— Господи!

— Какво има, Мери?

— Не видя ли?

— Какво да видя?

Младата жена се извърна към него и на ослепителната светлина на пустинното слънце той забеляза, че е пребледняла като платно; набиваха се в очи единствено изгарянията по бузите и челото й — дори и най-добрият лосион не можеше да я защити напълно — беше светлокожа и лесно изгаряше от слънцето.

— Онзи пътен знак…

— Не забелязах нищо особено.

— Имаше мъртва котка, Питьр! Май беше закована… не ми се ще и да мисля. — Той рязко натисна спирачките, но Мери го сграбчи за рамото и му се сопна: — Дори не си помисляй да се връщаме обратно.

— Но…

— Никакво, „но“! Да не си решил да я снимаш? В никакъв случай! Ако я погледна още веднъж, ще повърна.

— Бяла котка ли беше?

В огледалото за обратно виждане той забеляза гърба на някаква табела — вероятно знака за ограничение на скоростта, за който жена му говореше — но това беше всичко. Точно когато минаваха покрай него, се беше загледал в обратната посока и наблюдаваше ято птици, летящи към близките планински била. По тези места шофьорите не се чувстваха задължени през цялото време да гледат пътя: в Невада наричаха шосе № 50 „най-самотното шосе в Америка“ и Питър Джаксън напълно подкрепяше това определение. Разбира се, той беше израснал в Ню Йорк, затова може би се чувстваше странно в тази „обстановка“. Агорафобия, синдром на балната зала, така назоваваха подобно усещане.

— Не, беше с тигрова окраска — отговори тя. — Какво значение има?

— Мина ми през ума да не са го направили някои пустинни сатанисти. Тук гъмжало от странни типове, нали така каза Мариел?

— Думата, която тя използва, беше „напрегнати“ — поправи го Мери. — „Централна Невада е пълна с напрегнати хора“, мисля, че така се изрази. Гари повтори кажи-речи същото. Но откакто напуснахме Калифорния, не се сещам да сме срещали когото и да било…

— Защо, във Фалон…

— Бензиностанциите не се броят. Макар че дори там хората… — Тя го изгледа със странното изражение на безпомощност, каквото напоследък не бе забелязвал, въпреки че в месеците след спонтанния аборт то бе станало типично за нея. — Защо изобщо живеят тук? Вегас и Рино, как да е… дори Уинемука и Уендовър…

— Хората от Юта, които идват да залагат, наричали Уендовър „смъртен одър“ — усмихна се Питър. — Това го знам от Гари.

Тя не му обърна внимание, а продължи да говори:

— Но всичко останало в този щат… Хората, които живеят тук, защо идват и защо остават? Знам, че съм родена и израсла в Ню Йорк и че това е причина да не мога да ги разбера, но все пак…

— Сигурна си, че котката не е била бяла? А може би черна?

Той отново погледна в огледалото, но колата се движеше със сто и десет километра в час и знакът отдавна се беше изгубил в далечината. Докъдето поглед стигаше, се виждаха пясъци и трънливи храсти, тук-там се издигаха кафеникави хълмове. Единствената промяна беше автомобилът, който се беше появил зад тях; Питър улови слънчевото зайче, което играеше по предното стъкло на колата. Беше на два-три километра зад него.

— Не, беше на шарки. Не ми отговори на въпроса. Що за хора са данъкоплатците от централна Невада и защо живеят тук?

Той вдигна рамене.

— Тук няма много данъкоплатци. По цялото протежение на шосе № 50 по-голям град от Фалон няма, там хората живеят от земеделие. В пътеводителя пише, че са си построили дига на езерото и вече можели да напояват пустинята. Най-добре се отглеждали дини. Мисля, че някъде наоколо има и военна база. Навремето Фалон е бил спирка на дилижанс-експреса.

— Аз бих се махнала оттук. Барабар с дините.

Той протегна ръка и опипа гърдата й.

— Хубави дини сте си отгледали, госпожо.

— Благодаря. Нямам предвид само Фалон. Не можеш да зърнеш нито къща, нито дърво, вместо това закачат котки по пътните знаци; не бих могла да живея тук.

— Е, всичко се свежда до способността ни да се приспособяваме — отвърна й Питър, като внимаваше да не я засегне. Понякога му беше трудно да разбере сериозно ли говори Мери, или просто ги нарежда, както й дойде. — Като всеки израснал в града, трудно би се ориентирала в тази обстановка. Да си призная, аз също. Само-като гледам небето, усещам как тръпки ме побиват. Откакто тръгнахме сутринта, нещо ме притиска отвътре,

— Мен също. Всичко ми е толкова чуждо.

— Съжаляваш ли, че избрахме този път?

Хвърли поглед към огледалото и забеляза, че колата ги е наближила. За разлика от всички автомобили, с които се бяха разминали досега, това не беше камион. Беше лека кола и идваше откъм Фалон. Направо хвърчеше по шосето.

Мери се замисли за момент, накрая поклати глава.

— Не, много се радвам, че видяхме Гари и Мариел, пък и езерото Тахо…

— Бива си го, нали?

— Направо невероятно. Дори и това около нас… — Мери погледна през стъклото. — Дори и това си има своята красота. Предполагам, че ще запомня гледката за цял живот. Само че…

— Само че се чувстваш не на място — довърши той вместо нея. — Особено щом си от Ню Йорк.

— Прав си. Извън големия град се чувствам като риба на сухо. Но дори да бяхме поели по магистралата, пак щеше да е същата пустош.

— Нямаме голям избор, нали?

Питър отново се взря в огледалото. Отраженията на собствените му тъмни очила заблестяха срещу него. Колата беше полицейска и летеше с поне сто и петдесет километра в час. Той отби плътно вдясно, докато усети как гумите заскърцаха по сухата почва край асфалтираното шосе и изпод тях се вдигнаха облаци прах.

— Пит! Какво правиш?

Още един поглед в огледалото. Забеляза хромовата решетка на другия автомобил — толкова силно отразяваше слънчевите лъчи, че му се наложи да присвие очи… Но му се стори, че колата е боядисана в бяло, следователно не беше на щатската полиция.

— Давам път — обясни той. — Да се направим на любезни. Някакво ченге кара след нас и дава вид, че много бърза. Може би гони…

Полицейската кола профуча покрай тях и акурата, която Питър бе взел назаем от сестра си, се разклати все едно бе попаднала в следата на реактивен самолет. Автомобилът наистина беше бял и бе покрит с дебел слой прах. Имаше някакъв надпис отстрани, но преди Пит да успее да го разчете, онзи се изгуби в далечината. ДЕС… — нещо си. Може би „Дестри“. Подобно име би подхождало на някое забутано градче в Невада.

— …онзи, който е заковал котката на пътния знак — довърши Питър.

— А защо кара толкова бързо, без да е включил буркана?

— Защо да включва буркана, щом шосето е празно?

— Не е съвсем така — поправи го тя и по лицето й отново се изписа странното изражение. — Забравяш нашата кола.

Той отвори уста да отговори нещо, но замълча. Мери беше права. Ченгето ги е забелязало вероятно в същия миг, в който и те го бяха видели, ако не и по-рано. Защо тогава не беше благоволил да включи сирената и светлините, ей така, за по-сигурно? Разбира се, Питър го беше усетил отдалеч, беше се отдръпнал и все пак…

Изведнъж стоповете на полицейската кола блеснаха насреща им. Съвсем инстинктивно Питър удари спирачки, нищо че бе намалил и нямаше как да настигне автомобила, който хвърчеше с два пъти по-висока скорост от неговата. Полицаят свърна вляво и продължи в платното за насрещното движение.

— Какво прави тоя? — учуди се Мери.

— Нямам представа.

Разбира се, че имаше — онзи забавяше. От почти сто и петдесет километра в час, когато ги задминаваше, вече бе намалил до някакви си осемдесет. Пит се мръщеше и имаше усещането, че без да знае защо, не му се иска да догони ченгето. Скоростометърът му вече показваше шейсет и пет.

— Питър? — гласът на Мери звучеше тревожно. — Не ми харесва тази работа.

— Всичко е наред — успокои я той, но дали сам беше спокоен? Взираше се в полицейската кола, която пълзеше по отсрещното платно, и усилено размишляваше. Опитваше се да различи силуета на човека зад кормилото, но не можеше. Цялото задно стъкло на автомобила беше покрито с кора от прах.

Стоповете, също скрити наполовина под мръсотията, просветнаха за секунда и полицаят вече видимо забави. Едва ли караше с повече от петдесет. Някакъв клон се изпречи на пътя му и колата мина през него. Щом се показа отново, на Питър Джаксън му се стори, че вижда пред себе си нечия откъсната ръка, протегнала изпочупените си пръсти към него. Внезапно го облада страх, нещо повече — същински ужас, без дори да знае защо.

„Защото Невада е пълна с напрегнати хора, така каза Мариел, а Гари се съгласи с нея. И напрегнатите хора действат така, с други думи човек си има работа с откачалки.“

Това, разбира се, бяха глупости. Нищо откачено нямаше в случая, или поне не много откачено…

На няколко пъти стоповете на полицейската кола премигнаха. Всеки път Питър машинално натискаше спирачки. Погледна скоростомера, колкото да се увери, че е намалил до трийсет и пет.

— Какво иска тоя, Пит?

Вече нямаше място за съмнение.

— Да мине отново зад нас.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Ако наистина това му е целта, защо просто не спре и не ни изчака да го задминем?

— Не мога да ти отговоря.

— Какво ще правим?

— Ще го задмина естествено. — И сетне, без някаква особена причина, добави: — В крайна сметка не ние заковахме проклетата котка на пътния знак.

Натисна газта и побърза да настигне другата кола, която пълзеше с не повече от трийсет километра в час.

Мери го сграбчи за ръкава и го стисна толкова силно, че заби нокти в плътта му.

— Недей!

— Не виждам какво друго бих могъл да сторя.

Спорът беше напълно безсмислен, защото той вече задминаваше полицая. Колата му се изравни с прашния каприс, после го остави зад себе си. През страничното стъкло, което беше почистено от прах, Питър зърна профила на непознатия. Беше много едър — това беше всичко, което видя. Нещо му подсказа, че човекът зад волана също го наблюдава. Докато го задминаваше, Питър хвърли поглед на надписа на вратите. Този път имаше достатъчно време да го разчете: със златни букви пишеше „Деспърейшън. Полицейско управление“. Отгоре се мъдреше градският герб, изобразяващ миньор и каубой, стиснали ръце.

„«Деспърейшън»1 — повтори си наум Питър. — По-добре дори от «Дестри». Много по-добре.“

Щом отмина на няколко метра, бялата кола се върна на платното и избърза, колкото да се залепи за бронята на акурата. Така пътуваха трийсет-четирийсет секунди (за Питър времето изглеждаше много по-дълго), докато най-накрая сините светлини на покрива на полицейската кола грейнаха. Питър усети да го свива стомахът, но не беше изненадан. Ни най-малко.

Мери продължаваше да го държи за рамото и щом той сви встрани от платното, пръстите й се впиха повторно в плътта му.

— Какво правиш? Питър, какво правиш?

— Спирам. Тоя включи буркана, затова трябва да отбия и да изчакам.

— Хич не ми харесва тая работа — Мери тревожно се огледа. Не се виждаше нищо освен пустош, далечни хълмове и безкрайна синева. — Какво сме направили?

— Най-вероятно сме превишили скоростта. — Питър гледаше в страничното огледало. Над надписа „ВНИМАНИЕ, ОБЕКТИТЕ МОЖЕ ДА СА ПО-БЛИЗО, ОТКОЛКОТО ИЗГЛЕЖДАТ“ се видя прашната бяла врата на полицейската кола. Тя се отвори и отвътре се показа крак. Човекът стъпи на шосето, трясна вратата и си намести шапката с периферия („Сигурно не я носи, докато шофира — помисли си Питър. — Пречи му да вижда“). Мери се извърна да го огледа. Устата й провисна от ужас.

— Божичко, тоя да не е тренирал футбол!

— В най-добрия случай — добави Питър. Опитваше се набързо да пресметне колко е висок полицаят: ако приемеше, че покривът на колата му е на метър и половина от земята, то мъжът, който приближаваше, беше висок най-малко метър и деветдесет. И тежеше поне сто и двайсет кила. Ако не и сто и петдесет.

Мери пусна рамото му и се притисна до вратата, сякаш се опитваше да се скрие от исполина. На едното си бедро ченгето носеше пистолет с гигантски размери; ръцете му обаче бяха празни — не се виждаше нито папка, нито кочан. На Питър това никак не се понрави. Нямаше представа как да го изтълкува, но вътрешният глас му подсказваше, че нещата не вървят на добре. През дългите години, които бе прекарал зад волана, беше отнесъл четири глоби за превишена скорост още като юноша и една дупка в талона преди три години, когато празнуваха Коледа в университета. Никога не му се беше случвало да бъде спрян от ченге с празни ръце, а това го плашеше. Сърцето му подскачаше в гърдите — дори да си внушаваше, можеше всеки момент да заподскача наистина.

„Не ставай глупав — успокояваше се той. — Превишена скорост — това е, просто си превишил скоростта. Ограничения на подобно шосе са пълна безсмислица и всеки го знае, но този господин сигурно си има план за глобите. А когато става дума за глоби, пешкира опират шофьорите от другите щати. Позната история. Как й беше името на онази песен на Ван Хален? «Схрускай ги сладко»“…

Полицаят спря до колата, катарамата на кожения му колан беше на височината на очите на шофьора. Вместо да се наведе, вдигна тежката си ръка (на Питър му се стори, че вижда свински бут) и направи някакъв нетърпелив жест.

Младият мъж свали очилата си без рамки, напъха ги в джоба си и смъкна стъклото. Чуваше забързаното дишане на Мери.

Бавно и невъзмутимо полицаят приклекна и широкото му, безизразно лице се появи в полезрението на семейство Джаксън. Тъмната сянка, хвърляна от широкополата шапка, сякаш разсичаше челото му. Кожата му болезнено се беше зачервила и Питър си каза, че дори гигантите изпитват същата непоносимост към слънцето като Мери. Очите на полицая бяха светлосиви и безизразни. Или поне Питър не можеше да разчете нищо в тях. Внезапно долови миризма на одеколон, може би на „Олд Спайс“.

Ченгето не му обърна внимание, вместо това погледът му зашари из купето на акурата, спирайки се най-напред на Мери (типична американска съпруга — бяла, с хубаво лице и стегнато тяло), сетне на фотоапаратите и чантите, разхвърляни на задната седалка, заедно с пликовете смет, която бяха насъбрали по време на пътуването. Боклукът не беше много — бяха напуснали Орегон само преди три дни, от които ден и половина гостуваха на Гари и Мариел Содерсън, където слушаха стари плочи и си припомняха миналото.

Очите на ченгето се задържаха върху издърпания пепелник. Питър си каза, че онзи сигурно търси фасове от цигари с марихуана. Усети внезапно успокоение. Не беше докосват трева близо петнайсет години, през живота си не бе опитвал кокаин и откакто му надупчиха талона след онова Коледно парти, почти беше зарязал пиенето. Случваше се по време на рокконцерт да пуши канабис — това беше единственият му досег с наркотиците, а Мери никога не беше посягала към дрогата. Понякога сама се наричаше „наркотична девственица“. В пепелника нямаше нищо друго освен две смачкани обвивки от дъвки, на задната седалка не се виждаха нито кутии от бира, нито бутилки от вино.

— Господин полицай, знам, че карах малко бързо…

— Ама здравата се изплашихте, а? — попита го любезно исполинът. — Няма страшно! Ще може ли да видя шофьорската ви книжка и документите на возилото?

— Разбира се — каза Питър и бръкна в задния си джоб за портфейла. — Колата обаче не е моя. На сестра ми е. Връщаме я в Ню Йорк вместо нея. Тя учеше в Рийд Колидж; Рийд е квартал на Портланд.

Усещаше, че бърбори несвързано, но не можеше да спре. Чудно как ченгетата те карат да си глътнеш езика, все едно в багажника ти е скрит обезобразен труп или отвлечено дете. Спомни си, че след онова коледно празненство, когато ченгетата го бяха спрели по магистралата за Лонг Айлънд, пак не можеше да спре да дърдори, дрън-дрън-дрън, докато полицаят мълчаливо провери документите му, сетне направи проба за алкохол.

— Мер? Би ли извадила документите на колата от жабката? Малък найлонов плик, заедно със застрахователната полица на Дий.

Тя дори не помръдна. Питър я погледна с крайчеца на окото си, видя, че е замръзнала на седалката си, бръкна в портфейла си и затърси книжката си. Трябваше да е там, в някое от многото отделения. Нямаше къде другаде да бъде…

— Мер? — отново се обърна към съпругата си, този път по-нетърпеливо. Внезапно усети страх. Ами ако беше изгубил проклетата шофьорска книжка? Какво, ако я е изпуснал на пода у Гари, докато е прехвърлял съдържанието на джобовете си (когато пътува, човек винаги взема със себе си толкова ненужни неща) от едните джинси в другите? Разбира се, не можеше да е сторил подобна глупост, но според закона за гадостта навярно се беше случило точно това.

— Няма ли да ми помогнеш, Мер? Моля те, извади проклетите документи.

— О, да, разбира се.

Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да изскърца подобно на стара, ръждясала машина, включена за пръв път от години в електрическата мрежа. Отвори жабката и започна да рови във вътрешността й, изваждайки част от съдържанието, за да бръкне по-надълбоко. Питър забеляза ситни капчици пот по слепоочието й. Кичури от късата й, тъмна коса бяха направо мокри, нищо че климатикът вееше хладен въздух право в лицето й.

— Не мога… — понечи да каже Мери, но се сепна и с неподправено облекчение добави: — Тук са.

В същия миг и Питър погледна в отделението на портфейла си, където държеше визитните картички, и забеляза книжката. Не можеше да си спомни кога я е сложил там — как изобщо бе му минало през ума — но книжката стоеше пред очите му. На снимката изобщо не приличаше на преподавател по английски в Нюйоркския университет, по-скоро на безработен с основно образование (и възможен масов убиец). И все пак си беше той, достатъчно ясно си приличаха с портрета, та нямаше защо да се притеснява. Документите си бяха в тях, Господ си стоеше на небето, всичко си идваше на място.

„Освен това — мислеше си Питър, докато подаваше документите на полицая, — тук не е Албания. Може и да не се ориентираме много добре, но все пак не сме в Албания.“

— Питър?

Той се обърна, пое плика и й смигна. Тя се опита да му отвърне с усмивка, но нещо не се получи. Навън мощен порив на вятъра засипа колата с пясък. Малки зрънца шибнаха Питър по лицето и той инстинктивно затвори очи.

Изведнъж му се прииска да се намира далеч от Невада, ако може на три хиляди километра от мястото, на което беше спрял.

Извади документите за собственост на Деирдре и ги подаде на полицая, който обаче продължаваше да преглежда книжката.

— Гледам, че сте съгласен да станете дарител на органи — отбеляза той, без да вдига очи. — Мислите ли, че е разумно?

Питър го изгледа изненадан.

— Ами…

— Това ли е регистрацията на автомобила, господине? — смени веднага темата ченгето и посочи с поглед жълтата хартийка.

— Да.

— Бихте ли ми я подали.

Питър се пресегна през прозореца. Полицаят, който все така клечеше като индиец на слънцето, държеше с една ръка шофьорската книжка на Питър а с другата — документите на колата. Сякаш цяла вечност местеше поглед от едното на другото. Питър усети, че някой го докосва по бедрото, и стреснато подскочи, преди да осъзнае, че това е Мери. Пое ръката й в своята и пръстите им мигом се вплетоха.

— Сестра, казвате? — попита най-накрая полицаят. Изгледа и двамата със сивите си очи.

— Да…

— Името й е Фини, а вашето Джаксън.

— Деирдре беше омъжена в продължение на година, след като завърши гимназия и преди да се запише в колеж — обясни Мери. Гласът й беше спокоен, любезен, не издаваше никаква уплаха. Питър би се заблудил, ако не усещаше тревогата по върховете на пръстите й. — Реши да запази фамилията на мъжа си, това е.

— Година, хм… Между гимназията и колежа. Да се омъжи. Тц-тц.

Главата му остана сведена над документите. Питър следеше движенията на шапката му, докато онзи препрочиташе съдържанието им.

Малкото облекчение, което почувства, отново се изпаряваше.

— Между гимназията и колежа — повтори полицаят, без да вдига глава. Лицето му се криеше, а в съзнанието на Питър отново прозвуча гласът му: „Виждам, че сте съгласен да станете дарител на органи. Мислите ли, че е разумно? Тц-тц!“

Полицаят ги погледна.

— Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?

Ноктите на Мери се впиха в дланта му, но Питър не усети нищо. Изведнъж почувства как нещо се преобръща в корема му. Струваше му се, че е дете, направило беля.

— Какво… — понечи да попита Питър.

Полицаят от Деспърейшън се надигна. Все едно гледаха как се движи товарен асансьор. Главата изчезна, на нейно място се появи разкопчаната яка на ризата, сетне лъскавата значка и диагоналната ивица на кожения колан. Най-накрая Питър впери поглед в познатата отпреди малко катарама, в пистолета и парчето плат каки закриващо копчетата на дюкяна му.

Гласът отново прозвуча този път от другата страна на колата:

— Излезте от колата, господин Джаксън!

Питър дръпна ръчката и полицаят се отмести, за да може да се отвори вратата. Покривът на колата криеше главата му. Мери стисна още по-силно и болезнено ръката на Питър и той се обърна към нея. Слънчевите изгаряния по бузите и челото й се открояваха още по-ярко на фона на бледото й лице. Очите й сякаш бяха станали по-големи.

„Не излизай от колата!“ — прошепна тя.

„Няма как“ — отговори й той също тъй безгласно и стъпи с левия си крак на асфалта. За момент Мери сякаш се опита да увисне на ръката му, но Питър рязко издърпа дланта си измежду пръстите й и се изправи в цял ръст до колата. Имаше странното чувство, че стои разкрачен и нечия сила му пречи да събере коленете си. Полицаят го гледаше отвисоко. „Метър и деветдесет и осем — каза си Питър. — Толкова трябва да е.“ Подобно на ням филм пред очите му премина лентата на събитията, които предстояха: огромното ченге просто щеше да извади пистолета от кобура, да натисне спусъка и сивото вещество, което Питър Джаксън толкова дълго време се беше опитвал да превърне в професионална гордост, щеше да се разплиска като локва по покрива на сестриния му автомобил. После онзи щеше да издърпа Мери от колата, да залепи лицето й върху багажника, преди да я нагъне като кифла. Щеше да я изнасили ей така на банкета до пустото шосе, без да се стеснява от заслепителната слънчева светлина, без дори да свали кавалеристката си шапка. И докато й го буташе, щеше да крещи: „Искаш да ти дарят орган, а, госпожичке? Ето ти! Ето ти дарен орган!“

— Какво има, господин полицай? — попита Питър, въпреки че нещо го стискаше за гърлото и едва отлепи пресъхналите си устни. — Мисля, че имам право да знам.

— Елате отзад, господин Джаксън.

Полицаят се обърна и обиколи акурата, без да се огледа дали ще го последват, Питър се подчини и на свой ред направи няколкото крачки до багажника. Краката сякаш не следваха собствената му воля, ами някой ги командваше с дистанционно управление.

Полицаят застана до багажника и посочи нещо с дебелия си показалец. Питър проследи пръста и чак сега забеляза, че номера на колата го няма — беше останало само черното правоъгълно петно, защитено от прахта и слънцето.

— По дяволите! — изруга Питър. Беше разтревожен, но в същото време отново усещаше известно облекчение. В крайна сметка, имаше си крушка опашка. Слава Богу! Погледна напред и без особена изненада установи, че вратата му е затворена. Мери я бе дръпнала обратно. Толкова беше вглъбен той в тази… случка… подробност… както и ще да го нарече…, че дори не беше чул тръшването.

— Мер! Хей, Мер!

Тя подаде глава през прозореца си и обърна изгореното си от слънцето лице към двамата.

— Проклетият номер е паднал по пътя! — подвикна Питър и едва не се разсмя.

— Какво?

— Не, не е паднал — поправи го полицаят от Деспърейшън. Отново клекна — все по същия плавен, почти елегантен начин — и бръкна под бронята. В продължение на няколко секунди пръстите му играеха по ламарината, докато сивите му очи наблюдаваха хоризонта. Пит започваше да се чувства по-уютно в присъствието на полицая: сякаш човекът от рекламата на „Марлборо“ бе изникнал от небитието, за да извади двамата с жена му от затруднение.

— Аха! — измърмори полицаят и се изправи. В шепата си държеше предмета, заради който бе ровичкал под бронята. Протегна ръка към Питър и разтвори пръсти. На розовата му длан (огромна в сравнение с него) стоеше покрита с прах част от голям винт. От единия си край металът блестеше — там, където беше откъртено липсващо парче.

Питър се вгледа в бурмата, после обърна очи към полицая.

— Не разбирам.

— Спирахте ли във Фалон?

— Не…

Нещо изскърца и вратата на Мери на свой ред се отвори. Тя я затръшна, после заситни с маратонките си по песъчливия банкет, за да се присъедини към двамата.

— Разбира се, че сме спирали — възрази тя и на свой ред погледна в едрата длан на полицая (документите на колата, както и шофьорската книжка на Питър продължаваха да стоят в другата), преди да се обърне към него. Вече не изглеждаше уплашена, или поне не толкова уплашена, колкото преди малко и Питър се успокои. Вече се самообвиняваше в параноя и идиотизъм, но пък и вътрешният му глас продължаваше да го навива, че подобно запознанство с полицай си имаше своите…

(Мислите ли, че е разумно?) …твърде характерни особености.

— Бензиностанцията, Питър, не си ли спомняш? Имахме достатъчно бензин в резервоара, ти самият каза, че можем да изкараме до Елай, но си поръчахме газирана вода, за да не се чувстваме неудобно, ако използваме тоалетната. — Тя отново погледна полицая и дори се опита да му се усмихне. Толкова беше висок, че за да види очите му, трябваше да наведе главата си назад. На Питър цялата сценка му заприлича на разговор между баща и дъщеря, в който малкото момиче се опитва да развесели баща си след изтощителния работен ден. — Тоалетната беше чиста.

Полицаят кимна с разбиране.

— На „Фил Мор Фаст“ ли спряхте или на „Бърк’с Коноко“? Спогледаха се с Питър, но явно не беше сигурна. Той самият вдигна безпомощно ръце:

— Не си спомням. Дори бях забравил, че изобщо сме спирали.

Полицаят вдигна ръка и запрати парчето метал сред пясъците на пустинята, където щяха да изминат милиони години, преди да му се случи нещо. Освен ако някоя любопитна птица не се решеше да го изследва по-отблизо.

— Обзалагам се, че си спомняте дали е имало деца наоколо. Големи деца предимно. Едно или две достатъчно големи, за да не се знае деца ли са изобщо, или не. По-малките са карали скейтборд или ролери.

Питър кимна. Спомни си как Мери го беше питала защо хората изобщо живеят тук — защо са дошли и какво ги е накарало да останат.

— Значи е било „Фил Мор Фаст“.

Питър огледа ризата на полицая с надеждата да види значка с името му върху някой от джобовете, но такава нямаше. Онзи си оставаше просто „Ченгето“. Или пък „Оня, дето прилича на героя от рекламите на «Марлборо»“.

Питър огледа ризата на полицая с надеждата да види значка с името му върху някой от джобовете, но такава нямаше. Онзи си оставаше просто „Ченгето“. Или пък „Оня, дето прилича на героя от рекламите на «Марлборо»“.

— Алфи Бърк не им дава повече да припарят. Разкара ги веднъж завинаги. Подли копелета.

При тези му думи Мери извърна глава към Питър и на него му се стори, че тънка усмивчица играе по крайчеца на устата й.

— Това да не е някаква банда? — попита Питър. Все още не разбираше за какво точно става дума.

— Доколкото може да се говори за банди в градчета като Фалон — поясни полицаят. Отново вдигна шофьорската книжка на Питър пред очите си, погледна я и я свали до бедрото си. Но не му я върна. — Повечето са отрепки. Едно от заниманията им е да крадат автомобилни номера с чужда регистрация. За тях това е своего рода проява на героизъм. Предполагам, че са откъртили вашата, докато сте си поръчвали питиетата или сте били в клозета.

— И вие знаете за това и ги оставяте ненаказани? — учуди се Мери.

— Фалон не е моят град. Много рядко ходя там. Техните проблеми не са мои проблеми.

— Какво да правим с липсващия номер? — попита Питър.

— Искам да кажа, това си е неприятност. Колата е регистрирана в Орегон, но сестра ми отиде да живее в Ню Йорк. Тя мразеше Рийд…

— Мразеше ли го? — учуди се полицаят. — Че защо?

Питър усети погледа на Мери върху себе си. Може би й се искаше той да сподели част от доброто настроение, което я обземаше. На него обаче не му беше забавно. Ни най-малко.

— Казваше, че да се ходи на училище там, е все едно да си учиш уроците насред концерт на Грейтфул Дед. Както и да е, взе самолета и замина за Ню Йорк. Двамата с жена ми решихме, че ще е забавно да се качим на колата й и да я прекараме до Ню Йорк. Деирдре ни остави и багаж, дрехи най-вече…

Отново се разприказва и му трябваше усилие да се спре.

— Какво да правя сега? Няма как да прекосим всички щати без номер, нали така?

Полицаят заобиколи акурата и застана отпред. Така и не желаеше да се раздели с шофьорската книжка и жълтата регистрация на името на Деирдре. Коланът му скърцаше при всяка крачка. Полицаят се обърна срещу колата и застана с ръце зад гърба си. Беше се навъсил и се взираше съсредоточено. Според Питър приличаше на богат ценител на изкуството, застанал в центъра на изложбена зала. „Подли копелета“ — беше казал преди малко. На Питър му се струваше, че за пръв път чува непознат да се изразява по подобен начин.

Полицаят се върна при тях. Мери се присламчи до Питър, но личеше, че уплахата я е напуснала. Наблюдаваше едрия човек насреща с любопитство, нищо повече.

— Предният номер си е на мястото — осведоми ги ченгето. — Можете да го закачите отзад. Така спокойно можете да стигнете до Ню Йорк.

— О — въздъхна Питър. — Добре, така и ще направя.

— Гаечен ключ имате ли? Отвертка? Мисля, че инструментите ми ме чакат на рафта в градския гараж — усмихна се полицаят. Усмивката огря цялото му лице, промени дори очите му; сякаш друг човек стоеше насреща им. — А, това е ваше — сети се той най-сетне и подаде документите на Питър.

— Мисля, че в багажника има кутийка с инструменти — подхвърли Мери. Гласът й звучеше някак лекомислено или поне така се струваше на Питър. „От облекчението е“ — мина през ума му. — Забелязах я, докато прибирах несесера си. Встрани от резервната гума.

— Господин полицай, искам да ви благодаря.

Вместо отговор мъжагата само му кимна. Погледът му обаче минаваше покрай Питър, насочен към планините, които се намираха вляво.

— Върша си работата.

Питър се разходи до вратата на колата и вътрешно се питаше защо изобщо двамата с Мери се бяха уплашили в началото.

„Чисти глупости“ — укоряваше се той, докато издърпваше ключовете от стартера. На ключодържателя висеше нарисувано ухилено лице, което го преследваше навсякъде — или поне когато наоколо се навърташе личността на Деирдре. Господин Усмивчо Усмивкин (както тя го беше кръстила) беше запазена марка на сестра му. На повечето си писма лепеше сияещия му яркожълт лик освен в случаите, когато я обхващаше отчаяние и го заместваше със зелената физиономия на тъжния двойник — с отпуснати в нещастна гримаса уста и проточен език. „Всъщност, не се уплаших. Нито пък Мери.“

Това, последното, беше мазна лъжа. Той се беше изплашил здравата, а за малко Мери да изгуби ума и дума от ужас.

„Добре де, може и да съм се попритеснил — оправдаваше се вътрешно Питър, докато търсеше ключа за багажника. — Сигурно е имало защо.“ Мери и едрият полицай изглеждаха като колаж от вестниците — главата й едва-едва достигаше най-долните му ребра.

Питър отвори багажника. Вляво стояха сгънати грижливо (и покрити с найлонови пликове, за да не се цапат от прахта по пътя) дрехите на Деирдре. В средата се виждаше несесерът на Мери, сложен върху двата куфара които се допираха до резервната гума. Всъщност „резервна гума“ беше силно казано, поне според Питър. Предметът спадаше към онзи сорт големи понички, които освен да те откарат до близкия сервиз, за друго трудно можеха да послужат. При условие, че сервизът е наистина близо.

Питър погледна зад поничката, но не намери нищо.

— Мер, не виждам…

— Ето там — посочи му тя. — Сивата кутийка, не я ли виждаш? Просто се е скрила под гумата.

Той можеше просто да навре пръсти в отвора между гумата и стената, но кой знае защо реши за по-лесно направо да вдигне омекналата поничка и да извади кутийката изпод нея. Докато се опитваше да опре гумата в бронята на колата, чу как Мери изведнъж пое дълбоко въздух. Все едно внезапно се беше сетила за нещо забравено.

— А! — отбеляза полицаят. — Какво е това там?

И двамата се взираха в багажника. На непознатия дори му беше леко забавно или поне любопитно. Очите на Мери сякаш се опитваха да изскочат от орбитите си, такъв ужас се беше изписал в тях. Устните й чак се бяха разтреперили. Питър се обърна и огледа отново багажника, опитвайки се да види предмета, който тя фиксираше. В отделението за резервната гума е имало нещо, скрито някъде под поничката. За момента Питър не знаеше какво точно бе то, но вътрешният глас му подсказваше, че не иска и да научи. Нещо отново се раздвижи в корема му. Червата му сякаш се разтопяваха вътре в тялото; мускулите, които се предполагаше, че ще ги стягат, отказваха да му се подчиняват. Питър стискаше, колкото сили имаше, задника си, но и него не усещаше. Всичко сякаш принадлежеше на друг, той със сигурност сънуваше, трябваше да сънува.

Ченгето го изгледа отвисоко, в светлосивите му очи продължаваше да липсва каквото и да е изражение. После бръкна в отделението за резервната гума и извади оттам найлонов пакет. Пакетът беше доста голям, колкото бутилка, и беше здраво натъпкан с кафяво-зеленикава трева. Отворът беше запечатан със скоч. От едната страна на найлона стоеше залепено кръглото, жълто лице на Усмивчо Усмивкин — типичен символ за празноглавките от типа на сестра му, чието най-върховно преживяване би могло да се озаглави „Обиколка на американските потайности в компанията на Бонго-Бонго и неговите хлебарки“. Беше забременяла друсана, със сигурност се бе сгодила за Роджър Фини още по-друсана, а Питър знаеше, че причината да напусне Рийд (където едва бе изкарала минимума, за да продължи в по-горен курс) бяха несметните количества дрога, които се консумираха край нея и на които тя трудно би могла да устои. Преди да напуснат Портланд, той бе проверил цялата кола за скрити запаси — не толкова скрити нарочно, колкото забравени от по-стари времена. Бе погледнал под дрехите й, Мери дори бе пребъркала самите тях (въпреки че и двамата се водеха от едни и същи подозрения, никой не бе казал на глас какво точно търси), но и двамата бяха пропуснали да проверят под овехтялата резервна гума.

Проклетата му гума.

Полицаят стисна пакета, все едно беше домат. Бръкна в джоба си, извади оттам швейцарско ножче, избра най-тънкото острие и го разтвори.

— Полицай — опита се да го спре с прегракнал глас Питър, — полицай, нямам представа как…

— Ш-шт — прекъсна го исполинът и направи тънък разрез в единия крак на торбичката.

Питър усети как Мери се хваща за ръкава му. Пое ръката й и този път той вкопчи пръсти в нейните. Пред погледа му изплува за миг бледото, хубаво личице на Деирдре, русите й, естествено къдрави коси, които се спускаха над раменете й и напомняха за Стиви Никс, очите й, които винаги го гледаха някак объркано.

„Ти, тъпа кучко — мислеше си той. — Трябва да си благодарна, че не мога да те докопам в този момент.“

— Господин полицай… — на свой ред проговори Мери.

Полицаят я заплаши с тежката си длан, сетне поднесе пакета до носа си и започна да души със затворени очи. След секунда ги отвори и отпусна ръката с пакета. Протегна отново ръка, този път към Питър:

— Дайте ми ключовете, господине.

— Полицай, мога да обясня…

— Дайте ми ключовете.

— Ако само…

— Глух ли сте? Дайте ми ключовете от колата!

Едва-едва бе повишил тон, но това бе достатъчно за Мери да заплаче. Питър продължаваше да се чувства някак далеч от цялата тази история, която само привидно го засягаше; механично пусна ключодържателя на Деирдре в разтворената длан на полицая и прегърна през раменете разтрепераната си съпруга.

— Страхувам се, че и двамата ще трябва да ме придружите — продължи ченгето. Очите му се спряха първо върху Питър, после върху Мери, най-накрая отново върху Питър. Едва сега Питър си даде сметка какво толкова го беше смущавало в тях. Колкото и да бяха светли — с цвета на мъглата при изгрев слънце — погледът в тях беше някак безжизнен.

— Моля ви — прохълца Мери. — Станала е грешка. Сестра му…

— Качвайте се в колата — посочи полицаят собствения си автомобил. Сините светлини на покрива продължаваха да мигат; вместо да бледнеят на фона на пустинното небе, сякаш още по-ярко се набиваха в очи. — Ако обичате, господин и госпожа Джаксън, по-бързо!

Задната седалка беше доста тясна. („Че как няма да бъде — разсъждаваше безцелно Питър, — нали тоя дебелак е избутал облегалката си назад.“) Зад седалката на шофьора бяха натрупани купища вестници и дипляни, под задното стъкло имаше други. Питър хвана някакъв лист — върху хартията ясно личеше кръглият отпечатък от чаша кафе. Беше някаква рекламна брошура, озаглавена „БЪДИ СМЕЛ“. В горния й край стоеше снимка на дете, седнало пред входа на дома си. На лицето му беше изписано изражение на пълна отнесеност (същото изражение, което и Питър имаше в момента), а следите от чашата кафе обграждаха главата му подобно ореол на светец. По-надолу в брошурата твърдяха, че „КОЙТО СЕ ДУПЧИ, НЕ ЩЕ ДА СПОЛУЧИ“.

Между предната и задната седалка на колата имаше метална мрежа, задните врати нямаха нито дръжки, нито ръчки за прозорците. Питър отдавна бе започнал да се чувства като герой от филм (в главата все му се набиваше действието от „Среднощен експрес“) и подобни подробности само подсилваха тръпката. Вече си даваше сметка, че беше надрънкал твърде много неща по твърде много теми и че ще е най-добре отсега нататък двамата с Мери да си траят поне докато Полицай Любезни не ги заведеше по местоназначение. Това си беше добър замисъл, но някак труден за изпълнение. Питър изгаряше от желание да обясни на Полицай Любезни, че е станала ужасна грешка: че той е просто един преподавател по английска литература, че е специалист по следвоенна американска белетристика, че съвсем наскоро е публикувал научно изследване, озаглавено „Джеймс Дики и новите реалности на Юга“ (произведение, което предизвика доста спорове сред по-злъчната част от академичната общност) и не на последно място, че не е пушил трева от години. Искаше му се да увери ченгето, че дори да си пада малко по-образован, отколкото позволяват житейските разбирания на местните хора, все пак е добър човек.

Хвърли поглед към Мери. Очите й бяха пълни със сълзи и той изведнъж се засрами от мислите, които го спохождаха — сещаше се единствено за себе си, все едно целият свят се въртеше около него. Жена му също беше загазила заради него, трябваше най-после да осъзнае това.

— Пит, страхувам се — прошепна, почти простена Мери. Той се приведе над нея и я целуна по бузата. Кожата й беше ледена, все едно устните му бяха докоснали глинен предмет.

— Всичко ще се оправи. Все ще се измъкнем от тази ситуация.

— Честна дума?

— Честна дума.

След като ги сложи на задната седалка на полицейската кола, ченгето се върна отново при тяхната. Вече две-три минути оглеждаше багажника. Не можеше да се каже, че го обискира — дори не си правеше труда да прегледа вещите в него, само стоеше с ръце зад гърба си и мислено се взираше, сякаш не можеше да повярва на очите си. Накрая тръсна глава, сякаш се разбуждаше от дрямка, бутна капака и се върна в каприса. Щом се качи отпред, цялото купе се наклони заплашително наляво, а ресьорите жално и по своему отчаяно изскърцаха. Стана още по-тясно и Питър жално погледна коленете си, притиснати от облегалката на шофьора.

„По-добре щеше да е Мери да седне отсам“ — помисли си той, но вече беше твърде късно. За много неща беше късно.

Двигателят заработи, ченгето натисна съединителя, включи на скорост и излезе обратно на шосето. Мери се обърна да изгледа за последно акурата. Когато извърна глава отново напред, сълзите се стичаха по лицето й.

— Моля ви, изслушайте ме — заговори тя на късо подстриганите руси кичури, които закриваха огромния череп пред тях. Полицаят беше свалил шапката си, пък и нямаше как — между главата му и покрива на колата имаше разстояние от няколко милиметра. — Моля ви най-човешки! Опитайте се да ни влезете в положението. Това не е нашата кола. Поне това се опитайте да разберете. Знам, че го знаете, нали сам видяхте документите на колата. Колата е на зълва ми. Тя е наркоманка. Половината н мозъчни клетки…

— Мер… — опита се да я спре Питър, но тя се отърси гневно от ръката му и продължи:

— Не! Няма да прекарам цял ден в някакъв затънтен полицейски участък, да отговарям на въпроси, да клеча в килия само защото егоистичната ти и празноглава сестра… да й… да й е… майката нещастна!

Питър се облегна назад. Коленете му бяха наистина заклещени, но щеше да издържи. Зарея поглед през прашното стъкло. Вече се намираха на два-три километра от акурата, а някъде в далечината насреща се показа силуетът на превозно средство, спряло на банкета. Изглеждаше голямо, най-вероятно камион.

Мери беше вперила поглед в огледалото за обратно виждане с надеждата, че погледът й ще се срещне с този на полицая.

— Половината мозъчни клетки на Деирдре са изгорели, а в останалите се въртят само празни мечти и фантасмагории. На това му се вика „изкуфял човек“ и съм сигурна, че сте виждали не един и два подобни случая през живота си, господин полицай, дори и по тези места. Това, което открихте под резервната гума, вероятно е наркотик, предполагам, че сте напълно прав, но наркотикът не е наш! Толкова ли не можете да разберете?

В крайна сметка, машината, която стоеше неподвижна край пътя и гледаше по посока на Фалон, Карсън Сити и езерото Тахо, се оказа не камион, а каравана. Не беше от най-старите модели, приличащи на същински динозаври, но имаше внушителни размери. Беше боядисана в кремаво и имаше дебела, тъмнозелена ивица. Със същия тъмнозелен цвят на заобления нос на караваната беше изписано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“. Колата беше покрита с дебел слой прах и стоеше някак неестествено килната на една страна.

Щом наближиха, Питър забеляза любопитна подробност: гумите — поне тези, които можеше да види, бяха спаднали. Каза си, че най-вероятно и онези от обратната страна са в същото състояние. Спадналите гуми обясняваха странното положение на караваната, но как така можеха да спаднат всички едновременно? Да не би някой да е нахвърлял гвоздеи по платното? Или пък натрошени стъкла?

Питър се обърна към Мери, но тя продължаваше да се блещи на огледалото.

— Ако ние бяхме сложили пакета с наркотици под гумата — обясняваше тя нещата откъм логическата страна, — ако наркотиците са наши защо по дяволите, Питър щеше да извади гумата, та да ги видите? За да извади кутията с инструменти, можеше съвсем спокойно да бръкне под гумата, може би щеше да изглежда странно, но защо не в края на краищата?

Минаха покрай караваната. Страничната врата беше притворена, но си личеше, че е отключена. Стълбичката беше спусната. На асфалта под тях лежеше захвърлена детска кукла. Рокличката й се вееше на вятъра.

Питър затвори очи. Не беше съвсем сигурен той ли пожела да затвори очи, или те сами се бяха склопили. Не че имаше особено значение. Това, което беше важно, бе, че Полицай Любезни беше профучал покрай закъсалата каравана, все едно изобщо не я беше видял… или по-скоро, сякаш много добре знаеше, че ще я задмине по пътя.

Думи от стара песен започнаха да се въртят из главата му: „Нещо тука става… какво е, никой няма представа…“

— За глупаци ли ни вземате? — пенеше се Мери, докато самотната каравана се изгубваше зад гърба им, също както се беше изгубила и акурата, която караха. — А може би сме се надрусали? Мислите ли, че…

— Млъкни! — сряза я ченгето. Не повиши изобщо тон, но нямаше как да не се усети отровата в гласа му.

Мери беше вплела пръсти в металната решетка, разделяща предната от задната седалка. Ръцете й изведнъж се откъснаха от нея, сякаш я удари ток. Смаяното й лице се обърна за помощ към Питър. Тя беше човек интелигент, поет, публикуват през последните осем дни стихове в над двайсет списания, два пъти седмично ходеше на сбирки с жени интелектуалки, в знак на свободомислие сериозно се беше зарекла да си пробие дупка в носа. Питър се чудеше кога ли за последен път на жена му са й казвали да млъкне. Чудеше се дали изобщо някой й беше казвал да млъкне.

— Какво? — попита тя, опитвайки се навярно да звучи нападателно, но всъщност гласът й издаде само дълбок потрес. — Какво ми казахте?

— Арестувам теб и мъжа ти по обвинение в притежание на марихуана с очевидно намерение за продажба — обясни й полицаят. Гласът му беше напълно безизразен, все едно говореше робот. Питър се загледа към таблото на колата: чак сега забеляза, че до компаса и скалата, която вероятно принадлежеше на радара, стоеше гумено мече. Играчката беше доста малка, вероятно някой я беше спечелил от машина по панаирите, главата й се държеше на пружина и малките, боядисани в черно очи сякаш не изпускаха Питър от поглед.

„Сънувам кошмар — каза си Питър, макар да знаеше, че е съвсем буден. — Трябва да е кошмар. Знам, че всичко изглежда действително, но трябва да е кошмар.“

— Не говорите сериозно — промълви Мери. От преживения току-що шок гласът й беше почти изчезнал. Постепенно проумяваше сериозността на положението. Очите й отново се пълнеха със сълзи. — Кажете, че не говорите сериозно.

— Имате право да мълчите — предупреди я ченгето със същия безизразен глас. — Ако не искате да запазите мълчание, всичко, което кажете сега, може да бъде използвано в съда срещу вас. Имате право на адвокат. Аз ще ви убия. Ако не можете да си позволите собствен адвокат, ще ви се осигури служебен. Разбрахте ли си правата, както ви ги обясних?

Мери сякаш се опитваше да изяде Питър с ококорените си, изпълнени с непреодолим ужас очи. Без да промълви дума, тя го питаше дали и той е чул онова кратко изречение, което полицаят беше вмъкнал между останалите, без дори да промени тон. Питър кимна. И той го беше чул.

Посегна между краката си, очаквайки да усети влага, но още не се беше подмокрил. Поне засега удържаше фронта. Прегърна с дясната си ръка Мери и усети, че тя трепери. Продължаваше да мисли за караваната: за открехнатата врата, за куклата, която се въргаляше в прахта, за спадналите гуми. А после се сети и за мъртвата котка, която Мери бе видяла закована на пътния знак.

— Разбирате ли правата си?

„Дръж се нормално. Тоя сигурно не си дава сметка какви ги говори. Най-добре се успокой.“

Но какво нормално може да има в това да стоиш затворен на задната седалка на полицейска кола, чийто шофьор очевидно не е с всичкия си и току-що те е заплашил с убийство?

— Разбирате ли правата си? — попита роботският глас за трети път.

Питър отвори уста да отговори. Но така и не можа да издаде звук.

Ченгето обърна глава към тях. Червендалестото му лице беше пребледняло като платно. Очите му бяха ококорени, сякаш се готвеха да изскочат от черепа му подобно на топчета. Беше прехапал устната си, сякаш да възпре гнева си, и тънка струйка кръв се стичаше по брадичката му.

— Разбирате ли правата си? — изкрещя им полицаят, без да обръща глава напред, докато колата хвърчеше с над сто и десет километра в час по средата на шосето. — Разбирате ли проклетите си права или не? Да или не? Да или не? Да или не? Отговори ми, гадни чифуте нюйоркски!

— Разбирам ги! — извика Питър. — И двамата ги разбираме, само гледай пътя! За Бога, гледай къде караш!

Ченгето продължаваше да ги наблюдава с обезумелия си поглед през решетката. Лицето му бе все тъй бледо, кръвта шуртеше от долната му устна. Колата обаче, която отдавна бе започнала да тегли вляво и се канеше да напусне дори насрещното платно, бавно се върна в правилната посока и застана стабилно на шосето.

— Ти за мен не се тревожи — поясни полицаят. Гласът му отново звучеше почти любезно. — Няма за какво. Аз имам очи и на тила. Имам очи почти навсякъде. Запомни това.

Обърна се рязко напред, загледа се в пътя и намали скоростта на около осемдесет и пет. Облегалката отново затисна болезнено коленете на Питър, сякаш се опитваше да ги смаже под тежестта си.

Той взе ръката на Мери в своите. Тя притисна лице до гърдите му, мъчейки се да спре хлипанията. Като вълни те преминаваха през цялото й тяло. Питър се загледа над рамото й, през решетката. Закачено на таблото, гуменото мече продължаваше все така да ги наблюдава и сякаш им кимаше разбиращо.

— Дупките ми служат за очи — обясни полицаят. — Главата ми е пълна с подобни.

Докато стигнат до града, не каза дума повече.

Следващите десет минути се оказаха безкрайни за Питър Джаксън. Килограмите на ченгето сякаш се увеличаваха с всяка измината секунда и от натиска той отдавна бе престанал да усеща стъпалата си. До такава степен се бяха схванали краката му, че дори някога това кошмарно пътуване да свършеше, той едва ли би могъл да се движи сам. Черният му дроб се обаждаше, главата го болеше, повече от ясно беше, че двамата с Мери са се наврели в най-неприятната ситуация през живота си. И все пак нещата, които му се случваха, твърдо отказваха да се подредят в каквато и да е логическа или поне привидно смислена връзка. На няколко пъти беше близо до момента, в който да си обясни всичко, но съзнанието му неизбежно блокираше и всичко се изгубваше отново. Двамата се връщаха в Ню Йорк, където ги чакаха роднини. Някой изведнъж си позволяваше да провали плановете им. Това просто нямаше как да се случи, нямаше абсолютно никаква причина да се случи.

Мери го сръга с лакът и го подкани да погледне през прозореца. Имаше табела, на която пишеше „ДЕСПЪРЕЙШЪН“. Под името на града стоеше стрелка, сочеща надясно.

Преди да вземе завоя, полицаят намали, но не особено. Колата още повече се наклони на една страна и Питър усети как Мери се задъхва от тревога. Идеше й направо да изпищи. Сложи бързо ръка на устата й и прошепна:

— Няма страшно, тоя си познава колата. Всичко е наред.

Макар самият той да не беше сигурен в това поне докато не усети как и предните, и задните колела твърдо стъпват на настилката. Секунда по-късно вече летяха в южна посока, по тясно шосе без маркировка, покрито с груб асфалт на големи кръпки.

Километър-два по-нататък минаха покрай друга табела, на която пишеше: „ЦЪРКВАТА НА ДЕСПЪРЕЙШЪН И ВСИЧКИ ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ“. Въпреки че някой си бе играл да ги пръска с жълта боя, думите „ЦЪРКВА И ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ“ добре си личаха. Над тях с жълтата боя беше изписано набързо на ръка: „МЪРТВИТЕ ПСЕТА“. Отдолу стоеше цял списък на тукашните черкви и гореспоменатите граждански организации, но на Питър не му беше до четене. На табелата висеше обесена немска овчарка. Задните й лапи се люлееха напред-назад на три-четири сантиметра от черната локва съсирена кръв насред калта.

Мери се беше вкопчила в ръката на Питър като с метална кука. Той обаче no-скоро й беше признателен за това. Приведе се повторно към нея, докато не усети дъха на лекия й парфюм да се примесва с горчивата миризма на потта й. С устни, долепени до самата ушна мида, й прошепна:

— Не казвай нито дума, не издавай нито звук. Дай ми знак, че си ме разбрала.

Тя кимна така, че той да усети движението й.

Минаваха покрай паркинг за фургони, наредени зад дървена ограда. Повечето от фургоните бяха малки и даваха вид да са забравили отдавна щастливите си времена — когато е имало кой да вдига наздравици по случай пристигането си. Между някои от ремаркетата имаше овесени простори, върху които пустинният вятър размяташе забравено пране. На входа на един от фургоните стоеше огромен надпис:

Върху стар пикап, паркиран близо до шосето, стърчеше черна сателитна антена. До колата се мъдреше друг надпис, изографисан върху боядисана в бяло табела, прорязана като от сълзи от ръждиви пукнатини:

От другата страна на парка „Гърмяща змия“ се издигаше дълга тенекиена постройка, на която и покривът, и стените се поддаваха на корозията. Над вратата стоеше табела: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“. От едната й страна имаше автомобилен паркинг — на напукания асфалт чакаха десетина леки коли и пикапи. Малко след тях подминаха и кафене „ПУСТИННА РОЗА“.

Оттатък кафенето навлязоха в самия град. Деспърейшън, Невада, представляваше точно две улици, пресечени под прав ъгъл (на кръстовището имаше дори светофари, които безмълвно премигваха във всички посоки с жълтите си светлини), и два квартала обществени сгради. Повечето приличаха само на фасади без нищо зад тях. Имаше някакво казино, наречено „Клуб на Бухала“, както и кафене, бакалница, обществена пералня, бар, на чийто прозорец се четеше: „РАДВАЙТЕ СЕ НА НАШЕТО ГРОШОПРИЕМСТВО“, железария, магазин за резервни части, кинотеатър, наречен „Американският запад“, и още няколко сгради. Никой от магазините или заведенията нямаше вид да се радва на голям оборот, а киното изглеждаше затворено от доста време насам. Ръждясалата фирма беше жално провиснала, само буквата „Р“ си стоеше на мястото.

По другата улица се забелязваха няколко ламаринени жилищни постройки, както и още фургони. Нищо никъде не помръдваше освен някакъв помияр, който на плавни подскоци се изнасяше надолу по главната улица.

„То и аз бих духнал, ако го видя тоя да приближава мислеше си Питър. — Хич нямаше и да чакам.“

Зад града се издигаше висок, оголен хълм, извит в дъга, който предпазваше като крепостна стена града от юг. До билото на хълма почти зигзагообразно се виеше черен, но добре поддържан път, широк цели четири платна. Останалата част от склона, висок поне сто метра, беше насечена от дълбоки като траншеи улеи. На Питър му приличаха на бръчки по старческа кожа. В подножието на кратера (той си каза, че това е някакъв кратер, резултат от дългогодишна миньорска дейност) стърчеше издължена ръждясала постройка, от двата края, на която се виждаше конвейерна линия. Встрани бяха паркирани множество товарни камиони, приличащи на детски играчки в сравнение с нагънатия и набръчкан силует на хълма.

Откакто бе споменал за дупките в съзнанието си — или каквото там беше, — домакинът им за пръв път наруши мълчанието:

— „Гърмяща змия“ номер 2. Някои й викат „Китайската яма“. — Говореше като застарял екскурзовод, който все още обича да обяснява на непознати. — Старата номер 2 беше отворена през 1951-ва, и от 62-ра до края на седемдесетте беше най-големият открит меден рудник в Съединените щати, а може би и в целия свят. Но накрая се оказа губеща. Отвориха я повторно преди две години. Изнамерили някаква нова технология, която можела да оползотворява дори отпадъчния материал. Това е то, наука… Тц-тц!

Но поне доколкото Питър можеше да види, нищо не се движеше наоколо. Беше все пак делничен ден. Единственото, което напомняше, че в мината се работи, бяха товарните камиони до бараката, по всяка вероятност изпълняваща ролята на сортировъчна. Встрани от чакълестия път, водещ до билото на хълма, стоеше паркиран пикап — още един блед признак на живот. Конвейерите, които се подаваха от двата края на металната сграда, бяха спрени.

Ченгето караше през центъра на града и докато минаваха покрай светофара, Мери стисна на два пъти ръката на Питър. Той проследи погледа й и забеляза три велосипеда, оставени насред платното на Главната улица. Намираха се оттатък първата пресечка, обърнати с колелата нагоре и подредени в права линия. Вятърът подхващаше колелетата, които се въртяха подобно на мелници.

Погледът й отново потърси неговия, влажните й очи се бяха ококорили повече от всякога. Питър отново стисна ръката й и направи знак да мълчи.

Полицаят даде ляв мигач — доста странен жест предвид обстоятелствата, — и колата се озова в малък, наскоро асфалтиран паркинг, заобиколен от три страни с тухлени стени. По гладката и лъскава настилка искряха наскоро изписани бели маркировъчни линии. В дъното на паркинга на стената висеше табелка с надпис: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ В ОБЩИНАТА И ПОСЕТИТЕЛИ ПО РАБОТА. МОЛЯ, НЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАЙТЕ С ПАРКИНГА“.

„Само в Невада някой ще те помоли да не злоупотребяваш с паркинга му — помисли си Питър. — В Ню Йорк подобен знак вероятно би звучал: «КОЛИТЕ, ПАРКИРАНИ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ, ЩЕ БЪДАТ ОТНЕСЕНИ, А СОБСТВЕНИЦИТЕ ИМ — ИЗЯДЕНИ»“.

На паркинга имаше четири-пет автомобила, единият от които беше ръждясал стар Форд, модел „Истейт Уегън“, с надпис „ПОЖАРНА КОМАНДА“. До него чакаше друга полицейска кола в значително по-добро състояние от първата, но видимо по-стара от машината на техния похитител. В целия паркинг имаше едно-единствено свободно място. Полицай Любезни намести колата между белите линии. Изключи двигателя и в продължение на секунда-две остана неподвижен с наведена глава и пръсти, барабанящи по волана. Дори тихичко си тананикаше мелодия под носа. На Питър му се стори, че песента е „Последният влак до Кларксвил“.

— Не ни убивайте! — изведнъж пресече мислите му Мери. Гласът й трепереше, от очите й всеки момент щяха да потекат отново сълзи. — Ще направим, каквото искате, само не ни убивайте.

— Затваряй си пискливата чифутска уста! — отвърна й ченгето. Дори не благоволи да повдигне глава, само продължаваше да барабани по кормилото с дебелите си като наденички пръсти.

— Ние не сме евреи — без да знае как, му възрази Питър. Вместо да издава страх, гласът му звучеше гневно, дори заплашително. — Ние сме… презвитерианци. Откъде ви хрумна, че сме евреи?

Мери погледна ужасено съпруга си, после побърза да се обърне напред, за да види реакцията на полицая. Известно време мъжагата не отговори нищо, после грабна шапката си и излезе от колата. Питър се наведе надясно, за да види как полицаят я нахлузва на огромната си глава. Тялото му все още хвърляше малка сянка, но силуетът по-ясно се открояваше на земята. Питър погледна часовника си и видя, че наближава два и половина. Преди по-малко от час най-големият проблем пред него и жена му беше да намерят мотел за нощуване. Той самият най-много се тревожеше от мисълта, че хапчетата срещу разстройство са на привършване.

Полицаят се наведе и отвори лявата задна врата.

— Ако обичате, слезте от колата — подкани ги той.

Първо Питър, сетне и Мери се изнизаха вън от купето. Застанаха насред огрения от слънцето паркинг и уплашено погледнаха към мъжа с униформата каки, кожения колан и кавалеристката шапка със заострена периферия.

— Ще трябва да заобиколим. Входът е откъм улицата — обясни полицаят. — Щом излезем на тротоара, завиваме вляво. И да знаете, че и двамата ми приличате на евреи. Тези големи носове няма откъде да се появят, ако не сте евреи.

— Господин… — понечи да каже нещо Мери.

— Не — прекъсна я той. — Вървете. На улицата вляво. Не ме предизвиквайте.

И двамата тръгнаха. Струваше им се, че стъпките им по асфалта кънтят, сякаш ходят по мрамор. Питър все си мислеше за малкото гумено мече на таблото в полицейската кола. Сещаше се за клатещата се глава и боядисаните в черно очички. Кой го беше подарил на полицая? Някоя любима племенница? Или дъщеря? Полицай Любезни не носеше брачна халка, това Питър го беше забелязал, докато онзи барабанеше с дебелите си пръсти по волана. И все пак, това не означаваше, че никога не е бил женен. Мисълта как жената, омъжена за човек като този, може да поиска развод, ни най-малко не изненадваше Питър.

Някъде из въздуха се носеше монотонен, стържещ звук. Питър погледна нататък по улицата и забеляза импровизирания ветропоказател над местния бар „Жълтиците на Бъд“. Той представляваше ухилен старчок, прегърнал гърне злато, който се въртеше на всички посоки, според капризите на вятъра.

— Казах вляво, тикво! — прекъсна мислите на Питър полицаят, не толкова ядосан, колкото отчаян. — Не знаеш ли кое е ляво? Вас, презвитерианците от Ню Йорк не ви ли учат кой крак е ляв и кой — десен?

Питър сви вляво. Двамата с Мери се държаха за ръка, сякаш се бояха да не се изгубят. Стигнаха до трите стъпала, водещи до двукрилата врата на сградата. Затъмнените стъкла издаваха, че вратата е скорошна придобивка. Иначе зданието изглеждаше доста старо и овехтяло. На избелелите от слънцето тухли беше изписано с бяла боя: „ОБЩИНСКА СГРАДА ДЕСПЪРЕЙШЪН“. На самата врата стояха изписани всички обществени служби, които се помещаваха вътре: Кмет, Училищно настоятелство, Противопожарна охрана, Полиция, Първа помощ, Социални услуги, Управление на мините и контрола над метала. В долния край на дясното крило стояха залепени буквите: „МСХА. ПРИЕМНО ВРЕМЕ ПЕТЪК, 13 ЧАСА, САМО СЛЕД УГОВОРКА“.

Полицаят застана на първото стъпало и с любопитство изгледа семейство Джаксън. Колкото и да беше горещо по тези места — термометърът сочеше над трийсет и пет градуса, — той изобщо не се потеше. Въртящата се реклама на близкия бар продължаваше да изпълва въздуха с безкрайните си степания.

— Ти си Питър, нали? — попита полицаят.

— Да, Питър Джаксън — потвърди той и прокара език по пресъхналите си устни.

Полицаят погледна жена му.

— А ти си Мери?

— Точно така.

— Тогава къде е Пол? — поинтересува се любезно ченгето, докато ръждясалият старец продължаваше да пъшка и скърца на покрива на кръчмата.

— Какво казахте? — учуди се Питър. — Не ви разбрах.

— Как ще изпеете „Петстотин мили“ или „Заминавам със самолет“ без Пол?

След тази си шегичка, полицаят отвори широко дясното крило на вратата. Отвътре ги облъхна силна струя хладен въздух от климатика. Питър усети повея върху лицето си и установи колко е приятен — приятен и освежаващ; в същия момент Мери изпищя. Очите й по-бързо от неговите се бяха приспособили към сумрака от вътрешността на зданието, но след секунда и той забеляза това, което я беше изплашило. В долния край на вътрешните стълби стоеше проснато с главата надолу момиченце на шест годинки.

Едната ръка стоеше преметната над челото му, докато краката се бяха изпънали чак до четвъртото стъпало. Сламенорусите й коси бяха завързани на две плитки. Очите й стояха широкоразтворени, а главата й се беше извърнала някак неестествено на една страна. На Питър веднага му стана ясно чия е била куклата, захвърлена в прахта край изоставената на шосето каравана. На колата беше писано: „ЧЕТИРИМАТА БЕЗГРИЖНИ СКИТНИЦИ“, но явно напоследък подобни изрази се оказваха далеч от истината. И дума не можеше да става.

— Тц-тц! — усмихна се ченгето. — Съвсем бях забравил за нея! Но пък и човек не може за всичко да си спомня, нали така? Колкото и да се мъчим, все пропускаме нещо!

Мери изпищя повторно, заби нокти в дланите си и вдигна ръце, сякаш да заглуши собствения си ужас. В следващия миг се обърна на другата страна и понечи да побегне.

— О, не, не си го и помисляй — спря я полицаят. Сграбчи я за рамото и я напъха през вратата, която продължаваше да придържа отворена със свободната си ръка. Мери влетя в тясното фоайе, стараейки се с последни усилия да запази равновесие, иначе щеше да се сгромоляса право върху умрялото детенце, облечено в дънки и фланелка.

Питър хукна да я гони, но полицаят сграбчи и него, този път с две ръце, подпирайки вратата с тяло. Едната си ръка ченгето прокара около раменете му — лицето му изглеждаше някак доброжелателно, дори приятелски. И което беше най-успокояващо — погледът му беше на нормален човек, сякаш добрите духове бяха надделели, поне за известно време, над злите. Мъничка надежда се прокрадна през ума на Питър, който усети, че нещо се опира в корема му, но така и не го свърза с огромния пистолет на полицая. Сети се за баща си, който имаше навик понякога да забива пръст в корема му, докато му четеше конско — така по-отчетливо подчертаваше основните моменти в речта си: „За да не се стигне до малки бебенца, Пити, поне един от двама ви трябва да стои по гащи.“

Разбра, че е именно пистолетът, не огромният пръст на полицая едва когато Мери изпищя:

— Не! О, не!

— Недей… — понечи да го спре Питър.

— Хич не ми и пука дали си чифут или индус — отговори му ченгето, без да го изпуска от прегръдката си. С лявата си ръка натисна с все сила рамото на Питър, докато нагласяше револвера в другата. — В Деспърейшън не страдаме от подобни предразсъдъци.

Дръпна спусъка поне три пъти. Може и повече да са били, но Питър Джаксън успя да преброи до три. Вярно, че коремът му заглуши гърмежите, но те и така отекнаха болезнено в съзнанието му. И гърдите, и краката му бяха като облъчени от страхотна топлинна вълна; нещо започна да капе по краката му. Мери продължаваше да крещи, но писъците й му изглеждаха далечни, сякаш не го засягаха изобщо.

„Ей, сега ще се събудя в леглото си — успокои се за последно Питър, докато краката му се подвиваха под него, а предметите наоколо започнаха да изчезват сред ослепителната светлина пред очите му. Все едно отново беше насред пустинята и слънчевите лъчи се отразяваха о металическия корпус на префучаващ влак. — Ей сега…“

И това беше всичко. Последната мисъл, която го споходи, преди мракът да го погълне завинаги, беше само някакъв си образ: мечето от таблото на полицейския автомобил. Клатещата се главичка, облещените рисувани очи. Очите се превърнаха в огромни дупки, от които струеше мрак и той самият се изгуби в него.

Ралф Карвър беше потънал дълбоко-дълбоко в неясните си сънища и упорито отказваше да се събуди. Нещо му подсказваше, че ако отвори очи, отново ще почувства физическа болка — достатъчно неприятна, щом като главоболието му го преследваше дори в съня, — но като че ли имаше и друго. Нещо повече. Нещо, което имаше връзка със

(Кирстен)

случилото се тази сутрин. Нещо, което имаше връзка с

(Кирстен)

тяхната семейна почивка. Най-вероятно се беше натряскал, беше последвал грандиозен скандал и Ели го беше заплюла в лицето. Но дори и всичко това да се беше случило, пак му се струваше недостатъчно за ужаса, който го преследваше…

Писъци. Чуваха се нечии писъци, ала твърде далечни.

Ралф се опита да се потопи още по-дълбоко в царството на сънищата, но две ръце го сграбчиха за рамото и трескаво започнаха да го бутат напред-назад. При всяко движение смразяваща болка пронизваше бедната му глава.

— Ралф! Ралф, събуди се! Трябва да се събудиш!

Беше Ели. Да не би да закъсняваше за работа? Как може да закъснява за работа, щом са на почивка?

Изведнъж се разнесоха изстрели от пистолет — толкова силно прозвучаха, че подобно на слънчев лъч проникнаха чак до дъното на мрачната бездна, в която той се беше скрил. Три един след друг, след малко и четвърти.

Очите му се отвориха като от само себе си и той се надигна изведнъж, все едно беше пружина. За секунда продължи да се чуди къде се намира и какво става около него; единственото, в което беше сигурен, бе смазващата болка в главата, заприличала навярно на някой от онези големи балони, които младежите в града разнасяха по време на Деня на благодарността. По едната страна на лицето си усещаше някаква лепкава гадост — може би конфитюр или сироп. Елън не го изпускаше от поглед — всъщност, наблюдаваше го сам с едното си око, защото другото се де изгубило под набъбнатия синкаво-черен оток.

Писъците продължаваха. Неясно къде. Беше някаква жена, под тях. Може би…

Опита се да се изправи, но коленете му не го държаха. Падна по очи пред леглото, на което беше седнал (само дето не реше легло, а някаква си койка) и едва успя да подложи ръце пред главата си. Болката повторно прониза главата му, за миг си представи, че черепът му е черупка на яйце, което някой току-що е разбил. През сплъстените кичури коса зърна ръцете си. И двете бяха оплискани в кръв — повече лявата, отколкото дясната. Докато ги гледаше, през съзнанието му пробягнаха спомени…

(Кирстен, о, Боже, Ели, хвани я!)

… подобно на инжекция отровна течност, която се стрелна по всички артерии на тялото му. Той самият изкрещя: заради кръвта по ръцете си, заради това, което се бе опитвал да забрави, от което се бе помъчил да се отърве като от ненужен камък, захвърлен в езерото. Кирстен бе паднала по стълбите…

Не, бяха я блъснати.

Онова побъркано копеле, което ги беше домъкнало тук, блъсна седемгодишната му дъщеря по стълбите. Ели се беше опитала да я улови, но откаченият я удари с юмрук в окото и я просна на земята. Само че Ели падна върху стъпалата, докато Кирстен бе полетяла от тях. Очите й бяха широко отворени, погледът й издаваше просто дълбока изненада. Ралф не мислеше, че тя изобщо разбра какво й се случва. Остана му само малката надежда, че дъщеря му така и не е проумяла своето положение. Беше ударила главата си в земята, тялото й се беше преметнало назад, все едно изпълнява циганско колело, краката й се бяха издигнали във въздуха, сетне се бяха приземили от обратната страна и всички чуха онзи шум, онзи ужасен звук като от чупещ се клон. После той усети промяната още преди тялото да извърши докрай своето движение, още преди да се приземи окончателно в долния край на стълбата — това вече не беше неговото малко момиченце, а само безжизнена кукла с глава, натъпкана със слама.

„Не мисли за това, не мисли за това, да не си посмял да мислиш за това!“

Но трябваше точно за това да мисли. Как се беше приземила… как се беше проснала на земята с глава, извърната на една страна…

Едва сега забеляза, че прясна кръв капе по лявата му ръка. Изглежда, нещо се беше случило с тази половина от главата му. Какво точно? Дали ченгето го беше ударило и него, може би с дръжката на огромния револвер, който носеше? Най-вероятно, но случката му се губеше. Спомняше си гротескното кълбо, което беше изпълнила дъщеря му, спомняше си как се беше свлякла по последните няколко стъпала, как бе застинала на едно място с глава, изметната встрани, и това беше всичко. Господи, не беше ли напълно достатъчно?

— Ралф? — Ели отново го хвана с две ръце, докато дишаше тежко в гърба му. — Ралф, стани! Моля те, стани!

— Татко! Татко, хайде! — Това беше гласът на Дейвид, застанал малко по-далеч. — Добре ли е, мамо? Пак му тече кръв, нали?

— Не… не, той…

— Как да не му тече, като оттук я виждам. Татко, добре ли си?

— Да — отговори той. Опря се на едно коляно, хвана се за койката и с известно клатушкане се надигна. Лявото му око беше затворено от дебел пласт съсирена кръв. Клепачите му все едно бяха замазани с гипс. С външната страна на ръката си Ралф избърса, каквото можа — колкото нова болка да го накара да изтръпне. Плътта над окото приличаше на същинска кайма, готова за продан в месарницата. Опита се да се обърне на другата страна, по посока гласа на сина си и отново се залюля. Все едно се намираха на кораб. Не можеше да запази равновесие и дори когато застана неподвижно, главата му сякаш продължаваше да се върти нанякъде, напред-назад, наляво-надясно, не беше ясно накъде. Ели го подхвана, подпря го от една страна и му помогна да направи крачка напред.

— Мъртва е, нали? — попита Ралф. От съсирената кръв в устата почти беше изгубил и гласа си. Не искаше да вярва на пресипналия си глас, но предполагаше, че с времето ще свикне. Това беше най-лошото. С времето щеше да свикне. — Кирстен е мъртва.

— Мисля, че да — на свой ред изхълца Ели. — Хвани се за решетките, Ралф, можеш ли? Иначе ще събориш и мен.

Намираха се в арестантска килия. Пред тях, на повече от една ръка разстояние се намираше желязната врата. Решетките бяха боядисани в бяло, тук-таме боята се беше сгърчила и напукала. Ралф буквално се гмурна крачка напред и с две ръце се хвана за железата. От другата страна, насред тясно помещение, стоеше някакво бюро — оскъден декор, който постановчикът на модерна минималистична пиеса, е позволил да бъде изваден на сцената. На бюрото бяха оставени книжа, карабина двуцевка и няколко големи патрона, боядисани в зелено. До бюрото стърчеше и старомоден дървен стол на колелца с избеляла синя възглавница на седалището. На тавана зад метална мрежа беше окачена електрическа крушка. Умрелите мухи, полепнали по стъклото, й хвърляха огромни, нереалистични сенки.

От трите си страни помещението беше заобиколено със затворнически килии. Онази в средата, ползвана навярно вместо отрезвително, беше просторна и за момента — празна. Ралф и Ели Карвър бяха затворени в една от по-малките. Вдясно от тях се намираше друга, също толкова голяма и също незаета. Срещу килията им се намираха другите две малки килии. В едната бяха Дейвид — техният единадесетгодишен син — и някакъв белокос мъж. Ралф не можеше да види добре непознатия, защото онзи беше седнал на кушетката и беше скрил глава между ръцете си. Когато жената отдолу изпищя отново, Дейвид обърна поглед по посока на отворената врата и стълбите,

(Кирстен, Кирстен пада, вратът й изпуква като счупен клон)

водещи до нивото на улицата. Белокосият обаче дори не помръдна.

Ели застана до него и го прегърна през кръста. Ралф се реши да пусне с едната си ръка решетките, така че да може да хване нейната.

По стълбите се чуваха приглушени шумове, като от блъскане и тътрене. Някой трябваше да се присъедини към тях, но явно си беше казал, че няма лесно да се даде.

— Трябва да му помогнем! — крещеше жената. — Трябва да помогнем на Питър! Тряб…

Щом като я захвърлиха насред помещението, гласът й най-после секна. С почти неземна грация на балерина непознатата се отлепи от земята, заприличалите й на цвички бели гуменки се изпънаха като в шпиц, ръцете й се разпериха, косата й се развя над раменете и накрая тя се блъсна с все сила в бюрото. Жената, облечена в най-обикновени дънки и избеляла синя риза, измести с бедрата си бюрото на няколко сантиметра и в същия миг Дейвид, кацнал като птица на решетките на килията си, закрещя. Подскачаше нагоре-надолу и надаваше такива диви и смразяващи кръвта писъци, на каквито Ралф никога не беше и предполагал, че е способен.

— Карабината, госпожо! — сочеше Дейвид. — Дръжте карабината, стреляйте, стреляйте, госпожо, убийте го!

Белокосият мъж най-после надигна глава. От слънчевия загар лицето му изглеждаше преждевременно състарено. Големите торбички под размитите пиянски очи му придаваха изражение на копой.

— Дръж я! — задъха се старецът. — За Бога, жено!

Жената в дънките и синята риза се обърна по посока гласа на момчето, сетне през рамо — към стълбите, по които се дочуваха тежките стъпки на похитителя й.

— Давайте! — подкани я на свой ред Ели, застанала все тъй до мъжа си. — Той уби дъщеря ни, ще ни убие и нас, убийте го!

Жената в дънките и синята риза посегна към карабината.

До Невада всичко си беше наред.

Четиримата весели скитници бяха тръгнали от Охайо по посока на езерото Тахо. Там Ели Карвър и двете й деца щяха да плуват на воля, да си правят излети и да се възхищават на природните забележителности, докато Ралф Карвър си прекарва времето в игралните домове — щеше да залага по-малко, ей така, за удоволствие, и с пределна концентрация. Това щеше да е четвъртото им посещение в Невада, второто им — на езерото Тахо, и Ралф все така щеше да следва своите железни правила на залагане: щеше да си тръгне или когато загуби хиляда долара, или когато спечели десет хиляди. При последните три посещения не бе успял да достигне нито една от двете граници. Първия път беше върнал обратно в Колъмбъс петстотин от хиляда долара, които си беше отредил за губене, втория път сумата беше сведена до някакви си двеста, докато предишната година беше зарадвал семейството си с цели три хиляди долара, сгънати във вътрешния десен джоб на спортното яке. Вместо да се тъпчат в караваната по разни мизерни паркинги, си бяха отживели ту в „Хилтън“, ту в „Шератън“, а по-възрастните Карвър не бяха пропуснали нито веднъж да се възползват от закрилата на нощта. За хора гонещи четиридесетте, подобно изживяване можеше да се нарече феноменално поне според разбиранията на Ралф.

— Сигурно ти е писнало от казина — беше попитал той половинката си през февруари, когато започваха да обсъждат лятната си почивка. — Дали да не отскочим този път до Калифорния? Или до Мексико?

— Разбира се, там по-лесно ще хванем дизентерия — отвърна му Ели. — И какво ще правим? Между две бързи посещения до кръчмата ще се радваме на гледката на океана.

— Ами Тексас? Децата ще видят скалите на Аламо.

— Много е горещо, пък и от история доскучава. На Тахо е хладно, дори през юли. На децата им харесва, на мен също. И стига да не дойдеш да искаш от моите пари, когато твоите привършат, всичко ще е наред…

— Знаеш, че никога не бих го направил — отвърна й той, леко възмутен. Или по-скоро се чувстваше задължен да се възмути. Двамата седяха в кухнята. Къщата им се намираше в предградието Уентуърт, недалеч от Колъмбъс. До тях се пъчеше бронзовият фризер, върху който дъщеря им беше налепила с магнити рисувани цветенца, а те разлистваха туристическите проспекти, разхвърляни по барплота. Никой от тях не си даваше сметка, че голямото залагане вече е започнало и че от самото начало ще загубят дъщеря си. — Знаеш какво съм ти казвал…

— Че „щом започне манията, залагането свършва“ — повтори тя тогава. — Знам, помня и ти вярвам. На теб ти харесва Тахо, на мен ми харесва, на децата им харесва. По-добро от Тахо няма.

И така, той направи резервациите и днес — ако все още бяха днес — семейството се бе движило като по график по шосе номер 50 — така нареченото „най-самотно шосе в Америка“, — прекосявайки Невада в западна посока и бързайки да стигне подножието на Сиера. Кирстен си беше играла с любимата си кукла Мелиса Сърчицето, Ели подрямваше, а Дейвид бе седнал до баща си и облакътен на таблото, внимателно следеше пътя. Допреди малко бе чел от Библията, която Попа, неговият нов приятел, му беше подарил (Ралф горещо се молеше на Господ Мартин да не се окаже педераст — женен беше, което беше добър знак, но човек никога не можеше да бъде сигурен), но накрая му беше омръзнало и като отбеляза страницата, я прибра в жабката. На Ралф му се искаше да попита сина си какво мисли, за какво изобщо става дума в тази Библия, но беше все едно да разговаря с някой крайпътен стълб. Дейвид (приемаше да му викат Дейви, но мразеше „Дейв“) беше странно дете в това отношение, във всеки случай не приличаше на никого от родителите си. Не приличаше и на сестра си. Този внезапен интерес към религията — Елън го наричаше „пътешествието на Дейвид към Бога“ — беше само една от многото му странни прояви. Навярно щеше да отмине и междувременно Ралф можеше да се радва, задето Дейвид не му цитира текстове от Библията, заклеймяващи комара, мръсните думи или това да те мързи да се обръснеш неделя сутринта. В крайна сметка Ралф обичаше детето си, а любовта му позволяваше да затвори очи пред множеството му странни постъпки. Нещо му подсказваше, че една от задачите на любовта е именно тази.

Ралф тъкмо си беше отворил устата, за да попита Дейвид не иска ли да играе на гатанки — откакто сутринта бяха напуснали Елай, пътят беше все същата еднообразна пустиня, от която на него самия започваше да му писва. Изведнъж воланът сякаш омекна в ръцете му, а гумите, които дотогава гордо бяха проскърцвали по асфалта, жално зашляпаха по калниците.

— Татко? — обади се Дейвид. Гласът му издаваше, че е хванал наличието на нещо нередно, но за уплаха и дума не можеше да става. Това беше добре. — Всичко наред ли е?

— Дръж се здраво — предупреди го Ралф и започна да играе с педала на спирачките. — Може и да стане страшно.

Сега, както се беше овесил на затворническите решетки и наблюдаваше обезумялата жена — единствената им надежда да избягат от този кошмар — Ралф си мислеше: „Дори нямах представа какво означава «страшно».“

От виковете главата още повече го заболя, но и той на свой ред изкрещя, без дори да помисли колко много се доближава до реакцията на сина си отпреди малко.

— Убийте го, госпожо! Убийте го!

Това, което Мери Джаксън си спомни, това, което я накара да посегне към карабината, въпреки че през живота си не беше докосвала оръжие — нито пушка, нито пистолет, — беше репликата, която ченгето беше вмъкнало в обясненията си по пътя за града: „Аз ще ви убия.“

Беше го казал напълно сериозно. О, Боже, напълно сериозно!

Тя се извъртя към входа на помещението с карабината в ръце. Едрият рус полицай бе изпълнил цялата рамка на вратата и наблюдаваше със светлосивите си, празни очи.

— Убийте го, госпожо! Убийте го! — изкрещя мъжки глас. Човекът се намираше в килията вдясно от Мери, беше застанал прав до жена с насинено око. Отокът бе толкова жесток, че тъмни ивици се спускаха по цялото й лице — сякаш мастило се беше разляло по кожата й. Мъжът изглеждаше още по-зле; цялата лява половина на лицето му се губеше под дебел пласт съсирена, почти засъхнала кръв.

Полицаят се хвърли насреща й, ботушите му изтрополиха по дървения под. Мери отстъпи крачка назад, към голямата празна килия в дъното на помещението. В движение вдигна с палец ударниците. Постави карабината на рамо. Нямаше намерение дори да го предупреждава. Той беше убил съпруга й, без да му мигне окото, и тя нямаше за какво да го предупреждава.

На няколко пъти Ралф бе натиснал педала на спирачките, без да изпуска кормилото, заключено като в менгеме от двата му лакътя. Щом колата извиеше по-застрашително в едната посока, той отпускаше малко волана в обратната, но гледаше да кара напред. Усещаше как караваната се мъчи да изплъзне от контрола му. Беше чувал, че ако подобна машина спука гума при висока скорост, трябва да й остави простор да извива, колкото позволява пътят. За жалост, спуканата гума не беше само една…

Ралф погледна към огледалото да види какво прави Кирстен. Тя беше изоставила играта с Мелиса Сърчицето и я беше притиснала към гърдите си. Кирсти беше усетила, че нещо става, но не можеше да разбере какво.

— Кирстен, сядай долу! — извика баща й. — Сложи си колана!

Макар че вече всичко беше свършило. Той успя да изтегли караваната встрани от шосето, изгаси двигателя и с ръка избърса потта от челото си. В крайна сметка, по собствена преценка, се беше справил добре. Дори вазичката с пустинни цветя на масата отзад си беше останала на мястото. Ели и Кирсти ги бяха събрали тази сутрин зад мотела в Елай, докато Ралф и Дейвид нареждаха багажа и проверяваха не са ли забравили нещо.

— Страхотно кормуване, татко — похвали го Дейвид с тон на специалист.

Ели се беше изправила на седалката си и се оглеждаше с неразбиране.

— Почивка ли ни даваш? — попита тя. — Защо стоим така килнати?

— Спукахме…

Изведнъж млъкна и впери очи в страничното огледало. Изотзад се приближаваше с висока скорост полицейска кола. Бурканите й бяха включени. Спирачките й изпищяха по асфалта, автомобилът се закотви на стотина метра зад тях и от мястото на шофьора изскочи най-големият полицай, когото Ралф беше виждал през живота си. Забеляза пистолета в ръката на ченгето и усети как студени вълни обливат цялото му тяло.

Полицаят се взираше вляво и вдясно, беше вдигнал пистолета на височината на рамото си и с цевта гонеше невидими за Ралф мишени из пустинята. Онзи направи пълен кръг и когато се обърна повторно с лице към караваната, потърси с очи огледалото за обратно виждане, сякаш искаше да кръстоса поглед с този на Ралф. Полицаят вдигна ръце над главата си, сетне рязко ги свали; отново ги вдигна и отново ги свали. Жестът беше повече от красноречив: „Стойте си по местата. Никой да не излиза.“

— Ели, заключи задните врати — каза Ралф и веднага натисна ключа до себе си. Дейвид, който не го изпускаше от поглед, повтори същото, без дори да чака нареждане.

— Какво? — попита Ели, която все още не разбираше. Какво става?

— Не знам, но зад нас стои някакъв полицай и като го гледам, хич не е спокоен. „Застанал е точно на мястото, където спуках гума — мислеше Ралф и сам се поправи: — Където спукахме гуми.“

Полицаят се наведе и вдигна някакъв предмет от асфалта. Беше метална мрежа, по която проблясваха малки слънчеви зайчета, напомнящи за бална рокля на пайети. Без да оставя пистолета, полицаят нарами мрежата и я откара до колата си. Изглеждаше така, сякаш очаква нечие нападение. Опитваше се да гледа във всички посоки едновременно.

Ели заключи задната врата на караваната, сетне страничната и се надвеси над мъжа си.

— Мога ли да знам какво става?

— Казвам ти, нямам представа. Но положението не ми изглежда никак приятно. — И при тези си думи Ралф посочи огледалото от другата страна на прозореца си.

Ели се приведе, опря две ръце на коленете си и внимателно се вгледа в това, което Ралф й показваше. Тъкмо в този момент полицаят захвърляше бляскавата мрежа на задната седалка на колата си, сетне, хващайки пистолета едновременно с две ръце, се примъкна до шофьорската врата. По-късно Ралф щеше да си спомня колко добре бе изигран този късометражен ням филм.

Кирсти се появи иззад майка си и започна да побутва изпъчения й задник с главата на куклата си.

— Дупа, дупа, дупа — тананикаше си тя, — обичаме голямата дупа на мама.

— Престани, Кирсти!

В други случаи Кирсти не разбираше отведнъж и трябваше да й се повтори два или три пъти, за да престане. Нещо в гласа на майка й обаче я накара да спре веднага. Погледна към брат си, който, подобно на родителите си, напрегнато се взираше в огледалото откъм собствената си страна. Приближи се до него и понечи да се настани в скута му. Внимателно, но без всякакво колебание, Дейвид я върна обратно на крака.

— Не сега, Пай.

— Но какво има? На какво си играем?

— На нищо не си играем — отговори й Дейвид, без да сваля очи от огледалото.

Ченгето се прибра в колата си и продължи по шосето в тяхната посока. Спря до караваната и отново излезе. Продължаваше да държи пистолета в ръка, само че този път го беше провесил с дулото надолу до десния си крак. Отново се огледа наляво и надясно, сетне притича до прозореца на Ралф. В една каравана шофьорът седи доста по-високо от водачите на леки автомобили, но полицаят беше толкова висок — метър и деветдесет и пет най-малко, — че и така можеше да гледа седналия зад волана Ралф отвисоко.

Ченгето направи въртелив жест със свободната си ръка. Ралф свали стъклото на прозореца си наполовина.

— Какво има, господин полицай?

— Колко души сте? — попита полицаят.

— Какво им…

— Господине, колко души сте в караваната?

— Четирима — отговори Ралф, който най-сетне започна да се плаши. — Жена ми, двете ми деца и аз. Спукахме две гуми…

— Не, господине, спукали сте всички гуми. Току-що минахте по парче пътен килим.

— Не разб…

— Така викаме на мрежите с гвоздеи — осведоми го полицаят. — Използваме ги отвреме навреме, за да спираме нарушители. Така си спестяваме гонитбата по шосето.

— И за какво е оставено подобно нещо на пътя? — искаше да знае възмутената Ели.

Вместо да й отговори, полицаят заобяснява:

— Ще отворя задната врата на колата си, онази, която е от страната на караваната ви. Щом ме видите, че съм я отворил, искам възможно най-бързо да излезете от колата си и да се приберете в моята.

Изви врат, за да погледне във вътрешността на караваната, и забеляза Кирстен — тя се беше хванала за крака на майка си и предпазливо надничаше иззад гърба й.

— Здрасти, малката — усмихна й се ченгето.

Кирсти му върна усмивката.

За секунда полицаят спря погледа си на Дейвид. Кимна му и Дейвид също така му кимна в отговор, без да изразява нищо с жеста си.

— Има ли някого наоколо, господине? — попита момчето.

— Един зъл тип — отговори полицаят. — Засега това ти е достатъчно, синко. Много зъл тип. Так!

— Господин полицай… — понечи да каже нещо Ралф.

— Господине, знам, че ви дължа уважение, но в момента се чувствам точно като мишена на стрелбището. Наоколо скита изключително опасен човек, добър стрелец, а „килимът“, на който се натъкнахте, подсказва, че е някъде наблизо. Нека отложим обясненията за по-късно, става ли? Сега трябва да се измъкнем на по-безопасно място.

„Так?“ — чудеше се Ралф. Това името на злия тип ли беше?

— Да, но…

— Вие най-напред, господине. Вземете момиченцето със себе си. После момчето, най-накрая съпругата ви. Ще ви е тесничко, но мога да ви кача всички в колата.

Ралф откопча колана си и се изправи.

— Къде ще ни отведете? — попита той.

— В Деспърейшън, миньорско градче на десетина-дванайсет километра оттук.

Ралф кимна, вдигна стъклото на прозореца и пое Кирсти в ръцете си. Тя го изгледа с неразбиращи очи, от които всеки момент можеха да потекат сълзи.

— Татко, това Торбалан ли е? — попита тя. Торбалан беше някакво тайнствено чудовище, което се беше вмъкнало в мислите й един ден в училище. Ралф нямаше представа кой точно от съучениците беше говорил на седемгодишната му дъщеричка за злокобния обитател на килери и долапи, но си казваше, че ако онзи (защото беше повече от сигурен, че е било момче; открай време споделяше убеждението, че грижата по сътворяване на страховити измислици из американските училища е връчена изключително на момчетата) му попадне в ръцете, с удоволствие би извил врата му. Цели два месеца бяха нужни на семейството му да убеди Кирсти, че Торбалан не живее в дома им. Ето ти сега ново изживяване…

— Не, не е Торбалан — успокои я Ралф. — Навярно някой пощенски служител е имал тежък ден в службата.

— Татко, ти работиш в пощата — напомни дъщеря му — докато той я носеше към страничната врата на караваната.

— Именно — продължаваше разговора той. Ели беше избутала Дейвид пред себе си и в жест на закрила бе положила ръце върху раменете му. — Пошегувах се.

— Както когато чукаш по масата, все едно има някой зад вратата?

— Точно така.

Погледна през прозореца, полицаят вече беше отворил задната врата на автомобила си. Установи, че когато сам бутне вратата на караваната, двете заедно ще се превърнат в своего рода щит, който би ги закрилял от невидимия стрелец. Това го поуспокои.

„Да, ама ако онази пустинна мишка ни дебне откъм гърба. Боже Всемогъщи, защо не отидохме в Атлантик Сити?“

— Татко? — обади се гласът на Дейвид. Синът му беше интелигентно момче, макар и малко странно. Миналата есен, след онова, което се случи на приятеля му Брайън, бе тръгнал да ходи на църква. Не на неделно училище, не и на младежките събирания в четвъртък вечер, просто посещаваше църквата. А всяка неделя следобед в дома на енорийския свещеник, където разговаряше с новия си приятел, Попа. Когото, между другото, дебнеше бавна смърт, ако освен обмяна на идеи посмееше да свърши и нещо друго. Според Дейвид двамата само си приказвали, пък и откакто се случи онова нещо с Брайън, Ралф беше на мнение, че момчето има нужда да разговаря с някого. Искаше му се само Дейвид да се беше научил да пита майка си и баща си, вместо да се забърква в живота на чужд човек, който може и да има жена, ама знае ли се…

— Татко? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. — Нямаше ни най-малка представа дали и кое би могло да е наред, но на децата така се отговаря, нали? „Да, всичко е наред, няма нищо страшно.“ Представи си как двамата с Дейвид пътуват със самолет и двигателите изведнъж отказват. През целия път, докато самолетът лети към земята, той щеше да прегръща сина си и да го уверява, че всичко е наред.

Отвори вратата, която се удари в тази на полицейската кола.

— Хайде, бързо, по-експедитивно! — оглеждаше се нервно полицаят.

Ралф слезе набързо по стъпалата, прегърнал Кирсти с лявата си ръка. Щом се озова на шосето, дъщеря му изведнъж изпусна куклата си.

— Мелиса! — извика тя. — Изпуснах Мелиса Сърчицето, вдигни я, татко!

— Не, влизайте в колата, влизайте в колата! — нареди полицаят. Аз ще прибера куклата!

Ралф се пъхна в купето, закри с дясната си ръка главицата на Кирсти и й помогна да се прибере на сигурно. Веднага след него влетя Дейвид, най-накрая — Ели. Задната седалка на колата беше цялата затрупана с хартии, а тази на шофьора се беше издула от тежестта на полицая. Щом Ели прибра и десния си крак вътре, полицаят тръшна вратата зад нея и тичешком заобиколи автомобила.

— Лиса! — изкрещя Кирсти в същинска агония. — Той забрави Лиса!

Ели посегна към дръжката на вратата. Просто щеше да се наведе, за да прибере куклата от земята — колкото и добър стрелец да е този психар, едва ли би я уцелил за секундата, в която ще се покаже вън от колата. Спогледа се с Ралф:

— Къде са дръжките? — попита тя.

Шофьорската врата се отвори и подобно на същинска бомба полицаят се друсна на седалката. Облегалката му се изпъна за сметка на Ралфовите колене, Ралф изтръпна от болка и поне въздъхна с облекчение, задето Кирсти беше седнала в скута му и имаше къде да си протегне крачетата. Но дъщеря му си имаше други грижи. Беше се извърнала цялата към майка си, търсейки помощ.

— Куклата ми, мамо, куклата ми! Мелиса!

— Господине… — отвори уста Ели.

— Няма време — прекъсна я полицаят. — Не мога. Так!

Направи обратен завой и сред облак прах потегли на изток. От скоростта задницата на колата заплашително се заклати. Щом колелата поеха стабилно по шосето, Ралф си даде сметка колко бързо се бяха развили събитията нямаше и десет минути, откакто четиримата си се возеха спокойно в караваната, устремени към крайната цел. Тъкмо щеше да пита Дейвид не му ли се играл на „Познай предмета“, не толкова от желание, колкото от скука.

Сега вече и дума не можеше да става за скучаене.

— Мелиса Сърчицееето! — пищеше Кирсти, преди да избухне в сълзи.

— Спокойно, Пай — обади се Дейвид. Това беше галеното име, с което назоваваше сестра си. Както с много други неща около Дейвид, така и сега родителите му не бяха особено наясно какво означава името и откъде идва. Ели си мислеше, че има връзка с десерта пай, но когато една вечер попита сина си, Дейвид просто вдигна рамене и се усмихна със загадъчната си, чаровна усмивчица.

— Няма връзка, просто си е Пай, и това е — обясни той.

— Просто Пай.

— Но Лиса остана да лежи в мръсотията — негодуваше Кирсти, докато се опитваше да удави брат си в сълзи.

— Ще се върнем, ще я приберем и ще я измием — увери я Дейвид.

— Обещаваш ли?

— Ъ-хъ. Аз ще ти помогна да измиеш косите й.

— С „Прел“?

— Ъ-хъ — съгласи се Дейвид и я целуна по бузата.

— Ами ако дойде лошият човек? — разтревожи се Кирсти.

— Онзи лошият, дето е като Торбалан? Ами ако отвлече Мелиса Сърчицето?

Дейвид сложи ръка пред устата си, за да не улови сестра му усмивката.

— Няма да дойде. — И за всеки случай се обърна към огледалото за обратно виждане, търсейки погледа на полицая.

— Нали няма да дойде?

— Няма — потвърди ченгето. — Човека, когото търсим, не е похитител на кукли.

Ралф не можеше да улови и най-малкия признак за насмешка в думите му. Онзи просто констатираше фактите, такива, каквито са.

Докато минаваха покрай табелата, на която бе изписано „ДЕСПЪРЕЙШЪН“, шофьорът намали, зави вдясно и наду отново газта. Ралф се хвана за дръжката над вратата, искрено надявайки се, че полицаят знае какво върши. Нямаше да е особено добре, ако от бързане ги преобърнеше. При завоя колата сякаш се надигна от пътя, но скоро стъпи здраво на асфалта. Пътуваха на юг. На хоризонта се показа висок хълм, подобен на огромна купчина пръст, чиято стръмна повърхност бе прорязана от безброй пукнатини и криволичещи изкопи.

— Що за човек е този? — искаше да знае Ели. — Какво представлява? И откъде се е сдобил с тази чудесия, как й беше името, щом само вие, полицаите я ползвате? Да не я е откраднал от полицията?

— Пътен килим, мамо — напомни й Дейвид. Прокара пръст нагоре-надолу по желязната мрежа, която ги отделяше от предната половина на купето. Лицето му беше напрегнато, замислено и доста объркано. Вече не му беше до усмивки.

— По същия начин, по който се е сдобил и с пушките, с които гърми, и с колата, която кара — обясни мъжът зад кормилото. Вече минаваха покрай фургонния парк „Гърмяща змия“ и сградата на Минното дружество веднага след него. Нагоре се показаха няколкото магазина и офиса. Под огромната небесна синева святкаха жълтите очи на светофарите. — Той е полицай. И да знаете едно нещо от мен, семейство Карвър: когато си имате проблем с побъркан полицай, значи работата е дебела.

— Откъде знаете фамилията ни? — зачуди се Дейвид. — Та вие дори не поискахте книжката на баща ми. Откъде знаете как се казваме?

— Прочетох я, когато баща ти отвори вратата на караваната — рече полицаят и погледна в огледалото. — Над масата стоеше мъничък надпис: „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ НАШИЯ ПОДВИЖЕН ДОМ. СЕМЕЙСТВО КАРВЪР“. Просто.

Имаше нещо в цялата тази работа, което смущаваше Ралф, но засега не му обръщаше внимание. Уплахата се превръщаше постепенно в мрачно предчувствие, което натискаше вътрешностите му, сякаш се беше натровил с храна. Каза си, че ако вдигне ръка, тя няма да трепери, което би трябвало да е знак, че уплахата го е напуснала. И все пак, страхът не само не си отиваше, но дори нарастваше, колкото повече полицаят ги отдалечаваше от подвижния им дом. Изглежда, това беше страх, който не се изразява в треперене на ръцете („Това ще да е някакъв сух страх“ — помисли си Ралф с лека нотка на хумор, каквато рядко се забелязваше в думите и мислите му), но който си беше все така реален.

— Полицай — разсъждаваше Ралф и без да иска, си спомни някакъв филм, който беше взел една съботна вечер от кварталната видеотека преди няколко седмици. Казваше се „Ченгето маниак“. На кутията, над заглавието на филма се мъдреше зловещото предупреждение: „ИМАТЕ ПРАВОТО ДА ЗАПАЗИТЕ МЪЛЧАНИЕ. ЗАВИНАГИ“. Забавно беше как подобни глупости могат да се запечатат в съзнанието ти. Само дето в момента на Ралф нищо не му се струваше забавно.

— Точно така, полицай — наблегна техният полицай. Гласът му звучеше, все едно се беше усмихнал.

„А, така ли? — мислеше Ралф. — И как звучат усмивките, ако не е тайна?“

Даваше си сметка, че Ели го наблюдава с напрегнато любопитство, но сега не му беше времето да отвръща на погледа й. Нямаше представа какво можеха да си прочетат един на друг в погледа и не беше сигурен, че иска да узнае. И все пак полицаят се беше усмихнал. По нещо си личеше, че се е усмихнал.

„Защо ще се усмихва? Какво толкова смешно може да има в едно ченге — сериен убиец, който върлува на свобода? Какво смешно може да има в шест спукани гуми, в четирима наблъскани като сардини в нажежена от слънцето полицейска кола нещастници? Какво смешно може да има в липсващите дръжки на вратите? Какво смешно може да има в любимата кукла на дъщеря ми, захвърлена в праха на десет километра оттук? Какво изобщо би могло да бъде смешно в цялата тази история?“

Ралф не знаеше. Но полицаят звучеше все едно се усмихваше, в това беше сигурен.

— Някой от щатската полиция, така ли казахте? — попита Ралф, докато минаваха под светофара.

— Виж, мамо! — възкликна удивена Кирстен, забравила за секунда Мелиса Сърчицето. — Колела! Колела на улицата, обърнати наопаки! Виждаш ли ги? Не е ли смешно?

— Да, скъпа, виждам ги — отвърна Ели. По тона й личеше, че гледката не й се струва ни най-малко смешна.

— Щатски полицай? Не, не съм казвал такова нещо. Мъжът зад кормилото като че ли продължаваше да се подхилква. — Никаква щатска полиция, обикновено градско ченге.

— Така ли? Че колко души полицаи сте в малко градче като това?

— Ами, имаше още двама — осведоми го полицаят, чиято усмивка вече беше очевидна, — но ги убих.

Обърна глава и ги изгледа през мрежата. Не, не се усмихваше, той се хилеше. Зъбите му бяха толкова големи и така лъщяха на слънцето, че изглеждаха като от метал, не от кост. Ралф можеше да ги преброи до един — така беше засиял от щастие полицаят. Венците над и под тях му приличаха на огромна маса розова гума.

— На запад от Пекос друг закон освен моя не се слуша.

Ралф беше вперил поглед в лицето му. Устата му беше провиснала в недоумение. Полицаят продължаваше да му се хили, без дори да благоволи да се обърне към пътя, без да се интересува къде се намират.

— Семейство Карвър — рече той с най-тържествен тон, продължавайки да се усмихва, — добре дошли в Деспърейшън.

Един час по-късно полицаят връхлетя върху жената с дънките и синята риза, каубойските му ботуши чаткаха по дъсчения под, ръцете му стояха широко разперени, но усмивката вече я нямаше и Ралф усети как чувството за див триумф се залепя за гърлото му, сякаш ей сега ще изскочи навън. Полицаят беше бърз, но жената с дънките бе успяла — по-скоро по случайност, отколкото вследствие някакъв трезво обмислен план от нейна страна — да застане от обратната страна на бюрото, а това щеше да реши всичко. Ралф видя как тя издърпа ударниците на карабината, забравена на бюрото, как вдига оръжието на рамо, как обляга гръб в решетките на голямата килия, как прокарва пръст по двойния спусък.

Полицаят бързаше, но си личеше, че там, закъдето се е разбързал, няма да му е приятно.

„Убийте го, госпожо — повтаряше си Ралф наум. — Не толкова, за да спасите нас, колкото да отмъстите за дъщеря ми. Гръмнете го в проклетата тиква!“

В мига, преди Мери да дръпне спусъците, ченгето падна на колене от другата страна на бюрото и сведе глава, сякаш щеше да се моли. Двойният изстрел отекна като същински взрив в тясното помещение. От двете цеви избълваха пламъци. Ралф чу жена си да пищи — навярно в знак на триумф. Ала победоносният й вик се оказа преждевременен. Кавалерийската шапка на полицая бе отлетяла, но куршумите бяха минали твърде високо. Удариха се в отсрещната стена на помещението и след рикошета изтрополиха по циментовите стълби зад отворената врата, подобно на едри парчета град, удрящи по прозорците. Вдясно от вратата имаше табло за съобщения и Ралф видя големите черни дупки, които куршумите бяха оставили между листовете хартия. Шапката на ченгето бе заприличала на същинска дрипа и само кожената лента я държеше да не се разпадне. Патроните бяха за глигани, не за патици. Ако бяха уцелили полицая в лицето, щяха да пръснат черепа му. Това накара Ралф да се почувства още по-разочарован.

Едрият мъжага се хвърли с цялата си тежест срещу бюрото и го изблъска към килията, която Ралф бе нарекъл местното отрезвително, за да притисне жената плътно до решетките. Столът се оказа заклещен под плота и злощастно скърцаше, докато колелцата му го влачеха право напред. Жената понечи да се защити с пушката, преди столът да я удари, но полицаят я беше изпреварил. Облегалката на стола се заби със страхотна сила в хълбоците и корема й и я изтласка плътно до решетките. Последва вик: и от изненада, и от болка.

Подобно на Самсон, който се готви да събори колоните на храма, огромното ченге сграбчи с две ръце бюрото. Въпреки че изстрелите още кънтяха в ушите му, Ралф чу как шевовете на униформата му се пукат от напрежението на мускулите. Полицаят издърпа бюрото назад и заплашително изрева:

— Хвърли пушката! Хвърли пушката, Мери! Жената се освободи от падналия върху нея стол, надигна повторно карабината и отново дръпна ударниците. От усилие и болка в очите й лъщяха сълзи. С крайчеца на окото си Ралф зърна Ели да притиска с длани ушите си, но този път не се чу нищо повече от изщракването на ударника. Ралф усети как разочарованието го стяга за гърлото. Твърде дълго беше гледал карабината, знаеше добре, че не е нито помпа, нито автомат, а най-обикновена двуцевка. И все пак някаква малка надеждица го караше да очаква повторен изстрел. Пустата му карабина беше длъжна да гръмне повторно, сам Господ трябваше да я зареди, да докаже, че чудеса се вършат и посредством „Уинчестър“.

Полицаят блъсна повторно бюрото. Ако не беше столът, забеляза Ралф, жената можеше да се скрие в празното място за краката. Но стола го имаше и краят на облегалката повторно се блъсна в корема й, изкарвайки въздуха й в болезнен стон.

— Хвърли я, Мери, хвърли я! — крещеше ченгето. Но тя не щеше. Докато полицаят придърпваше повторно бюрото към себе си („А защо просто не се хвърли върху нея? — недоумяваше Ралф. — Добре знае, че карабината е празна.“) и хартиите и всякаквите дреболии от плота се разпиляваха по пода, тя премести оръжието в ръцете си и го сграбчи за двойната цев. Сетне се наведе напред и замахна с пушката като с бухалка. Полицаят се опита да прибере дясното си рамо, но тежкият дървен приклад се стовари върху ключицата му. При удара той изпъшка. Ралф не можеше да каже дали изпъшкването е израз на изненада, на болка или просто на досада, но звукът окуражи всички присъстващи, които в един глас радостно извикаха. Дейвид, с пребледняло и изпотено от напрежение лице, с искрящи от омраза очи, така и не се откъсваше от решетките на килията си, зад които вече се беше изправил и белокосият старец.

Полицаят за трети път издърпа бюрото към себе си — изглежда, ударът, който беше отнесъл, не беше сериозен — и го тласна отново напред. За трети път столът удари жената и я залепи за решетките. За трети път и тя изкрещя от болка.

— Остави пушката! — викна й полицаят. Във вика му имаше нещо странно, дори комично, и за миг Ралф си каза, че има надежда ударът върху ключицата да е подействал. Но след това се усети, че полицаят просто се смееше. — Остави я или ще те размажа от бой, наистина ще го направя!

Чернокосата жена — Мери — надигна отново карабината, но този път с видимо примирение. Единият край на ризата й се беше подал изпод дънките и Ралф забеляза яркочервените белези по бялата кожа на корема й. Ако тя вземеше да съблече дрехата си, вероятно целият стол щеше да се види отпечатан като татуировка върху тялото й.

Тя задържа за секунда карабината над главата си, прикладът трепереше, също както трепереше цялото й тяло, най-накрая го захвърли настрани. Карабината се спря пред килията на Дейвид и белокосия и издрънча на пода. Дейвид погледна в краката си, но старецът го спря.

— Не я пипай, синко. Така и така е празна, да не си търсим белята.

Полицаят погледна към момчето и стареца, сетне се усмихна победоносно на жената, облегнала се на решетките срещу него. Издърпа бюрото, този път окончателно, заобиколи го и с ритник запрати стола надалеч. Малките колелца отново го повлякоха напред, този път към празната килия до тази на Ралф и Ели. Полицаят положи тежката си ръка върху раменете на чернокосата жена. Гледаше я едва ли не с нежност. Тя му отвърна с най-зловещия, заканителен поглед, който Ралф беше виждал през живота си.

— Можеш ли да вървиш сама? — попита ченгето. — Нещо счупено?

— Какво значение има? — изплю му се тя насреща. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро.

— Да те убия? Да те убия? — Полицаят изглеждаше смаян, подобно на човек, който през живота си не е посягал и на най-малката гадинка. — Аз няма да те убивам, Мер! — рече той и я притисна до себе си, след което обиколи с поглед лицата на Ралф и Ели, на Дейвид и белокосия. — Определено не! Не и когато нещата започнаха да стават интересни.

Същият човек, чието лице навремето красеше кориците на списания като „Пийпъл“, „Тайм“ и „Премиер“ (тогава, когато се беше омъжил за актрисата с многото изумруди), първата страница на „Ню Йорк Таймс“ (когато му връчиха Националната литературна награда за романа му „Наслада“) и централните страници на „Инсайд Вю“ (след като го арестуваха заради побоя над третата му жена — онази преди актрисата с многото изумруди), сега спешно трябваше да спре по малка нужда.

Изтегли мотоциклета си на банкета на шосе номер 50, от страната на платното, устремено на запад, и след като методично натискаше и отпускаше педала на спирачките със схванатия си ляв крак, успя да спре точно преди да напусне и чакъла. Добре, че по пътища като този движение почти нямаше, защото в района на Големите езера човек не можеше току-така да паркира мотоциклета си край пътя, пък дори и да е чукал най-известната американска актриса (въпреки че по времето, когато двамата се ожениха, тя отдавна бе изгубила свежестта си) и да са му споменавали името във връзка с Нобеловата награда за литература. Който и да посмееше да извърши подобна непредпазливост, щеше да види как само след секунди машината му се килва настрани, как стойката й се подвива нещастно под тежестта и я оставя да се сгромоляса върху мантинелата. Вярно, стойката изглеждаше здрава и солидна, но всичко си беше въпрос на настроение — също както и при някои хора, чиито имена той много добре можеше да назове, като се започне с онзи тип, чиято физиономия можеше да гледа единствено в огледало. А да се опиташ да си вдигнеш сам триста и петдесет килограмовия Харлей Дейвидсън, особено когато си на петдесет и шест и никога не си поддържал кой знае каква спортна форма, това той не пожелаваше на никого.

„Хич не ми се и мисли — плашеше се от подобна перспектива той, докато се любуваше на червено-кремавия си Харлей Софтейл, градски мотоциклет, способен да възмути всеки ценител на големите скорости най-вече с тихото пърпорене на двигателя си. Освен от тези нежни шумове, тишината на пустинята се нарушаваше единствено от горещия вятър и проскърцването на песъчинките, напъхали се под коженото му яке. За подобно яке в «Барнис», в Ню Йорк, искаха хиляда и двеста долара. Якето трябваше да бъде фотографирано от някакъв си педераст, работещ за списанието «Интервю», ако такова списание изобщо съществуваше. — Дали да не му вържа тенекия?“

— Дотук добре — рече той на глас. Свали каската си и я остави на седалката на мотора. Бавно прокара ръка по лицето си, горещо като вятъра, но освен това и жестоко изгоряло от слънцето. Имаше чувството, че никога досега не е бил толкова изтощен и изсмукан от живота.

Литературният лъв се запъти със сковани крачки навътре в пустинята. Дългите му сиви коси достигаха до раменете на мотоциклетисткото му яке, трънливата растителност драскаше и шибаше кожените му крачоли (купени също като якето от „Барнис“). Огледа се внимателно, но не видя да се приближава кола нито от едната, нито от другата посока. Далеч надолу по пътя, на километър-два в западна посока, стоеше паркиран камион или може би туристическа каравана, но дори да имаше хора, едва ли можеха без бинокъл да видят какво прави великият човек в пустинята. Пък дори и да го гледаха, какво толкова? Повечето хора правеха като него.

Свали ципа на панталоните — той, Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпър’с“ бяха нарекли „писателят, на когото Норман Мейлър винаги е желал да прилича“, човекът, когото навремето Шелби Фут бе нарекъл (нарекла?) „единственият жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек“, — и извади писалката, с която природата го беше дарила от самото му раждане. Пикочният му мехур беше пред пръсване, но почти минута така и нищо не щеше да се случи; Маринвил си стоеше с оная работа в ръка и чакаше.

Най-накрая урината си проби път и обагри сухите, прашни листа на мескитовата растителност в наситенозелено.

— Слава на Исус, благодарим ти Господи! — изрева от удоволствие той с треперливия си глас, напомнящ на Джими Суогърт. По коктейлите това му носеше голям успех: веднъж Том Уулф така се беше засмял на евангелистките му напеви, че Джони се бе уплашил няма ли да получи пристъп. — Вода насред пустинята, това е то, чудо! Хелоу, Джулия! — Понякога си мислеше, че не неутолимата му жажда за алкохол, наркотици и млади жени, а именно тази последна реплика, която той изричаше вместо „алилуя“, бе истинската причина известната актриса да го блъсне в басейна по време на онази пияна конференция в хотел „Белер“… и после да отнесе изумрудите си другаде.

Въпросният инцидент не можеше да се смята за начало на житейския му залез, по-скоро отбелязваше онази точка, отвъд която залезът нямаше как да не се забележи. Не можеше просто да се оплаче, че е имал лош ден, дори лоша година; той започваше да води лош живот. В рубриката „Съмнителни постижения“ на списание „Ескуайър’с“ бе публикувана негова снимка как с пиянска усмивка на лице, облечен в измокрен бял костюм, се мъчи да излезе от басейна. Нататък започнаха кажи-речи постоянните му изяви по страниците на „Спай“. Според собствените му разбирания „Спай“ беше списанието, където някогашните знаменитости изпяваха лебедовата си песен пред пресата.

Ако не друго, то поне този следобед, в който, обърнат на север, той блажено опикаваше пустинята, подобни мисли не му се струваха толкова неприятни, колкото друг път. В Ню Йорк те бяха винаги болезнени; самият град беше причина за това. Пустинята имаше това достойнство, че насред простора й „неопетнената репутация“ на Шекспир изглеждаше не само крехка, но направо лишена от всякакъв смисъл. Когато си се превърнал в Елвис Пресли на литературата — застарял, натежал, но все тъй упорит да стоиш на празненството, нищо че отдавна е трябвало да те отведат у дома, — подобни мисли можеха само да те утешат.

Той се разкрачи още повече, присви леко кръст и остави пениса си, за да си потърка гърба. Някой му беше казал, че така изпразваш повече от съдържанието на мехура си и доколкото можеше да съди от собствения си опит, този някой беше прав. И все пак усещаше, че преди да стигне Остин — следващата жалка дупка по пътя до Калифорния, ще му се наложи поне още веднъж да повтори операцията. Простатата му, изглежда, не беше вече онова, което беше навремето. Колкото пъти се замислеше за нея (а напоследък това се случваше често), той си я представяше като безформена, издута и надупчена на сто места маса, напомняща на огромен човешки мозък, станал жертва на радиация, във всеки случай достоен да намери място сред декорите на стар филм на ужасите. Знаеше, че трябва да отиде на преглед, и то не само заради нея, а заради всичките си вътрешности без изключение. Разбира се, че беше редно да отиде на лекар, и все пак още не бе започнал да пикае кръв, та да се разтревожи толкова много. Освен това…

Е, добре, няма защо да го крие. Страхуваше се. Проблемите около него, като че ли бяха много по-сериозни от накърняването на писателската му репутация, която през последните години не бе престанала сякаш да се разнищва между пръстите му. Спря хапчетата, спря алкохола, но и това не оправи нещата напълно. В известен смисъл въздържателството дори влошаваше положението. Джони скоро се увери, че трезвата глава те кара по-често да си спомняш всички онези неща, от които се страхуваш. Страхуваше се, че натисне ли с пръст корема на литературния лъв, освен големите размери на простатната му жлеза чичо доктор може да открие още доста проблеми; страхуваше се, че чичо доктор може да установи, че се е превърнала на огромна черна тиква, проядена от рак като… тази на Франк Запа например. И дори туморът да не го дебнеше там, кой знае къде другаде можеше да се е скрил.

В дробовете, защо не? В продължение на двайсет години беше изпушвал по два пакета „Кемъл“ на ден, следващите десет години бе минал на „Кемъл лайтс“, за да унищожава по три пакета на ден, все едно слабите цигари можеха да оправят нещо в организма му: може би щяха да залъжат бронхите му, да излъскат трахеята, да възстановят бедните му алвеоли. Няма такова нещо. През последните десет години той твърдо бе отказал цигарите. Но всеки ден, поне до обяд, гърдите му продължаваха да свирят, все едно се бе надбягвал на стадиона, а често му се случваше да се събуди от кашлица посред нощ.

Или стомахът! Да, защо не там? Какъвто е мекичък, розовичък, доверчив — идеално място за загнездване на чужди тела. В семейството бяха заклети любители на месото, за тях под „леко-препечено“ се разбираше, че готвачът е дъхнал на пържолата, и общо взето, добре приготвената храна беше непозната. За сметка на това Джони обичаше да се тъпче с люти сосове и да ръси огромни количества пипер из чинията си. Не признаваше нито плодове, нито зеленчуци, освен, ако не бяха вкиснали; цял живот се беше хранил по този начин, продължаваше да се храни така и вероятно и занапред щеше да я кара в същия дух, докато най-накрая не се тръшнеше на някое болнично легло, където да почнат да му поднасят здравословна храна през пластмасови тръбички.

Или мозъкът? Не беше изключено. Я тумор, я (тази мисъл му се струваше особено обнадеждаваща) неочаквано ранни признаци на Алцхаймер.

Рак на панкреаса? Това поне нямаше да отнеме време. Експресно обслужване, никакво чакане. А защо не инфаркт? Цироза? Мозъчен удар? Всичко му се струваше толкова реално! Дори логично! В много интервюта беше казвал, че се чувства „оскърбен“ от смъртта, но това си беше само един от големите балони, които имаше навик да раздува из пресата. Истината бе, че той се чувстваше ужасен от смъртта и след като цял живот не бе дал мира на въображението си, можеше да си я представи как се задава зад поне стотина различни лица… И късно през нощта, когато не можеше да заспи, той виждаше ясно пред себе си как смъртта се задава под тези сто лица едновременно. Това, че отказваше да навести лекаря, да се подложи на прегледи, да позволи на специалист да се вмъкне под кожата му, нямаше да спре никоя от вероятните болести да го споходи или да продължи все така спокойно да го яде — при условие че вече се е заселила в тялото му, — но ако и занапред спазваше дистанция от докторите и техните дяволски инструменти, поне нямаше да му се налага да знае. Стига да не ти хрумне да светнеш лампата, какво ти пука дали под леглото или в ъгъла на стаята те дебне чудовище? А това, което докторите по света упорито отказваха да научат, бе, че за хора като Джони Маринвил, да се страхуваш от нещо е по-лесно, отколкото да си сигурен, че то е действителност. Особено, когато си готов да посрещнеш всяка съществуваща на планетата болест.

„Включително спин“ — мислеше си той, докато зяпаше из пустинята. Опитваше се да бъде предпазлив — пък и напоследък не му се случваше често да ляга с жени, това беше още една болезнена истина, — и можеше да гарантира пред съвестта си, че през последните осем или десет месеца наистина е бил предпазлив. Откакто беше спрял пиенето, вече не му се случваше да не си спомня нищо от изминалите нощи. Но през годините, в които пиеше здраво, поне четири-пет пъти се беше събуждал до напълно непознати мацки. Всеки път скачаше като ужилен и бързаше да провери тоалетната. Ако в кошчето се мъдреше използван презерватив, това му действаше донякъде успокоително, ако ли не — оставаше място за какви ли не догадки. Разбира се, той или приятелката (неговото ново гадже, както може би щяха да пишат из жълтата преса) можеше да са го потулили някъде през нощта, но каква беше гаранцията? Никаква от момента, в който паметта започне да ти играе номера. А спинът…

— Тая гадост се вмъква в тялото ти и чака — ядоса се той на глас и присви очи, след като силен повей на вятъра засипа с пясък лицето, врата и оная му работа. В продължение на минута тя си беше висяла в пространството, без да има каквато и да е нужда от това.

Джони си го изтръска набързо и го прибра в гащите си.

— Братя — обърна се той с пасторския си глас към далечните, блестящи на слънцето планински върхове, — в послание до Ефесяни, глава трета, стих девети, е казано, че колкото и да скачаме и танцуваме, последните две капки си остават за гащите. Така е писано и така е в действителност…

Тъкмо се обръщаше, издърпвайки в движение ципа си и говорейки сам на себе си, за да прогони мрачното настроение (мрачните настроения постоянно кръжаха около главата му, подобно на лешояди), когато замръзна на място.)

Зад мотоциклета му беше спряла полицейска кола. Сините й светлини лениво проблясваха на фона на ослепителното небе.

Първата му жена беше човекът, който даде на Джон Маринвил неговия, така да се каже, последен шанс.

Не ставаше дума за последен шанс да публикува; по дяволите, не и това. Той спокойно можеше да я кара и занапред в същия дух, стига сам да продължаваше, първо, да изписва думи върху хартия, второ, да ги изпраща редовно до агента си. Щом като веднъж са те приели за истински литературен лъв, все някой ще се намери да издаде редовете, излезли изпод ръката ти, пък дори да си стигнал до писането на жалки самопародии или очевидни безсмислици. Джони си казваше понякога, че най-отрицателната страна на американския литературен живот е безразличието, с което издатели и критици те оставят сам на себе си, докато те се събират на своите просташки коктейли, за да се поздравяват взаимно с милосърдието, което проявяват към бедния стар Как Му Беше Името.

Онова, което Тери му даде, не беше последен шанс да публикува, но може би последен шанс да напише нещо стойностно, нещо, което би привлякло отново интереса към него, при това би го показало в положителна светлина. Нещо, което би могло да завърти луди тиражи… и да му позволи да живее от парите, които спечели. Това също си имаше своето значение.

Най-хубавото беше, че според него Тери дори не си даваше сметка какво му говори, следователно той нямаше да е длъжен да поделя с нея доходите от продажбите, при условие че има големи продажби. Не се налагаше дори да спомене името й на първата страница — там, където се благодареше на всички за всичко. И все пак, последното вероятно би го сторил на драго сърце. Колкото и отрицателни последици да бе донесло със себе си, въздържателството помагаше на човек по-добре да помни собствените си отговорности.

Беше се оженил за Тери на двадесет и пет. Тогава тя беше на двадесет и една, студентка във Васар. Така и не завърши колежа. Бракът им продължи почти двайсет години и за това време тя му роди три деца, и трите вече пораснали. Една от дъщерите му — Бронуин — дори още му говореше. Другите две… е, ако някой ден им омръзнеше да съсипват собствения си живот от злоба към него, той щеше да ги приеме в обятията си. По природа не беше отмъстителен.

Тери, изглежда, знаеше това. След петте години, през които двамата общуваха единствено посредством адвокатите си, най-сетне установиха нещо като диалог, понякога с писма, по-често по телефона. Първите прояви бяха плахи и скромни, двамата само опипваха почвата — страхуваха се да не се натъкнат на забравени мини из руините на някогашните си взаимоотношения. С годините обаче контактите им зачестяваха. Тери се отнасяше към вече известния си бивш съпруг с наполовина стоически, наполовина искрено забавен интерес, който го отчайваше. Според него подобно отношение не подхождаше на бившата съпруга на човек, който се е превърнал в един от най-оспорваните писатели на своето поколение. В същото време тя продължаваше да разговаря с него прямо и дружелюбно. Гласът й винаги му действаше освежително, подобно на хладната ръка на майка му, която гали горещото му от треска чело. Откакто той отказа пиенето, двамата се чуваха все по-често — контактите им оставаха все така задочни: живееха с ясното усещане, че ако някой ден се срещнат на четири очи, напрежението върху крехката връзка, която бяха установили, може да се окаже прекомерно. Ала тъкмо защото беше винаги трезвен, разговорите им криеха по-големи опасности… Макар да не бяха стигнали никога до размяна на открито злъчни реплики, рискът си оставаше реален. Тя настояваше той да се запише в Клуба на анонимния алкохолик, беше убедена, че не го ли стори, някой ден пак ще се пропие. А след алкохола щеше да посегне и към наркотиците, също както след здрача пада пълен мрак.

Джони й отговори, че няма ни най-малко намерение да прекара остатъка от живота си из подземията на затънтени църкви, в компанията на заклети пияници, с които да обсъжда колко е чудесно да превъзмогнеш себе си… — Членовете на подобни дружества са твърде пречупени, за да си дадат сметка как посвещават целия си живот на празни понятия и остарели идеали. Знам какво говоря, бил съм там. Ако на мен не ми вярваш, прочети Джон Чийвър. Той е написал много точни неща по въпроса.

— Джон Чийвър не е издал много нещо през последно време — отвърна му Тери. — Предполагам, сещаш се защо. Не ще и съмнение, Тери знаеше как да го дразни. Беше преди три месеца, когато тя му даде страхотната идея, и то ей така, съвсем непринудено. По средата на безобиден разговор за това, какво правят децата, какви са плановете й и, разбира се, с какво се занимава той. Това, което той беше правил през първите месеци на годината, се изразяваше в двестата страници от започнатия исторически роман за Джей Голд; най-накрая бе успял да оцени що за произведение представлява — пълно копие на Гор Видал — и го бе захвърлил в кошчето. Ако трябва да бъдем съвсем точни, бе изпекъл творбата си. В пристъп на творческо отчаяние, за което се бе зарекъл да не спомене пред никого, той бе наврял дискетите с файловете в микровълновата си печка, където ги остави да преседят десетина минути. Смрадта беше невъобразима, изпечените дискети се бяха превърнали на неопределена лепкава маса, която собственикът им трябваше светкавично да изхвърли от кухнята. В крайна сметка, наложи се да си купи нова печка.

Най-накрая взе, че изпя всичко пред Тери. Беше седнал на бюрото в кабинета си, притискаше слушалката до ухото си и щом свърши с разказа, остана със затворени очи в очакване на присъдата й. Очакваше да го посъветва да забрави за алкохолическите дружества и вместо това да си потърси добър психиатър.

Но тя само подметна, че е щяло да бъде по-добре да сложи дискетите в тенджера и да я остави на котлона. Разбира се, че се шегуваше — и очевидно хуморът й бе насочен донякъде срещу него, — но самият факт как беше възприела случката, как продължаваше да го възприема, му подейства успокоително. Това не беше одобрение, но пък и не беше очаквал такова.

— Разбира се, теб никога не те е бивало в кухнята — допълни тя и невъзмутимият й тон чак го разсмя. — И какво ще правиш сега, Джони? Имаш ли представа?

— Ни най-малка.

— Трябва да изоставиш повествованието. Опитай се да си починеш от романи.

— Не ми се струва мъдро, Тери. Знаеш, че не мога да пиша есеистика.

— Нищо такова не знам — бе му отговорила тя малко рязко, все едно се бе опитал да я изкара глупачка. Напоследък никой не му беше говорил с подобен тон, най-малко издателският му агент. Колкото по-дълбоко в бездната пропадаше Джони, толкова повече Бил Харис му се струваше мазен и раболепен. — През първите две години от брака ни си написал поне дузина есета. И ги издаде, доколкото си спомням. Срещу добри пари. Приеха ги в „Лайф“, в „Харпър’с“, дори няколко излязоха в „Ню Йоркър“. Забравил си ги, нали? Лесно ти е — та нали само аз пазарувам и плащам сметките. Всъщност есетата ми харесваха.

— О, имаш предвид така наречените „Есета за американската душа“. Не съм ги забравил, само ги заключих в съзнанието си. След като изхарчихме и парите на „Гугенхайм“, трябваше да живеем от нещо; всичко беше за пари. Пък и никога не са излизали в сборник.

— Защото не позволи да бъдат публикувани в сборник — натърти тя. — Не се вместваха в представата ти за безсмъртието.

На това Джони отговори с мълчание. Понякога се вбесяваше от паметта й. Тя самата не бе успяла да напише и ред през живота си. В годината на запознанството им съчиненията, които сътворяваше, за да покрие изискванията в колежа, му се бяха сторили потресаващи. През живота си жена му не беше публикувала нищо друго, освен някое случайно писмо до редакцията, но това не й пречеше да помни като слон всичко около съпруга си. Това не можеше да й се отрече.

— Там ли си, Джони?

— Тук съм.

— Винаги усещам, щом ти говоря неща, които не ти се нравят — продължи развеселено тя, — защото само тогава си затваряш устата. Да не би да се замисли нещо?

— Е, все още съм на телефона — рече той вместо отговор и отново се умълча с надеждата, че тя ще смени темата. Тя, разбира се, не го стори.

— От онези есета три или четири ти написа по нечия поръчка… Не си спомням точно на кого…

„Чудо на чудесата — помисли си той. — Тя не си спомня нещо.“

— … И сигурно с това всичко щеше да се свърши, ако не беше интересът и на други издатели. В това няма нищо изненадващо. Есетата си струваха.

Той продължаваше да мълчи, този път не за да изрази недоволство или липса на интерес, а защото наистина потъна в спомени, опитвайки се да възстанови дали есетата му бяха наистина добри. Що се отнасяше до оценките, на Тери не можеше да се вярва сто процента, но пък и мнението й не можеше да бъде отхвърлено току-така. Личните й постижения в художествената литература се вместваха в изречения от типа на: „При изгрев слънце зърнах птичка и сърцето ми подскочи“, но като критик си я биваше и нерядко се бе оказвала способна на същински проникновения, все едно можеше да чете мислите му по телепатичен път. Едно от нещата, с които тя го бе привлякла (въпреки че според собственото му мнение в онези времена много по-голямо значение играеха циците й, най-забележителните в цяла Америка), беше огромното разминаване между това, което тя желаеше да пише — проза, и това, което й се удаваше — критики, остри като диаманти.

Колкото до така наречените „Есета за американската душа“, след толкова години си спомняше само едно: „Смърт по време на втора смяна“. Ставаше дума за баща и син, работещи заедно в питсбъргската стоманолеярна. Бащата бе получил сърдечен удар и бе умрял в ръцете на сина си на третия ден от посещението в завода на Джон Маринвил. Той се беше появил, за да проучва съвсем различни проблеми, свързани с бизнеса и работниците в бранша, но след инцидента без никакво колебание бе сменил посоката. Като резултат стана автор на трогателно сантиментална творба — не беше измислил нито дума, но историята сама по себе си звучеше сантиментално, — спечелила огромна популярност сред читателската аудитория. Шест седмици по-късно човекът, който я бе издал на страниците на „Лайф“, му писа, че от създаването на вестника само три пъти досега редакцията е била затрупвана с повече писма от читатели.

Лека-полека и други произведения започнаха да се завръщат в паметта му, най-често само под формата на своите заглавия: „Да налееш масло в огъня“ или „Целувка на езеро Саранак“. Ужасни заглавия, но… затрупващи камари от писма.

Хммм.

Къде ли бяха тези есета сега? В Колекцията Маринвил във Фордъм? Възможно. По дяволите, та те може би още си стояха на тавана на къщичката му в Кънектикът. Струваше му се, че няма да е зле да им хвърли някой поглед. Може би щеше да ги прередактира… или да… или да…

Някаква идея се раждаше в дъното на съзнанието му.

— Още ли пазиш онзи звяр, Джони?

— Ъ? — не разбра какво го пита тя.

— Машината, мотоциклета.

— А, да, разбира се. Прибрал съм го в гаража в Уестпорт, където и навремето си паркирахме колата. Спомняш ли си?

— Гаражът на Гиби?

— Същият. Собственикът е друг, но гаражът си е същият. — Пред очите му проблесна далечен, но добре запазен спомен: без дори да се събличат, двамата с Тери се бяха изпраскали зад гаража на Гиби един следобед… преди много години, не е важно колко. Тери беше облечена в прилепнали къси гащета. Той силно се съмняваше дали майка й би одобрила подобен тоалет, но според собственото му мнение колкото по-евтини дрехи носеше жена му, толкова повече приличаше на Кралицата на Запада. Задникът й беше просто хубав, но краката й… краката й бяха толкова дълги, че на мъж като него му се струваше все едно опират в небето. Как се бяха заврели изобщо на това непривично място, сред старите гуми и ръждясалите автомобилни части, той не си спомняше. Спомняше си само, че слънчогледите им стигаха до пояса, че налетите й гърди галеха дланите му, че тя се беше вкопчила в колана му, за да го задържи плътно до себе си, докато той крещеше от екстаз в косите й.

Джони отпусна ръка в скута си и никак не се учуди на усещането. Малкият му „аз“ отново се връщаше към живот.

— … Няколко нови, може би цяла книга.

Едва сега той се опомни и отново опря лакът на страничната облегалка.

— Ъ? Какво казваш?

— Да не би покрай старческото малоумие да си оглушал?

— Не. Спомних си как веднъж беше дошла с мен в гаража. Как се таковахме…

— О, да, сред слънчогледите, нали?

— Точно така.

Настъпи дълго мълчание, все едно Тери се готвеше да направи някакъв коментар на това малко отклонение. На Джони му се искаше тя да каже нещо по въпроса. Но вместо към спомените гласът й го върна към темата отпреди малко.

— Казвах, че може би ще ти дойде добре да обиколиш страната на мотора си, преди да остарееш дотолкова, че да не можеш да натискаш спирачките. А може би отново ще се пропиеш и ще се размажеш на някой завой.

— Тери, ти добре ли си? Не съм се качвал на онова чудо от три години, а и не изпитвам никакво желание да го сторя. Очите ми вече недовиждат…

— Купи си по-силни очила…

— … А рефлексите ми са забавени. Дали Джон Чийвър е умрял от алкохолизъм, или не, не знам, но за Джон Гарднър съм сигурен, че е загинал при мотоциклетна катастрофа. Хванал се на облог с някакво дърво и изгубил. Историята се случила някъде из Пенсилвания. Аз също съм карал по това шосе.

Тери обаче не слушаше. Тя беше от малкото хора на този свят, които можеха да си позволят да не обръщат внимание на думите му, вместо да се отдават на собствените си мисли. Това може би беше още една причина да се разведе с нея. Той никак не обичаше да не го слушат, докато говори, особено, ако ставаше дума за жена.

— Би могъл да обиколиш страната на мотоциклет и да събереш материал за нова поредица от есета — отговори му Тери, без да обръща внимание на репликата. Гласът й издаваше и вълнение, и най-обикновено забавление. — Ще използваш старите като начало, първа част, да речем, и с новите ще сглобиш съвсем прилична нова книга. „Американската душа, 1966-1996“, есета от Джон Едуард Маринвил изкиска се Тери. — Кой знае? Току-виж Шелби Фут пак надраска някой ред за теб? — Тя млъкна, за да чуе отговора му, но понеже такъв не дойде, на два пъти, най-напред небрежно, после с известна недоверчивост попита дали е още на телефона.

— Да — рече Джони, — на телефона съм. — Стана му приятно, че е седнал на стола, иначе можеше и да залитне. — Слушай, Тери, ще излизам. Имам среща.

— Да не си хванал ново гадже?

— Не, ще си правя педикюр — отвърна й Джони, който бе направил мислена асоциация с името на Фут2. Подобно име му напомняше последната цифра в шифъра на банков сейф. Щрак, изричаш го и вратата се отваря.

Нищо — съгласи се с половин уста Джони, който продължаваше да си мисли за Шелби Фут, която веднъж бе нарекла Джон Едуард Маринвил единствения жив американски писател с размаха на Джон Стайнбек. Тери беше напълно права — от всички похвали, които беше слушал през живота си, с тази се гордееше най-много.

— Точно така, нищо — наблегна тя и се умълча за миг. Джони, добре ли си? Чувам те като от клозетно казанче.

— Нищо ми няма. Поздрави децата от мен.

— Винаги ги поздравявам. Но и те обикновено ми отговарят с думички, от които майка ми навремето се червеше. Както и да е, пак ще ги поздравя, чао.

Той затвори, без дори да погледне телефона. Апаратът се прекатури през бюрото и падна с трясък на пода, но той пак не му обърна внимание. Навремето Джон Стайнбек беше обиколил страната с палатка и куче. А Джони си беше купил Харлей Дейвидсън Софтейл само за да си го държи в някакъв забутан гараж в Кънектикът. И книгата му нямаше да се казва „Американската душа“. Тук Тери бъркаше, и то не само защото преди няколко години Джеф Бриджис бе направил филм с това заглавие. Нямаше да се нарича „Американската душа“, а…

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — промърмори си той под носа.

Беше тъпо заглавие, такова, на което читателят дори би се засмял, все едно става дума за поредната пародия в списание „Мед“…, но пък и не беше с нищо по-лошо от „Смърт по време на втора смяна“ или „Да налееш масло в огъня“. На него му изглеждаше същото… И нещо му подсказваше, че заглавието си го бива, че колкото и невзрачно да изглежда сега, някой ден истинският му смисъл ще бъде разбран.

Джони винаги се осланяше на интуицията си, а тя от години не му бе проговаряла както сега. Можеше да прекоси страната с розово-кремавия си Харлей. Щеше да тръгне от Атлантика, където се намираше Кънектикът, за да пристигне в Калифорния, на Западното крайбрежие. От това щеше да излезе цял сборник есета, заради които критиците щяха да премислят из основи представата си за него; сборник, който дори би могъл да го върне на челното място в класациите, ако… ако…

— Ако бъде написан от сърце — каза той на глас. Сърцето му се беше разтуптяло от вълнение, но за пръв път си даваше сметка, че в това страшно няма. — От сърце, също като „Сини магистрали“. От сърце… е, защо не като Стайнбек.

