Две поискани услуги промениха живота ми.

Първата беше преди обед в един топъл летен ден, вторник. Шофирах, без да бързам, по Саутсайд Булевард в Джаксънвил, Флорида, и слушах радиото. Натиснах бутона за търсене на станция и от високоговорителите се чу:

— Защо в Ню Йорк има много боклук, а в Лос Анджелис — много адвокати?

— Защото нюйоркчани са имали право на първи избор.

Взрив от смях, последван от:

— Как сваляме адвокат от дърво?

Никой не знаеше отговора.

— Като прережем въжето.

— Онзи ден терористи отвлекли самолет, пълен с адвокати.

— Но това е ужасно! И после?

— Заплашили, че ако не бъдат изпълнени исканията им, ще ги освобождават един по един на всеки кръгъл час.

Още смях.

— Какво е общото между адвокатите и…

Угасих радиото. Водещите явно се забавляваха; адвокатите винаги са били безопасна тема за вицове. Че кой би се оплакал? Това не е като да разказваш вицове за хомосексуалисти или за поляци. Всички мразят адвокатите. Всеки знае по някой виц за адвокати. А пък ако някой от тях има нещо против, на кого му пука изобщо?

Всъщност на мен ми пукаше. Защото бях адвокат. При това добър по мое мнение.

Името ми — Харолд Ърл „Котън“ Малоун — фигурираше навремето сред хиляди други юристи, лицензирани да практикуват право на територията на щата Джорджия, където шест години преди това бях издържал изпита за член на адвокатската колегия. Само че никога не бях работил в кантора. Вместо това бях капитан трети ранг в американския военноморски флот, зачислен към Военния съд и базиран във военноморската база в Мейпорт, Флорида.

Този ден обаче пътувах в качеството си на адвокат, помолен за услуга от приятел — покрусен съпруг в процес на развод. Услуга, за която бях започнал вече да съжалявам.

Съпругата, на име Сю Уилър, притежаваше хитростта на диктатор и дебелоочието на стриптийзьорка. Прекарала бе целия вчерашен ден, обикаляйки от апартамент на апартамент в Джаксънвил — общо пет адреса, като навсякъде се бе срещала с различен мъж за бърз секс без условности. Докато седях отвън и я чаках да излезе от апартамент номер три, аз сериозно се питах дали не е нимфоманка, защото сексуален апетит определено не й липсваше.

Минаваше пет следобед, когато след учудващо бързо приключилата визита в апартамент номер четири, тя се качи в лъскав чисто нов кадилак и се вля в движението на оживения булевард. Колата беше бледорозова или розовеещо бяла. Знаех историята й. Сю я бе поръчала специално за да натрие носа на съпруга си, с когото живееха разделени — постъпка, напълно подхождаща на заядливата й личност.

Снощи тя се бе насочила към един комплекс от жилищни сгради на южния бряг на реката, за да се види с любовник номер пет. Преди месец бе направила същото и тогава, като добър приятел на съпруга й, аз също я бях проследил. Този път обаче съпругът, който много скоро щеше да стане бивш, искаше снимки и по възможност видеозапис, които да използва в съда при развода им. Тя вече го бе ударила с временна прокурорска заповед за плащане на издръжка и тъкмо тези пари бяха отишли за кадилака. Доказателствата за изневяра щяха много скоро да сложат край на това. Особено след като Сю на два пъти бе заявила под клетва, че няма любовници и почти не общува с мъже, дори като познати. Тя беше завършена лъжкиня и ако не бях видял истината със собствените си очи, като нищо щях и аз да й повярвам.

Вчера цял следобед бе ръмяло, а вечерта беше гореща и влажна, както обикновено във Флорида през юни. Бях прекарал нощта в колата си пред апартамента на любовник номер пет, като си отварях очите да не се измъкне незабелязано. Преди петнайсетина минути тя се бе появила на входа на сградата и бе отпрашила нанякъде с розовата каляска. Предположих накъде бе тръгнала. Следващият адрес се оказа друг комплекс от жилищни сгради до плажа, където живееше любовник номер шест — застрахователен агент по недвижими имоти, който имаше предимствата да е с 20 години по-млад и с 20 килограма по-лек от съпруга й.

Беше ясно слънчево утро, шосетата бяха пълни с пътуващи за работа; движението в Джаксънвил винаги беше проблем. Моят перлено син буик ригъл се сля със сутрешния хаос, а в следенето на един бледорозов кадилак нямаше нищо сложно. Както и очаквах, тя мина по същия маршрут през града, докато накрая даде ляв мигач, за да завие в поредния жилищен комплекс.

Отбелязах си наум часа. 7:58.

Любовник номер шест живееше в сграда С, апартамент №5 и разполагаше с две паркоместа — едно за неговата кола, нов модел мазда, и едно за гости. Бях открил тези подробности преди няколко седмици. След половин час — предостатъчно време двамата да минат през кревата — аз вече щях да съм открил добра гледна точка за видеозапис и снимки на кадилака, паркиран до маздата. А междувременно щях да чакам на паркинга до мола отсреща. Имах и два романа, с които да убия времето.

Включих десния мигач и тъкмо се готвех да завия към мола, когато един форд пикап ме подмина с бясна скорост в лявата лента. Забелязах цвета му — морскосин — и стикера на задната броня.

Новата кола на бившата ми жена е метла.

Знаех на кого е. На моя приятел — бъдещия бивш съпруг.

Последно бях разговарял с Боб Уилър в полунощ, за да му съобщя лошите новини, които определено не му харесаха. Присъствието му тук в този момент означаваше едно-единствено нещо: неприятности. От известно време усещах надигащото се в него чувство на негодувание. Демонстративният непукизъм на жена му го довеждаше до ярост. Тя изпитваше садистична наслада да го предизвиква, за да го наблюдава как рухва пред очите й. Очевидна борба за надмощие. Докато той все още се бореше за чувствата й, тя се стремеше към удоволствието да манипулира реакциите му. Но подобни игрички носят рискове, като най-често участниците в тях не ги е грижа за последиците.

Пикапът на Боб, без да се съобразява с натовареното движение, прекоси двете насрещни платна и със свирене на гуми се понесе по тясната алея за коли на комплекса, като едва не закачи изрязаната от кедрово дърво декоративна табелка с името му: „Легендите“. Аз изключих десния мигач, престроих се, възползвайки се от намалилите скоростта зяпачи, и го последвах. За миг насрещното движение прегради пътя ми и когато най-после завих в алеята, той вече имаше 90 секунди преднина.

Тръгнах направо към сграда С.

Пикапът бе спрял пред нея, шофьорската врата беше отворена. Розовият кадилак беше паркиран до маздата. Боб Уилър беше застанал и с пистолет в ръка държеше на прицел съпругата си, която беше слязла от колата, но още не се бе скрила в сградата. Аз завъртях волана надясно и спрях. Напипах в жабката своя пистолет, като се молех на Господ да не ми се наложи да го използвам.

Отворих вратата си и извиках:

— Хвърли оръжието, Боб!

Пистолетът остана неотклонно насочен към Сю.

— Не се меси! Това е между мен и нея.

Иззад прикритието на отворената врата хвърлих поглед надясно. Няколко живеещи в сградата наблюдаваха сцената от балконите си.

Съпругата беше на петнайсетина метра встрани. По красивото й лице не се виждаше и намек за страх. Беше по-скоро раздразнена и не отделяше поглед от мъжа си; приличаше на лъвица, следяща с очи приближаващата се плячка. От рамото й висеше стилна чанта „Шанел“.

Насочих вниманието си обратно към Боб Уилър.

— Свали пистолета.

— Тази кучка ме дои, докато спи с всеки, който й се изпречи.

— Остави това за пред съда. Вече разполагаме с достатъчно материал.

Той се обърна към мен.

— По дяволите съда! Мога още сега да се оправя с нея.

— И после какво? Затвор? Струва ли си заради нея?

В утринния въздух отекнаха два изстрела; Боб Уилър изохка и тялото му се свлече на земята. От дупките на гърдите му рукна кръв. Вдигнах поглед към Сю. Пистолетът в ръцете й вече сочеше към мен.

Проехтя нов изстрел.

Аз се хвърлих по очи в колата.

Стъклото на шофьорската врата, зад която бях приклекнал допреди миг, се пръсна на парчета. Тя стреля отново. Предното стъкло се нацепи като паяжина около дупката от куршума, но не се разпадна. Отворих насрещната врата и се изхлузих от седалката долу на тротоара. Сега вече поне имах цял автомобил за прикритие. Скочих на крака с насочен пистолет и извиках:

— Хвърли оръжието!

Тя не ме послуша и стреля още веднъж.

Наведох се и чух как куршумът рикошира със свистене от предния капак. После се изправих и на свой ред стрелях към нея. Куршумът я прониза в дясното рамо. Тя се дръпна, опита се да запази равновесие, но рухна на тротоара, изпускайки пистолета. Аз изтичах и го ритнах встрани.

— Долен мръсник! — изпищя тя. — Застреля ме.

— Имаш късмет, че не те убих.

— Ще съжаляваш, че не си ме убил.

Поклатих невярващо глава. Ранена и кървяща, но все така отровна.

Три полицейски коли се приближаваха бързо по алеята с мигащи светлини и вой на сирени. От тях се изсипаха униформени служители и ми наредиха да хвърля пистолета. Дулата на всичките им оръжия бяха насочени към мен, така че реших да не предизвиквам съдбата и се подчиних на нареждането им.

— Мръсникът ме простреля! — пищеше Сю.

— На земята! — каза ми един от полицаите. — Веднага!

Аз бавно коленичих, после легнах по корем върху влажния асфалт на паркинга. Ръцете ми моментално бяха извити отзад на гърба, нечие коляно ме натисна в гръбнака и на китките ми щракнаха белезници.

Толкова по въпроса за първата услуга.

Седях в боядисано в бяло помещение без прозорци. Интересното беше, че до момента никой не ми беше прочел правата, не ми бе взел отпечатъци, не ми бе направил снимка за полицейско досие, нито ме бе накарал да се преоблека в оранжева арестантска униформа. Вместо това ме бяха откарали в ареста на окръг Дювал и ме бяха сложили сам в килия. Зяпах стените и тавана, като се питах къде ли са скрити микрофоните и камерите. Пътуването до центъра на града бе отнело половин час, през цялото време ръцете ми бяха на гърба. Възползвайки се от съвета, който би трябвало да спазва всеки арестант, си държах устата затворена; единственото, което казах, бяха името и телефонният номер на моя командващ офицер.

Сю Уилър бе откарана с линейка и ако можеше да се съди по крясъците й докато я качваха, раната й не беше животозастрашаваща. Боб Уилър бе умрял още преди тялото му да се удари в земята. Наличието на тълпа очевидци правеше изясняването на случилото се истински кошмар. Какво гласеше онази руска поговорка? Лъже като очевидец? Полицаите не бяха оценили стриктното упражняване на конституционното ми право да запазя мълчание. Жалко за тях. Аз още обработвах информацията. Никога през живота си не бях удрял човек в пристъп на гняв. Бях прескочил всички дребни закононарушения, за да избера направо углавното престъпление „нападение при утежняващи вината обстоятелства“ — а именно, с огнестрелно оръжие.

За което не изпитвах и сянка на разкаяние. Освен това бях видял да умира човек.

Което също ми беше за пръв път — едно усещане, което разкъсваше корема ми. Боб Уилър беше мой приятел.

Понякога тишината наоколо се нарушаваше от гласове, идващи незнайно откъде, от глухо отекващи стъпки, от тихия вой на загадъчни машини. Арестът не се различаваше особено от многото, които бях виждал преди — всеки посвоему изпълнен с потискаща безнадеждност. Килията ми беше приблизително два на два и петдесет, с метална пейка и клозетна чиния без седалка. Никога преди не бях влизал в затвор като арестуван, винаги като посетител. Усещането да си зад решетките определено е доста различно. Никаква свобода. Никакъв избор. Правото ти на самоуправление е отнето от непознати. Очевидно цялото това безсилие, всички дребни унижения бяха предвидени целенасочено, за да прекършат силата и куража, да превърнат волята на индивида в безпомощно покорство.

Знаех, че трябва да позвъня на Пам, но не бях в настроение да слушам проповедите й. Тя неведнъж ми бе казвала да не се меся в живота на семейство Уилър, но човек не обръща лесно гръб на приятел, изпаднал в беда.

Поне аз съм така.

Собственият ми брак беше доста разклатен, всички признаци за близък крах бяха налице. Сприхавост, прибързани преценки, нулева търпимост, липса на взаимен интерес. Любовта — това е да се прибираш у дома със съзнанието, че от другата страна на входната врата има една жена, която се ослушва за стъпките ти. Пам бе спряла да се ослушва преди две години, когато направих една глупост, забравяйки, че брачната връзка би трябвало да е моногамна. След това й се извинявах многословно, а тя си даваше вид, че ми е простила. Но и двамата знаехме, че не е така.

Бях оплескал нещата. Напълно. Превръщайки се от съпруг в съквартирант.

Метално изтракване ме извади от мислите ми; една от служителките се беше появила отнякъде и отвори вратата на килията. Без да чакам подканване, аз станах и я последвах по стерилния, застлан с плочки коридор. Ритмичната й походка, бавна и равномерна, би зарадвала всеки инструктор по строева подготовка. Над всяка врата стърчеше по една камера като миниатюрно картечно гнездо. Силна миризма на хлор гъделичкаше носа ми.

Бях отведен в друго ярко осветено помещение без прозорци — този път не беше килия, а стая за разпити, оборудвана с дълга метална маса и шест стола. Вероятно за адвокати и техните клиенти. Там чакаше някаква жена. На средна възраст, стройна, привлекателна, с къса светла коса и уверено изражение. Облечена в елегантен вълнен костюм с пола. След време тя щеше да стане един от най-добрите ми приятели, но за момента бяхме абсолютно непознати.

Още щом я видях, в мен не остана никакво съмнение. Беше от службите. При това не от местните.

— Казвам се Стефани Нел — представи се тя.

Служителката излезе.

— Каква сте вие? ФБР?

— Казаха ми, че имате силна интуиция. Пробвайте още веднъж.

Помислих си да я затапя с нещо остроумно, но казах само:

— Министерство на правосъдието.

— Да. Дойдох от Вашингтон, за да се запозная с вас. Но когато пристигнах във военноморската база, вашият командир ми каза, че ще ви открия тук.

Бях стигнал до втората година от тригодишната ми ротация в Мейпорт. Базата се намираше на няколко километра източно от Джаксънвил, в един закътан залив, където можеха да влизат и съдове с размерите на самолетоносач. В заградения периметър работеха хиляди матроси и още по-голям брой помощен персонал.

— Убеден съм, че нищо хубаво не е казал за мен.

— Каза ми, че не би имал нищо против да изгниете тук. За него вие сте само източник на проблеми.

Което, честно казано, се бях опитал да избегна. Преди бях служил в бази в Шотландия, Кънетикът и Вирджиния. Знам, че ми се носеше славата на бунтар, на инатлив и арогантен до безразсъдство мъж, който обичаше да се конфронтира с висшестоящите. Но като цяло гледах да спазвам военната дисциплина и служебното ми досие беше на войник за пример. Очакваше ме дълга ротация на военен кораб, на което не гледах с особен ентусиазъм. Поне три години, ако исках да издрапам до капитан втори ранг. Пам, Господ да я благослови, ме следваше навсякъде, където ме пратеха, намираше си работа, събираше дом. Което ме караше да се чувствам още по-гузен за идиотската си постъпка. Бяхме говорили да запише право. На мен идеята ми допадаше. Или пък да имаме дете? Може би едно от двете или и двете заедно щяха да спасят брака ни. Смъртта на Боб Уилър ми бе показала по категоричен начин ужасите на развода.

Дръпнах един от столовете и седнах. Прекараната безсънна нощ беше започнала да ми се отразява. Моята посетителка остана на крака.

— Добра стрелба — каза тя. — Можели сте да я убиете, но не сте го направили.

Вдигнах рамене.

— Тя май не оцени жеста ми.

— За пръв път ли стреляте по човек?

— Личи ли ми?

— Изглеждате леко разстроен.

— Мой приятел умря пред очите ми.

— Това би се отразило на всеки. Сю Уилър иска да ви съди.

— Така ли? Успех с това.

Тя се засмя.

— Точно същото си казах и аз. Чувала съм, че издържате на напрежение. Радвам се, че информацията се оказа вярна. Пилотирали сте изтребители, нали?

Това беше така. Поне за известно време. Докато приятели на покойния ми баща не ме насочиха към друга кариера. Двама адмирали и един капитан, които бяха превърнали грижата за мен в мисия на живота си. Баща ми също щеше да е стигнал поне до контраадмирал, ако не бе потънала подводницата му с всички матроси на борда. Труповете така и не бяха открити, малко се знаеше за мисията. Всъщност всичко беше засекретено. Знаех това, след като се бях опитвал, макар и безуспешно, да се добера до следствения доклад. Бях на десет години, когато няколко униформени мъже дойдоха у дома, за да съобщят на майка ми за смъртта му. Тогава нищо не звучеше логично и трябваше да минат години, преди да се добера до истината.

— Четох служебното ви досие — каза тя. — Специално сте поискали да минете курс на обучение за пилоти, като сте показали способности на най-високо равнище. Бихте ли ми казали защо после сте се насочили към правото?

Очите ми бяха вперени в нейните като цеви на пушка.

— Вече знаете отговора.

— Извинявайте, няма да ви обиждам повече с такива въпроси.

— А бихте ли минали по същество?

— Имам работа за вас.

— В моя случай флотът има думата.

— Това му е хубавото да работиш за министъра на правосъдието, който е пряко подчинен на президента и върховен главнокомандващ: длъжности като вашата лесно могат да бъдат променяни.

Ясно. Схванах какво искаше да ми каже. Беше дошла за нещо важно.

— Работата, която имам предвид, изисква умения и дискретност. Казват, че вие притежавате и двете.

Реших на свой ред да я поразпитам малко.

— Кой ви каза тези неща? Някой от двамата адмирали или капитанът?

— И тримата всъщност. Първо единият, после другият потвърди, после и третият. Похвалиха ви. Но въпросът е: ще оправдаете ли доверието? Вашият командир не смята така.

Майната му на този идиот. Бюрократ и подлизурко — винаги е бил това и винаги ще бъде. Офицер от кариерата, който се интересува единствено да си изслужи двайсетте години, после да си вземе пенсията и да се пробва някъде другаде, за предпочитане в частния сектор.

Такава кариера никога не ме е интересувала.

Но през последните години бях започнал да се питам дали и моята съдба нямаше да е подобна. Приятелите на баща ми все казваха, че имали планове за мен. Само веднъж завърши право, вземи диплома, после иди във Военния съд. Всичко, от което бях вече изпълнил. Но започвах да се чудя дали не ме бяха забравили.

А сега ми се даваше шанс. Благодарение на тях. Какво имах да губя?

Най-вероятно моят командир се готвеше да ме върже със синджир за някое бюро поне през следващия месец като наказание, че съм привлякъл внимание към звеното му. Нищо че мой приятел загина, а отсрещната страна първа откри огън.

— И ще ми се размине за Сю Уилър, така ли?

— Вече говорих с шерифа. Няма да ви бъдат повдигнати обвинения.

— Лично с шерифа?

— Не виждах причина да започвам от по-ниските нива.

Това беше първият от многото случаи, когато Стефани Нел предизвика възхищението ми. Определено беше човек, който вършеше работа. В този момент обаче аз гледах на нея само като на възможност да покажа среден пръст на мизерника, който ме чакаше в Мейпорт.

— Е, добре — казах аз. — Вие ми направихте услуга, сега и аз ще ви направя.

Втората ми услуга за двайсет и четири часа.

От този момент нищо вече не беше същото.

Плъзнах се по пейката в сепарето, докато не се озовах лице в лице със Стефани Нел. От ареста бяхме тръгнали с наетата от нея кола отначало по Атлантик Булевард към военноморската база, но после подминахме отклонението за нея и в крайна сметка се озовахме в Нептюн Бийч. С Пам живеехме наблизо. Бях научил, че името на квартала датира от 1922 г., когато един негов предприемчив обитател построил гара до къщата си и я кръстил „Нептюн“. Някой му казал, че ако построи гара по линията, влаковете ще са длъжни да спират на нея, което щяло да му спести три километра пеша до Мейпорт, за да хваща нещо за Джаксънвил.

Умен човек. Номерът свършил работа.

Сега Нептюн Бийч беше чаровен крайбрежен квартал със застлани с червени тухли улици, множество галерии, препълнени барове и ресторанти. Място, където целогодишно се случваха интересни неща, особено през активния сезон от май до септември.

„Сън Дог“ беше едно от любимите ми заведения. Беше обзаведено в стила на някогашните крайпътни закусвални, с много хром, гладки винилови тапицерии и лъснат до блясък линолеум. При това персоналът беше дружелюбен. Посрещаха те като близък съсед; беше едно от онези места, където след дълго отсъствие може да ти налеят някое безплатно питие, да ти предложат да седнеш и да си поговорят с теб. Намираше се на главната улица, срещу друго мое любимо място, „Букмарк“, семейна книжарница. Със собствениците, Рона и Буфърд Бринли, се бяхме сприятелили. Аз обичах книгите, винаги съм ги обичал. В един момент щяха да ми станат поминък, но по онова време колекцията ми беше едва в началото си.

— Чувал ли си за Двойния орел от хиляда деветстотин трийсет и трета? — попита Стефани.

Поклатих глава.

— Най-рядката монета в света. Деветдесет процента злато, десет процента мед. Милиони Двойни орли са били отсечени между хиляда осемстотин и петдесета и хиляда деветстотин трийсет и втора. Но през трийсет и трета се случва нещо различно. През тази година са отсечени четиристотин четирийсет и пет хиляди Двойни орли, но нито една от тези монети не е пусната в обращение. През април Франклин Рузвелт забранил притежанието на злато от частни лица. Но понеже монетите вече били готови, останали на съхранение в Монетния двор във Филаделфия, докато накрая били претопени.

Една от сервитьорките се приближи с грациозна стъпка.

— Какво препоръчваш за ядене? — попита ме Стефани.

— Месното руло е фантастично.

— Две — каза тя на сервитьорката. — За пиене — вода.

— За мен студен чай.

През витрината наблюдавах хората, които влизаха и излизаха от „Букмарк“. Вече усещах накъде бие Стефани, затова попитах:

— И колко монети са се разминали с пещите?

— Дълго време това е останало загадка.

И тя ми обясни как Двойният орел от 1933 г. се превърнал в нещо като Светия Граал за нумизматите. Само две от монетите били целенасочено оставени на съхранение в Монетния двор, като и двете впоследствие били подарени на института „Смитсониън“. Би трябвало двете да са единствените съществуващи.

— Само че се появили и други — каза тя. — Знаем за двайсет. По всяка вероятност са били задигнати от служител на Монетния двор във Филаделфия, който ги продал на местен бижутер, който ги продал на колекционери, докато Тайните служби не надушили за съществуването им през четирийсет и четвърта и деветнайсет от монетите били открити и прибрани.

— А последната?

— Затова съм тук. Тайните служби от десетилетия се опитват да намерят монетата. Тя е на първо място в списъка на най-издирваните ценности. Знам, знам. Звучи тъпо. Една монета на шейсет и няколко години. Но те гледат сериозно на работата си като защитници на националната валута. Трябвали са им десетилетия, за да открият другите монети.

— Колко струва?

— Трудно е да се каже. Вероятно някъде около десет милиона. Нека не забравяме обаче, че притежаването й е все още незаконно, това е крадено държавно имущество. Така че евентуалните й купувачи се ограничават до богати колекционери, които биха се задоволили да не я показват никога. Понастоящем, доколкото знаем, въпросният Двоен орел се намира в Южна Флорида.

Тя обясни, че монетата била докарана с яхта от Карибите преди два дни. Само че яхтата се откъснала от котвата си и се ударила в риф, като потънала в дванайсет метра дълбока лагуна. Собственикът на монетата научил за потъването и пътувал насам, за да се опита да си я прибере.

— Искам обаче ти да го изпревариш — каза тя.

Не знам дали ме смяташе за глупак, наивник или просто за амбициозен фукльо. Отхвърлих първата възможност, защото кой обича да го смятат за глупав? Наивник? Никога досега не ме бяха обвинявали в наивност. По-скоро клонях към другата крайност — към силна подозрителност, граничеща с параноя. Амбициозен? Възможно беше. Бях млад и жаден, изгарящ за промяна в живота ми. Дълго време си бях мислил какво ли ми е приготвила съдбата, като се молех на Бог да не се занимавам със съдебни трибунали и да не целувам задниците на висшестоящите началства. В интерес на истината, вече започваше да ми писва от флота, а перспективата да се хвана на работа в някоя адвокатска кантора с нищо не ме привличаше. И ето че тази жена, която бе дошла специално от Вашингтон, за да се види с мен, бе напипала слабото ми място. Исках да се махна от тук. Дори й позволих лукса да си мисли, че не съм забелязал как ме манипулира. Как се казваше в онази песен на Кени Роджърс: „Ще има време да си броиш парите, след като картите са раздадени“.

И така, аз предпочетох да слушам, докато тя ги раздаваше.

— В служебното ти досие пише, че си правоспособен гмуркач. Задачата е пределно проста. Дванайсет метра през бистра топла вода, докато стигнеш до потъналата яхта.

— И какво търся?

— Черно непромокаемо куфарче, около четирийсет на петдесет сантиметра. Искам да го извадиш цяло.

Сервитьорката дойде с порциите ни, които изглеждаха апетитно. Не бях ял нищо от вчера следобед.

— Убедени сме, че Двойният орел е вътре в куфарчето, но е моя работа да го установя. Куфарчето не бива да се отваря. Приятелите на баща ти казаха, че на теб може да се разчита да изпълниш заповед.

— Защо точно аз? Сигурно имаш предостатъчно други агенти на разположение.

— Задачата изисква известна самостоятелност и умение да се действа извън установения ред. Това е деликатен вътрешен проблем за Министерството на правосъдието. Аз се занимавам с него. Затова ми трябва ново лице. Такова, което никой да не познава.

Това наистина погъделичка самочувствието ми. Трите години в правния факултет и шестте във Военния съд не ме бяха научили на кой знае какво, но ми бяха помогнали да си изработя здраво чувство на любознателност. Безброй въпроси изплуваха в съзнанието ми, на които си давах сметка, че няма да получа отговор от тази жена. Не и сега. Затова ги запазих за себе си. Освен това исках тази работа. Защо да се смразявам отсега с новата си шефка?

И все пак не можах да се сдържа:

— Ами ако откажа?

— А сега кой кого подценява?

— Толкова ли ми личи?

— Ти от години чакаш този шанс.

Тя ме познаваше. Което беше плашещо.

— Само че не предполагаше кога ще ти се усмихне. Но знаеш ли какво? Денят на преместването ти настъпи. Капитан трети ранг Харолд Ърл „Котън“ Малоун, твоят шанс най-после ти се усмихна.

— А командирът ми в Мейпорт?

— Той ми каза, че стига да искаш, си мой. Явно не си се сработил добре с колегите и си бил твърде склонен към импровизации за неговия вкус. За него ти си бреме. За твой късмет обаче, точно тези качества ми харесват.

Паркирах в близост до кейовете. Часът беше малко преди седем сутринта. Разстоянието по шосе 95 от Джаксънвил до Кий Уест беше дълго, но трябваше да стисна зъби и да го измина след срещата ми със Стефани Нел. Първата ми спирка, след като се сбогувахме, беше у дома, където събрах една чанта багаж и казах на Пам, че отивам в командировка със специална мисия. И че не съм сигурен точно колко ще отсъствам, но ще й се обадя, когато разбера. Тя, меко казано, не беше във възторг, което се добави към набъбващия списък на семейните ни неволи. Разправих й за Боб Уилър и как бях прострелял Сю, с което предизвиках единствено дежурното „Казах ли ти аз?“. Приех порицанието й, понеже не исках да влизам в спорове, и й признах, че е права във всяко отношение.

Случващото се между нас никак не ми харесваше.

Кариерата във флота не спомага за добри семейни отношения. Животът на военнослужещия — винаги в движение, винаги на крак — е постоянен източник на напрежение. Броят на разводите е главоломен, и то не само сред младшите чинове. Несгодите не подминават и висшето офицерство. Колкото по-близо си до пенсия, толкова по-висок е рискът от разпад на семейството. Моето мимолетно подхлъзване само бе втрило сол в тази рана. Един приятел ми беше казал: „Напуснеш ли веднъж брачното легло, няма връщане назад“. Може би беше прав, защото връщането е съпроводено с купища тежък багаж. Истината не е еднопосочна улица, а за да танцуваш танго, са нужни двама. Двамата с Пам бавно, но неизбежно осмисляхме ставащото. Щяха да минат години, преди да разберем всичко и да сложим край на брака си — първо като непримирими врагове, а впоследствие като добри приятели. Но по онова време аз искрено се надявах, че между нас не всичко е свършило.

Стефани ми беше казала да се наспя хубаво и в седем да бъда в марината на Кий Уест. Аз се възползвах от съвета й в един мотел наблизо — същия, в който предишната година с Пам бяхме прекарали един дълъг уикенд, три блажени дни. Почивахме си, забавлявахме се, разговаряхме… Имаше и малко секс.

Хубави времена бяха…

Спокоен, артистично небрежен, колоритен, бохемски — наречете го, както щете, — Кий Уест определено клонеше наляво от центъра. Основан от пирати във Флорида по времето, когато Маями е бил необитаемо тресавище, градът се намираше в края на верига от ниски островчета. Тропическият му климат беше целогодишно топъл; целогодишно продължаваше и часът на намаленията в баровете. Хората идваха тук да ловят риба, да избягат от ежедневието, да гуляят и да се подмладят. Желанието да си различен беше издигнато в култ. По дяволите, през 80-те Кий Уест дори се бе отделил от Съюза, провъзгласявайки се за Рапанска република, но веднага след това бе обявил капитулация пред Съединените щати и бе поискал милиони долари чуждестранна помощ.

Подобна дързост заслужаваше възхищение.

Имах инструкции да наема конкретна яхта измежду многото, акостирали в историческото пристанище. Днес нямаше кой знае колко кандидати за разходка, което може би се дължеше на надвисналите сиви облаци, които караха небето да изглежда грозно и застрашително. Откъм морето подухваше лек ветрец; въздухът лепнеше от влага. Определено се задаваше буря. Денят не беше подходящ за риболов.

Открих яхтата — „Исла Мари“, дванайсетметрова, с широка кърма, два вградени в корпуса двигателя и покрит мостик — в края на кея. Задната палуба беше с навес, предлагащ сянка, а в предната част имаше просторна каюта, в която можеше и да се нощува.

На палубата се появи човек.

Нисък, набит, с широки рамене, дебел врат и шкембе. Почернялата му от слънцето кожа контрастираше с рядката посребрена коса.

Беше по къси панталони, тъмна тениска с надпис „Кий Уест“ и с бейзболна шапка. Около врата му на верижка висеше златен дублон. Познах го от пръв поглед, също като Стефани Нел.

И той беше от службите.

— Гледаш да се слееш със средата ли? — попитах го аз от кея.

— Аз съм пенсионер, какво ми пука?

— Ти ли си капитан Немо?

— Тази идиотска тайнственост никак не ми липсва.

Стефани ми бе казала да използвам кодовото му име.

— А ти си? — попита той.

— Котън Малоун.

Което само по себе си звучеше като кодово име.

— Откъде се сдоби с име като Котън?

— Дълга история.

Той ми се усмихна дружелюбно.

— Това е добре. Защото ни чака дълъг път. Качвай се на борда.

— Накъде пътуваме?

Той посочи с пръст към хоризонта.

— Сто километра в тази посока.

В дъжда различих очертанията на Форт Джеферсън.

Пътуването от Кий Уест бе продължило близо три часа; движехме се бавно заради бурята. Джансън беше поел отново управлението, бяхме подминали Гардън Кий и форта и се насочвахме към Логърхед — най-големия от седемте острова. На него се издигаше фар, чийто лъч се виждаше през бушуващата буря.

— Яхтата се откъсна от котвата точно тук, после течението я отнесе към южния край на Логърхед и нататък — каза Джансън. — После рифовете от другата страна са й видели сметката.

Бурята беше утихнала, но дъждът не спираше. Два-три катамарана, няколко платноходки и моторници стояха на котва на около петстотин метра вляво от нас. Заобиколихме южния край на Логърхед и там видях нещо да плува на повърхността на водата, подхвърляно от вълните. Беше пластмасова туба за мляко, завързана за дръжката с жълто въже.

— Въжето е прикрепено за кораловия риф отдолу — каза Джансън. — Тук е плитко, може да се влезе с шнорхел. Потъналата яхта е на петдесетина метра западно от шамандурата, там водата е малко по-дълбока.

— Това не е ли национален парк? Как успя да обозначиш мястото на корабокрушението?

— В това лошо време никой не е видял тубата. Но след още ден все някой щеше да я види.

Той отпусна газта и задържа яхтата неподвижно на място.

— Ще бъда над теб с работещи двигатели. Внимавай за витлата. Хайде, върви да си вземеш снаряжението. Всичко, от което имаш нужда, е долу на палубата.

Доста време бе минало от последното ми гмуркане. Бях се научил във флота. Пам също бе изкарала курсове преди две години, но имаше само две гмуркания. При второто една среща с акула я убеди веднъж завинаги, че мястото й не е във водата. Следващите три дни прекара на яхтата в очакване да се върна от поредната авантюра; явно така ни бе писано в нашия семеен живот.

Слязох от мостика и долу намерих водолазната екипировка. Нищо особено, но щеше да свърши работа. Завих регулатора върху кислородната бутилка и с рязко изсъскване на вентила пробвах налягането. После пристегнах раменните и коремните ремъци и си сложих колана с тежестите. Над главата ми проблесна светкавица; назъбената й усмивка ме накара да потръпна. Тътенът на далечни гръмотевици и плющенето на дъжда не отслабваха. Колко ли правила за безопасност щях да наруша този ден? Като например: никога не се гмуркай в гръмотевична буря. Или сам. В забранени за гмуркане води. Палубата ме подхвърляше като играчка и реших, че това не е най-доброто място да си слагам бутилките, които бяха доста тежки. Затова нахлузих маската и плавниците, хвърлих бутилките през борда, после седнах на парапета и се изтъркалях заднешком във водата.

Спускайки се под вълните, видях в бистрата вода потъващите надолу бутилки. Вкарах и двете си ръце наопаки в презрамките, после повдигнах нагоре безтегловната маса, прехвърлих бутилките през главата си и презрамките легнаха удобно на раменете ми.

Напипах регулатора и изкарах водата от него.

Бях готов.

С няколко тласъка на плавниците се отправих към дъното, където водата беше много по-спокойна. На това място рифът беше плитък, не повече от три метра под повърхността, но изведнъж се спускаше стръмно към пясъчното дъно, което се белееше на десетина метра по-надолу. Едва по-нататък започваше същинската падина и водата ставаше тъмносиня. Заради начумереното небе светлината беше оскъдна, но това се компенсираше с перфектна видимост.

Водата гъмжеше от живот.

Една баракуда се навърташе наоколо с разтворена уста, в която се виждаха страховити, подобни на кучешки зъби, докато внезапно, сякаш изстреляна от оръдие, не се разтвори в синкавия полумрак. Горичка от живи корали, обагрени във всевъзможни оттенъци на бежово, жълто и кафяво, приютяваше безброй дребни морски обитатели. Видях виолетова лъчеперка, червена и ивичеста бодлоперка, риба корона… Но през цялото време се оглеждах за акули, докъдето ми позволяваше видимостта.

И тогава я видях.

Потъналата яхта беше полегнала на десния си борд, издълженият й корпус й се бе слял с пясъчното дъно, кърмата й стърчеше нагоре. Боята по незасегнатите й части й се виждаше ясно, понеже не бе прекарала достатъчно дълго във водата, за да обрасне с водорасли. Беше поне девет метра дълга и не много различна по конфигурация от „Исла Мари“, която ме чакаше горе. В левия й борд зееше продълговата цепнатина, през която можеше да се провре човек. Това потвърждаваше видяното от Джансън.

Беше се ударила в рифа.

Аз доплувах до кърмата и надникнах в главната каюта. Навсякъде се въргаляха мебели и оборудване. Нищо интересно. Задната палуба беше също почти празна, ако не се смятаха части от водолазна екипировка, завързани с ремъци за преградите на корпуса. Черното непромокаемо куфарче не се виждаше никъде. Обиколих потъналия съд, оглеждайки пясъчното дъно наоколо, но не видях нищо такова.

Спрях се на място, за да събера мислите си.

Топлата вода беше приятна на допир, дишането ми отново бе станало равномерно. Тук определено беше по-добре, отколкото в съдебната зала. Изплувах до горния мостик на яхтата и се спрях до вратата, която висеше отворена на пантите си.

И ето го и него.

Черно непромокаемо куфарче, точно както ми го бе описала Стефани Нел. Сграбчих го за дръжката и се изненадах. Тежко. Трудно щях да го извадя на повърхността, още повече като не носех спасителна жилетка.

Което повдигаше един въпрос. Какво още имаше вътре освен монетата?

Спрях се за момент да оценя ситуацията. Най-умно би било да оставя куфарчето на морското дъно, после да изплувам за въже. Нямаше смисъл да се опитвам да го извадя на повърхността и после да се боря с бурята, за да доплувам до лодката. Затова го извлякох от мостика, ритайки с крака, докато успях да се плъзна заедно с него надолу по корпуса на яхтата, и го сложих на пясъчното дъно. Хвърлих бърз поглед нагоре и видях кила на „Исла Мари“, която се полюшваше върху вълните, движейки витлата си ту напред, ту назад, за да стои на едно място.

Заплувах нагоре. Когато се подадох на повърхността, изплюх регулатора и размахах ръце, за да привлека вниманието на Джансън.

— Трябва ми въже. Поне петнайсет метра.

— Не сме сами — извика в отговор той през отворения прозорец, като посочи с ръка назад към кърмата.

Изплувах колкото можех нагоре, за да хвърля поглед над гребените на вълните. Към нас с голяма скорост се носеше малка моторница. Можеше да са охранителите от Форт Джеферсън.

— Дай въжето! — извиках отново аз.

— Трябва да тръгваме.

— Имаме време. Ще се справим. Дай въжето.

Исках тези хора да разберат, че не ми пукаше от нищо. Ако изобщо се надявах да се заема с нещо по-смислено, трябваше да се докажа. Имах рядката способност да мисля трезво в критични ситуации. Време беше да я оползотворя по предназначение. Онази моторница наближаваше, но аз можех да се гмурна и отново да изплувам, стига Джансън да ми подадеше проклетото въже.

Както и направи. Една жълта найлонова спирала цамбурна до мен във водата.

— Куфарът е тежък! — извиках аз. — Ще го вържа и ще подръпна въжето, за да ти дам знак. Тогава почваш да дърпаш. Аз ще изляза след него.

Грабнах края на въжето, натъпках регулатора в устата си и се гмурнах отново под вълните.

Замахвах с ръце като с гребла и се спусках надолу към черното куфарче, което лежеше отстрани до останките от потъналата яхта. Бях решил да завържа въжето около него, вместо да се доверявам на здравината на дръжката му. Неочакваната му тежест не спираше да ме озадачава. Не ми беше за пръв път да работя в тъмното, защото малцина обвиняеми, очакващи военен съд, бяха откровени докрай със защитника си, особено ако беше офицер в същия екип като обвинението. Затова бях свикнал да работя с половината от фактите или дори по-лошо — с чисти лъжи. В края на краищата обаче истината винаги надделяваше и аз очаквах, че и този път ще стане така.

Какъв идиот съм бил.

Стигнах до дъното и видях, че имам доста свободно въже, затова го омотах няколко пъти около куфарчето като импровизиран клуп, който да не му позволи да изпадне. Над главата ми се чу глухо боботене на двигатели; погледнах нагоре и видях черните очертания на втори кил, който се изравни с нашата яхта, забави ход и спря. Беше малка лодка с овална форма, вероятно надуваема. В тези вълни сигурно друсаше ужасно.

Двама водолази се гмурнаха във водата.

И двамата бяха въоръжени с харпуни и се спускаха бързо към мен, ритайки с плавниците си. Действаха някак припряно за паркови охранители.

Ако сега подръпнех въжето, водолазите щяха да се доберат до куфарчето много преди Джансън да го издърпа на повърхността. Всеки от тях имаше по два ножа, прикрепени за краката — щеше да е детска игра да прережат въжето.

Затова аз го оставих, където беше, и заплувах към потъналата яхта. Преследвачите ми бяха стигнали почти до дъното. Прекосих задната палуба и понечих да вляза в главната каюта и точно в този момент стрела на харпун се заби в дървото до мен.

Изобщо не я бях чул.

За разлика от звуковите ефекти по филмите нямаше свистене; стрелата просто се появи изневиделица.

Не, определено не бяха охранители.

Претърколих се по гръб и през задните прозорчета на каютата видях как единият от двамата плува към мен, докато другият се насочва към черното куфарче. Никога не ме бяха обучавали да се справям с подобни ситуации, но нямах намерение да им се дам лесно.

Забелязах няколко стъпала, водещи надолу към спалната каюта в предната част на корпуса. Там някъде трябваше да се намира цепнатината, която бях видял отвън. До кърмата се появи водолаз със зареден харпун. Трябваше да го забавя, затова затворих вратата на каютата и сложих резето. Не беше идеално решение, но щях да спечеля няколко ценни мига. Срещнах погледа на човека отвън, който вдигна оръжието си, без да се замисли. Вратата беше наполовина дървена, наполовина от стъкло, защитено с метална решетка. Не допусках, че стрелата ще се спре в едното или в другото, затова ритнах два пъти с плавниците и се хвърлих напред към койката. Стъклото зад гърба ми се пръсна на парчета и стрелата се заби с глух удар някъде в дървената стена на каютата.

Веднага забелязах, че бях прав: в носа на яхтата имаше цепнатина, която водеше навън. Може би леко тясна, но преодолима. Аз се проврях през нея и излязох в гръб на втория водолаз, който тъкмо се приближаваше към черното куфарче. Беше презаредил харпуна си и го бе сложил на пясъчното дъно, и в този момент посягаше към ножа, за да пререже въжето. Разполагах може би с десет секунди, за да предприема нещо. Затова се хвърлих напред, пресегнах се през рамото му, издърпах регулатора от устата му и свалих маската. Внезапната ми атака го свари неподготвен и аз се възползвах от объркването му, за да му изтръгна ножа от ръцете. После се дръпнах назад и го ритнах с дясната си пета в челото, с което допълнително го зашеметих.

Междувременно другият водолаз също бе открил процепа в корпуса на яхтата. Знаех от опит, че щеше да бъде особено уязвим, докато се опитваше да се провре през него. Нямах кой знае какъв избор, а докато първият водолаз се мъчеше опипом да намери регулатора и маската си, вторият се дръпна назад в наводнената каюта. Тогава разбрах. Той презареждаше харпуна си и се готвеше да ме простреля през процепа.

Чух рев на двигатели. „Исла Мари“.

Нима Джансън си тръгваше? Дръпнах силно въжето. Няколко пъти.

Двигателите над главата ми форсираха и въжето започна да се изпъва. Грабнах втория харпун от пясъчното дъно и изстрелях стрелата през процепа. Дали улучих нещо, не беше важно. Щях да спечеля малко време, докато мъжът вътре разсъждаваше как да постъпи. Сграбчих въжето, което вече беше изпънато като струна, и то ме дръпна заедно с куфарчето далече от потъналата яхта. Не исках тежкото куфарче да се удари в нещо и да се разхерметизира, затова го обгърнах с две ръце, както беше омотано с въжето, и се оставих на Джансън да ме влачи на буксир, като от скоростта постепенно започнах да изплувам нагоре.

Хвърлих бърз поглед назад. Вторият водолаз се беше измъкнал през цепнатината и се целеше с харпуна си в мен. Но аз вече бях извън обхвата му.

Когато стигнахме до Логърхед Кий, аз скочих на брега.

Дъждът беше отслабнал, облаците се разпръсваха, през пролуките се прокрадваше ярко слънце, което укротяваше вълните и сгряваше тялото ми. Джансън спря яхтата до тесен пристан, вдаден навътре в морето от плажа, и след като слязох, продължи с нея към най-северната точка на острова, за да ме чака там.

Логърхед се намираше на пет километра западно от Форт Джеферсън. Черно-бялата кула на характерния му тухлен фар с формата на конус продължаваше да намига на фара отсреща, разположен върху стените на форта, въпреки засилващата се дневна светлина. Островът беше равен и скучен, издигаше се едва на метър-два над повърхността на морето и беше покрит с ниски храсталаци и недорасли пинии. Беше заобиколен с красив пръстен от бели пясъци, които се разтваряха в прозрачните води. Рифът, където се бях гмуркал, се падаше на северозапад, отвъд далечния край. Тук, откъм източната му страна, група ниски сгради заобикаляха фара. Джансън ми беше казал, че на острова живеели само пазачите. Местните обитатели бяха главно птици наред с прословутите костенурки, които ползваха плажовете за гнездене.

Джансън ми беше казал също, че тук се опъвали и палатки, главно в северния и южния край. Нямаше никаква храна, прясна вода, електричество и здравна помощ. Всеки дошъл на острова си носеше каквото му е нужно и после си го вземаше обратно. Запазени места нямаше — всеки се настаняваше там, където иска. Жената, която търсех, чакаше в крайната северна точка.

Бях по тениска с логото на „Джаксънвил Джагуарс“, къси панталони „Найки“ и маратонки, като лесно можех да мина за небрежно облечен турист. Но гладко обръснатото ми лице и късо подстригана коса издаваха военния в мен. Бях в добра физическа форма и гмуркането ми го доказваше. Бях все така тънък в кръста, със сламеноруса коса. Години ме деляха от средната възраст и, слава богу, имах добър метаболизъм, с който изгарях повече калории, отколкото приемах.

По тези места времето се променяше за секунди. От тазсутрешната буря нямаше и следа, небето беше синьо, слънцето грееше ярко. Но сега беше сезонът на ураганите, така че островът беше последното място, където бих желал да се намирам, ако на някой от тях му хрумнеше да ни навести.

Бетонна пътечка водеше от кея към фара, който се намираше приблизително в средата на острова. Аз не тръгнах по нея, а се насочих на север по протежение на брега, следвайки влажната пясъчна ивица. В далечината продължаваше да се чува тътен на гръмотевици, бурята се придвижваше на изток. Единствените други звуци бяха лекият плисък на малките вълни и пронизителните крясъци на чайките в небето. Чувствах се като корабокрушенец, изхвърлен на сушата.

Целият остров беше по-малко от двеста метра широк. Ако не бяха пиниите, би могло от единия бряг да се види другият. В северния му край забелязах зеления купол на палатка с разтворен цип, разположена сред нещо, което приличаше на полуразрушени основи на къща. Табела обозначаваше мястото като някогашната лаборатория по морска биология на Тортугас, създадена от института „Карнеги“ през 1904 г. Не знаех какво ме очакваше там, но понеже нямах избор, свърнах от плажа по тясната пътека през горичка от бодливи кактуси.

— Ти ли си онзи, който се гмурна към потъналата яхта?

Думите бяха произнесени на испански език с женски глас, стряскащо идващ от нищото. За мой късмет, поне знаех езици. Дължах го на силната памет, която бях наследил по линия на майка си. Не просто фотографска — памет като магнитен носител, който правеше ученето на езици детска играчка. Знаех испански, френски и доста приличен италиански. Надявах се един ден тези умения да ми бъдат от полза.

От палатката се подаде жена.

Беше малко над метър и петдесет, с черна коса до раменете и гладка тъмна кожа. По красивото й лице нямаше и следа от грим. Бадемовите й очи ме фиксираха с преценяващ поглед, от който ми стана едва ли не неудобно. Беше стройна и мускулеста, но в същото време приятно заоблена на важните места, облечена с тесни джинси и блуза. Професията ми на юрист и необходимостта да разпитвам хиляди хора ме бяха научили, че разговорът не търпи вакуум. Ако задаващият въпросите не побърза да запълни настъпилата тишина, обикновено разпитваният прави това вместо него, за което често съжалява.

Затова си мълчах.

— Разбираш ли какво ти казвам? — продължи тя на испански.

Говореше с американски акцент, някъде от Юга. Също като моя.

— Испански не — казах аз.

По-добре бе да запазя в тайна езиковите си способности.

— Така по-добре ли е? — попита на английски тя.

— Така става.

— Ти не може да си Валдес. По телефона ми се стори по-възрастен.

— Не съм.

— Значи си онзи, който се гмурна при рифа.

— Ти си ме наблюдавала?

— От брега. Чудех се дали ще се появи някой. Чух вчера за корабокрушението, още с пристигането си. Но понеже съм блокирана на този остров до следобед, нямах избор, освен да чакам и да наблюдавам.

— Имаш ли име?

— Колийн Пери.

— Аз съм Котън Малоун. Дойдох за монетата.

— Работиш за Валдес, така ли?

Пак това име. Появил се бе нов герой. Но аз знаех какво да отговоря.

— Не.

Трябваше да стъпвам внимателно, защото не знаех накъде бие. Затова реших да се придържам към фактите.

— Онова, което търсиш, е у мен. — Посочих към морето. — Ето там, на онази яхта.

Джансън беше заел позиция на стотина метра от северния край на острова, на границата, където водата от тюркоазена ставаше синя. След като научех каквото ми бе нужно, трябваше да му дам знак, за да се върне до кея и да арестува тази жена. И тъй като буквално нямаше накъде да бяга, задачата ни беше лесна. Интересното беше, че самата Колийн Пери не изглеждаше никак притеснена, което ме караше да си мисля, че това едва ли беше първото й приключение от този вид.

— А кои бяха другите, които се гмуркаха с теб?

— Помагачи, от които нямах нужда.

— Забелязах, че яхтата ти отпътува бързо от там.

— Ще правим ли сделка, или ще си приказваме?

Тя бръкна в джоба си и извади нещо, които подхвърли към мен. Хванах го във въздуха и видях, че е найлоново калъфче, в което беше поставена лъскава златна монета, малко над два и половина сантиметра в диаметър. На едната страна беше изобразена Свободата, вдигнала високо факела си. На другата беше гравиран белоглав орел в полет, също на фона на слънчеви лъчи и с познатия девиз: Вярваме в Бог. Над орела бяха цифрите с номиналната стойност на монетата: 20 долара.

— Притежанието й все още е незаконно — каза жената.

— Но ти я имаш.

— Вече не. Къде е Валдес?

— Гледа да не се показва много.

— Трябваше да разговаряме.

Погледнах монетата в ръката си и ми хрумна нещо. Ако въпросният Валдес беше от Куба, нямаше да е особено умно да иска пари в брой. Да, наистина, щатските долари вървяха там, но не в такива количества, каквито можеха да се вземат за тази монета. И така, какво ли имаше в куфарчето, което да струва милиони долари?

Време беше да видя какво бих могъл да науча.

— Не съм в играта — отвърнах аз. — Просто наемник. Но съм любознателен.

— Ако си навираш носа където не ти е работа, може да ти го отхапят.

— Няма лошо, може и да си струва.

— И така, какво искаш да знаеш?

Размахах монетата във въздуха.

— Откъде имаш това нещо?

— На баща ми е.

— А дали ще е прекалено нахално да попитам откъде го има той?

— Щом Валдес го няма, просто си искам документите.

Още едно парче от мозайката. Документи. Чак сега разбрах защо куфарчето тежеше толкова много.

— Казах ти, на яхтата са. Когато дам знак, ще отиде да ни чака на кея.

— Направи го.

Идиличното спокойствие бе нарушено от шум на витло, разсичащо въздуха. Вдигнах очи и видях едномоторен хидроплан „Чесна“, който се спусна бързо от изток, почти опирайки в неспокойната повърхност на морето, след което кацна недалече от яхтата на Джансън.

— Очакваш ли някого? — попита тя.

Хидропланът застана неподвижно до яхтата. Виждаше се ясно номерът на опашката: 1180206. Дали Джансън не беше в опасност? Някакво раздвижване на задната палуба привлече вниманието ми. Хидропланът закриваше отчасти случващото се, но видях как нещо се издига нагоре. После някакви хора скочиха в него и той се отдалечи с работещ двигател. Не можех нищо да направя, освен да гледам как машината набира скорост и се издига нагоре в обедното небе.

После се обърнах отново към Колийн.

Тя държеше пистолет в ръката си.

Запитах се дали да продължавам с лъжите. Честно казано, в този момент не знаех как да постъпя.

— Искам си монетата — каза Колийн. — По всичко изглежда, че се разминах с документите.

Имаше право. Аз й подхвърлих малкото пакетче.

— Може да не ми вярващ, но за мен този самолет беше изненада в същата степен, в която и за теб.

— Не вярвам в нищо вече, освен че Валдес е двуличен мошеник. Добре го беше намислил. Ти да вземеш монетата, той да си прибере документите, а аз да остана с пръст в уста…

Аз пък се питах какво ли ставаше с Джансън. Как ли се бяха развили нещата на яхтата? Можеше да е пострадал.

— Моят приятел може би се нуждае от помощ.

Тя свали надолу пистолета и вдигна рамене.

— Не ме интересува. Аз си прибрах монетата. А сега се разкарай от тук.

Затичах се към водата и скочих вътре, както си бях с дрехите и обувките. Морето оставаше все така бурно, вълните се разбиваха в малкото островче. Джансън се оказа прав за местните течения. Бяха страховити. Но за щастие, бяха насочени навън, към открито море, което ми помогна да преодолея лесно стоте метра до яхтата.

— Джансън! Джансън!

Нямаше отговор.

„Исла Мари“ се въртеше около котвената си верига. Чух в далечината шум от самолетен двигател и видях как още един хидроплан се приближава към Форт Джеферсън. Бурната сутрин се бе превърнала в слънчев следобед и туроператорите от Кий Уест се опитваха да изкарат по някой долар. Сграбчих стълбичката и се изкачих на задната палуба под навеса. Водолазните такъми си стояха там, където ги бях оставил. От мокрите ми дрехи капеше вода.

— Джансън! — извиках отново аз.

Надникнах в предната каюта. Беше празна. Качих се на горния мостик. Също празен. Джансън не беше на борда. Дали беше пленник на хората от самолета? Или бе тръгнал с тях доброволно?

Слязох долу на палубата и започнах да обмислям вариантите. Непромокаемото куфарче го нямаше. Беше на палубата, когато бях слязъл от яхтата. Явно го бяха качили на самолета.

И тогава нещо привлече погледа ми. Една червено-бяла хладилна чанта, която виждах за пръв път.

Може би Джансън я беше изнесъл от долната каюта? Погледнах към морето и видях още един хидроплан. Който, вместо да отива към Форт Джеферсън, беше завил и се насочваше към мен.

И тогава забелязах още нещо.

От хладилната чанта се подаваше тънка жичка; краят й беше увит около парапета. В мозъка ми задрънчаха сигнални звънци.

