На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше с ръце в джобовете на джинсите си там, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше дванадесетгодишно, високо за възрастта си момче. Бризът отмяташе назад кестенявата му, може би твърде дълга коса и откриваше фино, гладко чело. Джек стоеше, изпълнен с противоречивите, болезнени чувства, с които бе живял през последните три месеца, откакто майка му беше заключила къщата им на Родео Драйв в Лос Анжелос и в някаква бъркотия от мебели, чекове и посредници по недвижими имоти бе наела апартамент в „Сентръл Парк Уест“. Те бяха избягали и оттам, за да се озоват в този тих курорт на океанския бряг в Ню Хампшир. Редът и спокойствието бяха изчезнали от света на Джек. Животът му изглеждаше променлив и неконтролируем като надигащата се пред него вода. Майка му го теглеше по света, дърпаше го от място на място, но какво теглеше нея самата?

Майка му бягаше, бягаше.

Джек се обърна и огледа пустия бряг първо наляво, после надясно. Вляво се намираше лунапаркът „Аркадия“2, увеселителен парк, в който от юни до септември непрекъснато цареше врява и олелия. Сега той се ширеше тих и смълчан като сърце между два удара. Увеселителното влакче стърчеше подобно на изгърбен към еднообразното, заоблачено небе скелет, металните му конструкции приличаха на щрихи от рисунка с въглен. Там долу беше новият му приятел Спийди Паркър, но в момента момчето не можеше да мисли за него. Вдясно се намираха хотел „Алхамбра“ и паркът и тъкмо натам неудържимо го носеха мислите му. В деня, когато пристигнаха, на Джек за миг му се бе сторило, че над осеяния с капандури покрив вижда дъга. Поличба и обещание за по-добри времена. Но дъга нямаше. Само един ветропоказател, движен от приумиците на вятъра, се въртеше отляво-надясно и отдясно-наляво. Пренебрегнал неизреченото желание на майка си да се погрижи за багажа, Джек беше слязъл от взетата под наем кола и бе погледнал нагоре. Над въртящото се месингово петле на ветропоказателя бе надвиснало единствено едно мрачно небе.

— Отвори багажника и вземи чантите, синчето ми — бе извикала майка му. — Една изтощена стара актриса гори от желание да наеме стая и да поседне с някакво питие.

— Обикновено мартини — добави Джек.

— Предполагаемият отговор беше: „Не си чак толкова стара“. — Тя с усилие се надигна от седалката на колата.

— Не си чак толкова стара.

Тя му се бе усмихнала лъчисто с усмивката на предишната, „отишла по дяволите“ Лили Кавано (Сойер), кралица на второкласните филми през последните две десетилетия, и беше изправила гръб.

— Тук всичко ще бъде наред, Джеки. Всичко ще бъде наред тук. Градчето наистина е чудесно.

Една чайка бавно кръжеше над покрива на хотела и Джек за секунда бе изпитал тревожното усещане, че ветропоказателят литва.

— Ще се отървем за известно време от телефонните разговори, нали?

— Бива — бе отвърнал той. Тя искаше да се скрие от чичо Морган, искаше да прекрати кавгите със съдружника на покойния си съпруг, искаше да се сгуши в леглото с едно обикновено мартини и да дръпне завивките над главата си…

„Мамо, какво става с теб?“

Имаше твърде много смърт, половината свят бе изтъкан от смърт. Чайката изкряка над главите им.

— Хайде, дете, хайде — бе казала майка му. — Сега ще забравим всичко и ще започнем наново.

„Добре че съществува поне чичо Томи, за да се притече на помощ, ако нещата наистина се объркат“ — бе си помислил Джек тогава.

Но чичо Томи е бил вече мъртъв. Новината просто бе продължавала да чака на другия край на безброй телефонни жици.

Хотел „Алхамбра“ бе надвиснал над водата — огромна викторианска купчина от грамадни гранитни блокове, която почти се сливаше с оскъдната крайбрежна ивица, една стърчаща ключица от гранит — тук, на брега на Атлантическия океан в Ню Хампшир. Симетрично подреденият парк на хотела почти не се виждаше от мястото, където стоеше Джек. Тъмна, зелена линия от жив плет — това беше всичко. Месинговото петле стърчеше към небето и сочеше северозапад. Гравирана табела във фоайето съобщаваше, че тъкмо тук през 1838 година Северната методистка3 църква свикала първия от големите митинги в Нова Англия в защита на идеята за премахване на робството, на който Даниел Уебстър4 говорил пламенно и дълго, почти до самозабрава. Табелата припомняше думите му: „От днес нататък знайте, че робството като американска институция залиня и скоро ще трябва да умре във всички наши щати и територии.“

Бяха пристигнали миналата седмица през деня, който сложи край на неспокойните им месеци в Ню Йорк. В Аркадия Бийч нямаше адвокати, наети от Морган Слоут, за да изскачат от коли и да размахват документи, които „трябва да бъдат подписани, трябва да бъдат попълнени, госпожо Сойер“. В Аркадия Бийч телефоните не цепеха въздуха от обяд до три през нощта (чичо Морган сякаш забравяше, че жителите на „Сентръл Парк Уест“ имаха часова разлика с Калифорния). Всъщност телефоните в Аркадия Бийч изобщо не звъняха.

Докато майка му внимателно шофираше с присвити очи по улиците на малкото курортно градче, Джек забеляза един-единствен човек — побъркан старец, който безцелно буташе празна количка от супермаркет по тротоара. Над тях безизразно сивееше това мрачно небе, неуютно небе. В пълен контраст с Ню Йорк тук се чуваше само непрестанният вой на вятъра, който фучеше по безлюдните улици, сторили се на Джек твърде широки без придаващото им живот движение. Магазините също пустееха с окачени по витрините табели с надпис: „Отворено само в почивните дни“ или дори по-безнадеждното: „Очакваме ви през юни!“. На улицата пред „Алхамбра“ имаше стотина празни места за паркиране, масите в съседната сладкарница „Аркадия“ също бяха празни.

И дрипави побъркани старци бутаха колички от супермаркет по безлюдни улици.

„В това закътано градче прекарах трите най-щастливи седмици в живота си“ — сподели Лили, докато задминаваха стареца (Джек го видя как се обърна, огледа ги страхливо и подозрително и промърмори нещо, което той не разбра), а после зави и влязоха в алеята на парка пред хотела.

Значи затова бяха нахвърляли всичко най-необходимо в куфари, чанти и полиетиленови торбички, бяха превъртели ключа на апартамента (напълно пренебрегнаха бясното звънене на телефона, което сякаш се промъкна през ключалката и ги съпроводи по коридора). Затова бяха напълнили багажника и задната седалка на взетата под наем кола с всичките си претъпкани чанти и кутии и часове наред пълзяха на север по Хенри Хъдсън Паркуей, а после прекараха още повече часове в друсане по шосе Е-95 — само защото Лили Кавано Сойер някога е била щастлива тук. През 1968, годината преди да се роди Джек, Лили била посочена като кандидатка за наградата „Оскар“ за ролята си в някакъв филм, наречен „Блясък“. „Блясък“ беше по-добър филм от повечето, в които бе участвувала Лили,тъй като в него тя имаше възможност да демонстрира много по-богат талант, отколкото позволяваха обичайните й роли на пропаднали момичета. Никой не очаквал Лили да спечели, а най-малко самата тя, но Лили продължавала да смята общоприетото клише, че е истинска чест да бъдеш посочен за кандидат, за чиста монета. Тя наистина се чувствувала почетена, дълбоко и искрено, и за да ознаменуват първото й значимо професионално признание, Фил Сойер мъдро я завел за три седмици в хотел „Алхамбра“ на срещуположната страна на континента. Там двамата наблюдавали раздаването на наградите, докато пиели шампанско в леглото. (Ако Джек беше по-зрял и ако му бе хрумнало да се замисли, би могъл да пресметне и да открие, че „Алхамбра“ е мястото, където е бил заченат.)

В семейството се разказваше историята, че когато прочели имената на актрисите, посочени като кандидатки за „Оскар“ за второстепенна роля, Лили изревала на Фил:

— Само имай късмет да спечеля и да не съм там! Незабавно ще се покатеря като маймуна върху гърдите ти и ще забия острите си токчета в тях!

Но когато спечелила Рут Гордън, Лили възкликнала:

— Тя наистина го заслужава! Страхотна е! — После смушкала съпруга си в гърдите и добавила: — Най-добре ми намери още една подобна роля, велик импресарио такъв!

Но повече роли като онази не се появиха. Последната героиня на Лили две години след смъртта на Фил беше някаква цинична бивша проститутка във филм със заглавие „Моторизирани маниаци“.

Докато измъкваше багажа, Джек беше сигурен, че с идването им тук Лили ознаменува точно онези дни. Един рекламен плик се бе разкъсал точно през надписа и в багажника се бяха разпилели в пълен безпорядък свити на топка чорапи, снимки, шахматни фигури и книжки с комикси. Джек успя да напъха повечето от тези неща в другите чанти. Лили бавно се изкачваше по стъпалата пред хотела, държеше се за парапета като старица.

— Ще намеря пиколото — каза тя, без да се обърне.

Джек пусна багажа, изправи се и отново погледна там нагоре, където бе сигурен, че е видял дъга. Нямаше дъга, а само неуютно, ветровито небе.

И тогава:

— Ела при мен — каза някой зад него с тих, но съвършено ясен глас.

— Какво? — попита той и се обърна. Пред него се простираха празният парк и безлюдната алея.

— Каза ли нещо? — Майка му се бе подпряла на топката на голямата дървена врата и изглеждаше скована, като че ли някакъв мускул на гърба й се бе изметнал.

— Не, нищо — отвърна той. Не бе имало никакъв глас, никаква дъга. Той забрави и двете и погледна към майка си, която се бореше с масивната врата. — Почакай, ей сега ще ти помогна — извика Джек и затича по стъпалата, непохватно повлякъл огромния куфар и натъпканата с пуловери чанта.

Преди да срещне Спийди Паркър, Джек бе прекарал дните си в хотела в някакво замаяно, унесено състояние. Имаше чувството, че целият му живот е като сън, изпълнен със сенки и необясними усещания. Даже ужасната новина за чичо Томи, която достигна до тях по телефона, не успя напълно да го измъкне от летаргията му, въпреки цялата си злокобност. Ако Джек беше мистик, щеше да си помисли, че е попаднал във властта на някакви непонятни сили, които манипулират живота на майка му, както и неговия собствен живот. Но дванадесетгодишният Джек Сойер бе същество, свикнало да върши нещо, и когато тихата монотонност на дните тук смени глъчката на Манхатън, той напълно се обърка.

Джек откри, че стои на плажа и нито си спомня как е дошъл, нито има представа защо. Знаеше, че скърби за чичо Томи, но му се струваше, че съзнанието му е потънало в сън и е оставило тялото му само да се грижи за себе си. Той не бе успял да се концентрира достатъчно дълго, за да проумее сюжетните линии в комичния сериал, който бяха гледали с Лили късно вечерта, а още по-малко да запомни взаимоотношенията на героите.

— Изморен си от непрекъснатото мотане наоколо — каза майка му, дръпна дълбоко от цигарата си и го погледна през виещия се дим. — Просто трябва да се отпуснеш и да почиваш известно време, Джеки. Градчето е чудесно. Хайде да му се наслаждаваме, докато можем.

Боб Нюхарт, твърде червеникав на екрана пред тях, вглъбено зяпаше някаква обувка в дясната си ръка.

— Точно това правя самата аз, Джеки — усмихна му се тя. — Почивам и се наслаждавам.

Джек погледна часовника си. Бяха минали цели два часа, откакто седнаха пред телевизора, но той не можеше да си спомни каквото и да било от програмата.

Тъкмо се надигна, за да си легне, и телефонът иззвъня. Добрият стар чичо Морган Слоут ги бе открил. Новините на чичо Морган никога не бяха особено приятни, но тази очевидно беше истинска бомба дори по неговите стандарти. Джек стоеше в средата на стаята и гледаше как лицето на майка му пребледнява, пребледнява и става смъртно бледо, а ръката й бавно се вдига и притиска шията, където през последните няколко месеца се бяха появили нови бръчки. Тя не промълви нито дума, само на края прошепна: „Благодаря, Морган“ и затвори. После се обърна към сина си. Изглеждаше по-стара и по-болна отвсякога.

— Е, Джеки, трябва да бъдеш смел.

Той не се чувствуваше смел.

Тогава тя го хвана за ръката и му каза:

— Днес следобед чичо Томи е бил прегазен, Джек.

Той зяпна — струваше му се, че не му достига въздух.

— Блъснала го една камионетка, докато пресичал булевард „Ла Сиенега“. Някакъв свидетел твърдял, че била черна и имала надпис „ПАЛАВНИК“ отстрани, но това е… това е всичко.

Лили заплака. След миг, почти изненадан, Джек също заплака.

Всичко това се беше случило преди три дни, но на Джек му се струваше, че са минали векове.

На петнадесети септември 1981 година Джек Сойер стоеше и гледаше към спокойната вода, застанал на тесния плаж пред хотела, който изглеждаше като замък от роман на сър Уолтър Скот. Искаше му се да заплаче, но не можеше да освободи сълзите си. Беше заобиколен от смърт, половината свят бе изтъкан от смърт, нямаше дъги. Камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ беше изтрила чичо Томи от лицето на земята. Чичо Томи — мъртъв в Лос Анжелос, твърде далеч от източното крайбрежие, където всъщност бе мястото му. Дори дете като Джек разбираше, че един човек, който усеща, че трябва да си сложи вратовръзка преди да излезе, за да хапне сандвич с говеждо в „Арби“, изобщо няма работа по западното крайбрежие.

Баща му беше мъртъв, чичо Томи беше мъртъв, може би майка му също умираше. Джек усещаше смъртта и тук, в Аркадия Бийч, където тя говореше по телефона с гласа на чичо Морган. Няма друго нещо така потискащо и пошло като меланхоличната атмосфера на курорт извън сезона, когато човек непрекъснато се препъва в призраците на отминалите лета. Тя сякаш е втъкана в същността на нещата, в мириса на океанския бриз. Джек се страхуваше… страхуваше се от дълго време. Престоят му тук, където навсякъде цареше спокойствие, само му помогна да осъзнае това, помогна му да осъзнае, че може би Смъртта е шофирала през цялото време от Ню Йорк насам по шосе Е-95, надничала е през цигарения дим, молела го е да намери малко джаз по радиото в колата.

Той си спомняше — смътно — баща му да казва, че е бил роден с глава на възрастен, но главата му сега не се чувствуваше възрастна. Точно сега главата му се чувствуваше твърде млада. „Страх ме е! — помисли си той. — Дяволски ме е страх! Май тук е краят на света, а?“

Чайки прорязваха сивото небе. И тишината беше сива като небето, сиво-пепелява като растящите сенки под очите на майка му.

Когато беше отишъл в лунапарка и бе срещнал Лестър Спийди Паркър, Джек съвсем не знаеше колко дни са минали в безцелно убиване на времето, но пасивното усещане, че е в нечия власт, някак си го напусна. Лестър Паркър беше негър с къдрава посивяла коса и дълбоки бръчки по бузите. Може и да бе постигнал много в живота си преди, като пътуващ певец на блус, но сега беше съвсем незабележителен. Това, което говореше, също не се отличаваше с кой знае каква забележителност. Въпреки това, когато Джек безцелно се вмъкна при електронните игри в лунапарка и срещна бледите очи на Спийди, той усети как цялата му обърканост го напуска и как отново става предишният Джек, сякаш някаква магична струя се бе вляла директно от възрастния мъж в него. Спийди му се усмихна и каза:

— Е, май се сдобих с компания. Едно пътниче току-що дойде при мен.

Джек наистина не се чувствуваше вече объркан. Само преди миг му се струваше, че е като оплетен в мокра вълна и захарен памук, а ето го свободен сега. Сякаш някаква сребърна нимба проблесна около главата на негъра, малък ореол от светлина, който изчезна веднага щом Джек премигна. Едва сега той забеляза, че Спийди се е подпрял на дръжката на широка, тежка метла.

— Добре ли си, синко? — Чистачът сложи ръка на кръста си и се изправи. — Накъде е тръгнал светът? Към лошо или към добро, а?

— О, към добро — отвърна Джек.

— В такъв случай бих рекъл, че идваш точно където трябва. Как те викат?

„Пътниче Джек — му бе казал Спийди в онзи пръв ден, — хей, пътнико Джек. — Той беше облегнал високото си, кокалесто тяло на една ротативка и обвил ръце около дръжката на метлата като за танц. — Човекът, дето го виждаш тук, е Лестър Спийди Паркър, синко, и той пътник някога, ха-ха, ами да, Спийди беше все на път, всички пътища знаеше той едно време, ама много отдавна. Имах си оркестър, пътниче Джек, свирехме го блуса. С китари. Направихме си и няколко плочи, да, ама няма да те засрамвам като те питам дали някога си ги чувал.“

Всяка сричка имаше своя собствена мелодия, всяка фраза — свой ритъм и стъпка. Спийди Паркър носеше метла вместо китара, но си оставаше музикант. Пет секунди разговор с него бяха достатъчни на Джек, за да разбере, че неговият обожаващ джаз баща би се разтопил от удоволствие в компанията на този човек.

Три или четири дни той се влачи след Спийди през по-голямата част от времето, наблюдаваше го как работи и помагаше, когато можеше. Спийди му разреши да закове няколко гвоздея, да изтърка с пясък едно-две колчета, които се нуждаеха от боядисване. Простите задачи, извършени под инструкциите на Спийди, бяха единственото му учение през тези дни, но те го караха да се чувствува по-добре. Сега Джек разглеждаше първите си дни в Аркадия Бийч като период на някаква монотонна окаяност, от която неговият нов приятел го бе избавил. А че Спийди Паркър е приятел, беше съвсем сигурно, толкова сигурно всъщност, че чак граничеше с мистерия. През тези няколко дни, откакто Джек се бе отърсил от своята замаяност (или откакто Спийди го бе отървал от нея като я разпръсна с един поглед на избледнелите си очи), Спийди Паркър му бе станал по-близък от всеки друг приятел, с изключение може би на Ричард Слоут, когото Джек познаваше едва ли не от люлката. И дори сега той усещаше топлото и земно присъствие на Спийди в долния край на улицата да противодействува на ужаса му, че е загубил чичо Томи, и на страха му, че майка му наистина умира. Отново го връхлетя предишното неприятно усещане, че е насочван, че е манипулиран, сякаш някаква дълга, невидима жица ги е придърпала с майка му към това запустяло градче на брега на океана.

Те го искаха тук, които и да бяха тези те.

Или това беше просто някаква лудост? В съзнанието му изплува прегърбеният старик, очевидно загубил ума си, който мърмори нещо сам на себе си, докато бута празна количка от супермаркет по тротоара.

Една чайка изкряка във въздуха и Джек си даде обещание да се опита да говори със Спийди Паркър за своите странни усещания. Даже ако Спийди помисли, че се е смахнал, даже ако му се присмее. Но Джек просто знаеше, че той няма да го направи. Те наистина бяха приятели, защото едно от нещата, в които Джек бе напълно сигурен, беше, че той би могъл да сподели почти всичко със стария пазач.

Но Джек още не бе готов за това. Нали всичко изглеждаше толкова смахнато, че дори той самият все още не го разбираше. Почти неохотно Джек обърна гръб на лунапарка и се запрепъва през пясъка към хотела.

Мина още един ден, а Джек продължаваше да е объркан. През нощта обаче го споходи един от най-ужасните кошмари на света. Той сънува как някакво страховито изчадие — дребен като джудже урод с очи не на място и разкапваща се, петносана кожа — идва за майка му. „Майка ти е почти мъртва, Джек, хайде, казвай алилуя!“ — грачеше чудовището и Джек знаеше, както човек винаги със сигурност знае в съня си, че то е радиоактивно и докосне ли го, той също ще умре. Събуди се плувнал в пот и едва не запищя. Равномерно долитащите удари на прибоя му помогнаха да осъзнае къде се намира, но минаха часове преди да успее да заспи отново.

Бе решил да разкаже на майка си за съня на сутринта, но Лили седеше кисела и неразговорчива, а около нея се виеше облак цигарен дим. Чак когато той тръгна да излиза от кафенето на хотела по някаква измислена работа, тя едва-едва му се усмихна.

— Помисли какво искаш да ядеш довечера!

— А?

— Ами да. Само да не е някаква бърза закуска. Не съм била целия път от Лос Анжелос до Ню Хампшир, за да се тровя с хот-дог.

— Тогава нека опитаме някое от онези рибарски ресторантчета в Хамптън Бийч — отвърна Джек.

— Хубаво. Отивай да играеш.

„Отивай да играеш! — помисли си Джек с напълно неприсъща му горчивина. — Как ли пък не! Страхотно! Отивай да играеш. С кого? Мамо, защо сме тук? Защо дойдохме тук? Колко си болна? Как стана така? Защо не искаш да говориш с мен за чичо Томи? Какво е намислил чичо Морган? Какво…“

Въпроси, въпроси. И никой от тях не струваше и пукната пара, защото нямаше кой да им отговори.

„Освен ако Спийди не…“

Но това беше нелепо. Как би могъл един стар негър, с когото тъкмо се беше запознал, да реши някой от проблемите му?

И все пак мисълта за Спийди Паркър продължаваше да трепка в главата му, докато Джек безцелно се шляеше по крайбрежната алея и отчайващо пустия плаж.

„Май тук е краят на света, а?“ — отново си помисли Джек. Чайки прорязваха сивото небе. Календарът твърдеше, че още е лято, но тук, в Аркадия Бийч, лятото свършваше в началото на септември. И тишината беше сива като небето.

Той погледна надолу към кецовете си и видя, че по тях беше полепнало нещо като катран. „Мръсотия от плажа — помисли си Джек. — Някакъв боклук.“ Нямаше представа къде го беше забърсал, но сконфузен се отдръпна от водата.

Чайките в небето кръжаха и пищяха. Една от тях изкряка пронизително и той чу безжизнено, почти метално изхрускване. Обърна се навреме, за да я види как с пърхащи крила тромаво каца на стърчащата скала. Сякаш за да се увери, че е сама, тя завъртя глава няколко пъти бързо, почти като робот. После заподскача надолу към мястото, където пуснатата от нея мида лежеше на равния, утъпкан пясък. Мидата бе отворила черупки като яйце и Джек видя суровото месо вътре, то още потръпваше… или може би така му се стори.

„Не искам да видя това!“

Но преди да успее да се обърне, извитата жълта човка на чайката задърпа месото, опъна го като ластик и той усети, че стомахът му се свива на хлъзгава топка. В главата му прозвуча плачът на тази опъната тъкан — нищо членоразделно, само безсловесен писък на виеща от болка плът.

Той отново се опита да отмести поглед от чайката, но не можа. Човката й се отвори и Джек зърна мръсното й розово гърло. Мидата пльокна назад в пукнатата си черупка и чайката за миг го погледна, черните й като смъртта очи потвърждаваха цялата ужасна истина: бащите умират, майките умират, чичовците умират даже когато са учили в Йейл и изглеждат солидни като банков трезор в скъпите си елегантни костюми с жилетка. Може би и децата умират… и накрая остава само безсловесният, безсмислен писък на жива плът.

„Хей! — каза Джек на глас, без да има представа, че изговаря мислите си. — Хей, я ме остави на мира!“

Чайката се наведе над улова си, но продължи да го наблюдава с черните си като мъниста очи. После отново започна да рови в месото. „Джек, искаш ли малко? Я виж как потръпва! За Бога, още не знае, че е мъртво, толкова е свежо!“

Твърдата жълта човка се заби отново в месото и затегли. Дррръъъппп…

Скъса се. Главата на чайката се отметна нагоре към сивото септемврийско небе и гърлото й се раздвижи. И сякаш отново го гледаше така, както те гледат очите на някои портрети, независимо къде си застанал. А очите… той познаваше тези очи.

Изведнъж закопня за майка си, за тъмносините й очи. Не можеше да си спомни да е я е жадувал толкова отчаяно още от времето, когато беше много, много мъничък. „Нани, нани — зазвуча песента й в главата му, а гласът й бе гласът на вятъра, сега тук, някъде другаде след миг. — Нани, нани, спинкай, Джеки, мое бебенце-вързопче, тръгна татко ти на лов.“ Цялата онази суетня. Майка му го люлее, пуши цигарите от пакета „Хърбърт Таритън“ една след друга, чете сценарии, наричаше ги „моите занимавки“. Той помнеше това „моите занимавки“. „Нани, нани, Джеки. Всичко е наред! Обичам те, Джеки. Шшшт… спинкай, спинкай. Нани-на.“ Чайката го гледаше.

С внезапен ужас, който изпълни гърлото му като гореща солена вода, той забеляза, че тя наистина го вижда. Тези черни очи (чии?) го виждаха. Той познаваше този поглед.

Сурова ивица месо продължаваше да виси от човката на чайката. Когато я погледна, тя го погълна. Човката й се отвори в зловещо ухилване, което не можеше да се сбърка.

Тогава той се обърна и затича — навел глава, затворил очи, за да спре горещите солени сълзи, а кецовете му затъваха в пясъка. И ако имаше начин някой да се издигне нагоре, да се издигне нагоре и нагоре, чак дотам, където кръжат чайките, той би видял само него, само него и неговите следи в този сив ден. Джек Сойер, дванадесетгодишен и сам, забравил за Спийди Паркър, тичаше към хотела, а гласът му, почти заглушен от сълзите и вятъра, крещеше отново и отново, и отново: „Не, не, не…“

Останал без дъх, Джек спря на височинката в края на плажа. Остра болка прорязваше лявата му страна от средата на ребрата до подмишницата му. Той седна на една от пейките, поставени от общината за възрастните хора, и махна косата от очите си.

„Стегни се. Ако сержант Фъри се предаде, кой ще води ревящите командоси?“

Той се усмихна и всъщност се почувствува малко по-добре. Тук отгоре, на петдесет стъпки от водата, нещата изглеждаха малко по-добре. Може би заради промяната в атмосферното налягане или нещо такова. Това, което се бе случило с чичо Томи, беше ужасно, но той предполагаше, че ще го превъзмогне, ще свикне да го приема. Поне така твърдеше майка му. Чичо Морган бе необикновено досаден точно напоследък, но пък той винаги си е бил досадник.

Колкото до майка му… е, това беше най-важното, нали така?

„Всъщност — мислеше си Джек, докато седеше на пейката и ровеше с палец в пясъка, — всъщност тя би могла да се оправи. Напълно е възможно да се оправи.“ В края на краищата, никой не беше заявил на висок глас, че това е рак, нали? Не. Ако имаше рак, тя не би го довела тук, нали? Вероятно сега щяха да са в Швейцария, където майка му щеше да прави минерални бани, да се тъпче с овчи зародиши или нещо такова.

Така че, може би…

Тих, скриптящ звук натрапчиво достигна до съзнанието му. Джек погледна надолу и се ококори. Пясъкът под левия му кец бе започнал да се движи. Фините бели зрънца се въртяха и описваха кръгче с диаметър колкото дължината на човешки пръст. Пясъкът в средата му изведнъж пропадна й там се образува трапчинка, дълбока около три пръста. Страните на тази трапчинка също се движеха, въртяха се, бързо описваха кръгове в посока, обратна на часовниковата стрелка.

„Не е истина — незабавно си рече той, но сърцето му отново затупка неспокойно. Дишането му също се ускори. — Не е истина, това е един от сънищата наяве. Това е всичко. Или може би някой рак, или нещо такова…“

Но не беше рак и не беше сън наяве. Това не бе онзи свят, за който той мечтаеше, когато му ставаше скучно или може би малко страшно. А че не е някой рак, бе дяволски сигурно.

Пясъкът се въртеше по-бързо. Звукът, сух и монотонен, го наведе на мисълта за статично електричество, за един опит, който миналата година бяха правили в училище с Лайденска стъкленица. Но този шептящ звук много повече приличаше на дълга безумна въздишка, на последния дъх на смъртник.

Още пясък се смъкна навътре и започна да се върти. Сега това вече не беше трапчинка, а истинска фуния в пясъка, нещо като обърнат смерч. Яркожълтата обвивка на някаква дъвка се показа, после се скри, показа се, скри се и отново се показа. Всеки път се показваше отново. Докато фунията се уголемяваше, Джек прочиташе все повече от надписа й: „JU“, после „JUI“, после „JUICY F“. Фунията се разширяваше и пясъкът отново отхвръкваше от обвивката, бързо и грубо, сякаш враждебна ръка с едно дръпване смъкваше покривката на оправено легло. „JUICY FRUIT“ — прочете той, преди обвивката да изхвърчи нагоре.

Пясъкът се преобръщаше по-бързо и по-бързо със съскаща ярост. „Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — свистеше той и Джек го наблюдаваше отначало смаян, а после ужасен. Пясъкът се отваряше като огромно тъмно око,окото на чайката, която пусна мидата върху скалата, а след това издърпа живата й плът като ластик.

„Хъхъхъъъъъъшшшшшш“ — присмиваше му се със своя зловещ, сух и подигравателен глас пясъкът. И това не беше измислен глас. Нямаше значение колко много му се искаше, гласът само да му се причува. Той бе истински.

„Изкуствените му зъби изхвърчаха, Джек, когато онзи «ПАЛАВНИК» го удари, о, разлетяха се и изтракаха чудесно! Йейл не Йейл, дойде ли камионетката с надпис «ПАЛАВНИК» и избие ли изкуствените ти зъби, Джеки, с теб е свършено. А майка ти…“

И той отново тичаше като сляп, без да поглежда назад, с развяна над челото кестенява коса и широко разтворени, ужасени очи.

Джек вървеше възможно най-бързо през мрачното фоайе на хотела. Атмосферата там забраняваше тичането. Беше тихо като в библиотека и сивата светлина, проникваща през високите тесни прозорци, омекотяваше и замъгляваше вече избелелите килими. Джек премина в тръс чак при рецепцията, но прегърбеният, с пепелив цвят на лицето администратор от дневната смяна избра тъкмо тази секунда, за да излезе от задната стаичка през извитата дървена арка. Администраторът не каза нищо, но ъгълчетата на вечно намръщената му уста увиснаха с още един сантиметър. Беше същото, както когато те хванат да тичаш в черква. Джек отри челото си с ръкав и се застави да измине оставащия до асансьора път с бавна стъпка. Натисна бутона, начумереният поглед на администратора го изгаряше между плешките. Джек го бе видял да се усмихва само веднъж тази седмица — когато позна майка му. Усмивката му бе приета с минималната стандартна учтивост.

„Предполагам, че човек трябва да е горе-долу толкова стар, за да си спомни Лили Кавано“ — бе казала тя на Джек веднага щом останаха сами в апартамента си. А имаше времена, и то не много отдавна, когато това, че е идентифицирана, че е разпозната заради един от петдесетте филма, в които бе играла през петдесетте и шестдесетте години (хората я наричаха „Кралица на второкласните филми“, а тя се определяше като „Любимка на зрителите от автокината“), от някой шофьор на такси, келнер или продавачка на блузи в „Сакс“ на булевард „Уилшир“, оправяше настроението й за часове. Сега дори това просто удоволствие бе пресъхнало за нея.

Джек потрепера пред непомръдващите врати на асансьора, отново чу невъзможния и познат глас да се извисява към него от въртящата се пясъчна фуния. За секунда той видя Томас Удбайн — солидният и уравновесен чичо Томи Удбайн, който бе смятан за един от настойниците му, за сигурна опора при трудности и обърквания — премазан и мъртъв на булевард „Ла Сиенега“, зъбите му, разпилени като пуканки в канавката на двадесет стъпки от него. Джек отново ръгна бутона.

„Побързай!“

После видя нещо по-лошо: двама мъже с безстрастни лица теглеха майка му към една чакаща кола. Изведнъж му се припишка. Подпря се с длан на бутона и прегърбеният чиновник зад рецепцията издаде слизест звук на неодобрение. Джек натисна с крайчето на другата си ръка онова магично място точно под стомаха и то намали налягането на мехура му. Вече можеше да чуе бавното бръмчене на слизащия асансьор. Затвори очи и стисна крака. Майка му изглеждаше несигурна, загубена и объркана, и мъжете я натикаха в колата толкова лесно, сякаш имаха работа с изтощено куче коли. Но това не ставаше в действителност, той знаеше, че е само спомен, част от който сигурно е бил един от сънищата наяве, и той се бе случил не на майка му, а на него самия.

Когато махагоновите врати на асансьора се плъзнаха встрани и откриха сумрачния интериор, а от олющеното огледало с кафяви петна надникна собственото му лице, тази сцена от неговата седма годинка още веднъж го връхлетя и той видя очите на единия от мъжете да стават жълти, усети как ръката на другия се превръща в нещо като лапа, твърда и нечовешка… Джек скочи в асансьора като боднат с вилица.

Не беше възможно. Сънищата наяве не бяха възможни, той не беше видял очите на мъжа да се превръщат от сини в жълти, и майка му беше фина и елегантна, нямаше от какво да се страхува, никой не умираше, а опасност беше това, което чайката означава за мидата. Той затвори очи и асансьорът се заизкачва с мъка.

Онова нещо в пясъка му се бе присмивало.

Джек се измъкна през пролуката веднага щом вратите започнаха да се разделят. Изтопурка покрай затворените муцуни на другите асансьори, зави надясно по облицования с ламперия коридор и затича покрай свещниците и картините към техния апартамент. Тук тичането изглеждаше по-малко светотатствено. Бяха наели 407 и 408 — две спални, малък кухненски бокс и всекидневна с изглед към дългия, равен плаж и безбрежния океан. Майка му бе свила цветя отнякъде, беше ги подредила във вази и строила около тях малката си колекция от снимки в рамки. Джек на пет, Джек на единадесет, Джек като пеленаче в ръцете на баща си. Баща му, Филип Сойер, на волана на старото Де Сото, което той и Морган Слоут бяха карали към Калифорния в невъобразимите дни, когато са били толкова бедни, че често им се е налагало да спят в колата.

Джек отвори вратата на номер 408, влетя във всекидневната и извика:

— Мамо? Мамо?

Цветята го посрещнаха, снимките се усмихваха, отговор нямаше. „Мамо!“ Вратата зад него се затвори с трясък. Джек усети, че стомахът му се свива. Втурна се през всекидневната към голямата спалня вдясно. „Мамо!“ Още една ваза ярки цветя с дълги дръжки. Празното легло изглеждаше колосано и изгладено, толкова твърдо, че изпусната върху него монета би отскочила. На нощното шкафче до него бяха подредени множество кафяви шишенца с витамини и други хапчета. Джек излезе с гърба напред. Видя как през прозореца една след друга го връхлитат черни вълни.

Двама мъже се показват от невзрачна кола, те също са невзрачни, мъчат се да я достигнат…

— Мамо! — извика той.

— Чувам те, Джек — обади се гласът на майка му зад вратата на банята. — Какво има, за Бога?…

— Ох — възкликна той и усети, че мускулите му се отпускат. — Ох, извинявай. Просто не знаех къде си.

— Къпя се — каза тя. — Приготвям се за вечеря. Мисля, че това все още е разрешено, нали?

Джек осъзна, че вече не му се пишка. Тръшна се в едно от твърдите кресла и облекчено затвори очи. Тя все още беше добре…

„Все още е добре засега“ — прошепна зловещ глас и Джек отново си представи как пясъчната фуния се отваря и се върти.