Седеше на стола в кабинета си, в краката му телефонът злобно писукаше, а Джони Маринвил гледаше в пространството пред себе си и виждаше своето изкупление. Своя път към спасителния изход.

Най-накрая бе вдигнал телефона от земята и с треперещи от нетърпение пръсти бе навъртял номера на агента си.

— Бил — представи се той, — Джони е. Тъкмо си седях и си припомнях няколкото есета, които бях написал като малък, когато ме осени идея. Може да ти изглежда налудничаво, но би ли ме изслушал…

Докато Джони се изкачваше по пясъчния склон към шосето и се опитваше да не се задъхва твърде шумно, забеляза, че непознатият, застанал до мотоциклета му и извадил тефтера си, за да запише регистрационния номер, е най-огромното ченге, което някога беше срещал: висок поне метър и деветдесет и пет и тежеше навярно към сто и трийсет кила.

— Добър ден, старши! — поздрави Джони. Погледна дрехите си и забеляза мъничко тъмно петънце под копчетата на джинсите си. „Колкото и да скачаме и да танцуваме…“

— Господине, навярно знаете, че да се паркира моторно превозно средство на щатски път е забранено от закона? — попита полицаят, без да вдига глава.

— Не, но ми се струва…

… „че това не представлява кой знае какъв проблем на шосе, по което не се мярка автомобил“ беше горе-долу смисълът на изречението, което понечи да каже с високомерното си пренебрежение, типично при отношението му към младежи или служители на властта. Погледът му обаче попадна на една любопитна подробност, която го накара отведнъж да забрави подобни маниери. По десния маншет на ризата на полицая имаше кръв, при това доста, която едва сега засъхваше на слънчевите лъчи. Вероятно ченгето си е имало работа с някоя жертва на транспортно произшествие — сърна или елен, ударен от невнимателен шофьор. Това беше достатъчно да обясни и петната от кръв, и лошото настроение на полицая. Ризата не ставаше повече за нищо: толкова много кръв не можеше да се изпере.

— Какво казвате? — попита с остър тон полицаят. Вече беше записал номера на мотоциклета, но без да повдига навъсените си руси вежди, продължаваше да оглежда машината. По изражението му личеше, че не желае да удостои с поглед собственика на мотора, да не би видът му да го потисне още повече. — Не си довършихте мисълта.

— Нищо, нищо — спря се Джони. Беше уцелил нотката на пълната безизраност: хем да не звучи наплашен, хем да не прекалява с непукизма си. Не му се искаше да ядосва здравеняка пред себе си, особено щом днес не му беше добър ден.

Все тъй, без да вдига очи, вперил поглед в задния фар на мотоциклета и нагънал тефтера между дебелите си пръсти, полицаят допълни:

— Освен това е противозаконно да се облекчаваш на видимо разстояние от щатски път, това знаехте ли го?

— Не, съжалявам — отговори Джони. Напушваше го див смях, но с големи усилия успя да се въздържи.

— Е, това е. Този път ще се разминете… — едва сега полицаят надигна глава към Джони и очите му се отвориха широко като от изненада. — …Ще се разминете с предупреждение, но…

Думите заседнаха в гърлото му. Беше ококорил очи подобно на хлапак, който наблюдава клоуните и музикантите на някой цирк да обикалят градските улици. Джони добре знаеше какво означава подобно изражение, само дето не очакваше да се сблъска с него насред пустинята на Невада, още по-малко изписано на лицето на огромния викинг насреща му. От ченге като това се очакваше no-скоро да чете комиксите в „Плейбой“ или списанията за оръжия и амуниции.

„Почитател — помисли си Джони. — Намирам се сред голямото нищо между Елай и Остин, а се сблъсквам със заклет почитател.“

Вече изгаряше от нетърпение да разкаже за случката на Стив Еймс, с когото довечера имаха среща в Остин. Още следобед щеше да го потърси по мобифона… Ако с клетъчните телефони изобщо се поддържаше връзка насред пущинака. Като се позамисли повече над въпроса, каза си, че навярно напразно се надява. Батерията на мобифона му беше пълна, цяла нощ я беше държал да се зарежда, но откакто напусна Солт Лейк Сити, не беше говорил изобщо със Стив. В интерес на истината не си падаше особено по мобифоните. Не беше ни най-малко убеден, че от тях се хваща рак. Това навярно беше поредният балон, раздуван от таблоидите, но…

— Да му се не знае — промълви ченгето. Вдигна дясната си ръка — онази с ръкава, оплискан в кръв — и се почеса по бузата. Такава концентрация се бе изписала по лицето му, все едно беше играч на американски футбол, готвещ се да хвърли топката в мелето. — Да му се не знае.

— Какво има? — попита Джони. Беше му трудно да възпре усмивката си. Имаше една черта в характера му, която той така и нямаше да изгуби: радостта от това да го разпознават на улицата. Обожаваше да се среща с почитатели.

— Вие сте… Джонедуардмаринвил! — изрече на един дъх полицаят, все едно човекът насреща му имаше едно-единствено име, подобно на Пеле или Кантинфлас. Устата му се разтегна в широка усмивка и Джони си каза: „О, господин полицай, какви са ви големи зъбите…“ — Вие сте, нали? Вие сте авторът на „Наслада“! О, и как му беше името, „Песента на чука“! — И сякаш за да допълни нагледно думите си, полицаят извърши един от онези жестове, които Джони намираше за умилителни: протегна ръка и хвана за ръкава мотоциклетисткото му яке, сякаш се колебаеше жив човек ли има срещу себе си или фантом. — Да му се не знае!

— Ами, да… Аз съм Джони Маринвил — отвърна му писателят с онзи тон на престорена скромност, който запазваше за подобни случаи (всъщност само за подобни случаи). — Да си призная, досега не ми се беше случвало да ме разпознаят, докато пикая край пътя.

— О, зарежете това — рече пренебрежително полицаят и го хвана за ръката. Преди полицаят да стисне пръстите му в мечешката си лапа, Джони забеляза, че и дланта му е изцапана с полузасъхнала кръв; и линията на живота, и линията на любовта ясно се очертаваха в червено. Внимаваше да не би от изненада усмивката му да изчезне. Все тъй приветливо се здрависа с полицая, но усещаше как устните му натежават от напрежение. „Сега станах и аз в кръв — казваше си наум, — а оттук до Остин няма къде да се измия.“

— Човече — говореше полицаят, — вие сте един от любимите ми автори! Искам да кажа, тц-тц, „Песента на чука“… Знам, че критиката я оплю, но какво им разбират главите на тях?

— Нищо — съгласи се Джони. Искаше му се полицаят да пусне ръката му, но онзи явно беше от хората, които използваха ръкостискането не само вместо поздрав, но също като израз на отношение и средство за убеждение. Джони нямаше как да не усети силата му; ако полицаят продължаваше в същия дух, любимият му писател щеше да печата следващата си книга с лявата си ръка, поне през първите един-два месеца.

— Ама абсолютно нищо! „Песента на чука“ е най-добрата книга за Виетнам, която съм чел. Тия, Тим О’Брайън, Робърт Стоун, хич да не си вирят носовете…

— О, благодаря, много благодаря!

Най-накрая полицаят отпусна длан и Джони изтегли пръстите си измежду неговите. Искаше му се да погледне ръката си, да види много ли се е изцапал, но нямаше да е тактично. Полицаят натъпка ненужно извадения си тефтер в задния джоб на панталоните, но така и не изпускаше от поглед своя идол. В ококорените му очи имаше нещо смущаващо. Сякаш се страхуваше да не би, ако премигне, Джони да се разтопи във въздуха и да изчезне.

— Какво правите насам, господин Маринвил? Доколкото знам, живеете в източните щати!

— Да, така е, но…

— Пък и това не ми изглежда подходящо средство за транспорт за… за… е, защо да не го кажа направо, за хора национална гордост. Давате ли си сметка за броя на пътните произшествия с мотоциклети? Смятано спрямо броя на мотоциклетистите цифрата е повече от тревожна. Можете да ми вярвате, защото съм вълк и получавам всеки месец данни от Националния съвет по безопасност. На всеки четиристотин и шейсет мотоциклетисти дневно катастрофира по един. Знам, че така поднесена информацията не звучи страшно, но сред водачите на леки автомобили съотношението е едно на двайсет и седем хиляди. Разликата е повече от очебийна. Човек трябва да се замисля над подобни цифри, не мислите ли?

— Да. — „Като става въпрос за размисъл, този тук не се ли нарече току-що вълк? Или ми се е сторило.“ — Тези статистики са доста… доста… — „Доста какво? Хайде, Маринвил, измисли нещо. Щом като можеш да изкараш цял час с някоя кобра от феминистките списания, без да ти се допие, значи можеш да разговаряш и с типове като този.“ — Доста са впечатляващи.

— Тогава какво правите по тези места? И защо сте с такова опасно средство за транспорт?

— Събирам материал за книга. — Джони се улови как погледът му се е свлякъл отново на кървавите петна по ръкава на ризата, но с усилие вдигна очи и се взря в загорялото лице на полицая. Чудеше се що за птица е началникът на подобен здравеняк. Макар кожата му да издаваше, че слънчевият климат не му понася добре, полицаят изглеждаше способен да яде пирони и да плюе бодлива тел.

— Нов роман ще пишете? — Полицаят видимо се развълнува. Джони огледа ризата му с надеждата да открие значка с името му, но такава нямаше.

— Дали ще е роман, не знам, но нова книга ще има. Мога ли да ви питам нещо, старши?

— О, да, разбира се, макар на мен ми идва да ви питам вас хиляди неща. Не хиляди, ами милион. Никога не съм си представял…, че насред самата пустиня ще срещна… да му се не знае!

Джони се усмихна. Не се траеше от горещина, а му се искаше да стигне навреме за срещата си със Стив — между другото изоставеният камион в огледалото на мотоциклета му го дразнеше, някак разваляше приповдигнатото настроение от подобна неочаквана среща, — но беше трудно да не откликне на ентусиазма на човека, още повече че него го интересуваха неща, към които и самият Джони се отнасяше с уважение, интерес и дори страхопочитание.

— След като очевидно познавате творчеството ми, какво ще кажете за сборник есета за живота в съвременна Америка?

— Написан от вас?

— От мен. Нещо като пътни записки, озаглавени… — тук той си пое дълбоко въздух, — „Пътешествия на гърба на един Харлей“?

Очакваше полицаят да го изгледа с изненада или да се засмее по начина, по който повечето хора посрещат приумиците на събеседника, ала полицаят не реагира така. Той заби поглед в задния фар на мотоциклета и е навъсени вежди поглади брадичката си (брадичката му беше четвъртита и имаше малка трапчинка в средата, която много напомняше за Бърни Райтсън, героя от комиксите). Изглежда, разсъждаваше какъв най-смислен отговор да даде. Джони използва случая да погледне собствената си ръка. Кръв имаше, при това доста. Повече откъм външната страна и по пръстите. Тюх.

Най-накрая ченгето вдигна глава и буквално го зашемети, изричайки на глас това, което Джони бе премислял през последните два дни, докато прекосяваше на две колела пустинята.

— Би могло да излезе нещо — каза полицаят, — но на корицата трябва да има твоя снимка на мотоциклета. Снимката трябва да изглежда сериозна, да не би да излезе, че си правиш гаргара с Джон Стайнбек… или със самия себе си, ако щеш.

— Точно така! — възкликна Джони и едва не потупа полицая по рамото. — Ето в това е голямата опасност: хората да не си помислят, че това е някаква… странна шегичка. Корицата трябва да вдъхва сериозно отношение… да бъде дори леко неприветлива. А какво ще кажеш да се снима само мотоциклетът? Снимка на мотора, оцветена в неестествени тонове? Изоставен сам-самотен на някой пуст път… А защо не тук, на това самото място, в средата на Шосе номер 50… Тъкмо ще се види проточената сянка…

Джони си даваше сметка за абсурда от подобна литературна дискусия насред пътя с някакво си ченге-исполин, което току-що го е предупредило повече да не пикае в храстите, но вълнението и радостта от среща с истински почитател не му даваше мира.

При това полицаят отново изрече това, което му се искаше да чуе:

— Не! В никакъв случай. Теб трябва да те има на снимката.

— Всъщност и аз мисля така — съгласи се Джони. — Ще се снимам седнал на мотоциклета… Може да пусна крачето, за да се опра спокойно на стъпенките… Най-банална снимка, нали… банална, но…

— …но естествена — допълни полицаят. Изгледа Джони с непроницаемите си сиви очи, сетне отново насочи вниманието си към мотора. — Банално, но естествено. И никаква усмивка. Да не сте посмели да се усмихнете, господин Маринвил.

— Никаква усмивка — повтори Джони и наум отбеляза: „Тоя тип е същински гений“.

— Трябва да се снимате от известно разстояние — продължаваше ченгето. — Загледан в далечината. Все едно размишлявате за километрите, които сте…

— Да, и за километрите, които тепърва ми предстои да пропътувам. — Джони нарочно устреми поглед към хоризонта, за да придобие по-ясна представа как да застане пред обектива — щеше да напомня на стария герой, обърнал очи на запад, същински Кормак Маккарти, — когато отново забеляза изоставената кола, паркирана на километър-два нагоре по шосето. Все още можеше да вижда надалеч и ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му позволяваше с почти пълна сигурност да каже, че има пред себе си каравана. — Километри и в буквален, и в преносен смисъл.

— Да, и така — кимна удивителното ченге. — „Пътешествия на гърба на един Харлей“. Харесва ми. Има нещо глупашко в него. Пък и, разбира се, аз бих прочел каквото и да напишете, господин Маринвил. Романи, есета, стихотворения… ако щете даже, сметката ви в химическото чистене.

— Благодаря — Джони беше наистина трогнат. — Ценя много мнението ви. Едва ли си давате сметка какво означават думите ви за мен. Последните една-две години бях особено тежки за мен. Станах жертва на постоянни съмнения, все се питах кой съм аз, какъв е истинският смисъл н живота ми.

— Е, и аз съм изживявал нещо подобно — увери го Полицаят. — Може да ви се струва странно да го чуете от устата на полицай, но си е така. Само да знаете какво ми се случи днес… Господин Маринвил, дали бих могъл да ви помоля за автограф?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие — съгласи с Джони и бръкна в задния си джоб, за да извади своя бележник. Отвори го, прелисти множество страници с бележки, насоки, пътни номера, някаква карта, надраскан с мек молив (автор на последната беше Стив Еймс, който бързо бе установил, че знаменитият му клиент, мака и способен да яха мотоциклета без особена опасност за живота си, продължаваше да се губи като безпомощно дете по улиците на непознати градове). Най-накрая намери празен лист.

— Как ви е името, стар…

Беше прекъснат от продължителен, болезнен вой, от който кръвта в жилите му се смрази от ужас… Не само защото воят бе издаден от див звяр, но и защото идваше някъде отблизо. Изпусна бележника в краката си и се обърна на другата страна толкова бързо, че едва не залитна. От южната страна на шосето, на няма и петдесет метра бе застанало жалко подобие на куче с тънки като клечки крака и измършавели страни. В сивата му козина се бяха оплели разни репеи, на една от предните му лапи личеше грозен червен белег, но не на тези подробности обръщаше внимание Джони. Това, което бе приковало погледа му, бе муцуната на животното: сякаш се бе изкривила в човешка усмивка, докато в жълтите над нея очи се четеше колкото кучешка наивност, толкова и дяволско лукавство.

— Боже Господи — промърмори той под носа си, — какво е това? Да не е…

— Койот — осведоми го полицаят, произнасяйки думат като „ки-йот“. — Някои хора ги наричат пустинни вълци.

„Ето какво е имал предвид — помисли си Джони. — Споменал е, че е забелязал койот или пустинен вълк. Аз не съм го разбрал.“

Подобна мисъл го успокои донякъде, но дълбоко в съзнанието му продължаваше да се обажда неясна тревога.

Полицаят направи крачка по посока на койота, после още една. Спря се и пристъпи за трети път. Койотът не се помръдна от мястото си, но затрепери. Изпод проскубаните му косми протече урина. Повей на вятъра обърна струйката на няколко ситни капчици.

Когато полицаят направи четвъртата крачка, койотът надигна изтърканата си муцуна и нададе повторен вой — дълъг, напевен звук, от който на Джони му настръхна кожата, а топките му се свиха.

— Хей, не го пъдете — извика той подир ченгето. — Такова злокобно усещане си струва.

Но полицаят не му обърна никакво внимание. Беше се взрял в койота, който го гледаше тревожно и напрегнато с жълтите си очички.

— Так — каза полицаят. — Так ах лах.

Вълкът продължаваше да го наблюдава, сякаш разбираше подобните на индиански думички. Ръцете на Джони отмаляваха. Вятърът го връхлетя повторно, изпуснатият бележник изхвърча на банкета, където го спря някакъв камък. Джони дори не го забеляза. За момента и тефтерчето, и автографът, който се готвеше да даде на полицая, бяха далеч-далеч от мисълта му.

„Това ще го вкарам в книгата си — мислеше си той. Всичко останало може да отиде по дяволите, но това ще остане. Никой не може да го помръдне.“

— Так — рече повторно ченгето и плесна с ръце. Един път, но съвсем отчетливо. Койотът се обърна на другата страна и хукна. Мършавите му крачета се впуснаха в бясна гоненица. Джони не би и предположил, че звярът е способен да развие такава скорост. Едрият мъж в униформата цвят каки остана да наблюдава как сивкавата козина на койота се изгубва сред също така сивкавия пейзаж на пустинята. Не му трябваше да чака дълго.

— Тц-тц, ама са ми едни красавци… — отсече полицаят. Напоследък са се навъдили с десетки. Сутрин или рано следобед, когато са големите горещини, няма да ги срещнеш никъде, но в по-късните часове, особено привечер, когато се стъмва… — Той поклати глава.

— Какво му казахте? — попита с любопитство Джони. Беше направо удивително? На някой индиански език ли беше?

Едрото ченге прихна да се смее.

— Аз индиански езици не знам. Та как ще знам, като през живота си не съм виждал индианец. Това са само детски броилки като, ала-баланица или онче-бонче.

— Но той ви слушаше!

— Не, само ме гледаше! — обясни полицаят и изгледа със свъсени вежди Джони, сякаш не му беше приятно някой да му противоречи. — Приковах му очите, това е. Зениците на очите му. Предполагам, че повечето от нещата, които се разказват за дресьорите, са пълни дивотии, но става ли дума за крадльовци като пустинните вълци… е, приковеш ли зениците им върху себе си, все е тая какво ще им кажеш. Така или иначе, стига да не са бесни, няма от какво да се страхуваш. Важното е да не подушат, че те е страх. Или пък да открият кръв по теб.

Джони отново погледна десния ръкав на полицая и си помисли да не би тъкмо кръвта да е примамила койота към тях.

— И никога, никога да не им се изпречваш, ако са на глутница. Особено ако начело на глутницата стои добър водач. Тогава стават наистина безстрашни. Ще се закачат за елен и ще го преследват, докато сърцето му не се пръсне от умора. Понякога го правят само за забавление — тук той спря. — Преследват и хора.

— Наистина ли? — нямаше какво друго да каже Джони. Това е нещо… — нямаше как да повтори „злокобно“, този патрон вече го беше изгърмял. — Запомнящо се.

— Запомнящо се, нали? — усмихна се едрият полицай. — Тръпката на пустинята. Да пишеш книга сред пущинака. Да усещаш как отеква самотата.

Джони го зяпна. Полицаят изведнъж му бе прозвучал като Пол Боулс през някои от лошите му дни.

„Опитва се да те смае, това е всичко: все едно си разменяме приказки на коктейл, само дето коктейла го няма. Хиляди пъти ти се е случвало преди.“

Може би. Но все пак, при подобни обстоятелства човек не говори като на коктейл. Някъде в далечината се дочу отново протяжен вой. Въздухът потрепери, също както от горещината трепери пред очите ти. Джони знаеше едно, това не беше същият койот, който преди малко се бе спасил в далечината. Този път идваше от по-далеч, най-вероятно някой отговаряше на нададения зов.

— Я гледай ти! — сети се за нещо полицаят. — Приберете си нещата, господин Маринвил!

— Ъ? — за секунда Джони си помисли, че онзи по поетичен начин му намеква за спомените, които щеше да отнесе от тази среща; започваше да се чуди дали полицаят не чете мислите му. Мъжагата обаче се беше обърнал по посока на мотоциклета му и сочеше с пръст чантата, провесена отляво. Джони забеляза, че единият край на новото му пончо — нарочно си го беше избрал в оранжево, та да се вижда отдалеч при лошо време — е провиснало като изплезен език.

„Как така не съм го забелязал още когато спрях? — учуди се той. — Как може чак досега да не ми е направило впечатление?“ Имаше и друго. По пътя бе спрял да зареди в Пети Найс и след като напълни резервоарите, беше отворил чантите, за да извади картата на Невада. Провери колко е разстоянието от бензиностанцията до Остин, след което беше прибрал всичко и внимателно бе закопчал ремъците. Сигурен беше в това, но така или иначе чантата си стоеше отворена.

Цял живот Маринвил се бе гордял със способността си да усеща интуитивно нещата около себе си; най-добрите му произведения като писател бяха плод именно на интуицията му, не на сериозни планове и проекти. Алкохолът и наркотиците до голяма степен бяха притъпили шестото му чувство, но така и не бяха успели да го заличат напълно; освен това през последните месеци, откакто бе станал въздържател, то до голяма степен отново се бе научило да му говори. Сега, докато гледаше пончото да се подава от багажа, Джони чу тревожен звън дълбоко в съзнанието си:

„Ченгето е бъркало вътре!“

Подобна вероятност му изглеждаше лишена от всякакъв смисъл, но интуицията все пак настояваше на своето. Докато Джони стоеше сред храсталаците край пътя и блажено пикаеше, полицаят бе отворил пътната чанта и бе издърпал края на оранжевото пончо. През по-голямата част от разговора им полицаят нарочно бе застанал така, че Джони да не може да забележи промяната. Може би цялата тази сцена около изненадващата среща с любимия писател не беше чак толкова непринудена. Може би нищо не беше непринудено. Всичко е било подчинено на тайнствен замисъл.

„Какъв замисъл? Ще благоволи ли някой да ми обясни?“ Нямаше представа, но всичко това никак не му харесваше. Пък и номерът с койота трудно би го успокоил.

— Е? — попита полицаят. Усмихваше се, а това още по-малко се нравеше на Джони. Вече не ставаше дума за онази любвеобилна усмивка на радостния почитател — ако такава изобщо е съществувала; в гримасата му имаше нещо студено, може би дори презрително.

— Какво, е?

— Ще се погрижите ли за багажа си? Так!

Сърцето на Джони подскочи.

— Так, какво означава това?

— Аз не съм казвал „так“. Вие го казахте. Полицаят скръсти ръце и продължи да се усмихва.

„Искам да се махна оттук“ — пожела си наум Джони. Като че ли достигаха до последната точка от графика.

Ако това означаваше да се изпълняват заповеди, лошо нямаше. Малката интерлюдия, която бе започнала така забавно, сигурно все тъй приковаваше интереса на невидимите странични наблюдатели, но за актьорите в нея придобиваше друг смисъл… Сякаш облак бе закрил слънцето и един прекрасен ден то изведнъж бе помръкнало, обещавайки мрак и досада.

„Ами ако нарочно иска да ме засегне? Личи му, че е обърнал поне три-четири бири.“

„Е — отговаряше си Джони сам на себе ей, — дори така да е? Ъ, и какво можеш да направиш? Да се оплачеш пред местните ки-йоти?“

Развинтеното въображение му поднасяше изключително страховити картини: как един едър полицай копае яма в пустинята, а в сянката на колата му лежи трупът на човек, който навремето е печелил Националната литературна награда и е ебал най-известната американска актриса. Той отхвърли образите, преди да са се превърнали в нещо повече от бегли скици, не толкова от страх, колкото от своеобразни резерви, дори арогантност: в крайна сметка хора като него не ги убиваха току-тъй. Може сами да посегнат на живота си, но никой няма да ги убие, особено техни луди почитатели. Това си бяха чисти глупости, достойни за булевардните романчета.

Е, разбира се, случилото се с Джон Ленън доказваше по-скоро противното, но…

Отиде до мотоциклета, скришом хвърляйки поглед на полицая. За миг пред Джони изникна размазаният образ на вечно пияния му, неуравновесен, побъркан до степен да побърква и другите баща; той миришеше по абсолютно същия начин: най-отгоре аромат на „Олд Спайс“, под него силен дъх на пот, а под потта — гола мръсотия, също като пода на отдавна непочистено мазе.

И двата ремъка на чантата висяха отпуснати. Джони разтвори багажа си. Миризмата на „Олд Спайс“ продължаваше да го преследва. Ченгето бе застанало зад рамото му. Джони посегна към висящия край на пончото, но спря при вида на предмета, оставен върху пътните карти. Част от съзнанието му се поддаваше на изненадата, другата обаче приемаше всичко съвсем невъзмутимо. Погледна към полицая, който също се взираше в съдържанието на чантата.

— О, Джони — рече ченгето с нескрито съжаление. — Това ме разочарова. Страшно ме разочарова.

Бръкна вътре и извади голямата найлонова торбичка, поставена върху картите. На Джони не му трябваше да я подуши, за да разбере, че не съдържа тютюн за лула. Може би за да потвърди, че е жертва на плоска шега, на плика бе залепена голяма жълта лепенка, изобразяваща нечие усмихнато личице.

— Това не е мое — рече Джон Маринвил. Гласът му звучеше уморено и някак далечно, все едно стар автомат отговаря по телефона. — Не е мое и ти добре знаеш, че не е, щом като сам си го сложил вътре.

— О, да, нали, хайде да обвиним за всичко ченгетата — облещи му се мъжагата насреща. — Също както и в либералните ти книжлета, нали? Мой човек, подуших наркотика още в първата секунда, когато застана пред мен. Вониш на наркотици! Так!

— Виж… — понечи да възрази Джони.

— Влизай в колата, либералче! Влизай в колата, педераст неден! — Въпреки че гласът издаваше гняв, сивите очи на полицая продължаваха да се смеят.

„Това е някаква шега — помисли си Джони. — Някаква луда шега, с която се гони определена цел.“

В същия миг някъде от югозапад отново се дочу вълчи вой — този път животните бяха няколко; полицаят се обърна по посока на звука и се усмихна. Джони усети как от гърдите му напира див крясък от ужас, но с огромно усилие успя да го възпре. Докато гледаше към хоризонта, полицаят с нищо не издаваше, че се шегува. Напротив, усмивката по лицето му принадлежеше на един съвършено побъркан човек.

— Моите дечица на пустинята! — рече с умиление полицаят. — Кан тои. Каква музика сътворяват!

Засмя се и погледна към големия найлонов плик в ръцете си, поклати глава и се изкиска още по-звучно. Джони го наблюдаваше безмълвен и усещаше как тезата за естествената смърт на знаменитостите изтлява пред очите му.

— „Пътешествия на гърба на един Харлей“ — изплю ченгето. — По-тъпо заглавие от това, здраве му кажи! По-тъпа идея от тази, здраве й кажи! И да си позволиш да крадеш от литературното наследство на Джон Стайнбек… на писателя, чиито обувки не си достоен да лижеш… ей, това ме ядосва.

И преди Джони да разбере какво се случва, нещо се стовари върху главата му и от болка пред очите му засвяткаха звездички. Усети как се олюлява назад, как прислонява лицето си в шепи, как между пръстите му потича кръв; размахваше ръце, за да запази равновесие, повтаряше си: „Добре съм, няма да падна, добре съм“, но въпреки това се озова на асфалта и с крясъци се обърна към облещеното синьо небе. С пръстите си усещаше, че носът му се е изместил встрани; сякаш се беше притиснал в лявата му буза. Заради количествата кокаин, които беше изсмъркал през осемдесетте, хрущялът му се беше стопил и сега в паметта му прозвуча гласът на доктора, който го убеждаваше да си направи операция, преди да се блъсне в някоя табела или врата. Заплашваше го, че един удар ще е достатъчен носът му да експлодира като бомба. Е, не беше табела, нито врата, пък и на това не можеше да му се каже чак експлозия, но така или иначе лицето му щеше да придобие коренно различна форма. Подобни мисли, напълно ясни и последователни, занимаваха съзнанието му, въпреки че от устата му продължаваха да излизат неистови крясъци.

— В действителност съм бесен — поправи се полицаят и го ритна с все сила в лявото бедро. Подобно на чаршаф, хвърлен пред лицето му, болката заглуши за миг всички сетива, мускулите на крака му се втвърдиха като камък. Джони остави носа си и се загърчи, стиснал с две ръце коляното си. Лицето му се дращеше по грапавата повърхност на асфалта, писъците му огласяха шосе номер 50, от болка чак се задъхваше, поглъщаше пясък и прах и при всеки нов писък ги изкашляше обратно.

— А за да бъде съвсем искрен, иде ми да изляза от кожата си — допълни ченгето и с обувката си нацели задника на Джони, малко над таза. Болката вече беше немислима: вероятно щеше да припадне. Но не успя. Продължаваше да се превива и търкаля нагоре-надолу по белия пунктир на маркировката, крещеше и виеше от болка, носът му кървеше, устата му храчеше мръсотия, а от далечните планински склонове койотите протяжно му пригласяха.

— Ставай! — заповяда полицаят. — Вдигай се, господарю Джим!

— Не мога — прохълца Джони Маринвил. Кръстоса ръце пред корема си и вдигна колене чак до гърдите: позата я помнеше още от времето на Демократичния конгрес в Чикаго през 68-а. Дори от по-рано, от една лекция, на която беше присъствал във Филаделфия, преди първите шествия на свободата по бреговете на Мисисипи. Имаше намерение да се присъедини към един от походите — не само заради самата кауза, която си струваше, но и заради огромния материал за книга, който щеше да натрупа. В крайна сметка нещо го бе разколебало. Най-вероятно оная му работа, която пак се е надигнала в отговор на нечия запретната поличка.

— Ставай, лайно такова! Разбери, че се намираш в моя дом, в дома на вълка и скорпиона. Да не си посмял да го забравиш.

— Не мога да стана, ти ми счупи крака. Божичко, така ме удари…

— Кракът ти не е счупен, нямаш представа какво значи да те ударя. Ставай веднага!

— Не мога. Наистина…

Гърмежът на пистолета разтърси тишината, с километри наоколо, куршумът рикошира в асфалта и просвистя в ушите му, все едно оса се бе стрелнала край главата му. Без дори да е сигурен напълно не са ли го убили, след по-малко от секунда Джони беше скочил на крака. Единият му крак беше стъпил в платното, водещо на запад, другият в отсрещното; клатеше се напред-назад като пияница. Давеше се в кръв. По течността бяха полепнали безброй песъчинки, които рисуваха линийки и заврънтулки по бузите и брадичката му.

— Хей, да не би големият пич да е подмокрил гащите? — подхвърли закачливо полицаят.

Джони погледна в краката си и се увери, че онзи е прав. „Колкото и да танцуваш и да скачаш…“ Левият му крак го болеше, все едно имаше зъбобол. Задникът му беше станал напълно безчувствен, сякаш го бяха замразили. Като се вземеха предвид обстоятелствата, може би трябваше да се чувства въпреки всичко благодарен на съдбата. Ако полицаят го беше ритнал малко по-високо, можеше да го остави парализиран за цял живот.

— Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш — изрече полицаят. В едната си ръка държеше огромен пистолет. Погледна за сетен път найлоновия плик, който продължаваше да стиска в другата, и поклати глава в знак на отвращение. — Не само от думите ти се разбира, че си жалък, но и от самата ти уста, дето ги изговаря. Ако ми се наложи да гледам по-продължително ленивите ти устни и ухилената ти гримаса, ще те убия на място. Нищо не може да ме спре.

Койотите виеха в далечината: „У-У-УУУУУУ“ , сякаш озвучаваха стар филм на Джон Уейн.

— Не си ли доволен? — почти прошепна Джони.

— Още не — усмихна му се ченгето. — Но носът е добро начало. В интерес на истината, така изглеждаш по-добре. Не много, но все пак по-добре. — Отвори задната врата на полицейската кола. В това време Джони си мислеше колко ли е продължила разиграната комедия. Нямаше никаква представа, но във всеки случай, откакто бе дошъл полицаят, по шосето не бе минала нито лека кола, нито камион. Нищо. — Влизай, пич!

— Къде ще ме водиш?

— Къде мислиш, че ще заведа един самодоволен въздухар с либерални възгледи като теб? Право в пандиза, сладур. Качвай се в колата.

Джони се намърда на седалката. В движение опипа десния горен джоб на коженото си яке. Мобифонът си беше на място.

Не можеше да седи на задника си. Толкова го болеше, че се килна на една страна, подпирайки разбития си нос с ръка. Имаше усещането, че някакво зло същество се е промъкнало под кожата му, че забива дълбоко в плътта му отровното си жило, но на първо време можеше да не му обръща внимание. „Дано само мобифонът работи“ — молеше се той на същия Господ, с когото повечето време от живота си се беше подигравал, особено в един от последните си разкази, озаглавен „Време, пратено от Бога“, издадено в „Харпър’с“ и получило, общо взето, добронамерени оценки. „Дай, Боже, мобифонът да работи, а Стив да не си е изгубил слуха.“ После се усети, че прави опит да върже каруцата пред коня, и добави трета молба: „Ама най-напред ми дай възможност да използвам мобифона, става, нали?“

Сякаш в отговор на молбата му огромният полицай подмина шофьорската врата и без дори да погледне колата, се приближи до мотоциклета на Джони. Сложи каската му на главата си и прехвърли крак през седалката — толкова беше висок, че все едно прескачаше преградата пред градинска леха — и само след секунда двигателят изръмжа. Полицаят остана изправен на седалката, за да откачи висящите ремъци на каската. Изглеждаше подобно на ездач, който иска да сломи с килограмите си съпротивата на коня под себе си. Подаде газ четири или пет пъти, за да се наслади на гърмежите от ауспуха. Най-накрая вдигна предницата на харлея, ритна стойката и с крак натисна педала за първа. С предпазливи движения, които силно напомняха за самия Джони отпреди няколко дни, повече от неуверен, след като в продължение на три години не беше яхал мотора, ченгето излезе встрани от пътя. Използваше ръчната спирачка и постоянно се подпираше с крака, загледан напрегнато пред себе си няма ли да се натъкне на препятствие. Щом слезе от пътния насип, даде газ, набързо смени скоростите и полетя между тръните.

„А дано се пребиеш на някоя дупка, садист нещастен! прокле го безмълвно Джони, който продължаваше да се дави в кръв. — Да се удариш на камък дано! Да гръмнеш и да пукнеш!“

— Не си губи времето с него — промърмори си той на глас и с палец отвори закопчалката на десния горен джоб на якето си. Извади клетъчния телефон, марка „Моторола“ (беше го купил по съвет на Бил Харис и това беше може би единствената свястна услуга, която агентът му бе направил през последните четири години), и го разгъна. Взря се в миниатюрния екран и със затаен дъх изчака да се появи буквичката „S“ заедно с две чертички. „Хайде, Господи, моля ти се, по-бързо! — нервничеше Джони и пот потече по лицето му, колкото да се смеси с кръвта, шуртяща все тъй изобилно от разбития му нос. — Трябва ми «S» с две чертички, само една по-малко и ще е най-добре да си го завра някъде.“

Мобифонът изписука в ръката му. В прозорчето в левия край на екрана се появи желаната буквичка „S“, което означаваше, че апаратът е включен и батерията работи. До нея се появи обаче само една чертичка.

Само една.

— Милост! — простена Джони. — Моля те, не ми прави шегички, само още една, моля!

Раздруса мобифона в жест на отчаяние… и се сети, че не извадил антената. Щом го стори, втората чертичка изникна над първата. Примигна, изчезна, пак се появи за секунда, но макар да трепереше, беше на мястото си!

— Да! — прошепна Джони. — Дааа! — Изви глава и се загледа през прозореца. През капките пот и изцапаните с кръв кичури дълга сива коса очите му се загледаха към хоризонта. Имаше усещането, че се е превърнал в малко беззащитно зверче, подало нос извън хралупата в тревога не го ли дебне отнякъде хищник. Полицаят беше спрял мотоциклета на около триста метра навътре в пустинята. Слезе от машината и я остави да се сгромоляса в прахта. Моторът изгасна. Въпреки отчаяното си положение Джони намери сили да се възмути от подобно отношение. Розовият Харлей го беше пренесъл през цялата огромна територия на Щатите, без американският му двигател да запъне нито веднъж, и сега сърцето го болеше да види с какво нехайство и пренебрежение се отнасят към него.

— Ти, побъркана гад! — процеди Джони през зъби. Отново смръкна от наполовина съсирената си кръв, изхрачи гъстата течност върху покрития с вестници под на колата и се върна към мобифона. На най-долния ред бутони, втори отдясно наляво, стоеше озаглавеният „NAME/MENU“. Стив беше програмирал тази функция вместо него тъкмо преди да отпътуват. Джони натисна нервно бутона и в прозорчето се появи малкото име на агента му: „БИЛ“. Натисна бутона повторно и на същото място се изписа: „ТЕРИ“; още веднъж и се появи „ДЖАК“, редакторът му към ЕфЕс & Джи. Мили Боже, защо всички тези имена стояха преди това на Стив Еймс? Та Стив беше спасителен пояс.

Триста метра навътре в пустинята побърканото ченге беше свалило каската му и с крака се мъчеше да зарие розовия Харлей, модел 86-а. Отдалеч приличаше на дете, играещо си на пясъчника в двора. Това беше добре. Ако онзи имаше сериозно намерение да скрие машината под пясъка, Джони щеше да има достатъчно време да се обади, където трябва… разбира се, в случай че мобифонът не му откаже услугите си. Светлинката „ROAM“ си беше на мястото, което беше добър знак, но втората чертичка така и не преставаше да се появява и изчезва.

— Хайде, хайде! — говореше Джони на мобифона си, докато търсеше номера с треперещите си, очернени с кръв пръсти. — Моля те, гълъбче, става ли? Моля те! — Удари още веднъж бутона и името на Стив най-после се появи на екрана. Плъзна пръст до копчето „SEND“ и го натисна. Най-накрая вдигна апарата до ухото си, навеждайки се още по-надясно. Докато чакаше да чуе сигнал, отново погледна по посока на ченгето. То продължаваше да засипва с пясък мотоциклета.

В ухото на Джони прозвуча сигнал „свободно“, но това още нищо не значеше. Беше влязъл в пътната телефонна мрежа, оттам до номера на Стив Еймс имаше още да чака. Още много.

— Хайде, хайде, хайде…

Най-накрая мобифонът спря да звъни. Чу се някакво изщракване.

„Добре дошли в Западната пътна мрежа! — обади се весело роботски глас. — Повикването ви е прието! Благодаря за търпението! Приятен ден!“

— Хич не ме баламосвай, приятелче, само ме свържи по-бързо! — прошепна на робота Джони.

Отсреща му отговори пълно мълчание. Полицаят се отдръпна на крачка-две от зарития под пясъците на пустинята мотоциклет. Оглеждаше от разстояние дали маскировката е достатъчна. Сврян на задната седалка на полицейската кола, сред купищата стари вестници, Джони Маринвил заплака. Не можеше да запази самообладание. То си беше като да се напикае отново, само дето водата течеше отгоре надолу.

— Не — скара се той тихичко на телефонната централа. Не си си свършила работата още. С този вятър наоколо трябва да се понапънеш. Още мъничко усилия, моля те, още малко усилия.

Полицаят стоеше насред пустинята и все така оглеждаше мотоциклета. Джони не го изпускаше от поглед. Долепил мъничкия мобифон до дясното си ухо, той надничаше през кичурите прилепнала коса и с тревога следеше огромната, дълга може би цял километър сянка на исполина.

В слушалката отново се дочу сигнал, този път далечен и губещ се сред пукотевици и бръмчене. Ако повикването бе достигнало до целта — а от сигнала можеше да се съди, че е успяло, — насреща трябваше да е друг телефон Моторола, закачен някъде по таблото на товарен камион. Камионът пък се намираше неизвестно къде, може би на осемдесет, може би на триста и осемдесет километра в източна посока от сегашното местоположение на Джон Едуард Маринвил. Най-важното — шофьорът му трябваше да чуе звънеца.

В пустинята ченгето продължаваше да се бори с пясъците, опитвайки се да покрие догоре стърчащото кормило на харлея.

Втори сигнал… трети… четвърти.

Слушалката изгука още веднъж, най-много два пъти, преди на линията да се появи втори роботски глас, който да го уведоми, че търсеният клиент или е извън покрития от компанията периметър, или просто е излязъл от колата си. Джони затвори очи и продължи да плаче. На червения фон на стиснатите си клепачи видя райдера на Стив, паркиран пред някоя бензиностанция или крайпътен магазин, някъде около границата с Юта. Точно в този момент Стив се мотаеше из магазина, може би купуваше пакет от отвратителните си пури и разменяше по някоя приказка с момичето зад щанда, а в същото време на таблото на камиона му клетъчният телефон (онази жизненоважна половина от постоянната връзка, която агентът на Джони толкова настояваше да поддържа със своя автор) огласяше с тихичкия си звън празната кабина.

Пето иззвъняване…

И изведнъж, почти неуловим сред пукота на статичното електричество, но напомнящ на самия Ангел Господен, слязъл от небесата да спаси човечеството, се дочу провлаченият тексаски акцент на Стив:

— Ако… ти ли… шефе?

В същия миг по шосето профуча някакъв пикап, устремен в източна посока. От високата скорост полицейската кола чак се заклати, но Джони не направи и опит да махне на шофьора. Не би го сторил дори и да не държеше мобифона, опитвайки се да се свърже със Стив. Така и така пикапът се движеше с повече от сто и десет километра в час, какво можеше да види човекът зад волана за двете десети от секундата, в които задминаваше паркирания автомобил? Как щеше да различи непознатия зад дебелия слой прах по прозорците?

Смъркайки кръв, Джони пое дълбоко въздух през носа си. Без да го е грижа за болката, се опитваше да прочисти гърлото си, та приятелят му да можеше да го познае по гласа.

— Стив! Стив, в беда съм. В голяма беда съм!

В слушалката изгърмя мощен пукот и Джони вече мислеше, че е изгубил завинаги Стив, но тексасецът му отговаряше:

— …има, шефе? Повтори!

— Стив, Джони е! Чуваш ли ме?

— …вам те… Как… — Нов шум по линията. Почти изцяло заглуши следващата дума, но на Джони му се искаше тя да е „беда“. Искаше му се Стив да е казал: „Чувам те. Каква е бедата?“

„Господи, нека само се окаже, че не си измислям. Моля ти се, Господи!“

Полицаят за втори път беше спрял със зариването. Отново се отдалечи на крачка встрани от погребания мотоциклет, колкото да види какво е свършил. След секунда-две се обърна в другата посока и с едри крачки се запъти обратно към шосето. Гледаше в земята, периферията на шапката закриваше цялото му лице в сянка, ръцете му бяха прибрани дълбоко в джобовете. Изведнъж, в плен на ужасяваща паника, Джони си даде сметка, че не знае какво да съобщи на Стив. Допреди малко цялото му същество бе заето с мисълта как да се свърже с приятеля си. Колкото воля му беше останала, беше я съсредоточил в набирането на номера, сякаш се бореше и с времето, и с пространството.

А сега кое по-напред?

Дори нямаше представа къде се намира, само…

— Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50 — заговори той в мобифона. Очите му смъдяха от капките пот, които пробиваха през клепачите. — Не знам на какво разстояние, шейсет-седемдесет километра поне, може и повече. Малко по-нагоре по пътя има една изоставена каравана. Има едно ченге… не е щатски полицай, ами мисля, градски, само дето не знам дори от кой град… Не пишеше на колата… Дори не знам името му… — Колкото повече приближаваше полицаят, толкова по-бързо говореше и Джони; скоро нищо нямаше да му се разбира.

„Спокойно, спокойно, онзи е все още на стотина метра, имаш достатъчно време. За Бога, говори за всичко, което ти дойде на ума: направи това, за което ти плащат, за което цял живот са ти плащали. Влез в нормален човешки разговор!“

Никога досега през живота си Джони не беше говорил, за да спаси собствения си живот. Беше общувал, за да прави пари, за да си печели име сред висшите кръгове, понякога, подобно на свиреп лъв, да извисява глас в името на някоя кауза. Всички тези неща знаеше как да ги направи, но да говори за собственото си спасение се оказваше непосилна задача. Ами ако ченгето вдигнеше поглед от краката си и го видеше… Той самият се беше свил на кравай, но антената на мобифона стърчеше, нямаше как да не стърчи…

— Той ми взе мотора, Стив. Взе ми мотора и го закара в пустинята. Зари го целия с пясък, но с този вятър, който духа… Намира се навътре в пустинята на километър-два от караваната, за която споменах, от северната страна на пътя. Ако слънцето е достатъчно високо, можеш да го видиш.

Джони преглътна и продължи:

— Извикай полиция… щатска полиция. Кажи им, че съм бил отвлечен от полицай, русокос и с огромни размери… искам да кажа, тоя е направо исполин. Разбираш ли ме какво ти говоря?

Но никой нищо не отговори в слушалката. Чуваше се само воят на вятъра и от време на време поредното изпукване по линията.

— Стив! Стив, там ли си?

Не, не беше.

На екрана на мобифона стоеше само една чертичка. Връзката се беше прекъснала. До такава степен се беше концентрирал върху това, което трябваше да каже на приятеля си, че нямаше и представа кога го е изгубил безвъзвратно. Нямаше откъде да знае и колко е успял да чуе Стив.

„Джони, сигурен ли си, че изобщо си разговарял с него?“

Този път вътрешният му „аз“ заговаряше с гласа на Тери — глас, който понякога Джони обожаваше, понякога до дъното на душата си ненавиждаше. Сега му идеше да я убие. Имаше чувството, че никога през живота си не е чувал толкова гаден и отвратителен глас. И съчувствието, което долавяше в тона й, го довеждаше до същинско безумие.

„Сигурен ли си, че не си измислил всичко това?“

— Не, той беше на телефона, беше, копелето беше на телефона — отвърна й убедено Джони. Улови умолителните нотки в собствения си глас и това още повече го вбеси. — Беше на телефона, кучко проклета. За няколко секунди, може би, но беше.

Ченгето се беше приближило на по-малко от петдесет метра. С дланта на дясната си ръка Джони прибра антената, сгъна подвижния микрофон и се опита да прибере мобифона обратно в десния джоб на якето си. Той обаче се бе затворил от само себе си. Телефонът се шмугна между краката му и падна на пода. Джони започна трескаво да опива пред себе си, пръстите му намираха единствено хартийки, повечето от тях брошури срещу наркоманията или обвивки от отдавна изядени хамбургери, по които само мръсотията беше останала. Най-накрая докопа някаква вещ от плат. Определено не беше това, което търсеше, но при вида й кръвта замръзна в жилите му: в ръката си Джони държеше момичешка баретка.

Стив Еймс нарушаваше една от петте Божи заповеди, последната в списъка, ако трябва да бъдем съвсем точни.

Петте Божи заповеди му бяха връчени преди месец не лично от Господ, а с посредничеството на Бил Харис. Двамата седяха в офиса на Джак Апълтьн. Апълтън беше издателят на Джони Маринвил от последните десет години. Той също присъстваше, когато петте заповеди тържествено се предаваха от уста на ухо, но не вземаше пряко участие в разговора, поне не и преди последната му част. Беше се разположил удобно на стола си зад бюрото и с ръце, скръстени на гърдите, държеше да открои изящния си маникюр на фона на не по-малко изящното си сако. Самият велик писател също бе присъствал на срещата, но си бе тръгнал с гордо вдигната глава четвърт час по-рано. Докато сивите му коси не бяха изчезнали напълно в рамката на вратата, бе подхвърлил, че имал уговорка с някого си в някаква галерия в Сохо.

— Искам да се вслушаш във всяка от тези заповеди поотделно. Мисля, че няма да ти е трудно да ги запомниш — бе обяснил Харис. Той беше възпълничък дребосък и трудно би всявал респект у околните, ако не беше интонацията му на безпомощен монарх, който държи поне слугите да му се подчиняват. — Слушаш ли ме?

— Слушам те — беше кимнал с глава Стив.

— Първо, няма да пиеш с него. Станал бил уж въздържател — от пет години, разправя, — но е престанал да посещава сбирките на Анонимните алкохолици, а това не звучи добре. Освен това въздържанието на Джони винаги си е било само за пред хората, дори и по времето, когато ходеше в дружеството. Хубавото е, че не обича да пие сам, затова, ако след тежък ден, прекаран на гърба на мотора, те покани да обърнете по едно, ти просто ще му откажеш. Дори да тръгне да те изнудва, да ти натяква, че ти плащат за това, ти пак ще откажеш.

— Това не е проблем — бе отговорил Стив.

Харис не му обърна внимание. Беше се захванал да държи реч и нямаше време да се отклонява.

— Второ, няма да му осигуряваш наркотици. Дори една-единствена цигара с марихуана. Трето, няма да му търсиш курви… Много е вероятно да си поръча, особено, ако на рецепцията в хотелите, които съм ангажирал, се появят хубавици. Колкото до пиенето и дрогата, ако той сам си ги доставя, това си е негов проблем, но ти няма да му помагаш.

На Стив му се искаше да каже, че не е сводник, че Харис го е сбъркал със собствения си баща, но реши, че е по-добре да мълчи.

— Четвърто, няма да го прикриваш. Ако тръгне да пие или да се друса, особено, ако подозираш, че отново е минал на кокаин, веднага се свържи с мен. Разбираш ли ме какво ти казвам? Веднага.

— Разбирам — увери го Стив. Че разбираше, разбираше, но дали щеше да следва заповедта докрай, и представа си нямаше. Беше си казал, че подобен ангажимент му е необходим, каквито и неприятности да криеше — донякъде именно заради неприятностите, които криеше; живот без неприятности не го привличаше. Това обаче не означаваше, че е готов чак да продаде душата си, особено на някакъв си костюмар, развяващ нахалството си като знаме и държащ се умишлено като голямо дете, само и само да си възвърне на стари години нещо от онова, което са му отнели (или поне си въобразява, че са му отнели) навремето на детската площадка. Джон Маринвил си беше копеленце, но Стив не можеше да му се сърди. Колкото до Харис… Харис спадаше към съвсем различна категория.

Тъкмо в този момент Апълтън се бе привел напред, за да отбележи с нещо и той участие в разговора, преди агентът на Маринвил да е произнесъл последната си заповед.

— Какво ви е впечатлението от Джони? — беше попитал той Стив. — Той е на петдесет и шест и е навъртял доста по-голям километраж, отколкото изглежда. Особено през осемдесетте. На три пъти е бил на косъм от смъртта. Първите два пъти от свръхдоза, а последният вероятно е бил опит за самоубийство. Тук може и да преувеличавам, но така или иначе, не го споменавайте пред никого.

Стив беше кимнал.

— И така, какво мислите? — попита Апълтън. — Дали наистина може да прекоси цялото разстояние от Кънетикът до Калифорния с половинтонов мотоциклет, да участва междувременно в двайсет четения и приема? Искам да чуя истинското ви мнение, господин Еймс, защото да си призная честно, много се съмнявам, че ще е по силите му.

Стив беше очаквал Харис да се намеси, като се позове на легендарната издръжливост и стоманените топки на своя клиент и той така и не пророни нито дума, само стоеше и го гледаше. Пък може и да не е бил толкова глупав, помисли си Стив.

— Вие го познавате много по-добре от мен — отговори той. — Та аз го срещнах за пръв път едва преди две седмици, а и не съм чел нито една негова книга.

По изражението на Харис личеше, че последното ни най-малко не го изненадва.

— Тъкмо затова ви питам — отвърна му Апълтън. — Ние го познаваме от твърде дълго време. Аз от 1985-а когато ходеше по партита заедно с хубавите люде на 54-та улица, Бил — от 1965-а. За нас той е Джери Гарсия3 в литературата.

— Сравнението не е съвсем точно — не се съгласи Харис.

Апълтън вдигна рамене.

— С нови очи по-добре се вижда, казваше баба ми. И така, господин Еймс, кажете ми, мислите ли, че може да го стори?

Стив беше наясно, че въпросът е важен, може би жизненоважен, затова мълча цяла минута, преди да отговори. Двамата мъже спокойно го чакаха.

— Е — бе отворил той най-сетне уста, — дали ще яде само сирене и ще стои далеч от коктейлите, нямам представа, но че може да подкара мотоциклета чак до Калифорния, предполагам, че е напълно способен. Изглежда ми достатъчно силен. Ако ме питате, Джери Гарсия въобще не беше такъв. Работил съм със сумати рокери на половината на неговите годинки, които могат само да му завиждат за кондицията.

Апълтън не беше приел безрезервно думите му.

— Това, което най-силно ме убеждава, е излъчването му. Той искрено желае да го направи. Иска да подхване отново по пътя, да се сбие тук-там, да се запознае с нови лица. Освен това…. — Стив изведнъж се беше замислил за любимия си филм „Омбре“ с Пол Нюман и Ричард Бун. Дори се беше усмихнал. — Освен това дава вид на човек, който още не се е отучил да хапе.

— А! — изрече Апълтън, на когото последните думи бяха направили впечатление. Стив не се чувстваше изненадан. Дори самият Апълтън някога да е могъл да хапе, със сигурност бе изгубил тази си способност из колежите на Екзетър, Чоут или където там е показвал блейзерите и лъскавите си вратовръзки.

Харис се беше покашлял.

— Ако приемем, че сме изяснили проблема, нека се върнем на последната заповед…

Апълтън беше измърморил нещо. Харис обаче не откъсваше поглед от Стив, все едно не беше чул,

— Пета и последна заповед — бе повторил той. — Няма да качваш стопаджии в камиона. Мъже, жени — жени съвсем, — няма да ги качваш.

Навярно това беше причината Стив Еймс дори за миг да не се поколебае, когато забеляза момичето, застанало да чака край пътя — точно на излизане от Елай. Хърбавата гърла с чипия нос и косите, боядисани в два различни цвята. Още при вида й натисна спирачката.

Тя отвори вратата, но не се качи веднага в кабината, вместо това го огледа с големите си сини очи през седалката, затрупана с пътни карти.

— Вие добър човек ли сте? — попита.

Стив се замисли сериозно над въпроса, сетне кимна:

— Да, мисля, че съм. Пуша по две-три пури на ден, но никога не съм посягал на малки кученца и веднъж на всеки шест седмици пращам пари на мама.

— Нали няма да се опитате да ме изнасилите или нещо подобно?

— Няма — увери я Стив. Ставаше му забавно. Харесваше му да усеща погледа на сините й очи върху лицето си. Тя му приличаше на момиченце, което разглежда рисуваните смешки из списанията. — В това отношение съм способен добре да се контролирам.

— И не сте побъркан масов убиец или нещо такова?

— Не, но Божичко, мислиш ли, че ако бях, щях да си призная?

— Сигурно щях да разбера по очите ви — отговори му кокалестата девойка с двуцветната коса. Колкото и да се правеше на сериозна, по крайчеца на устата й играеше усмивчица. — У мен има психоложка жилка. Не е много голяма, но не ме изоставя.

Някакъв хладилен камион профуча край тях. Шофьорът не спря да натиска клаксона, нищо че Стив беше изтеглил едва ли не целия тир на банкета, а в насрещното платно не се забелязваше автомобил. Това не го изненадваше с нищо. Стив отдавна бе разбрал, че има една раса мъже, които така и не могат да престанат да барат я клаксоните, я оная си работа. Или едното, или другото трябваше да е постоянно между пръстите им.

— Стига толкова с разпитите, госпожице. Искаш ли да се качваш, или не? Имам да гоня още много километри. — В действителност беше на много по-малка дистанция от шефа си, отколкото последният би желал. На Маринвил му харесваше идеята да се чувства сам по пътищата на Америка, да се изживява като волна птичка, която се залавя с приключения, за да ги разказва по-сетне на читателите си. Стив предполагаше, че от въпросната книга все нещо подобно ще излезе. И в това нямаше нищо лошо… какво ти, това беше една чудесна идея, поведение на истински мъж. Но той, Стив Андрю Еймс от Лъбък, трябваше да си гледа работата: трябваше да направи всичко възможно, щото Маринвил да си напише книгата на компютъра вкъщи, а не на сърдечната си картина в някоя загубена болница. За целта си бе изготвил най-простичък план: да следва отблизо шефа си и да не позволява на обстоятелствата да се превърнат в опасност, освен ако не го изпреварят твърде бързо. Вместо на двеста и петдесет километра след Маринвил, той гледаше да се движи на не повече от сто и двайсет: лошо нямаше, стига никой да не разбереше.

— Предполагам — съгласи се тя, скочи вътре в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Е, благодаря, бонбонче! Трогнат съм от доверието ти.

Погледна за всеки случай в огледалото за обратно виждане: освен последните къщи на Елай не видя нищо друго, затова спокойно излезе отново на пътя.

— Не ме наричай така — възнегодува девойката. — Това е проява на сексизъм.

— „Бонбонче“ е проява на сексизъм? А, стига бе.

С леко научен, леко глуповат тон тя заплаши:

— Не ме наричай „бонбонче“, за да не те кръстя и аз теб „тортичке“.

Стив прихна да се смее. На нея сигурно нямаше да й се хареса, но не можеше да потисне това желание. Смехът е за това, да те изненада, когато най-малко го очакваш, донякъде подобно на пръдните: понякога си способен да ги спреш, понякога — не.

Погледна към нея и забеляза, че и тя се подсмихва. Сваляше раницата от гърба си, което навярно беше добър знак. Набързо я премери с поглед: на височина изглеждаше метър и шейсет и пет и както не се виждаше мръвка по цялото й тяло, едва ли тежеше повече от петдесет кила, четиридесет и седем-осем, най-вероятно. Носеше овехтяла фланелка с откъснати ръкави, под които се виждаше твърде съществена част от гърдите й, особено за момиче, страхуващо се да не срещне изнасилвачи по пътя. Не че подобна гледка можеше да й донесе кой знае какви неприятности. Стив си каза, че стопаджийката спокойно може да си купува от фалшивите сутиени, които големите магазини продаваха на малки госпожици, за да имитират майките си. На фланелката, на фона на умопомрачителни, яркосини слънчеви лъчи се усмихваше физиономията на негър с дълги къдрици. Подобно на ореол около главата му бяха изписани думите: „НЯМА ДА ИМ СЕ ДАДЕМ!“

— Едва ли гледаш циците ми, сигурно харесваш Питър Тош4 — рече непознатата.

— Навремето работех с Питър Тош.

— Не може да бъде!

— Може — поклати той глава. Последните къщи на Елай вече бяха изчезнали от огледалото. Правеше му впечатление колко бързо човек се озовава сред нищото в тази пустиня. Започваше да влиза в положението на младите стопаджийки. Навярно на тяхно място и той би задавал въпроси на шофьорите, преди да се качи в камионите им. От това голяма полза нямаше, но пък и защо да не попита? Веднъж озовеш ли се сам в пустинята, всичко може да ти се случи.

— Кога си работил с Питър Тош?

— 80-а или 81-ва, не мога да си спомня съвсем точно. Изнасяше концерт в Медисън Скуеър Гардън, после и във Форест Хилс. На концерта във Форест Хилс Дилан излезе да пее с него бис: ако щеш вярвай, двамата изпълниха заедно „С вятъра се носи“.

Тя го беше зяпнала в истинско удивление. Доколкото можеше да съди, в очите й не се четеше нотка на съмнение.

— Бре! Ти тогава какъв си бил, момче от транспортния екип?

— Тогава, да. По-нататък започнах да настройвам китарите. А сега… — Да, дотук кариерата му звучеше добре, но с какво точно се занимаваше той сега? Със сигурност не настройваше ничии китари. Може би го бяха върнали обратно в положението на момче за всичко. Затова пък от време на време го използваха вместо психиатър или като модерна Мери Попинс с дълги, хипарски коси, сред които се забелязваха първите сиви кичури. — Сега се занимавам с други неща. Ти как се казваш?

— Синтия Смит — представи се момичето и му подаде ръка. Той я стисна в своята. Пръстите й бяха дълги, крехки и изключително фини. Все едно се здрависваше с птица.

— Стив Еймс.

— От Тексас.

— Да, от Лъбък. Явно си чувала и друг път акцента ни.

— Веднъж-дваж — детската й усмивка огря цялото лице. — Можеш да извадиш момчето от Тексас…

Той довърши поговорката заедно с нея и двамата се усмихнаха един на друг. Ето така хората се сприятеляваха за кратко, когато им се наложеше да прекосяват заедно пустинните пътища на Америка.

Очевидно Синтия Смит си беше куку, но пък и Стив беше същински ветеран в това отношение: няма как да работиш толкова години в музикалния бизнес и да не се сдобиеш със своеобразни странности в характера. Затова не се плашеше. Тя му обясняваше, че си имала своите причини да бъде мнителна към мъжете: някакъв си едва не й откъснал лявото ухо, друг пък само преди седмици й бил разбил носа:

— При това онзи, дето щеше да ми откъсне ухото, го харесвах — допълни Синтия. — Много съм чувствителна по въпроса за ухото си. Виж, носът ми придоби дори известен стил, но ухото ме притеснява, един Господ знае защо.

Стив се обърна, за да разгледа по-отблизо въпросното ухо.

— Е, малко е сплеснато в горната си част, но какво толкова? Ако наистина те притеснява, просто си пусни коса, ще го скриеш.

— Няма как — отказа твърдо тя и разроши с пръсти косата си. Наведе се за малко на една страна, та да се види в огледалото от дясната страна на кабината. Откъм Стив косите й бяха боядисани в зелено, а другата половина бяха оранжеви. — Приятелката ми Герт казва, че така й приличам на малкото сираче Ани, излязло от ада. Да не съм луда да променям нещо по себе си?

— Че защо не си пуснеш къдрици?

Тя се усмихна и потупа образа на фланелката си. С донякъде успешен ямайски акцент заяви:

— Аз съм си аз, също както Питър Тош!

Това, с което Синтия Смит бе доказала себе си пред света, бе бягството й от дома на седемнадесетгодишна възраст — след като й било писнало за всичко да й се карат. Била прекарала известно време на източния бряг („Напуснах, когато осъзнах, че ще стана една от онези жени, които ги ебат само от милост“ — отбеляза тя с тон на човек, който не се свени от подробностите), след което поела в обратна посока и се установила в Средния запад. Там „се очистила“ донякъде от алкохола и на една от сбирките на алкохолическите дружества се запознала с мъж с приятен вид. Мъжът с приятния вид твърдял, че се е отказал веднъж завинаги от алкохола, но я бил излъгал. Много я бил излъгал. Така или иначе, Синтия се преместила да живее у тях, което се оказало грешка. („Никога не съм била много наясно с мъжете“ — отбеляза отново тя по същия непринуден начин, както преди малко.) Една вечер мъжът с приятния вид се върнал пиян до козирката и решил да си отбелязва страниците в книгата с ухото на Синтия. Тя си намерила друга квартира, отново спряла алкохола и дори си намерила работа като пазач в детски дом, след като една от учителките била убита и заведението било заплашено със затваряне.

— Убиецът на Ана е същият, който ми разби носа — обясни Синтия. — Беше лош човек. Ричи, онзи, който искаше да си отбелязва страниците с ухото ми, имаше лош характер. Докато Норман беше зъл в душата си. Беше направо откачен.

— Хванаха ли го?

Синтия тържествено поклати глава.

— Не можехме да позволим „Де и Ес“ да бъде затворен само защото някакъв си изперкал тип е убил жена си от ревност. Направихме всичко възможно да го спасим и успяхме.

— Какво означава „Де и Ес“?

— „Дъщери и сестри“. Докато работех там, си възвърнах до голяма степен самочувствието на пълноценен човек. Синтия гледаше пустинята през прозореца и замислено потъркваше с палец изкривения си нос, — Дори човекът, който ми го стори, има известен принос за това.

— Норман?

— Да, Норман Дениълс, така се казваше. Ако не друго, то поне двете с Герт — приятелката ми, тази, която каза, че приличам на сирачето Ани, — можехме да му се опрем.

— А-ха.

— Така че миналия месец най-после писах на наш’те. Оставих си и адреса. Мислех, че ако някой ден изобщо ми отговорят, ще ме засипят с упреци и зли пожелания. Особено баща ми — той беше проповедник навремето. Вече се е пенсионирал, но…

— Можеш да извадиш момчето от адския огън, но не можеш извади адския огън от момчето — подхвърли Стив.

Тя се усмихна.

— Е, и аз така разсъждавах, но писмото, което получих, беше направо велико. Веднага им се обадих по телефона. Разговаряхме, баща ми дори заплака. — Последното Синтия изрече, все едно се е случило истинско чудо. — Представяш ли си, да заплаче. Направо не мога да го повярвам.

— Е, аз съм обикалял осем месеца с Блек Сабат, научил съм се да вярвам на всичко — увери я Стив. — Та значи си тръгнала обратно към дома? Блудното „бонбонче“ се завръща. — Тя го изгледа недоволно и той гузно се усмихна. Съжалявам.

— Има защо. Така или иначе, всичко вече е минало.

— И къде живеят ваш’те?

— Бейкърсфийлд. Което ме подсеща да те питам ти накъде пътуваш.

— Сан Франциско, но…

Тя засия от щастие.

— Баламосваш ли ме? Това е страхотно!

— Но не мога да ти обещая, че ще те откарам чак дотам. Ако трябва да съм честен, мога да ти гарантирам със сигурност, че ще те откарам до Остин, пък натам… Остин, Невада, не онзи в Тексас.

— Знам къде е Остин, имам си карта — тросна му се тя и го изгледа, сякаш я вземаше за глупачка. Така му харесваше дори повече, отколкото с ококорените очички преди малко. Хитруша си беше, нямаше спор… Дали нямаше да й е приятно, ако й го кажеше?

— Ще те откарам до там, докъдето мога, но това турне е малко странно. Искам да кажа, всички турнета са странни по своему, шоубизнесът е затова, за да е странен, а аз и сега се занимавам с шоубизнес… така или иначе… но… искам да кажа…

Стив замълча. Какво всъщност искаше да каже? Беше се хванал да обикаля Америка заедно с някакъв писател. Обиколката вече наближаваше своя край, а той така и не знаеше как да определи работата си, още по-малко да изкаже лично мнение за Джони Маринвил. Това, което знаеше със сигурност, бе, че досега великият човек с мотора не бе поръчал нито веднъж наркотици или жени нещо повече — че никога вечерно време не бе посрещал Стив с дъх на уиски, а това му се струваше повече от достатъчно. Вече дори започваше да се замисля с какви думи ще опише турнето пред работодателите.

— Що за турне е това изобщо? — попита Синтия. — Като гледам, камионът ти не е толкова голям, че да носиш апаратурата на някоя рокбанда. Да не би да си се хванал с някоя фолкзнаменитост? С Гордън Лайтфут, с някого като него?

Стив се усмихна.

— Моят човек е фолкзнаменитост, само дето вместо хармоника или китара използва само устата си. Той…

Тъкмо в този миг го прекъсна пронизителното писукане на клетъчния телефон, закачен за таблото: „Бип! Бип!“ Стив вдигна мобифона, но не го включи веднага. Вместо това се спогледа с момичето.

— Да не си казала дума — предупреди я той след третото писукане. — Можеш да ми навлечеш неприятности. Става, нали?

„Бип! Бип!“

Тя кимна утвърдително. Стив отвори сгъваемия микрофон и натисна бутона „SEND“, с който се приемаше чуждо обаждане. Първото нещо, което му направи впечатление, щом вдигна слушалката до ухото си, беше непоносимият пукот на статичното електричество — чудеше се как изобщо се бяха свързали с него.

— Ало, ти ли си шефе?

На фона на постоянния пукот се дочу различен звук, по-силен, навярно от преминаването на камион — така поне си помисли Стив, — след което се появи и гласът на Маринвил. Дори ужасната връзка не можеше да прикрие паниката в гласа му. Още при първите думи в слушалката сърцето на Стив ускори ритъма си. И преди му се беше случвало да чува хора да говорят по подобен начин (изглежда, беше задължително за всяко турне, в което той участваше), та затова не беше изненадан. Където и да се намираше в момента Джони Маринвил, някой пак се беше изсрал на вентилатора.

— Стив! Стив… беда… голяма…

Стив впери поглед в шосето пред себе си; стори му се, че пътят разцепва пустинята като с нож; ситни капчици пот избиха по челото му. Сети се за възпълничкия агент на шефа, как му беше изброявал тържествено петте си заповеди, как се опитваше да го сплаши с тона си, но бързо изтри картината от мисълта си. Точно сега най-малко му трябваше да мисли за хорица като Бил Харис.

— Да не си катастрофирал? Какво е станало? Какво има, шефе? Повтори!

„Пук, щрак, пук.“

— Джони… ваш ли ме?

— Да, чувам те! — изкрещя Стив в мобифона, нищо че от това голяма ползва нямаше. С крайчеца на окото си забелязваше как изражението по лицето на момичето става все по-сериозно и загрижено. — Какво се е случило с теб?

Дълго време не получи никакъв отговор, и си помисли, че този път връзката се е разпаднала окончателно. Вече се канеше да остави мобифона на таблото, когато гласът на шефа му проби повторно. Толкова далечен му се струваше, все едно се обаждаше от друга галактика.

— … Запад… Елай… тресе.

„Не, няма да е «тресе» — каза си Стив, — а «петдесет». Може би е искал да каже: «Намирам се западно от Елай, на шосе номер 50». Може това да е казвал. Катастрофирал е, няма какво друго. Изхвърчал е от пътя с мотора и сега се въргаля със строшен крак, целият в кръв. Като се върнем в Ню Йорк, ония двамата ще ме разпънат на кръст, ако не за друго, то, защото не могат да го разпънат него…“

— … ‘к’во разстоя… поне, може и повече… малко по-наго… изоставена каравана…

Още един раздиращ слуха му пукот, сетне Маринвил заговори за някакви полицаи. Щатска полиция, градска полиция.

— Какво и… — отвори уста момичето до него.

— Ш-шт! Не сега!

Онзи на телефона продължаваше да обяснява:

— … мотора… пустинята… вятър… километър-два от караваната…

Това беше всичко. Стив на няколко пъти изкрещя името на Джони в слушалката, но му отвърна мълчание. Връзката бе изчезнала напълно. Поигра си на няколко пъти с копчето „ИМЕ/МЕНЮ“, на екрана се появиха инициалите Дж. М., след което той натисна бутона „ИЗПРАЩАМ“. Нечий записан на диск глас му пожела добре дошъл в Западната пътна телефонна мрежа, няколко секунди след това не се чу нищо, докато друг записан глас не го уведоми, че връзката не може да се осъществи. Роботът започна да изброява възможните причини за това. Стив изключи мобифона и го сгъна.

— Дявол да го вземе!

— Нещо лошо, нали? — попита Синтия. Очите й отново бяха широко отворени, само че този път игривите искрички липсваха. — Мога да позная по погледа ти.

— Може би — поклати той глава, недоволен от самия себе си. — Много вероятно. Шефът беше. Намира се някъде по пътя пред нас. На сто, може и на сто и петдесет километра. Кара Харлей Дейвидсън…

— Един в червено и кремаво? — развълнува се изведнъж Синтия. — Шефът ти е с дълги сиви коси, също като Джери Гарсия?

Стив кимна в съгласие.

— Видях го тази сутрин, много на изток оттук. Беше спрял на бензиностанцията в Прити Найс. Говори ли ти нещо Прити Найс?

Той пак кимна.

— Тъкмо хапвах в закусвалнята, когато го мернах през прозореца. Казах си, че го познавам отнякъде. Че съм го гледана на кино, в „Опра“ или „Рики Лейк“…

— Той е писател — Стив погледна таблото. Беше вдигнал скоростта чак до сто и двайсет, но можеше да натисне още малко. Стрелката се премести до сто двайсет и пет. Като че ли пустинята край пътя се задвижи по-бързо на прозореца. — Обикаля страната, за да събира материал за книга. Канеха го да говори по литературни сбирки, но повечето време прекарва в срещи и разговори с непознати. Все си записва нещо. Както и да е, сигурно е катастрофирал. Аз поне така мисля.

— Връзката беше шибана, нали?

— Ъ-хъ.

— Искаш ли да спреш? Да сляза от камиона? Не е проблем, ако трябва, се махам.

Стив се замисли сериозно над въпроса: започваше да осмисля по-трезво инцидента, умът му отново беше заработил като часовник, както беше свикнал след толкова много премеждия. Не, в крайна сметка си каза, че не иска да я сваля от камиона. Определено имаше да се оправя със сериозна ситуация, но това не означаваше, че не трябва, да мисли и за бъдещето. Доколкото имаше възможност да опознае Апълтън, той би възприел по-спокойно катастрофата на Джони Маринвил (старият рокер е изхвръкнал от платното и се е пребил, нищо невероятно нямаше в това). Имаше вид на човек, склонен да се примири с факта, че понякога нещата свършват зле. Но Бил Харис по всичко приличаше на героя от приказката, който налага магарето си за щяло и нещяло, само и само да се знае кой е виновникът… И който е способен да налага, докато сам се изтощи. Тъй като очевидно магарето щеше да е Стив, мина му през ума, че единствено безпристрастен свидетел може да го отърве — свидетел, с когото никога преди това не са се срещали.

— Не, нямам нищо против да останеш в камиона. Но нека бъда откровен — нямам представа какво ще заварим. Може да има много кръв.

— Кръв не ме плаши — увери го Синтия.

Тя така и не отвори уста да коментира скоростта, но когато стрелката показа сто и четиридесет и цялата кабина започна да се тресе, многозначително закопча колана си. Стив дори и сега продължи да натиска педала на газта и когато машината подкара със сто и петдесет, вибрациите, като че ли престанаха да се усещат. Държеше кормилото с две ръце; вятърът удряше на тласъци стъклото, а при подобна скорост един повей можеше да изхвърли камиона на банкета. Тогава само от здравината на гумите зависеше дали и те нямаше да попаднат в беда. Преобръщането не им мърдаше. Докато мислеше за себе си, Стив си представи какво се е случило с шефа му: мотоциклетът би се оказал много по-неустойчив на вятъра от тежкия камион. Нищо чудно тъкмо въздушното течение да е причината за произшествието.

Стив вече бе споделил в основни линии за работата си пред Синтия: правеше резервациите в хотелите, проверяваше маршрута, оглеждаше звуковите уредби по местата, където Маринвил щеше да изнася беседи, в същото време гледаше да стои далеч от него, да не би да развали портрета, който сам си рисуваше: Джони Маринвил, мислителят-единак, същински герой, излязъл изпод перото на Сам Пекинпа, писател, който не е забравил суровото лице на живота.

Камионът, обясняваше Стив, беше празен, като се изключат резервните части за мотоциклета и дървеното скеле, където Маринвил да прибере звяра си, ако времето се развали дотолкова, че да му е невъзможно да кара сам по пътищата. Бяха средата на лятото и подобна вероятност практически не съществуваше, но за наличието на дървената стойка си имаше и друга причина. Никой никога не беше отворил дума за нея, но двамата с шефа му я знаеха добре, още от деня, в който бяха напуснали Уестпорт, Кънетикът. Просто Джони Маринвил можеше да се събуди някоя сутрин в някой мотел и да установи, че повече мотоциклет не му се кара.

Или че не му е по силите.

— Чувала съм за него — каза Синтия, — но никога не съм му чела книгите. — Предпочитам Дийн Кунц и Даниел Стийл. Чета само за удоволствие. Но мотоциклета си го биваше. А и шефът ти има страшна коса, досущ като на рокмузикант, забелязал ли си?

Стив кимна в знак на съгласие. Маринвил също си го знаеше.

— Ти за него ли се разтревожи или за това, което те очаква теб?

Ако някой друг беше задал въпроса, Стив навярно би се почувстват неловко, но в гласа на Синтия не се улавяше и нотка на укор. Само любопитство.

— И за него, и за себе си — призна той.

Тя даде знак, че го разбира.

— Колко ли път ни дели още?

Той погледна километража.

— Откакто разговорът прекъсна, сме изминали седемдесет километра.

— Но ти не знаеш откъде точно ти се е обадил.

— Не.

— Мислиш ли, че сам е катастрофирал или е блъснал и друг?

Стив я изгледа в израз на същинска изненада. Именно предположението, че жертва на катастрофата няма да се окаже само Маринвил, го плашеше повече от всичко друго. И все пак, ако Синтия не бе повдигнала въпроса, той никога не би се осмелил да го изрече на висок глас.

— Може и други да има — отговори той с видимо нежелание. — Спомена нещо за щатска полиция, за градска полиция. Не съм много сигурен, но май ме убеждаваше да се обадя на градската полиция, вместо на щатската.

Синтия посочи клетъчния телефон, окачен на мястото си на таблото.

— Хич не си го и помисляй — възрази Стив. — Никакви ченгета няма да викам, преди да се уверя с очите си в каква каша се е забъркал.

— Ако обещаеш повече да не ме наричаш „бонбонче“, и аз ще обещая, че няма да споменавам нищо в показанията си.

Стив се усмихна под мустак, въпреки че хич не му беше до усмивки.

— Може пък това да е добра идея. Ти винаги би могла да кажеш…

— … Че мобифонът ти не е могъл да ги набере — довърши мисълта му тя. — Всички знаем колко малко може да се разчита на подобни играчки.

— Ти си добър човек, Синтия.

— И ти не си толкова лош.

При скорост от сто и петдесет километра в час разстоянието пред тях се топеше като пролетен сняг. Щом стигнаха на стотина километра от мястото, където Стив изгуби връзка с Маринвил, той започна лека-полека да намалява. Нито в едната, нито в другата посока се беше разминавал с полицейски коли, а това беше добър признак. Позволи си да го сподели пред Синтия, но тя поклати глава в израз на съмнение.

— Ако е признак, no-скоро е странен, отколкото добър. Ако наистина е станала катастрофа и шефът ти, а може би не само той, е пострадал, не би ли трябвало поне няколко полицейски коли да са ни задминали? Или линейка?

— Е, може да са дошли от другата страна, от запад…

— Според моята карта следващият град по пътя е чак Остин, а той е много по-далеч напред, отколкото Елай е зад нас. Ако ще идва полиция, имам предвид полиция с включени сирени и така нататък, то трябва да тръгне от изток. И да ни настигне по някое време. Не е ли така?

— Предполагам, че си права.

— И къде е полицията?

— Не знам.

— И аз не знам.

— Е, продължавай да се оглеждаш… за какво точно, и аз не знам. За всичко, което ти се стори необичайно.

— Оглеждам се. Добре ще е още да намалиш.

Стив погледна часовника си, за да отбележи, че е шест без четвърт. Сенките се проточваха далеч в пустинята, но все още беше и светло, и горещо. Ако Маринвил ги чакаше край пътя, щяха да го забележат.

„Виж, в това можеш да си сигурен — помисли си той. Представям си как седи на земята, с разбита глава и изподрани панталони, без дори да се отмести от местопроизшествието. Като го знам, сигурно си записва в тефтерчето впечатления от падането. Да се надявам, че поне си е бил сложил каската. Защото, ако не…“

— Виждам нещо! Ей там! — Въпреки вълнението, което я обземаше, момичето гледаше да се държи спокойно и хладнокръвно. Беше поставила ръка над очите си, за да не й пречат лъчите на снишилото се слънце, и сочеше нещо. Виждаш ли? Може ли… А не, не е това. Много е голямо за мотоциклет. По-скоро ми прилича на каравана.

— Точно оттук трябва да ми се е обадил. Отнякъде наоколо във всеки случай.

— Защо така мислиш?

— Защото спомена, че нагоре по пътя имало някаква каравана, точно това го чух много ясно. Каза, че се намира на километър-два на изток от нея. Където се намираме ние в момента, така че…

— Добре, добре, гледам.

Стив намали до петдесет километра в час, а после и до някакви си двайсет, щом наближиха караваната. Синтия бе свалила до половина стъклото на прозореца си, от вятъра фланелката й се вееше като знаме, разкривайки тесния й гръб („Тесен е меко казано“ — помисли си Стив) и изпъкналите прешлени на гръбнака.

— Виждаш ли нещо? — попита той. — Каквото и да е?

— Нищо. Нещо проблесна в пустинята, но ми се струва твърде далеч. Дори да е изхвръкнал от пътя, няма как да е стигнал дотам. Може вятърът да го е изтласкал встрани от шосето, не мислиш ли?

— Сигурно е било парче слюда сред камънака.

— Може и това да е било.

— Само гледай да не паднеш през прозореца, момиче.

— Нищо ми няма — отвърна му тя, но в същия момент вятърът, който осезателно се засилваше, засипа лицето й с прах и тя затвори очи.

— Ако това е караваната, за която той говореше, вече сме подминали мястото.

Синтия кимна.

— Да, но продължавай нататък. Ако в караваната има хора, може да са го били забелязали.

Стив се изсмя закачливо.

— „Да са го били забелязали“, това от Дийн Кунц ли си го научила или от Даниел Стийл?

Тя се извърна, колкото да го удостои с презрителен поглед…, но под него Стив забеляза следи от дълбока обида.

— Извинявай — побърза да каже той. — Само се заяждах.

— Така ли? — отвърна му с леден глас Синтия. — Искам да те питам нещо, господин Голямо Тексаско Момче за всичко. Ти чел ли си поне нещо от книгите на шефа си?

— Ами, той ми даде да прегледам някакъв негов разказ в „Харпър’с“. Казваше се „Време, пратено от Бога“. Целия го прочетох, дума по дума.

— А дали разбра всяка дума?

— Хм, не съвсем. Виж сега, казах глупост. Искрено се извинявам.

— Така да бъде — благоволи тя да му прости, но по тона й личеше, че смята за известно време да се държи хладно с него.

Стив отвори уста да каже нещо, което при известен късмет би прозвучало забавно, би я накарало да се усмихне (той харесваше усмивката й), когато видя отблизо караваната.

— Ха, какво е това чудо? — попита той по-скоро себе си, отколкото момичето.

— Кое какво е? — погледна на свой ред Синтия през стъклото, докато Стив изтегляше камиона си на банкета, точно зад караваната. Не беше нито от малките модели, „Ласи“-тата, нито от огромните „Годзили“, които я бяха задминавали от Колорадо насам, а някакъв среден размер.

— Човекът трябва да е налетял на пирони или знам ли и аз какво… — посочи Стив. — Всичките му гуми са спукани.

— Да, интересно защо и твоите не са?

Докато му дойде наум да й отговори, че навярно хората от караваната са проявили гражданска съвест, махайки гвоздеите от пътя, момичето с пънкарската прическа вече бе скочила вън от камиона и с колебливи подвиквания се приближаваше до спрелия автомобил.

„Е, не може да се отрече, че знае как да се измъква от затруднени ситуации“ — помисли си Стив и на свой ред излезе от кабината. Вятърът, който го блъсна в лицето, беше толкова силен, че за малко щеше да го прекатури по стъпалата. Въздухът беше горещ, все едно излизаше от печка.

— Стив? — повика го Синтия. Гласът й издаваше съвсем различно настроение от преди малко. Нищо не беше останало от онова нахакано, устато момиче, което навярно досега беше флиртувало с него. — Ела по-бързо! Нещо не ми харесва.

Беше застанала пред страничната врата на караваната. Вратата не беше затворена добре и се блъскаше при всеки повей на вятъра, нищо че се намираше сравнително на завет и стълбичката стоеше спусната. Но Синтия не гледаше нито стъпалата, нито вратата. Пред стълбичката, наполовина зарита от пясъка, който пустинният вятър бе натрупал върху нея, стоеше захвърлена русокоса кукла с яркосиня рокля. Беше обърната с лице към земята, сякаш я бяха наказали. На Стив това му беше достатъчно да отмести поглед встрани. Кукла, около която не се навърта малко момиченце, беше способна да го накара целият да настръхне. Това отдавна го беше установил, а в случая я заварваше изоставена насред пътя, сякаш погребана под пясъците…

Той дръпна притвореното крило на вратата и надникна в караваната. Вътре беше страшна жега, поне четиридесет и пет градуса.

— Ало? Има ли някой тук?

Нямаше смисъл да чака отговор. Ако собствениците на караваната наистина бяха вътре, щяха поне да включат двигателя, за да заработи климатикът.

— Остави — спря го Синтия, докато вдигаше куклата от земята и изтупваше прахта от гънките на роклята й. — Това не е евтина кукла. Не струва чак стотарка, но е скъпа. При това са се грижили за нея. Виж. — Тя повдигна в пръсти ръба на рокличката, за да види той миниатюрната кръпка под плата. Личеше си, че са търсили същото синьо. — Ако момиченцето, на което принадлежи куклата, беше някъде наоколо, надали щеше да остави играчката си да се въргаля в мръсотията, в това можеш да бъдеш сигурен. Въпросът е защо не я е взела със себе си, когато е тръгнала заедно с родителите си? Или защо поне не я е прибрала вътре в караваната? — Синтия на свой ред отвори вратата, поколеба се за миг, после качи едно-две стъпала и отново се спря. — Хайде, ела с мен — подкани тя Стив.

— Не мога, трябва да намеря шефа.

— Само за минутка, става ли? Не искам да влизам вътре сама. Чувствам се като на борда на „Андрея Дория“.

— Искаш да кажеш „Мария Селеста“. „Андрея Дория“ потъна.

— Добре, многознайко, така да бъде. Ела, няма да отнеме много време. Освен това… — така и не се доизказа.

— Освен това може да има връзка с шефа ми? Това ли искаше да кажеш?

Синтия кимна.

— Не е трудно да се направи връзка, нали? И той, и те са изчезнали?

Но на Стив не му се искаше да прави подобни асоциации. Всичко това му се струваше излишно усложняване на нещата, което той с нищо не беше заслужил. Синтия разбра донякъде по погледа му какво го терзае (а може би разбираше всичко, тя наистина не беше глупава) и махна с ръка.

— По дяволите, ще погледна сама.

Влезе вътре, без да оставя куклата. Стив я изгледа замислен, накрая я последва. Синтия се обърна към него, кимна му и остави куклата на една от пейките. Хвана фланелката си за деколтето и я развя като ветрило.

— Горещо е — отбеляза тя. — Не се диша.

Разходи се из вътрешността на караваната, а Стив се насочи в обратната посока, към седалката на шофьора. Трябваше да ходи приведен, за да не се удари в тавана. На таблото, пред дясната седалка стояха подредени три купчинки снимки с бейзболисти; бяха разделени по отбори: Кливлънд Индианс, Синсинати Редс, Питсбърг Пайрътс. Той ги прерови и видя, че върху половината имаше автографи, а може би половината от автографите бяха с кратко посвещение. На снимката на Албърт Бел пишеше: „На Дейвид, да продължава в същия дух! Албърт Бел“. Една от питсбъргската купчинка гласеше: „Преди да удариш, погледни топката, Дейв: твой приятел, Анди ван Слайк.“

— Имало е и момче — извика Синтия. — Освен, ако момичето с куклата не си е падало по Редник Джо, Съдия Дред или Мото Копс. Единият от шкафовете е пълен догоре с комикси.

— Да, има и момче — съгласи се Стив, докато прибираше Албърт Бел и Анди ван Слайк по местата им в купчинките. „Взел е само тези, на които истински държи — усмихваше се той сам на себе си. — Онези, с които за нищо на света не е могъл да се раздели.“ — Казва се Дейвид.

Това я изненада.

— Откъде по дяволите знаеш?

— Гледам „Студио хикс“. — На мястото за пътните карти бяха натрупани книжа. Той бръкна и изтегли едно листче: беше нагъната сметка за газ. Името беше на някой си Ралф Карвър, адресът — в щата Охайо. Името на града беше замазано, но може би трябваше да се чете Уентуърт.

— Едва ли знаеш нещо повече за него? — попита Синтия. — Фамилия? Откъде са дошли?

— Казва се Дейвид Карвър — отговори й Стив и се усмихна самодоволно. Таткото е Ралф Карвър. Идват от Уентуърт, Охайо. Хубав град. На две крачки от Колъмбъс. През 86-а бях в Колъмбъс заедно със Саутсайд Джони.

Тя дойде отпред при него, притиснала куклата към гърдите си. Навън вятърът отново се усили, засипвайки обилно караваната с пясък. Все едно едри капки дъжд удариха по ламарината.

— Измисляш си!

— Не, госпойце — увери я Стив и й подаде бележката за платения газ. — От това научих, че се казват семейство Карвър. На името на Дейвид са подписани някои от снимките на бейзболисти. Момчето се е сдобило с особено ценни автографи.

Синтия посегна на свой ред към снимките, огледа ги и бавно започна да ги проверява една по една. Сериозното й лице лъщеше от пот. Той също се потеше, повече от обилно. Имаше чувството, че лепкаво олио се стича по цялото му тяло.

— Но къде са отишли?

— До най-близкия град, за да потърсят помощ. Сигурно някой ги е откарал дотам с кола. Като си гледача картата, можеш ли да ми кажеш кое е най-близкото селище?

— Не. Мисля, че имаше някакво градче, но не си спомням името му. Но ако са отишли до града, защо не са заключили караваната след себе си? Искам да кажа, всичките им боклуци са тук — посочи с ръка кабината Синтия. — Знаеш ли какво намерих на една от кушетките отзад?

— Какво?

— Кутийката за бижута на майката. Порцеланова жаба. Подобно на прасенце за парички, бижутата се пъхат през устата на жабата.

— Звучи симпатично.

На Стив му се искаше да се махне оттук, при това не само заради непоносимата горещина или заради изчезналия си шеф. Искаше да излезе от проклетата каравана, понеже мястото наистина му напомняше за „Мария Селеста“. Хич не му беше трудно да си представи как из шкафовете се спотайват всякакви вампири и таласъми, облечени в бермуди и фланелки с надписи от типа: „ОЦЕЛЯХ НА ШОСЕ НОМЕР 50, НАЙ-САМОТНАТА МАГИСТРАЛА В АМЕРИКА!“

 — Наистина е хитро — продължи Синтия, — но не това е въпросът. Вътре в жабата има два чифта обеци и един пръстен. Не са големи скъпоценности, но не са и за изхвърляне. Мисля, че пръстенът е с турмалин. Защо тогава…

Тя забеляза нещо в жабката, малък предмет, който Стив бе издърпал, без да иска, докато бърникаше сред книжата: беше малко портмоне с изрисуван отгоре му доларов символ. По всичко изглеждаше, че закопчалката му е от чисто сребро. Вътре бяха сгънати няколко банкноти. Синтия набързо ги преброи, сетне подхвърли портмонето обратно на мястото му, сякаш държеше горещ картоф между пръстите си.

— Колко са? — попита Стив.

— Около четиридесет долара — каза тя. — Портмонето обаче струва поне три-четири пъти повече. Знаеш ли какво, странстващи певецо, тази работа не ми изглежда никак на добре.

Северният вятър отново блъсна караваната, толкова силно, че чак я заклати. Двамата се спогледаха изпод едрите капки пот по челата. Стив сякаш улови празния поглед на синеоката кукла. „Какво се е случило тук, мила? Какво си видяла?“

Обърна се към вратата.

— Не е ли време да се обадим на ченгетата? — попита Синтия.

— И това ще направим. Но първо ми се иска да се върна пеша километър-километър и половина. Току-виж забележа някакви следи от шефа.

— Следи? С този вятър? Ей, на това му се вика глупост!

Той я изгледа продължително, без да казва нищо. Най-накрая мина покрай нея и излезе от караваната. Тя го настигна на асфалта.

— Хей, да речем, че сме квит, а? Ти ми се присмя на граматиката, аз ти се присмях, на каквото ще да е.

— На интуицията ми.

— Интуиция, така ли му се вика? Щом казваш. Хайде, квит сме, нали? Кажи да. Моля. Така съм се наплашила, че не се чувам какви ги говоря.

Стив й се усмихна, до голяма степен размекнат заради тревогата, изписана на лицето й.

— Добре тогава, да речем, че сме квит.

— Искаш ли да подкарам камиона ти? Ще навъртя точно километър и половина и ще те изчакам.

— Можеш ли да обърнеш, без… — не можа да се доизкаже Стив, защото в същия миг с над сто километра в час край тях профуча в източна посока малък товарен автомобил. На каросерията му беше изписано с големи букви: „С КЛИНЕКС ОМЕКОТЯВАТЕ УДАРА“. Синтия отстъпи инстиктивно крачка назад и с хилавата си ръчица закри очи от разлетелия се пясък. Стив я прегърна през рамо, за да я задържи на крака. — … Да заседнеш в пясъците? — довърши въпроса си той.

Тя го изгледа с известна досада и се отдръпна от прегръдката му.

— Естествено.

— Добре… Нека бъдат два километра. Гледай да изтеглиш камиона встрани.

— Добре. — Синтия се запъти към камиона, но изведнъж се обърна. — Спомних си името на близкото градче, за което говорихме — посочи тя с ръка на изток. — Намира се нагоре по пътя, на юг от шосето. Много хитро име, ще ти хареса.

— Как се казва?

— Деспърейшън. — При тези думи Синтия се усмихна и се качи в кабината на камиона.

Стив тръгна бавно в посока изток по банкета на насрещното платно. Когато камионът, каран от Синтия, мина покрай него, той махна с ръка вместо поздрав, но така и не вдигна очи да я погледне.

— Дори не знам какво точно ще търсиш! — му подвикна тя от седалката на шофьора.

Докато успее да й отговори нещо, тя вече се беше отдалечила на десетина метра. Толкова по-добре, защото и той не знаеше. Следи ли щеше да търси наистина? Като се има предвид вятърът, това наистина звучеше смешно. Кръв? Парчета откъртена боя или стъкълца от счупен фар? Дори да имаше останки, щяха да се сведат до нещо подобно. Стив знаеше със сигурност две неща: най-напред, че инстинктът не само го съветваше да направи тази малка разходка, той напираше за нея, и второ, че в безмълвния поглед на синеоката кукла се съдържаше някакъв зов. Любимата кукла на непознато момиченце… Само дето това непознато момиченце бе оставило Алиса Синята рокля захвърлена по очи сред мръсотията на пътя. Мама си беше забравила бижутата, татко — портмонето със сребърната закопчалка, а синът им Дейвид — снимките с автографите на любимите бейзболисти. Защо?

Напред по шосето Синтия изписа широка окръжност с яркожълтия камион, обърна го отново по посока запад и спря. Тя стори това с пестеливост в маневрите, на каквато дори Стив се смяташе неспособен. Всъщност, зави съвсем отведнъж. Момичето слезе от кабината и с бърза походка се насочи към него, без дори да гледа в краката си. По жестовете й той предположи, че това, което вътрешният му глас го беше пратил да търси, Синтия вече го беше намерила.

— Хей! — извика тя. Наведе се, вдигна някаква вещ от земята и отърси пясъка от нея.

Той се затича към нея.

— Какво? Какво намери?

— Бележник — подаде му го тя. — Явно е бил тук. На корицата е напечатано „Дж. Маринвил“. Виждаш ли?

Стив пое от ръката й малкия бележник с металната спирала разтвори смачканата първа страница и бързо го прелисти. Вътре беше описан маршрутът им, виждаха се картите, които самият Стив беше рисувал на шефа си, както и бележки, надраскани с тежкия почерк на Маринвил, повечето от тях по повод предвижданите публични изяви. На страницата за Сейнт Луис Маринвил беше отбелязал: „Патриша Франклин, червенокоса, големи цици. Мрази да я НАРИЧАТ ПАТ ИЛИ ПАТИ! Името на орг. е «ПРИЯТЕЛИ НА ОТКРИТИТЕ БИБЛИОТЕКИ». С/д Бил П. Ф. била и активистка за правата на животните. Вегет.“ На последната използвана страница стоеше една-единствена дум; изписана с дори по-голям замах от обикновено:

ЗА

Това беше всичко. Сякаш се бе захванал да напише някому автограф, но така и не го е довършил.

Стив погледна Синтия. Беше скръстила ръце пред гърдите си и с пръсти търкаше лактите си.

— Б-р-р — оплака се тя. — На човек няма как да му е студено на тоя пек, но май че започвам да треперя. Става все по-страшно и по-страшно.

— Как така бележникът не е отлетял с вятъра?

— Чиста проба късмет. Ударил се е в някакъв камък и пясъкът го е затрупал, преди течението да го отнесе в друга посока. Също като с куклата. Да го беше изпуснал двайсет сантиметра вляво или вдясно, сега трябваше да го търсим в Мексико.

— Кое те кара да смяташ, че го е изпуснал?

— А ти какво мислиш? — учуди се тя на въпроса му.

Стив отвори уста да й отговори, искаше му се да каже, че не мисли нищо, поне не и за момента, но в следващата секунда вече бе забравил за всичко. Някъде насред пустинята забеляза слънчев отблясък, навярно същия, който бе направил впечатление на Синтия, преди да стигнат караваната. Този път обаче стояха на едно място и отблясъкът се виждаше далеч по-отчетливо. Можеше да се обзаложи, че не става дума за слюда. За пръв път трябваше да си признае, че го е страх, че чак коремът го свива от страх. Без да се замисли, без дори да разбере какво върши, Стив хукна по посока на светлинката.

— Хей, недей толкова бързо! — подвикна стреснато след него Синтия. — Изчакай ме!

— Не, ти стой там! — отговори й той в движение. Първите сто метра Стив изтича на спринт, следвайки посоката право пред себе си, за да не изгуби светещата точка от поглед (с тази разлика, че точката започваше да придобива очертанията на предмет, болезнено познат). От усилие обаче чак започна да му се вие свят, та се наложи да спре. Наведе се и опря ръце на коленете си: имаше чувството, че всички пури, изпушени през последните осемнайсет години, са се наговорили да му разкажат играта.

Докато лека-полека замайването се разсейваше, а ускорените удари на сърцето започваха да заглъхват в ушите му, Стив дочу зад себе си нечие шумно, но все пак типично за жена задъхване. Обърна се, колкото да проследи с поглед забързания тръс на Синтия. Беше се изпотила здраво, но походката й издаваше доста по-спортен дух от неговия. Единствената разлика беше, че боядисаните кичури бяха прилепнали до главата й от потта.

— Ти си… като кърлеж… Няма отърване… — каза той на пресекулки, докато тя се изравняваше с него.

— Мисля, че това е най-сладкото нещо, което чувам от устата на мъж. Защо не го запишеш в проклетия си шофьорски дневник? И гледай да не получиш инфаркт. На колко си години всъщност?

С известни усилия той гордо се изпъчи:

— На достатъчно, за да не ми пука от змийското ти езиче. Кокошчице мила. Пък и нищо ми няма. Благодаря все пак за вниманието. — По шосето профуча кола, която дори не намали. Двамата я изгледаха: по тези места да мине автомобил, си беше направо събитие.

— Е, дали няма да е най-добре останалото разстояние да го минем с ходене? Каквото и да е заровено там, няма да ни избяга.

— Аз отсега знам какво е — отбеляза мрачно Стив, докато се тътреше през последните двайсетина метра. Подобно на дивак от някое горско племе той коленичи пред своеобразния паметник. Моторът на шефа му стоеше заровен наполовина в земята, зарит набързо и нехайно от купчини пясък. Вятърът вече се беше погрижил едната дръжка на кормилото, както и част от другата да се покажат на повърхността.

Сянката на момичето го закри и той вдигна очи към нея; искаше му се да каже нещо, колкото да я убеди, че не се е паникьосал докрай, но гърлото му отказа да издаде и звук. Така или иначе, тя едва ли би го чула. Ококорените й очи наблюдаваха с тих ужас мотоциклета. Синтия коленичи до Стив, протегна ръце пред себе си с разтворени педи започна да измерва разстоянието; накрая си избра едно място вдясно от щръкналите дръжки на кормилото и тръгна да рови пясъка. Най-напред се натъкна на каската на шефа. Извади я, наклони я на една страна, та пясъкът да се изсипе на земята и я остави настрана. С внимателни движения разчисти под мястото, където я бе намерила. Стив не вършеше нищо, само я наблюдаваше. Чудеше се дачи ако се опита да се изправи, краката му ще издържат тежестта на тялото. През цялото време в главата му се въртяха спомени за статии във вестници, разказващи за случайно разкрити трупове, за групови гробове или човешки крайници, подаващи се над земята.

На дъното на вдлъбнатината, която Синтия бе успяла да изрови в сухия сивкаво-кафяв пясък, заблестя ламарината на мотора. Беше боядисан в червено и кремаво, появиха се и букви: „ХАРЛ“

— Същият е — заключи Синтия. Едва разбра какво точно каза: като някакъв тик тя постоянно бършеше уста с едната си ръка. — Това е същият, който видях.

Стив сграбчи кормилото и се опита да издърпа мотоциклета. Нищо не се получи, както можеше и да се очаква: беше неспособен да приложи голяма сила. Изведнъж усети нещо интересно, нещо интригуващо, или по-скоро зловещо; вече не се притесняваше само за своя шеф, напротив тревогите му все повече и повече нарастваха. Глождеше го усещането, това странно усещане, все едно…

— Стив, приятелю мой — обади се тънкото гласче на Синтия, все така клекнала над подалия се от пясъците резервоар, — може би ще си кажеш, че бръщолевя детинщини, че се опитвам да повтарям банални реплики от смотаните филми, но имам чувството, че ни наблюдават.

— Въобще не мисля, че това са детинщини — утеши я Стив и на свой ред се захвана с разравянето на мотора. Нямаше кръв. Слава Богу, кръв нямаше. Което не означаваше, че по-надолу в пясъците няма и на това да се натъкнат. Или на човешки труп.

— Дали да не се махнем оттук? — попита Синтия, всъщност направо се помоли. С ръка избърса потта от челото си. — Хайде!

Стив се изправи и двамата тръгнаха обратно към шосето. Тя му подаде ръка и той с известно облекчение я пое в своята.

— Божичко, това чувство все повече се засилва — сподели страха си тя. — При теб как е?

— И при мен. Макар че, ако ме питаш, подобно чувство е просто израз на голяма уплаха. Но иначе да, силно е, като…

Думите му бяха прекъснати от далечен вой, разнесен като на вълни от повеите на вятъра. Синтия толкова силно вкопчи пръстите си в дланта на Стив, че той мислено й благодари, задето не си пуска дълги нокти.

— Какво е това? — изхленчи тя. — О, Господи, какво е това?

— Койот — отвърна той. — Също както в уестърните. Няма да ни нападнат. Ох, отпусни се, Синтия, ще ми откъснеш ръката!

Тя понечи да го послуша, но втори вой разкъса тишината и пръстите й се вкопчиха още по-здраво в тези на Стив. Все едно втори койот лениво отговаряше на казаното от първия.

— Далеч са — успокояваше дружката си Стив, докато се опитваше незабелязано да изтегли ръката си от нейната. Не се оказа лесна работа: девойката беше доста по-силна физически, отколкото изглеждаше. — Така де, дете, не се плаши! Койотите са чак в съседния окръг, страшно няма.

За втори път Синтия отпусна хватката си, но щом обърна лъсналото си от пот лице към него, наплашеното й изражение направо събуди жал в душата му.

— Добре, нека са далеч, нека са в съседния окръг, нека се намират чак в Калифорния, откъдето ни се обаждат по телефона. И все пак аз не обичам животни, които хапят. Страхувам се от животни, които хапят. Не можем ли да се върнем в камиона ти?

— Можем.

Синтия се беше долепила плътно до Стив, но когато и третият вълчи глас се дочу откъм пустинята, тя положи усилия да остави ръката му на мира. Този път звярът беше наистина далеч, пък и никой не му отговори. Добраха се до камиона. Синтия се качи на седалката вдясно. Преди да влезе в кабината, му хвърли поглед през рамо, колкото да го заблуди с нервната си усмивка. Стив заобиколи отпред. Каза си, че усещането преди малко се е разсеяло — вече никой не го наблюдаваше. Все още се страхуваше, но мислите му отново се насочваха към мистериозно изчезналия шеф: ако Джон Едуард Маринвил беше загинал, вестниците по света щяха да гръмнат, а името на Стивън Еймс нямаше как да не присъства в разказите за събитието. С подчертано отрицателен знак. Стивън Еймс щеше да се прочуе като поддържащата система, която не бе издържала, като мрежата, скъсала се точно в мига, в който акробатът беше паднал от трапеца.

— Това, дето се чувствахме наблюдавани… сигурно е било заради койотите — предположи Синтия. — Ти какво мислиш?

— Може и така да е.

— А сега какво ще правим?

Стив пое дълбоко въздух и посегна към мобифона.

— Време е за ченгетата — каза той и набра номер 911. Ухото му чу, общо взето, това, което очакваше да чуе: един от онези винаги еднакви записани гласове, който му съобщаваше, че ужасно съжалява, но разговорът не може да бъде осъществен. Шефът бе успял да се свърже с него, вярно за секунди, но това си беше жив късмет. Стив сгъна гневно слушалката, захвърли мобифона на таблото и запали двигателя на камиона. Беше смаян да види как пустинята беше сменила цвета си до моравочервено. По дяволите! Гостуването им в изоставената каравана и ровенето на пясъците около мотора им бяха отнели много повече време, отколкото предполагаше.

— Никой, нали? — попита с известно съчувствие Синтия.

— Никой. Да намерим градчето, за което ти спомена. Как се казваше?

— Деспърейшън. Намира се в източна посока.

Той включи на скорост и камионът потегли.

— Ще ми бъдеш навигатор, става ли?

— Разбира се — съгласи се тя и сложи ръка върху рамото му. — Ще намерим помощ. Дори и в градчета като това трябва да има поне един полицай.

Озоваха се отново при караваната, преди Стив да обърне на сто и осемдесет градуса и да потегли обратно на изток. Вратата продължаваше да стои притворена и да се блъска от вятъра. Никой от двамата не се беше сетил да я затвори, както трябва. Стив натисна спирачките, смени на нулева и отвори вратата си.

Преди да е показал крака си навън, Синтия го сграбчи за рамото.

— Хей, къде отиваш?

Колкото и да прикриваше паниката в гласа си, личеше си, че е обезпокоена.

— Спокойно, момиче, за секунда работа.

Слезе на пътя и затръшна здраво вратата на караваната. Ако се вярваше на металната табелка до нея, моделът се наричаше „Уейфеърър“. Без да се бави повече, Стив се качи в камиона си.

— Ти какво, да не си от онези типове, дето държат всичко да си е задължително на мястото? — заинтересува се Синтия.

— По принцип не но не ми беше приятно да гледам как това чудо се блъска от вятъра. — Както бе тръгнал да се настанява, той се спря и за миг се замисли. Най-накрая вдигна рамене и си призна: — Все едно имам пред себе си къща с духове.

— Добре — съгласи се тя, но в същия миг нови вълчи гласове се надигнаха в пустинята не можеха да определят посоката на звука, може би юг, може би изток, с този вятър бе трудно да се улови. Сигурни бяха само, че койотите са поне няколко на едно място. Цяла глутница. Стив се прибра в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Да тръгваме — подкани се на глас и включи отново на първа. — Да обиколим тоя пущинак и да намерим блюстителите на реда.

Дейвид Карвър го видя, докато жената с изтърканите дънки и синята риза се канеше най-после да се предаде. Беше се притиснала в металните решетки на отрезвителното помещение, държеше ръце пред гърдите си и видимо очакваше огромният полицай, който издърпваше бюрото към себе си, да я удари.

„Не я пипай“ — беше го спрял белокосият мъж, когато жената захвърли карабината на земята и тя се плъзна по дървения под, за да се удари със звън в решетките на общата им килия. — „Не я пипай. Така и така е празна, да не си търсим белята!“

Беше послушал възрастния човек, но докато наблюдаваше карабината в краката си, погледът му долови друго нещо: един от патроните, които се бяха разпилели от бюрото. Лежеше до най-лявата вертикална пръчка на решетките. Беше голям и зелен, навярно един от дузината, които се бяха изтъркаляли във всички посоки из централното помещение, щом побърканото ченге започна да блъска бюрото в жената, за да я накара да пусне оръжието.

Старецът беше прав, нямаше смисъл да посяга към карабината. Дори да се добереше и до патрона, всичко беше предварително обречено: полицаят беше същински исполин, на височина приличаше на професионален баскетболист, на ширина — на професионален футболист, при това беше доказал, че не е никак бавен. Преди Дейвид (който през живота си не беше виждал истинска пушка) да разбере в коя дупка да зареди патрона, онзи вече щеше да е връхлетял отгоре му. И все пак, ако можеше да се сдобие с патрона… може би… кой знае…

— Можеш ли да вървиш сама? — питаше полицаят жената на име Мери. Загриженият му тон звучеше като игра на актьор в гротескна пиеса. — Нещо счупено?

— Какво значение има? — отвърна му жената с треперещ глас, но Дейвид си каза, че треперенето се дължи на ярост, не на страх. — Ако ще ме убиваш, убий ме, да свършваме по-скоро!

Дейвид хвърли един поглед на възрастния мъж, с когото бяха затворени в една килия. Искаше му се да знае дали и той беше забелязал патрона. По всичко личеше, че не го вижда, въпреки че се бе наканил да стане от койката и да се приближи до решетките.

Вместо да се разкрещи на жената, която само преди минута се бе опитала да му откъсне главата с карабината, вместо да я удари, полицаят я прегърна през рамо с тежката си ръка. Искрен жест на приятелски чувства. Тази проява на добронамереност и загриженост се стори на Дейвид много по-смущаваща от цялата сцена на насилие преди малко.

— Аз няма да те убивам, Мер!

Ченгето се огледа наоколо, сякаш искаше да попита тримата Карвър и белокосия чували ли са по-голяма глупост от нейната през живота си. Светлосивите му очи кръстосаха поглед с този на Дейвид и без дори да се усети, момчето отстъпи крачка назад. От ужас му идеше да се свлече на земята. Никога преди не се бе чувствал толкова уязвим. Как можеше точно в този момент да го споходи подобно чувство. След всичко, което вече се бе случило пред очите му, той не знаеше, но се чувстваше по-уязвим и от преди.

Погледът на полицая беше напълно празен — до такава степен, че изглеждаше все едно онзи спи с отворени очи. Дейвид мигом се сети за приятеля си Брайън и за свиждането в болничната стая, запечатало се в съзнанието му през миналия ноември. И все пак усещането не беше същото, защото както бяха лишени от всякакво изражение, очите на полицая криеха нещо друго. Какво беше то, Дейвид не знаеше, нито знаеше как така в един поглед може да се чете и нищо, и нещо едновременно, но в сивите очи определено се криеше нещо. Нещо, каквото никога през живота си той не беше срещал.

Полицаят се обърна отново към Мери и по лицето му се изписа пресилена гримаса на учудване.

— Определено не! — каза й той. — Не и когато нещата започнаха да стават интересни. — Той бръкна в десния преден джоб на панталоните си и извади връзка ключове. Избра един, който изобщо не приличаше на ключ: представляваше метален правоъгълник, по средата, на който беше загнездена черна ивица. На Дейвид му заприлича на магнитните карти, използвани в хотелите. Ченгето пъхна странния инструмент с ключалката на голямата килия и я отвори. — Хайде хоп, Мер, да те видя вътре! — подкани я той. — Да спиш в кош, да сънуваш златен грош, нали така беше?

Тя не му обръщаше внимание, вместо това бе насочила вниманието си към родителите на Дейвид. Двамата стояха зад решетките на килията срещу тази на Дейвид и белокосия мълчалив господин.

— Този човек, този маниак, уби мъжа ми. Пре… — тук тя тежко преглътна и лицето й се разкриви в мъчителна гримаса. Огромният полицай я слушаше, дори сякаш й даваше знак да продължава: „Хайде, Мери, не се страхувай, изплюй злобата си, ще се почувстваш по-добре.“ — Прегърна го по същия начин, както ме прегърна мен преди малко, и го застреля с четири куршума в корема.

— Той уби нашето момиченце — уведоми я на свой ред Елън Карвър. Докато я слушаше, Дейвид имаше чувството, че е попаднал в царството на сънищата, другаде подобни небивалици не можеха да се говорят. Все едно двете се бяха хванали на състезание на кого по-големи нещастия са му се случили. Ей, сега непозната жена на име Мери щеше да каже: „Да, ама на нас той ни уби и кучето“, а неговата родна майка щеше да й отговори…

— Това не го знаем със сигурност — прекъсна ги бащата на Дейвид. Изглеждаше ужасно с подутото си лице и съсирената кръв по него. Приличаше на професионален боксьор тежка категория, който твърдо е решил да бъде бит до края на дванайсетия рунд. — Не и със сигурност.

Гледаше умолително полицая с разкървавеното си лице, сякаш се надяваше той да разсее съмненията, но исполинът не му обърна внимание. Единствено Мери го интересуваше.

— Стига толкова приказки! — рече й той. Опитваше се да играе ролята на най-миличкия татко на света. — Скачай в клетката си, моя Мери, да те видя в златната ти клетка, папагалче любимо.

— А ако не вляза? Какво? Ще ме убиеш ли?

— Вече ти казах, че няма да те убивам — продължи да я увещава полицаят със същия покровителски тон. — Не забравяй обаче, че има съдби, далеч по-страшни от смъртта. — Гласът му си беше същият, но беше достатъчен да я промени до неузнаваемост. Жената впери безпомощен поглед в очите му и подобно на коза, хипнотизирана от приближаващата змия, чакаше участта си. — Мога да ти сторя зло, Мери. Мога такива неща да ти сторя, че да съжаляваш, задето не съм те убил. Дали не започваш да ми вярваш?

Тя продължи да се взира в очите му, може би секунда-две, преди да отдръпне поглед встрани. Да, според Дейвид, който ги наблюдаваше от пет-шест метра дистанция, изразът беше повече от точен: жената буквално трябваше да се дърпа, да се бори с очите на полицая, по същия начин, по който се опитваш понякога да издърпаш писмо през отвора на пощенска кутия. Докато се обръщаше на другата страна, челюстта й трепереше: само да заключи вратата зад гърба й, и полицаят вече бе сломил всякаква съпротива у нея. Тя се хвърли на една от четирите кушетки в дъното на килията, закри лицето си в шепи и заплака. Полицаят отметна глава на една страна и остана няколко секунди да й се полюбува. Дейвид имаше време отново да погледне патрона и да се замисли не е ли време да го вдигне от земята. Полицаят обаче се извърна и отърси глава, все едно се събуждаше от внезапно налегнала го дрямка. Обърна гръб на плачещата жена и се насочи към килията на Дейвид.

При приближаването на ченгето белокосият мъж бързо отстъпи далеч от решетките. Направи гърбом няколко крачки, прасците му се удариха в ръба на койката и той седна повторно, така както го бяха заварили събитията преди малко. Нещо повече, прикри с ръце очите си. На Дейвид това му се беше струвало просто жест на отчаяние, но сега, спомняйки си своя собствен ужас от погледа на полицая, по-лесно си обясняваше поведението му: човекът инстинктивно се криеше от нещо, което не иска да погледне с очите си, освен ако не го насилят да го стори.

— Как върви животът, Том? — попита полицаят мъжа на леглото. — Как се нижат годинките, старче?

Белокосият господин се сви на кълбо. Полицаят продължи да го гледа за секунда-две, сетне насочи сивите си очи повторно към Дейвид. Дейвид установи, че не може да извърне поглед. Този път неговите очи бяха като приковани към тези на полицая. Същевременно си даваше сметка и за нещо друго в погледа му: усещаше, че онзи го зове.

— Забавляваш ли се, Дейвид? — попита огромният блондин. Очите му сякаш се разширяваха, сивите им кръгчета го осветяваха като с лъчи. — Способен ли си да извлечеш цялата сладост от тази кратка интерлюдия, можеш ли да я възпроизведеш такт по такт?

— Аз… — понечи да му отговори Дейвид с пресипналия си глас. Прокара език по устните си и опита пак: — Не разбирам за какво говорите.

— Не разбираш? Чудя се дали наистина. Защото виждам… — Полицаят вдигна ръка и се почеса по ъгълчето на устата си. Лицето му изразяваше неподправено удивление. — Не знам какво виждам. Поставяш ме пред въпрос, да, господинчо, пред въпрос. Кой си ти, момче?

Дейвид потърси с очи майка си и баща си, но гледката, която представляваха, му подейства още по-потискащо. И двамата бяха убедени, че полицаят се готви да го убие, също както бе убил Пай и съпруга на Мери.

Затова предпочете да погледне отново полицая в очите.

— Казвам се Дейвид Карвър, живея на Поплар Стрийт, номер 248, Уентуърт, Охайо.

— Да, сигурен съм, че е така, но друго те питам, малки Дейв: кой е твоят създател? Можеш ли ми каза кой те е създал? Так!

„Не ми чете мислите — реши Дейвид, — сигурно би могъл, ако поиска.“

Навярно някой по-голям на негово място би се укорил за подобни мисли, би си казал да не се прави на глупак, да не се поддава на подобна параноя. „Та нали точно това е, което той иска да ти внуши, че може да чете мислите ти“ — така щеше да си помисли един възрастен на негово място. Но Дейвид не беше възрастен, той беше едно единайсетгодишно момче. Вярно, не кое да е единайсетгодишно момче, не и от миналия ноември насам. Оттогава големи промени настъпиха у него. Единственото, на което се надяваше в момента, бе именно тези промени да му помогнат да се справи със ситуацията, в която бе попаднал.

Междувременно, без да спира да го наблюдава, полицаят присви очи, сякаш размишляваше.

— Мисля, че съм създаден от майка си и баща си — отговори Дейвид. — Нали така стават бебетата?

— А-хаа, ето едно момченце, което си знае урока за птичките и пчеличките! Колко чудесно! Но ти не ми отговори на другия въпрос, войниче! Забавляваш ли се добре?

— Вие убихте сестра ми, защо ми задавате глупави въпроси?

— Сине, не го предизвиквай! — прекъсна го наплашен баща му. Толкова беше изтънял гласът му, че чак не приличаше на неговия.

— О, аз не съм глупав — не се съгласи полицаят и се наведе да изгледа още по-отблизо Дейвид със сивите си очи. Ирисите му сякаш се движеха, сякаш се въртяха като пумпали около зениците. Дейвид усещаше как му се завива свят, докато ги гледа, как му иде да повърне, но така и не намери сили да отмести поглед встрани. — Наричай ме, както си искаш, но глупав не съм. Много неща знам, войниче, много.

— Оставете го на мира! — изпищя майката на Дейвид. Дейвид не можеше да я види: огромната фигура на полицая я закриваше напълно. — Малко ли зло сторихте на семейството ни? Само да го докоснете, ще ви убия!

Ченгето не й обърна внимание. С показалците на двете си ръце хвана долните си клепачи и ги дръпна към носа си. При това му движение двете очни ябълки изпъкнаха заплашително.

— Имам очи на орел, Дейвид. С тези очи отдалеч откривам истината. Повярвай ми, няма да сбъркаш. Очи на орел.

Полицаят продължаваше да се взира през решетките и на единайсетгодишния Дейвид Карвър започваше да му се струва, че е хипнотизирал исполина насреща си.

— Ти си голяма работа, а? — попита задъхано полицаят. Голяма работа си, няма спор. Да, сигурен съм, че си голяма работа.

„Мисли, каквото си щеш, само да не разбереш, че аз си мисля за патрона от карабината.“

Очите на полицая отново зашариха и за стотна от секундата Дейвид с ужас си каза, че тъкмо за това си мисли полицаят в момента, че е нагласил възприятията си на нужните вълни и е започнал да приема импулсите на съзнанието му, подобно на радиосигнал. В следващия миг обаче из тишината вън от сградата се разнесе вой на койот и полицаят се обърна по посока на звука. Връзката между двамата с Дейвид, каквато и да беше тя — телепатия или просто съчетание от страх и привличане, — беше се прекъснала.

Ченгето се наведе и вдигна карабината от земята. Дъхът на Дейвид секна от напрежение: очакваше всеки,момент онзи да забележи патрона вдясно от крака си, но полицаят така и не погледна в тази посока. Вместо това се изправи и натисна някаква ръчка от едната страна на карабината. Оръжието се отвори, двете цеви се излегнаха в ръката му подобно на послушни животинки.

— Не си отивай, Дейвид — каза с тих глас полицаят на момчето, все едно споделяше тайна, достойна за ушите на истински мъж. — Имаме за много неща да разговаряме. Можеш да ми вярваш, от много време чакам този разговор, но точно в момента имам малко работа.

Той пристъпи до центъра на помещението и с наведена глава започна да събира патроните от пода. Първите два зареди в карабината, останалите започна да тъпче безразборно по джобовете си. Дейвид нямаше за кога повече да чака. Сниши се към земята, промуши ръка между пръчките на решетката и грабна обемистото зелено цилиндърче. Веднага го прибра в джоба на дънките си. Жената на име Мери не забеляза нищо. Тя продължаваше да лежи свита на кушетката и да плаче тихо в шепите си. Родителите му също не го бяха видели — двамата стояха все така изправени до решетките на килията си, прегърнали се един друг s през кръста, неспособни да откъснат ужасените си погледи от мъжа в униформата каки. Дейвид се обърна на другата страна, колкото да се увери, че и белокосият старец, Том, също не е променил с нищо позата си отпреди малко. Навярно и той не би създал проблеми, стига Дейвид да не бе забелязал, че зад пръстите му влажните му очи стоят широко отворени; следователно усложнения можеха и да възникнат. Така или иначе Дейвид нямаше време тепърва да връща патрона на земята. Докато гледаше непознатия мъж, когото ченгето бе назовало Том, Дейвид вдигна пръст до устата си, правейки му знак да мълчи. Старият Том дори не даваше признаци, че го вижда. Като същински затворници очите му надничаха плашливо между пръстите, играещи ролята на решетки.

Полицаят, който беше убил Пай, обра и последния патрон от земята, огледа набързо бюрото, след което се изпъна и с едно движение затвори карабината. През цялото време Дейвид беше следил жестовете му, опитвайки се да разбере дали ченгето брои патроните или не. Като че ли не се беше сетил… поне не и досега. Стоеше с гръб към него, с глава сведена към земята. Обърна се и направи няколко крачки в посока на Дейвид. Момчето усети как стомахът му се свива и натежава като олово.

За момент полицаят само стоеше и го наблюдаваше, все едно го дебнеше. Дейвид си каза наум: „Опитва се да напипа пътя към съзнанието ми по същия начин, по който крадец се опитва да напипа формата на ключалката.“

— За Господ ли си мислиш? — попита полицаят. — Хич да не ти пука за него. По тези места Господ отдавна е изгубил всякаква власт. Царството му свършва още при Индиан Спрингс, дори господин Сатана не смее да потропва с копитцата си по на север от Тонопа. В Деспърейшън Господ няма, момчето ми. Тук има само кан де лах.

С това разговорът, като че ли приключи. Полицаят прибра карабината под мишница и с бодри крачки напусна помещението. Подир него настъпи за пет-шест секунди пълна тишина, нарушавана единствено от тихите хлипания на жената, наречена Мери. Дейвид погледна по посока на родителите си, те му отвърнаха със същото. Застанали прави зад решетките, прегърнали се един друг, двамата изведнъж му заприличаха на малки деца, каквито са били, преди да се запознаят в колежа, а това го ужаси повече от всичко друго. Нямаше да се чувства толкова неловко, ако ги беше заварил голи да се любят в леглото. Искаше на всяка цена да наруши мълчанието, но не знаеше как.

Изведнъж полицаят нахълта повторно в помещението. Трябваше да се наведе, иначе щеше да си удари главата в горния праг на вратата. Беше се ухилил до уши като същински невменяем и Дейвид се сети за Гарфийлд, котарака от комиксите, който има навика да се връща обратно в книжките, за да довърши мислите си. Изглежда, ставаше дума за някакъв подобен цирк. На стената висеше окачен стар, напукан пластмасов телефон, бежов на цвят и покрит с дебел пласт мръсотия. Полицаят вдигна слушалката от вилката, долепи я до ухото си и извика:

— Рум сървис! Пратете ми свободна стая! — Той тръшна телефона и се обърна с невменяемата си котарашка усмивка към затворниците. — Стар лаф на Джери Лий Луис обясни ченгето. — Американската критика така и не можа да разбере Джери Лий Луис, но във Франция той е същински идол. Искам да кажа, там го боготворят.

Отново погледна Дейвид:

— И във Франция няма Господ, войниче. Да го знаеш от moi. Дай им на французите коняк, охлюви и жени с небръснати подмишници.

Стрелна и останалите с поглед и усмивката му угасна.

— Вижте какво, господа, вие трябва да стоите затворени. Знам, че ви е страх от мен, навярно имате пълно право да се страхувате от мен, но помнете думата ми. Има защо да бъдете затворени. На километри околовръст по-сигурно място от това няма да намерите. Наоколо вилнеят сили, за които не ви се ще дори да знаете. А когато падне мрак… — Той така и не довърши изречението си, само ги изгледа и мрачно поклати глава, сякаш нещата, които имаше предвид, са толкова зловещи, че е по-добре да не ги споменава.

„Лъжеш, мошенико!“ — обвини го в мислите си Дейвид…, но в същия момент през отворения прозорец на стълбището нахлу повторно вълчи вой. Кой знае?

— Във всеки случай — успокояваше ги полицаят, — ключалките са здрави, решетките също. Монтирани са от добри майстори и са предвидени за дебелоглави миньори, за бягство не може и да се говори. Ако случайно сте си го мислили, много ви здраве. Все пак, вслушайте се в съвета ми, по-добро място от това не можете да откриете. — След което изчезна повторно, този път окончателно. Дейвид слушаше чатканията на ботушите му по стълбите. От тежките му стъпки цялата сграда се тресеше.

Момчето си остана известно време на мястото, очевидно се колебаеше. Знаеше какво да направи, какво задължително трябва да направи, но не му се щеше да го стори пред очите на родителите му. И все пак, питаше ли го някой? Излизаше, че не се е излъгал с полицая. Исполинът не беше способен да чете мислите му, все едно си чете вестника, но все пак се беше добрал до нещичко от съзнанието му, беше научил за Господ. Всяко зло за добро. По-добре ченгето да знае за отношенията му с Господ, отколкото за патрона в джоба му. Може би така трябваше.

Дейвид се обърна на другата страна и бавно пристъпи към койката. При всяка крачка усещаше тежестта на патрона в джоба на дънките. Малкият предмет знаеше как да напомня за себе си, все едно беше не от олово, а от злато. „Не, нещо по-опасно от злато, може би парче радиоактивно вещество.“

Застана неподвижен за секунда, с гръб към останалите помещения, след което бавно-бавно коленичи на земята. Пое си дълбоко въздух — толкова дълбоко, колкото да усети как е изпълнил дробовете си докрай, — сетне тихо и равномерно го изпусна обратно. Опря лакти на грубото вълнено одеяло и сведе чело.

— Дейвид, какво ти има? — извика майка му. — Дейвид!

— Нищо му няма — опита се да я успокои баща му и Дейвид се усмихна, затваряйки очи.

— Как така, нищо му няма? — пищеше обезумяла Ели. Погледни го, падна на земята, губи съзнание! Дейвид!

Гласовете им му се струваха далечни, губеха се в небитието, но преди да са изчезнали напълно, Дейвид чу баща си да казва:

— Не припада, а се моли.

„Нямало Господ в Деспърейшън ли? Е, нека видим.“ В следващия момент той се беше отнесъл напълно в молитвата си, без да го е грижа какво мислят родителите му, без да се тревожи повече дали белокосият господин го е видял да прибира патрона в джоба си, за да издрънка пред полицая-чудовище, без да му е мъчно за майката Пай, която не бе сторила никому зло през живота си и не заслужаваше подобна смърт. Ако трябва да сме съвсем точни, той беше напуснал собственото си тяло. Намираше се сред непрогледен мрак, сляп, но не и глух; чакаше в мрака да дочуе гласа на своя Господ.

Подобно на всички духовни прераждания и това на Дейвид Карвър изглеждаше драматично само отвън; вътре в душата му всичко протече спокойно, без излишни сътресения, съвсем в реда на нещата. Промяната не можеше да се нарече рационална — да се наричат рационални онези наши деяния, които се отнасят до духовната ни същност, би било несериозно, — но всичко си имаше своето обяснение и логика. Колкото до самия Дейвид, всичко се бе случило спонтанно и без задна мисъл. Той бе открил Господ, това беше всичко. И (което за него самия бе навярно по-важното) Господ беше открил него.

През ноември миналата година най-добрият приятел Дейвид беше блъснат от кола, докато карал колелото на път от къщи за училище. При удара Брайън Рос летял повече от петнайсет метра във въздуха, за да се удари в стената на близката къща. Всяка друга сутрин Дейвид щеше да бъде с него, но през въпросния ден той бе останал у дома с температура, жертва на лека настинка. Телефонът беше звъннал в осем и половина и десет минути по-късно майка му се появи в дневната, пребледняла и разтреперана.

— Дейвид, нещо лошо се е случило с Брайън. Опитай се да не го вземаш твърде навътре.

Не си спомняше много от разговора по-нататък, в главата му се въртяха само думите „не се очаква да оживее“.

Сам реши да посети на другия ден Брайън. За всеки случай лично се обади в болницата вечерта, колкото да е сигурен, че приятелят му е още жив.

— Скъпи, разбирам как се чувстваш, но това не прави това — беше го предупредил баща му. Употребата на обръщението „скъпи“, което бе изчезнало от езика му горе-долу по времето, когато плюшените играчки на Дейвид бяха изчезнали от стаята му, само доказваше колко разтревожен е Ралф Карвър. Очакваше някаква реакция от страна на Елън, но тя упорито се беше застояла пред мивката в кухнята и нервно мачкаше в ръце кърпата за чиниите. Очевидно помощ от нея нямаше да има. Не че самият Ралф се бе оказал от голяма полза за сина си, но кой би предположил, че подобен разговор ще се наложи? Господи, та момчето беше само на единайсет. Ралф така и не се беше наканил да му обясни нещата от живота, какво ли оставаше за смъртта. За щастие поне Кирсти стоеше в другата стая и гледаше анимационни филмчета по телевизията.

— Не — възрази му Дейвид. — Ще го направя. В интерес на истината това е единственото, което мога да направя. Замисли се дали да не допълни нещо, което да прозвучи героически скромно, от типа на: „Освен това Брайън би го сторил за мен“, но предпочете да си замълчи. Не мислеше, че Брайън би го сторил заради него, но това изобщо не променяше нещата. Защото още тогава, още преди случката в Мечешките гори, Дейвид беше наясно, че отива в болницата не толкова заради Брайън, колкото заради самия себе си.

Майка му бе изоставила крепостта си пред мивката и бе направила няколко колебливи стъпки към масата.

— Дейвид, ти имаш най-милото сърце на света… най-благородното сърце на света…, но Брайън… той беше… ъ-ъ… изхвърлен…

— Майка ти иска да каже, че приятелят ти се е ударил с главата напред в тухлена стена — взе й думата баща му. Беше се пресегнал през масата, за да поеме едната ръка на сина си. — Има сериозни поражения върху мозъка. В момента се намира в кома и няма добри признаци за бъдещето. Знаеш ли какво означава това?

— Че мозъкът му се е превърнал на зелка.

Ралф бе премигнал нервно при тези му думи, но се съгласи.

— Той се намира в положение, при което най-доброто, което може да му се случи, е всичко да свърши по-бързо. Ако наистина отидеш да го видиш, няма да се срещнеш с приятеля, когото познаваш, в чийто дом обичаше да преспиваш…

Тук майка му не бе издържала и бе отишла в хола; беше прегърнала недоумяващата Пай в скута си и бе заплакала.

По погледа в очите на баща си Дейвид си каза, че и на него му се иска да стори същото.

— По-добре ще е да запомниш Брай такъв, какъвто беше при последната ви среща. Разбираш ли ме?

— Да, но не мога да го направя. Трябва да отида да го видя. Ако не искаш да ме откараш с колата, добре, ще взема автобуса след училище.

Ралф беше въздъхнал тежко.

— Да му се не види, синко, ще те откарам! И няма нужда да чакаш края на училище. Иди, щом държиш, но за Бога, не споменавай нищо пред… — И бе посочил с глава дневната.

— Пред Пай? О, не, разбира се.

Тогава си беше замълчал как Пай вече бе идвала в стаята му да го пита какво се е случило с Брайън, дали го е боляло, какво той, Дейвид, мислеше, че представлява смъртта, дали след смъртта човек отива някъде другаде и още хиляди неща. Беше се държала толкова сериозно, беше го слушала толкова внимателно. Очите й… очите й бяха отворени тъй, както само Пай можеше да ги отваря. Но винаги е било добре да не споделяш всичко с родителите си. Те вече остаряваха и подобни неща ги разстройваха.

— Родителите на Брайън няма да те пуснат — сети се какво да каже Елън. — Познавам Марк и Деби от години. Те са направо сломени от скръб, пък и как няма, да се беше случило с теб, аз щях да полудея. И все пак не са си изгубили ума дотам, че да пускат малки деца… да гледат как други деца умират.

— Обадих им се, след като говорих с болницата, и ги попитах дали мога да го видя — рече тихичко Дейвид. — Госпожа Рос се съгласи.

Баща му продължаваше да държи ръката му в своята. Това беше добър знак. Дейвид обичаше и майка си, и баща си, и ужасно съжаляваше, че ги беше разтревожил толкова, но вече беше взел решение и нямаше да отстъпи. Имаше дори чувството, че не е взел решението сам, че някаква чужда сила го е повела със себе си. По същия начин, по който възрастен човек би държал ръката на детето си, за да му помогне да снима с фотоапарата някое животно или снежен човек.

— Какво е станало с нея? — попита с отвлечен глас Елън Карвър. — Какво по дяволите е станало с нея, ей това искам да знам.

— Каза, че ще се радва да отида да си взема сбогом. Каза, че щели да му спрат системите още тази събота и неделя, веднага щом дойдат да го видят баба му и дядо му. Радвала се, че съм щял да отида преди тях.

На другия ден Ралф си взе половин ден почивка от работата и отиде до училището на сина си. Дейвид стоеше на ъгъла и синята бланка на извинителната бележка стърчеше от джоба на ризата му. Когато влязоха в болницата, се качиха на най-бавния асансьор в света, който трябваше да ги отведе до петия етаж. По пътя Дейвид вътрешно се подготвяше за гледката, на която щеше да стане свидетел. „Само да не се шокираш, Дейвид — беше го предупредила госпожа Рос по телефона. — Той не изглежда особено красив. Сигурни сме, че не усеща болка, до такава степен е изгубил съзнание, но не изглежда никак привлекателно.“

— Искаш ли да вляза с теб? — беше попитал баща му пред вратата на стаята, в която лежеше Брайън. Дейвид бе поклатил отрицателно глава. Все още не можеше да се отърси от онова заглушаващо всичко останало чувство, което го бе обзело от мига, в който пребледнялата му майка бе съобщила за катастрофата: чувството, че някой по-опитен от него го води със себе си, някой, който, ако се уплашеше, щеше да му вдъхне от собствената си смелост.

Беше влязъл в стаята. Вътре седяха господин и госпожа Рос. И двамата държаха в ръце книги, които не четяха. Брайън лежеше на кревата до прозореца, наобиколен с всевъзможна апаратура, издаваща писукащи звуци или чертаеща зелени линии по видеоекрани. До кръста си беше завит с тънко одеяло. Беше облечен в бяла болнична пижама, разкопчана от горе до долу, така че да напомня на ангелски криле, залепени за раменете му по случай някоя училищна сценка. По цялото му тяло бяха закачени гумени вендузи. Имаше дори по главата, под широката бяла превръзка. Изпод превръзката се подаваше дълбока рана, която прорязваше цялата лява буза на Брайън и стигаше до устата му. Раната завършваше с извивка, подобна на рибарска кукичка. Беше зашита с черен конец. На Дейвид това му напомни за Франкенщайн, такъв какъвто го показаха една събота вечер в една от по-старите версии, с Борис Карлов в главната роля. Понякога, когато преспиваше у Брайън, двамата стояха до късно пред телевизора, тъпчеха се с пуканки и гледаха филми на ужасите. И двамата си падаха по старите черно-бели чудовища. Веднъж, докато даваха „Мумията“, Брайън се бе обърнал към Дейвид и му беше казал: „О, по дяволите, мумията ни преследва, трябва да вървим по-бързо.“ Беше повече от тъпо, но в един без петнайсет през нощта на две единайсетгодишни деца всичко може да им се стори адски забавно, та затова се бяха спукали от смях.

Очите на Брайън го бяха погледнали от болничното легло. И го бяха пронизали като стъкло. Стояха отворени и съвършено празни, подобно на класни стаи през август.

Докато Дейвид се приближаваше до магическия кръг на медицинската апаратура, усещането, че не се движи сам, а някой друг го дърпа след себе си, само се засилваше. Взираше се във вендузите, закачени по гърдите и слепоочията на приятеля му; взираше се в жичките, които тръгваха от вендузите; взираше се в странната форма, която голямата колкото каска превръзка на главата беше придобила в лявата си половина, сякаш формата на самата глава под нея се бе променила до неузнаваемост. Дейвид си каза, че навярно точно това се е случило. Когато се блъснеш с главата напред в тухлена стена, или тя, или главата ти трябва да поддаде. В дясната ръка на Брайън бе забита гумена тръбичка, подобна имаше и на гърдите му. Двете тръбички бяха свързани с найлонови торбички, пълни с течност и закачени на метални стойки. От носа на Брайън се подаваше някакво пластмасово пособие, едната му китка беше опасана с ластик.

Дейвид си помисли: „Само тези машини го поддържат жив. И когато ги изключат, когато извадят иглите…“

Известно недоверие го обзе възможно ли е подобно нещо. Болката му придобиваше формата на съмнение. Двамата с Брайън имаха навика да се срещат на чешмата пред прозорците на класната им стая всеки път, когато можеха да се освободят от задълженията си. Яхваха колелата си и се втурваха към Беър Стрийт, играейки си на войници. Друг път си разменяха книжки, комикси или снимки на бейзболисти, понякога просто седяха пред задната врата на къщата на Дейвид, забавляваха се с един комплект игри на Брайън, четяха или пиеха лимонадата на майката на Дейвид. Имаха навика да си пляскат ръцете, вдигнати високо над главите, да се наричат един друг „лошо момче“. (Понякога, когато нямаше кой да ги чуе, си викаха и други неща от типа „шибана глава“ или „гадно копеле“.) Във втори клас си прободоха пръстите с карфици и си смукаха един на друг кръвта, заклевайки се да си бъдат като родни братя. През август същата година, с помощта на Марк Рос, двамата сглобиха подобие на Партенона от капачки за бутилки. Толкова добре го бяха направили, че Марк подреди творението им в антрето на къщата си и с гордост го показваше на приятели и познати. В началото на учебната година Партенонът от капачки беше прибран в кашон, за да го пренесат в къщата на Карвърови.

