Стив Бери
   Шифърът на джеферсън

   книга седма от поредицата за "Котън Малоун"

   ПОСВЕЩЕНИЕ
   На Закъри и Алекс, следващото поколение
   "Каперите са детските ясли на пиратите."

   Капитан Чарлс Джонсън (1724 г.)

   Конгресът има правото да обявява война, да издава разрешителни за каперство и зарепресалии и да установява правила за пленяване на суша и на море.

   Конституция на САЩ, член I, параграф 8, ал. 11
   ПРОЛОГ

   Вашингтон, 30 януари 1835 г.
   11:00ч. Сутринта

   Президентът Андрю Джаксън погледна насочения в гърдите му пистолет. Странна, но все пак позната гледка за човек, който почти цял живот беше воювал. Току-що бе напуснал ротондата на Капитолия и сега крачеше към източния портал. Настроението му беше в тон с мрачния ден навън. Придвижваше се с помощта на своя финансов министър Леви Удбъри и на верния си бастун. Тази година зимата беше сурова и се отразяваше зле на мършавото му шейсет и седем годишно тяло. Мускулите му бяха необикновено сковани, а белите му дробове – постоянно задръстени.
   Беше напуснал Белия дом само защото искаше да се сбогува с един стар приятел. Уорън Дейвис от Южна Каролина бе изкарал два мандата в Конгреса, веднъж като демократ, подкрепящ Джаксън, и втори път като нулификатор. Неговият противник и бивш вицепрезидент Джон К. Калхун беше създал партията на нулификаторите, чиито членове смятаха, че всеки щат трябва сам да избере на кои федерални закони да се подчинява. За Джаксън това беше пълна глупост, дяволска работа. Ако това се случеше, държавата със сигурност щеше да се разпадне, което може би беше истинската цел на тези хора. Слава богу, че в Конституцията беше изрично записано единно управление, а не някаква свободна лига, чиито членове правят каквото им хрумне.
   Народът беше най-важното, а не щатите.
   Първоначално беше решил да не присъства на погребението, но после бе размислил. Той харесваше Уорън Дейвис въпреки политическите различия помежду им. Затова изтърпя потискащо дългата траурна проповед на свещеника – животът е труден, особено за възрастните, и прочие, след което се приближи до ковчега, промърмори кратка молитва и слезе в ротондата.
   Стотици бяха дошли с единствената надежда да го зърнат. Той обичаше вниманието. В центъра на тълпата винаги се чувстваше като баща, заобиколен от децата си. Щастливот тяхната привързаност, обичащ ги като истински родител. Освен това имаше с какво да се похвали. Съвсем наскоро беше изпълнил почти невъзможната задача да изплатинапълно външния дълг, който страната бе натрупала през петдесет и осемте години на съществуването си. Това се случи на шестата година от мандата му и не остана незабелязано от многобройните му привърженици, част от които бяха тук и шумно го аплодираха. Един от министрите в кабинета му беше подхвърлил, че хората са се събрали тук с единствената надежда да зърнат него, Стария орех, въпреки кучешкото време.
   Той се бе усмихнал на сравнението, но комплиментът бе предизвикал и доста подозрения.
   Знаеше, че мнозина очакват той да се кандидатира за безпрецедентен трети мандат, а сред тях имаше и негови съпартийци с амбиции за президентския пост. Враговете бяха навсякъде, но най-вече тук, в Капитолия, където представителите на Юга ставаха все по-дръзки, а тези на Севера – откровено арогантни.
   Поддържането на равновесие бе трудно, дори за човек с твърда ръка като него.
   Но по-лошото беше, че самият той започваше да губи интерес към политиката. Всички големи битки бяха зад гърба му. До края на политическата му кариера оставаха само две години. Затова беше сдържан по въпроса за трети мандат. Ако не за друго, то поне защото подобна възможност държеше враговете му на разстояние.
   Дълбоко в себе си знаеше, че няма да се кандидатира. Щеше да се оттегли в Нашвил. У дома, в Тенеси и любимия си Хърмитидж.
   Но първо трябваше да реши въпроса с пистолета.
   Добре облеченият непознат с гъста черна брада беше изскочил от тълпата. Лъскавият пистолет в момента беше насочен към гърдите му. Генерал Джаксън беше водил победоносни сражения с англичани, испанци и индианци. Зад гърба си имаше и един успешен дуел, по време на който бе убил противника, за да спаси честта си. Не изпитваше страх от никого. Най-малкото пък от този глупак насреща си, чиито устни и ръка видимо трепереха.
   Младият мъж натисна спусъка. Ударникът изщрака. Капсулата се взриви.
   Острият звук отекна в каменните стени на ротондата. Но барутът в цевта не се запали, тъй като нямаше искра. Засечка.
   По лицето на нападателя се изписа ужас. Джаксън знаеше какво се беше случило. Виновен беше студеният и влажен въздух. Беше водил много сражения под дъжда и отдавна знаеше колко е важно да държиш барута си сух.
   Той се понесе напред, стиснал бастуна си с две ръце като копие. Мъжът захвърли пистолета и извади друг. Дулото му беше на сантиметри от гърдите на Джаксън. Капсулатаизтрещя, но отново нямаше искра. Още една засечка.
   Удбъри хвана ръката на президента миг преди върхът на бастуна да потъне в корема на нападателя. Министърът на военноморския флот сграбчи другата. Мъж във военна униформа се хвърли върху непознатия, следван от още няколко членове на Конгреса, сред които беше и Дейвид Крокет от Тенеси.
   – Пуснете ме! – изкрещя Джаксън. – Знам откъде идва тоя тип!
   Но министрите продължаваха да го държат здраво.
   Нападателят размаха ръце, после тялото му се свлече.
   – Пуснете ме! – отново извика Джаксън. – Аз мога да се защитавам!
   Нападателят беше изправен на крака и предаден на униформените полицаи.
   – Цял живот съм чакал да видя такъв мръсник и Господ най-после откликна на желанието ми! – процеди Крокет.
   Нападателят започна да крещи. Бил кралят на Англия и щял да забогатее само ако убие Джаксън.
   – Трябва да изчезваме от тук – прошепна в ухото му Удбъри. – Този човек явно е луд.
   – Нищо подобно! – отсече Джаксън. – Този човек е оръдие на заговор!
   – Елате, сър – настоя министърът на финансите и го поведе към каретата, която чакаше под ситния дъжд.
   Джаксън се подчини, но гневът продължаваше да кипи в него. Беше напълно съгласен с това, което преди време беше казал Ричард Уайлд, конгресмен от Джорджия. Слуховете са стоглава ламя, от която се раждат легендите. Надяваше се да е така. Беше се изправил срещу убиеца без капчица страх. Дори двата пистолета не го бяха накарали да трепне. Всички присъстващи бяха станали свидетели на смелостта му. И, слава на Бога, провидението го беше спасило. Вече наистина беше убеден, че е предопределен да води народа си към слава и успехи.
   Качи се в каретата. Удбъри го последва. Конете потеглиха в дъжда. Той вече не усещаше студа, не се чувстваше стар и уморен. Усети прилив на сила. Както преди две години, по време на една екскурзия с параход до Фредериксбърг, когато някакъв уволнен от него морски офицер с психически проблеми беше окървавил лицето му. Това беше първият случай на физическо нападение срещу американски президент. Впоследствие Джаксън отказа да повдигне обвинения срещу този човек и отхвърли идеята на съветниците си да ходи с постоянна охрана. Пресата вече го беше провъзгласила за крал, Белият дом бе наречен кралски двор. Той нямаше никакви намерения да налива още вода в тази мелница.
   Днес обаче един човек се беше опитал да го убие. Нов прецедент в историята на страната. Политическо убийство. Един акт, който бе по-подходящ за Европа и Древния Рим. Акт срещу тирани, монарси и аристократи, но не и срещу демократично избрани лидери.
   – Знам кой стои зад това! – мрачно промърмори той, обръщайки се към Удбъри. – Те нямат кураж да се изправят открито срещу мен и затова прибягват до услугите на някакъв луд!
   – За кого говорите?
   – За предателите – отвърна Джаксън и това бяха единствените му думи.
   Но разплатата щеше да бъде жестока.
   ПЪРВА ЧАСТ
   1.

   Ню Йорк, събота,
   8септември, в наши дни
   6:13ч. Вечерта

   Котън Малоун допусна не една, а две грешки.
   Първата беше присъствието му на петнайсетия етаж на хотел "Гранд Хаят", където се беше озовал по молба на бившата си шефка Стефани Нел, изпратена по имейл преди два дни. Среща в събота в Ню Йорк. Вероятно за да обсъдят нещо на четири очи, със сигурност важно. Въпреки това той бе направил опит да я потърси в централата на отряда "Магелан" в Атланта, но от там бе получил кратък и категоричен отговор: "Извън офиса за шест дни, ЗК".
   Нямаше смисъл да пита къде е. ЗК означаваше "забранени контакти". В смисъл – чакай аз да те потърся.
   Преди години и той беше същият: оперативен агент, който сам определя най-подходящия момент за появата си. Но това беше малко необичайно за ръководителя на "Магелан".Стефани отговаряше за всичките дванайсет агенти, които работеха под прикритие. Контролът беше основната ? задача. Трябва да се беше случило нещо много необичайно, за да премине в статут ЗК.
   Той и Касиопея Вит решиха да прекарат заедно уикенда в Ню Йорк. След като узнаеха какво иска Стефани, щяха да вечерят някъде и да отидат на театър. За целта долетяха от Копенхаген още предишния ден и отседнаха в хотел "Сейнт Реджис", на няколко преки северно от мястото, на което Котън се намираше в момента. Изборът беше на Касиопея, а той не възрази, защото тя поемаше разноските както обикновено. А и нямаше как да възрази на кралската обстановка, спиращата дъха гледка и апартамента, който бешепо-голям от жилището му в Копенхаген.
   Бе информирал Стефани къде е отседнал и сутринта, след закуска, на рецепцията на "Сейнт Реджис" го чакаше магнитна карта от "Гранд Хаят" с номера на стаята и кратка бележка:
   "Ще се срещнем тази вечер, точно в 6:15 ч."
   Остана леко озадачен от думичката "точно", но после си спомни, че бившата му шефка беше маниакално пунктуална – нещо, което я превръщаше в отличен администратор, но и в малък кошмар за подчинените ?. Освен това беше сигурен, че тя нямаше да го потърси, ако не ставаше въпрос за нещо важно.
   Пренебрегвайки табелката с надпис "Моля, не безпокойте", Малоун пъхна магнитната карта в процепа до вратата. Лампичката светна в зелено, електронното резе тихо изщрака.
   Стаята беше огромна, с широко двойно легло, върху което имаше няколко възглавници от тъмночервен плюш. Срещу него беше работното място, обзаведено с голямо бюро и стол с ергономична облегалка. Два прозореца гледаха към Източна четирийсет и втора улица, а трети предлагаше гледка на запад, към Пето Авеню. Останалата част от обзавеждането отговаряше на представата за хотел от висок клас в центъра на Манхатън.
   С изключение на две неща.
   Погледът му се закова на първото от тях – някаква стойка на алуминиеви крачета, стегнати с миниатюрни болтчета. Беше поставена пред прозореца вляво от леглото, обърната към стъклото. Върху поставка от солидно желязо се виждаше правоъгълна кутия с размери шейсет на деветдесет сантиметра, също от алуминий. Две от подпорите ? опираха в стените, а една стъпваше на пода.
   Това ли беше важното нещо, което имаше предвид Стефани?
   От челната част на кутията стърчеше късо дуло. Липсата на сглобки и болтове свидетелстваше, че нямаше как да я отвори и да провери съдържанието ?. Отстрани на рамката се виждаха метални вериги, сякаш съоръжението беше пригодено за пренасяне с тях.
   Котън протегна ръка към запечатания плик. Името му беше написано отгоре. Погледна часовника си. 18:17 ч. Къде бе Стефани?
   Отвън долетя вой на сирени. С плика в ръка Малоун пристъпи към един от прозорците и надникна надолу. Източна четирийсет и втора улица беше опразнена от коли. Трафикът беше отклонен. На идване беше забелязал паркираните пред хотела полицейски автомобили.
   Нещо ставаше.
   Високата репутация на "Чиприани" на отсрещната страна на улицата му беше добре известна. Някога беше влизал там и все още помнеше мраморните колони, мозаечните подове и кристалните полилеи. Някогашната банка днес се използваше за приеми на елита. Очевидно тази вечер беше организиран точно такъв прием, заради който бяха спрелитрафика и опразнили тротоарите. Сигурно щяха да присъстват поне дузина нюйоркски знаменитости, които в момента се бяха струпали пред елегантния вход.
   От запад се появиха две полицейски коли с включени светлини на покрива, следвани от издължен черен кадилак с две знаменца – националния флаг и този на президентската институция. След него се движеше още една кола на нюйоркската градска полиция.
   Тази лимузина се използваше само от един човек. Президентът Дани Даниълс. Кортежът спря до тротоара пред "Чиприани". Вратите се отвориха.
   Трима агенти на Сикрет Сървис изскочиха навън, огледаха обстановката и направиха знак на колегата си в колата. От нея слезе Дани Даниълс. Високият широкоплещест мъж беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и светлосиня вратовръзка.
   До ушите на Малоун долетя тихо бръмчене. Очите му потърсиха източника. Странният уред до прозореца беше оживял. Екнаха два изстрела. Прозорецът в другия край на стаята се пръсна. Ситни късчета стъкло полетяха към тротоара на трийсет метра по-надолу. В стаята нахлу студен въздух, примесен с грохота на големия град. Разнесе се жужене. Дулото се разтегна като телескопична антена и щръкна навън от прозоречната рамка.
   Малоун погледна надолу. Счупеното стъкло беше привлякло вниманието на президентската охрана. Няколко глави се бяха вдигнали нагоре, към фасадата на "Гранд Хаят".
   Дулото на устройството се показа навън. Дум, дум, дум.
   Изстрелите бяха предназначени за президента на Съединените щати. Агентите събориха Даниълс на тротоара и го прикриха с телата си.
   Малоун пъхна плика във вътрешния си джоб, прекоси стаята с няколко скока и сграбчи алуминиевата рамка. Тя обаче не помръдна. Очите му потърсиха кабели, но не откриха такива. Вероятно устройството се управляваше дистанционно и продължаваше да бълва високоскоростни куршуми. Малоун видя как агентите се опитват да вкарат президента обратно в лимузината. Ако успееха, той щеше да бъде в безопасност под надеждното прикритие на дебелата броня.
   Устройството продължаваше да стреля. Малоун скочи на прозореца, опитвайки се да запази равновесие на рамката. Свободната му ръка сграбчи алуминиевата кутия. Целтаму беше да я разклати, странично или нагоре-надолу, за да я отклони от мишената. За миг успя да отклони дулото наляво, но вътрешните механизми бързо го върнаха на предишната позиция.
   Долу, възползвайки се от временното отклонение на огъня, агентите успяха да вкарат президента обратно в лимузината и тя потегли с пронизително свирене на гумите. Тримата агенти останаха пред входа на "Чиприани" заедно с полицаите, които вече бяха там. Всички бяха с оръжие в ръце.
   Разнесоха се изстрели и Малоун осъзна втората си грешка. Полицията стреляше по него.
   2.

   В открито море, край бреговете на Северна Каролина
   6:25ч. Вечерта

   За Куентин Хейл нямаше нищо по-приятно от плъзгането по пенестите вълни с издути от вятъра платна. Той беше типичен представител на хората, за които казват, че в жилите им тече не кръв, а морска вода.
   Платноходите били работните коне в океана през XVII и XVIII век. Малки, едномачтови, с лесно разгъващи се платна, бързи и маневрени. С решаващото предимство на плиткото газене. Екипажите им били до седемдесет и пет човека, а въоръжението – 14 оръдия. Съвременното им превъплъщение беше по-голямо – с дължина 85 метра и корпус от последно поколение композитни материали вместо от дърво, леко и пъргаво за управление. Без тежестта на оръдия, с красив силует, този плавателен съд беше истинска наслада заокото и душата. Бе направен с единствената цел да пори безбрежните води на океана и бе претъпкан с играчки. Суперлуксозните му кабини предлагаха всички удобства задванайсет гости, а екипажът му се състоеше от шестнайсет души, повечето от тях наследници на хора, които бяха служили на фамилията Хейл още от времето на Американската революция.
   – Защо правиш това, Куентин? – изкрещя жертвата му. – Защо?!
   Хейл погледна мъжа, който лежеше на палубата в клетка от метални винкели. Главата и гърдите му бяха оковани. Отделни железа стягаха торса и бедрата му. Преди стотици години подобни клетки били изработвани "по поръчка" за жертвите, но тази беше още по-усъвършенствана. Желязната обвивка около главата на мъжа беше толкова плътна, че не позволяваше дори най-малкото помръдване на челюстите. Устата му умишлено не беше запушена.
   – Ти нормален ли си? – извика жертвата. – Това си е чисто убийство!
   – Наказанието за предателите не е убийство – отвърна Хейл, очевидно засегнат от обвинението.
   Окованият мъж отговаряше за финансите на фамилията, също като баща си и дядо си преди това. Живееше в прекрасно имение на брега на океана във Вирджиния. Компанията "Хейл Ентърпрайсиз" имаше представителства по целия свят и в тях работеха над триста души. Във ведомостите на корпорацията фигурираха много счетоводители, но специално мъжът, който лежеше на палубата, беше освободен от бюрократични формалности и отговаряше лично пред Хейл.
   – Заклевам ти се, Куентин! – изкрещя той. – Не съм им предал нищо повече от най-обща информация!
   – Дано да казваш истината, защото от това зависи животът ти – отвърна Хейл, умишлено обнадеждавайки жертвата си. Този човек трябваше да проговори.
   – Дойдоха да ми връчат призовка. Те вече знаеха отговорите на всички въпроси. Предупредиха ме, че ако не им сътруднича, ще ми отнемат всичко и ще ме хвърлят в затвора.
   Счетоводителят се разрида. Отново.
   Те бяха от Данъчната служба. В едно ранно утро бяха нахлули в офисите на "Хейл Ентърпрайсиз". По същото време други техни колеги се бяха появили в осем банки на територията на страната с искане за финансова информация както за корпорацията, така и лично за Хейл. И банките бяха отстъпили. Нищо чудно, защото бяха американски. В тазистрана почти нямаше закони, които да защитават банковата тайна. Именно затова всички движения по сметките във въпросните институции се придружаваха от прецизно поддържана документация. За разлика от чуждестранните банки, най-вече швейцарските, за които тайната на влоговете отдавна се беше превърнала в национална мания.
   – Те знаят за сметките в Ю Би Ес! – изкрещя счетоводителят, опитвайки се да надвие воя на вятъра и плясъка на вълните. – Бях принуден да ги спомена, но нищо повече! Заклевам се!
   Хейл извърна поглед към развълнуваното море. Жертвата му лежеше на задната палуба, на крачка от джакузито и басейна, далеч от очите на случайно срещнати ветроходци. Досега не бяха забелязали нито един.
   – Какво можех да направя? – проплака счетоводителят. – Банката ни предаде!
   Това наистина беше вярно. След дълги и сложни преговори с правителството на САЩ и други страни швейцарската Ю Би Ес най-сетне бе отстъпила пред натиска и бе предоставила информация за над петдесет хиляди сметки на свои чуждестранни клиенти. За достъп до тях беше достатъчно само едно конкретно искане от съответното правителство. Разбира се, това се дължеше на заплахата за търсене на съдебна отговорност от нейните представители на територията на Съединените щати. Счетоводителят казваше истината – Хейл вече го беше проверил. До този момент беше конфискувана документацията единствено на Ю Би Ес. Сметките му в останалите седем чуждестранни банки не бяха докосвани.
   – За бога, Куентин! Нямах никакъв друг избор! Какво трябваше да направя според теб?
   – Да удържиш клетвата си!
   Всички служители на фирмата – от екипажа на яхтата до домашната прислуга и градинарите в имението, бяха дали клетва за вярност на господаря си.
   – Ти се закле! – повтори Хейл. – И се подписа!
   Всичко се правеше с единствената цел да се гарантира пълната лоялност на служителите. Имаше и нарушения, разбира се. Но те бяха безпощадно наказвани. Като това днес.
   Хейл отново погледна към оловносивата вода. "Адвенчър" се носеше напред, тласкан от стабилен югоизточен бриз. Намираха се на петдесет мили от брега и пътуваха на юг,отдалечавайки се от крайбрежието на Вирджиния. Ролята на някогашното квадратно платно изпълняваха петнайсет по-малки платна, които за разлика от преди не се въртяха около неподвижна мачта, а обратното – бяха закрепени неподвижно върху мачти, които се въртяха според вятъра. Така рискованото катерене на моряците запрехвърляне на платната вече ставаше излишно. Благодарение на модерните технологии те можеха да се разгънат с електрически мотор в рамките на шест минути, а точното им фиксиране спрямо вятъра се осъществяваше с помощта на компютри.
   Хейл напълни гърдите си със солен въздух, главата му бързо се проясни.
   – Искам да ми кажеш нещо – заяви той.
   – Всичко ще ти кажа, Куентин. Само ме извади от проклетата клетка!
   – Счетоводната книга. Стана ли въпрос за нея?
   – Не – поклати глава счетоводителят. – Изобщо не ме попитаха за нея. Конфискуваха документацията на Ю Би Ес и това беше всичко.
   – На сигурно място ли е?
   – Да. Там, където винаги сме я държали. Само ти и аз знаем къде е.
   Хейл му повярва. До този момент никой не беше споменал за счетоводната книга и това беше успокоително. Но не съвсем.
   Приближаващият се ураган щеше да бъде далеч по-свиреп от тъмните облаци, които в момента се сгъстяваха на изток. Срещу него с цялата си мощ щяха да се изправят всички разузнавателни институции на Съединените щати, Данъчната служба и Министерството на правосъдието – съвременен еквивалент на някогашната флота, изпращана срещу пиратските шхуни в морето от крале и президенти с единствената задача да заловят и обесят мъжете на капитанския мостик.
   Хейл се обърна и пристъпи към нещастника в желязната клетка.
   – Моля те, Куентин, не го прави! – отчаяно проплака счетоводителят. – Никога не съм проявявал интерес към бизнеса, не съм питал за нищо. Просто съхранявах книгата –както са го правили баща ми и дядо ми. Никой от нас не е докосвал чужди пари!
   Да, това наистина беше така.
   Но член 6 от клетвата беше категоричен: Всеки, който нанесе някаква вреда на Компанията, трябва да бъде отстранен.
   А тя за пръв път се изправяше пред толкова сериозна заплаха. Хейл беше длъжен да открие ключа към тази заплаха и да я отстрани веднъж завинаги с цената на всичко. За съжаление задълженията на капитана включват и неприятни неща.
   Той махна с ръка към моряците, които чакаха заповед на няколко крачки от него. Те хванаха клетката и я повлякоха към фалшборда.
   Окованият мъж запищя отчаяно.
   – Не прави това, моля те! Познаваш ме, бяхме приятели! Защо изведнъж се превръщаш в проклет пират?
   Тримата моряци спряха и го погледнаха. Той кимна.
   Клетката полетя зад борда и изчезна в морските дълбини. Членовете на екипажа се върнаха по местата си. Хейл остана сам на палубата. Ветрецът галеше лицето му. Продължаваше да мисли за обидата, която нещастникът беше хвърлил в лицето му.
   Защо се превръщаш в проклет пират?
   Морски чудовища, дяволски изчадия, обирджии, бандити, корсари, разбойници, нарушители на всички земни и небесни закони, мръсни копелета Това бяха само част от епитетите, свързани с пиратите.
   Нима и той беше един от тях?
   – Защо не? – прошепнаха устните му. – Защо не, след като всички ме мислят за такъв?
   3.

   Ню Йорк
   Джонатан Уайът внимателно наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите му. Беше седнал на маса до прозореца в панорамния ресторант на хотел "Гранд Хаят", откъдето се разкриваше отлична гледка към Източна четирийсет и втора улица. Видя как движението беше отклонено, а тротоарите опразнени от минувачи, видя и появата на президентския кортеж пред главния вход на "Чиприани". После чу трясък отгоре и видя стъклата, които се посипаха по плочника пред хотела. Последвалата стрелба беше доказателство, че устройството работи.
   Докато внимателно подбираше мястото си, Уайът забеляза, че още двама души вършат същото. Те бяха агенти на Сикрет Сървис, които окупираха дъното на ресторанта, откъде също се разкриваше отлична гледка към улицата два етажа по-долу. Бяха оборудвани с радиостанции, а персоналът се погрижи масите около тях да останат празни.
   Оперативната процедура му беше известна.
   Периметърът се контролираше чрез разположени по околните покриви снайперисти, свободни агенти и физическа охрана, разположена плътно около държавния глава. Появата на президента в гъсто населени мегаполиси като Ню Йорк изправяше Сикрет Сървис пред огромни предизвикателства. Долепени една до друга сгради, море от прозорци, неизброими плоски покриви с най-различна конфигурация. Типичен пример в това отношение беше "Гранд Хаят" – двайсет и няколко етажа и две кули с остъклени стени.
   Агентите на улицата реагираха на стрелбата, като скочиха върху Дани Даниълс. Процедурата "прикриваш и евакуираш" бе добре проверена във времето. Разбира се, автоматичното оръжие беше монтирано достатъчно високо, за да стреля над автомобилите. А полицаите и останалите агенти се бяха разбягали във всички посоки, за да се скрият от куршумите.
   Улучен ли беше Даниълс? На този въпрос нямаше категоричен отговор.
   Уайът насочи вниманието си към двамата агенти в дъното на салона, които не преставаха да играят ролята си на очи и уши, но явно бяха ядосани от факта, че са останали встрани от случващото се навън. Беше наясно, че хората на улицата също са оборудвани с радиостанции и имат отлична подготовка. За съжаление действителността рядко съвпада с предварително отработените сценарии и случващото се на улицата беше ярко доказателство за това. Автоматично оръжие с дистанционен контрол, насочвано от охранителни камери? Такъв сценарий положително не бяха предвидили.
   Всички клиенти в ресторанта, около трийсет души, бяха насочили цялото си внимание към събитията на улицата.
   Изтрещяха нови изстрели.
   Президентът беше вкаран в лимузината. "Кадилак 1", или "Звярът" според терминологията на Сикрет Сървис, беше оборудван с 12-сантиметрова броня и специални гуми, които можеха да се движат дори спукани. Гениално произведение на "Дженеръл Мотърс" на стойност триста хиляди долара. Уайът знаеше, че след събитията в Далас през 1963 г. този автомобил се пренасяше по въздуха до всяка дестинация, която изискваше наземен транспорт за президента. Само преди три часа той беше разтоварен на летище "Кенеди". Разбира се, в компанията на още няколко специализирани коли. Този път процедурата беше частично нарушена, тъй като "Звярът" беше долетял без обичайните помощни автомобили, които обикновено пътуваха заедно с него.
   Уайът хвърли кос поглед към изнервените агенти в дъното. Спокойно, рече си той. Скоро и вие ще попаднете в тигана.
   После най-сетне обърна внимание на вечерята си – великолепно изглеждаща салата "Коб". Стомахът му нетърпеливо къркореше. Дълго време беше чакал този миг. Вдигни палатката си на брега на реката. Съветът, който беше получил преди много години, както винаги действаше безотказно. Ако чакаш край реката достатъчно дълго, лодките на враговете рано или късно ще се появят.
   Лапна нов невероятно вкусен залък и го поля със сладкото червено вино. В устата му се появи приятен аромат на свежи плодове и дърво. Може би трябваше да прояви по-голям интерес към случващото се долу, но беше сигурен, че никой не му обръща внимание. И защо да го правят? В момента стреляха по президента на Съединените щати, но клиентите с места до прозореца бяха сравнително малко. Неколцина от тях скоро щяха да се появят по Си Ен Ен или "Фокс Нюз", превръщайки се в звезди, макар и само за няколко мига. И би трябвало да му благодарят за този шанс.
   Двамата агенти в дъното на салона повишиха тон.
   Уайъг погледна през прозореца в мига, в който "Кадилак 1 " се готвеше да потегли. Охранителите около входа на "Чиприани" започнаха да се надигат. Лицата на всички бяхаобърнати нагоре, към фасадата на "Гранд Хаят". В ръцете им се появиха пистолети, проехтяха изстрели.
   Уайът доволно се усмихна. Котън Малоун беше реагирал точно според очакванията му. Но за негово съжаление нещата щяха да станат още по-сложни.
   Куршумите зазвънтяха по рамките на прозорците вляво и вдясно от Малоун. Алуминиевата кутия до прозореца продължаваше да бълва огън, въпреки че той се опитваше да янеутрализира. В един момент успя да извърти дулото на една страна, но електрониката моментално го върна на място.
   Беше крайно време да отстъпи назад. Даниълс вече беше в колата, която всеки момент щеше да потегли. Никакви викове нямаше да свършат работа. Едва ли някой щеше да го чуе от толкова голяма височина, особено сред стрелбата и суматохата долу.
   Още един прозорец се пръсна на ситни късчета, този път в противоположния край на "Гранд Хаят" – на трийсетина метра от мястото, на което стърчеше Малоун.
   Показа се второ дуло, доста по-широко от онова, което се опитваше да укроти. Със сигурност не беше пушка, а по-скоро нещо като миномет или ракетна установка.
   Агентите и униформените полицаи забелязаха новата заплаха и насочиха вниманието си към нея. Малоун бързо осъзна, че организаторите на сложната операция са разчитали именно на отдавна отработената тактика на президентската охрана – колкото проста, толкова и ефективна: да върнат президента в блиндираната лимузина и час по-скоро да го отдалечат от мястото на инцидента. Вече си беше задал въпроса колко точна може да бъде автоматичната стрелба от управлявана дистанционно машина. Но едва сега разбра, че точността няма никакво значение. Идеята е била мишената да бъде вкарана в нещо доста по-обемисто.
   Например голям черен кадилак.
   Той знаеше, че президентската лимузина е блиндирана. Но дали бронята щеше да издържи на ракетна атака, при това на разстояние от стотина метра? Освен това нямаше представа с каква бойна глава е оборудван реактивният снаряд.
   Агентите и полицаите долу се разтичаха, търсейки по-удобен ъгъл за стрелба.
   Лимузината на Даниълс приближаваше пресечката между Източна четирийсет и втора улица и Лексингтън Авеню.
   Ракетната установка се завъртя. Котън трябваше да направи нещо. Оръжието в стаята продължаваше да бълва огън на всеки пет секунди. Куршумите звънтяха по фасадата на отсрещната сграда и тротоара пред нея. Проснат върху алуминиевата кутия, той пропълзя още малко напред, уви ръка около дулото и рязко го завъртя наляво. Системата от механизми под капака напрегнато засвистя под натиска, после дулото бавно зае позиция, успоредна на хотелската фасада.
   Сега вече повечето куршуми свистяха по посока на ракетната установка.
   Малоун продължи да търси вярната траектория.
   Поредният изстрелян куршум откърти парче от алуминиевата обшивка на установката. Стената на кутията под него също беше от алуминий, тънка и мека. Още два високоскоростни куршума улучиха целта. Третият проникна в нея.
   Избухна кълбо от синкави искри. Блесна яркожълт пламък и ракетата излетя.
   Уайът довърши салатата си в мига, в който "Кадилак 1 " се понесе към пресечката. До ушите му долетя трясъкът на счупени стъкла. По тротоара са разтичаха униформени и цивилни мъже, които стреляха безразборно нагоре.
   Но служебните зиг-зауери на Сикрет Сървис не вършеха работа, а картечните пистолети, с които обикновено бяха въоръжени подкрепленията в останалите автомобили от кортежа, бяха останали във Вашингтон. Снайперистите – също.
   Грешки, грешки.
   До слуха му достигна силен трясък. Ракетата беше изстреляна. Той попи устните си със салфетката и надникна надолу. Колата на Даниълс се отдалечаваше от пресечката по посока на Обединените нации и Ист Ривър. Най-вероятно щеше да поеме по Рузвелт Драйв – към някоя болница, или направо към летището. Спомни си, че преди години на спирката на метрото до хотел "Уолдорф Астория" чакаше специална композиция на метрото, готова да изведе президента от Манхатън за броени секунди.
   Вече нямаше нищо подобно. Смятаха го за безполезна отживелица.
   Двамата цивилни агенти тичешком пресякоха ресторанта и изчезнаха по страничното стълбище, което щеше да ги изведе при главния вход на "Хаят".
   Уайът остави салфетката на масата и се изправи.
   Край прозорците се бяха струпали сервитьори, чистачи и дори работници от кухнята. Едва ли някой щеше да му донесе сметката. Приблизително помнеше цената на салатата и виното, към която прибави и трийсет процента бакшиш. Винаги се беше гордял, че оставя щедри бакшиши. Остави на масата банкнота от петдесет долара.
   Ракетата така и не достигна земята, а втората и третата изобщо не бяха изстреляни. Очевидно героят си беше свършил работата.
   Сега оставаше да чака момента, в който късметът щеше да изостави Котън Малоун.
   4.

   Клифърд Нокс прекъсна радиовръзката и изключи лаптопа. Ракетната установка беше стреляла само веднъж, а зарядът не бе улучил президентската лимузина. Наблюдателните камери, монтирани в автоматичните огневи устройства, изпращаха нестабилни и подскачащи кадри. Той изпитваше затруднение при насочването на пушката надолу, а накрая тя просто отказа да изпълнява радиокомандите. Беше поръчал специални модификации на пропелерите и експлозивите, за да бъде сигурен, че трите бойни глави ще унищожат тежкобронираната лимузина.
   Сутринта всичко бе работило безотказно. Какво се бе случило?
   Отговорът на този въпрос дойде от телевизионния екран в противоположния край на хотелската му стая. Множество снимки и видео клипове от джиесеми вече бяха достигнали до медиите. На тях се виждаше някакъв мъж, който се беше надвесил през счупения прозорец на един от горните етажи на "Гранд Хаят", високо над Източна четирийсет и втора улица. Бе яхнал металната рамка на устройството. Ръцете му енергично го разклащаха наляво-надясно и в крайна сметка успяха да насочат пушката към ракетната установка. В резултат един от автоматично изстреляните куршуми попадна в електронния блок и го унищожи в момента на изстрелването на ракетата.
   Нокс бе изпратил командата за изстрелване на трите ракети една след друга. Но от устройството излетя само една, която бързо изчезна в южна посока, далеч от целта.
   Телефонът иззвъня.
   – Това е пълен провал! – процеди мрачен глас в слушалката.
   Очите на Нокс останаха приковани в телевизионния екран. Още снимки бяха уловили автоматичните устройства, които стърчаха от остъклената фасада на "Гранд Хаят".
   Под тях течеше текстът с последните новини. Засега липсваше информация за състоянието на президента.
   В слушалката прозвуча нов глас:
   – Кой е онзи мъж, който обърка нещата?
   Нокс си представи картината от другата страна на линията. Трима надхвърлили четирийсет мъже, облечени спортно, седят в луксозно обзаведен салон, приведени над говорителя.
   Общността.
   Без един.
   – Нямам представа – отвърна той. – Не съм очаквал подобна намеса.
   Информацията за непознатия беше оскъдна. Камерите бяха успели да уловят бял мъж с пясъчноруса коса, тъмно сако и светъл панталон. Чертите на лицето му не се виждаха, защото телефоните, които го бяха заснели, бяха с ниска резолюция и липса на достатъчно фокус. Движещият се текст в долния край на екрана информираше зрителите, че по този човек бяха стреляли, но той все пак бе успял да насочи едното оръжие срещу другото, а после се бе оттеглил във вътрешността на стаята.
   – Как е възможно някой да е бил информиран за предстоящата операция? – долетя следващият въпрос. – И на всичкото отгоре да я провали?
   – Очевидно имаме пробив в сигурността.
   Мълчанието насреща беше доказателство за правилността на предположението му.
   – Тази операция беше възложена на теб, боцмане – обади се един от мъжете, използвайки официалното прозвище на Нокс. – И ти си изцяло отговорен за нейния провал.
   Той добре съзнаваше това.
   Някога, в далечното минало, боцманът се избирал от целия екипаж. Капитанът имал абсолютна власт по време на акция, но боцманът бил онзи, който отговарял за всичко, свързано с ежедневието на кораба. Той разпределял провизиите, поставял конкретните задачи, потушавал конфликтите и изисквал желязна дисциплина. Капитанът можел да направи твърде малко без неговото предварително одобрение. Тази система беше запазена и до днес, но с едно допълнително усложнение – Общността се управляваше не отедин, а от четирима капитани. Нокс се отчиташе пред тях както индивидуално, така и общо. В неговите задължения влизаше и надзорът на екипажа – тоест на хората, коитоработеха пряко за Общността.
   – Между нас има предател – твърдо отсече той.
   – Даваш ли си сметка какво произтича от това? Последиците ще бъдат изключително тежки!
   Нокс замълча за миг, после си пое въздух и решително отвърна:
   – Най-тежката от тях е, че капитан Хейл не взе участие във вашето решение.
   Изявлението му нямаше да бъде възприето като неподчинение. Добрият боцман винаги изразява открито своето мнение, защото неговата власт идва от екипажа, а не от капитана. Преди една седмица ги беше предупредил за съществени слабости в плана, запазвайки за себе си мнението, че практически той е плод на отчаяние. Но когато трима от четиримата командващи издаваха някаква заповед, той беше длъжен да я изпълни.
   – Твоите съвети и възражения бяха взети под внимание – отвърна един от участниците в разговора. – Но решението взехме ние.
   Това едва ли ще бъде достатъчно, когато Куентин Хейл научи, помисли си Нокс. Не за пръв път Общността следваше този курс. Бащата на Нокс беше боцман при последния опит и беше успял. Но в друго време, при други правила.
   – Може би трябва да информираме капитан Хейл – каза той.
   – Вероятно ще се обади всеки момент, защото няма как да не е научил за инцидента – отвърна един от мъжете. – Между другото какво мислиш да правиш?
   Нокс вече беше помислил. Нямаше начин да бъдат проследени механизмите, монтирани в двете хотелски стаи. Отделните им части бяха направени от различни членове на екипажа, като всички следи бяха заличени. Бяха наясно, че апаратурата ще бъде открита независимо от изхода на операцията, и бяха взели съответните мерки. Стаите в хотел "Гранд Хаят" бяха наети от членове на екипажа с фалшива самоличност, които се бяха появили на рецепцията с отлична дегизировка и бяха платили с кредитни карти, които отговаряха на фалшивата им самоличност. Частите на апаратурата бяха разпределени в големи куфари. Той лично ги сглоби през нощта. Табелките с надпис "Не ни безпокойте" му осигуриха останалото. Имаше достатъчно време да изпробва устройствата дистанционно от тази стая, която се намираше на няколко преки от "Гранд Хаят". С помощта на портативната радиостанция, която вече беше изключена.
   Бяха помислили за всичко.
   Някога, далеч назад във времето, боцманите имали възможност да поемат руля и да поддържат зададения курс. В момента Общността беше направила същото. Беше му поверила руля.
   – Аз ще оправя нещата – каза в слушалката той.***
   Малоун все още се колебаеше. Вече беше зърнал агентите, които се втурнаха към входа на хотела. Предвид прословутата предпазливост на Сикрет Сървис, той беше сигурен, че агенти на службата са били предварително изпратени на някой от по-ниските етажи, откъдето са имали възможност да наблюдават улицата. И вече бяха получили заповед да тръгнат нагоре. Въпросът беше дали да изчезне веднага, или да изчака появата им.
   После се спомни за плика, който беше пъхнал в джоба си.
   Разкъса го и извади лист с напечатан текст.

   Исках да видиш устройствата и да ги обезвредиш преди появата на президента. Нямаше как да те предупредя по-рано. Ще ти обясня, когато се срещнем. Не бива да се доверяваш на никого. Най-малко на Сикрет Сървис. Този заговор стига далеч. Напусни хотела. В полунощ ще ти се обадя по телефона.
   Стефани

   Беше време за тръгване.
   Вероятно Стефани беше по следите на нещо голямо. Той се чувстваше длъжен да следва инструкциите ?. Поне засега.
   Малоун си даваше сметка, че повечето мобилни телефони имат камери, а тротоарите долу бяха пълни с народ. Това означаваше, че снимката му съвсем скоро щеше да се появи във всеки павилион за вестници. Престоят му на открито беше продължил само минута-две и той се надяваше, че снимките нямаше да бъдат особено качествени.
   Той отвори вратата и излезе в коридора, без да го е грижа за уликите, които беше оставил. Отпечатъците му бяха навсякъде по устройството, което висеше от прозореца. Спокойно тръгна към асансьорите. Едва доловимата миризма на цигарен дим му напомни, че етажът е за пушачи. Вратите от двете страни на коридора останаха затворени.
   Зави зад ъгъла и се насочи към площадката с асансьорите. Нямаше как да разбере къде се намират кабините в момента. Реши, че е по-разумно да не ги използва, и бързо се огледа. Изходът към стълбите се оказа вдясно.
   Отвори металната врата, ослуша се и безшумно се измъкна навън.
   Изкачи се три етажа нагоре и спря на 17-ия етаж. Всичко беше тихо и спокойно. Озова се на асансьорна площадка, която беше копие на онази три етажа по-долу. Същата малкамасичка с цветя и вградено в стената огледало.
   Малоун се взря в лицето си. Какво ставаше, по дяволите?
   Някой току-що беше направил опит да ликвидира президента на Съединените щати, а в момента самият той беше най-издирваният човек.
   Свали сакото си и остана по светлосиня риза. Щяха да търсят мъж със светла коса и тъмно сако. Напъха дрехата си в металното кошче за смет между двете асансьорни шахти, прикрито от голям букет изкуствени цветя.
   В коридора отляво се появи семейство с три деца. Родителите възбудено обсъждаха някаква неонова реклама на Таймс Скуеър. Таткото натисна бутона за нагоре. Малоун се присъедини към тях и търпеливо зачака. Тези хора очевидно бяха пропуснали инцидента, въпреки че според Малоун нямаше как да не бъде забелязана ракета, която се стрелва към небето, оставяйки след себе си дълга следа от дим. Но той никога не беше преставал да се чуди на туристите. Хьобро Плац в Копенхаген, където се намираше книжарницата му, постоянно бе пълен с тях.
   Асансьорът пристигна и той пропусна семейството пред себе си. Таткото вкара картата си в процепа, който осигуряваше достъп до трийсет и първия етаж. Може би там имаше зала за специални гости. Малоун реши, че това е добро място за размисъл.
   – О, благодаря, и аз отивах там – любезно промърмори той.
   Изминаха в мълчание следващите четиринайсет етажа, след което се озоваха в голям салон за закуска, достъп до който имаха само гостите, които си бяха платили съответната такса. Пак пропусна таткото пред себе си, давайки му възможност да използва магнитната си карта още веднъж – този път за да отвори голямата стъклена врата.
   Салонът имаше Г-образна форма и беше пълен с хора, които се възползваха от студения бюфет, предлагащ месни деликатеси, сирена и плодове. Сред тях Малоун бързо откри двама мъже с тъмни костюми със слушалки в ушите и прикрепени към реверите миниатюрни микрофони, които гледаха надолу към Четирийсет и втора улица.
   Сикрет Сървис.
   Той си взе ябълка от дървената купа на близката маса и разтвори сутрешния брой на "Ню Йорк Таймс", който лежеше до нея. Оттегли се в дъното на салона, седна на едно от свободните кресла и захапа ябълката. Насочи вниманието си към вестника, но не изпускаше от поглед агентите до остъклената стена.
   Силно се надяваше, че не беше допуснал и трета грешка.
   5.

   Проливът Памлико
   Настанил се в големия салон на "Адвенчър", Хейл забеляза, че яхтата напуска открития океан и навлиза в пролива. Водата постепенно променяше цвета си – от синкавосивкъм кафяв. Това се дължеше на наносите, които влачеше криволичещата река Памлико. Някога тези води гъмжали от канута, придвижвани с помощта на дълги пръти, срещали се и плоскодънни параходи. Но най-много били платноходите и корсарските фрегати на авантюристите, които наричали свой дом гъстозалесените брегове на тази изолирана част на Северна Каролина. В същото време проливът Памлико станал известен като един от най-трудните водни пътища на света. В него изобилствали коралови островчета, блата и коварни тресавища. Крайбрежието било известно с опасните си носове с имена като "Внимание" и "Страх". Откритото море между тях било толкова коварно, че напълно заслужило прозвището "Гробището на Атлантика".
   Той беше роден и израснал тук като всички от фамилията Хейл от началото на XVIII век до наши дни. Занимаваше се с ветроходство още от дете и познаваше всички опасни места с коварни течения и подвижни пясъци. Току-що се плъзнаха покрай протока Окракоук, където през ноември 1718 г. бе намерил смъртта си прочутият пират Черната брада. Местните хора все още говореха със страхопочитание за него и изчезналото му съкровище.
   Той сведе поглед към документите, които лежаха на масичката пред него.
   Беше ги взел със себе си, защото беше наясно, че след като реши съдбата на своя счетоводител, ще трябва да насочи вниманието си към грешката на прапрадядо си Абнър Хейл, който на 30 януари 1835 г. беше направил опит да убие президента Андрю Джаксън.
   Първият в историята опит да се отнеме животът на действащ президент на Съединените щати.
   А отговорът на този опит – собственоръчно написано писмо от Джаксън до Абнър, дори днес продължаваше да измъчва всички от фамилията Хейл.

   Значи най-после отстъпи пред предателските импулси. Изгуби търпение. Лично аз съм доволен от този факт. Той означава война, велика като онази на основоположниците на нацията, събрали се под знамената. Ти ме призова на бой и аз нямам намерение да се скрия в някой ъгъл след първите изстрели. Защото няма да отстъпя пред твоите претенции и искания, нито пък ще се уплаша от присъствието ти. Нима животът ми е толкова безполезен, че дръзваш да ми изпратиш наемен убиец? Това е смъртна обида, която би било срамно да пренебрегна. Чувствата ми са живи, аз също – мога да те уверя в това. Твоят убиец прекарва времето си в дрънкане на глупости. Добре си избрал слугата си. Той ще бъде обявен за ненормален и ще прекара остатъка от живота си в лудница. Никой няма да повярва на думите му. Няма доказателства за твоите машинации, но и двамата знаем, че именно ти си убедил човека на име Ричард Лорънс да насочи пистолетите си в мен. В момент като този, когато чувствата ми са изключително живи, би било лудост да не се погрижа за окончателния ти провал. Отначало се колебаех каква да бъде моята реакция, но след като се посъветвах с по-умни от мен, стигнах до правилното решение. С това писмо те уведомявам, че слагам край на всички юридически похвати, прикриващи кражбите ти. Свалям офциалната подкрепа за всичките ти молби за каперство, отправени към Конгреса. Това означава, че когато подадеш такава молба до някой от следващите президенти, той няма да бъде задължен от закона да я удовлетвори, както бях аз. Но за да придам допълнителна тежест на изтезанието ти и да продължа безнадеждната ти агония, не премахнах самата привилегия. Признавам, че сторих това под давлението на други хора, които са убедени, че ще прибегнеш до нови отчаяни действия с надеждата да излезеш от ситуацията. А тъй като обичаш секретността и си отдал живота си на конспирациите, аз ти предлагам едно предизвикателство, което няма как да отхвърлиш. На прикачения към това писмо лист хартия ще откриеш един код, създаден от великия Томас Джеферсън. Той е бил дълбоко убеден, че това е най-съвършеният шифър на света. Успееш ли да го разгадаеш, със сигурност ще разбереш къде съм скрил онова, към което се стремиш. Провалиш ли се, ще си останеш жалкият предател, какъвто си в момента. Признавам, че тази линия на поведение много ми харесва. Съвсем скоро ще се оттегля в родния Тенеси, където се надявам спокойно да доживея дните си, а после да легна до любимата си Рейчъл. Искрено се надявам, че задачата, която ти възлагам, ще те тормози, докато си жив. Удоволствието ми ще бъде пълно, ако Господ ми позволи да бъда свидетел на агонията ти.
   Андрю Джаксън

   Хейл насочи поглед към втория лист хартия, също ламиниран като самото писмо.
   В продължение на 175 години членовете на семейството му се бяха опитвали да разчетат кода на Джеферсън. Бяха наемали всякакви експерти, бяха харчили луди пари. Но и до ден-днешен шифърът си оставаше загадка.
   Отвън се разнесоха стъпки и в салона се появи личният му секретар.
   – Пуснете телевизора – каза той.
   Хейл веднага забеляза тревогата в очите на сътрудника си.
   – Лоши новини – добави човекът.
   Хейл се пресегна за дистанционното.
   Малоун довърши ябълката, но продължаваше да държи отворения вестник в ръцете си. Направи му впечатление, че в него отсъства новината за предстоящата визита на президента в Ню Йорк. Странно. Обикновено президентите се появяват с много фанфари. Даде си сметка, че трябва да напусне хотела, и то бързо. Всяка секунда забавяне щеше дазатрудни изтеглянето му. "Гранд Хаят" отговаряше на името си – масивен многоетажен комплекс, в който ежедневно влизаха и излизаха хиляди хора. Беше много съмнително полицията или Сикрет Сървис да успеят да затворят всичките му входове и изходи, и то за толкова кратко време. От двата телевизора в залата получи представа за снимките, направени с джиесеми от случайни свидетели на инцидента. Повечето от тях, слава богу, бяха замъглени и неясни. Все още липсваше информация за състоянието на Даниълс. Хората говореха само за нападението, случило се буквално пред очите им. Неколцина бяха чули изстрелите, още по-малко бяха видели ракетата. Двамата агенти в далечния край на салона продължаваха да говорят по радиостанциите си, насочили погледи навън.
   Малоун стана и тръгна към изхода. Агентите се обърнаха и хукнаха право към него. Той механично се приготви да реагира, оглеждайки дебелата дървена маса, върху коятобяха сложени вестниците и подносите с ябълки. Тя спокойно би могла да послужи за солидно препятствие пред тях. Но агентите профучаха покрай него, изскочиха на площадката с асансьорите и влязоха в една свободна кабина.
   Малоун въздъхна с облекчение и ги последва. Спря на площадката и натисна бутона за слизане. В крайна сметка реши да използва главния вход на хотела.
   6.

   Уайът чакаше в оживеното фоайе на "Гранд Хаят". Около него се суетяха туристи, пристигнали през уикенда за кратка разходка из Голямата ябълка и извадили неочаквания късмет да станат свидетели на едно наистина рядко събитие – опит за убийство на президента на САЩ. Никой не знаеше каква е съдбата на Даниълс. Неколцина бяха видели отдалечаващата се лимузина и това беше всичко. Двама-трима си спомниха за покушението срещу Роналд Рейгън през 1981 г. Тогава официалното съобщение беше направено едва след настаняването на президента в болница.
   В огромното двуетажно фоайе действаха най-малко десетина униформени полицаи и още толкова агенти на Сикрет Сървис. Чуваха се заповеди на висок глас, заемаха се позиции около асансьорите и изходите. Никой не знаеше откъде Малоун ще направи опит да се измъкне, но вниманието беше насочено главно към изхода към Източна четирийсети втора улица и към двойната остъклена врата на горното ниво, която водеше към тунела, свързващ хотела директно с "Гранд Сентръл". Доколкото познаваше противника си, а Уайът го познаваше добре, Малоун щеше да излезе през главния вход. И защо не? Никой не беше видял лицето му, а директният подход винаги предлага най-сигурното укритие.
   Властите без съмнение изгаряха от желание да блокират хотела, но това беше невъзможно. Двайсетте му етажа бяха претъпкани с хора. При нормалните шест месеца предварителна подготовка за всяка президентска визита агентите на Сикрет Сървис спокойно биха се справили с подобна задача. Но в този конкретен случай им бяха отпуснали по-малко от пет седмици, а официалното съобщение за пътуването беше направено едва тази сутрин. То беше максимално лаконично: президентът Даниълс щеше да пристигне в Ню Йорк на частна визита. Подобен прецедент бе неочакваната поява на друг президент и съпругата му на премиера на Бродуей. Тогава всичко беше минало добре, но днес Дани Даниълс със сигурност би желал да срита собствения си задник – разбира се, ако крайниците му все още бяха на мястото си и не бе изгубил прекалено много кръв.
   Уайът беше много доволен, когато някой се прецакваше. Това улесняваше нещата. Беше почти сигурен, че поне в началото Малоун се бе качил нагоре. Което означаваше, че всеки момент щеше да се появи от някоя асансьорна кабина. Едва ли би избрал стълбите, тъй като полицията първо щеше да блокира именно тях. А бележката, която Уайът беше оставил в хотелската стая, би трябвало да го подтикне към действие. Той си оставаше "самотният рейнджър", както винаги. Верен до гроб на любимата си Стефани Нел.
   От последната мисия на Уайът беше изтекла много вода. През последните няколко години му възлагаха все по-малко задачи и работата започваше да му липсва. От принудителната му оставка бяха изминали цели осем години – време, през което беше предлагал услугите си на парче. Което може би беше бъдещето на цялото разузнаване. Агентите на щат непрекъснато намаляваха, заменяни от малката армия агенти на свободна практика, които си държаха езика зад зъбите и не чакаха пенсия. Но Уайът беше вече на петдесет и при нормална кариера би трябвало да стигне до заместник-администратор, а дори и до директор на някоя от разузнавателните централи. Защото отдавна имаше репутацията на най-добрия оперативен агент в бранша.
   Освен ако
   – Какво мислиш – попита Котън Малоун.
   Бяха попаднали в капан. Двама стрелци ги държаха на мушка отгоре, други двама бяха заели позиция в мрака пред тях. Той бе усетил капана, но въпреки това бе попаднал внего. Слава богу, и двамата с Малоун бяха добре подготвени.
   Посегна към радиостанцията, но Малоун хвана ръката му.
   – Не го прави!
   – Защо?
   – Защото ние знаем срещу какво сме изправени, но не и те.
   "Те" бяха тримата агенти, които охраняваха периметъра.
   – Нямаме представа колко са оръжията срещу нас – добави Малоун. – Знаем за четири, но може да са много повече.
   – Нямаме избор – отвърна Уайът и пръстът му се насочи към бутона за връзка.
   Малоун изтръгна радиостанцията от ръцете му.
   – Ако се съглася, и двамата ще сбъркаме – процеди той. – Можем да се справим и сами.
   Над главите им свирнаха нови куршуми и те приклекнаха зад празните каси.
   – Дай да се разделим – предложи Малоун. – Аз тръгвам наляво, а ти надясно. Ще се срещнем в центъра. Но радиостанцията остава у мен.
   Уайът не каза нищо.
   Малоун отправи напрегнат поглед в мрака. Преценяваше опасността, подготвяше се за атаката. Уайът избра друг подход. Вдигна пистолета си и го стовари върху слепоочието му. Малоун се просна на бетона и не помръдна повече. Уайът взе радиостанцията и нареди на тримата агенти да им се притекат на помощ.
   Висок глас го върна към действителността.
   Нова група полицаи бяха нахлули във фоайето. Поведоха хората към изходите с помощта на хотелския персонал. Явно някой най-после беше взел решение. От главните асансьори излезе поредната тълпа забързани хора. Сред тях беше и Котън Малоун.
   Уайът се усмихна.
   Малоун беше свалил сакото си, точно според очакванията. Именно него щяха да търсят агентите. Агентите и полицаите се приближаваха, подканяйки всички да напуснат фоайето.
   Вместо да се насочи към изхода, Малоун свърна надясно и тръгна към топлата връзка с "Гранд Сентръл". Уайът влезе в конферентната зала, затвори вратата след себе си и извади радиостанцията, която беше предварително нагласена на честотата на Сикрет Сървис.
   – До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска "Гранд Хаят" през тунела, който води към "Гранд Сентръл". Аз тръгвам след него.
   Изчака за момент, прибра радиостанцията в джоба си и се върна обратно във фоайето.
   Малоун изчезна през изхода. Неколцина агенти на Сикрет Сървис си запробиваха път в тълпата след него.
   7.

   Нокс напусна хотел "Плаза" с ясното съзнание, че поне трима от членовете на Общността са на ръба на паниката. Което беше нормално. Задачите, които изпълняваха, бяха свързани с голям риск. По негово мнение прекалено голям. Досега бяха работили с благословията на държавата, която им осигуряваше права и закрила. Но днес бяха ренегати, оставени на произвола на съдбата.
   Прекоси уличното платно и навлезе в Сентръл Парк. В далечината виеха сирени и воят им нямаше да стихне скоро. Все още нямаше информация за състоянието на президента, но инцидентът все пак беше станал едва преди час.
   Открай време харесваше Сентръл Парк. Цели 320 хектара горички, поляни и езера, пресечени от многобройни пътечки. Задният двор на огромния град. Без него Манхатън щеше да бъде просто една безкрайна бетонна джунгла.
   Още в хотела беше набрал един номер с молба за спешна среща. Човекът насреща имаше същото желание. Разбраха се да се видят на пейката покрай Шийп Медоу близо до фонтана "Бетезда", където се бяха срещнали последния път.
   Мъжът, който го чакаше, беше напълно безличен – както по физиономия, така и по облекло. Казваше се Скот Парът. На лицето му грееше самодоволна усмивка. Нокс се намръщи и седна до него.
   – От вашите хора ли беше онзи, който висеше от прозореца? – попита той.
   – Не ми обясниха как ще провалят операцията. Само ме информираха, че ще я провалят.
   Отговорът на Парът повдигна нови въпроси, но Нокс реши да не му обръща внимание.
   – А сега какво? – попита той.
   – Искаме това да бъде послание за капитаните – въздъхна Парът. – Трябва да разберат, че знаем всичко за Общността. Знаем, че нейните работници
   – Екипажи.
   – Моля?
   – В компанията работят екипажи.
   – Всички сте проклети пирати! – засмя се Парът.
   – Не, ние сме капери.
   – Каква е разликата, по дяволите? Крадете от всички, от които можете.
   – Само от враговете на страната.
   – Всъщност няма значение какви сте – махна с ръка Парът. – Важното е, че трябва да сме един екип.
   – Нашата гледна точка е по-различна.
   – Съчувствам на твоите шефове, защото знам, че ги притискат. Разбирам ги, но нещата все пак имат граници. Трябва да са наясно. Никога няма да им позволим да убият президента. Бях шокиран, когато разбрах, че очакват от нас именно това. Нека разберат посланието ни.
   Нокс беше наясно, че именно той трябва да предаде въпросното послание от Националната разузнавателна агенция, тъй като Парът беше връзката му с нея. Преди около година, когато стана ясно, че определени кръгове в разузнаването имат намерение да ликвидират Общността, зад нея застана единствено НРА.
   – Капитаните ще се запитат защо им изпращате послания – отвърна той. – И защо се намесихте.
   – Предай им, че имам добри новини за тях. Толкова добри, че трябва да ни благодарят за днешната намеса.
   Изпълнен със съмнения, Нокс замълча.
   – В този момент, докато си говорим, ключът към шифъра на Джеферсън вероятно се зарежда на лаптопа ми – добави Парът. – Нашите момчета успяха да го открият.
   Нокс не повярва на ушите си. Разбили са шифъра?! След 175 години?! Тук Парът беше прав: капитаните щяха да изпаднат във възторг. Но проблемът с глупавата ситуация, в която бяха изпаднали днес, продължаваше да стои. Можеше само да се надява, че не е допуснал грешки при заличаването на следите. В противен случай никакъв шифър нямаше даги спаси.
   – Ако нещо изобщо може да им помогне да излязат от дупката, която днес си изкопаха сами, това е шифърът – сякаш отгатна мислите му Парът.
   – Защо просто не ни го казахте?
   – А, нямам такива правомощия – засмя се агентът. – Важното е, че не оставихте следи, а и ние бяхме там, готови да предотвратим атентата. Следователно случилото се няма значение.
   Нокс запази спокойствие и направи опит да си припомни всички детайли на решението, което беше взел, докато крачеше към парка. То трябваше да бъде изпълнено.
   – Може би ще ме черпиш един обяд – подхвърли Парът. – А после ще отскочим до хотела ми, за да разбереш какво си е наумил Андрю Джаксън.
   Нима щеше да се окаже, че късметът е изскочил именно от пълния провал? Дори Куентин Хейл щеше да забрави гнева си в мига, в който научеше голямата новина за разбития шифър.
   Нокс служеше като боцман вече близо петнайсет години, наследявайки поста от баща си. Пиратските филми винаги го развеселяваха, особено когато показваха жестоки и всесилни капитани, които тероризират екипажите си. Това беше безкрайно далеч от истината. Пиратите винаги бяха живели в демократични общности, чиито членове свободно решавали кой и докога да ги управлява. А правата на обикновените моряци били гарантирани именно от факта, че капитаните и боцманите задължително били избирани отсамите тях. Освен това всеки екипаж имал правото да избира по всяко време нов капитан и нов боцман. Немалко властни капитани се оказвали захвърлени на първото парче земя сред океана, защото екипажът избирал някой друг да ги замести. А положението на боцмана било още по-деликатно, защото той бил длъжен да балансира между моряците и капитана.
   Добрият боцман винаги знае как да постигне този баланс.
   И Нокс знаеше какво трябва да направи.
   – Добре – кимна с усмивка той. – Пържолите са от мен. – Протегна ръка и потупа Парът по рамото. – Разбирам за какво става въпрос. Вие сте на руля, а аз ще предам посланието ви на капитаните.
   – Надявах се, че ще ме разбереш – въздъхна с облекчение Парът.
   Нокс свали ръката си от рамото му и го шляпна зад врата. Късата игла се подчини на лекия натиск на пръстите му и потъна в кожата. Миниатюрната спринцовка светкавично се освободи от съдържанието си.
   – Хей! – извика Парът и инстинктивно вдигна ръка към тила си.
   Едно, две, три, преброи Нокс.
   Тялото на Парът се отпусна. Нокс го подхвана и внимателно го сложи да легне на пейката. Спринцовката съдържаше вещество, извлечено от една карибска рифова риба. Karenia annulatus. Смъртоносна и бързодействаща отрова. Преди стотици години, когато пиратските шхуни волно порили вълните на южните морета, много от техните врагове ставали жертва на нейното светкавично действие.
   Жалко, че този човек трябваше да умре. Но Нокс нямаше друг избор. Той се наведе и внимателно положи дланта на Парът под бузата му. Сякаш беше задрямал. Нещо съвсем нормално за Сентръл Парк. Сръчно прерови джобовете му и извади ключа за хотелската стая в "Хелмсли Парк Лейн". Добро място. Неведнъж беше отсядал там. Той се обърна и се отдалечи.
   8.

   Малоун крачеше спокойно през пасажа, който свързваше "Гранд Хаят" с терминала на централната нюйоркска гара. Беше наясно, че ако се добере до навалицата там, лесно щеше да вземе обратния влак за "Сейнт Реджис", където го чакаше Касиопея. А после заедно щяха да решат какво да правят.
   Интересна мисъл. Заедно. В продължение на години беше живял и работил сам. С Касиопея се бе запознал преди две години, но двамата се сближиха едва преди няколко месеца, по време на съвместна мисия в Китай. Отначало той реши, че сближаването се дължи на емоциите, които преживяха заедно. Но се оказа, че греши.
   Станаха приятели след дълъг период от време, в който бяха бойци и съперници. Сега вече бяха любовници. Касиопея беше умна, самоуверена и красива. Имаха си взаимно доверие, може би заради увереността, че всеки може безрезервно да разчита на другия. Особено в момент като този, в който го преследваше цяла армия настървени полицаи с извадени оръжия.
   Би могъл да приеме мъничко помощ. Всъщност не мъничко, а много Тунелът свърши при двойна остъклена врата, зад която започваше широк коридор с магазини от двете страни. На петдесет метра вдясно се виждаше един от изходите към улицата. Но той зави наляво и влезе в най-прочутия железопътен терминал на света с дължина колкото футболно игрище и ширина с една трета по-малка. Таванът с позлатените звезди на зодиака на фона на яркосиньо небе се издигаше на трийсет метра над главата му.
   Не по-малко прочутият часовник с четири циферблата над главното информационно табло показваше 7:20 ч. Вечерта. Към пероните водеха многобройни, сложно преплетени коридори. Ескалатори свързваха различните нива. Точно под него имаше просторна открита площ, заета от кафенета, сладкарници и заведения за бързо хранене. Още по-надолу се намираха пероните на метрото – неговата крайна цел.
   Очите му се плъзнаха по откритите ресторанти, заели почти целия горен етаж на огромната площ. До слуха му достигаха откъслечните фрази на пътниците, които се блъскаха покрай него. Нито дума за състоянието на Даниълс.
   От тунела, по който току-що беше преминал, се появиха двама мъже с тъмни костюми. След тях крачеха още трима.
   Малоун направи усилие да запази спокойствие. Нямаше начин да са го засекли. Очевидно бяха предприели рутинни обиколки с надеждата да извадят късмет. През един от входовете за града се появиха трима униформени полицаи. Вдясно от него се появиха още неколцина, използвали ескалаторите откъм Четирийсет и пета улица.
   Това вече не беше случайно. Очевидно действаха координирано, търсейки конкретна цел. Но какво пишеше в бележката на Стефани? Не се доверявай на никого. Идеята да се спусне до пероните на две нива по-долу вече ставаше неосъществима. Нямаше друг избор, освен да използва изхода към Четирийсет и втора.
   Това ли беше планът им?
   Малоун тръгна да прекосява широкия пешеходен мост, извит като дъга над залата. От информационната кабина в съседство изскочи униформен полицай, който решително сенасочи към него. Малоун продължи да крачи напред. Отсреща не се виждаха нито униформени, нито цивилни полицаи.
   Мостът беше ограден с мраморни перила, които стигаха до кръста му. Отвъд тях имаше тесен перваз, който плавно се сливаше с една от носещите колони, чиито основи бяхана по-долното ниво.
   Неочакваните ходове винаги бяха за предпочитане, но сега той трябваше да действа бързо. Ченгето зад гърба му със сигурност беше само на няколко крачки.
   Малоун се завъртя и заби коляно в слабините на преследвача си, който рухна като подкосен. Надяваше се, че е спечелил скъпоценните секунди, които щяха да му позволят да се изплъзне от останалите агенти в залата.
   Той прескочи мраморните перила и започна да се придвижва по перваза, давайки си ясна сметка, че от долното ниво го деляха поне десет метра. Твърде много, за да рискува да скочи. Пристъпваше напред с разперени ръце. Скочи едва когато височината стана по-малка от три метра.
   Над главата му се струпаха агенти и униформени полицаи с пистолети в ръце.
   Хората долу ги видяха и бързо се разпръснаха. Малоун се възползва от паниката и с няколко скока се озова под моста. За да слязат от него, ченгетата трябваше да загубят няколко секунди. Които щяха да са напълно достатъчни, за да им се изплъзне. Вляво от него бе входът на ресторанта "Ойстър бар", а вдясно бяха разположени много други заведения за хранене. Малоун знаеше, че още десетина изхода водеха към пероните, стълбите, ескалаторите и рампите на автогарата. Би могъл да хване първия потеглящ влак и да си купи билет от кондуктора.
   С бърза крачка прекоси залата и се насочи към един от изходите в дъното. Съвършено прикритие.
   Иззад една от носещите колони изскочиха двама мъже и насочиха пистолетите си в гърдите му. В главата му изплува едно отдавна забравено клише: човек не може да надбяга радиото.
   Той вдигна ръце. Мъжете му изкрещяха да легне на пода.
   Малоун бавно се отпусна на колене.
   9.