Хвърлих се към чантата и вдигнах капака. Беше пълна с блокчета пластичен експлозив, завити в найлон. В най-горния слой бяха забити метални пръчици. Свързани посредством кабели с електронен блок. Детонатор.

Не се виждаше часовник, взривното устройство беше с дистанционно задействане. Голата жичка, вързана за парапета, беше антена.

Вдигнах глава и видях как хидропланът зави на север и започна да слиза плавно надолу, готвейки се да се приводни на около половин километър зад кърмата на яхтата. Видях цветовете му — синьо и бяло. Видях и номера на опашката: 1180206. Същият.

Беше направил един кръг във въздуха и сега се връщаше. Това не вещаеше нищо добро. Скочих във водата и се гмурнах с всички сили надолу.

Точно в момента, когато „Исла Мари“ експлодира.

Отворих очи.

Не бяха ме удряли така от една среща по американски футбол преди две години, когато нещата бяха излезли от контрол. Главата ме болеше. Къде ли бях? На яхта? Сигурно, ако съдех по грохота на двигателите и познатото ритмично подскачане нагоре-надолу по вълните.

В мътния ми мозък се блъскаха всякакви ужасни сценарии.

Но, както си казах, докато бях във водата, никой не искаше смъртта ми.

Засега.

Лека-полека помещението около мен започна да придобива форма. Лежах на койка. Не беше нищо особено и намирисваше неприятно. Надигнах се на лакти и седнах на ръба. Първият ми работен ден определено преминаваше интересно.

По стъпалата се чуха тежки стъпки и в каютата се появи мъж. Беше смугъл и слаб, с тесен ханш и изпъкнали кости, без грам тлъстина по тях. Лицето му беше ъгловато и сбръчкано, с ястребов нос и дълга посребрена зализана коса. Гъста черна брада, изпъстрена с бели косми, закриваше тънките му устни. Погледът ми се спря на изящните му пръсти с поддържани нокти; на лявата му ръка блещукаше златен пръстен с рубин.

— Аз съм Хуан Лопес Валдес. Къде е моят Двоен орел?

Говореше авторитетно, на перфектен английски, обагрен с лек испански акцент. Казах си, че това сигурно беше онзи Валдес, за когото бе споменала Колийн Пери.

— Не е у мен.

— Госпожа Пери го е задържала, така ли?

— Монетата си е нейна. Или на баща й, както тя подчерта.

Той явно ми вярваше. Пък и хората му сигурно ме бяха претърсили.

Направи ми знак с ръка.

— Да се качим горе на палубата. Тук е задушно, а и ти имаш вид, сякаш се нуждаеш от чист въздух.

Последвах го и видях, че се носим в открито море, а докъдето погледът стигаше, не се виждаше суша. Небето се беше изяснило напълно, слънцето прежуряше неумолимо.

— Дойдохте да спасявате каквото можете от потъналата яхта ли? — попитах аз.

Той се подпря на парапета и скръсти костеливите си ръце отпред на гърдите.

— Това беше намерението ни, след като бурята отмина. Но щом видяхме вашата лодка, решихме да действаме бързо. Господин Малоун, имаме сериозен проблем. Изгубихме и папките, и монетата.

Нова подробност. Не документи, както бе казала Колийн. Папки.

— Откъде знаете името ми?

Той бръкна в задния си джоб и извади портфейла ми. Отвори го и измъкна служебната ми карта на военен.

— Капитан трети ранг Харолд Ърл Малоун, военноморска база в Мейпорт. Знам тази база. Посещавал съм я преди много години.

Реших да се позова на очевидното:

— Преди яхтата да хвръкне във въздуха, отнякъде се появи един хидроплан. Папките ти отлетяха с него. Монетата ти е още в Колийн Пери. За жалост, аз нямам нищо общо с нито с едното, нито с другото.

— Само че извади папките ми със сила от потъналата яхта. Ако не беше ти, сега щяха да са у мен.

— Къде отиваме?

— На юг. Където е много по-безопасно.

Това означаваше Куба.

— Когато приех тази сделка — каза той, — допуснах грешката да си мисля, че с времето нещата са се променили. Трябваше да се досетя какво ще се случи.

Картината започваше да се оформя. Папките трябваше да бъдат разменени от Валдес срещу монетата на Колийн и всичко щеше да е наред, ако не се беше появил този хидроплан. Време беше да съобщя на Валдес и следващата лоша новина.

— Мисля, че папките ти са у един човек на име Джим Джансън. И са много. Куфарчето беше доста тежко.

— Предпазна мярка от моя страна, бях добавил вътре оловни тежести. Ако възникнеше проблем, не исках някой да го отмъкне. По-добре да потъне на дъното. Но си прав за Джансън. Той отдавна иска тези папки. Сега му предоставих идеалната възможност. С твоя помощ, разбира се.

Не ми харесваше как той непрекъснато се опитваше да ме въвлече в някаква история, с която нямах нищо общо. Затова казах:

— Мисля, че Джансън желаеше смъртта ми.

— Е, и?

— На яхтата имаше взривно устройство с дистанционно задействане. Хората с хидроплана се върнаха, за да го активират, докато съм на борда.

— Имаш ли представа в какво си се набъркал?

— Никаква.

Той се изсмя. Смехът му не ми хареса.

— Вярвам ти, амиго — каза той. — Наистина. Би ли желал да изкупиш вината си?

Много бих желал всъщност. Но не вярвах, че точно този човек ще е моят шанс да го направя.

— Ти също се опита да ме убиеш.

— Това е вярно, особено след като видях, че и Джансън е на тази яхта.

— Бил си там?

— Разбира се. Двамата разменихме няколко думи в дъжда. Когато реших да го застрелям, той реши да си тръгне.

Джансън не ми бе казал нищо за това.

Валдес продължаваше да рови в портфейла ми и извади шофьорската ми книжка. Слава богу, беше от Джорджия. Военните на редовна служба не бяха длъжни да подменят книжките си при всяко дислоциране. Моята изтичаше чак след две години. Адресът, обозначен на нея, нямаше да го отведе доникъде. В портфейла си нямах никакви други лични данни. Стефани Нел ми бе казала да извадя всичко уличаващо. Така че снимката на Пам, която винаги носех със себе си, вече я нямаше. Вътре бяха само служебната ми карта, шофьорската книжка, членската ми книжка от Адвокатската колегия на щата Джорджия, кредитната ми карта „Виза“ и малко пари в брой.

— Женен ли си? — попита той.

— Никога не съм имал удоволствието.

— Жените носят само неприятности — каза той. — Аз съм имал три, а всеки развод си е мъка. Затова моите ги убивах.

Това признание беше произнесено с равен и информативен тон.

— Толкова по-лесно е.

Опитах се да прочета нещо в очите му, но бяха непроницаеми. Той откри членската ми книжка от адвокатската колегия. Носех я със себе си, защото в много граждански затвори ми искаха документ, че съм юрист. Често моите клиенти биваха задържани от местните власти, а първата ми работа бе да осигуря предаването им на военните.

— Виждам, че си нещо като адвокат към военноморския флот. Но ако работеше за частна фирма, каква щеше да бъде почасовата ти ставка?

— Четиристотин и петдесет.

Което си бяха чисти фантазии, но звучаха добре. А и по някаква причина исках да го впечатля.

— Мога да поръчам убийство за по-малко пари от твоя хипотетичен едночасов хонорар.

Очите на Валдес — заобиколени от най-тъмните ириси, които някога бях виждал — ми казваха, че не си падаше по преувеличенията.

— Джим Джансън е лъжец и крадец — каза той. — Открадна нещо от мен и, както казваш, се опита да те убие.

— Ами върви да го търсиш.

— О, ще го открия. Но сега не мога да мисля за него. Искам монетата, която ми бе обещана.

— У Колийн Пери е.

— А Колийн Пери е при охранителите. Била е арестувана още с пристигането им на мястото на експлозията. В момента я държат във форта заедно с монетата ми.

— Какво искаш от мен?

— Да й я вземеш.

— Не съм навит.

Той вдигна рамене.

— В такъв случай просто ще те хвърля през борда и ще приключа с теб.

Стоях до парапета, вперил поглед в морската шир.

Само преди два дни бях един отегчен до полудяване юрист. Оттогава насам прострелях изневеряваща съпруга, бях арестуван и впоследствие нает от Министерството на правосъдието, а в резултат станах мишена за харпуните на водолази. Човек, когото мислех за съюзник, се опита да ме вдигне във въздуха, а сега някакъв Хуан Валдес, при това от Куба, заплашваше да ме хвърли в морето. И понеже бях невъоръжен, сам срещу много врагове и на яхта по средата на нищото, не бих могъл да пренебрегна заплахата му.

— Разбери, че не ме бива много по интригите — казах аз. — Виж само докъде се докарах. Пленник съм.

— Не се подценявай, амиго. Моите хора ми докладваха, че във водата си се справил доста умело. — Той извади от джоба си пура и я запали. — Да не забравяме и че ти беше този, който извади папките от дъното. Ако не беше, сега щях да имам тях, монетата и да пътувам спокойно за дома.

В доводите му, парадоксално, имаше някаква извратена логика, от която горчивият вкус на провала в устата ми не ставаше по-лесен за преглъщане. Можех да протакам и да споря с него, за да печеля време. Но за какво?

Реших да работя с Валдес.

Поне докато не изникнеше нещо по-добро.

Аз я поведох тичешком през плаца към отсрещната страна на крепостта. Пистолетът беше пъхнат в колана ми под тениската.

Новината, че ФБР пътува насам, добави ново измерение в цялата драма. Наистина, Джансън се държеше подозрително, но от това не следваше, че всички там са мошеници. Можех да се свържа с агентите, да им обясня ситуацията и те на свой ред да говорят със Стефани Нел. Ако се задействаха бързо, Бреговата охрана би могла дори да задържи Валдес, преди да е напуснал териториалните ни води. Но същевременно виждах, че Колийн Пери не е радостна от перспективата скоро тук да гъмжи от федерални агенти.

— Предполагам, че не желаеш федералните да знаят с какво си се заела — отбелязах аз. — Като се има предвид, че притежанието на Двойния орел е незаконно.

— Кой си ти? — попита тя.

— За момента аз съм идиотът, който рискува кожата си, за да спаси твоята.

— Видях те как скочи от яхтата, преди да избухне, видях и как онези мъже те удариха по главата, за да те зашеметят. Самолетът, който прелетя оттук малко преди взрива, беше същият отпреди. Видях му номера. Как се казваш?

— Котън Малоун. От Министерството на правосъдието.

— И си нов в тези игри?

— Толкова ли ми личи?

— Само по това, че си млад. Май нямаш представа в какво си се забъркал.

— Ти също не си госпожа Мъдрост — отвърнах аз. — Може да се окажем на една възраст.

— Само че аз не съм фукльо от Министерството на правосъдието. И нека ти дам един съвет, Котън Малоун. ФБР не ти е приятел.

Това определено се отнасяше за един конкретен пенсиониран агент, но аз не смятах да причислявам всички към тази категория.

— Би ли пояснила?

— Не, засега.

Младият охранител ни беше упътил към една самостоятелна сграда в далечния край на плаца. Зад нея сводестите ниши в тухлената стена бяха преградени с дървени конструкции с прозорци, където се намираха помещенията на личния състав. Няколко посетители се мотаеха из тревните площи и си правеха снимки. По бойниците горе се виждаха човешки фигури.

Стигнахме до дървено стълбище, изкачихме се бързо и се озовахме пред врата с надпис: Жилищни помещения. Вход забранен. Без да обръщаме внимание на надписа, бутнахме вратата и тръгнахме по един дълъг коридор, който вървеше по протежение на външната стена.

Приятен ветрец подухваше през амбразурите. В дървената стена отляво имаше поредица от врати. Намерих онази, която ми трябваше, и леко почуках. Никой не отговори. Почуках отново. Същият резултат. Хванах бравата и я завъртях. Едва ли имаха причини да заключват вратите. Каква ли престъпност можеше да има на място като това?

Бутнах вратата и тя се отвори.

Тясното пространство беше обзаведено с подобно на койка легло, покрито с хартии бюро и малък скрин. На пода имаше струпани мръсни дрехи. Прозорец с решетки към вътрешния двор зееше широко отворен.

И тогава видях сокола.

Кацнал на пръчката си, неспокоен — вероятно заради неканените гости.

— Такова нещо не можеш да видиш всеки ден — обади се Колийн.

Така си беше.

— Монетата е на бюрото — казах аз, като забелязах найлоновото калъфче.

Соколът продължаваше да мърда и да пляска леко с крила, сякаш искаше да ни предупреди: Не се приближавайте! Злокобните му очи бяха вперени в мен.

— Соколите не нападат хора, нали? — попита тя.

Сякаш разбирах от птици.

Реших да посегна към монетата. Но птицата сякаш прочете мислите ми и скочи от пръчката си — с разперени крила и протегнати напред крака с остри нокти. Без да изпищи, без да издаде звук — чу се само плясък на крила. Ние закрихме лицата си с ръце, като се надявахме проклетото същество да се насочи към отворената врата.

Но то остана.

За щастие, не ни докосна — просто кацна на бюрото, близо до монетата. В стаята настана напрегната злокобна тишина. Сякаш птицата знаеше за какво сме дошли. Вляво от мен до леглото имаше врата към малък килер. Нямахме време да се дуелираме с това същество. Честно казано, птиците ме плашеха. Не си падах по тях. При това за пръв път се изправях лице в лице с хищен сокол.

— Аз ще се оправя с него — обявих. — През това време ти вземи монетата.

Внимателно пристъпих към леглото и грабнах завивката; беше плътна. Студените очи на сокола следваха всяко мое движение. Клюнът му и тези остри нокти определено можеха да направят големи бели.

Действай внимателно, казах си аз.

— Е, да те видим какво можеш.

Вдигнах рязко завивката нагоре.

Птицата литна от бюрото право към мен, като този път издаде пронизителен крясък. Метнах плата върху сокола и бързо го омотах като денк. Разполагах с няколко секунди, които реших да използвам умно — хвърлих омотания в завивката сокол в килера и затворих вратата.

— Хитрец си! — възкликна Колийн. — Действаш като матадор.

Откъм килера се чуваше как соколът се освободи с нови крясъци от завивката и атакува вратата с острия си клюн.

Сърцето ми биеше ускорено.

— Да вървим!

Колийн грабна монетата и двамата побягнахме от стаята. Докато тичахме надолу по стълбите, аз се оглеждах на всички страни за опасности и нови възможности. В другия край на плаца видях трима мъже с униформи на паркови служители, които в този момент влизаха през главната порта на крепостта.

Тримата завиха и се насочиха право към офиса.

— Очертава се проблем — каза Колийн.

Най-меко казано.

Изключено бе да стигнем до портата, преди те да излязат от офиса и да се насочат към нас. Затова реших да се върнем обратно нагоре по стълбите, като този път, вместо да завием към жилищното крило, да се опитаме да заобиколим по протежение на крепостната стена. На всеки няколко метра в прохода имаше сводести бойници за оръдията; тухлените зидове се ронеха, по пода имаше купчини отломки и хоросан. От железните капаци, закривали някога амбразурите, не бе останало нищо и през тях се виждаше морето — ясносиньо като рисунките по делфтски порцелан. След бурята отново се бе възцарило спокойствие.

— Какво правим? — попита Колийн.

— И аз не знам, но поне сме над главите им.

В далечината се чу познатото бръмчене на хидроплан. Спряхме при една от амбразурите и видяхме синьо-бялата чесна да се спуска от небето и да каца недалече от яхтата на Валдес, която все така стоеше на котва на около двеста метра от брега.

Докато самолетът се придвижваше с тягата на двигателя си към брега, имах достатъчно време да видя номера му. 1180206.

— Същият е — каза Колийн.

Това означаваше едно: няма спасение.

Самолетът се извърна с витло към морето, после обърна тягата и се изтласка заднешком върху понтоните си. Пилотът угаси двигателя. Пътническата врата се отвори и от самолета скочи Джим Джансън, следван от още един мъж, който бе пътувал на задната седалка. Пилотът остана в машината. Двамата нови играчи се насочиха към главната порта на крепостта. Откъм плаца се чуха гласове; ние се приближихме до един от сводестите прозорци, гледащи към вътрешния двор, и видяхме как възрастен охранител и този, когото бях закопчал с белезници, тичаха към жилищното крило. Друг мъж застана на пост при портата. Бяхме изпаднали в патова ситуация.

Мозъкът ми работеше трескаво. А Колийн Пери оставаше странно спокойна.

Чак сега разбирах как „ФБР“ било достатъчно близо, за да я прибере.

Излъжеш ли ме веднъж — позор за теб. Излъжеш ли ме два пъти…

Така е, като човек е идиот.

Чудех се как мога да се измъкна от тук с минимум въпроси, като същевременно избегна среща с Валдес. Сега ми се очерта начин. Пристъпих към външната амбразура и посочих с пръст яхтата.

— Валдес е ей там. А, както сама казваш, ФБР не ни е приятел. Готова ли си да се измитаме от тук?

Тъй като аз бях единственият й полезен ход, отговорът й не ме изненада.

— Как?

Посочих новодошлия хидроплан.

— Можеш ли да пилотираш самолет? — попита тя.

— А ти как мислиш?

Тя погледна замислено пълния с бистра вода крепостен ров на шест метра под нас. Имаше прилив и нивото на водата беше високо. Забелязах и голямата баракуда, която махаше лениво с перки в прозрачната вода.

— Колко е дълбоко според теб? — попита Колийн.

Явно се досещаше какво бях намислил.

— Има само един начин да открием — отвърнах аз.

И скочих.

Паднах във водата с краката напред, стъпих на покритото с водорасли дъно и се оттласнах нагоре. Колийн се озова до мен и изплува по същия начин. Солената морска вода беше топла като вана. Сигурно баракудата се бе изплашила от внезапното ни нахлуване, защото не се виждаше около нас. Бързо доплувахме до външния укрепителен вал и се изкачихме на него.

Без да губим време, изтичахме покрай източната страна на форта към мостчето, което пресичаше рова. От дрехите ни течеше вода. Джансън и другият мъж бяха почти на средата на моста и крачеха към главната порта. Слязох от вала и поех към плажа. Пистолетът все още беше у мен, но току-що бе претърпял накисване в морската вода. Понякога тези неща работеха мокри, понякога — не. И трите хидроплана бяха паркирани на брега, но ние разчитахме на току-що пристигналия. Знаех, че ключовете бяха все още на бордното табло; пилотът също беше там.

Беше рисковано да играя двойна игра с Валдес, но това беше единственият начин да се справя с него. Монетата беше у Колийн и тя нямаше никакво намерение да се откаже от нея. Освен това копелето вероятно щеше да ме застреля в мига, в който му доставех монетата.

Така че майната му. Всички казваха, че с мен не се излиза на глава. Е, добре. Време беше да им покажа, че са прави.

Тръгнахме по плажа, като използвахме прикритието на другите два самолета, за да стигнем до чесната. От време на време поглеждах назад с надеждата, че всички бяха твърде заети да ни търсят из форта. Когато стигнах до третия самолет, се спрях зад опашката му.

— Стой тук и се оглеждай.

Приближих се откъм страната на пилота и дръпнах рязко вратата. Мъжът зад щурвала видимо се стресна. Аз насочих пистолета към него.

— Значи все пак си скочил от яхтата — каза той. — Не бяхме сигурни.

Нито намек за учудване, шок или опит да отрича; той хладнокръвно си признаваше, че се бяха опитали да ме убият.

— Слизай.

— Правиш голяма грешка. Тази битка не е твоя. Върни се при адвокатите, докато още можеш.

— Битката стана моя, когато се опитахте да ме убиете. Слизай!

— И какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?

Не го застрелях. Просто го ударих с дръжката на пистолета в слепоочието, с което го повалих върху съседната седалка. С всеки следващ опит насилието все повече ми се удаваше. Сграбчих мъжа за лявата ръка и го смъкнах от самолета. Колийн беше изоставила наблюдателния си пост и притича до мен. Пилотът падна в плитката вода, която се плискаше край брега, и тя му тегли един ритник в лицето за десерт.

— Олекна ли ти? — попитах аз.

— Доста. Но не сме сами.

През рамото й видях Джансън и двама охранители, които тичаха по дървеното мостче. Бяха на стотина метра от нас, което ни даваше известна преднина.

— Скачай вътре — казах аз, като се качих на пилотската седалка и запалих двигателя.

Той бързо набра достатъчно обороти, за да издърпа хидроплана от пясъчния плаж навътре в лагуната.

Чуха се изстрели.

Дадох още газ и започнахме да се отдалечаваме от сушата.

— Дай ми пистолета — каза тя.

Подадох й го. Тя отвори пътническата врата и отвърна на огъня, докато аз извъртях така самолета, че дясната му страна да гледа към форта. Докато се придвижвахме напред във водата, огледах бордното табло. Нищо необичайно. Стандартното оборудване.

Откъм брега проехтяха още изстрели. Тя се дръпна на седалката и затръшна вратата.

— Излитай!

Бяхме на достатъчно разстояние навътре в морето, за да сме в безопасност от куршумите. Яхтата на Валдес беше на петстотин метра по-нататък, но аз нямах намерение да се доближавам до нея. Завих на изток и ветрецът, който бях усетил на брега, се обърна срещу нас. Усилих тягата и усетих как понтоните заподскачаха по вълните. Крилата загребаха въздух и започнахме да се издигаме почти вертикално нагоре, като асансьор. Не се справях зле, ако ми бъде позволено да се похваля. Но това тук определено беше по-лесно, отколкото да приземиш изтребител върху люлееща се палуба на самолетоносач, и то нощем — нещо, което бях правил няколко пъти.

Завих плавно, обрах малко газта и поех курс на североизток. Небето беше ясносиньо, тук-там с бели облаци. Форт Джеферсън, Драй Тортугас, Джим Джансън и Хуан Лопес Валдес останаха далече назад. Погледнах стрелката на горивото и видях, че резервоарите бяха три четвърти пълни. Много пъти бях пилотирал чесни и знаех, че с пълен резервоар минават около 1400 километра. Нямах намерение да кацам в Кий Уест — там Джансън щеше да ме търси най-напред. Трябваше да се свържа със Стефани Нел и можех да го направя, като се обадя по радиостанцията до брега, а някой от там да прехвърли разговора до нейния телефон.

В това време Колийн оглеждаше салона на самолета зад предните седалки.

— Как изглеждаше куфарчето, което извади от потъналата яхта? — попита тя.

Аз й го описах. Тя се облегна назад.

— Уцелихме десетката. На задната седалка е.

Не можах да сдържа усмивката си. Най-после съдбата ми се усмихваше. Бях жив, в самолет, с куфарчето, монетата, радиостанция. Като цяло — един доста приличен първи ден като специален агент към Министерството на правосъдието.

Посегнах към радиото, но Колийн ме спря.

— Недей — каза тя. — Те ни подслушват, а знаеш, че самолетът може да бъде проследен.

Естествено, че знаех, но благодарение на опита си като пилот на изтребител имах някои идеи как да сведем проблема до минимум. Вече бях решил да поема курс към западния бряг на Флорида, откъм Мексиканския залив. Тази чесна имаше достатъчно гориво да ни закара до Тампа, но не виждах причина да отиваме чак толкова на север. Джансън сигурно вече се бе свързал по радиото със сушата и бе предупредил съответните хора, а Колийн беше права: със сигурност ни следяха радарите на Службата за контрол на въздушното движение. Националният парк „Евърглейдс“ се простираше на близо сто километра по протежение на югозападния бряг на Флорида. Навсякъде в тази пустош от блата щяхме лесно да кацнем, мястото беше закътано и изобилстваше с удобни скривалища, но от там щеше да ни е трудно да се измъкнем без лодка или кола.

— Мислех си да се насочим към някое местенце между Нейпълс и Форт Майърс.

Тя поклати глава.

— Можеш ли да ни закараш до Окичоби?

Езерото се намираше на километри навътре в сушата, близо до географския център на полуострова — огромен пресноводен басейн, който се оттичаше към „Евърглейдс“.

— Можем да стигнем до там, но разстоянието по суша от езерото до брега е много голямо. Ще ни срещне някой, който ще се поинтересува кои сме и накъде отиваме.

Южна Флорида беше печално известна като огнище на разпространение на наркотици, а един неидентифициран летателен апарат, неотговарящ на запитвания по радиото, щеше да вдигне властите на крак. Ситуацията щеше да ескалира още повече, ако Джансън поискаше подкрепления. За момента не й бях споменал бившия агент на ФБР.

— Името Джим Джансън говори ли ти нещо?

Тя ме изгледа и поклати глава.

— Това е човекът, който ме докара с яхтата, след това се измъкна със самолета и се опита да ме убие. Той стреляше по нас от брега.

Тя все още стискаше в ръка пистолета — и то по начин, който издаваше човек, свикнал да борави с оръжие.

— Ченге ли си? — попитах я аз.

Тя кимна. Трябваше да се изненадам, но си дадох сметка, че тази жена бе запазила самообладание в труден момент като трениран боец.

— Това официална мисия ли е?

— Лична. Свързана с баща ми.

— Защо не каза на някого във форта, че си ченге?

— Тъкмо се канех да го направя, когато ти дойде да ме спасяваш.

Усетих в тона й саркастична нотка.

— Кой е баща ти?

— Преподобният Бенджамин Фостър, от баптистката църква в Орландо.

— Откъде го познава Валдес?

Тя бръкна в джоба си и извади монетата.

— Твоя е. Но онези папки отзад са мои. Това беше сделката, която направих с Валдес.

И тя пъхна монетата в джоба на панталона ми.

— Не работя за Валдес — казах аз.

— Сделката си е сделка. Освен това не искам повече тази монета.

Сега бе моментът да й кажа, че нямаше да й позволя да задържи куфарчето. Макар да нямах представа какво съдържаше, очевидно Валдес, Джансън и тази жена не биха се спрели пред нищо, за да го вземат. Освен това вече знаех, че Стефани Нел го иска, а какъв по-добър начин да впечатля новата си шефка от това да й доставя и монетата, и черното куфарче? Но нещо ми подсказваше, че няма да е никак лесно да надхитря Колийн Пери.

— Къде работиш?

— Окръг Ориндж. В Орландо. А ти?

— До вчера бях юрист във военноморския флот. Сега не съм сигурен какво съм. Мисля, че примамка.

Още бях ядосан заради измяната на Джансън, а се питах и каква част от информацията ми бе спестила Стефани Нел. През прозореца се виждаше само водна шир. Бяхме още на много километри от бреговете на Флорида.

— Виж дали няма някъде карти.

Тя порови тук-там и измъкна една.

Слава богу! Ако летяхме слепешката, щяхме да изхабим много гориво.

— Какво има при езерото Окичоби?

— Имам роднини там. Утре смятах да отида при тях.

След сделката с Валдес, когато папките са щели да бъдат вече у нея. Но междувременно нещата се бяха променили. За мен също, затова претеглих опциите, които имах. Да кацнем където и да било по крайбрежието би било проблем. Много хора и полиция. Край Окичоби също имаше хора, но в тази глуха провинция човек можеше да намери усамотение. Проблемът беше, че ако кацнехме близо до мястото, закъдето се бяхме запътили, това би било все едно да го обозначим със светеща червена лампичка.

И така, аз реших.

— Ще кацнем далече от твоите роднини — казах й. — После ще намерим начин да отидем при тях.

— За малко не загубих живота си заради това куфарче — казах аз. — Искам да знам какво има в него.

Пистолетът оставаше неотклонно насочен към мен.

Взрях се в очите й, кафяви и непреклонни, като се питах какво ли измъчваше тази жена. Нещо не й даваше покой, това беше очевидно. Но аз нямах намерение да отстъпя.

— Работя за Министерството на правосъдието. И независимо дали това ти харесва или не, нямаш думата в случая.

— Нямаш представа на какво съм способна.

— Ти си ченге. Това ми стига. Не можеш да застреляш човек без причина.

Тя свали оръжието.

— Е, добре, хайде и двамата да хвърлим един поглед.

Това вече беше разумно. Аз отново се залових с куфарчето. Тя излезе от къщата и се приближи до масичката. Отворих капака. Вътре имаше няколко картонени папки. Очевидно стари, някога зелени, но избелели с времето, доста оръфани по ръбовете. Върху корицата на най-горната с дебел черен маркер бяха написани две думи:

Това нищо не ми говореше и аз я попитах:

— Знаеш ли за какво изобщо става дума?

Внезапно тишината бе нарушена от далечен вой на сирена и басовото туптене на ротори, разсичащи въздуха. Вдигнах глава и в далечината над езерото видях черната точка на фона на следобедното небе.

Хеликоптер. А сирената сигурно беше на местната полиция.

— Да се измитаме от тук — каза тя.

Не беше нужно да повтаря. Затръшнах капака, после грабнах куфарчето и двамата се затичахме към предния двор. Къщата беше далече от шосето, заобиколена от дървета, на самия бряг на езерото. От едната й страна имаше отделен гараж. Колийн изтича до прозорчето и надникна вътре.

— Тук има пикап!

— Действай!

Тя счупи стъклото, отвори прозореца и се промъкна вътре. Миг по-късно вратата на гаража се вдигна нагоре и се показа стар шевролет. Изтичах до шофьорската врата и я отворих, като поставих куфарчето върху единичната предна седалка. Колийн се качи от другата врата. Знаех какво трябва да направя — бръкнах под кормилния вал и напипах жиците на запалването. Пикапът беше доста стар модел и можеше да се запали чрез даване накъсо. Още като дете, във фермата за лук на дядо ми, се бях научил как да паля автомобили с голи ръце.

След като открих трите жици, аз ги откъснах от клемите им и допрях двете, които задействаха стартера. Двигателят изкашля и запали.

Завих жиците една към друга, затръшнах вратата и стиснах волана. Може би някой вече бе забелязал пристигането ни и бе сформирал група да ни посрещне, но аз нямах никакво желание да се запознавам с тях. Изкарах пикапа от гаража и дадох газ. Къщата и дърветата закриваха гледката към езерото, но по шума разбрах, че хеликоптерът е още далече. Сирените се приближаваха, но ние успяхме да стигнем до шосето, без да срещнем жива душа. Намалих скоростта, за да не привличаме внимание, тъй като не се знаеше откъде ще дойдат полицейските коли. Но така или иначе, не ги срещнахме. Излязохме на шосето и аз подкарах на север.

Продължавахме да се движим по шосе 441 покрай брега на езерото Окичоби.

Последното й изречение ме бе смутило. Опитах се да изкопча още нещо от Колийн, но тя каза само, че при телефонните им разговори Валдес й бил споменал за връзката между „Офицерска пешка“ и убийството на Кинг.

— Надявах се да узная повече днес при срещата ни — каза тя.

Това обясняваше защо толкова ме бе разпитвала за Валдес.

Известно време пътувахме мълчаливо, докато най-после тя ми каза да отбия от главното шосе и да хвана черния път към къща, сгушена сред няколко дъба, кипариси и палми. Тази беше ниска и разлята, с неправилна форма и облицовани с дърво външни стени; гледаше към езерото. Отстрани имаше паркирана тъмна тойота. В мен напираха милиони въпроси и отчаяно се нуждаех да прочета папките в куфарчето, но реших, че ако си затварям устата и отварям очите и ушите, ще стигна по-бързо до целта.

Пресметнах, че се намирахме на седем-осем километри от мястото, където бяхме оставили хидроплана.

Твърде близо, но се съмнявах, че ще се сетят да ни търсят тук. Защо да го правят? Освен ако по някакъв начин не бяха установили връзката между собствениците на тази къща и Колийн. Трябваше ми телефон. Пам имаше мобилен, но аз още не се решавах да пробвам такова нещо. Поне засега. Не ме блазнеше мисълта разни хора да ме откриват навсякъде и по всяко време. Когато напусках базата, не изгарях от желание да ме знаят къде съм. Но сегашният ми ангажимент към министерството просто си плачеше за мобилна комуникация. Проблемът беше, че телефонът на Пам работеше само понякога. Покритието около Джаксънвил имаше много мъртви зони. Пък и тия неща не бяха евтини.

Входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе чернокож мъж, по-възрастен от нас. Беше облечен в елегантен еднореден костюм, който подчертаваше стройната му фигура. Лицето му беше мъжествено и с плътни черти, черната му коса беше прошарена на слепоочията. Но погледът на черните му като антрацит очи излъчваше неоспорим авторитет.

— Кой е този? — попитах аз.

Колийн не изглеждаше много доволна.

— Баща ми.

Четвърти април 1968 г. бил хладен и облачен ден в Мемфис. Мотел „Лорейн“ се намирал в южната индустриална зона на града; бил местна забележителност, закътана между някогашни памучни складове и тухлени промишлени постройки, на пет преки южно от Бийл Стрийт и недалече от река Мисисипи.

На този ден в стая 306, която въпреки номера си се намирала на втория етаж, били настанени Мартин Лутър Кинг и неговият най-близък приятел Ралф Абърнати. „Лорейн“ бил предпочитаното им място за сбирки в Мемфис. Мотелът, собственост на чернокожо семейство, привличал знаменитости като Каунт Бейзи, Отис Рединг, Рей Чарлс, Арета Франклин и Луис Армстронг. Стаите стрували по 13 долара на нощ, но не и за Кинг. Собствениците никога не му вземали пари. Всъщност Кинг и Абърнати толкова често отсядали в стая 306, че тя вече била известна като Апартамента „Кинг-Абърнати“. Не че стаята била нещо особено. Просто един облицован с ламперии правоъгълник, с две единични легла, телевизор, малко съвременна мебелировка и телефон.

Мемфис се оформял като национален проблем.

Двама чернокожи работници от службата за сметоизвозване, профсъюзни членове, загинали при трагична злополука, след като били принудени да работят в лошо време. Гибелта им предизвикала стачка, която бързо ескалирала в яростен сблъсък, тъй като всички работници от градската чистота били чернокожи. Кинг дошъл в града на 28 март, за да говори на профсъюзен митинг пред 15 000 участници, след което ги повел на шествие към центъра. За негов ужас, шествието бързо се изродило в насилие. По онова време той подготвял грандиозен Марш на бедните във Вашингтон, който трябвало да се проведе през лятото на 1969-а, но медиите вече поставяли под въпрос целесъобразността на подобни мащабни демонстрации. За да докаже, че е способен да поведе мирно хората, той се върнал в Мемфис.

Четвърти април бил напрегнат ден. Планирано било и второ шествие, по Бийл Стрийт, но общината се обърнала към съда и той издал забрана за провеждане за публични събития за следващите 10 дни. Нормално това не би било пречка, Кинг и преди бил нарушавал забрани, а щатските съдии, които ги издавали, били част от проблема, с който той бил дошъл да се бори.

Само че този път забраната била издадена от федерален съд. Което било прецедент. Заобикалянето й изисквало доста повече хитрост, тъй като федералните съдии по принцип били сред малкото съюзници на Движението за граждански права.

През цялото време до обед на 4 април Кинг изглеждал умислен, не така концентриран, както в предишните дни. Повечето от хората около него отдавали това на настинка. Но към нея се прибавяло и тревожното очакване на окончателното решение на федералния съд, където неговите адвокати трескаво обжалвали. Малко след 6 ч. привечер Кинг и екипът му били канени на вечеря в дома на местен свещеник. Очаквал ги истински пир: ростбиф, сладки картофи, печен свински врат и салата от листа на ряпа. Храна за душата. Любимите блюда на Кинг.

И часът на пиршеството бързо приближавал.

В 5 ч. следобед един от главните сътрудници на Кинг, Андрю Йънг, пристигнал в стаята с добра новина. Федералният съдия бил вдигнал забраната, допускайки провеждането на ограничена демонстрация на 8 април, след 4 дни. Имало условия, но не били непреодолими.

Новината бързо подобрила настроението на Кинг. Той отишъл в банята, за да се избръсне и да се приготви за вечеря.

Петнайсет минути преди шест, с чиста риза и вратовръзка, той излязъл от стаята си на балкона.

Последните му думи прозвучаха едновременно странно и смущаващо. Защо му бе притрябвало да ми се доверява? Ние бяхме абсолютно непознати. Освен това аз работех за правителството. И тогава ми просветна. Трябваше отдавна да се досетя. Но все пак бях за първи ден на новата си работа.

— Вие сте говорили със Стефани Нел.

— Тя дойде вчера да ме види. Очевидно знаеше, че Валдес се е свързал с мен. Знаеше за сделката на Колийн, за монетата и за папките. От нея всъщност разбрах какви ги е свършила Колийн. Разправи ми и за вас. Нямах избор, освен да се намеся.

Всичко това беше твърде смущаващо, тъй като новата ми шефка не си бе направила труда да го сподели с мен. Вместо това ме бе свързала с някакъв бивш агент на ФБР, който се опитваше да ме убие.

— Тук съм заради Колийн — каза Фостър. — А също и защото искам тези папки да бъдат унищожени. Не се обиждайте, Малоун, но се надявах да не успеете и всичко това да остане на дъното на океана.

— Съжалявам, че ви разочаровах. А сега бихте ли ми казали какво ви е обяснила Стефани?

Замълчах, после добавих:

— Особено след като сте решили да ми се доверите и така нататък.

Той усети сарказма ми.

— Струва ми се, че тя има неприятности с ФБР. Което е разбираемо. Спомням си времето, когато това беше най-корумпираната организация в Съединените щати. При Хувър ФБР редовно шпионираше всички американски граждани, нарушаваше личната ни неприкосновеност, дори се беше набъркало активно в убийството на Мартин. Вършеше всичко онова, което ние като американци презираме.

Това не беше новост за мен.

— Времената са били различни.

— Това не е извинение. Особено след като аз лично бях тяхна жертва.

— Всичко това приключи с комисията „Чърч“. Наследството на Хувър изтече в канала.

— Самият той трябваше да умре в затвора.

— И какво общо има това с настоящето?

— Рецидивите от тази корупция са още живи и сега двамата със Стефани сте се озовали в нещо такова.

— Това има ли отношение към смъртта на Мартин Лутър Кинг?

— Не е моя работа да коментирам.

Бях поставен в много неизгодна позиция. И то не само заради мълчанието на Стефани, а и защото не знаех за убийството на Кинг почти нищо извън прочетеното в книгите и пресата. Фостър беше прав. Всевъзможни автори се надпреварваха да тълкуват случилото се, също както и трагичната смърт на братята Кенеди. Всеки път, когато публична личност станеше жертва на убийство, незабавно думата „конспирация“ влизаше в употреба. Конгресът също не бе допринесъл кой знае колко. На два пъти следствени комисии бяха стигали до извода, че Джеймс Ърл Рей е дръпнал спусъка сам, без чуждо влияние. Но, верни на себе си, комисиите бяха включили в заключенията си намека за по-широка конспирация, без да представят каквито и да било доказателства.

— За мен е важно дъщеря ми никога да не прочете папките, с които сте се сдобили.

— Може ли да попитам защо?

— Наречете го прищявка на един стар проповедник.

Това не беше отговор. Но и не очаквах да получа такъв.

— Това не е проблем. Папките отиват при Стефани Нел.

— Бих предпочел да ги изгорим.

— Не мога да направя това.

— На колко сте години? На двайсет и осем? И девет?

— Нещо такова.

— Капитан от военноморския флот, който няма представа с какво си има работа.

— Схващам бързо.

— Надявам се. Иначе хората, с които сте се захванали, ще ви убият.

Тези думи грабнаха вниманието ми. Но преди да бях успял да го разпитам, откъм далечния край на гробището се зададе кола и тръгна бавно към нас по една от алеите между гробовете. Тъмносин форд таурус, нов модел, с тъмни стъкла. Усетил заплахата, аз понечих да реагирам, но Фостър ме хвана за ръката.

— Спокойно. Очаквах го.

Колата спря, шофьорската врата се отвори и от нея слезе мъж. Нисък, добре сложен, с тъмни очи, дълбоко разположени в обветреното лице. Посивялата му коса беше късо подстригана и странно контрастираше с гъстата брада. Мъжът пристъпи няколко крачки към нас.

— Не се спираш, а? — каза той.

— Дъщеря ми е в основата, не аз.

— Трябва да знаеш, че той ми се обади. Знае всичко за случващото се с Валдес. — Гласът на мъжа ставаше ту нисък, ту някак писклив. — Валдес също се е свързал с него. Трябваше да оставиш тази история. Те няма да се откажат. Толкова години са минали, а все още дебнат. И нямат намерение да се махнат от живота ни.

— Господинът тук е от Министерството на правосъдието — каза Фостър. — Разговарях и с непосредствения му началник. Прав си. Това няма да отшуми.

— Ти глух ли си? Той отново действа, Бенджамин. И то само защото Валдес е решил да пристигне от Куба.

— Валдес явно има финансови проблеми — каза Фостър. — Затова искаше да размени папките за монетата. Аз му отказах. Дъщеря ми е тази, която е сключила сделката с него, без да разбера. Аз съм не по-малко ядосан от теб.

— И въпреки всичко ето ме и мен, точно както искаше. Ти луд ли си? Знаеш с какво си имаш работа. Или си забравил? И рекоха помежду си: ето, съновидецът иде, хайде сега да го убием и да видим какво ще излезе от сънищата му.

Фостър кимна едва забележимо.

— Сътворение, глава трийсет и седем, стихове деветнайсет и двайсет.

— И какво излезе от сънищата му? — попита мъжът.

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос.

— На мен пък ми се струва, че ти единствен в света можеш да му отговориш.

Двамата очевидно бяха преживели нещо заедно. Нещо лошо.

— Исках само да изкарам в мир пенсионерските си години — заяви мъжът. — Да ходя за риба, не да се занимавам с тия дивотии.

Десетина метра ни деляха от него.

— Но така и не успях да се откажа — продължи новодошлият. — През цялото време все за това мисля. — Гласът му беше станал отново глух и дълбок. — А ти, Бенджамин? Как си със съвестта?

— Не добре.

— Не трябваше да ми се обаждаш.

— Единствено с теб можех да се свържа.

— Ако всичко това е такъв проблем — намесих се в разговора аз, — защо изобщо сте тук?

В очите на мъжа се изписа тъга.

— Защото преди много време извърших лоши неща, за които съжалявам.

— Много пъти съм молил Бог да прости и на двама ни — каза Фостър.

— И помага ли?

Фостър поклати глава.

— Те търсят теб, Бенджамин.

— Сигурно си давате сметка — казах аз, — че ако го търсят, вие може да сте ги довели право при него.

— Той именно за това ме повика. Квит ли сме, Бенджамин?

— Квит сме.

Мъжът се качи в колата си и потегли. Изведнъж отново се почувствах като примамка.

— Вярно ли е това? Искали сте той да ги отведе до вас, които и да са те?

Фостър не отговори. Застанал неподвижно, той изпрати с поглед колата, докато излизаше с голяма скорост от гробището.

— Кой е този мъж? — опитах отново аз.

— Някога работеше за ФБР.

Картината започваше да се очертава. Тези хора бяха замесени в нещо, което дълго време бе останало скрито от обществото. Нещо, което извадените от мен папки бяха на път да разкрият. Нещо, за което знаеха Хуан Лопес Валдес, Бенджамин Фостър и мъжът, който току-що си бе тръгнал. Но очевидно Колийн Пери не беше в течение, след като бе решила зад гърба на баща си да сключи сделка с Валдес — сделка, която хората, работили някога за ФБР, очевидно не одобряваха.

Хиляди мисли се блъскаха в мозъка ми.

В един нормален свят трябваше незабавно да са се намесили правоохранителните органи. Цялата тази история щеше да е в ръцете на властите. Но в случая аз работех в друг свят, със свои правила. Само колко закона бях нарушил през последните двайсет и четири часа! В един момент щях да си дам сметка, че мисията беше единственото, което имаше значение. Разбира се, никога не бих причинил зло на невинни хора, но някой и друг закон нямаше да ме спре. Точно по същия начин играеше и отсрещната страна, така че онова, което вършеше работа на едните, би трябвало да свърши и на другите. Но за момента аз все още прохождах в тази материя.

— Трябва да се връщаме при Колийн — каза Фостър.

Не възразих. Но той още не беше отговорил на въпроса ми.

— Искате ли да ни открият?

— Не, разбира се. Би било глупаво.

Отричането му не ме успокои. Потокът на мисълта ми ме върна към нещо, което бе казал преди малко.

— Откъде знаете за Джим Джансън?

— Преди много години се познавахме.

— Той се опита да ме убие.

— Не би ме учудило.

Фостър не каза нищо повече и тръгна към колата. Аз го последвах. Той ми подхвърли ключовете да шофирам. Качихме се и аз завъртях волана докрай наляво и дадох газ, за да излезем на шосето. Имаше и други коли, но никой не изглеждаше видимо заинтересуван от нас, не видях и някой да ни следи.

Известно време пътувахме мълчаливо. Накрая аз опитах още веднъж:

— Този мъж би могъл да заведе някого право при нас.

— Както и вие. С онзи самолет.

Ако беше така, защо те не бяха предприели нещо конкретно? Май хеликоптерът и полицейските сирени в крайна сметка нямаха нищо общо с мен и Колийн.

Стигнахме до къщата и аз завих наляво, за да поема по пясъчната алея за коли. Отпред имаше паркиран още един автомобил, с номера от щата Флорида, окръг Ориндж.

— Заключете колата — каза Фостър.

Разбрах. Така нямаше как да се доберат до куфарчето в багажника. Тръгнахме към къщата.

Когато се качихме на предната веранда, Фостър се наведе към ухото ми и ми прошепна нещо. После отиде напред и влезе пръв през вратата. Аз се поколебах за миг, шокиран от чутото, но го последвах. Едва вътре установих, че колата принадлежи на съпруга на Колийн, който се представи като Нейт Пери, адвокат.

Нейт беше с остри черти и тъмна коса до раменете. Около трийсет и пет годишен, взривообразна комбинация от самоувереност и липса на финес — една смесица от привлекателни и отблъскващи черти, от която може би ставаше ясно какво бе видяла в него Колийн. Ясно поне за мен, защото аз донякъде приличах на него. Особено показателно беше ръкостискането му — меко и влажно. Такива хора винаги ме караха да застана нащрек. Като военен, бях свикнал мъжете да се ръкуват като мъже. Но най-дразнещи бяха постоянната му усмивка и тонът му, който понякога не съответстваше на жестикулацията.

А как обичаше да говори…

Това също беше един вид предупреждение. Моят дядо ми беше казвал, че най-умните кокошки са тези, които най-малко се обаждат.

— Капитан Малоун… — започна Нейт.

— Котън, ако обичате. Карате ме да се чувствам стар.

— Това е стар южняшки прякор. Откъде го имате?

— Дълга история. Повече ме интересува какво правите тук?

Той изглеждаше леко изненадан от въпроса ми, но в новото си състояние на оправдана параноя аз имах право да знам.

— Много просто, Котън. Тази къща принадлежи на семейството ми.

— Кажете ми нещо, което не знам. Какво правите вие тук?

— Той е казал на баща ми за сделката — обясни Колийн. — Затова е знаел кога да дойде тук. Иначе с Нейт трябваше да се срещнем утре.

— За наш общ късмет — каза Фостър, — всички подранихме.

Съмнявах се, че е било само късмет.

— Дойдох да прочета папките на Валдес — каза Нейт. — Разбирам, че са у вас.

Пропуснах покрай ушите си последната реплика и огледах стаята; погледът ми се спря на леките, изчистени мебели и облицованите със светло дърво стени, каквито все по-рядко човек можеше да види в днешно време. Всичко изглеждаше в тон, всичко беше на мястото си. Дори и Бенджамин Фостър, с безупречно лъснатите си обувки и изгладения костюм, с колосаната си риза и перфектно вързаната папийонка.

Оставих без последствие коментара на Нейт за неговия интерес към папките; вместо това погледът ми беше прикован във Фостър, представях си го как размахва показалец пред лицето ми като метроном.

В ушите ми още звучаха думите, които ми бе прошепнал отвън.

Внимавайте какво говорите. Къщата може би се подслушва.

Мислите се блъскаха в главата ми, без форма и посока.

Разкритието, че този дом може да е поставен под електронно наблюдение, продължаваше да се влачи зад мен като примамка за хрътки. Сериозно ли го бе казал Фостър? Или се опитваше да ме стресне? Как би могъл изобщо да знае нещо такова? И ако го знаеше, защо не го споделяше с останалите? Мълчанието на Стефани и предателството на Джансън бяха едно. Но този човек беше нещо съвсем различно. Определено се бях замесил в повече от една каша.

Което не беше добре.

— Искам да прочета онези папки — повтори Нейт. — Познавам хора, които биха се радвали да научат какво пише в тях.

— Какви хора? — попитах аз.

— Нейт беше адвокат по делото „Кинг срещу Джауърс“ — каза Колийн.

Знаех за този случай, нашумял в медиите през декември. Гражданско дело, заведено от наследниците на Мартин Лутър Кинг срещу някакъв човек на име Лойд Джауърс. Всичко започнало, когато Джауърс излязъл по телевизията и открито заявил, че е участник в заговор за убийството на Кинг. Заговор, в който били замесени както държавата, така и организираната престъпност. Джауърс притежавал ресторанта на първия етаж в сградата със стаи под наем, от която се предполагало, че Джеймс Ърл Рей е произвел фаталния изстрел. Но според Джауърс Рей не бил човекът, натиснал спусъка. Бил наел полицейски служител от Мемфис да стори това. Твърдял, че негов приятел от мафията му платил 100 хиляди долара за услугата. Мотивите за деянието така и останали без обяснение, а междувременно въпросният приятел удобно се бил споминал. За да стане историята още по-пикантна, Джауърс твърдял, че междувременно държавата също изиграла важна роля, изпращайки в Мемфис отряд на специалните части, за да убият Мартин Лутър Кинг.

Всичко беше чиста измислица.

Независимо от което семейството на Кинг го бе използвало като повод да даде публично израз на собствените си съмнения и бе завело дело срещу Джауърс в гражданския съд на Мемфис за преднамерено причиняване на смърт.

— Цялото дело беше подигравка — каза Нейт. — Свидетелските показания се влачиха четири седмици. Общо над седемдесет разпитани свидетели. В показанията си Джауърс се позова на Петата поправка, но адвокатът му поиска всичките му предишни изявления пред медиите да бъдат допуснати от съда като доказателствен материал. Кой нормален адвокат би поискал такова нещо? Окръжният прокурор на Мемфис вече беше заявил, че няма никакво намерение да завежда отначало наказателно дело за убийство, така че Джауърс можеше да си лъже на воля, без от това да произтичат каквито и да било последици. Възраженията на страните могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Делото протече по сценарий, замислен да потвърди предварително зададена теза. Семейство Кинг вярват до ден-днешен, че е имало заговор на държавно ниво и Джеймс Ърл Рей е бил невинен. И всички представени доказателства сочеха натам. Накрая съдебните заседатели решиха единодушно, че Кинг е бил убит от Джауърс като част от мащабен заговор, в който са били намесени не само други лица, но и държавата.

— После роднините се изправиха пред камерите — продължи Колийн — и заявиха пред цял свят: „Виждате ли, ние бяхме прави. Рей не е убиецът. Било е заговор“. Само че това дело няма доказателствена стойност.

По време на разговора Фостър стоеше мълчаливо отстрани. Аз го погледнах и попитах:

— И вие ли сте на това мнение? Наистина ли делото е било подигравка?

— Джауърс беше един опортюнист, решил да продаде версията си за пари. Постановената от съдебните заседатели присъда само му позволи да си вдигне цената. Слава богу, преди месец почина и няма да може да извлече дивиденти от тази глупост.

Разбирах какво искат да ми кажат. Едно съдебно дело има смисъл само при наличие на две противостоящи страни, всяка със своя собствена версия за фактите и с безпристрастен състав от съдебни заседатели, които да изберат една от двете версии. Съглашателството не води до нищо различно от онова, което искат да бъде прието за истина, а решението на съдебните заседатели е предопределено, освен ако не прозрат измамата.

— Бях там — каза Нейт. — Съдията и съдебните заседатели спяха почти през цялото време. Аз самият едва си държах очите отворени. Всичко беше замислено да затвърди убеждението на семейство Кинг, че са жертва на заговор от страна на държавата.

— Разкажи ни за Хуан Карлос Валдес — помоли Колийн баща си. — И за папките, заради които ходих до Драй Тортугас.

— Не е трябвало да споделям с теб каквото и да било — каза Фостър.

— А какво очакваше да направя? — попита тя. — Просто да забравя всичко?

През мозъка ми като електрически ток отново премина предупреждението на Фостър, че къщата може да се подслушва. Което ме накара да се запитам: дали не играеше пред скритата публика? Дали онзи мъж на гробището нямаше да се окаже прав, че Фостър иска Джансън и другите да го открият?

— Валдес се свърза с мен — започна той. — Не с теб. Не е трябвало да нарушаваш личното ми пространство, да подслушваш разговорите ми и да ровиш из къщата ми.

— А откъде е тази монета?

— Аз я откраднах преди много време.

— Такъв си е бил винаги — каза Колийн. — От всичко, което съм чела, това може би е последният Двоен орел извън музеите. А баща ми го бил откраднал и после го скрил в някакво чекмедже. Глупости!

Нейт се обърна към тъст си.

— Защо ти единствен имаш право да знаеш истината?

Всички очакваха да научат нещо повече. Но мислите на Фостър сякаш витаеха някъде другаде.

— Бях там — каза накрая той. — Никой от вас не е видял онова, което аз видях, нито е усетил онова, което аз усетих. Когато изтичах нагоре по стълбите към балкона, сякаш бе настъпил краят на света.

Оставих Фостър да се порадва на лъжата си. Поне за момента.

— Капитан Малоун — каза Фостър, — бих желал да поговоря насаме с дъщеря си и зет си. След това отново ще поговоря и с вас. Гладен съм. Какво ще кажете да отидете и да донесете нещо за хапване?

Един душ също би ми дошъл добре. За жалост, нямах чисти дрехи; все още бях със същите, които бях облякъл сутринта — късите панталони, просмукани с морска вода, и тениската. Дрехите и тоалетните ми принадлежности бяха в колата, оставена на паркинга в Кий Уест. Защо не? За мен не би имало никакво значение, дори тези хора да изчезнеха изобщо от живота ми. И монетата, и папките бяха в мен. Мисията изпълнена.

Или може би точно това искаше Фостър от мен. Да изчезна.

Излязох с тойотата и изминах разстоянието от двайсет и пет километра на юг до Паноки, където в един магазин за дрехи втора употреба си купих чифт джинси и зелена риза. Грабнах от рафта и разни тоалетни принадлежности, после от един ресторант за бързо хранене поръчах четири пици за вкъщи. Пътуването ми даваше възможност да проведа и един разговор, което направих за сметка на абоната от телефонния автомат на една бензиностанция.

Стефани Нел вдигна слушалката.

Изложих й събитията от деня, без да изпускам каквото и да било, с равен тон и военна изчерпателност.

— Съжалявам за случилото се — каза тя. — Нямах представа за Джансън. Други ме насочиха към него. Което поражда повече проблеми, отколкото мога да реша тук със собствени сили.