Именно за Партенона мислеше най-вече Дейвид, докато стоеше пред леглото на потъналия си в безсъзнание приятел. Тримата — той, Брайън и бащата на Брайън — го бяха сглобили в гаража на семейство Рос, докато касетофонът превърташе до полуда „Rattle and Hum“ на Ю Ту. От една страна, творението им изглеждаше глупашко, защото какво са едни капачки от бутилки; от друга — то представляваше същински шедьовър, тъй като всеки веднага разпознаваше какво трябва да наподобява. Беше шедьовър и защото го бяха сглобили със собствените си ръце. А само след няколко дни ръцете на Брайън щяха да бъдат предадени на някой погребален служител, който да ги почисти със специална четчица, обръщайки още по-специално внимание на мръсотията под ноктите. Никой не би желал да гледа пред себе си труп на дете с мръсни нокти. Така поне предполагаше Дейвид. А щом измиеха ръцете на Брайън и го сложеха в специално поръчания ковчег, същият погребален служител щеше да превърже пръстите един към друг, все едно са чифт маратонки. Така щяха да си останат под земята: грижливо прибрани един до друг, по начина, по който ги караха да си държат ръцете на чиновете във втори клас. Никога повече нямаше да сглобяват къщи от капачки за бутилки тези ръце. Никога повече нямаше да си играят със струята на чешмата тези пръсти. Щяха да изчезнат веднъж завинаги в царството на тъмата.

Тези мисли не го караха да изпитва ужас от смъртта, по-скоро отчаяние: представата как привързаните пръсти на Брайън биват погребани веднъж завинаги с ковчега, доказваше, че нищо на този свят не си струваше, че вършенето на каквото и да било така и нямаше да надвие смъртта, че дори и на децата не им е съдено да избягат от филма на ужасите, който продължаваше да се върти зад измамната фасада, създадена от родителите им, които се преструваха, че животът е прекрасен и безкраен и искаха децата им да го повярват.

Нито господин, нито госпожа Рос посмяха да прекъснат мрачните му разсъждения за безсилието на децата да променят света. Мълчанието им беше добре дошло за Дейвид. Той ги харесваше — особено господин Рос, който беше малко откачен. Така или иначе не беше дошъл в болницата, за да се види с тях. Не бяха те хората, на които сестрите щяха да откачат системите и изкуственото дишане, щом веднъж дядо и баба дойдат да си вземат последно сбогом.

Бе дошъл да се види с Брайън.

Дейвид взе ръката на приятеля си. Беше невъобразимо студена и отпусната, но все пак във вените й течеше живот. Човек можеше да усети живителните струи, които я караха да вибрира подобно на мотор. Притисна я нежно между дланите си и прошепна:

— Как я караш, лошо момче?

Не получи друг отговор, освен ритъма на машината, която заместваше дишането на Брайън — мозъкът му до такава степен бе изключил, че дори и това не можеше да контролира сам. Машината стоеше до леглото, от страната на главата, и беше най-големият апарат от всички. От едната й страна беше закачена пластмасова тръба. Вътре в нея имаше някакво устройство, наподобяващо бял акордеон. Машината не работеше шумно — всички машини в стаята работеха тихо, — но акордеонът не преставаше нито за миг да се свива и отпуска. При всяко изпразване той издаваше дебел, отчетлив звук. Все едно се задъхваше. Все едно някой от органите на Брайън продължаваше да изпитва болка, въпреки всичко, та затова го бяха извадили навън, бяха го монтирали в пластмасовата тръба, където го измъчваха още по-безмилостно. Личеше си, че белият акордеон му се е заканил да го смачка до смърт. Но най-голямата изненада бяха очите. Дейвид имаше чувството, че неговите собствени са като приковани от тайнствени магнити към тези на Брайън. Никой не се беше сетил да го предупреди, че очите на приятеля му са отворени. Знаеше само, че по принцип човек може да бъде в безсъзнание и да стои с отворени очи. Деби Рос му беше казала да не се шокира, да знае, че Брайън не изглежда никак красиво, но не му беше споменала нищо за този безизразен като на плюшено мече поглед. Може би така беше по-добре; може би цял живот човек нямаше да се научи да посреща истински ужасните неща подготвен.

Едно от очите на Брайън имаше кръвоизлив. Зеницата се беше разширила до такава степен, че кафявото на ириса почти се беше изгубило. На другото нищо му нямаше и зеницата си изглеждаше както преди, ала с това се свършваше всичко нормално. Най-важното, признакът, че тези очи принадлежат на приятеля му, липсваше. Момчето, което го бе накарало да се смее с тъпата си реплика: „О, по дяволите, мумията идва, да вървим по-бързо“, това момче отсъстваше… освен, ако не се беше скрило в пластмасовата тръба, където безжалостно го изстискваше белият акордеон.

Колкото и да се опитваше Дейвид да гледа другаде — в зашитата рана, напомняща на рибарска кукичка, в превръзката, в ухото му, изглеждащо като направено от восък, очите му неизменно се връщаха на зеещите, различни по големина зеници на Брайън. Именно нищото, което го наблюдаваше през тях, отсъствието, пустотата, оставена като след нечие заминаване, го караха да не сваля поглед от тях. Тук имаше нещо нередно, някаква недопустима грешка. Имаше пръст… имаше пръст…

„Злото“ — дочу той тайнствен шепот в съзнанието си. Никога досега в мислите си Дейвид не беше чувал този глас. Той принадлежеше на личност напълно непозната. Когато най-сетне Деби Рос положи ръка на рамото му, момчето трябваше да прехапе устни, за да не извика от ужас.

— Човекът, който стори това, бил напълно пиян — обясни тя с пресипнал глас. Сълзите се стичаха по лицето й. Казва, че не си спомня нищо от случилото се, че в паметта му имало огромни бели петна. И знаеш ли кое е най-ужасното, Дейви? Че му вярвам напълно.

— Деб… — понечи да я спре господин Рос, но майката на Брайън не му обърна внимание.

— Как може Господ да позволи този човек да не си спомня, че е блъснал сина ми с колата си? — продължаваше тя да излива мъката си. Лека-полека започна да повишава тон. Ралф Карвър се беше подал през отворената врата и стреснато оглеждаше стаята. Някаква сестра, бутаща количка по коридора, се закова на място пред стая номер 508. Големите й сини очи, свикнали да се учудват на какво ли не, надникнаха на свой ред вътре. — Как можа Господ да бъде толкова милостив с човек, който заслужава да крещи от ужас при спомена за кръвта от разбитата глава на синчето ми, с човек, който не би трябвало да знае що е сън до смъртта си!

Господин Рос я прегърна през раменете. Все тъй застанал в коридора, Ралф Карвър изтегли уплашено главата си, напомняйки на костенурка, която се прибира в черупката си при първите признаци на опасност. Дейвид го забеляза и може би му се ядоса за това. По-нататък щеше да се чуди ядосал ли се беше или тъкмо напротив. От онзи запечатан в съзнанието му ден само една картина щеше да остане завинаги: бледото, застинало лице на Брайън, превръзката със странната форма, която сякаш пълзеше по главата му. отеклото ухо, прясно съсирената рана, зашита с черен конец и очите му. Най-вече очите. Майката на Брайън стоеше над самото му легло, плачеше, викаше, а нищо в погледа му не се променяше.

„Но той е там някъде“ — помисли си изведнъж Дейвид и тази мисъл, подобно на много други, които го спохождаха, откакто майка му спомена за произшествието с Брайън, му изглеждаше, все едно не се беше зародила в неговото съзнание, а само беше минала оттам… Сякаш се беше превърнал в някаква своеобразна тръба.

„Той е някъде там, знам, че е там. Все още не си е отишъл съвсем, застинал е на едно място като на филмов негатив… като на гипсов отпечатък…“

Деби Рос повече не можеше да се контролира. Беше започнала да вие като същински звяр, тресеше се в прегръдката на съпруга си, опитваше се да се освободи от ръцете му. Господин Рос успя с усилие да я довлече обратно до пластмасовите столове, но явно му беше трудно да я накара да седне. Сестрата се притече на помощ и пъхна ръка под мишницата й.

— Госпожа Рос, седнете, по-добре ще се почувствате.

— Какъв е този Господ, който позволява на човек да забрави, че е убил малко момченце! — крещеше с пълно гърло майката на Брайън. — Ще ви кажа аз какъв е този Господ. Това е един Господ, който очаква същият този човек да се натряска отново и да убие друго момченце! Това е един Господ, който обича пияниците, но мрази малките момченца!

Брайън не сваляше безжизнения си поглед от лицето на майка си. Може би слушаше зловещата й проповед с отеклото си ухо. Без да забелязва нищо, все едно отсъстваше. И все пак…

„Да — прошепна непознатият глас. — Да, той съществува. Все още съществува. Някъде.“

— Сестра, бихте ли сложили инжекция на жена ми? — помоли господин Рос. Личеше си, че едва я удържа да не скочи, да не се нахвърли я върху Дейвид, я върху сина си, може би върху двамата едновременно. Нещо се беше отпушило в съзнанието й, нещо, което отдавна беше напирало, но едва сега намираше сили да проговори.

— Ще повикам доктор Бъргойн, той е във фоайето — обеща сестрата й изчезна в коридора.

Таткото на Брайън се усмихна измъчено на Дейвид. По бузите му се стичаха капки пот, цялото му чело беше станало влажно от тях. Очите му бяха кръвясали, на Дейвид дори му се струваше, че за тези два дни е отслабнал. Казваше си, че е невъзможно, но така или иначе човекът изглеждаше по-слаб от всякога. А сега му се налагаше да държи с две ръце жена си, за да не направи някоя беля.

— Трябва да си вървиш, Дейвид — подкани го господин Рос. Опитваше се да си сдържа дъха, но явно въздухът не му достигаше. — Ние… ние имаме известни проблеми.

„Но аз не съм си взел сбогом с него“ — каза си наум Дейвид и тъкмо щеше да то изрече на глас, когато установи, че капките по лицето на господин Рос, не са от пот, а истински сълзи. Това го накара да отстъпи. Едва когато се обърна за последно на вратата и забеляза тълпата от роднини, наобиколили двамата злощастни родители, си даде сметка, че и на него му се плаче.

— Може ли пак да мина, господин Рос? — попита той с дрезгав, колеблив глас, който сякаш не беше неговият. — Може би утре?

Госпожа Рос беше прекратила борбата. Господин Рос беше сключил двете си ръце като в катинар пред гърдите й, извивайки на една страна главата й, така че косите да й скрият лицето. Докато ги гледаше, Дейвид се сети за мачовете по класическа борба, които двамата с Брай понякога гледаха по телевизията; понякога един от борците успяваше да приложи подобна хватка на другия. „О, по дяволите, мумията ни преследва“ — кой знае защо, думите на Брайън пак прозвучаха в главата му. Господин Рос клатеше глава.

— Не мисля, че ще е добре, Дейви.

— Но…

— Не, наистина не мисля. Разбираш ли, лекарите казват, че няма никакъв шанс Брайън да… д-да… — лицето му започна да се променя по начин, който Дейвид никога не беше забелязвал у възрастни — все едно някаква невидима сила напираше отвътре и искаше да го разкъса на парчета. Едва по-късно, докато се разхождаше из Мечешката гора, щеше да си го обясни… по своему. Господин Рос бе постъпил като човек, който не е плакал с години и който не е могъл повече да се сдържи. Все едно язовирна стена се беше пръснала пред очите му.

— О, момчето ми! — извика от мъка господин Рос. — О, момчето ми! — Той пусна жена си и залитна между двата червени стола, облягайки се на стената. Застана така, наклонен накриво, за секунда-две, след което коленете му се подвиха. Гърбът му обърса стената и той се озова седнал на земята. Протягаше безпомощно ръце към леглото, бузите му лъщяха от сълзи, от носа му се подаваха сополи, косата му стърчеше разчорлена на тила, ризата се беше подала от панталона му, крачолите му дотолкова се бяха изпънали, че чорапите под тях се подаваха. Остана да седи така и захлипа безутешно. Жена му клекна до него и доколкото можа, го прегърна с двете си ръце. В този момент нахълта докторът, заедно със сестрата. Дейвид се изнесе в коридора, опитвайки се да спре хълцането си. Все пак, намираха се в болница, тук имаше хора, които се надяваха да оздравеят.

Баща му беше пребледнял като платно, също както майка му, щом й бяха съобщили за Брайън. Когато подаде ръка на сина си, Дейвид установи, че кожата му е по-студена дори от тази на Брайън.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза баща му, докато двамата чакаха най-бавния асансьор в света. Дейвид реши, че това е било единственото, което се е сетил да каже. По пътя за вкъщи Ралф Карвър на два пъти понечи да подхване разговор, но и двата пъти се спря. Най-накрая включи радиото, намери някаква станция със стари хитове, намали звука, за да попита Дейвид иска ли сладолед или нещо друго, синът му поклати глава в отказ, затова наду музиката докрай и повече не обели нито дума.

Когато се прибраха у дома, Дейвид каза на баща си, че му се иска да вкара няколко коша на двора. Баща му го увери, че няма проблем и побърза да се скрие в къщата. Докато момчето стоеше зад пукнатината в настилката, която му служеше вместо линия за наказателен удар, дочу как родителите му започнаха разговор в кухнята. Отвореният прозорец издайнически отнасяше думите им на двора. Елън искаше да знае какво се е случило, как Дейвид е възприел нещата.

— Е, разигра се една сцена — заразказва баща му, все едно комата на Брайън и приближаващата смърт бяха част от някаква пиеса.

По-нататък Дейвид изключи напълно. Отново ставаше жертва на онова чувство на отчужденост, на усещането, че е малък и безпомощен, че не представлява някакво цяло, а е само част от нещо по-голямо, че не живее заради себе си, а заради някой друг. Изпита силно желание на часа да отиде в Мечешката гора, да се разходи до малката полянка. До въпросната полянка водеше само тясна пътека, но ако застанеха един зад друг, двамата с Брайън можеха да стигнат до нея и на колело. Именно там, на Виетконгската вишка, преди една година двете момчета бяха опитали цигарите на Деби Рос и ги бяха намерили за отвратителни. Пак там бяха разглеждали за пръв път „Пентхаус“ (Брайън го бе намерил в кофата зад денонощния магазин до автобусната спирка в подножието на хълма) или прекарваха свободното си време в безкрайни разговори и мечтания… Най-често мечтаеха за времето, когато щяха да станат девети клас, за да властват в гимназията. На малката поляна, до която се стигаше единствено по пътеката на Хо Ши Мин, двете момчета бяха изживели най-цялостно своето приятелство, затова точно там искаше да отиде сега Дейвид.

Удари за последен път топката в земята — същата топка, с която бяха изиграли милион игри заедно с Брайън приклекна и стреля към коша. Прекрасна парабола, топката облиза само мрежата. Щом се върна при него, той я захвърли в тревата. Родителите му все още стояха в кухнята, гласовете им жужаха подобно на пчелички около прозореца, но Дейвид дори не сметна за необходимо да им се покаже или да ги предупреди къде отива. Кой знае, може би щяха да му забранят.

Дори не му дойде наум да си вземе колелото. Вървеше пеша, гледаше в краката си, яркосинята извинителна бележка от училище продължаваше да стърчи от джоба на ризата му, въпреки че занятията за деня бяха свършили и никой нищо не би го питал. Големите жълти автобуси вече бяха отпътували към различните квартали, по улиците вървяха групички пищящи деца, размахали тетрадки и кутии от закуски. Дейвид не им обръщаше внимание. Мислите му бяха съвсем другаде. По-късно пастор Мартин щеше да му обясни за „спокойния, тих глас“ на Господ и Дейвид щеше да потръпне при спомена от този ден. Тогава обаче не го възприемаше още като глас, по-скоро като нечия чужда мисъл, проникнала в съзнанието му, може би само интуиция. Това, което постоянно се въртеше в мислите му, бе усещането за мъчителна жажда: представяше си как не е пил вода от дни, как цялото му тяло стене от жажда, как е готов да клекне насред тротоара и да пие от калните локви, само и само да я утоли.

Стигна до Беър Стрийт, после свърна по пътеката на Хо Ши Мин. Вървеше бавно, все тъй забил нос в краката си. Отдалеч сигурно приличаше на професор, замислен над някой основополагащ проблем. Пътеката на Хо Ши Мин далеч не беше запазен периметър за двамата с Брайън. Много други деца минаваха по нея за по-кратко до училище, но в този топъл есенен следобед не се мяркаше жива душа все едно някой я беше разчистил специално за него. В самия център на малката поляна Дейвид забеляза обвивка от шоколадов бонбон и я вдигна от земята. Беше „Тримата мускетари“, единствените бонбони, които Брайън признаваше — викаше им „Тримата муски“ — та затова Дейвид беше повече от сигурен, че точно Брайън е изпуснал хартийката ден-два преди катастрофата. Не че по природа беше разхвърляно момче, при нормални обстоятелства най-вероятно би прибрал хартийката в джоба си. Но…

„Но може би нещо го е накарало да я хвърли на земята. Може би това нещо е знаело, че аз ще дойда тук, след като колата го блъсне и удари в стената, след като той си счупи главата, може би това нещо е знаело, че аз ще намеря хартийката и тя ще ми напомни за него.“

Каза си, че това са глупости, че е започнал да се побърква, но най-налудничавото в цялата работа бе, че колкото й да се убеждаваше, че се побърква, сам не си вярваше. Може би подобни мисли наистина щяха да прозвучат налудничаво, ако ги произнесеше на глас, но вътре в съзнанието му те си изглеждаха напълно логични.

Без да се замисли какви ги върши, Дейвид напъха червено-сребристата обвивка в устата си и изсмука, каквото беше останало от шоколада. Беше затворил очи, но изпод клепачите му отново се показаха сълзи. След като се увери, че повече шоколад не е останал и дъвче само влажната хартия, Дейвид я изплю обратно на земята и си продължи по пътя.

В източния край на поляната се издигаше дъб, чието стъбло се разделяше на два дебели клона на пет-шест метра над земята. Момчетата така и не бяха посмели да си построят истинска къщичка на дървото — някой можеше да ги види и да ги накара да я съборят, — но един летен ден миналата година си бяха донесли дъски, чукове и пирони и си сковаха малка площадка, която и досега стоеше. Дейвид и Брайън знаеха, че понякога учениците от гимназията я ползват (от време на време по потъмнелите от влагата дъски намираха захвърлени фасове или кутийки от бира, веднъж дори бяха попаднали на чифт забравени чорапогащи), но никога по светло, пък и самата мисъл, че батковците се възползват от нещо, което те бяха създали, по-скоро ги караше да се гордеят. Колкото до малките дечица, клоните, за които трябваше да се хванеш, за да-се изкатериш, бяха твърде високо, та нямаше как да ги стигнат.

Дейвид се покатери на дървото. Лицето му беше мокро от сълзи, очите му бяха подути от плач, вкусът на шоколад и хартия продължаваше да стои в устата му, но тежкото дишане на белия акордеон не спираше да звучи в ушите му. Каза си, че все ще намери някакъв друг знак за спомен от Брайън, нещо подобно на обвивката с „Тримата муски“, но така и не забеляза нищо по дъските. Само табелката, която бяха заковали за дървото една-две седмици, след като довършиха площадката: „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“. За табелката (а и за името, с което бяха кръстили пътеката, водеща до поляната) ги беше вдъхновил някакъв стар филм с Арнолд Шварценегер, Дейвид вече не можеше да си спомни заглавието му. Открай време живееше с мисълта, че един ден ще намери табелката откъртена или изписана с приказки от типа на „ДА ГО ДУХАШ“, но това не се беше случило досега. Личеше си, че и на батковците им харесва името.

Между дърветата премина вятър и погали като с хладна ръка горящата му кожа. Колко пъти Брайън беше стоял до него на това дърво и също се бе радвал на вятъра? И днес двамата щяха да си клатят краката от високото, щяха да си приказват и да се смеят. Дейвид отново заплака.

„Защо съм тук?“

Никой не му отговори.

„Защо дойдох? Накара ли ме нещо да дойда?“

Пак не получи отговор.

„Има ли някой? Моля ви, отговорете!“

И този път измина дълго време, без никой нищо да му отвърне… докато изведнъж отговорът не дойде наистина. Дейвид дори и не помисли, че е започнал сам да си говори, не тръгна да се убеждава, че всичко е плод на собственото му въображение, че с подобни игрички иска да потърси утеха. Както преди няколко часа до леглото на Брайън, така и сега, той беше сигурен, че мисълта не е негова собствена, а се е появила отвън.

„Да — беше казал гласът, — аз съм тук.“

„Кой си ти?“

„Който съм“ — отговори му гласът и потъна в мълчание, сякаш с тези думи бе обяснил всичко.

Дейвид кръстоса крака, сядайки по турски на дъските, и затвори очи. Сложи ръце върху коленете си и се опита да отвори съзнанието си възможно най-широко. Нямаше представа какво друго да стори. Нямаше и представа колко време е прекарал по този начин. Дочуваше гласовете на малките деца на път за вкъщи, следеше с поглед променящите се червени и черни сенки под клепачите си, усещаше как вятърът люлее клоните над него, докато слънчевите лъчи играеха по лицето му.

„Кажи ми какво искаш“ — попита Дейвид гласа.

Никой не му отговори. Изглежда гласът не искаше нищо от него.

„Кажи ми тогава какво да направя.“

И този път не получи отговор.

Далеч, далеч, на булевард „Колъмбъс“ виеше сирената на противопожарната охрана. Беше пет часът. Беше прекарал поне час със затворени очи на вишката, може би дори два. Майка му и баща му отдавна бяха забелязали, че го няма в двора, бяха видели топката, захвърлена в тревата и сигурно се бяха притеснили. Дейвид ги обичаше и не искаше да ги тревожи излишно — по някакъв начин се беше убедил, че неизбежната смърт на Брайън ги беше съкрушила не по-малко от самия него, но още не можеше да си тръгне. Още не беше свършил.

„Искаш ли да се помоля? — попита той гласа. — Ако искаш, ще опитам, но не зная как… Вкъщи не ходим на църква, пък и…“

Гласът го прекъсна. Не изглеждаше нито ядосан, нито развеселен, нито нетърпелив, нито какъвто и да е.

„Ти вече се молиш“ — каза той.

„За какво да се моля?“

„О, по дяволите, мумията ни преследва — отговори гласът. — Давай да вървим по-бързо.“

„Не разбирам какво означава това.“

„Напротив, разбираш.“

„Не, не разбирам!“

— Да, разбрах — промълви, почти изстена Дейвид. — Да, разбрах, означава да поискам онова, което те не смеят да искат, означава да се помоля за това, за което никой от тях не смее да се помоли. Така ли е?

Гласът не му отговори.

Дейвид отвори очи и лъчите на следобедното ноемврийско слънце го заляха с червено-златиста светлина. От коленете надолу краката му бяха изтръпнали, на него му се струваше все едно се надига от дълбок сън. Смайваше се при мисълта колко непринуден и красив изглежда днешният ден. Чувстваше, че е само част от някакво огромно цяло — малка жива клетка по тръпнещата кожа на земята. Вдигна ръце от коленете си, обърна ги с дланите нагоре и ги протегна пред себе си.

— Помогни му да оздравее! Господи, помогни му да оздравее! Ако го направиш, и аз ще направя нещо за Теб. Ще слушам какво ще ми наредиш и ще го изпълня. Обещавам!

Този път не затвори очи, но внимателно се ослуша, в очакване няма ли гласът да каже още нещо. В началото си каза, че разговорът им вече е приключил. Отпусна ръце, понечи да се изправи, но сякаш милион иглички се забиха изведнъж в краката му, той се олюля и се друсна отново на дъските. Чак му стана весело. Хвана се за един клон и докато се изправяше повторно, гласът отново проговори.

Дейвид застина с глава, изметната на една страна, и се заслуша. С две ръце се беше вкопчил в клона, докато мускулите на краката му потръпваха и се наслаждаваха на благотворната кръв, шурнала нагоре-надолу из артериите му. Накрая кимна в разбиране. Табелката, на която бяха написали „ВИШКА НА ВИЕТКОНГ“, се държеше на три гвоздея, забити в един от дебелите клони. От времето дървото беше прогнило и се беше свило, та ръждясалите главички на пироните се подаваха навън. Дейвид извади от джоба си синята бележка, на която пишеше: „ОСВОБОДЕН ПО-РАНО“, и я забоде на един от гвоздеите. След това направи няколко крачки по площадката, колкото да се разтъпче, и щом реши, че кръвообращението му се е възстановило, слезе от дървото.

Върна се вкъщи. Още не беше стъпил на алеята за гаража, когато двамата му родители се показаха на вратата на кухнята. Елън Карвър бе застанала на най-горното стъпало, и заслонила с ръка очите си, го наблюдаваше да приближава, докато Ралф едва ли не тичешком излизаше да го посрещне.

— Къде беше? — хвана той сина си за раменете. — Къде по дяволите беше, Дейвид?

— Излязох да се поразходя. Бях в Мечешката гора, мислех си за Брайън.

— Е, няма що, акъла ни изкара — тросна се майка му. Кирстен се показа до нея на вратата. Беше притиснала под мишница любимата си кукла Мелиса Сърчицето и с две ръце държеше купичка плодово желе. — Дори Кирсти се разтревожи, нали така?

— Ъ-ъм — отрече Пай и продължи невъзмутимо да си яде желето.

— Добре ли си? — попита баща му.

— Да.

— Нищо не ти се е случило?

— Нищо.

Влезе вътре в къщата и докато подминаваше Пай, я дръпна за едната плитка. Тя навири обидено нос, но после му се усмихна.

— Вечерята е сложена, бягай да се измиеш! — подкани го Елън.

В този момент звънна телефонът. Тя отиде да го вдигне и преди Дейвид да е влязъл в банята, за да си измие ръцете — а те бяха доста мръсни, лепкави и прашни от дървото, по което се беше катерил, — го извика обратно с почти истеричен глас. Елън стискаше с все сила слушалката в едната си ръка, докато с другата нервно мачкаше престилката си. Понечи да му каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Преглътна и опита повторно:

— Деби Рос е, теб търси. Плаче. Мисля, че всичко е свършило. За Бога, бъди мил с нея.

Дейвид прекоси стаята и пое телефона. Отново се усещаше чужд на всичко около себе си. Сигурен беше, че майка му е права, макар тя самата да не го разбираше: нещо беше свършило наистина.

— Ало. Госпожо Рос?

Тя плачеше толкова силно, че не можеше да обели нито дума. Опитваше се, но в слушалката се чуваха само хлипания. Някъде от другия край на линията се обади господин Рос:

— Дай ми аз да говоря.

— Не, нищо ми няма — спря го госпожа Рос и Дейвид стана жертва на силно изхълцване по телефона; представи си как разговаря с изгладняла гъска. — Брайън дойде в съзнание.

— Наистина ли? — попита Дейвид. Никога не се беше чувствал толкова щастлив през живота си… Но не можеше да каже, че се изненадва.

„Мъртъв ли е?“ — направи Елън движение с уста. Едната й ръка продължаваше да си играе с престилката.

— Не — обърна се Дейвид към майка си и баща си, слагайки ръка върху слушалка. Така или иначе Деби Рос пак се беше разплакала. Дейвид си представяше как заплаква всеки път, когато се обади на някого да му съобщи. И нямаше как, в сърцето си тя вече го беше отписала.

„Мъртъв ли е?“ — попита го отново Елън без думи.

— Не! — тросна й се той, леко раздразнен, все едно бяха оглушели. — Не е мъртъв, жив е. Казва, че е дошъл в съзнание.

Родителите му го зяпнаха в удивление. Приличаха му на риби в аквариум. Без да оставя желето, Пай мина покрай тях и се обърна към Мелиса Сърчицето, подала глава изпод лакътя й:

— Виждаш ли? Казах ти, че така ще стане — рече й тя с тон, нетърпящ възражения. — Казвах ли или не казвах?

— В съзнание — повтори замислено смаяната майка на Дейвид. — Жив.

— Дейвид, там ли си? — попита госпожа Рос.

— Да, на телефона съм.

— Само двайсет минути, след като ти си тръгна, мониторът започна да излъчва сигнали. Аз първа ги видях, Марк беше слязъл до кафето да вземе газирана вода, и веднага изтичах до стаята на сестрите. Те не щяха да ми повярват. — През сълзите си майката на Брайън намери сили да се засмее. — Разбира се кой би повярвал на тяхно място? Когато най-после успях да накарам едната да ме придружи, тя вместо лекар, повика поддържащия персонал. До такава степен бяха сигурни, че става нещо невъзможно, че смениха монитора, чувал ли си по-голяма глупост през живота си?

— Не — съгласи се Дейвид. — Направо е безумно.

И двамата му родители продължаваха с немите си въпроси, а баща му правеше всевъзможни жестове с ръце. На Дейвид му напомняше на някакъв пациент в лудницата, който си въобразява, че играе ролята на телевизионно конферансие. Идеше му да се захили, но трябваше да се сдържи, преди да е затворил телефона. Госпожа Рос нямаше да разбере защо се смее, затова най-добре беше да се обърне към стената.

— Едва когато и на новия монитор се появиха същите вълни, дори по-ясно отпреди, една от сестрите хукна да търси доктор Васлевски. Той е неврологът. Докато лекарят дойде, Брайън отвори очи (грешка, Брайън стоеше с отворени очи, нали?) и огледа цялата стая. Попита ме дали съм нахранила рибките. Казах му, че съм ги нахранила, рибките са добре. Нито плаках, нито нищо, бях толкова шашардисана, че не можех дори да заплача. Тогава той каза, че го боли главата и отново затвори очи. Когато доктор Васлевски пристигна, Брайън изглеждаше, все едно е изпаднал отново в безсъзнание, затова докторът изгледа много недоволно сестрата. Искаше навярно да й каже: „Защо ме извикахте толкова спешно?“ Представяш ли си го?

— Представям си го — кимна Дейвид.

— Но когато докторът плесна с ръце в ухото на Брайън, той веднага отвори очи. Да беше видял изражението на дъртия поляк, а, Дейви! — Тя отново се засмя, шумно, невъздържано, като същинска истеричка. — Тогава… тогава Брайън к-каза, че е жаден и попита м-може ли да п-пийне малко вода.

Тук вече госпожа Рос не издържа и се разтърси в конвулсивен рев. Разхълца се толкова силно, че чак Дейвид го заболя. Най-накрая някой й взе слушалката и прозвуча гласът на съпруга й.

— Дейвид? Там ли си още?

И той не даваше вид на спокоен, но за разлика от жена си поне не плачеше.

— Разбира се.

— Брайън не си спомня за катастрофата, не си спомня нищо от мига, в който си е написал домашното предната вечер и си е легнал. Спомня си обаче как се казва, къде живее, спомня си и нашите имена. Знае кой е президент, може да решава прости задачки по математика. Доктор Васлевски каза, че е чувал за подобни случаи, но никога не бил виждал с очите си. Нарече го „клиническо чудо“. Не знам дали това означава нещо конкретно или просто не се е сетил какво друго да каже, но да ти кажа честно, хич не ми пука. Искам само да ти благодаря, Дейвид. От мое име и от името на Деби. Благодарим ти от все сърце!

— На мен? — учуди се Дейвид. Някой от родителите му го дърпаше за рамото, за да се обърне към тях. Той обаче не се подчини. — Какво има да ми благодарите на мен?

— Ти ни върна Брайън. Ти говореше с него. Вълните в монитора се показаха, след като ти си тръгна. Той те е чул, Дейвид. Чул те е и се върна при нас.

— Не съм бил аз — поклати глава Дейвид. Едва сега се обърна. Родителите му буквално се бяха надвесили над главата му, по лицата им се четеше едновременно и надежда, и удивление, и недоумение… Майка му плачеше. Колко сълзи се бяха пролели през този ден! Само Пай, която по принцип прекарваше шест часа в денонощието в рев, се оказваше способна да сдържи вълнението си.

— Знам какво говоря — възрази по телефона господин Рос. — Знам какво говоря.

Трябваше да каже нещо на майка си и баща си, иначе току-виж подпалили ризата му с поглед… Но преди да им предаде каквото беше чул, трябваше да научи нещо много важно.

— Кога се съвзе Брайън, когато попита дали са нахранени рибките? Колко време, след като сигналите са се появили?

— Ами, те сменяха монитора… тя ти каза за това… и след това… не знам… — Бащата на Брайън се умълча за кратко от другата страна на линията, най-сетне допълни: — Всъщност, спомням си. Точно преди всичко това да се случи, се чу сирената на пожарната на булевард Колъмбъс. Значи трябва да е било пет и нещо.

Дейвид отново кимна, нищо не можеше да го изненада. Точно по това време гласът му беше казал: „Ти вече се молиш.“

— Мога ли да отида да го видя утре по някое време?

Господин Рос направо се беше разсмял на тези думи.

— Дейвид, ако щеш, можеш да отидеш в полунощ. Защо не? Доктор Васлевски казва, че постоянно трябва да го будим, да му задаваме глупави въпроси. Знам много добре от какво се страхува — да не би Брайън да потъне обратно в кома… Но не мисля, че това ще се случи, нали така?

— Не, няма — увери го Дейвид. — Дочуване, господин Рос. Беше затворил телефона и родителите му само дето не се нахвърлиха като хищници отгоре му: „Как е станало?“ — искаха и двамата да знаят. — „Какво е станало и какво мислят, че ти си направил?“

Дейвид гореше от желание — от огромно желание — да сведе очи към земята и скромно да отвърне: „Ами, той се е съвзел, това е всичко, което знам. Освен че… ъ-ъ…“ — тук щеше да замълчи, все едно става жертва на душевна борба, преди да довърши. „Господин и госпожа Рос мислят, че е чул гласа ми и е откликнал на него, но нали знаете колко бяха напрегнати тогава.“ Това беше достатъчно, за да създаде същински мит около себе си; част от него го съзнаваше и на него му се искаше така да бъде.

Част от него наистина искаше да стане знаменитост.

Спря го една мисъл, която като че ли не беше изказана от тайнствения глас, ами си беше лично негова. Дори не беше сигурен как точно звучеше тя, но беше нещо подобно: „Ако припишеш заслугата на себе си, всичко ще свърши дотук.“

„Кое е това всичко?“

„Всичко, което има значение — отговори му собствената интуиция. — Всичко, което има значение.“

— Дейвид, хайде! — подкани го баща му и го раздруса леко за рамото. — Умираме от любопитство.

— Брайън се е съвзел — започна Дейвид, внимавайки да не изтърве някоя излишна дума. — Може да говори, спомня си много неща. Мозъчният лекар казва, че било същинско чудо. Господин и госпожа Рос мислят, че аз имам пръст в цялата работа, че е чул гласа ми и това му е помогнало да се съвземе, но нищо подобно не се е случило. Знам, защото държах ръката му, а него изобщо го нямаше при нас. Никога не съм виждал друг човек, толкова далеч от нещата, които го заобикалят. Ето защо заплаках, не защото родителите му изпадаха в истерия, а защото той си беше отишъл. Не знам какво точно се е случило, пък и не ме интересува. За мен едно е важно, че се е върнал в съзнание.

— Това и трябва да те интересува, скъпи — прегърна го щастливо майка му.

— Гладен съм — каза Дейвид. — Какво има за вечеря?

Сега стоеше в мрака, сляп, но не и глух, и чакаше да чуе гласа — онзи, същия, който преподобният отец Джин Мартин наричаше невъзмутимия, тих гласец на Господа. Отец Мартин внимателно беше изслушал разказа на Дейвид, дори не веднъж, а на няколко пъти през последните седем месеца, и беше изключително доволен от начина, по който Дейвид бе описал бушуващите в душата си чувства — тогава, когато трябвало да препредаде на родителите си разговора с господин Рос.

— Бил си напълно прав — беше рекъл отец Мартин. — Това накрая, не е било чужд глас, още по-малко гласът на Господ… освен в този смисъл, че Господ винаги говори с нас посредством собствената ни съвест. Хората, които не вярват в Бог, Дейвид, мислят, че съвестта е просто своеобразен цензор. Нещо като склад, където прибираме на сигурно място напътствията, които получаваме от обществото, но в действителност тя стои до голяма степен извън нас: това й помага често да ни сочи верния избор, дори и в ситуации, в които не можем да се ориентираме. Разбираш ли какво ти говоря?

— Мисля, че да.

— Ето, ти не си знаел защо би било несправедливо да си припишеш заслугата за спасението на приятеля си, но не ти е било нужно да знаеш. Бил си жертва на изкушенията на Сатаната, също както и Мойсей, но Мойсей не е постъпил като теб, сигурно не е могъл да постъпи като теб: да разбере изкушението, за да му устои.

— Защо Мойсей? Какво е направил той?

Тогава отец Мартин му разказа как докато бягали от Египетската земя и странствали из пустинята, израилтяните най-сетне ожаднели, как, за да утоли жаждата им, Мойсей ударил един камък с Ароновия жезъл и от него бликнал животворен извор. И когато израилтяните го попитали на кого трябва да благодарят за това чудо, Мойсей им казал, че трябва да благодарят на него. Тук отец Мартин отпи от чаената чаша, по която бяха отпечатани думите: „ЩАСТЛИВ, ВЕСЕЛ И СВОБОДЕН“; на Дейвид обаче съдържанието на чашата никак не му приличаше на чай, по-скоро миришеше на уискито, което баща му имаше навика да си сипва понякога късно вечер, докато гледа новините по телевизията.

— Една-единствена грешка направил Мойсей през целия си дълъг живот, при това живот, прекаран изцяло в услуга на Бога — отсъди с по-скоро жизнерадостен тон преподобният, — и ето, че Господ му затворил завинаги пътя към Обетованата земя. Онази недостойна, неблагодарна тълпа щяла да бъде преведена през реката не от него, а от Иисус Навин.

Този разговор се беше провел един неделен следобед, някъде през юни. По онова време двамата вече добре се познаваха и бяха свикнали един с друг. Дейвид беше придобил навика всяка неделя сутрин да ходи на църква, след което отиваше до методисткия дом и разговаряше в продължение на час, час и нещо с отец Мартин в кабинета му. Дейвид очакваше с нетърпение тези срещи, също както и Джин Мартин. Той се беше привързал изключително много към детето, което в един момент изглеждаше като същинско малко момче, а в следващия — човек с години по-зрял от възрастта си. Имаше и нещо друго: свещеникът беше убеден, че Дейвид Карвър се е докоснал до Господ, нещо повече, че Господ продължаваше да го държи близо до себе си.

Беше буквално смаян от историята с Брайън Рос, от всичко, с което инцидентът с Брайън бе повлиял върху Дейвид, от това, как една житейска случка може да накара едно неграмотно християнче от края на двадесети век да търси отговори на въпросите си… да търси Господ. Беше споделил с жена си, че Дейвид е единственият искрен християнин, когото е срещал през живота си, че това, което се е случило с приятеля му, е единственото съвременно чудо, за което беше чуват и в което можеше да вярва. Брайън беше излязъл жив и здрав от болницата, дори не му личеше, че е катастрофирал, като се изключи лекото накуцване с единия крак, но и за него лекарите се надяваха да изчезне до година-две.

— Чудесно — бе възкликнала Стела Мартин. — Голямо утешение ще бъде за мен и за детето, ако някой ден приятелчето ти изтърси не каквото трябва по въпроса за религиозното си образование и ти се озовеш в съда с обвинение в блудство. Трябва да бъдеш предпазлив, Джин, бих казала, че си полудял да пиеш в негово присъствие.

— Аз не пия в негово присъствие — беше отрекъл отец Мартин и кой знае защо точно тогава забеляза нещо интересно през прозореца. Изчака така известно време, преди да погледне жена си в очите. — Колкото до другото, Господ е моят пазител.

И занапред продължаваше да се среща с Дейвид всяка неделя следобед. Вече беше прехвърлил трийсетте и откриваше удоволствието от това „да пишеш на изцяло бели листа.“ Не се отърси от стария си неделен навик да сипва по чашка „Сийграм“ в чая си, но винаги оставяше вратата на кабинета си отворена, щом Дейвид се появеше. Винаги разговаряха на включен телевизор. Махаше звука, но неизменно го нагласяше на някоя спортна програма: в началото беше американски футбол, по-нататък баскетбол, докато не се убеди, че Дейвид проявява най-голям интерес към бейзбола.

Именно по време на един бейзболен мач без коментар между Индианците и А-тата — Дейвид бе оставен да размишлява върху историята за Мойсей и чудотворния извор. След като поседя известно време, загледан в събитията на терена, той вдигна очи и заключи:

— Господ не прощава лесно, а?

— Да, най-определено — отвърна му отец Мартин, донякъде изненадан. — Няма как иначе, щом изисква толкова много от нас.

— Но Той е и жесток, нали?

Джин Мартин дори не се поколеба в отговора си:

— Да, Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки?

Сега Дейвид стоеше в мрака на затворените си очи и се вслушваше в гласа на жестокия Бог, за Когото беше разговарял толкова много с отец Мартин: Същия, Който беше наказал Мойсей да не зърне Ханаанската земя само защото Мойсей си беше присвоил заслугите за едно-единствено от Неговите чудеса; Същия, Който по някакъв начин се беше възползвал от него самия, за да спаси Брайън Рос; Същия, който по-късно беше убил малката му сестричка и ги беше предал в ръцете на безумния исполин и неговите празни, напомнящи на човек в кома очи.

Там, в тъмната стаичка, където той се криеше, докато се моли, живееха и други гласове. Често му се случваше да ги дочуе — обикновено далечни и неясни, подобно на гласовете, които случайно засичаш по телефонните линии, щом говориш на далечно разстояние; понякога обаче твърде близки. Днес един от тях беше повече от ясен:

„Ако наистина искаш да се молиш, помоли се на мен говореше гласът. — Защо да се молиш на някакъв Господ, който убива малки момиченца? Ти никога повече няма да се смееш на глупостите й, никога повече няма да я гъделичкаш, да я дърпаш за плитките. Тя е мъртва, а ти и родителите ти стоите затворени в някакъв зандан. И когато лудото ченге се върне, най-вероятно ще ви избие и тримата. Заедно с останалите. Ето какви ги върши твоят Господ, пък и какво ли друго да очакваш от него, щом е способен да убива малки момиченца? Ако се замислиш, ще видиш, че и той е не по-малко побъркан от ченгето. Но ти пак продължаваш да коленичиш пред него. Хайде, Дейви, погледни живота в очите. Хвани се за мен. Помоли се на мен. Ако не друго, аз поне не съм луд.“

Гласът не можеше да му въздейства кой знае колко силно, беше го чувал и преди, навярно за първи път тогава, когато му се искаше да създаде пред родителите си впечатление, че е успял сам да извика обратно Брайън от дълбините на изгубеното му съзнание. Чуваше го по-ясно, по-отчетливо по време на ежедневните си молитви. Това бе …започнало да го смущава, но когато бе споделил пред отец Мартин, че гласът се намесва насред молитвата му, все едно се прикачва на телефонна линия, свещеникът само се беше засмял.

— Също както Господ, и Дяволът обича да разговаря с нас най-често по време на молитви и медитации. Тогава сме най-широко отворени към света, тогава и нашата пневма е най-уязвима.

— „Пневма“? Какво означава това.

— Дух. Онази част от нас, която копнее да се възползва най-пълно от възможностите, които Господ й е предоставил, за да придобие вечността. Онази част, за която Господ и Сатаната се боричкат и до ден-днешен.

Беше го научил на някой и друг фокус как да се измъква от подобни трудни ситуации и сега Дейвид следваше съветите му. „Виж в мен, бъди в мен“ — повтаряше си мислено той до безкрай. Очакваше гласът на другия да заглъхне, да изчезне в тишината, но повече от всичко очакваше да надвие собствената си болка, която продължаваше да го преследва подобно на някакво досадно и неизлечимо схващане. Мисълта за това, което се беше случило с Пай, го караше да усеща почти физическа болка. Да, той наистина смяташе, че Господ е виновен, задето бе позволил на побъркания полицай да я блъсне по стълбите. Да го мисли за виновен беше меко казано, той го ненавиждаше.

„Виж в мен, Господи, бъди в мен, Господи. Виж в мен, бъди в мен.“

Гласът на Дявола (ако това наистина беше той, Дейвид никога не можеше да бъде сигурен) най-сетне изчезна и на негово място остана само мрак и мълчание.

„Кажи ми какво да сторя, Господи. Кажи ми какво искаш от мен. Ако е Твоя волята да умра тук, на това място, помогни ми всичко да свърши по-бързо! Не желая да се побърквам от ужас, не желая да крещя, да искам напразно обяснения.“

В далечината му отговори вой на койот, сетне — нищо.

Дейвид чакаше и чакаше, опитваше да държи душата си отворена, но така и нищо не идваше. Най-накрая се предаде и произнесе между прилепените си една в друга ръце заключителните за всяка молитва слова, така както отец Мартин го беше научил:

— Господи, помогни ми да бъда полезен сам на себе си. Нека помня, че докато не се науча да бъда полезен на себе си, не бих могъл да бъда полезен на другите. Помогни ми да запомня, че Ти си моят създател, че аз съм това, което Ти си създал от мен. Понякога съм Твоя ръка, понякога — Твой език. Аз съм само инструмент на Твоята воля. Благодаря ти! Амин.

Дейвид отвори очи. Както винаги първо впери поглед в тъмното пространство между събраните си длани, както винаги то му напомни на някакво око… по-точно на дупка, приличаща на око. Чие беше това око? На Господ ли? На Дявола? Може би неговото собствено?

Изправи се, обърна се бавно на другата страна и погледна родителите си. Те също го наблюдаваха: Ели в изражение на дълбоко смайване, Ралф — сериозен и замислен.

— Е, слава Богу! — въздъхна облекчено майка му. Изчака Дейвид да й отговори нещо и понеже той остана да мълчи, го попита: — Наистина ли се молеше? Прекара почти половин час на колене, помислих си да не си заспал… Наистина ли се молеше?

— Да.

— Всеки ден ли го правиш или само в специални случаи?

— Моля се три пъти на ден: сутрин, вечер и когато мога, по средата. По време на втората си молитва благодаря за хубавите неща в живота си, както и моля за помощ в нещата, които не разбирам. — Дейвид се засмя тихо, като от неудобство. — Такива има много.

— Това отскоро ли е или още от първите дни, когато тръгна на църква? — продължаваше да го наблюдава майка му с такава неописуема изненада, че Дейвид започваше да се чувства неловко. Може би заради насиненото й око — мястото, където полицаят я беше ударил, чак започваше да лъщи на светлината, — но не само, далеч не само. Майка му го гледаше, все едно никога не го беше виждала през живота си.

— Моли се, откакто колата блъсна Брайън — отговори вместо сина си Ралф. Опипа с пръст своя собствен оток, намръщи се от болка и отпусна отново ръка. Не сваляше поглед от Дейвид, затворен през две решетки от него, и навярно се чувстваше също тъй не на място. — Веднъж бях отишъл до стаята ти да ти пожелая лека нощ, само няколко дни, след като изписаха Брайън от болницата, и те заварих на колене до леглото. Първоначално си помислих, че може… е, не знам, че вършиш нещо друго… но тогава чух малко от това, което говореше, и разбрах.

Дейвид се усмихна и усети как се изчервява. Предвид обстоятелствата това си беше леко абсурдно, но не можеше да се сдържи.

— Вече се моля наум, дори не си мърдам устните. Няколко деца ме бяха заварили да се моля в училище и ме бяха обявили за леко мръднал.

— Може би баща ти е способен да те разбере, но не и аз — призна си Елън.

— Говоря с Господ — рече й Дейвид. Подобни обяснения го притесняваха, но може би, ако изплюеше камъчето наведнъж, нямаше да се наложи да повтаря. — Това е смисълът на молитвата, да разговаряш с Господ. В началото изглежда, все едно си говориш сам със себе си, но после всичко се променя.

— Това е нещо, което сам си установил ли, Дейвид, или го знаеш от новия си неделен приятел?

— Нещо, което сам съм установил.

— И Господ отговаря ли?

— Понякога мисля, че го чувам — каза Дейвид. Бръкна в джоба си да се увери с връхчето на нокътя, че патронът от карабината стои на мястото си. — За един път съм сигурен. Помолих го да помогне на Брайън да оздравее. След като татко ме откара до болницата, аз отидох в Мечешката гора и се качих на дървената платформа, която двамата с Брай си бяхме сковали на едно дърво. Точно на това място помолих Господ да излекува Брайън. Казах му, че ако го стори, ще му дам нещо вместо благодарност. Разбирате ли какво ви говоря?

— Да, Дейвид, разбирам те. А той прие ли подаръка ти?

Този, това, Господ?

— Не още. Но когато се канех да слизам от дървото, Господ ми каза да забода извинителната си бележка от училище на един стърчащ пирон. Все едно я връчвам вместо на госпожа Харди, на него. Имаше обаче и друго. Искаше от мен да открия, колкото мога повече неща за него: какво е Той, какво иска, какво прави, какво не прави. Това всичкото не достигна до мен под формата на отчетливи слова, но една произнесена дума си спомням съвсем ясно: името на човека, с когото Господ искаше да се свържа, отец Мартин. Затова и тръгнах да посещавам Методистката църква. Не мисля, че фирмената марка на църквата има каквото и да е значение за Господ. Той само ми каза да ходя на църква заради собственото си сърце и душа, да посещавам отец Мартин заради собствените си знания и опит. Дори не знаех в началото кой е този отец Мартин.

— Напротив, знаеше — възрази Ели Карвър. Говореше със спокойния тон на човек, който изведнъж забелязва, че събеседникът му страда от психически отклонения. — Джин Мартин беше идвал две или три години поред да събира пари за хуманитарни мисии в Африка.

— Така ли? Никога не съм го виждал. Предполагам, че съм бил на училище, когато е идвал.

— Глупости — каза майка му, все едно отхвърляше с един замах всичко казано от него. — Той винаги е идвал около Коледа, а по това време училище няма. Сега ме слушай какво ти казвам, Дейвид, много внимателно ме слушай! Когато се случи инцидентът с Брайън, ти сигурно… не знам как да се изразя… си мислил, че ти трябва помощта на външен човек. И подсъзнанието ти е извадило на бял свят единственото име, за което си могъл да се сетиш. Господът, който си чул в момента на своето усамотение, е бил гласът на собственото ти подсъзнание в търсене на отговорите, които са те вълнували. — Тя се обърна към Ралф и разпери ръце в безпомощен жест. — Не ни стига това постоянно четене на Библията, ами и това… Защо не си ми казал нищо за тези молитви?

— Защото си рекох, че това е нещо интимно — вдигна той рамене, без да я погледне в очите. — На никого не е пречил.

— О не, разбира се, молитвите са велико нещо. Без тях нямаше да се изобретят уредите за мъчение — отвърна му тя с нервен, нетърпящ възражения глас, който Дейвид познаваше отпреди: така майка му заговаряше в миговете, преди да избухне в истерия и плач. По същия начин им беше говорила на двамата с баща му, когато Брайън лежеше в болницата; пак така се беше изразявала и цяла седмица, след като Брайън беше спасен.

Бащата на Дейвид й обърна гръб, пъхна ръце в джобовете и заби тревожен поглед в краката си. Това, изглежда, я разгневи още повече. Тя се извъртя отново към Дейвид и с очи, пълни със сълзи, започна да нарежда:

— Каква сделка направихте двамата с този прекрасен Господ? Дали не си разменихте с него някоя снимка на бейзболист? Дали не каза той: „Хей, ще ти разменя един чисто новичък Брайън Рос, ‘84-та година, за тая твоята Кирсти Карвър, ‘88-а?“ Така ли беше? Или нещо като…

— Госпожо, това е вашият син и без да искам да ви се меся, защо не го оставите на спокойствие? Разбирам, че сте изгубили малката си дъщеричка, аз изгубих съпруга си. Имали сме доста тежък ден всички.

Беше жената, която беше стреляла по ченгето. Седеше на края на койката, черните й коси се спускаха пред бузите й подобно на прерязани криле, но така и не криеха с нищо чертите на лицето й. Изглеждаше смазана и психически, и физически. Като че ли повече физически. Дейвид не си спомняше някога да е срещал друг поглед, в който да се чете толкова много умора.

За миг си помисли, че майка му ще побеснее съвсем, че ще обърне гнева си срещу чернокосата жена. Нямаше да го изненада ни най-малко, понякога й се случваше да се нахвърли на съвършено непознати хора. Спомняше си веднъж, тогава беше на шест години, тя беше буквално налетяла на някакъв политически кандидат, застанал пред супермаркета в търсене на гласоподаватели. Човекът бе направил огромната тактическа грешка да й подаде някаква дипляна в момента, в който тя се бореше с няколко торби покупки и закъсняваше за уговорка. Тя се бе обърнала към него подобно на малко, но хапливо животинче и попита кой е той, какво си въобразява, че защищава, какво е отношението му по въпроса за търговския дефицит, пушил ли е някога марихуана, поддържа ли правото на избор на жените. По последния въпрос особено човекът бе повече от категоричен, той твърдо поддържал правото на избор на жените, така поне заяви на Елън Карвър. „Много добре, защото точно сега аз избирам да ви кажа ДА СЕ РАЗКАРАТЕ ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ МИ!“ — беше му изкрещяла тя, след което човекът просто си подви опашката и си замина. Дейвид не го винеше за нищо, и той така би постъпил. Ала нещо в погледа на тъмнокосата („Мери — помисли си той, — казва се Мери“) накара майка му бързо да смени тона, да забрави на секунда яростта си.

За да не й отвръща на нея, тя отново насочи вниманието си към Дейвид.

— Е, има ли отговор от големия Г? Как се предполага, че ще се измъкнем оттук? Ти доста време прекара на земята, сигурно си получил някакво съобщение.

Ралф се обърна към нея.

— Стига си го тормозила! — изръмжа той. — Престани! Да не би да си единствената, която страда?

Тя го изгледа по начин, който граничеше с пълно презрение, сетне продължи да говори на Дейвид:

— Е, какво става?

— Нищо — отвърна той. — Няма отговор.

— Някой идва — прекъсна ги Мери. Над койката имаше прозорец, тя стъпи отгоре й и се опита да погледне. — По дяволите! Решетки и матово стъкло! Нищо не се вижда. Но чувам добре, да, чувам!

Дейвид също чуваше звука на приближаващ автомобилен двигател. Изведнъж моторът нададе рев, все едно го бяха включили на пълни обороти. Разнесе се и писък на спирачки. Той се огледа за съвет към стария човек. Онзи само вдигна ръце в знак, че се предава.

Ушите на Дейвид ясно доловиха нечий болезнен вик, последван от втори. Този път ставаше дума за човешки глас. Щеше да е по-добре да си представи, че е било от вятъра, промушил се в някоя тръба, но гласът почти със сигурност принадлежеше на човек.

— Какво по дяволите? — обади се Ралф. — Господи! Онзи ще си изкрещи червата! Дали е ченгето, как мислите?

— Да даде Господ той да е! — извика Мери с кръвожаден тон. Все още стоеше на койката и зяпаше през ненужния прозорец. — Надявам се някой да му тегли дробовете с ченгел! — Обърна се да изгледа останалите. Очите й бяха все тъй уморени, но в тях се четеше и дива злоба. — Може да е помощ. Замисляли ли сте се изобщо? Може да е помощ! Двигателят не беше в непосредствена близост, но не беше и далеч — изръмжа повторно, гумите изскърцаха върху асфалта по начин, подхождащ повече за филмите по телевизията, отколкото на действителността. След което се разнесе звук от удар на дърво, на метал, може би и на двете. Колата избибибка, може би по невнимание на шофьора, натиснал, без да иска, клаксона. Из пространството се надигна проточен, безжизнен вой на койот. След него се обади, друг, трети, четвърти… Все едно се подиграваха на тъмнокосата жена с нейните надежди за помощ. Двигателят също се приближаваше, по звука се усещаше, че шофьорът кара с малко повече от нормалното.

Мъжът с белите коси продължаваше да седи в единия край на единственото легло в килията, ръцете му стояха провесени между краката му. Без дори да вдига поглед, заговори:

— Недейте се унася в надежди. — Гласът му звучеше насечен и дрезгав, напомняйки за огромните пукнатини в пресъхналата почва на пустинята. — Няма кой друг да е освен него. Познавам звука на мотора.

— Отказвам да ви повярвам — тросна се Ели Карвър.

— Отказвай ‘вото си щеш — вдигна рамене старецът. Никой не ни пита. Бях в комитета, който одобри парите за нова полицейска кола. Точно преди да ми свърши мандатът и да изляза от политиката. Миналия ноември отидох заедно с Коли и Дик и я купихме на една разпродажба. Ей тая, същата кола. Цялата съм я огледал, преди да се спазарим и да я подкараме към дома. Сменяли сме всякакви скорости, така че добре съм я изучил. Това е тя, не мога да я сбъркам.

В момента, в който Дейвид се обърна към стария човек, спокойният тих глас — онзи, който бе чул за пръв път в болничната стая на Брайън — му проговори. Както обикновено, появяваше се малко изненадващо, пък и думата, която произнесе не изглеждаше особено смислена:

„Сапунът“.

Чу сричките, изговорени също толкова ясно и отчетливо, колкото навремето думите: „Ти вече се молиш“, тогава, когато стоеше със затворени очи на виетконгската вишка.

„Сапунът“.

Погледна към левия далечен ъгъл на килията, в която ги бяха затворили с белокосия господин. Имаше тоалетна-клекало. До тоалетната стоеше стар фаянсов умивалник, почервенял от ръжда. До десния кран на чешмата бе поставен зелен калъп сапун, не можеше да е друг, освен „Ирландска пролет“.

Звукът от двигателя на градската полицейска кола се движеше по улиците на Деспърейшън в посока на участъка. По-нататък виеха койотите. На Дейвид вълчият вой все повече му заприличваше на смях — смеха на лудите, щом санитарите напуснат лудницата.

Семейство Карвър бяха твърде притеснени и твърде заинтригувани от зловещата фигура на своя похитител, за да забележат умрялото куче, обесено на табелата с името на града. Джони Маринвил обаче имаше набито око за такива неща. Пък и в интерес на истината кучето трудно би минало незабелязано. Откакто семейство Карвър стоеше в ареста, лешоядите се бяха насъбрали около трупа. Джони не реше виждал по-грозни птици от тях през живота си. Бяха накацали на земята около висящата овчарка. Някои я дърпаха за опашката, други кълвяха месата по краката й. Обесеното през врата куче се люлееше напред-назад из пространството и на Джони започна да му се повдига като при световъртеж.

— Лешояди! — обясни му за всеки случай полицаят. — Голяма работа са, а? — Гласът му изглеждаше по-дебел и по-плътен отпреди. По пътя за града беше кихнал още два пъти в колата, втория път беше изхвърлил и няколко зъба заедно с кръвта от устата си. Джони нямаше представа какво му е, но пък и нехаеше; само се надяваше болестта да го умори по-бързо. — Ще ти кажа нещо любопитно за лешоядите — продължи полицаят. — Събуждат се, за да заспят и знаят как да се събуждат бавно. Научават се с времето, от живота, който водят. Не си ли съгласен, мон капитен?

Побъркано ченге, което цитира поезия, сега пък Сартр.

— Както кажеш, старши. — Не изгаряше никак от желание пак да възразява на полицая поне ако не му се наложеше. Човекът, изглежда, беше в процес на саморазпадане и на Джони му се искаше да доживее неизбежната развръзка.

Минаха покрай умрялото куче и сивкавите зверове, пируващи с плътта му.

„Ами койотите, Джони? Какво беше станало с тях?“

Опитваше се да не мисли за нищо на света за койотите: за това, как се бяха строили от двете страни на пътя подобно на почетна стража, как се изнизваха подобно на Сините ангели в момента, в който колата ги задминеше, и се втурваха като бесни към пустинята, все едно им бяха подпалили козината.

— Пърдят, знаеш ли? — отбеляза полицаят. По гласа му се познаваше, че кръвта не е спряла да тече в гърлото му. Лешоядите пърдят.

— Не, не знаех.

— Да, господине, те са единствените птици, които го правят. Казвам ти го, за да му намериш място в книгата си. Глава 16-а на „Да пътуваш с Харлей“.

Джони си призна, че работното заглавие на книгата му наистина звучи, все едно е квинтесенция на думата „тъпота“.

Минаваха покрай площадка за строителни фургони. На един от по-големите, върху ръждясалата тенекия се четеше:

„Добре дошли в ада на кънтри-музиката“ — помисли си Джони.

Колата мина покрай сградата на минното дружество. На паркинга стояха голям брой автомобили и пикапи, което се стори на Джони доста необичайно. Вече беше свършило работното време, при това отдавна. Защо колите не си стояха по дворовете и гаражите, защо не бяха паркирани пред местната кръчма?

— Да-а, да-а — разсъждаваше за литературата ченгето. Размаха пръст, сякаш, за да нарисува рамката на своето гениално творение: — Всичко виждам във въображението си.

Глава 16: „Пръдливите лешояди на Деспърейшън“. Звучи досущ като извадено от някой роман на Едгар Райс Бъроуз, нали? Бъроуз беше по-добър писател от теб и знаеш ли защо? Защото беше една отрепка без всякакви претенции. Той си имаше приоритети. Да разкаже историята, да си свърши работата, да даде на хората нещо да четат, което хем да ги забавлява, хем да не ги кара да се чувстват глупаци; важното е да не си прекарват времето на жълтите колони във вестниците.

— Къде ме водиш? — попита Джони, опитвайки се да не издава напрежението си.

— В затвора — отвърна му огромното ченге със задавен глас. — Където всяко твое мучене ще бъде използвано срещу теб.

Джони се приведе напред, за да изпъне гърба си. Болката от ритника на ченгето отново се обаждаше.

— Нужна ти е лекарска помощ — каза той. Опитваше се да не изглежда, все едно му държи сметка, no-скоро да изразява загриженост. — Знаеш ли, старши?

— Ти си този, който се нуждае от помощ — отвърна му полицаят. — Духовна, физическа, най-вече редакторска. Так! Но помощ няма да дойде отникъде, Джон Велики. Ти вече си изял последния си литературен обяд и си оправил последната „културна“ мръсница. Намираш се съвсем сам насред пустинята, предстоят ти най-самотните четиридесет дни и четиридесет нощи през целия ти безполезен живот.

Думите се заудряха из черепа му подобно на език на камбана. Джони затвори за миг очи, сетне ги отвори отново. Намираха се в самия град, подминаваха някой си бар, наречен „Хубавиците на Гейл“, срещу който стоеше магазин за „Хардуер с истинска стойност“. По тротоарите не се виждаше жива душа, абсолютно никой. Вярно, че Джони не знаеше град в Западните щати, който да кипи от живот, но това тук си беше направо странно. Да няма и един човек? Когато минаваха покрай бензиностанцията, Джони беше забелязал някакъв служител вътре, беше качил краката си на бюрото и се клатеше на стола си, но това беше всичко. Освен… там насреща по пътя.

Двойка животни мързеливо пресичаха по диагонал по всяка вероятност единственото кръстовище в града. Джони се опитваше да се убеди, че има пред себе си кучета, но напразно: това със сигурност бяха койоти.

„Не е само в полицая грешката, Джони, хич да не си въобразяваш. Тук стават ненормални неща. Крайно ненормални неща.“

Щом стигнаха кръстовището, полицаят изведнъж натисна спирачките, сварвайки Джони неподготвен. Арестантът излетя от седалката и с все сила се блъсна в желязната мрежа. Разбитият му нос реагира повече от болезнено и той мъчително изрева.

Полицаят обаче не му обръщаше внимание.

— Били Ранкорт! — възкликна радостно той. — Проклет да съм, това е самият Били Ранкорт! Чудех се къде се е дянал! Значи се е търкалял пиян до козирката из мазетата на „Спукания барабан“, мога да се обзаложа. Да си харчи доларчетата за глупости! Били Големият ташак, да не съм аз, ако греша!

— Дозът ми! — пъшкаше Джони зад него. Отново му течеше кръв от носа и гласът му звучеше като ерихонска тръба. — О, Божичко, боли!

— Я млъквай! — въздъхна ченгето. — Ами ми се държиш и ти като госпой’ца…

Даде малко назад, след което обърна колата си по посока запад. Свали стъклото си и подаде глава навън. От слънчевите изгаряния голият му врат бе придобил цвета на същинска тухла, като олющената му кожа и болезнените й гънки допълваха впечатлението. Тук-таме дори бяха избили капчици кръв.

— Били! — извика ченгето. — Ти, да, ти, Били Ранкорт! Чш, алоо, старо копеле недно!

Западният край на Деспърейшън приличаше на жилищен квартал — пуст и прашен, но все пак по-добре изглеждащ от фургоните на влизане в градчето. През сълзите си Джони забеляза човек с дънки и каубойска шапка, застанал на средата на платното. Тъкмо се беше загледан в някакви два велосипеда, обърнати с колелата нагоре. Доскоро ще да са били три, но най-малкият — розово детско велосипедче — се беше преобърнал от силния вятър. Колелата на другите два се въртяха с бясна скорост. Непознатият вдигна глава от велосипедите, забеляза полицейската кола, махна колебливо с ръка, след което се насочи към тях.

Ченгето прибра огромната си четвъртита глава в купето. Хвърли един поглед на Джони, достатъчен, за да убеди арестанта в грешката, която човекът на улицата се готвеше да направи: ако се беше взрял по-добре в блюстителя на закона, непознатият навярно отдавна щеше да си е плюл на петите. Устата на полицая сякаш се беше разтопила като восък, също както у старите хора, останали без зъби, от двата й края течеше кръв. Едното му око се бе изпълнило със съсиреци: ако от дълбините му не просветваха сребристи искрици, човек можеше да си помисли, че са му го извадили с нож. Цялата горна половина на ризата беше подгизнала в кръв.

— Това е Били Ранкорт — отбеляза доволно полицаят. Той ме подстригва. Търсех го. — Сниши глас, все едно споделяше тайни с някой съучастник. — Има навика да си попийва.

След което се обърна напред, превключи на първа и натисна с все сила педала на газта. Двигателят изрева, гумите изскърцаха, Джони отново залитна, този път назад. От изненада отново извика. В същия миг колата полетя напред.

Джони протегна ръце напред, вкопчи се в мрежата и с известно усилие се надигна, така че да вижда. Мъжът с дънките и синята шапка — Били Ранкорт Големия ташак — беше застинал на място на три-четири метра пред велосипедите и ги наблюдаваше. С такава скорост колата хвърчеше срещу него, че на Джони му се стори все едно непознатият се надува пред очите му като балон. Имаше чувството, че става жертва на оптическа измама.

— Не! — изкрещя Джони и с лявата си ръка започна да удря по мрежата зад главата на шофьора. — Не, недей! Недей! ШЕФЕ, ВНИМАВАЙ!

Едва в последната секунда Били Ранкорт проумя какво става и понечи да се отдръпне. Свърна вдясно, по посока на някаква схлупена къщурка, която уморено клечеше зад дървената си ограда, но вече беше твърде късно. Той извика от ужас, в следващия момент колата налетя в тялото му и с такава сила го блъсна, че цялата каросерия се разтресе като в конвулсии. Кръв се разплиска по коловете на оградата, автомобилът на два пъти се раздруса, докато колелата газеха поваления човек, след което полицаят разби на трески оградата и се озова насред двора. Исполинът натисна яростно спирачките и колата се завъртя в облак от прах насред голия откъм всякаква растителност двор. Джони отново се залепи за металната мрежа, този път обаче се сети да сведе глава навреме и да поеме удара с лакът.

— Били, педераст нещастен! — зарадва се полицаят. — Так ан лах.

Били Ранкорт се разкрещя. Джони се извърна на седалката и го видя как с последни сили пълзи по платното към отсрещния тротоар. Нямаше как да се изтегли навреме, единият му крак беше строшен и безпомощно се влачеше след него. По дънките и ризата му се виждаха отчетливо следите от гумите на автомобила. Каубойската му шапка стоеше захвърлена на асфалта, обърната наопаки, по подобие на велосипедите. Били Ранкорт я ритна, без да иска, с коляно, тя се килна на една страна и от вътрешността и се разля кръв, все едно беше чаша пълна с вода. Кръв течеше от разбитата му глава и накълцаното му лице. Беше тежко ранен, но макар колата да го беше блъснала в кръста и да го беше прегазила, жертвата не даваше вид, че ще умира лесно. Това не можеше да изненада Джони. Понякога да се отнеме човешки живот изискваше огромни усилия — във Виетнам се беше убеждавал десетки пъти в това. Беше виждал живи войници с половин глава, живи войници с мухи, накацали по изкормените им черва, живи войници с вратни жили, щръкнали като струни между мръсните им пръсти. Хората обикновено умираха трудно. В това се криеше и големият ужас от смъртта.

— Йесс! — изрева като боен вик ченгето и включи машината на заден ход. Гумите отново изсвириха от напрежение, тротоарът се скри сред облаци прах, каросерията се разтърси за пореден път при слизането от бордюра и окървавената шапка на Били Ранкорт се превърна в окървавен парцал. При маневрата колата блъсна с все сила един от велосипедите, желязото издрънча в ушите на Джони, колелото се удари в задното стъкло, колкото да го спука от край до край, сетне излетя високо над колата и се появи след миг от обратната страна. Джони забеляза, че Били Ранкорт е спрял да пълзи: беше извърнал глава през рамо, оплисканото му в кръв лице изразяваше безмълвно примирение. „Сигурно няма и трийсет“ — помисли си Джони, преди предницата на колата да скрие нещастника от погледа му. Отново прегазиха тялото му, все едно изпълняваше ролята на спящ полицай, и ченгето неволно натисна клаксона с лакът. Забави скоростта и плавно обърна колата на сто и осемдесет градуса. На няколко метра пред колата Били Ранкорт лежеше насред огромна локва кръв. Единият му крак се гърчеше в агония, но скоро застина завинаги.

— Уф — въздъхна полицаят. — Лоша работа, а?

— Да, ти го уби — уведоми го за всеки случай Джони. Като че ли нямаше намерение повече да си играе с лудия пред себе си. Като че ли не държеше повече да го надживее. Вече не му пукаше за новата книга, за заровения в пясъците Харлей, не го беше грижа къде се е дянал Стив Еймс. Може би по-късно — ако „по-късно“ изобщо имаше — щеше да се замисли отново над някой от тези въпроси, сега обаче ги зарови дълбоко в паметта си. Уплахата и преживеният шок бяха разбудили едно друго лице на Джони Маринвил — лице, което отдавна не се беше показвало наяве. То нехаеше за Пулицер и Националната литературна награда, не се занимаваше с чукане на известни актриси, били те с много изумруди или не. — Смачка го насред улицата, все едно беше някакво си псе. Браво да ти кажем!

Полицаят се обърна назад, изгледа го изпитателно с единственото си виждащо око, сетне се върна в предишното си положение.

— Учех те на тайните на мъдростта — рече той, — водех те по правите пътеки. Накъдето и да тръгнеш, ще стъпваш здраво по земята, накъдето и да се затичаш, не ще се спънеш в камък. Ала мисля, че старият Били се спъна. Да, наистина го вярвам. Той винаги си е понакуцвал. Мисля, че това беше основният му недостатък.

Джони отвори уста да му отвърне нещо, но това беше един от малкото моменти в живота му, когато така и нищо не измисли. Толкова по-добре за него самия.

— Дръж се здраво за знанията; не им позволявай да се стопят като мъгла; пази ги в себе си, защото те са твоят живот. Малък съвет, който можеш спокойно да приемеш и за себе си, господин Маринвил. Сега ще ме извиниш за малко.

Излезе от колата и се насочи към убития мъж на улицата. Усилващият се вятър засипваше ботушите му с пясък и на светлината на слънчевите лъчи те сякаш заблестяваха като сребро. На панталоните му, точно на задника се беше образувало голямо червено петно. Когато убиецът се наведе над жертвата си, за да я изтегли от платното, Джони забеляза още кръв да се просмуква през почти разшилите се шевове на ризата му. Все едно полицаят вместо пот изпускаше през порите си кръв.

„Може би е точно така. Много е вероятно да е така. Мисля, че му остава малко, преди да му изтече кръвчицата докрай. Доколкото знам, случва се с хемофилиците. Ако не беше толкова огромен, навярно отдавна да е умрял. Знаеш ти какво трябва да правиш, нали?“

Разбира се, че знаеше. Той открай време имаше невъздържан, по-точно непоносим характер и дори някое побъркано ченге, масов убиец, да му изкараше акъла от ужас, пак не можеше да си забрави маниерите. Това, което Джони трябваше да направи, бе да подчини импулсите на темперамента си, да си запуши устата завинаги. Никакви изблици повече, никакви реплики по адрес на полицая, подобни на тази отпреди малко. Когато Джони му рече „браво“, полицаят го бе удостоил с поглед, който нямаше как да му се понрави: беше го погледнал заплашително.

Полицаят качи трупа на Били Ранкорт на рамо и мина между двата съборени велосипеда. Малко встрани от тях последният останал изправен продължаваше все така да върти колелетата си на вятъра и да блести на слънцето. Ченгето прескочи останките от разбитата ограда, изкачи стъпалата и прехвърли тежестта на едното си рамо, за да напъне вратата с другото. Не срещна трудности да я отвори. Джони отбеляза факта без всякакво учудване. Предполагаше, че хората по тези места не си играят да си заключват вратите на домовете.

„Сега ще избие всички в къщата — помисли си той. — Това би било естествена реакция от негова страна.“ • Но полицаят само се наведе, освободи се от товара си и се показа отново на миниатюрната веранда. Затвори вратата след себе си и избърса ръце в горния й праг, оставяйки петна размазана кръв. Беше толкова висок, че дори не му се налагаше да се пресяга за целта. Самият жест подейства смразяващо на Джони — все едно пред очите му се разиграваха сцени от Библията: полицаят отбелязваше с кръв кои къщи да бъдат навестени от Ангела на Смъртта… С тази разлика, че Ангелът на Смъртта беше самият той. Унищожителят.

Полицаят се върна до колата, влезе вътре и подкара невъзмутимо към кръстовището.

— Защо го занесе в къщата? — попита Джони.

— А ти какво искаш да направя? — учуди се на въпроса му ченгето. Гласът му беше станал още по-дебел, едва не се задавяше, докато говореше. — Да го оставя на лешоядите? Срамота, мон капитен. Толкова дълго си живял сред тъй наречените цивилизовани люде, че си започнал да мислиш като тях.

— Но кучето…

— Човекът не е куче — прекъсна го полицаят с наставнически тон. На кръстовището свърна вдясно, после почти веднага вляво, където се намираше малкият паркинг на местната общинска сграда. Изключи мотора, излезе от колата и отвори дясната задна врата. Така поне спести на Джони усилието да се промъква с ранения си крак през теснотията зад изтеглената назад седалка на шофьора. — Между кокошката в курника и кокошката в печката има разлика, Джони, има разлика и между кучето и човека. Дори човекът да е такъв като теб. Хайде, хоп, излизай!

Джони излезе от колата. Направи му впечатление тишината, нарушавана само от диханието на вятъра, шума от камъчета и пръст, сипещи се по стените на сградата, монотонното скърцане на някаква ламарина в близост до мястото. Всичко останало бе пълно мълчание, все едно бяха влезли в църква. Джони протегна крайници: въпреки острата болка в крака и гърба си трябваше да помисли и за останалите си мускули, схванали се от мъчителното пътуване в колата. Най-накрая насъбра достатъчно смелост да погледне почти разпадналото се лице на ченгето пред себе си. Високият ръст на похитителя му беше до такава степен стъписващ, че Джони чак губеше ориентация в пространството. След като сам беше висок метър и осемдесет и седем, той отдавна беше свикнал да гледа хората отгоре, вместо отдолу; нямаше навика да разговаря с хора не просто с два-три, а с цели десет-дванайсет сантиметра по-високи от него. Към това се прибавяше и ширината му, невижданата му ширина. Полицаят не стоеше пред него, той беше надвиснал отгоре му.

— Защо не ме уби и мен просто ей тъй, както стори с човека, как му беше името… Били? Или няма смисъл дори да питам? Може би ти вече си надживял всички „защо“-та?

— По дяволите, ние всички сме ги надживели, ти поне добре го знаеш — отвърна му полицаят и разкри окървавените си зъби в разкривена усмивка, без която Джони спокойно можеше да мине. — Важното е… слушай сега… Аз бих могъл да те пусна. Искаш ли да те пусна? Сигурно в главата ти са останали планове за още една-две тъпи книги, може би дори половин дузина. Би могъл да понапишеш това-онова, преди съдебният лекар, който те дебне някъде по пътя, най-после да те изсипе на масата за аутопсии. И съм сигурен, че с времето ти все повече ще забравяш тази кратка интерлюдия, която преживя, все повече ще се убеждаваш, че вършиш нещо смислено, което да оправдае идването ти на този свят. Искаш ли това, Джони? Искаш ли да те пусна на свобода?

„Свобода за Ирландия“ — мина през ума на Джони, без да знае защо. В един кошмарен миг дори му се прииска да се засмее. Успя да си наложи сериозно изражение и каза:

— Да, бих се радвал много.

— Да бъдеш свободен! Като волна птичка, пусната от кафеза. — Полицаят разпери ръце, за да покаже нагледно на какво ще прилича свободният Джони. Червените петна под въображаемите му криле се бяха разширили. От скъсаните шевове под мишниците почти до самия пояс униформената му риза беше придобила морав цвят.

— Да, искам — настояваше Джони, без да си прави илюзии, че новото му другарче има и най-малки намерения да се раздели с него, о, не. Но след като новото му другарче скоро щеше да се превърне на кървавица, след като дрехите му щяха да бъдат червото на един огромен къс колбас, какво му оставаше на него, освен да следва течението и да поддържа разговора, колкото можеше…

— Добре, голяма уста, предлагам ти сделка: направи ми свирка. Изкефя ли се, пускам те да си вървиш. Всичко точно.

Той разтвори ципа си и дръпна надолу ластика на гащите си. Някакво безжизнено подобие на змия провисна в пространството. Джони се вгледа в тънката струя кръв, която капеше от главичката. Можеше да се очаква — полицаят отдавна кървеше през всички останали дупки на тялото си.

— Предлагам ти да послушаш съвета на кралица Виктория — усмихна се широко ченгето. — Затваряш си очите и си представяш, че имаш срещу себе си ягодов сладкиш.

Джони Маринвил погледна първо кървящия член на маниака, после разкривената му усмивка, после пак оная работа. Не знаеше какво очакваше от него ченгето: да крещи ли, да дава признаци на погнуса ли, може би да пролива сълзи и да му се моли на колене. Така или иначе беше сигурен в едно: той не чувстваше това, което мъчителят му желаеше той да чувства, това, което навярно очакваше той да чувства.

„Изглежда, не ти минава през ума, че през живота си съм видял доста по-грозни гледки от един кървящ член. При това не само във Виетнам.“

Джони усещаше, че гневът се обажда отново в съзнанието му, че отново заплашва да надделее над волята му. По дяволите, нямаше какво да стори. Гневът открай време е бил първичната му страст не, както бяха свикнали да смятат, уискито, кокаинът или курвите. Добрият стар гняв. Може би това, което полицаят не можеше да проумее, бе, че гневът на Джони не се дължи на гадостта, която беше извадил от гащите си. Причината нямаше нищо общо със секса. Откакто се беше родил, Джони Маринвил ненавиждаше да му се бутат неща под носа.

— Ако искаш, ще клекна пред теб — каза той и въпреки че не бе повишил ни най-малко тон, изражението на полицая срещу него изведнъж се промени; откакто се бяха срещнали на шосето, за пръв път се забелязваше подобна реакция. С изключение на здравото око, което се присви в подозрение, лицето на ченгето сякаш се превърна във восъчна маска.

— Защо ме гледаш така? Какво по дяволите ти дава правото, да ме гледаш така? Так!

— Хич да не ти пука как те гледам. Само ме изслушай, сине майчин: бутна ли тоя плъх в устата си, след три секунди ще си го гледаш да се въргаля по земята. Ясен ли съм? Так!

Последната дума направо я изплю в лицето на полицая, като за целта дори се вдигна на пръсти, та да се изравни донякъде с него. За секунда исполинът изглеждаше смаян, нещо повече — сащисан. Лека-полека изражението му се промени, той даде воля на обхваналия го гняв и с едно движение блъсна Джони надалеч от себе си. Толкова силно го удари, че жертвата му чак полетя във въздуха, преди да се удари в стената на сградата. В мига на съприкосновение с тухлите Джони видя чак звезди пред очите си, след което се катурна обратно напред и се озова по очи на земята. Усещаше болка навсякъде. Особено по контузените отпреди места по тялото му тя не се траеше, но изражението, което се беше изписало по лицето на ченгето преди малко, му служеше за достатъчна утеха. Той вдигна очи да види там ли е то още, искаше да му се нарадва повторно, подобно на пчеличка, която каца на любимото си цветче. Но не от радост подскочи сърцето в гърдите му…

Лицето на полицая се беше изпънало като платно. Кожата му изглеждаше някак неестествена, сякаш я бяха покрили с плътен грим. Дори окървавеното око беше някак нереално все едно полицаят имаше две лица и сега второто се опитваше да излезе от плътта му и да измести предишното.

Здравото око на полицая фиксираше известно време Джони, след което ченгето вдигна глава. С петте пръста на лявата си ръка посочи някаква точка в небето.

— Так ах лах — промълви той със сподавен глас. — Тимок. Кан де лах! Он! Он!

Дочу се някакво пърхане, подобно на шума, който издават дрехите, окачени на простора, и тайнствена сянка закри лицето на Джони. Над главата му се разнесе пронизителен крясък, може би птиче грачене, и нечии махащи криле се спуснаха отгоре му. Извитите нокти на пернатия звяр се вкопчиха в раменете му и през коженото му яке разкъсаха плата на ризата. Клюнът се заби с все сила в черепа му и птицата изграчи отново.

Не по друго, а по миризмата, която птицата донесе със себе си, Джони разбра що за животно го е налетяло: човката му вонеше на месо, на разлагаща се мърша. Огромните, рошави криле махаха около лицето му, за да може звярът да заеме по-удобно позиция, и като с ветрило донасяха цялата смрад пред носа и устата му — все едно искаха да я натъпчат в белите му дробове. На Джони му се повдигаше; в съзнанието му се мярна образа на обесената овчарка, люлееща се на вятъра, докато плешивите птици я дърпаха с клюновете си за краката и опашката. Сега една от тях се бе прехвърлила на него, навярно забравила, че лешоядите са по природа страхливи създания и се нахвърлят само на мърша, и човката й систематично кълвеше главата му, пръскайки кръв около себе си.

— Разкарай го от мен! — извика паникьосан Джони. Опита се да сграбчи с две ръце широките, постоянно махащи криле, но остана само с шепа перушина между пръстите. Пък и нямаше как да я види: страхуваше се, че ако отвори очи да види нападателя си, лешоядът може да промени положението си и да му ги изкълве. — Господи, моля те, разкарай го от мен!

— Ако го разкарам, ще се научиш ли да ме гледаш, както трябва? — попита полицаят. — Ще се държиш ли все така нахално и невъзпитано?

— Не! Никога вече! — Беше готов да обещае всичко. Думите, които беше изрекъл преди малко по адрес на ченгето, се бяха стопили в небитието, все едно лешоядът ги беше помислил за червей и ги беше натикал безвъзвратно в човката си.

— Обещаваш ли?

Птицата продължаваше да маха с криле и да го кълве по главата. Смърдеше на развалено месо и животински вътрешности. Сега се бе заловила да го изяде него. Жив.

— Да! Да! Обещавам.

— Да ти го начукам — отвърна му невъзмутимо полицаят. — Да ти го начукам и на теб, и на шибаните ти обещания. Хайде, оправяй се сам! Или умри.

Притискайки с все сила клепачи, коленичил на земята, Джони инстинктивно беше свел глава и сега напосоки се опитваше да докопа птицата. Най-накрая хвана крилете й, точно там, където се отделяха от тялото, и я дръпна от темето си. Лешоядът се гърчеше из въздуха, сипеше наоколо си бяла перушина, която вятърът развяваше подобно на знаме, и надаваше злокобното си грачене, в което се улавяха и нотки на болка. Със сълзи на очи — по-скоро от погнуса, отколкото от болка — Джони успя да откъсне едното крило на лешояда и да удари птицата в стената. Крилатият звяр го изгледа с черните си като катран очи, човката му зейна отворена и от нея покапа кръв. В следващия миг лешоядът я затвори и шумно примлясна.

„Това е моята кръв, гад такава“ — ядоса се мислено Джони. Захвърли крилото на земята и се изправи на крака. Лешоядът понечи да му избяга и ползвайки здравото си крило подобно на весло, се насочи към полицейската кола. От маховете из въздуха се надигаше облак прах и перушина, но преди птицата да е направила и пет крачки, Джони я затисна с тежкия си мотоциклетистки ботуш и прекърши гръбнака й. Лешоядът разпери крака на двете страни, все едно правеше шпагат, и издъхна. Джони сложи ръка пред очите си, убеден, че всеки момент и последните капчици човешка воля в него ще се прекършат подобно на костите на лешояда.

— Не беше зле — похвали го ченгето. — Успя да му видиш сметката на този. Я сега се обърни насам.

— Няма — отказа Джони, целият разтреперан и все така скрил лице в шепите си.

— Обърни се!

На подобен глас не можеше да не се подчиниш. Джони се извъртя на другата страна, колкото да види ченгето вдигнало ръка, също както преди малко — с петте пръста, сочещи небето. Вдигна глава и забеляза останалите лешояди — поне две дузини — накацали в редица по покрива, вперили птичия си поглед в двамата.

— Искаш ли да ги извикам и тях? — попита ченгето с престорено любезен тон. — Мога да го сторя, знаеш ли. Птиците винаги са ми били хоби. Ще те изядат жив, ако това ти е целта.

— Н-н-не — обърна отново очи към полицая Джони и за свое облекчение се увери, че ципът е закопчан. Панталоните обаче бяха целите в кръв и отпред. — Не, н-недей.

— Вълшебната думичка, Джони?

За секунда — секунда, която се проточи ужасно — Джони остана вцепенен, без да разбира какво иска от него ченгето.

— Моля.

— Ще се държиш ли благоразумно?

— Д-да.

— Чудя се дали да ти вярвам — рече полицаят, все едно говореше сам на себе си. — Просто се чудя.

Джони продължаваше да го гледа, без да продумва. Гневът си беше отишъл окончателно. Изглежда, всякакво чувство си беше отишло, заместено от дълбок унес.

— Това момче — продължи полицаят и вдигна поглед към втория етаж на общинската сграда, чиито прозорци с матови стъкла бяха преградени с решетки. — Това момче ме смущава. Чудя се дали да не поговоря с теб по въпроса. Може би ти ще ме посъветваш как да постъпя.

Ченгето скръсти ръце пред гърдите си и започна да играе с връхчетата на яката си, по същия начин, по който бе барабанял с пръсти по кормилото на колата си. Оглеждаше изпитателно Джони.

— Или може би просто да те убия, а, Джони? Може би това ще е най-доброто решение за всички — ако умреш, току-виж най-сетне ти присъдили Нобеловата награда, за която толкова години-си мечтал. Как мислиш?

Полицаят изви врат и като се спогледа с наредените по покрива лешояди, прихна да се смее. Те му отвърнаха с грачещите си гласища и на Джони нямаше как да не му дойде на ум ужасяваща мисъл — именно защото беше повече от вероятна.

„Те се смеят с него. Защото шегата не беше предназначена за него и за мен, а именно за тях.“

Мощен повей на вятъра се шмугна в заградения паркинг! Джони залитна на една страна, докато откъснатото крило на лешояда се завъртя като перушинка по въздушното течение. Започваше да се стъмва. Джони погледна на запад и забеляза издигналия се облак от прах, който, подобно на огромна гумичка, изтриваше планините от хоризонта и скоро щеше да ги скрие съвсем. Слънцето все още грееше над прахта, но нямаше да е задълго. Задаваше се ураган, насочил се право към тях.

Петимата, затворени в арестантските килии — семейство Карвър, Мери Джаксън и възрастният белокос господин слушаха писъците на мъжа отвън и звуците, които ги придружаваха: остри птичи крясъци и шум от махащи криле. Най-накрая и едните, и другите спряха. Дейвид само се молеше да не е умрял още някой, но пък и като се замислеше, убеждаваше се, че обратното е по-вероятно.

— Как казахте, че се казва? — попита Мери.

— Коли Ентрейджиън — отговори старецът. Изглеждаше така, сякаш писъците отвън го бяха изтощили. — Пълното му име е Колиър. Дойде тук от някакво миньорско градче в Уайоминг, там ги има много, преди петнайсет-шестнайсет години. Тогава беше кажи-речи момче. Искаше работа в полицията — не му дадоха. Вместо това отиде да работи в мината за Диабло Къмпани. Това беше точно по времето, когато от Диабло се канеха да си вдигат чуковете и да си вървят. Доколкото си спомням, Коли беше от екипа, който трябваше да затвори мината.

— На нас с Питър ни каза, че мината била отворена — отбеляза Мери.

Старецът поклати глава в жест неясно дали на досада или умора.

— Има хора, дето мислят, че мината е изчерпана, ама бъркат. Вярно е, че идваха пак да ровят тъдява, но няма да изкарат и тон; само ще изхарчат парите на инвеститорите и пак ще я затворят. Няма да има по-голям щастливец от Джим Рийд, ако това стане. Вече му е писнало от кръчмарски побоища. Всички ще бъдем доволни, ако пак затворят старата „Китайка“. Тя е обитавана от духове, така поне мислят неграмотните люде от областта. — След което добави: — Аз съм един от тях.

— Кой е Джим Рийд? — попита Ралф.

— Началникът по гражданска безопасност. Сиреч шеф на местната полиция, но в Деспърейшън живеят не повече от двеста души, така че за същинска полиция не можем да говорим. Джим имаше двама постоянни помощници: Дейв Пиърсън и Коли. Никой не очакваше Коли да остане след оттеглянето на Диабло, но той остана. Не беше женен, бяха му дали пенсия-злополука, затова остана да се навърта. Хващаше се къде, каквото има за вършене, най-накрая и Джим започна да го използва по задачи. Вършеше си добре работата, затова Джим го препоръча на градския съвет и го назначихме на постоянна работа през ‘91-ва.

— Трима полицаи са доста народ за толкова малък град — обади се Ралф.

— Така е. Но ни дадоха пари от Вашингтон, покрай закона за засилване на съдебната власт, освен това сключихме договор с областната управа да се грижим за реда из незаселените райони наоколо: пътни нарушители, пияни шофьори и така нататък.

Отвън отново се дочу койотски вой. Заради вятъра той достигаше на части.

— Откъде се е сдобил с пенсия-злополука? — попита Мери. — Да не са му я дали заради психически проблеми.

— He, госпо’o. Веднъж се преобърна с пикапа, докато слизаше по склона към мината… Съвсем малко преди хората от Диабло да решат, че само си харчат парите, и да се оттеглят. Счупи си коляното. Горе-долу се оправи, но остана да куца, това го знаем всички.

— Значи не е същият — отряза Мери.

Старият господин я изгледа и вдигна оределите си вежди.

— Човекът, който уби съпруга ми, не куца.

— Не, не куца — съгласи се белокосият. Беше си придал толкова сериозен тон, че чак граничеше с комичното. — Така е, но си е Коли, грешка няма. От петнайсет години насам почти няма ден да не съм го виждал, черпил съм го в „Спукания барабан“, той пък ми го е връщал в „Жълтиците на Бъд“. Той беше човекът, който дойде до клиниката — да прави снимки и да търси отпечатъци, след като ония бяха влезли с взлом. Сигурно са търсили наркотици, но така и не научихме със сигурност. Не успяха да ги заловят.

— Лекар ли сте, господине? — попита Дейвид.

— Ветеринар — уточни непознатият. — Името ми е Том Билингзли. — Протегна голямата си, набръчкана от възрастта ръка, която леко трепереше.

Дейвид с готовност му подаде своята.

На долния етаж се отвори с трясък някаква врата.

— Ето ни и нас, Велики Джон! — прозвуча дружески гласът на полицая по стълбите. — Стаята те чака! Стая ли, какви ги говоря… По дяволите, ще ти се даде същински апартамент! Качвай се пред мен! Забравихме да ти осигурим компютър, но сме се погрижили да не ти липсват страхотните ни стени и няколкото поетични мисли, изписани по тях, от типа на: „ЛАПАЙ ПАТКАТА“ или „И СЕСТРА ТИ СЪМ Я Е…“, звучи добре за начало, нали?

Том Билингзли погледна към вратата за стълбището, след което се обърна отново към Дейвид. Говореше достатъчно високо, за да го чуят всички, но гледаше именно Дейвид, сякаш с него искаше да сподели мисълта си:

— Има още нещо. Той е станал и по-голям.

— Какво искате да кажете? — попита Дейвид, въпреки че се досещаше.

— Каквото казах. Коли никога не е бил среден на ръст, бих казал, че беше над метър и деветдесет, сигурно и е тежал към сто и десет кила. Но сега…

Хвърли поглед към вратата, зад която се чуваха приближаващите стъпки на двама души, но се обърна отново към Дейвид.

— Бих казал, че в момента е станал поне седем-осем сантиметра по-висок, не мислите ли? И е качил трийсет кила отгоре.

— Това е налудничаво! — възкликна Елън. — Невероятно!

— Така е — съгласи се белокосият ветеринар. — И все пак си е самата истина.

Вратата към стълбите се отвори и в помещението влетя непознат мъж с окървавено лице и сиви коси, спускащи се чак до раменете. Косите също бяха омазани с кръв. Човекът не се оказа със същата балетистка грация като Мери Джаксън преди час-два, затова залитна на средата на стаята, падна на колене и протегна две ръце пред себе си, за да не се удари в бюрото. Човекът, който влезе след него, хем беше същият, който ги беше довел един след друг в килиите, хем беше съвършено различен — чудовище, покрито цялото с кръв, мистично създание, което сякаш се разпадаше пред очите им.

Полицаят ги изгледа от висините на полуразтопеното си лице и устата му се разтвори в широка усмивка.

— Да ни погледне човек, а? — рече той с плътен, замислен тон. — Да ни погледне само човек… Като едно голямо семейство!

— Стив?

— Какво?

— Дали това е, каквото си мисля?

Синтия беше протегнала ръка през отвора от сваленото стъкло и сочеше на запад.

— А какво си мислиш, че е?

— Пясък — рече тя. — Пясък и вятър.

— Ъ-хъ. И аз бих казал същото.

— Ще спреш ли за минутка? Ако обичаш.

Той я изгледа въпросително.

— Само за минутка.

Стив Еймс изкара камиона си встрани от пътя, отклоняващ се в южна посока от шосе номер 50 и водещ според табелата към Деспърейшън. Не се бе оказало трудно да го открият. Сега седеше зад волана и наблюдаваше Синтия Смит, която бе успяла дори насред миговете на най-голяма тревога да го нарече свой новонамерен приятел. Тя обаче не гледаше към новонамерения си приятел, а беше свела глава и докато дърпаше нервно с пръсти края на фланелката си, замислено се взираше в изображението на Питър Тош върху нея.

— Аз съм трезвомислещо момиче — каза, без да вдига очи.

— Може да съм малко психо, но не съм без мозък. Вярваш ли го?

— Щом казваш.

— И съм практична. Това вярваш ли го?

— Разбира се.

— Ето, затова се присмях на интуицията ти или както щеш го наречи. Но ти мислеше, че наистина ще намерим нещо на пътя, и наистина го намерихме.

— Да, така беше.

— Значи интуицията не те е излъгала.

— Би ли минала по същество? Шефът…

— Точно така. Шефът, шефът, та шефът. Знам, че за това мислиш, знам, че практически само за това мислиш. Точно това ме тревожи. Защото имам лоши предчувствия, Стив. Лоша интуиция.

Той я изгледа. Бавно, с нежелание тя вдигна очи да му отвърне на погледа. Това, което Стив прочете в нейния, го изненада, при това неприятно: в зениците й проблесваха искрици страх.

— Какво има? От какво се страхуваш?

— Не знам.

— Виж, Синтия… това, което трябва да направим двамата, е да намерим полицай, при липса на полицай — телефонна кабина. Трябва да съобщим на властите, че Джони е изчезнал. Че е изчезнало и някакво си семейство Карвър.

— Именно…

— Не се тревожи, ще внимавам. Обещавам.

— Би ли опитал пак да се свържеш с 911 по клетъчния? — попита Синтия с тъничък, плах гласец, който не отиваше много на образа й отпреди малко.

Стив посегна към мобифона, само и само да й направи удоволствие. Не очакваше да се получи нещо и беше прав в очакванията си. Дори и до роботски глас не се добра. Не беше съвсем сигурен, но си каза, че наближаващият смерч или пясъчна буря, или както ще да й викат по тукашните места, е причина връзките да станат още по-трудни.

— Съжалявам, никаква надежда — каза той. — Искаш ли сама да опиташ? Може да имаш по-голям късмет. Нали знаеш, женското докосване…

Тя поклати глава.

— Ти усещаш ли нещо? Нещо, каквото и да е?

Стив въздъхна. Да, усещаше нещо. Връщаше се в мислите си обратно във времето, още в годините на ранния си пубертет, когато живееше в Тексас. Лятото, когато навършваше тринайсет, беше най-дългото, най-сладостното, най-странното лято през живота му. Към края на август почти всяка вечер се разразяваха гръмотевични бури кратки, но опустошителни, старите каубои ги наричаха „развигори“. През тази година (година, когато по радиото май не пускаха друго освен Би Джийс), минутите на тишина, които предшестваха бурите — почернялото небе, застиналият въздух, пронизителните звуци на гръмотевиците, заострените вили, с които светкавиците се забиваха в плътта на прерията, — всичко това го беше възбуждало по начин, по който нищо друго нямаше да успее да го стори. Чувстваше очите си като електрически крушки, включени във фасонките, стомахът му се обръщаше като пералня, пенисът му се изпълваше с кръв и се надигаше твърд и прав като дръжка на кинжал. Усещане за физически екстаз и духовна тръпка го преследваше сред тази повтаряща се тишина, предчувствие, че земята се готви да издаде някоя голяма тайна, да я изиграе като жокер. Разбира се, подобно откровение така и не се явяваше (освен ако не приемем за откровение откритието как да мастурбира, но то дойде едва година по-късно), само порои. Ето това усещаше в този миг Стивън Еймс, само дето стомахът не го свиваше, кожата му не настръхваше, нито екстаз, нито тръпка на ужас го обхващаше — или поне не съвсем. Това, което го преследваше от мига, в който Синтия бе изровила каската на шефа му, беше някакво потискащо предчувствие, усещане, че нещата са тръгнали на зле или най-малкото им предстои да станат такива. И все пак, преди Синтия да го заговори, той можеше да се похвали, че е забравил това усещане или че поне е способен да го обясни: в детските му години организмът му вероятно беше реагирал на резките промени в атмосферното налягане или на електрическата енергия, с която се насищаше въздухът, или кой знае на какво друго. А сега наближаваше буря, нали? Значи причината можеше да е същата: той да изживява отново моменти от миналото си да има дежа ву, както наричаха хората подобно усещане. Това си беше напълно в реда на нещата, но…

— Добре, признавам, чувствам нещо. Но какво по дяволите мога да направя? Не искаш да се върна обратно, предполагам?

— Не, не можем да се връщаме. Само внимавай, става ли? Вятърът разклати камиона. Облак кафеникав пясък се разнесе над пътя, превръщайки го за миг в мираж.

— Добре, но ти ще помагаш.

Стив запали мотора. Залязващото слънце се беше обагрило в кървавочервено и докосваше издадения контур на пясъчните възвишения на запад, дори долният му край бе започнал да се губи зад хоризонта.

— Разбира се — увери го Синтия и направи кисела гримаса при следващата въздушна вълна, която разтърси камиона. — Можеш да разчиташ на мен.

Подгизналото в кръв ченге заключи новодошлия в килията до тази на Дейвид Карвър и Том Билингзли. Щом свърши, бавно се обърна на сто и осемдесет градуса. Лицето му вече се беше обелило наполовина, ала това не му пречеше да изглежда тържествено и замечтано. Бръкна в джоба си и извади отново връзката ключове. Дейвид забеляза, че избира същия като преди малко — четвъртития с черната метална нишка, — значи се използваше само един за всички килии.

— Онче-бонче глупаво галфонче — започна да брои полицаят, — риба щука, махай се от тука.

Направи няколко крачки към килията на родителите на Дейвид. При приближаването му двамата се отдръпнаха инстинктивно назад, прегърнали се един друг за кураж.

— Оставете ги! — извика разтревожен Дейвид.

Билингзли го хвана над лакътя, за да го дръпне, но Дейвид се освободи. — Чувате ли ме? Оставете ги на мира!

— Надявай се! — отвърна му през рамо Коли Ентрейджиън. Пъхна необичайното устройство в ключалката на килията и резетата шумно се прибраха. След това отвори широко вратата.

— Добри новини, Ели: налучкала си паролата. Хайде, излизай!

Елън поклати глава. Помещението започваше да тъне в сянка, лицето й сякаш плуваше из сумрака, бяло като хартия. Ралф я прегърна с две ръце през кръста и я изтегли още по-назад.

— Не сторихте ли вече достатъчно на семейството ни? — попита той.

— Да ти отговоря с една дума: не — отвърна му Ентрейджиън, извади пистолета си с дуло на оръдие, зареди го и го насочи към главата на Ралф. — Излизай веднага, малка госпожо, за да не гръмна грозното ти мъжле между очите. Как искаш мозъка му: да си остане, където е, или да го просна да се суши на стената? На мен ми е все едно, да знаеш.

„Господи, накарай го да спре! — молеше се наум Дейвид. — Моля те, накарай го да спре! Ако си могъл да върнеш Брайън обратно от нищото при нас, значи можеш и това да сториш. Можеш да го спреш. Мили Боже, умолявам те, не го оставяй да отведе майка ми!“

Елън отблъсна ръцете на Ралф от себе си и се опита да се откъсне от него.

— Ели, недей!

— Трябва да изляза. Не разбираш ли?

Ралф отпусна безпомощно ръце. Ентрейджиън затвори предпазителя на пистолета си и го пусна обратно в кобура. Протегна ръка към Елън, сякаш я канеше да извъртят един танц на дъсчения под. Тя му се подчини. След секунда тихо го заговори — по начина, по който беше свикнала да приказва, когато не желаеше синът й да чува. Но Дейвид имаше остър слух и успя да улови повечето от репликите им:

— Ако искате… отведете ме на място, където синът ми да не може да ме види.

— Не се тревожи — прошепна й Ентрейджиън съучастнически. — Не искам… това. Особено не от… теб. Хайде да тръгваме!

Той тръшна вратата на килията, дръпна я веднъж-дваж, колкото да се увери, че е заключена, но нито за миг не изпусна майката на Дейвид с другата си ръка. След което я поведе към вратата.

— Мамо! — изкрещя след тях Дейвид. Хвана се за пръчките на решетката и започна да ги блъска. Вратата на килията му леко изскърца, но това беше всичко. — Мамо, не! Остави я на мира, копеле такова! ОСТАВИ МАЙКА МИ НА МИРА!

— Не се тревожи за мен, Дейвид, ще се върна! — опита се уж да го успокои майка му, но тихият й, почти отнесен тон още повече го ужаси: все едно Елън вече си беше отишла. Може би ченгето я беше хипнотизирало от мига, в който я беше докоснало. — Не се тревожи за мен.

— Не! — виеше от мъка Дейвид. — Татко, спри го! Накарай го да спре!

Вътре в душата си ставаше все по-убеден: ако огромното, давещо се в кръв ченге изведеше майка му през вратата, той никога повече нямаше да я види.

— Дейвид… — понечи да каже нещо Ралф, вместо това направи две несигурни крачки назад й се друсна на дървеното легло. Закри с ръце очите си и заплака.

— Ще се грижа за нея, Дейв, не се тревожи — обеща Ентрейджиън. Стоеше на самата врата към стълбището и държеше здраво Елън Карвър за ръката, точно под рамото. По лицето му се беше изписала усмивка, която бихме нарекли сияйна, ако не беше кръвта по зъбите му. — Аз съм човек на чувствата, досущ като героя от „Мостовете на Медисън“, само дето няма камера да ме снима.

— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш! — закани се Дейвид.

Усмивката на ченгето се стопи. Изглеждаше ядосан и дори леко обиден.

— Може и да съжалявам… но се съмнявам. Наистина се съмнявам. Ти си едно малко християнче, нали?

Дейвид издържа на погледа му, без да отговори нищо.

— Да, да, ти си едно малко християнче. Изглеждаш съвсем като децата, които се молят на Господ — с нахални погледи и плямпащи уста. Малко християнче, облечено в бейзболна фланелка! Тц-тц! — Приближи глава до тази на Елън и игриво погледна сина й през къдриците на косите й. — Моли се, колкото си искаш, Дейвид, но не се надявай това да ти бъде от полза. Твоят Господ не е тук, също както не беше и с Исус, когато Исус умираше на кръста, неспособен дори пред смъртта да погледне истината в очите. Так!

В този миг Елън забеляза звяра да се качва по стълбите. Изпищя от ужас и се опита да се отдръпне, но Ентрейджиън не я пускаше. Койотът се вмъкна тихомълком в помещението. Дори не удостои с поглед пищящата жена, която се гърчеше в желязната хватка на полицая, вместо това се насочи към центъра на помещението. Застана на едно място и изви врат, за да погледне с безжизнените си жълти очи Ентрейджиън.

— Ах лах — каза му полицаят и пусна за секунда Елън, колкото да плесне с дясната си ръка по външната страна на лявата. На Дейвид жестът му напомни за плоско камъче, правещо жабки по повърхността на водата. — Хим ен тау.

Койотът седна на земята.

— Много е бърз — представи го Ентрейджиън. Говореше по принцип на всички, но гледаше само Дейвид. — Като казвам „бърз“, разбирайте бърз. Много по-бърз от повечето кучета. Само да сте подали ръка или крак през решетките, ще ви ги отхапе, преди да сте усетили. Гарантирам го.

— Остави майка ми на мира! — за последен път се опита да го спре Дейвид.

— Виж какво, синко — отвърна му с видимо нежелание Ентрейджиън. — Ако ми харесва, ще вкарам пръчка в пъпа на мамчето ти и ще я търкам, докато не си запаля огън, и ти няма да ме спреш. А след това ще се върна и за теб.

След което се изгуби във вратата, теглейки майката на Дейвид след себе си.

В килиите настъпи пълно мълчание, нарушавано само от тихото хълцукане на плачещия Ралф Карвър и от забързаното дишане на койота. Звярът беше провесил език по посока на Дейвид и го наблюдаваше с потискащо интелигентните си очи. Малки лиги се проточваха от върха на езика му, подобно на капки вода по спукана тръба.

— Не губи кураж, синко — обади се най-накрая мъжът с дългите до раменете сиви коси. Звучеше като човек, който повече е свикнал него да утешават, камо ли той да успокоява околните. — Видя го на какво е заприличал — сигурно всичките му кръвоносни съдове са се спукали, зъбите му падат, едното му око едва не е изскочило от черепа му. Няма как да издържи дълго така.

— Ще издържи достатъчно дълго, за да убие мама, ако пожелае — отвърна му Дейвид. — Той вече уби сестричката ми. Блъсна я по стълбите и й строши… ст-троши й врата. — Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи и трябваше да положи усилие, за да Ги спре. Не му беше сега времето да циври.

— Да, но… — понечи да каже нещо мъжът с прошарената коса, но замълча.

Дейвид изведнъж си спомни една от разменените реплики между него и полицая по време на пътуването им за Деспърейшън — тогава, когато все още не знаеха, че ченгето е маниакален убиец, и си мислеха, че е дошъл да им се притече на помощ. Беше го попитал откъде знае фамилията им и полицаят му беше отговорил, че я е прочел на табелката над масата. Отговорът звучеше убедително, табелка над масата имаше и на нея наистина беше изписано името Карвър… но Ентрейджиън нямаше как да я е видял от мястото си пред страничната врата на караваната. „Имам очи на орел, Дейвид — беше му казал той. — С тези очи отдалеч откривам истината.“

Ралф Карвър се изправи и бавно, почти тътрейки се, приближи до решетките. Очите му бяха целите кръвясали, клепачите му се бяха подули от плач, лицето му изглеждаше още по-ужасно отпреди. За секунда Дейвид беше като обладан от безумен гняв, идеше му да се разкрещи насреща му: „Ти си виновен! Ти си виновен, че Пай е мъртва! Ти си виновен, че оня отведе мама да я убие или изнасили! Ти и любимият ти комар! Ти и тъпите ти идеи за лятна почивка! Трябваше теб да отведе, татко, теб трябваше да отведе вместо нея!“

„Престани, Дейвид — изведнъж прозвуча гласът на Джин Мартин в съзнанието му. — Та нали тъкмо то иска от теб така да разсъждаваш.“

Защо „то“? Ченгето ли, Ентрейджиън ли имаше предвид гласът? И какъв е този начин, по който той… то… искаше той да разсъждава? Какво изобщо му пукаше как разсъждава Дейвид?

— Погледнете това чудо — кимна в посока на койота Ралф. — Как можа да го повика вътре? И защо стои?

Койотът се извърна по посока на гласа, след това хвърли един поглед на Мери и отново се обърна към Дейвид. Продължаваше да се задъхва от горещина. Продължиха да се сипят лиги по пода, където вече се образуваше малка локвичка.

— По някакъв начин ги е дресирал — предположи мъжът със сивите коси. — Също както и птиците. Там, навън чакат няколко десетки дресирани лешояда. Убих един от тези пернати изроди. Смачках го…

— Не — поклати глава Мери.

— Не — подкрепи я Билингзли. — Знам, че койотите се поддават на дресировка, но в случая не става дума за това.

— А за какво друго? — тросна му се сивокосият.

— Ами ченгето? — обади се Дейвид. — Господин Билингзли казва, че е станал по-висок отпреди. Поне седем сантиметра.

— Това е лудост.

Мъжът с прошарената коса беше облечен с кожено мотоциклетистко яке. Отвори ципа на единия от джобовете си и извади намачкана опаковка хапчета валидол. Натика едно в устата си и го глътна.

— Как е името ви, господине? — попита го Ралф.

— Маринвил. Джони Маринвил. Аз съм…

— Вие сте един слепец, ако не забелязвате, че на това място се случват едновременно ужасни и необясними неща.

— Не съм казал, че нищо ужасно не се е случило, още по-малко съм тръгнал да ви убеждавам, че всичко си е в реда на нещата — отвърна му сивокосият. Продължи да бърбори нещо, но в този миг тайнственият глас отново прозвуча в ушите на Дейвид и той изгуби интерес към разговора на възрастните.

„Сапунът, Дейвид. Сапунът.“

Погледна към дъното на килията — зелен калъп „Ирландска пролет“ беше поставен на умивалника. След това се сети за последните думи на Ентрейджиън: „А след това ще се върна за теб.“

„Сапунът.“

Изведнъж разбра… Или поне си помисли, че е разбрал. Надяваше се да е разбрал.

„Дано съм прав. Дано не греша или…“

Беше облякъл фланелка с цветовете на Кливлънд Индиънс. Сега я съблече и я хвърли на пода. Вдигна очи и се увери, че койотът продължава да го наблюдава. Заострените му уши бяха щръкнали нагоре, все едно се ослушваше, и Дейвид като че ли дочу някакво тихо ръмжене дълбоко в гърдите му.

— Сине? — обърна се баща му към него. — Какво си мислиш, че правиш?

Без да отговаря, Дейвид седна на ръба на койката, изхлузи маратонките си и ги захвърли върху тениската си. Вече не се и съмняваше, че койотът е започнал да ръмжи. Сякаш разбираше какво си е наумил. Нещо повече — сякаш смяташе на всяка цена да му попречи.

„Че какво се самозалъгваш? Разбира се, че ще се опита да те спре, нали затова го остави ченгето? Просто трябва да вярваш и да се уповаваш.“

— Да се уповавам на Господ, който ще ме закриля — промърмори Дейвид под носа си.

Изправи се и разкопча колана си. Вече беше хванат най-горното копче на дънките си, когато се спря.

— Госпожо — повика той. — Госпожо? — Мери вдигна глава да го погледне и Дейвид усети как се изчервява. — Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си, а най-добре и слиповете си.

— Какво за Бога си намислил? — попита отново баща му. В гласа му се усещаше истинска паника. — Каквото и да е, забранявам ти. Абсолютно ти забранявам!

Дейвид не му отговори, вместо това не сваляше поглед от Мери. Гледаше я също тъй настоятелно, както койотът наблюдаваше него. Тя се взря за секунда-две в очите му, след което, без да продума, му обърна гръб. Мъжът с коженото яке седеше на леглото в килията, смучеше си хапчето и го наблюдаваше. Дейвид се стесняваше не по-малко от всички останали момчета на своята възраст и погледът на непознатия го караше да се чувства неловко… Но както вече се беше уверил, не му беше сега времето да се прави на госпожица. Хвърли още един поглед към зеления сапун, след което свали отведнъж дънките и слиповете си.

— Бива си ги! — извика Синтия. — Ей, на това му се вика чувство за хумор.

— На кое? — попита Стив. Беше се навел леко напред, за да следи по-добре пътя. Все по-често асфалтът се губеше зад облаци от пясък, та трябваше да внимава.

— На табелата. Не я ли видя?

Той погледна вдясно. Върху табелата, на която преди беше писало: „ЦЪРКОВНИТЕ И ГРАДСКИ ОРГАНИЗАЦИИ НА ДЕСПЪРЕЙШЪН ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ!“, някой си беше играл да надраска със спрей злокобна шегичка: „МЪРТВИТЕ ПСЕТА НА ДЕСПЪРЕЙШЪН ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ!“ над табелата беше завързано прерязано въже, което сега се вееше свободно на вятъра. Старата овчарка обаче не се виждаше. Най-напред с нея й се бяха почерпили лешоядите, след тях и койотите. Гладни както винаги и без да се стесняват ни най-малко, че посягат на свой роднина, пустинните вълци бяха разкъсали въжето със зъби и след продължителни боричкания кой да има честта да влачи трупа го бяха отнесли отвъд хълма. Това, което беше останало от овчарката (най-вече кости и нокти) беше изоставено на вятъра и пясъците, които скоро щяха да го скрият напълно.

— Местните герои сигурно си падат по шегите — отбеляза Стив.

— Не ще и съмнение — съгласи се Синтия и посочи пред себе си. — Спри ей там.

Беше някаква ламаринена барака, вече силно ръждясала. Отпред стоеше надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“. До постройката имаше паркинг, на паркинга — десетина-дванайсет леки коли и камионът.

Стив свърна вдясно, но не бързаше да влиза в паркинга, поне не засега. Вятърът се беше засилил, епизодичните повеи отпреди час бяха прераснали в постоянно движеща се въздушна маса. На запад слънцето беше придобило почти сюрреалистичен червеникаво-оранжев цвят и плоско като на снимка, заплашително надвисваше над планините Десатоя. Стив се заслуша в някакво монотонно дрънчене, идващо най-вероятно от стоманената летва на знамето, която се удряше в пилона зад постройката.

— Какво си намислила? — попита Стив.

— Да се обадим на ченгетата оттук. Вътре има хора. Виж, свети.

Той се загледа в бараката и се увери, че в пет или шест от малките прозорчета откъм далечния й край наистина свети. В сумрака се създаваше впечатлението, че пред тях има не сграда, а преминаващ влак. Стив погледна отново Синтия и вдигна рамене.

— Защо да се обаждаме оттук, когато просто можем да отидем до местния участък? Центърът, ако подобно място може да има център, трябва да е близо.

Тя потърка челото си в знак на умора или на главоболие.

— Обеща ми да бъдеш предпазлив. А аз ти обещах да ти помогна да бъдеш предпазлив. Точно това се опитвам да направя сега. Иска ми се да придобия известна представа за нещата, преди някоя униформа да ме друсне на стола пред себе си и да започне с разпита. И не ме питай защо, защото не знам. Ако се обадим на ченгетата и те се окажат хора на място, всичко е добре. Ако те си вършат работата, и ние ще си свършим нашата. Но… къде по дяволите са били те досега? Да речем, че от шефа ти и следи не са останали, добре… Ами онази каравана, паркирана на самото шосе, със спукани гуми, с отворена врата, с всички по-ценни вещи по местата си? Искам да кажа, че ми трябва малко време да помисля. Защо ченгетата не са дошли изобщо?

— И това ти се струва странно, а?

— Да, струва ми се странно…

Ченгетата можеше да се занимават с пътна катастрофа, с пожар в някое ранчо, с грабеж в магазин, дори с убийство, и тя добре го знаеше. Подобен случай спокойно би изисквал всички заедно да се заемат с него, не за друго, а защото в този край на света полицаите просто се брояха на пръсти. И все пак, тя имаше право — изглеждаше странно. Не само странно. Недопустимо.

— Добре — съгласи се Стив и вкара камиона в паркинга. — Така или иначе в местната полиция… или както ще да й викат… може да не намерим никого. Вече става късно. Да ти призная, дори се учудвам, че тук изобщо има хора по това време. Сигурно големи пари валят в бизнеса, щом работят и вечер.

Той паркира до някакъв пикап, отвори вратата, но вятърът буквално я откъсна от ръката му и тя с трясък се удари в каросерията на пикапа. Стив се навъси, очакваше някой разгневен служител да изскочи от нищото и да почне да сипе закани по негов адрес… Но никой не се появи. Само някакъв откършен клон от храст профуча покрай камиона — навярно имаше важна работа в Солт Лейк Сити. Други признаци на живот — никакви. Имаше големи количества пясък, които вятърът размяташе на същински облаци из паркинга. Стив се сети за червената кърпа в задния си джоб и я извади. Върза я на врата си, след което я вдигна пред носа си.

— Задръж така — дръпна той ръката на Синтия, преди да е отворила своята врата. Наведе се над нея, за да отвори жабката. Тръгна да рови из вещите и напипа друга кърпа, подобна, само че синя, и й я подаде. — Първо си сложи това.

Синтия вдигна кърпата пред очите си, изгледа я внимателно, за всеки случай го изгледа и него с известно подозрение.

— Да няма въшки?

Той изсумтя зад кърпата си и под плата се подаде усмивката му.

— Гаранция — Франция. Хайде, слагай я!

Тя я завърза също като него и скри лицето си зад плата.

— Сега сме като Бъч Касиди и Сънданс Кид — развесели се Синтия.

— Да, като Бони и Клайд.

— Като Омар и Шариф — пошегува се тя и се изкикоти.

— Внимавай като излизаш. Навън вятърът не се шегува. Стив се подаде навън от кабината и вятърът го блъсна право в лицето. Със залитане успя да заобиколи камиона. Пясъкът жестоко шибаше челото му. Синтия се държеше за дръжката на вратата, да не би бурята да я отнесе, и фланелката с Питър Тош се вееше като платно около тънката й фигура, която спокойно можеше да мине за мачта. Беше още светло, небето над главите им беше все така светлосиньо, но сенките бяха изчезнали и цветовете от пейзажа придобиваха различен оттенък — оттенък, вещаещ ураган.

— Хайде! — извика Стив и прегърна момичето през кръста. — Да се махаме оттук.

Двамата се затичаха по напукания асфалт към дългата постройка. В единия й край имаше врата. На разядения метал до нея бе завинтена табела с надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“, също като надписа пред паркинга. Стив обаче забеляза, че табелата е била пребоядисвана и че под олющената бяла боя се показват някакви по-стари букви в червено. Беше почти сигурен, че една от замацаните думи е „ДИАБЛО“, с дяволски тризъбец вместо „И“.

Синтия почука на вратата. От вътрешната страна на едно от малките, подобни на корабни люкове прозорчета висеше друга, по-малка табелка. Стив си помисли, че стилът на написаното е толкова фрапантен, безумен и неприятно безвкусен, колкото можеше да бъде само нещо, сътворено от селските мозъци на американския запад.

— Къде ме водите? — питаше за трети път Елън Карвър. Беше се привела напред, пъхнала пръсти между жиците на металната мрежа, която разделяше седалките. — Моля ви, няма ли да ми кажете?

В началото само беше благодарна, че не са я изнасилили или убили… Чувстваше се донякъде облекчена и от факта, че когато слязоха по стълбите-убийци, трупът на нейната сладка малка Кирсти беше прибран. На стъпалата пред входната врата на сградата ги дебнеше обаче огромна локва кръв, наполовина изсъхнала и засипана с пясък от вятъра. Предположи, че кръвта е от убития съпруг на Мери. Опита се да прескочи локвата, но ченгето, Ентрейджиън, я държеше все тъй здраво за ръката и без дори да се замисли, я повлече право през петното кръв. Гуменките й нагазиха в локвата и оставиха три отчетливи червени стъпки по тротоара, преди да завият към паркинга. Неприятно. Ужасно, ако трябваше да бъде искрена. Всичко беше ужасно. Но поне беше още жива.

Да, в началото се чувстваше по-скоро облекчена, но душата й постепенно се изпълваше с по-голям страх и от преди. Първо защото процесите, на които ставаше жертва нейният похитител, видимо се ускоряваха. Кожата му се разкъсваше като парцал тук и там, всеки път това се съпровождаше с недвусмислени звуци като от отпушване тапа на бутилка. Кръв капеше като вода от него и се плискаше по земята. Гърбът на униформената му риза, която доскоро беше с цвят каки, сега беше от горе до долу мътночервен.

Второ, защото не й се нравеше никак посоката, в която се отправяха — на юг. На юг нямаше нищо, само огромния насип на открития рудник.

Колата бавно потегли по главната улица (Елън предполагаше, че както навсякъде другаде и тук я наричаха „Мейн Стрийт“) и подмина последните къщи: още един бар, както и работилница за поправка на електроуреди със собственик някой си Харви. След тях се издигаше само разнебитената и донякъде зловеща къщурка с фирмата „БОДЕГА“ над вратата. На стената беше закачена табела, изкъртена наполовина от вятъра, но не дотам, че Елън да не разбере, че това е мексикански ресторант.

Залязващото слънце се беше превърнало в кълбо червеникави пламъци, закрити от облаците прах като от сажди. Въпреки че небето беше още съвсем светло, пейзажът тънеше в дълбока сянка. Подобен контраст навяваше на Елън същински апокалиптични видения. Не я караха да разсъждава вече не толкова къде е попаднала, а коя е тя изобщо. Не можеше да си представи, че е същата Елън Карвър, която работеше в пощите и смяташе тази есен да се кандидатира за член на управителния съвет; че е същата Елън Карвър, която ходеше да обядва понякога с приятелки в китайския ресторант, за да се напие с оризова ракия и да си говори за дрехи, деца и съпрузи — кой се бил оказал добра партия, кой — не. Нима имаше нещо общо с онази Елън Карвър, която си шиеше дрехи по модели от каталога на „Бостън Пропър“, пръскаше се с парфюм „Ред“, щом се чувстваше влюбена, или си слагаше смешната тениска с надпис „ЦАРИЦА НА ВСЕЛЕНАТА“?

Онази Елън Карвър, която беше отгледала две прекрасни деца и бе задържала съпруга си при себе си за разлика от повечето си приятелки? Онази, която проверяваше на всеки няколко седмици не се е ли появила бучка в гърдите й, същата, която обичаше през почивните дни да се свива на някое от креслата в хола, да яде бонбони, да пие чай и да чете булевардни романчета със заглавия от типа на „Сълзи в рая“? Наистина ли беше тя? Беше ли възможно да е тя? Ами, да, сигурно; тя беше всички тези Елън Карвър, както и още хиляди като тях: една Елън, облечена в коприна; друга Елън, облечена в дънки; трета Елън, седнала да си чете рецептите за сладкиши, докато се облекчава в тоалетната; и едното, и другото лице си бяха нейни, ако събереше двете половини, щеше да се получи сума, колкото за много повече от един човек… Но всичко това означаваше ли, че тя има нещо общо и с онази Елън Карвър, чиято любима дъщеря беше убита пред очите й, която сега седеше натикана в някаква полицейска кола и се задавяше от непоносимата воня на шофьора, която минаваше покрай някакъв мизерен мексикански ресторант, която никога повече нямаше да види нито дома си, нито приятелките си, нито съпруга си? Беше ли тя онази Елън Карвър, която водеха сред мрак и прахоляк, по места, където никой не четеше каталога на „Бостън Пропър“, никой не пиеше коктейли от оризова ракия с малки хартиени чадърчета, щръкнали от чашите, където я чакаше само смъртта?

— О, Боже, не ме убивайте — изрече тя с треперещ, лишен от всякакво достойнство глас, за който й беше трудно да повярва, че е нейният. — Моля ви, господине, не ме убивайте! Не искам да умирам. Ще направя, каквото пожелаете, само не ме убивайте. Моля ви, недейте!

Той не отговори. Стигнаха края на асфалтовата настилка и колата се раздруса по чакъла. Полицаят включи фаровете, но и те не бяха от голяма полза: светещите конуси пред автомобила напразно се бореха с гъстия прахоляк. Всеки момент пред колата щеше да изскочи някой отскубнат от земята клон. Камъните скърцаха под колелата и се удряха в железния под.

Минаха покрай дълга, запусната постройка с ръждясали ламаринени стени — фабрика или леярна, помисли си Елън, — след което пътят започна да се изкачва. За съвсем кратко време набраха шеметна височина.

— Моля ви — шепнеше тя. — Моля ви, кажете ми какво искате от мен.

— Ук — издаде някакъв звук полицаят и направи кисела гримаса. Бръкна в устата си, все едно искаше да махне някакъв косъм от езика си, но вместо косъм извади самия си език. Изгледа го за секунди, както се въргаляше в шепата му подобно на животинска карантия, и го хвърли на седалката до себе си.

Задминаха два пикапа, самосвал и огромен жълт багер, паркирани един до друг на първия завой, който пътят правеше по зигзага си до върха.

— Ако ще ме убивате, сторете го по-бързо — продължаваше да напява Елън с измъчения си гласец. — Само не ме измъчвайте. Поне това ми спестете. Обещайте, че няма да ме мъчите.

Но свиващият се пред очите й, кървящ силует зад волана не й обеща нищо. Продължаваше просто да кара през летящите облаци прах, право по посока на върха. Щом колата излезе на самото било на хълма, полицаят дори не се замисли, ами подкара надолу по обратния склон, оставяйки вятъра зад гърба си. Елън се обърна, за да види за последно малко светлина, но вече беше късно. Стените на рудника криеха напълно залязващото слънце. Колата се спускаше в непрогледния мрак на огромния кладенец, където дори фаровете бяха безпомощни.

В мината вече беше паднала нощ.

— Ти си имал просветление — беше казал веднъж отец Мартин на Дейвид. Случи се скоро след запознанството им. Беше и по времето, когато Дейвид започваше да се убеждава как кажи-речи всяка неделя, след четири часа следобед преподобният Джин Мартин вече не може да се нарече трезвен. Трябваше обаче дълги месеци да минат, преди Дейвид да си даде сметка, че новият му наставник не само пие, но пие много. — В действителност ти си единственият човек, когото познавам, обърнал се към вярата без користни подбуди. Навярно и единственият, когото ще ми бъде съдено да видя до смъртта си. Не са сега добрите времена на Господа на нашите деди, Дейвид. Много хора си чешат езиците по Негов адрес, малцина са тези, които наистина следват стъпките Му.

Дейвид не мислеше, че точно „просветление“ е думата, с която можеше да се определи промяната, настъпила у него, но нямаше да си губи времето да й търси заместничка. Знаеше само, че нещо се беше случило наистина, това му стигаше. Именно това нещо го беше довело при отец Мартин и той — пиян или не — му беше казал това, което трябваше да чуе, и го беше научил на това, което трябваше да прави. Когато на една от тези неделни беседи (тогава на телевизионния екран вървеше още баскетбол) Дейвид го беше попитал какво се очаква от него да върши, отец Мартин веднага му беше отговорил:

— Работата на християнина се съдържа в това да се срещне с Господ, да опознае Господ, да повярва в Господ и да обикне Господ. Но не гледай на тези четири задачи като на списък за покупките, които трябва да направиш в супермаркета: в пазарската кошница можеш да натъпчеш всичко в какъвто ред си поискаш, а тук не е така. Всичко представлява едно развитие, където всеки акт е продължение на предишния, също както е и с математиката, където първо се научаваш да броиш, след това да събираш и изваждаш и едва накрая — да умножаваш и делиш. Ти вече си срещнал Господ, при това по доста странен начин. Сега иде ред да го опознаеш.

— Е нали затова разговарям с теб — беше казал Дейвид.

— Да, както разговаряш и с Господ. Ти говориш с него, нали? Нали не си престанал да се молиш?

— Не. Но той не ми отговаря често.

Отец Мартин се беше засмял при тези думи и беше отпил от чаената си чаша.

— Господ го няма много-много в приказките, с това съм напълно съгласен. Но той ни е оставил един много добър наръчник. Съветвам те да се консултираш с него.

— ?!?

— Библията — беше го изгледал тогава отец Мартин с кръвясалите си от уискито очи.

И така Дейвид се беше захванал да прочете Библията. Започна я през март и прочете последния стих от Откровение на Йоана („Благодатта на Господа нашего Исуса Христа да бъде с всички вас. Амин.“) само седмица преди да отпътуват от Охайо за Невада. Отнасяше се към това си задължение като към домашните си работи за училище: четеше по двайсет страници на вечер (без събота и неделя), вадеше си бележки, запомняше откъсите, които му се струваха важни, и прескачаше само онези пасажи, които отец Мартин му позволяваше да прескача, най-често славословията към Господа. Това, което сега най-ясно изпъкваше в паметта му, което звучеше в ушите му, докато треперещ от студ се плискаше в ледената вода от чешмата, беше историята за пророк Даниил и ямата с лъвовете. Цар Дарий не беше изгарял от желание да го хвърли при тях, но лошите му съветници някак бяха успели да го придумат. Дейвид беше удивен да открие колко много от събитията в Библията са си чиста политика.

— Спри ВЕДНАГА! — изкрещя баща му от отсрещната килия и Дейвид изгуби нишката на мисълта си, за да го изгледа. Падащият здрач не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето на Ралф Карвър, в зачервените му от сълзи очи. С несдържаното си вълнение той самият заприличваше на единайсетгодишно момче, преживяващо житейска криза. — Спри НА СЕКУНДАТА, чуваш ли ме какво ти говоря?

Дейвид не му отвърна нищо, вместо това се обърна отново към мивката и продължи да си плиска лицето и косите с вода. Припомняше си последните думи, които цар Дарий беше споделил с Даниил, преди Даниил да бъде отведен: „Твоят Бог, Комуто неизменно служиш, Той ще те избави.“ Дойде му и нещо друго: словата, които Даниил бе изрекъл на другия ден, за да обясни как така Господ е попречил на лъвовете да го изядат…

— Дейвид! ДЕЙВИД!

Този път обаче момчето дори не погледна към баща си. Не можеше да го погледне. Мразеше да слуша баща си как крещи, а никога допреди не го беше чувал да крещи по този начин. Чувстваше се повече от ужасно, все едно някой беше прерязал вените на сърцето му.

— Дейвид, ще ми отговориш ли най-сетне?

— Е, хайде млъкни де! — не издържа повече Маринвил.

— Защо ти не млъкнеш? — сопна му се Мери.

— Не съм аз този, който дразни койота!

Тя обаче не обърна внимание на последната му реплика.

— Дейвид, какво правиш?

Дейвид не й отговори. Дори да не бързаше толкова, това, което беше тръгнал да върши, не подлежеше на рационално обяснение, защото вярата не е нещо рационално. Това отец Мартин му го беше повтарял стотици пъти, все едно се опитваше да му наблъска в главата някое от безумните правила на английския правопис: трезвомислещите мъже и жени не вярват в Господ. Така си беше, така щеше да си остане. „Това са неща, които не мога да заявя открито от амвона в църквата, защото енориашите ще ме изхвърлят от града, но са си самата истина. Господ няма нищо общо с разума; Господ е само вяра и упование. Господ ни казва първо да махнем трапеца от арената, после да се отвържем от въжето и чак тогава да скочим.“

Дейвид напълни шепите си с вода и за сетен път си наплиска лицето и главата. Главата, тъкмо тя беше критичното място, където щеше да се реши успехът или провалът на начинанието му. Тя беше най-едрата част от тялото му, а човешкият череп не беше способен да се свива особено.

Грабна зеления сапун и започна да търка тялото си. С краката не се занимаваше, те нямаше да му създадат проблеми, но от слабините нагоре трябваше здравата да търка, за да се насапуниса добре. Баща му продължаваше да крещи насреща му, но нямаше време да го слуша. Той наистина бързаше… Не само защото при всяко забавяне можеше да се разколебае от вида на койота пред килията, но и защото, ако сапунът изсъхнеше по тялото му, нямаше да му е от никаква полза: напротив, кожата му щеше да стане още по-грапава и нямаше да може да се промъкне между решетките.

Прокара за последен път сапуна по врата си, след което се зае с косата и лицето си. Присви очи, за да не попадне сапун в тях и без да оставя зеления калъп, се приближи до решетките. Имаше една единствена хоризонтална пръчка, на около метър от земята. Вертикалните бяха на разстояние от дванайсет, може би дори петнайсет сантиметра една от друга. Килиите бяха предвидени за възрастни мъже, набити миньори в голямата си част, не за хърбави единайсетгодишни момченца като него, затова не очакваше измъкването през решетката да се окаже кой знае колко трудно.

Като се изключи главата.

„Хайде, побързай, не губи време да мислиш. Надявай се на Господ.“

Дейвид клекна и започна да търка със зеления сапун най-крайната вертикална летва, първо от вътрешната страна, сетне и от външната. Беше целият покрит в зеленикава пяна и крехкото му телце трепереше от студ.

Койотът се размърда от мястото си до бюрото. Вече не само ръмжеше, но и оголваше зъбите си. Жълтите му очи не пропускаха нито едно от движенията на Дейвид Карвър. Муцуната му се изкриви в доста неприятна наглед, злорада усмивка.

— Дейвид, не! Недей, сине! Не се дръж като луд!

— Баща ти е прав, малкия — предупреди го на свой ред Маринвил, който се беше изправил на крака и с две ръце се държеше за решетките на килията. Същото беше сторила и Мери. Това би трябвало да го смути, но като се има предвид поведението на баща му, какво можеше да се очаква? Така или иначе, Дейвид не трябваше да й обръща внимание. Така и не беше успял да източи гореща вода от крановете, заради студената сапунът щеше да изсъхне още по-бързо по тялото му.

Докато опираше коляно в пода, отново си припомни историята за Даниил и лъвовете. При обстоятелствата, в които се намираше, подобни сравнения се налагаха от само себе си. Когато цар Дарий дошъл на следващия ден да го види, Даниил го чакал жив и здрав в ямата. „Моят Бог прати Своя гняв и затвори устата на лъвовете — рекъл Даниил на царя, — защото излязох пред него чист.“ Навярно не си спомняше дословно цитата, но че се споменаваше думата „чист“, беше повече от сигурен. Тя му беше подействала толкова силно, че навремето беше усетил как нещо се преобръща вътре в тялото му от вълнение. Сега той говореше на съществото, чийто глас от време на време чуваше, съществото, което беше свикнал да отъждествява с Бога: „Намери чистотата в мен, Господи, намери чистотата в мен и затвори устата на тази въшлясала торба. Исусе, на Теб се уповавам. Амин.“

Обърна се на една страна и пренесе цялата тежест на дясната си ръка, подобно на Джек Пелънс, който правеше лицеви опори при раздаването на Оскарите; По този начин можеше да промуши и двата си крака едновременно през решетките. Започна да се извива като змиорка с тялото напред, от килията се подадоха първо глезените, след това коленете, след това бедрата… докато най-сетне не усети ледената прегръдка на решетките под корема си.

— Не! — изпищя Мери. — Не, разкарай се от него, грозно създание! РАЗКАРАЙ СЕ ОТ НЕГО!

Нещо иззвъня на пода, след което някакъв малък предмет се изтърколи по дъските подобно на топче за игра. Дейвид изви глава, колкото да види протегнатите през решетките ръце на Мери. Беше обърнала лявата си шепа нагоре и с дясната бъркаше да вади монети, за да ги хвърля по койота. При втората звярът почти не й обърна внимание, нищо че го бе нацелила в хълбока. Койотът сведе глава и вместо към жената се насочи заплашително към голите крака на Дейвид.

„Всемогъщи Боже — мислеше си Джони. — Пустото му дете си е изгубило акъла напълно.“

Светкавично издърпа колана на коженото си яке, протегна, колкото можеше, ръка през решетките и замахна към койота. Заострената катарама се заби в оголения корем на хищника буквално на стотна от секундата, преди той да е захапал десния крак на момчето.

Този път койотът изскимтя от болка и изненада едновременно. Изви се като змия във въздуха и понечи да захапе колана. Джони го издърпа навреме, уверен, че няма да помогне особено: беше твърде тънък, койотът щеше да го прегризе много преди момчето да се е промушило през решетките…, ако то изобщо успееше да се промуши, в което Джони се съмняваше. Захвърли колана през рамо и също тъй бързо изхлузи тежкото си кожено яке: опитваше се с резки движения да задържи вниманието на койота върху себе си. Имаше чувството, че в жълтите очи на звяра се чете същият безизразен поглед, който бе забелязал у полицая.

Момчето провря задника си през решетките и шумно си пое въздух. Джони дори намери време да се запита как ли на него биха му подействали ледените метални пръчки. Койотът понечи да се обърне по посока на звука, затова Джони грабна дрехата си за яката и замахна, преди да е станало късно. Ако заради колана животното не беше направило една-две крачки към килията му, сега якето едва ли щеше да го достигне… Но койотът се беше приближил и кожената дреха обърса лявото му рамо. Още при допира на якето до козината му звярът се извърна и челюстта му захапа с такава сила материята, че Джони едва не си изтърва дрехата. Не койотът, а той се оказа тегленият, и от изненада се удари право в решетките пред себе си. Челото му изпука в желязото, пред очите му преминаха червени вълни, само за късмет подутият му нос нацели спасителното празно пространство между пръчките.