На десетина километра нагоре по крайбрежното шосе, тъкмо преди да се влезе в Хамптън, те намериха ресторант, наречен „Замъкът на омара“. Джек бе дал твърде бегъл отчет за деня си. Той бе започнал да се отърсва от ужаса, изпитан на плажа, остави го да избледнява в паметта му. Келнер в червено сако, украсено с щампован на гърба му жълт омар, ги заведе до една маса край високите прозорци.

— Госпожата ще иска ли аперитив?

Лицето на келнера имаше студения като камък израз, характерен за персонала на курортите извън сезона. Докато го гледаше, Джек прочете във воднистите му сини очи раздразнение от неговото скъпо спортно сако и небрежно елегантната вечерна рокля на майка му и усети, че го пробожда един по-познат ужас: стана му мъчно за вкъщи. „Мамо, ако наистина не си болна, какво по дяволите правим тук? Този курорт е празен! Ужасяващ е! Господи!“

— Донесете ми едно обикновено мартини — каза тя.

— Госпожо? — вдигна вежди келнерът.

— В една чаша слагате лед — започна тя. — Върху леда пускате маслина. Върху маслината джин „Танкъри“. После… запомнихте ли дотук?

„Мамо, за Бога, не виждаш ли очите му? Мислиш се за очарователна, а той смята, че му се подиграваш! Не виждаш ли очите му?“

Не. Не виждаше. И тази липса на съпричастност, след като тя винаги бе имала остър усет за това как се чувствуват другите хора, беше още един камък, запратен в сърцето му. Тя се затваряше в себе си… за всичко.

— Да, госпожо.

— После — продължи тя — вземате бутилка какъвто и да е вермут и я навеждате над чашата. След това отново оставяте бутилката на полицата и ми донасяте чашата. Става ли?

— Да, госпожо. — Студените воднисти очи бяха втренчени в майка му, в тях изобщо нямаше симпатия.

„Ние сме сами тук — помисли си Джек и за пръв път осъзна това. — Господи, колко сме сами!“

— А за младия господин?

— Една кола — отчаян каза Джек.

Келнерът ги остави. Лили порови в чантата си и извади пакет „Хърбърт Таритоновки“ (бе ги нарекла така още по времето, когато Джек беше бебе, след това продължи да казва: „Я ми подай Таритоновките ей там от полицата, Джеки“, така мислеше за тях и сега). Запали една и остро изпусна дима на три пъти.

Това беше още един камък в сърцето му. Преди две години майка му изцяло отказа цигарите. Джек бе очаквал, че тя ще пропуши отново, със странния фатализъм, който е дръзката половина на детската доверчивост и невинност. Майка му винаги беше пушила, скоро щеше отново да пропуши. Но тя не го направи… не и до преди три месеца в Ню Йорк. „Карлтън“. Обикаляше из всекидневната им в апартамента в „Сентръл Парк Уест“ и пушеше като комин или седеше пред шкафа с грамофонни плочи и преобръщаше своята стара колекция с рок или плочите с джаз на покойния си съпруг.

— Отново ли пушиш, мамо? — бе я попитал той тогава.

— Да, пуша. Зелеви листа — отвърна тя.

— Не ми се щеше да го правиш.

— Защо не си пуснеш телевизора? — каза тя с необичайна острота и се обърна към него, стиснала устни. — Може би ще успееш да намериш преподобния Айк или Джими Суагарт и да се присъединиш към проповедите им с молитвите си в ъгъла.

— Извинявай — бе промърморил той.

Е, тогава бяха само „Карлтън“. Зелеви листа. Но сега вече се бе появил синьо-белият старомоден пакет „Хърбърт Таритън“, горната част на цигарите му изглеждаше като филтър, но не беше. Джек смътно си спомняше как баща му казва на някого, че самият той пушел „Уинстън“, а жена му — „Черни дробове“.

— Нещо странно ли виждаш, Джек? — попита го тя сега, втренчила трескавите си очи в него, докато държеше цигарата по стария, леко ексцентричен начин между средния и безименния пръст на дясната си ръка. Предизвикваше го да каже нещо. Предизвикваше го да каже: „Мамо, забелязвам, че отново пушиш Хърбърт Таритоновките. Означава ли това, че смяташ, че няма какво повече да губиш?“

— Не — отвърна той. Отново усети, че му е мъчно за дома, и му се приплака. — С изключение на това място. Малко е странно.

Тя се огледа наоколо и се ухили. Двама келнери, единият дебел, другият слаб, и двамата в червени сака със златни омари на гърба, стояха до летящите врати към кухнята и тихичко си говореха. Кадифено въже препречваше входа към голям неосветен салон, където столовете тъмнееха обърнати върху масите. В срещуположния край на помещението през огромната остъклена стена се виждаше готическият плажен пейзаж, който накара Джек да си спомни за „Любимката на смъртта“, един филм, в който бе участвувала майка му. Тя бе изпълнила ролята на богата млада жена, която се омъжва за мургав и красив непознат пряко волята на родителите си. Мургавият и красив непознат я завежда в голяма къща край океана и се опитва да я подлуди. „Любимката на смъртта“ беше филм, повече или по-малко типичен за кариерата на Лили Кавано — тя бе играла главните роли в доста черно-бели филми, в които красиви, но забравими актьори се разкарват във фордове с гюруци с шапки на главите.

Надписът на табелата, окачена на кадифеното въже пред входа на тъмнеещата дупка, бе нелепо сдържан: „Салонът е затворен“.

— Малко е мрачно, нали? — отбеляза майка му.

— Прилича на „Зоната на здрача“ — отвърна той и тя се разсмя. Смехът й бе остър и болнав, но някак си прекрасен.

— Да, Джеки, Джеки, Джеки — каза тя и се наведе, за да разроши усмихната твърде дългата му коса.

Той отблъсна ръката й и също се усмихна. (Ох, пръстите й са само кожа и кости, нали? „Тя е почти мъртва, Джек…“)

— Не дразни лъва! — поклати глава той.

— Хич не ме е страх!

— Доста си смела за възрастта си.

— Възраст, а! Само се опитай да ми измъкнеш пари за кино тази седмица!

— Ааа!

Те се усмихваха един на друг, но Джек не можеше да си спомни някога да му се е плакало толкова много или да я е обичал толкова силно. От майка му сега лъхаше някаква отчаяна смелост… и връщането към „Черните дробове“ беше част от нея.

Донесоха им напитките. Тя леко чукна чашата си в неговата.

— За нас!

Отпиха. Келнерът донесе менюто.

— Прекалих ли преди малко с него, Джеки?

— Може би съвсем мъничко — отвърна той. Тя се замисли за миг, после сви рамене.

— Какво ще си поръчаш?

— Сигурно писия.

— Нека бъдат две.

И той поръча за тях двамата, чувствуваше се недодялан и объркан, но знаеше, че изпълнява нейното желание и когато келнерът се отдалечи, прочете в очите й, че не се бе справил зле. И заслугата за това беше резултат от усилията на чичо Томи. След едно посещение в „Харди“ чичо Томи му бе казал: „Мисля, че не си безнадежден случай, Джек, стига да успеем да излекуваме отвратителната ти склонност към аламинутите.“

Храната дойде. Той излапа писията си, която беше топла, подправена с лимон и вкусна. Лили само си поигра с нейната, изяде няколко зелени бобчета и после разбърка нещата в чинията си.

— Тук училището започна преди две седмици — съобщи Джек по средата на вечерята.

Когато беше видял големите жълти автобуси с надпис "Общински училища „Аркадия“, той се бе почувствувал виновен. И колкото и абсурдна да беше мисълта му при създадените обстоятелства, тя бе вярна. Той кръшкаше от училище.

Тя го погледна въпросително. Беше си поръчала и изпила втора чаша. Сега келнерът й донесе трета.

— Ей така го казах — сви рамене Джек.

— Искаш ли да ходиш?

— Хм! Май не! Не тук!

— Добре — отвърна тя, — понеже проклетият картон с ваксините ти не е в мен. Няма да ти разрешат да се запишеш без документи за родословното ти дърво, приятелче.

— Не ме наричай приятелче — каза Джек, но Лили дори не се усмихна на тази стара шега.

„Момче, ти защо не си на училище?“

Джек премигна, сякаш наистина бе чул въпроса, прозвучал в главата му.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Ами… в лунапарка има един човек. Портиер, пазач и всичко останало. Един стар негър. Той ме попита защо не ходя на училище.

Тя се наведе напред, без да се усмихва, мрачна и почти уплашена.

— Ти какво му каза?

Джек сви рамене.

— Казах,че ще бъда нещо като частен ученик. Спомняш ли си как по едно време Ричард наистина беше. Лекарите казаха на чичо Морган,че Ричард не трябва да ходи на училище шест седмици, но че можел да се разхожда навън и да прави всичко останало. — Джек се усмихна леко. — Мисля, че беше късметлия.

Лили малко си поотдъхна.

— Не ми харесва да говориш с непознати, Джек.

— Мамо, той е само…

— Не ме е грижа кой е той. Не искам да говориш с непознати.

Джек си спомни негъра, сивата му като стоманена тел коса, тъмното му набраздено лице, странните му светли очи. Той размахваше метлата в голямата зала с игри на кея. Игрите бяха единствената част от лунапарк „Аркадия“, отворена през цялата година, но и тя беше безлюдна тогава, ако се изключат Джек, негърът и двамата старци в дъното. Старците играеха скийбол в апатично мълчание.

Но сега, докато седеше с майка си в този леко страховит ресторант, не негърът беше този, който му зададе въпроса, а той самият.

„Защо не съм на училище?“

„Нека бъде просто както тя казва, синко. Нямаш картон с ваксините си, нямаш документи. Да не мислиш, че тя е дошла тук с акта ти за раждане. Така ли си мислиш, а? Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея. Ти…“

— Имаш ли писмо от Ричард? — прекъсна мислите му тя и когато изрече въпроса си, изведнъж му хрумна… не, тази дума беше твърде нежна, направо го връхлетя! Ръцете му потрепераха, чашата му падна от масата и се пръсна на пода.

„Тя е почти мъртва, Джек.“

Гласът от въртящата се пясъчна фуния, гласът, звучал в главата му.

Гласът на чичо Морган! Не може би, не почти, не наподобяващ неговия. Той бе чул истински глас. Гласът на бащата на Ричард!

Докато се прибираха с колата, тя го попита:

— Какво ти стана там, Джек?

— Нищо. Сърцето ми направи онзи малък смешен номер на Джийн Крупа5.

— Я не ме будалкай, Джеки!

Светлинките на предното табло хвърляха отблясъци върху лицето й и то изглеждаше бледо и изпито. Между средния и безименния пръст на дясната й ръка тлееше цигара. Тя караше много бавно, точно под четиридесет, както правеше винаги, когато е пила доста. Седалката й беше дръпната максимално напред, полата й бе събрана нагоре и коленете й се полюляваха като щъркели от двете страни на кормилния прът, а брадичката й сякаш висеше над волана. За миг му заприлича на вещица и той бързо отмести поглед встрани.

— Не се и опитвам — промърмори той.

— Какво?

— Не те будалкам — каза той. — Приличаше на някакъв спазъм, това е всичко. Извинявай.

— Няма нищо. Помислих си, че е нещо, свързано с Ричард Слоут.

— Не.

„Баща му говори с мен от една дупка в пясъка долу на плажа, това е всичко. Чух гласа му в главата си, също като в някой филм, в който човек чува гласове отвъд. Той ми каза, че си почти мъртва.“

— Той липсва ли ти, Джек?

— Кой, Ричард ли?

— Не, Спиро Егню6! Разбира се, че Ричард.

— Понякога.

Сега Ричард Слоут беше в Илинойс и ходеше на училище. Едно от тези частни училища, в които църковната служба е задължителна и никой няма младежки пъпки.

— Пак ще се видите. — Тя разроши косата му.

— Мамо, ти добре ли си? — Думите му излетяха като залп. Несъзнателно заби пръсти в бедрата си.

— Да — каза тя и си запали нова цигара (беше намалила на двадесет, за да го направи, някакъв стар пикап профуча край тях с надут клаксон). — Никога не съм била по-добре.

— С колко отслабна?

— Джеки, човек никога не може да стане прекалено слаб или прекалено богат. — Тя замълча, после му се усмихна. Усмивката й беше толкова изморена и наранена, че му разкри цялата истина, която искаше да знае.

— Мамо…

— Хайде стига — прекъсна го тя. — Всичко е наред. Честна дума. Виж дали можеш да намериш малко джаз на УКВ.

— Но…

— Намери малко джаз, Джеки, и замълчи.

Той намери джаз по една бостънска станция, някакъв алтсаксофон импровизираше „Ти си всичко на света“. Шумът на океана долиташе като стабилен, безсмислен контрапункт. По-късно Джек успя да различи стърчащия към небето огромен скелет на влакчето. После — извитите крила на хотел „Алхамбра“. И ако това беше дом, то те си бяха у дома.

На следващия ден слънцето се бе върнало — високо, ярко слънце, наслоено като боя над равния плаж и скосената, покрита с червени керемиди ивица покрив, която Джек виждаше от прозореца на спалнята си. Ниска, дълга вълна далече във водата сякаш се втвърди под светлината и изпрати ярък сноп лъчи право срещу очите му. Слънчевата светлина тук му се струваше различна от онази в Калифорния. Изглеждаше някак си по-слаба, по-студена, по-малко живителна. Вълната навън в тъмния океан се стопи, после отново се надигна и ярка, заслепяваща златна ивица пробяга през нея. Джек се отвърна от прозореца. Вече се бе изкъпал и облякъл и биологическият му часовник му казваше, че е време да тръгва към спирката на училищния автобус. Седем и петнадесет. Но той, разбира се, нямаше да ходи на училище днес, вече нищо не беше нормално и той и майка му просто щяха да се носят като призраци нови дванадесет часа през днешния ден. Нямаше режим,нямаше задължения, нямаше домашни… изобщо нямаше ред, с изключение на този, определян от часовете за хранене.

А днес работен ден ли беше? Джек спря на крачка от леглото си и усети как го обзема лека паника при мисълта, че светът му е загубил очертанията си… не, днес май не беше събота. Джек пресметна дните назад, за да стигне до деня, за който имаше спомен — предишната неделя. Според броенето напред излезе, че днес е четвъртък. В четвъртъците той беше имал часове по компютър с господин Балго, а преди тях физическо. Поне такава бе седмичната му програма, когато животът му продължаваше да върви по релсите си, време, което сега му се струваше безвъзвратно отминало, въпреки че беше свършило само преди месеци.

Джек премина от спалнята си във всекидневната. Дръпна пердетата, ослепително ярката светлина нахлу в стаята и обезцвети мебелите. Той натисна копчето на телевизора и се друсна върху твърдия диван. Майка му нямаше да се надигне поне още петнадесет минути, а може би и повече, като се има предвид, че беше изпила три питиета с вечерята снощи.

Джек погледна към вратата на спалнята й.

Двадесет минути по-късно леко почука на вратата.

— Мамо!

Отговори му неясно промърморване. Джек бутна вратата, която се отвори с изскърцване, и надникна. Тя надигна глава от възглавницата и го погледна с полуотворени очи.

— Джеки. Добро утро. Колко е часът?

— Почти осем.

— Вече! Умираш ли от глад? — Тя седна в леглото и притисна с длани очите си.

— В известен смисъл. Повдига ми се от седенето тук. Просто се чудех дали ще ставаш скоро.

— Не, ако не се налага. Имаш ли нещо против? Слез долу в ресторанта и си избери нещо за закуска. А ако после се помотаеш и по плажа, няма да е лошо, нали? Ще имаш доста по-добра майка днес, ако й отпуснеш още някой час в леглото.

— Добре — отвърна той. — Ще се видим по-късно.

Главата й вече отново лежеше върху възглавницата.

Джек изключи телевизора, увери се, че ключът е в джоба на джинсите му и се запъти навън.

Асансьорът миришеше на камфор и амоняк, някоя от камериерките беше разсипала бутилка от количката си. Вратите се отвориха, администраторът се смръщи насреща му и демонстративно се обърна встрани. „Това, че си някакъв си пикльо на филмова звезда, съвсем не ти дава специални привилегии тук, момчето ми… и защо ли не си на училище?“ Джек свърна към облицования с ламперия вход на ресторанта „Агнешко печено“ и в сумрака на обширното помещение видя редици празни маси. Бяха заредени само пет-шест. Една келнерка с бяла блуза и червена плисирана пола го погледна и бързо отмести поглед встрани. Семейство спаружени старци седяха един срещу друг на маса в дъното на помещението. Други закусващи нямаше. Докато Джек се оглеждаше, старикът се надвеси над масата и ловко наряза пърженото яйце на жена си.

— Сам ли сте? — Управителката на ресторанта беше изникнала до него и вече посягаше да вземе лист с менюто от купчината до книгата за резервации.

— Промених решението си, извинете — каза Джек и се измъкна.

„Салонът на голямата вълна“, кафенето на хотел „Алхамбра“, се простираше покрай цялото фоайе и надолу покрай дългия пуст коридор с отблъскващи празни витрини по стената. Гладът на Джек се изпари при мисълта, че ще седи сам на бара и ще наблюдава как отегченият готвач пляска ивици бекон върху почернелия грил. Май щеше да почака да стане майка му. Или още по-добре ще е да излезе и да види дали не може да си купи понички и кутийка мляко в някой от магазините по улицата към градчето.

Той блъсна тежката входна врата на хотела и излезе навън под лъчите на слънцето. За миг очите го заболяха от яркия им блясък, светът бе окъпан от заслепяваща светлина. Джек примижа и съжали, че е забравил да си вземе очилата. Прекоси покритата с червени тухли площадка, слезе по четирите извити стъпала и тръгна по главната алея на парка пред хотела.

Какво ще стане, ако тя умре?

Какво ще стане с него, къде ще отиде той, кой ще се грижи за него, ако най-лошото нещо на света наистина се случи и тя умре, просто умре горе в хотелската стая?

Той тръсна глава, опита се да отпрати ужасната мисъл, преди спотаената паника да изскочи от добре подредения парк на хотел „Алхамбра“ и да го връхлети. Той нямаше да плаче, нямаше да разреши това да му се случи и нямаше да си позволява да мисли за Таритоновките и за това, с колко килограма бе отслабнала тя, нито за чувството, което имаше понякога, — че тя е напълно безпомощна и се лута без посока. Сега Джек вървеше много бързо, мушнал ръце в джобовете си. Прескочи от виещата се през парка пътека на алеята за коли, водеща от хотела към крайбрежната улица. „Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея.“ Бяга, но от кого? И накъде? Насам ли бяга, към този запустял курорт?

Той стигна до широката улица, която се простираше нагоре покрай плажа и водеше към градчето, и сега цялата пустош на пейзажа пред него беше водовъртеж, можеше да го погълне и да го изплюе в някакво черно място, където никога не са съществували мир и безопасност. Носещата се над пустото шосе чайка описа широк кръг, после се изви и се гмурна обратно към плажа. Джек я проследи с поглед как се смалява във въздуха, чак докато се превърна в бяло петно над хаотично щръкналите към небето релси на влакчето.

Лестър Спийди Паркър, негър със сива къдрава коса и дълбоки бръчки, прорязващи бузите му, се намираше там долу, някъде в лунапарка, и тъкмо него трябваше да види Джек сега. И това му бе толкова ясно, колкото и внезапното му прозрение за бащата на Ричард.

Някаква чайка пронизително изпищя, една вълна запрати ярка златна светлина към него и Джек видя чичо Морган и новия си приятел Спийди като две фигури, почти алегорично противопоставени, сякаш бяха статуите на ДЕНЯ и НОЩТА, закрепени върху колони, на ЛУНАТА и СЛЪНЦЕТО, на тъмнината и светлината. Това, което Джек бе разбрал веднага, щом откри, че баща му би харесал Спийди Паркър, беше, че бившият певец на блус не би навредил никому. Чичо Морган… е, той беше съвсем различно нещо. Чичо Морган живееше, за да върти бизнес, за да прави сделки и да действува. Той беше толкова амбициозен, че оспорваше всеки леко съмнителен резултат при някоя игра тенис, толкова амбициозен всъщност, че си служеше с хитрост дори при игра на карти със залог едно пени, когато от време на време синът му успееше да го придума да се присъедини. Поне Джек мислеше, че чичо Морган бе хитрувал в няколко от техните игри… и че не беше човек, който смята, че победата изисква почтеност.

НОЩ и ДЕН, ЛУНА и СЛЪНЦЕ, ТЪМНИНА и СВЕТЛИНА. И негърът беше по-добрата от двете противоположности. И когато мисълта на Джек го отведе толкова далече, цялата онази паника, която бе надвил в малкия парк на хотела, отново се опита да го връхлети. Той си плю на петите и затича.

Когато момчето видя Спийди да увива с изолирбанд някакъв дебел шнур — коленичил отвън до сивата олющена стена с наведена и почти опряна в кея посивяла глава и прозиращо през излинялото, зелено дъно на работните му панталони мършаво тяло, то осъзна, че няма никаква представа за това какво е смятало да каже на пазача и дали изобщо е възнамерявало да му каже нещо. Спийди превъртя още веднъж черната ролка около шнура, поклати глава, извади от увисналия джоб на ризата си очукана чекийка и с хирургическа сръчност отряза лентата от ролката. Джек щеше да избяга и оттук, ако можеше, но той хем пречеше на работата на човека, хем смяташе, че е лудост да мисли, че Спийди наистина би могъл да му помогне по някакъв начин. Що за помощ можеше да получи той от един стар пазач в празен лунапарк?

Тогава Спийди изви глава, откри присъствието на момчето и лицето му изрази топло, приветствено чувство, не толкова чрез усмивка, колкото чрез задълбочаване на всичките си груби бръчки, и Джек разбра, че поне не е натрапник.

— Пътнико Джек — каза Спийди, — бях започнал да се страхувам, че си решил да стоиш далеч от мен. И то тъкмо, когато трябва да станем приятели. Хубаво е, че те виждам отново, синко.

— Да, наистина е хубаво — въздъхна Джек.

Спийди пусна чекийката обратно в джоба на ризата си и толкова лесно, толкова атлетично изправи високото си, кокалесто тяло, сякаш то беше безтегловно.

— Цялото туй място минава покрай ушите ми — каза той. — Просто ги насочвам сегиз-тогиз насам-натам, то туй е достатъчно за да се догадя дали всичко си върви повече или по-малко както трябва. — Той спря насред мисълта си и се вгледа в лицето на Джек. — Светът не ще да е много хубав точно сега, чини ми се. Пътникът Джек май го е загазил с големи тревоги, а? Тъй ли стана, синко?

— Да, в известен смисъл — започна Джек, който още нямаше представа как да изрази нещата, които го безпокояха. Те не можеха да бъдат напъхани в обикновени изречения, защото обикновените изречения караха всичко да изглежда рационално. Едно… две… три: светът на Джек вече не се движеше по тези прави коловози. Всичко, което не можеше да изрече, тежеше в гърдите му.

Той отчаяно погледна високия слаб човек пред себе си. Ръцете на Спийди бяха напъхани дълбоко в джобовете, гъстите му сиви вежди бяха сключени от двете страни на дълбоката вертикална бръчка. Очите на Спийди, толкова светли, като че ли изобщо нямаха цвят, отскочиха от подкожушената боя на кея и срещнаха неговите собствени, и изведнъж Джек отново се почувствува по-добре. Не разбра защо, но, изглежда, Спийди можеше директно да му предава емоции,сякаш двамата не бяха се запознали само преди седмица,а преди години,и бяха споделили много повече от няколкото думи в безлюдната зала с игрите.

— Хайде стига толкоз работа засега — каза Спийди като погледна към „Алхамбра“. — Като върша повече, само ги разглезвам. Май хич не си ми виждал кабинета, нали?

Джек поклати глава.

— Време е за едно освежително, момче. Сега му е времето, ще знайш.

Той се запъти надолу по кея с широката си походка, а Джек затупурка след него. Смъкнаха се надолу по стъпалата и тръгнаха през рехавата трева по сбитата кафява почва към сградите в срещуположния край на парка, и тогава Джек се смая, защото Спийди запя:

— Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, дълъг път те чака, дваж по-дълъг ще е той, тръгнеш ли назад.

„Това не е точно пеене — помисли си Джек, — а някаква странна смесица между пеене и говорене.“ И ако не бяха думите, той щеше с наслада да слуша дрезгавия, уверен глас на Спийди.

— Дълъг, дълъг път го чака този момък млад, дваж по-дълъг дълъг ще е той, тръгне ли назад.

Спийди му хвърли почти светкавичен поглед през рамо.

— Защо ме наричаш така? — попита го Джек. — Защо ме кръсти Джек Пътника? Понеже съм от Калифорния ли?

Бяха стигнали до избелялата синя будка за билети на входа на ограденото място, в което беше влакчето, и Спийди пак мушна ръцете си в джобовете на торбестите зелени панталони, завъртя се на пети и облегна рамо на синята стена. Джек си помисли, че бързината и лекотата на движенията му са почти театрални — сякаш Спийди бе знаел точно кога ще му зададе този въпрос.

— От Калифорния бил той, и тука бил дошъл, но дълъг, дълъг, дълъг път пак ще го върне там… — пееше Спийди и на Джек му се стори, че чувството, изписано по грубоватото му лице, е бликнало неволно.

— Не знаеш ти, не мислиш ти, мой бедни пътник Джек, че дълъг, дълъг, дълъг път там ще те върне пак.

— Какво! — възкликна Джек. — Да се върна ли? Мисля, че майка ми дори продаде къщата или я даде под наем, или нещо такова. По дяволите, Спийди, не разбирам какво се опитваш да направиш.

Той изпита облекчение, когато Спийди не му отговори със своето монотонно, ритмично пеене-нареждане, а с нормален глас каза:

— Обзалагам се, че не си спомняш да си ме срещал преди, Джек. Не си спомняш, нали?

— Да съм те срещал преди ли? И къде да е било това?

— Ами сигурно в Калифорния. Мисля, че ние сме се срещали там. Не така, че да си спомняш, пътниче Джек. Беше много набързо, за минутка-две. Ще да е било… я да видя… ще да е било преди четири-пет години. Деветстотин и седемдесет и шеста.

Джек го погледна напълно смаян. Деветстотин седемдесет и шеста ли? Тогава той е бил седемгодишен.

— Я да видим ще го открием ли малкия ми кабинет — каза Спийди и отлепи рамо от будката със същата безтегловна грациозност.

Джек го последва и се запромушва между високите подпорни колони на влакчето — черните им сенки покриваха прашната пустош, осеяна с бирени кутийки и обвивки от бонбони, и наподобяваха плетениците на онази детска игра, при която участниците със затворени очи се опитват да свържат означени върху листа точки. Релсите на влакчето висяха над тях като недовършен небостъргач. Джек забеляза, че Спийди, изправил глава, се движи с лекотата на баскетболист, а отпуснатите му ръце свободно се полюляват край него. Наклонът на тялото му, стойката му в мрачния лабиринт под подпорите изглеждаха младежки, сякаш Спийди беше някъде около двадесетте.

После пазачът излезе отново под ярката слънчева светлина и допълнителните петдесет години посивиха косата му и набръчкаха врата му. Джек се спря до последния ред колони; усещаше, че илюзорната младост на Спийди Паркър е ключът към сънищата му наяве, че те са някак си много близо и витаят около него.

„Хиляда деветстотин седемдесет и шеста, така ли? В Калифорния?“ Джек се влачеше след Спийди, който се бе насочил към мъничка, боядисана в червено дървена барака, опряла задната си стена в оградата на лунапарка. Беше сигурен, че никога не е срещал Спийди в Калифорния… но почти видимото присъствие на неговите фантазии извика в паметта му друг странен спомен от онези дни, той усети и видя един късен следобед от времето, когато шестгодишният Джеки се забавляваше с една черна количка-такси зад канапето в кантората на баща си… а баща му и чичо Морган неочаквано, като по чудо говореха за сънищата наяве.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия, която използува магия, вместо наука. Но как да разберем до каква шибана проклетия ще се стигне, ако им дадем електричество? Ако пъхнем модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд? Имаш ли някаква представа?“

„Чакай, Морган, хрумнаха ми доста идеи, за които очевидно и хабер си нямаш…“

Джек почти чуваше гласа на баща си и странното и обезпокоително царство на сънищата наяве сякаш се раздвижи в мрачната пустош под влакчето. Той отново затупурка след Спийди, който беше отворил вратата на малката червена барака, подпираше се на нея и се усмихваше, без да се усмихва.

— Някаква мисъл мира не ти дава, пътниче Джек. Забръмкало е нещо като пчела в главата ти и бръмка ли, бръмка. Я влез в моята кантора и ми разкажи.

Ако усмивката на Спийди беше по-широка, по-очебийна, Джек може би щеше да се обърне и да избяга: страхът от подигравки все още му се струваше унизително близо. Но цялото същество на Спийди сякаш излъчваше някакъв доброжелателен интерес, задълбочаването на всичките бръчки по лицето му съобщаваше единствено това, и Джек мина покрай него и влезе през вратата.

„Кабинетът“ на Спийди приличаше на малък дъсчен правоъгълен сандък, еднакво червен и отвън, и отвътре, без бюро и телефон. Две изправени оранжеви щайги бяха облегнати на една от страничните стени, до тях се мъдреше невключена електрическа печка, която приличаше на решетката на понтиак от средата на петдесетте. Насред помещението дървен ученически чин с извита облегалка правеше компания на кресло с избеляла сива дамаска.

Ръчните облегалки на креслото изглеждаха така, сякаш бяха служили за играчка на няколко поколения котки с остри нокти: раздърпани снопчета от пълнежа им стърчаха като кичури коса. Облегалката на училищния чин бе богато нашарена с издълбани инициали. Мебели от градското сметище. Две спретнати купчинки книжлета с меки подвързии стояха редом в един от ъглите. В другия лежеше капакът на евтин грамофон — квадратен, от изкуствена крокодилска кожа. Спийди кимна към печката и каза:

— Завърти се насам през януари или февруари, момче, и ще разбереш защо съм приготвил това. Студ ли? Шикалки.

Но в момента Джек разглеждаше картините, залепени на стената над печката и оранжевите щайги. Всички, с изключение на една, бяха снимки на голи мацки, изрязани от списания за мъже. Жени с гърди, големи колкото главите им, позираха пред разни дървета и размахваха дълги, мускулести крака. За Джек лицата им изглеждаха едновременно омайващи и хищни, сякаш тези жени бяха готови да отхапят от кожата му след като го целунат. Някои от тях бяха на възрастта на майка му, други изглеждаха само няколко години по-големи от него самия. Очите на Джек обхождаха тази жадна плът и всички те, млади и стари, розови, кафяво-шоколадови или жълти като мед, сякаш се пресягаха и искаха да се притиснат, да го докоснат и на него му стана неудобно, че Спийди Паркър стои отстрани и го наблюдава. После Джек забеляза заобиколения от разголените мацки пейзаж в средата и за секунда дъхът му спря.

И пейзажът беше снимка, и той сякаш се протягаше към него, като че ли е триизмерен. Огромна тревиста равнина със специфичен, до болка наситен зелен цвят се простираше към ниска, плоска планинска верига. Над равнината и планината се ширеше ясно тъмносиньо небе. Джек съвсем отчетливо можеше да долови свежия мирис на този пейзаж. Той познаваше това място. Никога не беше ходил там, поне в действителност, но го познаваше. То бе едно от местата в сънищата наяве.

— Някак си хваща окото, нали? — каза Спийди и Джек си спомни къде се намира. Една азиатка, снимана с гръб към камерата, полюляваше сърцевидния си задник и му се усмихваше през рамо. „Да“ — помисли си Джек.

— Мястото наистина си го бива — рече Спийди. — Таз снимка аз я закачих. А тия другите, с момичетата де, така си ги заварих, гат̀ дойдох. Сърце не ми даде да ги смъкна от стената, щото нещо ми спомнят за онуй време, отдавнашното, когат’ бях все на път.

Поразен, Джек погледна към Спийди и той му намигна.

— Познаваш ли това място, Спийди? — попита Джек. — Знаеш ли къде се намира, искам да кажа?

— Може би да, а може би не. То може да е в Африка,някъде в Кения. Ама може пък и да е само в спомените ми. Седни,пътниче Джек. Настани се в туй кресло.

Джек завъртя креслото така, че да може да вижда картината от мястото в сънищата наяве.

— Това е в Африка, така ли?

— О, може да е и някъде много по-близо, знам ли. Току-виж било някъде, дет’ човек може да прескочи всякогаж, когат’ му се прииска, ама когат’ много му се прииска да го види.

Джек изведнъж осъзна, че трепери и че се е разтреперал преди доста време. Стисна юмруци и усети как треперенето се премества в стомаха му.

Не беше сигурен, че някога ще поиска да види това място, но продължи жадно да го разглежда над главата на Спийди, който беше приседнал на ученическия чин.

— Значи не е някое място в Африка, така ли?

— Е, не знам. Би могло да е. Ама аз съм му дал мое си име, синко. Казвам му просто Териториите.

Джек отново погледна към снимката на голямата вълниста равнина и ниската кафява планина. Териториите. Точно така, това беше истинското име.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Една земеделска монархия… модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд… — кроеше планове чичо Морган. Баща му отговаряше, удряше спирачките: — Трябва да внимаваме по какъв начин отиваме там, съдружнико… помни, че сме им задължени, това, което имам предвид, е, че наистина им дължим…“

— Териториите ли? — каза Джек не толкова, за да попита Спийди, колкото да усети вкуса на името в устата си.

— Въздух като най-доброто вино в избата на богаташ. Лек дъждец. Такова е мястото, синко.

— Бил ли си там, Спийди? — попита Джек, като горещо се молеше да получи недвусмислен отговор.

Но Спийди само го притесни, както той и предполагаше, че ще стане. Пазачът му се усмихна и този път това бе истинска усмивка, а не само подсъзнателно проблеснала топлота. След миг Спийди заяви:

— Дявол да го вземе, никога не съм се мярвал извън тез Съединени щати, пътнико Джек. Даже и през войната. Никогаж не стигнах по-далеч от Тексас и Алабама.

— А откъде знаеш за… за Териториите? — Името вече започваше да пасва на устата му.

— На хората кат’ мен какви ли не истории им минават покрай ушите. Истории за двуглави папагали, за хора, дет летят със свои си крила, за хора, които се превръщат във вълци, истории за кралици. Болни кралици.

„… магия, както ние имаме лекарства, нали така?“

Ангели и вълкодлаци.

— Наистина съм слушал приказки за вълкодлаци — каза Джек. — Има ги даже в анимационните филмчета. Това нищо не означава, Спийди.

— Може и тъй да е. Но пък съм чувал, че ако някой измъкнел репичка от земята, друг човек можел да я подуши чак на половин километър, репичката де, толкова е благ и чист въздухът.

— Но ангелите…

— Хора с крила.

— И болни кралици — каза Джек, който прие всичко за някаква шега. — Човече, това ще е някое глухо кътче, измислено от теб. Нали, певецо с метлата?

Но още докато произнасяше думите, усети, че му става лошо. Спомни си черното око на чайката, което го фиксираше, докато тя дърпаше мидата от черупката. Почти чу енергичния, припрян чичо Морган да пита дали Джек може да извика кралица Лили на телефона.

Кралицата на второкласните филми. Кралица Лили Кавано.