   Касиопея Вит излезе изпод душа и посегна към дебелата хавлия. Преди да се увие с меката материя, тя направи онова, което обикновено правеше след баня – стъпи на кантара. Беше го използвала още вчера, веднага след продължителния презокеански полет и горещия душ. Полетите винаги увеличаваха теглото ?. Защо ли? Най-вероятно заради дехидратацията и задържането на течности. Тя не беше маниак на тема наднормено тегло, но проявяваше любопитство към нея. С приближаването на средната възраст обръщаше все по-голямо внимание на храненето и калориите.
   Електронният дисплей светна. 56.7 килограма. Не беше чак толкова зле.
   Тя стегна колана на хавлията и уви кърпа около мократа си коса. От стереото в съседната стая долиташе приятна класическа музика. Обичаше "Сейнт Реджис", истинска легенда в сърцето на Манхатън, съвсем близо до Сентръл Парк. И родителите ? винаги бяха отсядали тук при посещенията си в Ню Йорк.
   Бе избрала губернаторския апартамент не само заради прекрасната гледка, но и поради факта, че имаше две спални. Въпреки огромния напредък в сближаването помежду им двамата с Котън все още подлагаха на изпитание крехката си връзка. Разбира се, втората спалня едва ли щеше да бъде използвана, но все пак беше добре да я има.
   След завръщането си от Китай прекарваха много време заедно – както в Копенхаген, така и във френския ? замък. Засега емоционалният скок им се отразяваше добре, въпреки че беше нещо ново и за двама им. С Котън тя се чувстваше сигурна. Беше ? приятно и спокойно, може би защото бяха еднакви. Той постоянно твърдеше, че жените не са най-силната му страна, но явно се подценяваше. Пример за това беше и сегашното пътуване. Официалната причина беше срещата със Стефани Нел, но на нея ? стана много приятно, когато той я покани да го придружи.
   Тя също обичаше да комбинира работата с удоволствието. Но грижите за фамилния бизнес не бяха сред любимите ? занимания. Тя беше единствен наследник на финансовата империя на баща си, която се простираше на шест континента и възлизаше на милиарди долари. Мениджърският екип, който се грижеше за ежедневните операции, беше със седалище в Барселона. Веднъж седмично тя получаваше подробен доклад от тях, но понякога се налагаше да присъства и лично просто защото беше единствен акционер. По тази причина вчера проведе една среща с американските мениджъри на фирмата, а днес ? предстоеше втора. Имаше много добри познания за бизнеса, но беше достатъчно благоразумна, за да се довери на служителите си. Баща ? винаги беше казвал, че ръководните кадри трябва да бъдат обвързани е резултатите от дейността на компанията – най-вече с процент от печалбата. Малък, но сигурен процент. И се беше оказал прав. В резултат на тази политика днес тя разполагаше с великолепен управленски екип, който се грижеше за компанията като за своя и непрекъснато увеличаваше чистия ? капитал.
   Котън бе излязъл преди два часа. Бе решил да върви пеша по Четирийсет и втора улица. Това му беше лошото на Ню Йорк – трафикът беше толкова тежък, че човек предпочиташе да върви пеша дори когато трябваше да измине цели тринайсет преки. Довечера щяха да вечерят навън, а после да отидат на театър. По неин избор, беше казал той. Затова тя купи билетите още преди няколко дни, а после направи и резервация за един от любимите си ресторанти. След това не се сдържа и отскочи до "Бъргдорф Гудман", откъдето излезе с нова рокля.
   И защо не в края на краищата? От време на време всяка жена има нужда да пилее пари.
   В магазина извади късмет. Роклята на "Армани" ? лепна без нужда от никакви поправки. Черна коприна, гол гръб.
   Харесваше ? да доставя удоволствие на някого. Нещо, което ? беше чуждо през по-голямата част от живота ?. Любов ли беше това? Надяваше се да е така.
   На вратата се позвъни.
   Тя се усмихна, спомнила си думите на Котън при вчерашната им регистрация в хотела.
   Имам едно старо правило, беше казал той. Когато хотелската ти стая е с двойна врата, зад нея със сигурност те чака нещо хубаво. Ако има и звънец – още по-добре. Но когато има двойна врата и звънец, значи трябва да си отваряш очите!
   До вечерята имаше доста време и затова тя беше поръчала вино и ордьоври. Котън не пиеше алкохол (и твърдеше, че никога не е пил), затова тя му поръча сок от червени боровинки. Би трябвало да се върне всеки момент. Срещата му със Стефани беше в 6:15 ч., а сега наближаваше осем. Скоро трябваше да тръгват.
   Звънецът отново пропя. Тя излезе от банята, прекоси просторния хол и се насочи към двойната врата. Вдигна резето. В същия миг едното крило се отвори с трясък и тя се люшна назад.
   В апартамента нахлуха двама мъже.
   Реакцията ? беше светкавична. Кракът ? потъна в слабините на единия нападател, а дясната ? ръка се стрелна към гърлото на другия. Ритникът свърши работа. Човекът изпъшка, тялото му се прегъна надве. Но юмрукът ? пропусна другия. Тя отново се завъртя, кърпата падна от влажната ? коса. После видя дулото на пистолета. Беше насочено право в гърдите ?. Появиха се още трима въоръжени мъже.
   Касиопея изведнъж си даде сметка, че хавлията ? е разтворена и предлага интересна гледка за неканените гости. Но това изобщо не я смути. Вдигна юмруци пред гърдите си и хладно попита:
   – Кои сте вие?
   – Сикрет Сървис – отвърна единият от нападателите. – Арестувана сте.
   Какво ли бе направил Котън?
   – Защо? -попитатя.
   – Заради покушение срещу президента на Съединените щати.
   Тя рядко се изненадваше. Беше се случвало, разбира се, но не често. Сега обаче се стресна. Покушение срещу президента на САЩ?! Това беше нещо ново.
   – Свалете ръцете си и ги сложете зад гърба – спокойно заповяда агентът, замълча за миг, после добави: – Можете да се загърнете с хавлията си.
   Касиопея се подчини, светкавично овладяла нервите си.
   – Може ли да се облека, преди да ме отведете?
   – Не сама.
   – И сама мога да се справя – сви рамене тя.
   10.

   Малоун бързо разбра, че не го водят към полицейски участък. Оковаха го в белезници и бързо го изведоха от "Гранд Сентръл". Междувременно му конфискуваха портфейла и ключа от апартамента в "Сейнт Реджис", което означаваше, че Касиопея може да очаква гости. Жалко за вечерята и театралната постановка. Сигурно щяха да прекарат приятно. Той дори си беше купил нови дрехи специално за случая.
   Изобщо не му дадоха възможност да отвори уста. Натикаха го в някаква кола, оставиха го сам за минута-две, а после потеглиха. В момента прекосяваха Ист Ривър в посока Куинс. Пътя им разчистваха патрулни коли с включени сирени. Би могъл да се закълне, че пътуват към летище "Кенеди". Дали пък не се бяха Отправили към някоя секретна квартира?
   Не се доверявай на никого. Такова беше предупреждението на Стефани. Може би щеше да се окаже права.
   Не очакваше реакция от спътниците си в колата, но все пак беше длъжен да опита.
   – Момчета, вие знаете името ми, следователно сте наясно и със служебното ми досие. Не съм правил опит да убия когото и да било.
   Агентите не реагираха и той реши да смени подхода.
   – Добре ли е Даниълс?
   Отново не получи отговор. Мъжът до него беше млад и нервен. Може би за пръв път попадаше в такава ситуация.
   – Искам да говоря с представител на отряда "Магелан"! – раздразнено извика Малоун, зарязал любезния тон.
   Агентът вдясно от шофьора се обърна.
   – Стой кротко и си затваряй устата! – заповяда той.
   – Върви на майната си!
   – Виж какво, Малоун – въздъхна мъжът. – Просто млъкни и се наслаждавай на пътуването. Става ли?
   Конспирацията май ще се окаже доста дълбока. Далеч по-сериозна от предупредителната бележка на Стефани. Която, след като го обискираха, вече се намираше в техните ръце. Което означаваше само едно – те знаят, че той знае.
   Фантастично!
   След още десет минути в пълно мълчание колата навлезе в периметъра на летище "Кенеди" и мина през портала, от който се излизаше директно на пистата. В далечния ? край се виждаше силуетът на голям Боинг 747. Отделен на стотина метра от останалите машини и ограден от плътен полицейски кордон. Боядисан в синьо и бяло, с американския флаг на опашката и голям златист надпис на корпуса, който гласеше СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.
   "Еърфорс 1".
   От предната седалка му подхвърлиха морскосиньо яке.
   – Облечи го!
   Той забеляза трите златни букви "ФБР" върху предницата и гърба.
   Колата спря пред стълбата-ескалатор. Свалиха му белезниците и го подканиха да слезе. Той се подчини и облече якето. Към тях се насочи висок и слаб мъж с късоподстригана посребрена коса и безизразно лице.
   – Наблюдават ни от терминала – обяви Едуин Дейвис. – Насам са насочени куп телевизионни камери с телеобективи. Внимавай какво говориш, защото са наели и специалисти по разчитане на устните.
   – Чух, че са те повишили – подхвърли Малоун.
   При последната им среща във Венеция Дейвис беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност. В момента беше назначен за началник на президентската канцелария.
   – Голям късметлия съм, нали? – подхвърли той и посочи ескалатора. – Хайде да се качваме.
   – Какво стана с Даниълс?
   – Ще видиш.***
   Хейл гледаше телевизия. "Адвенчър" беше преминал на моторна тяга, тъй като беше наближил коварното устие на река Памлико. Той изключи звука, тъй като му омръзнаха догадките и предположенията на различни водещи. На екрана продължаваха да въртят нискокачествените видео кадри с двете автоматични оръжия, щръкнали от фасадата на "Гранд Хаят". Двайсет и четири часовите новини вършеха работа само за първите трийсет минути от всяка криза, след което ставаха ужасно досадни.
   Той помисли за колегите си капитани и поклати глава. Проклети глупци. Разбира се, те можеха да правят каквото пожелаят, защото решенията в Общността се вземаха с мнозинство, но неговото изключване от процеса на гласуване беше тежко нарушение на устава. За съжаление отчаяните ситуации изискват отчаяни действия и той много добре разбираше техните притеснения. Всички ги чакаха затвор и конфискация на имуществото, събирано от семействата им в продължение на три века. Единствената им надежда беше в тънкия ламиниран лист хартия, който държеше в ръце.
   Втората страница от писмото на Андрю Джаксън.

   Понеже обожаваш тайните и цял живот си предпочитал тъмните пътеки, реших да ти предложа едно огромно предизвикателство. Приложението на това писмо съдържа един шифър, създаден от високоуважавания Томас Джеферсън. Мнозина твърдят, че това е най-добрият шифър на света. Успееш ли да го разчетеш, ще научиш къде съм скрил онова, за което мечтаеш цял живот. Но ако се провалиш, ще си останеш жалкият предател, който си днес.

   Очите му пробягаха по написаното.
   Девет реда безразборно нахвърляни букви и символи.

   XQXFEETH
   APKLJHXREHNJF
   TSYOL:
   EJWIWM
   PZKLRIELCP
   FESZR
   OPPOBOUQDX
   MLZKRGVK
   EPRISZXNOXE

   Безсмислици. Глупости.

   Искрено се надявам, че всичко това ще се стовари на главата ти, а аз ще бъда жив да го видя.

   Неуспешните опити за разгадаване на шифъра на Джеферсън бяха причина за тревога в продължение на цели 175 години. Четири пъти тази тревога заплашваше да се превърнев тотална разруха, но положението бе овладяно. Днес се беше явила петата подобна заплаха.
   Той нямаше намерение да остане безучастен въпреки мнението на колегите си. Вече работеше за решаването на техния проблем. Но по свой път, различен от техния. За съжаление неговите сънародници може би бяха поставили под заплаха както неговите, така и техните усилия.
   На телевизионния екран се появи нещо ново. Международно летище "Джон Ф. Кенеди". "Еърфорс 1". Според надписите в долната част на екрана вероятният извършител бил заловен при опит за бягство от хотел "Гранд Хаят", но по-късно бил освободен.
   Погрешна идентификация.
   ВСЕ ОЩЕ НЯМАМЕ СВЕДЕНИЯ ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА ПРЕЗИДЕНТА, КОЙТО СПОРЕД НАШИТЕ ИЗТОЧНИЦИ Е БИЛ ОТВЕДЕН ДИРЕКТНО ДО САМОЛЕТА.
   Значи трябваше да се чуе с Клифърд Нокс.

   Малоун се качи в "Еърфорс 1". Предварителната му информация за този летателен апарат беше доста подробна. Над триста квадратни метра внимателно проектирано вътрешно пространство, разпределено на три нива. То включваше президентски апартамент, офис, помещения за сътрудниците и дори заседателна зала. При своите пътувания президентът бе придружаван от екип сътрудници, лекар, висши съветници, служители на Сикрет Сървис и журналисти.
   В момента вътрешността на огромната машина беше безлюдна. Може би защото Даниълс е бил докаран тук, за да му се окаже медицинска помощ, а всички останали са били помолени да напуснат.
   Малоун тръгна след Дейвис, който прекоси средната част на самолета и спря пред една затворена врата. Зад нея се оказа заседателната зала е плътно спуснати капаци на илюминаторите. В далечния край на дългата заседателна маса седеше Дани Даниълс. Абсолютно невредим.
   – Чувам, че си се опитал да ме убиеш – подхвърли той.
   – Ако беше така, вече щяхте да сте мъртъв – отвърна Малоун.
   – Тук си прав – засмя сe по-възрастният мъж.
   Дейвис затвори вратата след тях.
   – Добре ли сте? – попита той президента.
   – Нямам дупки по тялото си. Но здравата си ударих главата, докато ме хвърляха в колата. За късмет се оказа, че е наистина твърда – както много хора са го казвали презгодините.
   Малоун спря поглед върху бележката от хотела, която лежеше на масата.
   Даниълс се надигна от коженото кресло.
   – Благодаря ти за онова, което направи – промълви той. – Май такава ми е съдбата, винаги да съм ти задължен. Но нещата наистина ще излязат от контрол, когато заловиморганизаторите. Особено предвид това, което прочетох в твоята бележка Малоун не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Беше ясно, че те са само прелюдия към нещо друго.
   – Имаме проблем, Котън – промълви Даниълс.
   – Ние?
   – Точно така. Ти и аз.
   11.

   Уайът излезе от станцията на метрото на Юниън Скуеър. Обичаше този площад, който не беше оживен колкото "Таймс" и "Хералд", нито елегантен колкото "Уошингтън", но в замяна на това притежаваше собствена атмосфера и очарование.
   Беше станал свидетел на ареста на Малоун в "Гранд Сентръл" и на извеждането му от терминала. Но той едва ли щеше да остане дълго под ключ. Щяха да го освободят в мига, в който Дани Даниълс разбереше, че в инцидента е участвало едно от любимите му русокоси момчета.
   Той пресече Четиринайсета улица и пое на юг по Бродуей, насочвайки се към "Странд" и четириетажната сграда, претъпкана с антикварни, редки и отпечатани преди много години книги. Беше избрал това място за срещата в знак на уважение към противника си, който обичаше книгите. Самият той ги ненавиждаше. През живота си не беше прочел дори един роман. Защо да си губи времето с измислици? От време на време прелистваше по някой справочник, но по принцип предпочиташе интернет. Или просто питаше някого. Не можеше да разбере какво толкова интересно има в думите, изписани на хартия. И защо някои ги трупат с тонове, сякаш са безценно съкровище.
   Отдалече зърна жената, с която имаше среща. Тя стоеше пред книжарницата и се ровеше из сергиите с книги за по един долар, заели голяма част от тротоара. Беше известна със своята наблюдателност, сдържаност и потайност. Особнячка, с която се работеше малко трудно – един факт, който никак не се връзваше с външния ? вид на знойна красавица с пищни форми, черна коса и искрящи очи, издаващи кубинската кръв в жилите ?.
   Андреа Карбонел ръководеше Националната разузнавателна агенция вече цяло десетилетие. Създадената по времето на Рейгън институция бе организирала и провела много блестящи разузнавателни операции и си бе спечелила омразата на ЦРУ, АНС и още куп специализирани агенции. Но славата ? постепенно бе залязла и днес тя беше простоедна от държавните структури с раздут бюджет и неясни функции.
   Дани Даниълс винаги беше предпочитал отряда "Магелан", ръководен от Стефани Нел – друга негова русокоса любимка. Дузината агенти на нейно подчинение бяха реализирали най-успешните операции напоследък: разкриването на предателската дейност на първия вицепрезидент на Даниълс, ликвидирането на заплахата, свързана с Централноазиатската република, разбиването на Парижкия клуб и дори мирната смяна на властта в Китай. Всичко това беше постигнато без нито веднъж да потърсят услугите на Уайът. Отрядът "Магелан" работеше самостоятелно, без външна помощ.
   С изключение на Малоун, разбира се.
   Нел не се колебаеше да възлага задачи на своя ас, когато това беше наложително. Уайът беше наясно, че Малоун взема дейно участие във всички по-значителни операции. Испоред неговите източници беше вършил това абсолютно безплатно. Какъв идиот, Господи!
   Андреа Карбонел се бе свързала с него още преди три седмици.
   – Искаш ли тази работа? – попита тя.
   – Това, което искаш, може би ще се окаже невъзможно – отвърна Уайът.
   – За теб? Абсурд! За Сфинкса няма невъзможни неща.
   Беше се сдобил с този прякор благодарение на своята сдържаност. Отдавна беше усвоил изкуството да участва в разговор, без да казва нищо, но въпреки това да изглеждакато достатъчно ангажиран събеседник. Тактика, която дразнеше повечето слушатели и ги принуждаваше да разкрият повече, отколкото възнамеряваха.
   – Приемаш ли цената ми? – попита той.
   – Напълно.
   Уайът продължи да крачи покрай сергиите, сигурен, че Карбонел ще го последва. Стигна до пресечката и зави на изток по Дванайсета улица. След още няколко крачки хлътна във входа на някакъв отдавна затворен магазин.
   – Даниълс е добре – съобщи Карбонел, след като се присъедини към него.
   Новината го изпълни със задоволство. Задачата беше изпълнена.
   – Беше ли близо до прекратяването на този цирк? – любопитно го погледна тя.
   – Къде е Даниълс?
   Веднага отбеляза, че въпросът не ? хареса, но и той не одобряваше тона ?.
   – На борда на "Еърфорс 1" на летище "Кенеди". Преди да тръгна насам, разбрах, че се готви да направи официално съобщение. За да покаже на света, че е жив и здрав.
   Едва сега Уайът реши да отговори на въпроса ?.
   – Просто си вършех работата – заяви той.
   – Част от която беше и намесата на Котън Малоун, така ли? Сикрет Сървис го е арестувала на гарата, след като получили анонимен сигнал по радиото. Предполагам, че нямаш представа кой е авторът му, нали?
   – Защо задаваш въпроси, на които знаеш отговорите?
   – Ами ако Малоун се беше провалил?
   – Но не се провали, нали?
   Тя го беше наела да предотврати планираното покушение срещу президента, като откровено призна, че не може да се довери на никой друг. След което добави, че има голяма вероятност ръководената от нея организация да престане да съществува още през следващата финансова година. Това изобщо не го развълнува. Самият той беше изваден от бюджета преди цели осем фискални години.
   – Направих онова, което ти поиска от мен – отсече Уайът.
   – Не съвсем, но достатъчно.
   – Време е да се прибирам у дома.
   – Нямаш ли желание да останеш, за да видиш какво ще се случи? Ако спрат финансирането ни, ти също ще изгубиш пари, Джонатан. Знаеш, че аз съм единствената, която ти осигурява редовна работа.
   Няма значение. Все някак щеше да оцелее. Винаги беше оцелявал.
   Карбонел небрежно махна с ръка към часовника му.
   – Харесвали ти?
   Че как да не му харесва? Златен ролекс "Събмаринър", точен до десета от секундата и оборудван с практически вечна батерия. Личен подарък след изпълнението на една особено деликатна задача преди години.
   Тъмните ? очи не се отделяха от лицето му.
   – Знаеш ли как швейцарците са се превърнали в най-добрите производители на часовници в света? – попита тя.
   Той не отговори.
   – През хиляда петстотин четирийсет и първа Женева забранила търговията с бижута и скъпоценни камъни по религиозни причини. Това принудило бижутерите да се насочат към нов бизнес – производството на часовници. С течение на времето овладели занаята до съвършенство. През Първата световна война повечето фабрики на конкурентите им били разрушени или закрити и швейцарците станали номер едно. Днес те произвеждат половината от часовниците в света. Швейцарската марка се превърнала в златен стандарт за всички участници в бранша.
   И какво от това, по дяволите?
   – Ние с теб вече не сме златен стандарт в нашия бранш, Джонатан.
   Искрящите ? очи не се отделяха от лицето му.
   – Но като швейцарците аз също имам резервен вариант.
   – Желая ти успех. Аз съм дотук.
   – Нима ще прекратиш играта с Малоун?
   – Никой не успя да го застреля, което означава, че ще има и следващ път – сви рамене Уайът.
   – Ти наистина създаваш само проблеми, както твърдят много колеги от другите агенции – въздъхна Карбонел.
   – Което не им пречи да се обръщат към мен, когато им припари под задника – подхвърли Уайът.
   – Може би си прав. Добре, Джонатан. Връщай се във Флорида и се забавлявай. Играй голф, разхождай се по брега. А бизнеса остави на по-зрелите хора.
   Той не обърна внимание на обидите. Беше му платила за свършената работа. Словесните престрелки не означаваха нищо. В момента го вълнуваше нещо друго. Бяха под наблюдение. Забеляза мъжа още в метрото, а подозренията му се потвърдиха на Юниън Скуеър, когато той отново се появи. В момента беше заел позиция на стотина метра от тях.
   И изобщо не се стараеше да прикрива присъствието си.
   – Успех, Андреа. Сигурен съм, че ще се справиш много по-добре от мен.
   Остави я на входа и пое по тротоара, без да се обръща назад. Колата изскочи от пресечката, когато беше изминал едва двайсетина метра. Спря до тротоара и от нея слязоха двама мъже.
   – Бъди добро момче и ела с нас – каза единият.
   Уайът не беше въоръжен. Пистолетът със сигурност щеше да му създаде сериозни проблеми, особено сега, в наелектризираната атмосфера след покушението.
   – Някои хора искат да си поговорят с теб – уточни непознатият.
   Уайът се обърна. Карбонел беше изчезнала.
   – Не сме от нейните – обясни мъжът. – Всъщност разговорът ще бъде именно за нея.
   12.

   Малоун гледаше представлението през един от илюминаторите на "Еърфорс 1" в компанията на Едуин Дейвис. Репортерите се бяха струпали зад набързо опънатото въже, камерите им бяха насочени към гората от микрофони пред Дани Даниълс. Президентът говореше спокойно, с изпънати рамене. Увереният му баритон със сигурност достигаше до всички краища на планетата.
   – Какво искаше да каже е това, че ние имаме проблеми? – подхвърли Малоун.
   – Напоследък ни е налегнала скуката – отвърна Дейвис. – Последната година от втория президентски мандат прилича на последните месеци от живота на папата. Всички очакват старецът да се пресели в отвъдното и да отстъпи мястото си на следващия… – Той посочи тълпата журналисти. – Но сега имаме новина.
   Телевизорът вдясно от тях беше включен на канала на Си Ен Ен, а звукът му беше достатъчно силен, за да се чуват уверенията на Даниълс, че се е отървал невредим.
   – Не ми отговори на въпроса – рече Малоун.
   Дейвис отново посочи навън.
   – Той ми каза да се въздържам от всякакви обяснения, докато се върне.
   – Винаги ли вършиш онова, което ти казва?
   – Едва ли. Но ти добре го знаеш.
   Малоун се обърна към екрана, откъдето долиташе гласът на Даниълс:
   – Тук е мястото да благодаря на Сикрет Сървис и на силите на реда в Ню Йорк за великолепната им работа по време на този злощастен инцидент. Пристигнах тук, за да отдам почит на свой стар приятел. Атаката срещу мен обаче няма да ме спре да пътувам из страната и по света. Жалко е, че все още има хора, които вярват, че могат да спрат промените с помощта на атентати и убийства.
   – Ще опишете ли какво видяхте и изпитахте, господин президент? – извика един от репортерите.
   – Страхувам се, че видях твърде малко: само някакво метално устройство, което се показа от разбития прозорец на хотела. Но веднага след това станах свидетел на бързите и решителни действия на Сикрет Сървис.
   – Какво си помислихте в този момент, сър?
   – Изпитах благодарност към Сикрет Сървис за отлично свършената работа.
   – Преди малко споменахте за хората, които прибягват до подобни покушения. В множествено число. Кого по-точно имахте предвид?
   – Нима някой ще повярва, че апаратурата и всичко останало е дело на един човек? – отвърна с въпрос Даниълс.
   – Може би все пак имате предвид конкретни хора? – настоя репортерът.
   – Това ще бъде задачата на разследването, което вече е в ход.
   Дейвис се намръщи.
   – Той трябва да е по-внимателен. Посланието беше достатъчно ясно.
   – Какво става, по дяволите? – изгледа го Малоун.
   Дейвис не отговори. Просто стоеше и гледаше в екрана.
   Както винаги изряден, с безупречно изгладен панталон, Даниълс се оттегли, отстъпвайки мястото си на прессекретаря на Белия дом. Камерата го проследи нагоре по стълбите. Всеки момент щеше да се появи на входа.
   – Става въпрос за Стефани – прошепна Дейвис. – Тя се нуждае от помощта ни.

   Касиопея седеше на задната седалка на джипа. Един от агентите беше до нея, а отпред имаше още двама. Бяха ? разрешили да се облече и да събере своя багаж и багажа на Котън.
   Напуснаха "Сейнт Реджис" кротко и без ескорт. Не след дълго излязоха от Манхатън по моста над Ист Ривър и навлязоха в Куинс. Никой не проговори, а и тя не задаваше въпроси. Нямаше нужда. Всичко стана ясно от радиото в колата.
   Някой беше направил неуспешен опит да убие Дани Даниълс. На току-що завършилата пресконференция президентът беше обявил, че е невредим. Котън беше замесен но някакъв начин. Може би затова Стефани Нел бе поискала да се срещне с него.
   Двамата бяха много близки. Свързваше ги петнайсетгодишно приятелство. Той беше работил за нея в продължение на дванайсет от тях в "Магелан" – секретен разузнавателен отдел към Министерството на правосъдието. Преди това Котън беше служил във флота, беше обучен пилот и дипломиран юрист. Лично Стефани го беше привлякла на работа в отряда. Преди три години той се беше оттеглил от активна служба след провеждането на редица блестящи операции. Малко по-късно се беше преместил да живее в Копенхаген и беше отворил антиквариата си книжарница.
   Касиопея се надяваше, че той е добре.
   И двамата бяха на мнение, че имейлът на Стефани е доста странен, но пренебрегнаха предупредителните сигнали и приемаха идеята за уикенд в Ню Йорк като едно приятно разнообразие. За съжаление тя нямаше да може да покаже черната си рокля от "Армани" в театъра. Вместо това беше арестувана от федералните власти, които я отвеждаха в неизвестна посока.
   Дългата ? тъмна коса беше все още влажна, леко подвита в краищата. Не беше гримирана, но тя по принцип се гримираше рядко. Избра удобни дрехи – кафяв кожен панталон, кафява кашмирена риза и двуреден блейзър от камилска вълна. Не беше суетна, но това не означаваше, че не държи на външния си вид.
   – Съжалявам за ритника – подхвърли на агента до себе си тя. Той пръв се бе втурнал през вратата.
   Мъжът само кимна, но запази мълчание. А тя си даде сметка, че когато някой се е запътил към затвора, едва ли му позволяват да си вземе и багажа. Най-вероятно екипът по задържането бе получил нови инструкции веднага след установяването на самоличността .
   Далеч напред се появи огромното равно поле на международното летище "Джон Ф. Кенеди". Без да намалява скоростта, джипът мина през широко отворения портал. В далечния край се очерта силуетът на "Еърфорс 1". Голяма тълпа хора бавно се отдалечаваше от него.
   – Ще изчакаме пресата да се изтегли – обади се агентът на предната седалка.
   – А после какво? – попита тя.
   – После вие ще се качите на борда.
   13.

   Река Памлико, Северна Каролина

   Хейл продължаваше да гледа новините по телевизията. "Адвенчър " се намираше на половин час път от дома. Намалила ход до минимум, яхтата предпазливо се плъзгаше напред. Това беше задължително поради факта, че макар и изключително широка, Памлико беше дълбока само около седем-осем метра. В главата му изплуваха обясненията на дядому, свързани с маркерите по течението – по онова време направени от заострени борови колове. Местните хора редовно ги премахвали с идеята да насърчат гостуващите кораби да навлязат по-дълбоко в сушата и евентуално да наемат местни хора за своите екипажи. Слава богу, тези дни отдавна бяха отминали. Вече никой не напредваше към пясъчните брегове, опипвайки дъното с пръти в търсене на непрекъснато променящите се подвижни пясъци. Двигателите с вътрешно горене бяха променили всичко. Изключил звука на телевизора, Хейл се вслушваше в тихото плискане на вълните в гладкия корпус. Чакаше.
   Преди двайсет минути беше набрал един номер и бе оставил съобщение на гласовата поща.
   Медийната изява на Дани Даниълс беше впечатляваща. Хейл разбра неизреченото му послание съвсем ясно. Разследването вече беше започнало. Достатъчно добро ли беше представянето на боцмана? Надяваше се да е така, защото Нокс отдавна беше доказал своите качества. Баща му беше служил безупречно на бащата на Хейл, но все пак сегашната ситуация беше, меко казано, различна.
   Телефонът му издаде мелодичен звън. Беше Нокс.
   – Предупредих ги да не го правят, но те не ме послушаха – рече той.
   – Трябваше да предупредиш и мен.
   – Няма разлика, защото те дори нямат представа какво съм направил за теб. Никога не съм те подвеждал, затова не очаквай да подведа и тях.
   Това беше вярно. Само няколко дни по-рано Нокс беше осъществил една тайна операция в полза на Хейл. Операция с изключително значение. И наистина не беше подвел останалите капитани.
   Фамилията Хейл беше най-могъщата от всички. Състоянието ? далеч надхвърляше богатствата на останалите три, взети заедно. Този факт беше породил омраза, изразяваща се в периодични бунтове за независимост. По тази причина той беше изненадан от сегашния развой на събитията.
   – Какво се случи?
   Последва подробният доклад на боцмана, който не пропусна да спомене, че НРА беше ликвидирала техния агент.
   – Защо се намесиха? – зададе следващия си въпрос Хейл. – До този момент единствено те бяха на наша страна.
   – Може би отидохме твърде далеч. Но техният агент не ми даде никакво обяснение. Изглеждаше решен да ни изпрати посланието, а аз направих необходимото да ги информирам, че то е прието, но ние не одобряваме предприетите от тях действия.
   Правилно, кимна Хейл.
   Пиратските общности винаги са се подчинявали на общите цели, а екипът неизменно е стоял високо над отделния индивид. От баща cи знаеше, че успешните мисии трябва да бъдат щедро възнаградени, защото това сплотява участниците в тях. Така бяха действали предците му. Дори в днешно време добрият капитан е наясно, че точно дефинираната мисия преобразява изпълнителите, превръщайки ги от дивеч в ловци.
   Реши да не хока Нокс просто защото вече нямаше смисъл.
   – От този момент нататък искам да бъда информиран за всичко – отсече той.
   Боцманът не възрази.
   – Мисля да прибера лаптопа на Парът – подхвърли той.
   Сърцето на Хейл ускори ритъма си. Все още не можеше да повярва, че шифърът на Джеферсън е разкрит. Нима е възможно? И все пак
   – На твое място бих действал крайно предпазливо.
   – Точно така мисля да постъпя.
   – Докладвай в момента, в който го прибереш. О, и още нещо, Клифърд… Не искам повече ходове като днешния, ясно?
   – Това означава ли, че ти ще се заемеш с останалите трима?
   – Да, в момента, в който акостирам.
   Хейл затвори.
   Ето нещо, което можеше да свърши още днес.
   Погледна двата ламинирани листа.
   Опитът на прапрадядо му да убие Андрю Джаксън през 1835 г. беше имал изключително тежки последици.
   И тогава както сега Общността била разкъсвана от раздори. В резултат представител на фамилията Хейл заповядал на своя боцман да ликвидира президента на Съединените щати.
   За целта боцманът наел безработния бояджия Ричард Лорънс. Преди покушението този човек бил направил опит да застреля собствената си сестра и бил заплашил със смърт още двама души, очевидно повярвал, че Джаксън е убил баща му. Едновременно с това смятал себе си за крал на Англия и гневно обявил, че Джаксън е отмъкнал част от кралското му наследство. Освен това обвинявал президента за голямата безработица в страната и за бързото обедняване на хората.
   Тоест не било особено трудно да бъде убеден да приеме задачата.
   Проблемът бил самият Джаксън, който се затворил в Белия дом през суровата зима на 1834 г. и не излизал никъде. Напуснал го само за да присъства на едно погребение в Капитолия. Узнали навреме затова, съзаклятниците бързо прехвърлили Лорънс във Вашингтон и го снабдили с два пищова. Лудият бояджия успял да се смеси с тълпата и търпеливо дочакал мига, в който се изправил лице в лице с жертвата си.
   Но провидението спасило живота на Стария орех. И двата пищова засекли поради влажния барут.
   Джаксън веднага обвинил сенатора от Мисисипи Джордж Пойндекстър в заговор за убийство. Сенатът започнал официално разследване, което завършило без резултат. Пойндекстър бил оневинен. През това време обаче Джаксън вече бил набелязал жертвата си.
   Хейл научи подробностите от дядо си.
   С шестимата президенти преди Джаксън се работело лесно. Джордж Уошингтън си давал ясна сметка за заслугите на Общността по време на революцията. Адамс – също. ДориДжеферсън я толерирал, особено след като получил съществена помощ от нея по време на войната с берберските пирати. Неприятното усещане за нерегламентирани контакти между властта и незаконните структури бързо се разсеяло. Мадисън, Монро и вторият Адамс не създавали никакви проблеми.
   Но после в Белия дом се появил глупакът от Тенеси, решен да промени всичко. Джаксън започнал война на живот и смърт с Конгреса, Върховния съд и пресата. Изправил се срещу всички. Той бил първият президент в историята на страната, номиниран от политическа партия, а не от отделни политически лидери, който провел пряка кампания сред народа и спечелил високия пост единствено благодарение на себе си. Ненавиждал политическия елит и започнал борба срещу влиянието му в мига, в който поел властта. Вършел това, въпреки че вече прибягвал и до помощта на пиратите – през 1812 г. сключил сделка с Жан Лафит, благодарение на когото спасил Ню Орлиънс от британска окупация. Фактически той дори харесвал Лафит, но това не му попречило години по-късно, вече като президент, да се изправи срещу него по време на възникнал спор с Общността, който би трябвало да бъде решен без проблеми. Капитаните по онова време искали да запазят мира и отстъпили. Но не и фамилията Хейл. В крайна сметка те му изпратили убиеца Ричард Лорънс.
   И тогава обаче, също както се беше случило днес, опитът за убийство се провалил. За късмет Лорънс бил обявен за психично болен и бил затворен в лудница. До края на живота си през 1861 г. той така и не изрекъл нито една смислена фраза.
   Възможно ли бе подобен късмет да се повтори и след днешното фиаско?
   Отвъд остъклените стени на салона се появи силуетът на ферибота "Бейвю", отправил се на поредния си курс през Памлико на юг към Орора.
   Домът на Хейл беше близо. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Пътят, предначертан от великия му прапрадядо, беше все така трънлив. Андрю Джаксън беше нанесъл дълбока рана на Общността, която продължаваше да кърви.
   Надявам се, че безумният път, но който си поел, ще доведе до твоето унищожение.
   Няма да стане, жалък мръснико!
   В салона се появи личният му секретар. Хейл му беше възложил задачата да открие останалите трима капитани.
   – Намират се в имението на Когбърн – докладва мъжът.
   – Кажи им, че след един час искам да говоря с тях в дома си.
   Секретарят излезе. Хейл отново извърна очи към неспокойното течение в устието на реката. В един момент успя да зърне перката на акула, рядка гледка в тези води, на цели петдесет мили от открития океан. Но напоследък в устието все по-често се срещаха морски хищници. Само преди няколко дни един от тях беше захапал стръвта на въдицата му и за малко не го събори в реката.
   Той се усмихна. Тези хищници бяха неуморни, агресивни и непоколебими. Също като него.
   14.

   "Еърфорс 1 "

   Търпението на Малоун се изчерпваше. Беше дълбоко загрижен за сигурността на Стефани Нел. Не пропусна да отбележи и първите думи, изречени от президента.
   Прочетох бележката, която може би ти е изпратила Стефани.
   Тази жена беше негов близък приятел, а не само бивш командир. Бяха работили заедно в продължение на дванайсет години. Когато взе решение да се оттегли, тя направи опит да го разубеди, но в крайна сметка го разбра и му пожела успех. Но контактите помежду им се запазиха. Бяха си помагали няколко пъти през последните три години. Той можеше да разчита на нея, както и тя на него. Което беше единствената причина да откликне на последния ? имейл.
   Президентът се качи в самолета и се насочи към заседателната зала. Малоун и Дейвис го последваха. Трите телевизора продължаваха да излъчват новините на Фокс, Си Ен Ен и местния телевизионен канал. На екраните се виждаше президентският боинг, останал самотен на бетонната площадка след оттеглянето на репортерите. Даниълс си свали сакото, разкопча яката на ризата и разхлаби вратовръзката си.
   – Сядай, Котън.
   – Предпочитам да чуя какво става лично от вас.
   – Това може би няма да е толкова лесно – въздъхна Даниълс.
   Дейвис се настани на един от столовете. Малоун реши да седне до него и да се въоръжи с търпение.
   – Планетата сигурно е изпуснала въздишка на облекчение при новината, че лидерът на свободния свят все пак е жив – иронично подхвърли Даниълс.
   – Изявлението ви беше задължително – вметна Дейвис.
   Даниълс се тръшна на стола. До края на втория му мандат оставаха шестнайсет месеца и Малоун неволно се запита какво ще прави този човек, когато освободи мястото начело на масата. Сигурно не е лесно да бъдеш бивш президент. В един момент върху плещите ти лежи цялата отговорност за бъдещето на света, а после – след 20 януари, никой вече не го е грижа за теб и не се интересува дали си жив или не.
   – Вчера си спомних един стар виц – обади се Даниълс, докато разтриваше слепоочията си. – Два бика седят на хълма и наблюдават стадото красиви крави, които преживятпод тях. "Бягам долу да оправя една от тези хубавици", обявява по-младият. Старият обаче не захапва въдицата и остава на мястото си. Младият му се чуди. Започва да си мисли, че вече не става за нищо. "Хайде, давай да бягаме да се позабавляваме с някоя от тях", настоява той. Накрая старият бик го поглежда и отвръща: "А защо просто да не походим и да се позабавляваме с всичките?"
   Малоун се усмихна.
   На екраните се появиха два автомобила, които се приближаваха към стълбичката на самолета. От първия изскочиха трима мъже, облечени с якета на ФБР – като онова, което все още беше на гърба му. Единият пое нагоре по стълбичката. Малоун усети, че всички чакат нещо. Метафората в стария виц не беше случайна.
   – На кого възнамерявате да лепнете тази история? – попита той.
   Президентът насочи показалец към него, а после го измести към Дейвис.
   – Вие двамата се запознахте отново, нали?
   – О, да – кимна Малоун. – Сякаш сме едно семейство. Усещам обичта, с която съм заобиколен. А ти, Едуин?
   – Не искахме това да се случва, Котън, повярвай ми – поклати глава Дейвис.
   Вратата на заседателната зала се отвори и на прага се появи Касиопея. Тя свали тъмносиньото яке, смъкна шапката с козирка и тъмната ?, все още влажна коса се разпиляпо раменете ?.
   Изглежда страхотно, както обикновено, помисли си Малоун.
   – Вечерята и театърът отпаднаха, но в замяна на това получихме "Еърфорс едно" – подхвърли той.
   – Помислил си за всичко, както винаги – усмихна се Касиопея.
   – Предлагам да се залавяме за работа, след като всички са налице – обади се Даниълс.
   – Много съм любопитна за каква работа става въпрос – отвърна Касиопея.
   – Радвам се да те видя отново – каза сърдечно президентът.
   Малоун знаеше, че приятелката му вече беше работила за Даниълс – по някаква задача, в която беше участвала и Стефани. Двете бяха близки приятелки. Беше ги запознал JIapc, покойният съпруг на Стефани. Затова беше сигурен, че и Касиопея се безпокои за съдбата на приятелката си.
   – Не знам дали радостта ви е искрена, защото бях обвинена в заговор за убийството ви – отвърна на президента тя. – Но след като сте жив и здрав, възниква въпросът какво търсим тук, нали?
   – Нещата не са добри – мрачно отвърна президентът. – И то никак.
   15.

   Бат, Северна Каролина

   Хейл слезе от "Адвенчър" и пое по дървения кей. Екипажът сръчно привързваше платнохода към шейсетметровия пристан. Есенното слънце залязваше на запад и във въздухавече се усещаше вечерният хлад. Цялата земя около устието на реката беше собственост на Общността. Беше разделена поравно между четирите фамилии още преди векове. Същото се отнасяше и за речния бряг. На три километра навътре в сушата се намираше Бат – днес просто едно затънтено селце с 267 жители, което не напомняше с нищо за някогашната си слава. Повечето от сградите му бяха вили и рибарски хижи. Една четвърт от земята, която принадлежеше на фамилията Хейл, се поддържаше безупречно. Край гората се издигаха четири къщи – по една за него и за трите му деца. Той живееше тук през повечето време. Когато се налагаше, отсядаше в апартаментите си в Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонконг. Останалите родове живееха по същия начин още от 1793 г., когато бе създадена Общността.
   Хейл се качи на чакащия го малък електромобил и го подкара към дома си сред горичката от дъбове, ели и кипариси. Къщата му беше построена през 1883 г. в стил "Кралица Ана", с неправилни форми и стръмни стрехи и покриви. На трите етажа имаше общо 22 стаи, всяка от тях с балкон или веранда. Масленозелената фасада излъчваше топлина и стил, подчертани от бледочервените и сиви керемиди на покрива, прозорци с малки стъкла и вратите от тежък махагон с фина дърворезба, изработени във Филаделфия и пренесени до тук с кораб. От пристанището ги бяха превозили с помощта на волски каруци.
   Предшествениците му знаеха как да живеят. Бяха изградили огромна империя, която бяха завещали на следващите поколения. Това го задължаваше да преодолее сегашните трудности, за да не бъде последният представител на един славен род.
   Хейл спря електромобила и се огледа. Наоколо беше тихо като в църква. Бледите лъчи на залязващото слънце прорязваха здрача над пътечката. Малоброен екип поддържаше имението в безупречен вид. Някогашната мандра беше преустроена в работилница, а старата сушилня беше превърната в комуникационно-охранителен център. Много от помощните постройки отдавна ги нямаше, но изградените от дебели талпи обори все още бяха на мястото си и съхраняваха най-различна селскостопанска техника. Хейл много се гордееше с лозята си, които раждаха най-сладкия мискет в щата. Все още не знаеше дали някое от децата му се бе прибрало в имението. Всички те отдавна бяха пораснали, имаха семейства, но все още нямаха собствени деца. Работеха в семейните фирми и бяха напълно наясно с наследството си, но не и с неговите отговорности. По традиция бащата ги споделяше само с един тях, избран предварително. И до ден-днешен сестрата и братът на самия Хейл нямаха никаква представа за съществуването на Общността. Времето за избор на наследник наближаваше. След него щеше да започне продължителен процес на обучение и въвеждане в работата – точно както баща му беше постъпил с него.
   Представи си събитията, които ставаха на около километър и половина оттук. Тримата капитани, също глави на големи семейства, се подготвяха за срещата си с него. Напомни си, че трябва да се сдържа. Веднъж в историята – някъде през 1835 г. – фамилията на Хейл беше действала, без да се съобразява с останалите. Сега ставаше обратното.
   Той натисна педала и електромобилът потегли.
   Покритата с чакъл алея граничеше с една от най-плодородните соеви ниви. В гъсталаците отвъд нея обитаваха сърни. От там долиташе дълбокият алт на невидим кос, койтодовършваше дълга любовна балада. Първият Хейл беше пристигнал в Америка от Англия през 1700 г. Пътуването му през океана бе продължило толкова дълго, че малките зайчета, които носел със себе си, родили три поколения.
   Енергичен, умен и очарователен мъж с разнообразни умения,Джон Хейл пристигнал точно по Коледа в Чарлстаун, Южна Каролина. Три дни по-късно поел на север по тайни пътеки, известни само на местните. След две седмици открил река Памлико и си харесал един залив с гористи брегове, където си построил къща. После изградил и пристанище, защитено от нападение по вода, но с излаз към морето на изток. Кръстил го Бат, а пет години по-късно успял да включи града в официалните регистри на щата.
   Безкрайно амбициозен, Джон Хейл построил много кораби и направил състояние от търговията с тях. Репутацията на Бат растяла паралелно с личното му богатство и влияние. Градът постепенно се превърнал в оживен мореплавателен център и пиратско убежище. Съвсем естествено било Хейл да стане пират. Обект на нападенията му били френски, британски и испански търговски кораби. През 1717 г., когато крал Джордж обявил своя Закон за амнистията, който освобождавал от отговорност всички, които полагали клетва, че няма да се занимават е пиратство, Хейл също положил клетва и станал уважаван плантатор и общински съветник в Бат. Но корабите му продължили тайно да кръстосват морето. Обект на нападенията били предимно испански търговски кораби, към които англичаните не проявявали интерес. Колониите били идеално място за търговия снезаконни стоки. Според британските закони Америка можела да изнася стоки само с английски кораби и с английски екипажи, но това оскъпявало търговията и я правело практически невъзможна. Колониалните търговци и губернаторите посрещали пиратите с отворени обятия, тъй като само те били в състояние да предлагат стока на добра цена. Много американски пристанища се превърнали в пиратски убежища, най-известно сред които бил именно Бат. По-късно избухнала Революцията, която променила правилата и довела до създаването на Общността. Тогава се родил съюзът между четирите фамилии, който оставаше непоклатим и до днес.
   За гаранция на нашето единство и отстояване на общата кауза всеки един от нас има право на глас по актуалните въпроси на деня, както и на дял от конфискуваните храни и твърд алкохол, с които може да разполага както намери за добре. Всички сме равни, никой не е над останалите и всеки трябва да е готов да помогне на другаря си.
   Хейл помнеше наизуст тази част от устава и винаги беше готов да я спазва. Спря електромобила пред следващата сграда в имението – с полегат покрив, фронтони, тесни капандури и висока кула в единия край. Беше двуетажна, с широко стълбище. Красивата ? фасада с нищо не подсказваше официалното ? предназначение – затвор.
   Хейл набра кода за отваряне на тежката дъбова врата и вдигна резето. Стените ?, изградени от тухли и обикновени греди, днес бяха звукоизолирани с помощта на съвременни технологии. Вътре имаше осем килии. Не приличаше на затвор, но все пак си беше такъв, и то достатъчно сигурен.
   Беше се наложило да го използват преди няколко дни, когато Нокс бе заловил поредната жертва.
   Хейл изкачи стълбите до втория етаж и се приближи до железните решетки.
   Затворничката зад тях стана от дървената скамейка и го погледна.
   – Удобно ли се чувстваш? – попита той. Размерите на килията бяха три на три и всъщност тя беше доста по-просторна от онези, в които бяха затваряли дедите му. – Имаш ли нужда от нещо?
   – Имам – отвърна затворничката. – От ключа за тази врата.
   – Няма къде да отидеш, дори да го получиш – усмихна се Хейл.
   – Обвиненията срещу теб се оказаха основателни. Ти не си патриот, а най-обикновен крадлив пират.
   – Днес за втори път ме наричат така.
   Затворничката се приближи до решетките. Изправен на трийсетина сантиметра от другата страна, Хейл огледа мръсните ? дрехи и умореното ? лице. Вече му бяха докладвали, че през последните три дни тя не беше хапнала почти нищо.
   – Никой не го е грижа, че си ме хванал – промълви пленницата.
   – Не съм много сигурен. Те все още не си дават сметка за опасното положение, в което се намираш.
   – Аз съм заменима.
   – Веднъж Цезар бил заловен от сицилианските пирати, които поискали за него откуп от 25 златни таланта – рече Хейл. – Той се ядосал от ниската цена и заповядал да вдигнат сумата на 50. Когато пиратите получили парите и го освободили, императорът ги заловил и ги избил до един… – Замълча за момент, после попита: – Ти на колко оценяваш себе си?
   Храчката прелетя през решетките и го улучи в лицето.
   Той затвори очи, извади кърпичка и бавно се избърса.
   – Върви на майната си! – изсъска пленницата му.
   Ръката му се плъзна в другия джоб и се появи обратно със сребърна запалка, инкрустирана с името му. Подарък от децата му за по-предишната Коледа. Запали кърпичката ия хвърли през решетките.
   Без да сваля поглед от лицето му, Стефани Нел направи крачка назад и размаза горящото парче плат с обувката си.
   Хейл я беше отвлякъл като услуга, поискана от друг човек. Но през последните две денонощия не спираше да мисли как да извлече максимална полза за себе си. Новината от Ню Йорк, че шифърът вероятно е разбит, можеше да промени всичко. Беше доволен, че има възможност за избор.
   – Уверявам те, че ще съжаляваш за това – каза той.
   ВТОРА ЧАСТ
   16.

   Малоун седеше облегнат назад в креслото си. "Еърфорс 1" набра скорост по пистата и излетя на юг към Вашингтон, окръг Колумбия. Всички бяха останали в заседателната зала.
   – Май денят ти в службата се оказа доста тежък, а? – подхвърли му Касиопея.
   Той веднага улови палавите искрици в очите ?. Всяка друга жена на нейно място щеше да бъде силно раздразнена, но Касиопея се справи отлично с неочакваната ситуация,запазвайки напълно самообладанието и хладнокръвието си. Малоун все още помнеше първата им среща във френското градче Ренльо-Шато. В една безлунна нощ тя беше стреляла по него, след което бе изчезнала с мощен мотоциклет.
   – Както обикновено – произнесе на глас той. – На погрешното място, но в подходящото време.
   – Пропусна да се насладиш на една страхотна рокля – усмихна се тя.
   Вече му беше разказала за покупката си от "Бъргдорф Гудман", а той с нетърпение бе очаквал да я види.
   – Съжалявам за провалената вечер – отново въздъхна той.
   – Я виж къде попаднахме – сви рамене тя.
   – Радвам се, че най-после се срещнахме – подхвърли Едуин Едуардс. – В Европа си липсвахме много, нали?
   – Това пътуване до Ню Йорк се оказа много забавно – обади се Дани Даниълс. – Нещо, което не всеки президент може да си позволи Той обясни как решил да присъства на прощалното парти на свой стар приятел, който излизал в пенсия. Поканата пристигнала преди много време, но той взел решението си преди малко повече от два месеца. До вчера никой извън стените на Белия дом нямал представа за пътуването. Единствената информация за медиите била повече от лаконична – президентът ще посети Ню Йорк и толкова. Без време и място, без продължителност на визитата. Всички гости на приема в "Чиприани" трябвало задължително да бъдат проверени с металотърсач. Агентите на Сикрет Сървис стигнали до заключението, че пътуването е осигурено добре, най-вече защото медиите не били информирани до последния момент.
   – Все едно и също – добави с въздишка Даниълс. – Всички опити за покушения се осъществяват благодарение на някакъв провал. Линкълн, Маккинли и Гарфийлд са били безохрана. Всеки би могъл да ги застреля, и то от непосредствена близост. Но охраната на Кенеди е била отстранена по политически причини. Идеята била да му осигурят максимално близък контакт с хората. По тази причина предварително обявили, че той ще прекоси Далас в открит автомобил. "Излезте и поздравете своя президент" било мототоим… – Даниълс замълча за миг, после поклати глава и добави: – Рейгън получи куршум поради сериозни пробойни в охраната му. Някой винаги се прецаква. Днес беше мой ред Малоун изненадано го погледна.
   – Аз настоях за това пътуване – поясни президентът. – Бях убеден, че всичко ще мине добре, и не позволих на хората си да вземат достатъчно предпазни мерки.
   Самолетът набра височина и зае хоризонтално положение. Ушите на Малоун заглъхнаха.
   – Преди два месеца кой беше информиран за предстоящото ви пътуване? – обади се Касиопея.
   – Недостатъчно хора – отвърна с въздишка президентът.
   Любопитен отговор, отбеляза Малоун.
   – А ти как се озова в онази хотелска стая? – обърна се да го погледне Даниълс.
   Той обясни, че е получил имейл от Стефани, след което се озовал в "Сейнт Реджис", където го чакала магнитната карта за вратата на въпросната стая. Касиопея получи възможност да се запознае със съдържанието на бележката, поставена в плика, който ? подаде Дейвис.
   После, реагирайки на едва забележимото кимване на шефа си, началникът на канцеларията постави на масата миниатюрно звукозаписващо устройство.
   – Запис на шифрован радиотрафик веднага след стрелбата, докато ти все още си търсил начин да се измъкнеш от "Хаят" – поясни той.
   Президентът включи устройството.
   До всички агенти. Заподозреният е облечен със светлосиня риза и светъл панталон. Вече е без сако. В момента напуска "Гранд Хаят" през тунела, който води към "Гранд Сентръл Аз тръгвам след него.
   Президентът натисна стоп бутона.
   – Не разбирам кой би могъл да знае това – поклати глава недоумяващо Малоун.
   – Никой от нашите агенти не е автор на това съобщение – каза Дейвис. – А както сам знаеш, широката публика няма достъп до тази честота.
   – Разпознаваш ли гласа? – попита Даниълс.
   – Трудно ми е да кажа. Радиостанцията пропуква твърде силно заради статичното електричество. Но имам чувството, че нещо в него ми е познато.
   – Май си имаш обожател – подхвърли Касиопея.
   – Заложили са ти капан, точно като на нас – констатира с нетърпящ възражение тон президентът.

   Уайът беше откаран към Западен Манхатън, отвъд Кълъмбъс Съркъл. Тук районът беше по-спокоен, с големи магазини и жилищни блокове с тухлени фасади. Качиха го на втория етаж на един такъв блок. Помещението, в което попадна, беше просторно, оскъдно мебелирано и със затворени капаци на прозорците. Вероятно някаква обезопасена квартира.
   Там го очакваха двама души. И двамата с длъжност заместник-директор: единият на ЦРУ, а другият на АНС. Уайът познаваше по физиономия само човека от Агенцията за национална сигурност. И двамата не се зарадваха на появата му. Придружителите му го оставиха в тяхната компания и се насочиха обратно към асансьора.
   – Ще бъдеш ли така добър да обясниш днешните си действия? – започна пръв човекът на ЦРУ. – Как се озова в "Гранд Хаят"?
   Уайът ненавиждаше всичко, което имаше някакво отношение към ЦРУ. Беше работил за тях само защото плащаха добре.
   – Кой казва, че съм бил там? – контрира той.
   Човекът на ЦРУ нервно закрачи напред-назад.
   – Не си прави шега с нас, Уайът! – извика той. – Бил си там. Искам да знам защо.
   Тези двамата май бяха наясно с част от бизнеса му.
   – Ти ли повика Малоун? – попита човекът на АНС.
   – Защо мислите така?
   Заместник-директорът на ЦРУ извади портативно записващо устройство и натисна копчето. Прозвуча гласът на Уайът, който информираше агентите на Сикрет Сървис за придвижването на Малоун към терминала на централната гара.
   – Ще те попитам още веднъж: твоя идея ли беше Малоун?
   – По всичко личи, че се е появил случайно, за наше щастие.
   – А ако не беше успял да прекрати операцията? – попита заместникът на АНС.
   На този въпрос Уайът отговори така, както го беше сторил с Карбонел.
   – Но той успя, нали?
   Изобщо не възнамеряваше да предлага повече обяснения на тези идиоти. Но любопитството го глождеше.
   – А защо вие не я прекратихте? – попита той. – Нали бяхте там?
   – Нямахме никаква идея за какво става въпрос! – отвърна сърдито човекът на ЦРУ. – Цял ден си играехме на котка и мишка!
   – Но накрая се оказа, че вие сте котката, нали? – сви рамене Уайът.
   – Откъде знаеш? – излая човекът на ЦРУ. – Ти и Карбонел продължавате да си пъхате носа в нашата работа, опитвайки се да спасите онази смърдяща Общност!
   – Бъркаш ме с някой друг – спокойно отвърна Уайът, който вече беше решил да последва съвета на Карбонел да поиграе голф. Игрището в добре охраняваното имение предлагаше отлични условия.
   – Знаем всичко за теб и Малоун! – каза човекът на АНС. И той беше ядосан, но гласът му беше сравнително по-тих от този на колегата му.
   Уайът беше наясно, че Агенцията за национална сигурност управлява милиарди долари от общия годишен бюджет на разузнавателната общност. Тя се бъркаше навсякъде, включително и в подслушването на почти всички международни разговори от и за Съединените щати.
   – Малоун беше главният свидетел срещу теб по време на вътрешното разследване добави човекът на АНС. – Ти си го заобиколил, за да изложиш трима агенти на неоправданриск. Двама от тях са загинали и Малоун повдигнал официално обвинение срещу теб. Какво беше решението на комисията?Ненужен риск, довел до отнемането на човешки живот.Тоест отстраниха те. С двайсетгодишната ти кариера беше свършено. Без пенсия, без нищо. Бих казал, че всичко това го дължиш на Малоун.
   – Карбонел ли те нае да помагаш на Общността? – заби пръст в гърдите му заместник-директорът на ЦРУ.
   Уайът не знаеше почти нищо за Общността извън кратката информация във връзка с покушението, която му беше предоставила Карбонел. Бяха го инструктирали по отношение на боцмана Клифърд Нокс, който щеше да ръководи акцията срещу президента. Лично беше наблюдавал този човек, който през последните дни преди атентата непрекъснато сновеше из коридорите на огромния хотел, подготвяйки за действие автоматичните оръжия. Беше го изчакал да приключи, а после се беше промъкнал в онази стая и бе оставил бележката за Малоун.
   – Тези пирати ли се опитаха да убият Даниълс? – попита човекът от АНС. – Ти знаеш кой е поставил оръжията, нали?
   Убеден, че въпросните оръжия нямаше да доведат до нищо извън хотела, Уайът нямаше никакво намерение да се превръща в обвинител на когото и да било. Явно се беше забъркал в някаква тайна война между шпиони. По всяка вероятност ЦРУ и АНС се бяха обединили срещу НРА, а обект на техния спор беше Общността. Нищо ново под слънцето. Разузнавателните централи рядко си сътрудничат помежду си.
   И въпреки всичко тази вражда изглеждаше малко по-различна. По-лична. И това го тревожеше.
   17.

   Бат, Северна Каролина

   Хейл стигна до дома си, все още бесен от поведението на Стефани Нел – типично доказателство за неблагодарността на американците. Беше получил храчка в лицето въпреки всичко онова, което Общността беше направила за тях по време на Американската революция и след нея.
   Той спря да събере мислите си пред широкото стълбище във фоайето. Отвън секретарят му вече го беше предупредил, че тримата капитани го очакват. Трябваше да се държимного внимателно с тях. Вдигна поглед към един от портретите, окачен на стената с дъбова ламперия. От него го гледаше прапрадядо му – същият, който беше живял в товаимение и който беше нападнал един друг президент. Абнър Хейл.
   В средата на XIX век оцеляването е било далеч по-лесно просто защото светът е бил по-голям. Всеки е имал възможност да изчезне в него. Той често се питаше какво ли е било да се кръстосват океаните с издути платна –като разгневен лъв, който търси плячка,според един от тогавашните хроникьори. Непредсказуем живот в открито море, без дом, без ограничения, подчиняващ се на няколко прости правила, приети от всички на борда.
   Хейл направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, изпъна гънките по дрехите си и отвори вратата на библиотеката – просторно правоъгълно помещение със сводест таван и остъклена стена, която гледаше към овощната градина. Беше я преустроил преди десетина години, заличавайки следите от влиянието на баща си, и умишлено бе пресъздал атмосферата на провинциално английско имение.
   Затвори след себе си и се обърна към тримата мъже, които се бяха настанили на столовете с дебела тапицерия от тъмночервено кадифе.
   Чарлс Когбърн, Едуард Болтън и Джон Сюркуф.
   Стройни и здрави мъже. Двама от тях с мустаци, всички с бръчици около очите, причинени от силното слънце. Морски вълци като самия него, положили подписи под действащия устав на Общността, глави на големи фамилии, свързани помежду си с нерушима клетва. Представи си как коремните им мускули се стягат от напрежение точно като тези на Абнър Хейл след глупостта, извършена през 1835 г.
   Реши да започне с въпроса, на който вече знаеше отговора.
   – Къде е боцманът?
   – В Ню Йорк – отговори Когбърн. – Опитва се да ограничи щетите.
   Добър отговор. Очевидно бяха решили да бъдат откровени с него. Преди два месеца именно той ги беше уведомил за планираната визита на Даниълс в Ню Йорк. На последвалия дебат относно евентуалните шансове за атентат бяха стигнали до заключението, че те са минимални, след което бяха гласували.
   – Излишно е да ви напомням, че решихме да не го правим – отбеляза на глас той.
   – Но послениепроменихме мнението си – отвърна Болтън.
   – Сигурен съм, че именно ти си бил инициаторът.
   Фамилията Болтън винаги беше демонстрирала ирационална агресивност. Основателите ? участвали в изграждането на Джеймстаун през 1607 г., след което натрупали огромно състояние от доставките за новата колония. Една от тях се оказал непознат дотогава сорт тютюн, който виреел много добре в песъчливата почва и бързо се превърнал в основния износ на Вирджиния, осигурявайки просперитета на колонията за столетия напред. Наследниците на фамилията се заселили в Бат, където се насочили към пиратска дейност, а по-късно станали капери.
   – Бях убеден, че с този ход ще решим проблемите си – поясни Болтън. – Вицепрезидентът със сигурност щеше да ни остави на мира.
   – Нямаш никаква представа какво щеше да се случи, ако бяхте успели – принуди се да отвърне Хейл.
   – Виж какво, Куентин – въздъхна Джон Сюркуф. – Лично аз си давам сметка само за едно: че в момента съм изложен на сериозен риск да попадна в затвора, а фамилията ми да бъде лишена от всичко, което притежава. Не мога да си го позволя, като бездействам. Мисля, че изпратихме ясно послание въпреки провалената операция.
   – До кого го изпратихте? – веднага го засече Хейл. – Нима възнамерявате да поемете отговорност за този акт? Някой в Белия дом знае ли, че вие тримата стоите зад опита за покушение? И ако е така, колко време остава, преди да бъдете арестувани?
   Никой не отговори.
   – Абсолютно глупав начин на мислене – продължи Хейл. – Това не ви е хиляда осемстотин шейсет и пета, не ви е дори хиляда деветстотин шейсет и трета. Живеем в нов свят, с нови правила.
   Напомни си, че историята на фамилията Сюркуф бе различна от останалите. Те бяха започнали като корабостроители, емигрирали в Северна и Южна Каролина малко след като Джон Хейл бе основал Бат. Финансирали разрастването на града, като инвестирали в него голяма част от печалбите си. Неколцина представители на фамилията стигнали до губернаторския пост на колонията, други предпочели да си останат корсари. Началото на XVIII век било златната ера на пиратството и фамилията Сюркуф не пропуснала да се възползва от нея. По-късно те също се легализирали като капери. В навечерието на XIX век станал известен един доста любопитен факт, а именно, че Сюркуф подпомогали финансово завоевателните походи на Наполеон. По това време един от тях живеел в Париж и бил близък приятел на императора. По силата на обстоятелствата той попитал Наполеон дали ще му позволи да облицова терасата в имението си с френски монети. Императорът отказал, защото не желаел хората да тъпчат върху лика му. Сюркуф обаче не се отказал. Облицовал терасата си с монети, но наредени отвесно. Това решило проблемите. За съжаление неговите наследници проявили същото лекомислие към парите и бързо пропилели състоянието си.
   – Разбирам тревогите ти – меко промълви Хейл. – Моите също не са малки, но ние сме заедно във всичко това.
   – Те вече разполагат е пълна информация – въздъхна Когбърн. – Всичките ми сметки в швейцарски банки са били проверени.
   – Моите също – добави Болтън.
   Общите им депозити в чужбина възлизаха на няколко милиарда долара, върху които не беше платен нито цент данък общ доход. Всеки от тях беше получил официално писмо от Главната прокуратура на САЩ, в което им се съобщаваше, че са обект на криминално разследване. От това се разбираше, че вместо едно прокуратурата е завела четири отделни дела. Очевидно е цел да ги разедини и настрои един срещу друг.
   Но тези прокурори силно подценяваха устава.
   Корените на Общността лежаха в затворения свят на пиратите – груб, жесток и безпардонен, но свят със своисобствени закони. Пиратските общности винаги са били стройни организации е ясната цел за обща печалба. Именно те бяха прилагали на практика онова, което беше открил Адам Смит:Ако крадците и убийците се обединят в съюз, те задължително трябва да се въздържат да се крадат и избиват помежду си.
   Точно така постъпвали пиратите.
   Онова, което първоначално носело наименованието "крайбрежни обичаи", наложило създаването на правилник за всяко отделно плаване: начин на поведение, наказания, подялба на плячката между капитаните и екипажа. Всеки поотделно се заклевал в Библията, че ще спазва установените правила. Ритуалът завършвал с глътка ром, примесена с барут. Това означавало, че никой, дори и капитанът, не е по-голям от останалите. Одобрението на правилата ставало само с пълно единодушие. Несъгласните били свободни да напуснат кораба и да търсят други, по-справедливи за себе си условия. Когато няколко кораба се обединявали в армада, те създавали допълнителни правила за сътрудничество – както това бе станало в самата Общност. Четири фамилии, обединени в името на една обща цел.
   Предателството спрямо екипажа и срещу когото и да било от неговите членове се наказва по усмотрение на боцмана или на целия екипаж. Същото се прилага и спрямо дезертьорите и онези, които проявяват страх в боя.
   Никой няма право да се опълчи срещу другия.
   Или, казано по-точно, никой няма да преживее какъвто и да било опит в тази посока.
   – Моите счетоводители са задържани – каза Болтън.
   – Трябваше да се разправиш с тях, вместо да правиш заговор за убийството на президента – поклати глава Хейл.
   – За мен това не е толкова лесно – въздъхна Когбърн.
   – Убийството никога не е лесно, Чарлс – хладно го изгледа Хейл. – Но понякога е наложително. Важното е да знаеш кога да прибегнеш до него и как да го извършиш.
   Когбърн не отговори. Беше му ясно, че той и двамата му партньори не бяха избрали най-подходящото време.
   – Аз съм сигурен, че боцманът си е свършил работата – обади се Сюркуф, опитвайки се да свали напрежението. – Няма как да стигнат до нас, но въпреки това сме изправени и пред друг проблем.
   Хейл пристъпи към английската масичка, опряна до една от стените с чамова ламперия. Подобни неща не биваше да се случват. Може би това бе истинската им цел – да пуснат в ход заплахата от съдебно преследване, а после да чакат реакцията, предизвикана от страха. Може би дори с надеждата, че ще се стигне до самоунищожение, за да се избегнат процесите и затвора. Но със сигурност никой не бе очаквал покушение срещу президента на САЩ.
   Самият той беше опитал и с дипломация, но беше претърпял провал. Все още помнеше унижението, на което беше подложен при последното си посещение в Белия дом. Което много приличаше на посещението на Абнър Хейл през 1834 г., което беше претърпяло подобен провал. Той обаче беше твърдо решен да не повтаря грешките на своя родственик, а да извлече поука от тях.
   – Какво ще правим сега? – попита Когбърн. – Май стигнахме до ръба на дъската.
   Хейл се усмихна на стереотипната алегория за пирата със завързаните очи, когото накарали да ходи по надвесената над морето дъска. На практика до този вид наказаниебяха прибягвали само гнусливите капитани, които не понасяли кръвопролитията или просто бягали от отговорността за отнемането на човешки живот. Храбрите авантюристи, за които и до днес се носеха легенди, не бяха изпитвали страх да гледат врага право в очите, дори и пред лицето на смъртта.
   – Ще вдигнем флага – отвърна той.
   18.

   "Еърфорс 1 "

   Касиопея слушаше обясненията на Дани Даниълс за предупреждението по радиостанцията, което беше насочило преследвачите в правилната посока.
   – Трябва да е бил във фоайето на "Гранд Хаят" – замислено отбеляза Малоун. – Само така може да е видял накъде се насочвам. Когато тръгнах, те все още прочистваха хотела.
   – Освен това нашият тайнствен непознат е знаел какво да каже и как да го каже – отбеляза Дейвис.
   Касиопея бързо схвана намека. Ставаше въпрос за някой вътрешен човек или поне за някой, тясно свързан с вътрешни хора. В очите на Даниълс се появи едно особено изражение, което тя вече познаваше от предишната си среща с него в Кемп Дейвид в компанията на Стефани. Този човек знаеше повече, отколкото споделяше.
   Даниълс кимна към началника на канцеларията си.
   – Разкажи им.
   – Преди около шест месеца имаше едно посещение в Белия дом
   Дейвис погледна мъжа, който седеше насреща му. Според информацията, с която разполагаше, той беше на петдесет и шест години, американец четвърто поколение, произхождащ от семейство, което се беше заселило тук още преди Американската революция. Беше висок, с блестящи зелени очи и вирната волева брадичка. Гъстата му посребрена коса беше пригладена назад като гривата на застаряващ лъв. Зъбите му бяха бели и равни, с изключение на видимо по-широкото разстояние между предните два. Беше облеченв скъп костюм, който влизаше в малко неочакван, но убедителен синхрон със самоуверения му глас.
   Куентин Хейл управляваше впечатляваща империя, която се занимаваше с производство, търговия и банково дело. Той беше един от най-едрите земевладелци в страната, притежател на търговски центрове и офис сгради в почти всички по-големи градове. Състоянието му възлизаше на милиарди долари, което му осигуряваше постоянно присъствие в класацията на списание " Форбс " за най-богатите хора в света. Освен това беше твърд привърженик на президента, бе дарил няколкостотин хиляди долара за двете му предизборни кампании и беше получил правото да се среща по всяко време с началника на президентската канцелария.
   Но Дейвис трепна от изненада от току-що чутото.
   – Нима твърдите, че сте пират? – вдигна вежди той.
   – Капер – поправи го гостът.
   Той знаеше разликата. Единият беше престъпник, докато другият работеше в рамките на закона, с официално разрешение да се бори с враговете на страната.
   – По време на Американската революция континенталният флот разполагал с едва шейсет и четири бойни кораба – продължи Хейл. – Но тези кораби пленили сто деветдесет и шест плавателни съда на противника. По същото време действали седемстотин деветдесет и двама капери с официално разрешително от Конгреса, които пленили или унищожили шестстотин британски кораба. По време на войната от хиляда осемстотин и дванайсета положението било още по-драматично. Двайсет и три бойни кораба пленили двеста петдесет и четири съда на противника. В същото време петстотин и седемнайсет капери с разрешително пленили хиляда и триста кораба. Ето една добра илюстрация нанашата служба в полза на държавата.
   Това наистина беше така, но Дейвис продължаваше да се пита накъде бие гостът му.
   – Революцията не била спечелена от Континенталната армия – продължи все така самоуверено Хейл. – Обратът настъпил поради пълното ликвидиране на английската търговия. Каперите пренесли бойните действия край бреговете на Англия и всявали паника и тревога на острова. Движението между пристанищата им било блокирано. Това предизвикало небивала паника между търговците. Застрахователните ставки се повишили дотолкова, че англичаните се принудили да превозват стоките си с френски кораби – нещо нечувано по онова време.
   В описанията на госта се долови нотка на благородна гордост.
   – В крайна сметка именно търговците принудили крал Джордж да се оттегли от сраженията в Америка. Това е истинската причина за края на войната. Историята категорично доказва, че без каперите Американската революция нямало да стигне до победен край. Самият Джордж Уошингтън го признавал, и то многократно.
   – Какво общо имате вие с всичко това? – попита Дейвис.
   – Един от моите предци е бил сред тези капери. Заедно с още три фамилии сме създали могъща флотилия, към която по-късно се присъединили и други. Така се родил един наистина силен и сплотен морски флот. Някой е трябвало да координира атаките и това сме били ние.
   Дейвис напрегна паметта си. Казаното от Хейл беше вярно. Каперите действително разполагали с официално разрешение да се сражават с враговете на държавата, и то с пълен имунитет срещу съдебно преследване.
   – Притежавали сте официално писмо, така ли? – попита той.
   – Да – кимна Хейл. – Притежаваме го и днес. Нося го със себе си.
   Той бръкна в джоба на сакото си и извади прегънат лист.
   Дейвис го разгърна. Оказа се, че това е фотокопие на документ на повече от двеста години. По-голямата част от него беше печатна, но имаше и бележки, написани на ръка.