— Не, няма да се дам — закани се Джони, нави дрехата около двете си китки и започна на свой ред да дърпа. — Ела тук, куче… Ела тук, гаден мършояд… Ела тук, при мен.. Хайде, кажи здрасти, кажи здрасти.

Койотът ръмжеше яростно насреща му, но якето, което беше налапал, не му позволяваше да даде пълна воля на гнева си. Яке за хиляда и двеста долара… На Джони не му се щеше да вярва, че му е бил писан такъв трагикомичен завършек.

Стегна мускулите на двете си ръце — вече не бяха толкова силни, колкото преди трийсет години, но пък и съвсем не бяха старчески безпомощни — и започна да тегли койота към килията. Чуваше се как ноктите на животното дерат дървения под. Койотът запъна крак под бюрото и отърси глава, надявайки се да изтръгне якето от ръцете на Джони. Съдържанието на джобовете се разпиля на всички посоки из помещението: хапчетата валидол, пътните карти, резервните ключове от мотора, джобната аптечка (аспирин, кодеин на капсули, захарин, сода бикарбонат), слънчевите очила, дори проклетият мобифон. За секунда Джони позволи на койота да отстъпи крачка-две назад, преди да опъне якето повторно. Играеше си на рибар, опитващ се да закачи здраво рибата за кукичката. Койотът се оказа неподготвен и удари главата си в ръба на бюрото. Джони усети как топли вълни на радост обливат сърцето му.

— Ариба! — злорадо се обърна той към вълка. — Не ти ли дойде малко нанагорно?

— Побързай! — извика Мери. — Дейвид, побързай! Джони хвърли поглед към килията на момчето. Гледката му подейства толкова смразяващо, че силите едва не го напуснаха — ако койотът беше дръпнал малко по-силно, вероятно щеше да изтегли якето измежду пръстите му.

— ПОБЪРЗАЙ! — крещеше жената, но Джони виждаше с очите си, че Дейвид не може да побърза. Насапунисаното му тяло, напомнящо за огромен гол охлюв, се бе подало чак до брадичката, но по-нататък пътят се оказваше затворен. Главата си оставаше затворничка на решетките. Като гледаше извития врат на момчето и подалата му се между железните пръчки челюст, на Джони му мина през ума зловещо сравнение:

Детето беше като обесено.

Всичко вървеше наред, докато не стигна до главата. Но ето, че бузата му остана залепена за дъските на пода, брадичката му подпираше едната пръчка, тилът му — другата. Обхващаше го паника, и заради клаустрофобията, и заради кошмарните спомени от детството, които като димна завеса се спускаха пред очите му. Миризмата на дърво и хладните железа на решетките бяха събудили един отдавна заспал, ужасяващ образ от телевизионния екран: силуета на английски пуритан-каторжник, окован в дървен тумрук. Чуваше виковете на баща си, писъците на жената, ръмженето на койота, но всичко това му се струваше толкова далечно, все едно не съществуваше. Главата му се беше заклещила за решетките и той трябваше да се върне обратно, само дето не беше сигурен може ли да се върне, след като и двете му ръце бяха от отсамната страна и той продължаваше да се опира на едната…

„Господи, помогни ми — помисли си Дейвид, без да знае може ли да счита това за молитва или не; твърде беше изплашен, за да се моли истински на Господ. — Моля Те, помогни ми, не ме оставяй тук заклещен. Моля Те, ела ми на помощ.“

„Обърни си главата“ — отвърна му гласът, който от време на време му се причуваше. Както обикновено тонът беше непринуден, дори леко пренебрежителен, сякаш нещата, които изричаше, бяха толкова очевидни, че не си струваше да се споменават. Както и преди обаче, Дейвид се уверяваше, че мисълта не се е зародила в неговото съзнание, а само е преминала през мозъка му като през тръба.

Друг образ изплува в мислите му: две ръце, притиснали дебела книга за кориците. Въпреки картона на обложката страниците все щяха да се прилепят още малко една към друга. Можеше ли да стори същото с главата си? Дейвид си мислеше — или само се надяваше, — че ще успее. Но за целта трябваше да заеме правилна позиция.

„Обърни си главата“ — повтори гласът.

Някъде откъм гърба на Дейвид се разнесе шум като от раздираща се материя.

— Знаеш ли колко струва това, бе? — сопна се на койота Маринвил. Гласът му издаваше едновременно и страх, и недоволство, и искрено забавление.

Дейвид се изви по гръб. За начало му беше достатъчно, че не усеща повече металната летва в брадичката си. Вдигна ръце към главата си и облегна длани на пръчките.

„Така добре ли е?“

Никакъв отговор. Толкова често гласът отказваше да му отговаря. Защо?

„Защото Господ е жесток — напомни му отец Мартин, който продължаваше да го напътства, дори от хиляди километри разстояние. — Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки? Може би ще намерим някой филм на ужасите по телевизията, някоя стара продукция, например «Мумията»?“

Натисна с две ръце едновременно. В началото нищо не се получаваше, но сетне бавно-бавно насапунисаната му глава започна да се плъзга между пръчките на решетката. Настъпи и ужасяващият миг, в който ушите му се оказаха притиснати като в клещи към черепа му и всичко отново запецна. Дейвид усещаше как кръвта му напира из слепоочията, как от жестоката болка мислите му отново побягват в неизвестна посока. Вече беше сигурен, че ще си остане заклещен во веки веков на това място, че ще умре в безкрайна агония, подобно на еретик, качен на някоя от машините за изтезания на Инквизицията. Направи, колкото сили имаше, последен напън, впери поглед в мръсния таван над себе си и щом усети най-сетне движение, тихо и сподавено, но все пак победоносно простена. Най-трудното беше минало, нататък нямаше да има проблеми. Едното му ухо кървеше, но важното беше, че се беше озовал от външната страна на решетките. Беше успял. Гол, покрит с изсъхващата зеленикава пяна на сапуна, Дейвид бавно се надигна от земята. Главата го цепеше от болка, за момент се уплаши да не му изскочат очите от напрежение, също като на анимационния Ромео, съзрял пищната блондинка пред себе си.

Койотът, като че ли не го притесняваше изобщо: Господ му беше запушил устата с мотоциклетистко яке, нямаше да го обезпокоява. По пода стояха разхвърляни вещите на мъжа със сивите коси, самото яке се беше сцепило през средата. От устата на звяра беше провиснала олигавена черната лъскава кожа, като добре надъвкана тежкарска пура.

— Излизай оттук, Дейвид! — подкани го баща му. От сълзи и страх гласът му беше станал толкова дрезгав, че трудно се познаваше. — Бягай, докато можеш!

Мъжът със сивите коси, Маринвил, за стотна от секундата се спогледа с Дейвид.

— Прав е татко ти, момче, бягай! — След което се обърна отново към койота. — Хайде, скитнико пустинен, сигурен съм, че можеш и по-добре! Отсега ми се иска да те гледам, докато сереш ципове през гъза си! — И за да подчертае по-добре думите си, дръпна якето към себе си. Койотът заскърца с нокти по дъските, опитвайки да се задържи на изпънатите си предни лапи. Беше изтегнал врата си като струна и, извил на една страна глава, за да е по-силна захапката му, разтърси муцуна.

Дейвид се надигна на колене н издърпа дрехите си от килията. Напипа патрона в джоба на панталоните и за всеки случай ги притисна плътно до гърдите си. Изправи се и за няколко секунди се почувства като на въртележката в лунапарка. Трябваше да се хване за металната решетка, за да не падне обратно на пода. Билингзли сложи ръка върху неговата. Дейвид се учуди на топлината й.

— Бягай, синко! — рече белокосият. — Нямаш време.

Дейвид се обърна към вратата и мъчително се затътри.

Главата му продължаваше да се мае, едва пазеше равновесие. Дръжката на бравата упорито му бягаше. Дейвид се олюля, но успя да се задържи на крака и най-сетне смогна да отвори. Обърна се като за довиждане към баща си.

— Ще се върна.

— Да не си посмял! — сряза го веднага баща му. — Намери някъде телефон и се обади на полицията. На щатската полиция. И бъди внимателен, недей…

Думите му бяха прекъснати от раздиращия звук на скъсаното скъпоценно яке. Кожата най-сетне беше поддала и се беше разцепила на две. Койотът, който не очакваше толкова лесна победа, изхвърча метър-два назад, претърколи се на една страна и забеляза голото момче на вратата. Надигна се на крака и се стрелна право към него. Мери изпищя от ужас.

— Бягай, момче, ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева и Джони на свой ред.

Дейвид се гмурна в отвора на вратата и я затръшна след себе си. Нямаше и секунда и койотът се стовари с цялата си тежест върху нея. Вой — още по-ужасяващ, защото звярът беше вътре в сградата, — разтресе цялото помещение зад гърба му. Сякаш койотът разбираше, че са го изиграли, каза си Дейвид. Сякаш още по-добре разбираше, че човекът, който го беше оставил на пост, никак нямаше да се зарадва.

Койотът се засили и се хвърли повторно срещу вратата. Глух тътен огласи стълбите, след него и трети. Животното нададе отново вой. Сапунисаната кожа на Дейвид настръхна. Точно пред него се спускаха стълбите, по които малката му сестричка се беше пребила. Ако побърканото ченге не я беше отнесло, тя и сега щеше да лежи на долната площадка, щеше да го чака в сумрака, за да го стрелне с облещения си, укорителен поглед. Защо брат й не беше спрял Торбалан, искаше да знае тя, за какво са големите братя, ако не могат да се справят с някакви си торбалани?

„Не мога да сляза там долу — каза си Дейвид. — Не мога, за нищо на света.“

Може-не може, никой не го питаше, той трябваше да слезе.

Навън вятърът духаше с такава сила, че тухлената сграда скърцаше като платноход насред открито море. Дейвид слушаше как вълни от прах и пясък се разбиват в стените, как се стелят като сняг по прозорци и врати. Койотът продължаваше да вие. Двамата ги разделяха някакви си три сантиметра дърво… и той го знаеше.

Дейвид затвори очи и вдигна две ръце пред устата си.

— Господи, пак е Дейвид Карвър. В такава каша съм се забъркал, че повече не може. Моля Те, закриляй ме, посъветвай ме какво да сторя! Исусе Христе, на Теб се уповавам. Амин.

Дейвид Карвър отвори очи, пое дълбоко въздух и се хвана за перилата. След което, все така гол, притиснат дрехите до тялото си, потегли към сенките пред себе си.

Стив се опита да каже нещо, но не можа. Опита втори път, но думите пак заседнаха в гърлото му. Някакъв нечленоразделен звук, приличащ повече на птиче писукане, ги замести. „Звучиш подобно на пърдяща мишка“ — помисли си той.

Усещаше как Синтия се е хванала за ръката му и я мачка между пръстите си, още малко и щеше да го заболи, но болката щеше да е незначителна в случая. Нямаше представа колко време са прекаран и така на едно място, пред вратата на голямото осветено помещение в дъното на ламаринената постройка. Бяха вцепенени в същинска дрямка, от която ги разбуди мощното дрънчене от паркинга: вятърът беше съборил някакъв голям предмет. Синтия се стресна и дъхът й секна, все едно я бяха шамаросали през лицето. Вдигна свободната си ръка и я сложи пред едното си око, все едно се надяваше така да излъчва по-малко ужас. По страните й се бяха затъркаляли сълзи.

— Защо? — промълви тя едва-едва. — Защо?

Стив поклати глава. Нито знаеше, нито можеше да предполага. Само в две неща беше сигурен: че хората, които бяха сторили всичко това, ги няма. Иначе двамата със Синтия нямаше да са вече между живите, и че той, Стивън Еймс от Лъбък, Тексас, съвсем определено не желае да ги срещне, хрумнеше ли им да се завърнат.

Голямото помещение в задния край на ламаринената постройка имаше функцията едновременно на работилница, лаборатория и склад. Беше осветена от закачени по стените мощни електрически крушки в метални светлоотразители — донякъде напомняха на свалените ниско над билярдните маси полилеи в заведенията. Огряваха всичко в наситено цитронено жълто. Стив прецени, че в помещението спокойно могат да работят два екипа едновременно: едните щяха да анализират рудата в лявата половина на помещението, другите — да я сортират и описват в дясната. Откъм страната за сортиране бяха наредени няколко големи коша за пране, всички натъпкани догоре с камъни. Тези явно бяха вече разделената продукция: единият кош беше зает с камъни в черен цвят, друг — с малки камъчета, същински чакъл, сред които проблясваха кварцови нишки.

От страната за анализи (ако наистина ставаше дума за това), на дълга маса, затрупана с уреди и наръчници, стояха включени няколко компютъра „Макинтош“. Мониторите си играеха да показват различни „скрийн-сейвър“ програми: на единия се сменяха изящни геометрични фигури, под които се четеше: „ГАЗ ХРОМАТОГРАФЪТ ГОТОВ“; на съседния, най-вероятно без знанието на „Уолт Дисни“, Гуфи си сваляше гащите на всеки седем секунди и си размахваше внушителния уред, напявайки: „ЮХ-ЮХ-ЮХ“.

В далечния край на залата се отваряше двукрила врата за автомобили, на която беше изписано със синя боя: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СКРИВАЛИЩЕТО НА ЕРНАНДО“. Отсам вратата имаше широки плотове за разтоварване и до тях сега беше паркирал камион с открито ремарке, също пълно със скални отломъци. На стената вляво от камиона имаше табела: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. ПРАВИЛНИК НА СЗСОМ. БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“. Под табелата бяха наредени закачалки, но по тях не висяха каски. Те лежаха разхвърляни по земята, в краката на хората, които бяха овесени на куките, буквално като заклан добитък в месарски фризер.

— Стив… Стив, това… да не са манекени? Като онези от универсалните магазини? Да не е… някоя шега?

— Не — като за начало не беше зле. Думата се откъсна с мъка от пресъхналото му гърло, но все пак надви мълчанието. — Знаеш, че не са манекени. Пусни ме, Синтия, ще ми счупиш ръката.

— Не ме пъди, де! — почти проплака тя. Продължаваше да крие половината си лице с ръка и сега, с едно око, като пират, започна да оглежда висящите трупове. По радиото бяха сменили Трактърс с Дейвид Лий Мърфи, а Дейвид Лий Мърфи на свой ред даваше път на рекламата за някакво си райско кътче, наречено „Уейлън’с“, което гласът в ефира представи като „Остинския магазин за всичко!“

— Не те пъдя, само не ми мачкай костите. — Стив вдигна другата си ръка и с треперещи пръсти започна да брои телата. Един, двама, трима…

— Мисля, че малко съм се подмокрила — призна си Синтия.

— Хич да не ти пука… Четирима… петима, шестима…

— Трябва да се махаме оттук, Стив. Като го гледам това, имам чувството, че оня, дето ми разби носа, е като Дядо Мр…

— Млъкни и ме остави да броя!

Тя притихна, но долната й челюст безпомощно се тресеше, а от усилията да сдържа хлипанията си гърдите й започваха да я болят. Стив вече съжаляваше, че се беше развикал — не му беше за първи път при това, — но мисълта се оказваше неспособна да контролира през цялото време реакциите му. Божичко, та той способен ли беше изобщо да мисли…

— Тринайсет — заключи той накрая.

— Четиринайсет — поправи го тихичко Синтия, все едно се страхуваше да не й се сопне отново. — Не преброи онзи в ъгъла. Падналия от к-к-к…

„Куката“ беше думата, която се мъчеше да произнесе, но както заекваше, така изведнъж се разплака с глас. Стив я прегърна с две ръце и я притисна до себе си. Горещото й, влажно лице се опря на гърдите му. На диафрагмата му, ако трябваше да бъде съвсем честен. Синтия си беше нисичка.

Стив вдигна поглед над екстравагантно боядисаните й коси и установи, че е права — свит на земята в ъгъла лежеше един труп в повече. Четиринайсет мъртъвци на едно място, поне трима от тях — жени. За останалите можеше само да гадае: всички бяха свели глави ниско над гърдите си и лицата им не се виждаха. Девет — не, десет, заедно с онзи в ъгъла — от труповете бяха облечени в лаборантски престилки, двама бяха с дънки и ризи без яки, последните двама носеха костюми, вратовръзки и лъскави обувки. От тях единият, като че ли беше изгубил някъде лявата си ръка. Стив се досещаше къде е тя в момента, не се досещаше, ами беше сигурен. Повечето бяха застреляни в главите, при това са гледали убийците в очите, защото куршумите бяха изскочили през тила им. Трима поне бяха изкормени като риби: белите им престилки вече бяха кафяви от съсирената кръв, изпод плата се подаваха червата им, а в краката им се събираха червени локви.

— При нас е Мери Чепин Карпентър, която иска да ни разправи защо се чувства толкова щастлива днес — говореше гласът по радиото, заглъхнал за секунда от лошата връзка. — Може би е посетила магазина „Уейлън’с“ в Остин? Нека проверим.

Мери Чепин Карпентър започна да обяснява на овесените в лабораторията на минно дружество „Деспърейшън“ мъже и жени какъв прекрасен ден бил днешният за нея: как била спечелила от лотарията и така нататък… Стив се отскубна от ръката на Синтия, направи крачка-две по посока на труповете и започна да души из въздуха. Не усещаше следи от огнестрелен дим, но това нищо не означаваше — климатиците бяха достатъчно мощни, за да го разсеят за минути. Затова пък кръвта по престилките на тримата изкормени беше засъхнала. Това навярно означаваше, че убийците, които и да са, са си тръгнали отдавна.

— Да се махаме! — дръпна го Синтия за рамото.

— Добре — съгласи се той. — Само…

Той млъкна насред изречението — изведнъж очите му се бяха спрели на нещо интересно. Беше малка вещ, поставена на края на масата с компютрите, вдясно от монитора, на който се размахваше Гуфи. Не беше скален отломък, по-точно не беше скален отломък като останалите. По-скоро приличаше на археологическа находка. Стив се приближи до масата и се надвеси над камъка.

Момичето се забърза по дирите му и нервно го дръпна отново за ръката:

— Какво ти става? Тук да не сме на туристическо посещение! Ами ако…

В този миг Синтия на свой ред забеляза предмета, привлякъл вниманието му, и на свой ред остана със зяпнала уста. От любопитство чак протегна ръка и прокара пръст по повърхността му. Дъхът й сякаш секна и тя се отдръпна мигновено. В същия миг тялото й се сгърчи в неволна конвулсия, все едно я беше ударил ток, и коремът й се опря в ръба на масата.

— По дяволите — изруга Синтия и си пое дълбоко въздух. — Май че току-що… — но не довърши мисълта си.

— Току-що какво?

— Нищо — отговори бързо тя, но по изчервеното й от вълнение лице Стив заключи, че не ще да е било съвсем нищо. — Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата „грозен“ в речниците.

Камъкът изобразяваше вълк или койот и въпреки че изработката беше доста примитивна, изглеждаше до такава степен поразителна, че за няколко секунди двамата забравиха за масовото убийство, жертвите на което продължаваха да висят на някакви си двайсет метра от тях. Главата на звяра беше извита под необичаен ъгъл (в положение, което съвсем определено изразяваше свиреп глад), очите му стрелкаха искри на бяс, готови сякаш да изхвръкнат от орбитите. Челюстта беше несъразмерно голяма в сравнение с тялото — напомняше паст на алигатор — и разцепена на две, за да се покажат заострените зъби отдолу. Статуетката, ако изобщо ставаше дума за статуетка, беше строшена от гърдите надолу. Личеше откъде започват предните лапи, но това беше всичко. От времето камъкът се беше покрил с дупки и пукнатини. Тук-там повърхността му проблясваше, също като скалните отломъци, които бяха забелязали в един от кошовете в отсрещния край на помещението. До камъка, подпряна с пластмасова кутийка кабарчета, стоеше бележка: „Джим, какво по дяволите е това? Имаш ли представа? Барби.“

— Погледни езика — каза Синтия с неузнаваем, почти замечтан глас.

— Какво му има на езика?

— Представлява змия.

Да, и Стив се увери, че е змия. Може би кротал. Във всеки случай с големи зъби.

Изведнъж Синтия отърси глава. В очите й се върна тревогата отпреди малко и тя дръпна приятеля си за ризата.

— Какво правим, за Бога? Не сме в час по рисуване, трябва да се махаме оттук!

„Да, така е — съгласи се в мислите си Стив. — Въпросът е къде да отидем.“

Но за това щяха да се тревожат едва щом се приберат в камиона. С право или не, беше убеден, че точно на това място мозъците им не биха се оказали особено продуктивни.

— Хей, а какво стана с радиото? — попита Синтия.

— Ъ? — ослуша се Стив, но музиката наистина беше изчезнала. — Не знам.

По лицето на Синтия се изписа изражение на тайнствена решителност и тя посегна повторно към предмета на масата. Този път докосна звяра между ушите. При допира отново й секна дъхът. Всички лампи в лабораторията премигнаха — в това Стив беше повече от сигурен — и радиото се включи повторно. „Хей Дуайт, хей Лили, стига сте се били — рецитираше стиховете на своята радост Мери Чепин Карпентър, — тази нощ ще бъдем щастливи!“

— Божичко — възкликна Стив. — Как ти хрумна? .

Синтия се обърна към него. Погледът й беше някак замаян. Тя вдигна рамене и изплези език, за да оближе горната си устна.

— Не знам. — С рязък жест опря ръка в челото си и здраво притисна с пръсти двете си слепоочия. След секунда-две я свали: замайването беше изчезнало, на негово място се бе завърнат страхът. — Какво по дяволите… — попита тя, по-скоро самата себе си.

Стив понечи на свой ред да пипне камъка, но тя му улови китката навреме.

— Недей, усещането е гадно.

Но той отмести ръката й и сложи пръст върху гърба на вълка (изведнъж нещо му проговори, че животното е вълк, никакъв койот). Радиото отново угасна. В същия момент зад гърба им се дочу трясък като от счупено стъкло. Синтия изпищя от страх.

Стив вече беше вдигнал ръка от камъка: дори и нищо да не се беше случило, пак щеше да я отмести, защото усещането наистина беше неприятно. Но нещо се беше случило. Сякаш една от жизненоважните връзки в мозъка му се беше прекъснала. А може би имаше и друго… Дали не го беше споходила някаква мисъл за момичето? По-точно за нещо, което можеше да направи с момичето? От онези неща, които може да се приискат и на двамата, но, за които не бихте споделили дори пред приятели? Нещо като експеримент?

Още разсъждаваше над тези въпроси, мъчейки се да си спомни за какъв точно експеримент се беше сетил преди малко, когато пръстът му, сякаш от само себе си, посегна отново към камъка. Дори не си даваше ясна сметка защо, но идеята го привличаше. „Да го оставим този ми ти пръст да ни отведе, където знае — каза си Стив развеселен. — Да пипа, където…“ Но Синтия го грабна за ръката, този път много по-енергично, и я отблъсна встрани само миг, преди да се е докоснала повторно до гърба на вълка.

— Хей, човече, ако си оглушал, гледай ми устните: Искам да се махаме оттук! Веднага!

Стив пое дълбоко въздух, след което го изхвърли от дробовете си. Повтори упражнението и като че ли започна да усеща по-добре собствената си глава. Изведнъж го облада страх, по-силен от когато и да било. Страх от нещо неизвестно. От нещо, което май и не държеше да знае.

— Добре, да вървим тогава.

Хвана я за ръката и я поведе обратно по коридора. Само веднъж погледна през рамо зад себе си, към натрошената сивкава скулптурка. Извита в хищно изражение глава; облещени очи; огромна челюст; език във формата на змия. Но и нещо друго, нещо повече зад всичко това. И Гуфи, и геометричните фигури бяха изчезнали от екраните. Сякаш мощно късо съединение беше изключило мониторите.

През вратата на офиса с аквариума беше изтекла вода. На мокета в коридора беше изхвръкнала малка рибка, която отчаяно се бореше за кислород. „Е — помисли си Стив, — поне знаем какво се е счупило.“

— Не гледай в стаята — посъветва той Синтия. — Просто…

— Чакай, не чу ли нещо? — попита тя изведнъж. — Някакви гърмежи, изстрели, нещо такова?

Стив се ослуша, но долавяше само шума от вятъра… Когато внезапно му се стори, че усеща нечии приглушени стъпки зад гърба си.

Извъртя се като на пружина, но не видя нищо. Разбира се, че нямаше да види. Какво си беше помислил? Че някой от труповете се е свлякъл от куката и е тръгнал да ги гони? Тъпо. Дори и при тези обстоятелства трябва да се срамуваш от себе си, куха главо. Но имаше и друго чувство, от което не можеше да се освободи, ще или не ще: статуетката. Тя се беше вмъкнала в съзнанието му, беше забърничкала като с пръст из мозъка му. Искаше му се да не я беше виждал. Още повече му се искаше да не я беше докосвал изобщо.

— Стив? Нищо ли не чу? Май че бяха изстрели! Ето! Още един!

Вятърът изсвири над главите им и в същия момент нещо друго се сгромоляса на земята навън. Двамата извикаха и се хванаха един друг за ръцете като малки дечица в тъмното. Предметът какъвто и да беше той, се затъркаля по плаца и започна да стърже по асфалта.

— Не чувам нищо, само вятъра. Може би ти си чула тръшкането на врата. Ако не си, измисляш.

— Бяха поне три, един след друг — поклати Синтия глава. — Може и да не са били изстрели, но бяха три.

— Може да са били предмети, литнали с вятъра. Хайде, бонбонче, да разтърсим опашки и да бягаме.

— Не ми викай бонбонче и аз няма да ти викам тортичка — опита се да се направи на обидена Синтия, но очевидно не й беше до пререкания. Докато минаваха покрай офиса, гледаше право пред себе си.

Стив обаче хвърли един поглед в стаята: от аквариума не беше останало нищо — само мокър пясък насред парчета от стъкло. Ръката беше паднала с дланта нагоре на земята. В шепата й лежеше умряла гупа. Пръстите сякаш се протягаха към него в жест на гостоприемство: влез, странниче, седни, отпусни се, mi casa es tu casa.5

„He, благодаря“ — отхвърли поканата Стив и забърза нататък.

Когато прекосиха разхвърляната чакалня и той натисна дръжката на бравата, вятърът буквално издърпа вратата от ръцете му. Навън се стелеше пясък като сняг. Целият въздух беше изпъстрен със златисти дантели, които скоро щяха да изчезнат заедно с последните лъчи на залязващото слънце. Над главите им вече се показваха първите звезди. Вятърът заплашваше всеки миг да се превърне в ураган. Стар, ръждясал варел, върху който личаха думите: „ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ПО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ“, се търкаляше по плаца, подмина паркирания камион на Стив и продължи право към пустинята. Блъскането на летвата за знамето по металния пилон бе навлязло в бесен ритъм. Някъде вляво от тях на два пъти се разнесе тътен, като от приглушен изстрел с пистолет. Синтия се притисна инстиктивно към Стив, който се обърна по посока на звука и видя големия син самосвал: от силата на вятъра задният капак се отваряше и с трясък се затваряше. Ето, още веднъж.

— Да не би това да са твоите изстрели? — Трябваше да се надвиква с вятъра.

— Как да ти кажа… Звукът не беше точно същият.

Вечерта се огласяше от мощния вой на койотите в пустинята. На гласовете, които вятърът носеше от запад, припяваха други — от север. Стив се сети за старите телевизионни репортажи от концертите на „Бийтълс“, от времето на най-голямата мания по тях — койотите като че ли не се различаваха съществено от хилядите пищящи момичета на екрана.

Двамата със Синтия се спогледаха:

— Хайде! — подкани я той. — Да бягаме в камиона.

Двамата се прегърнаха, да не би вятърът да ги отнесе, и забързаха към машината. Щом се озоваха повторно в кабината, момичето решително удари с лакът бутона за заключване. Стив направи същото и запали мотора. Спокойното равномерно боботене донякъде го успокои и той започна да разсъждава на глас:

— Добре, и сега къде ще съобщим за всичко това? До Остин няма да се доберем: много е далеч, пък и бурята се придвижва именно от запад. Най-много вятърът да ни изхвърли извън пътя и да чакаме бурята да отмине с надеждата, че моторът ще запали. Остава ни Елай, но оттук до там е поне два часа път — повече, ако ни застигне бурята, — или Деспърейшън, който се намира на километър.

— По-добре Елай — отговори му без колебание Синтия. Много е вероятно хората, които са свършили това тук, да се намират в момента в Деспърейшън. Съмнявам се няколко души полиция, дори с помощ от областния център, да се справят с тях.

— Да, но хората, които са извършили това, могат спокойно да се намират и някъде по шосето — възрази Стив. Спомни си караваната, мотоциклета на шефа…

— Имаше минаващи коли — напомни му тя и подскочи от уплаха при падането на някакъв голям предмет в близост до камиона. Издрънча на метал. — Божичко, Стив, не можем ли просто да се разкараме от това шибано място?

И на Стив не му се стоеше на зловещия паркинг, но поклати глава в отказ.

— Не и преди да обмислим ситуацията. Проблемът е изключително сериозен. Четиринайсет трупа, без да броим шефа и хората от караваната.

— Семейство Карвър.

— Ще гръмне из цялата страна, щом се разбере. Ако сега се върнем в Елай и се окаже, че само на километър от града има ченгета с радиостанция, и ако за това време ония, конто са извършили убийствата, са успели да духнат безследно… е, ще има да отговаряме на въпроси. На много въпроси.

Лампичките от таблото осветяваха лицето й в зелено, все едно й беше лошо.

— Да не намекваш, че ще ни обвинят нас, че сме го сторили?

— Нямам представа, но ще ти кажа едно: нито ти си дукесата на Уиндзор, нито аз съм й братовчед. Ние сме двойка типове, срещнати случайно на пътя. Ти какви документи носиш със себе си? Шофьорска книжка имаш ли?

— Не можах да издържа изпита. Много се притеснявах.

— Социални осигуровки плащаш ли?

— Ами, изгубих си някъде картона. Мисля, че го забравих у оня, дето искаше да ми изяде ухото, но си спомням номера.

— Изобщо имаш ли с какво да докажеш коя си?

— Имам талон за намаление в „Тауър Рекърдс & Видео“ — тросна му се Синтия. — Две дупки още и ще спечеля безплатен компактдиск. Тъкмо се бях наточила, на „Идват вълците“… С тая музика, дето ни се предлага от пустинята, подходящо заглавие. Доволен ли си?

— Много — направи гримаса Стив и прихна да се смее. Тя го изгледа продължително и като че ли сенки преминаха по зеленото й чело. Очите й също потъмняха и Стив започна да се чуди няма ли да му се нахвърли да види колко кожа е способна да издере с нокти. Но вместо това Синтия на свой ред се засмя, пискливо и някак безпомощно. Той протегна ръка:

— Я ела тук за секунда.

— Не се прави на смешен с мен — предупреди го тя, но се примъкна на седалката и без всякакво колебание облегна глава на рамото му. Стив усещаше как цялото й тяло трепери. Ако им се наложеше да излязат от камиона, щеше да замръзне с дрипавата си тениска. По тези места след залез слънце температурите падаха повече от рязко.

— Толкова ли държиш да слезем в града?

— Най-много държа да ям сметанов сладолед в Дисниленд, но все пак мисля, че трябва да огледаме мястото. Ако нещата са нормални…, ако изглеждат нормални… ще се опитаме да намерим местната полиция да й съобщим на нея. Но ако забележим и най-малка подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.

Синтия го изгледа тържествено.

— Ще ти напомня това обещание.

— Така и трябва.

Стив превключи на скорост и подкара бавно към шосето. Златното сияние, което пробиваше през облаците прах на запад, беше придобило кехлибарен цвят. Нови звезди се бяха появили по небосвода, но с приближаването на пустинната буря, все по-трудно се забелязваха.

— Стив? Дали не носиш случайно пистолет със себе си?

Той поклати глава, мина му през ума да се върне в сградата на минното дружество и да потърси, но веднага се отказа от подобни намерения. Там повече кракът му нямаше да стъпи, за нищо на света.

— Пистолет нямам, но имам ей такова голямо швейцарско ножче, с всякакви джаджи по него. Има даже лупа.

— Чувствам се много по-спокойна така.

Стив се чудеше дали да не я попита за статуетката, любопитно му беше дали и на нея не й бяха минали през ума странни — експериментални — идеи като неговите. В крайна сметка не посмя. Също като мисълта да се върне обратно в къщата, и тази му се стори твърде злокобна. Изкара камиона на пътя и без да сваля ръка от раменете на момичето до себе си, продължи към града. Гъсти маси от пясък се въртяха пред светлините на фаровете, приемайки подобни на човешки силуети форми. Колкото и да не искаше, Стив постоянно се сещаше за висящите по куките трупове…

Трупът на сестра му го нямаше пред стълбите, а това вече беше нещо. Дейвид застана за минутка пред двукрилата остъклена врата и огледа улицата. Беше се стъмнило. Въпреки че наситено синьото небе си оставаше все тъй чисто и ясно, пясъците бяха покрили като с гъста мъгла градчето. От отсрещната страна на улицата, върху покрива на някакво заведение стърчеше табела: „КАФЕ И ВИДЕОКЛУБ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, която се клатеше напред-назад от вятъра. Точно под табелата, на тротоара, бяха седнали два койота, вперили погледи в него. Между тях, напомняща с развяната си на вятъра перушина на някоя овехтяла с годините дамска шапка с пера, беше кацнала голяма, гологлава птица. Дейвид предположи, че става дума за лешояд. Лешоядът си клечеше между двата койота и хич не му мигваше окото.

— Не е възможно — каза си Дейвид, но колкото и да не му се вярваше, гледката си оставаше все същата.

На бърза ръка се облече, без да сваля поглед от вратата, която му се падаше вляво. Върху матовото стъкло бяха изписани с боя думите: „ОБЩИНСКИ СЛУЖБИ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, под тях стоеше приемното време: от девет до четири. Дейвид си завърза маратонките и отвори вратата, готов всеки момент да се обърне на другата страна и да побегне, усети ли някаква опасност… усети ли нещо да се движи, по-точно казано.

„Но къде да избягам? Къде мога да избягам?“. Помещението беше потънало в мрак и тишина. Дейвид опипа с лявата си ръка стената, представяйки си как някой или нещо го сграбчва в тъмното за китката, но нищо не се случи. Пръстите му докопаха пластмасовата плочка на електрическия ключ, сетне и самия ключ. Включи светлината, изчака за секунда очите му да привикнат с крушките на старомодните полилеи, след което пристъпи по-смело навътре. Точно насреща му се намираше дълъг тезгях с няколко прозореца за гишетата. Прозорците бяха с решетки също както в старовремските банки от филмите. На едно от стъклата пишеше: „ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР“, на съседното: „ЛОВНИ БИЛЕТИ“, на трето: „МИНЬОРСТВО И АНАЛИЗИ“. Последният прозорец беше по-малък и на него стояха надписи: „СЗСОМ“ и „ФЕДЕРАЛНИ Р-ДБИ ЗА ЗЕМЕПОЛЗВАНЕ“. На стената зад гърба на служителите беше изписано с дебели червени букви: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“.

„Мисля, че нещо вече се надигна — каза си Дейвид и обърна глава да огледа и другата половина от помещението. — Нещо не особено…“

Така и не довърши мисълта си. Очите му се разтвориха широко и той трябваше да прикрие устата си с ръце, за да не извика. За момент цветовете се изгубиха пред очите му, аха-аха и щеше да припадне. За да предотврати опасността, Дейвид притисна с длани двете си слепоочия, колкото главата му да го заболи повторно. Най-накрая отпусна ръцете си край тялото и с подивели от ужас очи, с разтреперана уста се вгледа в това, което го чакаше в отсрещния край на помещението. На стената стояха заковани закачалки за дрехи. На първата от страната на прозореца беше оставена каубойска шапка с лента от змийска кожа. На двете съседни бяха овесени две жени, едната застреляна, другата изкормена. Втората, изкормената, имаше дълги червени коси и го гледаше с отворена, застинала като в предсмъртен писък уста. Вляво от нея се люшкаше мъж, облечен в униформа цвят каки; очите му бяха сведени към земята, кобурът за пистолета зееше празен. Най-вероятно това беше Пиърсън, колегата на Ентрейджиън. До полицая висеше друг мъж, облечен в оплискана с кръв овехтяла тениска. Последна по ред беше Пай. Бяха я овесили за яката на фланелката с МотоКопс. На тениската беше нарисувана Каси Стайлс, застанала със скръстени ръце и сияеща усмивка пред машината си за сънища. Каси открай време беше любимото моточенге на Пай. Главата на Пай се люлееше свободно на строшения й врат, гуменките й безпомощно се протягаха към земята.

Дейвид обаче не можеше да откъсне поглед от ръцете й: мънички и розови, с едва-едва разтворени пръсти. „Не мога да я докосна, не мога дори да я приближа!“ Нямаше как. Трябваше да я приближи, освен, ако нямаше намерение да я остави така да си виси заедно с другите жертви на Ентрейджиън. В крайна сметка, за какво служеха големите братя, особено онези, които не се бяха показали достатъчно големи, за да я спасят от Торбалан и неговата неописуема злина?

Дейвид прибра двете си ръце една в друга и отново ги вдигна пред лицето си. От засъхналата сапунена пяна по тялото му кожата започваше да го сърби. Той затвори очи и заговори. Гласът му до такава степен трепереше от ужас, че не приличаше на неговия.

— Господи, знам, че сестра ми е при Теб и че това, което стои пред мен, е само спомен. Моля Те, помогни ми да сторя каквото трябва за нея. — Отвори отново очи и я погледна по-внимателно. — Обичам те, Пай. Съжалявам за всеки път, когато съм ти крещял или съм те скубал за плитките.

Това последното му дойде много. Той коленичи на пода и сгуши сведената си глава между двете си ръце. За да не изгуби съзнание, на няколко пъти си пое дълбоко въздух. Сълзите му прокараха тънки бразди през зеленикавата маска по лицето му. Това, от което най-много го болеше, беше съзнанието за онази врата, която преди няколко часа се беше затръшнала между двама им: тя никога повече нямаше да се отвори, не и на този свят. Дейвид никога нямаше да изпраща Пай за среща, никога нямаше да я види как уцелва коша само две секунди преди сирената. Тя никога повече нямаше да иска от него да я гледа, когато застава с главата надолу, нямаше повече да се чуди дали лампичката в хладилника остава да свети, щом затворят вратата. Едва сега Дейвид разбираше защо хората от Библията раздират дрехите си от мъка.

Когато най-после се успокои, той издърпа един от столовете до стената и го постави под Пай. Погледна ръчичките й, розовите й длани, и мисълта му отново понечи да се стрелне надалеч. С усилие на волята Дейвид се съсредоточи пред себе си: самият факт, че е способен да го стори, го изненада приятно. Но щом застана прав на стола и се вгледа по-отблизо в неестествената белота на лицето й, в потъмнелите й устни, съзнанието му за сетен път се размъти, душата му потъна в непоносима скръб. Без да се отпуска, Дейвид даде известен простор на мъката си. Каза си, че ще е по-добре за самия него, ако го стори. За пръв път му се случваше да види труп на мъртвец, ала ставаше дума за Пай и на него не му се искаше да се плаши от сестричката си, още по-малко да му се повдига при вида й. Вместо да мисли за мъртвото тяло пред себе си, по-добре да се потопи в скръбта си.

„Побързай, Дейвид.“

Не беше сигурен дали беше чул собствения си глас или онзи, другия, но при тези обстоятелства нямаше значение. Гласът беше прав. Пай беше мъртва, но баща му и останалите горе в килиите още не бяха. Освен това трябваше да мисли и за майка си. Това беше най-мъчителното от всичко, по-мъчително дори от мисълта за Пай, защото за нея поне не беше знаел какво ще й се случи. Докато сега побърканото ченге беше отвлякло майка му в неизвестна посока и кой знае какво й правеше в момента. Каквото си поискаше…

„Няма да мисля за това. Няма да си позволя да мисля за това.“

Вместо това си припомняше дългите часове, които Пай, гушнала Мелиса Сърчицето в скута си, беше прекарвала пред телевизора, за да гледа „Анимации-побъркации“. През последната година и нещо професор Побъркация бе изместен в сърцето й от моточен гетата (най-вече от Каси Стаил с и красивия полковник Хенри), но именно за стария учен се сещаше сега Дейвид. В главата му звучеше една от мелодийките на професор Побъркация и той я запя на глас, докато се пресягаше през трупа на убитото момиченце, за да откачи фланелката й от куката.

„Този смахнат старец… играеше на…“

Главата й безпомощно се отпусна на рамото му. Стори му се невъобразимо тежка: как бе могло толкова малко момиченце да я носи на крехките си рамене?

„Играеше на щрака-щрак със моя палец…“

Дейвид се обърна на другата страна и се смъкна тромаво от стола. От тежестта се олюля, но успя да се задържи на крака, след което отнесе Пай до прозореца. Докато вървеше, оправи с ръка раздърпаната й тениска. Беше се скъсала, но само малко. Положи я на земята, като внимаваше главата й да не се удари о паркета. Майка му го беше научила още по времето, когато Пай беше малко бебе и той беше искал да я държи в скута си. Беше ли й пял тогава? Не можеше да си спомни. Сигурно.

„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак…“

От двете страни на прозореца стояха окачени грозни, тъмнозелени завеси, тесни, затова пък дълги от тавана чак до пода. Дейвид откъсна едната от кукичките и я придърпа при себе си.

„Лудият старчок си тръгва за дома…“ Дейвид просна пердето до тялото на сестра си и започна глупавата песничка отначало. Искаше му се да й донесе Мелиса Сърчицето за компания, но Лиса беше останала при караваната. Пренесе Пай върху платнището и я зави със свободната половина. Придърпа зеления плат до лицето й и се почувства по-добре, много по-добре. Вече можеше да си представи как двамата са у дома и сестра му си е легнала да спи.

„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак — повтори той на глас, — лудият старчок си тръгва за дома.“ Дейвид се наведе и целуна Пай по челото. — Обичам те, Пай — каза й той за последно и закри лицето й с пердето.

Прибра ръце между коленете си и остана за минутка надвесен над сестра си, опитвайки се да си овладее чувствата. Когато се усети поуспокоен, се изправи на крака. Вятърът виеше навън, нощта всеки миг щеше да се спусне напълно, пясъкът трополеше по стените и прозорците подобно на хиляди човешки пръсти. В ушите му се набиваше остро, монотонно стържене на метал — скръц-скръц-скръц, — нещо на улицата непрестанно се въртеше. По едно време някакъв тежък предмет се стовари на земята пред сградата и от трясъка Дейвид чак подскочи като ужилен.

Отдалечи се от прозореца и с колебливи стъпки мина зад дългия тезгях. Повече трупове не видя, затова пък забеляза разсипаните по пода книжа зад бюрото на данъчния инспектор. По хартията личаха засъхнали петна от кръв. Столът на чиновника, с дълги крака и висока облегалка, лежеше прекатурен на паркета.

В служебното помещение имаше сейф, зеещ широко отворен (Дейвид не виждаше никъде пари, само огромни купища документи, останали непокътнати по местата си). Вдясно от него бяха наредени няколко бюра. Вляво имаше две затворени врати, и двете с тебелки със златни букви. На едната пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“ тя не го интересуваше. За разлика от другата, тази на Началника по гражданска безопасност. Джим Рийд, това му беше името.

— „Началник по гражданска безопасност. Това, което в по-голям град бихте нарекли шеф на полицията“ — промърмори под носа си Дейвид и се насочи смело към вратата. Беше отключена. Отново прокара ръка по стената, напипа ключа за лампата и светна. Първото нещо, което забеляза, беше огромната еленска глава, окачена на стената, вляво от бюрото. Следващото — убития човек зад същото това бюро. Беше се килнал на облегалката на стола си. Ако не бяха химикалките, забити в двете му очи и табелката, подаваща се от устата му, можеше да мине за заспал, толкова естествена беше позата, която заемаше. Двете му ръце стояха вързани пред изпъкналия корем. Носеше риза в цвят каки, както и колан през рамото, досущ като този на Ентрейджиън.

Отвън се дочу нов трясък от паднал тежък предмет и койотите започнаха да вият като същински хор от дяволи, пръкнали се от ада. Дейвид пак се стресна и за всеки случай хвърли поглед през рамо да не би Ентрейджиън да се е вмъкнал в стаята, без да го е чул. Нямаше никого, затова насочи вниманието си обратно към шефа на полицията. Знаеше точно какво трябва да стори и се убеждаваше, че щом е могъл да се докосне до мъртвата Пай, значи няма да му е трудно и с трупа насреща.

Най-напред обаче посегна към телефона. Очакваше връзката да е прекъсната и се оказа прав. Натисна за всеки случай един-два пъти бутоните, каза: „Ало, ало“ в слушалката, но нищо не се получи.

„Рум сървис, пратете ми стая“ — помисли си неволно Дейвид, докато връщаше слушалката на мястото й, и чак потръпна от ужас при спомена. Заобиколи бюрото и застана до полицая с химикалките в очите. Табелката с името му — „ДЖЕЙМС РИЙД, НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКАТА БЕЗОПАСНОСТ“ — си стоеше на мястото на бюрото, следователно тази в устата му беше друга. На частта, която се подаваше измежду зъбите му, можеше да се прочете: „ДОТУК“.

Дейвид надуши позната миризма, но не беше нито на одеколон, нито на афтършейв. Погледна прибраните ръце на мъртвеца и по дълбоките бръчки на кожата се сети: лосион за ръце, ако не съвсем същият, какъвто използваше майка му, то поне подобен. Джим Рийд се е мазал с него малко преди да бъде убит.

Дейвид се опита да погледне в скута му, но не успя. Мъжът беше толкова дебел, а и столът му беше толкова близо до бюрото, че момчето не можеше да види, каквото търсеше. В самия център на облегалката беше пробита малка дупка, по нея можеше да се съди, че полицаят е бил застрелян. Химикалките му бяха забодени в очите (така поне се надяваше Дейвид), след като вече е бил умрял. „Хайде, давай по-бързо.“

Най-напред Дейвид издърпа стола по-далеч от бюрото, но в следващия миг нададе вик на уплаха и отскочи встрани, преди натежалият труп на Джим Рийд да наруши баланса си и да се стовари като чувал с картофи на земята. Подобно на снаряд табелката изхвръкна от устата му. Въпреки че падна с опакото нагоре, Дейвид имаше време да прочете пълното й съдържание: „НЕГРИТЕ ДОТУК“.

Опря коляно в земята и се наведе над мъртвеца. Сърцето му ускоряваше ритъма си. Панталоните на Рийд бяха разкопчани и отдолу се показваше бельо, каквото едва ли носеше всеки ден (широки копринени гащи с цвят на праскова); но Дейвид едва ли им обърна голямо внимание. Търсеше друго, затова въздъхна с облекчение, щом го намери. На единия си хълбок Рийд носеше служебния си пистолет. От другата страна висеше ключодържател, вързан за една от гайките на панталоните му. Прехапвайки устна, някак си убеден, че мъртвият полицай ще посегне (о, по дяволите, мумията ни преследва) и ще го сграбчи за ръката, Дейвид започна да се бори с ключодържателя. Халката дълго време се опъваше, преди да благоволи да се отвори. Дейвид трескаво се разтърси из ключовете, молейки се да намери каквото му трябваше… Имаше късмет. Между пръстите му се показа познатият квадратен ключ с черната магнитна лента, ключът от вратите на килиите горе. Така поне се надяваше.

Дейвид прибра връзката ключове в джоба си, хвърли най-сетне любопитен поглед към зеещия дюкян на полицая и разкопча кобура на пистолета. Извади оръжието и го пое с две ръце. Искаше едновременно да премери тежестта и да се наслади на онова усещане за насилие, което се излъчваше от предмета. Оръжието не беше автоматичен пистолет — от онези, при които пълнителят стои в дръжката, а обикновен револвер-барабанлия. Момчето обърна дулото към себе си, като внимаваше да не докосне, без да иска, с пръст спусъка: искаше да огледа по-добре барабана. Доколкото виждаше, във всяка от дупките стоеше зареден патрон, така че проблеми не биваше да възникват… Може би гнездото, което сега се намираше в затвора, беше празно — полицаите от филмите често правеха така, да не би да се прострелят по погрешка, — но сетне си каза, че и така да е, страшно нямаше: щеше просто да натисне спуска два пъти вместо един.

Обърна пистолета на другата страна и внимателно огледа дръжката. Търсеше къде е предпазителят. Не намери такъв, затова дръпна леко спусъка. Когато се увери, че петлето се надига от мястото си, бързо отпусна пръста си. Не искаше да стреля, без да се налага. Нямаше представа колко интелигентни животни са койотите, но ако изобщо разбираха от нещо, то това трябваше да са оръжията.

Върна се обратно в голямото помещение. Вятърът продължаваше да напира откъм улицата, сипейки пясък по прозореца. От последните отблясъци на слънцето небето се оцветяваше в пурпурночервено. Скоро щеше да изглежда напълно черно. Дейвид погледна за последно грозното зелено перде и силуетът, който се подаваше под плата. „Обичам те, Пай“ — си каза той наум, след което излезе на стълбището. Застана за миг пред вратата, пое си на няколко пъти дълбоко въздух със затворени очи и пистолет, насочен към земята.

— Господи, никога през живота си не съм стрелял с пистолет — рече Дейвид. — Моля те, помогни ми да използвам този, както трябва. В името на Исус. Амин.

След което предпазливо заизкачва обратно стълбите.

Мери Джаксън седеше на койката в килията, гледаше в ръцете си и кроеше кръвожадни планове по адрес на зълва см, Деирдре Фини. Сещаше се за хубавичкото й, бледо личице, за сладичката й, тъповата усмивчица, за изящните й, ренесансови къдрички. Деирдре не вкусваше месо („Това е жестоко, не мислиш ли?“), затова пък пушеше като комин, о, да, Деирдре вече от години движеше здраво с онова леке Панама Ред… Същата тази Деирдре, която се забавляваше с детинските лепенки с господин Усмивчо, сега бе станала причина за гибелта на брат си, за това снаха й да гние в арестантската килия на някакъв забутан градец, чакайки смъртната си присъда, и то само защото наркотиците бяха до такава степен разяли мозъка й, че беше забравила за марихуаната под резервната гума в багажника.

„Не си справедлива — обади се онази, по-трезвомислещата половина от съзнанието на Мери. — Всичко стана заради регистрационния номер, не заради наркотика. Заради номера ви спря Ентрейджиън. Все едно Ангелът на смъртта попада на врата без знак. Ако не беше марихуаната, щеше да се залови за друго. Още от мига, в който попаднахте на мушката му, сте си били обречени. Знаеш, че е така.“

Но Мери не искаше да знае нищо подобно; да преценява събитията по този начин, да отдава всичко на сляпата съдба, струваше й се още по-ужасно и потискащо. По-добре щеше да се чувства, ако стовареше цялата вина върху раменете на загубената Питърова сестра, ако си представеше как някой ден Деирдре й попада в ръцете… Най-много я привличаше мисълта за боя на голо — в Хонконг прибягваха до такива мерки срещу крадците, — но пък често отиваше по-далеч и си представяше как завира тока на обувката си в малкия, стегнат задник на зълва си. Беше готова на всичко, само и само онзи празен неразбиращ поглед на Деирдре да отстъпи място на ужаса, който я беше обхванал сега; искаше й се да й изкрещи в лицето: „ЗАРАДИ ТЕБ УБИХА БРАТ ТИ, ТЪПА КУЧКО, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?“, да се увери, че онази най-сетне проумява какво й се казва.

— Насилието поражда насилие — заключи тя на глас, без да откъсва поглед от дланите си. Говореше спокойно, като учителка в клас. При тези обстоятелства мисълта, че си приказва сама на себе си, й се струваше напълно естествена. — Знам, всеки го знае, и все пак понякога е толкова приятно да си мислиш подобни неща.

— Какво? — стресна се Ралф Карвър. Звучеше като замаян. Дори й хрумна наглед странното сравнение, че съседът й по килия е изкуфял също като зълва й.

— Нищо. Няма значение.

Мери се изправи. Направи две крачки и застана пред решетките. Прегърна с две ръце металните пръчки и погледна оттатък. Койотът стоеше неподвижно по средата на помещението, прострял половината от коженото яке на Джони Маринвил пред себе си, и не сваляше поглед от писателя, сякаш го бяха хипнотизирали.

— Мислите ли, че е избягал? — попита я Ралф. Мислите ли, че синът ми се е спасил, госпожо?

— Не съм „госпожо“, а просто Мери, и нямам представа. Иска ми се да вярвам, че се е спасил, в това можеш да си сигурен. Мисля, че има голяма вероятност да е успял.

„Стига да не се е сблъскал по пътя с ченгето“ — уточни сама за себе си Мери.

— Да, и аз така смятам. Нямах си и представа, че взема толкова насериозно молитвите — сподели Ралф. Говореше, все едно се извиняваше; на Мери това й се стори любопитно. — Мислех, че вероятно… не знам… че е някаква временна мания. Но май не изглеждаше като временна мания, как мислите?

— Не — съгласи се Мери, — не изглеждаше.

— Какво си ме зяпнал, Мурджо? — обърна се Маринвил към койота. — Разпра ми якето, какво повече искаш? Или не щеш да се признаеш за изигран? — Той погледна по посока на Мери. — Знаете ли, ако някой от нас можеше да се измъкне от килията, нищо чудно тази ходеща кофа да подвие оп…

— Ш-шт! — прекъсна го Билингзлй. — Някой се качва по стълбите!

Койотът също беше чул стъпките. Откъсна поглед от Маринвил и с ръмжене се извърна към вратата. Стъпките се приближаваха, най-накрая стигнаха площадката на етажа и утихнаха. Мери изгледа с крайчеца на окото си Ралф Карвър, но скоро отмести поглед встрани: безумното съчетание от надежда и страх, което се четеше по лицето му, й действаше обезсърчително. Тя самата беше изгубила мъжа си и едва сега си даваше сметка колко тежко ще преживее раздялата. Какво ли остава на човек, който вижда как цялото му семейство бива отнесено в небитието в разстояние на някакъв си следобед?

Вятърът се усили и злобно засвири из улуците. Койотът изви врат и неспокойно погледна през прозорците. Наядените му уши щръкнаха и той направи няколко крачки към вратата.

— Сине! — извика отчаян Ралф. — Сине, ако си ти, недей си помисля да влизаш! Оня звяр е застанал точно пред вратата!

— На какво разстояние? — попита момчето. Беше неговият глас. Направо удивително. Но не толкова, колкото хладнокръвието, с което беше задало въпроса си. Мери започваше да гледа с други очи на християнските молитви.

Ралф гледаше като ударен с мокър парцал, сякаш не можеше да разбере какво изобщо го питат. Писателят се оказа по-възприемчив.

— На метър и половина. Гледа право към вратата. Внимавай!

— Имам пистолет — похвали се момчето. — Мисля, че ще е най-добре да се приберете под леглата. Мери, дръпни се до стената, от страната на баща ми. Сигурен ли сте, че койотът е точно срещу вратата, господин Маринвил?

— Да. Ей, го на, моето приятелче Мурджо, наедряло, колкото прасе, два пъти по-грозно обаче. Стрелял ли си някога, Дейвид?

— Не.

— О, Боже — обърна очи към тавана Маринвил.

— Дейвид, недей! — извика Ралф. Лицето му се беше превърнало в маска на трагедиен актьор. Като че ли едва сега проумяваше какво предстои да се случи. — Бягай и търси помощ! Само да си отворил вратата и това чудовище ще те налапа като едното нищо.

— Няма — възрази синът му. — Направил съм си сметката, татко. Предпочитам да си имам работа с койота, отколкото с ченгето. Освен това имам ключ, мисля, че ще свърши работа. Прилича на онзи, който ченгето използваше.

— Аз за себе си съм съгласен — подкрепи го Маринвил. Всички да залягат. Ти брой до пет, Дейвид, и давай!

— Ще го убият заради теб! — изкрещя му насреща Ралф. — Готов си да пратиш момчето ми на смърт, само и само да си спасиш проклетия задник!

— Разбирам загрижеността ви, господин Карвър — намеси се между двамата Мери, но мисля, че ако не се измъкнем оттук, всички сме обречени.

— Брой до пет, Дейвид! — повтори Маринвил. Клекна на земята и се скри под нара.

Мери погледна вратата, даде си сметка, че килията й ще бъде право на прицела на момчето, и се убеди, че е било право, казвайки й да се отдръпне от страната на баща му. Може да е само на единайсет, но имаше повече мозък от нея.

— Едно — започна да нарежда момчето от външната страна на вратата. Мери усети страха в гласа му, но не можеше да го кори за това. Ни най-малко. — Две.

— Момче! — подвикна му Билингзли от килията си. — Слушай сега! Клекни ниско долу! Дръж пистолета в две ръце и бъди готов веднага да натиснеш спусъка! Стреляй нагоре, момче, нагоре! Койотът няма да те нападне в краката, ще скочи към врата ти! Разбираш ли ме?

— Да — отвърна му Дейвид. — Да, добре. Залегнал ли си, татко?

Ралф не беше залегнал. Стоеше прав до решетките на килията си. Зад белите черти на металните пръчки се подаваше подутото му лице, като препарирано от страх.

— Недей го прави, Дейвид! Забранявам ти да го правиш!

— Лягай долу, говедо! — тросна му се Маринвил изпод дървеното легло. Идеше му да изяде с очи бащата на Дейвид.

Мери споделяше чувствата му, но си каза, че Маринвил не е избрал правилната тактика. Жалко, човек очаква повече от известните писатели. От другите писатели поне; тя за този тук нямаше високо мнение. Човекът, който беше написал „Наслада“, навярно най-долната книга на двайсети век, сега, колкото и невероятно да изглеждаше, мръзнеше на пода в съседната килия. Нищо, че носът му беше станал на баничка и навярно никога нямаше да се оправи, той пак не се бе отърсил от навика си да се държи като господар с околните. Още малко и щеше да си поръча кафе на сребърен поднос.

— Баща ми залегнал ли е? — попита повторно момчето. Гласът му издаваше вече не само страх от койота, но и несигурност в самия себе си. Мери започваше да изпитва ненавист към баща му: все едно не го беше грижа да опъва нервите на сина си като струни на китара.

— Не! — изрева злобно Ралф. — Няма да залягам изобщо! Махай се далеч оттук! Намери телефон! Обади се на щатската полиция!

— Опитах с телефона на бюрото на господин Рийд — уведоми ги Дейвид. — Беше блокирал.

— Тогава опитай от друг! По дяволите, иди да намериш друг…

— Стига сте се правили на глупак, залягайте веднага — прошепна му Мери от мястото си. — Какво искате от него: да види в един ден как убиват сестра му и как родният му баща се хвърля нарочно срещу куршумите? Помогнете му с нещо и вие! Синът ви прави чудеса, влезте му в положението.

Ралф я изгледа. Бузите му бяха толкова пребледнели, че чак сияеха, затова пък отокът около лявото му око изглеждаше направо черен.

— Той е всичко, което ми остава — отговори й той също тъй тихо. — Това не го ли разбирате?

— Разбира се, че го разбирам, но сега залегнете под койката, господин Карвър!

Ралф пристъпи на крачка встрани от решетката, поколеба се за миг, но най-накрая се просна на колене и завря глава под леглото.

Мери насочи поглед към килията, от която се беше измъкнал Дейвид — Господи, какво напрежение беше, — и се увери, че възрастният ветеринар се е скрил под койката. Сините му очи, единственото нещо в него, което излъчваше младост, блестяха като брилянти в сянката.

— Дейвид! — извика Маринвил от мястото си. — Всички сме готови!

Гласът на момчето излъчваше подчертано недоверие:

— И баща ми ли?

— Под леглото съм — успокои го Ралф. — Сине, бъди внимателен. Ако… — Гласът му трепереше, но той успя да си наложи спокойствие. — Ако те докопа, дръж здраво пистолета и се опитай да го уцелиш в корема. — Изведнъж подаде глава изпод прикритието си, наново разтревожен. — Пистолетът зареден ли е? Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — рече Дейвид, сетне добави: — Койотът още ли е пред вратата?

— Да! — извика Мери.

В действителност звярът беше направил още една крачка напред. Беше свел глава към земята и монотонното му ръмжене силно напомняше шума на включен двигател. Всеки път, когато момчето се обадеше от другата страна на вратата, ушите му се наостряха, сякаш се опитваше да разбере нещо.

— Добре, клекнал съм — каза Дейвид. Мери усети още по-ясно трепета в гласа му. Каза си, че може би е на предела на психическите си сили. — Започвам да броя отначало. Като стигна до пет, гледайте да се скриете възможно най-далеч от вратата. Не… не искам да уцеля някого по погрешка.

— Не забравяй да стреляш нагоре — напомни му ветеринарят. — Не много, но нагоре. Става ли?

— Да, защото ще ми скочи. Няма да забравя. Едно… две…

Навън вятърът утихна за малко. Мери можеше да долови много отчетливо два различни звука: дебелото ръмжене на койота и туптенето на собственото си сърце. Животът й беше в ръцете на единайсетгодишно момче, въоръжено с пистолет. Ако Дейвид не улучеше целта или ако се паникьосаше и изобщо не стреляше, койотът най-вероятно щеше да го убие. А след това, когато маниакалното ченге се върнеше, те всички щяха да умрат.

— … Три… — вълнението в гласа на Дейвид го караше да прилича на обезумелия си баща. — Четири… пет.

Дръжката на бравата се завъртя.

На Джони Маринвил му се струваше, че е попаднал обратно във Виетнам, където смъртта се въртеше в шеметна скорост и труповете винаги те сварваха неподготвен. Той не таеше големи надежди в момчето; подозираше, че ще изстреля всичките си куршуми по килиите, вместо да уцели Мурджо, и все пак нямаха на какво друго да разчитат. Също като Мери и той живееше с чувството, че ако не успеят да се измъкнат, преди ченгето да се е върнало, спукана им е работата.

Но момчето го изненада.

Най-напред с това, че не блъсна вратата широко, така че тя да се удари в стената и да му закрие полето за стрелба; с такава ловкост я отвори, сякаш я държеше вързана с въже. Дейвид беше клекнал на земята, облечен, но с все още зелено лице заради сапуна. Очите му се бяха ококорили, все едно се канеха да изхвръкнат. Вратата още не се беше отворила съвсем, когато той притисна с дясната си ръка лявата върху дръжката на револвера. Джони си каза, че оръжието е 45-ти калибър. Твърде тежко оръжие за дете. Дейвид го беше вдигнал на височината на гърдите си, с цев, обърната под малък ъгъл нагоре. Лицето му излъчваше тържествено спокойствие, дори известно старание.

Койотът навярно не бе очаквал вратата наистина да се отвори, нищо че беше слушал гласа на момчето през дъските, затова неволно отстъпи крачка назад, преди да присвие лапи и да се хвърли насреща му. Джони си каза, че именно тази неволна крачка подписа смъртната му присъда — тя даде на момчето нужното време да се окопити. Дейвид даде два изстрела — от мощния откат пистолетът се изкриви встрани, но той имаше време да го насочи към целта, преди да натисне спусъка повторно. В затвореното пространство на килиите гърмежите отекнаха болезнено в ушите на околните. В следващия миг койотът, който се бе отлепил от пода между първия и втория изстрел, блъсна Дейвид и го повали на земята.

Бащата на момчето изкрещя от ужас и изпълзя изпод прикритието си. Дейвид сякаш се бореше със звяра на площадката пред стълбите, но на Джони не му се вярваше койотът да е запазил много сили. Сигурен беше, че и двата куршума попаднаха по предназначение, пък и подът, и бюрото бяха оплискани в кръв.

— Дейвид! Дейвид! Гръмни го в корема! — викаше Ралф, заподскачал от безсилие и тревога из килията.

Вместо да стреля, момчето се отърси от тялото на койота, все едно се беше оплел в завивките след неспокоен сън. Изтегли крака изпод звяра и учудено се огледа. Цялата му тениска беше в кръв и животински косми. Пропълзя до стената и като се облегна на нея, успя да се изправи. Гледаше в ръцете си, сякаш не му се вярваше, че не е изпуснал пистолета при схватката.

— Нищо ми няма, татко, успокой се. Видях му сметката, дори не успя да ме одере.

За всеки случай прокара пръсти по гърдите и дясната си ръка, сякаш искаше да се увери в правотата на думите си. Най-сетне обърна очи към койота. Звярът беше още жив, дишаше тежко и учестено с глава провиснала през ръба на най-горното стъпало. В гърдите му зееше огромна дупка.

Дейвид се сниши и долепи дулото на огромния пистолет до люшкащата се глава. Извърна поглед встрани. Джони видя как момчето присвива клепачи и го почувства неочаквано близко. Той никога не се беше радвал особено на собствените си деца — нормално, след като през първите двайсет години само гледат как да се държат като глупаци, а през следващите — как теб да те изкарат глупак, — но си каза, че със син като този би се чувствал щастлив. Както баскетболистите се изразяваха, момчето чувстваше играта.

„Дори бих коленичил за молитва с него — мислеше си писателят. — Какво толкова, всеки на мое място би го сторил. Като се имат предвид резултатите…“

Без да се отърсва от напрегнатото си изражение — подобно на малко дете, което знае, че трябва да изгълта карантията в чинията си, за да го пуснат да играе, — Дейвид за трети път дръпна спусъка. Гърмежът беше също толкова мощен, колкото предишните, но някак по-приглушен. Тялото на койота подскочи във въздуха. На фона на перилата се издигна ветрило от червени капчици. Пронизителното свистене на дробовете му престана. Момчето отвори очи и погледна в краката си.

— Благодаря ти, Господи! — рече то с тих, недоумяващ глас. — И все пак беше ужасно. Наистина ужасно.

— Добра работа свърши, синко — похвали го Билингзли.

Дейвид се надигна и пристъпи бавно в помещението между килиите. Гледаше към баща си. Ралф протегна две ръце през решетките и синът му се приближи до него. Отново заплака, след което се отпусна в несръчната му прегръдка.

— Страхувах се за теб, сине — каза Ралф. — Затова исках да избягаш. Знаеш, че е така, нали?

— Да, татко — кимна Дейвид, който вече ревеше с пълен глас. Джони още отпреди си беше рекъл, че тези сълзи едва ли се дължат на срещата с проскубания звяр, не, имаше друго. — Пай висеше на една к-к-кука долу. И д-д-други хора с нея. Свалих я на земята. Не можех да сваля и останалите, те всички са възрастни, но Пай свалих. П-пях… й песн…

Опита се да допълни нещо, но думите му се изгубиха сред несдържано, почти истерично хълцане. Дейвид притисна глава до решетките, докато баща му го тупаше по гърба и го молеше да се успокои. Беше сигурен, че Дейвид е направил, каквото е било по силите му за Кирстен — повече никой не искаше от него.

Джони засече по часовник една минута — момчето я заслужаваше, след като се беше осмелило да отвори вратата, нищо че от другата страна го чакаше разтворената паст на обезумял звяр, — и се обади отново. Въпреки че повика Дейвид по име, момчето не му обърна внимание. Едва при втория път се извърна с лице към него. Очите му се бяха зачервили и сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— Виж, момче, знам, че много ти дойде — заговори Джони — и ако успеем да се измъкнем живи оттук, ще съм първият, който ще те препоръча за медал. Но точно сега най-важната задача пред всички ни е да избягаме от това проклето място. Ентрейджиън всеки момент ще се пръкне отнякъде. Ако е бил наблизо, няма как да не е чул изстрелите. Ако държиш ключа, сега му е времето да го използваш.

Дейвид извади голямата връзка ключове от джоба си и хвана онзи, който беше виждал Ентрейджиън да използва.

Пъхна го в ключалката на килията на баща си, но нищо не се получи. Мери чак извика от разочарование и блъсна с все сила решетките пред себе си.

— Наобратно — подсказа му Джони, — опитай ключа наобратно.

Дейвид извъртя малкия предмет на сто и осемдесет градуса и отново го плъзна в ключалката. Този път се чу шумно изщракване, същински тътен, и вратата на килията се отвори от само себе си.

— Браво! — зарадва се Мери. — Браво!

Ралф излезе от килията и притисна сина си до гърдите си — този път ги нямаше решетките да ги разделят. Дейвид целуна безформения оток, закрил половината му лице. Ралф Карвър едновременно извика от болка и се засмя от задоволство: на Джони това му се стори един от най-необичайните звуци, които беше чувал през живота си — звук, какъвто нямаше как да опише в книга. И самият той, и изражението, изписало се на лицето на Ралф Карвър, докато гледаше сина си в очите, просто стояха далеч от способностите му на писател.

Ралф взе спасителния ключ от ръцете на сина си и отключи останалите килии. Пленниците излязоха и се скупчиха около бюрото на пазача: Мери от Ню Йорк, Ралф и Дейвид от Охайо, Джони от Кънетикът и старият Том Билингзли от Невада. Гледаха се един друг, все едно бяха оцелели след железопътна катастрофа.

— Да се махаме оттук — подкани останалите Джони. Забеляза, че момчето бе предало пистолета на баща си. Можете ли да стреляте, господин Карвър? Виждате ли добре, за да стреляте?

— Да, мога да стрелям — отговори му Ралф. — Хайде.

И ги поведе към вратата, хванал Дейвид за ръка. Мери тръгна след тях, зад нея — Билингзли. Последен в редицата беше Джони. Докато прескачаше койота, забеляза, че главата на животното е била буквално смляна от куршума. Чудеше се дали бащата на момчето би се справил толкова добре със ситуацията. Чудеше се дали самият той би могъл.

В дъното на стълбището Дейвид им каза да се спрат за малко. Отвъд стъклените врати беше паднал черен мрак; вече беше нощ. Вятърът свистеше над главите му, все едно дяволите искаха да го завлекат при себе си в ада.

— Няма да ми повярвате, но е истина — обясни момчето и им разказа какво беше видял преди малко на улицата.

— Вижте, лешоядът ще застане до койота — изрече тържествено Джони, докато се взираше през стъклото. — Казано е в Библията.

— Не мисля, че е смешно — смъмри го Ралф.

— В интерес на истината, аз също — съгласи се Джони. Просто си помислих, че ченгето би се изразило по подобен начин.

Можеше да различи силуетите на къщите насреща, от време на време пред очите му профучаваше и някой откъснат клон, но друго не се забелязваше. Имаше ли значение? Имаше ли значение дори ако пред сградата се беше събрала цяла глутница върколаци да пушат трева и да дебнат за бегълци от ареста? Така или иначе, вътре не можеха да останат. Ентрейджиън щеше да се върне — типове като него винаги се връщаха.

„Но типове като него няма — напомни му вътрешният глас. — Типове като този не са съществували когато и да било в историята, и ти добре го знаеш.“

Е, Джони знаеше каквото знаеше, но това не променяше особено нещата. Трябваше да изчезват.

— Аз ти вярвам — рече Мери на Дейвид и погледна към Джони. — Хайде, да отидем в кабинета на шефа на полицията или както ще да му викат.

— С каква цел?

— Да потърсим светлина и оръжие. Ще дойдете ли, господин Билингзли?

Билингзли поклати глава.

— Дейвид, ще ми дадеш ли ключовете?

Дейвид й подхвърли връзката. Мери я прибра в джоба на дънките си.

— Отваряйте си очите на четири — заръча тя на останалите. Момчето кимна в знак на съгласие. Мери протегна ръка, хвана с ледените си пръсти тази на Джони и го поведе след себе си през вратата, водеща към гишетата на чиновниците.

Джони прочете думите, изписани с боя по стената, и ги показа на Мери:

— „Сред тази тишина ще се надигне глас.“ Какво мислиш, че означава това?

— Не знам, не ме интересува. Искам само да намеря някъде място, където да свети, да има хора и телефони и където можем…

Докато говореше, Мери се извърна. Погледът й срещна най-напред фигурата, загърната в зеленото перде на пода под прозореца, без да й обърне особено внимание (каквото и да се криеше под плата, беше твърде малко, за да я развълнува). В следващия миг обаче забеляза труповете, овесени на закачалките. От уплаха устата й остана широко разтворена и тя се присви, все едно някой я беше ударил в корема. Почти моментално се опита да побегне в обратната посока. Джони я улови с две ръце, но в първата секунда си каза, че няма да успее да я спре — в слабата й фигура се криеше неподозирана сила.

— Не! — изкрещя той и я разтресе в жест на дълбоко отчаяние. Срамуваше се от реакцията си, но нямаше как да я предотврати. — Не, трябваш ми за помощ! Просто не ги гледай!

— Но един от тях е Питър!

— Да, и той е мъртъв, съжалявам, но е така. Ние обаче сме живи. Поне засега. Не гледай към него, давай напред!

Джони я поведе с бързи крачки към вратата с табелката „НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКА БЕЗОПАСНОСТ“, като се опитваше в движение да измисли план за действие. Цялата случка имаше една особено досадна последица: той започваше да се възбужда. Мери Джаксън трепереше в прегръдката му, той можеше да усети меката й гръд точно над ръката си, а това го караше да я желае. Мъжът й беше обесен като някакво си палто зад гърба му, а той имаше безочието да го вдига, напук на всичките си здравословни проблеми. „Тери беше права — мислеше си Джони, — аз съм си едно лайно.“ ,

— Хайде, ела — притисна Джони Мери в жест, който му се искаше да изглежда като израз на братска нежност. Ако момчето е могло да надвие чувствата си, значи и ти ще успееш. Вземи се в ръце. Мери. Знам, че можеш!

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам.

— Божич… да му се не знае. И тук са ставали едни ми ти работи… Бих те посъветвал да не гледаш, но май отдавна сме надживели подобни условности.

Мери се взря в проснатия на земята труп на полицейския началник и с мъка продума:

— Момчето… Дейвид… Исусе Христе… как е успяло?

— Не знам — отговори Джони. — Не може да се отрече, че това момче не е като останалите. Сигурно то е съборило шерифа Джим, докато се е опитвало да докопа ключовете. Дали не би могла да отидеш в съседната стая да потърсиш светлина при пожарникарите? Ще стане по-бързо, ако ровим едновременно.

— Добре.

— Внимавай! Ако пожарникарят Боб е бил на работа, когато Ентрейджиън е започнал да откача, сигурно и той е не по-малко мъртъв от останалите.

— Няма проблем, дръж.

Мери му подаде ключовете и отиде до съседната врата, на която пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“. Джони забеляза как понечва да погледне към мъжа си, но бързо извръща глава в обратната посока. Кимна й и се опита да я окуражи с нещо: да й намекне, че е „добро момиче“, че точно така трябва, нещо подобно. Мери натисна дръжката на бравата, сетне с нервно присвити пръсти бутна вратата пред себе си, сякаш се страхуваше да не са й заложили кофа с вода над главата. Погледна вътре, въздъхна облекчено и вдигна палец по посока на Джони.

— Три неща търсим, Мери: фенер, оръжие, ключове от автомобил. Разбра ли?

— Разбрах.

Джони влезе в кабинета на полицая и започна да си играе с ключовете на връзката, която Дейвид беше взел от трупа в краката му. Имаше комплект ключове с инициалите на „Дженерал Мотърс“ върху тях. Джони реши, че принадлежат на колата, с която Ентрейджиън го беше докарал в участъка. Ако колата чакаше навън на паркинга, щеше да им бъде от голяма полза, но той дълбоко се съмняваше. Скоро, след като лудият бе отвел със себе си жената на Карвър, някой беше запалил двигател на кола навън.

Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, но ключът, който висеше от централното, отвори всичките едно след друго. В едно от чекмеджетата Джони се натъкна на електрически фенер, в съседното — на заключена кутия с марката „РЮГЪР“ на капака. Опита всички ключове от връзката, но никой не пасна.

Дали да вземе кутията със себе си? Може би. Ако не намереха други оръжия.

Прекоси стаята и се спря пред прозореца да погледне към улицата. Друго освен летящи облаци прах не забеляза. Може би и нямаше нищо за забелязване. Защо, за Бога, не беше избрал да мине по междущатската магистрала като бял човек?

Мисълта му се стори забавна. Докато оглеждаше затворената врата зад бюрото на Рийд, Джони под мустак се подхилкваше. „Започвам сам да звуча като луд човек мислеше си той. — Да върви по дяволите тъпото заглавие: ако успея да се измъкна жив, ще кръстя книгата си вместо «Пътешествия на гърба на Харлей», «Пътешествия по следите на Лудия»“.

Това го разсмя. Сложи ръка пред устата си да не се чуе и отвори вратата. Смехът бързо-бързо го напусна: между обувките и ботушите, донякъде закрита от висящите шлифери и резервни униформи, седеше убита жена. Беше опряна до стената на килера и по дрехите й Джони отсъди, че има пред себе си идеалната секретарка: памучни панталони (не дънки) и копринена блузка с няколко рози, избродирани вляво, под деколтето. Жената го гледаше с широко отворени очи, все едно се учудваше на появата му. Но това беше само оптическа илюзия.

„Защото се очаква да видиш очите й — каза си Джони, а не две огромни зеещи дупки на тяхно място.“

Идеше му да затръшне вратата пред себе си, но си наложи да не се страхува и затършува из дрехите, висящи от закачалката, та да види какво се крие зад тях. Имаше защо. До стената имаше метална рамка с пушки и карабини. Бяха поне пет-шест. Едно от гнездата беше празно, третото от дясно на ляво: Джони предположи, че това е било мястото на карабината, която Ентрейджиън беше насочвал срещу него в колата.

— Ей, на това му се вика късмет! — зарадва се той и влезе в тесния килер. Разкрачи се над трупа, което му създаде неприятни асоциации: в това същото положение, облегната на стената до леглото, някаква мадама му беше правила свирка. Беше по време на купон в източен Хемптън. Присъстваха Стивън Спилбърг, Джойс Керъл Оутс, кой ли не още…

Джони направи крачка назад, след което стъпи върху рамото на убитата и я натисна. Трупът бавно и неповратливо се извъртя надясно. Червените дупки под челото го наблюдаваха изненадано и сякаш недоумяващо: жената навярно се чудеше как е възможно един толкова културен човек, носител на Националната награда по литература, да рита с крак непозната дама в килер за дрехи. Кичури от косата й се плъзгаха като охлюви по стената, влачейки се подир нея.

— Простете, госпожо — извини се Джони, — но така ще е по-добре и за двама ни, повярвайте ми!

Пушките бяха завързани с кабел, пъхнат през предпазителите на спусъците. В единия си край кабелът беше заключен за рамката с катинар. Джони се надяваше поне този ключ да се окаже на връзката, а не — както преди малко с кутията в бюрото.

Третият се оказа верният. Джони издърпа твърде рязко кабела и едно от пушкалата — Ремингтън, калибър 30 — понечи да се стовари на пода. Джони го хвана във въздуха, обърна се на другата страна и… се сблъска с Мери, застанала на входа на килера. Той хлъцна от изненада. Ако не го беше токова страх, навярно щеше да изкрещи. Сърцето му замръзна неподвижно в гърдите и в продължение на секунда-две беше убеден, че няма да заработи отново. Щеше да умре от страх още преди да се е сгромолясал върху тялото на жената под себе си. Но, слава Богу, се излъга в очакванията си и пулсът му се върна. Удари с юмрук гърдите си (които навремето пращяха от мускули, но вече не съвсем), за да покаже на капризната помпа кой е шефът.

— Да не си го направила втори път — закани се той на Мери, опитвайки се да овладее дъха си. — Какво ти става?

— Мислех, че си ме чул — оправда се тя, но по очите й личеше, че не е кой знае колко загрижена за сърцето му. Беше метнала през рамо сак за стикове за голф. Беше платнен, шотландско каре. Мери изгледа трупа в килера.

— В гардероба на пожарникаря също има мъртвец. Мъж.

— От какво е страдал, някаква идея?

Сърцето му продължаваше да препуска, но даваше признаци, че ще се успокои.

— Ти обичаш да се заяждаш, а?

— Да те е…, Мери, опитвам се да предотвратя сърдечен удар. Всичкото мартини, което съм изпил през живота си, се опитва да излезе през вените ми. Божичко, изплаши ме.

— Съжалявам, но трябва да побързаме. Може да се върне всеки момент.

— Знаеш ли, това е хипотеза, която дори не е минавала през веществото, което използвам вместо мозък. Ето, дръж! И внимавай!

Подаде й ремингтонката и в главата му зазвуча стара песен на Том Уейтс: „Гилзи гарвановочерни, калибър три десетки“ — пееше Уейтс с дрезгав, някак злокобен глас.

— Колко да внимавам? Заредена ли е?

— Дори не си спомням как се проверяваше. Бил съм във Виетнам, но само като журналист. Във всеки случай беше отдавна. Оттогава съм гледал оръжия само по филмите. Ще се замислим над въпроса по-нататък, става, нали?

Мери напъха пушката в сака за голф.

— Намерих два фенера, и двата работят. Единият е с удължен светлоотразител, много е мощен.

— Добре — подаде й своя фенер Джони.

— Сакът висеше на вратата — обясни Мери, докато прибираше и фенера. — Шефът на пожарната… да речем, че е бил той… единият от стиковете беше забучен в главата му. Доста надълбоко. Все едно… все едно са щели да го пекат на шиш.

Джони взе две пушки и единствената карабина. Намести ги в ръцете си и се обърна към изхода. Ако дървеното сандъче до металната рамка беше пълно с амуниции — а нямаше с какво друго, — всичко щеше да бъде чудесно: за всеки от възрастните щеше да има пушка или карабина. Момчето щеше да си вземе обратно револвера на шерифа. По дяволите, ако зависеше от него, момчето можеше да вземе, каквото оръжие си харесаше. Поне засега Дейвид Карвър единствен от всички беше доказал, че може да си служи с оръжие.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това — каза той на Мери докато й помагаше да прибере оръжията в торбата.

Тя поклати нервно глава, все едно не му беше мястото, да обсъждат подобни въпроси.

— Колко сила е нужна на човек да направи нещо подобно? Да забучи дръжката на стик за голф в нечий череп, да я завре чак до гърдите му? Толкова надълбоко, че да се показва само краят… като някаква шапчица, да речем.

— Не знам, предполагам — доста. Но като го гледам, Ентрейджиън е същински лос.

Че беше як като лос, това не щеше и съмнение, но както жената беше поставила въпроса, това не изглеждаше достатъчно обяснение.

— Друго ме плаши повече, степента на насилие — разсъждаваше Мери. — Злобата, хъсът. Жената в килера… извадил й е очите, нали?

— Да.

— Момиченцето на Карвърови… Питър, как го застреля ей така, без да му мигне окото, при това няколко пъти… Хората отвън, обесени като дивеч по време на ловния сезон… Разбираш ли ме за какво говоря?

— Разбирам те — отвърна Джони.

„Но ти дори не споменаваш най-важното — помисли си той. — Тоя не е просто масов убиец; той е същински Доктор Дулитъл, само че във версията на Брам Стоукър.“

Мощен повей на вятъра разтърси цялата сграда и Мери се огледа неспокойно.

— Хич не ми пука къде ще отидем, стига да се махнем по-далеч оттук. Хайде, за Бога, какво се бавиш?

— Половин минутка само, става ли?

Джони клекна до трупа на жената. Миризма на кръв и парфюм едновременно го удари в носа. Отново прерови връзката с ключовете, този път трябваше да ги пробва почти всичките, преди да попадне на правилния: сандъчето изглеждаше малко, но беше пълно догоре с амуниции. Извади осем или девет кутии с патрони — от онези, които даваха вид да съответстват на избраните оръжия, — и ги натъпка при пушките в сака.

— Не виждам как ще нося всичко това — предупреди го Мери.

— Не се бой, аз ще се заема.

Само дето не му беше по силите. Беше го срам, но не можеше дори да отлепи торбата от земята, камо ли да я метне през рамо. „Ако кучката не ме беше изкоркала така…“ — тръгна да се оправдава той пред себе си, но сам се засмя на глупостите си.

— Какво се хилиш? — тросна му се Мери.

— Нищо — прибра усмивката си Джони. — Ето, хвани дръжката, помогни ми да ги изтеглим.

Двамата започнаха да влачат сака по пода. Докато заобикаляха дългия тезгях на гишетата и се връщаха към вратата, Мери упорито гледаше щръкналите дула на оръжията. Джони хвърли един-единствен поглед на обесените трупове и започна да изрежда фактите в мисълта си: „Бурята, койотите, наредени като почетна стража край шосето, онзи в помещението пред килиите, лешоядите, труповете…“ Колко успокоително би било да знае, че всичко това му се е явило като странен сън… Но не беше: достатъчно му беше да надуши през болезнено подутия си нос острата миризма на собствената си пот, за да се убеди, че всичко се случва в действителност. Напълно реално с него ставаха неща, надминаващи всички негови представи за границите на възможното.

— Точно така, не гледай — задъхваше се той от тежестта.

— Не гледам, не гледам, спокойно — отговори му Мери.

Джони със задоволство установи, че и тя леко се задъхва.

Навън, във фоайето, вятърът така ехтеше, че едва се чуваха. Ралф беше застанал на вратата и прегърнал сина си през рамо, се взираше в мрака. Старецът чакаше зад тях. Тримата едновременно се обърнаха към Джони и Мери.

— Чухме шум от мотор — съобщи им Дейвид.

— Мислим, че чухме шум от мотор — поправи го Ралф.

— Полицейската кола ли? — попита Мери. Извади една от пушките от сака и без да се замисли, я насочи с дулото към Билингзли. Той направи кисела гримаса и я отмести с ръка далеч от себе си.

— Дори не съм сигурен дали наистина е било мотор — отвърна Ралф. — Вятърът…

— Не беше вятърът — настоя Дейвид.

— Видяхте ли фарове?

Момчето поклати глава:

— Не но и няма как с тези облаци прах.

Джони измести очи от пушката, която държеше Мери (дулото вече сочеше земята, което изглеждаше като стъпка в правилната посока), по посока на другите, стърчащи от сака. Ралф вдигна рамене и се обърна за помощ към стареца.

Билингзли усети погледите на всички върху себе си и въздъхна:

— Хайде, давайте, да видим какво сте ни донесли.

— Не може ли това да почака? — уплаши се Мери. — Ами ако онзи психар цъфне междувременно?

— Синът ми твърди, че е видял още койоти, госпожо — напомни й Ралф Карвър. — Не можем излишно да рискуваме.

— За последен път ти напомням, че съм Мери, а не „госпожо“ — разсърди се тя. — Добре, щом така сте рекли, но бързо!

Джони и Ралф изправиха сака, докато Билингзли вадеше пушките и ги подаваше на Дейвид.

— Нареди ги една до друга — заръча му той и момчето го послуша, подреждайки прилежно оръжията на стъпалата: там ги огряваше светлината от гишетата.

Ралф хвана сака за дъното и изпразни съдържанието му на земята. Джони и Мери хванаха фенерите и патроните във въздуха, преди да се изръсят на пода. Старецът започна да подава една по една кутиите с патроните на Дейвид, обяснявайки кои за коя от пушките са предназначени. Накрая преброиха цели три кутии за 30-милиметровката и нито една за пушката в края на редицата.

— Не сте взели нищо за Мозберга — поклати глава Билингзли. — Много добро оръжие, но калибърът й е 22. Ще се върнеш ли да потърсиш патрони за нея?

— Не — твърдо отказа Мери.

Джони я изгледа раздразнен — много мразеше жени да отговарят, особено на въпроси, отправени към него, но в крайна сметка тя беше права.

— Няма време — отговори той на Билингзли. — Но ще я вземе и нея. Все някой в града ще има патрони 22-ри калибър. Ти ще я носиш, Мери.

— Не, мерси — отвърна му студено тя и си избра ловната пушка, която ветеринарят бе нарекъл „Роси“, 20-милиметровка. — Ако ще я използваме вместо бухалка, повече работа ще свърши в ръцете на мъж. Не си ли съгласен?

Джони разбра, че са го изиграли. И то доста категорично. „Кучка недна“ — помисли си той и навярно щеше да й го каже в очите, без да му пука за овесения в съседната стая труп на мъжа й, ако не ги беше прекъснал Дейвид Карвър.

— Камион! — извика момчето и отвори широко една от остъклените врати.

Вятърът от доста време беше свистял в ушите им, на няколко пъти бяха усещали как цялата сграда се поклаща под напора му, и все пак никой не бе очаквал въздушното течение да ги връхлети с такава сила. Момчето изпусна дръжката на вратата и желязната й рамка шумно се тресна в стената до него. От удара стъклото чак се пропука. Съобщенията закачени по дървеното табло във фоайето, се развяха из пространството, някои дори се откъснаха и литнаха из стълбището. Вътре в сградата нахлуха облаци от пясък и Джони вдигна ръка да предпази очите. В бързината обаче удари носа си и изрева от болка.

— Дейвид! — изкрещя Ралф и понечи да сграбчи сина си за дрехата. Момчето обаче го беше изпреварило и без да се замисля какво го чака в непрогледния мрак, хукна към улицата. Едва сега Джони разбра какво го е подтикнало да го стори: светлината на фарове, фарове на кола, която завиваше по улицата отляво надясно, все едно се въртеше около оста си. Същински пясъчни фигури играеха пред сноповете светлина.

— Хей! — развика се Дейвид и размаха ръце срещу камиона. — Хей, вие! Вие в камиона!

Фаровете обаче се обръщаха в противоположната посока. Джони грабна един от фенерите на пода и хукна подир двамата Карвър. Вятърът го блъсна в лицето и той трябваше да се хване за перилата преди да се е пребил по стъпалата. Дейвид вече беше стигнал средата на платното, когато изведнъж се изви на една страна, опитвайки се да избегне удара с някакъв тъмен предмет, летящ насреща му. В първия момент Джони си помисли, че е лешояд. Включи фенера и за свое успокоение се увери, че е само някакъв си клон.

Размаха фенера наляво-надясно, описвайки с лъча широка дъга. Беше присвил очи заради пясъка. Светлината обаче се оказа безпомощна да пробие гъстия прах.

— ХЕЙ! — крещеше Дейвид. Баща му беше на крачка-две зад него, готов да стреля с револвера си. Опитваше се да гледа едновременно във всички посоки като президентски телохранител, озъртащ се за терористи. — ХЕЙ, ВЪРНИ СЕ!

Камионът вече беше обърнал стоповете си към тях и бавно се оттегляше в северна посока, право към шосе номер 50. Светофарът мигаше подобно на мъгливо сияние и едва в последния момент Джони успя да зърне за секунда гърба на камиона. Забеляза брезентово платнище с някакви букви, изписани по него. Заради пясъка обаче не можа да ги разчете.

— Връщайте се, момчета! — извика той на бащата и сина. — Оня вече си отиде!

Момчето остана за миг насред улицата, загледано по посока на изгубилите се в облаците прах фарове. Беше отпуснало отчаяно рамене. Баща му го докосна за ръката.

— Хайде, Дейвид, не ни трябва този камион. Намираме се в град, все ще намерим кой да ни помогне и…

Спря се насред изречението и се огледа. Едва сега забеляза това, което бе направило впечатление на Джони преди малко: градът бе потънал в мрак. Това можеше да означава едно: че всички в градчето са се изпокрили в миша дупка, че много добре знаят какви ги върши побърканото ченге и сега само се надяват кавалерията по-бързо да дойде. Подобно обяснение изглеждаше доста логично, но вътре в душата си Джони беше на различно мнение.

Вътре в душата му градът изглеждаше като гробище. Дейвид и баща му тръгнаха обратно към стълбите. Момчето беше свело унило глава, а Ралф се оглеждаше все така неспокойно няма ли да ги нападне нещо. Мери беше застанала на вратата и ги наблюдаваше, докато писателят си повтаряше колко красива изглежда с косите си, развени на вятъра.

„Камионът, Джони — обади се в съзнанието му гласът на Тери. — Нямаше ли нещо по-специално в този камион? Имаше, нали?“

Из мрака се разнесе вълчи вой. Койотите сякаш се смееха, сякаш им се подиграваха. Гласовете им идваха от всички посоки едновременно. Той обаче не им обръщаше внимание. Да, в камиона имаше нещо специално. Той определено му напомняше нещо. Размерите, буквите, дори самият силует. Въпреки мрака, въпреки облаците прах той му говореше нещо. Нещо, което…

— По дяволите! — възкликна Джони и отново вдигна ръка към гърдите си: не към сърцето си този път, а към джоба, който вече не съществуваше. Пред очите му отново се изправи разяреният койот, захапал баснословно скъпото му кожено яке. Спомни си как материята се беше съдрала сантиметър по сантиметър, как цялото съдържание на джобовете му се беше разпиляло по четирите посоки на света, включително…

— Какво? — попита Мери, изплашена от изражението му.

— Какво има?

— По-добре се върнете вътре, за да заредим пушкалата — подкани ги Билингзли. — Или искате да станете закуска за койотите.

Джони обаче и на него не обърна внимание. Буквите, които беше забелязал на гърба на камиона, преди да изчезне напълно в мрака, спокойно можеха да бъдат: „Райдър“, марката на машината. Всичко си идваше на мястото, нали? Стив Еймс го търсеше. Беше дошъл да провери в Деспърейшън, не беше срещнал никого и сега бързаше да излезе от града, за да потърси другаде.

Джони се затича покрай слисания Билингзли, който вече беше клекнал, за да зареди една от пушките, и се завтече нагоре по стълбите. Молеше се на Дейвид Карвъровия Господ мобифонът все още да работи.

„Ако нещата са нормални, ако изглеждат нормални — беше казал Стив Еймс, — ще се опитаме да съобщим на местната полиция. Но ако забележим и най-малката подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.“

И докато камионът мързеливо се промъкваше под премигващите жълти очи на светофара, отбелязващ единственото кръстовище в Деспърейшън, Синтия се пресегна и дръпна Стив за ръкава.

— Време е за Елай — рече тя и посочи през стъклото в западна посока. — Велосипедите на платното, ей там, виждаш ли ги? Баба винаги е казвала, че велосипеди насред улицата носят нещастие, също като счупено огледало или шапка, забравена на леглото. Време е да изчезваме.

— Баба ти така казвала, а?

— В интерес на истината никога не съм имала баба, не и такава, която да познавам. Баба или не, какво търсят тези возила насред улицата? Защо никой не ги е прибрал преди бурята? Не мислиш ли, че е крайно необичайно?

Стив погледна първо по посока на велосипедите, които лежаха на земята, все едно вятърът ги беше съборил, после и по-нагоре по пресечката.

— Да, но хората са си вкъщи. Свети — показа й той.

Да, Синтия виждаше, че някои от прозорците светеха, но реши, че не са толкова много, колкото би трябвало да се очаква. Пък и…

— В минното дружество също светеше — напомни му тя. — Освен това, погледни по-внимателно: повечето от къщите са тъмни. Защо така, какво ще кажеш? — Усети леките саркастични нотки в гласа си, които не й се поправиха, но нямаше как да ги спре. — Може би местните момчета са яхнали автобуса, за да гледат как „Мръсниците“ от Деспърейшън играят футбол с „Копелетата“ от Остин? Голямото пустинно дерби? Това, което те очакват цяла г… хей, какво правиш?

Не че имаше нужда да пита: Стив завиваше в западна посока. Някакъв клон полетя по посока на камиона, също като в стереокино. Синтия извика от уплаха и вдигна ръка пред лицето си. Клонът се удари в предното стъкло, отскочи нагоре, застърга по покрива на кабината, след което изчезна.

— Това е глупаво — каза тя. — И опасно.

Стив й хвърли един поглед, усмихна се и кимна в знак на съгласие. Тя трябваше да му се ядоса, задето намираше сили да се усмихва в подобен момент, но не каза нищо. Не можеше да се сърди на човек, способен толкова чаровно да се усмихва, и знаеше, че в това е големият й проблем. Както Герт Киншоу от „Дъщери и сестри“ обичаше да се изразява, онези, които не се учат от миналото, ще си останат завинаги в него. Синтия не мислеше, че Стив Еймс е човекът, който ще тръгне да налага с юмруци приятелката си, но това не беше единственият начин, по който мъжете можеха да наранят жените. Можеха да го правят и усмихнати: да те гледат сладко-сладко и да те напъхат в устата на лъва — лъва с тенджерата и престилката.

— Ако знаеш, че е опасно, защо го правиш?

— Защото трябва да намерим работещ телефон и защото не се доверявам на вътрешния си глас. Вече е почти нощ, а за един ден ми се случиха повече неприятности, отколкото през целия ми изпълнен с проблеми живот. Не искам да им позволявам те да определят действията ми. Виж, хайде да проверя една-две къщи. Ако искаш, стой в камиона.

— Ще знам… е, внимавай. Ей, там, — Синтия посочи дъсчената ограда, която някой беше съборил на поляната пред малка дървена къщичка. На слабата светлина на фаровете беше трудно да се определи в какъв цвят е боядисана къщурката, но лесно се различаваха следите от автомобилни гуми, оставени по дъските на съборената тараба. Те просто се набиваха в очи.

— Кой знае кой пиян шофьор го е направил — предположи Стив. — Вече видях поне два бара.

Догадката беше повече от глупава, но на Синтия вече започна да й харесва тексаския му акцент. Това също беше лош признак.

— Хайде, Стив, бъди реалист — опита се да го върне на земята тя. Внезапно, като контрапункт на свистящия вятър, се разнесе вълчи вой. Синтия отново се притисна към него. — Божичко, колко ги мразя. Какво им има на тия койоти?

— Не знам.

Беше намалил скоростта до някакви си петнайсет километра в час, готов всеки момент да закове спирачки, преди да е връхлетял някое скрито препятствие. „Сигурно така трябва“ — мислеше си Синтия. Но според нея най-добре си оставаше да обърнат в другата посока и да си „плюят на петите“, колкото им позволява двигателят.

— Стив, изгарям от желание да попадна в град със светещи реклами, банкови автомати и гадни магазини за коли втора употреба, отворени денонощно.

— Чувам те, няма защо да викаш — увери я Стив, но тя си помисли, че е тъкмо обратното. „Когато хората казват, че те чуват, обикновено са оглушали напълно.“

— Остави ме само да погледна в ето тази къща и градчето се превръща в история — обеща Стив и свърна в алеята на малка селска къща от лявата страна на улицата. Бяха на триста и петдесет-четиристотин метра от кръстовището със светофара. Синтия още виждаше мигащите светлини през праха.

В къщата, която Стив си беше нарочил, светеше. Прозрачните завеси на дневната се открояваха на фона на мощни електрически крушки, докато през малките, овални прозорчета на стълбището се процеждаше оскъдна жълтеникава светлина.

Стив дръпна кърпата отново преди лицето си и отвори вратата на камиона. Трябваше здравата да я сграбчи за дръжката, иначе щеше да се изплъзне от ръката му.

— Ти стой тук.

— Да, нали, мен кучета ме яли — възнегодува Синтия и на свой ред понечи да излезе. Вятърът издърпа вратата от ръцете й и отново я блъсна в рамката. Преди Стив да е успял да се възпротиви, тя скочи на земята.

Горещ полъх на вятъра я изтласка обратно и трябваше да се хване за края на вратата, за да не падне. Пясък се посипа по устните и бузите й, преди да се е сетила да ги прикрие с кърпата. Най-лошото беше, че бурята като че ли тепърва щеше да се разрази.

Синтия се огледа за койоти — по гласовете им изглеждаше, че са наблизо, — но не ги видя. Поне засега. Стив вече се качваше по стълбата към входа. Синтия го последва, олюлявайки се под силния вятър, с който се бореше.

„Държим се като герои в долнопробен филм на ужасите — мислеше си тя. — Оставаме, въпреки че ни е време да си ходим и си навираме носовете там, където не ни е работа.“

Така си беше, в това нямаше съмнение…, но нали така би постъпил всеки друг на нейно място? Не беше ли това причината, когато Ричи Джъдкинс се върна у дома в онова кошмарно настроение, малката госпожица Синтия все още да го чака? Не беше ли това причината за повечето гадни неща в живота. Не се ли дължеше всичко на това, че си останал, когато е трябвало да си тръгнеш, че си упорствал, когато е трябвало да се откажеш и да духнеш? В крайна сметка не беше ли това причината толкова много хора да си падат по долнопробните филми на ужасите? Защото разпознаваха самите себе си в малките дечица, които отказват да напуснат къщата с духовете дори след като е паднал първият труп?

Стив стоеше на най-горното стъпало с глава, сведена пред гърдите. Докато натискаше звънеца краищата на кърпата бяха щръкнали в пространството… Звънеше така, сякаш се канеше да предложи на домакинята най-новата модификация на продукта „Спринт“, готов на място да й обясни предимствата пред „Ей Ти енд Ти“. Това вече се стори прекалено на Синтия. Тя грубо го изблъска от пътя си, едва не го прати в храстите пред входа, грабна смело дръжката и я натисна. Вратата се отвори. Половината лице на Стив стоеше скрито под кърпата, но смаяният поглед в очите му й послужи като достатъчно удовлетворение, докато нахълтваше в непознатия дом.

— Хей! — извика Синтия. — Хей, има ли някой? По дяволите, хора, обадете се!

Никой не отговори — или по-точно отговори й непривичен звук откъм отворената врата вдясно. Някакво съскане. Обърна се към Стив:

— Няма никой вкъщи, увери ли се? А сега да тръгваме. Вместо това той влезе на свой ред в къщата и се отправи по посока на шума.

— Не! — прошепна тя злобно в ухото му и го сграбчи за ръката. — Не, чуваш ли, какво ти казвам, стига толкова!

Стив се освободи, без дори да я погледне — мъже, мъже, как знаете да се изкарвате рицари, когато всъщност се държите като последни задници — и прекоси антрето.

— Ало? — попита той пространството пред себе си…, колкото да подскаже на дебнещия в тъмното убиец къде точно се намира. Синтия усещаше как й идва да му обърне гръб и да се прибере обратно в камиона. Щеше да изчака точно три минути и ако той не се появеше на входа, щеше да запали мотора и да замине, да я вземат дяволите, ако не го стореше.

Но вместо това го последва във вътрешността на къщата.

— Ало? — повтори Стив и се спря на крачка пред отворената врата (може би малко здрав разум все пак му беше останал). След като отново никой не му отговори, той предпазливо подаде глава през рамката. — Ал… — и млъкна.

Странното съскане се беше усилило, звукът издаваше някакво шаване напред-назад, движение на някаква свободна маса…

Синтия погледна през рамото на Стив. Не изгаряше от желание, но любопитството винаги надделяваше. Стивън беше целият пребледнял над кърпата, а това не беше добър знак.

Изглежда, не ставаше въпрос толкова за съскане, колкото за щракане.

Намираха се пред трапезарията. Стопаните бяха насядали около масата, навярно, за да вечерят, само че не тази вечер, в това Синтия беше повече от сигурна, а някоя предишна. Над чиниите с готвеното кръжаха мухи, филиите хляб бяха покрити с цели петна от личинки. Царевичната каша приличаше на пача, а сосът за месото се беше втвърдил и изсъхнал.

Около масата седяха трима души: жена, мъж и малко дете на висок стол. Жената все още носеше дългата престилка, с която беше приготвяла вечерята. Детето беше налапало биберон, на който пишеше: „ВЕЧЕ СЪМ ГОЛЯМО МОМЧЕ“. Беше се извъртяло на стола с лакът към чинията, в която имаше няколко изсъхнали парчета портокал. То гледаше Синтия със замръзналата си усмивка. Лицето му беше мораво червено. Очите му бяха неестествено изпъкнали и напомняха за стъклени топчета. Родителите му бяха със същите подути лица. Синтия забеляза няколко двойки дупчици по лицето на мъжа — съвсем мънички, почти като от игла. Две от тези дупчици бяха съвсем до носа му.

По масата, напред-назад между пълните чинии пълзяха няколко гърмящи змии. Пред очите на двамата престилката на жената се размърда. За миг Синтия си помисли, че непознатата е още жива, въпреки изцъклените си очи и подутото си лице, но в следващия миг измежду гънките на дрехата се показа триъгълна змийска глава, която стрелна момичето с черните си, подобни на сачми очи.

Змията отвори уста и просъска. Езикът й заплашително затанцува из пространството.

Имаше и други. Под масата например, където се бяха увили около обувките на умрелия мъж. Други се бяха заселили в кухнята: Синтия забеляза една, огромна по размери, с лъскав като диамант гръб, да се мотае около микровълновата печка на бар-плота.

Онези на земята вече се бяха насочили към тях и както изглежда не си губеха времето.

„Бягай!“ — изкрещя Синтия в мислите си. Установи обаче, че не може да помръдне — сякаш обувките й бяха залепнали за пода. От всички същества на земята тя най-много мразеше змиите: при вида им някаква нишка от съзнанието й — скрита толкова дълбоко, че не можеше нито да я определи, нито дори да я разбере, — неизменно започваше да се бунтува и блокираше цялата й мисъл. А тази къща беше пълна със змии, може би имаше други зад гърба им, между тях и входната врата…

Стив я дръпна за ръката и я изтегли към изхода. Като се увери, че Синтия е неспособна да се движи, просто я грабна в прегръдката си и си плю на петите, пренасяйки я през прага като младоженка.

— Стив, видя ли…

Вратата от страната на Синтия все още стоеше отворена. Той буквално я натика в кабината, тръшна вратата, след което бързо изтича покрай камиона и се прибра на мястото за шофьора. Погледна най-напред към отворената врата на къщата и светлия правоъгълник, образувал се пред нея, сетне обърна глава към момичето.

— Разбира се, че видях — отговори той, Очите му сякаш щяха да изскочат от ужас. — Всички змии на вселената, събрани на едно място… и твърдо решени да ни видят сметката.

— Не можех да помръдна… змиите, ужасно се страхувам от змии… Извинявай.

— Моя е вината, че двамата с теб изобщо се озовахме на това проклето място. — Стив превключи на задна скорост и потегли към изхода. На улицата зави вдясно, тъй че да се обърнат в източна посока. Насреща им се показаха съборената ограда, колелата по платното и примигващият светофар, — Сега така ще подкараме към шосето, че свят ще ти се завие — закани се Стив, но все пак я изгледа с известно недоумение. — Бяха там, нали? Искам да кажа, не е било халюцинация, там бяха…

— Да, сега давай напред, Стив, карай!

Натисна газта, но не твърде силно, защото пътят беше опасен. Синтия се възхищаваше на самообладанието му, особено след потресаващата сцена отпреди малко. На светофара завиха вляво, на север, и отпрашиха обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Включи радиото — помоли я той, щом като задминаха последните къщи на злокобното градче. — Опитай се да намериш някоя музикална станция. Само да не е кънтри, кънтри забранявам.

— Добре.

Синтия се приведе към таблото. В движение хвърли един поглед към страничното огледало. За секунда й се стори, че забелязва някаква премигваща светлинка, описваща дъга из въздуха. Може би ставаше дума за електрически фенер, може би — за някакво необяснимо пречупване на светлината от светофара, най-вероятно — плод на въображението й. Предпочиташе да е последното. Във всеки случай светлината беше изчезнала, освен облаци прах нищо друго не се виждаше. Замисли се дали да не спомене видяното пред Стив, но в крайна сметка реши да премълчи. Не мислеше, че той самият ще иска да обърне отново камиона към града. Предполагаше, че е не по-малко изплашен от нея, и все пак от един мъж винаги можеше да се очаква да изиграе ролята на Джон Уейн.

„Но пък ако са били хора…“

Синтия разтърси решително глава, все едно искаше да се освободи от тези мисли. Нямаше да им се поддаде. Може и да има все още живи хора зад тях: лекари, адвокати, индиански вождове, но и друго имаше, а то беше толкова ужасно, че по-добре да не го споменава изобщо. Дори в Деспърейшън да имаше оцелели, единственото, което двамата със Стив можеха да сторят за тях, беше да повикат помощ.

„Освен това, аз не съм видяла кой знае какво. Почти съм сигурна, че нищо не съм видяла.“

Включи радиото, натисна бутона за автоматичната настройка, но от колонките ги посрещна само оглушително пращене, затова го изключи.

— Забрави, Стив, дори местната лайняна станция…

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя в същия момент той, по начин, на какъвто тя не подозираше, че е способен. — Да му е…, майката свинска!

— Не ми е ясно… — понечи да му отговори Синтия, но веднага разбра за какво става дума. Точно пред тях иззад облаците прах се показаха очертанията на масивен силует. Две големи жълти очи се блещеха насреща им. Закри уста в шепи, но пак не успя да спре инстинктивния си писък. Стив натисна с два крака спирачките. Момичето до него беше забравило да си върже колана, затова залитна с все сила към таблото, прикривайки в последния момент главата си с ръце.

— Мили Боже — рече Стив, този път с донякъде нормален глас. — Как, по дяволите, се е появило това на пътя?

— Кое? — попита Синтия, но сама си отговори. Не ставаше дума за чудовище от „Джурасик парк“ (първата мисъл, която беше минала през ума й). Не беше и някаква миньорска машинария. Жълтите очи също се оказаха плод на въображението й. Отражението на фаровете им, в голямо парче стъкло, приличаше на очи. Стъкло на фургон, ако трябва да сме точни. Беше огромен фургон, изваден на пътя. Блокирал пътя.

Синтия погледа вляво и видя, че дървената ограда, която отделяше паркинга за фургоните от шосето, беше съборена. Три от фургоните — най-големите — липсваха; не й трябваше голямо усилие да го разбере, просто циментовите основи, на които бяха поставени, сега стояха празни. Фургоните бяха изтеглени на пътя, напряко на платното. По-големият стоеше отпред, другите два един до друг зад него, подобно на втори защитен вал, в случай че първият се окаже недостатъчен. Един от задните два беше старата ръждясала колиба, с монтирана сателитна антена. Самата антена се въргаляше в края на паркинга, подобно на голяма черна автомобилна джанта. При падането си беше повлякла простора с нечие пране и сега гащи и фланелки се вееха на вятъра над нея.

— Да минем отстрани — предложи Синтия.

— Не мога да заобиколя: ако минем отдясно, ще се преобърнем, откъм паркинга пък е много тясно, но…

— Ще успееш — опита се да изглежда хладнокръвна тя. Освен това си ми длъжник, задето влязох в оная къща с теб…

— Добре, добре — съгласи се Стив и посегна към скоростния лост, навярно с намерение да превключи на първа, когато ръката му замръзна. Сниши глава и се заслуша. Синтия на свой ред чу шума и първата й ужасяваща мисъл беше

(„те са тук, о, Боже, наврели са се някак си в камиона“), че отново съскат змии. Но звукът не беше съвсем същият. Беше някакво остро свистене, нещо като шума, издаван от хартийки, попаднали в перките на вентилатор.

Изведнъж през облаците прах се показа някакъв летящ предмет, отправил се право към тях, В началото решиха, че е голям камък. Удари се в предния прозорец със силата на куршум и стъклото се пропука на лъчове във всички посоки. По цялата му повърхност се разплиска кръв на оскъдната светлина от фаровете кръвта изглеждаше черна като катран. След тътена от удара ги подразни неприятно хрущене на строшени кости и преди камикадзето да се свлече по стъклото, Синтия забеляза едно от кръвожадните му, готови всеки момент да угаснат очи. Отново изпищя, този път без дори да се опита да се спре.

Последва втори тътен, този път над главите им. Тя вдигна очи и видя, че покривът на кабината е хлътнал.

— Стив, да се махаме далеч от тук! — извика. Той включи чистачките и една от тях избута смачкания лешояд до решетките на радиатора. Птицата повече не помръдна, превърнала се в своеобразен тумор с човка. Другата чистачка размаза в огромно ветрило кръвта и перушината по стъклото. По лепкавата течност веднага започна да се наслоява пясък. Стив натисна бутона за водните струи. Стъклото се поизми в горния край, но надолу нямаше как: трупът на убитата птица пречеше на чистачките да работят.

— Стив — отново се обади Синтия. Тя самата усещаше движението на устите си, беше като парализирана от страх. Вътрешностите й също все едно ги нямаше: беше се превърнала в празна кутия, из която само вятърът свисти. Под фургона. Идват към нас изпод фургона. Виждаш ли ги?

И посочи с пръст, за да види и той. От запад на изток вятърът засипваше шосето с пясък, пясъкът от своя страна се беше наредил в множество последователни вълни, напомнящи на дълги пръсти. По някое време щяха да се превърнат в ръце, ала сега-засега си оставаха пръсти. Изпод фургона беше изпълзял цял батальон от скорпиони. Синтия не можеше да определи броя им — как би могла, след като още не беше съвсем сигурна наистина ли ги вижда или си ги измисля? Може би не бяха чак сто, но във всеки случай имаше няколко десетки. Няколко десетки скорпиони…

Между тях и зад тях пълзяха змии, силуетите им се гърчеха на зигзаг, плъзгаха се по миниатюрните пясъчни дюни със същата лекота, с която водните им събратя се стрелкаха из блатата.

„Не могат да проникнат вътре — повтаряше си Синтия. Спокойно, спокойно, вътре няма да влязат!“

Не, може би дори не искаха. Може би не се очакваше да влязат. Може би друго се очакваше…

Небето се раздра от ново пронизително свистене, този път от страната на Синтия. Тя се наведе към Стив, сви се надве и вдигна инстинктивно ръка, за да закрие лицето си. Лешоядът се блъсна в страничния прозорец като същинска бомба, заредена с кръв, вместо с експлозив. Стъклото сякаш омекна и заплашително се огъна навътре, едва издържало да не се строши. Едно от крилете на лешояда плахо заблъска по предното стъкло, преди работещата чистачка да откъсне парчета месо и перушина.

— Всичко е наред! — изкрещя Стив и едва не се разсмя, докато прегръщаше с дясната си ръка Синтия през раменете. Сякаш беше прочел мислите й: — Няма страшно, не могат да проникнат вътре!

— Напротив, могат! — изпищя тя насреща му. — Птиците ще успеят, ако останем още малко на едно място! И змиите… и скорпионите…

— Какво? Какво казваш?

— Дали не могат да пробият дупки в гумите? — Пред очите й изведнъж изникна споменът за изоставената каравана на шосето, за спуканите гуми… Първо за караваната, после и за посинелия мъж в къщата със светещите прозорци, за множеството дупчици, големи колкото прашинки смлян пипер: две по две, две по две, по цялото лице. — Могат, нали? Толкова много на брой, ако се нахвърлят с жилата и зъбите си срещу гумата, ще успеят.

— He — възрази й той и тихичко се изсмя. — Някакви си пясъчни гадинки, нямат и десет сантиметра, та на тях жилата им са като трънки на храст, шегуваш ли се?

В следващия миг обаче вятърът изведнъж замлъкна и изпод краката си дочуха тъничко тракане и стържене. Синтия улови една малка подробност, която при други обстоятелства би й убягнала: Стив сам не вярваше на думите си. Искаше му се да си вярва, но не можеше.

Мобифонът лежеше на земята, чак в другия край на помещението, до металния шкаф с лепенка „ПАТ БЮКЕНЪН ПРЕЗИДЕНТ“ на вратата. Отдалеч играчката изглеждаше здрава но…

Джони издърпа антената и разгъна мобифона. Слушалката бипна веднъж и на екрана се появи буквичката „S“. Дотук добре, но двете чертички, които трябваше да сочат, че връзка има, липсваха. Лошо, много лошо. И все пак, трябваше да опита. Джони си поигра с бутона „ИМЕ/МЕНЮ“, докато не се появи името на Стив, след което натисна „ИЗПРАЩАМ“.

— Господин Маринвил — прекъсна го Мери, застанала на вратата. — Трябва да изчезваме. Полицаят…

— Знам, знам, само секунда.

Нищо не се получи. Не чуваше нито сигнал „свободно“, нито дори гласа на автомата от централата. Само тихо жужене, като шума от морските вълни, които чуваш, когато долепиш раковина до ухото си.

— Проклета работа — подразни се Джони и сгъна слушалката. — И все пак това беше Стив. Знам, че е бил той. Ако бяхме излезли само половин минута по-рано… някакви си трийсет шибани секунди…

— Джони, моля те.

— Идвам — вдигна се той и я последва по стълбите.

Мери носеше ловджийската карабина, а когато излязоха отново на улицата, Джони забеляза, че Дейвид Карвър е получил обратно пистолета и го държи отпуснат до бедрото си. Ралф държеше една от пушките с дулото напред между лакътя и тялото си, докато си въобразяваше навярно, че прилича на Дениъл Буун. „О, Джони — заговори подигравателно гласът на Тери (Тери, безсмъртната кучка, заради която се беше забъркал в цялата тази каша) — да не би точно ти да ревнуваш от господина от предградията на Охайо?“ Е, може би. Поне малко. И то най-вече защото пушката на господина от предградията на Охайо беше заредена, не като празната пушка „Мосберг“, която се полагаше на него.

— Това е рюгер, калибър 44 — обясняваше старецът на Ралф. — Пълнителят е с четири патрона. Оставил съм затвора празен. Ако ти се наложи да стреляш, трябва най-напред да заредиш.

— Няма да забравя — успокои го Ралф.

— Рита здраво, да знаеш.

Билингзли вдигна последната пушка, 30-и калибър. За секунда Джони си помисли, че дъртакът ще му предложи да си разменят оръжията, но онзи нищо не каза.

— Добре тогава — рече Билингзли. — Всички вече сме готови. Не стреляйте по псетата, освен, ако не ни нападнат. Отдалеч няма да улучите, само ще изхабите амуниции и ще привлечете други. Разбираш ли какво ти казвам, Карвър?

— Да — кимна Ралф.

— Ти, синко?

— Да.

— Госпожо?

— Да — отговори на свой ред Мери. Вече се примиряваше с мисълта, че е „госпожо“. Поне докато не попаднеше обратно сред цивилизацията.

— И аз няма да размахвам излишно приклада — обеща Джони. Беше казано на шега, ей така, да им повдигне духа, но Билингзли го изгледа с ледено презрение. Джони не мислеше, че заслужава подобно отношение.

— Някакъв проблем ли има, господин Билингзли? — поиска да знае той.

— На мен много-много не ми пука как изглеждаш — стрелна го язвително старецът, — но по тия места не се отнасяме с голямо уважение към възрастни мъже с дълги коси. Колкото до това, дали аз имам някакъв проблем с теб, още не мога да определя.

— Доколкото се убеждавам, хората по тия места имате навика да се стреляте един друг и после да се бесите по закачалките като дивеч, затова ще извинявате, ако не приема мнението ви присърце.

— Слушай какво…

— И ако проблемът ти се състои в това, че не си си получил дневната пиячка, не съм аз виновният, че да си го изкарваш върху мен. — Искриците унижение, които прочете в погледа на стареца, го накараха да се засрами от думите си, но и донякъде да се почувства отмъстен. Човек винаги надушваше себеподобните си. Празноглавците от дружеството на алкохолиците имаха навика да повтарят големи глупости, но в това си бяха абсолютно прави: един пияница винаги можеше да надуши друг, дори онзи да не е пил от седмица. Ако не по дъха му, ще го познаеш по гласа му алкохолиците навсякъде говорят по един и същ начин.

— Я стига! — сопна му се Мери. — Ако толкова обичаш да се държиш като задник, ще изчакаш по-подходящ момент!

Джони я изгледа докачен. Идеше му като малко дете да изтърси: „Не бях аз виновен, той започна!“

— А сега къде да отидем? — попита Дейвид. Освети с фенера си улицата по посока на видеотеката. — Може би там? Койотите и лешоядът са си отишли.

— Много е близо — отвърна му Ралф. — Няма ли да е най-добре да се махнем изобщо от града? Някой да е намирал ключове от кола?

Джони се разтърси из джобовете си и извади ключовете, които Дейвид беше взел от убития полицай.

— Само тези, но предполагам, че са от колата, която Ентрейджиън караше.

— Която все още кара — поправи го Дейвид. — Нея я няма. Нали с нея отведе майка ми?

Човек не можеше да разбере по лицето му какви чувства изпитва при тази мисъл. За всеки случай баща му положи ръка върху врата му.

— Може би ще е най-добре да не се качваме на автомобил — предположи той. — Колата се забелязва отдалеч, особено в това мъртвило.

— Все едно къде ще се скрием, само да не стоим тук — обади се Мери.

— Все едно къде, но да е по-далеч от периметъра на ченгето — настоя Джони. — Така поне мисли задникът.

Мери гневно го изгледа, но той така и не отмести очи встрани. Най-накрая тя беше тази, която се изчерви.

— Може би просто трябва да се скрием от погледа му, поне за кратко — разсъждаваше Ралф.

— Къде? — попита Мери.

— Вие какво ще предложите, господин Билингзли? — обърна се към ветеринаря Дейвид.

— В „Американският запад“ — отговори Билингзли, след като се замисли известно време над въпроса. — Мисля, че ще е добре за начало.

— Какво е това? — попита Джони. — Някакъв бар?

— Кино — обясни Мери. — Видях го, докато ни караха с колата. Приличаше на затворено.

Билингзли кимна.

— Да, затворено е. Отдавна да са го съборили, ако се бяха сетили какво да построят на негово място. По принцип е заключено, но знам откъде може да се влезе. Да вървим. И не забравяйте какво ви казах за псетата. Не стреляйте, без да се налага.

— И не се отделяйте един от друг — предупреди на свой ред Ралф. — Водете, господин Билингзли.

Джони отново застана последен в редицата, докато поемаха на север по Главната улица, прегърбени, за да се предпазят от мощния западен вятър. Гледаше гърба на Билингзли, който изведнъж си беше спомнил как се влиза в затвореното кино; Билингзли, който се оказваше готов да изразява всякакво мнение по всякакви въпроси, само някой да му навиеше пружината. „Ти си стар алкохолик, а, приятел? — мислеше си Джони. — Камбаните отдавна са зазвънели в главата ти.“

Ако беше наистина така, то старецът се държеше добре за човек, който не е вкусвал алкохол от часове насам. Самият Джони се замисляше как би му се отразила някоя чашка, колкото да успокои болката в носа си. Едно уиски можеше да се окаже добра инвестиция за бъдещето.

Тъкмо минаваха покрай раздърпаната тента на „Клуба на Бухала“, когато той извика на останалите:

— Стойте! Ще вляза вътре за секунда.

— Ти луд ли си? — изненада се Мери. — Не можем да стоим на улицата!

— Доколкото виждам, на улицата друг освен нас няма никй — напомни й Джони, но после си наложи повече въздържаност, трябваше да изглежда убедителен. — Вижте, трябва ми малко аспирин. Носът ми не ми дава мира. Само половин минутка, една — най-много.

Преди Мери да му е отвърнала, той вече опитваше бравата на вратата. Беше заключено. Без да се бави, Джони удари стъклото с приклада. Очакваше да се включи оглушителна аларма, но му отговори само дрънченето от счупените стъкла и свистенето на вятъра. Джони разчисти с ръка няколко парчета, останали по рамката, и посегна към резето.

— Гледайте! — почти прошепна Ралф и посочи пред себе си.

На тротоара пред някаква схлупена тухлена къщурка бяха застанали четири койота. На единия от прозорците пишеше „ЕЛЕКТРИЧЕСТВО“, на другия — „ВОДА“. Животните не помръдваха, но напрегнато наблюдаваха групата им. От юг се появи пети, който застана до останалите.

Мери надигна пушката си и я насочи към койотите. Дейвид обаче дръпна цевта обратно към земята.

— Не, няма нищо — каза на Мери с отнесен глас. — Само гледат, нищо повече.

Джони напипа резето, завъртя го и отвори вратата. Ключът за светлината беше вляво. Над главата му блеснаха старомодни флуоресцентни лампи, от онези, които приличат на обърнати купи за лед. Заведението се състоеше от пространство за хранене (празно), няколко игрални машини (изключени) и две маси за хазарт. На един от полилеите висеше папагал. В първия момент Джони си каза, че птицата е препарирана, но щом приближи, по изцъклените очи, кръвта и фъшкиите по пода разбра, че съвсем доскоро е била жива. Някой я беше обесил.

„Сигурно Ентрейджиън не е обичал да я слуша как иска бисквитки.“

„Бухала“ миришеше на развалени колбаси и бира. В далечния край на помещението имаше магазинерски щанд. Джони си избра шишенце с хапчета аспирин и мина зад бара.

— Побързай! — извика Мери от улицата. — Не може ли по-живо?

— Ей сега — отвърна й той. — На мръсния линолеум зад бара лежеше мъж, облечен с тъмни панталони и мръсна риза, която някога е била бяла. Очите му лъщяха като стъкло, също като тези на папагала. Ако се съдеше по дрехите, ще да е бил съдържателят. Бяха му прерязали гърлото. Джони се обърна към лавицата над бара и си избра бутилка „Джим Бийм“.

Надигна шишето срещу светлината, за да се увери, че е пълна, и побърза към изхода. Дълбоко в съзнанието му се обади коварна мисъл, но той намери сили да я надмогне. Не беше лесно, но все пак му се искаше да почерпи стария конски лекар, да го накара да живне. В крайна сметка християнски чувства го подтикваха.

„Ти си същински сладур — похвали го мислено Тери. Какво говоря, ти си цял светец! Свети Йоан Почерпител.“ — И злорадо му се изсмя.

„Мълчи, кучко“ — изруга Джони наум… Но както обикновено Тери не искаше да си отиде.

„Не изпадай в паника, Стивън — повтаряше си. — Само така ще успееш да се измъкнеш. Ако се поддадеш на страха, мисля, че е твърде вероятно и двамата да умрете в този проклет камион под наем.“

Превключи на заден ход и вперил поглед в страничното огледало (не смееше да отвори вратата, за да се наведе над шосето; някоя от пернатите бомби като нищо щеше да му строши врата), подкара камиона. Вятърът се беше усилил, но хрущящите звуци изпод гумите не престанаха. Газеха здраво скорпионите. Стив си представи как дъвче пуканки.

„Да не вземеше да излезеш от шосето, за Бога, да не си посмял.“

— Не ни преследват — отбеляза Синтия с неприкрито облекчение.

Стив измести поглед от огледалото и се увери, че е права. Затова спря. Беше се отдалечил на около петнайсет метра, достатъчно, за да се превърне фургонът пред тях в забулен силует, погълнат от облаците прах. По покритата с белезникав пясък настилка се бяха появили големи кафяви петна от размазаните скорпиони. От разстояние напомняха на кравешки изпражнения. Останалите отстъпваха. След минута Стив вече нямаше да вярва, че изобщо ги е виждал.

„Но те бяха срещу нас — помисли си. — Ако толкова се съмняваш в очевидното, глупако, погледни мъртвата птица, блокирала мрежата на радиатора.“

— Какво ще правим сега? — попита Синтия.

— Не знам — Стив се огледа през прозореца и зърна кафенето „Пустинна роза“. Розовият навес беше наполовина съборен от бурята. Обърна се и на другата страна и забеляза пустия паркинг с трите табели, заковани над входа. На средната беше надраскано с разкривени бели букви: „СТОЙ ДАЛЕЧ ОТТУК“; очевидно имаше хора, които не вярваха в гостоприемството на западняците.

— Нещо иска да ни задържи в града — размишляваше Синтия. — Това го разбираш, нали?

Стив вкара камиона в паркинга пред „Пустинна роза“, трябваше му малко време да помисли. Но вместо ясен план за действие в съзнанието му се разгръщаха едно след друго несвързани образи и думи. Куклата, захвърлена по очи пред стълбите на караваната. Трактърс, които разправяха за момичето Спешност и за това, че телефонният й номер бил 911. Джони Кеш, разказващ как бил построил всичко парче по парче. Труповете по куките, хелерът, появил се между пръстите на ръката в аквариума, бебешкият биберон, змията в кухнята, виеща се около микровълновата печка.

Даваше си сметка, че аха-аха и наистина ще изпадне в паника, че ще направи някоя непоправима глупост. Трябваше му нещо, за което да се хване; нещо, което да го издърпа далеч от ръба на пропастта, да му помогне да се съсредоточи. Изведнъж нещо само се яви пред съзнанието му, неканено, съвсем неочаквано. Беше отново образ — много по-ясен от всички преди него, — образът на каменната статуетка, която бяха видели до компютрите в ламаринената къща на минното дружество. Койотът с неговата неестествено извъртяна на една страна глава, с изпъкналите очи, с езика във форма на змия.

„Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата «грозен»“ — беше казала Синтия и беше напълно права, о, да, не щеше и питане; сега обаче Стив се убеждаваше, че щом нещо е толкова грозно, то трябва да бъде и не по-малко могъщо.

„Какви ги дрънкаш? — кореше се той в мислите си. — При всяко докосване с пръст радиото се включваше или изключваше, лампите примигваха, аквариумът се строши. Разбира се, че е могъщо.“

— Каква беше онази статуетка, която намерихме в къщата? — попита на глас. — Какво й беше особеното?

— Не знам. Знам само, че когато я пипнах…

— Какво?

— Сякаш си припомних изведнъж всички гадни мигове от живота си — отговори Синтия. — Сетих се за Силвия Маркучи, която ме наплю в осми клас, пред цялото училище на двора — каза, че съм й била откраднала гаджето, а аз дори не знаех за кого говори. Сетих се и за втората сватба на леля ми Уанда, когато баща ми ме бара по задника, докато танцувахме, и се направи, че е било, без да иска. Интересно дали и ерекцията му беше, без да иска. — Синтия прокара ръка по челото си. — Спомних си как са ми крещели в лицето, как са ме били. Как Ричи Джъдкинс едва не ми откъсна ухото. Ей за тия неща се сетих.

— Да, но за какво мислеше самата ти?

Тя не му отговори веднага, все едно се чудеше дали е редно, дали няма да заприлича на глупачка.

— За секс — въздъхна най-накрая. — Не просто за чукане. За всичко, свързано със секса. За всички гадости, които мога да си представя.

„Да — съгласи се мислено Стив, — за всички гадости, които можеш да си представиш. За онова, което ти се ще да опиташ, но ти е неудобно пред други. За всички възможни «експерименти»“.

— За какво мислиш? — стресна го изведнъж Синтия с остър глас, който все едно беше придобил мирис. Стив я погледна през рамо и кой знае защо се запита дали не се е възбудила. Щура мисъл в момент като този, но тъкмо тя го споходи.

— Стив? — настоя младата жена, станала още по-неспокойна. — За какво мислиш?

— За нищо — отговори й. Гласът му бе станал по-плътен, все едно се разсъмваше от тежка дрямка. — Нищо, няма значение.

— Дали не започва с „К“ и свършва на „Т“?

„В интерес на истината, скъпа, «к…» свършва на «р», но явно ти е трудно да мислиш.“

Какво му ставаше? Какво, за Бога, му ставаше? Все едно онова малко камъче беше включило друг радиоапарат, този път в собствената му глава. Все едно предаваше на честоти, съвпадащи по странен начин с неговия собствен глас.

— За какво говориш? — попита Стив.

— Койот, койот — отговори му тя напевно като малко дете. Не, не го обвиняваше, нищо че той си имаше причини да я заподозре; Синтия просто се беше развълнувала до такава степен, че сама не знаеше как да се изрази. — Оня, който намерихме в лабораторията! Ако беше у нас, щеше да ни помогне да се измъкнем! Знам, че ще успеем, Стив! И не си губи времето — не ми губи времето и на мен — да ми обясняваш, че съм луда!

Като се има предвид всичко, което бяха видели и преживели през последните час и половина, той нямаше намерение да й обяснява каквото и да е. Ако тя беше луда, то какво оставаше за него. Но…

— Каза ми да не го пипам — напомни й Стив. Все още му беше трудно да произнася думите; сякаш мисълта му се беше затлачила с кал. — Каза, че усещането било…

Било какво? Какво точно беше казала Синтия? „Готино“, точно така, беше казала: „Пипни го Стив, усещането е готино.“ Не, напротив.

— Каза, че усещането било гадно.

Тя му се усмихна. На зеленикавата светлина от лампичките по таблото усмивката й изглеждаше жестока.

— Искаш ли да усетиш нещо гадно? Ето на.

Тя грабна ръката му и я пъхна между краката си, след което стисна бедра. Стив я стисна здраво — достатъчно силно, за да я заболи — но усмивката й не помръкна. Дори стана още по-широка.

„Какво правим? И защо, за Бога, го правим точно сега?“

Стив чу вътрешния си глас, но той му прозвуча далечен и чужд — все едно някой се опитваше да изкрещи насред дискотеката, че е избухнал пожар, но музиката от тонколоните го заглушава. Усещаше цепката й по-близка, по-жадна за неговото докосване. Дори през дебелия дънков плат пробиваше топлината на желанието.

„Каза, че името й било Спешност, поиска да види пищова ми — повтаряше си наум Стив. — Ще го видиш, бебчо, щом държиш, калибър тридесет и осем, стреля с гюллета, същинска комета.“

Направи изключителни усилия да се овладее, хващаше се за всичко, което би помогнало батериите да се изключат, преди бушонът да е изгорял. Това, за което успя най-накрая да се улови, беше отново картина — любопитното, леко отегчено изражение на лицето й, когато го гледаше през отворената врата на камиона, колебаейки се дали да се качи. Големите й сини очи, които искаха първо да го огледат, да преценят дали не е от онези мъже, склонни да хапят, кой знае, дори да й откъснат нещо. Например ухото. „Вие добър човек ли сте?“ — беше попитала Синтия и той й беше отговорил: „Да, мисля, че съм.“ И след това какво беше станало: беше я довел в този град от мъртъвци, беше я хванал за оная работа и изгаряше от желание не само да я изчука, но и да я пребие от бой, ей така, заради експеримента, заради онзи мечтан експеримент, в който болката и удоволствието, соленото и сладкото, се смесват до неузнаваемост. Защото се очаква така да се държиш, щом си на гости у вълка, щом си на гости у скорпиона, така разбираха любовта в град като Деспърейшън.

„Вие добър човек ли сте? Не сте масов убиец или нещо такова? Добър ли сте, добър ли сте, добър човек ли сте?“ Стив потръпна и издърпа ръка измежду бедрата й. Обърна поглед към стъклото и се взря в тъмното, загледан в танцуващите пясъчни фигури около камиона. Усещаше потта по гърдите си, по ръцете, под мишниците, и въпреки че се беше свестил, се чувстваше като човек с висока температура, готов да изпадне в делириум. Каменният вълк си беше пробил път до съзнанието му и упорито не желаеше да си отиде. Където и да погледнеше, пред очите му изникваше извитата му глава и изцъклените очи. Беше се закачил за него като някакъв младежки комплекс.

— Какво става? — простена Синтия до него. — О, Божичко, Стив, нямах такива намерения, какво ни става и на двамата?

— Не знам — отвърна й той с дрезгав глас, — но ще ти кажа в какво съм убеден — за час и половина сме вкусили твърде много от живота в това градче, а това най-много ме плаши. Не мога да избия проклетия камък от главата си.

Най-накрая намери достатъчно смелост да я погледне в очите. Беше се изтеглила до самата врата, също като ученичка, която е излязла за пръв път на среща и едва сега се усеща колко далеч е отишла. Изглеждаше спокойна, но бузите й бяха пламнали като божури и с ръка търкаше сълзите по лицето си.

— Аз също — призна тя. — Спомням си как веднъж ми беше влязло стъкло в окото. Усещането е същото. Все си мисля как посягам към този камък и си го търкам в… нали разбираш. Само дето не е точно да мисля, не, „мисля“ далеч не е точната дума.

— Знам — кимна Стив, на когото му се искаше да не е казвал нищо. Защото идеята се беше прокраднала и в неговото съзнание: виждаше се как търка тази проклета вещ — тази грозна, но изпълнена с мощ и сила вещ — във възбудения си пенис. Представи си как двамата се шибат като обезумели под наредените на закачалката трупове, как са налапали между зъбите си натрошената статуетка, вкопчени в неописуема целувка.

Най-накрая успя да се освободи от тормоза на въображението си…, макар че кога то пак щеше да надвие, нямаше ни най-малка представа. Отново се обърна към Синтия и дори намери сили да й се усмихне.

— Не ме наричай „бонбонче“ и аз няма да ти казвам „тортичке“.

Тя му отговори с продължителна, накъсана въздишка, която трябваше да изразява смях.

— Да, или нещо подобно. Мисля, че има надежда да се оправим.

Той й кимна предпазливо. Да. Все още не се беше отървал от величествената си ерекция, тя щеше да го държи още дълго нащрек, но сега поне мислите му повече принадлежаха на самия него. Ако успееше за известно време да ги държи далеч от статуетката, може би всичко щеше да си дойде на мястото. Но в продължение на няколко секунди усещането беше ужасно, може би най-неприятното усещане, което беше изпитвал през живота си. През тези няколко секунди можеше да си представи какво чувства един побъркан маниак. Можеше да я убие. Може би щеше да я убие, ако не беше отместил навреме ръката си от нея. Предполагаше, че и тя от своя страна би могла да убие него.

Сякаш сексът и убийството си бяха разменили местата в това ужасно градче. С тази разлика, че сексът не изглеждаше достатъчно обяснение. Сега си спомни, че когато Синтия бе докосната вълка, лампите бяха примигнали и радиото се беше включило обратно.

— Не е до секса — каза той на глас. — Не е и до убийството. Тук става дума за власт.

— А?

— Нищо. Ще прекосим обратно града и ще продължим към рудника.

— Към онази планина на юг?

Той кимна.

— Това е открит рудник. Трябва да има все някакъв заобиколен път оттам до шосето. Ще го намерим и ще излезем по него. Започвам да се радвам, че този се оказа запушен. Не искам дори да се приближавам до минното дружество или до онази…

Синтия се пресегна и го дръпна за ръката. Стив проследи посоката на погледа й и забеляза някаква фигура, застанала далеч в обсега на светещите фарове. Прахът беше толкова гъст и непрогледен, че в първия миг животното приличаше повече на призрак, на митичен дух, извикан с някаква индианска магия. Беше горски вълк, голям, колкото немска овчарка, само че доста по-слаб. На жълтеникавата светлината очите му изглеждаха като две пурпурночервени кълба. Зад него, подобно на лакеи от някоя зловеща приказка, се бяха строили две редици скорпиони, наострили жила над главите си. От двете страни на скорпионите се бяха наредили два по два четири койота. Сякаш се усмихваха от стеснение.

Вятърът блъсна камиона, който се разклати на ресорите си. Вляво от тях тентата на кафенето се развя като скъсано платно.