— Дааа — меко каза Спийди. — Навсякъде неприятности, сине. Болна кралица… може би умираща. Умираща, синко. И един цял свят, а даже и два чакат там навън, просто чакат да видят дали някой може да я спаси.

Джек го зяпна с отворена уста. Чувствуваше се така, сякаш пазачът просто го беше ударил в стомаха. Да я спаси ли? Да спаси майка си? Паниката отново започна да го връхлита. Как би могъл да я спаси? И означават ли всички тези побъркани брътвежи, че тя наистина умира, умира там в онази стая?

— Работа те чака, пътнико Джек — каза му Спийди. — Работа, от която не мож̀ се отърва, такава е самата Божа истина. Де да не беше тъй!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Джек.

Дъхът му сякаш бе впримчен в тесен горещ джоб, появил се в основата на шията му. Той погледна към един от другите ъгли на малката червена стая и в сумрака видя разнебитена, подпряна на стената китара. До нея имаше тънък, навит на руло дюшек. Спийди спеше до китарата си.

— Дали? — рече той. — Е, ще дойдат времена и ти ще разбереш, какво съм имал на ума си, и ще знайш повече, отколкот мислиш, че знайш. Много, ама много повече.

— Но аз не… — започна Джек и изведнъж се сепна. Току-що си бе спомнил нещо. Но сега се уплаши още повече, защото друг къс от миналото нахлу и прикова вниманието му. Той изведнъж се изпоти и по кожата му полазиха студени мравчици, сякаш някой го бе напръскал с тънка струя вода. Този спомен се бе опитвал да потисне той вчера сутринта, докато стоеше пред асансьора и се мъчеше да скрие колко неудържимо му се пишка.

— Не бях ли казал, че е време за едно освежително? — попита Спийди, наведе се към пода и отмести една откована дъска.

Джек отново видя как двама невзрачни мъже се опитват да набутат майка му в някаква кола. Над покрива й се полюляваха наведените клони на огромна палма.

Спийди нежно извади половинлитрова бутилка от кухината между дъските. Стъклото беше тъмнозелено, а течността вътре изглеждаше черна.

— Туй ще ти помогне, сине. Нужна ти е само глътчица, тя ще те прати на нови места, ще ти помогне да наченеш оназ работа, за която ти говорех.

— Не мога да остана, Спийди — изстреля Джек.

Изгаряше го отчаяно нетърпение да се върне в „Алхамбра“. Старецът положи видими усилия да потули изненадата, изписала се върху лицето му, и пъхна бутилката обратно в кухината. Джек вече бе на крака.

— Разтревожен съм — каза той.

— За майка си, а?

Джек кимна, докато отстъпваше гърбом към отворената врата.

— Ами тогаз най-добре се успокой и иди се увери, че тя е добре. Можеш да се върнеш тук всякогаж, пътнико Джек.

— Добре — отвърна момчето и за миг се поколеба на прага. — Мисля… мисля, че си спомням кога сме се срещали преди.

— Ами, ами, аз съм взел нещо да изкуфявам — каза Спийди, като клатеше глава и размахваше ръце пред себе си. — Ти имаше право. Никогаж не сме се срещали преди миналата седмица. Връщай се при майка си, та да се успокоиш.

Джек изхвръкна през вратата и затича под ярката слънчева светлина към високата арка, през която се излизаше на улицата. Забеляза ширналите се върху нея огромни букви „ЯИДАКРА“ КРАПАНУЛ. През нощта оцветените крушки щяха да изписват буква по буква името на парка отляво надясно и отдясно наляво. Облачета прах се надигаха под кецовете му. Джек напрягаше мускулите си, караше ги да се движат по-бързо и по-силно, така че когато мина под арката, сякаш летеше.

Деветстотин седемдесет и шеста. Джек се бе разтакавал по „Родео Драйв“ един следобед през юни. Или през юли?… беше някакъв следобед, когато сушите вече са започнали, но още не е настъпило времето всички да се тревожат за пожарите в храсталаците по хълмовете. Сега дори не можеше да си спомни къде бе отивал тогава. Сигурно при някой приятел, но във всеки случай едва ли беше бързал особено. Спомняше си, че тъкмо бе успял да стигне до положението да не мисли за баща си през всяка свободна секунда, понеже месеци наред след смъртта на Филип Сойер при един инцидент по време на лов неговата сянка, болката от неговата загуба неудържимо се бе втурвала срещу Джек винаги, когато момчето бе най-малко подготвено да я посрещне. Джек беше само седемгодишен, но разбираше, че част от детството му е открадната от него, неговата шестгодишна личност сега му се струваше прекомерно наивна и глупава, но той се бе научил да вярва в силата на майка си. Безформени и свирепи заплахи вече не се спотайваха в тъмни ъгли, дрешници с открехнати врати, сенчести улици и празни стаи.

Събитията през онзи летен следобед на 1976 година унищожиха този временен покой. След тях Джек спеше със светната лампа цели шест месеца, а нощни кошмари тревожеха съня му.

Колата бе спряла само през няколко къщи от белия триетажен магазин на Сойер. Джек си спомняше единствено зеления й цвят и че не е била мерцедес, понеже „Мерцедес“ беше единствената марка автомобили, която той можеше да различава. Мъжът зад волана му се усмихна през сваленото странично стъкло. Момчето първо си помисли, че познава този човек, че той е бил познат на Фил Сойер и просто иска да каже „здравей“ на сина му. Това някак си се подразбираше от усмивката му — непринудена, спокойна и фамилиарна. От седалката до шофьора спътникът му се наклони напред и се взря в Джек през очила, каквито обикновено носят слепците — с кръгли и толкова тъмни стъкла, че изглеждаха почти черни. Този мъж бе облечен в чисто бял костюм. Шофьорът остави усмивката си да говори вместо него още известно време. После каза:

— Момченце, знаеш ли как можем да стигнем до хотел „Бевърли Хилс“?

И така, той се оказа непознат в края на краищата. Джек изпита някакво странно разочарование и посочи нагоре по улицата, където съвсем наблизо се намираше хотелът, толкова близо, че баща му бе отивал пеша на деловите си закуски на покритата му тераса.

— Право натам ли? — попита шофьорът все още усмихнат. Джек кимна.

— Ти си едно чудесно и умно малко приятелче — похвали го мъжът и спътникът му се изхили. — А имаш ли представа дали е далече?

Джек поклати глава.

— Само няколко преки.

— Аха.

На Джек започна да му става притеснено. Шофьорът продължаваше да се усмихва, но сега усмивката му изглеждаше широка, сурова и безмилостна. А хихикането на спътника му беше хрипкаво и влажно, сякаш той всмукваше нещо мокро.

— Може би пет, а? Или шест? Колко казваш?

— Ами пет или шест, струва ми се — отвърна Джек и отстъпи назад.

— Е, все тая. А сега наистина ми се иска да ти се отблагодаря, приятелче — каза шофьорът. — Обичаш да хапваш бонбонки, нали? — Той протегна свитата си в юмрук ръка през прозореца, обърна я с дланта нагоре и я разтвори. Ролка бонбони. — Твоя е. Взимай.

Джек колебливо пристъпи напред, в съзнанието си чуваше думите на хиляди предупреждения, отнасящи се до непознати мъже и бонбони. Но този непознат все още бе вътре в колата си — ако опиташе нещо, докато успее да отвори вратата, Джек щеше да е стигнал до следващата пряка. А да не вземе бонбоните му се струваше някак си неучтиво. Джек се приближи с още една стъпка и погледна в очите на мъжа, които бяха сини и сурови като усмивката му. Инстинктът му нашепваше да отпусне ръка и да избяга, но той приближи ръката си с още няколко сантиметра и леко докосна бонбоните с пръсти.

Ръката на шофьора го сграбчи за китката и спътникът му с очила като на слепец високо се изсмя. Изумен, Джек се взря в очите на мъжа, който стискаше ръката му, и видя, че те са започнали да се променят, помисли си, че вижда как се променят от сини в жълти.

Но по-късно те бяха жълти.

Мъжът на другата седалка рязко отвори своята врата и заобиколи колата отзад. На ревера на коприненото му сако висеше малък златен кръст. Джек неистово се задърпа, но шофьорът само се усмихна по-широко и по-безжалостно и го стисна още по-силно.

— Не! — извика Джек. — Помощ!

Мъжът с тъмните очила отвори задната врата откъм страната на Джек и го задърпа.

— Помогнете ми! — пищеше Джек.

Мъжът, който го теглеше, започна да натиска главата му надолу, за да може да го прегъне и набута през вратата. Джек се дърпаше, продължаваше да пищи, но мъжът без усилия стягаше хватката си. Джек заудря ръцете му, после се опита да ги отблъсне от себе си и внезапно с ужас осъзна, че това, което усеща под пръстите си, не е кожа. Успя да извие глава и видя, че от ръкава се подава някакво твърдо, прилично на лапа или на огромен съчленен нокът нещо. Джек отново изпищя.

Наблизо по улицата нечий глас се провикна високо:

— Хей, я оставете туй момче на мира! Хей, вие! Пуснете момчето!

Джек облекчено въздъхна и се изви в ръцете на мъжа толкова силно, колкото можа. Към тях тичаше висок слаб негър и продължаваше да вика. Мъжът, който теглеше Джек, го пусна на тротоара и се разбърза да заобиколи колата отзад. Предната врата на една от къщите зад Джек шумно се отвори — още един свидетел.

— Хайде, мърдай по-бързо — каза шофьорът, който вече даваше газ.

Белият Костюм скочи на седалката до него, колата изсвири с гуми, стрелна се по диагонал през „Родео Драйв“ и се размина на милиметри с бяла спортна кола, шофирана от загорял от слънцето мъж в бял костюм за тенис. Клаксонът на спортната кола изсвири.

Джек се надигна от тротоара. Чувствуваше се като замаян. Плешив мъж в светлокафяв ловен костюм изникна до него и попита:

— Кои бяха тези? Разбра ли имената им?

Джек поклати глава.

— Как си? Трябва да се обадим в полицията.

— Искам да седна — каза Джек и мъжът отстъпи крачка назад.

— Да извикам ли полиция? — попита той и Джек поклати глава.

— Не мога да повярвам — каза мъжът. — Ти някъде тук ли живееш? Виждал съм те и преди, нали?

— Аз съм Джек Сойер. Къщата ни е ей там долу.

— Аха, онази бялата — кимна мъжът. — Ти си момчето на Лили Кавано. Ще те изпратя до вкъщи, ако искаш.

— Къде е другият човек? — попита го Джек. — Негърът, онзи дето се развика.

Той се олюля и направи крачка встрани от мъжа в ловния костюм. Друг освен тях двамата не се виждаше, улицата беше пуста.

Лестър Спийди Паркър беше мъжът, който бе тичал към него. Спийди беше спасил живота му тогава, осъзна Джек и с всички сили затича към хотела.

— Закуси ли нещо? — попита го майка му, а от устата й се разнесе облак дим. Беше увила главата си с шал като с тюрбан и заради скритата по този начин коса лицето й изглеждаше кокалесто и уязвимо. Остатък от цигара димеше между средния и безименния й пръст и когато тя забеляза Джек да поглежда към ръката й, бързо го загаси в пепелника на тоалетката си.

— Ами… не… май не много — отвърна той, докато се повърташе на прага на спалнята й.

— Ясно ми отговори с да или не — каза тя и отново се обърна към огледалото. — Двусмислиците ме съсипват. — Огледалните образи на китката и ръката на Лили, които полагаха грим върху лицето й, изглеждаха тънки като клечици.

— Не — призна си Джек.

— Е, нищо, потърпи секунда-две и когато майка ти се направи красива, ще те заведе долу и ще ти купи каквото сърце ти иска.

— Добре — кимна той. — Просто ми се стори потискащо да седя там съвсем сам.

— Кълна се, това, за което трябва да се чувствуваш потиснат… — Тя се наклони напред и разгледа лицето си в огледалото. — Предполагам, че нямаш нищо против да ме почакаш във всекидневната, Джеки. Предпочитам да върша това насаме. Женски тайни.

Джек безмълвно се обърна и си намери място във всекидневната.

Когато телефонът иззвъня, той стреснат подскочи и извика:

— Трябва ли да вдигам?

— Да, ако обичаш — отвърна му хладнокръвно гласът й. Джек взе слушалката и каза „ало“.

— Хей, дете, най-накрая те открих — възкликна чичо Морган Слоут. — Какво по дяволите се мъти в главата на майка ти? Господи, тук нещата наистина ще се объркат, ако не започна да обръщам внимание на всяка дреболия. Тя там ли е? Кажи й, че трябва да говори с мен. Хич не ме е еня какво казва тя. Иска или не, ще трябва да говори с мен. Имай ми доверие, момче.

Слушалката увисна в ръката на Джек и той я остави да се клатушка. Искаше му се да затвори телефона, да се качи в колата с майка си и да потеглят към друг хотел в друг щат. Не затвори. Извика:

— Мамо, чичо Морган се обажда. Казва, че трябва да говориш с него.

Известно време тя не отвърна. Дощя му се да може да види лицето й. Най-накрая Лили каза:

— Ще говоря оттук, Джеки.

Джек вече знаеше какво трябва да направи. Майка му внимателно затвори вратата на спалнята си. Той я чу как се връща до тоалетката и вдига слушалката на телефона в спалнята си.

— Готово, Джеки — извика тя през затворената врата.

— Добре — високо й отвърна той. После отново приближи слушалката до ухото си и покри микрофона с ръка, за да не се чува дишането му.

— Грандиозен номер, Лили — каза чичо Морган. — Знаменит! Ако още беше в киното, вероятно щяхме да изкараме някой и друг долар с него. Безплатна реклама от сорта „Защо изчезна тази актриса?“ винаги е вървяла. Но не смяташ ли, че е време отново да започнеш да се държиш като разумен човек?

— Как ме намери? — попита тя.

— Да не би да си въобразяваш, че е било трудно? Стига толкова, Лили. Искам да дотътриш задника си обратно в Ню Йорк. Време е да престанеш да бягаш.

— Това ли правя според теб, Морган?

— Дните ти са преброени, Лили, а и аз нямам излишно време за губене, та да те преследвам из цяла Нова Англия. Хей, чакай. Синът ти изобщо не е затворил другия телефон.

— Разбира се, че го е затворил.

Сърцето на Джек беше спряло няколко секунди по-рано.

— Изчезвай от телефона, дете — нареди му гласът на Морган Слоут.

— Не ставай смешен, Слоут — каза майка му.

— Аз ще ти кажа кое е смешно, госпожо. Да се завреш в някакъв западнал курорт, когато трябва да си в болница, това е смешно. Господи, не разбираш ли, че трябва да вземем милион важни решения за нашия бизнес! Грижа се и за образованието на сина ти и е дяволски добре, че го правя. Ти, изглежда, си се отказала от това.

— Не искам да говоря с теб никога вече — каза Лили.

— Може да не искаш, но ще трябва. Ще дойда там и ще те набутам в болница и насила, ако се налага. Трябва да се споразумеем, Лили. Ти притежаваш половината от компанията, която се опитвам да движа, и Джек ще наследи твоята половина, след като си отидеш. Искам да се уверя, че си се погрижила за него. И ако си въобразяваш, че това, което правиш в проклетия Ню Хампшир, има нещо общо с грижовността, очевидно си много по-болна, отколкото мислиш.

— Какво искаш, Слоут? — с изморен глас попита Лили.

— Много добре знаеш. Искам да се погрижа за всички. Искам най-доброто. Аз ще се грижа за Джек, Лили. Ще му давам по петдесет хиляди долара на година, помисли за това, Лили. Ще уредя да учи в добър колеж. Ти дори не го пращаш на училище.

— Благородният Слоут — каза майка му.

— Мислиш ли, че това е отговор? Лили, имаш нужда от помощ и аз съм единственият, който я предлага.

— Какви са амбициите ти, Слоут?

— Дяволски добре ги знаеш. Ще постигна своето. Ще получа това, което ми принадлежи. Твоята част в „Сойер и Слоут“. Аз си съдрах задника заради тази компания и тя трябва да бъде моя. Можем да подпишем документите някоя сутрин, Лили, и после да съсредоточим усилията си ти да получиш необходимите грижи.

— Както ги получи Томи Удбайн — отвърна тя. — Понякога си мисля, че ти и Фил твърде преуспяхте, Морган. „Сойер и Слоут“ беше много по-управляема, преди да се впуснеш да инвестираш в недвижими имоти и производства. Спомняш ли си времето, когато клиенти ти бяха само двама-трима капнали от умора комици и половин дузина обещаващи актьори и сценаристи? Много повече харесвах живота, преди да се появят купищата долари.

— По-управляема ли! Ти с кого се занасяш! — изкрещя чичо Морган. — Точно ти ли, дето не успяваш да управляваш и себе си! — После той направи усилия да се овладее. — Ще забравя, че спомена Том Удбайн. Това беше низко дори за теб, Лили.

— Сега ще затворя, Морган. Стой далеч от мен! И стой далеч от Джек!

— Ти ще постъпиш в болница, Лили, и на това бягане ще…

Майка му затвори по средата на изречението на чичо Морган.

Джек полекичка постави своята слушалка. После направи няколко крачки към прозореца, като че ли не искаше да бъде видян в близост до телефона. Зад затворената врата на спалнята цареше тишина.

— Мамо? — извиси глас момчето.

— Да, Джеки. — Той долови лекото треперене в гласа й.

— Добре ли си? Наред ли е всичко?

— Аз ли? Аха. — Стъпките й тихо се приближиха до вратата, която изскърца и се открехна. Очите им се срещнаха, нейните сини с неговите сини. После Лили отвори вратата докрай. И отново очите им се срещнаха, впиха се за миг с притесняваща настойчивост.

— Разбира се, че всичко е наред. Защо да не е?

Очите им се отместиха встрани. Някаква новина бе преминала между тях, но каква? Джек се чудеше дали тя знае, че той бе подслушвал разговора й, после си помисли, че новината, която току-що си бяха споделили за пръв път, беше истината, че тя е болна.

— Ами… — започна той объркан. Болестта на майка му, тази важна, забранена за обсъждане тема, сякаш се уголемяваше и противно се изпречваше между тях. — Не знам точно. Изглежда чичо Морган… — Той сви рамене.

Лили потрепера и Джек стигна до друго откритие. Неговата майка се страхуваше, страхуваше се поне колкото него.

Тя пъхна цигара в устата си и щракна със запалката. Още един поглед от тъмните й очи.

— Не обръщай внимание на този досадник, Джек. Просто съм ядосана, понеже наистина не виждам шансове някога да мога да се отърва от него. На твоя чичо Морган му харесва да ме тормози. — Тя изпусна сивкав дим. — Боя се, че вече не ми се закусва. Защо не се смъкнеш долу и не си поръчаш истинска закуска този път?

— Ела с мен — отвърна той.

— Искам да остана сама известно време, Джек. Опитай се да разбереш това.

„Опитай се да разбереш това.“

„Вярвай ми.“

Тези неща, когато бяха изречени от възрастен, имаха съвсем друго значение.

— Ще бъда по-разговорлива, когато се върнеш. Обещавам.

Но това, което казваше тя, всъщност беше: „Искам да поплача, не мога да понасям повече всичко това, излизай, махай се.“

— Да ти донеса ли нещо?

Тя поклати глава, усмихна му се смело и той трябваше да излезе от стаята, въпреки че и на него вече не му се закусваше. Джек се завлачи по коридора към асансьорите. И отново съществуваше само едно място, където можеше да отиде, но този път знаеше това, още преди да стигне до мрачното фоайе и злобния, сивопепелив администратор.

Спийди Паркър не беше в малката, боядисана в червено барака, наричана от него кабинет. Нямаше го и на дългия кей, при игрите, където двамата старци отново играеха скийбол, сякаш той беше война, която и двамата знаеха, че ще загубят. Не го намери и в прашната пустош под влакчето. Джек Сойер се обърна безцелно под ярката слънчева светлина и огледа пустите алеи и безлюдните площадки на парка. Страхът му се покачи с една степен. Ами ако нещо се е случило на Спийди? Невъзможно, но ако все пак чичо Морган е разбрал за Спийди (е разбрал какво?) и е… Джек изведнъж си представи как камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“ с бесен устрем завива зад ъгъла и набира скорост.

Той тръгна, без изобщо да има представа накъде отива. Паникьосаното му съзнание виждаше чичо Морган да тича покрай редица криви огледала, които го превръщаха в серия от чудовищни, деформирани фигури. На плешивото му чело щръкнаха рога, между рамената му поникна гърбица, широките му пръсти се превърнаха в лопати. Джек направи остър завой надясно и откри, че се движи към някаква дъсчена бяла постройка със странна, почти кръгла форма.

Изведнъж чу отвътре ритмичното чук, чук, чук. Момчето затича към звука — така гаечен ключ потрепва по тръба и чук удря по наковалня, такъв е шумът при работа. В средата на дъсчената стена откри брава и дръпна паянтовата врата.

Пристъпи напред в здрача и звукът стана по-силен. Навътре тъмнината се сгъстяваше. Той протегна ръце и докосна някакво платнище, което се отметна встрани и наоколо се разля ярка жълта светлина.

— Пътнико Джек — каза гласът на Спийди.

Джек се обърна към гласа и видя пазача, седнал на земята до една отчасти разглобена въртележка. Държеше гаечен ключ. Пред него лежеше бяло конче с пенеста грива, от чийто корем стърчеше дълъг сребрист прът. Спийди внимателно остави ключа на земята.

— Готов ли си да говорим сега, синко? — попита той.

— Да, сега съм готов — каза Джек със съвършено спокоен глас и след това избухна в сълзи.

— Недей, пътниче Джек — каза Спийди и се приближи до него. — Недей да се тревожиш за нея, сине, недей да се тревожиш за нея сега…

Но Джек не можеше да не се тревожи за нея. Изведнъж всичко това му дойде много и този плач бе като потъване под огромна черна вълна, вълна, която никаква ярка златна ивица не би могла да освети. Сълзите му причиняваха болка, но той усещаше, че ужасът ще го убие, ако не го изплаче.

— Поплачи си, пътниче Джек — каза Спийди и обви ръцете си около него. Джек завря горещото си, подуто лице в тънката риза на негъра и вдъхна миризмата му — приличаше на „Олд Спайс“, приличаше на канела, приличаше на книги, които никой не е изваждал от библиотеката от дълго време. Добри миризми, успокояващи миризми. Той сключи ръцете си около Спийди, дланите му усетиха кокалите по гърба на пазача — близо до повърхността, едва покрити от оскъдно количество месо.

— Поплачи си, ако ще ти олекне — каза Спийди и леко го залюля. — Понякога наистина става. Знам. Спийди знай колко далеч си бил, пътнико Джек, и колко далеч трябва да отидеш и колко си изморен. Хайде, поплачи си, дано ти олекне.

Не смисълът на думите стигаше до съзнанието на Джек, а само техният звук — утешителен и успокояващ.

— Майка ми наистина е болна — най-сетне каза той, заровил нос в гърдите на Спийди. — Мисля, че тя дойде тук, за да се отърве от съдружника на баща ми. Господин Морган Слоут. — Джек подсмъркна леко, отдръпна се от Спийди, отстъпи назад и разтърка с ръце подпухналите си очи. Беше изненадан, че не изпитва неудобство. Винаги досега се бе чувствувал отвратен и засрамен от сълзите си… почти като човек, който се е подмокрил. Дали защото майка му винаги беше толкова смела? Може би и затова. Лили Кавано нямаше полза от сълзи.

— Но това не е единствената причина тя да дойде тук, нали?

— Не — тихо отвърна Джек. — Аз мисля… тя дойде тук, за да умре. — Гласът му неимоверно изтъня на последната дума и изскърца като несмазана панта.

— Може би — рече Спийди и се втренчи в Джек. — И може би ти си тук, за да я спасиш. Нея… и една жена също кат̀ нея.

— Коя? — с изтръпнали устни промълви Джек.

Той знаеше коя. Не знаеше името й, но знаеше коя.

— Кралицата — каза Спийди. — Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите.

— Помогни ми — изсумтя Спийди. — Хвани я старата Сребърна дама точно под опашката. Тя мъчно позволява подобни волности, но ми се чини, че няма да има нищо против, ако ми помогнеш да я върнем, дет̀ й е мястото.

— Така ли я наричаш? Сребърната дама?

— Да, приятелче — отвърна Спийди и се ухили, а от устата му надникнаха всичко на всичко дузина зъби, горе и долу. — Те, сичките кончета от въртележката, си имат имена, ти не знайш ли това? Хващай, пътнико Джек!

Джек се наведе и сключи пръстите си под бялата дървена опашка на кончето. Спийди изпъшка и се наведе, за да сграбчи с големите си кафяви ръце предните крака на Сребърната дама. С общи усилия занесоха дървеното конче до празното му място върху въртележката, прътът, покрит в долния си край с грес, зловещо стърчеше от корема му.

— Малко наляво… — задъхано нареди Спийди. — Така… сега я закрепи, пътнико Джек. Закрепи я добре долу!

Наместиха пръта в гнездото и се отдръпнаха назад — Джек позадъхан, Спийди ухилен и едва поемащ си дъх. Негърът отри с ръкав потта от челото си, после обърна засмяното си лице към Джек.

— Хей, няма ли да се поразхладим?

— Стига да кажеш — усмихнат отвърна Джек.

— Стига да кажа ли! Казвам, разбира се! — Спийди бръкна в задния си джоб и измъкна тъмнозелената половинлитрова бутилка. Отвъртя капачката й, отпи… и за миг с Джек се случи нещо странно, дори свръхестествено: той можеше да вижда през Спийди. Спийди бе станал прозрачен, призрачен като духовете в онова знаменито шоу, което той бе гледал в Лос Анжелос. Спийди просто изчезваше. „Изчезва ли — помисли си Джек, — или отива някъде другаде?“ Но това беше още една глупава мисъл, която не означаваше нищо.

След това Спийди отново изглеждаше плътен както винаги. Значи само зрителна измама, моментна…

„Не. Нищо подобно. За секунда той почти не беше тук!“

… халюцинация.

В погледа на Спийди прозираше лукавство. Той понечи да подаде бутилката на Джек, после леко поклати глава, завинти капачката й и отново я пъхна в задния си джоб. Обърна се, за да огледа Сребърната дама, заела мястото си на въртележката, сега само подпората й трябваше да се попритегне с болтове за по-сигурно. Спийди се усмихна и каза:

— Е, охладихме се колкот можахме, пътнико Джек.

— Спийди…

— Всички те са кръстени — каза Спийди, докато бавно обикаляше около въртележката, а стъпките му отекваха във високата постройка. Джек го следваше. Горе, в сянката на кръстосаните греди, тихо чуруликаха няколко лястовички. — Сребърната Дама… Среднощка… ей този дорестият е Скаут… а тази кобилка е Ела Спийд.

Негърът отметна глава назад и втренчен в полета на лястовичките, запя:

— „Ела Спийд прекара чуден ден… и сега ще чуеш ти от мен… че дъртакът Бил Мартин…“ Хей! Я ги виж как летят! — Спийди се смееше… но когато се обърна към Джек, отново бе сериозен. — Ще се навиеш ли на една глътка, та да спасиш живота на майка си, Джек? Нейния и онзи на другата жена, за която ти разправях?

— Аз… „не знам как“ — понечи да каже той, но някакъв вътрешен глас, глас, идващ от същото отдавна заключено място, от което сутринта бе изникнал и споменът за двамата мъже, опитващи се да отвлекат едно дете, се надигна в него и силно заяви: „Ти знаеш! Може би се нуждаеш от Спийди, за да ти помогне да започнеш, но ти наистина знаеш, Джек. Знаеш!“

Той чудесно познаваше този глас, защото това бе гласът на баща му.

— Ще го направя, ако ми кажеш как — колебливо каза той.

Спийди се отправи към срещуположната стена на помещението — огромна и кръгла, скована от безброй тесни дъсчици, покрита с примитивна, но необуздано енергична рисунка на препускащи коне. На Джек стената му заприлича на извития сгъваем капак на бюрото на баща му (Джек изведнъж си спомни, че това бюро беше в кабинета на Морган Слоут, когато той и майка му за последен път ходиха там и тази мисъл го ядоса).

Спийди измъкна гигантска връзка ключове, замислено ги разгледа, намери този, който търсеше, и го пъхна в катинара на стената. После издърпа катинара от халките, затвори го, пусна го в един от джобовете си и отмести цялата стена. Ярка слънчева светлина разкошно нахлу вътре и Джек примижа. По тавана се разтанцуваха слънчеви зайчета. Пред тях се разстилаше великолепната гледка към океана, която ездачите от въртележката в лунапарк „Аркадия“ зърваха всеки път, когато Сребърната дама, Среднощка и Скаут ги пренасяха покрай източната страна на кръглата постройка. Лекият океански бриз отметна косата на Джек назад и откри челото му.

— Нека ни свети слънцето, щом ще говорим за туй — каза Спийди. — Ела насам, пътнико Джек, и аз ще ти кажа, каквот мога… ама то не е всичко, дет зная. Не дай си Боже някога да трябва да научиш всичко дет знам аз!

Спийди разказваше с напевния си глас — топъл и утешителен. Джек слушаше, понякога смръщен, понякога изумен.

— Нали ги знайш онез неща, дет ги наричат сънища наяве?

Джек кимна.

— Те не са сънища, пътнико Джек. Нито сънища наяве, нито пък нощни кошмари. Туй място е истинско място. Достатъчно истинско, във всеки случай. Много е различно от тоз свят, но е истинско.

— Спийди, мама казва…

— Точно сега туй няма значение. Тя не знай за Териториите… но пък в същото време някак си знай за тях. Понеже татко ти, той знаеше. И този другият…

— Морган Слоут ли?

— Аха, същият ще да е. Той също знае. — После Спийди тайнствено добави: — Ама и аз зная кой е той там отвъд. Не зная ли! И още как!

— А снимката там при теб… не е Африка, а?

— Не е Африка.

— И не е някакъв трик?

— Не е.

— И баща ми е ходил в това място, така ли? — попита той, но сърцето му вече знаеше отговора — отговор, който изясняваше твърде много неща, за да не е истина. Но истина или не, Джек не беше сигурен доколко иска да повярва във всичко това. Вълшебни страни? Болни кралици? Тези неща го караха да се притеснява. Да се притеснява за разсъдъка си. Когато беше малък, майка му не бе ли му повтаряла отново и отново, че не бива да смесва сънищата си наяве с това, което наистина съществува? И не беше ли се държала толкова строго и неумолимо тогава, че Джек чак малко се уплаши? Сега си помисли, че може би и самата тя е била уплашена. Та би ли могла да живее с баща му толкова дълго и да не знае нищо? Джек не смяташе така. „Може би — помисли си той — тя не е знаела много… но това, което е знаела, й е било достатъчно, за да се уплаши.“ „Смахнати глупаци.“ Така ги бе наричала тя. Хората, които не могат да проумеят разликата между реалните неща и измислиците са смахнати глупаци.

Но неговият баща е знаел, че истината е друга, нали? Да. Той и Морган Слоут.

„Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали?“

— Баща ти ходеше често, да. И този другият мъж, Гроут…

— Слоут.

— Да, приятелче, да. Той. Той също ходеше. Само че татко ти, Джеки, ходеше, за да види и да научи. Ама оня, другият де, ходеше, за да плячкосва, да извлече каквот може.

— Морган Слоут ли уби моя чичо Томи? — попита Джек.

— Хич нищо не знам за туй. Ти само ме слушай, пътнико Джек, щото времето е малко. Ако наистина смяташ, че тоя Слоут щял да идва насам…

— О, по телефона той наистина ми се стори дяволски ядосан, дори вбесен — каза Джек. Самата мисъл, че чичо Морган може да пристигне в Аркадия Бийч, го изнервяше.

— … значи времето е по-малко от всякогаж. Понеже той току-виж решил, че няма да му е лошо, ако майка ти умре. А неговият двойник сигурно се надява, че кралица Лаура е на смъртен одър.

— Двойник ли?

— Някои хора в този свят имат двойници в Териториите — каза Спийди. — Не са много, хората де, понеже там отвъд има много по-малко люде, може би един на всеки сто хиляди от тукашните. Но двойниците отиват и се връщат най-лесно.

— Тази кралица… тя е… двойница на майка ми, така ли?

— Да, поне така изглежда.

— Но майка ми никога…

— Да. Не е. Така е.

— А баща ми имал ли е… двойник?

— Амчи, наистина имаше. Свестен човек.

Джек навлажни устни. Ама че шантав разговор! Двойници и Територии!

— А когато баща ми умря тук, неговият двойник умря ли там отвъд?

— Да. Не точно по същото време, ама почти.

— Спийди?

— Какво?

— Аз имам ли двойник? В Териториите?

Тогава Спийди го погледна така сериозно, че Джек усети, как по гърба му полазва студ.

— Ти не, синко. Ти си само един. Ти си единствен, специален. И тоз тип Смуут…

— Слоут — каза Джек и се усмихна леко.

— … какъвто ще да е, той го знай. И туй е една от причините той да се залети насам толкоз скоро. И една от причините ти да тръгваш.

— Защо? — извика Джек. — Какво мога да сторя, как ще помогна, ако това е рак? Ако е рак и тя е тук, вместо в някоя клиника, значи няма начин, ако тя е тук, разбери, това означава… — Очите му отново се наляха със сълзи и той едва ги удържа. — Това значи, че той вече е навсякъде в нея.

„Навсякъде в нея.“ Това беше още една истина, която сърцето му разбираше. Истината за прогресивното й отслабване, истината за тъмните сенки под очите й. „Навсякъде в нея, но, милостиви Боже, хей, Боже, моля те, Господи, тя е моя майка…“

— Чудя се — довърши той с изтъняло гласче — как това място на сънищата наяве би могло да помогне?

— Мисля, че достатъчно приказки наприказвахме дотук — каза Спийди. — Повярвай само в туй, пътниче Джек: Никогаж не бих ти рекъл, че трябва да отидеш, ако не можеше да й помогнеш.

— Но…

— Спокойно, пътнико Джек. Не можем да говорим повече, преди да ти покажа някои неща. Няма смисъл. Хайде.

Спийди прегърна Джек през рамената и го поведе покрай въртележката. Излязоха заедно през вратата и тръгнаха надолу по една от безлюдните странични алеи на лунапарка. Вляво от тях остана павилионът с електрическите колички, заключен и обкован с дъски, вдясно — поредица други павилиони, пицария, стрелбище. Всички те също бяха заковани с дъски (върху дъските избелели диви животни, изправени на задните си крака, важно се готвеха за скок).

Стигнаха до широката главна улица, наречена Бордуок авеню по някакво смътно подражание на Атлантик Сити. Лунапарк „Аркадия“ имаше кей, но не и истинска, постлана с дъски крайбрежна улица. Сега електронните игри бяха на сто метра вляво от тях, а входната арка на лунапарка — на двеста метра вдясно. Джек чуваше постоянния, глух тътен на разбиващите се вълни и самотните писъци на чайките.

Той погледна към Спийди, смяташе да го попита едно-друго, да се увери, че не става дума за някаква жестока шега… но не можа и да започне. Спийди вече бе извадил зелената стъклена бутилка.

— Това… — започна Джек.

— Ще те отведе там — рече Спийди. — Много хора, които гостуват отвъд, нямат нужда от него, но ти не си ходил там доста време, нали, Джеки?

