данинг в Дери. _Историята се повтаря_ е още един начин да се каже, че миналото обича да е в хармония със себе си. Те слязоха от автобуса в жилищен квартал в северен Далас. Аз ги наблюдавах как приближават малка, но много елегантна къща с фасада от камък и дърво в стил Тюдор. Фенерите в края на пътеката, водеща до къщата, светеха меко в здрача. По _тази_ морава нямаше никакви бурени. Всичко тук провъзгласяваше „Америка е страната на успеха!“. Марина тръгна първа по пътеката с бебето на ръце, а Лий я следваше на няколко крачки, напълно изгубен в своето двуредно сако, което висеше почти до сгъвките на коленете му. Марина го побутна напред и посочи звънеца. Той позвъни. Питър Грегъри и синът му излязоха заедно и, когато Джун протегна ръчички към Пол, младежът се засмя и я взе. При тази гледка, устните на Лий се изкривиха надолу. Появи се още един мъж. Аз го разпознах като един от гостите, пристигнал след първия урок на Пол Грегъри. След това се беше появявал в дома на Озуалд още три или четири пъти, всеки път понесъл провизии или играчки за Джун, или и двете. Бях почти сигурен, че името му е Джордж Буе (да, още един Джордж, хармониите на миналото край нямат) и, въпреки че приближаваше шестдесет, мисля, че сериозно беше хлътнал по Марина. Според готвача на аламинути, който ме беше забъркал в тая история, именно Буе убедил Грегъри да организира това опознавателно парти. Джордж де Мореншилд нямаше да го посети, но щеше да научи за събитието малко след това. Точно Буе щеше да разкаже на де Мореншилд за семейство Озуалд и техния странен брак. Пак той щеше да му разкаже за скандала, който Лий Озуалд вдигнал по време на партито, като яростно защитавал руския колективизъм. „Младежът ми се видя напълно изперкал“, щеше да каже Буе. А де Мореншилд, чиито познания за лудостта бяха от първа ръка, щеше да реши, че непременно трябва да се запознае с тази необичайна двойка. Защо на Озуалд му бяха избили балансите на партито на Питър Грегъри и беше оскърбил добронамерените емигранти, които иначе можеха да са му от полза? Не знаех със сигурност, но имах доста точна идея. Значи, ето я Марина, омайваща всички (особено мъжете) в синята си рокля; ето я Джун, като извадена от реклама на Улуърт с подареното си гащеризонче на цветя. А ето го и Лий, плувнал в пот в грозния си костюм. Той се справя със звънливите руски фрази по-добре от Пол Грегъри, но в крайна сметка и той изостава от разговора. Трябва да се е вбесил, че се налага да прави метани на тези хора и да разчита на техните подаяния. Надявам се да е станало така. Надявам се да е страдал ужасно. Аз обаче не останах дълго в Далас. За мен беше важен де Мореншилд. Следващата брънка във веригата. Той скоро щеше да се появи на сцената. Междувременно цялото семейство беше напуснало къщата на номер 2703 и едва ли щяха да се приберат преди десет. А може би и по-късно, понеже следващият ден беше неделя. Така че подкарах обратно, за да активирам микрофона в дневната им. 11 На улица Мерседес се вихреше луд купон онази съботна вечер, но пространството зад дома на Озуалд беше тихо и безлюдно. Надявах се, че ключът ми ще пасне и на задната врата на къщата, не само на предната, но изобщо не ми се наложи да проверявам. Задната врата беше отключена. За целия си престой във Форт Уърт нито веднъж не ми се наложи да ползвам ключа, който бях купил от Айви Темпълтън. Животът е пълен с ирония. Къщата беше покъртително чиста. Бебешкото столче беше поставено между местата на родителите на кухненската маса, а малкото подносче беше чисто до блясък. Също толкова чиста беше и олющената повърхност на кухненския плот и мивката с ръждивия си филтър за варовита вода на чешмата. Бях готов да се обзаложа, че Марина не е изтрила момиченцата, нарисувани от Розет. Надникнах в детската стая да проверя. Носех си малко фенерче и осветих стените. Да, фигурките още си бяха там, макар че в тъмното изглеждаха по-скоро призрачни, а не весели. Джун сигурно ги разглеждаше, докато си лежеше в леглото, захапала биберона. Интересно, дали щяха да се запечатат в паметта й на някакво по-дълбоко ниво? Дали щеше да си спомня по-късно? Пастелните призрачни момичета. _Джимла,_ помислих си аз без очевидна причина и потръпнах. Дръпнах бюрото напред, закачих проводниците към микрофона в лампата и ги промуших през отвора, който бях пробил в стената. Дотук всичко беше наред, но после изживях моментен ужас. Когато бутнах бюрото обратно на място, то се удари в стената и Наклонената лампа на Пиза се преобърна. Ако бях имал време да мисля, щях да замръзна на място и проклетията щеше да се строши на пода. Тогава какво? Да си прибера бръмбара и да оставя парчетата? Да се надявам те да си помислят, че осакатената поначало лампа е паднала сама? Повечето хора вероятно биха приели такова обяснение, но повечето хора не страдат от параноични подозрения, че ги следи ФБР. Лий можеше да намери отвора, пробит в стената. И тогава пеперудата щеше да разпери криле. Но аз нямах никакво време за мислене. Протегнах се и хванах лампата, преди да е паднала. После останах на място за момент, стиснал лампата и разтреперан. В малката къща беше горещо като в пещ и аз надушвах собствената си пот. Дали и те щяха да усетят същата миризма по-късно? Как биха могли да я пропуснат? Зачудих се дали полудявам. Очевидно, най-разумното решение би било да отстраня микрофона от лампата, а после да отстраня себе си от картинката. Можех да се върна към Озуалд на десети април следващата година, да го наблюдавам как ще опита да убие генерал Едуин Уокър и, ако го направи сам, да го убия, както бях убил Франк Данинг. Както казват на срещите на Анонимните алкохолици: „Не усложнявай нещата, глупако“. Защо, по дяволите, си губех времето с тази очукана стара лампа, когато съдбата на света беше заложена на карта? Отговори ми Ал Темпълтън. „Тук си, защото прозорецът на колебанието все още е отворен. Тук си, защото, ако Джордж де Мореншилд е имал по-голяма роля, отколкото знаем, тогава може би Озуалд не е извършителят. Тук си, за да спасиш Кенеди, а подсигуряването ти с информация започва още сега. Така че остави шибаната лампа на мястото й.“ Оставих лампата на мястото й, но почнах да се тревожа заради нейната нестабилност. Ами ако Лий без да иска я събори от бюрото и види микрофона, когато керамичната основа се натроши? Или пък, ако Лий и де Мореншилд наистина разговарят в тази стая, но не включат лампата и говорят твърде тихо за далекообхватния ми микрофон? Тогава всички усилия ще са били напразно. „Никога няма да ти се получи омлетът, ако разсъждаваш така, приятел.“ Това което в крайна сметка ме убеди, беше мисълта за Сейди. Аз я обичах и тя обичаше мен — или поне ме беше обичала — но аз се бях отказал от връзката ни, за да дойда на тази пропаднала улица. И, Господ ми е свидетел, нямаше да си тръгна от там без поне да опитам да чуя какво има да каже Джордж де Мореншилд. Измъкнах се през задната врата и, захапал фенерчето със зъби, свързах проводниците към записващия магнетофон. Натиках магнетофона в една празна консервна кутия, за да го предпазя от атмосферните условия и после го прикрих в една ниша от натрошени тухли, която вече бях приготвил. После се върнах в собствената си противна къща на противната малка улица и зачаках. 12 Те никога не включваха лампата, преди съвсем да се е стъмнило. Пестяха от сметката за електричество, предполагам. Пък и Лий, след като беше работил цял ден, си лягаше рано, а тя не оставаше да будува след него. Първият път, когато проверих записа, се чуваше само руска реч. При това провлачена руска реч заради изключително забавения ход на магнетофона. Ако Марина опиташе да упражнява своя английски, Лий й се караше. Той самият обаче понякога говореше на английски на Джун, ако бебето беше неспокойно. Винаги тихо и успокоително. Понякога дори й пееше. Заради ниските обороти на записа, звучеше сякаш трол пее приспивна песен. Два пъти го чух да удря Марина и втория път руският не му беше достатъчен да изрази беса си. — Безполезна, заядлива кучка! Да бях слушал майка, като ми каза да не се занимавам с тебе. Това беше последвано от звука на затръшваща се врата и плача на Марина. Записът прекъсваше рязко, защото тъкмо тогава бяха изключили лампата. Вечерта на четвърти септември видях някакво момче на около тринадесет да приближава вратата на семейство Озуалд с платнена чанта, преметната през рамо. Лий му отвори, бос, по тениска и джинси. Те поговориха, Лий го покани вътре. Поговориха си още малко. По едно време Лий взе някаква книга и я показа на момчето, което я огледа подозрително. Нямах възможност да използвам насочващия микрофон, защото времето беше захладняло и прозорците бяха затворени. Обаче лампата беше включена и, когато късно следващата вечер прибрах втория запис, ме очакваше много забавен разговор. Когато го пуснах за трети път, вече почти не забелязвах провлачения говор. Младежът предлагаше абонамент за някакъв местен вестник или списание. Той информира семейство Озуалд, че неговото издание предлага един куп интересни неща, които нюйоркските вестници не биха си и помислили да публикуват (той ги обобщи като „новини от провинцията“) плюс съвети за спорта и градинарството. Имало също, както той ги нарече, „съчинени истории“ и подлистници с комикси. — Няма да намерите комиксите за Дикси Дуган в Тайм Хералд — информира ги хлапето. — Мама страшно обича Дикси. — Ами, синко, това е много хубаво — каза Лий. — Голям бизнесмен си се извъдил, а? — Ъъъ… дасър? — Я ми кажи, колко плащат? — Само четири цента от десет, които изкарам, обаче това не е най-важното, сър. Мен повече ме вълнуват наградите. Тук дават много по-добри награди, отколкото като продавах Детелинов мехлем. Ония да си гледат работата! Защото от вестника ще спечеля пушка 22ри калибър. Татко позволява да имам пушка. — Синко, ти разбираш ли, че теб те експлоатират? — А? — Те обират печалбата, на теб ти оставят трохите и обещанието за някаква пушка. — Лий, той мило момче — обади се Марина. — Бъди добър. Остави на мира. Лий не й обърна внимание. — Трябва да се запознаеш с тази книга, синко. Можеш ли да прочетеш заглавието? — О, дасър. Пише: „Състоянието на работническата класа“, от Фрид-рик Ин-гълс? — Енгелс. В книгата се говори за това, какво се случва с малките момчета, които си мислят, че ще изкарат милиони, като продават това или онова от врата на врата. — Ама аз не искам да ставам милионер — възрази момчето. — Искам само карабина 22ри калибър, за да стрелям по плъховете на сметището като моя приятел Ханк. — Ти изкарваш петачета, като им продаваш вестниците; те изкарват долари, като продават твоята пот и потта на милиони момчета като теб. Свободният пазар не е свободен. Трябва да се образоваш, синко. Аз самият започнах, когато бях на твоите години. Лий изнесе на вестникарчето десетминутна лекция за недостатъците на капитализма, обилно подправена с цитати от Карл Маркс. Момчето го изслуша търпеливо и накрая попита: — Та ще се абонирате ли все пак? — Синко, не ме ли чу какво ти казах? — Дасър! — Тогава трябва да си разбрал, че тази система ограбва теб и семейството ти, точно както е ограбила мен. — Нямате пари? Е, защо не си казахте веднага? — Опитвах се да ти обясня _защо_ нямам пари. — Ех, ама значи, можех да опитам в още поне три къщи, а сега трябва да се прибирам, че стана късно! — Късмет — пожела му Марина. Предната врата изскърца, когато се отвори и изтрака, когато се затвори (беше твърде стара, за да се затръшне). Последва дълго мълчание. После Лий се обади с равен глас. — Ето значи с какво си имаме работа. Малко след това лампата угасна. 13 Новият ми телефон почти не се обаждаше. Дийк звънна веднъж, по задължение, но това беше всичко. Казах си, че не бих могъл да очаквам повече. Новата учебна година беше започнала и първите седмици винаги бяха ужасно натоварени. Дийк също беше доста зает, защото мис Ели го беше _отпенсионирала._ Той сам ми каза, че след като се дърпал известно време, й позволил да го включи в списъка на заместващите учители. Самата Ели не се обаждаше, защото сигурно имаше хиляди неща за вършене и стотици пожари за потушаване. След като Дийк затвори, ми хрумна, че не беше споменал Сейди. Две нощи след лекцията на Лий пред вестникарчето аз реших, че просто трябва да говоря с нея. Трябваше да чуя гласа й, дори ако всичко което тя имаше да каже, беше: „Не ми се обаждай повече, Джордж, всичко свърши.“ Тъкмо посягах към телефона, когато той иззвъня. Вдигнах слушалката и казах без никакво колебание: — Здравей, Сейди. Здравей, миличка. 14 Последва дълго мълчание. Достатъчно дълго да си помисля, че все пак съм сгрешил и сега някой ще каже: „Не съм Сейди. Просто някакъв идиот, който е набрал грешен номер“. После тя проговори. — Откъде знаеше, че съм аз? За малко да изтърся „заради хармонията“ и, кой знае, може би тя щеше да ме разбере. Но това обаждане беше много важно и аз не исках да го прецакам. Отчаяно се нуждаех да не го прецакам. През почти целия разговор от моята страна на линията стояха двама души. Джордж, който говореше на глас и Джейк, който отвътре казваше нещата, които Джордж не можеше. Може би винаги има по двама души във всеки край на линията, когато се води важен разговор за застрашената любов. — Защото мислех за теб цял ден — отговорих накрая. _(Мисля за теб цяло лято.)_ — Как си? — Добре съм. _(Самотен съм.)_ А ти? Как мина лятото? Свърши ли си работата? _(Скъса ли законовите връзки с побъркания си съпруг?)_ — Да — отговори тя. — Чиста работа. Нали това е един от твоите изрази, Джордж? Чиста работа? — Възможно е. Как са нещата в училище? В библиотеката? — Джордж? Така ли ще си говорим или сериозно ще си поговорим? — Добре — седнах на изтърбушения си диван втора употреба. — Да говорим. Всичко с теб наред ли е? — Да, но не съм щастлива. И съм доста объркана — тя се поколеба, после продължи. — Сигурно си чул, че работех в хотел Хара като сервитьорка. Там срещнах някого. — О? _(О, мамка му!)_ — Да. Много приятен мъж. Чаровен. Любезен. Наближава четиридесет. Казва се Роджър Бийтън. Асистент е на републиканския сенатор от Калифорния, Том Кучел. Той представлява малцинството в Сената. Кучел имам предвид, не Роджър — тя се засмя, но не както човек се смее на нещо забавно. — Да се радвам ли, че си срещнала приятен мъж? — Не знам, Джордж… радваш ли се? — Не. _(Искам да го убия.)_ — Роджър е хубавец — продължи тя с равен, информативен тон. — Симпатичен е. Учил е в Йейл. Знае как да позабавлява едно момиче. И е висок. Вторият вътре в мен не можеше да мълчи повече. — Искам да го убия. Това я накара да се разсмее смехът й беше истинско облекчение за мен. — Не го казвам, за да те нараня или да те накарам да се чувстваш зле. — Сериозно? Тогава _защо_ ми го казваш? — Излязохме заедно три-четири пъти. Той ме целуна… понатискахме се малко… но нищо особено, като хлапета… _(Не просто искам да го убия, искам да го убия бавно.)_ — Но не беше същото. Може би след време би могло да бъде, може би не. Той ми даде номера си във Вашингтон и ми каза да се обадя, ако… как го каза той? „Ако ти омръзне да подреждаш книги и да въздишаш по оня, дето ти се е изплъзнал.“ Това е в общи линии. Той казва, че го чакало голямо бъдеще и, че се нуждаел от добра жена да сподели живота му. Той смята, че аз може да съм тази жена. Разбира се, мъжете постоянно казват такива неща. Вече не съм толкова наивна, както преди. Но понякога говорят сериозно. — Сейди… — И все пак, не беше съвсем същото — тя звучеше някак замислена или разсеяна и за първи път ми хрумна, че нещо по-сериозно може да не е наред с нея от обикновените терзания за личния й живот. Дали не беше болна? — От добрата страна на нещата обаче никаква метла не забелязах. Разбира се, понякога мъжете я крият, нали така? Джони я беше скрил. Ти също, Джордж. — Сейди? — Да? — _Ти_ криеш ли някаква метла? Последва дълго мълчание. По-дълго от началото, когато директно бях отговорил с нейното име и много по-дълго, отколкото бях очаквал. Накрая тя проговори. — Не знам за какво говориш. — Не звучиш като себе си, това е всичко. — Казах ти, много съм объркана. И съм тъжна. Защото ти още не си готов да ми кажеш истината, нали? — Щях да ти кажа, ако можех. — Искаш ли да чуеш нещо интересно? Ти имаш доста близки приятели в Джоуди — освен мен — но изглежда никой не знае къде точно живееш. — Сейди… — Казваш, че си в Далас, но номерът ти спада към номератора на Елмхърст, което е във Форт Уърт. Това не ми беше хрумвало. Какво ли друго бях пропуснал? — Сейди, мога да ти кажа само, че правя нещо много важ… — О, сигурна съм, че е важно. Работата на сенатор Кучел също е важна. Роджър много държеше да го разбера. А също държеше да разбера, че ако отида с него във Вашингтон, ще седя в нозете на величието… или на прага на историята… или нещо такова. Властта го вълнува. Това беше едно от малкото неща, които не можах съвсем да харесам у него. Защото си мислех — все още си мисля — коя съм аз, че да седя в нозете на величието? Аз съм просто разведена библиотекарка. — Кой съм аз да стоя на прага на историята? — казах аз. — Какво? Какво каза, Джордж? — Нищо, миличка. — Май е по-добре вече да не ме наричаш така. — Съжалявам. _(Никак не съжалявам.)_ За какво все пак говорим? — За теб и мен и дали това все още е равно на _нас._ Ще е от полза, ако ми кажеш защо изобщо си в Тексас. Защото аз съм _сигурна,_ че не е заради някаква книга, нито пък за да преподаваш в училище. — Би било опасно да ти кажа. — Ние _всички_ сме в опасност — натърти тя. — Поне за това Джони беше прав. Да ти кажа ли какво ми каза Роджър? — Кажи. _(Къде ти го каза, Сейди? И двамата във вертикално положение ли бяхте, когато ти го каза или в хоризонтално?)_ — Беше пийнал малко повече и стана бъбрив. Бяхме в хотелската му стая, но не се тревожи — останах си седнала и напълно облечена. — Не се тревожа. — Ако е вярно, аз съм искрено разочарована от теб. — Добре, разтревожих се. И какво каза той? — Каза, че се носели слухове, че тази зима около Карибите ще става нещо голямо. Взривоопасно, така го нарече той. Сигурно говори за Куба. Каза: „Онзи идиот, Кенеди, ще ни качи всички на дръвника, само да покаже, че му стиска.“ Аз си спомних, как бившият й мъж й беше пълнил главата с всички ония глупости за края на света. „Достатъчно е да погледнеш вестниците, за да видиш какво се случва.“ Беше й казал той. „Ще умрем покрити с гнойни рани, като изкашляме собствените си дробове.“ Такива неща със сигурност оставят дълбока следа, особено когато са предадени със суховатия сигурен тон на учен химик. Каква ти следа, направо белег оставят. — Сейди, това са пълни глупости. — Така ли? — тя звучеше раздразнена. — Тогава предполагам ти си по навътре в нещата от сенатор Кучел? — Да кажем, че е така. — Нищо подобно няма да казваме. Ще почакам още малко за обяснение, но няма да чакам дълго. И то само защото си добър танцьор. — Тогава да отидем да потанцуваме — предложих аз диво. — Лека нощ, Джордж. И преди да успея да кажа още нещо, тя затвори. 15 Понечих да й позвъня, но, когато операторът попита „Номер, моля?“ разумът взе връх. Оставих слушалката на място. Тя беше казала, каквото имаше да казва. Ако се опитах да я принудя да каже нещо повече, можех да влоша нещата. Опитах се да си кажа, че обаждането й е било само опит да ме подтикне да взема решение, „говори от свое име, Джон Олдън“*, нещо такова. Но нямаше да се получи, защото това не беше истинската Сейди. Думите й бяха прозвучали по-скоро като молба за помощ. [* „Защо не говориш от свое име, Джон Олдън?“ — цитат от поемата на Хенри Лонгфелоу, „Ухажването на Майлс Стендиш“. Според поемата, Стендиш, военен съветник на първата британска колония, установена в Плимут, влюбен в дама на име Присила Мълинс, помолил добрия си приятел Джон Олдън да поиска ръката й от негово име. Присила обаче му отговорила с думите: „Защо не говориш от свое име Джон Олдън?“ Всички тези герои са реални исторически личности и, макар достоверността на тази история да не е установена, знае се, че Присила в действителност се е омъжила за Джон Олдън. — Б.пр.] Пак взех слушалката, но този път дадох номер на оператора, когато ми го поиска. Телефонът в другия край иззвъня два пъти, пред Елън Докърти да вдигне. — Да? Кой се обажда, моля? — Здравей, мис Ели, аз съм, Джордж. Тия продължителни паузи май бяха заразни. Изчаках. После тя отговори. — Здравей, Джордж. Май напоследък те позабравих, а? Просто съм ужасно… — Заета си, ясно. Знам как е първите две седмици, Ели. Обаждам се, защото Сейди току-що ми позвъни. — О? — звучеше сякаш много внимава какво ще каже. — Ако ти си й казала, че телефонът ми попада в номератора на Форт Уърт, а не на Далас, да знаеш, че не се сърдя. — Не че просто съм се раздрънкала, разбери ме добре. Реших, че тя има право да знае. Аз много обичам Сейди. Разбира се, ти също не си ми безразличен, Джордж, но ти си тръгна. А Сейди още е тук. _Наистина_ я разбирах, въпреки че думите й ме жегнаха. Пак се почувствах сякаш съм затворен в капсула, която ще бъде изстреляна в дълбините на космоса. — Да, няма проблем, Ели, пък и то не е кой знае какъв въпрос. Скоро ще се местя в Далас. Тя не отговори, пък и какво да ми каже? „Може и да се преместиш, но и двамата знаем, че си падаш малко лъжец“? — Обаче на мен не ми хареса как звучи Сейди. Според теб всичко наред ли е с нея? — Не съм сигурна дали трябва да ти отговарям. Защото ако кажа не, ти може да се втурнеш насам да провериш, а тя не иска да те вижда. Не и както са нещата в момента. Това всъщност _отговаряше_ на въпроса ми. — Наред ли беше, когато се върна от Рино? — Беше си добре. Радваше се да ни види всички. — Но сега звучи объркана и казва, че е тъжна. — Това толкова ли те изненадва? — въпросът прозвуча доста остро. — Сейди има много спомени тук, повечето свързани с мъж, към когото още изпитва чувства. Приятен мъж и чудесен учител, но който се прикрива зад фалшива фасада. Това беше доста повече от жегване. — Но на мен ми се стори, че има още нещо. Тя спомена някаква предстояща криза, за която чула от… — Йейлския тип, дето седял на прага на историята? — От някого, с когото се запознала в Невада. Бившият й мъж и е напълнил главата с доста глупости… — Главата й, така ли? Хубавата й малка главица? — остротата беше преминала в чиста проба гняв. Накара ме да се почувствам дребнав и подъл. — Джордж, чакат ме един куп бумаги и трябва да се хващам на работа. Ти не можеш да психоанализираш Сейди Данхил от разстояние, а аз нищо не мога да направя за интимния ти живот. Единственият съвет, който мога да ти дам, е да й признаеш всичко, ако изобщо те е грижа за нея. И по-добре не губи време. — Значи не си мяркала мъжа й наоколо? — _Не!_ Лека нощ, Джордж. Втори път за една вечер близка моя жена ми затръшваше телефона. Нов личен рекорд. Отидох в спалнята и почнах да се събличам. Когато се е върнала е била _добре._ _Зарадвала се_ да види всичките си приятели в Джоуди. Но вече не беше съвсем добре. Дали защото се разкъсваше между новия хубавец с голямо бъдеще и високия тъмен непознат с невидимо минало? Вероятно такова обяснение биха дали в някой любовен роман. Но ако това е причината, защо не е изпитвала тези чувства още при завръщането си? Хрумна ми една крайно неприятна идея. Дали не пиеше? Много. Тайно. Беше ли възможно? Жена ми беше прикрита алкохоличка години наред — дори преди да се запозная с нея — а миналото, както знаем, обича да хармонизира нещата. Лесно можех да отхвърля тази идея, като си кажа, че мис Ели би забелязала признаците, но понякога алкохолиците са хитри. Понякога минават години, преди хората около тях да се усетят. Ако Сейди ходеше на работа редовно, Ели можеше да не забележи зачервените й очи и ментовия дъх. Идеята, разбира се, беше налудничава. Всичките ми предположения бяха съмнителни, повлияни от все още силните ми чувства към Сейди. Отпуснах се на леглото, загледан в тавана. В дневната печката изгъргори — нощта пак беше студена. „Не му мисли, приятел“, обади се Ал. „Не забравяй, че не си тук, за да получиш…“ _Момичето, златния часовник и всичко останало. Добре, Ал, схванах._ „Пък и тя сигурно си е наред. Ти си този, който има проблем.“ При това повече от един, поради което мина доста време, докато успея да заспя. 16 Следващия понеделник, при едно от редовните си минавания покрай западна улица Нийли 214 в Далас, видях дълга сива погребална камионетка, паркирана отпред. Двете дебелани стояха на верандата и гледаха как двама мъже в тъмни костюми вкарват една носилка през задната врата на колата. На носилката имаше покрито тяло. Младото семейство от втория етаж наблюдаваше от не особено солидния балкон над верандата. Най-малкото им дете беше заспало в ръцете на майка си. Инвалидната количка с пепелник, прикрепен към подлакътника, стоеше самотно под дървото, където старецът беше прекарал по-голямата част от последното си лято. Аз паркирах и останах до колата си, докато катафалката потегли. След това (макар да осъзнавах, че постъпката ми е, как да кажа, малко несъобразителна) прекосих улицата и минах по пътеката до верандата. В основата на стълбите повдигнах шапка и заговорих жените. — Дами, много съжалявам за вашата загуба. Отговори ми по-възрастната от двете — съпругата, която вече беше вдовица, вероятно. — Ти и преди си идвал насам. _Права сте,_ хрумна ми за момент да й отговоря. _Ами че тая работа е по-голяма от професионалния футбол._ — Той те виждаше — това не беше обвинение, а прост факт. — Търся си апартамент в района. Вие планирате ли да останете в това жилище? — Не — отговори по-младата. — Той имаше някаква зас’раховка. Само туй му беше останало. Освен един куп медали в една стара кутия — тя изсумтя. Казвам ви, сърцето ме заболя за двете дами, като ги видях колко дълбоко са покрусени. — Той викаше, че ти си призрак — продължи вдовицата. — Викаше, че виждал направо през тебе. Е, то на него сериозно му хлопаше дъската последните три години след удара и с тая торба за пикня. Ний с Ида си отиваме в Оклахома. _Пробвайте Мозел,_ помислих си аз. _Там се предполага да се преселят хората, когато освободят жилището си._ — А ти какво искаш? — заговори пак дъщерята. — Че трябва да му носим костюма в погребалната къща. — Бих искал да ви помоля за номера на вашия хазаин. Очите на вдовицата светнаха. — Колко ще платиш да ти го дадем? — Аз ще ви го дам безплатно — провикна се младата жена от балкона. Опечалената дъщеря вдигна поглед и й каза да си затваря шибаната уста. Тъкмо такива бяха отношенията между гражданите на Далас. Точно като в Дери. Добросъседски. Глава 19 1 Джордж де Мореншилд тържествено се появи на сцената на петнадесети септември, една мрачна и дъждовна събота. Той караше Кадилак с цвят на кафе, сякаш изваден от песен на Чък Бери. Придружаваха го двама души. Единият вече познавах — Джордж Буе. Другият — слаб мъж с рядка бяла коса и стегната стойка, която говореше, че е прекарал доста време на военна служба и е доволен от този факт — ми беше непознат. Де Мореншилд мина зад колата и отвори багажника. Аз хукнах да си взема микрофона. Когато се върнах, Буе държеше сгъната бебешка кошарка под ръка, а мъжът с военната стойка стискаше наръч играчки. Де Мореншилд не носеше нищо. Той изкачи стъпалата първи с вирната глава и изпъчени гърди. Беше висок и с яка фигура. Сивеещата му коса беше сресана назад и настрани от широкото му чело, което сякаш казваше, поне на мен: „Делата мои всички със завист погледнете! Защото аз съм __Джордж__“. Включих магнетофона, сложих си слушалките и наклоних купата с микрофона по посока къщата отсреща. Марина не се виждаше. Лий седеше на дивана и четеше книга с меки корици на светлината от лампата на бюрото. Когато чу стъпки по верандата той вдигна поглед, намръщи се и хвърли книгата на холната масичка. _Още проклети емигранти,_ трябва да се е въртяло в главата му. Въпреки това отиде да отвори вратата, когато те почукаха. Той протегна ръка на среброкосия непознат пред себе си, но де Мореншилд го изненада — а и мен — като прегърна Лий и го целуна по двете бузи. После го отдалечи от себе си, сложил ръце на раменете му. Гласът му беше дълбок и с акцент — по-скоро немски, отколкото руски, струва ми се. — Нека да огледам младежа, който е изминал толкова дълъг път и се е завърнал с непокътнати идеали! — след което той пак придърпа Лий в обятията си. Само главата на Озуалд се подаваше над рамото на едрия мъж и аз видях нещо още по-учудващо: Лий Харви Озуалд се усмихваше. 2 Марина излезе от детската стая с Джун на ръце. Тя се зарадва да види Буе и му благодари за кошарката и за, както тя ги нарече със своя ограничен английски, „игри на дете“. Буе представи слабия мъж като Лорънс Орлов — _полковник_ Лорънс Орлов, моля, моля — а де Мореншилд като „приятел на руската общност“. Буе и Орлов се заеха да разпъват кошарката в средата на стаята. Марина се въртеше покрай тях и тримата бъбреха на руски. И Орлов като Буе изглежда не можеше да откъсне очи от младата руска майка. Марина пак беше облякла шортите, които демонстрираха великолепните й дълги крака. Усмивката на Лий беше изчезнала. Той потъваше в обичайното си мрачно настроение. Само дето де Мореншилд нямаше намерение да го остави да се цупи. Той забеляза книгата на Лий, грабна я от масичката и прочете заглавието й. — „Атлас изправи рамене“? — той говореше само на Лий и напълно пренебрегваше всички останали, които се възхищаваха на новата кошарка. — Айн Ранд? За какво му е на един млад революционер _това_? — За да опознае врага си — отговори Лий и, когато де Мореншилд избухна в смях, усмивката на Лий също се върна. — И какво мислиш за сърдечната изповед на мис Ранд? Когато прослушвах записа, тази фраза привлече вниманието ми, но трябваше да я чуя два пъти, преди да се сетя защо. Мими Коркоран беше използвала същите думи, когато беше поискала мнението ми за „Спасителят в ръжта“. — Мисля, че е налапала отровната стръв — отговори Озуалд. — А сега изкарва пари, като я пробутва на всички останали. — Съвсем вярно, приятелю. Не бих могъл да го кажа по-добре. Ще дойде ден, когато такива като нея ще отговарят за престъпленията си, вярвай ми. — Да, знам — отговори Лий. Звучеше сякаш става въпрос за нещо очевидно. Де Мореншилд потупа дивана. — Ела, седни. Разкажи ми впечатленията си от родината. Преди това обаче Буе и Орлов се присъединиха към тях. Последва разговор на руски, те явно обсъждаха нещо, с което Лий сякаш не беше особено съгласен. Накрая де Мореншилд му каза нещо, пак на руски, Лий кимна и на свой ред каза нещо на Марина. Начинът, по който махна с ръка към вратата докато говореше, беше красноречив: „Ами добре тогава, вървете.“ Де Мореншилд хвърли връзката си ключове на Буе, но те се изплъзнаха от ръцете му. Де Мореншилд и Лий се спогледаха, докато Буе вдигаше ключовете от мръсния зелен килим — явно това им се беше сторило забавно. После двамата мъже излязоха с Марина, понесла бебето на ръце, и заминаха нанякъде с Кадилака, който повече приличаше на лодка. — Най-после ни оставиха на спокойствие, приятелю — подхвана де Мореншилд. — Пък и господата ще си развържат кесиите, което е чудесно, нали? — Омръзна ми хората постоянно да ни дават пари — отговори Лий. — Рина взе да забравя, че не сме дошли в Америка, само за да си купим фризер и един куп рокли. Де Мореншилд махна с ръка. — Само пот от гърба на капиталистическата свиня. Човече, не е ли достатъчно, че живееш на това потискащо място? — Вярно, че не е кой знае какво — съгласи се Лий. Де Мореншилд го тупна по гърба, при което дребният мъж едва не изхвръкна от кушетката. — Горе главата! Това, което ти се дава сега, ти ще върнеш хилядократно по-късно, не е ли това част от твоите убеждения? — когато Лий кимна утвърдително, той продължи с предишния си въпрос. — Сега, кажи ми какво става в Русия, другарю — може ли да те наричам другарю или си отхвърлил това обръщение? — Можеш да ми казваш, каквото искаш, само не, че съм закъснял за вечеря — отговори Озуалд и се разсмя. Той се отваряше в присъствието на де Мореншилд, както цвете се отваря под слънцето след продължителен дъжд. Лий изложи впечатленията си от Русия в дълго и помпозно словоизлияние. Честно казано не ме вълнуваше особено, че според него комунистическата бюрокрация е унищожила чудесните социалистически идеали на страната от преди войната (той пропусна да спомене чудесните чистки на Сталин от тридесетте). Не ме интересуваше и мнението му, че Никита Хрушчов е идиот — същите празни приказки можех да чуя за всеки от американските лидери във всяка бръснарница или будка за лъскане на обувки в страната. На Озуалд може да му предстоеше да промени хода на историята след четиринадесет месеца, но иначе беше ужасно скучен. Това, което ми беше особено интересно в този разговор, беше начинът, по който де Мореншилд слушаше. Това е умение, присъщо на всички чаровни и обаятелни хора — те задават точните въпроси в точния момент, никога не издават нетърпение, нито откъсват очи от лицето на събеседника си и го карат да се чувства като най-ерудирания и блестящ интелектуалец на света. Вероятно за първи път в живота си Лий попадаше на такъв слушател. — Според мен е останала само една надежда за социализма — завърши изложението си Лий. — Куба. Там революцията все още е чиста и неопетнена. Надявам се някой ден да отида там. Може дори да получа гражданство. Де Мореншилд кимна утвърдително. — Чудесно място. Аз самият съм посещавал Куба много пъти, преди настоящото правителството да усложни пътуването до там. Прекрасна страна е, а сега, благодарение на Фидел, е прекрасна страна, която принадлежи на собствените си жители. — Да, знам — отговори Лий с грейнало лице. — Но! — де Мореншилд вдигна пръст поучително. — Ако си мислиш, че американските капиталисти ще позволят на Фидел, Раул и Че да продължават по тоя начин, без да се намесят, значи си пълен мечтател. Нещата вече са задействани. Знаеш ли го този тип, Уокър? Аз наострих уши. — _Едуин_ Уокър? Генерала, дето го уволниха? — от устата на Лий прозвуча като „ге’рала“. — Тъкмо той. — Знам го. Живее в Далас. Кандидатира се за губернатор, ама се провали. И после взе, че се замъкна в Мисисипи да подкрепи Рос Барнет*1, когато Джеймс Меридит*2 обедини университета на Мисисипи. Същински малък Хитлер. [*1 Рос Барнет — Губернатор на Мисисипи (1960–64 г), активен поддръжник на сегрегацията на расите. — Б.пр.] [*2 Джеймс Меридит — Американски активист за граждански права; първият чернокож студент, приет в университета на Мисисипи през 1962 г. — Б.пр.] — Вярно, расист е, но за него цялата сегрегационна политика и разните изцепки на Клана*1 са само фасада. Според него цялото движение за граждански права на негрите само допълнително налива вода в мелницата на социалистическия принцип, който именно е най-големият трън в петата на такива като него. Него ако питаш, Джеймс Меридит е комунист! НАНЦН?*2 Параван! СКНК?*3 Отвън черни, отвътре червени! [*1 Кланът — популярно название на Ку-Клукс-Клан — крайно дясна расистка американска организация, възприела принципа за превъзходство на бялата раса и проповядваща краен национализъм и ограничаване гражданските права на цветнокожото американско население и всички етнически малцинства. — Б.пр.] [*2 НАНЦН — „Национална асоциация за напредък на цветнокожото население“ — Американска организация за граждански права, основана през 1909 г. — Б.пр.] [*3 СКНК — „Студентски комитет за неагресивно координиране“ — младежка американска организация за граждански права от 60те години на 20ти век. — Б.пр.] — Естествено — съгласи се Лий. — Те така действат. Не можех да реша дали де Мореншилд наистина вярва в нещата, които говори или целта му е само да надъха Лий. — И какво мислиш всички типове като Уокър и Барнет и разните подивели сектантски отчета като Били Греъм и Джеймс Харгис виждат като живото сърце на това злокобно, комунистическо чудовище, прегърнало негърската кауза? Русия! — Да, знам. — И къде мислиш се натъкват на силната комунистическа десница, само деветдесет мили от бреговете на САЩ? Куба! Уокър вече не носи униформа, но най-добрият му приятел още е на служба. Знаеш ли за кого говоря? Лий поклати глава без да откъсва очи от лицето на де Мореншилд. — Къртис Лемей. Още един расист, дето навсякъде му се привиждат комунисти. И за какво настояват Уокър и Лемей? Искат Кенеди да бомбардира Куба! А после да я превземе! Да я превърне в петдесет и първия щат! Оня позор при Залива на прасетата* само още повече ги е нахъсал! — де Мореншилд подчертаваше собствените си думи, като пламенно удряше юмрук о бедрото си. — Такива като Лемей и Уокър са много по-опасни от оная кучка Ранд. И то не, защото са въоръжени, а защото имат _последователи._ [* Операция в Залива на прасетата — в началото на 1961 г., само три месеца след началото на президентския мандат на Кенеди, група кубински емигранти, обучени от ЦРУ и с подкрепата на правителството на САЩ, правят неуспешен опит да нахлуят в южна Куба и да свалят правителството на Фидел Кастро. Кубинските въоръжени сили, които от своя страна са обучени и въоръжени от Източния блок, отблъскват опита само за три дни. — Б.пр.] — Ясна ми е опасността, за която говориш — обади се Лий. — Затова сформирах група „Долу ръцете от Куба“ тук, във Форт Уърт. Вече съм събрал към десетина души. Виж го ти него! Доколкото ми беше известно, единственото, което Лий беше формирал във Форт Уърт, бяха алуминиеви рамки за мрежи на врата и от време на време кръглия простор в задния двор, когато Марина го накараше да простре пелените на бебето. — Действай колкото може по-бързо — посъветва го де Мореншилд мрачно. — Куба е образец на революцията. Когато страдащите жители на Никарагуа, Хаити и Доминиканската република обърнат взор към Куба, те виждат едно мирно социалистическо земеделско общество, където диктаторът е свален, а агентите на тайната полиция са прокудени, понякога със собствените им палки, натикани, където слънце не огрява! Лий се изсмя пискливо. — Те виждат как обширните захарни плантации и обработваните с робски труд овощни градини на Юнайтед Фрут сега са прехвърлени в ръцете на същите тези поробени работници. Виждат, че петролната компания Стандарт Ойл е натирена от страната. Виждат казината, доскоро управлявани от мафията на Лански*… [* Мейър Лански — известен като „Счетоводител на мафията“, е американски гражданин от руски произход, ключова фигура в американската организирана престъпност. — Б.пр.] — Да, знам — вмъкна Лий. — … затворени. Магарешката порнография вече е премахната, приятелю, и жените, които са продавали телата си и… телата на _дъщерите си,_ сега имат шанса да си изкарват прехраната с достоен труд. Простият селяк, който би умрял на улицата при режима на Батиста, сега спокойно може да отиде в болница и да бъде лекуван като всеки друг човек. И защо? Защото при Фидел докторът и ратаят са равни! — Да, знам — повтори пак Лий. Той, изглежда, всичко знаеше. Де Мореншилд скочи на крака и започна да обикаля около новата кошарка. — Да не мислиш, че Кенеди и неговата ирландска пасмина ще позволят на този образец да се задържи? Че ще оставят непокътнат този _фар,_ разпращащ своя лъч надежда? — Аз всъщност донякъде харесвам Кенеди — вмъкна Лий, сякаш се срамуваше да си го признае. — Въпреки Залива на прасетата. То тоя план му го е завещал Айзенхауер, да знаеш. — Те повечето от ГСА*1 харесват президента Кенеди. Знаеш ли какво всъщност означава това ГСА? Оная бясна невестулка, дето е написала „Атлас изправи рамене“, със сигурност знае. Голямата Слабоумна Америка, това е то. Гражданите на САЩ ще си живеят и умират спокойно, стига да имат работещ хладилник, две коли в гаража и някое малоумно шоу по телевизията. Голямата Слабоумна Америка си умира за _усмивката_ на Кенеди. О, да. Точно така. Вярно, той има чудесна усмивка, но нима още Шекспир не беше възкликнал за такива като него: „Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей!“*2 Знаеш ли, че Кенеди е одобрил план на ЦРУ за убийството на Кастро? Да, те дори вече са опитвали — без успех, слава Богу — три-четири пъти. Това ми съобщават моите източници от петролния бизнес в Хаити и Доминиканската република, Лий, и те уверявам, че информацията е точна. [*1 Генерална служебна администрация — независима агенция в САЩ, създадена да подпомага работата на основните федерални агенции. — Б.пр.] [*2 Злодей! Злодей! Усмихващ се злодей! — Цитат от „Хамлет“, Действие 1, Сцена V. Превод — Валери Петров. — Б.пр.] Лий изрази своето отвращение. — Но Русия е могъщ съюзник на Фидел — де Мореншилд продължаваше да крачи из стаята. — Вярно, това не е Русия, каквато Ленин си я е представял, нито ти, нито аз. Но те имат своите си причини да подкрепят Куба, ако Америка подхване нова инвазия. Помни ми думата — Кенеди със сигурност ще опита пак, при това скоро. Той ще послуша Лемей. Ще послуша Дълес и Ангълтън от ЦРУ. Трябва му само някакъв претекст и ще се втурне натам, само, за да покаже на света, че му стиска. Те продължиха да обсъждат Куба. Когато Кадилакът се върна, задната седалка беше пълна с провизии — май щяха да стигнат за цял месец. — По дяволите — обади се Лий. — Върнаха се. — И ние тъй се радваме да ги видим — натърти де Мореншилд мазно. — Остани за вечеря — покани го Лий. — Рина не е кой знае каква готвачка, но… — Трябва да тръгвам. Жена ми с нетърпение чака да й разкажа за срещата ни и колко само имам да й разказвам. Следващият път ще доведа и нея, нали? — Да, добре. Те отидоха до вратата. Марина разговаряше с Буе и Орлов, докато двамата мъже вадеха кашони с консерви от багажника. Но не просто разговаряше — тя сякаш леко флиртуваше с тях. Буе изглеждаше готов да падне на колене пред нея. Вече на верандата Лий спомена нещо за ФБР. Де Мореншилд го попита колко пъти. Лий вдигна три пръста. — Единият агент се казваше Фейн. Той идва два пъти. Третият път беше някакъв на име Хоусти. — Гледай ги право в очите и отговаряй на всичките им въпроси! — посъветва го де Мореншилд. — Нямаш от какво да се боиш, Лий. И не само защото си невинен, а защото истината е на твоя страна. Останалите се бяха обърнали към него. И не бяха единствените, които го гледаха. Трите момичета се бяха появили и стояха на протритата ивица земя, която минаваше за тротоар на улица Мерседес. Де Мореншилд имаше публика и сякаш само това беше чакал. — Ти си отдаден на своята идеология, млади господин Озуалд, затова не е чудно, че те посещават. Пасмината на Хувър! Кой знае, може би точно сега ни наблюдават някъде тук от квартала, може дори от къщата отсреща! Той заби пръст по посока на моите спуснати завеси. Лий се обърна да погледне в същата посока. Аз замръзнах в сенките, доволен, че вече бях прибрал микрофона, нищо, че беше маскиран с черно. — Знам ги аз кои са. Нима и те, и дружките им от ЦРУ не са ме посещавали, кой знае колко пъти, за да се опитат да ми измъкнат информация за моите руски и южноамерикански приятели? След войната нима не ме обявиха за прикрит нацист? Нима не заявиха, че съм платил на Тонтон Макут*1 да тормозят и измъчват конкурентите ми за петролните концесии в Хаити? Нима не ме обвиниха, че съм подкупил Папа Док и съм платил за убийството на Трухильо*2? Да, да, и какво ли още не! [*1 Тонтон Макут — популярно название на Доброволческата милиция за национална сигурност — хаитянска полувоенна организация, създадена през 1959 г от диктатора Франсоа „Папа Док“ Дювалие. — Б.пр.] [*2 Рафаел Трухильо — управлява Доминиканската република от 1930 г. до убийството си през 1961 г. Този период, известен като Ерата на Трухильо, се счита за един от най-кръвопролитните в историята на двата американски континента. Диктатурата на Трухильо се явява също класически пример за култ към личността на Лидера. — Б.пр.] Трите малки момичета го гледаха зяпнали. Същото се отнасяше и за Марина. Веднъж щом набереше инерция, де Мореншилд помиташе всички по пътя си. — Кураж, Лий! Когато се върнат, изправи се пред тях смело и им покажи това! — той сграбчи ризата си и я разтвори със замах. По верандата се посипаха откъснати копчета. Момичетата ахнаха, твърде шокирани, за да се разсмеят. За разлика от повечето американци по онова време, де Мореншилд не носеше потник под ризата. Кожата му беше с цвета на полиран махагон. Гърдите му бяха провиснали на отслабнали мускули. Той се удари с десния юмрук отляво. — Кажи им: „Ето сърцето ми! То е чисто и принадлежи на моята кауза!“ Кажи им: „Даже Хувър да изтръгне сърцето ми, то ще продължи да бие, а след време с него ще забият още хиляда! После десет хиляди! После сто хиляди! Докато станем милион!“ Орлов остави кутията консерви, която държеше, и саркастично аплодира тирадата. Бузите на Марина бяха пламнали. Но най-интересно беше лицето на Лий. Като Павел от Тарс* на пътя за Дамаск, той сякаш беше осенен от просветление. [* Павел от Тарс — става въпрос за Св. апостол Павел и чудото на пътя за Дамаск, описано в Деяния на апостолите. След като му се явил възкръсналия Христос, Павел ослепял и възвърнал зрението си едва, когато приел християнството. — Б.пр.] Той беше прогледнал. 3 Проповедта и разкъсаната риза на де Мореншилд — доста подобни на своеобразните палаткови представления, изнасяни от фанатичните проповедници, които руснакът беше заклеймил категорично — искрено ме разтревожиха. Надявах се, че ако стана свидетел на откровен личен разговор между двамата, това ще ми помогне да елиминирам де Мореншилд като действащо лице в покушението срещу Уокър, а в последствие и срещу Кенеди. Откровения разговор си го получих, но той вместо да помогне, влоши нещата. Поне едно нещо беше ясно — време беше да се простя с улица Мерседес, която изобщо нямаше да ми липсва. Вече бях наел приземния апартамент на западна улица Нийли 214. На двадесет и четвърти септември натоварих във Форда оскъдните си дрехи, книги и пишещата машина и се преместих в Далас. Двете дебелани бяха оставили след себе си същинска кочина с миризма на болнична стая. Аз сам почистих всичко, като благодарих на Бога, че заешката дупка на Ал се беше отворила към време, когато освежителите за въздух вече са изобретени. Купих си един преносим телевизор от гаражна разпродажба и го сложих на кухненския плот, до печката (която бях нарекъл Хранилище на древна мас). Докато метях, миех, търках и освежавах, гледах криминални сериали като „Недосегаемите“ и комедийни сериали като „Кола 54, къде си?“. Когато трополенето и виковете на децата горе заглъхваше вечер, аз си лягах и спях като заклан. Без сънища. Бях задържал и къщата на улица Мерседес, но почти нищо важно не видях повече на номер 2703. Понякога Марина слагаше Джун в количката (поредния подарък от застаряващия ухажор Буе) и я разхождаше до паркинга в края на улицата и обратно. Следобед, след края на учебните часове, трите момичета често ги придружаваха. Марина дори скача на въже с тях няколко пъти, като си броеше на руски. Гледката на майка й, подскачаща нагоре надолу, с развята като облак тъмна коса, разсмиваше бебето. Момичетата също се смееха. Марина не възразяваше. Тя редовно си говореше с тях и изобщо не се дразнеше, когато те се смееха и я поправяха. Дори напротив, изглеждаше доволна. Лий не искаше тя да говори английски, но тя въпреки това го учеше. Браво на нея. На втори октомври, ’62-ра, се събудих в апартамента си на улица Нийли сред злокобна тишина. Без трополящи крачета отгоре, без виковете на майката, подканяща двамата по-големи да се приготвят за училище. Бяха се изнесли посред нощ. Качих се горе и опитах дали ключът ми ще пасне на тяхната ключалка. Не стана, но механизмът беше съвсем прост и аз си отключих с обикновена телена закачалка. Забелязах един шкаф с рафтове в дневната. Пробих малка дупка в пода, включих в контакта втората лампа с микрофон и прокарах жиците през отвора на пода към апартамента долу. После преместих шкафа точно върху пробитата дупка. Микрофонът работеше идеално, но ролките на хитроумния японски магнетофон се завъртаха само, когато разни кандидат наематели оглеждаха мястото и се случеше да включат лампата. Никой от тях нямаше да го наеме. До пристигането на семейство Озуалд цялата сграда беше на мое разположение. След лудницата на улица Мерседес, това беше истинско облекчение, макар че понякога ми липсваха трите момичета, скачащи на въже. Те бяха моят гръцки хор. 4 Нощем спях в апартамента си в Далас, а денем гледах как Марина разхожда бебето във Форт Уърт. Докато тези занимания запълваха дните и нощите ми, наближаваше поредния вододелен момент на шестдесетте, но аз не мислех за него. Вниманието ми беше изцяло обзето от семейство Озуалд, които преживяваха поредната семейна криза. Един ден, втората седмица на октомври, Лий се прибра твърде рано от работа. Марина разхождаше Джун. Те се срещнаха в началото на автоалеята пред тяхната къща и поговориха. Към края на разговора, Марина попита на английски: „Какво значи съкращение?“ Той й обясни на руски. Марина разтвори ръце, сякаш да каже, какво да се прави и го прегърна. Лий я целуна по бузата и после взе бебето от количката. Джун се засмя, когато той я вдигна над главата си, и се протегна надолу да сграбчи косата му. Те влязоха вътре заедно. Щастливо малко семейство, понасящо заедно временните несгоди. Това продължи до около пет следобед. Тъкмо се канех да се връщам на улица Нийли, когато видях Маргерит Озуалд да се задава откъм спирката на улица Уинскот. _Това не е на добре,_ помислих си и се оказах прав. И този път Маргерит прескочи непоправеното стъпало; и този път нахлу в къщата без да чука. Последиците бяха незабавни. Вечерта беше топла и прозорците бяха разтворени. Даже нямаше нужда да вадя микрофона. Лий и майка му се надвикваха с всичка сила. Оказа се, че Лий все пак не е бил уволнен, а просто си е тръгнал. Шефът му се обадил на Вейда Озуалд да го търси, защото не му стигали хората и, когато жената на Робърт не могла да му помогне, позвънил на Маргерит. — _Излъгах_ заради теб, Лий — крещеше тя. — Казах че си болен! Защо все ме караш да лъжа заради теб? — Нищо не те карам да правиш! — изкрещя той в отговор. Бяха застанали лице в лице в дневната. — Нищо не те карам, но ти пак си правиш каквото решиш! — Лий, как ще си издържаш семейството? Трябва да работиш! — Ще си намеря работа, ти не ме мисли, майко! — _Къде?_ — Не знам… — О, Лий! Как ще си плащате наема? — … обаче тя има един куп приятели — той посочи Марина с палец и тя се присви. — За друго не стават, но поне за това са полезни. Искам да си вървиш, майко. Прибирай се, остави ме да си поема дъх! В следващия момент Маргерит се озова при кошарката. — Това откъде се взе? — Нали ти казвам, тя има приятели. Половината са богаташи, другата половина се домогват до богатството. На тях им харесва да си говорят с Рина — Лий се изхили злобно. — На дъртаците им харесва да й зяпат циците. — _Лий!_ — гласът й беше шокиран, но изражението на лицето… дали можеше да е доволна? Нима _мамачка_ се радваше на беса, който долови в гласа на сина си? — Хайде, майко, остави ни на мира. — Тя разбира ли, че мъжете, които правят подаръци, винаги очакват нещо в замяна? Кажи ми, Лий? — _Махай се от тук!_ — той беше стиснал ръце в юмруци и се тресеше от безсилен гняв. Маргерит се усмихна. — Разстроен си. Че как иначе. Ще се върна, когато се овладееш. И ще ти помогна. Нищо друго не искам, само да помагам. После тя рязко се извърна към Марина, покри лицето на Джун с целувки и изхвръкна от стаята. Вече при вратата се обърна и посочи кошарката с пръст. — Кажи и да я изтърка хубаво. По хорските вещи има какви ли не бацили. Ако бебето се разболее, кой ще плаща за доктор? — Майко! _Махай се!_ — Ето де — отговори тя съвсем спокойно. Завъртя пръсти в закачлив жест за довиждане и изчезна. Марина приближи Лий, хванала детето като щит пред себе си. Те поговориха. После покрещяха. Семейната солидарност се беше изпарила, благодарение на Маргерит. Лий взе малката, полюля я в едната си ръка, а после без никакво предупреждение, заби юмрук в лицето на жена си. Марина се строполи на пода. От устата и носа й течеше кръв и тя плачеше. Лий я погледна. Джун също се беше разплакала. Той погали косата й, целуна бузата й и пак я залюля. Марина се опитваше да се изправи. Той я изрита отстрани и тя пак падна. Виждах само косата й. _Трябва да го напуснеш,_ помислих си, но знаех, че тя няма да го направи. _Час по-скоро вземи детето и се махай. Върви при Джордж Буе, ако трябва даже в леглото му, но по-далеч от това хърбаво, проядено от злоба към майка си чудовище._ Но Лий щеше да е този, който щеше да се махне. Поне временно. Повече не го видях на улица Мерседес. 5 Това беше първата им раздяла. Лий замина да си търси работа в Далас. Нямах представа къде живее. Според записките на Ал беше едно младежко общежитие, но се оказа, че е сгрешил. Може да си беше намерил място в някой по-евтин пансион в центъра. Това изобщо не ме тревожеше. Знаех, че двамата ще се съберат и заедно ще наемат жилището над моето, пък и ми беше писнало от него. Беше огромно облекчение да не се налага да слушам провлечения му говор и как казва „Да, знам“ по десет пъти на разговор. Марина пък си стъпи на краката, благодарение на Джордж Буе. Малко след като Маргерит ги посети за последно и Лий вдигна гълъбите, Буе и още един мъж се появиха с пикап Шевролет и й помогнаха да се изнесе. Когато пикапът напусна улица Мерседес номер 2703 майката и дъщерята се возеха в ремаркето. Розовият куфар, който Марина беше донесла от Русия, беше постлан с одеяла и малката Джун спеше дълбоко в тази своеобразна люлка. Марина сложи длан на гърдите на детето и камионетката потегли. Трите момичета ги наблюдаваха и Марина им помаха. Те също й и помахаха за сбогом. 6 Намерих адреса на Джордж де Мореншилд в телефонния указател на Далас и го проследих няколко пъти. Беше ми любопитно с кого се среща, макар че, дори да се окажеше агент на ЦРУ, мафиот от пасмината на Лански или някой заговорник, не виждах как бих могъл да ги разпозная. Мога единствено да кажа, че поне на мен, никой от хората, с които се срещаше, не ми се стори подозрителен. Той ходеше на работа, посещаваше далаския Кънтри клуб, където играеше тенис или плуваше с жена си; двамата ходеха и в стриптийз заведения. Той не закачаше танцьорките, но изглежда му доставяше удоволствие да опипва гърдите и задника на жена си пред всички. Тя от своя страна не възразяваше. Двамата понякога се срещаха с Лий. Веднъж в любимия стриптийз клуб на де Мореншилд. На Лий обаче мястото явно не му допадна и те скоро си тръгнаха. При втората си среща двамата обядваха в едно кафене на улица Броудър. Останаха почти до два следобед, като разговаряха и пиеха кафе след кафе. Лий понечи да стане да си ходи, но размисли и си поръча още нещо. Сервитьорката му донесе парче пай и той й подаде нещо. Тя го погледна набързо и го прибра в джоба на престилката си. Вместо да ги последвам, когато си тръгнаха, аз отидох при сервитьорката и попитах дали мога да видя какво й е дал младият господин. — Направо можете да го вземете — каза тя и ми подаде лист жълта хартия, на която с дебели черни букви пишеше: __„Долу ръцете от Куба!“__ Листовката приканваше „всички заинтересувани“ да се присъединят към Далас-Форт Уъртското подразделението на тази чудесна организация. __„Не позволявайте на Чичо Сам* да ви заблуждава! Пишете до пощенска кутия 1919 за подробности за предстоящи сбирки.“__ [* Чичо Сам — популярно сред самите американци название на собствената им държава, обобщаващо целия управленски държавен апарат на САЩ. — Б.пр.] — За какво си говориха двамата? — попитах я. — Вие полицай ли сте? — Не, аз давам по-добри бакшиши от полицията — казах и й подадох пет долара. — За това там — каза тя и посочи листовката, която Озуалд трябва да беше отпечатал на новото си работно място. — За Куба. Сякаш на някого му пука. Но вечерта на двадесет и втори октомври, по-малко от седмица по-късно, президентът Кенеди също говореше за Куба. И изведнъж на всички почна да им пука. 7 Както ще потвърди всяка втора блус балада, човек не оценява водата, докато не му пресъхне кладенецът. До есента на ’62-ра аз не осъзнавах, че същото се отнася и за тропота на малки крачета над главата ти. След като семейството на втория етаж се изнесе, къщата на западна улица Нийли 214 придоби злокобна, едва ли не призрачна атмосфера. Сейди ми липсваше и аз почнах да се тревожа за нея почти маниакално. Като се замисля, можете да задраскате „почти“. Ели Докърти и Дийк Симънс не вземаха на сериозно моите тревоги за бившия й съпруг. Нито пък самата Сейди. Кой знае, може би тя си мислеше, че се опитвам да я наплаша с Джон Клейтън, за да й попреча да ме отблъсне окончателно. Никой от тях не знаеше, че ако махнеш първото име на Сейди, останалото се различаваше само по една сричка от името на Дорис Данинг, нито пък имаха представа за хармоничния ефект, който аз май сам причинявах, само с присъствието си в Земята на миналото. При това положение, кой би бил виновен, ако нещо се случеше със Сейди? Лошите сънища се завърнаха. Сънищата за Джимла. Престанах да следя Джордж де Мореншилд и започнах да правя дълги разходки, които започваха по някое време следобед и ме отвеждаха обратно на улица Нийли чак към девет-десет вечерта. Докато се разхождах, мислех за Лий, който беше започнал работа като стажант в една фирма за графичен дизайн на име „Джагарс-Чилс-Стовал“. Или за Марина, която временно съжителстваше с една наскоро разведена жена — Елена Хол. Жената работеше при зъболекаря на Буе. Именно зъболекарят, оказа се, беше карал колата в деня, когато Марина и Джун напуснаха улица Мерседес. Но това, което най вече занимаваше мислите ми, беше Сейди. И Сейди. И Сейди. При една от тези разходки реших да разсея тежкото си настроение, като пийна нещо. Спрях в една квартална кръчма, наречена „При Айви“. Джукбоксът не работеше и всички посетители бяха необичайно тихи. Когато сервитьорката сложи бирата пред мен и побърза да се обърне към телевизора над бара, осъзнах, че всички около мен бяха зяпнали мъжа, когото аз се бях заел да спася. Той изглеждаше блед и тревожен. Под очите му имаше тъмни кръгове. — За да сложим край на ескалиращата заплаха, налагаме пълно ембарго за транспортиране на бойни припаси и съоръжения към Куба. Ако бъде установено, че какъвто и да било плавателен съд, на път за Куба, превозва оръжия, ще му бъде забранено да продължи пътя си. — Исусе Христе! — обади се един мъж с каубойска шапка. — Той да не си мисли, че руснаците ще си останат със скръстени ръце, като я чуят тая работа? — Млъквай, Бил — обади се барманът. — Искам да чуя. — Заявяваме, че нашата нация — продължаваше Кенеди — ще третира всяка ядрена ракета, изстреляна от територията на Куба към която и да е страна в западното полукълбо, като нападение от страна на Съветския съюз над САЩ, което ще предизвика незабавен ответен удар на САЩ върху СССР. Една жена, седнала в края на бара, простена и се хвана за корема. Мъжът до нея я прегърна с една ръка и тя отпусна глава на рамото му. Лицето на Кенеди изразяваше наравно страх и решителност. Лицето му също излъчваше _живот_ — пълно и категорично отдаване на настоящия момент. Точно тринадесет месеца го деляха от срещата с фаталния куршум. — Като предпазна мярка, наредих да бъде подсилен нашият контингент в базата Гуантанамо и да се евакуират семействата на военния персонал там. — Я налей на всички по едно от мене — внезапно се провикна каубоят Бил. — Щото май му се вижда краят на тоя свят, приятелчета. Той сложи две двадесетачки пред себе си, но барманът дори не посегна към тях. Той продължаваше да гледа Кенеди, който сега призоваваше председателя Хрушчов да прекрати тази: „прикрита, безразсъдна и провокативна заплаха за световния мир“. Сервитьорката, която ми беше донесла бирата, силно изрусена и явно доста препатила блондинка на около петдесет, избухна в сълзи. Това беше. Станах, проправих си път между масите, от които мъже и жени гледаха телевизора като изплашени деца, и се вмъкнах в една от телефонните будки в дъното. Операторът поиска четиридесет цента за първите три минути. Аз пуснах две монети по двадесет и пет. Чух ги как звъннаха вътре в апарата. Зад гърба си още долавях гласа на Кенеди, който говореше с носовото си произношение от Нова Англия. Той тъкмо обвиняваше съветския външен министър, Андрей Громико в лъжа. Хич не си поплюваше. — Свързвам ви сър — обади се операторът, а после набързо добави: — Слушате ли президента? Ако не, пуснете си радиото или телевизора. — Слушам — отговорих й. Сейди сигурно също слушаше. Сейди, чийто съпруг й беше наприказвал какви ли не апокалиптични глупости, подплатени с научни факти. Сейди, чийто политически приятел от Йейл й беше казал, че нещо голямо има да става около Карибите. Взривоопасен момент, може би в Куба. Нямах представа какво ще й кажа, за да я успокоя, но не това беше проблемът. Телефонът звънеше и звънеше без отговор. Това не ми хареса. Къде ще се е дянала в осем и половина вечерта, в понеделник, в Джоуди? Да е отишла на кино? Не ми се вярваше. — Господине, няма отговор. — Да, знам — казах й и се намръщих, когато чух любимата фраза на Лий от собствената си уста. Монетите ми издрънчаха в отделението за ресто, когато окачих слушалката. Понечих да ги пусна пак, но размислих. Нямаше полза да се обаждам на мис Ели, откак бях попаднал в личния й черен списък. Дийк вероятно споделяше нейното мнение. И двамата сигурно щяха да ме пратят да си гледам работата. Когато излязох от кабинката, Уолтър Кронкайт тъкмо показваше снимки, направени от разузнавателен самолет U–2, на съветските ракетни бази, които в момента се изграждаха. Той обяви, че много конгресмени настояват Кенеди веднага да нареди бомбардировки или направо да стартира пълна инвазия. Американските ракетни бази и стратегическото военновъздушно командване бяха минали в __Ниво на защита 4__ за първи път в историята на страната. — Американски бомбардировачи В–52 скоро ще патрулират около границите на Съветския съюз — тъкмо съобщаваше Кронкайт с дълбокия си прокобен глас. — За всички нас, които отразяваме тази все по-плашеща студена война в последните седем години, става ясно, че възможността да се допусне грешка, потенциално _фатална_ грешка, нараства с ескалирането на… — _Няма какво да чакат!_ — извика един мъж, застанал до масата за билярд. — _Да бомбардират ония комунистически отрепки веднага!_ Чуха се няколко слаби протеста срещу тоя кръвожаден призив, но те бяха заглушени от бурните одобрителни възгласи на всички останали. Аз изскочих от кръчмата на Айви и се втурнах към улица Нийли. В момента, в който стигнах до колата, скочих вътре и подкарах към Джоуди. 8 Бях поправил радиото и сега то правеше всичко възможно да ме убеди, че сме обречени, докато аз карах като луд по магистрала 77. Даже диджеите бяха прихванали ядрената треска и повтаряха неща като „Бог да благослови Америка“ и „Бъдете готови да се евакуирате“. Когато по КейЛайф пуснаха протяжното изпълнение на Джони Хортън на „Бойния химн на републиката“, аз изключих апарата. Беше досущ като деня след единадесети септември. Въпреки засилващите се протести на Сънлайнъра и покачващата се стрелка на индикатора за температура на двигателя, аз бях настъпил газта до дупка. Пътищата бяха на практика пусти и успях да паркирам пред дома на Сейди около половин час след полунощ, сутринта на двадесет и трети. Жълтият й Фолксваген Бръмбар беше паркиран пред затворените врати на гаража и в къщата светеше. Но когато позвъних, никой не ми отвори. Обиколих отзад и заудрях по вратата на кухнята, също без резултат. Това все повече не ми харесваше. Тя държеше резервен ключ под стъпалото на задния вход. Аз го извадих и си отключих. Веднага ме блъсна непогрешимата миризма на уиски и застоял цигарен дим. — Сейди? Никакъв отговор. Прекосих кухнята и влязох в дневната. На ниската масичка пред дивана имаше препълнен пепелник, а списанията, пръснати по повърхността й, бяха подгизнали. Потопих пръст в течността и го поднесох към носа си. Скоч. Мамка му. — Сейди? Вече усещах още една миризма, която си спомнях от запоите на Кристи: острия мирис на повърнато. Втурнах се по късия коридор, излизащ от дневната. От двете му страни имаше по една врата — едната водеше към спалнята й, другата към малък кабинет. И двете бяха затворени, но вратата на банята, точно насреща, беше открехната. Под ярката флуоресцентна светлина видях, че тоалетната е опръскана с повърната храна, а също розовият теракотен под и ръба на ваната. До сапунерката на мивката имаше шишенце с таблетки. Капачката беше махната. Аз се хвърлих към спалнята. Тя лежеше напреки на леглото върху измачканата покривка, облечена с комбинезон и един кожен мокасин. Другата обувка беше паднала на пода. Кожата й имаше цвета на стар восък и тя сякаш не дишаше. Точно тогава си пое дълбок гъргорещ дъх и го изпусна с писклив звук. След това гърдите й останаха неподвижни ужасяващите четири секунди, преди поредното хъркащо вдишване. На нощното шкафче имаше още един пепелник, преливащ от угарки. На върха на камарата имаше смачкана кутия от цигари Уинстън, опърлена от единия край от не съвсем добре угасен фас. До пепелника имаше преполовена чаша и бутилка Гленливил. Бутилката скоч беше почти пълна — благодаря ти, Боже, за малките милости — но алкохолът не ме тревожеше толкова в момента. Повече ме притесняваха хапчетата. На шкафчето освен това имаше плик, от който май се подаваха снимки, но аз не ги погледнах. Не веднага. Сграбчих Сейди и се опитах да я изправя в седнало положение. Комбинезонът й беше копринен и ръцете ми се хлъзнаха по него. Тя тупна обратно на леглото и пак изхърка тежко. Косата й падна върху едното око. — Сейди, събуди се! Нищо. Подхванах я за раменете и я дръпнах към таблата на леглото. Цялото легло се разтресе. — Ос’ви ме ’а ми’а — произнесе тя слабо и провлечено, но беше по-добре от нищо. — Събуди се, Сейди! Трябва да се събудиш! Започнах леко да шляпам бузите й. Очите й останаха затворени, но тя вдигна безсилни ръце и се опита да ме спре. — Събуди се! Събуди се, по дяволите! Тя отвори очи, погледна ме, сякаш без да ме познае, и пак ги затвори. Но поне дишаше по-нормално. Сега, когато беше седнала, ужасното гъргорене беше престанало. Аз се върнах в банята, извадих четката й от розовата пластмасова чаша и пуснах студената вода. Докато пълнех чашата, погледнах етикета на таблетките. Нембутал. В шишенцето все още имаше десетина капсули, така че явно не беше опит да самоубийство. Поне не умишлен опит. Изсипах останалите капсули в тоалетната и бързо се върнах в спалнята. Тя се беше плъзнала надолу, след като я бях оставил и главата й беше клюмнала напред, което пак затрудняваше дишането й. Аз сложих чашата вода на нощното шкафче и изведнъж замръзнах, когато забелязах една от снимките, подаващи се от кафявия плик. Може и да е било жена — виждаше някакъв остатък от дълга коса — но беше трудно да се определи точно. Лицето й се беше превърнало в парче сурово месо с дупка в долния край. От дупката сякаш се разнасяше крясък. Аз пак повдигнах Сейди, сграбих косата й и дръпнах главата й назад. Тя измънка нещо като: „Недей, боли“. Аз плиснах водата в лицето й. Тя се разтресе и очите й се отвориха широко. — Жор’? Ка’о па’иш тука, Жор’? Зашо съм мокра? — Събуди се. Събуди се, Сейди — пак почнах да шляпам лицето й, но съвсем леко. Това не вършеше работа. Очите й пак почнаха да се затварят. — Въ’ви… си! — Няма начин. Освен ако не искаш да извикам бърза помощ. Така със сигурност ще те пишат във вестника, а училищното настоятелство ще е направо във възторг. Уха! Успях да сключа ръце зад гърба й и да я дръпна от леглото. Комбинезонът й се набра и после пак се спусна надолу, когато краката й поддадоха и тя падна на колене на пода. Очите й се отвориха рязко и тя извика от болка, но аз я вдигнах на крака. Тя се залюля напред назад, като замахваше към лицето ми, вече с повече сила. — Ма’ай се! Ма’ай се, Жор’! — Не, госпожо — обвих ръка около кръста й и я поведох към вратата, като донякъде я влачех, донякъде я носех. Успяхме да свием към банята преди колената й пак да откажат. Аз я внесох вътре, което беше сериозно постижение при нейния ръст и тегло. Слава Богу за адреналина. Успях да спусна капака на тоалетната и да я сложа да седне, тъкмо преди моите собствени крака да ме предадат. Задъхвах се, отчасти от усилието, но също и от страх. Тя започна да се накланя надясно и аз плеснах голата й ръка — _пляс._ — Стой изправена — извиках в лицето й. — Стой изправена, Кристи, по дяволите! Тя се пребори да отвори очи. Те бяха кръвясали. — Коя Кристи? — Певицата на шибаните Ролинг Стоунс — отговорих аз. — Откога вземаш Нембутал? И колко взе тази вечер? — Имам ресепта — каза тя. — Не е т’оя раб’та, Жор’. — Колко хапчета? И колко си пила? — Махай се. Аз пуснах студената вода във ваната до последно и обърнах струята към душа. Тя видя какво се каня да направя и пак почна да замахва с ръце към мен. — Не, Жор’! Не! Аз не й обърнах внимание. Не за първи път вкарвах полуоблечена жена под студен душ и някои неща не се забравят като карането на колело. Вдигнах я рязко над ръба на ваната, въпреки подръпването в кръста ми, което щях да усетя много по-силно на следващия ден, а после я сграбчих и я задържах здраво, когато тя усети студената вода и почна да се извива. Тя се развика и опита да хване закачалката за кърпи. Очите й бяха вече трайно отворени. В косата й имаше капки вода. Комбинезонът стана съвсем прозрачен и дори при тези обстоятелства, за момент ме обзе похот при вида на извивките на тялото й. Тя се опита да излезе от ваната. Аз я задържах вътре. — Стой там, Сейди. Потърпи малко. — К-колко още? _Студено е!_ — Докато не видя някакъв човешки цвят по лицето ти. — З-з-защо го п-п-равиш? — зъбите й тракаха. — Защото ти едва не се уби тази вечер — извиках й аз. Тя се сви при думите ми. Краката й се подхлъзнаха, но тя сграбчи закачалката и остана права. Рефлексите й се подобряваха. Добре. — Х-х-хапчетата не помагаха, затова си налях една ч-чаша. Това е. Пусни ме да изляза. Студено ми е. Моля те, Джордж, _моля те,_ пусни ме — косата й беше полепнала по бузите и тя приличаше на удавен плъх, но лицето й наистина си връщаше цвета. Беше се изчервила заради студа, но и това беше нещо. Спрях душа, прегърнах я и й помогнах да прекачи над ръба на ваната. От комбинезона й се стичаше вода върху розовото килимче. — Помислих, че си мъртва — прошепнах й аз. — Когато влязох и те видях, просната на леглото, помислих, че си умряла. Идея нямаш какво почувствах. Дръпнах ръцете си от нея и тя ме огледа с широки учудени очи. После проговори. — Джон беше прав. Роджър също. Той ми се обади тази вечер преди речта на Кенеди. От Вашингтон. Така че какво значение има? По това време следващата седмица _всички_ ще сме мъртви. Или ще ни се иска да бъдем. В първия момент не разбрах за какво говори. Виждах само Кристи, застанала пред мен, подгизнала, раздърпана и ръсеща глупости и бях изпълнен с гняв. _Страхлива кучка такава,_ помислих си. Тя трябва да е забелязала беса в очите ми, защото отстъпи назад. Това ми прочисти главата. Нима можех да я обвинявам, задето се страхува, при положение, че тя, за разлика от мен, не знаеше какво има да се случва? Взех една хавлия от рафта над тоалетната и й я подадох. — Съблечи се и се подсуши — казах й. — Тогава излез, ако обичаш. — Само ако си сигурна, че си напълно будна. — Будна съм — тя ме погледна неприязнено и, може би, малко насмешливо. — Знаеш как да връхлиташ с гръм и трясък, Джордж. Аз се обърнах да огледам шкафчето над мивката. — Няма повече хапчета — каза ми тя. — Каквото не съм изпила, ти си изхвърлил. След четири години брак с Кристи аз все пак погледнах. После пуснах водата в тоалетната. След това се измъкнах от банята покрай нея. — Давам ти три минути — казах й. 9 Обратният адрес върху плика беше: Джон Клейтън, източно авеню Огълторп №79, Савана, Джорджия. Ако не друго, копелето поне не се опитваше да се крие. Клеймото беше от двадесет и осми август, така че писмото сигурно я е чакало, когато се е върнала от Рино. Имала е почти два месеца да се измъчва от съдържанието му. Ужасните снимки, които бившият й мъж й беше изпратил, обясняваха защо звучеше толкова депресирана, когато говорих с нея на шести септември. „Всички сме в опасност“, беше казала тя по време на последния ни телефонен разговор. „Джони беше прав“. Снимките показваха японски мъже, жени и деца. Жертви на атомния взрив в Хирошима или Нагасаки, или и двете. Някои бяха слепи. Мнозина бяха без коса. Повечето страдаха от радиационни изгаряния. Няколко, като жената, останала без лице, бяха обгорели. На една снимка се виждаха четири присвити черни статуи. Когато бомбата се е взривила, четирима души са стояли пред една стена. Хората, както и по-голямата част от стената се бяха изпарили. Единствените участъци от стената, които се бяха запазили, бяха придобили формата на стоящите отпред човешки тела. Своеобразните скулптури бяха черни, защото бяха покрити с обгорена плът. На гърба на всяка снимка, той беше написал едно и също съобщение с ясен, равен почерк: „Скоро и в Америка. Статистическият анализ не лъже.“ — Страхотни снимки, а? Гласът й беше глух и безжизнен. Стоеше на прага на стаята, увита в хавлия. Косата й се спускаше по голите рамене на мокри кичури. — Колко точно алкохол изпи, Сейди? — Само две-три глътки, когато хапчетата не помогнаха. Мисля, че се опитах да ти го кажа, докато ти ме друсаше и пляскаше. — Ако очакваш да ти се извиня, ще има да чакаш. Барбитурати и алкохол са ужасна комбинация. — Няма значение — отвърна тя. — Не за първи път ми удрят шамар. Това ми напомни за Марина и мисълта ме прободе неприятно. Разбира се, не беше същото, но шамарът си е шамар. А аз бях не само изплашен, но и ядосан. Тя седна на стола в ъгъла и затегна хавлията около себе си. Приличаше на нацупено дете. — Казах ли ти, че приятелят ми, Роджър Бийтън ми се обади? — Да. — _Добрият_ ми приятел, Роджър — думите й бяха предизвикателни и тя чакаше да види дали ще се заям с нея по въпроса. Аз не го направих. Все пак, това си беше нейният живот. Аз исках просто да се убедя, че ще си го запази. — Добре, добър приятел да бъде. — Той ми каза непременно да гледам речта на оня ирландски задник тая вечер. Точно така го нарече. После ме попита колко далече е Джоуди от Далас. Като му казах, той отвърна: „Би трябвало да е достатъчно далече, зависи откъде духа вятърът“. Той самият се готви да напусне Вашингтон. Много хора се евакуират, но не знам дали ще им е от полза. Кой може да избяга от една атомна война? — тя започна да плаче. От гърдите й се откъсваха дълбоки, силни вопли, които разтърсваха цялото й тяло. — _Онези идиоти се канят да съсипят целия прекрасен свят! Ще избият децата! Мразя ги! Всичките ги мразя! Кенеди, Хрушчов, Кастро — дано всички изгният в ада!_ Тя покри лицето си с ръце. Аз коленичих, като някой старомоден джентълмен, който се кани да предложи брак, и я прегърнах. Тя обви ръце около врата ми и се вкопчи в мен като удавник. Тялото й още беше студено от душа, но бузата, която опря о ръката ми, гореше. В този момент аз също мразех всички. Най вече Джон Клейтън, който беше наложил истински психологически тормоз на тази млада, неуверена и ранима жена. Беше посял семената на тези пагубни мисли в ума й, беше ги поливал и торил и ги беше наблюдавал как растат. Сейди едва ли беше единствената, която, обхваната от ужас тази вечер, се беше обърнала към хапчета и алкохол. Колко ли сериозно се бяха запили посетителите в кръчмата на Айви например? Бях допуснал грешката да мисля, че хората ще приемат кубинската криза не по-сериозно от всяко друго международно счепкване, защото, когато аз самият се озовах в колежа, този случай вече беше само още едно историческо събитие, което трябваше да назубря за изпита. Така изглеждаха нещата откъм гледната точка на бъдещето. Но хората в долината (мрачната долина) на настоящето ги виждаха малко по-различно. — Снимките ме чакаха, когато се върнах от Рино — тя ме погледна с кръвясали, изплашени очи. — Исках да ги изхвърля, но не можах. Разглеждах ги отново и отново. — Точно това е била целта на онова копеле. Затова ги е пратил. Тя изглежда не ме чу. — Статистическият анализ му е хоби. Той казва, че някой ден, когато компютрите станат достатъчно добри, статистиката ще е най-важната наука, защото статистическият анализ никога не лъже. — Това не е вярно — уверих я аз, като се сетих за Джордж де Мореншилд, единственият приятел на Лий. — Винаги има прозорец на колебание. — Предполагам, че сега вече суперкомпютрите на Джони никога няма да се появят — продължи тя. — Каквото оцелее от човечеството, ще живее в пещери. А небето… вече няма да е синьо. Ядрен мрак, така го нарича Джони. — Джони дрънка глупости, Сейди. И приятелчето ти Роджър също. Тя поклати глава. Зачервените й очи ме гледаха тъжно. — Джони знаеше, че руснаците ще пуснат сателит в космоса. Тогава тъкмо бяхме завършили колежа. Той ми го каза през лятото, а руснаците изстреляха „Спутник“ през октомври. „Сега ще пратят куче или маймуна“ — предсказа Джони. „След това ще пратят човек. А накрая двама души и една бомба.“ — Е, това случи ли се, Сейди, кажи де, случи ли се? — Пратиха кучето, а след него и човека. Кучето се казваше Лайка, помниш ли? То умря там горе, горкото пале. И няма да им се наложи да пращат хората с бомбата, нали? Просто ще използват ракети. А ние ще отговорим с нашите. И всичко това заради един лайнян остров, известен само със своите пури. — Знаеш ли какво казват фокусниците? — Фок… За какво говориш, Джордж? — Казват, че можеш да заблудиш учен, но не можеш да заблудиш друг фокусник. Бившият ти мъж, може да е много учен, но нищо не разбира от фокуси. А руснаците са майстори фокусници. — Говориш безсмислици. Джони казва, че руснаците нямат избор, че ще _трябва_ да се бият и то скоро, защото за момента имат повече оръжия от нас, но това няма да продължи дълго. Затова няма да се оттеглят от Куба. Това е само претекст. — Джони е гледал твърде много филмови прегледи на руски паради, показващи редици ракети, наредени по Червения площад. Това, което той не знае — което и сенатор Кучел вероятно не знае — е, че половината от тези ракети са съвсем кухи. — Ти не… няма как… — Не знае колко много от междуконтиненталните им снаряди се взривяват още на стартовите си площадки в Сибир, просто защото оръжейните им експерти са некадърници. Не знае, че повече от половината ракети, заснети от шпионските самолети U–2, са всъщност боядисани дървесни дънери с перки от картон. Всичко е визуална измама, Сейди. Достатъчна да заблуди учени като Джони и политици като сенатор Кучел, но не й други фокусници. — Това е… не може да… — тя замълча за момент, като хапеше устни. — Откъде _знаеш_ всичко това? — Не мога да ти кажа. — Тогава аз не мога да ти повярвам. Джони предвиди, че Кенеди ще бъде кандидатът на демократите, въпреки че всички казваха, че ще е Хъмфри, понеже Кенеди е католик. Той анализира щатите, където се провеждат предварителни избори, направи си изчисленията и се оказа прав. Каза, че Джонсън ще се кандидатира като вицепрезидент с Кенеди, защото е единственият южняк, когото хората на север от линията Мейсън-Диксън приемат благосклонно. И за това беше прав. Кенеди стана президент и сега ще ни избие всичките. Статистическият анализ не лъже. Аз си поех дъх дълбоко. — Сейди, искам да ме чуеш. Слушай внимателно. Достатъчно будна ли си? За момент тя не отговори, после усетих как главата й кимна върху рамото ми. — Сега сме вторник, рано сутринта. Кризата ще продължи още три дни. Или бяха четири, не помня точно. — Как така, не _помниш?_ _Ами така. В записките на Ал няма нищо по въпроса, пък аз за последно съм учил американска история преди двадесет години в колежа. Цяло чудо е, че и толкова помня._ — Ние наистина ще наложим ембарго на Куба, но единственият руски кораб, който ще спрем, ще е натоварен само с храна и търговски стоки. Руснаците ще пофучат още малко, но в четвъртък или петък вече ще са изплашени до смърт и ще търсят начин да се измъкнат от ситуацията. Един от руските първенци ще организира неофициална среща с някакъв тип от телевизията — и сякаш от нищото, както отговорите на кръстословица, които понякога хрумват на човек неясно откъде, си спомних името му. Тъй де, почти си го спомних. — Казва се Джон Сколари или нещо подобно… — Скали? За Джон Скали ли говориш? От новините на ЕйБиСи? — Да, точно той. Това ще се случи в петък или събота, докато останалият свят, включително бившият ти мъж и йейлският ти приятел, чакат светът да натика глава между краката си и да си целуне задника за сбогом. Тя се разсмя и звукът ми стопли сърцето. — Та този руснак ще каже нещо като — успях да си докарам доста добър руски акцент, който бях научил от жената на Лий, а също от Борис и Наташа, в шоуто на „Роки и Булуинкъл“. — „Предайте на вашия президент, че ние искаме да се оттеглим, но да запазим честта си. Ако вие се съгласите да махнете ядрените си ракети от Турция и да не нападате Куба, ние пък ще деактивираме нашите ракети в Куба.“ И тъкмо това ще се случи, Сейди. Тя беше спряла да се смее. Вместо това ме гледаше с ококорени очи. — Измисляш си го, за да ме накараш да се почувствам по-добре. Аз не отговорих. — _Не е измислица_ — прошепна тя. — Ти наистина вярваш, че това ще се случи. — Не. _Знам,_ че това ще се случи. Има голяма разлика. — Джордж… _никой_ не знае бъдещето. — Джон Клейтън е твърдял, че може да предвижда бъдещето и ти си му вярвала. Роджър от Йейл, казал че знае какво ще се случи — повярвала си и на него. — Ти ревнуваш от него, нали? — Естествено, че ревнувам, по дяволите. — Аз не спах с него. Изобщо нямах желание — добави тя мрачно. — Не мисля, че мога да спя с мъж, който си слага толкова много одеколон. — Радвам се да го чуя. Но въпреки това ревнувам. — А може ли да попитам откъде знаеш… — Не. И да питаш, няма да ти отговоря — сигурно вече бях казал твърде много, но не можах да се спра. Честно казано, пак бих го направил. — Но ето какво ще ти кажа и това ще можеш сама да провериш след няколко дни. Адлей Стивънсън*1 и руският представител в ООН ще се изправят един срещу друг на общото събрание. Стивънсън ще покаже снимки на ракетните бази, които руснаците строят в Куба и ще поиска обяснение за това, което Русия твърди, че не съществува. Руснакът ще отговори нещо като: „Почакайте моля, не мога да отговоря, докато не чуя пълния превод на думите ви“. А Стивънсън, който е наясно, че руснакът говори английски отлично, ще каже нещо, което ще влезе в учебниците по история, заедно с фразата „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им“*2. Ще каже на руснака, че, ако иска, може да чака, докато адът замръзне. [*1 Адлей Стивънсън — посланик на САЩ в ООН между 1961 г. и 1965 г. — Б.