— Нещо като бунт ли надушвам?

— Може и така да се каже. Датира от времената на КОНТРАПРО.

Пак това име.

— Изредили са се петнайсет президенти, минали са петдесет години и е била нужна Божия намеса, за да се отърве страната от властта на Хувър и най-после да разбие неговото прокълнато ФБР — каза тя. — Навремето по КОНТРАПРО са работили повече от хиляда агенти. Много от тях са останали в Бюрото дълго след смъртта на Хувър през седемдесет и втора. И не са се променили. Просто са станали още по-добри в онова, което са вършили. Увериха ме обаче, че Джансън не е от тях.

— Някой те е излъгал.

— Виждам. Но благодарение на теб се сдобихме и с папките, и с монетата. На сигурно място ли са?

Куфарчето беше в багажника на тойотата, на два-три метра от мен, а монетата — в джоба ми.

— Да.

— Бих предпочела да не четеш тези папки — каза тя. — Класифицирани са.

— Как е възможно това? Та те идват от Куба!

— Просто ми ги върни, моля те.

— Значи си знаела през цялото време, че в тази потънала яхта има някакви папки?

— Знаех, да. Но нямаше нужда и ти да го знаеш.

— Само че през последните няколко часа разни хора се опитаха да ме убият заради тях.

— Просто ми ги донеси.

Когато сега поглеждам назад, това беше първата от безбройните заповеди, които щях да получа от Стефани Нел като неин агент. Беше произнесена със същия авторитетен глас, към който с времето се научих да изпитвам едновременно омраза и респект. От своя страна тя би казала, че по-често я игнорирах, отколкото й се подчинявах, и вероятно би била права. Едно нещо обаче знаех със сигурност в този момент: че преди да получи от мен каквото и да било, щях да прочета всичко до последната дума в тези проклети папки. Любопитството ми беше достигнало точката на кипене. Твърде много неща се бяха случили през последните двайсет и четири часа, за да си затворя очите просто така. Това непокорство щеше да ми върши добра работа в кариерата ми на разузнавач, но не бих казал, че понякога нямаше да ми причинява и неприятности.

— Котън, нашата работа е да запазим ситуацията под контрол, разбираш ли?

— Има много неща, които не ми казваш.

— Добре дошъл в моя свят.

Аз се изсмях.

— Добре де, разбрах. Да си затварям устата и да си върша работата.

— Бързо се учиш. Няма нужда да стоиш повече там. Фостър и дъщеря му вече не са в играта. Тръгвай сега и донеси папките и монетата в Мейпорт. Бих ти изпратила някого на помощ, но първия път като че ли не направих най-добрия избор. Затова те оставям да се оправяш сам.

Затворих телефона, после позвъних на Пам, за да й кажа, че съм добре. Тя не знаеше нищо за новата ми мисия — първия от неизброимите случаи, когато щях да я държа в неведение за професионалния си живот. Национална сигурност и всички останали дивотии. Доверието между нас беше изчерпано и за съжаление, с времето нещата щяха да стават все по-зле. Аз й бях причинил болка. Жестока. И всеки ден изпитвах отново и отново силата на емоциите й. Дали беше злопаметна? Може би. Но аз й бях дал повод. Беше наранена и на свой ред се опитваше да ме нарани. Приемах гнева й, защото си мислех, че е част от моето изкупление. Онова, което щях да науча едва след години, беше колко хитро и пресметливо бе планирала отмъщението си, като градинар, който се грижи за посаденото, докато върже и даде горчивия си плод.

Бях застанал пред бензиностанцията и чаках пиците да станат готови. Градът тънеше в тишина; само лек ветрец полюляваше короните на дърветата. Слънцето се беше разтворило в оранжево сияние на западния хоризонт, далече над езерото Окичоби, но здрачът оставаше все така горещ. Сенките се сливаха една с друга като разливащо се петно върху циментов под.

Часовникът ми показваше шест без няколко минути. Време беше да поема на север, към Джаксънвил. Очакваха ме четири часа път. Щеше да се наложи семейство Фостър да си сготвят сами вечеря. Те вече не бяха важни за мисията ми. Бенджамин Фостър щеше да си получи тойотата утре. Вече свиквах с нагласата, че някои правила не се отнасят за мен, и това ми харесваше.

Метнах се в колата и потеглих на юг, към мястото, където шосе 441 завиваше на изток към Атлантическия океан. След завоя видях знак, че шосе 95 е на петдесет километра по-нататък. Всичко, което Фостър ми бе разправил за урагана от 1928-а, се беше запечатало в мозъка ми. Беше невероятно, че подобни зверства се бяха случили точно на това място. Как го беше казал Мартин Лутър Кинг? Истинското мерило за един човек е не къде застава в моменти на сигурност и комфорт, а във времена на предизвикателства и противоречия.

Амин.

Зад мен се приближаваше кола. С голяма скорост.

След няколкостотин метра шосето се разширяваше до четири платна във всяка посока. Но засега бяха само две. Колата ме задмина бързо в насрещното платно, после сви рязко пред мен. Аз скочих на спирачката и колата спря със свирене на гуми. В огледалото видях зад мен друг автомобил.

Отвориха се врати, от тях наизскачаха четирима въоръжени мъже. Един от тях беше Джим Джансън.

Измъкнаха ме от колата.

— Щеше да си спестиш много неприятности, ако беше умрял на онази яхта — каза Джансън.

Двама от мъжете започнаха да претърсват тойотата. Отне им броени секунди да открият куфарчето в багажника. Четвъртият ме държеше на прицел с пистолета си, докато Джансън ме пребърка. Намери монетата в джоба на джинсите ми. Огледа я, видимо доволен, през найлоновата обвивка.

— Пълен провал. Това е положението — каза той. — Благодарение на Джеймс Бонд Малоун. Специален агент на Министерството на правосъдието. Е, доволен ли си от себе си?

— Оставих те на сухо във Форт Джеферсън.

Той заби юмрук в стомаха ми и аз се превих на две.

Поех си дъх, като се опитвах да успокоя нервите си. Другите двама ме сграбчиха за ръцете, извиха ги отзад на гърба ми и ме блъснаха в каросерията на тойотата. Върху китките ми щракнаха белезници.

От запад приближаваха други коли.

Опитвах се да нормализирам дишането си.

— Да се махаме от тук — ухили се Джансън.

Беше каша от единайсета степен по десетстепенната скала. Намирах се на задната седалка на някаква кола, с ръце, оковани с белезници отзад на гърба ми, точно на мястото, откъдето преди трийсет и шест часа бе започнало всичко — в Джаксънвил. Само че този път, вместо да пътувам към затвора, колата ме откарваше на изток по шосе 441 към… един господ знаеше къде.

Джансън седеше отпред и почти през целия път мълчеше. Питах се какво ли се бе случило с Фостър и другите, но знаех, че той ще ми каже само онова, което според него трябва да знам. Истината постепенно изпълваше съзнанието ми и не беше приятна. Бенджамин Фостър определено бе искал всичко това да се случи. Затова ли ме бе предупредил, че къщата може би се подслушва? За да приспи бдителността ми? Да ме заблуди, че е мой приятел? След което да ме прати за храна, с папките в багажника и монетата в джоба ми? Право в ръцете на Джансън. Ставах все по-добър в ролята си на примамка.

И все пак реших да се пробвам.

— Нали знаеш, че току-що докладвах в Министерството на правосъдието?

— Чувал ли си за Джими Хофа? — попита Джансън.

Схванах намека и понеже бяхме само на хвърлей от „Евърглейдс“, заканата му не беше никак трудна за изпълнение.

— Видяхме те, че говориш по телефона — каза Джансън. — Но няма да си първият безследно изчезнал агент, нито последният. Такива са рисковете на професията. Което обяснява защо досадници като Стефани Нел вземат на работа млади и глупави фукльовци като теб.

Пътят ни минаваше през множество цитрусови горички, плантации от захарна тръстика и пасища, докато накрая пресякохме отдолу шосе 95 и продължихме на изток към централните части на Уест Палм Бийч. От самото си създаване градът бе живял в сянката на своя по-лъскав съсед Палм Бийч, на отсрещния бряг на крайбрежния плавателен канал. Единият град беше замислен за хора с пари, а другият — за онези, които работеха за хората с пари. Бях ходил и в двата по няколко пъти; отсамният ми изглеждаше като част от реалността, а онзи отвъд канала — като разходка до Марс. Когато колата се насочи към моста, аз си казах, че ми предстои ново излитане в открития Космос.

Високи палми се извисяваха като стражи от двете страни на главния булевард. Спряхме на едно кръстовище, после свихме на север по старо щатско шосе, разсичащо тясната ивица земя в посока север-юг. След един участък, в който шосето минаваше покрай множество църкви, скъпи магазини и луксозни заведения, се появиха и къщи. Огромни.

— Към твоята резиденция ли отиваме? — попитах аз Джансън.

Той се размърда на седалката и се обърна с лице към мен. В дясната си ръка държеше пистолет, който опря в челото ми. Честно казано, като преживяване беше леко изнервящо. Никога преди не бяха усещал така отблизо допира на оръжие, при това в ръцете на човек, който очевидно едва се сдържаше да не дръпне спусъка. А моите бяха вързани отзад на гърба и не можех да направя нищо по въпроса.

— Чакам с нетърпение да те убия — каза той.

— Само че не още, нали? Някой по-нагоре в йерархията ме иска жив и здрав.

Мълчанието му потвърди, че съм прав.

— Тъпо е да си прост слуга, а?

Той си прибра пистолета, после се обърна с гръб към мен. Аз издишах въздуха от дробовете си, като едва сега си дадох сметка колко дълго го бях задържал.

Трафикът едва пълзеше. Океанът се падаше на стотина метра вдясно, но беше невидим, закрит от дърветата, от огромните резиденции, от невероятно добре поддържаните, високи като стени живи плетове. Сигурно някаква местна наредба насърчаваше собствениците на жилища да не подрязват плетовете си, докато не стигнат до небето. Тук-там пътят се приближаваше още по-плътно до брега. Във въздуха миришеше натрапчиво на стари пари. На всеки стотина-двеста метра встрани се разклоняваха улички и ние свихме в една от тях — тясна алея, преминаваща между още къщи, може би не толкова грамадни като гледащите към океана, но все пак доста впечатляващи.

Накрая спряхме пред двуетажна тухлена постройка в колониален стил, с централен портик, поддържан от колони, леко напомняща Белия дом. И тук висок жив плет закриваше имота от улицата. Спряхме в преден двор, заграден от три страни с каменна балюстрада, по която имаше декоративни каменни вази. Навсякъде се виждаха лехи с цветя, буйни храсти и друга зеленина.

На входната врата чакаше мъж с грижливо подстригана посребрена коса, гладко и розово като на бебе лице и очила с дебели кафяви рамки. Измъкнаха ме от колата и ме поведоха към него. Подметките на обувките ни издаваха стържещи звуци по каменните стъпала. Влязохме в просторен вестибюл, над който се виеше стълбище от сив мрамор, водещо към балкона на втория етаж. Очаквах отгоре да се зададе едва ли не кралицата или президентът под звуците на фанфари. Кристален полилей обливаше помещението в ярка светлина. Прекосихме черния мраморен под, инкрустиран — виж ти, изненада! — с емблемата на ФБР.

Мъжът с очилата се насочи към една резбована дървена врата, която водеше към просторна библиотека. Но един бегъл поглед ми показа, че рафтовете всъщност са изпълнени с фалшиви томове в кожени подвързии, каквито използват интериорните дизайнери, за да придадат по-авторитетен вид на дадено помещение.

По стените висяха десетки фотографии на един и същ мъж, позиращ с много други. Забелязах Роналд Рейгън, Джордж Буш, Уорън Бъргър, Джей Едгар Хувър, Робърт Редфорд, Чарлтън Хестън и Уолтър Кронкайт. Повечето снимки бяха в разни кабинети или на групови събирания. На някои хората държаха в ръце чаши. Имаше снимка на игрище за голф, друга — на яхта. Но на всички снимки мъжът изглеждаше поне равен на онези, които го заобикаляха. Косата му прогресивно се отдръпваше назад през годините, но навсякъде беше безупречно подстригана. Сякаш човекът бе водил документална хроника на живота си, подредена в стопкадър на тази стена на триумфа. С излишната си показност цялото помещение внушаваше усещане за задушаваща носталгия по миналото, като машина на времето, ако времето се измерваше във вещи и тяхното притежание.

В центъра на стаята, върху син килим на пода от полирано дърво, беше разположена гарнитура от две кресла с високи облегалки и канапе, тапицирани с кремава кожа. Заблуден лъч на залязващото слънце проникваше в процепа между спуснатите завеси. От едното кресло се надигна някакъв мъж и зачака придружителят ни да ни отведе при него. Лицето му беше същото като на фотографиите, но високата му внушителна фигура беше поразвалена от малко шкембе. Може би наближаваше седемдесетте, но изражението му беше също така свирепо и безкомпромисно, както на снимките. С модерните си телени очила, светлобежово спортно сако, джинси с класическа кройка и лъснати обувки приличаше по-скоро на пенсиониран професор — което най-вероятно беше съзнателно търсен ефект.

Забелязах, че стенният часовник показва 7:10 вечерта.

— Свали му белезниците — заповяда мъжът.

Джансън се подчини.

— Казвам се Том Оливър.

Всичко в облеклото му, в изправената му стойка, в едва сдържаната самоувереност беше направо от наръчника за служители на ФБР. Но не и маниерите. Той не благоволи да се ръкува с мен, не че аз се засегнах особено.

— Седнете, моля. Двамата с вас трябва да поговорим. Насаме.

Джансън и придружителят му схванаха намека и се изнесоха веднага, като затвориха вратата зад себе си. Оливър се настани в едно от креслата с високи облегалки, посегна към лулата на помощната масичка, запали я и изпусна кълбо лютив дим. Още с влизането си бях усетил острата миризма на тютюн във въздуха.

— Знаете ли кой съм аз? — попита той.

Седнах на другото кресло.

— Нямам представа.

— През цялата си кариера съм работил в правоохранителната система и преди няколко години се пенсионирах като заместник-директор.

— Радвам се за вас.

— Това ви се струва забавно, така ли?

— Не ми е забавно присъствието на добермана ви, който заплашва да ме убие. Както и фактът, че бях отвлечен и докаран тук против волята си.

— Съмнявам се, че е било изцяло против волята ви. Все пак вие сте изпратен със служебно поръчение.

— Знаете кой ме изпраща.

— Знам. Затова сега разговарям с вас, вместо трупът ви да плува в блатата на „Евърглейдс“, докато не бъде изяден от някой алигатор.

Той изръмжа, доволен от заплахата си, сякаш думите и богатството му бяха достатъчни, за да му повярвам.

— Нека отгатна — казах аз. — Оженили сте се по сметка за богата наследница. Защото с вашата кариера не бихте си позволили да плащате и тока на тази къща.

Той посегна към масичката, където имаше и чаша с питие, разклати бистрата течност в нея и я пресуши на малки глътки.

— Семейството на съпругата ми притежава тази къща от поколения.

Вече усещах, че от този човек ще чуя само лъжи. Всяко негово движение беше отмерено, спокойно и решително. Целта му беше да изцеди от мен много повече информация, отколкото бе готов да ми даде. Както се досетих, основният предмет на интереса му беше Стефани Нел. Човекът знаеше за нея, но не достатъчно. И явно си беше казал: защо да не прибера новия, да му завра пистолет в лицето, да го довлека в тази абсурдна имитация на библиотека и да го накарам да пропее?

Да бе. Късмет ти желая. По-скоро бих се пробвал при алигаторите.

Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи Джансън.

— Тук са.

Оливър кимна.

— Парти ли ще си правим? — попитах аз.

Той се ухили, вероятно още разчитайки да ме сплаши.

— Не

Джансън постави куфарчето на пода на метър-два от мястото, където седях. Отгоре сложи Двойния орел с найлоновото му калъфче. На тази монета явно й беше писано да си сменя собствениците. После отново излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Добре е дресиран — казах аз. — Сам ли го направихте, или го пратихте в кучешко училище?

— Винаги ли се държите толкова непочтително?

— Само с онези, които са ми наистина симпатични.

— Новите ви приятели са пристигнали — каза Оливър, без да обръща внимание на шегите ми. — Фостър, дъщеря му и съпругът й.

Радвах се да го чуя. Преподобният ми дължеше обяснение.

— Сключихте сделка с Фостър, нали? — попитах аз. — За да се докопате до куфарчето и монетата?

— Преподобният Фостър осъзнава сериозността на ситуацията. Той иска това да не се разчува, както и аз. Надявам се да постигнем разбирателство и да приключим въпроса бързо и дискретно.

— Папките са у вас, следователно и двамата с Фостър трябва да сте доволни. Монетата също е у вас, следователно и Валдес трябва да е доволен. А какво ще предложите на Стефани Нел, за да е и тя доволна?

Оливър остави чашата си на масичката и продължи да пафка с лулата.

— Без папките и Валдес тя не разполага с нищо, освен непотвърдени слухове. Опитвам се да запазя нещата, както са, без да предприемам по-драстични мерки.

— Които само ще привлекат внимание. По-добре да говорим като идиоти за неща, които не можем да докажем.

— Нещо такова.

— Подслушвахте ли къщата до езерото?

— За какво? Нямаше нужда.

— Защото мъжът, който дойде в гробището, е вашето куче птичар?

— Някога работеше за мен, ако това имате предвид.

Фостър не желаеше Колийн да види папките в това куфарче. Затова се бе възползвал от ситуацията, за да преобърне наопаки постигнатото до момента от нея, позволявайки на Джансън да бъде отведен право при папките. Но защо просто не ги бе унищожил лично? Защо му бе нужно да намесва Джансън? Само един отговор звучеше логично. Този човек искаше първо да ги види.

— Какво е „Офицерска пешка“?

— Каква част от папките успяхте да прочетете?

— Достатъчно — отвърнах аз, опитвайки се да обърна ситуацията в своя полза.

— Операцията е засекретена. Но беше много важна за националната сигурност.

— Това ли била работата? Загрижен сте за родината. Само че това вече не ви засяга. Вие сте пенсионер.

— Родината ми винаги ще ме засяга. Постъпих в Бюрото през петдесет и девета, по времето, когато най-големите заплахи за нас бяха Съветският съюз и комунизмът.

— И колко комунисти разконспирирахте? Няма значение. Знам отговора. Недостатъчно, за да се биете в гърдите. — Замълчах, после добавих: — Ако изобщо е имало такива.

— Вие представа си нямате пред какво бяхме изправени.

— Всъщност имам. Мога да чета. Заплахата от комунистическа инфилтрация е била пълна глупост, използвана от такива като вас, за да си запазят местенцето и да подхранват собствената си параноя. ЦРУ, което всъщност е службата, бореща се с комунизма, преценява, че Кинг не представлява каквато и да било заплаха за Съединените щати. Но ФБР решава друго. Вие наистина ли смятахте, че Съветският съюз стои зад движенията за граждански права? Че се опитва да ни подкопае отвътре?

— Стенли Левисън беше член на Комунистическата партия.

Името ми беше познато. Близък приятел и довереник на Мартин Лутър Кинг, Левисън беше бял нюйоркски адвокат, помагал на Кинг в съставянето на най-знаменитите му речи и в организирането на събития. Освен това бе участвал в събиране на средства за „Християнски лидери“. Вярно, беше исторически доказано, че някога Левисън е членувал в Комунистическата партия, но човекът бе прекъснал всякакви връзки с нея много преди да се свърже с Кинг.

— Левисън бе призован да даде показания пред Сенатската комисия по вътрешна сигурност — каза Оливър. — Част от показанията му са класифицирани до ден-днешен.

— И какво общо има това с ланшния сняг?

Това ме питаше майка ми всеки път, когато се опитвах да я лъжа.

— Имаше сериозна загриженост, че Левисън може да се опита да манипулира Кинг с цел предизвикване на повсеместни граждански размирици — обясни Оливър. — Това беше стандартна практика в комунистическите организации от онова време. Целта им беше да съсипят тази страна. Кинг също беше в нашия списък на подозрителните лица. Такива, които да бъдат задържани при обявяване на извънредно положение.

— Кинг никога не е бил комунист.

— Това няма как да го знаем.

— Напротив. Знаем го. Използвали сте тези идиотщини като повод да подслушвате не само Левисън и Кинг, ами и безброй други хора. И тъжното е, че дори братята Кенеди и Линдън Джонсън са допуснали това да се случи. И тримата много са обичали да надничат в личния живот на хората, включително на Кинг. И нито един от тях не е казал на Хувър да престане. Всичките сте били луди за връзване.

— Лесно е да се говори, ползвайки наготово спечеленото от нашата бдителност.

Започваше да ми писва.

— Стенли Левисън е бил прогресивен либерал, който е смятал, че чернокожите в тази страна са системно прецаквани. Което, между другото, е било точно така. Той е отстоявал вярванията си и е помагал на човека, застанал начело на съпротивата, да си върши работата. А Джей Едгар Хувър е мразел Кинг и всичко, свързано с него. Това са фактите. Така че Левисън е станал обект на следене. Нещата са пределно прости. Съгласен съм, времето е било различно, а с него и ценностите. Но това не оправдава извършеното от вас.

Този тип ми лазеше по нервите.

— Чувал съм много пъти подобни критики. Те не ме засягат. Ние си вършехме работата. Не чувствам нужда да се извинявам.

Спомних си нещо, което бях чел някога.

— Един вътрешен доклад на ФБР, доколкото знам, от шейсет и трета, стига до извода, че Движението за граждански права не се контролира от комунисти. Чел съм части от него. Хувър отказва да го приеме, така че неговият автор променя заключителната част, като предлага „Християнски лидери“ да стане обект на следене от КОНТРАПРО.

— Аз бях авторът на този доклад. Хувър беше напорист, блестящ, с огромно самочувствие, наперен като петел и напълно аморален — продължи Оливър. — Съгласен съм, че той институционализира тоталитаризма във ФБР. Упражняваше пълен контрол върху всичко. Много години бях свидетел на този контрол. В известен смисъл това беше нещо добро.

Трудно ми бе да си представя в кой точно.

— Президенти, конгресмени, членове на кабинета. Всички те смятаха ФБР за своя лична полиция, която могат да използват срещу враговете си. Само че ние бяхме всичко друго, но не и това. Партийните пристрастия бяха строго забранени. Хувър полагаше големи усилия да ни държи извън политиката. И тогава, и сега ние сме разследваща служба, а не полиция. Разликата е голяма.

— Което не е попречило на самия Хувър да ползва агентите си като полицаи.

— Има нещо вярно в това. Работехме във вакуум, извън контрола както на изпълнителната, така и на законодателната власт. Това не беше по замисъл, просто така се бяха сложили нещата с времето, благодарение на дълголетието на Хувър и на репутацията, която си бе създал като човек, нямащ нужда да бъде наставляван.

— Голяма грешка.

— Да. Така е. Като погледнеш назад, нещата винаги изглеждат ясни.

— Стига да не гледаш през филтър.

— Да. И това е вярно. Хувър придоби опасна самостоятелност. Никой от нас не смееше да оспори решенията му. И с основание. Той бе успял да убеди Конгреса, че ФБР трябва да бъде освободено от задължението да спазва законите за държавния служител. Бъдещето на който и да било агент зависеше изцяло от неговото благоволение. Да изрази несъгласие с Хувър беше най-грубата грешка, която някой от нас би могъл да направи. Повярвайте ми, знам го от опит.

— И затова ли пренаписахте доклада?

— Да. Иначе кариерата ми щеше да приключи. Хувър смяташе Кинг за неморален лъжлив лицемер. Мразеше го. Следователно всички останали във ФБР бяха длъжни също да го мразят. Знаех какво искаше да чуе. Веднъж зададена от Хувър, една политика не подлежеше на промяна. Или му играеш по свирката, или си пътник. Изборът е твой. И аз направих своя избор.

— Тази история с „изпълнявах заповеди“ бе изхвърлена на боклука още в Нюрнберг.

— Страната беше различна тогава. Обществото подкрепяше ФБР. Хората обичаха Хувър. Той беше техният герой. Правоохранителните органи се ползваха с уважение, каквото днес липсва.

— Благодарение на хора като Джей Едгар Хувър, който определено има големи заслуги, за да бъде убита вярата на хората в полицията.

— Още веднъж не мога да не се съглася с тези изводи. Хувър изгради една империя. Работеше подмолно и прикриваше действията си зад един напълно изкуствен публичен образ, който сам, с големи усилия си бе изградил. Но сте прав, той беше обявил война на гражданските свободи и за лош късмет на Мартин Лутър Кинг, неговото движение се появи по времето, когато Хувър беше в зенита си.

Гневът ми нарастваше. Този човек нямаше право да чете морал. Покаял се грешник, а? Познавах такива като него. Доброволци на държавна служба. Самоназначили се бранители на държавността, с техните безупречни костюми и късо подстригани коси, обсебени от схващания и ценности, в името на които бяха готови да оправдаят всичко, демагози, говорещи онова, което искаш да чуеш, докато същевременно ти забиваха нож в гърба.

— Вие отлично сте знаели, че Кинг няма нищо общо с комунизма, и въпреки това сте се опитали да го унищожите.

— Опитахме се да унищожим много хора. Но отношенията между Хувър и Кинг бяха нещо различно. Кинг бе имал дързостта открито да постави под съмнение политиката на ФБР в сферата на човешките права. Беше заявил, че в Бюрото няма чернокожи агенти и при воденето на разследвания вземаме страната на Юга. Между другото, беше прав и по двата пункта. Хувър бе забранил наемането на чернокожи, а освен това угаждахме на полицейските служби от южните щати. Без добри отношения с местните полицейски участъци просто не бихме могли да си вършим работата. А онези полицаи южняци ненавиждаха Кинг и всичко, което олицетворяваше. Когато се наложи да избираме между разни протестиращи за човешки права и полицията, това не беше никакъв избор.

С какво удоволствие бих му сритал задника на тоя старец! И точно това възнамерявах да сторя. Вече не ми пукаше от нищо. Само че присъствието на Фостър и семейство Пери усложняваше донякъде нещата. Затова реших да подържа още малко въдицата пред устата му, докато той се чудеше дали да налапа стръвта.

— През шейсет и четвърта Кинг отново нападна Хувър по комунистическа линия — каза Оливър. — Точните му думи бяха, че в Движението за граждански права има толкова комунисти, колкото и ескимоси във Флорида. И тогава Хувър свика онази своя паметна пресконференция, на която нарече Кинг най-изпечения лъжец в историята. От този момент нататък двамата бяха в състояние на война. А аз получих недвусмислени указания: да унищожа Кинг.

— А каква беше ролята ви в КОНТРАПРО?

— Тогава отговарях за вътрешното разузнаване. Ръководех целия контраразузнавателен апарат, пряко подчинен на Хувър. А след смъртта му ръководех неговото демонтиране.

Поне можех да съм сигурен, че разговарях с най-голямата клечка.

— Само че не е изцяло демонтиран, нали така?

— Зависи. Ако питате дали е актуален и действащ, не е. Това го няма вече. Времената са други. Но що се отнася до заплахите от миналото… ние сме длъжни да си отваряме очите.

Посочих с ръка куфарчето.

— Като например това там вътре?

— Искрено вярвах, че Хуан Лопес Валдес е мъртъв. Нищо не се бе чувало за него вече над двайсет години. А се оказа, че не само бил жив, ами и отишъл до Драй Тортугас, за да се срещне с дъщерята на Бенджамин Фостър и да й донесе документи, които отдавна не би трябвало да съществуват. Убеден съм, че нищо добро няма да излезе, ако хората видят какво има в това куфарче.

— Значи е добре, че се появих аз и определено прецаках всичко.

— Бих казал, че присъствието ви е в известен смисъл благоприятно.

— Но и донякъде досадно, а?

Той се изсмя.

— О, да. Джансън иска да ви убие.

— Нека се опита.

— Ти си интересна личност, млади човече. Бил си офицер във военноморския флот. После пилот-изтребител. Завършил си право. Работил си като адвокат във Военния съд. Сега си специален агент на Министерството на правосъдието, каквото и да значи това. А още нямаш навършени трийсет години.

— Ще си отпечатвам официална автобиография. Искате ли да ми станете поръчител?

Усещах, че думите ми стигат до него. Той беше свикнал да дава заповеди на хора, които излизаха заднешком от стаята му с поклони и отиваха да ги изпълняват. Но от мен бе чул и две думи, които не бе искал да чуе.

„Офицерска пешка“.

Вътрешното ми чувство ми казваше, че този човек е сериозно раздразнен. А пък не беше толкова лесно да ме убие. Други знаеха за мен, а той вече беше извън голямата игра. Вече не определяше правилата. Беше пенсионер, живееше си в своя малък замък с мраморна емблема на ФБР и разчиташе на други хора с власт да го прикриват.

Онези, които Стефани Нел се опитваше да издири. Хората във Вашингтон, на които този човек дърпаше конците. Затова аз реших да карам по план и да й помогна.

— Защо изобщо съм тук?

— Надявах се да решим заедно този проблем. Знам какво иска Фостър. — Той посочи с пръст куфарчето. — Тези папки да бъдат изгорени. Разбирам го. Хората се мотивират от най-различни неща. От идеология, емоции, чувство за дълг и лоялност. Някои и от лична облага. Ти от кои си?

Усмихнах се мислено. Той ме бе докарал тук, за да се опита да ме купи.

Нещо се удари отвън по вратата достатъчно силно, за да привлече вниманието и на двама ни.

Оливър скочи от креслото, изтича до бюрото си и извади пистолет.

— Ти стой тук!

Как ли пък не.

Той тръгна към вратата.

Грабнах монетата от капака на куфарчето и я пъхнах в джоба си, после преградих пътя му и с едно дясно кроше в челюстта го повалих на земята. После го освободих от пистолета му и подхвърлих подигравателно:

— Не, ти стой тук.

Отворих вратата. На пода лежеше Джансън.

Наведох се да проверя.

Още дишаше, но беше ударен с остър предмет в главата; раната издаваше използваното оръжие. Застанал нащрек, погледнах към вестибюла. Възрастният мъж с очилата, който ни бе въвел в къщата, лежеше проснат върху мраморния под. Явно бяха пристигнали неочаквани гости.

Но къде ли бяха Колийн, баща й и съпругът й? Реших, че нямам избор, и се провикнах:

— Колийн!

— Тук съм.

Гласът прозвуча приглушено, като през затворена врата; идваше от края на коридора. Открих ги зад третата врата. Беше заключена.

Забих с все сили петата на десния си крак в дървото. Още два ритника и касата на вратата поддаде.

Влязох при тях.

— Нещо става тук — заявих аз. — И не изглежда добре.

И тогава се сетих. Куфарчето беше още в библиотеката, където го бях оставил.

— Последвайте ме.

Върнахме се и заварихме Оливър все така проснат на пода; куфарчето го нямаше, а френските прозорци към терасата зееха отворени.

— Качвайте се в някоя от колите отпред и изчезвайте от тук — казах аз на Колийн.

— Идвам с теб — обяви тя, после се обърна към съпруга си. — Вземи баща ми и тръгвайте. Телефонът ти у теб ли е?

Нейт поклати глава.

— Мъжът, който лежи на пода, ми го взе.

Разбрах какво имаше предвид Колийн, затова претърсих Джансън и намерих апарата.

— Когато се отдалечите достатъчно — казах на Нейт, — обади се да знаем.

— Забрави ги тези папки — обади се Фостър. — Не си струват всичко това.

— Не мога — отвърна Колийн.

Аз бях на нейното мнение.

— Настоявам да ме послушаш, Колийн!

— Това време отдавна мина — озъби се тя.

Аз сграбчих Фостър за ръката, дръпнах го настрани и прошепнах в ухото му:

— Тръгвайте или ще й кажа как ни подмами да дойдем тук.

Видях, че заплахата ми постигна моментално целта си. Старецът кимна.

— Ние двамата с теб ще си поговорим насаме, но по-късно — промърморих аз.

Всички изтичахме навън, заобиколихме къщата и се запътихме към предната част.

Там бяха паркирани няколко коли.

— Сигурно поне в една от тях има оставени ключове — казах аз. — Вземайте я и бягайте.

Фостър и Нейт тръгнаха към колите. Двамата с Колийн напуснахме границите на имота и свихме в страничната уличка отвъд живия плет. Вдясно видях двама мъже, които вървяха на изток, към океана. Единият носеше куфарчето. Бяха се отдалечили на близо сто метра, извън обсега на пистолета; освен това не исках да привличам вниманието на местните, които можеха да повикат полиция.

Зад гърба си чух шум от запалване на двигател и след миг една от колите с Нейт на волана излезе устремно от двора на къщата. Аз му направих знак да завие надясно. Нейт се поколеба, когато видя двамата мъже с куфарчето да се отдалечават по улицата. Знаех какво си мисли. Той беше с кола. А аз — без.

— Ние ще се справим — казах му аз през отворения прозорец. — Ти само откарай тъст си по-далече от тук.

Той зави надясно и даде газ.

Колийн вече тичаше към двамата мъже. Аз я последвах. Единият погледна назад и я видя. Двамата ускориха крачка. Аз също. Видях ги как пресякоха следващата пряка и продължиха да подтичват нататък по тясната песъчлива пътека, докато не се скриха между дъбовете и палмите, разделящи два имота. Указателна табелка гласеше, че пътеката извежда на обществения плаж. От двете й страни имаше частни имоти, единият защитен с висок зид, другият — с метална ограда.

Колийн пресече улицата и тръгна по пътеката. Аз се затичах. Някъде напред изтрещя изстрел. Колийн беше невъоръжена, което означаваше, че стрелят по нея. Пресякох улицата и се хвърлих към шубраците, следвайки пясъчната пътека между дърветата. Колийн се беше скрила зад дънера на един вековен дъб. Двамата мъже вече наближаваха края на пътеката. Ярката дневна светлина и плисъкът на вълни издаваха присъствието на океана.

Аз приклекнах и стрелях към тях с пистолета на Оливър. Куршумът се заби с глухо тупване в пясъка, но двамата вече бяха превалили първата дюна и се скриха от погледа ми. Затичах се напред по безлюдната пътека и стигнах до дюната. Пясъкът по-нататък беше мек и забавяше крачките ми. На петдесетина метра, където вълните се разбиваха в плажната ивица, чакаше гумена лодка. Светлината беше започнала да отслабва, но все още се виждаше ясно. В тази част на острова беше царството на богатите. Кварталът беше закътан и тих, на плажа не се виждаше жива душа. Аз залегнах и стрелях отново, като съзнателно се целех вляво от двамата.

— Следващият изстрел ще е на месо! — извиках аз.

Те се спряха.

— Оставете куфарчето.

Колийн ме настигна и легна по корем до мен. Аз ги държах на прицел. В ръката на единия от мъжете имаше пистолет, който той се опита да вдигне, но аз изстрелях един предупредителен куршум в краката му.

— Хвърли оръжието!

Той се подчини.

Вече бях забелязал голямата яхта на около двеста метра навътре в морето. Беше подобна на онази, която ползваше Валдес. Но той нямаше как да е тук. Неговата яхта беше при Кий Уест. Можеше да се предположи, че тези мъже работят за него и са изпратени, за да наглеждат Оливър.

— Оставете куфарчето и се махайте — повторих аз.

Те се поколебаха и аз се изправих с вдигнат пистолет.

— Мога да ви застрелям и двамата, още в този миг. И окото ми няма да мигне.

Те се обърнаха и тръгнаха към гумената лодка, влачейки крака в мекия пясък. Двамата с Колийн се приближихме към куфарчето. Тя отвори капака, за да се убеди, че папките са още вътре.

— Кажете на Валдес да се прибира в Куба — извиках аз. — За него играта свърши.

Застанала до мен, Колийн ги изпрати с поглед, докато избутаха гумената лодка в прибоя и скочиха в нея.

— Ти се справи като истински професионалист — заяви тя. — Освен това си пълен с изненади.

Тръгнахме си от плажа и по пясъчната пътека излязохме обратно на улицата. В карето, където се намираше къщата на Оливър, положението изглеждаше спокойно. Може би защото всички бяха още в безсъзнание. Централен Палм Бийч беше на няколко километра южно от това място, а в пространството до там се намираха някои от най-скъпите имоти в света. Вдясно от нас, само на няколкостотин метра, се падаше северният край на острова. Решихме да изберем най-прекия маршрут, затова продължихме да крачим напред, докато пътят не свърши. През тесния соленоводен пролив се виждаше още земя, застроена с луксозни жилищни блокове. Между двата бряга нямаше мост. Вляво от нас се простираше неголям парк, към който имаше бетонна рампа за спускане на лодки във водата. Знаех, че Колийн също като мен изгаря от нетърпение да прочете съдържанието на куфарчето. И понеже нямаше как да се отърва от нея, посочих с ръка една от масите за пикник.

Здрачаваше се, само тясна оранжева ивица светлина маркираше западния хоризонт, като правеше надвисналите над главите ни сиви облаци да изглеждат още по-мрачни и зловещи.

Двамата седнахме. И зачетохме.

16 юли 1967 г.

Федерално бюро за разследване

Отдел С — Вътрешна сигурност

До: завеждащия КРП

Лично! Строго секретно

В Монреал е установен контакт с лице, което изглежда обещаващо. Представил се е на нашето лице за контакт като ЕРИК С. ГОЛТ. По пръстовите отпечатъци е установено, че под това име се крие индивид, който на 23 април 1967 г. е успял да избяга от Щатския затвор на Мисури, където излежал осем години от 20-годишна присъда за въоръжен грабеж. Понастоящем ГОЛТ е беглец от закона, укриващ се в Монреал, като се опитва да се сдобие с паспорт и търси начин да стигне до Южна Африка или Южна Америка. Прекарва доста време по пристанищните докове в опити да се наеме на работа като моряк на товарен кораб. Възможно е преди няколко дни ГОЛТ да е обрал местен публичен дом.

Бихме желали да го проучим по-подробно. В зависимост от вашето решение можем да подадем сигнал до местните власти за неговото присъствие с цел залавянето му.

Станах от масата за пикник и отидох при мъжа с лодката, който заключваше пикапа си.

— За риба ли? — попитах го.

— Нощта изглежда добра.

Проливът между острова и следващото парче суша оттатък, Палм Бийч Шорс, беше стотина метра широк, а водата беше спокойна и неподвижна. Откъм изток приятно повяваше влажен ветрец, но не успяваше дори да набръчка повърхността й. Горе в небето две крякащи чайки се боричкаха в полет за уловена риба.

— Мислех си — продължих аз, — какво ли ще кажете, ако ви предложа двайсет долара за бензин, а вие ме прекарате до отсреща?

Той ме изгледа предпазливо.

— Не се бойте — продължих аз, като се позасмях. — Не бягаме от никого, просто ни трябва превоз.

— Това приятелката ви ли е? — попита той.

Беше твърде сложно да му обяснявам, затова излъгах:

— Жена ми. Само че понякога не мисли така.

— И аз имам една такава вкъщи.

Аз извадих една още влажна двайсетачка от портфейла си и му я подадох. После се върнах при Колийн и й казах, че съм намерил превоз. Събрахме папките и ги натъпкахме обратно в непромокаемото куфарче.

Качихме се на лодката и нашият капитан форсира извънбордния мотор, за да я изкара на заден ход. Зад нас в парка чифт фарове разсякоха сгъстяващия се мрак. Погледнах назад и видях колата, която се приближи и спря до бетонната рампа. Не теглеше лодка след себе си. Вратата се отвори и отвътре слезе Джансън.

— Малоун! — каза Колийн.

Обърнах се и проследих пръста й, сочещ към отсрещния бряг, където междувременно беше пристигнала друга кола. Двама мъже бяха застанали до нея и чакаха. Вече трябваше да знам как се чувства човек, определен за примамка, но и този път бяхме паднали право в капана им.

Лодкарят скочи през борда.

— Залегни! — извиках аз на Колийн, когато разбрах какво ни бяха приготвили.

Мъжете на двата бряга извадиха оръжията си и откриха огън по нас. Проснахме се по очи на палубата. Куршуми плющяха по борда и профучаваха със свистене над главите ни. Аз пропълзях по корем напред и сграбчих руля, завъртях го докрай надясно, дадох газ и лодката се понесе към открито море. Проехтяха още изстрели. Но куршумите вече не достигаха до нас.

Извънбордният двигател ревеше на максимални обороти, носът на лодката подскачаше над вълните, докато се носехме напред през тесния пролив, зад който започваше океанът. Бяхме извън обсега на оръжията им. Вдясно от нас полегат скалист нос се вдаваше на стотина метра напред от плажа, образувайки естествен вълнолом, който спираше океанските течения в заливчето. Върху скалите бяха застанали с въдиците си няколко рибари. Ние заобиколихме носа и навлязохме в открито море.

— Беше прекалено лесно — каза тя.

И аз бях на същото мнение.

— Те знаеха, че сме там — добави тя. — Защо просто не ни заловиха?

Отговорът на този въпрос се появи вдясно от нас. Яхтата, която бяхме видели преди малко — същата, към която се бяха насочили двамата мъже с гумената лодка, — бе сменила позицията си и сега беше много по-близо до вълнолома. В слабата светлина на отиващия си ден видях гумената лодка, привързана за кърмата й, а към нея слизаха няколко мъже.

— Сключили са сделка — казах аз.

Явно идеята беше да ни принудят да напуснем острова с монетата и папките, след което да ни оставят на милостта на Валдес и хората му. Том Оливър вероятно бе преценил, че това е най-бързият и лесен начин да си реши проблема. По какъв начин бяха успели да се наговорят толкова скоро след нападението на Валдес, оставаше загадка за мен. Но явно имаше договорка. В резултат ние бяхме оставени да откраднем тази моторница, за да попаднем право в ръцете им.

Гумената лодка се отдели от по-големия съд, зави и се насочи право към нас.

— Трябва да се махаме — възкликна Колийн.

Завъртях руля наляво и насочих моторницата на север, успоредно на брега на Палм Бийч Шорс. Покрай плажа се редяха високи жилищни сгради и луксозни комплекси; много от прозорците светеха. Една възможност беше да изкараме моторницата на брега и да побегнем, но в това време гумената лодка щеше да ни застигне.

Добре поне, че пистолетът на Оливър беше у мен. Хвърлих поглед назад. Дистанцията между нас и гумената лодка се смаляваше. Проехтя изстрел. От пушка.

— Лягай долу! — извиках аз на Колийн.

Още един изстрел и предното стъкло се пръсна на парчета. Този път бяхме на косъм. Или по-скоро, стрелецът бе извадил късмет, целейки се от една люлееща се лодка в друга при почти пълна тъмнина. Но бягството по суша вече не беше разумна алтернатива.

— Поеми руля! — казах й аз.

Тя го сграбчи.

— Намали!

— Защо?

— Направи го!

Бях участвал като страна в около седемдесет и пет военни трибунала. Целта ми винаги е била да представлявам добре клиента си и да постигна възможно най-благоприятния за него резултат. Понякога клиентът е бил обвиняемият, понякога — въоръжените сили на САЩ. Това е особеното при Военния съд. Работиш и за двете страни. Когато защитават обвиняемия, повечето колеги се ръководят от принципа, че победата е „онази част от наказанието, която можеш да избегнеш“, защото почти всеки е виновен за нещо. Аз никога не съм се ръководил от подобни компромиси. Винаги съм се стремил към оправдателна присъда. Невинен. Винаги съм държал да чуя: „Съжалявам, сгрешихме, не биваше изобщо да повдигаме обвинения на вашия клиент“. Ни повече, ни по-малко. Затова се бях научил да имам позиция. И да я отстоявам.

Някъде бях чел, че нищо не може да замени постоянството. Колко вярно! Не таланта — познавам адски много талантливи, но посредствени адвокати. Не и гениалността. Гении без покритие — под път и над път. Нито пък образованието — светът е пълен с учени непрокопсаници.

Не. Постоянството побеждава. И както бе казал Айнщайн: „Трябва първо да научиш правилата на играта, после да я играеш по-добре от всеки друг“. И така — да играем.

Нашата лодка забави ход. Напипах монетата в джоба си. Зад нас гумената лодка ни настигаше. Изправих се на кърмата и вдигнах монетата високо в ръка. Дори на слабата светлина очертанията на найлоновото калъфче се виждаха ясно.

— Свали пушката! — извиках аз.

Усетих колебание, затова реших да поясня:

— Искаш да я изпусна ли? Може да ме застреляш, но тя ще падне във водата. Приятно търсене в тъмното.

Тези тук бяха наемници. Ако насреща ми беше Валдес, може би щях да помисля, преди да подхващам тази игра. Но на хора като тези главната им цел беше да се докарат на шефа. До момента не бяха постигнали кой знае какво — бяха загубили папките. Сякаш чувах гласа на Валдес: „Да не сте посмели да се връщате без монетата“.

Оказах се прав. Цевта на пушката се наведе надолу. Гумената лодка се приближаваше, но моторът й вече работеше на празни обороти. Бяха на трийсетина метра.

— Щом ти кажа, даваш газ и караш като луда — прошепнах аз на Колийн, без да мърдам устни.

— Ти само кажи кога.

Двайсет метра.

— Ще ви дам монетата и се махате от тук — извиках аз на сенките в гумената лодка.

— Si, señor. Дай монетата и ще те оставим да избягаш.

Как ли пък не. Да дойдат чак до тук, упътени от група пенсионирани федерални, само за да вземат монетата и да си идат? Да, те определено искаха само това. Но хората, които им бяха предоставили цялата тази информация, искаха друго. Смъртта ни, а папките да се озоват обратно в Куба или на дъното на океана. Иначе тези мъже никога нямаше да се измъкнат живи от американските териториални води.

Стоях неподвижно, стиснал в ръка пистолета на Оливър, скрит зад десния ми хълбок. Погледите на наемниците бяха приковани в монетата. Чувствах се като илюзионист, показващ трик с отвличане на вниманието.

Десет метра.

— Елате и си я вземете — казах аз.

Гумената лодка се обърна на една страна и запълзя към нас, явно идеята беше да се допре леко до нашата.

Аз бях готов и прошепнах на Колийн:

— Тръгвай!

Тя даде газ докрай. Моторницата подскочи от място и се втурна напред. Водата зад перката се запени. Използвах мига, преди мъжете в гумената лодка да се бяха окопитили от изненадата, за да изстрелям по нея четири куршума, като се целех в носа, средния отсек и кърмата. Тези съдове бяха здрави и надеждни, но не и непробиваеми.

Още след първия изстрел няколко от тях наскачаха във водата. Нашата моторница вече се отдалечаваше. Останалите на борда се опитаха да ни подгонят, но лодката им трудно се крепеше на повърхността. Вече нямаше как да ни настигнат — скоро онова нещо щеше да потъне.

Е, да, имаха яхта.

Но преди мъжете да се усетят какво става, ние щяхме отдавна да сме изчезнали в мрака.

Повече от час плавахме с равномерна скорост право на север. Нощта беше ясна, топла, безоблачна и с много ярки звезди. Слава богу, резервоарите на лодката бяха пълни. Може би наемниците бяха планирали да я запалят заедно с труповете ни и папките, при мисълта за което ме побиха тръпки.

Управлявах слепешком, в тъмното, като си мислех, че вече сме се изравнили или наближаваме остров Джупитър. Нямаше смисъл да продължаваме нататък, тъй като не знаех за какво разстояние щеше да ни стигне горивото. Затова завих на запад и през един тесен пролив навлязох в устието на река Сейнт Луси, следвайки извивките й до общинския пристан на град Стюарт. Беше почти десет вечерта. Първият ми ден като специален агент към Министерството на правосъдието наближаваше своя край. Не беше лишен от премеждия, но бях жив и здрав, пък и монетата и папките бяха у мен, което все значеше нещо.

Оставихме лодката и навлязохме сред красивите къщи с дъсчени облицовки и керемидени покриви. По това време само заведенията бяха отворени. Аз носех куфарчето, монетата беше на сигурно място в джоба ми, пистолетът — пъхнат под ризата отзад на кръста. Един рибен ресторант — „Рикс Ойстър Док“ — беше пълен с хора.

— Хайде да хапнем нещо — предложих аз.

Колийн не възрази.

Влязохме вътре и намерихме свободна маса до широко отворените витрини с изглед към улицата.

— Поръчай нещо. Ям всичко: миди, риба, скариди. Все ми е едно, стига да е повечко. И по един студен чай за пиене.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да се обадя по телефона.

Взех и куфарчето с мен, за да съм сигурен, че ще я заваря, когато се върна. На идване бях забелязал телефонна кабина пред входа на един мотел в съседство с ресторанта. Обадих се на Стефани Нел. За нейна сметка. Тя вдигна моментално, сякаш ме бе очаквала. Разправих й всичко, което се бе случило през последните няколко часа, като пропуснах само точното си местоположение и онова, което бях прочел в папките.

— Остани където си — каза тя. — Ще пратя хора да те приберат.

— Не — отвърнах аз.

— Котън, при мен е като в казармата. Аз давам нарежданията, ти изпълняваш.

— Имаш проблем — обясних аз. — Свързан с бивши и настоящи служители на ФБР. Успях да привлека вниманието на поне половината. Нека да изиграем играта докрай и да видим какво още ще изскочи.

Новата ми роля на примамка започваше да ми харесва.

— Мога да арестувам Оливър и Джансън — заяви тя. — Твоите показания са достатъчни, за да им повдигнем обвинения за отвличане с употреба на сила.

— И дотам. Ами проблемите вътре във ФБР? Пък и в министерството? Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш.

— Би ли пояснил?

— Не още. Просто ми се довери. Има още много за разплитане. Трябва ми време, за да видя накъде ще тръгнат нещата.

— Искам папките — отсече тя.

Започвах да се досещам защо.

— Ще те питам нещо и държа да ми кажеш истината. Знам, че няма как да позная дали ме лъжеш, но се надявам да бъдеш откровена с мен.

— Казвай, да видим.

— Знаеш ли какво има в тези папки?

— Не. Но съм чела стар разузнавателен доклад на ФБР, в който се правят предположения за тяхното съдържание. Хуан Лопес Валдес е бивш осведомител както на ФБР, така и на ЦРУ. Може би още работи за ЦРУ от време на време. Не знам. Официално се води към тайната полиция на Куба, но е наемник, лоялен единствено на себе си. Затова при мен има хора, които се питат какви ли са били причините му да се свърже с Фостър освен монетата. А в тези папки може да се крие отговорът.

— Така е.

— Да не си ги чел?

— Четох достатъчно, за да знам, че това не е за показване между другото по телевизията. Ако ще се покаже, трябва да е в нарочно предаване в най-гледаното време.

— Котън, слушай какво ще ти кажа. Ти си от един ден на тази длъжност. Досега се справяш отлично. Оценявам усилията ти. Но остави на мен да поема оттук нататък.

— Все още не си ми казала и дума защо си разговаряла с Бенджамин Фостър.

За няколко секунди по линията настана мълчание.

— Не беше нужно да знаеш това. Просто исках да преценя за себе си що за човек е.

— Той ми заложи капан, пожертва ме заедно с Джансън и Оливър. Искаше да се доберат до папките. Всичко това благодарение на теб. Ти ми каза, че изпращаш мен, защото ти допадало, че съм солов играч и обичам да импровизирам. Само че ми каза половината истина и ме набута в капана. Нека сега да довърша всичко по моя начин.

— Нищо повече ли няма да ми кажеш?

— Нека изиграя играта докрай. В момента, в който открия нещо, се отдръпвам и те оставям ти да се оправяш нататък.

Това бе началото на един модел на действие, който щеше да характеризира нашите взаимоотношения за години напред. Той определено си имаше своите недостатъци, но с времето и двамата приехме, че не е нужно да си казваме всичко. Сътрудничеството ми със Стефани Нел течеше гладко, но никога по права линия. А постигаше резултати, понеже и двамата бяхме хора с желязна целеустременост, пък и добри в онова, което вършехме.

— Как ще ме посъветваш да постъпя с Том Оливър? — попита тя. — Склонна съм да го арестувам.

— Остави го да живее. Вържи го на дълга каишка.

— А ако това го отведе право към теб?

Перспективата не беше окуражаваща, но аз знаех верния отговор на въпроса й.

— Ще се оправя някак.

Ситуацията не й харесваше, но в крайна сметка прие условията ми.

— Един ден — каза тя. — Това е всичко, което ти давам.

— Много добре.

— Дръж ме в течение.

Аз прекъснах разговора. Постоях известно време, заслушан в шумовете от ресторанта, където бях оставил Колийн. Звън на чаши, смехове, бръмчене на множество преплетени разговори. Уличните лампи хвърляха жълтеникава светлина върху черния асфалт. Колебаех се дали да набера следващия номер, но така беше редно.

Позвъних у дома. Пам отговори.

— Исках да знаеш, че още съм добре — казах й аз.

— Гласът ти звучи уморено.

— Имах дълъг ден.

— Къде си?

Стефани ми бе наредила с никого да не споделям естеството на мисията си или къде се намирам.

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Колко удобно! Жалко, че преди нямаше това оправдание.

Затворих очи и прехапах език. Бях свикнал с недотам деликатните й напомняния за моята съпружеска невярност.

— Уверявам те, че съм на работа и не е никак забавно.

— А онова, което вършеше преди, е било забавно?

— Не исках да кажа това и ти го знаеш. Обадих се, за да съобщя, че съм добре и те обичам.

— Винаги ми е приятно да чуя и едното, и другото. Кога ще се прибереш?

Тя никога не ми отговаряше със същите думи. След онази случка нито веднъж не я бях чул да ги казва. Което май беше част от наказанието ми.

— Не знам. Но ще се опитам да ти се обаждам.

— Лъжеш ли ме, Котън? Пак ли ме лъжеш?

Поглеждайки назад, сега виждам, че е било глупаво от моя страна да си мисля, че някога бих могъл да изкупя вината си. Но когато човек е на трийсет и морето му е до колене, му се струва, че всяка грешка може да бъде поправена. Но не е така.

— Не те лъжа, Пам. На работа съм. Възникна нещо важно и не е за разгласяване. Трябва да ме разбереш.

— Разбирам те, Котън. Отлично те разбирам.

Чу се щракване. Тя ми бе затворила. Окачих слушалката. Обаждането беше груба грешка.

Върнах се в ресторанта, където Колийн бе поръчала цял пир от морски дарове. Поставих куфарчето върху тапицираната седалка в сепарето и седнах до него срещу нея. Да, бях с жена на ресторант, но в това нямаше нищо сексуално.

— Изтича да звъннеш на мама и тате, а? Каза ли им, че няма да се прибереш до вечерния час?

— Имам началничка все пак. И тя никак не е доволна от всичко, което се случва.

Тя вдигна мобилния си телефон.

— Опитах се да се свържа с Нейт. Няма сигнал.

— Ето, затова аз не притежавам такова нещо.