— Вълкът носи нещо — промълви Синтия.

— Шегуваш ли се? — скастри я Стив, но щом звярът доближи, се увери, че момичето говори сериозно. Вълкът се спря на пет-шест метра от камиона и застана в позата на убиец от филмите, готов всеки миг да нападне жертвата си. Наведе глава и пусна на земята предмета, който беше налапал. Изгледа го за секунда, след което отстъпи три крачки назад. Седна на земята и проточи език.

Беше строшената статуетка. Беше я сложил на самия изход на паркинга, насред праха. Устата на вълка се кривеше в усмивка, главата му беше сведена на една страна, очите сякаш искаха да изскочат от орбитите си. Ярост, гняв, секс, власт — животното излъчваше всичко това едновременно, опитвайки се да ги привлече в магнитното поле около себе си.

Пред очите на Стив отново се появи пъшкащата Синтия, представи си как се е забил като меч до дръжката, как двамата лежат заровени в калта, как се хилят един на друг с вълчи усмивки, захапали за двата края каменното изображение на койота.

— Да отида ли да я донеса? — попита Синтия. Този път тя говореше с унесения глас на човек, събудил се от сън.

— Майтапиш ли се? — отвърна й той. Гласът си беше неговият, тексаският акцент — също, но думите принадлежаха на друг. Беше ги изрекъл радиоапаратът, монтиран в главата му — онзи, който каменната фигурка включваше и изключваше.

По-скоро очите, които се взираха в него.

— Какво тогава?

Стив се обърна към нея и й се усмихна зловещо. Чувстваше се на прага на самото щастие.

— Двамата заедно ще отидем, ако нямаш нищо против. Бурята беше нахлула в съзнанието му, свистящият вятър се разбиваше в стените на черепа му, разгръщайки едн след друга картините на развинтеното му въображение; колко много неща щеше да й стори той на нея, колко много щеше да му стори тя на него, какво щяха да направят двамата с всеки, който им попаднеше на пътя…

Синтия отвърна на усмивката му, мършавите й бузи хлътнаха още повече и тя заприлича на скелет. Зеленикаво-бялата светлина от таблото оцвети челото и устните й, запълни бялото на очите й. Измежду оголените й зъби се подаде езикът й, който затрептя също като език на змия. Стив на свой ред й се изплези подобно на змията от статуетката. След което посегна към дръжката на вратата.

Щеше да изтича до каменната фигурка, сетне двамата щяха да правят любов, захапали скалния отломък между устните си. А какво щеше да стане по-нататък, нямаше особено значение.

Защото в известен смисъл и с двамата щеше да бъде свършено.

Джони се върна на тротоара пред бара и подаде бутилката „Джим Бийм“ на Билингзли, който я изгледа с такова изумление, все едно беше ударил шестица от тотото.

— Заповядай, Том — рече Маринвил. — Удари една глътка, само една, да се разберем, дай и на останалите. Аз вече се почерпих.

Огледа се в очакване койотите да са станали повече, но си оставаха само пет. „За мен петият — мислеше си Джони, докато наблюдаваше как ветеринарят върти капачката на бутилката. — Ще ти дойде добре, а, Том? Разбира се, че ще ти дойде добре.“

— Какво ти става, по дяволите? — попита го Мери. — Да не би да ти има нещо?

— Нищо ми няма — отрече Джони. — Е, вярно, строшиха ми носа, но ти сигурно за друго се интересуваш.

С ловък жест, все едно медсестра бие инжекция в поликлиниката, Билингзли поднесе бутилката към устата си, преглътна и се задави. Чак сълзи избиха в очите му. Накани се да отпие още веднъж, но Джони бързо му издърпа шишето.

— Не, не мисля, че е нужно, стари приятелю.

Вместо това подаде бутилката на Ралф, който я пое, изгледа я за секунда и се реши на една малка глътка. Най-културно предложи от уискито и на Мери.

— Не.

— Хайде — подкани я Ралф тихо и възпитано. — Добре ще ви се отрази.

Мери изгледа Джони едновременно с гняв и недоумение, след което отпи. И тя на свой ред се задави, протягайки шишето далеч от себе си, все едно беше нагълтала отрова. Ралф пое уискито обратно, взе капачката от Билингзли и я завинти. В това време Джони отвори шишенцето с аспирина, изсипа половин дузина хапчета в шепата си, раздруса ги и ги напъха в устата си.

— Хайде, докторе — обърна се към Билингзли. — Води ни!

Продължиха нататък по улицата. Джони им обясняваше за мобифона и защо толкова държал да се върне при килиите. Койотите на отсрещния тротоар се надигнаха и завървяха успоредно с тях. Той не им обръщаше голямо внимание, но така или иначе какво можеха да сторят с тях? Да ги отстрелят? Много шум щяха да вдигнат. Така поне си нямаха работа с ченгето. А дори да го забележеха, преди да са стигнали до старото кино, винаги можеха да се скрият някъде другаде: в този мъртъв град всяка къща щеше да послужи за пристанище при буря.

Джони преглътна полувтечнилия се аспирин и направи кисела гримаса. Опита се да натика шишенцето в джоба на ризата си, забравил, че там е мобифонът. Извади го, прибра на негово място аспирина и вече понечваше да пъхне мобифона в задния джоб на панталоните, когато си каза, че би могъл пак да опита да се свърже. Издърпа антената и разгъна слушалката. Пустите му чертички така и не пожелаха да се появят. Жалко.

— Наистина ли мислите, че е бил приятелят ви? — попита Дейвид.

— Да, така мисля.

Дейвид протегна ръка.

— Може ли аз да опитам?

Имаше нещо странно в гласа му. Достатъчно странно, за да накара баща му да се обърне към двамата:

— Дейвид? Сине? Нещо им…

— Може ли да опитам, ако обичате?

— Разбира се, щом искаш — подаде Джони безполезната машинка на момчето. В момента, в който Дейвид я пое в дланта си, до буквичката „S“ се появиха едновременно три чертички. Не, една, не две, ами цели три.

— Да ти се не види! — изруга Джони под носа си и посегна обратно към мобифона. Дейвид беше забол очи в знаците по екрана и така и не видя ръката му.

Щом Джони грабна скъпоценния си мобифон, чертичките мигом угаснаха, на екрана остана само „S“-ът.

„Първо на първо, три чертички изобщо не е имало, много добре го знаеш. Започваш да халюцинираш. Ти…“

— Дайте ми го! — изкрещя Дейвид в ухото му.

Джони се шашна колко сърдит може да изглежда малкият. Мобифонът отново премина от ръка в ръка, но не и преди Джони да забележи как проклетите му чертички заблестяват повторно в мрака.

— Стига с тези глупости — недоволстваше Мери, чието внимание продължаваше да бъде насочено към койотите на отсрещния тротоар. Щом хората бяха спрели и зверовете се бяха установили на едно място. — Ако толкова ви харесва, защо просто не си извадите някоя маса на улицата и не се напиете веднъж завинаги?

Никой не благоволи да й отвърне, Билингзли не сваляше очи от шишето с бърбъна. Джони и Ралф наблюдаваха с широко отворени очи момчето, което боравеше с бутоните като същински ветеран от войните из електронните игри. След като прескочи литературния агент на Джони, бившата му жена и издателя, се спря на името „СТИВ“.

— Дейвид, какво има? — попита Ралф.

Дейвид обаче се обърна към Джони:

— Това ли е човекът, господин Маринвил? Приятелят с камиона Стив ли се казва?

— Да.

Дейвид натисна командата за връзка.

Излизаше, че звънът на мобифона го е спасил, но на Стив идеята му се струваше смешна.

В мига, в който пръстите му докоснаха ръчката на вратата — и в същата секунда, в която Синтия се беше хванала за другата от нейната страна — малкият уред на таблото бе надал своето дрезгаво, но настоятелно „Бип! Бип!“

Стив застина неподвижен. Погледна първо мобифона, после Синтия на съседната седалка. Тя беше открехнала вратата си, но го наблюдаваше не по-малко напрегнато. Усмивката на лицето й се стопяваше.

„Бип! Бип!“

— Е? — попита тя. — Няма ли да се обадиш?

В тона й прозвучаха толкова необичайни нотки, че той се засмя. Имаше чувството, че са двама съпрузи, събудени посред нощ в леглото.

Навън вълкът протегна муцуна и нададе кратък вой, сякаш беше чул смеха на Стив и искаше да изрази недоволството си. Койотите възприеха реакцията му като сигнал. Надигнаха се от асфалта и изчезнаха също тъй бързо, както се бяха появили, със сведени пред напиращия вятър глави. Скорпионите вече ги нямаше. Така де, при условие, че изобщо някога са били пред очите им. Нищо чудно всичко да е било илюзия. Стив усещаше главата си куха като огромна празна къща, в която подобно на привидения се мотаят халюцинации и кошмарни спомени.

„Бип! Бип!“

Най-сетне грабна слушалката, натисна бутона за приемане и я долепи до ухото си. Не сваляше поглед от вълка. Звярът също го наблюдаваше.

— Шефе? Шефе, ти ли си?

Разбира се, че ще е той, кой друг би могъл да бъде? С тази разлика, че грешеше. Отсреща се обади някакво момче.

— Стив ли се казвате? — попита детето.

— Да. Как си се добрал до мобифона на шефа? Къде…

— Няма значение — прекъсна го непознатият глас. — Намирате ли се в опасност? Намирате се, нали?

Стив отвори уста да възрази:

— Не… — но се спря. Навън вятърът бучеше все тъй силно около камиона. Стив плъзна мобифона по страната си и през перушината на мъртвата птица на стъклото се взря още по-внимателно във вълка. Добре се виждаше парчето от статуетката пред него. Мъглявите картини на секс и насилие, които бяха изпълнили съзнанието му, започваха да изтляват, но той добре си даваше сметка за властта, която упражняваха над него само допреди малко. Чувстваше се така, сякаш се е разбудил от жесток кошмар.

— Да — отговори най-сетне на момчето. — Мисля, че може да се каже.

— Вие ли бяхте с камиона, който видяхме?

— Ако наистина сте видели камион, вероятно сме били ние. Шефът ми с теб ли е?

— Господин Маринвил е тук, жив и здрав. Вие добре ли сте?

— Не мога да определя — каза Стив. — Има един вълк и той донесе едно нещо… някаква статуетка, само че…

В този миг Синтия се пресегна под лакътя му и натисна клаксона, Стив се стресна и чак подскочи на седалката. Застанал на входа на паркинга, вълкът също се размърда. Муцуната му се изкриви в израз на безпокойство, ушите му се свиха плътно до главата.

„Не му харесва звукът — каза си Стив, след което го споходи друга мисъл. От онези, които изглеждат толкова прости и очевидни, че ти иде да си удариш главата, за да накажеш мързеливия си мозък, задето не се е сетил по-рано. — Ако тоя изрод не ми се махне от пътя, бих могъл да го прегазя, нали?“

Да, разбира се, че можеше. В крайна сметка, той караше камиона.

— Какво беше това? — обади се нервно гласът на момчето. И след като си даде сметка, че не е задало правилния въпрос, допълни: — Защо го направихте?

— Имаме си компания. Опитваме се да я разкараме.

Синтия натисна повторно клаксона. Вълкът се изправи на крака. Ушите му стояха все така напрегнато изпънати. Звярът изглеждаше изнервен, но също така объркан. Когато момичето за трети път му свирна насреща, той натисна с две ръце нейната и й помогна. Вълкът ги изгледа за последно. Главата му се изметна на една страна и вледеняващите му жълти очи заблестяха на светлината на фаровете. Най-накрая животното се наведе, вдигна със зъби статуетката от земята и изчезна там, откъдето беше дошло.

Спогледаха се. Тя изглеждаше все така наплашена, но поне намираше сили да се усмихне.

— Стив? — дочу се плахо момчешкият глас, до голяма степен заглушен от пращенията в слушалката. — Стив, там ли сте още?

— Да.

— Какво стана с компанията?

— Отиде си. Поне за известно време. Въпросът е какво да правим сега? Имаш ли предложение?

— Може и да имам. — По дяволите, Стив беше убеден, че и онзи насреща на линията се усмихва.

— Как ти е името, момче? — попита Стив.

Някъде зад тях, по посока на общинската сграда, се чу силен трясък. Нещо голямо беше поддало на вятъра и се беше стоварило насред улицата. Мери се извъртя по посока на звука, но нищо не забеляза. Започваше да благодари на Карвър за глътката уиски, която я беше накарал да изпие. Ако не беше алкохолът, подобен звук — каза си, че вероятно някоя от големите табели на заведенията се е откъртила от покрива — би я накарал да излезе извън кожата си.

Момчето все още говореше по мобифона. Тримата мъже се бяха скупчили около него. Мери забелязваше с какво желание Маринвил очаква да се добере обратно до апарата; даваше си сметка и че нещо го караше да замълчи. „Ще ти се отрази добре веднъж да не получиш това, което искаш, Джони — мислеше си тя. — Много добре ще ти се отрази.“

— Може и да имам — усмихна се загадъчно Дейвид. Онзи отсреща на линията го попита нещо, той си каза името, след което се обърна с лице към „Клуба на бухала“. Сведе глава и когато отново заговори, Мери едва долавяше думите му. Като жертва на някаква малка магия през съзнанието й мина странна мисъл.

„Той като че ли не иска койотите да го чуят. Знам, че звучи налудничаво, но тъкмо това прави в момента. И знаеш ли кое е още по-налудничаво? Мисля, че е прав.“

— Има едно старо кино — зашепна Дейвид в слушалката. — Казва се „Американският запад“. — Потърси с поглед Билингзли, сякаш търсеше потвърждение.

Билингзли кимна.

— Кажи му да мине отзад — каза старецът и Мери се увери, че дори да полудява, не е единствената: Билингзли също говореше тихо и дори хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че койотите не са се промъкнали зад него, за да чуват по-добре. Щом се успокои, че зверовете все така стоят пред сградата на водо- и електроснабдяването, продължи: — Кажи му, че зад киното има проход.

Дейвид повтори по мобифона. В следващия миг някаква мисъл осени Маринвил. Посегна да вземе телефона, но се въздържа.

— Кажи му по-добре да паркира далеч от киното — каза той вместо това. Великият американски романист приказваше на свой ред тихо, при това беше вдигнал ръка пред устата си, все едно се страхуваше между койотите да няма способен да разчита движението на устните. — Ако го остави отпред и Ентрейджиън се върне…

Дейвид кимна и предаде и неговите думи на Стив. Изчака онзи да му отговори нещо, пак кимна и усмивката отново озари лицето му. Мери пак погледна към койотите. Докато ги наблюдаваше, през главата й мина крайно ексцентрична мисъл: ако наистина успееха да се скрият от Ентрейджиън и да напуснат невредими града, част от нея горчиво щеше да съжалява. Защото свършеше ли веднъж завинаги това, тя трябваше да се сблъска с факта, че Питър е мъртъв. Щеше да скърби за него и за живота, който двамата бяха градили през годините. Може би дори това не беше най-страшното. На Мери щеше да се наложи да разсъждава за всичко преживяно, да търси отговори и обяснения, а тя далеч не беше сигурна, че ще успее. Не вярваше, че който и да било друг на нейно място би могъл. С изключение може би на Дейвид.

— Елате, колкото се може по-бързо — заключи Дейвид. Натисна бутона за край на връзката и мобифонът тихо изписука. Прибра антената и подаде апарата на Маринвил. Той на свой ред издърпа отново антената, огледа внимателно екрана, поклати глава и сгъна мобифона.

— Как го направи, Дейвид? Трябва да е било с магия.

Момчето го изгледа, все едно имаше пред себе си луд.

— Господ — поправи го той.

— Господ, празна главо! — сряза го Мери на свой ред. Усмихваше се по начин, който беше крайно непривичен за нея. Не му беше сега времето да дразни Маринвил, но не можеше да се сдържи.

— Може би щеше да е по-лесно да кажеш на приятеля на господин Маринвил просто да мине и да ни вземе — подхвърли Ралф. — Защо да си създаваме излишни усложнения?

— Не са никак излишни — възрази Дейвид. — Стив ще ти обясни, когато дойдат.

— Защо те? — учуди се Маринвил.

Дейвид не му отговори. Гледаше баща си.

— Освен това, трябва да мислим и за мама. Без нея няма да тръгнем за никъде.

— А с тях какво да правим? — попита Мери и посочи койотите на отсрещната страна на улицата. Беше готова да се обзаложи, че те не само са видели жеста й, но и са разбрали смисъла му.

Маринвил слезе от бордюра на платното и се запъти към тях. Дългите му сиви коси се развяваха на вятъра и му придаваха вид на старозаветен пророк. Койотите се изправиха на крака и въздушното течение донесе заканителното им ръмжене. Той също трябваше да ги е чул, но така или иначе направи още крачка-две към тях. Присви за миг очи, не заради пясъка, а по-скоро в опит да си припомни нещо забравено. Сетне плесна шумно с ръце и им извика рязко насреща:

— Так! — един от койотите надигна муцуна и му отговори с протяжен вой. Мери цялата потръпна. — Так, ах лах! Так!

Койотите сякаш се приближиха на крачка към него, но това беше всичко.

Маринвил отново плесна с ръце:

— Так!… Ах лах… Так! Да го вземат мътните, никога не ме е бивало в чуждите езици. — Изглеждаше като че ли се гнуси от самия себе си. Това, че можеха да го нападнат него с празната му пушка, — като че ли изобщо не му минаваше през ума.

Дейвид на свой ред слезе от тротоара, но баща му веднага го хвана за яката.

— Всичко е наред, татко — успокои го синът му и Ралф го пусна.

Щом Дейвид се изравни с Маринвил и баща му застана до тях. Тогава момчето каза нещо, което Мери беше сигурна, че ще запомни за цял живот, независимо от огромната умора, която пречеше на мозъка й да работи, както обикновено. Подобни реплики често те спохождат, ако не другаде, то поне в сънищата.

— Не им говорете на езика на мъртвите, господин Маринвил.

Дейвид направи още една крачка напред. Беше застанал сам-самичък насред улицата, Ралф и Маринвил чакаха зад него. Мери и Билингзли не бяха помръднали от тротоара. Вятърът се беше усилил и вече направо пищеше в ушите им. Мери усещаше праха, който се сипеше по бузите и челото й, но точно в този миг това й се струваше напълно маловажно.

Дейвид събра две ръце пред устата си в детинския си жест на молитва. След което ги протегна отново пред себе си с разтворени длани, по посока на койотите:

— Нека Господ ви благослови и закриля, нека лицето Божие ви озари с усмивката Си, нека Той ви издигне при себе си и ви дари с мир и спокойствие. А сега се махнете оттук. Идете да се поразходите.

Все едно рояк пчели се беше спуснал отгоре им: койотите изведнъж се омесиха помежду си в кълбо от крака, опашки и зинали муцуни, хапейки се както едни други, така и сами себе си. Най-накрая се обърнаха в бяг, като се опитваха да възразят с джафкане и скимтене. Разгорещените им протести се чуваха още доста време, нищо че мракът и облаците прах ги бяха погълнали.

Дейвид се обърна към възрастните, изгледа слисаните им лица — гримасите бяха толкова красноречиви, та си струваше да им се порадва — и се усмихна. Най-накрая вдигна рамене, все едно искаше да каже: „Е, сега какво ще ме правите?“ Лицето му все още стоеше зелено от сапуна. На Мери й напомняше малко момченце, което не е успяло да си измие карнавалния грим от вечерта на Халоуин.

— Хайде! — подкани ги Дейвид. — Да вървим!

Петимата се събраха отново на групичка насред улицата.

— И малко дете ще ги води — заяви на висок глас Маринвил. — Така да бъде, дете, води ни!

След което продължиха да вървят по главната улица, устремени на север, към „Американския запад“.

— Мисля, че е това — посочи Синтия през прозореца си. — Виждаш ли?

Стив се наведе над волана, присви очи, за да фокусира по-добре обекта през изцапаното с кръв предно стъкло (всъщност, не кръвта, а полепващият по нея пясък беше големият проблем за шофьора) и кимна в знак на съгласие. Да, виждаше старомодната табела, закачена с ръждясали вериги за стената на обрулена от ветровете тухлена постройка. От целия надпис бе останала една-единствена буква: „Р“.

Стив зави вляво, на покрития с чакъл плац на бензиностанцията. Някаква обява, че вътре се предлагат „НАЙ-ИЗГОДНИТЕ ЦЕНИ НА ПУРИ В ГРАДА“, се търкаляше по земята. Около циментовия цокъл на единствената колонка се беше натрупал пясък подобно на снежна преспа.

— Къде ни водиш? Мислех, че момчето каза да отидем в киното!

— Да, но също така ми каза да не паркирам близо до сградата. И е напълно прав. Така не би могло… хей, там има човек!

Натисна рязко спирачките. В канцеларията на бензиностанцията наистина имаше човек, облегнал се на дървения стол и качил крака на бюрото. Ако не беше особеното положение на тялото му — по-скоро на главата му, която твърде подозрително беше увиснала — мъжът можеше да мине за заспал.

— Мъртъв е — заключи Синтия и сложи ръка на рамото на Стив, който се канеше да излезе. — Не си прави труда оттук се вижда.

— И все пак ни трябва място да скрием камиона. Ако има място в гаража, ще отворя вратата. Ти ще вкараш машината вътре. — Нямаше нужда да я пита дали може да кара камион: трудно щеше да забрави елегантната маневра, която беше направила на шосето следобеда.

— Добре, но не се бави.

— Бъди спокойна — заяви той. Вече се канеше да излезе от кабината, когато се спря. — Ти си добре, нали?

Момичето се усмихна. Личеше, че й трябваха усилия, но така или иначе успя да се усмихне.

— Поне засега. А ти?

— Горе-долу.

Стив слезе от камиона, тръшна вратата след себе си и с бърза крачка се насочи към канцеларията. Започваше да се удивлява на купищата натрупал се пясък. Сякаш западният вятър си беше поставил за цел да погребе целия град. След всичко преживяно през последните няколко часа, подобна мисъл му изглеждаше съвсем нормална.

В отвора на вратата се беше заклещил изкоренен храст, чиито клони зловещо стържеха по пода. Стив изрита и растението се изгуби в мрака. При обръщането си видя, че Синтия вече е заела място зад кормилото, и й козирува. Тя вдигна два юмрука пред себе си — погледът й излъчваше голяма съсредоточеност — и вдигна палци. „Тук контролната служба. Всичко е наред.“ Стив се усмихна и й кимна, преди да влезе в помещението. Тя можеше да го разсмива. Не знаеше дали го прави нарочно, но определено беше способна.

Мъжът на стола видимо се нуждаеше от спешно погребение. Под сянката, хвърлена от козирката на шапката, лицето му беше потъмняло, кожата се беше изпънала и лъщеше на светлината. Беше пробита с двайсетина едва забележими дупчици. Не приличаха на следи от зъби на змия, дори за ужилване от скорпион изглеждаха малки.

На бюрото лежеше порносписание. Стив прочете заглавието: „Чаровни лесбийки“. В следващия миг нещо се покатери през ръба на бюрото и премина по голите жени на корицата. Последваха го още две дружки. Трите създания се добраха до другия край на плота и застинаха в редица, подобно на войници на парад.

Други три гадини се показаха изпод бюрото и забързаха по мръсния линолеум към него. Стив инстинктивно отстъпи крачка назад, сетне се окопити и с един замах на обувката си размаза две от трите животинчета. Другото тактически се изтегли вляво и с бърза крачка се насочи към вратата, водеща навярно към клозета. По ръба на бюрото вече се бяха строили осем юнака, все едно индианци бяха застанали на ръба на каньона да наблюдават бледоликите.

Бяха паяци-отшелници, известни също като паяци-цигулки, защото силуетът на гърбовете им бегло напомняше кънтри-цигулка. Стив беше виждат десетки подобни в Тексас, дори един го беше ужилил, докато си играеше сред дървените трупи пред къщата на леля Бети. Къщата се намираше в Арнет и си спомняше, че ужиленото място здравата го беше боляло. Усещането беше като ухапване от мравка, само че придружено с парене. Сега разбираше защо покойникът толкова силно вонеше на мърша въпреки сухия климат. Навремето леля Бети насила беше дезинфекцирала ухапаното място със спирт, предупреждавайки, че ако не обърнеш внимание на ухапване от паяк, плътта ти може да изгние неусетно. В слюнката им имало нещо, което причинявало разлагане. И ако няколко паяка едновременно нападнели човек…

Още една двойка гадини се появи, този път от черната дупка в средата на порносписанието. И те се присъединиха към другарчетата си. Вече наброяваха десет. И десетте го гледаха. Стив беше сигурен в това. Единайсети изпълзя от косите на мъртвеца, разходи се по челото и носа му, по издутите устни, по бузите. Навярно и той бързаше за сборния пункт на бюрото, но Стив не го изчака. Насочи се към гаража и по пътя вдигна яката на ризата си. Съзнаваше, че гаражът може да гъмжи от паяци. Отшелниците обичат тъмните местенца.

„Така, че побързай, ясно ли е?“

Вляво от вратата имаше електрически ключ. Стив го натисна. От тавана го огряха половин дузина луминисцентни лампи. Вътре имаше места за два автомобила: едното беше заето от пикал с монтирани огромни гуми, които го бяха превърнали във всъдеход. Беше боядисан в син металик, от страната на шофьора имаше подпис големи червени букви: „ПУСТИННИЯТ СКИТНИК“. Другото място щеше да побере спокойно райдера на Стив, само да разчистеше от нахвърляните гуми.

Той махна на Синтия, без да е сигурен дали тя го вижда, след което се насочи към гумите. Вече се навеждаше към тях, когато от някаква дупка в средата на купчината изскочи плъх и се улови със зъби за ризата му. Стив извика от изненада и отвращение и започна да се удря с дясната ръка в гърдите, за да строши гръбнака на гризача. Плъхът се загърчи и започна да върти задните си крака из въздуха, все едно кара колело. Въпреки че пищеше пронизително през зъби, все така се опитваше да го ухапе.

— Да му таковам майката! — изкрещя Стив. — Да пукнеш дано, малък изрод такъв!

В интерес на истината плъхът хич не беше малък — бе колкото средноголяма котка. Овеси се напред, за да може от тежестта на гризача ризата му да се скъса (вършеше това, без да се замисли, съвсем инстинктивно, както, без да се замисли и крещеше и псуваше), след което грабна звяра за голата му като червей опашка и понечи да го запокити надалеч. Ризата му звучно се раздра, плъхът се преви надве и въпреки прекършения си гръбнак продължи да щрака със зъби, надявайки се да докопа ръката му.

Завъртя го като ласо, все едно Хъкълбери Фин беше оживял от книгите и се опитваше да шашне Том Сойер, и най-накрая го пусна. Плъхът прелетя през половината гараж като метеор и се залепи за стената зад „Пустинния скитник“. Застина неподвижен на земята с високо вдигнати крака. Стив остана да го наблюдава, уплашен да не се надигне наново да го напада. Целият се беше разтресъл от страх и погнуса.

Вдясно от вратата стоеше дълга, отрупана с инструменти маса, от която си избра голям гаечен ключ, хвана го като бухалка и с един ритник събори купчината от автомобилни гуми, която се разтури като къщичка от карти. Два други гризача с по-скромни размери подадоха глави, но очевидно не държаха да го ядат; вместо това се затичаха към далечния, тъмен ъгъл на гаража.

Стив не изпитваше погнуса от топлата, лепкава кръв на плъха. С едно движение съдра ризата си докрай и я свали от гърба си. Трябваше да се оправя с една ръка, защото за нищо на света не щеше да се раздели с гаечния ключ. „Ще вземете ключа само през трупа ми“ — закани се той на плъховете в гаража и се засмя сам на себе си. Продължаваше да трепери. Огледа внимателно гърдите си, ужасен от мисълта, че ноктите на гризача може да са го одрали до кръв. За щастие не видя нищо.

— Късмет — промърмори под носа си и се забърза към вратата на гаража. — Късмет, на това му се вика късмет, да му се не види и проклетия плъх!

Натисна бутона до входа и металната врата започна да се вдига. Дръпна се встрани, за да може Синтия да вкара вътре камиона, и продължи да се оглежда за плъхове, паяци и един Бог знае какви още гадини. На стената до масата беше забит гвоздей, на който висеше работен комбинезон. Докато ревящият като ранен звяр камион влизаше в гаража, Стив удряше с металния ключ по крачолите на комбинезона, все едно тупаше килим, да не би нещо да се е навряло в дрехата.

Момичето угаси двигателя и се измъкна от кабината.

— Какво правиш? Какво е станало с ризата ти? Ще настинеш, става дяволски студено…

— Плъхове — обясни с една дума Стив. Вече беше прегледал целия гащеризон, без да открие гадини. За всеки случай огледа дрехата още веднъж. В ушите му още отекваше звукът от прекършения гръбнак на плъха, имаше усещането, че още държи опашката му между пръстите си. Все едно се беше опарил.

— Плъхове ли? — огледа се уплашено Синткя.

— И паяци. Паяците са видели сметката на…

В следващия момент говореше сам на себе си, защото момичето беше изхвърчало през вратата и стоеше насред вятъра и облаците прах, прегърнало с ръце голите си рамене.

— Паяци ли? Брр, мразя паяци! По-лошо дори от змии!

— Звучеше ядосано, все едно той беше виновен за паяците.

— Махай се оттам!

Най-накрая Стив си каза, че гащеризонът е безопасен. Свали го от пирона и понечи да захвърли ключа, но в последния момент си промени решението. Натисна бутона за спускащата се врата и се присъедини към Синтия. Беше права, застудяваше. Пясъкът от пустинята го шибаше по голите рамене. Трескаво заоблича гащеризон. Беше му широк и щеше да му виси като торба, но беше по-добре дрехата да е голяма, отколкото малка.

— Съжалявам — прошепна младата жена. Беше се свила и прикриваше с ръка лицето си, за да се предпази от новата вълна пясък, която вятърът изсипа върху двамата. — Само че паяците, бррр, ужасно, не мога… Какви паяци по-точно?

— Не ти трябва да знаеш — отговори й Стив. Вдигна ципа на дрехата и я прегърна. — Оставила ли си нещо в камиона?

— Раницата си, но предполагам, че ще изкарам и без да си сменям бельото — усмихна се вяло тя. — Ами мобифонът?

Той потупа левия джоб на пъпките през гащеризона.

— Никъде не мърдам без него.

Нещо сякаш го полази по врата и той започна да се пляска като обезумял. Пред очите му изникнаха паяците, строени на бюрото — войници, готови да дадат живота си за неясна кауза.

— Какво има?

— Просто съм се наплашил. Да отидем ли на кино?

— О — отвърна му Синтия с онзи простодушен тон, който изпълваше сърцето му. — Каниш ме на среща, така ли? Благодаря, ще дойда.

Том Билингзли водеше Мери, двамата Карвър и най-великия жив белетрист на Америка (поне според разбиранията на белетриста) из тясната алея между кино „Американският запад“ и големия магазин за хранителни стоки на Деспърейшън, докато вятърът бучеше над главите им, все едно Господ свиреше на бутилка.

— Не включвайте фенерите — предупреди Ралф.

— Точно така — съгласи се Билингзли. — И гледайте в краката си. Точно пред мен има купчина консерви и старо желязо.

Заобикаляха отпадъците, когато Маринвил изведнъж подхвана Мери за ръка. Тя се стресна, без да знае точно кой е зад нея, но когато забеляза прошарената му, някак театрално дълга коса, мигновено се опита да се освободи.

— Спести си кавалерството, всичко е наред.

— Но не и с мен — отвърна й Джони, без да я пуска. — Напоследък нищо не виждам на тъмно. Като слепец съм. Тонът му беше доста необичаен: не можеше да го определи като скромен и примирен — Мери си беше казала, че за хора като Джони Маринвил да се държат скромно е също тъй трудно, както за други да възпроизведат тона от камертона — но поне човешки. Тя го остави да се държи за нея.

— Виждате ли койоти? — прошепна Ралф в ухото й.

Тя си наложи да не му се ядосва, така или иначе не я беше нарекъл „госпожо“.

— Не, но аз и ръцете си не виждам.

— Отишли са си — увери ги Дейвид. Беше повече от убеден. — Поне засега.

— Откъде можеш да знаеш? — попита Маринвил. Дейвид вдигна рамене в мрака.

— Просто знам.

Мери си каза, че нищо не им струва да му се доверят. Така и така всичко вървеше наопаки, защо не.

Билингзли зави зад ъгъла. Покрай задната стена на киното, навярно на метър-метър и нещо разстояние се издигаше разнебитена дъсчена ограда. Старецът протегна две ръце пред себе си и пишнешком пое през тесния проход. Останалите се наредиха в нишка, нямаше как да се изпреварят един друг. Мери тъкмо се сети за приказката за златната гъска, когато Билингзли се закова на едно място.

— Ето, тук е.

Наведе се и Мери забеляза как вдига нещо от земята най-вероятно празна щайга. Сложи я върху друга подобна и с няколко олюлявания се качи на двете. Беше застанал пред прозорец с мръсно матово стъкло. Подпря с пръсти джама и натисна. Прозорецът се отвори.

— Женската тоалетна — поясни Билингзли на другите. Внимавайте, подът е по-ниско, отколкото очаквате.

Обърна се с гръб към тях и се покатери през отвора. Напомняше на някакво едро и набръчкано дете, което се провира през тайния вход на скривалището на вражеската банда. Дейвид го последва, след него и баща му. Джони Маринвил беше четвърти, като за малко не се изтърси от щайгите, докато се извръщаше. Той наистина беше като сляп в тъмното, помисли си Мери, което трябваше да й служи за предупреждение — никога да не се качва в кола, която Маринвил кара. Какво ли оставаше за мотоциклет? Наистина ли беше обиколил страната на мотор? Ако е така, Господ ще да го обича доста повече, отколкото би била способна тя.

Мери сграбчи Джони за колана и му помогна да застане неподвижен.

— Благодаря — рече й той, този път като че ли с всичкото смирение, което можеше да прояви. Хвана се за рамката на прозореца и започна да се задъхва и пухти, докато сивите му коси се вееха на течението.

Жената се огледа и за секунда й се стори, че вятърът навява гласовете на невидими призраци: „Не видя ли?“ „Какво да видя?“

„Пътният знак. Ограничението на скоростта.“ „Какво му имаше?“ „На него беше окачена мъртва котка.“ Докато чакаше търпеливо на щайгите, Мери си каза, че хората, които бяха изрекли тези думи, наистина са призраци, защото и двамата бяха покойници. „Аз не по-малко от него. Не ще и съмнение, онази Мери Джаксън, която тръгна на пътешествие със съпруга си, отдавна я няма. Човекът, който сега стои пред тоалетната на старото кино, е някой напълно различен.“

Две ръце се протегнаха към нея от вътрешността на сградата и тя им подаде пушката и фенера. Извърна се с гръб към прозореца, надигна се да седне на перваза и без особено затруднение се озова в тоалетната.

Ралф я пое и й помогна да стъпи на земята. Дейвид осветяваше с фенера си помещението, закрил с една ръка крушката, да не се вижда надалеч. От миризмата Мери сбърчи нос: вонеше на влага, мухъл и алкохол. В единия ъгъл стоеше кашон, пълен догоре с празни бутилки, в една от кабинките бяха поставени две големи пластмасови каси, пълни с кутии бира. Под тях се намираше дупката, над която би трябвало да е стояла изчезналата тоалетна чиния. „Като съдя по обстановката, Джеймс Дийн сигурно е бил още жив.“ Даваше си сметка, че на самата нея й се ходи до клозета и че въпреки вонята и всичко останало, я е обхванал вълчи глад. Защо не, в крайна сметка? Близо осем часа не беше слагала нищо в устата си. Чувстваше се гузна, задето я мъчеше глад, при положение, че Питър нямаше никога повече да вкуси храна, но си каза, че подобни настроения рано или късно ще отминат. В това се състоеше и най-отвратителната част от цялото преживяване, стигаше неизменно до едно и също заключение.

— Бре, да му се не знае — отсъди Маринвил, след като извади своя фенер изпод ризата си и насочи светлината към склада с бирата. — Вас с твоите приятели си ви бива, Томас.

— Чистим цялата сграда веднъж в месеца — заоправдава се Билингзли. — Не сме като хлапаците, които беснееха на горния етаж, докато старото аварийно стълбище се срути миналата зима. Не пикаем по ъглите и не вземаме наркотици.

Маринвил огледа кашона с празните бутилки.

— Като гледам количеството, една инжекцийка и всеки на ваше място би експлодирал.

— А къде пикаете, ако бихте бил така любезен да ми отговорите? — попита Мери. — Иска ми се да се поосвободя от малко товар.

— От другата страна на залата е мъжката тоалетна, там има походен кенеф, от онези, дето се използват повече за повръщане. Него също го чистим.

Билингзли изгледа Маринвил едновременно предизвикателно и срамежливо. Мери очакваше всеки, момент писателят пак да му се нахвърли с нападки. Навярно и Билингзли го предусещаше. И защо? Защото типове като Маринвил обичаха да се съобразяват с тях, а от всички присъстващи ветеринарят беше човекът, склонен най-много да се съобразява с околните.

— Ще ме извините — обърна се Мери към всички едновременно. — Мога ли да използвам фенера ти, Джони?

И протегна ръка към него. Джони я изгледа за секунда сякаш изпитваше недоверие, но накрая й подаде предмета. Тя му благодари и се насочи към вратата.

— Върха! — извика в същия момент Дейвид и жената се закова на изхода. Беше огрял с фенера си част от стената един от онези участъци, където фаянсовите плочки не се бяха изхлузили или напукали. Някой беше изрисувал с маркер приказна риба в стил рококо, изпъстрена с най-различни цветове. Беше онова огромно, митологично чудовище с перки като на тюлен, което често рисуваха по старите морски карти. И все пак в рибата, която плуваше по тухлите над кутията за тоалетната хартия, нямаше нищо чудовищно или страховито. Със сините си очи, напомнящи очи на мажоретка, с жълтата си гръбна перка морският звяр излъчваше радост и екстравагантност, каквито насред мрака и смрадта на алкохол в клозета граничеха със същинско чудо. Стенописът се беше запазил почти непокътнат, само долната половина на опашката беше отнесена при падането на една от плочките.

— Господин Билингзли, вие ли…

— Да, синко, аз — изпревари го старецът. Не стана ясно дали се хвали с произведението си или се чувства неловко заради него. — Аз я нарисувах — погледна той Маринвил. — Сигурно съм бил пиян.

Мери продължаваше да стои на вратата в очакване отговора на Джони. Той обаче я изненада:

— Е, и на мен ми се е случвало да творя в пияно състояние. По-скоро със слова, отколкото с цветни моливчета, но предполагам, че принципът си е един и същ. Не е никак зле, Билингзли. Но защо тук? Защо си избрал точно това място?

— Защото ми харесва — отвърна му Том с достойнство. Особено откакто децата се изметоха. Не че са ни притеснявани кой знае колко… Най-обичаха да си играят на балкона. Сигурно ви звучи странно, но на мен много-много не ми пука. Откакто се пенсионирах и напуснах градския комитет, все тук идвам да се събирам с приятели. Винаги очаквам с нетърпение вечерите, в които се очаква да бъдем заедно. Наистина това е един изоставен кинотеатър, има мишки, седалките са покрити с плесен, но какво толкова? Наша си работа къде ще се събираме. С тази подробност, че навярно всички вече са мъртви. Дик Онсло, Том Кинкейд, Кеш Ланкастър, все стари приятели. — Накрая Билингзли дори заплака. Заради пресъхналото си гърло изграчи като същински гарван.

Мери неспокойно се размърда на мястото си.

— Господин Билингзли? — обади се Дейвид. Старецът обърна очи към него. — Мислите ли, че той е убил всички в града?

— Това е нелепо! — поклати глава писателят.

Ралф направи жест с ръка, все едно дърпаше ръчката за спирка по желание в автобуса.

— Тихо.

Билингзли все така гледаше Дейвид и търкаше с дългите си, изкривени пръсти кожата между двете си очи.

— Мисля, че не е изключено — каза той и отново се спогледа за секунда с Маринвил. — Мисля, че поне е опитал.

— За колко души става изобщо дума? — попита Ралф.

— Колко души живеят в Деспърейшън? Сто и деветдесет, може би двеста. С новите миньори, които започнаха да прииждат напоследък, да речем петдесет-шестдесет отгоре. Макар че е трудно да се каже колко от тях са били в града и колко в ямата.

— Коя яма? — заинтересува се Мери.

— Китайската яма. Онази, която отварят отново. За медта.

— Не можете да ме убедите, че един-единствен човек, пък макар и грамаден като лос, е способен да обиколи целия град и току-така да убие двеста души — натърти на цифрата Маринвил. — Защото, извинявайте много, но не го вярвам. Искам да кажа, винаги съм бил убеден в неограничените възможности на американеца, но това ми се струва просто прекалено.

— Е, може и да е пропуснал някого при първия тур — отвърна му Мери. — Нали ти самият каза, че докато те карал в участъка прегазил някакъв човек на улицата? Ей така, прегазил го съвсем умишлено…

Маринвил се обърна към нея и я удостои с намръщване на веждите.

— Мислех, че отиваше до клозета.

— Имам здрави бъбреци. Така беше направил, нали? Блъснал някого на улицата. Ти самият така каза.

— Добре, добре, някой си Ранкорт, така го нарече. Били Ранкорт.

— О, Боже — затвори очи Билингзли.

— Познавахте ли го? — попита Ралф.

— Господине, в градче като нашето всеки всекиго познава. Били работеше в бакалницата, в свободното си време подстригваше.

— Така да бъде. Ентрейджиън го прегази на улицата — прегази го като мръсно псе. — Маринвил изведнъж се беше ядосал, сякаш те бяха виновни. — Приемам идеята, че Ентрейджиън е убил много хора, знам на какво е способен…

— Дали? — прекъсна го невъзмутимо Дейвид и прикова погледите на всички върху себе си. Но отново насочи вниманието си към шарената риба на стената.

— Един човек да убие неколкостотин… — разсъждаваше на глас Джони, но се спря, сякаш беше изгубил нишката на мисълта си. — Дори да го е сторил през нощта… Искам да кажа, вижте сега…

— Може и да не е бил съвсем сам — предположи Мери. Лешоядите и койотите сигурно са помагали.

Маринвил направи последен опит да отблъсне подобна мисъл — дори в мрака на тоалетната Мери четеше напрежението в погледа му, — но най-накрая се призна за победен. Въздъхна тежко и се поглади по главата, все едно го болеше.

— Добре, може и да са помагали. В крайна сметка мен самия се опита да ме скалпира най-отвратителната птица на земята, и то след като той я накара. В това няма как да не съм сигурен. И все пак…

— Също както в Библията, когато Ангелът на Смъртта се спуска над Египет — каза Дейвид. — Израилтяните трябвало да изцапат с кръв горния праг на вратите си, за да покажат, че са от добрите момчета, това знаете ли го? Само че тук Ентрейджиън е ангелът на смъртта. Защо обаче прости на нас? Можеше да ни убие по същия начин, по който уби Пай или твоя съпруг. Мери. — Обърна се отново към стареца. Защо не е убил вас, господин Билингзли? Ако е избил всички в града, защо не е посегнал и на вас?

Билингзли вдигна рамене.

— Не знам. Лежах вкъщи пиян. Той дойде с новата кола онази същата, която бях отишъл да избирам с него, — и ме откара. Насочи пистолета в гърба ми и ме отведе в пандиза. Попитах го какво съм направил, но той не ми отговори. Молех му се, плаках, нямах си и представа, че е полудял, не и тогава, как да разбера? Вярно, беше доста мълчалив, но това не е признак, че си откачил. Започнах да се уверявам в това едва по-късно, в началото бях дълбоко убеден, че съм сторил нещо и сега не си спомням. Че съм карал пиян и съм блъснал някого на улицата. Аз… случвало ми се е преди.

— Кога дойде да ви вземе? — попита Мери.

На Билингзли му трябваше известно време да помисли.

— Онзи ден. Точно преди залез слънце. Лежах си в леглото, цепеше ме главата, чудех се какво да взема против махмурлука. Аспирин и малко уиски, клин клин избива, нали знаете… Той дойде и ме изрита от леглото. Бях само по гащи, трябваше да се облека. Той ме изчака. Дори ми помогна. Но не ми позволи да глътна и грам алкохол, нищо че целият се тресях, и както ви казах, не благоволи да ми обясни защо ме арестува. — Билингзли се умълча и отново се почеса между очите. На Мери й се искаше той да се отърси от този навик, дразнеше я. — По-късно, след като ме затвори в килията, ми донесе топла вечеря. Седна за малко на бюрото и започна да говори едни щуротии. Едва тогава ми мина през ума, че се е побъркал, нищо не разбирах.

— „Имам дупки вместо очи“ например — подсказа му Мери.

Билингзли кимна.

— Да, нещо такова. „Главата ми е пълна с гарги“, това си спомням. Имаше един куп подобни, но ги забравих. Нещо като мислите от деня в дневника на някой луд.

— Като се изключи това, че сте от града, значи сте в същото положение като нас — заключи Дейвид. — И вие не знаете повече от нас защо ви е оставил да живеете.

— Точно така, предполагам.

— А какво се случи с вас, господин Маринвил?

Тогава Маринвил им разказа как ченгето паркирало зад мотора, докато той се облекчавал в пустинята и се наслаждавал на хоризонта, как се държал любезно в началото.

— Говорихме за книгите ми — похвали се Джони. — Мислех, че ми е почитател. Щях да му давам шибан автограф, извинете ме за цинизма.

— Няма значение. Докато разговаряхте, покрай вас минаха ли коли? Сигурно са минавали.

— Няколко, доколкото си спомням. И един-два огромни камиона. Не обърнах внимание.

— Но той не понечи да ги спре, така ли.

— Не.

— Само вас?

Маринвил изгледа въпросително момчето.

— Бил е избрал точно вас — настояваше Дейвид.

— Ами… може и така да е. Няма как да знам със сигурност. Всичко си изглеждаше съвсем естествено, преди да намери дрогата.

Мери вдигна две ръце да го спре.

— Чакай, чакай.

Маринвил я погледна.

— Тази дрога, ти…

— Не беше моя, да не ти минават подобни мисли през ума. Какво, ще тръгна да обикалям цялата страна с мотоциклет, напъхал четвърт килограм трева в торбата? Може и да съм изкукуригал, но чак пък толкоз…

Мери се изкикоти. От това само й се допика още повече, но нямаше как да се въздържи. Всичко си идваше на мястото, нещата се връщаха на самото начало.

— На пакета имаше ли залепена рисунка на усмихнато човече? — попита Мери и се изкиска повторно. Не че беше нужно да й отговаря, но ей така, държеше да попита. — Гн Усмивчо Усмивкин?

— Откъде знаеш? — гледаше я изумен Маринвил. Мери вече не се хилеше, а буквално се заливаше от смях. Ако не изтичаше навреме до тоалетната, щеше да се подмокри.

— 3-защото беше в нашия б-багажник — обясни тя на пресекулки, докато се превиваше пред тях. — Б-бил е на з-зълва ми. Тя е абсолютно к-ку-ку. Ентрейджиън може да е луд, но поне превключва… ще ме извините, ще стане някоя беля.

Завтече се през фоайето. Това, което забеляза, щом отвори вратата на мъжката тоалетна, се оказа по-забавно от всичко досега. Подобно на бутафорен трон от някоя оперета в самия център на помещението беше монтирана портативна клозетна чиния с брезентова торба под стоманената седалка. На стената беше изписана с маркер друга фреска, очевидно излязла изпод същата ръка, която бе сътворила рибата оттатък. Този път беше препускащ в галоп кон. От ноздрите му излизаше оранжев пушек, в очите му блестяха розови искрици. Беше се насочил към безкрайната прерия, намираща се на изток от прозореца и на запад от умивалника. Тук стената беше по-здрава, нито една плочка не беше паднала, повечето обаче се бяха напукали, та жребецът изглеждаше като същинска археологическа находка.

Навън вятърът продължаваше да вие. Мери разкопча джинсите си и вече сядаше на ледената чиния, когато се сети за Питър и как той имаше навика да запушва устата си ръка, щом не можеше да се отърси от смеха си: как с палеца натискаше единия край на устните си, с показалеца другия, все едно се страхуваше смехът да не го повреди. Изведнъж, без дори да усети, Мери избухна в ридания. Колко тъпо беше всичко това: да останеш вдовица на трийсет и пет, да бъдеш беглец в някакъв град от мъртъвци, да седиш в мъжката тоалетна на изоставено кино над някаква си брезентова торба с лайна, да пикаеш и плачеш едновременно, да се взираш в размитото изображение на някакъв плаващ в пространството кон. Колко тъпо беше да те е страх, да се лишаваш от правото си да тъгуваш само защото съзнанието ти си е поставило за своя най-важна цел твоето физическо оцеляване… Сякаш Питър никога нищо не беше означавал, сякаш той беше само някаква подробност, която можеше скоро да забрави.

Колко тъпо беше и да се чувства толкова изгладняла…, но това, последното, си беше факт.

— Защо изобщо се случва всичко това? Защо се случва тъкмо на мен? — запита се тихичко тя и скри лице в ръцете си.

Ако Стив или Синтия имаха пистолет, навярно щяха да я застрелят.

Минаваха покрай „Жълтиците на Бъд“ (неоновата реклама на прозореца гласеше: „РАДВАЙТЕ СЕ НА НАШЕТО ГЪЗТОПРИЕМСТВО“), когато вратата на съседното помещение — пералнята — се отвори и някаква жена изхвърча на улицата. Стив, който не видя друго, освен нечий черен силует, вече замахваше с гаечния ключ, когато Синтия се вкопчи в ръката му.

— Не! Недей!

Жената (беше с буйна черна коса и изключително бледа кожа, това беше единственото, което Синтия можеше да различи в началото) сграбчи Стив за раменете и почти долепи лице до неговото. Момичето си помисли, че непознатата дори не е забелязала оръжието, насочено към главата й. „Ей сега ще го попита дали е намерил Джизъс — представи си Синтия. — Грабнат ли те така, няма да те питат за Исус, ще те питат задължително за Джизъс.“

Но, разбира се, жената не каза нищо подобно.

— Трябва да се махаме — подкани ги тя с нисък, дрезгав глас. — Веднага.

После хвърли поглед през рамо, очите й се спряха за десета от секундата на момичето, но то явно не я вълнуваше, та отново се загледа в Стив. Синтия вече беше ставала свидетел на подобни сцени, затова не се засягаше. Стане ли напечено, някои жени виждат само мъжете около себе си. Понякога това е следствие от възпитанието в семейството; по-често се оказваше израз на чувства, дълбоко вкоренени в съзнанието им.

Синтия успя да я поразгледа въпреки тъмнината и облаците прах. Непознатата беше по-възрастна от нея (беше поне на трийсет), даваше вид на интелигентна, можеше да мине за секси. Дългите й крака се подаваха изпод късата й рокля, стегнала тялото й като в гипс. И все пак не беше никак скована, ако се съди по грациозното движение, с което се долепи до него в момента, в който той искаше да отстъпи назад.

— Имате ли кола? — попита го.

— Не върши работа — отговори Стив. — Пътят е блокиран.

— Блокиран? Как точно е блокиран?

— С няколко фургона.

— Къде са тия фургони?

— Близо до минното дружество — обясни Синтия, — но не това е най-големият проблем. Пълно е с трупове…

— Разкажете нещо повече — засмя се истерично жената.

— Коли напълно е откачил. Видях го с очите си да убива поне петима-шестима. Караше с колата подир тях и ги гърмеше насред улицата. Все едно са добитък, а Мейн Стрийт е кланицата. — Така и не пускаше Стив от прегръдката си. Докато говореше, го блъскаше в раменете, все едно му се караше, но очите й постоянно шареха във всички посоки.

— Трябва да се махнем от улицата. Ако ни хване… Елате вътре. Там сме в безопасност. Не съм излизала от вчера предиобед. Мислех, че ще надуши парфюма ми и ще ме проследи… ще заобиколи тезгяха и ще ме спипа, но не го направи. Може би носът му е запушен!

Отново прихна да се смее, най-накрая сама си зашлеви плесница, за да спре. Жестът й сам по себе си можеше да породи смях, подобно на мимиките на героите от филмчетата на Уорнър.

Синтия поклати глава.

— Не в пералнята. В киното. Там ни чакат други хора.

— Видях сянката му — обясняваше жената. Продължаваше да се държи за Стив, гледаше го влюбено в очите, навярно си представяше, че той е Хъмфри Богарт, тя — Ингрид Бергман, а стъклото на обектива е леко замъглено. Видях сянката му, беше се надвесил над самия тезгях, бях сигурна… но той не ме забеляза. Мисля, че в пералнята ще сме в безопасност, докато измислим какво да сторим…

Синтия протегна ръка, хвана я за брадичката и я придърпа към себе си.

— Какво правиш? — ядоса се жената. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Надявам се да привлека за малко вниманието ти.

Синтия я пусна и можеше да се закълне, че главата й, подобно на пружина, се извърна отново към лицето на Стив; все едно не беше разумно човешко същество, а растение, готово във всеки момент да обърне цветовете си към слънцето.

— Бях под тезгяха — продължи със своите скоропоговорки жената — …и… и… трябва… слушайте, трябва…

Синтия отново вдигна ръка, отново сграбчи непознатата за брадичката и гневно я обърна към себе си:

— Кукло, слушай ме какво ти казвам. Киното. Отиваме в киното, там има и други хора.

Жената най-после се взря в нея, свъси вежди, сякаш се опиташе да осмисли чутото, накрая погледът й се плъзна покрай рамото на момичето и се спря на табелата с името на „Американският запад“.

— Старото кино ли?

— Да.

— Сигурна ли си? Миналата вечер щом се стъмни, се опитах да вляза. Заключено е.

— Казаха ни да минем отзад — успокои я Стив. — Имам приятел, той ми обясни къде да отидем.

— Как е успял? — гледаше го с недоверие чернокосата, но щом той тръгна към киното, и тя го последва. Синтия вървеше от другата й страна. — Как е могъл да се свърже с теб?

— По мобифона — обясни Стив.

— Тук мобифоните по правило не работят — възрази чернокосата. — Заради медните залежи.

Минаха под ръждясалата табела на киното (някакъв откъснат храст се беше закачил в отвора между остъклената будка за билети и лявата врата на залата, стържейки подобно на маракаси) и се спряха от външната страна на сградата.

— Ето го прохода — посочи Синтия. Тръгна решително навътре, но жената си остана на мястото и само се чудеше от кого да поиска отговор на въпросите си — от Синтия или от Стив.

— Какъв приятел, какви други хора? — искаше да знае тя. — Как са дошли тук? Защо този мръсник Коли не им е видял сметката?

— Да отложим разговорите за по-нататък — дръпна я за ръката Стив.

Тя се опита да се съпротивлява и когато заговори отново, в гласа й вече се усещаха нотките на подозрение:

— Вие ме водите при него, нали?

— Госпожо, ние дори не знаем за кого говорите — сопна й се Синтия. — За Бога, просто елате с нас!

— Чувам шум от двигател — каза Стив и наклони глава, за да улови посоката. — Мисля, че идва от юг. Със сигурност приближава насам.

Очите на жената се отвориха широко.

— Той е — промълви тя. — Той.

Погледна през рамо, все едно й ставаше мъчно за безопасното кътче при пералните машини, но най-накрая се реши и влезе в прохода между киното и магазина. Докато стигнат дървената ограда в края, Синтия и Стив трябваше да тичат, за да не изостанат.

— Сигурни ли сте… — понечи да каже жената, но изведнъж от отсрещния ъгъл на сградата проблесна фенерче. Бяха се наредили един зад друг. Стив беше по средата, пред него вървеше непознатата. Той се хвана с дясната си ръка за нейната (ледено студена), с лявата — за тази на Синтия (една идея по-топла). Чернокосата го поведе бавно по тясната пътека, фенерът проблесна повторно, този път, за да им покаже щайгите пред прозореца.

— Качете се тук и влезте при нас — подсказа им нечий глас.

На Стив му идеше да се пръсне от радост, че го чува.

— Шефе?

— Аз съм — навярно се усмихна в тъмното Маринвил. Много обичам гащеризони, мъжествена дреха. Хайде, качвай се, Стив.

— Ние сме трима.

— Толкоз по-добре.

Чернокосата трябваше да надигне роклята си, за да се качи на щайгите и Стив улови любопитството, с което шефът му изгледа краката й. Някои хора нямаше да се променят дори и пред прага на апокалипсиса.

Стив помогна на Синтия да се качи на перваза, най-накрая сам я последва. Извъртя са на една страна, наведе се навън и с ръка избута горната щайга. Не знаеше дали това е достатъчно, за да заблудят човека, от когото чернокосата толкова се страхуваше, но пак беше по-добре от нищо.

Скочи вътре в помещението — пиянска бърлога, доколкото можеше да усети с обонянието си — грабна шефа си и го притисна до себе си. Маринвил се засмя, едновременно от изненада и радост.

— Само не ме целувай по устата!

Стив сложи ръце на раменете му и се усмихна.

— Мислех, че си мъртъв. Намерихме мотоциклета ти зарит в пустинята.

— Намерили сте го! — Маринвил беше възхитен. — Копеле недно!

— Какво се е случило с лицето ти?

Писателят намести фенера под брадичката си, та подутото му, пребледняло лице да заприлича досущ на маска от филм на ужасите. Носът му приличаше на краставица. Усмивката му, нищо че беше сърдечна, само допълваше кошмарната картинка.

— Ако изляза в този вид пред американския „ПЕН“ клуб, мислиш ли, че копелетата най-сетне ще се заслушат какво им говоря?

— Божичко — възкликна Синтия, — добре са те наредили, няма що.

— Ентрейджиън — обясни Маринвил. — Да сте го срещнали случайно?

— Не — каза Стив. — И като съдя по това, което чух и видях, ни най-малко не държа.

Вратата се отвори със скърцане и в рамката застана някакво момче — с къса коса, бледо лице, облечено с екипа на „Кливлънд Индианс“, целият оплискан с кръв. В едната си ръка държеше фенер и сега го насочи последователно към лицата на новодошлите. Нещата започнаха да се нареждат в главата на Стив, подобно на парченца от мозайка. Каза си, че момчето трябва да е връзката и обяснението за всичко.

— Ти ли си Стив? — попита хлапакът.

Стив кимна.

— Аз съм. Това е Синтия Смит, а ти трябва да си моят приятел от телефона.

Момчето вяло се усмихна.

— Точно навреме се обади. Навярно сам никога не ще разбереш колко навреме се обади. Радвам се да се запознаем. Дейвид Карвър, предполагам?

Стив направи крачка напред и стисна свободната ръка на момчето, разведрен от изненадата, изписала се по лицето му. Един Господ знае как го беше изненадало него с това неочаквано иззвъняване.

— Откъде знаеш фамилията ми?

Щом Стив пусна ръката на Дейвид, Синтия на свой ред я пое в своята. Стисна я само веднъж, по мъжки.

— Намерихме караваната ви. Стив разгледа снимките от жабката.

— Я си признай — попита с най-сериозен тон Стив. — Наистина ли мислиш, че „Кливлънд“ са способни да спечелят Световната серия?

— Не ме е грижа особено, не и докато не ми се удаде възможност пак да им гледам мачовете — отговори Дейвид и невесело се усмихна.

Синтия се обърна към жената от пералнята — онази, която щяха да застрелят, ако имаха с какво.

— А това е…

— Одри Уайлър — представи се чернокосата. — Консултант-геолог към минно дружество „Диабло“. Поне бях такава. — Обходи женската тоалетна със замаяния си поглед. Първо се спря на кашона с бутилките, после на двете каси с бира, най-накрая на прекрасната риба, която продължаваше да плува по мръсния фаянс. — Точно сега нямам представа какво съм. Чувствам се като парче шунка, оставено три дни на слънце.

Докато говореше, Одри лека-полека се извръщаше към Маринвил. По всичко личеше, че той беше новият ангел-спасител, заместил Стив.

— Трябва да се махнем от града. Твоят приятел казва, че пътят бил затворен, но аз знам друг. Започва от мястото за товарене в началото на склона и излиза право на шосе номер 50. На паркинга има камиони, поне половин дузина…

— Сигурен съм, че твоите познания ще са ни от полза, но мисля, че не му е сега времето да бягаме — каза Маринвил. Беше напипал онзи професионален тон, с който успокояваше страстите в гърдите (обикновено на дами далеч след критическата възраст) на своите помощнички, които му пишеха литературните беседи — наричаше ги своите „културни бомбардировачи“. — Трябва първо да обсъдим нещата. Елате всички в залата. Там е една приказка, направо ще се шашнете.

— Ти какво, на глупак ли се правиш? — сопна се Одри. Хич не ни трябва да си губим времето в празни приказки, трябва да изчезваме оттук. — Отново огледа присъстващите. — Изглежда, не схващате какво се е случило тук. Тоя човек, Коли Ентрейджиън…

Маринвил отново насочи лъча на фенера нагоре и освети за секунда цялото си лице, оставяйки я добре да го огледа.

— Вече имах честта да го срещна, добре се вижда, и ми е много ясно какво се случва. Ела с нас в залата, госпожо Уайлър, и ще поговорим. Виждам, че си нетърпелива, но всичко е за наше добро. Шивачите казват: „три пъти мери, веднъж режи“ — много мъдра поговорка, не мислиш ли?

Тя го изгледа с все същото несъгласие, но щом той се насочи към вратата, го последва. Също както Стив и Синтия. Навън вятърът свистеше около киното, опитвайки се навярно да го събори из основи.

Черен силует на автомобил, автомобил с буркани на покрива, се движеше бавно в северна посока, през падналия като завеса мрак. Идваше откъм изкуствената планина, наречена „Китайският рудник“, от южната страна на Деспърейшън. Колата се движеше с угасени фарове: съществото зад волана виждаше достатъчно добре и в тъмното, нищо, че въздухът беше изпълнен с непрогледни облаци от пясък.

Колата задмина винарната в южния край на града. Падналата табела, на която пишеше: „МЕКСИКАНСКА КУХНЯ“, беше почти скрита под натрупалия се пясък: виждаха се само средните букви „СКА КУХ“. Автомобилът бавно се плъзна покрай сградата на общината, зави в паркинга и спря на мястото, от което беше тръгнал няколко часа по-рано. Зад кормилото едрата, изгърбена фигура, опасана с кожен колан през рамо, и окичена с шерифска звезда на катарамата, пееше с монотонен, безизразен глас: „Ще отидем, мила, да танцуваме, ще видиш ти… Как магията е музика, а музиката — аз…“

Съществото, седнало зад волана на автомобила, изключи двигателя и застана неподвижно на седалката си. Стоеше със сведена глава и барабанеше с пръсти по волана. От праха се появи летящата сянка на лешояд, който направи последна маневра във въздуха, преди да се приземи на капака на полицейската кола. Появи се втори, след него и трети. Последният изблъска другите и изцърка огромна курешка на ламарината.

Птиците се строиха в редица и се обърнаха към колата.

— Чифутите трябва да умрат — поздрави ги шофьорът. Католиците също. И мормоните. Так.

Вратата се отвори. Появи се единият крак, сетне и другият. Съществото, препасало кожения полицейски колан, се изправи в цял ръст и тръшна вратата след себе си. С едната си ръка държеше новата шапка. В другата носеше карабината, която оная жена, Мери, беше взела от бюрото пред килиите. Силуетът заобиколи сградата, за да влезе от централния вход. Встрани от стълбите чакаха двойка койоти. Те изскимтяха неспокойно, подгънаха крака и посрещнаха със зловещо хилене човека, който ги задмина, без дори да даде знак, че ги е забелязал.

Силуетът застана пред вратата, ръката му застина във въздуха. Вратата беше отворена. Вятърът почти я беше затръшнал… но тя все пак беше открехната.

— Какво, по дяволите? — промърмори създанието и отвори вратата. Със забързана крачка заизкачва стъпалата. Най-напред си сложи шапката (трябваше със сила да я нахлупи на главата си, която се бе уголемила), после пое карабината с две ръце.

На горната площадка лежеше мъртъв койот. Вратата към помещението с арестантските килии зееше отворена. Съществото с карабината пристъпи вътре. Беше повече от сигурно какво ще завари, но дори и така не сдържа гневния рев, който се откъсна от гърдите му. Навън, застанали пред входа на сградата, двата койота болезнено изскимтяха и се изпикаха на тротоара. Лешоядите, кацнали върху полицейската кола, също чуха гласа на съществото от горния етаж и неспокойно размахаха криле. После извъртяха глави един към друг, все едно се готвеха да си изкълват очите.

Килиите, в които доскоро стояха арестантите, сега бяха съвършено празни.

— Това момче — процеди през зъби създанието, застанало в рамката на вратата. Снежнобелите му ръце се открояваха на фона на черната пушка. — Това отвратително наркоманче.

Остана за миг на едно място, след което бавно пристъпи в празното помещение. Очите му шаваха нагоре-надолу по безизразното лице. Шапката — с широка, плоска периферия — се надигаше сякаш от само себе си под напора на щръкналите коси. Създанието имаше много повече коса от предишния притежател на шапката. Жената, която Коли Ентрейджиън беше повел от ареста надолу по стълбището, беше висока метър и шейсет и осем, тежеше шейсет и три килограма. Тази тук приличаше на нейната дебела сестра: метър и осемдесет и три висока, с широки като на мъж рамене, навярно тежка повече от сто кила. Беше си облякла работен комбинезон, взет по пътя от склада, преди да напусне мястото, което в минното дружество наричаха „гърмяща змия номер две“, а хората от града още преди повече от сто години бяха кръстили „китайската мина“. Гащеризонът се беше оказал леко тесен в гърдите и на ханша, но пак беше далеч по-удобен от старите дрехи, които същото това тяло беше носило допреди малко — и те, и всичко останало, което беше вълнувало Елън Карвър, можеха да служат единствено за боклука. Колкото до Ентрейджиън, от него съществото беше взело колана, значката и шапката. На бедрото висеше пистолетът му.

Разбира се, че ще носи пистолет. В крайна сметка Елън Карвър беше единственият защитник на закона западно от Пекос. Редът беше нейно задължение и Господ да е на помощ на всички, които се опитваха да й попречат в работата. Бившият й син например.

Създанието бръкна в горния джоб на комбинезона и извади малка статуетка. Паяк, издялан от сив камък. Паякът се олюля като пиян човек в дланта на Елън (един от краката му се беше отчупил), но това не можеше да прикрие грозотата и злобата, изписани в изражението му: в дупките на очите, в тъмночервеникавото желязо, претопено още преди хилядолетия, което ги изпълваше и стърчеше над главата, в устата, напомняща на ухилената паст на миниатюрен койот. На гърба на паяка се беше закачила някаква неясна фигурка, напомняща на цигулка.

— Так — изрече съществото, застанало до бюрото. Лицето изглеждаше размекнато и безформено, някаква жестока пародия на това, което само десет часа по-рано принадлежеше на жената, чела на дъщеря си книжката за Любопитния Джордж и пила чаша горещо какао. Само очите кипяха от живот: те можеха да вникнат във всичко наоколо, да просмучат въздуха със своята отрова, също като съществото, застанало в дланта й. Съществото прехвърли статуетката от едната ръка в другата и я вдигна на светлината на полилея над бюрото.

— Так ах лах! Тик ах лах! Ми хим, ен шоу! Ен шоу!

От тъмното стълбище, от пукнатините в паркета, от мрачните ъгълчета на килиите към него се завтече цяла армия от паяци.

— Так! — заповяда напевно съществото. — Ми хим, ен шоу.

Сякаш вълна мина през редиците на заслушалите се паяци. Бяха може би петдесет на брой, не по-големи от гроздови зърна. В следващия миг кръгът се разтвори и паяците, строени в две редици, се насочиха към вратата. Съществото, което се бе наричало Елън Карвър, преди Коли Ентрейджиън да я беше отвел в Китайската яма, остана да ги наблюдава. След което прибра статуетката обратно в джоба си.

— Чифутите трябва да умрат — обърна се съществото към празните килии. — Католиците трябва да умрат. Мормоните трябва да умрат, феновете на Грейтфул Дед трябва да умрат. — Тук за миг се спря. — Малките християнчета също трябва да умрат.

Съществото вдигна двете ръце на Елън Карвър и забарабани с пръстите на Елън Карвър по яката на Елън Карвър.

— Мамка му стара! — възкликна Стив. — Това е страхотно.

— Странно, не ще и дума — отсъди на свой ред Синтия и бързо се огледа да се увери, че не е засегнала стареца. Билингзли обаче не се виждаше никъде.

— Млада госпожице — поправи я Джони. — Странни са гръндж-клубовете, единственото изобретение, с което вашето поколение може да се похвали. Това тук изобщо не е странно. Дори бих казал, че е прелестно.

— Странно е — настоя на своето момичето, но не можеше да крие повече усмивката си.

Джони предполагаше, че „Американският запад“ е бил построен през десетилетието веднага след Втората световна война, тогава когато кината вече не приличаха на старомодните халета от първата половина на века, но пък още не можеха да се сравнят с уютните кутийки с долби озвучаване, каквито бяха модерни напоследък. Билингзли беше включил лампите над екрана и на „партера“, както навярно са се изразявали навремето, та гостите можеха спокойно да огледат цялото помещение. Залата беше голяма, но абсолютно гола. Като се изключат декоративните стенни глобуси, собствениците си бяха спестили украсата. Повечето от седалките си бяха по местата, но червената дамаска беше избеляла и изтъняла, при това миришеше на плесен. Екранът представляваше огромен бял правоъгълник — същият, на който преди години Рок Хъдсън се беше прегръщал с Дорис Дей, през който бяха пробягвали колесниците на Чарлтън Хестън и Стивън Бойд. Беше дълъг поне дванайсет метра, висок — шест, и от мястото, на което Джони беше застанал, изглеждаше като екран на автокино.

Пред екрана имаше подиум — навярно изпълняващ само конструктивни функции, защото по времето, когато са строели киното, водевилът отдавна е бил отмрял като жанр. Дали изобщо някой беше използвал сцената за нещо? Най-вероятно да: за политически събрания, при закриване на учебната година, може би дори за някоя общорегионална олимпиада по правопис. За каквото и да бе предвидена сцената обаче, повече от сигурно беше, че хората, присъствали на скромните селски празненства, не са си представяли нейното последно предназначение.

Джони се огледа, леко разтревожен да не се е случило нещо с Билингзли. Старецът се появи откъм тесния, къс коридор, който свързваше тоалетните с пространството пред сцената — там, където сега се бяха събрали останалите. „Старчето си има някъде скрита бутилка, отишъл е да удари някоя глътка, нищо повече“ — успокояваше се Джони. Когато обаче ветеринарят мина покрай него, не успя да долови дъх на алкохол от устата му, а в това отношение беше безпогрешен, особено от мига, в който стана въздържател.

Последваха Билингзли на сцената. Джони вече мислено беше нарекъл (и не без известна нежност) малката група „Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън“. Краката им чаткаха по дъските, залата подемаше ехото, бледите им сенки се проточваха до безкрай на светлината на лампите по рампата. Билингзли ги беше запалил от някакво отделение на електрическото табло при левия вход на залата. Над оръфаните червени седалки лъчи мъждива светлина потрепваха за миг и изчезваха в мрака, спуснал се като огромен свод над главите им. А над невидимия свод също от всички страни на залата — все същият вятър от пустинята виеше ли виеше. От този звук кръвта застиваше в жилите на Джони…, но не можеше да отрече, че е някак странно привлечен от красотата му… в какво точно се състоеше тази красота обаче, още да не можеше да разбере.

„О, я не лъжи, много добре знаеш. Билингзли и неговите приятели също са знаели, иначе нямаше да идват тук. Господ те е създал, за да чуеш този звук, за да попаднеш в помещение като това, където всичко кънти и ехти трижди по-силно. Чуваш вятъра дори когато седнеш пред екрана с приятели, дори когато сенките ви се проточат по стените, а вие вдигате една след друга наздравици за миналото. Шумът на вятъра напомня, че няма нищо лошо в това да се откажеш, че да се откажеш от всичко е дори единственият смислен избор. Шумът на вятъра ти нашепва за сладостите на празнотата, за удоволствията на нищото.“

В средата на прашния подиум, точно пред голия екран, беше сглобена същинска дневна стая — с кресла, канапета, лампиони, масичка за кафе, дори телевизор. Цялата мебелировка беше подредена върху голям килим. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в секцията за мебелни гарнитури на някой универсален магазин, но Джони беше повече склонен да се сеща за пиесите на Йожен Йонеско: ако драматургът беше писал сценарий за „зоната на здрача“, навярно декорите биха представлявали нещо подобно. Централно място заемаше барчето от дъбово дърво. Джони прокара замечтано длан по плота, докато Билингзли включваше една след друга лампите. Писателят забеляза, че електрическите шнурове се губят в малки процепи в долната част на екрана. Всяка една от пролуките беше прихваната от двата си края със скоч, за да не се разширява повече.

Билингзли посочи с глава барчето:

— Взехме го от старото „Кръгло ранчо“. Бяха го извадили за продан на търга при Клейтън Лъвинг. Двамата с Бъз Хансен се обединихме и успяхме да го купим за седемнайсет долара. Мо’ете ли да повярвате?

— В интерес на истината не — обади се Маринвил, докато пресмяташе наум колко биха се бръкнали за подобно парче в някое от мъничките антикварни магазинчета в Сохо. Отвори двойната врата на барчето, колкото да се увери, че е добре заредено. При това с добра стока — не от най-скъпото, но все качествено. Затова и побърза да затвори: бутилките, наредени по рафтовете, го предизвикваха много по-неустоимо от шишето „Джим Бийм“, което си беше свил от „Бухала“.

Ралф Карвър седна на люлеещия се стол и обиколи с поглед празните редове на киното с надеждата, че все пак може би сънува. Дейвид се беше приближил до телевизора.

— Това пък какво е, а, да виждам — забеляза той видеото отдолу и клекна да огледа касетките, наредени върху него.

— Синко… — понечи да го спре Билингзли, но се отказа. Дейвид прехвърли набързо касетите: „Студентки, жадни за секс“, „Покварени дебютантки“, „Стюардесите сладурани, част 3“, и ги върна на мястото им.

— Наистина ли това гледате?

Билингзли вдигна рамене. Изглеждаше едновременно смутен и уморен.

— Много сме стари, синко, за да участваме още в родеото. Някой ден навярно ще разбереш.

— Е, това си е ваша работа — изправи се Дейвид. — Просто любопитствах.

— Стив, я погледни тук — повика го Синтия. Вдигна ръце високо над главата си, кръстоса ги при китките и размаха длани. Голям черен силует размаха мързеливо криле по екрана, посивял от десетилетия натрупвал се прах. — Гарван. Не е зле, нали?

Той се усмихна, застана до нея, опъна две ръце пред тялото си и отпусна единия си пръст надолу.

— Слон! — засмя се Синтия. — Страхотно!

Дейвид също се засмя. Баща му се обърна към тримата и на свой ред се усмихна.

— Не е зле за момче от Лъбък! — подразни Стив Синтия.

— Дръж си езика зад зъбите, да не почна пак да те наричам „бонбонче“.

Тя му се изплези със затворени очи и размаха пръсти край ушите, с което до такава степен напомни на Джони за жена му Тери, че той прихна да се смее. Стресна се, дори се ужаси от гласа си. Струваше му се, че някъде в часовете между срещата с Ентрейджиън и падането на нощта се беше твърдо зарекъл никога повече да не се засмее през живота си… най-малкото — на нищо весело.

Мери Джаксън, която крачеше напред-назад из въображаемата дневна и се интересуваше живо от всеки предмет, вдигна очи към слона на Стив.

— Мога да наподобявам небостъргачите на Ню Йорк — похвали се тържествено тя.

— Друг път! — отвърна й предизвикателно Синтия, но идеята и се стори любопитна.

— Да видим! — подкани я Дейвид. Беше вперил поглед в екрана, все едно очакваше да се появят надписите на поредния филм за Ейс Вентура.

— Дадено — съгласи се Мери и вдигна ръце с разтворени пръсти. — Сега, да видим… само секунда… Бях го научила по време на летен лагер, а това беше преди доста време…

— Какво, по дяволите, ви е прихванало всички?

От пискливия вопъл сърцето на Джони замалко пак щеше да спре, изглежда, и останалите се бяха стреснали не по-малко от него. Мери чак изпищя от изненада, силуетът на небостъргачите, които аха-аха да се покажат на екрана, изчезна от фокус и скоро се стопи напълно.

Одри Уайлър беше застанала на средата между вратата вляво от подиума и импровизирания хол. Лицето й беше бледо като платно, ококорените й очи хвърляха заплашителни искрици. Огромната й сянка се беше залепила за екрана, напомняйки без капка съмнение на Батман.

— Вие сте не по-малко побъркани от него. В този момент той е някъде наоколо и ни търси. Точно в този момент. Не си ли спомняш колата, която чухме, Стив? Това беше той, връщаше се от някъде! А вие стоите тук… включили сте всички светлини… и си играете игрички!

— Светлините не могат да се видят отвън, дори да ги бяхме включили всички — възрази й Билингзли. Гледаше Одри хем замислено, хем с известно безпокойство. „Все едно, помисли си Джони, се чудеше къде я е виждал.“ Може би в „Покварени дебютантки“. — Това е кино, имай предвид, изолирано и звуково, и светлинно. Затова и с бандата обичахме да се събираме тук.

— Да, но той ще дойде да провери. И ако гледа много внимателно и се вслушва много внимателно, няма как да не ни открие. В градче като Деспърейшън скривалища няма много.

— Нека ни открие — отвърна й някак глухо Ралф Карвър и надигна пушкалото в ръцете си. — Той уби дъщеря ми и отведе жена ми в неизвестност. Имах възможност не по-малка от вас, госпожо, да се уверя на какво е способен. Нека дойде, щом иска. Имам да му предам бързата поща.

Одри го изгледа за момент, сякаш не беше сигурна дали бе разбрала правилно думите му. В погледа му не можеше да открие и искрица живот. Обърна за секунда внимание на Мери, колкото да се увери, че жената не представлява интерес, и отново се спря на Билингзли.

— Може да се промъкне, без да го усетим. Място като това сигурно има поне няколко входа. Повече от пет-шест дори.

— Да, и всички са добре залостени с изключение на прозореца на дамската тоалетна — увери я Билингзли. — Сега се връщам оттам: заредил съм цял куп бирени шишета на перваза зад стъклото. Ако реши да отвори, прозорецът ще избута бутилките, те ще паднат на пода и ще се натрошат на парчета. Ще го чуем, госпожо, няма как и когато се появи, така ще го надупчим с олово, че можете да го занесете на вторични суровини.

Докато говореше заканителните си нелепости, Билингзли постоянно местеше очи от лицето й, което си беше много добре, и краката й, за които Джон Едуард Маринвил имаше скромното мнение, че са повече от забележителни.

Непознатата продължаваше да гледа възрастния мъж пред себе си, все едно се е сблъскала с най-големия глупак в живота си.

— Ти да си чувал нещо за ключове, дъртако? В градчета като това ченгетата имат ключове за всички заведения.

— За всички работещи заведения — съгласи се Билингзли. — Но „Американският запад“ от доста време е затворен. Вратите не са просто заключени, те са заковани с дъски. Децата използваха аварийното стълбище да влизат отпред, но това свърши още миналия март поради срутването на стълбите. Не, тук сме в по-голяма безопасност откъдето и да било.

— В по-голяма безопасност от къщи — подкрепи го Джони.

Одри се извърна към него с ръце на кръста.

— Е, какво възнамерявате тогава да правите? Да останете тук и да се забавлявате със сенките на животни върху киноекрана?

— Успокойте се, де! — тросна й се Стив.

— Ти се успокоявай колкото си искаш! — нахвърли му се тя. — Аз искам да се махна оттук!

— Всички това искаме, но не му е сега времето — обясни Джони и се огледа за подкрепа от останалите. — Някой да е на друго мнение?

— Ще бъде пълна лудост да се измъкнем по тъмно — каза Мери. — Вятърът духа с поне двайсет метра в секунда, ще ни отнесе.

— И какво очаквате да се промени утре, когато бурята отмине и слънцето се покаже? — попита Одри. Продължаваше да гледа Джони.

— Мисля, че докато бурята свърши, нашият приятел Ентрейджиън може да не е между живите — отговори той. Ако вече не е умрял.

Ралф вдигна глава и кимна в знак на съгласие. Дейвид клечеше до телевизора с ръце, опрени на коленете. Слушаше съсредоточено разговора им.

— Защо? — зачуди се Одри. — Как така?

— Не сте ли го виждали? — попита Мери.

— Разбира се, че съм го виждала. Само че не днес. Днес само слушах как се разкарва с колата нагоре-надолу… и как си говори сам на себе си. В интерес на истината от вчера не съм го виждала.

— Тук някъде има ли източник на радиация, госпожо? — попита Ралф. — Да не би мястото да е било хранилище на ядрени отпадъци, на обезвредено оръжие? Бойни глави, нещо такова? Защото ченгето най-определено даваше вид, че се разпада пред очите ни.

— Не мисля, че става дума за облъчване — възрази Мери. — Виждала съм снимки…

— Хей — вдигна ръце Джони. — Имам предложение. Мисля, че ще е най-добре да седнем и да обсъдим нещата. Съгласни? Ако не друго, ще убием времето, пък в крайна сметка може да изникне идея какво да правим занапред. Обърна се към Одри, дари я с най-ослепителната си усмивка и за свое облекчение видя известни признаци на успокоение. Е, мадамите може би вече не се разтапяха от умиление пред чара му, но още можеше да ги печели. — Във всеки случай ще свършим нещо по-конструктивно от това да си играем на сенки.

Усмивката му поугасна и той се обърна да изгледа всеки поотделно: Одри, застанала на самия ръб на килима, облечена в своето фрапантно секси костюмче; Дейвид, клекнал до телевизора; Стив и Синтия, седнали на облегалките на затрупаното с вещи кресло, навярно купено на същия търг като бар-плота; Мери, права до екрана с ръце, скръстени пред гърдите, подобно на гимназиална учителка; Том Билингзли, прибрал за по-сигурно ръце зад гърба, за да не се поддаде на изкушенията от лавиците под бара; Ралф в голямото кресло, потънало отчасти в сянка, с почти затвореното си от отока ляво око. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън, всички строени за проверка.

„Какъв екип — каза си Джони. — Все едно гледам Манхатън Трансфър преди концерт в пустинята.“

— Има и друг повод за разговор — допълни той. Погледа му привлякоха уголемените им сенки по екрана. За секунда всички му заприличаха на огромни птици. Сети се за Ентрейджиън, как му обясняваше, че лешоядите пърдели, че били единствените птици, които го правели. Спомни си как Ентрейджиън му беше казал: „По дяволите, ние всички сме надживели «защо»-то, ти поне добре го знаеш.“ Джони си каза, че навярно това е била най-ужасяващата реплика, която е чул през живота си. Най-вече защото звучеше правдоподобно.

Джони бавно кимна, все едно разговаряше с невидим събеседник, и продължи нататък.

— През живота си съм виждал невероятни неща, но досега не съм се сблъсквал с прояви на свръхестествени сили. Навярно до днешния ден. И което най-много ме плаши, е чувството, че свръхестествените събития около мен могат тепърва да продължат. Не знам. Единственото, в което съм сигурен, е, че през последните няколко часа ми се случиха куп необясними неща.

— За какво говориш? — попита Одри, готова да ревне като малко дете. — Малко ли лоши неща се случиха, та трябва сега да си разправяме допълнително небивалици?

— Така е — съгласи се Джони. Тихият му глас излъчваше съчувствие, на каквото сам не се беше чувствал способен. — И все пак, това не променя нещата.

— Ще разговарям далеч по-добре, ако стомахът ми престане да стърже — обади се Мери. — Предполагам, че тук няма никъде ядене?

Том Билингзли затърка подметка в пода и я изгледа с известно неудобство.

— Няма кой знае какво, госпожо. Тук идвахме обикновено по вечерно време, да пийнем и да си поговорим за отминалите дни.

Мери тъжно въздъхна.

— Така и предполагах.

Той обаче посочи с ръка дясната врата.

— Преди няколко дни Марти Ивс донесе някаква торбичка с продукти. Най-вероятно консерви със сардина. Марти обичаше най-много сардина и обикновени бисквити.

— Тц — отвърна недоволно Мери, но все пак предложението й прозвуча интересно. Джони си каза, че след два-три часа и на аншоа би се зарадвала.

— Ще отида да погледна, може и друго да е донесъл — размърда се Билингзли. Не изглеждаше въодушевен от идеята.

Дейвид се изправи:

— Ако искате, аз ще отида.

Билингзли вдигна рамене. Отново беше вперил поглед в Одри, забравяйки напълно за сардините на Марти Ивс.

— Като излезеш през вратата, вляво се пада ключът за лампата. Точно срещу теб има няколко рафта. Каквото носехме за храна, слагахме го там. Можеш да намериш и „Снакс“.

— Вие, момчета, може и да сте си попийвали здравата, но поне сте се сещали да донесете нещо за мезе — похвали ги Джони. — Това ми харесва.

Ветеринарят го изгледа за секунда, отново вдигна рамене и се съсредоточи върху краката на Одри Уайлър. Тя не забелязваше интереса му или поне не реагираше.

Дейвид тръгна към вратата, насред пътя се спря, върна се и взе револвера. Погледна към баща си, но Ралф се беше загледал в някаква точка пред себе си, някъде из тапицираните в червено седалки на киното. Момчето грижливо натика пистолета в джоба си, така че само дръжката да се подава, и се запъти към изхода. Докато минаваше покрай Билингзли, попита дали в сградата има течаща вода.

— Тук сме в пустинята, синко. Щом някоя сграда стане необитаема, първата работа е да спрат водата.

— Много лошо. Целият съм в сапун. Сърби ужасно. Дейвид остави групичката, стигна вратата и бръкна зад рамката в търсене на ключа за лампата. След малко коридорът грейна от светлина и Джони облекчено си отдъхна — част от съзнанието му беше очаквала нещо да се нахвърли на момчето в тъмното. Билингзли също го беше следил с поглед.

— Това, което момчето направи в участъка, как излезе от килията, беше направо невъзможно — отсъди Билингзли.

— Ако беше невъзможно, сега щяхме да си киснем зад решетките — каза Джони. Наглед говореше като нормален, трезво разсъждаващ човек, какъвто винаги е бил, но ветеринарят само изричаше на глас мисъл, която му беше идвала наум и на него. Дори му беше хрумнало и научно определение на феномена „чудеса без характер на сензация“. Щеше да си го запише в бележника, ако не го беше изпуснал на шосето. — Или според теб още сме в затвора?

— Не, в киното сме, и всички видяхме с очите си какво направи Дейвид — съгласи се Билингзли. — Как се насапуниса и се провря между решетките, все едно семка от диня ти бяга между пръстите. Всичко изглеждаше логично. Но ще ти кажа нещо, приятел, дори и йога не би могъл да го направи. Не заради друго, а заради главата. Каквото ще да казваш, главата трябваше да се заклещи между железата.

Обходи всички с поглед, спирайки се по-продължително на Ралф. Той беше вдигнал очи в негова посока, но Джони не беше сигурен дали изобщо разбира какво говори старецът. Толкова по-добре.

— Накъде биете? — попита Мери.

— Не съм много сигурен — каза Билингзли, — но мисля, че ще постъпим правилно, ако оставим господин Карвър-младши да ни води. — Замисли се за малко и добави: — Тук имаме една стара поговорка, гласяща, че в студена нощ не e важно кой пали огъня.

Нещото вдигна умрелия койот и внимателно го огледа.

— „Сома“ умира, „пневма“ си отива, само „саркс“ остава — каза то с глас, повече от странен: едновременно звучен и лишен от всякакъв тон. — Така е било винаги; така ще бъде винаги; животът те изсмуква, сетне умираш.

Нещото отнесе умрелия звяр на долния етаж. Лапите и разбитата глава безпомощно се люшкаха, тялото се беше смалило, все едно от него бе останала единствено одраната кожа. Създанието, което го държеше, застана за момент пред външната врата на общинската сграда, впери поглед в мрака и се заслуша във вятъра.

— Co ках сет — възкликна то на глас, обърна се и заедно с койота влезе в помещението с гишетата. Погледна към закачалките вдясно от вратата и веднага забеляза, че момиченцето — Пай, както я наричаше брат й, — е било свалено от мястото си и увито в една от завесите.

Изпитото лице на съществото се изкриви в гневна гримаса, докато погледът шареше по закрития с платнището детски силует.

— Свалил я е! — констатира то на глас, все едно говореше на койота. — Проклетото хлапе я е свалило! Глупаво, създаващо неприятности хлапе!

Да, немирно хлапе, невъзпитано хлапе… глупаво хлапе. В известен смисъл последното определение си оставаше най-близко до истината. Глупавото християнче, което се бе опитало поне с малко да подреди нещата, все едно беше възможно нещо да бъде наред, все едно смъртта беше някакъв нецензурен надпис по стената, който с известни усилия може да бъде изтрит. Може би си мислеше, че затворената книга ще бъде отворена отново отначало, за да завърши другояче…

И все пак гневът се беше смесил с чувство на страх, което като жълта нишка се провираше през червения плат на омразата — момчето не се предаваше, значи и другите с него не се бяха предали. Не трябваше и да помислят да избягат от

(Ентрейджиън нея него тях)

ареста, дори и килиите им да стояха с широко отворени врати. И все пак бяха го направили. Заради момчето, заради нещастното, надуто, главозамаяло се християнче, което бе имало безочието да свали оная малка мръсница сестра си, да я изпрати с нещо, позволяващо си да прилича на погребение…

Пръстите и дланите на съществото усещаха топлина. То свали поглед в ръцете на Елън Карвър и забеляза, че и двете чак до китките са потънали в разперения корем на койота.

Беше възнамерявало да окачи койота на някоя от свободните куки, не за друго, а защото по подобен начин бе постъпило и с много други, но сега му хрумна по-добра идея. Пренесе койота през помещението, клекна над увития в зеленото перде труп и дръпна края. С мълчалива злост изгледа умрялото момиче, което беше израсло в безжизненото тяло пред нея.

Да посмее да я повие!

Съществото издърпа облечените като в кървави ръкавици ръце на Елън от вътрешностите на койота и положи животното върху трупа на Кирсти. Разтвори устата му и я обви около врата на детето. В подобна картина на смъртта имаше нещо и зловещо, и опияняващо: все едно беше изскочило от някоя гравюра в книжка със страшни приказки.

— Так — прошепна съществото и се ухили. Долната устна на Елън Карвър се издаде напред. Тънка, почти незабележима струйчица кръв протече по брадичката й. Пропадналото, самонадеяно момченце едва ли беше предполагало какво ще променят в декора, който само бе разместило. Съществото си представяше очарованието на мига, в който Дейвид разбере! Ех, да видеше с очите си колко малко е постигнало с напразните си усилия, колко лесно християнското благоприличие може да бъде обърнато наопаки, хората само си въобразяват, че представляват единици, а всъщност са си кръгли нули…

Съществото придърпа края на пердето до врата на койота. Детето и звярът изглеждаха почти като любовници. Колко му се искаше момчето да бъде тук! Бащата — също, но най-вече момчето. Защото именно момчето се нуждаеше от превъзпитание.

Пак то се оказваше и единствено опасното. Иззад гърба на съществото се дочу тихо потропване, толкова тихо, че друг освен него едва ли би го доловил. Съществото се извърна и удостои с поглед завръщащите се паяци-отшелници. Те влязоха през вратата към стълбището, свиха вляво, след което се впуснаха да се катерят по стената, преминавайки по обявите за общински оферти и търсене на доброволци за есенните празненства по случай Деня на пионера. Над една от хартиите — гласяща, че на неофициално събрание служителите от минно дружество „Деспърейшън“ щели да обсъждат възстановяването на рудодобива в така наречената „китайска мина“, — паяците спряха и се построиха в окръжност.

Високата жена с комбинезона и полицейския колан се изправи и ги приближи. Кръгът на стената потрепери в израз може би на страх, може би на вълнение, може би на двете едновременно. Жената прибра една в друга окървавените си ръце, след което разтвори длани, обърнати към стената.

— Ах лах!

Кръгът се разтвори. Паяците побързаха да се подредят в друга форма подобно на масовка по време на спортни церемонии. Изписаха буквата „а“, сетне отново развалиха редици, за да се строят под формата на „м“. Сетне на стената се появиха една след друга буквите „е“, „р“, „и“.

Докато паяците се чудеха как точно да изпишат „к“-то, съществото им направи жест да се махат.

— Ен тоу — рече то. — Рас.

Паяците се спряха насред пътя и възстановиха треперливия си кръг.

— Тен ах? — попита съществото след секунда, при което паяците се построиха отново в овал, само че по-различен. Жената, която си беше присвоила пръстите на Елън Карвър, изгледа за известно време фигурата на стената, заигра с пръстите на Елън по яката на ризата й, сетне махна към стената. Кръгът се стопи, паяците се спуснаха надолу по стената и се заизнизаха по пода.

Съществото излезе отново на стълбището, без да обръща внимание на гадините, които пъплеха в краката му. Имаше ли нужда от тях, паяците щяха да бъдат на линия, това му беше достатъчно.

Застана пред двукрилата врата и отново впери поглед в тъмнината. Не можеше да види старото кино, но не се и налагаше; то знаеше къде точно се намира „Американският запад“, само на двеста метра в северна посока, след единственото кръстовище в града. Благодарение на „цигулките“ то вече знаеше къде се намират и те.

Къде се намираше най-вече то, дрисливото християнче.

Джони Маринвил отново разказа историята си: този път от игла до конец. За първи път от дълги години се опитваше да бъде кратък: критиците от цяла Америка биха го аплодирали, ако го чуеха, но едва ли щяха да повярват на ушите си. Джони разказа как бил спрял насред шосето, за да се облекчи, как в това време Ентрейджиън набутал марихуаната в багажника на мотоциклета. Разказа за койотите — за онзи, на който Ентрейджиън беше говорил, и за другите, наредили се като почетен шпалир около полицейската кола, — за боя, който беше ял от полицая. Спря се по-подробно на убийството на Били Ранкорт, след което, без да променя с нещо тона си — на случая с лешояда, който го беше нападнал, по всичко личало, по заповед на Коли Ентрейджиън.

Лицето на Одри Уайлър излъчваше дълбоко недоверие, но Джони забеляза как Стив и хърбавото момиче, което помощникът му бе подбрал незнайно къде, си разменят погледи, все едно знаят за какво става дума. Не си направи труда да поглежда останалите, вместо това сведе очи, опитвайки се да събере в няколко изречения това, заради което бе започнал цялата си пледоария.

— Искаше да му духам. Мисля, че се очакваше да захленча и да започна да го моля за милост, но на мен идеята не ми се стори толкова отблъскваща, колкото Ентрейджиън навярно е предполагал. Духането си е банална проява на сексуален тормоз в ситуации, когато някой е превишил властта си над другите, но то далеч не е това, което изглежда отстрани. На повърхността подобно сексуално насилие представлява проява на власт и агресивност, под нея обаче става дума за гняв, породен от страх.

— Благодаря ви, доктор Рут — прекъсна го Одри, — в следващото предаване ще обсъждаме проблема с детската престъпност…

Джони я погледна без видимо да се е засегнал.

— Написал съм роман за сексуалното насилие сред хомосексуалистите. „Тибурон“. Не беше голям успех в очите на критиката, но бях разговарял с много хора и мисля, че фактическата основа си я биваше. Работата е там, че вместо да ме изплаши, Ентрейджиън само ме вбеси. Вече си бях казал, че така и така нямам какво да губя, краят му е ясен… Казах му, че с удоволствие ще налапам патката му, но и че с удоволствие ще му я отхапя. Тогава… тогава…

Той се замисли толкова усилено над думите си, колкото не се беше замислял над нито един пасаж от книгите си през последните десет години.

— Тогава изтървах една от неговите безсмислени думички. Поне на мен ми изглеждаха безсмислени, реплики от измислен език, въздействащи по-скоро със звученето, отколкото със съдържанието си…

— „Так“ ли беше думата? — попита Мери.

Джони кимна.

— Да, и тази дума, изглежда, значеше нещо и за койотите, и за Ентрейджиън. Когато я изрекох, той някак си се прибра в себе си…, след което извика лешояда да ме нападне в гръб.

— Не вярвам на подобни нелепости — възрази Одри. — Разбирам, че си известен писател или каквото ще, виждам, че си човек, който не обича да му теглят думите на кантар, но пак няма да ти повярвам.

— Всичко си е самата истина — настоя Джони. — Ти не си ли видяла нещо подобно? Животни да изпадат в необичайни състояния, да се нахвърлят на хора?

— Аз се криех в градската пералня — натърти Одри. — Хей, на английски говоря.

— Но…

— Виж какво, разбирам, че ти се иска да видиш необичайно и агресивно животинско поведение — каза Одри. Приведе се и продължи: — Имаш предвид Коли. Такъв, какъвто е в момента. Изби всичко живо, видя сметката на всеки, изпречил се на пътя му. Това не ти ли се струва достатъчно? Трябва ли да си измисляме дресирани лешояди, за да звучи по-страшно?

— Ами дресирани паяци? — намеси се Стив. С кльощавото момиче се бяха прегърнали на креслото, вместо да седят на облегалките.

— Какви дресирани паяци?

— Да си виждала паяци, които… ъ-ъ … да се събират на стадо?

— А защо не на ято? — заяде се Одри, в чийто поглед недвусмислено се четеше: „ВНИМАВАЙТЕ, ИМАТЕ СИ РАБОТА С НЕНОРМАЛЕН“.

— Добре де, не използвах най-правилната дума: група движещи се заедно паяци. Паяци, събрали се на глутница. Като вълци. Като койоти.

Тя поклати глава.

— Ами змии?

— И змии не съм забелязала. Нито койоти. Ако това е от значение, дори не съм видяла куче да кара колело с шапка на главата. Не съм чувала за нищо подобно.

В този момент Дейвид се качи обратно на сцената. Носеше кафява кесия, от онези, които продавачите в магазина даваха на клиенти с по-скромни покупки — бисквити, закуски, картони мляко или една-две кутии бира. Беше стиснал под мишница и кутия солени бисквити.

— Намерих нещо за хапване.

— Наистина? — погледна Стив с недоверие кутията и малката хартиена торбичка. — С това можем да нахраним цяла Америка. По колко мислиш, че ни се полага, Дейви? По една сардинка и две бисквитки на човек?

— Всъщност, има предостатъчно — не се съгласи Дейвид. — Много повече, отколкото предполагате. Хм… — огледа се той замислено и с известно притеснение. — Дали ще има някой нещо против да прочета малка молитва, преди да раздам храната?

— Молитва преди ядене? — учуди се Синтия.

— Точно така.

— Все ми е тая — вдигна рамене Джони. — Мисля, че каквото си измолим, все ще е за добро.

— Амин — подкрепи го Стив.

Дейвид остави торбичката и кутията на пода между гуменките си. Затвори очи и прибра ръце, опрени пръст до пръст, пред лицето си. На Джони му направи впечатление колко скромно е момчето. В този най-непринуден жест се криеше грация, непостижима за повечето хора.

— Господи, молим те да благословиш храната, която се каним да ядем — произнесе Дейвид на глас.

— Да, всичко, което се намира пред нас — обади се отново Синтия и по лицето й се изписа веднага съжаление, задето не си е замълчала. Дейвид обаче не изглеждаше засегнат: може би изобщо не я беше чул.

— Благослови нашата дружба, грижи се за нас и ни освободи от злото. Моля те, бди и над майка ми, ако това не противоречи на волята Ти. — Той се умълча, след което допълни, по-тихо: — Навярно противоречи, но моля Те, ако не, погрижи се. Уповавам се на Христа. Амин.

И отвори очи.

Джони беше трогнат. Кратката молитва на момчето го беше засегнала същото онова място в душата му, до което Ентрейджиън така и не беше успял да се докосне.

„Разбира се. Защото момчето наистина вярва в това, което говори. По своя си скромен начин то е способно да превърне папа Йоан Павел с неговите карнавални дрехи и шапчица, все едно купена в Лас Вегас, в най-праведния християнин.“

Едва сега Дейвид се наведе и вдигна скромните продукти, които беше намерил в коридора. По лицето му се четеше тържественост, все едно даваше вечеря в чест на Деня на Благодарността.

— Заповядай, Мери — извади той консерва сардини. — Отварачката е прикрепена отдолу.

— Благодаря, Дейвид.

Той се усмихна.

— Благодарете на приятеля на г-н Билингзли. Храната е негова, не моя. — След което й подаде и бисквитите. — Би ли раздала на останалите?

— Вземи, колкото ти е нужно, другото остави — рече замислено Джони. — Така ни учеха приятелчетата от Кръжока… а, Том?

Ветеринарят го удостои с влажния си поглед, но не каза нищо.

Дейвид връчи друга консерва на Стив и трета — на Синтия.

— О, не, сладък, няма нужда — опита се да му върне своята момичето. — Ще си поделим една със Стив.

— Няма защо — увери я Дейвид. — Има за всички. Честна дума.

След което даде от сардините на Одри, на Том и на Джони. Джони обърна на два пъти консервата в ръце, все едно искаше да се увери, че е реална. Най-накрая разкъса обвивката, откачи ключето, пъхна го в дупката и започна да върти. Щом в носа го блъсна миризмата на риба, изведнъж установи колко е гладен. Ако някой му беше казал, че ще се нахвърли с такъв апетит на консерва жалки сардини, навярно щеше да му се изсмее.

Нещо го потупа по рамото. Беше Мери, която поднасяше кутията с бисквити на околните. Изглеждаше, все едно не е на себе си от щастие. От устата й се стичаше рибен сос.

— Вземи си — подкани го тя. — Чудесни са. Наистина!

— Ъ-хъ — съгласи се Синтия. — Винаги съм казвала, че бисквитка в нужда се познава.

Джони пое кутията, погледна вътре и видя, че само една от хартийките е пълна, при това наполовина. Бисквитите бяха кръгли, тьмнооранжеви на цвят. Той си избра три и ги пъхна в устата си. Сърдитият му стомах отказваше да поеме повече, затова нямаше как да награби още, преди да предаде кутията на Билингзли. Погледите им се кръстосаха за миг и в ушите му прозвуча гласът на стареца, който твърдеше, че и йога не би могъл да мине. Заради главата. Разбира се, не биваше да забравя и случая с мобифона: когато апаратът беше в ръката на момчето, се бяха показали три чертички на екрана, а когато той самият се бе опитвал да набира — нито една.

— Това решава спора веднъж завинаги — заговори Синтия с пълна уста. Гласът й издаваше същата радост, като погледа на Мери отпреди малко. — Храната е много по-хубаво нещо от секса.

Джони погледна към Дейвид. Беше се опрял на една от облегалките на креслото, където седеше баща му и се хранеше. Консервата на Ралф стоеше в скута му непокътната, докато Карвър все така гледаше празните седалки на залата. Дейвид извади внимателно две рибки от своята консерва, сложи ги на бисквита и ги подаде на баща си, който задъвка съвсем машинално, все едно не беше гладен, ами само бързаше да преглътне. Да наблюдава момчето в подобна проява на синовна нежност, накара Джони.да се почувства неудобно, все едно се намесваше в интимния му живот. Отмести очи и забеляза кутията с бисквити на земята. Всички бяха заети с яденето и никой не обърна внимание на Джони, който се наведе, вдигна бисквитите и ги погледна отблизо.

Всеки беше изял поне пет-шест (Билингзли навярно повече: дъртият пръч си беше натъпкал устата), но кутията си оставаше наполовина пълна.

Ралф разказа за трагедията на семейство Карвър, доколкото му позволяваха възможностите, тъпчейки се с риба между изреченията. Опитваше се да прочисти съзнанието си, да се върне на земята — повече за доброто на Дейвид, отколкото заради самия себе си, — но не беше лесно. Пред очите му продължаваше да витае образът на Кирсти, просната на стъпалата, а след това — сцената, когато Ентрейджиън бе отвел Елън от ареста. „Не се тревожи, Дейвид, ще се върна“ — беше казала тя. Но за Ралф, убеден, че за четиринайсет години съвместен живот добре е опознал всички интонации в гласа на Ели, тези думи си оставаха произнесени все едно от мъртвец. И все пак, длъжен беше пред Дейвид да потисне отчаянието и да се опита да се държи като нормален човек. Трябваше да се върне в кожата си, независимо от шока, напрежението и вината — да, точно вината — които се опитваха да го лишат от разсъдък. Но беше трудно. Когато и той свърши, Одри изкоментира:

— Добре, при вас поне не се е стигало до бунт на животинското царство. Много съжалявам за жена ви и дъщеричката ви, господин Карвър. Съчувствам и на теб, Дейвид.

— Благодаря — каза Ралф, а Дейвид побърза да допълни:

— Все още има надежда мама да е жива и здрава.

Баща му прокара пръсти през косата му и кимна в знак на съгласие.

Дойде ред на Мери, която разказа за найлоновия плик под резервната гума; за това, как Ентрейджиън, докато рецитирал репликите, задължителни при арест на заподозрени, бил вметнал, че ще ги убие; за това, как беше застрелял съпруга й на стълбите в общинската сграда без всякаква причина или предупреждение.

— Добре, че няма диви зверове — обади се Одри. Това най-много я вълнуваше. Надигна консервата си и без ни най-малко да се стеснява от, погледите им, изля последните капчици сос в гърлото си.

— Ти или не чу за койота, който ченгето извика да ни пази, или просто ти се иска да не си го чула — сгълча я Мери.

Одри махна пренебрежително с ръка. Беше седнала така, че Билингзли можеше да се наслаждава на бедрото й. Ралф също гледаше под полата й, но това, което виждаше, не му действаше. Даваше си сметка, че в остарелите акумулатори има повече течност, отколкото воля за живот в душата му.

— Човекът може да опитомява койоти, не знаете ли? — каза Одри. — Храниш ги с хамбургери и ги дресираш като кучета, това е.

— Може би си виждала Ентрейджиън да се разхожда из града с койот на каишка? — попита я най-любезно Маринвил.

Тя го изгледа за миг и се впусна в обяснения:

— Не съм. Познавах го дотолкова, че да го поздравя на улицата, нищо повече. Така е и с всички останали в града. Прекарвах повечето от времето си в рудника, в лабораторията или далеч оттук. Никога не ме е привличал градският живот.

— Ами какво стана с вас, Стив? — запита Джони. — Каква е вашата история?

Ралф забеляза как преди да отговори на писателя, човекът с тексаския акцент размени поглед с приятелката си, ако двамата наистина бяха приятели.

— Най-напред да кажа, че ако ме издадеш пред агента си, задето съм качил момиче на автостоп, ще си изгубя цялата премия.

— Мисля, че сега засега това представлява най-малката ти грижа. Давай, разкажи ни.

Двамата с девойката се впуснаха да разказват, всеки от своята гледна точка, повече от убедени, че премеждията им надминават границите на вероятното. И двамата бяха недоволни от бедния си речник, та не можеха подробно да опишат колко ужасен бил каменният отломък, заварен в лабораторията, как им бил подействал, още повече — никой не държеше да споменава за случилото се между тях, когато вълкът (двамата бяха единодушни, че не става дума за обикновен койот, а за истински вълк) беше измъкнал статуетката от сградата, за да им я занесе. Ралф предположи, че има някаква връзка със секса, макар че какво толкова ужасно можеше да има в една сексуална връзка, не можеше да каже.

— Още ли ще си играем на Тома Неверни? — обърна се Маринвил към Одри, щом Стив и Синтия приключиха с разказа си. Говореше сдържано, дори с известна нежност, да не излезе, че с нещо иска да я заплашва. „Разбира се, че няма да иска да я плаши — разсъждаваше Ралф. — Ние сме всичко на всичко седем. За да успеем, трябва да си останем един отбор. Пък и да си призная, не се справя никак зле със задачата.“

— Не знам Тома ли съм — отвърна Одри. Личеше си, че чутото надвишава способностите й да възприема. — Не искам да вярвам в нищо от тези глупости — само да се замисля за тях и вече ми прилошава от страх — и все пак не виждам причина да лъжете. — Замисли се и добави: — Освен, ако срещата с онези, обесените в скривалището на Ернандо… хм, до такава степен ви е изплашило, че…

— Че от страх сме започнали да халюцинираме — изпревари я Стив.

Одри кимна.

— Змиите, които сте видели в къщата… в това поне има известна правдоподобност. Понякога кроталите усещат наближаващата буря три дни предварително и се събират, за да си търсят убежище. Колкото до останалото… не знам. Аз съм човек на науката и не виждам как…

— Хайде, госпожо, държите се като малко дете, което иска да убеди околните, че устата му е зашита с конец, за да не яде от карфиола — направи сравнение Синтия. — Всичко, което ни се случи, съвпада с видяното от господин Маринвил преди нас, с видяното от Мери преди него, с видяното от семейство Карвър преди тях. От самото начало до съборената дървена ограда, пред която Ентрейджиън е сгазил бръснаря или който беше там, всичко се подрежда. Забравете тия глупости за „човек на науката“. Всички сме единодушни, само вие се опитвате да ни противоречите.

— Но аз не съм видяла нищо подобно! — оплака се на глас Одри.

— А какво сте видели? — попита Ралф. — Хайде, кажете ни.

Одри кръстоса крак върху крак и подръпна полата си.

— Бях на палатка. Имах четири дни отпуск, та яхнах Сали и поех на север, към Медната планина. Любимото ми място в цяла Невада.

На Ралф му се струваше, че жената се оправдава, сякаш и преди си е патила заради подобно поведение.

Едва сега Билингзли отмести поглед от краката й, все едно се събуждаше от дълбок сън — сън, в който същите тези крака навярно го бяха опасали през кръста.

— Сали — рече той. — Как е Сали?

Одри го изгледа с дълбоко недоумение, но след това се сети за какво става дума и като момиченце му се усмихна:

— Много е добре.

— Оправя ли се?

— Да, благодаря, мехлемът свърши работа.

— Радвам се да го чуя.

— За какво говорите? — полюбопитства Маринвил.

— Лекувах кобилата й преди година, година и нещо — обясни Билингзли. — Това е.

Ралф не беше сигурен дали би оставил точно Билингзли да се грижи за неговия кон, ако имаше такъв; не би позволил на Билингзли да се докосне и до улична котка. Разбира се, не беше изключено година по-рано ветеринарят да е бил друг човек. Когато превърнеш пиенето в занаят, дванайсет месеца са достатъчни напълно да се преобразиш.

— С доста усилия отворихме мината „Гърмяща змия“ говореше Одри. — Няколко орела умряха…

— Няколко ли? — свъси вежди Билингзли. — Не съм запален природозащитник, но мисля, че не се изразяваш съвсем точно.

— Добре де, бяха около четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада винаги е имало много орли. И ти го знаеш, докторе, и зелените го знаят, само че за тях смъртта на всеки орел е все едно да свариш дете. Това, което ги притеснява в действителност — това, което притеснява всички, — е да не би наистина да отворим отново мината. Божичко, така ми писва от тях понякога. Влачат се тук с малките си, лъскави вносни автомобилчета — за всяка от тези коли са отишли поне двайсет и пет кила чиста американска мед — и ни крещят в очите, че сме били зверове, насилващи земята. Тия…

— Госпожо — прекъсна я Стив. — Ще извинявате, ама сред нас активисти на „Грийнпийс“ няма.

— Разбира се, че не. Бях започнала да казвам, че на нас всички ни е тъжно за умрелите орли — за соколите и гарваните също — независимо от мнението на природозащитниците. — Одри огледа всички присъстващи, все едно проверяваше до каква степен бяха готови да й повярват. — Чистим медната руда с помощта на сярна киселина. Най-лесният начин е с пръскачки, викаме им „дъждовници“, напомнящи на въртящите се пръскачки. Но подобни съоръжения оставят локви, птиците ги виждат от въздуха, идват да се изкъпят и да пият вода… и умират. Смъртта им не е от приятните.

— Никак — съгласи се Билингзли и примигна с влажните си очи. — Когато от „Китайката“ и от другата мина, „Десатоя“, вадеха злато — това беше през петдесетте — локвите бяха пълни с цианид, ефектът — не по-малко печален. Но тогава нямаше зелени природозащитници. Щастливи времена са били за дружеството, а, госпожице Уайлър?

Надигна се, отиде до бара, наля си един пръст уиски и го изпи на един дъх, все едно гълташе лекарство.

— Може ли и за мен една чашка? — осмели се да поиска Ралф.

— Да, гос’ине, мисля, че може — отвърна му ветеринарят, подаде му питието и извади още чаши за останалите. Предложи им топли газирани напитки, но те предпочетоха минерална вода.

— Отказахме се от дъждовниците и ги заменихме с разпределителни глави и емитери — продължаваше с разказа си Одри. — Методът е много по-бавен и по-скъп, но така поне няма опасност птиците да попаднат сред химикалите.

— Няма — потвърди Билингзли и си наля втора чашка. Този път я изпи по-бавно, без да изпуска от поглед краката на Одри.

Проблем ли?

Засега, може би — не… но не бе изключено да възникне, ако нужните мерки не се предприемеха.

Нещото, което приличаше на Елън Карвър, седеше зад бюрото в празния арест. Беше вдигнало високо глава и лъщящите му очи гледаха към вратата. Навън вятърът ту се усилваше, ту утихваше, ту се усилваше, ту утихваше… По стълбите се дочуха нечии тихи стъпки, драскане на нокти по цимента. Стъпките спряха пред вратата. Някой изръмжа, все едно тактично се покашляше. В следващия миг вратата широко се отвори, блъсната от муцуната на пумата. За женска беше доста едра — поне метър и осемдесет от носа до задницата. Дебелата опашка прибавяше още близо метър.

Пумата влезе в помещението с килиите, сниши се до дъсчения под и ушите й се прилепиха до удължения череп. Нещото на стола се приведе не само за да привика звяра по-близо до себе си, но и да се опита да усети чувствата, които го обладаваха в този момент. Животното беше уплашено, опитваше се да разграничи различните миризми в помещението, но никоя не му действаше успокоително. Не само задето бе попаднало в човешка бърлога, но и за друго…

Надушваше много неща и всички бяха повод за тревога. Най-напред острата и задушлива миризма на барут, която буквално я блъскаше в носа. Сетне зловонното дихание на човешки страх, подобно на вонята на пот и изгоряла трева. После идваше мирисът на кръв — кръв койотска, кръв човешка, смесени в едно. И най-накрая — това същество насреща, което не преставаше да я наблюдава. Искаше й се да избяга, но някаква сила я притегляше към създанието на стола. Приличаше на човек, но не миришеше на човек, по-точно издаваше миризма, каквато пумата никога през живота си не беше срещала. Най-накрая животното не издържа, плахо се наежи и измяука като котка.

Съществото се надигна от стола, хвана пумата за муцуната и я придърпа към себе си, за да я погледне в очите. Бързо занарежда на езика на безформеното — езика, който всички разбираха — къде да отиде, колко да чака, какво да стори, щом му дойде времето. Те били въоръжени и най-вероятно щели да убият пумата, но тя трябвало вече да си е свършила работата.

Докато съществото говореше, от носа на Елън Карвър потече кръв. То я усети по устните и с длан я избърса. По бузите и врата на Елън се бяха появили малки пъпки като от изприщване. Проклета кожна инфекция! Нищо повече, но достатъчно за начало! Защо някои жени така и не се научаваха да се грижат за вида си?

— Добре — заключи съществото. — А сега върви. Чакай да дойде подходящият момент. Аз ще слушам заедно с теб.

Пумата отново протяжно измяука, облиза с грапавия си език ръката, която съществото в тялото на Елън Карвър му подаде, и се обърна да излезе от помещението.

Чудовищното създание се върна на стола си и отново се облегна. Затвори очите на Елън и се вслуша в непрестанното дращене на пясъка по стъклата, докато с част от съзнанието си придружаваше животното по пътя му.

— Имали сте кратък отпуск, яхнали сте кобилата си и сте отишли да лагерувате — каза Стив. — А после какво?

— На Медната планина прекарах четири дни. Лових риба, правих снимки — фотографията ми е любимото хоби. Изкарах си чудесно. Преди три дни се върнах у дома. Отидох си право вкъщи, живея в северния край на градчето.

— Кое ви накара да се върнете? — попита Стив. — Да не би да сте предчувствали влошаването на времето?

— Не, носех си малкия транзистор и през цялото време обещаваха само слънце и високи температури.

— И аз все това чувах — съгласи се той. — Тая свинщина навън си остава пълна загадка.

— Имах уговорена среща с Алън Саймс, главния счетоводител на дружеството. Трябваше да изчислим колко общо ни е струвало преминаването от пръскачки към другите съоръжения. Той щеше да пристигне със самолет от Аризона. Имахме среща в девет часа сутринта в скривалището на Ернандо. Викаме така на лабораторията и фирмените офиси в края на града. Именно заради срещата съм се облякла в този проклет костюм — Франк Гелър ми каза, че Саймс не обича — не обичал, по-право — жени с дънки. Знам, че когато се връщах от излета, всичко си беше наред, защото Франк ми се обади и ми каза да се облека по-така за срещата. Беше същата вечер, около седем часът.

— Кой е Франк Гелър? — попита Стивън.

— Главният минен инженер — отвърна Билингзли. — Отговаря за отварянето на „китайската мина“. Поне отговаряше.

За всеки случай погледна към Одри. Тя кимна.

— Мъртъв е.

— Само преди два дни — размишляваше на глас Маринвил — всичко в Деспърейшън си е било както трябва поне доколкото знаеш.

— Именно. Но при следващата ми среща с Франк той беше обесен на някаква кука. И едната му ръка беше отрязана.

— Видели сме го значи — потръпна при мисълта Синтия. — Видяхме и ръката. На дъното на един аквариум с рибки.

— Преди това, през нощта, на два пъти се събуждах. Първия път си казах, че е било гръмотевица, но втория път почти се убедих, че са изстрели. Реших, че сънувам кошмари, обърнах се на другата страна и отново заспах. И все пак, сигурно това е било времето…, когато той е започнал. На другия ден, като отидох в канцелариите на дружеството…

Най-напред Одри не забелязала нищо нередно — дори и това, че секретарят Брад Джоузефсън го нямало на мястото му. Брад винаги кръшкал, стига да го оставели. Затова заобиколила скривалището на Ернандо от външната му страна и видяла същото, което Стив и Синтия щели да заварят по-късно — труповете, окачени на куките. По всяка вероятност са били убити всички, дошли на работа онази сутрин. Един от обесените, с вратовръзка и лъскави ботуши, каквито се виждаха в уестърните, бил самият Алън Саймс. Бил толкова път от Финикс до Деспърейшън, само и само да му светят маслото.

— Ако това, което казвате, е вярно — обърна се Одри към Стив, — Ентрейджиън трябва да се е докопал и до други жертви по-късно. Не съм броила — бях толкова наплашена, че подобна мисъл дори не би могла да ми хрумне, — но сега си казвам, че онази сутрин труповете са били не повече от седем. Бях като замръзнала на едно място. Може дори напълно да съм изключила, не си спомням със сигурност. След това чух изстрели. Този път не щеше и съмнение. Някой започна да крещи. Последваха нови изстрели и крясъците замлъкнаха.

Върнала се в колата си, без да бърза излишно — мислела си, че ако се затича, щяла да я обземе още по-голяма паника — и подкарала към града. Имала намерение да съобщи за откритието си на Джим Рийд. Ако Джим го нямало в града, а него често го нямало — на някой от заместниците му, Ентрейджиън или Пиърсън.

— Не тичах, не натисках газта като бясна, но така или иначе бях изпаднала в шок. Спомням си, че ровех в жабката да си намеря цигарите, бях забравила, че от пет години не пуша. По едно време забелязах двама души да пресичат бегом кръстовището, онова, със светофара, знаете го.

Всички кимнаха.

— Зад тях се появи новата полицейска кола. На волана е бил Ентрейджиън, но тогава нямаше как да знам. Разнесоха се три или четири изстрела и двамата бегълци се строполиха на тротоара: единият пред бакалницата, другият на метър-два след нея. Видях кръв, много кръв. Оня изобщо не намали, ами продължи в западна посока и съвсем скоро се чуха нови гърмежи. Сигурна съм, че го чух как след всеки един вика: „И-ху“.

Исках да помогна, с каквото мога на простреляните. Изминах още няколко метра с колата, паркирах и слязох. Навярно това ми спаси живота. Защото Ентрейджиън стреляше по всичко, което се движи. Стреляше по хора, по автомобили, по всичко. По улицата като огромни разхвърляни играчки стояха неподвижно коли и камиони, поне десетина. Имаше един камион, от онези големите „Ел Камино“, обърнал се на една страна пред железарията. Мисля, че беше на Томи Ортега, той обичаше возилото си както се обича годеница.

— Не съм видял нищо подобно — рече Джони. — Когато доведе мен в града, улиците бяха съвършено пусти.

— Да, копелето знае как да остави подредено след себе си, трябва да му го признаем. Не е искал случаен човек да се появи в града и да разбере какво се е случило, предполагам, че това го е накарало. Все едно е скрил боклука под килима, все някога ще се разбере, но няма да е никак скоро, особено с тази пясъчна буря.

— Която не беше предвидена от синоптиците — отново напомни Стив.

— Точно така, която изобщо не очаквахме.

— И какво се случи после? — попита Дейвид.

— Затичах се към двамата застреляни. Едната беше Евелин Шунстак, собственичката на фризьорския салон. Работи от време на време и в библиотеката. Беше мъртва, мозъкът й се беше пръснал по целия тротоар.

Мери неволно потръпна. Одри я забеляза и се обърна към нея:

— Има нещо, което трябва да запомните: веднъж да ви види и да реши да ви убие, никакви шансове нямате. — Отново ги огледа последователно, да не би някой да възприема думите й като шега. Или като преувеличение. — Той стреля, за да убива.

— Ще го имаме предвид — увери я Стив.

— Другият беше момчето, разнасящо поръчки. Беше облечено във фирмената униформа на магазина. Ентрейджиън и него беше уцелил в главата, но не бе успял да го убие отведнъж.

Очевидката разказваше със същото спокойствие, което Джони беше срещал и при други в нейното положение. Беше се сблъсквал с подобни сцени много често във Виетнам, когато разпитваше войници, върнали се от бойното поле. Той самият беше в ролята на цивилно лице, с бележник в едната ръка, с химикалка — в другата, с портативен касетофон, метнат през рамо, и за всеки случай закачил знак, че е цивилен, да не го убият по погрешка. Беше гледал, беше слушал, бе записвал разкази и впечатления, но през цялото време се беше чувствал като натрапник. Нещо повече — беше изгарял от ревност. Горчивите мисли, които тогава го бяха спохождали — че е като евнух в чужд харем, че е като пианист в публичен дом — сега му се струваха повече от нелепи.

— Бях на дванайсет, когато баща ми ми подари малокалибрена пушка — разказваше Одри Уайлър. — Първата ми работа беше да изляза на двора пред къщата ни в Седалия и да гръмна една сойка. Когато се доближих до птицата, тя беше още жива. Цялата трепереше, окото й беше вперено право напред в пространството. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Никога през живота си не съм желала толкова горещо да върна времето назад. Клекнах на земята до птицата и изчаках животът да я напусне напълно. Струваше ми се, че поне това й дължа. Човекът с униформата на местната сладкарница трепереше точно по същия начин. Гледаше през мен, към отсрещния край на улицата, все едно не бях застанала до него. Челото му беше покрито със ситни капки пот. Главата му все едно се беше издула, по раменете му се беше поръсило нещо като бял прашец. В първия момент ми дойде идиотската идея, че са парченца стиропор, нали знаете — от онези бели зрънца, с които хората пълнят колетите, когато пращат нещо чупливо по пощата. Но след това се уверих, че са мънички, натрошени на прах костици. Нали разбирате, от черепа му.

— Не искам повече да слушам — внезапно я прекъсна Ралф.

— Навярно и аз така бих казал — съгласи се Джони, — но трябва всичко да научим. Защо с момчето не се поразходите из коридора? Можете да откриете нещо ново.

Ралф кимна, изправи се и направи крачка по посока на Дейвид.

— Не — възрази момчето. — Трябва да стоим.

Ралф го изгледа с известно неразбиране. Дейвид поклати глава.

— Съжалявам, но оставам.

Ралф остана за секунда прав, сетне си седна на мястото.

Докато двамата разменяха тези реплики, Джони случайно погледна Одри. Беше вперила очи в момчето, а той бе едновременно на ужас и на страхопочитание. Сякаш през живота си не беше срещала подобно създание. После се сети за бисквитките, които излизаха от кутията също като клоуните от мъничката кола в цирка, и се замисли дали изобщо някой от тях беше виждал създание като Дейвид Карвър. Отново си спомни за чертичките на мобифона, за Билингзли и неговата реплика за йогата. Дори и йога не можел да мине заради главата. Всички се бяха съсредоточили върху лешоядите, паяците, койотите, говореха си за плъхове, които изскачали изпод автомобилните гуми, за гърмящи змии, които пълзели по пода на кухнята; повечето мислеха за Ентрейджиън, за езика, който говореше, и за точния му като на Бъфало Бил мерник. Но защо никой не се сещаше да помисли за Дейвид? Какво точно представляваше това момче?

— Давай нататък, Одри — подкани я Синтия. — Само се опитай да спестиш подробностите. — И посочи с глава Дейвид.

Одри я погледна с известно неразбиране, но скоро се усети и продължи нататък.

— Бях клекнала до момчето от сладкарницата и се мъчех да взема решение как да постъпя — дали да остана при него или да изтичам да повикам някого — когато откъм Котън Стрийт долетяха нови викове и изстрели. Чу се трошене на стъкла. Нещо изскърца на дърво, после издрънча на желязо. Колата отново изрева. Имам чувството, че от два дни насам друго не съм чувала освен рева на мотора. Онзи обръщаше и по звука разбрах, че приближава в моя посока. Имах само секунда за размисъл, но дори и две да бяха, едва ли бих сторила друго — плюх си на петите и избягах.

Исках да се върна в колата си и да подкарам извън града, но си казах, че времето няма да ми стигне. Мислех, че дори няма да успея да се скрия зад близкия ъгъл. Затова нахлух в бакалницата. Продавачката, Уенди Уоръл, лежеше мъртва до касата. Баща й — собственик и на бакалницата, и на месарницата — беше седнал на стол в малкия офис зад щанда, прострелян в главата. Беше гол до кръста. Навярно тъкмо се е преобличал, когато са го убили.

— Хю започва работа рано — рече Билингзли. — Много по-рано от останалите в семейството.

— Така, а през това време Ентрейджиън обикаля всички заведения и проверява — продължи Одри. Искаше й се да говори безгрижно, все едно си бъбри с приятелка на кафе, но всъщност беше на ръба на истерията. — Ей за това е опасен. Постоянно обикаля къщите и проверява. Може да се е побъркал, може да няма милост към никого, но същевременно е изключително педантичен.

— И все пак е смъртно болен — напомни Джони. — Когато ме докара в града, така кървеше, че малко му оставаше да припадне. А оттогава са минали шест часа. Ако кръвоизливите не са спрели… — Той вдигна рамене, без да довърши.

— Не се улавяйте в капаните му — едва не зашепна Одри, все едно издаваше голяма тайна.

Джони разбра какво има предвид. От това, което беше видял с очите си, знаеше, че е невъзможно, но също така си даваше сметка, че ако тръгне да я убеждава, само ще си изгуби времето.

— Продължавай — нямаше търпение Синтия. — Какво стана после?

— Опитах се да използвам телефона на господин Уоръл. Беше блокирал. Останах в задната част на магазина в продължение на около половин час. През това време колата на два пъти мина покрай къщата: веднъж по Мейн Стрийт, втория път зад гърба ми — или по Мескит, или отново по Котън. Изстрелите продължаваха. Качих се на горния етаж, където семейство Уоръл живеят. Надявах се там телефонът да е наред. Но не беше. Нито пък госпожата или момчето. Мерт, мисля, че така се казваше. Тя беше в кухнята с глава, завряна в мивката, и с прерязано гърло. Синът й така и не беше станал от леглото. Имаше кръв навсякъде. Стоях на вратата на детската стая, гледах плакатите на рокмузиканти и баскетболисти, а навън колата отново приближаваше.

Слязох до задния изход, но така и не посмях да отворя вратата. През цялото време си го представях как е застанал до стената и ме дебне. Точно преди минута го бях чула да отминава, но въпреки това бях убедена, че ме чака отвън.

Реших, че ще е най-добре да изчакам да се стъмни. Тогава може би щях да успея да се измъкна с колата. Може би. Човек никога не знае. Защото той беше толкова непредвидим. Вярно, не стоеше постоянно на Мейн Стрийт, нито пък постоянно слушах шума от двигателя, но тъкмо, да си кажа: ето, няма го, тръгнал е към хълмовете, и той се появяваше отново, подобно на заек от цилиндъра на фокусник.

В магазина обаче не можех да остана. Ако не за друго, то защото бръмченето на мухите ме подлудяваше. Освен това беше много задушно. По принцип горещината не ми прави впечатление, просто няма как, щом живея в централна Невада, но непрекъснато си внушавах, че усещам миризмата труповете край себе си. Затова изчаках да чуя изстрели от другата страна на автомобилния сервиз — на Дюмон Стрийт, кажи-речи в източния край на града — и излязох от къщата. Да прекося отново магазина и да изляза на тротоара, ми се струваше една от най-смелите постъпки в целия ми живот. Все едно бях войник и вървях през минно поле. В началото не можех да помръдна; бях замръзнала на едно място пред магазина като статуя. Спомням си как си повтарях, че трябва да вървя, че не трябва да тичам, иначе ще ме обхване паника, но все пак съм длъжна да вървя. Така или иначе не можех. Не можех. Все едно се бях парализирала. Тогава го чух отново да приближава. Странно. Все едно ме беше усетил. Може би не мен точно, но някого. Беше усетил човек да се движи зад гърба му. Все едно си беше измислил нов вид криеница, при която не само заплюваш противника, но и го застрелваш за по-сигурно. Моторът…, когато даде газ, е толкова шумен, мощен, направо оглушителен. Дори да не го чувам, си представям, че го чувам. Как да ви кажа, все едно котки се ухажват по улиците. Ей, това чувах — огромна разгонена котка, наближаваща в моя посока, и пак не можех да помръдна. Стоях на едно място и се вслушвах в усилващия се звук. Най-накрая се сетих за момчето от сладкарницата, как беше треперило досущ като сойката, която бях застреляла като дете, и това ме откъсна от тротоара. Влязох в обществената пералня и се хвърлих по очи на земята секунда, преди той да мине по улицата. Разнесоха се нови викове от север, но вече не знаех какво се случва, защото дори не можех да вдигна поглед. Бях се залепила за пода. Трябва да съм лежала поне двайсет минути, толкова зле се чувствах. Лесно е да се каже, че съм била повече от уплашена, по-трудно е да се обясни как точно се чувства човек, който е повече от уплашен. Лежах на пода, гледах кълбетата напластил се прах, захвърлените фасове и си казвах, че пералнята си е пералня дори когато си се проснал по очи на земята, дробовете ти вдишват само прах, а пред очите ти друго няма освен фасове с червило. Знаех, че не мога да помръдна дори ако дочуех стъпките му по тротоара. Щях да си лежа до момента, в който той опре дулото на пистолета до главата ми…

— Недей — изгледа я ужасено Мери. — Не го споменавай.

— Но аз само за това мисля! — изкрещя Одри и в този миг Джони Маринвил като че ли усети в гласа й нещо, което досега му беше убягвало. Тя направи видими усилия да се овладее и продължи разказа си: — Това, което ме извади от обхваналата ме летаргия, бяха гласовете от улицата. Надигнах се на колене и допълзях до вратата. По отсрещния тротоар, пред „Бухала“, вървяха четирима души. Двама мексиканци — онзи младеж, Ескола, дето работи на каменотрошачката в мината, и приятелката му. Не й знам името, но си спомням русия кичур в косата й — мисля, че е естествен, а тя самата е доста хубава. Беше доста хубава. Имаше една друга жена, доста пълна, не я бях виждала никога преди. Мъжът с нея, Том, беше един от твоите партньори на билярд, Флип някой си, доколкото си спомням.

— Флип Морън? Видяла си Флипера? Тя кимна.

— Промъкваха се по отсрещния тротоар, опитваха бравите на колите, търсеха ключове. Сетих се за своята, за това, че петимата можем да се качим в нея и да избягаме. Вече се канех да се изправя. Четиримата тъкмо минаваха пред тесния проход между „Спукания барабан“ и голата фасада на някогашния италиански ресторант, когато Ентрейджиън даде газ и изхвърча с колата си от прохода. Все едно ги беше чакал. Най-вероятно ги е чакал. Блъсна ги всички наведнъж, но мисля, че твоят приятел единствен загина на място. Другите се разпиляха като кеглите на боулинга, когато не успееш да ги събориш, а само ги разместваш с топката. Хванаха се един за друг да не паднат и хукнаха да бягат. Ескола беше прегърнал момичето си. Тя ревеше на глас и държеше ръката си пред гърдите. Беше счупена. Личеше си отдалеч, все едно й беше израснал втори лакът. Лицето на другата жена се беше скрило като под було от кръв. Когато чу, че Ентрейджиън подкарва след тях — когато мощният двигател отново изрева — жената се извъртя с лице към него и вдигна ръце пред себе си, все едно беше пазач или кой знае… Той държеше волана с дясната си ръка и се беше провесил през сваленото стъкло като машинист на влак. На два пъти стреля в нея с пистолета, преди да я помете с колата. Едва тогава успях добре да го видя — да разбера със сигурност с кого си имам работа.

Одри огледа слушателите си, сякаш й се искаше да види какво впечатление е направила с разказа си.

— Той се хилеше. Смееше се на глас като малко дете, заведено в Дисниленд. Беше щастлив, разбирате ли? Щастлив.

Одри останала да клечи до вратата на обществената пералня, докато Ентрейджиън гонел Ескола и приятелката му нагоре по главната улица. Настигнал ги и ги блъснал по същия начин, по който бил ударил възрастната жена — било му лесно да ги уцели двамата наведнъж, понеже момчето се опитвало да помогне на девойката и двамата тичали прегърнати. Когато ги съборил на земята, Ентрейджиън спрял, дал на заден ход, минал бавно през телата им (тогава нямаше никакъв вятър, уточни Одри, затова много ясно чула пукота на строшени кости), сетне слязъл от колата, доближил ги, клекнал над тях и гръмнал един изстрел в главата на момичето. След това махнал шапката на Ескола — тя като по чудо стояла на мястото — и пратил още един куршум в главата му.

— Най-накрая върна обратно шапката. Ако ми е съдено да оцелея след всичко това, сигурна съм, че ей това никога няма да го забравя, пък дори и изкуфяла бабичка да стана: как свали шапката на момчето, за да го застреля, и след това му я сложи обратно на главата. Все едно искаше да им докаже колко много им съчувства, та затова се опитва да си върши работата вежливо.

Ентрейджиън се изправил, извърнал се към другия край на улицата (в движение заредил пистолета) и се заоглеждал във всички посоки. Одри каза, че по лицето му била изписана широка, глупашка усмивка. Джони разбираше за какво точно говори. Беше я видял със собствените си очи. Без да знае как е станало това, беше убеден, че сам е бил свидетел на чутото, може би насън, може би в някой предишен живот.

Начинът, по който Одри беше описала ченгето, му напомняше за някои натряскани до козирката войници, с които се беше срещал, за истории, които се разказваха само късно посред нощ и само шепнешком: как някои наплашени момчета били видели своите другари да извършват неописуеми жестокости със същите невинни, непринудено весели изражения. — „Това си е то, Виетнам, налетял отново върху теб, ей така, изневиделица. Единственото, което ти липсва, е транзистор, който да свири «Хората са странни» или «Кибритени човечета».“

Но дали това беше всичко? Дълбоко в съзнанието му се обаждаше глас на скептицизъм. Същият този глас беше убеден, че и друго има да се случва, нещо, което няма връзка с избледнелите спомени на известен писател, хранел се с ужасите на войната подобно на лешояд или хиена… и написал като следствие една доста тъпа книга, както би могло да се очаква при подобно поведение. „Добре тогава: ако е не заради теб, защо?“

— Какво направи след това? — попита Стив.

— Върнах се обратно в офиса. Пълзях на четири крака. Когато влязох, се пъхнах под бюрото, свих се на кълбо и заспах. Бях капнала от умора. След всичко видяно… след тези непрекъснати срещи със смъртта… бях съсипана от умора.

Сънят ми беше лек и накъсан. Постоянно чувах шумове около себе си. Изстрели, експлозии, чупене на стъкла, човешки викове. Нямам представа колко е било истина, колко съм си въобразила. Когато се събудих, вече беше следобед. Всичко ме болеше, имах усещането, че се вдигам от продължителен сън. Може би дори си бях в палатката. Но отворих очи и видях къде се намирам. Надушвах прахове и сапуни, усещах, че ми се пикае до смърт. Освен това краката ми се бяха схванали.

Понечих да се измъкна изпод бюрото, убеждавах се да не изпадам в паника, ако се заклещя, изведнъж чух някой да влиза в магазина. Веднага се пъхнах обратно в скривалището си. Беше той. Познах го по стъпките: едър мъж с ботуши.

Той извика: „Има ли някой?“ и тръгна между пералните машини и сушилните. Все едно вървеше по следите ми. В известен смисъл точно това правеше, беше надушил парфюма ми. Обикновено не слагам парфюм, но проклетият костюм ме подсети за това; бях си казала, че ако се напарфюмирам, срещата с господин Саймс ще протече по-гладко. — Одри вдигна рамене, все едно се чувстваше неловко. — Целта оправдава средствата, нали така?

Синтия изобщо не реагира, но Мери кимна разбиращо.