пр.] [*2 Прословута фраза, която се предполага, че е изречена от някой от главнокомандващите по време на обсадата на Бостън, част от американската война за независимост (1775 — 1783). — Б.пр.] Тя ме огледа колебливо, обърна се към нощното си шкафче и видя обгорената опаковка Уинстън върху камарата смачкани угарки. — Свършила съм цигарите. — Трябва да ти държи влага до сутринта — отговорих й сухо. — Май си си изпушила цялата седмична дажба. — Джордж? — гласът и беше много тих, почти срамежлив. — Ще останеш ли с мен тази нощ? — Колата ми е паркирана отв… — Ако някой от съседите полюбопитства, ще им кажа, че си дошъл да ме видиш след речта на президента и после колата ти е отказала да запали. Като имах предвид състоянието на Сънлайнъра тия дни, това звучеше съвсем възможно. — Тази загриженост за благоприличието значи ли, че за момента си престанала да се тревожиш за ядрения Армагедон? — Не знам. Знам само, че не искам да бъда сама. Даже ще спя с теб, ако това ще те накара да останеш, но да знаеш, че едва ли ще е особено приятно. Главата ужасно ме боли. — Не се налага да спиш с мен, мила. Това не е бизнес сделка. — Нямах предвид… — Шшшт. Ще ти донеса аспирин. — И погледни върху шкафчето в банята, ако обичаш? Понякога оставям там резервен пакет цигари. Пакет наистина имаше, но докато си дръпне три пъти от първата цигара, която й запалих, вече беше почнала да се унася. Дръпнах я измежду пръстите й и я смачках на по-ниския склон на Канцерогенния връх. После я прегърнах и двамата се отпуснахме върху възглавниците. Заспахме така, прегърнати. 10 Когато се събудих сред първите коси лъчи на утрото, ципът на панталона ми беше смъкнат и нейната умела ръка проучваше терена под бельото ми. Обърнах се към нея. Тя ме гледаше спокойно. — Светът още е на мястото си, Джордж. Ние също. Хайде. Обаче, внимателно. Главата още ме наболява. Бях внимателен и успях да удължа нещата. Заедно ги удължихме. Накрая тя се повдигна към мен и заби пръсти в раменете ми с обичайната си _„Ох, олеле боже!“_ хватка. — Каквото и да е — прошепна тя и аз потръпнах от дъха й в ухото си. — Каквото ще да си, само кажи, че ще останеш. И, че още ме обичаш. — Сейди… не съм преставал да те обичам. 11 Закусвахме в кухнята й, преди да тръгна обратно за Далас. Казах й, че вече наистина съм в Далас и още нямам телефон, но веднага щом си прокарам, ще й дам номера. Тя кимна и разрови яйцата в чинията си. — Говорех сериозно преди. Че няма да те разпитвам повече. — Така е най-добре. Не питай — не казвай. — А? — Няма значение. — Само искам пак да ми кажеш, че не правиш нищо лошо. — Да — уверих я. — Аз съм от добрите. — Някой ден ще можеш ли да ми разкажеш? — Надявам се. Сейди, онези снимки… — Тази сутрин ги накъсах. Не искам да говоря за тях. — Не е и нужно. Но искам да съм сигурен, че той не се е свързал с теб и по друг начин. Че не е идвал насам. — Не е идвал. И пощенското клеймо е от Савана. Бях го забелязал, но също бях видял, че е отпреди два месеца. — Той не си пада по директните сблъсъци. Мисли се за голяма работа, но всъщност е страхливец. Реших, че преценката й е правилна. Пращането на снимките от разстояние беше типично поведение за пасивно-агресивна личност. Но пък тя беше сигурна, че той няма да я намери и ето, че беше сгрешила. — Поведението на психически нестабилните хора е трудно да се предвиди, миличка. Ако го видиш тук, веднага да се обадиш в полицията, чуваш ли? — _Добре,_ Джордж — в гласа й прозвуча нотка от старото раздразнение. — Искам да те питам само едно нещо и после няма да говорим по въпроса, докато не си готов. Ако изобщо някога можем да говорим за това. — Питай — казах аз и се опитах да се приготвя за въпроса, който бях сигурен, че ще чуя: „Ти от бъдещето ли си, Джордж?“ — Ще ти прозвучи налудничаво. — Беше луда нощ. Давай, питай. — Ти… — тя се засмя нервно и започна да прибира чиниите. — Ти човек ли си? Т.е. от планетата Земя? Аз се приближих до нея, както ми беше обърнала гръб, прегърнах я, сложих ръце на гърдите й, целунах врата й и я уверих: — Сто процента човек. Тя се обърна към мен. Очите й бяха сериозни. — Може ли да попитам още нещо? Аз въздъхнах. — Давай. — Имам още четиридесет минути, преди да тръгна за работа. Да ти си намира още един кондом? Май открих отлично средство против главоболие. Глава 20 1 Та в крайна сметка, единствено заплахата от ядрен апокалипсис се оказа в състояние да ни събере двамата със Сейди — колко романтично, а? Добре де, може би не. Дийк Симънс, мъж, който не се страхуваше да показва чувства или да плаче по време на тъжните филми, одобри подновената ни връзка от все сърце. Но не и Ели Докърти. Забелязал съм нещо интересно: жените по` умеят да пазят тайна, но мъжете по-малко възразяват срещу пазенето на тайни. Около седмица след края на кубинската криза Ели повикала Сейди в офиса си и затворила вратата — което по принцип е лош знак. Била съвсем пряма, както обичайно, и директно попитала Сейди дали междувременно е научила нещо ново за мен. — Не — отговорила Сейди. — Но пак сте почнали да се виждате? — Да. — Поне знаеш ли къде живее? — Не, но имам телефонен номер. Ели завъртяла очи и кой може да я вини. — Той каза ли ти нещо за миналото си? Бил ли е женен преди? Защото аз мисля, че е бил. Сейди си замълчала. — Да е споменавал дали не е оставил някое и друго хлапе някъде? Защото има мъже, които ги правят тия работи, пък ако веднъж вече го е правил, няма да му мигне окото… — Мис Ели, мога ли вече да се връщам в библиотеката? Оставих една ученичка да ме замества и, макар да имам пълно доверие на Хелън, не бих искала да оставям децата… — Върви, върви — Ели махнала с ръка към вратата. — Мислех, че харесваш Джордж — казала Сейди, докато се изправяла. — Харесвам го — отговорила Ели, но според Сейди с тон, който по-скоро казвал: „Харесвах го“. — Бих го харесвала още повече, бих харесвала вашата връзка повече, ако му знаех истинското име или какво е намислил. — Не питай — не казвай — изтърсила Сейди вече на прага. — _Това_ пък какво трябва да означава? — Означава, че аз го обичам. Че той ми спаси живота и, че всичко, което аз мога да му дам в замяна, е доверието си. И смятам да му го дам. Мис Ели е от онези дами, които винаги обичат да имат последната дума. Този път обаче не станало така. 2 Онази зима си създадохме нещо като седмичен график. Аз отивах в Джоуди в петък следобед. Понякога на отиване купувах цветя от едно магазинче в Раунд Хил. Понякога се подстригвах в бръснарницата на Джоуди — идеално място за научаване на последните местни новости. Пък и бях свикнал да си нося косата къса. Помнех как преди я оставях достатъчно дълга да ми пада в очите, но идея нямах защо съм търпял нещо толкова дразнещо. Свикването с впитото бельо, вместо свободните боксерки беше по-трудно, но по някое време топките ми спряха да се оплакват, че се задушават. След това за двама ни със Сейди петъчната вечер продължаваше с вечеря в ресторанта на Ал и посещение на футболната среща. А когато футболният сезон свърши, се прехвърлихме на баскетбол. Понякога Дийк се присъединяваше към нас, издокаран в училищния си пуловер с Браян, Бойния Денолмски лъв отпред. Мис Ели никога. Нейното недоволство обаче не ни пречеше да посещаваме бунгалата Кендълуд след петъчната игра. Аз обикновено оставах да пренощувам там сам събота вечер и в неделя сутринта се присъединявах към Сейди за сутрешната служба в нейната Първа методистка църква. Двамата споделяхме един сборник с химни и много пъти пяхме за прословутото „Прибиране на снопите“. „Сеем сутринта, сеем семената на любовта…“*. В главата ми още се въртят мелодията и добронамерените фрази на тази песен. [* Заглавие и цитат от популярен протестантски религиозен химн. — Б.пр] След църква обядвахме у тях и после аз се връщах в Далас. Всеки път обратният път ми се струваше по-дълъг и пътуването по-неприятно. Накрая, един студен ден в средата на декември, Фордът сдаде багажа, явно изразявайки собственото си мнение за движението в погрешната посока. Много исках да го поправя — Сънлайнърът беше единствената кола, която искрено бях обичал — но механикът от сервиза в Килийн ми каза, че ще трябва да се подмени целият двигател, а той нямал представа откъде може да се намери нов. Така че аз бръкнах във все още солидния си (е, относително солиден) финансов резерв и купих Шевролет ’59-та — от онзи модел с помпозните, широки като крила стабилизатори на задния капак. Не беше лоша кола и Сейди я обожаваше, но за мен просто не беше същото. Прекарахме Коледа заедно в Кендълуд. Аз сложих клонче зеленика на тоалетката й и й подарих пуловер. Тя ми подари мокасини, с които съм обут и в момента. Някои неща си струва да се запазят. На следващия ден бяхме планирали да вечеряме у тях и, докато подреждах масата, забелязах колата на Дийк да спира отпред. Това ме изненада, защото Сейди не беше казвала да е канила и други гости. Още повече се учудих да видя мис Ели на седалката до него. Ако съдех по скръстените й ръце при вида на новата ми кола, явно и на нея й бяха спестили списъка с поканените. Но, трябва да й се признае, тя успя да ме поздрави с прилична имитация на сърдечност и дори ме целуна по бузата. Носеше плетена шапка, с която приличаше на състарено дете и ми се усмихна вдървено, когато аз я дръпнах от главата й. — И аз съм не по-малко изненадан от теб — казах й. Дийк стисна ръката ми. — Весела Коледа, Джордж. Радвам се да те видя. Боже, ама какъв аромат се носи, само. Той се запъти към кухнята и след малко чух смеха на Сейди. — Дийк, извади си пръстите от храната, майка ти не те ли е възпитала? Ели бавно разкопчаваше палтото си, без да откъсва очи от лицето ми. — Дали е разумно, Джордж? Това, дето го вършите със Сейди, дали е разумно? Преди да успея да отговоря, Сейди тържествено внесе пуйката, над която се беше трудила, откак се бяхме върнали от Кендълуд. Седнахме на масата и се хванахме за ръце. — Мили Боже, благослови тази храна, която ще приемем — подхвана Сейди. — Благослови нашата дружба и помогни да се сближат умовете и сърцата ни. Аз понечих да пусна ръката й, но тя не ме пусна, а в другата си ръка задържа ръката на мис Ели. — И моля те благослови Джордж и Ели с искрена дружба. Помогни на Джордж да си спомни нейната топлота и помогни на Ели да си спомни, че без него, в този град щеше да живее едно обезобразено момиче. Аз ги обичам и двамата и много ме боли да виждам недоверието в очите им. В името на Иисус, амин. — Амин — повтори Дийк сърдечно и намигна на Ели. — Чудесна молитва. Мисля, че на Ели донякъде й се щеше да скочи и да си тръгне. Обаче споменаването на Боби Джил я спря. А може да се дължеше на уважението, което изпитваше към новата си библиотекарка. Може дори донякъде да е било заради мен. Поне ми се ще да е било така. Сейди наблюдаваше мис Ели с тревожно вълнение. — Пуйката изглежда прекрасно — каза Ели и ми подаде чинията си. — Ще ми сложиш ли една кълка, Джордж? И да не ти свиди плънката. Сейди може да беше уязвима и непохватна, но беше и толкова, толкова смела. О, как я обичах. 3 Лий, Марина и Джун щяха да посрещнат новата година със семейство де Мореншилд и аз нямах какво да правя, но въпреки това, когато Сейди се обади да ме попита дали ще я заведа на новогодишното парти в Джоуди, аз се поколебах. — Знам какво си мислиш — каза тя. — Но тази година ще е по-добре. Ние ще си го направим по-добре, Джордж. И ето че в осем часа ние отново танцувахме под мрежите, натежали от балони. Групата, която свиреше тази година се казваше Домино. Те имаха духова секция от четирима души вместо сърф китари, но иначе също знаеха как да разгорещят страстите. Както и миналата година, имаше две купи с розова лимонада и джинджифилова сода, едната напитка безалкохолна, другата подправена с алкохол. Пушачите пак се бяха скупчили при аварийния изход в студената нощ. Но и наистина беше по-добре от миналата година. Всички изпитваха чувство на радост и облекчение. Светът беше попаднал под ядрената сянка през октомври, но бързо се беше измъкнал изпод този черен облак. Чух няколко одобрителни коментара за това, как Кенеди накарал проклетия стар руски мечок да подвие опашка. Около девет часа, по време на един бавен танц, Сейди внезапно изпищя и ме пусна. Аз бях убеден, че се е появил Джон Клейтън и сърцето ми веднага заседна в гърлото. Но се оказа, че е извикала от радост, защото тъкмо беше забелязала Майк Козлоу — абсурдно красив в своето кожено палто — и Боби Джил Олнът. Сейди се втурна към тях… и се спъна в нечий крак. Майк я подхвана, вдигна я и я завъртя. Боби Джил ми помаха, малко срамежливо. Аз стиснах ръката на Майк и целунах Боби Джил по бузата. От грозният белег беше останала само тънка розова драскотина. — Докторът казва, че до лятото напълно ще изчезне — обясни тя. — Каза, че съм най-бързо възстановяващата се пациентка, която е виждал. Благодарение на вас. — Аз пък получих роля в „Смъртта на търговския пътник“ — похвали се Майк. — Ще играя Биф. — Подхожда ти — коментирах аз. — Само се оглеждай за летящи тортички. В един момент видях Майк да говори с групата и веднага ми стана ясно какво ще последва. Когато музикантите се върнаха на сцената след почивката си, солистът им обяви: — Получихме специална молба. Имаме ли тук Джордж Амбърсън и Сейди Данхил? Джордж и Сейди? Ставайте, Джордж и Сейди, скачайте си от местата и раздвижете краката! Ние излязохме на дансинга под бурни аплодисменти. Сейди се смееше, изчервена до уши. Тя заклати свит юмрук към Майк, който й се ухили в отговор. Лицето му плавно губеше момчешката си физиономия и придобиваше по-мъжки черти. Певецът отброи и духовия квартет подхвана интрото, което още чувам в сънищата си. _Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…_ Аз протегнах ръце към нея. Тя поклати глава, но въпреки това почна леко да поклаща бедра. — Дайте му да се разбере, мис Сейди — провикна се Боби Джил. — Покажете му как се прави! Всички ни окуражаваха с мощно: „Давай, давай, давай!“ Тя се предаде и пое ръцете ми. Ние танцувахме. 4 В полунощ групата изсвири „За старата любов“ — различен аранжимент, но същата любима песен — и балоните се спуснаха над нас. Навсякъде около нас двойки се прегръщаха и целуваха. Ние последвахме примера им. — Честита нова година, Дж… — тя се дръпна от мен и се намръщи. — Какво има? В главата ми внезапно беше изникнал образът на Тексаското училищно книгохранилище, грозната тухлена сграда с прозорци като очи. Тази година тя трябваше да се превърне в един от най-важните Американски символи. _Но няма. Няма да ти позволя да стигнеш до там, Лий. Няма да те оставя да се качиш на шестия етаж и да се скриеш зад прозореца. Обещавам ти._ — Джордж? — Просто ме побиха тръпки, нищо особено. Честита нова година. Понечих да я целуна, но тя ме задържа на разстояние. — Почти е време, нали? За това, което си дошъл да свършиш? — Да — отговорих й. — Но не тази вечер. Тази вечер е само наша. Така че целуни ме, скъпа. Целуни ме и танцувай с мен. 5 В края на ’62-ра и началото на ’63-та, аз живеех два живота. По-добрият от двата се случваше в Джоуди и в комплекса Кендълуд в Килийн. Другият беше в Далас. Лий и Марина пак се събраха. Първото им съвместно жилище в Далас беше една съборетина на един хвърлей от западна улица Нийли. Де Мореншилд им помогна да се нанесат. Джордж Буе никакъв не се виждаше. Нито пък някой от останалите руски емигранти. Лий ги беше пръждосал. „Те го мразят“, беше написал Ал в бележките си и отдолу беше допълнил, „На него това му харесва.“ Занемарената тухлена сграда на улица Елзбет №604 беше разделена на четири-пет апартамента, претъпкани с изпаднали бедняци, които работеха здравата, пиеха здравата и създаваха цели орди сополиви пищящи хлапета. Беше толкова зле, че даже жилището на Озуалд във Форт Уърт изгледаше добре в сравнение с тази дупка. Нямах нужда от подслушващи устройства, за да следя влошаващото се състояние на брака им. Марина продължаваше да носи любимите си шорти, въпреки че времето беше захладняло. Вероятно, за да го дразни с вида на синините по краката си. А и с женския си сексапил, разбира се. Джун обикновено седеше между двамата в количката си. Вече не плачеше толкова, докато те се караха. Само гледаше и смучеше биберона или палеца си. Един ден, през ноември ’62-ра, се върнах от библиотеката и видях Лий и Марина да си крещят, застанали на ъгъла на улиците Елзбет и Нийли. Няколко души, предимно жени по това време на деня, бяха излезли пред къщите си да ги гледат. Джун седеше в количката си, увита в пухкаво розово одеяло, тиха и забравена. Двамата се караха на руски, но поводът за разправията беше очевиден от начина, по който Лий сочеше обвинително с пръст. Тя носеше права черна пола и ципът от лявата страна на талията й се беше смъкнал до средата. Вероятно просто се беше закачил за плата, но като го слушах как й крещи, според него, тя сигурно обикаляше да си търси мъже. Тя бръсна косата си назад, посочи Джун, после махна с ръка към къщата, която обитаваха в момента — повредените канали, от които се процеждаше чернилка вместо вода, празните кутийки от бира по голата морава — и изкрещя на английски: — Ти казва добри лъжи, после води жена и дете в тази _свинещина_! Той се изчерви чак до линията на косата и яростно скръсти ръце на гърдите си, сякаш да им попречи да нанесат вреда. Може и да беше успял да се овладее, този път, ако тя не се беше засмяла и не беше завъртяла пръст около ухото си в жест, който трябва да значеше едно и също нещо навсякъде по света. Тя тръгна да се извръща от него. Той я дръпна обратно, при което се блъсна в количката и едва не я преобърна. После я удари с юмрук. Тя падна на напукания тротоар и покри лицето си с ръце, когато той се наведе над нея. — Не, Лий! Не ме удря вече! Той не я удари. Вместо това я дръпна рязко права и я разтърси. Главата й се клатушкаше и се въртеше. — Ти! — обади се пресипнал глас някъде вляво от мен. — Ти, младежо! Беше старица с бастун. Стоеше на верандата си по бархетна розова нощница с елече, съшито от различни кръпки. Сивата й коса стърчеше нагоре така, че ми напомни за своеобразната електрически накъдрена коса на Елза Ланкъстър в „Невестата на Франкенщайн“. — Оня тип бие жена си! Върви там и го спри! — Не, госпожо — отговорих й аз, но гласът ми потрепери. Мислех да добавя, че не бих се намесил в отношенията между съпрузи, но това би било лъжа. Истината е, че не исках да правя нищо, което можеше да промени бъдещето. — Страхливец — заключи тя. За малко да й кажа да повика полиция, но се спрях тъкмо навреме. Ако на нея вече не й беше хрумнало да ги повика и аз й дадях идеята, това също можеше да се отрази на бъдещето. Пък и щяха ли да се отзоват полицаите? Въобще? Ал не беше писал по въпроса. Аз знаех само, че Озуалд никога не е бил подвеждан под отговорност за съпружески тормоз. Предполагам, че по това време и на това място почти не се случваше мъжете да бъдат арестувани за такова нещо. Междувременно Лий влачеше Марина към къщата с една ръка, а с другата грубо дърпаше количката. Старицата ми хвърли още един презрителен поглед и затътри крака към дома си. Останалите зрители също се прибираха. Шоуто беше свършило. Когато се прибрах, аз насочих бинокъла през прозореца на дневната си към тухлената съборетина зад ъгъла. Два часа по-късно, когато почти бях се отказал от наблюдението, Марина се появи с малкия си розов куфар в едната ръка и детето, увито в одеяло в другата. Беше сменила проблемната пола с панталони и май беше облякла два пуловера един върху друг — денят беше студен. Тя бързо се отдалечи по улицата, като няколко пъти се огледа назад за Лий. Когато се уверих, че той няма да я последва, аз тръгнах след нея. Тя стигна до една автомивка четири пресечки надолу по улицата и използва телефона там. Аз бях седнал на автобусната спирка от другата страна на улицата с вестник, разтворен през себе си. Двадесет минути по-късно се появи добрият стар Джордж Буе. Тя си поговори с него. Той я отведе до колата и й отвори вратата. Тя се усмихна и го целуна в ъгълчето на устата. Сигурен съм, че на него му бяха еднакво приятни и усмивката и целувката. После той също се качи и подкара колата. 6 Същата вечер пред къщата на улица Елзбет се разигра още един скандал и съседите пак не пропуснаха да го проследят. Убеден, че ще се изгубя сред множеството, аз също излязох с тях. Някой, най-вероятно Буе, беше пратил Джордж и Джийн де Мореншилд да приберат останалите вещи на Марина. Буе сигурно беше преценил, че никой друг не би успял да припари до къщата, без да се наложи първо да върже Лий. — Проклет да съм, ако ти дам и един парцал! — крещеше Лий без да обръща внимание на съседите, които задълбочено следяха сцената. Косата му беше настръхнала, лицето му пак беше ярко червено. Как ли мразеше тази своя склонност да се изчервява като ученичка, хваната да пише любовни бележки? Де Мореншилд реши да подходи благоразумно. — Помисли, приятелю. Така все още имаш шанс. Но ако тя прати полицията… — той сви рамене и вдигна ръце нагоре. — Дай ми един час тогава — отговори Лий. Устните му разкриваха зъбите, но физиономията му нямаше нищо общо с усмивка. — Така ще имам време да й надера всичките рокли и да натроша играчките, дето ония големи клечки наринаха за дъщеря ми. — Какво става — попита ме един младеж. Беше на около двадесет и беше спрял наблизо със своя велосипед Шуин. — Домашна разправия, предполагам. — Озмънд или както там му е името, нали? Рускинята го е напуснала? Време беше. Тоя тип е луд. Нали знаеш, че е комуняга? — Да, май чух нещо такова. Лий се качваше по стъпалата на верандата, обърнал глава и изпънал гръб — същински Наполеон, който се оттегля от обсадата на Москва — когато Джийн де Мореншилд рязко му извика. — Престани, глупак такъв. Лий се обърна към нея с широко отворени невярващи очи и, като че ли с наранени чувства. Той погледна де Мореншилд с изражение, което трябва да значеше: „Не можеш ли да контролираш жена си?“, но мъжът не каза нищо. Той изглежда се забавляваше. Като разочарован театрален зрител, който най-накрая е попаднала на не съвсем лоша пиеса. Вярно, не е Шекспир, но е приемлив начин за убиване на време. Джийн продължи. — Ако обичаш жена си, Лий, за Бога, престани да се тръшкаш като разглезено хлапе. Вземи се в ръце. — Не можеш да ми говориш така — когато беше изнервен, южняшкият му акцент си личеше повече и думите се разтегляха в устата му. — Мога и ще говоря. Остави ни да приберем вещите й или аз лично ще повикам полицията. Лий се обърна към мъжа й. — Кажи й да млъква и да си гледа работата, Джордж. Де Мореншилд се засмя безгрижно. — Ами, така се получава, че днес _ти_ си нашата работа, Лий — после доби по-сериозен вид. — Почвам да губя уважение към теб, другарю. Хайде, пусни ни вътре. Ако цениш дружбата ми, както аз ценя твоята, пусни ни да влезем. Лий изглежда се предаде и клюмна. Джийн мина покрай него без дори да го погледне, но мъжът й спря и обви Лий, който в момента беше болезнено слаб, в мощна прегръдка. След секунда Лий отвърна на прегръдката му и аз осъзнах (със смес от съжаление и отвращение), че момчето — той не беше нищо повече от момче — е почнало да хлипа. Младежът до мен пак се обади. — Тия пък да не са от сбърканите. — О, определено са сбъркани — отговорих аз. — Но не както си мислиш. 7 По-късно същия месец, когато се прибрах от поредния си престой в Джоуди, открих, че Марина и Джун са се върнали в коптора на улица Елзбет. За известно време изглеждаше, че в семейството се е възцарил мир. Лий ходеше на работа — сега изработваше фотографски увеличения вместо алуминиеви врати — и после се прибираше вкъщи, понякога понесъл букет цветя. Марина го приветстваше с целувки. Веднъж му демонстрира моравата пред къщата, която собственоръчно беше почистила от всички разпилени боклуци и той я аплодира. Това я накара да се засмее и аз можах да видя, че зъбите й са оправени. Не знам колко общо е имал с това Джордж Буе, но бих предположил доста. Наблюдавах тази сцена от разстояние и още веднъж ме стресна хрипкавият глас на старицата с бастуна. — Това няма да продължи дълго. — Може и да сте права — съгласих се аз. — Той сигур’ ще я убие. И друг път съм го виждала това — под наелектризираната й коса очите й ме оглеждаха с хладно недоволство. — Пък ти няма даже да си мръднеш пръста, нали, господинчо? — Ще се намеся — уверих я аз. — Ако нещата изключително се влошат, ще се намеся. Възнамерявах да спазя това обещание, макар че то нямаше нищо общо с Марина. 8 На следващия ден след помирителната вечеря у Сейди с Дийк и Ели, в пощенската ми кутия имаше бележка от Озуалд, подписана с името А. Хайдел. Този псевдоним ми беше познат от бележките на Ал. А. беше съкратено от Алек — умалителното име, с което Марина го наричала, докато живеели в Минск. Тази случка не ме разтревожи, понеже той беше пуснал същото комюнике във всички кутии по улицата. Беше разпечател флаерите на ярко розова хартия (вероятно свита от работа) и поне десетина изхвърлени листа се розовееха в канавките. Жителите на квартала Оук Клиф в Далас не бяха известни с чинното изхвърляне на боклука си на предвидените за това места. ПРОТЕСТИРАЙТЕ СРЕЩУ ФАШИЗМА НА КАНАЛ 9! ДОМ НА СЕГРЕГАЦИОНИСТА БИЛИ ДЖЕЙМС ХАРГИС! ПРОТЕСТИРАЙТЕ СРЕЩУ БИВШИЯ ГЕНЕРАЛ ЕДУИН УОКЪР! По време на предамването в четвъртък на Били Джеймс Харгис, наречено „Кръстоносен поход“, канал 9 ще даде ифирно време на __генерал Едуин Уокър,__ крайно десен фашист, който е подтиквал Дж.Ф.К. да нападне мирното население на Куба и който е изнасал __злобни речи__ из целия Юг против интеграцията на расите. (Ако се съмнявате в точността на тази информация, проверете програмата на телевизията). Тези двама мъже защитават всико, против което се борихе през II СВ. Техните фашистки приказки нямат място в ифира. Едуин Уокър е един от расистите, които опитаха да попречат на Джеймс Меридит да влезе в университета на Мисисипи. Ако обичате Америка, протестирайте срещу ифирното време, дадено на тези мъже, които пропувядват __омраза__ и __насилие.__ Напишете писмо или, още по-добре, елате в канал 9 на 27 декември и присъствайте в публиката! А. Хайдел, Президент на „Долу ръцете от Куба“, клон Далас-Форт Уърт Аз отделих още малко време на правописните грешки, а после сгънах листа и го прибрах в касата, където си държах ръкописите. Ако пред канал 9 се е състоял някакъв протест, не го бяха споменали в Хлъзгавия Хералд на следващия ден след „предамването“ на Харгис и Уокър. Съмнявам се, че някой се е появил, включително и самият Лий. Аз със сигурност не ходих, но си пуснах телевизора, за да видя мъжа, когото Лий — вероятно Лий — скоро щеше да опита да убие. В началото се показа само Харгис. Седеше зад голямо бюро и се преструваше, че си записва нещо много важно, докато вървеше записано хорово изпълнение на „Бойния химн на републиката“. Отчето беше възпълен мъж с плътно зализана назад черна коса. Под стихващите звуци на записа, той остави писалката си, погледна в камерата и каза: — Добре дошли в „Кръстоносен поход“, скъпи съграждани. Имам за вас радостни новини — Иисус ви обича. Да, обича ви, всеки един от вас. Нека се помолим! След това Харгис десетина минути си говори с Бог. Той покри всички обичайни точки — благодари му за възможността да разпространява думите на Евангелието и го прикани да благослови всички, които са пратили волни пожертвувания, водени от любов. После мина по същество, като помоли Бог да въоръжи избраниците си с меча и щита на праведността, та да възтържествуват над комунизма, който беше подал грозната си глава само на деветдесет мили от бреговете на Флорида. Бог също беше инструктиран да даде на президента Кенеди мъдростта (която Харгис, предвид близостта си с Големия Шеф вече притежаваше) да нахлуе в оня безбожна страна и да я преоре из основи. Харгис настоя още Бог да се намеси и да прекрати разрастващата се комунистическа заплаха из американските колежи — изглежда фолк музиката играеше някаква важна роля тук, но Харгис нещо не успя да изясни какво има предвид. Накрая той благодари на Бог за тазвечерния си гост, героя от Анцио и Шосин*, генерал Едуин Уокър. [* Анцио и Шосин — географски локации съответно в Италия и Корея, отбелязващи две решителни битки, съответно от Втората световна и от Корейската война. — Б.пр] Уокър не беше в униформа но костюмът му доста приличаше по кройка на военния. Ръбовете на панталона му изглеждаха достатъчно остри да те порежат. Безизразното му лице ми напомни актьорът каубой Рандолф Скот. Той стисна ръката на Харгис и двамата си поговориха за комунизма, който, оказа се, процъфтявал не само в колежите, но и в коридорите на Конгреса, че и сред научните среди. Споменаха флуорирането на водата*. Разговориха се и за Куба, която Уокър нарече „Туморът на Карибите“. [* Флуориране на водата е процес на изкуствено добавяне на флуор към източниците на питейна вода, за да се осигурят на населението по-здрави зъби, чрез редовно приемане на флуор. Има места в света, където водата е естествено флуорирана и този ефект се наблюдава масово. През 40те и 50те години на 20 в, покрай манията за „червената заплаха“, крайно десните среди в САЩ развиват теорията, че флуорирането всъщност е подривна практика на комунистите, целяща да отслаби умственото и физическо здраве на нацията. Същите се противопоставят и на други социални нововъведения като масовите имунизации и психологическото лечение. — Б.пр.] Веднага ми стана ясно защо Уокър се беше провалил като кандидат за губернатор. Ако говореше пред ученици, щеше да ги приспи още първия час, когато те са най-бодри. Харгис обаче му помагаше да заглади нещата, като току вмъкваше по някое „Слава на Иисуса!“ и „Бог е свидетел, братко“. Те обсъдиха предстоящата обиколка из Юга с цел политическа агитация и след това Харгис предложи Уокър да отговори на „някои клеветнически обвинения в сегрегационизъм, появили се срещу генерала в пресата в Ню Йорк и другаде.“ Уокър най-после забрави, че го дават по телевизията и заговори малко по-оживено. — Знаеш, че това не е нищо повече от обикновена комунистическа пропаганда. — Знам го! — възкликна Харгис. — И Бог иска да го кажеш на всички, братко. — Прекарах живота си на служба в армията на САЩ и ще остана войник в сърцето си, докато съм жив (ако зависеше от Лий, около три месеца). Като войник, аз винаги изпълнявах дълга си. Когато президентът Айзенхауер ни нареди да се намесим по време на гражданските безредици при Литъл Рок през ’57-ма — които, както знаеш, се дължаха на принудителното смесване на расите в гимназията там — аз изпълних дълга си. Обаче, Били, аз също съм войник на Бога… — Християнски войн! Слава на Иисуса! — … и като Християнин знам, че принудителната интеграция е абсолютно погрешна. Тя противоречи на Конституцията, на законите на щатите и на Библията. — Кажи им — насърчи го пак Харгис и обърса сълза от бузата си. Или пък беше пот, избила през грима му. — Дали мразя негърската раса? Онези, които го твърдят — и които се постараха да ме отстранят от военната служба, която обичах — са лъжци и комунисти. Ти го знаеш, мъжете, с които служих го знаят и Бог го знае — Уокър се приведе напред в стола си. — Да не мислиш, че учителите негри в Алабама, Арканзас и Тексас подкрепят интеграцията? Нищо подобно. Те я виждат като шамар в лицето на цялата си усърдна работа и собствените си умения. Да не мислиш, че учениците негри искат да ходят на училище с бели деца, които по природа са по-надарени в ученето на чет’не, пис’не и ’ритметика? Да не мислиш, че истинските американци ще приемат расата им да бъде размътена от подобни принудителни обединения? — Разбира се, че не! Слааааава на Иисуса! Аз се сетих за табелата, която бях видял в Северна Каролина, сочеща към пътеката, осеяна с отровен бръшлян. „Цветнокожи“, пишеше на нея. Уокър може да не заслужаваше куршум, но едно поступване нямаше да му е излишно. Аз лично с радост бих прославил Иисус, ако вдъхновеше някого да свърши тая работа. Вниманието ми се беше отклонило, но сега думите на Уокър набързо ме върнаха към предаването. — Сам Бог, не генерал Едуин Уокър, е отредил мястото на негрите в този свой свят, като им е дал различна кожа и различни умения. _По-физически_ умения. А какво ни казва Библията за тази разлика и за причините негърската раса да бъде натоварена с толкова болка и мъка? Трябва само да се обърнем към глава девета на книга Битие, Били. — Благодаря Ти, Боже, за светите Ти Слова. Уокър затвори очи и вдигна дясната си ръка, сякаш даваше показания в съд. — „И Ной, като пи от виното опи се и се разголи в шатрата си. И Хам, Ханаановият баща, видя голотата на баща си и каза на двамата си братя отвън.“ Обаче Сим и Яфет — единият баща на арабската раса, другият на бялата, което ние с теб знаем добре, Били, но не всеки го знае, защото не всеки е изучил Библията, както ние на майчиния си скут… — Слава на Бога за християнските майки, кажи им! — Сим и Яфет не погледнали баща си. А когато Ной се събудил и разбрал какво е станало, той казал: „Проклет да е Ханаан; Слуга на слуги ще бъде на братята си“… Тук изключих телевизора. 9 Наблюдението над Лий и Марина през януари и февруари ’63-та ми напомни за надписа на една тениска, която Кристи понякога носеше в последната година от брака ни. Отпред беше изобразен широко ухилен пират, а надписът отдолу гласеше: __„Побоят ще продължи, до повишаване на бойния дух!“__ Побоите на улица Елзбет 604 не бяха никак редки онази зима. Всички в квартала чуваха виковете на Лий и писъците на Марина — понякога от гняв, понякога от болка. Никой не направи нищо по въпроса, включително аз. Не че тя беше единствената съпруга, която отнасяше редовен пердах в Оук Клиф. Физическите семейни разпри бяха местна традиция в петък и събота вечер. Единственото, което помня от онези противно сиви месеци е, че нямах търпение отвратителната безкрайна сапунена опера да свърши, за да мога да посветя времето си на Сейди. Ако само можех да се уверя, че Лий ще е сам, когато се опита да отнесе главата на генерал Уокър, всичко щеше да бъде решено. Ако Озуалд действаше сам веднъж, това не означаваше непременно, че и вторият път ще е така, но аз нямаше как да намеря по-сигурно доказателство. Веднъж щом попълнех всички празнини — е, почти всички — щях да избера удобно време и място и щях да застрелям Лий Озуалд съвсем хладнокръвно, както бях застрелял Франк Данинг. Времето минаваше. Бавно, но минаваше. А после един ден, малко преди семейство Озуалд да се нанесат в жилището над моето на улица Нийли, аз видях Марина да си говори със старицата с бастуна и електрическата коса. И двете се усмихваха. Старицата попита нещо. Марина се засмя, кимна и изпъна ръце пред корема си. Аз стоях зад спуснатите завеси на прозореца си, замръзнал с бинокъл в едната ръка и със зяпнала уста. Ал не беше писал нищо за това развитие на нещата или, защото не го е знаел, или защото не го е интересувало. Но _мен_ ме интересуваше живо. Съпругата на мъжа, когото от четири години се канех да убия, отново беше бременна. Глава 21 1 Семейство Озуалд ми станаха съседи на втори март, ’63-та. Те пренесоха вещите си, повечето опаковани в кашони от алкохол, на ръка от тухлената съборетина на улица Елзбет. Скоро ролките на японския магнетофон почнаха да се въртят редовно, но аз предпочитах да ползвам слушалките. Така слушах разговорите с нормална скорост, вместо с протяжното темпо на записите, но така или иначе почти нищо не разбирах. Седмица след нанасянето на Озуалд в новото им жилище, аз посетих една заложна къща на авеню Грийнвил, за да си купя оръжие. Още първият револвер, който собственикът ми показа, беше същият модел Колт като онзи, който бях купил в Дери. — Туй тука е отлично средство за сам’защита от джебчии и обирджии — похвали го продавачът. — Мери без грешка от двайсе’ крачки. — Петнадесет — поправих го аз. — Поне така съм чувал. Мъжът повдигна вежди. — Добре бе, петнайсе’ да са. Ама, ако някой е достатъчно тъп… _… да опита да ме облекчи от съдържанието на портфейла ми, ще трябва да ме приближи доста повече — това несъмнено беше остатъкът от изречението._ — … да реши да те преджоби, ще ти е съвсем подръка, тъй че какво ще кажеш? Първият ми импулс беше да прекъсна това усещане за мелодична, но малко фалшива хармония и да му кажа, че търся нещо друго, може би калибър 45. Но реших, че това може да се окаже лоша идея. Кой знае? Всичко, което _аз_ знаех, беше, че револверът, който бях купил в Дери, беше свършил работа. — Колко? — Ще ти го дам за дванайсе’. Т.е. с два долара повече от това, което бях платил в Дери преди четири години и половина. Като се отчете инфлацията, предположих, че цената е точна. Казах му да включи кутия патрони и си стискаме ръцете. Когато продавачът видя, че прибирам револвера и мунициите в куфарчето си, което бях взел специално за тази цел, той допълни офертата си. — Що не си вземеш и един кобур, синко? Май не си тукашен, та сигурно не знаеш, ама в Тексас имаш законно право да носиш оръжие, не ти трябва разрешително, стига да нямаш криминално досие. Ти нали нямаш? — Не. Просто не ми се вярва някой да тръгне да ме обира посред бял ден. Той ми се усмихна мрачно. — На авеню Грийнвил кой ти знае какво може да се случи? Преди няколко години един тип си пръсна главата на няма и две пресечки от тук. — Сериозно? — Тъй ами, пред един бар, „Пустинната роза“. И то зарад’ жена, разбира се, за какво друго? — Ами знам ли, понякога тия неща ставата по политически причини — вметнах аз. — Не, не, в дъното на нещата винаги има някоя женска, синко. Бях паркирал четири пресечки западно от заложната къща и, за да стигна до новата си (поне нова за мен) кола, трябваше да мина покрай Фейт Файнаншъл, където бях направил успешния залог на Пиратите през ’60-та. Касиерът, който ми беше изплатил печалбата от хиляда и двеста долара, пушеше пред сградата. Носеше същата зелена козирка над очите си. Той ме погледна нехайно, сякаш без ме познае или да се интересува от мен. 2 Това се случи петък следобед, така че от авеню Грийнвил веднага потеглих към Килийн, където Сейди ме чакаше в Кендълуд. Както беше обичайно онази зима, прекарахме там нощта. На следващия ден тя се върна в Джоуди и аз се присъединих към нея за неделната служба. След благословията, когато се предполагаше да стиснем ръцете на всички около нас и да им пожелаем мир, моите мисли неловко се отклониха към револвера, скрит в багажника на колата ми. Докато обядвахме, Сейди попита: — Още колко остава? Докато свършиш това, за което си дошъл? — Ако всичко мине, както се надявам, не повече от месец. — А ако не мине? Аз прокарах пръсти през косата си и отидох до прозореца. — Тогава нямам идея. Нещо друго да те вълнува? — Да — отговори тя спокойно. — Има черешов сладкиш за десерт. Искаш ли бита сметана с твоята порция? — Да, непременно. Обичам те, миличка. — Най-добре да е вярно — обади се тя, докато сервираше десерта. — Защото съм ти гласувала доверие съвсем на сляпо. Аз останах до прозореца. По улицата се зададе кола — стара, но истинска класика, както казваха по КейЛайф — и пак усетих ромонът на хармонията. Обаче тия дни май я усещах навсякъде и в повечето случаи вероятно съвсем безпричинно. Хрумна ми един от девизите на анонимните алкохолици, които бях научил покрай Кристи: „СТРАХ, това значи: Самозаблуди Тържествуват Разум Ако се Хаби.“ Този път обаче веднага направих връзката. Колата на улицата беше червено бял Плимут Фюри, точно каквато бях видял на паркинга на фабрика Уоръмбо, недалеч от бараката, където заешката дупка излизаше през ’58-ма. Спомних си как първият път бях докоснал капака, за да се уверя, че не сънувам. Тази кола имаше арканзаски номер, вместо мейнски, но все пак… онзи ромон. Онзи хармоничен ромон. Понякога имах чувството, че ако знам какво означават всички тези съвпадения, всичко ще ми се изясни. Глупаво чувство, но не мислех, че греша. _Човекът със жълтата карта знаеше и това го уби,_ хрумна ми тогава. Това последно доказателство за хармонизиращото минало даде ляв мигач, зави при следващия Стоп и изчезна към Главната улица. — Десертът е сервиран — обади се Сейди зад гърба ми и аз подскочих. Анонимните алкохолици имат и друго тълкуване за СТРАХ: Само Тъпаците Рискуват, Адекватните Хукват. 3 Когато се върнах на улица Нийли същата вечер, си сложих слушалките и прослушах последния запис. Очаквах всичко да е на руски, но част от разговора беше на английски. Чуваше се и звук от плискаща се вода. Марина: (говори руски). Лий: „Не мога, мамче, сега съм във ваната с Джуни!“ (Още плискащи звуци и смях — Лий и бебето се смеят заедно). Лий: „Мамче, изляхме вода по пода! Джуни прави пляс! Лошо момиче!“ Марина: „Ами, забършете. Аз зайета, зайета!“ (тя също се смее). Лий: „Ама не мога, да не искаш малката да…“ (говори руски). Марина: (говори руски, звучи сякаш ги скастря, но през смях) (Още плясъци, Марина тананика някаква популярна песен от КейЛайф, звучи много мило). Лий: „Мамче, донеси ни играчките!“ Марина: „Да, да, винаги трябва има играчки.“ (Силен плясък — вратата към банята трябва да е вече напълно отворена). Марина: (говори руски). Лий: (с престорено детско гласче) „Мамче, забравила си гумената топка.“ (Шумен плясък, бебето писка доволно). Марина: „Ето, всички играчки за прийнц и прийнцеса.“ (Тримата се смеят заедно — споделената им радост ме смразява). Лий: „Мамче, донеси ни (руска дума). Имаме вода в ухото.“ Марина (смее се): „О, боже, какво още?“ Цяла нощ лежах буден и си мислех за тях тримата. Поне веднъж бяха щастливи и защо не? Новото им жилище не беше кой знае какво, но определено беше стъпка нагоре. Може би дори тримата спяха в едно легло, Джун поне този път щастлива, вместо наплашена до смърт. А сега с тях в леглото имаше и четвърти. Малкото, растящо в корема на Марина. 4 Нещата започнаха да се ускоряват, както се беше случило в Дери, само дето този път времето летеше към десети април, вместо към Вси светии. Бележките на Ал, на които бях разчитал досега, вече не бяха особено полезни. До опита за убийство на Уокър записките на Ал се бяха концентрирали почти само върху действията на Лий, а онази зима в живота им се случваха много повече неща. Особено с Марина. Едно от тези неща беше, че тя най-после си намери приятелка — не някой задирящ я паралия като Джордж Буе, а истинска приятелка. Името й беше Рут Пейн и беше квакерка. „Говори руски“ беше отбелязал Ал съвсем лаконично, за разлика от по-ранните му записки. „Запознават се на парти по някое време през февруари ’63-та. Към момента на убийството на Кенеди, Марина и Лий са разделени и Марина живее с тази жена Пейн“. А после, сякаш беше само бегла мисъл, беше добавил „Лий скрива М-К в гаража на Пейн. Увита в одеяло.“ Под М-К се разбираше поръчаната по пощата карабина Манлихер-Каркано, с която Лий планираше да убие генерал Уокър. Не знам на чие парти Лий и Марина са се запознали със семейство Пейн. Не знам и кой ги е запознал — де Мореншилд? Буе? Някой от тях трябва да е бил, защото дотогава останалите емигранти вече избягваха семейство Озуалд. Съпругът беше циничен всезнайко, а съпругата боксова круша, която беше пропуснала кой знае колко възможности да го напусне окончателно. Това което знам със сигурност е, че дамата, която щеше да осигури на Марина възможен изход, пристигна зад волана на Шевролет комби — червено бял — един дъждовен ден в средата на март. Паркира до бордюра и се огледа несигурно, сякаш не беше сигурна, че е попаднала на точното място. Рут Пейн беше висока (макар и не колкото Сейди) и болезнено слаба. Кафеникавата й коса висеше на рядък бретон над огромно чело и беше подвита отзад, което изобщо не я разкрасяваше. Носеше очила без рамки, подпрени върху нос, осеян с лунички. Докато я оглеждах през една пролука в завесите, ми заприлича на жена, която не кусва месо и участва в демонстрации срещу ядреното оръжие. И мисля, че това я описваше доста точно — жена с Ню Ейдж разбирания, преди още Новата епоха да беше придобила популярност. Марина сигурно се беше оглеждала за нея, защото веднага слезе по външната стълба с бебето, увито в одеяло на ръце. Краят на одеялото беше преметнат над главата на Джун, за да я предпазва от дъждовните капки. Рут Пейн се усмихна и заговори внимателно, като изговаряше отчетливо всяка дума. — Здравейте, госпожо Озуалд. Аз съм Рут Пейн. Помните ли ме? — Да — отговори Марина първо на руски, после на английски. После добави нещо на руски. Рут й отговори на същия език, макар и колебливо. Марина я покани да влезе. Аз изчаках докато чух стъпките им да проскърцват над мен, преди да си сложа слушалките, свързани с лампата. Чух смесен разговор на руски и английски. Марина на няколко пъти поправи Рут, понякога през смях. Разбрах достатъчно, за да ми стане ясна причината за посещението на Рут. И тя като Пол Грегъри искаше уроци по руски. Разбрах и още нещо от лекия тон на разговора им, изпъстрен със смях — те взаимно се харесваха. Радвах се за Марина. Ако убиех Озуалд след опита за покушение срещу генерал Уокър, напредничавата Рут Пейн можеше да вземе Марина при себе си. Поне на това се надявах. 5 Рут посети улица Нийли само два пъти. Всеки път след това Марина и Джун се качваха в колата й и всички потегляха заедно. Вероятно към дома на Рут в престижното (поне в сравнение с Оук Клиф) предградие Ървинг. Адресът й не беше споменат в записките на Ал — той изглежда не беше се интересувал особено от отношенията между Марина и Рут. Вероятно, защото е смятал да приключи с Лий дълго преди карабината да попадне в гаража на семейство Пейн. Аз обаче открих адреса в телефонния указател. Западна Пета улица № 2515. Един облачен мартенски следобед, около два часа, след като Марина и Рут бяха излезли, Лий и Джордж де Мореншилд се появиха в колата на руснака. Лий слезе, понесъл кафяв плик, на който беше отпечатано сомбреро и надпис: „Пепино, най-добрата мексиканска храна“. Де Мореншилд носеше опаковка от шест бири Дос Екис. Качиха се по външната стълба, като разговаряха и се смееха. Аз грабнах слушалките с разтуптяно сърце. Първо не се чуваше нищо, но после някой от тях включи лампата. След това все едно бях заедно с тях в стаята, невидим трети наблюдател. _Само недейте да заговорничите за убийството на Уокър,_ помислих си аз. _Не ми усложнявайте задачата още повече._ — Извинявай за бъркотията — каза Лий. — Тя вече нищо не прави. Само спи, гледа телевизия и говори за онази жена, на която дава уроци. Де Мореншилд поговори известно време за няколко петролни концесии, които се опивал да получи в Хаити и се изказа доста негативно за режима на Дювалие. — Всяка вечер през центъра на града минават камиони и обират телата. Много от тях са деца, които просто са умрели от глад. — Кастро и Фронтът ще се погрижат да сложат край на тая работа — коментира Лий мрачно. — Дано провидението ускори този ден — двамата чукнаха бутилки, вероятно за идеята провидението да се намеси и ускори събитията. — А как е на работа, другарю? И как така не си там този следобед? Лий обясни, че не бил там, защото искал да е тук. Просто така. Решил и си излязъл. — И какво могат да ми направят? Аз съм най-добрият печатарски техник на стария Боби Стовал и той си го знае. Бригадирът, казва се (_не чух добре името му — Граф или Грейф?_), ми вика: „Стига си се мъчил да правиш работнически синдикат, Лий“. Обаче знаеш ли какво? Аз му се хиля и му викам: „Ами добре, _свинойеб_“, и му обръщам гръб. Той е свински кур и всички го знаят. Все пак стана ясно, че Лий си харесва работата, въпреки оплакванията му от снизходителното отношение на по-възрастните и, че старшинството се ценяло повече от таланта. — Да знаеш, ако бяхме в Минск, при равни възможности за всички, до една година вече щях да съм им станал началник — каза Лий в един момент. — Не се и съмнявам, синко — напълно ми е ясно. Умишлено прекалява с похвалите, помислих си аз. Подкокоросва го. Това изобщо не ми хареса. — Чете ли вестника тази сутрин? — попита Лий. — Четох само телеграми и документи. Защо мислиш съм тук? Спасявам се от досадната работа. — Уокър все пак се е включил в похода на Харгис — или пък Уокър е основата на нещата и Харгис се е присъединил към него. Нямам представа кой е инициаторът на „Среднощния вихър“ или както там го нарекли. Ония двама идиоти ще обикалят Юга заедно и ще разправят на хората че НАНЦН е фасада на комунистите. Ще върната интеграцията и изборните права двадесет години назад. — Със сигурност. И навсякъде ще подбуждат омраза. Преди да се усетим, ще започне насилието. — Или някой ще вдигне мерника на Ралф Абърнати* и доктор Кинг! [* Ралф Абърнати — американски проповедник и един от водачите на Движението за граждански права, близък съратник на Мартин Лутър Кинг. — Б.пр.] — _Естествено,_ че ще застрелят Кинг — съгласи се де Мореншилд, едва ли не през смях. Аз стоях, притиснал слушалките от двете страни на главата си и по лицето ми се стичаше пот. Това бяха опасни думи, двамата едва ли не заговорничеха. — Само въпрос на време е. Чух как единият от двамата отваря нова бутилка бира, а после Лий продължи. — Някой трябва да спре ония копелдаци. — Обаче не си прав да наричаш Уокър идиот — подхвана де Мореншилд поучително. — За Харгис съм съгласен, той е посмешище. От това което чувам и той като толкова други от неговата пасмина имал извратени сексуални вкусове. Сутрин му дай да обезчестява девойки, а вечер да развращава младежи. — Леле, каква _гнус_ — накрая на фразата, гласът на Лий прозвуча пискливо като на пубертет. — Обаче Уокър е съвсем друга работа. Той има доста високо положение в обществото на Джон Бърч*… [* Обществото на Джон Бърч — радикално дясна политическа антикомунистическа формация, поддържаща идеята за ограничена роля на правителството, за конституционната република и широки лични свободи — Б.пр.] — Ония антисемитски фашисти! — … и няма да се учудя, ако скоро го оглави. А веднъж щом спечели доверието на останалите десни групировки, може пак да се кандидатира, но този път не за губернатор на Тексас. Подозирам, че се цели по-високо. За Сената може би? Или дори Белия дом? — Това няма как да се случи — възрази Лий, но не звучеше много сигурен. — Малко вероятно е да се случи — поправи го де Мореншилд. — Но не трябва да се подценява склонността на американската буржоазия да прегръща фашизма, прикрит под маската на популизма. Нито пък силата на телевизията. Без нея Кенеди никога не би победил Никсън. — Кенеди и неговият железен юмрук — обади се Лий. Симпатията му към президента явно се беше изпарила като сутрешна роса. — Той никога няма да се примири, докато Фидел се разпростира на мястото на Батиста. — Не трябва да се подценява и ужаса на бялото американско население от идеята за общество, в което равенството на расите е узаконено. — Мръсни чернилки и мръсни мексиканци! — избухна Лий с такъв гняв, сякаш това му причиняваше истинска болка. — Само това слушам по цял ден на работа! — Не се и съмнявам. Когато в новините говорят за Разширения щат Тексас, всъщност имат предвид Разярения щат Тексас. И хората ги слушат. За човек като Уокър — истински военен герой — тоя шут Харгис е само инструмент. Както фон Хинденбург* се оказа инструмент за възхода на Хитлер. Само да си намери правилните помощници, запознати с тънкостите на връзките с обществеността да го поочупят, Уокър може да стигне далеч. Знаеш ли какво мисля? Че човекът, който бастиса генерал Едуин „Американския Расист“ Уокър, ще направи голяма услуга на обществото. [* Паул фон Хинденбург — пруски маршал и политик, втори президент на Германия между 1925 г. и 1934 г. Именно негово е решението да назначи Адолф Хитлер за канцлер на Германия. — Б.пр.] Аз се строполих в стола до масата, на която малкият магнетофон кротко въртеше ролките си. — Ако наистина вярваш… — започна да казва Лий, но тъкмо тогава от слушалките ми се разнесе пронизително бръмчене и аз рязко ги дръпнах от главата си. От горния етаж не се чуваха никакви възмутени викове, нито тропот на припрени стъпки, затова реших, че, освен ако двамата не са истински майстори в прикриването на рязко възникнали емоции, микрофонът в лампата не е бил открит. Сложих си пак слушалките. Нищо. Опитах с широкообхватния микрофон, застанал на стол и почти подпрял купата до тавана. Така можех да чуя, че Лий говори и, че де Мореншилд от време на време му отговаря, но не можех да различа какво казват. Моето ухо в апартамента на Озуалд беше оглушало. Миналото е твърдоглаво. След още десет минути, по време на които двамата може да са разговаряли за политика или за досадната природа на съпругите или за зараждащите се планове за убийство на генерал Едуин Уокър — де Мореншилд изскочи по външната стълба, качи се в колата си и изчезна. Стъпките на Лий прекосиха помещението над главата ми — _клъмп, клъд, клъмп._ Последвах звука в спалнята и насочих микрофона към мястото, където стъпките спряха. Нищо… нищо… после тихо, но отчетливо хъркане. Когато Рут Пейн докара Марина и Джун два часа по-късно, той още си отспиваше след следобедните бири. Марина не го събуди. Най нейно място и аз не бих събудил злонравния кучи син. 6 След този случай Озуалд започна да пропуска работа доста често. Дори да го знаеше, Марина изглежда не се вълнуваше от този факт. Нейното внимание беше обсебено от новата й приятелка, Рут. Побоят беше намалял, но не защото бойният дух се беше повишил особено, а защото и двамата отсъстваха през повечето време. Често, когато излизаше, той си вземаше фотоапарата. От записките на Ал знаех къде ходи и какво прави. Един ден, след като той беше тръгнал към автобусната спирка, аз се качих в колата и потеглих към авеню Оук Лоун. Целта ми беше да изпреваря автобуса, с който Лий щеше да прекоси целия град и успях. И то с доста. Оук Лоун разполагаше с изобилие от места за паркиране от двете си страни, но моят червен Шевролет с широките си крила на багажника беше прекалено забележим и не исках да рискувам Лий да го види. Затова го оставих зад ъгъла на авеню Уайклиф, на паркинга на супермаркет Алфа Бета. После тръгнах пеш по булевард Търтъл Крийк. Къщите тук бяха съвременни хасиенди с арки и украса от гипсови орнаменти. Алеите отпред бяха обрамчени от палмови дръвчета, моравите бяха обширни и дори тук-там се виждаха фонтани. Пред номер 4011 строен мъж (който поразително приличаше на актьора каубой Рандолф Скот) буташе механична косачка. Едуин Уокър видя, че го гледам и вдигна ръка към главата си за кратък, подобен на козируване поздрав. Аз отговорих на поздрава му и мишената на Озуалд продължи да коси моравата си. 7 Улиците, обграждащи карето, което ме интересуваше, бяха булевард Търтъл Крийк (където живееше генералът), авеню Уайклиф (където бях паркирал), авеню Авъндейл (където отидох, след като отговорих на поздрава на Уокър) и Оук Лоун, улица, по която бяха разположени разнообразни магазини. Тя минаваше точно зад къщата на генерала. Най-важна за мен беше Оук Лоун, защото вечерта на десети април Лий щеше да я използва, за да подходи към целта си и да се измъкне след това. Аз бях застанал пред „Тексаски обувки и ботуши“ с вдигната яка на джинсовото си яке и ръце, натикани в джобовете. Около три минути след като бях заел това положение, автобусът спря на ъгъла на Оук Лоун и Уайклиф. Веднага щом вратите се отвориха, от там слязоха две жени с платнени пазарски чанти. След тях на тротоара слезе Лий. Той носеше кафяв книжен плик, в какъвто работниците си носят обяда. На ъгъла се извисяваше солидна каменна църква. Лий се запъти без да бърза към железните перила пред нея, прочете съобщенията по таблото за обяви, извади малък бележник от задния си джоб и си записа нещо. След това тръгна право към мен, като прибираше бележника обратно. Това не го бях очаквал. Ал смяташе, че Лий ще скрие карабината някъде близо до железопътните релси от другата страна на Оук Лоун, поне на половин миля разстояние. Но трябва да е сгрешил, защото Лий дори не погледна натам. Беше на седем-осем метра от мен и бързо се приближаваше. _Ще ме забележи и ще ме заговори,_ бях сигурен в това. _Ще каже: „Ти не си ли онзи тип, дето живее под нас? Какво правиш тук?“_ Ако това се случи, бъдещето ще кривне в различна посока. Лошо. Аз забих поглед в обувките и ботушите на витрината, като усещах как потта избива по врата ми и се стича по гърба. Когато накрая се осмелих да отместя поглед наляво, Лий беше изчезнал. Като на магия. Аз тръгнах бавно по улицата. Щеше ми се да си бях сложил шапка, може би дори тъмни очила — защо не го бях направил? Що за некадърен таен агент се бях оказал? Стигнах до едно кафене на средата между двете пресечки. На витрината му беше обявено, че сервират __„Закуска цял ден“.__ Лий не беше вътре. След кафенето се виждаше входът към тясна странична уличка. Прекосих я без да бързам, хвърлих поглед надясно и го видях. Беше с гръб към мен. Беше си извадил фотоапарата от книжната торба, но не снимаше, поне за момента. Оглеждаше боклукчийските кофи. Вдигаше капаците им, поглеждаше вътре, после ги връщаше обратно. Всеки мускул в тялото ми — което предполагам означава всеки инстинкт, загнезден в ума ми — настояваше да се дръпна, преди той да се обърне и да ме види, но аз бях напълно обсебен от сцената и останах още малко. Мисля, че всеки на мое място би почувствал същото. Все пак, колко често имаме възможността да наблюдаваме някой, който спокойно и хладнокръвно планира нечие убийство? Той направи още няколко крачки напред по уличката, после спря при един кръгъл метален капак, покриващ циментовия отвор на една шахта. Опита да го повдигне. Не успя. Уличката не беше асфалтирана, беше покрита с дупки и към двеста метра дълга. Около средата й мрежите, обграждащи обрасли задни дворове и празни пространства, биваха заменени от висока дъсчена ограда, покрита с бръшлян, който не изглеждаше особено жизнен след студената сива зима. Лий избута растителната завеса настрани и опита една дъска. Тя се извъртя навън и той надникна в отвора зад нея. Разните остроумия за това, как не може да се прави омлет без да се счупят яйцата може да бяха верни, но аз вече достатъчно си бях насилил късмета. Продължих си по пътя. Когато стигнах църквата, която беше привлякла вниманието на Лий, спрях. Беше мормонска църква на Светците от последния ден. Таблото за обяви съобщаваше, че освен редовните служби в неделя сутрин, имаше и специална служба за новодошлите, всяка сряда от седем вечерта, последвана от социална сбирка и лека почерпка. Десети април се падаше сряда и планът на Лий (освен ако не беше планът на де Мореншилд) ми стана ясен: да скрие оръжието на задната уличка предварително, после да изчака до края на вечерната служба за новодошлите, да не забравяме и сбирката след това. Щеше лесно да чуе богомолците, когато на излизане от църквата се смеят и шегуват, докато вървят към автобусната спирка. Автобусите минаваха на петнадесет минути, така че винаги се задаваше някой. Лий щеше да стреля, да скрие пушката зад същата разхлабена дъска (_не_ до железопътните релси) и после щеше да се смеси с излизащите от църквата. Щеше да се качи на следващия автобус и да изчезне. Погледнах надясно тъкмо, когато той излизаше от уличката. Беше прибрал фотоапарата. Отиде до автобусната спирка и се подпря на стълба. Някакъв мъж го приближи и го попита нещо. Скоро двамата разговаряха. Дали бяха просто двама непознати, които се намираха на приказка или това беше някой от приятелите на де Мореншилд? Непознат на улицата или съучастник в заговора? Може би беше самият Неизвестен Стрелец, който — според повечето теории на конспирацията — е бил прикрит на могилата Граси Нол близо до площад Дейли, когато кортежът на Кенеди е приближавал? Казах си, че това е пълна лудост, но нямаше как да знам със сигурност. В това беше проблемът. В _нищо_ не можех да съм сигурен и нямаше да бъда, докато не видех със собствените си очи, че Озуалд действа сам на десети април. Дори това нямаше да неутрализира всичките ми съмнения, но щеше да е достатъчно, за да мога да действам. Достатъчно, за да реша да убия таткото на Джуни. Автобусът спря с ръмжене. Таен агент Х–19, както още беше известен Лий Харви Озуалд, печално известният марксист и побойник на жена си — се качи. Когато автобусът се изгуби от поглед, аз се върнах на задната уличка и я минах цялата. В края си тя се разширяваше и преминаваше в голям, неограден заден двор. До газовата помпа беше паркиран Шевролет Бискейн, ’57-ма или ’58-ма. Преносимо барбекю беше поставено на триножник. Зад него се виждаше задната стена на голяма тъмно кафява къща. Къщата на генерала. Забелязах пресни следи от нещо влачено по земята. В края на следата стоеше боклукчийска кофа. Не бях видял Лий да я мести, но знаех, че е бил той. Нощта на десети той смяташе да я използва като подпора за дулото на пушката си. 8 На двадесет и пети март, понеделник, Лий се зададе по улица Нийли, понесъл дълъг пакет, увит в кафява харти. Аз надничах през процепа между завесите си и успях да различа думите __Регистрирана__ и __Застрахована,__ отпечатани върху опаковката с едри червени букви. За първи път ми се стори, че изглежда нервен и крадешком оглежда заобикалящата го реалност, вместо злокобния интериор някъде в собствената си глава. Знаех какво носи. Карабина Каркано, калибър 6.5 мм, известна като Манлихер-Каркано, с включен далекобоен мерник, закупена от магазина за спортни стоки Клайн в Чикаго. Пет минути след като Лий изкачи външната стълба до втория етаж, оръжието, с което той щеше да промени историята, се оказа в килер, някъде току над главата ми. Шест дни по-късно Марина щеше да направи прословутата снимка, на която той държи пушката, точно под прозореца на дневната ми, но аз нямаше да съм тям да ги видя. Денят беше неделя и аз бях в Джоуди. Колкото повече приближаваше десети, толкова по-важни ставаха дните ми, прекарани със Сейди. Всъщност, тези дни бяха _най-ценното_ нещо в живота ми. 9 Събудих се рязко и чух някой да шепне: „Още не е късно“. Осъзнах, че думите са мои и млъкнах. Сейди измърмори нещо и се завъртя в леглото, както спеше. Познатото проскърцване на матрака ми напомни къде съм и кое време е: комплекс Кендълуд, пети април, ’63-та. Пресегнах се за часовника си на нощното шкафче и погледнах луминесцентните цифри. Минаваше два и петнадесет сутринта, така че всъщност вече беше шести април. _Още не е късно._ Не е късно за какво? Да се откажа? Да се примиря, че реалността си е достатъчно добра, каквото е? Или приемливо лоша, иначе казано. Идеята да се откажа беше страшно примамлива. Защото ако продължах и нещата се объркаха, това можеше да е последният път, когато виждам Сейди. Изобщо. _Но дори да се налага да го убиеш, няма нужда да го правиш веднага._ Вярно. След неуспешното покушение срещу генерала, Озуалд щеше да се премести в Ню Орлийнс за известно време — в поредната съборетина, която вече бях посетил. Но това щеше да стане чак две седмици по-късно. Т.е. щях да имам достатъчно да му видя сметката. Обаче усещах, че не трябва да отлагам твърде дълго. Защото можех да си намеря причини да продължа да отлагам. Най-убедителната причина в момента лежеше до мен — висока, прекрасна и копринено гола. Може би тя беше само поредният капан, заложен от твърдоглавото минало, но за мен това нямаше значение, защото аз я обичах. И съвсем ясно си представях как, след като убия Озуалд, ще се наложи да се измъкна незабавно. Накъде? Към Мейн, разбира се. Да се надявам, че ще мога да се изплъзна от полицията достатъчно дълго, за да избягам през заешката дупка в едно бъдеще, където Сейди Данхил би била… ами… към осемдесетгодишна. Ако изобщо беше жива. А при количеството цигари, които пушеше, това би било като печалба от националната лотария. Станах и отидох до прозореца. В този ранно пролетен уикенд само няколко бунгала бяха заети. Забелязах един пикап, опръскан с кал или тор, зад който с влекач беше закачено ремарке, пълно, както ми се стори, със селскостопански инструменти. Мотор с кош. Няколко комбита. И двуцветен Плимут Фюри. Луната ту се показваше, ту изчезваше зад рехави облаци и не можех да различа цвета на долната половина на колата, но бях почти сигурен, че знам какъв е. Обух си панталона, сложих си тениска и обувки. После се измъкнах навън и прекосих вътрешния двор. Хладният въздух заби остри иглички в затоплената ми от съня кожа, но аз едва го усетих. Да, моделът на колата беше Фюри и наистина беше в бяло и червено. Тази обаче не беше нито от Мейн, нито от Арканзас. Номерата й бяха от Оклахома, а стикерът на задното стъкло подкрепяше футболния отбор на щатския университет. Надникнах вътре и видях разпръснати книги. Може би студенти, тръгнали на юг да посетят семействата си по време на пролетната ваканция. Или двойка разгорещени учители, които се възползваха от либералната политика на комплекса Кендълуд. Просто още един не съвсем перфектен акорд, част от хармонизиращото минало. Докоснах капака на багажника, както го бях направил в Лисбън Фолс и после се върнах в нашето бунгало. Сейди беше избутала завивките си надолу до кръста и, когато отворих вратата, хладният въздух я събуди. Тя се изправи в леглото, дръпна чаршафа над гърдите си и го пусна обратно, когато видя, че съм аз. — Не можеш да спиш ли, скъпи? — Лош сън. Излязох малко на въздух. — Какво сънува? Аз си разкопчах джинсите и изритах мокасините от краката си. — Не помня. — Опитай. Майка ми винаги казваше, че ако си разкажеш съня, той няма да се сбъдне. Аз легнах до нея, облечен само с тениска. — _Моята майка_ пък казваше, че няма да се сбъдне, ако целунеш любимата. — Наистина ли го е казвала? — Не. — Какво пък — реши накрая Сейди. — Звучи възможно. Дай да опитаме. Опитахме. И не спряхме до там. 10 След това тя запали цигара. Аз лежах и гледах как димът се издига на горе и придобива синкав отенък, когато попадне в някой лунен лъч, промъкнал се през не напълно дръпнатите завеси. _На улица Нийли никога не бих си оставил завесите по този начин,_ помислих си аз. _На улица Нийли, в другия си живот, винаги съм сам, но въпреки това внимателно ги затварям до края. Освен когато надзъртам иззад тях. Когато дебна._ В онзи момент не се харесвах особено. — Джордж? Аз въздъхнах. — Това не е истинското ми име. — Знам. Погледнах я. Тя си дръпна дълбоко. Наслаждаваше се на цигарата си без угризения, както беше обичайно в Земята на миналото. — Не съм разкрила някоя твоя тайна, ако това се чудиш. Просто ми се стори логично. Все пак, всичко друго в миналото ти е измислено. А и съм доволна, че името ти е фалшиво. Джордж не ми харесва особено. Много е… каква е оная дума, дето използваш понякога? Задръстено. — А как ти звучи Джейк? — В смисъл Джейкъб? — Да. — Харесва ми — тя се обърна към мен. — Обаче библейският Яков, от когото идва името, се е борил с ангел. И ти също се бориш с нещо, не е ли така? — Предполагам. Обаче не е ангел — само дето Лий Озуалд и за дявол не можеше да мине. Аз лично се надявах Джордж де Мореншилд да е в ролята на дявола. В Библията Сатаната беше съблазнител, който правеше предложения, но после се отдръпваше. Надявах се и де Мореншилд да постъпи така. Сейди угаси цигарата си. Гласът й беше спокоен, но очите й бяха мрачни. — Ще пострадаш ли? — Не знам. — Ще се наложи ли да заминеш? Защото, ако заминеш, не съм сигурна, че ще го понеса. По-скоро бих умряла, вместо да си го призная, докато бях там, но Рино беше истински кошмар. Да те загубя завинаги… — тя бавно поклати глава. — Не, не знам дали ще мога да го понеса. — Аз искам да се оженя за теб — казах й. — Божичко — каза тя тихо. — Тъкмо когато си мисля, че никога няма да се случи, Джейк-известен-като-Джордж, казва давай да се женим. — Не веднага, но ако следващата седмица всичко мине, както се надявам… ще приемеш ли? — Разбира се. Обаче имам един мъничък въпрос към теб. — Дали съм необвързан? Т.е. законно. Това ли искаш да знаеш? Тя кимна. — Свободен съм — отговорих й. Тя въздъхна с пресилено облекчение и се засмя широко като хлапе. После стана сериозна. — А не мога ли да ти помогна? Позволи ми да ти помогна. Дори само мисълта за това ми смрази кръвта и тя трябва да го е забелязала. Веднага захапа долната си устна. Зъбите й се впиха в нея. — Толкова е лошо, значи — прецени тя за себе си. — Да кажем така. В момента съм близо до голяма машина, пълна с остри зъби, които тракат страшно бързо. Не искам никой до себе се, докато си вра носа около нея. — А кога ще се случи? — попита тя. — Твоята… знам ли… среща със съдбата. — Още не е ясно — имах чувството, че вече съм казал твърде много, но щом вече бях стигнал до тук, реших да продължа още малко. — Нещо ще се случи следващата сряда вечер. Нещо, което трябва да видя. После ще реша. — И аз не мога да направя нищо, за да помогна? — Не мисля, миличка. — Но ако се окаже, че бих могла… — Благодаря — прекъснах я. — Оценявам го. А ти наистина ли ще се ожениш за мен? — Сега като знам, че името ти всъщност е Джейк? Естествено. 11 В понеделник сутринта, около десет, комбито спря до бордюра и Марина замина за Ървинг с Рут Пейн. Аз имах да свърша нещо и тъкмо се канех да изляза от апартамента, когато чух шум от стъпки, слизащи по външната стълба. Беше Лий, бледен и мрачен. Косата му беше разрошена, по лицето му беше избило акне. Носеше джинси и абсурден шлифер, който се ветрееше около глезените му. Едната му ръка беше скръстена пред гърдите, сякаш изпитваше болка. Или сякаш носеше нещо под шлифера. „Малко преди опита за убийство, Лий е забелязан с новата си карабина някъде покрай летището на Далас“, беше написал Ал. Но на мен не ми пукаше къде са го забелязали. Това, което ме разтревожи в случая, беше колко малко ми беше останало да се изправя лице в лице срещу него. Небрежно бях решил, че съм пропуснал момента, когато е тръгнал за работа и… А той _защо_ не беше на работа в понеделник сутрин все пак? Реших да не търся отговор на въпроса и излязох, понесъл учителската си чанта. Вътре беше моят роман, който явно никога нямаше да бъде довършен, записките на Ал и всичко, което аз бях записал, описвайки живота си в миналото до момента. Ако Лий не беше сам на десети април, някой от съучастниците му можеше да ме забележи и убие, може би дори самият де Мореншилд. Все още смятах, че вероятността това да се случи е малка, но беше много по-вероятно да се наложи да бягам, след като убия Озуалд. Имаше също голям шанс да ме арестуват за убийство. В такъв случай, не исках никой, например полицията, да намери записките на Ал или моя мемоар. Най-важното за мен на онзи осми април, беше да изнеса документите си от апартамента и по-далече от объркания и агресивен младеж, живеещ на горния етаж. Отидох с колата до Първа земеделска банка на Далас и изобщо не се изненадах, че банковият чиновник, който ме обслужи, много приличаше на банкера, който ми беше помогнал да си открия сметка в Лисбън Фолс. Името на този тип беше Линк, а не Дюсен, но и той приличаше на стария кубински водач Хавиер Кугат. Поисках да наема сейф. Малко след това ръкописите бяха заключени в кутия 775. Аз се върнах на улица на Нийли и преживях момент на абсолютна паника, когато помислих, че съм изгубил ключа за проклетия сейф. _Успокой се,_ казах си. _Някъде в джоба ти е. А дори да не е, новият ти приятел Ричард Линк с радост ще ти издаде дубликат срещу сумата от цял един долар._ Сякаш бях го призовал наум, накрая открих ключа, натикан в ъгълчето на джоба ми, под дребните монети. Сложих го на ключодържателя си, за да не го изгубя. Ако след като се върнех в настоящето, се наложеше още веднъж да сляза през заешката дупка в миналото, ключът нямаше да изчезне… макар че всичко, което се беше случило в последните четири и половина години, щеше да бъде изтрито. Ръкописите, заключени в сейфа щяха да бъдат изгубени някъде във времето. Което беше добрата новина. Лошата беше, че Сейди също щеше да се изгуби с тях. Глава 22 1 Следобедът на десети април беше ясен и топъл, истински предвестник на лятото. Аз си обух свободен панталон и едно от спортните сака, които си бях купил, докато учителствах в обединеното училище на Денолм. Револверът, напълно зареден, беше в куфарчето ми. Нямам спомен да съм бил нервен. Веднъж щом моментът беше настъпил, имах чувството, че ме покрива студена обвивка. Погледнах си часовника — три и половина. Планът ми беше пак да паркирам пред супермаркет Алфа Бета на авеню Уайклиф. Щях да стигна до там за не повече от четиридесет и пет минути, дори движението да беше натоварено. Щях да огледам уличката. Ако беше празна, както очаквах да е по това време, щях да проверя дупката зад хлабавата дъска. Ако Ал беше прав, Лий щеше да е скрил карабината предварително (нищо, че беше сгрешил в предположението си за мястото) и аз щях да я видя. Щях да се върна в колата си за малко и щях да наблюдавам спирката, да не би Лий да се появи по-рано. Когато църковната службата за новодошли почнеше в седем, щях да се запътя към кафенето, което сервираше закуска цял ден и щях да заема място до витрината. Щях да ям, без да съм гладен, да отхапвам бавно, без да бързам, и да наблюдавам автобусите с искрена надежда, че, когато Лий най-после се появи, ще е сам. Особено щях да се надявам да не видя солидната като лодка кола на де Мореншилд. Това поне беше планът. Взех си куфарчето и пак си погледнах часовника. 3.33 ч. Шевролетът беше зареден и готов за път. Ако бях излязъл в онзи момент и се бях качил в колата, апартаментът ми щеше да е празен, когато звъннеше телефонът. Но аз не излязох веднага, защото в момента, в който посегнах ръка към бравата, някой почука на вратата ми. Отворих я и се озовах срещу Марина Озуалд. 2 За момент се заковах на място, зяпнал и безмълвен. Шокът се дължеше най вече на неочакваното й присъствие, но имаше и още нещо. Едва сега, когато тя стоеше пред мен, осъзнах колко много широките й сини очи приличат на очите на Сейди. Марина или не забеляза изуменото ми лице, или не му обърна внимание. Тя си имаше свои проблеми. — Моля, извинява, вие виждали мой спруг? — тя захапа устна и поклати глава. — Со-пруг. Тя опита да се усмихне, но дори с чудесните й нови зъби не се получи много добра усмивка. — Съжалява, сър, не говори добър английски. Съм Белорусия. Чух как някой — вероятно бях аз — я попита дали говори за мъжа, който живее горе. — Да, моля, мой со-пруг, Лий. Ние живейм нагоре. Това наша _малъйшка,_ наше бебе — тя посочи към Джун, която седеше в основата на стълбите в своята количка и доволно смучеше биберона си. — Той вече винаги излиза, откак изгубил работа — тя пак опита да се усмихне, но при това очите й се присвиха, от ъгъла на лявото око се търкулна сълза и се спусна по бузата й. Тъй значи. Явно старият Боби Стовал можел да се оправи и без най-добрия си печатарски техник. — Не съм го виждал, госпожо… — за малко да кажа Озуалд, но се спрях на време и слава Богу. Защото откъде бих могъл да зная името й? Те не получаваха пратки. На верандата имаше две пощенски кутии, но името им не беше на никоя от тях. Нито пък моето. Аз също не получавах пратки. — Озуал’ — каза тя и ми протегна ръката си. Аз я стиснах, повече от всякога убеден, че сънувам. Но малката й суха длан беше съвсем истинска. — Марина Озуал’. Аз радва да запознаем, сър. — Съжалявам, госпожо Озуалд, не съм го виждал днес — това беше лъжа. Бях го видял малко след обед, почти веднага, след като колата на Рут Пейн беше отпътувала с Марина и Джун. — Аз тревожа на него — продължи тя. — Той… не зная… извинява, не искала ви безпокои. Тя пак ми се усмихна, най-сладката и тъжна усмивка, и изтри сълзите от лицето си. — Ако го видя… Тя веднага доби тревожен вид. — Не, не казва нищо. Той не обича аз говоря непознати. Той дойде дома вечеря, може сигурно. Тя се обърна и се запъти към бебето, като й говореше на руски. Малката се засмя и протегна пухкави ръчички към майка си. — Довиждане, господин сър. Много благодарности. Вие не казва нищо? — Добре — съгласих се аз. — Гроб съм. Не мисля, че тя разбра последния израз, но кимна с облекчение, когато сложих пръст на устните си. Аз затворих вратата, потънал в пот. Усетих как някъде наоколо не само една пеперуда размахва крила, а цял рояк. _Може пък да не значи нищо особено._ Гледах как Марина бута количката надолу по тротоара към автобусната спирка, където вероятно се канеше да чака завръщането на своя со-пруг…, който беше намислил нещо. Поне толкова тя явно знаеше. Беше изписано по лицето й. Когато я изгубих от поглед пак понечих да отворя вратата и тъкмо тогава телефонът звънна. За малко да не вдигна, но само шепа хора знаеха номера ми е една от тях беше жена, която ми беше особено скъпа. — Ало? — Ало, господин Амбърсън — прозвуча мъжки глас. Усетих лек южняшки акцент. Не съм сигурен, дали веднага разбрах кой е. Вероятно да. — Тук има някой, който иска да ти каже нещо. В края на ’62-ра и началото на ’63-та аз живеех два отделни живота — един в Далас и един в Джоуди. Те се сблъскаха в 3.39 ч, следобед на десети април. От телефонната слушалка се разнесе писъкът на Сейди. 3 Тя живееше в едноетажна, сглобена от панели къщичка на улица Бий Трий, част от квартал, обхващащ четири или пет карета, запълнен с къщи точно като нейната, в западната част на Джоуди. Ако снимката на този квартал се окажеше в историческа книга, издадена през ’11-та, надписът под нея вероятно би бил: „Домове за начинаещи домакинства от средата на века“. Тя пристигнала у дома към три следобед, след края на сбирката с учениците, които й помагаха в библиотеката. Не вярвам да е забелязала червенобелия Плимут Фюри, паркиран малко по-надолу по улицата. Отсреща и четири къщи по-нататък госпожа Холоуей миела своята кола (Рено Дофин, към която всички съседи изпитвали известно подозрение). Сейди й помахала, когато излязла от своя Фолксваген Бръмбар. Госпожа Холоуей й помахала в отговор. Като единствените собственици на чуждестранни (и някак странни на вид) коли в квартала, те изпитвали известна колегиална близост. Сейди минала по пътеката до входната си врата и останала там за момент, намръщена. Вратата била леко открехната. Дали тя я била оставила така? Влязла и бутнала вратата зад себе си. Тя не се затворила, защото ключалката била разбита, но Сейди не забелязала. В онзи момент цялото й внимание било насочено към стената над дивана. Там, изписани със собственото й червило, се извисявали почти еднометрови букви, гласящи: __„Мръсна курва“.__ Тя трябвало да избяга тогава, но възмущението и гневът й били толкова силни, че не останало място за страх. Веднага разбрала кой е извършителят, но Джони със сигурност вече си бил тръгнал. Мъжът, за когото тя се била оженила изобщо не си падал по физическата разправа. Вярно, думите му били отровни и един път й ударил шамар, но това било всичко. Освен това, всичкото й бельо било разпиляно по пода. Своеобразната следа водела от дневната към спалнята й. Всичко — комбинезони, фусти, сутиени, гащички и поясът, който тя понякога носеше, нищо че нямаше нужда от него — било накълцано. В края на коридора вратата към банята била открехната. Поставката за кърпи била изтръгната от стената. На нейно място върху плочките се мъдрел друг надпис, пак направен с червило:__„Гнусен шибаняк“.__ Вратата към спалнята също била отворена. Тя пристъпила натам и застанала в рамката без ни най-малко да подозира, че Джони Клейтън се спотайва зад вратата с нож в едната ръка и револвер Смит и Уесън „Виктори“, 38 калибър, в другата. Револверът му бил съвсем същият като модела, с който Лий Озуалд щеше да убие далаския полицай Дж. Д. Типит. Несесерът й лежал отворен върху леглото и съдържанието му, предимно грим, било пръснато по покривката. Вратите хармоники на гардероба й били отворени. Някои дрехи все още тъжно висели по закачалките си. Повечето били по пода. Всички до една били нарязани. — Джони, копеле такова! — искала да изкрещи Сейди, но била твърде шокирана. Затова успяла само да прошепне думите. Тръгнала към гардероба, но не стигнала далеч. Една ръка се увила около врата й и малко кръгче стомана се допряло до челото й. — Не мърдай и не се дърпай. Ако опиташ, ще те убия. Тя опитала да се освободи и той я ударил по главата с късото дуло на револвера. В същото време ръката, увита около врата й се стигнала. Тя видяла че юмрукът в края на тази ръка, чиято сгъвка я душала, стискал нож и спряла да се бори. Бил Джони — тя познала гласа му — но и не бил той. Бил се променил. „Трябваше да го послушам“, помислила си Сейди, като имала предвид мен. „Защо не го послушах?“ Той я подкарал към дневната, ръката му все още увита около врата й, а после я завъртял и я бутнал на дивана, където тя тупнала с разтворени крака. — Веднага си смъкни роклята! Виждат ти се жартиерите, курво! Той бил облечен с работнически гащеризон (което било достатъчно необичайно да я накара да се почувства сякаш сънува) и бил боядисал косата си някакво странно оранжево русо. Тя замалко да се изсмее. Той седнал на табуретката пред нея. Пистолетът бил насочен към корема й. — Сега ще се обадим на твоя ебач. — Не знам какво… — Амбърсън. Дето с него си играете на скрий салама в оня вертеп в Килийн. Аз всичко знам. Отдавна ви следя. — Джони, ако си тръгнеш веднага, няма да се обадя в полицията. Обещавам. Нищо, че си ми унищожил дрехите. — Курвенски дрехи — казал той пренебрежително. — Аз… не му знам номера. Адресникът, който обикновено държала в малкия си кабинет до пишещата си машина, сега стоял отворен до телефона й. — Аз го имам. Ей го на, на първа страница. Първо проверих на Е, за Ебач, но не беше там. Аз ще се обадя, за да не ти хрумне да споменеш нещо на оператора. После ти ще си поговориш с него. — Няма, Джони. Нищо няма да кажа, ако смяташ да го нараниш. Той се навел напред. Странната му оранжево руса коса паднала върху очите и той я прибрал настрани с ръката, държаща пистолета. После използвал ръката с ножа, за да вдигне слушалката на телефона. Револверът останал насочен към корема й. — Значи, ето какво, Сейди — подхванал той и звучал почти разумно. — Ще убия един от двама ви. Другият ще оставя жив. Ти ще решиш кой ще умре. Той говорел съвсем сериозно. По лицето му личало. — Ами… ами ако той не си е вкъщи? Той се засмял на нейната несъобразителност. — Тогава ти умираш, Сейди. Тя трябва да си е помислила: „Ще мога да спечеля време. От Далас до Джоуди се пътува поне три часа, даже повече, ако пътищата са натоварени. Достатъчно време за Джони да дойде на себе си. Може би. Или ще се разсее и аз ще успея да го замеря с нещо и да избягам навън.