Нахвърлихме се върху скаридите, рибата и останалите деликатеси. Аз имах в себе си няколкостотин долара плюс кредитната карта, която Стефани ми бе дала — по тайна сметка, захранвана от Министерството на правосъдието. Да не се колебая да я ползвам, беше ми казала тя — никой не можел да проследи плащанията. Освен самата Стефани. Което не ме успокояваше особено.

— Мислех си за това, което прочетохме — каза ми Колийн. — Тези доклади потвърждават нещо, което се знае от всички: къде се е подвизавал Рей преди убийството. Бил е в Алабама, после в Мексико, докато накрая, през есента на шейсет и седма, се е озовал в Лос Анджелис.

— Което може и да не означава нищо — казах аз. — Убийството на Кинг е разследвано до умопомрачение. Тези документи може да са съставени така, че да отразяват известните факти, а не обратното.

— Има нещо, което не знаеш.

Пет думи, които никой адвокат не би желал да чуе. Те означаваха само едно: Катастрофа, с главно К.

— Преди няколко седмици баща ми разказа някои неща. Такива, за които никога не беше споменавал преди. Подозирам, че и майка ми може да е знаела това-онова, но си е мълчала. Напълно в неин стил. За съжаление, почина преди доста години, а аз вече бях загубила надежда и баща ми да отвори дума за миналото. Но внезапно съвсем неотдавна той заговори за Мартин Лутър Кинг.

Аз дъвчех парче риба и чаках тя да продължи.

— Той ми разправи за КОНТРАПРО и как ФБР следило Кинг и всички около него.

Нещо, което Фостър бе споменал и пред мен.

— Освен това ми беше казал, че в „Християнски лидери“ имало внедрени шпиони. Платени информатори, които да донасят за Кинг на ФБР.

Чутото разпали любопитството ми.

— А откъде е знаел той за тях?

— Работата му е била да ги открива.

Докато си ядях рибата, аз се мъчех да осмисля онова, което Колийн ми разправяше.

— Чела съм много книги — каза тя. — За Хувър, Кинг и ФБР. Това е едно от нещата, които ме свързват с Нейт.

— А пък присъствието на баща ти е направило историята още по-интересна.

Тя се усмихна, както подхождаше на една горда дъщеря.

— Беше вълнуващо да срещам името му в толкова много източници, дори в разсекретени доклади на ФБР. Много от тях вече са публично достъпни. Изумително е до каква степен Хувър е ненавиждал Кинг. — Тя поклати шава. — Тъжната истина е, че в известно отношение Кинг го е улеснявал. Имал е слабост към жените. Баща ми и това ми беше разправял.

И тя ми обясни как Мартин Лутър Кинг имал мрежа от любовници из цялата страна, в град след град. ФБР най-напред го надушило след някакво парти във Вашингтон, в хотел „Уилърд“, през януари 1964 г. Само там били записали деветнайсет ролки, на които се чувало как Кинг използва цветист език, пуши, пие и разправя нецензурни вицове. Имали още много записи от други хотели все със същото, включително със звуците от самите му любовни срещи.

— Хувър смятал, че похожденията на Кинг могат да бъдат използвани за неговото дискредитиране — каза тя. — Не само в очите на твърдото му ядро от чернокожи поддръжници, но и пред белите американци. Той искал да пусне във вестниците транскрипции от тези ленти, но Линдън Джонсън се противопоставил. А дори великият Джей Едгар Хувър бил принуден да се замисли, преди да стори нещо през главата на президента. В крайна сметка успял. През декември шейсет и четвърта изпратил до жилището на Кинг анонимен пакет с някои от най-компрометиращите записи на секс сцени заедно с бележка.

Въпросната бележка се появила на бял свят по време на разследванията в Конгреса за злоупотребите с власт на ФБР. Текстът бил шокиращ, но накрая и ФБР се принудило да признае, че бележката действително е била изпратена.

28 юли 1967 г.

Федерално бюро за разследване

Отдел С — Вътрешна сигурност

До: завеждащия КРП

Наш доверен източник, който и в миналото ни е подавал надеждна информация, докладва за свой частен разговор с МАРТИН ЛУТЪР КИНГ. Тема на разговора били продължаващите расови размирици в Детройт. Понастоящем щетите от тези размирици възлизат на 43 загинали, 1189 ранени, над 7200 арестувани, над 2000 разрушени сгради. КИНГ обвинявал за тази ситуация Конгреса, който упорито отказвал да гласува за слагане на край, по неговите думи, на „съсипването на живота на негрите в гетото“. Представяйки продължаващото насилие в неговия расов контекст, той казал: „Богатството на белите сред бедността на черните никога няма да доведе до расова хармония“. Посочил, че негрите съзнават, че едно общество, способно да планира междуконтинентални войни и между планетни пътешествия, би трябвало да е в състояние да намери място и за тях. Обстоятелството, че Конгресът и бялото общество като цяло не правят нищо или почти нищо, е също толкова подтикващо към размирици, колкото и прякото подстрекателство, затова сегашната ситуация на насилие не бива никого да изненадва.

Утрото донесе свеж въздух и птичи песни. В хотелската стая нахлуваше светлина, небето беше ясносиньо; събитията от вчерашния ден бяха още пресни в паметта ми.

След като изчетох всичко от куфарчето, около два часа лежах по гръб, като стисках очи и си въобразявах, че спя. На два пъти се хващах, че съм напълно буден; сънят упорито бягаше. Но в крайна сметка успях да подремна на пресекулки няколко часа.

Станах малко преди осем и разкърших рамене, за да облекча вцепенените си мускули. В банята се наплисках със студена вода, за да отмия сънената безчувственост от лицето си. Имах нужда от бръснене, но не разполагах нито със самобръсначка, нито с пяна. Още повече бих се зарадвал на четка и паста за зъби. Обадих се на рецепцията и поисках четирите артикула, които ми бяха доставени след няколко минути. Облякох се и бях готов да хапна нещо, когато на вратата рязко се почука.

— Малоун? Отвори!

Колийн. Отворих, а тя нахлу вътре.

— Имаме компания.

И двамата се хвърлихме към прозореца, който гледаше към реката и пристана, до който бяхме привързали моторницата си предишната нощ. Светът беше окъпан в топлата мека светлина на слънцето. Откъм реката се приближаваше позната на вид гумена лодка. Може би същата от предишната вечер, но позакърпена. Вътре имаше трима мъже. Едното от лицата ми беше познато.

— Мъжът отпред е Валдес.

Който не изглеждаше особено доволен.

— Не се бои да излезе на брега — казах аз. — Следователно Оливър и приятелчетата му се грижат за него.

— Как, по дяволите, ни е открил?

Логичен въпрос. От всичките места, където бихме могли да сме спрели с моторницата, те се бяха насочили право към Стюарт, Флорида — Световната столица на рибата меч, както гласеше големият билборд до пристана.

Имаше едно-единствено обяснение. От Стефани Нел бе изтекла информация и бе стигнала до ушите на Том Оливър.

Гумената лодка се приближи плавно до един от пристаните. Тримата мъже скочиха на брега.

Взех куфарчето и пистолета. Двойният орел беше на сигурно място в джоба на панталона ми. Странно как разнасянето на монета, струваща милиони, се бе превърнало в ежедневие. Вече едва ли не съжалявах, че не се възползвах от предложението за помощ на Стефани.

Намерихме стълбището, слязохме на приземния етаж и се озовахме вън, на влажния сутрешен въздух. Намирахме се насред малък паркинг откъм задната страна на сградата.

Хрумна ми една идея.

— Моторницата е единственият ни начин да се измъкнем — казах аз. — Трябва да заобиколим сградата и да тръгнем към нея, докато те ни търсят.

Тръгнахме към улицата. Без да знам какво бе намислил Валдес, усещах, че няма как да е нещо добро. Допусках, че който и да ни бе издал на Том Оливър, знае и номерата на хотелските ни стаи. За пореден път явно бе взето решение Валдес да бъде оставен да разчисти бъркотията. Слава богу, Колийн се оказа наблюдателна — една черта, която трябваше да усвоя и аз.

Продължихме с бърза крачка към пристанището. През цялото време поглеждах назад през рамо, за да видя дали Валдес е открил бягството ни.

Дотук добре.

В този ранен час по улиците имаше малко хора. Приближихме се към входа на пристана. Зад нас се чу рев на двигател и изскърцаха спирачки на лек автомобил. Извърнах глава и видях как точно в този момент от шофьорската врата изскочи мъж, който се метна на гърба ми; двамата паднахме по очи. Изпуснах куфарчето, което изтрака по бетона. Той ме държеше здраво в мечата си прегръдка; беше твърде силен. Претърколихме се няколко пъти и аз усетих с гръбнака си твърдия допир на пистолета, пъхнат отзад в колана ми. Освободих дясната си ръка и забих лакът в ребрата на мръсника, после повторих малко по-ниско, в бъбрека. Той охлаби хватката си достатъчно, за да се отскубна от ръцете му. С другия си лакът го уцелих в корема, после го претърколих по гръб и го цапардосах с десен юмрук в челюстта.

Нямах време за губене, затова скочих на крака, но в бързината се препънах и се претърколих още веднъж, охлузвайки дланите и коленете си.

Огледах се за куфарчето. Него го нямаше. Огледах се наоколо. Нищо.

Погледнах към пристана.

Колийн се беше качила в нашата моторница и се отдалечаваше с форсиран двигател. Нямаше съмнение къде бе изчезнало куфарчето.

Чух зад гърба си глас:

— Котън!

Обърнах се. Стефани стоеше пред мен.

— Остави това на мен.

— Дума да не става!

Затичах се по пристана и скочих в току-що пристигналата гумена лодка. Тя също беше с извънборден двигател — с по-малко конски сили от моторницата, но достатъчно. Дръпнах въженцето и го запалих.

Мъжът на пристана започваше да се изправя, все още зашеметен.

Насочих показалец към Стефани и извиках:

— Ти ме излъга. Имам още един ден!

Тя ме гледаше втренчено, но не отговори.

Наоколо няколко собственици на лодки наблюдаваха драмата. От Валдес и хората му нямаше и следа. Аз отблъснах гумената лодка от пристана и завих след Колийн. Бърз поглед назад ми показа, че мъжът на кея посяга към оръжието си. Извадих своя пистолет и изстрелях един куршум към него и Стефани; и двамата се отдръпнаха назад.

Объркването им ми даде няколко секунди. Повече от достатъчно, за да се отдалеча.

Сега вече имах истински проблем. Папките ги нямаше. Междувременно моторницата на Колийн се бе скрила зад завоя на реката — там, където два високи моста, гъмжащи от коли, я пресичаха в посока север-юг. Проврях се под арките им, но успях да зърна само края на браздата й; движеше се на север, срещу течението. Добре че забелязах поне това, иначе можех да тръгна в грешната посока.

Завих след нея и дадох газ. От скоростта носът на лодката се повдигаше над водата. И двата бряга бяха застроени с къщи и жилищни блокове. Напред се виждаха още сгради и игрище за голф. Притесняваха ме крайбрежните улици, по които Стефани или Валдес лесно можеха да ни догонят с кола.

Колийн се бе възползвала от първата възможност да отмъкне папките и да офейка, оставяйки ме да се оправям сам. Това не би трябвало да ме изненадва. От мига, в който се срещнахме, й действах като трън в задника. Каква беше онази приказка за партньори в работата или живота? За мен беше еднакво трудно да задържа и едните, и другите.

Реката напред ставаше по-широка. Имаше може би към осемстотин метра от бряг до бряг. Ние се движехме право на север, един господ знаеше накъде. От време на време хвърлях поглед назад, но преследвачи не се виждаха.

Стефани очевидно ме бе проследила по кредитната карта и, отказвайки се от решението си да ми отпусне временно поводите, моментално бе потеглила за Стюарт, Флорида. Кой би могъл да я упрекне? Един новобранец на терена бе започнал да върши пакости. Тя нямаше никаква причина да ми се довери. Не знаеше почти нищо за способностите ми. Но все пак сделката си беше сделка. Да не говорим, че сред хората й вероятно имаше сериозно изтичане на информация. За мен бе най-разумно да продължа напред с мисията си, а обясненията можеха да почакат.

Но чак да стрелям по новата си шефка? Това би могло да се превърне в проблем.

Съчувствах на Колийн за тревогите й. Тя определено изпитваше страхопочитание към баща си. Навремето той се бе сражавал рамо до рамо със самия Мартин Лутър Кинг. Но настояването му миналото да бъде забравено беше обезсърчаващо. Аз лично му бях много ядосан, че умишлено ме бе подмамил в капан. Донякъде разбирах двуличието му към мен. Но към нея? Защо отказваше да разкаже на собствената си дъщеря как е участвал в писането на историята? Освен това още нещо дразнеше любопитството ми. От онова, което бях прочел предишната нощ, не разбирах защо толкова настояваше тези папки да бъдат изгорени. На негово място аз бих желал всяка дума в тях да излезе наяве. Те съдържаха тайни, които обществото имаше право да узнае. А и нищо в тях не го инкриминираше. До момента не бях споделил с Колийн каквото и да било, като си мислех, че така изпълнявам желанията не само на баща й, а и на Стефани. Но да ме убиеха, не разбирах защо всичко това трябва да се пази в тайна.

Реката отново започваше да се стеснява. По източния бряг продължаваха да се редят жилищни сгради, но откъм запад се появиха блата, сред които тук-там по високите места се виждаха разпръснати къщи. Реката се бе свила още повече. Колийн поддържаше стабилна преднина от близо осемстотин метра, но аз вече не я изпусках от поглед. Това не беше точно гонитба, по-скоро я следвах от разстояние. Все някога щеше да й свърши или водата, или горивото.

Тя зави наляво. Вече се движеше на запад.

Аз поддържах скоростта, докато навлязохме в някакъв изкуствен канал. Знаех, че Южна Флорида е насечена от такива канали. С тях местните хора отвеждаха прясна вода от реките към обработваемите земи, като същевременно се бореха с наводненията в крайбрежните райони. Минахме под два моста на някаква магистрала. Сигурно беше платеното шосе на щата Флорида. После, на три-четири километра по-нататък, имаше още двойка виадукти, по които летяха коли. Това пък беше между щатско шосе 95. Навлизахме все по-дълбоко в сушата. Кварталите от еднофамилни къщи отстъпиха място на равна обработваема земя, която се простираше чак до хоризонта. Тук плавателният път се разклоняваше на плетеница от напоителни канали, по които не можеше да мине морски съд. Бяхме се озовали в задънена улица; явно и Колийн разбираше това. Тя спря лодката и скочи на брега, като стискаше в ръка куфарчето. Аз дадох газ, настигнах я и стъпих върху ниския затревен бряг. Тя ме чакаше с навъсено лице; челото й лъщеше от пот. Седеше на земята, притиснала колене към гърдите, и разтриваше ръцете си над лактите, сякаш й беше студено.

— По дяволите, Малоун! Аз имам не по-малко право от теб да прочета тези папки. Може би дори повече.

Бяхме сами. Във всички посоки се виждаше само гола земя; тревата беше ниско окосена и мокра от роса.

— Не можеш ли просто да се махнеш от живота ми? — попита тя. — Не можеш ли да оставиш тези папки и да се разкараш? Тази битка не е твоя. Не те засяга.

Усещах гнева и разочарованието й, но реших да си замълча, за да си го изкара на мен.

— Ти просто не разбираш — продължи тя. — Аз изпитвам към баща ми такова възхищение, каквото към никой друг. Той ми е бил опора през целия живот. Научи ме да отличавам истина от лъжа, добро от зло. Показа ми как да живея. Но едничкото нещо, което никога не бе споменавал пред мен, беше въпросният ден в Мемфис. Никога.

— До неотдавна.

— Да. Усещах, че нещо го възпира. Той отклоняваше въпросите ми и избягваше да дава отговори. Докато накрая се ядоса и млъкна напълно. Така че, когато Валдес се обади и предложи сделка, каквато баща ми вече му бе отказал, аз реших, че това е моят шанс. И се съгласих зад гърба му на онази среща в Драй Тортугас.

— Защо точно там?

— Валдес избра мястото.

— Тук не става дума само за теб и баща ти — напомних й аз. — А за някаква корупционна схема, която тече понастоящем във ФБР. И случващото се в момента с нас я изкарва на светло. Затова съм тук.

— Изобщо не ми пука за ФБР. Могат да вървят по дяволите. Искам да знам какво всъщност се е случило с Мартин Лутър Кинг и какво общо има баща ми.

Внезапно ми хрумна нещо.

— Това е въпрос, който не можеш да обсъждаш със съпруга си, нали?

— Мога, донякъде. За Нейт въпросът опира до пренаписване на историята. И той е твърде млад, за да е свидетел на онези събития. Ние сме израснали в различен свят. Не че е идеален, но не е и като през шейсетте. Нейт е добър човек. Не ме разбирай погрешно. Той ме обича.

Но е адвокат в правна кантора едва от четири години, има още много вода да изтече, докато стане съдружник. Женен е за чернокожа, което не би трябвало да има значение. Но всички знаем, че има. По собствено желание е представлявал семейството на Кинг на делото в Мемфис. Моят баща го е уредил. Все още е близък със семейството. Но Нейт е участвал в делото по-скоро като момче за всичко, отколкото като техен адвокат. Той смята, че баща ми знае разни неща, и иска пръв да ги открие. Да промени историята. Да се запише в нея. Но тези неща не го засягат. Засягат мен и баща ми. Така че: не, не мога да обсъждам това с него.

— И избра мен?

Тя ме огледа от глава до пети и за пръв път се усмихна.

— Нещо такова. Ти май си единственият ми избор.

Точно същите думи като на баща й.

— Никога не съм си мислила, че всичко това ще се случи — продължи тя. — Нямах представа. Исках просто да разменя монетата срещу папките и да измъкна информация от Валдес. Само толкова. Но след като открих монетата в чекмеджето на баща ми, поразрових и научих всичко за нея.

— Предполагам, че си била шокирана.

— Меко казано. Това породи още въпроси, на които знаех, че баща ми няма да отговори.

— И реши да се пробваш с Валдес?

— Това беше сякаш единственият ми полезен ход.

Аз пристъпих напред и коленичих до нея. Гневът й беше попреминал. Изглеждаше вече примирена с поражението си.

— Имаш ли новини от Нейт?

— Не ми е звънил, което е притеснително.

— Снощи прочетох папките до последната страница — казах й аз.

Погледът й ме изгаряше. Знаех какво очаква да чуе.

— Написаното в тях наистина променя историята. Стига да е вярно.

— Аз също искам да прочета всичко.

С времето щях да се науча, че при всяка шпионска операция настъпват моменти, в които има само един възможен ход. Сляп риск. Стигнеш ли дотам, разчиташ изцяло на нещо, което при други обстоятелства би ти се струвало напълно безсмислено, и се надяваш на най-доброто. В по-късните си години аз едновременно живеех заради тези моменти и се страхувах от тях. Но точно сега ми трябваше съюзник, а не враг. А и Линкълн беше прав: трябва ли да унищожа врага си, когато мога да го превърна в свой приятел?

— Е, добре — казах аз. — Можеш да прочетеш всичко. Но все пак трябва да установим със сигурност, че написаното вътре е истина, а не е изфабрикувано от Валдес.

— И как ще направим това?

— Имам една идея. Но за да се получи, ми трябва помощта ти.

Колийн позвъни по мобилния телефон на Нейт в полицията в Орландо. В онова гробище в Порт Маяка, докато мъжът, с когото Фостър ми бе уредил среща, си тръгваше, аз бях успял да запаметя номера на колата му, издаден от щата Флорида. По онова време още не знаех дали тази информация би могла да ми бъде от полза, но снощи си дадох сметка, че вече е от жизнено значение.

Този човек знаеше разни неща. Освен това беше бивш агент на ФБР. Трябваха ми име и адрес, а вече нямаше как да поискам помощ от Стефани Нел. Но от един помощник-шериф? Достатъчно беше Колийн да помоли някого от приятелите си да пусне номера през системата. Ченгетата си правеха редовно такива услуги, както и Военната полиция. Слава богу, дори и по средата на нивите телефонът улавяше сигнал и разговорът се състоя, макар и накъсан и често придружаван от „Ало? Чуваш ли ме?“.

Тя затвори телефона.

— Колата е на някой си Брус Лейл, жител на Мелбърн. Ще ми кажеш ли кой е той?

— Човекът, когото баща ти доведе в Порт Маяка.

И аз й разказах случилото се.

— Той искаше Лейл да доведе Джансън право при нас.

— Защо?

— Предполагам, че след като веднъж е отворил кутията на Пандора, това му се е сторило като единствения начин да я затвори. Обажда се на Лейл, който се обажда на Оливър. После ме хвърля на вълците, а всичко е в багажника на колата. Не е искал ти да пострадаш, нито пък да прочетеш съдържанието на папките, затова ме изпрати сам.

Тя погледна към куфарчето, сякаш беше някаква свещена реликва.

— Какво, по дяволите, има вътре?

— Достатъчно, за да повдигне някои сериозни въпроси, като например: кой всъщност е убил Кинг и защо?

Тя седеше мълчаливо върху мократа трева и аз я оставих насаме с мислите й. Слънцето изгряваше и с всяка изминала минута ставаше все по-горещо.

— Мелбърн е на около два часа северно от тук — казах аз. — Когато минахме под шосе деветдесет и пет преди два километра и нещо, видях изхода, падаше се малко след канала. Да се върнем до там и да видим дали някой ще ни вземе на стоп на север.

— Можем да изчакаме Нейт да се обади. Малко се учудвам, че още не го е направил.

Поклатих глава.

— Трябва да свършим тази работа без баща ти. Той едва ли ще иска да открием Брус Лейл. Дума да не става!

— Все още не си ми обяснил защо.

Аз самият не знаех. Нищо от случващото се нямаше никакъв смисъл. Но пък, дявол да го вземе, аз едва от един ден бях следовател!

— От колко време си ченге? — попитах я.

— Четири години.

— Харесва ли ти?

— Харесва ми онова, което представлявам. Малко цветна кожа в синята униформа е добре за всички.

— Значи си пионер. Също като баща ти преди толкова време.

Тя стана и изтупа дрехите си.

— Аз съм добро ченге.

За пръв път долових в гласа й гордостта на дъщерята, която се опитваше да заслужи уважението на баща си.

Върнахме се при лодките. Аз носех куфарчето. Тя бе приела, макар и с нежелание, неловкото примирие помежду ни. Оставихме гумената лодка и взехме моторницата обратно до моста на шосе 95. От там през един квартал от квадратни еднофамилни къщи излязохме на оживена улица, на която имаше бензиностанции и паркинг за товарни камиони. Отне ни около половин час да открием шофьор, който да ни откара на север до Мелбърн. В кабината имаше спално отделение. Аз седнах отпред и се заприказвах с шофьора, докато Колийн се настани на едно от леглата и се зае с папките, попивайки всяка страница. От време на време поглеждах назад и виждах учудването, изписано на лицето й. Разбирах я напълно.

След по-малко от два часа бяхме вече при изхода за Мелбърн, където благодарихме на шофьора. Аз му предложих пари, но той отказа. На близката бензиностанция намерих обществен телефон и поисках номера на местната таксиметрова служба. След няколко минути пристигна кола, която ни откара на изток към брега, където се намираше жилището на Брус Лейл.

Дванайсетте ми години с отряд „Магелан“ щяха в един момент да ме научат, че каквото и да прави, човек неминуемо оставя следи. Такава е човешката природа. Може да са документи. Снимки. Трохи хляб. Няма значение. Винаги остава по нещо. Но засега се чувствах достатъчно уверен, че никой не е успял да ни проследи до тук. Бяхме се измъкнали от Стюарт без опашка, а и аз бях внимавал да не оставям след нас нищо, което би могло да ги доведе до тук. След като откриехме жилището на Лейл обаче, това щеше да се промени. Беше твърде вероятно Оливър да го е поставил под наблюдение. Разбира се, след като веднъж Лейл бе изпълнил предназначението си, отвеждайки Оливър до езерото Окичоби, възможно бе и хората му да са го оставили на мира. А може и да не бяха. Така че аз казах на шофьора да спре на около километър и половина от адреса, като го помолих да ни упъти как да извървим пеша остатъка от разстоянието.

Тръгнахме по една тиха уличка; въздухът беше изпълнен със сладникавата миризма на прясно окосена трева. Къщите бяха малки, едноетажни правоъгълници, повечето с керемидени покриви и боядисани в бяло, бледосиньо или жълто. Множеството високи дървета показваха, че кварталът е стар. Огромно кафяво-бяло куче препускаше към нас по една от ливадите, оплезило език.

Търсеният от нас адрес се намираше в края на дълга улица и беше най-обикновена къща като всички останали, в случая боядисана в бяло. Същият тъмносин форд таурус, нов модел, с познатия ми номер, беше паркиран до бордюра, понеже алеята за коли беше заета от плоскодънна рибарска лодка, качена върху колесар.

Отидохме до предната врата и аз почуках. След по-малко от минута ни отвори същият мъж от гробището. Той ме огледа преценяващо.

Но от думите му усетих как ме побиха тръпки:

— Защо се забави толкова?

Брус Лейл имаше вид на човек, който живее в миналото. Беше с измачкани къси панталони с външни джобове, ярка хавайска риза и стари гумени чехли. Къщата му беше еталон за простота, всичко вътре беше чисто и подредено. Всекидневната ми напомняше за жилището на дядо ми в Джорджия, до най-малки подробности: с мекото канапе, креслата с високи облегалки, бежовите стени и тухлената камина. Струята студен въздух от климатика беше приятно допълнение към интериора.

— Очакваше ли ме? — попитах аз.

— Ти си от министерството. Казах си, че рано или късно ще ме издириш и ще дойдеш да си поговорим.

— В Порт Маяка не изглеждаше особено щастлив.

— Вършех онова, което Фостър искаше от мен.

— И то беше да доведеш Джим Джансън при мен?

— Да. Аз също смятах, че това е лудост. Но той го искаше.

— И ти изпълняваш всичко, което поиска?

Той видимо не оценяваше чувството ми за хумор.

— Не желая също и тези папки да стигат до Вашингтон. Виждах, че намесването на Оливър е мъдър ход. Той щеше да уреди нещата. — Лейл помълча, после добави: — А за теб изобщо не ми пука.

Забелязах, че не ни бе предложил да седнем, нито пък нещо за пиене, което означаваше едно: разговорът щеше да бъде кратък. Затова минах по същество:

— Какво знаете с Фостър за убийството на Кинг?

— А, колко си припрян! Никакво ухажване, никаква вечеря на свещи… От вратата, та за краката. Ти си адски млад. От колко години вършиш тази работа?

— Втори ден му е — обади се Колийн.

Лейл ме огледа ухилен.

— Значи си имаме истински новобранец.

Този етикет не ми харесваше.

— Я ми кажи, новобранецо, защо изобщо да говоря с теб?

— Не знам. Може би защото имаш съвест? Защото не си като Том Оливър и неговата банда клоуни?

— Е, по този въпрос мислим еднакво. Оливър беше човек на Хувър, от глава до пети. Цялата му кариера бе преминала в подмазване на онова побъркано копеле. По онова време ФБР разполагаше с шест хиляди агенти, като всеки бе длъжен да угажда и на най-малките прищевки на Хувър, да играе по неговите правила, да задоволява всичките му нужди.

— Включително и ти?

— Ако искаш дълга кариера, това е част от длъжностната ти характеристика.

— Работил си за Оливър?

— О, да. В КОНТРАПРО. Бях един от взломаджиите.

Което означаваше, че е организирал прониквания в частни имоти, повечето от които без заповед за обиск. По данни на Конгреса ФБР извършило хиляди такива неправомерни прониквания, при това не само за да събира информация, а и за да поставя подслушвателни устройства.

— Девизът ни беше: Причинявай на другите същото, което те причиняват на теб. Повярвай ми, така и правехме. Аз бях зачислен лично към Офицера.

Спомних си какво ми бе казал Фостър: че това е било кодовото название на Мартин Лутър Кинг.

— Прониквал си и в дома на Кинг?

— Слагах микрофони навсякъде. В офисите на „Християнски лидери“, в жилището му, в повече хотелски стаи, отколкото мога да преброя.

Едно беше да четеш в книгите за тези нарушения на Конституцията, а съвсем друго — да разговаряш с жив участник в тях, от плът и кръв.

— Давал ли си показания пред комисията „Чърч“?

Лейл поклати глава.

— Жалки мухльовци. Аз може да съм ненавиждал Оливър и Хувър, но давах душата си за ФБР. И наистина вярвах в онова, което ме бяха учили. Да водя умерен и дисциплиниран живот. Да не злоупотребявам с алкохола, да не пипвам дрога, по възможност да си държа панталона закопчан. Мислех си, глупакът аз, че от нас се иска да спазваме и закона.

— Но не сте го спазвали — каза Колийн, която бе решила да се намеси в разговора.

— Не, млада госпожице, не сме. Но ние бяхме изключенията. Огромното мнозинство от агентите на ФБР си вършеха работата, и то добре.

— И така, за какво си мислите през цялото време ти и Фостър? — попитах аз, връщайки се на нещо, което бях чул в гробището.

— Ти да не си дъщерята на пастора? — обърна се той към Колийн.

— Откъде познаваш баща ми?

— Запознахме се преди десетина години, известно време поддържахме връзка.

— Прошка ли търсиш? — попитах го аз.

Той ме изгледа преценяващо. Но отговорът му ме изненада:

— Нещо такова.

— И намери ли я?

— Това не е твоя работа.

Той отново се обърна към Колийн.

— Баща ти знае ли, че си тук?

— Не — отвърна тя, преди да бях успял да го излъжа.

— Така си и мислех.

— Значи от КОНТРАПРО са разработвали Кинг? Това не е никаква новина — казах аз. — Има цели книги с разсекретени доклади на ФБР за онова, което сте вършили. Е, добре, човекът е имал любовници, обичал да си пийва, да пуши. Разправял мръсни вицове. На кого му дреме за това? Искам да знам какво действително става тук.

— И ако не ти кажа, какво ще направиш?

Той очевидно ме предизвикваше, опитваше се да установи дали само лая, или мога и да хапя. Затова реших да го ухапя.

— Следващият, който ще дойде тук, ще носи призовка да се явиш пред съда. И тогава ще отговаряш на същите въпроси, но под клетва. Да, можеш да се позовеш на Петата поправка и да откажеш да говориш, но знаеш ли какво ще се случи тогава?

Той нервно се изсмя. Заплахата ми бе докоснала оголен нерв. Настроението му видимо се промени. Към по-лошо.

— Няма да споменавам Петата — каза той. — Отговорът ми ще бъде много по-директен. От три думи, които да не оставят никакво съмнение какво мисля за твоя съд. Тази история е мъртва и погребана още преди трийсет години и аз нямам намерение да я изравям.

— Погребана заедно с Кинг?

Той прие мълчаливо упрека ми. После попита:

— Кой си ти, че да ме съдиш?

— Аз съм човекът със значката, който задава въпросите.

Ако това му подейства по някакъв начин, Лейл с нищо не го показа.

— Имате ли изобщо представа какви бяха времената? Аз бях там през юни шейсет и четвърта. Бях изпратен в Сейнт Огъстин, когато започнаха неприятностите. — Той посочи с пръст Колийн. — Тогава за пръв път видях татенцето ти.

— И какво направи, за да престане насилието срещу добри почтени хора като баща ми? — попита тя.

— Нищо. Това не беше мой проблем. Бях там, за да наблюдавам Кинг; това и правех. Видях как наливат киселината в басейна.

Знаех тази история. Кинг бил арестуван в Сейнт Огъстин за влизане без разрешение в мотел „Монсън“. Той и хората му обявили „плуваща стачка“, като наскачали в басейна, определен „само за бели“.

За да прекъсне протеста, собственикът на мотела излял в басейна мравчена киселина, надявайки се, че плуващите ще се уплашат и ще си идат. И макар че химикалът не представлявал опасност за живота — един от протестиращите отпил от водата, — снимката на белия мениджър, изливащ киселина в басейн, пълен с цветнокожи, обиколила световната преса. Хората били шокирани.

— И какво направи, когато стана това? — попитах подигравателно аз. — Като примерен агент на КОНТРАПРО си правил снимки, водил си си бележки и си подавал доклади.

— Ние бяхме като „Стар Трек“ — каза той — и Първата директива: бяхме навсякъде, за да наблюдаваме, но да не се намесваме или изобщо да променяме хода на събитията.

— Ти си бил ФБР, по дяволите, а си стоял и си гледал как борците за расово превъзходство на белите правят каквото си искат. И всичко това само защото Хувър е мразел Кинг.

— Горе-долу така стоят нещата — каза той. — Времената бяха различни.

Погледът ми се спря върху бележника на кухненската маса. През цялото време бе лежал там пред очите ни. Върху него с черно мастило имаше написано име: Сесилия Хийт. А отдолу — нещо, което можеше да е само телефонен номер. Беше странно, че предпазлив човек като Брус Лейл го бе оставил, за да го видим. Той забеляза интереса ми, но вместо да си прибере бележника, кимна едва забележимо. Към него.

— Ти знаеше ли, че Фостър е издирвал информатори на ФБР сред „Християнски лидери“? — попитах аз, без да показвам, че съм забелязал жеста му.

— Фостър ти е казал това?

— Каза го на мен — обади се Колийн.

— Да, разбира се, че знаех. Бях сложил бръмбари в къщата му и много пъти съм го записвал. По онова време наблюдавахме доста хора, особено протестиращите срещу войната, включително Кинг и Фостър. Шпионирахме ги всички до един.

Трябваше да го върна на темата.

— А знаеше ли, че Хуан Лопес Валдес е вербувал убиеца на Кинг?

— С помощта на ФБР — добави Колийн.

— Вярно ли? Звучи като статия от жълтата преса.

— Това не е отговор — казах аз.

— Не, не знаех. Но по онова време всеки от нас получаваше само информацията, която трябваше да знае, за да си върши работата. Джансън и Оливър не биха ме посветили в подобна тайна. Аз знаех малко повече от останалите агенти, защото отговарях за подслушването. Но не за цялото. Имаше и други колеги освен мен, които боравеха със записващата техника.

Той все още не бе признал нищо.

— А щом нищо не знаеш, защо си толкова притеснен?

— Както ти казах, познавах преподобния пастор от записите. Преди години се бях свързал с него, за да поговорим за тях. Взаимно попълнихме празнотите в познанията си. Наречете го любознателност.

— Валдес е работел за ФБР — каза Колийн. — Няма как в даден момент да не си го записал и него.

— Няколко пъти. Голям плужек.

— Валдес ли докара Джеймс Ърл Рей в Мемфис? — попитах отново аз.

Той стоеше насреща ми, скръстил ръце на гърдите си, невъзмутим като футболен съдия, освиркван от публиката. Но по надменното му лице за миг пробягна сянка на нерешителност, сякаш се бореше с някаква дилема. Сякаш ни преценяваше. Вземаше решение. Погледът му се плъзна надолу, към бележника върху масата, после пак се вдигна към нас.

— Вчера казах на татенцето ти да остави тази история — каза накрая той. — Вие двамата трябва да послушате същия съвет.

— Защо просто не му отказа още когато се свърза с теб? — попитах аз. — Защо заведе Оливър при него?

— Ще трябва вие да му зададете този въпрос.

— Питаме теб.

— За какъв се мислиш пък ти, по дяволите? — изсъска Лейл. — Аз съм бил агент на ФБР още преди да се родиш. Очевидно нямаш никакъв опит, ако си въобразяваш, че като нахлуеш в дома ми, ще се побъркам от страх и ще си призная всички смъртни грехове. Или че ще ме уплашиш с някаква си призовка. — Той насочи пръст към мен. — Я се запитай: защо тъкмо теб избраха за тази мисия? При толкова обучени агенти защо се спряха на един новобранец?

Аз обаче нямах намерение да се поддам на провокациите му.

— Няма значение защо. Важното е, че съм тук.

— Правиш каквото ти кажат, а? Изпълняваш заповеди. Не задаваш въпроси. Кого ли съм чувал преди да казва същото? Ах, да. Май себе си.

— Казваш, че си подслушвал много хора. И въпреки това преди десет години си решил да се свържеш с Фостър. Защо тъкмо с него?

— Нека да не навлизаме в тази тема. Не предадох Оливър нито навремето, нито пък през годините оттогава. Нямам намерение да го правя и сега.

Но очите му ми казваха друго; той отново кимна към бележника. После посочи вратата.

— Хайде, махайте се.

Никой не помръдна.

Той бръкна под ризата си и измъкна един глок.

— Можете да си тръгнете на собствен ход. Или да извлека труповете ви навън, след като ви застрелям. В този щат е законно да убиеш някого, ако е влязъл неканен в дома ти.

— Чакай призовка — казах аз.

— Нямам търпение. Вече съм готов да я получа.

Аз направих знак на Колийн и двамата тръгнахме към вратата. Лейл ни следваше, стиснал дръжката на пистолета си. Аз носех в ръка непромокаемото куфарче.

— Хващайте си пътя — каза той. — Изчезвайте. И не се връщайте повече.

Нямаше смисъл да спорим, затова си тръгнахме. Името и телефонният номер от бележника бяха запечатани в съзнанието ми.

— И още нещо, новобранец! — подвикна той зад нас. — Кажи на онзи, който те праща, че не съм ти отнел куфарчето. А може би трябваше да го направя. Това би трябвало да ти говори нещо.

Схванах намека му, както го бях схванал и вътре, с бележника. Човекът правеше каквото можеше. Май не беше чак такъв негодник, за какъвто го мислех.

— Ще го направя.

— А сега се разкарайте. Аз отивам за риба.

Когато се отдалечихме, Колийн попита:

— Сериозно ли го каза онова за призовката?

— Това не го решавам аз. Но прозвуча добре. Видя ли името и телефонния номер на онзи бележник? Той държеше да ги видим, без да ни го казва.

Дали беше просто предпазлив? Или тук се играеше някаква друга игра?

Улицата беше притихнала — нещо нормално за четвъртък, работен ден, преди обед. Погледнах назад и видях, че Лейл ни наблюдава, застанал до вратата на паркираната кола. Бяхме се отдалечили на петдесетина метра, до близкия ъгъл оставаха още толкова, след което щяхме да завием в пряката и да напуснем квартала. Продължавахме да крачим напред. И тогава взрив разцепи утринната тишина.

Обърнах се назад. Огнено кълбо от сини, червени и жълти пламъци се издигаше над форда. Във въздуха летяха парченца стъкло. Втора експлозия разтърси странично колата. Ние инстинктивно се наведохме, закривайки лицата си с ръце.

От разбитите прозорци на колата излизаха огнени езици. Черен дим се виеше във въздуха.

Останките на форда догаряха пред очите ни. Бяхме на достатъчно разстояние и ударната вълна на взрива не ни бе засегнала.

— Господи! — промълви Колийн.

От Лейл нямаше и следа.

Съседите бяха наизлезли от къщите си да разузнаят обстановката. Казах си, че имаме няколко минути, преди наоколо да настане ад. Без съмнение бомбата е била заложена след завръщането на Лейл от езерото Окичоби предишния ден. Нашето присъствие наблизо изобщо не е влизало в сметката.

Чух далечен накъсан вой на сирени. Спасителните екипи идваха по-бързо, отколкото очаквах.

— Да се махаме — казах аз.

Притичахме между две къщи. Поставих куфарчето на земята и двамата изчакахме, скрити в сянката на дърветата, да профучи полицейската кола.

Питах се защо ли бяха прибягнали до такъв публичен начин за отстраняването на Лейл. Така щяха да привлекат много внимание. Но може би това беше целта им.

Минаха още полицейски коли; всичките идваха от посоката, в която се бяхме запътили.

— Да тръгваме — казах аз. — Ще повървим още малко по тази улица, докато се отдалечим от потока на колите, и ще търсим друг начин да се махнем от квартала.

Закрачихме отново напред. Не след дълго целият район щеше да бъде отцепен като местопрестъпление. Колийн бе видимо разтърсена от случилото се. По дяволите, това можеше да се каже и за мен. Още нещо, което ми се случваше за пръв път. Беше седмица за прецеденти.

Още автомобили на спешните служби отиваха към мястото на взрива. Сигурно в близките часове кварталът щеше да се превърне в сборище на всевъзможни органи на реда. Бомбените атентати не бяха ежедневие в Мелбърн, Флорида. Всички щяха да се натискат за роля в пресата. Не че полицаите непременно искаха нещо лошо да се случи, но случеше ли се, то носеше разнообразие. Бяха като синоптиците, които винаги изглеждаха разочаровани, когато поредният ураган завиеше обратно в открито море, вместо да се насочи към вътрешността на страната.

Бяхме вече на няколко преки от горящия форд и излизахме от квартала. От близката улица зад гърба ни излезе автомобил и зави към нас. Обърнах се.

Един юкон се носеше бързо към нас. Не беше полицейски автомобил. Може би принадлежеше на някого от квартала. Големият джип забави ход, после спря. Прозорецът откъм страната на шофьора се смъкна надолу.

— Качвайте се — нареди мъжки глас.

Инстинктът ми подсказваше да пусна куфарчето и да посегна към пистолета под ризата ми. Но нещо в тона на мъжа го обозначаваше като свой. Той извади значка.

— ФБР. Качете се в колата.

— Защо? — попита Колийн.

— Защото сме на ваша страна. Знаем за Стефани Нел и разследването й. Знаем също за Хуан Лопес Валдес и Том Оливър. Сега сте сами тук. Бих казал, че ви трябва приятел.

Не можех да оспоря това. Той ни направи знак с ръка да се качваме.

— Ти луд ли си? — възкликна Колийн. — Този тип може да работи за Оливър.

Заобиколих юкона и отворих предната врата.

— Ами, да. Точно така.

Поставих куфарчето на асфалта, извадих пистолета си и й го подхвърлих през предния капак на джипа. Тя го хвана във въздуха и кимна. После се качи и седна на задната седалка зад шофьора.

Този човек моментално ми стана неприятен. Твърде силно ми напомняше сегашния ми командир. Арогантен. Самодоволен. Склонен да морализаторства. Синдромът на дребния мъж.

— Принуден бях да пътувам чак до тук в този задух — каза Ведърн. — Заради вас двамата.

— Това е най-старият град в Америка — посочих аз. — Ценен туристически обект.

— Бас държа, че с тази нахаканост печелиш симпатиите на командирите си.

— Усвоих я в курсовете за управление на гнева.

Хуморът ми очевидно не го забавляваше.

— Аз съм директор на разузнавателния отдел на ФБР.

Това вероятно трябваше да ме впечатли.

— И ако Стефани Нел се беше обърнала към мен, вместо да прибягва до теб, сега нямаше да сме тук.

Площадът беше оживен, навсякъде имаше туристи, правеха си снимки, сочеха си един на друг забележителностите, радваха се на тяхната непреходност. Околните улици бяха пълни с кръчми, ресторанти, галерии и магазинчета. Всичките претъпкани. Харесваше ми това, че бяхме на обществено място. Но не ми харесваше фактът, че той бе избрал и мястото, и часа на срещата ни.

— Какво искаш? — попита Колийн.

— Допускам, че си прочела папките, които носиш на гърба си.

И двамата не отговорихме.

— Добре де. Разбрах. Аз съм врагът.

Ведърн беше застанал близо до нас и говореше тихо; намирахме се извън алеята, в тревната площ, на около три метра от открития павилион. Никой не ни обръщаше внимание.

— Отвори стари рани — каза той на Колийн. — Когато разговаря с Валдес.

— А ти откъде знаеш, че е разговаряла?

— Следим международните разговори. И когато чухме да се споменават думите „Двоен орел от трийсет и трета“, това веднага привлече вниманието ни.

— Значи сте в състояние да засичате конкретни думи от разговори?

— Ще се смаеш, ако ти кажа на какво още сме способни.

Вероятно, но тази тема можеше да почака.

— Валдес бил ли е някога агент на ФБР? — попитах аз.

— За жалост, да. А преди това на ЦРУ. Той е бил онзи, който им е подал грешната информация за Залива на прасетата.

Отдавна не бях чувал за това място. За трите дни през април 1961 г. Военната инвазия, осъществена от хиляда и триста кубински емигранти, подпомагани от ЦРУ, се бе провалила толкова зрелищно, че само бе заздравила хватката на Кастро, бе го превърнала в национален герой и бе тласнала Куба право в обятията на Съветския съюз. Припомних си статията в „Ню Йорк Таймс“ отпреди няколко години, когато един вътрешен доклад на ЦРУ за операцията най-после бе разсекретен след трийсет и пет години давност. В доклада се констатираше, че Управлението е надценило способностите си, като не е направило реална оценка на рисковете. Още по-лошо: вербувало е слаби полеви командири, не е изградило организирана вътрешна съпротива срещу режима в Куба; управлението на комуникациите и личния състав е било на трагично ниво и като цяло операцията е протекла без реалистичен план. От начало до край катастрофа.

— От дистанцията на времето — продължи Ведърн — ми се струва, че Валдес вероятно съзнателно им е подавал фалшива информация. В крайна сметка след това той се е озовал на служба при Кастро. Като нищо е играл и за двата отбора още от шейсет и първа. ЦРУ го е изритало година по-късно. И тогава Хувър го е взел при себе си. Ще те попитам пак. Прочете ли онова, което ти донесе Валдес?

— И двамата го прочетохме — отвърна Колийн.

— Аз си изкарвам хляба, като пазя тайни — каза той. — Тази държава винаги се е нуждаела от хора като мен. Вие сигурно си давате сметка, че всичко това е не просто секретно.

— И как са секретни тези доклади? — попитах аз. — Те идват от Куба.

— Създадени са при една операция на ФБР, наречена „Офицерска пешка“.

Ето ги пак тези две думи.

— Тя беше част от КОНТРАПРО.

Ето я и третата.

— Хувър е държал всичко да е черно на бяло — каза той. — Ама наистина всичко! Пускали са се доклад след доклад. От онези времена са останали милиони страници документи. Представи си колко хартия е това. Ние отдавна знаем, че Валдес е успял да сложи ръка на част от секретната документация за онази операция. Как? Нямам представа. Но той и преди ни е изнудвал с нея.

Преди години беше по-евтино и по-лесно да му плащаме…

— … отколкото да го убиете?

— Не непременно. Но той си стоеше в Куба, което правеше тази възможност доста трудна.

— За ФБР? — подразних го аз. — Хайде бе, вие ги умеете тия неща.

— Умеем ги и се надявам да не забравяш това. Нека сме наясно — продължи Ведърн. — Ако по онова време зависеше от мен, аз щях да го очистя. Без съмнение! Това е проблемът с изнудвачите, че никога не се отказват. — Той посочи с жест парка наоколо. — Още веднъж, затова сме тук сега в тази пещ.

— Разправи ни още за Валдес — помоли Колийн.

— Защо толкова се интересуваш от него?

— Прочетох папките. Много са информативни.

— Не се съмнявам. Но откъде знаеш, че са автентични?

— Ти току-що го потвърди — обадих се аз. — Какво ще кажеш да прескочим глупостите и да отговориш на въпроса й. Какво още знаеш за Валдес?

— Хувър се смяташе за майстор в шпионския бизнес. Преди четирийсет и седма работел за ЦРУ и доста добре се справял с обезвреждането на нацистки шпиони през Втората световна война. Но след войната ФБР трябвало да се откаже от шпионажа. Тази задача била поверена изцяло на ЦРУ. Хувър обаче не се отказвал, а продължавал да се меси. След като от ЦРУ разкарали Валдес, той го взел при себе си да открива комунисти. През шейсет и седма го зачислил към „Офицерска пешка“. Сега на практика всичко, с което някога сме разполагали като документация по операцията, е изчезнало, с изключение на папките, имащи отношение към ролята на Валдес в нея.

Представих си за миг пълния смисъл на историята, която ми разказваше този човек, като си припомних статии и книги, които бях чел по въпроса за убийството на Кинг.

Всички автори виждаха конспирации, но теориите им варираха от изумителни до фантасмагорични. Само че това тук не беше теория. Ако онези папки бяха автентични, излизаше, че ФБР е съучастник в убийство. Което ми напомни за Брус Лейл.

— Току-що видях как един човек беше взривен — казах аз.

— Том Оливър не обича да оставя свидетели. Неизбежно е в една конспирация. По дефиниция в нея участват много хора. Ние тъкмо се канехме да приберем Лейл, за да го разпитаме. Тази среща първоначално беше планирана за него. Допускам, че Оливър е научил за това и е решил да действа пръв. Честно казано, не очаквах да предприеме нещо срещу Лейл, но за Оливър и преди съм се лъгал.

— Арестувай го — каза Колийн.

— Има едно нещо, което се нарича доказателства. Ние ги събираме в момента. Когато се появихте вие двамата, изпратих на място моя агент, за да доведе вас вместо Лейл. Разбира се, ние ви издирваме още откакто научихме за случилото се на Драй Тортугас.

— Колко знаеш лично ти за „Офицерска пешка“?

— Питаш ме, дали ФБР има пръст в убийството на Кинг, нали? — Той вдигна рамене. — Мога честно да ти кажа, че не знам отговора на този въпрос. Мога също така да кажа, че не съм виждал дори лист хартия в нашите архиви, който да съдържа и намек за такова нещо. Ако имаше такъв, щях да знам.

— Защото ти си пазителят на тайните.

— Именно.

— Но сам знаеш, че тази операция има отношение към смъртта на Кинг — посочих аз. — Валдес и преди ви е изнудвал. Така че каквото и да сте си купили от него тогава, би трябвало да ви насочи натам.

— Така си беше. Негодникът им продаваше точно толкова, колкото да го молят за още. Но въпросните документи също отдавна ги няма. Знам това, което току-що ви разказах, от разговор преди няколко години с един агент, който е присъствал на сцената. Пазител на тайни като мен, но вече мъртъв.

Познавах този тип хора. Маниак на тема ред. А за награда бе получил пълен хаос.

— Знам само, че става дума за необичайна операция на ФБР, напълно секретна. Участвали са Джансън, Лейл, Оливър и Валдес. Предполагам, че най-малко от всички е знаел Джеймс Ърл Рей, което е било съзнателно, тъй като той е бил определен за изкупителна жертва, когато всичко приключи.

— Рей ли е дръпнал спусъка? — попитах аз.

— Извън всякакво съмнение. Което е направо изумително. Един-единствен изстрел, при това от разстояние. Пък и той не се славел като изкусен стрелец. Рядко бил хващал пушка в живота си, да не говорим за обучение като снайперист. — Ведърн разпери палец и показалец като пистолет, после сгъна палеца си напред, за да имитира изстрел. — Право в главата.

Като жест беше безвкусно, но допусках, че на човека често му се е случвало да реагира на гадни случки. В неговата професия смъртта беше нещо нормално. За един полицай беше лесно да забрави, че това не се отнася за 99,99 процента от хората по света.

— Цялата история е един кошмар — каза Ведърн. — От доста време случаят не е активен, но понякога се събужда. Ние нямаме намерение да допуснем каквито и да било публични спекулации, че ФБР може да е замесено в смъртта на Мартин Лутър Кинг. Ако Стефани Нел се беше обърнала към нас, щяхме да уредим тихомълком въпроса. Тук има обстоятелства, които тя няма как да знае. Вместо това Нел изпраща теб, за да предизвикаш ураган.

— Първата ми мисия — казах аз, широко ухилен.

— Какъв късмет извадихме само. Искаме това да приключи — продължи той. — И да ограничим щетите. Виж, всички знаят, че Хувър е събирал секретна информация за хиляди хора. Това бил един от начините му да се задържи толкова време на власт. Слава богу, след смъртта му неговата секретарка унищожила личния му архив. Отнело й дни, докато прекара всичко през шредера, за което трябва ръка да й целуваме. Нищо добро нямаше да излезе от осветяването на тази мръсотия. Добре че я няма. Изчезна. Същото важи и за „Офицерска пешка“. Всички документни следи за нея трябва да изчезнат.

Но нещо друго не ми даваше покой.

— Казваш, че има оцелели документи за работата на Валдес във ФБР. Те отразяват ли извършени плащания?

— Знам, че като възнаграждение е получил Двоен орел от трийсет и трета. Очевидец на случилото се го докладвал преди много време. Оттам и нашият интерес, когато неотдавна засякохме тази фраза.

— Не е приемал пари в брой? — попитах.

— Очевидно е искал да се подмаже на Кастро. Много хора не знаят това, но Кастро се е изживявал като велик нумизмат. Представяш ли си? Някакъв луд убиец със зелена униформа да събира монети! — Той вдигна рамене. — Допускам, че всеки човек трябва да се занимава с нещо в свободното си време.

— Какъв по-добър начин да се докара на Кастро от това да му подари най-рядката монета в света?

— Именно.

Но още нещо се блъскаше в мозъка ми, а по изражението на Колийн разбрах, че същата мисъл измъчва и нея. Тя ме изпревари и първа зададе въпроса:

— А как баща ми се е сдобил с Двойния орел?

Аз извадих монетата от джоба си. При вида на лъскавото злато Ведърн се облещи.

— Това е другата причина да съм тук. Ние дори не подозирахме до този момент, че има още една такава монета.

Виждах, че търпението на Колийн се изчерпва.

— Да тръгваме. Трябва да намеря баща ми.

— Аз също — каза Ведърн. — Искам да знам откъде и защо я има.

Двамата стояхме и го гледахме. Усещах, че нервите на Колийн са изпънати до краен предел. Но на Ведърн сякаш му доставяше наслада да я измъчва. Което го правеше още по-неприятен в очите ми.

— Да тръгваме — повтори тя.

— Още не. Важно е да чуем какво има да ни каже този човек.

Тя ме погледна с очи, в които се четяха страх и тревога. Можех само да гадая какви мисли се гонят в съзнанието й. Накрая тя кимна и аз се обърнах към Ведърн.

— Не сте подозирали, че има и втори Двоен орел?

— На първо място това привлече вниманието на моя отдел. По план трябваше да бъдем на Драй Тортугас. После яхтата потъна, но ние решихме да изчакаме няколко дни и да се спуснем на дъното. Само че вие със Стефани Нел ни изпреварихте. Грешката на госпожица Нел бе, че се довери на Джим Джансън. Ако си бе дала труда да се посъветва с нас, щяхме да й кажем да стои далече от него.

Това беше ясно.

— И от тогава нещата просто тръгнаха от зле към по-зле. — Той разпери ръце. — Та ето ме и мен, в парната баня.

— Свиква се — казах аз.

Ведърн гледаше замислено към площада.

— Порових се малко из старите архиви на ФБР. Знаете ли, че Ку-клукс-клан са организирали огромен митинг точно тук през шейсет и четвърта? Гледал съм филма. Да те хване страх просто. В отговор около площада е имало протестни шествия. Чернокожи и бели са обикаляли мълчаливо. Но не е минало без насилие. Този площад е бил сцена на най-ожесточените битки от войната за интеграция.

Разбрах какво се опитва да направи. Същото, което правех и аз, за да пречупя някой свидетел. Фронталната атака рядко върши работа, защото разкрива твърде бързо картите ти пред противника. Партизанската война върши повече работа. Правиш му една обсада с въпроси. Отначало задаваш лесните. После дружелюбните. Отвличаш вниманието му. Добавяш заядливи празни приказки, за да го разсееш. И едва в последната минута, когато е свалил гарда, го питаш за онова, което наистина искаш да знаеш.