— Мирише ми на „Опиум“ — казва той. — Познах ли, госпожице? „«Опиум» ли използвате?“ Не му отговорих, само се сниших към земята с две ръце около главата. Той продължи: „Защо не излезете? Ако излезете сама, бързо ще свърша. Ако ме карате да ви търся, ще стане доста по-бавно.“ До такава степен ми въздействаше, че усещах желание наистина да се покажа. Ей до такава степен бях изгубила разсъдъка си от страх. Бях убедена, че той знае със сигурност за моето присъствие, че като хрътка ще проследи миризмата на парфюма ми, бях готова да изпълзя изпод бюрото и да се предам, само и само всичко да свърши. Все едно бях наркоман, а той пласьор — толкова силно напираше душата ми да се покажа. Но не бях способна. Отново бях замръзнала на едно място, повтарях си непрекъснато, че ако не се изпикая, ме чака мъчителна смърт. Обърнах внимание на стола — бях го издърпала, за да се намърдам на негово място — и си казах: „Щом види къде е столът, ще се сети къде съм и аз.“ Докато си мислех подобни неща, той влезе в офиса. „Има ли някой? — попита. — Излезте, нищо няма да ви сторя. Искам само да ви задам няколко въпроса какво сте видели. Имаме голям проблем.“

Одри се разтрепери и Джони си представи как по същия начин е треперила, свита като таралеж под бюрото, в очакване Ентрейджиън да направи последните няколко крачки, да я открие и да я застреля. С тази разлика, че сега се усмихваше, а човек трудно можеше да погледне подобна усмивка.

— Беше откачил напълно. — Одри трябваше да държи ръцете си една в друга, за да успокои треперенето им. — Веднъж ти казва, че ако излезеш сама, ще те възнагради с бърза смърт, само след секунда ти обяснява, че имал да ти задава въпроси. Лудост. Но аз, която вярвах и на едното, и на другото… Кой от двама ни беше по-лудият? А? Кой е бил по-лудият?

Направи две крачки навътре в помещението. Мисля, че бяха две. Достатъчно, за да се появи сянката му на пода откъм моята страна. Спомням си как си помислих, че ако сянката има очи, той вече ме е видял. Остана дълго време пред бюрото. Чувах всяко негово вдишване. Най-накрая изпсува и си тръгна. Минута по-късно чух как вратата към улицата се отваря и затваря. В началото бях сигурна, че е капан. Представях си как е отворил и е затръшнал вратата, но е останал до машината с пакетчетата прах за пране. Стои и не мърда с пистолет в ръка, готов да стреля в момента, в който се издам. И знаете ли какво? Продължих да си го представям, дори когато той запали двигателя на автомобила и се захвана отново да кръстосва улиците в търсене на нови жертви. Убедена съм, че и досега щях да си клеча под бюрото, ако не беше малката ми нужда. Трябваше да отида до тоалетната, иначе щях да се напикая, а това не трябваше да допускам. Щом беше способен да надуши парфюма ми, още по-лесно щеше да усети миризмата на урина. Затова изпълзях и отидох в клозета. Залитах като стара жена, защото краката ми бяха все така претръпнали, но се добрах.

И въпреки че Одри Уайлър продължи да говори още десетина минути, Джони си каза, че с отиването до клозета е свършило всичко интересно в разказа. Колата й била на няколко крачки, ключовете били в джоба на роклята й, но дори автомобилът да не е бил паркиран на Мейн Стрийт, а на Луната, все от същата полза щял да й бъде. На няколко пъти се местела от офиса до самото перално помещение (Джони добре си даваше сметка, че при обстоятелствата и това движение е проява на известна смелост), но по-далеч не намерила сили да отиде. Нервната й система била съсипана, капчица воля не й била останала. Всеки път, когато изстрелите утихвали и ревящият мотор замлъкнал, тя се навивала да опита да избяга, но в следващия миг си представяла как Ентрейджиън я настига по шосето, как я принуждава да отбие, как я издърпва от колата и я прострелва в главата. Освен това Одри била убедена, че все някога помощ ще дойде. Трябвало да дойде. Вярно, Деспърейшън се намирал встрани от главния път, но не чак толкова далеч — мината се готвела отново да заработи, та хора идвали и си отивали.

В интерес на истината хора били дошли отвън. Била видяла камион на Федерал Експрес около пет часа следобед първия ден, после, на другия, около обяд — пикап на областното електроснабдяване. И двете минали по главната улица. Одри чула музика от кабината на пикапа. Този път моторът на полицейската кола не се бил обадил, но пет минути, след като пикапът подминал пералнята, се разнесли нови изстрели и някакъв мъж започнал да крещи: „О, недей! О, недей!“ толкова високо, че можел да мине и за момиче. След това дошла нова безкрайна вечер, в която Одри хем се убеждавала, че не иска повече да стои, хем не смеела да излезе и да си опита късмета. Хранела се със снакс от автомата до сушилките пиела вода от мивката в клозета. Докато дошъл новия ден и Ентрейджиън закръжил отново из града като изгладнял лешояд.

Не знаела, каза Одри, че карал хора отвън да ги хвърля в ареста. Единственото, с което се занимавал мозъкът й, било да крои планове за бягство, но нито един не й се струвал достатъчно надежден. Пък и започнала да се чувства в пералнята като у дома… най-малкото била в безопасност. Ентрейджиън вече бил идвал веднъж, втори път не се бил показвал, може би изобщо нямало да се появи.

— Свикнах да се утешавам с мисълта, че няма начин да е убил всички в града, че из къщите все още се намират живи като мен — хора, които са разбрали навреме какво става, и са се спотаили в миша дупка. Все някой е успял да се измъкне от града, да повика щатската полиция. Продължавах да си повтарям, че сега-засега това е най-мъдрото решение — да стоя и да чакам. Най-накрая се разрази бурята и реших да я използвам за прикритие. Все някак щях да се промъкна до минното дружество. В гаража на скривалището има джип-влекач.

Стив кимна.

— Видяхме го, беше вързан за ремарке с проби от рудника.

— Планът ми беше да откача ремаркето и да подкарам право на север към шосе номер 50. Можех да си взема компас от склада, та да се ориентирам. Разбира се, знаех, че мога да попадна на някоя яма, но това не ми изглеждаше чак такъв риск, не и след всичко, на което бях станала свидетел. А трябваше да се махам. Да изкараш две денонощия в някаква си обществена пералня, нека някой опита какво е. Готвех се да тръгна, когато вие двамата се появихте.

— И аз за малко не ти строших главата — заключи Стив.

— Извинявай.

Одри се усмихна вяло и промърмори:

— Останалото вече знаете.

„Не мисля — каза си Джони Маринвил. Болката в носа му се обаждаше настойчиво. Имаше нужда да пийне нещо, голяма нужда… И понеже това си беше чиста проба лудост — за човек в неговото състояние, най-малкото — той извади шишенцето с аспирина и с малко минерална вода изгълта две хапчета. — Не съм сигурен дали знаем всичко. Не и засега.“

Мери Джаксън попита:

— А сега какво ще правим? Как ще се измъкнем от тази каша? Ще бягаме ли или ще чакаме да ни спасят?

Известно време никой не й отговори. Най-накрая Стив се размърда на креслото, което разделяше със Синтия, и заяви:

— Не можем да чакаме.

— Кое те кара да мислиш така? — попита Джони. Въпросът беше зададен по-скоро от любезност и любопитство, иначе си личеше, че отговорът му е вече ясен.

— Защото все някой вече е трябвало да се измъкне от града, да се добере до работещ телефон и да изключи машината за убийства. Но никой не го е сторил. Дори преди началото на бурята, никой не е излязъл от града. Тук действа могъща сила, ако се надяваме на помощ отвън, мисля, само ще увеличим шансовете й да ни унищожи. Трябва да разчитаме един на друг и да се опитаме възможно най-бързо да се измъкнем. Така поне смятам.

— Никъде не тръгвам, преди да разбера какво се е случило с мама — възрази Дейвид.

— Така не се разсъждава, синко — укори го Джони.

— Напротив.

— Не — поклати глава Билингзли. В тона му имаше нещо, което накара Дейвид да го погледне в очите. — Не и когато става дума за живота на други. Не и когато… си нещо особено, а ти си точно такъв. Ние се нуждаем от теб, синко.

— Не е честно — протестираше Дейвид.

— Не е — съгласи се Билингзли. Сбръчканото му лице беше застинало, сякаш беше от камък. — Не е.

Синтия също взе думата:

— Майка ти нищо няма да спечели, малък, ако ти — и всички ние с теб — загинем, само и само да я намерим. От друга страна, ако успеем да излезем от града, може би ще се завърнем с помощ.

— Правилно — подкрепи я Ралф с тих, немощен глас като на болен човек.

— Не, не е правилно — възпротиви се повторно Дейвид. Говорите чиста проба лайнарщини, така да знаете.

— Дейвид!

Момчето ги изгледа, изражението му издаваше едновременно ярост и болезнен страх.

— На никого от вас не му пука за майка ми на никого. Дори и на теб, татко.

— Не е вярно — рече Ралф. — Нещо повече, само коравосърдечен човек може да го твърди.

— Така е — призна Дейвид, — но все пак си мисля, че е вярно. Знам, че я обичаш, ама мисля, че си готов да я изоставиш, само защото вече си приел, че е мъртва. — Погледът му се впи в лицето на Ралф, който гледаше виновно в краката си, докато сълзи се стичаха по насиненото му лице. Момчето се обърна към ветеринаря: — Ще ви кажа нещо и на вас, господин Билингзли: това, че се моля на Господ, не означава, че съм магьосник от книжките с приказки. Молитвата не е магия. Единствената магия, която знам, са два-три фокуса с карти, но и тях винаги ги обърквам.

— Дейвид… — понечи да каже нещо Стив.

— Ако сега си отидем, а после се върнем, вече ще е твърде късно да я спасим! Знам, че ще е късно! Сигурен съм!

Думите му огласиха цялата зала, все едно оратор бе застанал на подиума, но скоро заглъхнаха. Единствено вятърът невъзмутимо го аплодира отвън.

— Дейвид, вероятно и сега е твърде късно — отвърна Джони. Все още бе способен да говори спокойно, но нямаше сила да погледне момчето в очите.

Ралф хрипливо въздъхна. Синът му седна до него и взе ръката му. Лицето на бащата беше посърнало от умора и объркване. Изглеждаше много стар.

Стив погледна Одри:

— Каза, че си знаела друг път към магистралата.

— Да. Огромната купчина пръст, която сте видели на идване в града, е северната стена на рудника, който отваряме. Има два пътя: единият, който се изкачва по склона, прехвърля билото и се спуска към самата мина. Другият отбива на запад и излиза на шосето няколко километра по-нататък. Върви покрай пресъхналото корито на тукашната река. Нали знаеш за какво говоря, Том?

Той кимна.

— Този път — казваме му пътя по река Деспърейшън — започва от паркинга за камионите. Там има много влекачи. Най-големите побират само четирима души, но можем да хванем някое ремарке и да настаним останалите.

Стив, който от десет години се занимаваше с товарене и разтоварване, със светкавични решения й главоломни бягства (неизбежни, щом като в хотели четири звезди все така проявяваха неблагоразумието да подслоняват отрепки от музикалния бизнес), беше слушал внимателно всичко изречено тази вечер.

— Ето какво предлагам аз: ще изчакаме до сутринта. Ще си починем, може дори да поспим. До изгрев слънце бурята може да утихне…

— Мисля, че вятърът вече е отслабнал — прекъсна го Мери. — Може и да си внушавам, но мисля, че навън е по-спокойно.

— Дори бурята да продължава, ще успеем да се доберем до паркинга, нали, Одри?

— Определено.

— На какво разстояние се намира паркингът?

— На три километра от минното дружество, значи на два и нещо оттук.

Стив кимна.

— По светло ще виждаме Ентрейджиън отдалеч. Ако се опитаме да се измъкнем през нощта, кой знае дали няма да му налетим.

— Сега не сме сигурни дали няма да срещнем… и представителите на дивата фауна — подкрепи го Синтия.

— Ще се движим готови за стрелба — продължи Стив. Ако бурята утихне, ще тръгнем към рудника с моя камион: трима отпред в кабината, другите в товарното отделение. Ако времето остане лошо — надявам се на това — по-добре е да отидем пеша. Така по-малко внимание ще привлечем. Той дори няма да разбере, че сме тръгнали.

— Предполагам, че Ескола и приятелите му са разсъждавали по същия начин, преди да ги блъсне с колата — напомни му Билингзли.

— Да, но те са вървели на север, при това по Мейн Стрийт — възрази Джони. — За Ентрейджиън не е било трудно да се досети. Ние ще тръгнем на юг, по посока на рудника, и ще напуснем града по черния път.

— Именно — рече Стив. — А след това, бам, и ни няма. Стана от креслото, приближи се до Дейвид — момчето беше оставило баща си и седеше на ръба на подиума, загледано в празните редове на киното — и се надвеси над него. — Но ще се върнем. Чуваш ли, Дейвид? Ще се върнем за майка ти и за всички, които може би са още живи. Казана дума — хвърлен камък, повярвай ми.

Дейвид продължаваше да гледа пред себе си.

— Не знам какво да правя. Знам, че трябва да попитам Господ, само той може да ми помогне да си възвърна разсъдъка, но в момента съм му толкова ядосан, че не съм в състояние. Колкото пъти се опитам да събера мислите си, едно и също ми идва наум: Той позволи на ченгето да отведе майка ми! Защо? Господи, защо?

„Не знаеш ли, че преди малко си извършил чудо?“ — помисли си Стив, но не каза нищо: само щеше да накара Дейвид да се чувства още по-объркан и нещастен. Изправи се, пъхна ръце в джобовете си и без да знае как да утеши момчето, остана да го гледа безмълвно.

Пумата бавно вървеше из прохода с присвити уши. Беше снишила глава към земята, та забеляза купчината празни консерви и железни отпадъци много по-рано от хората, минали оттук преди нея; за разлика от тях тя добре се ориентираше в тъмното. И все пак в дъното на тясната алея спря и тихо изръмжа. Цялата тази история не й се нравеше. Един от човеците беше силен, много силен. Усещаше силата му дори през дебелата тухлена стена на сградата, чувстваше как енергията му пулсира в нощта. Но не можеше и да помисли за неподчинение. Пришълецът, излязъл от дълбините на земята, се беше вмъкнал в съзнанието на звяра, неговата воля бе вкопчена в съзнанието на звяра като рибарска кука. Той говореше на езика на безформеното, на древния език, създаден още в дълбините на времето, когато всички животни без човека и без пришълеца бяха едно цяло.

И все пак това усещане за сила не й се нравеше. Това сияние в мрака…

Пумата повторно изръмжа — звукът проряза тишината и замлъкна. Голямата котка извърна глава и погледна зад ъгъла. Повей на вятъра разроши козината й, обонянието й долови далечния мирис на трева, бои, алкохол и тухли. Дори и тук се усещаше горчивият дъх на рудника на юг от града, миризмата, която беше плъзнала из областта, след като човеците бяха пробили новите дупки и бяха проникнали в дома на злото: онзи, който животните добре познаваха, а човеците се опитваха да забравят.

Вятърът стихна и пумата с бавни крачки продължи между дървената ограда и задната стена на киното. Спря да подуши щайгите: повече прекатурената, отколкото опряната в стената. Най-различни миризми се смесваха. Последният, който беше стоял върху дъските, беше избутал с ръка щайгата на земята, далеч от другата. Звярът усещаше на какво са лъхали ръцете му: миризма различна, по-натрапчива от всички останали. Миризма на кожа, на гола кожа, воняща на пот и на машинно масло. Принадлежеше на мъж в разцвета на силите си.

Звярът подушваше и оръжия. При други обстоятелства само това би било достатъчно да го прогони надалеч, но сега барутът нищо не значеше. Където и да я изпратеше създанието от миналото, пумата щеше да отиде, нямаше избор. Подуши и стената, сетне вдигна поглед към прозореца. Беше открехнат и се полюшваше от вятъра. Пумата можеше да влезе, нямаше да й е трудно. Прозорецът щеше да отстъпи пред силата й, както повечето творения на човешката ръка.

„Не — обади се гласът на лишения от форма. — Не можеш.“

През съзнанието й проблесна смътна картина: някакви лъскави предмети. Същите, с чиято помощ човеците утоляваха жаждата си, сетне трошаха на ситни парченца по скалите, щом не им бяха повече нужни. Пумата проумяваше (по същия начин, по който лаикът възприема сложно математическо доказателство, щом успеят да му го обяснят), че ако опита да скочи през прозореца в помещението, ще събори много от тези лъскави човешки вещи. Не знаеше точно какво ще последва, но гласът в главата й повтаряше, че човеците вътре ще чуят.

Като тъмна сянка животното подмина стъклото, спря се пред аварийния изход да подуши вратата и застана пред втори прозорец. Беше на същата височина като онзи с лъскавите предмети, боядисаното в бяло стъкло беше същото, но прозорецът беше залостен.

„И все пак точно този прозорец ще използваш — прошепна гласът в главата на пумата. — Когато ти кажа, че е време, ще влезеш оттук.“

Да. Може би щеше да се пореже, както веднъж в планината си беше наранила лапите на парчета от лъскавите вещи, но когато гласът й кажеше, че е време, щеше да скочи. Влезеше ли вътре, щеше да върши, каквото й заповядат. Това не беше естественият ред на нещата…, но засега друг нямаше.

Легна под залостения прозорец на мъжката тоалетна, прибра опашка до тялото си и зачака гласа на създанието от мината. Гласът на чужденеца. Гласът на Так. Когато той й заговореше, пумата щеше да се подчини. Дотогава щеше да лежи и да се вслушва в песента на вятъра, поемайки горчивия му дъх, както се приемат лошите новини от друг свят.

Мери наблюдаваше стария ветеринар да посяга към барчето, да изважда бутилка уиски и, след като треперещите му пръсти едва не я изпускат на земята — да си налива поредната чашка. Приближи се към Джони и му просъска:

— Накарай го да спре. Вече се е напил.

Джони вдигна вежди в недоумение.

— Кой те е избрал за царица на въздържателите?

— Ти, тъпа главо — тросна му се Мери. — Да не би да не знам кой го подучи да започне? Да не би да не видях с очите си?

Понечи да отиде до Том, но Джони я издърпа и сам се натовари с мисията. Мери ахна като от болка и той си каза, че по невнимание е стиснал китката й по-силно, отколкото приляга на един джентълмен. Е, какво да се прави, не беше свикнал да го наричат „тъпа глава“. В крайна сметка беше спечелил Националната литературна награда. Снимката му бе красила корицата на „Таим“. Беше чукал любимката на цяла Америка (е, донякъде със закъснение, от ‘65-а насам тя беше престанала да бъде „любимка номер едно“, но все пак я беше чукал) и не беше свикнал да го наричат „тъпа глава“. И все пак Мери беше донякъде права. Той, човек добре запознат с тайните навици на мнозина Анонимни алкохолици, бе подтикнал господин доктор Пияница, небезизвестен любител на етиловите удоволствия, към първата глътка. Беше си мислил, че по този начин Билингзли ще остане по-дълго време на крака, че ще успее да съсредоточи мисълта си (а те имаха нужда ветеринарят да се съсредоточи, в крайна сметка той беше единственият местен жител)… но пък не ставаше ли дума и заличен конфликт, назрял между двамата, щом пропилият се конски лекар беше запазил за себе си заредената ловна пушка, докато носителят на Националната литературна награда трябваше да се задоволи с незареден пистолет.

„Не, по дяволите, не, пушката изобщо не беше проблем. Въпросът опираше единствено до това от стареца да има някаква полза.“

Е, може би. Може би. Имаше нещо гнило в цялата работа, но човек не винаги действа разумно, особено в ненормални ситуации като тази. Но независимо от мотивите му, идеята на Джони се беше оказала лоша. През живота си беше имал не една и две лоши идеи и ако на този свят някой бе способен да ги разпознае от пръв поглед, то той навярно се казваше Джон Едуард Маринвил.

— Защо да не запазим това за по-късно, Том? — каза и ловко измъкна чашата уиски от ръката на ветеринаря секунда, преди онзи да я е допрял до устните си.

— Хей! — извика изненадано Билингзли и посегна към чашата си. Очите му се бяха навлажнили повече от всякога и подобно на драскотини по бялото им се виждаха тънки червени нишки. — Дай ми я!

Джони дръпна питието далеч от обсега му, приближи го до собствената си уста и за стотна от секундата се изкуши да разреши спора по най-естествения начин. Вместо това остави чашата върху барчето, където старият Томи нямаше как да я стигне, освен ако не заподскача като малко дете. Старият Томи обаче не даваше вид на човек, който ще заподскача — имаше вид на човек, който за едно питие е готов да изпърди химна на морските пехотинци. Останалите само гледаха, а Мери замислено търкаше китката си (която се беше зачервила, забеляза Джони, но само малко, нищо сериозно).

— Дай! — изхленчи Билингзли и протегна ръка към чашата на бара. Напомняше на бебе, на което са отнели биберона. Джони изведнъж си припомни как актрисата — оная с изумрудите, която в златните си години беше любимка номер едно на Америка (разправяха, че захарчетата не се топели в ръката й, понеже тя самата била от захар) — го беше блъснала веднъж в басейна на хотел „Белер“, как всички бяха прихнали да се смеят, как самият той, все така с бутилка бира в ръка, се беше смял, докато изцеждаше водата от дрехите си, понеже беше твърде пиян, за да разбере какво му се е случило, да осъзнае, че пърхащият звук на гласовете им всъщност идва от крилете на отлитащата слава. Да гос’ине, да, гос’ожо, тъй беше в онзи жегав ден в Лос Анжелис, когато той се беше смял като откачен в мокрия си костюм, сътворен от Пиер Карден, вдигнал гордо като трофей бутилката „Бъд“ над главата си, а останалите се смееха в един глас с него; защото беше много весело, като в отминалите години, той беше блъснат в басейна също като на филм и другите се смееха от сърце, пожелаваха му „добре дошъл“ в дома на пиянската забрава, хайде да те видим, Маринвил, ще ти помогне ли писателската дарба да се измъкнеш и от това положение…

Усети внезапен прилив на срам, не толкова заради самия себе си, колкото заради Том, въпреки че всички гледаха към ветеринаря (с изключение на Мери, която продължаваше да се взира в зачервената си китка). Самият Билингзли продължаваше да повтаря: „Да-ай ми я!“ и да шава с пръсти, като някое чудовище от анимационен филм, преоблечено като дете за по-страшно. Три чашки бяха достатъчни да ударят в главата стария алкохолик. Джони беше виждал подобни случаи и преди: след като прекараш няколко години сред алкохолни пари, след като се научиш да поглъщаш като ламя всякакви питиета и все така да изглеждаш трезвен, изведнъж мозъкът ти блокира и започваш да се натряскваш кажи-речи от една-единствена глътка. Звучеше налудничаво, но беше истина. „Насам, народе, ела да видиш с очите си какво представлява последната фаза от живота на един истински алкохолик! Не е за вярване!“

Джони прегърна Том през раменете, наведе се достатъчно близо до него, та упойващият аромат на вкиснат алкохол да го блъсне в носа, и му прошепна:

— Бъди добро момче и след малко ще ти дадем да удариш още едно.

Том го изгледа с кръвясалите си очи. Напуканите му устни бяха влажни от слюнка.

— Обещаваш ли? — отвърна той също тъй безгласно, все едно гласяха заговор, но езикът му се преплиташе и от устата му излезе едно жалко: „Убиша’аш ли?“

— Обещавам — кимна Джони. — Може и да съм сбъркал, задето те почерпих на улицата, но след като сме започнали, ще те поддържам. Това е всичко, което зависи от мен. От теб зависи дали ще запазиш достойнство, нали така?

Билингзли отново го погледна с разширените си, влажни очи. Клепачите му се бяха зачервили, устните му лъщяха на светлината.

— Не мога — промълви едва-едва.

Джони въздъхна и за миг затвори очи. Когато ги отвори отново, Билингзли вече гледаше към другия край на сцената, към краката на Одри Уайлър.

— Защо си носи проклетата пола толкова къса? — измърмори старецът. Дъхът на уиски беше толкова силен, че на Джони му се струваше невероятно причина да са някакви три чашки; не, без да го видят, старият доктор Алкохолик бе успял да обърне две-три допълнителни.

— Нямам представа — усмихна се престорено писателят. Все едно играеше ролята на водещ в популярно телевизионно предаване и имаше за задача да отведе неканения зрител Билингзли сред публиката, далеч от бара и уискито. — Да не би да се оплакваш?

— Не — отвърна старецът. — Не, аз… просто… — Празният поглед на сълзливите му очи се спря върху Маринвил. — За какво бях започнал да говоря?

— Няма значение. — Усмихнатият водещ говореше с глас на водещ: дружелюбно, снизходително, откровено, досущ като продуцента, който обещава да те потърси следващата седмица. — Искам да те питам нещо: защо наричат тази дупка в земята „Китайски рудник“? От много време се чудя.

— Предполагам, че госпожица Уайлър ще знае повече от мен — измъкна се Билингзли, но Одри вече я нямаше на сцената; Дейвид и баща му се приближиха до тях с угрижени лица. Одри била излязла през вратата вдясно, навярно търсела нещо за ядене.

— Е, хайде сега — подкани Ралф стареца, изведнъж превключил на вълна разговор. Джони трябваше да признае, че Ралф Карвър, независимо от собствените си проблеми, добре разбираше в какво състояние е изпаднал старият Томи. — Обзалагам се, че стане ли въпрос за местния фолклор, ти си забравил триста пъти повече от това, което младата госпожица изобщо е знаела. А тук става дума за местен фолклор, нали?

— Ами… да. За история и геология.

— Хайде, Том — обади се и Мери. — Разкажи ни нещо. Така по-бързо ще мине времево.

— Добре — съгласи се пияницата. — Но историята не е никак весела, да ви предупредя отсега.

Стив и Синтия също се присламчиха. Той я беше прегърнал през кръста, тя беше пъхнала пръсти в една от гайките на колана му.

— Хайде, старче — настояваше нежно Синтия. — Давай.

И той започна.

— Много преди някой да се сети да търси мед, по тия места вадеха злато и сребро — започна да разказва Билингзли. Намести се по-удобно в креслото и когато Дейвид му подаде чаша минерална вода, поклати глава в отказ. — Толкова отдавна, че откритите рудници изобщо не били измислени. През 1858-а някаква си фирмичка, наречена „Диабло Майнинг“ отворила „Гърмяща змия №1“ на същото място, където в момента се намира „Китайската мина“. Имало злато тогава, при това в доста прилични количества.

Мината била класически тип — с шахти и галерии (тогава всички са били такива) и като напипали жилата, започнали да дълбаят все по-дълбоко и по-дълбоко, нищо, че в дружеството добре знаели за опасностите. В южния край на сегашния рудник земният пласт е солиден — варовик, не знам к’во си и някакъв мрамор, дето само в Невада го имало. Среща се и воластонит, не е скъп, но радва окото.

Но те не започнали да копаят от южната, а от северната страна на сегашната мина, там се намирала старата „Гърмяща змия“, както викат на шахтата. Земята там е лоша. Неподатлива и за копаене, и за обработване. Шошоните я наричат „киселата земя“. На техния език думата звучеше много хубаво, всъщност всички думи на шошонски са хубави, но точно сега не мога да се сетя каква беше. Най-горните пластове са все от вулканичен материал, нали се сещате, нещо като лава, която недрата на земята са инжектирали в повърхността, понеже не е достигнала енергия да изригне истински вулкан. Имаше специална дума за тия магмени останки, ама и за нея не мога да се сетя.

— Порфир — извика му отнякъде Одри. Беше застанала в десния край на подиума и държеше хартиена кесия с гевречета. — Някой да иска? Малко намирисват, но на вкус нищо им няма.

— Не, благодаря — отказа Мери. Другите също поклатиха глави.

— Точно така, порфир — зарадва се Билингзли. — Скалата е пълна с ценни вещества, от скъпоценни камъни до уран, всичко има в нея, но не е стабилна. Теренът, на който започнаха да копаят „Гърмяща змия №1“, бил над много богата златна жила, но горните пластове са предимно фелдшпат, изпечена шиста, нещо такова. Шистата е седиментна скала, не е издръжлива, можеш с ръка да я натрошиш. Когато стигнали на двайсет метра дълбочина и миньорите започнали да чуват как стените на шахтата стенат и скърцат над главите им, решили, че са копали достатъчно. Излезли от мината и повече не се върнали. Не ставало дума за стачка или за искания за по-големи заплати; на хората просто не им се умирало: Тогава собствениците наели китайци. Натоварили ги на конски вагони от Фриско, вързани с вериги като каторжници. Седемдесет мъже и двайсет жени, все облечени в техните широки като пижами дрехи и с малки кръгли шапчици на главите. Предполагам, че собствениците са си скубели косите от яд как така не са се сетили по-рано: жълтокожите имат много предимства пред белите. Например никога не се напиват, та да крещят по улиците, не продават алкохол на шошоните или пайутите, не си харчат парите по курви. Но това са само незначителни подробности. Най-важното било, че китайците копаели, докъдето им се нареди: ако ще цялата земя да трепери около тях, те си гледали работата и не ги интересувало. Шахтата можела да се разраства по-бързо на дълбочина, защото не било нужно да я разширяват — китайците са много по-дребни от белите миньори, освен това нямали нищо против и на колене да копаят. Най-накрая, случи ли се да уловят китаец, че е скрил парче злато в дрехите си, надзирателите можели да го убият на място. Имало няколко подобни случая…

— Божичко! — възкликна Джони.

— Да, не е като в старите филми с Джон Уейн — съгласи се Билингзли. — Както и да е: стигнали до четиридесет и пет метра дълбочина — два пъти по-надълбоко от мястото, където белите миньори захвърлили кирките — и станало голямото срутване. Най-различни истории се разправят за него. Първата е, че китайците изровили „вайзин“, някакъв древен дух на земята, който разрушил шахтата. Другата е, че са разгневили подземните джуджета.

— Какви са тези подземни джуджета? — заинтересува се Дейвид.

— Пакостници — обясни Джони. — Таласъми, само че се крият под земята.

— Имам три забележки — намеси се Одри, без да помръдва от мястото си. Продължаваше да дъвче геврека си. — Първо на първо, мината се състои от галерии, не от шахти. Второ, галериите се прокарват по диагонал, а не се „дълбаят“ по вертикала. И трето, станало е чисто и просто срутване и никакви джуджета и духове нямат пръст в това.

— Ето, това е гласът на рационалното мислене — похвали я Джони. — Духът на нашето време, браво!

— Аз самата при подобна скална повърхност и на три метра дълбочина не бих посмяла да сляза — отбеляза Одри. Нито пък който и да е трезвомислещ човек. А те са се намирали на петдесет метра под земята, четиридесет души миньори, двама надзиратели и поне пет товарни понита. Ровят, къртят и се надвикват, само дето динамит не са заложили. Ако джуджетата наистина имат нещо общо със случая, то по-скоро са закриляли златотърсачите от собственото им безумие!

— Срутването обаче е станало в един от най-солидните участъци — възрази Билингзли. — Таванът паднал на не по-малко от двайсет метра от входа на галерията. Миньорите успели да се доберат дотам, когато ги спрели шест метра скали — шпат, девонска шиста и така нататък. Сирената се била включила и всички от града се струпали на хълма да видят какво се е случило. Дори проститутките и комарджиите били там. Чували как китайците отвътре крещели, как молели да ги изровят, преди и останалата част от галерията да се срути. Разправят, че се усещало как се биели помежду си под земята. Но никой не пожелал да им помогне. Шистовите пластове скърцали по-пронизително от всякога, като при земетресение. Между голямото срутване и входа на галерията земята вече на няколко места била поддала.

— А не е ли могло да поставят подпори? — попита Стив.

— Могло е, но никой не е искал да поеме отговорността. Два дни по-късно се появили президентът и вицепрезидентът на „Диабло“ заедно с няколко минни инженери от Рино. Седнали като на пикник да обядват пред входа на галерията и започнали да обсъждат проблема между две хапки. Знам го от баща ми: били си постлали ленени покривчици и си хапвали, докато вътре в шахтата, пардон, галерията, на по-малко от трийсет метра от тях, четиридесет души зовели за пощада в тъмното.

Имало и други срутвания навътре в мината. Според очевидци звучали така, все едно земята пърдяла и се уригвала, но китайците все още си били живи и здрави — е, за здрави не знам — след първото срутване и се молели да ги извадят. Представям си как са се нахвърлили да ядат понитата, но вече нямали вода или осветление. Минните инженери влезли в мината — по-точно застанали на входа, колкото да не е без хич, и казали, че всякаква спасителна операция би могла да крие още по-големи опасности.

— И какво направили тогава? — попита Мери.

Билингзли вдигна рамене.

— Заложили динамит в предната част на мината и я взривили. Запечатали я, така да се каже.

— Искаш да кажеш, че напълно съзнателно са погребали живи четиридесет души? — не вярваше на ушите си Синтия.

— Четиридесет и двама, ако се броят шефът на смяната и главният надзирател — уточни Билингзли. — Шефът на смяната бил бял, но се славел като заклет пияница и човек, говорещ непристойни неща на почтените дами в града. Никой не съжалил за смъртта му. Нито пък за надзирателя.

— Как са могли?

— Повечето жертви са били китайци, госпожице — обясни лаконично Билингзли — решението не е било кой знае колко трудно.

Вятърът отново задуха. Под грубоватата му ласка сградата потрепери като живо същество. Чуваше се как прозорецът на дамската тоалетна се блъска в рамката. Джони очакваше всеки момент да се разтвори широко от течението и да събори на земята „алармената инсталация“ на Билингзли.

— Но това не е краят на историята — продължи ветеринарят. — Нали знаете какво става със спомените за подобни събития в съзнанието на местните. — Долепи длани и размърда пръсти. На екрана се появи сянката на огромна птица, същински крилат дявол, който растеше пред очите им. — Спускат се като сенки над цялата област.

— Е, какъв е тогава истинският край на историята? — попита Джони. Дори на стари години, сблъскаше ли се с някоя хубава история, а тази си я биваше, държеше да я чуе непременно докрай.

— Три дни по-късно двама млади китайци нахлули в „Женско царство“ — стария бар, който се намирал на мястото на сегашния „Спукан барабан“ — и започнали да стрелят безразборно. Улучили седем души, преди да ги обезвредят. Двама от тях умрели на място. Сред убитите бил минният инженер от Рино, който препоръчал шахтата да бъде взривена.

— Галерията — отново го поправи Одри.

— Тихо — направи й знак Джони и подкани Билингзли да продължава.

— Едно от кулитата, нали така им викали на китайците, било убито в мелето. Най-вероятно са го наръгали с нож в гърба, но за много хора истинският убиец си оставал комарджията Харълд Брофи, който ей така, от стола си, хвърлил една карта за игра и с ръба й прерязал врата на китаеца.

Другият, който не бил убит веднага, бил прострелян на пет-шест места. Това не ги спряло на другия ден да го измъкнат от пандиза и да го обесят след показен процес, проведен пред импровизиран съд. Предполагам, че е било голямо разочарование за местната общественост: според това, което знам, китаецът до такава степен се бил побъркан, че дори не разбирал какво става. Бил с вериги и на ръцете, и на краката, но пак трябвало да се борят като с бик, за да го докарат до бесилката. През цялото време не преставал да нарежда на своя език.

Билингзли леко се приведе, сякаш говореше само на Дейвид. Момчето не отместваше поглед от него, запленено от невероятния разказ.

— През цялото време говорел само на своя проклет китайски, но всички присъстващи били обладани от мисълта, че с неговият приятел били излезли от мината и били дошли да си отмъстят на онези, които най-напред ги заврели в оная дупка, а после отказали да им помогнат.

Билингзли вдигна рамене.

— Най-вероятно са били младежи от така наречения „Китайски лагер“ южно от Елай, по-сърцати и непримирими от сънародниците си. Вече било минало време, мълвата за срутването се била разпространила, хората от лагера сигурно са я научили. Най-вероятно китайците са имали и роднини в Деспърейшън. Но да не забравяме, че онзи, който оживял след схватката и бил обесен на площада, не е могъл да каже и две думи на английски. Каквото са научили околните за него, разбрали са го по жестовете му. Хората обичат да доукрасяват подобни истории, колкото по-зловещ е краят им, толкова по-добре. Не била минала и година след катастрофата, вече се шушука, че миньорите са още живи, че се чували виковете им изпод земята, че все така се молели да бъдат извадени и горко се заканвали за отмъщение.

— А било ли е изобщо възможно онези двамата да са се спасили? — попита Стив.

— Не — отговори му Одри от вратата.

Билингзли хвърли един поглед в нейна посока, сетне обърна зачервените си очи към Стив:

— Кой знае. Може би докато останалите са се тълпели пред запушения изход, двамата са тръгнали в обратна посока. Не е изключено да са знаели и друг изход, шахта или комин, излизащи на повърхността.

— Глупости! — прекъсна го Одри.

— Не са глупости — тросна се Билингзли — и ти много добре го знаеш. Това е старо магмено поле. На изток от града дори можеш да се натъкнеш на порфир: голям къс черно стъкло с рубин или гранат по средата. А там, където има вулканични скали, трябва да има и шахта.

— Вероятността двама души да…

— Говорим само за теоретична възможност — опита се да успокои двете страни Мери. — В крайна сметка, убиваме времето.

— Теоретични глупости — пенеше се Одри и налапа следващия геврек.

— Както и да е, това е историята, която всички разказват — заключи старецът. — Миньорите остават заровени под земята, двама се измъкват, междувременно са полудели и се опитват да си отмъстят. По-нататък в затрупаната мина се заселват духове. И ако това не е сценарий за филм на ужасите… — Отново потърси с поглед Одри и по лицето му се изписа пиянска усмивка. — Ти самата си ровила там, госпо’йце. Запознавала си се с много хора, не си ли попадала на скелети на дребни хора.

— Ти си пиян, господин Билингзли — сряза го ледено тя.

— Не — възрази той. — Иска ми се да съм пиян, но не съм. Ще ме извините, дами и господа, като се разприказвам, мехурът ми се обажда.

Леко приведен и залитайки, старецът прекоси подиума. Сянката, която го следваше по стената, будеше усмивки и с огромните си размери, и с престорено героичното си излъчване. Токовете на ботушите му шумно тропаха по земята.

Ненадейно иззад гърба им нещо силно изплющя и всички подскочиха от уплаха. Синтия се усмихна гузно и вдигна крак, за да им покаже гуменката си.

— Извинявайте — оправда се тя. — Паяк, някой от онези цигулари.

— Цигулки — поправи я Стив.

Джони опря длани на коленете си и се наведе да погледне отблизо.

— Тц.

— Какво „тц“? — попита Стив. — Не е ли цигулка?

— Не е „някой“ — поправи го Джони, — а „някои“. Двойка. — Вдигна очи и без да се усмихва, подхвърли: — Може би са китайски цигулки.

„Так! Кан ах уан ме. Ах лах.“

Пумата отвори очи и се надигна. Опашката й заигра наляво-надясно. Времето почти беше настъпило. Ушите й се изпънаха напред и затрептяха, опитвайки се да уловят човешките стъпки от другата страна, на боядисаното в бяло стъкло. Звярът се взираше в прозореца и преценяваше разстоянията. Трябваше с един скок да се озове вътре, не биваше да позволи и най-малката грешка, така заповядваше гласът.

Пумата зачака, от гърлото й се надигна същото тихо, дрезгаво ръмжене, с тази разлика, че нервно присвитата й муцуна беше изопнала тънките й устни и звукът излизаше не само през носа, но и през устата. Лека-полека животното се снишаваше към земята, изпъвайки мускулите си като пружини.

Моментът почти бе настъпил.

„Так ах тен.“

Билингзли подаде глава през вратата на дамската тоалетна и се насочи с фенера към прозореца. Бутилките си бяха по местата. Беше се уплашил да не би някой по-силен порив на вятъра да отвори прозореца и те да паднат с трясък на пода, създавайки фалшива тревога, но навярно това нямаше да се случи. Стихията утихваше. Бурята, летен ураган, с какъвто той никога не се беше сблъсквал през живота си, все повече отслабваше своя напор.

Междувременно той трябваше да се справи с един малък проблем: да утоли жаждата си.

През последните години въпросната жажда все по-малко му се струваше като такава, по-скоро беше приела формата на тайнствен вътрешен сърбеж, все едно му се беше лепнала краста, не на кожата, а в мозъка му. Е, не че имаше голямо значение как точно ще се изрази… Знаеше само, че трябва да се погрижи за този свой проблем, това беше важното. И другото, че ако не беше проблемът, съзнанието му не би издържало да бъде толкова дълго нащрек. А отпуснеше ли се за миг, започнеше ли да разсъждава, навярно би се побъркал. Да беше някаква конкретна опасност, да ставаше дума само за вманиачен убиец, размахващ пищова си из целия град, това Билингзли можеше психологически да възприеме, въпреки годините си, въпреки алкохола… Но нещата не изглеждаха толкова прости и лесни за назоваване. През цялото време геоложката им беше натяквала, че цялата грешка била в Ентрейджиън, но Билингзли бе на друго мнение. Не за друго, а защото самият Ентрейджиън не беше същият. Беше го споменал пред останалите и Елън Карвър го беше определила за налудничаво, но… Но в какво точно се изразяваше промяната у Ентрейджиън? И защо той, Билингзли, беше толкова убеден, че промяната, настъпила у заместник-шерифа, ще се окаже важна, навярно жизненоважна за всички тях? Не можеше да каже. Трябваше да може, отговорът навярно се набиваше на очи, но напоследък, посегнеше ли към чашката, всичко започваше да плува в съзнанието му, все едно го обхващаше старческа склероза. Не можеше дори да се сети за името на кобилата с изметнатия крак…

— Напротив, спомням си — промърмори. — Спомням си, беше…

„Кое беше какво, стари пияницо? Дори не знаеш за какво говориш!“

— Да, сещам, се, кобилата се казваше Сали! — извика той, мина покрай закованата врата на аварийния изход и нахълта в мъжката тоалетна. Освети фенера портативния клозет… — Сали, точно така! — …след което насочи фенера към стената и препускащия кон с облаците дим, излизащи през ноздрите. Не си спомняше кога го е нарисувал — трябва да е бил мъртво пиян — но не щеше и съмнение, че творението бе негово. При това си го биваше. Билингзли харесваше непримиримата волност, която конят излъчваше, сякаш идваше от свят, където богини все тъй яздят без седло, препускайки десетки километри.

Изведнъж нещо просветна в паметта му като че картината на стената беше отворила заключена врата в съзнанието му. Точно така, Сали. Преди една година я беше лекувал, животното можеше спокойно да си отиде. По онова време слуховете, че отново ще отварят мината, придобиваха все по-голяма настойчивост и достоверност. Пред ламаринената постройка, служеща за централен офис на минното дружество, паркираха все повече и повече леки и тежкотоварни автомобили, над открития рудник откъм южния край на града летяха самолети и точно тогава, една вечер — в интерес на истината седеше на чашка с приятели тук, в „Американският запад“ — някой му беше подшушнал, че в къщата на стария Рипър се е настанила някаква жена-геоложка. Била млада, неомъжена, навярно хубава.

На Билингзли наистина му се пикаеше, не си беше измислял, но точно в момента го мъчеха по-належащи грижи. В един от умивалниците стоеше привидно захвърлен мръсен син парцал — от онези гадости, до които човек не би се докоснал, освен по неизбежност. Старият ветеринар го вдигна и отдолу се показа бутилка „Сетин Смут“ — долнопробно уиски, каквото рядко можеше да купи от магазините… но налегне ли те нуждата…

Том отвъртя капачката и като хвана шишето с две ръце — иначе щеше да разлее съдържанието с треперещите си пръсти — удари мощна глътка. Все едно облаци напалм се спуснаха през гърлото му в хранопровода. Вярно, гореше, но каква беше онази песен, която Пати Лъвлес пееше по радиото? „Нека ме заболи, любима, нека ме прониже истинска болка.“

Билингзли придружи първата глътка с втора, този път по-скромна (треперенето си беше отишло и той вече спокойно държеше бутилката), върна капачката на мястото й, а шишето — обратно в умивалника.

— Тя ме повика — измърмори. От другата страна на прозореца пумата наостри уши и заслухтя. Прилепи се още по-плътно до земята в изчакване той да се приближи повече до прозореца, та по-лесно да го докопа. — Жената сама ме повика по телефона. Каза, че имала кон, тригодишна кобила, наричала се Сали. Точно така.

Машинално скри бутилката под парцала и продължи да си припомня случките от онзи летен ден. Беше ходил до къщата на Рупър — приятно гнезденце горе на хълмовете, и някакъв служител от минното дружество — всъщност същият онзи негър, който по-късно щеше да стане секретар във фирмата — го беше отвел до коня. Беше казал, че Одри била повикана по спешност и трябвало да лети за Финикс, където било централното управление на дружеството: Докато вървяха към конюшнята, черният беше погледнал през рамото на Билингзли и му беше казал…

— Каза ми: „Ето я и нея“ — говореше си Билингзли сам. Отново бе осветил коня, препускащ в галоп по фаянсовите плочки. Зяпаше го с широко отворени очи и като че ли за известно време забрави за черния си дроб. — И й извика.

Точно така. Беше й извикал: „Здрасти, Од!“ и й беше махнал. Тя му беше махнала в отговор. Билингзли също бе направил някакъв жест, убеждавайки се, че слуховете се оказват истина: тя беше млада, нещо повече — приятна на вид. Не беше зашеметяваща красота, но можеше да мине за страхотно парче, особено в градче, където сама жена никога не би платила пиенето си в кръчмата, освен ако не страда от твърде големи скрупули. Том беше прегледал кобилата и беше дал на чернокожия някакъв мехлем, по-късно жената щеше да купи още от същия — това го знаеше от Марша, понеже беше отсъствал. Оттогава често я беше засичал в градчето. Не се познаваха лично, двамата се движеха с различни компании, но я беше виждал да вечеря в хотел „Антлърс“, в „Бухала“, дори веднъж в „Затвора“, заведение в Елай. Беше я заварвал да пие с други служители от дружеството в „Жълтиците на Буд“ или „Спукания барабан“ — имаха навик да хвърлят жребий кой ще плаща сметката; бяха се срещали и в бакалницата на Уоръл, в бензиностанцията „Коноко“, дори веднъж в железарията, когато тя си купуваше кутия боя и четка. Да, нямаше как, беше я срещал често — в малко и изолирано градче като това човек ще не ще, се разминава с всички.

„Защо трябва да си мъчиш главицата с всичките тия спомени?“ — питаше се Билингзли, насочвайки се най-сетне към клозета. Ботушите му изскърцаха по изпадалата от стените мазилка. Спря се на крачка пред мястото, от което по принцип се целеше чинията, и докато си сваляше ципа на панталоните, фенерът унило се сведе към краката му. Каква беше връзката между Одри Уайлър и Коли? Не се сещаше някога да ги е виждал заедно, нито беше чувал да се говори за някаква авантюра помежду им. Не, не беше това. Тогава какво? И откъде беше сигурен, че „крушката“, която ги свързваше, си има своята „опашка“ още в деня, когато преглеждаше кобилата й? Дори не можеше да каже, че я е видял този ден. Е… само за секунда… отдалеч.

Застана над клозета и извади престарялото си зайче. И то си искаше своето. „Изпий половинка, изпикай четвъртинка“, нали така беше поговорката?

„Махна ми отдалеч… бързаше да се качи в колата си… да потегли към самолетната писта… да отиде във Финикс. Носеше официален костюм, как иначе, нали не отиваше в оная барака насред пустинята, не, чакаха я на място, където подът е застлан с килим, където от прозорците се вижда целият град. Щеше да се срещне с големите клечки… Хубави крака имаше, не ще и дума… Може и да ме няма много-много по тия неща, но не съм дотам остарял, че да не оценя един крак по достойнство… хубави крака, точно така, и все пак…“

Изведнъж всичко си дойде на мястото: не просто му прищрака, направо му изгърмя в съзнанието. За стотна от секундата, преди пумата да изръмжи в тъмното, Том си помисли, че не друго, а шумът от строшените стъкла е отекнал в мисълта му, но после си каза, че става дума за същинско просветление.

Зад гърба му се разнесе животинско ръмжене, преминаващо в същински рев, и Билингзли наистина започна да пикае, само че от страх. В началото беше напълно неспособен да свърже смразяващия звук с което и да е същество на земята. Извъртя се на петите си, пръскайки урина по плочките, и забеляза голям силует със святкащи зелени очи. По козината му се бяха закачили парченца натрошено стъкло. На Билингзли не му трябваше повече, за да разбере с кого си има работа, фигурата насреща само допълваше ужасяващия звук, който животното издаваше.

Пумата — според това, което светлината на фенера показваше, ставаше дума за необичайно едра женска — впери поглед в лицето му и като оголи два реда големи, бели зъби, го поръси със слюнки. А хубавата карабина 30-ти калибър си стоеше опряна до белия екран в залата…

— О, мили Боже, не — прошепна Билингзли и запокити фенера уж към пумата, а всъщност умишлено встрани от нея. Когато ръмжащото животно извърна глава да види с какво са го замерили, старецът хукна към вратата.

Тичаше с ниско приведена глава, докато с дясната ръка се опитваше в движение да се загащи. Пумата нададе повторно своя жален, оглушителен писък — все едно крещеше жена, изправена на кладата или насилвана в дома си — и скочи да го догони. В момента, в който човекът посегна към бравата на вратата, ноктите се впиха през ризата в гърба му, прерязаха плътта му и се спуснаха надолу, образувайки нещо подобно на буквата „V“. Тежките лапи се вкопчиха за колана на панталона и докато старецът на свой ред крещеше, го изтеглиха обратно в помещението. Най-накрая платът поддаде и Билингзли залитна назад, стоварвайки се с цялата си тежест върху звяра. Човекът се завъртя във въздуха, удари се странично в засипания със стъкла под, но успя да се изправи само на едно коляно, преди пумата да се нахвърли повторно. Събори го на земята и понечи да го захапе за врата. Билингзли вдигна ръка да се предпази и зъбите на звяра хищно откъснаха парче от нея. По мустаците на животното затрептяха лъскави капчици кръв. Билингзли извика от болка и се опита да изблъска хищника от себе си. Усещаше топлия му дъх върху кожата си, все едно пръсти се прокрадваха към шията му. Погледна през главата на пумата и видя коня, своя кон, който все така волно и безгрижно препускаше из пространството. В следващия миг пумата разтърси ръката му между зъбите си и всичко се замъгли от болка. Цялата вселена се изпълни с неописуемо страдание.

Синтия тъкмо си наливаше чаша вода, когато пумата изрева за пръв път. От звука всички нерви в тялото й се изопнаха до крайна степен. Пластмасовата бутилка се изплъзна от безжизнените й пръсти, удари се в земята и се взриви като същинска бомба. Не й трябваше да се замисля какво е дочула — това можеше да е само глас на дива котка, нищо, че освен на кино никъде не се беше сблъсквала с подобен звяр. Най-странното, помисли си тя, бе, че всъщност и в момента се намираше в кино.

После се разнесоха и човешки викове. Том Билингзли крещеше за помощ.

Синтия се обърна към мъжете: Стив гледаше към Маринвил, а Маринвил отместваше поглед встрани. Лицето му беше придобило цвят на олово, устните му трепереха, колкото и да ги прехапваше. В този момент прошарените коси му придаваха израз на женска слабост и нерешителност, все едно беше старица, забравила не само къде се намира, но и как й е името.

И все пак, ако в тези няколко секунди Синтия изпитваше някакви чувства към Джони Маринвил, то те бяха най-вече на дълбоко презрение.

Стив извърна поглед към Ралф, който кимна, грабна пушката си и хукна към левия изход. Последва го и скоро двамата мъже изчезнаха в рамката на вратата. Старецът още веднъж извика, но този път звукът беше по-различен: все едно се беше нагълтал с течност и едновременно с виковете се жабуреше. Скоро гласът му утихна и пумата на свой ред изрева.

Мери се приближи до шефа на Стив и му подаде пушката, която почти през цялото време бе държала.

— Вземи. Бягай да им помогнеш.

Той я погледна и отново прехапа устни.

— Слушай, аз наистина не виждам нищо на тъмно. Знам как звучи, но…

Дивият звяр измяучи толкова пронизително, че на Синтия й се стори, че някой бъркаше с игла в ушите й. Мравки я полазиха по гърба.

— Като пъзлив самохвалко, ей така звучиш — отсече и му обърна гръб. Това сякаш раздвижи Маринвил, но той и сега не бързаше, повече приличаше на човек, надигнал се от дълбок сън. Синтия забеляза пушката на Билингзли, опряна на екрана, и си каза, че няма време за губене. Стисна оръжието с две ръце и на свой ред се затича към тоалетната. Държеше пушката високо над главата си, подобно на борец за свобода от документалните хроники не защото й се играеше на революционерка, а да не би в бързината да се блъсне в някакъв предмет и да стреля, без да иска, пред себе си. Можеше да улучи някого по погрешка.

Подмина два-три покрити с прах стола, някакво електрическо табло, което, изглежда, не функционираше, и се озова в тесния коридор, по който бяха дошли. От едната страна стената беше гола, от другата бе облицована с дървена ламперия. Из въздуха се носеше миризма на стари мъже, чудещи се с какво как да си запълнят времето… затова пък все така мераклии, ако се съдеше по съдържанието на видеотеката им.

Последва нов животински рев — доста по-силен заради близкото разстояние, но старецът не се обади. Това не беше добър знак. Някъде се блъсна врата, но вместо трясък се разнесе само глух тътен — както би звучала добре уплътнената врата на обществена тоалетна. „И така — разсъждаваше Синтия. — Мъжката или дамската? Трябва да е мъжката, защото там е действащата тоалетна.“

— Внимавай! — едва не изпищя от уплаха Ралф. — Божичко, Стив…

Пумата изръмжа заплашително и отново от устата й се разхвърчаха слюнки. Дочу се приглушеният шум от сблъсъка на две тела. Стив извика, без да стане ясно от болка или от изненада, след което се разнесоха два мощни гърмежа. Двете цеви на пушката проблеснаха в тъмното като фенери и светлината се плъзна по стената на коридора, разкривайки пожарогасител с окачено парцаливо сомбреро на него. Синтия инстинктивно се сниши към земята и свърна към тоалетната. Ралф Карвър с тяло придържаше вратата отворена. Помещението се осветяваше единствено от захвърления на земята фенер на стареца. На фона на мъждивата светлина пушекът от двуцевката на Ралф напомняше на елемент от страшна приказка, където из пространството витаят серни изпарения… А може би no-скоро на кабинета по химия в училище.

Билингзли пълзеше към писоарите — главата му беше увиснала почти до земята. Ризата и потникът под нея бяха разкъсани, от гърба му се стичаше кръв. Според Синтия изглеждаше така, все едно маниакален садист го е шибал с камшик.

В средата на помещението се вихреше твърде необичаен танц. Пумата се бе изправила на задните си крака и се опираше с две лапи на раменете на Стив Еймс. От хълбока й течеше кръв, но раната изглежда не беше сериозна. Навярно единият от куршумите на Ралф изобщо не я беше уцелил; затова пък половината от изографисания кон на стената липсваше. Стив беше скръстил ръце пред гърдите си и с лакти се опитваше да държи звяра на разстояние.

— Стреляй! — крещеше той. — За Бога, стреляй пак!

Ралф, чието лице се губеше като зад маска в тъмния ъгъл на тоалетната, надигна повторно пушкалото, прицели се, сетне колебливо го сниши отново — страхуваше се да не улучи Стив.

Звярът нададе крясък и навря муцуната си в лицето на човека пред себе си. Стив отдръпна навреме глава и двамата се впуснаха в бясно танго. Пумата натискаше все повече и повече с ноктите си, докато опашката й се въртеше бясно. Едва сега Синтия забеляза струйките кръв, които се стичаха по раменете на приятеля й и мокреха горнището на комбинезона му.

После той се спъна в клозетната чиния, фаянсовото съоръжение с дрънчене се прекатури на една страна, а човекът едва запази равновесие, мъчейки се все така да удържи челюстите на звяра далеч от врата си. Зад тях Билингзли вече се беше добрал до стената, но продължаваше да пълзи, сякаш се беше превърнал в някаква механична играчка, неспособна да спре, преди пружината да се отпусне съвсем.

— Застреляй това проклето чудо! — изрева отново Стив. Успя да стъпи с единия си крак между металната рамка на тоалетната чиния и брезентовата торба, но повече нямаше накъде да отстъпва. Всеки момент пумата щеше да го събори на земята. — Стреляй, Ралф, СТРЕЛЯЙ!

Ралф вдигна за втори път оръжието и нервно задъвка долната си устна. В същия миг нещо нахълта иззад двамата и Синтия беше отнесена като от хала. Политна и успя в последния момент да се улови за средния умивалник, преди да разбие главата си в широкото огледало. Обърна се, колкото да види Маринвил, грабнал пушката на Мери и подпрял приклада в свивката на дясната си ръка. Чупливата му коса се развяваше. Синтия не си спомняше някога през живота си да е виждала толкова изплашен човек, но щом веднъж се бе задействал, Маринвил сякаш забравяше всякакво колебание. В следващия миг беше опрял двойната цев в черепа на животното и крещеше на Стив:

— Бутай!

И Стив, с колкото сили имаше, изтласка главата на пумата далеч от себе си. Очите на звяра блестяха в мрака подобно на динен фенер, запален за карнавал. Писателят тръсна глава, извърна я леко встрани и натисна двата спусъка едновременно. Разнесе се оглушителен грохот — в сравнение с тази пушка оръжието на Карвър приличаше на детска играчка. Огнени езици изригнаха от дулата и Синтия долови миризмата на изгорели косми. Пумата се строполи на една страна, от козината й се издигна пушек.

Стив разпери ръце, за да запази равновесие. Маринвил, който не виждаше почти нищо, понечи да го улови за ръката, но не успя и Стив — прекрасният нов приятел на Синтия — се просна по гръб на пода.

— О, Боже, май се насрах — отсъди делово, почти непринудено Джони, сетне добави: — Не, било е само шумът на върбите. Стив, добре ли си?

Синтия беше клекнала над помощника му. Той се надигна от земята, огледа се замаяно и когато момичето натисна с пръст кървавото петно върху комбинезона, се намръщи от болка.

— Мисля, че да — отговори и понечи да се изправи. Синтия го прегърна през кръста и му помогна. — Мерси, шефе.

— Не мога да повярвам — каза Маринвил, може би сам на себе си. За пръв път, откакто се бяха срещнали със Синтия, говореше естествено, не като актьор, опитващ се да играе роля. — Не мога да повярвам, че аз съм го направил. Оная жена ме накара. Стивън, всичко ли е наред наистина?

— Има няколко драскотини — обясни Синтия, — но това не е най-важното за момента. Да помогнем на стареца.

Мери се появи на свой ред на вратата. Носеше на рамо пушката на Маринвил — онази, без патроните. Стискаше с две ръце цевта, все едно се готвеше да използва оръжието като бухалка. На Синтия й се струваше, че жената се движи като насън. Мери огледа полесражението — тоалетната вече се беше изпълнила с дим и „декорите“ придобиваха все по-нереални контури — и се завтече към Билингзли. Старецът направи последен опит да мине през стената и цялото му тяло се отпусна безжизнено. Гърдите, ръцете, най-накрая и лицето се плъзнаха по фаянсовите плочки и той безпомощно се свлече на земята.

Ралф посегна да прегърне Стив през рамо, видя кръвта и за по-сигурно го хвана за бицепса.

— Не можах — оправда се той. — Исках да стрелям, но не можах. След първия залп се страхувах да не улуча теб вместо нея. Когато най-после се извърнахте така, че да стрелям, Маринвил вече беше дошъл.

— Няма нищо — успокои го Стив. — Всичко е добре, когато свършва добре.

— Дължах му го — похвали се с престорена скромност Маринвил. На Синтия й се струваше, че й прилошава от маниерите му. — Ако не бях аз, никога не би се наврял в тая…

— Елате тук! — повика ги с пресипнал глас Мери. — Боже мили, на човека ще му изтече кръвчицата!

Четиримата наобиколиха Мери и Билингзли. Тя беше успяла да го обърне по гръб и Синтия изтръпна при разкрилата се гледка. Едната ръка на стареца почти липсваше — всички пръсти с изключение на кутрето бяха оглозгани до кост — но не това бе най-страшното. И вратът, и едното му рамо бяха разпрани като с нож. Кръвта шуртеше като от спукана водопроводна тръба. И все пак Билингзли продължаваше да е в съзнание, широко отворените му очи възприемаха всичко наоколо.

— Полата — прошепна той едва-едва. — Полата.

— Не се опитвай да говориш, старче — опита се да го възпре Маринвил. Наведе се, вдигна фенера от земята и освети тялото на стареца, колкото да се уверят, че раните са по-тежки, отколкото предполагаха. Под главата на ветеринаря се беше образувала локва кръв. Синтия дори не можеше да си обясни как така е още жив.

— Трябват ми превръзки — подкани ги Мери. — Не стойте така, помогнете, ако не спрем кръвотечението веднага, човекът ще умре!

„Вече е късно, мила“ — помисли си Синтия, но не посмя да го изрече на глас.

Стив забеляза някакъв парцал, захвърлен в един от умивалниците, и го грабна. Сгъна го и го подаде на Мери. Тя кимна, сгъна го още веднъж и го притисна до зейналата рана на врата.

— Ела с мен — дръпна Синтия Стив за ръката. — Ако не друго, то поне ще ти промия раните с минерална вода.

— Не — прошепна старецът. — Останете! Трябва… да чуете.

— Не бива да говориш — възрази му Мери и притисна по-силно импровизирания компрес върху раната, фланелката вече потъмняваше от кръв. — Ако говориш, кръвта няма да спре.

Очите му се извъртяха в орбитите си и се спряха на лицето й.

— Много е късно… за лекуване. — И с пресипнал глас добави: — Умирам.

— Не говори така.

— Умирам — настоя Билингзли и се размърда, при което се разнесе ужасяващ пляскащ звук. На Синтия пак й се повдигна. — Елате всички при мен… всички, по-близо… слушайте какво ще ви кажа.

Стив се спогледа със Синтия. Тя вдигна рамене и двамата клекнаха един до друг в краката на стареца. До Синтия беше Мери Джаксън, а при раменете на умиращия застанаха Маринвил и Харвър.

— Не би трябвало да говори — държеше на своето Мери, но не чак толкова убедено.

— Нека каже, каквото иска — промълви Маринвил. — Какво има, Том?

— Много е къса за работа — промълви ветеринарят. Не сваляше поглед от лицата им, сякаш искаше с него да допълни това, което не можеше да изрече с думи.

Стив поклати глава.

— Не те разбирам.

Билингзли прокара език по устните си.

— Само веднъж съм я виждал с пола. Затова ми трябваше толкова време да се сетя… къде е грешката.

По лицето на Мери се изписа изражение на изненада.

— Ами точно така, нали каза, че имала среща с главния счетоводител на фирмата! Щял да идва чак от Финикс, за да чуе някакъв много важен доклад. При условие, че става дума за тлъсти пачки, кой на нейно място би си облякъл минижуп, та да й се виждат гащичките при всяко кръстосване на краката? Няма логика.

По бледите бузи на Билингзли се стичаха капчици пот, сякаш плачеше.

— Толкова съм тъп — изхленчи. — И все пак не е само в мен грешката. Не. Не се познавахме лично. Веднъж е идвала в службата да купи мехлем за коня си, но мен ме е нямало. Виждал съм я само от разстояние, а по тези места жените обикновено ходят с дънки. Но се бях сетил. Сетих се, а след това започнах да се наливам и забравих. — Отново гледаше към Мери. — Костюмът й е бил по мярка… когато го е облякла. Разбирате ли? Разбирате ли за какво говоря?

— Какво иска да каже? — недоумяваше Ралф. — Как би могъл да й е по мярка, когато го е обличала, а след това, за деловата среща, да се окаже изведнъж къс?

— По-висока — обясни старецът.

Маринвил погледна към Стив.

— Какво каза? Прозвуча ми като…

— По-висока — натърти Билингзли. Изрече думата внимателно, след което се задави от кръвта. Парцалът, с който Мери се опитваше да спре кръвотечението, беше подгизнал. Погледът на ветеринаря започна да обикаля лицата на хората, надвесили се над него. Извърна глава на една страна, изхрачи кръвта и се успокои.

— Мили Боже — най-после се сети Ралф. — Тя е като Ентрейджиън? Това ли искаш да кажеш? Станало е същото като с ченгето?

— Да… не — чудеше се какво да отговори Билингзли. — Не съм сигурен. Би трябвало… да е така… но…

— Господин Билингзли — попита Мери, — мислите ли, че може да е поела в малко количество същото, което е попаднало у полицая?

Той я изгледа с благодарност и стисна ръката и.

— Във всеки случай не кърви като ченгето — обади се Маринвил.

— Не и там, откъдето би личало — поправи го Ралф. — и засега.

Билингзли погледна през Мери.

— Къде… къде…

Отново се задави и не можа да довърши. Но не му и трябваше. Всички се спогледаха изненадани и Синтия извърна глава към вратата. Одри я нямаше.

Нямаше го и Дейвид Карвър.

Съществото, което някога бе Елън Карвър, само че сега беше пораснало и носеше шерифска значка (но вече без полицейския колан), стоеше на стълбите пред общината и се взираше в облаците прах на север — отвъд играещите проблясъци на светофара. Киното не се виждаше, но съществото добре знаеше къде точно се намира. Нещо повече, знаеше какво се разиграва в момента в сградата. Не съвсем, ако трябва да сме точни, но и това беше достатъчно да го разгневи. Пумата не бе успяла да затвори навреме устата на пияницата, но поне беше отвлякла останалите далеч от момчето. Това щеше да е чудесно, ако междувременно хлапакът не беше избягал от другия помощник. Засега. Къде се беше скрило? Съществото не знаеше, не можеше и да разбере и тъкмо това го караше да се гневи и страхува едновременно. Той беше източникът на всичко. Дейвид Карвър, проклетото дрисливо християнче. Трябваше да го убие още докато се намираше в тялото на полицая и когато всички шансове бяха на негова страна — трябваше да го застреля още на стълбата на шибаната им каравана, да го остави за храна на лешоядите. Но не го беше сторил, при това знаеше и защо. Младият господар Карвър беше някак непроницаем и това му служеше за закрила. Това беше спасило малкото християнче преди.

Ръцете се свиха на юмруци. Вятърът се нахвърли върху тялото на Елън Карвър и късите й, червеникаво-златисти коси се развяха като знаме.

„Защо изобщо е тук човек като него? Случайност ли е това? Или е бил пратен нарочно?“

„Защо ти си тук? Ти случайност ли си? Теб пратили ли са те?“

Подобни въпроси нямаха смисъл. То знаеше своята цел, так ах лах, повече не му беше нужно. Съществото затвори очите на Елън Карвър и ги обърна навътре — само за секунда, гледката беше твърде нерадостна. Тялото започваше да се разпада. Не ставаше дума за физическо разложение, по-скоро за твърде голямо напрежение. Силата, живееща вътре — кан де лах, душата на безформеното — буквално смазваше артериите под тежестта си…, а хората, в чиито тела съществото можеше да се всели, бяха избягали от затвора.

Заради Християнчето.

Заради дрисливото християнче.

Не му се мислеше за кръвта, която се стичаше по бедрата на тялото, за тежкото преглъщане, за това, как щом почеше главата на Елън, се отскубват цели кичури коса.

Вместо това отново насочи вниманието си към киното.

Това, което виждаше, съществото възприемаше под формата на накъсани, припокриващи се образи, които понякога си противоречаха. Все едно върху парче счупено стъкло наблюдаваше отраженията на множество телевизионна екрани едновременно. Най-много се доверяваше на очите на паяците, които бяха проникнали в сградата, но също и мухи и хлебарки, на плъховете, надничащи от дупките в мазилката, на прилепите, провиснали от високия таван на залата. Последните пращаха странни образи, представляващи всъщност звуково ехо.

Точно в този момент мъжът от камиона — онзи, който по своя воля беше дошъл в града — и приятелката му водеха всички останали обратно на сцената в залата. Бащата викаше сина си, но момчето не отговаряше. Писателят застана до ръба на подиума, събра ръцете си на фуния пред устата и на свой ред изкрещя името на Одри. А Одри, къде беше тя? Не можеше да определи със сигурност. Нямаше как да гледа през нейните очи по начина, по който пправеше с тези на по-низшите създания. Едно беше сигурно — тя гонеше момчето. Може би вече го беше намерила. По-скоро не. Не и засега. Това щеше да се усети.

Съществото удари с юмрук по бедрото на Елън Карвър в жест на тревога и нетърпение и под дрехата се появи червено петно, напомнящо на изгнило място на ябълка. Отново съсредоточи вниманието си върху подиума. Не, отбеляза съществото, не всички бяха там. Заради многото очи, през които гледаше едновременно, се беше заблудило.

Мери продължаваше да бди над стария Том. Ако Елън можеше да се добере до нея, преди останалите да са открили Одри и Дейвид, може би щеше навреме да разреши бъдещи проблеми. Точно в момента съществото не се нуждаеше от нищо, тялото, в което се беше вселило, вършеше работа и щеше да издържи известно време, но отсега трябваше да се замисли за ситуации, които можеха да се окажат фатални. Щеше да е по-добре, по-сигурно, ако…

В съзнанието му се появи паяжина с много мухи, висящи по нишките. Повечето бяха зашеметени, макар и все още живи.

— Запас за извънредни случаи — прошепна споменът от миналото с гласа на Елън Карвър, на езика, който Елън Карвър разбираше. — Хамта-хумта, нека кученцето си зарови кокал.

Изчезването на Мери щеше да деморализира останалите, щеше да им отнеме всякаква самоувереност, въпреки бягството от ареста, намереното скривалище и убийството на пумата. Последното изглеждаше напълно в реда на нещата: все пак хората бяха въоръжени, а звярът си е биологично същество, състои се и от саркс, и от сома, и от пневма, не е някакъв таласъм, появил се от метафизичните размишления на скучаещи философи. Само дето кой би предположил, че тъкмо онзи префърцунен тип със сивите коси ще се справи?

„Освен това е успял да се обади по мобифона, за който дори не си предполагал. Не си знаел нищо за това до момента, в който жълтият камион се появи в града.“

Да, скритият мобифон беше още един пропуск: мисълта за него е присъствала в най-горните пластове на Маринвиловото съзнание; но съществото не бе успяло да проникне в него. Други проблеми го бяха вълнували: как да се възползва от тялото на стария глупак, за да замести това на Ентрейджиън, преди да се е разложило напълно. Дълбоко съжаляваше за загубата на Ентрейджиън. Полицаят беше здрав като бик.

Ако искаше да отвлече Мери, не биваше да губи нито секунда. Пък може би в това време Одри щеше да спипа момчето и да му види сметката. Това щеше да бъде повече от чудесно. Никакви грижи занапред. Никой нямаше да си пъха носа където не му е работа. Щеше да замести Елън с Мери и да си подбира от останалите, както му е изгодно.

Ами по-нататък? Когато сегашната (твърде ограничена) наличност от човешки тела се изчерпеше? Дали щеше да отвлече още пътници от магистралата? Може би. А ако разни любопитковци поискат да разберат за случилото се в Деспърейшън? Какво щеше да прави тогава? Нека първо стигне реката, пък тогава да търси брод; паметта му беше къса, мисълта за далечното бъдеще ни най-малко не го интересуваше. Засега щеше да е достатъчно, ако отведе Мери до „Китайската мина“.

Так слезе по стъпалата пред сградата на общината, погледна към колата, но в крайна сметка пресече улицата пеш. Този път щеше да се лиши от автомобила. Щом се озова на отсрещния тротоар, се затича с големи крачки към киното. Краката му бяха твърде големи за тесните гуменки, та ги бяха разпрали като с нож, и сега хвърляха цели шепи пясък подире си.

Одри ги слушаше как крещят от подиума в залата Дейвид Карвър… Как викат и нея. Скоро щяха да се разпръснат да ги търсят. Бяха въоръжени, а това ги правеше опасни. Мисълта, че могат да я убият, не я тревожеше — поне не я тревожеше много — но това, че можеха да я докопат, преди да е убила момчето, я плашеше. За пумата гласът на съществото, излязло от недрата на земята, беше като рибарска кукичка. В съзнанието на Одри Уайлър звукът беше придобил формата на змия, покрита със смъртоносна киселина, която пълзи нагоре-надолу из душата й и разтапя всичко, свързано с личността на жената, която беше обладал. Усещането за топене беше повече от приятно, все едно й бяха поднесли някоя захарна фантазия, галеща езика и небцето. В началото не беше така, тогава усещанията по-скоро я плашеха, все едно я беше покосила треска, но щом се сдоби с повече кай тих (беше се вживяла в ролята на малко дете, търсещо съкровища), отрицателните емоции бяха отстъпили пред положителните. Сега единственото, което я вълнуваше, бе да открие момчето. Так, безформеният, не смееше да го доближава, затова със задачата трябваше да се нагърби тя.

Жената, която при първата си задочна среща с Том Билингзли беше висока само метър и шейсет и седем, спря в горния край на стълбите и се огледа. В други случаи нямаше да вижда нищо в близост имаше един-единствен прозорец, а през мръсните му стъкла едва се процеждаше светлината от мигащия светофар и мъждивата улична лампа пред „Жълтиците на Бъд“, но откакто беше намерила кантахите — или откакто й ги бяха подхвърлили, — зрението й се беше подобрило значително. Беше се превърнала в същинска котка, затова нищо из покрития с боклуци коридор не можеше да й убегне.

Хората, които бяха населявали тази част от сградата, са били далеч по-нехайни и разхвърляни от Билингзли и неговата пиянска компания. Вместо да събират празните шишета на едно място, бяха ги трошили умишлено по ъглите, вместо с приказни риби и огнедишащи коне бяха изпъстрили стените с нелицеприятни графити, надраскани с обикновен маркер. На едно от изображенията, напомнящо по техниката на рисуване живописта от епохата на палеолита, личеше рогато и изгърбено детенце, овесило се на огромна женска гърда. Под картинката беше изписано следното духовито двустишие: „Малко бебе Смити, видях да смучеш мамината цица.“ От двете страни на коридора стояха неприбрани всевъзможни хартии: салфетки от сандвичи, обвивки от бонбони, торбички от пържени картофки, празни пакети от цигари или опаковки от презервативи. От дръжката на вратата с табелка „УПРАВИТЕЛ“ висеше отдавна засъхнала дъвка, напомняща на умрял охлюв.

Вратата за кабинета на управителя се падаше вдясно. Срещу нея беше стаята на разсилния. По-нататък вляво имаше още една врата, този път без надпис, след което идваше малка арка. На арката с поизтрити черни букви беше изписана някаква дума. От разстоянието, на което се намираше, дори котешкият й поглед не можеше да разчете какво пише. Трябваше да пристъпи две-три крачки напред, за да разбере, че изходът води към балкона. Проходът под арката беше закован с дъски, но някои липсваха. От свода висеше спаднала надуваема секскукла с руси коси, червено кръгче вместо уста и плешив полов орган. Около шията й бе пристегнато почерняло от времето въже. Закачена над провисналите гърди, висеше табелка с думи, изписани на ръка. Ако се съдеше по правописа, трябваше да е дело на някой „ученолюбив“ първолак. Отгоре табелката беше украсена с рисунка на човешки череп с червени очи а под него се мъдреха кръстосани кости. Надписът гласеше: „НИ ИЗЛИЗАЙ ОТУК МОЖИ ДА ПАДНИ. СЕРЬОЗНО“. От отсрещната страна имаше ниша, служила навярно за бюфет. Коридорът завършваше с друга стълба, водеща в мрачната неизвестност. Най-вероятно към кабината на оператора, предположи Одри.

Тя се спря пред вратата на управителя, хвана бравата и прилепи чело до дървото. Вън от сградата вятърът виеше като умиращо същество.

— Дейвид? — попита тихо Одри. Заслуша се, сетне повтори: — Дейвид, чуваш ли ме? Аз съм, Одри Уайлър. Искам да ти помогна.

Не получи отговор. Най-сетне се реши да отвори вратата и да влезе в празната стая. На едната стена беше окачен избелял плакат от филма „Бони и Клайд“, на пода лежеше изпокъсан дюшек. С все същия маркер някой беше написал под плаката: „НОЩЕМ ИГРАЯ, ДЕНЕМ СИ ТРАЯ.“ Одри провери и вратата на разсилния. Помещението беше тясно колкото килер и напълно празно. Вратата без табелка водеше към малка стаичка, служила навярно за склад. Носът й (както зрението, така и обонянието й се беше изострило) надуши отдавнашна миризма на царевица за пуканки. На пода лежаха умрели мухи, както и купчинки миши изпражнения, друго нямаше.

Тя се приближи до арката, отмести с ръка обесената кукла и впери поглед в тъмното. От мястото й не се виждаше подиумът, тя съзираше само горния край на екрана. Хърбавото момиче продължаваше да вика Дейвид, но останалите не се чуваха. Това може би не означаваше нищо, но не й харесваше да бъде в неведение.

Каза си, че предупреждението, закачено на гърдите на куклата, е сериозно. Седалките бяха махнати и се виждаше как е хлътнал подът: гледката й напомни за едно стихотворение от ученическите й години за някакъв рисуван кораб, плаващ по рисувани вълни. Ако хлапето не се беше скрило на балкона, значи трябваше да го търси другаде. Това другаде трябваше да е близо, нямаше как да е избягало далеч. Колкото до балкона — беше сигурна, че там няма никого. Седалките липсваха, следователно момчето не можеше да се скрие зад тях.

Отпусна ръка и куклата се полюшна. Празните очи се взираха в нея, а дупката, имитираща уста — уста с едно-единствено предназначение — сякаш й се хилеше. „Я се виж какви ги вършиш — подиграваше се палавата кукла. — Щеше да станеш най-високо платената жена геолог в щата, на трийсет и пет години щеше да притежаваш собствена консултантска фирма, може би докато навършеше петдесет, щяха да ти връчат Нобелова награда… Не бяха ли това твоите мечти? Специалистката по девонската епоха, чиято статия за тектонските пластове бе публикувана в «Джиолъджи Ривю», сега преследва малки деца по коридорите на порутени кинотеатри. При това не става дума за обикновени деца. Момчето е по-особено от обикновените хора. Доскоро ти се беше залъгвала, че ти си по-особена. Дори да го намериш, какво ще сториш? То е по-силно, отколкото изглежда.“

Одри грабна въжето с две ръце и го задърпа. То се скъса, заедно с него се отскубнаха и няколко кичура от русата коса на куклата. Сексиграчката се строполи в краката на Одри и тя гневно я изрита на балкона.

„Не е по-силно от Так — мислеше си Одри. — Не ме е грижа кое е хлапето, от Так не може да е по-силно. Не е по-силно и от кантахите. Това е нашият град. Хич не ме интересува какво е било в миналото, какви са били моите планове и мечти; живеем в настоящето, а то е извор на сладост и забрава. Сладостта да убиваш, да грабиш, да притежаваш. Сладостта да властваш, пък ако ще и над пустинята. Момчето е някакво си дете. Останалите са само храна. Тук е Так и той говори с гласа на отминалите времена; с гласа на безформеното.“

Погледна към стълбите в дъното на коридора. Кимна сама на себе си и пъхна ръка в десния джоб на сакото, колкото да се увери, че любимите играчки са на място, и да ги потърка по бедрото си. Момчето се беше скрило в прожекционната кабина. На вратата, водеща към подземието, висеше огромен катинар, така че къде другаде би могло да се приюти?

— Хим ен шоу — прошепна Одри и продължи напред. Очите й бяха отворени на четири, пръстите на дясната й ръка безспирно играеха с вещите в джоба на дрехата. Тайнствените предмети потракваха като камъчета.

Децата устройвали купони на горния етаж на „Американският запад“ до деня, когато аварийната стълба се срути, си бяха падали по свинщините, но общо взето се бяха ограничавали да използват коридора и кабинета на управителя; останалите помещения бяха слабо засегнати от присъствието им, а малките покои на операторите — кабината, тясното служебно помещение и още по-тясната тоалетна — бяха кажи-речи непокътнати от онзи ден на 1979-а, когато петима мъже, захапали цигари, служители на „Невада Сънлайт Ентъртейнмънт“, бяха влезли, за да демонтират прожекционните апарати и ги откарат в Рино, където и до ден-днешен като статуи на развенчани идоли събираха прах в някой склад.

Дейвид беше коленичил. Стоеше със сведена глава, със затворени очи, с ръце, притиснати една към друга пред брадичката. Беше избрал най-чистото място от прашния линолеум, на две-три педи от другото по-светло петно — четвъртитата фигура, отбелязваща мястото на стария прожекционен апарат. Представяше си дрънчащия „динозавър“, който в летните нощи ще да е нажежавал помещението. Вляво от него бяха квадратните отвори, през които сноповете светлина като лазерни мечове пореха въздуха над зрителите. Във въображението му се редяха силуетите на Грегъри Пек и Кърк Дъглас, на София Лорен и Джейн Мансфийлд, а заедно с тях на младия Пол Нюман и застаряващата, но все така жизнена Бети Дейвис, тормозеща своята парализирана сестра.

Тук-там по пода бяха останали захвърлени киноленти, напомнящи на мъртви змии. По стените бяха закачени стари плакати и афиши, на един от тях Мерилин Монро стоеше над отдушника на метрото и се опитваше да придържа полата си, развяваща се от течението. Под снимката беше изрисувана стрелка, насочена към гащичките й, а до стрелката се мъдреше мъдро обяснение: „Лост А внимателно се пъхва в гнездо Б, като се проверява дали е застанал неподвижен без опасност да се измъкне.“ Из застоялия въздух се носеше тръпчива миризма, но не беше нито на плесен, нито на изгнила дървесина, по-скоро на нещо разложено, което отдавна е изсъхнало.

Дейвид обаче нито долавяше дъха на развалено, нито чуваше тихите подвиквания на Одри, която го търсеше из коридора на долния етаж. Когато останалите бяха хукнали към Билингзли, той се беше скрил тук — дори Одри ги беше последвала до вратата на залата, навярно, за да се убеди, че всички са тръгнали към тоалетната — понеже нуждата да се помоли на Господ се беше оказала по-належаща от всичко останало. Беше си казал, че този път му трябва само да се усамоти в някое тъмно помещение и да отвори вратата на съзнанието си — Господ сам щеше да го заговори, защото за разлика от друг път сега Той имаше какво да каже. А кабината беше подходящо място. След като затвори вратата между себе си и останалите, можеше спокойно да отвори онази, която водеше към Бог.

Не се страхуваше от любопитните погледи на паяците, плъховете и змиите: ако Господ държеше двамата да водят поверителен разговор, щеше да се погрижи никой да не ги подслушва. Жената, която Стив и Синтия бяха спасили, беше единственият проблем — по една или друга причина тя го притесняваше, а Дейвид имаше чувството, че и тя реагира по подобен начин спрямо него. Искаше да се скрие от нея, затова беше слязъл навреме от подиума и беше хукнал по централната пътека в залата. Докато Одри се увери, че останалите са в задния край на сградата и се обърне да го потърси с поглед, той вече се криеше във фоайето под балкона. Беше се качил на втория етаж, а там го поведе вътрешният му компас — или може би онова, което преподобният Мартин наричаше „тихия, нежен глас“.

Беше прекосил стаичката почти без да забелязва филмовите ленти на пода, още по-малко — плакатите по стените. Не обръщаше внимание и на миризмата, навярно резултат от въздействието на слънчевите лъчи върху целулоида. Избра си тъкмо това петно от линолеума, защото погледа му бяха привлекли големите дупки по ъглите на четириъгълното очертание пред него — там едно време бяха болтовете, с които бе прикрепен апаратът. Въпросните дупки му напомниха

(„Дупките ми служат за очи“)

за нещо, което затрептя за миг в съзнанието му, преди да изчезне обратно в небитието. Дали беше лъжлив спомен или истински, или само плод на интуицията му? Всичко едновременно? Нито едното, нито другото? Не знаеше, пък и в интерес на истината не го интересуваше. Беше си поставил най-напред задача да се свърже с Господ, ако успееше. Никога не беше изпитвал толкова силна необходимост да разговаря с него.

„Точно така — говореше отец Мартин със своя спокоен глас. — Сега му е времето да пожънеш плодовете на упорството си. Трябва да поддържаш връзка с Господ тогава, когато килерът ти е пълен, за да не те загърби Той, когато ce изпразни. Колко пъти съм ти го повтарял през последните месеци?“

Много. Дейвид се надяваше Мартин, който пиеше повече от допустимото, следователно не можеше да му се има пълно доверие, да е говорил истината, не само да е нареждал празни приказки — както баща му се изразяваше: „заради нуждата да общуват“. От душа и сърце се надяваше това да се окаже истина.

Защото в Деспърейшън имаше и други богове.

Беше повече от сигурен.

Започна молитвата си като всеки друг път, не на глас, а наум, изпращайки импулсите на мисълта си в пространството над себе си:

„Виж в мен, Господи, бъди с мен. Говори чрез мен, ако това е волята Ти.“

Като всеки път, когато изпитваше истинска нужда от Божията помощи Дейвид бе раздвоен: по-повърхностната част от съзнанието му беше спокойна и уверена, докато по-дълбоката постоянно се бореше със съмнения и се ужасяваше при мисълта, че отговор може и да няма. Причината за това беше повече от елементарна. Дори и сега, след толкова време, прекарано в четене, молитви и напътствия, дори след случилото се с приятеля му, Дейвид продължаваше да се съмнява в съществуването на Господ. Беше ли Господ използвал него, Дейвид Карвър, за да спаси живота на Брайън Рос? Защо Бог би извършил подобна необмислена и налудничава постъпка? Не беше ли по-близо до истината определението на доктор Васлевски: че става дума за медицинско чудо и не беше ли това, което Дейвид смяташе за сбъдната молитва, само съвпадение? Хората бяха способни да създават сенки, приличащи на животни, но те си оставаха сенки, трикове със светлината. Не беше ли твърде вероятно и Господ да се окаже нещо подобно? Да се окаже една от многото легендарни сенки, съпътстващи живота ни?

Дейвид стисна по-силно клепачи, концентрира се над своята мантра и се опита да прочисти съзнанието си от зловредни мисли.

„Виж в мен. Бъди с мен. Говори чрез мен, ако такава е волята Ти.“

Мрак се спусна над него. Усещане, каквото никога не беше познавал през живота си. Залитна, опря се на дъсчената преграда, забели очи, ръцете му безжизнено се отпуснаха в скута. От гърлото му се изтръгнаха хрипливи звуци. После произнесе няколко думи като насън, толкова неясни, че само майка му би могла да ги разбере.

„По дяволите — промърмори. — Мумията ни преследва.“ След което се умълча, облегнат на стената. Тънка, сребриста лига се проточи подобно на нишка от паяжина от ъгълчето на устните му. От другата страна на вратата, която умишлено беше затворил, за да се усамоти с Господ (някога беше имало резе, но то беше изчезнало), ясно се дочуваха човешки стъпки. Спряха пред вратата и настъпи тишина, после някой натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори и в рамката й се показа Одри Уайлър. Очите й се разшириха, щом погледът й попадна на изпадналото в безсъзнание момче.

Влезе в задушната стаичка и се огледа за нещо, с което да залости вратата. Дъска или може би стол. Подобно устройство нямаше да издържи дълго на напора им, случеше ли се да дойдат всички, но дори и няколко спечелени секунди можеха да решат успеха или провала на нейното начинание. За жалост не намери нищо подходящо.

— Да му се не знае — изруга под носа си. Погледна отново момчето и без особена изненада установи, че се страхува от него. Плашеше се дори при мисълта, че трябва да го доближи.

„Так ах уан!“ — обади се гласът в съзнанието й.

— Так ах уан! — повтори Одри на глас в знак на съгласие, по-скоро на безпомощно смирение.

Слезе по двете стъпала, водещи към самата кабина, като се мръщеше при всяко проскърцване на подметките си. Дейвид беше коленичил на земята и бе облегнал глава на стената с отворите за прожекция. Одри през цялото време очакваше да я стрелне с поглед. Дясната й ръка отново бръкна в джоба, за да стисне за сетен път кантахите, от които черпеше сила.

Надвеси се над Дейвид и протегна ледените си пръсти към него. Колко беше грозен! А миризмата, която излъчваше, още повече я дразнеше. Разбира се, че досега все е стояла далеч от него: в нейните очи той въплъщаваше горгоната Медуза с тази разлика, че вонеше на развалено месо и вкиснато мляко.

— Християнче — изсумтя тя. — Грозно християнче.

Гласът й се беше променил до неузнаваемост и не беше ясно дали принадлежи на мъж или на жена. По кожата на бузите и челото й се раздвижиха черни сенки, подобни на трептящи, източени крилца на малки насекоми. — Ето какво трябваше да сторя още в мига, в който за пръв път видях жабешкото ти лице.

Двете ръце на Одри — здрави и загорели от слънцето, тук-там дори белязани с драскотини от професията й — се плъзнаха по шията на Дейвид Карвър. Когато пръстите й стегнаха в хватката си гръкляна му и дъхът му спря, момчето примигна, но само веднъж.

Само веднъж.

— Защо спря? — попита Стив.

Беше застанал в центъра на невероятната дневна върху подиума в киното, до елегантното барче. В момента от всичко най-горещо желаеше чиста риза. През деня се беше пържил на слънцето (климатикът на камиона, меко казано, не функционираше), но сега се плашеше да не замръзне от студ. Водата, с която Синтия промиваше раните по раменете му, се спускаше на ледени вълни по гърба му. Поне я беше разубедил да използва уискито на Билингзли, както беше гледала да правят танцьорките в уестърните.

— Стори ми се, че видях нещо — прошепна тихо Синтия?

— Белият заек с ръкавиците ли?

— Много смешно — ядоса му се тя и в следващия момент извика: — Дейвид? Деййй-вид!

Бяха само двамата на подиума. Стив искаше да помогне на Маринвил и Карвър, които търсеха момчето, но Синтия бе настояла най-напред да измие това, което наричаше „дупките в козината“ му. Двамата мъже се бяха изгубили във фоайето. Джони сякаш се беше подмладил след срещата с пумата и по начина, по който държеше пушката си, подсещаше Стив за един друг жанр стари филми — онези, в които побелелите, но все така способни на подвизи бледолики ловци преминават през хиляди препятствия в джунглата и в крайна сметка се сдобиват с изумруд с големината на яйце, окачен на челото на статуя на древно божество.

— Какво? Какво си видяла?

— Не знам със сигурност. Беше нещо странно. Там, на балкона. За секунда си казах, знам, че звучи смешно, че виждам летящо човешко тяло.

Изведнъж изражението на Стив се промени. Не му просветна, по-скоро му притъмняваше пред очите. Беше забравил за раните си, затова пък студена пот избиваше отново по гърба му. Толкова студена, че замалко не се разтрепери. За втори път през този ден си спомни за юношеските си години в Лъбък, когато целият свят застиваше неподвижен в очакване развигорът да се нахвърли над равнините, причинявайки понякога смъртоносни градушки.

— Не ми се струва никак смешно. Да се качим да видим.

— Може само да ми се е сторило.

— Не мисля.

— Стив? Нещо не е наред ли?

— Не, чувствам се по начина, по който се чувствах при влизането ни в града.

Синтия го изгледа с нескрита тревога:

— Добре, но нямаме оръжие…

— Майната му на оръжието — рече Стив и я сграбчи за ръката. Очите му се бяха изцъклили от напрежение, устните му бяха побелели. — Веднага. Божичко, става нещо лошо! Не го ли усещаш?

— М-може и да усещам нещо. Дали да не извикам Мери? Тя е отзад при Билингзли.

— Няма време. Идваш с мен или оставаш, както решиш. Отново нахлузи комбинезона си, скочи от сцената, но в следващия миг залитна и трябваше да се хване за една от седалките, та да не падне. Щом се изправи на крака, хукна нагоре по централната пътека. Синтия го следваше по петите също като миналия път — без дори да се е задъхала. Мацката беше страхотна спринтьорка — не можеше да й го отрече.

В същия момент писателят и Ралф Карвър излязоха от помещението, където някога се е помещавала касата на киното.

— Оглеждахме улицата — обясни Джони. — Бурята определено… Стив? Какво има?

Без да отговаря, Стив се огледа, забеляза стълбите и се втурна към тях. Продължаваше да се учудва на бързината, с която инстинктът го беше предупредил за опасността. И добре, че имаше за какво да мисли, иначе щеше да умре от страх.

— Дейвид! — изкрещя. — Дейвид, ако ме чуваш, отговори ми!

Никой не отвърна. Сумрачен коридор, обсипан с всякакви боклуци, от едната страна — изход, навярно за балкона, от другата — ниша за продажба на закуски. В далечния край на коридора тесни стълби отвеждаха още по-нагоре. Наоколо не се виждаше никой. И все пак Стив усещаше следи от нечие присъствие, беше повече от сигурен, че някой е минал скоро оттук.

— Дейвид! — извика повторно.

— Стив? Господин Еймс? — обаждаше се отзад Карвър. Звучеше не по-малко изплашен от Стив. — Какво е станало? Да не би нещо да се е случило със сина ми?

— Нямам представа.

Синтия се шмугна под ръката на Стив и се затича към входа за балкона. Той я последва. От свода над вратата висеше парче скъсано въже. Като че ли се люлееше.

— Погледни! — посочи Синтия в краката си. В първия миг Стив си помисли, че вижда човешки труп, но по косите се досети какво е това. Кукла. При това с въже около врата.

— Да не би това да си видяла? — попита.

— Да. Някой го е откъснал от въжето и може би го е изритал. — Лицето на Синтия излъчваше безпокойство и недоумение. Снишавайки глас, така че самият Стив едва я чу, тя добави: — Бог ми е свидетел, тая работа не ми харесва.

Той отстъпи крачка назад, погледна първо вляво (шефът и бащата на Дейвид тревожно го наблюдаваха, притиснали пушките към гърдите си), сетне вдясно. „Там — подсказа сърцето му…, а може би по-скоро носът, доловил слабо ухание на «Опиум». — Там горе. Трябва да е в кабината на оператора.“

Стив хукна презглава към стълбите, Синтия отново го последва. Той вече беше изкатерил стъпалата и понечваше да завърти дръжката на бравата, когато момичето го накара да спре.

— Момчето носеше пистолет. Ако тя е вътре с него, може да му го е взела. Внимавай, Стив.

— Дейвид! — извика шофьорът по посока на кабината. Дейвид, всичко наред ли е?

На Стив му идваше да каже, че вече няма време да внимава, че това време си е отишло още в мига, в който изгубили Дейвид… после се усети, че и да говори няма време.

Завъртя бравата и блъсна с все сила вратата, очаквайки отвътре да са залостили или с резе, или с някаква мебел. Нито едното, нито другото. Вратата зейна и той политна с нея.

В другия край на помещението, облегнати на стената седяха Дейвид и Одри. Очите на момчето бяха полупритворени, но ирисите му се бяха изгубили и само бялото се виждаше. Лицето му беше пепеляво-сиво. Под очите му се бяха появили петна като от йод, други се забелязваха по страните. Ръцете му удряха като в нервен спазъм бедрата. Издаваше тихи, сподавени звуци. Дясната ръка на Одри продължаваше да е вкопчена в гръкляна му. Доскоро красивото й личице се беше разкривило в изражение на ярост и омраза, каквито Стив не беше срещал никога през живота си. В лявата си ръка държеше тежкокалибрения револвер, с който Дейвид беше застрелял койота. Стреля на три пъти по посока на Стив, след което куршумите свършиха.

Можеше да се каже почти със сигурност, че ако не бяха двете стъпала към кабината, „козината“ на Стив щеше да се сдобие с поредната дупка, този път с фатални последици. Като човек, който не е преценил, че остават още стъпала до площадката, той се олюля в пространството и трите куршума прелетяха над главата му. Един от тях се удари в рамката на вратата, вдясно от надничащата Синтия, и поръси със стърготини екзотичната й прическа.

Одри изпищя от болка и разочарование. Запрати безполезното оръжие към връхлитащия Стив, който сниши глава и протегна ръка да се предпази. В следващия миг жената се обърна към припадналото дете и захвана отново да го души, тръскайки го като кукла. Ръцете на Дейвид изведнъж престанаха да се движат и се отпуснаха.

— Страх… — изграчи Билингзли, Доколкото Мери си спомняше, това беше последната дума, която старецът успя да произнесе. Потърси погледа й, сякаш да сподели паниката и объркването си. Понечи да каже нещо, но от гърлото му излезе само хриплив звук.

— Не бой се, Том, нали съм тук?

— Ах… ах….

Очите му заиграха насам-натам, сетне се обърнаха отново към нея и сякаш замръзнаха. Билингзли пое дълбоко въздух, изпусна го, вдиша втори път, по-спокойно… и издъхна.

— Том?

Само вятърът й отговори, засипвайки прозореца с пясък.

— Том!

Мери го раздруса. Главата му клюмна встрани, но очите му все така я наблюдаваха. Тя усети кръвта да се смръзва в жилите й — все едно имаше пред себе си един от онези старинни портрети, които те преследват навсякъде с погледа си, независимо къде заставаш в помещението. В далечината — някъде из сградата, но вероятно в противоположния й край — се чуваше как шофьорът на Маринвил вика Дейвид. Неговата приятелка му пригласяше. Мери си каза, че ще е по-логично, ако и тя се присъедини към групата, може би Дейвид и Одри наистина се бяха изгубили, но сърце не й даваше да изостави Том, преди да се е уверила, че е мъртъв. Беше почти сигурна, че старецът си е отишъл, но едно е да гледаш криминален филм по телевизията, друго е да имаш труп в…

— Помощ.

Тя подскочи от уплаха и закри уста с ръка, за да не извика: гласът чийто и да беше той, едва се чуваше поради воя на вятъра и въпреки това я беше изплашил.

— Помощ! Има ли някой там? Моля, помогнете… Ранена съм.

Беше жена. Елън Карвър може би? Боже Господи, беше ли възможно? Макар да беше прекарала заедно с майката на Дейвид само половин-един час, Мери беше убедена, че е тя. Скочи на крака, докато хвърляше поглед за последно към изкривеното лице и изцъклените очи на Том Билингзли. Краката й бяха изтръпнали от дългото седене на пода и едва не залитна.

— Моля ви — простена жално гласът отвън. Идваше от тесния проход откъм гърба на киното.

— Елън? — попита на свой ред Мери, но в следващия миг съжали, че се е издала. В подобна ситуация не можеше да има никому доверие, дори на една ранена, изтерзана жена. — Елън, ти ли си?

— Мери! — отговориха й отвън. — Да, аз съм, Елън. А ти Мери ли си?

Жената отвори уста да й отвърне, но си замълча. Гласът наистина бе на Елън Карвър, не щеше и съмнение, и все пак…

— Дейвид добре ли е? — последва нов въпрос. — Моля те, кажи, че е добре.

— Доколкото знам, добре е. — Мери се приближи до прозореца, внимавайки да не стъпи в локвата от кръвта на звяра. Сетне погледна навън. Наистина беше Елън Карвър, при това не изглеждаше никак добре. Беше се прегърбила — навярно я болеше лявата ръка, защото я притискаше до гърдите си с дясната. Лицето й беше бяло като тебешир. От едната й ноздра капеше кръв. Взираше се в Мери с такава неописуема болка и отчаяние, че не приличаше на човешко същество.

— Как успя да избягаш от Ентрейджиън? — зачуди се Мери.

— Не съм бягала. Той просто… умря. Продължи да кърви и умря. Беше ме качил на колата си и ме водеше в мината, поне така предполагам. По пътя умря. Колата излетя от пътя и се преобърна. При удара една от задните врати се отвори. Късмет, иначе и досега щях да си стоя заключена като арестант. След това… след това се върнах пеша до града.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Счупих я — обясни Елън и още повече, се преви от болка. В позата й имаше нещо крайно отблъскващо. Беше заприличала на трол от приказките, навел се над торбата с откраднато злато. — Ще ми помогнеш ли да вляза? Искам да видя мъжа си, искам да видя и Дейвид.

При самата мисъл жената да влезе в сградата, вътрешният глас на Мери извика от тревога. Усилено й натякваше, че нещо не се връзва, че в цялата тази работа се крие измама. И все пак, щом Елън подаде здравата си ръка, щом Мери видя с очите си кръвта и мръсотията по нея, щом усети как човешкото същество насреща й трепери от уплаха и изтощение, забрави за всякаква предпазливост и се хвърли да помага. Жената беше изгубила малката си дъщеря заради безумието на някакъв си полицай, после беше претърпяла катастрофа, докато онзи я е водел до мястото на собствената й екзекуция, беше се влачила със строшена ръка из бурята, беше я посрещнал град, пълен с трупове, а първият жив човек, когото среща, изведнъж се оказва параноик и не ще да я приюти…

„Нали?“ — говореше си мислено Мери. И за да бъде абсурдът пълен, добави: — „Ако не й помогна, ще бъде невъзпитано.“

— Не можеш да влезеш оттук. Целият под е покрит с натрошени стъкла. Нещо… някакъв звяр нахълта преди малко. Иди малко по-натам, ще стигнеш до прозореца на дамската тоалетна. Оттам е по-лесно, дори ще има щайги, на които да стъпиш. Ще ти помогна, става ли?

— Да, благодаря ти. Слава Богу, че те намерих.

Елън я дари с усмивка, достойна за най-ефектните филми на ужасите — израз едновременно на благодарност, на странно покорство и най-вероятно на дълбоко вкоренен страх, след което със сведена глава се затътри в указаната посока. Дванайсет часа по-рано беше въплъщение на идеалната майка-домакиня от предградията, тръгнала за почивка на езерото Тахо. Тогава навярно единствената й грижа е била в какъв ред да покаже на останалите курортисти новите си летни дрешки от „Талбот“, а на мъжа си — бельото марка „Викторияс сикрет“. През деня щеше да се пече на слънце с децата, през нощта щеше да се отдава на интимния си партньор, щеше да пише картички до приятели: „прекарвам си страхотно“, „въздухът е толкова чист“, „иска ми се да сте тук“ и т. н. Само след половин денонощие се беше превърнала в жалко подобие на бежанец от войната, в жена, състарена от мъки и страдания, търсеща изход от кървавата баня, в която я бяха натикали.

А Мери Джаксън, сладката принцеса, която гласува за демократите, дарява кръв веднъж на два месеца и пише стихове в свободното си време, се беше замислила дали да я пусне в сградата, или за по-сигурно да я остави да вие като куче на улицата, докато потърси съвет от мъжете. Какъв беше изводът? Че и тя беше участвала в същата война като Елън. Случи ли се нещо подобно на теб, и ти ще реагираш като другите, и ти ще се научиш да мислиш като тях. С тази разлика, че Мери нямаше да им се даде току-тъй.

Мина по коридора и се ослуша за викове, идващи от киносалона. Нищо не се чуваше. Изведнъж, точно в мига, в който отваряше вратата на тоалетната, иззад гърба й се разнесоха три изстрела. Бяха приглушени от голямото разстояние, но не щеше и съмнение, че става дума за изстрели. Тя замръзна на място, без да знае накъде да изтича. Може би щеше да се колебае още, ако не беше плачът на жената, застанала пред открехнатия прозорец.

— Елън? Какво има? Какво се е случило?

— Случи се, че съм голяма глупачка! Глупачка! Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!

След което силуетът отвън — на фона на боядисаното стъкло наистина ставаше дума за силует — заплака на глас.

— Дръж се, след секунда ще си вътре — успокои я Мери и се завтече към прозореца. Отмести бирените шишета и вече вдигаше прозореца, опитвайки се да измисли как Елън най-безболезнено да се качи, когато се сети за предупреждението на Билингзли: как ченгето било пораснало на ръст. „Мили Боже — беше възкликнал бащата на Дейвид, когато проумя най-сетне последните думи на стареца. — Станало е същото като с Ентрейджиън! Като с ченгето!“

„Може да си е счупила ръката — опитваше се да размишлява трезво Мери. — Може наистина да я е счупила. От друга страна…“

От друга страна Елън може би държеше да стои прегърбена, за да скрие истинския си ръст. Логично, нали?

Гущерчето, което обикновено дремеше в дъното на съзнанието й, сега изведнъж изскочи от малката си дупчица и нададе предупредителен писък. Мери си наложи да не бърза, да си остави секунда-две да обмисли нещата…, но преди да е успяла, желязна хватка я сграбчи за ръката. В следващия момент Елън разтвори широко прозореца със свободната си ръка и Мери усети как краката й се подкосяват при вида на ухилената физиономия насреща й. Лицето принадлежеше наистина на Елън, но значката, забодена на гърдите,

(„Виждам, че сте донор“)

беше на Ентрейджиън.

Това бе Коли Ентрейджиън, който по някакъв начин се беше вселил в тялото на Елън Карвър.

— Не! — изкрещя Мери и се дръпна назад, без да усеща болката от впилите се в плътта й нокти. — Не, пусни ме!

— Не и докато не ми изпееш „Заминавам със самолета“, мръснице — отвърна й съществото, приличащо на Елън Карвър. Изтегли я към рамката на прозореца, но от усилията кръв шурна през двете му ноздри.

Мери изпитваше смътното чувство, че лети из пространството, че главата й заплашително се доближава до дървената ограда насреща.

— Таксиджията надува клаксона… — пееше чудовището.

Мери успя да се предпази с една ръка, но не навреме.

Блъсна чело в дъските и докато камбаните звъняха в черепа й, тялото й се свлече на колене на земята. Нещо топло се стичаше по лицето и врата й. „Добре дошла и ти в клуба на кървящите носове“ — поздрави се мислено Мери и направи опит да се изправи.

— Толкоз съм самотна, че ми иде да запл-а-ача…

Успя да направи две широки, забързани крачки, но ченгето (защото за нея това си беше ченгето, само че с перука и грим) я хвана за рамото и я издърпа встрани.

— Пус… — понечи да извика тя, но нещото, приличащо на Елън, я стисна за брадичката и с един удар я зашемети. Подхвана я под мишниците и я задържа, преди да е паднала.

— Ама как обичам тая песен — заключи съществото и метна жертвата си през рамо, все едно беше житен сноп. — Иде ми да се разтопя от умиление. Так!

Изчезна зад ъгъла с товара си. Пет минути по-късно прашният каприс на Коли Ентрейджиън пое обратно по пътя към рудника и светлините на фаровете подновиха борбата си с непрогледния мрак. Докато минаваше покрай малкия сервиз на Харви и кръчмичката зад него, в небето се появи тънкият лунен сърп.

Дори през най-тежките си години на алкохолизъм и наркомания Джони Маринвил се радваше на изключително добра памет. През 1986-а, когато се возеше на задната седалка в така наречения „купономобил“ на Шон Хътър (ставаше дума за просторен кадилак, модел ‘65-а, с който петък вечер Шон имаше навика да разкарва приятели из източен Хамптън), Джони беше преживял ужасяваща катастрофа. Шон, който беше толкова пиян, че не можеше да ходи, камо ли да шофира, беше преобърнал на два пъти купономобила в желанието си да вземе завоя между Егамогин Лейн и Магистрала Б, без да намали скоростта. Момичето, което седеше до Хътър, загина на място. Гръбнакът на Шон буквално стана на прах. Единственият автомобил, който му беше съдено да кара до края на живота си, беше инвалидната количка. Останалите не бяха пострадали тежко. Джони трябваше да е благодарен, че се отърва с леки травми и строшено стъпало. Но не за това се сещаше сега: работата беше там, че след случая само той си спомняше какво точно е станало. Изглеждаше му крайно необичайно, затова дълго време разпитваше оживелите, включително и Шон, който само цивреше и го отпращаше (Джони обаче не престана да го тормози до момента, в който не се добра до това, което искаше; до това, което смяташе, че Шон му дължи). Пати Никърсън имала някакъв бегъл спомен как Шон бил казал: „Дръжте се, задминаваме“ точно преди да се обърнат. Това беше всичко. При останалите спомените спираха преди катастрофата и започваха отначало известно време след нея, сякаш някой беше залял с мастило цели страници от паметта им. Самият Шон твърдеше, че не си спомня абсолютно нищо от момента, в който бил излязъл изпод душа и бършел запотеното огледало, за да се избръсне. Нататък следвал пълен мрак, който се разсейвал едва в болничната стая. Може би лъжеше, но Джони се съмняваше. Самият той обаче си спомняше пределно ясно всичко. Така например знаеше, че Шон не е казал: „Дръжте се, задминаваме“, а: „Дръжте се, заминаваме.“ И се беше смял, докато изричаше това закъсняло предупреждение. Смееше се и когато купономобилът наистина излетя от пътя. Спомняше си и как Пати пищеше: „Прическата ми! По дяволите, прическата ми!“, как в следващия момент колата се беше ударила с покрива в асфалта и Пати се беше озовала в скута му. Спомняше си и виковете на Бруно Гартнер. Също и трясъкът, с който покривът на кадилака се проби, как главата на Рейчъл Тиморов беше влязла в тялото й, а черепът й се беше белнал като изчистена глава лук. Костта беше застъргала по същия начин, по който скърца парчето лед между зъбите. Спомняше си и че някой се беше изпуснал. Знаеше още, че наблюдателното око и бистрата памет влизат в качествата на добрия писател, но така и не можеше да си отговори дали те правят човека писател, или напротив — писателят придобива подобни способности с времето. Навярно нямаше значение. Въпросът бе, че си спомняше много отчетливо за лайната, нищо, че точно в този миг трябваше да бъде оглушал и ослепял. Всеки жест придобиваше форма, която „полепваше“ по металната жичка на съзнанието му все едно имаше в главата си мощен магнит, който привлича метала. До нощта, в която Шон Хътър преобърна кадилака си, Джони никога не се беше оплаквал от тази си способност. Дори и след това се беше примирявал с нея… до тази вечер, когато нервите му най-сетне не издържаха и с надежда си помисли няма ли най-сетне да се намери мастило и за неговата памет.

От дървената рамка на вратата отскочиха стърготини, които поръсиха косите на Синтия. Одри беше стреляла с пистолета. Един от куршумите изсвистя на сантиметри от ухото му. В следващия миг Стив коленичи и с ръка изби оръжието й. Жената се озъби като куче, притиснато до стената, и се извърна отново към момчето, сякаш бързаше да свърши с него, докато има време.

„Хайде, давай! — подканваше се Джони. — Иди да му помогнеш! Както стори преди малко, когато застреля проклетата пума!“

Но не можеше да помръдне. Виждаше всичко, което се разиграваше пред очите му, но беше неспособен да вземе участие в събитията.

Жестовете като че ли започнаха да се припокриват и размазват един след друг, но мисълта му все тъй педантично и невъзмутимо ги отделяше отново и ги подреждаше в логическа връзка, подобно на разказ с въведение, интрига и развръзка. Стив беше скочил върху Одри, убеждаваше я да пусне момчето, сетне я хвана с една ръка през врата, с другата — за едната китка. По-нататък Джони изгуби ориентация, защото беше изхвърлен от мястото си и подобно на снаряд влетя в кабината. Разбира се, че го беше блъснал Ралф — човекът викаше с пълна сила името на сина си и не забелязваше нищо около себе си.

Джони прелетя през двете стъпала. Беше убеден, че ще получи поне няколко черепни фрактури, че ако не е вече умряло, момчето всеки момент ще предаде Богу дух, че от голямото напрежение сивото вещество на Одри е отказало да функционира и че за нея Дейвид Карвър се беше превърнал или в ченгето убиец, или в някой от неговите животински любимци. През цялото това време погледът му се движеше от точка към точка, съзнанието му приемаше картина след картина и все така грижливо, по навик, ги подреждаше една до друга. Така например забеляза широко разтворените, мускулести крака на Одри, направи му впечатление прекалено тясната й пола. Даде си сметка, че ще се озове в непосредствена близост до нея.

Прицели се на един крак, подобно на кънкьор, който си е забравил кънките. Коляното му се подгъна и той залитна към жената, опивайки се да се улови за косите й. Тя извърна глава и понечи да захапе пръстите му. В този миг (по-точно в следващия — дори сред врявата и безумието, той държеше разказът да бъде смислен и последователен) Стив изтръгна ръцете й от гърлото на момчето. Джони забеляза белите петна, които дланите и пръстите бяха оставили по кожата. Една десета от секундата по-късно инерцията го отнесе встрани. Одри така и не успя да го ухапе, което беше добре. От своя страна той не можа да се хване за косите й, а това беше зле.

В мига, в който Джони се блъсна в стената, жената нададе гърлен звук, изразяващ навярно триумф. Лявата му ръка се озова в един от отворите за прожектиране и хлътна чак до рамото в празното пространство. С ужас си представи как цялото му тяло се провира през дупката и той пропада в нищото. Изглеждаше невъзможно, отворът беше твърде тесен, но все пак мисълта му мина през ума.

Пак по това време (макар че съзнанието му отново държеше да отбележи, че не може две неща да се случат в един и същи миг) Ралф Карвър изкрещя:

— Пусни момчето ми, кучко!

Джони издърпа обратно ръката си и се облегна на стената. Стив и Ралф с общи усилия издърпаха жената далеч от Дейвид. Момчето се блъсна в стената и бавно се свлече на пода, белезите по врата му продължаваха да личат отчетливо. Синтия беше влязла в кабината и се чудеше къде по-напред да гледа.

— Поеми момчето, шефе! — подкани го задъхан Стив. Бореше се с всички сили с Одри. С едната си ръка все така я държеше за китката, с другата я беше хванал през кръста. Тя се дърпаше като необязден мустанг. — Поеми го и го отнеси далеч от…

Одри изкрещя и се отскубна от ръцете му. Ралф направи несполучлив опит да я сграбчи за шията, но тя успя да го отблъсне. Направи крачка назад, забеляза Дейвид на пода и отново оголи зъби в кучешка гримаса. Понечи да се обърне отново към жертвата си и Ралф й извика:

— Само да си го докоснала, ще те убия!

„По дяволите!“ — изруга мислено Джони и вдигна момчето, което безжизнено се отпусна в прегръдките му.

Одри погледна към Ралф, сякаш искаше да го предизвика, да види дали ще изпълни заканата си, но след секунда цялото й внимание отново се съсредоточи върху Джони. Но Стив я изпревари. Хвана я през кръста, завъртя се и двамата се озоваха лице в лице. Тя скимтеше и мяучеше като котка, от звука на Маринвил му прилоша.

Стив внезапно я пусна. Тя разпери ръце и политна назад като камък, изстрелян с прашка. Краката й напразно търсеха опора, от гърлото й се изтръгваха пронизителни котешки хленчове. Синтия, която се намираше точно зад нея, ловко залегна. Одри се блъсна в нея и падна по гръб, просвайки се върху светлото петно от линолеума — онова, върху което бе стоял прожекционният апарат. Погледна ги замаяно изпод разрошената коса, сякаш не разбираше нито коя е, нито къде се намира.

— Изведи момчето, шефе! — Стив махна в посока на стъпалата, водещи към коридора. — На тая й има нещо, станала е като животните!

„Защо «като»? — попита мислено Джони. — Та тя просто е една от тях.“ Чуваше какво му говори Стив, но така и не помръдна. За втори път през последните две минути беше като прикован за земята.

Одри се надигна и запълзя към ъгъла на помещението. Продължаваше да се зъби, все едно се беше превърнала в куче, готово да нападне. Очите й се местеха ту към Джони и изпадналото в безсъзнание момче в ръцете му, ту към Ралф или Синтия, която също се беше изправила и се притискаше към Стив. Джони се сети с тъга и умиление за пушката и пистолета, които бяха останали във фоайето. Сега си даваше сметка, че един от най-ужасните уроци, който му беше съдено да научи в тази ужасна нощ, беше колко неподготвени са хората да пазят собствения си живот. Истинско чудо бе, че наистина бяха оцелели. Поне повечето от тях. Поне засега…

— Так ах лах!

Жената заговори с глас, който едновременно внушаваше страх и излъчваше мощ — глас, който нямаше нищо общо с тона й отпреди малко, когато с много колебания и засечки им беше разказала историята си. На Джони му се струваше, че все така има пред себе си куче, което при това се е научило и да говори. Дали обаче кучето не се усмихваше? И какво представляваше тъмното петно, което се разширяваше под кожата й? На него ли му се привиждаше или наистина съществуваше?

— Мин! Мин! Мин ен тау!

Синтия погледна Стив в недоумение:

— Какво казва?

Той поклати глава в знак, че не разбира. Затова тя потърси с поглед Джони.

— Езикът на ченгето — обясни писателят. Набързо прехвърли множеството си спомени от последните часове, докато се върна на разговора си с полицая, секунда преди нападението на лешояда.

— Тимох! — тросна се той на Одри Уайлър. — Канди-лач! Не успя да възпроизведе точно репликите, но поне беше близо. Жената рязко се дръпна, за секунда по лицето й се изписа почти човешко изражение. Но после устната й отново се сбърчи и малоумната усмивка отново разтегли устните й.

— Какво й каза? — попита Синтия.

— Нямам представа.

— Шефе, трябва да изведем момчето. Веднага.

Джони отстъпи с намерението да направи точно това. Одри бръкна в джоба на сакото си и извади някакви предмети, след което впери зверския си поглед в лицето му — не в лицето на друг, а точно в неговото, в лицето на Джон Едуард Маринвил, изтъкнат писател и забележителен мислител.

— Кан тах! — извика Одри. — Кан тах, кан так! Каквото вземеш, на такова да се превърнеш! Разбира се! Кан тах, кан так, ми тоу! Дръж това! Co тах!

Когато тя разтвори шепа и му показа какво е скрила за него, мислите на Джони коренно се промениха… и все пак разумът му продължаваше да възприема всичко, което се случваше сега по съшия начин, по който можеше да възпроизведе всяка реплика и жест по време на катастрофата с Шон Хътър. И сега разумът записваше като на магнетофонна лента събитията около себе си, въпреки внезапния прилив на омраза към момчето, който го беше обзел, въпреки непреодолимото желание да навре нещо — ключът от двигателя щеше да свърши прекрасна работа — в гърлото на пречкащото се детенце, та да го разпори.

В първия момент си помисли, че това, което жената насреща му подаваше, са някакви талисманчета от сорта на дрънкулките, които ученичките закачват понякога на гривните си. Но след това забеляза, че са твърде големи, твърде тежки. Не бяха висулки, а каменни статуетки, всяка около пет сантиметра висока. Едната изобразяваше змия, другата — лешояд с прекършено крило. Изцъклени от лудост очи се взираха в него. На третия камък се виждаше плъх, изправен на два крака. И трите камъка бяха проядени, толкова бяха стари.

— Кан-тах! — изпищя Одри. — Кан тах, кан так, убий момчето, убий го веднага, убий го!

Стив пристъпи крачка напред. Жената беше концентрирала цялото си внимание върху Джони, затова го забеляза едва в последния момент. С един замах той изби камъните от шепата й и те се разпиляха на пода. Едната от статуетките — тази със змията — се разцепи на две. Одри нададе вой на ужас и ярост.

Убийствената ярост, която изпитваше Джони, се разсейваше, но не го напусна напълно. Усещаше как камъните привличат погледа му като с магнит. Сякаш го подканваха да ги вземе.

— Изведи го навън, по дяволите! — изрева Стив.

Одри се наведе да прибере статуетките, но мъжът я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си. Кожата й все така потъмняваше и се покриваше с бръчки. Джони си помисли, че процесът, който я бе променил, сега действаше в обратна посока… макар и не съвсем успешно. Одри… какво Одри? Май се смаляваше пред очите им… Джони не можеше да намери точната дума, но…

— ИЗВЕДИ ГО! — изкрещя за сетен път Стив и блъсна Джони. Това го изтръгна от налегналата го летаргия. Понечи да се обърне, но Ралф го изпревари. Преди Джони да разбере какво се случва, бащата изтръгна Дейвид от ръцете му. Сетне се затича нагоре по стъпалата и изчезна в коридора.

Одри го видя как се измъква. Изрева като ранен звяр — като отчаян звяр, поправи се Джони — и отново посегна към камъните. Стив пак я дръпна назад. Дочу се изщракване, по-скоро звук като от съдиращ се плат, дясната ръка на жената се откачи от рамото и остана в ръката на Стив.

Одри дори не разбра какво й се е случило. Останала без ръка, с дрехи, потъмнели от обилната кръв, тя все така се опитваше да се докопа до статуетките, нареждайки закани на тайнствения си език. Стив стоеше скован от ужас, неспособен да откъсне поглед от онова, което държеше — женска ръка с лунички по кожата и електронен часовник на китката. Шефът му се беше гипсирал като него. Ако не беше Синтия, припомняше си по-късно Стив, Одри би прибрала камъните обратно. Един Господ знае какво щеше да се случи тогава. Макар жената да беше насочила цялата магическа енергия на амулетите към Джони шофьорът също усети въздействието й. Този път не ставаше дума за никакви сексуални желания, а само за кървави убийства.

Преди Одри да се добере до камъните, Синтия ги изрита, разпилявайки ги покрай стената. Одри отново нададе животински вой и от устата й бликна кръв. Обърна се към останалите и Стив инстинктивно отстъпи назад, вдигайки ръка пред очите си, сякаш искаше да я скрие от погледа си. Хубавото личице на геоложката се разтапяше пред очите им и като маска се смъкваше от черепа. Изцъклените й очи заплашваха да изскочат от орбитите. Кожата й почерняваше като горяща хартия и се разкъсваше на места. Но не това беше най-ужасното: то дойде, когато Стив захвърли ръката, а доскорошната й притежателка се обърна към него.

— Много съжалявам — извини се тя и мъжът проумя, че този тих, сподавен глас принадлежи на някогашната Одри, а не на чудовището, в което се беше превърнала. — Не съм искала на никого нищо да сторя. Не се докосвайте до кантахите. Каквото и да става, не пипайте кантахите!

Стив и Синтия се спогледаха. В ококорените й от уплаха очи прочете същата мисъл, която тревожеше и него: „Аз пипнах един. Два пъти дори. Не съм ли късметлийка?“ „Истинска късметлийка — отвърна й мислено Стив. Съдбата те е закриляла. Закриляла е и двама ни.“

Одри се доближи с клатушкаща походка, като същевременно се опитваше да стои по-далеч от камъните. Стив едва не се задуши от тежката воня на кръв и разложена плът. Посегна да я задържи, но не посмя — нищо, че тя вече го задминаваше и търсеше изхода от помещението. А в коридора бяха Ралф и момчето. Не можеше да стори нищо, защото пръстите му само биха потънали в пихтиестата плът. Дочу шум като от падащи капки: плътта й до такава степен се беше размекнала, че се стичаше като вода по земята. Одри се добра до вратата и се показа навън. Синтия потърси с поглед Стив, кожата на пребледнялото й лице се беше изпънала като маска. Той я прегърна през кръста и начело с Джони тримата излязоха в коридора.

Одри се добра благополучно до средата на стълбата, водеща към втория етаж, след което се изпързаля надолу. От звука, който издаде при падането си, вътрешностите им се обърнаха: все едно огромен найлонов плик с вода се беше пльоснал върху дъските. И все пак животът не я изоставяше. Започна да пълзи, косите й се спускаха пред лицето, премрежвайки взора й. В далечния край на коридора, близо до стълбите, водещи към фоайето, стоеше Ралф, прегърнал сина си.

— Застреляйте я! — изкрещя Джони. — За Бога, няма ли кой да я застреля?

— Няма с какво — отвърна Стив. — Горе е само пистолетът, но и той е празен.

— Ралф, слезте на долния етаж с Дейвид — подкани го Маринвил като на свой ред внимаваше да не се пребие. — Слезте преди…

Но нещото, което навремето се беше наричало Одри Уайлър, изглежда вече не се интересуваше от Дейвид Карвър. Добра се до сводестия вход към балкона и пропълзя през него. Почти по същото време подпорните греди, изсъхнали от пустинния климат и проядени от поколения мравки, заскърцаха под тежестта му. Стив държеше все така Синтия през кръста и гледаше да не изостава. От другия край на коридора се приближаваше Ралф. Събраха се пред входа за балкона, за да видят как съществото в окървавеното дамско костюмче се хваща за перилата. По пътя то беше прегазило надуваемата кукла, като я бе изцапало с кръв и други течности, за които останалите не искаха и да си помислят. Разтворените устни на Фрида изразяваха възмущението й.

Това, което беше останало от Одри Уайлър, се беше вкопчило в парапета, полуразпадналите се мускули се опитваха да прехвърлят през него размекнатото тяло, но в същия момент се чу силно скърцане и балконът се откъсна от подпорите. Първоначално конструкцията се приплъзна почти хоризонтално напред, все едно я бяха монтирали на релси, и повлече със себе си дори дъски от настилката в коридора. Стив и останалите се дръпнаха назад секунда преди мокетът под краката им да се разпори и пред тях да зейне огромна цепнатина като при земетресение. Летви и пирони започнаха да скърцат, дъските една по една се отпаряха, докато най-накрая балконът не се разклати. Одри се преметна през парапета и изчезна от погледите им. След секунда целият балкон се стовари в залата с грохот, смазвайки седалките. Като миниатюрна атомна гъба прахът от залата се издигна чак до тавана.

— Дейвид! — извика Стив. — Как е Дейвид? Жив ли е още?

— Не знам — рече Ралф. В замъглените му очи напираха сълзи. — Когато го изнесох от кабината, беше още жив, но сега не знам. Не мога да разбера дали диша.

Всички врати на залата бяха отворени, та при падането на балкона облаците прах изпълниха и фоайето. Отнесоха Дейвид близо до една от вратите към улицата, където ставаше течение и прахът по-бързо се разсейваше.

— Сложете го на земята — посъветва ги Синтия. Опитваше се да се сети какво се правеше след това… Всъщност какво се правеше най-напред. Мислите обаче танцуваха в съзнанието й, без да могат да се съберат на едно място. Изпънете го по гръб.

Докато двамата със Стив полагаха неподвижното тяло на Дейвид върху изтънелия мокет, Ралф с надежда погледна към момичето.

— Знаете ли нещо… за всичко това?

— Зависи за кое точно. Докато работех за „Дъщери и сестри“, понаучих нещо за първата помощ и изкуственото дишане. Но ако питате дали знам защо една жена може да се превърне в маниакален убиец, а след това да се разпадне пред очите на околните, нямам никаква представа.

— Той е всичко, което ми остана, госпожице — проплака Ралф. — Всичко, което остана от семейството ми.

Синтия затвори очи и се наведе над Дейвид. Това, което усети, я изпълни с огромно облекчение — слабият му дъх леко погали лицето й.

— Жив е. Усещам, че още диша. — Вдигна глава към Рал< и му се усмихна. — Как ще го усетите! Носът ви е подут като картоф.

— Да, може би това е причината. Но всъщност бях толкова изплашен…

Ралф на свой ред се опита да се усмихне, но не можа. Вместо това тежко въздъхна и още по-тежко се отпусна на щанда за вафли и бонбонки.

— Ще му помогна — увери ги Синтия и огледа бледото личице на момчето. — Ей сега ще те върна в съзнание, Дейвид. Трябва да побързаме, нали нямаш нищо против да ти помогна?

Изви главата му леко настрани и при вида на белите петна от пръстите на Одри неволно изтръпна. Вътре в залата някакъв отломък от балкона се откачи от стената и се стовари върху останалото. Всички погледнаха по инстинкт нататък, само Синтия съсредоточено наблюдаваше Дейвид. С пръстите на лявата си ръка разтвори устата му, приведе се над него и с тези на дясната нежно прищипа носа му. Долепи уста до неговата и изпусна въздуха от гърлото си. Гърдите на момчето се повдигнаха, но щом Синтия пусна носа му, отново се отпуснаха. Тя се наведе и му зашепна:

— Върни се при нас, Дейвид. Имаме нужда от теб. И ти имаш нужда от нас.

Втори път вкара въздух в устата му и повтори:

— Върни се, Дейвид.

Вгледа се внимателно в лицето му. Дишането му се беше ускорило, така поне й се струваше, а очните му ябълки сякаш се движеха под сините вени на клепачите му. И все пак отказваше да се събуди.

— Върни се при нас, Дейвид, върни се.

Джони се огледа и някаква мисъл внезапно проблесна в съзнанието му.

— Къде е Мери? Дали балконът не се е срутил върху нея? Как мислите?

— Не е възможно — обади се Стив. — Нали беше при старчето отзад?

— И мислиш, че още ще стои при него! След всички тия крясъци? След грохота от падащия балкон?

— Като че ли имаш право — съгласи се шофьорът.

— На ти сега — ядоса се Джони. — Знаех си, че така ще се получи. Хайде, най-добре ще е да я потърсим.

Синтия не им обърна внимание. Стоеше надвесена над Дейвид и се надяваше да забележи знак, че момчето се съвзема.

— Нямам представа къде се намираш в момента, хлапе, но гледай по-бързо да си дотътриш задника при нас. Време е да скочим на конете и да бягаме.

Джони вдигна от земята двете пушки и подаде едната на Ралф.

— Остани да пазиш момчето и младата дама. Ние ей сега се връщаме.

— Ами ако не се върнете?

Джони го изгледа с недоумение, но накрая се усмихна като малко дете.

— Ако не се върнем, ще изгорите документите, ще строшите радиостанцията и ще глътнете хапчето с отрова.

— А? — не разбра Ралф.

— Откъде да знам какво да правите. Сторете, както намерите за добре. Да ти призная Ралф, ако успеем да открием госпожа Джаксън жива, значи сме достойни да влезем в учебниците. Хайде, Стив. Ще минем отляво, освен ако не държиш да изкатерим връх Балкон.

Ралф ги проследи, докато се изгубиха от погледа му и отново се обърна към Синтия и сина си:

— Какво му е, имате ли представа? Оная кучка ли го е задушила? Той има един приятел, който веднъж изпадна в кома. Момчето се оправи, всички казваха, че било същинско чудо, но не бих пожелал подобно нещо и на най-големия си враг. Мислите ли, че и Дейвид е изпаднал в кома?

— Според мен дори не е в безсъзнание, камо ли в кома. Виждате ли, че клепачите му мърдат? По-скоро е потънал в дълбок сън… или в някакъв транс.

Синтия вдигна глава и погледите им се срещнаха за миг. Ралф клекна на свой ред, от другата страна на момчето. Погали челото му и отмести кичур коса. После долепи устни до челото му.

— Върни се, Дейвид — подкани го той. ~ Моля те, върни се.

Момчето тихо издиша през отворената си уста. Под затворените му клепачи очите му продължаваха да играят.

В мъжката тоалетна откриха мъртва пума с глава наполовина отнесена от куршумите, както и мъртвия ветеринар. В дамската тоалетна не намериха нищо… или поне така му се стори на Стив.

— Светни натам — каза му Джони. — Не, не прозореца, под него.

Стив насочи фенерчето към бирените шишета, наредени изправени покрай стената.

— Алармената инсталация на доктора — отбеляза Маринвил. — Не са паднали, а някой ги е свалил. Интересно.

— Дори не бях забелязал, че ги няма на перваза. Червена точка, шефе.

— Ела тук. — Джони прекоси помещението и застана пред стъклото. Вдигна прозореца, подаде глава навън, след което мръдна встрани да направи място на Стив. — Опитай се да си спомниш как точно те посрещнахме в този приказен дворец. Какво направи, преди да влезеш в тоалетната? Спомняш ли си?

Стив кимна.

— Разбира се, че си спомням. Двамата със Синтия сложихме щайгите една върху друга, за да се качим по-лесно. След това избутах едната обратно на земята, та ако случайно дойде ченгето и ги види една връз друга, да не се сети, че сме вътре.

— Точно така. А сега какво виждаш?

Стив реши да използва фенера, но всъщност не се налагаше; вятърът наистина беше утихнал и облаците прах се бяха разсеяли. Дори луната срамежливо се подаваше.

— Отново са една върху друга — увери се той и в следващия миг тревожно погледна към Джони. — По дяволите! Докато сме се занимавали с Дейвид, Ентрейджиън е дошъл и… — „я е отвлякъл“ беше това, което искаше да каже, но не довърши, понеже шефът му поклати глава в знак на несъгласие.

— Това не е правилният извод. — Джони отново насочи фенера към бутилките. — Нито една не е счупена. Някой ги е подредил до стената. Кой би могъл да е? Одри? Не, тя вървеше в другата посока, подир Дейвид. Билингзли? Няма как, като се има предвид в какво състояние го оставихме. Остава Мери, но ще тръгне ли тя да отваря точно на ченгето?

— Съмнявам се.

— И аз се съмнявам. Мисля, че ако ченгето наистина се беше показало на прозореца, Мери щеше да се разпищи, та и мъртвите да я чуят. Пък и защо ще се занимава с щайгите? Коли Ентрейджиън е два метра висок, ако не и повече. Никакви щайги няма да са му нужни, за да влезе през прозореца. За мен двете щайги означават или че някой по-нисък е влязъл или че са някакъв капан, или и двете заедно. Може и да си въобразявам, но…

— Значи има и други хора като Одри.

— Може би, затова не смятам, че имаме каквито и да било улики. Пък и не мисля, че Мери ще сваля бутилките от перваза, ако си има работа с непознат. Дори бебе да реве насреща й, сигурно щеше да дойде първо да ни пита.

Стив взе фенера и го насочи към нарисуваната риба на Билингзли. Радостното настроение, което излъчваше, беше в противоречие с всичко останало. Вече не се учудваше, че рибата не му се нрави. Все едно чуваше зловещи смехове в къща с призраци. Каза си, че ще е най-добре, ако изключи фенера.

— Какво мислиш за това, шефе?

— Престани да ме наричаш „шефе“, никога не ми е харесвало.

— Добре, какво мислиш за това, Джони?

Джони се огледа, за да се увери, че са сами. Лицето му, наполовина скрито под отеклия нос, излъчваше умора и напрежение. Докато тъпчеше поредните три аспирина в устата си, Стив си даде сметка за промяната, която забелязваше у него: Маринвил изглеждаше по-млад. Въпреки всичко, което бяха преживели, писателят се беше подмладил.

Джони преглътна повторно и направи кисела гримаса.

— Мамчето на Дейвид.

— Какво?

— Напълно възможно, само помисли. Ще видиш как всичко си идва на място.

Стив възстанови цялата ужасна картина във въображението си. Нещата наистина се подреждаха. Не знаеше точно от кой момент от разказа си Одри Уайлър се беше раздалечила от истината, но разбираше, че по някое време тя… се е променила при допира си с камъните, с „кантахите“, както ги беше нарекла. Променила ли? Та тя се беше заразила със смъртоносна болест, разяла я цялата отвътре. Това, което се беше случило с нея, можеше спокойно да се случи и на Елън Карвър.

Внезапно си помисли, че ще е най-добре, ако Мери Джаксън изведнъж умре. Не смееше да го изрече на глас, но в подобен случай смъртта беше за предпочитане, нали? По-добре покойник, отколкото подвластен на кантахите. По-добре да си умреш като човешко същество, отколкото да ти отнемат камъните и да се разложиш.

— Сега какво ще правим?

— Ще се махнем от града. При първа възможност.

— Съгласен съм. Ако Дейвид още е в безсъзнание, ще го отнесем на ръце. Да тръгваме.

И двамата хукнаха обратно към централния вход на киното.

Докато вървеше по Андерсън Авеню Дейвид Карвър мина покрай прогимназията. На фасадата беше изписано с жълт спрей: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“. Зави зад ъгъла и пое по Беър Стрийт. Беше странно, понеже тази улица се намираше чак на девет пресечки от училището, но в сънищата всичко е странно. Скоро щеше да се събуди в стаята си и виденията му щяха да изчезнат.

По средата на платното стояха три преобърнати велосипеда. Колелата им се въртяха от вятъра.

— Фараон рече на Йосифа: сънувах сън — обади се нечий глас, — а за тебе съм слушал, че можеш да тълкуваш сънища.

Дейвид погледна на отсрещния тротоар, където стоеше отец Мартин. Беше пиян и небръснат, държеше бутилка уиски „Сийграм“. Беше повърнал в краката си. Дейвид потръпна от отвращение. Погледът на проповедника беше празен като на мъртвец.

— Отговори Йосиф Фараону и рече: не аз, а Бог ще даде отговор за добро на фараона. — Отец Мартин вдигна шишето за наздравица и отпи. — Иди ги извикай. Сега ще разберем знаеш ли къде е бил Мойсей, когато са изключили осветлението.

Момчето продължи нататък. Мислеше да се обърне, ала го споходи необичайна и колкото и да изглежда странно, напълно реална мисъл: ако той наистина се обърнеше, щеше да види увитата в превръзки мумия, тътреща се подир него сред облак от задушливи миризми.

Затова ускори крачка.

Докато подминаваше велосипедите, му направи впечатление, че колелата на единия издават пронизителен и крайно неприятен звук: скръц-скръц-скръц. Сети се за ветропоказателя по покрива на кръчмата. Онзи в…

„Деспърейшън! Намирам се в Деспърейшън и това е видение! Заспал съм, докато се опитвах да се моля, намирам се на последния етаж в старото кино!“

— Сред вас ще се надигне пророк и ясновидец — каза някой.

Дейвид отново погледна към отсрещния тротоар. На табелата за ограничение на скоростта беше окачена мъртва котка, по-точно мъртва пума. Имаше човешка глава, която пък принадлежеше на Одри Уайлър. Очите й се извъртяха уморено към него и момчето си помисли, че аха-аха ще му се усмихне.

— Но ако вие кажете: „Нека си потърсим други богове“, няма да научите нищо от него.

Дейвид с погнуса отмести поглед. От неговата страна на улицата, пред къщата на приятеля му Брайън (тя никога не е била на Беър Стрийт, но сега правилата на играта явно бяха променени) беше застанала сладката Пай. Притискаше Мелиса Сърчицето до гърдите си.

— В крайна сметка това се оказа Торбалан — рече му тя. — Сега сам разбираш, нали?

— Да, Пай, разбирам.

— Побързай, Дейвид. Торбалан те преследва.

Миризмата на изсъхнал бинт и екзотични ухания ставаше все по-осезаема и Дейвид ускори още повече крачка. Насреща живият плет беше разсечен по средата и започваше пътеката на Хо Ши Мин. Навремето мястото не се отличаваше с нищо, освен с думите: „КАТИ + РЪСЕЛ — ВЛ“, надраскани с тебешир на тротоара. Сега обаче входът се охраняваше от антична каменна статуя, твърде голяма, за да мине за кантах. Това тук си беше „кан так“ голямо божество. Представляваше чакал с наклонена глава, огромна, озъбена уста и очи, изцъклени като на герой от анимационно филмче, изпълнени със злоба и гняв. Едното му ухо липсваше. Езикът, подаващ се от устата, представляваше човешка глава главата на Коли Ентрейджиън.