“ Той набрал 0 без да гледа адресника (паметта му за цифри, както винаги, била почти перфектна) и поискал да го свършат с Уестбрук 7–5430. Послушал за момент. После благодарил на оператора. После тишина. Някъде, към сто мили на север от тях, един телефон звънял. Тя сигурно се е чудила колко пъти Джони ще го остави да звънне, преди да я застреля в стомаха. После изражението му се изменило. Лицето му светнало, той дори се усмихнал. Зъбите му били бели, както винаги. А и защо да не бъдат, той ги миел поне пет-шест пъти на ден. — Ало, господин Амбърсън. Тук има някой, който иска да ти каже нещо. Той станал от табуретката и подал слушалката на Сейди. В момента, в който тя я вдигнала до ухото си, той замахнал с ножа, бърз като змия, и сцепил лявата й буза. 4 — _Какво си й направил?_ — изкрещях аз. — _Какво си направил, копеле?!_ — Тихо, господин Амбърсън — той сякаш се забавляваше. Сейди беше спряла да крещи, но я чувах как хлипа. — Тя си и съвсем наред. Вярно, доста кърви, но ще спре — той направи кратка пауза и продължи с преценяващ тон. — Разбира се, вече няма да е красива. Вече ще изглежда точно, както й подобава — като евтина курва. Майка ми ме предупреди, че тя е тъкмо такава и се оказа права. — Остави я на мира, Клейтън — успях да кажа аз. — Моля те. — Ама аз _искам_ да я пусна. Сега, като съм я маркирал, много ми се ще да я пусна. Обаче вече й казах правилата, господин Амбърсън. Ще убия един от двама ви. Заради нея си изгубих работата, да знаеш. Наложи се да напусна и да отида в болница за електро-лечение или щяха да ме арестуват — той пак направи пауза. — Бутнах едно момиче надолу по стълбите. Тя се опитваше да ме докосне. И всичко е по вина на тази кучка, тази дето седи тук и кърви в скута си. Изцапал съм си ръцете с кръвта й — ще ми трябва дезинфектант — той се засмя. — Клейтън… — Имаш три часа и половина. До седем и половина. После ще я гръмна два пъти. Веднъж в стомаха и веднъж в мръсната й путка. Чух как Сейди извика: — _Не идвай, Джейкъб!_ — __Млъквай__ — изкрещя й Клейтън. — __Затваряй си устата!__ — а после пак се обърна към мен със смразяващо небрежен тон. — Кой е Джейкъб? — Аз, това е второто ми име. — Така ли те нарича, докато ти смуче кура, а? — Клейтън — опитах аз пак. — Джони, помисли какво правиш. — Мисля. Вече повече от година само за това мисля. В електрическата болница ме подложиха на шокова терапия, да знаеш. Казаха, че така сънищата ще спрат, ама не познаха. Даже ги влошиха. — Колко е сериозна раната й? Искам да говоря с нея. — Не. — Ако ми позволиш да говоря с нея, може и да направя каквото искаш от мен. Ако не позволиш, определено няма да го направя. Толкова ли са ти изпържили мозъка с оная шокова терапия, че да не можеш да го проумееш? Явно не. Последва шум от разместване и чух Сейди. Гласът и беше тънък и треперлив. — Раната е лоша, но не е смъртоносна — гласът й се пречупи. — За малко да ми улучи окото… После Клейтън взе слушалката обратно. — Виждаш ли? Твоята малка уличница си е наред. Сега се мятай в оня твой лъскав Шевролет и се втурвай насам като светкавица. Какво ще кажеш? Обаче слушай ме внимателно, господин Джордж Джейкъб Амбърсън-Ебача — ако се обадиш в полицията, ако видя една единствена синьо-червена лампа ще убия кучката и себе си. Вярваш ли ми? — Да. — Хубаво. Тук имаме просто уравнение, където двете страни се уравновесяват — ебачът и курветината. А аз съм по средата. Аз съм знакът за равенство, Амбърсън, но ти ще трябва да решиш. Коя стойност ще бъде унищожена? От теб зависи. — _Не!_ — изкрещя тя. — _Недей! Ако дойдеш, той ще убие и два…_ Връзката прекъсна. 5 Досега казвах истината и ще я кажа и сега, въпреки че това ще ме представи в най-лошата възможна светлина. Първата ми мисъл, докато оставях слушалката обратно с безчувствена ръка, беше, че той беше сгрешил. Двете стойности не се уравновесяваха. Защото в едното блюдо на везната имаше красива училищна библиотекарка. Но в другото беше мъж, който знаеше бъдещето и имаше — поне на теория — възможността да го промени. За секунда някаква част от мен обмисли варианта да жертва Сейди и да прекоси града, за да наблюдава уличката между авеню Оук Лоун и булевард Търтъл Крийк и да открие дали мъжът, който щеше да промени американската история, щеше да действа сам. После обаче се качих в Шевролета и подкарах към Джоуди. Когато излязох на магистрала 77, вдигнах скоростта до седемдесет мили в час и изобщо не намалих. Докато карах, разкопчах куфарчето, извадих револвера и го пуснах във вътрешния джоб на сакото си. Осъзнах, че ще трябва да замеся и Дийк. Той беше вече на възраст и не особено пъргав, но нямаше кой друг. Пък и той щеше да _иска_ да участва, казах си. Той обичаше Сейди. Личеше си по лицето му всеки път, когато я погледнеше. _Пък и той вече си е изживял живота,_ прецених хладно наум. _Нейният още предстои. А и ще му дам същия избор, който лунатикът даде на мен. Ще му кажа да дойде, само ако иска._ Но той нямаше да ми откаже. Понякога нещата, които ни се представят като избор, не ни оставят никакво място да избираме. Отдавна изгубеният ми мобилен телефон никога не ми беше липсвал толкова, колкото по време на това пътуване от Далас до Джоуди. Най-доброто, което можех да направя, беше да спра на бензиностанция, около половин миля след големия футболен билборд и да ползвам обществения телефон там. Телефонът отсреща звънна три пъти… четири… пет… Вече се канех да затворя, когато чух гласа на Дийк. — Ало? Ало? — звучеше раздразнен и задъхан. — Дийк, аз съм Джордж. — Хей, момко! — тазвечершната версия на Бил Туркот (от така популярното представление „Съпругът убиец“) промени тона си от раздразнен на приятно изненадан. — Тъкмо се бях заровил в градината. Почит бях решил да не вдигам, ама… — Млъкни и слушай. Случи се нещо много лошо. Все още се случва. Сейди е пострадала. Може би сериозно. Последва кратка пауза. Когато заговори отново, той сякаш звучеше подмладен. В гласа му се усети отзвук от здравеняка, който несъмнено е бил преди четиридесет години и две съпруги. Или поне аз се надявах да е така. Можех да се осланям само на тази надежда и на един мъж в края на шестдесетте. — Говориш за съпруга й, нали? Вината е моя. Мисля, че го видях, но то беше преди седмици. Косата му беше много по-дълга от снимката в годишника. И друг цвят. Почти оранжева — той направи пауза и после изплю две думи, които не бях чувал от него преди. — Мамка му! Казах му какви са условията на Клейтън и какво беше моето предложение. Планът ми беше съвсем прост. Миналото обичаше хармонията? Добре тогава, нямаше да му преча. Разбирах, че Дийк може да получи инфаркт, както се беше случило с Туркот — но това нямаше да ме спре. Нямаше да позволя нищо да ме спре. Ставаше въпрос за Сейди. Очаквах той да попита дали не трябва да повикаме полиция, но той, разбира се, не го направи. Дъг Риймс, шефът на полицията в Джоуди, недовиждаше, носеше шина на единия крак и беше по-стар и от Дийк. Дийк обаче не ме попита и защо не съм се обадил на щатската полиция в Далас. Ако беше попитал, щях да му кажа, че вярвам на думите на Клейтън, че ще убие Сейди, ако чуе сирени. Това беше вярно, но не беше истинската причина. Исках сам да се погрижа за кучия син. Бях бесен. — По кое време те очаква той, Джордж? — Не по-късно от седем и половина. — А сега е… седем без четвърт по моя часовник. Което ни дава съвсем малко време. Улицата зад Бий Трий се казваше Епъл-нещо-си. Не помня точно какво. Там ли ще бъдеш? — Да. Къщата точно зад нейната. — Ще се видим там след пет минути. — Да бе, ако караш като луд. Нека да са десет. И донеси нещо за претекст. Нещо, което да се вижда отдалече, докато приближаваш къщата. Не знам. Нещо като… — Съд с храна ще свърши ли работа? — Да. Значи ще се видим след десет минути. Преди да затворя, той попита. — Имаш ли оръжие? — Да. Отговорът му прозвуча като ръмжене. — Хубаво. 6 Улицата зад къщата на Дорис Данинг се казваше Уаймор. Улицата зад къщата не Сейди се казваше Епъл Блосъм. Къщата на Уаймор №202 се продаваше. Пред къщата на Епъл Блосъм №140 нямаше знак „За продан“, но тя беше тъмна и моравата явно беше занемарена, изпъстрена с глухарчета. Паркирах отпред и си погледнах часовника. Шест и петдесет. Две минути по-късно колата на Дийк спря зад моята. Той носеше джинси, раирана риза и каубойски връзки около врата. В ръце държеше керамична купа с голямо цвете отстрани. Капакът й беше прозрачен и се виждаше, че е почти пълна с гозба — май китайски чоп чой. — Дийк, не знам как да ти бл… — Не заслужавам благодарности, ами ритник отзад. Когато го видях, той излизаше от Уестърн Ауто тъкмо, когато аз влизах. Нямаше кой друг да е. Беше ветровито. Вятърът духна косата му настрани и видях ония вдлъбнатини на слепоочията за секунда. Обаче косата… дълга… и различен цвят… пък и беше облечен в работнически дрехи… идиотщина — той поклати глава. — Остарявам. Ако Сейди е пострадал, никога няма да си го простя. — А ти как се чувстваш? Да те пристягат гърдите или нещо такова? Той ме погледна, сякаш се бях побъркал. — Ще стоим тук да си говорим за моето здраве или ще се опитаме да измъкнем Сейди от тая каша? — Много повече ще направим. Ти обиколи и приближи къщата отпред. Аз междувременно ще мина отзад и ще се промъкна през живия плет в задния двор — мислите ми се бяха отнесли към къщата на Данинг на улица Косут, но докато изричах думите си спомних, че малкият заден двор на Сейди наистина беше обграден с жив плет. Бях го виждал много пъти. — Ти почукай и кажи нещо приповдигнато и достатъчно високо, че да те чуя. Дотогава аз вече ще съм в кухнята. — Ами ако задната врата е заключена? — Тя държи резервен ключ под прага. — Добре — Дийк помисли за момент намръщен и после вдигна глава. — Ще кажа: „Специална доставка — някой да е поръчал китайско?“ И ще вдигна купата, за да се вижда ясно през прозореца, ако той погледне. Става ли? — Да. Всичко което искам от теб, е да му отвлечеш вниманието за няколко секунди. — Не стреляй, ако има опасност да улучиш Сейди. По-добре да го сграбчиш. Няма да ти се опре. Когато го видях, беше хилав като вейка. Ние се спогледахме мрачно. Такъв план би проработил в някое телевизионно шоу, но това беше реалният живот. А в реалния живот, понякога добрите момчета — и момичета — биват победени. Или убити. 7 Дворът зад къщата на Епъл Блосъм не беше съвсем същият като онзи, зад дома на Данинг, но имаше доста прилики. Например, тук също имаше кучешка колибка, въпреки, че нямаше табелка с надпис „Домът на вашия Шаро“. Вместо това нечия несигурна детска ръка беше изписала над заобления вход отпред: „Кащата на Бутч“. Не се виждаха и никакви деца в костюми, събиращи бонбони. Сега не им беше времето. Живият плет обаче изглеждаше съвсем същия. Аз се проврях през него, без да обръщам внимание на острите клончета, които издраха ръцете ми. Прекосих задния двор на Сейди приклекнал и опитах бравата на вратата. Заключена. Протегнах се под стъпалото, убеден, че ключът ще е изчезнал, защото миналото обича хармонията, но миналото също е твърдоглаво. Ключът си беше на мястото. Аз го извадих, пъхнах го в ключалката и бавно завъртях. Последва тихо щракване отвътре, когато езикът се прибра. Аз застинах в очакване да чуя нечий гневен вик. Нищо не се случи. В дневната светеше, но не чувах гласове. Може би Сейди вече беше мъртва, а Клейтън беше изчезнал. _Моля ти се, Боже, не!_ Веднъж щом отворих вратата, го чух. Говореше високо с монотонен глас. Звучеше като Били Джеймс Харгис на успокоителни. Обясняваше й каква е курва и как е съсипала живота му. Или пък говореше за момичето, което опитало да го докосне? За Джони Клейтън те всички бяха еднакви — разгонени и заразни. Човек трябваше да ги държи изкъсо. И да не ги пуска от другата страна на метлата. Събух си обувките и ги оставих на линолеума. Лампата над мивката светеше и аз проверих дали сянката ми няма да ме изпревари в съседната стая. Извадих оръжието от джоба си и тръгнах да прекосявам кухнята. Идеята ми беше да се спотая до вратата на дневната, докато чуя „Специална доставка“. После щях да нахлуя вътре. Но не стана точно така. Когато чух вика на Дийк, той изобщо не звучеше приповдигнат. Беше шокиран и вбесен. И не се чу отвън, а вътре в къщата. — _О, Боже! Сейди!_ След това нещата се случиха много, много бързо. 8 Клейтън беше разбил бравата, затова вратата зееше отворена. Сейди не го беше забелязала, за разлика от Дийк. Вместо да почука, той я бутнал и направо влязъл с купата в ръце. Заварил Клейтън все така седнал на табуретката, с оръжие, насочено към Сейди, но междувременно бил оставил ножа на пода до себе си. По-късно Дийк каза, че дори не подозирал, че Клейтън има и нож. Аз се съмнявах дали е забелязал даже револвера, при вида на Сейди. Горната част на синята й рокля била станала кално кафява. Ръката й висяла отстрани на дивана и била покрита с кръв. Но най-страшно било лицето й, обърнато към него. Лявата й буза висяла, разрязана на две, като разкъсана завеса. — _О, Боже! Сейди!_ — викът му беше спонтанен, в резултат от шока. Клейтън се извъртя, озъбен и вдигна револвера. Аз го видях тъкмо, когато се втурнах в стаята. В същия момент видях как кракът на Сейди се стрелва напред и ритва табуретката. Клейтън стреля, но улучи тавана. Докато той се опитваше да се изправи, Дийк хвърли купата. Капакът хвръкна. Дълги спагети, месо и зеленчуци се плиснаха в широк полукръг. Съдът, все още наполовина пълен, удари дясната ръка на Клейтън. Китайската гозба се разсипа, пистолетът му хвръкна. Аз видях кръвта. Видях съсипаното лице на Сейди. Видях Клейтън, на четири крака върху опръскания с кръв килим и вдигнах собствения си револвер. — _Не!_ — извика Сейди. — _Моля те недей!_ Това проясни мислите ми като шамар. Ако го убиех, щях да бъда подложен на полицейско разследване, нищо че убийството би било оправдано. Самоличността на Джордж Амбърсън щеше да се разпадне и всеки шанс, които имах да спра атентата през ноември, щеше да изчезне. Пък и колко ли оправдано щеше да е убийството в действителност? Той все пак беше обезоръжен. Или поне аз така си мислех, защото аз също не видях ножа. Беше скрит под преобърнатата табуретка. Но дори да се виждаше ясно, пак можеше да го пропусна. Прибрах пистолета в джоба си и дръпнах мъжа да се изправи на крака. — Не можеш да ме удряш! — от устата му хвръкна слюнка. Очите му замигаха, сякаш получаваше гърч. Мехурът му не издържа и чух как урината се стича по пода. — Аз съм психиатричен пациент. Не съм на себе си, не съм отговорен за действията си. Имам сертификат, в колата е, ще ти го пок… Скимтящия му глас, жалкият страх по лицето му сега, когато беше останал без оръжие, начинът по който оранжевата му коса висеше на кичури около лицето, дори миризмата на гозбата… всичко това просто ме вбеси. Но най-силно от всичко ми подейства Сейди, която се беше свила на дивана, покрита с кръв. Косата й се беше разпуснала и от лявата страна се беше сплъстила до ужасната рана на лицето й. Белегът й щеше да е на същото място, където беше остатъкът от белега на Боби Джил. Че как иначе, миналото хармонизира. Само дето раната на Сейди изглеждаше много по-зле. Аз го зашлевих отдясно, при което от левия ъгъл на устата му хвръкна слюнка. — _Побъркано копеле, това ти е за метлата!_ Поле го шамаросах отляво, така че слюнката хвръкна надясно, а аз се наслаждавах на неговия вой по най-горчивия и безрадостен начин, запазен за случаите, когато се случи нещо особено лошо, нещо толкова зло, че не можеш да го изтриеш. Или да го простиш. — _Това ти е за Сейди!_ Свих ръката си в юмрук. Сякаш от някаква паралелна вселена чувах как Дийк вика в слушалката на телефона. А дали разтриваше гърдите си, както го беше правил Туркот? Не. Поне още не. Тук, в моята вселена Сейди стенеше. — _А това е за мен!_ Замахнах с юмрук и — обещах да казвам истината, цялата истина — когато носът му се счупи, болезненият му вик прозвуча като музика в ушите ми. Пуснах го и той се стовари на пода, а аз се обърнах към Сейди. Тя се опита да се изправи, но не успя и се отпусна обратно. Опита да протегне ръце към мен, но и това не й се отдаде. Те се отпуснаха върху омърляната й рокля. Очите й започнаха да се подвиват нагоре и аз бях сигурен, че ще припадне, но тя удържа. — Ти дойде — прошепна тя. — О, Джейк, ти дойде за мен. И двамата дойдохте. — Улица Бий Трий! — викаше Дийк по телефона. — Не, не знам номера, обаче ще видите един старец, покрит с китайска манджа, да стои отвън и да маха с ръце! Побързайте, тя е изгубила доста кръв! — Стой мирно — казах й аз. — Не се опитвай да… Очите й се разшириха. Тя гледаше някъде над рамото ми. — Внимавай, Джейк, _внимавай!_ Аз се извъртях, като се опитвах да докопам револвера в джоба си. Дийк също се обърна, хванал слушалката с двете си, изкривени от артрит ръце, сякаш държеше бухалка. Но въпреки, че Клейтън беше вдигнала ножа, с който беше обезобразил Сейди, с агресията му беше свършено. Освен към самия себе си. Последва още една сцена, която вече бях виждал. Тази се беше случила на авеню Грийнвил, малко след пристигането ми в Тексас. Този път я нямаше музиката на Мади Уотърс, разнасяща се от „Пустинната роза“, но и тук имаше зле ранена жена и мъж с кървящ счупен нос и разпасана риза. Този тук държеше нож, вместо пистолет, но иначе всичко друго се повтаряше. — Недей, Клейтън — извиках аз. — Остави го! Очите му зад кичурите оранжева коса бяха облещени и забити в омаломощената объркана жена на дивана. — Това ли искаш, Сейди? — провикна се той. — Щом това искаш, ще ти го дам! Като се ухили отчаяно, той вдигна ножа към гърлото си… и го преряза. Част 5 11/22/63 {img:112263_teksaskoto_knigohranilishte.jpg|#Снимка на Тексаското книгохранилище} Глава 23 1 Из: _Сутрешни вести на Далас,_ 11 Април, 1963 (стр. 1): ОПИТ ЗА СТРЕЛБА ПО УОКЪР _От Еди Хюз_ Стрелец с мощна карабина е опитал да убие бившия генерал майор Едуин А. Уокър в дома му, в сряда вечер, по данни от полицията, и е пропуснал противоречивия кръстоносец с не повече от сантиметър. Уокър изчислявал своя данък общ доход в девет вечерта, когато през задния му прозорец влетял куршум и се забил в стената до него. Според полицията, едно леко мръдване на Уокър вероятно е спасило живота му. „Някой го е бил взел съвсем точно на мушка“, заяви детектив Айра Ван Клийв. „Който е бил, определено е целял да го убие.“ Уокър извадил от ръкава си няколко забити отломки от гилзата и още изтръскваше парчета стъкло и куршум от косата си при пристигането на репортерите. Уокър заяви за пресата, че се е върнал в дома си Далас в понеделник след първата от серия лекции, озаглавени „Операция среднощен вихър“. Из: _Сутрешни вести на Далас,_ 12 Април, 1963 (стр. 7): ПСИХО ПАЦИЕНТ НАРЪГВА ЖЕНА СИ, САМОУБИВА СЕ _От Мак Дюгас_ (Джоуди) 77-годишният Дийкън „Дийк“ Симънс пристигнал твърде късно в сряда вечер да предотврати раняването на Сейди Данхил, но нещата можело да свършат доста по-зле за 28-годишната Данхил, библиотекарка в Обединеното училище на район Денолм. Според Дъглас Риймс, шеф на полицията в Джоуди: „Ако Дийк не беше се появил, мис Данхил почти със сигурност е щяла да бъде убита.“ На въпросите на репортерите Симънс отговори само с: „Не ми се говори за това, важното е, че всичко свърши.“ Според полицай Риймс, Симънс надвил доста по-младия Джон Клейтън и успял да му измъкне малък револвер. Тогава Клейтън извадил ножа, с който бил ранил жена си и си прерязал гърлото. Симънс и още един мъж, Джордж Амбърсън от Далас, опитали да спрат кръвта безуспешно. Клейтън бил обявен за мъртъв на място. Господин Амбърсън, бивш учител в училището на Денолм, който пристигнал малко след като Клейтън бил обезоръжен, не може да бъде открит за коментар. При разговор на самото местопрестъпление обаче той заявил на полицай Риймс, че Клейтън, доскоро психиатричен пациент, може да е следил бившата си жена от месеци. Служителите на училището били уведомени за тази възможност и директорът, Елън Докърти, се била сдобила със снимка на Клейтън, но той се погрижил да се дегизира. Мис Данхил беше транспортирана с линейка до болницата Паркланд Мемориъл в Далас, където състоянието й е отбелязано като стабилно. 2 Успях да я видя чак в събота. Дните до тогава прекарах почти изцяло в чакалнята с книга, която никак не успявах да чета. Но това нямаше значение, защото рядко оставах сам — почти всички учители се отбиха да проверят как е Сейди, а също и стотина ученици. Онези, които бяха твърде млади да шофират, бяха докарани от родителите си. Мнозина останаха и дариха кръв за Сейди. Скоро куфарчето ми се препълни с картички и бележки с пожелания за скорошно оздравяване. Сестринската станция беше така претъпкана с букети цветя, че приличаше на парник. Мислех си, че съм свикнал с живота в миналото, но, когато най после ме пуснаха при Сейди, болничната й стая ме шокира. Беше задушна, единична стая, не по-голяма от килер. Нямаше баня. Вместо това в ъгъла имаше ниска грозна тоалетна чиния, сякаш предназначена за джуджета. Ограждаше я полупрозрачна найлонова завеса, осигуряваща полууединение. Вместо бутони за вдигане и смъкване на леглото, имаше механична манивела, изтрита от множеството ръце, които я бяха въртели. Липсваха, разбира се, и компютърните монитори за следене на жизнените функции и нямаше телевизор. На метална стойка беше окачена единствена стъклена бутилка с нещо прозрачно — вероятно физиологичен разтвор. Пластмасов маркуч излизаше от бутилката и водеше към обратната страна на лявата ръка на Сейди, където изчезваше под обемиста превръзка. Обемиста, но не колкото превръзката, увита около лявата страна на главата й. Част от косата й от тази страна беше отрязана, което й придаваше асиметричен вид и я правеше да изглежда като наказано дете. И тя, разбира се, _беше_ наказана. Лекарите бяха оставили съвсем малка пролука в марлята за лявото й око. То, заедно с другото, на незасегнатата страна на лицето й, се ококориха, когато тя чу стъпките ми и, макар да беше тежко упоена, за момент в очите й се появи истински ужас, от който ме заболя сърцето. След това тя мрачно извърна лице към стената. — Сейди, миличка, аз съм. — Здравей _аз_ — отговори тя, но без да ме поглежда. Докоснах рамото й, което нощницата беше оставила непокрито и тя изтръска ръката ми. — Моля те не ме гледай. — Сейди, няма значение. Тя обърна към мен тъжните си, замъглени от морфина очи. Едното надничаше през процепа в превръзката. През марлята се процеждаше жълто-червеникаво петно. Кръв и някакво мазило вероятно. — Има значение. Това не е същото, което се случи с Боби Джил — тя се опита да се усмихне. — Нали знаеш как изглеждат бейзболните топки с онези червени шевове? Така изглежда Сейди в момента. Шевове нагоре-надолу и във всички посоки. — Те ще заздравеят. — Изобщо не разбираш. Той ми е срязал цялата буза. Чак до устата. — Но поне си жива. И аз те обичам. — Повтори го като махнат превръзката — възрази тя с безизразния си упоен глас. — В сравнение с мен Невестата на Франкенщайн прилича на Лиз Тейлър. Аз взех ръката й. — Веднъж бях чел нещо… — Не мисля, че имам желание да слушам литературни беседи, Джейк. Тя пак опита да се извърне от мен, но аз задържах ръката й. — Става дума за една японска поговорка. „За влюбените очи белезите от шарка са красиви трапчинки.“ Аз ще обичам лицето ти, без значение как изглежда. Защото е твоето лице. Тя започна да плаче и аз я прегърнах докато утихна. Реших, че е заспала, но тя пак се обади. — Знам, че вината е моя, аз се омъжих за него… — Нямаш никаква вина Сейди, ти не си знаела. — Знаех, че нещо не е наред с него. И въпреки това го направих. Вероятно защото родителите ми толкова го искаха. Те още не са идвали и по-добре. Защото аз и тях обвинявам. Не съм ли ужасна? — Докато разпределяш вината, запази една порция и за мен. Аз засякох проклетия му Плимут поне два пъти директно и може би още няколко пъти мимоходом. — Няма нужда да се обвиняваш за това. Детективът от щатската полиция и тексаският рейнджър, които взеха показанията ми, казаха, че багажника на колата му бил пълен с регистрационни номера. Сигурно ги е откраднал от разни паркинги. Имало и много лепенки, как им се викаше… — Ваденки — аз се сетих за стикера, подкрепящ футболния отбор на Оклахома, който ме беше заблудил онази нощ в Кендълуд. Бях приел присъствието на червено-белия Плимут като още един акорд в хармонията на миналото. Трябваше да прозра истината. _Щях_ да я прозра, ако умът ми не беше наполовина обратно в Далас с Лий Озуалд и генерал Уокър. Но, ако ще си говорим за вина, Дийк също имаше своя дял. Все пак той беше видял мъжа, беше забелязал специфичните вдлъбнатини на главата му. _Престани,_ казах си. _Станалото станало — не може да се промени._ Всъщност, можеше. — Джейк, полицаите знаят ли, че ти не си… точно, който казваш, че си? Аз прибрах назад косата й от дясната страна, където още беше дълга. — Не, по този въпрос всичко е наред. Същите полицаи, които бяха взели показанията на Сейди, тъкмо преди лекарите да я вкарат в операционната, говориха и с двама ни с Дийк. Детективът от щатската полиция ни смъмри, задето сме действали сами, като каза, че явно сме гледали твърде много уестърни. Рейнджърът подкрепи думите му, а после стисна ръцете ни и каза: „На ваше място и аз бих направил същото.“ — Дийк почти не спомена моето участие. Иска да е сигурен, че училищното настоятелство няма да вземе да създава проблеми за връщането ти на работа другата година. Не мога да повярвам, че нападение от лунатик може да доведе до освобождаване от служба по причина на морален упадък, но Дийк смята, че е най-добре… — Но аз не мога да се върна. Не мога да се изправя пред децата в този вид. — Сейди, ти не знаеш колко много от тях дойдоха тук… — Това е мило от тяхна страна и аз го оценявам, но тъкмо срещу тях няма да мога да се изправя. Не разбираш ли? Мисля, че ще се оправя с онези, които ще се подиграват и ще хихикат. В Джорджия работих с една жена, която имаше окосмяване над горната устна и научих много от начина, по който тя се справяше с ученическата жестокост. Не, другите ще ме довършат, онези с добрите намерения, със съчувствените погледи… Или които изобщо не могат да ме погледнат… — тя си пое дълбок треперлив дъх и избухна. — Освен това съм _бясна._ Знам, че животът е труден, мисля, че всеки го знае в сърцето си, но защо трябва да е и жесток? Защо трябва да _хапе_?! Аз пак я прегърнах. Здравата й буза беше гореща и пулсираше. — Не знам, миличка. — Защо няма такова нещо като втори шанс? Аз я задържах в ръцете си. Когато дишането й се успокои, аз я пуснах и тихо се изправих, за да изляза. Без да отваря очи, тя проговори. — Каза ми, че трябва да видиш нещо в сряда вечерта. Не вярвам да е било как Джони Клейтън ще си пререже гърлото? — Не. — Пропусна ли го? Помислих дали да не я излъжа и реших, че не трябва. — Да. Очите й се отвориха, но това й костваше голямо усилие и беше ясно, че няма да останат отворени дълго. — _Ти_ ще имаш ли втори шанс? — Не знам. Няма значение. Това не беше вярно. Имаше значение за съпругата и децата на Кенеди. Имаше значение за братята му и може би за Мартин Лутър Кинг. Почти със сигурност имаше значение за хилядите млади американци, които в момента довършваха средното си образование и, които, ако никой не променеше историята, щяха да бъдат приканени да си облекат военни униформи, да отлетят в другия край на света, да разтворят задник и да се насадят на големия зелен чеп, известен като Виетнам. Тя затвори очи. Аз излязох от стаята. 3 Когато слязох от асансьора във фоайето не заварих никакви настоящи ученици на денолмското училище, но имаше двама бивши. Майк Козлоу и Боби Джил Олнът седяха на твърди пластмасови столове, разтворили списания, които никой от тях не поглеждаше. Майк веднага скочи и ми стисна ръката. Боби Джил ме дари със силна прегръдка. — Много ли е зле? — попита тя и потърка собствения си избледнял белег. — Имам предвид, ще може ли да се оправи? — Не знам. — Говорих те ли с доктор Елертън? — попита Майк. Елертън имаше репутацията на най-добрия пластичен хирург в централен Тексас и тъкмо той беше направил чудодейната операция на Боби Джил. — Той е тук в момента за следобедна визитация. Дийк, мис Ели и аз имаме насрочена среща с него — погледнах си часовника, — след двадесет минути. Искате ли да се включите? — Да, моля — веднага каза Боби Джил. — _Сигурна съм,_ че той ще може да й помогне. Той е гений. — Ами хайде, да видим какво ще каже геният. Майк трябва да разчел по лицето ми как се чувствам, защото стисна ръката ми и се опита да ме успокои. — Може би не е толкова зле, колкото си мислите, господин Ей. 4 Беше по-зле. Елертън ни раздаде снимките — черно-бели, резки и лъскави. Напомниха ми за фотографиите на Уиджи или Даян Арбус. Боби Джил ахна и извърна поглед. Дийк изсумтя, сякаш някой го беше ударил. Мис Ели стоически ги разгледа всичките, но лицето й пребледня с изключение на два ярко червени кръга на бузите. На първите две снимки бузата на Сейди висеше на две разкъсани парчета. Това аз бях видял лично в сряда и бях подготвен за гледката. Това което не очаквах, беше изкривената на една страна уста, като на пациент, прекарал инсулт, както й увисналата ивица плът под лявото око. Това й придаваше клоунски вид, от който ми се прищя да стоваря глава върху масата в малката заседателна зала, където разговаряхме с доктора. Или, по-добре, да се втурна към моргата долу, където лежеше тялото на Джони Клейтън, и да продължа да го налагам. — Когато родителите на тази млада дама пристигнат довечера — подхвана Елертън, — аз ще бъда тактичен и ще звуча обнадежден. Защото родителите заслужават такт и надежда — той се намръщи. — Макар че, честно казано, очаквах да пристигнат по-рано, предвид тежкото състояние на госпожа Клейт… — Госпожица _Данхил_ — прекъсна го Ели тихо, но категорично. — Тя беше получила законен развод от онова чудовище. — Да, разбира се, простете. Както и да е, като нейни приятели, мисля, че на вас се полага по-малко такт и повече откровеност — той погледна безстрастно една снимка и почука разкъсаната буза на Сейди с къс, чист нокът. — Състоянието й може да се подобри, но тя никога няма да се възстанови напълно. Не при процедурите, с които разполагаме в момента. Може би след година, когато тъканта напълно заздравее, ще мога да поправя най-лошото от асиметрията. В очите на Боби Джил се появиха сълзи и тя хвана ръката на Майк. — Трайното увреждане на външния й вид е неприятно, но тя има и други проблеми. Лицевият нерв е срязан. Ще й е трудно да се храни от тази страна. Начинът, по който е увиснало окото й на тези фотографии, никога няма да изчезне. Слъзният канал също е отчасти засегнат. Дано това да не увреди зрението й. Да се надяваме — той въздъхна и разпери ръце. — Ако се съди по чудесните зараждащи се идеи на микрохирургията и регенерирането на нерви, след двадесет или тридесет години вероятно ще сме в състояние да направим много повече за такива пациенти. За сега, ще направя всичко по сили си да поправя, каквото може да се поправи. Майк се обади за първи път. Звучеше огорчен. — Колко жалко, че не живеем в ’90-та, а? 5 Нашата малка група беше тиха и обезсърчена на излизане от болницата онзи следобед. В края на паркинга, мис Ели ме дръпна за ръкава. — Трябваше да те послушам, Джордж. Толкова съжалявам. — Не съм сигурен дали си могла да направиш нещо да го спреш. Но ако искаш да ми се реваншираш, помоли Фреди Куинлан да ми се обади. Той е агентът по недвижими имоти, който ми помогна, когато се настаних в Джоуди в началото. Искам да съм близо до Сейди това лято, а това означава, че ще ми трябва жилище в града. — Можеш да живееш при мен — обади се Дийк. — Има колкото искаш място. — Сигурен ли си? — Да. Всъщност ще ми направиш услуга. — Ще се радвам да си платя… Той махна с ръка. — Можеш да се включиш в покупките. Това ще е достатъчно. Двамата с Ели бяха пътували с неговата кола. Проследих ги с поглед, докато напускаха паркинга и после завлачих крака към своя Шевролет, който сега ми изглеждаше — вероятно несправедливо — като приносител на лош късмет. Никога не бях изпитвал по-малко желание да се върна на улица Нийли. Пък и не се съмнявах какво ще чуя там — Лий, които си изкарва яда на Марина, задето не е улучил генерал Уокър. — Господин Ей? — беше Майк. Боби Джил беше няколко крачки зад него, скръстила ръце пред гърдите си. Изглеждаше мрачна и нещастна. — Да, Майк. — Кой ще плати болничните сметки на мис Данхил? И за всички онези операции, дето докторът спомена? Тя има ли осигуровка? — Малка — и по никакъв начин достатъчна аз нещо подобно. Сетих се за родителите й, но фактът, че още не се бяха появили, беше притеснителен. Те _не биха_ си помислили да я обвинят за случилото се с Клейтън… нали? Не можех да си представя такова нещо, но аз идвах от свят, където жените, като цяло, се считат равноправни. ’63-та никога не беше ми се струвала толкова чужда, колкото в онзи момент. — Аз ще помогна с каквото мога — допълних, но дали можех да си го позволя? Парите ми щяха спокойно да стигнат за още няколко месеца, но нямаше да стигнат за половин дузина пластични процедури. Не исках пак да посещавам Фейт Файнаншъл на авеню Грийнвил, но сигурно щеше да се наложи. Дербито в Кентъки се задаваше след по-малко от месец и, според бележките на Ал в частта за залозите, победител щеше да е кон на име Шатогей, чиито шансове за победа ще са определени като минимални. Един залог от хилядарка за победа би върнал седем или осем хиляди печалба. Достатъчно да покрие болничния престой на Сейди и, по тарифите от ’63-та, поне няколко от следващите операции. — Аз имам идея — каза ми Майк и хвърли поглед през рамо към Боби Джил, която му се усмихна окуражително. — Тоест, ний с Боби Джил имаме идея. — „Боби Джил и аз“, Майк. Вече не си хлапе, така че не говори като хлапе. — Да, да, съжалявам. Ако седнете с нас на по кафе за десет минути, ще ви кажем какво сме намислили. Седнах. Пихме кафе. Изслушах идеята им. И се съгласих. Понякога, когато миналото създава своите хармонии, човек най-добре да прочисти гърло и да се включи в хора. 6 Същата вечер в апартамента над мен се разрази лют скандал. Малката Джун даде своя принос, като не спря да пищи. Изобщо не ми трябваше да ги подслушвам. Те така или иначе крещяха предимно на руски. После към осем, семейството утихна нетипично рано. Предположих, че са си легнали два часа преди обичайното време, което беше истинско облекчение за мен. Мислех да последвам примера им, когато масивният Кадилак на де Мореншилд спря отпред. Джийн се измъкна грациозно. Джордж изскочи с типичния си замах, сякаш беше навит на пружина. Отвори задната врата и измъкна голям плюшен заек в необичаен лилав цвят. Отне ми известно време, докато ги наблюдавах през завесите, за да схвана. Утре беше Велик ден и те носеха за подарък великденски заек. Тръгнаха нагоре по външната стълба. Тя вървеше — Джордж подскачаше пред нея. Тежките му стъпки по несигурната стълба разтресоха цялата сграда. Чух стреснати гласове на втория етаж, приглушени, но явно изненадани. По тавана ми се кръстосваха припрени стъпки, лампата в дневната ми се залюля. Дали двамата Озуалд си помислиха, че полицията е дошла да арестува Лий? Или някой от ФБР агентите, които го бяха държали под око, докато семейството живееше на улица Мерседес? Надявах се сърцето на дребното копеленце да е скочило в гърлото и да го задушава. От горния етаж се разнесе серия енергични почуквания по вратата и де Мореншилд се провикна жизнерадостно. — Отваряй, Лий. Отваряй, езичник такъв! Вратата се отвори. Аз си сложих слушалките за всеки случай, но не чух нищо. После, докато се чудех дали да не пробвам пак с купата, някой включи лампата с микрофона и се оказа, че той пак работи. Поне засега. — … за бебето — тъкмо казваше Джийн. — О, благодари! — обади се Марина. — Благодари много, Джийн, така мило! — Не стой така, другарю, дай да пийнем нещо! — подкани го де Мореншилд. Звучеше, сякаш вече се е подкрепил. — Имаме само чай — отговори Лий. Звучеше сприхав и сънен. — И чай става. Тук в джоба си нося нещо, дето ще го подсили — почти можех да си представя как намига, докато го казва. Марина и Джийн минаха на руски. По-тежките стъпки на Лий и де Мореншилд се запътиха към кухнята, където нямаше как да ги чувам. Жените бяха по-близо до лампата и техните гласове заглушаваха по-тихия разговор на мъжете. После Джийн възкликна на английски: — О, боже, това _пушка_ ли е? Всичко замря, включително, както ми се стори, моето сърце. Марина се засмя. Беше звънлив престорен смях, който хората ползват по коктейли, едно фалшиво _ха-ха-ха._ — Той губи работа, ние няма пари, а този луд личност купува пушка. Аз викам „Сложи в килер, луд _идийот,_ че ми тревожи бременос’.“ — Исках да си поупражнявам мерника — обясни Лий. — В армията бях доста добър. Нито веднъж не съм закачал кюлотите на Маги.* [* Кюлотите на Маги — стар американски военен жаргон. При стрелба на голямо разстояние, ако стрелецът напълно пропуснел мишената, следящият стрелбата развявал бял флаг. Заради разстоянието флагът трябвало да бъде доста голям, за да се вижда. Това породило шеговитото сравнение, че „флагът е голям и бял като кюлотите на Маги“, вероятно въображаема личност от популярен анекдот, доста едра дама, любима на някакъв армейски сержант. С времето изразът бил съкратен до „Кюлотите на Маги“, като название на флага, а „да закачиш кюлотите на Маги“, означава „да пропуснеш целта“. — Б.пр.] Последва ново мълчание, този път сякаш безкрайно. После де Мореншилд избухна в бумтящ смях. — Я стига си се правил на дръж ми шапката, ами кажи как може да го пропуснеш, Лий? — Не знам за какво, по дяволите говориш. — За генерал Уокър, момко! Някой за малко да му пръсне расисткия мозък в собствения му дом на Търтъл Крийк. Да не ми кажеш, че не си чул? — Напоследък не чета вестници. — Така ли? — обади се Джийн. — А това там не е ли Таймс Хералд? — Искам да кажа, че не чета новините. Само забавните страници и обявите за работа. Големият брат казва, че ако аз не работя, бебето ще гладува. — Значи не ти, а някой друг го е взел на мушката, а? — продължи на настоява де Мореншилд. Сякаш го дразнеше. Сякаш го _предизвикваше._ Въпросът беше защо го правеше. Дали защото никога и по никакъв начин не можеше да си представи невзрачния Ози Заека в ролята на стрелеца или защото _знаеше,_ че Лий е бил стрелецът? Или го казваше само, защото Джийн беше забелязала карабината? Какво не бих дал жените да не са там в момента. Ако можех да чуя един откровен разговор по мъжки между Лий и неговия шантав приятел, въпросите ми щяха да намерят своя отговор. Сега обаче нямаше как да съм сигурен. — Да не мислиш, че ще съм толкова луд да тръгна да стрелям по някого, докато Дж. Едгар Хувър ми наднича над рамото? — Лий звучеше, сякаш се опитва да възприеме шеговития тон на де Мореншилд, един вид „Смейте се с Джордж“, вместо „Пейте с Мич“*, но никак не успяваше. [* Митчъл „Мич“ Милър (1911 — 2010) — американски музикант, певец, продуцент и водещ на популярното телевизионно предаване от 60те „Пейте с Мич“. Докато музикантите в студиото изпълнявали своите песни, текстът се появявал на екрана, така че зрителите да могат да се включат и да пеят с тях. — Б.пр.] — Никой не те обвинява, че си стрелял по някого, Лий — опита се Джийн да заглади ситуацията. — Само обещай, че ще намериш по-сигурно място да прибираш пушката, когато малката проходи. Марина отговори нещо на руски. Аз ги бях засичал отвън достатъчно често, за да знам какво казва, нищо, че не разбирах думите — Джун вече беше проходила. — На Джуни ще й хареса подаръка — каза Лий, — но ние не празнуваме Велик ден. Ние сме атеисти. Той може и да беше, но според записките на Ал, Марина — с помощта на своя поклонник Джордж Буе — тайно беше кръстила Джун около времето на ядрената криза. — О, ние също — потвърди де Мореншилд. — Затова честваме Великденското зайче! — той се беше приближил до лампата и смехът му едва не ме оглуши. Те поговориха още десетина минути на смесица от английски и руски. Накрая Джийн се обади. — Ние вече ще ви оставяме. Май ви измъкнахме от леглата. — Не, не, будни бяхме — увери я Лий. — Благодаря, че се отбихте. Джордж се обърна към Лий. — А ние ще си поговорим скоро, нали? Защо не наминеш към кънтри клуба? Ще организираме келнерите в профсъюз! — Да, добре — отговори Лий. Те вече се отдалечаваха към вратата. Тъкмо тогава де Мореншилд каза още нещо. Но твърде тихо, за да различа точно думите. Може да беше нещо като „си я прибра“. Или пък „пазя ти гърба“, макар че не съм сигурен дали този израз вече се използваше през шестдесетте. _Кога си я прибра?_ Това ли беше казал? В смисъл „Кога си прибра карабината?“ Прослушах записа половин дузина пъти, но при неговата забавена скорост просто нямаше начин да съм сигурен. Останах буден дълго след като семейство Озуалд утихна. В два сутринта, когато Джун се разплака и майка й набързо я успокои, още не бях мигвал. Мислех за Сейди, потънала в неспокойния сън на морфина в болницата Паркланд. Стаята беше противна и леглото тясно, но бях сигурен, че в момента само там бих могъл да заспя. Мислех и за де Мореншилд, този маниакален, мелодраматичен тип, готов да си разкъса ризата за чуждото внимание. _Какво каза, Джордж? Какво каза накрая? Дали беше „Кога си я прибра“? Или „Знам, много ти се събра“? Или пък „Това да не те спира“? Или нещо съвсем друго?_ Накрая явно съм заспал. Сънувах, че съм на панаир със Сейди. Стигнахме стрелбището, където Лий стоеше с карабина, подпряна на рамото. Мъжът зад тезгяха беше де Мореншилд. Лий стреля три пъти, но не улучи нито една мишена. — Съжалявам, синко — каза му де Мореншилд. — Няма награда за този, който закача кюлотите на Маги. После се обърна към мен ухилен. — Защо не се пробваш ти, синко? Може да имаш повече късмет. Все някой ще убие президента, защо да не си ти? Събудих се стреснат призори. Над мен семейство Озуалд още спеше. 7 Великденският следобед ме завари отново на площад Дейли, седнал на същата пейка, загледан в противния тухлен куб на книгохранилището. Опитвах се да реша какво да правя сега. След десет дни Лий щеше да напусне Далас и да замине за Ню Орлийнс, родния си град. Щеше да си намери работа като механик в една фирма за кафе и да наеме апартамента на улица Магазин, който вече бях посетил. Марина щеше да прекара две седмици в Ървинг с Рут Пейн и децата й, а след това тя и Джун щяха да се присъединят към него. Аз обаче нямаше да ги последвам. Не и при тежкото възстановяване, което очакваше Сейди и цялото й несигурно бъдеще. Дали щях да убия Лий преди да е заминал? Сигурно бих могъл. Откакто загуби работата си като печатар, той прекарваше повечето си време или в апартамента, или като раздаваше брошури „Справедливост за Куба“ в центъра на Далас. От време на време ходеше до градската библиотека, но явно се беше отказал от Айн Ранд и Карл Маркс в полза на уестърните на Зейн Грей. Ако го застрелях на улицата или при библиотеката на улица Янг, направо си просех ареста, но ако го направех в апартамента, докато Марина беше в Ървинг да преподава руски на Рут Пейн, това беше друго нещо. Можех да почукам на вратата и да го застрелям в момента, в който той я отвори. Чиста работа. Няма опасност да закачиш кюлотите на Маги ако стреляш от упор. Проблемите щяха да дойдат след това. Щеше да се наложи да бягам. Иначе щях да съм първият човек, разпитан от полицията. Все пак, аз бях най-близкият им съсед. Можех да им кажа, че не съм си бил вкъщи, когато се е случило и те дори можеше да ми повярват в началото, но колко ли време щеше им отнеме да открият, че Джордж Амбърсън от западна улица Нийли е същият Джордж Амбърсън, който наскоро съвсем случайно е присъствал на местопрестъпление на улица Бий Трий в Джоуди? Това щеше да си заслужи проверка, която пък веднага щеше да разкрие, че дипломата на Джордж Амбърсън е бутафорна, а препоръките фалшиви. При което аз вероятно щях бъда арестуван. Ако откриеха, че съм наел банков сейф, полицаите щяха да вземат разрешение от съда да го отворят, а аз нямах никакво съмнение, че ще го открият. Моят нов приятел в банката, господин Ричард Линк, щеше да види името или снимката ми във вестника и сам щеше да им се обади. Какво ли щяха да си помислят за моя мемоар? Ще решат, че съм имал мотив да убия Озуалд, ето какво. Без значение колко откачен мотив. Не, определено щеше да се наложи да бягам към Мейн, като зарежа Шевролета някъде в Оклахома или Арканзас и се кача на автобус или влак. И ако успеех да се върна в ’11-та, никога повече не можех да ползвам заешката дупка, защото щях да изтрия всичко. Това означаваше, че щях завинаги да изоставя Сейди сама и обезобразена. „Разбира се, че ще избяга“, ще си помисли тя. „Много го бива да приказва за белези от шарка и трапчинки, но веднъж щом чу прогнозата на доктора — _няма надежда за грозотията_ — хукна да се спасява.“ Но можеше и изобщо да не ме обвинява, задето съм избягал. Което беше най-скапаната от всички възможности. Обаче, не, имаше и по-лоша възможност. Ами, ако се върнех в ’11-та и откриех, че Кенеди все пак е бил убит на двадесет и втори ноември? Все още не бях сигурен, че Озуалд е действал сам. Кой съм аз да реша, че десетки хиляди хора, поддържащи идеята за конспирацията, грешат? Особено при оскъдната информация, която бях успял да събера след цялото си промъкване, следене и подслушване. Може би щях да проверя Уикипедия и да открия, че стрелецът все пак се е бил скрил на Граси Нол. Или на покрива на съдебната палата на улица Хюстън, въоръжен със снайперистка карабина, вместо поръчаната по пощата Манлихер-Каркано. Или дори в канавка на улица Елм, откъдето наблюдавал приближаващия кортеж през перископ, както твърдеше една от по-налудничавите идеи. Де Мореншилд със сигурност беше разработван от ЦРУ. Дори Ал Темпълтън, който беше почти сигурен, че Озуалд е действал сам, го признаваше. Ал беше сигурен, че де Мореншилд е просто дребен информатор на ЦРУ за Южна и Централна Америка и, че им сътрудничи само, за да може да задържи разнообразните си бизнес начинания в района. Но ако беше нещо повече? ЦРУ мразеше Кенеди, откак той отказа да прати американски войски в подкрепа на обкръжените кубинци в Залива на прасетата. А елегантният начин, по който се беше справил с ядрената заплаха съвсем беше вкиснал отношението им към него. Идеята на ЦРУ е била да използва онзи случай като претекст да сложи край на Студената война, защото са били сигурни, че цялата патардия около „ядреното превъзходство“ на СССР е чиста проба измислица. Човек можеше да прочете доста по въпроса из вестниците, понякога завоалирано, понякога съвсем в прав текст. Ами ако някои подмолни сили в ЦРУ са уговорили де Мореншилд да приеме доста по-опасна мисия? Не лично да убие президента, а да открие няколко не съвсем стабилни личности, които биха могли да свършат тая работа. Той дали би приел такова назначение? Реших, че е възможно. Де Мореншилд и жена му живееха на широко, но аз всъщност нямах идея как си позволяват Кадилака и кънтри клуба, и разточителната къща на улица Симпсън Стюарт. Да послужи като буфер, като прекъсвач между американския президент и една агенция, която на теория трябва да изпълнява неговите решения… това би било опасна работа, но би била и отлично платена. За човек, който харчи повече, отколкото може да си позволи, такова предложение сигурно би било примамливо. И дори няма да има нужда да му плащат в брой. Стига само да му позволят задържи онези чудесни концесии във Венецуела, Хаити и Доминиканската република. Освен всичко друго, такава роля би се харесала на грандоман като де Мореншилд. На него му допадаха интригите и не му пукаше за Кенеди. Благодарение на Джон Клейтън, аз не бях успял да елиминирам със сигурност де Мореншилд като участник в покушението срещу Уокър. Вярно, че беше стреляно с карабината на Озуалд, но да речем, че в последния момент Лий не е успял да дръпне спусъка? Реших, че изобщо не бих се учудил, ако дребният плъх е замръзнал, когато е дошло времето да стреля. Направо можех да си представя как де Мореншилд грабва карабината от треперещите ръце на Лий и изръмжава: „Дай ми я, сам ще си свърша работата.“ Дали руснакът беше достатъчно добър, за да стреля иззад кофата за боклук, която Лий беше решил да ползва като опора? Някъде из бележките на Ал беше записано: „Спечелил състезание по спортна стрелба в кънтри клуба през ’61-ва“. Ако аз убиех Озуалд и Кенеди въпреки това умреше, всичко щеше да е било напразно. И после какво? Всичко отначало? Пак да убия Франк Данинг? Пак да спася Каролин Пулин? Пак да пътувам до Далас? Пак да се запозная със Сейди? Тя, разбира се, щеше да е здрава, което беше чудесно. И аз щях да зная как изглежда бившият й съпруг и този път щях да успея да го спра навреме. Прекрасно. Но само мисълта да мина през всичко това наново беше изтощителна. От друга страна не мислех, че ще ми скитска да убия Лий хладнокръвно, поне докато не бях сигурен във вината му. С Франк Данинг беше друго. Там бях видял всичко с очите си. Така че — какъв беше следващият ми ход? Минаваше четири и аз реших, че следващият ми ход е посещение при Сейди. Тръгнах към колата, която бях паркирал на пресечката на Главната улица и Хюстън, малко след съдебната палата. Имах чувството, че някой ме наблюдава и се обърнах да погледна. Зад мен нямаше никой. Наблюдаваше ме само книгохранилището, чиито празни прозорци бяха обърнати към улица Елм, където кортежът на президента щеше да мине около двеста дни след Велик ден. 8 Когато пристигнах, в отделението на Сейди тъкмо сервираха вечерята — чоп чой. Разбира се. Миризмата върна яркия образ на кръвта, която беше избила по ръката и рамото на Джон Клейтън преди той да се стовари на пода, за щастие с лицето надолу. — Добра ви вечер, господин Амбърсън — поздрави ме главната сестра, докато се разписвах в дневника за посещения. Беше посивяла жена с колосана касинка и сестринска униформа. На солидната й гръд беше прикрепен джобен часовник. Гледаше ме иззад барикада от цветя. — Да знаете, снощи в нейната стая се разнасяха доста крясъци. Казвам ви го само, защото сте й годеник, нали така? — Така — потвърдих аз. Поне се надявах да бъда, с или без обезобразеното лице. Сестрата се наведе към мен измежду две препълнени вази. Няколко маргаритки прокараха листенца през косата й. — Вижте, аз не разнасям приказки за пациентите и винаги мъмря по-младите сестри, които го правят. Обаче никак не ми хареса начинът, по който родителите й се отнесоха с нея. Предполагам, може да се намери _някакво_ оправдание, задето са пристигнали от Джорджия заедно с родителите на онзи откачалник, обаче… — Един момент. Да не ми казвате, че семейство Данхил и семейство Клейтън са пътували дотук в една кола? — Май в добрите стари дни са си били доста близки, така че, добре, разбирам, ама да вземат да й кажат, че докато те посещават дъщеря си, техните добри приятели са долу в моргата, за да изпишат тялото на сина си… — тя поклати глава. — Бащата думица не обели, обаче онази _жена…_ Тя се огледа, за де се увери, че все още сме сами и после пак ме погледна. Обикновеното й провинциално лице беше намръщено и гневно. — Тя изобщо _не млъкна._ Само в началото попита дъщеря си как се чувства и после веднага взе да разправя за горките Клейтън това и горките Клейтън онова. Вашата госпожица Данхил стиска зъби, докато майка й не изтърси колко било жалко, че пак се наложило да си сменят църквата. Тогава момичето изгуби самообладание и взе да им крещи да се махат. — Браво на нея — вметнах аз. — Аз я чух да вика: „Искаш ли да видиш какво ми причини синът на вашите добри приятели?“ и, миличък, в същия миг хукнах към нейната стая. Тя се опитваше да си свали превръзката. А майка й… тя се беше _навела напред,_ господин Амбърсън. Изглеждаше… _любопитна._ Сякаш й се искаше да види. Аз ги избутах навън и извиках един от дежурните лекари да бие инжекция на момичето, за да се успокои. Бащата — невзрачен човечец — се опита да се извини заради жена си. Каза: „Тя не подозираше, че ще разстрои Сейди“. Ама не му се размина току така. „Ами вие“, казах му аз, „вие да нямахте сливи в устата?“ И знаете ли какво каза онази жена, тъкмо преди са се качат в асансьора? Аз поклатих глава. — Каза: „Не мога да го обвинявам, как бих могла? Ами че той си играеше в нашия двор като малък. Беше толкова мило момченце.“ Можете ли да си представите?! Всъщност можех. Защото в известен смисъл аз вече бях срещал госпожа Данхил. Бях я видял на западна седемнадесета улица да преследва сина си и да вика, колкото й глас държи: „Спри, Робърт, не бързай толкова, не съм приключила с теб.“ — Та, тя може да ви се стори доста… емоционална днес — завърши сестрата. — Исках само да знаете, че за това си има основателна причина. 9 Но тя не беше емоционална. Бих предпочел да беше. Ако има такова нещо, като тиха депресия, в такова състояние заварих Сейди онази великденска вечер. Поне беше станала от леглото и седеше на стола. На поднос пред нея стоеше недокоснатата й порция чоп чой. Беше отслабнала. Издълженото й тяло сякаш плаваше в бялата болнична роба, която тя уви по-плътно около себе си, когато ме видя. Все пак ми се усмихна — с половината на лицето си, която още можеше да се усмихва — и подаде здравата си буза за целувка. — Здравей, Джордж. Май е по-добре да ползвам това име, нали? — Вероятно. Как си, миличка? — Казват, че съм по-добре, обаче имам чувството, че някой е залял лицето ми с керосин и го е подпалил. Това е защото постепенно ми намаляват обезболяващите. Не дай боже да се пристрастя пък сега. — Ако имаш нужда от повече обезболяващи, само ми кажи. Ще измисля нещо. Тя поклати глава. — От тях ума ми се замъглява, а аз имам нужда да помисля. Освен това ми е трудно да си контролирам емоциите. Снощи малко се надвиквах с нашите. В стаята имаше само един стол, ако не се брои тоалетната чиния в ъгъла, затова седнах на леглото. — Главната сестра ме информира. Ако съдя по това, което е дочула, с пълно право са ти избили балансите. — Може и така да е, обаче каква полза? Майка ми никога няма да се промени. Часове наред може да говори как моето раждане едва не я е убило, но чуждото страдание почти не я трогва. Липсва й такт, но и още нещо. Имаше някаква специална дума, но съм я забравила. — Съпричастност? — Да, точно това. Освен това има много остър език. През годините баща ми направо повехна покрай нея. Тия дни вече почти не се обажда. — Няма да се наложи да ги виждаш повече. — Напротив — нейният спокоен, примирен глас все по-малко ми се нравеше. — Майка казва, че ще оправят старата ми стая, пък и къде другаде мога да отида? — Твоят дом е в Джоуди. И работата ти е там. — Вече говорихме за това. Ще си подам оставката. — Не, Сейди, недей. Това е ужасна идея. Тя се усмихна, доколкото можа. — Звучиш като мис Ели. Която не ти повярва, когато й каза, че Джони е опасен — тя се замисли за момент, после продължи. — Разбира се, аз също не ти повярвах. Май така и не успях да проумея онзи мъж, а? — Ти си имаш дом. — Така е. И ипотека, която не мога да си позволя да плащам. Ще трябва да се откажа от къщата. — Аз ще плащам вноските. Това най-после привлече вниманието й. Тя изглеждаше шокирана. — Нима можеш да си го позволиш? — Да, мога — което щеше да е вярно за известно време. После винаги можех да заложа на Шатогей в дербито на Кентъки. — Напускам Далас и ще живея при Дийк. Той не иска да му плащам наем, така че ще ми остане достатъчно за вноските. В ъгълчето на дясното й око се появи сълза и затрепка там. — Да, но пропускаш най-важното. Аз не мога да се грижа за себе си. Още не. Отказвам да приема някой „да ме гледа“, освен у дома, където майка ми ще наеме сестра да помага за най-гадните неща. Поне малко гордост ми е останала. Не много, но все някаква. — Аз ще се грижа за теб. Тя се вторачи в мен с разширени очи. — Какво? — Чу ме. И, доколкото мен ме вълнува, Сейди, можеш да си натикаш гордостта, където слънце не огрява. Понеже, така се получава, че аз те обичам. И, ако ти също ме обичаш, ще спреш да говориш тия глупости за връщане у дома при онзи крокодил, майка ти. Това й докара бегла усмивка. Тя остана така за малко, тиха, замислена, с ръце отпуснати в скута върху тънката завивка. — Ти дойде да свършиш нещо друго в Тексас, не да дундуркаш някаква библиотекарка, дето не й е стигнал умът да проумее, че е в опасност. — Работата ми в Далас за момента се отлага. — _Може ли_ да бъде отложена? — Да — и ето, че просто така, беше решено. Лий щеше да замине за Ню Орлийнс, а аз щях да се върна в Джоуди. Миналото продължаваше да ми се противопоставя и явно щеше да спечели този рунд. — Ти имаш нужда от мен, Сейди, а аз имам време. Защо да не го прекараме заедно? — Не може още да искаш да си с мен — гласът й беше не по-силен от шепот. — Не и в това състояние. — И все пак искам. Тя ме погледна и беше ясно, че се страхува да изпитва надежда, но се надява въпреки всичко. — Но защо, как би могъл? — Защото ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Здравата половина на устата й започна на трепери. Сълзата преля и се спусна по бузата й, последваха я други. — Ако не трябва да се връщам в Савана… ако няма нужда да живея с тях… с нея… тогава, предполагам, нещата биха могли да са поне малко наред. Аз я прегърнах. — Всичко ще бъде много по-добре от просто „наред“. Гласът й беше заглушен от сълзи. — Ще направиш ли нещо за мен преди да тръгнеш? — Какво, миличка? — Разкарай тая проклета китайска манджа. От миризмата ми се повдига. 10 Сестрата с широките рамене и часовник, закачен на гърдите се казваше Ронда Макгинли и на осемнадесети април тя настоя да избута количката на Сейди не само до асансьора, а чак до тротоара отвън, където Дийк чакаше и вече беше отворил вратата на колата си. — И да не съм те видяла повече тук, захарче — нареди сестра Макгинли, докато помагаше на Сейди да се настани на седалката. Тя й се усмихна разсеяно и не отговори. Тя беше — как да го кажа по-деликатно — надрусана до високите сини небеса. Доктор Елертън беше идвал сутринта, за да прегледа лицето й. Изключително болезнена процедура, която изискваше допълнителна доза обезболяващи. Сестра Макгинли се обърна към мен. — Тя ще се нужда от много грижи, търпение и разбиране в следващите месеци. — Ще направя всичко по силите си. Потеглихме. Десетина мили южно от Далас Дийк се обади: — Вземи това проклето нещо от ръката й и го хвърли през прозореца. Аз трябва да си гледам пътя. Сейди беше заспала с цигара, димяща между пръстите й. Аз се наведох през седалката и я дръпнах. Когато го направих, тя простена: „Недей, Джони, моля те недей.“ Дийк и аз се спогледахме. Само за секунда, но достатъчно дълго, за да съм сигурен, че си мислим едно и също нещо: _Чака ни дълъг път. Много дълъг път._ 11 Аз се нанесох в дома на Дийк на улица Сам Хюстън, но това беше за пред хората. Всъщност живеех при Сейди на улица Бий Трий 135. Опасявах се какво може да заварим в къщата, когато я заведохме у дома от болницата и мисля, че Сейди се тревожеше за същото, упоена или не. Обаче мис Ели и Джо Пийт, която преподаваше домакинство в училище, заедно с няколко надеждни момичета бяха прекарали целия ден, преди завръщането на Сейди, в чистене, полиране и заличаване на всяка следа от противното присъствие на Клейтън. Мокетът в дневната беше махнат и заменен с нов, убито сив. Това не е вълнуващ цвят и по-добре — хората рядко свързват спомени със сивото. Унищожените й дрехи бяха изхвърлени и заменени с нови. Сейди не каза нищо за новия мокет и различните дрехи. Не съм сигурен дали изобщо ги забеляза. 12 Аз си прекарвах дните, като й готвех, обработвах малката й градина (на която поредното горещо тексаско лято нямаше да се отрази добре, но нямаше и да я унищожи), и й четях „Студеният дом“. Освен това двамата почнахме да следим няколко следобедни сериала: „Тайната буря“, „Младият доктор Малоун“, „От тези корени“ и любимия ни „Краят на нощта“. Тя измести пътя в косата си от центъра на дясно, което й позволяваше да замята косата си наляво подобно на Вероника Лейк и щеше да скрива донякъде белега, когато й махнеха превръзките. Не че имаше шанс да ги махнат скоро. Първата пластична операция — процедура, която щеше да изисква общите усилия на четирима лекари — беше насрочена за пети август. Елертън беше казал, че ще са нужни поне още четири след това. След вечерята ни със Сейди (тя предимно побутваше храната в чинията), аз се качвах в колата и се връщах в къщата на Дийк, защото малките градове са пълни с любопитни очи и приказливи езици. Заради тези всевиждащи очи беше важно моята кола да замръква пред къщата на Дийк. След залез аз минавах двете мили до дома на Сейди пеш. Прекарвах нощта на новата разтегателна кушетка, където спях до пет сутринта. Не беше особено спокоен сън, защото повечето нощи Сейди ме събуждаше, като пищеше и се мяташе в леглото след поредния кошмар. Денем Джони Клейтън беше мъртъв. Нощем все още я дебнеше с нож и револвер. Аз отивах при нея и я успокоявах, доколкото можех. Понякога тя идваше в дневната с тежки стъпки и изпушваше цигара, преди да се върне в леглото, като винаги внимаваше косата й да е спусната над ранената половина на лицето. Не ми позволяваше да й сменям превръзката. Правеше го сама в банята със затворена врата. След един особено ужасен кошмар, я заварих, застанала гола и хлипаща до леглото си. Беше шокиращо слаба. Нощницата се беше свлякла в краката й. Тя ме чу и се извърна, като вдигна едната ръка пред гърдите си, а другата пред слабините. Косата й падна обратно на дясното рамо, където й беше мястото и аз видях подутите белези, грубите шевове, отпуснатата набръчкана плът над бузата й. — Махай се! — изкрещя тя. — Не ме гледай, защо не се махнеш? — Сейди, какво има, защо си си махнала нощницата? Какво е станало? — Напиках си леглото, ясно? Трябва да сменя чаршафите, така че _излез и ме остави да се облека!_ Аз отидох до леглото, грабнах одеялото, сгънато в долния му край, и го увих около нея. Тя се успокои едва, когато придърпах единия ъгъл на завивката като яка, скриваща бузата й. — Върви в дневната и гледай да не се спънеш в края на одеялото. Изпуши една цигара. Аз ще оправя леглото. — Не, Джейк, мръсно е. Аз сложих ръце на треперещите й рамене. — Това би казал Клейтън, но той е мъртъв. Това е просто малко урина, нищо повече. — Сигурен ли си? — Да. Само още нещо… Смъкнах надолу приспособената яка. Тя направи гримаса и затвори очи, но остана на място. Това й костваше много усилия, но беше все някакъв прогрес. Аз целунах унищожената плът на лявата й буза и вдигнах яката обратно нагоре. — Как изобщо го понасяш? — попита тя, като отвори очи. — _Отвратително е._ — Нищо подобно, просто още една част от теб, която да обичам. А сега върви в другата стая, докато сменя чаршафите. Когато беше готово, аз предложих да легна при нея, докато успее да заспи. Тя направи същата гримаса, както когато бях смъкнал одеялото от лицето й и поклати глава. — Не мога, Джейк. Съжалявам. _Бавно и полека,_ казах си, докато крачех към къщата на Дийк в първите лъчи на утрото. _Бавно и полека._ 13 На двадесет и четвърти април казах на Дийк, че имам да свърша нещо в Далас и го попитах дали ще остане при Сейди, докато се върна към девет. Той се съгласи, така че към пет следобед аз седях срещу автогарата на фирма Грейхаунд на южна улица Полк, близо до пресечката на магистрала 77 с чисто новата четирилентова магистрала I–20. Четях (по-точно преструвах се, че чета) най-новия роман за Джеймс Бонд: „Шпионинът, който ме обичаше.“ В пет и половина на паркинга близо до входа на автогарата спря едно комби. Зад волана беше Рут Пейн. Лий слезе, мина зад колата и отвори голямата задна врата. Марина, с Джун на ръце, се появи от задната седалка. Рут си остана на мястото. Багажът на Лий се състоеше само от две чанти — маслинено зелен сак и калъф за пушка с дръжки. Той ги занесе до един автобус, който се канеше да отпътува. Шофьорът взе сака и карабината и ги прибра в отворено отделение за багаж, след като бегло погледна билета на Лий. Пред вратата на автобуса Лий се обърна да прегърне жена си и да я целуне по двете бузи и по устните. Взе бебето и я целуна по гушката. Тя се разсмя. Лий се разсмя с нея, но ми се стори, че се е просълзил. Той целуна Джун по челото, прегърна я, върна я на майка й и се качи по стъпалата на автобуса, без погледне назад. Марина се върна при Рут, която беше излязла и я чакаше до колата. Джун протегна ръчички към по-възрастната жена, която я пое с усмивка. Те останаха там за момент, докато останалите пътници се качваха, преди сами да потеглят. Аз си останах на мястото, докато автобусът отпътува в 6 часа, точно навреме. Червените лъчи на залязващото слънце пробягаха по табелата на автобуса и за момент скриха надписа. Секунда след това той пак се виждаше — три думи, които означаваха, че Лий Харви Озуалд е извън живота ми за момента. __Ню Орлийнс Експрес.__ Наблюдавах автобуса, докато се качи по рампата на магистрала I–20, после минах две пресечки до мястото, където бях паркирал и се върнах в Джоуди. 14 Интуитивно мислене — така се случи, че пак опрях до него. Платих майския наем за апартамента на улица Нийли, въпреки че вече трябваше да внимавам как харча и нямах особена причина да задържа жилището. Имах просто някакво неясно, но силно усещане, че е най-добре да имам свое място в Далас. Два дни преди дербито на Кентъки отидох на авеню Грийнвил, като възнамерявах да заложа петстотин долара на Шатогей да се класира. Реших, че това е по-разумно — прекалено точните залози за победа привличаха внимание. Паркирах на четири пресечки от Фейт Файнаншъл и заключих колата — нещо наложително в тази част на града, дори в единадесет сутринта. Тръгнах напред решително, но после, пак без видима причина, крачките ми се забавиха. На половин пресечка от заведението, което минаваше за легитимна финансова институция за бързи кредити, се заковах на място. Все същият касиер — този път без зелената козирка — стоеше отпред и пушеше цигара, подпрян на входната врата. Застанал там в ярката слънчева светлина и ограден от резките сенки на входа, приличаше на фигура, нарисувана от Едуард Хупър. Нямаше вероятност да ме е видял, защото се взираше в някаква кола, паркирана от другата страна на улицата. Беше кремав Линкълн със зелени регистрационни номера. Номерата носеха знака на Слънчевия щат Флорида, така че това определено не беше просто едно от хармоничните съвпадения на миналото. Не че това непременно означаваше, че колата принадлежи на Едуардо Гутиерез от Тампа, букмейкърът, който ме поздравяваше с „Ето го моя янки от земята на янките“. Онзи, който почти със сигурност беше подпалил моята къща на плажа. Все пак, за всеки случай, аз се обърнах и се върнах при колата си с петте стотачки, които бях възнамерявал да заложа, непокътнати в джоба си. Интуитивно мислене. Глава 24 1 Предвид добре известната склонност на историята да се повтаря, няма да се изненадате, че идеята на Майк Козлоу за събиране на средства за сметките на Сейди, беше ново издание на Джамборето на Джоуди. Той смяташе, че ще успее да събере всички оригинални участници от миналата година, стига да го насрочим за средата на лятото и се оказа прав — почти всички приеха да участват отново. Ели дори се съгласи повтори своето енергично изпълнение на банджо, нищо че се оплакваше, че пръстите й още не се били възстановили от последния път. Насрочихме представлението за дванадесети и тринадесети юли, но за известно време цялата работа беше под въпрос. Първото препятствие, което трябваше да преодолеем, беше самата Сейди. Тя беше ужасена от идеята и настояваше, че не иска подаяния. — Това звучи като нещо, което би казала майка ти — отбелязах аз. Тя ме изгледа недоволно за момент, но веднага след това сведе поглед и започна да приглажда косата си върху ранената буза. — Може и така да е. Нима това непременно го прави погрешно? — Божке, ами дай да помисля. Говорим за житейски урок от жена, чиято основна тревога, след като научава, че дъщеря й е нападната почти смъртоносно, е нуждата да си смени църквата. — Унизително е — каза тя тихо. — Да се оставяш на милостта на града е унизително. — Не мислеше така, когато ставаше въпрос за Боби Джил. — Моля те не ме притискай, Джейк. Седнах до нея и взех ръката й. Тя я дръпна. Аз пак я взех. Този път тя ме остави да я задържа. — Знам, че не ти е лесно, миличка. Но има и време да получаваш, не само време да даваш. Не знам дали точно така е записано в книга Еклесиаст, но така или иначе е вярно. Здравната ти осигуровка е смешно малка. Доктор Елертън се съгласи да работи без хонорар… — Никога не бих поискала… — Тихо, Сейди, моля те. Това се нарича да работиш pro bono и докторът е изцяло за идеята. Но ще му се наложи да работи в екип с други хирурзи. Сметките за твоите операции ще са огромни, а моите средства не са безкрайни. — Май е по-добре да ме беше убил — прошепна тя. — Да не съм те чул да го повториш — гневният ми тон я накара да се свие и отприщи сълзите. След инцидента, тя можеше да плаче само с едното око. — Миличка, хората имат желание да ти помогнат. Позволи им. Знам, че не можеш да се отървеш от гласа на майка си — то кой ли може — но този път не можеш да я оставиш да те командва. — Но докторите тъй или иначе не могат да ме оправят. Никога няма да е, както беше. Елертън ми го каза. — Могат да поправят доста — което не звучеше кой знае колко по-добре от „могат да поправят нещата отчасти“. Тя въздъхна. — Ти си по-смел от мен, Джейк. — И на теб не ти липсва смелост. Е, ще приемеш ли? — Благотворителното представление в полза на Сейди Данхил. Майка ми ще побеснее, ако научи. — Чудесно! Значи да не забравим да й пратим снимки от шоуто. Това си спечели бегла усмивка, но само за момент. Тя запали цигара с леко треперещи пръсти и пак заприглажда косата си над лявата страна на лицето. — Аз ще трябва ли да присъствам? Да покажа на хората за какво ще отидат парите им? Един вид, да ме изложите на показ като шопар преди да бъде продаден на търг? — Разбира се, че не. Макар да се съмнявам, че някой би припаднал при гледката. Повечето хора тук са виждали много по-лоши неща — като преподаватели във фермерски район и ние спадахме към тези хора — Брита Карлсън, например, която беше зле обгорена при домашен пожар или Дъфи Хендриксън, чиято лява ръка приличаше на копито, след като веригата, на която бил закачен двигателя на пикапа в гаража на баща му, се откачила. — Не съм готова за такова внимание. Не мисля, че някога ще бъда. С цялото си сърце се надявах това да не е вярно. Откачалките като Джони Клейтън и Лий Харви Озуалд не би трябвало да побеждават. Ако Господ не се погрижи да оправи нещата, след като откачалките са отбелязали своите отвратителни малки победи, тогава хората трябва да ги оправят. Или поне да се опитат. Но сега не беше моментът за проповеди по въпроса. — Ще си промениш ли мнението, ако ти кажа, че самият доктор Елертън се съгласи да участва в шоуто? За момент тя забрави за косата си и ме изгледа шокирана. — _Какво?_ — Да. Каза, че иска да е задната половина на Берта — Берта, танцуващата кобила, беше брезентово творение на децата от художествения кръжок. Тя се мотаеше на сцената тук и там, но основният й номер беше размахването на опашка по време на изпълнението на „Обратно на седлото“, на Джийн Отри (опашката се контролираше с помощта на канап, подръпван от актьора в задната половина на кобилата). Провинциалното население, което не се славеше с изтънчено чувство за хумор, намираше Берта невъобразимо смешна. Сейди се разсмя. Личеше, че я боли, но не може да се спре. Отпусна се на дивана с една ръка върху челото, сякаш да попречи на мозъка си да гръмне. — Добре! — каза тя, когато си върна дар слово. — Ще приема, само заради тази гледка — после пак ми хвърли остър поглед. — Обаче ще го видя по време на генералната репетиция. Няма да ме изкараш на сцената, та всички да ме оглеждат и да шушукат: „О, горкото момиче“. Ясно ли е? — Абсолютно — съгласих се аз и я целунах. Това беше първото препятствие. Второто беше да намеря начин да убедя водещия даласки пластичен хирург да дойде в Джоуди насред юлската жега и да се размотава по сцената, натоварен с петнадесеткилограмов конски костюм. Защото, в интерес на истината, не бях искал съгласието му преди да говоря със Сейди. Оказа се неочаквано лесно. Той направо светна, когато му изложих идеята. — Аз дори имам опит — жена ми от години твърди, че съм абсолютен конски задник. 2 Последната пречка се оказа залата. В средата на юни, горе-долу по същото време, когато Лий беше изгонен от един док в Ню Орлийнс, задето беше опитал да раздава брошури в подкрепа на Кастро на моряците от военния кораб Уосп, Дийк намина към дома на Сейди. Той я целуна по здравата буза (когато някой ни посещаваше, тя извръщаше ранената си страна) и ме попита дали нямам желание да изляза с него за по бира. — Върви — подкани ме Сейди. — Аз съм добре. Дийк ни закара до донякъде климатизирана кръчма, наречена „Прерийното пиле“, на девет мили западно от града. Беше средата на следобеда и заведението беше почти празно с изключение на няколко души на бара. Джукбоксът не работеше. Дийк ми подаде един долар. — Аз черпя, ти ги донеси, става ли? Аз отидох до бара и взех две бири Бъкхорн. — Ако знаех, че ще вземеш Бъки, сам щях да отида — измърмори Дийк. — Това си е чиста конска пикня. — На мен пък ми харесва — възразих му аз. — Освен това, ти не предпочиташе ли да си пиеш у дома? Нещо във връзка с „прекалено високия процент на задници, присъстващи в местните барове“, ако правилно съм запомнил? — Изобщо не ми е до бирата — тросна се той. Сега, когато Сейди не беше наоколо, си личеше, че той е просто бесен. — Това което ми се иска да направя, е да цапардосам Фред Милър по муцуната и да сритам тесния и несъмнено нацеден в дантелени гащи задник на Джесика Калтроп. Имената и придружаващите ги лица, разбира се, ми бяха известни, но понеже аз бях най-обикновен труженик, никога не ми се беше случвало да говоря лично с някой от тях. Милър и Калтроп бяха двама от тримата членове на училищното настоятелство на окръг Денолм. — Продължавай — насърчих го аз. — Докато си в такова кръвожадно настроение, дай да чуем какво си намислил и за Дуайт Роусън. Нали той беше третият настоятел? — Роулнигс му е името — отговори Дийк мрачно. — Обаче него няма да го закачам. Той гласува в наша полза. — Нямам представа за какво говориш. — Няма да ни позволят да използваме училищната аудитория за Джамборето. Въпреки че то ще е в средата на лятото и залата ще си стои там, съвсем празна. — Ти шегуваш ли се? — Сейди ме беше предупредила, че някои хора в града може да се обърнат срещу нея и аз не й бях повярвал. Глупавият стар Джейк Епинг, все още живеещ според фантастичните идеи на двадесет и първи век. — Де да беше така. Казват, че са загрижени за пожарната безопасност. Аз им напомних, че нямаха такива притеснения, когато представлението беше в полза на пострадала ученичка, обаче Калтроп — оная сухарка — каза: „Така е, Дийк, но онова беше _в рамките_ на учебната година“. Вярно, че са загрижени — и още как — обаче реално се тревожат как една тяхна служителка е пострадала от ръцете на мъжа, за когото е била омъжена. Опасяват се, че това може да се раздуха от вестниците или, не дай боже, да го спомене някоя от местните телевизионни станции. — Но това какво значение има? Той… Исусе, Дийк, той дори не беше от _тук,_ а от _Джорджия!_ — То за тях няма значение откъде е бил, а че е _умрял_ тук и ги е страх, че това ще навреди на репутацията на училището. И на града. Че и на тяхната. Чух се как измучавам, не особено достоен звук за мъж в разцвета на силите си, но не успях да се въздържа. — Ама това са пълни глупости! — То, ако можеха, те щяха да я уволнят, само за да си спестят излагацията. Обаче понеже не могат, се надяват тя сама да напусне, преди децата да трябва да гледат какво й е направил Клейтън. Проклетото провинциално лицемерие в цялата си сила, момчето ми. На младини Фред Милър по два пъти на месец вършееше из бардаците на Нуево Ларедо. Даже по-често, ако успееше да убеди татенцето да му отпусне джобните по-рано. И освен това знам със сигурност, че когато Джесика Калтроп била обикновеното девойче Джеси Трап от фермата Суитуотър, около шестнадесетата си година внезапно наедряла и после набързо отслабнала девет месеца по-късно. Намислил съм да им напомня, че моята памет е по-дълга даже от техните сини носове и, ако реша мога да им докарам съвсем истинска излагация. Даже няма да се наложи много-много да се старая. — Ама, те не може да обвиняват Сейди за лудостта на мъжа й… нали? — Вземи да пораснеш, Джордж. Понякога се държиш, сякаш си роден в плевня. Или в някоя държава, дето хората всъщност имат акъл в главите. За типове като Фред и Джесика _всичко винаги_ опира до секс. Те сигурно си мислят, че Алфалфа и Спанки от онова детско шоу „Малките немирници“ си прекарват свободното време като се натискат с Дарла зад обора, докато Бъкуит ги гледа. И когато нещо такова се случи, винаги е виновна жената. Те не биха си го признали направо, обаче дълбоко в себе си вярват, че мъжете са зверове и жените, които не умеят да ги укротят, сами са си виновни. Обаче аз няма да позволя да им се размине. — Ще се наложи — казах му аз. — Иначе всичко това ще се стовари върху Сейди, а тя не е в състояние да понесе такова нещо в момента. Това може окончателно да я съсипе. — Да, знам — съгласи се той и измъкна лулата си от предния джоб на ризата. — Просто си изкарвам яда. Вчера Ели говори със собствениците на Грейндж Хол. Те ще ни отпуснат залата за два дни, пък и там има допълнителни петдесет места заради балкона. — Ами ето на, значи имало решение — възкликнах аз облекчен. — Само още нещо. Те искат четиристотин долара наем за двете вечери. Ако аз дам двеста, ти ще можеш ли да отпуснеш другите двеста? Няма да си ги върнеш от продажбите, защото всичко отива за болничните сметки на Сейди. Много добре бях запознат с болничните сметки на Сейди. Вече бях дал триста долара да покрия разходите от първия й престой, за които мижавата й осигуровка не стигаше. И независимо от великодушието на Елертън, задълженията щяха да продължат да се трупат. Аз още не бях стигнал дъното на чувала с парите, но вече го виждах. — Джордж? Какво ще кажеш? — Ще си разделим наема на половина — потвърдих аз. — Тогава допий си пикливата бира и да се връщаме в града. 3 На излизане от кръчмата, забелязах някакъв плакат на витрината. Горната му половина беше запълнена с едър крещящ надпис. __Гледайте телевизионно излъчване в зала на двубоя на века!__ На живо от Мадисън Скуеър Гардън! Гордостта на Далас Том „Чука“ Кейс срещу Дик Тайгър! Централна аудитория на Далас Четвъртък, 29 август Попитайте тук за билети Под текста една до друга бяха поместени две снимки на голи до кръста набити мъже, чиито ръце в ръкавици бяха вдигната нагоре, както обичайно се снимат боксьорите. Единият мъж беше видимо по-млад и без забележими белези. Другият изглеждаше доста по-възрастен и носът му трябва да беше чупен поне няколко пъти. Това което закова вниманието ми върху плаката обаче бяха имената им. Бяха ми познати отнякъде. — Хич не ги гледай — обади се Дийк. — Повече спортсменство ще видиш в двубой между питбул и кокер шпаньол. _Стар_ кокер шпаньол. — Сериозно? — Томи Кейс винаги е бил сърцато момче, ама вече е на четиридесет и сърцето му е не по-младо от тялото. Пуснал е коремче и едва мърда. Тайгър е млад и бърз. Ако мениджърите му не объркат нещо, след две-три години той ще е шампион. Междувременно му подхвърлят старци като Кейс, да го държат във форма. Звучеше ми, сякаш говори за среща между Роки Балбоа и Аполо Крийд*, но какво пък? Понякога животът имитира изкуството. [* Роки Балбоа и Аполо Крийд — герои от поредицата американски филми „Роки“. — Б.пр.] — Освен това да си платиш, за да гледаш телевизия в зала, моля ти се — продължи Дийк. — Какво още ще измислят? — Това е полъхът на бъдещето, предполагам. — Да, и вероятно ще напълнят залата — поне в Далас — но това не променя факта, че Том Кейс и полъх от миналото. Тайгър ще го накълца на дребно. А ти все пак сигурен ли си за тоя наем на Грейндж Хол, Джордж? — Абсолютно. 4 Юни се оказа странен месец. От една страна се радвах пак да репетирам със състава, който беше изнесъл оригиналното Джамборе. Това беше повторение от най-приятния тип. От друга, все по-често се улавях, че се чудя дали изобщо бях възнамерявал да зачеркна Лий Харви Озуалд от историята. Не можех да повярвам, че не би ми стискало да го направя — веднъж вече бях убил хладнокръвно един злодей — но ето, че бях се доближил на крачка от Озуалд и го бях оставил да ми се измъкне. Повтарях си, че причината за това е все още съществуващото съмнение, а не неговото семейство, но в паметта ми все изплуваше онзи момент, когато Марина се беше усмихнала с ръце пред корема си. Ами ако мъжът й наистина беше само изкупителна жертва? Напомнях си, че той ще се върне през октомври, което неизменно водеше до въпроса какво ще се е променило тогава? Жена му все така щеше да е бременна а прозорецът на съмнението още нямаше да е затворен. Междувременно трябваше да следя бавното и трудно възстановяване на Сейди, да плащам сметки, да попълвам осигурителни формуляри (бюрокрацията беше също тъй вбесяваща през ’63-та, както и през ’11-та), а и репетициите. Доктор Елертън имаше време да се появи само за една от тях, но пък схващаше бързо и за нула време влезе под кожата на танцуващата кобила Берта. Преди да си тръгне той ми каза, че иска да включи още един лекар в операцията на Сейди, специалист лицев хирург от друга болница. Казах му, със свито сърце, че това звучи чудесно. — Ще можете ли да си го позволите? — попита той. — Услугите на Марк Андерсън не са евтини. — Ще се справим — отговорих аз. С наближаването на представлението аз все подканвах Сейди да дойде на някоя репетиция. Тя отказваше мило, но твърдо, независимо, че в началото беше обещала да посети генералната репетиция. Тя почти не излизаше от къщата. Ако подадеше нос навън, то беше само в собствения си заден двор. Не беше стъпвала в училището — или в града — от нощта, когато Джон Клейтън сряза нейната буза и собственото си гърло. 