   ДЖОРДЖ УОШИНГТЪН,
   президент на Съединените американски щати

   Поздрав на всички,
   които ще прочетат този документ

   ДА СЕ ЗНАЕ, че в изпълнение на приет от Конгреса на Съединените щати закон, на днешния ден девети от февруари на хиляда седемстотин деветдесет и трета година аз лично давам разрешение и лиценз на Арчибалд Хейл и неговите лейтенанти, офицери и екипажи да покоряват, отнемат и конфискуват цялото имущество и богатство па всички врагове на Съединените американски щати. Всички конфискувани вещи и предмети, включително облекло, оръжие, лични принадлежности и ценности остават притежание на приносителя на това писмо, който трябва да заплати двайсет процента от тяхната стойност на правителството на Съединените американски щати. За да бъде окуражен в атаките си срещу гореспоменатите врагове и да ги доведе до успешен край, както стана при конфликта неотдавна, Арчибалд Хейл се освобождава от задължението да спазва всички действащи наказателни и финансови закони на Съединените щати и на други страни, които могат да попречат на някои или на всички агресивни действия или да ги спрат,с изключение на предумишленото убийство. Настоящото разрешение влиза в сила от горепосочената дата и е валидно за всички наследници на гореспоменатия Арчибалд Хейл.

   Подписано лично от меч и скрепено с Държавния печат па Съединените американски щати във Филаделфия, на деветия ден от февруари на хиляда седемстотин деветдесет и трета година.
   Джордж Уошингтън

   Дейвис бавно вдигна поглед от документа и попита:
   – Значи вашата фамилия притежава официален документ за нанасяне на поражения на враговете на страната при пълен имунитет от законите?
   – Точно така – кимна Хейл. – В знак на благодарност за всичко, което сме направили за нея. Другите три фамилии също разполагат с подобни разрешителни от президентаУошингтън.
   – А как сте се възползвали от тях?
   – Благодарение на нашата намеса във войната от хиляда осемстотин и двацайсета конфликтът бил прекратен. След това сме участвали в Гражданската война, испанскоамериканската война и в двете световни войни. Веднага след Втората световна новосъздадената разузнавателна общност в Америка се обърна за помощ към нас. През последните двайсет години ние проникнахме в Близкия изток, където блокираме финансови операции, усвояваме активи и източваме печалби. Изобщо всичко, което е необходимо. Разбира се, днес вече не използваме кораби и пирати. Вместо да плаваме по моретата с въоръжени до зъби екипажи, ние пътуваме по електронен път и работим чрез утвърдените финансови системи. Може би забелязахте, че в разрешителното не се споменава изрично корабоплаване.
   Това наистина беше така.
   – И не е ограничено във времето.
   Дейвис стана и свали от рафта зад себе си тънка брошурка, която винаги му беше подръка. На корицата ? беше изписано Конституция на Съединените американски щати.
   – Член първи, параграф осми – кимна Хейл.
   Този мъж четеше мислите му. Разгърна брошурата на съответната страница. Всичко беше точно така, както го беше описал Хейл.
   Конгресът има правото да обявява война, да издава разрешителни за каперство и за репресалии и да установява правила за пленяване на суша и на море.
   – Разрешителните за каперство съществуват още от дванайсети век – поясни Хейл. – Историята сочи, че първото подобно разрешително е било издадено от Едуард Трети през хиляда триста петдесет и четвърта година. Било смятано за почтено призвание и обединявало в себе си патриотизъм и материална изгода. А приносителят му нямал нищо общо с пиратите, които били обикновени крадци.
   Интересно тълкуване, помисли си Дейвис.
   – Каперството процъфтявало в продължение на цели петстотин години – добави Хейл. – Един от най-изявените му представители бил Франсис Дрейк, който разбил испанската армада от името на кралица Елизабет Първа. Европейските държави издавали разрешителни за каперство не само по време на война, но и в мирно време. Това била толкова рутинна практика, че бащите основатели на нашата държава предоставили на Конгреса постоянното право за издаване на разрешителни, а народът го одобрил с ратифицирането на конституцията. От създаването на държавата до наши дни въпросният документ е претърпял двайсет и седем поправки, но нито една от тях не ограничава или прекратява действието му.
   Хейл не нападаше слушателя си, а по-скоро го убеждаваше. Говореше тихо, но твърдо. Дейвис вдигна ръка с намерението да каже нещо, но после прагматизмът му надделя.
   – Какво искате? – направо попита той.
   – Разрешителното за каперство гарантира на приносителя му правна защита. Нашето разрешително е категорично по този въпрос. Искаме правителството да държи на думата си, нищо повече.

   – Той е проклет пират, както и останалите трима! – гневно възкликна Дейвис.
   – Разбира се – кимна Малоун. – Всички пирати се появяват благодарение на каперите. Това не е мое мнение, а на капитан Чарлс Джонсън, който още през осемнайсети век написал книгата "Обща история на грабежите и убийствата, извършени от най-прочутите пирати". Навремето тя имала огромен успех, преиздават я дори в наши дни. Оригинален екземпляр от нея струва цяло състояние. Безспорно тя е едно от най-добрите описания на пиратството в цялата световна история.
   – Не знаех, че имаш подобни интереси – поклати глава Касиопея.
   – Че кой не обича пиратите? Те обявили война на целия свят. В продължение на едно столетие грабели и убивали на воля, а после изчезнали – почти без следа в историята. Хейл е прав в едно: ако не са били каперите, Америка може би нямаше да съществува.
   – Признавам, че не знам много за услугите, които са извършвали за държавата – намеси се Даниълс. – Между тях е имало и много достойни и смели мъже, които са жертвалиживота си, а Уошингтън очевидно се е чувствал длъжен да им помогне. Но бандата, за която говорим днес, далеч не е толкова благородна. Те могат да се наричат както си пожелаят, но си остават най-обикновени пирати. Въпреки странното признание, което са получили от Конгреса през хиляда седемстотин деветдесет и трета. Обзалагам се, че много малко американци знаят за конституционните гаранции, които са получили тези хора.
   Президентът замълча за момент, потънал в размисъл.
   – Разкажи им и останалото – обърна се към Дейвис той.
   – След края на Революцията Арчибалд Хейл и тримата му сънародници създали Общността. Използвали разрешителните за каперство, за да си напълнят джобовете. Но винаги били изрядни и внасяли двайсетте процента, определени за държавната хазна. Сигурен съм, че повечето американци нямат никаква представа за това. На практика ние сме печелили от тези крадци. Що се отнася до конкретната група, данъците върху доходите им изобщо не отговарят на начина им на живот. Да, твърдението, че през последните двайсет години вършат услуги на разузнаването, също е вярно. Но са нанесли много щети в района на Близкия изток – плячкосали са банкови сметки и активи и са унищожили търговски компании, които са финансирали терористи. В това са добри. Дори много добри. Но не знаят кога трябва да спрат
   – Нека отгатна – подхвърли Малоун. – Започнали са да крадат от хора, които ние предпочитаме да бъдат оставени на спокойствие.
   – Нещо такова – намеси се Даниълс. – Не ги бива много, когато става въпрос за изпълнение на указания. Ако разбираш какво имам предвид.
   – Между Общността и ЦРУ възникнаха спорове – продължи Дейвис. – Чашата преля при неотдавнашните безредици в Дубай, довели до срив на финансовата система. ЦРУ получи доказателства, че зад този хаос стоят представители на Общността. Държавният дълг на Дубай достигна космически стойности, а Общността започна да изкупува най-привлекателните активи на безценица. И тя ловко отклони предложенията за финансова помощ от съседните арабски страни. С други думи Общността се превърна в огромен проблем. От друга страна, ние не може да допуснем разруха в тази страна. Дубай е от малкото умерени държави в региона и е нещо като наш съюзник. Наредихме на Общността да прекрати всякакви операции на тази територия. Те обещаха, но продължиха да действат както преди. Затова ЦРУ се принуди да насочи данъчните към тях. В същото време притиснахме швейцарците и те ни предадоха финансова информация за четиримата членове. Проверката показа, че тези хора дължат данъци в размер на стотици милиони долари. Ако се подготвим добре и действаме разумно, бихме могли да конфискуваме цялото им имущество, което се оценява на милиарди.
   – А това би изнервило всяка пиратска шайка – подхвърли Котън.
   – Точно така – кимна Дейвис. – Хейл се появи при мен с настояването да получи държавна протекция, както е записано в разрешителното му. И имаше основания затова, тъй като в документа пише черно на бяло, че държавата е длъжна да го закриля при всички обстоятелства с изключение на убийството. Юрисконсултът на Белия дом установи юридическата валидност на този документ, който е издаден от Конгреса на базата на конкретен конституционен текст.
   – Защо тогава не удовлетворихте исканията му? – попита Касиопея.
   – Защото Андрю Джаксън се е погрижил това да не се случи – отвърна президентът Даниълс.
   19.

   Ню Йорк

   Уайът не остана доволен от напомнянето за уволнението му. Малоун наистина беше повдигнал обвинения срещу него и това бе довело до създаването на специална комисия, чиито членове – бюрократи на средно ниво без оперативен опит – бяха определили действията му като незаконни.
   – Нима трябваше да си пробия път със стрелба заедно с Малоун? – беше попитал комисията той. – да атакуваме с оръжие, надявайки се на някакъв успех, докато тримата агенти чакат отвън?
   Според него въпросът му беше напълно основателен, а на всичкото отгоре и единствен по време на цялото изслушване. Но комисията прие твърдението на Малоун, според което тримата агенти са били използвани като мишени, а не като охрана. Невероятно! Той познаваше поне половин дузина професионалисти, които биха рискували живота си и за по-незначителна кауза. Нищо чудно, че разузнавателната общност се раздираше от проблеми. Всеки искаше да бъде прав, без да го е грижа дали работи добре.
   Останал без избор, той прие поражението си и продължи напред. Но това не означаваше, че е забравил човека, който му бе причинил всичко това. Да, тези хора бяха прави – той наистина трябваше да потърси сметка от Малоун.
   И днес се опитваше да го направи.
   – Дано разбираш, че с Карбонел е свършено – подхвърли човекът от АНС. – Националната разузнавателна агенция е безполезна. Вече никой не се нуждае нито от нея, нито от Карбонел.
   – Общността също е пътник – добави човекът от ЦРУ. – Нашите съвременни пирати ще прекарат остатъка от живота си във федерален затвор, където им е мястото. Но ти не отговори на въпроса ни: те ли са отговорни за случилото се днес?
   Предоставеното от Карбонел досие съдържаше кратка справка за четиримата капитани на Общността – последни издънки на авантюристите от XVIII век и преки наследници на пиратите и каперите. Приложената кратка психологическа справка обясняваше как се чувства морякът, който излиза в открито море с убеждението, че ако се държи храбро и спечели битката с врага, ще бъде отрупан с похвали и ще получи повишение. А историята ще отбележи усилията му дори когато изгуби битката. Но човек трябва да е безумно смел, за да се изправи пред опасността със съзнанието, че никой няма да научи за това. Още повече, че в случай на провал ще бъде обсипан с подигравки.
   Каперите бяха работили и при двете условия.
   При успех наградата им била част от плячката. Но и при най-малкото отклонение те се превръщали в обикновени пирати, които били обесвани. Каперът можел да плени най-модерните крайцери на английския крал, без това изобщо да бъде забелязано. Но ако в хода на този процес нечий живот бил погубен или някой бил осакатен, положението му се утежнявало. Изведнъж се оказвал сам, без закрилата на държавата.
   В края на справката се подчертаваше колко лесно тези хора биха могли да се отклонят от правилата.
   – Ти подмами Малоун и го тласна в капана – пристъпи към него представителят на АНС. – Защото си знаел какво ще се случи днес. Надявал си се някой да го гръмне, нали? Какво става с теб, Уайът? Нима вече си изгубил вкус към убиването?
   Уайът запази спокойствие.
   – Свършихме ли? – равнодушно попита той.
   – Ти свърши – уточни човекът на ЦРУ. – Засега. Не желаеш да говориш, но при нас работят хора, които знаят как да получат отговори на въпросите си.
   Двамата насреща му пристъпваха от крак на крак, сякаш за да подчертаят превъзходството си. Може би заплахата с по-суров разпит имаше за цел да го стресне. Не разбираше какво ги кара да допускат, че подобна тактика ще им донесе успех. Но той предвидливо беше скътал достатъчно пари в чуждестранни банки, за да живее спокойно до дълбоки старини. На практика не искаше нищо от тези хора. Това беше едно от предимствата на заплащането от бюджета за незаконни операции – нямаше нито проверки, нито данъчни декларации.
   Всъщност Уайът се колебаеше между две възможности.
   Предполагаше, че двамата, които го докараха тук, все още чакаха пред вратата. Зад спуснатите щори на прозореца в дъното със сигурност имаше противопожарна стълба. Всички стари сгради разполагаха с такива.
   Въпросът беше дали да отстрани тъпаците насреща си без много шум, или да ликвидира и четиримата.
   – Идваш с нас – обяви агентът от АНС. – Карбонел трябва да даде много обяснения, а ти ще бъдеш главен свидетел на обвинението. Със задачата да опровергаеш лъжите ?.
   – Защо мислиш, че ще го направя?
   – Защото си готов на всичко, за да отървеш кожата.
   Странно колко слабо ме познават, въздъхна Уайът. Усети как някъде дълбоко в него се включва един особен механизъм, който винаги досега му беше носил предимство.
   Тялото му светкавично се завъртя, а десният му юмрук попадна в гърлото на агента на ЦРУ. После повали другия от АНС с тежък ритник в гърдите, като внимаваше да не загуби равновесие. Докато единият правеше отчаяни опити да си поеме въздух, той нанесе саблен удар във врата на другия, пое с две ръце свличащото се тяло и внимателно гопостави на пода. Зае позиция зад агента на ЦРУ и уви ръка около шията му.
   – Мога да те удуша – прошепна в ухото му той, стисна зъби и стегна хватката си. – Всъщност ще ми бъде приятно да видя как поемаш последната глътка въздух в живота си.
   Стегна още малко.
   – Слушай какво щети кажа – добави след добре изиграно колебание той. – Остани жив, по дяволите. Само не ми се изпречвай на пътя.
   Агентът на ЦРУ направи опит да се вкопчи в ръката му.
   – Чу ли какво ти казах? – попита той и стегна още малко.
   Най-накрая мъжът кимна. Мускулите му бяха напълно омекнали от липсата на кислород.
   Уайът разхлаби хватката си. Агентът безшумно се смъкна на пода. Уайът се наведе и провери пулса на двете си жертви. Слаб, но налице. Той отвори прозореца, стъпи на перваза и изчезна.
   Малоун чакаше да получи обяснения за случилото се със Стефани. Същевременно си даваше сметка, че президентът има да казва още много неща. Така или иначе, на височина 10000 метра, той нямаше какво друго да прави, освен да слуша. Облегна се на седалката и остави Даниълс да разказва за събитията от пролетта на 1835 година.
   – Джаксън бил бесен заради покушението – започна президентът. – Открито обвинил сенатор Пойндекстър от Мисисипи, окачествявайки цялата работа като заговор на нулификаторите. Дълбоко ненавиждал Джон Калхун, когото нарекъл предател – според мен напълно основателно.
   В качеството си на вицепрезидент, Калхун бил твърд привърженик на Джаксън, но по-късно започнал да симпатизира на южните щати и създал Партията на нулификаторите, която се борела за правата на отделните щати – най-вече на тези от Юга. А самият Даниълс добре знаеше какво е предателство на вицепрезидент.
   – Джаксън имал опит в отношенията си с пиратите – продължи той. – Много харесвал Жан Лафит от Ню Орлиънс, с когото заедно успели да спасят града по време на войнатаот хиляда осемстотин и дванайсета.
   – Защо наричате тези хора пирати? – попита Касиопея. – Не са ли били капери със специални правомощия да се борят срещу враговете на държавата?
   – Точно такива са били – кимна Даниълс. – Всичко би било наред, ако се бяха придържали към своите правомощия. За съжаление обаче те се превръщали в истинска морска напаст в мига, в който получавали разрешителното си за каперство.
   Президентът добави, че по време на Гражданската война Общността работила и за двете страни.
   – Виждал съм документи от онова време – поясни той. – Линкълн ненавиждал Общността и възнамерявал да даде под съд всичките ? членове. Но тогава каперството вече било незаконно, благодарение на Парижката декларация от хиляда осемстотин петдесет и шеста. Тук обаче има една малка подробност: въпросната декларация била подписана само от петдесет и две страни. САЩ и Испания не фигурирали сред тях.
   – И Общността продължила да съществува, така ли? – вдигна глава Касиопея. – Възползвайки се от провала?
   Даниълс кимна.
   – Конституцията не забранява разрешителните за каперство. САЩ не подписали декларацията и по този начин не заклеймили каперите. Тяхната дейност тук продължавала да е законна. Въпреки това Америка и Испания постигнали споразумение да се придържат към клаузите на декларацията по време на войната помежду си. Това обаче не се отнасяло до Общността, която продължавала да напада и плячкосва испанските търговски кораби. Разгневен от действията им, президентът Уилям Маккинли притиснал Конгреса да приеме закон, който забранявал пленяването и разграбването на чужди кораби. Това станало през хиляда осемстотин деветдесет и девета година.
   – Но това не притеснявало Общността, защото тя притежавала официални документи, които ? осигурявали защита срещу действието на този закон – добави Малоун.
   – Ето, вече схващаш същността на проблема! – насочи пръст към него Даниълс.
   – Някои президенти прибягвали до помощта на Общността, други се борели с нея, но повечето не ? обръщали внимание – намеси се Дейвис. – Но никой от тях не проявил желание да информира обществеността, че нейната дейност била легализирана от Джордж Уошингтън и правителството на САЩ, което получавало значителни приходи от нея. Повечето просто я оставяли да върши каквото си иска.
   – Което отново ни връща към Андрю Джаксън – кимна Даниълс. – Той е единственият президент, който ги притиснал здравата.
   Дейвис се наведе и измъкна изпод масата тънка кожена папка, от която извади лист хартия.
   – Това е писмото, което Джаксън написал до Абнър Хейл – един от членовете на Общността, през хиляда осемстотин трийсет и първа – поясни президентът. – Копие от него е запазено в секретен комплект президентски документи в Държавния архив, далеч от любопитни погледи. Но Едуин успя да стигне до него.
   – Не съм чувал за подобен архив – поклати глава Малоун.
   – Ние също научихме съвсем скоро за него – отвърна Даниълс. – Тук трябва да добавя, че аз не съм първият, който го е прочел. В Държавния архив водят дневник на всички, които са проявили интерес към него. Оказва се, че сред тях има доста президенти, последният от които е Джон Кенеди. – Той посочи листа. – Както можете да се уверите сами, Абнър Хейл изпратил убиец на Джаксън, или поне Джаксън е мислел така.
   Малоун прочете текста, подаде го на Касиопея и попита:
   – Абнър е роднина на Куентин Хейл, така ли?
   – Прапрадядо – кимна Даниълс. – Те са много стара фамилия.
   Малоун се усмихна.
   – Андрю Джаксън бил толкова бесен, че откъснал страниците от дневниците на Камарата и Сената, които съдържали одобрението от страна на Конгреса на разрешителните за каперство на четирите фамилии. Аз лично видях назъбените краища на откъснатите страници.
   – Това ли е причината да не анулирате тези документи? – попита Касиопея.
   Малоун знаеше отговора.
   – Липсата на копие, което потвърждава одобрението на Конгреса, прави въпросните документи юридически невалидни. Президентите не могат да подпишат разрешителнотоза каперство, преди то да бъде одобрено от Конгреса. А в този случай няма документ, който да удостоверява, че това е било направено.
   – Значи президентите не могат да подписват еднолично тези писма? – попита Касиопея.
   – Забранено им е от Конституцията – поклати глава Даниълс.
   – В случай че въпреки всичко поемете инициативата да анулирате разрешителните, това би означавало, че ги приемате за валидни – подхвърли Малоун. – А отмяната не може да засяга вече подписани актове. Приносителите им ще запазят имунитета си пред закона – към което и се стреми днешната Общност.
   – Така е – кимна Даниълс. – И в двата случая сме обречени. Би било по-добре, ако Джаксън беше унищожил въпросните страници. Но този луд мръсник предпочел да ги запази в личния си архив. За да може да ги тормози, както сам си признава. Да ги принуди да се тревожат и за други неща, а не да организират атентати срещу президента. В крайна сметка става така, че просто ни е прехвърлил проблема.
   – Как ще постъпите, ако разполагате с тези две страници? – попита Касиопея.
   – Това беше задачата, с която се зае Стефани. Да проучи възможностите. Не съм от хората, които прехвърлят проблемите на своите наследници.
   – И какво стана? – попита Малоун.
   – Нещата се объркаха – въздъхна президентът. – Посещението на Хейл при Едуин пробуди нашето любопитство и ние започнахме да задаваме въпроси. Не след дълго открихме, че директорката на НРА Андреа Карбонел поддържа контакти с Общността.
   Малоун познаваше тази жена още от времето на службата си в отряд "Магелан". Американка от кубински произход, изключително твърда и последователна. Сериозен човек. Веднага разбра и за какво намеква президентът.
   – Твърде тесни контакти, а? – подхвърли той.
   – Не сме сигурни – поклати глава Дейвис. – Откритието беше неочаквано и предизвика силното ни безпокойство. Почувствахме се длъжни да научим повече.
   – А Стефани предложи да свърши тази работа – добави Даниълс. – Сама, напълно доброволно.
   – Защо точно тя? – попита Малоун.
   – Защото искаше. Защото ? вярвам. НРА е в конфликт е останалите разузнавателни служби по отношение на Общността. Те искат да вкарат пиратите в затвора, но Карбонел е против. Намесата на друга агенция само би задълбочила конфликта. Миналата седмица със Стефани обсъдихме този въпрос. Тя ме убеди, че ще бъде най-добре да се заеме лично. После се свърза с няколко бивши агенти на НРА, които разполагаха с факти за връзката между Карбонел и Общността. Преди четири дни трябваше да се обади на Едуин и да докладва какво е научила. За съжаление това не се случи и ние нямаме представа защо. Предполагаме, че е била отвлечена.
   Или нещо по-лошо, добави мислено Малоун.
   – Притиснете Карбонел, а също и Общността.
   – Не знаем дали това е тяхна работа – поклати глава Дейвис. – А и не разполагаме с нищо срещу Карбонел. Тя просто ще отрече обвиненията и ще се изсмее. Четиримата членове на Общността са уважавани бизнесмени с чисто съдебно досие. Ако ги обвиним в пиратство, те ще се обърнат към медиите и тогава ни очаква истински кошмар.
   – На кого му пука? – вдигна вежди Малоун.
   – На нас – отвърна Даниълс. – На нас трябва да ни пука.
   Горчивината в думите му се долови съвсем ясно.
   Но в съзнанието на Малоун изплува друга, далеч по-тревожна мисъл.
   Четири дни. Цели четири дни.
   – Но тогава кой ми е изпратил имейл онзи ден? – попита той. – И кой ми е оставил бележката в хотела?
   20.

   Бат, Северна Каролина

   Хейл чакаше решението на тримата си партньори, които отлично разбираха какво означава вдигането на флага. В славното минало пиратите и каперите определено държали на своята репутация. Въпреки че насилието било неразделна част от живота им, те предпочитали да получат плячката си без бой. Защото битката струвала скъпо. Наранявания и смърт, щети на кораба и най-вече на плячката. Ненужната битка увеличавала оперативните разходи и неизбежно намалявала печалбата. На всичкото отгоре голяма част от моряците дори не умеели да плуват. Вследствие на всичко това се родил един далеч по-добър начин за постигане на успех.
   Вдигане на флага. Разкриване на самоличността и намеренията. Ако противникът се предаде, животът му ще бъде пощаден. В противен случай екипажът ще бъде избит до последния човек. И системата работела.
   Пиратите се радвали на позорна слава. Жестокостта на Джордж Лоутър, Бартоломю Робъртс и Едуард Лоу била легендарна. В повечето случаи само гледката на "Веселия Роджър" се оказвала напълно достатъчна. В мига, в който зървали плющящия на вятъра флаг, търговците вече знаели какво ги чака. Или се предавали, или умирали.
   – Бившите ни приятели от разузнавателната общност трябва да си дават сметка, че не бива да ни подценяват – заяви Хейл.
   – Те знаят, че стрелбата по Даниълс е наше дело – въздъхна Когбърн. – Боцманът вече докладва за това. НРА е попречила на успешния завършек на операцията.
   – Което повдига цял куп тревожни въпроси – кимна Хейл. – Най-важният от тях е какво се е променило? Защо последният ни съюзник се обръща срещу нас?
   – Това означава само неприятности – отвърна Болтън.
   – Къде е грешката, Едуард? Може би в поредното неправилно решение?
   Нямаше начин да не го жегне. Фамилиите Хейл и Болтън никога не се бяха разбирали добре.
   – Ти се мислиш за много хитър и разчиташ единствено на парите и влиянието си – отвърна Болтън. – Но сега и те не могат да ни спасят, нали?
   – В момента се държа като лош домакин – пренебрегна обидата Хейл. – Някой да иска питие?
   – Не ти искаме питиетата – отвърна Болтън. – Искаме резултати.
   – Които щяха да бъдат постигнати чрез убийството на президента, така ли?
   – А ти как би постъпил на наше място? – премина в настъпление Болтън. – Може би пак ще отидеш да се молиш в Белия дом?
   Никога вече. Не би могъл отново да преживее унижението да преговаря с началника на канцеларията, след като му беше отказана лична среща с президента. А телефонното обаждане от Дейвис седмица по-късно беше още по-унизително.
   – Правителството на САЩ не може да толерира нарушаването на законите от ваша страна – обяви той.
   – Такава е работата на всички капери – възрази Хейл. – Нападаме и ограбваме врага с благословията на правителството.
   – Това е било валидно преди двеста години.
   – Нищо не се е променило. Заплахата продължава да съществува, дори днес е по-голяма от преди. А ние подкрепяме държавата, както сме го правили винаги. Всички усилия на Общността са насочени към унищожаването на врага. Нима ще ни преследвате заради тях?
   – Наясно съм с проблемите ви – отвърна Дейвис.
   – Значи сте наясно и с дилемата ни.
   – Единственото, което знам, е, че на разузнавателната общност ? дойде до гуша от вас. Действията ви в Дубай изправиха региона на ръба на кризата.
   – Действията ни бяха насочени към объркването на врага, както винаги. Атакуваме слабите му места където и както можем.
   – Те не са наши врагове.
   – По този въпрос можем да поспорим.
   – Мистър Хейл, ако ви бяхме оставили да доведете тази страна до банкрут, последиците от този акт щяха да бъдат крайно негативни за цялостната политика на Съединените щати в Близкия изток. Загубата на ключов партньор в региона щеше да има опустошителни последици. Там и бездруго нямаме кой знае колко приятели. Създаването на нови контакти щеше да ни отнеме десетилетия. Вашите действия там бяха непродуктивни и противоречаха на логиката и здравия разум.
   – Те не са наши приятели и вие прекрасно го знаете.
   – Може би. Но Дубай има нужда от нас, както и ние от него. Затова загърбихме различията си и започнахме да работим заедно.
   – Защо не направите същото и с нас?
   – Ако трябва да бъда откровен, мистър Хейл, вашата ситуация в момента не е обект на обсъждане и грижи от страна на Белия дом.
   – А би трябвало. Първият президент и вторият Конгрес на тази страна ни дадоха законни правомощия да се борим с нейните врагове.
   – По този въпрос има един малък проблем – отвърна Дейвис. – В архивите на Конгреса липсват писмени документи, потвърждаващи законността на вашите разрешителни. Няма как да ви подкрепяме, дори да го желаем. Вие отлично знаете, че от официалните протоколи на заседанията липсват две страници. Тяхното местонахождение е закодирано с шифъра на Джеферсън. Знам го, защото внимателно изчетох писмото на Андрю Джаксън до вашия прапрадядо.
   – Това означава ли, че ако разчетем шифъра и открием местонахождението на въпросните две страници, президентът ще признае валидността на разрешителните ни?
   – Мога само да кажа, че при подобно развитие вашите юридически позиции ще бъдат значително по-силни. Защото в момента изобщо нямате такива.
   – Господа – обърна се към тримата си партньори той. – Спомних си една история, която преди много години чух от дядо си. Някакъв британски търговски кораб засякъл на хоризонта неидентифициран плавателен съд с неизвестни намерения. В продължение на цял час англичаните наблюдавали кораба, който плавал директно срещу тях. После капитанът попитал екипажа си дали бил готов да се защитава. "Ако са испанци, ще се бием – отвърнали моряците. – Но не и ако са пирати." После разбрали, че срещу тях бил един от най-прочутите пирати, известен е прозвището Черната брада. Всички моментално напуснали кораба, за да не бъдат избити.
   Тримата мъже го гледаха очаквателно и мълчаха.
   – Време е да вдигнем флага – тържествено обяви Хейл. – Така врагът ще знае, че се готвим да го смажем.
   – Защо се държиш толкова тайнствено? – попита Когбърн. – Какво си направил?
   Хейл се усмихна. Чарлс го познаваше много добре.
   – Може би достатъчно, за да отървем кожата – отвърна той.
   21.

   Ню Йорк

   Нокс влезе във фоайето на "Хелмсли Парк Лейн", един от луксозните хотели в южния край на Сентръл Парк. Магнитната карта беше в джоба му, но той не знаеше номера на стаята. Това бе проблемът с тия нови нещица. Не предлагаха никаква информация. Насочи се към рецепцията. Млада жена с бдителен поглед, някъде около двайсет, попита с какво може да му помогне.
   – Скот Парът – усмихна се той и ? подаде картата. – Освобождавам стаята.
   Надяваше се, че Парът е направил всичко възможно да остане незабележим. Но ако жената на рецепцията все пак го беше запомнила, той беше готов с резервен вариант:Скот работи за мен, а аз съм онзи, който плаща сметката.
   Момичето не каза нищо и просто набра няколко думи на компютъра и включи принтера за фактурата.
   – Един ден по-рано? – вдигна глава тя.
   – Налага се – кимна Нокс.
   Момичето откъсна разпечатката и я постави пред него. Нокс се престори, че проверява сметката, но всъщност му трябваше само номерът на стаята.
   – О, за бога! – театрално простена той. – Пак забравих нещо! Изчакайте за миг, веднага се връщам.
   Благодари на момичето и се насочи към асансьорите. Слезе на петия етаж. Пъхна картата в процепа и вратата се отвори. Апартаментът зад нея се оказа просторен, с неоправено двойно легло. Панорамните прозорци гледаха на юг, към ярко оцветените корони на дърветата в Сентръл Парк, отвъд които стърчаха небостъргачите на Уест Сайд.
   Очите му огледаха стаята и се спряха на лаптопа върху бюрото. Приближи се към него и измъкна захранващия кабел от контакта.
   – Кой си ти? – прозвуча глас зад гърба му.
   Нокс рязко се обърна. Под рамката на вратата на банята стоеше жена. Ниска, дребна, е права кестенява коса, облечена е джинси и пуловер. В дясната си ръка стискаше револвер.
   – Скот ме изпрати да прибера компютъра.
   – Това ли измисли? Или нямаше време да се подготвиш по-добре?
   – По-скоро второто – промърмори Нокс и вдигна лаптопа.
   – Къде е Скот?
   – А титовали измисли?
   – Не знам, Нокс. Но след като аз държа пистолета, не е зле да отговориш на въпроса ми.
   Само това му липсваше. Още един проблем. Май доста му се събра за един ден. Но подозренията му се потвърдиха. Всичко беше капан. Той обаче беше принуден да рискува.
   Жената влезе в хола, продължавайки да държи пистолета насочен в гърдите му. Свободната ? ръка изчезна в джоба на джинсите и се появи обратно с телефон. Натисна бутона за бързо набиране и обяви:
   – Нашият пират се появи.
   Положението ставаше все по-лошо. Дистанцията помежду им беше поне три метра – достатъчно голяма, за да реагира, без да бъде прострелян. Едва сега забеляза, че оръжието ? е снабдено със заглушител. Явно НРА не искаше да се вдига шум. От това би могъл да извлече някаква полза. Трябваше да направи нещо, и то бързо, тъй като нямаше представа колко далече е повиканата помощ. Жената захвърли телефона.
   – Лаптопът – изсъска тя. – Сложи го на леглото.
   Нокс кимна и направи крачка натам, после рязко се завъртя и запрати компютъра право в лицето ?. Тя отскочи встрани, но добре премереният му ритник успя да избие пистолета от ръката ?. Без да губи нито секунда, жената се нахвърли срещу него. Десният му юмрук потъна в лицето ?. Тялото ? отлетя назад и падна върху леглото. Зашеметена от удара, тя машинално вдигна ръка към окървавения си нос.
   Той се наведе и вдигна пистолета от килима. Взе една възглавница и пристъпи към леглото. Опря дулото в главата ?, подложи възглавницата зад тила ? и натисна спусъка.Жената застина.
   Той захвърли възглавницата и се изправи.
   Мисли!
   Беше докосвал само лаптопа, кабела на адаптора и топката на вратата.
   Вдигна компютъра от пода. Беше паднал върху едно от тапицираните кресла и изглеждаше наред. Реши да запази оръжието. Грабна една кърпа от банята, отвори външната врата и внимателно избърса топката от двете страни. После пъхна кърпата в джоба си и тръгна към асансьорите.
   Зави зад ъгъла в мига, в който отдолу долетя скърцането на спирачки.
   В коридора се появиха двама гладко избръснати млади мъже. Явно те бяха подкреплението. Нокс небрежно се плъзна покрай тях, без дори да ги погледне. В рамките на минута-две щяха да открият трупа и да организират преследването. Той не се тревожеше точно от тези двамата, проблем представляваха другите, които щяха да бъдат алармирани по радиостанцията.
   – Хей! – екна вик зад гърба му.
   Той се обърна. Двамата мъже тичаха към него. По дяволите! Дясната му ръка потъна в джоба и измъкна пистолета. Пръстът му обгърна спусъка.
   22.

   Ню Йорк

   Уайът скочи от противопожарната стълба на тротоара, събра си нещата и бързо се отдалечи. Бе решил да извърви пеша няколкото преки до източния край на Сентръл Парк, а после да вземе такси. По тихата вътрешна уличка с дървета от двете страни почти нямаше автомобилен трафик, но в замяна на това всички места за паркиране бяха заети.Нощта бързо настъпваше, студена като настроението, което го бе обзело. Никак не обичаше да го използват или манипулират. Както бе постъпила с него Андреа Карбонел. Тази жена беше сериозен проблем.
   Опитен разузнавач от кариерата, тя се беше издигнала до ръководител на службата, и то през най-трудните години за НРА. Тогавашните му отношения с нея бяха напълно нормални – най-често свързани с изпълнението на епизодични и добре платени задачи. Никога не бяха имали проблеми извън обичайните. Какво бе различното сега?
   На практика това не го интересуваше, но любопитството го глождеше. Просто от оперативна гледна точка.
   Стигна до първата пряка и понечи да мине от другата страна, но в същия момент спря, зърнал познато лице, надничащо от сваленото задно стъкло на черна лимузина, спряла до тротоара на петнайсетина метра от него.
   – Четирийсет и две минути, въпреки че аз ти дадох четирийсет и пет – подвикна Андреа Карбонел. – Какво направи с тях?
   – Ще им трябва доктор – навъсено отговори Уайът.
   – Хайде, влизай – усмихна се тя. – Осигурила съм ти превоз.
   – Първо ме уволняваш, а после ми изпращаш двойка идиоти – процеди той. – Прибирам се у дома!
   – И в двата случая прибързах – отвърна тя.
   Любопитството му нарасна. Затова прие предложението ?, въпреки че беше неразумно. Стъпи на уличното платно и се насочи към лимузината, която потегли в мига, в който той се настани на седалката.
   – Открихме Скот Парът мъртъв на една пейка в Сентръл Парк – осведоми го Карбонел. – Бих казала, че пиратите са твърде предвидими.
   Уайът беше работил с Парът в продължение на цял месец. Именно той беше връзката на НРА с Общността и неговият източник на информация. Разбира се, той не бе информирал за това нито НРА, нито ЦРУ. Не им влизаше в работата.
   – Очаквах Клифърд Нокс да предприеме нещо подобно – добави Карбонел. – Беше длъжен да го направи.
   – Защо?
   – Всичко е част от пиратската им дейност. Ние ги унижихме с намесата си и те бяха длъжни да реагират.
   – Значи съзнателно жертвахте Парът, така ли?
   – Изразяваш се прекалено грубо. Помниш ли какво каза пред комисията по вътрешно разследване? Всичко е част от работата. Включително и загубата на хора.
   Да, наистина го беше казал. Но не схващаше връзката между тези свои думи, които се отнасяха за агенти под вражески обстрел, и изпращането на човек на сигурна смърт.
   – Парът прояви небрежност – подхвърли тя. – Би могъл да вземе предпазни мерки, ако не беше толкова доверчив.
   – А ти можеше да го предупредиш или да му осигуриш подкрепление.
   – Нещата не стават така – възрази тя и му подаде някаква папка. – Мисля, че е крайно време да научиш повече за Общността.
   – Аз бях дотук – поклати глава той, отказвайки да вземе папката.
   – Нали знаеш, че току-що приключилият инцидент ще има последствия?
   – Никого не съм убил – сви рамене Уайът.
   – Тях това едва ли ги интересува. Май се досещам каква е била целта им – да се обърнеш срещу мен и така да ме накарат да оставя Общността на мира за покушението. Права ли съм?
   – Нещо такова – неохотно отвърна Уайът.
   – Ти си умен човек, Джонатан. Единственият, който може да свърши тази работа. – На лицето ? се появи усмивка. – От доста време насам ми е известно, че са ме набелязали. Убедени са, че съм на процент при Общността.
   – А не си ли?
   – Категорично не. Изобщо не проявявам интерес към мръсните им печалби.
   – Може би Общността проявява интерес към теб.
   – Аз съм от оцеляващите, Джонатан. Освен това знам, че не ти пука за чековете, които получаваш от мен. Спестил си милиони, и то на недостъпни за никого места. Аз нямам този късмет и съм принудена да работя.
   Не, това не е цялата истина, помисли си Уайът. Тази жена простообичасвоята работа.
   – Добри шансове все още има въпреки промените на пазара на труда в нашата област, които дължим на президентските съкращения – добави тя. – Аз искам да се възползвам от някой от тях, нищо повече. Без рекет, без подкупи. Просто работа.
   Беше ясно, че никой в НРА или ЦРУ не би посмял да я пипне е пръст. А самата тя едва ли щеше да приеме по-ниска позиция от заместник главен администратор или директор итова ограничаваше избора ?. А и сигурно би искала някое по-безопасно място. Защо ? е да скача от един пожар в друг?
   Обърна се и срещна погледа ?. Беше прочела мислите му.
   – Точно така – кимна Карбонел. – Искам отряда "Магелан".
   Нокс се завъртя. Зърнали заглушителя, двамата мъже се заковаха на място.
   – Ръцете отстрани на тялото! – заповяда той. – Отстъпете назад!
   Те се подчиниха и бавно се отдалечиха по коридора.
   Асансьорът спря на етажа, вратите се отвориха.
   Вътре имаше двама мъже. Явно не бяха въоръжени, защото се стреснаха при вида на пистолета. Той натисна спусъка. Изстрелите бяха насочени над главите им. Не искаше даги убива, а само да ги стресне. Двамата се проснаха на пода, прикривайки главите си с ръце. Вратите се затвориха. Но първата двойка противници успя да се възползва отспечелените секунди. Един от тях връхлетя странично върху него.
   Нокс падна на мокета и изпусна компютъра. После рязко се завъртя и отблъсна тялото на нападателя. Претърколи се надясно и повали с един изстрел втория агент, който тичаше към него.
   Първият обаче се съвзе и вдигна юмрук. Ударът попадна в целта.
   Уайът се замисли над казаното от Карбонел.
   "Магелан".
   – Имам чувството, че е добро място – подхвърли Карбонел. – Даниълс много го обича. А неговата партия има всички шансове да остане в Белия дом и след изборите догодина. Това е перфектната позиция за жена от кариерата като мен.
   – Но отрядът си има шеф – изтъкна той. – Стефани Нел.
   Отбеляза, че лимузината се движи към Таймс Скуеър, където се намираше хотелът му. Въпреки че не го беше споменавал пред Андреа Карбонел.
   – Страхувам се, че Стефани преживява трудни моменти – въздъхна тя. – Преди няколко дни е била отвлечена от Общността.
   Това обясняваше защо Малоун беше повярвал толкова лесно на имейла, който му беше изпратил в Копенхаген. Беше постъпил елементарно, но ефикасно, откривайки джимейл акаунт на името на Стефани Нел. Това не беше събудило никакви подозрения у Малоун, тъй като оперативните агенти често използваха обикновените провайдъри на електронна поща. Те не привличаха вниманието, не разкриваха никакви данни за изпращача и лесно потъваха в океана на интернет трафика. Ако Малоун не беше захапал въдицата или се беше свързал с Нел по друг начин, той щеше да чака друг удобен момент, за да си върне дълга. За щастие не се беше наложило. Но любопитството продължаваше да го гложди.
   – Общността ти помага да си намериш нова работа, така ли?
   – Още не, но са готови да го направят.
   – С какво си им толкова интересна?
   Папката кацна на коленете му.
   – Вътре е описано всичко – отвърна тя.
   После започна да разказва за каперите, за разрешителните за каперство на Джордж Уошингтън, за покушението срещу Андрю Джаксън и за шифъра, който Томас Джеферсън смятал за непробиваем.
   – Този шифър бил създаден от професор по математика на име Робърт Патерсън, близък приятел на Джеферсън. Според професора това бил най-добрият шифър в света и Джеферсън, който бил любител на всякакви кодове, бил склонен да се съгласи с него. След като се запознал с детайлите, той не се поколебал да го въведе в употреба, изпращайки го на американския посланик във Франция. За съжаление формулата за разкодирането не е запазена. Синът на Патерсън, носещ също името Робърт, получил назначение като директор на Монетния двор по време на мандата на Андрю Джаксън. Вероятно именно от него президентът научил за шифъра и ключа за него. Логично е да допуснем, че синът е наследил тайната от баща си. А Стария орех бил голям почитател на Джеферсън.
   Карбонел извади от папката един лист, плътно запълнен с ръкописни букви, подредени в колони.
   – Малко хора знаят, че до хиляда осемстотин трийсет и четвърта в Конгреса почти не се правели архиви. Доколкото ги имало, официално регистрираните документи се съхранявали в два отделни дневника – по един за Камарата на представителите и за Сената. Но през хиляда осемстотин трийсет и шеста Джаксън сложил началото на официален архив, наречен "Дебати и процедури в Конгреса на САЩ", който бил завършен цели двайсет години по-късно. За създаването му се използвали дневници, материали в пресата, свидетелски показания – изобщо всичко, което можело да се открие. Макар и от втора ръка, тази информация се превърнала в "Хроники на Конгреса", които сега са официалният архив на държавата.
   Карбонел поясни, че никъде в хрониките не се споменават четирите разрешителни за каперство на хора с фамилиите Хейл, Болтън, Когбърн и Сюркуф. Всъщност две страници от официалните дневници на Камарата и Сената липсвали от 1793 г.
   – Лично Джаксън откъснал тези страници – каза тя. – После ги закодирал с шифъра на Джеферсън и ги скрил на неизвестно място. – Замълча за миг, после добави: – Коетоот няколко часа насам вече е известно В далечния край на Бродуей се очерта фасадата на хотела му.
   – Преди няколко месеца наехме експерт – продължи Карбонел. – Изключително интелигентен човек, който беше убеден, че може да се справи с шифъра. Общността вече беше правила неуспешни опити в тази насока. Нашият човек живее в южната част на Мериленд. Той владее част от компютърните програми, с помощта на които ние успешно разшифроваме информацията от района на Близкия изток. Искам да се свържеш с него и да вземеш решението.
   – Не може ли да бъде изпратено по имейл или куриер?
   – Твърде е рисковано – поклати глава тя. – А има и едно малко усложнение.
   – За него знаят и други, така ли? – веднага включи Уайът.
   – За съжаление. Двама от тях ти току-що изпрати в болницата, но Белият дом също е в течение.
   – А ти откъде знаеш?
   – Знам, защото сама им го съобщих.
   23.

   "Еърфорс 1"

   Малоун напразно очакваше да получи отговор на въпроса си. Никой не прояви желание да обясни кой му беше изпратил онзи имейл, а после беше оставил и бележката в хотелската стая. Вместо това Едуин Дейвис му подаде още един лист хартия, върху който бяха изписани девет реда безразборно подбрани букви, а почеркът беше същият, с който беше написано писмото на Андрю Джаксън до Абнър Хейл.
   – Това е шифърът на Джеферсън – поясни началникът на канцеларията. – Общността се опитва да го разбие още от хиляда осемстотин трийсет и пета година насам. По мнението на експертите той не е просто заместване на едни букви с други, а по-скоро нещо като прехвърляне на буквите в точно определен ред. За да откриеш последователността, ти трябва ключ. Но комбинациите са около сто хиляди.
   Малоун започна да изучава буквите и символите.

   XQXFEETH
   APKLJHXREHNJF
   TSYOL:
   EJWIWM
   PZKLRIELCP
   FESZR
   OPPOBOUQDX
   MLZKRGVK
   EPRISZXNOXE

   – Очевидно някой е успял да го дешифрира – промърмори той. – Няма как иначе Джаксън да е написал посланието.
   – Споходил го е късметът – поясни Даниълс. – В един момент назначил сина на автора му за директор на Монетния двор. Предполагаме, че таткото е дал ключа на синчето, а то го е споделило с Джаксън. Президентът обаче умрял през хиляда осемстотин четирийсет и пета, а синът – през хиляда осемстотин петдесет и четвърта. И двамата отнесли тайната в гроба.
   – Вярвате ли, че Общността се е опитала да ви убие? – обади се Касиопея.
   – Не знам.
   Малоун обаче беше по-загрижен за съдбата на Стефани.
   – Не можем да стоим със скръстени ръце – въздъхна той.
   – Нямам такива намерения – увери го Даниълс.
   – На ваше подчинение са хиляди агенти, използвайте ги!
   – Президентът вече спомена, че това не е толкова лесно – намеси се Дейвис. – ЦРУ и още няколко разузнавателни централи настояват да се потърси съдебна отговорностот Общността, докато НРА се опитва да я спаси. Ние от своя страна възнамеряваме да закрием НРА и други петдесетина излишни правоохранителни агенции още през следващата финансова година.
   – Карбонел знае ли това?
   – О, да – кимна Даниълс.
   – Привличането на вниманието към Общността само ще ескалира проблема – поясни Дейвис. – Те търсят публична изява и дори ни хвърлят въдици в тази посока.
   – Тук трябва да пипаме много внимателно, Котън – поклати глава Даниълс. – Повярвай ми. Мнозина представители на нашето разузнаване приличат на наперени петли, които се бият за надмощие. В крайна сметка това води до гибелта на всички, без да стане ясно кой е победителят.
   Малоун имаше личен опит в тези борби и именно те бяха една от причините преждевременно да напусне системата.
   – Решили са да ликвидират Общността – продължи президентът. – Лично аз нямам нищо против, тя не ме засяга. Но в момента, в който публично се намесим, това се превръща в наша война. Проблемите ни рязко ще се увеличат, включително и онзи, който най-малко харесвам: правният. – Даниълс въздъхна и поклати глава. – Затова ние трябва да пипаме много внимателно.
   Малоун обаче беше на друго мнение.
   – ЦРУ и НРА да вървят по дяволите! – отсече той. – Позволете аз да се заема с Общността!
   – И какво ще направиш? – попита Касиопея.
   – Случайно да имаш по-добра идея? – навъсено я изгледа Малоун. – Стефани се нуждае от помощта ни, но ние сме е вързани ръце.
   – Дори не сме сигурни, че тя е в ръцете им – възрази младата жена. – По всичко личи, че Карбонел е на крачка пред нас.
   Той беше гневен и неспокоен, защото приятелката му се намираше в беда. Както миналата Коледа в Париж, когато не му стигнаха някакви си две минути, за да спаси живота на друг приятел. За което съжаляваше и до днес.
   Не и този път. Нямаше да го позволи.
   – Имаме един голям коз – обади се Даниълс и посочи листа в ръцете му. – Преди няколко часа шифърът е бил разчетен.
   И той, и Касиопея изненадано се втренчиха в лицето му.
   – От експерт от НРА с помощта на секретни компютърни програми и немалка доза късмет.
   – Откъде знаете? – попита Малоун.
   – От Карбонел.
   Това беше съвършено ново развитие на нещата.
   – Тя ви захранва е информация, следователно играе и за двете страни. Опитва се да ви бъде полезна.
   – Което най-много ме вбесява – процеди Даниълс. – Явно ме смята за глупак, когото лесно може да заблуди.
   – Тя знае ли, че Стефани я разследва? – попита Касиопея.
   – Не, надявам се – отвърна президентът. – Това би било сериозен проблем.
   Както и смъртта, помисли си Малоун. Разузнаването е опасна игра с високи залози, която често има фатален край. От което следваше, че главният му приоритет е спасяването на Стефани.
   – Президентските укази в Националния архив, за които ви казах – подхвърли Даниълс. – Малко хора имат достъп до тях. Сред тях е ръководителят на разузнавателната агенция.
   – Имате предвид Карбонел?
   Дейвис кимна.
   – Освен това тя намери онзи, който разгада шифъра.
   – На мен ми прилича на един от петлите, за които споменах – добави президентът. – Малко наперено пиле, което наблюдава битката отстрани с плахата надежда, че ще остане последната жива птица. – Поколеба се за миг, после добави: – Аз изпратих Стефани там. Вината за изчезването ? е моя. Затова се обръщам към теб, Котън. Ти си човекът, който може да я измъкне.
   Малоун забеляза, че вниманието на Касиопея е насочено към кадрите без звук, които течаха на телевизионните екрани. Три канала едновременно предаваха записите от опита за покушение.
   – След като разполагаме с ключ за шифъра, значи държим нещо, което искат както Общността, така и Карбонел – заключи Дейвис. – И то ни дава отлична позиция за преговори.
   – Всъщност Карбонел ви е предала информацията с надеждата да откриете този ключ – изведнъж се досети Малоун. – Тя иска да го имате.
   – Абсолютно – кимна Даниълс. – Предполагам, за да го държи далеч от колегите си, които дават мило и драго да го унищожат. Укриването на въпросните разрешителни може да се окаже сериозна пречка за съдебното им преследване. А ако ключът е у мен, те са на сигурно място. Проблемът е, че в момента не разполагаме дори с чифт двойки, за да блъфираме, Котън. А на мен много ми се иска да остана в играта.
   – Не забравяй, че беше поканен – добави Касиопея, обръщайки се към приятеля си. – Получи специална покана. Присъствието ти е било необходимо.
   Той втренчено я погледна.
   – Някой много е искал да ситочнотук.
   – Същите, които са искали да напуснеш "Гранд Хаят" – добави Даниълс и вдигна бележката от масата. – Това не го е писала Стефани. Предназначението му е било да те изкарат на улицата. Да ти е хрумвало, че изпращачът се е надявал някое ченге или агент на Сикрет Сървис да ти пръсне мозъка?
   И Малоун си бе помислил същото.
   – Отиваш в института "Гарвър" в Мериленд и прибираш ключа – делово се разпореди Даниълс. – Според Карбонел там вече те очакват. Даде ни и паролата, с чиято помощ ще проникнеш вътре.
   – Звучи ми като капан – заяви Малоун.
   – И вероятно наистина е такъв – кимна Даниълс. – Хората, които искат да съдят Общността, не желаят шифърът да бъде разкодиран.
   – Но нали президентът сте вие? Не трябва ли всички те да работят за вас?
   – Аз ще бъда президент още само година. Тях вече не ги интересува какво мисля и какво ще направя. Интересуват се от следващия човек, който ще заеме мястото ми.
   – Може би губим ценно време – въздъхна Малоун. – Може би похитителите на Стефани вече са я ликвидирали.
   – Убийството ? няма да им донесе нищо – възрази Дейвис.
   – А какво щеше да им донесе убийството на президента?
   – Добър въпрос – намеси се Даниълс. – Трябва обаче да отчитаме шансовете, които поне според мен сочат, че Стефани е жива.
   Малоун не хареса този трезв подход, но беше принуден да се съгласи, че президентът има право. Освен това времето течеше и най-добре беше да използва часовете до сутринта, за да стигне до института "Гарвър". Ключът за шифъра действително щеше да бъде силен коз при евентуалните преговори.
   – А аз защо съм тук? – попита Касиопея, обръщайки си директно към президента.
   – Предполагам, че няма да те удовлетвори отговор от рода на "да красиш компанията ни" – погледна я Даниълс.
   – При други обстоятелства може би щях да съм поласкана.
   Даниълс се отпусна в креслото, което проскърца под тежестта му.
   – Трябвало им е време да създадат стрелящите устройства, които използваха срещу мен – въздъхна той. – Плюс сложно и продължително планиране.
   Това беше очевидно.
   – Поне шест души от Белия дом знаеха със сигурност за предстоящото посещение в Ню Йорк, и то цели два месеца предварително – добави Дейвис. – Всички до един висши сътрудници или началници в Сикрет Сървис. Ще има следствие, но аз съм готов да заложа главата си за всеки от тях. Още неколцина бяха информирани преди два дни, но Сикрет Сървис установи, че стаите в "Хаят" са били резервирани още преди пет дни с помощта на фалшиви кредитни карти.
   Малоун забеляза необичайната тревога, която се изписа върху лицето на Дейвис.
   – Длъжни сме да проучим всички възможности – мрачно въздъхна той. – С този проблем може да се справи единствено Касиопея. Не искаме да заместваме нито ФБР, нито Сикрет Сървис.
   – Изтичане на информация? – вдигна вежди Малоун.
   – Именно – кимна Даниълс. – И то под носа ни.
   Малоун очаквателно го погледна.
   – Жена ми – изпъшка Даниълс. – Първата дама.
   24.

   Ню Йорк

   Нокс още държеше пистолета, но от това нямаше никаква полза, защото мъжът отгоре му го бе притиснал здраво. Беше крайно време да изчезва от тук. Онези двамата в асансьора със сигурност бяха напуснали кабината един етаж по-горе или по-долу и всеки момент щяха да са тук.
   Той напрегна мускули, претърколи се над противника си и заби коляно в слабините му – веднъж, после втори път. Човекът се сви, въздухът шумно напусна гърдите му. Ноксуспя да освободи ръката си, опря пистолета в гърдите му и натисна спусъка.
   Мъжът извика, тялото му потръпна и застина.
   Нокс го изблъска встрани, грабна лаптопа и се изправи на крака.
   Вратата на една от стаите в коридора леко се открехна. Той изстреля един куршум в рамката и тя бързо се захлопна. Появата на някой от хотелските обитатели беше последното нещо на света, от което се нуждаеше в момента. Светкавично прецени ситуацията. Беше сигурен, че никой няма да рискува да използва асансьора. Натисна копчето за повикване и бързо премести тялото на ранения агент зад ъгъла. Другият лежеше неподвижно на няколко крачки по-нататък.
   Асансьорът пристигна. Нокс прибра пистолета в джоба си, но пръстът му остана върху спусъка.
   В кабината имаше трима души. Две жени и един мъж, облечени с официални дрехи. Нокс се стегна и влезе. Асансьорът потегли надолу и спря на следващия етаж. Тримата пътници слязоха, а той ги последва.
   По всяка вероятност Парът беше възнамерявал да го упои по време на вечерята. Беше избегнал този капан, но последвалите събития бяха доказателство за глупостта, проявена от шефовете му. Току-що беше убил двама души, вероятно му предстоеше да убие и други. Операцията излизаше от контрол.
   Бутна вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше количка за смяна на бельото, но камериерката не се виждаше. Вероятно оправяше някоя от стаите на етажа. От кошчето за боклук наблизо стърчеше найлонова торбичка с логото на "Сакс – Пето Авеню". Без да забавя ход, той я дръпна и напъха компютъра в нея.
   Ситуацията беше сложна. Нямаше представа колко агенти са по петите му, нито пък доколко са готови да привличат вниманието. Сигурно бяха много, тъй като вече беше елиминирал четирима. Нямаше друг избор, освен да напусне през официалния вход. И то по най-бързия начин.
   Уайът се прибра в хотела и бързо си събра багажа. Отдавна бе разбрал преимуществото да се пътува с малко багаж. Включи телевизора. Повечето канали продължаваха да коментират покушението срещу президента Даниълс. Един от тях излъчи новината, че той вече пътува към Вашингтон на борда на "Еърфорс 1". Със спътници, разбира се. Един от които беше Котън Малоун.
   Това означаваше, че в Белия дом вече знаеха за разчетения шифър на Джеферсън. А Карбонел беше дала да се разбере, че Малоун също е в течение.
   – Заради теб двама мъже са мъртви – каза Малоун.
   Вътрешното разследване беше приключило със съответното заключение. За пръв път от много време насам Уайът беше останал без работа.
   – А колко са онези, които ти си вкарал в гроба? – попита той.
   – Нито един не е там, защото съм искал да спася само собствения си задник – спокойно възрази Малоун.
   Уайът се стрелна напред, стисна гърлото му и го блъсна в стената. Ответна реакция не последва. Малоун просто го гледаше без никакъв страх. Пръстите на Уайът се свихав юмрук. Превъзмогнал желанието си да го стовари в лицето му, той изсъска:
   – Аз бях добър агент.
   – Наистина беше добър и това е най-жалкото.
   Пръстите му се стегнаха около гърлото на Малоун, но той отново не реагира. Този човек умееше да държи емоциите си под контрол. Страх, желание за мъст, воля за победа. Трябваше да запомни това.
   – Всичко свърши – рече Малоун. – Ти си извън играта.
   Не, все още не съм, скръцна със зъби Уайът.
   Карбонел му бе разказала за института "Гарвър" и му бе дала паролата за достъп. Там щеше да го чака един от нейните хора. Трябваше да ? се обади веднага след като прибере кода.
   – Какво ще правиш с този код? – попита я той.
   – Ще спася Стефани Нел.
   Той дълбоко се съмняваше в това. Тази жена току-що беше жертвала един от своите агенти, и то без да ? мигне окото.
   – Ще удвоя възнаграждението ти за тази услуга – добави тя.
   Което означаваше страшно много пари за сравнително лесна задача, която всеки от хората ? би могъл да изпълни. А вероятно и самата тя. Следователно имаше и още нещо.
   – Кой ще бъде там? – попита той.
   – Трудно е да се каже, но вече всички са в течение – сви рамене тя. – ЦРУ, НРА и други агенции, които не искат липсващите страници да бъдат открити.
   Той продължаваше да се колебае. Погледът ? омекна. Беше адски привлекателна и го знаеше.
   – Лично ще те закарам до Мериленд – прошепна тя. – Хеликоптерът е готов. По пътя ще преведа двойното ти възнаграждение в офшорна сметка по твое желание. Приемаш ли?
   Карбонел познаваше слабостта му. Парите са си пари.
   – Ще има и една допълнителна екстра – подхвърли тя. – В момента Котън Малоун е на борда на "Еърфорс 1". Предполагам, че и той ще поеме в същата посока, защото вече уведомих Белия дом. – На лицето ? се появи усмивка. – Може би някой ще довърши работата, която ти започна днес.
   Може би, помисли си той.
   Нокс излезе от асансьора. Въпреки че минаваше девет и половина вечерта, фоайето на "Хелмсли Парк Лейн" продължаваше да бъде оживено. Той внимателно огледа лицата наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Насочи се към изхода. Едната му ръка държеше найлоновата торбичка, а с другата стискаше пистолета в джоба му. Беше готов да си пробие път и със стрелба, ако се наложи.
   По тротоара се блъскаха възбудени хора и той се присъедини към тях. Повечето се бяха насочили към Пето Авеню и хотел "Плаза". Трябваше час по-скоро да си събере нещата и да напусне Ню Йорк. Ако в "Хелмсли Парк" бяха останали още агенти, те със сигурност имаха много работа по разчистването на касапницата. НРА нямаше интерес да се вдига шум, а още по-малко се нуждаеше от присъствието на местната полиция и репортерите. Той се надяваше, че ще има достатъчно време да напусне града. Кошмарът продължаваше прекалено дълго. Капитаните бяха на сигурно място в именията си в Северна Каролина, но за разлика от тях той беше мишената за куршуми, които можеха да дойдат от всички страни.
   Дали всичко това не е някаква измама? Нима наистина са открили ключ за шифъра?
   Трябваше да разбере.
   Той взе асансьора до стаята си в "Плаза", заключи след себе си и веднага включи лаптопа. Една секунда му беше достатъчна, за да разбере, че в машината липсва каквато ида било информация. Само стандартните програми, които вървяха безплатно с всеки компютър.
   Кликна на програмата за електронна поща, но не видя никакви акаунти.
   Явно лаптопът е бил току-що закупен от магазина. Като примамка за него.
   Което означаваше, че един лош ден обещаваше да стане още по-лош.
   25.

   Белият дом
   10:20ч. Вечерта

   Касиопея седеше в една от лимузините на кортежа, който ги посрещна във военновъздушната база "Андрюс" и в момента се насочваше към Белия дом. В колата с нея бяха Едуин Дейвис и Дани Даниълс. Още на пистата Котън бе получил транспорт до института "Гарвър" в Мериленд, от който го деляха четирийсет и пет минути полет. Беше неспокойна, тъй като го изпращаха сам на място, където почти сигурно го чакаха сериозни проблеми, но не можеше да възрази. Стефани Нел беше и нейна близка приятелка и тя сериозно се тревожеше за нея. Всеки трябваше да изиграе своята роля.
   – Искам да действаш безкрайно внимателно – предупреди я Даниълс, когато кортежът навлезе в периметъра на Белия дом.
   – А защо аз? – пожела да узнае тя.
   – Защото си тук, защото си добра и защото си външен човек.
   – Може би и защото съм жена?
   – Това също помага – кимна президентът. – Полин си има своите капризи.
   Касиопея направи опит да си спомни всичко, което знаеше за Първата дама. Но то се оказа нищожно. Не беше специалист по американската политика. Първите ? контакти с президентската администрация бяха осъществени преди две години – когато за пръв път посети Белия дом в компанията на Стефани. Тогава очите ? се отвориха за много неща.
   – Какво ви кара да подозирате, че изтичането на информация е дело на съпругата ви?
   – Кога съм казал, че я подозирам?
   – Не сте, но със сигурност си го мислите.
   – Няма кой друг да бъде – въздъхна Дейвис. – За пътуването знаехме само аз, президентът и неколцина от най-близките ни сътрудници.
   – Според мен обвинението е твърде тежко.
   – Не е чак толкова тежко, колкото си мислиш – възрази Даниълс.
   В гърдите ? се надигна раздразнение. И двамата спестяваха част от истината.
   Кортежът спря под извитата козирка на входа. Там се бяха събрали малка групичка служители, които шумно ги приветстваха.
   – Слава богу, че някой все още ме обича – едва чуто промълви Даниълс, слезе от колата и започна да се ръкува с посрещачите.
   – На практика с него се работи лесно – подхвърли Дейвис, докато наблюдаваха сцената от вътрешността на колата. – Разбрах го в мига, в който поех длъжността началник на канцеларията.
   Тя беше принудена да признае, че сърдечното посрещане изглеждаше спонтанно и искрено.
   – Не всеки ден се опитват да убият президента все пак – добави Дейвис.
   Тя се взря в лицето му. Началникът на канцеларията бе сдържан и притежаваше хладен ум, който не спираше да работи. Перфектният избор на всеки, който има нужда някой да му пази гърба.
   – Нещо да ти прави впечатление? – тихо подхвърли той.
   Тя кимна. Тълпата посрещачи наброяваше поне четирийсет души, но сред тях не се виждаше Първата дама.
   Хейл крачеше напред-назад в кабинета си. Тримата му партньори си бяха тръгнали преди час. Всички се надяваха, че най-късно до следващата сутрин шифърът на Джеферсънще бъде в ръцете им и конституционно гарантираният им имунитет ще бъде възстановен. А после всички федерални прокурори с техните обвинения за данъчни нарушения можеха да вървят по дяволите!
   Той отправи поглед към тъмната шир на река Памлико. Обичаше самотата и спокойствието, които му осигуряваше фамилното имение. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина вечерта. Нокс би трябвало да се появи всеки момент.
   Не понасяше да го наричат пират. Както го нарече счетоводителят, Стефани Нел и всички останали, които нямаха понятие какво означава фамилното му наследство. Вярно е, че Общността се беше родила и укрепнала благодарение на пиратството – такова, каквото го бяха практикували през XVII и началото на XVIII век. Но дедите му съвсем не са били глупави. Той щеше да помни до гроб единственото правило, на което се бяха подчинявали.
   Важни са парите. Нищо останало няма значение. Нито политиката, нито етиката или моралът. Всичко се свежда до печалбата. Какво беше казал баща му?Нашата вечеря не зависи от благоволението на касапина, пекаря или производителя на вино, а само от уважението към техния интерес.В основата на всеки бизнес лежи алчността. Именно тя гарантира най-добрия продукт на най-добрата цена. Същото важеше и за каперството. Няма ли я съблазънта на богатството, изчезва и мотивацията. Всички искат да се доберат до богатството. Какво лошо има в това? Нищо, разбира се.
   Най-странното в тази работа беше отсъствието на всякакъв революционен елемент. Разрешителните за каперство се използваха от 700 години насам. Ставаше дума за "конфискация на блага". Първите капери произхождали от образовани фамилии на търговци, някои от тях били дори благородници. С уважение ги наричали "моряци джентълмени". Какво било кредото им?Никога не се връщай с празни ръце.Тяхната плячка увеличавала кралското съкровище. Благодарение на този факт владетелите били в състояние да намаляват данъците на своите поданици. Така те защитавали страната си от външни врагове и подпомагали усилията на правителството по време на война. Като явление пиратството изчезнало през двайсетте години на XVIII век, но каперството продължило да съществува още сто и петдесет години. Днес обаче Съединените щати бяха решили, че е време да му се сложи край.
   Пират ли беше той? Може би. Баща му и дядо му не бяха имали нищо против да ги наричат така. На практика дори се гордееха с разбойническата си дейност. Защо да не се гордее и той?
   Домашният му телефон иззвъня.
   – Имам лоши новини – прозвуча гласът на Нокс в слушалката. – Изиграха ме.
   Хейл изслуша информацията за събитията в Ню Йорк и безпокойството му се завърна. Спасението отново им се изплъзваше.
   – Прибирай се у дома, веднага – разпореди се той.
   – Вече съм на път. Затова закъснях с обаждането. Първо трябваше да се измъкна от Ню Йорк.
   – Ела направо у дома. Нито дума на останалите, поне засега.
   Хейл прекъсна и без да оставя слушалката, набра друг номер.
   26.