— Да. — Кога за последен път беше затворил очи в този свят и ги бе отворил във вълшебния свят на сънищата наяве, в онзи свят с уханните, живителни миризми и наситеното, ясно небе? Миналата година? Не. По-отдавна значи… в Калифорния… след като баща му бе умрял. Тогава трябва да е бил на…

Джек ококори очи. Деветгодишен? Толкова отдавна? Цели три години?

Стана му страшно като си помисли колко тихо, колко незабележимо онези сънища, понякога сладки, понякога страшни и объркващи, го бяха напуснали, без да му дадат знак, сякаш голяма част от въображението му тихомълком и безболезнено бе умряла.

Той бързо взе бутилката от Спийди и едва не я изпусна. Стресна се и разбра, че се е уплашил. Някои от сънищата наяве наистина бяха обезпокоителни, така е, и грижовните предупреждения на майка му да не смесва реалността с измислицата (с други думи престани да фантазираш, Джеки, ще се смахнеш, стига, сладкото ми детенце) също бяха малко страшни, но сега той откри, че не иска да загуби онзи свят, въпреки всичко.

Погледна в очите на Спийди и си помисли: „Той също знае това. Знае всичко, което току-що си помислих. Кой си ти, Спийди?“

— Когато не си бил там известно време, нещо забравяш как да го направиш сам — каза Спийди и кимна към бутилката. — Затова си взех малко вълшебен сок. Тази течност е специална. — Последните думи Спийди изрече почти благоговейно.

— Тя оттам ли е? От Териториите?

— Не. Те ни доставят някои вълшебства и тук, пътнико Джек. Не много, ама все пак. Този вълшебен сок е от Калифорния.

Джек го погледна невярващо.

— Хайде. Сръбни си само глътчица, пък да видим няма ли да се понесеш — ухили се Спийди. — А пийнеш ли си достатъчно от туй, ти просто отиваш точно дет искаш. Пред очите ти стои един, който знай.

— Господи, Спийди, но… — Страхуваше се. Устата му пресъхна, слънцето му се струваше твърде ярко, чуваше биенето на пулса в слепоочията си. Под езика му горчеше, усещаше някакъв странен вкус, вкус на бакър, и си помисли: „Ей такъв ще е и «магичният му сок» — ужасен.“

— Ако се уплашиш и искаш да се върнеш, сръбни си отново — добави Спийди.

— Тя ще дойде с мен, така ли? Цялата бутилка? Обещаваш ли? — Мисълта да се окаже залостен там, в онова мистично място, докато тук Слоут тероризира болната му майка, беше непоносима.

— Обещавам.

— Добре… — Джек вдигна бутилката към устните си… после я поотпусна. Миришеше ужасно, на гранясало. — Спийди, не искам — прошепна той.

Лестър Паркър го погледна, устните му се усмихваха, но в очите му нямаше усмивка — те бяха строги. Неумолими, плашеха го. Напомниха му за черните очи: окото на чайката, окото от завихрения пясък. Ужас пролази в душата му. Джек протегна бутилката към Спийди.

— Не можеш ли да си я вземеш? — пресекливо прошепна той. — Моля.

Спийди не отговори. Не напомни на Джек, че майка му умира или че Морган Слоут пристига. Не го нарече страхливец, въпреки че той самият сега повече от всякога се чувствуваше като такъв. Много повече даже от онзи случай, когато не бе посмял да скочи от високата дъска в басейна и другите момчета го бяха освиркали. Спийди просто се обърна с гръб, загледа се в едно облаче и започна да си подсвирква.

Сега към ужаса се присъедини и самота, Джек я усети как се промъква в душата му. Спийди се бе отвърнал от него, Спийди му бе обърнал гръб.

— Добре — каза Джек. — Ще го направя, щом това искаш от мен.

Той отново надигна бутилката и преди да успее да размисли и да се разколебае, отпи.

Вкусът беше много по-лош, отколкото бе очаквал. Джек беше опитвал различни вина и преди, дори бе започнал да проявява предпочитания към някои от тях (особено харесваше сухите бели вина, които майка му поднасяше с писия или с риба меч или с пъстърва). Това също приличаше на вино… но в същото време представляваше някаква ужасна комбинация от всички видове вина, които бе пил преди. Вкусът му беше остър, сладък и вкиснал и не бе вкус на свежо, а на мъртво грозде, на грозде, което не бе живяло добре.

Когато устата му се изпълни с ужасния морав и сладникав вкус, той наистина видя гроздовете — потъмнели и загубили блясък, прашни, меки и разплути, увиснали на лози, които се вият нагоре покрай мръсна гипсова стена, а над тях под лепкава като сироп слънчева светлина душно се стеле тишина, нарушавана единствено от досадното бръмчене на безброй мухи.

Джек преглътна и лека пареща нишка пролази през гърлото му и се спусна надолу.

Той затвори очи и се смръщи. Усети, че му се гади. Не повърна, но бе убеден, че ако беше закусвал и това щеше да стане.

— Спийди…

Той отвори очи и думите замряха в гърлото му. Забрави, че му се повръща, че иска да се отърве от тази ужасна пародия на вино. Забрави за майка си, за чичо Морган, за баща си и за всичко останало.

Спийди беше изчезнал. Познатите, щръкнали към небето дъги на влакчето бяха изчезнали. Бордуок авеню беше изчезнало.

Той вече се намираше някъде другаде. Той беше…

— В Териториите — прошепна Джек. Цялото му тяло тръпнеше от ужас и възторг. Той усещаше как косата гъделичка врата му, усещаше как глуповато ухилване придърпва ъгълчетата на устните му. — Спийди, аз съм тук, мили Боже, аз съм тук, в Териториите! Аз…

Но чудото го победи. Той обхвана устата си с ръка и бавно се завъртя в кръг, за да разгледа това място, в което го бе довел „вълшебният сок“ на Спийди.

Океанът все още се простираше пред него, но сега цветът му беше по-тъмен, по-наситеносин, най-индиговосиния цвят, който Джек някога бе виждал. Известно време момчето стоеше като заковано с коса, разрошвана от океанския бриз, и очи, впити в линията на хоризонта, където този индиговосин океан срещаше небе с цвят на избелен дънков плат.

Линията на хоризонта се забелязваше като далечна, но ясно изразена дъга.

Той поклати глава, смръщи се и се обърна. Плажна трева — висока, буйна и гъста — растеше на брега, където само преди минута се бе намирала кръглата постройка на въртележката. Кеят също беше изчезнал, на мястото му се извисяваше грамада от гранитни скали, които се спускаха към океана. Вълните се разбиваха в най-ниските от тях и водата с рев се втурваше като пощуряла в пукнатини и улеи — вековни следи на силата и мощта й. Пяна, гъста като разбита сметана, отхвръкваше нагоре в свежия въздух и вятърът я разнасяше.

Внезапно Джек хвана с палец и показалец лявата си буза и се ощипа толкова силно, че чак очите му се насълзиха, но нищо не се промени.

— Истина е — прошепна той. Още една вълна се разби и бели като извара топки пяна се разлетяха във въздуха.

Внезапно Джек осъзна, че Бордуок авеню все още е тук… в известна степен. Набразден от каруци коларски път започваше от върха на носа — от мястото, където Бордуок авеню завършваше при самия вход на игрите в това, което той в съзнанието си продължаваше да нарича „реален свят“ — спускаше се надолу към мястото, на което стоеше той, и после се виеше на север, точно както Бордуок авеню водеше на север вече като авеню „Аркадия“ след входната арка на лунапарка. По коларския път също растеше трева, но тя изглеждаше полегнала и позагубила блясък, което наведе Джек на мисълта, че коларският път все още се използува, поне от време на време.

Той се отправи на север. Продължаваше да стиска зелената бутилка в дясната си ръка. Изведнъж му хрумна, че там някъде, в един друг свят, Спийди държи капачката, която става на тази бутилка.

„Дали просто се изпарих и изчезнах пред очите му? Сигурно така е станало. Господи!“

На около четиридесет крачки надолу по пътя той стигна до някакъв гъсталак от къпинови храсти. Скупчени между бодлите, по клончетата висяха най-едрите, най-тъмните, най-сочните къпини, които някога бе виждал. Стомахът на Джек, очевидно преодолял възмущението си от „вълшебния сок“, шумно изкурка.

„Къпини? През септември?“

Няма значение. След всичко, което се бе случило днес (а все още беше едва десет часа), да се кумиш пред къпини през септември изглеждаше някак си като да откажеш да глътнеш витаминче, след като вече си приел да глътнеш очистително.

Джек протегна ръка, напълни шепата си с къпини и ги набута в устата си. Бяха изумително сладки, изумително вкусни. Усмихнат (с тук-там боядисани в синьо устни), не изключващ напълно възможността да се е побъркал, той втори път напълни шепата си с къпини… след това трети. Никога не беше опитвал толкова вкусно нещо, макар и по-късно да си мислеше, че това се дължеше не само на самите къпини, а и отчасти на невероятната свежест на въздуха.

Докато пълнеше шепата си за четвърти път, по ръката му се появиха няколко драскотини, сякаш храстите му казваха да престане, понеже е хапнал достатъчно и стига толкова. Той смукна най-дълбоката драскотина, тази върху месестата възглавничка под палеца си, и се отправи на север по двете успоредни бразди. Движеше се бавно и се опитваше да огледа всичко наведнъж.

На няколко стъпки от къпиновия гъсталак спря, за да погледне нагоре към слънцето, което изглеждаше някак си по-малко, но пък по-огнено. Дали наистина имаше лек оранжев оттенък като на старите средновековни картини? Не беше изключено. И…

Някакъв писък, стържещ и неприятен като звука, който се чува при издърпването на стар ръждив пирон от дъска, изведнъж се надигна вдясно от него и прекъсна мислите му. Джек стреснато се обърна натам и очите му се ококориха.

Една чайка с умопомрачителни, почти невероятни размери (но наистина беше там — солидна като каменно блокче, съвсем реална) пищеше пронизително. Бе голяма колкото орел. Извила бялата си кръгла глава на една страна, тя отваряше и затваряше извитата си като кука човка. После изплющя с огромните си крила и острата плажна трева около нея се залюля.

И след това, очевидно без да се страхува, заподскача към Джек.

В далечината се разнесе ясният звук от много медни тръби, свирещи едновременно шумна, простичка мелодия и без каквато и да било причина Джек си помисли за майка си.

Той моментално погледна на север, привлечен от звука, който го изпълни с усещане за някаква неосъзната неотложност. Помисли си (ако изобщо имаше време за мислене), че се чувствува като човек, на когото му се яде нещо специално, нещо, което не е ял отдавна — сладолед или пържени картофи, или може би панирана костенурка, но в такъв случай човек не се сеща, преди да го види и да си го поръча, а само изпитва някаква неназована необходимост и тя не му дава мира и го изнервя.

Видя дълги тесни знамена и върха на нещо, което приличаше на огромна палатка, на павилион, щръкнал към небето.

"Това е точно мястото на „Алхамбра“ — помисли си Джек и тогава чайката изкряка зад гърба му. Той се обърна към нея и разтревожен откри, че тя вече е на по-малко от шест стъпки. Човката й отново зееше отворена и той видя мръсната й, розова лигавица и си спомни за вчерашния ден и за чайката, която беше пуснала мидата върху скалата, а после го бе фиксирала с ужасния си поглед, точно както правеше и тази тук. Чайката му се хилеше, той беше сигурен в това. Когато тя скочи още по-близо, той долови гадната воня, която се разнасяше около нея, миризмата на мъртва риба и разложени водорасли.

Чайката изсъска насреща му и отново размаха крила.

— Махай се оттук — високо каза Джек. Сърцето му щеше да изскочи, устата му пресъхна, но той нямаше да се остави да бъде уплашен от една чайка, пък била тя и голяма колкото тази. — Махай се!

Чайката отново отвори човката си… и тогава ужасните тласъци на зейналото й гърло сякаш започнаха да изричат думи, или поне така изглеждаше.

„Айка… и… иррра… Ек… айка миррррррааа…“

„Майка ти умира, Джек…“

Чайката пак подскочи към него, покритите й с люспи крака се вкопчваха в острата трева, човката й се отваряше и затваряше, черните й очи не изпускаха Джек от погледа си. Напълно несъзнателно той надигна зелената бутилка и отпи.

Отново ужасният вкус го накара до болка да стисне очи. Когато ги отвори, той глуповато започна да се взира в някакъв жълт пътен знак, върху който бяха нарисувани черните силуети на две тичащи хлапета, момиченце и момченце. ВНИМАНИЕ, ДЕЦА! НАМАЛЕТЕ СКОРОСТТА! — гласеше знакът. Една чайка, този път със съвършено нормална големина, изкряка и бързо отлетя от табелата, без съмнение стресната от внезапната поява на Джек.

Той се огледа. Чувствуваше се дезориентиран до прималяване. Стомахът му, пълен с къпини и „вълшебния сок“ на Спийди, шумно се бунтуваше. Краката му изведнъж започнаха да треперят и той се отпусна на бордюра, удари гърба си в стойката на пътния знак и зъбите му изтракаха.

После изведнъж наведе глава напред между разтворените си колене и широко отвори уста, сигурен, че ще блъвне навън всичко без остатък. Вместо това само се оригна два пъти и усети, че стомахът му бавно се успокоява.

„От къпините е — помисли си той. — Ако не беше от къпините, със сигурност щях да повърна.“

Вдигна поглед и усети как нереалността отново го връхлита. Бе изминал не повече от шестдесет крачки по коларския път в света на Териториите. Беше сигурен в това. Да кажем, че крачката му е била широка петдесет сантиметра, не, нека кажем дори осемдесет, просто, за да не сгрешим. Това означава, че е изминал почти петдесет метра. Но…

Той погледна назад и видя арката и изписания върху нея с големи червени букви надпис: ЛУНАПАРК „АРКАДИЯ“. Въпреки че зрението му беше безупречно, той едва можеше да различи отделните букви. Хотел „Алхамбра“ и паркът сега се намираха вдясно от Джек, а зад тях бе океанът.

В света на Териториите той беше изминал петдесет метра.

Тук отвъд те сякаш отговаряха на повече от петстотин метра.

— Боже Господи! — прошепна Джек Сойер и покри с ръце очите си.

— Джек! Хей, момче! Пътнико Джек!

Гласът на Спийди едва достигна до него, заглушаван от рева на бучащ мотор. Джек вдигна поглед — главата му тежеше, изморените му крайници сякаш бяха пълни с олово — и видя, че някакъв допотопен камион бавно се търкаля към него. Каросерията беше боядисана в отвратително гущеровозелено. На волана седеше Спийди.

Той приближи камиона към бордюра, даде няколко залпа с мотора (Пуффф! Пуффф! Ууп-ууп-ууп!), загаси го (Хррръ-ъъррр…) и бързо се смъкна долу.

— Джек, добре ли си?

Джек вдигна ръка и му протегна бутилката.

— Вълшебният ти сок наистина изтощава, Спийди — жално каза той.

Спийди погледна обидено… после се засмя.

— М̀чи кой ти е казвал, че илачите трябва да са благи, а, пътнико Джек?

— Никой — отвърна момчето и усети как част от силата му бавно се връща, а потискащото чувство за дезориентация сякаш постепенно започва да го напуска.

— Е, Джек, сега вярваш ли?

Той кимна.

— Не — каза Спийди. — Тъй не върви. Кажи го високо и ясно.

— Териториите — започна Джек — съществуват. Там са. Съвсем истински. Видях една птица… — Той спря и потрепера.

— Каква птица? — остро попита Спийди.

— Чайка. Дяволски огромна чайка… — Джек поклати глава. — Няма да повярваш. — Помисли малко, после добави: — Не, предполагам, че ти ще повярваш. Някой друг може би не, но ти ще повярваш.

— Тя говореше ли? Там доста птици го правят. Говорят разни ми ти глупости, знайш. А има и някои, дето го правят като с чувство… то е лошо, чувството де, злобно, и обикновено избъбрят само лъжи.

Джек бавно кимаше. Дори само това, че слушаше как Спийди говори за случилото се, сякаш то е напълно в реда на нещата, съвсем нормално и обикновено, го караше да се чувствува по-добре.

— Мисля, че наистина говореше. Само че приличаше… — Замисли се. — Ами в училището, в което ходехме с Ричард в Лос Анжелос, имаше едно момче. Брандън Луис. То заекваше и когато говореше, почти нищо не му се разбираше. И птицата говореше по същия начин. Но аз разбрах какво каза. Тя каза, че майка ми умира.

Спийди прегърна Джек през раменете и известно време двамата мълчаливо седяха на бордюра. Администраторът на „Алхамбра“, който гледаше строго, раздразнено и подозрително всички живи същества във вселената, се появи с голям куп писма. Спийди и Джек проследиха с поглед как стига до ъгъла на Аркадия авеню и Бийч Драйв и набутва кореспонденцията на хотела в пощенската кутия. На връщане той ги удостои с беглия си поглед и се запъти по главната алея на парка към хотела. Темето му няколко пъти се мерна между високите, гъсти чемшири.

Ясно се чу как тежката входна врата се отваря и затваря. Джек потръпна от ужасното усещане, което предизвикваше в него есенната пустота на това градче. Широки, безлюдни улици. Дълъг плаж с тъжни, самотни дюни. Празен лунапарк, в който вагоните на влакчето са струпани под насмолен брезент и всички павилиони са заключени с катинари. Хрумна му, че майка му го бе довела на място, което много приличаше на края на света.

Спийди бе отметнал глава назад и пееше със своя искрен и топъл глас: „Дойдох за малко в туй градче… и много тук играх… и много се мотах… но лятото почти отмина, да, и зимата пристига… и вече казвам стига… и трябва да замина… на път далечен да замина…“

Той спря и погледна Джек.

— Хей, пътнико Джек, ще тръгваш ли на път?

Момчето потръпна от ужас.

— Така мисля — каза то. — Ако това ще помогне. Ако наистина ще й помогне. Мога ли да й помогна, Спийди?

— Можеш — замислено отвърна Спийди.

— Но…

— О, има толкова много „но“-та — каза Спийди. — Цял вагон са те, пътниче Джек. Аз не ти обещавам разходчица до сладкарницата. Не ти обещавам успех. Не мога да ти обещая, че ще се върнеш жив или че ако това стане, умът ти все още ще бъде на мястото си. И ти ще трябва да изминеш голяма част от пътя си в Териториите, понеже Териториите са доста по-малки. Забеляза ли това?

— Да.

— И аз тъй си помислих. И сигурно още куп неща ти станаха ясни там на пътя, нали?

Сега Джек отново се сети за един предишен въпрос и въпреки че той нямаше нищо общо с настоящия им разговор, трябваше да знае отговора му.

— Спийди, аз изчезнах ли? Видя ли как изчезвам?

— Ти замина — отвърна Спийди и плесна веднъж с ръце — просто ей тъй.

Джек усети, че на устните му цъфва неволна усмивка… и Спийди й отвърна с широко ухилване.

— Бих искал да го направя някой път по време на часа на господин Балго — възкликна Джек и Спийди се закиска като ученик. Джек се присъедини към него и смехът му понесе добре, почти толкова добре, колкото вкусът на онези къпини.

След известно време негърът отново стана сериозен и каза:

— Има си причина ти да трябва да си в Териториите, Джеки. Там има нещо и то те чака. Едно много, ама много силно нещо.

— И то е там, отвъд, така ли?

— Да, приятелче.

— И то може да помогне на майка ми?

— На нея… и на другата.

— На кралицата ли?

Спийди кимна.

— Какво е то? Къде е? Кога…

— Хей, спри! Почакай! — вдигна ръка Спийди. Устните му се усмихваха, но очите му бяха замислени, почти нажалени. — Дай да ги караме едно по едно. Джек, аз не мога да ти кажа туй, дет не зная… или туй, дето не ми е разрешено.

— Не ти е разрешено ли! — озадачено възкликна Джек. — Кой…

— Пак почваш — рече Спийди. — Слушай сега, пътнико Джек. Ти трябва да тръгнеш веднага, щом можеш, преди оня Блоут да…

— Слоут.

— Тъй де, той. Трябва да изчезнеш оттук, преди той да дойде.

— Ама той ще мъчи майка ми — каза Джек. Чудеше се защо го казва: защото е истина или за да си намери причина да се оправдае пред Спийди и да се откаже от пътуването, като от ястие, в което може би е сложена отрова. — Ти не го познаваш! Той…

— Познавам го — тихо каза Спийди. — Познавам го отдавна, пътнико Джек. И той ме познава. Носи следите ми върху себе си. Скрити са те, но са там, по него са. Майка ти може и сама да се грижи за себе си. Или поне ще трябва да го прави известно време. Понеже ти трябва да тръгваш.

— Накъде?

— На запад — рече Спийди. — От тоз океан към другия.

— Какво! — извика Джек, потресен при мисълта за такова разстояние. После изведнъж се сети за една реклама, която бе видял по телевизията преди две-три вечери. Някакъв мъж си избираше бонбони в едно барче с деликатеси на десет хиляди километра във въздуха, без да му мигне окото. Самият Джек бе летял с майка си от единия до другия бряг и обратно поне дузина пъти и винаги бе изпитвал някакво тайно задоволство от факта, че когато човек лети от Ню Йорк към Лос Анжелос, денят му продължава шестнадесет часа. Приличаше на нещо като надлъгване с времето. И беше лесно.

— Мога ли да пътувам със самолет? — попита той Спийди.

— Не! — почти изрева негърът, а очите му щяха да изхвръкнат от ужас. Силната му ръка сграбчи рамото на Джек. — Нищо, нищичко не бива да те накара да се издигаш високо в небето, каквото ще да става. Не бива! Не можеш! Ами ако се случи да се пренесеш в Териториите докато си там горе…

Той не каза нищо повече, не трябваше. Джек изведнъж си представи ужасната картина, в която той стремглаво пада от онова ясно, безоблачно небе, едно пищящо момче-граната с джинси и тениска на бели и червени райета, един небесен гмуркач без парашут.

— Ще вървиш пеша — рече Спийди. — Качвай се и да се повозиш, когат решиш, че може… ама много внимавай, щото там има разни странници. Някои са само побъркани нещастници, сестрички, коит искат да те опипат, или разбойници, които искат да те убият. Но някои са истински Странници, пътнико Джек. Тез хора са стъпили с по един крак във всеки свят, те гледат и в двете посоки като дяволската глава на Янус. Страхувам се, че те бързо ще узнаят, че идваш. И ще бъдат нащрек.

— Те двойници ли са? — колебливо попита Джек.

— Някои са, някои не са. Не мога да ти кажа повече сега. Но ти ще стигнеш до другия бряг, ако можеш. Ще стигнеш до другия океан. Движи се през Териториите, когато можеш, и ще се придвижваш по-бързо. Ще вземеш сока…

— Мразя го!

— Няма значение какво мразиш — строго каза Спийди. — Ще прекосиш континента и ще намериш едно място, една друга Алхамбра. Трябва да влезеш в туй място. То е страшно място, лошо място. Но ти трябва да влезеш в него.

— А как ще го намеря?

— То ще те вика. Ти ще го чуваш високо и ясно, сине.

— А защо… — започна Джек и навлажни устните си, — защо трябва да вляза там, щом е толкова лошо?

— Понеже то е мястото, където е талисманът. Нейде в онази друга Алхамбра.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ще разбереш — отвърна Спийди.

Изправи се и хвана ръката на Джек. Момчето се надигна. Двамата застанаха лице срещу лице — старият негър и малкото бяло момче.

— Слушай — каза Спийди и гласът му с бавен, напевен ритъм занарежда: — Талисманът ще ти бъде даден в ръката, пътнико Джек. Нито твърде голям, нито твърде малък. Той изглежда просто като една кристална топка. Пътнико Джек, хей, пътниче Джек, ти ще отидеш в Калифорния, за да го донесеш обратно тук. И туй е твойто бреме, туй е твоят кръст: изпуснеш ли го, всичко ще бъде загубено.

— Не разбирам за какво говориш — повтори Джек с някакъв странен инат. — Ти трябва да…

— Не — незлобливо отвърна Спийди. — Трябва да довърша оназ въртележка тази сутрин, Джек, туй трябва да направя. Нямам повече време за разни ала-бала. Трябва да се връщам, а ти трябва да тръгваш. Не мога да говоря повече сега. Догаждам се, че ще те видя пак. Тук… или там отвъд.

— Но аз не знам какво да правя! — извика Джек, докато Спийди се качваше в кабината на стария камион.

— Знайш достатъчно, за да тръгнеш — рече Спийди. — И ще стигнеш до талисмана. Той ще те дърпа към себе си.

— Аз дори не знам какво е талисман!

Спийди се засмя и запали мотора. Камионът бавно тръгна нагоре и блъвна огромно синьо кълбо изгорели газове.

— Погледни в речника! — извика Спийди и даде на заден. После спря, обърна и камионът се понесе към лунапарка „Аркадия“. Джек стоеше до бордюра и го гледаше как се отдалечава. Никога в живота си не се бе чувствувал толкова самотен.

Когато камионът на Спийди мина под арката на лунапарка, зави и изчезна, Джек тръгна към хотела. Талисман. В друга Алхамбра. На брега на някакъв друг океан. В душата му беше пусто. Сега, когато Спийди не стоеше до него, задачата му се струваше тежка като планина, също толкова огромна, и доста неясна. Докато Спийди говореше, Джек бе имал чувството, че почти разбира цялата тази смесица от намеци, заплахи и инструкции. Но сега всичко си беше просто една бъркотия. И все пак Териториите съществуваха. Той се вкопчи в тази сигурност толкова здраво, колкото можа, и тя хем го топлеше, хем го охлаждаше. Те бяха реално място и той отново тръгваше натам. Даже ако все още не разбираше всичко, даже ако беше само един невеж пилигрим, той тръгваше. И сега оставаше само да се опита да убеди майка си. „Талисман“ — прошепна си той тихичко, прекоси пустото Бордуок авеню и бързо изкачи стъпалата към пътеката между редиците чемшири. Тъмнината във вътрешността на „Алхамбра“, след като входната врата се затвори напълно, го сепна. Фоайето беше една дълга пещера, човек имаше нужда от свещ, за да не се сблъска с призраците. Пепеливият администратор мъждукаше на рецепцията, пробождаше Джек с белите си очи. Те излъчваха сигнали,предаваха му съобщение, да. Джек преглътна и се извърна. Съобщението го направи по-силен, по-уверен, въпреки че целта беше да го унизи.

Той продължи към асансьора с изправен гръб и спокойна крачка. „Мотаеш се насам-натам с негроци, а? Разрешаваш им да те гушкат, а?“ Асансьорът бръмчеше надолу като голяма тежка птица, вратите се разделиха и Джек влезе вътре. Обърна се да натисне бутона с номер 4. Администраторът продължаваше да седи като призрак зад бюрото и да изпраща съобщението си като куршуми в цел. „Негролюбец Негролюбец Негролюбец (Харесваш ли го по оня начин, а, келеменце? Горещ и черен, а? Точно за теб, а?).“ Вратите милостиво се затвориха. Стомахът на Джек слезе в петите му, асансьорът се потътри нагоре.

Омразата остана долу във фоайето. Дори самият въздух в асансьора стана по-чист, когато отминаха първия етаж. Сега всичко, което Джек трябваше да направи, беше да каже на майка си, че се налага да отиде в Калифорния сам. „Просто не позволявай на чичо Морган да те накара да подпишеш…“

Джек излезе от асансьора и за пръв път в живота си се запита дали Ричард Слоут разбира какъв всъщност е баща му.

От коридора с празните свещници и картините, на които малки корабчета плаваха в разпенени, набръчкани морета, през открехнатата навътре врата с номер 408 се виждаше част от избелелия килим. Слънчевата светлина, проникваща през прозорците на всекидневната, очертаваше издължен правоъгълник върху вътрешната стена.

— Ей, мамо — каза Джек, като влезе в стаята, — не си затворила вратата, какво е… — Той беше сам и говореше на мебелите. — Мамо? — От подредената стая го лъхна някакво безредие — препълнен пепелник, недопита чаша вода върху ниската масичка за кафе.

Джек си обеща, че този път няма да изпада в паника.

Бавно се завъртя в кръг. Вратата на спалнята й беше отворена, а самото помещение — тъмно като фоайето. Лили не бе дръпнала пердетата.

— Ей, знам, че си тук — каза той и прекоси спалнята, за да почука на вратата на банята. Никакъв отговор. Джек отвори вратата и видя розова четка за зъби до мивката и зарязан върху тоалетката гребен със заплетени между зъбците му светли косми. „Лаура де Лосиан“ — пошушна някакъв глас в съзнанието му и той бързо излезе от малката баня, сякаш името го ужили.

„О, не започвай пак — каза си той. — Къде ли е отишла?“

И вече го виждаше.

Виждаше го, докато вървеше към спалнята си, виждаше го, докато отваряше вратата и проучваше с поглед неоправеното си легло, празната си раница, скупчените книги и натрупаните върху тоалетната масичка чорапи. Виждаше го, когато погледна в собствената си баня, където пешкирите висяха в ориенталски безпорядък вляво и вдясно, отстрани на ваната и покрай пластмасовите шкафове.

Морган Слоут се втурва през вратата, сграбчва майка му за ръката и я тегли надолу по стълбите…

Джек бързо се върна във всекидневната и този път провери зад дивана.

… издърпва я през страничната врата, набутва я в някаква кола, очите му постепенно стават жълти…

Той взе телефона и натисна нулата.

— Обажда се Джек Сойер… от четиристотин и осма. Майка ми да е оставяла някакво съобщение за мен? Трябваше да е тук… но… е излязла… и сигурно…

— Ей сега ще погледна — отвърна момичето и той от напрежение още по-силно стисна слушалката. — Няма съобщение за четиристотин и осма, съжалявам.

— А за четиристотин и седма?

— Също няма.

— Ами… тя дали е имала посетители през последния час, час и нещо? Идвал ли е някой тази сутрин? Да я види, искам да кажа.

— Това знаят на рецепцията — отвърна телефонистката. — Няма начин да научавам оттук. Искате ли да проверя вместо вас?

— Да, много ви моля — каза Джек.

— О, и без това умирам от скука в тази морга. Почакайте така.

Още един изпълнен с напрежение миг. Тя се върна с думите:

— Никакви посетители. Може би е оставила бележка някъде горе, в апартамента.

— Ами да, ще погледна — измрънка Джек и затвори. Дали администраторът е казал истината? Или Морган Слоут просто му е протегнал ръка, а в месестата й длан се е гушела сгъната като марка двадесетдоларова банкнота. Джек видя и тази сцена.

Той се строполи на дивана и сподави глупавото си желание да погледне под възглавниците. Разбира се, чичо Морган не е можел да дойде и да я отведе. Той все още е в Калифорния. Но пък какво му е пречело да изпрати други хора да свършат това вместо него! Хората, за които бе споменал Спийди, странниците, стъпили с по един крак във всеки свят.

Не го свърташе на едно място. Скочи от дивана, излезе в коридора и затвори вратата. Направи няколко крачки, после се сепна, върна се обратно, отключи със своя ключ, остави вратата полуоткрехната и отново затупурка към асансьорите. Беше напълно възможно само да е мръднала до магазинчето във фоайето за вестници и списания, без да си е взела ключа.

Едва ли. Той не я бе виждал да хваща вестник от началото на лятото. Новините научаваше единствено по радиото.

Значи е излязла да се поразходи.

Прави упражнения и диша дълбоко. Или просто се движи насам-натам. А може би Лили Кавано внезапно е решила да се пробва на сто метра. Подредила си е препятствията долу на плажа и тренира за следващата олимпиада… Слезе с асансьора във фоайето и надникна в магазинчето. Възстаричката блондинка зад щанда го погледна над рамката на очилата си. Плюшени играчки, купчинка тънки вестници, парфюмиран сапун за бръснене, стойка за списания с клюмнали от преградите й „Пипъл“ и „Ню Хампшир Магазин“.

— Извинете — каза Джек и се обърна.

Откри, че втренчено гледа гравираната табела до огромната, обезсърчена папрат: „… залиня и скоро ще трябва да умре…“.

Жената в магазинчето се прокашля. Джек си помисли, че сигурно минути наред се е взирал в думите на Даниел Уебстър.

— Кажете — обади се жената зад него.

— Извинете — повтори Джек и мръдна към центъра на фоайето. Гадният администратор вдигна вежди и се обърна встрани, за да разучава безлюдното стълбище. Джек събра сили и се приближи към него.

— Господине — каза той, когато застана пред рецепцията. Онзи се преструваше, че се опитва да си спомни столицата на Северна Каролина или главното експортно перо на Перу.

— Господине.

Мъжът се смръщи. Та зает с мислите си, той почти не бе тук, бива ли да го обезпокояват!

Джек разбираше, че всичко е само представление, и каза:

— Дали ще можете да ми помогнете.

Онзи реши да го погледне все пак.

— Зависи каква помощ ти трябва, момче.

Джек съзнателно реши да пренебрегне скритата подигравка.

— Да сте виждали майка ми да излиза преди малко?

— Какво значи преди малко? — Сега подигравката бе почти явна.

— Питам само дали сте я видели да излиза.

— Страхуваш се, че е зърнала как си държите ръчичките с твоя любим там навън, а?

— Господи! Що за влечуго сте вие! — възкликна Джек, смаян от самия себе си. — Не, не се страхувам от това. Само се чудя дали е излязла и ако не бяхте такова влечуго, щяхте да ми кажете. — Лицето му бе почервеняло и той осъзна, че е стиснал юмруци.

— Е, добре, тя наистина излезе — отвърна администраторът и се наклони към рафта с ключове зад гърба си. — Но няма да е лошо да сдържаш езика си, момче. Най-добре ще бъде да ми се извиниш, надути ми господинчо Сойер. И аз имам очи! И аз ги разбирам тия работи!

— Вие си мерете приказките и аз ще си гледам работата — каза Джек. Спомни си тази фраза от една от старите плочи на баща си. Тя може би не бе напълно подходяща за случая, но му пасна на устата, пък и онзи гадняр премигна задоволително.

— Може би е някъде в парка, не зная — унило добави администраторът, но Джек вече вървеше към вратата.

Незабавно забеляза, че любимката на автокината и кралица на второкласните филми я няма в обширния парк отпред. Друго не бе и очаквал, тъй като в противен случай би я видял още на идване към хотела. Освен това Лили Кавано не беше от хората, които се разтакават по паркове. Това й бе толкова неприсъщо, колкото и инсталирането на препятствия на плажа.

Няколко коли се влачеха по Бордуок авеню. Една чайка зловещо изпищя високо в небето и сърцето на Джек се сви.

Той прокара ръка през косата си и огледа светлата улица, първо нагоре, после надолу. Може би тя просто се е заинтересувала от Спийди, може би е искала да види този необикновен нов приятел на сина си и е тръгнала надолу към лунапарка. Но Джек не можеше да си я представи там, както не можеше да си я представи и да се лангърка безцелно из парка. Избра по-малко познатия маршрут към градчето.

След високия жив плет, ограждащ „Алхамбра“ и парка, започваше дълга редица ярко боядисани магазини, първият от които беше сладкарница „Аркадия“. Единствено тя и дрогерията „Нова Англия“ продължаваха да работят и извън сезона. Джек се поколеба известно време, застанал на поизронения тротоар. Беше малко вероятно любимката на автокината да пие чай в подобна сладкарница, но тъй като това бе първото място, където все пак можеше да я открие, той тръгна по тротоара натам и надникна през прозореца.