— Нека страх те изпълни и не посмееш да поемеш по пътеката — каза ченгето, висящо от устата на чакала, щом Дейвид се приближи. — Ми-тау, кал де лах, страхувай се от безформеното. Има и други богове освен твоя — кан тах, кан так. Знаеш, че говоря истината.

— Да, но моят Бог е силен — отвърна му Дейвид, все едно разговаряха като приятели. Бръкна в зейналата паст на звяра и сграбчи човекоподобния език. Ентрейджиън запищя — чуваше го и го усещаше по вибрациите в дланта си, все едно държеше командната ръчка на електронна игра. Секунда след това цялата глава на чакала безшумно експлодира и се разтопи в ослепителен сноп светлина. Остана само каменна буца, напомняща на човешка глава.

Дейвид пое нагоре по пътеката. Направиха му впечатление необичайните растения, които го заобикаляха — растения, каквито никога не беше срещал в Охайо: високи кактуси, ниски кактуси, все пращящи от сок, руски трън… Иззад храстите встрани от пътеката излезе майка му. Лицето й беше черно и набръчкано, досущ разтапяща се маска. Очите й унило гледаха в земята. При вида й Дейвид изпита ужас и мъка.

— Да, да, твоят Господ е силен — каза майка му, — спор да няма. Но виж какво стори той с мен. Трябва ли да се възхищаваме на подобна сила? Струва ли си изобщо да имаме Бог като него?

Протегна ръце към него и разтвори наполовина разложените си длани.

— Господ не е сторил това — заплака Дейвид. — Сторил го е полицаят!

— Но Господ му позволи да го стори — отвърна му ядосано тя и едната от очните й ябълки се откъсна. — Същият този Господ, който позволи на Ентрейджиън да блъсне Кирсти по стълбите и сетне да я закачи за кука на стената. Що за Господ е той? Обърни гръб на него и приеми моя. Моят поне не се свени да признае своята жестокост.

Ала целият този разговор — не само молбите й, но и нейният високомерен, заплашителен тон до такава степен се различаваше от спомените за майка му, че Дейвид продължи нататък. Трябваше да продължи, защото мумията все така го преследваше. Вярно, тя вървеше бавно, но беше наясно, че всичко това е само начин да го забавят: мумията беше използвала своите стари египетски магии, за да поставя различни препятствия по пътя му.

— Стой далеч от мен! — изкрещя майка му. — Стой далеч или ще те превърна в камък, увиснал от устата на Господ! Ще бъдеш канатах в устата на кантак!

— Не можеш да го направиш — отговори й хладнокръвно Дейвид. — И никаква майка не си ми. Майка ми е заедно със сестра ми, горе в Небесата, при Господ.

— Какъв майтап! — захили се гниещият труп. Гласът му гъргореше, също като този на полицая. Плюеше кървави храчки и зъби. — Раят е само някаква шега, измислица, за която да си говорите с отец Мартин, стига все така да му купуваш бира и уиски. Раят е реален колкото рибата и конят на Том Билингзли! Да не кажеш, че си се хванал на въдицата? Умно момче като теб! Хвана ли се? О, Дейви! Не знам да се смея ли, да плача ли… — Вместо това обаче заканително му се ухили. — Няма рай, няма живот след смъртта… не и за такива като нас. Само боговете-кантаки, кантахи могат…

Едва сега Дейвид проумя, че единствената цел на подобна объркана проповед е да го задържи. Така мумията щеше по-лесно да го настигне и да го задуши до смърт. Пристъпи напред, хвана омекналата глава и я стисна между пръстите си. Сам се учуди на смеха си в този миг — сети се за онези побъркани проповедници от кабелните телевизии, които стискаха с две ръце главите на вярващите, дърпаха ги, все едно вадят ряпа от земята: „Болести, излизайте! Тумори, излизайте! Ревматизми излизайте! В името на Христа!“ Отново проблесна безшумна светкавица, този път пред него не остана нищо — беше сам насред пътеката.

Дейвид продължи нататък. Мъка тежеше на душата и сърцето му, умът му все така премисляше чутото от устата на майка му: „Няма рай, няма живот след смъртта, не и за такива като нас“. Можеше да е истина, а можеше и да не е. Нямаше как да разбере. Но съществото също така бе казало, че Господ е позволил майка му и сестра му да бъдат убити, а това беше истина… нали?

„Е, може би. Откъде би могло едно малко дете да знае отговора на подобни въпроси?“

Беше стигнал до разклонения дъб с виетконгската вишка. Под дървото стоеше захвърлена сребърночервена обвивка от бонбонче „Тримата мускетари“. Дейвид се наведе, вдигна хартийката и я натика в устата си, за да изсмуче, каквото беше останало от шоколада. „Вземете, яжте проговори отец Мартин в съзнанието му, по-скоро като спомен, отколкото като глас, а това го успокои донякъде. — Това е моето тяло, което за вас се дава и за много други.“ Дейвид отвори очи, уплашен да не би все пак да види пред себе си пияния отец Мартин, но преподобният го нямаше.

Изплю хартийката и се покатери на вишката. Продължаваше да усеща в устата си приятния вкус на шоколада. В ушите му кънтеше рокмузика.

Някой беше седнал по турски на дървената платформа и гледаше към Беър Уудс. Беше заел същото положение, в което имаше навик да седи Брайън — с кръстосани крака и брадичка опряна върху дланите — та Дейвид за момент беше сигурен, че пред него е старият му приятел, само че пораснал. Стори му се съвсем нормално. Един млад мъж на мястото на Брайън не беше с нищо по-странен и различен от гниещото тяло на майка му или от пумата с главата на Одри Уайлър, дори беше много по-лесен за възприемане.

Младежът беше преметнал през рамо старомоден радиоапарат. Върху кожения калъф бяха залепени две лепенки: на едната се виждаше усмихнато лице, другата изобразяваше хипарския знак на мира. Музиката идваше от малкия външен говорител. Звукът беше метален, но все пак музиката си я биваше: здрави барабани, убийствен риф и типичен рокаджийски вокал: „Чувствах се… толкова зле… питах семейния лекар какво ми е…“

— Брай? — проговори Дейвид, докато се качваше на площадката. — Ти ли си?

Мъжът се обърна. Беше слаб, под бейзболната му шапка се подаваха тъмни коси; носеше дънки, сива тениска и огледални слънчеви очила — Дейвид виждаше собственото си лице в стъклата. Това беше първият човек в този… каквото и да е… когото не познаваше.

— Брайън го няма, Дейвид — отговори мъжът,

— Кой сте вие тогава? — Помисли си, че ако и мъжът започне да се разлага или да кърви като Ентрейджиън ще скочи веднага от дървото, пък, ако ще и мумията да го дебне наоколо. — Това си е нашето местенце, на двама ни с Брайън.

— Брайън не може да бъде при нас. Той е жив, нали разбираш.

— Не — възрази Дейвид, но за свой ужас осъзна, че го разбира.

— Какво каза на Маринвил, щом се опита да говори на койотите?

На Дейвид му трябваха секунда-две да си припомни.

— Казах му да не им говори на езика на мъртвите. С тази разлика, че не бях точно аз, който…

Мъжът със слънчевите очила махна с ръка.

— Начинът, по който Маринвил се опита да говори, прилича на езика, който използваме ние двамата: „си ем, тоу ен кан де лах“. Разбираш ли ме?

— Да. „Ние говорим на езика на безформеното.“ Езика на мъртвите. — Дейвид потръпна. — Значи аз също съм мъртъв… така ли?

— Не позна. Изпускаш една обиколка. — мъжът засили звука на радиото… — „Казах, докторе… Господин М. Д… и се усмихна. — Раскалс,“ — обясни той. — „Феликс Кавалиере изпълнява вокала. Харесват ли ти?“

— Да — отговори му Дейвид напълно откровено. Имаше чувството, че цял ден да слуша песента, няма да му омръзне. Напомняше му за морски плаж и страшни мацки по бикини.

Мъжът с шапката на янкитата се заслуша в музиката, сетне изключи радиото. Едва тогава Дейвид забеляза назъбения белег от вътрешната страна на дясната му китка, все едно непознатият се беше опитвал да пререже вените си. После му мина през ума, че човекът може и да е успял да се самоубие: нали се намираха в страната на мъртвите.

Отново го полазиха тръпки.

Мъжът свали шапката си, избърса потта от врата си, после я върна на главата си и изгледа Дейвид със сериозно изражение:

— Тук наистина е страната на мъртвите, но ти си изключение. Ти си специален гост. Много специален.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Да речем един от многото почитатели на Раскалс и Феликс Кавалиере — отказа да се представи непознатият. Огледа се, въздъхна и направи кисела гримаса. — Но ще ти кажа едно нещо, млади човече: хич не се изненадвам, че страната на мъртвите се оказва в предградията на Колъмбъс, Охайо. — Очите му отново се спряха върху Дейвид и усмивката му угасна. — Мисля, че е време да заговорим делово. Между другото, като се събудиш, ще те боли гърлото и в началото може да не знаеш точно къде се намираш. В момента те носят до камиона, с който Стив Еймс пристигна в града. Нещо ги кара да напуснат възможно най-бързо „Американският запад“.

— Защо сте тук?

— За да съм сигурен, че знаеш защо си дошъл… поне като за начало това е достатъчна причина. И така, да те попитам: защо дойде?

— Не знам какво…

— Ако обичаш — прекъсна го непознатият. Стъклата на тъмните му очила проблеснаха. — Ако не знаеш, значи здравата си загазил. Защо изобщо си дошъл на земята? Защо те е създал Господ?

Дейвид изпадна в недоумение и покруса.

— Хайде, хайде! — подкани го нетърпеливо непознатият. — Това са въпросите с лесните отговори. Защо те е създал Господ? Защо е създал мен? Защо Господ изобщо е създал човека?

— За да го обичат и за да му служат — изрече бавно Дейвид.

— Добре, така да бъде. Поне за начало. А какво представлява Господ? Какво си разбрал за Него?

— Не искам да кажа — сведе очи момчето, сетне отново погледна към мъжа (който неизвестно защо му изглеждаше познат) със сериозното изражение. — Страхувам се да не сбъркам — поколеба се за секунда, но накрая изплю камъчето: — Страхувам се вие да не сте Господ.

Човекът се изсмя доволно.

— В известен смисъл това, което каза, е доста смешно, но няма значение. Да не се отклоняваме от въпроса. Какво знаеш за естеството на Бога, Дейвид? Какъв е твоят личен опит от връзката ти с Него?

С голямо нежелание Дейвид отговори:

— Господ е жесток.

Отново погледна в краката си и преброи бавно до пет. И след като не го порази гръм, осмели се да вдигне очи. Мъжът с дънките и сивата фланелка го гледаше все така сериозно, дори напрегнато, но в никакъв случай ядосано.

— Прав си, Господ е жесток. Рано или късно се забавяме, мумията почти ни догонва и Господ се оказва жесток. Защо е жесток, Дейвид?

За секунда не можа да отговори — докато си спомни една от репликите на отец Мартин, изречена, когато телевизорът в ъгъла предаваше без звук някаква контролна среща по бейзбол.

— Жестокостта на Господ ни извисява — отвърна.

— Ние сме мината, а Господ — миньорът, така ли?

— Ами…

— И всяка жестокост е за добро?

— Не, едва ли би могла да бъде добро! — възрази Дейвид. В съзнанието му му възкръсна споменът за Пай, окачена на куката. — Пай, която заобикаляше мравките по тротоара, да не би да ги настъпи.

— Как се нарича жестокостта, плод на омраза?

— Злоба. Кой сте вие, господине?

— Няма значение. Кой е баща на човешката злоба?

— Дяволът…, а може би онези божества, за които майка ми говореше.

— Махни ги ти тия кантахи и кантаки, поне засега. Имаме да се занимаваме с по-важни въпроси, затова държа да се съсредоточиш. Какво представлява вярата?

На този въпрос отговорът наистина беше лесен.

— Материя, от която са изтъкани надеждите ни. Доказателство за всичко онова, което не сме видели с очите си.

— Да. А кое определя вярващия?

— Хм… любовта и примирението, предполагам.

— А кое е обратното на вярата?

Това беше труден въпрос, същинска главоблъсканица. Като онези проклети тестове: посочете, „а“, „б“, „в“ или „г“. Само дето тук дори не бяха посочени възможните отговори.

— Може би неверието? — предположи Дейвид.

— Не, не неверие, а безверие. Първото е естествена реакция, докато второто е следствие на съзнателен избор. A когато човек е изпаднал в безверие, Дейвид, кое е естественото състояние на духа му?

Той се замисли за известно време, но поклати глава:

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Момчето отново се замисли и стигна до извода, че е така.

— Изпадналият в безверие изпада в отчаяние!

— Точно така. Погледни надолу, Дейвид!

Той се подчини и смаян установи, че виетконгската вишка не е вече на дървото. Вместо това се носеше във въздуха, също като вълшебно килимче от дъски, реещо се над просторните и пусти поля. Тук-там сред редици от сивкави и голи храсти и дървета се забелязваха къщи. Имаше един фургон с надпис на вратата, според който вътре живеел пияч на ракия и свирач на револвер; другата сграда беше ламаринената барака, която бяха подминали по пътя си към града; следваха общинските служби, кръчмата „Жълтиците на Бъд“. Ухиленият тарикат с гърнето злато се перчеше от желязната рамка.

— Почвата е отровена — обясни мъжът с бляскавите слънчеви очила. — В сравнение с нещата, които са се вършели тук, Хирошима е едва ли не детска игра. Земята никога няма да се изчисти. Ала всичко трябва да се събори и изкорени, а почвата — да бъде поръсена със сол и изорана дълбоко. Знаеш ли защо?

— За да не се разпростре отровата ли?

— Не, няма как. Злото е крехко и глупаво, натрови ли се веднъж екосистемата, то от само себе си умира.

— Тогава защо…

— Защото отровената земя е плод на перверзни умове и обида на Господа. Сега погледни пак.

Дейвид отново се подчини. Бяха оставили къщите зад себе си и вишката кръжеше над дълбок изкоп. Приличаше на огромна рана, която е гноясала и заразила плътта. Склоновете, насечени от зигзаги, приличаха на стълби; отвисоко рудникът приличаше на пирамида, само че обърната. По хълмовете на юг стърчаха няколко бора, само покрай изкопа имаше зеленина. Откъм близкия край — Дейвид прецени, че това е северната страна на рудника, ако отровеното поле беше Деспърейшън — огромните стъпала се бяха подронили в основата си. Там, където навремето са се откроявали ръбовете им, сега се бяха образували стръмни сипеи. Точно до свлачището и не много далеч от широкия макадамов път, водещ началото си от рудника, зееше голяма черна дупка. При вида й Дейвид инстинктивно почувства опасност. Сякаш някое огромно чудовище бе заровено под земята и сега беше отворило око. Самото свлачище наоколо също го караше да се чувства неспокоен. Защото изглеждаше… някак… умишлено предизвикано.

В дъното на изкопа, под самия отвор на зеещата дупка, бяха паркирани товарни камиони, багери, джипове и всъдеходи, напомнящи на танкове от времето на Втората световна война. В близост се издигаше ръждясала ламаринена постройка. Табелата на вратата гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРМЯЩА ЗМИЯ НОМЕР 2. ОСИГУРЯВАМЕ РАБОТНИ МЕСТА И ФИНАНСОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ ЗА БЮДЖЕТА НА ЦЕНТРАЛНА НЕВАДА ОТ 1951.“ Вляво от металната сграда се забелязваше бетонен куб. Надписът на него беше по-кратък:

Между двете сгради беше паркирана прашната кола на Коли Ентрейджиън. Шофьорската врата зееше отворена, лампата на тавана осветяваше вътрешността на,купето, напомнящо на кланица. На таблото беше закачено пластмасово мече с мърдаща главица.

— Знаеш кое е това място, нали, Дейвид?

— Това ли е „Китайският рудник“?

— Да.

Приближиха се до отсрещния склон и Дейвид се увери, че по своему рудникът е в много по-окаяно състояние дори от безплодното поле на север. Нямаше цели камъни или по-големи скални отломъци, не и докъдето поглед стигаше. Всичко беше превърнато в ситен чакъл с потискащо жълт цвят. Отвъд паркинга и постройките се забелязваха дори купчини от още по-ситно натрошен материал.

— Какви са тези големи стъпала, които водят към дъното на ямата?

— Тераси. Служат за обиколен път за по-тежките машини, но основната им цел е да ограничат свличанията.

— Не изглежда да са си свършили добре работата — посочи Дейвид зад гърба си. — Там също — показа в противоположната посока. Наближаваха нов участък, в който огромното стълбище беше изчезнало под огромен сипей от скални отломъци.

— Целият склон е поддал.

Виетконгската вишка бавно прелетя над участъка на свличането. От другия му край Дейвид забеляза мрежи от черни кабели, напомнящи на огромни паяжини. Едва когато се приближиха, видя, че нишките всъщност представляват гумени тръби.

— Трябваше да сменим „дъждовните птици“ с емитери. Мъжът говореше с тон на човек, който рецитира заучен наизуст текст. Дейвид внезапно се сети, че непознатият повтаряше думите на Одри Уайлър. — Няколко орела умряха.

— Няколко ли? — повтори Дейвид репликата на господин Билингзли.

— Добре де, всичко на всичко четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада орли винаги е имало с много. Виждаш ли с какво са заменили дъждовните птици, Дейвид? Големите тръби са разпределителните глави — да речем, кантаки.

— Големи божества.

— Да! А маркучите са емитерите. Кантахи. От тях капе слабо концентриран разтвор на сярна киселина. С негова помощ се отделя рудата … и се разяжда земята. Дръж се, Дейвид!

Виетконгската вишка се удари в склона и момчето трябваше да се хване за края на дъските, иначе щеше да изхвърчи. Не му се искаше да падне върху тази изсмукана земя.

Отново се спуснаха надолу и минаха над ръждясалата постройка, склада с експлозивите и струпалите се една до друга край пътя машини. Нагоре по склона, над зеещата дупка,започваше голям участък, надупчен с по-малки отвори. Бяха поне петдесет, може би повече. От всеки се подаваше пръчка с жълт връх.

— Това да не е най-голямата къртича колония в света?

— Казва се участък за взривяване. Точно тук се провежда истинската миньорска дейност. Всяка от тези дупки е метър широка и десет дълбока. Пъхат във всяка от дупките пръчка динамит с детонатор. След това в дупките се изсипва смесен с течно гориво, под формата на гранули, АНБ — амониев нитрат. Мръсниците, които вдигнаха във въздуха федералната сграда в Оклахома Сити, използваха АНБ.

Мъжът с бейзболната шапка посочи склада:

— Вътре е пълно с АНБ. В момента динамит няма — изразходваха всички налични запаси в деня, преди да започне цялата история — но е пълно с АНБ.

— Не мога да разбера защо ми разправяте всичко това.

— Няма значение, само слушай. Виждаш ли дупките за взривовете?

— Да, приличат на очи.

— Точно така. Изкопани са в порфира, който е под формата на кристали. Когато АНБ-то бива взривено, цялата скала става на парчета. В отломъците се съдържа рудата. Разбираш, нали?

— Да.

— Скалният материал се отнася до кошовете, а разпределителните глави и емитерите — кан тах, кан так — се прекарват над тях и се пускат в действие. Но погледни на какво се натъкнаха след една от взривителните операции!

Мъжът посочи голямата дупка и Дейвид усети изведнъж как студена пот избива по гърба му. Дупката сякаш го зяпаше като малоумен човек, който го кани в дома си.

— Какво е това? — попита с половин уста, но предполагаше, че сам се сеща.

— „Гърмяща змия номер 1“. Известна е също като „Китайската мина“, „Китайската шахта“ или „Китайската галерия“. Последните взривове разкриха входа й. Екипът беше, меко казано, изненадан. Никой в минния бизнес по тия места не е вярвал особено на старите истории. Към края на миналия век от „Диабло Къмпани“ твърдяха, че „номер 1“ е била затворена поради изчерпване на залежите. Но тя се е намирала тук, Дейвид, под земята. А сега…

— Наистина ли я обитават духове? — попита с треперещ глас Дейвид. — Така е нали, вътре има духове?

— О, да — съгласи се човекът с бейзболната шапка.

— Каквото и да възнамеряваш да ми разкажеш, не искам да слушам! — извика Дейвид. — Искам да ме върнеш обратно на земята! При баща ми! Повдига ми се от това! Повдига ми се от тази страна на…

Изведнъж замлъкна. Ужасна мисъл го споходи. Страната на мъртвите, така беше казал непознатият. Беше нарекъл Дейвид изключение. Но това означаваше…

— Отец Мартин… Видях го по пътя към гората. Той…

Мъжът хвърли поглед към радиото, после вдигна очи и кимна.

— Умря два дни, след като заминахте.

— Беше ли пиян?

— Към края беше вечно пиян. Също като Билингзли.

— Самоубийство ли е било?

— Не — отговори човекът с шапката и сложи ръка върху рамото на Дейвид. Ръката му беше топла, очевидно не принадлежеше на мъртвец. — Ако не друго, не и умишлено самоубийство. С жена си отишли на пикник на морския бряг. Хапнали, пийнали, а той отишъл да поплува… и така и не излязъл.

— Върни ме обратно — помоли тихичко Дейвид. — Много ми дойде от толкова смърт.

— Отровената земя е обида на Господ — настоя непознатият. — Знам, че е тежко, Дейвид, но…

— Тогава, нека Господ я прочисти! — възкликна ядно момчето. — Не е честно да иска от мен да го сторя, след като уби майка ми и сестра ми…

— Той не ги…

— Не ме интересува! Хич не ме е грижа! Дори да не ги е убил Той, стоял е настрана и не се е намесил!

— Това също не е вярно.

Дейвид затвори очи и с длани закри ушите си. Отказваше да слуша повече. И все пак гласът на мъжа неумолимо проникваше до слуха му. Да се скрие от него беше също тъй невъзможно, както е било невъзможно и на Йона да се скрие от Господ. Господ знаеше как да следва дирята като ловджийска хрътка. А Господ беше жесток.

— Защо си на земята? — попита го гласът, сякаш идващ от съзнанието му.

— Не те чувам! Не те чувам!

— Родил си се на земята, за да обичаш Господ…

— Не!

— … И да му служиш.

— Не! Майната му. Господ! Майната на любовта му!

— Господ не може да те накара да направиш нещо, което сам не искаш.

— Спри! Не искам да слушам, не искам нищо да решавам! Чуваш ли? Чуваш…

— Ш-шт. Слушай!

И против желанието си Дейвид се заслуша.

Джони тъкмо се канеше да предложи по-бързо да потеглят, когато Дейвид вдигна ръце и притисна с длани слепоочията си. Пое дълбоко въздух и след миг отвори очи. Видя Джони, Стив, Синтия и баща си. Лицата на двамата по-възрастни бяха подути и побелели като на закоравели пияници след поредния масов бой в кръчмата. И четиримата изглеждаха изморени и изплашени, а опънатите им до крайност нерви ги караха да възприемат всеки шум като реална заплаха. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън съвсем се беше смалило.

— Здрасти, Дейвид — обади се Джони. — Радваме се, че се върна. Намираме се в…

— …камиона на Стив. Който е паркиран в близост до киното. Вече сте го изкарали от гаража. — Дейвид седна, преглътна и се навъси. — Онази май здравата ме е раздрусала.

— Така си е — потвърди шофьорът. В погледа му се четеше любопитство. — Спомняш ли си Одри Уайлър да те е нападала?

— Не — отговори Дейвид, — но ми го казаха.

Джони се спогледа с Ралф, който вдигна рамене в недоумение.

— Има ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.

— Трябваше да бързаме и сме взели само пушките — оправда се Синтия. — Но разполагаме с това. — Тя посочи кашон с кола, от който вече липсваха няколко шишета. Стив ги пази за господин Маринвил.

— Откакто отказах алкохола, не мога без кола — обясни Джони. — При това трябва задължително да е „Джолт“, един Бог знае защо. Топла е, но…

Дейвид грабна една от бутилките и започна жадно да пие. Газираната течност дразнеше гърлото му, но той продължаваше да преглъща. Когато три четвърти от бутилката се изпразни, той шумно се оригна.

Джони се усмихна:

— Браво, шейсет точки!

Момчето отвори очи и на свой ред му се усмихна. Писателят му подаде шишенцето аспирин, което бе задигнал от „Бухала“.

— Искаш ли един-два хапа?

Дейвид се замисли над предложението, престраши се и като напъха две таблетки в устата си, ги прокара с остатъка от колата.

— Тръгваме — осведоми го Джони. — Ще опитаме най-напред от север. Имало няколко фургона, изкарани на шосето, но Стив мисли, че ще може да ги заобиколи откъм паркинга. Ако не успеем, ще трябва да завием на юг, към рудника и после да хванем прекия път оттам за шосе номер 50. Ние двамата с теб ще седнем отпред заедно с…

— Не.

Джони недоумяващо повдигна вежди.

— Моля?

— Ще се насочим към рудника, това добре, но няма да напускаме града. — Гласът на Дейвид бе дрезгав, сякаш беше плакал. — Трябва обаче да влезем в рудника.

Джони хвърли поглед към Стив, който му отговори с повдигане на рамене и на свой ред се обърна към момчето:

— Какво имаш предвид, Дейвид? Искаш да потърсим майка ти ли? Може би ще е най-добре за нея, да не говорим за нас, ако…

— Не, не е това причината… Татко? — Дейвид хвана баща си за ръката. Все едно той беше родителят, а Ралф — детето. — Мама е мъртва.

Ралф поклати глава.

— Е, няма откъде да знаем с положителност. Човек трябва да се надява докрай, но предполагам, че е твърде вероятно.

— Знам с положителност, че мама е мъртва. — На светлината на фенерчетата, лицето на Дейвид бледнееше от изтощение. Отново насочи вниманието си към Джони. — Имаме да свършим една работа. Знаете, че е така, нали? Затова сте ме чакали да се събудя.

— Не, момчето ми. Просто не искахме да потеглим, преди да се уверим, че всичко с теб е наред.

И все пак самият Джони имаше странното усещане, че лъже. Без да знае защо, се изпълваше с безпокойство и страх от неизвестното. Чувстваше се така винаги преди да започне нова книга, когато се примиряваше с неизбежното си ново пътуване с велосипеда на въображението.

Но сега беше по-лошо. Много по-лошо. Идваше му да фрасне момчето с приклада на празната си пушка, да го прати отново в несвяст, преди да е добавило дума. „Не ни обърквай, момче — мислеше си той. — Не ни обърквай точно тогава, когато забелязваме светлинка в края на тунела.“ Дейвид отново потърси с поглед баща си. Още държеше ръката му в своята.

— Тя е мъртва, но душата й се терзае. И това ще продължи, докато Так обитава тялото й.

— Кой е Так, Дейвид? — попита Синтия.

— Един от двамата близнаци Уинтъргрийн — изпревари го Джони, опитвайки се да обърне нещата на шега. — Другият се казва Тик.

Дейвид го стрелна с безизразен поглед и Маринвил сведе очи от неудобство. Не му беше приятно да се признава за победен, но нямаше как.

— Так е божество. Или демон. Или може би просто едно нищо, само име, безсмислена сричка. Но със сигурност е опасен, както са опасни гласовете, донесени от вятъра. Няма значение. Това, което има значение, е, че майка ми трябва да бъде оставена да почива в мир. Тогава ще може да отиде при сестра ми в… там, където отиваме всички след смъртта си.

— Синко, най-важното в момента е да се разкараме възможно най-бързо оттук — сряза го писателят. Засега успяваше да овладее гласа си, но не можеше да скрие от самия себе си нотките на страх и нетърпение. — Щом се доберем живи до Елай, ще се свържем с щатската полиция на ФБР. До утре на обяд тук ще са пристигнали сто ченгета, а дузина хеликоптери ще кръжат в небето. Но засега…

— Мама е мъртва, но Мери не е — на свой ред му се тросна Дейвид. — Тя е още жива. И се намира в рудника.

Синтия го зяпна в удивление.

— Откъде знаеш, че я няма?

Дейвид вяло се усмихна.

— Най-малкото в момента не я виждам край себе си. За останалото научих по същия начин, по който узнах, че Одри се опитва да ме удуши. Казаха ми.

— Кой ти е казал, Дейвид? — попита Ралф.

— Не знам. Не знам дори дали има значение. Важното е какво ми е казал. Научих истината. Знам, че е било самата истина.

— Времето за празни приказки приключи, приятел — прекъсна го Джони. Гласът му ставаше все по-дрезгав. Чуваше се, но не можеше да се спре. Пък и не беше странно. В крайна сметка не ставаше дума за литературен спор дали са станали жертви на вълшебен реализъм или отблъскваща проза. Часът за разговори беше отлетял; беше дошъл този на паническото бягство. Вече не му беше до това да слуша бръщолевенето на малкото скаутче-християнче.

„Да, но малкото скаутче-християнче успя да се измъкне от килията си и да застреля койота, който Ентрейджиън бе оставил да ви пази. Ако не беше то, нямаше да продължаваш жалкия си животец на земята — сгълча го в мислите му Тери. — Може би си длъжен да го изслушаш, Джони.“

Ей това беше причината, убеждаваше се той, да се раздели с Тери. Да се разведе с нея, без да му мигне окото. Може да е била страхотна в леглото, но така и не се научи да си държи езика зад зъбите, когато говорят по-интелигентни хора от нея.

Така или иначе голямата беля вече беше станала. И да искаше, не можеше да се отърве от мислите си. Пак се сети за Билингзли и неговото сравнение с йогите по повод бягството на Дейвид от килията. Дори и йога не би могъл да провре главата си между решетките, нали така беше? А след това и случаят с клетъчния телефон. И как беше отпратил с благи думи койотите… И как беше нахранил цялата група със сардините и бисквитите.

Крайно време беше да се откаже от подобни разсъждения. Защото резултатът и от действията на малкото скаутче, и от тези на покровителя му Исус бе, че все повече хора умираха. Я виж какво стана с Йоан Кръстител или с монахините в Южна Америка, или… Дори и йога не би могъл… Заради главата.

Джони добре знаеше, че няма смисъл от подобни вътрешни спорове: сякаш, като оплете аргументите на въображаемите гласове в съзнанието си, ще успее да обърка конците и на събитията около себе си. Цялата работа се свеждаше до това, че не го беше страх само от ченгето и от тайнствените сили, които навярно се бяха развихрили из градчето.

Започваше да се страхува и от Дейвид Карвър.

— Не беше самото ченге, което уби майка ми и сестра ми, и съпруга на Мери — обясняваше момчето, и сетне погледна отново към Маринвил, който пак си представи, че пред него е Тери. От подобни погледи му идваше да полудее. „Знаеш за какво говоря — искаше да му внуши момчето. Много добре знаеш за какво говоря, така че престани да се правиш на глупак.“ — Не знам точно с кого съм разговарял в съня си, но чрез неговата уста говореше Господ. Защото Господ не може да се яви сам пред хората: така само ще ги изплаши до смърт. Той винаги приема образа на нещо друго. Преобразява се в птици, в огнени стълбове, в горящи храсти и въздушни вихри…

— Или в хора — допълни Синтия. — Не ще и дума, Господ знае как да се дегизира.

При последната реплика на многознайката Джони не издържа.

— Това е пълна лудост! — развика се той. — Трябва да се махаме възможно най-бързо, толкова ли не можете да го проумеете? Паркирали сме на шибаната главна улица, не виждаме какво става навън, а в това време той може да е навсякъде — може дори да е седнал на волана! Ако не той… не знам… койотите… лешоядите…

— Отишъл си е — успокои го невъзмутимо Дейвид и извади още една бутилка кола от кашона.

— Кой си е отишъл? — попита Джони. — Ентрейджиън?

— Кантакът. Няма значение в кого се е вселил — в полицая, в майка ми или в оня, с когото всичко е започнало винаги е един и същ. Все си имаме работа с кантак, голямото божество, пазача. Сега си е отишъл. Не можете ли да го усетите?

— Не усещам нищо.

„Не се прави на тъпак“ — сгълча го мислено Тери.

— Не се правете на тъпак — изрече на глас Дейвид, без да сваля поглед от него.

Джони се наведе и приближи лице до неговото.

— Ти да не четеш мислите ми? — попита, наглед дружелюбно. — В подобен случай ще ти бъда безкрайно признателен, ако излезеш от съзнанието ми.

— Опитвам се да ви накарам да ме изслушате — натърти Дейвид. — И ако се съгласите да ме изслушате, всички останали ще сторят същото! Стигнем ли до несъгласие и препирни помежду си, на него няма да му е нужно дори да праща кантахи и кантаки срещу нас — счупим ли веднъж сами стъклото, той ще се вмъкне помежду ни и ще ни раздели завинаги.

— Престани! — разсърди се Джони. — Не си търси виновници. Нямам никакъв пръст в тая работа.

— Не съм и твърдял противното, просто ме изслушайте, става ли? — сякаш му се молеше Дейвид. — Нищо не ви струва, защото него в момента го няма наблизо, фургоните, с които беше запречил пътя, също ги няма. Не можете ли да разберете? Той иска да си тръгнем.

— Това е чудесно! Да направим, както иска!

— По-добре да изслушаме какво има да ни каже Дейвид — прекъсна го Стив.

Джони се извъртя като на пружина в негова посока.

— Мисля, че забравяш кой ти плаща, Стив.

В мига, в който думите излязоха от устата му, вече съжаляваше, че ги е изрекъл, но не направи опит да промени казаното. Желанието да се махне от тук, да седне зад волана на камиона и да натисне газта беше станало толкова нетърпимо, че започваше да го обзема паника.

— Нали ми каза да не ти викам „шефе“…

— Освен това какво ще стане с Мери? — намеси се Синтия. — Момчето твърди, че тя е жива!

Джони й се сопна:

— Ако искате двамата с Дейвид можете да си вземете шапките и да се качите на самолета за небесата, но не мисля, че ще ви последвам.

— Ще го изслушаме — присъедини се към останалите Ралф.

Джони го зяпна удивен. Ако се беше надявал на помощ от някого, навярно това беше бащата на Дейвид. „Той е единственото, което имам — беше казал Ралф във фоайето на киното. — Всичко, което остана от моето семейство.“

Огледа още веднъж останалите и с болка на сърце се примири с тяхното единодушие. А Стив държеше ключовете от камиона в джоба си… Но Дейвид гледаше все така настойчиво именно него — Джон Едуард Маринвил. Имаше странното усещане, че никой друг — учител, читател, критик, издател, другар по чашка или жена — не е искал от него това, което момчето, изглежда, искаше в момента.

И не само го гледаше, а сякаш молеше за нещо.

„Забрави, момче — каза си той наум. — Когато такива като теб карат автобуса, катастрофите са неизбежни.“

„Ако не беше Дейвид, мисля, че точно твоят автобус отдавна щеше да е катастрофирал — отново се обади Тери от своя непристъпен бункер в съзнанието му. — Мисля, че отдавна щеше да си мъртъв, овесен на някоя кука. Слушай какво ти говори, Джони. За Бога, вслушай се в момчето!“

Привидно успокоен, той попита:

— Ентрейджиън си е отишъл, сигурен ли си?

— Да — увери го момчето. — Зверовете — също. Койотите и вълците — трябва да са били стотици, ако не и хиляди са преместили фургоните обратно встрани от шосето. Избутали са ги до банкета и са ги преобърнали! Сега повечето от тях са се прибрали в ми хим, кръга на пазача. — Отпи от бутилката кола. Ръката му леко трепереше. Изгледа присъстващите, но накрая отново впери поглед в лицето на Маринвил. Него си беше нарочил и това си беше. — Той иска същото, което вие искате. Да си заминем оттук.

— Тогава за какво му е било изобщо да ни довежда в града?

— Той не ни е довел.

— Какво?

— Мисли, че ни е довел, но не е.

— Нямам дори най-малка представа за какво…

— Господ ни доведе — прекъсна го Дейвид. — За да го спрем.

След произнасянето на последните думи настъпи тишина и Стив установи, че се е заслушал, очаквайки да чуе воя на вятъра. Но вятър нямаше. Единственото, което слухът му долови, беше далечен шум от самолет — в този момент разни нормални хора блажено пътуваха към своята цел, дремеха, обядваха или прелистваха списания.

Именно Джони наруши тишината, но колкото и самоуверен да искаше да изглежда, погледът му (изплъзващ се все встрани) не се нравеше на Стив. Далеч повече му допадаше онова безумно изражение на лицето му, когато подобно на актьор от каубойски филм Маринвил беше опрял дулото на карабината в главата на пумата и натискаше спусъка. Шофьорът отдавна подозираше, че шефът му крие дълбоко в себе си някакъв разбойник — признаци за това беше забелязал още в началото на съвместното им турне, знаеше, че тъкмо от разбойника се плашеше Бил Харис, когато му изреждаше своите пет „божи заповеди“ в кабинета на Джак Алълтън. Но каубойският филм беше свършил и другият Маринвил — онзи с иронично повдигнатата вежда и празнословната риторика — се беше върнал.

— Говориш все едно ние всички тук имаме един и същ Господ. Не искам да звуча като голям, но определено не мисля, че е така.

— Напротив, така е — настоя Дейвид, без да повишава тон. — В сравнение с Так и царят на човекоядците би се оказал близо до нашия Бог. Вече си имал случай да разбереш какво представляват кантахите, сигурен съм, че си усетил на какво са способни.

Джони прехапа устни — в знак, според Стив, че е бил засегнат на болното място, но не иска да го признае.

— Може и така да е — промърмори, — но човекът, който ме доведе в това градче, трудно би минал за пратеник на Господ. Напротив, имах си работа с огромен русоляв полицай, изпитващ нетърпимост към слънцето. Пъхна торбичка марихуана в багажа ми, а след това ми нанесе жесток побой.

— Да, знам. Наркотикът е бил изваден от колата на Мери. За да ни спре нас, използва някакви гвоздеи. Смешно е, като се замислиш. Развихрил се из Деспърейшън като същински тайфун, стрелял по хората, клал ги, бил ги, блъскал ги през прозорците, прегазвал ги с автомобила си… и все пак не е намерил достатъчно смелост просто да излезе насреща ни — срещу когото и да било от нас — да извади револвера си и да му каже: „Идвай с мен.“ Бил му е нужен някакъв… тази дума не я знам.

— Претекст — помогна му с нежелание Джони.

— Точно така, претекст. Също както в старите филми на ужасите вампирът не може по своя воля да нахлуе в дома ти. Трябва ти самият по някакъв начин да го поканиш.

— И защо? — попита Синтия.

— Може би, защото Ентрейджиън — истинският Ентрейджиън — е продължавал да живее в съзнанието си. Като бледа сянка. Или по-скоро като човек, който хем е изхвърлен от дома си, хем наднича през прозорците и блъска по вратата. Сега Так се е вселил в майка ми — в това, което е останало от нея — и вероятно ще ни убие, ако успее…

Дейвид сведе очи, но нямаше как да скрие треперенето на устните си. Изчака за секунда и продължи:

— Това, че му е бил нужен претекст да ни задържи, няма значение. Той често върши неща без значение — дали от глупост, дали воден от внезапните си импулси, нямам представа. Въпреки че оставя знаци. Винаги оставя някакви знаци около себе си. Издава се сам, разкрива истинската си същност, също като при онези експерименти, когато човек съобщава какво вижда в петната мастило по бял лист хартия.

— Ако това няма значение — прекъсна го Стив, — тогава какво е важното?

— Това, че отведе точно нас, а другите остави. Мисли си, че изборът му е случаен, също както малкото дете грабва първата консерва от рафта в магазина и я хвърля в пазарската кошница на майка си. Но обяснението е друго.

— Също като ангела на смъртта в Египет, нали? — обади се отнесено Синтия. — Само че наопаки. Ние сме били белязани и нашият ангел на смъртта — въпросният Ентрейджиън — ни е разпознал и ни е спрял.

Дейвид кимна.

— Да, той самият не го е знаел, но сега го е разбрал — ми хим ен тау, както би се изразил самият той — нашият Господ е силен, нашият Господ е с нас.

— Ако това е знак, че Господ е с нас — изкоментира пак Маринвил, — надявам се, когато се раздразни, да не съм му пред очите.

— Сега Так иска от нас да си отидем — продължи момчето — и разчита, че наистина можем да го сторим. Заради обета пред Господ, който с нищо не ограничава свободната ни воля. Така се изразяваше отец Мартин. Той… Той…

— Дейвид? — намръщи се Ралф. — Какво има? Какво се е случило?

Момчето вдигна рамене.

— Нищо. Не е важно. Мисълта ми беше, че Господ никога не ни принуждава да сторим това, което иска от нас. Само ни съветва, след което се оттегля, за да види дали сме го послушали. Докато отец Мартин ми обясняваше за обета с Господ, жена му дойде да послуша и си припомни думите на майка си: „Господ ни позволява да вземем, каквото искаме, стига да си платим цената за него.“ Так е отворил широко вратата към шосе номер 50…, но не бива да се върнем там. Ако все пак го сторим, ако наистина напуснем Деспърейшън, без да изпълним това, за което Господ ни е довел, рано или късно ще си платим цената.

Дейвид отново изгледа всички присъстващи, но накрая насочи вниманието си към Джони Маринвил:

— Каквото и да решите, аз оставам. И все пак, за да успеем, трябва да бъдем заедно. Трябва да се отречем от собствената си воля в полза на Божията и да приемем с готовност смъртта. Защото може и да умрем.

— Ти си се побъркал, момчето ми — заключи Джони. — По принцип нямам нищо против побърканите, но ти не се вместваш дори в моите разбирания. Защо ми трябваше да бягам и да се крия, ако се оставя да бъда застрелян или оглозган жив от лешоядите? Колкото до Господ, поне що се отнася до мен, Той умря през ‘69-а, във Виетнам. Спомням си, че по войнишката станция звучеше „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

— Поне ме изслушайте докрай. Или и това ви е невъзможно?

— Защо да те изслушвам?

— Защото трябва да ви разкажа една дълга история. — Дейвид отпи от колата и се навъси, докато преглъщаше. — При това интересна. Искате ли да я чуете?

— Детското предаване свърши, както вече отбелязах — иронично рече Джони.

Дейвид обаче не му обърна внимание.

Отново настъпи мълчание. Стив внимателно наблюдаваше Маринвил. Беше се зарекъл, че ако шефът му понечи да излезе от камиона, ще му попречи на всяка цена. Не че му се искаше, но стигнеше ли се дотам, щеше да прибегне и до сила.

Затова се почувства облекчен, когато Джони вдигна рамене, усмихна се на момчето и се примъкна по-близо до него, та да си вземе бутилка кола от кашона.

— Добре, тази вечер по изключение „Лека нощ, деца“ ще продължи до по-късно. — той закачливо разроши косата на Дейвид. — Откакто се помня, приказките са ми слабост. Но държа да те предупредя: искам приказката да завършва с: „И заживели щастливи чак до старини.“

— На всички ни се иска да го чуем — обади се Синтия.

— Мисля, че човекът, с когото се срещнах, ми разказа всичко — застрахова се Дейвид, — но в разказа има подробности, които ми убягват. Някои откъси ми бяха представени замъглени, други — покрити с пълен мрак. Може би, защото аз съм бил неспособен да ги проумея, може би, защото не съм искал.

— Разкажи, каквото знаеш — подкани го Ралф. — Колкото, толкова.

Дейвид се загледа в мрака и потъна в размисъл. „Призовава някого на помощ“ — каза си Синтия, след което момчето започна:

— Това, което Билингзли ни разказа, беше местната легенда, а както става обикновено с легендите, малка част от тях отговаря на истината. Първо на първо „Китайската мина“ не се е срутила случайно. Покривът на галерията е бил съборен умишлено. Освен това действието не се е разиграло през 1858-а — това е годината, когато първите китайски миньори са били доведени в града — а през септември 1859-а. И не са били четиридесет китайци, а петдесет й седем заедно с четирима бели вместо двама. Освен това галерията е била прокопана не на петдесет метра навътре, както каза Билингзли, а на повече от шейсет. Представяте ли си? Шейсет метра навътре в тази нестабилна скала, която би могла да се стовари всеки момент над главите им…

Момчето затвори очи. Изглеждаше крехко и беззащитно като дете, което едва е започнало да се съвзема от тежка болест. Може би впечатлението се дължеше на зеленикавите петна от сапуна по кожата му, но Синтия не вярваше само те да са причината. Нито се съмняваше в силата на духа на Дейвид, още по-малко в неговите връзки с Господ. Беше израсла в семейство на проповедник и й се беше случвало и преди да се сблъска с подобни хора… макар никой да не се доближаваше до Дейвид.

— На двайсет и първи септември, в един и десет следобед работниците попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата. Вътре били натрупани цели купчини от онези камъни… хиляди от тях. Статуетки с изображения на различни зверове — все долни създания, тимох сен ках. Вълци, койоти, змии, паяци, плъхове, прилепи. Миньорите били смаяни от откритието си и постъпили по най-естествения възможен начин: навели се и започнали да ги събират.

— Голяма грешка — измърмори под носа си Синтия.

Дейвид кимна.

— Някои се побъркали начаса и се нахвърлили на другарите си — какви ти другари, на роднините си — решени да ги убият. Други, не само онези, които били твърде назад из галерията, за да се доберат до кантахите, но и такива, които вече се били докоснали до камъните, отначало изглеждали нормални. Сред тях били двама братя от Циндао — Чан Лушан и Ши Лушан. И двамата били надникнали през отвора на подземието, били се уверили с очите си, че не става дума за цепнатина, а за същинска зала, издълбана в скалата. Залата била с цилиндрична форма, подобно на огромен кладенец. По стените имало релефни изображения на животински глави. Лицата на кантаките, предполагам, макар че не мога да кажа със сигурност. В единия край на просторното помещение се издигала мъничка постройка, тъй нареченият пирин мох — нямам представа какво означава — а в средата имало кръгла дупка с диаметър четири метра. Приличала на огромно око, навярно била кладенец в кладенеца. Също както животинските изображения, при които езиците на зверовете представляват глави на други зверове. Кан так в кан тах, кан тах в кан так.

— Или с други думи: ковчег в ковчег — допълни Маринвил. Вдигна вежда в знак, че се шегува, но момчето го прие насериозно. Кимна и видимо потръпна от ужас.

— Това е домът на Так — обясни. — Ини, кладенецът на земята…

— Не те разбирам — прекъсна го Стив.

Дейвид обаче не му отговори, все едно продължаваше да разговаря единствено с Маринвил.

— Силата на злото се издигала от кладенеца и се просмуквала в кантахите. Била изпълнила цялата кръгла зала, за която говоря. Не си я представяйте като дим, макар пушекът да е навярно най-добрият начин да я опиша. Подобно на заразен вирус силата на злото действала на миньорите — на едните по-силно, на другите — по-слабо. Онези, които обезумели веднага, се нахвърлили с голи ръце върху останалите. На някои телата започнали да се разлагат пред очите на околните — също както Одри се е разпаднала пред вас. Това били онези, които успели да се докоснат до кантахите, някои от тях били награбили с цели шепи от камъните, преди да… нали разбирате… да се нахвърлят върху останалите.

Част от миньорите се захванали с кирки да разширяват входа между галерията и подземната зала. Други се опитвали да се промъкнат през телата на тези пред тях. Имало такива, които се държали като пияни, други получили конвулсии. Някои бързали да се хвърлят със зловещ смях в кладенеца. Братята Лушан дори забелязали мъж и жена да се чукат — няма как да не използвам тази дума, това, което вършели, едва ли би могло да се нарече любов — захапали една от статуетките.

При тези му думи Синтия изненадано се спогледа със Стив.

— В самата шахта миньорите се замервали един друг с камъни и се опитвали да се доберат първи до отвора. — Дейвид изгледа слушателите си. — Всичко това го видях с очите си. В известен смисъл беше забавно, все едно гледах куклено шоу. Но именно защото беше забавно, зрелището беше още по-потресаващо. Разбирате ли какво искам да кажа?…

— Да — кимна Маринвил. — Много добре те разбирам. Давай нататък.

— Братята усещали дъха на злото около себе си, чувствали го като някакъв повей на вятъра, но повей, който още не бил проникнал в душите им. Не и дотогава. Един от кантахите попаднал случайно в краката на Чан. Той се навел да го вдигне, но Ши го издърпал надалеч. По това време двамата като че ли били единствените, запазили разсъдъка си. Повечето от онези, върху които камъните още не били успели да въздействат, били удушени от другарите си. От дупката се виела като змия спирала от дим, която запълзяла из галерията. Издавала заплашителни писъци и двамата братя хукнали да се спасяват. От една от страничните галерии, на двайсетина метра от дъното на галерията, се показал един от надзирателите. Бил извадил пистолета от кобура си. „За какво е тази врява, жълтури?“ — попитал той братята.

Ледени тръпки полазиха Синтия. Инстинктивно протегна ръка към Стив и с облекчение усети как той сграбчва пръстите й между своите. Момчето не само бе успяло да имитира дрезгавия, груб тон на възрастния надзирател — то буквално беше проговорило с чужд глас…

— „Хей, вие, проклетници, бягайте на работа, ако не искате да ви надупча празните глави.“

В крайна сметка надупченатата глава се оказала неговата. Чан го сграбчил за гушата, а Ши му издърпал пистолета от ръката. Опрял му дулото ето тук — посочи с пръст Дейвид брадичката си — и с един изстрел му отнесъл главата.

— Имаш ли представа какво точно са си мислили в този момент китайците? — заинтересува се Маринвил. — Дали приятелят от съня ти е отворил достъп до съзнанието им?

— Общо взето, гледах само отстрани.

— Изглежда, и те не са избягали от въздействието на кантахите — разсъждаваше Ралф. — Иначе не биха посегнали на бял човек. Каквото и да се е случвало долу и колкото и да им се е искало да избягат…

— Може и така да е — съгласи се Дейвид. — Но мисля също така, че Господ е бил обладал в този миг душите им по начина, по който е проникнал сега в нашите. Господ е могъл да ги натовари да работят за него, независимо дали са били ми ен так, или не. Защото, нали разбирате, ми ким ен тау, нашият Господ е силен… Схващате, нали?

— Мисля, че схващам — каза Синтия. — И какво се случило по-нататък?

— Братята тичали към изхода на галерията и заплашвали с пистолета всеки, който се опитал да ги спре или задържи. Такива хора нямало много, дори и белите надзиратели почти не им обърнали внимание, докато се разминавали. Всички искали да видят какво става долу, какво са намерили миньорите. Силата от кладенеца привличала всички като с магнит. Следите мисълта ми, нали?

Останалите кимнаха.

— На двайсетина метра от входа на галерията братята Лушан спрели и захванали да рушат висящата стена. Не им трябвало дори да говорят — просто видели захвърлени на земята инструменти и се заловили за работа.

— Какво значи „висяща стена“? — попита Стив.

— Таванът на галерията и цялата земна маса над него — обясни Маринвил.

— Блъскали като малоумни — продължи с разказа си Дейвид. — Скалата била толкова ронлива, че започнала да се сипе като падаща мазилка над главите им, но таванът не поддавал. Отдолу се приближавали животинските крясъци и смеховете на миньорите… Знам думите, с които подобни крясъци се назовават, но те не са достатъчни да ги опиша такива, каквито ги чувах. Гласовете все по-малко приличали на човешки… Имаше филм за един доктор, който живеел на някакъв тропически остров и превръщал животните в хора…

— „Островът на доктор Моро“ — подсказа му Джони.

— Звуците, които се носеха от дъното на мината — онези, които слушах през ушите на братята Лушан, — напомняха точно за съществата от филма, само че наопаки. Все едно хората се превръщаха в животни. Предполагам, че и точно това се е случвало. Кантахите са създадени най-вероятно с тази цел.

Братята… и сега са пред очите ми: две китайчета, които толкова си приличат, че спокойно могат да минат за близнаци, с опашчици, провиснали на потните им голи гърбове — блъскат с кирките тавана на галерията, която уж трябвало да се срути от само себе си, а сякаш напук продължавала да се държи. На всеки два-три удара с кирката двамата уплашено поглеждали към дъното на мината няма ли някой да се появи. По-скоро няма ли нещо да се появи. Цели парчета от тавана се откъртвали, раменете им отдавна били нарязани от камъните, очите им не виждали поради рукналата от главите им кръв. С течение на времето звуците отдолу започнали да се променят. Вече не викове, а животински рев се разнасял из галерията. Както и шляпане на множество подметки. А таванът все така отказвал да се срути. Скоро двамата забелязали първите светлинки може би свещи, може би фенерите, които надзирателите носели на главите си…

— На главите си ли? — попита недоверчиво Ралф.

— Да, малки газови лампички, които се връзват през главата на кожен каиш. За да не ти се напече кожата, пъхаш отдолу нагънат парцал. Както и да е. От тъмното се появил човек — един от китайците, когото познавали. Казвал се Юан Ти. По принцип си бил странен тип — имал навика да шие кукли от парцали и да разиграва пиески пред децата. Юан Ти очевидно бил пощръклял като останалите, но това не било всичко. Бил станал огромен на ръст — толкова висок, че трябвало да се превие надве, за да не си удари главата в тавана. Замерял ги с камъни, крещял им, проклинал предците им, заповядвал им да спрат веднага. Ши го застрелял. Трябвало поне няколко пъти да гръмне, преди да го убие. Но след Юан Ти идвали и другите, готови да им видят сметката. Нали разбирате, Так добре знаел какво вършат двамата.

Дейвид отново потърси погледите на слушателите си, сякаш искаше да види как възприемат чутото. Погледът му се рееше замечтан, все едно отново щеше изпадне в транс, но доколкото Синтия можеше да прецени, момчето виждаше всичко около себе си. В известен смисъл това беше най-страшното — начинът, по който Дейвид забелязваше всяка подробност. Силата, която се беше вселила в тялото му, проговаряше вместо него — случеше ли се Дейвид да попадне на подробност, която сам не разбираше, нечий друг глас се намесваше и обясняваше вместо него.

— Ши и Чан се захванали отново с тавана. Като полудели размахвали кирките си — всъщност докато всичко свърши, те наистина щели да полудеят. Над главите им се бил образувал същински свод — момчето придружаваше думите си с жестове, колкото да се види, че и двете му ръце треперят — и те вече дори не могли да стигат тавана с инструментите си. Ши, по-големият възседнал Чан и така продължил да кърти. Ронливата скала се сипела като вода по раменете им, Чан Лушан бил затрупан чак до колене с каменни отломъци. Таванът обаче продължавал да упорства.

— Дали са били наистина обладани от Господа, Дейвид? — попита Маринвил. Този път в гласа му трудно можеше да бъде доловен сарказъм, — Човек предполага; Господ разполага, а?

— Не мисля, че изразът е съвсем точен — възрази момчето. — Според мен на Господ не му трябва да разполага с когото и да било. Мисля, че двамата просто са вършели това, което Той е искал от тях — да оставят Так погребан дълбоко под земята. Да затворят пътя му.

Така или иначе, от дъното на мината се задали нови светлини. Чували се зверските викове на множество хора. Ши най-сетне изоставил тавана и започнал да удря на една от подпорните греди. Миньорите, които идвали отдолу, хвърляли камъни по братята, много от тези камъни уцелили Чан, но той устоял и продължавал да държи Ши на раменете си. Когато гредата най-после поддала, с нея поддал и таванът. Чан затънал до коленете сред скалната маса, но Ши се озовал в безопасност и успял да го изтегли. Малкият брат бил здравата охлузен, но нямал счупени кости. Освен това при срутването двамата се озовали от външната страна, а това като че ли било най-важното. Слушали как останалите миньори — техни приятели, братовчеди, а в случая с Чан Лушан — и годеница — крещели от другата страна на камарата, как настоявали да бъдат освободени. Чан дори се хвърлил да вади камъните обратно, но Ши успял навреме да го издърпа и да му върне поне част от разсъдъка.

По онова време двамата все още били способни да разсъждават.

Най-накрая онези, които останали в мината, се отказали от молбите и започнали да вият като свирепи зверове и да се заканват за смърт и отмъщение. Не би могло да се каже, че звуците, разнасящи се от дълбините на мината, принадлежат на човешки същества. Чан и Ши хукнали да бягат. Срещнали други миньори, които ги питали какво се е случило. И понеже отговорът се набивал на очи, на двамата не им било трудно да скрият истината. Станало е срутване и надали някой би седнал да разпитва с подробности двамината наплашени до смърт китайци, които са имали късмета да се измъкнат.

Дейвид изпи до дъно колата и продължи:

— В крайна сметка излиза, че историята, която господин Билингзли ни разказа, е била и истинска, и не съвсем истинска.

— Казва се „сътворяване на легендата“ — усмихна се с усилие Маринвил.

— И миньорите, и всички останали в града чували крясъците и виковете на погребаните китайци, но никой не стоял със скръстени ръце. Напротив — направили опит да ги изровят, направили опит и да укрепят галерията между затрупания участък и входа на мината. Но докато ровичкали, предизвикали ново срутване, този път по-малко, и още няколко греди поддали. Затова спасителните екипи се изтеглили и изчакали да дойдат шефовете от Рино. Това с пикника на полянката пред мината си е нагла лъжа, нищо подобно не е имало. Просто в мига, в който минните инженери пристигали в Деспърейшън, в мината се случили две нови срутвания — този път без никой да ги е предизвиквал. Едно от тях било от външната страна на преградата, която братята Лушан оставили пред бившите си другари. Именно то запушило изхода като тапа. От грохота при свличането на скалната маса — тонове и тонове шисти — цялата земя се разтреперила и от вибрациите таванът във вътрешността на галерията също се срутил. С това приключили хорските викове — поне онези, които били достатъчно близо до повърхността, та да бъдат чути отвън. Докато инженерите слязат от вагонетките, с които ги карали до входа на мината, всичко свършило. Те огледали мястото, започнали да ровят с пръти сред купищата камъни и изслушали разказите на местните. Когато научили за второто срутване, от което според свидетелите цялата земя потреперила като при земетресение и от ужас конете започнали да цвилят и да скачат, преценили, че най-вероятно не е останал никой за спасяване. А дори и да е имало живи миньори в галериите, една спасителна операция навярно би погубила повече хора, отколкото би могло да бъдат изровени.

— Пък и те са били просто китайци — отбеляза Стив.

— Точно така, малки, жълти китайчета. По този въпрос господин Билингзли беше напълно прав. Докато всичко това ставало вътре във и около мината, двамата братя, които успели да се спасят, се скрили в пустинята, близо до Розовата скала, и също обезумели. Силата на кантахите си казала своето. Макар и със закъснение Так се добрал и до тях. Върнали се в Деспърейшън, но не след три дни, а след почти две седмици. Местната легенда е вярна дотолкова, доколкото двамата нахлули в бара „Женско царство“. Никого обаче не са убили. Ши само размахал пистолета на надзирателя, който бил празен, и това било достатъчен повод за миньорите и каубоите да се нахвърлят върху тях. Двамата носили само долни дрехи, покрити с кръв. Хората в „Женско царство“ си казали, че кръвта е от онези, които китайците са убили, но не били прави. През времето, което прекарали в пустинята, братята били извикали много зверове… също както Так привика пумата, която вие застреляхте, господин Маринвил. С тази разлика, че китайците имали по-скромни цели — те просто се хранели със зверовете.

Дейвид изтри сълзите си.

— Много ми е мъчно за братята Лушан. И ми се струва, че донякъде ги познавам. Може би изпитвам същото чувство, което и те са изпитвали. Колко са били щастливи, когато лудостта е замъглила напълно съзнанието им и не им е трябвало повече да разсъждават.

Предполагам, могли са да останат с години в скривалището си в полите на хълма Десатоя, но са били последното, на което Так е могъл да разчита. А Так винаги е гладен. Пратил ги е в града, защото е нямало как другояче да постъпи. Един от двамата — Ши — бил убит на място, насред бара. Чан бил обесен два дни по-късно, на същото място, където бяха трите велосипеда, обърнати с колелата нагоре — сещате се, нали? Успял да скъса чувала, с който увили, лицето му, та всички да го видят как издъхва.

— Момче, тоя твой Господ е страшен тип, дума да няма! — заключи Маринвил с присъщия си престорен хумор. Определено знае как да се отблагодарява за услуга. А, Дейвид, не съм ли прав?

— Господ е жесток — съгласи се Дейвид, но толкова тихо, че гласът му почти не се чу.

— Какво? — попита Джони. — Какво каза?

— Каквото чухте. Но животът е нещо повече от това да гребеш срещу течението. Вие сам сте го знаел, нали, господин Маринвил?

Джони заби поглед в ъгъла и не му отговори.

Първото, за което Мери си даде сметка, бе тежката миризма — миризма на гнило и развалено, от която ти се повдига. „О, Питър, да го вземат дяволите — помисли си тя все още в полусънно състояние. — фризерът е изключил! Всичко се е развалило!“

Обаче не беше права: фризерът се беше повредил много-много отдавна, още преди спонтанния й аборт, по време на пътешествието им до Майорка. Оттогава много неща се бяха случили. При това повечето се бяха заредили едно след друго, и то съвсем наскоро. Все неприятни, като че ли. Но какво по-точно?

„Централна Невада е пълна с напрегнати хора.“

Кой го беше казал? Мариел? Доколкото можеше да съди по беглите си спомени, трябва да е била тя.

„Няма и значение, при условие че е истина. А то си е истина, нали?“

Не знаеше. Не желаеше да знае. Най-много й се искаше да се върне в дълбините на мрака, откъдето част от съзнанието й се опитваше да я измъкне. Счуваха й се разни гласове

(„подли копелета“)

и звуци

(скръц-скръц-скръц),

за които не искаше да мисли. По-добре да си остане да лежи и да…

Изведнъж нещо пропълзя по лицето й — нещо космато. Тя се надигна и закри лице с дланите си. Усети нетърпима болка, пред очите й проблеснаха искрици, сърцето й запрепуска бясно в гърдите. В съзнанието й внезапно изплуваха куп спомени — толкова ясни и подробни, че дори Джони Маринвил би й завидял.

„Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!“

„Дръж се, след секунда ще си вътре.“

След което някой я беше сграбчил. Елън. Не, не Елън съществото

(Так),

което се беше вселило в Елън. Беше я ударило през лицето и тогава — бум-бум — светлините бяха угаснали.

Между другото светлините продължаваше да ги няма в буквалния смисъл. Мери нарочно примигна няколко пъти, колкото да се увери, че очите й са отворени.

„Че са отворени, отворени са. Може би просто се намираш в тъмно помещение… А може би си ослепяла. Приятна мисъл, нали, Мер, не ще и дума. Може би онази Елън толкова силно те е ударила, че си ослепяла…“

Усети нещо да пълзи по ръката й. Притича до средата на китката й и застана на едно място. Мери усещаше как телцето му тупти върху кожата й. Изцъка в израз на дълбока погнуса и размаха панически ръка, подобно на жена, която се опитва да пропъди досаден събеседник. Усещането изчезна: гадината си беше отишла. Изправи се на крака, в главата й отново прогърмя като гонг пронизителна болка, но тя не й обърна внимание. Наоколо се щураха същества и тя нямаше време за губене с някакво си главоболие.

Озърна се, опитвайки да разбере откъде идва тежката, сладникава миризма, която продължаваше да й напомня вонята вкъщи, когато двамата с Питър се върнаха от кратката си почивка на Балеарските острови. Бяха прекарали страхотно… до мига, в който се прибраха у дома с багажа и смрадта от собственото им жилище едва не ги прати в несвяст. Всичко беше безвъзвратно изгубено: двете кокошки; свинските пържоли, които Мери беше купила с намаление от някакъв месар в Бруклин; еленското месо, което Дон, приятелят на Питър, им беше донесъл; бурканите с ягоди, съхранявани още от лятото. Същата миризма я преследваше и сега.

Друга гадина, голяма колкото лешник, падна върху косата й.

Мери изпищя и заудря напосоки по главата си, но безуспешно. Нещото не искаше да се махне, затова се наложи да го хване с пръсти. Гадината изцвърча и се спука в ръката й, потече гъста течност. Тя издърпа мъхнатото същество от косите си и го захвърли. При падането си на земята нещото… звучно се разпльока. Ръката я пареше и сърбеше, все едно беше пипнала коприва.

„Моля те, Господи, нека не бъда аз следващата — помисли си. — Каквото и да става, не позволявай да свърша като ченгето. Или като Елън.“

Идеше й от паника да хукне напосоки из мрака. Щеше да разбие някъде главата си, щеше да се набучи на някакъв остър предмет, да речем на някакъв миньорски инструмент, и да се самоизкорми, като във филм на ужасите. Но дори и това не я плашеше колкото предчувствието, че освен малките гадини по пода и стените наоколо я дебне нещо друго. Нещо, което само чака да се поддаде на паниката и да побегне.

Навярно вече разтваряше обятията си да я прегърне…

Преследваше я усещането — може би си внушаваше, но не беше много сигурна — че някой безшумно се движи зад гърба й. Отляво й се счу търкане на плат, отдясно — шум от стъпки. Изведнъж точно зад гърба й се разнесе нещо подобно на животински рев. Преди дори да изпищи, звукът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.

„Това, последното, не беше от живо същество — успокояваше се Мери. — Поне аз не мисля така. Най-вероятно някой клон, понесен от вятъра, се е ударил в метален предмет. Имам чувството, че се намирам в малка постройка. Елън ме е заключила някъде да не избягам, а междувременно фризерът се е развалил.“

Но ако Елън беше новото превъплъщение на Ентрейджиън, защо просто не я беше върнала в килията, откъдето всичко беше започнало? Да не би да се страхуваше, че останалите ще я намерят и повторно ще я освободят? Това можеше да послужи за обяснение, ако не друго — обяснение не по-нелогично от останалите. Нещо повече — подобна мисъл й помагаше да съзре бледия лъч надежда в края на тунела. Като се улови за него, Мери протегна ръце пред себе си и предпазливо запристъпва в мрака.

Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност. През цялото време очакваше нещо да я докосне и най-накрая очакванията й се сбъднаха. Поредното малко същество пробяга по обувката й. Мери замръзна и изчака животинчето да си намери друга работа. Продължението обаче се оказа още по-зловещо. В мрака нещо изтрака, подобно на стенен часовник, чийто механизъм стърже на празен ход на всеки кръгъл час. Доколкото знаеше, подобен тракащ звук можеше да бъде дело на едно-единствено животно на света. Шумът не изчезна, само се отдалечи, както свистенето на вятъра заглъхва постепенно из пространството. Бумтенето отпреди малко, подобно на животински рев, се повтори. Този път Мери си каза, че клон се удря в метална повърхност. Намираше се в работно помещение, може би в бараката, където Стив и девойката с разноцветната коса се бяха натъкнали на малката каменна статуетка.

„Продължавай да вървиш.“

„Не мога. Наблизо дебне гърмяща змия. Може би не само една. Даже е много вероятно да са повече от една.“

„Да, но освен змии, има и друго. По-добре не стой на едно място.“

Мери докосна главата, където беше паднала гадината преди малко. Пулсът кънтеше в ушите й. Възможно най-бавно и предпазливо се приведе и протегна ръце. Във въображението й се редяха една след друга ужасяващи картини. Представяше си змии с дебелината на водопроводни тръби; усти, зейнали като кофа на багер; раздвоени езици, разсичащи като с камшик въздуха. А тя дори нямаше да ги забележи, щеше да налети на някоя от тях, да опре чело в хладната й кожа, да я усети едва когато отровата безшумно проникне в ококорените й очи. Пред погледа й притича дяволчето от килера, което я беше преследвало през цялото й детство и което тя по незнайни причини беше кръстила „ябълката Джак“. Облата му кафява главица се поклати, личицето му се разкриви в злорада усмивка, сякаш предчувстваше мига, в който тя щеше да попадне в капана му. Цялата тази смрад на развалено месо беше част от зловещия план — трябваше да прикрие издайническия дъх на вкиснат ябълков сок, да му помогне да я завари неподготвена и да я обсипе със смъртоносните си целувки, с които щеше да изсмуче последните капки живот от гърдите й. По-сетне й се мярна силуетът на пума, подобна на онази, която беше убила горкия Том Билингзли. Звярът беше клекнал в ъгъла на помещението, готов всеки миг да нападне. Привидя й се и Елън, срабчила метална кука в една ръка, извила устни в убийствена усмивка, която отново напомняше кука.

Но най-често й се привиждаха змии. Гърмящи змии.

Пръстите й докопаха нещо. Мери ахна от изненада и инстинктивно отстъпи назад, но нищо не последва. Беше се докоснала до твърд, неподвижен предмет. Може би беше маса, постлана с мушама. Поне така си мислеше. Прокара пръсти по плота и дори си наложи да не пищи, когато пръстите й напипаха поредната притичваща гадина. Нещото пропълзя по опакото на ръката й, дори понечи да се качи на китката й. Някакъв паяк най-вероятно, който за щастие скоро се махна. Мери продължи да изследва пространството с ръката си, докато сама не се оказа отново в положение на изследвана. Натъкваше се на представител на местната фауна, както се беше изразила Одри, Този път не беше паяк. Беше нещо по-голямо, с корава повърхност и здрави нокти.

Замръзна на място, но колкото и да се опитваше, не успя да възпре тихия си стон. Пот се стече по челото й, все едно я бяха покапали с нагорещено машинно масло, и я накара да стисне клепачи. Без да му пука ни най-малко, нещото се размърда в ръката й, стисна я свойски за пръста и си отиде. Мери слушаше как стъпките му тракат по дъските на масата. Продължи да опипва пред себе си, макар че женската интуиция я подтикваше да се откаже. Да спре, добре, но тогава какво щеше да прави? Щеше да остане сама в тъмното, да трепери от страх и да се вслушва във всички тревожни шумове около себе си. Колко време щеше да издържи, преди да изгуби напълно разсъдъка си или да изпадне повторно в несвяст?

Напипа някаква чиния — дълбока чиния… Пълна. Засъхнала супа? Пръстите й докоснаха лъжицата, оставена на масата. Да, супа ще да е било. Продължи да търси нататък, натъкна се на малка твърда вещ, навярно солница, сетне на нещо меко и отпуснато. Спомни си за една игра, която играеше с приятелките си, когато ги оставеха да нощуват заедно, в нечий дом. Играеше се на вечеря и задължително се изгасваха лампите. Ако се поднасяха спагети, някой обявяваше с траурен тон: „Червата на умрелия.“ Ако беше рибено желе, друг допълваше: „Мозъкът на умрелия“ и така нататък.

Най-накрая ръката й се докопа до твърд, цилиндричен предмет. При допира той се олюля и падна на масата, при което нещо вътре издрънча. Мери веднага се сети какво е… Или поне се надяваше да се е сетила: батерии в дръжката на фенерче.

„Моля Ти се, Господи — каза си наум. — Моля Те, нека се окаже каквото ми се струва, че е.“

Отвън отново й се счуха стъпки, но този път не им обърна внимание. Пръстите й напипаха парче студено месо („лицето на умрелия“), но тя дори не усети. Сърцето й биеше до полуда, гърлото й се беше стегнало до такава степен, че едва си поемаше въздух. Ето! Ето!

Хладен, гладък метал. Наистина беше фенер. „А сега, Господи, направи така, че да проработи. Моля те!“

Мери натисна копчето. Сноп светлина огря пространството пред нея и пулсът в ушите й изведнъж замря. Всичко замря.

Масата беше дълга, в единия й край беше наредена някаква апаратура, до апаратурата — парчета руда. В другия край бяха поставени чинии, сребърни прибори, чаша за вода. Голям черен паяк беше паднал в чашата и не можеше да се измъкне; напразно дращеше с крака по стъклото — силите не му стигаха да се добере до ръба. Други паяци пълзяха напред-назад по масата. Сред тях обаче се забелязваха и скорпиони, навирили глави като депутати от парламента, наежени да боцкат с жила политическите си противници. На стола до масата седеше едър плешив мъж с тениска с надписа на минно дружество „Диабло“. Бяха го простреляли почти от упор. Това в чинията не беше никаква супа, ами съсирената кръв на мъртвеца.

Лека-полека сърцето на Мери възстанови ритъма си, нейната собствена кръв се шурна като вода под налягане в артериите й, жълтият сноп светлина, който фенерът хвърляше из мрака, изведнъж започна да премигва и да се обагря в червено. Бавно в ушите й се надигна писък като от свирка на приближаващ локомотив.

„Да не вземеш да припаднеш. Да не си посмяла…“ Без да иска, обърна фенера наляво. В ъгъла на помещението, под плаката, на който бе изписано „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ, НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“, се гърчеше цяло гнездо гърмящи змии. Мери прокара лъча светлина по металната стена, прескочи няколко сборища от паяци (някои от тях не биха се побрали в дланта й), в другия ъгъл се бяха спотаили още змии. Вцепенението, което ги обхващаше през деня, си беше отишло и сега влечугите неспокойно се гърчеха и от време на време заплашително тракаха с опашки.

„Не припадай, не припадай, не припадай…“ Мери се извъртя на другата страна и щом светлината падна върху трите трупа, които й правеха компания в мрака, много неща й станаха ясни. Сега си обясняваше защо й вонеше на развалено, но това беше само началото.

Труповете, опрени на стената, вече се намираха в напреднал стадий на разлагане: бяха проядени от червеи и все пак в положението им нямаше нищо случайно. Който и да ги беше оставил, се беше погрижил да ги положи един до друг, все едно са си легнали. Подутите им, почернели ръце бяха прибрани на гърдите им. Мъжът в средата навярно е бил негър. Нито той, нито другият вдясно от него й бяха познати, но третият труп й беше твърде добре познат. Припомни си как същият този човек им беше изреждал правата при арестуване и в същото време им беше подметнал „Ще ви убия.“

Докато го гледаше със зяпнала уста, някакъв паяк се подаде от устата на Коли Ентрейджиън.

Фенерчето затрепери в ръката й и тя го насочи отново към лицата на другите двама. Трима мъже. Трима много едри мъже, всеки от тях поне метър и деветдесет висок.

„Разбирам защо съм тук, не в затвора — помисли си. Разбирам и защо не ме убиха още в самото начало. Когато свърши Елън… идва моят ред.“

Това й дойде твърде много и тя неистово запищя.

Просторното помещение на ан така сияеше с бледа червеникава светлина, която сякаш не идваше отникъде. Създанието, което все още донякъде напомняше на Елън Карвър, тръгна от единия към другия край, придружавано от цял полк паяци и скорпиони. Високо над него каменните лица на кантаките го следваха с погледи. В отсрещния край на помещението се издигаше пирин мох — издадена фасада, напомняща на фасадата на мексиканска хасиенда. Пред нея зееше дълбока яма — ини, кладенецът на световете. Може би светлината идваше от дълбините му, но не бе сигурно. Наредени в кръг около отвора чакаха койоти и лешояди. От време на време някоя от птиците разперваше крила, а някой от зверовете свиваше уши; ако не бяха тези движения, човек би помислил, че има пред себе си каменни статуи.

Елън вървеше бавно; главата й се беше килнала на една страна. Коремът й се пръскаше от болка. Кръв се стичаше по краката й на тънки струи. Памучната й фланелка вече беше подгизнала; бе пъхнала между краката си сгъната тениска, която също се беше напоила. Изборът отново не беше сполучлив. Първият път Так се бе вселил в тялото на човек, страдащ от тумор на простатната жлеза — така и не беше отишъл на лекар да се прегледа — и злото беше започнало оттам, разяждащо плътта с такава шеметна скорост, че съществото трябваше да благодари, задето намери Джоузефсън навреме по телефона. Самият Джоузефсън бе издържал малко повече. Ентрейджиън — почти съвършен индивид — се бе оказал по-издръжлив и от него. Ами Елън? Оказа се, че Елън е носела с години някаква кожна инфекция. Нищо и никаква си екземка, но достатъчна, за да рухне „къщичката от карти“. И сега…

Е, разполагаше с Мери. Още не смееше да се възползва, не и преди да разбере какви са плановете на останалите. Ако писателят надделееше в спора и ги отведеше обратно на магистралата, съществото щеше да вземе някой от камионите (заредено с колкото кантахи можеше да пренесе в джобовете си) и щеше да подкара към хълмовете. Вече си беше подбрало цел: Алфавил, колония на вегетарианци, приютили се сред неприветливата област Десатоя.

Веднъж да дойде Так, няма да останат дълго вегетарианци.

Ако ли пък малкото християнче вземеше връх и четиримата поемеха в южна посока, Мери щеше да послужи като примамка. Или като заложник. Но и за едното и за другото нямаше да свърши работа, ако момченцето предусетеше, че се е лишила от човешкия си облик.

Так седна на ръба на кладенеца и впери поглед в дълбините му. Ини имаше формата на фуния. Горният отвор беше с диаметър три и половина метра, а осем-девет метра по-надолу до такава степен се стесняваше, че оставаше само дупчица. Но именно там изригваше на импулси ослепителна червена светлина. Все едно беше зеница на око.

Един от лешоядите понечи да отпусне глава на кървавия скут на Елън, но беше грубо изблъскан. Так се бе надявал самата гледка на кладенеца да му подейства успокояващо, да му помогне да реши как да постъпи (защото именно ини беше неговият дом; Елън Карвър представляваше само временно убежище), но вместо това само се разтревожи още повече.

Нещата не вървяха на добро. Като си припомняше събитията в обратен ред, Так си даваше сметка, че нечия друга сила се беше намесила, може би още от самото начало.

Страхуваше се от момчето, особено сега, когато обитаваше умиращата Елън. Най-много го плашеше идеята да се окаже отново затворено в тясното гърло на ини, също както духа в бутилката. Но това не биваше да се случи. Дори момчето да ги доведеше, подобно нещо не биваше да се случи. Останалите щяха да бъдат твърде раздвоени заради съмненията си, момчето също щеше да се обърка от множеството си задължения на човешко същество — особено от синовните чувства към майка си, — затова пък умре ли детето, Так щеше да затръшне вратата повторно, щеше да отреже всички изходи и да се нахвърли върху останалите. Писателят и бащата на момчето трябваше да умрат, но двамата млади Так щеше да примами и остави живи. По-нататък можеше да използва и техните тела.

Наведе се, без да обръща внимание на кръвта, която шуртеше по бедрата на Елън, още по-малко — на зъбите, които се ронеха си от челюстта на Елън, или на кокалчетата на дясната ръка, които бяха станали на сол, когато удари Мери. Взираше се в конусовидния кладенец и в примижалото червено око на дъното.

Окото на Так.

Момчето би могло да умре.

Та то в крайна сметка си оставаше обикновено човешко същество… не беше нито демон, нито бог, нито нов месия.

Так се надвеси още повече над кладенеца. Долавяше звук — съвсем тихо тананикане, толкова ниско, че не се побираше в никоя гама. Беше някаква глупашка мелодийка… Но по своему прекрасна, неустоима. Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки да се просмуче от силата, която лъхаше от кладенеца, да поеме колкото се може повече от нея, да забави — поне за известно време — процесите на разлагане, обхванали човешкото тяло, в което се беше вселил. Елън щеше да му послужи още известно време. А освен това покоят на ини най-после го беше обладал.

— Так — прошепна съществото в мрака. — Так ен тоу ини, так ах лах, так ахуан.

След което се умълча, от недрата на червеникавата, напяваща тишина на кладенеца, се разнесе странен звук, сякаш някой сърбаше кървава супа.

— Човекът, който ми разказа всичко това — Дейвид, онзи, който ме водеше в миналото, държеше изрично да спомена, че пръстът на съдбата няма нищо общо с тази история. Всъщност това е най-страшното. И Пай, и господин Билингзли, и всички останали в Деспърейшън намериха смъртта си само защото един човек мразел службата за здравно и социално осигуряване на миньорите, а друг бил твърде любопитен и все не го свъртало да си стои на работното място зад бюрото. Това е всичко.

— И това си го научил от Господ, така ли? — попита недоверчиво Джони.

Момчето кимна.

— Е, започваме да говорим врели-некипели — зафилософства Маринвил. — Най-напред били братята Лушан, след тях Джоузефсън, пощурелия секретар. От Ей Би Си ще се изръсят здравата за репортаж.

— Защо не млъкнете? — сгълча го Синтия, без да повишава тон.

— Ей, това вече минава всякакви граници! — възмути се от дъното на душата си Джони. — Някаква си млада девойка, някаква си стопаджийка с навирен нос, някаква си разгонена женска, която за друго освен за секс не мисли… Държа да ми даде писмени обяснения, придружени с илюстрации и под звуковия акомпанимент на известната група Пърл Джем…

— Кога, по дяволите, ще си затвориш устата? — сряза го Стив.

Джони наистина си я затвори, до такава степен беше слисан.

Шофьорът вдигна рамене в привидно безразличие. Чувстваше се неловко, но нямаше накъде да отстъпва:

— Мина му времето да се правим на герои в кръчмата. Няма за кога повече да се мотаем.

И демонстративно се обърна към Дейвид.

— Това, което следва, го знам много по-добре — каза момчето. — Много по-добре, отколкото сам бих желал дори. Този път наистина влязох в съзнанието му. — Той спря, за да си поеме дъх и продължи: — Риптън. Името му беше Риптън. Той беше първият.

И без да вдига поглед от гуменките си, започна новия разказ.

— Човекът, който мрази службата за здравно осигуряване, се казва Кери Риптън, главен отговорник по провежданите сондажи. Четиридесет и осем годишен, оплешивял, с хлътнали очи, циничен, раздразнителен, напоследък непоносим, човек, който цял живот е мечтал да бъде минен инженер, но понеже го няма по математика, е стигнал само дотук — главен бригадир на някакъв си открит рудник. Цялата му работа се състои в това да вдига във въздуха заредени с експлозив терени и да си държи по-далеч ръцете от вратлето на малкия педераст, когото пращат от СЗСОМ всеки вторник следобед.

Когато въпросния следобед в малкия му кабинет насред рудника нахълтва преливащ от вълнение Кърк Търнър, който му съобщава, че при последните взривове са се натъкнали на стара хоризонтална галерия, от която се подавали човешки кости, първата мисъл на Риптън е да сформира екип от доброволци и да влезе незабавно в мината. Всякакви предположения витаят из мисълта му. Вече е твърде стар, та да вярва на детските истории за изгубени златни мини, още повече — да се интересува от индиански праисторически находки. И все пак, докато двамата с Търнър тичат към мястото, през главата му минават какви ли не догадки.

В подножието на току-що взривения склон, пред дупката, която последните експлозии са разкрили, се е скупчила групичка хора: заедно с Търнър са всичко на всичко седем души. Точно по това време за минно дружество „Деспърейшън“ работят не повече от деветдесет души. Другата година, живот и здраве, ако залежите се окажат достатъчно големи, а цените на медта — достатъчно високи, броят им може да нарасне четири пъти.

Риптън и Търнър се качват до самия ръб на дупката. Отвътре ги посреща тежка, странна миризма. Кери Риптън се сеща за газовете от въглищните мини в Кентъки и Западна Вирджиния. Да, наистина се виждат кости. Разхвърляни тук и там по полегатия под на старомодна минна галерия. Макар от пръв поглед да не може да определи повечето кости какви са, Риптън трябва да признае, че съхранилият се в близост до входа на мината гръден кош почти със сигурност е принадлежал на човек. По-навътре, на пръв поглед съвсем близо, но в действителност твърде далеч, за да достигне светлината на фенера, стърчи нещо обло, което напомня на череп.

— Какво е това? — пита Търнър. — Имаш ли някаква представа?

Разбира се, че има представа; това пред тях е „Гърмяща змия номер 1“, старата „Китайска мина“. Дори отваря уста, за да го изрече на глас, но междувременно си променя решението. Това не е въпрос, за който тиквеници като Кърк Търнър е нужно да знаят, още по-малко — работният му екип, където освен да играят карти, да пускат ръце на курвите в Елай и да се напиват до козирката, друго не знаят. Разбира се — и да дрънкат, пред когото не трябва. Дай им ти на тях чули-недочули да разправят за случката. Освен това Риптън не може да ги вкара вътре. Убеден е, че те самите биха пожелали, любопитството винаги би надделяло въпреки очевидните рискове (толкова стара мина, прокарана през толкова несигурна скала, по дяволите, едно неволно извикване и целият таван може да се срути), но оня малък педераст от СЗСОМ за нула време ще научи, а когато това стане, уволнението ще е най-малкият проблем на Риптън. Защото педалът от СЗСОМ (Франк Гелър, главният минен инженер, отдавна го беше нарекъл „човека с малка пишка и голямо самочувствие“) таи към Риптън същите чувства, които и Риптън таи към него, а всеки главен бригадир, позволил си да вкара подчинените си в някаква забравена от Бога стара мина, може да бъде изправен пред федералния съд. В съда го чакаха не no-малко от петдесет хиляди долара глоба, както и възможна петгодишна присъда. При това следствието дори не би имало причина да се бави. В правилника по безопасност има поне девет забрани срещу „работа при обстоятелства на занижена обезопасеност“. Ако това не са обстоятелства на занижена обезопасеност, здраве му кажи.

И все пак тези кокали насреща го връщаха неизбежно към старите му детски мечти, които го преследваха и досега. Пред очите му играеше призракът на собствените му нереализирани амбиции, който го убеждаваше, че ще е пълна лудост да осведоми шефовете си във фирмата за находката, преди сам да й е хвърлил един поглед.

Затова Риптън дава инструкции на Търнър — самият Търнър е силно разочарован, но не намира никакви аргументи в своя полза (и той добре разбира какви задници са в СЗСОМ, кой знае, в качеството си на началник-смяна може би ги познаваше дори по-добре от шефа си) — да обгради входа на откритата шахта с жълти ленти и надписи „ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП“. След това се обръща към останалите работници и им напомня, че са се натъкнали на някакъв стар обект, че вътре могат да се намират ценни исторически и археологически находки, които по право принадлежат на минното дружество.

— Знам, че няма да изтраете дълго да си държите устата затворена — казва им Риптън, — но поне като приятел ви моля да си замълчите през идните няколко дни. Не споделяйте нищо дори с жените си. Иска ми се шефовете да научат от мен. Това поне няма да е трудно — главният счетоводител Саимс пристига другата седмица от Финикс. Мога ли да разчитам на вас?

Те му обещават да мълчат. Някои не биха удържали на думата си повече от двайсет и четири часа — в това Риптън не се и съмнява, добре знае, че не всеки може да пази тайна — но все пак се надява, че се ползва с достатъчно авторитет да им затвори устата поне за дванайсет. При условие че четири ще му бъдат напълно достатъчни. Четири часа след края на работното време. Четири часа сам самичък в мината, въоръжен с фенер, фотоапарат и електрическа количка, та да е готов, ако се сблъска със „сувенири“. Четири часа насаме с детските си мечти, за които е твърде стар да говори на глас. Ами ако таванът реши да поддаде точно сега, нищо че мината се е съхранила цели сто и четиридесет години; нищо че е преживяла толкова експлозии само за последните няколко дни… Да става, каквото ще. Той няма нито жена, нито деца, нито родители, двамата му братя сигурно са забравили, че съществува. Като капак на всичко подозира, че тъй и тъй малко годинки живот му остават. От почти шест месеца се чувства като парцал, напоследък дори е започнал да пикае кръв. Не много, но и две капчици да са, потискащо е да ги виждаш в тоалетната си чиния.

„Ако успея да се измъкна, вероятно ще отида на лекар — обещава си Риптън. — Ще погледна на случая като на знак на съдбата и ще отида на лекар. Става ли така?“

Търнър иска да заснеме няколко кадъра с входа на мината. Риптън не възразява. Така като че най-лесно ще се отърве от него.

— Колко надълбоко, мислиш, са пробили? — пита Търнър, застанал на половин метър зад жълтите ленти да снима с личния си „Никон“ — като се има предвид, че не използва светкавица, на снимките едва ли би се видяло друго, освен една черна дупка и, може би, няколко кокала, принадлежали кой знае на какво животно.

— Няма как да преценя — отговаря разсеяно Риптън. Вече си мисли какво оборудване да вземе със себе си в мината.

— Нали няма да направиш някоя глупост, като си тръгна? — пита за всеки случай Търнър.

— Няма — обещава Риптън. — Твърде много уважавам минните застрахователи, за да си помисля дори такова нещо.

— Ъ-хъ, и аз така — смее се Търнър, без да знае, че рано на другата сутрин в спалнята, която споделя с жена си, ще нахълта една уголемена версия на Кери Риптън, която ще го застреля насред съня му. Също и жена му. Так!

Очертава се тежка нощ за Кери Риптън. Нощ за убиване (никой от смяната на Търнър няма да доживее изгрева на слънцето) и нощ за разхвърляне на кантахи (при напускането на мината е събрал цяла торба от тях). Някои са се натрошили на парчета, но той знае, че дори и най-малките отломъци запазват от необяснимата си, непредсказуема енергия. По-голямата част от нощта Риптън прекарва в обикаляне на града, в поставянето на тези странни реликви на най-необичайни места: по ъглите на улиците, в пощенски кутии, в жабките на автомобилите. Дори и по джобовете на дрехите! Да! По тези места никой не си заключва вратата, нещо повече — никой не остава буден до късно, затова Кери Риптън посещава доста домове по тъмно, не само тези на Търнър и неговата бригада.

После се връща в рудника, чувства се пребит, все едно Дядо Коледа се връща на Северния полюс, след като цяла нощ е обикалял домовете на децата… Само че на Дядо Коледа работната седмица свършва с раздаването на подаръците. За Риптън тя тепърва започва. Часът е пет без четвърт; разполага с повече от два часа преди първите работници от малката съботна смяна на Паскал Мартинес да се появят. Времето ще стигне и есе пак няма минута за губене. Тялото на Кери Риптън кърви толкова жестоко, че той е трябвало да натъпче бельото си с тоалетна хартия. На два пъти му се налага да спира пикапа на Кери и да храчи кръв.

Колкото и да бърза, щом се озовава в рудника, Риптън удря внезапно спирачки. С широко опулени очи наблюдава картината, разкрила се на светлината на фаровете.

Северният склон на мината се е превърнал в сборен пункт за всевъзможни зверове от пустинята — скупчили са се със стотици, все едно очакват Ной да ги качи на ковчега си: вълци; койоти; плешиви лешояди; пърхащи бухали със светещи като златни пръстени очи; пуми, диви котки; дори няколко подивели домашни питомци. Има и подивели кучета с ребра като акордеони — много от тях едва са се спасили от побърканата вегетарианска комуна оттатък хълмовете, той добре я знае — докато в краката на всички тези зверове необезпокоявани се разхождат батальони паяци и взводове чернооки плъхове.

Всяко, от животните си е отнесло по един кантах от китайската мина. Всички са се забързали нагоре по шосето към ръба на рудника, напомняйки за поток от бежанци, спасяващи се далеч от тайните на скрития подземен свят. В краката им, като търпеливи купувачи пред магазина за индулгенции — вземете си номер и чакайте — са се наредили още зверове. Всеки от тях чака своя ред да влезе в мрачната галерия.

Так започва да се смее с гласа на Кери Риптън:

— Каква блъсканица!

Паркира пред сградата на работния център. Отваря вратата с ключовете на Риптън и убива Джо Прудъм, нощния пазач. Стария Джо отдавна не го бива за нощен пазач; дошъл е по тъмно, така и не е разбрал какво се случва около него в рудника и дори не се сеща да попита какво търси Кери Риптън на работната площадка посред нощ. По това време е пуснал бельото си да се върти във фирмената пералня, наредил си е скромна вечеря на дългата маса и се чувства като у дома си, преди Риптън да го гръмне в гръкляна.

Веднъж свършил с пазача, Риптън се обажда в „Клуба на Бухала“, долу в града. „Бухала“ е отворен денонощно (въпреки че трудно може да се говори за нощен живот). Това е заведението, в което Брад Джоузефсън, онзи с прелъстителната шоколадова кожа и големия, гладък корем, закусва шест пъти седмично… все по това невъзможно време. Всичко си идва на мястото. Риптън иска Брад да дойде при него, незабавно, преди чернокожият да се е разложил от допира с кантахите: Кантахите са полезни за много неща, но биха направили всеки мъж или жена неизползваеми за по-сериозните намерения на Так. Риптън знае, че в краен случай може да посегне на някого от смяната на Мартинес, може би дори на самия Паскал, но държи (всъщност, не той, Так държи) на Брад. Брад ще се окаже подходящ за много други неща.

„Колко дълго може да издържи едно тяло, ако е здраво? — пита се Так, докато се влачи към телефона. — Колко дълго, ако този, когото си претоварил с работа, не се окаже и жертва на рак?“

Няма представа, но си казва, че скоро ще разбере.

— „Бухала“ — изрича нечий женски глас в слушалката (слънцето още не е изгряло, а тя вече звучи уморено).

— Здрасти, Дениз — казва Риптън. — Как е?

— Кой се обажда? — пита подозрително Дениз.

— Кери Риптън, захарче. Не ме ли познаваш по гласа?

— Трябва да си пресипнал от ранното ставане, скъпи. А може би си настинал?

— По-вероятно е да съм настинал — усмихва се Риптън и трие кръвта от устата си. Процежда се през зъбите му. Има чувството, че всичките му вътрешности са се спукали и плуват из тялото му като в огромна локва кръв. Слушай, мила, Брад да е там?

— Точно в същото кьоше, в което стои винаги: ей такъв огромен, с препълнена чиния пред себе си: четири яйца, пържени картофки и поне четвърт кило почти суров бекон. Надявам се, като почне да се оригва, да е напуснал вече заведението. И за какво ти е Брад в събота, по това време на денонощието?

— Търся го по служба.

— Е, да оставям слушалката и да си гледам работата приключва Дениз. — Какво ще кажеш да се погрижиш за настинката си, Рип… не ми звучиш никак добре.

— Болна ми е душата по теб — шегува се той.

— Нали — изпуска тя, без да иска, слушалката на плота. Брад! — чува се как крещи. — На телефона! За теб е! Господин Приказка! — Малка пауза, в която Брад навярно я пита какво точно има предвид. — Ела да разбереш — настоява Дениз и след секунда той е на телефона. По гласа му се познава, че не е от наивниците, които си мислят, че от лотарията ще ти се обадят в пет сутринта, за да ти съобщят, че печелиш.

— Брад, тук е Кери Риптън — представя се Так. Знае много добре как да го изкара от заведението; идеята му беше подхвърлена от покойния Кърк Търнър. — Дали си държиш фотоапарата в колата? — Разбира се, че го държи. Освен всичко друго е заклет любител на птици. Дори се изживява като орнитолог-аматьор. Тази сутрин обаче Кери Риптън има да му предложи нещо no-интересно дори от птици. Много по-интересно.

— Да, разбира се, за какво става въпрос?

Риптън се обляга на стената и плаката на нея: на плаката е изобразен покрит със сажди миньор, който сочи с пръст, все едно е чичо Сам, и се заканва: „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ. НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“

— Ако скочиш веднага в колата и довтасаш тук, ще ти покажа нещо — обещава Риптън. — А ако успееш да пристигнеш преди Паскал Мартинес и смяната му, ще изщракаш най-удивителните снимки през живота си.

— За какво говориш? — пита Джоузефсън, очевидно заинтригуван.

— За костите на четиридесет мъртви китайци, как ти звучи за начало?

— Какво…

— Вчера следобед се натъкнахме на старата китайска мина. Само на шест метра от повърхността и попадаш на…

— Веднага идвам, да не си мръднал. Да не си посмял да мръднеш оттам!

Връзката прекъсва и Риптън се ухилва с кървавите си устни.

— Няма — съгласен е той. — За това недей се тревожи. Кан де лах! Ах тен! Так!

Десет минути no-късно Риптън, който вече кърви не само през задника и пениса си, но дори през пъпа си, се показва на дъното на рудника и се обръща с лице към склона. Простира ръце над главата си подобно на евангелистки проповедник и заговаря животните на езика на безформеното. Всички те избягват надалеч или се скриват в мината. Нищо хубаво няма да стане, ако Брад Джоузефсън ги види.

Пет минути след това Джоузефсън се появява в горния край на стръмния път. От напрежение не може да се отпусне на седалката на стария си буик. На капака на мотора стои лепенка, според която „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“. Риптън го наблюдава от вратата на служебната постройка. Освен всичко друго Брад не трябва да го вижда, не и преди да се е доближил достатъчно.

Това не е проблем. Спирачките изпищяват по чакъла, Брад паркира колата, излиза, грабва три различни фотоапарата и се запътва с бодра крачка към къщата. По едно време застива на едно място и с опулени очи се заглежда по посока на зейналата в склона дупка.

— Мамка му, това е „китайката“, няма съмнение — възкликва той. — Трябва да е тя. Хайде, Кери! За Бога, да побързаме, Мартинес ще довтаса всеки момент!

— Няма, събота почват работа no-късно от обикновено — усмихва му се доволно Риптън. — Успокой топката.

— Да, но какво ще правим със стария Джо? Той може да е…

— Успокой топката, казах! Джо е в Рино. Внучката му си родила бебенце.

— Чудесно! Велико! Имаш ли пура? — Брад започва да се смее почти истерично.

— Влез вътре — кани го Риптън — Имам да ти покажа нещо.

— Нещо, което си извадил от дупката?

— Точно така — съгласява се Риптън и всъщност е прав донякъде. Той наистина иска да покаже на Брад нещо, което се е измъкнало от дупката. Джоузефсън стои все тъй навъсен и оглежда апаратите. Докато се опитва да определи коя лента с кой от тях върви, Риптън го сграбчва за ръката и го блъска в помещението. Джоузеф се възущава на глас. След малко ще се уплаши, по-нататък ще изпадне в ужас, но засега не е забелязал трупа на Прудъм и само се възмущава.

— За последен път ти казвам, успокой топката! — предупреждава го Риптън, затваря вратата и я заключва отвън. — Отпусни се, де!

И като сам се смее на шегата си, отива до камиона и влиза в кабината. Подобно на повечето истински западняци и Кери Риптън искрено вярва е правото на американеца да носи оръжие. На рафта зад седалката на шофьора стои ловна пушка, а в жабката — коварно малко пистолетче рюгер. Зарежда пушката и я поставя в скута си. Пистолета, който вече е зареден, поставя на седалката до себе си. Първоначално понечи да го пъхне в колана си, но сега целият е до такава степен подгизнал от кръв („Риптън, тъпако неден — говори сам на себе си, — толкова ли не знаеш, че мъже на твоята възраст трябва да си преглеждат простатната поне веднъж в годината!“), че само би намокрил оръжието.

Когато започва да му писва от безсмисленото блъскане на Джоузефсън по заключената врата, включва радиото, засилва звука и започва да пее в един глас с Джони Пейчек, който обяснява на всички, желаещи да чуят, че майка му веднъж е обърнала света надолу с главата и то е било, когато го е родила.

Съвсем скоро Паскал Мартинес се задава да изработи хубавата съботна петдесет процента премия. Води и Мигел Ривера, своя амиго. Риптън им маха. Паскал му отвръща, паркира от другата страна на постройката, след което двамата с Миг я заобикалят, за да видят какво търси Риптън насред рудника по това необичайно ранно за събота време. Риптън подава карабината през прозореца и продължавайки да се усмихва, ги застрелва. Лесно. Никой дори не помисля да побегне. Умират с изненада, изписана на лицата им. Докато ги гледа, Риптън се сеща за дядо си, който му разправя за площадните гълъби — толкова загубени птици, че можеш да ги убиеш с тояга, без да избягат. Мъжете по тия места почти всички имат оръжие, но като се замислиш, малцина си представят, че ще им се наложи да го използват. Правят се на мъже, но не и когато трябва. Или ако повече ви харесва, всички се оказват с голямо самочувствие и малки пишки.

Останалите работници от смяната идват по един или по двама — в събота никой не си прави труда да спазва работното време. Щом се появят, Риптън ги застрелва, сетне изтегля телата им от задната страна на постройката, където започват да се трупат подобно на купчина дърва за огрев. Когато патроните за пушката свършват (за рюгера амуниции колкото иска, но пистолетът не е нападателно оръжие, не си струва да го използваш на разстояние no-голямо от четири-пет метра), Риптън пребърква джобовете на Мартинес, изважда ключовете и отваря джипа му. Вътре се натъква на красива (и напълно незаконна) карабина модел „Айвър Джонсън“, увита в одеяло. До нея, в кутия за маратонки са грижливо прибрани две дузини патрони трийсети калибър. Пристигащите миньори още отдалеч чуват гърмежите, но си мислят, че някой се упражнява. Съботната смяна често започва с подобни забавления.

До осем без петнайсет Риптън вече е убил цялата първа смяна на Паскал Мартинес. Като допълнителна премия му идва еднокракият барман от „Жълтиците на Бъд“, който понякога обслужва кафе-машината. Зад служебната постройка биват нахвърляни телата на двайсет и пет души.

Зверовете отново тръгват в две редици из мината навън и навътре, след което, захапали кантахи, се спускат към града. Заради светлината на деня скоро ще се скрият, но с падането на нощта ще се покажат отново.

Междувременно целият рудник е негов… И идва времето за преобразяване. Отдавна му се иска да излезе от това неприятно, разлагащо се тяло. Освен това, ако не побърза, може би никога няма да успее.

Когато отваря вратата, Брад Джоузефсън го блъска с все сили и понечва да избяга. Чул е стрелбата, чул е и виковете на онези, които Риптън не е успял да убие с един изстрел, дава си сметка, че бягството е единственият му шанс. Очаква на свой ред да бъде застрелян, но разбира се, Кери не може да си позволи подобна грешка. Вместо това хваща Джоузефсън за двете ръце, събира колкото сила е останала в това умиращо тяло и блъска негъра толкова силно в стената, че постройката се разтреперва из основи. Разбира се, не става дума само за силата на Риптън; в много no-голяма степен — за тази на Так. И сякаш, за да го потвърди, Джоузефсън пита как, за Бога, Кери е станал толкова висок. — Въглехидрати! — изкрещява му Риптъп в лицето. — Так!

— Какво правиш? — недоумява Джоузефсън и се опитва да извърне лице — Какво пр…

— Целуни ме, красавецо! — Кери прилепва устни до неговите. Кръвта му действа като лепило, като печат, който ги заключва като в окови един за друг. Риптън изпуска въздуха си. Джоузефсън се сковава неподвижен в ръцете му, след което започва да трепери от главата до петите. Риптън продължава да диша в устата му, като огромен балон изпуска целия си въздух. Усеща какво се случва, усеща как се осъществява прехвърлянето. За една-единствена кошмарна секунда същността на Так се оказва сред пространството, прилепнала едновременно към угасващото тяло на Риптън и това на Джоузефсън, който на свой ред започва да се издува като кукла за парада по случай Деня на благодарността. В следващия миг вместо през очите на Риптън той проглежда с тези на Джоузефсън.

Чувството, което Так у сеща, е толкова несравнимо и опияняващо, че не може да бъде описано. Все едно се е преродил. Новото тяло черпи сили не само от безграничната енергия на Так, но и от забележителните способности на мъж в разцвета на силите си, който излапва четири яйца и четвърт кило полусуров бекон на закуска. Так се чувстваше…

— Чувствам се ВЕЛИКООО! — изревава Брад Джоузефсън досущ същински тигър. Ушите му чуват пукота, с който гръбнакът му се издължава, търкането, с което наедрелите му мускули се наместват в тялото му, кънтенето, с което черепът увеличава обема си. Цялото му тяло гърми и трещи, все едно човек наблюдава филм за виетнамската война.

Брад захвърля безжизненото тяло на Риптън на земята — все едно държи в ръцете си огромна изсушена краставица — и се насочва към вратата. Ризата на Джоузефсън се пука по шевовете, раменете отдолу се надигат като планини, ръцете му се издължават надолу. Краката му не растат толкова бързо, но и връзките на маратонките се късат от напрежението.

Так застава на открито и устата му се изкривява в зловеща усмивка. Никога не се е чувствал толкова добре. Окото му е погълнало всичко. Животът тътне като огромен водопад край него. Ерекция, достойна за книгата на рекордите, напира да скъса бельото му, дънките му са се изпънали като палатка.

Так най-сетне е тук, освободил се от кладенеца на земята. Так е велик, Так ще се храни, Так ще властва, както винаги е властвал насред пустинята на пустините, където растенията са недоразумение, а почвата — заразена.

Качва се в буика, панталоните на Брад Джоузефсън се разпарят открай докрай, чак до гайките за колана. Сеща се за надписа отпред на автомобила — „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“ — и се усмихва при мисълта колко прав е бил остроумният автор. Заобикаля служебната постройка и потегля към Деспърейшън сред облаци прах.

Дейвид млъкна. Продължаваше да седи облегнат на преградата на камиона с поглед, забит в маратонките си. От дългото говорене гласът му беше съвсем пресипнал. Останалите се бяха наредили в полукръг около него по същия начин, по който навремето влъхвите са се били надвесили над Младенеца в яслата и са очаквали да научат и сензацията, и точните факти, и най-новите подробности, и най-точния анализ на всичко. Джони виждаше най-добре пънкарката, последната находка на Стив Еймс, а тя изглеждаше досущ като него самия: смаяна, сащисана, но така или иначе склонна да повярва. Разбира се, точно на това се дължеше неговото притеснение. Твърдо бе решил да избяга от града, никой не би могъл да го разколебае и все пак по-спокойно щеше да се чувства дъртият егоист, ако можеше сам себе си да убеди, че момчето фантазира, че тия небивалици са плод на детското му въображение. Но за жалост не беше никак убеден в последното. „Знаеш, че не са небивалици“ — натякваше му Тери. Джони клекна да си вземе още една бутилка кола, без да усети как портфейлът му (от истинска крокодилска кожа, купен от „Барнис“ за триста деветдесет и пет долара), който стърчеше от задния му джоб, се измъкна и безшумно падна на пода. С гърлото на шишето писателят потупа Дейвид по ръката. Момчето вдигна очи, усмихна му се, а самият Джони беше удивен от умората, изписана по лицето му. Размисли се над описанието, което Дейвид беше дал за Так — заключен в недрата на земята също като людоед от приказките, омаломощаващ толкова бързо всяко човешко тяло, че хората се превръщат в хартиени играчки — и се запита дали и богът на Дейвид не е нещо подобно.

— Така или иначе, това е начинът, по който го постига — заключи Дейвид. — Прехвърля се от едно тяло в друго чрез дъха, както семената се пренасят от вятъра.

— Вместо целувка на живота целувка на смъртта — направи сравнение Ралф.

Дейвид кимна.

— Но тогава кой е целунал Риптън, когато предишната вечер е влязъл в мината? — запита се Синтия.

— Не знам — призна Дейвид. — Или не ми е било показано, или не съм разбрал. Знам само, че се е случило при кладенеца, за който вече ви говорих. Риптън влязъл в онова помещение… онази зала… бил привлечен от силата на кантахите, но не му било дадено да се докосне до никой от тях.

— Защото хората, които се докоснат до кантахите, не могат да бъдат пълноценни въплъщения на Так — обясни си Стив.

— Точно така.

— Но самият Так притежава ли тяло от плът и кръв? Искам да кажа той… то… не говорим просто за някаква идея, нали? Може би за дух?

Дейвид клатеше глава.

— Не, Так не е призрак, нито дух. Трябвало е да привлече Риптън в мината, защото няма как да се измъкне от кладенеца. Тялото му е толкова огромно, че кладенецът не му позволява да излезе. Единственото, което му остава, е да улавя хората като в капан, да се вселява в тях, да ги превръща на кантаки. И да ги разменя срещу други, когато се окажат негодни.

— Какво е станало по-нататък с Джоузефсън, Дейвид? — попита Ралф. Тихият му глас издаваше такова морално изтощение, че на Джони чак му ставаше неудобно да го наблюдава.

— Оказало се, че има проблеми с един от клапаните на сърцето — обясни Дейвид. — Не било болка за умиране, навярно е щял да си го носи с години, преди да разбере, но щом веднъж Так се вселил в тялото му, всичко… — Той дигна рамене. — Процесите така се ускорили, че за два и половина дни се превърнал на развалина. Едва тогава Так се прехвърлил в Ентрейджиън. Ентрейджиън бил здрав като бик, издържал почти цяла седмица… но пък неговото слабо място била белоснежната му кожа. Хората открай време го подигравали, задето се мажел с крем против изгаряне.

— И всичко това ти го каза твоят водач — продължаваше да се съмнява Джони.

— Да, наистина беше водач.

— Но не знаеш кой е бил той.

— Почти знам. Имам чувството, че би трябвало да знам;

— Сигурен ли си, че не е бил пратен от Так? Защото има една поговорка: „Дяволът може да бъде симпатичен.“

— Не е бил пратен от Так.

— Остави го да говори — прекъсна ги Стив. — Става ли?

Маринвил вдигна рамене и седна на пода. Докато се наместваше, едната му ръка мина на сантиметри от падналия портфейл. Замалко да го напипа, но не успя.

— Железарията в града е и магазин за дрехи — продължи с разказа си Дейвид. — Дрехите са в задното помещение, не се виждат от улицата. Повечето са работни облекла. Дънки, кожени ботуши, ей такива неща. Има един човек, Кърт Йомън, за когото поръчват специално. Йомън работи работил — за телефонната компания. Бил метър и деветдесет и осем, най-високият човек в Деспърейшън. Това обяснява, татко, защо дрехите на Ентрейджиън не бяха пропукани по шевовете, когато ни отвличаше. Събота вечерта Джоузефсън нахлул в магазина и откраднал дрехите, предназначени за Кърт Йомън. Както и обувки. Отнесъл ги право, в сградата на общинските служби и ги прибрал в гардеробчето на Коли Ентрейджиън. Разбирате ли, вече е знаел кой ще бъде следващият.

— Тогава ли е убил шефа на полицията? — попита Ралф.

— Кой, господин Рийд? Не, не тогава. Сторил го е в неделя вечерта, пък и самия Рийд вече си е бил до голяма степен отишъл. От самото начало Риптън му бил оставил един от кантахите и той подействал доста неприятно на господин Рийд. На различни хора кантахите действат по различен начин. Когато господин Джоузефсън дошъл да му види сметката, г-н Рийд си седял зад бюрото и…

Дейвид отмести поглед встрани и без особен ентусиазъм прибра пръсти, все едно държеше шише, за да направи красноречив жест.

— Добре, добре — спря го Стив. — Ясно. Ами Ентрейджиън? Той къде е бил през уикенда?

— Вън от града, също като Одри. Полицаите в Деспърейшън имат — имали са — да изпълняват определени задължения към областната управа. Това означава най-вече много пътуване нагоре-надолу. Петък вечерта, когато Риптън е избивал екипа на Търнър, Ентрейджиън се е намирал в Остин. Събота вечерта е преспал в ранчото на Дейвис. Неделя вечерта — последната нощ, в която е бил истинския Коли Ентрейджиън — е прекарал в земите на шошоните. Имал е някакъв приятел. Вероятно жена.

Джони стана, разходи се до края на камиона и се извърна към останалите.

— Как го е направил, Дейвид? Как го е направило? Как така се оказахме ние в това положение? Как всичко това се е случило, без никой да разбере? Как изобщо е могло да се случи? — Той спря, замисли се и продължи. — Има и друг въпрос: какво иска Так? Да се измъкне от дупката в земята и да се поразтъпче? Да си хапне свински котлетчета? Да смърка кокаин и да се натряска с текила? Да изчука няколко красавици като тия по телевизията? Да се срещне с Боб Дилън, да го попита какво е искал да каже с „Райските врати“? Да управлява света може би? Какво?

— Няма никакво значение — отвърна му Дейвид.

— Как така?

— Има значение само това, което Господ иска. А Господ иска от нас да отидем до „Китайската мина“. Всичко останало… са просто празни приказки.

Джони се усмихна. Усмивката му изглеждаше леко престорена.

— Виж какво ще ти кажа, юнак: това, какво Господ иска, мен ни най-малко не ме засяга.

Обърна се с гръб към тях и отвори вратата на товарното отделение. Въздухът навън беше напълно неподвижен, неочаквано топъл за след буря. Светофарът на кръстовището продължаваше все така равномерно да примигва. На кажи-речи еднакви интервали улицата беше засипана с пясъчни дюни. На мъглявата светлина от залязващата луна Деспърейшън напомняше на декор от научнофантастичен филм.

— Не мога да те спра, ако наистина искаш да си отидеш — каза му Дейвид. — Може би Стив и татко биха успели да те задържат насила, но полза няма да има. Защото обетът, който сме сключили, е основан на нашия свободен избор.

— Точно така — съгласи се Джони. — Добрата стара свободна воля. — Скочи на земята и от болката в гърба си се намръщи. Освен това и носът му пак се обаждаше. Явно не щеше да мине и това е. Огледа се за койоти, лешояда или змии, но не видя нищо. Дори и хлебарка не се мяркаше. — Да бъда откровен, Дейвид, вярвам в Господ, колкото мога да свиря на пиано — обърна се той за сбогом към момчето. — Ти си свободен да вярваш колкото желаеш: Предполагам, че това е едно от малкото утешения, които можеш да си позволиш. Сестра ти е мъртва, майка ти се е превърнала в един Господ знае какво, но да не забравяме, че преди Так да се захване лично с теб, трябва да свърши и с баща ти.

Дейвид се извърна като ударен. Устата му трепереше и в очите му се появиха сълзи.

— Курвар! — изкрещя Синтия на Джони. — Мръсник нещастен! — Затича се към вратата и понечи да го ритне. Джони отстъпи назад, кракът й не успя да улучи брадичката му. Чак усети въздушното течение по лицето си. Синтия едва се задържа на крака, размахала ръце да запази равновесие. Навярно щеше да падне от камиона, ако Стив не я беше хванал за раменете.

— Госпожице, никога не съм твърдял, че съм светец — оправда се Маринвил. Гласът му прозвуча точно както му се искаше — спокоен, небрежен, подигравателен. Вътрешно обаче беше потресен от себе си. Гримасата на момчето… Все едно го беше измамил човек, на когото бе имал пълно доверие. През целия му живот никой никога не го беше наричал курвар. Още по-малко нещастен мръсник.

— Разкарай се! — крещеше насреща му Синтия. Ралф се беше изправил на едно коляно и непохватно прегръщаше сина си, без да сваля недоумяващия си поглед от Джони. Хич не си ни нужен, ще успеем и без теб!

— Защо изобщо ви трябва да успявате? — попита писателят, като внимаваше да стои по-далеч от обсега на крака й. — Ей това ви питам всички. Заради Господ? Какво е направил Господ за теб, Синтия, та да си длъжна цял живот да го чакаш да ти звънне по телефона? Опази ли те Господ от оня тип, дето щеше да ти откъсне ухото? Дето ти разби носа, а?

— И все пак съм жива, нали? — отвърна му грубо Синтия.

— Съжалявам, но за мен това не е достатъчен мотив. Нямам никакво намерение да се превръщам в марионетка от глупавото куклено представление на Господ. Не и ако не ме принудят насила. Не вярвам някой от вас да възнамерява, наистина да се качи там горе. Това е направо лудост.

— Ами Мери? — попита на свой ред Стив. — Искаш да я оставим? Ти можеш ли да я оставиш?

— Защо не? — тросна му се Джони и дори се разсмя. Все едно куче лаеше… И все пак идеята му се беше сторила донякъде забавна, та Стив се изчерви от негодувание. Джони отново се огледа за зверове, но теренът беше свободен. Може би момчето беше право — Так искаше те да си отидат, беше оставил вратата широко отворена. — Познавам я също толкова, колкото и всички останали пустинни плъхове, които той — то, ако повече ви харесва — е убил преди моето идване. Повечето, от които са били достатъчно изкуфели, за да не разберат дори че умират. Не виждате ли колко безсмислено е всичко това? Да си представим, че успеете, Стив, каква ще е твоята награда? Може би ще те направят доживотен член на „Клуба на Бухала“?

— Какво е станало с теб? — чудеше се Стив. — Спомням си как се нахвърли като великан върху пумата, как й отнесе главата, без да ти трепне окото. Все едно беше герой от филм. Знам, че не си страхливец. Поне, че не беше страхливец. Кой те направи такъв?

— Нищо не разбираш. Онова беше просто схватка, нямаше време да се мисли. Да ти издам ли своята малка тайна? Дадеш ли ми възможност да размисля, винаги ще се възползвам от нея. — Направи още една крачка назад. Никой Господ нямаше да го спре. — Пожелавам ви късмет, момчета! Дейвид каквото и да става, ти си един забележителен младеж.

— Ако ти си тръгнеш, всичко свършва — предупреди го хлапакът. Беше скрил лице в прегръдката на баща си. Думите му едва се чуваха, но смисълът им беше ясен. — Веригата се къса. Так печели.

— Да, но стигнем ли веднъж до плейофите, ще му разкажем играта — обеща му Джони и отново се засмя. Върна се в мислите си към онези глупави коктейли, когато всички се смеят глупаво на глупави остроумия, докато в дъното на залата безхаберен джазов състав изпълнява безхаберни кавърверсии на вехти шлагери като „Знаете ли пътя за Сан Хосе?“ и „Татко обича мамбо“. Все по този начин се беше смял от мига, в който изпълзя мокър до кости от басейна в „Белер“. Но какво от това? Негово право беше да се смее, както си иска, където си иска, колкото си иска. В крайна сметка е печелил Националната награда за литература…

— Ще избера някоя кола от паркинга пред минното дружество. Натискам газта и спирам чак в Остин. Оттам ще позвъня анонимно на щатската полиция и ще им разкажа как нещо много лошо се е случило в Деспърейшън. След това ще наема стаи в най-сносния местен мотел и ще се надявам всички да се появите, та да ги ползвате. Ако пристигнете живи и здрави, аз черпя. Но така или иначе, влакът вече спря на моята гара. Мисля, че Деспърейшън ме излекува веднъж завинаги от въздържателството. — Маринвил се усмихна на Стив и Синтия, застанали един до друг. Трябва да сте полудели да не дойдете с мен. Другаде ви е мястото на вас двамата, не ми е нужна лупа да го видя. Тук единственото, което можете да постигнете, е да се превърнете в поредните кантахи на Дейвидовия Господ канибал. След което обърна гръб на четиримата и със сведена глава и биещо до полуда сърце се отдалечи. Очакваше да го изпратят с ругатни, закани, може би молби. Беше готов на всичко. Единственото, което би го накарало да се обърне, беше последната реплика на Стив Еймс, с която той дори не се опитваше нещо да му каже, а само констатираше:

— Не те уважавам:

И Джони наистина се обърна, жегнат не от друго, а от самия факт, че някой можеше да изрече подобно нещо.

— Божичко — оплака се той. — Току-що изгубих уважението на човек, който навремето е събирал повръщнята на Стивън Тайлър. Ама че късмет!

— Никоя от книгите ти не съм чел, но прочетох разказа, който ми даде, прочетох и книгата за теб — отговори му Стив. — Онази от професора в Оклахома. Разбирам, че си бил голям гуляйджия, че си се държал лайнарски с жените си и все пак си отишъл без оръжие във Виетнам… За Бога… тази вечер… пумата… какво стана с всичко това?

— Стана, че всичко това потече като пикня по крачола на пияница — рече Джони. — Предполагам, иска ти се друго обяснение, но това е. Каквото беше останало от душата ми, удави се в един плувен басейн. Или ти звучи абсурдно?

Дейвид се присламчи до Стив и Синтия. Изглеждаше все така блед и изтощен, но поне се беше успокоил.

— Вече си белязан. То ще те пусне да си отидеш, но веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.

Джони изгледа момчето. Нужно му беше огромно усилие на волята — всъщност цялата воля, която му беше останала — за да не се качи обратно в камиона.

— Тогава ще си слагам повече одеколон. Довиждане, момчета и момичета. Прав ви път.

Този път наистина си тръгна и с бързи крачки се отдалечи. Още малко и щеше да се затича.

Настъпи тишина. Наблюдаваха как Джони се изгубва в далечината и никой нищо не продумваше. Дейвид усещаше тежестта на бащината ръка върху раменете си и сам се убеждаваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова празен и непотребен. Играта свърши и те бяха изгубили. От яд ритна една от празните бутилки, погледът му проследи как шишето се удря в металната преграда, как подскача и се озовава до… Дейвид направи крачка напред.

— Вижте, портфейла на Джони. Сигурно е изпаднал от джоба му.

— Горкичкият — уж го съжали Синтия.

— По-скоро се изненадвам, че го изпуска чак сега — каза Стив. Говореше бавно и безразлично, като човек, който мисли за съвсем други неща. — Все му повтарях, че човек, тръгнал да пътува с мотоциклет, трябва да върже портфейла си с верижка. — По устните му изведнъж грейна бледа усмивчица. — Може би няма да му е толкоз лесно да поръча стаите в Остин…

— Надявам се да прекара нощта на паркинга — обади се Ралф. — Защо не и насред пътя.

Дейвид обаче не ги слушаше. Чувстваше се по същия начин, както преди месеци в Беър Уудс, когато Господ още не беше казал нищо, но Дейвид вече знаеше, че ще проговори. Наведе се и вдигна портфейла. Щом го докосна, все едно ток го удари в мозъка. Без да иска, изсумтя като от задоволство.

— Дейвид? — погледна го Ралф. Гласът му звучеше толкова далеч, че хлапето дори не знаеше на него ли говорят.

Без да обръща внимание на баща си, момчето отвори портфейла. В едно от отделенията имаше банкноти, в съседното — намачкани документи — визитни картички, обяви. Без да се занимава с тях, Дейвид дръпна закопчалката на някакъв джоб от вътрешната страна, където имаше много фотографии. Докато ги разглеждаше, останалите го наобиколиха и на свой ред се загледаха: един брадясал Джони и до него красива, тъмнокоса жена с изпъкнали скули и огромен бюст; до тях един Джони с прошарени мустачки, застанал на палубата на яхта; после още един Джони с конска опашка и вечерно облекло, застанал до известен актьор, който поразително приличаше на Пол Нюман от времето, когато Нюман още не продаваше сосове и подправки. Общото между Джонитата беше, че всички бяха по-млади, косите и брадите им бяха черни, бръчките по лицето едва се забелязваха. Докато изведнъж…

— Ето — прошепна Дейвид. — О, Боже, ето.

Понечи да извади снимката от джобчето, но не можа, толкова силно трепереха пръстите му. Стив взе портфейла, извади фотографията и я подаде на момчето. Дейвид я доближи до очите си и започна да я изследва с удивлението на астроном, открил нова планета.

— Какво има? — попита Синтия и се надвеси над рамото му.

— Това е шефът — потвърди Стив. — Бил е там — „на село“, както сам се изразява — почти година, събирал е материал за книга. Мисля, че войната е описал и в няколко статии. — На свой ред погледна Дейвид. — Ти да не си знаел, че точно тази снимка е вътре?

— Знаех само, че нещо е вътре — промълви едва-едва Дейвид. — Още щом забелязах портфейла на земята. Но значи е бил той. — Млъкна, сетне повтори, сякаш сам не си вярваше. — Бил е той.

— Кой какво е бил? — попита го Ралф.

Дейвид не отговори, а продължи да се взира в снимката. На кадъра се виждаха трима мъже, застанали пред порутена дървена постройка — ако се съдеше по рекламата на „Будвайзер“ на прозореца, беше бар.

Мъжът вляво на снимката и другият — вдясно — бяха по поло и панталони с широки крачоли. Първият беше доста висок и държеше бележник. Другият беше овесил няколко фотоапарата през врата си. Човекът по средата носеше дънки и сива тениска, както и бейзболна шапка с надпис на янките. През едното му рамо минаваше ремък, на който беше окачен тежък, обемист предмет.

— Радиото — прошепна Дейвид и сложи пръст върху предмета.

— Не е радио — поправи го Стив, след като погледна по-отблизо. — Магнетофон, произведен през ‘68-а.

— Когато го срещнах в страната на мъртвите, носеше радиоапарат.

Дейвид не можеше да откъсне поглед от снимката. Устата му пак беше пресъхнала; езикът сякаш се беше подул и не можеше да изговаря правилно думите. Мъжът в средата му се усмихваше, в едната ръка държеше светлоотразяващи тъмни очила. Не щеше и съмнение откъде го познаваше Дейвид.

Над вратата на бара, от който мъжете явно излизаха, висеше дървена табелка с изписани на ръка букви. Заведението се наричаше „Виетконгската вишка“.

Не припадна, но продължи да пищи, докато нещо в главата й поддаде и силата напусна тялото й. Мери залитна, вкопчи се в масата — с нежелание, защото върху плота все така пъплеха паяци и скорпиони, да не говорим за човешкия труп с чинията съсирена кръв, но така поне нямаше да падне по очи на земята.

Земята беше запазен периметър на змиите. В крайна сметка Мери възприе компромисно решение: да коленичи и да се задържи с една ръка — не тази с фенера, другата — за ръба на масата. Кой знае защо така се чувстваше по-сигурна. По-спокойна. Мина й през ума, че имитира Дейвид. Разбира се, нали момчето бе застанало точно в същото положение, когато се молеше на Господ в килията. В паметта й прозвуча смутената му реплика, сякаш се извиняваше: „Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си.“ Мери неволно се усмихна. Самата мисъл, че си позволяваше да се усмихне насред това кошмарно място — че изобщо беше способна да се усмихва — й подейства още по-успокояващо. Без повече да се замисля, тя зае молитвена поза и се обърна към Господ за пръв път от времето, когато беше на единайсет. Бяха я завели на летен лагер, трябваше да спи на някакъв гаден дървен нар, насред гадно, пълно с комари бунгало, в компанията на множество момиченца, които навярно щяха да се окажат подли и да я щипят. Носталгията по дома беше взела връх и тя се бе помолила на Господ да прати майка й да я вземе. Господ не беше откликнал на молитвата й и оттогава Мери бе свикнала с мисълта, че трябва да се оправя сама в живота.

— Господи — изрече тя, — нуждая се от помощ. Намирам се в помещение, гъмжащо с пълзящи гадини, повечето отровни. Уплашена съм до смърт. Ако си там, горе, помогни ми, с каквото можеш. Ще оценя всеки жест. А…

Канеше се да каже: „амин“, но така и не успя да довърши. Опули очи в израз на най-дълбоко удивление. В съзнанието й заговори глас, който със сигурност не й принадлежеше. Все едно някой беше чакал, при това с едва прикрито нетърпение, тя да заговори първа.

„Тук няма нищо, което да ти стори зло“ — рече й гласът.

В отсрещния край на стаята фенерът освети стара електрическа пералня и сушилня. Над уредите висеше предупредителна табелка: „ДА НЕ СЕ ПОЛЗВА ЗА ЛИЧНИ НУЖДИ! НА ТЕБЕ ГОВОРЯ!“ По табелката напред-назад важно крачеха паяци с дълги като крака пипала. Върху пералнята се виждаха други. По-наблизо, върху плота на масата малък скорпион изследваше останките от смачкания паяк, който Мери беше махнала от косите си. Ръката още я щипеше; онази гадост навярно е била пълна с отрова, може би достатъчна да я убие на място, ако я беше уцелила в ръката. Не, Мери не беше сигурна дали гласът, който й проговори, принадлежеше на Господ, но ако това беше стилът му да отговаря на човешките молитви, нищо чудно, че светът толкова е закъсал. Защото наоколо беше пълно с животинки, които можеха да й сторят голямо зло.

„Не е така — възрази невъзмутимо гласът в същия момент, в който Мери мръдна лъча светлина покрай разлагащите се трупове на пода и освети ново гнездо гърчещи се змии. — Нищо не могат да ти сторят. И ти знаеш защо.“

— Нищо не знам — простена жално тя и насочи фенера към ръката си. Беше силно зачервена, но не даваше признаци да се подува. Защото гадината не бе имала време да я ухапе.

Хммм. Това беше повод за размисъл.

Мери отново насочи светлината към труповете, прокарвайки я последователно през лицата на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън. Вирусът, който беше обладал тези тела, сега живееше у Елън. И ако тя, Мери Джаксън, трябваше да бъде следващата жертва, тогава гадините наистина не можеха да й сторят нищо.

— Паякът е могъл да ме ухапе — разсъждаваше тя на половин глас. — Но не ме ухапа. Напротив, остави ме аз да го убия. — Изкикоти се доволно, почти истерично на откритието си. — Всички сме в един кюп!

„Трябва да се махаш оттук — напомни й гласът. — Преди то да се е върнало. А то ще се върне. При това скоро.“

— Пази ме от него! — помоли се Мери и скочи на крака. — Ти ще ме пазиш, нали? Ако ти си Господ или си пратен от Господ, ще ме пазиш!

Този път гласът не отговори. Може би пък неговият собственик не държеше толкова да я пази. Може би не му беше по силите.

Тя потръпна от страх и посегна към масата. Паяците черни вдовици или кафяви отшелници — се разбягаха. Скорпионите постъпиха по същия начин. В бързината единият дори падна от масата.

Добре. Много добре. Но недостатъчно. Трябваше да избяга от това място.

Мери започна да обръща фенера насам-натам, все едно се дуелираше с мрака. Най-сетне намери вратата. Прекоси стаята с отмалели крака, като внимаваше да не настъпи някой паяк. Дръжката на бравата се завъртя, но вратата се помръдна само на сантиметър — два. Мери я блъсна с рамо и отвън се дочу дрънчене като от катинар. Това не я изненада особено.

Отново освети цялото помещение. Първо се спря на плаката с надпис — „ДАНО КОПЕЛЕТАТА ПУКНАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО“, после на ръждясалия умивалник, на барчето с кафемашината и малката микровълнова печка и накрая — пак пералнята. Нататък започваше служебното помещение: бюро, няколко рафта с папки, стенен часовник, чекмедже с перфокарти, печка, сандък с инструменти, от който се подаваха няколко кирки и лопати, най-накрая календар с руса мадама по бикини. И отново се озова на вратата. Никъде не се виждаше прозорец. Мери се замисли дали да не се възползва от лопатите, но подът беше от същата корозирала ламарина като стените, а и тялото на Елън Карвър едва ли щеше да й остави време да си прокопае тунел.

„Опитай сушилнята, Мер.“

Това беше нейният глас, трябваше да е нейният глас, но да не се казва Мери, ако звучеше като нейния… Пък нямаше усещането да е просто мисъл.

Не му беше сега времето да се занимава с подобни въпроси. С няколко крачки се озова пред сушилнята, този път не гледаше пред себе си, та прегази някой и друг паяк. Вонята на мърша беше по-силна в този край на помещението, по-резлива, което беше странно, след като труповете останаха зад гърба й.

В следващия миг капакът на сушилнята се открехна и отвътре се показа ромбовидната глава на гърмяща змия. Все едно някой си беше направил шега и вместо дяволче на пружина беше пъхнал това чудовище в кутията с изненади. Главата на влечугото се полюшна. Черните й очи се спряха върху лицето на Мери. Тя отстъпи крачка назад, но с усилие на волята се спря и посегна към гадината. Можеше спокойно да се е заблудила по въпроса с паяците и влечугите. Но дори змията да я ухапеше, какво? Не беше ли по-добре да умре от змийска отрова, отколкото да свърши като Ентрейджиън, да убива безразборно и безпощадно, преди сама да експлодира като бомба?

Змията оголи извитите си зъби, напомнящи на костени игли от праисторическата епоха. След което заплашително изсъска.

— Я да ти се не знае! — сопна й се Мери. Грабна я с една ръка, издърпа я от сушилнята и я запрати в далечния край на помещението. След което затисна капака с фенера, преди да се е запознала и с други обитатели на уреда, и го издърпа далеч от стената. Широкият маркуч за водата шумно се измъкна от дупката си в стената. Десетки паяци се разбягаха ужасени от скривалището си.

Мери се наведе да огледа по-отблизо дупката. Беше около шейсет сантиметра широка, твърде тясна, за да успее да се промуши през нея. Затова пък стените наоколо бяха силно корозирали от влагата и на Мери й хрумна…

Върна се отново при вратата, по пътя смачка някакъв скорпион и изрита любопитния плъх, който се беше показал иззад труповете…, където навярно се беше угощавал за тяхна сметка. Грабна една от кирките, върна се пред дупката и избута сушилнята още по-встрани, за да си освободи място. Смрадта на разложена плът беше по-силна, но тя не й обръщаше внимание. Пъхна по-късия край на инструмента в дупката, дръпна нагоре и чак се изсмя от задоволство, когато прогнилата, ръждясала стена се разцепи.

„Побързай, Мери, побързай!“

Избърса потта от челото си, пъхна повторно кирката в получилия се процеп и наново дръпна нагоре. Острието разшири отвора, след което изведнъж изгуби всякаква опора. Мери се прекатури по гръб и изтърва кирката. Под гърба й цял взвод от паяци изпукаха като орехи. Същият плъх, който беше изритала преди малко — а може би някой негов роднина — изпълзя изпод врата й и възмутено й изцвърча в ухото. Мери усещаше как мустаците му гъделичкат брадичката й.

— Разкарай се! — изпищя и го изблъска надалеч. Изправи се на крака, взе фенера, пъхна го под мишница и се наведе, за да повдигне двата края на разрязаната тенекия.

Каза си, че отворът е достатъчно голям. Точно колкото й трябва.

— Благодаря ти, Господи — рече на глас. — Моля те, не ме изоставяй! Ако ми помогнеш да се измъкна от тази каша, обещавам цял живот да поддържаме връзка.

Коленичи на пода и пъхна глава в дупката. Вонята беше толкова силна, че едва се сдържаше да не повърне. Извъртя се на една страна и освети с фенера пред себе си.

— Божичко! — изкрещя ужасена и усети как силите отново я напускат. — О, Божичко, НЕ!

В първия момент й се беше сторило, че вижда поне неколкостотин трупа, нахвърляни един върху друг до стената на сградата — целият свят сякаш се беше превърнал в побелели, изтънели лица, в изцъклени очи, в разкъсана човешка плът. Лешоядът, който бе клечал допреди малко на гърдите на един от мъртъвците и бе ръфал мръвките от лицето му, я усети, размаха огромните си криле и излетя.

„Не са чак толкова — каза си Мери след малко. — Не са чак толкова, Мери, не се прави на дете. А дори да бяха и хиляда, това с нищо не би променило твоето собствено положение.“

И все пак трябваше й известно време да се окопити. Дупката беше голяма, а тя беше сигурна, че ще успее да се промуши, и все пак…

— Ще се изтърся върху тях — каза си. Фенерът трепереше неудържимо, лъчът подскачаше от лице на лице, от ръка на ръка, все едно Мери беше попаднала насред онзи кадър от „Психо“, когато електрическата крушка в мазето започва да се люлее напред-назад и да осветява от различни страни набръчканото като на мумия лице на мъртвата майка на Норман.

„Трябва да вървиш, Мери — напомни й гласът все тъй невъзмутимо. — Трябва да избягаш, преди да е станало твърде късно.“

Така да бъде… И все пак не беше длъжна да види върху какво ще падне. И дума да не става.

Изключи фенера и го хвърли през отвора. Чу се как глухо тупна върху… върху нещо си. Пое дълбоко въздух, затвори очи и се запромъква напред. Назъбените краища на тенекията закачиха фланелката й и я издърпаха от дънките. Мери направи още едно усилие и полетя надолу. Успя да задържи очите си затворени, докато тупна на земята, сетне протегна ръце пред себе си. Напипа нечие лице дланта докосна хладната издатина на нечий нос, пръстите й се вплетоха в нечии гъсти вежди. Другата ръка се озова насред някаква ледено желе и се плъзна встрани.

Прехапа устни да не изпищи — идваше й да се разкрещи и от страх, и от погнуса. Но ако сега изпищеше, трябваше след това да си поеме дъх, а поемеше ли си дъх, щеше да поеме с дробовете си вонята на разложените трупове, които се бяха въргаляли един Бог знае колко дни на слънцето. Непрекъснато си повтаряше да не се поддава на паниката, да мисли само за следващото си действие. Изтъркаля се по телата на мъртъвците, като още в движение се опита да избърше ръката си в дънките.

След малко се озова на пясъка и ситните камъчета се впиха в гърба й. Обърна се по корем и се надигна на колене. Пъхна длани в сухата пръст и започна да ги трие една в друга с надеждата да ги изчисти. Сетне отвори очи и видя фенера до някаква восъчножълта ръка. Вдигна поглед към небето с надеждата неговата чистота да заличи донякъде ужасната картина от съзнанието й.

„Навън съм — каза си Мери и вдигна фенера. — Ако не друго, поне се намирам навън. Благодаря ти, мили Боже.“ Пъхна отново фенера под мишница и се отдалечи пълзешком от камарата трупове.

Вляво от нея нещо светеше. Мери погледна натам и сърцето й застина в ужас при вида на полицейския автомобил. „Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?“ — беше казал Ентрейджиън и точно тогава бе започнало всичко, именно в тази секунда всичко, в което беше вярвала, се беше разрушило като пясъчна кула.

„Празна е. Колата е празна, добре се вижда, нали?“ Да, виждаше се, но Мери нямаше как да се отърси от страха.

Полицейският автомобил — покрит с толкова дебел слой прах, че дори светещите буркани на покрива едва се забелязваха — беше паркиран до малка бетонена постройка, напомняща на бункер. Вратата за шофьора зееше отворена (Мери дори забелязваше грозното мече, което бяха окачили на таблото), светлината идваше от лампата в купето. Елън я беше довела дотук с колата, сетне се беше изгубила някъде. Имаше си друга, по-важна работа. Дали не беше оставила ключовете…

Мери стана и привела глава като войник на акция във вража територия изтича до колата. Вътре вонеше на кръв и урина. Таблото, кормилото, предната седалка бяха окървавени. Приборите изобщо не се виждаха. На пода, точно пред седалката на шофьора, стоеше захвърлена каменна статуетка, изобразяваща паяк. Беше доста стара и намръщена, но щом я погледна, Мери се почувства слаба и беззащитна.

Ала паякът нямаше защо да я тревожи: ключалката на запалителя беше празна.

— По дяволите! — изруга тя. — Мътните го взели! Обърна се на другата страна и насочи фенера към големите камиони, паркирани наблизо. Нататък започваше шосето към рудника; беше с четири платна и очевидно беше предназначено за тежки машини. Да кара по него щеше да е още по-лесно, отколкото по черния път, където проклетото ченге ги беше спряло двамата с Питър… А тя не можеше да се възползва от полицейската кола само защото проклетите ключове ги нямаше.