   Ла Плата, Мериленд
   11:20ч. Вечерта

   Уайът оглеждаше кампуса на института "Гарвър". Петте триетажни тухлени сгради бяха разположени в гориста местност на около километър от щатската магистрала.
   Черни облаци закриваха полумесеца. Ситни капчици дъжд го посрещнаха на малкото летище, където го беше оставила Андреа Карбонел. Разнесе се далечен тътен на гръмотевица.
   Умишлено не беше вкарал колата в осветения и почти празен паркинг, който предлагаше места поне за сто автомобила. Бе я оставил горе, на магистралата, а до тук бе дошъл пеша. Готов за всякакви изненади.
   Възползвайки се от прикритието на дългата редица борове покрай алеята, той предпазливо се насочи към единствената сграда с осветени прозорци на втория етаж. Според Карбонел именно там се намираше кабинетът на др Гари Вокио, известен математик. Добрият доктор бе получил нареждането да изчака появата на агента, който щеше да мукаже специалната парола. След което трябваше да му предостави цялата информация за шифъра на Джеферсън. Само на него и на никой друг.
   Очите му пронизваха мрака. Почти не виждаше дърветата, но това ни най-малко не пречеше на ориентацията му. Побиха го хладни тръпки. Напрежението му нарасна. Не беше сам. Не виждаше никого, но усещаше чуждото присъствие. Карбонел го беше предупредила, че ще бъдат тук. Но защо още се бавеха и не влизаха в института? Отговорът беше очевиден.
   Чакаха. Него. Или някой друг. Благоразумието му подсказваше да бъде предпазлив, но той реши да не ги разочарова. Напусна прикритието на дърветата и тръгна към осветената сграда.
   В слушалката прозвуча сигналът за свободно.
   Веднъж, втори път, после трети.
   – Какво има, Куентин? – обади се най-сетне Карбонел. – Защо не спиш?
   – Защото знам, че очакваш да ти се обадя.
   – Нокс е направил голяма бъркотия в "Хелмсли Парк Лейн". Един убит агент, двама ранени. Още един убит в Сентръл Парк. Няма как да не реагирам.
   В слушалката се разнасяше свистене на витла.
   – Какво планираш? Може би да ни арестуваш? Желая ти успех, но все пак не забравяй, че си затънала до гуша. С удоволствие бих разказал на телевизионните зрители каква лъжлива кучка яде парите на държавата.
   – Тази вечер си доста докачлив – спокойно отбеляза тя.
   – Нямаш представа колко.
   – Аз вярвам на съдебната система точно толкова, колкото и ти – добави Карбонел. – И също като теб предпочитам свои лични форми на възмездие.
   – Мислех, че сме съюзници.
   – Бяхме. Поне до мига, в който реши да направиш онази глупост в Ню Йорк.
   – Тя не е мое дело.
   – Никой няма да ти повярва. Наистина ли разполагаш с ключ за шифъра на Джеферсън? Или и това е лъжа?
   – Преди да ти отговоря, искам да знам нещо друго.
   Хейл не изгаряше от желание да разговаря с тази жена, но нямаше друг избор.
   – Слушам те.
   – Още колко време възнамеряваш да правиш каквото ти хрумне?
   По тази тема можеше да говори на воля.
   – Ние притежаваме конституционно право да нападаме и унищожаваме враговете на държавата за вечни времена. Разрешението е одобрено от Конгреса и подписано от първия президент на САЩ.
   – Ти си анахронизъм, Куентин. Реликва от миналото, която отдавна няма място в съвременното общество.
   – Нашата Общност винаги е била в състояние да изпълнява специфични задачи, които не са по силите на официалната власт. Вие поискахте икономически хаос в определени близкоизточни страни, ние ви го предоставихме. Вие пожелахте отнемане на капиталите на определени хора, ние го направихме. А след като приключихме, тези хора, в голямата си част политици, приеха да ви сътрудничат. – Той каза всичко това с ясното съзнание, че жената отсреща не желае подобна информация да се разпространява по открита линия. Ако някой ги подслушваше в този момент, сигурно вече злорадо потриваше ръце.
   – Но докато вършехте всичко това, крадяхте здраво, прибирайки много повече от законните осемдесет процента – спокойно отбеляза Карбонел.
   – Можеш ли да го докажеш? Не забравяй, че плащаме значителни суми годишно на редица разузнавателни централи, включително и на твоята. Говорим за милиони. Дали всичките тези пари отиват в бюджета на държавата, Андреа?
   – Говориш така, сякаш получаваме пълния си дял – разсмя се Карбонел. – Наясно съм със специалното счетоводство, което практикуват пиратите и каперите. Преди многогодини се е вършело на място, още в открито море. Подялбата на плячката е ставала, преди някой да разбере колко точно е било ограбено. Как му казвахте на това? А, сетих се – двойно счетоводство. Винаги сте имали по две счетоводни книги, нали? Една за правителството и втора за вас лично. И всички са доволни.
   – Така няма да стигнем доникъде – промърмори Хейл.
   – Но въпреки това водим този среднощен разговор, нали? – контрира тя.
   – Разгадахте ли шифъра? – отново опита той.
   – Имаме ключа към него.
   Той не беше убеден, че трябва да ? повярва.
   – Добре. Искам го.
   – Сигурна съм, че го искаш. Но в момента не съм готова да ти го дам. Признавам, че планирах да отвлека Нокс и да го използвам като коз в преговорите. А може би и просто да го ликвидирам, за да сложа край на всичко. Но твоят боцман действаше светкавично и ние понесохме загуби. Моите хора плащат при всеки провал.
   Ако корсар или пират демонстрира подобно неуважение към екипажа си, той със сигурност ще изкара дните си на някой необитаем остров, помисли си Хейл.
   А тази жена наричаше него пират!
   – Не забравяй, че държа някого, когото искаш – подхвърли той.
   Беше отвлякъл Стефани Нел по изричното настояване на Карбонел. Ако можеше да ? се вярва, Стефани беше започнала да задава въпроси за отношенията ? с Общността, най-вече със самия него. Никой от останалите трима капитани не подозираше за нейното съществуване. Или по-скоро той се надяваше да е така. Карбонел беше получила информация за една среща на Нел с някогашен агент на НРА, който не хранеше добри чувства към бившата си началничка. Тя му бе предала един адрес в Делауер, а Нокс беше свършил останалото. Перфектно отвличане, без свидетели, в непрогледен мрак. Първоначалната ? молба беше просто да скрие Нел за няколко дни. Той бе приел, защото не му пукаше. Просто ? направи услуга. Но след събитията през последните няколко часа нещата поеха в съвсем друга посока.
   НРА вече не беше сред приятелите на Общността.
   – Как е гостенката ти? – попита Карбонел.
   – Добре.
   – Жалко.
   – Всъщност какво искаш от нея?
   – Нещо, което няма да ми предаде доброволно.
   – И реши, че аз ще я изтъргувам срещу Нокс?
   – Струваше си да опитам.
   – Искам ключа – отсече той. – Ако не проявяваш интерес, ще пробвам да измисля нещо със Стефани Нел. Сигурен съм, че ще бъде любопитна да узнае защо съм я отвлякъл. Имам чувството, че е от хората, с които можеш да се разбереш Мълчанието насреща беше доказателство за основателността на подозренията му. Карбонел се страхуваше от тази жена.
   – Добре, Куентин. Очевидно нещата са се променили. Дай да видим дали ще успеем да постигнем съгласие.
   Малоун напусна магистралата и се насочи към института "Гарвър". Едуин Дейвис го беше осведомил, че става въпрос за отлично финансиран мозъчен тръст, занимаващ се с криптология на високо ниво и разполагащ с най-съвършените програми за дешифриране.
   Преодоляването на шейсетте километра от Вашингтон до Мериленд му беше отнело малко повече време от очакваното. От Вирджиния на север се приближаваше буря. Вятърътогъваше зелените корони на дърветата. На портала нямаше охрана, осветеният паркинг също изглеждаше пуст. Гъста гора отделяше кампуса от магистралата. Според Дейвис именно липсата на охрана осигуряваше анонимността на института. Четири от петте правоъгълни сгради бяха тъмни. Осветена беше само една. Президентът го беше предупредил, че др Гари Вокио ще го очаква. За осигуряването на контакта го бяха снабдили с парола, доставена от НРА.
   Малоун вкара колата в паркинга и изключи двигателя. Слезе и се огледа. Нощната тишина се нарушаваше единствено от тътена на далечни гръмотевици.
   Внезапно една кола с изключени светлини се отдели от тъмната сграда насреща, прескочи ниския бордюр и се понесе към него с пронизително свистене на гумите. От сваленото дясно стъкло се появи ръка с пистолет.
   27.

   Белият дом
   Едуин Дейвис отведе Касиопея на втория етаж, където се намираха жилищните помещения на Първата двойка. Сигурно убежище, може би единственото място, където могат дасе отпуснат, беше пояснил той. Тя все още се опитваше да прецени този човек. Наблюдаваше поведението му, докато персоналът поздравяваше президента. Държеше се настрана. Винаги на поста си, но без да бие на очи.
   Изкачиха мраморното стълбище и се озоваха в добре осветен коридор, който пресичаше сградата по цялата ? ширина. От двете му страни се виждаха множество врати.
   Една от тях се охраняваше от жена, изпъната като струна до стената. Дейвис посочи помещението, което се намираше в дъното на коридора. Влязоха и затвориха вратата след себе си. Златистата светлина на лампите стопляше бледите стени и обикновените завеси на прозорците. Върху пъстроцветния килим се издигаше масивно бюро в викториански стил.
   – Кабинетът на президента – поясни Дейвис. – След атентата срещу Джеймс Гарфийлд инсталирали примитивна климатична инсталация, за да облекчат последните му дни.
   Касиопея забеляза безпокойството му. Странно.
   – Тук президентът Маккинли подписал мирния договор, който сложил край на испанско-американската война.
   – Какво всъщност трябва да ми кажеш? – погледна го в очите тя. – Предупредиха ме, че си прям човек. Видимо напрегнат, а аз не съм тук на туристическа обиколка.
   – Наистина трябва да ти кажа нещо.

   Дани Даниълс се събуди от задушливия дим.
   Въздухът в тъмната спалня тежеше от отровна мъгла, която го принуди да се закашля. Разтърси спящата Полин и отметна завивките. Съзнанието му се проясни и установи най-страшното. Къщата гореше. Чуваше съвсем ясно пропукването на сухите греди, обхванати от огъня. Спалнята им беше на втория етаж, редом с тази на дъщеря им.
   – О, Господи, Мери! – простена Полин.
   – Мери! – изкрещя през отворената врата той. – Мери!
   Целият етаж беше обхванат от пожара. Стълбището пламтеше. Изглеждаше така, сякаш единствено тяхната спалня беше пощадена.
   – Мери, отговори ми! – отново извика той.
   Изправена до него, Полин също изкрещя името на деветгодиишата им дъщеря.
   – Отивам при нея!
   Той сграбчи ръката ?.
   – Няма да можеш! Целият под е пропаднал!
   – Не мога да стоя тук, не мога!
   Той изпитваше абсолютно същите чувства, но мозъкът му все още работеше.
   – Мери! – отчаяно изпищя Полин.
   Жена му беше на прага на истерията. Димът ставаше все по-гъст. Той се втурна към прозореца и широко го разтвори. Часовникът до леглото показваше 3:15. Не се чуваха сирени. Фермата се намираше на пет километра от града и от най-близките съседи.
   – За бога, Дани, направи нещо! – извика Полин.
   Той взе решение. Обърна се, сграбчи жена си за ръката и я повлече към прозореца. Храсталаците тъмнееха на около пет метра по-надолу. Бягството през вратата вече бешеневъзможно. Можеха да се измъкнат единствено оттук, но жена му едва ли щеше да го направи доброволно.
   – Дишай дълбоко! – заповяда той.
   Тя послуша съвета му, тъй като вече силно кашляше. Наведе се над перваза и си пое дълбоко дъх. Той се възползва от това, сграбчи я за краката и я бутна навън. Надеждата му беше да падне странично върху храстите. Може би щеше да си счупи нещо, но нямаше да бъде изпепелена от огъня. Не му трябваше тук. Сам щеше да направи това, което беше намислил. Храстите омекотиха удара и тя се изправи на крака.
   – Бягай по-далеч от къщата! – извика той, после се обърна и хукна към вратата на спалнята.
   – Тате, помогни ми! – прозвуча гласът на Мери.
   – Идвам, миличка! – извика в отговор той. – В стаята ли си?
   – Какво става, тате? Всичко гори. Не мога да дишам.
   Трябваше на всяка цена да се добере до нея, но пътят към стаята ? беше отрязан. Стълбищната площадка я нямаше. От стаята на дъщеря му го делеше петнайсетметрова пропаст. След няколко минути и тяхната спалня щеше да потъне в пламъците. Димът и горещината ставаха нетърпими и изгаряха очите и дробовете му.
   – Мери! – изкрещя той. – Там ли си, Мери?
   Трябваше да стигне до нея. Втурна се към прозореца и се надвеси навън. Полин не се виждаше никъде. Може би беше тръгнала да вземе стълбата от хамбара.
   Прекрачи перваза, увисна на ръце и разтвори пръстите си. Прелетя трите метра до храсталаците и успя да се задържи на крака. Хукна към другата страна на къщата, без да губи нито секунда. Лошото му предчувствие се сбъдна. Целият втори етаж беше обхванат от пламъците, включително стаята на дъщеря им.
   Долу стоеше Полин, безпомощно протегнала ръце.
   – Отиде си! – проплака тя. – Отиде си детенцето ми!

   – Спомените от тази ужасна нощ го измъчват вече трийсет години – прошепна Дейвис. – Изгубили единственото си дете, а Полин не можела да има друго.
   Касиопея не знаеше какво да каже.
   – Причината за пожара се оказала горяща пура, забравена в пепелника. По онова време Даниълс бил градски съветник и обичал скъпите пури. Полин го молела да ги зареже, но той отказвал. Детекторите за дим още не били измислени, но официалното заключение на следствието било категорично – пожарът можел да бъде предотвратен.
   Тя бавно осъзна последиците от това заключение.
   – Как са успели да спасят брака си след всичко това? – прошепна тя.
   – Не са успели.
   Уайът прошепна паролата в домофона и електронната ключалка изщрака. Пое по стълбите към втория етаж, където се намираше кабинетът на др Гари Вокио. Докторът го поздрави, седнал зад бюрото, отрупано с книжа и три включени монитора. Наближаваше четирийсет, беше слаб и с по момчешки подстригана червеникава коса. Запуснат външен вид, навити ръкави на ризата и уморени очи.
   Книжен плъх, безпогрешно отгатна Уайът.
   – Не съм нощна птица – отбеляза Вокио, след като се ръкуваха. – Но НРА плаща сметката и ние сме длъжни да изпълняваме заповедите ?. Затова изчаках появата ви.
   – Искам всичко, с което разполагате.
   – Този шифър здравата ни изпоти. На компютрите им бяха нужни почти два месеца, за да го разбият. Но и за това ни трябваше малко късмет.
   Уайът не се интересуваше от детайлите. Приближи се до прозореца и погледна към паркинга. Мокрият асфалт блестеше под ярката светлина на луминесцентните лампи.
   – Нещо не е наред ли? – попита Вокио.
   Скоро ще разберем, помисли си Уайът, продължавайки да гледа навън. Блеснаха светлините на фарове. Една кола навлезе в паркинга и спря под най-близкия осветителен стълб. Вратата се отвори.
   Котън Малоун.
   Карбонел се оказа права. После се появи още една кола. С изключени светлини. Насочи се право към Малоун с напрегнат рев на двигателя. Проехтяха изстрели.
   Хейл слушаше Андреа Карбонел. Гласът ? звучеше спокойно и уверено като на човек, който се забавлява. Без никаква следа от тревога.
   – Вероятно си даваш сметка, че мога да се споразумея със Стефани Нел, а после да я пусна да си върви – подхвърли той. – Все пак тя е шеф на уважавана разузнавателна агенция.
   – Ще ти е трудно да работиш с нея.
   – По-трудно, отколкото с теб?
   – Не забравяй, че аз държа ключа за шифъра, Куентин – напомни му тя. – Аз и никой друг.
   – Откъде да знам, че наистина е така? Веднъж вече ни излъга.
   – Имаш предвид недоразумението с Нокс ли? Просто исках да гарантирам сигурността си, но не стана. Окей, ти спечели първия рунд. Но какво ще кажеш, ако ти предам кода? Ще изчакам да откриеш двете липсващи страници, а после ще преговаряме отново, вече от по-добри позиции.
   – Да разбирам ли, че срещу това ще искаш да елиминирам пленницата си?
   – Само ако не ти представлява проблем.
   – Трябва да ти напомня, че дори с двете липсващи страници аз нямам имунитет срещу подобно деяние.
   Карбонел би трябвало да е наясно, че разрешителните за каперство не освобождаваха от вина за предумишлено убийство.
   – Това не те е притеснявало досега – отвърна тя. – Един човек на дъното на Атлантика със сигурност би се съгласил с мен.
   Тези думи го хванаха неподготвен.
   – Имаш информатор, така ли?
   – Нали за това са шпионите.
   Беше достатъчно. Вече знаеше къде да търси. А тя знаеше какво ще последва.
   – Замитаме следите, а?
   – Да речем, че мога да проявявам и щедрост, когато се налага – засмя се тя. – Наречи го демонстрация на добра воля.
   Стефани Нел да върви по дяволите. Май щеше да се окаже, че е по-ценна мъртва.
   – Искам този ключ. Открия ли липсващите страници, проблемът ти ще бъде решен.
   28.

   Белият дом

   Касиопея влезе в помещението до голямата спалня на президентската двойка. Беше обзаведено като уютен кабинет.
   Полин Даниълс седеше на високо, тапицирано с ярка дамаска канапе.
   Агентката на Сикрет Сървис затвори вратата и двете жени останаха насаме. Тъмнорусата коса на Първата дама се спускаше на кичури покрай изящните уши и над почти незабележимите вежди. Чертите на лицето ? бяха доста младежки за жена, която вече беше надхвърлила шейсет. Красивите ? сини очи бяха скрити зад очила с осмоъгълни стъкла без рамки. Седеше неестествено изправена, със скръстени в скута ръце с изпъкнали вени. Беше облечена с вълнен костюм на "Шанел" и носеше обувки с равни подметки.
   – Разбрах, че имате желание да ме разпитате – каза мисис Даниълс.
   – Предпочитам просто да си поговорим.
   – А коя сте вие?
   В гласа ? прозвучаха нотки на недоверие.
   – Една жена, която не би желала да е тук – отвърна Касиопея.
   – Значи ставаме две.
   Първата дама я покани с жест да седне на стола срещу канапето. Деляха ги около два метра, може би нещо като демилитаризирана зона. Предвид онова, което Едуин Дейвис ? беше разказал за Мери Даниълс, ситуацията се очертаваше като изключително неудобна. Касиопея се представи и зададе първия си въпрос.
   – Къде бяхте по време на покушението срещу президента?
   По-възрастната жена сведе очи към килима.
   – Звучи доста безлично – промълви тя. – Той все пак е мой съпруг.
   – Добре знаете, че съм длъжна да ви задам този въпрос.
   – Бях тук. Дани замина за Ню Йорк без мен. Каза, че посещението му ще продължи само няколко часа и до вечерта ще се прибере. Приех го съвсем нормално.
   Тонът ? бе резервиран и дистанциран.
   – Как реагирахте, когато научихте за инцидента?
   Първата дама вдигна глава, сините ? очи проблеснаха.
   – Май ме питате дали съм изпитала радост, а?
   Изненадана от прямотата на въпроса, Касиопея машинално напрегна паметта си, но не успя да си спомни нито един материал в медиите, който да намеква за наличието на вражда в семейството на президента – реална или измислена. Всички приемаха брака им като изключително стабилен. Но след като Първата дама задаваше подобен въпрос, тя нямаше нищо против.
   – Аизпитахтели радост?
   – Не знаех какво да мисля, особено в първите минути след инцидента. Мислите ми бяха, как да кажа… объркани. После дойде новината, че всичко е наред.
   Настъпи неудобно мълчание.
   – Вие знаете, нали? – прошепна най-сетне по-възрастната жена. – Имам предвид Мери.
   Касиопея кимна. Маската на безразличие върху лицето на домакинята остана непроменена.
   – Така и не успях да му простя – прошепна неочаквано тя.
   – А защо не се разделихте?
   – Той е мой съпруг. Заклела съм се да бъда до него и в добри, и в лоши моменти. От майка си знам, че това не са празни думи. – Първата дама си пое дълбоко дъх, сякаш обзета от желание да се стегне. – Вие всъщност искате да узнаете дали съм споделила с някого за предстоящата визита в Ню Йорк.
   Касиопея мълчеше и чакаше.
   – Да, направих го.
   Малоун се шмугна зад колата и измъкна полуавтоматичния пистолет, с който го бяха снабдили от Сикрет Сървис. Беше готов за подобен развой на събитията, но не очакваше те да се случат толкова бързо. Колата забави ход, позволявайки на ръката с пистолета от страничното стъкло да произведе три изстрела. Оръжието беше оборудвано със заглушител и изстрелите прозвучаха по-скоро като пукот на детско пищовче, отколкото като стрелба от мощно оръжие. Колата спря на около петдесетина метра.
   От нея изскочиха двама мъже – единият от вратата откъм шофьора, а другият от тази зад нея. И двамата бяха въоръжени. Решил да не им дава време за размисъл, Малоун простреля в бедрото по-близкия от тях. Той извика от болка и рухна на асфалта. Другият светкавично потърси укритие зад колата.
   Дъждът се усили. Тежките капки шибаха лицето на Малоун. Очите му светкавично огледаха околността, търсейки други заплахи. Не откриха такива. Вместо да се прицели във въоръжения противник, той обърна дулото към отворената врата откъм шофьора и натисна спусъка.
   Хейл остави слушалката. Разбира се, не повярва на нито една дума, изречена от Карбонел. Тази жена просто имаше нужда от малко време.
   Той също. Беше дълбоко разтревожен от факта, че е научила за неотдавнашното убийство в открито море. Това доказваше, че между тях има шпионин.
   Който трябваше да бъде обезвреден.
   Започна да прехвърля в съзнанието си всички моряци от екипажа на "Адвенчър". Много от тях изпълняваха и други функции на територията на имението, включително в леярната, където Нокс беше изработил оръжията с дистанционно управление. Всеки получаваше дял от годишната печалба на Общността. Но един от тях беше станал предател. От това най-много го болеше. Трябваше да бъде въздадено правосъдие.
   Уставът изискваше справедлив процес. Обвиняемият трябваше да бъде изправен пред съдебен състав, съставен от членове на екипажа, включително капитана, и председателстван от боцмана. Съдбата му щеше да се реши чрез обикновено мнозинство, а ако бъдеше признат за виновен, присъдата щеше да бъде само една. Смърт. Бавна и мъчителна.
   Хейл си спомни разказа на баща си за някакъв предател, осъден преди много години. Прибегнали до един от старите способи: удар с усукан камшик от всеки член на екипажа, само по веднъж. Осъденият бил мъртъв още преди да се изредят половината моряци.
   Реши, че няма смисъл да чака боцмана. Вече минаваше полунощ, но секретарят му със сигурност беше на поста си. Той никога не се оттегляше преди Хейл. Повика го на висок глас. Минута по-късно вратата се отвори.
   – Свикай членовете на екипажа! – заповяда Хейл. – Веднага!
   Касиопея запази спокойствие. Очевидно предчувствието на Дани Даниълс се беше оказало вярно.
   – Омъжена ли сте? – попита Първата дама.
   Гостенката ? поклати глава.
   – А имате ли човек, на когото държите?
   Тя кимна.
   – Обичате ли го?
   – Казах му, че го обичам.
   – А наистина ли изпитвате подобни чувства към него?
   – Не бих могла да му ги покажа по друг начин.
   Тънките устни на по-възрастната жена се разтеглиха в многозначителна усмивка.
   – Бих желала нещата да бяха толкова прости и за мен. А той обича ли ви?
   Касиопея кимна.
   – Срещнах Дани, когато бях на седемнайсет. Година по-късно се оженихме. Още на втората среща му казах, че го обичам. Той го направи на третата. Винаги си е бил малко по-бавен. Така станах свидетел на цялата му политическа кариера. Започна като съветник в общината и стигна чак до Белия дом. Ако не беше убил малката ни дъщеричка, със сигурност щях да го обожавам.
   – Той не я е убил.
   – Напротив. На колене съм го молила да не пуши у дома и да внимава с пепелта. По онова време никой не говореше за пасивното пушене. Аз просто не исках мъжът ми да пушии толкова. – Изричаше думите бързо, сякаш нещо изведнъж ги беше отприщило. – Непрекъснато преживявам онази ужасна нощ. Отново си спомних за нея днес, когато ми казаха за покушението. Намразих Дани в мига, в който ме хвърли през прозореца. Намразих го заради твърдоглавието му, намразих го, защото не успя да спаси Мери… – Замълча за миг, овладя се и добави: – Но въпреки това го обичам.
   Касиопея мълчеше.
   – Обзалагам се, че ме мислите за луда – въздъхна Първата дама. – Но когато ми казаха, че ще бъда разпитана от външен човек, реших да бъда откровена. Вярвате ли, че говоря открито?
   В това Касиопея беше абсолютно сигурна.
   – На кого казахте за планираното пътуване до Ню Йорк? -попита тя.
   Лицето на Полин Даниълс се сгърчи. Сините ? очи се насълзиха, а Касиопея неволно се запита какви ли мисли минаваха през главата на тази изстрадала жена. Доколкото беше информирана, Първата дама беше личност, уважавана в обществото, за която никой никога не беше казал лоша дума. Винаги се беше държала по подходящ начин, но явно беше скривала истинските си чувства сред относителната сигурност на тези стени, които бяха нейният дом в продължение на почти седем години.
   – На приятел – прошепна тя. – На един много близък приятел.
   В очите ? се четеше още нещо.
   – Приятел, който искам да остане далеч от съпруга ми.
   29.

   Мериленд

   Уайът наблюдаваше развоя на събитията на петдесетина метра от него. Котън Малоун се справяше добре с двамата нападатели, които се бяха появили на паркинга. Карбонел беше познала и за тях.
   – Какво става долу? – попита Вокио, докато се приближаваше към прозореца.
   – Трябва да вървим – обърна се да го погледне Уайът.
   Изтрещяха нови изстрели. В очите на учения се появи животински страх.
   – Трябва да извикаме полиция!
   – Къде са данните?
   – Тук – отвърна Вокио и му показа някаква флашка.
   – Дайте я.
   Ученият се подчини.
   – Защо изобщо дойдохте тук? – попита той.
   Странен въпрос.
   – Още преди няколко часа я изпратих по имейла на директора на НРА – поясни др Вокио.
   Ето каква била работата. Странно, че Карбонел беше пропуснала тази малка подробност. Но защо ли не беше изненадан?
   – С кола ли сте?
   – Да, паркирана е отзад.
   – Вземете ключовете и да вървим – подкани го с жест Уайът.
   Разнесе се силно пропукване и осветлението угасна. Останаха да светят единствено трите монитора. Утихна дори вентилационната система. Тревогата му бързо се покачи от оранжево на червено. Май и те бяха обект на тази атака.
   – Компютрите са на отделно захранване – поясни Вокио и посочи синкавото сияние на мониторите. – Какво става, за бога?
   Не можеше да му каже, че хората отвън възнамеряваха да ги убият.
   Затова предпочете просто да повтори настояването си:
   – Хайде, трябва да тръгваме.
   Малоун нямаше за цел ликвидирането на нападателите. Близките попадения на куршумите му трябваше само да накарат шофьора да включи двигателя и да се оттегли. И номерът мина. Колата изрева, гумите изсвистяха. Вторият стрелец изведнъж осъзна, че е останал без прикритие. Стърчеше в центъра на паркинга абсолютно сам, лесна мишена под ярката светлина на луминесцентните лампи. Лишен от избор, той натисна спусъка. Дългият откос надупчи колата на Малоун и пръсна стъклата ?.
   Приклекнал зад една от вратите, Малоун чакаше удобния момент. Оловото пронизваше метала с тъп и доста неприятен звук. Когато стрелбата спря, той се изправи, прицелисе и пусна един куршум в рамото на противника си. Той се олюля и рухна на мокрия асфалт.
   С няколко скока Малоун се озова при него и изрита автомата му встрани. Мъжът се гърчеше от болка, от раната му бликаше кръв. Дърветата се разклатиха от нов порив на ураганния вятър.
   Малоун се огледа. И не пропусна да отбележи, че светлините в близката сграда бяха угаснали.
   Нокс кацна в Грийнвил, Северна Каролина. Беше напуснал Ню Йорк на борда на самолета на Общността, пилотирайки лично малката, побираща 12 пътници машина. Това не беше проблем за него, бившия военен пилот. Беше постъпил във Военновъздушните сили по настояване на баща си, а шестте години активна служба му се бяха отразили добре. Синовете му бяха последвали неговия пример. В момента единият изпълняваше бойна задача в района на Близкия изток, а другият се готвеше да постъпи в армията. Той се гордееше е желанието на синовете си да служат на страната си. И те бяха добри американци, също като него.
   Малкото регионално летище се намираше на четирийсет минути път от Бат. Без да губи време, Нокс се насочи към черния линкълн навигейтър, паркиран до частния хангар на Общността. Фиктивно самолетът и сградата бяха собственост на една от компаниите на Хейл. Тя плащаше заплатите на трима редовни пилоти, но Нокс никога не се беше възползвал от услугите им. По време на тайните си мисии предпочиташе да лети сам. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Все още беше силно обезпокоен от случилото се в Ню Йорк. Слава богу, че беше успял да се измъкне жив и здрав.
   Отключи колата и хвърли сака си на задната седалка. Наоколо беше пусто, както всяка съботна вечер. С крайчеца на окото си отбеляза някакво движение и рязко се завъртя. От мрака изплува неясна сянка.
   – Чаках те.
   Нокс напрегна взор, но лицето насреща му беше само едно размазано петно.
   – Трябваше да ти видя сметката – изсъска той.
   – Странно, но и аз си помислих същото за теб – засмя се жената.
   – Отношенията ни приключиха!
   – Аз не мисля така – направи крачка напред Андреа Карбонел. – Ние с теб все още сме много далеч от раздялата.
   Малоун прибра оръжията на нападателите си и хукна към входа на сградата. Стъклената врата се оказа разбита също като електронната ключалка. Той влезе във фоайето ипотърси укритие зад канапето, заобиколено от няколко стола. Едната стена беше заета от дългото гише на рецепцията. Асансьорите бяха точно срещу него. Три двойни остъклени врати водеха към вътрешността, където по всяка вероятност се намираха кабинетите. Всички бяха тъмни. В дъното се виждаше още една стъклена врата, от която сеизлизаше в задния двор. Очите му откриха стълбището, над което имаше червен надпис "Изход", захранван от батерии.
   Промъкна се предпазливо натам и бутна вратата. Ушите му доловиха някакви звуци. Стъпки. Над главата му.
   Уайът тръгна по коридора, следван от Вокио. Част от вратите от двете им страни бяха отворени. Аварийното осветление сочеше пътя към стълбището. Беше достатъчно силно, за да се вижда входната врата, която зееше отворена.
   Той сграбчи ръката на Вокио, направи му знак да мълчи и го дръпна в първата отворена врата. Помещението, в което се озоваха, приличаше на заседателна зала с остъклена външна стена. Дъждът барабанеше по стъклата, осветени сравнително добре от лампите на паркинга долу. Уайът направи знак на учения да застане в ъгъла и предпазливо надникна в коридора. Точно навреме, за да зърне неясните силуети на двама мъже с автомати, които се появиха в далечния край. Стори му се, че и двамата са оборудвани с очила за нощно виждане. Разбира се, в това нямаше нищо чудно. Хората се бяха подготвили.
   Слава богу, че и той беше помислил за всичко.
   Нокс не беше в настроение за театъра, който му предлагаше Карбонел. Беше се продал на тази жена, но всяка фибра на тялото му протестираше срещу онова, което трябвашеда върши. За съжаление тя беше не само убедителна, но и безпощадно права. С Общността беше свършено.
   Четиримата ? капитани щяха да прекарат минимум десет години във федерален затвор, а правителството щеше да конфискува цялото им състояние, до последния цент. Край на екипажите. Край на разрешителните. Никакви боцмани.
   Нокс имаше право на избор: или да оцелее от надвисналото бедствие, или да стане част от него. И той избра оцеляването, надявайки се на Божията помощ. НРА научи за планираното покушение благодарение на него. Това беше единственият коз, на който разчиташе. Информация, за която не подозираше нито НРА, нито който и да било друг. Билетът му към свободата.
   Карбонел го беше изслушала с напрегнато внимание.
   – Възнамеряват да ликвидират Дани Даниълс, така ли? – попита тя.
   – Трима от капитаните са убедени, че това е единственото решение.
   – А ти какво мислиш?
   – Те са луди и отчаяни. Ето причината да разговарям с теб.
   – Какво искаш?
   – Искам да видя как децата ми завършват колеж. Искам да се радвам на внуци. Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в затвора.
   – Аз мога да го уредя.
   Разбира се, че можеш, помисли си той.
   – Продължавай да изпълняваш плановете им. Не прави нищо необичайно и ме дръж в течение.
   Мразеше се заради предателството. Мразеше и капитаните, които го бяха принудили да постъпи така.
   – И още нещо – подхвърли в заключение тя. – Споразумението ни се анулира в мига, в който ми подхвърлиш невярна информация или скриеш нещо. Но няма да потънеш заеднос тях.
   Той знаеше какво означава това.
   – Ще им кажа, че си ги предал и нищо повече. Те сами ще свършат останалото.
   В това нямаше никакво съмнение. И така той изработи оръжията, пренесе ги в Ню Йорк, а после снабди Карбонел с магнитните карти за двете хотелски стаи. Тя от своя страна му заповяда да довърши операцията. Без прекъсване, точно според плана. Което доста го озадачи.
   – Добър ход от твоя страна – призна ? той. – В нито един момент не бях сигурен дали ще прекратиш операцията. Предполагам, че онзи тип, който увисна на прозореца, беше от твоите
   – Не, той беше непредвидено усложнение. Ти също се справи добре със Скот Парът.
   Всъщност той бе ликвидирал Парът, защото капитаните очакваха от своя боцман именно това. Двойната игра беше изключена. Всичко различно от употребата на брутална сила щеше да бъде подозрително.
   – Много лесно го отписа – отбеляза на глас той.
   – А ти какво искаш? Може би още един свидетел, който да те предаде?
   Не, той беше далеч от подобна мисъл. И затова бе направил онова, което се очакваше от него.
   – Щеше ли да ме ликвидираш в Ню Йорк?
   – Какво говориш – усмихна се тя. – Направих ти подарък. Нещо като застраховка, в случай че не предприемеш нищо срещу Парът.
   Той неразбиращо я погледна.
   – Как иначе да прикрия факта, че си предал най-близките си хора, освен като те изправя срещу директна заплаха? Разбира се, с надеждата да я отстраниш.
   – Значи цялата работа е била театър?
   – Не и от гледна точка на агентите. Те не знаеха нищо. Задачата им беше да те спрат и толкова. Но аз бях убедена, че ще се справиш.
   – Значи пожертва и тях, така ли? Нима изобщо не ти пука за хората, с които работиш?
   – Те получиха абсолютен шанс да се справят с теб – сви рамене Карбонел. – Петима срещу един. Не съм виновна, че се провалиха.
   Дяволска жена! Нищо от казаното не беше задължително да се случи. Или беше? И двата инцидента представляваха отлично прикритие за него.
   – Капитан Хейл и останалите членове на Общността са изпаднали в паника – изтъкна тя. – Но по всичко личи, че тяхната ефективност е не по-малка от тази на специалните служби.
   На това нямаше как да възрази. Тези хора действително ставаха все по-войнствени и ирационални. Той вече знаеше, че Хейл беше умъртвил своя счетоводител. Кой ли щеше да бъде следващият?
   – Хейл много иска да се сдобие с ключа за шифъра, но аз не съм много склонна да му го дам – подхвърли Карбонел.
   – Ами недей тогава.
   – Де да беше толкова лесно – въздъхна тя.
   – Отново ти напомням, че спираме дотук. Изпълних своите задължения.
   – А пък аз записах всичките разговори между нас, включително и този, който водим в момента. Твоите капитани със сигурност ще проявят интерес към тях.
   – Не се ли страхуваш, че мога да те убия?
   – Не съм сама.
   Нокс машинално се огледа и бавно осъзна, че ако капитаните научеха за предателството му, нищо нямаше да го спаси. Макар че се наричаха капери, у всеки от тях беше останало по нещо пиратско. Най-вече отношението към предателството, което трябваше да се наказва жестоко. Колкото по-висок пост заемаше предателят, толкова по-жестоко и дори гротескно трябваше да бъде неговото наказание.
   – Не се безпокой, Клифърд – най-после прекъсна мълчанието Карбонел. – Аз ти направих и още една услуга.
   Той очаквателно я погледна.
   – Осигурих си още един информатор. Той ми дава сведения отделно от теб.
   Това беше новина.
   – Току-що го продадох на Хейл – добави тя.
   А той се беше чудил как да удовлетвори желанието на капитана да открие шпионина.
   – Искам нещо съвсем дребно, за да изразиш благодарността си.
   Тази жена слагаше цена на всеки свой жест.
   – Да убиеш Стефани Нел – добави тя.
   30.

   Вашингтон
   неделя, 9 септември, 0:10 ч. След полунощ

   Касиопея завъртя ръчката на газта и моторът с рев се понесе по междущатска магистрала 95, на юг към Вирджиния. Едуин Дейвис ? беше предложил да си избере транспортносредство и тя се спря на мощния мотоциклет, собственост на Сикрет Сървис. А после беше подбрала и подходящото облекло – джинси, кожени ботуши и черен пуловер.
   Все още изпитваше безпокойство от разговора си с Първата дама.
   Оказа се, че Полин Даниълс е доста противоречива личност.
   – Аз не мразя съпруга си – обяви тя.
   – По-скоро го презирате – подхвърли Касиопея. – Но сдържате чувствата си цели трийсет години.
   – Политиката е мощен наркотик – въздъхна по-възрастната жена. – Успехите в нея действат като успокоително. Обожание, уважение, необходимост – чувства, които могат да те накарат да забравиш. Понякога става така, че онези сред нас, които получават в изобилие подобни емоции, започват да вярват, че всички ги обичат и че светът не може да съществува без тях. Дори започват да вярват, че са предопределени за тази роля. Тук не става въпрос за президента на Съединените щати. Светът на политиците е голям толкова, колкото самите те си го направят.
   Моторът продължаваше да се носи напред по черния асфалт. По това време трафикът не беше особено интензивен и водачите на тежкотоварните камиони се възползваха.
   – Когато Мери умря, Дани беше градски съветник – продължи Полин. – Следващата година стана кмет, а после щатски сенатор и губернатор. Имах чувството, че семейната ни трагедия даде старт на бързата му политическа кариера. Той давеше мъката си в политиката, която се оказа достатъчно успокоително за него. Но не и за мен.
   – Говорили ли сте някога по този въпрос? Опитахте ли се да го разрешите?
   – Не – въздъхна Първата дама. – Той е друг човек. Нито веднъж не спомена името на Мери след погребението ?. Сякаш изобщо не беше съществувала.
   – Но при вас не се получи така.
   – Не. Страхувам се, че и аз не бях безразлична към политиката. Издигах се постепенно заедно с Дани. – Тези думи бяха изречени толкова тихо, че Касиопея се зачуди дали изобщо ги е чула. Към кого се обръщаше тази жена? – Дано Бог ми прости, но аз се опитах да забравя дъщеря си… – Уморените ? очи се изпълниха със сълзи. – Само се опитах, но не успях.
   – Защо ми разказвате всичко това?
   – Защото Едуин ме увери, че сте добър човек. А аз му вярвам, защото и той е добър човек. Може би е време да се освободя от това тежко бреме. Чувствам се страшно уморена.
   – Какво искате да кажете?
   Първата дама забави отговора си.
   – Постепенно свикнах с мисълта, че Дани ще бъде около мен – върна се към равния тон тя. – Защото винаги е бил.
   Но Касиопея ясно долови неизказаното. Тази жена продължаваше да го вини за смъртта на дъщеря им. Всеки ден, всяка нощ.
   – А когато ми съобщиха, че някой се е опитал да го убие…
   Младата жена затаи дъх в очакване на продължението.
   – Аз открих, че изпитвам радост…
   Профуча покрай някаква кола и навлезе във Вирджиния. До Фредериксбърг оставаха четирийсет километра.
   – Животът с Дани не е лесен – продължи Полин. – Той има качеството да класифицира нещата и няма никакъв проблем да се прехвърля от едно към друго. Предполагам, че именно това го прави добър лидер. Върши го без никакви емоции.
   Което не е задължително, съгласи се мислено Касиопея. Същото казваха и за нея. Веднъж дори Котън я укори за равнодушието, което демонстрираше. Но това съвсем не означаваше, че не изпитва чувства.
   – Той не отиде на гроба ? – добави Първата дама. – Нито веднъж след погребението насам. В пожара изгубихме всичко. Цялата къща стана на пепел, включително и стаята на Мери. Не ни остана дори една нейна снимка. Аз обаче имах чувството, че той е доволен. Не му трябваха никакви спомени.
   – За разлика от вас.
   Потъмнелите от болка очи се спряха върху лицето ?.
   – Може би сте права.
   Касиопея вдигна глава към небето. Тъмни облаци скриваха звездите, но дъждът вече беше спрял. Асфалтът беше мокър, а тя пътуваше към място, което нямаше никакво желание да посещава. Но Полин Даниълс бе споделила с нея нещо, известно само на още двама души. Никой от тях не беше Дани Даниълс. Преди да тръгне, президентът се бе опиталда разбере къде отива.
   – Нали сам ми възложихте тази задача? – отряза го тя. – Оставете ме да я изпълня.
   Уайът опипа заслепяващата граната в джоба си. Тя беше негово изобретение, направено преди години. Приел сериозно предупреждението на Карбонел, той се погрижи да вземе необходимите мерки срещу останалите посетители на института, които освен демонстрация на враждебно поведение вероятно щяха да бъдат оборудвани и с очила за нощно виждане.
   – Затвори си очите! – шепнешком заповяда той, изчака Вокио да се подчини и дръпна предпазителя. Увитата в хартия граната глухо издрънча в коридора.
   Ярката светлина проникна дори през плътно стиснатите му клепачи, задържа се секундадве, после угасна. Разнесоха се викове. Той знаеше какво се случва. Хванати неподготвени, двамата нарушители се бяха оказали тотално заслепени. Ярката светлина беше причинила рязко свиване на разширените им зеници. После идваше ред на още две неща: болка и объркване.
   Уайът измъкна пистолета си, надникна през вратата и натисна спусъка.
   Изправен пред металната врата, която водеше към втория етаж, Малоун чу ясно двата изстрела. Ярка светлина проникна през цепнатините около рамката, после изчезна. От другата страна се разнесе тропот на крака, вратата се отвори и на стълбището се появиха две тъмни фигури, които крещяха и ругаеха, опитвайки се да смъкнат очилата за нощно виждане от лицата си. Той се възползва от суматохата, плъзна се покрай тях и зае позиция на следващата площадка.
   – Мамка му на тоя мръсник! – изруга единият от мъжете.
   Измина една дълга секунда. Двамата се овладяха и вдигнаха оръжията.
   – Свали си очилата! – подвикна другият.
   Вратата се отвори.
   – Сигурно са тръгнали към другия край!
   – Да се надяваме, че ще поемат надолу по другото стълбище.
   – Трети, тук Втори – долетя приглушен глас. Пауза, после: – Обектите се насочват към теб. – Още една пауза. – Ясно, край.
   – Давай да приключваме – извика другият.
   Тихо изщракване показа, че металната врата се затвори. Малоун предпазливо надникна в мрака. Нападателите бяха изчезнали.
   – Защо да убивам Стефани Нел? – попита Нокс.
   – Защото нямаш друг избор – отвърна Карбонел. – Колко още ще живееш, ако капитаните научат за предателството ти? Отстраняването на един човек е проста работа, която не би трябвало да те затрудни.
   – Това ли си мислиш за мен? Че непрекъснато убивам хора?
   – През последните няколко часа със сигурност го направи. Двама от агентите ми бяха открити мъртви на покрива, а други двама са в болницата.
   – За което вината е изцяло твоя – изтъкна Нокс, учуден от промяната в поведението ?. – На Хейл не му беше лесно да я отвлече по твое нареждане. Освен това инструкциите ти бяха косъм да не падне от главата ?.
   – Той просто ми върна една услуга – сви рамене Карбонел. – Но нещата се промениха и Нел вече представлява сериозен проблем.
   – Предполагам, че няма да ми обясниш защо.
   – Ти пожела да се измъкнеш, Клифърд. Аз ти предложих начин да го направиш, а сега просто определям цената.
   В думите ? нямаше и следа от гняв, омраза или ирония.
   – Общността скоро ще престане да съществува и тогава ще си свободен да правиш каквото пожелаеш – продължи тя. – да живееш както намериш за добре, да си харчиш парите. Никой нищо няма да подозира. А ако желаеш, мога дори да те наема.
   – Наистина ли разбихте шифъра на Джеферсън? – пожела да узнае той.
   – Има ли значение?
   – Искам да знам.
   – Да – отвърна след кратко колебание Карбонел. – Наистина го разгадахме.
   – Тогава защо не убиеш Нел със собствените си ръце? Защо изобщо ни забърка в отвличането ??
   – Първо, когато помолих Хейл да се заеме с Нел, аз все още не разполагах с ключа. Сега вече го държа в ръцете си. Второ, отстраняването на противника в нашия бизнес нее толкова лесно, колкото го показват по филмите. Хората, които се занимават с подобна работа, искат твърде много за мълчанието си.
   – Но не и аз, така ли?
   – В рамките на възможностите ми е – сви рамене тя.
   – Не отговори на въпроса ми. Какво ще стане, ако Хейл не желае смъртта на Нел?
   – Сигурна съм, че не я желае, особено в този момент. Но важното е, че аз я желая. Затова намери начин да го направиш. И то бързо.
   Това вече беше твърде много.
   – Спомена, че си продала друг свой информатор. Хейл знае ли кой е той?
   – Знае къде да търси и вече със сигурност го прави. Очаквам всеки момент да прехвърли задачата на теб – верния слуга, който току-що се е прибрал от Ню Йорк след тежка битка. Виждаш ли как се грижа за добрия ти имидж? Ти си герой. Какво повече искаш? А за да ти докажа добрата си воля и вярата си в теб, ще ти съобщя името на информатора и ще ти обясня как да докажеш предателството му.
   Нокс очакваше точно това. Капитаните ще настояват за бърз процес и изпълнение на присъдата. Ако той се справеше с тази задача успешно, цената му неизбежно щеше да скочи до небето.
   Но по-важното беше, че щеше да отклони вниманието от себе си.
   – Дай ми името, а аз ще се погрижа за Стефани Нел.
   31.

   Фредериксбърг, Вирджиния

   Касиопея поздрави жената, която отвори вратата. Просторната къща беше пълна с цветя, скъпи антики и три домашни котки. Ярка светлина обливаше външните стени. Железният портал пред павираната с тухли алея беше отворен. Жената насреща ? беше облечена в екип за бягане на "Найки", а краката ? бяха обути в маратонки на "Коуч". На години беше приблизително колкото Първата дама и доста приличаше на нея, но с едно изключение – косата на Шърли Кейзър беше дълга, чуплива и боядисана в златисточервен цвят.
   Външният им вид също беше различен.
   За разлика от бледата и затворена Полин Даниълс лицето на Кейзър излъчваше любезност, а живите ? черти се подчертаваха от високи скули и блестящи кафяви очи. Влязоха в помещение, осветено от кристални аплици и изящни настолни лампи "Тифани". Касиопея отказа питие, но прие чаша вода.
   – Разбрах, че имате въпроси към мен – започна домакинята. – Полин твърди, че можем да ви имаме пълно доверие, но все пак отбелязала употребата на първо лице множествено число, Касиопея реши да подходи по-внимателно.
   – Откога се познавате с Първата дама? – попита тя.
   Чертите на Кейзър видимо омекнаха.
   – Умница сте, а? – усмихна се тя. – Искате най-напред да научите нещичко за мен.
   – Бих казала, че имам известен опит – кимна Касиопея.
   – О, готова съм да се обзаложа, че е така. Вероятно работите в Сикрет Сървис, а може би във ФБР?
   – Нито едното, нито другото.
   – И аз така си помислих. Не приличате на агент.
   На какво ли ? приличам, запита се Касиопея.
   – Нека приемем, че съм просто семейна приятелка – подхвърли тя.
   – Това вече ми харесва – кимна Кейзър. – Е, добре, семейна приятелко, с Полин се познаваме от двайсет години.
   – Което означава десетина години след смъртта на дъщеря ?, така ли?
   – Горе-долу.
   Жената срещу нея очевидно беше нощна птица. Вместо умора в очите ? блестеше радостно оживление. За съжаление обаче беше получила цели два часа, за да се подготви. Първата дама категорично отказа да използват изненадата на неочакваното посещение и изпрати на приятелката си кратък есемес.
   – И президента ли познавате от двайсет години? – подхвърли Касиопея.
   – Да, за съжаление.
   – Това означава ли, че не сте гласували за него?
   – Не. Но и със сигурност не бих се омъжила за него.
   За разлика от Полин, която отчаяно търсеше опрощение, тази жена не се колебаеше да демонстрира истинското си отношение. Но Касиопея не разполагаше с достатъчно време.
   – Защо не прекратим тези увъртания? – попита тя. – Няма ли да е по-лесно просто да споделите какво мислите?
   – С удоволствие. Полин е мъртва отвътре. Нима не го забелязахте?
   Да, беше го забелязала.
   – Дани го знае още от деня, в който погребаха Мери. Но дали се интересува, дали изобщо му пука за състоянието на Полин? Някой запитал ли се е как той се отнася към враговете си, след като проявява такова бездушие към собствената си съпруга? Нищо чудно, че са се опитали да го гръмнат.
   – Откъде знаете как се чувства той?
   – Двайсет години съм около тях, но нито веднъж не съм го чула да споменава името на Мери. Сякаш никога не е имал дъщеря. Сякаш тя не е съществувала.
   – Може би това е неговият начин да се справя с мъката си – подхвърли Касиопея.
   – Там е работата, че той не изпитва никаква мъка.
   Уайът моментално се възползва от скъпоценните секунди, които му осигури заслепяващата граната. Хванал ръката на Вокио, той се втурна към стълбата в дъното на коридора, която по думите на доктора се използваше от служителите като най-къс път към барчето. А самият доктор беше изпаднал в паника, защото никога не му се беше случвало да участва в битка. За негов късмет обаче това не беше първият сблъсък на Уайът.
   Според терминологията в бранша някой се беше появил "да почисти". Самият Уайът беше участвал в няколко подобни операции. Въпросът беше кой бе организирал тази – ЦРУ, НРА, някаква друга комбинация или самата Карбонел. Най-вероятно беше последното.
   Той прекоси коридора, отвори вратата към стълбището и се ослуша. После даде знак на Вокио да го последва и се спусна надолу. Спря няколко стъпала преди долната площадка.
   – Къде е колата ти? – шепнешком попита той.
   В отговор долетя само разпокъсано дишане.
   – Докторе! Имам нужда от помощта ти, за да се измъкнем оттук!
   – Близо… На няколко крачки от задния вход. Вдясно от фоайето Той бавно слезе по последните стъпала. Ръката му напипа дръжката на задната врата и я натисна. Промъкнаха се под рамката.
   В същия момент започна стрелбата.
   Сгушен на стълбищната площадка, Малоун наблюдаваше придвижването на двамата стрелци, които прекосиха коридора на петнайсет метра от него и изчезнаха зад ъгъла. Под вратата на един от кабинетите се процеждаше бледа светлина. Стори му се екранно, тъй като електрозахранването на сградата беше прекъснато. Насочи се натам и предпазливо надникна.
   Светлината идваше от три монитора, очевидно със самостоятелно захранване. На табелката на вратата пишеше "Вокио". Човекът, когото беше дошъл да посети.
   От долния етаж проехтя интензивна стрелба.
   Касиопея се почувства длъжна да защити Дани Даниълс. Може би защото жената насреща ? беше твърде категорична в преценките си.
   – Дани не изпитва мъка, а чувство за вина – отсече Кейзър. – Някъде около година преди смъртта на Мери предизвикал друг, по-малък пожар, при който изгорял само един стол. Полин го помолила да престане да пуши или да пуши навън. За известно време той се подчинил, но после се върнал към стария си навик. Тоест да прави каквото пожелае. Големият пожар изобщо не би трябвало да се случи и той прекрасно го знае.
   Касиопея реши, че е време да пристъпи към целта на визитата си.
   – Кога Първата дама спомена пред вас за предстоящото му пътуване до Ню Йорк? – попита тя.
   – Май нямате желание да чуете мнението ми докрай, а? – изгледа я Кейзър.
   – Отговорете на въпроса ми.
   – За да сравните отговора с този на Полин?
   – Нещо такова. Не би трябвало да е проблем за вас, защото вече сте се свързали е нея.
   – Вижте какво, госпожице – въздъхна Кейзър. – Ние с Полин говорим всеки ден, понякога няколко пъти. Обсъждаме всичко. За визитата на Дани в Ню Йорк ми спомена преди около два месеца. Беше сама в Белия дом. Хората може би не обръщат внимание, но тя все по-рядко се появява на публични места. А аз си бях тук, у дома.
   Това вече беше известно на Касиопея. Освен това Първата дама бе споменала, че когато говори с Кейзър, никога не използва мобилен или безжичен телефон. Винаги обикновен стационарен телефон. Бе го потвърдила и Кейзър.
   – Днешният есемес беше първият между нас – подхвърли тя. – Издържах ли теста?
   – Трябва да проверя за подслушвателни устройства – надигна се Касиопея.
   – Ето защо съм будна по това време. Свършете си работата.
   Касиопея измъкна от джоба си специалния детектор на електромагнитни вълни, който беше получила от Сикрет Сървис. Прецени, че е малко вероятно подслушването да обхваща цялата къща, защото това би означавало устройства едва ли не на всеки квадратен сантиметър. Тя реши да започне с телефоните.
   – Къде са външното захранване, кабелите и разпределителните кутии?
   – На стената на гаража, зад храстите – отвърна, без да става, Кейзър. – Прожекторите вече са включени. Имам задачата да изпълнявам всичките ви желания.
   Касиопея излезе навън и тръгна по алеята, която обикаляше къщата. Изобщо не стигнаха до неудобните въпроси, но те трябваше да бъдат зададени – или от нея, или от хора, с които и двете приятелки не желаеха да имат нищо общо. Напомни си да бъде търпелива. Много истории, повечето от тях неприятни, чакаха своето обяснение.
   Откри кутиите на захранването на стената на помощните постройки, включи детектора и пое между високите храсти. Уредът не беше сто процента надежден, но достатъчно добър, за да засече емисии на електромагнитни вълни, които заслужаваха да бъдат проверени. Насочи го нагоре към металните кутии. Нищо.
   От разпределителната кутия излизаха телефонни кабели, които изчезваха във вътрешността на къщата през пробити под стряхата дупки. Те трябваше да бъдат проверени един по един, тъй като подслушвателното устройство вероятно беше скрито в някой от самите апарати.
   – Открихте ли нещо? – обади се глас зад гърба ?.
   Стресната, Касиопея изпусна уреда и той изтрополи на пътеката.
   – Не исках да ви уплаша – добави Кейзър, която я наблюдаваше от ъгъла зад храстите.
   Много се съмнявам, помисли си Касиопея.
   Детекторът завибрира. Зеленият индикатор стана червен и замига ускорено. Ако не беше изключила звука, мощните сигнали щяха да огласят цялата околност. Тя се наведеи започна да върти уреда в различни посоки. Оказа се, че сигналът идва отдолу. Разрови влажната почва и не след дълго пръстите ? напипаха нещо твърдо. В ръката ? се оказа малка пластмасова кутийка, покрита с кал. Размерите ? бяха осем на осем сантиметра, а подземният телефонен кабел влизаше в единия ? край и излизаше през другия. Детекторът продължаваше да мига.
   Една трудна ситуация току-що беше станала още по-трудна. Домашните телефони на Кейзър се подслушваха.
   32.

   Уайът се просна на плочките и дръпна Вокио до себе си. Куршумите засвириха над тях и се забиха в стената. Тъмнината във фоайето му пречеше да определи числеността на противника. От паркинга идваше само бледо сияние. Между тях и източника на стрелбата се бяха изпречили две широки масивни кресла.
   Той придърпа Вокио по-близо до себе си.
   – Не се изправяй!
   Остъклената врата към паркинга зад сградата се намираше в плитка ниша на седем-осем метра по-нататък. Трябваше на всяка цена да се доберат до нея. Сърцето му туптеше в познатия напрегнат ритъм. Единствено тежкото дишане на Вокио нарушаваше тишината около тях. Сложи ръка на рамото му и поклати глава – сигнал да запази спокойствие. След като той чуваше дишането на учения, значи го чуваше и врагът.
   Продължаваше да се пита какво ли прави Малоун. Не успя да дочака финалните щрихи на стълкновението на паркинга и не знаеше дали "Капитан Америка" е ранен, мъртъв, или е някъде отсреща с оръжие в ръка.
   Дъждът навън почти спря.
   – Не мога повече – прошепна Вокио.
   – Дръж се за мен и мълчи! – сряза го Уайът, който изобщо не беше настроен пораженчески. – Знам какво правя!
   Малоун се спусна обратно по стълбите. Изстрелите трещяха съвсем близо до него. В момента, в който откри изхода и открехна вратата, той видя силуетите на двама души, които пресичаха фоайето. Автоматите в ръцете им бяха насочени към дъното на помещението. Със сигурност не бяха онези, които зърна преди малко горе, в коридора на втория етаж. Явно тези тук бяха подкреплението, оборудвано с радиостанции.
   Нямаше представа кого преследват, но обектът явно беше обкръжен. При тези обстоятелства беше най-добре да запази анонимността си, но не можеше и да остане безучастен.
   Вдигна оръжието си и натисна спусъка.
   Уайът чу изстрелите и зърна пламъчетата зад гърбовете на приближаващите се силуети. Някой се беше появил в тил на противниците му. Малоун? Би трябвало да е той.
   Малоун стреля още веднъж. Куршумът улучи в рамото единия силует, който политна напред и се блъсна в стената. Другият реагира с рязко обръщане и продължителен откос.Малоун се шмугна под стълбището и остави металната врата да се затвори. Куршумите звучно зачаткаха по нея. Май никой не беше очаквал появата му.
   Уайът долови отварянето на вратата срещу стълбището, под което бяха намерили укритие. Появиха се две неясни сенки. Би трябвало да са хората, по които Малоун беше стрелял преди малко. Единият беше ранен, но другият засипваше с куршуми втория изход, обозначен със светеща табела. Уайът се завъртя на пода и откри огън по вратата, която се намираше на три метра от него. Трябваше да се измъкнат от тук.
   Очевидно и Вокио беше на същото мнение и запълзя по корем към изхода. Неразумен ход. Трябваше да прекоси едно абсолютно незащитено пространство. С единствената надежда, че основните им противници бяха достатъчно ангажирани в противоположния край на фоайето.
   Вокио стигна до остъклената врата, свали резето и се плъзна навън. Вторият стрелец – онзи, който беше стрелял по Малоун, рязко се завъртя и насочи автомата си към вратата. Уайът го изпревари с три бързи изстрела. Тялото отлетя назад и рухна на пода. Двама нападатели бяха неутрализирани. Вокио хукна към паркинга.
   Но само миг по-късно двамата простреляни отново бяха на крака с автомати в ръце. Уайът разбра, че са били с бронежилетки.
   Нито той, нито Малоун бяха постигнали нещо.
   Малоун се върна обратно на първия етаж, прекоси коридора и пред очите му се появи задното стълбище. Приготви се да атакува двамата нападатели, които беше зърнал преди, но в същия момент вратата откъм стълбището се отвори.
   Той хлътна в близкия офис и предпазливо надникна навън. В дъното му се появи мъж с пушка в ръка. Малоун остави пистолета си на килима и залепи гръб за стената, готов за атака. Мъжът бавно се плъзна покрай него. Той скочи, обви ръка около шията му, а с другата посегна към пушката.
   Успял да обезоръжи противника си, той рязко го обърна към себе си и заби коляно в слабините му. Вече беше напипал бронежилетката и знаеше, че никакви удари над кръста не можеха да му донесат успех.
   Противникът му се преви напред и издаде вик на болка.
   Втори удар с коляно, този път в брадичката, го отхвърли назад. Приготви се да го довърши с юмрук в лицето, но противникът го изненада с неочакван ритник в бъбреците. Тялото му се скова от болка. Мъжът заряза оръжието си на килима и хукна към вратата на стълбището.
   Малоун стисна зъби и се понесе след него. После мъжът се завъртя, в ръката му проблесна пистолет. Резервно оръжие. От дулото излетя дълъг огнен език.
   Уайът се насочи към изхода. Спря на метър от остъклената врата и се обърна, готов за стрелба. Но фоайето беше безлюдно.
   Възползвайки се от затишието, той бутна вратата, излезе навън и залепи гръб за тухлената стена. После внимателно надникна обратно. От главния вход изскочиха трима мъже. В първия миг той реши, че ще организират атака отвън, но после видя фаровете на паркинга. Тримата се понесоха към колата, която очевидно ги чакаше.
   Нещо не беше наред. Нямаше начин тези тримата да са толкова слаби стрелци. Бяха се появили тук за него и за Малоун, добре подготвени и още по-добре екипирани. Но не постигнаха нищо освен безразборната стрелба във фоайето.
   Тишината беше нарушена от още един изстрел. Отвътре. На някой от по-горните етажи.
   Къде бе Вокио?
   Светкавично се огледа и почти веднага откри фигурата на доктора, който се промъкваше към една от паркираните коли на петдесетина метра по-нататък. Изхвърли празния пълнител на пистолета си и го замени с нов, който извади от джоба си. После отново надникна във фоайето. Още една тъмна фигура се спусна по стълбите и се насочи към главния вход. Явно купонът беше свършил. Но нещо не беше наред.
   Уайът се обърна към паркинга. Вокио вече влизаше в колата си. Той също би трябвало да е там, с него. После изведнъж му просветна. Те искаха именно това. Умът му включи на бързи обороти. Заключението се стовари отгоре му като стоманена релса.
   От паркинга долетя стърженето на стартер. Той отвори уста да изкрещи. Колата на Вокио се взриви.
   33.

   Фредериксбърг, Вирджиния

   Касиопея разглеждаше устройството, което държеше в ръце. Някой беше положил доста усилия, за да подслушва телефоните на Кейзър. Някой, който знаеше точно какво иска.
   – Кой е в течение на вашите разговори с Първата дама? Би трябвало да е човек, който знае, че те са чести и продължителни.
   – Дани Даниълс, разбира се. Кой друг?
   Касиопея се изправи и излезе от храстите, които се издигаха около гаража.
   – Не е президентът – прошепна тя.
   – Той знае, че ние с Полин сме близки.
   – Омъжена ли сте?
   Кейзър очевидно се изненада от този въпрос. Едуин Дейвис беше предоставил информация на Касиопея за къщата и квартала, не пропусна да спомене и за участието ? в обществения живот на Вирджиния и столицата. Тази жена беше известна с благотворителната си дейност, беше член на управителния съвет на Щатската библиотека на Вирджиния и на още няколко обществени организации. Но не беше споменал нищо за личния ? живот.
   – Вдовица съм – отвърна тя.
   – Мисис Кейзър, днес някой направи опит да убие президента на Съединените щати. Някой, който е знаел точно кога и къде ще бъде неофициалното му посещение в Ню Йорк. А вашите телефони се подслушват. Искам да отговорите на въпроса ми: кой би могъл да го направи? Ако не желаете да отговорите на мен, ще трябва да го направите пред представители на Сикрет Сървис.
   – Полин е на ръба на нервна криза – поклати глава Кейзър. – От няколко седмици е така. Познавам го по гласа ?. Ако продължавате да я притискате, тя ще се пречупи. Особено след случилото се днес с Дани.
   – Значи се нуждае от професионална помощ.
   – Когато става въпрос за Първата дама, не е толкова лесно.
   – Не е лесно за жена, която обвинява съпруга си за смъртта на детето им. За жена, която не е имала куража да го напусне, преживява всичко в себе си и превръща живота си в ад.
   – Вие май сте една от горещите почитателки на Дани, а?
   – Да. Обичам мъжете с власт, защото ме възбуждат.
   Доловила сарказма, Кейзър поклати глава.
   – Нямах предвид това. Той се харесва на жените. Едно проучване преди няколко години установи, че близо осемдесет процента от тях го поддържат. Нищо чудно, че досега не е губил избори, защото жените са най-масовите гласоподаватели.
   – Защо го мразите?
   – Не го мразя. Просто обожавам Полин, докато той не дава и пет пари за нея.
   – Не отговорихте на въпроса ми – напомни ? Касиопея.
   – Нито пък вие на моя.
   Тя харесваше силните жени. Може би защото беше една от тях. Беше ясно, че силата на Кейзър се крие в поведението ? – леко и естествено, подсказващо, че тя е готова да дава и получава, без да се замисля за последиците. На практика се беше надявала да не открие нищо в този дом. Да удари на камък. Но за съжаление се беше случило обратното.
   – Полин винаги е изпитвала нужда да споделя – каза Кейзър. – С човек, на когото има доверие. Аз станах нейна довереница преди много години. А когато тя се премести вБелия дом, това стана още по-важно за нея.
   – С тази разлика, че на вас не може да се вярва.
   Кейзър очевидно осъзна значението на изровената от земята малка кутийка.
   – Кой друг знаеше за посещението в Ню Йорк? – отново попита Касиопея.
   – Не мога да кажа.
   – Добре. Тогава ще опитаме по друг начин.
   Извади мобилния си телефон и набра предварително вкарания номер на Белия дом. Мъжки глас се обади на второто позвъняване.
   – Действайте – заповяда тя и прекъсна връзката. – Агент на Сикрет Сървис осъществи контакт с вашия доставчик на телефонни услуги – мобилни и стационарни. Разполагате с два телефона, а компанията вече е изготвила разпечатките на всичките ви разговори – разбира се, след официално искане от наша страна. Решението беше да не нарушаваме личните ви права, без това да е абсолютно наложително.
   Телефонът ? изписука. Тя го включи, послуша за момент, после прекъсна връзката.
   Лицето на Шърли Кейзър издаваше разочарование и поражение. Както и трябваше да бъде.
   – А сега ми разкажете за онези сто трийсет и пет разговора, които сте провели с Куентин Хейл – хладно заповяда Касиопея.
   Хейл се насочи към някогашната лятна кухня, която дедите му бяха използвали и за пушалня. Днес дървената къщичка беше оборудвана с широки прозорци и прозрачен купол на покрива и се използваше за срещи на четирите фамилии. Бяха вдигнали от леглото всичките шестнайсет членове на екипажа на "Адвенчър", включително и капитана на яхтата. Повечето живееха близо до имението, на закупена преди много години земя. Той не можеше да си представи, че някой от тях ще предаде наследството си.
   Но един го беше направил.
   Всеки един от мъжете пред него беше подписал действащия устав, който ги задължаваше да бъдат лоялни и покорни срещу точно определен дял от плячката на Общността. Процентът им не беше много голям, но комбиниран със здравни осигуровки, работни заплати и платени болнични, той им предлагаше повече от приличен начин на живот.
   Хейл веднага долови несигурността, изписана по лицата им. Нощните акции не бяха нещо необичайно, но никога не ги бяха събирали всички заедно, докато бяха на сушата.
   – Имаме проблем – обяви Хейл.
   Очите му оглеждаха и преценяваха лицата на мъжете срещу него. Най-вече на четиримата, които бяха хвърлили в морето клетката с крещящия от ужас счетоводител.
   – Един от вас е предател.
   Беше сигурен, че тези думи ще привлекат вниманието им.
   – В момента изпълняваме мисия с огромно значение за цялата компания. Един предател вече умря, но някой от вас е нарушил обета за мълчание, който всички дадохме.
   Никой от шестнайсетимата не отвори уста. Те отлично знаеха, че капитанът сам ще им съобщи кога е готов да слуша.
   – Мъчно ми е, че един от вас е предал всички нас.
   Това беше начинът, по който той гледаше на своя свят.Нас, ние.Една велика общност, изградена върху лоялността и успеха. Преди много години пиратските кораби нападали с мълниеносна скорост и голямо умение, екипажите им действали като един юмрук. Мързелът, некомпетентността, предателството и проявата на страх били недопустими, защото застрашавали живота на всички. Баща му казваше, че простите планове са най-добри, тъй като се възприемат лесно и са достатъчно гъвкави, за да успеят при всяка неочаквана ситуация. И беше прав.
   Хейл закрачи напред-назад.
   Капитанът винаги трябва да демонстрира смелост и да бъде великолепен тактик. Екипажът го избира в разрез със старите морски традиции, при които лидерството е привилегия дори и при липсата на компетентност.
   Но днешните капитани не ги избираха. Те наследяваха своите постове. Той често си представяше, че стои в рубката на някой от онези отдавна изчезнали платноходи, дебне с дни избраната жертва, преценява нейните силни и слаби страни. Ако противникът се окажеше опитен и закален в битките воин, той имаше правото да се откаже от преследването и да потърси друга, по-беззащитна плячка. И да я атакува фронтално или чрез изненада в зависимост от конкретните обстоятелства. Избор, роден от търпението. Тази нощ възнамеряваше да използва именно него.
   – Никой от вас няма да напусне къщата, докато не открия предателя – отсече той. – С настъпването на утрото ще бъдат проверени банковите ви сметки, къщите ви ще бъдат претърсени, ще се свалят разпечатки от телефонните ви разговори. Вие лично ще подпишете съответните разрешения, ако са необходими такива
   – Няма да се наложи – обади се мъжки глас.
   Хейл трепна от изненада. Измина цяла секунда, преди да осъзнае, че гласът принадлежи на Клифърд Нокс, който току-що беше влязъл в стаята.
   Боцманите не са обвързани с клетвата за мълчание.
   – Аз знам кой е предателят – обяви Нокс.
   34.