Зад касата седеше и пушеше жена с вдигната на кок коса. Сервитьорка, облечена в розова найлонова рокля, се подпираше на срещуположната стена. Клиенти нямаше. После на една от масите откъм страната на „Алхамбра“ Джек забеляза как някаква възрастна жена отпива от чашата си. Единствената в сладкарницата, с изключение на персонала. Той продължи да наблюдава старицата, която изискано остави чашата върху чинийката и извади цигара от чантата си, и чак тогава с болезнена изненада откри, че това е майка му. Миг по-късно възрастта й сякаш изчезна.

Той обаче запомни гледката и някак си му се струваше, че вижда двоен образ — Лили Кавано Сойер и онази крехка стара жена в едно и също тяло.

Джек отвори внимателно вратата, но въпреки това звънчето издрънча. Блондинката на касата кимна и се усмихна. Сервитьорката се изправи и поглади полата си. Майка му го погледна сякаш с искрена изненада и после широко му се усмихна.

— Ей, пътешественико Джек, вече си толкова висок, че просто ми се стори как виждам през вратата да влиза баща ти — каза тя. — Понякога забравям, че си само дванадесетгодишен.

— Май ме нарече Джек Пътешественика, а? — каза той, след като издърпа стола и се отпусна върху него.

Лицето й бе много бледо, а сенките под очите й изглеждаха почти като синини.

— Баща ти не те ли наричаше така? Просто ей сега ми хрумна, че цяла сутрин си в движение.

— Той ме е наричал Джек Пътешественика, така ли?

— Или нещо подобно… когато беше съвсем мъничък. Сетих се! Джек Пътника. Точно така беше. Казваше ти Джек Пътника. Разбираш ли, беше забавно да те наблюдаваме как се носиш надолу по моравата. Между другото, оставих вратата отворена. Не знаех дали не си забравил да си вземеш ключ.

— Видях — отвърна той, разтърсен от новата информация, която тя така непринудено сподели с него.

— Искаш ли нещо за закуска? Аз просто не можах да понеса дори мисълта да ям още веднъж в онзи хотел.

Сервитьорката вече бе застанала до тях.

— За вас, младежо? — попита тя и леко повдигна таблата си.

— Откъде знаеше, че ще те намеря тук?

— Ами че къде другаде би могъл да отиде човек? — сви рамене тя и каза на сервитьорката: — Моля, донесете му закуска за великани. Той расте поне с един сантиметър на ден.

Джек се облегна назад. Чудеше се как да започне. Майка му го погледна изпитателно и той започна, трябваше да започне сега.

— Мамо, ако се наложи да замина за известно време, ти ще се справиш ли?

— Какво имаш предвид с това „справям се“? И най-вече какво означава „за известно време“?

— Ами… ще бъдеш ли в състояние… ще можеш ли да се справиш с неприятностите от страна на чичо Морган?

— Мога да се оправя със стария Слоут — каза тя и се усмихна. — Всякак ще се оправя с него поне на първо време. Но какви са тези въпроси, Джеки? Ти не си тръгнал заникъде.

— Но трябва — отвърна той. — Честно. — После осъзна, че сигурно звучи като дете, което си проси играчка. За щастие в този момент пристигна келнерката с панерче препечени филийки и чаша доматен сок. Той за миг отмести поглед встрани и когато отново погледна към майка си, тя вече мажеше с конфитюр една от филийките.

— Трябва да замина — повтори той. Тя му подаде филийката със замислено лице, но не каза нищо. — Може да не ме виждаш известно време, мамичко. Искам да се опитам да ти помогна. Затова трябва да замина.

— Да ми помогнеш ли? — възкликна тя и Джек забеляза, че само около седемдесет и пет процента от скептичността й бяха непресторени.

— Искам да се опитам да ти спася живота — уточни Джек.

— Така ли?

— Мога да го направя.

— Значи можеш да ми спасиш живота. Това е твърде интересно, Джеки, то неминуемо ще те превърне в знаменитост някой ден и ще ти осигури най-гледаното телевизионно време. Мислил ли си някога за създаването на развлекателни програми? — Тя беше оставила изцапания с конфитюр нож и объркано кокореше очи, но зад престореното неразбиране той видя две неща — ново припламване на ужасния й страх и смътна, почти неосъзната надежда, че в края на краищата той все пак би могъл да направи нещо.

— Дори ако не разрешиш, аз съм решил и ще го направя. Така че може би е по-добре да ми дадеш съгласието си.

— Е, чудесна сделка, няма що. Особено като се има предвид, че изобщо нямам представа за какво става дума.

— Мисля, че имаш, мамо, имаш някаква представа. Понеже татко съвсем точно щеше да знае за какво говоря.

Тя се изчерви и стисна устни.

— Това е непочтено, Джеки. Не можеш да използуваш това, което, може би Филип е щял да знае, като оръжие срещу мен.

— Не което е щял, а което наистина е знаел.

— Говориш абсолютни глупости, синчето ми.

Сервитьорката постави поднос с бъркани яйца, пържени картофи и наденички пред Джек и шумно въздъхна.

След като тя важно се отдалечи, майка му сви рамене.

— Изглежда, не мога да намеря верния тон с персонала тук. Но глупостите са глупости са глупости, ако цитираме Гъртруд Стайн7.

— Аз ще ти спася живота, мамо — повтори той. — Трябва да отида много надалеч и да донеса нещо, което ще направи това. Тъкмо така ще постъпя.

— Бих искала да разбера за какво говориш.

„Напълно обикновен разговор — помисли си Джек. — Толкова обикновен, както когато искаш разрешение да прекараш няколко дни в къщата на някой приятел.“ Той разряза наденичката на две и пъхна едното парче в устата си. Тя внимателно го наблюдаваше. Наденичката бе сдъвкана, погълната и последвана от хапка пържени яйца. Бутилката на Спийди убиваше като остър камък гърба му.

— А също бих искала да не се държиш така, сякаш не чуваш дребните ми забележки по твой адрес, колкото и тъпи да са те.

Джек упорито преглътна яйцата, набоде няколко солени картофчета и ги напъха в устата си.

Лили отпусна ръце в скута си. Колкото по-дълго той не отвърнеше, толкова по-внимателно щеше да го слуша тя, когато наистина започнеше да говори. Момчето се престори, че мисли единствено за закуската си. Яйца, наденичка, картофи. Наденичка, картофи, яйца. Картофи, яйца, наденичка, чак докато усети, че тя всеки миг ще се разкрещи насреща му.

„Баща ми ме е наричал Джек Пътника — мислеше си то. — Истина е. Така е било, колкото и да не ми се вярва.“

— Джек…

— Мамо, татко не ти ли се е обаждал понякога много отдалече, въпреки че ти си знаела, че по това време трябва да е в града?

Тя вдигна вежди.

— И никога ли не си… влизала в някоя стая, защото си предполагала, че е там, може би даже си знаела, че е там, но не си го намирала?

„Остави я да смели това!“

— Не — отвърна тя.

И двамата позволиха на отрицанието да се измъкне.

— Почти никога.

— Мамо, вече се случи и на мен — каза Джек.

— Сам знаеш, че за това винаги имаше обяснение.

— Ти пък знаеш, че баща ми винаги му намираше цаката, когато трябваше да обясни нещо. Особено, когато нещата изобщо не можеха да бъдат обяснени. Много го биваше. Това е една от причините да бъде толкова добър посредник.

Тя отново замълча.

— Е добре, аз знам къде е ходел — каза Джек. — И вече бях там. Тази сутрин. И ако отида отново, мога да се опитам да ти спася живота.

— Не е необходимо ти да ми спасяваш живота, не е необходимо да го спасява който и да било — изсъска майка му.

Джек погледна към опустошената си чиния и промърмори нещо.

— Я повтори, не чух — нареди му тя.

— Мисля, че е необходимо, казах. — Посрещна с поглед очите й.

— А ако предположим, че попитам как възнамеряваш да го направиш?

— Не мога да отговоря, защото самият аз все още не съм напълно наясно. Мамо, така и така не съм на училище… дай ми възможност. Може би ще отнеме само седмица.

Тя вдигна вежди.

— Е, може и малко повече — призна той.

— Смятам, че си се смахнал — каза тя. Но той видя, че част от нея иска да му повярва, и следващите й думи доказаха това. — Ако… ако съм достатъчно луда, за да ти разреша да заминеш заради тази мистериозна задача, трябва да бъда сигурна, че не те грози никаква опасност.

— Татко винаги се връщаше — изтъкна Джек.

— Предпочитам да рискувам своя живот, а не твоя — отвърна тя и тази истина също увисна като огромна преграда между тях.

— Ще се обаждам, когато мога. Но не се тревожи, ако мине цяла седмица, без да позвъня. Ще се върна, точно както татко винаги се връщаше.

— Цялата история е смахната — каза тя. — Начело с мен. Как ще се добереш до мястото, в което трябва да отидеш? И къде е то? Имаш ли достатъчно пари?

— Имам всичко необходимо — бързо отвърна той, като се надяваше, че тя няма да разчопля повече първите два въпроса. Мълчанието растеше, растеше и най-после той добави: — Предполагам, че ще вървя предимно пеша. Не мога да говоря много за това, мамо…

— Джек Пътника — въздъхна тя. — Почти повярвах…

— Да — кимна той, — да.

„И може би — помисли си Джек, — ти знаеш нещо от онова, което знае тя, истинската кралица, и затова ме пускаш да тръгна на път толкова лесно.“

— Така е. Аз също вярвам. Това го превръща в реалност — добави той.

— Е… когато каза, че няма значение какво ще кажа…

— И щях да го направя.

— … тогава ми стана ясно, че наистина е без значение какво ще кажа. — Тя смело го погледна. — Но въпреки това има значение. Искам да се върнеш тук веднага щом можеш, момчето ми. Не тръгваш още сега, нали?

— Напротив, трябва. — Джек дълбоко си пое дъх. — Да. Тръгвам веднага щом се разделим.

— Е, аз почти повярвах в тези брътвежи. Ти си син на Фил Сойер, добре. Но не си намерил някое момиче тук наоколо, нали?… — Втренчи се в него. — Не. Няма момиче. Хубаво. Опитай се да ми спасиш живота. Нека бъде както си решил. — Поклати глава и той като че ли видя особен, трескав блясък в очите й. — Ако ще тръгваш, направи го още сега, Джеки. Обади ми се утре.

— Ако мога — каза той и се изправи.

— Ако можеш. Да, разбира се. Прости ми. — Тя сведе очи и той забеляза, че погледът й е нефокусиран. По бузите й избиха червени петна.

Джек се наведе и я целуна, но тя му направи знак да тръгва. Сервитьорката ги зяпаше, сякаш представяха някаква пиеса. Въпреки всичко, което майка му току-що бе казала, Джек си помисли, че беше успял да свали недоверието й едва до около петдесет процента, или с други думи, тя вече не знаеше какво да вярва.

За миг тя съсредоточи погледа си върху него и той отново видя очите й да проблесват трескаво. Гняв? Сълзи?

— Пази се — каза тя и даде знак на сервитьорката.

— Обичам те — прошепна Джек.

— Никога не съм се съмнявала. — Почти се усмихваше. — Тръгвай, Пътнико Джек. Изчезвай, преди да осъзная що за лудост е всичко това.

— Вече съм тръгнал — каза той, обърна се и излезе от сладкарницата. Имаше чувството, че главата му е стегната с обръч, сякаш костите на черепа му изведнъж бяха пораснали прекомерно за обвивката си. Жълтата слънчева светлина подразни очите му. Чу как вратата на сладкарница „Аркадия“ хлопна секунда след като звънчето издрънча. Той премигна и претича през Бордуок авеню, без да се огледа за коли. Стигна отсрещния тротоар и се сети, че трябва да се върне до хотела за дрехи. Майка му още не беше излязла от сладкарницата, когато той отвори тежката входна врата на „Алхамбра“.

Администраторът отстъпи назад и враждебно се втренчи в него. Джек усети отрицателните му емоции, но не можа да си спомни защо онзи реагира така само при вида му. Разговорът с майка му, много по-кратък, отколкото той си бе представял, сякаш беше продължил дни. А преди това бе нарекъл мъжа на рецепцията влечуго. Дали трябваше да се извини? Вече не си спомняше какво бе предизвикало избухването му…

Майка му се бе съгласила той да замине, беше му дала разрешението си и докато пресичаше фоайето под злобния поглед на администратора, Джек най-сетне разбра защо. Той не бе споменал талисмана, не беше обяснил за съществуването му, но даже ако го бе направил, даже ако беше говорил за най-невероятната част от мисията си, тя пак щеше да се съгласи. И ако беше казал, че отива да донесе пеперуда с размер колкото човешки крак, за да я опече във фурната, тя щеше да се съгласи да яде печена пеперуда. Може би с ирония, но наистина щеше да се съгласи. Това отчасти показваше дълбочината на страха й, иначе щеше ли да се хваща за такива сламки?

Но тя се хващаше, защото дълбоко в себе си знаеше, че това не са сламки. Бе му разрешила да тръгне, понеже дълбоко в себе си тя също знаеше за Териториите.

Дали когато понякога се събуждаше нощем и в нейното съзнание не звучеше името на Лаура де Лосиан?

Горе в стаята Джек почти безразборно започна да нахвърля в раницата си дрехи. Всичко, което пръстите му напипваха в някое от чекмеджетата и което не беше твърде голямо, попадаше вътре. Ризи, чорапи, един пуловер, къси панталони. Той нави на стегнато руло чифт светлокафяви джинси и също ги пъхна, после осъзна, че раницата бе станала твърде тежка, и извади повечето ризи и чорапи. Измъкна и пуловера. В последната секунда се сети за четката си за зъби. После преметна ремъците през рамо и прецени товара. Не тежеше много. Би могъл да върви цял ден с тези няколко килограма на гърба си. Поспря безмълвно във всекидневната и неочаквано силно усети отсъствието на някой човек или предмет, на които би могъл да каже довиждане. Майка му нямаше да се върне в хотела, докато не е съвсем сигурна, че той е тръгнал, защото видеше ли го сега, щеше да му нареди да остане. Той не можеше да каже довиждане на тези три стаи, както би могъл да го направи с някоя къща, която обича. Хотелските стаи приемат разделите безчувствено. Накрая се приближи до телефонния бележник с рисунка на „Алхамбра“ върху корицата и с тъпия хотелски молив в три реда изрази повечето от това, което трябваше да каже:

„Благодаря ти.

Обичам те

и ще се върна.“

Джек вървеше надолу по Бордуок авеню под оскъдното северно слънце и се чудеше от кое място би трябвало да се… пренесе. Това наистина бе най-точната дума. И трябваше ли да види Спийди още веднъж преди да се „пренесе“ в Териториите? А че трябваше да говори със Спийди беше ясно, защото Джек знаеше много малко за това къде отива, кого може да срещне, какво търси… „той изглежда просто като една кристална топка“. Дали това бяха единствените инструкции, които Спийди възнамеряваше да му даде за талисмана? Това и предупреждението да не го изпусне? Джек се чувствуваше почти болен заради липсата на каквато и да било подготовка, досущ като пред изпит по предмет, чиито часове никога не е посещавал.

Но той чувствуваше също, че би могъл да се пренесе и от мястото, на което стои, толкова беше нетърпелив да започне, да отиде и да търси, да се движи. Изведнъж разбра, че отново трябва да попадне в Териториите. Тази нишка ярко просветна в обърканото му от емоции и копнежи съзнание. Искаше му се да диша онзи въздух, жадуваше го. Зовяха го Териториите, техните обширни равнини и веригите от ниски планини, полетата с гъста трева и поточетата, които шуртяха през тях. Цялото тяло на Джек копнееше за онзи пейзаж. И той може би щеше да извади бутилката от джоба си и да се насили да глътне от ужасния сок още тук, ако в този миг не бе забелязал бившия собственик на бутилката да седи облегнат на едно дърво, свил крака и обхванал с ръце коленете си. Върху кафявия найлонов плик до него лежеше един огромен сандвич с нещо, което приличаше на пържен дроб с лук.

— Тръгваш значи — каза Спийди и му се усмихна. — На път си, както виждам. Сбогува ли се вече? Майка ти знае ли, че няма да си бъдеш дома известно време?

Джек кимна и Спийди вдигна сандвича.

— Гладен ли си? Това и без туй ми е много.

— Вече хапнах — отвърна момчето. — Радвам се, че ще мога да кажа довиждане и на теб.

— Нетърпелив е приятелят Джек, не го свърта вече тук — каза Спийди и поклати глава. — Ще тръгва май момчето.

— Спийди!

— Ама не бързай толкоз, щото съм ти донесъл някои нещица. Ей ги в тоя плик. Искаш ли да ги видиш?

— Спийди!

Негърът присви очи и го погледна.

— Ти знаеше ли, че баща ми ме е наричал Джек Пътника?

— О, току-виж съм го чул нейде — каза той и се ухили насреща му. — Я ела да видиш каквот съм ти донесъл. Пък и трябва да ти кажа къде да отидеш най-напред, нали.

Джек облекчен прекоси тротоара. Старецът премести сандвича в скута си и придърпа плика.

— Честита Коледа — каза той и извади някаква дълга, опърпана и разпарцаливена книга, в която Джек разпозна стария пътен атлас на Ранд Макнали.

— Благодаря — отвърна той и взе атласа от протегнатата ръка на Спийди.

— Няма карти там отвъд, така че ти се придържай колкот можеш към пътищата в стария Ранд Макнали. Така ще стигнеш, дет си тръгнал.

— Добре — каза Джек и смъкна раницата си, за да пъхне голямата книга в нея.

— На другото не трябва да му търсиш място в туй смешно нещо, дет го носиш на гърба си — усмихна се Спийди, остави сандвича и се изправи с лекота. — Него можеш да го носиш дори в джоб. — Той бръкна с два пръста в левия джоб на ризата си. Това, което измъкна, стърчеше между пръстите му като една от Таритоновките на Лили и представляваше някакъв бял триъгълник. След миг Джек се сети, че е перце за китара. — Вземи го и го пази. Трябва да го покажеш на един човек и той ще ти помогне.

Джек повъртя перото в ръка. Никога не беше виждал подобно — от слонова кост, с изящна филигранна украса от преплетени линии и знаци, които напомняха някаква странна писменост. Само за себе си прекрасно, то едва ли можеше да бъде използувано по предназначение, тъй като беше твърде тежко.

— Кой е човекът? — попита Джек и пусна перото в джоба на джинсите си.

— С голям белег на лицето. Ще го видиш много скоро, след като попаднеш в Териториите. Той е един от стражите. Всъщност той е капитан от външната стража и ще те заведе нейде, за да видиш една дама, която трябва да видиш. Е, дама, дето наистина трябва да видиш, та да можеш да научиш и другата причина, зарад която си рискуваш главата. Моят приятел там отвъд ще разбере какво правиш и ще измисли начин да те заведе при нея.

— Тази дама… — започна Джек.

— Аха — отвърна Спийди, — знаеш я.

— Тя е кралицата, така ли?

— Добре я огледай, Джек. Ще видиш какво ще разбереш, когат я разгледаш. Ще ти стане ясно каква е тя, разбираш ли? И тогава ще удариш право на запад. — Спийди стоеше и го разглеждаше задълбочено, сякаш просто се съмняваше, че някога отново ще види Джек Сойер. После бръчките по лицето му се присвиха и той каза: — Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му. Старият Блоут може да открие накъде отиваш, ако не внимаваш, и разбере ли, ще те следва както лисица гъската. — Спийди мушна ръце в джобовете си и пак се втренчи в Джек, сякаш му се искаше да може да каже нещо повече.

— Намери талисмана, синко — рече накрая той. — Намери го и го донеси цял. Това ще бъде твоето бреме, но ти трябва да бъдеш по-голям от бремето си.

Джек се мъчеше да се съсредоточи върху думите на Спийди и примигваше срещу набразденото му лице. Човек с белег, капитан от външната стража. Кралицата. Морган Слоут, спуснал се по петите му като настървен хищник. В някакво царство на злото в другия край на страната. И едно бреме.

— Добре — въздъхна той и внезапно му се прииска пак да е в сладкарницата с майка си.

Спийди се усмихваше широко, топло.

— Тъй е, приятелче. Ще се справи Пътника Джек. — Усмивката му стана още по-широка. — Стана ли време да сръбнеш от специалния сок, как мислиш?

— Май да — отвърна Джек.

Той извади тъмната бутилка от страничния си джоб, развъртя капачката и отново погледна Спийди, чиито светли очи се впиха в неговите.

— Спийди ще помага, когат може.

Джек кимна, премигна и приближи гърлото на бутилката към устата си. Отвратителната, сладникава миризма, която се надигна от нея, сякаш накара гърлото му неволно да се свие в спазъм. Той наклони бутилката и вкусът и миризмата нахлуха в устата му. Стомахът му се сви. Той преглътна и неприятната, изгаряща течност се плъзна през гърлото му.

Още преди да отвори очи, Джек разбра от великолепието и свежестта на миризмите наоколо, че се е пренесъл в Териториите. Коне, трева, зашеметяващ аромат на сурово месо, прах. Самата свежест на въздуха.

Назъбените като трион стръкове трева точно пред очите на Джек приличаха на високи остри саби — по-скоро биха съсекли вятъра, отколкото да се превият под него. Джек надигна глава и изстена. Той не притежаваше тяхното достойнство. Стомахът му още беше на топка, челото и очите му горяха. Успя да застане на колене, а след това се насили и се изправи. Дълга, теглена от коне каруца трополеше към него по прашния коларски път и човекът на капрата — червендалест брадат мъж, огромен като похлопващите зад гърба му дървени бурета, го зяпаше. Джек кимна и се опита да разбере възможно най-много за него, докато в същото време се мъчеше да изглежда като безделник, скатал се, за да подремне малко. Вече не му беше толкова лошо. Нещо повече, чувствуваше се много по-добре, отколкото когато бе напуснал Лос Анжелос, не само здрав, но и в пълна хармония с тялото си. Топлият ветрец на Териториите галеше лицето му с най-нежната, най-ласкава милувка и разнасяше силната миризма на сурово месо, която не успяваше да задуши съвсем неговия собствен свеж и приятен аромат. Джек прокара ръка по лицето си и се втренчи в коларя — първият жител на Териториите, изпречил се насреща му.

Ако човекът го заговореше, как би трябвало да му отговори той? А и дали тук говореха английски? И ако говореха, езикът като неговия английски ли беше? Джек се замисли за миг и реши, че ако използуват някакъв диалект, ще се преструва на ням.

Коларят най-после отмести очите си от Джек и подвикна на конете. Думите определено нямаха нищо общо с английския, говорен в Америка през 1980 година. Но може би човек точно така подвиква на конете си: „Дя! Дя-а!“. Джек отстъпи назад в тревата, проклинаше се, че не е успял да се изправи няколко секунди по-рано. Мъжът отново го погледна и изненада момчето с кимването си — жест нито приятелски, нито враждебен, просто установяване на връзка между равни. „Ще се радвам, ако и днес свърша работата си, братко.“ Джек отвърна на кимването, опита се да мушне ръце в джобовете си и за миг се сащиса. Коларят се засмя дружелюбно.

Дрехите на Джек се бяха променили. Сега носеше широки панталони от груб вълнен плат вместо кадифените джинси и жакет от мек син плат. Вместо копчета жакетът (или късо палтенце?) имаше мъжки и женски кукички. И той, и панталоните бяха изработени на ръка. Вместо кецове на краката му се бяха появили кожени сандали. Раницата му се бе превърнала в кожена торба, закрепена с тънка каишка през рамото му. Коларят беше облечен почти по същия начин — с късо палто от кожа, боядисвана толкова дълбоко и продължително, че цялата бе изпъстрена с преливащи се един в друг пръстени като дънера на някое дърво.

Каруцата мина покрай Джек — гърмолеше и вдигаше прах. От буретата се разнесе острият дъх на ферментирала бира. Зад тях имаше три неща, които отначало Джек взе за гуми на камион. Той ги помириса отдалече. Бяха съвършено гладки и в същото време миришеха прекрасно — с особена, фина миризма, която моментално го накара да изпита глад. Сирене, но сирене, неопитвано досега. Зад сиренето, най-отзад в каруцата, беше струпано какво ли не сурово месо и камара лигави вътрешности, които той не можа да определи, покрити от гъст слой мухи. Силната миризма на сурово месо го удари в носа и уби глада му, събуден от сиренето. Каруцата отмина, а той застана по средата на пътя и я загледа как се друса към билото на ниския хълм. После тръгна след нея на север.

Бе изминал само половината път по нанагорнището, когато отново забеляза върха на огромната палатка да стърчи неподвижно в средата на редицата веещи се знамена. Предположи, че трябва да стигне точно там. Отмина къпинака, където бе спрял последния път (като си спомни колко вкусни бяха, Джек пъхна две от огромните къпини в устата си), и видя цялата палатка. Тя всъщност представляваше голям, лъкатушен павилион с дълги крила във всички посоки, с порти и вътрешен двор. Джек инстинктивно разбра, че този летен дворец с ексцентрична структура също като „Алхамбра“ е надвиснал над самия океан. Малки групи хора се движеха през и около огромния павилион, насочвани от сили, могъщи и невидими като силовото поле на магнит. Малките групи се срещаха, разделяха се и отново се сливаха.

Някои от хората носеха ярки, разкошни облекла, но повечето изглеждаха облечени почти като него. Няколко жени в дълги лъскави бели рокли или роби маршируваха през вътрешния двор целенасочено като генерали. Извън портите се издигаше множество по-малки палатки и дървени колиби, които изглеждаха построени надве-натри. Тук също се движеха хора. Ядяха, купуваха или просто говореха, изглеждаха много непринудени и сякаш се разхождаха безцелно. Някъде там, в тази шумна тълпа, Джек трябваше да намери човека с белега.

Но преди това той се обърна и погледна назад към коларския път, за да види какво бе станало с лунапарка.

Видя две малки черни кончета да дърпат плугове на около петдесет метра надолу и си помисли, че лунапаркът се е превърнал във ферма, но след това забеляза тълпата, която наблюдаваше орането от върха на височинката и разбра, че е състезание. Някакъв огромен червенокос, гол до кръста мъж, който се въртеше като пумпал, привлече вниманието му. В протегнатите си напред ръце държеше нещо дълго и тежко. Мъжът изведнъж спря да се върти и запрати нещото надалече. То изсвистя във въздуха, после тупна в тревата и Джек разбра, че е чук. Лунапаркът бе панаир, а не ферма. Сега Джек забеляза маси, отрупани с храна, и деца върху раменете на бащите си.

И дали в гъмжилото насред панаира беше Спийди Паркър, за да наглежда дали всички ремъци и хамути са здрави и дали всяка фурна е стъкната с дърва? Джек се надяваше, че е така.

И дали майка му продължаваше да седи сама в сладкарницата и да се чуди защо му е разрешила да тръгне?

Джек се обърна и видя как дългата каруца минава през портите на летния дворец, завива наляво и разделя движещите се там хора, също както някоя кола, отклоняваща се от Пето авеню, разделя пресичащите пешеходната пътека. Миг по-късно той я последва.

Страхуваше се, че всички хора около павилиона незабавно ще усетят, че е различен от тях и ще започнат да го зяпат. Вървеше с наведени очи и се преструваше на момче, изпратено да извърши сложна поръчка, да набави цял списък неща. Лицето му показваше колко е зает да си ги повтаря. „Лопата, две кирки, кълбо канап, бутилка гъша мас…“ Но постепенно разбра, че никой от възрастните пред летния дворец не му обръща внимание. Те бързаха или се разтакаваха, оглеждаха стоките — черги, бакърени съдове, гривни, изложени в малки палатки, пиеха от дървени халби, заораваха в друга посока, за да си кажат мнението или да завържат разговор, спореха със стражите на портата, всеки напълно зает със собствената си работа. Представлението на Джек беше напълно излишно. Той изправи глава и започна да си проправя път към портата, като общо взето описваше някаква неправилна полуокръжност.

Почти веднага забеляза, че няма да може просто ей така да се вмъкне вътре. Двамата стражи на портата спираха и разпитваха едва ли не всеки, който се опитваше да проникне във вътрешността на летния дворец. Хората трябваше да покажат документите си или специални значки и печати, които да им осигурят достъп. Джек имаше само перцето на Спийди, но не смяташе, че то ще му помогне да мине покрай стражите. Видя как един човек се приближи към портата, размаха кръгла сребърна значка и стражите му кимнаха да мине, но този, който го следваше, бе спрян. Той започна да спори, после тонът и маниерите му се промениха и Джек разбра, че се моли. Стражът поклати глава и му нареди да се отстрани.

— Неговите хора влизат безпрепятствено — каза някой вдясно от Джек и той мигновено разреши проблема с езика в Териториите.

Извърна глава, за да види дали човекът говори на него, но вървящият покрай него мъж на средна възраст бе казал това на спътника си, облечен като повечето хора наоколо в обикновени, прости дрехи.

— Така е, за съжаление — отвърна вторият. — Вече бил тръгнал насам, очакват го да пристигне днес по някое време, както разбрах.

Джек забави крачка и тръгна след двамата мъже към портата.

Стражите пристъпиха напред, когато мъжете се приближиха, и когато се изравниха с единия от тях, другият направи знак на мъжа, който беше откъм неговата страна. Джек спря. Все още не бе видял човек с белег или каквито и да било офицери. Единствените войници наоколо бяха стражите, и двамата съвсем млади и недодялани. С широките си червендалести лица над натруфените плисенца и къдрички на униформите си те приличаха на фермери в карнавални костюми. Двамата мъже, след които бе вървял Джек, сигурно отговаряха на изискванията им, защото след няколко минути разговор униформените отстъпиха назад и им сториха път. Единият страж втренчено погледна Джек, който изви глава и отстъпи назад.

Ако не намереше капитана с белега, никога нямаше да успее да влезе в двореца.

Група мъже наобиколиха стража, който беше погледнал към Джек, и незабавно започнаха да се препират. Имали среща, било съдбоносно да ги пуснат вътре, от това зависели много пари, но за съжаление нямали документи. Стражът поклати глава и брадичката му се разходи по къдричките на бялата униформена яка. Докато Джек наблюдаваше сцената и не преставаше да се чуди как би могъл да намери капитана, водачът на малката група размаха ръце и заудря с юмрук дланта си. Лицето му бе станало червено като рак. Накрая заръга войника с показалеца си. Вторият страж се приближи към тях. И двамата войници гледаха отегчено и враждебно.

Висок, изправен човек в униформа почти същата като на стражите, която с еднакъв успех можеше да се използува както при битка, така и за някоя оперета, безшумно изникна край тях. След секунда Джек забеляза, че той не носи жабо и че шапката му е островърха, а не триъгълна. Той каза нещо на стражите, после се обърна към водача на малката група. Нямаше повече крясъци, нямаше размахване на пръсти. Мъжът говореше тихо. Джек видя, че мъжете от малката група престанаха със заплахите, запристъпяха от крак на крак, провесиха носове и един по един си тръгнаха. Офицерът изчака да се отдалечат, после отново се обърна към войниците си за последни наставления.

Докато той стоеше с лице към Джек и пропъждаше натрапниците, момчето видя продълговатата, бледа, назъбена като светкавица линия на някакъв белег, започващ под дясното му око и свършващ почти в края на челюстта, да лъсва върху кожата му.

Офицерът кимна на стражите и бързо тръгна нанякъде, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и скоро се смеси с тълпата, очевидно насочил се към целта си встрани от павилиона. Джек пое след него.

— Господине! — извика той, но офицерът продължи да разблъсква бавно движещата се тълпа.

Джек тичешком заобиколи група мъже и жени, които влачеха някакво прасе към една от малките палатки, промуши се между две тумби хора, насочили се към портата, и най-накрая се приближи достатъчно, за да протегне ръка и да докосне лакътя на офицера.

— Господин капитан!

Офицерът се обърна и Джек се смрази. Отблизо белегът изглеждаше плътен и някак изпъкнал, приличаше на живо насекомо, пълзящо по лицето на мъжа. „И без белега — помисли си Джек — лицето на този човек би изразявало енергичност и нетърпение.“

— Какво има, момче? — попита го офицерът.

— Господин капитан, налага се да говоря с вас. Трябва да видя господарката, но не мисля, че мога да вляза в двореца. О, забравих да ви покажа това. — Той бръкна в широкия джоб на непознатите панталони и сграбчи триъгълния предмет.

Когато разтвори длан, за да го покаже, изстина от ужас. Това, което държеше в ръка, не беше перце за китара, а някакъв дълъг зъб, може би на акула, обточен със сложна плетеница от злато.

Джек уплашено погледна капитана в лицето й видя собствения си ужас да наднича и оттам. Нетърпението, което му се струваше така характерно, беше изчезнало. Несигурност и даже страх за миг изкривиха чертите на строгото лице. Капитанът протегна ръка към Джек и момчето помисли, че трябва да му даде зъба със златните орнаменти, но мъжът просто сгъна пръстите му върху триъгълния предмет и каза:

— Следвай ме!

Продължиха покрай огромния павилион и капитанът заведе Джек в голяма палатка от твърдо, избеляло корабно платно. В сумрака лицето на офицера изглеждаше като оцветено с дебел слой розова креда.

— Откъде взе този знак — попита той спокойно.

— От Спийди Паркър. Той ми каза, че трябва да ви намеря и да ви го покажа.

Мъжът поклати глава.

— Това име не ми говори нищо. Искам да ми дадеш знака сега. Веднага. — Той здраво стисна китката на Джек. — Дай ми го и ми кажи откъде си го откраднал!

— Казвам истината. Даде ми го Лестър Спийди Паркър. Той работи в лунапарка. Но това тогава не беше зъб, а перце за китара.

— Струва ми се, че не разбираш какво може да ти се случи, момче.

— Но вие го познавате, спомнете си — примоли се Джек. — Той ви описа, каза ми, че сте капитан от външната стража. Спийди ме посъветва да ви намеря.

Капитанът поклати глава и още по-здраво стисна китката на Джек.

— Опиши ми този човек. Аз ще разбера дали лъжеш, момче. На твое място добре бих си помислил, преди да започна.

— Спийди е стар. По-рано е бил певец на блус. — Стори му се, че в очите на капитана проблесна някакъв спомен. — Той е черен, с черна кожа. С побеляла коса и дълбоки бръчки по лицето. И е много слаб, ама е много по-силен, отколкото изглежда.

— С черна кожа. Имаш предвид кафява, нали така?

— Ами те, черните хора, не са наистина черни. Както и белите не са наистина бели.

— Значи кафяв човек на име Паркър. — Капитанът пусна китката на Джек. — Тук го наричаме Паркъс. Значи ти си от… — Той кимна към някаква далечна, невидима точка на хоризонта.

— Точно така — отвърна Джек.

— И Паркъс… Паркър… те е изпратил да видиш нашата кралица?

— Той каза, че държи да видя господарката и че вие можете да ме заведете при нея.

— Тогава трябва да побързаме. Мисля, че знам как да го направя, но нямаме време за губене. — Беше променил посоката на мисленето си с войнишка бързина и плавност. — Сега слушай внимателно. Наоколо се мотаят доста гадни копелета, затова ще се преструваме, че си мой син. Ти си ме разочаровал във връзка с някаква малка работа и аз съм ти много ядосан. Мисля, че никой няма да ни спре, ако изиграем убедително това представление. Поне ще успея да те вмъкна вътре, но влезем ли, там може да стане още по-сложно. Как смяташ, ще можеш ли да го направиш? Ще можеш ли да убедиш хората, че си мой син?

— Майка ми е актриса — отвърна Джек и отново изпита старата си гордост от това.