— Кинг нарича Сейнт Огъстин най-дивото селище, което някога е посещавал — каза Ведърн. — А е видял какво ли не! Размирици. Замеряне с камъни и тухли. Побоища. Обиди. И все пак по-кипящо от насилие място не бил виждал.

По отношение на гражданските права Сейнт Огъстин имаше тежко минало. Странно, като се имаше предвид колко този град се гордееше с историята си. Това водеше началото си от 1963 г., когато трима чернокожи борци за расова интеграция били жестоко пребити на митинг на ККК. На единия от тях — зъболекар — нарочно му строшили китките. Последвалите протестни шествия бързо прераснали в размирици, в които се включили гневни бели мъже. Андрю Йънг бил пребит, докато полицията гледала безучастно. Къщата край плажа, която Кинг наел за свой местен щаб, била опожарена. Емоциите били стигнали до точката на кипене. И всички си давали сметка за залога.

Кинг съзнателно бил избрал Сейнт Огъстин като мястото, от което да напомни на Америка за нуждата от приемане на закон за гражданските права, който през лятото на 1964 г. бил затлачен с процедурни хватки в Сената. Сенатори от южните щати — всичките бели расисти — си били поставили за цел законопроектът никога да не мине. И Кинг решил да заяви позициите си именно тук. Той смятал, че само с протести може да се излезе от патовата ситуация, а неговите приемали най-различни форми. От обичайните окупационни стачки в закусвалните за бели до организирани нахлувания на групи чернокожи в плажните зони, където се смесвали с останалите летовници. Когато Кинг се опитал да се нахрани в ресторанта на мотел „Монсън“, там отказали да го обслужат и се озовал в ареста. Няколко дни по-късно се провела вече печално известната „плуваща стачка“, когато собственикът на хотела излял киселина в басейна. Седмици наред продължили нападенията и побоите срещу невинни жертви.

Репортажите за тези събития обиколили света. И променили хорските нагласи. Двайсет и четири часа след „плуващата стачка“ продължаващата вече осемдесет и три дни процедурна блокада била преодоляна и Сенатът приел Закона за гражданските права от 1964 г., а Линдън Джонсън го подписал. За да изпробват силата на новия закон, Андрю Йънг и още няколко души отишли отново в мотел „Монсън“ и поискали обяд. Притесненият сервитьор ги отвел до една маса и им сервирал храната без инциденти. Но по-късно вечерта ресторантът бил опожарен като предупреждение към всички останали заведения, на които би хрумнало да спазят закона.

Ведърн беше прав. На това място се бяха случили много неща. Но аз забелязах, че на Плаза де ла Конститусион все още се виждаше едно голямо противоречие. Най-големият паметник на площада беше огромен варовиков обелиск, увенчан с чугунени гюлета, издигнат в памет на загиналите от страната на Конфедерацията. На мен лично той ми приличаше на гигантски среден пръст. Същевременно нищо не напомняше за случилото се на това място през лятото на 1964 г. Едва през 2011 г. най-после бяха издигнали паметник на борците за граждански права — срещу някогашния супермаркет „Улуъртс“, където четирима чернокожи младежи били арестувани и прекарали шест месеца в затвора само защото се били опитали да си поръчат по един хамбургер и кока-кола. Естествено, беше се наложило да променят устройствените правилници на града, за да бъде построен този паметник, тъй като по някаква необяснима прищявка на властите било забранено да се увековечават събития, настъпили след 1821 г.

— А баща ми? — попита Колийн. — Кажи ми какво знаеш за него.

Ведърн посочи с пръст монетата, която още стисках в ръка.

— Всъщност се надявах ти да ми кажеш нещо.

Тя не отговори. Аз пъхнах монетата обратно в джоба.

— Кажи ни какво знаеш.

— Питаш ме дали е шпионирал за нас? ФБР имаше информатори навсякъде: в Прогресивното работническо движение, в Конгреса за расово равенство, в Координационния студентски комитет против насилието. По този начин много вътрешна информация стигаше до бюрото на Хувър. Мога да ти кажа само, че не съм срещал името на баща ти. Всъщност на бял свят не е излязло нищо, свързано с „Офицерска пешка“, ако не броим изнудванията на Валдес. — Той посочи с пръст раницата. — До този момент. Взех участие и в двете разследвания на Конгреса във връзка с убийството на Кинг. Аз съм признатият експерт на Бюрото по този въпрос, така че би трябвало да знам.

— Ако допуснем, че казваш истината — отвърна тя.

Погледът ми обхождаше площада и страничните улички. Навсякъде се движеха хора, автомобили, туристически влакчета и файтони; равномерното потропване на конските копита наподобяваше тиктакането на часовник. Ведърн едва ли беше дошъл сам тук и аз се опитвах да открия всякакви заплахи, докато Колийн отвличаше вниманието му. Той полагаше сериозни усилия да мине за човека на белия кон, но аз не бях готов, поне засега, да си играем на доверие. Особено след като забелязах двама мъже да се мотаят уж безцелно в далечния край на площада, пред зданието на градската управа. Определено не бяха туристи.

Реших на свой ред да отвлека вниманието му.

Онова, което бях прочел предишната вечер за събитията, довели до убийството, бе твърде конкретно, но не се казваше почти нищо за случилото се по-нататък. Затова попитах признатия експерт на Бюрото:

— ФБР помогна ли на Рей при бягството му от Мемфис?

— Защо ми задаваш този въпрос?

Повторих му какво пишеше в някои от докладите, като добавих:

— Рей стрелял, след което побягнал. Трябвало да се качи в колата си и да напусне града. Носел със себе си пушката, завита в покривка за легло, но когато излязъл на улицата, видял две патрулни коли на мемфиската полиция. За пръв път в живота си изпаднал в паника и захвърлил вързопа в някакъв вход. Само че не знаел, че вътре в магазина е имало човек, който веднага прибрал пушката, а освен това видял и белия мустанг, с който Рей си тръгнал от там. Било е лесно да го заловите още преди да се е отдалечил.

— Разбирам накъде биеш. Всичко това е описано в официалното следствено дело по убийството.

И той заобяснява, че по-малко от десет минути след изстрела полицията на Мемфис вече издирвала мустанга, шофиран от добре облечен бял мъж. Двайсет и пет минути след изстрела колата била засечена да излиза от града в посока север. Към трийсет и петата минута на полицейските честоти се чуло съобщение за започнала гонитба. Понтиак модел ’66 гонел бързо движещ се мустанг. Мъжки глас по радиостанцията казал, че мустангът се управлява от убиеца на Кинг. Мемфиската полиция се опитала да установи радиовръзка с понтиака, но отсреща не отговаряли. Гонитбата се разигравала в източните части на Мемфис, като по всичко личало, че стрелецът се опитва да се укрие в хълмистите райони на Тенеси. Местната полиция изпратила патрулни коли. Поставени били блокпостове. Уведомени били и пътните патрули. След което нещата станали още по-странни.

Шофьорът на понтиака докладвал по радиото, че от мустанга се стреля и предното стъкло на колата му е улучено. От полицията го питали дали е видял номера на мустанга и тогава за пръв път мъжът казал, че не смее да се приближи от страх за живота си. След което радиовръзката прекъснала. От понтиака повече не се чул и звук.

— В докладите от официалното следствено дело се споменавало за разпитани хора, които били засекли разговора на полицейската честота. Всички били единодушни, че мъжкият глас е бил необичайно спокоен за човек, преследващ с висока скорост автомобил, от който се стреля. Освен това било подозрително, че отказва да се легитимира. Бил достатъчно храбър, за да се впусне в преследване на мустанга, а същевременно го било страх да си каже името на полицията. Има и още: един от радиолюбителите, засекли разговора, казал, че силата на сигнала през цялото време е оставала непроменена, макар гласът да идвал от движещ се автомобил. Което означавало само едно: източникът бил неподвижен.

— Само че никой не обърнал внимание на тези подробности — казах аз. — На всички умът им бил зает от мисълта, че са разкрили убиеца.

— Точно така.

Аз веднага свързах това с прочетеното в папките и картината започна да се подрежда в главата ми.

— Хората от КОНТРАПРО може да са били всякакви, но не и глупави. От една страна, те са замислили и осъществили убийството. И от друга, са оставили колегите си от ФБР да спретнат на Рей най-мащабното издирване в историята.

— Което никак не е било трудно — каза Ведърн. — От Бюрото само Оливър, Джансън, Лейл и Хувър са знаели за „Офицерска пешка“, като вероятно само Оливър и Хувър са били наясно с цялата истина. Оттогава са проведени безброй разследвания за смъртта на Кинг. Пълни с недомлъвки, спекулации, налучквания, но нищо конкретно, което да сочи към ФБР. Навремето са знаели как се пази тайна. Хувър бе заявил публично, че ФБР няма да се спре пред нищо, докато не разкрие убиеца. Такава беше репутацията, която бе извоювал за Бюрото. И това очакваше обществото от него. Рей трябваше да е в Родезия много преди ФБР да бе надушило следите му. Ние го гонихме цели два месеца, по дяволите. Но когато избереш идиот да ти свърши работа, можеш да очакваш само идиотщини.

— Но защо му е трябвало да се признава за виновен? — попитах аз. — Защо просто не ги е натопил?

— Никой не знае. На делото е можел да представи желязна защита. Пълна липса на мотив. Не е оставил отпечатъци. Липсва балистична експертиза, която да докаже, че пушката му е използвана при убийството.

Нещо повече: от ФБР я простреляли за точност и установили, че бие винаги вляво и надолу от мишената. Рей не е бил снайперист и почти нищо не разбираше от оръжия. Единственият свидетел, който го е видял на местопрестъплението, в момента на убийството бил мъртвопиян и едва години по-късно го разпознал със сигурност. Това дело било мечтата на всеки адвокат.

Ведърн отново насочи показалец в лицето ми.

— След като ФБР публично идентифицирало Рей като извършителя — около две седмици след убийството, — Хувър задължил Бюрото да се концентрира само върху него и никой друг. Чел съм всичките му указания по случая. Агентите на терен получили заповед да се спрат на Рей. Да не се занимават с никакви конспирации.

Аз знаех нещо, което този човек не знаеше.

— Непосредствено преди делото му пуснали мухата, че ако Джордж Уолъс бъде избран за президент, ще го помилва. Рей бил ревностен поддръжник на Уолъс и вярвал в него. Затова се навил да се признае за виновен.

Забелязах, че това е новина за Ведърн.

— Да, звучи логично — каза той.

— Три дни по-късно обаче — продължих аз — нарцисистът у него надделял и той оттеглил показанията си. Дал си сметка, че вече е знаменитост. Всички искали да чуят какво имал да каже. И той проговорил. И говорил. И говорил. Толкова, че в един момент никой освен любителите на конспиративни теории, търсещи евтина слава, не го слушал. Той бил перфектната димна завеса.

— Точно така — отвърна Ведърн. — А през изминалите десетилетия в теории около убийството на Мартин Лутър Кинг са били намесвани мафията, расистите, Ку-клукс-клан, комунистите, профсъюзите, военните, левицата, правителството, както и мемфиската полиция. Бас държа обаче, че папките, които получихте от Валдес, са нещо напълно различно.

Тонът му бе станал сериозен и аз си казах, че опитът да водим разумен разговор отива към края си. Думите му преследваха някаква цел.

Той посочи с пръст Колийн.

— Искам ги. Веднага.

Този човек определено не ми харесваше. Но знаех, че трябва да запазя самообладание.

— Ситуацията може да ескалира още — каза Ведърн. — Когато яхтата потъна, ние все още си мислехме, че можем да ограничим последиците. Но Стефани Нел успя да намери човек, който да раздуха отново проблема.

— Приемам това като комплимент — казах аз.

— Недей. Но можеш да изкупиш греха си. Дай ми тези папки и монетата и си тръгвай. Мисията изпълнена.

— Без тях нямате доказателства за нищо — напомни Колийн.

— Именно. Ти чу ли какво ти казах? Това трябва да приключи.

— Не работя за теб — заявих аз.

— Давам си сметка за това обстоятелство. Виж. Разбирам. Том Оливър отдавна е проблем за нас. Той е от старата школа, издигнал се е от редови агент до заместник-директор. Като в хода на кариерата си е ръководел много от нашите отдели. КОНТРАПРО е просто един от проектите, за които е отговарял. Оливър има много приятели в Бюрото, които му дължат услуги. Той още си представя ФБР като в доброто старо време на Хувър, когато са можели да правят каквото си искат. И макар и пенсионер, има приятели на високи постове, все такива, от които министърът на правосъдието иска да се отърве. Ние също искаме тези хора да се махнат. Но предпочитаме сами да си почистим къщата.

— Както лисицата чисти курника, а? — подхвърлих аз.

— Ние не сме чак толкова лоши хора — каза Ведърн. — Повечето от нас си вършим добре работата.

— Но сте знаели през цялото време за „Офицерска пешка“.

— Аз не знам почти нищо по въпроса и нямам никакви доказателства.

— Напротив, знаеш — отбелязах аз и посочих раницата.

— Тези папки, както и Хуан Лопес Валдес, трябваше да си стоят в Куба.

— И двамата сме ги чели — напомних му.

— И какво от това? Вие ще сте поредните две откачалки, развиващи смахнати теории без грам доказателства.

— Искам да знам повече за тези шпиони на ФБР — каза Колийн.

Тя неизменно се връщаше на темата. Като ловно куче на следата.

— Казах ти всичко, което знам — отвърна Ведърн. — Не се опитвам да те пързалям. Откровен съм с теб. Документи по въпроса отдавна няма.

— Ще трябва да…

Изведнъж Ведърн се люшна напред. Странно. После тялото му се разтресе. На лицето му се изписа първо объркване, после болка и накрая страх. Върху дясното му рамо се появи малка дупчица, от която потече тъмна струйка кръв.

Той посегна към раната, после се свлече на тревата.

Аз се хвърлих върху Колийн и двамата се проснахме едновременно на земята, после запълзяхме към укритието на павилиона. Накрая се скрихме зад една от дебелите каменни колони. Трудно бе да се каже със сигурност, но стрелецът най-вероятно беше заел позиция върху някоя от високите сгради отсреща през улицата. Куршумът определено идваше оттам.

Още един рикошира от колоната и се заби в тревата с глухо тупване.

Да, стрелецът изпитваше надеждността на укритието ни.

Не се чуваха изстрели, което означаваше едно: заглушител. Хората наоколо започнаха да забелязват окървавения Ведърн. Чуха се писъци и уплашени възклицания. Следобедните тълпи се пръснаха като мравки. Настъпилият хаос беше в наша полза. Както и короните на дърветата.

— Да вървим.

Изтичахме от площада към улицата, която беше едва на метри от нас, провирайки се през почти неподвижния автомобилен поток, като използвахме колите за прикритие. Още един куршум рикошира от тротоара на метър-два от нас. Както и предполагах, короните на дърветата ни закриваха от стрелеца, но сигурно тук-там се виждахме през пролуките между тях.

Хукнахме покрай витрините на магазините. Хората по улицата започваха да си дават сметка за случващото се; настана паника. Никой сякаш не разбираше, че всички са в обсега на куршумите. Това ме тревожеше. Трябваше да изчезнем.

Между автомобилите видях двамата мъже, които бях забелязал по-рано на площада, да крачат забързано по улицата, за да ни пресекат пътя. Те нямаха представа за присъствието на стрелеца. Очевидно си мислеха, че ние сме застреляли Ведърн.

— Виждаш ли ги? — попитах Колийн.

— Аз ще поема единия, ти другия.

Начинът й на мислене ми допадаше.

Двамата мъже коригираха посоката си на движение, така че да се озоват на нашия тротоар, на няколко метра пред нас. Не знам какво очакваха да постигнат с това, но получиха съответно хватка с премятане от Колийн и право кроше в челюстта от мен. Моят човек падна върху една паркирана кола. Околните реагираха на случващото се, като се разтичаха. Без да оставям на противника си време да реагира, аз го сграбчих с длан за лицето, като със свободната си ръка бръкнах под якето му и извадих пистолета от кобура под мишницата му. Колийн беше отново на крака, след като бе тръшнала своя противник с такава сила, че го бе нокаутирала. Тя също се бе сдобила с пистолет.

И двамата пъхнахме оръжията отзад на кръста си, под ризите, и продължихме напред, навлизайки в още по-оживен район. Знаех къде сме. На Сейнт Джордж Стрийт. Пешеходна зона между два реда галерии, магазини и кафенета, която водеше от градския център до старата крепостна порта. И, както можеше да се очаква в летен следобед, по нея имаше море от хора по къси панталони, тениски и джапанки, което беше добро укритие, но затрудняваше засичането на евентуални нови заплахи. Чух сирени и си казах, че органите на властта пристигат на мястото на инцидента. Оглеждах лицата на хората.

— Знаеш ли къде отиваме? — попитах Колийн.

— Всъщност не.

Колко успокоително.

Двамата, които бяхме обезвредили на тротоара, не се виждаха. Ние продължавахме да крачим забързано напред, като се извинявахме на минувачите, навлизайки все по-навътре в пешеходната зона. Знаех, че тази част на Стария град представлява лабиринт от тесни улички и още по-тесни проходи между къщите. Движението на коли беше силно ограничено. Далече напред в тълпата различих висок слаб мъж с брада, застанал в средата на улицата.

Хуан Лопес Валдес.

Спряхме се. И тогава усетих в гръбнака си нещо твърдо. Извърнах се и видях двамата мъже от Палм Бийч, които се бяха опитали да ни задигнат папките. Единият беше застанал зад мен, другият зад Колийн, опрели пистолети в гърбовете ни. Забелязах, че Колийн също ги е познала.

Пистолетите ни бяха прибрани тихомълком.

Валдес ни направи дружелюбен жест да се приближим и четиримата запристъпвахме напред.

— Гладни ли сте? — попита той, когато стигнахме до него.

Странен въпрос.

Той посочи с палец през рамо към близкия ресторант и каза:

— Имате ли нещо против?

Ресторантът се наричаше „Колумбия“, макар да предлагаше кубинска кухня. С Пам бяхме вечеряли там няколко пъти.

— С оглед на случилото се и за двама ви е по-добре да не сте отвън на улицата.

— Твое дело ли беше? — попитах аз.

— Направих услуга на Оливър. Той не е в добро настроение, особено след като успяхте да му избягате тази сутрин. Реши, че трябва да изпрати послание. Аз бях наблизо и той ме помоли да го изпратя вместо него. Но ние с вас — той посочи мен и Колийн — наистина имаме общ интерес. Слава богу, Оливър бе научил за присъствието на агент Ведърн.

— Ведърн беше тук, за да прибере Брус Лейл.

— Знам и ако това се бе случило, щях да ги застрелям и двамата. Но за моя радост, се появихте вие, което разкри пред мен нови възможности.

— Оливър има проблем със собствените си хора — отбелязах аз.

— Който отдавна е трябвало да реши, ако ме питаш.

Валдес поиска маса за трима. Беше късен следобед, обедната тълпа отдавна се беше разотишла, но заведението оставаше сравнително оживено. Двамата мъже, които ни бяха издебнали, стояха наблизо, скрили оръжията под ризите си. Ако предприемехме нещо, щяхме да изложим на опасност не само себе си, а и всички присъстващи, затова реших да седя мирно. Като си спомня сега, не спирам да се учудвам на търпението си през онзи ден, особено предвид липсата ми на опит и равнището на заплаха.

Отведоха ни до маса на горния етаж. Валдес нареди на хората си да останат долу, като държат изходите под наблюдение. Интериорът на ресторанта беше издържан в добре премерен испански стил, с преобладаващо яркожълто и синьо, а големите кашпи с папрати и вечнозелени растения му придаваха вид на лятна градина, който се допълваше от огромния оберлихт високо в центъра на тавана.

Основният салон беше оформен като вътрешен двор на някогашен хан, с балкон, заобикалящ централно пространство с работещ фонтан в средата. Нашата маса беше на балкона, близо до парапета и с изглед към фонтана.

— Трябва да си призная — каза Валдес, — че никога не съм обядвал тук. Но съм посещавал „Колумбия“ в Тампа, правят доста добра имитация на кубинска кухня.

— Какво искаш? — попита го Колийн.

— Защо тази враждебност? — отвърна той. — Би трябвало да си ми благодарна. Отвън сигурно вече гъмжи от полиция. Един прострелян агент на ФБР няма как да не привлече внимание.

— Мъртъв ли е? — попитах аз.

— Искрено се надявам да е. Така искаше Оливър. Той и Ведърн не бяха кой знае какви приятели.

— Оливър винаги ли е толкова безразсъден?

— В момента е по-отчаян от обикновено. Има интерес да ограничи щетите. Мислеше да го направи още в Стюарт, но вие успяхте да се измъкнете. Онази конфронтация на пристана не беше ли с твои хора, които се опитваха да те спрат?

— По-скоро с мои хора, които не бяха изпълнили ангажимента си.

Той се изсмя гърлено.

— Това съм склонен да го разбера, амиго.

Очевидно Стефани Нел не бе видяла Валдес.

— Убийството е тежко престъпление — отбеляза Колийн.

— Съгласен съм. Затова Оливър разчиташе на мен. Аз лично бих подходил другояче, но в случая трябваше да се съобразя с желанието му. С него имаме общ проблем. — Той отново посочи с пръст към нас. — Вие двамата. Надявам се да достигнем до някакво разбирателство и да сложим край на това.

До масата се приближи сервитьорка и остави три менюта, обещавайки да се върне веднага.

— Подслушвах разговора ви на площада — каза Валдес. — И двамата сте чели папките, а монетата ми е у теб, Малоун, така че нека да обядваме и в това време аз ще отговоря на всички въпроси на госпожа Пери, които Ведърн избягваше. Онези за баща й. Аз не страдам от празноти в знанията като Ведърн. Все пак бях там през шейсет и осма. След това ти ще ми дадеш монетата и приключваме.

Сервитьорката се върна.

— Ако не възразявате — каза Валдес, — аз ще поръчам за всички ни.

Той прегледа менюто и поръча няколко различни ястия, като за всяко от тях сервитьорката го уверяваше, че е отличен избор. Двамата с Колийн седяхме и се споглеждахме, оценявайки ситуацията всеки от своята гледна точка. Тя изглеждаше заинтригувана от онова, което й предстоеше да научи, докато аз се притеснявах по-скоро как ще се измъкнем цели от тук, за предпочитане с папките и с монетата.

Валдес посочи раницата, която Колийн бе сложила в скута си.

— Тези снимки са единственото, с което разполагам.

— Откъде се сдоби с всичко това?

— Джансън винаги си е бил мърляч. Доверяваше ми се много повече, отколкото бе редно. По онова време двамата с него бяхме станали доста близки.

— И ти си се възползвал изцяло.

— В природата ми е. И Джансън трябваше да го има предвид. — Той отново посочи раницата. — Разбира се, не обичам да ме мамят.

— Доста усилия си положил, за да си гарантираш изпълнението на тази сделка — казах аз. — Явно си закъсал за пари.

— В момента имам известни затруднения. Затова толкова се зарадвах да науча, когато се обадих на Фостър, че монетата е още у него.

— А как реагира Кастро, когато му даде другата?

— Беше доста доволен.

— Имал си късмет, че и ФБР е притежавало такава.

— Това беше един от онези моменти, в които на човек просто му върви. Джансън беше водещият ми офицер и беше споменал, че при едно от позорните си прониквания с взлом в чужди имоти съвсем случайно се натъкнали на две от най-редките монети в света. И тъй като били придобити незаконно, Оливър решил да ги задържи. Ако ги предадял на съхранение в Министерството на финансите, това само щяло да предизвика въпроси. Когато поискаха от мен да се включа в операцията, аз им казах цената си: една от монетите.

— Какво ме интересува това? — избухна Колийн. — Просто му дай монетата. Ние получихме папките. И го остави да ми разкаже за баща ми.

— И ти, и баща ти казахте, че монетата е моя — напомних й аз.

— Дай му проклетата монета!

— Как може да си толкова наивна?

Тя ме погледна озадачено. И тогава разбра.

Оливър и Валдес се бяха наговорили още в Палм Бийч да ни убият. И наистина, докато Валдес си искаше монетата, Оливър държеше да получи папките. Така че каквото и да разправяше сега Валдес, той бе дошъл и за двете.

— Ще му дам папките — заяви тя.

Това бе нещо, което не желаех да чуя.

— Когато ти се свърза с мен — каза Валдес на Колийн, — бях прям. Споменах за „Офицерска пешка“ и ти разказах нещо за ФБР. Дори те посъветвах да стоиш далече от тях. Което, както се оказа, беше разумен съвет. Споразумяхме се. Аз удържах на думата си. — Той се обърна към мен. — Когато за пръв път се срещнахме, Малоун, аз ти казах, че си може би единственият човек в света, на когото бих се доверил. И бях искрен.

— И въпреки това аз те предадох.

Сервитьорката се появи с кана вода и панерче хляб.

Аз си казах: е, какво пък? — и си отчупих няколко парчета. Предполагах, че до идването на храната имам няколко минути да науча това-онова, като същевременно обмисля как да се отнасям към изменчивостта на Колийн. Седях изправен на стола си, като се опитвах да изглеждам делови, решителен и авторитетен.

— Досега почти не ми се е случвало да обсъждам операцията — каза Валдес. — Сигурен съм, че госпожа Пери изгаря от нетърпение да научи истината.

— Точно така.

Аз лично не изгарях от нетърпение предвид това, което искаше баща й, затова казах:

— По-добре ни разправи за Джеймс Ърл Рей.

— Интересна личност. Толкова държеше да се запише в историята.

— И го постигна.

— Да, постигна го. Смяташе се за велик. През годините прочетох няколко от книгите, които издаде от затвора. Страхотен писател. Трябва да кажа обаче, че образът, който те му изграждат, няма нищо общо с човека, когото познавах. Той държеше светът да смята, че е невинна жертва, наивник, използван от други. — Валдес поклати глава. — Рей беше расист и садист до мозъка на костите. Мразеше чернокожите, особено такива, които си придават важност. А Кинг направо ненавиждаше. Освен това не изпитваше никакво уважение към жените. Искаше да се занимава с порнография. Аз му дадох пари да си купи разни скъпи фотоапарати. Докато живееше в Мексико, беше направил много голи снимки на жени. Бяха ужасни. Откровено вулгарни. В тях нямаше нищо завоалирано, нищо секси. Но това беше Рей. Прям и очевиден. Беше лесно да го накарам да върши всичко, което исках.

— Защо е трябвало да убие Мартин Лутър Кинг? — попита Колийн.

— Нямам представа. Джансън ми нареди да инструктирам Рей да го направи. Допусках, че идва от Оливър или лично от Хувър. Нито един редови агент на Бюрото не би взел на своя глава такова решение. Аз просто изпълних желанието им.

— Ти си бил загадъчният Раул — казах аз. — Човекът, когото в крайна сметка Рей обвиняваше за всичко.

— Това беше името, което използвах пред него.

— А защо Рей не те е предал на властите, когато е бил арестуван?

— И това е направил, след като си е дал сметка, че са го лъгали за всичко. Но вече на никого не му е пукало. За всички той е бил убиец, готов да каже какво ли не, за да отърве затвора. Да обвинява всеки, за когото се сети.

— Толкова ли е бил глупав?

— Толкова, че и повече. Той беше идеалният човек за наемен убиец. Беше способен да го направи. Искаше да го направи. Изпитваше наслада при самата мисъл, че го прави. Освен това се радваше на вниманието, което получи впоследствие. Рей беше роден престъпник. За него затворът беше втори дом. Да прекара остатъка от живота си зад решетките, чувствайки се важен? Това беше много повече, отколкото някога би могъл да постигне на свобода. Изумителното беше, че години наред толкова много хора се вслушваха в казаното от него.

Колийн изглеждаше все така притеснена. Папките в скута й бяха важни за нея, но не чак толкова, колкото баща й. Тя би се лишила от тях, без да й мигне окото. Трябваше да предприема нещо. Веднага.

Започнах дискретно да оглеждам терена. Откъм нашата страна на балкона имаше общо шест маси. Половината бяха празни. Салонът долу беше пълен, почти всички маси бяха заети. Сервитьорите сновяха във всички посоки. Разговорите се сливаха в монотонно бръмчене. В близкия ляв ъгъл на долния етаж се намираше входът на кухнята; през летящата врата влизаха и излизаха хора с табли в ръце.

Е, добре. Вече знаех кое къде е. Оставаше само един въпрос.

Какво да правя сега.

Цялата ситуация ми изглеждаше нереална.

Седях на маса в ресторант с човека, организирал убийството на Мартин Лутър Кинг. В мен вече нямаше и грам съмнение, че Валдес е този, за когото се представя. Поваленият на Плаза де ла Конститусион Ведърн и мъртвият бивш агент на ФБР в Мелбърн бяха достатъчни като доказателство.

— Не разбирам — казах аз, — защо искаш светът да научи? Минали са трийсет години. Ти сигурно си знаел какво ще предизвикаш с размяната на тези папки срещу монетата.

— Може би е време светът да научи истината. Защо не?

— Която те изобличава като участник в заговор за убийство.

— Как? Моето име не се споменава никъде. Джансън ме нарича „лицето за контакт“ в докладите си. Но дори и да бъда намесен по някакъв начин, аз вече ще бъда в Куба, далече от вашето правосъдие. Допускам, че Кастро ще се зарадва да чуе, че американското правителство не е против политическите убийства. Стойността ми в очите му само ще се повиши. Американците винаги сте страдали от лицемерие. Чувал ли си за операция „Нортудс“?

Поклатих глава.

— Това става през шейсет и втора, след случилото се в Залива на прасетата. Сценарият бил ЦРУ тайно да подкрепи терористични действия, насочени срещу Съединените щати, а впоследствие да обвини Куба като оправдание за обявяване на война на Кастро. Военните много харесали идеята. Също и ЦРУ. Ставало дума за бомбени атентати и отвличания на самолети. Много американски граждани щели да загинат. Президентът Кенеди отхвърлил идеята, което било мъдър ход от негова страна. Аз вече бях уведомил Кастро какво му готвят.

— Разбирам защо в ЦРУ не са били доволни от теб.

— Това просто доказва, че САЩ нямат право да говорят за морално превъзходство. А също и че вашето правителство в параноята и отчаянието си е било способно на всичко. Включително да ликвидира борец за граждански права.

— Не е било правителството, а шепа фанатици, злоупотребили с дадената им власт.

Видях как Валдес се размърда нервно на стола си. Колийн също. Положението беше крайно деликатно. Не бях в състояние нищо да направя за Колийн, но можех да подразня Валдес. Извадих калъфчето с монетата от джоба си и го поставих на масата.

— Колко струва? — попитах го аз. — Осем милиона? Десет?

— Поне — отвърна Валдес. — Има купувачи, готови да дадат всичко за честта да притежават последната известна бройка извън музеите.

— Но ти не беше очаквал Оливър да е още в играта, нали?

— Глупакът аз, предполагах, че с времето всичко е потънало в забрава. Само шепа хора знаеха за провеждането на операцията. Казвали са ми, че архивите по операцията са били унищожени след смъртта на Хувър.

— От което стойността на твоите папки само е нараснала — посочих аз.

— Щастливо съвпадение.

Не толкова щастливо за него обаче бе обстоятелството, че нашето правителство вече имаше техническата възможност да подслушва международни разговори.

— Слава богу, поне с Оливър може още да се преговаря.

Валдес се ухили.

— По-скоро няма избор. Аз като че ли останах единственият, с когото може да работи по такива въпроси.

— Дай му монетата, Малоун — каза Колийн. — Не желая да променям света. Не желая да пренаписвам историята. Искам само да знам с какво баща ми си е заслужил да притежава Двоен орел.

Видях сервитьорката да се задава от далечния край на балкона, вдигнала високо овален поднос с нашия обяд. Момичето зави към нас и се спря от дясната ми страна, за да разгъне дървен статив, върху който внимателно постави подноса. Тъкмо посегна да сервира, когато аз се извъртях настрани, скочих от стола, грабнах монетата с една ръка, а с другата вдигнах подноса високо във въздуха и го захлупих върху лицето на Валдес, обливайки го с разнообразно меню от горещи кубински ястия. Той залитна назад.

Колийн не помръдна от мястото си. Аз пъхнах монетата в джоба си, грабнах масата с две ръце и я запратих върху Валдес, с което го повалих заедно със стола му на пода. Сервитьорката замръзна на място, вцепенена от шока.

— Той има пистолет! — изревах аз. — Всички да бягат!

После се наведох през парапета и извиках:

— Тук има човек с пистолет. Бягайте! Бързо!

На клиентите и горе, и долу бе нужна около милисекунда, за да схванат значението на думите ми, преди да наскачат от масите и да се втурнат към изходите. Надявах се в суматохата да можем да се измъкнем незабелязано покрай двамата мъже с пистолети на долния етаж.

— Трябва да тръгваме — казах на Колийн.

— Аз оставам — отвърна тя.

— Трябва да тръгваме. Ще си получиш отговорите, но не тук.

Валдес започваше да преодолява шока и правеше опити да се изправи на крака.

— Няма да вземеш тази монета от мен — натъртих аз.

Сякаш чак сега тя разбра, че ако остане, това ще я изложи на смъртна опасност. Скочи от стола си и хукна към стълбището.

На долния етаж цареше хаос. Хора се блъскаха пред изходите. Двамата мъже с пистолетите не се виждаха никакви. Избягвайки трите изхода, аз се насочих към кухненската врата, която бях забелязал от горния етаж. Долният салон почти се беше опразнил. Горе Валдес още се мъчеше да се измъкне изпод тежката маса; сервитьорката му помагаше. Ние бутнахме летящата врата и влязохме в кухнята, която още не беше изцяло обхваната от паника. Реших да налея малко масло в огъня.

— Отвън има мъж с пистолет! — изревах.

Готвачите и сервитьорите нямаха нужда от подканване. Всички се втурнаха към вратата в дъното, която предположих, че извежда право навън. Както се и оказа.

Излязохме през задната врата и се озовахме на неголям паркинг, заобиколен отвсякъде от тесни улички с дървени къщи. Ако побързахме, можехме да се спасим, преди Валдес и хората му да се бяха усетили.

И двамата видяхме едновременно влакчето.

Беше съставено от няколко открити вагона, боядисани в зелено и оранжево и теглени от влекач, оформен като парен локомотив, каквито разкарват туристи по курортите. Краят му току-що бе минал покрай паркинга на ресторанта и се отдалечаваше надолу по улицата. Ние се затичахме, метнахме се в движение на последния вагон и седнахме. Машинистът каканижеше напевно нещо за историческите забележителности, край които минавахме. Погледнах назад. По средата на улицата беше застанал Валдес; дрехите му бяха на разноцветни петна от кулинарния душ.

— Госпожо Пери! — извика той. — Забравих да предам много поздрави от баща ти. Скоро пак ще го видя.

Той вдигна показалец нагоре, сякаш за да придаде заплашителност на иначе невинната си реплика. Колийн чу думите му и в очите й се изписа тревога. И двамата разбрахме: Валдес бе отвлякъл Бенджамин Фостър. Което променяше всичко. Знаех какво иска да направим. Да се върнем.

— Не можем — казах й аз, като посочих с ръка раницата. — Ако Оливър докопа тези папки, никога няма да видят бял свят.

Оттогава не спирам да се чудя на лекотата, с която взех това решение, при такъв залог. През годините ми се е случвало да правя хиляди трудни избори, някои от които дори са стрували човешки живот. Всеки един от тях ми е причинявал неимоверно страдание, но нищо не може да се сравни с този първия.

— Знам — отвърна тя. — Разбрах го още в ресторанта. Продължавай напред, не спирай. Разучи каквото можеш. Задръж папките и монетата. Приемам, че тези папки са по-важни от мен. Оливър ще иска да сключи сделка.

Тя ми подаде раницата, бръкна в джоба си и извади мобилния телефон на Нейт.

— Вземи и това. Може да ти потрябва.

После скочи от движещото се влакче на улицата. Обърнах се. Колийн се бе спряла на едно място и чакаше Валдес, който се приближаваше с бързи крачки към нея.

Влакчето зави в пряката.

Дали не трябваше и аз да скоча? Да се върна и да й помогна? Не. Мисията преди всичко. Молех се само да се окаже права и Валдес и Оливър да не й сторят нищо, преди да са получили монетата и папките.

Влакчето набираше скорост.

След няколко минути, докато машинистът чакаше зелена светлина на едно оживено кръстовище, аз слязох и се смесих с хората по тротоара. Бяхме се приближили обратно до главния площад; линейки и полицейски коли с мигащи на ярката слънчева светлина лампи се бяха скупчили около мястото, където бе прострелян Ведърн.

Трябваше ми скрито място, за да преценя възможностите си за действие.

Наблизо се издигаше внушителна сграда с надпис Музей „Лайтнър“. Замислена първоначално като един от престижните хотели на Хенри Флаглър, там някога бе най-големият закрит плувен басейн в света, но понастоящем бе преустроена в музей с богата колекция от изящно и декоративно изкуство от XIX в. Някои дори я наричаха „Малкия Смитсониън“.

Припомних си какво още имаше вътре. Затова заобиколих с бързи крачки сградата и тръгнах по алеята от западната й страна към страничния вход. По един сумрачен хладен коридор стигнах до някогашния закрит басейн. Сега в него се помещаваше кафе „Алказар“, където също бяхме ходили с Пам. По сивия, поизбелял от времето циментов под бяха наредени маси с бели покривки. Нагоре се издигаха три реда балкони с метални парапети, от които някога гостите бяха скачали в студената вода. Сега трите горни етажа бяха част от музея. Само няколко от масите бяха заети. Свиреше пианист, музиката отекваше някак кухо в огромното помещение. Но онова, което правеше мястото привлекателно, беше неговата абсолютна затвореност, липсата на прозорци. Имах нужда от няколко минути, за да си поема дъх. И да помисля.

Колийн ми бе поръчала да продължавам напред и да не спирам. Това означаваше: да открия жената от бележника на Блус Лейл.

Седнах на една от масите. Към мен се приближи сервитьорка и за да спечеля време, си поръчах чаша студен чай.

Не можех да се обадя на Стефани Нел. Тя най-вероятно не беше особено доволна от мен в този момент. Нещата се бяха усложнили до степен, каквато първоначално не можех и да си представя. Мислите ми препускаха напред-назад през последното денонощие и половина, което вече ми се струваше като цял човешки живот. Току-що пред очите ми бяха простреляли човек. И взривили друг. А сега Колийн и баща й бяха в опасност. Всичко зависеше от мен.

Поседях няколко минути, като се опитвах да сглобя парченцата от мозайката, но мозъкът ми работеше на празни обороти. Едва на много по-късен етап от кариерата си щях да се науча да се примирявам с постоянния страх, непрестанното напрежение, безпощадната несигурност. Тази непосилна комбинация от нерви, концентрация и изтощение. За момента обаче аз едва започвах да си давам сметка за присъствието им. Но онова, което знаех със сигурност дори тогава, бе, че не мога да си позволя да се разбунтувам вътрешно. Не можех да си позволя нищо, което да ме вкара в дилема.

Бяха ли заговорничили тези хора да убият Мартин Лутър Кинг? Щяха ли да се окажат прави любителите на конспиративни теории? Отвеждаха ли следите от престъплението чак до главата на ФБР? Едно ново усещане за прилив на сили се примесваше с безпокойството и ужаса в мен.

Трябваше да продължавам напред. Но имах нужда от превоз. Можех да се обадя на Пам. Нашето жилище беше на по-малко от час разстояние. Но се запитах как ли щеше да реагира, като научеше, че пътувам из целия щат с чужда жена. Дали нямаше да ме упрекне в пристъп на слабост, както тогава? Дали нямаше да си изкара страховете с някакви саркастични осъдителни коментари? С още думи на омраза? Започвах да си мисля, че любовта е нетрайна. Двамата с Пам бяхме заедно, откакто бях постъпил във военноморския флот. И двамата не бяхме имали много предишни връзки. Избрахме се взаимно. Бях си обещал никога да не повтарям грешката си. Все нещо бях научил от онази изневяра. Тя не ми донесе никаква радост и може би тъкмо затова се оставих да бъда разкрит. Почти веднага осъзнах грешката си и си дадох сметка, че всъщност обичам съпругата си. Затова бързо сложих край на тази връзка, но междувременно Пам бе научила за нея. Старото клише се оказа истина: съпругата винаги научава.

Не. Пам изобщо не беше вариант в случая.

Сервитьорката се върна с моя студен чай. Отпих, като се опитвах да се успокоя. Внезапно потръпнах от срам и чувство на вина. Трябваше да тръгна с Колийн. Или може би просто да предам случая на Стефани Нел. Тя разполагаше с далеч повече ресурси. Но това беше моята мисия. Шансът ми да докажа, че мога да върша работа. Сега си спомням ясно как в онзи ден моята всепоглъщаща амбиция ми изглеждаше замъглена в очертанията си, но ясна в детайлите. Дали това беше егоизъм? Може би. Но кой новобранец не си пада поне малко егоист? И напълно, изцяло сляп.

Спомняте ли си грешката, която бях направил? Тя тепърва щеше да ми напомни за себе си. И то съвсем скоро.

Излязох от Сейнт Огъстин по шосе 16 в посока запад, към Грийн Коув Спрингс. Първоначално разполагах само с името от бележника на Брус Лейл. Сесилия Хийт. И с телефонен номер. За мой късмет, заедно с кода на съответното населено място.

И така, аз се възползвах от телефонния автомат в кафе „Алказар“, за да позвъня на един приятел от Криминално-следствената служба на военноморския флот в Джаксънвил. Слава богу, той си беше на бюрото и намери адреса, на който беше регистриран този телефон. Намираше се в Старк — малък град в Централна Флорида, на около осемдесет километра от Сейнт Огъстин. Двете му забележителности бяха база на Националната гвардия и Щатският затвор на Флорида. След това открих една местна таксиметрова служба, която се съгласи да ме откара до там за 100 долара. За щастие, разполагах с такава сума в портфейла си.

Седях на задната седалка на стария шевролет импала, превърнат в такси, и отпивах от студения чай, който бях помолил да ми пресилят в пластмасова чаша. Сладката студена течност се стичаше в гърлото ми, разливайки облекчение до всяка клетка на тялото ми. Мислех си за въпросите, които Колийн би искала да зададе на баща си. Защо му бяха дали Двоен орел от 1933-та? Но той така и не го бе осребрил. Беше го пазил трийсет години. И ако Валдес не се бе свързал с него, а Колийн не бе действала през главата му, никой нямаше да знае за това.

Дадох си сметка точно какво си мислеше тя. Валдес бе получил монета като заплащане за свършена работа. Баща й също бе заслужил монета. Знаехме какво бе извършил Валдес срещу това заплащане. Бе вербувал и подтикнал Джеймс Ърл Рей към убийство и бе осигурил присъствието му в Мемфис. Но какво ли бе свършил баща й?

Таксито ме носеше на запад по асфалтовия път, който се виеше през ниви, редуващи се с пиниеви и акациеви горички. Шофьорът мълчеше, което беше добре. Последното нещо, от което имах нужда в този момент, бе някое досадно дрънкало.

В тази си част Флорида не беше толкова равна. Имаше доста хълмове и шосето ту се изкачваше, ту се спускаше. Не се виждаха плажове с палми. Само гори и ниви. Нямах представа с кого отивах да се видя, знаех само, че Брус Лейл държи да предприема това пътуване. Питах се как ли е прекарал живота си със съзнанието, че е участвал в убийството на Мартин Лутър Кинг. Кинг е бил нечий син, съпруг, баща, бил е проповедник, активист, лауреат на Нобелова награда, икона. Той бе променил лицето на Америка, оставил бе отпечатък върху целия свят. Какво ли още щеше да постигне, ако бе останал жив?

Нищо чудно, че Лейл се измъчваше така. Ами Фостър? Дали и той се измъчваше? Или неговото участие беше напълно различно, продиктувано от изцяло егоистични подбуди, за които не искаше никой да разбере? Особено дъщеря му.

Все уместни въпроси.

Таксито навлезе в Старк — град, сгушен насред гората, с население около пет хиляди души. Бензиностанции, ресторанти за бърза закуска, билборди и електрически стълбове. Всичко наоколо напомняше за времената, преди туризмът да се превърне в основен поминък на Флорида. Никакви ярки неонови надписи, никакви небостъргачи — всичко беше малко, спокойно, пригодено за ходене пеша. Адресът, с който разполагах, не говореше нищо нито на мен, нито на шофьора, затова спряхме пред един супермаркет, за да ни упътят. Открихме къщата на няколко километра извън чертите на града, недалече от щатския затвор. Платих и слязох от таксито насред тежкия следобеден задух.

Черен път отвеждаше от шосето през туфи от ниски палми и шубраци на петдесетина метра встрани, до белосана тухлена къща с ръждивочервени капаци на прозорците. Вместо поздрав чух сънливо грачене на врана. Върху пощенската кутия нямаше написано име, само нищо неозначаващ номер. Отворих я и за своя радост открих вътре пликове, адресирани до Сесилия или Си Хийт. Явно бях на вярното място.

Продължих напред по пътеката покрай ниската телена ограда, обрасла в орлов нокът.

Изстрел разцепи въздуха.

В земята до краката ми се заби куршум. Заковах се на място в тревожно очакване.

— Кой си ти? — чу се женски глас.

Аз стоях неподвижно, стиснал в едната си ръка раницата. Погледът ми се спря върху отворения прозорец под навеса на предната веранда.

— Дойдох да разговарям с вас. Брус Лейл ме изпраща.

— Имаш ли име?

— Котън Малоун.

— Върви по пътеката. Бавно. И си дръж ръцете така, че да ги виждам.

Изпълних точно нареждането й, като си мислех, че през последните двайсет и четири часа по мен бяха стреляли повече пъти, отколкото през целия ми предишен живот.

— Вие ли сте Сесилия Хийт?

— Предпочитам Си — каза тя. — Какво търсиш тук?

Приближих се до стъпалата към верандата и видях цевта на пушката, което се подаваше през повдигнатия наполовина прозорец.

— Стой на място!

— Брус Лейл е мъртъв — казах аз.

Отговор нямаше. Затова реших да й кажа всичко докрай.

— Том Оливър го взриви.

Отново мълчание. Но цевта на пушката се прибра навътре. След което в сянката на верандата се появи дребна като врабец жена. Мрежата против комари се затръшна зад гърба й. Беше около седемдесетте, с широка уста, квадратно лице и остри скули, заобиколени от буйна сиво-кестенява коса. Държеше пушката с дулото надолу; лицето и очите й бяха безизразни като изсечени от камък. Аз стоях, огрян от следобедното слънце, и я наблюдавах.

— Откъде познавате Лейл?

— Бяхме женени петнайсет години.

— А познавате ли Том Оливър?

— Бях му секретарка близо трийсет.

Скочих от стола си.

— Не изглеждаш зле за човек, опечен в кола бомба.

— Посещението ти прекъсна моята операция за отвличане на вниманието — отбеляза Лейл.

— Беше твърде драматична, не мислиш ли?

— Всъщност лично Оливър ми подсказа идеята. Дойде да ме види преди няколко дни. С него никога не сме се разбирали. Той ми каза, че би било жалко, ако колата ми вземе, че гръмне някой ден и аз съм в нея. И тогава си казах: по дяволите, защо не?

— И какъв беше смисълът?

— Привлича внимание, което ще го забави, и ми дава възможност да се скрия от него. — Той помълча, после добави: — И от твоите призовки.

— Аз отивам с него — каза Си. — Том Оливър няма да остави нещата така. Валдес предизвика пожар, който ти дораздуха.

— Радвам се, че си разбрал намека ми — каза Лейл. — Питах се дали ще загрееш.

— Противно на това, което ме нарече, аз не съм някакъв тъп новобранец.

— Продължавай да си го повтаряш. Малко самоувереност на терена няма да ти навреди. Ще имаш нужда от това.

— Значи в колата не е имало човек?

— Не. Само един голям взрив. Минаха няколко часа и те със сигурност вече знаят, че не съм бил вътре. Местните се питат какво ли става. Оливър вероятно се чеше по главата. Идеята беше просто да спечеля малко време и да го забавя. — Той насочи показалец към мен. — След като Фостър ми позвъни, проведох няколко телефонни разговора. Оливър е обект на разследване от Бюрото. Вътрешна проверка за корупция. Отделно от това го разследва и група към Министерството на правосъдието, ръководена от юристка на име Стефани Нел. Ти за нея ли работиш?

Кимнах, решавайки да играя честно.

— Висш служител на ФБР на име Дан Ведърн бе застрелян днес в Сейнт Огъстин. От Валдес.

— Да застреляш шефа на разузнавателния отдел на ФБР се иска смелост.

— Не изглеждаш шокиран.

— Рядко се шокирам.

— Възникват много въпроси защо хората от ФБР проявяват такова любопитство към някакъв Двоен орел и към човек на име Хуан Лопес Валдес, който бил дошъл на Драй Тортугас от Куба. Ти помагал ли си на ФБР да се сдобие с монетите?

Лейл се усмихна.

— Открих ги покрай едно проникване с взлом по линия на КОНТРАПРО, мисля, през шейсет и трета. Не си спомням точно. Монетите бяха забъркани в някаква мафиотска история. Задигнахме ги, за да предизвикаме братоубийствена война във въпросната фамилия. Така и стана. Те се избиха помежду си по-бързо, отколкото бихме могли да ги изправим пред съд. Оливър си прибра монетите. Ако ги беше предал на Тайните служби, щеше да предизвика буря от въпроси, на които никой не желаеше да отговаря. Затова просто ги задържахме. По този начин бяхме насъбрали доста пари и ценни предмети. Нещо като частен резервен фонд. Знам, че на Валдес и Фостър беше платено с тези монети.

— Ти ли си документирал транзакцията?

— Не и с Валдес. Само с Фостър. Оливър искаше всичко черно на бяло. Така Фостър никога нямаше да се раздрънка. Но монетата беше обида към него. Той трябваше да я обърне в пари, а Оливър знаеше, че това никак не е лесно.

— Бил ли е Фостър информатор на ФБР?

Лейл не отговори веднага. Накрая заяви:

— Тук ще се възползвам от правото си да запазя мълчание. Питай Фостър.

— Ведърн каза, че са смятали да те арестуват.

— Още една причина за големия взрив. Оливър ми подсказа, че Ведърн идва насам. Така искаше да ми намекне, че сме в един отбор. Проблемът на Ведърн бе, че подцени Оливър. Това е грешка, която аз нямам намерение да повтарям. Оливър беше най-големият мазник на света. Непрекъснато си просеше одобрение от Хувър. Казваше на мерзавеца това, което той искаше да чуе, и правеше всичко, което Хувър му нареждаше. После, когато Хувър умря, Оливър моментално се отрече от него и така успя да се задържи на служба още двайсет и пет години. Той знае къде са скрити много скелети, и то буквално, и още има приятели на високи постове.

— Къде ще отидете двамата?

Си вдигна рамене.

— По-далече от тук. Достатъчно далече, за да може и Том Оливър, и ФБР да не ни смятат повече за заплаха.

— Ще тръгнат да ви търсят.

— Със сигурност — каза Лейл. — Но аз много добре умея да се превръщам в призрак.

— Наистина ли положението във ФБР през шейсетте е било толкова зле, колкото се говори?

— По-зле — отвърна Си. — Нямаше никакъв контрол. Конгресът и президентите изпитваха ужас от Хувър. Никой не искаше да го дразни. Чувал ли си за Джийн Сибърг?

И тя ми разправи за актрисата, чиито парични дарения за „Черните пантери“ и разни групи за граждански права на индианци и чернокожи я били поставили като подривен елемент в полезрението на ФБР и лично на Хувър. И така, от КОНТРАПРО съчинили за нея фалшива история, че била бременна не от своя бял съпруг, а от член на „Черните пантери“; Статията се появила едновременно в „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Стресът и травмата от това „разкритие“ били толкова силни, че Сибърг загубила бебето. Като отмъщение тя погребала момиченцето в отворен ковчег, за да видят репортерите бялата му кожа.

Но Хувър не се спрял дотам. От КОНТРАПРО наблюдавали Сибърг още години наред, прониквали многократно в дома й, подслушвали телефона й, и то не само в Съединените щати, а и във Франция, Швейцария и Италия, където прекарвала голяма част от живота си. Постепенно актрисата развила психоза, която завършила със самоубийство.

— Шест дни след смъртта й през седемдесет и девета — каза Си — ФБР потвърди публично всичко, което ти казах. Списание „Тайм“ излезе с голяма статия: „ФБР срещу Джийн Сибърг“. Помня вълната от възмущение. Хората отказваха да повярват, че ФБР е било в състояние да причини нещо такова на частно лице. Разбира се, по онова време Хувър отдавна беше умрял. Оливър беше този, който одобри публикуването на досието й като начин да се дистанцира от Хувър. Опитваше се да се измъкне невредим от комисията „Чърч“ и успя. Но на практика почти нищо не се промени. КОНТРАПРО бе официално разпусната, но дейността й продължаваше, само че под различна форма, тихомълком.

— Това е нещо напълно различно — посочих аз.

— Как позна? — отвърна Си. — Същите хора. Същите правила. Същото си е. Да не смяташ, че Кинг е единственият, когото са убили?

Запитах се какво ли още знаеше тази жена, но си давах сметка, че сега не му беше нито времето, нито мястото.

— Може ли да хвърля един поглед на тези папки? — попита Лейл.

Не виждах нищо лошо в молбата му, пък и така може би щях да изкопна още информация от него. Подадох му раницата.

— Това е много по-лесно за носене от онова куфарче, което мъкнеше, когато дойде в дома ми — каза той.

— Подарък от ФБР.

— Какво искаш да кажеш?

— Сменихме опаковката, преди да се срещна с Ведърн. Моят придружител от ФБР ми даде раницата.

Видях как в очите на Лейл проблесна тревожна искра. Двамата с бившата му жена се спогледаха.

— Къде съм сбъркал?

— Донеси твоя куфар. Веднага! — каза той на Си. — Побързай.

Той скочи от стола си и грабна една пътна чанта от другия край на стаята. Си изтича нанякъде и след малко се върна с куфар в ръка. Нямах представа какво правят.

— Но какво става?

— Не са ти дали тази раница, за да ти направят услуга. Тя има чип. За да те открият.

Бях виждал такива неща само във филмите и по телевизията.

— Могат ли наистина да го направят?

— Абсолютно. Трябва да се махаме от тук. Може би ще съсипеш всичките ни планове. — Той се обърна към Си. — Какво ще кажеш? Да я оставим тук?

Тя кимна. Лейл разкопча ципа на раницата и извади папките, като ги натъпка в пътната чанта. После запрати раницата в другия край на стаята и каза:

— Да вървим.

Изтичахме през задната врата на къщата и тръгнахме към гаража. Вътре имаше лъскав шевролет пикап. Лейл хвърли пътната чанта и куфара на Си в товарния отсек и тримата се качихме в кабината.