   Мериленд

   Малоун се шмугна в офиса на два метра от себе си. Куршумът, който го последва, се заби в рамката на вратата. Във въздуха бръмнаха още няколко. Той извади пистолета си и потърси укритие зад бюрото. Но отвън се разнесе едва чутото захлопване на врата. Врагът се беше оттеглил.
   В следващия миг прозорците се разтресоха от силна експлозия и се озариха в оранжево. Той се приближи към тях, разделяйки вниманието си между вратата на офиса и пламтящата кола навън. От насрещните стъкла проблеснаха алени пламъчета. Той изскочи в коридора и се втурна натам, но видя само някакъв мъж, който излетя от сградата, скочи в една от колите на предния паркинг и рязко потегли. Самият той също трябваше да изчезне от тук, и то бързо. Някой може би бе чул стрелбата и експлозията и вече бе повикал полицията – въпреки че институтът се намираше в гората, далеч от населени места. Но преди това Той се обърна и с няколко скока се озова пред кабинета на Вокио.Мониторите на бюрото продължаваха да излъчват синкаво сияние. Спря пред най-близкия от тях и присви очи. Отвореният файл на екрана съдържаше решението на шифъра наДжеферсън. Явно Вокио бе избягал, обзет от паника.
   Малоун затвори файла, откри програмата за електронна поща, прикачи документа и го изпрати на собствения си имейл адрес. После изтри файла и изключи компютъра. Не беше особено сигурна предпазна мярка, но все пак щеше да му спечели време.
   Погледна навън през тъмната рамка на прозореца. Колата долу продължаваше да гори. Дъждът шибаше стъклото с острите си иглички. На стотина метра вдясно от пламтящите ламарини зърна тъмна бягаща фигура.
   Всички се спасяваха.
   Уайът реши, че сега е времето за достойно оттегляне. Вокио беше мъртъв. Бе предупредил нещастника да се държи близо до него. Ако го беше послушал, все още щеше да е жив. Така че Уайът не би трябвало да се чувства зле. Но се чувстваше именно така.
   Продължи да тича.
   Карбонел го подмами тук с обещанието за двоен хонорар, но истинската ? цел беше да си остане тук. Това бяха нейните хора. Което означаваше, че трябва отново да си поговорят. Вече при неговите условия. Той знаеше как точно да го направи.
   Нокс влезе и бавно огледа екипажа на "Адвенчър". Куентин Хейл мълчеше и чакаше. Явно беше любопитен да разбере какво ще каже боцманът.
   – Капитан Хейл, последният разговор помежду ни се проведе по открита линия и нямаше как да споделя всичко, което научих В момента прилагаше на практика една от най-важните стратегии, които беше научил от баща си: винаги действай по план. Обратно на широко разпространеното мнение, пиратите никога не атакували на сляпо. Независимо дали действали на сушата или в открито море, те винаги прибягвали до услугите на разузнавателен отряд. Най-предпочитаното време за нападение било на разсъмване, в неделя или по време на официални празници, когато елементът на изненадата предотвратявал бягствата и преодолявал съпротивата.
   – От известно време насам използвам тактиката на периодични проверки – продължи той. – Внимавах за всичко, което е извън обичайното. Големи покупки, охолен начин на живот, семейни проблеми. Може да ви прозвучи странно, но жената е в състояние да тласне мъжа към невероятни глупости Остави думите да увиснат във въздуха и внимателно огледа лицата срещу себе си. Очите му се местеха от едно на друго, без да спират нито за миг. Театърът беше предназначен само за един зрител: Куентин Хейл. Ако успееше да убеди него, останалото бе без значение.
   Моментът за решителния удар настъпи.
   После щеше да мисли как да отстрани Стефани Нел.
   Малоун напусна сградата и огледа обгорената кола. Тялото зад волана продължаваше да гори. Регистрационната табела беше почерняла, но цифрите и буквите все още можеха да се разчетат и той ги вкара на сигурно място в невероятната си памет.
   Заобиколи сградата и излезе на големия паркинг. Колата, която му бяха дали, все още беше там. Задното стъкло липсваше, както и повечето от страничните. Ламарината беше надупчена от куршуми. Но гумите бяха здрави, а на асфалта липсваше характерното петно от изтекло гориво. Чист късмет, рече си той. Скоро широката площадка щеше да бъде задръстена от патрулки с включени синьо-червени светлини, а полицията щеше да е навсякъде. Вятърът свиреше в клоните на дърветата и сякаш го подканяше да се маха. Вдигна глава към небето. Дъждовните облаци бързо се разкъсваха и между тях надничаха звездите.
   Беше време за тръгване.
   35.

   Касиопея седеше в дневната на Шърли Кейзър. Тя много приличаше на просторния хол на къщата в Барселона, която беше наследила от родителите си. Макар и милиардери, те бяха водили скромен и затворен живот, отдадени един на друг, на любимото си дете и на фамилния бизнес. Никога не ги беше чувала да се карат, имената им не се свързваха и с никакви обществени скандали. Бяха водили примерен живот и починаха бързо един след друг, преди да навършат осемдесет. А тя, единствената им дъщеря, машинално беше започнала да търси човек, когото да дари със същата всеотдайност. И може би го беше намерила в лицето на Котън Малоун.
   В момента вниманието ? беше ангажирано от жената срещу нея, която за разлика от родителите ? криеше твърде много тайни. Една от които беше свързана със 135 телефонни разговора, проведени с един и същ човек.
   – С Куентин Хейл сме любовници – промълви Кейзър.
   – Откога?
   – Приблизително от година, но с чести прекъсвания.
   Оказа се, че Хейл е женен, с три големи деца. Но повече от десетилетие бил разделен със съпругата си. Тя живеела в Англия, а той – в Северна Каролина. Запознали се на някакъв прием и веднага се харесали.
   – Той държеше връзката ни да остане в тайна – продължи Кейзър. – Дълго време бях сигурна, че иска да запази моята репутация, но сега виждам, че е ставало въпрос за нещо съвсем друго.
   Касиопея кимна в знак на съгласие.
   – По всичко личи, че благодарение на глупостта си съм се забъркала в нещо гадно – въздъхна Кейзър.
   Това също беше очевидно.
   – Нямам деца, защото… Защото съпругът ми не можеше. Този факт никога не ме е вълнувал особено. Явно не притежавам майчински инстинкт. – В очите на Кейзър се появи тъга. – Но с течение на годините промених отношението си към децата. Понякога ми е много самотно И това мога да го разбера, рече си Касиопея. Макар и с двайсетина години по-млада от Кейзър, понякога тя също изпитваше приливи на майчинска нежност.
   – Бих искала да ми обясните каква е връзката между Куентин и онова, което открихте в двора – добави домакинята.
   Няма да е лесно, въздъхна в себе си Касиопея. Но вече беше стигнала до заключението, че бездруго ще им е необходимо сътрудничеството на тази жена. И реши да говори открито.
   – Има вероятност Хейл да е замесен в атентата срещу президента.
   Кейзър не реагира. На лицето ? се появи замислено изражение.
   – Често говорехме за политика – промълви след продължителна пауза тя. – Но той се държеше така, сякаш тя изобщо не го интересува. Беше твърд привърженик на Дани и беше дарил много пари за предизборната му кампания. За разлика от мен никога не каза лоша дума за него. – Тези думи бяха изречени с равен глас, сякаш жената говореше на себе си и подреждаше мислите си в очакване на следващите въпроси. – Сега разбирам, че с това поведение е искал да спечели доверието ми.
   – С кого споделихте новината за предстоящото посещение на президента в Ню Йорк?
   – Само с Куентин – отвърна Кейзър и в очите ? се появи страх. – Често си говорехме за Полин. Трябва да ме разберете – тя и Куентин са единствените ми близки хора.
   И единият от тях ме предаде –тези думи останаха неизказани.
   – За президентската визита в Ню Йорк говорихме преди около два месеца. Тогава не ми направи впечатление, защото Полин не ми каза, че тя се пази в тайна. Нямах представа, че в медиите липсва каквато и да било информация. Полин просто сподели, че Дани ще присъства на официална вечеря по повод пенсионирането на негов приятел.
   Хейл явно бе оценил важността на информацията за тайната визита и бе решил да действа.
   – Искам да ми разкажете повече за отношенията си с Хейл – заяви на глас Касиопея. – Сикрет Сървис ще има нужда от всички подробности.
   – Няма нищо сложно – отвърна домакинята. – Куентин е известен в обществото. Запален яхтсмен е и два пъти участва в регатата "Купа Америка". Просто един богат, красив и чаровен мъж.
   – Полин знае ли за връзката ви?
   – Не – поклати глава Кейзър. – Реших, че няма смисъл да я информирам за нея.
   След като сподели неудобната информация, тя видимо се успокои, но беше ясно, че едва сега си дава сметка за реалните последици.
   – Той ви е използвал – отбеляза Касиопея.
   По-възрастната жена не отговори, но от изражението ? личеше, че е дълбоко развълнувана.
   – Мисис Кейзър
   – Шърли. Нека минем на малки имена, защото имам чувството, че ние с вас тепърва ще се срещаме.
   Същото чувство имаше и Касиопея.
   – Длъжна съм да докладвам всичко, но информацията ще бъде запазена в тайна. Затова тук съм аз, а не Сикрет Сървис. А сега ще ви попитам нещо: имате ли желание да върнете услугата на Хейл?
   Вече беше преценила, че това бе единственият начин да извадят този човек на светло. Какво по-добро от използването на източник, който той смяташе за абсолютно безопасен?
   – С най-голямо удоволствие – отвърна Кейзър. – Наистина.
   Но Касиопея се тревожеше и от още нещо.Човек, с когото не искам да разговаря съпругът ми,беше казала Полин Даниълс. Тя явно се страхуваше от всичко, което Шърли Кейзър знаеше за нея. От неща, които неизбежно щяха да излязат на светло. Трябваше ? само секунда, за да разбере за какво става въпрос.
   – Първата дама има любовник, нали?
   Кейзър очевидно беше подготвена и за този въпрос. И дори го очакваше.
   – Не съвсем, но нещо подобно – отвърна тя.
   Малоун излезе от колата, която спря под навеса на "Джеферсън" – най-добрия хотел в Ричмънд, щата Вирджиния. Построената в края на XIX век сграда в стил бозар се намираше в сърцето на града, само на няколко пресечки от щатския парламент. В средата на просторното фоайе с позлатени орнаменти по стените се издигаше мраморната статуя на Томас Джеферсън. Малоун беше отсядал тук няколко пъти, защото хотелът му харесваше. Хареса и странния поглед на портиера, когато му подаваше ключовете за надупчената от куршуми кола, придружени от петдоларова банкнота.
   – Бях засечен от жена, която в бъдеще ще наричам бивша съпруга – обясни той.
   Мъжът очевидно прояви разбиране. Рецепцията работеше, въпреки че часът наближаваше три след полунощ. Предложиха му свободна стая, но преди да я заеме, Малоун поиска и получи достъп до затворения бизнес център – разбира се, с помощта на банкнота от двайсет долара. Вратата щракна зад гърба му. Той разтърка слепоочията си, затвори очи и направи опит да прочисти съзнанието си. Осъзнаваше, че се подлага на огромен риск, но беше длъжен да го направи, въпреки че тялото му беше буквално сковано от умора.
   Пристъпи към близкия компютър и набра няколко букви на клавиатурата. На екрана се появи имейлът, който беше изпратил сам на себе си.
   Хейл се втренчи в лицето на предателя. Той беше част от екипажа на "Адвенчър" през последните осем години. Човек, на когото вярваше, въпреки че не беше наследник на фамилиите основатели. Съдебният процес започна веднага. За председател беше обявен боцманът, както го изискваше уставът. Хейл и останалите членове на екипажа поеха ролята на съдебни заседатели.
   – От информатора си в НРА научих, че сред нас действа техен шпионин – започна Нокс. – Те вече знаят за днешната екзекуция на борда на "Адвенчър".
   – Какво по-точно знаят? – попита Хейл.
   – Знаят, че счетоводителят ти се намира на дъното на Атлантика, знаят кой го е хвърлил във водата, а също така и имената на всички членове на екипажа. Според закона всички те, включително капитанът, са обвиняеми в предумишлено убийство.
   Видя как членовете на журито потръпнаха, усетили тежестта на обвинението. Те олицетворяваха правосъдието в най-чистия му вид – мъже, които живееха, бореха се и умираха заедно, сега съдеха един от своите.
   – Какво ще кажеш в своя защита? – попита Нокс, обръщайки се към обвиняемия. – Отричаш ли онова, което казах?
   Мъжът не отговори. Но това тук не беше официален съд. Пред него не важаха правата, осигурени от Петата поправка. Мълчанието щеше да се използва срещу него.
   Нокс накратко разказа в какво се състои провинението на обвиняемия. Бракът му не вървял и той се сближил с друга жена, която забременяла от него. Предложил ? пари зааборт, но тя отказала и го заплашила, че ако не осигури издръжка за нея и бъдещото им дете, ще разкаже всичко на съпругата му.
   – НРА му предложила пари срещу информация и той приел – приключи Нокс.
   – А ти откъде знаеш това? – попита един от присъстващите.
   – От човека, който е сключил сделката и когото аз ликвидирах – обърна се да го погледне Нокс. – Казва се Скот Парът, агент на НРА.
   Обвиняемият продължаваше да мълчи.
   – Разговарях надълго и нашироко с този Парът – добави Нокс. – Той открито злорадстваше, че знае всичко за нас. Благодарение на неговата информация беше провалено днешното покушение срещу президента Даниълс. Той знаеше всичко, което предстоеше да се случи – къде и кога. Моето убийство също фигурираше в плановете му и това беше причината да говори толкова открито пред мен. За щастие тези планове се провалиха.
   Хейл заби мрачен поглед в лицето на обвиняемия.
   – Ти ли ни продаде?
   Мъжът изведнъж се обърна и хукна към вратата. Двама от присъстващите го пресрещнаха и го повалиха на пода.
   – Достатъчно ли чухте и видяхте? – попита Нокс, обръщайки се към целия екипаж.
   Всички кимнаха.
   – Присъдата е виновен! – извика един от тях.
   – Има ли "против"? – попита Нокс.
   Мълчание.
   – Не е вярно! – изкрещя обвиняемият, продължавайки да се бори с мъжете, които го държаха. – Няма капка истина в неговите думи!
   Хейл знаеше наизуст тази част от устава:Боцманът след съгласието на мнозинството има пълното право да определи наказанието на всеки, който предава екипажа или дезертира от битката.
   – Доведете го тук! – заповяда той.
   Мъжът беше изправен на крака.
   Мръсникът го беше поставил в изключително неблагоприятна позиция пред Андреа Карбонел. Нищо чудно, че тя бе демонстрирала такава самоувереност. Просто бе знаела всичко. А това поставяше под заплаха бъдещите му планове. Смъртта на предателя трябва да бъде мъчителна, за назидание на всички останали. Нокс измъкна пистолета си.
   – Хей, какво правиш?
   – Мисля да изпълня присъдата.
   Лицето на осъдения се разкриви от ужас и той с нова сила започна да се бори с мъжете, които го държаха.
   – Тя може да бъде изпълнена само след съгласието на мнозинството – напомни му Хейл. – Нека го чуем.
   Веднага забеляза облекчението, което се изписа по лицата на хората.
   – Както кажеш ти, капитане – извика един от тях, явно доволен, че не е на мястото на жертвата.
   Обикновено капитанът не правеше забележки на боцмана пред останалите членове на екипажа, но сега ситуацията беше извънредна, като на война. А при извънредни ситуации думата на капитана е закон.
   – Предателят ще бъде екзекутиран в седем нула нула сутринта в присъствието на целия екипаж – обяви решението си той.
   36.

   3:14ч. Сутринта

   Касиопея напусна квартала на Шърли Кейзър, отби на безлюдния паркинг пред някакъв затворен мол и позвъни в Белия дом.
   – Едва ли ще ти хареса онова, което ще чуеш – предупреди тя Едуин Дейвис.
   Разказа му всичко, с изключение на последния въпрос, който беше обсъдила с приятелката на Първата дама.
   – Тук има потенциал – заяви в заключение тя. – Може би ще успеем да изкараме Хейл на светло, но трябва да пипаме внимателно.
   – Разбирам.
   Имаха и други теми за обсъждане, но тя беше твърде уморена.
   – Сега мисля да се наспя. Ще поговорим утре сутринта.
   Отговорът на Дейвис дойде със секунда закъснение.
   – Ще те чакам – рече той.
   Тя прекъсна линията и понечи да запали мотоциклета, но в същия миг телефонът ? отново иззвъня. Погледна дисплея. Беше Котън. Най-после.
   – Какво стана?
   – Поредната нощ на забавления. Искам Сикрет Сървис да провери един регистрационен номер, въпреки че вече се досещам на кого принадлежи колата.
   После ? разказа за развоя на събитията в Мериленд.
   – Все пак имам и добра новина – добави той.
   Слава богу, мълчаливо кимна тя.
   – Шифърът действително е разкрит. Вече знам съдържанието на посланието на Андрю Джаксън до Общността.
   – Къде си? – попита тя.
   – В Ричмънд. Един много хубав хотел, казва се "Джеферсън".
   – Аз съм във Фредериксбърг. Близо ли е?
   – На около час път.
   – Идвам при теб.

   По време на предварителните проучвания на държавния архив успях да открия част от кореспонденцията между Томас Джеферсън и професора по математика в университета на Пенсилвания Робърт Патерсън, водена през декември 1801 г. По това време Джеферсън вече бил президент на Съединените щати. И двамата членували в Американското философско дружество, което насърчавало изследванията в областта на хуманитарните науки. Запалени на тема шифри и кодове, те редовно си разменяли информация по тези въпроси. Патерсън пише: "Векове наред държавниците и философите проявяват интерес към изкуството на секретните послания", след което добавя: , Но шифрите далеч не са съвършени." По-нататък дава определение от четири точки за перфектния шифър: 1) да бъде използваем на всички езици; 2) да бъде лесен за запомняне; 3) да бъде лесен за четене и писане и 4) да бъде абсолютно недостъпен за всички, които не притежават ключ или код за дешифриране. "
   По-нататък в писмото си Патерсън предлага пример за шифър, който не може да бъде разбит "дори от колективния ум на цялото човечество". Твърде смели думи за човек, живял през XIX век, но тогава все още не са съществували високоскоростните компютърни алгоритми.
   Патерсън прави задачата наистина трудна. В писмото си обяснява, че най-напред изписва вертикално текста на секретното послание, подреждайки го в колони отляво надясно и използвайки малки букви, които групира по пет на ред. След което прибавя произволни букви към всеки от получените редове. Разбиването на шифъра означава да сезнае броя на редовете, реда на изписването им на редовете и броя на произволните букви, добавени към всеки ред.
   Ето буквите от посланието на Андрю Джаксън:

   XQXFEETH
   APKLJHXREHNJF
   TSYOL:
   EJWIWM
   PZKLRIELCP
   FESZR
   OPPOBOUQDX
   MLZKRGVK
   EPRISZXNOXE

   Ключът към решаването на този шифър съдържа серия от двойки двуцифрени числа. Патерсън пояснява, че първото число от всяка двойка указва номера на съответния ред впараграфа, а второто – броя на произволните букви, прибавени към началото на същия ред. Разбира се, той запазва в тайна цифровите ключове, които остават неразкрити в продължение на 175 години. В опит да стигна до цифровия ключ аз анализирах диаграфите. Част от буквените двойки просто не съществуват в английския език, например dx. И обратно, други се срещат твърде често, например qu. За да установя често срещаните езикови комбинации, аз изследвах над 80000 буквени съчетания, съдържащи се в обръщенията на Джеферсън към нацията. Преброих честотата на съответните диаграфи, а после опитах да налучкам броя на редовете във всеки параграф, кои два реда вървят един след друг и броя на произволните букви, прибавени към тях. За да проверя тези предположения, прибегнах до компютърен алгоритъм и до т.нар. "динамично програмиране", което решава задачи чрез разграждане на ребуса на съставните му части и свързване на решенията. Броят на изчисленията, които трябваше да анализирам, не надхвърляше 100000 и това улесни задачата ми. Тук е важно да отбележа, че използваните от мен програми са недостъпни за широката публика. Това може би дава отговор на въпроса защо този шифър е останал неразкрит толкова дълго време. След една седмица работа компютърът успя да установи цифровия ключ.

   33, 28, 71, 12, 56, 40, 85, 64, 97.

   За да можем да използваме ключа, трябва да подредим редовете на шифрованото послание според инструкциите на Патерсън.

   XQXFEETHAPKLJHXREHNJFTSYOL:
   EJWIWMPZKLRIELCP?FESZROPPOB
   OUQDXMLZKRGVK?EPRISZXNOXE

   Според първия цифров ключ – 33 – първата цифра сочи позицията на буквения ред, а втората броя на произволните букви, които отпадат. Така стигаме до петте букви FEETH, които поставяме на трети ред. Използвайки 28, трябва да отстраним следващите осем букви и петте след тях да поставим на втори ред. Продължавайки по същия начин, стигаме до оригиналното подреждане на ребуса.

   JWIWM
   EHNJF
   FEETH
   FESZR
   ЕLСР
   RGVK
   SYOL:
   OUQDX
   NOXE

   Посланието може да бъде прочетено вертикално, в пет колони отляво надясно.

   JEFFERSONWHEEL
   GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR
   ?Ф: Х

   Малоун изчете още веднъж заключенията на Вокио и кодираното послание на Андрю Джаксън.
   Подреждането на буквите придоби конкретен смисъл.JEFFERSONWHEEL."Колелото на Джеферсън".
   Отдолу следваха двайсет и шест произволно подредени букви и пет символа.
   Вече беше проверил в интернет какво представлява този израз – двайсет и шест дървени плочки, върху всяка от които беше произволно изписана по една буква от азбуката. Номерирани от 1 до 26, те бяха подредени на железен кръг и служеха за съставяне на съответното кодирано послание. Изпращачът и получателят задължително трябва да притежават въпросните плочки, подредени по един и същ начин. Това беше лично откритие на Джеферсън, който бе използвал идеята за шифрови ключове, за които бе чел във френски специализирани списания.
   Тук обаче възникваше и проблемът. Колелото беше само едно. Това на Джеферсън. Изгубено в продължение на десетилетия, днес то беше част от изложбата в Монтичело, семейното имение на Джеферсън във Вирджиния. Логично беше да се предположи, че посланието на Джаксън е било съставено в съответствие с разположението на неговите плочки. Но в какъв ред?
   Липсата на подобна информация го принуди да прави предположения по отношение на цифрите. Когато плочките бъдат подредени в правилната последователност, неизбежно ще се получат двайсет и пет реда, съдържащи пълни безсмислици. И само един, който съдържа истинското послание.
   Не сподели откритието си с Касиопея. Не можеше да го направи по телефона. Монтичело отстоеше само на час път в западна посока. Утре щяха да отскочат до там.
   Уайът нае стая в един малък хотел в покрайнините на Вашингтон. Кокетен и модерен, с компютър във всяка стая. Не беше далеч времето, когато компютрите в хотелските стаи със сигурност щяха да се превърнат в задължителна част от обзавеждането – като сешоарите и телевизорите.
   Включи флашката и прочете дешифрираните от Вокио текстове.
   Умно копеле.
   Жалко, че умря, но сам си беше виновен. Онези типове в института умишлено ги бяха принудили да използват колата на учения. Оставиха го да изстреля няколко патрона и да свърши онова, за което беше дошъл, а после просто се оттеглиха. Заложената бомба в колата щеше да реши два от проблемите им едновременно.
   Карбонел покриваше следите си. Очевидно се беше уплашила от желанието на НРА и ЦРУ да се доберат до него. Понякога един свидетел по-малко означава много. Въпреки това беше силно разочарован от себе си. Би трябвало навреме да отгатне какво ще се случи. Алчността го беше заслепила. Искаше тези пари и си въобразяваше, че е на крачкапред противника както обикновено. Слава богу, че все пак беше извадил късмет.
   Сайтът за Монтичело съдържаше информация за "Колелото на Джеферсън", което беше изложено в имението на президента. Монтичело не беше далеч. Утре щеше да отскочи до там и да направи всичко възможно да се сдобие с това колело.
   Погледна часовника си. 4:10 ч. Сутринта. Няколко кликвания по клавиатурата бяха достатъчни. Къщата музей отваряше в девет. Разполагаше с пет часа, за да се разправи е Андреа Карбонел.
   ТРЕТА ЧАСТ
   37.

   Вашингтон
   5:00ч. Сутринта

   Уайът огледа апартамента с нескрито възхищение. Просторен, стилен и скъп. Проникна лесно, защото ключалката беше съвсем обикновена. Нямаше аларма, нямаше кучета, липсваше специално осветление. Намираше се извън центъра, в престижен район с маркови бутици и изискани ресторанти. Достъпът се осъществяваше през висок портал от ковано желязо, който най-вероятно се задвижваше дистанционно. Обитателите на подобни апартаменти обичат гостите им да чакат безшумното отваряне на високите крила. Самият той също живееше в подобен апартамент във Флорида, но там порталът на блока се отваряше от жива охрана – лукс, който костваше по няколкостотин долара месечно на всеки от обитателите му. Струваше си, защото така си осигуряваха надеждна защита срещу разни досадници.
   Той огледа наоколо. Преобладаваше минималистичният стил. Оникс, ковано желязо и теракота. Видя поставка с музикални дискове. Повечето с мамбо, салса и латино джаз. Тази музика не беше по вкуса му, но със сигурност се харесваше на собственичката на апартамента.
   Андреа Карбонел.
   Бе научил къде живее от свой стар информатор. За разлика от повечето си колеги тя беше предпочела дом извън чертите на Вашингтон. Това налагаше всекидневното използване на служебна кола с шофьор. Същият човек му съобщи, че в момента Карбонел се намира на борда на хеликоптер на НРА, който щеше да кацне на летище "Дълес" след трийсет минути. Тя вече беше предупредила в службата, че ще се появи там не по-рано от осем сутринта. След като го остави в Мериленд, беше прекарала остатъка от нощта навън.Небрежността по отношение на личната ? програма беше доста странна на фона на старателно обмислените ? машинации. Озадачаваха го и събитията, които се бяха разиграли в Мериленд. Дали Карбонел вече знаеше за смъртта на др Гари Вокио? В това нямаше никакво съмнение. През целия вчерашен ден тази жена беше на крачка пред него. Днесбеше негов ред.
   В жилището не се виждаше нито една лична вещ, нямаше дори намек за домашен уют. Никакви снимки, никакви сувенири. Тази жена очевидно нямаше съпруг и деца, нямаше приятели и домашни любимци.
   Той живееше по същия начин. Сам, винаги сам. Години наред без постоянна връзка. Няколко жени бяха проявили интерес. Главно разведени и вдовици, но имаше и омъжени. Той обаче не бе отвърнал на чувствата им. Коремът му се свиваше при мисълта, че може да споделя чувствата и живота си с някоя жена и да получи в замяна собствените ? недостатъци. Предпочиташе самотата и тишината, която в момента го обгръщаше.
   До ушите му достигна някакъв звук. Погледът му се измести към входната врата. Чу се някакво драскане. Не от ключ в ключалката, а от използването на специални инструменти. Същите, до които и той беше прибягнал преди малко.
   Уайът измъкна пистолета си и се оттегли в една от спалните. Зае позиция, която му позволяваше да наднича през процепа на рамката. Входната врата безшумно се отвори и в антрето се появи тъмна фигура.
   Мъж, висок приблизително колкото него, облечен в черно. Стъпваше напълно безшумно.
   Явно не само аз проявявам интерес към Карбонел, помисли си Уайът.
   Нокс се отби у дома си, за да вземе душ и за да се преоблече. Жена му го посрещна с обичайната приветливост, без да пита къде е бил и какво е правил. Тези неща ги бяха изяснили отдавна. Работата му в Общността беше поверителна и тя действително вярваше, че той се занимава със секретната страна на корпоративния бизнес, а не с покушения, отвличания, убийства и още ред по-дребни престъпления, които вършеше почти ежедневно. За нея най-важното беше, че я обича, се грижи добре за трите им деца и са щастливи заедно. Тъмната страна на живота му предлагаше безброй възможности да прави каквото пожелае, но той беше научил от баща си – също боцман, че рискът винаги се възнаграждава.
   Честно ли е да мамя майка ти с други жени? ,беше попитал баща му.Не е, разбира се. Но аз съм там навън, а не тя. Ако ме хванат, аз ще вляза в затвора, а не тя. Накрая винаги се връщам у дома при нея. Грижа се за нея, ще остарея с нея. Но винаги ще правя това, което ми харесва.
   Нокс не разбираше това егоистично поведение, докато не дойде неговият ред да вникне в изискванията на работата. Понастоящем за компанията работеха двеста и четиринайсет души от четирите фамилии. Той им служеше всеотдайно и те разчитаха на него. Капитаните изискваха да защищава и техните интереси. По принцип не можеха да го уволнят, но за сметка на това бяха в състояние да превърнат живота му в ад.
   Провалът и в двете посоки означаваше само едно: жестоко наказание.
   Добрият боцман непрекъснато трябваше да балансира. Нормално беше да се разтоварва от стреса в леглото на някоя от жените, с които се срещаше. Но Нокс никога не го беше правил. Той обичаше жена си и държеше на семейството си. Изневерите не го привличаха. Баща му не беше прав във всичко. Особено за семейния живот и за работата в Общността. Нещата се бяха променили и той често се питаше как ли би постъпил баща му, ако трябваше да се изправи срещу някое от днешните предизвикателства. Капитаните водеха все по-ожесточена борба помежду си, която вече заплашваше самото съществуване на компанията. Близките и отдавна установени отношения помежду им бяха обтегнати до скъсване. Но въпреки всичко той беше допуснал огромна грешка, обвързвайки се с Андреа Карбонел. Слава богу, че посоченият от нея предател действително се оказазатънал до гуша. Същевременно изпитваше някаква странна симпатия към този обречен нещастник. Попаднал в капан. Без надежда за изход. Изцяло на милостта на колегитеси.
   – Изглеждаш уморен – подхвърли жена му от вратата на банята.
   – Имах тежка нощ – отвърна той, готов за душа и бръсненето.
   – През уикенда можем да отскочим до плажа да си починем.
   Имаха малка вила край Кейп Хатерас, наследство от баща му.
   – Звучи ми добре – кимна той. – Само ти и аз, на плажа.
   Тя се усмихна и го прегърна. Той погледна лицето ? в огледалото. Бяха заедно вече двайсет и пет години. Ожениха се рано и отгледаха три деца. Тя беше най-добрият му приятел. За нещастие огромна част от живота му оставаше тайна за нея. Баща му беше водил двойствен живот и беше изневерявал на съпругата си, но той се ограничаваше самос тайните на професията. Как ли щеше да реагира тя, ако научеше с какво всъщност се занимава той? Че убива хора?
   – Времето обещава да бъде чудесно – подхвърли тя. – Хладно и приятно.
   – Обичам те – промълви той, обърна се и я целуна.
   – Винаги ми е приятно да го чуя – усмихна се тя. – И аз те обичам.
   – Жалко, че трябва да се връщам в имението – подхвърли той и тя веднага разбра какво има предвид.
   – А какво ще кажеш за довечера?
   – Срещата е договорена – отвърна с усмивка той.
   Тя го целуна и излезе.
   Мислите му отново се насочиха към проблема.
   За да се разсеят страховете на капитаните, въпросът с предателя трябваше да се реши бързо. Нищо не сочеше към него. Сега вече знаеше защо Карбонел му бе позволила даубие Скот Парът. Беше направил нещо, което се очакваше от него. Същевременно убийството на Парът елиминираше единствения друг служител на НРА, с когото беше имал контакти.
   Което го правеше тотално зависим от тази жена. Лоша работа.
   Самообладанието му постепенно се върна. След два часа щеше да бъде чист.
   Уайът наблюдаваше новодошлия, който не предприе никакво претърсване. Вероятно знаеше, че в апартамента няма никой. Свали сака от рамото си и изсипа съдържанието муна пода. Един стол от трапезарията беше преместен до входната врата. Две щипки прикрепиха към облегалката му нещо, което приличаше на пушка, а краката му опряха в канапето. Метални кукички бяха завинтени в тавана, в касата и в самата входна врата. През тях непознатият сръчно промуши тънка найлонова корда, вързана за спусъка на оръжието.
   Уайът бързо схвана за какво става въпрос. Самострелящо устройство.
   Някога бяха използвали такива за охрана на отдалечени жилища. Вързани за вратата или прозореца, те стреляха срещу всеки, който минеше през тях. Отдавна бяха забранени от закона. Общо взето, старомодна работа. Доста примитивна. Но ефикасна.
   Мъжът приключи с работата си. Подръпна кордата, за да провери дали е достатъчно опъната, после внимателно открехна вратата и се измъкна навън. Уайът гледаше след него е дълбоко недоумение. Чие друго търпение се беше изчерпало?
   38.

   Бат, Северна Каролина

   Хейл не успя да заспи. Много се надяваше, че след процеса ще успее да си почине, но в главата му се блъскаха твърде много тревожни мисли. Поне проблемът с предателя беше решен. Нокс се бе справил със ситуацията като истински боцман и капитаните получиха възможност да демонстрират пред подчинените си какво очаква всеки, който наруши устава. Това беше задължително и трябваше да се случва от време на време. Големите му тревоги обаче бяха свързани с ключа за шифъра.
   Щеше ли да му го даде Карбонел? Парът беше излъгал Нокс. А може би и тя лъжеше него?
   Дали най-накрая щеше да успее там, където се бяха провалили баща му, дядо му и прадядо му?
   – Той е напълно неразгадаем – каза баща му. – Безразборни букви, изписани на лист хартия. Без никакъв смислен порядък.
   – А защо ни е този шифър? – попита Хейл с цялата наивност на младеж, още ненавършил двайсет. – Нищо не ни заплашва. Нашето разрешително е валидно и действа без проблеми.
   – Засега наистина е така. Настоящият президент проявява разум, подобно на повечето свои предшественици. По време на Първата световна война Уилсън бил изключително доволен от помощта ни. Също като и Рузвелт през Втората. Но има и президенти, които са отказвали да спазват споразумението ни с оправданието, че не е одобрено от Конгреса. Те са общо четирима. Първият е Андрю Джаксън, който стигнал до заключението, че разрешителното ни е неприложимо от гледна точка на закона. И това ни създаде сериозни проблеми.
   Баща му никога не беше говорил за това.
   – Кои по-точно са четиримата? – попита Хейл.
   – Онези, които бяха застигнати от куршум.
   Правилно ли беше чул?!
   – Куентин, твоите братя и сестри не знаят с какво се занимавам в действителност, освен че ние притежаваме и управляваме различни търговски компании. Разбира се, те знаят за славното ни морско минало и се гордеят с участието ни в създаването на тази държава също като теб. Но нямат никаква представа с какво сме се занимавали на по-късен етап.
   Той също, въпреки че баща му постепенно го въвеждаше в делата си.
   – По време на Гражданската война Съюзът ни възложил задачата да прекъснем доставките за Конфедерацията по море. Получили сме разрешение да атакуваме френските и британските търговски кораби. Флотът на Съюза блокирал южните пристанища, а ние сме се заели с корабите в открито море. Е, пропуснали сме някои от тях просто защото все пак сме южняци. Това позволило на Конфедерацията да се съпротивлява по-дълго от очакваното.
   Куентин за пръв път чуваше тази история.
   – Линкълн бил бесен, но войната го принудила да използва услугите ни. Той знаел, че Джаксън е обезсилил разрешителните ни, но въпреки това ни дал пълна свобода на действие. Поведението му обаче коренно се променило, след като спечелил войната. Издал заповед за арестуването на всички капитани от Общността, обвинявайки ги в пиратство. – Баща му замълча за миг, спрял настоятелен поглед върху лицето му. – Все още помня деня, в който татко ми разказа онова, което ще споделя с теб сега.
   Баща му наближаваше седемдесет и беше в лошо здравословно състояние. Като най-малък, Куентин беше държан настрана от бизнеса. По-големите му братя и сестри бяха постигнали далеч повече от него, но въпреки това избраният беше именно той.
   – Линкълн е знаел, че при липсата на две определени страници от дневника на Конгреса нашите разрешителни са невалидни. Но ние наивно сме му вярвали. Въпреки че сме нямали защита при евентуален съдебен процес. Капитаните ги чакал затвор, а може би и разстрел като предатели.
   – Но никой от фамилията Хейл не е влязъл в затвора, нали? – попита Куентин.
   Баща му кимна.
   – Защото Ейбрахам Линкълн бил отстранен.
   Той все още помнеше с каква изненада и смайване узна за тайната дейност на Общността и за връзката между Андрю Джаксън и Ейбрахам Линкълн.
   – Абнър Хейл организирал убийството на Андрю Джаксън. За целта наел Ричард Лорънс, но Джаксън се отървал невредим и си отмъстил, като отнел разрешителните ни. Абнър прибегнал до тази крайна мярка, след като Джаксън отказал да помилва двама пирати, обвинени в плячкосването на американски кораб. По онова време това бил голям скандал. В процеса участвали прочути адвокати и популярни личности, които обвинили правителството в нарушаване на закона. Издадените присъди били толкова спорни, че предизвикали смъртни заплахи срещу Джаксън. Един актьор, Джуниъс Брутъс Бут, прочул се с ролите си в Шекспирови пиеси, заплашил да пререже гърлото му или да го изгори на клада насред Вашингтон, в случай че откаже да помилва пиратите. – Баща му направи малка пауза и добави: – Той бил бащата на Джон Уилкис, който двайсет и шест години по-късно убил Ейбрахам Линкълн по заповед на Общността.
   Сега вече му стана ясно защо през 1865 г. капитаните се бяха отървали от съдебно преследване.
   – Наемането на младия Бут сложило край на заплахата – продължи баща му. – Станало лесно, защото той бил обзет от маниакална цел. А такива хора са с нестабилна психика и лесно се манипулират. Убийството на Линкълн хвърлило държавата в хаос. Забравени били всички заплахи за арест. На всичкото отгоре самият Бут бил убит, докато се опитвал да избяга. Четирима от съучастниците му били арестувани, съдени и обесени. Други петима влезли в затвора. Но никой от тях не подозирал за нашата роля и затование сме оцелели.
   Както ще оцелеем и днес.
   Всичко зависеше от Андреа Карбонел. И от това колко силно тя желаеше смъртта на Стефани Нел. Този коз трябва да се разиграе много внимателно.
   На вратата на спалнята се почука.
   – Видях светлината под вратата и си позволих да ви обезпокоя – каза личният му секретар.
   Хейл мълчаливо го погледна.
   – Затворникът моли за разговор с вас.
   – Кой от двамата?
   – Предателят.
   – По какъв повод?
   – Не ми каза. Просто помоли за разговор с вас, насаме.
   Малоун отвори очи и придърпа часовника до леглото.
   6:50ч. Сутринта.
   Касиопея все още спеше. Той беше по тениска и боксерки, а тя – чисто гола, както обичаше да спи. И както му харесваше. Очите му се плъзнаха по извивките на тялото ?. Кожата ? беше гладка, без нито едно петънце. Беше красива. Жалко, че не разполагаха с повече време. Той се надигна и спусна крака на пода.
   – Какво правиш? – попита тя.
   Спеше леко както винаги.
   – Трябва да тръгваме.
   – Какво се случи снощи?
   – Изтрих ключа на шифъра от сървъра на "Гарвър", но това ще ги забави само с няколко часа – обясни той. – Вероятно вече знаят, че съм изпратил имейл до себе си.
   Той изчака секундата, която ? беше необходима, за да вникне в казаното.
   – Следователно знаят, че си тук – кимна тя.
   – Регистрирах се под чуждо име и платих в брой. Струваше ми бакшиш от сто долара, но администраторът не ми поиска никакъв документ. Обясних, че не искам жена ми да знае къде съм. – Посегна към дрехите си и добави: – Още снощи си дадох сметка, че те ще проследят имейла до тук. Но искам да знам кои са тези хора. Възможно е да ни отведат до Стефани.
   – Мислиш, че ще разиграят театър ли?
   – О, да. Предполагам, че вече чакат долу. Въпросът е колко внимание искат да привлекат. Ние обаче имаме едно предимство, което не им е известно.
   Тя веднага го разбра.
   – Точно така – кимна Котън. – Предимството си ти.
   39.

   Вашингтон, окръг Колумбия

   Изправен до прозореца, Уайът видя един джип да влиза в паркинга. До този момент никой не се бе появил в апартамента на Карбонел и самострелящото устройство продължаваше да чака. Той вече го беше изследвал отблизо и започваше да подозира, че е дело на Общността. Те действаха по подобен начин, което обаче не означаваше, че и някой друг не предпочита техния метод. Беше ясно, че Карбонел е измамила поне няколко участници в този конфликт – факт, от който със сигурност не беше доволна нито Общността, нито разузнавателните централи. Въпреки това той продължаваше да мисли, че и това бе нейно дело – както всичко, което се беше случило предишната нощ.
   Какво бе замислила тази жена?
   Карбонел слезе от автомобила. На светлината от купето се виждаше, че е облечена във вчерашните си дрехи. Обърна се да каже нещо на шофьора, а после се насочи към входа на сградата. Апартаментът ? се намираше на втория етаж, а входната врата долу не беше заключена. Голямата машина остана да чака долу с изключени светлини.
   Той пристъпи към оръжието. То беше разположено така, че тънката корда да обере луфта на спусъка при отварянето на вратата. Автоматичната карабина имаше достатъчно муниции да разкъса на парчета всеки, който се изправи под рамката на вратата само на шейсетина сантиметра от нея.
   Докосна кордата още един път. Беше обтегната като струна. Дали да не я остави да умре?
   Касиопея излезе от асансьора. Вече беше позвънила на рецепцията с молбата да изкарат мотоциклета ? от подземния гараж на хотел "Джеферсън". Вляво от статуята на великия президент стояха четирима униформени полицаи. По всичко личеше, че нещата нямаше да се разминат тихо и мирно.
   Тя бавно се насочи към тях. Токчетата на ботушите ? ритмично почукваха по мраморния под. Зад остъклената врата бяха спрели три патрулни коли. Снощните нападатели на Котън очевидно бяха решили да останат в сянка, прехвърляйки топката на полицията в Ричмънд. Гостите, които се тълпяха във фоайето с куфари, чанти или сутрешните вестници в ръце, определено бяха разтревожени.
   Широкото стълбище вляво плавно се спускаше към атриум с множество колони, които приличаха на мраморни, но при по-внимателен оглед се оказаха фалшиви, покрити с обикновена боя. Високият двайсетметров таван завършваше с купол от опушено стъкло. Усещането за античност се подсилваше от многото гоблени и викториански мебели. Остъклена врата в дъното на двуетажния атриум водеше към ресторанта.
   Планът постепенно се оформи в главата ?. Дали щеше да успее да се справи? Разбира се. Разполагаше с достатъчно място за маневриране.
   Хейл се насочи към затвора, който се помещаваше в някогашната конюшня. Стефани Нел беше заключена на горния етаж, докато килията на предателя беше долу. Според изричната му заповед затворниците не трябваше нито да се виждат, нито да разговарят. В първия момент реши да не обръща внимание на молбата за среща, но после любопитството му надделя.
   При появата му обвиняемият остана седнал на леглото. А самият Хейл предпочете да спре от външната страна на решетките. Преди това разпореди да затворят вратата къмгорния етаж и да пуснат радиото.
   – Какво искаш? – тихо попита гой.
   – Има неща, които трябва да знаете.
   Тези думи бяха произнесени без следа от страх. Очевидно човекът се беше примирил със съдбата си. Това му хареса. Неговите моряци бяха твърди хора. Винаги се беше усмихвал на твърденията, че пиратите набират членовете на екипажите си насила, без да се интересуват от протестите на хората. На практика беше точно обратното. Новината, че някой кораб "влиза в действие", се разпространявала из кръчмите и бардаците със светкавична бързина, а кандидатите за работа били в изобилие – особено ако предишните набези на съответния капитан били приключили успешно. Участниците в тях бързали да подпишат нови договори, а останалите следвали техния пример. В онези времена пиратството носело добри пари въпреки рисковете. Разбира се, никой от тези хора не искал да умре. Желанията им били прости: да се върнат живи и здрави и да се радват на своя дял от плячката. Но капитанът бил длъжен да внимава в своя избор, тъй като, веднъж приели устава и станали част от екипажа, същите тези мъже имали право да го отстранят по време на плаване. Естествено, днес нещата не стояха така, защото капитанският пост се предаваше по наследство. Но въпреки това риск имаше, а мъжът насреща му беше живо доказателство за това.
   – Слушам те. Говори.
   – Признавам, че аз съобщих на НРА за убийството на борда на "Адвенчър". И приех парите, които ми предложиха.
   Това вече му беше известно.
   – И може би изпитваш гордост, а?
   – Съзнавам, че компанията е най-важното нещо в живота ви. Един за всички, всички за един и всичко останало. Но и двамата знаем, че това са само приказки. Вие получавате лъвския пай, а за нас остават трохите.
   – Не знам кой би ви предложил повече от тези "трохи" – спокойно отвърна Хейл.
   – Така е – кимна мъжът. – Но вътре в себе си не успях да се примиря с това.
   Наемането на хора беше задължение на боцмана. Обикновено той ги подбираше от фамилии, които вече бяха работили за Общността. Както в миналото, така и днес екипажитесе набираха от средите на бедни и слабообразовани хора.
   – Нима дадената дума не означава нищо за теб? – попита той. – Нали си се заклел да изпълняваш повелите на устава?
   – Направих го за пари – сви рамене мъжът. – Освен това се чувствах задължен на Нокс, който ме спаси от доста сериозни неприятности.
   – Явно не си се чувствал достатъчно задължен, за да спазиш клетвата си.
   – Вие убихте онзи човек на кораба. Той беше заплаха за вас, а не за мен или останалите. Следователно аз предадох вас, а не тях.
   – Това ли искаше да ми кажеш?
   Не пропусна да отбележи отвращението, което се изписа върху лицето на затворника.
   – Исках да ви уверя, че не знаех абсолютно нищо за никакво покушение. Научих за него от телевизията, доста време след като се беше случило. Да, аз действително участвах в изработката на онова оръжие, което показаха по телевизията. Но никой не ни каза как и кога ще бъде използвано. Затова изобщо не споменах нищо на хората от НРА.
   – Ти си лъжец и предател. Не може да ти се вярва.
   – Както желаете – сви рамене мъжът. – Но искам да ви предупредя, че безценната ви компания има двама предатели, а не един. Другият продължава да е на свобода.
   – Защо ми казваш това?
   – По две причини. Първо, защото никога не съм предавал приятелите си, а те трябва да знаят, че между тях има шпионин. Втората причина е по-скоро молба: да проявите милосърдие, когато настъпи последният ми час. Добре съзнавам, че шансовете ми да остана жив са равни на нула.
   40.

   Ричмънд, Вирджиния

   Малоун повика асансьора. Касиопея вече беше огледала фоайето на "Джеферсън". Главният вход се охраняваше от три патрулни коли, но изходът към Уест Мейн Стрийт беше свободен. Според краткия ? доклад по телефона ставаше въпрос за местна операция и затова нямаше смисъл да се мотаят наоколо. Той през цялото време се беше надявал, че на сцената ще се появят и някои от главните действащи лица. Притежаваше ключа за шифъра на Джеферсън и това му даваше солидно предимство при евентуални преговори. Но до такива явно нямаше да се стигне. И онова, което се намираше в Монтичело, ставаше все по-интересно. За съжаление обаче трябваше да се съобразява с полицията.
   Касиопея вече се беше спуснала по покритите с дебел мокет стълби към залата с фалшиви мраморни колони и беше стигнала до остъклената врата в южния ? край. Но тя се беше оказала заключена. Някаква сервитьорка от ресторанта в съседство я беше информирала, че вратата се отваря чак в девет. По всичко личеше, че полицията беше сметнала, че заключената врата осигурява добра защита, и беше насочила вниманието си към охраната на атриума, стълбището и главния вход. Той се беше регистрирал под фалшиво име, а те явно бяха стигнали до извода, че проверката на гостите стая по стая е безсмислена. Далеч по-лесно беше да го чакат да се появи във фоайето и просто да го арестуват.
   Но те не подозираха за съществуването на Касиопея Вит. Тя му бе съобщила за плана си за бягство по телефона.Всъщност защо не?
   Вратата на асансьора се плъзна встрани. Той излезе от кабината и се насочи към рецепцията вляво. Намеренията му бяха да свърне зад ъгъла и да поеме по стълбището към по-долното ниво. Разбира се, това нямаше как да се случи, защото отдясно изскочиха трима униформени полицаи и му извикаха да спре. Той се подчини.
   – Котън Малоун, имаме заповед за вашето арестуване – обяви един от тях, облечен в капитанска униформа.
   – Проклетите глоби за забранено паркиране! – направи гримаса Малоун. – Знаех си, че не бива да ги късам!
   – Ръцете на гърба! – заповяда един от другите двама полицаи.
   Мотоциклетът се появи от подземния паркинг, изрева и закова пред входа. Мъжът, който го караше, очевидно се наслаждаваше на мощната машина. Марката му беше "Хонда NT 700V", 680 кубика. Човекът слезе, оставяйки двигателя да работи. После задържа с ръце 200-килограмовото возило, докато собственичката му го възседне.
   Тя му подаде банкнота от петдесет долара и той благодарно кимна.
   Двете патрулни коли бяха пред нея, а третата отзад. Всичките с шофьори зад волана. Веднага улови любопитните погледи зад себе си. Плътно прилепналите джинси отново свършиха работа.
   – Ще ви помоля за една услуга – подхвърли на служителя до себе си тя.
   – Слушам ви.
   – Бихте ли задържали отворена онази врата? – попита тя и посочи изцяло остъкления вход на хотела.
   Малоун изпълни заповедта на полицаите и се обърна с гръб. Най-важното беше пистолетите да останат в кобурите си. И засега се справяше.
   – Каква е тая работа? – подхвърли през рамо той.
   – Вие сте обект, към който ФБР проявява интерес – отвърна полицаят, докато хващаше китките му. – Искат да разговарят с вас.
   – Защо тогава не са тук?
   Натискът върху китките му се увеличи.
   – Що за име е Котън? – подхвърли един от полицаите.
   Стъклената врата на петнайсетина метра вляво от тях се отвори и през нея нахлу грохотът на мощен мотоциклет.
   – Дълга история – отвърна Малоун.
   Очите му се спряха на Касиопея, която бе яхнала мотоциклета на няколко метра от входа. На устните му се появи усмивка. Как да не я обича човек?
   Касиопея завъртя ръчката на газта и мотоциклетът реагира с мощен рев. Кратка справка е огледалото за обратно виждане показа, че ченгето зад волана на третата патрулка продължаваше да оценява задните ? части, без да се интересува от намеренията ?. И със сигурност не обръщаше никакво внимание на хотелския служител, който държеше стъклената врата отворена. Тя завъртя волана надясно, включи на първа и рязко подаде газ. Гумите изсвистяха и моторът се стрелна към фоайето.
   Нокс се изправи пред екипажа, който се беше събрал пред затвора точно в седем сутринта. Присъстваха 204 души от всичките 214. Останалите не бяха в града. Никой не си позволяваше да пренебрегва свикването на общо събрание.
   Нито едно от трите деца на Хейл не се намираше в имението – факт, който осигуряваше пълна секретност. Охраната наблюдаваше заключения портал с помощта на видеокамери, които щяха да запишат и самото изпълнение на наказанието. Това беше свещената земя, на която членовете на Общността се бяха събирали още от самото ? създаване. Хиляди мъже бяха стояли тук по различни поводи в продължение на двеста и петдесет години. За изслушване на решения, засягащи всеки един от тях, за погребване на капитани, за избор на боцмани… Или както днес – да присъстват на поредното наказание.
   Хейл инспектираше лично подготовката на затворника. Искаше да бъде сигурен, че ръцете му са здраво завързани, а в устата му е напъхано парче плат. Нямаше да допусне никакви предсмъртни слова или пристъпи на гняв. Наказанието трябваше да бъде изпълнено бързо и чисто. Но дълбоко в себе си изпитваше тревога от това, което беше казал този човек. Той беше помолил за разговор насаме и капитанът беше удовлетворил желанието му. Няколко минути един срещу друг, само двамата.
   А думите му наистина бяха тревожни. В това нямаше никакво съмнение.
   Обърна се към колегите си капитани, които се бяха скупчили в далечния край на двора. Затворникът беше завързан за боров ствол в центъра, заобиколен от екипажа.
   Хейл направи крачка напред.
   – Този човек беше осъден за предателство. Наказанието му е смърт.
   Направи кратка пауза. Дисциплината изисква заповедите не само да се изпълняват, но и да се запомнят. После се обърна към капитаните.
   – Имате право да посочите начин за изпълнение на наказанието.
   Това беше една от вековните традиции на Общността, която все пак предлагаше някакъв избор: оковаване във вериги и затваряне без храна и вода – нещо, което отнемаше време. Увисване от мачтата, изцяло на милостта на природните стихии. Това ставаше по-бързо. Бой с камшик? Още по-бърз способ, защото кожените възли убиваха за броени минути.
   В днешно време също имаше избор.
   Обесване. Разстрел. Удавяне.
   – Удлинг! – извика Хейл.
   41.

   Вашингтон, окръг Колумбия

   Изправен до самострелящото устройство, Уайът чу стърженето на ключа в ключалката и видя завъртането на топката. Андреа Карбонел щеше да влезе всеки момент. Дали ? минаваше през ум, че ако се върне у дома, може да умре? Вратата се отвори. Найлонът просвири и се опъна. Куките се извиха на трийсет градуса, после на четирийсет, четирийсет и пет. Вече беше изчислил, че спусъкът ще се задейства при ъгъл от шейсетина градуса. Подпря вратата с крак и преряза кордата с ножичката, която извади от джоба си. Той отмести подметката си и вратата се отвори.
   Карбонел се втренчи в него, после извърна глава към пушката и люлеещата се в здрача корда. Лицето ? не показваше никаква изненада.
   – Труден ли беше този избор? – попита тя.
   – Повече, отколкото си представях – отговори той, все още с ножицата в ръка.
   – Явно това не е твоя работа. На кого е?
   – Непознат – сви рамене той. – Дойде, постави играчката, а после си тръгна.
   – А ти не го спря.
   – Не ми влиза в работата – отново сви рамене Уайът.
   – Май трябва да съм благодарна, че си се озовал тук.
   – По-добре ми благодари, че прерязах кордата.
   Тя влезе и затвори вратата след себе си.
   – Защо го направи? Би трябвало да си бесен след снощните събития.
   – Бесен съм. Ти се опита да ме убиеш.
   – Стига, Джонатан. Добре знам на какво си способен.
   Той се стрелна напред, стисна я за шията и блъсна стройното ? тяло в стената. Картините зад нея се изкривиха.
   – Използва ме, за да ме убиеш! Целта ти беше да изведа Вокио от института, а после да взривиш и двама ни в колата бомба.
   – Дошъл си да ме убиеш, така ли? – изхриптя Карбонел. В поведението ? отново нямаше следа от тревога.
   Той разхлаби хватката си. Беше казал, каквото искаше да ? каже. Тя се отлепи от стената, доближи се до устройството и нежно го погали.
   – Голям калибър, автоматична стрелба. Колко патрона може да изстреля? Трийсет, четирийсет? От мен със сигурност нямаше да остане нищо.
   Това изобщо не го вълнуваше.
   – Имаш ключа за шифъра, нали?
   – Вокио ми го изпрати по електронната поща няколко часа преди появата ти. Предполагам, че вече го знаеш и затова си ми ядосан.
   – Ядосан съм и за много други неща.
   Тя го изгледа замислено.
   – Предполагам, че е така.
   – Ключът няма да остане в тайна още дълго време.
   – О, Джонатан!Тимай никак не вярваш вмоитеспособности. Изпращането на имейла беше осъществено извън института. Само Вокио знаеше откъде, но той е мъртъв.
   – Много удобно, нали?
   Тя веднага усети какво се крие зад подмятането.
   – Мислиш, че аз съм изпратила онези хора снощи, а може би, че и тази пушка тук също е мое дело
   – Напълно е възможно – мрачно процеди Уайът.
   – Няма да споря с теб, защото и бездруго няма да ми повярваш. – Дръпна ножицата от ръката му и попита: – От бюрото ли я взе?
   Той не отговори.
   – Аз те харесвам, Джонатан. Винаги съм те харесвала.
   – Не знаех, че си падаш по пурите – промърмори той и кимна към трите хумидора на масата. Вече беше усетил застоялия аромат на тютюнев дим.
   – Баща ми ги е правил. През шейсетте години семейството ми живееше в Айбър Сити, близо до Тампа, в съседство с много кубински емигранти. Флорида бе втори дом за тях. Страхотно място. Ходил ли си някога там?
   Той поклати глава.
   – Испанци, кубинци, италианци, германци, евреи, китайци… Всички живеехме задружно без никакви проблеми. Вълшебно място, кипящо от живот. После всичко свърши, защото прокараха междущатската магистрала точно през градчето.
   Той я остави да говори. Очевидно се опитваше да печели време.
   – Баща ми отвори фабрика за пури и бизнесът му потръгна. През двайсетте години на миналия век в Айбър Сити имало много подобни фабрики, но постепенно започнали да изчезват. Той беше решил да върне някогашната им слава. Без да използва машини. Неговите пури се свиваха ръчно, една по една. Още съвсем млада свикнах да паля по някоя пура Той знаеше, че родителите ? бяха избягали от режима на Кастро още през 60-те години на миналия век, а самата тя бе родена и израснала тук. Но всичко останало беше мъгла.
   – Винаги ли си толкова лаконичен?
   – Казвам само онова, което смятам за нужно.
   Тя заобиколи пушката и се приближи към него.
   – В Куба родителите ми бяха доста заможни. Бяха капиталисти, а Кастро мразеше капиталистите. В крайна сметка те зарязаха всичко и дойдоха тук. Искаха да докажат, че могат да започнат от нулата и отново да бъдат богати. Обикнаха Америка, защото им даваше втори шанс. Поне в началото. После нещата се влошиха, главно заради нестабилната икономика и лошите инвестиции. В крайна сметка загубиха всичко. – Замълча за миг, само очите ? светеха в полумрака. – Умряха разорени Защо ми разказва всичко това, запита се Уайът.
   – Може би ще попиташ за опортюнистите, които избягаха от Куба през осемдесетте от пристанище Мариел? Всички те се бяха опитали по един или друг начин да се откупят от Кастро. Прекосиха залива едва след като разбраха, че това няма да стане. Появата им тук се отрази зле на кубинската общност като цяло, включително и на моите родители. Би трябвало да ги върнат обратно, при всичко на което бяха обърнали гръб… – Тя замълча за миг. – Аз си пробих път абсолютно сама. Стъпка по стъпка. Никой нищо не ми е дал даром. На смъртното легло на татко се заклех, че няма да повторя неговите грешки. Че ще бъда внимателна. За съжаление обаче днес допуснах една грешка… – Очите ? се заковаха в неговите. – Но ти ме спаси. Защо? За да ме убиеш със собствените си ръце ли?
   – Отивам за Колелото на Джеферсън – хладно я уведоми той. – Ако отново се опиташ да ми попречиш, ще убия всеки, който пуснеш по следите ми. А после ще убия итеб!
   – Но защо? Вече не те засяга.
   – Снощи умря един човек. Само защото си беше вършил работата.
   – И това ти се отрази? – засмя се тя.
   – Ще сеотразина теб.
   Карбонел моментално разбра какво има предвид. Той можеше да ? създаде проблеми. Да провали плановете ?, да прецака целия ? живот.
   – И Малоун разполага с ключа – осведоми го тя. – Снощи го е изпратил на своя имейл от компютъра на Вокио, а после го е изтрил от сървъра на института. Друг запис не съществува. Имаме го само ние тримата.
   – Значи и той ще се отправи към Монтичело – кимна Уайът, заобиколи я и тръгна към вратата.
   Тя го хвана за ръката и приближи лицето си на сантиметри от неговото.
   – Знаеш много добре, че не можеш да се справиш сам!
   Това беше вярно. Твърде много неизвестни, прекалено голям риск. А и той не беше подготвен както трябва.
   – Не можеш да ме заблудиш, Джонатан. Теб не те е грижа за мен или за снощния инцидент, а за Малоун. Не искаш той да успее. Личи ти по очите.
   – Може би искам ти да се провалиш.
   – Добре, върви в Монтичело и прибери онова, което е важно и за двама ни. Какво ще правиш с Малоун, си е твоя работа, но всичко останало си е между нас – между теб и мен.Бас държа, че правиш разлика между двете. Освен това имаш нужда от мен. Затова все още съм жива.
   Беше права. Това беше единствената причина.
   – Върви да вземеш проклетото колело.
   – А защо не го вземеш ти?
   – Защото предпочитам да съм задължена единствено на теб. В Ню Йорк вече ти го казах.
   Явно наближаваше краят на операцията, която беше замислила. Участието на още агенти от службата ? означаваше ново прочистване.
   – На практика ти искаше смъртта на Скот Парът, нали?
   – Той щеше да е жив, ако си беше свършил работата както трябва.
   – Но ти не му даде никакъв шанс.
   – За разлика от тримата агенти, които вкара в играта, след като стовари пистолета си в главата на Малоун, така ли? Те саималишанс?
   Пръстите на дясната му ръка се свиха в юмрук, но той успя да се овладее. Тя разчиташе именно на подобна реакция.
   – Вземи колелото, Джонатан. А после пак ще говорим.
   Малоун се завъртя и ритна в глезена един от полицаите от Ричмънд. После нанесе десен прав на колегата му, а третият получи силен удар с коляно в слабините. И тримата се свлякоха на пода. Грохотът на мотоциклета в затвореното пространство на фоайето му осигури секундите, от които се нуждаеше.
   Касиопея се носеше по мраморния под право към него. Намали само за миг, колкото да скочи на седалката зад нея, после рязко подаде газ и насочи машината наляво, към стълбището. Едната му се ръка се уви около кръста ?, а с другата измъкна пистолета. Обърна се точно навреме, за да види как ченгетата се изправят на крака и посягат към кобурите си.
   Мотоциклетът приближи стълбището и забави ход. Малоун не беше подготвен за подобно шоу.
   – Дръж се! – извика тя.
   Той се прицели и изстреля два патрона над главите на полицаите. Те се проснаха по корем и запълзяха към единственото укритие наблизо – статуята на Джеферсън.
   На практика Касиопея никога не беше карала мотоциклет по стълбище. Това тук беше покрито с дебел мокет, което щеше да помогне на сцеплението, но въпреки това спускането обещаваше яко друсане.
   Тя включи на втора и пое по стъпалата. Пружините на окачването започнаха да се свиват и отпускат, а двамата мотористи отчаяно се бореха да запазят равновесие. Тя работеше с кормилото. Отлично познаваше този модел мотори. Ниско разположеният център на тежестта ги правеше изключително стабилни. Това беше една от причините да бъдат предпочитани от полицията в редица европейски страни. Един по-стар модел от същата марка отдавна дремеше в гаража на френския ? замък. Затова бе избрала това превозно средство за пътуването до Фредериксбърг, пренебрегвайки автомобилите на Сикрет Сървис.
   Малоун се държеше здраво за нея. Тя подаде газ в мига, в който скочиха на първото стъпало, после леко докосна дисковите спирачки. На втората площадка кормилото рязко дръпна наляво. Тя го изправи с цената на неимоверни усилия. Продължиха да се носят надолу, тласкани от гравитацията.
   – Имаме компания – каза зад гърба ? Малоун.
   После екна изстрел. От неговия пистолет.
   След още няколко подскачания най-сетне се озоваха на равна повърхност.
   Касиопея рязко подаде газ и мотоциклетът се стрелна напред, пресичайки покритата с дебел мокет и пълна с антични мебели зала. Хората в нея панически се разбягаха. Появи се изходът. На някакви си трийсет метра от тях.
   Малоун беше изненадан, че стигнаха чак дотук. На практика оценяваше шансовете им на максимум трийсет процента. Успяха да изненадат полицията. Пътят напред беше разчистен. Проблемът остана зад тях. Обърна се и видя ченгетата, които тичаха надолу по стълбите. След секунда щяха да стигнат до първата площадка и да открият огън. Той ги изпревари с три изстрела, насочени малко под тях. Куршумите рикошираха в мраморните стъпала с пронизително свирене.
   Надяваше се, че не е улучил никого.
   – Котън! – обади се с напрегнат глас Касиопея.
   Той се обърна напред. Пред тях се появи стъклената врата, която според партньорката му щеше да бъде отключена чак в девет. Яркото утринно слънце отвъд нея означаваше свобода. Петнайсет метра.
   – Време е! – подкани го Касиопея.
   Той вдигна пистолета над рамото ?. Изстреля три куршума в бърза последователност, които разбиха част от стъкления панел на ситни късчета. Касиопея насочи мотоциклета към средата на дупката. Миг по-късно изскочиха на тротоара и тя натисна спирачките. Краката им опряха на плочите.
   Перпендикулярно на хотела се виждаше оживена улица. Малоун се огледа в двете посоки, забеляза малка пролука в трафика и извика:
   – Давай! Време е да изчезваме от тук!
   42.

   Бат, Северна Каролина
   Хейл остана доволен от подготовката. Изненадан от избора на наказанието, Нокс се поколеба, после кимна и помоли за няколко минути, за да осигури необходимите атрибути. Направи му впечатление, че останалите трима капитани са доста неспокойни. Хейл беше този, който предложи наказанието, но те не възразиха.
   – Постъпил си глупаво, убивайки счетоводителя си – подхвърли Сюркуф.
   – Той ме разочарова, точно като този моряк – отвърна Хейл.
   – Рискувал си много – добави Когбърн. – Твърде много.
   – Правя всичко възможно, за да оцелеем.
   Когато ставаше въпрос за лични неща, каквото беше смъртта на семейния счетоводител, капитанът не беше длъжен да дава обяснения на никого. Всеки командваше кораба си както намери за добре. Мнението на колегите му имаше значение само когато ставаше въпрос за съвместни действия на няколко кораба на Общността.
   Нокс направи знак, че всичко е готово. Хейл направи крачка напред и се обърна към множеството, събрало се под топлите лъчи на утринното слънце.
   – Всеки един от нас се е клел да спазва устава. Вие печелите добре и водите добър живот. А нашата компания работи, защото всички сме единни. – Той посочи с показалец осъдения. – Но този човек плю на всичко, което ни е скъпо, и постави под заплаха живота на всеки един от вас, неговите колеги.
   Мъжете се раздвижиха.
   – Предателите заслужават сурово наказание! – извика Хейл.
   Разнесе се одобрителен шепот. По гърба му полазиха тръпки. Чувството за превъзходство беше върховно. Липсваха само соленият бриз и полюшването на палубата.
   – Сега ще станете свидетели на наказанието!
   Боцманът направи знак на двамата си помощници, изправени до завързания мъж. Избраното наказание беше просто, но жестоко. Главата на осъдения беше вкарана в примката от кожени ремъци, дълги около метър. Свободните им краища бяха завързани за късите дъски в ръцете на двамата мъже.
   Хейл се надяваше, че Стефани Нел наблюдава екзекуцията. Специално за тази цел беше заповядал да я преместят в килия с прозорче към площада. Искаше да ? покаже на какво е способен. Съдбата ? все още не беше решена, защото нямаше новини от Андреа Карбонел.
   Двамата мъже започнаха да въртят дъските, докато затегнаха примката около черепа на жертвата. Той напразно въртеше глава в опит да им попречи.
   Нокс хвърли въпросителен поглед към Хейл. Той на свой ред се обърна към тримата капитани. Те бавно кимнаха. Заповедта беше дадена и дъските се завъртяха още няколкопъти. Кожените ремъци се опънаха, примката се стегна още повече. Черепът на жертвата все още издържаше, но напрежението растеше. Окованото тяло се разтресе. Ако устата не беше запушена, от нея със сигурност щеше да излети вик на агонизираща болка.
   Въртеливото движение продължаваше. Зениците се разшириха, очните ябълки неестествено изпъкнаха. Хейл беше наясно какво се случва. Очите всеки момент щяха да изскочат навън от рязко повишеното вътрешно налягане в черепа.
   Тримата капитани наблюдаваха екзекуцията с нарастващ ужас. Тези хора рядко ставаха преки свидетели на бруталното насилие, до което прибягваха. Заповедите бяха едно, но присъствието на изпълнението им – съвсем друго.
   Дъските направиха още няколко оборота. Лицето на жертвата стана мораво. Едната очна ябълка изскочи. От дупката рукна кръв. Стягането продължи, но вече по-бавно. Ремъците бяха опънати до скъсване.
   Бащата на Хейл му беше разказвал за това жестоко наказание с всички детайли. Последните секунди бяха най-ужасните. Изскачането на очите от орбитите бе сигнал, че черепът скоро щеше да се пръсне. Но за нещастие на този човек неговият се оказа изключително здрав. Най-лошото на това наказание се криеше в простия факт, че понякога жертвите оставаха живи.
   Изскочи и другото око. Плисна още кръв.
   Хейл бавно се насочи към средата на площада. Тялото на затворника беше застинало. Главата му стоеше изправена единствено благодарение на кожените каиши. Нокс вдигна ръка и въртенето беше прекратено.
   Просто трябва да знаете, че предателите в безценната ви компания са двама.
   Защо ми казваш това?
   Защото се надявам на малко милосърдие в смъртния си час.
   Тези думи, изречени преди броени минути, останаха дълбоко загнездени в съзнанието му.
   Двама предатели в безценната ви компания.
   Имаше всички основания да повярва на тези думи. Човекът го беше обвинил, че не се интересува от манталитета на своите подчинени, но на практика не беше така. Той проявяваше дълбоко разбиране към проблемите на екипажа. За миг остана неподвижен, втренчил поглед в окървавеното лице. После извади пистолета си, насочи го в главата на жертвата и натисна спусъка.
   – Присъдата е изпълнена – обяви на висок глас той. – Свободни сте.
   Мъжете бавно започнаха да се разпръсват.
   – Изхвърлете трупа в морето – заповяда той, обръщайки се към Нокс. – А после ела у дома. Трябва да поговорим.
   Касиопея включи на пета и хондата полетя по шосе 250. Умишлено се отклониха от междущатска магистрала 64 и поеха по второстепенните пътища, надявайки се да избегнат евентуалните блокади в съседните области. Но преценката на Малоун беше точна. Хората, които бяха организирали задържането му, вече нямаше да разчитат на чужда помощ и щяха да действат по свой начин. Пръстите му леко притиснаха корема ?.
   – Отбий и спри ей там – извика в ухото ? той.
   Касиопея се подчини и насочи мотоциклета към буренясалия паркинг на някакъв изоставен ресторант.
   – Засега не се виждат преследвачи – рече той, след като стъпи на асфалта. – Въпреки това трябва отново да се свържем с Едуин Дейвис, и то незабавно.
   Касиопея извади джиесема си и набра номера. Дейвис вдигна на второто позвъняване, а тя включи на високоговорител. Първия си разговор проведоха малко преди да започне разузнавателната си мисия във фоайето на хотела.
   – Радвам се, че успяхте да се измъкнете – рече той. – Надявам се, че пораженията в хотела не са много тежки.
   – Хотелът е застрахован – обади се Котън.
   – Мъртвецът в опожарената кола пред института "Гарвър" е доктор Гари Вокио – осведоми ги Дейвис. – Тялото е идентифицирано, колата също е негова.
   После разказа сбито за действията на ФБР и ЦРУ на територията на института. Електрозахранването и телефоните били умишлено прекъснати, входното фоайе било тотално унищожено, а на два от етажите имало многобройни следи от куршуми.
   – Големият шеф е недоволен, защото има нови жертви – заключи той.
   – Ние сме тръгнали за Монтичело – осведоми го Котън.
   – Изтрил си кода от сървъра, без да подозираш, че си го унищожил окончателно – добави Дейвис. – Вокио не си е направил труда да го запази на друго място. Въпросният файл е съдържал всичките му бележки и получените резултати.
   – Слава богу, че ние разполагаме с него – обади се Касиопея.
   – Но трябва да разберем и кой друг е успял да се добере до съкровището.
   – Ще ни трябва достъп до колелото – каза Малоун. – В сайта пише, че то се намира в кабинета на Джеферсън, непосредствено до библиотеката и спалнята.
   – Аз също тръгвам за Монтичело – добави Дейвис. – Ще ви чакам в центъра за посетители.
   – Днес май сме под светлината на прожекторите, а? – подхвърли с усмивка Котън.
   – Трябва час по-скоро да разрешим този проблем, а после да се заемем и с оная работа с подслушването на телефоните.
   Касиопея кимна. Това наистина беше наложително.
   – След четирийсет и пет минути ще бъдем там – каза на глас тя и прекъсна връзката.
   – Какъв е проблемът? – изгледа я Малоун.
   – Кой казва, че има проблем?
   – Наречи го интуиция на близък приятел. Личи ти по лицето. Какво се е случило с Първата дама? Досега чух само кратката версия.
   Това беше вярно. Тя съкрати нещата максимално, пропускайки последната част от разговора си с Шърли Кейзър.
   Първата дама има любовник, нали?
   Не съвсем, но нещо подобно.
   – Мисля как можем да се възползваме от подслушването на онези телефони – изрече на глас тя. – Може би именно това ще ни помогне да компрометираме Хейл.
   – Но има и още нещо, нали? – хвана ръката ? той. – Нещо, което не ми казваш. Добре, няма проблем. И аз понякога го правя. Но ако ти трябва помощ, не се колебай да се обърнеш към мен. Става ли?
   Това отношение решително ? харесваше. Той не се опитваше да се налага, а се държеше като партньор, загрижен за сигурността ?. Освен това имаше голяма вероятност да се възползва от предложението му. Но в момента проблемът ? беше друг.
   43.