5 Прекарах късната сутрин и ранния следобед на дванадесети юли в Грейндж Хол, зает с последната репетиция и техническата проверка. Майк Козлоу, който беше влязъл в ролята на продуцент със същата лекота, с която се изявяваше като комик, ми каза, че билетите за съботното представление са изчерпани, а за довечера сме продали към деветдесет процента. — И съм сигурен, че ще се появят достатъчно зрители в последния момент да напълним залата, господин Ей. Дума да няма. Само се надявам с ний с Боби Джил да не оплескаме биса. — „Боби Джил и аз“, Майк. И не се тревожи, всичко ще е наред. Всичко това беше чудесно. Не толкова чудесен беше фактът, че на връщане към къщата на Сейди се разминах с колата на Елън Докърти, която явно тъкмо си тръгваше от там. Когато влязох, заварих Сейди, седнала до прозореца в дневната с все още неизсъхнали сълзи по здравата буза и смачкана кърпичка в едната ръка. — Какво има? Тя какво ти каза? — веднага попитах аз. — Само истината. Не се тревожи за нищо. Ще ти направя сандвич, а ти ще ми разкажеш как върви. Тя не каза нищо повече. Аз, разбира се, се разтревожих, но го скрих от нея. Спестих й и мнението си за поведението на разни нетактични директорки. Същата вечер в шест Сейди ме огледа, върза наново вратовръзката ми и изтръска някакви прашинки — истински или въображаеми — от раменете на спортното ми сако. — Бих ти пожелала да ги разбиеш, но ти ще вземеш да изпълниш думите ми буквално. Тя носеше джинси и набрана блуза, които поне донякъде прикриваха колко беше отслабнала. Сетих се за красивата рокля, която беше носила на Джамборето миналата година. Красива рокля, обвила красиво момиче. Онова беше тогава. Тази вечер момичето — все още красиво наполовина — щеше да си остане вкъщи и да гледа телевизия. — Какво не е наред? — попита тя. — Ще ми се и ти да бъдеш там, това е всичко. Съжалих за думите си веднага щом ги изрекох, но гафът почти ми се размина. Усмивката й помръкна само за момент и пак се появи. Както слънцето изчезва за момент зад рехави облаци. — _Ти_ ще бъдеш там. Значи и аз ще бъда — тя ме погледна сериозно и резервирано с онова око, което не беше скрито зад новата й прическа, ала Вероника Лейк. — Стига, разбира се, да ме обичаш. — Обичам те, колкото искаш. — Да, и аз така си помислих — тя целуна ъгълчето на устата ми. — И аз те обичам, така че се пази и предай на всички моите благодарности. — Непременно. Ти сигурна ли си, че няма проблем да останеше тук сама? — Ще се оправя — това всъщност не отговаряше на въпроса ми, но беше най-доброто, което можеше да се очаква от нея в момента. 6 Майк беше прав за останалите билети. Петъчното представление беше напълно разпродадено час преди началото. Доналд Билингам, нашият сценичен мениджър, изгаси светлините точно в осем. Аз се опасявах, че няма да постигнем същия успех като миналата година с великолепния финал с летящите тортички (който тази година решихме да повторим само в събота с идеята, че така ще са наложи да чистим сцената — и първите два реда — само веднъж), но и този път се получи почти толкова добре. За мен комедийният връх на вечерта беше проклетата танцуваща кобила. В един момент партньорът на доктор Елертън в предницата на костюма, крайно ентусиазираният треньор Борман, за малко да изтърси и двамата от сцената. За публиката тези двадесет или тридесет секунди, докато предните копита на коня лудо се размахваха над прожекторите по края на сцената, бяха просто част от номера и те ентусиазирано аплодираха изпълнението. Аз обаче разбирах какво се случва и, докато правех компания на почти парализирания от смях Доналд зад кулисите, се оказах обзет от емоционален парадокс, който едва ли някога ще се повтори. От една страна се смеех с пълно гърло, а от друга ужасеното ми сърце скочи направо в гърлото. Хармоничният акорд за вечерта настъпи по време на биса, когато Майк и Боби Джил излязоха на сцената ръка в ръка. Тя се обърна към публиката. — Мис Данхил ми е изключително скъпа заради своята доброта и християнското си великодушие. Тя ми помогна, когато аз се нуждаех от помощ и събуди у мен желанието да се науча на това, което ще ви изпълним сега. Благодарим на всички вас, които се отзовахте тази вечер, за _вашето_ християнско великодушие. Нали така, Майк? — Точно така. Вие сте страхотни! Той погледна наляво. Аз дадох знак на Доналд, който се беше навел над своя грамофон, готов да надуе щурата музика. Този път баща му със сигурност щеше да научи, че синът му е отмъкнал една от любимите му плочи, защото и той беше в публиката. Глен Милър, този отколешен разбивач, подкара „В настроение“ и на сцената, насърчавани от ритмичните аплодисменти на публиката, Майк Козлоу и Боби Джил Олнът се впуснаха в танц, много по-енергичен и бърз, отколкото аз някога бях успявал да изпълня със Сейди или Кристи. Те бяха целите младост и щастие, и ентусиазъм и това ги правеше да изгледат великолепни. Когато забелязах как Майк стисна ръката на Боби Джил, за да й напомни за обратното завъртане и промушването между краката му, аз внезапно се оказах обратно в Дери, загледан в Беви-с-двете-леви и Рич-изпадналия-пич. _Всичко е част от едно цяло,_ помислих си. _Ехо, толкова близо до оригинала, че не можеш да разграничиш оригиналния глас от призрачния отзвук._ За момент всичко ми се стори съвсем ясно, а когато това се случи, човек забелязва, че светът е едва ли не е ефимерен. Нима всеки от нас не го знае в себе си? Светът е перфектно балансиран механизъм от гласове и отзвуци, изпълняващи ролята на колела и пружини, въображаем часовник, тиктакащ под загадъчен стъклен купол, който ние наричаме живот. А зад него? Отдолу и наоколо? Хаос, бури. Мъже с чукове, мъже с ножове, мъже с пушки. Жени, които извъртат онова, над което не могат да се наложат и омаловажават онова, което не разбират. Вселена, изпълнена с ужас и мъка, обграждаща единствена осветена сцена, където смъртните танцуват, бунтувайки се срещу мрака. Майк и Боби Джил танцуваха в своето време и тяхното време беше ’63-та, ерата на войнишките подстрижки, масивните телевизионни шкафове и гаражния рок. Танцуваха в деня, когато президентът Кенеди обеща да подпише споразумение за забрана на ядрените опити и заяви на репортерите, че няма никакво намерение да позволи „нашите военни сили да бъдат замесени в неясните политически връзки и древни сръдни на югоизточна Азия.“ Танцуваха, както Беви и Ричи бяха танцували, както Сейди и аз бяхме танцували и бяха красиви и аз ги обичах не въпреки тяхната крехкост, а заради нея. Все още ги обичам. Те приключиха без грешка, с изпънати ръце, запъхтени, обърнати към публиката, която се изправи на крака. Майк ги остави да ръкопляскат пълни четиридесет секунди (невероятно колко бързо сценичните светлини могат да превърнат един скромен футболист в изпечен актьор), преди да призове за тишина. Накрая я получи. — Нашият режисьор, господин Джордж Амбърсън иска да каже няколко думи. Той вложи много усилия и изобретателност в това шоу и не по-малко заслужава вашите овации. Аз излязох на сцената сред вълна от нови аплодисменти. Стиснах ръката на Майк, целунах Боби Джил по бузата и те се оттеглиха от сцената. Аз вдигнах ръце, за да укротя публиката и подхванах внимателно репетираната си реч, която трябваше да ги информира, че Сейди не е могла да се присъедини към нас тази вечер, но аз благодаря на всички от нейно име. Всеки, който разбира нещо от изнасяне на речи, знае, че е важно да съсредоточиш вниманието си върху конкретни лица в публиката и аз се фокусирах върху двама души на третия ред, които изглеждаха досущ като консервативната двойка в картината на Грант Ууд „Американска готика“. Това именно бяха Фред Милър и Джесика Калтроп, училищните настоятели, които бяха забранили да ползваме училищната аудитория, защото смятаха, че нападението над Сейди от бившия и мъж е неприлично и споменаването му трябва да се избягва, доколкото е възможно. На четвъртото изречение от речта си бях прекъснат от вълна изненадани възгласи. Това беше последвано от ръкопляскане — първо откъслечно, но постепенно нарастващо до гръмовно. Публиката пак се изправи на крака. Аз нямах идея какво се случва, докато не усетих нечии пръсти нерешително да хващат ръката ми над лакътя. Обърнах се и видях Сейди, застанал до мен в червената си рокля. Беше си вдигнала косата нагоре и я беше защипала с лъскава шнола. Лицето й — цялото — беше напълно видимо. Аз с шок установих, че, веднъж щом беше напълно разкрит, белегът не беше чак толкова страшен, колкото се бях опасявал. Може и да има нещо вярно в това, че изумлението притъпява възприятията. Е, вярно, неравната вдлъбнатина и избледняващите белези от шевовете не бяха приятна гледка. Същото важеше за отпуснатата кожа и неестествено широкото й ляво око, което вече не мигаше съвсем едновременно с дясното. Но тя се усмихваше с чаровната си едностранна усмивка и в моите очи това я правеше Хубавата Елена. Прегърнах я и тя също ме прегърна, като едновременно се смееше и плачеше. Под роклята тялото й трепереше от напрежението, като натегната струна. Когато пак се обърна към публиката, всички бяха на крака и я аплодираха, освен Милър и Калтроп. Те се огледаха и видяха, че са единствените, останали по местата си, така че също се изправиха, макар и с нежелание. — Благодаря ви — каза Сейди, когато всички утихнаха. — Благодаря ви от цялото си сърце. Най вече на Елън Докърти, която ми каза, че ако не дойда тук да ви погледна очи в очи, ще съжалявам до края на живота си. И най-големи благодарности на… Тя се поколеба за част от секундата. Сигурен съм, че публиката не го забеляза, така че аз бях единственият, който разбра колко малко й оставаше да каже на всички истинското ми име. — … Джордж Амбърсън. Обичам те, Джордж. Което разбира се окончателно взриви публиката. В мрачни времена, когато дори мъдреците не знаят какво да правят, обясненията в любов винаги са добре дошли. 7 Елън закара изтощената Сейди вкъщи в десет и половина. Майк и аз останахме последни да угасим светлините на залата в полунощ и излязохме заедно. — Ще дойдете ли на купона в ресторанта на Ал, господин Ей? Той обеща да остави отворено до два сутринта и даже зареди бира. Неговото заведение няма лиценз да продава алкохол, ама не ми се вярва някой да вземе да го арестува. — Благодаря, обаче едва си стоя на краката. До утре, Майк. Преди да се прибера вкъщи, закарах колата до къщата на Дийк. Той седеше на верандата по пижами и пушеше една последна лула преди лягане. — Много специална вечер се получи. — Да. — Онова девойче се показа куражлия, скри им шапките на всички. — Така е. — Смяташ ли да постъпиш почтено с нея, синко? — Смятам да опитам. Той кимна. — Тя заслужава някой свестен след тоя последния. Пък ти, поне засега, се справяш — той погледна колата ми за момент. — Да знаеш, можеш да паркираш направо там — след тая вечер, никой няма да ти каже копче. Той сигурно беше прав, но аз реших да не рискувам и се прибрах пеш, както го бях правил толкова много нощи. Трябваше ми време да сложа мислите си в ред и да се успокоя. Все я виждах в блясъка на прожекторите. Червената рокля, деликатната извивка на шията, гладката буза… и неравната. Когато стигнах на улица Бий Трий и влязох в къщата, диванът не беше разтеглен. За момент останах така, загледан в него, без да съм сигурен какво означава това. Тогава Сейди ме повика — с истинското ми име — от спалнята. Много нежно. Лампата светеше и хвърляше мека светлина по голите й рамене и едната страна на лицето й. Очите й бяха ярки и сериозни. — Мисля, че мястото ти е тук — каза тя. — Искам да бъдеш тук. А ти? Аз се съблякох и легнах до нея. Тя пъхна ръка под чаршафите и ме погали. — Случайно да си гладен? Защото, ако си, намира ми се кекс. — О, Сейди, умирам от глад. — Тогава изгаси лампата. 8 Онази нощ в леглото на Сейди беше най-прекрасната в целия ми живот. Не само защото Джон Клейтън окончателно беше оставен в миналото, а защото нашата връзка беше подновена. Когато накрая заспах, сънят ми беше дълбок и здрав, както не се беше случвало от месеци. Събудих се в осем сутринта. Слънцето беше изгряло, по кухненското радиото Ангелите пееха „Приятелят ми се върна“ и във въздуха се носеше аромат на бекон. Скоро тя щеше да ме повика за закуска, но не веднага. Още не. Аз сложих ръце под главата си и се загледах в тавана, внезапно изумен от мисълта колко глупав — колко почти умишлено сляп — се бях оказал, откак позволих на Лий да се качи на автобуса за Ню Орлийнс, без да направя нищо да го спра. Трябваше да открия дали Джордж де Мореншилд е бил сериозно замесен в покушението срещу Едуин Уокър или само е подкокоросвал Лий да го направи, нали така? Ами тогава, имаше съвсем лесен начин да го разбера. Щях да попитам самия де Мореншилд. 9 Сейди си беше върнала апетита за първи път, откак Клейтън нахлу в къщата й и аз също не можех да се оплача. Заедно ометохме половин дузина яйца с препечени филийки и бекон. Когато чиниите вече бяха в мивката, а тя пушеше цигара с втората си чаша кафе, аз й казах, че искам да я питам нещо. — Ако е за шоуто довечера, не мисля, че имам сили да го посетя втори път. — Не, нещо съвсем друго. Но щом сама го спомена, какво все пак ти каза Ели? — Че е време да спра да се самосъжалявам и да се включа в парада. — Грубичко. Сейди приглади косата си върху ранената страна на лицето — същият автоматичен жест. — Мис Ели никога не се е славила със своята деликатност и такт. Дали ме стъписа като се появи тук изневиделица и ми заяви, че е време да спра да хленча? О, да. Дали беше права? Да, беше — тя рязко спря да приглажда косата си и я избута назад от лицето. — Отсега нататък ще изглеждам така — с известно дребно подобрение. Така че най-добре да свиквам. Сега Сейди ще научи дали старата поговорка за красотата, дето била само повърхностна, е вярна. — Всъщност, аз точно затова исках да говоря с теб. — Добре — тя издуха дим през носа. — Да предположим, че мога да те заведа на място, където лекарите биха могли да оправят лицето ти — не съвсем идеално, но доста по-добре от всичко, което доктор Елертън и екипът му могат да направят. Би ли дошла? Дори ако това означава, че никога повече не можеш да се върнеш тук? Тя се намръщи. — Хипотетично ли говорим? — Всъщност, не. Тя бавно и съсредоточено угаси цигарата си в пепелника, докато обмисляше думите ми. — Ако говориш за нещо като онова експериментално лечение на мис Мими в Мексико, не мисля… — Говоря за Щатите, миличка. — Е, щом е тук, не разбирам защо няма да можем да… — Всъщност, ето за какво става въпрос. _На мен_ може да ми се наложи да замина. С или без теб. — И никога да не се върнеш? — тя изглеждаше разтревожена. — Никога. Трудно ми е да го обясня, но никой от двама ни няма да може да се върне. Сигурно ще ме помислиш за луд. — Знам, че не си — тревогата си личеше в очите й, но тя говореше без колебание. — Може да се наложи да направя нещо, което никак няма да се хареса на разните сили на реда. Не че е нещо _лошо,_ обаче те никога няма да ми повярват. — Това… Джейк, това има ли нещо общо с онези неща, които ми каза за Адлей Стивънсън, как адът можел да замръзне и прочее? — Донякъде. Обаче виж сега за какво все пак става въпрос. Дори да свърша всичко без да ме заловят, а мисля, че ще успея, твоето положение няма да се промени. Белегът ще си остане. А там, където мога да те заведа, медицината разполага с възможности, които Елертън дори не може да си представи. — Но няма да можем да се върнем — тя не говореше на мен, а просто се опитваше да си изясни идеята. — Не — като оставим всичко друго настрана, ако се върнехме пак в ’58-ма, оригиналната версия на Сейди вече щеше да съществува. Което беше парадокс, който изобщо не исках да обмислям. Тя се изправи и отиде до прозореца. Остана там с гръб към мен дълго време. Аз изчаках. — Джейк? — Да, мила? — Ти можеш да предсказваш бъдещето, нали? Аз не отговорих. — Ти _от бъдещето_ ли идваш? — попита тя със слаб глас. Аз не отговорих. Тя се обърна към мен. Лицето й беше пребледняло. — Джейк, така ли е? — Да — сякаш скала се изтърколи от раменете ми. Но в същото време бях ужасен. Страхувах се и за двама ни, но най вече за нея. — Колко… напред в бъдещето? — Миличка, сигурна ли си… — Да. _Колко напред?_ — Почти четиридесет и осем години. — Аз… мъртва ли съм тогава? — Нямам представа и не искам да знам. Ние двамата сме тук и сега. Тя го обмисли. Кожата около зачервения й белег беше все така бледа и аз исках да отида при нея, но ме беше страх да мръдна. Ами ако тя избягаше от мен с писъци? — Защо си дошъл? — Да попреча на един човек да направи нещо. Ако се наложи, ще го убия. Но само ако съм напълно сигурен, че той го заслужава. Засега още не съм. — Какво е това нещо, което не искаш той да направи? — Почти съм сигурен, че след около четири месеца той ще убие президента. Ще убие Джон Кен… Видях как коленете й се подгъват, но тя успя да остане права достатъчно дълго, за да успея да я хвана. 10 Занесох я в спалнята, а после в банята намокрих една кърпа със студена вода. Когато се върнах, тя вече се беше съвзела, но не можех да разбера какво означава изражението й. — Не трябваше да ти казвам нищо. — Може би не — съгласи се тя, но не се отдръпна, когато седнах до нея на леглото и въздъхна облекчено, когато започнах да прокарвам мократа кърпа по лицето й. Стараех се да заобикалям белега, който така или иначе беше безчувствен с изключение на усещането за дълбока тъпа болка. Накрая тя ме погледна съсредоточено. — Кажи ми още нещо, което ще се случи. Мисля, че тогава ще мога да ти повярвам. Нещо подобно на онова за Адлей Стивънсън и замръзналия ад. — Не мога. Аз съм следвал литература, не американска история. В гимназията учих историята на Мейн — беше задължително — но не знам почти нищо за Тексас. Аз не… — но тъкмо тогава осъзнах, че все пак знам нещо. Последното нещо, записано в бележника на Ал в раздела за залози. Знаех го, защото бях проверил два пъти. „В случай, че ти трябва една последна финансова инжекция“, беше написал той. — Джейк? — Знам кой ще спечели боксовия мач в Мадисън Скуеър Гардън следващия месец. Казва се Том Кейс и ще нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Ако това не се случи, чувствай се свободна да се обадиш на мъжете в бели престилки. Но дотогава ще трябва да запазиш тази информация за себе си. Изключително е важно. — Да, ще го направя. 11 След второто представление аз едва ли не очаквах Дийк или Ели да ме притиснат в някой ъгъл и да ми кажат, че Сейди им се е обадила, за да им каже, че напълно съм се побъркал. Но това не се случи и когато се прибрах, на масата ме чакаше бележка: „Събуди ме, ако ти се ще среднощна закуска“. Не беше съвсем полунощ и тя не спеше. Следващите към четиридесет минути бяха много приятни. После, докато лежахме в тъмното, тя проговори. — Нали не се налага да реша веднага? — Не. — И няма нужда да го обсъждаме за момента? — Не. — Може би след боксовия мач. Този, за който ми каза. — Може би. — Вярвам ти, Джейк. Не знам дали това значи, че съм луда или не, но ти вярвам. И те обичам. — Аз също те обичам. Очите й проблясваха в мрака — едното оформено и красиво, другото отпуснато, но все още живо. — Не искам нищо да ти се случи и не искам да нараниш никого, освен ако категорично се налага. Но не погрешка. Абсолютно _в никакъв случай._ Обещаваш ли? — Да — не беше трудно да й го обещая. Точно по тази причина Лий още беше жив. — И ще бъдеш внимателен? — Да, много ще… Тя прекъсна думите ми с целувка. — Защото не ме интересува откъде си дошъл, но за мен няма бъдеще без теб. Хайде сега да поспим. 12 Мислех, че тя ще подхване темата на сутринта. Нямах представа какво — тоест колко — съм готов да й кажа, но не се наложи да казвам каквото и да било, защото тя не попита. Вместо това попита колко е събрало Благотворителното шоу в полза на Сейди Данхил. Когато й казах, че заедно със съдържанието на кутията за дарения във фоайето, сме изкарали малко над три хиляди долара, тя отметна глава назад и се разсмя с прекрасен дълбок смях. Три хиляди нямаше да покрият всички сметки, но този смях струваше цял милион. Смехът и фактът, че тя не каза: „Защо ли да се занимавам с това тук, щом в бъдещето ще се погрижат за мен?“ Защото аз не бях сигурен, че й се иска да отиде там, дори да ми е повярвала, а и не бях сигурен дали аз искам да я заведа. Исках _да бъда с нея,_ без съмнение. Колкото беше възможно по-дълго. Но можеше да е по-добре да останем в ’63-та… и всички години, които бог решеше да ни отпусне след това. Можех да си представя колко изгубена щеше да се чувства тя в ’11-та, сред ниско изрязаните талии и вездесъщите компютри, които вероятно щеше да гледа с ужас и притеснение. Аз никога не бих й крещял и не бих й посегнал, но тя щеше да се превърне в моята Марина Прусакова — заточена на непознато място, без възможност някога да се върне у дома. 13 В Джоуди имаше един човек, който можеше да ми помогне да използвам последния залог от списъка на Ал — Фреди Куинлан, търговецът на недвижимо имущество. Той организираше седмична покер игра на дребно в дома си и аз се бях включвал няколко пъти. По време на тези игри го бях чувал да се хвали, че много го бива да залага в две области — професионален футбол и тексаския баскетболен турнир. Този път ме прие в офиса си, защото каза, че било прекалено горещо за голф. — Добре, за какъв залог говорим, Джордж — средна работа или влизаш с все къщата и колата? — Мисля си за петстотин долара. Той подсвирна, облегна се назад в стола си и скръсти ръце върху стегнатия си корем. Беше едва девет сутринта, но климатикът работеше с пълна сила. Един сноп брошури шумоляха под ледената му струя. — Сериозна работа. Да имаш да споделиш нещо интересно? Тъй като той ми правеше услуга — или поне на това се надявах — му казах. Веждите му подскочиха толкова нагоре, че едва не се срещнаха с отстъпващата линия на косата. — Леле майко! Ми ’що направо не си хвърлиш парите на боклука? — Имам някакво усещане, това е всичко. — Джордж, слушай ме сега хубаво. Мача Кейс-Тайгър не е спортно събитие, а опитно зайче за тази нова работа с телевизионните предавания в зала. Някой от по-ранните мачове в програмата може и да си струват, но главната среща е смехотворна. Тайгър вероятно ще го инструктират да разиграва стареца седем-осем рунда и после да го приспи. Освен ако… Той се наведе напред. Столът му изскърца неприятно под него. — Освен ако не _знаеш_ нещо — той се отпусна пак назад и сви устни. — Обаче какво ли пък ще знаеш точно ти? Ами че ти живееш в Джоуди, да му се не види! Обаче, ако имаш някаква вътрешна информация, нали ще подшушнеш на добрия си приятел? — Нищичко не знам — излъгах го аз директно (и това дори ми беше някак забавно). — Просто имам такова чувство. Последният път, когато го усетих, заложих на Пиратите да бият Янките в световната серия и изкарах добри пари. — Много хубаво, ама нали знаеш какво казват — даже счупен часовник показва часа вярно два пъти на ден. — Фреди, можеш ли да ми помогнеш или не? Той ме дари с усмивка, от която беше ясно, че според него скоро ще се разделя с парите си като последен глупак. — В Далас има един тип, дето ще приеме такъв залог. Казва се Акива Рот, работи във Фейт Файнаншъл на авеню Грийнвил. Май пое бизнеса от баща си преди пет-шест години — той снижи глас. — Говори се, че имал връзки с мафията — и дори още по-тихо. — С Карлос Марсело. Тъкмо от това се опасявах, защото същото се говореше и за Едуардо Гутиерез. Пак се сетих за Линкълна с номера от Флорида, паркиран срещу Фейт Файнаншъл. — Не мисля, че искам да ходя на такова място. Някой ден може да реша пак да преподавам, а поне двама от училищните настоятели вече ме гледат накриво. — Ами тогава опитай Франк Фрати във Форт Уърт. Той има заложна къща — _скръц_ обади се пак столът, когато Фреди се наведе напред да ме огледа по-добре. — Какво ти стана пък сега? Да не глътна муха? — А, не. Само че познавах един друг Фрати. И той имаше заложна къща и също приемаше залози. — Сигурно и двамата са се пръкнали от един и същи румънски клан. Както и да е, той също може да приеме пет стотачки залог — особено такъв идиотски залог като твоя. Ама не вярвам да ти даде най-добрия курс. Не че Рот ще ти го даде, но все ще е по-добре от Фрати. — Обаче пък Франк няма връзки с мафията. Нали? — Мисля, че не, ама то кой ли знае? Букмейкърите, даже да не са професионалисти, не са известни със своите почтени бизнес партньори. — Май ще взема да послушам съвета ти и да си задържа парите. Куинлан веднага възрази. — А, не, не, нищо подобно. Ти пак ги заложи, ама на Мечките в националната футболна конференция. Това вече е сигурен начин да изкараш добри пари. Гаранция! 14 На двадесет и втори юли казах на Сейди, че имам да свърша нещо в Далас и, че ще помоля Дийк да я наглежда. Тя каза, че няма нужда и ще се оправи и сама. Постепенно се вземаше в ръце. Бавно и полека, вярно, но определено имаше подобрение. Не ме попита какво точно имам да свърша. Първо се отбих в банката, където отворих сейфа си и трикратно проверих записките на Ал, за да не би да съм объркал нещо. Оказа се, че съм запомнил правилно — Том Кейс щеше да бъде напълно неочакваният победител с нокаут на Тайгър в петия рунд. Ал трябва да беше намерил информация за този мач в Интернет, защото му се беше наложило да напусне Далас и великолепната ера на шестдесетте дълго преди това. — Можем ли да сме ви полезни с още нещо днес, господин Амбърсън? — попита моят банкер, докато ме изпращаше до входа. _Ами, можете да се помолите от мое име добрият ми приятел Ал Темпълтън да не ми е пробутал един куп измислици от Интернет._ — Всъщност да. Дали знаете къде мога да намеря магазин за наемане на парти костюми? Налага се да се изявявам като фокусник на рождения ден на племенника ми. Секретарката на господин Линк набързо прегледа градския справочник и ме насочи към един адрес на улица Янг. Там успях да си купя всичко нужно и го прибрах в апартамента на улица Нийли — така и така плащах наема, поне да го ползвах за нещо. Пак там оставих и новия си револвер, на най-горния рафт в гардероба. Микрофонът, който бях извадил от лампата, прибрах в жабката на колата заедно с хитрия малък японски магнетофон. Щях да ги изхвърля някъде из пущинака на път към Джоуди. Вече нямах нужда от тях. Апартаментът на втория етаж беше празен и цялата сграда беше призрачно тиха. Преди да си тръгна обходих оградения вътрешен двор, където само преди три месеца Марина беше снимала Лий с пушката в ръце. Дворът беше съвсем пуст с изключение на няколко жилави бурена. Когато се обърнах да си ходя, забелязах нещо да се червенее под външната стълба. Беше бебешка дрънкалка. Вдигнах я и я прибрах при магнетофона и микрофона. Но нея, за разлика от тях, реших да запазя. Не знам защо. 15 Следващата ми спирка беше масивната къща на улица Симпсън Стюарт, където Джордж де Мореншилд живееше с жена си Джийн. Веднага щом я видях, реших, че не е подходяща за срещата, която бях намислил да организирам. Първо, нямаше как да знам кога Джийн си е вкъщи и кога не, а този разговор беше само за ушите на мъжа й. Второ, мястото не беше достатъчно усамотено. Наблизо беше училището за чернокожи Пол Куин и явно летните класове бяха в разгара си, защото постоянно минаваха младежи пеш и на велосипеди. Което въобще не отговаряше на моите цели. Възможно беше разговорът ни да протече на висок глас. Възможно беше изобщо да не е разговор, в класическия смисъл на думата. Нещо привлече погледа ми на широката предна морава на къщата, по която пръскачи извиваха елегантни водни струи и създаваха дъги, достатъчно малки да си ги прибереш в джоба. През ’63-та нямаше насрочени избори, но в началото на април — тъкмо около времето, когато някой беше стрелял по Едуин Уокър — представителят на Пети избирателен район беше се поминал от инфаркт. Затова на шести август щеше да има частичен избор за неговия заместник. На табелата, която бях забелязал, пишеше: Изберете Дженкинс за Пети район! Робърт „Роби“ Дженкинс, белият рицар на Далас! Според вестниците, Дженкинс беше именно това — представител на десницата, който се беше сдушил с духовния водач на Уокър, Били Джеймс Харгис. Роби Дженкинс беше за по-голяма независимост на щатите, разделени, но равностойни училища и възстановяване на блокадата на Куба. Същата Куба, която де Мореншилд беше нарекъл „прекрасна страна“. Присъствието на тази табела тук, потвърди общото впечатление, което вече си бях създал за него. Де Мореншилд беше политически дилетант, който нямаше абсолютно никакви реални политически възгледи. Той беше готов да подкрепи всеки, който можеше да го забавлява или да му осигури пари. Лий Озуалд по никакъв начин не беше финансов източник — в сравнение с него църковните мишки изглеждаха заможни — но упоритото му пристрастие към социализма заедно с грандоманските лични амбиции искрено забавляваха руснака. Освен това си направих още едно заключение. Лий никога не беше пристъпвал по тази морава, нито беше оставял мръсните си отпечатъци по килимите на тази къща. Това беше другият живот на де Мореншилд… или един от животите му. Имах чувството, че той има няколко, всичките старателно отделени помежду си. Това обаче не отговаряше на най-важния въпрос. Дали е бил достатъчно отегчен, че да тръгне с Лий да убива фашисткото чудовище Едуин Уокър? Не го познавах достатъчно добре, та да мога да предположа със сигурност. Но скоро щях да науча. Беше решено. 16 Надписът във витрината на заложната къща на Франк Фрати гласеше: „Добри дошли в китарното депо“ и вътре наистина имаше изобилие от изложени китари — акустични, електрически, с дванадесет струни и една с двоен гриф, която ми напомни нещо, което бях виждал в клип на Мотли Кру. Разбира се, имаше и всякакви други признаци на разбит човешки живот — пръстени, брошки, огърлици, радиоапарати, малки домакински уреди. Жената, която ме посрещна беше кльощава вместо дебела и носеше панталони и блуза от Шип’н’Шор вместо лилава рокля, но каменното й лице досущ напомняше лицето на жената, с която бях говорил в Дери и аз се чух да изричам почти същите думи като при срещата си с нея. Във всеки случай, достатъчно подобни. — Бих искал да обсъдя с господин Фрати едно сериозно бизнес предложение от спортен тип. — Тъй ли? За залог ли става дума, като махнеш префърцунените приказки? — Вие от полицията ли сте? — Да, аз съм началникът на даласката полиция Къри. Не си ли личи по очилата и увисналите бузи? — Вие нямате нито очила, нито увиснали бузи, госпожо. — То е ’щото съм се дегизирала. На какво ще залагаш посред лято, мъжки? То няма нищо. — Кейс-Тайгър. — За кого? — Кейс. Тя извъртя очи и се провикна през рамо. — Татко, я се покажи, тука един те търси. Франк Фрати беше поне два пъти по-възрастен от Чаз Фрати, но приликата беше очевидна. Те явно бяха роднини, а и как иначе. Ако му кажех, че преди време съм залагал при господин Фрати от Дери, Мейн, сигурен съм, че това би довело до кратко обсъждане на идеята колко е малък светът. Вместо това обаче аз пристъпих към преговорите. Дали ще приемат залог за победа на Том Кейс на мача в Мадисън Скуеър Гардън? — Да бе, то ако искаш можеш и нажежено желязо да си навреш отзад, ама за какво ти е да го правиш? Дъщеря му се изсмя веднъж, късо. — Какъв курс ще ми дадете? Той погледна дъщеря си. Тя вдигна ръце. На лявата беше изпънала два пръста, на дясната един. — Две към едно? Това е абсурдно. — Той целият живот е един голям абсурд, приятел. Ако не вярваш, върви гледай някоя пиеса на Йонеско. Препоръчвам ти „Жертви на дълга“. Е, поне не ме нарече братче, като роднината си от Дери. — Хайде де, господин Фрати, дай да не си играем на дребно. Той взе една акустична китара Епифон Хамингбърд и се зае да я настройва, беше страшно бърз. — Ами дай ми нещо, за което да се хвана или бягай в Далас. Там има едно място… — Знам го мястото в Далас. Предпочитам Форт Уърт. Преди живеех тук. — Като си се преместил си появил повече здрав разум отколкото с този залог на Кейс. — Ами ако заложа Кейс да спечели с нокаут някъде в първите седем рунда? Какъв курс ще ми дадете тогава? Той погледна дъщеря си. Този път тя вдигна три пръста на лявата ръка. — А в първите пет рунда? Тя се замисли. После вдигна четвърти пръст. Аз реших да не си насилвам късмета повече. Записах си името в тефтера му, показах му шофьорската си книжка, като внимавах палеца ми да прикрива адреса в Джоуди, както бях направил преди три години, когато бях заложил на Пиратите. След това му подадох парите, които бяха около четвърт от останалите ми средства, и прибрах разписката. Две хиляди трябваше да помогнат със сметките на Сейди и да ми стигнат за останалото ми време в Тексас. Освен това не исках да завличам този Фрати с твърде голяма сума, както не бях искал да завлека и братовчед му Чаз, нищо, че той беше пратил Бил Туркот да ме следи. — Ще се върна на следващия ден след танците. Да ми приготвите парите. Дъщерята се разсмя и запали цигара. — Казала хористката на епископа. — Случайно името ти да е Марджъри? — попитах я аз. Тя замръзна с цигара в ръка и дим, изплъзващ се между устните й. — Как позна? — веднага след това се разсмя на изражението ми. — Всъщност, казвам се Уанда, мъжки. Дано в залозите да те бива повече, отколкото в отгатването на имена. Докато се връщах към колата и аз си пожелах същото. Глава 25 1 Сутринта на пети август останах до Сейди, чак докато я сложиха на носилката, с която щяха да я вкарат в операционната. Там доктор Елертън я очакваше с достатъчно свои колеги да попълнят цял баскетболен отбор. Очите й искряха от предоперационните лекарства. — Пожелай ми късмет. Аз се наведох и я целунах. — Всичкият късмет на света. Минаха три часа, преди да я върнат в стаята й — същата стая, същата картина на стената, същата ужасна тоалетна чиния в ъгъла — дълбоко заспала и леко похъркваща. Лявата страна на лицето й беше покрита с нова превръзка. Ронда Макгинли, сестрата с широките рамене, ми позволи да остана в стаята докато Сейди се посъвземе, което беше сериозно нарушение на правилата. Часовете за посещение се спазваха много по-строго в Земята на миналото. Освен ако не спечелиш симпатиите на Главната сестра. — Как се чувстваш? — попитах аз Сейди и взех ръката й. — Боли ме и ми се спи. — Тогава заспивай, миличка. — Може би следващият път… — думите й се провлачиха и очите й се затвориха, но тя с усилие ги отвори пак. — … ще е по-добре. В твоето място. След това тя се отнесе, но ми остави тема за размисъл. Когато минах покрай сестринската станция, Ронда ми каза, че доктор Елертън ме чака долу в лавката на болницата. — Ще я задържим тук днес, може би и утре — информира ме той. — Последното, което ни трябва, е да вземе да се развие някоя инфекция. (По-късно се сетих за тази забележка — нещо, което се предполага да е шега, но не съвсем). — Как мина? — Както можеше да се очаква, но Клейтън й е нанесъл страхотна вреда. В зависимост от това колко бързо се възстанови от тази процедура, мисля да насроча следващата за ноември или декември — той запали цигара, издуха дима и продължи. — Събрал съм страхотен екип хирурзи и ще направим всичко по силите си, но… не е като да можем да правим чудеса. — Да, знам. Но бях почти сигурен, че знам и още нещо. Нямаше да има повече операции. Не и тук. Следващият път, когато Сейди легнеше „под ножа“, той изобщо нямаше да е нож. Щеше да е лазер. В _моето_ място. 2 Дребните икономии винаги ни излизат през носа. Бях махнал телефона от жилището на улица Нийли, за да спестя десетина долара на месец и ето, че сега ми трябваше. Но на четири пресечки от там имаше универсален магазин с телефонна кабина до бара за безалкохолни. Бях си записал номера на де Мореншилд. Пуснах монета в апарата и го набрах. — Домът на де Мореншилд, какво ще обичате? — не беше гласът на Джийн. Вероятно домашна прислужница — _как_ си изкарваха парите тези двамата? — Искам да говоря с Джордж, моля. — Съжалявам, господине, той е в кантората. Грабнах химикала от джоба на ризата си. — Ще ми дадете ли номера там? — Да, сър. Чапъл, 5–6323. Аз го записах на опакото на ръката си и й благодарих. — Да предам ли нещо, в случай че не го откриете там? Аз затворих. Студената обвивка пак беше почнала да се затваря около мен. Беше добре дошла. Ако някога бях имал нужда от хладен бърз ум, това беше моментът. Пуснах още десет цента и този път ми отговори секретарка, която ми съобщи, че съм се свързал с Корпорация Сентрекс. Казах й, че искам да говоря с де Мореншилд. Тя, разбира се, попита по какъв въпрос. — Кажете му, че става въпрос за Жан-Клод Дювалие* и Лий Озуалд. Кажете му, че е в негов интерес да разговаря с мен. [* Жан-Клод Дювалие — син на хаитянския диктатор Франсоа „Папа Док“ Дювалие, наследил поста на баща си след смъртта му през 1971 г. По примера на Папа Док, синът му получава прякора „Бейби Док“. — Б.пр.] — Името ви, господине? Този път детинщините нямаше да минат. Трябваше да й дам някакво име. — Джон Ленън. — Моля, изчакайте, господин Ленън. Ще проверя дали е на разположение. Паузата не беше запълнена с никаква музика, което беше чудесно. Подпрях се на стената на задушната будка и забелязах надпис: „Ако пушите, пуснете вентилатора“. Аз не пушех, но все пак го пуснах. Това не ме разхлади особено. Чух прещракване, достатъчно силно да ме оглуши и секретарката каза: „Свързвам ви, господин Ди.“ — Ало? — същият енергичен бумтящ глас. — Ало, господин Ленън? — Ало, тази линия сигурна ли е? — Какво дали… Разбира се! Само секунда да затворя вратата. След малко той пак се появи. — За какво става въпрос? — За Хаити, приятелю. И за петролни концесии. — А какви са тези приказки за мосю Дювалие и онзи тип, Озуалд? — по гласа му не личеше да е разтревожен, просто любопитен. — О, моля ти се, и двамата ги познаваш достатъчно добре. Защо просто не ги наричаш Бейби Док и Лий? — Днес съм изключително зает, господин Ленън, ако не ми кажете за какво става въпрос, ще се наложи да… — Бейби Док може да одобри хаитянските петролни концесии, които се опитваш да докопаш последните пет години, това ти е ясно. Той е дясната ръка на баща си, той дърпа конците на _Тонтон Макут_ и някой ден ще наследи татенцето на чело на държавата. Той те харесва и _ние_ също те харесваме… Де Мореншилд вече не звучеше като актьор, а като реална личност. — Като казвате „ние“, какво имате… — Ние _всички_ те харесваме, де Мореншилд, обаче се тревожим, задето си се забъркал с Озуалд. — Исусе, ама аз почти не го познавам. Не съм го виждал от шест или осем месеца. — Видя го на Велик ден. Занесе плюшен заек на дъщеря му. Дълга пауза. — Да, това го бях забравил. — А забрави ли, че някой се опита да отнесе главата на Едуин Уокър? — Това пък какво общо има с _мен_? Или с моя бизнес? — озадаченият му гняв звучеше почти съвсем достоверно. Ключова дума: _почти._ — Хайде сега, ти сам обвини Озуалд, че го е направил. — _Просто се шегувах, по дяволите!_ Позволих му да си поеме дъх и продължих. — Сещаш ли се за коя фирма работя, де Мореншилд? Ще ти подскажа — не е Стандарт Ойл. Последва тишина, докато той попиваше всички глупости, които му бях сервирал. Само дето _не бяха_ глупости, не съвсем. Със сигурност знаех за заека и за неговата „как пропусна“ забележка, след като жена му беше забелязала карабината. Заключението се налагаше от самосебе си. Моята фирма беше Фирмата* и единственото, което вълнуваше моя събеседник в момента — поне на това се надявах — беше каква точно част от несъмнено вълнуващия му живот беше подслушван. [* Фирмата — популярно нарицателно за ЦРУ. — Б.пр.] — Става въпрос за недоразумение, господин Ленън. — За твое добре, искрено се надявам да е така, защото отстрани изглежда сякаш ти си му дал тази идея. С всички ония приказки какъв расист бил Уокър и как щял да се превърне в американския Хитлер. — Това изобщо не е вярно. Аз пренебрегнах думите му. — Обаче това не е основната ни тревога. Най-много се тревожим, че може да си _придружил_ господин Озуалд вечерта на десети април. — _Ach, mein Gott!_ Това е лудост! — Ако можеш да го докажеш и ако обещаеш да стоиш настрана от нестабилния господин Озуалд в бъдеще… — Ами че той е в Ню Орлийнс, за бога! — Млъкни. Знаем точно къде е и какви ги върши. Раздава листовки „Справедливост за Куба“. Ако не престане, скоро ще го опандизят — всъщност, Лий щеше да бъда задържан след по-малко от седмица. Чичо му, Грозника Мърет, онзи, който беше свързан с Карлос Марсело, щеше да му плати гаранцията. — Обаче все някога ще се върне в Далас и тогава не си и помисляй пак да го виждаш. С твоята малка игричка е свършено. — Казвам ви, аз никога… — Все пак може да си получиш концесиите. Обаче само ако докажеш, че не си бил с Озуалд на десети април. Можеш ли? — Аз… нека да помисля — последва дълга пауза. — Да, мисля, че мога. — Ами дай да се видим, тогава. — Кога? — Довечера, в девет. Аз си имам началници и те никак няма да се зарадват, ако ти отпусна достатъчно време да си измайсториш алиби. — Заповядайте у нас. Ще пратя Джийн на кино с приятелки. — Не, друго едно местенце съм намислил. И даже няма да ти трябват указания да го намериш. Казах му къде ще го чакам. — Но защо там? — той звучеше искрено изненадан. — Просто ела. И ако не искаш таткото и синът Дювалие да ти се разсърдят люто, приятелче, ела сам. След това затворих. 3 Върнах се в болницата точно в шест и останах при Сейди половин час. Главата й се беше прояснила и твърдеше, че не я боли чак толкова. В шест и половина я целунах по здравата буза и й казах, че трябва да тръгвам. — Имаш работа? — попита тя. — Истинската ти работа тук? — Да. — Но никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително, нали? Кимнах. — И в никакъв случай погрешка — допълних. — Пази се. — Все едно стъпвам по яйчени черупки. Тя се опита да се усмихне, но направи гримаса, когато прясно разрязаната плът на лицето й се опъна. Тя отмести поглед над рамото ми. Аз се обърнах и видях Дийк и Ели на вратата. И двамата се бяха издокарали, Дийк с летен костюм, каубойска връзка и шапка, а Ели с розова копринена рокля. — Ние можем да изчакаме — каза Ели. — Не, влизайте. Тъкмо си тръгвах. Но не стойте твърде дълго, тя е изморена. Целунах Сейди още два пъти — по сухите устни и влажното чело. После се върнах на улица Нийли, където извадих покупките си от магазина за костюми. Действах бавно и внимателно пред огледалото в банята, като често се консултирах с инструкциите и съжалявах, че Сейди не е с мен да ми помогне. Не се тревожех, че де Мореншилд може да попита „не съм ли те виждал някъде“, когато се срещнем. Целта ми беше той да не може да разпознае „Джон Ленън“ по-късно. В зависимост от това дали щях да му повярвам, можеше да се наложи пак да си имам работа с него. В такъв случай исках да имам предимството да мога да го изненадам. Първо залепих мустаците. Те бяха доста рунтави и с тях изглеждах като бандит от уестърн на Джон Форд. После се заех с грима, с чиято помощ направих лицето и ръцете си да изглеждат загорели от слънцето. Имах и очила с рогови рамки и стъкла без диоптър. Беше ми хрумнало да си боядисам косата, но това щеше да ме свърже с Джон Клейтън, по начин, който изобщо не ми беше приятен. Вместо това нахлупих ниско бейзболна шапка. Когато бях готов, сам едва се познах. — Никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително — казах на непознатия в огледалото. — И в никакъв случай погрешка. Ясно ли е? Непознатият кимна. Очите зад фалшивите очила бяха безизразни. Тъкмо преди да изляза, взех револвера от гардероба и го натиках в джоба си. 4 Стигнах празния паркинг в края на улица Мерседес двадесет минути по-рано, но кичозният Кадилак на де Мореншилд вече чакаше, паркиран със задницата срещу тухлената задна стена на склада на Монтгомъри Уорд. Значи той беше нервен. Чудесно. Огледах се, като почти очаквах да видя момичетата, скачащи на въже, но те сигурно вече се бяха прибрали. Може би спяха и сънуваха Чарли Чаплин, който обикаляше Франция, само за да гледа как танцуват мадамите. Паркирах близо до сухопътната яхта на де Мореншилд, смъкнах стъклото, подадох лявата си ръка навън и го повиках с пръст. За момент той си остана на мястото, сякаш не беше сигурен какво да прави. После излезе. От самоуверената му походка нямаше и следа. Изглеждаше плах и предпазлив. Това също беше чудесно. В едната си ръка държеше папка. По вида й не личеше да съдържа кой знае какво. Надявах се да не е нещо изфабрикувано в последния момент. Ако беше, двамата с него щяхме да потанцуваме, но нямаше да е суинг. Той отвори вратата и се наведе да ме погледне. — Хей, нали няма да ме застреляш или нещо такова? — Не — отговорих аз, като се надявах да звуча отегчен. — Ако бях от ФБР, можеше да се тревожиш, обаче аз не съм и ти много добре го знаеш. Не за първи път си имаш работа с нас. От душа и сърце се надявах записките на Ал да не ме бяха подвели. — Тази кола подслушва ли се? _Ти_ носиш ли микрофон? — Ако внимаваш какво говориш, няма от какво да се притесняваш, нали така? Хайде, влизай. Той влезе и затвори вратата. — За онези концесии… — За тях ще си говориш друг път и с други хора. Петролът не е по моята част. По моята част е да се занимавам с хора, които се държат неразумно, а твоите отношения с Озуалд могат да се нарекат крайно неразумни. — Просто бях любопитен. Това е човек, който е успял да емигрира в Русия, а после да се върне в Щатите. Той е полуграмотен селяндур, но е учудващо находчив. Освен това… — той прочисти гърло. — Един мой приятел е хвърлил око на жена му. — Знаем за него — казах аз, като си мислех за Буе, поредния Джордж в, както изглеждаше, безкрайната поредица. Колко бих се радвал да се измъкна от ехтящата камера на миналото. — Единственото, което ме интересува, е да се убедя, че не си имал нищо общо с оня левашки опит за убийство на Уокър. — Ето, извадих това от албума на жена ми. Той отвори папката, извади единствена изрезка от вестник и ми я подаде. Аз включих лампата в купето на Шевролета, като се надявах светлината да не е достатъчна да изобличи фалшивия ми тен. От друга страна, какво толкова? Де Мореншилд вероятно щеше да реши, че дегизировката е обичайна в такава ситуация. Изрезката беше от изданието на „Сутрешни вести“ от дванадесети април. Бях сигурен, че повечето даласци четат клюкарската хроника „Из града“ с повече интерес, отколкото националните или световни новини. Това конкретно издание съдържаше множество снимки на мъже и жени във вечерно облекло и дълъг списък имена. Де Мореншилд беше оградил с червено един абзац по средата на колоната. Веднага разпознах Джордж и Джийн на придружаващата снимка. Той беше в смокинг и широко разтеглената му усмивка разкриваше повече зъби, отколкото нормално може да има в човешка уста. Джийн пък демонстрираше главозамайващо деколте, изцяло обсебило вниманието на третия човек на снимката. И тримата държаха чаши с шампанско. — Това е от петъчния вестник — обадих се аз. — По Уокър стреляха в сряда. — Да но светската хроника винаги се публикува ден по-късно. Понеже събитията винаги са вечерни, нали така? Освен това не гледай само снимката, ами прочети текста. Там си пише всичко черно на бяло. Прочетох, но знаех, че казва истината, веднага щом видях името на другия мъж, изписано със завъртяния вестникарски шрифт за тази рубрика. Хармоничното ехо беше по-шумно от електрическа китара, включена към усилвател. Местният петролен магнат __Джордж де Мореншилд__ и съпругата му __Джийн__ вдигнаха чаши (или десетина) в клуб __Карусел__ в сряда вечерта, за да отпразнуват рождения ден на абсолютно възхитителната дама. Колко години? Влюбените птички не споделиха, но на нас тя не ни изглежда и ден повече от двадесет и три. Техен гостоприемен домакин беше собственикът на __Карусел,__ __Джак Руби,__ който им прати бутилка шампанско, а после се присъедини към тях за тоста. Честит рожден ден, Джийн, и дълги години щастие! — Шампанското беше долнопробно и на следващия ден ме мъчи махмурлук до три следобед, но си е струвало, ако това е достатъчно за доказателство. Беше. Аз пък бях страшно заинтригуван. — Колко добре познаваш тоя тип, Руби? Де Мореншилд изсумтя. Цялата му аристократична надменност, изразена в едно единствено вдишване през разширени ноздри. — Не особено добре и нямам желание да го опознавам. Той е побъркано еврейче, което отпуска безплатно пиене на полицията да си затваря очите, докато той раздава юмручна справедливост. При това доста често. Някой ден тоя негов къс фитил ще го вкара в беля. Обаче Джийн харесва стриптизьорките. Те я възбуждат — и той сви рамене сякаш да каже: „Кой може да ги разбере жените?“ — Добре, това удовлет… Той погледна надолу, видя револвера в ръката ми и млъкна. Очите му се разшириха. Езикът му се показа и облиза устните. Когато го прибра обратно, той издаде остър мляскащ звук. — Дали съм удовлетворен? Това ли щеше да попиташ? — смушках го с дулото на револвера и със задоволство чух как той рязко си поема дъх. Убийството променя човека, казвам ви, прави го по-груб, но в моя защита, ако имаше на света човек, който да си е заслужил сплашването, това беше той. Маргерит беше отчасти отговорна за личността, в която се беше превърнал най-малкият й син и самият Лий далеч не беше без вина — с всички негови недорасли мечти за слава — но и де Мореншилд беше изиграл своята роля. И дали действията му са били продиктувани от някакъв подмолен план на ЦРУ? Не. Това просто го забавляваше. Както и гневът и разочарованието, изпълващи разстроената личност на Лий. — Моля ви — прошепна де Мореншилд. — Да, удовлетворен съм. Обаче хубаво ме чуй, кречетало такова: никога повече няма да се срещаш с Лий Озуалд. Няма да говориш с него по телефона. Няма да обелиш нито дума за този разговор на жена му или на майка му, или на Буе, или на когото и да било от другите емигранти. Ясно ли е? — Абсолютно. Аз и без това бях почнал да се отегчавам от него. — Не и на половина, колкото аз съм отегчен от теб. Ако разбера, че пак си говорил с Лий, ще те убия, ясно? — Ясно. А онези концесии…? — Някой ще те потърси. Сега се махай от колата ми. Той го направи скорострелно. Когато вече се беше настанил зад волана на Кадилака, аз пак протегнах ръка през прозореца. Този път използвах пръста си, за да му посоча да се отдалечи към улица Мерседес. Той го направи. Аз останах на място още малко, загледан в изрезката, която в бързината си той беше забравил да прибере. Семейство де Мореншилд и Джак Руби, вдигнали чаши. Дали това все пак не сочеше към конспирация? Ненормалниците, които вярват в стрелци, изскачащи от каналите и двойници на Озуалд, сигурно биха го повярвали, но не и аз. Беше просто поредната хармония. Това беше Земята на миналото, където всичко ехтеше. Бях сигурен, че съм затворил прозореца на съмнението, който мъчеше Ал Темпълтън, до тъничка пролука. Озуалд щеше да се върне в Далас на трети октомври. Според записките на Ал, щяха да го вземат на работа в книгохранилището като общ работник в средата на октомври. Само дето това нямаше да се случи, защото някъде между трети и шестнадесети, аз щях да сложа край на нещастия му опасен живот. 5 Позволиха ми да прибера Сейди от болницата сутринта на седми август. На връщане към Джоуди тя се беше умълчала. Личеше си, че изпитва силна болка, но почти през целия път ръката й нежно почиваше на коляното ми. Проговори чак, когато се отклонихме от магистрала 77 при голямото табло в чест на Денолмските Лъвове. — Ще се върна на работа през септември. — Сигурна ли си? — Да. Щом можах да се изправя пред целия град в онази зала, мисля, че ще се справя с хлапетата в училищната библиотека. Освен това, имам чувството, че ще се нуждаем от парите. Освен ако нямаш някакъв източник на средства, за който аз не знам, скоро ще се разорим напълно. Благодарение на мен. — Очаквам да получа малко пари в края на месеца. — Боксовият мач? Аз кимнах. — Добре. Пък и няма да ми се наложи дълго да понасям шушукането и кискането. Защото, когато ти си тръгнеш, аз тръгвам с теб — тя направи малка пауза. — Стига още да го искаш. — Сейди, това е _всичко,_ което искам. На следващия завой излязохме на Главната улица. Джем Нийдхам тъкмо довършваше разноса на мляко. Бил Гейвъри подреждаше пресен хляб пред пекарната си. От радиото на една преминаваща наблизо кола Джан и Дийн пееха, че в Града на Сърфа има по две момичета за всяко момче. — Ще ми хареса ли, Джейк? Твоето място? — Надявам се, миличка. — Различно ли е? Аз й се усмихнах. — Бензинът е доста по-скъп и има повече копчета за натискане. Иначе няма кой знае каква разлика. 6 Онзи горещ август беше най-близкото нещо до меден месец, което можехме да си позволим и беше прекрасен. Аз все още паркирах колата си пред къщата на Дийк вечер, но не мисля, че това заблуждаваше някого в града къде реално живея. Сейди се възстанови бързо от операцията и, въпреки че окото й беше отпуснато, а на бузата имаше дълбока вдлъбнатина, където ножът беше проникнал чак в устата, подобрението беше значително. Елертън и екипът му бяха свършили чудесна работа при дадените обстоятелства. Ние четяхме книги, седнали на дивана й пред пуснатия вентилатор — „Групата“ за нея, „Невзрачният Джуд“ за мен. Правехме си пикник в задния двор под сянката на нейното великолепно орехово дърво и пиехме литри айс кафе. Тя пак започна да ограничава цигарите. По телевизията гледахме „Сурова кожа“, „Бен Кейси“ и „Път 66“. Една вечер даваха „Новите приключения на Елъри Куин“, но аз я помолих да смени канала. Казах й, че не обичам детективски филми. Преди да си легнем, аз внимателно втривах мазен крем върху раната й, а веднъж щом се окажехме в леглото… Нека просто кажем, че всичко беше чудесно. Веднъж пред супермаркета аз попаднах на достопочтената Джесика Калтроп, член на училищното настоятелство. Тя ме спря и каза, че трябва да говори с мен по, както го нарече, „един деликатен въпрос“. — За какво става въпрос, мис Калтроп? Защото тук нося сладолед и ми се ще да го прибера у дома преди да се е разтопил. Тя ме дари с ледена усмивка, която би запазила ваниловия ми сладолед стегнат часове наред. — „У дома“ на улица Бий Трий ли ще рече, господин Амбърсън? При бедната госпожица Данхил? — А това как точно ви засяга? Усмивката й се вледени още малко. — Като член на училищното настоятелство, аз трябва да съм сигурна, че моралът на нашите служители е безупречен. Ако вие и госпожица Данхил живеете заедно, това искрено ме притеснява. Младежите са много впечатлителни. Те имитират всичко, което виждат у възрастните. — Нима? След около петнадесет години, прекарани в различни класни стаи, аз бих казал, че те внимателно наблюдават поведението на възрастните и после се втурват в обратната посока, възможно най-бързо. — Сигурна съм, че можем да проведем крайно информативен разговор, свързан с вашите наблюдения върху психологията на подрастващите, господин Амбърсън, но исках да говоря с вас по друг въпрос, колкото и да ми е неприятно — никак не изглеждаше да й неприятно. — Ако двамата с госпожица Данхил живеете в грях… — Грях — прекъснах я аз. — Каква интересна дума. Иисус предложил онзи, който е безгрешен, да хвърли първия камък. Или онази. _Вие_ безгрешна ли сте, мис Калтроп? — Този разговор не се отнася за мен. — Но бихме могли да го отнесем към вас. _Аз_ бих могъл да го отнеса към вас. Мога, например, да почна да разпитвам наоколо за хлапето, което сте изтърсила преди доста време. Тя отскочи назад, все едно я бях зашлевил и отстъпи две крачки към тухлената стена на магазина. Аз пък пристъпих две крачки напред, стиснал книжните торби с покупки пред себе си. — Думите ви са обидни и противни. Ако още преподавахте при нас, щях да… — Не се и съмнявам, но аз вече не работя за вас, затова искам да ме изслушате много внимателно. Доколкото знам, когато сте била на шестнадесет и сте живеела в ранчото Суитуотър, вие сте родила дете. Не ми пука дали бащата е бил ваш съученик, някой скитник или собствения ви баща… — _Вие сте отвратителен!_ Вярно беше. И колко приятно може да е това понякога. — Не ме е грижа кой е бил, но съм изключително загрижен за Сейди, която е понесла повече болка и страдание, отколкото вие вероятно сте изпитала през целия си живот — тя беше стигнала стената зад гърба си и стоеше, притисната там. Беше вдигнала лице към мен, а очите й искряха от ужас. При други обстоятелства бих я съжалил. Не и при тези. — Ако кажете и една дума за Сейди, на когото и да било, аз лично ще се открия къде е сега детето и ще се постарая всички в града да научат. Разбирате ли ме? — Махнете се от пътя ми. Пуснете ме да мина. — _Разбирате ли ме?_ — Да! _Да!_ — Чудесно — отстъпих назад. — Живейте си живота, мис Калтроп. Подозирам, че откак сте била на шестнадесет, животът ви е станал доста сив — натоварен, разбира се, отнема много време да се ровиш в личния живот на хората — но никой не ви пречи да си го живеете. Затова не пречете на нас да живеем своя. Тя отстъпи наляво покрай стената по посока на паркинга. Очите й се бяха облещили и нито за миг не се отделиха от лицето ми. Аз й се усмихнах мило. — Преди този разговор окончателно да се превърне в нещо, което никога не се е случвало, бих искал да ви дам един съвет, уважаема. Думите ми извират направо от сърцето. Аз я обичам и ви уверявам, че не искате да се ебавате с един влюбен мъж. Ако си наврете носа в моите работи — или на Сейди — аз ще положа всички усилия да ви превърна в най-изпадналата снобска кучка в цял Тексас. От душа и сърце ви го обещавам. Тя побягна към паркинга. Бягаше неловко като човек, на когото отдавна не му се е налагало да се движи с нещо по-бързо от достолепна походка. С дългата си до глезените кафява пола, плътни бежови чорапи и разумни кафяви обувки, тя беше олицетворението на своето време. Косата й беше прибрана на кок, който се беше разхлабил. Някога сигурно я е носила разпусната, както на мъжете им харесва да виждат женската коса, но това е било отдавна. — Хубав ден — извиках след нея за последно. 7 Сейди влезе в кухнята, докато аз прибирах покупките в хладилника. — Дълго време те нямаше. Разтревожих се. — Заприказвах се, знаеш как е в Джоуди. Все ще се намери с кого да убиеш малко време. Тя се усмихна. Това вече й се отдаваше малко по-лесно. — Ти си сладурче. Аз и благодарих и на свой ред я уверих, че тя е истинска сладурана. Зачудих се дали Калтроп ще говори с Фред Милър, другия настоятел, който се имаше за пазител на градския морал. Не ми се вярваше. Аз не просто знаех нейната тайна. Бях се постарал да я сплаша. Беше се получило с де Мореншилд, получи се и с нея. Сплашването на хора е мръсна работа, но все някой трябва да я върши. Сейди прекоси кухнята и ме прегърна. — Какво ще кажеш за един уикенд в Кендълуд преди началото на учебната година? Както в добрите стари времена? Виж само колко е дръзка тази Сейди, а? — Ами, зависи — аз също я прегърнах. — За неприличен уикенд ли става дума? Тя се изчерви, освен около белега. Там кожата остана бледа и лъскава. — Абсолютно разюздан, сеньор. — Тогава, колкото по-скоро, толкова по-добре. 8 Всъщност, уикендът не беше никак неприличен, освен ако, като Джесика Калтроп и подобните й, не вярвате, че физическата любов е мръсна. Вярно, че прекарахме доста време в леглото. Но също толкова прекарахме навън. Сейди обожаваше разходките и беше неуморна, а зад комплекса имаше огромно поле, обграждащо далечен хълм. Беше покрито с избуели късни цветя. Останахме там почти целия съботен следобед. Сейди разпознаваше някои от растенията — испански кинжал, бодлив мак, нещо, наречено пача трева — но другите й бяха непознати и тя само се навеждаше да ги помирише. Вървяхме, хванати за ръка, високата трева обвиваше краката ни, обути в джинси, а тексаското небе над нас беше изпълнено с едри памукообразни облаци. Полето беше набраздено на дълги светли и сенчести ивици. Подухваше лек бриз и миризмата на петрол не се усещаше никаква. На върха на хълма се обърнахме и погледнахме назад. Бунгалата изглеждаха дребни и незначителни насред огромната, изпъстрена тук-там с дървета прерия. Пътят приличаше на панделка. Сейди седна, сви колене пред себе си и обви ръце около глезените си. Аз седнах до нея. — Искам да те питам нещо — каза тя. — Добре. — Не става въпрос за… нали знаеш… откъде идваш… Точно сега, не ми се мисли по въпроса. Обаче искам да знам за този човек, който си дошъл да спреш. Този, който щял да убие президента. Аз го обмислих. — Деликатна тема, миличка. Помниш ли, като ти казах, че съм застанал близо да голяма машина с остри зъби? — Да… — Казах ти, че не искам да си близо до мен, докато си вра носа около нея. Вече ти казах повече, отколкото възнамерявах и със сигурност повече, отколкото е разумно. Защото миналото не иска да бъде променяно. То се противопоставя на всеки, който опита. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-голямо е противодействието. Не искам да пострадаш. — Но аз вече пострадах — каза тя тихо. — Искаш да знаеш дали вината за това е моя? — Не, миличък — тя сложи ръката си на бузата ми. — Не. — Ами, може и да е, поне отчасти. Съществува нещо, наречено ефектът на пеперудата — точно в момента около нас пърхаха стотици пеперуди, сякаш да илюстрират думите ми. — Знам какво е. Рей Бредбъри има един разказ, в който става дума за него. — Така ли? — Казва се „Гръмна гръм“. Много е красиво и много притеснително. Обаче, Джейк, виж — Джони си беше побъркан дълго преди ти да се появиш. _Аз го напуснах_ дълго преди ти да се появиш. И, ако теб те нямаше, вероятно щеше да се намери някой друг мъж. Сигурна съм, че нямаше да е хубаво, колкото с теб, но аз нямаше да има откъде да го знам, нали? Времето е дърво с много разклонения. — Какво искаш да знаеш за онзи тип, Сейди? — Ами, например, защо не се обадиш в полицията — анонимно, разбира се — и да им кажеш за него. Откъснах стръкче трева и го задъвках, докато обмислях отговора си. Първото, което ми хрумна, бяха думите на де Мореншилд на паркинга на Монтгомъри Уорд: „Той е полуграмотен селяндур, но е учудващо находчив.“ Добре го беше преценил. Лий беше успял да се измъкне от Русия, когато там му беше омръзнало. Щеше да успее да се измъкне и от Книгохранилището след стрелбата по президента, въпреки че полицията и тайните служби щяха да реагират почти незабавно. _Естествено,_ че ще реагират незабавно. Един куп хора щяха да сочат откъде са дошли изстрелите. Лий щеше да бъде разпитан от въоръжени мъже в стаята за почивка на втория етаж, преди още президентският кортеж да е успял да стигне до болницата Паркланд. Полицаят, който щеше да го разпита, по-късно щеше да си спомня, че младежът е изглеждал разумен и убедителен. Веднъж щом бригадирът Рой Трули потвърдеше, че Лий действително е негов служител, полицаят щеше да го освободи и да продължи да търси стрелеца на горните етажи. Ако офицер Типит не го беше засякъл, нищо чудно Лий да беше успял да се укрива дни наред след стрелбата или седмици. — Сейди, даласките полицаи ще шокират света със своята некомпетентност. Би било лудост да им се доверя. Нищо чудно даже да не обърнат внимание на моето анонимно съобщение. — Но защо? Защо да го правят? — Защото точно в момента онзи мъж дори не е в Тексас и няма намерение да се връща скоро. Планира да избяга в Куба. — _Куба?_ Защо, за бога, Куба? Аз поклатих глава. — Няма значение, така или иначе, няма да успее. Той ще се върне в Далас, но все още няма да планира никакво убийство. Той дори не знае, че Кенеди се кани да идва в Далас. И самият Кенеди не го знае, защото пътуването още не е насрочено. — Но _ти_ знаеш. — Да. — Защото във времето, от което идваш, всичко това е описано в историческите книги? — В най-общи линии, да. Подробностите научих от приятеля, който ме изпрати тук. Някой ден, когато всичко свърши, ще ти разкажа цялата история, но не точно сега. Не докато машината с ужасните зъби работи с пълна пара. Важното е друго: ако полицията разпита онзи мъж по някое време педи средата на ноември, той ще звучи напълно невинен, защото ща _бъде_ невинен — поредният перест облак премина над нас и веднага смъкна температурата с около десет градуса. — Кой знае, може би не е бил напълно решен да го направи, чак докато е дръпнал спусъка. — Говориш сякаш вече се е случило — дивеше се тя. — В моя свят се е случило. — Защо точно средата на ноември? — На шестнадесети „Сутрешни вести“ ще съобщи на Далас за предстоящото преминаване на президентския кортеж по Главната улица. Л… онзи мъж ще прочете новината и ще осъзнае, че маршрутът минава точно покрай мястото, където той работи. Вероятно ще реши, сам Бог му праща знак. Или призракът на Карл Маркс. — А той къде ще работи? Аз пак поклатих глава. Не беше безопасно да й казвам. Разбира се, _нищо,_ свързано с този разговор, не беше безопасно. Обаче (казах го преди, но не пречи да се повторя), какво облекчение беше да мога да говоря с някого за тези неща. — Ако полицаите говорят с него, може да го сплашат и той да се откаже от плана си. Тя беше права, но това беше ужасен риск. Аз самият вече бях поел известен риск, като бях говорил с де Мореншилд, но той само си искаше концесиите. Освен това аз не просто го бях сплашил — направо му бях изкарал акъла. Сигурен бях, че ще си трае. Обаче Лий… Взех ръката на Сейди. — В момента, аз знам къде ще отиде онзи мъж и какво ще направи, както знам откъде ще мине влакът — защото се движи по релси, по установен път. Обаче ако се намеся, всичко може да се промени. — Ако говориш с него директно? В главата ми изплува абсолютно кошмарна картина. Лий казва на полицаите: „Идеята ми даде мъж, на име Джордж Амбърсън. Ако не беше той, никога нямаше да ми хрумне.“ — Не мисля, че и това ще помогне. Съвсем тихо тя попита. — Ще се наложи ли да го убиеш? Не й отговорих. Което само по себе си беше отговор. — И си абсолютно сигурен, че това ще се случи? — Да. — Както си сигурен, че Том Кейс ще спечели онзи мач на двадесет и девети? — Да. — Въпреки че всеки който разбира нещо от бокс, казва, че Тайгър ще го размаже? Аз се усмихнах. — Явно си чела спортните страници. — Да, така е — тя дръпна стръкчето трева от устата ми и сама го захапа. — Никога не съм била на боксов мач. Ще ме заведеш ли? — Ами то няма да е на живо, нали разбираш. Ще го излъчват на много голям телевизионен екран. — Знам. Ще ме заведеш ли? 9 Вечерта на боксовия мач Централната аудитория на Далас беше пълна с красавици, но и Сейди успя да завърти доста глави. Тя се беше приготвила много внимателно, но й най-умелият грим, не би могъл напълно да прикрие белега на лицето й. Роклята й обаче помогна доста — тя плътно прилепваше по извивките на тялото й и имаше дълбоко деколте. Гениалният елемент в тоалета й беше шапката с периферия, която Елън Докърти й и беше дала, когато Сейди й се похвали, че ще я водя на мача. Шапката беше почти идентична на онази, която Ингрид Бергман беше носила във финалната сцена на Казабланка. Небрежно накривена наляво, шапката едновременно идеално подчертаваше лицето й и хвърляше дълбока сянка върху лявата й буза. Това се оказа по-ефективно от всякакъв грим. Когато тя излезе от спалнята, за да я огледам, аз й казах, че изглежда зашеметяващо. Ако съдех по облекченото й изражение и блесналите й очи, тя разбираше, че комплиментът ми е искрен, а не само опит да повиша самочувствието й. Движението на влизане в Далас беше натоварено и докато се настаним на местата си в залата, вече вървеше третата от петте предварителни срещи. Огромен чернокож мъж и още по-грамаден бял бавно и методично се налагаха един друг под възторжените викове на зрителите. Не един, а четири огромни екрана висяха над полирания под където Даласките Шпори играеха (зле) своите баскетболни срещи. Картината се осигуряваше от група прожектори, разположени зад екраните и, въпреки че цветовете бяха мътни, по-скоро едва загатнати, картината беше кристално ясна. Сейди беше впечатлена. В интерес на истината, аз също. — Нервен ли си? — попита тя. — Да. — Въпреки че знаеш… — Въпреки, че знам. Когато заложих на Пиратите през ’60-та, знаех със сигурност. А тук разчитам на нещо, което моят приятел е прочел в Интернет. — Какво пък е това? — Научна фантастика. Като у Рей Бредбъри. — А… ха — тя сложи пръсти между устните си и свирна силно. — Ей, ти, с бирата! Онзи с бирата, издокаран с жилетка, каубойска шапка и колан със сребърни кабси, ни продаде две бутилки Лоун Стар (стъклени, не пластмасови) с картонени чаши захлупени върху гърлата. Аз му дадох един долар и му казах да задържи рестото. Сейди взе своята бутилка и я чукна о моята. — Късмет, Джейк. — Ако имам нужда от късмет, значи сериозно съм го загазил. Тя запали цигара и даде своя принос към димния воал, обграждащ лампите в залата. Аз седях в дясно от нея и от моята гледна точка, тя изглеждаше идеално. Сложих ръка на рамото й и, когато тя се обърна към мен, целунах леко разтворените й устни. — Е, хлапе, поне винаги ще имаме Париж.* [* Прощалната реплика между героите във филма „Казабланка“. — Б.пр.] Тя се усмихна широко. — Да бе, може би онзи Париж в Тексас. Из публиката се понесе общ стон. Черният боксьор току-що беше разбил белия. 10 Главното събитие на вечерта започна в девет и половина. На екраните се появиха лицата на боксьорите в едър план и при вида на Том Кейс ме заболя сърцето. Къдравата му тъмна коса беше изпъстрена със сиви нишки. Бузите му бяха почнали да увисват. Коремът му леко преливаше над шортите. Но най-лошото бяха неговите някак объркани очи, дълбоко хлътнали сред подпухнала плът и заздравели белези. Май не беше съвсем сигурен къде се намира. Публиката като цяло го приветства — все пак, той беше от Далас, но чух и доста освирквания. Седнал там, прегърбен на столчето си, обвил ръце в ръкавици около въжетата, той изглеждаше сякаш вече беше изгубил. Дик Тайгър от своя страна беше на крака, замахваше с юмруци във въздуха и чевръсто подскачаше в черните си кецове. Сейди се наведе към мен и ми прошепна: — Това не изглежда обнадеждаващо, скъпи. И още как — всъщност изглеждаше просто отчайващо. Най-долу на първия ред, (където екранът трябва да изглеждаше като надвиснала скала с размазани фигури, движещи се по нея) видях Акива Рот да отвежда една кукла с наметка от норка и тъмни очила до места, които, ако мачът не беше прожектиран, щяха да са точно до ринга. Пред двама ни със Сейди седеше закръглен мъж с пура. Той се обърна към нас. — Ти за кого си, красавице? — Кейс! — отговори му Сейди смело. Дебелакът се разсмя. — Златно сърце имаш. А ще заложиш ли десет кинта за него? — Какво ще кажеш за четири към едно, ако Кейс го нокаутира? — _Кейс_ да нокаутира _Тайгър?_ Мадам, договорихме се — той подаде ръка, тя я стисна, а после се обърна към мен със своенравна малка усмивка, танцуваща около здравото ъгълче на устата й. — Много дръзко — казах й аз. — Никак даже — отговори тя. — Тайгър ще падне в петия рунд. Аз мога да виждам в бъдещето. 11 Конферансието, в смокинг и с щедро напомадена коса, изскочи в центъра на ринга, дръпна надолу микрофона, висящ на сребристия си шнур, и оповести статистиките на двамата боксьори с проточен панаирджийски глас. Пуснаха националния химн. Мъжете свалиха шапки и сложиха ръце на сърцата си. Аз усещах как собственото ми сърце бие лудо, поне сто и двадесет удара в минута, ако не и повече. Залата беше климатизирана, но по врата и гърба ми се стичаше пот и мишниците ми бяха плувнали. Една красавица в бански костюм обиколи ринга вдигнала голяма табела с цифрата 1 на нея. Гонгът удари. Том Кейс пристъпи към центъра на ринга с примирено изражение на лицето. Дик Тайгър енергично се втурна срещу него. Замахна лъжливо с дясната ръка, а после цапардоса Кейс с опустошително ляво кроше точно дванадесет секунди след началото на мача. Публиката — и нашата, и онази, която гледаше на живо на две хиляди мили от нас — издаде болезнен стон. Ръката на Сейди, отпусната на моето бедро, изведнъж се стегна и са заби в крака ми. — Кажи на оная десетачка да се сбогува с приятелчетата си, красавице — обади се дебелака с пурата весело. _Ал, къде, по дяволите, ти е бил умът?_ Дик Тайгър се оттегли в своя ъгъл и продължи небрежно да подскача на място, докато съдията отброяваше и драматично акцентираше всяко число с вдигане на ръката си. На три Кейс се размърда. На пет седна. На седем застана на коляно. На девет стана и вдигна ръкавици. Съдията сложи ръце на лицето на боксьора и му зададе въпрос. Кейс отговори. Съдията кимна, повика Тайгър с ръка и сам отстъпи настрани. Тигърът, вероятно нямащ търпение да стигне до разкошната вечеря която го чакаше след мача, се втурна да довърши противника си. Кейс не се опита да го избегне — скоростта му го беше напуснала преди години, вероятно по време на някой незначителен двубой в Молийн, Илиной или Ню Хейвън, Кънетикът — но успяваше да се прикрива и да се вкопчва. Той често сграбчваше Тайгър, отпускаше глава на рамото му като изморен танцьор на танго и слабо налагаше гърба му с ръкавиците си. Тълпата започна да го освирква. Когато гонгът удари и Кейс се отпусна на столчето си с клюмнала глава и провесени ръкавици, недоволството им се засили. — Никак не го бива, красавице — обади се дебелакът. Сейди ме погледна нервно. — Ти какво мислиш? — Мисля, че изкара първия рунд — в действителност си мислех, че с Том Кейс е кажи-речи свършено. Мадамата по бански пак се врътна на ринга, този път вдигнала цифрата 2. Гонгът удари. Тайгър пак се втурна напред, а Кейс провлачи крака. Той продължи да стои близо до противника си и да се вкопчва в него при първа възможност, но забелязах, че сега успяваше да отбива лявото кроше, което го беше съборило в началото. Тайгър млатеше корема на по-стария боксьор с убийствени десни удари, но явно под увисналото коремче се криеха доста сериозни мускули, защото това сякаш не оказваше особен ефект върху Кейс. В един момент Тайгър избута Кейс назад и направи жест с двете си ръце, сякаш казваше: „Е, хайде де!“. Тълпата одобри. Кейс не реагира, само продължи за съзерцава противника си, така че Тайгър пак се приближи. Кейс моментално се вкопчи в него. Тълпата протестира. Удари гонгът. — Баба ми щеше да направи по-добро шоу срещу Тайгър — оплака се дебелакът с пурата. — Може би — отговори Сейди, като палеше третата си цигара за вечерта. — Обаче той още е на крака, нали? — Не за дълго, захарче. Следващото ляво кроше, което попадне в целта, ще превърне Кейс в Спящата красавица — изсмя се той. Третият рунд мина с още вкопчване и влачене на крака, но в четвъртия Кейс малко свали гарда и Тайгър успя да вкара поредица леви и десни удари, които веднага изправиха публиката на крака. Дамата на Акива Рот също аплодираше бурно. Самият Рот си остана на мястото, но си направи труда да протегне ръка, покрита с пръстени, и я да сложи на нейния задник. Кейс отстъпи назад и се отпусна върху въжетата, като замахваше с дясната си ръка срещу Тайгър. Един от тези удари попадна в целта. Не изглеждаше да е особено силен, но от лицето на Тайгър се разхвърчаха пръски пот и той тръсна глава с озадачено изражение, сякаш не разбираше откъде се е взело _това._ Веднага след това обаче пак пристъпи напред и продължи в същия дух. От лявата вежда на Кейс започна да се тича кръв. Преди Тайгър да е успял да усили кървавата струя, гонгът удари отново. — Ако ми платиш десетачката сега, красавице, ти и гаджето ти ще успеете да се измъкнете преди задръстванията — обади се дебелакът. — Аз имам друго предложение — отговори Сейди. — Давам ти един шанс да се откажеш и да си спестиш четиридесетте долара. Онзи се разсмя. — И красива, и духовита. Ако тоя твой дългуч не се отнася добре с теб, аз ще те прибера у нас. В ъгъла на Кейс треньорът му трескаво обработваше раната на лявата вежда, като изстискваше нещо от тубичка и го втриваше с пръсти. Лично на мен ми приличаше на секундно лепило, само дето не мисля, че по онова време то вече беше изобретено. Накрая той шляпна Кейс по гърдите с мокра кърпа. Гонгът удари. Дик Тайгър се втурна напред с порой от десни удари и леви крошета. Кейс избегна първия ляв и за първи път в мача Тайгър успя да насочи десен ъперкът към главата на по-възрастния боксьор. Кейс отстъпи, колкото да не поеме пълната му сила в челюстта си и ръкавицата се заби в бузата му. Силата на удара изкриви цялото му лице в гримаса от филм на ужасите. Той се олюля назад. Тайгър пристъпи напред. Тълпата пак беше на крака и жадуваше кръв. Ние се изправихме с всички останали. Сейди беше похлупила устата си с длани. Тайгър беше притиснал Кейс в един от неутралните ъгли на ринга и го млатеше методично. Виждах как Кейс се отпуска. Виждах как очите му помръкват. Още едно ляво кроше или онзи убийствен десен и те съвсем щяха да угаснат. — __Довърши го!__ — пищеше дебелакът с пурата. — __Довърши го, Дики! Разкажи му играта!__ Тайгър удари ниско, под кръста. Едва ли беше умишлено, но съдията се намеси. Докато той предупреждаваше Тайгър за непозволените удари, аз наблюдавах Кейс, за да видя как ще се възползва от тази моментна пауза. Видях на лицето му нещо, което разпознах. Същото изражение бях видял на лицето на Лий онзи път, когато се беше разкрещял на Марина за смъкнатия цип на полата й. Беше се появило, когато в отговор Марина го беше обвинила, че е довел жена си и детето си в истинска „свинещина“ и после беше завъртяла пръст пред ухото си, сякаш да каже „ти си побъркан“. За Том Кейс този мач вече не беше просто рутинен източник на средства. Съдията се отдръпна. Тайгър се втурна, но този път Кейс го пресрещна. Това, което се случи в следващите двадесет секунди беше най-наелектризиращото и ужасяващо нещо, което съм виждал от позицията на зрител в публика. Двамата стояха директно един срещу друг и взаимно се налагаха по лицето, гърдите, раменете и корема. Нямаше никакво подскачане, опити за избягване или прикриване, никаква тактика. Тя бяха бикове, биещи се в полето. Носът на Кейс се счупи и шурна кръв. Долната устна на Тайгър се сцепи о собствените му зъби. От двете страни на брадичката му потече кръв и той заприлича на вампир след обилна вечеря. Абсолютно всички в залата се бяха изправили и крещяха. Сейди подскачаше. Шапката й падна и разкри лицето й. Тя не й обърна внимание. Никой не обърна внимание. На огромните екрани Третата световна война се вихреше с пълна сила. Кейс сведе глава, за да поеме един от онези торпедни десни и видях как Тайгър направи гримаса, когато юмрукът му срещна твърдата кост. Той отстъпи назад и Кейс се възползва да вкара един чудовищен ъперкът. Тайгър изви глава и успя да го избегне донякъде, но предпазителя хвръкна от устата му и се претърколи по дължината на екрана. Кейс пристъпи напред, като раздаваше убийствени леви и десни удари. В тях нямаше никакво спортно майсторство, само груба необуздана сила. Тайгър заотстъпва, препъна се в собствените си крака и падна. Кейс се надвеси над него, явно без да е сигурен какво точно да прави или дори къде се намира. Бясно размахващият ръце треньор най-после привлече вниманието му и той пак се върна в своя ъгъл. Съдията почна броенето. На четири Тайгър се изправи на коляно, на шест беше на крака. Съдията все пак отброи до задължителните осем, след което мачът продължи. Аз погледнах големия часовник в ъгъла на екрана и видях, че от петия рунд са останали петнадесет секунди. _Не е достатъчно, няма да стигне._ Кейс пристъпи напред. Тайгър замахна мощно с лявата. Кейс завъртя глава настрани и, когато ръкавицата прелетя покрай лицето му, той отговори с дясната. Този път лицето на Дик Тайгър се изкриви в гримаса. Той падна и повече не стана. Дебелакът огледа надъвканото крайче от пурата си и после го хвърли на пода. — Сълзи Иисусови! — Абсолютно! — изчурулика Сейди. — Иисус си поплака върху камара палачинки и учениците му се заклеха, че по-вкусни не са хапвали! А сега плащай! 12 Докато се върнем в Джоуди, вече беше минало полунощ, но ние бяхме прекалено развълнувани, за да спим. Нахвърлихме се един на друг в леглото, а после ядохме пай в кухнята по бельо. — Е, какво мислиш? — попитах я аз. — Че никога повече не искам да гледам бокс. Публиката беше просто кръвожадна. А аз по нищо не им отстъпвах. За няколко секунди — може би дори цяла минута — ми се щеше Кейс да убие онзи подскачащ надут младок. А после нямах търпение да се върнем тук и да ти се нахвърля. Това преди малко не беше от любов, Джейк. Това беше _изгаряща нужда._ Аз не казах нищо. Понякога няма какво да се каже. Тя се протегна над масата, хвана една троха, останала на брадичката ми и я сложи в устата ми. — Кажи ми, че не е от омраза. — Кое не е? — Причината да искаш ти лично да спреш онзи мъж — тя видя, че се каня да отговоря и вдигна възпираща ръка. — Знам какво ми каза, помня всички причини, но искам да съм сигурна, че те наистина са _обективни причини,_ а не онова нещо, дето се появи в очите на Кейс, когато Тайгър го удари в слабините. Мога да те обичам, ако си обикновен мъж и сигурно ще мога да те обичам ако си герой, нищо че това изглежда някак по-трудно. Но не мисля, че мога да обичам самопровъзгласил се съдник. Аз се замислих за начина, по който Лий гледаше жена си, когато не й беше ядосан. Сетих се за онзи случай, когато двамата с малката се бяха забавлявали във ваната. Видях сълзите му, когато се сбогуваше с тях на автогарата преди да потегли към Ню Орлийнс. — Не е омраза — казах накрая. — Това, което изпитвам е… Аз се отвлякох за момент, но тя ме наблюдаваше. — Тъга за един провален живот. Но човек може да изпитва съжаление и към побесняло куче. Това не значи, че трябва да го оставиш живо. Тя ме погледна в очите. — Пак те желая. Но този път е от любов, да знаеш. А не, защото току-що съм гледала двама побеснели мъже да се бият и нашият е победил. — Добре — съгласих се аз. — Това е хубаво. И наистина беше. 13 — Брех, ти да видиш — възкликна дъщерята на Франк Фрати, когато влязох в заложната къща по обед онзи петък. — Боксовият експерт с новоанглийски акцент — тя разтегли устни в лъскава усмивка, обърна глава и извика през рамо. — Тааате, оня _Том Кейс_ тип се появи. Фрати излезе без да бърза. — Ето те и теб, господин Амбърсън, от плът и кръв и чаровен като Дявола в съботна вечер. Сигурно се чувстваш много доволен от себе си днес, а? — Ами да, защо не — потвърдих аз. — Я, какъв удар направих. — Не, аз съм този дето пое удара — той извади кафяв плик от задния джоб на размъкнатите си панталони. — Две хилядарки. Преброй ги ако искаш. — Не е нужно. Вярвам ти. Той понечи да ми даде плика, после го дръпна обратно и потупа брадичката си с него. Сините му очи, избледнели, но проницателни, ме огледаха внимателно. — А защо не си продължиш инвестицията? Футболният сезон наближава, бейзболната серия също. — Нищичко не разбирам от футбол, а серията тази година никак не ми е интересна. Ще си взема парите. Той ми връчи плика. — Беше удоволствие да се работи с теб — казах му аз и си излязох. Усещах как ме проследяват с поглед и имах силно и неприятно усещане за дежавю, но не можех да се сетя точно какво ми напомня _тази_ ситуация. Качих се в колата, като се надявах никога повече да не се наложи да си връщам в тази част на Форт Уърт. Или да ходя на авеню Грийнвил в Далас. Или да правя залози при човек на име Фрати. Това бяха моите три желания и те всички се сбъднаха. 