— Ти карай, новобранец! — нареди Лейл.

Забелязах, че Си беше взела пушката със себе си.

Отвън се чу шум от приближаващ автомобил, после скърцане на спирачки. Отвориха се врати и се затръшнаха. Лейл ни даде знак да пазим тишина. Пристъпихме на пръсти към един от прозорците на гаража, откъдето се виждаше предната част на къщата. Двамата мъже от площада — онези, които с Колийн бяхме нокаутирали — бяха там.

— Това са хората на Ведърн — прошепнах аз.

Приклекнахме, за да не ни виждат отвън, без да издаваме звук. Всички врати на гаража бяха затворени. Двамата посетители явно се колебаеха дали да влязат в къщата. Тишината беше пълна и тежеше като олово.

— Знаят, че раницата е още вътре — прошепна Лейл. — Ще я намерят. Можеш да си сигурен в това.

— Това ни дава достатъчно време да изчезнем — казах аз.

— Тук си прав.

Забелязах, че гаражната врата се отваря с електронен механизъм. Което можеше да отнеме доста време. Явно и Лейл обмисляше тази дилема.

— Ще освободим механизма на вратата и тя ще се вдигне бързо нагоре — каза той. — През това време ти запали двигателя и когато вратата се е вдигнала достатъчно, ще се метна при теб. Си…

— Знам — обади се тя. — Ще бъда готова.

Двамата със Си пристъпихме на пръсти до пикапа и аз тихо отворих шофьорската врата.

— Май са решили да влязат в къщата — докладва Лейл от прозореца.

Аз седнах зад волана и Си ми подаде ключовете. Тя свали надолу прозореца откъм своята страна, като при това остави вратата наполовина отворена.

— Влязоха — каза беззвучно Лейл.

После той се премести от прозореца до предницата на пикапа, стъпи на бронята и се пресегна към въжето, провесено от металната релса под тавана, по която се движеше вратата. Всяка гаражна врата има лостче за превключване между автоматично и ръчно отваряне и затваряне при спиране на тока. Той освободи вратата от електрическия механизъм. После слезе от бронята, хвана едната от дръжките на вратата и ме погледна въпросително.

Готов ли си?

Аз кимнах, стиснал в ръка ключа за запалването и с крак върху педала на газта. Той повдигна вратата нагоре. В гаража нахлу дневна светлина. Аз запалих двигателя и преместих десния си крак върху спирачката, поставяйки лоста на автоматичните скорости на преден ход. Лейл скочи в кабината на пикапа и затвори вратата.

— Дай газ, новобранец!

Аз форсирах двигателя, пикапът изхвърча от гаража и по алеята за коли се насочихме към улицата. Подминахме колата на новодошлите и Лейл се дръпна назад в седалката си, за да може Си, която седеше помежду ни, да насочи пушката си навън през прозореца. Тя произведе три изстрела и колата остана без две гуми. Това щеше сериозно да ги забави.

В огледалото през облака от прах, който вдигахме след нас, видях двамата да изтичват навън. Излязохме на главното шосе и аз завъртях волана наляво, в посока запад; Старк оставаше зад нас. От дясната ни страна изневиделица се появи ван, който забави скорост при алеята за коли. Аз му пресякох пътя и продължих по шосето.

Ванът удари спирачки. Аз дадох газ. Лейл и Си гледаха назад през задното стъкло на пикапа. В огледалото видях как двамата мъже от къщата притичаха до вана и се метнаха вътре.

— Това не е добре — промърморих аз.

— Не. Определено не е — отвърна Лейл.

Ванът бързо набираше скорост след нас. Имахме близо километър преднина, но това не значеше нищо. Проблясващото петно в огледалото ми се увеличаваше непрекъснато, скъсявайки дистанцията помежду ни.

— Правил ли си това преди? — попита Лейл.

— Като дете във фермата на дядо ми.

— Господ да ни е на помощ — поклати глава той.

Карах бързо, цялото ми внимание беше насочено в ръцете ми на волана и краката ми на педалите, погледът ми се местеше между огледалата и пътя напред. Равен и прав като изпънат конец. Къде се бяха скрили тия пътни полицаи точно сега, когато най-много ни трябваха?

— Настигат ни — възкликна Си.

Поне имахме пушка.

Ванът вече се беше залепил за задната ни броня. Дадох още газ, но напразно. Внезапно той се изнесе в лявата лента и се изравни с нас. Казах си, че е безполезно да се надбягвам с него, и отпуснах газта; пикапът изостана назад и с вана си разменихме местата.

— Така ще се получи — каза Лейл.

Ванът се прибра в нашата лента и изведнъж задните му врати се отвориха. Всички едновременно видяхме дулата. Завъртях волана рязко вляво и влязох в насрещната лента. Това ме извади временно от обсега на пистолетите, но ме постави точно на пътя на огромния камион, който се носеше право насреща ми.

Шофьорът на вана също бе видял камиона и намали газта, опитвайки се да ни задържи в насрещната лента. Нямах избор, освен да натисна спирачка и да забавя ход, за да изостанем зад вана, но с това само щях да остана още по-дълго на пътя на камиона.

Всичко зависеше от избора на момента.

Настъпих спирачката, намалих рязко скоростта на пикапа и свърнах надясно в правилната лента точно когато камионът профуча покрай нас с надут клаксон.

— Не беше зле — каза Лейл.

Само че бяхме отново зад вана, изправени пред познатия проблем. Срещу дулата на пистолетите. Задните врати отново се разтвориха. Но този път Лейл беше готов.

Той се надвеси навън през прозореца с пушката в ръце и изстреля два патрона. Ванът се изнесе в другото платно, за да излезе от обсега му. В момента нямаше насрещно движение. От двете страни на двулентовия път се редуваха ниви и дървета.

— Можеш ли да уцелиш някоя гума? — попитах аз.

Стрелката на километража сочеше 120. Ванът лъкатушеше между двете ленти на шосето, докато мъжете вътре вероятно се готвеха да открият огън по нас. Лейл отново се подаде до кръста през прозореца и изстреля още два патрона, но не улучи. На мен взе да ми писва. Дадох газ докрай и когато ванът се изнесе в насрещната лента, успях да се изравня с него, след което завъртях волана наляво, като го блъснах странично. Веднъж. Втори път. И трети път с още по-голяма скорост.

Ванът изхвърча през банкета, прескочи канавката и заора в близката нива, като продължи да се движи с подскачане още известно време по инерция, докато накрая се спря в рохкавата пръст.

Лейл изкрещя нещо неразбираемо.

Ние продължихме да се носим напред по шосето.

Следвайки указанията на Си, излязох на шосе 301 и завих на юг. След петдесетина километра стигнахме до Гейнсвил, където се намираше Щатският университет на Флорида. Лейл и Си не бяха в разговорливо настроение. Тя ме упъти към градската автогара. Паркирах пикала пред сградата и тримата влязохме вътре.

— Тук се разделяме с теб — каза Лейл. — Бяхме намислили друг маршрут, но явно той вече е неприложим.

— Ще ти го кажа още веднъж. Вие двамата сте единствените, които можете да потвърдите, че всичко това се е случило.

Лейл разкопча ципа на пътната чанта, извади папките и ми ги подаде.

— Това вече е твой проблем, новобранец. Не наш. Ние бяхме дотук.

— Ще си тръгнете просто така, все едно нищо не е било?

— По-добре е, отколкото да умрем — каза Си. — Ти представа нямаш за злините, извършени от КОНТРАПРО. Нещата изобщо не се изчерпват с Мартин Лутър Кинг. Том Оливър иска всичко това да бъде погребано и аз нямам нищо против. Вземи си поука от нас и зарежи тази история. Дай тия папки на когото трябва и забрави, че всичко това изобщо се е случило.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш — каза Лейл. — Много е лесно. И без това никой няма да ти повярва. Ще кажат, че папките са фалшиви.

— И точно тук е вашата роля. Да потвърдите.

Лейл ме прегърна през рамо. Жестът беше почти приятелски.

— Слушай какво ти казвам. Губиш си времето. Нищо не можеш да докажеш. Откажи се.

Автогарата беше претъпкана — нещо обичайно за университетски град. Само веднъж се бях возил на автобус на „Грейхаунд“ — навремето, когато с майка ми пътувахме от фермата на дядо в Централна Джорджия до Атланта за почивните дни. Тя бе нарекла това „приключение“. Бях на единайсет, баща ми вече беше покойник. Запомнил съм всяка минута от целия уикенд.

— Къде отивате?

— По-добре да не знаеш — отвърна Лейл. — Някъде, където нито Том Оливър, нито ти, нито цялото ФБР ще можете да ни откриете.

— Задръж пикапа — каза Си. — На теб ще ти трябва повече, отколкото на нас. Подозирам, че няма да послушаш съвета ни и да се откажеш.

— Валдес държи за заложници Фостър, дъщеря му и съпруга й. А Оливър е все още на свобода. Аз съм единственият, който може да се справи със ситуацията.

— Виж, това е нещо, което можеше да ни го кажеш и по-рано — отвърна Лейл. — Още един съвет. Хубаво е да си герой. Получаваш признание. Но когато дръпнеш Супермен за пелерината, не очаквай да ти я подари. Оливър разполага с ресурси, с лостове за влияние, при това е нащрек. Всичко, за което е работил здраво, сега може да се разпадне. Той живее като цар с парите на жена си. И няма никакво намерение да прекара остатъка от живота си зад решетките. Затова е готов на всичко. Чу ли? На всичко. А ти?

Не отговорих. Но въпросът му беше основателен.

— Познавала съм много агенти навремето — обади се Си. — И се научих доста добре да ги преценявам. Трябва да оставиш тази работа на професионалистите.

Това вече беше обидно.

— Мога да се справя.

Тя се изсмя и погледна Лейл.

— Поредният пуяк. Колко такива сме срещали досега?

— Можете да промените историята — казах й аз.

— Като се оставим да ни убият?

— Трябва да разбереш едно — каза Лейл. — Навремето не знаехме. Всъщност аз поназнайвах това-онова благодарение на записите, които бях подслушвал. Може би знаех дори повече от останалите. Но не всичко. Си научи много неща от мен, както и аз от нея. Когато преди години се свързах с Фостър, научих още, както и той от мен. Но никога не съм виждал цялата картина и бях доволен от това. Знам толкова, колкото да ме тикнат в затвора или да бъда убит.

Нямаше какво повече да си кажем. Те се готвеха да изчезнат. Ами добре. Прав им път. Докато аз имах работа да върша.

— Вървете да си намерите автобуса — казах им. — Аз се махам оттук.

И те си тръгнаха. Без „довиждане“, без последни окуражителни думи, всеки пое по своя път.

Излязох навън и тръгнах към пикапа с папките под мишница, отвратен от всичко. По това време отношението им ме озадачаваше и дразнеше. Но дванайсет години по-късно, когато аз самият напусках отряд „Магелан“, се чувствах по същия начин. Бях изпълнил своя дълг. Служил бях на страната си. И бях оцелял. Сега беше ред на следващия.

— Ей, новобранец!

Обърнах се и видях Лейл, който подтичваше след мен. Той се приближи и спря.

— Насочих те към Си напълно съзнателно. Откакто се пенсионирах, съм станал циник. Но за човек като мен това е неизбежно. Самият ни мироглед се променя. Моралът ни се променя. Съвестта ни.

Той бръкна в джоба си, извади една касета и ми я подаде. На нея имаше написана дата.

31 март 1968 г.

— Това е запис, направен от мен в Атланта, в хотелска стая. Разговор между Джансън и Фостър. Оригиналът бе предаден на Оливър в рамките на КОНТРАПРО. Но аз си бях направил копие. Това е единственият презапис, който някога съм правил. След като го чуеш, ще разбереш всичко. Мислех да изгоря тази касета, но Си ми каза, че така греховете ни ще станат още по-непростими. — Той помълча и добави: — Права е.

Нещо видимо го измъчваше.

— Аз бях същият като Си. Мразех чернокожите. Специално Кинг го ненавиждах. Защо? Сега вече не мога да ти кажа. Така че по онова време нямах проблем да върша всичко това.

— А сега?

— Питам се какво ли ми е било в главата, за да прониквам с взлом в къщите и офисите на разни хора и да им поставям бръмбари. Да записвам всичко, което кажат, всяка разменена дума. Мислех си, че постъпвам правилно, че браня Америка. Но не беше вярно. — Той посочи с пръст касетата в ръката ми. — Затова съществува само това копие. Си го е пазила през всичките тези години. Заради него и ти, и аз бяхме днес при нея. Сега проблемът е твой, новобранец. Вземи правилното решение, става ли? Двамата със Си сме разведени от много време. Тя се омъжи повторно, аз си останах сам. Да ти кажа честно, Си е единствената жена, която някога съм обичал, и тя го знае. Може би ни е писано да изкараме заедно няколко спокойни години и да си простим един на друг.

Аз стоях, приковал поглед в касетата.

През следващото десетилетие постепенно щях да науча, че второто правило в шпионския бизнес е да познаваш противника си. А първото — да знаеш кои са приятелите ти. Този човек току-що бе преминал във втората категория.

— Е, на добър час — казах му аз.

Краищата на устните му се разтегнаха в тънка усмивка. Той отдаде шеговито чест, обърна се и се скри в зданието на автогарата. Никога повече не го видях, до ден-днешен не знам какво се е случило с него и Си. Дано да са имали късмет да изкарат заедно няколкото си спокойни години.

Качих се на пикапа и забелязах, че стереоуредбата включваше касетофон. Бях паркирал под сянката на няколко стари дъба и си казах: защо не? Поставих папките на предната седалка до мен. Монетата беше в джоба ми заедно с мобилния телефон на Нейт.

Пъхнах касетата и натиснах „Старт“.

Джансън: Какво стана в Мемфис? Това си беше чист метеж. Полицията трябваше да използва палки и сълзотворен газ. Шестнайсетгодишно момче е било убито. Мобилизирани са четири хиляди души от Националната гвардия, за да възстановят реда. Лудница!

Фостър: Шествието излезе от контрол. Ние си вървяхме напред както винаги, но изведнъж отнякъде се появиха група екстремисти и започнаха да трошат витрини на магазини. От този момент всичко тръгна към по-зле. Кинг се опита да ги спре, но местните се безпокояха за безопасността му и ни изведоха от там. Хората в Мемфис са гневни. Много, много гневни. Вече не им е до въздържане от насилие.

Джансън: Това потвърждава позицията ни. Офицерът дрънка за мирни протести, но не може да гарантира, че ще протекат мирно. Вестниците го атакуваха жестоко заради този метеж. За пръв път протестно шествие, оглавявано от Мартин Лутър Кинг, се изражда в насилие по вина на самите участници.

Фостър: Ти си знаеш най-добре. Освен това има разцепление в „Християнски лидери“. Вчера едно съвещание премина в скандал. Кинг излезе, след като ги прати целокупно по дяволите. Почти всеки дърпа в различна посока. Вероятно много скоро Джеси Джексън ще се отцепи. Хозия Уилямс все по-често напада Кинг. „Черните пантери„ набират сила. Всичко се променя.

Джансън: Чули какво каза Джонсън за шествието в Мемфис? Не се и опита да защити Кинг. Нито дума. Заклейми случилото се и обвини изцяло чернокожите лидери. Джонсън вече не е приятел на Кинг.

Фостър: Кинг смята да отиде отново в Мемфис след няколко дни.

Джансън: Наистина ли?

Фостър: Освен него никой не иска да стъпва повече там. Джеси Джексън смята, че Мемфис е твърде тесен за Кинг. Дори Левисън стои надалече. Но Кинг им каза, че няма избор. Иска да отиде пак в Мемфис и да оглави още едно шествие. Разправя, че това щяло да бъде репетиция за Марша на бедните, който планира да проведе във Вашингтон идното лято. Да покаже на страната, че е в състояние да поведе мирен, ненасилствен протест. Никой не се съгласи с него. Той се раздразни, избухна. Нещо необичайно за него. После излезе от съвещанието и затръшна вратата.

Джансън: Значи има проблеми и със своите? Още по-добре. Той от доста време върви по пътя на самоунищожението.

Фостър: Няма ли да престанеш да шикалкавиш?

Джансън: Не разбирам какво имаш предвид.

Фостър: Не съм глупак.

Джансън: Никога не съм казвал, че си.

Фостър: Но ме третираш като такъв. Вече месеци се занимаваме с това. Знам какво си намислил.

Джансън: Ние ти плащаме за информация. А какво правим с нея, не е твоя работа.

Фостър: От години наблюдавам Кинг. През цялото време съм плътно до него. Безнравствена личност. Освен това е и лъжец. Изисква от нас желязна дисциплина, а самият той върши каквото му скимне. Казва, че парите не го интересуват, а се е подсигурил, докато на нас ни плаща трохи. Писна ми. Пет пари не давам за някакви граждански права. На кого му пука? Нямам намерение да променям света. Писна ми да ме заливат с водни струи и да ме ръфат кучета. За мен „Нобел „няма да има. Така че… не ми пука. Искам само пари. А ти какво искаш?

[ПАУЗА]

Джансън: Не искаме да създаваме мъченик.

Фостър: Такъв няма да има. Вие разполагате с десетки записи, показващи как постъпва Кинг с жените. Прослушах лентите, които изпратихте в дома му. Знам всичко за тези жени, знам и за други, за които вие не. Пуснете тези записи в публичното пространство и край с мъченика. Хората ще разберат какво представлява Кинг: един разгонен пес.

Джансън: А какво ще стане, ако бъде убит?

Фостър: Страната ще бъде потопена в насилие, каквото не е виждала досега. Ще изгорят цели градове. Ако отработите умело въпроса, Кинг ще бъде запомнен като това, което е — един лъжец и развратник, на когото не може да се има доверие. А аз ще бъда богат.

Джансън: Ти си един коравосърдечен негодник.

Фостър: Просто съм реалист. Аз съм един чернокож в страна, изпълнена с омраза. Кинг казва и някои смислени неща. Но цената на онова, което иска да постигне, е прекалено висока. Много хора ще пострадат или направо ще загинат. Белите никога няма да споделят своя свят с нас. Няма да се дадат без бой. Аз не искам да заплатя тази цена. Не ми пука за някакви граждански права. Интересуват ме само парите. И си казвам, че ако получа от вас достатъчно, ще ми е все едно дали хората ме мразят.

Джансън: Колко искаш?

Фостър: Един милион долара.

Джансън: Ти сигурно се шегуваш.

Фостър: Не ме предизвиквай, да не поискам два.

Джансън: И какво ще получа срещу тия пари?

Фостър: Ще ти улесня задачата.

[ПАУЗА]

Джансън: Какво си намислил?

Фостър: Той се връща в Мемфис. Ще бъде в мотел „Лорейн „от трети следобед нататък.

Джансън: Защо да чакам три дни? Мога да го направя и тук, в Атланта.

Фостър: Не. Направи го в Мемфис, където са размириците. Един бял убива Мартин Лутър Кинг, докато се бори за правата на черните боклукчии.

Джансън: Кой казва, че трябва непременно да е бял?

Фостър: Ако не е, значи си глупак. Трябва да е бял.

Джансън: Предпочитам аз да избера мястото.

Фостър: Много ти здраве тогава. Ако го направиш, спирам да ти подавам информация. Чувал ли си за убийството на Кенеди? На Осуалд не са му трябвали информатори. Цялата програма на президента е била публикувана предварително във вестника. От него се е искало само да бъде на мястото. Докато при Кинг нямаме такова нещо. Плановете се променят непрекъснато. А моята задача е да следя тези промени и да се погрижа да бъде там, където трябва. Аз съм единственият ти източник по въпроса. Мога да ти помогна. Мога и да ти навредя. Избирай.

Джансън: Е, добре. Нека бъде както ти искаш. Обаче сигурен ли си, че си готов да пратиш Офицера на смърт?

Фостър: Не е нужно да ме питаш през пет минути. Очевидно и двамата знаем какво вършим. На трети и четвърти изпращат адвокати във федералния съд, за да се опитат да вдигнат забраната за провеждане на ново шествие. Докато приключат, Кинг ще е в Мемфис. Стая триста и шест. На четвърти ще имате достатъчно възможности да свършите работата. Бъдете готови. Аз ще ви се обадя и ще ви кажа кога е най-подходящо.

Джансън: Е, добре. Остава Мемфис.

Седях в пикапа и ядях бургер, все още под въздействието на онова, което бях чул. Фостър ми бе казал, че му е нужен повече от час, за да се яви на мястото за срещата. Наближаваше три следобед и въпросният час беше почти изтекъл. Бях му казал да кара до Гейнсвил и да намери автогарата. Знаех, че мястото е безопасно. Трябваше просто да се погрижа да си остане такова поне до пристигането на Фостър. Номерът с раницата ми беше за урок. Нямах намерение да допускам два пъти една и съща грешка, а фактът, че Валдес и Оливър определено работят заедно, ме караше да бъда още по-внимателен.

Това означаваше, че всичко е възможно да се случи.

Включително срещата ми с Фостър да се окаже капан.

Бях му казал да дойде с кола до тук и че на гишето за информация вътре го очаква билет. Да изчака пристигането на автобуса, обозначен на билета, и да се качи на него. Разбира се, идеята беше да влезе и излезе от автогарата, по възможност без да привлича внимание и да бъде засечен от евентуална опашка. Вече бях огледал сградата, отбелязвайки си наум всички изходи, и бях заел позиция с пикапа през две постройки от автобусното депо, на паркинга пред един оживен мол. От тук пешеходна алея водеше до един от страничните изходи на автогарата; Фостър би могъл да я използва, за да се измъкне незабелязано.

Планът ми имаше слаби страни. Но кое ли ги нямаше? Поне се опитвах да вървя в крак със събитията.

Бургерът се оказа адски вкусен. Не бях слагал троха в уста от предишната вечер. Стресът ми предизвикваше загуба на апетит. Когато водех дела, можех с дни да не ям почти нищо. След произнасяне на присъдата апетитът ми се възвръщаше, обикновено с двойна сила. Започвах да си давам сметка, че и като федерален агент страдам от същата болест.

Отпих глътка лимонада през сламката.

Внезапно се бях оказал горд собственик на сравнително нов шевролет пикап. Но това едва ли щеше да трае дълго. Това беше другата особеност на новата ми кариера — не ми оставаше време да се привържа към материалните си придобивки и познанствата.

От мястото, където бях заел позиция, виждах ясно главния вход на депото и паркинга. Наблюдавайки внимателно обстановката, не забелязвах нищо необичайно, но не спирах да си напомням, че Валдес прави този жест с единствената цел да ме открие. Затова бях взел допълнителни предпазни мерки.

На път към ресторанта се бях отбил в един магазин за канцеларски материали, който функционираше и като пощенски клон, и наех кутия, заключваща се с шифър. Купих два големи жълти плика за документи. Монетата беше още в джоба ми, защото можеше да ми потрябва. За мен тя нямаше особена стойност, но за Валдес беше безценна. Затова реших да бъда готов на всякакви варианти с нея. От депото през цялото време влизаха и излизаха коли. Нищо подозрително. Накрая една бледожълта тойота камри влезе и намери свободно място. От нея слезе Бенджамин Фостър.

Колата, която караше, почти сигурно имаше тракер. Все пак му я бе предоставил Валдес, който на свой ред я бе получил от Том Оливър. Междувременно още една кола влезе на паркинга и се насочи към другия му край, под дърветата. Зрението ми беше отлично и различих двете човешки фигури в нея. Опашката, която очаквах.

Фостър се скри в сградата. От другата кола слязоха Джансън и Оливър. Каква чест! Лично Батман и Робин.

Не разполагахме с много време. В плика с билета, който Фостър трябваше да получи на гишето за информация, имаше бележка с указания да излезе от сградата през страничния изход вляво. По възможност незабелязано и без да бърза.

Дадох газ и потеглих полека през паркинга към ателието за химическо чистене, което се намираше по средата между мола и автогарата. То имаше гише за обслужване на автомобили, което гледаше към страничния изход на автогарата. Номерът беше да уцеля момента.

Оливър и Джансън крачеха към главния вход на автогарата. Фостър беше вътре вече две минути. Повече от достатъчно. Оливър и Джансън бяха на десет метра от главния вход, когато Фостър излезе през страничната врата. Аз прекарах пикапа по алеята за коли покрай гишето на химическото чистене, като предварително бях свалил прозореца на дясната врата.

— Качвай се! — извиках аз. — Бързо!

Фостър се затича към пикапа и скочи вътре.

Вече не виждах предната фасада на автогарата, но можеше да се предположи, че Оливър и Джансън са вътре и се оглеждат за Фостър. След като не го откриеха в главния салон, щяха да проверят в тоалетните, преди да си дадат сметка, че им се бе измъкнал под носа. Това ни даваше предостатъчно време.

Фостър се настани на седалката. От химическото чистене завих наляво по улицата. Никой не ни следваше.

— Имаме много да говорим — каза Фостър. — С Нейт ни заловиха на няколко километра от Палм Бийч. Приличаше на засада.

— Валдес и Оливър определено работят заедно. Преди да кажеш каквото и да било обаче, искам да чуеш нещо.

Натиснах „Старт“ и от време на време поглеждах към Фостър, докато слушаше собствения си разговор с Джансън преди трийсет и две години. Когато свърши, спрях касетата. Исках да му дам да разбере, че този път няма да допусна да ме будалка.

Знаех всичко.

— Откъде имаш това?

— Брус Лейл направил копие. Той ми го даде.

— Колийн ми каза, че си го открил. Но той не е ли мъртъв?

— Не. Всичко беше цирк. Сега обаче вече го няма. Изчезна завинаги.

Фостър посочи с пръст касетофона на колата.

— Джансън е готов да ми даде оригинала на тази касета срещу папките на Валдес. Още ли са у теб?

Аз бръкнах под седалката и му показах двата издути жълти плика.

— Ето ги.

После ги натъпках обратно отдолу. Той още не беше казал дума за записа. Вероятно всичко му се струваше някак нереално, останало далече назад във времето, твърде ужасно за припомняне. Инстинктът ми подсказваше да бъда нащрек. Нищо не можеше да се смята за доказано, докато не стигнех до конкретни имена, дати и часове. До дреболиите. Които често разкриваха цялата история. Да, имах какво да кажа за наученото дотук, но то не беше достатъчно. За да победиш, ти трябват добра преценка, желязна дисциплина и умение да уцелиш момента.

— Папките са достатъчно изобличителни — каза той. — Но сега разбираш защо Колийн не бива в никакъв случай да чуе този запис. Защо трябва да остави всичко това.

— Разбирам. Но при мен е различно. Аз знам истината.

Движехме се на юг, Гейнсвил беше останал зад нас.

— Колийн е чела папките — казах му аз.

Забелязах как на лицето му се изписа загриженост.

— Но в тях не се споменава нищо за теб. Говори се за някакъв анонимен доверен източник. Допускам, че това си бил ти.

Откакто бях чул записа, това беше единственото смислено обяснение.

Той кимна.

— Мартин беше Офицера. Аз бях Пешката.

— Знам точно кои са шпионите ти — каза Фостър на Джансън.

Двамата седяха един срещу друг в заведението за бърза закуска „Кристъл“ в Мейкън, Джорджия, на осемдесет километра южно от Атланта. Това беше първата им среща лице в лице. Преди бяха контактували само по телефона, като Фостър бе звънял на дадения му от Джансън номер. Няколко дни след това в личната му пощенска кутия пристигаше запечатан плик, пълен със стодоларови банкноти. Правилата бяха ясни. Няма ли плик, няма повече информация.

— Да не мислиш, че ще си призная или отрека точно пред теб — каза Джансън.

Фостър изрецитира четири имена. На лицето на Джансън се изписа потвърждение.

— Кинг ми каза да огледам редиците за проблеми. Той знае, че си поставил хора, които да го наблюдават. Открих тия четиримата. За твой късмет, не съм казал на Кинг. Засега поне. Предполагам, че мълчанието ми струва повече от няколкостотин долара.

— Не съм казал, че някой от тези хора работи за нас.

— Добре. Няма проблем. Аз просто ще докладвам имената им на Кинг. Той ще уволни четиримата и въпросът ще приключи. После можеш да си вербуваш нови очи и уши.

Джансън вдигна ръка в престорено примирение.

— Е, добре. Разбрах. Ти си шефът. Как ги разкри?

— Не беше толкова трудно. Не се справят добре със задачата си.

— А ти се справяш, така ли?

— Още съм тук, работя за Кинг. Той ми гласува доверие да открия шпионите. Това означава, че засега не ме подозира. Значи се справям.

— Доста си нахакан.

— Чакам да ми посочиш сумата, която според теб струвам.

Джансън сякаш поразмисли по въпроса, после каза:

— Пет хиляди.

— Двайсет.

— Имам ли избор? Добре, става.

— Прати ги по обичайния начин.

— Защо правиш това?

— Белите си мислят, че всички негри кадим тамян на Кинг. Че сме някакво безмозъчно стадо, което го следва. Не е така. Много чернокожи са страдали за сегашната слава на Мартин Лутър Кинг. Те не получават Нобелови награди и покани за Белия дом. Не общуват със знаменитости и не ги показват непрекъснато по телевизията. Тях само ги бият, арестуват и пак ги бият, докато той си живее живота като един лицемер. Ти не виждаш това, което виждам аз покрай него.

— Знам достатъчно, за да ти повярвам.

— Дължа пари на много хора. С онова, които вземам, едва успявам да си платя наема. Нуждая се от твоите пари, дори от повече. Затова искам да ми направиш услуга. Предай нещо на онези над теб. Онези, които ти казват какво да правиш. Питай ги дали са готови да отидат докрай с Кинг.

Седяхме в пикапа със свалени прозорци под сянката на един величествен дъб. Юнският ден беше топъл, подухваше лек ветрец. Животът в клокочещия метрополис Майканопи (брой жители: 450, според табелата пред входа на града) си течеше с обичайното лежерно темпо.

Наблюдавах Фостър, който се бореше с мислите си.

— Трябва да знаеш — каза той, — че тогава бях на двайсет и три. Едва завършил семинария. Мартин ме привлече за каузата още преди да ми бяха зачислили църква. Бях млад, нахакан и в известен смисъл ужасно арогантен. По онова време всеки от нас притежаваше в някаква степен тези качества. Това като че ли беше задължително условие за живота, който си бяхме избрали. Четири години кръстосвах страната с него. Толкова много протести. Толкова много маршове. Навсякъде бедност. Струваше ми се, че такава е била орисията на негъра: да бъде беден. За повечето нямаше никакъв шанс да постигнат каквото и да било в живота. Някои успяваха, но огромното мнозинство бяха смачкани и затънали в една система, която не поддаваше. Аз не бях от онези, които смятаха, че трябва да удавим в кръв страната с революция като единствен начин да променим нещата.

— Ти просто си искал да бъдеш богат — казах подигравателно аз, използвайки собствените му думи от записа.

— Бях голям прахосник. Залагах на коне, кучета, спортни състезания, какво ли не. При това не бях добър комарджия. Но се пробвах. Обичах хубави дрехи, лъскави коли, скъпа бира. С две думи, обичах да харча пари. Но кой хлапак на двайсет и няколко не обича?

— Какво очакваше да се случи след смъртта на Кинг?

— Не ми пукаше. Нищо от това нямаше значение за мен. Исках си милиона.

— Но получи монета.

Той кимна.

— Една последна обида от системата.

Дан Ведърн го беше намислил добре, срещайки се с мен и Колийн на главния площад в Сейнт Огъстин. Много хора. Оживление. Предостатъчно неща за отвличане на вниманието. Но си казах, че макар идеята да беше добра, и трите елемента не бяха в достатъчно количество за онова, което бях намислил. Затова се спрях на Дисни Уърлд. Ако трябваше да се изправя лице в лице с Джансън и Валдес, това трябваше да стане на място с многохилядни тълпи, полицейско присъствие и твърде много свидетели, за да дръзне някой от тях да извърши глупост.

Двамата с Фостър отивахме от Майканопи на юг към Орландо. Пътуването ни отне около деветдесет минути. Малко преди входа за Дисни Уърлд аз спрях и се обадих на Валдес. Ползвах мобилния телефон на Нейт, като батерията му беше вече на последната чертичка. Слава богу, успях да се свържа и да уредя срещата. Бях изчакал до последния момент, за да установя контакт, така че този път имах предимството да владея терена.

Оставихме пикапа насред огромния асфалтов паркинг и взехме корабчето, стилизирано като едновремешен речен параход, през езерото до един от кейовете пред Вълшебното царство. До увеселителния парк се стигаше по три начина — с корабче, с монорелсовата железница и с автобус. Аз избрах корабчето, защото от него имах видимост във всички посоки.

Здрачаваше се и скоро щеше да мръкне. Часът наближаваше 8. Освен това валеше дъжд. Не силно. Падаше на ситни капки, които приятно разхлаждаха въздуха след лятната жега.

С кредитната карта на Стефани платих два билета на гишето. Сега вече ми беше все едно дали ще ме открие или не. Скоро всичко щеше да приключи.

По един или друг начин.

Бях взел с нас двата жълти плика, плътно залепени с тиксо. За да ги запазя, си изпросих найлонова торбичка с Мики Маус от един от амбулантните търговци, пъхнах ги вътре и предадох пакета на Фостър. Усещах как самият факт, че ги държи в ръка, му действа успокоително.

Донякъде ме разочарова фактът, че на влизане не минахме през проверка за сигурност. Това означаваше, че Оливър и компания ще влязат вътре с оръжията си. Аз нямах пистолет, което ме поставяше в неизгодна позиция. Тук пушката на Си не ми вършеше работа. Но понякога човек просто трябва да си изиграе картите, така както са му се паднали. Надявах се всичко да мине гладко. Не исках да изложа себе си или когото и да било на опасност. Но си повтарях, че Оливър иска папките, Валдес — монетата, а Фостър — касетата със записа и дъщерята и зет си. Никой не искаше зрелища.

Нямах представа къде точно се намира Валдес, когато му се обадих, но бях сигурен, че имаме значителна преднина. Той ми бе казал по телефона, че ще бъдат тук към 9 часа. През летния сезон паркът работеше до полунощ.

Влязохме във Вълшебното царство. На входа, сред ярко осветените подстригани в причудливи форми храсти, ни посрещна Мики Маус. По покрит въздушен коридор се озовахме на градски площад с перфектно окосени тревни площи и подрязани дървета. Над главите ни се разнесе свирката на влака, пристигащ на гарата, под която току-що бяхме минали. От четири страни ни заобикаляха викториански сгради в меки пастелни цветове, пресъздавайки град от Средния запад някъде на границата между XIX и XX в. Откъси от популярни мелодии от филми на Дисни се преплитаха във влажния въздух. Всичко приличаше на кинодекор, един идеализиран образ на американски град.

Реших, че ще е по-добре да застанем някъде нависоко, затова се изкачихме по едни стълби към гарата и заехме позиция под козирката на перона, от която се виждаше площадът долу в ниското. Дъждът продължаваше да пада, но тълпите сякаш не го забелязваха. Като че ли нищо не можеше да попречи на хората да се забавляват. От мястото, където бяхме застанали, се виждаха и двата покрити коридора откъм главните входове — един отдясно и един отляво.

Двамата с Фостър се облегнахме на парапета и зачакахме.

— Невероятното е — промърмори той, — че всичко стана заради една глупост.

Почти през цялото време на пътуването ни до тук той си бе мълчал, така че сега зачаках да продължи мисълта си.

— През шейсет и втора Мартин бе казал пред журналисти, че ФБР застава на страната на полицаите в южните щати. Според него ФБР било организация на бели хора, която обслужва белите полицаи. Чернокожите нямали шанс пред тях. Той пита също защо във ФБР няма чернокожи агенти. Хувър посрещна всичко това на нож. Той никога не позволяваше да се критикува неговото ФБР. Веднага след тези изказвания Хувър се опита да уреди среща между двама им, за да изяснят въпроса. Това трябваше да бъде първата им такава. Хувър беше възложил на свои подчинени да се свържат с централата на „Християнски лидери“, за да я уредят. Нашите хора предадоха посланието на Мартин, но той така и не се свърза обратно с Хувър. В резултат Хувър си науми, че е бил пренебрегнат. Игнориран. Но случаят не беше такъв.

Фостър поклати глава.

— Мартин просто беше ужасно небрежен към ангажиментите си. Винаги забравяше да върне разговор. На когото и да било. Такъв си беше. Сега обаче знаем, че Хувър е изтълкувал този пропуск като лична обида. Оттогава започнаха проблемите между тях.

— Защо му викаш Мартин?

Той ме изгледа неразбиращо.

— Винаги говориш за него като Мартин. Не Кинг. Не Офицера. Нищо, освен малкото му име. С изключение на записа с Джансън. Там го наричаш Кинг.

Адвокатът в мен се бе обадил. Сякаш изслушвах свидетел. Отбелязвайки си наум всеки детайл. Всяка непоследователност.

— Постъпих ужасно — каза той; гласът му едва се чуваше. — Бях такъв егоцентрик. Такъв егоист. Мартин от самото начало беше забелязал тази моя слабост.

— Паричните проблеми?

— Да. И моето его. Струва ми се, че единствената причина букмейкърите да не ми строшат краката беше близостта ми с Мартин. Двамата няколко пъти бяхме разговаряли за това. Той беше толкова великодушен. В него нямаше грам злост и омраза. Струваше ми се иронично, че и двамата имаме своите слабости, само че са толкова различни.

— Ако не те е било грижа за Движението, защо се включи в него?

— Звучеше като нещо вълнуващо. Възможност да бъда повече, отколкото животът ми предлагаше. Отидох в семинарията, защото майка ми искаше да го направя. Присъединих се към Движението като начин да не бъда проповедник. Надявах се, че нещата ще се променят. Че ще имам повече възможности. Така и стана. Превърнах се в информатор на ФБР. Казах си, че не ми пука за света. За хората. За нищо друго, освен за себе си. Анди Йънг искаше да се махна. И Абърнати не ме харесваше. Но Мартин беше начело, затова ми беше позволено да остана.

— Не отговори на въпроса и го нарече Мартин още два пъти.

— Това беше моят начин да му придам човешки образ. Да го превърна в реален субект. Да поддържам илюзията, че с него успявахме някак си да останем приятели. — Очите му се наляха със сълзи. — Само че той е мъртъв, а аз не.

— Не си и богат.

— Така е. Не продадох монетата, защото ме беше страх. Докато търсех подходящ купувач, щях да се разкрия. Или да разкрия ФБР. Това бяха опасни хора, за които не беше проблем да убият някого. Затова реших да остана скрит. Да махна с ръка и да забравя. Пуснах монетата в една кутия и тя остана там, докато един ден Колийн не я откри.

— А какво стана с всичките ти дългове?

— Изплатих ги с парите, които Джансън ми даваше.

— И съпругата ти не подозираше нищо от това?

— Не. Оженихме се в годината след смъртта на Мартин. На следващата се появи Колийн. Жена ми не знаеше почти нищо за онова, което бях вършил, преди да се срещнем.

— Според Колийн може и да е знаела.

— Дълго време пазих това в тайна, която възнамерявах да отнеса в гроба. Случващото се сега е кошмар за мен. Моля те, кажи ми, че ще опазиш тайната ми.

Трябваше да поддържам илюзията в него.

— Това е идеята.

Продължавахме да наблюдаваме пространството под нас — аз вляво, Фостър вдясно. Двата покрити моста, водещи зад железопътната гара, бяха единственият начин за проникване във Вълшебното царство. Нашата позиция беше перфектна за наблюдение на случващото се долу, без самите да бъдем видени. Пред нас се простираше знаменитата Главна улица на Дисни Уърлд, осветена в мрачната дъждовна вечер. В дъното, на около четиристотин метра от нас, се издигаше Замъкът на Пепеляшка. Огромни тълпи от хора прииждаха въпреки дъжда; повечето бяха загърнати в найлонови дъждобрани, с озарени от вълнение лица. Надявах се лошото време да работи в наша полза.

Долу вляво от нас видях Оливър и Джансън да влизат. С едно бързо завъртане на главата надясно забелязах Валдес и Нейт. Но без Колийн.

— Къде е тя? — попита Фостър.

Дискретно го дръпнах назад от парапета, за да не се виждаме отдолу. Не бяхме сами под козирката на перона; и други бяха дошли тук да се скрият от дъжда. Застанахме зад една от дървените колони, които подпираха богато резбования таван.

Оливър и Джансън заобиколиха градския площад, придържайки се към лявата страна на Главната улица. Валдес и Нейт ги последваха по десния тротоар. И от двете страни на улицата се редуваха магазини чак до Замъка на Пепеляшка. Бях казал на Валдес да се срещнем при статуята в далечния край на улицата. Бях я запомнил от едно идване тук преди много години като дете. Единственото ми приключение в Царството на Дисни.

— Стой тук — казах на Фостър. — Скрили са Колийн като застраховка, докато не се убедят, че всичко е станало както го искат. Нямам нищо против. Ти и пликовете оставате тук като мой скрит коз.

Той кимна в знак на съгласие.

— Не мърдай, докато не дойда да те взема.

Фостър ме хвана за ръката.

— Върни ми Колийн и Нейт. Невредими. Моля те.

— Дадено.

Много пъти в живота си съм грешил. Но никога толкова фатално, както в този случай.

Слязох на равнището на земята и закрачих през градския площад, пресякох мокрия тротоар и влязох в първия от многото магазини по Главната улица. От идването си тук като дете си спомнях, че между магазините има свързващи врати, така че човек може да мине от всеки в съседния, без да се налага да излиза обратно на улицата. Хитър похват, с който да се подтикват хората да харчат пари, сега той ми даваше възможност да следя обектите на интереса си, без да бъда видян.

Крачейки на зигзаг между рафтовете със стоки, аз държах главата си обърната надясно, за да виждам през входовете и витрините на магазините какво се случва навън. Така успявах да ходя в крачка с Оливър и Джансън, които се движеха отвън по тротоара. Беше изключено да ме видят, освен ако не влезеха в някой от магазините.

Бях избрал съзнателно мястото на срещата. Бронзовата статуя на махащия за поздрав Уолт Дисни, хванал за ръка своето творение — Мики Маус, — се намираше в центъра на парка пред замъка, на едно оживено кръстовище. Наоколо сигурно още имаше доста хора, макар дъждът да бе поразредил тълпите.

От време на време успявах да зърна отсреща през улицата Нейт и Валдес, които крачеха успоредно с Оливър и Джансън. Всичките се движеха предпазливо, както и можеше да се очаква. Сега, от дистанцията на времето, се срамувам от тогавашната си самонадеяност. Бях произведен в агент на терен от няма и два дни, а вече вземах потенциално фатални решения като истински професионалист. Още по-лошо: вършех всичко това с безгрижието на адвокат, който си повтаря, че най-страшното, което би могло да се случи, е да загуби делото. Моят клиент може и да остане в ареста или да бъде откаран в затвора, но довечера аз ще си бъда вкъщи.

При играта, с която се бях захванал, загубата можеше да означава и смърт.

Продължавах да вървя напред. Оливър и Джансън стигнаха до края на Главната улица в момента, когато аз минах през последния магазин, пристъпих до отворената входна врата и ги видях как се прегрупираха и тръгнаха към статуята на Дисни. Във въздуха ухаеше на пуканки и бисквити — твърде неуместна миризма за онова, което предстоеше да се случи. Дъждът ръмеше кротко и упорито. Хората бяха оставили чадърите, като почти всички ходеха загърнати с найлонови дъждобрани с логото на парка. Четирите ми обекта не ползваха нищо против дъжда, явно им беше все едно дали ще се измокрят. Те се спряха при статуята, която се издигаше върху нисък пиедестал, заобиколен от лехи с цветя. Аз излязох от магазина и тръгнах към тях през дъжда и сгъстяващия се мрак.

Валдес ме видя пръв.

— Без папки, а? Без Фостър?

— Без Колийн?

— Какво да ти кажа? Недоверчив съм си по природа.

— Добре ли си? — попитах аз Нейт.

— Нищо ми няма. Колийн също е добре.

— Къде са папките? — обърна се към мен Оливър.

— На сухо.

— Странно място за среща — отбеляза Валдес.

— Не бих казал. Харесвам Мики Маус. Пък и всички тези туристи наоколо ще ни държат под контрол. Последното нещо, от което се нуждаем, е да се набиваме в очи, нали така?

Сигурно сме представлявали донякъде странна гледка. Петима мъже, потънали в разговор на дъжда, без чадъри и дъждобрани; а и обстоятелството, че през последните няколко минути наоколо не се виждаше полицай или човек от охраната, беше донякъде обезпокояващо.

— И сега какво? — попита Джансън.

Долових презрението в гласа му.

— Правите каквото ви кажа и всички ще си тръгнем доволни от тук.

— Кой е умрял, че са те сложили начело?

— В ръцете му сме — каза Валдес. — И моята монета, и твоите папки са у него. Защо не го оставиш да ни каже къде са и да приключим с тази история?

— Съгласен — обади се Оливър. — Но има още един проблем. ФБР ме следи, а аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в затвора.

— Да си мислил за това, преди да убиеш Мартин Лутър Кинг и Дан Ведърн — казах аз.

Видях шока по лицето на Нейт. Оливър насочи показалец към лицето ми.

— Точно това ще чувам оттук нататък, отново и отново. Никого не съм убивал. Ничие убийство не съм поръчвал.

Аз посочих Валдес.

— Той друго разправя.

— Наистина ли? — попита Оливър.

Валдес кимна. Вече бях решил да си мълча за касетата, която ми бе дал Лейл. Тя беше моят скрит коз.

— У теб ли е оригиналният запис, който иска Фостър?

Оливър извади от джоба си малка ролка от онези, които са се ползвали на някогашните магнетофони.

— Ето го. А у теб ли са папките?

— Да.

— Но не възнамеряваш да ни ги дадеш, така ли? — попита Валдес.

— Знаете как да си ги вземете, също и монетата. Къде е Колийн?

— Тук, в парка — отвърна Валдес. — Само че не е с нас. Мога да я доведа където ми кажеш, след като свършим работата.

— Доведи я тук — казах аз.

Валдес посегна към задния си джоб, сякаш за да извади телефон или радиостанция. Вместо това в ръката му се появи пистолет. Той изстреля два куршума в гръдния кош на Нейт; трясъкът от изстрелите отекна гръмко и неуместно на площада. Тялото на Нейт залитна назад върху високия половин метър каменен бордюр около статуята и падна по гръб в цветните лехи, като само краката му останаха да висят през парапета под падащия дъжд.

Валдес ми подхвърли пистолета. Аз инстинктивно го хванах във въздуха. Мръсникът се усмихваше. Стиснах в ръка оръжието, насочих го към него и дръпнах спусъка.

Чу се сухо изщракване. Още веднъж. Ново изщракване.

— Само два патрона — каза той.

После посочи с пръст към мен и извика:

— Той има пистолет! Бягайте! Всички да бягат! Има пистолет!

Мръсник. Валдес ми връщаше за номера, който му бях свил в „Колумбия“, само че този път наистина имах пистолет в ръката си. Джансън реагира, посягайки към собственото си оръжие под сакото. Оливър се дръпна назад. Наоколо вече бяха чули изстрелите и виждаха трупа на Нейт, проснат под странен ъгъл под статуята на Дисни. Чуха се уплашени викове. Хората се разбягаха във всички посоки.

Аз захвърлих пистолета и побягнах.

Ситуацията не вещаеше нищо добро.

Бях подценил фатално Валдес и Нейт плати цената за непредпазливостта ми. Наивно си въобразявах, че всички ще гледат да не привличат внимание. Добре поне, че не бях извадил монетата от джоба си, така че местонахождението й все още оставаше загадка за тях. Знаех, че Валдес иска монетата, а Оливър — папките. Но Валдес бе решил да играе без правила.

Побягнах по мократа бетонна настилка, поглеждайки през рамо към Оливър и Джансън, които тичаха след мен. Слава богу, Фостър беше в безопасност, където го бях оставил до главния вход, далече от суматохата. Преминах по някакъв дървен мост и влязох през сложната дървена порта с надпис ЗЕМЯТА НА ПРИКЛЮЧЕНИЯТА. Случилото се при статуята още не бе достигнало до съзнанието на хората наоколо, които се радваха на атракциите, скитайки се безцелно във всички посоки. Тръгнах по една алея, вдясно от която имаше долепени една до друга сгради, а вляво — гъста зеленина. Нямах представа накъде се движа. Паркът беше огромен. И с много изходи. Можех да се добера до най-близкия и просто да си тръгна. Но какво щеше да стане с Фостър и Колийн? И двамата се нуждаеха от помощта ми, а пък и аз не бях от онези, които бягат, когато стане напечено. Нито сега, нито когато и да било. Единственият ми останал коз беше монетата в джоба ми.

Но дали тя бе достатъчна, за да усмири Валдес?

Още един бърз поглед през рамо ми показа, че само Оливър тича зад мен; Джансън беше изчезнал. Продължавах напред. От дясната ми страна се редуваха в обмислен безпорядък постройки в африкански, азиатски и ориенталски стил. Дочух думкане на тъпани и крясък на папагали. Заобиколих някаква увеселителна атракция, която се издигаше точно в центъра на тротоара пред мен, и завих вляво. Подминах следващата атракция — „Разходка в джунглата“, — около която се тълпяха хора, и забелязах някакво съоръжение, наподобяващо испански замък.

„Карибски пирати“.

И тогава видях Джансън. Беше застанал на ъгъла, където алеята завиваше надясно и продължаваше към „Земята на приключенията“. По някакъв начин бе успял да ме изпревари и ме чакаше в засада. Сигурно бе минал от другата страна на сградите. Очевидно познаваше терена.

Свърнах вляво и се проврях през паркираните детски колички пред пиратската атракция. Прескочих един мокър от дъжда жив плет и се озовах на бетонния тротоар, който заобикаляше замъка. В тази зона почти не влизаха туристи.

Но Оливър и Джансън ме следваха по петите.

Право напред видях висока ограда, увенчана с бодлива тел, и порта, която водеше навън. Заключена с катинар.

Вдясно от мен в стената на близката сграда се отвори метална врата и от нея излезе мъж. Вероятно служител на атракцията. Извадих портфейла си и го вдигнах нагоре като полицай, който показва служебната си карта.

— Малоун, „Човешки ресурси“ — казах аз и се плъзнах покрай него.

После се спрях, обърнах се и хванах дръжката на вратата отвътре.

— Къде отивате? — попита той.

— Да уволня някого — казах аз и затръшнах вратата.

Бях забелязал, че вратата се отваря с магнитна карта.

Надявах се човекът, когото току-що бях подлъгал, да не отвори с картата си на Оливър и Джансън.

Намирах се в добре осветено и климатизирано помещение, в средата с дълга метална маса, заобиколена със столове. На стената имаше карта на съоръжението с обозначени на него всички водни пътища, по които се движеха лодки с туристи. Имаше и информационно табло, на което вероятно се пишеха нарядите за седмицата. Огледах картата, открих местонахождението си и бързо намерих маршрута, който щеше да ме отведе до най-близкия изток и извън оградата на парка.

Перфектно.

Чух вратата зад мен да се отваря. Изтичах до отсрещния изход и излязох от залата. Озовах се в коридор с множество метални врати, през които се чуваше познатият рефрен: „Йо-хо-хо и бутилка ром!“. Явно бях попаднал зад кулисите на представлението.

Затичах се напред.

Иззад вратите се чу грохот, наподобяващ топовни гърмежи. Вратата, през която бях минал, се отвори и от нея се подаде Джансън. В ръката си държеше пистолет. Хвърлих се към най-близката врата, отворих я и нахълтах вътре.

Отекнаха още топовни гърмежи.

Зад гърба ми изтрещя пистолетен изстрел. Куршумът рикошира със звън от металната врата, през която току-що бях влязъл, докато тя се затваряше зад гърба ми. От нея малко мостче отвеждаше до палубата на древен галеон с платна. Музиката се усили. Източникът на гърмежите се изясни: корабните оръдия стреляха по посетителите, които преминаваха с лодки от другата страна. От крепостта на отсрещния бряг други оръдия отвръщаха на огъня. След всеки изстрел от дулата им проблясваха огнени езици. Експлозии под водата изхвърляха мощни струи високо във въздуха, маркирайки попаденията на гюлетата. Струи хладен въздух имитираха морски бриз. Механични кукли на борда на кораба размахваха саби и други древни оръжия. Изход нямаше.

Приближих се до парапета и погледнах надолу. Имаше само вода.

Вратата зад мен се отвори.

Стрелнах се вдясно и се скрих зад една каюта, която се издигаше над палубата. Надникнах иззад ъгъла и видях Джансън, който пристъпваше по мостчето към кораба с изваден пистолет. Изчаках, докато не се изравни с мен, после се нахвърлих върху него и избих с ритник пистолета от ръката му. Той се обърна и дръпна назад ръката си със свит юмрук, но преди да бе успял да ме удари, аз забих чело в гръдния му кош. Двамата се стоварихме на палубата и се затъркаляхме между човешките фигури, сложени с лице към водата. По палубата се кръстосваха кабели, невидими за хората в лодките, но аз ги забелязах и се запитах колко ли волта текат по тях.

Претърколихме се още веднъж и аз оттласнах Джансън от себе си. Той скочи на крака. Отекна нов оръдеен залп.

Изправих се.

Той ме подканваше с разперени пръсти да се приближа до него.

— Само толкова ли можеш, Малоун?

Беше застанал близо до парапета, до капитана на кораба, който подаваше команда за пореден залп по лодките долу във водата. Реших да се отзова на подканването му и се нахвърлих върху него, като забих рамо в гърдите му. От инерцията ми и двамата залитнахме към парапета.

И паднахме надолу.

Оръдейните дула се подаваха от амбразурите си, готови за следващия залп. Джансън се просна върху едно от тях. В следващия миг оръдието „гръмна“. Това не беше просто звуков ефект. Истински пламъци, вероятно подхранвани с пропан-бутан, избликнаха от дулото.

Джансън изкрещя от болка. Тялото му ме закри от пламъка, но ръцете ми се поопърлиха. Ние отскочихме от дулото и паднахме във водата. Аз охлабих хватката. Водата беше студена и стигаше едва до гърдите ни. Джансън се изправи на крака и се хвърли върху гърба ми, като ме стисна с ключ около шията. На метър и нещо от нас премина лодка, пълна с туристи.

Натискът върху гръкляна ми се усилваше. Той ме душеше. Аз забих лакът в ребрата му — там, където го бяха близнали пламъците от оръдието, — като се надявах мястото да е чувствително и да го заболи.

Както и стана. Той се сгърчи от болка. И охлаби достатъчно хватката, за да се измъкна и да го отблъсна от себе си. Но Джансън не се даваше лесно. Той се оттласна с крака от бетонното дъно на басейна и се нахвърли върху мен. Човекът беше с двайсет и няколко години по-възрастен от мен, но умееше да се бие. Хората в лодката ни гледаха като хипнотизирани.

Проблеснаха светкавици.