   Бат, Северна Каролина
   8:30ч. Сутринта
   Нокс беше сериозно разтревожен. Непосредствено преди екзекуцията Куентин Хейл беше разговарял с осъдения насаме и сега го викаше на разговор без никакви обяснения. Трупът вече пътуваше към брега и не след дълго щеше да изчезне в гълфстрийма с тежести на краката. Може би беше признал на Хейл, че е отговорен за проваленото убийство, но не и за планираното покушение. Но защо би му повярвал Хейл? Освен това дори и да имаше подозрения, нищо не ги насочваше към Нокс. С изключение на факта, че той беше един от четиримата, запознати с всички подробности, а другите трима бяха капитани. Вярно е, че поне десетина души бяха работили по изработката на оръжията, но никой от тях нямаше представа за какво щяха да бъдат използвани. Дали и те бяха заподозрени? Може би, но на много по-ниско ниво.
   Той влезе в дома на Хейл и се насочи към кабинета. Безпокойството му нарасна в мига, в който видя, че там са се събрали всички капитани.
   – Идваш навреме – кимна Хейл. – Тъкмо щях да предложа малко музика.
   След тези думи домакинът пристъпи към цифровото записващо устройство на масата и натисна бутона за възпроизвеждане.
   – Ти знаеш, че отдавна имам проблеми с брака, Шърли.
   – Но си Първата дама на тази страна! Не можеш да се разведеш!
   – След година и половина ще мога.
   – Чуваш ли се какво говориш, Полин? Сериозно ли го мислиш?
   – През цялото време. Дани е на висок пост почти през цялото време на брака ни. Именно това ни помагаше да не мислим за проблемите помежду ни. Но след двайсет месеца кариерата му приключва. Оставаме само двамата, няма какво да ни разсейва. Не мисля, че ще мога да издържа повече.
   – Мислиш си за онова нещо, нали?
   – А ти сякаш говориш за нещо мръсно.
   – Но това пречи на добрата ти преценка.
   – Нищо подобно. Дори обратното – прочиства съзнанието ми. За пръв път от години насам виждам ясно какво става. Мисля, чувствам…
   – Той знае ли за какво говорим в момента?
   – Да, аз му казах.
   Хейл изключи записа, помълча за момент, после подхвърли:
   – По всичко личи, че Първата дама на Съединените щати си има любовник.
   – Как се сдоби с този запис? – попита Сюркуф.
   – Преди година създадох една връзка. Чрез нея се надявах да стигна до полезна за нас информация. – Хейл замълча за момент. – Така и стана.
   Нокс беше извършил необходимите проучвания и беше открил, че Шърли Кейзър е близка приятелка с Полин Даниълс. За щастие Кейзър се оказа приятна и привлекателна жена, която на всичко отгоре беше и свободна. Бе уредено уж случайно запознанство, а после тя и Хейл бързо се бяха сближили. Нокс и Хейл изобщо не подозираха за дълбоко разстроения брак на Даниълс и новината им дойде като неочакван бонус.
   – Защо не ни каза с какво се занимаваш? – попита Когбърн.
   – Отговорът е лесен, Чарлс – обади се Болтън. – Искал е да се прояви като спасител и всички да му бъдем задължени.
   Което не е много далеч от истината, помисли си Нокс.
   – Ти непрекъснато ни укоряваш, че действаме самостоятелно, но и сам вършиш същото! – мрачно рече Болтън.
   – С тази разлика, че аз действам внимателно и прикрито, а вие го правите открито, и то по безкрайно глупав начин!
   Болтън се втурна към него със стиснати юмруци. Ръката на Хейл изчезна под сакото и се върна обратно с пистолета, с който беше прекратил мъките на осъдения затворник. Болтън се закова на място. Когбърн и Сюркуф мълчаха. Нокс беше доволен. Капитаните отново се спречкаха. А това означаваше, че са забравили за него. Всичко това потвърждаваше правилността на решението му да работи с НРА. Тези мъже нямаше да оцелеят в бурята, която ги очакваше. Пречеха им конфликтните характери, егото и откритото нежелание да си сътрудничат.
   – Внимавай, Куентин! – изсъска Болтън. – Някой ден наистина ще ми писне.
   – И какво ще направиш? – презрително го изгледа Хейл. – Може би ще ме убиеш?
   – С удоволствие ще го направя.
   – Само опитай. Тогава ще разбереш, че убийството на президент е детска играчка в сравнение с моето.
   Уайът пристигна в Монтичело. Разстоянието от Вашингтон беше само двеста километра и той ги измина за по-малко от два часа. Паркира колата под дърветата на озеленения паркинг, който се намираше близо до малък комплекс от едноетажни сгради. На табелата отпред пишеше "Център за посетители "Томас Джеферсън" и образователен център "Смит". Наклонените покриви се сливаха с близкия хълм, а дървените стени бяха в тон с останалите постройки – кафене, магазин за сувенири, театрален салон, класни стаи и изложбена зала.
   Карбонел беше права. Не можеше да допусне Малоун да успее. Беше го подмамил в Ню Йорк, за да го изложи на опасност и дори на смърт, а не за да му даде поредния шанс да се прояви като спасител на света. Но Карбонел беше права и за друго. Той имаше нужда от нея. Поне засега.
   Тя му предостави цялата информация за Монтичело, включително географското положение, системата за сигурност, картите на местността с всички пътища за оттегляне.
   Той изкачи стълбата, която разделяше паркинга от комплекса. Озова се в малка акациева горичка. Насочи се към касата и си купи билет за първата туристическа обиколка за деня, която започваше точно в девет, едновременно с отварянето на комплекса. Дотогава оставаха двайсетина минути, които той използва, за да изчете многобройните информационни табели. От тях научи, че Джеферсън е работил върху имението си в продължение на цели четирийсет години. Нарекъл го Монтичело, което на италиански означава "Малката планина".
   На практика имението било действаща ферма. В него се отглеждали крави, прасета и овце. Имало малка дъскорезница и мелници за царевица и пшеница. В бъчварницата се правели огромните бурета за съхраняване на брашното. От околните гори добивали дървен материал за продажба. Освен това Джеферсън отглеждал тютюн, който продавал на шотландците, а по-късно започнал да отглежда ръж, люцерна, картофи и грах. В един момент фермата му се разраснала толкова много, че трябвало да язди най-малко петнайсет километра във всяка посока, за да стигне до границите ?.
   Уайът изпита завист към тази пълна независимост. Но в изложбената зала узна, че Джеферсън умрял разорен. Дължал хиляди долари на кредиторите си, а за да покрият тези дългове, наследниците му били принудени да продадат всичко, включително и робите му. Къщата преминавала през ръцете на различни собственици, докато най-накрая, през 1923 г., била купена от фондация, която имала амбицията изцяло да я реставрира и да върне някогашната ? слава.
   Основният етаж се състоеше от десет помещения, всяко от които беше част от официалната обиколка. Умелото използване на пространството и естествената светлина, преминаването от една стая в друга, някога разделени с остъклени врати, внушаваха усещането за открит и свободен живот, без никакви тайни. Горните два етажа бяха затворени, избата бе отворена за посетители.
   Уайът вдигна очи към диаграмата на стената.

    [Картинка: _1.jpg] 

   Доволен от видяното, Уайът излезе навън в свежото пролетно утро. Беше ясно, че можеше да свърши работата само по един начин – с бързина и решителност. Насочи се към паркирания наблизо автобус, който щеше да откара туристите високо в планината. Те бяха петдесетина, предимно тийнейджъри, струпали се пред бронзовата статуя на Томас Джеферсън в естествен ръст наблизо. Бил е висок човек, доста на метър и осемдесет, отбеляза Уайът, неволно сравнявайки го с някои от по-високите момчета.
   – Сигурно е бил готин – отбеляза едно от тях.
   Уайът беше съгласен.
   Малоун и Касиопея спряха пред Центъра за посетители на Монтичело. Едуин Дейвис вече ги чакаше пред стълбите. Пренебрегвайки човека на паркинга, който размахваше ръце към свободните места, Касиопея опря предната гума в тротоара и изключи двигателя.
   – Уредих да видите колелото – съобщи Дейвис. – Наложи се да говоря с президента на фондацията. Управителят на имението ще ни вкара в къщата.
   Малоун за пръв път посещаваше дом на американски президент. Отдавна планираше да дойде тук, а също и в Маунт Върнън, но все не намираше време. Едно от онези пътувания, планирани между баща и син. Какво ли правеше сега 16-годишният му син Гари? За последен път го чу в петък, малко след като пристигна в Ню Йорк. Говориха си половин час. Момчето бързо възмъжаваше. Беше с умерени за възрастта си възгледи и много се радваше, че баща му най-после се е решил на по-близка връзка с Касиопея.
   Много е готина,беше оценката му. Което си беше чистата истина.
   – Управителят ни очаква в колата си, ей там до туристическия автобус – добави Дейвис. – Пътят нагоре е затворен за външни автомобили. Ще влезем с първата група и щевидим колелото. То се намира на приземния етаж, а в някоя от стаите над него ще можем да поговорим на спокойствие.
   – Нека отиде само Котън – неочаквано каза Касиопея. – Ние с теб трябва да си поговорим.
   Малоун улови особения блясък в очите ? и веднага разбра, че нещо я тревожи. И че предложението ? не подлежи на обсъждане.
   – Добре – кимна Дейвис. – Ние оставаме тук.
   44.

   Бат, Северна Каролина

   Хейл беше готов да посрещне атаката на Болтън, но след моментно колебание противникът му свали гарда и се оттегли в дъното на стаята. Точно както можеше да се очаква от слабоволев тъпак като него. Напрежението спадна, но не се разсея.
   – Президентът Даниълс със сигурност не желае личният му живот да бъде изложен на показ – обяви с равен глас той. – Досега не е имало дори намек за скандали между него и съпругата му. Цяла Америка ги смята за съвършената двойка. Представяте ли си как ще използват новината медиите и интернет? Даниълс ще влезе в историята като първия президент рогоносец. Господа, според мен ние можем и трябва да се възползваме от това.
   Тримата му колеги далеч не изглеждаха убедени.
   – А ти кога възнамеряваше да ни информираш? – засече го Когбърн. – Едуард е прав да се ядосва. Всички ние сме ядосани, Куентин.
   – Нямаше смисъл да говорим, преди да се уверя, че в тази работа има хляб – отвърна Хейл. – Сега вече съм сигурен.
   Сюркуф пристъпи към бара и си наля чаша бърбън. И на Хейл му се искаше да пийне, но се въздържа. Сега трябваше да мисли трезво.
   – Ще го притиснем да свали обвиненията, но ще го направим кротко – промълви той. – Още преди месец ви предупредих, че няма смисъл да го убиваме. Тази работа ще я свършат говорящите глави от екраните и блогърите по интернет. Настоящият президент е нелюбезен към нас. Не му дължим нищо, но сега нещата ще се променят.
   – Коя е жената, която държиш в килия? – попита Когбърн.
   Хейл отдавна очакваше този въпрос.
   – Командир на специален разузнавателен отряд към Министерството на правосъдието, известен като "Отрядът "Магелан" – отвърна той.
   – Защо е затворена?
   Не можеше да им каже истината.
   – Заради разследванията ?, които представляват заплаха за нас.
   – Не е ли малко закъсняла? – учуди се Болтън. – Нас вече ни скъсаха от разследвания.
   – Видях я, че наблюдава екзекуцията през едно от прозорчетата – добави Когбърн.
   Най-накрая някой от тези мухльовци беше обърнал внимание.
   – Надявам се, че посланието е било достатъчно ясно.
   – Даваш ли си сметка какво правиш, Куентин? – попита Сюркуф. – Действаш в три различни посоки. Вземането на заложници може да ни докара големи неприятности.
   – По-големи от опита за убийство на президента? – вдигна вежди Хейл. – Мразя да повтарям едно и също, но никой освен нас не подозира за присъствието ? тук. Официалноя смятат за изчезнала.
   Разбира се, той пропусна да спомене Андреа Карбонел. Име, което отново му напомни за втория предател. Ако такъв действително съществуваше, той със сигурност бе осведомен за самоличността на жената в килията. Защо тогава никой не правеше опити за освобождаването на Стефани Нел? Отговорът беше очевиден и съмненията му се разсеяха.
   – Може би имаш право, Куентин – обади се Сюркуф и посочи записващото устройство на масата. – Даниълс със сигурност не би желал записът да стане обществено достояние.
   – Което означава, че цената на мълчанието ни е съвсем разумна – кимна Хейл. – Просто държим правителството на тази страна да спазва поетите ангажименти.
   – Но има опасност Даниълс да ни прати по дяволите – отбеляза Болтън. – Както постъпи, когато ти отиде да му се молиш.
   Забележката беше неприятна, но сега не беше време да ? обръща внимание. Трябваше да спомене и още нещо.
   – Забелязахте ли някакъв пропуск в записа? – подхвърли той.
   – Липсват имена – веднага отвърна Когбърн. – Кой е мъжът, завъртял главата на Първата дама?
   – Точно това е най-интересното – усмихна се Хейл.
   Уайът влезе в Монтичело с първата туристическа група за деня. Вече беше разбрал, че посетителите се разпределят на групи от по трийсет души с по един екскурзовод. Не пропусна да отбележи, че екскурзоводите бяха предимно възрастни хора, най-вероятно доброволци, а групите влизаха в къщата приблизително през пет минути.
   Озова се в малко помещение отвъд източния портал, което екскурзоводът нарече "входно фоайе". Пред очите му се разкри голямо помещение на две нива, което действително приличаше на музей – каквото е било намерението на Джеферсън. То беше запълнено с карти, ловни трофеи, скулптури, картини и антики. Горният етаж се виждаше през балкон с осмоъгълна форма с парапет от тъмен махагон. Вниманието на посетителите беше насочено към прочутия стенен часовник с двоен циферблат на Джеферсън, който показваше както времето, така и деня от седмицата. Топузите му приличаха на оръдейни гюлета и стигаха чак до приземието през специално пробити дупки в пода. Уайът демонстрира привиден интерес към две платна на стари майстори, окачени над бюстовете на Волтер, Тюрго и Александър Хамилтън, за да прецени обстановката.
   Групата бавно се отправи към съседната всекидневна. Тук преди години беше живяла Марта, дъщерята на Джеферсън, заедно със семейството си. Уайът изостана от групата, която се насочи към следващото помещение. Направи му впечатление, че екскурзоводът изчаква всички да се прехвърлят там, а после затваря вратата. Вероятно за да не пречат на следващата група.
   – Това е Светая светих на Джеферсън – тържествено обяви екскурзоводът. – Място за пълно уединение.
   Уайът огледа библиотеката. Високи лавици покриваха голяма част от стените. По времето на Джеферсън срещу тях били струпани чамови сандъци, облицовани отвътре със станиол. В тях били подредени книгите – най-отдолу онези с голям формат, а върху тях и останалите. Общият им брой надхвърлял 6700. По-късно всички били продадени на държавата и се превърнали в основа на Библиотеката на Конгреса, след като англичаните опожарили сградата на Конгреса през 1814 г. През високите френски прозорци се излизаше на верандата, свързана с голяма оранжерия.
   Това, което интересуваше Уайът, се намираше в дъното.
   Така нареченият "кабинет" с извити прозорци във формата на пресечен осмоъгълник.
   Очите му се спряха на голямо писалище, въртящ се стол с кожена тапицерия, астрономически часовник. Там беше и прочутият полиграф на Джеферсън, който създавал копия на документите едновременно с тяхното отпечатване. Под един от прозорците имаше голяма чертожна маса. Колелото с шифъра беше поставено на странична масичка, отрупана с различни инструменти. Дължината му не надминаваше четирийсет и пет сантиметра, а дървените дискове с диаметър 12-13 сантиметра бяха скрити под стъклен капак. Екскурзоводът започна да разказва как всяка сутрин и вечер Джеферсън се затварял в кабинета, заобиколен от книги и научна апаратура. Четял, водел кореспонденция. Тук имали достъп само най-близките му хора. Постепенно на Уайът му стана ясно, че всичко, което беше прочел за остъклени врати, откритост и отсъствие на тайнственост, е било просто илюзия. Фактически в тази къща бе имало безброй уединени кътчета – най-вече тук, в южното крило. Които щяха да му бъдат от полза.
   Обиколката продължи към спалнята на Джеферсън – помещение с висок поне шест метра таван с голяма остъклена капандура. Нишата с леглото го свързваше директно с кабинета. Следващата зала бе голям салон, разположен в центъра на приземния етаж. Прозорците му гледаха към задния двор и западния портал. Екскурзоводът спокойно изчака всички от групата да влязат, после затвори вратата. Множество маслени портрети покриваха кремавите стени. На високите прозорци имаше тъмночервени завеси. Мебелите бяха английски, френски и американски.
   Уайът бръкна в джоба си, напипа заслепяващата граната и измъкна щифта, докато екскурзоводът обясняваше подробно историята на портретите по стените и уважението, което Джеферсън изпитвал към творчеството на Джон Лок, Исак Нютон и Франсис Бейкън. Уайът се наведе и търкулна гранатата по излъскания под. Едно, две, три.
   Той затвори очи. В стаята блесна ослепителна светлина, последвана от кълба задушлив дим.
   Той вече беше готов с втората изненада. Издърпа запалката и я хвърли на пода, а после бутна вратата на спалнята и бързо я затвори след себе си.
   Седнал до управителя на имението, Малоун пътуваше по тесния път с две платна, изпълнен с остри завои. Трафикът беше еднопосочен, само нагоре. Пътят заобикаляше къщата на върха, а после поемаше отново надолу към центъра за посетители, минавайки непосредствено покрай гроба на Джеферсън.
   – Имахме късмет да си върнем колелото – каза управителят. – След смъртта на Джеферсън почти всичките му лични вещи били продадени на търг, за да се покрият дълговете му. За щастие колелото било купено от Робърт Патерсън, син на един от най-близките приятели на президента. То имало сантиментална стойност за него, защото баща му помагал на Джеферсън да го направят. Старият Патерсън и президентът били запалени по кодове и шифри.
   Малоун свърза тези обяснения с чутото от Даниълс. Въпросният Робърт Патерсън бил държавен служител и именно той предал на Андрю Джаксън шифъра на баща си. И вероятно предложил да го използват в процеса на дешифриране. А Стария орех с готовност приел, защото без него Общността никога нямало да дешифрира кода.
   – През хиляда осемстотин и втора година Джеферсън се отказал да използва колелото – продължи управителят. – То се появило на бял свят чак през хиляда осемстотин идеветдесета, когато някакъв френски държавен служител проявил любопитство към него. По време на Първата световна война Америка си го прибрала обратно и го използвала активно чак до началото на Втората световна.
   Излязоха от поредния завой и се отправиха към малък павиран паркинг. Един от туристическите автобуси тъкмо го напускаше, разтоварил поредната група. Главният входна къщата се намираше на трийсетина метра по-нататък.
   – Беше ми приятно – рече Малоун. – Благодарение на вас лесно се добрах до тук.
   – Е, не всеки ден ми се случва да ме включат в конферентен разговор с началника на президентската канцелария и с шефа на Сикрет Сървис – усмихна се мъжът и изключи двигателя.
   Малоун излезе под ярките слънчеви лъчи. Въздухът беше топъл и сух, нещо типично за късната пролет. Той се обърна и тръгна към първата къща с купол в Америка.
   Внезапно зад един от прозорците блесна ослепителна светлина. Разнесоха се писъци. Нов блясък. На входа се появи някакъв човек.
   – Бягайте! – изкрещя той. – Вътре има бомба!
   45.

   Касиопея и Едуин Дейвис се изтеглиха към далечния край на паркинга, за да избегнат прииждащите тълпи туристи.
   – Искам да науча всичко за личните ти отношения с Първата дама – започна без увъртания тя.
   Лицето на Дейвис потъмня.
   – Вероятно вече разбираш защо те изпратих сама на тази мисия – каза той.
   Да, тя отдавна го беше разбрала.
   – Когато стана ясно кого са задържали агентите на Сикрет Сървис, аз помолих президента да потърси услугите ти. Той веднага се съгласи, защото вярва безрезервно на Котън и на теб. Не е забравил какво направихте последния път за него. А аз си дадох сметка, че Полин автоматично влиза в кръга на заподозрените, защото само шепа хора знаеха предварително за планираното посещение в Ню Йорк. И взех съответните мерки за контрол на разследването срещу нея.
   – Знаел си от самото начало, че информацията изтича именно от нея, така ли?
   – Да. Идеята, че е споделила с някого, нямаше как да бъде пренебрегната.
   – Кога започнаха отношенията ви?
   Неудобството му видимо нарасна. Но нямаше как да бъде другояче. Той се беше обърнал за помощ към нея, а тя просто си вършеше работата.
   – Дойдох на работа в Белия дом преди три години, когато бях назначен за младши съветник по въпросите на националната сигурност. Тогава се запознах с Полин… Тоест сПървата дама
   – Не се притеснявай – погледна го съчувствено Касиопея. – Тук сме само двамата. Разкажи ми какво се случи.
   – Притеснявам се и още как! – мрачно процеди той. – Бесен съм на себе си! Никога преди не съм се държал по подобен начин! Аз съм на шейсет, по дяволите! Как можах да изпадна в толкова неудобна ситуация? Нямам отговор на този въпрос
   – Добре дошъл в клуба – усмихна се Касиопея. – Бил ли си женен?
   Дейвис поклати глава.
   – Имал съм малко връзки в живота си. Работата винаги е била на първо място за мен. Хората с проблеми търсеха помощта ми. А сега какво стана?
   – Просто ми разкажи какво се случи – докосна ръката му Касиопея.
   – Цял живот е била ужасно нещастна – започна той. – Което е жалко, защото е изключително добър човек. Инцидентът с дъщеря ? оставил незаличими рани в душата ?. Просто не е успяла да ги затвори Дани Даниълс също, помисли си Касиопея.
   – Отдавна престана да пътува с президента – продължи Дейвис. – С много редки изключения. Официалната версия е разминаване в програмите – нещо, което често се случва. Срещах се с нея именно когато Даниълс отсъстваше от Белия дом. Веднага добавям, че в тези срещи нямаше нищо неприлично. Просто обядвахме или вечеряхме заедно. И си говорехме. Тя обича да чете, предимно любовни романи. Малцина знаят това. Снабдява я Шърли. – На лицето му се мярна нещо като усмивка. – Това ? доставя радост, но не заради секса. Привлича я щастливият край. Повечето подобни романи завършват с хепиенд и именно това ? харесва.
   Дейвис постепенно се отпускаше и разкриваше душата си. Бе мълчал прекалено дълго.
   – Разговаряхме за книги, за света, за Белия дом. Тя нямаше причини да бъде неискрена с мен – все пак аз съм най-близкият сътрудник на президента. Постепенно научих всичко за нея. После стигнахме до трагедията с Мери и съпружеските отношения.
   – На мен ми даде да разбера, че за всичко обвинява президента – подхвърли Касиопея.
   – Не е вярно – възрази той. – Поне не по начина, по който го възприемаш. В началото може би наистина го е обвинявала, но постепенно е проумяла, че това е глупаво. За съжаление част от душата ? умряла завинаги в нощта, в която загинала Мери. Необходими ? бяха десетилетия да осъзнае този факт.
   – Ти помогна ли ??
   Той видимо трепна от критиката, която усети в думите ?.
   – Опитах се да запазя неутралитет. Но срещите ни зачестиха, след като ме повишиха и станах началник-канцелария. Темите за разговор станаха по-задълбочени. Тя ми се доверяваше. – Поколеба се, после добави: – Аз съм добър слушател
   – Не си бил само слушател – поклати глава Касиопея. – Проявявал си разбиране и съчувствие. А тя ти е отвръщала със същото.
   Дейвис бавно кимна.
   – Разговорите ни бяха като двупосочна улица. И тя постепенно го осъзна.
   Касиопея го разбираше много добре, защото също беше имала подобни проблеми. Не е лесно да споделяш с някого.
   – Полин е с една година по-възрастна от мен – каза той, сякаш това имаше значение. – Вечно се шегува, че има връзка с по-млад мъж. А аз трябва да призная, че това ми харесва.
   – Даниълс има ли представа?
   – Пази боже! Не, разбира се! Но пак ти повтарям, че между нас не е имало нищо нередно.
   – С изключение на факта, че сте се влюбили.
   На лицето му се изписа примирение.
   – Предполагам, че си права – въздъхна той. – Точно това се случи. Те отдавна не живеят като съпрузи и вече са се примирили с този факт. В отношенията им няма интимност. И то не само във физически смисъл. Те просто са престанали да споделят каквото и да е помежду си. Живеят като съквартиранти. Или като колеги, между които не може даима никаква физическа близост. Кой брак може да издържи при подобни условия?
   Касиопея добре разбираше какво има предвид. Самата тя никога не беше изпитвала с някого интимността, която споделяше с Котън. Разбира се, беше имала и други мъже в живота си. На някои от тях беше отдавала част от себе си, но никога всичко. За да споделиш своите надежди и страхове и да бъдеш сигурен, че другият няма да злоупотреби счувствата ти, трябва огромно доверие. Дейвис беше прав. Интимността е крайъгълният камък на истинската любов.
   – Ти знаеше ли за връзката между Куентин Хейл и Шърли Кейзър? – рязко смени темата тя.
   – Не. Виждал съм Шърли само веднъж в живота си, когато дойде в Белия дом на гости на Полин. Иначе знам, че двете разговарят всеки ден. Без нея Полин отдавна щеше да се затвори в себе си. Ако е казала на някой за предстоящото посещение в Ню Йорк, това със сигурност е била Шърли. Аз бях в течение, че тя знае за мен. И затова потърсих помощта ти. В противен случай имаше опасност нещата да излязат от контрол, и то много бързо.
   – Куентин Хейл вече знае всичко – кимна тя. – Но липсата на реакция от негова страна е доста озадачаваща.
   – О, със сигурност го е знаел и по време на разговора ни в Белия дом. Сега разбирам, че беше дошъл при мен на нещо като пробна визита – да провери дали е време да изиграе големия си коз.
   Тя се съгласи. В тези думи имаше логика. Но имаше и още нещо.
   – Убедена съм, че Хейл държи Стефани Нел – въздъхна тя. – Тя разработваше Карбонел, но покрай нея и Общността. Вече няма никакво съмнение.
   – Ако действаме неразумно, ще притесним много хора и ще застрашим живота на Стефани – предупреди Касиопея.
   – Вярно е, но В този момент се включи алармената инсталация в Центъра за посетители.
   – Сега пък какво? – вдигна глава тя.
   Втурнаха се към офиса на управителя, който се намираше в центъра на комплекса. Посрещна ги помощникът му с опънато от тревога лице.
   – В главната сграда току-що е избухнала бомба! – развълнувано съобщи той.
   46.

   Играчките на Уайът свършиха работа. Музеят беше в паника. Хората пищяха и се блъскаха към изхода. Ефектът на димния компонент беше повече от осезаем. Слава богу, че беше прехвърлил известно количество в Ню Йорк – просто в случай че на сцената се появеше и Котън Малоун.
   Оттегли се в спалнята на Джеферсън и блокира бравата с един стол. Беше наясно, че следващата група туристи щеше да се появи всеки момент, повтаряйки маршрута на първата: всекидневната, библиотеката, кабинета… Тръгна на пръсти към леглото. В главата му изплуваха обясненията на екскурзовода: Джеферсън ставал от сън в мига, в който можел да види от възглавницата си стрелките на стенния часовник обелиск в другия край на стаята. Тъмночервената копринена кувертюра, изработена по проект на Джеферсън, покриваше широкия матрак в нишата в стената между спалнята и кабинета. Уайът пропълзя по леглото и предпазливо надникна от нишата. На седем-осем метра отвъд нея се виждаха арките на библиотеката и хората под тях. Очевидно доловил паниката в следващите помещения, екскурзоводът извика на групата да запази спокойствие.
   Уайът подхвърли следващата граната към тях и бързо извърна глава. Блесна ярка светкавица, изригнаха облаци гъст дим. Разнесоха се писъци на ужас.
   – Оттук – запази самообладание екскурзоводът.
   Уайът надникна иззад импровизираната завеса. Точно навреме, за да види как служителят насочва групата към оранжерията и чистия въздух отвъд нея. Вече можеше да обърне внимание на колелото с шифъра, което се намираше на по-малко от метър от него.

   Малоун се втурна към главния вход на Монтичело, следван от управителя. През отворената остъклена врата в дъното на фоайето излитаха гъсти кълба дим, чуваха се уплашени писъци. Нещо ставаше. Неколцина туристи с разширени от ужас очи панически се блъскаха на прага, опитвайки се час по-скоро да излязат навън.
   – Какво има там? – попита Малоун и посочи суматохата вляво от себе си.
   – Частните покои на Джеферсън – отвърна управителят. – Библиотеката, кабинетът и спалнята.
   – Там ли е изложено колелото?
   Мъжът кимна.
   – Останете тук и не пускайте никого да влиза – заповяда Малоун и измъкна пистолета си.
   Вече беше разбрал, че не става въпрос за разрушителна бомба, а само за контролирана експлозия, предназначена да предизвика паника и да отклони вниманието. Същата като предишната вечер при нападението срещу мъжете, оборудвани с прибори за нощно виждане.
   Кой, по дяволите, се бе появил тук?
   Уайът измъкна от джоба си голям найлонов плик. Размерите на колелото бяха по-големи от очакваното, но все пак щеше да се побере в плика. Трябваше да пипа внимателно, тъй като дървените дискове изглеждаха крехки. Все пак бяха на повече от двеста години.
   Той отиде в кабинета и вдигна стъкления похлупак. Успя да пъхне уреда в плика, а после прибра и двата диска, които бяха изложени отделно. Май щеше да се наложи да притисне пакета до гърдите си, за да не повреди уреда. Претегли го на ръка. Не повече от два килограма и половина. Нямаше да има проблеми.
   Малоун прекоси стая с бледозелени стени и голяма камина. Над бялата полица беше окачен женски портрет. Вратата в дъното явно водеше към прочутата Светая светих на Джеферсън в южното крило, за която беше чел.
   Той стисна пистолета и бутна вратата. Посрещна го стена от гъст дим. На светлината от високите френски прозорци в дъното успя да зърне неясните силуети на паникьосани хора, които се блъскаха към обляна от слънцето веранда е цветя в големи саксии. Напълни дробовете си е въздух и се втурна напред. Придържаше се близо до стената, като използваше прикритието на дълъг шкаф. Вляво от него се издигаха тесни лавици с книги с кожени корици. Високият таван се крепеше на арки, които свършваха пред осмоъгълна ниша. Там някакъв мъж прибираше колелото в голям найлонов плик.
   Малоун напрегна взор и успя да различи чертите му. Мъжът му беше познат. Изведнъж всичко дойде на мястото си.
   Уайът усети някакво движение в мъглата. Някой беше влязъл в библиотеката. Той довърши работата си и пъхна плика под мишница. В свободната му ръка се появи пистолет. Видя лицето на новодошлия и срещна погледа му. Котън Малоун. Пръстът му натисна спусъка.
   Малоун избегна куршума на Уайът, снишавайки се зад дървения шкаф. Колко време беше изтекло от последната им среща? Може би осем години, ако не и повече. Не знаеше какво бе правил бившият агент, след като го бяха изхвърлили от службите. Носеха се слухове, че е преминал на свободна практика, но това беше всичко.
   Именно този човек беше използвал името на Стефани Нел, за да го подмами в хотелската стая. Той беше авторът на писмото и на всички манипулации, целящи да объркат полицията и Сикрет Сървис.
   Типичният стил на Уайът. От мъглата излетя някакъв предмет и се затъркаля към него. Малък и кръгъл. Малоун светкавично извъртя глава и затвори очи.
   Уайът прекоси спалнята и се насочи обратно към салона. Много му се искаше да остане и да премери сили с Малоун, но това беше невъзможно.
   Поне засега.
   Беше успял да вземе колелото. Само това имаше значение. Надяваше се с негова помощ да открие двете липсващи страници от протоколите на Конгреса. А ако това се окажеше невъзможно, просто щеше да го унищожи и да приключи с всичко. Така никой нямаше да спечели. Но в момента все още не беше сигурен.
   Малоун реши, че няма смисъл да преследва Уайът. Знаеше, че всички помещения на приземния етаж са разположени в кръг около входното фоайе. Отвори една врата вдясно от себе си. Пред очите му се разкри коридор с дължина около седем-осем метра, който стигаше до входното фоайе. Димът бавно напредваше към него. Видимост почти нямаше. Уайът едва ли щеше да се насочи към главния вход. Вдясно се виждаше стръмното стълбище за втория етаж, препречено от верига, на която беше окачена табелка с надпис "Вход забранен". Припомни си разположението на фоайето. Стълбището за втория етаж се намираше в дъното. След кратко колебание той прекрачи веригата, решил да заеме позиция някъде по-нагоре.
   Уайът нямаше намерение да напусне сградата от приземния етаж. Планът му беше да се спусне в мазето, да се измъкне през служебния вход в северния край и да изчезне в близката гора. Този вариант изглеждаше най-сигурен, особено предвид суматохата в източната част на къщата. Освен това Малоун беше тук, някъде съвсем наблизо. И вероятно си пробиваше път към входното фоайе.
   Уайът спря в салона и се ослуша. Димът беше все така гъст. Наоколо беше пусто. Малоун вероятно вече бе заповядал да отцепят сградата. После му хрумна нещо и погледът му бавно се плъзна към тавана. Разбира се. Точно това трябва да направи.
   47.

   Бат, Северна Каролина

   Нокс наблюдаваше лицата на тримата капитани, върху които се беше изписало смайване. Самият той също беше впечатлен от току-що прослушания запис. Куентин Хейл имашеправо да се наслаждава на момента. Кой би допуснал, че Първата дама на Съединените щати има романтична връзка с началника на канцеларията на Белия дом?
   – Откога продължава това? – попита Когбърн.
   – Достатъчно дълго, за да бъде отречено. Разговорите между двамата са, меко казано, смущаващи. Никога досега подобно нещо не се е случвало в американската политика.Новината със сигурност ще подлуди медиите и обществеността, а Даниълс ще се превърне в абсолютен фигурант до края на мандата си.
   На това нямаше какво да възрази дори Едуард Болтън, който по принцип се отнасяше скептично към всички идеи на Хейл, смятайки ги за егоистични и непрактични, а понякога и откровено глупави.
   – Ами нека да го използваме – обади се Сюркуф. – Защо да чакаме!
   – Моментът трябва да бъде подбран изключително внимателно – възрази Хейл. – Между другото аз вече разполагах с този запис, когато отидох в Белия домда се моля,по вашите думи. Истинската причина за появата ми там беше да проверя дали и как можем да използваме информацията. Помолих правата ни да бъдат възстановени и получих отказ. На практика това почти ни лишава от избор, но съвсем не означава, че трябва да притиснем директно президента. Далеч по-добре е да окажем натиск върху двамата участници в аферата. Да им разясним последиците и да изчакаме реакцията. Каквато и да бъде тя, ползата за нас ще бъде гарантирана.
   Нокс беше напълно съгласен с този аргумент. Първата дама и началникът на канцеларията безспорно имаха най-силно влияние върху президента Даниълс. Но дали щяха да го използват в полза на Общността? Едва ли. Всякакви надежди в тази посока биха били наивни. Лично за себе си той беше убеден, че сделката с НРА е далеч по-надеждна в сравнение с бурята, която щеше да връхлети потъващия кораб.
   – Те сами ще изберат какво да кажат на Даниълс – продължи Хейл. – Нас то не ни интересува. Искаме само едно: правителството на Съединените щати да възстанови законните ни права.
   – Как се сдоби с тези записи? – попита Болтън. – Няма ли опасност чрез тях да стигнат до нас? Откъде знаеш, че не са те изиграли? Тая работа ми се струва чиста фантастика. Твърде хубава, за да бъде вярна. Може би са ни заложили капан.
   – Добър въпрос – подкрепи го Когбърн. – Нещата наистина изглеждат нагласени.
   – Защо сте толкова подозрителни, господа? – въздъхна Хейл. – Вече повече от година поддържам връзка с тази жена. И тя споделя е мен неща, които в никакъв случай не би трябвало да споделя.
   – Тогава защо подслушваш телефона ?? – контрира Болтън.
   – Нима мислиш, че тя ми казва всичко, Едуард? – изгледа го Хейл. – Освен това без гласа на Първата дама ние не разполагаме с нищо. Това е причината да поема риска е подслушването на телефоните ?. И слава богу, че го направих, защото в противен случай нямаше да разполагаме с толкова убедителни доказателства.
   – Все още се опасявам, че всичко може да се окаже капан – възрази Когбърн.
   – Ако е постановка, значи сме станали обект на заговор от най-високо ниво – заяви Хейл. – Но аз залагам главата си, че не е така. Нещата са истински.
   – Въпросът е далиниетрябва да си заложим главите – рече Болтън.
   Малоун се промъкна по коридора, който пресичаше втория етаж от север на юг. Никога досега не беше стъпвал в Монтичело, но от онова, което знаеше за Томас Джеферсън, стигна до заключението, че в другия край непременно има още едно стълбище. Легендарният президент бе известен с любовта си към всичко френско – стаите с високи тавани, куполите, нишите за леглата, капандурите, тесните вътрешни стълбища. Всичко това беше типично за френската архитектура. Както и симетрията. Което означаваше, че в северната част на сградата със сигурност имаше още едно стълбище, което водеше надолу. Но преди това трябваше да премине покрай балкона над входното фоайе, през което коридорът вече започваше да се пълни със задушлив дим.
   Стигна до края на коридора и надникна надолу към фоайето. Там не се забелязваше никакво движение. Димът бавно се издигаше нагоре. Като се придържаше далеч от парапета, Малоун внимателно отиде от другата страна. Второто стълбище се появи в дъното на друг коридор, на няколко метра от него. Беше стръмно и тясно.
   От долу излетя някакъв предмет, удари се в пода и се затъркаля към него. Той отскочи назад и се скри на балкона в мига, в който заслепяващата граната се взриви с ярък блясък и нови облаци дим.
   Малоун вдигна глава и надникна през парапета. Уайът стоеше долу и се прицелваше в него.
   Хейл не сваляше сърдития си поглед от лицето на Едуард Болтън.
   – Бих казал, че нямаш друг избор, освен да вярваш в желания резултат на това начинание – процеди той. – Освен ако нямаш по-добра идея.
   – Не ти вярвам – отвърна Болтън.
   – Аз съм на същото мнение, Куентин – пристъпи напред Чарлс Когбърн. – Вече направихме една глупост, не искам да я последва втора.
   – Опитът за покушение не беше глупост – побърза да вметне Болтън. – Подобни опити са давали резултат, например покушението срещу Маккинли. Той също е възнамерявалда ни съди.
   Бащата на Хейл му беше разказал за Уилям Маккинли, който първоначално беше използвал услугите на Общността също като Линкълн. Но през 1856 г. над петдесет държави подписали Парижкия договор, който поставил каперството извън закона. Сред тях не фигурирали Америка и Испания, които влезли във война в началото на XX век, но въпреки това и двете страни обещали да не прибягват до услугите на капери. Необвързана с никакви международни споразумения, Общността се нахвърлила върху испанския търговски флот. За нейно огромно съжаление войната продължила само четири месеца. Веднага след подписването на примирието Испания настояла за компенсации, опирайки се на поетите от Америка ангажименти още преди войната. В крайна сметка Маккинли отстъпил пред натиска и разпоредил прокурорска проверка. Основания за нея му дал фактът, че разрешението за каперство на Общността не фигурирало в официалните архиви на Конгреса. Реакцията била светкавична: бил нает някакъв малоумен тип, обявил се за анархист, да ликвидира Маккинли. Поръчката била изпълнена на 6 септември 1901 г. Убиецът бил заловен на местопрестъплението. Осъдили го само за седемнайсет дни, а пет седмици по-късно умрял на електрическия стол. Новоизбраният президент Теодор Рузвелт нямал скрупули по отношение действията на Общността и изобщо не го било грижа за претенциите на Испания. Всички дела били прекратени. Разбира се, нито Рузвелт, нито който и да било друг не подозирал за заговора за убийството на Маккинли.
   – Това е разликата между теб и мен – обърна се Хейл към Болтън. – Аз ценя нашето минало, а ти настояваш да го преживеем отново. Вече имах случай да ти напомня, че президентите в днешно време не се отстраняват с куршуми и насилие. Срамът и унижението имат същия ефект, а освен това винаги ще се намерят доброволци да свършат работата вместо нас. Ние просто трябва да подклаждаме огъня.
   – Твоята прокълната фамилия създаде тази каша! – изсъска Болтън. – Още от хиляда осемстотин трийсет и пета насам тя ни причинява само неприятности. Тогава сме били добре, никой не ни закачал за нищо. Вършили сме услуги на правителството и то ни се отплащало по подходящ начин. Но вместо да се примири с отказа на Джаксън да помилва пиратите, твоят прапрадядо решил да ликвидира президента на Съединените щати. – Болтън посочи с пръст Хейл. – Едно решение, което е било точно толкова глупаво, колкото нашето. С тази разлика, че нас не ни хванаха.
   – Засега – не успя да се сдържи Хейл.
   – Какво искаш да кажеш?
   – Следствието едва започна – сви рамене той. – Не бъди толкова сигурен, че ще ни се размине.
   Болтън понечи да се нахвърли върху него, но се въздържа. Пистолетът беше все още в ръката на Хейл.
   – Ще ни продадеш, за да отървеш собствената си кожа, нали? – изсъска той.
   – Никога! – отсече Хейл. – За разлика от теб аз съм верен на клетвата си!
   Болтън се обърна към Сюркуф и Когбърн, които мълчаливо наблюдаваха спора.
   – Какво зяпате? – кресна той. – Нима ще оставите тоя тип да си разиграва коня? Нищо ли няма да кажете?
   Касиопея яхна мотоциклета, направи знак на Едуин Дейвис да седне зад нея и подкара нагоре по стръмния път към Монтичело. Движението на автобусите беше спряно. Местният шериф щеше да се появи всеки момент. Управителят на имението ги чакаше на паркинга. На двайсетина метра от тях група туристи се качваха в един от спрелите автобуси.
   – Къде е Котън? – попита тя.
   – Вътре. Каза да запечатам къщата и да не пускам никого.
   – Какво се е случило? – пожела да узнае Дейвис.
   Отговори му силен тътен, долетял от вътрешността на къщата. Ярка светлина блесна в прозорците.
   – Хей, какво е това? – стреснато попита Касиопея.
   – Поредната експлозия. Имаше още няколко такива.
   Тя хукна към къщата.
   – Той каза никой да не влиза! – извика подире ? управителят.
   – Това не важи за мен – отвърна в движение тя и измъкна пистолета си.
   От вътрешността на къщата долетя силен трясък, който ? беше до болка познат. Изстрел от едрокалибрено оръжие.
   48.

   Малоун се просна на пода и куршумът раздроби част от парапета. Той запълзя на четири крака към вътрешната стена. Вторият куршум проби дъските на пода само на няколко сантиметра от него. Двестагодишното дърво не оказа почти никаква съпротива. Трети изстрел. Още по-близо. Уайът настъпваше методично.
   Нещо се стрелна във въздуха и се приземи на пода на балкона. Ослепителният блясък беше последван от нов облак задушлив дим. Малоун скочи на крака и се понесе по коридора, през който беше дошъл. Обратно към стълбището. Той вдигна глава към третия етаж и реши, че е време за размяна на ролите.
   Уайът щеше да се превърне в зайчето, а той – в лисицата.

   Уайът предпазливо тръгна нагоре с насочен пистолет. Очите му се опитваха да пронижат гъстия дим. Две неща се случиха едновременно.
   Входната врата се отвори.
   – Котън! – извика женски глас.
   После той зърна Малоун, който изкачваше стъпалата към третия етаж.
   Нокс чакаше Когбърн и Сюркуф да отговорят на въпроса, зададен от Болтън.
   – Не знам какво да кажа, Едуард – пръв се обади Сюркуф. – Бъркотията е голяма. Честно казано, не ми харесва нито едно от предложенията ти. Според мен Куентин не бива да разчита на отстъпки от страна на Даниълс само защото е изпаднал в неудобно положение.
   – На негово място аз просто щях да я нарека лъжлива курва и да я накарам горчиво да съжалява – изсъска Когбърн. – Едва ли някой ще изпита съчувствие към нея.
   Този човек възприема нещата само в черно-бели краски, помисли си Нокс. За съжаление нещата никога не са толкова прости. Иначе сега нямаше да са затънали до гуша. Но итой беше на мнение, че Белият дом едва ли щеше да отстъпи пред подобен натиск.
   – Аз все още държа Стефани Нел – напомни им Хейл.
   – И какво ще правиш с нея?
   Нокс искаше да чуе отговора и на този въпрос.
   – Още не съм решил. Но тя би могла да се окаже доста силен коз.
   – Пак отживелици! – възкликна Болтън. – Чуваш ли се какво говориш? Заложница? В двайсет и първи век? Същата работа като проклетия опит за покушение! Какво ще направиш? Може би ще звъннеш в Белия дом да им предложиш сделка? Тази жена е дребна риба, кой ще ? обърне внимание?
   Андреа Карбонел, помисли си Нокс. Но само при положение че види мъртвото тяло. Тогава цената на Нел наистина би могла да се повиши много.
   Поне за него.
   – Нека аз да реша дали е ценна или не! – отсече Хейл.
   – Пак си намислил нещо! – насочи пръст в гърдите му Когбърн. – Какво е то, Куентин? Ако не отговориш честно на този въпрос, ще се присъединя към Едуард и ще превърна живота ти в ад!
   Касиопея не различаваше почти нищо в гъстия дим. Фоайето беше пълно със сива мъгла. Тя се скри зад чамова маса до стената, окичена с еленови рога. След това си даде сметка какво трябва да предприеме. Не беше най-умният ход, но нямаше друг избор.
   – Котън! – извика тя.
   Малоун стигна площадката на третия етаж. Беше сигурен, че Уайът го е видял и е отгатнал намеренията му.
   После чу гласа на Касиопея, която го викаше.
   Уайът нямаше представа коя е жената, но по всичко личеше, че е близка с Малоун. Би трябвало просто да слезе в мазето и да напусне къщата, но си даде сметка, че стълбите надолу ще го отведат в едно от помещенията за персонала. Нямаше никаква представа дали хората са още там, или вече ги бяха евакуирали. Не изпитваше никакво желание да застреля някой от тях. Беше по-добре да го смятат за обикновен крадец, причинил неособено големи щети.
   Той вдигна глава. На третия етаж имаше само една стая, непосредствено под купола. До нея можеше да се стигне и по двете стълбища. Малоун явно искаше да го подмами в затвореното пространство.
   Няма да стане, Котън. Поне не и днес.
   Той се отдалечи от стълбището, прекоси коридора и надникна към входното фоайе. Жената беше заела позиция зад някаква маса близо до вратата. Той се прицели над главата ? и натисна спусъка. Стъклото на високия прозорец зад нея се пръсна на хиляди късчета.
   Хейл се питаше как да реагира на заплахата, която му отправи Когбърн. За пръв път от дълго време насам един от тримата беше проявил характер.
   В крайна сметка той реши, че е най-добре да им каже истината.
   – На път съм да разбия шифъра.
   – Как? – скептично го изгледа Когбърн.
   – Сключих сделка е шефа на НРА.
   Малоун се озова в осмоъгълно помещение с яркожълти стени и остъклен купол. Слънчевите лъчи нахлуваха свободно през шестте прозореца. Димът все още не беше стигнал до тук. Долу изтрещяха изстрели.
   Нокс успя да запази самообладание, но по гърба му полазиха ледени тръпки.
   Карбонел не пропускаше нищо и го притискаше отвсякъде. Сделка с капитана? Нима го беше компрометирала? Това ли беше причината за присъствието му тук? Подготви се забърза реакция. За съжаление не беше въоръжен за разлика от Хейл, който продължаваше да стиска пистолета в ръката си.
   – Каква сделка? – попита Болтън.
   – НРА са успели да разгадаят шифъра.
   – Какъв е проблемът тогава? – изгледа го Сюркуф.
   – Цената – отвърна Хейл.
   Тримата капитани го гледаха и чакаха.
   – За да получим ключа, Стефани Нел трябва да умре.
   – Ами тогава я убий – небрежно подхвърли Когбърн. – И бездруго непрекъснато мърмориш, че избягваме кръвопролитията. Какво чакаш още?
   – Нямам доверие в шефа на НРА. За съжаление можем да убием Стефани Нел само веднъж. Следователно трябва да сме сигурни, че смъртта ? ще ни донесе желаните резултати.
   – Искаш да кажеш, че ликвидирането на тази жена ще реши всичките ни проблеми? – скептично го изгледа Болтън. – Ще бъдем в безопасност и ще си върнем разрешителните?Каква игра играеш?
   – Играта е само една, Едуард. Искам да постигна сигурността, която е нужна на всички ни.
   – Не, Куентин – поклати глава Болтън. – Искаш да постигнеш самособственатаси сигурност.
   Касиопея приклекна зад масата.
   Два изстрела. Близки до целта. В прозореца над главата ?. Отговорът ? беше един куршум, изстрелян към ярките пламъчета, проблеснали за миг в мъглата.
   Уайът умишлено беше разбил един от прозорците зад жената, предлагайки ? лесен път за изтегляне. Те бяха високи от пода до тавана и приличаха по-скоро на врати. Достатъчно беше само да прекрачи перваза. Но тя не се възползва от този шанс. Той се прицели в масата и отново натисна спусъка. При четвъртия изстрел със сигурност нямаше да бъде толкова великодушен.
   За да помогне на Касиопея, Малоун трябваше да се върне на приземния етаж. Беше ясно, че я влязла в престрелка с Уайът. Обаче южното стълбище зад гърба му беше неизползваемо. Трябваше да използва другото в северния край на сградата. Бързо се добра до него и започна да слиза.
   Касиопея си даваше сметка, че най-добрият ход за момента е изтеглянето. Тук летяха твърде много куршуми, а димът беше прекалено гъст. Колко бяха нападателите? Защо Котън не отговаряше. Тя изстреля един последен куршум, шмугна се през разбития прозорец и се претърколи навън.
   Уайът видя бягството на жената и реши, че е време да я последва. Малоун със сигурност вече се връщаше обратно. Нямаше повече време за губене.
   Малоун се спусна на първия етаж. Късият коридор вляво водеше към входното фоайе, но той го подмина и влезе в съседната стая, която се оказа трапезария. Вратата в противоположния ? край водеше към голям салон. Картини по стените, тежки завеси на прозорците. Гъст дим във въздуха. Малоун влезе и надникна през двойната остъклена врата, която също водеше към входното фоайе.
   Касиопея се надигна и предпазливо пропълзя към разбития прозорец. Трябваше да се върне. Изправи се на крака, залепи гръб за тухлената стена и безшумно се плъзна обратно в задименото фоайе. Очите ? доловиха някакво движение зад остъклената врата в противоположния край, откъдето се влизаше в друго задимено помещение с многобройни картини и портрети по стените.
   Тя се прицели и натисна спусъка.
   49.

   Бат, Северна Каролина

   Търпението на Хейл се изчерпа. Тримата идиоти насреща му нямаха никаква концепция за спечелването на тази война. Така беше още от самото начало. Открай време фамилията Хейл бе имала доминираща роля в Общността. Тя първа бе осъществила контакт с Джордж Уошингтън и с Континенталния Конгрес и бе предложила да координира нападателните действия на всички капери. Дотогава корабите действали самостоятелно и правели какво си искат. Ефективността им била доста висока, но не можела да се сравнява с онази, която постигнали под обединеното командване. Естествено, фамилията Хейл получавала дял от плячката на всички капери от Масачусетс до Джорджия, но в замяна на това осигурявала надежден имунитет за техните действия – насочени най-вече срещу британския търговски флот. Фамилиите Сюркуф, Когбърн и най-вече Болтън също били там, но дейността им била далеч по-ограничена от тази на Хейл. Баща му го беше предупредил да си сътрудничи с колегите капитани, но да ги държи на дистанция и да поддържа свои лични контакти.
   Не бива да разчиташ на тях, сине.
   И това се оказа чистата истина.
   – Писна ми до смърт от вашите обвинения и заплахи! – извика той.
   – А на нас ни писна да ни държиш на тъмно! – гневно отвърна Болтън. – Нима не съзнаваш, че сключваш сделки с хората, които се опитват да ни тикнат в затвора?
   – НРА е наш съюзник.
   – Какъв съюзник? – попита Когбърн. – Направиха ли нещо, за да прекратят натиска срещу нас? Напротив, вкараха шпионин в компанията и провалиха плановете ни за отстраняването на Даниълс!
   – Но откриха тайната на шифъра – напомни му Хейл.
   – И какво от това? – мрачно го изгледа Болтън. – Защо все още не разполагаме с него?
   – По какъв начин шпионинът повлия на отношенията ти с НРА? – пожела да узнае Сюркуф. – Защо изобщо са го внедрили?
   Това беше първият смислен въпрос от началото на целия разговор. Което обаче не означаваше, че трябва да получи смислен отговор.
   – Шефката на НРА иска смъртта на Стефани Нел
   – Защо? – прекъсна го Когбърн.
   – Мисля, че е на лична основа. Тя не даде подробности. Задоволи се да каже, че Нел разследва както нея, така и нас. Което изисква съответната реакция. Помоли ме да го направя и аз се съгласих. Става въпрос за приятелска услуга.
   – Но защо е внедрила шпионина, след като има теб? – попита Сюркуф.
   – Защото той е лъжец, крадец и убиец! – процеди Болтън. – Гнусен вонящ пират, на когото никой не вярва. Прапрадядо му би се гордял с него.
   Хейл пребледня от гняв.
   – Достатъчно търпях обидите ти, Едуард! – извика той. – Предизвиквам те на двубой, тук и сега!
   Това беше негово право.
   Вероятността за конфликти между участниците в съвместни операции била голяма още в далечното минало. По принцип капитаните били крайно независими. Грижели се единствено за своите екипажи, нищо друго не ги интересувало. Но разприте и междуособиците водели до понижена ефективност. Целта била да се плячкосват чуждите кораби, а не да се карат помежду си. Все пак споровете никога не били решавани в открито море, защото моряците не били склонни да рискуват живота и корабите си заради дребнави кавги. Така се родил алтернативният начин за уреждане на междуличностните проблеми.
   Директният сблъсък позволявал на капитаните да демонстрират смелостта си, като едновременно с това не застрашавали никой друг освен себе си.
   Прост, но ефективен тест за смелост.
   Болтън мълчеше и го гледаше.
   – Работата е ясна – подхвърли Хейл. – Нямаш кураж за честен двубой.
   – Приемам предизвикателството – обяви с равен глас Болтън.
   Хейл кимна и се обърна към Нокс.
   – Заеми се с приготовленията.
   Малоун чу изстрела и се пъхна под близката маса за хранене, заобиколена със столове. Стъклената врата до нея се пръсна на хиляди късчета. Последваха още няколко изстрела, които го принудиха да остане притиснат към пода.
   Касиопея реши да атакува и смело тръгна напред, продължавайки да стреля към неясната сянка.
   Малоун изчакваше, притиснал глава към пода. Щеше да ликвидира противника си в мига, в който стрелбата престанеше. Проснат по корем, той стисна пистолета с две ръце. Очите му различиха сянката, която се приближаваше откъм фоайето. Няколко точни изстрела и всичко щеше да приключи.
   Уайът с облекчение установи, че малкият офис в долния край на стълбището е празен. Основите на къщата представляваха няколко стаи с тухлени стени, които се използваха за склад. Те бяха наредени от двете страни на осветен от голи крушки коридор, който пресичаше сградата по цялата ? дължина. Според информацията в туристическия център именно тук се съхраняваха хранителните продукти, бирата и отлежалото вино. Лъчите на слънцето огряваха далечния край на коридора двайсетина метра по-нататък.Всичко изглеждаше спокойно.
   Той се втурна напред. Зад гърба му оставаше всичко онова, което Джеферсън беше наричал "издръжка" на имението – кухнята, сушилнята, мандрата и помещенията на робите. Стигна до края на коридора и колебливо спря пред врата, обозначена като северна тоалетна. Мястото беше подходящо. На нивото на земята, извън стените на сградата, наистина дискретно.
   Той извади мобилния си телефон и натисна бутона за изпращането на предварително подготвения есемес.
   ГОТОВ ЗА ОТТЕГЛЯНЕ. СЕВЕРНАТА СТРАНА.
   Съобщението щеше да бъде друго само при промяна в плановете. Още от самото начало беше уверен, че проникването в Монтичело няма да представлява проблем. Но оттеглянето беше съвсем друга работа. Затова бе приел помощта на Андреа Карбонел.
   Уайът излезе навън и прекоси асфалтовата алея. Озова се далеч на север от главния вход, сред дървета и храсти, които предлагаха отлично укритие. Според предварителната справка в интернет на стотина метра североизточно от къщата имаше открита поляна. Изключително подходяща за приземяване. От вътрешността долетяха три изстрела и той се усмихна. При малко късмет жената би могла да застреля Малоун вместо него.
   Касиопея беше сигурна, че в съседното помещение се крие някой. Беше зърнала сянката му въпреки гъстите облаци дим. Тревогата ? за Котън нарастваше. Къде бе той? Кой беше стрелял по нея? В коридора вдясно мъглата не беше толкова гъста и тя зърна основата на някакво стълбище.
   Човекът насреща знаеше, че тя е тук. И чакаше своя миг. Чакаше нея.
   Малоун се прицели в тъмното петно, което се движеше в мъглата. Още метър-два и всичко щеше да е наред. Искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне. Уайът не се хвана навъдицата му да поеме към горните етажи. Но сега беше кацнал на мушката му.
   Той затаи дъх. Едно. Две.
   Касиопея си даваше сметка, че е прекалено близо и се беше превърнала в мишена. Затова се стрелна към коридора вдясно, залепи гръб за стената и извика:
   – Котън? Къде си?
   Малоун шумна изпусна въздуха от гърдите си и наведе пистолета.
   – Тук, вътре – обади се той.
   – По-добре излез – извика тя.
   Той се изправи и напусна салона. Фигурата на Касиопея изплува от гъстия дим.
   – Този път наистина беше на косъм – обади се той и по погледа ? разбра, че и тя мисли така.
   – Какво става тук?
   – Открих причината за всичките ни проблеми.
   Нов звук разкъса тишината. Грохот, басов и ритмичен, който се усилваше.
   Хеликоптер.
   Прегърнал колелото с две ръце, Уайът внимателно огледа околността. Никой не го преследваше. Обърна се и хукна по леко наклонената пътечка между дърветата.
   Хеликоптерът се появи от запад, снижи се и кацна на поляната. Той се втурна към отворената врата.
   Малоун и Касиопея изскочиха навън и веднага видяха хеликоптера, който се снижаваше на около четиристотин метра от тях.
   Твърде далеч, за да предприемат каквото и да било.
   След минута на земята грохотът на моторите нарасна, свистенето на витлата се усили. Хеликоптерът се понесе над върховете на дърветата и изчезна на запад.
   Край, това беше, поклати глава Малоун. Без колелото нямаше как да разберат какво е направил Андрю Джаксън. Решението на шифъра току-що беше отлетяло, може би завинаги.
   – Можем да проследим тази птичка, нали? – погледна го Касиопея.
   – Няма време – отвърна с въздишка той. – Птичката съвсем скоро ще кацне някъде наблизо и ще разтовари пътника си.
   – Онзи, който стреля по мен?
   Малоун кимна.
   Управителят на имението бързо крачеше към тях, следван от Едуин Дейвис. Малоун се обърна и влезе в къщата. Останалите го последваха.
   Не след дълго се озоваха в кабинета на Джеферсън. На масата в ъгъла лежеше стъклен капак.
   – Стъклата на тези прозорци са оригинални, от деветнайсети век! – оплака управителят. – Нищо не може да ги замени!
   – Надявам се, че това място не е включено в списъка на световното културно наследство – подхвърли Малоун в опит да свали напрежението.
   – Напротив, включено е – възрази управителят. – Още през хиляда деветстотин осемдесет и седма.
   Малоун се усмихна. Това със сигурност щеше да се хареса на Стефани. Колко ставаха паметниците на културата, които беше унищожил? Четири? А може би пет?
   Някъде из сградата се отваряха прозорци. Димът бързо се разсейваше. Към тях се присъедини жена на средна възраст с тъмночервена коса и бяла, изпъстрена с лунички кожа. Представи се като главен куратор, отговарящ за произведенията на изкуството в имението. Лицето ? помръкна в мига, в който установи липсата на колелото.
   – То е уникат – въздъхна тя. – Единствен екземпляр в целия свят.
   – Кой е бил тук? – попита Дейвис, обръщайки се към Малоун.
   – Един стар приятел, който явно ми има зъб.
   Направи им знак да го последват в библиотеката, оставяйки кураторката и управителят да си говорят в кабинета. Там им обясни кой е Джонатан Уайът и добави:
   – За последен път го видях преди осем години, на заседанието на комисията за вътрешно разследване, която го уволни.
   Дейвис измъкна телефона си, набра някакъв номер и продиктува името на Уайът. Послуша известно време, после прекъсна връзката.
   – В момента е на свободна практика – обяви той. – Наемник, готов да изпълнява всякакви поръчки. Живее във Флорида.
   В съзнанието на Малоун отново се появи кодираното послание на Джаксън. Двайсет и шест букви, плюс пет символа.

   GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR
   ?Ф: Х

   – Без колелото текстът на Джаксън не може да бъде дешифриран – въздъхна той. – Това е. Сега трябва да насочим вниманието си към Стефани.
   – Мистър Малоун – обади се женски глас зад гърба му.
   Той се обърна. Беше кураторката.
   – Доколкото разбрах, вие проявявате интерес към шифровъчното колело – подхвърля тя, докато се приближаваше.
   – Да – кимна той. – За него сме тук, но закъсняхме. А както вие правилно отбелязахте, то е единственото в света
   – Единственият оригинал в света – поправи го жената. – А не единственото колело.
   Той очаквателно я погледна.
   – В образователния център имаме доста копия на уредите, които е използвал Томас Джеферсън. Идеята беше децата да се упражняват на тях, за да придобият по-ясна представа за разнообразните изобретения на великия президент. да ги пипнат и да ги усетят. Сред тях има и едно колело. Аз лично поръчах да го направят. То е от пластмаса, ное изработено точно по оригинала. С 26 диска и 26 букви, изписани отстрани. Помолих фирмата производител да възпроизведе абсолютно точно дисковете, изработени от Джеферсън.
   50.

   Бат, Северна Каролина
   Хейл наблюдаваше приготовленията на Нокс. Шест чаши от бара, подредени в редица на една от масите. Във всяка от тях имаше по един пръст уиски. Нокс измъкна от джоба си епруветка с жълтеникава течност. Капитаните се втренчиха в нея. После Болтън бавно кимна в знак на съгласие. При тези двубои всеки от капитаните имаше правото да се откаже по всяко време, признавайки поражението си.
   Днес това нямаше да се случи.
   Нокс отсипа няколко капки от течността в една от чашите с уиски. Беше отрова от вид риба, обитаваща морето около Карибите. Без мирис, без вкус, фатална за броени секунди. Важен артикул в арсенала на Общността от векове насам.
   – Всичко е готово – обяви боцманът.
   Хейл пристъпи към масата, заковал поглед в третата чаша отляво надясно, която съдържаше отровата. Болтън също се приближи.
   – Все още ли приемаш предизвикателството? – попита го Хейл.
   – Аз не се страхувам да умра, Куентин. А ти?
   Отговорът на този въпрос беше без значение. Важното беше да натрие носовете на тези тримата. Да им изнесе урок, който да помнят цял живот. Без да отмества поглед от лицето на Болтън, той тихо нареди:
   – Разбъркай чашите, Нокс!
   Долови тихото плъзгане на столчетата по гладкия плот на масата. Нокс ги разместваше достатъчно дълго, за да изключи възможността да бъде запомнена чашата с отровата. Преди векове това бил един от най-любимите ритуали на пиратските екипажи. Моряците наблюдавали внимателно разместването на чашите, а после правели залози.
   – Готово – докладва Нокс.
   Шестте чаши чакаха на масата. Кехлибарената течност в тях бавно се успокояваше. Първият ход беше за Хейл, защото той беше отправил предизвикателството.
   Едно от шест.
   Той посегна към четвъртата чаша в редицата, опря я до устните си и пресуши съдържанието ? на един дъх. Алкохолът опари гърлото му. Закова очи в лицето на Болтън и зачака. Нищо.
   – Сега е твой ред – усмихна се той.
   Уайът се настани в кабината. Бягството беше осъществено точно по план и Малоун остана с празни ръце. Вечем нямаше как да разшифрова посланието на Джаксън. Задачата беше изпълнена.
   Остави пистолета на седалката и намести найлоновия плик в скута си. После внимателно извади уреда и го постави на коленете си. Набрал височина, хеликоптерът бързо се отдалечаваше от Монтичело. Утрото беше тихо и слънчево, а въздухът кристално чист.
   Уайът напипа двата свободни диска и започна да им търси мястото на колелото. За рамката беше закрепен железен шиш, който минаваше през средата на останалите двайсет и четири диска. Отбеляза, че дебелината им е само няколко милиметра. Всички бяха плътно закрепени, без никакъв луфт. Беше лесно да види къде са местата на тези в ръцете му.
   Той започна да ги разглежда по-внимателно. Върху всеки от тях беше издълбана по една буква от азбуката, подчертана с назъбени линии отгоре и отдолу. Беше изчел доста неща за това колело и беше наясно, че дисковете трябва да бъдат подредени в точно определен ред. Но Джаксън не си беше направил труда да приложи някакви инструкции освен петте странни символа в края. Реши да започне с най-логичното действие и завъртя първия диск на шиша. На обратната му страна беше изписана цифрата 3. Двата откачени диска бяха обозначени с 1 и 2.
   Може би ставаше въпрос за просто подреждане на числата.
   Откачи шиша от рамката, притисна вече окачените върху него дискове, а после внимателно плъзна двата свободни на обозначените им места.
   След това върна шиша на мястото му и извади от джоба си лист хартия, върху който предварително си беше преписал посланието на Андрю Джаксън.
   Хейл усети как напрежението в стаята расте, въпреки че беше изпита само една чаша.
   Сега беше ред на Болтън.
   Очите му бавно огледаха останалите пет чаши. На лицата на Сюркуф и Когбърн бе изписано дълбоко изумление. Това беше добре. Тези двамата трябваше да проумеят, че с него шега не бива.
   Болтън продължаваше да оглежда чашите.
   Странно, че безгръбначният глупак не проявява никакъв страх, помисли си Хейл. Нима бе толкова заслепен от гняв или просто не си даваше сметка за случващото се?
   Болтън направи избора си, вдигна една от чашите и погълна съдържанието ?. Изтече една секунда. После втора, трета, четвърта… Не се случи нищо.
   – Пак си ти, Куентин – усмихна се той.
   Уайът се взря в поредицата от двайсет и шест букви, скрити от Андрю Джаксън в шифъра на Джеферсън.

   GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

   Започна отляво, с диск номер 1. Завъртя го, докато откри буквата G, а след това и Y. После продължи в същия ред, спазвайки последователността.
   Хеликоптерът прелетя над предградията на Шарлътсвил и продължи към Университета на Вирджиния. Карбонел го чакаше. Бяха се разбрали да не използват радиостанциятапо време на полета, за да изключат евентуално засичане. Пилотът беше на щат в НРА. А Уайът започна да разбира защо дисковете са прикрепени толкова плътно един към друг – триенето пречеше да се въртят свободно, след като съответният диск попаднеше на желаната буква.
   Продължаваха да летят на запад над пъстри есенни гори. Не му оставаше много време. Отново се наведе над буквите.
   Хейл погълна съдържанието на втората чаша, която избра без никакво колебание. Изчака пет секунди с ясното съзнание, че отровата действа светкавично.
   От баща си беше чувал за друг подобен сблъсък преди много години с главно действащо лице Абнър Хейл. След неуспелия атентат срещу Андрю Джаксън и отнемането на разрешителните на Общността напрежението между четиримата капитани рязко нараснало и се стигнало до открит двубой между фамилиите Сюркуф и Хейл. Избраното питие билокентъки бърбън. След като изпил втората чаша, Абнър Хейл обърнал очи и паднал мъртъв на пода. Това се случило пак в имението, но в стария, вече несъществуващ салон. Смъртта на Абнър Хейл освободила Общността от напрежението. Наследилият го прапрадядо на Куентин бил далеч по-умерен, но не изпитвал никакви угризения от постъпкатана баща си.
   Това е една от характерните особености на пиратската общност. Всеки е длъжен да се докаже.
   Уискито затопли стомаха му. В него нямаше отрова. Шансовете на Болтън рязко намаляха. Едно към три.
   Полетът беше към своя край. На плаца между изоставените хангари на някакъв промишлен комплекс чакаха два джипа. Между тях на асфалта стоеше Андреа Карбонел.
   Той откри мястото на 26-ата буква. R. Натисна с върховете на пръстите си дисковете и ги завъртя едновременно. Надяваше се скритото послание да е някъде в кръга между двайсет и шестте букви. След четвърт оборот надеждата се превърна в действителност. Пет думи. Уайът ги запечата в паметта си и бързо размести дисковете.
   Нокс забеляза колебанието на Болтън. Очите му бавно опипваха трите останали чаши.
   Нокс усети как нервите му се опъват до скъсване. Никога досега не беше ставал свидетел на капитански двубой. Беше чувал за тях от баща си, но доколкото си спомняше, нито един от тях не беше стигал толкова далеч. Но смисълът им се криеше именно в непредвидимостта, а посланието му беше ясно – не се бийте помежду си, а работете за едно. Никой капитан не искаше да се прояви като страхливец. Затова Едуард Болтън продължаваше да се държи твърдо, макар и да знаеше, че една от трите чаши на масата беше смъртоносна.
   Блестящите тъмни очи на Хейл не слизаха от лицето му. Болтън посегна към една чаша и я вдигна към устните си. После отвори уста и изля съдържанието ? направо в гърлото си. Изтекоха пет секунди. Не се случи нищо.
   Когбърн и Сюркуф издадоха колективна въздишка. Широката усмивка на Болтън издаваше огромно облекчение.
   Това не е лошо, помисли си Нокс. Никак не е лошо.
   51.

   Хейл сведе очи към двете чаши. Делеше ги петнайсет сантиметра полирано дърво.
   Едната от тях беше смъртоносна.
   – Достатъчно – обади се Когбърн. – И двамата доказахте своята решимост, доказахте, че сте мъже. Време е да спрете.
   – Няма да стане – поклати глава Болтън. – Сега е негов ред.
   – А ти ще се отървеш от мен, в случай че направя погрешния избор, а? – изгледа го Хейл.
   – Ти ме предизвика. Няма да спираме. Хайде, избирай проклетата чаша!
   Хейл отново погледна надолу. Кехлибарената течност в чашите не помръдваше. Той вдигна едната и я разклати. После стори същото и с другата. Болтън напрегнато го наблюдаваше.
   – Нека бъде тази! – отсече той, взе едната чаша и я поднесе към устните си.
   Тримата капитани и Нокс го гледаха, без да мръднат. Очите му блестяха. Трябва да се убедят, че куражът му няма граници. Изсипа съдържанието в устата си, задържа го за миг, после преглътна. Очите му се изцъклиха, дишането му почти спря. Задави се, лицето му се разкриви. Вдигна ръце към гърдите си. После се строполи на пода.
   Уайът чакаше приземяването на хеликоптера. Колелото отново беше в найлоновия плик. Бе постъпил в разузнаването веднага след колежа, по време на военната си служба.Не беше нито либерал, нито консерватор, нито републиканец, нито демократ. Беше просто американец, който бе служил на родината си, докато не зачеркнаха името му от ведомостите. Приносът му никак не беше малък. Беше събирал секретна информация по най-горещите точки на планетата. Благодарение на него бяха разкрити двама дълбоко законспирирани агенти в ЦРУ, които бяха осъдени като шпиони. Изпълнявайки секретна заповед, беше ликвидирал един двоен агент – въпреки официалното становище, че в САЩ не се извършват политически убийства.
   И нито веднъж не беше нарушавал заповед. Дори и при инцидента с Малоун, когато загинаха двама души. Но днес вече беше свободен. Не го ограничаваха никакви правила, никакъв морал.
   Можеше да прави каквото пожелае. Което беше една от причините да се включи и в текущата операция.
   Слезе от хеликоптера, който веднага се вдигна във въздуха и изчезна. По всяка вероятност щяха да го скрият в някой хангар, далеч от любопитни очи. Карбонел го чакашесама. Зад волана на джипа не се виждаше шофьор.
   – Виждам, че си успял – подхвърли тя.
   Беше се преоблякла в къса морскосиня пола и бяло сако, което плътно прилепваше към стройната ? фигура. Носеше сандали със средно висок ток. Той спря на няколко метра от нея, притиснал плика към гърдите си. Пистолетът му беше затъкнат на гърба.
   – А сега какво? – подхвърли той.
   Тя посочи единия от автомобилите.
   – Ключовете са на таблото. Заминавай накъдето пожелаеш.
   Уайът демонстрира престорен интерес към черния джип.
   – Мога ли да го задържа?
   – Ако това ще те направи щастлив, да – усмихна се тя. – На мен ми е все едно.
   Той се обърна с лице към нея.
   – Успял си да разбереш как се работи с колелото, а?
   – Точно така.
   – Можеш ли да откриеш двете липсващи страници?
   – Аз съм единственият човек на света, който е в състояние да го направи.
   Уайът си даваше ясна сметка за уникалното положение, в което се намираше. Държеше в ръцете си вещ, от която жената срещу него се нуждаеше повече от всичко друго. С помощта ? тя можеше да открие липсващите страници от архивите на Конгреса и да реализира тайните си планове. Но без нея беше нищо. Кръгла нула.
   Уайът запрати плика на асфалта. Двестагодишните дървени дискове се изпотрошиха.
   – Ще си ги залепиш – усмихна се той. – Едва ли ще ти отнеме повече от седмица. Желая ти късмет.
   После се обърна и тръгна към джипа.
   Нокс не отделяше поглед от проснатото тяло на Куентин Хейл. Когбърн и Сюркуф не помръдваха.
   – Край на комедията – въздъхна с видимо облекчение Болтън.
   Ръката му посегна към единствената чаша, останала на масата.
   – Фамилията Хейл е причината да затънем в тази бъркотия, от която нямаше измъкване – добави той. – Но, слава богу, всичко приключи. Предлагам да използваме жената вкилията и да сключим сделка.
   – Надявай се – скептично поклати глава Когбърн.
   – Имаш ли по-добра идея, Чарлс? – изгледа го Болтън. – А ти, Джон? Или ти, боцмане?
   Нокс изобщо не го чу. Сега единствената му задача беше да си спаси задника. На всяка цена. Мъжете насреща му бяха безразсъдни идиоти, които не обръщаха внимание на нищо. Болтън вдигна чашата от масата.
   – Пия за светлата памет на славния ни капитан – тържествено обяви той. – Дано гние в ада.
   Нокс се стрелна напред и изби чашата от ръката му. Тя падна на пода, но остана цяла. Кехлибарената течност се разля по дъските.
   – Какво, по дяволите… – смаяно започна Болтън, но изведнъж млъкна с отворена уста.
   – Ама и теб си те бива, Клифърд – каза Хейл, докато бавно се изправяше на крака.
   Капитаните го гледаха като втрещени.
   – Поставих този тип на мястото му, а? – ухили се Хейл. – Само след секунда щеше да бъде мъртъв, и то поради собствената си глупост.
   Болтън беше видимо разтърсен.
   – Точно така, Едуард – мрачно го изгледа Хейл. – Една секунда те делеше от смъртта.
   – Мръсно лъжливо копеле! – излая най-сетне Болтън.
   – Аз ли съм лъжливо копеле? Я си помисли! Щеше ли да изпиеш последната чаша, несъмнено с отровата в нея, ако не бях се престорил на умрял?
   Нещо, което останалите несъмнено щяха да очакват от него, за да се сложи точка на спора. Разбира се, изборът щеше да бъде негов. Можеше да откаже да изпие отровата, признавайки се за победен.
   – Искам отговор, Едуард. Щеше ли да я изпиеш?
   Мълчание.
   – Така си и помислих – усмихна се Хейл. – Аз не се преструвах, а просто те тласках към пътя, по който никога не би поел сам.
   Нокс разбра, че Хейл не е мъртъв още в мига, в който тялото му се строполи на пода. Реакцията му не беше типична. Отлично познаваше действието на отровата и въздействието ? върху човешкото тяло. Само няколко часа по-рано се беше уверил в това за пореден път при контакта си със Скот Парът.
   Хейл заплашително се втренчи в лицата на тримата си партньори.
   – Повече да не съм чул нито дума от вас! – процеди той. – Ще си мълчите и ще изпълнявате онова, което ви казвам!
   Никой не възрази. А Нокс имаше две причини да бъде доволен. Първо, Едуард Болтън беше наясно, че му дължи живота си. Второ, това важеше и за другите двама капитани. Което решително означаваше нещо важно.
   52.

   Монтичело

   Малоун влезе в залата "Грифин Дискавъри", разположена на приземния етаж на центъра за посетители. Според обясненията на кураторката тук на децата се разказваше за имението на Джеферсън, а също така и за живота в края на XVIII и началото на XIX век. В добре аранжираното вътрешно пространство имаше всичко: макет на имението, копие на леглото на Джеферсън, работилница за пирони, жилищно помещение за робите, ковашки чук и копие на полиграфа на Джеферсън. Няколко хлапета сновяха между експонатите под благосклонните погледи на родителите си.
   – Това място е много популярно – подхвърли кураторката.
   Касиопея, Едуин Дейвис и управителят на имението също бяха тук.
   Очите му се спряха на колелото. Три от децата стояха пред него и усърдно въртяха боядисаните в кафяво дискове.
   – Направено е от смола – добави жената до него. – Оригиналът е много по-крехък. Дисковете му са от дърво, на повече от двеста години. Дебелината им е едва осем милиметра и много лесно могат да се счупят.
   – Сигурен съм, че крадецът ще бъде внимателен – успокоително подхвърли Малоун, доловил тревогата в гласа ?.
   Поне докато дешифрира посланието, добави мислено той.
   На хлапетата им омръзна да си играят с колелото и се насочиха към вътрешността на залата. Малоун се приближи към него и започна да разглежда двайсетте и шест диска, нанизани на метален шиш. Върху всеки от тях бяха изписани черни букви, разделени с линии.
   – Искате ли да си запишете поредицата? – попита кураторката.
   – Няма да му трябва – усмихна се Касиопея.
   Наистина беше така.
   Фотографската му памет отдавна беше влязла в действие.

   GYUOINESCVOQXWJTZPKLDEMFHR

   Завъртя дисковете и се зае да ги подрежда в правилната поредица.

   Уайът продължаваше да крачи към колата.
   – Бях сигурна, че ще разчетеш посланието – извика след него Карбонел.
   Той спря и се обърна. Тя стоеше неподвижно. Слънцето огряваше неразгадаемите черти на лицето ?. Найлоновият плик лежеше в краката ?. Изчислил всички възможни варианти, пъргавият ? ум вече беше стигнал до заключението, че няма друг избор, освен да преговаря с него. Унищожаването на дисковете му гарантираше сигурност, защото само той знаеше мястото. Тя бавно тръгна към него и спря едва когато лицето ? се озова на сантиметри от неговото.
   – Утроявам възнаграждението ти. Половината ще преведа в рамките на следващите два часа в банка по твой избор. Останалото ще получиш, когато ми предадеш двата документа – разбира се, невредими.
   Сега беше моментът да ? напомни очевидното.
   – Вероятно си даваш сметка, че Общността ще ми предложи много по-висока цена – подхвърли Уайът.
   – Естествено – кимна тя. – Но и ти си даваш сметка, че само аз мога да ти предложа нещо повече – както го направих тази сутрин. Именно затова още разговаряш с мен, вместо вече да си отпрашил с чисто новия си автомобил.
   Беше права. За да изпълни предписанията на Андрю Джаксън, той се нуждаеше от няколко специфични неща, които нямаше нито време, нито възможност да си набави сам.
   – Искам чист паспорт.
   – За къде си решил да пътуваш?
   Уайът знаеше, че едва ли ще успее да се скрие от тази жена. Затова ? разказа за Поу Айланд, Нова Скотия.
   – Имай предвид, че само ти и аз знаем за него – добави той. – От което следва, че само ти и аз можем да го споделим с трети лица.
   – Това ли начинът ти да ме държиш в правия път?
   – Ако там се появи още някой, моментално ще изгоря всичко, до което успея да се добера – сухо отвърна той. – А ти и Общността можете да вървите по дяволите.
   – Аха, може би това е начинът да покажеш, че си по-добър от мен – кимна тя.
   – Просто е моят начин и нищо повече – отвърна той.
   – Толкова те харесвам, Джонатан – дари го с разбираща усмивка Карбонел. – Винаги знаеш какво искаш. Добре, съгласна съм. Ще го направим по твоя начин.
   Касиопея надникна над рамото на Котън, който продължаваше да подрежда дисковете. Разговорът с Едуин Дейвис остана недовършен, но засега трябваше да почака. Както ипървоначалната нагласа за един романтичен уикенд, с която беше долетяла в Ню Йорк. Защото изведнъж беше попаднала в "лепкава дупка", както обичаше да се изразява баща ? – голям почитател на крикета и основен спонсор на няколко испански отбора. Спортът беше голямата страст на баща ?, но за съжаление тя не я наследи. В конкретния случай обаче наистина ставаше въпрос за "лепкава дупка". Събитията се променяха точно толкова неочаквано, колкото отскачащата от калния или замръзнал терен топка за крикет. Куп тайни, накърнено его и различни характери. Плюс факта, че двама от играчите бяха сред най-известните хора на планетата.
   Котън приключи с подреждането.
   – На тези дискове липсват петте символа от посланието на Джаксън – отбеляза той. – Може би са част от нещо друго. – Притисна с пръсти двайсет и шестте диска и ги завъртя едновременно. – Я да видим какво ще се получи… Ето го!
   Касиопея насочи вниманието си към черните букви, които бяха образували някакви думи без разстояния помежду им.

   PAWISLANDMAHONEBAYDOMINION

   – Ще ни трябва компютър – обяви Малоун.
   Кураторката кимна и ги поведе към офиса до изложбената зала. Касиопея се настани зад клавиатурата и набра текста.

   PAW ISLAND, MAHONE BAY
   (ПОУ АЙЛАНД, МАХОУН БЕЙ)

   Екранът се изпълни с различни сайтове.
   Координатите на Махоун Бей се оказаха 44.30 градуса северна ширина и 64.15 градуса западна дължина, съвсем близо до бреговете на Нова Скотия. Един впечатляващ с размерите си залив, който се отваряше към Атлантическия океан. Името му произлизаше от френската думаmahonne,с която наричали лодките на местните жители. Във водите му бяха разпръснати близо 400 острова, най-известният от които беше Оук Айланд. Преди повече от двеста години островът имал притегателна сила за иманярите, които бяха надупчили скалите му в напразни опити да открият злато. Поу Айланд беше разположен южно от Оук. Единствената му забележителност беше стара, отдавна изоставена британска крепост.
   – Личи си, че Джаксън е направил изключително внимателен избор – отбеляза Малоун. – Мястото е особено подходящо, защото е накрай света. Районът е бил царство на пиратите, най-вече през осемнайсети век. – Той се обърна към Дейвис и добави: – Аз отивам там.
   – Съгласен съм – кимна началникът на президентската канцелария. – Това е най-доброто, което можем да направим за Стефани. А и липсващите страници ни трябват.
   Касиопея усети какво ще поиска от нея Котън.
   – Аз ще се погрижа за онези, които подслушват телефоните – обади се тя. – Ще захраним Хейл с каквото пожелаем.
   – Направи го – кимна той. – Уайът разполага с колелото и вероятно също ще потегли на север.
   – Ще открия Стефани – увери го тя.
   Малоун се обърна към кураторката на музея.
   – Споменахте, че вие сте направили този дубликат. Кой друг знае за неговото съществуване?
   – Само аз и производителят – отвърна жената. – Не бях казала дори на управителя, който научи за него едва преди няколко минути – горе в имението. Просто ми се струваше, че не е толкова важно.
   Но Касиопея веднага оцени важността на новината.
   – Уайът е сигурен, че само той знае – подхвърли тя.
   – Точно така – кимна Котън. – А това означава, че имаме предимство за пръв път от началото на тази игра.
   ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
   53.

   Бат, Северна Каролина
   11:15ч. Сутринта

   Нокс крачеше напред-назад по тревата под дъбовете и боровете, които ограждаха къщата. Бяха го помолили да напусне срещата веднага след възкръсването на Хейл, в което нямаше нищо необичайно, но тревогата му остана. Продължаваше да мисли за разговора, който Хейл беше провел насаме с предателя преди екзекуцията.
   Може би капитаните обсъждаха именно него?
   По това време "Адвенчър" вече би трябвало да се е измъкнал от тесния проток Окракоук. Трупът на предателя скоро щеше да изчезне сред вълните на океана. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка?
   Вратата се отвори. Болтън, Сюркуф и Когбърн излязоха под ярките лъчи на обедното слънце, спуснаха се по стълбите на верандата и се насочиха към електромобила, койточакаше наблизо. Болтън го забеляза и кривна към него. Останалите продължиха пътя си.
   – Искам да ти благодаря – каза капитанът.
   – Мой дълг е да се грижа за всички вас – скромно отвърна Нокс.
   – Хейл греши. Онова, което е намислил, няма да проработи. Знам, че постъпката ни беше повече от отчаяна, но и неговите планове ще завършат зле.
   – Не съм сигурен, че някой от нас знае какво трябва да направим – сви рамене Нокс.
   Лицето на Болтън потъмня от тревога. Той протегна ръка и промълви:
   – Още веднъж ти благодаря.
   Нокс стисна десницата му. Беше добре да го има на своя страна. Може би щеше да се наложи да потърси помощта му, за да се измъкне от тази бъркотия.
   – Мистър Нокс.
   Обърна се. Личният секретар на Хейл му махаше от верандата.
   – Капитанът ще ви приеме веднага.
   Хейл стоеше до бара и си наливаше питие. Уискито беше същото, което бяха използвали за двубоя.
   Той вдигна чашата към боцмана.
   – Това поне със сигурност няма да ме убие.
   Чашата, която беше избил от ръката на Болтън, все още лежеше на пода. Съдържанието ? вече беше попило в дъските.
   – Никой не трябва да докосва петното – предупреди Нокс. – Трябва да го оставим така известно време, за да се изпари отровата.
   – О, ще си го оставя за спомен – кимна Хейл. – Такъв триумф над идиотията не ми се случва всеки ден. – Замълча за миг, после добави: – Трябваше да го оставиш да умре.
   – Знаеш, че не мога.
   – О, да, забравих за служебния ти дълг. Лоялният боцман, който пази дистанцията между капитана и екипажа. Избран от едните, но зависим от другите. Понякога се питам как, по дяволите, се справяш Дори не направи опит да прикрие сарказма, с който изрече тези думи.
   – Успя ли да ги убедиш в позицията си? – тихо попита Нокс.
   – По-скоро искаш да разбереш какво сме обсъждали в твое отсъствие, нали? – внимателно го изгледа Хейл.
   – Ще ми кажеш, когато прецениш – сви рамене Нокс.
   Капитанът изля уискито в гърлото си. Чашата изтрака на масата. Ръката му измъкна пистолета и го насочи в гърдите на боцмана.
   Малоун се настани на седалката на служебния Гълфстрийм и включи монитора до бялата кожена седалка. В просторната кабина беше сам. Самолетът вече рулираше към пистата за излитане на националното летище "Рейгън", готов за 1200-километровия полет на север, зад канадската граница.
   Той имаше нужда от интернет и беше доволен, че не трябва да чака да се издигнат на 3000 метра, за да включи електронното устройство. Избра няколко сайта, които предлагаха достатъчно информация за Нова Скотия – тесен и дълъг полуостров, заобиколен от всички страни от Атлантическия океан. Връзката му с континента се изчерпваше с един-единствен път, който водеше до Ню Брунсуик. Беше дълъг петстотин километра, широк около осемдесет, а общата дължина на крайбрежната му ивица надхвърляше 7500 километра. Представляваше смесица между старото и новото, със скалисти заливчета, пясъчни плажове и плодородни долини във вътрешността. Махоун беше най-големият залив на южното крайбрежие между Халифакс и Шелбърн. Открит от французите през 1534-та, а впоследствие – през 1713-а, завладян от англичаните.
   По време на Американската революция районът бил окупиран от колониалните войски. Идеята била да завладеят Канада и да я превърнат в 14-а колония, възползвайки се от враждебното поведение на местните французи срещу англичаните. Но опитът пропаднал. Канада останала в зоната на Великобритания, която бързо укрепила властта си благодарение на хилядите лоялисти, преселили се на север след революцията, за да избягат от новосъздадените Съединени щати.
   А Махоун Бей се превърнал в рай за пиратите.
   Корабостроенето се развивало с бързи темпове. Гъстата мъгла и опасните подводни течения предлагали отлична защита за стотиците по-големи и по-малки острови. Районът започнал да наподобява Порт Роял в Ямайка и Бат в Северна Каролина – известни със своите пиратски убежища.
   Много сайтове предлагаха информация за Оук Айланд – един от най-големите острови в Махоун Бей. Историята му започнала в един летен ден на 1795 г., когато младеж на имеДаниъл Макгинис открил тясна просека в непроходимите дъбови гори. В средата на малка, покрита с отсечени дънери полянка имало кръгла дупка с диаметър около четири метра, над която лежал отсечен ствол. Според един от сайтовете в него била забита корабна макара, друг обръщаше внимание на странните символи, издълбани в кората на дървото, а трети твърдеше, че полянката била засята с червени детелини, които се срещали никъде другаде на острова. Нямаше сведения коя от версиите се оказала вярната, но последиците не подлежали на никакво съмнение.
   Хората започнали да копаят. Първо Макгинис и приятелите му, после други, а накрая и организирани иманяри. Дълбочината на шахтата достигнала шейсет метра. Тя преминавала през въглищни пластове, примесени с изгнила дървесина, кокосови фибри, скални шисти и глина. Според слуховете изровили някакъв много странен камък, покрит съсстранни символи. После открили два тунела за наводняване на шахтата. Всеки, който успеел да стигне до определена дълбочина, се натъквал на вода. И нещата спрели дотук. Водата попречила за разкриването на загадката.
   Възникнали стотици хипотези. Според една от тях в шахтата било скрито пиратското съкровище на самия капитан Уилям Кид. Други настоявали, че става въпрос за съкровището на капера сър Франсис Дрейк или това на испанците. Някои по-прагматични хора допускали, че било работа на военните, французи или англичани, които криели тук спечеленото по време на изтощителните морски битки за контрол над Нова Скотия.
   После идваше ред на научната фантастика. Праисторически атланти, междупланетни пътешественици, масони, тамплиери, египтяни, гърци, келти. Няколко мъже загинали, мнозина изгубили състоянието си, но съкровище не било открито. Оук престанал да бъде остров, защото иманярите изградили тясна дига, която го свързвала с континента. Понея превозвали тежкото сондажно оборудване. В наскоро публикуван материал в канадската преса се споменаваше, че провинциалните власти възнамеряват да закупят острова и да го превърнат в туристическа атракция.
   Може би така ще открият истинското съкровище, помисли си Малоун.
   Имаше и няколко материала, в които се споменаваше за Поу Айланд, отстоящ само на няколко мили югоизточно от Оук. Дълъг около километър и половина и два пъти по-тесен. Имаше два по-големи залива в средната му част, гледащи на север, и десетки по-малки по бреговата ивица. Заоблената му западна част бе покрита с гора, на изток и запад имаше предимно голи скали. През XVII век бил обект на интерес от страна на французите, които търсели животни с ценна кожа. Но малко по-късно англичаните построили крепостта "Уайлдуд", която контролирала достъпа до острова откъм Атлантическия океан. Малоун прочете защо в Нова Скотия няма развалини. Нищо не било пощадено. Къщите били разглобявани греда по греда. Прибирали дори пантите, бравите, пироните и бетонните постаменти. Един от сайтовете предлагаше сполучливо описание на този процес:Дъски от XXI век, заковани с пирони от XVIII, закрепени към носещи греди от XIX век.Но каменната крепост на брега на залива останала непокътната.
   Историята обясняваше тази аномалия. По време на инвазията на Континенталната армия през 1775 г. паднали повечето британски фортове. "Уайлдуд" бил преименуван на "Доминиън". Но само година по-късно, през 1776-а, американците изгубили прочутата битка при Квебек и се изтеглили от Канада. Преди да напуснат Поу, те опожарили форта. Никой не си направил труда да го възстанови и крепостта била оставена на произвола на природните стихии. Единствено почернелите от огъня стени напомняха за отминалото величие. Днес сред тях гнездяха единствено морските птици.
   – Метеорологическата обстановка се влошава, мистър Малоун – прозвуча глас по високоговорителя. – Имаме заповед да изчакаме на пистата.
   – Аз пък си мислех, че тези заповеди не важат за Сикрет Сървис – сви рамене той.
   – За съжаление бурята над Мейн е толкова силна, че дори Сикрет Сървис трябва да се съобрази с нея.
   – Не забравяйте, че разполагаме с ограничено време.
   – Налага се да изчакаме. Метеоролозите не са оптимистично настроени.
   Малоун натисна няколко клавиша и на екрана се появи картата на Махоун Бей. Започна да пресмята как да стигнат до Поу по най-краткия път. Трябваше да кацнат на малко летище в южния край на острова, като задължително избегнат Халифакс и редовните международни линии към него, някоя от които вероятно щеше да използва Уайът. Оперативните работници в Сикрет Сървис вече бяха проверили имената на всички пътници по редовните линии за Нова Скотия, но името на Уайът не фигурираше между тях. Което не го изненада, защото бившият му колега най-вероятно летеше под чужда самоличност. Наемането на чартър също не беше изключено.
   В крайна сметка това нямаше значение. Той искаше противникът му да има свободен достъп до острова. Където отново щяха да се изправят очи в очи.
   54.

   Белият дом
   Касиопея последва Едуин Дейвис в стаичка с размерите на голям гардероб. Мониторът върху малката масичка предлагаше картина от просторна зала с портрети по стените, в средата на която беше разположена голяма заседателна маса. Мъже и жени се настаняваха на столовете около нея. Тя се беше прибрала във Вашингтон заедно с Дейвис, а само няколко часа по-късно възнамеряваше да тръгне на юг към Фредериксбърг, за да се възползва от подслушваните телефони на Кейзър.
   – Той ми нареди да свикам това съвещание – обади се Дейвис и посочи монитора. – Там са ръководителите на осемнайсетте най-големи разузнавателни централи в страната – ЦРУ, АНС, НРА, Военното разузнаване, Националната служба за борба с тероризма, Министерството на вътрешната сигурност, Службата за проследяване на чуждестранни терористи, Националната агенция за геопространствено разузнаване, Центъра за анализ на нелегалните групировки и много други организации, финансирани от бюджета.
   – Обзалагам се, че нямат представа за какво става въпрос.
   – Тези хора не обичат изненадите – усмихна се Дейвис. – Особено помежду си.
   Президентът на САЩ влетя в залата и енергично се насочи към председателското място, което не се виждаше на монитора. По всяка вероятност камерата беше монтирана точно зад гърба му, фиксирана така, че да записва само лицата на присъстващите, но не и неговото.
   Хората се настаниха по местата си.
   – Хубаво е да се убедим, че сте добре – обади се един от участниците.
   – Още по-хубаво е, че наистина се чувствам добре – отвърна Даниълс.
   – Господин президент, свикването на това съвещание беше толкова внезапно, че не успяхме да се подготвим. Още повече, че нямаме представа за темата.
   – Този е директорът на ЦРУ – полугласно поясни Дейвис. – Президентът ми дължи пет долара, защото познах, че именно той ще вземе пръв думата. Докато Даниълс заложи на директора на АНС.
   –Вие не спирате да се хвалите, че сте най-добрите – започна президентът. – Непрекъснато ми повтаряте, че ако не харчим милиарди долари годишно за вас, родината ни ще бъде изложена на огромна опасност. Освен това обичате да се криете зад формулировката "строго секретно", която е много удобна за вашите действия. Аз обаче съм лишен от лукса да работя на тъмно. Принуден съм да търпя цяла тълпа репортери навсякъде, където се появя. Нямам представа къде, по дяволите, се намират половината от вашите офиси и какви задачи изпълняват.
   – Те знаят ли, че ги гледаме? – попита Касиопея.
   – Не – поклати глава Дейвис. – Заснема ги шпионска камера колкото глава на карфица. Сикрет Сървис я монтира още преди няколко години, но за нея знаят само няколко доверени лица.
   –Чудовищната по размери организация, наречена Министерство на вътрешната сигурност, е един пълен абсурд – продължаваше президентът. – Все още не съм наясно колко ни струва тя, колко души работят в нея, по какви програми работят и – най-важното, броят на дублираните длъжности. Доколкото съм информиран, към това министерство се водят около хиляда и триста отделни служби и подразделения, занимаващи се с вътрешна сигурност или външно разузнаване. Плюс две хиляди частни агенции. Общо около деветстотин хиляди души имат достъп до секретна информация. Нима е възможно нещо да остане в тайна при толкова много очи и уши?
   Залата мълчеше.
   –Всички ме убеждавате, че след единайсети септември нещата се развиват в правилна посока. Вие се заклехте, че най-после ще започнете да работите заедно. И какво се получи? Създадохте триста нови разузнавателни централи, които произвеждат петдесет хиляди секретни доклади годишно. Кой ги чете обаче?
   Никакъв отговор.
   –Точно така. Никой. Което означава, че не стават за нищо.
   – Май ще ги стисне за гърлото – прошепна Касиопея.
   – Те не разбират от нищо друго.
   – Очаквам да ми кажете кой е наел Джонатан Уайът и го е изпратил в Ню Йорк – наруши тишината в залата Даниълс.
   – Аз.
   – Това ли е тя? – вдигна вежди Касиопея.
   – Да, Андреа Карбонел – кимна Дейвис. – Шефката на НРА.
   Касиопея вече беше забелязала появата ?. Стройна фигура, тъмна коса и южноамерикански черти, подобни на нейните.
   – Какво се знае за нея?
   – Дъщеря на кубински имигранти, родена тук. Започва от нулата и постепенно се издига до ръководител на НРА. Служебното ? досие е безупречно. Единствената черна точка в него е подозрението за контакти с Общността.
   Карбонел седеше с изправен гръб. Ръцете ? лежаха на масата, а очите ? не се отделяха от лицето на президента.
   – Вчера Уайът е бил в Ню Йорк – каза Даниълс. – Защо?
   – Имах нужда от външна помощ, за да компенсирам натиска от страна на ЦРУ и АНС.
   – Бъдете по-конкретна.
   – Преди няколко часа някой се опита да ме убие.
   Залата се изпълни с нервен шепот.
   Карбонел се изкашля и продължи:
   – Нямах намерение да повдигам въпроса по време на това заседание, но у дома ме чакаше самострелящо устройство, завързано за бравата на вратата.
   Колебанието на Даниълс продължи само секунда.
   – Какво е значението на този факт? – попита той. – Разбира се, ако не броим опасността, с която очевидно сте се разминали.
   – Уайът дойде в Ню Йорк, за да ми помогне да проумея част от действията на колегите ми. Но по време на срещата ни се появиха заместник-директорите на ЦРУ и АНС и го прибраха. Искам да разбера каква е била целта на този арест.
   Добра е, помисли си Касиопея. Успя да измести вниманието от себе си, без да отговаря на поставения въпрос. Думите ? очевидно привлякоха интереса на част от участниците в съвещанието, които се втренчиха в директора на ЦРУ и мъжа, когото Дейвис идентифицира като директор на АНС.
   – Господин президент! – скочи директорът на ЦРУ. – Тази жена заговорничеше с Общността и може би е замесена в покушението срещу вас!
   – Имате ли някакви доказателства? – спокойно го попита Карбонел.
   – Не ми трябват доказателства! – отсече Даниълс. – Искам да бъда убеден. Отговорете, моля, имате ли нещо общо с проваления атентат срещу мен?
   – Не, нищо.
   – Как тогава Уайът изведнъж се оказа в центъра на събитията? Бил е там, в хотел. Гранд Хаят". Вече разполагаме с доказателства за това. И умишлено е насочил агентите по следите на Котън Малоун.
   – Той има стари сметки за уреждане с Малоун – кимна Карбонел. – Забъркал гo е в опита за покушение срещу вас без мое знание. Когато ЦРУ и АНС дойдоха да го арестуват,аз вече го бях уволнила.
   – Но Уайът току-що се е появил в Монтичело и е успял да задигне уникално шифровъчно колело, след което се е оттеглил със стрелба. Вие ли уредихте това?
   – Кое? Кражбата или стрелбата?
   – Изберете сама. И между другото никога не съм обичал хората, които се правят на много умни.
   – Господин президент, както вече споменах, уволних Уайът още вчера. Той вече не работи за мен. Мисля, че ЦРУ и АНС ще предложат по-добър отговор на въпроса какво се е случило с него после.
   – И така, някой от вас да разполага с информация за планираното покушение срещу мен?
   Директният въпрос беше посрещнат от присъстващите около масата с напрегнат шепот.
   – Нямахме представа, че става въпрос за заговор – отговори един от тях.
   – Именно за това става въпрос – изгледа го президентът. – Бих искал първа да отговори на въпроса ми мис Карбонел.
   – Не знам нищо за никакъв заговор.
   – Лъжкиня! – изсъска директорът на ЦРУ.
   Карбонел запази самообладание.
   – Знаех, че Уайът е подмамил Малоун в. Гранд Хаят", за да попречи на атентата, и това е всичко. А после е насочил агентите по следите му, вероятно с надеждата някой от тях да го простреля. Но аз бях информирана за това СЛЕД събитието. Веднага си дадох сметка, че нещата излизат от контрол, и прекъснах всякакви отношения с него.
   – Би трябвало да го арестуваш – обади се някой от присъстващите.
   – Вече казах, че той попадна в ръцете на ЦРУ и АНС веднага след като го уволних. Нека те обяснят защо не са го арестували.
   – Много е добра! – не успя да скрие възхищението си Касиопея.
   – Но продължава да крие доста неща – отбеляза Дейвис.
   Очите на младата жена издаваха мислите ?.
   – Знам, знам – въздъхна Дейвис. – И аз правя същото. Но нека задържим нещата още малко, става ли?
   – С каква цел?
   – Проклет да съм, ако знам.
   – Къде е в момента Уайът? – попита президентът.
   – Изчезна, след като нападна агентите, които изпратихме да го разпитат – отговори директорът на ЦРУ.
   – Май нямахте намерение да докладвате по този въпрос, а? – втренчи се в него Даниълс.
   Не получи отговор.
   – Кой пусна полицията по следите на Котън Малоун в Ричмънд, Вирджиния?
   – Ние – намусено отвърна директорът на ЦРУ. – След като установихме, че Малоун е изпратил до собствения си имейл адрес важен документ, а после влязъл в него от компютър в един хотел в Ричмънд. Помолихме местните да го задържат за разпит.
   – Повече не се занимавайте с него! – отсече президентът. – Мис Карбонел, поддържате ли връзка с Общността?
   Тя поклати глава.
   –Снощи в Сентръл Парк откриха тялото на агента, който контактуваше с тях. Същата съдба сполетя и партньора му, намерен в някакъв хотел наблизо. Други двама са тежко ранени, вероятно от човек на Общността, когото са следели.
   – Загубила си четирима души? – вдигна вежди директорът на ЦРУ.
   – Признавам, че нещата се развиха трагично. Но ние все пак успяхме да удържим положението и в момента издирваме виновника. Бъдете сигурни, че ще го намерим.
   – Защо ЦРУ и АНС са проявили интерес към Уайът? – попита Даниълс.
   – Защото искахме да разберем каква е връзката му със събитията в Ню Йорк! – отговори директорът на ЦРУ.
   – Причини?
   Поредният директен въпрос на държавния глава, който остана без отговор.
   – Ще попитам другояче – тихо рече Даниълс. – Как изобщо разбрахте, че Уайът се намира в Ню Йорк?
   Мълчание, което бе нарушено от директора на АНС след доста продължителна пауза.
   – Ние наблюдавахме НРА и мис Карбонел.
   – Защо?
   – Играе си с тях – обади се Дейвис. – И с мен прави същото. Въпрос след въпрос, с които те тласка в желаната посока и чака да захапеш въдицата.
   – Защото се намесва в следствието срещу Общността – въздъхна директорът на АНС. – Всички тук си даваме сметка, че тази група хора представляват заплаха за националната сигурност. Но НРА и мис Карбонел очевидно не са съгласни с решението за нейното елиминиране и ние се питаме защо. При създалите се обстоятелства тяхната лоялност към Общността изглежда доста странна. Знаехме, че тя използва услугите на Уайът, но нямахме представа за всичко, което се случи. В противен случай щяхме да вземемсъответните мерки.
   – Радвам се да го чуя – иронично подхвърли Даниълс.
   – Усетихме, че става нещо странно, в момента, в който Малоун се появи на видеозаписа – добави директорът на ЦРУ.
   – Добре – въздъхна президентът. – Нека проверим дали съм разбрал правилно. Човек или група хора с неустановена самоличност правят опит да ме вдигнат във въздуха. В операцията участва и Джонатан Уайът, който е свободен играч. Най-малко три разузнавателни агенции знаят за появата му в Ню Йорк. Две от споменатите агенции вече разследват НРА и нейния директор, но никой не дава обяснение за присъствието на Уайът в Ню Йорк. В същото време са достатъчно любопитни, за да арестуват Уайът, но той успява да се измъкне. Крайният резултат от тази бъркотия са четирима ранени или ликвидирани агенти.
   Мълчание.
   – Май ще се окаже, че не ви бива за нищо, приятели – заключи Даниълс и обходи с хладен поглед присъстващите в залата. – Я ми кажете чий е екипът, който уби един от служителите на института "Гарвър" миналата нощ?
   Отговор нямаше.
   – Никой ли няма да си потърси наградата?
   – Според мен това е работа на Карбонел – подхвърли Касиопея.
   – Има логика – съгласи се Дейвис.
   – Искам да ви предупредя, че ние провеждаме собствено разследване – продължи все така твърдо Даниълс. – Уайът е подмамил Малоун в Ню Йорк, защото е знаел какво предстои да се случи там. А след като той е знаел, значи са го знаели и други. Тоест става въпрос за заговор.
   – Задължително трябва да открием Уайът – обади се друг от присъстващите.
   – Директорът на ФБР – поясни Дейвис. – Единственият на тази маса, на когото можем да вярваме. Честен и открит мъж.
   – Бих добавил, че той трябва да оглави списъка – кимна Даниълс. – А научихте ли нещо за двете автоматични оръжия, разположени в хотелските стаи?
   – Сложна изработка от опитни хора с невероятни инженерни способности – отвърна директорът на ФБР. – Малоун успял частично да блокира електрониката им, използвайки едното срещу другото. Били са радиоуправляеми, но засичането на предавателя се оказа невъзможно, защото се е намирал в петкилометров радиус от мястото на инцидента.
   – Много недвижими имоти на едно място, а? – подхвърли Даниълс. – Някъде към трийсет хиляди хотелски стаи…
   – Горе-долу толкова.
   – Ключът към решаване на ребуса безспорно е Уайът, тъй като единствено той е разполагал с предварителна информация. Най-малкото е успял да подмами Малоун в онзи хотел – нещо, кoeтo никой от вас не е успял да направи.
   – Котън Малоун ли ръководи вашето разследване? – попита директорът на АНС.
   – Има ли значение?
   – Не, сър. Просто питам.
   – Вече ви казах. Никой от вас няма да се занимава с Малоун. Това е заповед. Той работи за мен. Точка по въпроса. Снощните убийци на Гари Вокио са се опитали да ликвидират и него. Интересното е, че и Уайът е направил подобен опит. Което навява мисълта, че не той, а някой друг е главният ми враг. Затова възнамерявам да открия поръчителите на атентата.
   Никой не възрази.
   – Има и още нещо – добави след кратка пауза Даниълс. – Стефани Нел е изчезнала от няколко дни.
   – Как така изчезнала? – попита директорът на ЦРУ.
   – Ами просто я няма.
   – Възнамерявате ли да направите обществено достояние част от онова, което обсъждаме тук? – попита някой от присъстващите.
   – Нищо не възнамерявам – изправи се Даниълс. – Не и преди вие да си свършите работата и да ми предоставите някаква смислена информация.
   Камерата отново улови фигурата на президента, която се отдалечаваше към вратата. Всички около масата почтително станаха на крака.
   – Господин президент – обади се директорът на АНС.
   Даниълс спря.
   – Вашата оценка за ефективността ни е погрешна. В тази връзка ще посоча, че моята служба ежедневно прехваща и обработва близо два милиарда имейли, телефонни разговори и други международни комуникации. Някой трябва да ги анализира, тъй като заплахите към страната ни идват именно по този път. Така се родиха нашите подозрения къммис Карбонел и връзките ? с Общността, а те са от жизненоважно значение за всички ни.
   – Кой сортира тези два милиарда, които прехващате ежедневно? – попита Даниълс.
   Директорът понечи да отговори, но президентът вдигна ръка:
   – Не си правете труда, защото знам отговора: никой. Вие преглеждате нищожна част от потока информация. От време на време имате късмет – както в случая с НРА, и това ви дава повод за самочувствие. Но аз си задавам един друг въпрос – как стана така, че въпреки огромния ви бюджет, хилядите щатни служители и модерно оборудване някакви афганистански козари успяха да забият два самолета в Световния търговски център и още един в Пентагона. А ако не беше храбростта на неколцина обикновени граждани,четвърти самолет със сигурност щеше да унищожи и Белия дом. В същото време вие и всички останали разузнавателни агенции бяхте в пълно неведение за онова, което предстоеше да се случи.
   – Моите уважения, сър, но не мога да приема тези обвинения.
   – Имате и моите уважения, но аз също не мога да приема факта, че всяка година пилеем по седемдесет и пет милиарда долара (и Бог знае още колко извънбюджетни средства) за вашата глупост. Не мога да приема факта, че онези самолети стигнаха толкова далеч. Не мога да приема вашата арогантност. Страната ни се нуждае от разузнавателна общност, която действа като екип в пълния смисъл на думата. Ако бяхме водили Втората световна война по същия начин, със сигурност щяхме да я загубим, дявол да го вземе! Признавам, че нямах намерение да правя големи реорганизации в края на втория си мандат, но сега мога да ви уверя, че ще раздрусам това прогнило дърво чак до корените! Затова бъдете готови, господа. Други въпроси?
   Мълчание.
   – Намерете Стефани Нел! – сухо заповяда Даниълс.
   – Преди убийците? – обади се плах глас.
   – Мисля, че нещата са свързани.
   Президентът напусна залата. Останалите присъстващи започнаха да се надигат от местата си.
   – Е, добре, сега е наш ред – рече Дейвис.
   55.

   Бат, Северна Каролина

   Нокс се приготви да посрещне смъртта. Пистолетът беше от среден калибър, но куршумът със сигурност щеше да го прониже. И да му причини болка. Предателят го беше издал. Хейл обаче наведе пистолета.
   – Не искам повече неприятности от теб – процеди той. – Не трябваше да се намесваш преди малко.
   Нокс въздъхна с облекчение.
   – Убийството на капитан Болтън не е решение на проблема – отбеляза той.
   Хейл остави пистолета на масата и напълни с уиски празната си чаша.
   – Решението се появи преди малко – отвърна той. – Обади ми се директорката на НРА.
   Нокс го гледаше с напрегнато внимание. Карбонел отново маневрираше. Както и Хейл.
   – НРА са открили ключа за шифъра. И вече знаят къде са липсващите две страници, скрити от онзи негодник Андрю Джаксън.
   – А ти ? повярва, така ли?
   – Защо да не ? повярвам?
   – Защото именно нейните хора провалиха покушението срещу президента и внедриха свой шпионин в компанията.
   – Знам – кимна Хейл. – Но в момента тя иска нещо от мен. Нещо, което никой друг не може да ? достави.
   – Нашата гостенка отсреща.
   Капитанът отпи глътка уиски и кимна.
   – Информацията за шифъра е израз на добра воля от нейна страна. Вече са наели човек, който да открие липсващите страници. Но тя е наясно, че той няма да ? ги предостави, и иска да го елиминираме. Мястото е затънтено и предлага многобройни възможности. В замяна е готова да ни предостави всичко, което представлява интерес за нас.
   После Хейл му разказа за Нова Скотия и за мъжа на име Джонатан Уайът.
   – Карбонел ми предостави цялата информация за Поу Айланд и форт "Доминиън", с която разполага – каза в заключение той.
   – А какво ни пречи да тръгнем по следите на липсващите страници, без да се занимаваме с този Уайът? – попита боцманът.
   – Нищо, стига да не се изпречи на пътя ни. Но Карбонел настоява да го убиеш, за да сме на чисто. Той явно не е от хората, които лесно отстъпват.
   Тази работа не ми харесва, помисли си Нокс.
   – Там има снимка на Уайът и информация за него – посочи бюрото си Хейл. – Той е човекът, който е провалил нашия атентат. Мисля, че си му длъжник Може би, помисли си Нокс. Въпреки че не беше много сигурен.
   – Вземи папката и скачай в частния самолет на компанията. Според НРА Уайът използва редовен полет от Бостън, който обаче има закъснение заради лошото време. Ще стигнеш преди него и ще имаш време да се подготвиш.
   Вероятно нещата отново се бяха променили и в крайна сметка Карбонел беше решила да предостави на Общността онова, от което тя се нуждаеше.
   – Това може да е капан.
   – Готов съм да рискувам – отвърна Хейл.
   По-скоро е готовнякой другда рискува, помисли си Нокс. Но той щеше да замине за Канада, защото нямаше друг избор. Ако действително получеше малко време за подготовка, премахването на Уайът нямаше да бъде проблем и щеше да се превърне в още една демонстрация на лоялност към капитаните. Факт, който щеше да му спечели време.
   Слава богу, че онзи нещастник не го беше компрометирал пред Хейл.
   – Виж какво, Клифърд – примирително се обади капитанът. – Защо Карбонел ще ни подхвърля подобна информация, ако наистина лъже?
   – Може би за да ? свършим мръсната работа. Тя не се доверява на своя човек и предпочита ние да го елиминираме вместо нея.
   Както се беше случило със Скот Парът.
   – А защо не, след като можем да задоволим това нейно желание? Ако се окаже, че лъже, ние все още държим Стефани Нел и можем да правим с нея каквото пожелаем.
   Посланието беше ясно:какво ще загубим?На това послание имаше само един отговор.
   – Тръгвам веднага на север – обяви Нокс.
   – Чакай, има друг проблем – спря го Хейл. – В едно отношение Болтън е прав. Трябва веднага да приберем оборудването, което монтирахме в къщата на Шърли Кейзър. То вече не ни трябва. Имаш ли хора, които да свършат тази работа?
   – Двама, подготвени лично от мен – кимна Нокс. – Често ми помагат.
   – Преди ден-два говорих с Кейзър. Тази вечер няма да си е у дома, защото заминава за някаква благотворителна сбирка в Ричмънд. Мисля, че сега е моментът.
   Хейл отново поднесе чашата към устните си.
   – Останалите не знаят нищо за отношенията ми с НРА, Клифърд – добави той. – Разбира се, освен онова, което вече им подхвърлих. Нямам намерение да споделям нищо повече, преди да постигнем успех, затова те моля тези неща да си останат между нас. Няма да ги изоставя, макар Бог да ми е свидетел, че много искам да го направя. Те са неблагодарници и глупаци, но аз държа да спазвам устава, в който съм се клел. Ако постигнем успех, той ще бъде успех за всички.
   На Нокс изобщо не му пукаше, но все пак успя да прояви фалшив интерес.
   – Продължавам да се питам откъде знаеше коя чаша да избереш?
   – Защо мислиш, че съм знаел?
   – Ти си смел мъж, но не си глупак. Не би отправил подобно предизвикателство, без да си сигурен, че ще спечелиш.
   – Баща ми ме научи на един трик – усмихна се Хейл. – Ако разклатиш чашата, дори съвсем лекичко, отровата се надига от дъното и алкохолът помътнява. Това трае само миг, но ако внимаваш, можеш да го видиш. Аз разклащах всички чаши, преди да отпия от тях. Няма стопроцентова гаранция, но все пак е по-добро от слепия късмет.
   – И за това трябва кураж – поклати глава Нокс.
   – Разбира се – усмихна се Хейл. – И то доста.
   Уайът стъпи на борда на самолета на "Еър Канада", който трябваше да излети от международното летище на Бостън. Беше пристигнал тук от Ричмънд, Вирджиния, но полетът закъсняваше вече с два часа заради лошото време. Надяваше се бурята на север вече да е отминала, за да могат да излетят. Полетът до Халифакс, Нова Скотия, щеше да отнеме още два часа. Щеше да пристигне в ранния следобед – разбира се, ако нямаше други закъснения. С малко късмет би могъл да се добере до Поу Айланд някъде около пет часа. Кратка справка с метеорологичната карта показа, че температурата там е малко над двайсет градуса по Целзий. В последно време районът бил обхванат от сухо и необичайно за сезона топло време. В крайна сметка при необходимост можеше да преспи на острова и да свърши работата на следващия ден. Но при всички случаи нямаше да си тръгне без прословутите липсващи страници.
   В Ню Йорк се беше появил с пълно снаряжение – заслепяващи гранати, пистолети и муниции, но паспортът вече не му вършеше работа. Властите бяха в състояние да проверят списъка на пътниците във всички направления само с едно кликване на мишката. Трябваше му нова самоличност.
   Именно затова беше принуден да приеме офертата на Карбонел.
   Половината от тройния хонорар вече беше преведена в сметката му в Лихтенщайн – точно според уговорката им. Цял куп пари, освободени от данъци. Но и рискът беше голям. Най-вече защото имаше работа с Карбонел. Поведението ? пробуди в съзнанието му мисли, които отдавна смяташе за забравени. Все пак той беше агент на американското разузнаване. И винаги щеше да си остане такъв. Въпреки че Карбонел беше убедена в обратното.
   Мразеше грубото поведение и себичността ?. Не би трябвало човек като нея да оглавява една от най-важните разузнавателни служби в страната. Оперативните агенти трябва да са сигурни, че началниците им пазят гърба. Работата им беше достатъчно опасна, за да се чудят дали някой шеф не излага живота им на ненужна опасност.
   Тази жена трябваше да бъде спряна. Това беше основната причина, за да остане в играта. Малоун? Не. Пътят на "Капитан Америка" свърши в Монтичело. Той вече не беше фактор и можеше да почака. Тази победа щеше да бъде негова и на никой друг.
   Бе предпочел редовен полет, за да не привлича вниманието. След кацането възнамеряваше да наеме кола, с която да измине осемдесетте километра до Махоун Бей. Беше си купил подходящи дрехи, а е останалото щеше да се снабди на място. Полуостров Нова Скотия е истински рай за хората, които предпочитат живота на открито – колоездачи, голфъри, каякари, ветроходци и любители на птиците. Беше неделя и може би щеше да има известни трудности с магазините, но все някак щеше да се справи. За съжаление не беше въоръжен. Нямаше как да прекара оръжие през границата. Предоставената от Карбонел информация обясняваше значението на DOMINION – последната дума в шифъра. Оказа се, че става въпрос за форт "Доминиън", разположен в южния край на Поу Айланд.
   Една отдавна разрушена крепост, още преди времето на Андрю Джаксън. Но с доста интересна история. По време на Американската революция крепостта попаднала в ръцете на Континенталната армия. Там намерили смъртта си седемдесет и четири британски войници. Затворени в издълбана в скалите килия, те били издавени от прилива. Трима офицери били изправени пред военен съд. Били обвинени, че оставили пленниците в подземната килия, въпреки че били предупредени за действието на прилива. Съдът в крайна сметка приел, че предупреждението дошло твърде късно, и ги оправдал.
   Уайът изпита симпатия към тези офицери. Те просто бяха изпълнили дълга си. По време на война, далеч от висшето армейско командване. Принудени да решават на място според обстоятелствата. А после, месеци или години по-късно, някой се появил на острова и казал, че решенията им са били погрешни. За разлика от него тези офицери бяха избегнали наказанието, но изправянето им пред съда вероятно беше сложило край на тяхната кариера. Също като неговата.
   Инцидентът във форт "Доминиън" бе станал причина за обтягане на отношенията между Америка и Великобритания. Те се нормализирали чак по време на войната през 1812 г. Дали трагичният инцидент не бе имал някаква връзка с онова, което Андрю Джаксън бе направил шейсет години по-късно? Защо Джаксън бе избрал именно "Доминиън"?
   Уайът вече няколко пъти беше прегледал писмото на Джаксън до Общността и шифрованото послание. Без обяснение останаха единствено петте символа, прибавени в неговия край.

   ?Ф: Х

   Карбонел също не беше разгадала значението им. Съветът ? беше той да се занимае с тях по време на пребиваването си в Канада. Беше го уверила, че за тази мисия знаят само те двамата. Но тя лъжеше с огромна лекота, включително и когато не беше наложително.
   Е, щеше да ? бъде за последен път. Ако отново го беше излъгала, дори за най-малкото нещо… Щеше да я убие. Без колебание, без никаква милост.
   56.

   Белият дом
   Касиопея седеше на канапето в Овалния кабинет до Едуин Дейвис. Веднъж вече беше влизала тук. Почти нищо не се беше променило. Същите две картини на Норман Рокуел на една от стените, същият портрет на Джордж Уошингтън над камината срещу тях. От полицата над нея се спускаха зелените листенца на шведски бръшлян – традиция, останала от администрацията на Кенеди, както беше пояснил Дейвис. Пред камината бяха поставени два стола с високи облегалки, които тя познаваше от многобройните снимки в пресата. На тях президентът заемаше левия стол, а гостуващият държавен глава – десния. Ритуал, въведен от Франклин Рузвелт, който държал гостите му да бъдат седнали срещу него. Така недъгът му не личал прекалено много.
   Вратата се отвори и Даниълс влезе в кабинета.
   Седна на единия от столовете пред камината и се обърна към тях.
   – След малко ще се появят репортерите. Налага се да направя няколко снимки в компанията на новоназначения посланик на Финландия. При тези фотосесии те не бива да задават въпроси, но въпреки това го правят. Така са устроени, мислят само за сензации.
   Видимо е притеснен, отбеляза Касиопея.
   – Няма как да бъде другояче – добави с въздишка президентът. – Покушението срещу мен ще бъде такава сензация, поне за известно време. Ако им кажем истината, никой няма да ни повярва. Какво мислите за приятелското събиране, което завърши преди малко?
   – Здравата ги разтърсихте – рече Дейвис.
   – А аз се ядосах. Чухте ли какво изтърси онзи арогантен мръсник от АНС, след като напуснах залата?
   – Карбонел си я бива – отбеляза Дейвис. – Справи се много добре, без да разкрива нищо.
   – Хитра лисица – кимна Даниълс. – Раздава картите, без да ? мигне окото. Тя е мишената ни без никакво съмнение. Сещам се за "Кръстникът", в който дон Корлеоне поучаваМайкъл по един наистина великолепен начин:Предателят е онзи, който пръв ти предлага помощ.Ще кажете, че това е само филм, но в случая сценаристът е абсолютно прав.
   – Защо им казахте за Стефани? – попита Касиопея.
   – Няма да навреди. Поне ще знаят, че много държа да я открият. А в момента всеки един от тях изгаря от желание да ми бъде полезен. Може пък някой да ме изненада с полезен ход. Предполагам, че Котън вече пътува, нали?
   Дейвис поясни, че лошото време е забавило полета на специалния самолет на Сикрет Сървис, а после с въздишка добави:
   – Все още нямаме представа как и кога Уайът ще се появи там.
   – Но ще се появи – уверено кимна президентът. – Научихте ли някакви подробности?
   – В Държавния архив попаднахме на писмо до Джордж Уошингтън, изпратено от жителите на Къмбърленд, Нова Скотия. В него те изразяват симпатиите си към каузата на Американската революция и открито предлагат Нова Скотия да бъде окупирана от Континенталната армия. Дори настояват Халифакс да бъде опожарен, а англичаните – избити. Ние не сме приели изцяло офертата, но все пак сме завладели няколко стратегически пункта. Един от тях е форт "Доминиън". Крепостта пазела фланга на армията ни и не допуснала британските кораби в Махоун Бей, докато основните сили напредвали към Монреал и Квебек. Но когато англичаните ни разбили при Квебек, ние сме се изтеглили от форта и сме го опожарили. Като военен стратег Джаксън със сигурност е имал информация за "Доминиън", но отказал да го нарича с английското му название "Уайлдуд".
   Касиопея слушаше с интерес разказа на Дейвис за 74 – те британски войници, загинали при съмнителни обстоятелства по време на американската окупация. Няколко офицери от Континенталната армия били изправени пред военен съд и впоследствие оправдани. След революцията Канада вече не представлявала военен интерес и бързо се превърнала в рай за пирати и капери. Нова Скотия привлякла над 30000 британски лоялисти от новосъздадените Съединени щати, една десета от които били избягали роби.
   – През хиляда осемстотин и дванайсета отново сме се опитали да завладеем Канада, но безуспешно – добави Дейвис.
   – Какво друго би могло да се случи? – горчиво попита Даниълс. – Същото налудничаво мислене като на онези петли в заседателната зала, които са загрижени единствено за собственото си оцеляване. Разбрахте ли нещо за петте символа в края на посланието?
   Дейвис вдигна папката, която лежеше в скута му.
   – Възложих разследването на служители от националната сигурност тук, в Белия дом. Хора, на които вярвам. Никой не откри нищо, но една от служителките – страстна почитателка на конспиративните теории, успя да открие символите върху каменна плоча, намерена при някакви разкопки.
   Той извади от папката лист хартия и го разгърна така, че и президентът, и Касиопея да го виждат.

    [Картинка: _2.jpg] 

   – Предполага се, че каменната плоча е намерена в Оук Айланд на трийсет метра дълбочина в ямата, изкопана от иманярите. Когато попаднали на нея, те решили, че ще открият нещо ценно вътре в камъка или под него. Но за тяхно съжаление не открили нищо.
   – Какво означават надписите? – попита президентът.
   – Обикновени позиционни кодове – отвърна Дейвис и разгърна още един лист.

    [Картинка: _3.jpg] 

   – Предполагаемият текст гласи "Два милиона фунта стерлинги са закопани на дълбочина шестнайсет метра". – Дейвис направи малка пауза. – Но има един проблем. Никой не е виждал тази плоча. Никой не знае за нейното съществуване, въпреки че се споменава в многобройните книги, написани за острова.
   После той ги засипа с подробности. Плочата била открита някъде около 1805 г. по време на мащабни разкопки. Местен жител на име Джон Смит я отнесъл в дома си и я поставил като украшение над камината. Там тя престояла близо петдесет годици до смъртта му. А после изчезнала.
   – Откъде тогава знаем как изглежда? – попита Даниълс.
   – Отличен въпрос, на който за съжаление няма отговор. Рисунката, която държите в ръце, е единствената и присъства във всички книги.
   – Кой е дешифрирал текста?
   – И това не се знае. Съществуват най-различни хипотези.
   Даниълс се облегна назад с двата листа в ръце.
   – Камък, който никой не е виждал – промърмори той. – Текст, преведен от неизвестно лице… Но въпреки това Андрю Джаксън използвал почти идентични символи, за да скрие двете липсващи страници от дневника на Конгреса?
   – Това е напълно възможно – отвърна Дейвис. – Джаксън е чул легендите, свързани с Оук Айланд. Иманярите копаели там от години. Освен това Махоун Бей е известно пиратско свърталище. Може би е вложил и скрита ирония в избора си на скривалище.
   – Ти си необичайно мълчалива – отбеляза Даниълс, обръщайки се към Касиопея.
   – Трябва да поговорим със съпругата ви.
   – Може би искаш да използваш подслушваните телефони?
   – Не, тревожа за Стефани.
   – Вече поставихме къщата на Кейзър под видеонаблюдение – обади се Дейвис. – Монтираха го двама от нашите хора днес преди разсъмване.
   – Трябва да изпратим съобщение до Хейл, което ще бъде достатъчно, за да го отстраним от играта – добави Касиопея.
   – Разбирам – кимна президентът. – Но все още се питам дали покушението срещу мен наистина е било организирано от проклетите пирати.
   – Напълно е възможно – отвърна Дейвис.
   – Имам предвид думите, с които се обърнах към участниците в заседанието преди малко – уточни Даниълс. – Май ще се наложи да ги отстраним всичките Но тя веднага разбра дилемата, пред която беше изправен президентът. Публичното стълкновение беше изключено. Нямаше да донесе нищо добро както за Белия дом, така и за цялата разузнавателна общност. Следователно трябваше да се действа на тъмно, без много шум. Работа тъкмо за нея и за Котън Малоун. Разбира се, само тя и Дейвис знаеха за информацията, е която разполагаше Куентин Хейл. Но Дейвис беше прав – сега не беше времето да занимават президента с тези неща.
   – Котън трябва да открие двете липсващи страници – обади се Даниълс.
   – Може би няма да е необходимо – възрази тя. – Бихме могли да захраним Хейл с произволна информация, използвайки телефонната линия, която подслушва. И да го накараме да повярва, че го държим в ръцете си.
   – А това ще помогне на Стефани – съгласи се Даниълс. – Разбира се, ако е в ръцете на пиратите.
   – Вероятно си давате сметка, че Стефани може да се окаже в ръцете на Карбонел и тогава
   – Знам – вдигна ръка Даниълс. – Просто исках да подчертая, че животът на Стефани е важен за нас. А ако между Карбонел и пиратите съществува връзката, за която всички подозират, посланието ще бъде ясно и за тях. Да се надяваме, че ще го разберат.
   – Полин е в кабинета си – добави Даниълс. – Канеше се да излиза, но аз я помолих да те изчака.
   Дейвис се изправи и тя го последва. Президентът гледаше в краката си. Лицето му беше мрачно.
   – Направете всичко възможно да откриете Стефани – промълви той. – Не ме интересува как. Лъжете, крадете, но я доведете жива и здрава!
   Касиопея и Едуин Дейвис влязоха в кабинета на Първата дама. Полин Даниълс стана от бюрото и сърдечно ги поздрави. После затвори вратата и ги настани на двете кресласрещу бюрото. Касиопея преодоля чувството си, че е излишна в тази стая.
   – Довечера ще организираме един разговор по вашия телефон – решително започна тя. – Научихме, че мисис Кейзър ще присъства на някакво събитие и няма да се прибере преди осем и половина. Имате достатъчно време да запаметите текста, който ще ви изпратя по-късно, а после да го възпроизведете със свои думи. Едуин ще остане при вас, а аз ще бъда от другия край на линията.
   Първата дама хвърли кос поглед към Дейвис и промълви:
   – Съжалявам. Нямах представа, че ще стигнем дотук.
   – Вината не е твоя.
   – Но Дани мисли, че съм го предала.
   – Каза ли го? – вдигна вежди Дейвис.
   – Не. На практика не пророни нито дума, което бе достатъчно красноречиво. – Жената тъжно поклати глава. – Имам чувството, че го убивам
   – Сега не е време за подобни разговори – намеси се с делови тон Касиопея.
   – Но не изпитвате съчувствие към нас, нали?
   – Животът на една жена е заложен на карта.
   – Вече разбрах – кимна Първата дама. – Стефани Нел. Познавате ли я?
   – Тя е моя приятелка.
   – Още не мога да повярвам! Двете с Шърли си говорим за толкова много неща! В същото време аз изобщо не съм в течение на ставащото тук. Вероятно вече сте наясно, че ниесъс съпруга ми водим съвсем отделен живот. Случайно дочух за предстоящата му визита в Ню Йорк, но не обърнах внимание. Помислих си, че е поредното кратко пътуване, което ще бъде обявено в последния момент.
   Тези думи бяха изречени с умолителен тон.
   – Каква глупачка съм била – горчиво добави по-възрастната жена.
   Касиопея беше на същото мнение, но не каза нищо. Дейвис също мълчеше.
   – Предполагам, че Едуин вече ви е обяснил за какво става въпрос. Между нас никога не е имало нищо, от което да се срамуваме.
   – Да, знам.
   Измъчена усмивка разтегли устните на Полин.
   – Не знам как е при вас, мис Вит, но за мен това е нещо съвсем ново. Просто не знам какво да правя.
   – Кажете истината. Докрай.
   Касиопея замълча за момент, очаквайки другите да вникнат в посланието ?.
   – Предполагам, че вече е крайно време двамата с Дани да си поговорим за Мери. Отдавна не сме го правили.
   – Направете го. Но в момента двама от най-близките ми хора се намират в опасност и имаме нужда от помощта ви. – Касиопея стана от мястото си. – Заминавам за Фредериксбърг. Около седем ще звънна на Едуин, за да му продиктувам текста.
   Тръгна към вратата, но на половината път спря и се обърна. Сети за още нещо, което беше убягнало от вниманието на Първата дама и на Дейвис.
   – Веднъж съпругът ви ми каза следното: "Не режи опашката на кучето сантиметър по сантиметър. То така и така ще вие, затова я отрежи наведнъж цялата." Препоръчвам и надвама ви да се вслушате в този съвет.
   57.

   Бат, Северна Каролина

   Бащата на Хейл отново говореше интересни неща.
   – Джеймс Гарфийлд е единственият действащ член на Камарата на представителите, който е избран за президент на САЩ. Преди да се настани в Белия дом, той бил конгресмен в продължение на осемнайсет години.
   Вече беше разказал на сина си за убийствата на Линкълн и Маккинли, но зa пръв път споменаваше онова, което се беше случило междувременно.
   – Генерал-майор Гарфийлд напуснал военната служба в разгара на Гражданската война през хиляда осемстотин шейсет и трета, тъй като бил избран за член на Конгреса. Бил един от най-яростните ни противници и настойчиво съветвал Линкълн да ни изправи пред съда.
   – Но ние сме помагали и на Юга, нали?
   – Точно така – кимна баща му. – Нямаше как да ги изоставим.
   После се закашля, което все по-често му се случваше напоследък. Вече наближаваше осемдесет. В продължение на шейсет от тези години беше пушил и пил и сега плащаше цената. Знаеше, че не му остава много и се беше погрижил за всичко. Адвокатите му бяха уточнили и подновили всички клаузи на завещанието му, а децата му бяха инструктирани какво трябва да правят след неговата смърт. Всяко едно от тях беше щедро осигурено, както можеше да се очаква от патриарха на фамилията. А Куентин бе удостоен с една допълнителна привилегия, която само един от наследниците можеше да получи.
   Членство в Общността. Което вървеше заедно с къщата и земята в Бат.
   – След смъртта на Линкълн страната потънала в хаос – продължи баща му. – Политическите фракции водели яростна битка помежду си без никакъв шанс за компромис. В тях дейно участие взел и Андрю Джонсън, който наследил Линкълн в Белия дом, но по-късно бил отстранен от власт. Федералното правителство затънало в корупция и скандали, които продължили десетилетия. По това време Гарфийлд бил член на Конгреса. На вътрешните избори на своята партия през хиляда осемстотин и осемдесета републиканците издигнали кандидатурата му за президент, защото бил най-подходящата компромисна фигура. Лош късмет за нас – поклати глава баща му. – По време на общите избори ние сме се борили срещу него, харчейки време и пари. Подкрепили сме кандидата на демократите Уинфийлд Ханкок, който спечелил във всички щати, южно от линията "Мейсън Диксън". Гарфийлд спечелил Севера и Средния запад. При общо девет милиона подадени гласове той победил Ханкок само с хиляда осемстотин деветдесет и осем – ненадминат в историята рекорд. Всеки от двамата кандидати получил подкрепата на по деветнайсет щата, но Гарфийлд спечелил благодарение на петдесет и девет гласа повече.
   Баща му направи малка пауза и продължи:
   – Веднага след като положил клетва на четвърти март хиляда осемстотин осемдесет и първа година, Гарфийлд заповядал пълно разследване на нашата дейност. Бил твърдо решен да изправи пред съда и четиримата основни ръководители, оцелели шестнайсет години след края на Гражданската война. За целта създал специален военен трибунал и лично избрал членовете му. Четиримата капитани били наясно с намеренията му и използвали времето между изборите през ноември хиляда осемстотин и осемдесета и встъпването му в длъжност през март хиляда осемстотин осемдесет и първа, за да се подготвят. Те привлекли на своя страна Чарлс Гито – един побъркан юрист от Илиной, който бил дълбоко убеден, че Гарфийлд бил избран благодарение на неговата подкрепа, но останал разочарован, тъй като не получил очаквания висок пост след изборите. В продължение на четири месеца Гито напразно висял в Белия дом и Държавния департамент и досаждал на всички. В крайна сметка станал толкова нетърпим, че му отказали достъп до всички държавни институции. Малко по-късно бил осенен от натрапчивата идея, че Бог го бил избрал да убие президента. Отпуснати му били средства, с които купил револвер, марка "Уебли", четирийсет и четвърти калибър. Много държал ръкохватката му да е от слонова кост, защото след покушението щяла да изглежда добре на витрината на някой исторически музей.
   През целия месец юни 1881 г. Гито дебнел Гарфийлд.
   – По онова време президентите нямали охрана – добави баща му. – Разхождали се свободно, като обикновените хора използвали обществения транспорт. Това е странно, защото един от тях вече бил станал жертва на атентат. Без нашето участие, разбира се. По онова време ние все още сме били невинни.
   После се стигнало до развръзката. На 2 юли 1881 г. Гито се изправил срещу Гарфийлд на перона на една от вашингтонските железопътни гари и стрелял два пъти в него. Очевидци на покушението били двамата синове на Гарфийлд, държавният секретар Джеймс Блейн и военният министър Робърт Тод Линкълн.
   Единият куршум само одраскал рамото на Гарфийлд, но другият попаднал в гръбначния му стълб.
   – Проклетият глупак стрелял от упор, но въпреки това не успял да го убие – въздъхна баща му. – Гарфийлд умрял единайсет седмици по-късно, а девет месеца след това Гито бил обесен.