14 Следващата ми спирка беше на улица Нийли. Бях предупредил собственика, че август ще е последният ми месец в това жилище. Той се опита да ме разубеди, като каза, че добри наематели като мен се намират много трудно. Това вероятно беше вярно — полицията не беше посещавала квартала по моя вина нито веднъж, въпреки че наминаваха често натам, особено през почивните дни. Но протестите му вероятно бяха свързани по-скоро с факта, че имаше доста свободни жилища и доста по-малко наематели. Далас преживяваше един от периодичните си спадове. Първо се отбих в Първа земеделска банка и подплатих сметката си с двете хиляди, получени от Фрати. Това беше щастлива случайност. По-късно осъзнах, че ако носех парите у себе си, когато стигнах на улица Нийли, със сигурност щях да ги изгубя. Планът беше да проверя за последно четирите стаи за нещо забравено и най вече онези мистични точки на привличане за изгубените вещи като възглавниците на дивана, под леглото и в дъното на чекмеджетата. А също да си прибера револвера. Щеше да ми трябва, за да се справя с Лий. Вече бях твърдо решен да го убия, при това възможно най-скоро след връщането му в Далас. Междувременно не исках да оставям никаква следа от Джордж Амбърсън. Докато приближавах улица Нийли, онова усещане, че пак съм заседнал в ехтящата камера на миналото, ставаше все по-силно. Продължавах да си мисля за двамата Фрати, единият с жена на име Марджъри, другият с дъщеря на име Уанда. Марджъри: „Това залог ли ще рече, човешки казано?“ Уанда: „За залог ли става дума, като махнеш префърцунените приказки?“ Марджъри: „Аз съм Дж. Едгар Хувър, синко.“ Уанда: „Аз съм началникът на даласката полиция Къри.“ Е и какво от това? Това беше просто хармонията, нищо повече. Страничен ефект от пътуването във времето. Въпреки това, алармата зазвъня някъде из главата ми, а когато стигнах улица Нийли, изпълни цялото ми съзнание. Историята се повтаря, миналото обича да е в хармония със себе си, на което се дължеше това усещане. Но не _само_ на това. Докато завивах по алеята пред къщата, където Лий беше съставил неуспешния си план за убийство на Едуин Уокър, сериозно се заслушах в алармата. Защото тя вече пищеше в главата ми. Акива Рот на мача в компания. Придружен от мадама с тъмни очила и норка. Август в Далас далеч не е подходящо време за носене на кожена наметка, но залата беше климатизирана, а както се казва, понякога човек просто трябва да направи впечатление. _Махни очилата, махни норката. Какво остава?_ За момент останах в колата, заслушат в потракването на охлаждащия се двигател без да мога да направя връзката. Тогава осъзнах, че ако замениш наметката с блуза от Шип’н’Шор, ще се получи Уанда Фрати. В Дери Чаз Фрати беше пратил Бил Туркот да ме следи. Беше ми хрумнало, че тук може да се случи нещо подобно, но реших, че е малко вероятно. Глупаво решение. Кого ли беше насъскал по мен Франк Фрати от Форт Уърт? Ами, явно добре познаваше Акива Рот от Фейт Файнаншъл, след като той излизаше с дъщеря му… Внезапно реших, че си искам револвера незабавно. Излязох от Шевролета и се втурнах нагоре по стъпалата на верандата с ключодържател в ръка. Тъкмо ровех из връзката, когато откъм ъгъла с авеню Хейнс изскочи засилена вагонетка и наби спирачки точно пред моята сграда, а левите й гуми се качиха на бордюра. Аз се огледах. Не видях никого. Улицата беше празна. Никога не се намират минувачи, на които да извикаш за помощ. Да не говорим за полицаи. Натиках ключа в ключалката и го завъртях с надеждата да успея да ги заключа навън — които и та бяха _те_ — и да се обадя на полицията отвътре. Едва когато вече бях вътре и подуших спарената миризма на празно жилище се сетих, че бях махнал телефона. Едри мъже тичаха през моравата към мен. Трима. Един носеше късо парче тръба, сякаш увито в нещо. Не, всъщност мъжете бяха достатъчно за каре бридж. Четвъртият беше Акива Рот, но той не бягаше. Той се задаваше бавно след останалите с ръце в джобовете и ведра усмивка на лицето. Аз затръшнах вратата и завъртях секретния ключ. Едва бях го направил, когато някой я отвори с ритник. Аз се втурнах към спалнята, но успях да мина само половината разстояние. 15 Двама от биячите на Рот ме завлякоха в кухнята. Третият държеше парчето тръба. То беше увито в тъмен филц. Забелязах го, когато тай внимателно го остави на масата, където се бях хранил толкова пъти. После си сложи ръкавици от сурова кожа. Рот се подпря на касата на вратата все така доволно усмихнат. — Едуардо Гутиерез е болен от сифилис — обяви той. — Проял му е мозъка. Ще пукне до година-две, обаче знаеш ли какво? На него хич не му пука. Вярва, че ще се прероди като арабски емир или койгознай. К’во ще кажеш, а? Реагирането на забележки извън всякакъв контекст е трудна работа, ако сте на парти, в автобус или на опашка за билети, но е просто невъзможна, когато са ви подхванали двама мъжаги и трети се кани да ви напердаши. Затова аз не казах нищо. — Обаче теб просто не може да си те избие от главата. Защото си спечелил залози, които просто не е можело да се спечелят. Понякога си губел, обаче на Еди му хрумнала тая побъркана идея, че загубите ти били умишлени. Разбираш ли? А после, когато си познал за дербито, той решил, че си някакъв такъв екстрасенс, дето вижда в бъдещето. Знаеше ли, че той ти изгорил къщата? Аз не казах нищо. — И тогава — продължи Рот, — гадинките сериозно почнали да му ръфат мозъка и той решил, че си някакъв демон или дявол. И пуснал мълвата в целия Юг, Запад и Средния запад: „Оглеждайте се за тоя тип Амбърсън и му вижте сметката. Убийте го. Той не е нормален. Аз веднага го подуших, обаче не обърнах внимание и вижте ме сега — болен съм и умирам. Заради него! Той е демон или дявол, или койгознай“. Трябва да се е побъркал а? Хлопа му някоя дъска. Аз не казах нищо. — Кармо, мисля, че моят приятел Джорджи не ме слуша. Май се е унесъл. Я го разбуди. Мъжът с ръкавиците заби ъперкът, достоен за Том Кейс, от ляво на лицето ми. В главата ми избухна болка и за няколко секунди виждах всичко от тази страна като през алена мъгла. — Добре, мисля че това го събуди — продължи Рот. — Докъде бях стигнал? О, да, как си се превърнал в личния Торбалан на Еди. На всички ни беше ясно, че това е заради сифилиса. Ако не беше се заял с теб, щеше да е кучето на бръснаря да речем. Или някоя мацка, дето го е обработила твърде грубо в колата, когато е бил на шестнадесет. Понякога не си помни адреса и се налага някой да отиде да го прибере. Тъжно, а? Заради ония червеи в главата му. Обаче всички му вървяха по свирката, защото Еди винаги е бил точен тип. Когато разказваше виц, леле, можеше да те скъса от смях. И тъй никой не вярваше, че ти наистина съществуваш. Обаче, ти да видиш, личният демон на Еди се появява в Далас, в моя салон. И какво прави? Залага на Пиратите срещу Янките, което всички знаят, че няма да се случи и то в седем игри, когато е ясно, че серията няма да продължи толкова. — Имах късмет — обадих се аз. Гласът ми звучеше хрипкав, защото едната страна на устата ми беше почнала да се подува. — Просто така ми хрумна, импулсивно. — Това са пълни глупости, а за глупостите човек си плаща. Кармо, бастисай коляното на кучия му син. — Не! — опиха да го спра аз. — Моля те, не го прави! Кармо се ухили, сякаш бях казал нещо много забавно, вдигна увитата тръба от масата и замахна към лявото ми коляно. Чух как нещо изпука. Все едно някой шумно си пука ставите. Болката беше изключителна. Аз преглътнах писъка си и се отпуснах в ръцете на другите двама мъже. Те ме дръпнаха нагоре. Рот стоеше на вратата с ръце в джобовете и доволна усмивка. — А така. Това ще се подуе, между другото. Няма да повярваш колко много. Обаче, хей, каквото си надробил, това ще сърбаш. А междувременно, фактите и нищо друго освен фактите — биячите от двете ми страни се разсмяха. — Фактите са такива — никой, облечен както ти беше облечен онзи ден, когато за първи път дойде при мен, не прави такива залози. Мъж с твоя вид залага импулсивно десет долара, двадесет най-много. Обаче Пиратите взеха, че победиха, това също е факт. И изведнъж аз се улавям как си мисля, че Еди може и да знаел какво говори. Не че си дявол или екстрасенс някакъв, нищо такова, обаче може би познаваш някого, който знае това-онова. Като например, че има уговорка Пиратите да спечелят в седем игри? — Никой не уговаря бейзболни срещи, Рот. Не и след серията от ’19-та. Ти приемаш залози, най-добре от всички трябва да го знаеш. Той повдигна вежди. — Знаеш ми името! Ей, може да има нещо вярно в тия приказки за екстрасенси. Обаче аз нямам цял ден на разположение — и той си погледна часовника, сякаш за потвърждение. Той беше масивен, вероятно Ролекс. — Като дойде да си прибереш парите, се опитах да ти видя адреса на шофьорската книжка, обаче ти си беше сложил пръста върху него. Голяма работа, много хора го правят. Реших да не се занимавам повече. Защо да пращам момчетата след теб да ти натрошат кокалите или даже да те бастисат — само, за да зарадвам Еди с неговия прояден мозък? Защото си спечелил, противно на очакваното и си ме изръсил с хилядарка и двеста? Майната му на Еди — щом нищо не знае, няма да страда. Пък и даже да се отървем от теб, той ще вманиачи по нещо друго. Може да реши, че Хенри Форд е бил самият Антихрист или койгознай. Кармо, тоя пак не ме слуша и това _направо ме вбесява._ Кармо замахна с тръбата към корема ми. Удари ме точно под ребрата с парализираща сила. Болката първо беше остра, после потъна в разрастваща се топлинна експлозия, истинска огнена топка. — Боли, а? — поинтересува се Кармо. — Направо ти обръща карантията. — Мисля, че разкъса нещо — обадих се аз. Чух хрипкаво пухтене като от парен локомотив и осъзнах, че се задъхвам. — Ще ти разкъса ами! — продължи Рот. — _Аз те пуснах,_ отрепка такава! Майната ти, пуснах те! _Забравих_ за теб! А ти да вземеш да се изсипеш при Франк във Форт Уърт и да заложиш на шибания мач Кейс-Тайгър. Абсолютно същата работа — залагаш на очевидно губещата страна и измъкваш колкото може по-голям курс. Този път даже улучваш точния рунд! Та ето какво ще се случи, приятелче: ти ще ми кажеш откъде си знаел. Ако си кажеш, аз ти правя няколко снимки, както си разкрасен, и ги давам на Еди да се успокои. Той знае, че няма как да те убием, защото Карлос е забранил, пък той само Карлос слуша, даже в това състояние. Обаче ще му е достатъчно да види, че сме те претрепали… само дето ти никак не изглеждаш претрепан в момента. Кармо, я му разкраси още малко физиономията. И Кармо се зае с лицето ми, докато другите ме държаха. Счупи ми носа, затвори ми лявото око, изби няколко зъба и ми раздра лявата буза. Аз все си мислех: _Или ще припадна, или ще ме убият. Така или иначе, болката ще спре._ Обаче не изгубих съзнание и по едно време Кармо приключи. Дишаше тежко, ръкавиците му бяха изпръскани с кръв. През прозорците проникнаха слънчеви лъчи и изписаха светли елипси по изхабения линолеум. — Така е по-добре — отсъди Рот. — Вземи полароида от колата, Кармо, и давай да приключваме тука. Преди да излезе, Кармо си махна ръкавиците и ги остави на масата до оловната тръба. Някои от ивиците филц се бяха развили и бяха напоени с кръв. Лицето ми пулсираше, но коремът ми беше по-зле. Горещата вълна още не беше изчезнала. Нещо изобщо не беше наред там вътре. — Хайде за последно, Амбърсън? Откъде знаеше, че мачът е уговорен? Кой ти каза? Признай си. — Просто предположих — казах си, че звуча сякаш имам тежка настинка, но не беше вярно. Звучах, сякаш току-що са ме пребили. Той вдигна тръбата и я тупна о пухкавата си длан. — Кой ти каза, шибаняк такъв? — Никой. Гутиерез е прав. Аз съм демон. Демоните виждат бъдещето. — Давам ти последен шанс да си кажеш. — Уанда е твърде високо за тебе, Рот. И твърде хилава. Като й се качиш, сигурно изглежда сякаш жабок чука върлина. Или пък… Самодоволната му физиономия се набръчка гневно. Напълно се преобрази за по-малко от секунда. Замахна с тръбата към главата ми. Аз вдигнаха лявата си ръка и чух звук, какъвто се чува, когато брезов клон се прекърши под тежкия сняг. Този път, когато се отпуснах, горилите ме оставиха да се свлека на пода. — Шибан устатник, как ги мразя такива устатници — думите му сякаш идваха от много далеч. Или от много високо. Или и двете. Най-после бях готов да припадна за огромно мое облекчение. Но все още бях достатъчно на себе си да видя как Кармо се връща с полароидния фотоапарат. Беше голям и тежък, от онзи тип, дето обективът изскача на нещо като хармоника. — Обърнете го — нареди Рот. — Да му хванем хубавото личице. Докато горилите изпълняваха, Кармо подаде фотоапарата на Рот, а той пък му даде тръбата. После Рот вдигна полароида пред лицето си. — Гледай пиленцето, отрепка мръсна. Ето една за Еди… Последва светкавица. — … една за моята лична колекция, дето я нямам, ама може сега да я почна… Светкавица. — … и една за теб. Да се научиш как да отговаряш, когато сериозни хора те питат нещо. Светкавица. Той дръпна третата снимка от камерата и я хвърли към мен. Тя падна до лявата ми ръка… върху която той стъпи. Изпукаха кости. Аз изскимтях и дръпнах ръката си към гърдите. Беше счупил поне един пръсти, може би дори три. — Да не забравиш да отлепиш покритието след шестдесет секунди, че ще се препече. Стига да си още буден, де. — Искаш ли да го разпитваш още? — Ти шегуваш ли се? Виж го само. Че той и името си вече не помни. Майната му — той тръгна да се извръща и после се обърна обратно. — Ей, задник, ето ти едно за из път. И тогава ме ритна отстрани по главата с нещо, което трябва да беше подкована обувка. В полезрението ми избухнаха ракети. После тилът ми се удари о пода и светът изчезна. 16 Не мисля, че съм бил в безсъзнание дълго, защото слънчевите елипси на пода почти не бяха мръднали. Усещах метален вкус в устата си. Изплюх отчасти съсирена кръв и парче от зъб и тръгнах да се изправям на крака. Наложи се да се хвана за един стол със здравата си ръка, а после и за масата, която едва не се преобърна върху мен, но като цяло се оказа по-лесно, отколкото бях очаквал. Левият ми крак беше изтръпнал и крачолът ми беше отеснял, там, където коляното се беше издуло. Обаче бях сигурен, че може да е било и много по-зле. Погледнах през прозореца, за да се уверя, че вагонетката е изчезнала и после тръгнах куцукайки към спалнята. Сърцето ми сякаш правеше големи тромави салта в гърдите. Всеки негов удар пулсираше в счупения ми нос и подутата лява страна на лицето, където костта сигурно също беше счупена. Тилът ми също пулсираше и вратът ми беше схванат. _Можеше и да е по-зле,_ напомних си аз докато бавно прекосявах спалнята. _Все пак си на крака, нали? Просто си прибери проклетия револвер, сложи го в колата и карай до спешното. Всичко си ти е наред. Може даже да си малко по-добре от Дик Тайгър в момента._ Продължих да си го повтарям, чак докато се протегнах към най-горния рафт на гардероба. Тогава усетих как нещо се опъва в корема ми и после… сякаш са навива. Поутихналият огън, обхванал лявата ми страна, се разгоря като въглени, залети с бензин. Успях да докосна дръжката на револвера с върховете на пръстите си, завъртях го, закачих с пръст скобата пред спусъка и го дръпнах от рафта. Той падна на земята и отскочи от мен. _Сигурно даже не е зареден._ Наведох се да го вдигна. Лявото ми коляно поддаде. Паднах на пода и болката в корема ми се надигна с нова сила, но успях да вдигна револвера и отворих барабана. Все пак беше зареден. Всяко гнездо. Пуснах го в джоба си и се опитах да пълзя към кухнята, но болката в коляното беше твърде силна. Главоболието също се влошаваше. Разпростираше тъмните си пипала от леговището си точно над тила ми. Стигнах до леглото по корем, все едно че плувах по пода. После някак успях да се изтегля върху него с помощта на дясната си ръка и десния крак. Левият крак ме държеше, но вече почти не можех да го сгъвам в коляното. Трябваше да се махна от там възможно най-бързо. Трябва да съм приличал на Честър, куция заместник шериф от „Барутен дим“, докато излизах от спалнята и прекосявах кухнята към входната врата, която зееше отворена с разбита ключалка. Даже си спомням, че из главата ми се въртеше нещо от същия сериал: „Шериф Дилън, шериф Дилън, имаме си неприятности в Лонгбранч!“ Стигнах края на верандата, сграбчих дясното перило на стълбите и подскачах на един крак до долу. Имаше само четири стъпала, но с всеки скок главоболието ми се усилваше. Освен това изглежда губех периферното си зрение, което никак не беше хубаво. Опитах се да завъртя глава, за да се огледам за Шевролета, но вратът ми отказа да съдейства. Вместо това успях да извъртя цялото си тяло и когато колата попадна в полезрението ми осъзнах, че по никакъв начин няма да мога да шофирам. Даже да отворя вратата и да пусна револвера в жабката щеше да е невъзможно — навеждането обостряше болката в корема. Измъкнах револвера от джоба си и се върнах при верандата. Хванах се за перилото и после метнах оръжието под стъпалата. Там трябваше да е на сигурно място. Изправих се и бавно тръгнах по алеята надолу към улицата. _Малки крачки,_ напомнях си, _съвсем миниатюрни._ Появиха се две хлапета на велосипеди. Опитах се да им кажа, че имам нужда от помощ, но от подутата ми уста се разнесе сам сухо хъхрене. Те се спогледаха, завъртяха педалите по-здраво и ме заобиколиха. Завъртях се надясно (подутото ми коляно правеше завоя наляво най-лошата идея на света) и завлачих крака по тротоара. Зрителното ми поле продължаваше да се стеснява и сега изглежда надзъртах от някакъв дълбок тунел. За момент това ми напомни падналия комин в леярната Китчънър в Дери. _Трябва да стигнеш до авеню Хейнс,_ казах си. _Там минават коли. Поне до там трябва да стигнеш._ Обаче дали изобщо се движех натам или се отдалечавах? Не можех да си спомня. Видимият свят се беше свил до кръг с диаметър десетина сантиметра. Главата ми се цепеше от болка, в корема ми бушуваше пожар. Когато паднах, това сякаш се случи на забавен кадър, а тротоарът ми се стори пухено мек. Преди съвсем да изгубя съзнание, нещо ме смушка. Нещо твърдо и метално. Хрипкав глас на десетина мили над мен ме заговори. — Хей, ти! _Момче!_ Какво ти има? Обърнах се. Отне ми всичката останала сила, но успях. Над мен се извисяваше възрастната дама, която ме беше нарекла страхливец, когато бях отказал да се намеся между Лий и Марина в Деня на Ципа. Нищо чудно това да беше същия ден, защото независимо от августовската жега, тя все така носеше бархетната си нощница и елека. Понеже боксовият мач все още се въртеше в остатъка от изстрадалия ми ум, днес щръкналата й коса ми напомни за боксьора Дон Кинг, вместо за Елза Ланкастър. Беше ме смушила с края на бастуна си. — Олеле, божке — възкликна тя. — Кой те нареди така? Историята беше твърде дълга и нямаше как да й разкажа. Мракът се спускаше и аз му се радвах, защото главоболието беше убийствено. _Белодробен рак за Ал, Акива Рот за мен,_ помислих си. _Така или иначе, край на играта, Ози печели._ Не и ако можех да направя нещо по въпроса. Събрах последни сили и проговорих на лицето над мен, единственото останало светло петно в приближаващия мрак. — Позвънете… девет-едно-едно…* [* 911 е националният телефон за спешна помощ в САЩ. — Б.пр.] — _Това_ пък какво е? Естествено, че няма да знае. Този телефон още не беше в употреба. Аз успях да направя само още един опит. — Линейка. Може и да съм го повторил два пъти, но не съм сигурен. Тъкмо тогава мракът ме погълна. 17 Често съм се чудил след това, дали колата ми я откраднаха местните хлапета или горилите на Рот. И кога се е случило. Във всеки случай, крадците не я бяха разбили. Седмица по-късно Дийк Симънс я прибра от служебния паркинг на даласката полиция. Беше в много по-добро състояние от мен. Пътуването във времето е пълно с иронии. Глава 26 Следващите единадесет седмици пак живеех два живота — външния, за който не знаех почти нищо и другия, вътрешния, който ми беше до болка познат и където често сънувах Човека с жълтата карта. Във външния живот жената с бастуна (Албърта Хитчисън — Сейди я беше открила и й беше занесла букет цветя) стояла до мен и викала, докато един съсед се появил, видял какво се е случило и повикал линейката, която ме откарала в Паркланд. Там ме приел доктор на име Малкълм Пери — същият, който щеше да се бори безуспешно за живота и на Кенеди, и на Озуалд. С мен той имал повече късмет, но и моят живот висял на косъм. Имал съм счупени зъби, счупен нос, пукната скула, натрошено коляно, счупена лява ръка, изкълчени пръсти и коремни наранявания. Но главното притеснение на Пери било свързано с моята мозъчна травма. По-късно ми казаха, че, докато лекарят опипвал корема ми, аз съм се събудил и съм надал вой, но аз не помня. Веднага щом ми сложили катетър, от него започнала да изтича мътна урина, примесена с кръв, отлично позната на професионалните боксьори. Жизнените ми показатели първо били стабилни, после започнали да се влошават. Тествали ме, установили кръвната ми група и ми влели четири банки кръв, която, Сейди ми каза по-късно, жителите на Джоуди възстановили стократно при кампания за даряване на кръв през Септември. Всъщност наложи се да ми го каже няколко пъти, защото аз все забравях. Чакаше ме операция на корема, но преди това трябваше да ме прегледа невролог и да ми направят ломбална пункция — в Земята на миналото няма такива неща като скенери и магнитни резонанси. Казаха ми също, че съм разговарял с две от сестрите, които ме подготвяли за пункцията. Споделил съм им, че жена ми е имала проблем с алкохола. Една от тях казала, че това е много лошо и ме попитала за името й. Аз съм отговорил, че тя е риба, наречена Уанда* и съм се разсмял от сърце. После пак съм изгубил съзнание. [* „Риба, наречена Уанда“ е заглавието на популярна американска комедия. — Б.пр.] Далакът ми се оказал разкъсан. Извадили го. Докато още съм бил упоен, а далакът ми пътувал натам, където отиват вече ненужните, ако и не съвсем жизнено важни органи, ме предали в ръцете на ортопедите. Там на счупената ми ръка била сложена шина, а счупеният ми крак бил покрит с гипс. В следващите седмици един куп хора го подписаха. Понякога си спомнях имената им, по-често не. След операцията ме държали постоянно натъпкан с успокоителни, със стабилизирана глава и легло повдигнато точно на тридесет градуса. Въпреки че все още не съм идвал в съзнание (макар че, според Сейди, понякога съм мърморел нещо), фенобарбиталът бил нужен, защото лекарите се опасявали, че мога изведнъж да се събудя и да навредя сам на себе си. В общи линии доктор Пери и колегите му (Елертън също следял състоянието ми редовно) се отнасяли към натъртената ми глава като към неексплоадирала бомба. До ден днешен не съм съвсем сигурен какво означава хематокрит или хемоглобин, обаче моите почнали да се подобряват и това изглежда радвало всички. Три дни след първата, ми направили втора ломбална пункция. Този път в ликвора имало следи само от стара кръв, а когато става въпрос за пункции, старата кръв е добра новина. Тя била признак за преживяна сериозна мозъчна травма, но също означавала, че няма нужда да пробиват черепа ми с дрелка — крайно рискована процедура, при всички битки, които тялото ми водело едновременно. Обаче миналото е твърдоглаво и се защитава срещу промените. Пет дни след коремната ми операция плътта около шевовете се възпали. На следващия ден раната се отвори и аз изпаднах в треска. Състоянието ми, което след втората пункция беше свалено от „критично“ на „сериозно“, пак литна към „критичното“. Според картона ми, аз съм бил упоен по разпореждане на доктор Пери и съм демонстрирал минимална неврологична реакция. На седми септември се събудих за кратко. Или поне така ми казаха. Една жена, доста красива, независимо от белега на лицето й, и възрастен мъж с каубойска шапка в скута, седяха до леглото ми. — Знаеш ли как се казваш? — попита жената. — Идамепиташ Нямадатикажа. Господин Джейк Джордж Нямадатикажа Епинг-Амбърсън прекара седем седмици в Паркланд преди да го преместят в рехабилитационния център — малък жилищен комплекс за болни хора — в северен Далас. По време на тези седмици бях на венозни антибиотици заради инфекцията, настанила се на мястото на липсващия ми далак. Шината на лявата ми ръка беше заменена с дълъг гипс, също покрит с подписи на хора, които не помнех. Малко преди да се преместя в Идън Фалоус, рехабилитационния център, дългият гипс беше заменен с по-къс. По същото време физиотерапевт започна да тормози коляното ми, за да го раздвижи. Казаха ми, че доста съм крещял по време на тези процедури, но аз не помня. Малкълм Пери и медицинският екип от болница Паркланд спасиха живота ми, в това изобщо не се съмнявам. Но без да искат ми направиха и един нежелан подарък, от който не можах да се отърва доста време след преместването в Идън Фалоус — вторична инфекция, причинена от антибиотиците, с които ме тъпчеха, за да се борят с първичната. Имам бегли спомени за повръщане и за, както ми се струваше, цели дни прекарани върху подлогата в леглото. Спомням си, че по едно време си мислех: „Трябва да отида до аптеката в Дери при господин Кийн. Трябва ми Каопектейт“. Но кой беше господин Кийн и къде беше Дери? Изписаха ме от болницата, когато почнах да задържам храна, но минаха почти две седмици след преместването ми в Идън Фалоус преди диарията да спре. Дотогава наближаваше краят на октомври. Сейди (като цяло помнех името й, но понякога ми се изплъзваше) ми донесе книжен фенер за Вси светии. Това си го спомням отлично, защото се разкрещях, когато го видях. Това бяха виковете на човек, забравил нещо жизнено важно. — Какво? Какво има миличък? — питаше тя. — Какво не е наред? Заради Кенеди ли? Нещо с Кенеди? — _Той ще ги убие всичките с чук!_ — изкрещях й аз. — _Вечерта на Вси светии! Трябва да го спра!_ — Кого? — тя стисна размятаните ми ръце с изплашено лице. — Кого трябва да спреш? Но аз не можах да се сетя и малко след това заспах. Спях през повечето време и не само заради бавното възстановяване от травмата на главата. Бях изтощен, бях се превърнал в сянка на самия себе си. В деня на побоя тежах осемдесет и пет килограма. Докато ме изпишат от болницата и ме настанят в Идън Фалоус, тежах шестдесет и три. В това се състоеше външният живот на Джейк Епинг, жестоко пребит мъж, който едва не умря в болницата. Вътрешният ми живот беше изпълнен с мрак, гласове и внезапни светкавични прозрения: те ме заслепяваха за момент, но изчезваха преди да успея добре да огледам осветената картина. Бях почти напълно изгубен и само понякога намирах себе си. Заварвах се плувнал в пот от температурата и усещах, че една жена слага в устата ми парченца лед, които бяха божествено студени. Тя беше __Жената с белега,__ която понякога беше и Сейди. Веднъж открих себе си на тоалетната чиния в ъгъла на стаята без да имам идея как съм се озовал там. От задника ми сякаш се изливаха литри изгаряща диария, от която коремът ми смъдеше и пулсираше. Освен това коляното ме болеше ужасно. Помня, че си пожелах някой да ме убие. Друг път открих, че се опитвам да стана от леглото, защото трябва да направя нещо ужасно важно. Имах чувството, че целият свят зависи от това, което трябваше да направя. __Мъжът с каубойската шапка__ беше в стаята. Той ме хвана и ме върна в леглото, преди да се строполя на пода. — Не още, синко — каза ми той. — Изобщо не си достатъчно укрепнал. Заварих себе си да говоря — или да се опитвам да говоря — с двама униформени полицаи, които ме разпитваха за побоя. На значката на единият пишеше, че се казва __Типит.__ Опитах се да му кажа, че е в опасност. Опитах да му кажа да запомни пети ноември. Бях улучил месеца, но не и деня. Обаче не можех да си спомня точната дата и ядосан започнах да блъскам безполезната си глава. Полицаите се спогледаха озадачени, __Не-Типит__ извика сестрата. Тя доведе доктора, той ми сложи инжекция и аз се отнесох. Откривах се, докато слушах Сейди да ми чете — първо „Невзрачният Джуд“, после „Тес от рода Дърбарвил“. Тези истории ми бяха познати и ми действаше успокояващо да ги слушам отново. В един момент докато слушах „Тес“ си спомних нещо. — Накарах Тесика Калтроп да ни остави на мира. Сейди ме погледна. — Имаш предвид Джесика? Джесика Калтроп? Така ли? Помниш ли как си го направил? Но аз не помнех. Споменът се беше изплъзнал. Открих се как гледам Сейди, застанала до малкия ми прозорец, загледана в дъжда навън, разплакана. Но през повечето време бях изгубен. __Мъжът с каубойската шапка__ беше Дийк, но веднъж го помислих за дядо си, което сериозно ме изплаши, защото дядо Епинг беше мъртъв и… Епинг, _това_ беше името ми. _Трябва да го запомня,_ казах си, но отначало не можех. Няколко пъти дойде да ме види възрастна жена с ярко червило. Понякога си мислех, че името й е мис Мими, друг път мис Ели, а веднъж бях убеден, че е Айрийн Райън, която играеше баба Клампет в „Хулиганите на Бевръли Хилс“. Казах й, че съм хвърлил клетъчния си телефон в едно езеро. „Сега той спи с рибките, а как ми се ще да си го върна“. Посети ме и __млада двойка.__ Сейди каза: — Виж, това са Майк и Боби Джил. — Майк Коулсоу — казах аз. — Близо сте, господин Ей — каза __младежът__ и се усмихна, но по бузата му се спусна сълза. По-късно, когато Сейди и Дийк ме посетиха веднъж в Идън Фалоус, те седнаха до мен на дивана, Сейди взе ръката ми и ме заразпитва. — Как се казва той, Джейк? Ти така и не ми каза _името му._ Как да го спрем, ако не знаем кой е и къде ще бъде? — Аз ще го подпра — отговорих й, като правех всичко по силите си да се сетя. Главата ужасно ме болеше отзад, но се стараех дори още повече. — Ще го _спра._ — Ти и бръмбар не можеш да спреш без наша помощ — обади се Дийк. Обаче Дийк беше твърде стар, а Сейди ми беше твърде скъпа. Щеше ми се тя да не му беше казвала. Но това не беше чак толкова лошо, защото той всъщност не й вярваше. — Човекът с жълтата карта ще ви попречи, ако се намесите — казах им. — Само аз мога да го спра. — Кой е Човекът с жълтата карта? — попита Сейди и се наведе към мен, като взе и двете ми ръце. — Не помня, но на мен той не може да попречи, защото аз не принадлежа тук. Единственият, който ми пречеше, бях самият аз. Според доктор Пери амнезията ми беше повърхностна и временна и беше прав…, но само донякъде. Ако се опитах сериозно да се концентрирам и да си спомня най-важните неща, главата ме заболяваше ужасно, накуцването ми се влошаваше и зрението ми се замъгляваше. Но най-лоша беше склонността ми да заспивам внезапно. Сейди попита доктор Пери дали това е нарколепсия. Той каза, че вероятно не е, но според мен изглеждаше разтревожен. — Събужда ли се, когато му повикаш или го разтърсиш? — Винаги — каза Сейди. — Може ли да се каже, че това се случвай най-често, когато е разстроен, защото не може да си спомни нещо? Сейди пак отговори утвърдително. — Тогава съм сигурен, че с времето ще премине, както и амнезията му. Най-накрая, бавно и полека, вътрешният ми свят почна да се слива с външния. Аз бях Джейкъб Епинг, бях учител и някак се бях върнал назад във времето, за да спра убийството на президента Кенеди. Първо отхвърлих идеята, но знаех прекалено много неща за междинните години и те не бяха плод на въображението ми. Бяха спомени. Ролинг Стоунс, изслушванията за възможното сваляне от длъжност на президента Клинтън, Световният търговски център в пламъци. Кристи, бившата ми тревожна и създаваща тревоги жена. Една вечер, докато със Сейди гледахме сериала „Битка“, си спомних какво бях направил на Франк Данинг. — Сейди, преди да дойда в Тексас аз убих някого. Случи се в едно гробище. Налагаше се. Той щеше да убие цялото си семейство. Тя ме гледаше зяпнала и с широко отворени очи. — Изключи телевизора — казах й. — Актьорът, който играе сержант Сондърс, не му помня името, след време ще бъде обезглавен от перка не хеликоптер. Моля те, Сейди, изключи го. Тя го направи и коленичи до мен. — Кой ще убие Кенеди и къде ще бъде, когато го направи? Опитах отново, с всички сили и този път не заспах, но и нищо не се сетих. От Мейн бях отишъл във Флорида, това го помнех. С моя Форд Сънлайнър, чудесна кола. От Флорида — в Ню Орлийнс, а след това бях дошъл в Тексас. Помнех, че докато прекосявах щатската граница със седемдесет мили в час на магистрала 20, по радиото слушах „Земен ангел“. Помня табелата „Тексас ви приветства“ и реклама за „Барбекюто на Сони“ при двадесет и седмата миля. После следваше дупка във филма. От другата страна се появяваха спомените за живота в Джоуди. По-ярки бяха спомените как танцувам със Сейди или лежа до нея в Кендълуд. Сейди ми каза, че също съм живял във Форт Уърт и Далас, но не знаеше къде. Имаше само два телефонни номера, които вече бяха изключени. Аз също не знаех, но си мислех, че едното място може да е било на улица Кадилак. Тя провери всички карти и каза, че няма улица с такова име в никой от двата града. Вече помнех доста повече неща, но не и името на убиеца, или къде ще бъде в деня на покушението. И защо не помнех? Защото миналото криеше тези факти от мен. Твърдоглавото минало. — Убиецът има дете — казах аз. — Мисля, че се казва Ейприл.* [* Ейприл и Джун са английските наименования на месеците Април и Юни, а също популярни женски имена. От там идва объркването на героя. — Б.пр.] — Джейк, ще те питам нещо. Може да ти се стори истинска лудост, но от това зависи страшно много — според теб, съдбата на света — затова се налага се да питам. — Питай — не се сещах какво би могла да ме попита, което би ме разгневило. — Лъжеш ли ме? — Не — отговорих й. И беше вярно. Тогава. — Казах на Дийк, че трябва да се обадим в полицията. Той ми показа една статия в „Сутрешни вести“, според която са получени повече от двеста заплахи за живота на президента или сведения за потенциални убийци. Явно и крайните десни от Далас и Форт Уърт, и крайните леви от Сан Антонио се опитват да сплашат Кенеди, за да не идва в Тексас. Дийк казва, че полицията предава всички заплахи и доноси на ФБР, но те не правят нищо, защото единственият човек, когото Хувър мрази повече от Кенеди, е брат му, Боби. На мен обаче не ми пукаше особено кого мрази Хувър. — Ти вярваш ли ми? — попитах я. — Да — отговори тя с въздишка. — Вик Мороу наистина ли ще умре? Вярно, това беше името на онзи актьор. — Да, така ще стане. — Докато снимат „Битка“? — Не, по-късно. Някакъв филм беше. Внезапно тя избухна в сълзи. — Само _ти_ не умирай, Джейк, моля те. Всичко, което искам, е ти да се оправиш. Често сънувах кошмари. Местата бяха различни — понякога пуста улица, която приличаше на Главната улица в Лисбън Фолс, понякога гробището, където бях застрелял Франк Данинг, понякога кухнята на Анди Калъм, шампиона по крибидж, но най-често беше закусвалнята на Ал Темпълтън. Седим в сепарето пред неговата Стена на градските знаменитости. Ал е болен, смъртно болен, но очите му блестят пронизително. — Човекът с жълтата карта олицетворява твърдоглавото минало — казва той. — Нали ти е ясно? Да, това го знаех. — Той мислеше, че ще умреш след побоя, но ти не умря. Мислеше, че ще умреш от инфекцията, но ти не умря. Сега е скрил спомените ти — онези, най-важните — защото знае, че това е последният му шанс да те спре. — Но как може да ме спре? Той е мъртъв? Ал поклаща глава. — Не, мъртвият съм аз. — А кой е той? _Какво_ е? И как може да се съживи? Та той си преряза гърлото и картата му беше станала черна! _Аз лично го видях!_ — Не знам, приятел. Знам само, че той не може да те спре, ако ти откажеш да спреш. _Трябва да си върнеш онези спомени!_ — Тогава ми помогни! — виквам аз и сграбчвам съсухрената му ръка. — Кажи ми името на онзи човек! Чапман*1 ли е? Менсън*2? И двете са ми познати, но не мисля, че са те. _Ти ме въвлече в това, така че помогни ми!_ [*1 Марк Дейвид Чапман е убиецът на Джон Ленън. — Б.пр.] [*2 Чарлз Менсън — водач на радикална американска организация, подобна на комуна. Една от последователките на Менсън, Линет Фом, прави опит за убийство на президента Джералд Форд. — Б.пр.] Точно в този момент от съня Ал отваря уста да ми каже, но тогава Човекът с жълтата карта се намесва. Ако сме на Главната улица, той излиза от магазина за алкохол или от Кенебек Фрут. Ако сме в гробището, се надига от отворен гроб като зомби. Ако сме в закусвалнята, входната врата се отваря с трясък. Картата, затъкната в лентата на шапката му е толкова черна, че прилича на правоъгълна дупка в реалността. Той е мъртъв и е почнал да се разлага. Древният му шлифер и покрит с плесен. Очните му кухини са пълни с гърчещи се червеи. — _Той не може да ти каже нищо, защото днес удвояват парите!_ — изкрещява Човекът с жълтата карта, който междувременно е станал Човекът с черната карта. Обръщам се към Ал, но от него е останал само скелет, стиснал цигара между зъбите си и тогава се събуждам, потънал в пот. Протягам се за спомените си, но тях ги няма. Дийк ми донесе вестници, публикували материали за предстоящото идване на Кенеди, с надеждата, че те ще стимулират паметта ми. Не се получи. Веднъж докато лежах на дивана (тъкмо се бях събудил от един от внезапните си пристъпи на сън), ги чух как за пореден път спорят дали да се обадят в полицията. Дийк казваше, че на анонимно обаждане никой няма да обърне внимание, а ако оставят име, това ще докара неприятности на всички ни. — Не ме интересува — извика му Сейди. — Знам, че го мислиш за луд, обаче ако е прав? Как ще се почувстваш, ако Кенеди си тръгне от Тексас в _ковчег?_ — Но, ако се обадим в полицията, те ще се заемат сериозно да проучат Джейк. Пък ти каза, че преди да дойде тук, той е убил някого в Нова Англия. _О, Сейди, защо ти трябваше да му го казваш?_ Тя престана да спори, но не се отказа. Понякога се опитваше да ме стресне, та дано си спомня, както се предполага, да стреснеш някого, който хълца, за да спре. И това не се получи. — Какво да правя с теб? — попита тя тъжно. — Нямам представа. — Опитай да подходиш от друг ъгъл. Да издебнеш паметта си неочаквано. — Опитвах. Мисля, че онзи мъж е бил в армията — докато го казвах, потърках главата си отзад, където главоболието вече се надигаше. — Но може да е бил и военния флот. Мамка му, Кристи, не знам. — Сейди, Джейк, аз съм Сейди. — А аз какво казах? Тя поклати глава и се опита да се усмихне. На дванадесети, вторник, Деня на ветераните, „Сутрешни вести“ публикува обширна статия за предстоящото посещение на Кенеди и какво ще означава то за града. „Повечето местни жители изглежда са готови да приветстват младия неопитен президент с отворени обятия“, пишеше в материала. „Навсякъде цари вълнение. Разбира се, присъствието на красивата му чаровна съпруга, също няма да навреди.“ — Пак ли сънува Човека с жълтата карта снощи? — попита ме Сейди, когато влезе. Беше прекарала празника в Джоуди. Най вече, за да си полее цветята и да си покаже носа в града, както се изрази тя. Аз поклатих глава. — Миличка, след като прекарваш повече време тук, отколкото в Джоуди, какво е положението с работата ти? — Мис Ели ме сложи на половин работен ден. Оправям се някак и, когато тръгна с теб… ако тръгнем… Предполагам ще трябва да видим какво ще се случи. Тя отклони поглед от мен и се зае да си запали цигара. Гледах я как твърде дълго потупва цигарата о масичката, а после си играе с кибрита и с тревога осъзнах, че Сейди също има своите съмнения. Бях предсказал мирния край на ядрената криза и нокаута на Дик Тайгър в петия рунд… но тя още се съмняваше. И аз не можех да я обвинявам. На нейно място и аз щях да имам своите съмнения. След това обаче тя се разведри. — Обаче си имам страхотен заместник, обзалагам се, че можеш да познаеш кой. Аз се усмихнах. — Да не е… — не можех да се сетя името му. Ясно си го представях — обгорялото лице, каубойската шапка, тънката вратовръзка — но за името нямах никаква идея. Главата почна да ме боли отзад, където се беше ударила в пода — но какъв под, в кое жилище? Беше толкова отвратително да не мога да се сетя. _Кенеди идва след десет дни, а аз не помня дори името на онзи старец._ — Опитай, Джейк. — Опитвам, Сейди, _опитвам._ — Я чакай малко, имам идея. Тя остави цигарата си в пепелника, отиде до входната врата, излезе и я затвори след себе си. После влезе обратно и, като говореше с комично дълбок и груб глас, повтори думите, които старецът казваше при всяко свое посещение: „Как я караш, синко? Храниш ли се?“ — Дийк — казах аз. — Дийк Симънс. Той беше женен за мис Мими, но тя умря в Мексико. Ние й организирахме възпоменателната сбирка. И просто така, главоболието беше изчезнало. Сейди плесна с ръце и се спусна към мен. За награда получих дълга целувка. — Виждаш ли — каза тя, когато отдели устни от моите. — Можеш да го направиш. Не е твърде късно. Как се казва той, Джейк? Как се казва онзи побъркан тип? Но аз не помнех. На шестнадесети ноември Таймс Хералд публикува маршрута на кортежа. Той щеше да тръгне от летището и да приключи при Търговския център, където президентът беше предвидено да говори пред Градския съвет и избрани гости. Официално темата на речта му беше да поздрави Далас са икономическия растеж през последното десетилетие и да приветства университетския изследователски център, но вестникът с готовност уведомяваше всички, които още не знаеха, че целите на посещението му са чисто политически. На изборите през ’60-та Тексас беше подкрепил Кенеди, но за ’64-та нещата изглеждаха несигурни, въпреки присъствието на добрия стар Линдън Джонсън, като негов вицепрезидент. По-цинично настроените все още го наричаха „Линдън Пързалката“, заради съмнителната му кандидатура за Сената през ’48-ма, която той беше спечелил само с осемдесет и седем гласа. Това, разбира се, беше древна история, но издръжливостта на прякора говореше за силата на реакцията, породена у тексаското население. Така че сега целта на Кенеди, а и на жена му, беше да помогнат на Линдън Пързалката и на губернатора Джон Конали да надъхат верните си поддръжници. — Погледни — каза Сейди, като проследяваше маршрута с пръст. — Каре след каре на Главната улица, после Хюстън. Там е пълно с високи сгради. Онзи мъж на Главната ли ще бъде? Там трябва да е, нали? Аз почти не я слушах, защото гледах нещо друго. — Виж, Сейди, маршрутът минава по булевард Търтъл Крийк! Очите й блеснаха. — Там ли ще се случи? Аз поклатих глава несигурно. Вероятно не, но аз знаех _нещо_ за тази улица и то беше свързано с мъжа, когото се канех да спра. Докато го обмислях, нещо изплува на повърхността. — Той ще скрие пушката и после ще се върне за нея. — _Къде_ ще я скрие? — Няма значение. Тази част вече се е случила. Това е в миналото — похлупих ръце върху лицето си, защото светлината в стаята внезапно ми се стори ослепителна. — Спри да мислиш за това сега — каза тя и дръпна вестника от ръцете ми. — Успокой се, защото ще те заболи глава и ще трябва да пиеш едно от онези хапчета. А от тях ставаш толкова замаян. — Да, знам. — Трябва ти кафе. Силно кафе. И тя отиде в кухнята да го приготви, но докато се върне, аз вече бях заспал. Спах три часа и можеше да остана в плен на съня още доста време, но тя ме събуди и веднага подхвана въпросите. — Кое е последното, което помниш за идването си в Далас? — _Изобщо_ не помня идването си тук. — Къде си живял? Хотел? Странноприемница? Пансион? За момент се сетих за вътрешен двор с много прозорци. Може би портиер? Може би. После всичко изчезна, а главоболието поднови атаките си. — Не знам. Помня само как прекосявам границата на щата по магистрала 20 и рекламата за онова барбекю. И това беше доста преди да стигна Далас. — Разбирам, но няма нужда да се връщаме до там, защото ако си пътувал по 20 си останал на нея — тя си погледна часовника. — Днес вече е късно, но утре отиваме на неделна разходка с кола. — Сигурно нищо няма да се получи — отговорих аз, но въпреки това усетих полъха на надеждата. Тя остана при мен онази нощ, а на следващата сутрин двамата напуснахме Далас по това, което местните наричат Пчелната магистрала по посока Луизиана. Сейди караше моя Шевролет, който беше в идеална форма, след поправката на разбития му стартер. Дийк се беше погрижил за това. Сейди кара до Терел, после слезе от магистралата и обърна колата на изровения паркинг на една крайпътна църква. Според табелата на занемарената морава, църквата се казваше Кръвта на Спасителя. Отдолу беше изписано съобщение с бели букви, доста от които бяха изпадали. Трябва да е пишело: __„С Божите думи надалече ще стигнеш“,__ но беше останало само: __„С… ож… те думи на… ал… че ще сти… неш“.__ Тя се обърна към мен колебливо. — Ще можеш ли караш обратно, скъпи? Бях убеден, че ще мога. Пътят беше прав, а колата с автоматични скорости. Изобщо нямаше да ми се наложи да ползвам скования си ляв крак. Само дето… — Сейди? — обърнах се аз към нея, когато седнах зад волана за първи път от август и избутах седалката възможно най-назад. — Да? — Ако внезапно заспя, бъди готова да хванеш волана и да завъртиш ключа. Тя се засмя нервно. — Разчитай на мен. Аз се огледах за минаващи коли и потеглих. Първо не смеех да вдигна над четиридесет и пет мили в час, но беше неделя по обяд и пътят беше почти празен, така че почнах да се отпускам. — Прочисти си ума, Джейк, не се опитвай да се сетиш нещо насила, просто остави нещата да се случат естествено. — Ще ми се сега да карах Сънлайнъра. — _Представи си,_ че го караш. И просто го остави да се движи накъдето си иска. — Добре, обаче… — Никакво обаче. Денят е прекрасен, ти пристигаш на ново място и за момента не се налага да се тревожиш за убийството на Кенеди, защото дотогава има много време. Години. Да, денят беше прекрасен. И аз не заспах, въпреки че се чувствах доста изморен — не бях прекарвал толкова време навън откакто от побоя насам. Умът ми продължаваше да се връща към малката крайпътна църква. Сигурно църква на чернокожи, където те пееха своите химни, както никое бяло паство не би могло и четяха божите думи, примесени с множество възклицания „Алелуя“ и „Слава на Иисус“. Когато влязохме в Далас, аз почнах да криволича по улиците надясно и наляво — вероятно по-често надясно, защото лявата ми ръка още беше слаба и завиването наляво болеше. Скоро съвсем се изгубих. _Изгубен съм, разбира се, как иначе,_ помислих си. _Имам нужда някой да ми даде указания, както онова хлапе в Ню Орлийнс, което ме упъти към хотел Мунстоун._ Само дето хотелът не беше Мунстоун, а Монтилион. А хотелът, в който бях отседнал, когато пристигнах в Далас, беше… беше… За момент си помислих, че ще ми се изплъзне, както понякога все още се случваше и с името на Сейди. Но после пак видях портиера и онези блеснали прозорци, обърнати към Търговската улица и нещата си дойдоха на мястото. Бях отседнал в хотел Адолфъс. Да. Защото той беше близо до… С това обаче нямах късмет. Тази част остана блокирана в паметта ми. — Скъпи, добре ли си? — Да, защо? — За момент направо подскочи. — Заради крака. Малък спазъм. — Нищо ли не ти се струва познато? — Не — казах й. — Нищо. Тя въздъхна. — Поредната безполезна идея. Най-добре да се връщаме. Искаш ли аз да карам? — Да, май ще е по-добре. Докато обикалях колата с накуцване, за да си сменим местата, усърдно си повтарях: _Хотел Адолфъс! Когато се прибереш в Идън Фалоус го запиши, за да не го забравиш пак!_ Когато се прибрахме в тристайното жилище, пригодено за моите нужди с рампа, болнично легло и хватки от двете страни на тоалетната, Сейди ми каза, че трябва да полегна за малко. — И не забравяй да си вземеш хапчето. Отидох в спалнята. Свалих си обувките — много бавна процедура — и легнах. Обаче не взех хапче. Исках умът ми да остане ясен. Отсега нататък щях да се нуждая от тази яснота. Само пет дни деляха Кенеди от Далас. _Беше отседнал в Адолфъс, защото той е близо до определено място. Но кое?_ Като начало, беше близо до публикувания маршрут, което стесняваше нещата до…, леле божке, не повече от две хиляди сгради. Да не говорим за всички паметници, статуи и стени, зад които евентуален снайпер би могъл да се скрие. Колко странични улички имаше по този маршрут? Десетки. Колко надлеза, от които може да се стреля по права линия надолу на улица Мокингбърд, авеню Лемън, булевард Търтъл Крийк? Кортежът щеше да мине по всички тях. И още колко на Главната и на улица Хюстън? _Трябва да се сетиш или кой е той, или откъде ще стреля!_ Ако си припомнех едно от тези неща щях да се сетя и другото. Бях сигурен. Но вместо това мисълта ми все се връщаше към онази църква на път 20. Кръвта на Спасителя на Пчелната магистрала. Много хора виждаха Кенеди като спасител. И Ал Темпълтън беше сред тях. Той… Очите ми се разшириха и дъхът ми секна. В другата стая телефонът звънна и чух, че Сейди се старае да говори тихо, защото мислеше, че спя. __„С… ож… те думи на… ал… че ще сти… неш“.__ Спомних си деня, когато за първи път бях видял пълното име на Сейди, отчасти прикрито, така че можех да прочета само „Дорис Дан“. Ето че бях попаднал на още едно, също толкова значимо хармонично ехо. Затворих очи и си представих табелата пред църквата. Представих си как покривам краищата на надписа с ръце. Така в средата оставаше „ДУМИ НА АЛ“. Бележките на Ал. _Аз разполагах с неговия дневник!_ Но къде? Къде го бях сложил? Вратата на спалнята се отвори. Сейди надникна. — Джейк? Спиш ли? — Не, само съм се излегнал. — Спомни ли си нещо? — Не, съжалявам. — Нищо, има време. — Да, всеки ден си спомням все повече неща. — Миличък, Дийк беше на телефона. Из училище е плъзнал някакъв вирус и той явно го е пипнал. Помоли ме да работя утре и във вторник. Може би и в сряда. — Върви — казах й. — Ако не отидеш, той ще се насили да работи, както е болен, а вече не е първа младост. Докато говорех, в главата ми като неонов надпис пулсираше едно и също нещо: „ДУМИ НА АЛ“, „ДУМИ НА АЛ“, „ДУМИ НА АЛ“. Тя седна на леглото до мен. — Сигурен ли си? — С мен всичко ще е наред. Пък и ще си имам компания. Утре идват от ДВС — ДВС бяха Даласките визитиращи сестри. Главната им работа беше да се уверят, че не бълнувам и не говоря несвързано, което би било признак за мозъчен кръвоизлив. — Да, в девет. Записано е на календара, в случай че забравиш. И доктор Елертън… — Ще намине за обяд. Помня. — Добре, Джейк, много добре. — Той каза, че ще донесе сандвичи и млечен шейк. Иска да ме охрани. — Ти имаш нужда да сложиш някой килограм отгоре. — А в сряда имам физиотерапия. Сутринта мъчения с крака, следобед с ръката. — Не ми се ще да те оставям сам толкова скоро преди… нали знаеш? — Ако се сетя нещо, ще ти се обадя, Сейди. Тя взе ръката ми и се наведе достатъчно близо да помириша парфюма й и слабата миризма на тютюн. — Обещаваш ли? — Да, разбира се. — Ще се върна най-късно в сряда вечерта. Ако Дийк не се е оправил до четвъртък, библиотеката просто ще трябва да остане затворена. — Аз ще се оправя. Тя ме целуна леко, обърна празен поглед към стаята и после пак към мен. — Почти се надявам Дийк да е прав и всичко това да е някаква твоя халюцинация. Не мога да понеса мисълта, че знам какво ще се случи, но не мога да го спра. Че може да си седя и да гледам телевизия, когато покажат как някой… — Аз ще си спомня — уверих я. — Ще успееш ли, Джейк? — Налага се. Тя кимна, но дори в затъмнената стая виждах съмнението по лицето й. — Ще имам време да вечерям с теб преди да тръгна. Ти затвори очи и се опитай да поспиш. Аз ги затворих, убеден, че няма да заспя. Но това не ме тревожеше, защото така или иначе трябваше да си помисля за думите на Ал. След малко усетих миризмата на готвена храна от кухнята. Ухаеше хубаво. Когато в началото бях излязъл от болницата и все още повръщах или ходех до тоалетна на всеки десет минути, миризмата на готвено ми се струваше противна. Сега беше по-добре. Започнах да се унасям. Виждах Ал, седнал срещу мен в закусвалнята с хартиена шапка накривена над лявата му вежда. Над нас на стената бяха подредени снимките на дребни градски знаменитости, но Хари Данинг вече не беше сред тях. Аз го бях спасил. Може би вторият път щях да успея да го спася и от Виетнам. Нямаше как да съм сигурен. — Той още ти пречи, а приятел? — попита Ал. — Да, пречи ми. — Обаче вече си близо. — Не достатъчно близо. Нямам представа къде съм дянал онази твоя проклета тетрадка. — Прибрал си я на сигурно място. Това помага ли? Понечих да отговоря отрицателно, но после си помислих: _Думите на Ал са на сигурно място. Сигурно. Защото…_ Отворих очи и за първи път вероятно от седмици, лицето ми се разтегли в голяма усмивка. Тетрадката беше заключена в банков сейф. Вратата се отвори. — Гладен ли си? Всичко е още топло. — А? — Джейк, ти спа повече от два часа. Аз седнах в леглото и пуснах крака на пода. — Ами да хапнем тогава. Глава 27 1 17.11.1963 г (неделя) След вечеря Сейди искаше да измие чиниите, но аз й казах да ги остави и да си приготви багажа. Куфарът, който носеше, когато нощуваше при мен, беше малък, син и със заоблени ръбове. — Коляното ти… — Нищо няма да му стане на коляното ми от няколко чинии. Ти трябва да тръгваш, ако искаш да се прибереш навреме. Десет минути по-късно чиниите бяха чисти, моите пръсти сбръчкани от горещата вода, а Сейди стоеше на прага. С малката си ръчна чанта и косата си, накъдрена около лицето, никога не ми се беше струвала по-красива. — Джейк, кажи ми поне едно хубаво нещо за бъдещето. Учудващо малко неща ми хрумнаха. Мобилни телефони? Не. Самоубийствени терористични атаки? Най-добре не. Топящи се полярни ледове? По-добре друг път. Накрая ми хрумна нещо, от което се усмихнах широко. — Ще ти кажа две — студената война приключи и президентът е чернокож. Тя понечи да се разсмее, но видя, че не се шегувам и зяпна. — Искаш да кажеш, че в Белия Дом има негър? — Точно така. Макар че в моето време ги наричаме афро-американци. — Говориш сериозно? — Напълно. — О, боже мой! — Доста хора казаха съвсем същото след изборите. — Той… добре ли се справя? — Мненията се различават. Ако питаш мен, справя се доста добре, предвид сложната ситуация. — Е, след тази информация, мисля да тръгвам за Джоуди, напълно замаяна — засмя се тя разсеяно. Тя слезе по рампата, остави куфара си в миниатюрния багажника на Бръмбара и ми прати въздушна целувка. Тръгнах да се прибирам, но не можех да я оставя да замине просто така. Още не можех да бягам — според доктор Пери ми трябваха поне още осем месеца възстановяване, може би дори година — но закуцуках надолу по рампата, колкото можех по-бързо. — Чакай, Сейди, почакай малко! Господин Кенопенски седеше в инвалидната си количка пред вратата на съседното жилище. Беше се сгушил в якето си и държеше безжично радио Моторола в скута си. На тротоара Норма Уитън бавно напредваше към пощенската кутия на ъгъла с помощта на два дървени бастуна, които приличаха повече на щеки. Тя се обърна и ни помаха, като опитваше да разтегли замръзналата половина на лицето си в усмивка. Сейди остана на място в здрача и ме погледна въпросително. — Исках само да ти кажа нещо. Исках да ти кажа, че ти си най-хубавото нещо, което изобщо ми се е случвало. Тя се засмя и ме прегърна. — Същото важи и за теб, любезни господине. Ние се отдадохме на дълга целувка, която можеше да продължи и по-дълго, ако вдясно от нас не се беше разнесло сухо ръкопляскане. Господин Кенопенски ни аплодираше. Сейди се отдръпна, но взе ръцете ми в своите. — Ще ми се обадиш, нали? Ще ме държиш… как го казваше ти? В течение? — Да, така го казвам и да, ще ти се обадя — нямах намерение да държа в течение нито нея, нито Дийк, нито полицията. — Защото няма да се справиш сам, Джейк. Прекалено си слаб. — Знам — казах й, но си мислех: _Не мога да си позволя да съм слаб._ — Обади се, когато стигнеш, нали? Когато Бръмбарът й се скри зад ъгъла, господин Кенопенски се обади. — Гледай да не объркаш конците, господин Амбърсън. Това девойче не е за изпускане. — Знам — отговорих му и останах на място да се уверя, че мис Уитън ще успее да се върне от разходката си до пощенската кутия без да падне. Тя се справи. Аз се прибрах вътре. 2 Първото, което направих, беше да грабна ключодържателя си от тоалетката и да разгледам ключовете, изненадан, че Сейди не се беше сетила да ги използва, за да стимулира паметта ми. Но тя, разбира се, не можеше да мисли за всичко. Ключовете бяха точно дванадесет. Нямах представа за къде са повечето, макар да бях почти сигурен, че един отваря входната врата на моята къща в… Сабатус ли беше? Не бях съвсем сигурен за името. На връзката имаше и един по-малък ключ. Върху него бяха отпечатани букви и цифри. Буквите — ПЗ — трябва да бяха инициалите на банката, а цифрите — 775 — номерът на наетия сейф. Но коя беше банката. Първа заемна? Това звучеше банкерски, но не беше вярно. После в паметта ми изплува чекова книжка, подвързана с фалшива крокодилска кожа. Видях се как я разгръщам. Това се оказа изненадващо лесно. Върху чековете вътре беше отпечатано името, което ползвах в Земята на миналото и последният ми адрес там. __Западна улица Нийли №214, апартамент 1__ __Далас, Тексас.__ Помислих си: _Тъкмо там откраднаха колата ми._ Помислих също: _Озуалд. Името на убиеца е Заека Озуалд._ Не, разбира се, че не. Той беше човек, не анимационен герой. Но бях близо. — Идвам за теб, господин Заек — казах на глас. — Още не съм се отказал. 3 Телефонът звънна малко преди девет и половина. Сейди се беше прибрала безпроблемно. — Не ти ли хрумна нещо междувременно? Знам, че съм ужасно досадна. — Не, нищо. А ти по никакъв начин не си досадна — освен това, ако зависеше от мен, тя по никакъв начин нямаше да се доближи за Заека Озуалд, нито пък до жена му и дъщеря му, чиито имена може и да бяха Мери и Ейприл. — Преди се шегуваше за негъра президент, нали? Аз се усмихнах. — Само почакай. Сама ще видиш. 4 18.11.1963 г (понеделник) Сестрите от ДВО, едната възрастна и внушителна, другата млада и хубавка, пристигнаха точно в девет сутринта и се хванаха на работа. Когато по-възрастната реши, че достатъчно съм се мръщил, мрънкал и гримасничил, тя ми връчи хартиено пликче с две таблетки в него. — За болката. — Аз всъщност не мисля… — Изпийте ги — разпореди се тя. Не беше многословна. — Безплатни са. Аз ги пъхнах в устата си и ги избутах настрани към бузата. Успях да отпия вода без да ги глътна, а после казах, че отивам до тоалетната. Там ги изплюх. Когато се върнах в кухнята, по-възрастната сестра обобщи ситуацията. — Добър напредък. Но не прекалявайте. — В никакъв случай. — Хванаха ли ги? — Моля, какво? — Задниците, дето ви подредиха така. — Ъъъ… още не. — Правите ли нещо, което не би трябвало да правите? Аз й се усмихнах с най-широката си усмивка, за която Кристи казваше, че ми придава вид на надрусан телевизионен водещ. — Не помня. 5 За обяд Доктор Елертън донесе огромни сандвичи с ростбиф, хрупкави картофки, удавени в мазнина, и обещаните млечни шейкове. Аз изядох каквото можах, което се оказа доста. Постепенно си връщах апетита. — Майк се опита да предложи още едно благотворително представление — каза докторът. — Този път в твоя полза, но разумът надделя. Хората в такова малко градче не могат да отделят кой знае колко повече — той запали цигара, пусна кибритената клечка в пепелника на масата и вдъхна с видимо удоволствие. — Някакъв шанс полицията да открие типовете, дето ти свиха тоя номер? Какво казват? — Нищо и се съмнявам да ги намерят. Те ми опразниха портфейла, задигнаха ми колата и изчезнаха. — А ти какво изобщо си правил в онази част на Далас? Не е най-представителната част на града. _Ами, оказва се, че съм живеел там._ — Не помня, сигурно съм посещавал някого. — Почиваш ли си достатъчно? Не си натоварваш коляното прекалено? — Не — обаче скоро се канех сериозно да го натоваря. — Още ли имаш внезапни пристъпи на сънливост? — И там има сериозно подобрение. — Чудесно. Ами тогава… Телефонът звънна. — Това трябва да е Сейди — казах му. — Обажда се по време на обедната си почивка. — Аз и без това трябва да изчезвам. Радвам се, че си почнал да трупаш килограми, Джордж. Поздрави я твоята красавица от мен. Направих го. Тя ме попита дали съм се сетил нещо _съществено._ По заобиколния начин на изразяване разбрах, че се обажда от канцеларията на училището и ще трябва да плати извънградския разговор на госпожа Колридж. А телефонистката на Денолмската гимназия имаше извънредно остър слух. Казах й, че нищо не съм се сетил и се каня да поспя с надеждата нещо да се появи, когато се събудя. Добавих, че я обичам (приятно беше да й кажа поне нещо, което беше вярно), попитах как е Дийк, пожелах й приятен следобед и затворих. Обаче не си легнах да спя. Взех си куфарчето, качих се в колата и отидох до центъра на града. С цялото си сърце се надявах да намеря нещо, което да прибера в куфарчето на връщане. 6 Карах бавно и внимателно, но докато вляза в Първа земеделска банка и представя своя ключ от сейфа, коляното вече ме болеше доста силно. Моят банкер излезе от канцеларията си да ме посрещне и името му изникна в паметта ми веднага: Ричард Линк. Очите му се разшириха тревожно, като видя как куцам. — Какво ви се е случило, господин Амбърсън? — Автомобилна катастрофа — отговорих, като се надявах да е пропуснал или забравил записката в криминалната хроника на „Сутрешни вести“. Аз лично не я бях виждал, но знаех за нея: „Господин Джордж Амбърсън от Джоуди, пребит и обран, открит в безсъзнание, откаран в болница Паркланд“. — Вече съм много по-добре. — Радвам се да го чуя. Помещението със сейфовете беше в подземието. Справих се със стълбите чрез серия подскоци. Ние завъртяхме двата ключа и Линк пренесе кутията в една от кабинките. Остави я на тесния плот и посочи бутона на стената. — Когато приключите, звъннете и Мелвин ще ви помогне. Благодарих му и, когато той си тръгна, дръпнах завесата на входа на кабинката. Кутията беше отключена, но затворена. Докато се взирах в нея, сърцето ми запрепуска. Бъдещото на Джон Кенеди беше вътре. Отворих я. Най-отгоре имаше пачка банкноти и разни дреболии от жилището на улица Нийли, включително чековата книжка на Първа земеделска банка. Под тях имаше чернова на роман, чиито листи бяха прихванати с ластици. На първата страница беше напечатано заглавието: „Убийствено място“. Липсваше името на автора, но това произведение беше мое. Под ръкописа имаше синя тетрадка: думите на Ал. Аз я взех в ръце, изпълнен с ужасното предчувствие, че страниците й ще се окажат съвсем празни. Човекът с жълтата карта ги е изтрил. _Моля те, не._ Разгърнах я. От първата страница ме погледна фотографирано лице. Тясно, не особено красиво лице. Устните, извити в усмивка, която познавах много добре — нима не я бях виждал със собствените си очи? Беше усмивка, която казваше: „Аз съм наясно какво се случва, а ти си нямаш никаква идея, идиот такъв.“ Лий Харви Озуалд. Нещастникът, който щеше да промени света. 7 Спомените ме заляха като порой, докато седях задъхан в кабината. Айви и Розет на улица Мерседес. Фамилно име Темпълтън. Като на Ал. Момичетата, скачащи на въже: „Моят старец кара подводницата“. Тихия Майк (Светия Майк) от „Сателитна електроника“. Джордж де Мореншилд, който си разкъсва ризата като Супермен. Били Джеймс Харгис и генерал Едуин Уокър. Марина Озуалд — красивата заложница на убиеца, застанала на моя праг на улица Нийли 214: „Моля, извинява, вие виждали мой спруг?“. Тексаското училищно книгохранилище. Шестият етаж, югоизточният прозорец. Онзи, с най-добър изглед към площад Дейли и улица Елм, където тя завиваше към тройния подлез. Целият се разтреперих. Кръстосах ръце пред гърдите си и впих пръсти в раменете си. Това причини болка на лявата — счупена с парче оловна тръба, увита във филц — но аз нямах нищо против. Дори се зарадвах. Болката ме свързваше с реалния свят. Когато треморът най-после приключи, аз натиках недовършения роман, безценната синя тетрадка и всичко останало в куфарчето си. Протегнах се за бутона, за да повикам Мелвин, после за всеки случай проверих чак в дъното на кутията. Там намерих още два предмета. Евтината венчална халка, която бях купил, за да съм по-убедителен пред Тихия Майк в магазина за електроника и бебешката дрънкалка, принадлежала на дъщеричката на Озуалд (Джун, не Ейприл). Дрънкалката прибрах в куфарчето, халката в джоба на панталона си. Щях да я изхвърля на път към вкъщи. Когато му дойдеше времето, Сейди щеше да получи много по-хубав пръстен. 8 Почукване по стъкло, последвано от глас. — … наред? Господине, добре ли сте? Отворих очи, без да знам къде съм. Погледнах наляво и видях униформен полицай, който чукаше по стъклото на моя Шевролет. Тогава се сетих. Докато карах към Идън Фалоус, изморен, възторжен и ужасен едновременно, внезапно бях обзет от онова чувство, че всеки момент ще заспя. Веднага отбих в едно удобно място за паркиране. Това се беше случило около два часа. Ако съдех по скосените лъчи на слънцето, вече трябва да беше към четири. Свалих стъклото, по което той чукаше. — Простете, офицер. Изведнъж станах много сънлив и реших, че ще е най-безопасно да паркирам. Той кимна. — Ясно. Така става като си пийне човек. Колко обърна, преди да се качиш в колата? — Не съм пил. Преди няколко месеца преживях мозъчна травма — при това завъртях глава, за да му покажа мястото, където косата ми още не беше израснала. Той сякаш ми повярва, но все пак ме накара да му дъхна. Това се оказа достатъчно да го убеди. — Дай да ти видя документите. Аз му показах тексаската си шофьорска книжка. — Нали не се каниш да караш чак до Джоуди? — Не, само до северен Далас. Настанен съм в рехабилитационен център там — Идън Фалоус. Потях се и се надявах, че ако го е забелязал, ще го отдаде на факта, че досега бях спал в затворена кола в един топъл ноемврийски ден. Надявах се също — от душа и сърце — да не ме попита какво имам в куфарчето. През ’11-та бих могъл да откажа да бъда претърсен без основателна причина. Та аз дори не бях спрял на платен паркинг. През ’63-та обаче, полицаят можеше директно да почне да рови. Нямаше да намери наркотици, но щеше да открие доста пари в брой, ръкопис с думата „Убийствено“ в заглавието и тетрадка, пълна с налудничави писания за Кенеди и Далас. Дали щях да бъда отведен в най-близкия участък за разпит или направо в Паркланд за психиатрична оценка? Папата католик ли е? Той остана там за момент — едър и зачервен, типично ченге, сякаш извадено от илюстрациите на Норман Рокуел. След това ми върна шофьорската книжка. — Добре, господин Амбърсън. Връщайте се в онзи център и ви съветвам да не излизате повече днес. Изглеждате изтощен, въпреки дрямката. — Точно това смятам да направя. Докато се отдалечавах, го виждах в огледалото как ме наблюдава. Изплаших се, че пак ще заспя, преди да съм излязъл от полезрението му. Този път нямаше да има никакво предчувствие, просто щях да се кача на тротоара и да прегазя няколко пешеходци, преди да се забия във витрината на някой магазин за мебели. Когато накрая паркирах пред моето малко жилище с рампата, водеща към входната врата, главата ме болеше, очите ми сълзяха, коляното ми пулсираше, но спомените ми за Озуалд бяха все така ясни. Метнах куфарчето на кухненската маса и се обадих на Сейди. — Позвъних, когато се прибрах от училище, но те нямаше — каза тя. — Притесних се. — Бях у съседа, господин Кенопенски. Играхме крибидж — тези лъжи бяха нужни. Не трябваше да го забравям. И трябваше да ги казвам без засечка, защото тя ме познаваше отлично. — Това е чудесно — каза тя, а после без пауза и без дори да промени интонацията, продължи. — Как се казва той? Как е името на онзи мъж? _Лий Озуалд._ За малко да го кажа на глас. — Аз… аз още не знам. — Но се поколеба. Чух те. Очаквах, че сега тя ще ме обвини в лъжа и болезнено сграбчих слушалката. — Този път за малко да се сетиш, нали? — Има нещо такова — съгласих се аз предпазливо. Поговорихме още петнадесет минути и аз през цялото време наблюдавах куфарчето, в което бяха записките на Ал. Тя каза да й се обадя по-късно вечерта. Аз обещах да го направя. 9 Реших да отворя тетрадката едва след телевизионното предаване на Хънтли-Бринкли. Не мислех, че от това ще има особена полза. Последните записки на Ал бяха непълни и набързо надраскани. Той не беше очаквала, че Мисията Озуалд ще се проточи толкова дълго. Същото се отнасяше и за мен. Да докопам противния малък нещастник беше като да пътувам по път, осеян с нападали клони. В крайна сметка миналото можеше да успее да се защити срещу промяната. Но аз _бях успял_ да спра Данинг. Това беше обнадеждаващо. Имах бегли зачатъци на план, който можеше да ми позволи да спра Озуалд без да свърша в затвора или на електрическия стол в Хънтсвил. Имах си отлични причини да искам да остана жив. Най-добрата от тях в момента беше в Джоуди и вероятно подсилваше Дийк Симънс с пилешка супа. Минах методично през пригодения си за инвалиди апартамент и събрах вещите си. Освен старата пишеща машина, не исках да оставя никаква следа от Джордж Амбърсън след себе си. Надявах се, че няма да ми се наложи да напусна жилището преди сряда, но ако Сейди кажеше, че Дийк е по-добре и тя се кани да се върне вторник вечерта, щеше да се наложи да ускоря нещата. И тогава къде щях да се дяна, докато успея да си свърша работата? Отличен въпрос. Фанфарен звън оповести началото но новините. Чет Хънтли се появи на екрана. — След като прекара почивните дни във Флорида, където присъства на изпитателно изстрелване на бойната ракета Поларис и посети болния си баща, президентът Кенеди прекара много натоварен понеделник, като изнесе пет речи за девет часа. На екрана президентският хеликоптер се приземи пред приветстващата го тълпа. В следващия кадър Кенеди приближи чакащите иззад временна бариера, като приглаждаше разпиляната си коса с едната ръка и вратовръзката с другата. Той взе доста преднина пред съпровождащите го агенти от Тайните служби, които трябваше да подтичват, за да го настигнат. С изумление наблюдавах как той се промуши през един отвор в бариерата и навлезе сред хората, като стискаше ръцете им наред. Агентите изглеждаха ужасени и се втурнаха след него. — Това се случи в Тампа — продължи Хънтли, — където Кенеди продължи да здрависва чакащите още десет минути. Това тревожи хората, чиято работа е да се грижат за неговата безопасност, но виждате, че тълпата е доволна. Както и той, Дейвид — при цялата си предполагаема отчужденост, президентът изглежда се наслаждава на тази част от политическите си задължения. На екрана Кенеди вече се придвижваше към лимузината си, все така стискащ ръце и от време на време приемащ прегръдка от някоя дама. Колата беше със свален гюрук, точно в каквато щеше да пътува от летището в Далас към срещата си с куршума на Озуалд. Може би беше същата кола. За момент размазаната черно-бяла картина показа познато лице и аз наблюдавах как президента на Съединените щати стиска ръката на бившия ми букмейкър от Тампа. Нямаше как да съм сигурен дали Рот имаше право за сифилиса или това беше само слух, но Едуардо Гутиерез изглеждаше доста отслабнал, с оредяваща коса и объркан поглед, сякаш не беше сигурен къде е или дори кой е. Точно като антуража на Кенеди, мъжете около Гутиерез носеха издути сака, въпреки жегата. Зърнах го само за момент и после картината се промени, като показа Кенеди, отдалечаващ се в откритата си кола, която не му осигуряваше никаква защита и все още махащ на множеството с широка усмивка. На екранът пак се появи изсеченото лице на Хънтли, на което се беше появила предпазлива усмивка. — Денят имаше и своя забавен момент, Дейвид. Докато президентът влизаше в залата, където го очакваха членовете на Търговската камара на Тампа, за да чуят речта му… ами, виж сам. Обратно към записа. На влизане Кенеди махаше на правостоящите. В същия момент възрастен господин с тиролска шапка и къси панталони с презрамки засвири „Поздрав за главнокомандващия“* на огромен акордеон. Президентът се закова на място и вдигна ръцете сякаш казваше: „А стига бе!“. За първи път го виждах, както бях успял да видя Озуалд — като напълно реална личност. Това комично обръщане към мъжа и вдигнатите му ръце говореха за нещо още по-чудесно от баналното чувство за хумор — той умееше да оценява абсурдното в живота. [* „Поздрав за главнокомандващия“ — Официалният химн на американския президент, изпълняван при официални поводи. — Б.пр.] Дейвид Бринкли също се усмихваше. — Ако Кенеди бъде избран за втори мандат, може би ще покани този господин да свири на бала за встъпването му в длъжност. Тогава той може да го поздрави с „Бирената полка“ вместо с официалния химн. Междувременно в Женева… Угасих телевизора, седнах на дивана и отворих тетрадката на Ал. Докато прелиствах последните страници, все си представях комичната ситуация с президента. И широката му усмивка. Той имаше чувство за хумор и усет за абсурдното — неща, които липсваха на мъжа на шестия етаж на книгохранилището. Озуалд беше доказал многократно, че човек като него няма работа да променя историята. 10 Бях неприятно изненадан да открия, че пет от последните шест страници в тетрадката на Ал описват действията на Лий в Ню Орлийнс и неговите неуспешни опити да стигне в Куба през Мексико. Само последната страница беше посветена на дните преди атентата, при това описанието беше повърхностно. Ал вероятно знаеше всички факти наизуст и беше решил, че ако не пипна Озуалд преди третата седмица на ноември, вече ще е твърде късно. 03.10.63: О се връща в Тексас. Той и Марина кажи-речи разделени. Тя в къщата на Рут Пейн, О се появява през почивните дни. Рут намира работа за О в книгохранилището чрез съсед (Бюъл Фрейзър). Рут нарича О „приятен младеж“. 18.10.63: О навършва 24. Рут и Марина организират парти. О им благодари. Плаче. 20.10.63: Ражда се втората дъщеря — Одри Рейчъл. Рут води Марина в болница (Паркланд), докато О е на работа. Карабината скрита в гаража на Пейн, увита в одеяло. О е посещаван често от ФБР агент Хоусти. Това подсилва параноята му. 21.11.63: О отива в дома на Пейн. Моли Марина да се съберат. М отказва. Това прелива чашата на О. 22.11.63: О оставя всичките си пари на тоалетката за Марина. Също халката си. Отива от Ървинг до книгохранилището с Бюъл Фрейзър. Носи пакет, увит в кафява хартия. Бюъл го пита какво е. О казва, че е корниз за новото му жилище. Вероятно е карабината, разглобена. Бюъл паркира на обществен паркинг, две пресечки от книгохранилището. Три минути пеша. 11.50: О подрежда снайперското гнездо в ЮИ ъгъл на шестия етаж. Ползва кашони да се скрие от работниците в другия край на етажа, слагащи нов паркет. Обед е. Няма никой, той остава сам. Всички се оглеждат за президента. 11.55: О сглобява и зарежда карабината. 12.29: Кортежът пристига на площад Дейли. 12.30: О стреля три пъти. Третият изстрел убива Дж.Ф.К. Информацията, която ми беше най-нужна — в кой пансион се беше настанил Озуалд — не беше включена в записките на Ал. Едва се удържах да не захвърля тетрадката през стаята. Вместо това станах, облякох си сакото и излязох отвън. Почти се беше стъмнило, но луната се беше показала, три четвърти пълна. На нейната светлина видях господин Кенопенски, свит в своята инвалидна количка. Моторолата пак беше в скута му. Слязох по рампата и докуцуках до него. — Господин Кей? Всичко наред ли е? За момент той не ми отговори, нито помръдна и аз реших, че е мъртъв. После вдигна глава и се усмихна. — Слушам музика, синко. Нощем по КейМат пускат суинг, а това ме връща доста назад. В доброто старо време бях истински вихър на танците, макар че, като ме гледаш сега, едва ли ще ми повярваш. Ама си я бива луната, а? Биваше си я и още как. Ние погледахме луната безмълвно за малко и аз се замислих за това, което трябваше да свърша. Вярно, не знаех къде ще бъде Лий тази вечер, но знаех къде е карабината: в гаража на Рут Пейн, увита в одеяло. Ами ако отидех да я взема? Може дори да не се наложи да разбивам вратата. Това беше Земята на миналото, където хората в предградията рядко заключваха къщите си, да не говорим за гаражите. Да, обаче ако Ал беше сгрешил? Все пак, беше сгрешил за мястото, където Лий беше скрил пушката при опита срещу Уокър. А дори и да беше в гаража… — За какво си се замислил, синко? — попита господин Кенопенски. — Изглеждаш тревожен. Надявам се нямате проблеми с твоята дама. — Не — поне още не. — Може ли да се посъветвам с вас? — Разбира се. Раздаването на съвети е единственото, за което стават старите глупаци, когато вече за нищо друго не ги бива. — Да речем, че знаете, че някой ще извърши нещо лошо. Че е абсолютно решен да го направи. Ако попречите на такъв човек — да речем, разубедите го — мислите ли, че той ще опита отново или моментът отминава веднъж завинаги? — Трудно е да се каже. Да не мислиш, че онзи, дето е оставил белега на твоето момиче, може да се върне, да довърши работата? — Нещо такова. — Побъркан тип — това не беше въпрос. — Да. — Хората, дето са всичкия си, вземат от дума — обобщи господин Кенопенски. — Побърканите типове почти никога. Често съм го виждал в старите дни, преди електриката и телефоните. Предупреждаваш ги, те се връщат. Хвърляш им един хубав бой, те нападат от засада — първо теб, после човека, когото са взели на мушка. Тикваш ги в дранголника, те си седят и чакат да излязат. Най-доброто, което можеш да направиш с побърканите типове, е да ги пратиш на топло за дълго време или да ги убиеш. — И аз така мисля. — Не му позволявай да се върне и да довърши каквото е започнал. Ако наистина те е грижа за нея, значи на теб се пада тази отговорност. Това беше вярно, нищо, че Клейтън вече не представляваше проблем. Върнах се в малкия си апартамент, направих си силно черно кафе и седнах с бележник пред мен. Планът ми беше придобил малко по-ясен вид и исках да почна да изглаждам подробностите. Вместо това първо драсках безсмислици, а после заспах. Когато се събудих беше почти полунощ и бузата ме болеше, където я бяха подпрял върху карирана мушама на кухненската маса. Погледнах какво има на бележника. Не знам дали го бях нарисувал преди да заспя или се бях събудил, колкото да го надраскам и не си спомнях. Беше оръжие. Не карабината Манлихер-Каркано, а револвер. Моят револвер. Онзи, който бях хвърлил под стъпалата на верандата на улица Нийли. Сигурно още беше там. Надявах се да е там. Защото щях да се нуждая от него. 11 19.11.1963 г (вторник) Сутринта Сейди се обади да каже, че Дийк е малко по-добре, но тя ще го накара да си остане вкъщи и утре. — Иначе ще се опита да отиде на работа без да е готов и пак ще се влоши. Обаче аз ще си приготвя багажа преди училище утре сутрин и ще тръгна към Далас веднага след края на шестия час. Шестият час приключваше в един и десет. Това означаваше, че ще трябва да напусна Идън Фалоус не по-късно от четири часа следобед на следващия ден. Само да знаех къде да се дяна след като си тръгна. — Нямам търпение да те видя. — Звучиш необичайно, някак сковано. Пак ли те мъчи главоболието? — Нищо сериозно — отговорих и беше вярно. — Върви да легнеш и си сложи влажна кърпа на очите. — Така ще направя — нямах никакво намерение да го правя. — А ти измисли ли нещо? В интерес на истината, бях измислил доста. Реших, че да отнема пушката на Лий не беше достатъчно. Да го застрелям в дома на Пейн също беше лоша идея. Не само защото вероятно щяха да ме заловят, но и защото в онази къща щеше да има четири деца. Ако знаех, че Лий ще пътува с автобуса, можех да опитам да го засека на път от спирката, но той щеше да пътува с Бюъл Фрейзър, съседът, който му беше намерил работа по молба на Рут Пейн. — Не, още не. — Ще се сетиш, сигурна съм, само почакай и ще видиш. 12 Докато карах към улица Нийли (все така бавно, но с нарастваща увереност), се чудех какво ще правя, ако апартаментът на първия етаж се окаже вече зает. Сигурно щях да купя нов пистолет… Обаче аз си исках моя 38ми калибър, даже и само заради факта, че в Дери същият тип револвер ми беше свършил отлична работа. Според телевизионния водещ Франк Блеър, Кенеди се беше прехвърлил в Маями, където е бил приветстван от огромно множество кубинци. Някои държали плакати, провъзгласяващи __„Да живее Дж.Ф.К“,__ а други били опънали дълъг надпис: __„Кенеди е предател на нашата кауза“.__ Ако нищо не се променеше, на него му оставаха седемдесет и два часа живот. Озуалд, на когото му оставаше да живее само малко повече, сигурно в момента пренасяше кашони с книги в товарния асансьор на книгохранилището или може би пиеше кафе в стаята за почивка. Можеше да успея да го хвана там — просто да се доближа и да го гръмна — но веднага щяха да ме пипнат и да ме повалят. Ако имах късмет, след като съм успял да го убия. Ако не — преди това. Така или иначе, при следващата ми среща със Сейди Данхил щеше да ни дели преграда от армирано стъкло. Ако трябваше да се предам, за да спра Озуалд — да се жертвам, както обикновено става с героите — вероятно можех да го направя. Но не ми се щеше да свършва така. Исках си моята Сейди и си исках кекса. На моравата пред улица Нийли №214 имаше ново преносимо барбекю, а на верандата имаше люлеещ се стол, но щорите бяха спуснати и отпред не се виждаше паркирана кола. Аз излязох от колата, казах си, че дързостта е хубаво нещо и изкачих стъпалата. Застанах там, където Марина беше стояла на десети април, когато ме беше посетила и почуках на вратата, както тя беше почукала. Ако някой отвореше, щях да кажа, че името ми е Франк Андерсън и съм пътуващ търговец, предлагащ Енциклопедия Британика (бях твърде възрастен да предлагам абонамент за списания). Ако домакинята проявеше интерес, щях да обещая да се върна на следващия ден с мострите си. Никой не отвори. Може би в това семейство и домакинята ходеше на работа. Или беше на гости на съседка. А може би беше в спалнята, която до скоро беше моя, и си отспиваше с тежък махмурлук. На мен ми беше все тая. Наоколо беше тихо и безлюдно, само това беше от значение. Дори госпожа Албърта Хитчисън, въоръженият с бастун квартален часовой, не се виждаше никъде. Слязох от верандата по своя обичаен подскачащ маниер, тръгнах надолу по пътеката, обърнах се, сякаш бях забравил нещо и надникнах под стъпалата. Револверът си беше на мястото, полузаровен в сухи листа, от които се подаваше късото му дуло. Застанах на едно коляно, грабнах го и го пуснах в джоба на сакото си. Огледах се и не видях някой да ме наблюдава. Върнах се при колата, сложих пистолета в жабката и потеглих. 