— Е, тогава да видим какво си научил — каза капитанът и изненада Джек с намигване. — Ще се постарая да не ти причинявам болка. — След това отново изуми момчето, като здраво стисна ръката му над лакътя. — Хайде! — каза той, отметна платнището и бързо тръгна напред, като почти влачеше Джек след себе си.

— Когато ти кажа да измиеш плочите зад кухнята, значи трябва да ги измиеш — високо нареждаше капитанът, без да го поглежда. — Ясно ли ти е? Ще си вършиш работата и това е! И когато не я вършиш, ще бъдеш наказван!

— Ама аз измих няколко плочи — захленчи Джек.

— Не съм ти казвал да измиеш само няколко! — изрева капитанът и продължи да го дърпа след себе си. Хората около тях се разделиха, за да им направят път. Някои се усмихнаха съчувствено на Джек.

— Ама аз щях да измия и другите, честна дума, тъкмо натам отивах…

Офицерът го влачеше към портата, без даже да погледне към стражите.

— Не, татко! — пищеше Джек. — Боли ме!

— Ще видиш как ще те заболи след малко! — закани се капитанът и го задърпа през широкия вътрешен двор, който Джек бе видял от коларския път.

Когато стигнаха до другия край на двора, той го затегли нагоре по ред дървени стъпала и навътре в самия дворец.

— Сега се постарай играта ти да е на ниво — прошепна „татко му“ и бързо зави по някакъв дълъг коридор. Стискаше ръката му толкова силно, че по нея сигурно оставаха синини.

— Вече ще слушааам! — виеше Джек.

Капитанът го дръпна към втори, по-тесен коридор. Вътрешността на двореца изобщо не приличаше на палатка. Беше нещо като лабиринт от проходи и малки помещения и миришеше на мазнина и дим.

— Обещай! — изрева капитанът.

— Обещавам! Сто пъти обещавам!

Завиха по трети коридор и видяха група натруфени мъже, които се подпираха по стените или се изтягаха по кушетките. Всички извиха глави, за да огледат шумната двойка. Един от тях, който се забавляваше да дава заповеди на две девойчета, понесли купчини сгънати чаршафи, хвърли изпълнен с подозрение поглед към Джек и капитана.

— А аз обещавам с бой да изкарам греха от теб! — високо се закани капитанът.

Някои от мъжете се изсмяха. Всички носеха меки, обточени с кожа шапки с периферии и кадифени ботуши. Лицата им изглеждаха тъпи и алчни. Мъжът, който говореше с прислужничките и май ръководеше групата, беше висок и слаб като скелет. Напрегнатото му, амбициозно лице проследи момчето и офицера, когато забързано минаха покрай него.

— Моля те, недей! — скимтеше Джек. — Моля те!

— Всяко моля е още един удар с каиша — изрева капитанът и мъжете отново избухнаха в смях. Кльощавият благоволи да покаже усмивка, студена като острието на нож, преди отново да се обърне към момичетата.

Капитанът завлече момчето в някаква безлюдна стая, пълна с прашни дървени мебели, и там най-после пусна изтръпналата му ръка.

— Онези бяха неговите хора — прошепна той. — На какво ли ще прилича животът ни, когато… — Той поклати глава и за миг сякаш забрави, че бърза. — В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че кротост и смирение ще се възцарят на земята, но онези типове не могат да съберат дори капка кротост и смирение помежду си. Те искат богатства, те искат… — Той сви рамене и разпери ръце, защото не искаше или не можеше да каже какво още искат мъжете отвън. После добави: — Сега трябва да побързаме. Добре е, че все още има тайни пътища, които неговите хора не са научили. — И кимна встрани към избелялата дървена стена.

Джек го последва и видя как капитанът натисна две от гладките, кафяви главички на гвоздеи, стърчащи в левия край на някаква прашна дъска. Един квадрат от избелялата стена хлътна навътре и разкри тесен, тъмен проход, не по-висок от изправен ковчег.

— Ще успееш само да я зърнеш, но предполагам, искаш точно това. Във всеки случай това е единственото, което можеш да получиш.

Момчето се подчини на мълчаливата инструкция да се вмъкне в прохода.

— Върви все направо, докато не ти кажа да спреш — прошепна капитанът и затвори тайната вратичка.

Джек тръгна пипнешком през абсолютната тъмнина. Проходът се виеше ту наляво, ту надясно, от време на време през пукнатина в стената или през някое прозорче над главата му проникваше самотен лъч светлина. Скоро Джек загуби всякакво чувство за ориентация и сляпо следваше приглушените упътвания на спътника си. На едно място долови апетитната миризма на печено месо, на друго — неприятната воня на отходна канализация.

— Спри! — нареди най-после капитанът. — Сега трябва да те повдигна.

— Ще мога ли да видя?

— Ще узнаеш след секунда — каза капитанът, хвана Джек под мишниците и го вдигна нагоре. — Пред теб има една плочка — прошепна той. — Плъзни я наляво.

Джек протегна ръка в тъмното и докосна някаква гладка дървена повърхност, която с лекота се хлъзна встрани. През процепа нахлу достатъчно светлина, за да се види огромният паяк, пълзящ към тавана. Пред очите на момчето се простираше помещение с размер на хотелско фоайе. Жени, облечени в бяло, се движеха между разкошни, богато украсени мебели и Джек си спомни множеството музеи, които бе посещавал с родителите си. Върху огромно легло в средата на помещението лежеше някаква жена. Тя спеше или беше в безсъзнание и само главата и раменете й се виждаха над чаршафите.

Джек едва не изкрещя от смайване и ужас, защото жената в леглото бе майка му. Това беше майка му и тя умираше.

— Видя я, нали? — прошепна капитанът.

Джек зяпнал се взираше в майка си. Не можеше да има съмнение, че тя умира. Кожата й изглеждаше бледа и нездрава, косата й бе загубила цвета си. Милосърдните сестри се суетяха наоколо, изпъваха чаршафите и преподреждаха книгите на масата, правеха се на заети, защото нямаха представа как да помогнат на пациентката си. Просто знаеха, че за такъв пациент няма помощ. Ако можеха да отложат смъртта с някой месец или даже със седмица, биха напрегнали всичките си сили.

Джек отново погледна лицето, обърнато нагоре като восъчна маска, и най-сетне видя, че жената в леглото не беше майка му. Брадичката й бе по-закръглена, формата на носа й — малко по-класическа. Умиращата жена беше двойницата на майка му — Лаура де Лосиан. Спийди може би бе искал да види повече, но той не беше в състояние да го направи. Бялото неподвижно лице не му каза нищо за жената, скрита зад него.

— Готово — прошепна Джек, върна плочката на мястото й и капитанът го пусна на пода. — Какво й е? — попита в тъмното.

— Никой не успя да открие. Кралицата не вижда, не може да говори, не може да се движи… — Капитанът замълча за миг, после докосна ръката му и каза: — Трябва да се връщаме.

Тихичко се промъкнаха назад до прашната стая. Там капитанът изтупа от униформата си няколко тлъсти паяжини, после наклони глава на една страна и мълчаливо огледа Джек. Върху лицето му се четеше тревога.

— Сега трябва да отговориш на въпроса ми — каза той. — Изпратен си тук, за да я спасиш, така ли? Изпратиха те да спасиш кралицата?

Джек кимна.

— Така мисля. Това е част от задачата ми. Но можете ли да ми кажете едно нещо… — Той се поколеба. — Защо онези гадняри просто не нахлуят тук? Тя със сигурност не би могла да ги спре.

Капитанът се усмихна. В усмивката му нямаше смях.

— Заради мен — отвърна той. — Заради мен и моите хора. Ние ще ги спрем. Не знам какво е разположението на силите извън двореца, но ние тук държим на кралицата.

Едно мускулче точно под окото му върху страната, която нямаше белег, заподскача като риба. Здраво преплел пръсти и стиснал ръце, капитанът попита:

— И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?

Джек усети,че мъжът пред него почти трепери и сдържа възбудата си единствено благодарение на дългогодишно изграждания си навик за самодисциплина.

— Точно така — кимна той. — Трябва да вървя на запад. Не бива ли? Не трябва ли да се отправя на запад към другата Алхамбра?

— Не знам, не знам! — избъбри капитанът и отстъпи назад. — Трябва да се измъкнем оттук сега, веднага. Не мога да ти кажа какво да правиш. — Той дори не поглеждаше към Джек. — Но не бива да оставаш тук и секунда повече. Нека се опитаме да те измъкнем навън преди Морган да е пристигнал.

— Морган ли? — възкликна Джек, почти помислил, че не е чул добре. — Морган Слоут ли? Той ли идва насам?

Капитанът сякаш не чу въпроса на Джек. Беше се загледал втренчено в ъгъла на празната, неизползувана стая, като че ли там имаше нещо за гледане и Джек разбра, че мисли бързо и съсредоточено. А чичо Томи го бе учил, че да прекъснеш възрастен, който мисли задълбочено, е също толкова неучтиво, както да прекъснеш възрастен, който говори. Но…

„Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му… ще те следва както лисица гъската.“

Спийди му бе казал това, но, концентрирал вниманието си върху талисмана, той не бе вникнал в думите му. Сега те изникнаха в съзнанието му и изпъкнаха толкова ясно там, че Джек се почувствува като човек, внезапно цапнат с мокър парцал по врата.

— Как изглежда той? — нетърпеливо попита момчето.

— Морган ли? — Капитанът го погледна като изтръгнат от някакъв сън.

— Дебел ли е? Питам дали е дебел и пооплешивял. И не се ли клати като побъркан, когато ходи ей така. — И с помощта на вътрешната си дарба да имитира, дадена му по рождение, дарба, карала баща му да се тресе от смях даже когато бе капнал от умора и се чувствуваше напълно изтощен, Джек се престори на Морган Слоут. Лицето му сякаш остаря с години, челото му се сбръчка и нагъна досущ като челото на замисления за нещо чичо Морган. В същото време той всмукна навътре бузите си, сниши глава, за да оформи двойна брадичка, нацупи свитите си в рибя муцунка устни и бързо започна да движи вежди нагоре-надолу.

— Не върви ли ей така? — повтори въпроса си Джек.

— Не — отвърна капитанът, но нещо припламна в очите му по същия начин, по който бе припламнало, когато Джек бе споменал, че Спийди Паркър е стар. — Морган е висок. Косата му е дълга — той вдигна ръка до дясното си рамо, за да покаже докъде — и накуцва. Единият му крак е деформиран. Той носи специален ботуш, но… — Капитанът сви рамене.

— Но вие гледахте така, сякаш го познавате, докато го имитирах, вие…

— Шшшт! Не толкова високо, момче!

— Мисля, че познавам този човек! — прошепна Джек и за пръв път усети страха като някаква неясна емоция… като нещо, което не може да проумее, както все още не можеше да проумее и целия този свят. — Чичо Морган тук! Господи!

— Морган си е просто Морган, момче, но не е някой, с когото човек може да се подиграва безнаказано. Хайде, да се махаме оттук.

Ръката му отново сграбчи Джек над лакътя и той потрепера, но не тръгна.

„Паркър става Паркъс. А Морган… не, това е твърде много за случайно съвпадение.“

— Почакайте малко — каза той. Беше му хрумнал още един въпрос. — Тя има ли син?

— Кралицата ли?

— Да.

— Да, тя имаше син — отвърна капитанът неохотно. — Момче, не можем да стоим повече тук. Ние…

— Разкажете ми за него!

— Няма много за разказване. Бебето умря като младенец, не изкара и шест седмици извън утробата й. Шушукаше се, че един от хората на Морган — Озмънд, вероятно е задушил бебето. Но подобен сорт приказки винаги са долна работа. Не че изпитвам особена обич към Морган дьо Орис, но всеки срещнат знае, че от всяка дузина деца едно умира още в люлката. Никой не може да каже защо. Умират мистериозно, без причина. Народът си го е рекъл: „Бог си прибира вересиите“. Даже и кралското дете не прави изключение в очите на Създателя. Той… Момче! Добре ли си?

Джек усети, че му се завива свят. Залитна и твърдата ръка на капитана, която го подхвана, му се стори мека като пухена възглавница.

Той самият едва не бе умрял като пеленаче.

Знаеше историята от майка си. Тя му бе разказвала, че го намерила в люлката притихнал и напълно безжизнен, с посинели устни и жълти като свещ бузки. Разказвала му бе как го грабнала и с писъци изтичала във всекидневната. Баща му и Слоут седели на пода с натежали от вино и трева глави и гледали някакво състезание по борба по телевизията. Баща му го изтръгнал от ръцете й, стиснал дивашки ноздрите му с лявата си ръка („Почти цял месец имаше синини, Джеки“ — с треперлив смях бе добавила майка му) и започнал да му прави изкуствено дишане, докато Морган крещял: „Това едва ли ще му помогне, Фил, едва ли ще му помогне!“

(„Чичо Морган е бил много смешен, нали, мамо?“ — бе предположил Джек. „Аха, много смешен“ — беше отвърнала майка му и се бе усмихнала странно с лишена от смях усмивка, докато си запалваше нова Таритоновка от предишната, димяща в пепелника.)

— Момче! — прошепна капитанът и го разтърси толкова силно, че главата му се залюля. — Момче! По дяволите! Ако припаднеш…

— Добре съм — отвърна Джек. Гласът му сякаш идваше много отдалече. Звучеше като гласа на човек, говорещ от дълбока пещера. — Добре. Пуснете ме. Какво казвате? Чакайте да си поема дъх.

Капитанът спря да го разтърсва, но продължи да го наблюдава внимателно.

— Добре — потрети Джек и внезапно сам се удари по бузата толкова силно, колкото можа. — Ох!

Светът бавно се върна на фокус.

Той едва не бе умрял в люлката си в апартамента, в който живееха тогава, в апартамента, който той смътно си спомняше, а майка му винаги наричаше "Мечтата на „Техниколор“, заради великолепната гледка към хълмовете на Холивуд, разкриваща се през прозорците на всекидневната. Едва не бе умрял в люлката си, докато баща му и Морган Слоут пиели вино, а когато човек пие много вино, той трябва и да пикае много, а Джек си спомняше достатъчно добре "Мечтата на „Техниколор“, за да знае, че пътят от всекидневната до най-близката тоалетна минаваше през неговата бебешка стая.

Представи си как Морган Слоут се надига и с многозначително ухилване избъбря нещо от сорта: „Фил, връщам се след секунда, само да направя малко място.“ Баща му дори не отмества поглед от екрана, понеже любимият му борец тъкмо се кани да тръшне безпомощния си противник на тепиха. Морган преминава от ярко осветената всекидневна в сумрака на детската стая, където мъничкият Джеки Сойер лежи и спинка, мъничкият Джеки Сойер — на топло и сухо в изгладените пеленки. Джек видя как чичо Морган крадешком хвърля поглед към вратата на всекидневната, сбърчил оплешивяващото си чело, стиснал свитите си като на костур устни. Видя чичо Морган да посяга към възглавницата от съседния стол, видя го да я притиска внимателно, но въпреки това здраво, върху цялата глава на спящото бебе, да я притиска здраво с едната си ръка, докато подпъхва другата под гръбчето му. И когато бебето просто престана да мърда, той видя как чичо Морган връща възглавницата обратно на стола, на който сядаше Лили, за да кърми, и се отправя към банята да пикае.

Ако майка му не бе влязла да провери как е почти незабавно…

Студена пот обля цялото му тяло.

Дали е било така? Би могло. Сърцето му му казваше, че наистина е било. Всичко съвпадаше до съвършенство, до най-малките подробности.

На шестседмична възраст синът на Лаура де Лосиан, кралица на Териториите, бе умрял в люлката си.

На шестседмична възраст синът на Фил и Лили Сойер едва не бе умрял в люлката си… и Морган Слоут е бил там тогава.

Майка му винаги завършваше историята със следната смешка: Фил Сойер едва не направил крайслера им на парчета с бясното си каране към болницата, след като Джеки вече бил започнал да диша. Много смешно.

— Хайде! — каза капитанът.

— Добре — отвърна Джек. Чувствуваше се слаб и замаян. — Добре, да…

— Шшшт! — Капитанът се смръщи при звука на приближаващи гласове. Стената вдясно от тях не беше от дърво, а от плътен брезент и завършваше на десетина сантиметра над пода. През пролуката Джек видя преминаващите крака, обути в ботуши. Войнишки ботуши. Пет чифта.

— Не знаех, че има син — каза един от гласовете.

— Какво чудно има в това — отвърна втори, — че копелето си има копеле!

Последва брутален, гаднярски смях, подобен на смеха, който Джек бе чувал от някои от по-големите момчета в училище, онези, които поркаха зад лавката и подвикваха на по-малките с мистериозното, но някак си ужасяващо „ей, обратния“ или „ей, мафродит“ или нещо такова. Всяко от тези лоши обръщения бе придружавано от съвсем същия гръмък смях.

— Я млъквайте! — обади се трети глас. — Мерете си приказките, че чуе ли ви оня, свършено е със службицата ви в двореца. Ще удряте крак нейде в покрайнините, преди да залязат трийсет слънца!

Неясно мърморене.

Приглушен смях.

Нова подигравка, този път неразбираема. Отново смях и заглъхващи стъпки.

Джек стоеше и безмълвно гледаше капитана, втренчил се в брезентовата стена със стиснати устни и пулсиращи жили. Не зададе въпрос, защото ако проговореше, някой можеше да ги чуе… лошият някой. Някой, който можеше да се учуди кое всъщност е това изневиделица пръкнало се копеле. Даже дете като Джек ги разбираше тези неща.

— Сега чу достатъчно, нали? — прошепна капитанът. — Трябва да изчезваме оттук. — Той понечи да разтърси Джек… но сякаш не посмя.

„И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?“

„Той се промени — помисли си Джек. — Промени се два пъти.“ Първият път беше, когато Джек му показа зъба от акула, който бе перце за китара в света, където по пътищата вместо конски каруци се движеха камиони. А за втори път се промени, когато Джек потвърди, че отива на запад. Капитанът бе преминал от заплахи през желание и готовност за помощ към… какво?

„Не мога да кажа… не мога да ти кажа какво да правиш.“

Към нещо като религиозно благоговение… или религиозен ужас.

„Той иска да се махаме оттук, понеже се страхува, че ще ни хванат — помисли си Джек. — Но това не е всичко, нали? Той се страхува от мен. Страхува се от…“

— Хайде — прекъсна мислите му капитанът, — да побързаме, в името на Язон.

— В чие име? — глупаво попита Джек, но капитанът вече го тикаше навън.

Дръпна го силно наляво и като го насочваше и теглеше едновременно, го поведе по някакъв коридор, ограден с една дървена и една миришеща на плесен брезентова стена.

— Не дойдохме по този път — прошепна Джек.

— Не искам да минем покрай онези типове, които видяхме на идване — отвърна капитанът. — Хората на Морган. Забеляза ли високия? Толкова е слаб, че човек може да вижда през него.

— Да. — Джек си спомни беглата усмивка и очите, които не се усмихваха. Другите му се бяха сторили меки. Кльощавият изглеждаше твърд. Изглеждаше луд. Нещо повече. Той му се бе сторил смътно познат.

— Озмънд — каза капитанът и дръпна Джек надясно.

Мирисът на печено месо постепенно се бе засилвал и сега въздухът беше напоен с него. Джек не си спомняше друг път ароматът на печено месо да го е изкушавал толкова силно. Той се страхуваше, беше притеснен, беше едва ли не на прага на лудостта… но устата му неспирно се пълнеше със слюнка.

— Озмънд е дясната ръка на Морган — изсумтя капитанът. — Той знае твърде много и не бива да те зърва втори път, момче.

— Какво имате предвид?

— Шшшт! — Капитанът стисна ръката му още по-силно.

Бяха стигнали, до широка платнена завеса, която препречваше някакъв вход. На Джек му заприлича на завеса за баня, само че платното беше грубо като зебло и рехаво като рибарска мрежа, и халките, на които беше окачено, не бяха хромирани, а кокалени. Джек усети топлия дъх на капитана в ухото си.

— Сега плачи и викай!

Той дръпна завесата и затегли Джек през някаква огромна кухня, изпълнена с пара, съблазнителни аромати (този на месото преобладаваше) и горещина на талази. Джек хвърляше объркани погледи към печките, към огромния, иззидан от камъни комин, към жените с бели кърпи, които му напомняха за забрадките на монахини. Няколко от тях бяха наобиколили дълго желязно корито, закрепено върху дървено магаре, и със зачервени, плувнали в пот лица миеха тенджери, кастрони и прибори. Други стояха покрай дървения тезгях, успореден на широката стена на помещението, и режеха, кълцаха, белеха и дълбаеха. Трети носеха тави с неопечен пирог. Всички смаяно зяпнаха Джек и капитана, които изневиделица влетяха в кухнята.

— Никога повече! — крещеше капитанът на Джек и го разтърсваше, както териер разтърсва плъх. В същото време вървеше бързо към летящата врата в срещуположния край на помещението. — Никога повече! Чу ли? Следващия път, когато изклинчиш от работа, ще ти смъкна кожата от бой и ще те обеля като печен картоф! — После тихо изсъска: — Те виждат, чуват и запомнят и всичко ще разкажат, така че плачи, по дяволите!

И докато капитанът с белега на лицето го влачеше през задушната, изпълнена с пара кухня, Джек отчаяно извика в съзнанието си най-ужасната картина, най-ужасната представа на света — как майка му лежи в погребалната зала. Видя я във вълнистите гънки бял муселин. Лежеше в ковчега, облечена в сватбената рокля, която беше носила в „И трополи каретата“ (1953). Лицето й изпъкваше все по-ясно и по-ясно в съзнанието му — съвършена восъчна маска, и той забеляза на ушите й малките златни кръстчета, обиците, които й бе подарил преди две години за Коледа. После лицето се промени. Брадичката стана по-кръгла, носът — по-издължен и по-аристократичен. Косата сякаш изсветля с един тон и стана по-остра. Сега в ковчега лежеше Лаура де Лосиан, а самият ковчег вече не беше гладкото, анонимно изделие, използувано в погребалните домове, а нещо, което сякаш бе изсечено с груба ярост от стар дънер, един от ковчезите на викингите, ако изобщо са съществували такива неща. Беше по-лесно да си представиш как този ковчег изгаря като факла на клада от насмолени цепеници, отколкото че го спускат в непротестиращата земя. В ковчега лежеше Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите, но във въображението му, ясно като проникновение, тя бе облечена в сватбената рокля, носена от майка му в „И трополи каретата“, а на ушите й проблесваха златните обици, които чичо Томи му бе помогнал да избере от „Шарп“ в Бевърли Хилс. Изведнъж сълзите му потекоха — горещи, парещи и истински, а не престорени. И той заплака не само за майка си, а за двете обречени жени, умиращи на вселени разстояние, свързани от някаква невидима нишка, която би могла да изтънее, но не и да се скъса, поне докато и двете не умрат.

Видя през сълзи как някакъв гигант в бухнали бели одежди се юрва срещу тях. На главата си вместо шапка на главен готвач носеше червена превръзка, но Джек си помисли, че целта е същата — да покаже, че притежателят й е шеф на кухнята. Едрият мъж злокобно размахваше огромна дървена вилица.

— Вън! — кресна той и гласът, който излезе от огромния му като бъчва гръден кош, бе абсурдно тънък и приличаше на писъка на флейта. Но във вилицата нямаше нищо абсурдно, тя изглеждаше смъртно опасна.

Жените запърхаха като птички при сигнала за атака. Една от тях изпусна тавата с пирог и високо и отчаяно изпищя, когато той се разпльока по пода. Ягодовият сироп, червен като кръв, плисна и се размаза.

— Вън от кухнята ми, плужеци такива! Марш, ви казвам! Кой ви разреши да минете оттук за по-напряко! Това да не ви е някакъв скапан коридор! Това е моята кухня и ако не можете да го запомните, ще насека на порции смрадните ви задници в името на Създателя!

Той размаха вилицата срещу тях, полуобърнал глава и притворил очи, сякаш въпреки смелите му приказки мисълта за проливане на кръв го отвращава с недодялаността си. Капитанът пусна врата на Джек и протегна ръка с движение, което се стори почти нехайно на момчето. След миг готвачът се просна на пода с всичките си сто и деветдесет сантиметра. Вилицата лежеше в локва ягодов сироп, заобиколена от размазани късове сурово тесто. Шефът на кухнята се търкаляше напред-назад, стискаше счупената си китка и пищеше пронизително с високия си, тънък глас новини, които наистина говореха достатъчно за злочестината му: той бил мъртъв, капитанът сигурно го бил убил или най-малкото осакатил, жестокият и безсърдечен капитан от външната стража унищожил неговата чудесна дясна ръка, а с това и препитанието му, и го обрекъл на мизерен просешки живот през оставащата част от дните му; капитанът му причинил ужасна болка, болка, надхвърляща границите на разума, та как…

— Млъквай! — изрева капитанът и писъците секнаха. Незабавно. Готвачът лежеше на пода като огромно бебе, свило дясната си ръка върху гърдите. Под изкривената червена превръзка се подаваше едното му ухо (точно в средата на меката част проблясваше малка черна перличка). Дебелите му бузи се тресяха. Жените изохкаха и възбудено зацвърчаха, когато капитанът се наведе над страховития шеф-великан на задушната пещера, в която прекарваха дните и нощите си. Джек, който продължаваше да плаче, улови погледа на едно черно момче (кафяво момче, поправи се той наум), застанало до най-голямата печка. Устата му зееше отворена, лицето му изразяваше комичната изненада на участник в негърско шоу, но ръцете му продължаваха да обръщат ръчката и кобилицата, провесена над нажежените въглища, не спираше да се върти.

— Сега ме чуй, защото ще ти дам съвет, който няма да намериш в „Книгата на добрия земеделец“ — каза капитанът. Той се наведе толкова ниско над готвача, че носовете им почти се опряха (без обаче дори за миг да отпуска жестоко стиснатата ръка на Джек, която милостиво бе изтръпнала). — Никога… ама никога… не тръгвай… срещу човек с нож… вилица… копие… или с нещо дълго и остро в ръце, освен ако не възнамеряваш да го убиеш с него. Нормално е шефът на кухнята да е темпераментен, но неговият темперамент не бива да го подтиква да тръгва в атака срещу капитана на външните стражи. Разбра ли ме?

Готвачът изстена, изпъшка и през сълзи промърмори слова, които Джек не схвана напълно, но те имаха нещо общо с майката на капитана.

— Така по-бива — отвърна капитанът. — Никога не съм имал честта да познавам въпросната дама. Но това със сигурност не беше отговор на въпроса ми. — Той леко побутна лежащия мъж с прашния си ботуш, но онзи изпищя, сякаш капитанът се бе засилил и го бе цапнал с всичка сила.

Жените отново зацвърчаха.

— И така, постигнахме ли съгласие по въпроса за шефове, оръжия и капитани? Понеже ако не сме, още малко инструкции ще бъдат в реда на нещата.

— Постигнахме — изграчи шефът. — Наистина постигнахме. Да! Да!

— Добре. Понеже и без това днес ми се наложи да давам твърде много. — Той разтърси Джек за врата. — Нали така, момче? — Разтърси го отново и Джек съвсем непресторено издаде някакъв нечленоразделен стон. — Е, от него повече и не чакам. Малоумен е като майка си.

Капитанът огледа кухнята с мрачен поглед.

— Спорен ден, госпожи. Кралицата да ви благослови!

— И вас, добри ни господине — успя да скалъпи най-възрастната и прибави към думите си несръчен, тромав реверанс. Останалите я последваха.

Капитанът отново затегли Джек през кухнята. Момчето удари хълбока си в ръба на коритото и изрева от болка. Горещата вода се разплиска и парещи капчици струйнаха към пода, изсъскаха и се стекоха между дъските. „Тези жени държат ръцете си в това — помисли си Джек. — Как издържат?“ След това капитанът, който почти го носеше, го изтика през друга груба завеса в някакъв коридор.

— Уф! — тихо изпъшка той. — Всичко това никак не ми беше по вкуса. Гадна работа!

Наляво, надясно и пак надясно. Джек започна да се ориентира и разбра, че приближават външните стени на павилиона. Остана му дори време да си помисли, че той изглежда много по-голям отвътре отколкото отвън. Накрая капитанът отметна един висящ брезент и те отново излязоха на открито. Следобедната светлина изглеждаше толкова ярка след сумрака в павилиона, че Джек примижа и затвори очи от режещата болка.

Капитанът въобще не се поколеба. Под краката им жвакаше кал. Миришеше на сено, коне и оборска тор. Джек отвори очи и видя, че прекосяват площадката пред конюшня или оградено за добитък място, или просто някакъв селски двор. Мерна направен от брезент курник и чу кудкудякането на пилци. Мършав, гол до кръста човек хвърляше сено в отворения обор с дървена вила. От обора унило надничаше конче, малко по-голямо от шотландско пони. Вече отминаваха обора, когато най-после умът на Джек успя да възприеме видяното от очите му. Кончето имаше две глави.

— Хей! — възкликна той. — Мога ли пак да надзърна в обора?

— Няма време.

— Но кончето имаше…

— Няма време, казах. — Капитанът извиси глас и изкрещя: — И ако някога отново те хвана да се мотаеш, когато има да се върши работа, ще получиш двойна доза бой!

— Няма — изпищя Джек (всъщност му се струваше, че сцената започва да се поизтърква). — Заклевам се, че няма повече да правя така. Обещавам, че ще бъда добър!

Точно пред тях се изпречиха високи дървени порти, захванати за стена от необелени дънери, която приличаше на ограда от стар уестърн (майка му бе направила няколко и от тях). От портите стърчаха масивни скоби, но гредата, за която бяха предназначени, не беше над тях. Тя беше дебела колкото железопътна релса и бе облегната върху струпаната вляво купчина дърва. Портите зееха открехнати почти на педя. Някакво смътно усещане за посока подсказа на Джек, че те бяха прекосили целия павилион и бяха излезли от срещуположната му страна.

— Слава Богу! — каза капитанът с малко по-нормален глас. — Сега…

— Капитане! — извика някакъв глас зад гърба им. Беше нисък и наситен с измамно спокойствие. Капитанът спря насред крачката си. Белязаният спътник на Джек бе повикан точно когато посягаше да отвори лявото крило на портата, сякаш собственикът на гласа ги бе наблюдавал и бе изчаквал точно тази секунда.

— Може би ще бъдеш достатъчно любезен да ме представиш на… сина си.

Капитанът се обърна, като завъртя и Джек със себе си. В средата на калния двор, обезпокоително не на място, стоеше кльощавият царедворец, от когото се страхуваше капитанът, и ги гледаше с тъмносиви тъжни очи. Джек забеляза, че нещо се раздвижва в тези очи, нещо дълбоко стаено. Страхът му внезапно се засили и сякаш го прободе. „Той е луд — спонтанно звънна интуитивна мисъл в главата му. — Той е напълно побъркан!“

Озмънд направи две крачки към тях. В лявата си ръка стискаше дръжката на камшик от необработена волска кожа, намотан трижди около рамото му. Централното сухожилие на камшика бе дебело колкото гърмяща змия и от него започваха поне дузина по-тънки разклонения, всяко от които завършваше с остър метален шип.

Озмънд тръсна дръжката на камшика и навитата му част се смъкна със сухо изсъскване. После я разклати и металните шипове се загърчиха върху посипаната със слама кал.

— Син, а? — повтори Озмънд и направи още една крачка към тях. И в този миг Джек изведнъж разбра защо този човек му се бе сторил познат преди. Спомни си деня, в който едва не бе отвлечен. Та не беше ли този човек Белия костюм?

Джек си помисли, че може би наистина е бил той.

Капитанът сви юмрук, вдигна го пред челото си и се наведе напред. След миг колебание Джек направи същото.

— Синът ми Луис — решително каза капитанът.

Джек изви очи наляво, забеляза, че той продължава да стои наведен и също остана превит, а сърцето му препускаше като лудо.

— Благодаря, капитане. Благодаря, Луис. Кралицата да ви благослови.

Когато го докосна с дръжката на волския камшик, Джек едва не изкрещя, но само се изправи и потисна вика си.

Сега Озмънд беше само на две крачки и разглеждаше Джек със своя луд, тъжен поглед. Беше облечен в кожен жакет с лъскави копчета, които като нищо можеха да се окажат и диаманти. Ризата му бе екстравагантно отрупана с къдрички. Гривна от халкички подрънкваше показно около дясната му китка (от начина, по който държеше камшика, Джек се досети, че е левак). Косата му бе пригладена назад и пристегната с широка лента, която вероятно някога е била бял атлаз. Около него се носеха две миризми. Връхната беше тази, която Лили наричаше „онези мъжки парфюми“ и в тях включваше дезодоранти, одеколони и всичко подобно. Миризмата около Озмънд беше тежка и сладникаво задушлива. Тя накара Джек да си спомни за старите черно-бели английски филми за Главния лондонски съд и неизменното дело срещу някакъв несретник. Съдиите и адвокатите в тях винаги носеха перуки и Джек си помисли, че кутиите, от които ги изваждат, сигурно миришат като Озмънд — на сухо, престояло и сладникаво, като най-престоялата, поръсена с пудра поничка на света. Под нея обаче се надигаше по-жизнена, макар и по-неприятна миризма и тя сякаш се излъчваше на талази от него — миризмата на наслоявана пот, на наслоявана мръсотия, миризмата на човек, който се къпе рядко, ако въобще се къпе.

Да. Това беше едно от създанията, опитали се да го отвлекат преди години.

Стомахът му се сви и се размъти.

— Не знаех, че имаш син, капитан Фарън — рече Озмънд. Въпреки че говореше на капитана, очите му оставаха приковани в Джек.

„Луис — помисли си той. — Аз съм Луис, не бива да забравям…“

— По-добре да нямах — отвърна капитанът и изгледа Джек с яд и презрение. — Оказах му честта да го доведа в големия павилион, а той… Хванах го да играе…

— Да, да — каза Озмънд и се усмихна разсеяно.

„Той не вярва нито дума — помисли си Джек неспокойно и усети, че го обзема все по-голяма паника. — Нито една-единствена дума!“

— Момчетата са лоши. Всички момчета са лоши. Това е очевидно! — Озмънд леко чукна китката на Джек с дръжката на камшика.

Момчето не успя да овладее опънатите си до скъсване нерви, изкрещя… и мигновено се изчерви от срам.

— Лоши са, о, това е аксиома, всички момчета са лоши! — изкиска се Озмънд. — Аз бях лош. Обзалагам се, че и ти си бил лош, капитан Фарън! А? Така ли е? Ти беше ли лош?

— Да, Озмънд — отвърна капитанът.

— Много лош ли? — попита Озмънд. Не бе за вярване, но той беше започнал да танцува в калта със странни подскоци. Въпреки това от него не лъхаше женственост. Озмънд беше грациозен и изящен, но Джек не усети от него да се излъчва истинска хомосексуалност. Интуитивно разбра, че ако думите му подсказваха нещо подобно, то беше лъжливо. Не, истинското чувство, което искреше от тях, бе злост… и лудост.

— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали?

— Да, Озмънд — вдървено отвърна капитан Фарън. Белегът му блестеше на следобедната светлина по-скоро червен, отколкото розов.

Озмънд прекрати импровизирания си танц така внезапно, както го бе започнал, и студено погледна капитана.

— Никой не знае, че имаш син, капитане.