За тях ние бяхме вълнуващо допълнение към шоуто. Джансън се опита да ме удари с юмрук в лицето, но аз блокирах и на свой ред стоварих едно кроше в челюстта му, с което само го разярих. Вече бях усетил металните релси под водата, вероятно поставени там, за да направляват лодките с туристи по фиксиран маршрут през атракцията. На това място те се доближаваха плътно до галеона за оръдейния обстрел, после завиваха към отсрещната страна на басейна, където се издигаше фалшивата крепост.

Джансън не се отказваше. Продължаваше да се нахвърля върху мен. В залата се появи нова лодка с туристи.

Сега, когато поглеждам назад във времето, не съм напълно сигурен какво точно се случи, но нещо в мен прещрака. До този момент от живота си никога не бях причинява умишлено вреда. Но пък дотогава аз не бях нищо повече от капитан във флота и юрист във Военния съд. За двата дни, откакто бях произведен в специален агент към Министерството на правосъдието, непрекъснато разни хора се бяха опитвали да ми навредят по една или друга причина.

Време бе да кажа: стига.

Скочих върху Джансън и го стиснах за гърлото. Той вдигна ръце, за да ме отблъсне от себе си. Ритнах го с коляно в корема; водата смекчи донякъде удара, но все пак успях вложа в него достатъчно сила, за да го усети. Той се съпротивляваше и двамата паднахме във водата.

Бях обърнат с лице към поредната лодка, която вече се задаваше към нас. Всички на борда й бяха приковали погледи в нас. Механичният капитан на кораба продължаваше да крещи команди на артилеристите си да стрелят по всичко, което се движи.

А те това и правеха.

От корпуса на кораба изригнаха нови огнени езици и протътнаха топовни гърмежи. От водата на няколко метра от нас избликнаха гейзери, вероятно предизвикани от сгъстен въздух. С крака си напипвах металните релси. Лодката се приближаваше неумолимо. Реших да се възползвам от присъствието й.

Беше вече на три метра.

Джансън ме гледаше с ярост. Бе дошъл, за да ме убие. Никакво съмнение.

Метър и половина.

Аз все още го стисках за гърлото, което ми позволи да подбера точно момента, в който да го наведа вляво, така че носът на лодката да се забие в тила му. Чу се глух удар.

Хората от лодката ни наблюдаваха, изпаднали в шок. Някаква жена изпищя.

Аз дръпнах Джансън от пътя на лодката и го пуснах. Тялото му изплува безжизнено на повърхността.

Лодката отмина.

Хората на кърмата извиваха шии и ни зяпаха потресени. Оставих Джансън във водата. Вече не беше мой проблем. Докато прегазих басейна към отсрещната страна, се бяха появили още лодки. Излязох на сушата и се озовах на градски площад; някакво нещастно същество бе попаднало в лапите на механизирани кукли, които го топяха с въже в един кладенец, за да им каже къде е скрито градското съкровище. Скрих се зад кладенеца и забелязах, че макар да изглежда масивен, е от стиропор, боядисан така, че да прилича на камък. Но поне ме закриваше от лодките.

Дишах накъсано. С усилие на волята успях да се успокоя.

Първата група хора, които ни бяха видели с Джансън да падаме от галеона във водата, сигурно вече бяха сигнализирали за проблема в края на обиколката си. Всеки момент щеше да пристигне охраната, за да разследва случая. Но дотогава сигурно разполагах с още няколко минути, а определено не ми се искаше да бъда арестуван. Затова се затичах към макетите на сгради, оформящи декора, с надеждата да открия изход от този фалшив град. Музиката не преставаше и думите на песента почваха да ми действат на нервите: „Йо-хо-хо и бутилка ром!“.

Преминах през отворената сводеста порта и видях металната врата на изхода, подобна на онази, през която се бях озовал на галеона. Дишането ми се беше успокоило. От дрехите ми капеше вода. Излязох от „Карибски пирати“ и се оказах в поредния безличен коридор. На метър-два вдясно от мен имаше стълбище, което се изкачваше нагоре. Чудех се накъде да поема, когато отляво се чу шум. Иззад ъгъла се подаде човешка фигура.

Оливър.

Той ме видя и бръкна под сакото си. Знаех какво следва. Би било глупаво да се обърна с гръб към него и да побягна по коридора. Той щеше просто да ме застреля. Вместо това с два скока стигнах до стълбището и се заизкачвах. Скоро стигнах до площадка, където стъпалата завиваха под прав ъгъл встрани. Продължих да се изкачвам, докато не се озовах над тавана на залата, в обширно пространство, заобиколено от четири страни с тесни метални пътечки. Във всички посоки се кръстосваха електрически кабели, тръби и въздуховоди. Всичко беше открито, а двете срещуположни страни на помещението бяха свързани с подвижен мост, който се плъзгаше по релси в двата си края. Отдолу никой не можеше да ме види. Музиката се чуваше, леко приглушена от звукоизолиращата материя на тавана. Можех да мина по моста до отсрещния край на помещението, но ако в този момент се появеше Оливър, щях да бъда лесна мишена. Но понеже мислех в движение, реших, че нямам друг избор.

Затичах се към другия край.

Адреналинът във вените ми кипеше, страхът бе изострил докрай сетивата ми. Но към него се добавяше и едно странно вълнение, едно сладко опиянение от опасността, което сега ми действаше като афродизиак, но с времето щях да намразя.

Бях стигнал до средата на подвижния мост, когато чух зад гърба си:

— Малоун!

Спрях на място и се обърнах.

— Ти се оказа голям инат — каза Оливър, като ме държеше на мушка.

— Йо-хо-хо, пиратският живот е за мен!

— Мислиш, че това е шега, а? — Той стъпи върху моста. — Видя на какво е способен Валдес. Застреля онзи младеж, без да му мигне окото.

— Забелязах също, че ти не се опита да го обезвредиш, нито го арестува после.

— Къде е Джансън? — попита той.

— Предполагам, че е мъртъв.

— Като за първа мисия май не се справяш зле.

Беше застанал на няколко метра от мен. Аз бях изминал около три четвърти от дължината на подвижния мост и се бях спрял пред нещо като командно табло, монтирано на малка платформа.

Един бърз поглед към бутоните ми показа, че вероятно с тях се командваше движението на моста напред-назад.

— Имал съм много агенти като теб. Млади петлета, готови на всичко, за да се разпишат в историята.

— Като Джансън.

— Именно. Джим винаги е държал да ми угоди. Беше добър изпълнител обаче.

Казах си, че единствената причина още да не ме е застрелял са папките и монетата. Той държеше да има и двете. А само аз знаех къде са. И тъй като бяхме останали насаме, реших да го попитам:

— Защо убихте Кинг?

— Хувър даде нареждането. Не аз. Аз просто изпълних онова, което искаше старецът. Валдес беше готов да помага, а Рей трябваше да изчезне в Родезия.

— Където е щял да бъде ликвидиран.

— Определено. Беше му казано, че ще си получи парите, когато пристигне в Африка.

— Защото, ако му платяхте преди това и бъдеше заловен, щеше да мирише на заговор.

— Точно така. Валдес вече беше там и го чакаше. Впоследствие трупът му щеше да бъде върнат във Вашингтон. ФБР открива и обезврежда убиеца. И Хувър щеше отново да е герой.

— Само че не стана, а?

— В крайна сметка стана. У Рей не бяха открити никакви пари. Нищо, което да сочи към когото и да било освен към него самия. Хувър си приписа заслугите за залавянето му. След което нарцисистът в Рей проговори и избълва такива лъжи, че никой не го приемаше сериозно.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Хувър е ненавиждал Движението за граждански права. Смятал го е за комунистически заговор. Но в действителност той е бил чисто и просто един расист. Искал е чернокожите да си знаят мястото. При това е имал достатъчно силна интуиция, за да си дава сметка, че ако Движението прибегне към насилие, цялата страна ще настоява да му се сложи край. Белите, които подкрепяли Кинг, щели да го изоставят. Щели да избухнат размирици, носещи смърт и разрушения. Ненасилието било това, което придавало убедителност на Кинг. Снимките на бели селяндури, заплюващи мирни чернокожи, седнали да обядват в някоя закусвалня, не били от полза за привържениците на расовата сегрегация. Ако не се отклонял от поетия курс, Кинг в крайна сметка щял да доведе делото си докрай.

— След смъртта на Кинг наистина имаше размирици. Войнстващите активисти се опитаха да сменят курса. Но наследството на Кинг се оказа по-силно, отколкото си беше мислил Хувър. Движението за граждански права продължи да се развива точно както Кинг бе искал. И все пак, след като него вече го нямаше, ние контролирахме по-изкъсо нещата. Кинг от доста време ни създаваше главоболия. И двамата братя Кенеди вземаха неговата страна срещу Хувър. Джон дори го беше предупредил, че го подслушваме. След като се отървахме от Кинг, нещата станаха по-лесни.

Погледът му беше напрегнат, мускулчетата около очите му — изопнати, бузите му — червени. Не спирах да си напомням, че този човек беше търговец на мъка и нещастие. Колко ли трябваше да е внимателен човек, за да не се оплете в собствените си лъжи? Години наред Оливър се бе къпал във власт, уверен в собственото си всемогъщество и непогрешимост. А сега се бе докарал дотам да бяга като подплашен заек, целият му живот да зависи от някакъв побъркан кубински шпионин и един новобранец от Министерството на правосъдието.

— Всичко щеше да си остане погребано, ако не бяха Валдес и Фостър.

— Искам Валдес да се махне от тук, но той няма да си тръгне без монетата.

Пистолетът оставаше насочен към мен. Междувременно бях успял да хвърля няколко бързи погледа към командното табло и да различа превключвателите, които задействаха подвижния мост. Намирахме се в центъра на сградата, от двете ни страни имаше по двайсет и пет метра празно пространство, а мостът беше предвиден да покрива цялата му дължина. Този човек бе прекарал живота си в ограничаване на щети от проблеми. Оглавявал бе КОНТРАПРО — една от най-корумпираните организации, някога създадени от американското правителство. Беше определено неморален. Но имаше едно нещо, което Оливър не знаеше: Брус Лейл го беше издал. Бях чул касетата. Единственото, което оставаше да направя, бе да остана жив и щях да победя този мъж, Джансън и Фостър с нокаут.

— Къде са папките? — попита той.

— У Фостър.

Който, с малко късмет, все още се криеше в гарата до главната порта на парка.

Подвижното мостче приличаше на дантела от алуминиеви елементи с множество отвори между тях. Поглеждах надолу, сякаш оценявах ситуацията, но всъщност повече ме интересуваше командното табло вляво от мен. На него имаше червен, оранжев и зелен бутон. Реших, че червеният е опасно да се пипа. Оранжевият и зеленият щяха да свършат работа.

— Сега ще ме заведеш при него — каза Оливър.

Кимнах. В този момент лявата ми ръка се стрелна към таблото и дланта ми се стовари върху двата бутона. Чу се шум от електромотори и подвижният мост бързо тръгна вляво, после едната му страна хлътна надолу спрямо другата и тогава си дадох сметка, че с бутоните се командваше страничното му движение, както и височината му над пода; мостчето можеше да променя положението си в пространството в зависимост от нуждите на оператора.

Оливър вдигна ръце във въздуха, за да запази равновесие, но мостчето от водоравно се беше наклонило под ъгъл около трийсет и пет градуса. Сграбчих с две ръце командното табло, колкото да се хвана за нещо. Оливър разполагаше за опора само с ниския парапет на моста. Посегнах отново към бутоните, за да спра движението, но за Оливър вече беше късно. Той се преметна през парапета и падна върху звукоизолирания таван, който се продъни под тежестта му, и той пропадна още десетина метра по-надолу. За разлика от Джансън не улучи басейна, а се стовари върху бетонната повърхност на пиратския остров.

Около него бързо се образува тъмна локва кръв.

Прогоних лошите мисли от главата си и започнах да натискам бутоните, докато мостчето не спря на десетина метра от мястото, където се бях качил на него. С помощта на оранжевия бутон го върнах в хоризонтално положение. Време беше да се махам от тук, и то бързо. Откъм лодките долу се чуваха уплашени викове.

А проклетата музика не млъкваше.

Една нова мисъл прониза съзнанието ми. За онази магнетофонна ролка, която Оливър ми бе показал. Трябваше да я прибера.

По мостчето стигнах до металната пътека от другата страна на сградата. Видях изхода и бързо слязох надолу по едно стълбище, идентично на това, по което се бях качил. Бях забъркал ужасна каша, която щеше да ми е трудно да оправдая пред Стефани Нел, особено след бунта ми в Стюарт. Слязох на равнището на земята и попаднах в друг служебен коридор, който водеше само в една посока — навътре към центъра на атракцията, като след петнайсетина метра стигаше до две врати, вляво и вдясно.

Посегнах към бравата на по-близката врата и я отворих. Тя извеждаше към друга част от макета на град, където механични кукли се продаваха на търг. Докато се провирах между женските фигури, реших, че щом открия ролката, ще се метна в някоя от лодките и ще стигна до изхода, преструвайки се на посетител. Надявах се да се измъкна, преди някой от пътниците да успее да ме издаде.

Трупът на Оливър лежеше на няколко метра пред мен.

Проврях се между куклите и изтичах при него, като се преструвах, че проверявам дали е жив; дори го опипах за пулс. Хората от лодките ме гледаха.

— Умрял ли е? — извика някой.

Престорих се, че не съм чул въпроса, бръкнах в панталона му, напипах ролката и я пъхнах в джоба си.

Време беше да се махам от тук.

— Да, мъртъв е — извиках в отговор и се приготвих да скоча в лодката.

Нещо се блъсна с все сили в десния ми хълбок.

В момента, когато се проснах на бетонния под, си дадох сметка, че Джансън бе възкръснал. Падайки надолу, бяхме съборили две от куклите, вързани една за друга с въже. Роботизираните женски фигури се бяха откъртили от основите си и сред дъжд от електрически искри бяха паднали във водата, отнасяйки със себе си и една коза робот. Ние се претърколихме надолу през две-три бетонни стъпала. Джансън ме стискаше в ръцете си и когато се спряхме на място, успя да се окаже отгоре; тогава ме пусна, за да стовари юмрук в челюстта ми.

Заболя ме.

Явно Джансън беше оживял след предишната ни среща и бе видял падането на Оливър, завършило със смъртта му. Сигурно беше пресякъл басейна по моста. Беше адски як за мъж, преминал шейсетте. Аз го отхвърлих от себе си и скочих на крака. Но на него не му трябваше много време, за да се изправи. В дясната му ръка се появи пистолет. Аз го избих с ритник. Зад нас търговецът продължаваше да хвали с механичен глас стоката си. Надписът прокламираше:

Джансън повдигна едно от буретата, служещи за декор на пристана, и го метна по мен. Дръпнах се встрани и импровизираният му снаряд отскочи от бетона, помитайки още една от механичните фигури. Пистолетът беше паднал до левия ми крак; забелязах, че и той се оглежда за него. Минаваха още лодки; на това място басейнът се стесняваше и двата му бряга бяха свързани с мост, украсен с фигури на животни и герои от филми, след който лодките преминаваха в съседната сграда. Всеки момент трябваше да се появят служители на парка или охраната. Не исках да ме сварят тук. Трябваше да се оправям с Колийн и баща й. Джансън сигурно също не желаеше да завърши деня в ареста.

— Ще те убия! — каза през зъби той.

Вярвах му. Лицето му беше побеляло, с оголени зъби и смръщени вежди. Дебнехме се, приведени напред, пристъпвахме от крак на крак, въртейки се в кръг като боксьори, които чакат удобния момент да атакуват. Лявата му ръка беше свита в юмрук и дръпната назад, готова да удари. Аз го изпреварих с право кроше в челюстта, което го накара да залитне назад и да се закрепи на пети. Преди да се бях възползвал от мига, той ме атакува с левия си юмрук, но аз избягнах удара и му нанесох един мощен ъпъркът в стомаха.

Той залитна назад.

Задаваха се още лодки с туристи. Джансън се хвърли напред и замахна с лявата ръка, но едва закачи бузата ми, докато десният му юмрук се заби в ребрата ми. Аз го контрирах с десен прав в лицето с кокалчетата на ръката. От местата, където двете механични фигури бяха откъснати от основите им, продължаваха да се сипят искри. Човек би си помислил, че тези неща работят на ток с ниско напрежение, но очевидно това не беше така. Казах си, че трябва да внимавам с откритите жици, особено след като Джансън се опитваше да ме избута към тях.

Огледах се за пистолета. И го видях на около два метра встрани.

— Никога няма да стигнеш до него — каза ми Джансън.

Той замахна с дясната ръка, но не улучи. Успях да го хвана за юмрука, докато със свободната си ръка го ударих в бъбрека. Той се отскубна и изтича до една от механичните кукли, която стискаше в ръката си вила за сено.

Истинска, не макет. Някой си бе казал, че едно автентично сечиво би стояло добре като реквизит за сцената.

Той замахна с шиповете към корема ми. Издебнах удобен момент и му светнах един прав в окото. Изпаднал в ярост, той стисна вилата в двете си ръце и я размаха, опитвайки се да ме наръга слепешком. Аз се дръпнах назад, за да избягна свистящите във въздуха метални остриета. Той залиташе, вероятно зашеметен от удара. От едната му ноздра шуртеше кръв. Първата вълна посетители на атракцията сигурно бяха стигнали до изхода и вече сигнализираха на персонала за случващото се вътре.

На това трябваше да се сложи край. Веднага.

Но изведнъж Джансън сякаш събра сили.

— Всичко свърши — заявих аз.

— Ти ли ще ми кажеш? Ти си никой! — изригна той. — Ние дадохме живота си за тази страна.

— Ти го уби — казах аз.

— Изпълнявах заповеди — изрева той. — Вършех си работата!

Внезапната му трансформация от „патриот“ в „лоялен служител“ издаваше паника. Тази мисия, започнала като рутинна операция по издирване и елиминиране, се бе превърнала в битка за собствената му кожа. И как иначе? Валдес бе стеснил избора му с решението си да застреля Нейт Пери. Оливър беше мъртъв. Един господ знаеше къде се намираше Валдес в момента. Джансън беше последният оцелял.

Аз си припомнях обучението по ръкопашен бой от офицерската школа.

Дръж устата затворена, мускулите на шията и долната челюст стегнати. Пази корема. Внимавай как удряш другия в лицето, особено в челото. Можеш да счупиш кост на собствената си ръка.

Но никога досега не бях успявал да спазвам тези правила.

Той престана да размахва вилата. Сграбчих го за дясната ръка под мишницата и забих юмрук в стомаха му. След което го цапардосах с чело в лицето. Черепите ни се сблъскаха с пукот.

Видях искри, после мрак. Мозъкът ми даваше заето.

Бях застанал до края на фалшивия кей, като се мъчех да пазя равновесие. Джансън също имаше проблеми с това. Той залитна назад, все така стиснал в ръка вилата, размахващ свободната си ръка, за да се бори с шемета. С мъка стоеше на крака. Струята кръв от носа му се беше засилила. От дясната ми страна имаше три декоративни бурета. Прогоних мъглата от очите си, посегнах към най-близкото и го запратих по него. Той вдигна вилата, за да се предпази, но бурето беше от масивно дърво и го улучи в гръдния кош, събаряйки го по гръб. Той се строполи на циментовата настилка сред механичните човешки фигури, точно върху мястото, откъдето бяха откъртени двете.

Избухна гейзер от искри. Той изкрещя.

Разбрах какво става. Оголените жици бяха влезли в контакт с мокрите му дрехи. Бурето го притискаше към пода. Цялото му тяло се затресе, ръцете му се разпериха встрани. Крясъците му преминаха в предсмъртен писък, после утихнаха.

Той остана да лежи неподвижно, замлъкнал завинаги.

Аз стоях и го гледах.

Нова лодка се приближаваше по водата.

— Ей, ти! Не мърдай!

Обърнах се и на отсрещния бряг видях трима мъже с униформи, които тичаха към моста, за да дойдат при мен.

Вдигнах пистолета от бетонния под, побягнах по кея към сградата и намерих металната врата, през която бях влязъл. Свих наляво по един дълъг прав коридор. Охраната можеше лесно да ме открие тук, затова тръгнах нагоре по стълбите към служебната зона. Преминах по подвижния мост до отсрещната страна, после слязох надолу, като се оглеждах, за да се убедя, че е чисто. Не видях никого, затова завих надясно и тичешком стигнах до края на коридора, откъдето една врата водеше към осветения главен вход на атракцията.

Дръпнах я и надникнах навън. Охраната евакуираше хората от сградата. Някой крещеше, че атракцията е временно затворена. Бяха издигнати заграждения, каквито се слагат по летищата, за да насочват пътниците на зигзаг към гишетата за паспортна проверка, само че този път отвеждаха в права линия към изхода. Аз пъхнах пистолета в колана отзад на кръста, проврях се под една от прибиращите се найлонови ленти и се смесих с тълпата, която се блъскаше към откритото пространство на „Земята на приключенията“.

Бях успял да се измъкна.

Едва сега започвах да си давам сметка за случилото се. Двама души бяха загинали, след като се бяха опитвали да ме убият. В единия си джоб все така носех монетата, а в другия — мобилния телефон на Нейт, макар че след падането във водата се съмнявах, че още работи. Бях и въоръжен, което ми носеше известно успокоение, макар и не много.

Реших да тръгна да търся Фостър, който трябваше да ме чака на гарата при главния вход. Но едва ли беше много умно да отида до там през откритото пространство на парка.

След като излязох от сградата с пиратите и застанах зад няколко дървета, дочух бучене на двигател и се сетих, че железопътната линия минава съвсем наблизо. Някъде в гънките на мозъка ми беше останал спомен, че влакът обикаля целия периметър на парка, като дава възможност на посетителите да се прехвърлят от атракция на атракция, без да ходят пеша.

Видях една паркова служителка да упътва група туристи и я питах как да стигна до най-близката спирка. Тя ме насочи към „Земята на Дивия запад“, където пристигнах точно когато влакът забавяше ход на влизане в гарата. Скочих в открития вагон и с него обиколих целия парк, като на няколко пъти спирахме, за да се качат още пътници. С всяка изминала минута се отдалечавах от „Карибски пирати“, което само по себе си беше хубаво нещо.

Дъждът почти беше спрял, облаците мързеливо се разсейваха.

Право напред вече се виждаше гарата над Главната улица, откъдето бях тръгнал. Слязох от влака и излязох на покритата тераса, от която се виждаше градският площад. По пейките бяха насядали хора. Но от Фостър нямаше и следа.

Вместо това, седнал сам на една пейка, видях Хуан Лопес Валдес, разперил ръце встрани върху облегалката, сякаш ме подканваше да скоча в обятията му.

— Очаквах те — каза той, като ми направи знак да отида при него.

Пристъпих към пейката и седнах. И двамата гледахме право напред, в дъждовната нощ.

— Оливър и Джансън? — попита тихо той.

— Мъртви.

— Ти ли ги уби?

— Помогнах им да умрат.

— Да убиеш двама агенти на ФБР… Какво ще кажат началниците ти?

— Какво казаха твоите, когато свърши онова, което свърши?

Кратко мълчание потвърди, че той знае точно какво имам предвид.

— Казаха ми „браво“. Лично Хувър, между другото.

— Странно.

— Меко казано. Но той лично поиска да говори с мен.

Чаках го да продължи.

— Оливър ме отведе в дома на Хувър посред нощ. Какво странно жилище! Всички стаи бяха натъпкани с разни вехтории. Нямаше къде да се стъпи! Отдолу килим, отгоре килим, винаги съм се чудил защо ги постилат един върху друг. Навсякъде рамкирани снимки, маслени картини, карикатури, гравюри, дори бюстове, и всичките на Хувър. Беше построил храм на себе си. И аз бях застанал насред всичко това.

Адвокатът в мен не се стърпя да попита:

— Какво искаше?

— Оценката ми за Ерик Голт, както го знаехме тогава. Това се случи три месеца преди убийството, някъде в края на януари шейсет и осма. Аз му казах, че Голт може да свърши работата, а ако се стигне дотам, да поеме и вината.

Чувствах се някак странно да обсъждам това с него, но работата ми беше да събирам информация.

— А каза ли ти защо иска Кинг да умре?

— Бръщолевеше нещо за комунизма, как Кинг работел за руснаците, а Москва се опитвала да събори правителството на САЩ. Аз го слушах със съзнанието, че всичко това е лъжа. Нещо, което си повтаряше сам като оправдание за постъпките си. Той уби Кинг, защото можеше да го направи. Мразеше промяната и смяташе гражданските права за заплаха. Особено ненавиждаше, както обичаше да ги нарича, разни „нафукани чернилки, дето не си знаят мястото“.

— Той лично ли разпореди убийството?

— Аз го накарах. Погледнах го в очите и му казах, че чакам от него да го каже с думи. Ако ли не, да си търси друг начин.

— Оливър беше ли там?

— Не в стаята. Отвън. Двамата с Хувър разговаряхме сами, което беше единственият начин да го накарам да си признае. Цял час слушах речите му. Той обичаше да говори. Но в крайна сметка аз исках само да чуя въпросните думи.

Аз чаках.

— Накрая ми каза да го убия.

Затворих очи и потръпнах от току-що чутото. Ако не бяха папките, които бях прочел, признанията на Оливър и Джансън и касетата на Брус Лейл, щях да си помисля, че имам насреща си психопат. Но знаех, че Валдес казва истината.

— Той ми нареди да организирам убийството, после да се погрижа Рей да умре, така че трупът му да поеме вината.

— Сигурно си даваш сметка, че с нищо не си по-добър от него.

— За разлика от директора аз никога не съм се правил на нещо, което не съм.

— Нямаше нужда да убиваш Нейт Пери.

— Това ми се стори единственият начин да привлека вниманието ти. Нека да бъдем честни един с друг: ти нямаше никакво намерение да ми дадеш доброволно каквото и да било. Искаше да задържиш всичко за себе си, за да се докараш пред началниците.

— Защо не застреля мен вместо Нейт?

— Оливър нямаше да се зарадва особено. Той държеше на тези папки. А пък на мен ми трябваше помощта му, за да напусна страната. — Валдес помълча, после добави: — Но нещата се промениха, нали? Това вече не е възможно, а и монетата ми е още у теб.

— Къде са Колийн и баща й?

— Моят човек е открил Фостър да те чака тук. Сега и двамата са мои.

— Аз ще те очистя.

Той се позасмя и премести ръката си от облегалката на пейката върху раменете ми.

— Амиго, ако не се върна точно след десет минути, и бащата, и дъщерята ще получат по един куршум в черепа.

В далечината се чуваха сирени. Местната полиция се събираше на местопрестъплението на едно двойно убийство в Дисни Уърлд. Това означаваше достатъчно подкрепления, за да неутрализирам този мъж. Но не и през следващите десет минути.

Прецених нивото на заплаха в думите му и заключих, че е високо. Убивайки Нейт, той ми бе демонстрирал, че е готов на всичко. Броят на хората, способни да потвърдят истинността на записа, който все още притежавах, намаляваше непрекъснато. Лейл беше изчезнал. Оливър и Джансън бяха мъртви. Оставаха двама: Фостър и човекът до мен. Подбудителят на убийството и човекът, който го бе организирал.

— Девет минути — каза той.

Аз не реагирах. Пистолетът, който ме подпираше отзад на кръста, ми даваше кураж.

— Преди няколко години — каза тихо той — в Хавана ми бяха наредили да ликвидирам един човек. Кастро също обича да убива хора. Платиха ми щедро, като изискването бе убийството да бъде извършено публично, пред очите на всички, при това без да оставям следи. И така, един ден аз го проследих до едно улично пазарче. Той се помота около сергиите, заговори няколко продавачи, купи си плодове и зеленчуци. След като приключи, сви в един тесен пасаж, свързващ две оживени търговски улици. Аз го причаках в един вход. Докато минаваше покрай мен с торбите в ръце, му прерязах гърлото. Едно замахване с ножа. Бързо, дълбоко, безшумно. Той се удави в собствената си кръв там, върху паважа.

Погледнах надясно. В отворената му длан лежеше сгъваем нож, затворен за момента; очевидно го бе стискал през цялото време.

— Виждаш ли? Вече можеше да си умрял.

В очите му се четеше животинска кръвожадност. Седяхме в края на покритата тераса, всички останали пейки се падаха вляво от нас, така че никой не виждаше ножа.

— Седем минути — каза той. — Бях напълно сериозен, когато ти казах колко време имаш, а моят човек няма да посмее да не изпълни заповедта ми. Знае каква е цената за неподчинение.

Аз скочих от пейката.

— Да вървим.

Той също се изправи.

— Предлагам да побързаме. Не е наблизо, а времето изтича.

За разстоянието беше прав.

Минахме по познатия маршрут по Главната улица, после завихме надясно и покрай „Земята на бъдещето“ се насочихме към задната част на парка, където един участък беше ограден заради строителни работи. Високата два и половина метра дървена ограда беше изрисувана с герои на Дисни. Валдес се насочи към една врата в оградата, която се заключваше с обикновена ключалка.

— Много лесно я отворих — каза той.

Минахме през вратата и той я притвори зад нас.

Разбирах дилемата му. Той би предпочел да си тръгне от тук с Колийн и Фостър. Но това щеше да се окаже проблем. Колийн бе дошла доброволно. Съмнително бе, че ще си тръгне по същия начин. А Фостър се бе съгласил да съдейства единствено в името на нейната безопасност. Освен това нямаше да е лесно да се излезе от Вълшебното царство. Това можеше да стане само с автобус, лодка или с железница, всичките претъпкани с хора, а за пеша разстоянията бяха огромни. Твърде много неща можеха да се объркат, затова той бе предпочел да направим размяната в очертанията на парка.

Огледах се наоколо. Явно строяха някаква нова атракция. Купища тухли и метална мрежа бяха оформени във вид на големи обли камъни, струпани един върху друг, и очакваха да бъдат залети с бетон. До една от недоиззиданите стени беше опряна стълба. Тавани нямаше. Отвън проникваше размита светлина от лампите на парка. Всичко беше мокро от дъжда. Колийн седеше върху мокрия цимент, с гръб към недовършената стена; ръцете й бяха вързани на гърба. Вляво от нея в същата поза беше Фостър. Един от мъжете от гумената лодка на Драй Тортугас ги пазеше с пистолет. Краката на Колийн и баща й бяха свободни, но устите им бяха залепени с широко тиксо. Двата жълти плика, които бях оставил при Фостър, лежаха в скута му.

Валдес взе пистолета на мъжа и го отпрати.

— Сега сме само ние. Оливър и Джансън са мъртви — каза Валдес, като размаха пистолета пред лицето на Фостър. — Останахме ти и аз.

Съмнявах се, че Фостър ще каже нещо за записа, който бе изслушал по пътя насам. Това бе последното нещо, което би желал Колийн да научи, а пък Валдес нямаше представа за съществуването на касетата. Аз я бях оставил в пикапа, заключен сред милион други коли на гигантския паркинг.

— За начало — продължи Валдес — ми дай пистолета си.

Гледаше към мен. Аз се поколебах. Той насочи оръжието към Колийн.

— Сигурно разбираш на какво съм способен.

Естествено. Посегнах зад гърба си и напипах пистолета.

— Подай ми го, като го държиш за цевта.

Изпълних нареждането му. Той пое оръжието от ръката ми и го запрати сред купищата строителни отпадъци.

— Цялата ситуация се усложни ненужно — каза той. — Исках една проста размяна. А вместо това получих купчина неприятности.

Чувството ми за хумор беше притъпено.

— Ти си един долен убиец.

— Точно така. Но много хора са ползвали услугите ми. Включително и твоето правителство.

Погледнах към Колийн. Докато Валдес бе насочил вниманието си към мен, забелязах, че мускулите на ръцете й са напрегнати, а раменете й се движат. Опитваше се да се освободи от въжетата, без да привлича внимание, и вероятно успяваше. Очите й ми казваха да не спирам да му говоря.

— Никога ли не си искал да си припишеш заслуги? — питах го аз.

— Моето его няма нужда от такива стимули. Предпочитам пари в брой.

— В Сейнт Огъстин ни беше казал, че си чел всичките книги на Рей. Ти си го открил. Ти си го вербувал. Ти си го насърчавал. И той изобщо не се е досещал, че го използваш?

— Идея нямаше. Беше много лесен за манипулиране. Изпълнен с омраза. Както и с нужда да се чувства значим. Просто му липсваше възможност, каквато аз му осигурих. Прочетох книгите му с усмивка. Почти всяка дума в тях беше лъжа. До смъртта си той вършеше точно това, което искахме от него.

Виждах, че Колийн още се опитва да се освободи, като внимава да не движи раменете си.

— Защо просто не го убихте впоследствие, както Руби уби Осуалд?

— Щях да го направя, ако беше стигнал до Африка. Но Хувър не просто искаше да убие Кинг, той държеше да си припише и заслугите за залавянето на убиеца. Лично ми го каза при онази среща в дома му. В такъв случай никой нямало да може да го обвини в лошо отношение към Кинг. Но заловеният трябвало да бъде във вид на труп. За чест на Джак Руби трябва да кажем, че той така и не даде обяснения защо е убил Осуалд, а и скоро след това умря в затвора. За разлика от него Рей живя още дълго, като през цялото време не си затвори устата. За наш късмет, беше патологичен лъжец.

Аз продължавах да му подавам реплики, за да печеля време за Колийн, но ме тревожеше фактът, че все повече се приближаваме към забранените теми. Фостър ме молеше с поглед да не повдигам никакви въпроси за него. Но за мен бе по-важно какво смяташе да направи Валдес. Той едва ли ни бе довел тук, за да си говорим.

Дулото на пистолета в ръката му се премести върху Фостър.

— Дай ми тия пликове.

Студена тръпка премина по гръбнака ми. Пристъпих към Фостър и ги взех.

— Отвори ги.

Разкъсах залепените капачета на пликовете и извадих хартията отвътре. Съдържаха само празни листове.

Той се изсмя.

— Знаех си. Допусках, че няма да носиш такава информация със себе си. Казах го и на Оливър, но той не ми повярва. Значи папките ми са още у теб.

— На сигурно място.

В онази пощенска кутия под наем в магазина за канцеларски консумативи в Гейнсвил, предплатена за шест месеца напред, където никой никога нямаше да ги открие.

— Как възнамеряваше да се споразумееш с Оливър? — попита той.

— Никак.

— Смел си, признавам ти го. Видях как отмъкна оня хидроплан на Драй Тортугас, как ме преметна само тогава! Не ти липсва дързост.

Той ми обърна гръб и отиде при Колийн и Фостър, които седяха един до друг на мокрия цимент. Забелязах, че Колийн престана да се движи и замръзна на място. Валдес коленичи пред Фостър, без да се притеснява, че е с гръб към мен, сякаш ме предизвикваше да предприема нещо. Макар и новобранец, аз не налапах въдицата, изчаквайки по-добра възможност.

Той се пресегна и дръпна тиксото от устата на Фостър.

— Отдавна се каня да те питам нещо. Лично дъщеря ти ме помоли. Какво направи, за да си заслужиш този Двоен орел?

Фостър не отговори. Но погледът на Колийн казваше всичко. Тя също държеше да знае.

Чудех се какъв ли ще е отговорът на Фостър.

— За операция като „Офицерска пешка“ — каза Валдес — Джансън е имал нужда от надеждна и непрекъснато постъпваща информация. Той ми даваше много конкретни указания къде и кога трябва да се намира Рей. Аз го местех насам-натам като фигура по шахматната дъска. Всеки ход беше добре пресметнат, като Кинг винаги, без изключение, се оказваше на мястото. В докладите на Джансън се говореше за доверен източник, който той многократно използвал. Ти ли си бил това?

— Обичах Мартин. Изпитвах към него възхищение, каквото не съм изпитвал към когото и да било. До ден-днешен. За нищо на света не бих го предал.

Слушах думите му, потресен от искреността, с която лъжеше.

— Бях неотлъчно до него по време на шествията — продължи Фостър. — Рамо до рамо променяхме тази страна. Докато ФБР се опитваше да ни унищожи.

Валдес вдигна показалец.

— Но са знаели всяка стъпка на Кинг дни предварително. Рей активно го следеше по мое нареждане от края на март до четвърти април. Знаех точно къде трябва да бъде в Мемфис в шест вечерта. В тоалетната на онази сграда със стаи под наем. С пряка видимост към мотел „Лорейн“. Откъде ли Джансън е можел да знае това?

— Трябвало е да го питаш — отвърна Фостър.

— Питах го. Няколко пъти. Не ми каза.

Направи ми впечатление, че Валдес стои с гръб към мен, продължаваше да ме предизвиква да се хвърля върху него. Или може би ме смяташе за неспособен да го направя? Нищо. Повече ме интересуваше реакцията на Колийн, онова, което би могла да направи. Идеята й да се освободи беше похвална, но аз лично предпочитах координирана атака.

— Какво ти е разправял баща ти? — попита я той.

— Ти така и не отговори на въпроса — каза Колийн на баща си. — Откъде имаш тази монета?

В гласа й различих едновременно гняв и молба. Фостър не отговори. Тя изгледа с омраза Валдес и попита:

— Откъде знаеше, че баща ми я има? В ресторанта не ни отговори.

— Джансън ми каза малко след като ми плати с моята.

Видях изненадата по лицето на Фостър. Валдес също я забеляза.

— Да. Знам за теб от самото начало. Само че не знаех точната ти роля, с какво си заслужил да ти платят с Двоен орел. Неотдавна, когато бях позакъсал за пари, реших да те издиря. — Той посочи Колийн с дулото на пистолета. — А ако ти не ми се беше обадила, така и нямаше да знам, че монетата наистина съществува.

Валдес се изправи и пристъпи обратно към мен.

— Къде е монетата ми? — попита той.

Аз се направих, че не съм чул въпроса.

— Защо не ми отговориш? — възкликна внезапно Колийн.

И двамата с Валдес обърнахме едновременно глави към нея. Тя гледаше втренчено баща си.

— Защо не ми кажеш истината? Ти си служител на Бог. Не е ли важно да си честен с дъщеря си? Откъде имаш тази монета?

Фостър продължаваше да мълчи, опитвайки се да печели време, да избегне нуждата от самопризнание, което щеше да му навреди. Накрая каза:

— Честността е най-важното нещо в живота ми, Колийн. Никога не съм те лъгал.

— Но си работил за ФБР, нали?

— Задачата ми беше да откривам шпиони в „Християнски лидери“. Което и вършех.

Това не беше отговор, но в погледа й прочетох, че се е досетила.

— Но не си казвал на никого какво си открил, нали? И затова са ти плащали. За да си мълчиш за източниците им.

— За това са щели да му платят няколко хиляди долара — намеси се Валдес. — Не и Двоен орел. Баща ти им е свършил много повече работа, за да си го заслужи.

— Малоун — каза Фостър. — Сигурно си знаел, че Оливър и Фостър няма да се задоволят с празни листа. Как смяташе да осъществите сделката с тях?

Разбрах намека. Време беше да сменим темата.

— Не е смятал нищо. Той е млад и жаден за слава. Неговите началници искат тези папки и той възнамерява да им ги достави.

— Изложи всички ни на опасност — каза Фостър. — Особено Колийн.

Беше прав, но аз бях готов да поема този риск. Как точно, не знаех със сигурност. Нещата не се бяха развили, както очаквах, но сега, когато Оливър и Джансън бяха извън играта, можеше да се намери и друг начин да излезем от тук живи. Не бях споменавал нищо за монетата. Валдес нямаше причина да мисли, че е у мен. Време беше да я използвам.

Но преди да успея да играя тази карта, Колийн скочи на крака. Вниманието на Валдес в момента бе насочено към мен, но като усети движение зад гърба си, се обърна. Тя беше бърза и гъвкава и преодоля разстоянието до него за част от секундата. Може би бе усетила, както и аз, че той се кани да убие и трима ни. И защо не? Така нямаше да остави следи, нищо от случилото се през последните два дни, което да сочи към него. Но Валдес беше обигран професионалист. Трениран агент, свикнал да се справя с трудни ситуации. Разбира се, тя беше с трийсет години по-млада от него, но възрастта не бе притъпила рефлексите му.

Той насочи пистолета към нея и стреля.

— Не! — изкрещя Фостър.

Куршумът я улучи право в гърдите.

Аз понечих да се хвърля върху него, но той се обърна с оръжието към мен. Колийн дишаше с мъка. При всяко издишване от устата й бликаше кръв. Вместо гняв погледът й вече изразяваше уплаха. Не можех да направя нищо за, нея, освен да я гледам как умира. Фостър се опита да се изправи на крака, но с вързани на гърба ръце не беше лесно. Тя гледаше към мен; очите й молеха за помощ. После се завъртяха нагоре и тя се просна по лице на цимента.

Лицето на Фостър беше изкривено от шока.

Вниманието на Валдес беше раздвоено между него и Колийн.

В мен изригна такава ярост, каквато не бях изпитвал през живота си. Неконтролируема. Потискаща всякакво чувство за страх, докато съзнанието ми се фокусира в едно-едничко нещо.

В атаката.

Аз се хвърлих върху Валдес.

В момента, в който телата ни се сблъскаха, дясната ми ръка посегна към пистолета му. Валдес реагира на нападението ми след моментно объркване — достатъчно, за да го поваля на земята. Питах се дали някой е чул изстрела и дали са вдигнали парка под тревога. Силните шумове бяха нещо нормално тук, а пък този идваше от строителна площадка.

Двамата се строполихме върху настилката.

Аз стиснах ръката му с пистолета и я ударих няколко пъти в цимента, докато оръжието не отхвръкна встрани. Валдес ме оттласна от себе си, пропълзя и сграбчи от земята парче арматурно желязо. С периферното си зрение видях как Фостър се мъчи да отиде до Колийн, която нито помръдваше, нито издаваше звук. Валдес замахна с металния прът към мен. Аз отстъпвах крачка по крачка назад, избягвайки свистящия връх на желязото, докато накрая не се озовах с гръб до една от стените. Стиснал пръта в две ръце, Валдес го вдигна над главата си, за да го стовари върху мен, но аз избягнах удара.

Като го ритнах в гръдния кош.

Той залитна назад, но запази равновесие и реши просто да запрати желязото по мен. То профуча във въздуха и ме удари в хълбока — за щастие, не с острия си връх, който би могъл да ми причини сериозни наранявания. Макар ударът да беше с тъпото, изпитах адска болка. Паднах на земята.

Валдес побягна.

Наложих си да се изправя на крака.

Мощна вълна адреналин се разля по тялото ми. Болката, която бях изпитвал допреди миг, сякаш изчезна. Знаех, че това е илюзия, но се вкопчих в нея. Притичах до Фостър и освободих ръцете му, пристегнати с широко тиксо.

— Погрижи се за нея — казах му.

Огледах сенките наоколо, докато не открих пистолета до една купчина отпадъци. Наведох се и го грабнах, след което хукнах след Валдес.

Чух как дървената врата, през която бяхме минали, се отвори и после се затръшна. Минах през нея и се озовах обратно в парка; в далечината забелязах Валдес, който се беше смесил с тълпата. Дъждът беше спрял, но топлият въздух беше изпълнен с невидима пара. Хората се радваха на лятната вечер.

Валдес се беше насочил към една въртележка, където пътят се разклоняваше — можеше да тръгне вляво или вдясно. Изключено беше да стрелям по него. Той подмина въртележката и зави вляво към Замъка на Пепеляшка, осветен през нощта в цялото си великолепие. Покрит мост пресичаше извисяващата се нагоре конструкция. Сетих се, че от другата страна се намираше централният площад със статуята на Дисни, откъдето бе започнало всичко. Трупът на Нейт сигурно още беше там, заобиколен от полиция и паркова охрана. Валдес явно също се бе досетил за това, защото зави вдясно и предпочете да остане от отсамната страна на замъка, далече от суматохата оттатък.

Продължавахме да се движим напред, подминавайки разни други атракции.

„Светът е малък“. „Къщата на духовете“. „Залата на президентите“. Бяхме се върнали до „Земята на Дивия запад“, когато той внезапно изчезна в един от покритите мостове, които бях забелязал по-рано, отвеждащи към „Земята на приключенията“.

Аз продължих да тичам напред, на трийсетина метра след него.

Преминах по покрития мост и зърнах Валдес, който се беше насочил към „Разходка в джунглата“ и в този момент влизаше в дървен павилион, наподобяващ нещо като военен преден пост от минали времена, където се беше образувала опашка от чакащи реда си да се включат в обиколката. От другата страна на старинната на вид сграда се виждаха проблясващи светлини и водна повърхност; чуваше се шум от форсирани двигатели на пристигащи и отпътуващи лодки.

Аз ускорих крачка и го последвах в сградата точно в момента, когато той прескочи дървения парапет, след като бе пресякъл заградената с въжета затворена за посетители зона. Аз също се проврях под ограничителното въже, заобиколих бутафорните сандъци с инструменти и изследователско оборудване и продължих по следите му. Когато стигнах до парапета, той вече беше в една от лодките, отпътуващи „нагоре по реката“ за обиколка на атракцията. Над палубата имаше брезентов навес, а над него — надпис с името на лодката: „Найл Нели“. Вляво от мен нова лодка се пълнеше с туристи, а зад нея вече се бе образувала опашка от хора за следващите. Тези съдове едва ли бяха способни да развиват голяма скорост, така че настигането на Валдес с някой от тях не беше вариант. Аз изтичах при един от разпоредителите с тропически костюми.

— Онази лодка, която току-що отпътува — казах му аз. — Как мога да й пресека пътя и да се кача на нея?

Той ми хвърли озадачен поглед, принуждавайки ме да поясня:

— Аз съм федерален агент. Трябва да стигна до онази лодка. Веднага.

Докато тичах насам, аз бях пъхнал пистолета под ризата си и сега се запитах дали не е редно да го използвам като мотивация към думите си. Но човекът схвана по тона ми, че случаят е спешен. Той посочи с ръка към отсрещния бряг на тесния плавателен канал.

— По-нататък реката прави широк завой. Ако минете през тази горичка, ще пресрещнете лодките по маршрута им.

— Има ли начин да се излезе от парка през тази атракция?

— Зад фалшивата джунгла минава служебен път, който води навън. Но трябва да слезете от лодката.

Валдес едва ли знаеше този факт, но би могъл да го открие, след като в даден момент напуснеше лодката. Не можех да допусна да ми избяга.

Тесен кей насочваше лодките към павилиона. В другия му край дървено мостче, широко две педи, отвеждаше към „джунглата“. Аз заобиколих опашката чакащи, стъпих в една от току-що изпразнените лодки, от нея скочих на отсрещния бряг, насочих се към мостчето и по него продължих към гъстата зеленина. Провирайки се през папрати и шубраци, изкачих малък хълм, покрит с високи дървета — по-скоро земен вал, служещ за преграда между двете половини на атракцията. През горичката се чуваше шум от двигатели; лодките ту забързваха, ту забавяха ход.

Превалих билото и заслизах надолу през още папрати и зеленина. Растителността беше най-плътна по краищата, създавайки илюзия за джунгла, докато вътре в горичката имаше много скрити пътеки, водещи в различни посоки, подобно на служебните коридори в пиратския замък. Дочух плисък на вода и гласовете на екскурзоводите, които забавляваха пътниците на лодките по монтираните на борда високоговорители.

Забелязах „Найл Нели“.

В този момент човешко тяло падна с плясък през борда от носа на лодката. Видях, че Валдес е поел управлението и ускорява с форсиран двигател. Но, както бях предположил, тези лодки не бяха способни на голяма скорост. Той като че ли се опитваше да я приближи до брега, но тя явно се движеше по фиксиран маршрут по средата на „реката“, направлявана със скрити релси както в пиратската атракция.

Зад гърба си усетих суматоха. Мъжки гласове крещяха нещо; един каза: „Тръгна нататък!“. Явно охраната бе пристигнала. Може би дори полиция предвид случилото се преди известно време.

След броени секунди щяха да ме открият.

Валдес сякаш си даде сметка, че маневреността на лодката е ограничена. Затова скочи във водата, която му стигаше до гърдите, и прегази до отсрещния бряг на реката, където имаше групичка механизирани животински фигури. В този участък теренът беше гол и открит, но се изкачваше към гористо хълмче. Вероятно от другата му страна се намираше служебният път, за който ми бе казал парковият служител. Валдес щеше да се измъкне оттам, без някой изобщо да усети, докато аз щях да остана блокиран в тъмното между дърветата.

Валдес нямаше представа колко близо до него съм в момента.

Зад себе си чух пукот на клони. Който и да ме търсеше, щеше да ме открие всеки миг.

Валдес излезе от водата и тръгна по склона между механичните лъвове, зебри и жирафи.

Беше на трийсетина метра от мен.

Посегнах към пистолета.

До този момент никога, при никакви обстоятелства, не бях изпитал порив да убия някого. Но сега отчаяно копнеех да сложа край на живота на Хуан Лопес Валдес. Единственото, което ме спираше, бе съзнанието, че е ключов свидетел за съществуването на един дяволски заговор. Една част от мен желаеше смъртта му, докато друга крещеше, че в името на правосъдието съм длъжен да го заловя жив.

— Разпръснете се и го намерете — чух мъжки глас от храстите зад гърба си.

Съвсем наблизо.

Бях застанал встрани от пътеката, до самата вода. Топли ручейчета пот се стичаха по челото ми. Валдес се отърси като куче от водата и пое нагоре по склона към изхода от атракцията.

Аз насочих пистолета, като го стисках с две ръце.

Във флота ме бяха учили как да стрелям. Умението ми да боравя с огнестрелно оръжие бе оценено на над средно. Ако му извиках да спре, моите преследвачи мигновено щяха да ми скочат, да ми отнемат пистолета и Валдес щеше да се измъкне. Можеше да се скрие зад многото механизирани животни на каменистия бряг и да ми избяга.

Но ако не кажех нищо…

Не можех просто да го оставя да си иде тихо в Куба, без да плати цената за това, което бе сторил. Не само заради Кинг. А и заради Колийн и Нейт.

Той се отдалечаваше. Скоро мракът щеше да го погълне. Трябваше да взема решение.

— Ето го, виждам го! — извика някой зад гърба ми.

Направи го!

Аз дръпнах спусъка.

Куршумът се заби в гръбнака на Валдес, който залитна напред от удара. Главата му се обърна назад, търсейки източника на атаката.

Аз стрелях повторно. И после още веднъж. И двата куршума попаднаха на месо.

Валдес се свлече на земята.

Аз свалих оръжието.

— На земята! — изкрещя нервен мъжки глас зад гърба ми. — Веднага! Няма да повтарям.

Предположих, че мъжът е въоръжен, затова пуснах пистолета, подгънах колене и легнах по очи на земята, докато той се нахвърли върху мен и ми постави белезници на ръцете.

Тази история заплашваше да завърши точно както бе започнала.

Преди четирийсет и осем часа.

Които ми се бяха сторили цяла вечност.

Поведоха ме с белезници обратно към строителната площадка; за всяка ръка ме държеше по един униформен. Слава богу, по онова време още не бяха изобретили телефоните с камери, иначе щях още същата вечер да се видя в интернет с обяснителен текст: ОПАСЕН ПРЕСТЪПНИК ЗАЛОВЕН ВЪВ ВЪЛШЕБНОТО ЦАРСТВО. В случая бях принуден да изтърпя само шокираните погледи на родители, които закриваха децата с телата си. Запитах се защо не ме извеждат от парка. Все пак току-що бях застрелял човек.

Хуан Лопес Валдес вече го нямаше.

И слава богу.

Не бих проронил сълза за загубата му. Но това бе първият случай, в който хладнокръвно убивах някого, и нямаше да бъда честен пред себе си, ако кажех, че случилото се не ме засяга. Да, Оливър и Джансън също бяха мъртви. Но аз бях причинил смъртта им при самозащита, в разгара на боя. Докато с Валдес просто дръпнах спусъка. Бях чувал колеги във флота да говорят как са убили някого. Убийството не е проста работа, както много хора си мислят. То разтърсва душата ти. Така и трябва. Понякога си длъжен да го извършиш. Но от това не следва, че е лесно. Много месеци след това щях да размишлявам върху постъпката си, без нито за миг да съжаля за взетото решение, но и без да забравям последиците от него. По-нататък щях да убия още хора. Повече, отколкото си бях мислил, че е възможно. Това беше част от работата ми. Като всеки път щях да разсъждавам върху ползите и вредите, докато не се убедях, че е трябвало да го сторя.

Влязохме обратно в строителния обект.

Трупът на Колийн лежеше на цимента, беше покрит с найлоново платнище. Баща й беше застанал отстрани с един от заместник-шерифите на окръг Ориндж. Те вече сигурно знаеха, че убитата е била една от тях. До края на живота си Колийн бе останала добър полицай, вършейки онова, на което беше обучена. Да действа. Да поема отговорност.

Аз стоях с белезниците. Наоколо бяха разпръснати белите листове хартия, които бях използвал за примамка. Парчето арматурно желязо, насинило хълбока ми, също беше земята. Фостър мълчеше. Изглеждаше зашеметен, с поглед в земята.

— Валдес е мъртъв — казах му аз.

Възрастният мъж вдигна глава и кимна.

Исках да знае, че справедливостта е възтържествувала. Око за око и така нататък. Но това нямаше да съживи Колийн. Не вярвах, че мъката, издълбала бразди в лицето му, ще отмине лесно. Той беше обречен да я носи до края на живота си; чудовищността на онова, което бе извършил преди трийсет и две години, бе дала своите плодове тук, сред смеха и радостното оживление на този парк, който много хора наричаха най-щастливото място на света.

Но единствено тъга изпълваше нощния въздух.

Стефани Нел се беше появила отнякъде с един по-възрастен мъж с униформа със златни звезди на яката. На гърдите си носеше значка, която го идентифицираше като шерифа на окръг Ориндж.

— Свалете му белезниците — каза Стефани.

Шерифът кимна на един от помощниците си и ръцете ми бяха освободени. Тя ми даде знак с ръка да я последвам към другия край на площадката.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. Как ме откри?

— Не беше трудно. По труповете, които оставяш след себе си. Във ФБР не са във възторг. Министърът също. Кажи ми нещо, с което да променя отношението им.

Езикът ме сърбеше да й кажа много неща, но най-напред трябваше да говоря с Фостър. Затова тръгнах към него. Стефани ме последва. Шерифът остана при хората си.

— Господин Фостър — каза тя, — моите съболезнования.

Той не отговори.

— Тя беше добър полицай — каза Фостър след минута.

— Обясних на шерифа всичко, което можах — отвърна Стефани. — Включително това, че случаят е под федерална юрисдикция. Казах му, че тримата сте били натоварени със специална задача от Министерството на правосъдието.

— Последното не е трябвало да му го казвате — промърмори Фостър. — Предпочитам да нямам нищо общо с федералното правителство.

— А не предпочитате ли да пренощувате в ареста? — попита тя. — Петима души са загинали тази нощ.

Той я изгледа враждебно.

— Мен ме е грижа само за двама от загиналите. За дъщеря ми и съпруга й.