13 Вместо да се върна в Идън Фалоус, аз отидох в центъра на Далас, като пътьом спрях в един магазин за спортни стоки, за да купя комплект за почистване на револвер и нови патрони. Последното, което ми трябваше, беше оръжието да ми гръмне в лицето. Следващата ми спирка беше хотел Адолфъс. Портиерът ми каза, че нямат никакви свободни стаи до следващата седмица — всеки хотел в града беше препълнен заради посещението на президента — но срещу бакшиш от един долар ми позволи да оставя колата на паркинга на хотела. — Обаче най-късно до четири следобед. Тогава се очаква да почне навалицата. Вече беше станало обед. До площад Дейли имаше само три или четири пресечки, но на мен ми отне доста време да стигна до там. И главоболието ми се беше влошило, независимо от обезболяващите прахчета. Тексаските шофьори използват клаксоните си щедро и всеки пронизителен залп се забиваше в мозъка ми. Често си почивах, като се подпирах на стените и стоях на здравия си крак като щъркел. Един таксиметров шофьор с изключен брояч ме попита дали съм добре. Уверих го че съм. Това беше лъжа. Бях разстроен и недоволен. Съдбата на света не би трябвало да лежи на плещите на мъж с прецакано коляно. Накрая с облекчение се отпуснах на същата пейка, на която бях седял през ’60-та, само дни след пристигането си в Далас. Брястът, който ми беше правил сянка тогава, сега потракваше с голи клони. Аз протегнах болния си крак, въздъхнах доволно и обърнах вниманието си към грозната тухлена сграда на книгохранилището. Прозорците обърнати към улиците Хюстън и Елм блестяха на хладните следобедни слънчеви лъчи. „Ние знаем една тайна“, казваха те. „Ще станем известни. Особено онзи в югоизточния ъгъл на шестия етаж. Ние ще бъдем известни и ти не можеш да ни попречиш.“ Някакво усещане за тъпа заплаха обграждаше сградата. И дали само аз го забелязвах? Видях, че доста хора прекосяват улицата, когато минават покрай сградата, и реших, че не съм само аз. Лий беше вътре в сградата в момента и бях сигурен, че си мисли същите неща, които се въртяха и в моята глава: „Мога ли да го направя? Ще го направя ли? Това ли е съдбата ми?“ _Вече не Робърт е твоят брат,_ помислих си. _Сега аз съм ти брат, Лий. Брат по оръжие. Само дето ти не го знаеш._ Иззад книгохранилището се разнесе свирка на локомотив от железопътното депо. Ято гълъби излетяха стреснати. Първо завиха над табелата на Херц, поставена на покрива на книгохранилището, а после се отдалечиха към Форт Уърт. Ако го убиех преди двадесет и втори, Кенеди щеше да бъде спасен, но аз почти със сигурност щях да се окажа в затвора или в психиатрична болница за двадесет, тридесет години. Но, ако го убиех _на_ двадесет и втори? Може би докато си сглобява карабината? Да чакам до толкова късен момент щеше да е ужасен риск и аз бях направил всичко възможно да го избегна, но вече си мислех, че е не само възможно, а вероятно и единственият ми останал шанс. Щеше да е по-добре ако има кой да ми помага, но освен Сейди нямаше никой друг, а аз не исках да я намесвам. Даже ако това означаваше, осъзнах мрачно, че Кенеди ще умре или аз ще отида в затвора. Тя беше пострадала достатъчно. Бавно тръгнах по обратния път към хотела, за да си прибера колата. Хвърлих един последен поглед през рамо към книгохранилището. То също ме наблюдаваше. Изобщо не се съмнявах. И, _разбира се,_ че всичко щеше да свърши там, бил съм глупак да си мисля противното. Обстоятелствата ме бяха подкарвали към тухлената грамада, както крава по тесния улей на кланицата. 14 20.11.1963 г (сряда) Събудих се призори с разтуптяно сърце от някакъв сън, който не можех да си спомня. _Тя знае._ _Знае какво?_ _Че я лъжеш, че премълчаваш нещата, които си се сетил._ — Не — гласът ми звучеше пресипнал от съня. _Да. Нарочно ти каза, че тръгва след шестия час, за да не решиш да изчезнеш по-рано. Иска да те изненада, когато се появи. Кой знае, може би вече е тръгнала насам. Ще се появи тъкмо по средата на сутрешната ти физиотерапия._ Не ми се щеше да го повярвам, но изглеждаше някак очевидно. И така, къде щях да отида? Докато седях в леглото си онази сряда, сред бледата светлината на утрото, отговорът на този въпрос също ми се стори очевиден. Сякаш през цялото време се беше спотайвал в подсъзнанието ми. Миналото резонира и ехти. Но преди това трябваше да свърша още нещо с помощта на вярната си пишеща машина. Нещо неприятно. 15 20 ноември, 1963 Скъпа Сейди, От известно време те лъжа и мисля, че ти го подозираш. Мисля, че се каниш да се появиш по-рано днес. Затова няма да ме видиш отново, преди посещението на президента в Далас в други ден. Ако всичко мине, както се надявам, двамата с теб ни чака дълъг и щастлив живот на ново място. На теб всичко ще ти се струва странно отначало, но ще свикнеш. Аз ще ти помогна. Обичам те и затова не мога да ти позволя да участваш. Моля те, вярвай ми, моля те, бъди търпелива и моля те, не се изненадвай, когато прочетеш името ми и видиш снимката ми във вестниците — ако всичко мине по план, това вероятно ще се случи. Най-важното от всичко — не се опитвай да ме намериш. С цялата ми любов, Джейк ПП Най-добре изгори тази бележка. 16 Натоварих целия живот на Джордж Амбърсън в багажника на крилатия Шевролет, закачих бележката за физиотерапевта на вратата и подкарах колата, натежал от носталгия. Оказа се, че Сейди тръгнала от Джоуди дори по-рано, отколкото бях предположил — още преди изгрев. Аз напуснах Идън Фалоус в девет. Тя паркирала Бръмбара там в девет и петнадесет. Прочела бележката, с която отменям терапевтичната си процедура и си отключила с ключа, който й бях дал. Подпрян на пишещата машина, открила плик надписан за нея. Отворила го, прочела писмото, седнала на дивана пред изключения телевизор и се разплакала. Още плачела, когато се появил терапевтът, но била изгорила бележката, както я бях помолил. 17 Улица Мерседес беше почти напълно тиха под облачното небе. Момичетата, скачащи на въже, не се виждаха никъде — сигурно бяха на училище и слушаха внимателно учителя, който им разказваше за предстоящото посещение на президента — но табелата „Дава се под наем“ пак беше затъкната на парапета на верандата, както и очаквах. На табелата беше написан телефонен номер. Аз продължих с колата до паркинга в края на улицата, паркирах пред товарната рампа на Монтгомъри Уорд и се обадих от близката кабинка. Не се и съмнявах, че мъжът, който отговори с кратко „Алоу, тук е Мерит“, беше същият, от когото Лий и Марина бяха наели къщата на номер 2703. Все едно виждах шапката му Стетсън и контешките му бродирани ботуши. Казах му какво искам и той ми се изсмя. — Не я давам под наем за седмица. Това е си е солидна къща, друже. — Къщата е истинска кочина — отговорих му. — Влизал съм вътре, знам от опит. — А, я чакай малко сега… — Не, ти почакай. Ще ти платя петдесет долара, за тая дупка само за уикенда. Това е почти цял месечен наем, а в понеделник пак можеш да си закачиш табелата отпред. — И защо ти е да… — Защото заради Кенеди всеки хотел в Далас и Форт Уърт е претъпкан. Аз идвам от доста далече да видя президента и нямам намерение да лагерувам на открито дотогава. Чух щракването на запалка докато Мерит обмисляше идеята. — Времето си тече — подканих го. — Тик-так. — Как ти е името, друже? — Джордж Амбърсън — почти бях решил просто да си отключа и да ползвам къщата без разрешение, обаче последното, което ми трябваше, беше посещение от полицията. Не вярвах съседите, които понякога взривяваха пилета на по-големите празници, да се вълнуват от нечие незаконно настаняване, но беше по-добре да не рискувам. Вече не просто оглеждах кулата от карти, сега направо живеех в нея. — Ще бъда там до половин час — четиридесет и пет минути. — Аз ще те чакам вътре, имам си ключ. Кратка пауза. — Че откъде? Нямах намерение да издавам Айви, нищо че тя се беше върнала в Мозел. — От Лий. Лий Озуалд. Той ми го беше дал да му поливам цветята. — Оня дребен нещастник е имал цветя? Аз затворих и се върнах с колата на номер 2703. Временният ми хазаин, вероятно подтикван от любопитство, пристигна със своя Крайслер само петнадесет минути по-късно. Носеше и шапката и контешките ботуши. Аз седях в дневната и слушах призрачните препирни на предишните обитатели. Те имаха доста неща за казване. Мерит искаше да ме разпитва за Озуалд. Наистина ли бил проклет „команист“? Аз отговорих отрицателно. Казах му, че Лий е добро луизианско момче, дето работи на място с отличен изглед към президентския кортеж в петък. Казах, че се надявам да ме пусне да гледам заедно с него. — Шибаният Кенеди! — почти извика Мерит. — ’Начи, той със сигурност е команист. Някой трябва да го гръмне, кучия му син, та да се свърши. — Хубав ти ден — казах му аз и отворих входната врата. Той тръгна, но никак не беше доволен. Беше свикнал наемателите му да се гърчат пред него. Обърна се към мен от напуканата циментова пътека пред къщата. — Гледай да оставиш къщата в същото добро състояние, в което я заварваш. Аз огледах дневната с нейния прогнил мокет, напукана мазилка и единствен счупен фотьойл. — Нямаш грижи — уверих го. Седнах и се опитах пак да намеря призрачните гласове: Лий и Марина, Маргерит и де Мореншилд. Вместо това потънах в един от внезапните си пристъпи на сънливост. Когато се събудих, помислих, че припяващите гласове, които чувах, са част от избледняващ сън. „Чарли Чаплин отиде във Франция, да гледа как танцуват мадамите!“ Отворих очи, но гласовете не изчезнаха. Отидох до прозореца и погледнах навън. Момичетата бяха малко по-високи, но бяха същите, Страховитото Трио. Лицето на средното момиче беше покрито с пъпки, макар да изглеждаше сякаш й остават поне три-четири години до пубертета. Може би беше шарка? — Да живее Капитанът! — Да живее Кралицата! — измърморих аз и отидох в банята да си наплискам лицето. Водата, която кранът изплю, беше ръждива, но достатъчно хладна да ме доразбуди. Бях заменил счупения си часовник с евтин Таймекс и видях, че часът е два и половина. Не бях гладен, но трябваше да ям нещо, затова отидох до барбекюто на Господин Лий. На връщане спрях пред една аптека и си купих нова опаковка прахчета за главоболие. Купих си също няколко романа на Джон Макдоналд. Момичетата бяха изчезнали. Улица Мерседес, обикновено изпълнена с глъчка, беше необичайно тиха. _Като в театър, преди завесата да се вдигне за последното действие на пиесата,_ помислих си аз. Седнах да ям, но макар ребрата да бяха сочни и крехки, накрая изхвърлих повечето. 18 Опитах да спя в голямата спалня, но там призраците на Лий и Марина бяха прекалено плътни. Малко преди полунощ се преместих в по-малката стая. Пастелните момичета на Розет Темпълтън още си стояха по стените и техните еднакви пуловери (явно Горско зелено е бил любимия цвят на Розет) и големи черни обувки ми се сториха някак успокояващи. Помислих си, че тези нарисувани момичета биха накарали Сейди да се усмихне, особено онази с короната на Мис Америка. — Обичам те, миличка — казах и заспах. 19 21.11.1963 г (четвъртък) Нямах желание да закусвам, както не бях гладен и предната вечер, но до единадесет сутринта вече отчаяно се нуждаех от кафе. Поне няколко литра. Грабнах една от купените вчера книги — казваше се „Затръшни голямата врата“ — и отидох в закусвалня Щастливото яйце на магистрала Брадък. Телевизорът зад тезгяха беше пуснат и гледах поредния репортаж за предстоящата поява на Кенеди в Сан Антонио, където щяха да го приветстват Линдън и Лейди Бърд Джонсън. Освен това към тях щяха да се присъединят губернаторът Джон Конали и съпругата му, Нели. На фона на кадри, показващи как Кенеди и жена му прекосяват пистата на военновъздушната база Андрюс във Вашингтон, за да се качат на синьо-белия президентски самолет, репортерка, която звучеше сякаш всеки момент ще се напишка от вълнение, описваше новата „смекчена“ прическа на Джаки, допълнена с елегантна черна барета. Тя също възпяваше елегантната линия на нейната рокля от две части с колан, дело на любимия дизайнер на Джаки, Олег Касини. Той може да беше любимият й дизайнер, но аз знаех, че госпожа Кенеди е приготвила и друг тоалет в багажа си, този път на Коко Шанел. Беше розов вълнен костюм с черна яка. И, разбира се, допълнен с кръгла малка шапка. Костюмът щеше да върви отлично с розите, които щяха да й връчат на летището в Далас. Не толкова добре с кръвта, която щеше да опръска полата и чорапите й. 20 Върнах се на улица Мерседес и продължих да чета. Все очаквах твърдоглавото минало да ме смачка като досадна муха — покривът да се срути или под къщата да се отвори пропаст и да я погълне. Почистих револвера, заредих го, после извадих патроните и пак го почистих. Почти се надявах да изпадна в някой от внезапните си сънища — поне времето щеше да мине по-бързо — но това не се случи. Минутите се проточваха и бавно преливаха в часове, всеки приближаващ Кенеди към пресечката на улиците Елм и Хюстън. _Никакъв внезапен сън днес,_ помислих си. _Това ще се случи утре. Когато критичният момент настъпи, аз просто ще заспя кротко. Като се събудя, всичко ще е свършило и миналото ще се е защитило._ Можеше да се случи. Знаех, че може. Ако станеше така, щеше да се наложи да взема някои решения. Да се върна при Сейди и да се оженя за нея или да опитам всичко отначало. Колкото повече мислех, толкова по-ясно ми беше, че няма какво толкова да избирам. Нямах сили да започна отначало. Каквото ще да става, това беше то — последният куршум на ловеца. Онази вечер семейства Кенеди, Джонсън и Конали щяха да вечерят в Хюстън, на сбирка, организирана от Лигата на латиноамериканските граждани. Менюто щеше да бъде аржентинско, а след вечерята Джаки щеше да изнесе реч — на испански. Аз ядох бургери и картофки. Или поне се опитах да ям. Само след няколко хапки и те последваха снощните ребра на боклука. Бях си прочел и двете книги. Помислих дали да не извадя собствената си недовършена книга от багажника, но само от мисълта да я чета ми стана лошо. Накрая просто останах седнал в потрошения фотьойл докато навън се стъмни. После влязох в малката стая, където бяха спали Розет и Джун Озуалд. Махнах си обувките, но легнах с дрехите, а под главата си сложих възглавницата от фотьойла. Бях оставил вратата на стаята отворена и лампата в дневната отвън светната. На нейната светлина виждах пастелните момичета със зелените пуловери. Знаех, че нощта която ме очаква, ще се проточи дори повече от безкрайния ден, който я предхождаше. Сигурно щях да лежа буден, с крака провесени от края на леглото почти до пода, чак докато зората на двадесет и втори нахлуеше през прозореца. Нощта наистина беше дълга. Тормозеха ме всякакви мисли от рода на „ами ако“ и „трябваше да“, както и мисли за Сейди. Те бяха най-мъчителните. Толкова много ми липсваше и така силно исках да е до мен, че го усещах почти като физическа болка. В някакъв момент, вероятно дълго след полунощ (бях се отказал да си гледам часовника, флегматичните стрелки бяха твърде депресиращи), потънах в дълбок сън без сънища. Бог знае докога щях да спя на следващата сутрин, ако някой не ме беше събудил, като ме разтърсваше нежно. — Хайде, Джейк, отвори очи. Направих го, но като видях кой седи до мен, помислих, че още сънувам. Трябваше да е сън. Но после докоснах крака й в избелелите джинси и усетих плата под ръката си. Косата й беше вързана на опашка, по лицето й почти нямаше грим, белегът на лявата й буза беше напълно видим. Сейди ме беше намерила. Глава 28 1 21.11.1963 г (петък) Изправих се седнал и я прегърнах без дори да се замислям. Тя също обви ръце около мен с всичка сила. После я целунах и усетих нейния съвсем реален вкус — смес от тютюн и червило. Тютюнът се усещаше по-силно — в своята нервност, тя почти беше изяла червилото. Усетих аромата на шампоана й, на дезодоранта, а под тях стресът прозираше в миризмата на нервната пот. Но най вече я докосвах: бедрата и гърдите, и обезобразената буза. Тя наистина беше там. — Колко е часът? — моят нов Таймекс беше спрял. — Осем и петнадесет. — Шегуваш ли се? Не е възможно! — Възможно е. И честно казано, не се изненадвам. Откога не се е случвало спиш като хората? Напоследък сънят ти е по-скоро изпадане в безсъзнание за два-три часа. Все още се опитвах да приема идеята, че Сейди е там, във Форт Уърт, в къщата, където Лий и Марина бяха живели. Как изобщо беше възможно това? И това не беше всичко. Кенеди също беше във Форт Уърт в момента. Изнасяше реч на работна закуска с местната Търговска камара в хотел Тексас. — Куфарът ми е в колата — каза тя. — С Бръмбара ли ще отидем накъдето сме тръгнали или с Шевролета? Може би ще е по-добре да вземем Бръмбара — по-лесно се паркира. Обаче даже и с малка кола пак може да се наложи да платим безбожни пари за паркинг. Спекулантите вече са плъзнали навсякъде, видях ги. — Сейди… — поклатих глава, за да опитам да си проясня ума и се наведох за обувките си. Главата ми беше пълна с мисли, но те се въртяха, сякаш подхванати от циклон, и аз не можех да уловя нито една. — Тук съм — каза тя. Да. И в това беше проблемът. — Не можеш да дойдеш с мен. Прекалено е опасно. Нали ти обясних? Може би не съм се изразил достатъчно ясно. Когато се опитваш да променяш миналото, то се съпротивлява. Ако не се пазиш, ще ти разкъса гърлото. — Съвсем ясно се изрази, но ти не можеш да се справиш сам. Приеми истината, Джейк. Вярно, почнал си да трупаш килограми, но още си кожа и кости. Освен това ужасно куцаш. На всеки двеста-триста крачки трябва да спираш и да си почиваш. Какво ще стане, ако се наложи да бягаш? Не отговорих, но я слушах внимателно. Докато слушах, сверих и навих часовника си. — Но и това не е най-лошото. Ти… ох! Какво правиш? Бях сграбчил бедрото й. — Проверявам дали си истинска. Още не мога да повярвам, че си тук — президентският самолет щеше да кацне на летището в Далас след малко повече от три часа и някой щеше да поднесе рози на Джаки Кенеди. При другите им спирки в Тексас й бяха връчвали жълти рози, но далаският букет щеше да е червен. — Истинска съм и съм тук. Чуй ме, Джейк. Най-лошото не е плачевното ти физическо състояние. Най-лоши са твоите внезапни пристъпи на сън. Не си ли помислил за тях? Бях мислил, разбира се, и то доста. — Ако миналото е толкова злонравно, както казваш, какво мислиш ще се случи, ако успееш да доближиш онзи мъж, преди той да е дръпнал спусъка? Миналото не беше точно злонравно, това не беше правилната дума. Но аз разбирах какво има предвид и не можех да споря с нея. — Наистина нямаш представа в какво се забъркваш. — Имам и още как. А ти забравяш нещо много важно — тя взе ръцете ми и ме погледна в очите. — Аз правя това не само, защото съм твоето любимо момиче… т.е., ако все още съм… — Разбира се, че си. Точно затова е толкова страшно, че си тук. — Ти казваш, че някой ще се застреля президента и аз имам причини да ти вярвам, заради другите неща, които предсказа и те се сбъднаха. Даже Дийк е наполовина убеден. Точните му думи бяха: „Ами че той знаеше за посещението на Кенеди, преди даже Кенеди да знае. До точния ден и час! И позна, че жена му ще дойде с него.“ Обаче Джейк, ти говориш сякаш само теб те е грижа за това. Но не си прав. Дийк също е загрижен. И той щеше да е тук, ако още не го мъчеше треската. И мен също ме е грижа. Вярно, не гласувах за него, но аз съм американка, което значи, че той е не просто _президентът,_ а _моят_ президент. Това сигурно звучи доста наивно? — Не. — Добре — очите й хвърляха мълнии. — Нямам никакво намерение да позволя на някакъв лунатик да го застреля и освен това е малко вероятно да заспя междувременно. — Сейди… — Остави ме да си довърша мисълта. Нямаме много време, затова искам да си отпушиш ушите. Отпушени ли са? — Да, госпожо. — Добре. _Не можеш да се отървеш от мен._ Нека да повторя, _не можеш._ Идвам с теб. Ако не ме пуснеш в твоята кола, ще те последвам с моята. — Иисусе Христе — възкликнах аз и не бях сигурен дали го казах като проклятие или като молитва. — Ако някога се оженим, ще правя каквото ми кажеш, стига да се отнасяш добре с мен. Отгледана съм да вярвам, че така трябва да се държи една съпруга — _О, дете на шестдесетте,_ помислих си аз. — Готова съм да изоставя всичко познато и да те последвам в бъдещето. Защото те обичам и защото вярвам, че бъдещето, за което говориш, наистина съществува. Вероятно никога повече няма да ти дам друг ултиматум, но ето че го правя сега. Или ще направим това заедно или нищо няма да правиш! Обмислих думите й внимателно. Запитах се дали говори сериозно. Отговорът беше очевиден като белега на лицето й. Сейди от своя страна разглеждаше пастелните момичета на стената. — Кой ли ги е нарисувал? Доста добре изглеждат. — Те са дело на Розет — отговорих й. — Розет Темпълтън. Тя се върна в Мозел с майка си, след като с баща й се случи злополука. — И ти си се нанесъл тук след тях? — Не, аз живях отсреща. Тук се нанесе едно малко семейство на име Озуалд. — Това ли е неговото име, Джейк? Озуалд. — Да. Лий Озуалд. — Значи идвам с теб? — Имам ли избор? Тя се усмихна и сложи ръка на лицето ми. Докато не видях облекчената й усмивка, не подозирах колко изплашена трябва да е била, когато ме намери и събуди. — Не миличък. Опасявам се, че нямаш. Нали затова се нарича ултиматум. 2 Прехвърлихме куфара й в Шевролета. Ако успеехме да спрем Озуалд (без да ни арестуват) щяхме да се върнем за нейния Бръмбар и тя щеше да го върне в Джоуди, където щеше да изглежда съвсем нормално на алеята пред дома й. Ако нещата не минеха добре — ако се проваляхме или ни заплашваше арест за убийството на Лий — щеше да се наложи да бягаме. А с Шевролета щяхме да стигнем по-бързо, по-далече и по-незабележимо, отколкото с малката немска кола. Тя видя, че прибирам револвера във вътрешния джоб на сакото си и ме поправи. — Не, сложи го във външния. Аз повдигнах вежди въпросително. — За да мога лесно да го стигна, ако ти се умориш и решиш да подремнеш. Докато минавахме по пътеката пред къщата, Сейди преметна презрамката на чантата си през рамо. Прогнозата беше обещала дъжд, но май на метеоролозите им се полагаха наказателни точки. Небето се проясняваше. Преди Сейди да успее да седне в колата, дочух глас зад мен. — Господине, това твоята приятелка ли е? Обърнах се. Беше момичето с пъпките. Само дето не бяха пъпки, а май наистина беше шарка. Явно затова не беше на училище. — Да, това е приятелката ми. — Хубава е. Само дето има… — тя издаде гнусливо възклицание, което, въпреки своята гротескност, беше някак чаровно. — На лицето. Сейди се усмихна. Възхищението ми от нейния кураж се засилваше все повече… и никога не намаля. — Как се казваш, миличка? — Сейди — отговори момичето. — Сейди ван Оуен. А ти? — Няма да повярваш, но аз също съм Сейди. Момичето я огледа недоверчиво, излъчващо така типичния за улица Мерседес цинизъм. — Стига бе! — Да, така е. Сейди Данхил — тя се обърна към мен. — Виж само какво съвпадение, а, Джордж? Аз, естествено, знаех, че не е съвпадение, но нямах време да го обсъждам. — Искам да те питам нещо, госпожице Сейди ван Оуен. Нали знаеш къде е спирката на улица Уинскот? — Естествено — тя завъртя очи, сякаш да каже „за тъпа ли ме вземаш?“. — Ей, абе вие двамата карали ли сте дребна шарка? Сейди кимна. — Аз също — казах й. — Не се притеснявай. Знаеш ли кои автобуси ходят към центъра на Далас? — Номер три. — И колко често минава тройката? — Май на половин час, ама може да е и на петнадесет минути. Защо ти е автобус, като имаш две коли? По лицето на голямата Сейди личеше, че и тя се пита същото. — Имам си причини. И между другото, моят старец кара подводницата. Лицето на Сейди ван Оуен се разтегли в огромна усмивка. — Знаеш я тази броилка? — От години я знам — после се обърнах към моята Сейди. — Качвай се, трябва да тръгваме. Погледнах си часовника. Беше девет без двадесет. 3 — Кажи ми защо попита за автобуса. — Първо ти ми кажи как ме намери. — Когато стигнах в Идън Фалоус, ти беше изчезнал. Изгорих бележката, както беше написал и после проверих при съседа ти. — Господин Кенопенски. — Да. Той не знаеш нищо. Дотогава терапевтката ти вече чакаше на стълбите отпред и никак не се зарадва, че си изчезнал. Каза, че се сменила с Дорийн, за да може Дорийн да види Кенеди днес. Тъкмо приближавахме спирката на улица Уинскот. Аз намалих да видя дали някъде има график, но нямаше. Отбих и спрях на около стотина метра след спирката. — Какво правиш? — Застраховка. Ако автобусът не се появи до девет, ще продължим. Довърши си разказа. — Звънях в разни хотели в града, но никой дори не искаше да говори с мен. Всички бяха ужасно заети. После се обадих на Дийк и той звънна в полицията. Казал им, че има надеждна информация, че някой се кани да застреля президента. Досега се бях оглеждал за автобуса в огледалото, но сега погледнах Сейди шокиран. И въпреки това почувствах, че се възхищавам на Дийк. Не знаех на колко от това, което Сейди му беше казала той вярваше, но въпреки това си беше заложил главата. — И какво стана? Той оставил ли им е името си? — Не успял. Затворили му. Мисля, че точно тогава почнах да вярвам на твоите думи как миналото се защитавало. А това е всичко, което сме ние за теб, нали? Жива историческа книга? — Вече не. В същия момент се зададе автобусът, боядисан в зелено и жълто. В полето за направление отгоре пишеше „3 Главна улица ДАЛАС 3“. Той спря и вратите в двата му края се сгънаха и отвориха като хармоника. Двама или трима души се качиха, но със сигурност нямаше да си намерят места. Когато автобусът мина бавно покрай нас, видях, че всички седалки са заети. Мярнах една жена с куп значки с образа на Кенеди, забодени на шапката й. Тя ми помаха весело и макар очите ни да се срещнах само за миг, аз веднага усетих нейното вълнение, радост и нетърпение. Превключих на скорост и подкарах след автобуса. На задницата му, скрита сред облак кафяв дим, едно девойка се усмихваше от реклама на Клерол и провъзгласяваше, че щом ще живее само един живот, иска да го живее като блондинка. Сейди размаха ръка пред лицето си. — Ъх, дай му малко преднина. Вони! — И това от госпожата дето пуши по пакет на ден — заядох се аз, но тя беше права. Дизеловата воня беше ужасна. Пък и нямаше нужда да следвам автобуса толкова отблизо — след като Сейди Въжеиграчката беше права за номера му, сигурно беше познала и за интервала, на който минава. Обичайно той сигурно вървеше на половин час, но днес не беше обикновен ден. — Та значи, аз си поплаках още малко, защото вече бях сигурна, че си изчезнал. Беше ме страх за теб, но и те мразех мъничко. Разбирах я, но все така мислех, че постъпката ми беше правилна, затова не казах нищо. — Пак се обадих на Дийк. Той попита дали не си споменавал за някое друго жилище в Далас или във Форт Уърт. Казах, че не помня да си казвал нещо конкретно. Той настоя, че сигурно е било в болницата, когато не беше съвсем на себе си. Каза ми за си помисля хубавичко. Сякаш аз не мислех. Върнах се при господин Кенопенски да проверя, дали не си споменал нещо на него. Дотогава вече се беше стъмнило. Той не знаеше нищо, но тъкмо тогава се появи синът му. Донесе тенджера с храна за баща си и ме покани да вечерям с тях. Господин Кей се разприказва — той е пълен истории за доброто старо време… — Да, знам — пред нас автобусът зави на изток по булевард Викъри. Аз го последвах, но все така на достатъчно разстояние, та да не гълтаме дима. — Чувал съм поне тридесет. Много са живописни. — Да, но се оказа, че тъкмо от неговите истории съм имала нужда, защото докато го слушах, спрях да се напрягам да се сетя. А понякога нещата изплуват едва, след като се откажеш да ги търсиш. На връщане към твоя апартамент се сетих как беше казал, че известно време си живял на улица, чието име било нещо като Кадилак. — О, боже. Това съвсем го бях забравил. — Това беше последният ми шанс. Пак се обадих на Дийк. Той нямаше карти у тях, но помнеше, че имаме няколко в библиотеката. Сигурно почти си е изкашлял дробовете, докато стигне с колата до училище, както е болен. Намерил картите и ми се обади от канцеларията. Намерил авеню Форд в Далас, също един парк Крайслер и няколко улици Додж — все имена на коли, обаче никоя от тях не ми звучеше като Кадилак, ако ме разбираш. После откри улица Мерседес във Форт Уърт и аз реших, че веднага трябва да отида там, но той ми напомни, че много по-лесно ще забележа колата ти, ако изчакам до сутринта. Тя сграбчи ръката ми. Пръстите й бяха студени. — Това беше най-дългата нощ в живота ми, ти ужасен мъж такъв. Изобщо не можах да заспя. — Аз съм спал и за двама ни, макар че и аз будувах до малките часове. Ако не беше се появила, можеше направо да проспя проклетия атентат. Колко _смахнат_ би бил такъв край? — Тая улица Мерседес е безкрайно дълга. Карах ли карах. Вече виждах края и един паркинг пред някаква сграда, която приличаше на супермаркет. — Почти — склад на Монтгомъри Уорд. — И от теб все така нямаше следа. Думи нямам да ти кажа колко се обезсърчих. _И тогава…_ — тя се усмихна широко. Усмивката й беше блестяща, въпреки белега. — После видях червения Шевролет с глупавите крила на задния капак, дето приличат на женски вежди. Все едно беше неонов знак. Развиках се и заудрях таблото на горкия Бръмбар, докато ме заболяха ръцете. И ето ме сега ту… Нещо издрънча изпод предния десен край на Шевролета и внезапно ние се поднесохме към един стълб. Отдолу последва серия тежки удари. Аз завъртях волана. Той се въртеше почти съвсем свободно в ръцете ми, но успях да насоча колата поне дотолкова, че да не се блъснем в стълба челно. Вместо това колата се остърга о него от страната на Сейди с ужасно металическо скърцане. Вратата й се огъна навътре и аз рязко я дръпнах към себе си на седалката. Накрая спряхме на място, като предният капак висеше над тротоара, а колата се беше наклонила надясно. _Това не беше просто спукана гума,_ помислих си аз. _Това беше направо смъртоносно нападение._ Сейди ме погледна изумена. Аз се засмях. Както вече установихме, понякога нищо друго не ти остава. — Добре дошла в миналото, Сейди — казах й. — Така живеем ние тук. 4 Тя нямаше да може да излезе от своята страна. Вратата нямаше да се отвори без лост. Тя се плъзна по седалката и излезе от моята врата. Няколко души ни наблюдаваха. — Божке, какво стана? — попита жена, бутаща детска количка. Когато минах пред колата, веднага разбрах какво е станало. Дясното предно колело се беше откачило и лежеше десетина метра зад нас в началото на криволичеща следа по асфалта. Назъбеният край на оста блестеше на слънцето. — Проблем с колелото — отговорих аз на жената с количката. — О, боже — коментира тя. — Какво ще правим сега? — попита Сейди тихо. — Сега ще се възползваме от застраховката. Трябва да стигнем най-близката спирка. — Моят куфар… _Да,_ помислих аз, _твоят куфар, тетрадката на Ал, моите ръкописи — тъпият роман, който изобщо не е важен и мемоарът, който е. Плюс каквито пари са ми останали._ Погледнах си часовника — девет и четвърт. В момента Джаки сигурно обличаше розовия си костюм в хотел Тексас. След около час щяха да тръгнат към военновъздушната база Карсуел, където бяха оставили големия самолет. При нищожното разстояние между Форт Уърт и Далас, пилотите сигурно едва щяха да имат време да приберат колесниците преди да трябва да кацнат. Опитах да реша какво да правим. — Искате ли да ползвате моя телефон? Аз живея ей там — предложи жената с количката, като оглеждаше белега на Сейди и моята затруднена походка. — Зле ли пострадахте? — Добре сме — уверих я и хванах Сейди под ръка. — Дали ще може да се обадите на аварийна служба да дойдат да приберат колата с влекач. Знам, че ви моля за голяма услуга, но ние страшно бързаме. — Казах му аз, че предният край нещо играе — обади се Сейди с тежък южняшки акцент. — Слава Богу, че не бяхме на магистралата. — На няколко пресечки от тук има бензиностанция Есо — жената посочи на север. — Няма да ми е трудно да разходя бебето до там. — О, направо ни спасявате, госпожо — продължи Сейди. Тя си отвори чантата, извади си портфейла и измъкна от там двадесет долара. — Това е, за да платите разноските. Съжалявам, че ви товарим с такава задача, обаче ако не видя Кенеди, просто ще си умра! Жената се усмихна на думите й. — Ама моля ви се, това е двойно повече от нужното. Ако ви се намира лист хартия, ще ви напиша разписка… — Няма проблем — прекъснах я аз. — Имаме ви доверие. Обаче аз най-добре да оставя бележка под чистачката. Сейди изглеждаше озадачена, но вече ми подаваше химикалка и тефтерче с карикатурно кривогледо хлапе на корицата. „Замаян от училище“ пишеше под широката му усмивка. „Замаян от добрата стара открадната дрямка“. Страшно много зависеше от тази бележка, но нямах време да се замислям как точно да я напиша. Надрасках я набързо и я тикнах сгъната под чистачката. В следващия момент двамата вече се отдалечавахме зад ъгъла. 5 — Джейк, наистина ли си добре? — Да, а ти? — Вратата ме удари, сигурно ще ми излезе синина на рамото, но иначе, да. Ако бяхме ударили онзи стълб, нямаше да ми се размине. Нито на теб. За кого беше онази бележка? — За човека, който се появи да изтегли колата — с цялото си сърце се надявах той да изпълни молбата ми. — Ще му мислим за това, като се върнем. _Ако_ се върнехме. Следващият стълб, обозначаващ спирка на автобуса, беше по средата на карето. До него бяха застанали три чернокожи жени, две бели и един латиноамериканец. Групата беше така отлично балансирана расово, сякаш я бяха подбрали за епизод на „Закон и ред“. Ние се присъединихме към тях. Аз седнах на пейката под навеса на спирката до шеста жена. Чернокожа дама, чиито епични пропорции бяха опаковани в униформа от изкуствена бяла коприна, която сякаш оповестяваше на целия свят: „икономка на богато бяло семейство“. На гърдите й беше забодена значка с надпис „До края с ДЖ.Ф.К. през ’64-та“. — Не го бива тоя крак, а господине? — попита ме тя. — Никак — в джоба на спортното си сако имах четири пакетчета обезболяващ прах. Мушнах ръка покрай револвера и извадих две от тях. Разкъсах ги и ги изсипах в устата си. — Ако ги пиете така, ще си повредите бъбреците — обади се пак тя. — Знам, обаче тоя крак трябва да ме издържи достатъчно дълго, та да видя президента. Тя се усмихна широко. — Напълно ви разбирам. Сейди стоеше права до бордюра и тревожно се оглеждаше за автобус номер 3. — Автобусите нещо закъсняват днес — информира ме икономката. — Обаче скоро ще дойде следващият. Няма начин да пропусна Кенеди, никакъв! В девет и половина още не се виждаше никакъв автобус, но поне болката в коляното ми беше намаляла до глухо пулсиране. Бог да благослови обезболяващите прахчета. Сейди се обърна към мен. — Джейк, може би трябва… — Ето я тройката — обади се икономката и се изправи. Беше страховита дама. Черна като абанос, по-висока от Сейди поне с два пръста и с изпъната блестяща коса. — Йеееха, ще си намеря местенце точно на площад Дейли. Нося си даже и сандвичи. И той дали ще ме чуе, като му викам? — Обзалагам се, че ще чуе — отговорих й аз. Тя се разсмя. — Дума да няма. И двамата с Джаки с ще ме чуят! Автобусът беше пълен, но чакащите въпреки това се натъпкаха вътре. Сейди и аз бяхме последни и шофьорът, който изглеждаше припрян като борсов агент на Черния петък, вдигна ръка да ни спре. — Достатъчно. Пълно е. Хората са натъпкани като сардели. Чакайте следващия! Сейди ме погледна отчаяно, но преди да успея да кажа нещо, едрата дама се обади вместо мен. — Я да ги пускаш. На господина му е повредено коляното и госпожата си има проблеми, както виждаш. Освен туй и двамата са кожа и кости. Да ги пускаш, че инак аз ще сваля _теб_ и сама ще го подкарам тоя автобус. Не се шегувам. Татко ме научи да карам. Шофьорът я огледа, както беше надвиснала над него, завъртя очи и ни махна да се качваме. Когато се протегнах да пусна монетите в кутията за таксата, той я покри с месеста ръка. — Майната й на таксата. Просто минете зад линията. Ако можете — той поклати глава. — Защо не пуснаха десетина допълнителни автобуса днес, да ме убиеш, не зная. Той дръпна хромирания лост. Вратите се затвориха. Въздушните спирачки се отпуснаха с пуфтене и автобусът потегли бавно, но сигурно. Обаче нашата покровителка не беше приключила. Тя се зае да сръчка двама работници седнали зад шофьора — единия бял, единия черен — сложили кутиите с обяда на коленете си. — Да ставате от там и да си отстъпите местата на дамата и господина, веднага! Не го ли виждате, че не е добре. И въпреки това отива да види Кенеди! — Госпожо, наистина няма нужда — обадих се аз. Тя не ми обърна внимание. — Ставайте веднага, да не са ви отглеждали в плевня? Те станаха, като се наложи да си проправят път с лакти из препълнената пътека между седалките. Черният работник изгледа икономката недоволно. — Уж сме шестдесет и трета, а аз пак трябва да си отстъпвам мястото на белите хора. — О, я стига — сряза го белият му приятел. Черният обърна поглед към мен. Не знам какво видя там, но сам ми посочи мястото си. — Я, най-добре седни преди да паднеш. Аз се вмъкнах до прозореца. Сейди измърмори нещо за благодарност и седна до мен. Автобусът продължи да се клатушка напред, като стар слон, който все още би могъл да препуска, ако се наложи. Икономката се извисяваше до нас, хванала се за една дръжка и полюшваща се с движението. Имаше доста какво да се полюшва. Аз пак си погледнах часовника. Стрелките сякаш препускаха към десет и скоро щяха да го задминат. Сейди се наведе към мен и косата й погъделичка бузата и врата ми. — Къде отиваме и какво ще правим, когато стигнем там? Исках да се обърна към нея, но продължих да се взирам напред и да се оглеждам за неприятности. За следващия удар. Вече бяхме на западна улица Дивижън, близо до магистрала 180. Скоро щяхме да стигнем Арлингтън, бъдещ дом на тексаските рейнджъри на Джордж. У. Буш. Ако всичко вървеше по план, щяхме да навлезем в Далас до десет и половина — два часа преди Озуалд да зареди първия патрон в проклетата си италианска карабина. Само дето, когато се опитваш да променяш миналото, нещата рядко вървят по план. — Просто ме следвай — казах й аз. — И бъди постоянно нащрек. 6 Минахме южно от Ървинг, където съпругата на Лий в момента се възстановяваше след раждането на второто си дете преди месец. Движението беше бавно и задимено. Половината пътници в нашия препълнен автобус пушеха. Отвън (където въздухът трябва да беше само малко по-чист) улиците бяха задръстени с коли, влизащи в града. Видяхме кола, на чието задно стъкло собствениците бяха изписали „Обичаме те Джаки“ и друга, която на същото място имаше надпис „Изчезвай от Тексас, комунистически плъх такъв“. Автобусът подскачаше и се клатеше. На спирките чакаха все по-големи групи хора. Те размахваха юмруци след нас, когато автобусът отказваше дори да спре. В десет и петнадесет стигнахме булевард Хари Хайнс и минахме покрай табела, указваща пътя към летището. Катастрофата стана три минути по-късно. Бях се надявал да не се случи нещо такова, но в същото време го бях очаквал, така че когато самосвалът профуча на червено през кръстовището на Хайнс и авеню Инуд, аз бях поне донякъде подготвен. Бях видял съвсем същото нещо на път към гробището Лонгвю в Дери. Сграбчих Сейди за врата и натиснах главата й към скута. — Долу! — успях да извикам. Секунда по-късно ние бяхме запратени напред към преградата между нашите седалки и шофьора. Натроши се стъкло. Изскърца метал. Правостоящите полетяха напред в крещяща маса от размахани крайници, ръчни чанти и официални шапки. Белият работник, който беше скастрил черния си колега, се беше превил надве над апарата за пътна такса в началото на пътеката. Едрата икономка беше изчезнала под човешката лавина. Носът на Сейди кървеше и под дясното й око се надигаше оток като бухнало тесто. Шофьорът се беше проснал настрани за волана. Широкото предно стъкло беше натрошено и гледката към улицата беше изчезнала, заменена от метална преграда, нашарена с ръждиви петна. Виждаше се част от надписа на камиона „ЩЕСТВЕНИ УСЛУГИ НА ДАЛ“. От там се разнасяше плътна воня на горещ асфалт, който самосвалът беше пренасял. Аз се обърнах към Сейди. — Добре ли си? Как е главата? — Добре съм, само малко ме разтресе. Обаче, ако не ми беше викнал, нямаше да ми се размине толкова леко. От към човешката камара в предницата на автобуса се чуваха болезнени стонове. Един мъж със счупена ръка успя да се отдели от множеството и разтърси шофьора, който се търкулна от седалката си. От центъра на челото му стърчеше голямо парче стъкло. — О, боже! — извика мъжът със счупената ръка. — Мисля, че е мъртъв! Сейди стигна до мъжа, притиснат о апарата за такса, и му помогна да се върне до нашите места. Той стенеше и беше съвсем пребледнял. Като имах предвид височината на апарата, предположих, че се е забил директно в чатала му. Черният му приятел ми помогна да изправя икономката на крака, но нямаше да се справим, ако тя не беше в съзнание и не ни съдействаше активно. Това си бяха сто и петдесет килограма женска плът. Тя кървеше от слепоочието и беше ясно, че тази униформа повече никога нямаше да може да се ползва. Аз я попитах дали е добре. — Май да, ама здравата си цапардосах главата. Леле божке! Зад нас останалите пътници вече се бунтуваха и скоро щяха да се изпотъпчат в опита си да излязат от автобуса. Аз застанах пред Сейди и я накарах да обвие ръце около кръста ми. При състоянието на коляното ми, вероятно аз трябваше да се държа за нея, но инстинктът си е инстинкт. — Трябва да пуснем хората да слязат — казах на чернокожия работник. — Завърти лоста. Той опита, но не може да го мръдне. — Заял е! Аз си помислих, че той греши. Миналото го държеше затворен. Аз също не можех да му помогна с единствената си здрава ръка. Икономката, с униформа наполовина напоена с кръв, ме избута настрани, като едва не ме събори. Усетих, че ръцете на Сейди се изплъзват, но после пак се стягат около мен. Шапката на жената се беше изкривила и по воалетката искряха капки кръв. Ефектът беше гротескно красив, сякаш шапката беше украсена с малки червени плодчета. Тя си оправи шапката, а после хвана лоста заедно с чернокожия мъж. — Ще броя до три и после двамата ще го издърпаме тоз проклетник — каза му тя. — Готов ли си? Той кимна. — Едно… две… _три!_ Те дръпнаха… или по-скоро, тя дръпна толкова здраво, че роклята й се сцепи под мишниците. Вратите се отвориха рязко. Зад нас се разнесоха вяли радостни викове. — Благод… — тръгна да казва Сейди, но аз вече я дърпах напред. — Бързо, преди да ни стъпчат. Гледай да не ме изпускаш — успяхме да слезем първи от автобуса и аз подкарах Сейди по посока към Далас. — Давай да вървим. — Джейк, тези хора се нуждаят от помощ! — Сигурен съм, че скоро ще я получат. Не гледай назад. Оглеждай се напред, защото от там ще дойде следващата неприятност. — Още колко неприятности ни чакат? — Колкото миналото успее да постави на пътя ни. 7 Отне ни двадесет минути да минем четири пресечки от мястото на катастрофата. Усещах как коляното ми се подува. То пулсираше с всеки удар на сърцето ми. Стигнахме една пейка и Сейди ми нареди да седна. — Няма време. — Сядай, господинчо — тя ме бутна без предупреждение и аз тупнах на пейката, на чиято облегалка имаше реклама за погребално бюро. Сейди кимна веднъж отсечено, както е обичайно за някои жени, след като са изпълнили някаква неприятна задача. После пристъпи на платното на булевард Хари Хайнс, като ровичкаше в отворената си чанта. Пулсирането в коляното ми остана на втори план, понеже сърцето ми скочи в гърлото и замря. Една кола профуча покрай нея с надут клаксон. Пропусна я с по-малко от педя. Шофьорът размаха юмрук докато се отдалечаваше по улицата, а после изпъна и среден пръст, в случай, че не беше предал чувствата си достатъчно добре. Когато й повиках да се върне на тротоара, тя дори не ме погледна. Извади си портфейла, докато колите прелетяваха и развяваха косата около лицето й. Беше спокойна като пролетно утро. Намери каквото и трябваше, пусна портмонето обратно и вдигна банкнотата над главата си. Приличаше на гимназиална мажоретка на училищна сбирка. — _Петдесет долара!_ — извика тя. — _Петдесет долара, за превоз до Далас! Главната улица! Главната улица! Трябва да видя Кенеди! Петдесет долара!_ _Няма да се получи,_ помислих си. _Единственото, което ще се случи, е че миналото ще намери начин да я прега…_ Спирачките на един ръждив Студебейкър изскърцаха пред нея. Моторът тракаше шумно. Единият фар беше счупен и празен. Мъж с размъкнат панталон и тениска излезе от колата. На главата си (нахлупена чак до ушите) носеше каубойска шапка от зелен филц с индианско перо, затъкнато в лентата. Беше се ухилил широко, при което се виждаше, че му липсват поне шест зъба. Само като го видях ми стана ясно, че ще си имаме проблеми с него. — Госпожа, да не си се побъркала — извика каубоя от Студебейкъра. — Искаш ли петдесет долара или не? Просто ни закарай до Далас. Мъжът се взря в банкнотата без да обръща особено внимание на заобикалящите ги свиркащи коли. Свали си шапката, шляпна я о крачола на панталона, висящ около кльощавите му бедра, после я върна на главата си и пак я дръпна, докато ръбът опря в ушите. — Госпожа, туй не е петдесет, ами десет. — Останалите с в чантата ми. — Ми аз тогаз що да не си ги взема? — той посегна към чантата й и улови едната дръжка. Аз слязох от бордюра, но бях сигурен, че той ще я грабне и ще изчезне преди аз да стигна до тях. Ако пък стигнех навреме, той сигурно щеше да ме напердаши. Може да беше кльощав, но пак беше в по-добра форма от мен. И си имаше две здрави ръце. Сейди не пусна чантата, а я дръпна в обратната посока, при което тя се разтвори като агонизираща уста. Тя бръкна вътре със свободната си ръка и извади касапски нож, който ми се стори познат. Тя замахна с ножа и го поряза по ръката. Разрезът започваше над китката му и свършваше при мръсната сгъвка на лакътя му. Той извика от шок и болка, пусна дръжката и отстъпи, вперил поглед в Сейди. — Побъркана кучка, ти ме поряза! Той се спусна към отворената врата на колата си, която продължаваше да гърми оглушително. Сейди пристъпи след него и пак замахна с ножа, този път във въздуха. Косата беше паднала в очите й. Устните й бяха притиснати в мрачна линия. От раната на каубоя капеше кръв по асфалта. Колите все така минаваха покрай нас. За моя огромна изненада чух някой да подвиква: „Дай му да се разбере, момиче!“ Каубоят отстъпи към тротоара, без да откъсва очи от ножа. — Ти си, Джейк — каза Сейди, без да ме поглежда. За момент не я разбрах, после се сетих за револвера. Извадих го от джоба си и го насочих към него. — Виждаш ли това, Текс? Зареден е. — Ама вие и двамата сте пълни откачалки — той беше притиснал ръка към гърдите си и в тениската му се просмукваше кръв. Сейди притича до пътническото мястото на Студебейкъра и отвори вратата. Погледна ме над покрива на колата и ми махна нетърпеливо с ръка. Дотогава смятах, че не бих могъл да я обичам повече. В онзи момент разбрах, че греша. — Трябваше или да вземеш парите, или да си продължиш по пътя — казах аз на мъжа. — А сега да ти видя гърба. Или веднага хуквай да бягаш, или ще ти пусна един куршум в крака, да съм сигурен, че никъде няма да мръднеш. — Ти си шибано копеле — информира ме той. — Да, така е. А ти пък си шибан крадец, който скоро ще се сдобие с дупка от куршум — отговорих аз и запънах ударника. Каубоя реши да не си пробва късмета повече. Обърна се и хукна по Хайнс с наведена глава и притиснал ръката си отпред, като сипеше ругатни и капки кръв. — Не спирай, докато не стигнеш летището — извиках след него. — Остават ти три мили. Поздрави президента от мен. — Джейк, качвай се и да се махаме, преди да се е появила полицията. Аз се вмъкнах зад волана на Студебейкъра с болезнена гримаса, предизвикана от протестиращото ми коляно. Тази кола беше с механични скорости, което значеше, че ще трябва да използвам болния си крак за съединителя. Избутах седалката, колкото можах назад, при което чух шумоленето на разни боклуци отзад, и потеглих. — Ножът — обърнах се към Сейди. — Да не би да е…? — Същият, с който Джони ме нападна, да. Шерифът ми го върна след края на следствието. Мислеше, че е моят и може да е бил прав. Но не беше от дома ми в Джоуди. Почти съм сигурна, че Джони го беше донесъл от къщата ни в Савана. От тогава го разнасям с мен. Исках да имам някакво средство за защита, за всеки случай… — очите й се насълзиха. — А това си е случай и още как, нали? — Прибери го обратно — настъпих ужасно тежкия съединител и успях да превключа на втора. Колата миришеше на пилешка тор, престояла около десет години. — Ще изцапам всичко вътре с кръв. — Нищо, прибери го. Не можеш да се разхождаш наоколо с такъв нож, особено когато президентът е в града. Миличка, това беше просто изумително. Тя прибра ножа и почна да търка очите си с ръце, свити в юмруци, като малко момиче, което си е одраскало коленете. — Колко е часът? — Единадесет без десет. Кенеди ще кацне след четиридесет минути. — Всичко е срещу нас, нали? — попита тя. Аз й хвърлих бърз поглед. — Ето, че вече разбираш. 8 Стигнахме до северна улица Пърл преди моторът на Студебейкъра да сдаде багажа. Изпод капака се надигна пара. Нещо метално издрънча на шосето. Сейди извика вбесена, удари бедрото си с юмрук и изруга, но аз бях почти облекчен. Поне нямаше да се наложи да се боря със съединителя. Сложих лоста в неутрално положение и оставих колата да се изтърколи встрани от улицата. Тя спря пред странична алея, на чиито павета с боя беше изписано „Не паркирай“, но това нарушение ми се стори доста дребно, в сравнение с нападението със смъртоносно оръжие и кражба на кола. Излязох и стигнах бордюра с подскоци. Сейди вече ме чакаше там. — Колко стана часа? — Единадесет и двадесет. — Докъде трябва да стигнем? — Тексаското училищно книгохранилище на ъгъла на Елм и Хюстън. Три мили. Или малко повече — едва що бях произнесъл думите и чух рева на самолетни двигатели иззад нас. Вдигнахме очи и видяхме президентския самолет да се спуска. Сейди тревожно прибра косата си, паднала на лицето. — Сега какво ще правим? — Сега ще повървим — казах й. — Облегни се на раменете ми. Аз ще поема част от твоето тегло. — Няма нужда, миличка. Но една пресечка по-нататък се наложи да го направя. 9 Приближихме пресечката на улица Пърл и авеню Рос в единадесет и половина, тъкмо около времето, когато Боингът на Кенеди трябва да е спирал на пистата пред официалните посрещачи… включително, разбира се, жената с розите. На ъгъла пред нас се извисяваше катедралата Светецът от Гуадалупе. На стъпалата й, под статуята на светеца с разтворени ръце, седеше мъж с дървени патерици от едната си страна и емайлирано канче от другата. На канчето беше подпряна бележка с надпис: „Аз съм нещастен инвалид. Моля, бъдете добър самарянин, отделете каквото можете. Бог ви обича“. — Къде останаха _твоите_ патерици, Джейк? — В спалнята в Идън Фалоус. — Забравил си си патериците?! Ама си ги бива дамите да задават риторични въпроси, а? — Напоследък не ги ползвах твърде. На кратки разстояния се справям добре — това звучеше малко по-добре от признанието, че в главата ми се е въртяла единствено мисълта да се махна от там преди Сейди да се появи. — Е, сега щяха да ти дойдат добре. Тя изтича напред със завидна пъргавина и заговори просяка пред църквата. Докато я настигна, тя вече се пазареше с него. — Комплект такива патерици струват девет долара, и ти искаш петдесет за едната? — Е, на мен ми трябва поне една да успея да се прибера — отговори той логично. — Пък твойто приятелче изглежда се нуждае от поне една, за да стигне, където й да било. — А всичките тези приказки за добри самаряни и божията любов? — Ами — просякът замислено почеса наболата си брада, — _Бог_ вярно ви обича, ама аз съм само нещастен стар инвалид. Ако не ви допадат моите условия, минете от другата страна на улицата като фарисеите. Аз на ваше място, така бих направил. — Не се и съмнявам. Ами ако просто ги взема, паразит такъв? — А, и така може, ама тогава бог вече няма да ви обича — каза той и се разсмя. Звучеше необичайно жизнерадостно за мъж, който се предполагаше да е нещастен инвалид. Зъбите му бяха в малко по-добро състояние от каубоя със Студебейкъра, но не кой знае колко. — Дай му парите — казах й. — На мен наистина ми трябва само една. — Ще му ги дам, ама мразя така да ме минават. — Мадам, ще ме прощаваш, ама туй си е срамота за мъжкото население на планетата. — Мери си приказките — казах му аз. — Това е годеницата ми. Междувременно беше станало единадесет и четиридесет. Просякът не ми обърна внимание. Той оглеждаше портмонето на Сейди. — По чантата ти има кръв. Да не се поряза, докато се бръснеше? — Най-добре не се пробвай за шоуто на Съливан, душичко. Смешките ти не ги бива — Сейди извади десетачката, която беше размахала на улицата и добави още две по двадесет. — Ето на. Нямам повече. Доволен ли си? — Ти помогна на беден инвалид — каза просякът. — _Ти_ би трябвало да си доволна. — Да, ама не съм — извика му Сейди. — Дано проклетите ти очи изтекат от грозната ти глава! Просякът ми отправи съчувствен поглед. — Най-добре я прибери вкъщи, веселяко, че май я мъчат женските месечни ядове. Аз сложих патерицата под дясната си мишница — хората, които не са имали случай да си строшат някоя кост, мислят, че патерицата се ползва от болната страна, но грешат. С лявата си ръка улових лакътя на Сейди. — Хайде, нямаме време. Докато се отдалечавахме Сейди шляпна обутото си в джинси дупе, погледна назад над рамо и извика. — Ей тук да ме цунеш! — Донеси го обратно, пиленце, и ще го направя безплатно! 10 Тръгнахме по улица Пърл. По-точно Сейди вървеше, а аз правех големи подскоци с помощта на патерицата. С нея беше сто пъти по-добре, но по никакъв начин нямаше да стигнем пресечката на Хюстън и Елм преди дванадесет и половина. Над тротоара пред нас се извисяваше скеле. Пътят ни минаваше под него. Аз дръпнах Сейди на улицата, за да го заобиколим. — Джейк, защо ни трябва да… — Защото ще се срути върху нас. Вярвай ми. — Трябва ни кола. _Сериозно_ ни трябва… Джейк? Защо спря? Бях спрял, защото животът е песен и миналото хармонизира със себе си. Обикновено тези хармонии не означават нищо (или поне така си мислех тогава), но от време на време дръзкият посетител в Земята на миналото може да се възползва от някоя от тях. Паркиран на ъгъла на улица Пърл и улица Сан Джасинто видях един Форд Сънлайнър кабриолет, ’54-та. Моят беше червен, този беше тъмно син, но все пак… може би… Приближих го и опитах вратата на шофьора. Заключена. Разбира се. Понякога получаваш малко помощ, но нищо не ти се сервира на готово. Никога. — Кабелите ли ще свържеш на късо, за да го запалиш? Нямах идея как се прави това и подозирах, че е по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Но знаех как да вдигна патерицата и да удрям стъклото, докато то се напука и хлътне навътре. Никой не ни видя, защото наоколо нямаше никого. Навалицата беше на югоизток от тук. От там ревът на тълпата долиташе до нас на талази. Хората вече се бяха струпали по Главната улица в очакване на президента Кенеди. Когато стъклото поддаде, аз обърнах патерицата и използвах гумения й накрайник да го избутам навътре. Един от двама ни щеше да се наложи да седне отзад. Ако идеята ми се окаже успешна, разбира се. Докато бях в Дери, аз бях направил копие от ключа на Сънлайнъра и го бях залепил в дъното на жабката под документите на колата. Може би собственикът на тази кола беше направил същото. Може би тази конкретна хармония се простираше чак до там. Шансовете бяха малки, но… шансът Сейди да ме намери на улица Мерседес беше толкова тънковат, че през него можеше да се чете вестник и все пак тя беше успяла. Натиснах хромирания бутон на капака на жабката и започнах да опипвам вътрешността й. _Хармонизирай де, кучи син такъв. Моля те, хармонизирай. Отпусни ми малко помощ, поне този път._ — Джейк, защо мислиш, че… Пръстите ми напипаха нещо и аз извадих тенекиена кутийка от дражета за гърло. Когато я отворих, открих не един, а четири ключа. Не знаех какво отварят други три, но не се съмнявах кой от тях ми трябва. И на тъмно бих го познал по формата. Братче, как само я обичах тая кола. — Бинго — възкликнах аз, а тя едва не се строполи върху мен, когато ме прегърна. — Ти карай, миличка. Аз ще седна отзад да ми почине коляното. 11 Знаех, че няма смисъл да караме към Главната улица. Тя щеше да е блокирана с барикади и полицейски коли. — Мини по Пасифик, докъдето може. После ще ползваме страничните улички. Гледай шумът от тълпата да ти остава все от ляво и би трябвало всичко да е наред. — Колко време ни остава? — Половин час — всъщност бяха двадесет и пет минути, но реших, че половин час звучи по-обнадеждаващо. Освен това не исках тя да кара безразсъдно. Още имахме време — поне на теория — но не достатъчно за още една катастрофа. Тя не опита нищо прекалено опасно, но наистина караше безстрашно. Една от улиците беше препречена от паднало дърво (разбира се, че ще бъде) и тя веднага се качи на тротоара, за да го заобиколи. Стигнахме до пресечката на северна улица Рекърд и Хавърмил. Там трябваше да спрем, защото последните две пресечки на Хавърмил, чак до мястото, където тя пресичаше Елм, вече не съществуваха. На тяхно място се простираше обширен паркинг. Един мъж с оранжево флагче ни махна да се приближим. — Пет долара. Главната е само на две минути. Имате достатъчно време — каза той, но после изгледа моята патерица със съмнение. — Аз наистина нямам повече пари — каза Сейди. Аз си извадих портфейла и дадох пет долара на мъжа. — Паркирайте зад Крайслера. Гледайте хубавичко да се приближите, да не хабите място. Сейди му хвърли ключа. — Ти я паркирай. Хайде, скъпи. — Ей, не натам, бе. Натам е улица Елм. На вас ви трябва главната. Той ще мине оттам — провикна се след нас мъжът на паркинга. — Ние си знаем къде отиваме — отговори му Сейди. Аз се надявах, че е права. Проправихме си път между паркираните коли. Сейди водеше. Аз се извивах и подскачах с патерицата, като се стараех да не закачам огледалата. Вече чувах шума от локомотивите в депото зад книгохранилището. — Джейк, оставяме страшно ясна следа след себе си — каза ми Сейди. — Знам. Аз имам план — план беше прекалено силно казано, но звучеше добре. Излязохме на Елм и аз й посочих сградата две пресечки надолу. — Ето, той е там. Тя погледна изгърбения червен куб с втренчените прозорци и се обърна към мен с ужасени, широко отворени очи. Аз забелязах с почти клиничен интерес, как кожата по врата й настръхва. — Джейк, _ужасно е!_ — Знам. — Но… какво не е наред с това място? — Нищо не му е наред. Сейди, трябва да побързаме. Почти не остана време. 12 Прекосихме Елм по диагонал, като аз успях почти да тичам с патерицата. Най-голямата тълпа беше на Главната, но все повече хора запълваха площад Дейли и се подреждаха по Елм пред книгохранилището. Те изпълваха тротоара чак до тройния подлез. Момчета бяха качили момичета на раменете си. Деца, които скоро щяха да пищят паникьосани, доволно се тъпчеха със сладолед. Видях мъж, който продаваше сладолед във фунийки и жена с огромна бухнала прическа, която пробутваше снимки на Джон и Джаки в елегантно вечерно облекло. Докато влезем под сянката на книгохранилището, аз вече се потях, мишницата ме болеше от притискането в твърдата патерица, а лявото ми коляно сякаш беше обвито в огнен пояс. Почти не можех да го свивам. Погледнах нагоре и видях служители на книгохранилището, подредени по някои от прозорците. В югоизточния край на шестия етаж не се виждаше нищо, но Лий вече беше там. Погледнах си часовника. Дванадесет и двадесет. Можехме да следим напредването на кортежа, по приближаващите се викове на тълпата. Сейди опита вратата и после ме погледна отчаяно — беше заключена. През стъклото виждах чернокож мъж с каскет, килнат закачливо на една страна. Той пушеше цигара. Ал много си падаше по подробностите в своите записки и към края, почти небрежно, беше надраскал имената на някои от колегите на Лий. Аз не си бях правил труда да ги запомням, защото не виждах как може да са ми от полза. Но срещу едно от тези имена — не се съмнявах, че ставаше въпрос тъкмо за мъжа с каскета — Ал беше записал: „Първи заподозрян, вероятно защото е черен“. Името беше много необичайно, но аз не можех да си го спомня или, защото горилите на Рот го бяха изтрили от мозъка ми (заедно с един куп друга информация), или защото поначало не му бях обърнал много внимание. Или защото миналото е твърдоглаво. Но пък имаше ли значение? Просто не се сещах и толкоз. Името беше изчезнало. Сейди заудря по вратата. Мъжът с каскета я гледаше безучастно. Дръпна си от цигарата и после й махна с ръка да се маха. — Джейк, измисли нещо, __моля те!__ Дванадесет и двадесет и една. Необичайно име, да, но защо беше необичайно? С изумление открих, че всъщност знам отговора. — Защото е женско — казах на глас. Сейди се обърна към мен. Беше зачервена освен около белега, който беше свирепо бял. — Какво? Внезапно аз заудрях по стъклото на вратата. — Бони! — извиках му. — Хей, Бони Рей! Отвори ни, ние сме познати на Лий, Лий Озуалд. Той ме чу, позна името и тръгна да прекосява фоайето влудяващо бавно. — Не знаех, че хилавият му кучи син има приятели — каза Бони Рей Уилямс, като отвори вратата и отстъпи назад, когато ние влетяхме вътре. — Сигурно е в стаята за почивка и се оглежда за президента с всички останали… — Чуй ме добре — прекъснах го аз. — Не съм му приятел, и той не е в стаята за почивка. Той е на шестия етаж. Мисля, че се кани да застреля Кенеди. Едрият мъж се разсмя звучно. Пусна си цигарата на пода и я стъпка с ботуш. — Оня дребен мизерник няма кураж да удави една торба котета. Само си седи в ъгъла и чете книги. — Казвам ти… — Аз се качвам на втория. Ако искате елате с мен. Ама стига сте плямпали глупости за Лийла. Ние тъй му викаме, Лийла. Щял бил да застреля президента, божке! — той махна с ръка и се отдалечи. _Мястото ти е в Дери, Бони Рей. Там са специалисти в пропускане на това, което ти е пред очите,_ помислих си. — Стълбите — казах на Сейди. — Асансьорът ще… … унищожи и последния ни шанс за успех. — Ще заседне между етажите. _Стълбите._ Взех ръката й и я дръпнах натам. Стълбището беше тясно с дървени стъпала, изтъркани от години употреба. В ляво имаше ръждив парапет. В основата, Сейди се обърна към мен. — Дай ми револвера. — Не. — Никога няма да успееш навреме. _Да го на мен!_ За малко да й го дам. Не че смятах, че аз заслужавам да го нося, сега, когато вододелният момент беше настъпил — нямаше значение кой ще спре Озуалд, стига някой да го спре. Но ние бяхме само на крачка от ревящата машина на миналото и аз щях да пукна преди да позволя на Сейди да направи тази последна крачка преди мен и да бъде засмукана сред смъртоносните зъби. Усмихнах й се, наведох се към нея и я целунах. — Обзалагам се, че ще изпреваря — казах и тръгнах да се качвам. Над рамото си й подвикнах: — Ако заспя, той е изцяло твой. 13 — Вие двамата сте се побъркали — чух Бони Рей Уилямс да протестира, но не особено енергично. А след това чух леките стъпки на Сейди, която ме последва. Отдясно се подпирах на патерицата или по-точно се прехвърлях напред с нейна помощ, а вляво стисках перилото. Оръжието в джоба ми се люлееше и ме удряше по бедрото. Коляното ми направо виеше. Оставих го да си вика. Когато стигнах втория етаж набързо си погледнах часовника. Беше дванадесет и двадесет и пет. Не, двадесет и шест. Все така чувах приближаващия рев на тълпата — вълна, на път да се разбие на брега. Кортежът беше подминал пресечките на Главната улица с Ърви, Акард и Фийлд. След две минути, най-много три, щеше да стигне улица Хюстън, да завие надясно и да мине покрай старата съдебна палата на Далас с петнадесет мили в час. От този момент нататък президентът на САЩ щеше да е удобна мишена. В оптическия мерник на карабината с четирикратно увеличение, пътниците в колата щяха да изглеждат огромни, като актьори на кино екран. Но Лий щеше да изчака още малко. Той нямаше намерение да умира за каузата си. Смяташе да се измъкне. Ако стреляше твърде рано, охранителите около колата и в началото на кортежа щяха да забележат откъде се стреля и да отвърнат на стрелбата. Не, той щеше да изчака докато колите вземат острия завой към Елм. Не само, че стреляше от засада, ами и в гръб. Значи имах още три минути. Или пък две и половина. Хвърлих се към стъпалата между втория и третия етаж и, без да обръщам внимание на болката в коляното, се насилих да продължа, като маратонец в края на дълъг пробег. Какъвто, разбира се, бях. Някъде долу чувах Бони Рей да вика нещо, което включваше „побъркан мъж“ и „разправя, че Лийла щял да стреля“. До средата на стъпалата към третия етаж, усещах как Сейди удря по гърба ми, като ездач, който подкарва коня да препуска по-бързо, но после тя изостана. Чух я как се задъхва и си помислих, че цигарите ще й излязат през носа. Коляното вече не ме болеше. Болката беше временно удавена в свеж приток на адреналин. Държах левия крак, доколкото можех изпънат и оставях патерицата да си върши работата. Завой. Към четвъртия етаж. Вече и аз се задъхвах, а стълбите изглеждаха по-стръмни. Като планински склон. Широката подпора на просешката патерица беше хлъзгава от пот. Главата ми пулсираше. В ушите ми гърмяха приветствените викове на тълпата долу. Въображението ми се развихри и аз видях приближаващия се кортеж: колата за сигурност, президентската лимузина с полицейски мотоциклети от двете страни и полицаите на тях с бели каски и очила. Направих поредния завой. Патерицата се хлъзна, но аз я задържах. Пак нагоре. Тропотът на патерицата. Вече подушвам сладникавата миризма на талашит от ремонта на шестия етаж: работници подменят стария паркет с нов. Но не от страната на Лий. Той е сам в югоизточния ъгъл. Стигнах площадката и направих последния завой, устата ми беше широко отворена за въздух, ризата ми беше подгизнал парцал над свирещите гърди. В очите ми се стичаше лютива пот и аз примигах да я изтикам от тях. Три кашона с надпис „Пътища към всяко място“ и „Читанки за четвърти и пети клас“, блокираха стълбите към шестия етаж. Аз застанах на десния си крак и с патерицата цапардосах единия кашон, който хвръкна настрани. Зад себе си чувах Сейди. Тя беше между четвъртия и петия етаж. Явно бях прав да задържа оръжието, макар че кой знае. Ако съдех от личен опит, когато човек знае, че тъкмо от него зависи да промени бъдещето, сякаш му порастват крила. Промъкнах се през отвора, който бях освободил между кашоните. За да го направя се наложи да се отпусна с цялата се тежест на левия крак за момент и извиках от болка. Изстенах и сграбчих перилото, за да не се просна назад по стълбите. Погледнах си часовника. Беше дванадесет и двадесет и осем, обаче дали не изоставаше? Ревът на тълпата беше оглушителен. — Джейк…, за бога, побързай… — Сейди още беше на площадката на петия етаж. Аз тръгнах по последните стъпала нагоре и звукът на тълпата почна да се отцежда в една огромна тишина. Докато стигна догоре, чувах само собственото си тежко дишане и изгарящите удари на претовареното си сърце. 14 Шестият етаж на Тексаското училищно книгохранилище беше сенчест квадрат, осеян с островчета струпани кашони. Там, където подменяха пода, таванските лампи бяха включени. Това беше в противоположния край, от мястото където след около сто секунди Лий Харви Озуалд планираше да промени историята. Седем прозореца гледаха към улица Елм. Петте по средата бяха по-големи и заоблени отгоре, двата в края по-малки и правоъгълни. Там където стълбището свършваше, шестият етаж беше сумрачен, но през прозорците, обърнати към Елм, се процеждаше светлина. Косите слънчеви лъчи бяха толкова плътно наситени с прахуляк от ремонта, че с нож да ги режеш. Лъчът, навлизащ през прозореца в югоизточния ъгъл обаче беше блокиран от барикада струпани кашони. Снайперското гнездо беше чак в другия край на помещението, по диагонал от мястото, където стоях аз. Зад барикадата се виждаше мъж с пушка, застанал при прозореца. Беше се привел напред и гледаше навън. Прозорецът беше отворен. Лек бриз рошеше косата му и яката на ризата му. Той вдигна карабината. Аз се втурнах, куцукайки напред, като заобиколях кашоните възможно най-бързо и ровичках в джоба си за револвера. — Лий! — извиках му. — Спри, кучи сине! Той се обърна и ме погледна, зяпнал, с облещени очи. За момент беше просто Лий — мъжът който се беше смял с Джуни във ваната и, който понякога прегръщаше и целуваше жена си. В следващия момент тънката му и някак превзета уста се изви в злобна гримаса, която разкри горните му зъби и той се превърна в нещо чудовищно. Не знам дали ще ми повярвате, но се кълна, че е вярно. Престана да бъде човек и се превърна в демоничния призрак, който щеше да витае в Америка отсега нататък, да опорочава силата й и да проваля добрите й начинания. Ако аз го допуснех. Шумът на тълпата се завърна — хиляди хора, аплодиращи и крещящи с пълно гърло. Чух ги, както и Лий ги чу. Той отлично знаеше какво означава това — сега или никога. Завъртя се обратно към прозореца и подпря приклада на карабината на рамото си. Аз пък имах револвер. Същият, с който бях убил Франк Данинг. Не _подобен_ на него. В онзи момент той беше същият револвер. Тогава мислех така и до днес съм убеден, че бях прав. Петлето се закачи в подплатата на джоба, но аз измъкнах оръжието насила и чух как плата се разкъсва. Стрелях. Изстрелът попадна твърде високо и от рамката на прозореца се разхвърчаха трески, но това се оказа достатъчно да спаси живота на Джон Кенеди. Озуалд подскочи при звука на рикошета и куршумът от карабината му се отклони нагоре и разби един прозорец на съдебната палата отсреща. Под нас се надигнаха писъци и стреснати гласове. Лий пак се обърна към мен. Лицето му — жива маска от бяс, омраза и разочарование. Вдигна карабината и този път не се целеше в президента на САЩ. Той зареди следващия куршум с лоста — щрак-щрак — и аз пак стрелях по него. Въпреки че бях прекосил три-четвърти от помещението и бях на около пет метра от него, пак пропуснах. Видях, че ризата му мръдна отстрани, но това беше всичко. Патерицата ми се закачи о една камара кашони. Аз се олюлях наляво, размахах ръката с револвера за баланс, но това нямаше да ми помогне. За момент си спомних как при първата ни среща, Сейди буквално беше паднала в ръцете ми. Историята не се повтаря, но се хармонизира и от това обикновено се получава дяволска музика. Този път аз бяха този, който се спъна и в това беше ключовата разлика. Вече не я чувах по стъпалата, но още чувах забързаните й стъпки. — _Сейди, залегни!_ — извиках, но думите ми бяха заглушени от гърмежа на карабината. Чух куршума да профучава над мен. Чух и нейния кратък вик. После се разнесоха още изстрели, този път идващи отвън. Президентската лимузина беше изчезнала с главоломна скорост, а пътниците й се бяха вкопчили един в друг. Колата за сигурност обаче се беше изтеглила от другата страна на улица Елм близо до площад Дейли. Полицаите с мотоциклетите стояха на средата на улицата и поне петдесет души им сочеха, че изстрелите бяха дошли от шестия етаж, където в рамката на прозореца ясно се виждаше дребен мъж в синя риза. Чух засилващ се тропот, сякаш градушка удря кал. Това бяха изстрелите, които пропускаха прозореца и удряха тухлите около него. Повечето обаче не пропускаха. Видях как ризата на Лий се надипля, сякаш отвътре я надува вятър — червен вятър, който пробива дупки в материята — една отдясно на гърдите, една на гръдната кост, трета около пъпа. Четвърта се отвори във врата му. Той танцуваше като кукла в мъждивата прашна светлина, но през цялото време онази ужасна гримаса не напусна лицето му. В края той вече не беше човек, казвам ви. Беше нещо друго. Каквото там се вмъква у човека, когато той послуша своите тъмни ангели. Един куршум удари една таванска лампа, раздроби крушката и залюля лампиона. После друг пръсна главата на кандидат убиеца, както в моя свят неговият куршум беше пръснал главата на Кенеди. Той се отпусна върху подредените кашони и ги разпиля наоколо. Викове отдолу. — Попадение! Видях го да пада! Забързани изкачващи се стъпки. Аз запратих револвера към тялото на Лий. Беше ми останало присъствие на духа, колкото да осъзная, че ако приближаващите мъже ме завареха с оръжие в ръката, щяха да ме застрелят или най-малкото да ме пребият. Опитах да се изправя, но коляното вече не ме държеше и по-добре. Не знам дали можеха да ме видят от улицата долу, но ако можеха, щяха да стрелят и по мен. Затова изпълзях до Сейди на ръце, а левият ми крак се влачеше като котва. Предницата на блузата й беше подгизнала от кръв, но дупката се виждаше ясно. Беше точно в средата на гърдите, точно над извивката им. От устата й също изтичаше кръв. Тя се давеше в нея. Аз пъхнах ръце под нея и я повдигнах. Тя не откъсваше очи от мен. Те искрях в сумрака. — Джейк — каза тя хрипкаво. — Недей, миличка, не говори. Тя не ме послуша, но пък кога ли го беше правила? — Джейк, президентът! — В безопасност е — не го бях видял с очите си, но видях как Лий подскочи при единствения изстрел, който успя да направи навън и това ми стигаше. А и да не беше така, пак щях да й кажа, че сме го спасили. Очите й се затворих, после пак се отворих. Стъпките вече бяха съвсем наблизо. Завиваха на площадката на петия етаж и се качваха по последните стъпала. Далече долу тълпата надаваше своите объркани тревожни викове. — Джейк. — Да, миличка? Тя се усмихна. — Как само танцувахме! Когато Бони Рей и останалите пристигнаха, аз седях на пода и я държах в ръцете си. Те изтрополиха покрай мен. Не знам колко бяха. Може би четирима. Или осем, или дузина. Не благоволих да ги погледна. Държах я и полюшвах главата й, докато кръвта й се просмукваше в ризата ми. Мъртва. Моята Сейди. Машината все пак я беше докопала. Никога не съм бил от ревливите мъже. Всеки, който изгуби любимата си жена, би се разплакал, нали? Не и аз. Защото аз знаех какво трябва да се направи. Част 6 Човекът със зелената карта {img:112263_kenedi_oceljal.jpg|#Заглавна страница на вестник, оповестяваща, че президентът Кенеди е оцелял след покушението} Глава 29 1 Не бях точно арестуван, но ме задържаха и ме откараха в участъка с полицейска кола. Докато минавахме последната отсечка от пътя, разни хора — някои репортери, но повечето обикновени граждани — ни обградиха, заудряха по колата и надничаха през стъклата. С някакъв хладен клиничен интерес аз се зачудих дали ще ме измъкнат и линчуват заради опита за убийство на президента, но това не ме тревожеше особено. В момента бях загрижен само за окървавената си риза. Исках да я махна, но и да я нося до края на живота си. Това беше кръвта на Сейди. Полицаите на предните седалки не ме попитаха нищо. Предполагам някой им беше наредил да не говорят с мен. Но и да бяха питали, аз не смятах да им отговоря. Бях се отдал на размисъл. Това не беше трудно, защото студенината пак ме беше обгърнала и аз я нахлузих като броня. Можех да оправя всичко. Но първо трябваше да си поприказвам с разни хора. 2 Сложиха ме в ледено бяла стая. Около единствената маса имаше три твърди стола. Аз седнах на един от тях. Отвън звъняха телефони и тракаха телекси. Хора сновяха във всички посоки и говореха на висок глас, понякога подвикваха, понякога се смееха. В смеха им имаше истерична нотка. Така се смее човек, когато знае, че му се е разминало на косъм. Че е избегнал куршума, така да се каже. Може би Едуин Уокър се беше смял по същия начин вечерта на десети април, докато беше разговарял с репортерите и беше изтръсквал парченца стъкло от косата си. Същите двама полицаи, които докараха от книгохранилището, ме претърсиха и прибраха личните ми вещи. Попитах ги дали мога да задържа последните две обезболяващи прахчета. Те се посъветваха по въпроса, после един от тях разкъса пакетчетата и ги изсипа на масата, чиято повърхност беше нашарена с издълбани инициали и с изгорени петънца от цигари. Той наслюнчи пръст, опита прахчето и кимна. — Трябва ли ви вода? — Не. Събрах разпилените прахчета в шепа и ги изсипах в устата си. Бяха горчиви. Това не ми пречеше. Един от полицаите излезе. Другият поиска да вземе кървавата ми риза. Аз я свалих с нежелание и му я подадох. — Знам, че това е нужно за разследването, но искам да сте много внимателни с тази риза. Кръвта по нея е от жената, която обичах. Това може да не е от значение за вас, но тя също беше жената, която помогна да бъде предотвратено убийството на президента Кенеди, а това няма как да не е от значение. — Трябва ни само, за да определим кръвната група. — Добре, но я включете в списъка на личните ми вещи. Искам си я обратно. — Дадено. Полицаят, който беше излязъл, се върна с обикновена бяла тениска. Приличаше на онази, която Озуалд беше носил — или щеше да носи — на снимката, направена в ареста малко след задържането му. 3 В малката бяла стая ме вкараха в един и двадесет. Около час по-късно (нямаше как да съм сигурен, защото в стаята нямаше часовник, а моят Таймекс беше прибран с личните ми вещи) същите двама униформени полицаи ми доведоха компания — добрия мой познайник, доктор Пери, понесъл голяма черна старомодна докторска чанта. Наблюдавах го с изумление. Той беше тук, в полицейското управление, при мен, защото не се налагаше да е в болницата Паркланд, където да обира парчета кост и отломки от куршум от мозъка на Джон Кенеди. Реката на историята вече се движеше по новото си русло. — Здравейте, доктор Пери. Той кимна. — Господин Амбърсън — при последната ни среща, той ме наричаше Джордж. Ако имах причини да се тревожа, че съм попаднал под подозрение, това би потвърдило тревогите ми. Но аз не се тревожех. Бях се появил на местопрестъплението и бях предупредил какво ще се случи. Бони Рей вече им го беше казал. — Казаха ми, че коляното ти пак е пострадало. — За съжаление, да. — Дай да погледнем. Той се опита да дръпне нагоре левия ми крачол, но не успя. Ставата беше твърде подута. Когато извади ножица, двамата полицаи пристъпиха напред и извадиха оръжията си, като ги държаха насочени към пода с пръст на предпазителя. Доктор Пери ги изгледа удивено и после сряза панталона ми по шева. Той огледа и докосна коляното ми. После извади спринцовка и игла и изтегли известно количество течност. Аз скърцах със зъби, докато той приключи. Той пак порови в чантата си, извади ластичен бинт и го уви стегнато около коляното ми. Това осигури известно облекчение. — Мога да ти дам и нещо за болката, ако господа полицаите не възразяват. Те нямаха възражения, но аз имах. Предстоеше най-важният един час в живота ми — и в живота на Сейди — и не можех да си позволя нещо да замъглява ума ми. — Имате ли от обезболяващите прахчета на Гуди? Пери сбърчи нос, сякаш надуши нещо развалено. — Имам аспирин и емприн. Емпринът е малко по-силен. — Тогава дайте ми от него. И, доктор Пери? Той вдигна поглед от чантата си. — Сейди и аз не сме направили нищо нередно. Тя даде живота си за своята страна, а аз бих дал своя за нея. Просто нямах тази възможност. — Щом е така, нека да съм първият, който ви благодари. От името на цялата страна. — Президентът? Знаете ли къде е той? Доктор Пери погледна полицаите въпросително. Те се спогледаха. После един от тях проговори. — Замина за Остин, както беше по план. Ще изнася реч там довечера. Не знам дали това го прави страхотен куражлия или пълен глупак. _Може би самолетът му ще катастрофира,_ помислих си аз. _Може би всички на борда ще умрат. Или той ще получи инфаркт или фатален инсулт. Може би някой друг лунатик ще му пръсне симпатичната глава._ Дали твърдоглавото минало се бореше и срещу промените така, както срещу агентите на промяната? Нямах представа, но и не ми пукаше особено. Аз си бях свършил работата. Каквото и да станеше с Кенеди от тук нататък, не зависеше от мен. — Чух по радиото, че Джаки не е с него — обади се докторът тихо. — Той я изпратил в ранчото на вицепрезидента в Джонсън Сити и ще я последва там през почивните дни, както било планирано. Ако това, което казваше е вярно, Джордж… — Мисля, че това е достатъчно, докторе — обади се един от полицаите. На мен определено ми беше достатъчно — за Мал Пери аз отново бях станал Джордж. Доктор Пери, на когото не му липсваше обичайната лекарска арогантност, го пренебрегна. — Ако това, което казваше е вярно, май скоро те чака пътуване до Вашингтон. Нищо чудно да ти връчат медал на церемония в розовата градина. След като той си тръгна, пак ме оставих сам. Но не съвсем. Сейди също беше там. „Как само танцувахме!“, беше казала тя, тъкмо преди да напусне този свят. Щом затворех очи, я виждах, застанала сред другите момичета, да поклаща рамене в такт с музиката. В този спомен тя се смееше, косата й беше разпиляна, а лицето й беше идеално. Хирурзите от бъдещето може да разполагаха с какви ли не техники да поправят вредата, нанесена от Джони Клейтън на лицето й, но аз знаех много по-добър метод. Стига да имах възможност да го използвам. 4 Оставиха ме да се пържа в собствените си болезнени сокове два часа, преди вратата на стаята да се отвори пак. Влязоха двама мъже. Единият, с лице като на басет под бялата шапка Стетсън, се представи като капитан Уил Фриц от даласката полиция. Той носеше куфарче — но не _моето_ куфарче, слава Богу. Другият тип имаше провиснали бузи, кожа на алкохолик и къса тъмна коса, която блестеше от брилянтин. Погледът му беше остър, любопитен и малко разтревожен. От вътрешния джоб на сакото си той извади калъфче за документи и го отвори. — Джеймс Хоусти, господин Амбърсън. Федерално бюро за разследване. _Прав си да се тревожиш,_ помислих си. _На теб е било възложено да следиш Лий, нали, агент Хоусти?_ — Искаме да ви зададем някои въпроси, господин Амбърсън — обади се Уил Фриц. — Хубаво — отговорих аз. — Аз пък искам да се махна от тук. Хората, които спасяват живота на президента на САЩ, не трябва да се третират като престъпници. — Хайде, хайде — включи се агент Хоусти. — Нали ви пратихме лекар? И не кой да е, а _вашия_ лекар. — Задайте си въпросите — казах им. И се приготвих да потанцувам. 