„Ако аз не мога, и той няма да може. Или тя, или каквото ще да бъде там…“

Пъхна повторно глава в купето, намръщи се от отвратителната миризма (погледът й не изпускаше нито за миг каменното уродче на пода, все едно паякът можеше всеки момент да оживее и да я ухапе) и дръпна ръчката за предния капак. Заобиколи колата, прокара длан по решетката на радиатора, напипа дръжката и вдигна капака. Двигателят беше огромен, но не й беше трудно да намери въздушния филтър. Надвеси се над него, хвана с една ръка гайката и натисна, но без резултат.

Изпъшка в признак на безсилие. Очите я засмъдяха от потта. Преди малко повече от година беше чела стихове на литературна сбирка под надслов „Жени-поети честват своята чувствителност и чувственост“. Беше се облякла в костюм на Дона Каран с копринена блузка под сакото. Косата й беше фризирана наскоро, подстригана на бретон. Безкрайната й поема „Моята ваза“ се беше превърнала в гвоздея на вечерта. Разбира се, това беше много преди историческото й посещение в „Китайската мина“. Мери дълбоко се съмняваше, че някой от онези, които я бяха слушали, рецитира „Моята ваза“…

…сега биха я познали. На нея самата й беше трудно да се познае.

Дясната й ръка, с която се опитваше да извади филтъра, я сърбеше и болеше. Пръстите й се плъзгаха по метала.

— Моля те, Господи, помогни ми! Нищо не разбирам от двигатели, дано да открия карбуратора. Моля те, дай ми сили да…

При поредния напън гайката поддаде и се завъртя.

— Благодаря! — рече на висок глас Мери. — Не можеш да си представиш колко много ти благодаря. Не ме оставяй сама. И се погрижи за Дейвид и останалите, нали нямаш нищо против? Не им позволявай да ме оставят, когато съм в беда.

Издърпа въздушния филтър и го хвърли. Отдолу се показа карбураторът, голям колкото… е, почти колкото ваза за цветя. Мери се засмя, клекна пред автомобила, заграби шепа пясък, повдигна с другата си ръка капачето на един от цилиндрите и изсипа пясъка вътре. За всеки случай натъпка още две шепи, колкото да задави съвсем карбуратора, и отстъпи крачка назад.

— Да те видя как ще караш, кучко недна! — закани се задъхано тя.

„Побързай, Мери, трябва да бързаш.“ Тя насочи фенера към паркираните камиони. Между по-големите машини бяха спрели и два пикапа. Отиде до тях и освети в кабините. Никакви ключове и тук. Но в товарното отделение на единия форд намери малка брадвичка, с която наряза гумите и на двата камиона. Канеше се да захвърли секирата, сетне размисли. Освети за последен път наоколо и едва сега забеляза четвъртитата дупка на двайсетина метра височина от дъното на ямата.

„Там. Там се крие първопричината на всички неволи.“ Не можеше да си обясни откъде й дойде подобна мисъл, дали отново беше проговорил Господ или ставаше дума за женската й интуиция. Така или иначе нямаше значение. Точно в този момент я вълнуваше една-единствена мисъл: как най-бързо да се измете оттук.

Изключи фенера — лунната светлина й беше достатъчна — и закрачи нагоре по пътя, извеждащ от рудника.

Литературният гений стоеше при компютрите в единия край на дългата маса и гледаше отсрещната стена на просторното помещение, където повече от дузина трупове бяха провесени на закачалки, все едно са концлагеристи и надпетите възнамеряват да си правят експерименти с тях. Всичко си беше почти както Стив и Синтия го бяха описали, с една-единствена подробност: жената, която висеше под табелката „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“, онази същата, дето главата й висеше на строшения врат и бузата й буквално се опираше в рамото, незнайно защо му приличаше на Тери.

„Това е плод на собственото ти въображение, надявам се, че го разбираш…“

Дали го разбираше? Може би. Но, Господи!… Същите червеникаво-златисти коси… същото високо чело и леко закривен нос…

— Майната на носа й — изруга Маринвил. — В момента твоят собствен нос е доста по-закривен. И за да не му се случи още нещо, трябва да се омиташ веднага.

Ала в момента не можеше да помръдне. Добре знаеше какво да стори — да прекоси лабораторията и да прерови джобовете на убитите за автомобилни ключове. Но едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. За да се добере до въпросните ключове, трябваше да бръкне в панталоните на мъртвеца, да се докосне, пък макар и през тънката материя на плата, до студената кожа на краката му… Да бърка сред вещите им — джобни ножчета, нокторезачки, може би дори опаковки аспирин…

„Интересно как човек не може да изброи съдържанието на един джоб, без да стигне до многоточие“ — мислеше си Джони.

… скъсани билети, намачкани банкноти, монети от рестото в магазина…

— Стига — смъмри се той на глас. — Просто иди и свърши каквото трябва.

Внезапно радиото изгърмя, все едно някой стреляше с картечница. Маринвил подскочи от уплаха. По това време станциите нищо не предаваха. Беше минало полунощ и местните мъчители на ефира си бяха дали почивка. Пак щяха да пускат Травис Трит и Таня Тъкър, но чак призори. С известна доза късмет по това време Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпърс“ бяха нарекли единствения бял писател в Америка, който си струва, отдавна щеше да се е махнал от Деспърейшън.

„Ако си отидеш, всичко свършва.“

Джони избърса челото си с ръка, все едно мисълта се беше лепнала като муха върху потната му кожа, и смело прекоси лабораторията. Даваше си сметка, че навярно постъпва като дезертьор, но не трябваше да прекалява със самообвиненията — в крайна сметка, поискат ли да си тръгнат, останалите винаги биха могли да го сторят. Колкото до него, той се връщаше в онзи живот, където хората не говореха безсмислени езици и не се разпадаха от само себе си пред очите ти. Живот, в който е прието човек да расте на ръст докъм осемнайсетата си година…

Докато приближаваше труповете, продължаваше да размишлява. Не отричаше, че не се чувстваше като литературен лъв, по-скоро като мародер, от онези, които беше наблюдавал в Кванг Три да претърсват убитите за златни кръстчета и медальони; стигаха дотам, че понякога разпаряха задниците на убитите да видят не са ли скрили някой диамант… Но сравнението не беше уместно, освен това Джони не очакваше споменът да го преследва дълго. В крайна сметка той не беше дошъл да обира мъртъвците. Единствената причина да се намира точно в този момент точно на това място, бяха ключовете — връзка ключове, които да вървят с някой от автомобилите, паркирани пред сградата. Освен това…

Освен това убитото момиче под табелката: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“ наистина приличаше на Тери. Червеникаво-руси коси, под тях голяма дупка от куршум в престилката. Разбира се, Тери отдавна беше изгубила червеникаво-русия цвят на косите си, сега беше почти побеляла и все пак…

„Веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.“

— Ако обичаш — отговори сам на себе си Джони, — да не се вдетиняваме.

Погледна вляво, опитвайки се да откъсне поглед от мъртвото момиче, което толкова много му напомняше на Тери — на Тери от времето, когато беше способна да го подлуди, като кръстоса крака — и това, което видя, го накара да се усмихне с надежда. В дъното на помещението чакаше празна джипка. Понеже беше паркирана от вътрешната страна на гаражната врата, надеждата ключовете да са си на стартера изглеждаше напълно реална. В такъв случай Джони поне щеше да си спести ужасното преживяване да бърка из джобовете на жертвите на ченгето — а може би не е бил Ентрейджиън, а Джоузефсън… В крайна сметка, какво значение имаше. Джони трябваше единствено да отвори вратата на гаража, да се качи на джипката и да се махне оттук.

„Веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си…“ Може би сега наистина го усещаше, но нямаше да е задълго. Дейвид Карвър можеше и да се окаже пророк, но си оставаше един млад пророк, а освен това някои много основни истини му убягваха, нищо че поддържаше пряка връзка с Господ. И едната от тези истини беше, че при малко по-добра хигиена миризмите изчезват. Джони бе имал доста случаи в живота си да се убеди в това.

Освен това ключът от джипката, слава на Бога, си беше на мястото.

Пъхна глава в купето, завъртя ключа, колкото да даде контакт и с радост установи, че резервоарът е три-четвърти пълен.

— Няма шест-пет — засмя се той.

Мина отзад на джипката и огледа как е вързано ремаркето. Нямаше да има проблеми — един чук и проклетият болт щеше да върви по дяволите…

„Дори и йога не би могъл да го стори, Маринвил — обади се старият ветеринар от подсъзнанието му. — Заради главата. Ами клетъчният телефон? Ами сардините?“

— Какво сардините? Просто в плика е имало повече консерви, отколкото сме предполагали…

И все пак се потеше. По същия начин, по който се бе потил във Виетнам. Не от горещина, въпреки че във Виетнам си беше горещо, не и от страх, нищо че там всеки го хващаше страх, дори и насън. Повечето пъти потта се дължеше на онова мъчително чувство, че не си попаднал на правилното място в подходящия момент, че си в компанията на хора, които са се родили добри, но сами се съсипват с грешките си.

„Чудеса без характер на сензация — като че ли отново се обади Билингзли. Да му се не знае, старецът се оказваше по-бъбрив мъртъв, отколкото жив. — Какво, ако не беше момчето, още щеше да гниеш в затворническата килия, нали? Може би щеше да си мъртъв. Или още по-зле от мъртъв. А ти го изостави.“

„Ако не бях отвлякъл вниманието на койота с якето си, Дейвид щеше да е мъртвият — оправда се пред себе си Джони. — Остави ме на мира, стари глупако.“

Забеляза някакъв чук на работната маса до стената и се запъти към него.

„Искам да ми кажеш нещо, Джони — обади се Тери и Маринвил замръзна на място. — Кога реши да преодолееш страха си от смъртта, като сам се лишиш от истински живот?“

Този път гласът определено не идваше от съзнанието му, в това беше сигурен. По дяволите, също тъй сигурен, както… Беше истинската Тери, която точно в този момент висеше на стената. Ако обърнеше поглед към нея, щеше да се убеди, че е изправила глава и го наблюдава по начина, по който винаги го беше гледала след поредната издънка. Тери никога не се изнервяше в подобни ситуации: за човек като Джони Маринвил издънките си бяха в реда на нещата; затова пък ги приемаше дълбоко в себе си, защото от всички хора на света единствено тя продължаваше да се надява някой ден той да се оправи. Това беше голямата й грешка — подобна на онзи загубен залог, когато очакваше Тампа Бей Бъкс да спечелят суперкупата. Освен при случаите, когато заедно с нея — заради нея — той наистина се оправяше, издигаше се над онова, което тя бе свикнала да смята за негова природа. И когато успееше, когато надминеше себе си, когато литваше над хоризонта, тя казваше ли нещо? Е, може би нещо като: „Да видим какво дават по Пи Би Ес“, това й се струваше достатъчно.

„Поне да се беше отказал от живота, за да пишеш — държеше на своето Тери, — Така човек би те разбрал, дори пак да му се иска да те осъди. Но ти се отказа от живота само за да говориш за писане. За Бога, Джони, какво направи със себе си?“

С треперещи нозе Маринвил се добра до масата, решен да хвърли чука по главата на кучката, да се помъчи да й затвори устата. Точно в този момент долови тихото ръмжене вляво от себе си.

Обърна глава и видя огромен горски вълк — може би бе същият, който беше гонил Стив и Синтия с кантаха, стиснат между зъбите. Очите му светеха в мрака. За секунда звярът се поколеба и Джони си позволи мъничко надежда — може би вълкът го беше страх, може би щеше да отстъпи. Но в следващия миг хищникът се нахвърли върху него и оголи зъби.

Нещото, което някога се наричаше Елън Карвър, беше концентрирало импулсите на съзнанието си върху вълка (искаше да го използва, за да свърши веднъж завинаги с писателя) до такава степен, че изпадаше в своеобразен транс. Но изведнъж нещо обезпокои Так — неочаквана спънка в общия ход на нещата. За миг отпусна хватката си и вълкът застина на място. Так насочи цялото си съзнание към камиона и със зловещо любопитство се опита да проникне в умовете на хората там. Нещо се беше случило, но той не можеше да определи какво. Създаваше се впечатление за объркване, както когато човек се събуди в стая, в която мебелите наскоро са били пренаредени.

Може би ако не се стреми да бъде на две места едновременно…

— Ми хим, ен тоу — заповяда Так и пусна вълка срещу писателя. Свършено бе с бъдещия Стайнбек: четирикракото беше бързо и силно, двукракото — бавно и слабо. Так пропъди вълка от мислите си, образът на Джони Маринвил най-напред изтъня, сетне се изгуби съвсем в дълбините на паметта му в мига, в който писателят посягаше към някакъв предмет на масата до себе си и ужасен следеше с поглед всяко движение на звяра.

Вместо това Так насочи вниманието си към камиона и групичката хора — макар от тях четиримата само един беше от значение (защо не беше проумял тази истина от самото начало) — дрисливото християнче.

Яркожълтият камион стоеше все така паркиран насред улицата. Так го виждаше добре отвън през фасетъчните очи на паяците и чрез топлинните усещания на змиите, но опиташе ли да се вмъкне вътре, все не успяваше. Нямаше ли кой да гледа вътре? Едно-единствено малко паяче поне? Или християнчето успяваше да блокира по някакъв начин зрението му?

Нямаше значение. Не разполагаше с време, за да се занимава с подробности. Те си бяха вътре, трябваше да са вътре, нямаше как иначе и Так трябваше да се задоволи с това, защото другаде също се случваха тревожни неща. И то в непосредствена близост. Нещо ставаше с Мери.

С усещане, едновременно непознато и неприятно, че нещо го привиква, че нещо го дърпа за ръката, Так се отказа от камиона и се съсредоточи върху служебната постройка. Съзнанието му се всели в стотиците тревожно щуращи се напред-назад погледи на създанията вътре. Най-напред забеляза отместената сушилня, сетне и това, че Мери я няма. По някакъв начин се беше измъкнала.

— Ти, курво! — изкрещя Елън и от устата й бликна кръв като от фонтан. Само една дума трудно би могла да изрази всички чувства, които вълнуваха Так, затова занарежда ругатни и закани на своя стар като света език, докато ставаше. Плашеше го физическото изтощение на тялото, в което се бе вселил, но най-тревожното бе, че не разполагаше с резервно тяло, в което да се прехвърли, ако се наложи; засега трябваше да се задоволява с наличното. Мина му през ума да се възползва от животните, но никое от тях не би се оказало достатъчно силно, за да побере енергията му; вселяването му в който и да било човек го унищожаваше за броени дни, какво ли оставаше за по-нисшите създания? Змия, койот, плъх, дори лешояд, всички биха се пръснали на парчета секунди, най-много минути, след като Так ги обладае. Горският вълк издържал час-два, но от целия вълчи род беше останал един-единствен екземпляр, а той сега се намираше на пет километра оттук и си имаше други задачи (вероятно от гастрономическо естество) с писателя.

Нямаше избор, трябваше му жената.

Трябваше му Мери.

Съществото, което бледо напомняше на Елън, се промъкна през отвора в стената и със сковани крачки се запъти към бледолилавия квадрат, който отбелязваше края н шахтата. Докато вървеше, около него подскачаха цвъртящи плъхове, упоени от миризмата на кръв, която шуртеше по краката на Елън. Так ги изрита и напсува на древния си език.

На изхода на мината спря и се огледа. Луната вече се беше скрила зад отсрещния склон, но все още осветяван местността, пък и лампата от купето на полицейската кола помагаше. Светлината му беше достатъчна да забележи че капакът на автомобила е отворен и да се досети, че коварната жена по някакъв начин е повредила двигателя. Как беше успяла да се измъкне от къщата? Как беше посмял да го стори?

За пръв път Так усети страх.

Погледна вляво и забеляза, че гумите и на двата пикапа са надупчени. Повтаряше се старата история с караваната на Карвърови с тази разлика, че сега него бяха хванали капана, а това ни най-малко не му се нравеше. Остава камионите, но въпреки че Так знаеше къде са ключове — в чекмеджетата в служебната стаичка имаше ключове за всичко — нямаше да са му от полза; не можеше да кара подобни страшилища. Кери Риптън знаеше да се оправя с кмионите, но Так се беше разделил с неговите способности в мига, в който се прехвърли в тялото на Джоузефсън. В ролята си на Елън Карвър беше способен да възстанови ви донякъде паметта на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън (макар че и техните спомени избеляваха като снимки, оставени на слънце), но не и техните качества, познания и способности.

Кучка проклета!

Так неспокойно стискаше юмруци. Дразнеше се от измокрените с кръв гащи, от окървавената фланелка, даваше си сметка, че бедрата на Елън са облени с кръв. Затова затвори очи и се опита да проследи Мери с мисълта си.

— Ми хим, ен шоу. Ен тоу! Ен ТОУ.

В началото нищо не се получи, посрещна го само неприятното усещане за режеща болка в корема на Елън.

И ужас. Ужас при мисълта, че оная курва може вече да си е отишла. Най-накрая забеляза това, което търсеше — този път не с очите на Елън, но с нечии уши, които предаваха звука в нейните: тайнствено ехо, което очерта в съзнанието му женски силует.

Сигналът идваше от кръжащ над мината прилеп, усетил присъствието на Мери, докато тя се катереше по северния склон. Жената далеч не беше свежа и бодра, напротив, спираше на всеки десетина крачки, за да си поеме дъх и погледне никой ли не я преследва. Прилепът повече от ясно „виждаше“ миризмите, които излъчваше изтощеното й тяло и от това, което Так получи като сведение, част от смелостта му се върна. Защото усещаше дъха на човешки страх. На онзи страх, който при случай лесно може да прерасне в паника.

Така или иначе Мери се намираше на по-малко от четиристотин метра от ръба, след което я чакаше далеч по-лесното нанадолнище. Прилепът усещаше, че тя е изморена и задъхана, но никъде около нея не се носеше онази резлива миризма на пълно изтощение. Засега. Освен това Мери не кървеше като заклано прасе. Вярно, кръвоизливите не бяха излезли напълно от контрол, не още, но кой знае кога и това щеше да дойде. Навярно времето, което Так беше прекарал на ръба на ини, часовете, в които беше обмислял своите следващи ходове, се бяха оказали фатални, но кой би повярвал, че това може да се случи?

Дали да не прати кан той да я спрат? Онези, които не бяха в периметъра на рудника и не представляваха част от ми хим ?

Би могъл, но каква полза? Можеше да обкръжи Мери със змии и паяци, със съскащи диви котки и лаещи койоти, но най-вероятно кучката би минала през тях също както Мойсей според хорските приказки, бе повел еврейския народ право през вълните на Червено море. Тя сигурно знаеше, че „Елън“ не може да й навреди. Ако не го беше разбрала, и досега щеше да си стои в бараката, навярно щеше да се сгуши в някой ъгъл и да крещи от ужас, докато се скъсат гласните й струни.

Как беше разбрала? Да не би от дрисливото християнче? Или е получила съобщение от Бога на това християнче, от неговия кан так! Нямаше значение. Както нямаше значение и това, че тялото на Елън започваше да се разлага, докато Мери имаше близо километър преднина.

— Каквото ще да става, идвам при теб, скъпа — обеща Так и пое към пътя.

Елън обърна глава, изплю кървава храчка и зловещо се усмихна. Не приличаше на жена, която е възнамерявала да се кандидатира за член на училищното настоятелство, нито на такава, с която са обичали да обядват в „Китайско щастие“ приятелките й, още по-малко на почтената госпожа, чиято най-съкровена, най-скандална сексуална фантазия е била да се люби с мъжагата от рекламата за диетична кола.

— И да бързаш, и да не бързаш, мръсницо, няма да ми избягаш.

Черната сянка повторно връхлетя върху нея и Мери махна заплашително с ръка да я прогони.

— Върви по дяволите! — изруга тя и опита да си поеме дъх.

Прилепът изкрещя в нощта и се издигна на безопасна височина, но така и не се отказа. Кръжеше над жената като разузнавателен самолет и Мери придобиваше все по-силното усещане, че точно това му е целта. Вдигна глава — оставаха й някакви си двеста метра, докато изкачи склона и се измъкне от изкопа, но силите я напускаха. Имаше усещането, че не вдишва, а буквално отхапва въздуха със зъби. Сърцето й биеше като барабан, усещаше болки в гърба си. Беше си мислила, че за жена, прехвърлила трийсетте, се намира в чудесна форма, но три посещения седмично в гимнастическия салон не са достатъчни за подобно изпитание…

Изведнъж чакълът под гумените й подметки поддаде и преди да се усети, Мери загуби равновесие. В последния момент се отпусна на коляно, та да не падне, но дънките й се съдраха и заострените камъчета се впиха в крака й. Топла кръв рукна по прасеца й.

Прилепът отново я връхлетя.

— Разкарай се, кръвопиецо! — извика вбесена Мери и замахна с юмрук. Ударът се оказа неочаквано точен. С кокалчетата на пръстите си усети крехките костици на крилото, прилепът се преметна във въздуха и се удари в земята на няколко крачки пред нея. Започна безсилно да отваря и затваря уста и да се взира — поне така изглеждаше — с незрящите си очи в лицето й. Мери се надигна и го смаза с подметката си. Докато слушаше хрущенето на костите, не се сдържа и изпищя от удоволствие.

Канеше се да продължи нагоре, когато забеляза сянка, раздвижила се на черния фон на склона.

— Мери? — обади се глас, който донякъде приличаше на гласа на Елън Карвър. Беше дрезгав и приглушен, все едно Елън бе настинала. — Мер, почакай ме! Искам да вървим заедно! Искам да видя Дейвид! Ще отидем заедно при него!

— Върви по дяволите! — отвърна й Мери. Обърна гръб на съществото, което я преследваше, пое си въздух и потърка болното място на гърба си. Ако можеше, щеше да побегне, но нямаше сили.

— Лошо момиче! — подвикна й подигравателно Елън. Не можеш да избягаш, скъпа, не го ли разбираш?

Билото на склона изглеждаше безкрайно далеч, че Мери сведе поглед и сама се застави да върви по-бързо. На два пъти падна на земята и съвсем се задъха. Искаше й се Елън отново да я извика, но тя мълчеше. Мери не смееше да се обърне, да не би да умре от страх, ако я види близо до себе си.

Пет метра преди края на склона най-сетне намери сили да погледне назад. Елън беше на по-малко от двайсет метра след нея и безшумно се бореше за всяка глътка въздух. При всяко издишване от устата й потичаше кръв. Усети, че Мери я наблюдава, заплашително се намръщи и протегна ръце към нея, но не можа да я хване.

Мери изведнъж установи, че може да тича. Навярно всичко се дължеше на погледа на Елън Карвър — поглед, в който не се четеше нищо човешко. Нищо.

Най-сетне се добра до върха на склона. Гърдите й свиреха при всяко вдишване. Закрачи по пътя, който след трийсет метра се спусна почти отвесно надолу. Насред пустинята се забелязваше примигваща жълта светлинка: светофарът в центъра на града.

Мери реши да го използва за ориентир и се затича по-бързо.

— Какво правиш, Дейвид? — попита разтревожено Ралф.

Момчето беше прекарало няколко минути в дълбока концентрация, навярно пак се беше молило на Господ, но сега беше станало и вървеше към задната врата на камиона. Ралф реагира инстинктивно и застана между сина си и вратата. Стив ги гледаше и споделяше чувствата на бащата. Каза си обаче, че това едва ли ще промени нещата. Ако Дейвид беше решил да излезе, значи щеше да го стори. Момчето показа портфейла:

— Отивам да му го върна.

— Не, никъде няма да вървиш — поклати решително глава Ралф. — За Бога, Дейвид, ти дори не знаеш къде се намира в момента човекът. Мен ако питаш, трябва да е напуснал града. Толкоз по-добре, че се отървахме от тоя боклук.

— Знам къде се намира в момента — отговори му спокойно Дейвид. — Мога да го намеря. Още е наблизо. — След известно колебание добави: — От мен се очаква да го намеря.

— Така ли? — Стив не можеше да възприеме променения си глас, все едно се беше подмладил. — Нали каза, че веригата е скъсана?

— Да, но това беше преди да видя снимката в портфейла. Трябва да отида при него. Трябва да го намеря още сега. Това е нашият единствен шанс.

— Не разбирам — призна си Ралф, но все пак отстъпи по-далеч от вратата. — Какво означава тази снимка?

— Нямам време да обяснявам, татко. Но дори и да имах, не мисля, че бих могъл.

— Ние трябва ли да дойдем с теб? — попита Синтия.

Дейвид поклати глава:

— Ще се върна, ако успея. Заедно с Джони.

— Това е лудост — рече баща му, но гласът му звучеше глух и безпомощен. — Ако сега излезеш, зверовете ще те разкъсат.

— Койотът не ме разкъса, когато бях в затвора — напомни му Дейвид. — Опасно е не ако изляза, а ако всички останем тук.

Погледна към Стив, сетне се обърна към вратата. Стив кимна и отвори плъзгащата се врата. Пустинната нощ като хладна целувка докосна лицето му.

Дейвид се приближи до баща си и го прегърна. Внезапно усети как онази могъща сила отново го подхваща. Сгърчи се в прегръдката на баща си, пое дълбоко въздух и с невиждащ поглед отстъпи назад. Протегнатите му ръце конвулсивно се загърчиха.

— Дейвид! — изплаши се Ралф. — Дейвид, какво…

Ненадейно всичко свърши. Този път силата го напусна почти веднага. Момчето обаче виждаше ясно рудника; все едно го наблюдаваше от ниско прелитащ самолет. Дочуваше тихия повей на вятъра и нечий глас

(ми хим, ен тау! ми хим, ен тоу!)

който зовеше. Глас, който не принадлежеше на човешко същество.

Направи усилие да прогони образите от съзнанието си и да погледне отново тримата около себе си — това бяха те, последните членове на дружеството на оцелелите след Коли Ентрейджиън. Стив и Синтия бяха застанали един до друг, баща му стоеше надвесен над него.

— Какво стана? — попита Ралф, разтърсен от уплаха. Милостиви Боже, какво се случи?

Дейвид видя, че е изпуснал портфейла и се наведе да го вдигне. Не, в никакъв случай не биваше да го оставя тук. Канеше се да го натика в задния джоб на дънките си, после се сети, че точно по този начин Джони го беше изгубил, затова го пъхна в пазвата си.

— Трябва да отидете в рудника — каза на баща си. — Татко, ти, Стив и Синтия трябва веднага да тръгнете за китайската мина. Мери има нужда от помощ. Разбирате ли ме? Мери иска помощ!

— За какво говор…

— Успяла е да избяга, сега тича надолу по пътя към града, а Так е по петите й. Трябва да вървите. Веднага!

Ралф отново понечи да го хване, но сякаш сам не знаеше какво иска. Дейвид се отдръпна и скочи от камиона.

— Дейвид! — извика Синтия след него. — Мислиш ли, че трябва да се разделяме?

— Не — отговори й той от разстояние. Чувстваше се отчаян, объркан, дори леко замаян. — Знам, че изглежда неправилно, и на мен ми се струва така, но няма как другояче да постъпим! Имайте ми вяра! Това е единственият изход!

— Върни се! — извика Ралф.

Момчето се обърна, колкото да види обезумелия поглед на баща си.

— Татко, тръгвай! Тръгвайте и тримата. Длъжни сте. Помогнете й! За Бога, помогнете на Мери!

И преди някой да е задал друг въпрос, Дейвид Карвър им обърна гръб и хукна в мрака, като придържаше скъпоценния (триста деветдесет и пет долара в „Барнис“) портфейл от крокодилска кожа на Джон Едуард Маринвил.

Ралф понечи да последва сина си, но Стив го хвана за раменете, а Синтия — през кръста.

— Пуснете ме! — крещеше бащата и се бореше с двамата… Е, не се бореше с кой знае какви сили, така че Стив усети прилив на надежда.

— Няма — отвърна му Синтия. — Нека вярваме, че знае какво върши.

— Не бива да загубя и него — опита с последни сили да се отскубне Ралф, но накрая се отказа. — Не бива!

— Може би единственият начин да не го допуснем, е да правим каквото ни каже той — обади се Синтия.

Ралф въздъхна дълбоко.

— Синът ми хукна да гони онова копеле. — Все едно говореше сам на себе си. Все едно си изясняваше фактите. Отиде подир онова надуто копеле, за да му върне портфейла, а като го попитаме защо, отговаря: „Защото такава е волята Божия!“

— Да, може би си прав — съгласи се с половин уста Синтия и сложи ръка на рамото му. Ралф отвори очи и й се усмихна. — Знаеш ли обаче къде е проблемът? Че най-вероятно това е самата истина.

Ралф потърси съчувствието на Стив.

— Няма да го изоставиш. Няма да качиш Мери, да свърнеш по прекия път към шосето и да оставиш момчето ми в града, нали?

Стив поклати глава.

Ралф сякаш се овладя. Изражението му подсказваше, че решението е взето и всяко отстъпление — забранено. Странна мисъл мина през ума на Стив: за пръв път, откакто се бе срещнал с двамата Карвър, виждаше сина в бащата.

— Така да бъде — рече Ралф. — Ще оставим на Бог да закриля сина ми, докато се върнем. — Скочи на свой ред от камиона и мрачно погледна към далечния край на улицата. Уповавам се на Бог, онова копеле Маринвил не би си мръднал и пръста.

В мига, когато вълкът го нападна, Джони си спомни думите на момчето, когато обясняваше, че съществото, изпълняващо някакъв свой замисъл, искало да напуснат града, как с радост би ги оставило да си заминат по живо, по здраво. Може би момчето се беше предоверило на шестото си чувство… А може би Так беше усетил възможността, която му се откриваше да спипа един от тях неподготвен, и сега се възползваше. На харизан кон зъбите не се гледат, нали?

„И в единия, и в другия случай — мислеше си Джони, — здравата съм загазил.“

„И напълно заслужено, скъпи“ — обади се Тери иззад гърба му — да, това си беше Тери, винаги готова с безплатен съвет…

Писателят вдигна заканително чука и изкрещя на животното:

— Махай се!

Толкова пискливо прозвуча гласът му, че сам не можа да го познае.

Вълкът свърна вляво, недоволно изръмжа и наведе глава.

Джони направи крачка към вратата, представяйки си как ще побегне към паркинга — майната му на джипа, щеше да си намери друго превозно средство. Вълкът отново се приближаваше, а очите му поразяваха със своя необикновено интелигентен, разбиращ поглед. Джони отстъпи назад и вдигна чука подобно на рицар, който поздравява противника с меча си, преди да започне двубоят. Усещаше как гумираната дръжка на инструмента се намокря от обилната му пот. Вълкът беше огромен, а чукът — прекалено малък, за да успее Джони да се защити.

— Боже, помогни ми — помоли се Джони…, без да усеща нечие присъствие край себе си; „Боже“ беше просто думичка, която хората бяха свикнали да изричат, когато са в безизходно положение. Никакъв Господ нямаше, Джони не беше момче от предградията на Колъмбъс, което ще има още поне три години да чака, докато му се наложи да се бръсне. Молитвата си оставаше само израз на онова, което психолозите наричаха „магическо мислене“. Господ не съществуваше.

„Пък и да съществува, защо ще тръгне да се занимава точно с мен? Защо ще ми се притича на помощ, след като изоставих другите в проклетия камион?“

Вълкът издаде странен звук, все едно излая пудел или кокершпаньол. Заплашително се озъби, а от устата му потече пяна.

— Махай се! — пискливо извика Джони. — Разкарай се веднага!

Вместо да се подчини, звярът само приклекна на задните си лапи. Джони си каза, че животното е не по-малко изплашено от него, че ще се изпусне от страх. Миг по-късно си даде сметка, че звярът се подготвя за скок.

— Не, недей! — извика панически той и понечи да побегне — към джипа и труповете, овесени на куките.

Така щеше да постъпи, ако беше послушал съзнанието си: краката му обаче го понесоха в противоположната посока, все едно го водеха невидими ръце. Джони нямаше усещането, че чужда сила го е обладала, но със сигурност осъзнаваше, че и не е съвсем сам. Страхът изведнъж го напусна. Най-първият му инстинкт — да обърне гръб на звяра и да побегне — също се изпари. Вместо това пристъпи напред и със свободната си ръка се оттласна от масата. Замахна и хвърли чука към вълка в същия миг, в който хищникът скочи.

Очакваше инструментът да се извърти във въздуха и да подмине животното — преди хиляда години беше играл бейзбол и все още можеше да прецени кога е хвърлил топката встрани от целта. За своя изненада този път не пропусна, сякаш притежаваше вълшебния меч Ескалибур.

Чукът улучи вълка между очите и го уби на място.

Все едно тухла се удари в дъбова дъска, такъв звук се разнесе. Зелените искри изчезнаха от погледа на животното; очите му се превърнаха в безжизнени топчета за игра, от разцепения му череп рукна кръв. Звярът връхлетя с цялата си тежест върху Маринвил и го залепи обратно за масата. За секунда Джони дори усети миризмата му: суха, сладникава, напомняща на канела, като онези вещества, с които египтяните са обработвали умрелите, за да ги мумифицират. В следващия миг хищникът рухна на земята.

Маринвил си пое дълбоко въздух и отскочи встрани. Наведе се да вдигне чука, готов за повторно нападение; просто нямаше как да е видял сметката на такъв огромен звяр с подобно оръжие…

И все пак вълкът лежеше неподвижно. „Не е ли време да преосмислиш отношението си към Господа на Дейвид Карвър?“ — попита тихичко Тери. Гласът й веднъж се обаждаше от дълбините на съзнанието му, друг път сякаш говореше обесеното момиче.

— Глупости — промърмори Джони. — Просто имах късмет, нищо повече. Като онези случаи на стрелбището в лунапарка, когато успяваш да спечелиш плюшеното мече за приятелката си, нищо че вероятността е била едно към хиляда.

„Нали каза, че си се прицелил твърде високо…“

— Е, сбъркал съм, не може ли? Все едно ти самата не си ми го натяквала по пет-десет пъти всеки ден, кучко недна! — Маринвил трябваше да си признае, че този пресипнал, истеричен глас едва ли му принадлежи. — Не беше ли това твоят любим рефрен през целия ни съвместен живот: „Ти сбърка, Джони, ти сбърка, Джони, ти ужасно много сбърка.“

„Ти ги изостави — продължи Тери, но това, което го накара да се закове неподвижен не бе презрението в гласа й (в крайна сметка това си беше неговият собствен глас, роден в собственото му двуполюсно съзнание), а отчаянието. — Остави ги да умрат. Нещо повече, смееш да отричаш Господ дори след като Го повика на помощ… и Той се отзова. Какъв човек си ти?“

— Човек, способен да направи разлика между Божиите дела и замерването с предмети — тросна се той на обесената жена с червеникаво-русите коси и дупката от куршум в престилката. — Човек, който знае как да се улавя за сламката.

Очакваше и този път Тери да му отговори нещо, но тя замълча. Маринвил възстанови за последен път случката отпреди малко, превъртя всеки момент обратно през съзнанието си, всеки отделен кадър. Най-накрая реши, че цялата тайна се крие в ръката му на бейзболен питчър, който съвсем не е забравил как се мята топката, и в най-обикновеното чукче, което му бе попаднало. Никакви сини светлини, никакви специални ефекти. Ужасът, празнотата и отчаянието, които го обхващаха, бяха временни настроения: те щяха да преминат. Това, което му предстоеше, бе да откачи ремаркето с рудата, като използва същия този чук. Сетне ще се качи на джипката и да се разкара оттук възможно най…

— Не е зле, майсторе! — обади се нечий глас от вратата. Джони рязко се извърна. Срещу него стоеше момчето.

Дейвид. И гледаше вълка. Най-накрая вдигна хладния си поглед към Маринвил.

— Късмет — обясни Джони.

— Мислиш ли, че става дума за късмет?

— Баща ти знае ли, че си излязъл от камиона?

— Знае.

— Ако си дошъл да ме убеждаваш да остана, хич не се и надявай — предупреди го Джони. Наведе се и замахна с чука към големия болт. Не само че не го уцели, ами удари с все сила ръката си в метала. Извика от болка и инстинктивно лапна удареното място. И като си помисли, че само преди минути бе успял да улучи вълка между очите…

Предпочете да не довършва мисълта си. Стисна по-силно чука и отново се наведе над болта. Този път го удари както трябва — не съвсем добре, но достатъчно точно за да го избие.

„И това не е никакъв знак“ — продължаваше да се навива той.

— Ако пък си дошъл да ми пълниш главата с теология, шансовете ти са същите. Виж, ако си решил да дойдеш с мен в Остин…

Така и не се доизказа. Момчето му подаваше нещо.

— Какво е това? — попита, въпреки че добре знаеше. Зрението му не беше чак толкова слабо. Изведнъж усети как устата му пресъхва. „Защо ме преследваш? — попита мислено той, без да е сигурен точно към кого отправя въпроса си, във всеки случай не към момчето. — Няма ли най-сетне да изгубиш дирята ми? Няма ли да ме оставиш на мира?“

— Портфейлът ти — рече Дейвид. Погледът му не помръдваше от лицето на Маринвил. — Падна от джоба ти. Донесох ти го. Вътре е личната ти карта, ако случайно си забравил кой си.

— Много смешно.

— Не се шегувам.

— Тогава какво искащ? — сряза го Джони. — Награда? Добре, дай ми адреса си, ще ти пратя я двайсет долара, я книга с автограф. Или предпочиташ автограф от Албърт Бел? Мога да ти го уредя. Каквото пожелаеш.

Дейвид сведе очи към вълка.

— Доста добър удар. За човек, който не може да уцели неподвижен болт от десет сантиметра разстояние…

— Затваряй си устата, многознайко! Дай ми портфейла и да тръгваме. Ако ли пък не щеш, хвърли ми го. Или дори го задръж…

— Вътре има една снимка. С двама други стоите пред някакво заведение, наречено „Виетконгска вишка“. Предполагам, бар.

— Да, бар — съгласи се Джони. Прокара длан по грапавата дръжка на чука, без да усеща болката. — Високият на снимката е Дейвид Халбърстъм. Много известен писател. Историк. Бейзболен запалянко.

— Повече се интересувам от средновисокия мъж в средата — възрази Дейвид и в този миг нещо в Джони (дълбоко-дълбоко в съзнанието му) предусети накъде бие момчето и какво се кани да изрече. Именно тази част от съзнанието му застена от болка и негодувание. — Мъжът със сивата тениска и шапката на янките. Мъжът, който ми показа китайската мина. Този мъж си бил ти.

— Глупости на търкалета — отвърна му Джони. — Също като останалите небивалици, които дрънкаш от самото начало…

Дейвид Карвър запя:

— „Тогава рекох, докторе… господин Ем Ди…“

Все едно вълкът го беше блъснал втори път в гърдите. Джони изтърва чука на земята.

— Престани! — помоли.

— „…можеш ли да кажеш… от кое ме боли… А той ми вика, йе-йе-йе…“

— Престани! — изкрещя с пълно гърло Джони. Все едно ток го беше пронизал. Все едно лавина бе започнала да се свлича в душата му, готова да помете всичко, за което той се бе убеждавал, че е стъпило на здрави основи. Защо му е трябвало на момчето да идва при него? Защото са го пратили, разбира се. Не е негова вината. Въпросът беше по-скоро защо ужасният господар на момчето така и не щеше да ги остави на мира.

— Раскалс — обясни Дейвид. — Само че в този си състав са известни повече като Йънг Раскалс. Тази ли песен звучеше, когато ти умря, Джони?

Като филмова лента през прожекционен апарат започнаха да се свличат отгоре надолу кадър след кадър на фона на песента „Чувствам се толкова зле“: американски войници, повечето на възраст на единайсетокласници, разпарят задниците на убитите в търсене на скрити съкровища грозен лов на мърша в една още по-грозна война кан тах в кан так. Той самият се завръща при Тери с доза кокаин в дюкяна на панталоните си и маймунка на рамо, намира се на границата на лудостта, задето не е могъл да се насмърка досега. Удря й шамар насред летището, понеже си позволява да каже нещо духовито за войната („неговата война“ — беше се изразила Тери, все едно той беше виновен за нейното избухване), удря я толкова силно, че кръв бликва от устата и носа й. Въпреки че бракът им продължава да крета още година и нещо, всичко свършва именно на изход Б на терминала на „Юнайтед Ерлайнс“ в Ла Гуардия при звука на шамара. Ентрейджиън го рита в крака, докато той се въргаля из праха на шосе номер 50, но не рита литературния лъв, спечелил Националната награда за литература, или единствения бял американски писател, който си струва, а някакъв застаряващ шкембелия, облечен в ненужно скъпо кожено яке — човек, който вече чака Господ да му прати смърт. Ентрейджиън му заявява, че работното заглавие на бъдещата книга на Джони го ядосва, вбесява го толкова, че му идва да излезе от кожата си.

— Няма да се върна там — заяви Джони с дрезгав глас. Не и заради теб, нито заради Стив Еймс, нито заради баща ти, нито заради Мери, нито дори заради целия свят. Няма да се върна. — Вдигна чука и заудря по ремаркето с рудата, все едно подчертаваше собствените си думи. — Чуваш ли какво ти говоря? Губиш си времето. Няма да се върна. Няма, няма и няма!

— В началото не можех да проумея как си могъл да бъдеш ти — продължи да разказва Дейвид, все едно нищо не чуваше. — Намирах се в страната на мъртвите, това ти самият ми го каза. Но ето, че сам беше жив. Така поне си мислех. Въпреки че бях видял белега ти — посочи той китката на Джони. — Ти умря… кога точно? През 66-а? През 68-а? Предполагам, няма особено значение. Когато човек престане да се променя, да чувства, той умира. Всеки път, когато си посягал да се самоубиеш, ти просто си искал да узакониш едно съществуващо положение. Нали така? — Изведнъж се усмихна със съчувствие, толкова невинно, мило и лишено от всякаква осъдителност, че трудно можеше да се опише.

— Джони — заключи, — Господ може да възкреси мъртвите.

— О, Исусе Христе, не ми го споменавай — промълви Джони. — Не искам никой да ме възкресява. Ала гласът му идваше отдалеч.

— Твърде късно е — увери го Дейвид. — Вече го е сторил.

— Да вървиш по дяволите, геройчо, аз заминавам за Остин. Чуваш ли ме? ЗА ШИБАНИЯ ОСТИН!

— Так ще е пристигнал преди теб — предупреди го Дейвид. Все още държеше портфейла — онзи със снимката на Джони, Дейвид Халбърстъм и Дъфи Пинет, застанали пред долнопробния бар „Виетконгската вишка“. Пълна дупка, но с най-добрия джукбокс в цял Виетнам. Истински „Вюрлицер“. Дори и сега Джони си спомняше вкуса на бирата, чуваше песента на Раскалс, ритъма на барабаните, режещия като с нож звук на органа. Спомняше си горещината, гъстата растителност и адската горещина, слънцето, което те удряше като гръм, но най-вече онази песен, която звучеше от всички заведения, от всички радиостанции, от всеки проклет джукбокс; в известен смисъл това беше песента на Виетнам: „Чувствах се толкова зле, попитах семейния лекар какво ми е.“

„Тази песен ли звучеше, когато ти умря, Джони?“

— Остин — опитваше се да настоява писателят, но гласът му изневеряваше. И пак това усещане за раздвоение.

— Ако сега заминеш, Так ще те посреща навсякъде по земята — повтаряше Дейвид с неумолимия тон на надзирател в затвора. Все така държеше портфейла, в който беше погребана омразната снимка. — Не само в Остин. Из хотелските стаи. Из залите за конференция. Ще присъства на обедите, когато се събирате да разговаряте за литература и да разменяте светски клюки. Когато бъдеш с жена, той ще я съблича вместо теб и той ще прави секс с нея. Най-лошото е, че може да живееш дълго по този начин. Ще се превърнеш в кан де лах, в новото сърце на безформеното. Ми ши кан ши. В празния кладенец на окото.

„Няма!“ — понечи да изкрещи за сетен път Джони, но този път нито звук не излезе от гърлото му, а когато посегна да удари отново ремаркето, чукът се изплъзна от ръката му. Краката му се подкосиха, той се строполи на земята и нададе сподавен вик на болка. Усещането за раздвояване се усилваше и той си даде сметка — ужасен и примирен едновременно, че не става дума за плод на въображението. Буквално се разделяше на две. От едната страна оставаше Джон Едуард Маринвил, който не вярваше в Господ и не желаеше Господ да вярва в него; тази му същност искаше да си замине оттук и си обещаваше Остин да бъде само първата спирка. От другата страна стоеше Джони, който искаше да остане. Нещо повече — който искаше да се бие. Който беше навлязъл твърде надълбоко в тази луда гонитба на свръхестественото, за да пожелае да загине заради Дейвидовия Господ, да остави да взривят съзнанието му и да го оставят да изгори като нощна пеперуда, попаднала в пламъка на газова лампа.

„Самоубийство! — крещеше душата му. — Самоубийство! Самоубийство!“

Американски доброволци, оптимисти с погледи на мъртъвци, търсачи на диаманти в човешки задници. Пияница с бутилка бира в ръка изпълзява от хотелския басейн и се хили срещу святкащите фотоапарати. Кръв, стичаща се от разбития нос на Тери, поглед, в който се чете недоумение, докато нечий ангелски глас съобщава посрещачите да очакват полет номер 507 на „Юнайтед Ерлайнс“, пристигащ от Джаксънвил, на изход Б-7. Ченге, което го рита, докато той се въргаля по някаква пуста магистрала. „Това ме вбесява — казва ченгето. — Иде ми да изляза извън кожата си от яд.“

Джони усещаше как сам излиза от собствената си кожа, как нечии ръце го сграбчват и го издърпват от кожата му, все-едно вадят монети от джоба. Като призрак стоеше редом до коленичилия мъж и наблюдаваше как клекналият мъж протяга ръце към небето.

— Приемам — признаваше се за победен клекналият мъж, неспособен да спре сълзите си. — Ще си взема портфейла, по дяволите, дай си ми го.

Видя как момчето се доближава до коленичилия мъж и коленичи на свой ред до него. Видя как коленичилият мъж взима портфейла и го пъха в предния джоб на дънките, под кожените крачоли, за да са му свободни ръцете за молитвения жест, който Дейвид му показва.

— Какво трябва да кажа? — пита коленичилият мъж през сълзи. — Как да започна, какво да кажа?

— Кажи всичко, което тежи на сърцето ти — посъветва го момчето и точно в този миг призракът на свой ред се предаде и се съедини с мъжа. Светлина удари като с гръм земята, за да подпали света, да подпали него самия, като с напалм, а в това време гласът на Феликс Кавалиере запя: „Казах, скъпа, болен съм, ти си моят лек.“

— Помогни ми, Боже — изрече на глас Джони и вдигна ръце пред очите си, та да ги вижда. — О, Боже, моля те, помогни ми. Помогни ми да сторя това, за което съм бил пратен, помогни ми да живея. Господи, помогни ми да заживея отново.

„Настигам те, кучко!“ — предвкусваше то победата. В началото шансовете му изглеждаха повече от отчайващи. След като бе успяло да скъси преднината на жената до някакви си петнайсетина-двайсет метра — шейсет стъпки, — изведнъж се оказа, че мръсницата разполага с допълнителни сили и бе успяла да го изпревари при върха. Веднъж започнала да слиза по склона от обратната страна, Мери скоро успя да увеличи разстоянието между двамата — първо на трийсет, после на седемдесет метра. Защото тя можеше свободно да диша, можеше да осигури необходимото за организма си количество кислород. А тялото на Елън Карвър се оказваше все по-неспособно и за едното, и за другото. Вагиналният кръвоизлив се бе превърнал в същинска пробойна, напаст, от която Елън Карвър щеше да умре в близките двайсет минути… разбира се, ако Так успееше да настигне Мери, нямаше да има повече значение кърви ли Елън Карвър,или не. То щеше да си намери нов дом. Докато се добере до билото обаче, нещо се разкъса в левия бял дроб на жената. При всяко издишване устата и носът й изхвърляха облаци от кървави пръски. А един бял дроб не можеше да осигури достатъчно кислород за тялото да продължи гонитбата.

Но ето, че се случи чудо. Понеже бягаше твърде бързо надолу по склона, а в същото време постоянно се обръщаше да види настига ли я преследвачът й, кучката най-накрая оплете крака, политна надолу по склона и заора в чакъла. Лежеше по очи, с разперени очи, цялото й тяло трепереше. На светлината на звездите двете й ръце напомняха на току-що уловени риби. Так я наблюдаваше как се опитва да се надигне на колене, но безпомощно се отпуска и се строполява повторно на земята.

„Най-после! Най-после! Так ах уан!“

Так успя да подкара тялото на Елън в бледо подобие на бяг, залагайки на карта последните сили на организма й, залагайки и своята собствена сигурност, след като не беше изключено и то да се препъне някъде по пътя, също както гадната кучка. Вместо да поемат и изпускат въздух, дробовете й се бяха превърнали в мехове с червена течност, които изпускаха кръв под налягане. Сетивните органи на Елън работеха с ограничени възможности, готови всеки момент да се изключат. Но Елън все щеше да изтрае още малко. Съвсем малко. Защото целта беше съвсем близо.

Сто и двайсет метра.

Сто и десет метра.

Так се затича към просналата се насред пътя жена, предвкусвайки радостта от новото си превъплъщение.

Мери чуваше нещо да приближава, нещо, което нареждаше безсмислени слова с гърлен глас. Чуваше и стъпките на човешки крака по чакъла. Стъпките приближаваха, но като че ли всичко това нямаше особено значение. Бе убедена, че сънува, че това е само кошмар.

„Ставай, Мери! Трябва да станеш!“

Огледа се и видя нещо (едновременно и ужасяващо, и твърде реално, за да бъде сън), което я застигаше. Косата му се развяваше, едното му око бе изхвръкнало, при всеки дъх от устата му бликаше кръв. На лицето му беше изписано изражение на гладно животно, което изоставя всяка предпазливост и се нахвърля на първата възможна жертва. „СТАНИ, МЕРИ! СТАНИ!“

„Не мога, цялата съм ожулена, тъй и тъй е твърде късно“ — изстена тя мислено в отговор на гласа, но дори докато се оправдаваше, правеше всичко, което е по силите й, да се надигне от земята. Този път успя да прехвърли тежестта си на едното коляно, решена да надвие окончателно проклетата гравитация.

Нещото, което доскоро бе приличало на Елън, вече спринтираше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира в дрехите си. Пищеше и крещеше като обезумяло: рев на ярост, който идваше от дълбините на зажаднялата му за кръв душа.

Мери се изправи и също закрещя и запищя в мига, в който съществото се нахвърли отгоре й. С изцъклени от ужас очи, с уста, разтворена в безгласен зов, тя с всички сили хукна надолу по склона.

Нечия ръка, толкова топла, че чак й призля при допира с нея, я удари между двете лопатки и се опита да сграбчи фланелката й. Мери се приведе и едва не падна. Но ръката вече не я докосваше.

— Кучка! — изкрещя дрезгав глас, който не принадлежеше на човешко същество. Гласът идваше точно иззад нея и този път ръката хвана кичур от косата й. Може би щеше да я задържи, ако косата беше суха, но от потта и мръсотията се бе омазнила. За миг си каза, че усеща пръстите на съществото върху врата си, но това продължи само за миг и тя отново се освободи. Запрепуска надолу по пътя, страхът се смесваше в душата й с чувство на опияняващо облекчение.

Чу нещо тежко да пада на земята зад себе си. Реши се да погледне през рамо и видя, че подобното на Елън същество се е строполило на чакъла и се е свило на кълбо. Ръцете му на няколко пъти се протегнаха, сякаш търсеха напосоки жената, която се бе измъкнала от обсега им.

Мери обърна гръб на съществото и съсредоточи цялото си внимание към мигащия светофар. Вече беше близо…

А в тъмното имаше и други светлини, сигурна беше в това, фарове от кола, които идваха в нейната посока. Хукна право към тях.

Така и не забеляза огромната сянка, която безшумно премина над главата й.

Всичко свърши.

Беше стигнало почти до целта, даже се беше докопало до косата на кучката, но в последния момент онази бе успяла да се отскубне. В мига, в които се бе отдалечила на няколко метра, краката на Елън се преплетоха и Так се озова на земята. Оттам нататък започнаха да се късат кръвоносни съдове и тъкани.

Накрая Елън се озова по гръб, очите й се впериха в звездния небосвод, гласът й изстена в знак на болка и ненавист. Беше толкова близо до целта!

Едва тогава съществото забеляза черния силует в небето, застанал на пътя на звездите като движещ се кръст, и усети последен прилив на надежда.

Беше се сетило за вълка, но го беше отхвърлило заради голямото разстояние. Грешеше обаче, когато мислеше, че вълкът е единственият кан той, способен да понесе бремето на Так.

Имаше и друга възможност.

— Ми хим — промълви съществото със задушен от кръвта глас. — Кан де лах, ми хим, лин ен тоу. Так. Ела при мен. Ела при Так, при древния от древните, при сърцето на безформеното.

Съществото вдигна към небето ръцете на умиращата Елън и орелът се спусна към тях, вперил хищните си очи в безжизненото лице на Так.

— Не гледай към труповете — посъветва го Джони, докато се бореше с ремаркето. Дейвид се опитваше да му помага.

— Не гледам, не бой се — успокои го хлапакът. — Нагледах се на трупове за няколко живота напред.

— Мисля, че така е добре — каза Маринвил и тръгна да заобикаля джипката, когато се спъна. Дейвид го хвана за ръката, въпреки че той можеше и сам да се задържи на крака.

— Внимавай, бабче.

— Мери си приказките, момче!

Беше се спънал в чука. Наведе се да го вземе, канеше се да го хвърли обратно на масата, но размисли и вместо това го пъхна в колана си.

Вдясно от металната спускаща се врата имаше малко командно табло. Джони натисна бутона „НАГОРЕ“, готов за всякакви изненади, но вратата се вдигна към тавана. В помещението нахлу въздух, свеж като в рая небесен, ухаещ на глина и индиански бои. Дейвид вдъхна дълбоко и се усмихна на Джони.

— Приятно е.

— Да, хайде, да се качваме, ще те взема за едно кръгче.

Момчето се качи на предната седалка на джипката, напомняща електрокарчетата, използвани по игрищата за голф. Джони завъртя ключа и двигателят моментално се включи. Докато излизаха през отворената врата, му мина през ума, че в действителност нищо от цялата тази история не се е случило. Всичко е било част от сюжета за бъдещата му книга: фантастична приказка, защо не и черен роман. И в единия, и в другия случай Джон Едуард Маринвил щеше да се докаже в неизследвана досега област. Вярно, подобни книги не можеха да минат съвсем за сериозни, но какво толкова? Стига на него самия да му харесва, нима не беше в правото си да погледне на нещата не чак толкова сериозно? Нямаше нужда да товари всяка своя книга с баласт от тежки мисли и да се опитва така да катери литературните върхове. Новобранците в занаята може би разсъждаваха по този начин, но той вече беше надживял периода.

Нищо не се случваше в действителност. Ставаше дума просто за една невинна разходка със стария кабриолет, в компанията на сина му, върнал се в детските си години. Отиваха в магазина за играчки в центъра на града. Щяха да паркират до количката за сладолед, щяха да се почерпят с по някоя фунийка, може би дори Джони щеше да му разкаже някой спомен от войната или от собственото си детство, без да прекалява — иначе би му доскучал, децата не се интересуват от истории, започващи, с „когато бях на твоята възраст“, това трябваше да го знае всеки баща, примирил се с факта, че светът не се върти около него… Най-добре щеше да разкаже за дебюта си като бейзболист и как онова говедо, треньорът…

— Джони? Всичко наред ли е?

Едва сега Маринвил установи, че отдавна е извел колата на пътя и двигателят работи на празен ход.

— Ъ? А, да, всичко е наред.

— За какво мислеше?

— За деца. Ти си първото дете, с което съм си имал работа от мига… Боже, от мига, в който малкият ми син се записа в Дюк. Ти си добро момче. Малко попрекаляваш с Господ, но иначе си момче на място.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря.

Джони даде още малко на заден ход, обърна и превключи на първа. Щом фаровете на джипа осветиха Мейн Стрийт, две неща веднага му направиха впечатление: първо, железният ветропоказател от рекламата на „Жълтиците на Бъд“ беше паднал, второ, камионът на Стив го нямаше.

— Ако са сторили, както си поискал, предполагам, са някъде по склона — промърмори.

— Ще намерят Мери и ще ни изчакат.

— А дали ще я намерят, как мислиш?

— Почти съм убеден, че ще успеят. Мисля, че тя е добре. Макар да й се размина на косъм. — Дейвид отново се усмихна, личицето му грееше от радост. Джони си каза, че момчето има хубава усмивка. — Мисля, че и ти ще се отървеш. Може би ще напишеш книга за това.

— Обикновено пиша за нещата, които ми се случват. Поукрасявам тук-там ето я новата книга. Но това тук… не знам.

Подминаваха „Американският запад“. Джони се сети за Одри Уайлър, която сега лежеше под развалините на срутения балкон.

— Дейвид, докъде Одри говореше истината? Имаш ли представа?

— Повечето беше истина — отговори Дейвид. И той гледаше по посока на киното, дори се извърна, за да го проследи с поглед, преди да се отдалечат. Когато се обърна отново към Джони, лицето му беше замислено и — така поне си каза Джони — тъжно. — Тя не е била лош човек. Просто е попаднала, без да иска, на нещо като свлачище, което я е понесло.

— И това е било по волята на Господ.

— Да.

— На нашия Господ. На моя и твоя Господ.

— Точно така.

— И Господ е жесток.

— Жесток е.

— Как може на малко момче като теб да му идват подобни мисли?

Наближаваха общинската сграда. Мястото, където бяха убили сестричката на Дейвид и откъдето бяха отвели майка му към непрогледния мрак на злото.

— Идват ми повече, отколкото някога ми се е искало — призна момчето. — Знаеш ли какво е казал Господ на Йов, след като му писнало да слуша постоянните му жалби?

— Предполагам, казал му е да си гледа работата;

— Ъ-хъ. Искаш ли да ти разкажа една много гадна история?

— Целият съм слух.

Джипът преминаваше през пясъчни дюни, наредени като крепостни валове по шосето. Джони вече виждаше последните къщи на града. Искаше да увеличи скоростта, но да превключва на трета, му се струваше излишен риск, като се имаше предвид слабата видимост. Може би не беше лъжа, че се намират в ръцете на Господ, но за Господ се знаеше, че помага на онези, които сами си помогнат. Сигурно затова беше задържал чука.

— Имам един приятел, казва се Брайън Рос. Той ми е най-добрият приятел. Навремето двамата с него построихме Партенона от капачки за бутилки.

— Не думай.

— Наистина. Е, баща му ни помогна малко, но повечето работа свършихме сами. Двамата обичахме да се събираме събота вечер, за да гледаме стари филми на ужасите. Борис Карлов беше любимият ни актьор. Биваше го и във „Франкенщайн“, но в „Мумията“ още повече. Бяхме свикнали да си викаме един на друг: „О, по дяволите, мумията ни преследва, да вървим по-бързо.“ Глупости, нищо повече, но много се забавлявахме. Разбираш ли за какво говоря?

Джони кимна и се усмихна.

— Както и да е. Брайън го блъсна кола, докато отивал на училище с колелото си. Представяш ли си, в осем без петнайсет сутринта е бил пиян до козирката. Мен много-много не ми се вярва…

— Напротив — увери го Джони, — случва се всеки ден.

Дейвид го изгледа с известно недоумение, но кимна в знак на съгласие и продължи:

— Брайън си ударил главата. Черепът му се счупил, мозъкът му бил засегнат. Беше изпаднал в кома и никой не му даваше шанс да оживее, но…

— Нека да отгатна. Ти си се помолил на Господ приятелят ти да се оправи и два дни по-късно, ей така изведнъж, момчето почва да ходи и говори, слава на Исус, нашия Спасител.

— Не ми ли вярваш?

Джони се засмя:

— Напротив, вярвам ти. След всичко, което ми се случи от следобеда насам, подобно нещо ми изглежда напълно логично и правдоподобно.

— Отидох да се помоля на мястото, което двамата с Брайън винаги считахме за по-особено: дървена площадка, която си бяхме построили на едно дърво. Бяхме я кръстили „Виетконгската вишка“.

Джони сърдито го изгледа.

— Ти да не ме будалкаш?

Дейвид поклати глава.

— Не си спомням кой от нас измисли името, но така й викахме. Мислехме, че сме го взели от някой стар филм за виетнамската война, но не си спомням кой. Бяхме си направили табелка, за всичко се бяхме сетили. Това си беше нашето местенце, та точно там отидох тогава и казах… Той затвори очи, за да си припомни какво точно беше казал. — „Господи, помогни му да се оправи. Ако го сториш, и аз ще сторя нещо за теб. Обещавам.“ — Момчето отвори очи. — И Брайън се оправи почти веднага.

— А сега е времето да върнеш услугата. Това ли е гадното в историята?

— Не! Винаги си плащам дълговете. Миналата година с баща ми се обзаложихме, че Пейсърс ще спечелят първенството в НБА и когато изгубих, той се опита да ме освободи от задължението, под предлог, че съм само дете и съм се обзалагал, без да мисля. Може и прав да е бил…

— Много е вероятно дори.

— …И все пак му платих петте долара. Защото не е честно да не дадеш това, което дължиш, както е нечестно и да не си изпълниш обещанието. — Дейвид се примъкна до Джони и заговори по-тихо… Все едно се страхуваше Господ да не подслушва. — Гадното е това, че Господ още тогава е знаел, че ще имам път насам, вече е знаел какво ще поиска от мен в замяна. И е знаел какво трябва да знам, за да успея. Нашите не са религиозни — за тях вярата — това е Коледа и Великден — а до нещастието с Брайън и аз не бях религиозен. Всичко, което знаех от Библията, знаех го от надписите, които сектантите драскат по игрищата: „Евангелие от Йоана, глава трета, стих шестнайсети, Господ толкова възлюбил света“ и т. н.

Минаваха покрай мексиканския бар, чиято табела също беше паднала на улицата. Насреща им беше китайската мина, която напомняше на белосана гробница.

— Кои сектанти?

— Така ги наричаше отец Мартин. Мисля, че той… Мисля, че нещо му се е случило. — Дейвид се умълча за известно време и се загледа в шосето. — Както и да е. Никога не съм искал да знам за Яков и Исав, за пъстрата дреха на Йосиф или за жената на Потифар, не и преди катастрофата с Брайън. По онова време единственото, което искрено ме вълнуваше (Джони си каза, че по същия начин би се изразявал деветдесетгодишен ветеран от войната, спомнящ си отминали сражения), беше дали Албърт Бел някога ще успее да спечели купата.

Той отново обърна сериозното си лице към Джони:

— Гадното се състои в това, че Господ нарочно ме постави в положение да съм му длъжник, че за тази цел не се поколеба да нарани Брайън.

— Господ е жесток.

Дейвид кимна и Джони забеляза, че момчето едва сдържа сълзите си.

— Разбира се, че е жесток. Може и да е по-добър от Так, но пак си е подляр.

— И все пак жестокостта му може да бъде сломена… Така поне разправят, не мислиш ли?

— Ами… може би.

— Във всеки случай приятелят ти е жив, нали?

— Да…

— А може спасяването му да няма нищо общо с теб. Може би някой ден този Брайън ще се окаже екстрасенс и ще лекува спин или рак. Може би ще отбележи точки в шейсет поредни мача.

— Може би.

— Дейвид, нещото, което живее ей там, питам се какво представлява. Имаш ли някаква представа? Дали е индиански дух? Нещо като маниту, като уендиго?

— Не мисля. По-скоро е някаква заразна болест, отколкото дух, да не говорим за демон. Нищо чудно индианците да не са подозирали за съществуването му, а то да е било тук, преди те да дойдат. Много преди това. Так е много-много стар, той е сърцето на безформеното. А мястото, което обитава… Дори не съм сигурен дали това място се намира на земята, дали изобщо принадлежи на триизмерния свят. Так е стопроцентов чужденец, толкова е различен от нас, че мисълта ни е неспособна да го възприеме.

Момчето трепереше и още повече пребледняваше. Може би впечатлението се дължеше на бледата светлина от звездите, но на Джони не му се нравеше.

— Няма нужда да говорим за него, ако това те притеснява. Добре ли се чувстваш?

Дейвид кимна и посочи пред себе си.

— Гледай, това е камионът. Спрели са. Навярно са намерили Мери, не е ли страхотно?

— Страхотно е — съгласи се Джони. Ако съдеше по светлината на фаровете, камионът се намираше на седем-осемстотин метра разстояние. Двамата се умълчаха, всеки замислен за нещо свое. Джони най-вече си задаваше въпроси относно собствената си идентичност: вече не беше абсолютно сигурен кой е. Обърна се към момчето с намерение да го попита дали няма надежда да са останали още консерви със сардина (толкова гладен беше, че би се нахвърлил и на студен боб), когато изведнъж в главата му избухна ослепителна, но напълно безшумна експлозия. Облегна се инстинктивно назад и усети как рамене му конвулсивно потръпват. Нададе сподавен вик, устните му се изкривиха в болезнена гримаса, напомняща на маската на цирков клоун. Останал без водач, джипът заплашително поднесе.

Дейвид се пресегна и сграбчи кормилото секунда, преди, да излязат от пътя и да се прекатурят в пропастта. Джони вече беше отворил очи. Натисна машинално спирачките и от инерцията момчето политна напред. След секунда джипът закова на едно място, на някакви си двеста метра от камиона. Виждаха се обагрени в червено силуети на хора, които ги наблюдаваха.

— Да му се не види! — поемаше си дъх Дейвид. — Само секунда и щяхме…

Джони го изгледа замаян и смаян едновременно, сякаш го виждаше за пръв път през живота си. Лека-полека погледът му се избистри и той дори понечи да се засмее.

— Много си прав, момчето ми. Гласът му обаче бе някак безсилен — като на човек, който току-що е преживял шок. — Благодаря, Дейвид.

— Бомба, пратена от Господ ли беше?

— Какво?

— И то доста мощна. Като със Савел по пътя за Дамаск, когато пердето паднало от очите му и той отново прогледнал. Отец Мартин ги нарича бомби, пратени от Господ. Ти току-що стана жертва на такава, нали?

Джони установи, че за нищо на света не иска да погледне Дейвид, страхуваше се от това, което хлапакът щеше да прочете в погледа му. Затова се преструваше, че наблюдава хората около камиона.

Едва сега си даде сметка, че Стив не се беше възползвал от широкия път, за да обърне; камионът си стоеше обърнат на юг, към върха на склона. Разбира се. Стив Еймс беше хитър тексасец, навярно разбираше, че развръзката може още да не е настъпила. И беше прав. Както беше прав и Дейвид — наистина трябваше да отидат до рудника; с тази разлика, че момчето не беше толкова прав в някои други свои предположения.

„Овладей се — подкани го Тери. — Овладей се, че да издържиш погледа ми, без да трепнеш. Знаеш как, нали?“

Да, знаеше. Спомни си думите на един стар професор по литература, казани отдавна-отдавна, по времето, когато динозаврите бродеха по земята, а Ралф Хоук беше треньор на янките от Ню Йорк. „Лъжата е художествена измислица — беше казало старото влечуго с престорена, цинична усмивка — художествената измислица е в основата на изкуството, значи цялото изкуство е само една лъжа.“

„А сега, дами и господа, нека всички видим как ще упражня силата на изкуството върху този нищо неподозиращ млад пророк.“

Маринвил се обърна към Дейвид и отвърна на загрижения му поглед с небрежна, леко подигравателна усмивка.

— Никакви бомби, никакъв Господ. Съжалявам, Дейвид, но трябва да те разочаровам.

— Тогава какво се случи?

— Малък пристъп. Изведнъж пред очите ми всичко се възстанови и получих пристъп. Като млад ми се случваше веднъж на всеки три месеца. Вземах редовно лекарства и се отървах. Като започнах да пия на четиридесет — така де, на трийсет и пет, пък и не зависи само от пиенето — пристъпите се подновиха. Всъщност те са причината да се опитвам да откажа алкохола. Това, на което стана свидетел… Джони се спря, сякаш пресмяташе — е първият от няколко месеца насам. И не се дължи нито на алкохола, нито на кокаина. Само на големия стрес.

Подкара колата. Не искаше да поглежда повторно към Дейвид, иначе щеше да излезе, че сам не вярва на думите си. Подобни разсъждения може би бяха плод на преследващата го параноя, но Джони знаеше, че не е така. Момчето беше надарено със способността да вижда нещата около себе си… като същински старозаветен пророк, който се е родил в старозаветната пустиня.

По-добре да си гледа пътя, да пази тайните за себе си, поне на първо време.

С крайчеца на окото си виждаше, че Дейвид продължава да го наблюдава.

— Истина ли ми говориш, Джони? — попита най-накрая момчето. — Да не ме баламосваш?

— Самата истина — отговори Маринвил, без да се обръща към него. — Не те баламосвам.

Дейвид не каза нищо повече… Но продължаваше да му хвърля любопитни погледи. Джони си каза, че усеща очите му върху себе си, все едно нечии нежни, опитни пръсти се промушват през открехнатия прозорец, опитвайки се да напипат дръжката.

Так стоеше на ръба на ямата, впил нокти в изгнилата кора на отдавна съборено дърво. За орловия му поглед не беше трудно да различи колите по пътя дори от това разстояние. Виждаше и двата силуета на предната седалка на джипката: зад волана седеше писателят, до него — момчето.

Дрисливото християнче.

Все пак бе дошло.

И двамата бяха дошли.

Так само веднъж бе успял да проникне в съзнанието на момчето, беше се опитал да го сплаши, да го отпрати, преди да е намерил човека, когото търсеше. Но не беше успял. „Моят Бог е силен“ — беше му отвърнало християнчето и очевидно беше право.

Но имаше още време да се види кой кого. Богът на момчето трябваше да докаже толкова ли е силен наистина.

Джипката закова спирачки на няколко метра от камиона. Писателят и момчето оживено разговаряха. Дама на момчето се приближи към тях с пушка в ръка, но откритият автомобил тръгна отново и той спря. След миг и всички — всички оцелели — се събраха заедно, напук на усилията на Так.

И все пак не всичко беше изгубено. Тялото на орела нямаше да издържи дълго — час, два най-много, но точно в момента пращеше от сила. Так разполагаше с изключително опасно оръжие и знаеше как да се възползва най-пълноценно от него. Ето, точно в мига, в който дама прегърна своето дамане, по негово желание перушината на орела настръхна заплашително. (Так бързо изгубваше способността си да разсъждава на езика на човеците, малкият мозък на орела не можеше да побере толкова богат речник, затова и се връщаше обратно към простичкия, но красноречив език на безформеното.)

Вдигна се във въздуха и на широки спирали започна да се спуска към черната дупка на шахтата. Кацна пред нея и нададе своето мощно „куоооук!“, докато ноктите му ровеха земята в търсене на здрава опора. Трийсетина метра навътре в галерията се забелязваше розово сияние. Так го погледна за миг, остави първичния мозък на птицата да усети върху себе си въздействието на ан так-а, сетне на подскоци се скри в тунела. Вляво от входа имаше малка ниша. Орелът се примъкна до нея и зачака.

Чакаше всички, но най-вече християнчето. Щеше да пререже гърленцето му с мощните нокти на златния орел, да избоде двете му очи. Преди другите да разберат какво става, християнчето щеше да е мъртво. Преди самият ос дам да проумее какво му се случва, щеше да умре… и то сляп.

Стив беше взел одеяло — старо, овехтяло, най-обикновено одеяло, с което да покрие мотора на шефа си, в случай че той наистина се откаже да го кара чак до Западния бряг и го прехвърли на помощника си. Когато Джони и Дейвид спряха до камиона, Мери Джаксън ги посрещна увита в одеялото. Стив беше вдигнал наполовина задната врата на камиона и Мери седеше с провесени навън крака, стиснала двата края на одеялото пред гърдите си. Със свободната си ръка държеше бутилка кола. Имаше чувството, че през целия си живот не е попадала на толкова вкусна напитка. Косата й бе плътно прилепнала към черепа, като старовремски шлем. Ококорените й очи се взираха в тъмното. Въпреки одеялото цялата трепереше и се убеждаваше, че навярно бежанците се чувстват също като нея. Имаше усещането, че е преживяла пожар или земетресение. Сякаш да допълни картината от новинарските емисии, Ралф се завтече да прегърне сина си, без да изпуска нито за миг тежкокалибрената пушка. Толкова беше развълнуван, че дори не усети как Дейвид рита безпомощно.

Мери скочи на земята и леко залитна. Краката й се подкосяваха от умора. „Бягах да спася живота си — мислеше си тя. — Ще ми е доста трудно да обясня какво е да бягаш не за безплатна храна, не за златен медал, не за да хванеш заминаващия влак, а за собствения си шибан живот.“ Синтия я хвана за ръката.

— Добре ли си?

— Ще се оправя — увери я Мери. — Дай ми пет години и няма да ме познаеш.

Стив ги настигна.

— Никакви следи от нея. — Навярно имаше предвид Елън, предположи Мери. Стив ги подмина и отиде да посрещне Дейвид и Маринвил. — Дейвид? Добре ли си?

— Да — отговори момчето. — И Джони е добре.

Стив погледна с пълно безразличие човека, когото трябваше да охранява.

— Така ли?

— Мисля, че да — рече Маринвил. — Случи ми се… — Погледна Дейвид за помощ. — Ти кажи, заек. Нали си всезнайко…

Дейвид вяло се усмихна.

— Той просто размисли. А ако търсиш майка ми… онова, което се беше вселило в майка ми… напразно. Тя е мъртва.

— Сигурен ли си?

Дейвид посочи с пръст нагоре.

— Ще намерим тялото й на половината път до върха. — И след като напразно се опита да говори с тон на безпристрастен наблюдател, добави: — Не искам да я виждам. Искам да кажа, докато я местите от шосето. Татко, ти също не трябва да я гледаш.

Мери се приближи до останалите. В движение масажираше бедрата си — там, където най-много я боляха мускулите.

— Тялото на Елън беше напълно изтощено и затова съществото не можа да ме настигне. Принудено е да се прибере обратно в дупката си, така ли?

— Да-а…

Никак не й се понрави колебанието в гласа на Дейвид. Сякаш само предполагаше, без да знае със сигурност.

— Имало ли е къде другаде да се всели? — попита за всеки случай Стив. — Има ли други хора там горе? Някой отшелник? Стар златотърсач?

~ Не — успокои го Дейвид, този път по-уверено.

— Паднало е и няма сили да се надигне повторно — заяви победоносно Синтия и размаха юмрук към обсипаното със звезди небе.

— Дейвид? — обърна се Мери към момчето. — Още не сме свършили със задачата си, нали? Дори и онова да се е прибрало обратно в дупката си. Права ли съм? От нас се очаква да запечатаме шахтата.

— Най-напред трябва да затворим ан така — кимна Дейвид, — след това и галерията. Трябва да оставим всичко така, както е било, преди миньорите да го разровят.

Момчето потърси с поглед баща си, който го прегърна през рамо.

— Както кажеш, Дейвид.

— Аз съм на разположение — обади се Стив. — Чакам с нетърпение да видя къде се крие онзи мръсник.

— Така или иначе, аз бърза работа нямам — присъедини се Синтия.

Дейвид се спогледа с Мери:

— Разбира се, че и аз оставам. След като Господ ми показа как да избягам, не мога да откажа. Пък и трябва да помисля за Питър. То уби мъжа ми, мисля, че му дължа нещо като отмъщение.

— Имам два въпроса — обади се последен Джони. — Първо, какво ще стане, щом всичко това свърши? Какво изобщо ще стане с това място? Ако от минно дружество „Деспърейшън“ се върнат и решат да продължат работа, рано или късно пак ще отворят китайската мина. Нали? Така че какъв е смисълът?

Дейвид се ухили на въпроса му. Мери изтълкува това като израз на облекчение, все едно се беше тревожил да не го попитат нещо по-трудно.

— Това не е наш проблем, да му мисли Господ. Нашата задача е да затворим ан так-а и тунела, който го свързва с външния свят. Свършим ли, качваме се на камиона и не се обръщаме назад. Какъв е другият ти въпрос?

— Мога ли да те почерпя сладолед, щом всичко тук свърши благополучно? И да ти разкажа някой от спомените си от войната?

— Разбира се. Стига да ми позволиш да те спра, когато започна да се отегчавам.

— Аз никога не разправям отегчителни истории — навири нос Джони.

Момчето прегърна Мери през кръста и я поведе обратно към камиона. Опря глава в скута й, все едно я беше избрал за своя нова майка. Тя си каза, че в крайна сметка може и да си поиграе на такава за известно време. Стив и Синтия се качиха отпред в кабината; Ралф и Джони Маринвил щяха да седнат на земята в отсрещния край на товарното отделение.

Когато камионът спря насред пътя, Мери усети как Дейвид се вкопчва в нея и го прегърна праз раменете. Бяха стигнали мястото, където майка му се беше разделила с живота. Момчето дишаше на пресекулки. Жената го хвана през раменете и го придърпа към себе си. Дейвид се остави да го водят, като отпусна глава на гърдите й. Но продължи да диша все така напрегнато, докато фланелката й се намокри от първите му сълзи. Застанал срещу двама им, баща му криеше лицето си в шепи.

— Няма нищо, момчето ми — прошепна Мери и го погали по косите. — Няма нищо.

Чу се затръшването на двете врати отпред. Нечии стъпки застъргаха по чакъла, докато най-накрая Синтия Смит не възкликна ужасена:

— О, Боже, погледни я!

— Мълчи глупачко, ще те чуят — сгълча я Стив.

— Да ми се не знае — съгласи се Синтия.

— Хайде, помогни ми.

Ралф отмести длани от лицето си, избърса с ръкав сълзите и се премести от другата страна на камиона, за да прегърне Дейвид. Момчето потърси ръката му и я улови в своята.

Отвън се чуваше как Стив и Синтия пристъпват по камънака, докато влачат Елън встрани от пътя. Настъпи кратка пауза, момичето тихо изпъшка, след което стъпките им отново се приближиха. Мери си каза, че ей сега Стив ще се появи на вратата и ще изръси някоя опашата лъжа пред Ралф и сина му — глупост от рода как блажено се усмихвала Елън, все едно смъртта я е заварила насред приятен сън, или нещо такова. Опита се да го предупреди по телепатичен път: „Недей, никой не иска от теб да говориш безсмислени лъжи, можеш само да утежниш нещата. Двамата са били в Деспърейшън, видели са с очите си какво се случва там, не се опитвай да ги будалкаш какво е станало тук.“

Стъпките спряха. Синтия измърмори нещо под носа си, Стив й отговори. След което двамата се прибраха обратно в кабината, вратите отново се затръшнаха, моторът изрева и машината потегли. Дейвид остана още секунда-две притиснат до Мери, преди да вдигне глава:

— Благодаря.

Тя му се усмихна, но момчето забеляза, че и тя е плакала.

— Винаги съм на твое разположение — отвърна Мери и го целуна по бузата. — Сериозно.

Положи ръце върху коленете си и се загледа през отворената врата към облаците прах, които се вдигаха след камиона. Насреща й продължаваше да примигва светофарът, жълта искрица сред безкрайния мрак, с тази разлика, че този път се отдалечаваха от него. Светът — онзи, за който Мери винаги бе мислила, че е един-единствен — сякаш също се отдалечаваше от нея. Алеите в парка, ресторантите, Ем Ти Ви, гимнастическият салон, разгорещен през свободните следобеди — всичко това си отиваше безвъзвратно.

„А е толкова лесно — размишляваше тя. — Също като да изпуснеш монета през дупката в джоба си.“

— Дейвид? — попита Джони. — Знаеш ли точно как Так се е вселил в Риптън?

Момчето поклати глава.

Джони кимна в знак, че не е очаквал друг отговор, и се облегна назад, опирайки глава в металната преграда. Мери си каза, че колкото и досаден човек да е Маринвил, все пак го харесва. И то не само защото се беше върнал с Дейвид; беше го харесвала от самото начало… е, поне от мига, в който двамата търсеха оръжие при полицаите. Беше го изплашила, но той бе съумял да се измъкне. Навярно хора като него изграждат втора кариера, измъквайки се от последиците на първата. А когато не се правеше на глупак, можеше да бъде забавен.

До него лежеше карабината трийсети калибър. Без да поглежда, Джони я напипа в тъмното, взе я и я сложи на скута си.

— Подозирам, че ще изпусна беседата си за утре вечер — оплака се Маринвил. — Щеше да бъде на тема: „Пънкове и пост-литерати: американският литературен стил на двайсет и първи век“. Ще трябва да върна аванса на организаторите. „Мъка, мъка, Джордж и Марта“. Цитат от…

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ — изпревари го Мери. — Едуард Олби. Не сме всички неграмотни.

— Извинявай — изгледа я смаян Джони.

— Обещай ми да впишеш това извинение в дневника си — настоя тя, без да има ни най-малка представа за какво говори. Маринвил наклони глава, изгледа я за миг навъсен и накрая прихна да се смее. След малко Мери се зарази от смеха му, после Дейвид, накрая и Ралф. За едър човек като Ралф смехът му звучеше прекалено пискливо, досущ като на герой от анимационно филмче. Като си го помисли, на Мери й стана още по-весело. От смях вече я заболяваше празният стомах, но не можеше да се сдържи.

Стив блъсна по преградата между кабината и товарното отделение. Не можеше да се разбере дали и той се забавлява или се притеснява.

— Какво става там?

Джони Маринвил изрева обратно като същински лъв:

— Не е твоя работа, тексаски неграмотнико! Тук се говори за литература!

Мери чак крещеше от удоволствие. С една ръка се държеше за корема, с другата — за гърлото. Така и не успя да се успокои до мига, в който спряха да се изкачват и камионът прекоси билото на хълма. Изведнъж всякакво чувство за хумор я напусна. Както и останалите, които на свой ред се умълчаха.

— Усещаш ли? — попита Дейвид баща си.

— Да…

Мери почувства, че трепери. Опита се да си спомни беше ли треперила преди малко, докато се смееше, но не можа. Да, нямаше място за съмнение, всички усещаха нещо. Може би щяха да го усетят още по-добре, ако бяха дошли по-рано, ако трябваше да минат по същия път преди онова кървящо същество зад нея да…

„Избий си тази мисъл от главата, Мер. Изгони я вън от дома си и залости вратата след нея.“

— Мери? — погледна я Дейвид.

Тя се обърна към него:

— Остава още малко.

— Добре.

Пет минути по-късно — минути, които им се сториха часове — камионът спря и вратите отпред се отвориха. Стив и Синтия се показаха.

— Слизайте, момчета — подкани ги Стив. — Спирка последна.

Мери с усилие се добра до изхода. При всяко движение присвиваше очи в болезнена гримаса. Нямаше място, което да не я боли, но най-зле беше с краката. Ако беше седяла още известно време на пода в камиона, навярно не би могла изобщо да се движи.

— Джони, дали пазиш онзи аспирин?

Маринвил й подаде шишенцето. Тя изсипа три хапа в шепата си и ги прокара с остатъка от колата. След което се присъедини към останалите.

Намираха се на дъното на китайската мина, за тях това беше първо посещение, за нея — второ. Служебната постройка беше близо — само като си помислеше какво се крие вътре и колко близо бе самата тя да свърши като останалите, на Мери й идваше да закрещи от ужас. Погледът й обаче се спря на полицейската кола: шофьорската врата зееше все така отворена, капакът на мотора стоеше все така открехнат, въздушният филтър се въргаляше все така на земята.

— Прегърни ме през кръста — обърна се към Джони. Той се подчини, без да крие изненадата си.

— Сега ме заведи до колата.

— Защо?

— Имам да свърша една работа.

— Мери, колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим — предупреди я Дейвид.

— Само за секунда. Хайде, Шекспир, да вървим.

Маринвил й помогна да се добере до колата. С едната си ръка я придържаше през кръста, с другата стискаше карабината. Мери си даваше сметка, че Джони усеща как трепери, но в това лошо нямаше. Беше й нужно да си възвърне смелостта, затова гневно прехапа устни и възстанови в паметта си цялото пътуване от магистралата до града: как беше седяла до Питър зад металната решетка, как миризмата на собствения й страх се смесваше с одеколона на ченгето, как нито вратите, нито прозорците имаха дръжки… И как тя трябваше да гледа изгорелия врат на Ентрейджиън и онова тъпо мече с умрял поглед, което бяха залепили на таблото.

Мери пъхна глава в изоставеното леговище на Ентрейджиън — по-скоро леговище на Так, поправи се тя — и откъсна мечето от таблото. Празните му очи на безжизнен кан той гледаха право в нейните, сякаш искаше да знае каква е цялата тази глупост, кое зло можеше да се поправи по този начин.

— Е — просъска Мери — най-напред ще започнем с теб, копеле недно.

Захвърли играчката на каменистата земя и започна да я тъпче. Натискаше здраво и безмилостно, докато усети как нещо се къса под крака й. Откакто бе започнал този кошмар, никога не се бе чувствала толкова близо до радостта.

— Не ми обяснявай — каза Джони. — Това е някакъв нов вариант на психотерапия. Символично себедоказване, предвидено за особено стресови моменти от живота, нещо като признание, че „да, точно така, прекараха те, но“. Или…

— Не говори — спря го тя, без да го нагрубява. — Вече можеш да ме пуснеш.

— А трябва ли? — Джони не отмести ръката си. — Тъкмо започнах да заучавам топографията.

— За твое голямо съжаление не съм географска карта.

Джони отдръпна ръката си и двамата се върнаха при останалите.

— Дейвид? — попита Стив. — Това ли е мястото?

Показваше квадратната дупка, която Мери беше забелязала при бягството си, но, на която не бе обърнала особено внимание. Тогава си имаше други проблеми, най-вече да си спаси живота, но сега я обзе лошо предчувствие, от което краката й отново отмаляха. „Е — мислеше си, — поне видях сметката на мечето. Ако пак ме натикат на задната седалка, поне няма да го гледам в празните очи. Всяко зло за добро.“

— Това е — отговори Дейвид. — Китайската мина.

— Кан так в кан тах — рече замислено баща му.

— Да.

— И ние трябва да я вдигнем във въздуха? — разсъждаваше Стив. — С какво, ако не е тайна?

Дейвид посочи малката бетонна къщичка до служебната сграда.

— Най-напред трябва да влезем там.

Всички се насочиха към склада с експлозиви. Ралф разтърси катинара и насочи карабината към него.

— Стойте надалеч — предупреди ги Ралф. — По филмите номерът винаги минава, но в реалния живот, кой знае…

— Секунда, секунда — спря го Джони и хукна обратно към камиона. Чу се как рови из кашоните в товарното отделение, преди да извика победоносно: — Ха-хаа! Ето къде си се скрил, изрод неден.

Върна се с в ръка черна мотоциклетистка каска и я подаде на Ралф.

— Луксозна кофа за глава. Много рядко я слагам, защото ми идва твърде много. Само да я сложа, ме хваща клаустрофобията. Я, опитай.

Ралф сложи каската ни и заприлича на герой от научнофантастичен филм. Джони отстъпи крачка назад, а Ралф се обърна отново към катинара. Останалите също се отдалечиха, а Мери сложи ръка върху рамото на Дейвид.

— Защо не се обърнете на другата страна? — изломоти Ралф.

Мери очакваше Дейвид да му възрази — да се загрижи за баща си, пък макар и без особени основания, би било естествено, след като за последните два часа бе изгубил другите двама членове от семейството си, — но момчето мълчеше. Лицето му представляваше размазано, бледо петно насред мрака. Не беше възможно да види изражението му, но усещаше вълнението.

„Може би е разбрал, че всичко ще бъде наред — успокои се Мери. — Във видението, което… А може би…“

Не искаше да довърши мисълта си, но тя сама се продължи:

„…може би просто знае, че друг избор няма.“

Настъпи мълчание — прекалено дълго, каза си Мери сетне карабината глухо изгърмя. След малко Мери дочу изненадан птичи крясък — куооооук! — и нищо повече… Едва сега си зададе въпроса защо Так не беше пратил срещу тях животните по същия начин, по който ги беше изправил срещу жителите на града. Може би, защото шестимата представляваха нещо специално? И така да беше, само на Дейвид се дължеше по-специалното в групата им — както един футболен отбор може да се прояви с майсторството на един-единствен добър играч.

Обърнаха се отново към Ралф, който се бе навел над катинара, за да го огледа по-отблизо.

— Още веднъж — направи той жест към останалите да се обърнат.

Те го послушаха и чуха втори гърмеж. Този път птицата не се обади. Мери си помисли, че каквото и да е било създанието, издало онзи крясък, вече трябва да е далеч. Макар че така и не си спомняше да е чула плясък на криле: как ли би могла, след като в ушите й отекваха изстрелите…

При третото дръпване катинарът се отскубна от прерязаната скоба. Ралф го измъкна и го захвърли. Когато свали каската, на лицето му грееше широка усмивка.

Дейвид изтича до него и двамата плеснаха ръце.

— Добър изстрел, татко!

Стив отвори вратата и надникна в склада.

— Леле, тъмно е като в рог.

— Няма ли ключ за осветлението? — попита Синтия. Щом няма прозорци, трябва да има лампи.

Стив прокара ръка по стената.

— Внимавай за паяци — предупреди го Мери.

— Намерих го — отвърна Стив, но колкото и да натискаше с ключа, светлина не се появи.

— Някой да си пази фенера? — попита Синтия. — Своя май го забравих в проклетото кино.

Никой не отговори.

— На ти сега — ядоса се Джони. — Не ставаме за скаути.

— Има фенер в камиона, зад седалката — припомни си Стив. — Под пътните карти.

— Защо не отидеш да го вземеш? — подкани го Маринвил, но за секунда-две шофьорът не помръдна от мястото си. Наблюдаваше шефа си със странно изражение, което Мери не можеше да проумее. Джони също. — Какво? Да не се е случило нещо?

— Не — поклати глава Стив. — Поне нищо лошо, шефе.

— Тогава действай.

Стив Еймс отбеляза точния миг, в който командването на малката им войскова единица беше поето от Джони. Мигът, в който шефът му влезе в ролята си на шеф. „Защо не отидеш да го вземеш?“ — беше казал Джони. Не беше въпрос, а същинска заповед. Първата, която Стив получаваше, откакто напускаха Кънектикът. Викаше му „шефе“ (до мига, в който Маринвил изрично му забрани) заради традициите в развлекателния бизнес: в театъра сценичните работници викат на режисьора „шефе“; при филмовите снимки — също; по време на турне момчетата за всичко се обръщат и към главния мениджър, и към музикантите от състава пак с „шефе“. Стив просто си беше върнал някои стари професионални навици, но никога не беше смятал Джони за истински шеф, нищо че имаше властен глас, стоеше с високо вдигната глава и усилено се правеше на човек, на когото всичко му е ясно. Сега обаче нещата се променяха, а и след като Стив го бе нарекъл „шефе“, Джони дори не възрази.

„Защо не отидеш да го вземеш?“

Най-обикновен въпрос, някакви си шест думи, но вече нищо не беше както преди.

Кое се беше променило? Кое по-точно?

— Не знам — каза сам на себе си Стив, докато отваряше вратата на камиона и започна да рови зад седалката си. — Ей на, не знам.

Фенерът, който работеше с шест батерии, беше скрит под цял куп измачкани пътни карти, заедно с аптечката и картонена кутия с няколко сигнални ракети. Натисна копчето, увери се, че крушката свети, и се върна при останалите.

— Първо погледнете за паяци — заръча Синтия. Правеше се уж че води нормален разговор с приятели, но гласът й я издаваше. — Паяци и змии както в оная стара песен. Господи, не мога да ги понасям.

Стив влезе в склада за експлозивите и освети най-напред пода, след това стените и накрая тавана.

— Не виждам паяци — успокои я той. — Нито змии.

— Дейвид, застани пред вратата — помоли го Джони. Ако видиш или чуеш нещо…

— Ще извикам — обеща Дейвид. — Няма страшно.

Стив забеляза някаква табела, напомняща на надпис в ресторант: „АКО ОБИЧАТЕ, ИЗЧАКАЙТЕ СЕРВИТЬОРКАТА ДА ВИ НАСТАНИ“. Само дето тук беше написано с големи червени букви:

На стената в дъното бяха забити дебели железни шипове. По тях висяха метални жици и дебели кабели. За детонаторите, предположи Стив. Покрай лявата и дясната стена стояха два дървени сандъка. На единия пишеше: „ДИНАМИТ“, „ДЕТОНАТОРИ“ и „РАБОТИ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ“. Върху другия се мъдреше по-лаконичен надпис на оранжев фон: „ВЗРИВ“. Беше заключен с катинар.

— Тук държат сигурно АНБ-то — посочи Джони заключения сандък.

— Откъде знаеш такива подробности? — учуди се Мери.

— Отнякъде съм ги подочул — отвърна й разсеяно той.

— Е, ако си мислиш, че ще гръмна и този катинар, не си прав — обади се Ралф. — Имате ли идея как да го отключим?

— По принцип да, но в момента свършихме идеите — отговори му Джони, все едно въпросът не беше негова грижа.

Стив направи крачка към сандъка с динамита.

— Там няма нищо — предупреди го Джони, без да мърда от мястото си.

Колкото до динамита, беше прав, но сандъкът не беше празен. Някой беше натъпкал вътре трупа на мъж. Бяха го застреляли в главата. Над изцъклените му очи, които сега наблюдаваха шофьора, беше прилепнал кичур коса с неопределен цвят.

Стив си пое дълбоко въздух, за да не усеща миризмата надвеси се над убития и се опита да откачи връзката ключове, която висеше на колана му.

— Какво има? — попита Синтия и направи крачка към него. В същия миг някаква хлебарка изпълзя от отворената уста на мъртвеца и запъпли по брадичката му. Стив усети тихо шумолене под тялото. Може би други хлебарки. А може би някоя от любимите змии на Синтия.

— Нищо — спря я той. — Стой по-далеч.

Ключодържателят се опъваше. След няколко неуспешни опити да извие желязната закопчалка, защипана за гайката на колана, Стив откъсна самата гайка. Затвори сандъка и отиде до отсрещния. Джони стоеше неподвижен на три крачки от вътрешната страна на вратата и замислено гледаше мотоциклетистката каска.

— Бедни ми Йорик. Аз го познавах…

— Джони? Добре ли си?

— Добре съм — усмихна се той лъчезарно, на Стив… И все пак изглеждаше разтревожен.

Стив подаде ключовете на Ралф:

— Все някой ще пасне, не мислиш ли?

При третия опит Ралф улучи подходящия ключ и отмести капака на сандъка с надпис „ВЗРИВ“. Секунда по-късно и петимата любопитно огледаха съдържанието му. Вътре имаше три отделения, като двете странични бяха празни. Това в средата беше наполовина натъпкано с дълги торби от зебло. Тук-там между торбите се виждаха парченца от бялото вещество: на Стив му приличаха на птичи изпражнения. Стив вдигна една от торбите, която приличаше на парче лебервурст, и тежеше около пет килограма. Върху нея бяха изписани буквите „АНБ“. Под тях беше допълнено с червено: „ВНИМАНИЕ: ЛЕСНО ЗАПАЛИМО, ЕКСПЛОЗИВ“.

— Това добре — заключи Стив, — но как ще ги взривим без детонатор? Прав си, шефе, нито динамит е останал, нито шашки. Само някакъв тип с прическа трийсети калибър. Началникът на бригадата, предполагам.

Джони погледна първо Стив, сетне и останалите:

— Отидете при Дейвид. Искам да поговоря със Стив насаме.

— Защо? — попита Синтия.

— Защото имам да му казвам нещо — отговори й Джони с неподозирана любезност. — Нещо, което все съм отлагал. Искам да му се извиня. По принцип не обичам да се извинявам, ако всички ме слушате, съвсем няма да мога.

— Не мисля, че сега му е времето… — опита се да възрази Мери.

Шефът отдавна му правеше знаци с поглед — знаци, че няма време за губене, затова Стив се намеси:

— Всичко е наред, няма да се бавим.

— И не си отивайте с празни ръце — напомни им Джони. — Нека всеки вземе по една торба, днес е Денят, на независимостта.

— Докато не намерим с какво да ги взривим, ще си останем в Нощта на робството — отвърна Ралф.

— Искам да знам какво става тук — настояваше Синтия. Явно се беше разтревожила.

— Нищо особено ~ опита се да я успокои Джони. — Честна дума.

— Не ме лъжи — обиди се Синтия, но в крайна сметка грабна една торба и излезе.

Преди обаче Джони да е казал нещо, в склада се промъкна Дейвид. По бузите му все така стояха зелените петна от сапуна, а от безсънието клепачите му бяха зачервени. Стив навремето бе имал среща с едно момиче, което си беше сложило подобен грим. Но докато мадамата се бе направила на красива, Дейвид спокойно можеше да уплаши минувачите.

— Всичко наред ли е? — попита Дейвид. Погледна за малко Стив, но очевидно говореше на Джони.

— Да. Стив, би ли подал на Дейвид торба АНБ?

Дейвид остана за миг неподвижен и замислено сведе очи.

Изведнъж се сепна и стрелна Джони с поглед:

— Искам да ти погледна в джобовете. Във всички джобове.

— Какво… — смая се Стив.

Но Джони се усмихна и му намигна да мълчи. Изглеждаше като човек, който е опитал ново ястие и се чуди дали му харесва.

— Дейвид знае какво върши.

Обърна джобовете на дънките си и започна да подава една след друга вещите на Стив — прословутия си портфейл, ключовете, чукчето, което беше затъкнал в колана… Наведе се, за да може момчето да погледне в джоба на ризата му, най-накрая разкопча панталоните си и ги смъкна. Отдолу носеше сини, стегнати слипове, скрити донякъде от натежалото му шкембе. Тексасецът се сети за богатите, застаряващи типове, които се разхождат по плажовете. Познаваше се, че са богати не само по ролексите и марковите тъмни очила, но по самия факт, че си позволяваха да се показват в подобно оскъдно облекло. Все едно, щом доходите ти надвишат определена цифра, коремът ти се превръща от недостатък в предимство.

Поне гащите на шефа бяха памучни, не от онези, ластичните.

Джони вдигна ръце над главата, показвайки всяка подробност от тялото си на Дейвид, след което си обу отново дънките.

— Доволен ли си? Ако трябва, да си събуя ли ботушите?

— Няма нужда — спря го Дейвид. Лицето му издаваше не точно тревога, но известна почуда. — Хайде, говорете си, но не се бавете.

И остави двамата насаме.

Писателят отиде в дъното на склада, възможно най-далеч от вратата. Стив го последва. Задушаваше се от вонята на разложения труп в сандъка и му се искаше по-скоро да напусне тясното помещение.

— Проверяваше дали не си прибрал някой и друг кан так по пътя, а? Като Одри.

Джони кимна.

— Дейвид е умно момче.

— Така си е. — Стив неловко запристъпва от крак на крак, сетне погледна шефа си в очите.

— Виж, ако ще се извиняваш, задето ни изостави, няма защо. Сега си пак при нас, това е важното. Защо просто не…

— Имам да се извинявам за много неща — прекъсна го Джони и трескаво заприбира предметите обратно в джобовете си. — Не е за вярване колко простотии може да извърши човек в разстояние на един-единствен живот. Но точно ти, Стив, си ми последната грижа в това отношение, особено в момент като този. Сега мълчи и слушай. Става ли?

— Слушам.

— Наистина трябва да побързаме. Дейвид вече ме подозира. Ще дойде миг — съвсем скоро — когато ще искам ти да го хванеш и да не го пускаш. Отсега да знаеш, че ще се бори като дявол, да внимаваш. В никакъв случай не бива да го пускаш.

— Защо?

— Твоята приятелка с хубавата прическа ще ти помогне ли, ако трябва?

— Сигурно, но…

— Стив, трябва да ми имаш доверие.

— Защо да имам доверие точно на теб?

— Защото, докато идвахме насам, бях споходен от Божие откровение. Е, малко силно се изразих, Дейвид му викал на това „бомби, пратени от Господ“. Точно така ме попита: дали Господ ми е пратил бомба. Казах му, че не, но излъгах. Мислиш ли, че това е причината Господ да избере тъкмо мен за целите си? Защото съм заклет лъжец? Знаеш ли, хем ми е смешно, хем ми е страшно.

— Какво има да се случва? Знаеш ли изобщо?

— Не знам всичко. — Джони взе пушката и каската с черното стъкло. Огледа ги, все едно преценяваше ползата от тях.

— Не мога да го направя — отказа Стив. — Не ти вярвам чак дотам, че да те послушам.

— Трябва да ме послушаш — подаде му най-накрая пушката Джони. — Аз съм единственото, на което можете да разчитате.

— Но…

Маринвил се приближи до него. Стив трудно можеше да разпознае мотоциклетиста, с когото бяха тръгнали заедно от Кънектикът — онзи със скърцащите кожени гащи и с широката усмивка, с която удостояваше фотографите от „Лайф“, „Пийпъл“ и „Дейли Нюз“. Не ставаше дума за разбития нос и останалите синини. Мъжът насреща му изглеждаше някак по-млад, по-жизнен. Изражението му вече не беше помпозно и високомерно. Едва сега Стив си даваше сметка как през цялото време, което бяха прекарали заедно, каквото и да вършеше, и да говореше, Маринвил винаги бе мислил за нещо друго. Все едно се сещаше за някоя недонаписана статия или за забравено домашно задължение.

— Дейвид живее с мисълта, че Господ иска смъртта му, за да затвори Так обратно в дупката му. Представя си как ще бъде принесен в жертва. Но не е познал. — Джони подчертано натърти на последната дума и Стив с изненада видя сълзи в очите му. — Няма да му е толкова лесно, колкото си мисли.

— Какво…

Джони се вкопчи в рамото му:

— Мълчи, Стив. Мълчи и не забравяй да го хванеш, преди да е станало късно. Всичко зависи от теб. Да излизаме. — Наведе се над сандъка, грабна една от торбите и я подаде на шофьора. След което взе друга.

— Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — попита Стив. — Замислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш. Какво има да се случва още? Може би Господ ще прати мълния от небето?

— Така си представя нещата хлапакът — отговори Джони. — И след онази история със сардините и бисквитите не се учудвам. Но не мисля, че ще се наложи да прибегнем до такива крайни средства… Да побързаме, времето лети.

Излязоха насред вече отиващата си нощ и се присъединиха към останалите.

Щом стигнаха до подножието на склона, на двайсет метра от назъбения отвор на китайската мина, Джони даде знак да спрат и нареди останалите да завържат торбите по две една за друга. Преметна един „комплект“ през врата си, същото стори и Стив, а когато Дейвид взе торбите от баща си и на свой ред ги овеси през врата си, Джони изобщо не възрази. Ралф потърси очите на Маринвил, който на свой ред погледна към момчето. То вече се катереше по склона. Джони се обърна към баща му и вдигна пръст пред устата си. Тихо, татенце.

Раяф го изгледа с неразбиране, но нищо не каза.

— Всички ли сме готови? — попита писателят групата.

— Сега какво ще се случи? — попита Мери. — Така де, какъв ни е планът?

— Ще вършим, каквото ни заповяда Господ — отговори Дейвид. — Това е планът. Да тръгваме!

Най-отпред вървеше Дейвид, който се движеше на зигзаг, да не би да залитне от тежестта. Джони усещаше как при всяка стъпка земята се рони под краката му. Пулсът му се ускори, болките в носа отново станаха нетърпими. През последните месеци беше щадил здравето си, но колкото кокошки беше изял през последните месеци (плюс печените гъски и пъдпъдъците с плънка от черен хайвер), започваха да му тежат.

И все пак се чувстваше във форма. Всичко му изглеждаше от просто по-просто. Животът беше прекрасен.

Дейвид водеше групата, след него вървеше баща му.

Стив и Синтия ги следваха. Джони и Мери Джаксън се движеха най-отзад.

— Защо мъкнеш каската със себе си? — попита Мери.

Джони се усмихна. Тази жена с нещо му напомняше Тери — Тери, каквато я знаеше от щастливите години. С театрален жест вдигна каската пред себе си, все едно беше кукла.

— Не питай за кого бие камбаната. Защото бие за теб, славно девойче.

Мери тихо се засмя:

— Ти си полудял.

Ако до входа на галерията оставаха не двайсет, а трийсет метра, Джони не би имал сили да ги измине. Сърцето му биеше толкова бързо, че докато Дейвид спре на ръба, все едно барабанист свиреше туш. А и краката му бяха омекнали под товара.

„Не му е сега времето да се огъваш — каза си той. — Точно преди финалния спринт.“

Наложи си да върви по-бързо, уплашен да не би Дейвид да изпревари всички и да хукне към дъното на тунела. Тази възможност не беше за изключване. Стив си беше казал, че шефът му има ясна представа за нещата, но в действителност Джони знаеше твърде малко. Бяха му позволили да хвърли един поглед на следващата страница от сценария, но нямаше време да я прочете.

Дейвид обаче изчака и останалите скоро застанаха до него пред входа на шахтата. Отвътре се носеше дъх на влага. Джони дочуваше тихо шумолене като от въздушно течение — звук, който свързваше с асансьорните шахти на небостъргачите.

— Трябва да се помолим — подкани ги с известно неудобство Дейвид и разпери ръце.

Баща му го хвана за едната, Стив остави пушката на земята и пое другата. Мери се хвана за Ралф, Синтия — за Стив. Джони застана между двете жени, положи каската между краката си и завърши кръга.

Шестимата стояха неподвижни в мрака, дробовете им се пълнеха с влажния дъх на земните недра; вслушваха се в тихото жужене, възрастните се взираха в Дейвид Карвър, който ги беше довел тук.

— Кой ще започне? — попита ги малчуганът.

— Отче наш — започна Джони уверено, все едно нямаше ден, в който да не си е повтарял молитвата, — Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство…

Един по един се присъединиха и останалите: най-напред Синтия, дъщерята на проповедника, най-накрая Мери.

— …да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин!

Въпреки че останалите свършиха с амина, Синтия продължи нататък:

— Защото Твое е царството и господарството, и славата, во веки и веков. Амин.

Като си каза молитвата докрай, ги огледа с онова уж по детски наивно изражение, което Джони все повече харесваше.

— Така са ме научили вкъщи, някаква протестантска мешавица.

Дейвид обаче наблюдаваше Джони.

— Помогни ми да сторя най-доброто, на което съм способен — молеше се Джони. — Ако си там, Господи (а вече имам причини да го вярвам), помогни ми да сторя, каквото мога, без да се огъна повторно. Държа да се отнесеш сериозно към молитвата ми, защото съм се огъвал не веднъж и дваж през живота си. Ами ти, Дейвид? Имаш ли нещо да Му кажеш?

Дейвид вдигна рамене и поклати глава:

— Каквото съм имал, вече съм Му го казал.

При което пусна ръцете на Стив и Ралф и кръгът се разпадна.

Маринвил кимна:

— Добре, да започваме.

— Какво да започваме? — попита Мери. — Какво ще правим сега? Някой ще ми обясни ли?

— От мен се очаква да вляза в мината — отговори й Дейвид. — Сам.

Джони обаче поклати глава.

— Не. И престани да се оправдаваш с какво ти бил казал Господ, защото точно сега не ти е казал нищо. В момента на малкото мониторче в главата ти стои надпис: „ОЧАКВАМЕ ВКЛЮЧВАНЕ“. Или греша?

Момчето го погледна, без да знае как да отговори, и прокара език по пресъхналите си устни.

Джони посочи към дебнещите сенки в шахтата с израз на човек, който се решава на голяма отстъпка.

— И все пак, може да минеш пръв. Така харесва ли ти?

— Баща ми…

— Ралф ще върви след теб. Паднеш ли, той ще те хване.

— Не — отказа Дейвид. Сякаш изведнъж душата му се изпълни с ужас и страх. — Изобщо не искам татко да влиза. Таванът може да се срути или…

— Дейвид! Никой не те пита какво искаш.

Синтия сграбчи Джони за ръката. Навярно щеше да го заболи, ако не си беше изгризала ноктите до живеца.

— Остави го на мира! Божичко, той ни спаси живота! Трябва ли така да му говориш?

— Как да му говоря? — сопна й се Джони. — Той сам си говори, ако нямаш нищо против. Вместо да се остави в ръцете, на когото трябва…

Очите му следяха Дейвид. Момчето промърмори нещо под носа си, толкова тихо, че не се чу, но Маринвил знаеше какво е.

— Така е, Бог е жесток. Но ти и отпреди го знаеше. Пък тъй или иначе не ти е дадено да промениш природата на Господ. Нито на когото и да било друг. Защо не се отпуснеш?

Дейвид не отговори. Беше свел глава, този път не за молитва, а, както Джони реши, в знак на примирение. В известен смисъл момчето предчувстваше какво ще се случи, а това беше най-ужасното. Най-жестокото, ако повече ви харесва. „Няма да му е толкова лесно“ — беше казал Джони на Стив в барутния склад, но тогава едва ли си представяше колко прав ще се окаже. Момчето беше изгубило сестра си, после майка си, накрая…

— Добре — заяви Маринвил с глас, безчувствен като земята, по която стъпваха. — Най-отпред ще бъде Дейвид, след него Ралф, след това ти, Стив. Аз ще вървя зад теб. Тази вечер, пардон, тази сутрин, дамите ще бъдат последни.

— Ако ще влизаме, искам да съм със Стив — запротестира Синтия.

— Както искаш — побърза да се съгласи Джони, все едно беше очаквал подобна реакция. — Ще си сменим местата.

— Между другото, кой те назначи за командир? — попита Мери.

Джони се извърна като змия към нея и я принуди да се отдръпне назад.

— Искаш ли да опиташ? — отвърна й с привидно добродушие, от което тръпки я побиха. — Защо, ако такава е волята ти, жено, с радост ще прехвърля всичко на твоя гръб. Нито Дейвид, нито аз сме искали да командваме. Е, какво решаваш? Ще сложиш ли на ръката си лентата на Големия шеф?

Но тя смутено поклати глава.

— Спокойно, шефе — опита се да го спре Стив.

— Спокоен съм — отговори Джони и излъга. Погледът му се спря на Дейвид и баща му, застанали един до друг, хванали се ръка за ръка. Не му беше лесно да ги гледа. Почти не му се вярваше какви огромни рискове поема. Почти? Изобщо не му се вярваше, ако трябваше да бъде точен. Но пък и как иначе би могъл да продължи нататък, ако не затвори съзнанието си за всякакво разбиране и съчувствие? Би ли могъл друг на негово място?

— Искаш ли да понося торбите, Джони? — попита срамежливо Синтия. — Доста си се уморил и ако това не те обижда, струваш ми се афектиран.

— Ще се справя. Малко път остава, нали, Дейвид?

— Да — отговори с треперещ глас момчето. Не просто държеше ръката на баща си, ами я галеше, както би я галила любовница. В погледа му се четеше молба и безнадеждност — поглед на човек, който предчувства нещо лошо.

Джони отмести очи. Стомахът го свиваше, студени и горещи тръпки преминаваха по тялото му. Кръстоса поглед със загрижения, колебаещ се Стив и се опита да му внуши същото отпреди малко: „Дръж го. Само го дръж. Когато дойде времето.“ Но на глас изрече друго:

— Стив, би ли подал фенера на Дейвид?

За секунда си помисли, че шофьорът няма да се подчини. Но тексасецът бръкна в задния си джоб и извади фенера.

Джони отново посочи към галерията — сърцето на ранената планина, откъдето се носеше миризмата на изстинало огнище и тайнственото тихо бучене. Искаше му се Тери да го изпрати с утешителна дума, но тя се беше скрила зад кулисите. Толкова по-добре.

— Дейвид? — на свой ред рече с разтреперан глас Джони. — Ще осветяваш ли пътя ни?

— Не искам — промълви в отговор Дейвид. Пое си дълбоко въздух, погледна към небето и изгасващите звезди и изкрещя: — Не искам! Малко ли сторих досега? Всичко, което Ти поиска, аз направих! Не е честно! НЕ Е ЧЕСТНО И A3 НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ!

Последните думи бяха изречени с мъчителния рев на агонизиращ звяр. Мери понечи да отиде до момчето, но Джони я спря.

— Пусни ме! — ядоса се тя и се опита да се отскубне.

Той обаче повторно я дръпна.

— Стой!

Мери се подчини.

Джони отново погледна Дейвид и отново посочи към галерията.

Момчето вдигна очи към баща си. Лицето му беше обляно в сълзи.

— Върви си, татко. Върни се в камиона.

Ралф поклати глава.

— Ако влезеш, и аз идвам с теб.

— Недей, слушай какво ти казвам: нещо лошо може да ти се случи.

Ралф обаче не помръдна.

Известно време Дейвид настойчиво го наблюдаваше, но най-сетне погледна протегнатата ръка на Джони (ръка, която не подканваше, а заповядваше), обърна се и бавно закрачи в мрака. В движение включи фенера и насочи светлината в краката си. Прашинки като сняг заиграха пред очите на Джони, както и нещо друго, изгубило се почти веднага в мрака… Нещо, от което би потрепнало сърцето на всеки търсач: блясък на злато.

Ралф последва Дейвид. Трети беше Стив. Снопът светлина обля каменната стена, после стара подпорна греда, изписана с три знака един над друг — името на отдавна умрял китайски миньор, може би, или това на любимата му, оставена сам-самотна покрай бреговете на Яндзъ — после отново пода на галерията, където се търкаляха човешки кости. Най-накрая Дейвид насочи фенера вляво от себе си и златният отблясък отпреди малко повторно се появи, този път много по-ясен и отчетлив.

— Хей, внимавай! — изпищя Синтия. — Не сме сами!

Като експлозия в тунела прозвуча плясък на птичи криле. Джони се сети за детските си години в Кънектикът, когато по залез слънце фазаните по същия начин шумоляха из храстите, преди да отлетят. Толкова мощно махаха крилете на невидимата птица в мрака, че чак миризмите се усещаха по-силно.

Мери също изпищя. Дейвид обърна инстинктивно фенера нагоре, колкото да освети за стотна от секундата кошмарно видение: огромен крилат звяр с опулени златни очи и дълги, закривени нокти. Дейвид гледаха очите, Дейвид търсеха и ноктите…

— Внимавай! — извика Ралф и се хвърли върху гърба на сина си, събаряйки го върху покрития с човешки кости под.

При падането си момчето изпусна фенера, но той продължи да свети. Неясни сенки се нахвърляха една връз друга: най-отдолу Дейвид, сетне баща му, най-накрая орелът, който сякаш искаше да ги смаже.

— Стреляй! — призова Синтия. — Стив, стреляй, ще му откъсне главата!

Стив вдигна пушката, но Джони я дръпна за дулото.

— Недей. Един изстрел и всичко ще се стовари върху нас.

Орелът изпищя и размаха криле досами главата на Карвър. Ралф понечи да се предпази с ръка, но птицата захапа пръста му и с едно движение го откъсна. След което впи нокти в лицето му.

— ТАТКО, НЕ! — изкрещя от ужас Дейвид.

Стив ритна напосоки в мрака и без да иска премести фенера, насочвайки светлината към борещите се. Джони се чудеше дали наистина иска да гледа как огромната птица се опитва да откъсне главата на Ралф. От мощните махове на крилете шахтата се беше изпълнила с прахоляк, Ралф лудешки тръскаше глава, не се отместваше, защитавайки момчето с тялото си.

Стив грабна пушката с намерението да я използва като тояга, но галерията се оказа тясна и прикладът се удари в стената. Опита се да прободе орела като с копие. Птицата обърна пронизващите си очи към него, но така и не пусна Ралф. Джони видя пръстът на Карвър, който се подаваше от клюна на хищника. Стив повторно замахна, този път се прицели по-добре и орелът изпусна пръста от човката си. Сетне впи нокти в гърлото на Ралф и отведнъж го преряза. Нададе мощен писък, дали от ярост, дали от триумф, никой не знаеше. Мери също изпищя.

— ГОСПОДИ, НЕ! — викаше Дейвид. — О, БОЖЕ, НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА НАРАНЯВА ПОВЕЧЕ БАЩА ММ!

„Попаднали сме в самия ад“ — помисли хладнокръвно Джони, пристъпи напред и коленичи. Докопа единия крак на орела — онзи, който се беше впил във врата на Ралф. Изви го, колкото сила имаше и чу как хрущялите изпращяха. Стив отново замахна с пушката и удари главата на орела в стената.

Едното крило почти закачи главата на Джони. Като че ли се повтаряше случаят с лешояда от паркинга. „Добре дошъл в бъдещето“ — каза си той и сграбчи крилото на птицата. Орелът връхлетя върху него, надавайки пронизителен крясък, повличайки Ралф със себе си. Карвър или беше изгубил съзнание, или беше вече мъртъв. Джони се надяваше да е второто.

Дейвид бавно се изправи на крака. Погледът му беше замаян, дрехите му — оплискани с кръвта на баща му. Очевидно се готвеше да грабне фенера и да побегне към сърцето на мрака.

— Стив! — извика Джони и сграбчи орела, който се мяташе като риба на сухо. — Стив, довърши го!

Стив отново замахна с пушката. В същия миг дотича Мери, вкопчи се в шията на птицата и я изви. Костите изпращяха изпод гъстата перушина и ноктите изпуснаха от хватката си Ралф, който се свлече на земята.

Дейвид се обърна и видя неподвижното тяло на баща си. Погледът му се избистри. Момчето дори кимна, все едно искаше да каже: „Точно каквото очаквах“, след което се наведе да вдигне фенера. Едва когато Джони го прегърна през кръста, привидното му спокойствие се изпари и хлапакът започна да се бори, като крещеше:

— Остави ме! Това е моя работа! САМО МОЯ!

— Не, Дейвид — говореше му Джони, все едно неговият собствен живот беше в опасност. — Не е твоя работа.

Стисна го още по-силно, докато момчето бясно го риташе в глезените. С ловкост, на която би завидял всеки джебчия, Джони бръкна в джоба и извади това, което му бяха поръчали да вземе… Оставяйки нещо в замяна.

— Не може да ми ги отнеме всички и да не ми позволи да свърша делото сам! Не може!

Най-сетне момчето успя да уцели Джони в капачката и Маринвил потрепери от болка.

— Стив!

Шофьорът обаче не можеше да откъсне ужасения си поглед от орела, който продължаваше да се гърчи в краката му и да размахва едното си крило. Ноктите му бяха в кръв.

— Стив, мътните те взели!

Тексасецът вдигна глава, все едно се отърсваше от дълбок сън. Синтия се беше навела над Ралф, проверяваше му пулса и ридаеше.

— Стив, ела тук! — задъхваше се Джони. — Помогни ми! Онзи изтича и сграбчи Дейвид за раменете. Момчето започна да се съпротивлява с удвоена енергия.

— Не! — мяташе бясно глава, все едно бе получил епилептичен пристъп. — Не, това е моя задача! Само моя! Не може да прибере всички тях, а мен да остави! Чувате ли ме? НЕ МОЖЕ ДА ПРИБЕРЕ ВСИЧКИ ТЯХ, А…

— Дейвид, млъкни!

Момчето престана да се бори и се отпусна в прегръдката на Стив като марионетка с прерязани конци. Очите му бяха кръвясали и Джони си каза, че никога през живота си не се е сблъсквал с подобно отчаяние.

Каската се въргаляше на земята, където я беше изпуснал при нападението на орела. Наведе се, вдигна я и погледна момчето, което Стив все така държеше.

— Дейвид… — понечи да каже.

— Господ влязъл ли е в теб? — попита Дейвид. — Усещаш ли го в себе си, Джони? Подобно на ръка? Подобно на огън?

— Да.

— Тогава няма да се обидиш! — И му се изплю в лицето. Все едно горещи сълзи опариха бузите на Джони.

Той дори не посегна да избърше слюнката от страните си:

— Изслушай ме, имам да ти кажа нещо, което нито твоят проповедник ти е казвал, нито сам си разбрал от Библията. Доколкото разбирам, Господ ти го праща като послание. Слушаш ли ме?

Дейвид само го гледаше, без дума да обели.

— Ти сам казваше: „Господ е жесток“, но по начина, по който един таитянец би казал, че „снегът е студен“ — ей така, защото знае, без да си дава сметка какво знае. — Джони се приближи до Дейвид и положи двете си ръце върху хладните му бузи. — Знаеш ли колко жесток може да се окаже в действителност Господ? Колко немислимо жесток?

Момчето продължаваше да мълчи. Дали слушаше, дали не, Джони не можеше да определи.

— Толкова е жесток, че понякога ни кара насила да живеем.

При тези си думи Маринвил се наведе да вдигне фенера и за последно се обърна към Дейвид:

— Иди при приятеля си Брайън. Иди, направи го свой брат. А след това почни да се убеждаваш, че всичко е било някаква злощастна катастрофа на магистралата, че някой пиян до козирката ви е блъснал челно, че караваната, в която сте се возели, се е преобърнала на банкета и само ти си оцелял. Всеки ден се случват подобни трагедии, отвори вестника и сам ще се увериш.

— Но не е истина!

— Може и да се окаже истина. И когато един ден се върнеш в Охайо или Индиана или където ще, помоли се на Господ да те прекара през всички изпитания. Помоли го да те направи отново нормален човек. Колкото до сега, вече си извинен.

— Никога повече няма да Му… какво? Какво каза?

— Казах, че си извинен — фиксираше го с поглед Джош

— Извинен да напуснеш училище преди края на часовете. Обърна се към Стив. — Изведи го оттук, Стивън, изведи всички оттук.

— Шефе, какво…

— Турнето свърши, тексасецо. Заведи ги в камиона и потегляй. На твое място не бих губил нито секунда.

Обърна им гръб и с бързи крачки се скри в мрака. Известно време светлината на фенера подскачаше като топка по пода на галерията, преди напълно да изчезне.

Въпреки че осветяваше пътя си, той все пак се спъна и едва не се просна по очи на земята; ето защо забави крачка. Прекосяваше същинско минно поле от черепи и кости, повечето от които се превръщаха на прах при допира с подметките му. Забеляза, че стените са надраскани с китайски букви, все едно оцелелите след последното срутване се бяха отдали на своеобразна мания да изпреварят смъртта с книжовното си творчество.

Освен с костите подът на галерията беше осеян с калени баки, ръждясали кирки и метални кутийки на кожени ремъци, изгнили дрехи, кожени налъми (съвсем малки, все едно ги бяха носили деца) и поне три чифта дървени обувки. В една от обувките беше пъхната свещ, палена по времето, когато Ейбрахам Линкълн още не е бил президент.

Но навсякъде между човешките останки бяха захвърлени кантахи: койоти с езици във формата на паяци, паяци с плъхове албиноси, подали се от устите им, размахали криле прилепи, бебешки главици (може би не бебенца, а коварни джуджета, ако се съдеше по злобните им погледи). На някои от камъните бяха изобразени ужасни създания, каквито никога не са съществували на земята — чудовища, сякаш сглобявани като мозайка, от които на Джони му призляваше. Усещаше как кантахите го зоват, как го теглят към себе си, както луната тегли морето при прилива. Навремето така се беше чувствал в компанията на чашка алкохол, на апетитно парче торта или в близост до сочните устни на непозната жена. Кантахите говореха на езика на лудостта, който Маринвил добре познаваше: гласове, изглеждащи напълно нормални, те подканват да вършиш безумия. Но камъните нямаше да имат власт над него до мига, в който той сам не спреше, за да ги вдигне от земята. Ако можеше да избегне това — да избегне своето собствено отчаяние, приело формата на невинно любопитство — щеше да се справи.

Дали Стив бе успял да изведе хората от рудника? Джони се надяваше; надяваше се камионът да се намира достатъчно далеч, когато краят дойде. Защото предстоеше грандиозна експлозия. Носеше всичко на всичко две торби с експлозив, но това беше напълно достатъчно. Беше накарал и останалите да се натоварят с експлозив само за да не заподозрат нищо.

Вече дочуваше тихото скърцане, за което Дейвид му беше говорил: мъчителната агония на наранената скала, която сякаш се жалваше с езика на човеците. Сякаш искаше да го прогони от себе си. След малко зърна бледа червена светлина в далечината — неясен зигзаг, който свързваше тавана с пода. От разстояние беше трудно да се определи какво е. Но миризмата също се беше засилила, нямаше съмнение, че идва от пепелта на изгасено огнище. Вляво от Джони нечий скелет — ако се съди по размерите, не принадлежеше на китаец — стоеше коленичил до стената, все едно смъртта го беше заварила по време на молитва. Изведнъж скелетът обърна глава към Маринвил и го удостои със смразяващата си усмивка:

— …Махай се оттук, докато е време. Так ахуан. Так ах лах.

Джони го изрита, все едно беше футболна топка. И черепът, и останалото се разбиха (по-скоро изпариха) на безброй миниатюрни парченца. Маринвил ускори крачка по посока на червената светлина и дупката в стената. Отворът изглеждаше достатъчно голям да се провре през него.

Застана за миг пред дупката и се загледа в светлината. Видимостта му беше ограничена, но в съзнанието му отекнаха думите на Дейвид: „На двайсет и първи септември, в един и десет следобед, работниците от най-предната редица попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата…“

Захвърли фенера — нямаше да му е нужен повече — и се промъкна през отвора. Онзи тихичък шум като от движещ се асансьор, който беше чул на входа на галерията, изпълни съзнанието му и сякаш му заговори: да му обещава, да го прелъстява, да го заплашва… По стените висяха каменни изображения на зверове: вълк и койот, ястреб и орел, плъх и скорпион. От устата на всеки провисваше като език не главата на друго животно, а някаква аморфна форма, напомняща на змийска глава, която Джони нямаше сили да погледне в очите… Пък и да я погледнеше, пак не би могъл да я види. Дали това беше Так? Так, който живееше в дъното на ини? Имаше ли значение кой е?

Как се беше вселил в Риптън?

Ако наистина стоеше заклещен там долу, как се беше докопал до Риптън?

Изведнъж си даде сметка, че върви по посока на кладенеца. Опита се да спре, но установи, че не може. Представяше си как Кери Риптън е направил същото откритие и всичко си дойде на място.

Беше лесно.

Торби с взрив се полюшваха на гърдите му. В съзнанието му танцуваха в бесен ритъм образи и картини: Тери, която го хваща за гайките на колана и го придърпва плътно към себе си, за да му помогне да свърши — най-великият оргазъм, който Джони беше преживял, без дори да си го извади от гащите (съобщете го на Ърнест Хемингуей); Джони Маринвил, който изпълзява с мокрите си дрехи от басейна на „Велер“ и размахва бутилката пред фотоапаратите; Бил Харис, който му обяснява, че подобно пътешествие с мотоциклет може да преобрази живота му, да обърне цялата му кариера…, ако успее да се справи, разбира се. Най-накрая се появи и ченгето с празните сиви очи, които го наблюдаваха в огледалото, ченгето, което обясняваше как Джони скоро щял да научи много повече за „пневма“, „сома“ и „саркс“.

И което беше познало…

— Господи, дай ми Твоята закрила до мига, в който изпълня дълга си — изрече на висок глас той и се остави на тайнствените сили да го издърпат до кладенеца. Дали изобщо би могъл да се съпротивлява? По-добре да не мисли за това.

Наредени в кръг около кладенеца — кладенеца на земята, както го беше нарекъл Дейвид — лежаха множество мъртви същества: койоти и лешояди най-вече, но също така паяци и дори няколко скорпиона. Джони си каза, че тези последни защитници на ини са се разделили с живота в мига, в който със Стив и Мери убиха орела. Силата, която беше поддържала ритъма на сърцата им, си беше отишла по същия начин, по който животът беше напуснал Одри почти в мига, в който Стив изби кантахите от ръката й.

От дъното на кладенеца започна да се издига дим… Всъщност не беше точно дим, а лепкава и рядка кал, която пълзеше към него. Джони си даде сметка, че това нещо е живо и че напомня на протегнати ръце с по три пръста, които се опитват да го докопат. Ръцете нито бяха материални, нито нематериапни. Също както с каменните изображения на зверовете по стените, така и сега на Джони му прилоша, докато наблюдаваше движенията на тези неясни форми. Разбира се, че това е отнело разсъдъка на миньорите. Това беше променило Риптън до неузнаваемост. Зеещите прозорци на пирин мох-а му се хилеха и му говореха… Какво му говореха? Имаше чувството, че ей сега ще ги чуе…

(кай де мун)

„Отвори уста.“

Да, разбира се, неговата уста беше отворена, широко отворена, също като на преглед при зъболекаря. Ако обичате, господин Маринвил, отворете уста, толкова сте жалък и гаден, че и писател не можете да се наречете, побеснявам от вас, иде ми да изляза от кожата си, като ви гледам, но нищо, давайте, отворете широко уста, кай де мун, ти шибано, надуто копеле, ще те наредим, като нов ще те направим, даже по-здрав отпреди, отвори широко уста, отвори широко уста, кай де мун ОТВОРИ ШИРОКО УСТА…

Димът… или каквото и да бе… не бяха ръце с дълги пръсти, а тръби. Не, не тръби…

Дупки.

Да, дупки като очи. Три на брой. Може би повече, но Джони различаваше ясно три. Триъгълник от дупки, две отгоре, една — отдолу, дупки във формата на говорещи очи, на дупки за залагане на мини…

„Точно така — вдъхна му кураж Дейвид. — Точно така, Джони, да приемеш Так в себе си, като го взривиш: това е единственият начин за него да се измъкне от тясната дупка, през която могат да се подадат само тия три гадости — две за носа, една за устата.“

Кафеникаво-черната гнусотия се приближаваше към него: едновременно ужасяваща и привлекателна със своите дупки във формата на усти, уста във формата на очи. Очи, които шепнат. Които обещават. Джони си даде сметка, че получава ерекция. Не му беше точно сега времето, но пък можеше ли подобна дреболия да го спре?

А сега… го смучат… Усещаше как дупките изсмукват дъха от гърлото… от дробовете му…

Изведнъж затвори уста и с един замах си сложи каската. Точно навреме. Само след секунда кафявите ленти се блъснаха в плексигласовото стъкло и с неприятен, скърцащ звук се отъркаха по гладката му повърхност. Като женски устни се разтегнаха пипалата пред очите му, след което се разпаднаха на късове кафява материя, плаваща из въздуха.

Джони протегна ръце пред себе си, хвана, каквото можа от проточилата се кафеникава пихтия и се опита да я разкъса. Дланите и пръстите го засърбяха, след което плътта му изведнъж стана безчувствена… Но кафявите пипала се разкъсаха, част от веществото се прибра обратно в кладенеца, останалата се посипа като пръст по пода.

Джони застана на самия ръб на дупката. Погледна надолу и с отмалелите си безчувствени ръце потупа торбите с взривно вещество.

„Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — беше попитал Стив. — Измислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш?“

— Надявам се да съм го измислил — прошепна той и сам не позна гласа си. — Надявам се…

— ТОГАВА ДАВАЙ! — Нечий обезумял глас го подкани от дъното на кладенеца. Джони се сви от уплаха и изненада. Беше гласът на ченгето. На Коли Ентрейджиън. — ХАЙДЕ, ДАВАЙ! ТАК АХ ЛАХ, ПИРИН МОХ! ДАВАЙ, КОПЕЛЕ ГАДНО! ДА ТЕ ВИДИМ КОЛКО СИ СМЕЛ! ТАК!

Опита се да отстъпи, да премисли нещата, но тънки нишки от лепкавата материя се увиха около глезените му и рязко го дръпнаха. Той падна и си удари главата в ръба. Ако не беше каската, черепът му не би издържал. Единственото, което успя да стори, преди да се озове в кладенеца, бе да прегърне с ръце торбите взрив.

Следващите секунди бяха същински ад: все едно тайнствена сила се опитваше да го захапе, да издере месата му и накрая жив да го погълне. Ини беше във формата на фуния, но цялата повърхност на обърнатия конус беше покрита с парчета кварц и напукана шиста. Джони се плъзна надолу по стръмния склон. Донякъде кожените крачоли предпазваха краката му, а каската — тила му, но и задникът, и гърбът му жестоко се нараниха. В опит да спре безславното си свличане се опря на ръце и лакти, но заострените ръбове на камъните ги нарязаха. Ръкавите на ризата му се обагриха в червено само след секунда, все едно я беше „купил раирана“.

— КАК Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? — изсмя се от дъното на кладенеца гласът на Елън Карвър и започна да го ругае на два езика едновременно: — ТАК АХ ЛАХ, ТИ КОПЕЛЕ НЕДНО, ДЕТО СИ ВРЕШ НОСА, КЪДЕТО НЕ ТРЯБВА! ТЕН АХ ЛАК!

„Триизмерна лудост — помисли си Джони и се засмя, макар болките му да бяха нечовешки.

Черно-кафеникавата материя го беше обгърнала отвсякъде, смучещите устни бяха олигавили каската му. Пипалата се появиха, после пак изчезваха, пак се появяваха, търкаха се по пластмасата и все така примамващо шепнеха в ушите му. Маринвил се извъртя на една страна, хвана се с две ръце за същите онези издадени кристали, които го режеха като с ножове, и се опита да спре падането си. Пръстите му бяха изранени до кръв, но той не обръщаше внимание на болката — важното беше да спре, преди да е станал на кайма.

Изведнъж всичко свърши.

Лежеше на дъното на фунията. Джони вдигна очи и забеляза широката кървава следа, която бе оставил По извитата, стръмна стена на кладенеца. Парцали от плат — скъпата му риза, скъпите му дънки — висяха тук-там по стърчащите парчета кварц.

Между краката му се издигаше кафявият дим, прокраднал се като ръка на изкушението пред тясната дупка и опитващ се да го докопа за слабините.

— Върви си — прогони го Джони. — Моят Господ ти заповядва.

Кафеникавата материя сякаш се огъна като стъбло и се уви около бедрата му.

— Мога да ти върна живота — предложи му нечий глас. Той си каза: «Нищо чудно, че за Так е невъзможно да се измъкне от дома си.» Дупката в дъното на голямата фуния, беше съвсем миниатюрна, може би двайсет и пет милиметра широка. През нея примигваше като око на звяр червена светлина. — Мога да те излекувам, мога да те вдигна на крака, да ти вдъхна нов живот.

— А можеш ли да ми уредиш проклетата Нобелова награда за литература?

Джони пусна торбите на земята и извади чукчето от колана си. Трябваше да побърза. Беше се нарязал на един милион места и от загубата на кръв започваше да губи съзнание. Отново се сети за Кънектикът — как в последните дни на март и началото на април мъглите се спускат над града след залез слънце. Кореняците наричаха това време «ягодова пролет», един Бог знае защо.

— Да! Да, мога! — обеща с готовност гласът от малката червена дупка. С готовност и страх едновременно. — Каквото поискаш! Успех… пари… жени… мога и да те излекувам, недей забравя! Мога да те излекувам!

— А можеш ли да възкресиш бащата на Дейвид?

Онзи от дъното на ини замълча. Кафявата мъгла, която излизаше от дупката, обгърна нарязаната му като от камшик кожа на гърба и краката му и Джони закрещя от неистова болка — все едно се беше озовал сред стадо хищни змиорки… или по-точно пирани.

— Мога обаче да спра болката! — предложи Так от скривалището си. — Само ме помоли… и се откажи от това, което си намислил!

С помътнял поглед Джони използва острия край на чукчето, за да разпори една от торбите, сетне изсипа експлозива в отвора. Червената светлина мигом изчезна, сякаш съществото се уплаши да не би да предизвика експлозия по невнимание.

— Не можеш да го направиш! — изпищя Так, макар и с половин уста заради запушения от АНБ-то отвор (Джони обаче ясно долавяше думите с мисълта си). — Не можеш, проклет да си! Ан лах! Ан лах! Ос дам! Копеле недно!

«Ти си ан лах — отвърна му мислено Джони. — И тлъст кон де лах отгоре на всичко.»

Готово, първата торба беше празна. Освен черно и червено, от дупката в краката му се показваше вече и мъничко бяло. Гърлото, което водеше до света на Так… равнината… измерението… не бе толкова дълбоко. Да не би и болката в краката на Джони да отслабваше?

«Може би просто съм отмалял и не усещам — каза си той. — Започвам да преминавам в друго агрегатно състояние…»

Вдигна другата торба с взрив и забеляза, че единият й край е подгизнал от кръвта му. Освен че бели петна се въртяха из съзнанието му, тялото му изнемогваше. Трябваше наистина да побърза. Да работи със скоростта на вятъра…

Разпори зеблото, но му трябваха нечовешки усилия да остане глух за неистовите писъци в главата си — единствения език, който Так все още говореше.

Изсипа експлозива в дупката, докато накрая бялото почти изцяло закри червеното сияние.

Усещаше как целият кладенец, цялото пространство на антака е застинало в неподвижно очакване, нарушавано единствено от тихия шепот на странни гласове — може би призраците на погребаните тук преди век и половина миньори зовяха за възмездие.

Ако е така, Джони скоро щеше да ги зарадва.

Трескаво зарови из джобовете си, уплашен да не би сиво-белите петна да замъглят съзнанието му, преди да е изпълнил задачата си докрай. Най-накрая пръстите му напипаха нещо.

Патрон за ловна пушка…

Пъхна го в дупчицата на дъното на ини и без кой знае каква изненада установи, че пасва с отвора.

— Ей, сега ти видях сметката, негоднико — изграчи победоносно той.

«Не — обади се едва-едва нечий глас от мислите му. — Да не си посмял.»

Джони погледна металното кръгче, подаващо се от дупката. Хвана здраво дръжката на чука и отново си припомни думите, с които ченгето го беше натикало в колата си: «Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш.»

Със свободната си лява ръка Джони свали каската и се засмя с пълен глас. Замахна и с все сила стовари чука върху патрона.

— ПРОСТИ МИ, ГОСПОДИ, ВИНАГИ СЪМ МРАЗИЛ КРИТИЦИТЕ!“

За хилядна от секундата се запита дали е успял, сетне му отговори ослепителният червен проблясък, който изпълни цялата безмълвна вселена.

Джони Маринвил позволи на бездната да го погълне и последните му мисли бяха насочени към Дейвид — беше ли успял Дейвид да се измъкне от шахтата, беше ли успял Дейвид да избяга от рудника, беше ли всичко наред с него, щеше ли да се отърве невредим?

„Извинен съм. Извинен съм от училище“ — помисли си и всичко потъна в мрак.