— Незаконороден е. И малоумен. И мързелив, както току-що се оказа. — Той внезапно се обърна и шамароса Джек. Ударът не беше силен, но ръката му бе твърда като камък. Джек изрева, падна в калта и притисна ухото си с длан.

— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали? — повтори Озмънд, но сега лицето му изглеждаше дяволски отнесено, слабо и потайно. — Ставай, лошо момче! Лошите момчета, които разочароват бащите си, трябва да бъдат наказвани. И да бъдат разпитвани, нали така? Озмънд размаха камшика и той сухо изплющя. Съзнанието на Джек направи още една странна връзка в стремежа си, както той самият по-късно си обясняваше, да не се откъсне напълно от дома. Звукът от камшика на Озмънд приличаше на изстрела на въздушния пистолет-играчка, който му купиха, когато бе осемгодишен. Ричард Слоут получи същия.

Озмънд посегна и сграбчи окаляната китка на Джек с бялата си, подобна на паяк ръка. Завъртя го към себе си, към двете миризми — на сладникава, престояла пудра и на гранясала мръсотия. Странните сиви очи тържествено се втренчиха в сините очи на момчето. Джек усети, че му се припишква и с големи усилия се удържа да не се подмокри.

— Кой си ти? — попита Озмънд.

Думите увиснаха във въздуха над тях.

Джек долови, че капитанът го гледа със строго изражение, което не успяваше изцяло да прикрие отчаянието му. Чу кудкудякането на кокошки, лаенето на куче, далечното трополене на приближаваща каруца.

„Кажи ми истината. Аз ще позная лъжата — говореха сивите очи. — Много приличаш на едно крайно лошо момче, което някога срещнах в Калифорния. Ти същото момче ли си?“

И за миг устните му едва не промълвиха:

„Аз съм Джек, Джек Сойер. Да, аз съм момчето от Калифорния, кралицата на този свят беше моя майка, само че аз умрях, но познавам шефа ти, познавам Морган — чичо Морган — и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“

После той чу гласа на майка си, упорит и почти подигравателен:

„Ха! И ти ще подчиниш волята си на този човек, така ли, Джеки? На този човек!!! Та той мирише като щанд за благотворителни разпродажби на евтини мъжки одеколони и изглежда като средновековна версия на Чарлс Мансън… а ти ще вървиш по гайдата му! Можеш да го преметнеш, ако поискаш, няма да ти бъде трудно, решиш ли веднъж.“

— Кой си ти? — отново попита Озмънд и го дръпна още по-близо. Лицето му излъчваше абсолютната увереност на човек, свикнал да получава отговорите, които иска, от всички хора, а не само от дванадесетгодишни хлапета.

Джек си пое дълбок, треперлив дъх („Когато искаш максимален обем, когато искаш да те чуят чак на последния ред на балкона, трябва да извадиш гласа от диафрагмата си, Джеки, друг начин няма.“) и запищя:

— Тъкмо се връщах! Честно, честно за Бога!

Озмънд, който се бе навел напред в очакване на накъсан и безсилен шепот, се дръпна сякаш Джек внезапно бе посегнал да го удари, спъна се в металните крайчета на камшика си и насмалко не падна.

— Ти, проклет, очукан от Бога, малък…

— Щях! Моля те, не ме шибай с камшика, Озмънд! Наистина щях да се върна! Не съм искал да идвам тук! Не съм! Не съм!…

Капитан Фарън се юрна напред и го удари по гърба. Джек се просна в калта, продължаваше да пищи, но чу как капитанът каза:

— Вече ти обясних, че е малоумен. Извини ме, Озмънд. Можеш да бъдеш сигурен, че ще си получи заслуженото. Той…

— Първо ми отговори защо е тук! — изкрещя царедворецът. Гласът му сега бе писклив и свадлив като на продавачка на риба. — Какво изобщо прави сополивото ти келеме тук? Не ми предлагай да видя паспорта му! Знам, че няма паспорт! Вмъкнал си го да плюска на масата на кралицата… да краде от среброто й, защото аз знам… той е лош… един поглед е достатъчен всеки да разбере, че той е крайно, нетърпимо, непоносимо лош.

Камшикът отново изплющя, но този път звукът нямаше нищо общо с детските играчки, а по-скоро беше като високия отчетлив гръм на калибър-22 и Джек имаше достатъчно време да си помисли, че е ясно накъде вървят нещата, преди една нетърпима, люта болка да забие нокти в гърба му. Тя сякаш потъна в плътта му, но не се намали, а се усили. Беше гореща и подлудяваща. Той изкрещя и се загърчи в калта.

— Лош! Ужасно, ужасно лош! Непоносимо лош!

Всяко „лош“ бе придружавано от ново изплющяване на камшика, от нова изгаряща следа, от нов писък на Джек. Гърбът му пламтеше. Нямаше представа колко би могло да продължи това, но Озмънд сякаш полудяваше все повече с всеки следващ удар. И тогава някакъв глас извика:

— Озмънд! Озмънд! Ето те и теб, слава Богу!

Суматоха. Тичащи стъпки.

Ядосаният, леко задъхан глас на Озмънд:

— Е? Какво има?

Една ръка хвана Джек за лакътя и му помогна да се надигне. Той се олюля и ръката се плъзна и обхвана кръста му, за да го подкрепи. Беше трудно да се повярва, че капитанът, показал се по време на прехода им през павилиона толкова суров и неумолим, сега може да бъде толкова нежен.

Джек отново се олюля. Светът продължаваше да плува размазан пред очите му. Топла кръв се стичаше на вадички по гърба му. Той погледна към Озмънд с внезапно бликнала омраза и се почувствува по-добре — омразата бе добре дошла противоотрова срещу страха и объркването.

„Ти направи това, ти ме нарани и наряза гърба ми. Но знай едно, злодей такъв, падне ли ми случай, ще ти платя с лихвите…“

— Добре ли си? — прошепна капитанът.

— Да.

— Какво! — изкрещя Озмънд на двамата мъже, прекъснали изтезанието на Джек.

Първият беше едно от контетата, покрай които бяха минали Джек и капитанът на път към тайната стая. Другият донякъде напомняше за коларя, когото Джек бе срещнал почти веднага след повторното си пристигане в Териториите. Той изглеждаше смъртно изплашен и наранен. Върху лявата страна на главата му зееше дълбока рана и от нея шуртеше кръв, която изцяло скриваше лявата половина на лицето му. Лявата му ръка бе ожулена, връхната му дреха — съдрана.

— Какво казвате, глупаци такива?

— Каруцата ми се обърна на завоя преди село Вси ръце — съкрушено започна коларят. Говореше бавно и замаяно, като дълбоко потресен човек. — Синът ми е убит, милорд. Буретата го премазаха. Стана на шестнайсет през май, точно на Празника на земеделеца. Майка му…

— Какво!!! — отново кресна Озмънд. — Бурета ли чух! Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!

Гласът на Озмънд се извиси, затрептя и изчурулика на последната дума сякаш той по дивашки начин имитираше някоя оперна примадона. В същото време той отново започна да танцува… този път от ярост. Гледката бе толкова странна, че Джек вдигна двете си ръце, за да прикрие спонтанния си кикот. Допирът на ризата до наранения му гръб го отрезви, още преди капитанът да прошепне предупреждението си.

Много търпеливо, сякаш Озмънд бе пропуснал единствения важен факт (както сигурно му се бе сторило), коларят започна отново:

— Той стана на шестнайсет на последния Празник на земеделеца. Майка му не искаше да идва с мен. Не мога да си представя…

Озмънд вдигна камшика си и после го снижи с неочаквано шеметна скорост. За миг дръжката сякаш щеше да се изхлузи от лявата му ръка, а разклоненията с шиповете потрепнаха в калта, но в следващия миг той изплющя не толкова като калибър-22, колкото като детско пистолетче. Коларят изкрещя, олюля се и обхвана лицето си с ръце. Свежа кръв обля мръсните му пръсти и той падна на колене.

— Милорд! Милорд! Милорд! — заплака нещастникът с приглушен, гъргорещ глас.

— Да се махаме оттук. Бързо! — простена Джек.

— Чакай — отвърна капитанът. Мрачното изражение на лицето му като че ли просветля почти незабележимо и от очите му май надзърна надежда.

Озмънд се врътна към контето, което отстъпи крачка назад, а дебелите му червени устни се размърдаха безмълвно.

— Кралската бира ли беше? — изпръхтя Озмънд.

— Озмънд, не бива така да се…

Озмънд вдигна лявата си китка нагоре и металните връхчета на камшика изтракаха по ботушите на контето, което отстъпи още крачка.

— Я не ме учи какво трябва и какво не трябва да правя, а отговаряй на въпросите ми. Вбесен съм, Стивън, няма съмнение, че съм крайно и непоносимо вбесен. Кралската бира ли беше?

— Да — отвърна Стивън. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но…

— По пътя към Големия пущинак ли?

— Озмънд…

— Питам на пътя към Големия пущинак ли, увиснал пенис такъв?

— Да — задавено избъбри Стивън.

— Разбира се — сви рамене Озмънд и слабото му лице се разчекна в отвратително, широко ухилване. — Че къде е село Вси ръце, ако не на пътя към Големия пущинак! Да си чул село да лети? А? Може ли някое село просто да прехвръкне от един път на друг, Стивън? Може ли? Може ли?

— Не, Озмънд, разбира се, че не.

— Не, казваш. Значи сега всички бурета са разпилени по пътя. Вярно ли е това? Прав ли съм да предполагам, че буретата и преобърнатата каруца се търкалят и препречват пътя към Големия пущинак, докато най-добрата бира в Териториите напоява почвата, за да има с какво да гуляят земните червеи? Прав ли съм?

— Да… да. Но…

— Морган ще дойде по този път! — изкрещя Озмънд. — Морган пристига и ти знаеш как пришпорва конете си. Ако дилижансът му изскочи от завоя и се натъкне на цялата тази кочина, коларят му ще има ли време да спре? Той може да се преобърне! Може да загине!

— Мили боже! — възкликна Стивън, като сля думите в една. Бледото му лице стана с два тона по-бяло.

Озмънд бавно кимна.

— Мисля, че ако дилижансът на Морган се преобърне, ще бъде по-добре да се молим за неговата смърт, а не за оцеляването му.

— Но… но…

Озмънд се извърна и почти притича до мястото, където стоеше капитанът от външната стража със сина си. Зад царедвореца безпомощният колар продължаваше да се гърчи в калта и да гъргори:

— Милорд, милорд.

Очите на Озмънд докоснаха Джек и после отскочиха, сякаш той не съществуваше.

— Капитан Фарън — започна той, — следихте ли събитията през последните пет минути?

— Да, Озмънд.

— Проследихте ли ги в подробности? Вникнахте ли в тях? Вникнахте ли в същността им?

— Да. Така смятам.

— Значи така смятате? Какъв превъзходен капитан сте вие, Фарън. Някой път ще поговорим повече за това как такъв превъзходен капитан може да сътвори подобни жабешки тестиси вместо син.

Очите му бегло и хладно бръснаха лицето на Джек.

— Но сега няма време за това, нали? Не. Предполагам, че можете да съберете дузина от най-мускулестите си хора и с маршова стъпка, не, по-скоро тичешком да ги заведете на въпросното място. Ако следвате носа си, няма да се наложи да търсите дълго местоположението на катастрофата, нали?

— Да, Озмънд.

Озмънд бързо погледна към небето.

— Морган се очаква точно в шест часа… или дори малко по-рано. Сега е… два. Аз казвам, че е два. Вие ще потвърдите ли, капитане?

— Да, Озмънд.

— А ти, малко лайно, ти колко ще кажеш, че е? Тринайсет? Двайсет и три? Осемдесет и един часа, а?

Джек зина. Озмънд направи презрителна гримаса и момчето усети как омразата отново се надига в гърдите му. „Ти ме нарани и падне ли ми случай…“ Царедворецът отново погледна капитана.

— Предполагам, че до пет часа ще се постараете да спасите здравите бурета. А след пет, предполагам, просто ще разкарате всичко от пътя по най-бърз начин. Разбрахте ли ме?

— Да, Озмънд.

— Тогава изчезвайте оттук.

Капитан Фарън приближи юмрук към челото си и се поклони. Джек с пулсиращ от омраза мозък продължи да зяпа като глупак, но направи същото. Обаче Озмънд не прие поздрава им, а им обърна гръб и закрачи към коларя като плющеше с камшика.

Коларят чу приближаването му и започна да вие.

— Хайде — каза капитанът и задърпа Джек за ръката. — Едва ли искаш да видиш това.

— Не — успя да промълви Джек. — Не, за Бога!

Но докато капитан Фарън отваряше дясната порта и те най-накрая се измъкваха от павилиона, Джек чуваше и щеше да чува и в сънищата си същата нощ бързата поредица силни, гърмящи като изстрели на карабина звуци на свистящ камшик, придружавани от нечовешките писъци на обречения колар. Момчето чу и още нещо — звука, издаван от Озмънд. Той пъхтеше и дишаше тежко, и беше трудно да се каже какъв точно бе звукът, излизащ от гърдите му, без човек да се обърне и да погледне лицето му, а Джек наистина не искаше да направи това.

А и защо, след като така или иначе знаеше.

Джек бе уверен, че Озмънд се смее.

Стигнаха до оживеното пространство пред павилиона. Минувачите хвърляха предпазливи погледи към капитан Фарън… и мигновено се отдръпваха от пътя му. Капитанът крачеше бързо с изопнато, помрачено от мисли лице. Джек подтичваше след него.

— Имахме късмет — внезапно заяви капитанът. — Дяволски късмет! Мисля, че беше решил да те убие.

Джек зяпна, пресъхналата му уста пламна.

— Той е луд, както разбра. Луд като човека, който гони питката.

Джек нямаше представа какво може да означава това, но се съгласи, че Озмънд е луд.

— Какво…

— Чакай! — Бяха стигнали до малката палатка, в която го бе отвел капитанът, след като видя зъба от акула. — Не мърдай оттук, и ме чакай. И не говори с никого!

Капитанът влезе вътре. Джек остана да наблюдава и да чака. Мина някакъв жонгльор и го огледа, без да наруши и за миг ритъма, с който подхвърляше половин дузина топки. Тълпа мръсни деца се влачеше след него. Млада жена със сополиво бебе на огромната си гърда му подметна, че може да го научи какво да прави с малкото мъжле, освен да го изважда, за да пикае, ако й предложи монета или две. Джек се изчерви и погледна встрани. Момичето примря от смях.

— Ооо, аман от тези млади срамежливци! Я ела насам, хубавецо! Хайде…

— Изчезвай оттук, никаквице, или ще завършиш деня в тъмница!

Капитанът беше излязъл от палатката. Придружаваше го някакъв мъж, който бе стар и дебел, но също като Фарън изглеждаше истински войник. Той се опитваше да закопчае куртката върху изпъкналия си корем, като в същото време държеше извит рог в ръце.

Момичето със сополивото бебе се изпари, без да досажда повече на Джек. Капитанът пое рога от мъжа, за да го улесни в закопчаването, и му прошепна нещо. Дебеланкото кимна, приключи с последното копче, взе си обратно рога, мръдна встрани и го наду. Звукът не приличаше на мелодията, която Джек бе чул при първото си пренасяне в Териториите, когато много медни тръби бяха свирили някак си с повече блясък, по-празнично и възвестяващо. Звукът от този рог приличаше на фабрична сирена и съобщаваше, че има да се върши работа.

Капитанът се върна при Джек и каза:

— Ела с мен.

— Къде?

— На пътя към Големия пущинак — отвърна Фарън и хвърли на Джек Сойер полууплашен поглед. — На пътя, наричан от бащата на моя баща Западния път. Той минава през все по-малки и по-малки селца, докато стигне до гъсти, непроходими гори. След това отива в нищото… или в ада. Ако си тръгнал на запад, трябва да вземеш за спътник Бога, момче. Но съм чувал да казват, че Той Самият никога не дръзвал да мине оттам. Хайде.

Милион въпроси се тълпяха в мозъка на Джек, но капитан Фарън наложи убийствена крачка и на момчето дъх не му остана да ги зададе. Изкачиха хълма зад южната част на огромния павилион и отминаха мястото, от което първия път бе напуснал Териториите. Сега селският панаир бе близо до тях. Джек чу как викачите приканват желаещите да си опитат късмета. Океанският бриз довяваше гласовете им съвсем ясно, също както и слюноотделящите аромати на топла храна — печена царевица и сочно месо. Стомахът на Джек изкурка. Благополучно отдалечил се от Озмънд — Великият и Страшният — той усети, че е гладен като вълк.

Преди да стигнат до самия панаир, завиха надясно и тръгнаха по някакъв път, много по-широк от този, водещ към павилиона. „Пътят към Големия пущинак — помисли си Джек, но после с леко чувство на страх и очакване в стомаха бързо се поправи: — Не… Западният път. Пътят към талисмана.“

И отново забърза след капитана.

Озмънд излезе прав. Те можеха да се ориентират с носовете си, ако се наложеше. Още на километър преди селото със странното име океанският бриз донесе първия възкисел дъх на изтеклата бира.

Движението по пътя в източна посока не спираше. Трополяха предимно каруци, теглени от запенени коне (никой от тях не бе с две глави, обаче). Някои бяха натоварени догоре с торби, чували и бали, други със сурово месо, трети с потракващи кафези с пилета. В покрайнините на село Вси ръце срещу тях с тревожна скорост профуча открита кола, пълна с женоря, които се смееха, пищяха и вдигаха гюрултия до Бога. Една от тях се изправи, ухилена вдигна фустата си чак до кръста и насмалко не се прекатури през колата, където сигурно щеше да си счупи врата в канавката, ако една от спътничките й не бе я сграбчила за фустата и дръпнала обратно долу. Джек отново се изчерви. В колата забеляза едрогърдото момиче, устата на сополивото бебе лакомо смучеше зърното му. „Ооо, аман от тези млади срамежливци!“

— Господи! — промърмори капитанът и още повече ускори крачка. — Всички те са пияни! И блудниците, и коларят са се насмукали с разляната Кралска бира. Той като нищо може да ги обърне на пътя или да ги хвърли от някоя скала, но загубата няма да бъде голяма. Проклети никаквици!

— Пътят сигурно е разчистен, щом минават толкова много каруци, нали така? — предположи Джек.

Вече бяха в самото село. Широкият Западен път бе намокрен с някаква течност, за да не се вдига прах. Каруци идваха и си отиваха, групи хора щъкаха по улиците и май всички говореха твърде високо. Джек забеляза двама души да спорят пред нещо, което сигурно беше ресторант. Изведнъж единият замахна с юмрук и след миг и двамата се търкаляха по земята. „Май не само жените в колата са се напили с Кралска бира — помисли си Джек. — Абсолютно всички са посръбнали.“

— Големите каруци, с които се разминахме, до една са тръгнали оттук — каза капитанът. — Някои от по-малките може и да са се промъкнали, но дилижансът на Морган не е малък, момче.

— Морган…

— Остави Морган сега.

Миризмата на бира стана по-остра, когато отминаха центъра на селото и стигнаха другия му край. Краката на Джек го заболяха от усилията да не изостава от капитана. Стори му се, че са изминали поне пет километра. „Колко прави това в моя свят?“ — запита се той и тази мисъл го подсети за вълшебния сок на Спийди. Стреснат мушна ръка под жакета си, убеден, че е загубил бутилката, но тя беше там, на сигурно място във вътрешния джоб на панталоните му, допряна в това, в което се бяха превърнали гащетата му в Териториите.

Щом излязоха от селото, каруците намаляха, но броят на пешеходците, вървящи на изток, се увеличи застрашително. Повечето от тях се олюляваха, клатушкаха се и се хилеха. Всички до един воняха на бира. Дрехите на някои бяха съвсем мокри, сякаш бяха лежали в локвите бира и лочили като кучета. Джек допускаше, че е било така. Забеляза смеещ се мъж да води за ръка ухилено осемгодишно момче. Мъжът кошмарно приличаше на омразния администратор от „Алхамбра“ и Джек моментално разбра, че мъжът е неговият двойник. И той, и момчето бяха пияни и когато Джек се обърна, за да погледне след тях, момченцето започна да повръща. Баща му, за такъв поне го помисли Джек, рязко го дръпна за ръката, когато то се помъчи да се добере до храсталака в канавката, за да си повръща на спокойствие. Хлапето се врътна към баща си като куче на каишка и обля някакъв старец, който бе рухнал отстрани на пътя и похъркваше.

Лицето на капитан Фарън потъмняваше все повече и повече.

— Бог да ги порази! — възкликна той.

Даже най-пияните още отдалече благоразумно правеха път на капитана. Пред палатката край павилиона той бе закачил на кръста си къса кожена ножница. Джек предположи (и с основание), че тя съдържа къс, подходящ за случая меч. Когато някой от пияниците се приближеше твърде близо, капитанът докосваше меча и онзи бързо изчезваше.

След десет минути, когато Джек вече мислеше, че не може да върви повече, стигнаха до мястото на катастрофата. Коларят тъкмо бе излизал от завоя и каруцата се бе преобърнала така, че буретата се бяха разпилели по цялата ширина на пътя. Много от тях бяха премазани и двадесет стъпки от пътя представляваха истинско блато. Един кон лежеше мъртъв под каруцата. Виждаше се само задницата му. Втори лежеше в канавката, а от ухото му стърчеше счупена дъга от бъчва. Джек не допускаше, че това е станало при самата катастрофа. Предположи, че конят е бил смъртно ранен и някой му е помогнал да се отърве от мъките с първото попаднало му средство. Други коне не се виждаха.

Между двата коня с разперени ръце и крака лежеше синът на коларя. Половината му лице бе зяпнало яркосиньото небе на Териториите с глупаво удивление. Другата половина представляваше червена каша, посипана с парчета кости.

Джек забеляза, че джобовете му са обърнати наопаки.

Наоколо се мотаеха поне дузина души. Пристъпваха бавно и често се навеждаха да напълнят шепите си с бира от някоя дупка или да напоят носна кърпа или износено фланелено парче в многобройните локви. Повечето едва се държаха на краката си. Често избухваше смях, надигаха се свадливи викове. След като бе досадил на майка си до смърт с врънкането си, преди време тя най-после му беше разрешила да отиде с Ричард на нощните прожекции на „Нощта на дългата смърт“ и на „Зората на смъртта“. Олюляващите се, пияни хора тук му напомниха за зомбитата в двата филма.

Капитан Фарън измъкна меча си. Той се оказа къс, точно както си бе помислил Джек, истински антипод на мечовете в рицарските романи. Беше малко по-дълъг от касапски нож, нащърбен и изподраскан, а увитата му с кожа дръжка бе потъмняла от пот. Металната му част също беше тъмна… с изключение на върха — блестящ, лъскав и много остър.

— Махайте се оттук! — кресна капитан Фарън. — Махайте се от бирата на кралицата, негодници! Изчезвайте и дим да ви няма!

Думите му бяха посрещнати с недоволно ръмжене, но всички бавно се размърдаха, всички, с изключение на един едър като мечка човек, от чийто олисял череп тук-там безредно стърчаха сплъстени кичури коса. Джек предположи, че тежи поне сто и петдесет килограма, а височината му при всички случаи надхвърля два метра.

— Дали ще ти хареса да премериш сили с всинца ни? — изрепчи се великанът и размаха кирлива ръка към скупчените селяни, отдръпнали се от биреното мочурище след заповедите на Фарън.

— Много! — ухили се капитанът насреща му. — И за да бъде удоволствието ми пълно, ще започна с теб, пияна конска фъшкийо! — Усмивката му стана още по-широка и едрият човек сякаш се огъна под опасната й сила. — Хайде приближи се, ако ти стиска. Твойто накълцване на парчета ще бъде първото хубаво нещо, случило ми се днес!

Пияният гигант промърмори нещо под нос и се изниза.

— А сега всички да ви няма! — извика Фарън. — Махайте се! Дузина от хората ми вече са тръгнали от павилиона на кралицата. Те едва ли ще се зарадват на работата, която ги чака, но аз не мога да ги коря за това, а още по-малко ще ги държа отговорни за постъпките им! Мисля, че все още имате време да се върнете в селото и да се изпокриете в избите, преди те да пристигнат. Бъдете благоразумни и се измитайте!

Групата вече се бе потътрила към селото начело с великана, предизвиквал Фарън, а той изсумтя и се обърна с лице към безредието, причинено от катастрофата. После съблече куртката си и покри лицето на сина на коларя.

— Чудя се кои от тях са пребъркали джобовете на нещастния момък, докато той е лежал мъртъв или е берял душа на пътя — замислено промълви капитанът. — Знаеш ли, нямаше да се поколебая да ги обеся на първото дърво, веднага щом се смрачи.

Джек не отвърна.

Капитанът дълго стоя и гледа мъртвото момче, а ръката му не преставаше да потрива розовите ръбчета на изпъкналия белег. Най-сетне откъсна поглед и тръсна глава, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.

— Сега трябва да тръгваш, момче. Веднага. Преди Озмънд да реши, че иска да доразпита моя син-идиот.

— А на вас лошо ли ви се пише? — попита Джек.

— Ако ти си заминал, няма да имам неприятности — поусмихна се капитанът. — Мога да кажа, че съм те пратил обратно при майка ти или че си ме вбесил до смърт, цапнал съм те с някакво дърво и съм те убил. Озмънд ще повярва и на двете. Той е луд. Те до един не са с всичкия си, откакто я чакат да умре. И няма да се наложи да чакат дълго, освен ако не…

Той не довърши, погледна го и повтори:

— Тръгвай. Не се бави. И чуеш ли, че идва дилижансът на Морган, изчезвай от пътя и се скривай дълбоко в гората. Дълбоко!!! В противен случай ще те подуши, както котката надушва плъха. Той мигновено разбира кога нещо не е наред, кога нещата не са по волята му, неговата воля. Той е дявол!

— Ще го чуя ли, че идва? Дилижансът му? — боязливо попита Джек и погледна пътя зад безразборно разпръснатите бурета, който се виеше и постепенно се изкачваше нагоре, докато се скрие в началото на боровата гора. „Там ще бъде тъмно — помисли си момчето, — а Морган ще се появи от другата страна, точно срещу мен.“ Заля го вълна от страх и самота и то се почувствува обезсърчено и нещастно като никога досега. „Спийди, не мога да направя това! Не разбираш ли, че съм още дете!“

— Дилижансът на Морган го теглят шест двойки коне, водени от един сам, тринадесети — каза Фарън. — Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята. Ще го чуеш, бъди спокоен, и ще имаш достатъчно време да се снишиш някъде. Само не пропускай да се увериш, че скривалището ти е добро.

Джек прошепна нещо.

— Какво? — остро попита Фарън.

— Казах, че не искам да тръгвам — малко по-високо отвърна Джек. Очите му плуваха в сълзи и той знаеше, че веднъж отприщят ли се, той е загубен, ще се размекне и току-виж помолил капитан Фарън да го избави, да го защити или нещо такова…

— Мисля, че е твърде късно тепърва да обсъждаш този въпрос — сряза го Фарън. — Не ми е известна историята ти, момче, и не искам да я науча. Не искам да знам дори името ти.

Джек стоеше и го гледаше с отпуснати рамене, с горящи очи и треперещи устни.

— Я се стегни! — с внезапна ярост кресна Фарън. — Кого си тръгнал да спасяваш? Докъде ще стигнеш? На пет стъпки, както си се разкиснал! Още си твърде малък, за да бъдеш мъж, но можеш поне да се преструваш, че си такъв, нали? Приличаш на пребито псе!

Засегнат, Джек изправи рамене и преглътна сълзите си. Очите му се спряха на останките от сина на коларя и той си помисли: „Поне не съм на тоя хал. Засега. Той е прав. Самосъжалението е лукс, какъвто не мога да си позволя.“ Така беше, вярно. Но все пак, дълбоко в себе си, той не можеше да не изпитва мъничко омраза към белязания капитан, който толкова лесно бе надникнал в душата му и натиснал правилния бутон.

— Така е по-добре — сухо заяви Фарън. — Не много, но все пак.

— Благодаря — саркастично отвърна Джек.

— Не можеш да оправиш нещата с плач, момче. Зад теб е Озмънд. Скоро и Морган ще се присъедини към него. А може би… може би и там, откъдето идваш, има проблеми. Но ти вземи това. Щом Паркъс те е изпратил при мен, той е искал да ти го дам. Така че вземи го и тръгвай.

Бе извадил и държеше в ръка някаква монета. Джек се поколеба, после я взе. По размер наподобяваше половин долар, от онези с лика на Кенеди на гърба, но беше много по-тежка, тежка като злато, въпреки че цветът й бе на потъмняло сребро. От монетата го гледаше лицето на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. Не, не просто прилика, защото въпреки външните различия като по-издължен нос и по-закръглена брадичка, тя беше негова майка. Джек знаеше това. Той обърна монетата от другата страна и видя някакво животно с глава и криле на орел и тяло на лъв, което сякаш гледаше в него. Това някак го притесни и той я пусна във вътрешния си джоб, където тя се присъедини към бутилката на Спийди.

— За какво може да ми послужи?

— Дойде ли му времето, ще разбереш — каза капитанът. — А може и да не разбереш. И в двата случая, аз изпълних дълга си към теб. Кажи това на Паркъс, когато го видиш.

На Джек отново му се стори, че го връхлита шеметът на странна нереалност.

— Тръгвай, синко — каза Фарън с нисък, но не много по-нежен глас. — Свърши работата си… или поне колкото можеш от нея.

И в края на краищата тъкмо това усещане за нереалност, завладяващото чувство, че той не е нищо друго освен плод на нечии халюцинации, го накара да се раздвижи. Леви, десни, сено, слама. Ритна встрани подгизнало парче дърво. Прекрачи остатъците на натрошено колело. Заобиколи каруцата, без да се впечатли от кръвта около нея или от бръмчащите наоколо мухи. Какво представляват в един сън петната кръв или бръмчащите мухи?

Стигна до края на калния, покрит с трески и разпилени бурета участък от пътя и погледна назад… но капитан Фарън гледаше в противоположната посока, може би в очакване на хората си, може би просто, за да избегне погледа на Джек. „И в двата случая — помисли си момчето — резултатът е същият. Гърбът си е гръб. Няма какво да му гледа човек.“

Той бръкна под жакета си, нежно докосна монетата на Фарън, после здраво я стисна и се почувствува малко по-добре. И така, стиснал я, както дете стиска петачето, дадено му за почерпка в сладкарница, той се обърна и продължи.

Чу звука, описан от капитан Фарън като „гръмотевица, търкаляща се по земята“, когато бяха минали около два часа, или може би дори четири. След като слънцето се скри на запад зад върховете на дърветата (а то го направи почти веднага, след като Джек навлезе в гората) стана трудно да се пресмята времето.

Дотогава вече няколко превозни средства бяха отминали на изток, вероятно на път към павилиона на кралицата. Щом чуеше приближаването им (а тук превозните средства се чуваха отдалече, яснотата, с която достигаше звукът, накара Джек да си припомни думите на Спийди за човека, издърпващ репичка от земята, и другия, подушващ я на половин километър), той решаваше, че е Морган, и бързо се спускаше в канавката, покатерваше се отсреща и хлътваше в гората. Никак не му харесваше да се завира в тъмните гори, дори в самия им край, откъдето все пак можеше да наднича иззад някой дънер и да вижда пътя. Струваше му се направо ужасно и изнервящо, но идеята чичо Морган (когото той продължаваше да смята за шеф на Озмънд, въпреки описанието на Фарън) да го хване на пътя, му се нравеше още по-малко.

Затова чуеше ли приближаването на някоя каруца или карета, той изчезваше от полезрението и се връщаше на пътя след отминаването й. Веднъж, докато пресичаше влажната и буренясала канавка вдясно, нещо пробяга или се плъзна по крака му и той изкрещя от ужас.

Движението беше като необходимо зло. Би било пресилено да се каже, че то му помага да прекара по-добре, но все пак в нередовното преминаване на каруци имаше и нещо успокояващо — поне показваше, че не е съвсем сам.

Дяволски много му се искаше да се измъкне от Териториите!

Вълшебният сок на Спийди беше най-ужасното лекарство на света, но той с радост би си сръбнал от него, ако някой — самият Спийди например — се появеше пред него и го увереше, че когато отново отвори очи, първото нещо, изпречило се пред погледа му, ще бъде образът на златните дъги от емблемата на „Макдоналдс“, която майка му наричаше „Знаменитите цици на Америка“. Усещането му за дебнеща беда нарастваше, засилваше се чувството му, че гората наистина е опасна, че в нея са се притаили неща, които знаят, че той идва, че може би и самата гора знае, че той идва. Та дърветата не бяха ли се изтеглили досами пътя? Бяха! Преди свършваха зад канавките. А сега се въдеха дори в самите тях. Преди гората сякаш се състоеше единствено от борове и смърчове. Сега и други видове дървета бяха припълзели между тях. А как само се бяха преплели черните им клонаци, как зловещо се протягаха! И колко много приличаха на странни хибриди между ела и папрат някои от дърветата, какви противни сиви корени бяха вкопчили в земята — същински мъртвешки пръсти!

„Нашето момче ли? — чуваше в главата си противния им шепот Джек. — Нашето момче, а?“

„Въобразяваш си, Джеки. Пак ли те прихвана?“

Работата беше, че той не вярваше в самоуспокоенията си.

Дърветата се променяха. Във въздуха витаеше усещането за беда, чувството, че е наблюдаван, бе твърде истинско. Той започна да си въобразява, че маниакалната склонност на мозъка му да се връща отново и отново към чудовищни мисли е едва ли не болест, която е прихванал от гората… сякаш самите дървета му я изпращаха с някакъв ужасен късовълнов предавател.

Но бутилката с вълшебния сок на Спийди бе пълна само наполовина, а това количество някак си трябваше да му стигне да прекоси целите Съединени щати. То щеше да свърши още преди да напусне пределите на Нова Англия, ако си сръбва от него всеки път, когато му се прииска.

Освен това смайващото разстояние, което бе изминал в своя свят при пренасянето си от Териториите, не излизаше от главата му. Петдесет метра тук отговаряха на петстотин там. При това положение, освен ако пропорциите не варират някак си, а Джек не изключваше това, той би могъл да измине само десет километра тук и въпреки това да бъде почти извън Ню Хампшир там. Сякаш върви с вълшебни ботуши, както в приказките.

Но въпреки това… дърветата… противните сивопепеляви корени…

„Когато наистина притъмнее съвсем, когато небето се превърне от синьо във виолетово, ще се пренеса обратно. Точно така! Няма да вървя през тази зловеща гора по тъмно. И ако свърша вълшебния сок в Индиана или някъде там, старият Спийди просто може да ми прати друга бутилка по пощата или нещо такова.“

Още докато си казваше наум тези неща и си мислеше колко по-добре се чувствува, когато си има план (дори ако той обхваща само следващите два-три часа), Джек изведнъж осъзна, че чува приближаването на друго превозно средство, теглено от много коне.

Отметна глава и спря на средата на пътя. Очите му се разшириха и две съвършено ясни картини с шеметна скорост пробягаха пред тях: голяма кола с двама мъже вътре, колата, която не беше мерцедес… и след това камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“, набираща скорост надолу по улицата и отдалечаваща се от трупа на чичо Томи, докато от изкривената й решетка капе кръв. Видя и ръцете на волана на камионетката… но това не бяха ръце, не, а странни, съчленени копита!

„Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята.“

Сега, докато го чуваше — звукът бе все още далечен, но съвършено ясен в чистия въздух — Джек се учуди как е могъл и за миг да помисли предишните каруци за дилижанса на Морган. Със сигурност нямаше да направи подобна грешка отсега нататък. Звукът, който чуваше в момента, бе абсолютно зловещ, целият бе наситен със зло, звук на катафалка, да, на катафалка, карана от самия дявол!

Той стоеше на пътя като замръзнал, като хипнотизирано от светлината на фарове зайче. Звукът ставаше все по-силен, гърмяха колела и копита, скърцаха кожени каиши. Вече се чуваше и гласът на кочияша:

— Хей, хей, дий! Диййй! Диййййй!

Джек стоеше на пътя, а главата му бучеше от ужас. „Не мога да помръдна, мили Боже, Господи, Боже мой, не мога! Ох, майчице…“

Стоеше като истукан и с очите на въображението си виждаше огромна черна пощенска кола гръмовно да трещи по пътя, теглеха я черни животни, които приличаха много повече на пуми, отколкото на коне. Видя черни перденца да се развяват от прозорците й, видя изправен на капрата й кочияш с отметната назад коса и очи — диви и побъркани като очите на някой психопат, да размахва камшик.

Видя я как лети срещу него, без да намалява скоростта.

Видя я как го премазва.

Това го избави от вцепенението. Изтича надясно, спусна се в канавката, подхлъзна се, закачи крака си в един от чепатите корени, падна и се затъркаля. Гърбът му, относително спокоен през последните няколко часа, пламна отново и той прехапа устни от болка.

Изправи се, притича и се шмугна в гората.

Първо се прилепи до едно от черните дървета, но допирът с грапавия му дънер — приличаше донякъде на индийските смокини, които бе видял по време на почивката си на Хавайските острови преди две години — беше някак си мазен и неприятен, затова мръдна вдясно и застана зад един бор.

Трещенето на каретата и препускащите пред нея ездачи се засилваше. Всяка секунда той очакваше екипажът да прелети покрай него на път към село Вси ръце, свиваше и отпускаше пръсти, хапеше устни.

Точно пред очите му имаше тесен, но съвършено чист проход — тунелче между листата, папратта и боровите иглички, през което виждаше пътя. И тъкмо когато започваше да мисли, че групата на Морган никога няма да пристигне, дузина или повече войници в галоп префучаха на изток. Първият, който ги водеше, носеше знаме, но Джек не можа да разбере девиза му… нито пък бе сигурен дали иска. След това през тесния проход пред очите му премина самият дилижанс.

Премина за миг, за не повече от секунда, но Джек го видя добре. Дилижансът представляваше огромно превозно средство, високо поне три метра. Багажът, превързан със здрави въжета за покрива, му прибавяше още метър. Всеки от конете във впряга имаше черен пискюл на главата. Вятърът и скоростта отмятаха черните пискюли почти хоризонтално назад. По-късно Джек си мислеше, че Морган сигурно има нужда от нов впряг при всеки преход, понеже конете изглеждаха на края на силите си. Съсирена кървава пяна хвърчеше от муцуните им, очите им бясно се въртяха, показваха изпъкналото си бяло.

И също както във въображението му — или проникновението му — черните перденца пърхаха и се вееха през прозорците без стъкла. Изведнъж през един от черните правоъгълници надникна бяло лице, изкривено от злоба бяло лице в странно изрязана рамка. Внезапната му поява бе ужасяваща като лицето на призрак на прозореца на обитавана от духове къща. И хем не беше лицето на Морган Слоут… хем все пак беше.

А собственикът на лицето знаеше, че Джек или някаква друга опасност, точно толкова омразна и точно толкова лична, се е притаила някъде навън. Джек разбра това по разширяването на очите и внезапното и злобно свиване на устата.

Капитан Фарън му бе казал: „Той ще те помирише като плъх“. И сега Джек отчаян си помисли: „Помириса ме, вярно. Знае, че съм тук. Какво ли ще стане сега? Обзалагам се, че ще спре цялата кавалкада и ще изпрати войниците в гората, за да ме заловят.“

Отмина още една група войници, които охраняваха дилижанса на Морган отзад. Джек притискаше ръце в кората на бора и чакаше, сигурен, че Морган ще заповяда да спрат. Но не спряха и скоро тежкото громолене на дилижанса и съпътствуващите го конници започна да заглъхва.

„Очите му. Те бяха същите. Същите черни очи върху бялото лице. И…“

„Нашето момче, а? Дааа!“

Нещо се плъзна по крака му… и нагоре по глезена му. Джек изпищя и отскочи назад, понеже помисли, че е змия. Но когато погледна надолу, видя, че един от сивите корени се е увил около крака му и сега като пръстен стяга прасеца му. „Това е невъзможно — помисли си той. — Корените не могат да се движат…“

Рязко се дръпна назад и изтегли крака си от грубата сива примка на корена. Прасецът го заболя като след прежилване с въже. Вдигна очи и усети, че сърцето му се свива от страх. Помисли си, че разбира защо Морган го бе надушил, но въпреки това не беше спрял, а бе продължил пътя си. Морган е знаел, че вървенето през тази гора прилича на газенето в поток, който гъмжи от смъртоносни пиявици. Защо не го бе предупредил капитан Фарън? Всичко, което можа да измисли, беше, че белязаният капитан просто не е знаел. Той едва ли някога е стигал толкова далече на запад.

Вече всички сивкави корени на странните хибриди между ела и папрат се движеха — надигаха се, спускаха се, гърчеха се по влажната земя към него. „Какви огромни червеи! — помисли си Джек на границата на лудостта. — Лоши, гадни червеи!“ Един особено тлъст корен, изцапан в края с пръст и кал, се надигна и се разклати пред него като същинска кобра, виеща се от кошницата на факир. „Нашето момче! Дааа!“

Стрелна се към него и Джек отскочи назад с ясната мисъл, че корените бяха образували жива преграда между него и пътя. Облегна се на някакво дърво… и се отдръпна с писък, когато кората му запулсира и се загърчи под гърба му също като мускул, изпаднал в неистови спазми. Погледна назад и видя едно от дърветата с чворестите дънери. Сега дънерът мърдаше, виеше се и се извиваше, а гърчещата се възлеста кора оформяше някакво ужасно, размазано и потекло лице. Едното му око бе черно и широко разтворено, а другото, изтеглено надолу, противно намигаше. Изведнъж дървото се разцепи ниско долу с пронизващ, стържещ звук и навън блъвна жълтеникавобелезникав сок. „Наше! О, даааа!“

Корените се протягаха като пръсти към Джек, сякаш искаха да го погъделичкат.

Втурна се встрани, с огромни усилия на волята се мъчеше да запази останалия му здрав разум и да измъкне бутилката на Спийди. Смътно долавяше някакви странни, цепещи въздуха звуци. Предположи, че дърветата са започнали да се изтръгват от земята. Романите на Толкин ряпа да ядат! Сграбчи бутилката за гърлото и я издърпа. Посегна към капачката й и точно тогава един от сивите корени се обви около шията му. След миг го стисна до задушаване като примка на палач.

Дъхът му спря. Бутилката се изплъзна от ръката му, докато той се бореше с ужасното нещо. Успя да подпъхне пръстите си под корена, който не бе твърд и студен, а топъл и гъвкав като плът. Продължаваше да се бори с него, без да обръща внимание на ужасяващите, гъргорещи звуци, излизащи от гърлото му, и потеклата по брадата му слюнка.

С последно конвулсивно усилие успя да се отърве от корена, който веднага се опита да се увие около китката му, и с писък дръпна ръката си. Погледна надолу и видя, че около гърлото на бутилката се е увил един сив корен и тя с подскачане и лъкатушене се отдалечава.

Джек подскочи след нея. Корени се увиха около глезените му и ги стиснаха. Той тежко падна на земята, посегна, протегна се, пръстите му задрапаха по мазната, черна почва на гората, мъчеха се да напреднат с още сантиметър…

Докосна хлъзгавата зелена стена на бутилката… и я хвана. Дръпна толкова силно, колкото можа. Имаше смътното усещане, че корените вече са обвили целите му крака, че са се кръстосали като върви и здраво го държат. Отвъртя капачката. Един корен, тънък като паяжина, също се протегна към нея и се опита да я измъкне от ръцете му. Джек го блъсна встрани и доближи бутилката до устните си. Гадният мирис на развалени плодове сякаш внезапно плъзна навсякъде като истинска жива мембрана.

„Спийди, моля те, накарай го да подействува!“

И докато все повече и повече корени се вкопчваха в гърба и кръста му и го обгръщаха отвсякъде, Джек отпи и евтиното вино обля двете му бузи. Той преглътна, изстена, помоли се, но уви, не подействува, не стана, очите му още бяха затворени, но той усещаше как пълзящите корени обвиват ръцете и краката му, усещаше как

водата се просмуква в джинсите и тениската му, помириса

Вода ли?

калта и тинята, чу

Джинси? Тениска?

крякането на жаби и

когато отвори очи, видя оранжевата светлина на залязващото слънце да се отразява от широка река. На източния й бряг растеше гъста гора, а на западния, където беше той, се простираше необятно поле, започващо от самия бряг, отчасти забулено под рехава мъгла в последните часове на деня. Почвата бе мокра и тинеста. Джек лежеше досами водата, на най-мочурливото място, където все още растяха гъсти бурени. До силния мраз, който щеше да ги попари, имаше поне месец или повече, и Джек се озова оплетен в тях, както човек се оплита в чаршафите си по време на нощни кошмари.

Той излази и се изправи. Беше мокър и кален,а ремъците на раницата се впиваха в тялото му. С ужас отупа лицето и ръцете си от парчетата бурени. Отдалечи се от водата, после погледна назад и забеляза, че бутилката на Спийди лежи в калта, а капачката й се търкаля встрани. Част от вълшебния сок се бе излял или се бе разплискал по време на борбата със зловещите дървета в Териториите и сега бутилката бе пълна само една трета.

Постоя миг-два с кецове, затъващи в лепкавата кал, и очи, вперени в реката. Това беше неговият свят. Това бяха Съединените американски щати. Не виждаше златните арки, на които се бе надявал, нито небостъргач, нито спътник на земята, премигващ в притъмняващото небе, но чудесно знаеше къде се намира, както знаеше и собственото си име. Въпросът беше дали изобщо някога е бил в другия свят?

Отново погледна непознатата река, също толкова непознатата околност и се заслуша в далечното мучене на крави. „Ти си на ново място, Джеки — помисли си той. — Това със сигурност не е Аркадия Бийч.“

Не, не беше Аркадия Бийч, но той не познаваше околностите на градчето достатъчно добре, за да може да прецени дали се е отдалечил на повече от седем-осем километра. Във всеки случай не беше на самото крайбрежие, просто не долавяше мириса на Атлантическия океан. Чувствуваше се като след нощен кошмар. Дали не бе възможно всичко да се окаже само лош сън — от коларя с товара месо и налитащите го бръмчащи мухи до живите дървета? Някакъв дълъг кошмар, в който ходенето насън е играло известна роля? Би могло. Майка му умираше и сега той мислеше, че е знаел това доста отдавна, че е виждал признаците и подсъзнанието му е стигнало до правилния извод, независимо че съзнанието му е отказвало да приеме истината. Всичко това е обусловило необходимата атмосфера за един акт на самохипноза и Спийди, смахнатият стар алкохолик, само му е дал начална скорост. Всичко беше напълно логично.

Чичо Морган би се съгласил с това.

Джек потрепера и шумно преглътна. Заболя го. Не по начина, по който боли зачервено гърло, а както боли пресилен мускул.

Вдигна лявата си ръка и внимателно потри с длан гърлото си. За миг заприлича на жена, която се опипва, за да провери появили ли са се нови бръчки или двойна гуша. Точно над адамовата си ябълка откри прежулена ивица. Очевидно не бе кървила много, но при допир беше твърде болезнена. Беше от корена, обвил се около врата му.

— Истина е — прошепна той, докато гледаше оранжевата вода и слушаше квакането на жабите и далечното мучене на крави. — Всичко е истина!

Джек се обърна с гръб към реката, която остана на изток, и изкачи нанагорнището. След като измина близо километър през полето, непрекъснатото триене и тръскане на раницата в болящия го гръб (ивиците от камшика на Озмънд също бяха на мястото си, всяко поклащане на раницата му напомняше това) го подсети за нещо. Той беше отказал да вземе огромния сандвич на Спийди, но дали негърът все пак не го бе мушнал вътре, докато Джек разглеждаше перцето за китара?

Стомахът му се сви при това предположение.

Смъкна раницата от гърба си мигновено, както си стоеше насред полето под рехавата мъгла и притъмняващото небе. Откопча капака на един от страничните джобове и в него се оказа сандвичът. Не част от него, не половината, а целият сандвич, увит в парче вестник. Очите на Джек се наляха със сълзи от признателност и му се прииска Спийди да е наблизо, за да може да го прегърне.

„Само преди десет минути го наричаше смахнат стар алкохолик!“

Лицето му пламна, но срамът не му попречи да излапа сандвича на няколко огромни хапки. Закопча раницата и я метна на гръб. Тръгна отново, чувствуваше се малко по-добре, чувствуваше се отново предишното момче, след като бе успял да затъкне стържещата дупка в корема си поне на първо време.

Не след дълго забеляза блещукането на светлинки в спускащата се тъма. Ферма най-вероятно. Разнесе се лаят на някакво куче. Джек се смрази за миг — лаят говореше за наистина голям пес.

„Надявам се, че е вързано“ — помисли си той.

Свърна надясно и след малко кучето спря да лае. Продължи да се ориентира по светлините на фермата и скоро излезе на тесен черен път. Спря се и погледна първо надясно, после наляво. Нямаше представа накъде да хване.

„Ей, хора, тук е Джек Сойер, мокър до кости, с прогизнали от кал кецове, който се чуди дали да плаче, или да се смее. Хайде, Джеки, хващай нанякъде!“

Отново се почувствува самотен и му стана мъчно за вкъщи. Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Плювна върху левия си показалец и силно перна капката слюнка като стъклено топче за игра. По-голямата от двете половини отлетя надясно, или поне така му се стори. Обърна се в същата посока и продължи. Четиридесет минути по-късно, капнал от умора (и отново гладен, което бе някак си по-лошо), забеляза, че зад някаква преградена с верига отбивка на пътя се мержелее пясъчна кариера с малка барака отстрани.

Промуши се под веригата и се приближи до бараката. Вратата бе заключена с катинар, но земята от едната страна на постройката се беше подкопала. Отне му само минута да смъкне раницата, да се вмъкне през дупката и да издърпа и раницата след себе си. Катинарът на вратата всъщност го караше да се чувствува по-сигурен. Огледа се и видя, че бараката е пълна с различни стари инструменти. По всичко изглеждаше, че мястото не е било използувано години наред. Това чудесно го устройваше. Не можеше да понася лепкавите кални дрехи и започна да се съблича. В един от джобовете на джинсите си напипа монетата, която му бе дал капитан Фарън — истински гигант между обичайните му дребни. Извади я и видя, че монетата с главата на кралицата от едната страна и крилатия лъв от другата се бе превърнала в сребърен долар от 1921 година. Известно време Джек втренчено гледа профила на главата на Статуята на свободата и после отново пусна монетата в джоба на джинсите си.

Докато си измъкваше чисти дрехи, си мислеше, че би могъл да пъхне мръсните в раницата чак на сутринта, когато вече ще са изсъхнали и вероятно да ги изпере някъде по пътя, в обществена пералня или просто в някое поточе.

Докато си търсеше чорапи, ръката му напипа нещо твърдо и тънко. Издърпа го навън и откри, че е четката му за зъби. Изведнъж представата за дом, за сигурност и разумност — все неща, свързани в съзнанието ни с четка за зъби, се надигна и го връхлетя. Този път нямаше начин да потисне чувствата си или да ги пренебрегне. Четката за зъби е нещо, което сме свикнали да виждаме в добре осветени бани, нещо, което сме свикнали да използуваме с памучни пижами на тялото и топли чехли на краката. Тя не беше нещо за напипване на дъното на раница в студена, тъмна барака за инструменти край изоставена пясъчна кариера в някакъв безлюден провинциален град, чието име даже не знаеш.

Самотата го прободе и той едва сега напълно осъзна положението си на бездомен изгнаник. Разплака се. Не зави истерично, не запищя, както правят хората, когато изливат яростта си чрез сълзи. Просто се разрида с равномерните хлипове на човек, току-що открил колко е самотен и разбрал, че е орисан самотата му да продължи дълго. Плачеше, защото му се струваше, че сигурността и разумът са напуснали света и са оставили самотата да властвува в него като единствена реалност, но в подобна ситуация безумието също не биваше да се изключва като възможност.

Джек заспа преди хлиповете му да стихнат напълно. Спеше свит до раницата си, обут с чисти гащи и чорапи, с останали от сълзите чисти ивици върху мръсните бузи, а едната му ръка продължаваше да стиска четката за зъби.

Шест дни по-късно Джек почти бе превъзмогнал отчаянието си. В края на първия ден от пътуването си имаше чувството, че е преминал от детството през юношеството направо в зрялата възраст. Откакто бе отворил очи на западния бряг на реката, не беше се връщал в Териториите, но имаше своите разумни доводи, с които оправдаваше по-бавното си придвижване, като си казваше, че пести сока на Спийди за по-наложителни случаи.

Освен това не бе ли му казал Спийди да се придържа главно към пътищата в този свят? Просто следване на препоръките, друже.

Когато слънцето грееше и колите го отнасяха на петдесет-шестдесет километра на запад, а стомахът му бе пълен, Териториите му се струваха невероятно далечни и напълно измислени, приличаха на филм, започнал да избледнява в спомените му, на временна измислица. Понякога, когато Джек се облягаше на седалката в колата на някой учител и отговаряше на обичайните въпроси за историята си, той наистина забравяше. Териториите го оставяха и той ставаше отново, или почти, момчето от началото на лятото.

Особено по големите магистрали, когато поредната кола го стоварваше близо до някое разклонение, той виждаше как следващата намалява само десет-петнадесет минути, след като е размахал палец във въздуха. Вече беше някъде близо до Батавия, в западната част на щата Ню Йорк, вървеше отстрани на резервната лента на Е-90 и отново размахваше палец, за да продължи към Бъфало и оттам да се насочи на юг.

„Въпросът е — мислеше си Джек — човек първо да открие най-добрия начин за осъществяването на нещо и после само да го извърши.“ Ранд Макнали и историята му го бяха довели толкова далеч. Сега имаше нужда само от достатъчно късмет, за да попадне на шофьор, който пътува чак до Чикаго или Денвър (или направо Лос Анжелос, ако ще мечтаем за късмет, Джеки, момчето ми) и нямаше да има пречки да тръгне обратно още преди средата на октомври.

Беше почернял от слънцето, в джоба му кротуваха петнадесетте долара от последната му работа — миене на чинии в закусвалнята „Златната лъжица“ в Обърн, а мускулите му бяха поиздути и позаякнали. Въпреки че понякога му се плачеше,не беше се отдавал на сълзите си след първата нещастна нощ. Просто се владееше, това бе разликата. Сега, когато знаеше как да постъпва, когато така старателно си беше изработил план, той сам насочваше събитията и му се струваше, че вече вижда края на пътуването си, макар и не в непосредствено бъдеще. Ако се придвижва предимно в този свят, както му бе казал Спийди, би могъл да пътува толкова бързо, колкото трябва, и да се върне в Ню Хампшир с талисмана съвсем навреме. Щеше да успее и освен това щеше да има много по-малко проблеми, отколкото бе очаквал.

Поне така си мислеше Джек Сойер с присвити от слънцето очи, когато прашният син форд отби встрани и го изчака да притича до него. „Четиридесет-петдесет километра“ — каза си той наум. Представи си страницата от атласа на Ранд Макнали, която бе разучавал сутринта, и реши да бъде Оутли. Звучеше загубено, малко и сигурно. Той беше на път към целта си и нищо не можеше да го отклони.

Джек се наведе и погледна през прозореца, преди да отвори вратата на форда. Дебели албуми с мостри и купчини рекламни брошури лежаха в безпорядък на задната седалка, две обемисти пътни чанти заемаха предната. Закръгленият чернокос мъж, който сякаш имитираше стойката на Джек, докато се навеждаше да надзърне през отворения прозорец към момчето, беше търговски пътник. Сакото на синия му костюм висеше на закачалката зад него, вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите му — навити. Около четиридесетгодишен търговски пътник, комфортно обикалящ с колата си своя периметър. Сигурно обичаше да бъбри като всички търговци. Мъжът му се усмихна и една по една прехвърли обемистите чанти през облегалката върху отрупаните отзад книжа.

— Да направим малко място — каза той.

Джек знаеше, че първият въпрос на мъжа ще бъде защо не е на училище.

Отвори вратата, благодари и се намести вътре.

— Надалеч ли отиваш? — попита търговският пътник, погледна в огледалото за обратно виждане, включи на скорост и потегли.

— До Оутли — отвърна Джек. — Мисля, че е на около четиридесет километра оттук.

— Май се подмазваш на географията, а? — рече мъжът. — Оутли е поне на седемдесет километра. — Изви глава, за да погледне момчето и го изненада с намигване. — Не че е престъпление, ама мразя хлапетии да пътуват на автостоп. Затова видя ли ги, веднага ги качвам. Поне знам, че при мен са на сигурно място. Няма задявки, няма туй-онуй. Разбираш какво имам предвид, нали? Твърде много идиоти се навъдиха напоследък, дечко. Четеш ли вестници? Не говоря празни приказки. Като нищо може да си изгори човек!

— Сигурно сте прав — отвърна Джек, — но аз се опитвам да бъда много внимателен.

— Тук наблизо живееш, а?

Мъжът продължаваше да го наблюдава, като хвърляше от време на време бързи погледи на пътя пред колата и Джек отчаяно затърси в паметта си името на някой град назад по шосето.

— В Палмира. От Палмира съм.

— Доста приятно старо градче — кимна търговецът и съсредоточи вниманието си върху шосето. Джек се отпусна в кадифената мекота на седалката, но накрая мъжът все пак добави: — Предполагам, че не си се чупил от училище.

И отново както винаги дойде време за историята.

Бе я разказвал толкова често, като променяше единствено имената на градовете, докато се движеше на запад, че тя сама се заизлива от устата му.

— Не, господине. Просто трябва да отида до Оутли, за да поживея известно време при леля Хелън. Хелън Вон. Тя е учителка. Татко почина миналата зима, разбирате ли, и животът ни стана доста труден. А преди две седмици кашлицата на майка ми се влоши и тя хич няма сили дори да се качи сама по стълбите и докторът каза, че трябва да лежи дълго, за да се излекува, и тогава тя помоли сестра си, ако може, да ме вземе при себе си. Тя, нали ви казах, е учителка и предполагам, че със сигурност ще уреди да уча в Оутли. Леля Хелън няма да разреши едно дете да кръшка от училище, можете да бъдете сигурен.

— Значи майка ти ти е казала да изминеш целия път от Палмира до Оутли на стоп, така ли? — попита мъжът.

— О, не, не. И през ум не й е минало. Не, тя ми даде пари за автобуса, ама аз реших да ги спестя. Сигурно дълго време няма да получа пари от къщи, а и леля Хелън не е от много заможните. Мама сигурно ще се ядоса, ако разбере, че размахвам палец по пътищата. Но на мен автобусът ми се стори чиста разсипия на пари. Искам да кажа, че пет долара са си пет долара и защо да ги давам на някакъв си шофьор.

— И колко време мислиш, че ще останеш в Оутли? — попита мъжът и го погледна под око.

— Трудно е да се каже. Все се надявам мама да се оправи бързо.

— Е, по-добре не се връщай на автостоп.

— Вече нямаме кола — въздъхна Джек, който бе започнал да се забавлява и реши да разшири историята. — Може ли да ви го побере главата? Да се промъкнат посред нощ и да я отмъкнат! Мръсни страхливци! Знаели са, че по това време всички спят. Просто се появяват посред нощ и свиват колата направо от гаража. Господине, щях да се бия за тази кола. И не за да мога да се возя с нея до къщата на леля ми. Не! Но когато мама отива на лекар, тя трябва да се смъква пеша по хълма и да върви още половин километър, за да се добере до автобусната спирка. Не трябваше да го правят, нали? Не биваше да се промъкват, за да откраднат собствената ни кола! Веднага щом можехме, щяхме да подновим вноските. Вие не бихте ли нарекли това кражба?

— Ами ако се случи на мен, сигурно бих — отвърна мъжът. — Е, надявам се, че майка ти скоро ще се оправи.

— И аз — съвсем честно добави Джек.

И тъкмо тогава започнаха да се появяват знаците за разклонението към Оутли. Търговският пътник спря в страничната лента непосредствено след отбивката, усмихна се и каза:

— На добър час, момче.

Джек кимна и отвори вратата.

— Надявам се престоят ти в Оутли да бъде кратък във всеки случай.

Джек учудено го погледна.

— Е, нали познаваш градчето?

— Съвсем малко. Всъщност почти не.

— Жалко. То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя. Кръвожадно, общо взето. Първо изпият бирата, после изядат и чашата. Нещо такова, разбираш ли.

— Благодаря за предупреждението — каза Джек и слезе от колата.

Търговският пътник махна и подкара форда. След миг колата беше само тъмна сянка, забързана към ниското оранжево слънце.

Километър или повече пътят се виеше през равен, еднообразен пейзаж. Далеч в полето Джек забеляза малки двуетажни дървени къщи, накацали по синорите. Нивите бяха кафяви и голи и къщите не изглеждаха като ферми. Далеч една от друга, те сякаш надзираваха пустите нивя в сивата, безмълвна тишина, нарушавана единствено от движението по шосе Е-90. Не се чуваше мучене на крави, не цвилеха коне, нямаше нито животни, нито характерните за фермите допълнителни постройки. Пред една от къщичките клечаха половин дузина разглобени, ръждясали коли. Това бяха домове на хора, които толкова категорично не харесваха себеподобните си, че даже Оутли им се струваше пренаселен. Безлюдните ниви им служеха за ров, ограждащ олющените им дървени замъци.

Най-сетне стигна до някакъв кръстопът, който приличаше на кръстопът в рисувано филмче — два тесни, пусти пътя се разполовяваха в абсолютното нищо, за да продължат да се вият към подобно друго нищо. Джек бе започнал да изпитва съмнения относно чувството си за ориентация. Понамести раницата на гърба си и се приближи до високата ръждясала тръба, поддържаща черна, правоъгълна, също ръждясала табела с името на шосето. Дали не трябваше да завие наляво, вместо надясно, след отбивката? Знакът, сочещ пътя успореден на магистралата, гласеше "Шосе „Кучиград“. Кучиград ли? Джек погледна първо наляво, после надясно по шосето и видя само безкрайна равнина, ниви, обрасли с бурени, и черна асфалтова ивица. Неговата лична асфалтова ивица според табелата се наричаше „Фабрикаджийско шосе“. След около километър тя се вмъкваше в някакъв тунел, обрасъл с изкривени дървета и странно преплетен бръшлян. Бяла табела висеше в гъсталака от бръшлян и привидно се крепеше на него. Думите бяха твърде дребни, за да може да ги прочете. Джек бръкна в десния си джоб и стисна монетата, която му бе дал капитан Фарън.

Стомахът му се обади. Скоро щеше да има нужда от обяд, така че трябваше да се измита оттук и да намери град, където би могъл да припечели за храната си. Нека бъде Фабрикаджийското шосе. Поне можеше да продължи още по-нататък, за да види какво има от другата страна на тунела. Джек тръгна и с всяка крачка тъмният отвор между дърветата се уголемяваше.

Студен, влажен и миришещ на тухлен прах и свлечена пръст, тунелът сякаш го погълна и се стесни около него. За миг се уплаши, че тунелът води под земята — никаква светлинка отпред не показваше края му, но после осъзна, че асфалтът под краката му не е наклонен. Спомни си, че на входа бе видял знак, препоръчващ да се включат фаровете. Блъсна се в тухлената стена и върху ръцете му се посипа мазилка. „Фарове“ — промърмори си той и съжали, че няма един, за да го включи. После разсъди, че тунелът сигурно завива някъде напред, а той просто предпазливо, бавно и внимателно се е движил право срещу стената като слепец с протегнати напред ръце. Продължи пипнешком покрай стената. Когато койотът в анимационните филмчета прави нещо подобно, обикновено завършва под предните колела на някой камион.

Нещо изшумка по асфалта и Джек се смрази.

„Плъх — помисли си той — или зайче, решило да скъси разстоянието между нивите. Но звукът май загатна за нещо по-голямо.“

Отново го чу далеч напред в тъмното и направи още една сляпа крачка. Изведнъж чу как някой пред него си поема дъх. Спря и се запита дали е животно. Стоеше с опрени във влажната тухлена стена пръсти и чакаше издишването. Не бе звучало като животно. Нито плъхът, нито заекът вдишват така дълбоко. Помръдна още няколко сантиметра. Почти не искаше да си признае, че каквото и да е това отпред, то го бе изплашило.

Отново замръзна, когато тих, стържещ звук, подобен на дрезгаво изхилване се разнесе в тъмнината. В следващия миг познат, но неопределим мирис — груб, силен и мускусен, се надигна към него от тунела.

Джек погледна назад през рамо. Входът вече се виждаше едва наполовина, другата част бе скрита от извивката на стената. Беше много далеч и изглеждаше голям колкото заешка дупка.

— Хей, какво има тук? — високо извика Джек. — Хей! Кой е тук с мен? Има ли някой?

Помисли, че чува някакъв шептеж дълбоко в тунела.

Напомни си, че не е в Териториите. В най-лошия случай можеше да стресне някое бездомно куче, дошло да подремне на хладно. Но пък щеше да спаси живота му като го събуди преди да го смаже кола.

— Хей, куче! — изкрещя той. — Куче!

Мигновено бе възнаграден от звука на лапи, топуркащи през тунела. Но… те отдалечаваха ли се, или се приближаваха? Не можеше да разбере това от мекото тап, тап, тап. После му хрумна, че може би шумът се приближава зад гърба му. Изви шия, погледна назад и откри, че се е отдалечил толкова, че вече не вижда и входа.

— Къде си, куче?

Нещо драсна земята само на крачка-две зад него. Джек отскочи напред и силно халоса рамото си в извитата стена.

В тъмнината почувствува някаква сянка, може би кучешка. Пристъпи напред и спря. Чувствуваше се толкова объркан, че за миг си въобрази, че отново е в Териториите. Тунелът бе пълен с мускусния, щипещ животински мирис и това, което се приближаваше към него, не беше куче.

Блъсна го вълна студен въздух, примесен с миризма на гранясало и алкохол.

За миг сякаш зърна увиснало в тъмнината лице. Лице, сякаш тлеещо със своя собствена болнава, бързогаснеща вътрешна светлина. Продълговато, измъчено лице, което би трябвало да е младежко, но не беше. Дъхът, излизащ от него, вонеше на пот, мазнотии и алкохол. Джек се прилепи към стената и вдигна юмруци, въпреки че ...

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную версию.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.

© 1984 Стивън Кинг

© 1984 Питър Строб

© 1993 Жана Димитрова, превод от английски

Алхамбра — дворец на мавританските крале в Гранада, Испания, построен в 14 век, особено популярен след едноименната книга на Уошингтън Ървинг (1783–1859).

Аркадия — планински район в Южна Гърция, традиционно познат заради пасторалната невинност на жителите си, представяни в древногръцката поезия като щастливи пастири и ловци. В преносен смисъл — щастливо място.

Методисти — Членове на най-голямото християнско вероизповедание в САЩ, което набляга на личния и обществен морал и се основава на доктрината на холандския теолог-протестант Якоб Арминиус, че Христос е умрял заради всички хора, а не само заради богоизбраните.

Даниел Уебстър (1782–1852) — Американски политически деец и оратор.

Джийн Крупа — Барабанист в оркестъра на Бени Гудман. Името му се свързва с феноменални изпълнения. По време на концертите е осветяван така, че публиката да наблюдава играта на сянката му върху задната стена.

Спиро Егню (р. 1918г.) — През 1969 избран за вицепрезидент на САЩ, подал оставка през 1973 година.

Гъртруд Стайн (1874–1946) — американска писателка, живяла в Париж и оказала влияние с творчеството си върху писатели като Хемингуей, Скот Фицджералд и други от тяхното поколение. Има се предвид прочутото й изречение, свързано с концепцията й за изкуството: „Розата е роза е роза е роза е роза.“

„Волпоне“ (или „Лисицата“) — комедия от Бен Джонсън (1606).

Коктейл, който се приготвя от две части руска водка и една част кафеен ликьор. Сервира се с лед.

Артистичен псевдоним на Рандолф Крейн (1903–1987). Американски актьор. Кариерата си започва с роли в любовни филми, а след това с участията си в уестърни се превръща в една от звездите на Холивуд през тридесетте години („Роберта“ — 1934; „Джеси Джеймс“ — 1939 и др.)

Герой от Библията, син на Иаков, наричан още Израил, и Лия. Гл. 29, 30 от Първа книга Мойсеева — Битие.

Вече видяно (фр.)

peut-etre (фр.) — може би.

Хобити — митични герои от романите на Дж. Р. Р. Толкин „Хобитът“ (1937), издаден у нас под заглавието „Билбо Бегинс или дотам и обратно“ и трилогията „Властелинът на пръстените“ (1954–55)

Американска поетеса (1911–1979)

Големите езера — серия от пет езера между САЩ и Канада, включваща езерата Ери, Хюрън, Мичиган, Онтарио и Горното езеро, свързани с Атлантическия океан посредством р. Сейнт Лорънс.

Ричард Ивлин Бърд (1888–1957) — Американски авиатор и изследовател. През 1926 пръв прелита над Северния полюс, през 1929 — и над Южния. Ръководи пет експедиции по суша до Антарктика.

Става дума за „Близки срещи от третия вид“ (1977)

Герой на Луис Карол от книгата „Алиса в огледалния свят“ (1872)

Псевдоним на Шон О’Фърн (1895–1973), американски филмов режисьор, създал много неми, документални и игрални филми („Железният кон“ 1924, „Доносникът“ 1935 и др.) Смята се, че уестърните му са образци в жанра („Дилижансът“ 1939). Носител на шест награди „Оскар“.

Става дума за едно от многото шествия с негърски произход, при които двойките, изпълнили най-сложните и ексцентрични стъпки, получават за награда торти. От тях води началото си един от негърските танци. — Cakewalk — бел.сканиращия.

Американски палеонтолог и писател. През 1972 г. формулира теорията за прекъснатото развитие, предполагаща, че еволюцията на видовете не се е извършвала равномерно, а се е ускорявала изведнъж, като на няколко стотици хиляди години е настъпвала рязка промяна.

Сладник или сладък корен. Многогодишно тревисто растение. Корените му се използуват в медицината като храчкоотделящо и слабително средство.

Силен халюциногенен опиат на основата на фенциклидина, широко използуван като непозволен наркотик, който често предизвиква ексцентрично държане.

„Гарванът“ (1844) — поема от Едгар Алън По (1809–1849)

Авторът прави паралел с град Азенкур в северна Франция, край който през 1415 г. по време на Стогодишната война английските войски, предвождани от Хенри V, побеждават френските и завладяват почти една трета от френската територия.

Става дума за английския писател Томас де Куинси (1785–1859) и за произведението му „Изповедите на един английски пушач на опиум“ (1822)

Тахион — хипотетична частица, която се движи по-бързо от скоростта на светлината.