5 Фриц си отвори куфарчето и извади отвътре прозрачен плик с етикет. Вътре беше моят револвер. — Намерихме го до барикадата от кашони на Озуалд. Дали е бил негов, господин Амбърсън, как мислите? — Не, този е моят — Полицейски специален. Лий също имаше тридесет и осми калибър, но неговият беше модел Виктъри. Ако не е бил у него, сигурно ще го намерите в жилището му. Фриц и Хоусти се спогледаха изненадани и после пак се обърнаха към мен. — Значи признавате, че сте познавал Озуалд? — попита Фриц. — Да, но не особено добре. Не знаех къде живее сега, иначе щях да отида направо там. — Бил е наел стая на улица Бъкли. Регистрирал се е под името О. Х. Лий. Явно е имал и други псевдоними. Алек Хайдел, например. На това име е получавал поща. — Жената му и хлапето не са ли били с него? — попитах аз. Хоусти се усмихна. Бузите му се разтеглиха около миля във всяка посока. — Кой задава въпросите тук, господин Амбърсън? — Рискувах живота си за президента, а годеницата ми _загина_ заради него. Мисля, че имам право да задавам въпроси. После изчаках да видя как ще се отнасят с мен — ако ме притиснеха здравата, значи вярваха, че съм участвал в заговора за покушение. Ако водеха разпита лековато, значи не го вярваха, но искаха да са сигурни. Оказа се нещо по средата. Фриц завъртя плика с револвера с един пръст. — Ще ви кажа какво мисля, че може да се е случило, господин Амбърсън. Не казвам, че е било _точно_ така, но вие ще трябва да ме убедите в противното. — А-ха. Обадихте ли се вече на родителите на Сейди? Те живеят в Савана. Трябва също да се обадите на Дийкън Симънс и Елън Докърти в Джоуди. Те й бяха като приемни родители. Всъщност и за двама ни. Мислех да помоля Дийк да кумува на сватбата ми. Фриц не обърна внимание на думите ми. — Това, което _може_ да се е случило, е вие с момичето да сте били съучастници на Озуалд. И може би в последния момент сте се разколебали. Неизбежната теория на конспирацията. Подходяща за всяко домакинство. — Може би сте осъзнали, че се каните да стреляте по най-могъщия човек в света — продължи Хоусти. — В един момент всичко ви се е прояснило. И сте го спрели. Ако се е случило така, ще си спечелите известна снизходителност. Да бе. Снизходително ще заменят екзекуцията на електрическия стол с четиридесет или петдесет години постоянна диета на макарони и сирене в затвора Левънуърт. — Тогава защо не сме били с него там горе, агент Хоусти? Вместо да тропаме по вратата и да настояваме да ни пуснат вътре? Хоусти сви рамене, сякаш да каже „Ти ми го обясни“. — Пък и ако двамата бяхме планирали убийството заедно, щяхте да ме засечете с него. Защото знам, че сте го държали под поне частично наблюдение — наведох се към него. — Защо не го спряхте, Хоусти? Нали това беше _вашата_ работа? Той се отдръпна назад, все едно го бях заплашил с юмрук. Бузите му почервеняха. За няколко кратки мига, скръбта ми беше заменена от някакво злобно удоволствие. — ФБР го държеше под наблюдение, защото той първо беше емигрирал в Русия, после се беше върнал в Щатите и после опита да се прехвърли в Куба. Раздаваше брошури в подкрепа на Фидел месеци наред преди днешната патардия. — Откъде знаете всичко това? — изджафка Хоусти. — Защото той ми го каза. И после какво става — президентът, който е опитал всичко по силите си да събори Кастро, идва в Далас. Пък от работното си място в книгохранилището, Лий все едно има запазено място на първия ред. Вие, момчета, го знаехте, но не направихте нищо. Фриц гледаше Хоусти с нещо, подобно на ужас. Сигурен съм, че агентът искрено съжаляваше, задето далаският полицай присъства на този разговор, но какво можеше да направи? Фриц беше началник на управлението. — Не считахме, че той се явява реална заплаха — отговори Хоусти сухо. — Е, ами, там ви е била грешката. Какво пишеше в бележката, Хоусти? Знам, че Лий е оставил бележка, когато е посетил канцеларията ви и са му казали, че отсъствате, но той не поиска да ми каже какво е написал. Само ми се усмихна с една от ония негови „майната ти“ усмивчици. Говорим за мъжа, който уби годеницата ми, така че заслужавам да знам. Беше ли написал, че се кани да направи нещо, което ще накара света да си седне на задника и да го забележи? Обзалагам се, че да. — Нищо подобно не пишеше! — Тогава ми я покажете. Хайде да видим дали ви стиска. — Всяка кореспонденция с господин Озуалд си е работа на Бюрото. — Не мисля, че има какво да ми покажете. Обзалагам се, че отдавна е изгорена и пусната в тоалетната, по заповед на господин Хувър. И да не беше го направил още, скоро щеше да го направи. Ал го беше отбелязал в записките си. — Щом твърдите, че сте невинен — включи се Фриц, — кажете ни откъде познавахте Озуалд и защо бяхте въоръжен. — И защо дамата е носила касапски нож с кръв по него — допълни Хоусти. При тези думи на мен причерня. — _Дамата беше покрита с кръв!_ — изкрещях им. — _Дрехите й, обувките, чантата! Онзи кучи син я застреля в гърдите, ако не сте забелязали!_ — Успокойте се, господин Амбърсън, никой не ви обвинява в нищо — каза Фриц, но си личеше, че пропуска да добави „засега“. Аз си поех дълбок дъх. — Говорихте ли с доктор Пери? Пратихте го да се погрижи за коляното ми, така че трябва да сте поговорили. Значи знаете, че през август едва не умрях в следствие на тежък побой. Мъжът, който нареди да ме пребият — и сам се включи във веселбата — беше букмейкър на име Акива Рот. Не мисля, че смяташе да ме нарани толкова сериозно, но аз взех да му се правя на умник и той трябва да ми се е ядосал. Не си спомням много добре. Доста неща не си спомням като хората. — Защо не го докладвахте на полицията? — Защото бях в кома, детектив Фриц. А после не си спомнях нищо. Когато паметта ми се възстанови, поне отчасти, си спомних Рот да казва, че имал връзки с друг букмейкър от Тампа, с когото си бях имал работа и се един мафиот от Ню Орлийнс — Карлос Марсело. Това означаваше, че ще е рисковано да се обърна към полицията. — Да не би да обвинявате даласките полицаи във връзки с мафията? — не знаех дали гневът на Фриц е истински или фалшив и не ме вълнуваше особено. — Казвам, че съм гледал „Недосегаемите“ и знам, че мафията не обича хора, дето много плямпат. Купих револвера за лична защита, което е мое право според Втората поправка. И винаги го носех с мен — посочих плика на масата. — Този револвер. — Откъде го купихте — попита Хоусти. — Не помня. — Тая амнезия май е много удобна — продължи Фриц. — Направо извадена от телевизионен сериал. — Говорете с Пери — повторих им. — И хубавичко ми погледнете коляното. Днес то пострада за втори път, докато се катерех шест етажа, за да спася живота на президента. Което аз лично смятам да споделя с пресата. Ще им кажа също, че наградата ми, задето съм изпълнил дълга си на американски гражданин, е била разпит в задушна малка стая без дори чаша вода. — Искате ли вода? — попита Фриц и аз разбрах, че всичко вероятно ще се оправи, стига да не направех някоя грешка. Президентът се беше разминал на косъм със смъртта. Тези двама мъже, да не говорим за полицейския началник на Далас, Джеси Къри, щяха да се окажат под огромен обществен натиск да дадат на тълпата герой. И след като Сейди беше мъртва, оставах им само аз. — Не. Но една кола ще ми дойде чудесно. 6 Докато си чаках колата се сетих какво беше казала Сейди за следата, която оставяхме след себе си. Беше права, но може би щях да успея да обърна това своя полза. Стига, разбира се, механикът от една бензиностанция Есо във Форт Уърт да беше постъпил според инструкциите в бележката, оставена под чистачката на Шевролета. Фриц запали цигара и бутна пакета към мен. Аз поклатих глава и той си го прибра. — Кажете ни откъде го познавахте — каза той. Казах, че съм се запознал с Лий на улица Мерседес и двамата сме се сближили по съседски. Аз съм слушал неговите тиради за злините на фашистко-империалистическа Америка и за чудесното социалистическо общество, което щяло да разцъфти в Куба. Казах им, че за него Куба е била социалистическият идеал, понеже Русия била превзета от безполезни бюрократи, поради което именно той си тръгнал от там. А кубинците си имали чичо Фидел. Казах, че Лий само дето не е боготворил Фидел. — Реших, че той е доста чалнат, но семейството му ми допадна — това поне беше вярно, наистина харесвах семейството му и наистина смятах, че той беше побъркан. — Как един учител като вас изобщо се е оказал сред жителите на най-пропадналата част на Форт Уърт? — Опитвах се да пиша роман и открих, че ми е трудно да го правя докато преподавам. Жилището на улица Мерседес наистина беше дупка, но пък беше евтино. Реших, че книгата ще ми отнеме към година, а това значеше, че ще се наложи да съм пестелив. Ако паднех прекалено духом, си въобразявах, че живея в мансарда в артистичната част на Париж. — Спестяванията ви включваха и пари, спечелени от залози при букмейкъри, така ли? — Мисля да се възползвам от Петата поправка по въпроса.* [* Едно от правата, които Петата поправка на Конституцията на САЩ гарантира, е правото на гражданите да откажат да свидетелстват, ако показанията им биха били в тяхна вреда. — Б.пр.] Това накара Уил Фриц да се засмее. — Значи, запознали сте се с Озуалд и сте станали приятели? — включи се Хоусти. — _Не точно_ приятели. Човек не се сближава с откачалки. Поне аз не го правя. — Продължавайте. — Лий и семейството му се изнесоха, аз останах. После един ден, ей така, от нищото, той ми се обади и каза, че с Марина живеели на улица Елзбет в Далас. Кварталът бил по-добър и имало много квартири, че и по-евтини. Дотогава на мен ми беше писнало от улица Мерседес, така че отидох до Далас, обядвах с Лий в Улуърт и после двамата се разходихме из неговия квартал. В крайна сметка аз наех приземния апартамент на западна улица Нийли №214 и, когато вторият етаж се освободи, аз върнах услугата, като се обадих на Лий. Жена му изобщо не харесваше жилището на улица Елзбет, а моята сграда беше на един хвърлей от тях и много по-хубава. Така че те се пренесоха. Нямах представа колко подробно ще проверят тази история, дали съм улучил хронологията, нито какво щеше да им каже Марина, но тези неща не бяха важни. Важното беше просто да спечеля малко време. Дори привидно достоверна история щеше да ми свърши работа, особено след като агент Хоусти имаше причини да е особено внимателен с мен. Ако разтръбях, каквото знаех за него, той можеше да прекара остатъка от кариерата си в Аляска. — После се случи нещо подозрително. Беше миналият април. Около Велик ден. Седях си в кухнята и работех по книгата, когато отпред спря една страшно контешка кола — май беше Кадилак, с двама души в нея. Мъж и жена. Добре облечени. Носеха плюшена играчка за Джуни. Тя е… — Знаем коя е Джун Озуалд — прекъсна ме Фриц. — Та, те се качиха на втория етаж и аз чух мъжа — той имаше някакъв акцент, май немски и такъв един бумтящ глас — да казва на Лий: „Как така не го улучи?“ Хоусти се наведе напред, очите му почти изпълнили месестото лице. — _Какво?_ — Чухте ме. Така че аз прегледах вестника и какво да видя? Някой беше стрелял по някакъв пенсиониран генерал четири-пет дни преди това. Върл консерватор. Точно от тия, дето Лий най ги мразеше. — Вие какво направихте? — Нищо. Знаех, че той има пистолет, защото ми го беше показал веднъж. Обаче във вестника пишеше, че изстрелът по Уокър бил направен с карабина. Освен това по онова време цялото ми внимание беше насочено към моята приятелка. Попитахте ме защо е носила нож в чантата си. Отговорът е много прост — от страх. Тя също беше нападната, но не от господин Рот. Беше бившият й съпруг. Той й остави доста сериозен белег. — Да, видяхме го — вметна Хоусти. — И наистина съжаляваме за загубата ви, господин Амбърсън. Аз му благодарих, но реших, че изобщо не изглежда да съжалява. — Ножът беше същият, с който бившият й, името му беше Джон Клейтън, я беше нападнал. Тя го носеше навсякъде с нея — сетих се как беше казала „За всеки случай“. Сетих се, как беше казала „А това си е случай и още как, нали?“ Покрих лицето си с ръце за минута. Те ме изчакаха. Накрая свалих ръцете си в скута и продължих с монотонен глас. Само, фактите, госпожо. — Задържах квартирата на улица Нийли, но си прекарвах времето предимно в Джоуди, за да се грижа за Сейди. Почти се бях отказал от идеята за книгата и мислех пак да се хвана да преподавам в местната гимназия. Но тогава попаднах на Акива Рот и горилите му и сам се оказах в болница. Когато ме изписаха от там, се нанесох в рехабилитационния център Идън Фалоус. — Знам го. Общност за хора, които се нуждаят от грижи. — Да и Сейди беше човекът, който най-много се грижеше за мен. Аз се погрижих за нея, след като мъжът й я нарани, тя се грижеше за мен, след като Рот и биячите му ме ступаха. Нещата се въртят в кръг… знам ли… създават нещо като… хармония. — За всичко си има причина — заяви Хоусти тържествено и на мен ми се прищя да се хвърля през масата и смачкам зачервеното му месесто лице. Не защото не беше прав. По мое скромно мнение, наистина всичко се случва по някаква причина. Но дали на нас причината ни допада? Рядко. — Към края на октомври доктор Пери ми позволи да почна да шофирам на кратки разстояния — това беше чиста лъжа, но те можеше да не говорят с Пери веднага, а ако решаха да заложат на моя образ като на национален герой, можеше изобщо да не проверят думите ми. — Тази седмица, във вторник, си направих разходка с колата из Далас и посетих жилището на западна улица Нийли. Просто така ми хрумна. Исках да видя дали това ще ми помогне да си спомня нещо. Единствената причина за посещението ми на улица Нийли, беше да си прибера пистолета изпод верандата. — После реших да обядвам в Улуърт, като в доброто старо време. И кого мислите заварих там? Лий, над ръжен сандвич с риба тон. Аз седнах при него, заговорихме се и тогава той ми каза, че от ФБР тормозели него и жена му. Каза ми: „Ще науча ония копелета да не се заяждат с мен, Джордж. Ако гледаш телевизия в петък следобед, може да видиш нещо интересно.“ — Майко мила — възкликна Фриц. — Вие свързахте ли думите му с посещението на президента? — Отначало не. Никога не съм следил Кенеди особено внимателно. Аз съм републиканец — две лъжи на цената на една. — Пък и Лий веднага превключи на любимата си тема. — Куба — предположи Хоусти. — Точно така. Куба и слава на Фидел. Даже не ме попита защо куцам. Той Лий си беше такъв, вечно отнесен в неговите си работи, не виждаше по-далеч от носа си. Аз го почерпих пудинг за десерт — ама само какъв пудинг правят в Улуърт, че и евтин — и го попитах къде работи. Той ми каза книгохранилището на улица Елм. Каза го с такава широка усмивка, сякаш претоварването на кашони напред-назад, беше най-страхотната работа на света. Продължих си разказа, като им казах, че съм го слушал с половин ухо, защото ме е болял кракът и съм усещал надигащо се главоболие. Върнал съм се в Идън Фалоус и съм дремнал, а когато съм се събудил, съм се сетил за забележката на немския тип, дето Лий не бил улучил някого. Включил съм телевизора и там съм чул за предстоящото посещение на Кенеди. Именно тогава, казах им, съм започнал да се тревожа. Претърсил съм купчината вестници вкъщи и съм открил маршрута на президентския кортеж, който щял да мине точно край книгохранилището. — Цялата сряда се чудих какво да правя — те и двамата се бяха навели към мен над масата и попиваха всяка дума. Хоусти си водеше бележки, без да си гледа в ръцете. Зачудих се дали ще успее да прочете нещо по-късно. — Първо си казвах, че може би наистина се кани да направи нещо, после сам си отговарях, че Лий е само въздух под налягане. Цял ден си блъсках главата така. Вчера сутринта се обадих на Сейди, разказах й всичко и я попитах какво мисли. Тя се обади на Дийк — Дийк Симънс, дето ви казах, че й беше като баща — и после звънна на мен. Каза ми, че трябва да се обадя в полицията. — Не ми се ще да слагам сол в раната, синко, но ако го бяхте направили, момичето още щеше да е живо. — Момент. Още не сте чули цялата история — не че аз я бях чувал, повечето неща ги измислях в движение. — Аз казах на двама им с Дийк да не замесват полицията, защото, ако Лий се окажеше невинен, това щеше сериозно да му вгорчи живота. Той и така почти му беше изпуснал края. Улица Мерседес беше същинска дупка и Нийли беше само малко по-добре в сравнение с нея, но за мен това не беше проблем. Аз бях ерген и си пишех книгата. Имах и малко пари в банката. Лий обаче имаше красива жена и две дъщерички, втората току-що се беше родила, и едва успяваше да им осигури покрив над главите. Той не беше лош човек… При това изпитах желание да проверя дали носът ми не е тръгнал да расте. — … но беше абсолютен задник, ще ме прощавате. Заради побърканите му идеи му беше трудно да се задържа дълго на една и съща работа. Казваше, че като си намери ново място, от ФБР веднага провалят всичко. Каза, че така направили с печатарската му служба. — Пълни глупости! — не се сдържа Хоусти. — Онзи келеш винеше за проблемите си всеки друг, само не и себе си. Обаче по някои въпроси съм съгласен с вас, Амбърсън — той наистина беше първокласен задник и аз също съжалявах жена му и децата. Страшно ми беше жал за тях. — Тъй ли? Браво на вас. Така или иначе, ето че той си беше намерил нова работа и аз не исках да я изгуби заради мен, ако се окаже, че просто си е чесал езика, което му се случваше често. Казах на Сейди, че ще намина край книгохранилището утре, т.е. днес, просто да го проверя как я кара. Тя каза, че ще дойде с мен. Аз й казах, че не искам да идва, че ако Лий наистина се е побъркал и се кани да направи нещо откачено, не искам тя да е в опасност. — Не можахте ли да прецените дали _наистина_ се е побъркал докато обядвахте с него? — попита Фриц. — Не, беше съвсем спокоен, но той винаги изглеждаше спокоен — наведох се към него. — Сега искам да ме слушате много внимателно, детектив Фриц. Разбрах, че тя е решила да дойде с мен, каквото и да става. По гласа й личеше. Затова се махнах от там. За да я защитя. За всеки случай. „А това си е случай и още как, нали?“, прошепна Сейди в главата ми. Тя щеше да си остане там, докато не я видех отново, от плът и кръв, а аз се заклех пред себе си, че това ще се случи, каквото и да става. — Мислех да прекарам нощта в хотел, но хотелите бяха пълни. Тогава се сетих за улица Мерседес. Бях върнал ключа от номер 2706, където бях живял аз, но още пазех копие от ключа на номер 2703 — къщата на Лий. Той ми го беше дал да му поливам цветята. — Той е имал _цветя?_ — обади се Хоусти, но аз продължавах да говоря само на Фриц. — Сейди се притеснила, когато не ме намерила в Идън Фалоус, Дийк също. Така че той се обадил в полицията. Не веднъж. Няколко пъти. Всеки път, когато се обаждал, полицаят, с когото говорил, му казвал да спре да им губи времето и затварял. Не знам дали някой си е направил труда да регистрира тези разговори, но Дийк ще потвърди думите ми, а той няма причина да лъже. Сега беше ред на Фриц да се изчерви. — Ако само знаехте колко смъртни заплахи получихме… — О, аз разбирам. Толкова много заплахи, толкова малко полицаи… Само не ми казвайте, че обаждане в полицията е щяло да спаси живота на Сейди. Не го споменавайте повече, става ли? Той не отговори. — Тя как ви откри? — попита Хоусти. Поне за това не се наложи да лъжа и го разказах, както си беше. След това обаче те попитаха за пътуването от улица Мерседес във Форт Уърт до книгохранилището в Далас. Тъкмо тази част от историята можеше да ми създаде най-големи проблеми. Тревожех се за каубоя в Студебейкъра — Сейди го беше нападнала, но само след като той се беше опитал да й открадне чантата. Колата беше пред разпадане и не знам дали той изобщо си е направил труда да съобщи, че е била открадната. Ние, разбира се, бяхме откраднали още една кола, но при нашата спешна задача, реших, че полицията няма да повдигне обвинения. В противен случай пресата щеше да ги разкъса. Това, за което се тревожех най-много, беше Шевролетът с крила на багажника като женски вежди. Багажникът, пълен с куфари можеше да се обясни лесно — все пак двамата и преди бяхме прекарвали заедно уикендите в Кендълуд. Но, ако им попаднеше тетрадката на Ал… Просто не ми се мислеше. На вратата се почука отчетливо и един от полицаите, които ме бяха докарали, подаде глава. Докато караше колата и преравяше личните ми вещи с колегата си, той изглеждаше железен и опасен, все едно изваден от полицейска драма. Сега, когато го видях несигурен и с разширени от вълнение очи, забелязах, че е на не повече от двадесет и три и още не се е отървал от младежкото акне. Зад него виждах струпани доста хора — някои в униформа, други не — които се опитвах да ме зърнат, макар и за момент. Фриц и Хоусти се обърнаха към натрапника нетърпеливо. — Прощавайте за прекъсването, господа, обаче има обаждане за господин Амбърсън. Бузите на Хоусти си върнаха наситения пурпурен цвят. — Синко, тук се провежда разпит. Не ми пука, даже и сам президентът на САЩ да се обажда. Младокът преглътна. Адамовата му ябълка подскачаше като маймунка на пого стик. — Ъм, господа… ами, то _точно_ президентът се обажда. Оказа се, че на тях все пак им пука. 7 Заведоха ме по коридора до канцеларията на началник Къри. Фриц ме държеше под едната ръка, Хоусти под другата. Така те поддържаха повече от тридесет килограма от теглото ми, тъй че аз почти не куцах. Имаше репортери, камери и огромни светлини, насочени в лицето ми, които сигурно бяха вдигнали температурата в помещението до към четиридесет градуса. Тези хора, една идея по-сериозни журналисти от папараците, нямаха никакво място в полицейското управление след извършен опит за убийство на президента, но присъствието им не ме изненада. В друга една времева линия те се бяха струпали при ареста на Озуалд и никой не ги беше изгонил. Доколкото знам, на никого изобщо не беше хрумнало да ги гони. Хоусти и Фриц си проправиха път с лакти през навалицата и останаха с каменни изражения. През цялото време ги обсипваха с въпроси. Накрая Хоусти им извика. — Господин Амбърсън ще направи изявление, след като властите вземат пълните му показания! — _Кога?_ — Утре, в други ден, може би следващата седмица! Чуха се недоволни стонове. Хоусти им се усмихна. — А може да е и следващият месец. Точно сега президентът Кенеди чака на телефона, така че всички вие се отдръпнете и сторете път. Те го направиха, като всички говореха в един глас. Единственият разхладителен уред в канцеларията на началник Къри беше вентилатор на един рафт, но раздвижения въздух беше истинска благодат след стаята за разпит и фурната, създадена от журналистите. На писалището лежеше масивна черна телефонна слушалка. До нея имаше папка с надпис Лий. Х. Озуалд. Беше доста тъничка. Аз вдигнах слушалката. — Ало? От носовия глас с новоанглийски акцент, който ми отговори, ме побиха тръпки. Ако не бяхме двамата със Сейди, сега този мъж щеше да лежи на маса в моргата. — Господин Амбърсън? Тук е Джак Кенеди. Аз… аа… разбирам, че жена ми и аз ви дължим… аа… живота си. Разбрах също, че сте изгубили свой близък човек — „човек“ прозвуча по-скоро „чоек“, както бях свикнал да го чувам, като дете. — Името й беше Сейди Данхил, господин президент. Озуалд я застреля. — Много съжалявам за… аа… вашата загуба, господин Амбърсън. Мога ли да ви наричам… аа… Джордж? — Както предпочитате — отговорих му, но в главата ми се въртеше само: „Този разговор не може да се случва. Сигурно сънувам.“ — Нейната страна ще й бъде вечно признателна, а вас нацията ще обсипе с искрените си съболезнования. Сигурен съм. Нека аз първи да ви изкажа и двете. — Благодаря, господин президент — гърлото ми се беше стегнало и едва успявах да шепна. Виждах блесналите й очи, докато лежеше в ръцете ми. „Джейк, как само танцувахме.“ Дали на президентите им пука за такива неща? Дали изобщо знаят за тези неща? Може би най-добрите измежду тях знаят. Може би затова избират обществената служба. — Има още някой, който би искал да ви благодари, Джордж. Жена ми не е тук в момента, но тя… аа… планира да се обади довечера. — Господин президент, не съм сигурен къде ще бъда довечера. — Тя ще ви открие. Тя е много… аа… решителна, когато си науми да говори с някого. А сега ми кажете, Джордж, как сте _вие?_ Казах му, че съм добре, макар че не бях. Той обеща да ме приеме в Белия Дом съвсем скоро и аз му благодарих, но не смятах, че това посещение ще се случи. По време на целия този нереален разговор, докато вентилаторът духаше в потното ми лице, а през остъклената врата на началник Къри блестяха ярките светлини на камерите отвън, в моята глава пулсираха две думи. _Спасен съм. Спасен съм. Спасен съм._ Президентът на Съединените Американски Щати се беше обадил от Остин да ми благодари, че съм спасил живота му. Значи вече можех да направя, каквото беше нужно да се направи. 8 Пет минути след края на невъзможния ми разговор с Джон Фицджералд Кенеди, Хоусти и Фриц ме съпровождаха надолу по стълбите към гаража, където Озуалд трябваше да бъде застрелян от Джак Руби. При прехвърлянето на атентатора в общинския затвор, гаражът беше претъпка с хора. Сега беше толкова празен, та стъпките ни отекваха. Двамата ме закараха до хотел Адолфъс и аз изобщо не се изненадах, че ме сложиха в същата стая, която бях наел при пристигането си в Далас. Казват, че всичко се върти и всичко се връща. И макар да не ми е ясно кои са мъдреците, дето ги казват тия работи, те определено са прави, когато става въпрос за пътуването във времето. Фриц ми каза, че полицаите, оставени на пост пред вратата ми и долу в приемната на хотела, са там изключително за моя защита и, за да държат репортерите на страна (да бе). После ми стисна ръката. Хоусти също ми стисна ръката и, когато го направи, усетих сгънато листче хартия да преминава от неговата длан в моята. — Гледай да си починеш — каза ми той. — Заслужил си си почивката. Когато двамата излязоха, аз разгърнах листчето, откъснато от бележника на Хоусти. Той беше написал три изречения, вероятно докато аз бях разговарял с Кенеди. Телефонът ти се подслушва. Ще се видим довечера в 9. Изгори този лист и пусни пепелта в тоалетната. Изгорих бележката му, както Сейди беше изгорила моята. После взех слушалката на телефона и отвинтих долното капаче. Вътре, прикрепен към жиците, имаше малък син цилиндър, не по голям от малка батерия. Полуразвеселен видях, че надписът по него е японски. Това ми напомни за моя стар приятел Тихия Майк. Изрових цилиндъра от мястото му, сложих го в джоба си, завих капачето и набрах нула. Когато казах името си на момичето, което отговори, последва много дълга пауза. Тъкмо вече се канех да затворя и да опитам пак, тя започна да плаче и през сълзи да ми благодари, задето съм спасил живота на президента. Ако имало нещо, което можела да направи за мен, каза тя, което _хотелът_ можел да направи за мен, само трябвало да й се обадя. Тя била Мари и щяла да направи _всичко,_ за да изрази своята благодарност. — Като начало, можеш да ме свържеш с Джоуди — казах й и й дадох номера на Дийк. — Разбира се, господин Амбърсън. Бог да ви благослови, сър, свързвам ви. Телефонът отсреща иззвъня два пъти преди Дийк да вдигне. Гласът му беше пресипнал, сякаш настинката му се беше влошила. — Ако пак е някой проклет репортер… — Не, Дийк, аз съм Джордж — направих пауза. — Джейк. — О, Джейк — каза той скръбно и на свой ред се разплака. Почаках, стиснал слушалката толкова здраво, че ръката ме заболя. Слепоочията ми пулсираха. Денят отиваше към края си, но дневната светлина, проникваща през прозорците, още беше твърде ярка. В далечината чух гръмотевици. Накрая той успя да се овладее. — Добре ли си? — Да. Но Сейди… — Знам, казаха в новините. Чух го по радиото, докато карах към Форт Уърт. Значи жената с бебешката количка и механикът от бензиностанция Есо бяха постъпили, точно както се бях надявал. Слава Богу. Не че това ми се струваше особено важно сега, докато слушах как старецът се бори със сълзите си. — Дийк… според теб, вината моя ли е? Няма да ти се сърдя, ако виниш мен. — Не — каза той накрая. — Същото важи за Ели. Когато Сейди си наумеше нещо, тя го изпълняваше. Пък и ако тя те е намерила на улица Мерседес във Форт Уърт, аз бях този, който й каза къде да търси. — Да, там бях. — Онзи кучи син ли я застреля? По новините казаха, че така е станало. — Да. Целеше се в мен, обаче моят крак… Спънах се в нещо и паднах. Тя беше точно зад мен. — Иисусе! — гласът му беше добил малко сила. — Но тя загина в името на нещо благородно. Поне това ще ми остане и мисля, че и на теб също може да послужи за утеха. — Без нея никога нямаше да стигна навреме. Ако само я беше видял… колко беше решителна… колко смела… — Иисусе! — повтори той, но думата се превърна във въздишка. Той звучеше ужасно състарен. — Всичко е било вярно. Всичко, което ти каза. И всичко, което _тя_ ми каза за теб. Ти наистина си от бъдещето, нали? Как само се радвах, че микрофонът беше в джоба ми. Съмнявах се, че са имали време да сложат подслушващи устройства из стаята, но все пак похлупих слушалката с ръка и снижих глас. — Нито дума за това на полицията или на репортерите. — Божичко, разбира се, че не — звучеше сякаш самата идея му се струваше абсурдна. — Ами че те ще те затворят и ще изхвърлят ключа. — Успя ли да извадиш багажа ни от багажника на Шевролета? Даже след като… — И още как. Знаех, че това е важно, защото веднага щом чух какво се е случило, разбрах, че ще бъдеш под подозрение. — Мисля, че всичко с мен ще е наред — казах му. — Обаче искам да отвориш куфарчето ми и… имаш ли пещ за смет? — Да, зад гаража. — В куфарчето има една синя тетрадка. Искам да я изгориш. Ще направиш ли това за мен? _И за Сейди. Ние и двамата разчитаме на теб._ — Да, Джейк. Ще го направя. Много съжалявам за твоята загуба. — И аз съжалявам за твоята. Твоята и на мис Ели. — Не е честно! — избухна той. — Не ми пука, че той е президентът, не е честно да се размени нейният живот за неговия. — Не — съгласих се аз. — Не е. Обаче, Дийк… тук не ставаше въпрос само за президента, а и за всички ужасни неща, които щяха да се случат, ако той беше умрял. — Предполагам знаеш какво говориш, но пак ми е трудно да го приема. — Знам. Дали в училището щяха да направят възпоменателна сбирка за Сейди, както бяхме направили за мис Мими? Разбира се, че да. Телевизионните станции щяха да изпратят свои екипи с камери и в Америка нямаше да останат сухи очи. Но след края на шоуто, Сейди щеше да си остане все така мъртва. Освен ако аз не променях нещата. Това би означавало да мина през всичко наново, но заради Сейди си струваше. Даже, ако при срещата ни на онова парти, тя ми хвърлеше само един поглед и решеше, че съм твърде стар за нея (не че аз нямаше да направя всичко по силите си да променя нейното мнение по въпроса). Имаше си дори положителна страна. Сега, след като бях сигурен, че Лий и действал сам, нямаше да се наложи да чакам толкова дълго, за да го елиминирам. — Джейк? Още ли си там? — Помни, че трябва да ме наричаш Джордж, когато говориш за мен, нали? — Няма страшно. Може да не съм първа младост, обаче още съм с акъла си. Ще те видя ли пак? _Не, ако агент Хоусти ми каже, каквото очаквам да чуя,_ помислих си. — Ако не ме видиш повече, значи нещата са се подредили отлично за мен. — Добре, Джейк… Джордж… Тя… тя каза ли нещо накрая? Не можех да му кажа последните й думи, те си бяха лично за мен. Но все нещо можех да му дам. Той щеше да го каже на Ели, а тя на всички приятели на Сейди в града. Те никак не бяха малко. — Попита ме дали президентът е спасен. Когато й казах, че сме успели, тя затвори очи и угасна. Дийк пак започна да плаче. Моето лице пулсираше. И на мен биха ми дошли добре малко сълзи, но очите ми бяха сухи като камък. — Сбогом — казах му накрая. — Сбогом, стари приятелю. Затворих и останах застинал на място за момент, загледан в далаския залез, който червенееше зад стъклото. „Вечер червено небе, за моряка леко сърце“ се казваше в една стара поговорка. Но аз чувах и звука на приближаваща се гръмотевична буря. Пет минути по-късно, когато се бях овладял донякъде, пак вдигнах слушалката на чистия си телефон и набрах нула. Казах на Мари, че смятам да си полегна и я помолих да ме събуди в осем. Освен това помолих да държи линията ми затворена дотогава. — О, вече сме се погрижили за това — уведоми ме тя развълнувано. — Полицейският началник нареди да не пропускам никакви входящи обаждания към вашата стая — след това тя драматично снижи глас. — Той луд ли беше, господин Амбърсън? Искам да кажа, _трябва_ да е бил, ама приличаше ли на луд? Спомних си неговия разочарован поглед и демоничната гримаса. — О, да — отговорих й. — И още как. Осем часа, Мари. Нищо друго преди това. Затворих, преди тя да успее да каже нещо повече. После си събух обувките (лявата ми отне доста повече време и пъшкане), легнах на леглото и кръстосах ръце над лицето си. Видях Сейди да танцува на училищната забава. Видях Сейди да ми казва да вляза и дали случайно бих искал малко кекс. Видях я в ръцете си с ярки, умиращи очи, вдигнати към мен. Помислих си за заешката дупка и как при всяко минаване през нея, нещата се връщат на изходна позиция. След това най-после успях да заспя. 9 Хоусти почука на вратата точно в девет. Отворих му и той влезе. Носеше куфарче в едната си ръка (но не моето, така с това всичко беше наред). В другата държеше шампанско, при това доста скъпо, _Мое е Шандон,_ с червено-бяло-синя панделка, вързана около гърлото на бутилката. Изглеждаше изтощен. — Амбърсън — поздрави ме той. — Хоусти — отвърнах аз. Той затвори вратата и посочи телефона. Аз извадих микрофона от джоба си му го показах. Той кимна. — Има ли други? — попитах го. — Не. Тая джаджа е на даласката полиция, а случаят вече е в ръцете на федералните. По заповед на самия Хувър. Ако някой пита, сам си намерил микрофона. — Ясно. Той вдигна бутилката. — От управата на хотела. Настояха да ти я донеса. Имаш ли желание да пиеш за здравето на президента на САЩ? Като се имаше предвид, че моята красива Сейди лежеше мъртва в моргата, нямах желание да пия за ничие здраве. Бях си постигнал целта, но успехът ми беше адски горчив. — Не. — Нито пък аз, но се радвам, че е жив. Искаш ли да чуеш една тайна? — Защо не. — Аз гласувах за него. Сигурно съм бил единствен в цялото ФБР. Аз не отговорих. Хоусти седна в едно от двете кресла в стаята и въздъхна облекчено. Изправи куфарчето между глезените си и после завъртя бутилката, така че да прочета етикета. — Реколта ’58-ма. Който разбира от вино ще може да каже, дали е била добра година, ама аз лично предпочитам бирата. — И аз така. — Тогава може повече да ти хареса касата Лоун Стар, дето са ти приготвили долу. От фирмата са пратили и писмо, с което обещават да ти пращат по една каса всеки месец, до края на живота ти. Има и още шампанско. Видях поне дузина бутилки. Всички — от Търговската камара до градския туристически съвет, са ти пратили по бутилка. Имаш също цветен телевизор Зенит, още в кашона, пръстен от солидно злато с образа на президента отгоре от бижутерията на Калоуей, сертификат за три нови костюма от Даласко мъжко облекло и какво ли още не, включително ключа за града. Управата е заделила една стая на първия етаж само за нещата, дето пристигат за теб. До утре ще им се наложи да освободят втора. И храна! Хората носят торти, пайове, телешко печено, пилешко барбекю и достатъчно мексикански манджи, да те държат в кенефа с разстройство пет години. Налага се да ги връщаме и те никак не са доволни, да знаеш. Освен това пред хотела са се подредили едни мадами, дето… ами да кажем, че и самият Кенеди ще ти завиди, пък той е пословичен женкар. Само ако знаеш какво има в архива на директора Хувър за похожденията на тоя човек. Никога няма да ми повярваш. — Може да се изненадаш колко са широки вярванията ми. — Далас те обича, Амбърсън. Остави Далас, цялата страна те обича — той се изсмя, но смехът му мина в кашлица. Когато пристъпът премина, той запали цигара. После си погледна часовника. — Към настоящия момент, девет и седем, централно време, вечерта на двадесет и втори ноември, ’63-та, ти си златното момче на Америка. — Ами ти, Хоусти? Ти обичаш ли ме? А директорът Хувър? Той си дръпна само веднъж от цигарата, преди да я остави в пепелника. После се наведе към мен и заби поглед в лицето ми. Очите му бяха дълбоко хлътнали сред тежки бръчки и изглеждаха изморени, но въпреки това искряха проницателно. — Погледни ме, Амбърсън. Право в очите. Погледни ме и ми кажи, че не си бил съучастник на Озуалд. И гледай да не ме излъжеш, защото ще разбера. Като знаех колко фатално беше подценил Озуалд, не мислех, че е способен да различава истина от лъжа, но той явно беше убеден, че умее. Така че отвърнах на погледа му и отговорих спокойно. — Не бях. За момент той не отговори. После въздъхна, облегна се назад и си взе цигарата. — Не, не си бил — той издуха дим през носа. — Тогава за кого работиш? ЦРУ? Руснаците? Аз лично не го вярвам, но директорът смята, че руснаците няма да се поколебаят да жертват дълбоко законспириран агент, за да предотвратят атентат, който би предизвикал международен конфликт. Може би дори третата световна война. Особено, когато хората научат, че Озуалд е живял известно време в Русия — той произнесе Русия със същия акцент и интонация като телевизионния проповедник Харгис. Може би това беше неговата идея за шега. — За никого не работя, Хоусти. Аз съм най-обикновен гражданин. Той ме посочи с цигарата си. — Задръж тази мисъл — отвори куфарчето си и извади папка, още по-тънка от досието на Озуалд, което бях видял на бюрото на началника. Тази явно беше моята и скоро щеше да набъбне, но много по-бавно, отколкото това би се случило в компютъризирания двадесет и първи век. — Преди Далас си бил във Флорида. Град на име Сънсет Пойнт. — Да. — Бил си заместващ учител в из различни училища в окръг Сарасота. — Правилно. — Преди това смятаме, че си прекарал известно време в… Дерън ли беше? Дерън, Мейн? — Дери. — Където какво точно си правил? — Там започнах да пиша книгата си. — А-ха. А преди това? — Тук там и къде ли не. — Колко точно знаеш за моите срещи с Озуалд, Амбърсън? Замълчах си. — Не ми се прави на ощипано девойче. Сега сме си само ние двамата. — Достатъчно да създам доста ядове и на теб, и на твоя директор. — Освен ако? — Да го кажем така — ядовете, които аз бих ви създал, ще са пропорционални на ядовете, които вие планирате да създадете на мен. — Ще сгреша ли ако кажа, че щом става въпрос за създаване на ядове, ти си готов да попълниш празнините в знанията си с чисти измислици… при това в наша вреда? Аз не му отговорих. Той продължи, сякаш говореше сам на себе си. — Не се изненадвам, че си пишел книга, Амбърсън. Продължавай в същия дух, защото страшно те бива в измислиците. Днес, например, разказът ти звучеше съвсем достоверно. Обаче знаеш неща, дето изобщо не ти е работа да ги знаеш. Затова смятаме, че няма как да си обикновен гражданин. Хайде де, кой ти дърпа конците? Да не е Ангълтън от Фирмата? Той е бил, нали? Проклетият му мазник с ония негови розови храсти. — Не, сам съм — уверих го. — И съм сигурен, че не знам толкова много, колкото подозираш. Но, да, знам достатъчно да поставя Бюрото в много неприятно положение. Например как Лий ми довери, че дошъл при теб и в прав текст ти казал, че ще застреля Кенеди. Хоусти заби цигарата си в пепелника толкова енергично, че се разхвърчаха искри. Някои паднаха на опакото на ръката му, но той изглежда не ги забеляза. — Това е шибана лъжа! — Знам — казах. — Обаче ще го кажа на всички и окото ми няма да мигне. Ако се видя принуден. Вече обсъждахте ли възможността да се отървете от мен, Хоусти? — Спести ми холивудските драми. Ние не убиваме хора. — Кажи го на братя Дием* във Виетнам. [* Нго Дин Дием е президент на Южен Виетнам. Той и брат му, негов първи съветник, са арестувани на 2 ноември, 1963 г. от Армията на Република Виетнам и по-късно убити. Превратът е кулминация на дългогодишна местна операция срещу режима на братята, подкрепяна от американското ЦРУ. — Б.пр.] Той ме погледна, както човек гледа привидно безобидна мишка, която внезапно го е ухапала. С големи остри зъби. — Откъде знаеш, че Америка изобщо е имала пръст в случая с братя Дием? Според това, дето четох из вестниците, нашите ръце са чисти. — Дай да не се отклоняваме. Работата е там, че в момента аз съм твърде популярен, за да ви се размине, ако ме убиете. Не съм ли прав? — Никой не иска да те убива, Амбърсън. И никой не иска да разнищва твоята история — той се изсмя късо без следа от хумор. — Тя толкова прозира, че ако вземем да я нищим, ще се разпадне. — „Тя беше специалист по спешни съчинения“ — казах му аз. — А? — Има един разказ на Х. Х. Мънро, писателски псевдоним Саки. Казва се „Отвореният прозорец“. Като става дума за скоростни измислици, този разказ може да послужи като наръчник. Потърси го. Той ме изгледа с присвити очи. — Изобщо не мога да те разбера. Това ме тревожи. Откъм равнините на запад, където петролните помпи работеха без почивка и изпаренията замъгляваха звездите, се чуха още гръмотевици. — Какво искаш от мен — попитах го. — Мисля, че ако опитаме да те проследим още малко назад преди Дерън или Дери, или както там се казва, ще открием… съвсем нищо. Ще е все едно си се материализирал от въздуха. Това беше толкова близо до истината, че дъхът ми спря. — Това, което на нас ни се ще, е да изчезнеш обратно там, откъдето си се появил. Скандалната преса ще излезе с обичайните злободневни спекулации и конспиративни теории, обаче ти гарантирам, че твоето име по никакъв начин няма да бъде очернено. Ако това изобщо те вълнува, де. Марина Озуалд ще подкрепи историята ти до последната дума. — Явно вече си разговарял с нея? — Правилно. Тя разбира, че ако не съдейства, ще бъде депортирана. Журналята не успяха да те огледат добре. Твоите снимки, които ще отпечатат в утрешните издания, ще бъдат съвсем мъгливи. Знаех, че е прав. Единствената възможност, която пресата беше имала да ме снима, беше онзи бърз преход до кабинета на началника, но пък ме придружаваха двама едри мъже, между които аз бях почти напълно скрит. Освен това си бях навел главата заради ослепителните светлини. В Джоуди имаше много мои снимки, даже една в годишника на гимназията, но в отсъствието на факс машини и електронни пощи, едва ли някой щеше да се докопа до тях преди вторник-сряда следващата седмица. — Ето ти една историйка. Ти нали обичаш истории? Като тази, как се казваше, „Отвореният прозорец“? — Аз съм учител по английски. Естествено, че ще обичам истории. — Та този тип, Джордж Амбърсън, толкова се е чалнал от скръб по смъртта на приятелката си… — Годеница. — Да, още по-добре, годеницата. Толкова страда по нея, че зарязва всичко и просто изчезва. Не ще да си има вземане-даване с пресата, не ще безплатно шампанско, не ще медали от президента, нито паради. Иска само да се махне и да си скърби на мира. Ето такива истории допадат на Америка. По телевизията ги разказват постоянно. Вместо „Отвореният прозорец“ ще я наречем „Свенливият герой“. При това ще има агент на ФБР, готов да потвърди всяка дума и даже да прочете прощалната бележка, която си оставил. Как ти звучи? Звучеше ми като манна небесна, но гледах да не се издавам. — Толкова ли си сигурен, че ще успея да изчезна без следа? — Сигурен съм. — И директорът сериозно не е нареждал да ме пратите да си полегна на дъното на река Тринити? — Нищо подобно — усмивката му вероятно трябваше да ме предразположи да му повярвам, но по-скоро ми напомни един стар лаф: „Не се тревожи, мацко, няма да забременееш, аз на младини съм карал заушки“. — Ами, хубаво, агент Хоусти, щото аз може да съм си оставил малка застраховка. Единият му клепач потрепна. Нищо друго не издаде, че думите ми го притесняват. — Смятаме, че ще успееш да изчезнеш, защото… да го кажем така: убедени сме, че веднъж щом напуснеш Далас, ще има на кого да се обадиш за помощ. — Няма да се наложи да участвам в пресконференция? — Това е последното, което бихме искали да се случи. Той пак си отвори куфарчето. От там извади тесте листи. Подаде ми го заедно с химикал от джоба на ризата си. — Напиши си писмото, Амбърсън. Фриц и аз ще го намерим утре сутрин, когато дойдем да те вземем, но ти можеш да го адресираш „До всички заинтересувани“. Гледай да е добро. Гениално направо. Ще се справиш, нали? — Разбира се. Аз съм специалист по спешни съчинения. Той разтегли устни безрадостно и вдигна бутилката шампанско. — Може да го пробвам, докато ти писателстваш. Обаче на теб все пак не ти се полага. Чака те дълга нощ. Дълги часове преди съня и прочее. 10 Писах старателно, но не ми отне много време. В такива случаи (не, че в целокупната световна история някога беше имало подобен случай), колкото по-кратко се изразяваш, толкова по-добре. Заложих на идеята на Хоусти за свенливия герой. Бях особено доволен, че бях успял да си почина няколко часа. Сънят ми беше накъсан от мъчителни сънища, но все пак главата ми се беше избистрила. Докато приключа, Хоусти беше на третата чаша. Беше извадил доста предмети от куфарчето си и ги беше оставил на масичката. Подадох му бележника и той започна да чете написаното. Отвън пак се чу гръмотевица и мълния освети небето, но бурята беше още далече. Докато той четеше, аз разгледах предметите на масата. Сред тях беше моят Таймекс — единственото нещо, което по някаква причина не ми бяха върнали с останалите лични вещи, когато напусках участъка. Имаше очила с рогови рамки. Аз си ги сложих. Стъклата им бяха без диоптри. Имаше ключ с кухо цилиндърче вместо зъби. Плик, който на пръв поглед съдържаше към хиляда долара в употребявани банкноти по двадесет и петдесет долара. Мрежичка за коса и бяла униформа в две части — горнище и долнище. Памучният плат беше достатъчно тънък да прозира, колкото моята история, по думите на Хоусти. — Добре се е получило. Звучиш тъжен, като оня Ричард Кимбъл в „Беглецът“. Него гледаш ли го? Бях гледал версията с Томи Лий Джоунс, но едва ли сега беше моментът да го спомена. — Не. — И ти ще бъдеш беглец, обаче по следите ти ще бъдат пресата и американската общественост. Ще искат да знаят всичко — от любимия ти сутрешен сок до кой размер гащи носиш. Твоята история е крайно интересна, Амбърсън, но не и за полицията. Не си застрелял приятелката си. Даже Озуалд не си застрелял. — Опитах се. Ако го бях улучил, тя щеше да е още жива. — На твое място не бих се тормозил заради това — помещението е било голямо, пък 38ми калибър не е особено точен от разстояние. Вярно. Човек трябва да се приближи на десетина крачки. Както ми бяха казвали не веднъж. Но не му отговорих. Реших, че краткото ми познанство със специален агент Джеймс Хоусти е към края си и нямах търпение да се сбогувам с него. — Изобщо, напълно си чист. Трябва само да стигнеш до там, където твоите хора ще могат да те приберат и да изчезнеш в неизвестното. Ще успееш ли? В моя случай неизвестното беше заешка дупка, която щеше да ме прехвърли четиридесет и осем години в бъдещето. Стига още да си беше на мястото. — Мисля, че всичко ще бъде наред. — Дано да си прав, защото ако се опиташ да ни изиграеш някой номер, ще ти се върне двойно. Господин Хувър… нека просто кажем, че директорът не прощава лесно. — Кажи ми как ще се измъкна от хотела. — Ще си сложиш кухненската униформа, очилата и мрежата за коса. Ключът е за служебния асансьор. Той ще те смъкне до ниво Б–1. Минаваш направо през кухнята и излизаш през задната врата. Дотук ясно ли е? — Да. — Отвън ще те чака кола на бюрото. Качи се отзад. Не говори с шофьора — това не ти е лимузина. Шофьорът ще те остави на автогарата и ще ти предложи да си избереш между три билета: за Тампа в единадесет и четиридесет, Литъл Рок в единадесет и петдесет или Албакърки двадесет минути след полунощ. Не искам да знам накъде ще тръгнеш. А всичко, което ти трябва да знаеш, е, че щом се качиш на автобуса, нашето сътрудничество официално приключва. От там насетне отговорността да останеш извън общественото полезрение си е твоя. И там, за когото работиш, естествено. — Естествено. Телефонът иззвъня. — Ако е някой нахакан репортер, дето си е намерил начин да се свърже, разкарай го — каза Хоусти. — И ако само споменеш, че съм тук, ще ти светя маслото. Реших, че това последното е шега, но не бях съвсем сигурен. Вдигнах телефона. — Не знам кой е, но съм ужасно изморен… Хрипкавият глас в другия край на линията каза, че няма да ме задържа за дълго. Аз се обърнах към Хоусти и оформих думите „Джаки Кенеди“ безгласно. Той кимна и си наля още малко шампанско. Докато говорех се извърнах, сякаш докато бях с гръб към Хоусти можех да скрия разговора си от него. — Госпожо Кенеди, не беше нужно да ми звъните — казах й. — Но за мен е чест да говоря с вас. — Исках да ви благодаря, за това, което направихте — продължи тя. — Знам, че съпругът ми вече го е направил, но… господин Амбърсън… — първата дама се разплака. — Аз искам да ви благодаря и от името на децата ни, които тази вечер имаха възможност да пожелаят на родителите си лека нощ по телефона. Каролин и Джон-Джон. За тях пък изобщо не се бях сещал досега. — Госпожо Кенеди, няма за какво да ми благодарите. — Разбраха, че младата дама, която е загинала, е щяла да стане ваша жена? — Точно така. — Сигурно сте съкрушен. Моля, приемете моите съболезнования. Знам, че те не са достатъчни, но нямам какво друго да ви предложа. — Благодаря. — Ако можех да променя нещо…, ако само можех да върна времето назад… _Не,_ помислих си, _това е моя работа, мис Джаки._ — Разбирам, благодаря ви. Поговорихме още малко. Този разговор беше много по-труден, отколкото първия, с Кенеди в полицейското управление. Донякъде, защото онзи разговор ми се струваше нереален, но най вече, защото можех да доловя страха в гласа на Джаклин Кенеди. Тя наистина разбираше, че им се е разминало на косъм. Мъжът й не ме остави със същото впечатление. Той май вярваше, че е галеник на съдбата или благословен, или направо безсмъртен. Към края на разговора си спомням, че я помолих да накара мъжа си да спре да се вози в открити коли, докато е президент. Тя ми каза, че непременно ще се погрижи за това и пак ми благодари, преди да затвори. Когато се обърнах, видях, че стаята е празна. Докато съм говорил с Джаки Кенеди, Хоусти си беше тръгнал. След себе си беше оставил само две угарки в пепелника, недопита чаша шампанско и набързо надраскана бележка, оставена до моето прощално писмо. Отърви се от микрофона, преди да стигнеш автогарата. Късмет, Амбърсън. Много съжалявам за твоята загуба. Х. Може и да беше вярно, но съжалението нищо не струва. Съвсем нищо. 11 Сложих си дегизировката и слязох долу с асансьора, който миришеше на пилешка супа, барбекю и уиски. Когато вратата се отвори, бързо прекосих ароматната кухня. Не мисля, че някой изобщо ми обърна внимание. Излязох в една задна уличка, където няколко бездомници ровеха в боклука. Те също не ме погледнаха, но вдигнаха глави нагоре, когато поредната мълния освети небето. Един Форд без отличителни белези ме чакаше с работещ двигател. Качих се отзад и потеглихме. Мъжът на волана се обади само веднъж, преди да стигнем автогарата: „Май ще вали“. Предложи ми трите билета, сякаш раздаваше карти. Избрах си този за Литъл Рок. До тогава оставаше около час. Влязох в магазина на гарата и си купих евтин куфар. Ако всичко минеше по план, скоро щях да имам с какво да го напълня. Нямаше да ми трябват много неща — у дома в Сабатус, имах пълен гардероб с дрехи. И нищо, че това жилище се намираше почти петдесет години в бъдещето, надявах се да стигна там след около седмица. Парадокс, който страшно би допаднал на Айнщайн, но през мъглата на скръбта нито за момент не ми хрумна, че заради ефекта на пеперудата, онази къща вероятно вече нямаше да е моя. Ако изобщо си беше на мястото. Купих си и вестник, извънредно издание на Хлъзгавия Хералд. Отпред имаше само една снимка, може би направена от професионален фотограф, но по-вероятно от някой късметлия от публиката. На снимката се виждаше, как Кенеди се е привел над жената, с която преди малко бях говорил. Жената, по чийто розов костюм не беше имало кървави петна тази вечер. Надписът под снимката гласеше: „Джон Кенеди прикрива жена си с тялото си, докато лимузината ги откарва от сцената, която за малко не се превърна в национална катастрофа.“ Отгоре се мъдреше заглавие, чиито букви бяха изписани с размер тридесет и шест пункта. Имаше достатъчно място, защото заглавието се състоеше само от една дума: __СПАСЕН!__ Обърнах на страница 2 и попаднах на друга снимка. Беше Сейди, невъзможно млада и красива. Усмихваше се и усмивката й сякаш казваше: „Целият живот е пред мен“. Седнал на изтърканите дървени седалки, докато нощните пътници се щураха наоколо и бебета плачеха, и войници с големи раници се смееха, и бизнесмени плащаха да им излъскат обувките, а над главата ми високоговорители оповестяваха пристигащи и заминаващи автобуси, аз внимателно сгънах листа около краищата на снимката, за да мога да я откъсна без да разкъсам хартията. Когато накрая се справих, дълго я гледах, а после прибрах снимката в портфейла си. Останалата хартия изхвърлих. Нищо друго нямах желание да чета. В единадесет и двадесет високоговорителите призоваха пътниците за Литъл Рок и аз се скупчих с всички останали около съответния изход. Освен с фалшивите очила по никакъв начин не бях прикрил лицето си, но никой не ме заглеждаше. Бях поредната клетка в транспортните артерии на Америка и по нищо не се различавах от всички останали. _Днес промених живота на всички ви,_ мислех си, докато наблюдавах хората около мен, но не изпитвах триумф от тази мисъл. Всъщност, тя изглежда не ми носеше никакъв емоционален заряд — нито положителен, нито отрицателен. Качих се в автобуса и седнах почти в дъното. Пред мен имаше много мъже в униформа. Някои вероятно бяха тръгнали за базата в Литъл Рок. Ако не беше заради мен, някои от тях щяха да умрат във Виетнам, а други щяха да се приберат тежко осакатени. А сега? Кой знае? Автобусът потегли. На излизане от Далас гръмотевиците бяха се засилили и мълниите бяха ослепителни, но още не беше почнало да вали. Докато стигнем Сулфър Спрингс, бурята беше зад гърба ни и небето беше осеяно с хиляди звезди, ярки като ледени късчета и два пъти по-студени. Аз ги погледах за малко, после отпуснах глава назад, затворих очи и се заслушах в колелата, които се въртяха под мен по междущатски път 30. _Сейди,_ пееха гумите. _Сейди, Сейди, Сейди._ Накрая, някъде към два след полунощ, съм заспал. 12 В Литъл Рок си купих билет за обедния рейс до Питсбърг, който спираше само в Индианаполис. Закусих в местната закусвалня, близо до възрастен мъж, който се хранеше, поставил на масата пред себе си преносимо радио. Беше голямо и покрито с лъскави циферблати. Главната история в новините все още беше опита за покушение, разбира се, но и… Сейди. Сейди беше голяма новина. Властите щяха да й организират официално погребение и да й отредят място в националното гробище Арлингтън. Говореше се, че самият Кенеди можело да изнесе надгробното слово. В свързани новини, годеникът на госпожица Данхил, Джордж Амбърсън, също от Джоуди, Тексас, било предвидено да направи изявление пред пресата в десет сутринта, но появата му била отложена за следобеда без да е посочена причина. Хоусти ми осигуряваше колкото може повече време. Което беше от полза за мен, но и за него. И за скъпоценния му директор. — Президентът и героичните му спасители не са единствената новина от Тексас тази сутрин — каза говорителя по радиото и аз спрях с чаша кафе по средата между чинийката и устните си. Усетих кисело пощипване в устата, което се бях научил да разпознавам. Психолозите го наричат парсквю — усещането, което хората понякога изпитват, че нещо невероятно предстои да се случи. Аз си имах своя дума за това усещане — хармония. — В разгара на гръмотевичната буря, малко след един сутринта, съвсем неочаквано торнадо се извило във Форт Уърт и унищожило склада на Монтогомъри Уорд и няколко десетки къщи. Загинали са двама, четирима са в неизвестност. Изобщо не се съмнявах, че две от унищожените къщи са били с номера 2703 и 2706 на улица Мерседес. Бесният вятър ги беше изтрил като грешно уравнение. Глава 30 1 Последният от поредицата автобуси ме остави на авеню Мино в Обърн, Мейн, малко след обед на двадесет и шести ноември. След повече от осемдесет часа почти непрекъснато пътуване и разпокъсан неспокоен сън, се чувствах нереален, сякаш излязъл от собственото си въображение. Бог си прочистваше гърлото и от мръсносивото небе бавно падаха снежинки. Бях си купил джинси и няколко дочени ризи, за да сменя бялата кухненска униформа, но тези дрехи изобщо не бяха достатъчни. Докато бях в Тексас, напълно бях забравил времето в Мейн. Тялото ми обаче набързо си го припомни и започна да трепери. Затова първо се отбих в Мъжко облекло Луи, където намерих палто, подплатено с овча кожа в моя размер и го занесох на касата. Продавачът остави вестника, който четеше, за да ме обслужи и аз видях собствената си снимка — да, от годишника на денолмската гимназия — на първа страница. __„Къде е Джордж Амбърсън?“__ настояваше заглавието. Мъжът маркира продажбата и ми написа разписка. Аз потупах снимката си с пръст. — Какво според вас става с този тип? Продавачът ме погледна и сви рамене. — Не иска да бъде център на внимание и не го виня. Аз например страшно обичам жена си, но ако тя вземе че умре внезапно и аз не бих искал хората да ме снимат за вестниците и да показват хленчещата ми физиономия по телевизията. На вас би ли ви харесало? — Не, предполагам че, не — съгласих се аз. — Аз на негово място не бих си подал носа навън до ’70-та. Бих оставил шумотевицата да затихне. Какво ще кажете за една хубава шапка към палтото? Тъкмо вчера получихме чудесни вълнени шапки с дебели топли наушници. Добавих и шапката към покупката си. После куцукайки минах двете пресечки обратно до автобусната спирка, а куфарът се полюшваше в здравата ми ръка. Част от мен жадуваше да отиде в Лисбън Фолс веднага и да се увери, че заешката дупка си е на мястото. Но ако го направех, си знаех, че няма да се сдържа и ще да мина през нея. А след пет години в Земята на миналото разумът ми настояваше, че не съм готов за пълния сблъсък с онова, което бях почнал да наричам Земята на бъдещето. Първо се нуждаех от почивка. Истински здрав сън, а не неспокойна дрямка на автобусна седалка под звуците на детски плач и пиянски смях. В снега, който вече не просто падаше, а се вихреше, чакаха четири-пет таксита. Качих се в първото, като се наслаждавах на затопления въздух вътре. Шофьорът, който се обърна към мен, беше едър мъж с шапка, на която пишеше Лицензиран превоз. Той ми беше напълно непознат, но бях сигурен, че когато включи радиото, то ще е настроено на портландската станция Дабълю Джей Ей Би и, когато извади цигарите от джоба си, те ще са Лъки Страйк. Всичко се върти, всичко се връща. — Накъде, шефе? Казах му да ме закара до Странноприемница Бор на път 196. — Дадено. Той включи радиото. Мирикълс пееха „Маймунката на Мики“. — Тия модерни танци! — изсумтя той и се протегна за цигарите си. — За нищо не стават, само учат децата да си тръскат задниците. — Танцът е живот — казах му аз. 2 Служителката на рецепцията беше друга, но ми даде същата стая. Че как иначе. Цената беше малко по-висока и старият телевизор беше заменен с по-нова версия, но на антената беше подпряна същата табелка: „Не използвайте алуминиево фолио!“. Картината също все още беше ужасна. Не даваха новини. Само сапунени сериали. Изключих телевизора, сложих знак „Не безпокойте“ на вратата и дръпнах завесите. После се съблякох и пропълзях в леглото, където, с изключение на едно полусънено отскачане до тоалетната, спах в продължение на дванадесет часа. Събудих се посред нощ, токът беше спрял и навън духаше силен северозападен вятър. Небето беше увенчано с ярка извита луна. Извадих си допълнително одеяло от гардероба и спах още пет часа. Когато се събудих, зората беше оцветила двора на странноприемница Бор с ярките цветове и контрастни сенки, характерни за снимки от научно-популярните издания. По колите, паркирани отвън имаше скреж и дъхът ми излизаше във вид на пара. Опитах телефона, без да очаквам да работи, но от рецепцията веднага ми отговори млад мъж, макар и да звучеше сънен. Той потвърди, че телефонните линии били съвсем наред и той с удоволствие щял да ми повика такси — къде трябвало да ме откара? Аз му казах, че отивам в Лисбън Фолс и му дадох адреса на ъгъла на Главната улица и стария Луистънски път. — Значи до Фрут? — попита той. Толкова дълго бях отсъствал, че в първия момент не схванах за какво говори. После ми светна. — Да, точно така, Кенебек Фрут. _Отивам си вкъщи,_ казах си. _Господ да ми е на помощ, отивам си вкъщи._ Само дето това не беше вярно. ’11-та не беше моят дом и, ако изобщо успеех да стигна там, не смятах да оставам дълго. Вече Джоуди беше моят дом. Или щеше да бъде, веднага щом Сейди пристигнеше там. Сейди девственицата. Сейди с дългите си крака и дългата си коса, и склонността си да се спъва във всичко по пътя си… освен в онзи критичен момент, когато аз бях този, който се спъна и падна. Сейди, с безупречното си лице. _Сейди_ беше моят дом. 3 Този път шофьорът на таксито беше солидна дама, около петдесетте, с овехтяла черна шуба и с бейзболна шапка на Ред Сокс, вместо служебна с надпис „Лицензиран превоз“. Когато завихме наляво по път 196 в посока Лисбън Фолс, тя ме заговори. — Чухте ли новината? Не ми се вярва. По тоя край няма ток, нали? — Каква новина? — попитах, но у мен вече се прокрадваше ужасно предчувствие: Кенеди сигурно беше мъртъв. Миналото беше твърдоглаво и Кенеди беше мъртъв. — Земетресение в Лос Анжелис — тя го произнесе проточено, по мейнски. — Те хората от години разправят, че Калифорния някой ден ще се провали в океана. Май ще се окажат прави. Няма да река, че е зарад’ тия техни разпуснати нрави — там, всички онез’ филмови звезди и прочее — ама аз съм си добра баптистка и няма да кажа и обратното. Тъкмо тогава минавахме покрай автокиното на Лисбън. На таблото за обяви пишеше, „Затворено — чакаме ви другия сезон с нов филмов маратон“. — Колко зле е било? — Казаха седем хиляди загинали, но като чуеш нещо такова си знаеш, че ще се окажат повече. Повечето мостове се сринали, магистралите са разрушени и всичко гори. Негърската част на града кажи-речи изгоряла до основи. Брадавиците! Що за дяволско име на квартал е това? Даже и да е квартал на черните, все пак — Брадавиците! Ха! Аз не й отговорих. Мислех си за Рагс, кучето, което бях имал на девет години, докато живеехме в Уисконсин. Позволяваха ми да си играя с него в задния ни двор сутрин, преди да дойде училищният автобус. Учех го да сяда, да носи, да се превърта и прочее кучешки номера и той се справяше все по-добре — умно кутре! Много го обичах. Когато автобусът пристигнеше, от мен се очакваше да затворя портичката на задния двор, преди да се кача. Рагс винаги лягаше на кухненския праг. След като закараше баща ми до близката ж.п. гара, майка ми се прибираше и даваше закуската на кучето. Никога не забравях да затворя портичката. Или поне, нямам спомен някога да съм забравял. Но един ден, когато се прибрах от училище, майка ми ми каза, че Рагс е мъртъв. Излязъл на улицата и един камион го блъснал. Тя не ме укори с нито една дума, но очите й казваха достатъчно. Защото тя _също_ обичаше Рагс. През сълзи аз я бях уверил, че съм затворил портичката, както винаги и сам си бях повярвал. Вероятно защото _винаги_ го бях правил. Същата вечер с баща ми го погребахме в задния двор. „Май по закон нямаме право да го погребем тук“, каза той. „Но аз няма да кажа на никого, ако и ти си мълчиш.“ Онази нощ лежах буден до късно, преследван от мисълта, за това, което не можех да си спомня и ужасе`н от онова, което можеше да съм направил. Да не говорим колко гузен се чувствах. Чувството за вина не ме напусна дълго време, може би повече от година. Ако само можех да си спомня точно какво се беше случило, мисля, че щях да се отърва от него по-бързо. Но аз не можех. Бях ли затворил портичката или не? Отново и отново опитвах да си припомня последната сутрин от живота на моето куче, но нямах друг спомен, освен как хвърлям кожената му играчка и му казвам да я донесе. Същото се случи в таксито на път за Лисбън Фолс. Първо си казах, че наистина трябва да е имало земетресение в края на ноември, ’63-та. Просто е бил един от онези факти, като опита за убийство на Едуин Уокър, които бях пропуснал. Както бях казал на Ал Темпълтън, моята специалност беше английска литература, не история. Не се получи. Ако такова земетресение се беше случило в моята версия на Америка, преди да сляза в заешката дупка, щях да го знам. В световен план се бяха случвали много по-големи катастрофи, като цунамито в Индийския океан през ’04-та, когато бяха загинали двеста хиляди души. Но все пак, седем хиляди беше солидно число като за САЩ. Повече от два пъти загиналите в атентата на единадесети септември. След това се запитах как моята постъпка в Далас би могла да причини събитията в Лос Анжелис, за които ме информира моята солидна шофьорка. Единственото, което ми хрумна, беше ефектът на пеперудата, но той нали обикновено се проявява след доста повече време? Не виждах абсолютно никаква причинно-следствена връзка между двете събития. И все пак, един тих глас шепнеше в главата ми: „Ти причини това. Ти беше виновен за смъртта на Рагс, защото забрави да затвориш портичката или не беше я затворил достатъчно добре… и ти причини това. Двамата с Ал се пъчехте с благородните си намерения да спасите хиляди животи, изгубени във Виетнам, но тъкмо това е първият ти реален принос към Новата историческа реалност: седем хиляди мъртви в Лос Анжелис“. Просто не беше възможно. Но и да беше… „Какво толкова“, беше казал Ал. „Ако се окаже, че всичко е отишло по дяволите, просто изтриваш цялата работа. Като да изтриеш псувня от черна дъс…“ — Господине? Пристигнахме — жената се извърна и ме огледа любопитно. — Вече три минути седим тук. Не е ли малко рано за пазар? Сигурен ли сте, че точно това място ви трябва? Знаех само, че това е мястото, където _трябва_ да бъда. Платих навъртяната сума, добавих солиден бакшиш (все пак, парите бяха на ФБР), пожелах й приятен ден и слязох. 4 Въздухът в Лисбън Фолс вонеше, както винаги, но поне имаше ток. Окаченият светофар на кръстовището мигаше, докато северозападния вятър го поклащаше. Кенебек Фрут беше тъмен и на витрината още нямаше изложени ябълки, портокали и банани, които щяха да се появят малко по-късно. Табелата, окачена на вратата на Зелената витрина, съобщаваше, че ще отворят в десет. По Главната се движеха няколко коли и тук-там се виждаха пешеходци, вдигнали яки срещу вятъра. Отсреща обаче фабриката Уоръмбо все така работеше на пълни обороти. Още от тук можех да чуя отчетливото шат-ууш, шат-ууш на тъкачните станове. И тогава чух нещо друго. Някой ме викаше, макар че не използваше никое от двете ми имена. — Джимла! Хей, Джимла! Огледах се към фабриката, като си мислех: _Върнал се е. Човекът с жълтата карта се е върнал от мъртвите, точно както президентът Кенеди._ Само дето не беше същият Човек с жълта карта, както таксиметровият шофьор, който ме беше взел от спирката, не беше същият, който ме беше закарал в странноприемница Бор през ’58-ма. Обаче двамата шофьори бяха почти еднакви, защото миналото хармонизира. Затова и мъжът, който ме викаше отсреща, беше досущ като онзи, дето ми беше искал един долар, защото днес в Зелената витрина удвояват парите. Този беше по-млад от Човека с жълтата карта и черното му палто изглеждаше по-ново и по-чисто… но иначе беше _почти_ същото палто. — Джимла! Насам! — махаше ми той. Вятърът развяваше подгъва на дрехата му и люлееше табелата, окачена на веригата вляво от него, както беше люлял светофара, но аз въпреки това можех да я прочета. __„Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“__ _Пет години,_ помислих си. _Как пък не я оправиха тая тръба за пет години?_ — Джимла! Ако ти не дойдеш, аз ще дойда там! Вероятно щеше да успее да стигне до мен. Самоубийствено настроеният му предшественик беше успявал да стигне чак до магазина за алкохол. Обаче бях сигурен, че ако успеех да се отдалеча достатъчно по стария Луистънски път, това ново попълнение няма да може да ме последва. Може да успееше да се добере до супермаркета Червено и Бяло, от където Ал си беше купувал месото, обаче стигнех ли Тайтъс Шеврон или Веселия бял слон, спокойно можех да се обърна и да му се изплезя. Той беше заседнал до заешката дупка. Ако не беше това ограничение, той щеше да ме последва в Далас. Знаех го с абсолютна сигурност, както знаех, че гравитацията пречи на хората да се пръснат из космоса. Сякаш да потвърди мислите ми, той продължи. — Моля ти се, бе Джимла! — отчаянието на лицето му беше като вятър, безплътно, но неудържимо. Огледах улицата в двете посоки за преминаващи коли, не видях нищо и я пресякох, за да стигна до него. Докато го приближавах, забелязах още две съществени разлики. Като своя предшественик, той носеше шапка, но неговата беше чиста, а не покрита с мръсотия. Пак като при предшественика му, в лентата на шапката беше затъкната цветна карта като старомоден репортерски пропуск. Само че неговата не беше жълта нито оранжева или черна. Беше зелена. 5 — Слава Богу — каза той и стисната едната ми ръка в своите две. Дланите му бяха студени почти колкото въздуха. Дръпнах ръката си, но внимателно. Не чувствах никаква заплаха от негова страна, само натрапчивото усещане за дълбоко отчаяние. Не че отчаянието не би могло да е опасно. Понякога то е също толкова остро, като ножа, с който Джон Клейтън беше срязал лицето на Сейди. — Кой си ти? — попитах го. — И защо ме наричаш Джимла? Джим Ладю остана доста далече от тук. — Не знам кой е Джим Ладю — отговори Човекът със зелената карта. — Гледах да не се доближавам до твоите нишки, доколкото… Той внезапно млъкна и лицето му се изкриви в гримаса. Той притисна длани о слепоочията си, сякаш да задържи мозъка си на място. Но моето внимание беше привлечено по-скоро от картата, затъкната в лентата на шапката му. Нейният цвят не беше съвсем солиден. За момент тя се замъгли и затрепка, подобно на скрийнсейвър, който се включва след като компютърът ви е бездействал петнадесет минути. За момент зеленото преля в бледо канарено жълто. После, докато той бавно спускаше ръце надолу, картата си върна зеления цвят. Но не съвсем същото наситено зелено, което бях видял в началото. — Гледах да не се доближавам до твоите нишки, доколкото е възможно — продължи мъжа в черния шлифер. — Но няма как да ги избягвам напълно. Пък и те вече се нароиха толкова много. Заради теб и оня твой приятел, готвача, има толкова много _излишен баласт._ — Нищо не разбирам — казах му, но не беше точно така. Например, почвах да проумявам тази карта, която и той, и алкохолизираният му предшественик носеха. Те вероятно бяха подобни на индикаторите, които носят хората, работещи в ядрени електроцентрали. Само че вместо радиация, тези карти измерваха… какво? Нормалност? Зелено означава, че всичко с ума им е наред. Жълто, че почват да изпускат конците. На оранжево е време за хората в бели престилки. А накрая картата им ставаше черна. Човекът със зелената карта ме наблюдаваше внимателно. От разстояние той изглеждаше около тридесет годишен. Отблизо — по-скоро четиридесет и пет. Но ако човек се приближеше достатъчно да го погледне директно в очите, оставаше по-скоро с впечатлението, че той е по-възрастен от самото време и не съвсем наред в главата. — Ти някакъв пазител ли си? Заешката дупка ли пазиш? Той се усмихна. Или поне се опита. — Така ли я е наричал приятелят ти? — той извади пакет цигари от джоба си. На опаковката нямаше никакъв етикет — нещо, което не бях виждал никъде, нито в миналото, нито в бъдещето. — Тази ли е единствената в света? Той извади запалка, сви шепи, да попречи на вятъра да угаси пламъка и го поднесе към края на цигарата. Димът беше сладък, напомняше повече марихуана, отколкото тютюн. Но не беше марихуана. Той не каза нищо по-въпроса, но аз мисля, че беше някакъв вид лекарство. Кой знае, може би беше нещо като моите обезболяващи прахчета. — Има още няколко. Представи си чаша с газирана напитка, която е оставена на открито дълго време. — Добре… — След ден-два напитката е почти напълно разгазирана, но тук-там все остава по някое мехурче. Това, което ти наричаш заешка дупка, изобщо не е дупка, а мехур. Що се отнася до това дали я пазя… не, по-скоро не. Би било хубаво, но в повечето случаи, ако се намесим, това само влошава нещата. Това е проблемът с пътуването във времето, Джимла. — Казвам се Джейк. — Ясно. Нашата роля, Джейк, е да наблюдаваме. Понякога да предупреждаваме. Както Кайл се опита да предупреди твоя приятел, готвача. Значи побърканият тип си е имал име. Съвсем нормално име. Кайл, моля ви се. Това влошаваше нещата, защото ги правеше толкова по-реални. — Той _никога_ не се е опитвал да предупреди Ал! Само си просел пари за евтина пиячка! Човекът със зелената карта си дръпна от цигарата и се загледа в напукания цимент така съсредоточено, сякаш там беше написано нещо. Шат-ууш, шат-ууш, не млъкваха тъкачните станове. — Опита се да го предупреди в началото. По свой си начин. Но твоят приятел беше твърде развълнуван от този прекрасен нов свят, че да му обърне внимание. Пък и той Кайл вече не беше съвсем на себе си тогава. Това е… как се казва? Рискът на професията. Работата ни поставя под огромно умствено натоварване. Знаеш ли защо? Аз поклатих глава. — Помисли за момент. Колко пъти твоят приятел е идвал тук да пазарува, още преди да му хрумне да отиде в Далас и да се опита да спре Озуалд? Петдесет? Сто? Двеста? Опитах да си спомня колко дълго закусвалнята на Ал беше работила в двора на старата фабрика и не успях. — Вероятно доста повече. — И какво ти каза той? Че всяко пътуване е първо? — Да, че всичко се връща назад. Мъжът се засмя безрадостно. — Естествено, че това ще ти каже. Хората вярват на това, което виждат. Но пак е трябвало да предположи, че не може да е така. Всяко пътуване създава своя собствена нишка, а като се натрупат твърде много нишки, те винаги се оплитат. Твоят приятел, например, не се ли е питал как е могъл да купува същото месо отново и отново? Или защо предметите, които е пренасял със себе си от ’58-ма, не са изчезвали при следващото пътуване? — Аз го питах за тези неща, но той нямаше отговор, така че беше решил да не ги мисли. Човекът тръгна да се усмихва, но вместо това изкриви уста. Зеленото на картата му пак избледня. Той си дръпна дълбоко от сладникавата цигара. Цветът се стабилизира. — Да де, то ние всички това правим — пренебрегваме очевидното. Даже, когато почна да се влошава, Кайл разбираше, че всяко негово отиване до онзи магазин за алкохол прави нещата още по-лоши, но не можеше да спре. Не го виня. Сигурен съм, че виното е облекчавало болката му. Особено към края. Нещата можеха да са малко по-добре, ако магазинът беше останал недостъпен за него, извън собствения му кръг на движение, но не стана така. Пък и кой може да каже със сигурност. Никой никого не обвинява тук, Джейк, никой не търси вина. Зарадвах се да го чуя, но само защото това означаваше, че можем да разговаряме на тази налудничава тема, като поне се преструваме на двама разумни мъже. Иначе неговите чувства не ме вълнуваха особено. Аз бях все така решен да направя, каквото си бях наумил. — Как се казваш? — Зак Ланг. От Сиатъл. — От Сиатъл _кога?_ — Този въпрос е без значение за нашия разговор. — Теб всъщност те боли да бъдеш тук, така ли е? — Да. Моят собствен разум няма да издържи дълго, ако скоро не се върна. И никога няма да се отърва от остатъчния ефект. Процентът на самоубийствата сред нашите хора е доста висок, Джейк. Много висок. Хората — а ние наистина сме _хора,_ не извънземни или свръхестествени създания, ако това си мислиш — не са създадени да държат нишките на множество реалности в главата си. Не е като да използваш въображението си. Нищо подобно. Обучават ни, разбира се, но пак усещаш как ти прояжда ума. Като киселина. — Значи, всяко ново пътуване не е пълно зануляване? — Да и не. Винаги остава _утайка._ Всеки път, когато готвачът… — Казваше се Ал. — Да, май съм го знаел, но паметта ми започна да се пропуква. Като Алцхаймер, но не съвсем. Просто умът не е в състояние да се примири с напластяването на всички тези тънки слоеве реалност. Нишките създават множествен образ на бъдещето. Някои картини са по-ясни от други. Вероятно затова Кайл е решил, че името ти е Джимла. Трябва да го е чул някъде напред по нишките. _Не го е чул,_ помислих си. _Видял го е написано на един билборд в Тексас по някаква своя нишко-визия. Може би дори го е видял през моите очи._ — Не знаеш какъв си късметлия, Джейк. За теб пътуването във времето е лесна работа. _Не чак толкова лесна._ — Но има всякакви парадокси, нали? — попитах аз. — Не, не е това думата. Правилната дума е _утайка._ Не ти ли го казах? — той май наистина нямаше представа. — Тя затлачва машината, така че накрая машината просто ще… спре. Аз се сетих, как двигателя на откраднатия Студебейкър беше гръмнал. — Купуването на същото месо отново и отново не беше толкова лошо — обясни Зак Ланг. — Вярно, причиняваше проблеми нататък по линията, но беше поносимо. Обаче после почнаха _големите_ промени. А спасяването на Кенеди беше най-голямата. Аз се опитах да кажа нещо, но не успях. — Сега вече разбираш ли? Не съвсем всичко, но разбирах достатъчно, за да усетя как изстивам от ужас. Бъдещето висеше на опънати нишки. Като марионетка. Мили Боже. — Земетресението… _наистина_ аз съм го предизвикал. Като спасих Кенеди, аз… как се казва? Разкъсал съм пространствено-времевия континуум? — очаквах това да прозвучи глупаво, но сгреших. Звучеше страховито. Моята собствена глава започна да пулсира. — Трябва да се върнеш обратно, Джейк — той говореше тихо. — Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си причинил. Какво си постигнал с всички свои, несъмнено добронамерени усилия. Аз не казах нищо. И преди се тревожех за завръщането си, но сега направо се страхувах. Има ли по-злокобна фраза от „Трябва да видиш какво си причинил“? В момента не ми хрумваше друга подобна. — Върви. Погледни. Остани там за малко. Но съвсем за малко. Ако това не се коригира скоро, ни чака катастрофа. — Колко голяма? Той отговори съвсем спокойно. — Може да унищожи всичко. — Планетата? Слънчевата система? — наложи се да се подпра на бараката, за да не се строполя. — Галактиката? Вселената? — По-голяма — той направи пауза, за да е сигурен, че ще разбера. Картата в лентата на шапката му потрепна, пожълтя и пак си върна зеления цвят. — Цялата действителност. 6 Тръгнах към опънатата верига. Надписът __„Минаването забранено, докато не бъде поправена канализационната тръба“__ се полюшваше и скърцаше. Обърнах се да погледна Зак Ланг, пътешественикът от кой знае кое време. Той ме изгледа безизразно, докато полите на черния му шлифер се развяваха около глезените му. — Ланг, а хармониите… аз ги причиних всичките. Нали? Той може и да кимна утвърдително. Не съм сигурен. Миналото се бореше с промените, защото те бяха пагубни за бъдещето. Промените създаваха… Спомних си една стара реклама на аудиокасети Меморекс. Тя показваше, как звуковите вибрации могат да строшат кристален съд. Чрез постигане на чиста хармония. — И с всяко нещо, което успявах да променя, хармониите са се усилвали. _Те_ са истинската заплаха, нали? Онези шибани хармонии. Никакъв отговор. Може би беше забравил, а може и никога да не е знаел. _Полека,_ казах си, както го бях направил преди пет години, когато косата ми все още не беше прошарена. _Само карай полека._ Промуших се под веригата, лявото ми коляно се обади в протест, и останах за момент изправен до зелената стена на сушилнята вляво от мен. Този път нямаше нищо, което да маркира началото на невидимата стълба. Колко далеч от веригата ще да е било? Не си спомнях. Вървях съвсем бавно, като влачех крака по напукания цимент. Шат-ууш, шат-ууш, продължаваха своя монолог тъкачните станове… Но докато правех шеста крачка напред, а после и седма, звукът сякаш се промени на _къ-де, къ-де._ Още една крачка. Още една. Скоро щях да стигна края на бараката и да изляза в двора отвън. Беше изчезнал. Мехурът се беше спукал. Направих още една крачка и, макар че не почувствах стъпало, за момент като че виждах крака си двоен. Беше на цимента, но беше и на някакъв мръсен зелен линолеум. Още една крачка и _аз целия_ се оказах двоен. По-голямата част от тялото ми стоеше до сушилната барака на фабриката Уоръмбо през ’63-та, но част от мен беше някъде другаде и това друго място не беше килерът на Ал. Ами ако от другата страна не ме чакаше Мейн? Ако мястото изобщо не беше на земята или беше в някакво друго измерение? Ако излезех под враждебно червено небе, където въздухът щеше да ме отрови и да спре сърцето ми? Пак погледнах назад. Ланг си стоеше там с развят шлифер. Лицето му беше все така безизразно, сякаш казваше: „Сам се оправяй, аз с нищо не мога да помогна“. Ако не минех през процепа към бъдещето, нямаше да мога да се върна в миналото и Сейди щеше да се остане мъртва завинаги. Затворих очи и успях да направя още една крачка. При това започнах да усещам миризмата на амоняк и нещо много по-неприятно. След като бях прекосил континента на последната седалка на разни автобуси, нямаше как да сгреша втората миризма. Беше отблъскващият мирис на тоалетна, за чието освежаване е нужно нещо много по-сериозно от обикновен ароматизатор. Със затворени очи направих още една крачка и ушите ми изпукаха. Отворих очи. Намирах се в мръсна малка тоалетна. Самата тоалетна а нямаше. Беше изкъртена, оставяйки само мръсната й основа в пода. В ъгъла се виждаше древно ароматизиращо блокче за писоар, чийто оригинално син цвят се беше превърнал в убито сиво. Навсякъде около него маршируваха купища мравки. Ъгълът, от който бях излязъл аз, беше блокиран от кашони, пълни с празни бутилки и тенекиени кутии. Те ми напомниха снайперското гнездото, подредено от Лий. Проправих си път между кашоните и се промъкнах в тясното помещение отвън. Тръгнах към вратата, но после се обърнах и оправих барикадата. Да не би някой друг да се натъкне на заешката дупка погрешка. После излязох отвън, обратно в ’11-та. 7 Последният път, когато бях минал през заешката дупка, навън беше тъмно. И понеже всяко пътуване трае две минути, отново заварих мрак. В тези две минути обаче страшно много се беше променило. Това беше ясно дори в сумрака. По някое време през последните четиридесет и осем години, фабриката беше изгоряла. От нея бяха останали само почернели стени, срутен комин (който ми напомни, разбира се, комина на леярната Китчънър в Дери) и камари сгурия. Никой от големите магазини не се виждаше никакъв. Само една съборена фабрика на брега на Андроскогин. Нищо друго. В юнската нощ, когато бях потеглил на своята петгодишна мисия да спася живота на Кенеди, температурата беше приятно мека. Сега беше зверски горещо. Свалих шубата, която бях купил в Обърн и я хвърлих в малката воняща стаичка. Когато затворих вратата след себе си, видях на нея надпис: __„Тоалетната не работи!!! Повреден тръбопровод!!!