Чух и премълчаното в думите му. Обвинението към самия него.

— Какви са тези празни листове хартия, разпилени наоколо? — попита тя.

— Блъф, който не проработи — отвърнах аз.

— Папките още ли са у теб?

Сега бе моментът. Да й кажа ли истината? Да, знаех достатъчно, за да преобърна историята с главата надолу, но Фостър току-що бе загубил най-близките си. Трябваше ли да вгорча още живота му, намесвайки го в убийството на Мартин Лутър Кинг? За такова престъпление нямаше давност; можеше все още да бъде съден и вкаран в затвора. Папките и касетата заедно доказваха участието му извън всякакво съмнение. В един по-късен момент кариерата ми в разузнаването щеше да изобилства с доказателства за моята способност да пазя тайна. Секретността щеше да се превърне във втора природа за мен. Хората щяха да ми вярват. И аз никога нямаше да ги предам. Но тук, между сюрреалистичната жизнерадост на Вълшебното царство и ужаса от смъртта на Колийн и Нейт, аз за пръв път през живота си се изправях пред тази дилема.

Да проговоря? Или да мълча.

— Валдес не клъвна — заявих аз. — Трябваше да му дам папките. Един от хората му ги отнесе малко преди той да застреля Колийн.

Фостър не реагира на лъжата ми, но нещо ми казваше, че е оценил временната отсрочка. Исках да говоря насаме с него, преди да кажа истината на Стефани.

— А монетата? — попита тя.

Бръкнах в джоба си и я извадих. Малката ролка със записа беше в задния ми джоб, скрита от очите й, и там щеше да си остане.

— Възнамеряваш ли да ми обясниш какво всъщност се случи тук? — попита ме тя, като пое монетата от ръката ми.

— Да. Но не тази вечер. Нека го направим утре или вдругиден.

— Тази работа не става така, Котън.

— При мен става.

Помощник-шерифите бяха приключили с фотографирането на трупа на Колийн, от който бяха махнали покривалото. Никой баща не биваше да вижда детето си по този начин. Фостър трябваше да си тръгне, но аз знаех, че няма да го направи. Този човек бе спомогнал за убийството на Мартин Лутър Кинг. Какво му е струвало да живее с тази мисълта през всичките десетилетия оттогава, можех само да си представям. А сега трябваше да живее и с факта, че дъщеря му и зет му също са мъртви.

За което той поне отчасти носеше вина.

— Един от помощник-шерифите ще ви откара вкъщи, Фостър — каза Стефани. — Ще мина да ви видя след няколко дни.

— Не си губете времето — отвърна той с печален глас. — Нямам какво да ви кажа.

Погледите ни се срещнаха и аз прочетох мислите му, сякаш ги бе изказал на глас. Това между нас беше отделна история. Двамата имахме какво да си кажем.

— Трябва ли ти транспорт? — попита Стефани.

Поклатих глава и напипах ключовете в джоба си.

— Имам пикап.

Колийн и Нейт бяха погребани три дни по-късно, малко преди обед в един безкраен ужасен ден. Траурната служба се проведе в скромната църква на баща й в Орландо — малка, еднокорабна, от червени тухли, с остър шпил върху камбанарията. Пейките бяха изпълнени с опечалени; от полицията бяха изпратили почетен караул със знаме, за да изпратят един от своите. Лично шерифът държа реч. Фостър не водеше службата. Вместо това седеше най-отпред, мълчалив и тържествен, унесен в мислите си, в разговор със себе си.

Бях се върнал от Дисни Уърлд с пикапа на Лейл, при вида на който Пам започна да задава въпроси и трябваше да й обяснявам, че съм го наследил от някого. Тя ме пита къде се бях губил последните дни, но аз отклоних и този въпрос с думите, че с радост бих й казал, ако можех. По служба. На нея това обяснение сякаш й се стори приемливо, а чудесната вечеря в местния рибен ресторант облекчи и остатъчните й страхове.

Какво ли не бих дал, за да й спестя болката.

Мислите за Колийн и Нейт не ме напускаха. Както и съзнанието, че още трима души бяха загинали. На двама бях помогнал да умрат, а третия бях убил лично.

Разбира се, нито дума за случилото се не можех да кажа пред когото и да било. Едва сега започвах да осъзнавам, че разузнаването е самотна професия. Никакво признание за нищо сторено, добро или лошо. Само резултати.

Нищо друго няма значение.

Върнах се на работа във военноморската база в Мейпорт, където, за мое изумление, прекият ми командир се държеше, сякаш нищо не се е случило. Може би това се дължеше на факта, че от Министерството на правосъдието изрично бяха поискали услугите ми. Това означаваше намеса на някой полковник или адмирал, а единствената миризма, която командирът ми беше в състояние да надуши безпогрешно от петстотин метра при морска буря, бе сладкият полъх на властта. Всичките ми грешки изглеждаха опростени и забравени. Продължавах да си работя като щатен юрист и не ми бе нужно да се убедя, че между тази длъжност и преживяното през онези няколко дни няма място за сравнение.

На връщане от Орландо се бях отбил в Гейнсвил, за да взема папките на Валдес с пресниманите доклади. Касетата си бе останала на сигурно място в уредбата на пикапа. Тези две неща заедно с оригинала на Оливър сега се намираха в долното дясно чекмедже на бюрото ми в службата. Никой нямаше представа, че са у мен, което ми се струваше най-добрата защита. А какво щях да правя с тях — този въпрос оставаше висящ. Служебният ми дълг повеляваше да ги предам на Стефани Нел.

Но преди това трябваше да говоря с Фостър. Затова си взех един ден отпуск и отидох с колата си до Орландо за погребението.

За да пресека всякакви въпроси от страна на Пам, измислих поредна лъжа.

Имам да довършвам нещо по командировката си. Ще се прибера, преди да мръкне.

Колийн и Нейт бяха погребани заедно в едно малко гробище западно от Орландо, извън предградията, сред някогашни портокалови горички. Небето беше яркосиньо. За траурната церемония около гроба се бяха събрали около двеста души. Докато траеха надгробните речи, Фостър и още няколко души — вероятно роднини по линия на Нейт — слушаха, седнали на разклатени дървени столове. После всички се наредиха да изкажат съболезнования. Фостър изглеждаше като зашеметен, но изслушваше и се здрависваше с всички, усмихваше се тъжно и им благодареше, че са дошли.

Множеството започваше да оредява, хората се качваха на колите си, паркирани в една линия върху ниско окосената трева. Фостър и още няколко роднини останаха последни. Аз се дръпнах встрани между гробовете, изчаквайки възможност да го заговоря.

Накрая отидох при него.

— Какво им каза? — попита той.

Направо на въпроса.

— Нито дума.

— Значи съм те оценил правилно.

Последната му забележка ме изненада.

— Още когато те видях за пръв път в къщата край езерото, си казах, че си човек, на когото може да се разчита.

— И как си могъл да знаеш това?

— Четирийсет години е трябвало да разчитам на други хора.

— А виж каква цена е платил Кинг, че е разчитал на теб.

— Заплати с живота си.

— Казваш го, сякаш това не значи нищо за теб.

— Напротив. Определяше всеки миг от живота ми през последните трийсет и две години.

— Колийн умря, без да научи истината.

— Забелязах колко внимателно подбираше пред нея думите си към Валдес.

— А ти си мълчеше.

— Така ми се струваше най-разумно. Нито веднъж не излъгах Колийн.

Думите излизаха от устата му тихо и монотонно. Запитах се дали наистина вярваше на собствените си глупости.

— Още ли пазиш записа и папките?

— На сигурно място са. Никой не знае, че са у мен. Също и оригинала от Оливър.

Това го изненада.

— Взех го от трупа му.

— Какво чакаш? — попита той.

— Теб.

Той сякаш помисли върху дилемата ми, после каза:

— Не е сложно. Наредено ми бе да издирвам шпиони на ФБР. Направих го, но продадох мълчанието си на Джансън за пари, от каквито имах нужда. След това му предадох и Кинг срещу една рядка златна монета.

Човекът упорито се придържаше към официалната си версия.

— Би трябвало да си в затвора.

— По-добре ще съм от останалите. Те всички са мъртви.

— С изключение на Брус Лейл.

— Той не ти трябва. Имаш оригиналния запис и копието. Липсва ти само моето потвърждение за тяхната автентичност, с което да се призная за съучастник в убийство.

— Хрумвало ми е и това.

— Боя се, че е невъзможно.

— Съжалявам да го чуя. — Питах се какво ли очакваше от мен. — Ще се наложи да те арестувам.

Познавах този човек от по-малко от седмица. Отношението ми към него беше варирало от никакво през симпатия до отвращение, за да стигне до сегашната жалост. Жена му беше починала преди години. Току-що бе загубил дъщеря си и зет си. Определено нищо в него не заслужаваше съчувствие. Той си бе причинил всичко.

Но нещо не беше както трябва.

От няколко дни насам моята адвокатска интуиция ми подсказваше, че в случая две и две не прави четири. Фостър беше служител на Бога. Проповедник. Аз току-що бях видял с очите си десетки хора да стискат ръката му и да го прегръщат. Не като формален жест, очакван с оглед на обстоятелствата. Тези хора споделяха болката му. Много от дошлите на погребението бяха негови енориаши. На лицата им бяха изписани единствено обич и уважение. Или този човек беше един от най-завършените лицемери на света, или ставаше дума за нещо друго. Аз бях излъгал Стефани Нел и няколко дни си бях мълчал, очаквайки да се окаже второто.

— Време е да ми кажеш истината — казах аз. — Стига недомлъвки. Вече сме на финала. Трябва да взема решение.

Той ме фиксира с поглед, който показваше, че сериозно обмисля настойчивата ми молба.

— Трябва да бъда на заупокойна служба в църквата за Колийн и Нейт. Ще приключим до пет следобед. Ела у дома към шест. Ще поговорим насаме.

Той ми даде адреса, после добави:

— Истината се дефинира като чистота в делата, думите и характера. Като християни, ние вярваме, че всяка дума в Библията е самата истина. Това е основата, върху която градим живота си. Съветвал съм много хора в нужда какво казва Библията за истината. Казвам им, че когато носиш Божието слово в сърцето си, то ти помага да различаваш истината от лъжата. Сега е мой ред да послушам собствения си съвет. Ето делата, които вие трябва да вършите: говорете истина един другиму; праведно и миролюбиво съдете при портите си. Да се надяваме, че Захария е бил прав.

Той се обърна и си тръгна.

За да убия малко време, аз влязох в един ресторант и се нахраних спокойно, като размишлявах върху изминалите няколко дни. Обадих се на Пам, за да й кажа, че ще закъснея, и този път по изключение не бях подложен на разпит. Последните няколко дни нещата между нас вървяха. Дори бяхме започнали да говорим за бебе. И двамата искахме дете и може би времето бе дошло. При проблемен брак раждането никога не ми бе изглеждало като решение. Но може би беше време да обърнем нова страница и да гледаме напред, а едно бебе щеше да послужи за спойка между нас. Самата идея да стана баща ми допадаше. Собственият ми баща бе починал, когато бях на десет, така че бях израсъл при дядо си. Исках да присъствам в живота на едно дете. Да бъда до него, когато му потрябвам. Да участвам в израстването му. Що се отнася до военната ми кариера, знаех накъде ще поеме. Временното ми ангажиране с Министерството на правосъдието бе приключило. Бях се върнал във флота, за да върша една работа, която все повече намразвах. А трябваше да се боря с това. Достатъчен ми беше хаосът на семейния фронт, за да прибавям към него и служебните си проблеми.

Малко след пет и трийсет излязох от ресторанта и тръгнах към дома на Фостър. Спрях в един магазин и си купих карта на града. Орландо е голямо населено място. Лесно е човек да се изгуби из многото му квартали, но аз открих къщата — скромна, на един етаж, в тих жилищен район. Тойотата на Фостър не се виждаше в алеята за коли — може би беше още в Пуерто Маяка, където я бях оставил, след като Джансън ме хвана натясно.

Приближих се до предната врата и натиснах звънеца.

Вратата се отвори след няколко секунди и Фостър ме покани да вляза.

— Казах на всички, че искам да бъда сам — обясни той. — Никой няма да ни безпокои.

Къщата беше чиста и просторна, по покритите с тапети стени висяха снимки на Колийн с някаква по-възрастна жена, вероятно нейната майка.

Той забеляза интереса ми.

— Толкова се гордеех с нея. Беше добра дъщеря. Не послушна. Имаше собствен мозък, характер, не се криеше зад гърбовете на по-силните.

Забелязах и снимки на един много по-млад Бенджамин Фостър с Мартин Лутър Кинг. На някои бяха само двамата, застанали един до друг, усмихнати. На други — сред много хора. Имаше и правени по време на шествие или седяща стачка. На една се виждаше как ги отвежда полиция. На друга бяха зад решетките.

— И двамата бяхме арестувани в Мобайл — каза Фостър. — Прекарахме три дни заедно в арестантска килия. Беше през шейсет и шеста.

— Как можа да го предадеш? — попитах аз.

— Джансън ми плати над двайсет хиляди долара, за да бъда негов шпионин. За времето това бяха много пари.

— И никой не забеляза, че си забогатял, така ли?

— Всичките отиваха в джобовете на букмейкъри и търговци на автомобили. Никой не ми обръщаше внимание.

Отново ме обзе познатото чувство.

— Лъжеш.

— Защо мислиш така?

— Помогнал си на ФБР в убийството на Кинг. Чух това на записа. А държиш всичките тези снимки по стените си? Казваш, че Кинг е бил човекът, от когото най-много си се възхищавал. Наричаш го Мартин. А си го видял как умира, покосен от куршум. Или нямаш съвест и морал, в което се съмнявам, или лъжеш.

— Колийн ме разпитваше по същия начин в тази стая. Разбира се, тя не подозираше нищо от това, което знаеш ти. — Той помълча, после добави: — Нарече ме лъжец, когато й казах, че имам монетата от другаде. Вероятно това още повече я подтикна да се свърже с Валдес. С нея забърках ужасна каша. Надявам се с тази ситуация да се справя по-добре.

Той ми даде знак да го последвам в трапезарията, обзаведена с лъсната махагонова маса, четири стола и бюфет. През прозореца, закрит с тюлени завеси, влизаше топла светлина от късното следобедно слънце. Върху масата имаше стар ролков магнетофон. Не бях виждал такъв от детските си години. Сега всички бяха на касети и дискове. Върху него имаше поставена ролка, пълна до половина с лента.

— Трябва да ти обясня някои неща — каза Фостър. — Част от тях обсъдихме в Майканопи, други не.

Спомних си разговора ни.

— Шейсет и пета и шейсет и шеста бяха сравнително спокойни години за Мартин. След онези шокиращи записи, изпратени до дома му, ФБР гледаше да стои надалече. Но когато Мартин се обяви публично срещу Виетнамската война през април шейсет и седма, Бюрото отново засили наблюдението върху него. Хувър също изпадаше в ужас при мисълта за един месия, който би могъл да обедини и наелектризира войнстващия черен национализъм. Джансън ми бе говорил за това. Малкълм Екс можеше да бъде този месия, но той бе убит. Хувър беше наплашен до смърт, че Мартин може да изостави отказа от насилие и да прегърне национализма на чернокожите. Разбира се, това никога нямаше да стане. То противоречеше на всичко, в което вярваше Мартин. Но Хувър не го познаваше.

— Това може би обяснява защо е искал Кинг да умре — казах аз. — Но не обяснява защо ти си желаел смъртта му.

— Всъщност не обяснява и техните мотиви. Мартин винаги се е стремял да работи заедно с правителството, не против него. Федералните съдии бяха нашите най-близки съюзници. Федералното правителство беше всичко, с което разполагахме в борбата си срещу щатските и местните власти. Мартин не представляваше никаква заплаха за Съединените щати. Той беше либерал или умерен в сравнение със Стоуки Кармайкъл, Малкълм Екс или Рой Уилкинс. Хувър бе разбрал ситуацията напълно погрешно.

— Хувър е мразел Кинг. Това е било лична вражда между двамата.

— Сега знаем това. Но през шейсет и втора, когато Мартин подложи на съмнение репутацията и мотивите на ФБР по отношение на гражданските права, в лицето на Хувър той си създаде враг за цял живот.

Фостър насочи пръст към мен.

— Но различните сексуални наклонности на двамата мъже определено играеха роля в случая. Хувър беше или асексуален, или хомосексуалист. Никога няма да знаем със сигурност. Докато Мартин си беше сто процента хетеросексуален. Той обожаваше жените. Изневеряваше редовно на съпругата си — нещо, което отвращаваше Хувър. За него това беше знак, че на Мартин не може да му се вярва за нищо. Самият Мартин беше много объркан от тази своя слабост, съзнаваше, че тя противоречи на всичко, което проповядваше. Но той се беше примирил с несъвършенството на човешката природа.

Запитах се накъде ли бие Фостър с всичко това, но си замълчах.

— Към есента на шейсет и седма Мартин беше загазил здраво — продължи той. — Беше работил без прекъсване цели дванайсет години и напрежението му се отразяваше. Пушеше, пиеше и гълташе с шепи приспивателни. Бракът му беше пред разпад, а с критиките си срещу Виетнамската война бе загубил ценни съюзници, сред които и президента. Вече не получаваше покани за Белия дом. Поддръжката му сред народа, някога огромна, бе значително отслабена. Отказът от насилие губеше привлекателността си, чернокожите го отхвърляха като човек без връзка с реалността. Джордж Уолъс се беше кандидатирал за президент и неговите призиви към сегрегация намираха все повече привърженици. Мартин се чувстваше безсилен, сякаш всичко направено от него бе отишло напразно. Изпаднал беше в ужасна депресия.

Виждах, че го боли да си спомня за това. Каквото и да бе измъчвало съвестта му, беше на път да изскочи на повърхността. Изражението на лицето, тонът, дори стойката на тялото му показваха, че говори истината.

— През януари шейсет и осма Мартин разказа на Корета за любовните си афери. Тя отдавна знаеше в душата си, че той кръшка, още отпреди от ФБР да й бяха пратили онези записи. С времето двамата се бяха отдалечили. Много хора не си даваха сметка, че при цялата си напредничавост по въпросите на расовите отношения вкъщи Мартин е отявлен сексист. Той смяташе, че мястото на жената е да ражда и да отглежда деца. Докато Корета се стремеше към по-активна роля. Тя искаше да пътува с него. Той живееше под прожекторите, а това в известна степен я унижаваше. Заплатата му не беше висока, а Мартин не приемаше пари и подаръци от никого. Той дари за благотворителност дори петдесет и четирите хиляди долара от Нобеловата си награда, които тя се надяваше да спестят за образованието на децата. Двамата никога не ходеха на почивки и рядко излизаха заедно, за да се видят с хора. Неговият живот беше Движението, но Движението беше започнало да го изоставя.

Никога преди не бях чувал тези подробности за живота на Кинг.

— Когато се срещнахме за пръв път, ти ме пита що за човек е бил Мартин. Аз ти казах: огнена личност, със силно его. Жаден за признание, за обожание и респект. Всичко това е така. Спомням си, когато в началото на шейсет и осма според едно допитване на „Галъп“ той беше изпаднал от челната десетка на най-обичаните американци, това дълбоко го нарани. По онова време и „Християнски лидери“ вече не събираше толкова много средства от дарения заради антивоенните му позиции. Университетите оттегляха поканите си за лекции. Издателите не се надпреварваха да сключват договори за книги с него. Като цяло, Движението за граждански права се бе разделило на две фракции: онези, които се придържаха към линията на неподчинение без насилие, и другите, които призоваваха за по-радикални действия. Насилието започваше да взема превес, а от това Мартин го болеше душата. Когато пристигнахме в Мемфис на трети април шейсет и осма, той вече беше политически труп.

Аз посочих с пръст магнетофона.

— Какво е това?

— След малко — отвърна той. — Първо искам да разбереш някои неща.

Кимнах. Засега той имаше думата.

— На записа си чул да казвам на Джансън за срещата на „Християнски лидери“ в Атланта на трийсети март. Всички бяха там. Страстите бяха нажежени. Мартин искаше да се върне в Мемфис, после да се готви за Марша на бедните във Вашингтон. Всички останали бяха против, предпочитаха друга тактика. Той си тръгна от сградата бесен, по-ядосан, отколкото някога го бях виждал. Няколко часа след това ми позвъни и каза, че идва. Дойде, поговорихме около час. Беше донесъл магнетофон и записа всяка дума.

Усетих как нещо сякаш ме стисна за гърлото.

— Държеше да няма после въпроси. Да няма недоразумения. Допускаше, че къщата ми не се подслушва, което беше истина. — Той посочи магнетофона. — Това тук е оригиналният запис от въпросния ден.

Фостър седна до масата.

Аз също.

Кинг: Бен, мина вече година, откакто застанах на амвона в църквата в Ривърсайд и заклеймих войната. Сега три четвърти от американците смятат, че това е било грешка. Близо шейсет процента от негрите са на същото мнение.

Фостър: Кога изобщо си се интересувал от общественото мнение? Цялото движение е в противоречие с всичко, което се смята за популярно в тази страна.

Кинг: „Ти си проповедник, не политик. Не преигравай.“ „Ти си Нобелов лауреат и твоето мнение за расовите взаимоотношения се чува по целия свят.“ „Лидер на нашите.“ „Защо ти трябва да рискуваш всичко това, като заемаш позиция по въпрос, който няма нищо общо с нашите цели?“ Това са въпросите, които ми се задават отново и отново.

[ПАУЗА]

Кинг: През последната година аз си задавам същите въпроси. Сгреших ли, Бен? Нима здравият разум ме е напуснал? С цялото си същество вярвам, че тази война е грешка. Би било грях да си мълча. Лошото е обаче, че антивоенните протести почти винаги се израждат в насилие. Разбирам защо става това. Безсилието поражда склонност към агресия. Аз просто не мога да стигна до душите на тези млади хора въпреки съпричастността ми с всичко, което изпитват. Ние се разминаваме единствено в тактиката. Мога да се поставя на тяхно място, чувствам се млад с тях, усещам болката им. Но системата ни души. И тях, и нас.

Фостър: Едва ли е цялата система. Части от нея работят в наша полза. Другите можеш да ги вразумиш.

Кинг: Не. Опитвал съм се и виж докъде стигнахме. Истината е, че живеем в една провалена система. Капитализмът никога няма да допусне равномерно разпределение на благата. Едно привилегировано малцинство ще си бъде богато извън границите на човешкото въображение, а почти всички останали са осъдени на някакво равнище на бедност.

Фостър: Но имаме и успехи. Десегрегацията е вече реалност.

Кинг: Започвам да си мисля, че докато се интегрираме, покривът над главата ни гори.

Фостър: И какво би желал да направим?

Кинг: Време е, Бен, да станем пожарникари.

[ПАУЗА]

Фостър: Не, не. Само това не.

Кинг: Говорихме вече надълго и нашироко по въпроса. Ти знаеше, че този ден ще настъпи.

Фостър: Не искам да говорим за това.

Кинг: Бен, жизненоважно е да ме изслушаш. Не мислиш ли, че съм обмислил това от всички възможни страни? През последните месеци не мисля за нищо друго. Не виждаш ли колко ми е тежко? Не забравяй и че не си ти този, който ще умре.

Фостър: Не е нужно да умираш.

Кинг: Няма друг начин. Виждаш пред какво сме изправени. „Християнски лидери „е в опасност. Аз искам да продължаваме напред, да не се отклоняваме от курса, да се върнем в Мемфис, да се борим с бедността. Всичките ми помощници, сътрудници, приятели, всеки е на различно мнение. Дори ти имаш съмнения. Беше време, когато нищо от това не би ме разколебало. Но вече не е така. Достатъчно съм проницателен, за да видя, че светът се е променил.

Фостър: Благодарение на теб. Ти го промени. Ти се изправи срещу омразата и не отстъпи и крачка назад. Аз бях до теб в Селма, Бирмингам, Сейнт Огъстин. Ти направи тези победи възможни.

Кинг: Нищо не съм постигнал сам. Много хора се жертваха в тази борба. Все още ми е жал за онези младежи в Сейнт Огъстин, които прекараха три месеца в затвора само защото се бяха опитали да си поръчат обяд. Толкова много хора, Бен. Повече, отколкото някога съм можел да си представя. И всички дадоха по нещо от себе си.

Фостър: Не е сега моментът.

Кинг: От години чувам една и съща дума: изчакай. Тя отеква болезнено познато в ушите на всеки чернокож. Изчакай до догодина. Изчакай да минат изборите. Изчакай да се успокоят нещата. „Изчакай „почти винаги означава „никога". Аз нямам намерение да чакам повече.

Фостър: Не мога да направя това, Мартин. Няма да го направя.

Кинг: Хувър няма да се спре. Той мрази мен, теб, мрази всички ни в това движение. Разполага с огромна агентура и пет пари не дава за Конституцията и законите. Трябва да атакуваме проблема от позиция, която не е очаквал.

Фостър: Те всяко нещо свързват с комунизма. Джансън само за това говори. Иска да научава всичко, което би могло да послужи като доказателство за червено влияние.

Кинг: „Капка червена боя, после още една и още една, докато цялата страна не почервенее. „Това е тяхното мислене. Но това е само дим, зад който се крие истинският огън, изгарящ душите им. Те ни атакуват, Бен, защото ни мразят. Мразят ни, защото не сме като тях. Това няма да изчезне от само себе си. Има само един начин да ги спрем.

Фостър: И все пак не мога да го направя. Не мога да ти помогна да умреш.

Кинг: Затова целият ни разговор се записва. Искам светът да научи, че ти си извършил това, което съм поискал от теб. В никакъв случай не си служил на тях. Направил си го, защото аз съм ти казал. Защото през всичките тези години си бил мой приятел.

Фостър: Мартин, това не променя нищо за мен.

Кинг: Ние започнахме това дело преди много месеци. Още тогава се разбрахме какво трябва в крайна сметка да направим. За да бъде всичко надлежно документирано, искам да припомня какво точно се случи.

[ПАУЗА]

Кинг: Подозирах, че сред нас има хора, които шпионират за ФБР. Хора, близки до мен. Помолих Бен Фостър да разследва и да установи дали това е така. Той изпълни молбата ми и докладва, че поне трима души са били вербувани от един агент на ФБР на име Джеймс Джансън. Вместо да изоблича предателите, аз реших да ги използвам в наша полза. Помолих Бен да се свърже с Джансън и да направи така, че да бъде вербуван като шпионин, като използва факта, че бе разкрил другите трима, без да ми докладва самоличността им. Продължаващият приток на информация от тримата трябваше да послужи като доказателство за добрите му намерения. За няколко месеца Бен предоставяше с мое знание на агент Джансън допълнителна информация за мен и нашата дейност. Вярно и точно ли е всичко, което казах дотук?

Фостър: Всяка дума.

[ПАУЗА]

Кинг: По мое настояване Бен започнал да насочва разговорите с агент Джансън към една по-мрачна тема. Никой от нас не е безгрешен. Грехът на Бен е, че е затънал в дългове, така че за него не било проблем да убеди Джансън в нуждата си от пари. Освен това той накарал Джансън да си мисли, че е готов да предаде и мен, и Движението. Че ме е презрял. Заради залитанията ми по жени, заради моя алкохолизъм ме смятал за лицемер. За човек, недостоен да води чернокожите. Освен това убедил Джансън, че и други мислят като него. Но в същото време подчертал, че няма никога да се откажа от Движението. Опитите на Хувър да ме очерня и сплашва никога няма да успеят. Дори онези отвратителни записи, които бе изпратил у дома и които жена ми чу, дори бележката, с която ме подтикваше към самоубийство като единствен достоен изход, няма да му свършат работа. Ако искат да се отърват от мен, ще се наложи да ме убият. Дотук вярно ли е всичко, както го предадох?

Фостър: Да, с една поправка. Отначало те се съмняваха в мотивите ми, питаха се защо върша това. Но аз неотклонно вдигах цената за сътрудничеството си и те я плащаха. Накрая повярваха, че съм това, за което се представям.

Кинг: Защото са искали да ти повярват. Не, това не е точно казано. Защото е трябвало да ти повярват. Искам да подчертая, че всеки долар, който ти плащаха от ФБР, отиде за погасяване на дълговете ти. До момента става дума за малко над двайсет и две хиляди долара. Това бе нужно, за да придаваме достоверност на историята, която бяхме измислили. Прахосничеството на Бен, склонността му към хазарт, всички факти, които си бяха налице още преди да започне това. За тях не беше проблем да те разследват и да се убедят, че казваш истината.

[ПАУЗА]

Кинг: От миналия октомври до ден-днешен Бен не е преставал да сее семето на насилието в съзнанието им. Всичко това ставаше по мое настояване. Не беше никак трудно. Тези хора ме ненавиждат от дъното на душата си. Желая ли сам смъртта си? Не, ни най-малко. Но си дадох сметка, че за да може Движението да направи скок напред, да премине към нова фаза, аз трябва да умра. Християнството само по себе си има за основа смъртта на Исус, Божия син. Неговата саможертва на кръста е била нещото, което е дало тласък на последователите му. Не искам да кажа, изобщо не намеквам, че по нещо приличам на Исус. Напротив. Аз съм човек, пълен с грехове. Но съм твърдо решен да спечеля войната, която ми се струва, че съм роден да водя. Не мога да допусна и няма да допусна всичко онова, което с такива усилия съм постигнал, да бъде унищожено. За мен е ясно, че не мога да довърша мисията си в този живот. Но в смъртта си може и да успея.

Фостър изключи магнетофона.

Аз седях на масата в шок. Той сякаш усети недоумението ми.

— Мартин искаше да умре — каза Фостър. — Всичко беше негова инсценировка.

Ако не беше записът, щях да го помисля за побъркан. Но характерният глас на Кинг беше изложил намеренията си извън всякакво съмнение.

— Тогава аз имах много резерви. Ти сам чу, че се опитвах да му възразя. Едва десетилетия по-късно, когато архивите на ФБР най-после бяха разсекретени, разбрах, че Мартин е бил прав. В началото на шейсет и осма Хувър бе засилил наблюдението върху него и отново бе започнал да разпалва страховете на белите с кампании за оклеветяването му. Това беше станало толкова очевидно, че „Уошингтън Поуст“ публикува изобличителна статия по въпроса. Сега знаем, че през февруари Хувър е поискал допълнителни правомощия за подслушване на телефонните му разговори. Но министърът на правосъдието отказал. Затова Хувър изработил поредно фалшиво досие за очерняне на Мартин, с което да убеди началниците си каква заплаха е той за Америка. В него се разправяло за нови сексуални прегрешения и възможно комунистическо влияние. Хувър разпратил копия от документа до министъра на правосъдието, до Държавния департамент, ЦРУ, президента, дори до военните. За пореден път му било наредено: никакво подслушване повече. Но той продължил. Мартин беше прав. Хувър никога нямаше да го остави на мира.

— Но пък чак да го убие? И Кинг да е желаел собствената си смърт? Това е твърде крайно и от двете страни, не мислиш ли?

— Времената бяха различни в много отношения. Властта действително беше бяла. Хувър съществуваше. Чернокожите тепърва започваха да излизат изпод похлупака на сегрегацията и дискриминацията. Но тези първи стъпки бяха бебешки. Способността на Мартин да моделира общественото мнение беше отслабена. ФБР искаше, ако мога да цитирам Джансън, да го събори от пиедестала му. Но преди да успеят, той намери начин да ги изпревари. Сега знам, че неговият план е бил верният.

Аз продължавах да гледам втренчено магнетофона, припомняйки си казаното от Валдес за срещата му с Хувър. Онази, на която била издадена заповедта за убийството. В края на януари 1968 г. Съвпадаше точно във времето.

— Имаше още нещо, което работеше за нас — каза Фостър. — Към март шейсет и осма обществените нагласи към Виетнамската война вече бяха преобладаващо „против“. Тогава Джонсън загуби първичните избори в Ню Хампшър срещу Юджийн Маккарти и се оттегли от президентската надпревара. Джансън беше силно обезпокоен от това. Той ми каза, че противопоставянето на Мартин срещу войната вече нямало да бъде пречка. Можело дори да се окаже пророческо. Те се бояха, че популярността му може да се върне. А Мартин се възползва от страховете ми, за да им внуша да ускорят убийството му.

— Което прави желанието му да умре още по-озадачаващо. Той е можел просто да изчака, докато се обърне общественото мнение.

— Вече дълго време водеше тази борба. Каза ми, че ако белите може в един момент да решат, че войната е неизгодна за тях, от това не следва нищо за потиснатите чернокожи и бедни американци. Той можел да спечели на един фронт, но да загуби на друг. Същевременно смяташе, че смъртта му с един удар ще реши всички проблеми. Както и стана.

Спомних си какво бе казал Фостър на Колийн.

Обичах Мартин като свой баща. Изпитвах към него възхищение, каквото не съм изпитвал към когото и да било. До ден-днешен. За нищо на света не бих го предал.

— Ти наистина не си го предал — казах му аз.

— Изпълних каквото искаше от мен.

— Защо избра точно теб да го направиш?

Фостър помълча за миг. После ми обясни.

Нещо става в Мемфис. Нещо става в нашия свят.

А знаете ли, ако сега бях застанал в началото на летоброенето и можех да обхвана с поглед панорамата на цялата човешка история до този момент и ако Всевишният ми кажеше: „Мартин Лутър Кинг, в коя епоха би желал да живееш?“ Колкото и да е странно, аз бих се обърнал към Всевишния и бих му казал: „Ако ми разрешиш да поживея само няколко години във втората половина на двайсети век ще бъда доволен“.

Странно изказване, защото светът е напълно объркан. Нацията ни е болна. Земята ни е в беда. Навсякъде цари объркване.

Странно изказване, наистина.

Но аз някак си знам, че само когато е достатъчно тъмно, можеш да видиш звездите. А аз виждам Божието дело в този период на двайсети век, как хората по някакъв странен начин реагират.

Нещо се случва в нашия свят.

Човешките маси се надигат. А където и да се съберат днес, техният вик е един и същ. Ние искаме да сме свободни. И така, аз съм доволен, че Бог ми даде възможност да живея в този период, за да видя какво се случва.

Доволен съм, че ми даде възможност да се намирам в Мемфис.

И така, какво значи всичко това в този величав период от историята?

Означава, че трябва да останем обединени. Да останем обединени и да запазим единството си. Нали знаете, че когато фараонът искал да продължи периода на робството в Египет, той имал любима формула.

Каква била тя?

Оставял робите да се избиват помежду си.

Но когато робите се обединят, нещо се случва в двора на фараона и той не може повече да ги държи в робство. Когато робите се обединят, това е началото на тяхното освобождение.

Нека да запазим нашето единство.

Ние трябва да се отдадем до край на тази борба. Нищо не би било по-трагично от това да спрем дотук, в Мемфис. Трябва да я доведем докрай. А когато свикаме нашето шествие, искам да сте там. Дори това да означава да излезете от работа, да избягате от училище — бъдете там. Погрижете се за брат си. Може и да не стачкувате. Но ние или ще се извисим заедно, или ще се провалим заедно.

Нека тази вечер да се извисим в една по-голяма готовност.

Нека да се изправим с една по-голяма решимост.

И нека продължим напред в тези решителни дни, в тези дни на предизвикателство, за да направим Америка това, което трябва да бъде. Имаме възможността да направим Америка една по-добра държава.

Затова искам да благодаря на Бог, още веднъж да му благодаря, че ми позволи да бъда с вас тук.

Знаете ли, преди години бях в Ню Йорк и раздавах автографи за първата си книга. И както си седях там и подписвах книги, при мен дойде една болна чернокожа жена. Единственото, което ме пита, беше: „Ти ли си Мартин Лутър Кинг?“ Аз бях навел глава и пишех и само казах: „Да“. И в следващия миг усетих пулсираща болка в гърдите. Преди да разбера какво става, тя ме беше наръгала с нож. Откараха ме по спешност в болницата „Харлем“.

Беше събота следобед, притъмняваше.

Ножът беше прониквал в гърдите ми, на рентгеновите снимки се виждаше, че върхът му почти е опрял в аортата, в главната артерия. Пробие ли се тя, просто се удавяш в собствената си кръв. Това е краят.

На другия ден в „Ню Йорк Таймс“ писаха, че ако в този момент бях кихнал, съм щял да умра. След около четири дни, след като мина операцията, след като бяха отворили гръдния ми кош и бяха извадили острието, ми позволиха да се разходя из болницата с инвалидна количка. Позволиха ми и да прочета част от пощата, която пристигаше от всички щати и от целия свят.

Бях получил и телеграма от президента и от вицепрезидента.

Отдавна съм забравил какво пишеше във всички тях.

Дойде да ме види губернаторът на Ню Йорк, който ми беше пратил и писмо, но отдавна съм забравил какво пишеше в него.

Но имаше едно писмо от някакво младо момиче, ученичка от Уайт Плейнс. Аз го прочетоха и никога няма да го забравя.

В него пишеше просто:

„Драги доктор Кинг, аз съм ученичка в девети клас на гимназията в „Уайт Плейнс“. Макар че това едва ли има значение, искам да спомена, че съм бяла. Четох във вестника за нещастието, което ви е сполетяло, за страданието ви. Прочетох също, че ако сте били кихнали, сте щели да умрете. Пиша ви просто да ви кажа, че съм много щастлива, че не сте кихнали.“

А аз искам да ви кажа тази вечер, че също съм щастлив, че тогава не кихнах.

Защото, ако бях, нямаше да съм жив през 1960-а, когато студентите из целия Юг започнаха да сядат в закусвалните. И знам, че така те изправяха снага в защита на най-доброто от американската мечта, отвеждаха нацията обратно към онези велики кладенци на демокрацията, изкопани в Декларацията за независимост и Конституцията.

Ако бях кихнал, нямаше да съм жив през 1961-ва, когато решихме да се повозим в името на свободата и сложихме край на сегрегацията в междущатския транспорт.

Ако бях кихнал, нямаше да съм жив през 1962-ра, когато негрите в Олбъни, Джорджия, решиха да изправят гръб. А всеки път, когато мъже и жени изправят гръб, те стигат донякъде, защото с изправен гръб никой не може да ви яхне.

Ако бях кихнал, нямаше да съм жив през 1963-та, когато чернокожите от Бирмингам, Алабама, събудиха съвестта на нацията и това доведе до написването на Закона за гражданските права.

Ако бях кихнал, нямаше да имам възможност по-късно същата година, през август, да се опитам да разкажа на Америка за своята мечта.

Ако бях кихнал, нямаше да отида до Селма, Алабама, за да видя страхотното движение там.

Ако бях кихнал, нямаше да стана свидетел тук, в Мемфис, на сплотяването на една цяла общност около нашите страдащи братя и сестри.

Толкова се радвам, че не кихнах.

Тази сутрин отпътувах от Атланта и когато излитахме със самолета, бяхме шестима. Пилотът каза: „Съжалявам за забавянето, но на борда сред нас е доктор Мартин Лутър Кинг. И за да се убедим, че целият багаж е проверен и че нищо лошо няма да се случи, трябваше да прегледаме всичко много внимателно. Самолетът цяла нощ е бил охраняван“.

И така пристигнах в Мемфис.

Някои започнаха да казват нещо за заплахите, да говорят за заплахите, които възниквали. Какво щяло да ми бъде причинено от някои болни мозъци измежду нашите бели братя. Аз не знам какво ще се случи сега. Предстоят ни трудни дни.

Но за мен това вече наистина няма значение, защото аз се изкачих до върха на планината.

И вече ми е все едно.

Като всеки човек, и аз искам да живея дълго.

Дълголетието си има своите предимства.

Но не това ме вълнува сега. Аз просто искам да изпълня Божията воля. А Той ми позволи да се изкача на върха.

И аз погледнах оттатък.

И видях Обетованата земя.

Може и да не стигна до нея заедно с вас. Но искам тази вечер да ви кажа, че ние, като народ, ще стигнем до Обетованата земя.

А тази вечер аз съм толкова щастлив.

И не се тревожа за нищо.

Не ме е страх от никого.

Защото с очите си видях величието на Божието пришествие.

Бях чувал тази реч няколко пъти. Но само отчасти. Избрани откъси. Никога цялата. Но сега, докато я четях, знаейки какво щеше да стане на следващия ден, аз я намерих за разтърсваща. Трябва да си призная, в контекст думите на Кинг звучаха като на човек, съзнаващ, че смъртта е близо. Не след десетилетие. Не след година-две. Дори не и след седмица.

Сега, веднага.

— Онази вечер той говори за смъртта — каза Фостър. — За собствената си смърт, но само той и аз знаехме колко непосредствено предстояща е тя. Беше изумителна реч. Гласът му се извисяваше и после утихваше на добре пресметнати вълни, владееше емоциите на публиката, както диригент владее оркестъра. Говореше без бележки. Всяка дума му идваше в момента на произнасянето. Публиката избухваше в аплодисменти и възгласи на съгласие. Чувствах се, сякаш съм отишъл в неделен ден на църква. Когато произнесе последните думи: „С очите си видях величието на Божието пришествие“, той се обърна с гръб на подиума и едва ли не падна в ръцете на Абърнати. Изглеждаше напълно изтощен. Като човек, постигнал всичките си цели.

Мозъкът ми беше парализиран, изпразнен от мисъл и съдържание, но аз трябваше да знам.

— Защо просто не разказа всичко това на Колийн?

Лицето му помръкна, скри се зад гънките отпусната кожа, попарено от прилив на вина, мъка и разкаяние.

— Не можех.

— Не виждам защо.

Той посегна към бутона „Старт“ на магнетофона.

— Чуй това.

Стоя в семейния дом на Кинг и в мрачното фоайе гледам втренчено към Бенджамин Фостър. Току-що сме приключили разговора си за случилото се преди 18 години. Посочвам с пръст пистолета, пъхнат в колана му.

— Защо не дръпна спусъка тогава?

— А ти защо не разказа на света онова, което знаеше?

— След като не чух нищо за смъртта ти, отидох отново в Орландо. Казаха ми, че си подал оставка като пастор и си напуснал града. Къде отиде?

— В Калифорния, Аризона, Ню Мексико. Ти не ми отговори. Защо не разказа?

— Реших да уважа желанието на Кинг и да си замълча, докато не минат петдесет години.

Фостър сочи с ръка конзолната масичка.

— Това са касетата и двете ролки. А какво има на флашката?

— Пресниманите страници на Валдес бяха започнали да избледняват. През шейсетте качеството на фотографията не е било както сега. Преди да се загубят напълно, прехвърлих всичко на електронен носител. Те са на тази флашка.

— Не е същото.

— Това е, с което разполагаме. Оригиналите избледняха.

— Като моя живот. Все още ми липсва Колийн. Всеки ден.

Аз също си мисля за нея и Нейт. И двамата дадоха живота си за каузата. Две жертви, паднали в социалната революция, започнала през април 1865 г. и продължаваща до ден-днешен.

— Накрая се върнах у дома, във Флорида — казва Фостър. — Църквата ми прояви разбиране. Назначиха ме отново. Оттогава съм неотлъчно с тях.

— Моят живот също се промени. Когато ти изчезна, Стефани Нел ми възложи да те открия. Но аз я убедих да се откаже. Казах й, че папките най-вероятно са върнати в Куба и ти нямаш какво да добавиш. Не знам дали ми повярва, но наистина се отказа.

Той не отговаря.

Домът на Кинг е тих като гробище, нощта отвън е спокойна. Утре целият Мартин Лутър Кинг Сентър ще кипи от оживление. Бившите президенти Барак Обама и Дани Даниълс ще говорят от амвона на баптистката църква. Очаква се голямо присъствие на хора, дошли да почетат паметта на Кинг. Но сега, в малките часове на новия ден, сме само аз и Фостър.

— Стефани дойде да ме види отново около месец след като я бях убедил да се откаже от разследването — казвам аз. — Заради безобразията на Оливър и Джансън във ФБР се изви буря. Последва голяма чистка и там, и в Министерството на правосъдието. Всички протежета на Хувър бяха изметени. Най-после петното бе измито. После създадоха ново звено към министерството, което да се занимава с такива деликатни проблеми. Впоследствие то се разви и обхвана целия свят. Аз бях първият му служител. Отряд „Магелан“.

— Чух за него от един приятел, държавен служител. Така те открих в Копенхаген.

— Ако ти не ме беше открил, аз щях да дойда при теб. Днес е важен ден.

Поглеждам часовника си. 0:30. Четвърти април беше настъпил.

— Мартин стимулираше надежда и любопитство — казва Фостър. — Историята показва, че паметта за него е жива. Толкова много хора скърбяха след смъртта му. Сякаш бяха умрели заедно с него.

— Бил си прав в онова, което си казал на Джансън. Имаше бунтове и размирици от океан до океан.

— Известно време ни се струваше, сякаш с Мартин са умрели надеждата, напредъкът, справедливостта. Но, както беше предвидил той, ние надживяхме това. Духовете се успокоиха и борбата продължи, но вече не навън, по улиците, а в политиката. В Ню Джързи и Индиана бяха избрани чернокожи кметове. Анди Йънг стана първият чернокож от Джорджия още от времето на Реконструкцията, избран в Конгреса. Последваха още много изборни победи. Най-после чернокож стана президент. Мартин би се радвал да види това.

Аз питам за нещо, което държа да знам.

— Какво смяташ, време ли е светът да научи?

— Последните години все за това си мисля. Движението ни отвори много врати, това е истина. Врати, които преди дори не съществуваха. Но това се отнася главно за черния елит и средната класа. Законите за гражданските права, за правото на глас и за правото на жилище при справедливи условия породиха цяла редица от нови свободи, от които тези категории успяха да се възползват.

— А бедните?

— Именно. Бедните. Гетата. Хората в неравностойно положение. За тях на практика нищо не се е променило. По-конкретно, те сякаш са обект на демонизиране. Лесно е да си го изкараш на бедните, а това става и от двете страни на политическата разделителна линия.

Виж само какво направи Клинтън през деветдесетте! Отстъпи пред републиканския Конгрес и подписа закона за социалната реформа, от който не произлезе нищо освен още бедни. Бедните вече нямат своя застъпник. Без работни места, с още по-малко възможности. Не е трудно да се види защо се избиват помежду си. Насилието на черни срещу черни е прераснало в епидемия. За мен няма съмнение, че мечтата на Мартин остава неизпълнена.

Аз също бях размишлявал по въпроса по време на полета от Дания със съзнанието, че това е причината да бъда повикан. Осемнайсет години бях пазил тайната; лъгал бях Стефани, като така и не й разкрих с какво разполагам и какво съм научил. И ето че се бях озовал в дома от детските години на Мартин Лутър Кинг, изправен пред дилема.

— Всички ние допуснахме сериозна грешка — казва Фостър. — Включително и аз. След като Мартин умря, го възвеличахме, изкарахме го безгрешен. Той никога не бе очаквал такова нещо. Обичта и уважението на хората към него ги подлъгваха да го идеализират. Сега във всяко градче на тази страна има улица или булевард, носещи неговото име. Рожденият му ден е официален празник. Да го критикуваш вече се смята за предателство към черната раса. Което е странно, като се има предвид, че приживе той беше много повече критикуван, отколкото хвален. Забравяхме за слабостите му, а той ги имаше в изобилие, но те просто доказваха, че е човек. Имаше същите недостатъци като всички нас. Светец не беше. Но умееше да оцелява.

— Защо сме тук? — питам аз.

— Петдесет години живея с болката от смъртта на моя приятел и близо двайсет с тази от загубата на дъщеря ми. Не желая повече да понасям и двете. Когато си тръгна от дома ми, аз не дръпнах спусъка, защото бях дал обет пред Мартин. Той пожертва живота си и поиска от мен да пожертвам своя, но по различен начин. Държеше да доживея до този ден. Е, добре. Аз изпълних обета си. А след като нищо не се разкри публично, си казах, че и ти си изпълнил своя.

Известно време стоим мълчаливо един срещу друг.

— Дъщеря ми не можа да изживее пълноценно живота си — промърморва той. — Тя така и не разбра какво е да отглеждаш свое дете и всичко това стана по моя вина. Ако бях сключил сделка с Валдес, ако бях разменил монетата за папките му и след това ги бях изгорил, нищо от това нямаше да се случи. Но аз си бях наумил, че мога да контролирам събитията. Мислех си, че от мен зависи. Казвах си, че е достатъчно да откажа. Колко съм бил глупав!

Вече разбирам накъде бие. Моментът отдавна е назрял.

— Мартин беше прав за мен. Аз не съм роден за капитан.

— Не. Ти си генерал. Той ти е гласувал доверие за най-важното решение, което е вземал през живота си. Избрал е теб, за да му помогнеш да го осъществи. И ти не си го разочаровал. Изпълнил си точно онова, което е искал. И виж какво си станал. Съпруг, баща, уважаван проповедник. Той наистина не се е излъгал в теб. Познавал те е по-добре, отколкото сам си познавал себе си.

— Част от мен желае никога да не го бях срещал.

Усещам пораженството в гласа му и разбирам, че всичко е свършило.

— Готов ли си да си тръгна?

— Да. Благодаря ти, че ми разправи за случилото се. Исках да знам. Радвам се, че дойде. Вземи записите и флашката и реши как да постъпиш на тази петдесетгодишнина. До момента се справяш добре. Разчитам на теб да вземеш вярното решение.

Няма смисъл да споря, затова вземам четирите предмета от масичката и тръгвам към вратата. Стъпките ми глъхнат в тънкия килим, постлан върху дъсчения под.

— Пази се — казва Фостър.

Аз се спирам, обръщам се и отговарям:

— И ти.

След което си тръгвам, като затварям вратата след себе си. На няколко километра от там осветените кули на Атланта се очертават на фона на нощното небе. Наоколо Обърн тъне в тишина. Слизам по няколкото стъпала от верандата и на тротоара завивам наляво по Обърн Авеню. Няколко коли ме подминават.

Чувам изстрел. Приглушен от дървените ламперии.

Спирам се и гледам към дома на Кинг.

Бенджамин Фостър вече го няма.

Доколкото ми е известно, аз съм единственият, който знае нещо. Брус Лейл изчезна без следа. Дали е жив? Никой не знае. В ръката си държа касетата, двете ролки и флашката.

Разчитам на теб да вземеш вярното решение.

Продължавам да крача напред, пресичам близката пряка и навлизам в парка около Кинг Сентър. Завивам наляво и следвам бетонната алея към задния вход. Голям осветен фонтан разделя сградите една от друга. В едната се намират библиотеката и архивите — най-голямото хранилище на оригинални документи за живота на Мартин Лутър Кинг и американското движение за граждански права в света. Тук са всички книжа на Кинг, както и тези на „Християнски лидери“ и на останалите по-важни организации за граждански права. Съхранени за вечни времена. Много хора са се опитвали да заглушат тези гласове от миналото, но всичките безуспешно.

Не спирам да крача, в този ранен час наоколо няма жива душа, и стигам до другия край на фонтана. След смъртта си Кинг бил откаран с обикновена фермерска каруца, теглена от мулета, до едно местно гробище в Атланта. След време останките му били преместени тук, в института, носещ неговото име, и положени до тези на съпругата му Корета. Надгробната им плоча е от мрамор, добит от Джорджия, и се намира в центъра на фонтана, като непреходно напомняне за неговите корени. Спирам се и я гледам; белият мрамор е осветен през нощта, надписът се вижда ясно:

Да, наистина, оттогава има голям напредък в междурасовите отношения. Премахването на законите за расовата сегрегация и на „разделени, но равни“; интеграцията на училищата, справедливата жилищна политика, равните права на трудова заетост. Историята показва, че след Ейбрахам Линкълн Мартин Лутър Кинг е човекът, направил най-много за постигане на социална промяна в Америка. Неговите мотиви, макар и спорни приживе, стават ясни след смъртта му. Без съмнение Кинг е поддържал деликатен баланс между морал и политика. Но като цяло е успял да запази репутацията си неопетнена. Неговото наследство е точно такова, както го бе описал Фостър. Надежда и любопитство. Чел съм много книги за живота и делото му, като между другото попаднах на една негова мисъл, която изглежда особено актуална в днешно време: „Нация или цивилизация, която продължава да произвежда мекушави и манипулируеми хора, купува собствената си духовна смърт на изплащане“.

Бенджамин Фостър не беше нито мекушав, нито лесно манипулируем. Той се бе нагърбил с чудовищна отговорност, вменена против волята му от човек, на когото не би могъл да откаже.

Запитах се: а какво ли би си помислил Кинг за нас днес?

Безработицата при малцинствата се колебае около стойности, три пъти по-високи от тези при белите. Личното богатство на средния афроамериканец възлиза на около 6000 долара в сравнение със 110 000 за средния бял. Усредненият годишен доход на едно черно домакинство е с около 55 000 долара по-нисък, отколкото на бяло. Епидемията от шокиращи смъртни случаи сред чернокожи роди „Черният живот има значение“ — масово движение, което напомня нещо, създадено от самия Мартин Лутър Кинг. Бедността остава вездесъща и почти нищо не се прави за премахването й — факт, който Кинг със сигурност би сметнал за ужасно разочароващ.

И това не е само в Америка. А в целия свят.

В бедността няма нищо ново. Новото е, че вече разполагаме с ресурсите за нейното премахване.

Това са думи на Кинг. Мъдри и тогава, и сега.

Гледам надгробния камък и търся отговори. Каква би била ползата, ако се разкрие онова, което знам? Противниците на Кинг ще си останат такива, докато поддръжниците му ще видят вярата си в него разклатена. Дали ще се почувстват манипулирани? Използвани? Дали ще осъзнаят саможертвата, която е направил? Защото е било именно това. Върховната саможертва.

Кинг е дал живота си, за да остане посланието му безсмъртно. Както е и станало.

Всяко движение си иска своя герой. Независимо колко е неочакван или принуден от обстоятелствата.

Обръщам се към вечния огън, който гори зад гърба ми. Пристъпвам към него и прочитам надписа върху плочата в основата му.

Така е. Много хора биха се съгласили, че историята е важно нещо. Също и истината. Но понякога е по-добре някои неща да останат недоизказани. Ако разкрия онова, което знам, ще пусна гъст облак дим около горящия бездруго огън, с който ще прикрия самите пламъци.

А този пламък не може да бъде скрит.

Струва ми се безсмислено да отвличам общественото внимание от наследството на Кинг. Защо да наливам вода в мелницата на критиците му? Делото трябва да продължи. Да, спечелени са някои битки, но войната не е приключила. Кинг е предоставил единствено на Фостър избора как да постъпи след изтичането на петдесетте години.

Сега този дълг се прехвърли на мен.

Аз хвърлям четирите предмета в ръката си в пламъците на Вечния огън.

Двете стари магнетофонни ленти изгарят мигновено, докато за касетата и флашката е нужно малко повече време. Но скоро и от тях остава само разтопена овъглена пластмаса. Неразпознаваема. Безполезна.

Преди да се отдалеча, аз шепна на Кинг и Фостър, и на всичките неспокойни духове, които със сигурност бродят около това свято място.

Три думи. Които може би все още значат нещо.

„Най-после свободен.“