“__ Симпатични млади президенти се изплъзваха от смъртта и красиви млади дами, пълни с живот, умираха, но повреденият тръбопровод в двора на старата фабрика Уоръмбо явно беше вечен. Веригата също си беше на мястото. Минах покрай стената на стара сграда от бетонови блокчета, която явно беше заменила сушилнята. Когато се промуших под веригата и обиколих отпред, видях че това е изоставен магазин, наречен Куик-Флаш. Прозорците бяха разбити, а рафтовете разграбени. Сградата беше куха черупка, където единствена аварийна светлина с отслабваща батерия бръмчеше като умираща муха, от вътрешната стана на стъклото ви. По пода имаше графити, които едва се четяха в оскъдната светлина: __„Разкарайте се, противни пакистанци“__ Прекосих напукания цимент на двора. Старият паркинг беше изчезнал. На него място не беше построено нищо. Беше просто празно пространство, покрито с натрошени бутилки, парчета изкъртен асфалт и унили туфи жилава трева. По тях висяха използвани презервативи, като древни гирлянди. Огледах небето за звезди и не забелязах никакви. То беше покрито с ниски облаци, достатъчно тънки да пропускат бледа лунна светлина. Светофарът на пресечката на Главната улица и път 196, който някога беше известен като стария Луистънски път, по някое време е бил заменен с по-нова версия, но сега беше тъмен. Което не беше проблем, защото по улицата не се виждаше никакво движение. Кенебек Фрут беше изчезнал. От него беше останала само дупка в земята. От другата страна на улицата, където през ’58-ма имаше магазин за алкохол, а през ’11-та трябваше да има банков клон, сега се намираше нещо, наречено Хранителен кооператив на провинция Мейн. Само че прозорците и на тази сграда бяха изпотрошени и вътре не беше останало нищо. В следващия момент някакъв оглушителен разкъсващ влажен звук ме закова на място насред изоставената улица. Единственото, което ми хрумна, че може да го издаде, беше екзотичен леден самолет, който се топи, когато преминава звуковата бариера. Земята под краката ми леко потрепери. Изписка автомобилна аларма, но веднага след това млъкна. Разлаяха се кучета, после едно по едно утихнаха. _Земетресение в Лос Анжелис,_ помислих си аз. _Седем хиляди мъртви._ Път 196 беше озарен от фарове и аз бързо се отдръпнах на тротоара. Зададе се четвъртит автобус с осветен надпис „Отиване и връщане“ над мястото на шофьора. Това ми напомни нещо бегло, но не можах да се сетя какво. Още някоя хармония, вероятно. На тавана на автобуса се виждаха няколко въртящи се устройства, които приличаха на вентилатори. Дали не бяха вятърни турбини? Нима беше възможно? Не се чуваше никакъв звук от двигател с вътрешно горене. Само лек електрически шум. Наблюдавах го, докато широкият полукръг на единствената му задна светлина, се изгуби от поглед. Така, значи петролните двигатели бяха изчезнали в тази версия на бъдещето — тази _нишка,_ да използвам термина на Зак Ланг. Това беше добре, нали? Може и да беше така, но когато вдишвах, въздухът беше някак тежък и неподвижен и усещах бегла индустриална миризма, която ми напомни как миришеха трансформаторите на електрическото ми влакче, когато като дете го засилех прекалено много. Тогава баща ми винаги ме караше да го изключа, „за да си почине“. По улицата се виждаха едно-две места, които може би още работеха, но повечето сгради бяха празни и изтърбушени. Тротоарите бяха напукани и задръстени с боклук. Видях половин дузина паркирани коли и всяка беше или петролно-електрически хибрид или беше снабдена с едно от онези въртящи се устройства на тавана. Едната беше марка Хонда Зефир, друга Такуро Спирит, трета Форд Бриз. Всички изглеждаха стари, повечето изпотрошени. Всички имаха ярко розови лепенки на задните си стъкла с големи черни отчетливи букви: __„Провинция Мейн, Стикер А, винаги представяйте книжката си за дажби“__ От другата страна на улицата се мотаеха група деца, говореха си и се смееха. — Хей, библиотеката още ли работи? — провикнах се аз към тях. Те се обърнаха към мен и аз видях червеникавите пламъчета на цигари. Обаче ако съдех по миризмата, със сигурност пушеха трева. — Майната ти, пич! — извика един от тях в отговор. Друг се обърна, дръпна си панталоните надолу и ми демонстрира голия си задник. — Ако намериш някакви книги, дръж си ги! Това си спечели общ одобрителен смях и те си тръгнаха, като шушукаха и се оглеждаха назад. Голият задник не ме притесни — не ми се случваше за първи път — но погледите им през рамо не ми харесаха, нито пък снижените гласове. Сякаш заговорничеха. Джейк Епинг не го вярваше, но Джордж Амбърсън беше убеден. Джордж беше препатил доста, затова тъкмо той се наведе, грабна два удобни за мятане къса цимент и ги натика в предните си джобове, ей така, за късмет. Джейк реши, че Джордж се държи глупаво, но не възрази. На следващата пресечка търговската част, доколкото съществуваше, рязко приключи. Видях възрастна жена, която вървеше припряно и нервно се оглеждаше за момчетата, които сега бяха малко по-нагоре от другата страна на Главната улица. Тя имаше забрадка и носеше нещо подобно на кислородна бутилка. — Госпожо, знаете ли дали библиотеката… — Оставете ме на мира! — очите й бяха разширени и изплашени. Луната се показа за момент през разкъсаните облаци и видях, че лицето й е покрито с рани. Раната под дясното й око изглежда беше прояла кожата чак до костта. — Имам си разрешително да съм навън, с печат от Съвета и всичко, така че оставете ме на мира! Отивам да видя сестра си! Стига ми, дето ония момчета скоро ще почнат да дивеят. Ако ме приближите, ще си натисна алармата и ще дойде полицай! Много се съмнявах, че ще стане така. — Госпожо, аз просто се опитвам да разбера дали библиотеката още… — Затворена е от години и не са останали никакви книги! Сега там правят Сбирките на Озлобените. Оставете ме на мира, ви казвам, или ще позвъня за полицай. Тя се отдалечи припряно, като поглеждаше назад през рамо на всеки няколко секунди да се увери, че не я следвам. Дадох й достатъчно преднина, за да се успокои и после продължих в същата посока по Главната улица. Коляното ми вече се възстановяваше след жестокото натоварване нагоре по стълбите на книгохранилището, но още не се бях отървал от куцането и щеше да мине доста време, докато то изчезне напълно. В няколко къщи забелязах светлини зад дръпнати завеси, но не изглеждаше да са електрически. Бяха миньорски фенери и вероятно няколко керосинови лампи. Повечето сгради бяха тъмни. От някои бяха останали само овъглени останки. На една полуразрушена стена се виждаше свастика, а на друга със спрей бяха изписани думите __Еврейски плъх.__ _Стига ми, дето ония момчета скоро ще почнат да дивеят._ И… тя наистина ли беше споменала за Сбирки на Озлобените? Пред една от малкото къщи, които изглеждаха в по-добра форма — беше същински палат в сравнение с всички останали — видях дълъг коневръз, като в стар уестърн. На него бяха вързани съвсем истински коне. При поредното просветляване през разкъсаните облаци, забелязах и купчинки конска тор, някои съвсем пресни. Автоалеята, водеща към къщата, беше преградена с порта. Луната пак се скри, така че, не можех да разчета табелата, закачена на железните пръти, но бях сигурен, че пише __„Влизането забранено“.__ Някъде недалеч напред, чух някой отчетливо да произнася: „Мамка му!“ Гласът не беше младежки като на момчетата и се чуваше от моята страна на улицата, а не от тяхната. Човекът явно беше вбесен. Освен това май говореше сам на себе си. Тръгнах по посока на гласа му. — Шибаняк! — изкрещя мъжът отчаяно. — Лайнян задник! Чуваше се някъде около следващата пресечка. Преди да го стигна, чух как нещо силно издрънча о метал, последвано от виковете на мъжа. — Я да се махате! Проклети малки сополиви копеленца! Да се махате, че ей сега ще извадя пищова! Думите му бяха посрещнати с подигравателен смях. Бяха дивите момчета. Онзи, който отговори, беше същият, който си беше показал задника. — Единствения пищов, дето ти се намира, е тоя в гащите ти и той сигур’ отдавна заяжда. Нов залп от груб смях, придружен с пореден металически удар. — Малки шибаняци, счупихте ми спицата! — този път гласът на мъжа беше оцветен от неподправен страх. — На-а, я си стой така, както си се гътнал! Облаците изтъняха, луната надникна. На нейната слаба светлина видях старец в инвалидна количка. Беше на средата на една от улиците, пресичащи главната. Годар, струва ми се, ако името й не се беше променило. Едното колело беше заседнало в дупка в асфалта и цялата количка се беше наклонила тежко наляво. Момчетата се приближаваха към него. Онзи, който ме беше пратил на майната ми, носеше прашка, запъната с доста голям камък. Това обясняваше металическото дрънчене. — Имаш ли нек’ви стари кинти, деде? Или пък нови, или някоя консерва? — Не! Ако не ви се откъсва от сърцето малко помощ за закъсалия старец, поне ме оставете на мира! Обаче те бяха тръгнали да дивеят и нищо такова не смятаха да направят. Щяха да оберат, каквото намерят у него, да го пребият и вероятно да преобърнат количката му. В този случай Джейк и Джордж нямаха разногласия — и на двамата им причерня пред очите. Дивите момчета се бяха скупчили около стария инвалид и не ме видяха, когато пресякох улицата по диагонал към тях — точно както бях прекосил по диагонал шестия етаж на книгохранилището. Лявата ми ръка още не беше съвсем във форма, но дясната си беше наред и заякнала от три месеца физиотерапия. При това още не бях изгубил бейзболния мерник, с който бях известен в гимназията. Метнах първия си камък от десетина метра разстояние и цапардосах Голия задник директно в гърдите. Той изврещя от болка и изненада. Всички момчета — бяха общо пет — се обърнаха към мен. Тогава успях да видя, че лицата им бяха също така проядени, като лицето на изплашената жена. Този с прашката, младият господин Майна, изглеждаше най-зле. На мястото на носа му се виждаше проядена дупка. Аз прехвърлих второто парче бетон в дясната си ръка и го метнах към най-високото момче, което носеше чифт прекалено широки панталони с талия вдигната почти под мишниците му. Той вдигна ръка да се предпази. Камъкът я удари и той си изпусна фаса на земята. Момчето ме огледа само за момент, после се обърна и побягна. Голия задник го последва. Останаха трима. — _Хак да им е!_ — крещеше мъжът в количката. — _Дай им да се разберат, синко, те отдавна си го просят!_ Не се съмнявах, че беше прав, но те бяха трима, а аз сам и мунициите ми бяха свършили. Когато си имаш работа с пубертети, единственият начин да излезеш на глава с тях, е да не покаже никакъв страх, а да реагираш като вбесен възрастен. Да не отстъпиш нито за момент. И аз точно така направих. Сграбчих тениската на младия господин Майна отпред с дясната ръка и дръпнах прашката му с лявата. Той ме гледаше невярващо и не ми се противопостави по никакъв начин. — Пъзльо нещастен — казах му, като сведох лицето си току до неговото… и се постарах да не обръщам внимание на несъществуващия нос. Той миришеше на пот, трева и дълго наслоявана мръсотия. — Що за нещастен пъзльо напада безпомощни старци? — Кой си т… — Шибаният Чарли Чаплин. Ходих до Франция да видя как танцуват мадамите. Сега се разкарайте от тук. — Ама върни си ми… Знаех какво иска и го чукнах в средата на челото със собствената му прашка. Това спука един от циреите и нещо потече по лицето му. Вероятно доста го заболя, защото очите му се напълниха със сълзи. Това едновременно ме отврати и ме накара да изпитвам съжаление към него, но запазих чувствата за себе си. — Нищо няма да получиш, пъзльо, освен шанса да се махнеш от тук, преди да ти откъсна безполезните топки и да ги натикам в тоя кратер на мястото на носа ти. Само един шанс. Най-добре се възползвай — поех си дъх и изкрещях директно в лицето му. — _Изчезвай!_ Гледах ги как се отдалечават, като изпитвах едновременно срам и възторг. Старият Джейк много го биваше да успокоява шумните училищни коридори в последния ден преди ваканцията, но уменията му се простираха до там. Новият Джейк обаче беше отчасти Джордж. А Джордж беше препатил доста. Зад себе си чух тежка кашлица. Тя ми напомни за Ал Темпълтън. Когато пристъпът свърши, старецът ме заговори. — Човече, бях готов пет години да пикая камъни, само да видя как тия пишлемета си плюят така на петите. Не те знам кой си, обаче вкъщи имам останало малко истинско уиски и, ако ме избуташ от тая дупка и ми помогнеш да се прибера, ще си го поделим. Луната междувременно се беше скрила, но когато се показа пак, видях лицето му. Имаше дълга бяла брада и в носа му беше затъкната пластмасова тръбичка от кислородна бутилка, но и след пет години веднага разпознах човека, който ме беше замесил във всичко това. — Здравей, Хари — поздравих го аз. Глава 31 1 Той все още живееше на улица Годар. Избутах го нагоре по рампата пред къщата му, където той извади внушителна връзка ключове. Входната врата имаше ключалки за всички тях. — Твоя ли е къщата или живееш под наем? — О, моя си е. Каквато ще да е, но е моя. Браво на него. Преди беше живял под наем. — Още не си ми казал как се казваш. — Дай първо да пийнем. Добре ще ми дойде в момента. Входната врата се отвори към салон, който заемаше предната половина на къщата. Той ми извика „стоооой“, все едно бях кон и запали един фенер. На неговата светлина видях, че обзавеждането е от типа „износено, но върши работа“. На пода имаше красив плетен килим. На никоя от стените не се виждаше окачена диплома, нито сложено в рамка съчинение на тема „Денят, който промени живота ми“, но имаше множество католически икони и разни снимки. Не се изненадах, че разпознавам някои от хората по снимките. Все пак, бях срещал доста от тях. — Ще заключиш ли вратата, моля? Аз прекъснах връзката ни с тъмния и опасен Лисбън Фолс и завъртях двата секретни ключа. — Пусни и резето, ако обичаш. Аз го направих и чух тежко тупване. Хари междувременно се въртеше наоколо и палеше същите продълговати керосинови лампи, които имах спомен да съм виждал в къщата на баба си. Те бяха по-добри от фенера и когато угасих горещата му бяла светлина, Хари кимна одобрително. — Та как ти е името, господине? Ти знаеш моето. — Джейк Епинг. Не вярвам да ти говори нещо, нали? Той помисли, после поклати глава. — Не. Защо, трябва ли? — Вероятно не. Той протегна ръка, която леко трепереше, вероятно поради някакво заболяване в начален стадий. — Както ще да е, искам да ти стисна ръката. Това там можеше да свърши много зле. Аз с радост стиснах ръката му. Здравей, нови приятелю. Здравей, стари приятелю. — Тъй, сега като свършихме тая работа, можем да пийнем с чиста съвест. Ей сега ще го извадя малцовото уиски — той тръгна към кухнята, като въртеше колелата с леко треперещи, но още силни ръце. Видях, че количката му има малък двигател отзад, но той или не работеше, или Хари пестеше акумулатора. Той ми хвърли поглед през рамо. — Ти нали не си опасен? За мен искам да кажа? — Не и за теб, Хари — усмихнах му се. — Аз съм твоят добър ангел. — Това звучи откачено — коментира той. — Ама то тия дни кое ли не е? Той влезе в кухнята и скоро тя също беше осветена. Тази светлина беше по-уютно жълтеникава. Тук вътре, всичко изглеждаше уютно. Но светът отвън… Какво, по дяволите, бях направил? 2 — За какво ще пием? — попитах аз, когато чашите ни вече бяха пълни. — За по-добри времена от сегашните. Така става ли, господин Епинг? — Идеално. Викай ми Джейк. Чукнахме се. Пихме. Нямах спомен кога за последно съм пил нещо по-силно от бира. На вкус уискито беше като горещ мед. — Няма ли електричество? — попитах аз, като посочих лампите. Той ги беше намалил всичките, вероятно за да пести гориво. Той направи кисела физиономия. — Не си тукашен, а? Бях чувал този въпрос и преди. От Франк Аницети в Кенебек Фрут, при първото си пътуване в миналото. Тогава бях излъгал. Сега не исках да лъжа. — Не съм сигурен как да ти отговоря, Хари. Той сви рамене. — Предполага се да имаме ток три дни в седмицата и днес е един от тия дни, обаче още към шест вечерта ни дърпат шалтера. Вярвам на Провинциално електричество, както вярвам на Дядо Коледа. Думите му ми напомниха стикерите на автомобилите. — Откога Мейн е част от Канада? Изражението му сякаш питаше колко точно съм откачен, но личеше и, че му е приятно. Разговорът беше откачен, но реален. Зачудих се откога ли не му се беше случвало да води истински разговор с друг човек. — От ’05-та. Някой да не те е тупнал по главата или нещо? — В интерес на истината, да — отидох до количката, застанах на единственото коляно, което още ме слушаше и му показах мястото на тила си, където косата вероятно никога повече нямаше да порасне. — Преди няколко месеца отнесох доста сериозен пердах… — Аха, видях те да куцаш, като пръждоса ония хлапетии. — … и сега доста неща не мога да си спомня. Подът под нас внезапно се разтресе. Пламъците на керосиновите лампи трепнаха. Рамките на снимките по стените затракаха и една половин метрова гипсова статуя на Иисус с разтворени ръце се приближи опасно близо до ръба на полицата над камината. Хари внезапно беше добил вид на човек, обмислящ самоубийство и, при това състояние на нещата, не можех да го виня. — Поредното друсване — каза Хари, сякаш това не беше голяма работа. — Тях поне нали ги помниш? — Не — станах, отидох до полицата и избутах Иисус обратно до Светата майка. — Благодаря. Вече изгубих половината ученици. Изпопадаха от рафта в спалнята ми и аз скърбя за всеки един от тях. Бяха на мама. Друсванията са леки земетресения. Тук се случват често, обаче не са нищо в сравнение с ония в средния запад и към Калифорния. Европа и Китай също ги тресе. — Океанът да не е стигнал чак до Айдахо, а? — още бях до камината и оглеждах снимките в рамки. — Абе чак дотам не се е стигнало, обаче… нали знаеш, че четири от японските острови изчезнаха? Аз го погледнах изумен. — Не. — Три от по-малките, обаче и Хокайдо замина. Просто се провали в проклетия океан преди четири години, все едно беше асансьор. Учените викат, че било нещо свързано с кората на планетата — продължи да обяснява той безстрастно. — Ако не престанело, щяло да разкъса планетата докъм 2080 г. И тогаз слънчевата система щяла да си има два астероидни пояса. Глътнах остатъка от уискито си наведнъж и погледът ми се замъгли от избилите сълзи. Когато стаята пак дойде на фокус, посочих една снимка, на която Хари изглеждаше на около петдесет. Все така беше в количка, но изглеждаше доста по-добре, поне от кръста нагоре. Панталоните му бяха надиплени около мършавите крака. До него стоеше жена с розова рокля, която ми напомни костюма на Джаки Кенеди на 22.11.63 г. Спомних си как майка ми ме учеше, че ако една жена не е красива, не трябва да казвам, че има обикновено лице, а приветливо лице. Жената на тази снимка имаше приветливо лице. — Жена ти? — Аха. Снимката е от двадесет и петата ни годишнина. Тя почина две години след това. Доста хора си отидоха по същия начин. Ако питаш политиците, това е заради атомните бомби — двадесет и осем или девет — дето летяха напред назад през Ханойския ад на ’69-та. Те са готови да се закълнат, че е така, ама всички знаят, че раните и раковите болести се влошиха доста по-късно, когато на атомната централа във Върмонт й хвръкна шапката. Пък хората от години протестираха срещу тая централа. Ама те не, та не. То във Върмонт никога нямало големи земетресения, само друсвало леко от време на време. А така. И виж сега какво стана. — Да не искаш да кажеш, че във Върмонт е гръмнал атомен реактор? — Покри с радиация цяла Нова Англия и южен Квебек. — Кога? — Джейк, ти бъзикаш ли ме? — Ни най-малко. — Деветнадесети юни, 1999 г. — Съжалявам за съпругата ти. — Благодаря, синко. Тя беше добра жена. Прекрасна жена. Не заслужаваше да си отиде така — той бавно избърса очите си с ръка. — Отдавна не съм говорил за нея, но пък отдавна не е имало с кого да си говоря. Да ти налея ли още малко огнена вода? Показах съвсем малко с два пръста. Не очаквах да остана тук още дълго. Трябваше набързо да науча колкото може повече за тази фалшива история, за този _мрак._ Чакаше ме много работа. Не на последно място, трябваше да върна собствената си прекрасна жена от мъртвите. А това означаваше пак да си поговоря с Човека със зелената карта. Не исках умът ми да е замъглен, когато говоря с него, но още няколко глътки нямаше да ми навредят. Дори ми бяха нужни. Усещах емоциите си замръзнали, което вероятно беше добре, защото умът ми се беше замаял. — Парализата от нападението на Тет ли ти остана? _Че как иначе,_ помислих си, _но пък в предишната версия беше изгубил живота си._ Той ме погледна безизразно за момент, после лицето му се проясни. — Може и да е било при Тет, като се замисля. Ние просто го наричахме Великото сайгонско преебаване от ’67-ма. Хеликоптерът, на който летях, се разби. Аз имах късмет, повечето хора на тоя полет умряха. Някои бяха дипломати, други бяха още хлапета. — Значи Тет ’67-ма, не ’68-ма? — Точно тъй. Ти още не си бил роден, ама сигурно си чел в историческите книги. — Не — оставих го да ми налее още малко скоч, само колкото да покрие дъното. — Знам, че президентът Кенеди едва не беше убит през ноември ’63-та. След това не знам нищо. Той поклати глава. — Това е най-странната амнезия, за която съм чувал. — Кенеди беше ли преизбран? — Срещу Голдуотър? Че как иначе? — Джонсън остана ли с него за втория мандат? — Естествено, Кенеди имаше нужда от Тексас. И го получи на тепсия. Губернаторът Конали се трепа като куче за него на ония избори, колкото и да ненавиждаше Кенеди. Хората викаха, че го подкрепя от срам, заради онова, дето за малко не се случи онзи ден в Далас. Сигурен ли си, че не си ги чувал тия работи? В училище не си ли го учил? — Ти лично си го преживял, Хари, така че разкажи ми. — Ами добре. Придърпай си стол, синко. И стига си ги гледал тия снимки. Щом не знаеш, че Кенеди беше преизбран през ’64-та няма отде да познаваш моето семейство. _О, Хари,_ помислих си аз. 3 Когато бях малък, на четири или пет, един подпийнал чичо ми разказа за Червената Шапчица. Но не детинската версия от книжките с приказки, а страшната история, пълна с писъци, кръв и тъпите удари от брадвата на дърваря. Спомням си този случай до ден днешен, но само някои моменти от историята са се запечатали в ума ми — зъбите на вълка, оголени в лъскава усмивка, както и покритата с кървища баба, измъкната от търбуха му. Опитвам се да ви кажа, че ако очаквате да прочетете „Кратка алтернативна история на света, разказана от Хари Данинг на Джейк Епинг“, просто забравете. Не ставаше въпрос само за ужасното откритие какво точно са причинили действията ми, но и нуждата да се върна и да изтрия всичко. И все пак, някои неща от разказа му си спомням по-ясно от други. Например повсеместното издирване на Джордж Амбърсън. То не беше довело до никакъв резултат — Джордж се беше изгубил, точно като съдия Крейтър* — но за четиридесет и осемте години след опита за убийство на президента в Далас, Амбърсън се беше превърнал в почти митологична фигура. Спасител или заговорник? Хората организирали цели конвенции, за да обсъждат този въпрос и, докато слушах Хари да разказва, не можех да не се сетя за стотиците теории, които бяха възникнали в онази реалност, където Лий беше постигнал целта си. Както вече знаем, ученици, миналото хармонизира. [* Джоузеф Крейтър е съдия от Ню Йорк, който изчезва в нощта на 6 август, 1930 г. Неговото изчезване става едно от най-популярните в американската история и до днес той е известен като „Изчезналия нюйоркчанин“. — Б.пр.] Кенеди очаквал да помете Голдуотър на изборите през ’64-та. Вместо това го победил едва с четиридесет избирателни гласа* — разлика, която само заклетите демократи считали убедителна. Още в началото на втория си мандат той вбесил дясно ориентираните избиратели и военните, като заявил, че „Северен Виетнам е по-малка заплаха за нас от радикалното неравенство в собствените ни училища и градове“. Той не изтеглил всички американски войски от района, но тяхното присъствие било ограничено до Сайгон и периметъра около него, който бил наречен — никакви изненади тук — Зелената зона. Вместо да изпрати големи военни сили, второто правителство на Кенеди изпратило големи суми пари. Това бил Американският начин. [* __Избирателното тяло на САЩ__ е институцията, която избира президент и вице президент на страната на всеки четири години. Тя се състои от избирателни представители от всеки щат и от Област Колумбия. Всеки щат има толкова избирателни представители, колкото са неговите членове в Конгреса. Гражданите на страната гласуват не директно за кандидат президента, а за съответните избирателни представители, които подкрепят единия или другия кандидат. Общият брой избирателни представители е 538 и някой от двамата кандидати трябва да събере поне 270 гласа, за да спечели. — Б.пр.] Движението за граждански права и големите социални реформи от шестдесетте така й не се случили. Кенеди не можел да се мери с Линдън Джонсън, който пък в ролята си на вицепрезидент не можел да му е от особена полза. Републиканците и Диксикратите* проточили обсъжданията сто и десет дни. Един дори умрял в залата, с което станал герой за десницата. Когато Кенеди накрая се отказал от опитите си, той произнесъл една необмислена забележка, която щяла да го преследва до смъртта му през ’83-та: „Бяла Америка е напълнила дома си с подпалки и сега ще изгори.“ [* Диксикрати — съществувала за кратко южняшка сегрегационистка партия — Б.пр.] Последвали жестоки расови размирици. Докато вниманието на Кенеди било ангажирано с тях, армиите на Северен Виетнам превзели Сайгон. Малко след това мъжът, който ме беше въвлякъл в тази история, се оказал парализиран, когато хеликоптерът му се разбил на палубата на един самолетоносач. Общественото мнение все повече се обръщало срещу Кенеди. Месец след падането на Сайгон Мартин Лутър Кинг бил убит в Чикаго. Убиецът му се оказал отлъчил се агент на ФБР на име Дуайт Холи. Преди самият той да бъде убит, той заявил, че е извършил покушението по нареждане на директора Хувър. Чикаго пламнал. Същото се случило с още десетина големи американски града. Следващият избран президент бил Джордж Уолъс. Дотогава земетресенията вече се били превърнали в сериозен проблем. Уолъс не можел да направи нищо по този въпрос, затова се заел да усмири размириците в Чикаго с помощта на запалителни бомби. Това, каза ми Хари, се случило през юни ’69-та. Година по-късно президентът Уолъс предложил на Хо Ши Мин ултиматум — или да направи Сайгон свободен град като Берлин, или да види как Ханой се превръща в мъртъв град като Хирошима. Чичо Хо не искал да чува. Той решил, че Уолъс блъфира и сгрешил. На девети август, ’69-та, Ханой се превърнал в радиоактивен облак — точно двадесет и четири години след като Хари Труман заличил Нагасаки. Вицепрезидентът, Къртис Лемей, лично ръководил тази мисия. В обръщението си към нацията, Уолъс я нарекъл Божия воля. Повечето американци били съгласни с него. Общественото одобрение за Уолъс растяло, но имало поне един човек, който не го одобрявал. Името му било Артър Бремър и на петнадесети май, ’72-ра, той застрелял Уолъс в един търговски център в Лоръл, Мериленд, където Уолъс провеждал поредното събитие от кампанията си за преизбиране. — С какво оръжие? — прекъснах аз разказа на Хари. — Мисля, че е бил револвер, 38ми калибър. Че как иначе. Може би Полицейски специален, но може да е бил и модел Виктъри, същият, с който в моята линия щеше да бъде убит офицер Типит. Тъкмо тук започнах да изпускам нишката на разговора. Вместо думите на Хари, в главата ми оглушително пулсираше мисълта: „Трябва да оправя всичко това, да го оправя, да оправя нещата“. През ’72-ра президент станал Хюбърт Хъмфри. Земетресенията се влошили. Самоубийствата в световен план се увеличили рязко. Разцъфтял всеки възможен фундаментализъм, а с него и религиозният тероризъм. Индия и Пакистан влезли във война, появили се още атомни гъби. Бомбай никога не станал Мумбай. Вместо това се превърнал в радиоактивна прах и смъртоносен вятър. Същото се случило с Карачи. Едва когато Русия, Китай и САЩ в един глас се зарекли да изпепелят и двете държави, враждебните действия престанали. През ’76-та Хъмфри изгубил от Роналд Рейгън, който отчел абсолютна победа от бряг до бряг. Хъмфри не успял да спечели дори родната си Минесота. В Джоунстаун, Гвиана, две хиляди души извършили масово самоубийство. През ноември, ’79-та, ирански студенти превзели американското посолство в Техеран и, вместо шестдесет и шест, взели над двеста заложника. Те изгубили главите си на живо, по иранската телевизия. Рейгън бил научил достатъчно от Ханойския ад, за да държи ядрените глави по местата им, обаче пратил цели военни легиони. Всички останали заложници били, разбира се, избити, а зараждащата се терористична групировка, която се наричала Основата, или на арабски Алкайда, започнала да поставя бомби около пътищата из цялата страна. — Никой не можеше да тегли локуми като Рейгън, обаче пък той нищо не разбираше от радикален ислям — каза Хари. Бийтълс се събрали за един Мирен концерт. Един мъж в публиката се самовзривил и убил триста души. Пол Макартни ослепял от взрива. Средният изток пламнал малко след това. Русия се разпаднала. Някой — вероятно бивши фанатични руски заточеници — започнали да продават ядрени оръжия на терористичните групи, включително Алкайда. — През ’94-та — каза Хари сухо, — петролните полета там бяха заприличали на черно стъкло. Такова, дето свети на тъмно. Напоследък обаче тероризмът сякаш утихна. Така де, преди две години някой взриви бомба в куфар в Маями, ама нещо не се получи съвсем като хората. Т.е., вярно, ще минат поне шестдесет или осемдесет години, преди някой да може да си направи купон на Саут Бийч и заливът на Мексико, разбира се, е мъртва мътилка, но само десет хиляди души умряха от радиационното изгаряне. Пък то дотогава вече не беше наш проблем, защото Мейн беше гласувал да стане част от Канада и президентът Клинтът с радост се отърва от нас. — Значи президентът сега е Бил Клинтън? — Боже, не. Неговата кандидатура изглеждаше добре през ’04-та, обаче той взе че умря от сърдечен удар на партийната конвенция. Вместо него, жена му се кандидатира. Тя е президент сега. — Добра работа ли върши? Хари разклати длан. — Не е зле… обаче няма как да се пишат закони против земетресения, а точно те ще ни довършат. Отгоре пак се чу влажният разкъсващ звук. Аз вдигнах поглед, Хари не. — Какво е това? — попитах го. — Ами, синко, то никой не знае. Учените не могат да се разберат, ама тоя път май поповете ще се окажат прави. Те викат, че Бог се приготвял да разкъса собственото си творение, точно както Самсон разрушил храма на Филистинците — той си изпи остатъка от уискито и бузите му, които, доколкото виждах нямаха рани, се зачервиха. — И поне в този случай, мисля, че са познали. — Свети Боже — казах аз. Той ме изгледа равнодушно. — Стига ли ти историческият урок, синко? Стигаше ми за цял живот. 4 — Трябва да тръгвам — казах му. — Ти ще се оправиш ли? — Ще се оправям, докато мога. Като всички останали — той се взря в мен. — Джейк, ти откъде все пак се взе? И защо, по дяволите, имам чувството, че трябва да те познавам? — Може би защото хората винаги разпознават своите добри ангели? — Глупости. Нямах търпение да си тръгна. По всичко личеше, че животът ми след като върнех всичко на мястото му, щеше да е много по-прост и спокоен. Но понеже Хари беше добър човек, който беше страдал във всичките три версии на живота си, аз се приближих до полицата над камината и взех една от снимките в рамки. — Внимавай, ако обичаш — обади се Хари нервно. — Това е семейството ми. — Знам — сложих черно-бялата снимка, която, ако съдех по леко мъгливите образи, трябва да беше направена с любителски апарат Кодак, в грубите му старчески ръце. — Баща ти ли ви снима? Питам, защото само той не се вижда на снимката. Той ме погледна любопитно, после сведе поглед към снимката в рамка. — Не, снима ни една съседка през лятото на ’58-ма. Тогава майка и татко бяха разделени. Зачудих се дали съседката е била същата, която бях видял да пуши цигара, докато мие колата и пръска кучето с маркуча. Някак си бях сигурен, че е била тя. Някъде дълбоко в главата ми, сякаш от тъмен кладенец, чух гласовете на трите момичета, скачащи на въже: „Моят старец кара подводницата“. — Той имаше проблем с алкохола. То по онова време това не беше голяма работа — много мъже си пийваха и пак оставаха с жените си, обаче татко ставаше злобен, като пиеше. — Изобщо не се съмнявам — казах му. Той още веднъж ме прониза с поглед, после се усмихна. Повечето му зъби липсваха, но усмивката му пак беше приятна. — Че откъде пък ще знаеш? На колко си години, Джейк? — Четиридесет — казах му, но бях сигурен, че онази нощ изглеждах по-възрастен. — Значи си роден ’71-ва. Всъщност, беше ’76-та, но нямаше как да му го кажа, без да се наложи да обясня липсващите пет години, изгубени, като Алиса в заешката дупка. — Горе-долу тогава. Тази снимка е направена в къщата на улица Косут, нали? — произнесох името, точно както го казваха хората в Дери. Почуках с пръст образа на Елън, застанала в ляво от майка си, като си мислех за възрастната Елън, с която бях разговарял по телефона — да я наречем Елън 2.0 — а също и за нейната хармонична версия в Джоуди, Елън Докърти. — От тази снимка не си личи, но тя беше червенокоса нали? Миниатюрна Лусил Бол. Хари не отговори, само ме гледаше зяпнал. — Тя все пак стана ли комик? Или нещо подобно? В радиото или телевизията? — Води шоу по Си Би Си канала на провинция Мейн — каза той почти безгласно. — Ти откъде… — А ето го и Трой… и Артър, по прякор Туга… а ето те и теб. Майка ти те е прегърнала — аз се усмихнах. — Точно по божия замисъл. _Де да можеше да си остане така. Само да можеше._ — Аз… ти… — Баща ти беше убит, нали? — Да — кислородната тръбичка се беше измъкнала от ноздрите му и той я избута настрани съвсем бавно, като човек, който сънува наяве. — Застреляха го в гробището Лонгвю, докато оставял цветя на гробовете на родителите си. Само няколко месеца, след като тази снимка беше направена. Полицията арестува един мъж, на име Бил Туркот… О, това не го бях предвидил. — … но той си имаше солидно алиби и се наложи да го пуснат. Така и не откриха убиеца — Хари хвана едната ми ръка. — Господине… синко… Джейк… това е пълна лудост, обаче… ти ли уби баща ми? — Не бъди глупав — казах му и върнах снимката на мястото й. — Ами че аз съм роден ’71-ва, не помниш ли? 5 Вървях бавно по Главната улица обратно към разрушената фабрика и изоставения магазин Куик-Флаш пред нея. Вървях със сведена глава, без да се оглеждам за Безносия и Голия задник, и останалите веселяци. Бях сигурен, че ако още се наоколо, ще се постараят да не ме приближават. Защото ме мислеха за побъркан. Кой знае, може и да бях. „Ние всички сме побъркани тук“, беше казал Чеширският котарак на Алиса. После беше изчезнал, с изключение на усмивката си. Да, усмивката му беше останала да виси във въздуха още малко. Вече разбирах повече. Не всичко. Съмнявах се, че дори Мъжете с разноцветните картите разбираха всичко (а след като изкараха известно време на служба, те преставаха да разбират каквото и да било). Но и това не можеше да ми помогне с решението, което трябваше да взема. Докато се промушвах под веригата, някъде в далечината нещо се взриви. Звукът не ме стресна. Предположих, че тия дни експлозиите не са рядкост. Влязох в тоалетната и едва не се спънах в захвърлената си шуба. Изритах я настрани — нямах да имам нужда от нея — и бавно пристъпих към струпаните кашони, които приличаха на гнездото на Лий. Проклети хармонии. Преместих достатъчно кашони, за да мога да стигна до ъгъла, после внимателно ги върнах на място след себе си. Тръгнах напред с малки крачки, като за пореден път си припомних как човек търси първото стъпало на тъмно. Но стъпалата вече ги нямаше. Само онова странно раздвояване. Продължих напред, видях как долната половина на тялото ми стана полупрозрачна и тогава затворих очи. Още една стъпка, още една. Вече усещах топлината около краката си. Още две крачки и светлината зад клепачите ми стана ярко червена. На следващата крачка ушите ми изпукаха. Веднага след това чух вечното шат-ууш шат-ууш на тъкачните станове. Отворих очи. Вонята на изоставената тоалетна беше заменена от вонята на текстилната фабрика, работеща под пълна пара в година, когато още не съществуваше Агенция за защита на околната среда. Под краката ми имаше напукан цимент, вместо мръсен линолеум. В ляво от мен бяха големите метални кошове, пълни с текстилни отпадъци и покрити с брезент. В дясно от мен беше сушилната барака. Беше единадесет и петдесет и осем, предобед на девети септември, ’58-ма. Хари Данинг беше малко момче. Каролин Пулин беше в петия час за деня в своето училище. Може би слушаше учителя си или си мислеше за някое момче, или за това как след няколко месеца ще отиде на лов с баща си. Сейди Данхил, все още неомъжена за господина с метлата, живееше в Джорджия. Лий Харви Озуалд беше в южно Китайско море с военноморските ни сили. А Джон Кенеди беше младши сенатор от Масачузетс, мечтаещ за президентството. Бях се завърнал. 6 Отидох до веригата и отново се промуших под нея. От другата страна останах на място за момент, като разигравах на ум какво ще направя. После продължих напред до края на сушилната барака. Зад ъгъла, подпрян на стената, стоеше Човекът със зелената карта. Само дето картата на Зак Ланг вече не беше зелена. Беше добила отенък на мътна охра, някъде между зелено и жълто. Нетипичното за сезона палто беше прашно и чисто новата му шапка се беше поочукала и добила някак пораженски вид. По бузите му, преди гладко избръснати, сега имаше набола брада… и част от наболите косми бяха бели. Очите му бяха кръвясали. Още не беше почнал да пие — поне аз не надушвах алкохол — но едва ли му оставаше дълго. Зелената витрина, все пак, попадаше в неговия малък работен кръг, а всички онези нишки, събрани в един ум, причиняваха такава болка. Множество варианти на миналото бяха достатъчно неприятни, но ако добавиш и множество варианти на бъдещето? Всеки би потърсил спасение в алкохола, ако можеше. Бях прекарал един час в ’11-та. Може би малко повече. Колко ли време беше минало за него? Не знаех. Не исках да знам. — Слава Богу — каза той… както беше казал и преди. Но когато пак се протегна да хване ръката ми, аз се отдръпнах. Ноктите му бяха дълги и пълни с мръсотия. Пръстите му трепереха. Всичко — ръце и палто, и шапка, и карта, затъкната в лентата на шапката — принадлежаха на мъж, на прага на алкохолизма. — Знаеш какво трябва да направиш — каза той. — Знам какво _ти искаш_ да направя. — Моите желания нямат нищо общо. Трябва да се върнеш един последен път. Ако всичко е наред, ще излезеш в закусвалнята. Тя скоро ще бъде преместена от там и, когато това се случи, мехурът, който причини цялата тази лудост, ще се пукне. Цяло чудо е, че още не се е случило. _От теб зависи да затвориш кръга._ Той пак се протегна към мен. Този път аз не само се отдръпнах. Обърнах се и побягнах към паркинга. Той хукна след мен. Заради болното ми коляно, не успях да дръпна толкова напред, колкото се бях надявал. Чух стъпките му след себе си, докато минавах покрай онзи Плимут Фюри, чийто двойник бях видял и пренебрегнал онази нощ в Кендълуд. После се озовах на пресечката на Главната улица и стария Луистънски път. Отсреща вечният млад рокер стоеше пред Фрут, подвил един крак и опрял гръб о стената на магазина. Аз прекосих тичешком железопътните релси, изплашен, че кракът ще ме предаде по сгурията между тях, но Ланг беше този, който се спъна и падна. Чух го как извика — отчаян, самотен вик — и изпитах съжаление към него. Не му беше лесна работата на човека. Но съжалението не беше достатъчно да ме накара да спра. Любовта е жесток господар. Автобусът за Луистън вече се задаваше. Аз припряно пресякох пред него и шофьорът наду клаксона. Сетих се за друг един автобус, препълнен с хора, тръгнали да видят президента. И неговата дама, разбира се, онази в розовия костюм. На седалката между двама им има букет рози. Не жълти, а червени. — Джимла, върни се! Обръщението беше правилно. В крайна сметка се оказа, че именно аз бях Джимлата — чудовището от кошмарите на Розет Темпълтън. Изкуцуках покрай Фрут, доста пред Човека с охрената карта. Щях да спечеля това надбягване. Аз бях гимназиалният учител Джейк Епинг; аз бях начинаещият писател Джордж Амбърсън. Аз бях Джимла, който поставяше в опасност целия свят с всяка своя крачка. И въпреки това не спрях. Помислих си за Сейди, висока, свежа и красива, и продължих да бягам. Сейди, на която все се случваха злополуки и, която щеше да се спъне в мъж, на име Джон Клейтън. При това нямаше да и се размине само с натъртени кокалчета на глезените. „Всичко в името на любовта“ — на Драйдън ли беше тая пиеса или на Поуп? Спрях при Тайтъс Шеврон, задъхан. Оттатък улицата свободомислещият съдържател на Веселия бял слон си пушеше лулата и ме наблюдаваше. Мъжът с охрената карта стоеше при входа към уличката зад Кенебек Фрут. Явно не можеше да продължи повече в тази посока. Протегна ръце към мен, което беше ужасно. После падна колене и сплете пръсти пред лицето си, което беше още по-зле. — _Моля те, не го прави! Вече знаеш каква е цената!_ Знаех, но въпреки това продължих напред. Влязох в телефонната будка малко след църквата Св. Джоузеф. Затворих вратата и пуснах монета в апарата. Когато таксито дойде, шофьорът пушеше Лъки Страйк и слушаше Дабълю Джей Ей Би. Историята се повтаря. Финални бележки 30.09.1958 г Настаних се в стая 7 на Странноприемница Бор. Платих с пари от портфейла от щраусова кожа, който ми беше подарил един стар приятел. Парите, както месото, купено от супермаркет Червено и бяло и ризите, купени от мъжко облекло Мейсън, не изчезват. Ако всяко пътуване наистина занулява брояча, те биха изчезнали, но първото не е вярно, затова второто не се случва. Парите, за разлика от портфейла, не бяха от Ал. Те ми бяха дадени от агент Хоусти, който ме остави да се измъкна и това можеше да се окаже чудесно за света като цяло. Или пък не. Не знам. Утре е първи октомври. В Дери децата на семейство Данинг вече планират костюмите си за Вси Светии. Елън, малката червенокоса сладурана, смята да се маскира като принцеса Лятоесен Зимапролет. Обаче няма да има този шанс. Ако отида в Дери сега, мога да убия Франк Данинг и да спася нейния празник, но няма да го направя. Няма да отида и в Дърам, за да спася Каролин Пулин от заблудения изстрел на Анди Калъм. Въпросът беше, дали ще отида в Джоуди? Не може да става и дума пак да спася Кенеди, но дали бъдещата история на света е чак толкова крехка, та не би могла да понесе любовта на двама гимназиални учители? Толкова ли ще пострада, ако те се оженят, танцуват на песни на Бийтълс като „Искам да държа ръката ти“ и живеят съвсем незабележителния си живот? Не знам. Не знам. Тя може изобщо да не иска да ме погледне. Този път няма да сме на тридесет и пет и двадесет и осем. Този път, аз щях да съм на четиридесет и две или и три. И щях да изглеждам още по-възрастен. Обаче, видите ли, аз вярвам в любовта. Любовта е единствената реална магия. Не вярвам в такива неща като орис или съдба, но вярвам, че кръвта призовава кръв, умът призовава ум и сърцето притегля сърце. Сейди танцува Мадисън със зачервено лице и се смее. Сейди ми казва пак да оближа устните й. Сейди ме пита дали искам да вляза и ми предлага кекс. Един мъж и една жена. Толкова много ли искам? Не знам. Не знам. Какво съм правил, откакто се върнах тук, след като не се каня да спасявам никого, ще попитате? Записвах спомените си. Имам си писалка — подарък от Майк и Боби Джил, нали ги помните — така че отидох пеш до близкия магазин и си купих десет пълнителя. Мастилото е черно, което пасва на настроението ми. Купих също дузина дебели бележници и изписах всички, освен последния. Близо до магазина имаше представителство на Уестърн Ауто, от където си купих лопата и стоманена каса, чиято ключалка работи с шифър. Общата стойност на покупките ми беше седемнадесет долара и деветнадесет цента. Дали те са достатъчни да съсипят света? Какво ще се случи с продавача, чийто обичаен житейски ход бях променил съвсем малко с покупката си? Не знам, но знам следното: веднъж помогнах на един гимназиален футболист да намери призванието си като актьор и приятелката му получи огромен белег на лицето. Някой би казал, че двете неща не са свързани, но и вие, и аз знаем, че е така, нали? Пеперудата разперва криле. Три седмици писах по цял ден, всеки ден. Някои дни по дванадесет часа. Други по четиринадесет. Писалката препускаше ли, препускаше. Китката ме заболя. Потопих я в студена вода и продължих да пиша. Някои вечери ходех до автокиното на Лисбън Фолс, където имат специална цена за клиенти без кола — тридесет цента. Сядах на един от сгъваемите столове пред павилиона за почерпки до детската площадка. Пак гледах „Дългото горещо лято“. Гледах „Мостът на река Куей“ и „Южният Пасифик“. Гледах „Страхотийствената двойна прожекция“, включваща „Мухата“ и „Буцата“. И се чудех какво променям. Ако само убиех някоя мравка, се чудех това какво ще промени десет години по-късно. Или двадесет. Или четиридесет. Не знам. Не знам. Ето още нещо, което _знам._ Миналото е твърдоглаво по същата причина, поради която костенурката има твърда черупка — защото плътта вътре е крехка и беззащитна. И още нещо. Множеството възможности и избори, които правим всеки ден, са музиката на живота ни. Те са като струни на китара. Ако прокараш пръсти по тях, те издават приятен звук. Хармония. Но после струните се увеличават: десет, сто, хиляда, милион. Размножават се! Хари не знаеше какъв е онзи разкъсващ мокър звук, но аз съм убеден, че знам. Това е звукът на твърде тежка хармония, създадена от твърде много струни. Ако изпееш горно до с достатъчно силен и чист глас, можеш да строшиш фин кристал. Ако изсвириш правилната хармония и я прекараш през усилвател, можеш да натрошиш стъклата на прозорците. Тогава логично е (поне за мен), че ако подредиш достатъчно струни на механизма на времето, ще можеш да разрушиш цялата реалност. И все пак, всяко пътуване почти занулява брояча. Вярно, остава утайка, Човекът с охрената карта го беше казал и аз му вярвах. Но, може би, ако не правех твърде големи промени… Ако не направех нищо друго, освен да отида в Джоуди и пак се запозная със Сейди… Ако двамата се случеше да си допаднем и да се влюбим… Исках това да се случи и може би беше възможно. Кръвта призовава кръв, сърцето притегля сърце. Но тя ще иска деца. Тогава ще си кажа ли, че едно дете повече или по-малко няма да е от кой знае какво значение? Или две? Или три? Все пак, това е времето на големите семейства. Ще живеем тихо, няма да причиняваме вълни. Само че всяко дете ще е една вълна. Всеки наш дъх ще е една вълна. „Трябва да се върнеш един последен път. От теб зависи да затвориш кръга. Моите желания нямат нищо общо.“, беше казал Човекът с охрената карта. Нима наистина обмислях възможността да застраша целия свят — или цялата реалност — заради жената, която обичах? Подобни идеи правеха лудостта на Лий да изглежда незначителна. Мъжът с карта, затъкната в шапката, ме чака до сушилната барака. Усещам го там. Той едва ли ми праща умствени позиви, но аз имам чувството, че го прави. „Върни се. Не е нужно да бъдеш Джимлата. Не е късно пак да си бъдеш само Джейк. Да бъдеш от добрите, да станеше пак добър ангел. Забрави президента, спаси света. Направи го, докато още има време.“ Да. Ще го направя. Вероятно ще го направя. Утре. Утре няма да е късно, нали? 01.10.1958 г Още съм в странноприемницата. Още пиша. Най-много ме тормозят съмненията за Клейтън. За него си мислех, докато зареждах последния пълнител във вярната си писалка и пак за него мисля сега. Само ако можех да съм сигурен, че тя е в безопасност от него. Дали Клейтън все така ще се появи в нейната къща на улица Бий Трий, ако аз не присъствам в картинката? Може би нашата връзка със Сейди беше последната капка, която беше преляла чашата на лудостта му? Но той беше решил да я последва в Тексас преди да знае за нас и ако го направи пак, този път може да пререже гърлото й, а не бузата. Дийк и аз няма да сме там да го спрем. Но път той може и да е знаел за нас. Сейди може да е писала на приятелка в Савана, а тя пък може да е споделила с друга приятелка и така новината, че Сейди си е намерила нов мъж — такъв, който не е на ясно със закона на метлата — най-накрая да е стигнала до бившия й съпруг. Ако мен ме нямаше, вероятно нищо от това нямаше да се случи и Сейди щеше да е в безопасност. Дамата или тигърът?* [* Заглавие на разказ от Франк Стоктън, станал нарицателно за невъзможен избор — Б.пр.] Не знам. Не знам. Есента постепенно настъпва. 06.10.1958 г Снощи пак ходих до киното. Беше последната им прожекция. В понеделник ще сложат табелата, че сезонът е приключил. Последната им програма беше две кратки анимации за Заека Бъгс и още една двойка филми на ужасите. Беше ми студено. Имам пари да си купя палто, но вече ме е страх да купувам каквото и да било. Мисля само за промените, които причинявам. След края на първия филм обаче отидох да си взема горещо кафе. Мислех си: _Това няма да промени нищо,_ но също си мислех: _Откъде си сигурен?_ Когато излязох от павилиона, на площадката, която само преди месец щеше да е пълна, имаше само едно дете. Беше момиче с джинсово яке и ярко червени панталони. Скачаше на въже. Приличаше на Розет Темпълтън. Докато скачаше си броеше сама. — Тръгнах по пътя, но пътят беше хлъзгав. Ударих си пръста, пръстът ми беше кървав. Чувате ли всички? Десет, сто, хиляда! Моята вярна любов е пеперуда! Наложи се да си тръгна, защото се разтреперих неудържимо. Поетите може би са способни да жертват целия свят в името на любовта, но не и обикновените мъже като мен. Утре, ако заешката дупка си е още на мястото, се връщам обратно. Но преди това… Кафето не беше единственото, което си купих от павилиона. 07.10.1958 г Касата от Уестърн Ауто е отворена на леглото. Лопатата е в гардероба. (кой знае какво си е помислила камериерката при вида й). Последният ми пълнител привършва, но това не е проблем, защото ми остават само още две или три страници. Ще сложа ръкописа в касата и после ще я заровя близо до езерцето, където някога изхвърлих мобилния си телефон. Ще я заровя дълбоко в меката тъмна почва. Може би някой ден някой ще я намери. Може би ти, който четеш сега, си я намерил. Стига, разбира се, бъдещето да се случи. Което скоро ще стане ясно. Казвам си (с надежда, със страх), че трите седмици, прекарани тук, не са променили много. Ал беше прекарал четири години в миналото и се завърна в съвсем нормално настояще… макар че да си призная, понякога се чудя за възможната връзка с атентата срещу кулите в Ню Йорк и японското земетресение. Казвам си, че никаква връзка няма… но не мога да съм сигурен. Трябва също да кажа, че за мен ’11-та вече не е настоящето. Филип Нолан беше Човекът без родина, аз съм човекът без свое време. Подозирам, че винаги ще е така. Дори да се върна в своята собствена ’11-та, пак ще се чувствам като чужд пришълец. На бюрото до мен има картичка със снимка на коли, събрани пред голям кино екран. В павилиона на лисбънското кино продаваха само такива. Написах съобщението, написах и адреса: Дийкън Симънс, Гимназия на Джоуди, Тексас. Понечих да напише Обединено денолмско средно училище, но се сетих, че до включването на местната гимназия в обединеното училище оставаха още няколко години. Съобщението гласи: „Скъпи Дийк, когато новата библиотекарка пристигне, моля грижи се за нея. Тя ще има нужда от ангел пазител, особено през април 1963 г. Моля те, повярвай ми.“ В главата си чувам как Човекът с охрената карта шепне: „Не го прави, Джейк. Ако се предполага Клейтън да я убие и ти му попречиш, ще причиниш промяна… а както вече знаеш, промените са лошо нещо. Без значение колко са благородни намеренията.“ _Но тук става въпрос за Сейди!,_ отговарям му аз и, макар никога да не съм бил ревлив мъж, сега усещам как сълзите се надигат. Те изгарят очите ми. _Става въпрос за Сейди и аз я обичам! Как да си мълча, когато той може да я убие?_ Отговорът му е твърдоглав като самото минало: „Затвори кръга“. Така че накъсвам картичката, пускам парчетата в пепелник и ги запалвам. В стаята няма димен детектор, който да включи аларма и да съобщи на света какво съм направил. Чува се само моето хрипкаво хлипане. Все едно съм я убил със собствените си ръце. Скоро ще заровя касата с ръкописа и ще се върна в Лисбън Фолс, където Човекът с охрената карта сигурно страшно ще се зарадва да ме види. Няма да викам такси. Смята да вървя пеш, под звездите. Просто искам да се сбогувам. Сърцата изобщо не се пречупват лесно. Де да беше така. Единственото място, където отивам сега, е леглото. Ще заровя влажното си лице във възглавницата и ще моля Бога, в когото не мога съвсем да повярвам, да прати на моята Сейди ангел, който да спаси живота й. Да й прати и любов. И танц. Сбогом, Сейди. Никога няма да научиш, колко много те обичах, миличка. Гражданин на столетието (2012) 1 Предполагам, че домът на Тлъстбургера вече е изчезнал, заменен от поредния голям магазин, но не съм си правил трудът да проверя. Знам само, че си беше на мястото, когато се прибрах след всичките си пътешествия. Както и светът около него. Поне засега. Не знам какво се е случило с караваната след това, защото още на следващия ден напуснах Лисбън Фолс. Върнах се в къщата си в Сабатус, наваксах си със съня, после сложих в колата два куфара с багаж и котката и поех на юг. Спрях да заредя в малък град в Масачузетс, наречен Уестбъро и реших, че изглежда достатъчно добре за човек без особени перспективи или очаквания от живота. Първата нощ отседнах в мотел Хамптън. Мотелът осигуряваше безжичен Интернет. Със сърце, биещо толкова учестено, че пред очите ми заиграха петна, се заех да разгледам електронния архив на далаския вестник „Сутрешни вести“. След като въведох номера на кредитната си карта — наложи се да го направя няколко пъти, защото ръцете ми трепереха — получих достъп до архива. Открих историята за неуспешния опит за убийство на Едуин Уокър, публикувана на единадесети април. Но на дванадесети не пишеше нищо за Сейди. Името й не се споменаваше нито следващата седмица, нито седмицата след нея. Продължих да търся. Открих нужната ми статия в изданието от тридесети април. 2 ПСИХО ПАЦИЕНТ НАРЪГВА ЖЕНА СИ, САМОУБИВА СЕ _От Ърни Калвърт_ (Джоуди) 77-годишният Дийкън „Дийк“ Симънс и директорката на Обединеното училище на район Денолм, Елън Докърти, пристигнали твърде късно в неделя вечер да предотвратят раняването на Сейди Данхил, но нещата можело да свършат доста по-зле за 28-годишната училищна библиотекарка. Според Дъглас Риймс, шеф на полицията в Джоуди: „Ако Дийк и Елън не бяха се появили, мис Данхил почти със сигурност е щяла да бъде убита.“ Двамата учители навестили колежката си, като донесли ястие с риба тон и хлебен пудинг. Никой от тях не пожела да коментира героичната им постъпка. Единствено Симънс сподели, че му се ще да са пристигнали малко по-рано. Според полицай Риймс, Симънс надвил доста по-младия Джон Клейтън от Савана, Джорджия, след като мис Докърти го замерила с тенджерата и му отвлякла вниманието. Симънс успял да измъкне от мъжа малък револвер. Тогава Клейтън извадил ножа, с който бил ранил жена си и си прерязал гърлото. Симънс и мис Докърти опитали да спрат кръвта безуспешно. Клейтън бил обявен за мъртъв на място. Мис Докърти заявила на началник Риймс, че Клейтън може да е следил бившата си жена от месеци. Служителите на училището били уведомени, че бившият съпруг на мис Данхил може да е опасен и снимката му била разпространена, но, според директор Докърти, той се погрижил да се дегизира. Мис Данхил беше транспортирана с линейка до болницата Паркланд Мемориъл в Далас, където състоянието й е отбелязано като стабилно. 3 Никога не съм бил от мъжете, които бихте нарекли ревливи, но онази нощ си наваксах за цял живот. Плаках, чак докато сънят ме погълна и за първи път от дълго време спах спокойно. Жива. Тя беше жива. Вярно, белязана до живот, но жива. Жива. Жива. Жива. 4 Светът си беше на мястото и продължаваше да хармонизира… или аз _причинявах_ хармониите. Когато човек сам е източник на тази хармония, предполагам, това се нарича навик. Започнах като заместник учител в училището на Уестбъро, а по-късно получих постоянен договор. Не се изненадах, че директорът на местното училище беше енергичен футболен ентусиаст на име Борман… точно като един енергичен футболен треньор, когото бях познавал другаде. Известно време поддържах контакт със старите си приятели в Лисбън Фолс, после изгубихме връзка. Какво да се прави. Проверих архива на „Сутрешни вести“ още веднъж и открих кратко съобщение от двадесет и девети май, ’63-та, озаглавено: „Библиотекарката от Джоуди напуска болницата“. Освен кратка, публикацията беше и крайно лаконична. Не се съобщаваше нито в какво състояние е изписана пациентката, нито какви са плановете й занапред. Нямаше и снимка. Кратките новини на страница 20, вместени между реклами за продажба на мебели с отстъпка и отлични възможности за пътуващи търговци, никога не са илюстрирани със снимки. Това е една от вечните истини в живота, заедно с факта, че телефонът винаги звъни, когато си в тоалетната или под душа. Цяла година след връщането ми в настоящето аз се стараех да избягвам определени Интернет страници и ключови думи в търсачките. Дали се изкушавах? Разбира се. Обаче мрежата е нож с две остриета. За всяка добра новина, която откриеш — като например факта, че любимата ти жена е оцеляла след нападението на побъркания си бивш съпруг — ще намериш две, които да ти разбият сърцето. Ако търсиш информация за определен човек, може да откриеш, че този човек е загинал в автомобилна катастрофа. Или от рак на белия дроб, причинен от непрестанното пушене. Или се е самоубил, например чрез комбинация от алкохол и сънотворни хапчета. Сейди сама без да има кой да я събуди и да й пусне студен душ. Ако се беше случило, не исках да го зная. Използвах Интернет, за да подготвям уроците си, да проверявам за предстоящи филми, от време на време да преглеждам най-забавните клипове. Но никога не търсех новини за Сейди. Ако Джоуди имаше местен вестник, изкушението сигурно щеше да е още по-голямо. Обаче там не беше имало вестник преди и със сигурност нямаше сега, когато същият този Интернет бавно изместваше печатните издания. Пък и нали е казано: „Ако надничаш през ключалката, сам си си виновен, ако не ти хареса какво ще видиш“. А в човешката история не е имало по-съблазнителна ключалка за надничане от Интернет. Тя беше оцеляла след Клейтън и аз реших, че е най-добре да не се интересувам от нищо друго, което се е случило след това. 5 Може би щях да успея да се придържам към решението си по-дълго, обаче през април ’12-та в класа ми се появи нова ученичка. Кой знае, може дори да е било на десети април, точно четиридесет и девет години след неуспешния атентат срещу Едуин Уокър. Тя се казваше Ерин Толивър и семейството й се беше преместило в Уестбъро от Килийн, Тексас. Името на този град, разбира се, ми беше отлично познато. В Килийн си бях купувал „гумички“ от аптекар с противна похотлива усмивка. „Гледай да не направиш някоя беля, синко“, беше ме посъветвал той. Тъкмо там със Сейди бяхме споделяли толкова много сладки нощи в бунгалата Кендълуд. В Килийн, за разлика от Джоуди, излизаше един местен седмичник. Втората й седмица с нас — дотогава тя вече си беше намерила няколко приятелки, беше завъртяла главите на няколко момчета и изобщо вписваше се се добре на новото място — попитах Ерин дали вестникът в Килийн още съществува. Лицето й светна. — Ходил ли сте в Килийн, господин Епинг? — Доста отдавна — отговорих й, убеден, че и най-чувствителният детектор на лъжата в света не би отчел думите ми като лъжливи. — Да, вестникът още излиза. Мама все казваше, че ставал само да се увива риба с него. — А още ли публикуват рубриката „Случки в Джоуди“? — Имат рубрика за всяко малко градче в южен Далас — отговори Ерин през смях. — Ако много ви трябва, със сигурност ще го намерите онлайн. Вече _всичко_ е онлайн. Тя беше напълно права и аз издържах точно една седмица. Понякога ключалката е просто неустоима. 6 Планът ми беше прост. Щях да заредя архива на вестника — ако той поддържаше електронен архив — и да напише името на Сейди в търсачката. Знаех си, че това е глупаво, но без да иска Ерин Толивър беше сложила пръст в рани, които тъкмо бяха почнали да заздравяват. Знаех си, че няма да се успокоя, докато не проверя. Оказа се обаче, че изобщо не е нужно да претърсвам архива. Нужната ми информация не беше в малката рубрика за Джоуди, а на първа страница на последния брой. __„Джоуди избира гражданин на столетието по случай своята сто годишнина през юли“,__ гласеше заглавието. А снимката под него… тя вече беше на осемдесет, но някои лица просто не можеш да объркаш. Фотографът може да й е предложил да извърти глава, така че лявата половина на лицето да остане скрита, но Сейди гледаше право в обектива. Пък и защо не. Белегът беше толкова стар, остатък от рана, нанесена от отдавна мъртъв мъж. Реших, че придава характер на лицето й, но аз, разбира се, бях пристрастен. За влюбените очи дори белезите от шарка са красиви. В края на юни, когато учебната година приключи, аз си приготвих един куфар и за пореден път потеглих към Тексас. 7 Лятна привечер в Джоуди, Тексас. Градчето е малко по-голямо, отколкото беше през ’63-та, но само малко. На мястото, където някога се беше намирала къщата на Сейди Данхил, сега има фабрика за опаковки. Бръснарницата е изчезнала и бензиностанцията, където някога зареждах своя Сънлайнър се е превърнала в денонощен магазин, а закусвалнята на Ал Стивънс е заменена от ресторант Сабуей. Речите за стогодишнината на Джоуди бяха приключили. Речта на жената, избрана от историческото общество и градския съвет за Гражданин на столетието, беше чаровно кратка, речта на кмета беше безкрайна, но доста информативна. Научих, че самата Сейди беше изкарала един мандат като кмет и четири в щатския законодателен орган на Тексас, но това далеч не беше всичко. Тя се беше посветила на множество благотворителни каузи, беше работила неуморно да подобри качеството на образованието в местното обединено училище, а след урагана Катрина, беше прекарала цяла година като доброволец в района на опустошението. Беше стартирала щатска библиотечна програма за незрящи ученици, беше участвала в инициатива за по-добри медицински грижи за военните ветерани и, дори на осемдесет, продължаваше да работи усърдно за подобряване на социалните грижи за хора с умствени увреждания. Пред ’96-та й бяха предложили да се кандидатира за Конгреса, но тя беше отказала, понеже и у дома имало достатъчно работа за вършене. Не се омъжила втори път. Никога не напуснала Джоуди. На осемдесет все още беше висока, без следа от старческо прегърбване. И още беше красива, с дълга бяла коса, спускаща се на вълни почти до кръста. След края на речите, Главната улица беше затворена за коли. По един дълъг надпис в двата края на преградената отсечка съобщаваше, че от седем до полунощ е планирана „Улична забава“ и „Всички са поканени!“ Сейди е обградена от хора, които я поздравяват — някои от тях май разпознавам — така че аз се възползвам да се разходя до платформата на диджея, разположена пред бившия магазин на Уестърн Ауто, който се е превърнал в Уолгрийнс. Мъжът, който се върти около уредбата и дисковете е над шестдесетте, с оредяваща сива коса и сериозно коремче, но аз бих познал тези четвъртити очила с розови рамки навсякъде. — Здравей, Доналд — поздравявам го. — Виждам, че още пазиш кръглата звукова грамада. Доналд Билингам ме поглежда и се усмихва. — Никога не тръгвам на купон без нея. Познаваме ли се? — Не, майка ми била на една от твоите забави, в началото на шестдесетте. Тя ми каза, че по онова време си отмъквал плочи от колекцията на баща си. Лицето му разтегля в усмивка. — Тъй беше. Здравата си изпатих за тая работа, когато татко разбра. Коя беше майка ти? — Андреа Робъртсън — избирам името наслуки. Тя беше една от най-добрите ми ученички в класа по американска литература. — Че как, помня я — по усмивката му личи, че лъже. — А дали още пазиш някои от ония стари плочи? — Боже не, отдавна заминаха. Обаче имам всичко на дискове. Да не искаш да си поръчаш нещо? — Всъщност да, но е много специална молба. Той се смее. — Те винаги са специални. Казвам му какво искам и Доналд — както винаги горящ от ентусиазъм — се съгласява да го пусне. Докато бавно тръгвам обратно към дамата, която съм дошъл да видя и, на която в момента кметът налива пунш, чувам, че Доналд ми вика. — Не ми каза как се казваш. — Амбърсън — отговарям му през рамо. — Джордж Амбърсън. — И го искаш точно в осем и петнадесет? — Точно. Моментът е много важен, Доналд. Да се надяваме, че времето ще е на наша страна. Пет минути по-късно Доналд Билингам взривява Джоуди с „На купона“ и танцуващи тела изпълват улицата под тексаския залез. 8 В осем и десет, Доналд пуска бавно парче на Алън Джаксън, такова, на което дори старчоците могат да танцуват. Сейди е останала сама за първи път от края на речите и аз я приближавам. Сърцето ми бие толкова силно, та цялото ми тяло трепери. — Мис Данхил? Тя се обръща към мен усмихната и вдига поглед малко нагоре. Висока е, но аз съм по-висок. Винаги съм бил. — Да? — Казвам се Джордж Амбърсън и исках да ви кажа, колко се възхищавам на вас и на изключителната работа, която вършите. Усмивката й се разширява и придобива озадачен отенък. — Благодаря ви, господине. Не ви познавам, но името ми звучи познато. От Джоуди ли сте? Вече не мога да пътувам във времето и никога не съм можел да чета мисли, но знам какво си мисли тя в момента. „Чувала съм това име в сънищата си“. — Да и не — отговарям й и преди тя да продължи с въпросите сменям темата. — Мога ли да попитам как стана така, че захванахте с обществена служба? Остатъкът от усмивката й още се върти в ъгълчетата на устата. — Защо искате да знаете? — Заради покушението ли беше? Покушението на Кенеди? — Ами… в известен смисъл, може и така да се каже. Ще ми се да вярвам, че така или иначе бих проявила интерес към заобикалящия ме свят, но май от там почна. Убийството остави върху тази част от Тексас… — тя неволно вдига ръка към лявата половина на лицето си и пак я отпуска — … такъв белег. Господин Амбърсън, откъде ви познавам? Защото аз ви познавам, _сигурна съм._ — Мога ли да ви попитам още нещо? Тя ме оглежда с нарастващо недоумение. Аз си проверявам часовника. Осем и четиринадесет. Почти е време. Освен ако Доналд не забрави, разбира се… но не ми се вярва да забрави. Както се пее във всяка втора песен от петдесетте, на някои неща просто им е писано да се случат. — Забавата за деня на Сейди Хокинс през ’61-ва — когато майката на треньора Борман си счупи крака и той не можа да присъства — кого помолихте да надзирава танците с вас? Помните ли? Тя рязко зяпва и после бавно затваря уста. Кметът и жена му приближават, виждат, че разговаряме и продължават в друга посока. Ние сме сами в нашата малка капсула извън времето. Само Джейк и Сейди. Както беше някога. — Дон Хагарти — отговаря тя. — Със същия успех можех да поканя селския идиот. Господин Амбърсън… Но преди да си е довършила мисълта, гласът на Доналд се разнася по големите високоговорители, точно на време. — Добре, Джоуди, ето ви един взрив от миналото, една изключително точна плоча, една щура веселба по много специална молба. И ето че се разнася елегантното начало от брас секцията на отдавна несъществуващ оркестър. _Баа-даа-даа… баа-даа-да-дий-дам…_ — О, боже мой. „В настроение“ — казва Сейди. — Да знаете какъв суинг танцувах на тази песен. Аз й протягам ръка. — Ами хайде тогава. Дайте да им покажем. Тя се смее и клати глава. — Опасявам се, че кариерата ми на суинг танцьорка отдавна приключи, господин Амбърсън. — Но не сте прекалено възрастна за валс. Както казваше Доналд в доброто старо време: „Скачайте си от местата и раздвижете краката!“. И моля ви, наричайте ме Джордж. На улицата двойки се въртят лудо под ритъма, няколко дори опитват _нашия_ танц, Линди, но никой от тях не танцува така, както двамата със Сейди бяхме танцували някога. Тя поема ръката ми, сякаш сънува наяве. Ние и двамата споделяме този сън. Като всички сладки сънища и този ще приключи твърде скоро… но тъкмо защото е кратък, е толкова по-сладък, нали? Да, така мисля. Защото веднъж щом времето отлети, не можеш да си го върнеш. Улицата е осветена от празнични светлини — жълти, червени и зелени. Сейди се препъва в нечий стол, но аз съм готов и веднага я улавям за ръката. — Съжалявам, малко съм непохватна — извинява се тя. — Винаги е било така, Сейди. Една от най-милите ти черти. Преди да е казала нещо друго, аз обвивам ръка около талията й и тя слага своята на рамото ми без да откъсва поглед от мен. Светлините пробягват по бузите й и блестят в очите й. Двамата сплитаме свободните си ръце и за мен годините се отронват като твърде тежко, твърде стегнато палто. И в този момент аз искрено се надявам, че в своя дълъг живот тя не е била прекалено заета да намери поне един добър мъж, който да й помогне веднъж завинаги да се отърве от проклетата метла на Джон Клейтън. Тя ми задава въпрос с глас, едва доловим през музиката, но аз я чувам — винаги съм я чувал. — Кой си ти, Джордж? — Някой, който те познаваше в един друг живот, миличка. После музиката ни понася, музиката отнема годините и ние танцуваме. 2 януари, 2009 — 18 декември, 2010 Сарасота, Флорида Ловъл, Мейн Послеслов Почти половин век е минал от убийството на Джон Кенеди в Далас, но два въпроса все още нямат отговор: дали наистина Лий Озуалд е дръпнал спусъка и, ако да, дали е действал сам? Нищо, което съм написал в този роман, няма да отговори на тези въпроси, защото пътуването във времето е само интересна фантазия. Но, ако и вие като мен сте любопитни защо тези въпроси остават отворени до днес, мисля, че мога да ви дам съвсем задоволителен отговор с две думи: Карън Карлин — не просто бележка под линията на историята, а бележка към бележка. И все пак… Джак Руби бил собственик на стриптийз клуб в Далас, наречен Карусел. Карлин, чието сценично име било Малката Лин, била танцьорка там. В нощта след убийството на президента госпожица Карлин, на която не достигали двадесет и пет долара да си плати декемврийския наем, се обадила на Руби с отчаяна молба да й ги отпусне като заем, за да не я изхвърлят на улицата. Джак обаче го тревожели съвсем други неща и грубо скастрил госпожицата (той като цяло не си падал по сладките приказки). Джак бил ужасе`н от мисълта, че президентът, на когото се възхищавал, бил убит в собствения му град и често повтарял на семейството и приятелите си, че това трябва да е ужасен удар за госпожа Кенеди и децата й. Руби особено страдал от мисълта, че Джаки ще трябва да се върне в Далас за съдебния процес срещу Озуалд. Вдовицата щяла да се превърне в национално зрелище, казвал той и се притеснявал, че таблоидите ще се възползват от нейната скръб. Освен, разбира се, ако Лий Озуалд не се окажел внезапно и окончателно мъртъв. Всички в полицейското управление на Далас били срещали Джак поне веднъж. Двамата с неговата „женичка“ — както той наричал своя дакел, Шеба — били редовни посетители в управлението. Той раздавал безплатни пропуски за своето заведение и осигурявал безплатни питиета за полицаите, които се възползвали от тях. Затова никой не му обърнал особено внимание, когато се появил в управлението в събота, двадесет и трети ноември. Руби присъствал, когато Лий Озуалд бил изправен пред пресата — с насинено око и настояващ, че е невинен. Носел си и оръжие (неговият револвер също бил 38 калибър, но модел Колт Кобра) и бил решен да застреля Лий с него. Обаче помещението било претъпкано, Руби бил избутан чак отзад, а малко след това полицаите отвели Озуалд. Така Джак Руби решил да се откаже от плана си. Късно в неделя сутринта той отишъл до офиса на Уестърн Юниън, на около една пресечка от полицейското управление, и пратил на Малката Лин паричен запис за двадесет и пет долара. После безцелно тръгнал по посока на управлението. Мислел, че Озуалд вече е прехвърлен в областния затвор и се изненадал да види тълпата, струпана отпред. Имало репортери, новинарски каравани, любопитни зяпачи. Прехвърлянето не се било случило по график. Руби, който носел револвера си, се промъкнал в полицейския гараж без проблеми. Някои от полицаите дори го поздравили и той им отговорил. Озуалд още бил горе в сградата. В последния момент помолил надзирателите си за пуловер, защото на ризата му имало дупка. Отнело не повече от три минути да му осигурят пуловера, но те се оказали достатъчни — животът се обръща в миг. Руби прострелял Озуалд в корема. Докато всеки полицай наоколо се хвърлил върху него, Руби успял само да извика: „Хей, момчета, аз съм Джак Руби, вие всички ме познавате!“. Убиецът на Кенеди умрял малко по-късно в болницата Паркланд без да каже нищо повече. Заради една стриптизьорка, която се нуждаела от двадесет и пет долара и молбата на един самомнителен перко да му намерят пуловер, Озуалд така и не бил съден за престъплението, в което го обвинявали, нито получил реална възможност да направи признание. Последното му изявление относно събитията от двадесет и втори ноември, ’63-та, било, че е изкупителна жертва. Спорът дали е казвал истината или не, продължава и до днес. В началото на романа, приятелят на Джейк Епинг, Ал, определя вероятността Озуалд да е действал сам на около деветдесет и пет процента. След като изчетох камара книги и публикации по темата, по-висока от мен, аз бих казал, че съм деветдесет и осем, дори деветдесет и девет процента сигурен в това. Защото всички варианти на историята, включително онези, писани от автори, поддържащи идеята за възможна конспирация, разказват една и съща проста американска случка: един дребен, но опасен човечец, обсебен от идеята да се прослави, попаднал на правилното място и му излязъл късметът. Дали шансът това да се случи е бил нищожен? Да. Е, шансът да спечелиш лотарията също е съвсем малък, но някой печели всеки ден. Вероятно най-полезните източници на информация, които прочетох докато подготвях този роман, са: „Приключен случай“ на Джералд Познър, „Легенда“ на Едуард Джей Епщайн (по-скоро прилича на криминален роман, написан от Робърт Лъдлъм, но е забавно четиво), „Историята на Озуалд“, от Норман Мейлър и „Гаражът на госпожа Пейн“ на Томас Малън. Последната книга предлага великолепен анализ на личностите, които създават теориите на конспирацията и тяхната нужда да открият логика в едно случайно събитие. Книгата на Мейлър също е невероятна. Той казва, че когато започнал този проект (който включва пространни интервюта с руснаци, познавали Лий и Марина, докато са живеели в Минск), бил убеден, че Озуалд наистина е жертва на някаква конспирация. До края на проучванията си обаче повярвал — макар и неохотно — че тромавата разследваща комисия Уорън е стигнала до правилното заключение: Озуалд е действал сам. Много е трудно за един разумен човек да повярва в противното. Бръсначът на Окам — най-простото обяснение обикновено е правилното. Бях също дълбоко впечатлен — а също трогнат и развълнуван — когато препрочетох „Смъртта на един президент“ от Уилям Манчестър. Той е сгрешил доста факти, малко е прекалил с драматичните отклонения (например казва, че Марина имала котешки очи), а анализът му на мотивите на Озуалд е повърхностен и открито враждебен. Това солидно произведение обаче е публикувано само четири години след онзи ужасен ден в Далас и е хронологически най-близо до събитията, когато всички участници и ключови фигури са все още живи и спомените им са съвсем ярки. След като Манчестър получил условното съгласие на Джаклин Кенеди за написването на тази книга, всички били готови да говорят с него. И макар неговото описание на събитията непосредствено след атентата да е твърде високопарно, разказът за случилото се в самия ден е разтърсващ и внушителен, като филма на Запрудър, предаден с думи. Е… не съвсем всички се съгласили да говорят с него. Марина Озуалд отказала и може би затова я е представил в такава негативна светлина. Марина (която докато пиша настоящото е все още жива) искала да се възползва от възможностите отворили се пред нея след малодушната постъпка на мъжа й и кой може да я вини? Ако искате да прочетете нейните спомени по въпроса, можете да ги откриете в книгата „Марина и Лий“ от Присила Джонсън Макмилън. Аз не вярвам на повечето неща които тя казва (освен ако не са потвърдени от други източници), но приветствам, ако и неохотно, нейната способност да оцелява. Първоначално опитах да напиша тази книга през ’72-ра, но се отказах, защото проучването щеше да отнеме твърде много време за преподавател на пълен работен ден. А имаше и друга причина. Даже девет години след онези събития, раните на нацията още бяха твърде пресни. Радвам се, че изчаках. Когато накрая реших да се заема с проекта, се обърнах към стария си приятел Ръс Дор за помощ с проучването. Той ми беше оказал неоценима помощ за друга обемна книга, „Под купола“, и този път също не ме разочарова. Пиша този послеслов сред купища помощни материали (най-полезни се оказаха клиповете, които Ръс засне по време на нашите продължителни и изморителни обиколки из Далас) и неговите пространни отговори на мои въпроси на всевъзможни теми — от световната бейзболна серия през ’58-ма до подслушващите устройства, съществували през петдесетте години на двадесети век. Тъкмо Ръс откри адреса на Едуин Уокър, покрай който се случило да мине президентския кортеж на 22.11.63 (миналото хармонизира) и пак той, след дълго претърсване на всевъзможни даласки архиви, откри най-вероятния адрес на онзи странен мъж, Джордж де Мореншилд. А, между другото, по въпроса къде все пак е бил Джордж де Мореншилд вечерта на десети април, ’63-та — най-вероятно не е бил в клуб Карусел, но и да е имал алиби за неуспешното покушение срещу генерала, аз не успях да го открия. Не ми се ще да ви отегчавам с благодарствени речи — по принцип се дразня, когато писателите го правят — но се налага да отдам заслуженото на няколко души. Първи сред тях е Гари Мак, уредник на _Музей на Шестия етаж,_ в Далас. Той търпеливо отговори на хиляди въпроси, понякога по два-три пъти преди да успея да схвана всичко. Обиколката на Тексаското училищно книгохранилище беше една от по-неприятните за мен задачи и той съществено я разведри със своето остроумие и енциклопедични знания. Благодарности също на Никъла Лонгфорд, изпълнителен директор на музея, и Меган Браянт, отговаряща за музейната колекция и интелектуална собственост. Браян Колинс и Рейчъл Хауъл работят в историческия раздел на Даласката обществена библиотека и ми предоставиха достъп до стари филми (някои изключително забавни), показващи как е изглеждал градът в периода 1960–63 г. Помогнаха ми също Сюзан Ричардс, изследовател в Далаското историческо общество, Ейми Брумфийлд, Дейвид Рейнолдс, както и персоналът на хотел Адолфъс. Из града ни возеше дългогодишния жител на Далас, Мартин Нобълс. Той ни заведе до затворения, но все още съществуващ Тексаски театър, където бил заловен Озуалд, до бившото жилище на Едуин Уокър, до авеню Грийнвил (районът там не е чак толкова противен, колкото някога е бил пропадналият квартал на Форт Уърт) и до улица Мерседес, където номер 2703 вече не съществува. Къщата наистина била разрушена от торнадо, но не през ’63-та. Свалям шапка и на Майк „Тихия Майк“ Макичърн, който великодушно ми позволи да ползвам името му за тази кауза. Искам да благодаря на Дорис Кърнс Гудуин и на нейния съпруг, Дик Гудуин, бивш асистент на Кенеди, задето се съгласиха да развият няколко теории по въпроса, кое е най-лошото, което би могло да се случи, ако Кенеди беше оцелял и продължил мандата си. Джордж Уолъс като тридесет и седми президент беше тяхна идея, но колкото повече я обмислях, толкова по-правдоподобна ми се струваше. Синът ми, писателят Джо Хил, ми обърна внимание на няколко последици от пътуването във времето, за които не бях помислил. Той също измисли нов и много по-добър завършек. Джо, ти си върхът. Искам също да благодаря на съпругата си — моят първи читател и най-безпощаден, но и справедлив критик. Тя, която категорично поддържала президента Кенеди, успяла да го види на живо малко преди смъртта му и никога не е забравила изживяването. Като вечен опозиционер обаче Табата е (това не ме изненадва и не би трябвало да изненадва и вас) на страната на онези, които виждат в атентата по-дълбока конспирация. Дали съм объркал някои факти в тази книга? Несъмнено. Дали съм променил някои неща, така че да паснат на моя сюжет? Със сигурност. Например, вярно е, че Джордж Буе е организирал парти за добре дошли на Лий и Марина, на което присъствали повечето руски емигранти, вярно е също, че Лий ненавиждал тези представители на средната буржоазия, които били обърнали гръб на Майка Русия. Но партито се е състояло три седмици по-късно, отколкото е написано в книгата. И макар да е вярно, че Лий, Марина и малката Джун са живели на втория етаж на улица Нийли 214, нямам никаква представа кой и дали изобщо някой е заемал първия етаж по същото време. Обаче тъкмо този апартамент имах възможността да разгледам (при това си платих двадесет долара за удоволствието) и ми се стори срамота да не използвам тази убита и отчайваща обстановка. Повечето факти обаче са точни. Някой може да ме упрекне, че съм твърде критичен към Далас. Аз не съм съгласен. Напротив — разказът от първо лице на Джейк Епинг дори ми позволи да смекча тона си, поне в сравнение с реалността от ’63-та. В деня, когато Кенеди кацнал на местното летище, Далас бил град пропит с омраза. Знамената на Конфедерацията се веели гордо, знамето на Съединените щати били пренебрегнати. Някои от хората, чакащи на летището, държали плакати с надпис: __Помогнете на Дж.Ф.К. да унищожи демокрацията.__ Малко по-рано същия месец, Адлей Стивънсън и Лейди Бърд Джонсън били жестоко оплюти от даласки избиратели. Гражданите, които се отнесли така злобно с госпожа Джонсън, били обикновени домакини от средната класа. Днес е малко по-добре, но човек още може да забележи из центъра на града надписи от рода на: „В бара не се допускат оръжия“. Това тук е послеслов, не аналитично есе, но аз имам твърди възгледи по въпроса, особено при сегашния политически климат в страната. Ако искате да видите до какво може да доведе политическият екстремизъм, вижте филма на Запрудър. Обърнете особено внимание на кадър 313, където се вижда как гръмва главата на Кенеди. Накрая искам да благодаря на още един човек: покойния Джак Фини, който беше един от най-добрите разказвачи на фантазии в Америка. Освен „Крадци на тела“, той беше написал и „Отново и отново“, което, по скромното мнение на този автор, е _най-добрата_ история за пътуване във времето. Първоначално мислех да посветя тази книга на него, но миналия юни нашето семейството се сдоби с очарователна малка внучка, така посвещението отиде при Зелда. Джак, сигурен съм, че ще ме разбереш. Стивън Кинг Бангор, Мейн Stephen King 11/22/63, 2011 Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/26668 Последна корекция: 5 декември 2012 в 19:35