   Хейл се усмихна на поредния успешен удар на Общността. Нанесен дръзко и гениално. Изборът на Гито бил перфектен. По време на процеса той рецитирал стихове и пеел бунтовни песни. Търсел юридически съвети от публиката и диктувал автобиографията си пред репортер на "Ню Йорк Хералд". Никой не би повярвал на евентуалните му брътвежи за съучастници.
   Баща му умря три месеца след като му разказа тази история. На погребението присъстваха всички членове на Общността, а веднага след това Хейл бе избран за капитан. Беше се случило преди трийсет години, но хората все още споменаваха името на баща му с дълбоко уважение. Сега обаче той трябваше да направи нещо, за което баща му дори не беше мечтал.
   Да спаси Общността. Веднъж и завинаги.
   Мислите му бяха прекъснати от тихо почукване. Личният му секретар се изправи на прага.
   – Тя е на линия, сър – докладва той.
   Хейл вдигна слушалката на стационарния си телефон, който се проверяваше денонощно срещу евентуално подслушване.
   – Какво има, Андреа?
   – Уайът е в Бостън. Задържало го лошото време. Самолетът му е върнат обратно на терминала. Казаха ми, че ще излети най-рано след два часа. Предполагам, че твоят човек вече е на път.
   – Да, замина.
   – Това означава, че ще пристигне пръв въпреки по-дългия маршрут. Остава му да се добере до форта и да чака. Както виждаш, Куентин, опитвам се да помогна.
   – Май е нещо ново за теб, а?
   Карбонел се засмя.
   – Поверих изпълнението на Нокс – каза Хейл. – Той е добър и ще свърши работа. Но искам от теб да ми кажеш нещо друго: имаш ли шпионин в компанията?
   – Предлагам да ти отговоря, след като видим как ще се справи твоят боцман.
   – Добре. Мога да изчакам още няколко часа. Но после държа да получа отговор.
   – Надявам се, че ще се погрижиш и за останалото, Куентин. И то веднага след като се сдобиеш с двете липсващи страници и възстановиш валидността на разрешителните.
   Жената насреща имаше предвид убийството на Стефани Нел.
   – Не можеш да я освободиш – добави тя.
   Наистина не можеше. Но май беше време да ? напомни, че има и втори участник в нейната игра.
   – Ще го обсъдим, след като отговориш на въпроса ми – рече той.
   Нетърпението на Уайът нарастваше. Над бостънското летище продължаваше да вали като из ведро. Току-що обявиха, че дъждовният фронт ще отмине след около час и полетите ще бъдат възобновени веднага. Което означаваше, че ще се добере до острова едва на мръкване.
   Всъщност нямаше голямо значение. Онова, което се криеше там цели 175 години, можеше да почака още няколко часа.
   Джиесемът в джоба му завибрира. Беше го включил в мига, в който се бе озовал обратно в терминала. Апарат с вградена СИМ карта за еднократна употреба, закупен предишния ден в Ню Йорк. Само един човек знаеше номера.
   – Разбрах, че времето е ужасно – каза Андреа Карбонел.
   – Хич не го бива.
   – Току-що бях на среща в Белия дом. Президентът знае всичко за теб.
   Нищо чудно, нали Малоун го беше засякъл?
   – За мой късмет пътувам под чуждо име – сниши глас той и потърси укритие зад една от бетонните колони.
   – Но ЦРУ и АНС не знаят нищо – успокои го Карбонел. – Малоун е изтрил файла с ключа от своята електронна поща, а датският му сървър не поддържа бекъп. Но на практика той не разполага с колелото.
   – Успя ли да го залепиш?
   – Защо да го правя, нали имам теб?
   – А за какво се обаждаш?
   – Помислих си, че ще е добре да знаеш в какво положение се намираш. Пътят до финиша все още е свободен пред теб въпреки разследването на Белия дом.
   Кой ли ще ти повярва, помисли си той. Нищо не става толкова лесно.
   – Друго?
   – Желая ти успех.
   Без да отговаря, Уайът прекъсна връзката.
   58.

   Халифакс, Нова Скотия

   Колата на Малоун навлезе в чертите на градчето Махоун Бей, основано през 1754 г. според табелата вдясно от пътя. То се намираше на брега на залива със същото име и представляваше лабиринт от тесни улички с викториански сгради, над които доминираха камбанариите на три църкви. Малкото пристанище, задръстено от яхти и платноходки, бе обляно от слабите лъчи на следобедното слънце. Въздухът беше хладен и приятен.
   Преди да се приземят на няколко километра южно от града, бяха прелетели над широкия, изпъстрен с острови залив. Гледан от въздуха, Поу Айланд се оказа голям къс скала, покрита с букови и смърчови горички. Брегът, на който стърчеше полуразрушената крепост, беше каменист, изпъстрен с варовикови шисти. Малоун си отбеляза няколко места, позволяващи достъп откъм морето. После видя птиците. Хиляди птици, които гнездяха в стените, по скалите и сред дърветата. Чайки, гларуси, сипки и скални лястовици – бяха толкова много, че на места скриваха земята.
   Паркира на малък площад, изпълнен с кафенета, магазини и художествени галерии. Повечето от тях бяха отворени, въпреки че беше неделя. Вниманието му беше привлечено от пекарна и пазар за зеленчуци и плодове зад нея. Реши да се запаси с храна, тъй като нямаше представа колко време щеше да остане на острова.
   Сградите се спускаха полегато към залива зад огромните скални късове, които защитаваха градчето от приливните вълни. Оказа се, че на пристанището могат да се наемат всякакви лодки, включително каяци, моторници и платноходки. Разбира се, за неговите цели най-подходяща беше мощна и стабилна моторница. Разстоянието до Поу Айланд по вода беше около шест морски мили. Беше готов да се възползва и от всякаква информация от страна на местните. Затова реши, че преди да потегли, трябва да направи някои проучвания.
   Дейвис бе предложил на Касиопея стаята за гости на втория етаж на Белия дом, известна като "Синята спалня". Там най-сетне тя можа да вземе душ, а после и да си почине. Липсата на сън започваше да ? се отразява. Междувременно персоналът се бе погрижил за дрехите ?, които ? бяха върнати изпрани и изгладени. Не бързаше да потегли за Фредериксбърг, тъй като Шърли Кейзър щеше да се прибере едва след четири часа. Бяха я предупредили да не предприема нищо подозрително. Да остане на приема колкото желае и да се държи нормално.
   На вратата леко се почука. Тя прекоси стаята и отиде да отвори. На прага стоеше Дани Даниълс. Касиопея моментално застана нащрек.
   – Трябва да поговоря е теб – тихо рече той.
   Президентът влезе и се настани на едното легло.
   – Винаги съм харесвал тази стая – каза той. – Преди години била използвана от Мери Линкълн, непосредствено след убийството на Ейб. Категорично отказала да спи в общата им спалня, която се намира в дъното на коридора. Рейгън я използвал за гимнастически салон, а няколко президенти преди него – за детска стая.
   Касиопея мълчеше и чакаше.
   – Жена ми ме е предала, нали? – директно попита Даниълс.
   Що за въпрос, помисли си тя, след което попита:
   – В какъв смисъл?
   – Едуин ми разказа всичко за Шърли. Убеден е, че мотивите на Полин са били напълно невинни. – Замълча за миг. – Но аз продължавам да се питам Тя не знаеше какво да отговори.
   – Едуин ти е разказал за Мери, нали?
   Тя кимна.
   – Аз го помолих. Може би защото никога не говоря за нея. Просто не мога, разбираш ли?
   – Защо ми казвате всичко това?
   – Защото няма на кого друг да го кажа.
   – Може би на съпругата си.
   – Страхувам се, че всичко между нас вече е казано – възрази президентът. – Времето ни вече отмина.
   – Обичате ли я?
   – Вече не.
   Признанието прозвуча шокиращо.
   – Така е много отдавна – добави Даниълс. – Не става въпрос за злоба или омраза. Между нас просто няма нищо.
   Мекият му тон я изнервяше. Беше свикнала със силния, нетърпящ възражения глас.
   – Тя знае ли?
   – Няма начин да не го знае.
   – Но защо го казвате на мен? – повтори Касиопея.
   – Защото единственият човек, на когото бих могъл да се изповядам, се намира в сериозна опасност и се нуждае от твоята помощ.
   – Стефани?
   Даниълс кимна.
   – Започнахме да си говорим миналата есен, когато се случи трагедията с бащата на Котън. Тя е изключителна жена, имала е труден живот.
   Касиопея познаваше покойния съпруг на Стефани. Преди няколко години беше там, в Лангедок, където се беше разиграла трагедията.
   – Разказа ми за съпруга и детето си – продължи президентът. – Мисля, че очакваше от мен да споделя за Мери, но аз не можех Лицето му помръкна.
   – Стефани изчезна заради мен. Непременно трябва да я открием. Много ми се иска да изпратим стотина агенти на ФБР в онова пиратско свърталище Бат, защото имам предчувствието, че е там. Същевременно си давам сметка, че би било глупаво. Твоето предложение е далеч по-добро.
   – Има ли… Има ли нещо между вас и Стефани?
   Надяваше се, че този въпрос няма да го обиди, но беше длъжна да го зададе. Особено предвид онова, което вече ? беше известно.
   – Абсолютно нищо. Съмнявам се, че тя изобщо се е замислила за нашите разговори. Просто ми харесваше като слушател. Не знам дали ти е известно, но тя много те уважава. Затова приех предложението на Едуин. Само виедваматаможете да свършите тази работа.
   В стаята се възцари тежко мълчание.
   – От Стефани разбрах за връзката ти с Котън. Вярно ли е?
   Стори ? се много странно, че разговаря по този начин с президента на Съединените щати.
   – Така изглежда.
   – Той е добър човек.
   Именно.
   – Според вас какво ще се случи в Нова Скотия? – побърза да попита тя.
   – Котън и Уайът ще бъдат там. Все още не е известно дали ще се появят и представители на Общността. Ако Карбонел е сключила съюз с тях, е много вероятно. Но Котън е добър и ще се справи. – Даниълс се надигна от леглото. – Искаш ли съвет от един стар глупак?
   – Разбира се. Само че вие съвсем не сте глупак.
   – Напротив, такъв съм, и то от най-големите. Но човек трябва да следва сърцето си. То рядко греши. В повечето случаи мисленето ни навлича проблеми.
   59.

   Махоун Бей
   Малоун си избра скутер с единичен извънбордов мотор и двойка допълнителни резервоари. Наближаваше пет следобед. Беше закъснял заради лошото време във Вашингтон, но се надяваше то да е забавило и Уайът. Според последните метеорологични сведения всички полети в района се осъществяваха със значително закъснение.
   Вече беше посетил фурната и зеленчуковия пазар. В лодката намери солидно електрическо фенерче с комплект резервни батерии. По всичко личеше, че ще прекара нощта наПоу Айланд. Слава богу, беше въоръжен, тъй като самолетът на Сикрет Сървис получи специално разрешение от канадските власти. Никой не го провери, никой не му зададе въпроси. Уайът не можеше да се радва на подобни привилегии, защото летеше с редовен полет, който подлежеше на митническа проверка.
   Преди да напусне града, той реши да хвърли едно око на книжарницата, която беше забелязал на площада. Още когато работеше за Стефани Нел и Министерството на правосъдието, си беше създал навика да се отбива на такива места, независимо в коя част на света се намира. Тази се помещаваше в дървена къщичка с яркобоядисани стени, по които бяха окачени различни копия на стари карти, въжета е моряшки възли и дори една от фигурките, която някога са поставяли на носовете на ветроходите.
   Отрупаните с книги лавици предлагаха различни истории за залива, градовете около тях и Оук Айланд. Дейвис беше подчертал възможността за някаква връзка между петте символа в посланието на Джаксън и тайнствената каменна плоча, извадена от иманярите от трийсет метра дълбочина. Той откри камъка в една от книгите и го показа на жената зад тезгяха – доста възрастна, с кестенява коса, сред която прозираха червени кичури.
   – Къде се намира камъкът от тази рисунка? – попита той.
   – Съвсем наблизо, в една от художествените галерии. Но той е само копие. А вие може би се интересувате от съкровищата на Оук Айланд?
   – Не съвсем. По всичко личи, че единственото съкровище тук са парите, измъкнати от любопитни туристи.
   – Не бъдете толкова циничен. Човек никога не знае. Може би в тези истории има зрънце истина.
   На това не можеше да възрази.
   – Символите са уникални. Има ли обяснение откъде са дошли?
   – Срещат се на още няколко острова в залива.
   Това вече беше новина.
   – Срещат се често и тук. Издълбани в скалите, в кората на дърветата. Разбира се, никой не знае кога Той схвана мисълта ?. Кое бе първо – камъкът от Оук Айланд, който никой не бе виждал, или другите символи? Според Дейвис камъкът бил открит през 1805 г., което означава, че символите по останалите места може да са се появили по-късно. Спомни си Ренльо-Шато във Франция и мистичната атмосфера около него, която се оказа изфабрикувана от някакъв съдържател на хотел, за да му върви бизнесът.
   – Срещат ли се тези символи и на Поу Айланд?
   – Да – кимна жената. – Най-вече около крепостта.
   – На идване прелетях над нея. Направи ми впечатление, че там има много птици.
   – О, много са. И никак не обичат гости. Натам ли сте тръгнали?
   – Не знам – отвърна Малоун и затвори книгата. – Мисля просто да пообиколя залива.
   – Достъпът до Поу е ограничен. Национален резерват. Ще ви трябва разрешение.
   – Ако изобщо тръгна натам. Имате ли книги за него?
   – Две-три – отвърна жената и посочи насрещните лавици. – С илюстрации на крепостта. – В очите ? се появи подозрение. – Вие май сте от онези, които обичат да наблюдават птиците. Тук идват много такива. За тях островът е истински Дисниленд.
   – Такъв съм – усмихна се той. – Ще имам ли неприятности?
   – Много – кимна жената. – Бреговете му са обект на постоянно наблюдение от бреговата охрана.
   – А знаете ли къде мога да открия тези символи?
   – Най-вероятно ще свършите в ареста.
   – Готов съм да рискувам – отвърна Малоун и ? подаде три стодоларови банкноти. – Бих искал да отговорите на въпроса ми.
   Тя прибра парите и му подаде картичката си.
   – Ще ви разкажа за символите. Познавам един добър адвокат. Ще ви потрябва, когато ви тикнат в ареста.
   Уайът скри лодката си на северния бряг и пое през гopaтa.
   Най-сетне успя да се добере до Халифакс, откъдето нае кола и се придвижи на юг до Честър – старинно градче в северния край на Махоун Бей с две естествени пристанища,претъпкани с яхти и платноходки. По стръмните склонове над залива се виждаха добре поддържани дървени къщи, боядисани в ярки цветове, а уличките сякаш бяха изскочили направо от XVIII век.
   Той пристигна малко след шест следобед и повечето магазини бяха затворени. Слезе на пристанището и започна да оглежда закотвените моторници. Хареса си един четириметров скутер с мощен извънбордов мотор, а после прибягна до старите си умения на автокрадец, за да го запали без ключ.
   Прекоси спокойните води на залива за броени минути. До този момент не знаеше нищо за островчето, освен че е любимото място на всякакви птици. Надяваше се бързо да открие онова, за което бе дошъл. Вярно, че то беше останало скрито дълго време, но той пък беше първият, който разполагаше е точната информация.
   Дъбовата гора свърши и пред очите му се появи широка зелена поляна.
   В далечния ? край се издигаше самотната изоставена грамада на форт "Доминиън", охранявана от птиците. Между високите стени се виждаха останките на някогашния главен портал. Намести раницата на гърба си.
   Дали щеше да се натъкне и на други посетители?
   Хейл обикаляше с електромобила алеите на имението и се наслаждаваше на прекрасната есенна вечер. Беше решил да лови риба от кея, за да се поотпусне. Не можеше да направи нищо преди обаждането на Нокс, а по това време на денонощието рибата обикновено кълвеше. Беше с високи ботуши, широки панталони, кожено яке и шапка. Липсваше му стръв, но на пристана положително щеше да намери нещо.
   Мобилният му телефон иззвъня. Той спря електромобила и погледна дисплея. Шърли Кейзър. Нямаше как да не вдигне.
   – Мислех да ти звънна по-късно – каза той. – Нали щеше да ходиш на някакво благотворително събрание?
   – Отказах се.
   – Зле ли се чувстващ?
   – Не, дори точно обратното. Чувствам се прекрасно. Намирам се в Северна Каролина и съм спряла пред портала на имението ти. Дали ще е удобно да ми отвориш?
   60.

   Нова Скотия

   Нокс беше доволен.
   Успя да пристигне на Поу Айланд преди Уайът и вече беше заел стратегическа позиция на полуразрушените стени на форт "Доминиън". Той и двамата му помощници откраднаха лодката от частния пристан пред една необитавана къща в северната част на залива, старателно избягвайки градчето Честър, където имаше опасност да се сблъскат с Уайът. В лодката намериха и електрически фенерчета, които допълниха въоръжението им. Беше скрил трите пистолета на борда на фирмения самолет, а канадските митничари почти не му зададоха въпроси.
   Островът се оказа абсолютно безлюден, ако не се брояха хилядите смърдящи птици. Настъпващата нощ обещаваше да им предложи още по-голямо уединение. Общо взето, нещата се подреждаха добре въпреки белите петна в информацията, която Карбонел беше предоставила на Хейл. Само пет символа. Това беше всичко. Плюс надеждата, че нещата ще се изяснят на място. Дано. Вече беше крайно време да се отърве от кошмарите. Искрено се надяваше да прекара следващия уикенд на плажа в компанията на съпругата си. Една кратка почивка щеше да му се отрази добре.
   Предвидливо си беше взел и бинокъл. Вдигна го пред очите си и започна да оглежда поляната, опираща в гората. Разстоянието между дърветата и главния вход не надхвърляше стотина метра. Появата им преди малко беше предизвикала шумното недоволство на постоянните обитатели, но птиците постепенно се успокоиха.
   Улови някакво движение в сгъстяващия се здрач. В окулярите си появи фигурата на мъж, която излизаше от гората. Нагласи фокуса върху лицето му.
   Джонатан Уайът.
   Нокс вдигна ръка, за да привлече вниманието на единия от помощниците си, заел позиция на отсрещната полусрутена стена. Мишената беше тук.
   Хейл покани гостенката в дома си. Тя беше идвала тук и преди, и то два пъти. А той имаше грижата в имението да не се случва нищо необичайно. Разбира се, гостите нямаха достъп до определени части от него – най-вече до сградата с килиите, която на външен вид изглеждаше като обикновен обор. Дискретно им се даваше да разберат, че самотните разходки са нежелателни.
   Все още недоумяваше от внезапната поява на Шърли Кейзър.
   – На какво дължа тази приятна изненада? – любезно попита той.
   Не беше сигурен дали Шърли е на шейсет или дори на шейсет и пет, но изгледаше превъзходно. Никой не би ? дал повече от четирийсет и пет. Беше изпитал истинско удоволствие да я съблазни, а и тя също. Макар и родена с користна цел, връзката им беше изключително приятна. Тя демонстрираше истинска страст и беше изненадващо освободена за жените от нейното поколение. Освен това беше неизчерпаем източник на информация за Първото семейство и изпитваше нескрито удоволствие от неговия интерес към живота ?. Това е ключът към сърцето на жената, обичаше да казва баща му. Накарай ги да повярват, че си загрижен за тях.
   – Липсваше ми – промълви тя.
   – Доколкото си спомням, планирахме да се срещнем след няколко дни – кротко рече той.
   – Не можех да чакам повече, затова взех самолета и ето ме тук.
   Той се усмихна. Беше дошла тъкмо навреме. Нощта беше тиха. Вече беше проверил какво правят останалите трима капитани. След вълненията през отминалия ден всички се бяха прибрали по домовете си.
   – Бях тръгнал на риба – добави той. – Но виждам, че едва ли ще имаш желание да ме придружиш.
   – Едва ли – поклати глава тя и посочи малката чанта в краката си. – Нося си специално облекло.
   Той знаеше за какво става въпрос.
   – Мисля, че то ще ти е по-интересно от риболова.
   Форт "Доминиън" би изглеждал по-добре в Шотландия или Ирландия, помисли си Уайът, оглеждайки широките каменни основи на стените и почти непокътнатите останки от бойници в горната част. Ерозиралата почва и дълбоките ровове го правеха недостъпен от север, запад и изток, а океанът го пазеше от юг. Сивият камък розовееше под лъчитена залязващото слънце, но руините разрушаваха илюзията за непристъпност. От прочетеното знаеше, че тук са се разигравали важни събития, а крепостта е била построена с единствената цел да запази Махоун Бей във владичеството на крал Джордж. Сега обаче от нея бяха останали само развалини.
   По назъбените стени бяха накацали чайки, стотици други се виеха във вечерното небе. Във въздуха се носеше чуруликането, граченето и писукането на още няколко вида пернати – едновременно приглушено, могъщо и хипнотично. Хиляди птици цапаха развалините и им придаваха странен, но жив и дори хармоничен вид.
   Уайът прекоси затревената площ и се насочи към главния портал. Навсякъде около него лежаха телата на мъртви птици. Тук едва ли живееха други лешояди освен бактериите. Вонята ставаше все по-осезаема. Въздухът беше наситен със замайващата миризма на живот, смърт и екскременти.
   Той се насочи към портала. Дървено мостче беше прехвърлено над дълбок сух ров. Беше сковано от нови дъски, прикрепени с големи поцинковани болтове. Обитателите на крепостта го посрещнаха с шумно недоволство.
   Слънчевата светлина рязко намаля. Уайът се озова в почти тъмен вътрешен двор. През дупките проникваше слаба светлина. Каменните стени наоколо бяха с височината на триетажна сграда. До тях бяха залепени различни постройки е избити прозорци, почти скрити под диви лози. Почувства се защитен въпреки неприятното усещане, че е попаднал в капан. За да се отърве от него, трябваше да огледа крепостта.
   Скутерът на Малоун стигна до южния бряг на Поу. Вечерният въздух излъчваше аромат на сол и дърва, примесен с още нещо – остро, стипчиво и неприятно. Небето стана оловносиво, гората хвърляше виолетова сянка над пясъчното заливче. По клоните на дърветата тъмнееха силуетите на чайки. Черупки от миди и морски таралежи заскърцаха под гумените подметки па обувките му. Температурата спадна. Слава богу, че беше облякъл подплатено яке. Заливчето беше оградено с гъста дъбова гора с високо избуяли храсти и папрати. Алените лъчи на залязващото слънце обагряха водата. Лодки не се виждаха.
   Съдържателната на книжарницата му беше обяснила къде в крепостта може да открие символите. Но какво представляваха те? Украса или обикновени драсканици? Стари ли бяха или нови? През лятото островът бил отворен за туристи и към него се отправяли по петдесетина души на ден. Което според възрастната жена означавало, чевъпросните символи може да са дошли отвсякъде.Но той вече беше наясно, че Андрю Джаксън е знаел за тях още през 1835 г. Възможно ли бе самият президент да ги е оставил тук?
   Касиопея паркира мотоциклета пред един от мотелите на веригата "Къмфърт Ин" в покрайнините на Фредериксбърг. По време на пътуването бе обмисляла предстоящия телефонен разговор. Трябваше да го проведе умно и сдържано, да предложи на Куентин Хейл точно толкова, колкото да събуди любопитството му.
   От Сикрет Сървис вече бяха наели стая в мотела, който се намираше на около три километра от жилището на Кейзър. От там дистанционно можеше да следят телевизионната камера, монтирана в една от спалните на втория етаж с прозорец към гаража.
   Касиопея почука и влезе. Дежурните агенти бяха мъж и жена.
   – Кейзър излезе преди близо три часа – докладва жената. – Носеше малко куфарче и мека чанта за дрехи.
   Знаеха, че тя трябва да присъства на някакво благотворително събрание в Ричмънд. Оставиха я да отпътува спокойно, без да я следят, за да не алармират Хейл. Инсталирането на камерата беше достатъчно рисковано, но видеонаблюдението беше задължително. Малкият монитор показваше гаража на Кейзър и редицата храсти край външната стена, хванати под наклонен ъгъл отгоре. Слънцето бавно залязваше. Агентът превключи камерата на нощно виждане и картината стана зеленикава.
   Според плана Касиопея трябваше да се отбие при Кейзър веднага след завръщането ?. Посещението трябваше да изглежда невинно, като на стара приятелка. Разговорът с Дани Даниълс продължаваше да я безпокои. Беше ясно, че бракът им отдавна е приключил, но повече я тревожеше странният начин, по който президентът говореше за Стефани. Какви бяха отношенията помежду им? Не беше трудно да се отгатне, че той намира утеха при нея. Животът на Стефани също беше белязан от трагедия – самоубийството на мъжа ?, изчезването на единствения им син, пробуждане на спомените за ужасното минало.
   Но и президентите бяха хора. С всичките им потребности, желания и страхове. Емоционален товар, който обаче бяха принудени да прикриват.
   За съжаление емоционалният товар на Дани и Полин Даниълс беше станал чуждо достояние. Благодарение на лекомислени коментари и сбъркано доверие.
   – Вижте това – обади се жената агент и посочи екрана.
   Мислите на Касиопея бързо се върнаха в настоящето.
   Двама мъже стояха пред гаража на Шърли Кейзър и внимателно оглеждаха улицата. В следващия миг фигурите им се плъзнаха в пролуката между храстите и стената и изчезнаха от обсега на камерата.
   – Имаме си гости – обади се мъжът. – Ще повикам подкрепление.
   – Не – поклати глава Касиопея.
   – Това е в разрез с правилата – вдигна глава той.
   – Цялата операция е такава – отсече тя и насочи показалец в гърдите на жената. – Как се казваш?
   – Джесика.
   – Добре, Джесика. Ние с теб поемаме нещата в свои ръце.
   61.

   Уайът погали почернелите камъни. Представи си въоръжените до зъби мъже, струпали се на крепостните стени, видя готовите за стрелба оръдия. В ушите му прозвуча тревожният звън на камбаните, небцето му усети острия вкус на риба. Животът в този отдалечен гарнизон преди двеста и трийсет години със сигурност е бил труден и опасен. Представи си как седемдесет и четири души бяха намерили смъртта си.
   Видя каменната стълба вдясно от себе си и прецени, че няма да е зле да огледа околността отвисоко. Пое по стръмните стъпала и не след дълго се озова в нещо, което някога трябва да е било просторна зала. С редици широки прозорци от двете ? страни, отдавна останали без стъкла и рамки. Таванът също липсваше. Локвите застояла вода по пода напояваха гъстите туфи кафеникава трева. Навсякъде се стрелкаха птици, въздухът тежеше от вонята на изпражненията им.
   Погледът му беше привлечен от огромното огнище, в което спокойно можеха да се поберат дузина едри мъже. Тръгна напред, внимателно подбирайки пътя си. Част от гредите на пода изглеждаха здрави, но повечето бяха потъмнели от времето и очевидно прогнили.
   Тесен полутъмен коридор водеше към друга зала. Той предпазливо се насочи натам. Пред очите му се появи още едно стълбище, водещо нагоре. Вероятно към терасата, която представляваше по-скоро бойница с назъбени парапети.
   Вниманието му беше привлечено от нещо, което се виждаше край купчина тревясали отломки. Тъмни петна върху каменния под. Стъпки. Към второто стълбище. Все още мокри, очевидно оставени наскоро. Над него имаше някой.
   Залепен за стената на бойницата, Нокс чакаше появата на Уайът. Имаше достатъчно места за укриване, въпреки че таванът и част от стените липсваха. Забеляза противника си още в мига, в който се появи пред портала. Надяваше се да получи някаква информация за липсващите страници, преди да го убие. Носеше в себе си пълния текст на посланието на Джаксън, включително петте загадъчни символа. Уайът би могъл да му спести изтощителното нощно издирване, като го отведе при тях.
   Но противникът му се луташе, сякаш се беше изгубил.
   Може би и той не знаеше къде е скривалището на Андрю Джаксън.
   Ако наистина бе така, щеше да се наложи да го ликвидира.
   Уайът отдавна беше усвоил едно просто правило: когато противникът очаква нещо да се случи, най-добре е да не го разочароваш. Това беше причината да проникне в института "Гарвър" открито, през главния вход. Забеляза нещо като амбразура, от която се виждаше морето. Беше на крачка от най-долното стъпало, изцапано с кални стъпки. Промъкна се към дупката, промуши главата си през нея и погледна нагоре.
   Разстоянието до бойницата беше около три метра. Назъбените и почернели от времето каменни блокове предлагаха достатъчно места за хващане.
   Погледна надолу. Вълните яростно се разбиваха в скалистия бряг на трийсетина метра под него. От дупките в стените изскачаха птици и увисваха във въздуха, носени от лекия бриз. Танцът им се придружаваше от задавеното грачене на чайките. Дръпна се обратно и вдигна един камък с размерите на топка за софтбол. Бойниците над главата му също бяха населени от птици. Видя ги още на идване. Пропълзя няколко стъпала нагоре и вдигна глава към потъмняващото небе. Камъкът описа широка дъга във въздуха. Без да го чака да падне, Уайът бързо се изтегли обратно.
   Нокс беше заел позиция диагонално срещу противника си, на северната стена на крепостта. Единият от хората му чакаше до южната, на едно ниво с Уайът, а другият се намираше западно от него. Потискащата тишина се нарушаваше единствено от грохота на прибоя и свиренето на вятъра, които поглъщаха всички шумове.
   Изведнъж от южната стена се вдигна ято птици, които се стрелнаха към небето е плющящи на вятъра криле. Какво ги беше подплашило? Погледът му се закова в бойниците.
   Уайът се вкопчи в издадените ръбове и запълзя нагоре. Камъкът, с който подплаши птиците, създаде достатъчно суматоха за отвличане на вниманието. Под него беше само океанът. Нощта бързо влизаше в правата си. Краката му намериха опора в някаква дълбока пукнатина. Едната му ръка се вкопчи в парапета, последвана от другата. Главата му предпазливо надникна над ръба.
   Мъжът стоеше на по-малко от три метра, с гръб към него. Беше заел позиция близо до стълбището, което самият той реши да не използва. В ръката си държеше пистолет. Точно според очакванията. Бяха му заложили капан.
   Касиопея и новата ? партньорка Джесика се приближаваха към къщата на Шърли Кейзър. Колата на Сикрет Сървис остана нагоре по улицата. Оградата от ковано желязо бешениска и лесно можеше да се прескочи.
   – Правила ли си някога подобно нещо? – попита шепнеш ком тя.
   – Само в академията.
   – Запази спокойствие и мисли. И не върши глупости.
   – Слушам, госпожо. Други мъдри съвети?
   – Пази се да не те гръмнат.
   Този път ироничен коментар не последва. Джесика забави ход и притисна миниатюрната слушалка до ухото си. Поддържаха постоянен радио контакт с агента, който беше останал в хотела.
   – Двамата все още са тук – докладва тя.
   Защото са спокойни, че няма кой да им попречи, помисли си Касиопея. По всяка вероятност Хейл е информиран, че Кейзър не си е у дома, но тя продължаваше да се пита защо бе решил да си прибере подслушвателното устройство. Дали не подозираше нещо? Едва ли. Ако беше така, изобщо нямаше да припари до къщата на Кейзър. Нищо не го свързваше с устройството. По-вероятно беше решил да прикрие следите си. А това означаваше, че подготвя нещо.
   Направи знак на Джесика да заобиколи зад гаража. Самата тя възнамеряваше да мине отпред и да спипа натрапниците. Изненадата беше на тяхна страна. Поне се надяваше да е така.
   Нокс гледаше към южната стена, където дебнеше един от хората му. Птиците постепенно се успокоиха. Част от тях се върнаха обратно в гнездата си, а други продължаваха да кръжат в потъмняващото небе. Внезапно на стената откъм океана се появи фигурата на мъж, която ловко балансираше по тесния перваз. Нямаше никакви съмнения относносамоличността му.
   Уайът се стрелна към него. Схватката обещаваше да бъде кратка и абсолютно безшумна сред воя на вятъра. В ръката му се появи пистолет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен. Не по-силен от ръкопляскане, но достатъчен да изпрати някой от тях в небитието.
   Нокс вдигна пистолета, прицели се и натисна спусъка.
   62.

   Малоун зърна птичето ято, което панически излетя от върха на крепостта. Възползвайки се от мрака, той беше успял да се добере до главния вход и тъкмо се питаше дали вътре има и други гости. Чу проглушено изпукване, после още едно. Доказателство, че не е сам.
   Трябваше да влезе, но това не означаваше, че лекомислено ще прекоси почти трийсет метра открито пространство. Единственото укритие предлагаше купчина отломки на три-четири метра от него. Добра се с няколко скока до нея и приклекна от защитената ? страна. Два куршума звъннаха в камъните зад гърба му. Изстреляни откъм амбразурите.
   Свил глава в раменете си, той предпазливо надникна. Високо горе, вляво от арката на входа, забеляза някакво движение. Изчакването нямаше да му донесе нищо, а само щеше да даде време на нападателя да се подготви. Вдигна пистолета, прицели се в мястото, където допреди миг мърдаше нещо, и стреля два пъти. После без нито миг колебаниехукна към портала.
   Този път не го последваха куршуми. Вляво се виждаше основата на каменно стълбище, а право пред него се разкри проход към вътрешността на крепостта. Но за да стигне до него, трябваше да преодолее няколко метра открито пространство, което свършваше пред полуразрушена кула.
   Той вдигна глава. Пътеката между назъбените стени се виждаше съвсем ясно. Обзе го лошо предчувствие. Сигналът беше недвусмислен: дотук добре, но трудностите тепърва предстоят.
   Уайът се стрелна напред и падна по очи миг преди изстрелите на мъжа, заел позиция отсреща. Преди да го убие, успя да зърне лицето на втория нападател. И веднага го позна.
   Клифърд Нокс. Което означаваше, че Карбонел отново го беше предала, този път на Общността. Наложи си да запази спокойствие. По този въпрос щеше да мисли по-късно. Камъните на сантиметри от главата му се разлетяха на ситни късчета. Куршумите го търсеха в мрака. Но назъбеният парапет предлагаше надежда защита, а и той вече беше въоръжен с пистолета на убития.
   Нокс продължаваше да стреля.
   Касиопея прекоси павираната алея. Ако успееха да се приближат незабелязано, със сигурност щяха да изненадат двамата нарушители. Твърдите и неоспорими доказателства най-после щяха да наклонят везните, а Хейл със сигурност щеше да изпадне в паника. Може би достатъчно, за да гарантира сигурността на Стефани. Вярно е, че до този момент липсваха улики за участието на Общността в покушението срещу президента и отвличането на Стефани, но сега имаха шанс да ги обвинят в проникване с взлом и нарушаването на още куп закони, свързани с подслушването. И тогава никакви разрешителни – валидни или не, нямаше да ги спасят. Защото Шърли Кейзър не беше враг на Съединените щати.
   Нещо метално изтрака на плочите. Раздвижването от другата страна на гаража беше доказателство, че нарушителите също го бяха отбелязали.
   – Не мърдай! – изкрещя Джесика.
   После изтрещя изстрел.
   Малоун разгледа кулата. Извитото външно стълбище стигаше едва до средата ?. Останалата част беше отдавна изгнила. Дървените площадки ги нямаше, също като гредите на покрива. На тяхното място светеха ярки звезди. Изгряващата луна обливаше руините с призрачна светлина.
   На стената горе помръдна сянка. Скелетът на кулата стърчеше на десетина метра по-нататък. Покритите с мъх каменни стени бяха силно ерозирали от вятъра и дъжда. Но все пак предлагаха надеждна закрила срещу куршумите. Достатъчно беше да се държи далеч от вратата.
   Пътят за отстъпление беше само един – назад, откъдето беше дошъл. Но мъжът отгоре го държеше на мушката си. Отпред стърчеше оголената кула, която със сигурност щешеда му създаде проблеми. Сведе поглед надолу. Едва сега забеляза, че е стъпил на дървено мостче, широко около метър и дълго два. Малоун се наведе и погали дъските с длан. Бяха твърди като камък. Пъхна пръстите си между тях и пръстта отдолу, после рязко дръпна. Дъската, която се отлепи, беше доста тежка. Надяваше се, че онзи горе не използва муниции едър калибър. Пъхна пистолета в джоба на якето си. Вдигна дъската над главата си и я изви под ъгъл спрямо стената на кулата. Надяваше се, че това ще му осигури достатъчна защита срещу рикоширащите куршуми. Стисна зъби, пое си дълбоко въздух и хукна напред, балансирайки с дъската над главата си. Трябваше да преодолеене повече от десетина метра.
   Екнаха изстрели. Оловото звучно се забиваше в импровизирания му щит. Стигна до входа и се закова на място. Дъската беше твърде широка, за да мине през вратата.
   Куршумите продължаваха да се забиват в нея със смразяваща кръвта последователност. Всеки момент някой от тях щеше да открие слабо място и тогава положението му ставаше критично. Нямаше избор. Разтвори длани и дървото бавно започна да се накланя. Той го отметна с рязко движение и се хвърли към вратата. Дъската изтропа на камъните.
   Пистолетът отново се появи в ръката му.
   Касиопея се втурна напред, придържайки се близо до стената на гаража. Пред нея изскочи фигурата на мъж, който отстъпваше с гръб към нея. Тя искаше да разбере дали Джесика е добре, но условията изискваха най-напред да неутрализира непосредствената опасност. Изчака малко, после протегна крак и спъна мъжа. Тялото му се строполи на тревата.
   Тя насочи пистолета си в гърдите му и прошепна:
   – Тихо, не мърдай!
   Няма да стане,отговориха очите му.
   Касиопея рязко замахна. Ръкохватката на пистолета потъна в слепоочието на мъжа, тялото му застина.
   Тя се изправи и продължи напред към ъгъла на гаража. Джесика беше там. С широко разтворени крака, стиснала с две ръце насоченото надолу оръжие. Вторият мъж се гърчеше на тревата с рана в бедрото.
   – Нямах друг избор – заяви агентката, докато прибираше пистолета си. – Без да искам, стъпих на някаква лопата и привлякох вниманието им. Предупредих го да спре, но той продължи да настъпва. Може би не вярваше, че ще го гръмна.
   – Другият е в същото състояние. Повикай линейка.
   63.

   Нокс изстреля още няколко куршума, опитвайки се да изтласка Уайът от укритието му край насрещната стена.
   – Къде си? – обади се в микрофончето на ревера си той. Въпросът беше отправен към втория му помощник.
   – Появи се още един – отговори гласът в слушалката. – Въоръжен е, но аз съм го заковал долу.
   Двама души? Беше очаквал само Уайът. Никой не спомена, че той ще има подкрепа.
   – Ликвидирай го! – заповяда той.
   Малоун пое по каменната стълба вдясно. Очевидно в крепостта имаше други хора, които се стреляха някъде горе. Вече беше нощ и мракът се превърна в негов съюзник. Не беше забравил да вземе фенерчето, което издуваше задния му джоб, но за момента нямаше как да го използва. Стигна горе и внимателно се огледа. Остана на стълбището. Понякога вършеше глупости и се излагаше на риск, но тази вечер нямаше такива намерения.
   Бавно се огледа наоколо. Напълно липсваше частта на стълбището, която някога бе стигала до външната стена на форта. Въпреки тъмнината той успя да зърне арките, които крепяха назъбените парапети. Ако действаше предпазливо, може би щеше да се промъкне до тях. Пъхна пистолета в колана си и потегли нагоре. Прибоят яростно атакувашескалите на петнайсетина метра под него. Соленият въздух тежеше от миризмата на птиците. Някъде отдолу долитаха крясъците им, примесени с плясък на крила. Стъпи на първата арка и внимателно тръгна напред, разперил ръце за равновесие. Пръстите и дланите му леко докосваха влажните и грапави носещи колони. Прехвърли се на втората арка, а после и на третата. Оставаше още една, за да се отдалечи на безопасно разстояние от входа на стълбището и да изненада нападателя си.
   Той вдигна ръце и се вкопчи в ръба на каменния парапет. Стегна мускули и предпазливо се набра нагоре. Почти веднага забеляза тъмната фигура на шест-седем метра от себе си. Мъжът беше с гръб и наблюдаваше стълбището. Нямаше как да се покатери на стената, без да привлече вниманието му. Пусна се и отново стъпи на арката. Измъкна пистолета и огледа стената над себе си. Част от камъните стърчаха навън, предлагайки достатъчна опора. Отново се набра нагоре, този път с една ръка. Десният му крак бързо намери някаква издутина – достатъчна, за да прехвърли тежестта си върху нея. И да се покаже над ръба на стената, да се прицели и да натисне спусъка.
   Уайът чу още един изстрел. Този път от противоположния край на форта, встрани от Нокс. Което означаваше ново присъствие, очевидно нежелано от помощниците на боцмана. Реши да се възползва от ситуацията и запълзя по корем към мъжа, когото беше прострелял. Бързият обиск му осигури два резервни пълнителя. Точно онова, от което се нуждаеше.
   Поредният куршум свирна над главата му и отчупи парченце камък на метър от него. Птиците бяха отлетели още при първите изстрели, но вонята им оставаше. Камъните бяха хлъзгави от екскрементите им.
   Откри пролука, която водеше надолу. Стъпала нямаше. Само една дупка в каменния вал. Увисна на ръце и скочи в нея, озовавайки се на долното ниво. За момента беше в безопасност. С бързи движения свали раницата от гърба си.
   Малоун се набра нагоре. Подметката му се плъзна по хлъзгавите камъни, но после намери опора. Мъжът на площадката светкавично се завъртя с насочен пистолет. Но той го изпревари с изстрел в гърдите, после се прехвърли на пътеката и пропълзя напред е готово за стрелба оръжие.
   Претърколи тялото. Лицето на мъжа не му беше познато. Потърси пулс, но такъв нямаше. Прибра пистолета, после претърси джобовете. Два резервни пълнителя и портфейл. Прибра и тях, а после се пресегна за раницата си. Намираше се на най-високата точка на западната стена.
   Последва интензивна стрелба от човек, който беше заел позиция на южната.
   Нокс не очакваше нападението.
   Уайът се появи на друга стена, отстояща на петнайсетина метра от него. Стрелбата му беше много точна и куршумите зазвънтяха в опасна близост наоколо. Прекалено точна предвид пълния мрак.
   Уайът се беше подготвил добре. Карбонел му бе предоставила очила за нощно виждане, с чиято помощ бързо откри Клифърд Нокс, сгушен зад купчина отломки. За съжаление укритието му беше достатъчно надеждно и нямаше как да го ликвидира с един изстрел. После долови движение върху друга стена, последвано от единичен изстрел. Почти веднага засече фигурата на въоръжен мъж, който се беше навел над неподвижно проснато тяло и ловко го претърсваше. Една до болка позната фигура.
   Котън Малоун. Как бе възможно?
   Уайът тръсна глава и се съсредоточи върху своя проблем.
   – Нокс! – подвикна той. – Знам, че си тук, благодарение на Андреа Карбонел. Само тя е в състояние да ти даде координатите. Заповядала ти е да ме ликвидираш, нали?
   Нокс чу въпроса и веднага осъзна, че е изпаднал в незавидно положение. Беше загубил един от помощниците си, а другият не отговаряше на радиостанцията. Продължаващата стрелба в крепостта сигнализираше за сериозни проблеми. Очакванията за лесна задача се изпаряваха. Не беше рискувал всичко, за да намери смъртта си на това забравено от Бога място. Нито заради Куентин Хейл, нито заради някой от останалите капитани.
   – Котън Малоун също е тук – извика от мрака Уайът. – Доколкото знам, той не фигурира сред твоите приятели.
   Малоун чу думите на Уайът съвсем ясно. Типични за него. Надути и високопарни. Нямаше никакво намерение да се включва в разговора. Поне засега.
   – Предполагам, че Малоун няма да рискува да се покаже – усмихна се Уайът. – Хей, Нокс, искам да си наясно, че нямам нищо против теб?
   – Аз обаче имам.
   – Заради онзи глупав опит за покушение? Всъщност трябва да ми благодариш, че го провалих. Въпреки че Карбонел ни устрои капан и на двамата. Но аз ще ти дам възможност да се оттеглиш. Искам да занесеш посланието ми на Куентин Хейл. Кажи му, че ще прибера онова, което му трябва и може да го получи от мен. На определена цена, разбира се, но напълно поносима за него. Предай му, че ще го потърся.
   Млъкна и зачака отговор.
   – Тя каза, че няма да ? предадеш липсващите страници – извика Нокс.
   – Това изцяло зависеше от желанието ? да спази дадената дума, но тя не го прояви. Предпочете да се свърже с теб, надявайки се да ме ликвидираш. В момента сме двама на един, Нокс. Котън Малоун също иска тези страници. Те стават безполезни за теб, ако попаднат в ръцете му. Нали знаеш – той работи само за Бог и Родина.
   – А ти ще ги откриеш, така ли?
   – С Малоун имам неуредени сметки. Оправя ли ги, ще взема онова, което ви трябва.
   – А ако остана?
   – В такъв случай ще умреш. Това ти го гарантирам. Един от нас ще те убие.
   Нокс прецени шансовете си. Беше сам срещу двама. Единият демонстрира добронамереност, но за другия не знаеше нищо.
   Кой бе този Котън Малоун?
   Освен това трябваше да помисли и за екипажа си. Бяха претърпели загуби. Нещо, което не се случваше често. От години не бяха губили когото и да било. Той се появи тук, защото нямаше друг избор. Хейл беше доволен, останалите капитани – също. Карбонел беше предоставила нужната информация с очакването да изпратят именно него. Но стига толкова. Край. Рискуваше живота си напразно.
   – Добре, тръгвам си – извика той.
   Заел клекнало положение, Малоун се взираше в мрака. Най-близкият източник на светлина се намираше на няколко километра от тук, на някакъв остров в залива. Далеч долу вълните продължаваха яростната си атака срещу скалите. Уайът дебнеше някъде наоколо. Нямаше никакъв шанс да се добере до третия участник в импровизираното състезание. Някой си Нокс. Уайът щеше да бъде готов да го посрещне.
   Нямаше друг избор, освен да изчака и да види как ще се развият събитията.
   – Хей, Малоун! – долетя гласът на Уайът. – Очевидно разполагаш с информацията, с която разполагам и аз. Един от двама ни ще спечели. Нека да видим кой ще бъде той.
   64.

   Бат, Северна Каролина

   Палубата се тресеше от ураганния вятър – толкова силен, че оръдията се плъзгаха по мокрите дъски. Той стискаше руля с всички сили, поддържайки курс на североизток. Целта му беше да избегне пясъчната ивица, вдадена дълбоко в морето. Тесният пролив между нея и скалите изискваше майсторско боравене с горните платна, издути от вятъра.
   Изведнъж се появи друг кораб. Държеше паралелен курс с неговия, наклонените мачти бяха в опасна близост с платната му. Цял ден бягаха от него. Той беше повярвал, че бурята ще им помогне да се измъкнат.
   Удари камбаната за тревога. Моряците бързо се появиха на палубата. Настана суматоха. Всички бяха въоръжени, готови да посрещнат врага. Без да чакат заповед, артилеристите заредиха оръдията и откриха огън, засипвайки с гюлета страничния борд на натрапника. Стиснал руля с две ръце, той изпита гордост от отличните качества на кораба, собственост на фамилията Хейл от Северна Каролина. Беше убеден, че докато е капитан, никой не може да го потопи или плени.
   Нов порив на вятъра постави управлението на изпитание. Наложи му се да използва цялата си сила, за да удържи руля.
   Вражеският кораб се залепи за борда и екипажът му се подготви за абордаж. Пирати като него, от фамилията Болтън. Също от Северна Каролина. Бяха го атакували в открито море, разчитайки да го изненадат в постоянно усилващата се буря. Или поне се надяваха да го изненадат.
   Изключително дръзко нападение, което беше в разрез с всички установени правила. Но какво друго можеше да се очаква от фамилията Болтън, която беше известна с тъпата си безразсъдност?
   – Куентин.
   Женски глас, едва доловим сред воя на вятъра.
   На палубата прииждаха пирати, въоръжени със саби. Един от тях направи огромен скок и се приземи на метърдва от него. Жена. Невероятно красива, русокоса, с бледа кожа и блеснали от възбуда очи. Тя се нахвърли срещу него и изтръгна руля от ръцете му. Корабът се люшна и се отклони от курса.
   –Куентин, Куентин
   Хейл отвори очи. Беше в спалнята си. Навън бушуваше буря. Дъждовните капки барабаняха по стъклата, дърветата зад тях се огъваха под силния вятър.
   Съзнанието му бавно се проясни. Беше се оттеглил тук в компанията на Шърли Кейзър, която обеща да му демонстрира специалното бельо. И то се оказа наистина специално. Бледолилава дантела обвиваше дребната ? стройна фигура. Тя се присъедини към него в леглото и започна да го съблича. След почти цял час ласки той задряма, изключително доволен от неочакваната ? визита. Точно това му трябваше след разговора с тримата капитани.
   – Куентин.
   Той примигна да прогони съня и спря поглед на дървения таван на спалнята, изработен от корпуса на стара шхуна, порила водите на Памлико още през XVIII век. Тялото му беудобно отпуснато върху широкия твърд матрак. Четири пилона поддържаха високо поставеното легло, до което се стигаше с помощта на дървено стъпало. Преди година, бързайки да скочи от него, си беше навехнал глезена.
   – Куентин.
   Гласът на Шърли. Разбира се. Тя беше тук, в леглото до него. Може би беше готова за още? Много добре, той също беше готов. Обърна се към нея.
   Тя го гледаше строго, без следа от усмивка или чувствено желание. Очите ? бяха потъмнели от гняв. После видя пистолета. Дулото почти опираше в лицето му.
   Касиопея изчака оттеглянето на линейката с ранения крадец. Другият остана на местопроизшествието, притиснал торбичка лед към цицина с големината на кокоше яйце. Идвамата нямаха документи за самоличност и мълчаха като риби.
   – Всяка минута забавяне увеличава заплахата за живота на Стефани – каза Даниълс, застанал на прага на Синята стая.
   – Знам как се чувствате, господин президент. Понякога безпокойството за близък човек може да бъде влудяващо.
   Той веднага разбра за какво говори тя.
   – Ти и Котън?
   Тя кимна.
   – Има и хубави, и лоши моменти. Както е сега. Добре ли е той? Нуждае ли се от помощ? Допреди няколко месеца нямах подобни проблеми.
   – Аз съм сам от много време – промълви Даниълс.
   Тъжният тон, с който бяха изречени тези думи, ясно показваше, че той съжалява за всеки пропуснат миг.
   – Ние с Полин трябва да си изясним нещата. Това не бива да продължава повече.
   – Внимавайте. Не вземайте прибързани решения, защото залогът е голям.
   В погледа му пролича съгласие.
   – Служил съм на страната си в продължение на четирийсет години. Политиката беше моят живот. Никога не съм се компрометирал, никога не съм предизвиквал скандали. Винаги съм действал според убежденията и съвестта си – дори когато то ми е струвало скъпо. Давал съм всичко от себе си и не съжалявам за нищо. Но сега дойде време да помисля и за своите проблеми. Поне за малко.
   – Стефани наясно ли е с чувствата, които изпитвате към нея?
   Президентът забави отговора си, а тя се запита дали изобщо има такъв. Онова, което чу в следващия миг, дълбоко я изненада.
   – Мисля, че е наясно – промълви Даниълс.
   Една кола спря пред къщата на Кейзър. От мястото до шофьора слезе Едуин Дейвис. Пръстовнте отпечатъци на нарушителите бяха снети още преди час и Касиопея бе получила обещание за бърза идентификация. Доскоро само глас по телефона, Дейвис очевидно беше решил да се намеси. Кварталът бързо се оживяваше. На препречената от полицейски коли улица се появиха любопитни хора.
   Толкова по въпроса за секретността на операцията.
   – Колата им е открита на няколко преки от тук – каза Дейвис. – Номерата от Северна Каролина са крадени, също както и самият автомобил, който е регистриран на името на някаква жена от Западна Вирджиния. Все още чакаме проверка на отпечатъците. В случай че заловените нямат криминални досиета, процедурата със сигурност ще се забави. Вероятно ще се наложи преглед на бази данни от друг тип – например регистрация при покупка на оръжие и още хиляди неща, които изискват свалянето на отпечатъци. Лично аз разчитам на военните регистри, които разполагат с пълна информация за новопостъпващите новобранци.
   Дейвис изглеждаше уморен.
   – Как са президентът и Първата дама? – попита тя.
   – Разбрах, че се е отбил при теб, преди да тръгнеш.
   Но Касиопея нямаше намерение да споделя каквото и да било.
   – Тревожи се за Стефани – въздъхна тя. – Чувства се отговорен за нея.
   – Както и всички ние – кимна Дейвис.
   – Нещо ново от Котън?
   – Лично от него – нищо.
   Касиопея веднага усети неизказаното.
   – А от някой друг?
   – Котън не иска подкрепления там.
   – И ти се съгласи?
   – Не съвсем.
   Хейл бавно осъзна, че за пръв път в живота му някой беше насочил оръжие срещу него. Гледката беше странна, тъй като лежеше гол в собственото си легло. А Кейзър държеше пистолета така, сякаш знаеше какво да прави с него.
   – Стрелям още от дете – отгатна мислите му тя. – Баща ми ме научи. А ти се възползва от мен, Куентин. През цялото време си ме лъгал. Лошо момче!
   Дали пък това не е някаква нова игра, запита се той. Ако е така, тя би могла да бъде доста възбуждаща.
   – Какво искаш?
   Шърли насочи дулото към слабините му, покрити само с одеяло.
   – Да видя как страдаш – промълви тя.
   65.

   Поу Айланд, Нова Скотия

   Малоун бързо се спусна на земята. Вдигнал пистолета пред себе си, той предпазливо започна да се промъква към тъмния вътрешен двор. После спря, позволявайки на очитеси да се адаптират. Ледени тръпки пронизаха тялото му. Нервите му бяха опънати до крайност.
   Фортът наподобяваше триетажен лабиринт от свързани помежду си помещения. В главата му изплува информацията за най-ниското ниво, където се бяха издавили 74 британски военнопленници. Военният съд беше установил, че основите на крепостта лежат върху плетеница от тунели, изсечени направо в скалите. При прилив те се наводнявали напълно, а при отлив оставало известно пространство за дишане. Офицерите се бяха отървали с твърдението, че не знаели нищо за въпросните тунели и използвали подземието като най-сигурно място за пленниците. Разбира се, обвинението не разполагало с живи свидетели, които да оспорят това твърдение. А никой от стотината войници от колониалната армия не посмял да си отвори устата.
   Някъде над него се разнесоха приглушени стъпки и той рязко вдигна глава.
   Касиопея чакаше обясненията на Едуин Дейвис.
   – Котън настояваше да отиде там сам, но според мен това беше неразумно – започна началникът на канцеларията.
   Тя кимна в знак на съгласие.
   – Затова наредих двамата пилоти на Сикрет Сървис, които го закараха, да останат и да наблюдават развоя на събитията от брега.
   – Какво не ми казваш?
   – На Поу се води престрелка. Съобщиха ми го току-що, малко преди да пристигна.
   Тя не повярва на ушите си.
   – Чакам допълнителна информация, за да реша какво да правя – добави Дейвис.
   Тя погледна часовника си, който показваше 9:20 ч. Вечерта.
   – Кейзър вече трябваше да е тук. Обеща да се прибере най-късно в осем и половина.
   – Някой влизал ли е в къщата?
   – Да, преди малко – кимна Касиопея.
   – А арестуваният? Продължава ли да мълчи?
   – Не обелва нито дума.
   – Утре ще се появи някой известен и добре платен адвокат, който ще поиска и ще получи освобождаването му под гаранция – мрачно отбеляза Дейвис. – Общността умее дасе грижи за своите.
   От джоба му долетя мелодичен звън. Той измъкна джиесема и се отдалечи няколко крачки. На входната врата се появи един от агентите и ? направи знак да се приближи.
   – Мисля, че трябва да видите нещо – каза той.
   Хейл попадна в капан. Беше позволил на тази жена да го прелъсти с убеждението, че държи положението в свои ръце.
   – От колко време подслушваш телефонните ми разговори? -попита тя.
   Насоченият в слабините му пистолет беше ясно предупреждение, че няма място за лъжи.
   – От няколко месеца.
   – Затова ли се запозна с мен? За да получиш достъп до личния живот на президента?
   – Отначало да. Но после нещата се промениха. Трябва да призная, че връзката ни ми носеше голяма радост.
   – Чарът ти вече не работи.
   – Ти си голямо момиче, Шърли. Нима никога не си използвала някого за свои лични цели?
   – А каква е твоята цел, Куентин?
   Навън бурята продължаваше да бушува.
   – Само една: да запазя за фамилията си онова, за което се е борила в продължение на триста години.
   Малоун навлезе в голяма, почти напълно разрушена зала. Таванът и стените липсваха. Пътечката върху единствената запазена крепостна стена над главата му беше пуста. На небето грееше ярка луна. Хладният ветрец духаше от изток на запад. Устата му пресъхна от напрежение. Облиза устните си. Капчица пот погъделичка гърдите му.
   Той започна да се промъква към противоположния край и към огромната пещ с напукан каменен парапет. Пространството под комина беше с размери три на два и дупка за жар в средата. Вертикалната шахта над нея отвеждаше пушека нагоре към покрива. Влезе в пещта и се наведе над дупката. Пълен мрак, от който ясно се чуваше как вълните атакуват основите на скалата. Искаше да получи по-ясна представа, но не посмя да използва фенерчето.
   Коминът над главата му може би предлагаше път нагоре. Вдигна глава да го огледа. В същия момент получи силен удар в челото, нанесен от тежка подметка. Олюля се, но не изпусна пистолета. Пред очите му причерня, но все пак успя да зърне тъмния силует, който изскочи от комина.
   Мъжът се стрелна към него и го събори върху купчина отломки. Малоун усети остра болка в дясната ръка. Пръстите му се разтвориха и изпуснаха пистолета.
   Касиопея последва агента в ярко осветената къща на Шърли Кейзър. Двамата прекосиха входното фоайе и кухнята и се озоваваха в малко работно пространство, от което започваше къс коридор към мокрото помещение и гаража. То беше оборудвано с вградено в стената бюро с гранитен плот, върху който бяха подредени компютър, принтер и безжичен модем, листа, моливи, писалки и други канцеларски пособия.
   – Влязохме, за да демонтираме камерата на горния етаж, която беше свързана с домашния интернет – поясни агентът. – И попаднахме на това…. – Той посочи компютъра.
   Касиопея се приведе над екрана, на който с големи букви беше изписано ЧАРТЪРИ "ГОЛДИН".
   Краткият рекламен текст гласеше, че компанията предлага чартърни полети от Ричмънд до различни дестинации по Източното крайбрежие.
   – Проверката установи, че Кейзър си е запазила място за един от днешните полети и преди няколко часа е заминала – каза агентът.
   – Закъде?
   – Летище Пит Грийнвил в Северна Каролина.
   Страх прониза сърцето ?. Нямаше представа къде точно се намира Бат, но беше сигурна, че не е много далеч от Грийнвил.
   Уайът най-сетне успя да хване Котън Малоун. Беше следил движението му през руините с помощта на очилата за нощно виждане, които му даваха решително предимство. Видял, че противникът му се насочва към залата, той бързо зае позиция в комина на огромната пещ. Останалото свърши самият Малоун, който се изправи на правоъгълната площадка, точно под него.
   Сега пръстите му се сключиха около гърлото на Малоун. Вкопчени един в друг, двамата се затъркаляха по пода, докато се блъснаха в друга купчина отломки.
   Юмрукът му потъна в ребрата на врага в областта на бъбреците. Малоун се изпъна като струна, но не отслаби хватката си. Удари го още веднъж, по-силно. Малоун се извъртя странично и скочи на крака. Уайът го последва. Започнаха да се въртят в кръг с протегнати ръце и стегнати мускули.
   – Сега сме само ти и аз – изсъска Уайът.
   Касиопея остана в кухнята, а агентът на Сикрет Сървис отиде да доведе Едуин Дейвис. Постъпката на Шърли Кейзър можеше да провали всичко. Какво си въобразяваше тази жена, по дяволите? Мъжът, с когото имаше отношения, беше пират до мозъка на костите, който мислеше единствено за собственото сц оцеляване. За него не бе никакъв проблем да убие измамилата го любовница Дейвис се появи. Лицето му беше загрижено. Явно вече си беше дал сметка за неблагоприятния развой на събитията.
   – Летището в Грийнвил е най-близкото до Бат – мрачно обяви той. – Тази жена трябва да е превъртяла!
   – Аз тръгвам! – отсече Касиопея.
   – Не съм сигурен, че ще ти го позволя.
   – Можеш да ме забъркаш в интригите на Белия дом, но не позволяваш да си свърша работата, така ли?
   – Проблемът в Белия дом е от частен характер. Но този не е такъв. Освен това те няма във ведомостите.
   – Точно затова трябва да замина. Между другото при последните бъркотии около Даниълс също ме нямаше във ведомостите. – Усети, че мъжът насреща се колебае, и бързо добави: – Дай ми няколко часа. Ако дотогава не се свържа с теб, изпращай Сикрет Сървис.
   Той обмисли чутото и бавно кимна.
   – Добре, права си. Това е най-добрият ход.
   – А какво става с Котън? Онова обаждане преди малко беше свързано с него, нали?
   – Да. Агентите се намират на няколко километра от острова, но разполагат с телескопични прибори за нощно виждане. Преди няколко минути от северния бряг е потеглиламоторница. С нея е пътувал само един човек, който се е насочил на север. Оживената престрелка в крепостта постепенно е стихнала.
   – Какво мислиш да правиш?
   – Нищо – отвърна Дейвис. – Ще отпусна на Котън времето, за което помоли.
   66.

   Малоун се стрелна напред, но Уайът пъргаво отскочи встрани, мина му в гръб и блъсна главата му в камъка. Зрението на Котън се замъгли. Гърлото му пресъхна, прилоша му. Уайът го пусна и отстъпи назад. В ръката му проблесна пистолет.
   Малоун се надигна на коляно. Главата му болезнено пулсираше. Разтърка удареното място и направи опит да се изправи.
   – Вероятно си даваш сметка, че нагоре по веригата знаят къде се намираме ние двамата в момента – промълви той.
   – Давай да приключваме! – извика Уайът, захвърли оръжието и сви пръстите си в юмруци.
   – Каква всъщност е целта ти? – попита Малоун.
   Въпросът му беше нужен, за да се овладее. Трябваше да прогони болката в свития си на топка стомах.
   – Каква беше целта ти в Ню Йорк? Да ме застрелят ченгетата или онзи агент на Сикрет Сървис?
   – Нещо такова.
   Той огледа обстановката. Нищо освен полусрутени стени и прогнили греди. Вонята на птичи изпражнения не помагаше на стомаха му.
   – Моя приятелка е в беда – подхвърли той. – Става въпрос за Стефани Нел. Онзи, когото току-що пусна да си върви, работи за хората, които най-вероятно са я отвлекли.
   – Това не е мой проблем.
   Малоун усети как потреперва от гняв.
   – Очевидно – отбеляза той, после рязко се стрелна напред, сграбчи през кръста Уайът и двамата се строполиха на камъните. Оказа се обаче, че това не са камъни, а прогнило дърво, което не издържа тежестта им.
   Те полетяха надолу.
   Хейл се нуждаеше от време. Трябваше да накара Шърли Кейзър да омекне. Може би като предизвика състраданието ?.
   – Фамилията ми служи на Америка още преди създаването на държавата – започна той. – Но днешното правителство иска да ни осъди като обикновени престъпници.
   – Защо?
   Пистолетът продължаваше да сочи слабините му, но сега не беше моментът да проявява страх.
   – В началото моите деди били пирати, но после се превърнали в капери. Живеем на тази земя от почти триста години насам. Превърнахме се във флот на младата колониална армия, изправихме се срещу бойните кораби на Британската империя. Без нас нямаше да има Американска революция, нямаше да има Съединени щати. Оттогава вършим подобни услуги на почти всички администрации. Ние сме патриоти, Шърли. Патриоти, които служат на родината си.
   – Това какво общо има с мен? Обясни защо реши да ме използваш и защо се опита да убиеш Дани Даниълс!
   – Не бях аз – въздъхна Хейл. – Това беше дело на моите партньори, които действаха зад гърба ми. Когато научих какво са направили, направо побеснях.
   – Значи те са подслушвали телефоните ми, така ли?
   Внимателно. Тази жена съвсем не бе глупачка.
   – Не, това беше моя работа. Търсех нещо, каквото и да е то, което да ми помогне да се измъкна от ситуацията. Още преди да се сближа с теб, знаех за близките ти контакти с Първата дама.
   – Дай ми поне една основателна причина да не те превърна в сопрано! – вбесено просъска Шърли.
   – Може би ще ти липсва баритонът ми – отвърна той и леко се размърда в леглото.
   Пръстите ? върху ръкохватката побеляха.
   – Спокойно – бързо добави той. – Просто ми се схванаха старите мускули.
   – За какво използва подслушаните разговори?
   – Общо взето, за нищо. Но информирах партньорите си за планираното посещение в Ню Йорк. Липсата на официална информация от Белия дом ни подсказа, че може би ще получим някакъв шанс. Обсъдихме нещата и стигнахме до решението да не предприемаме нищо. За съжаление те си промениха мнението, но забравиха да ме уведомят.
   – Винаги ли си толкова добър лъжец?
   – Не те лъжа.
   – Ти ме използва, Куентин.
   В гласа ? нямаше нито гняв, нито омраза.
   – А ти реши да се появиш тук, да ме примамиш в леглото, а после да ме гръмнеш, така ли?
   – Не, реших и аз да те използвам малко.
   – С жена ми сме разделени от години, Шърли – подхвърли Хейл. – И ти прекрасно го знаеш. Мисля, че между нас двамата се зароди една много здравословна връзка. Сега, в тази минута, моите хора демонтират подслушвателните устройства в къщата ти. Край, точка. Каквото било – било. Какво ни пречи да продължим връзката си, която има всички шансове да
   – След като и двамата знаем, че си лъжец и измамник? – прекъсна го тя.
   – Шърли – въздъхна той. – Ти не си наивна и прекрасно знаеш, че живеем в трудни времена и всеки трябва да се бори за оцеляването си. Ще ти призная нещо: положението ми е отчаяно. Това е причината да прибягвам до всичко, което може да ми бъде от полза. Да, наистина те излъгах. Но само в началото. Когато се опознахме, нещата се промениха. От току-що случилото се между нас вероятно си разбрала, че не мога да се преструвам във всичко. Защото ти си една вълнуваща и прекрасна жена.
   Пистолетът остана насочен в слабините му.
   – Ти унищожи отношенията ми с Първата дама!
   – Прекрасно знаеш, че тя се нуждае от професионална помощ. Или по-скоро от утехата, която ? предлага мистър Дейвис. По всичко личи, че много го харесва.
   – В това няма нищо лошо!
   – Сигурен съм, че е така. Но все пак иманещо,което и двамата не желаят да става обществено достояние.
   – Може би си имал намерение да ги изнудваш, а?
   – Хрумна ми подобна мисъл – въздъхна Хейл. – За щастие има и други начини за решаване на проблема. Те могат да бъдат напълно спокойни.
   – Наистина ме успокои – язвително отвърна тя.
   – Защо не махнеш този пистолет? Нека консумираме нашата нова връзка, основаваща се на взаимно доверие и уважение.
   Харесваше очите ?. Толкова наситено сини, че понякога изглеждаха виолетови. Правилните черти на лицето не издаваха възрастта ?. Тялото ? беше гъвкаво като на танцьорка – добре оформено, с тънка талия и съблазнителни извивки точно там, където трябва. Парфюмът ? беше особен, с едва доловимо ухание на лимон, което оставаше във въздуха дълго след като се бяха разделили.
   – Между нас вече не може да има никаква връзка – най-накрая отвърна тя и натисна спусъка.
   Нокс стигна до брега, скочи от лодката и се насочи към колата, паркирана пред някакво затворено магазинче наблизо. Беше много доволен, че Поу Айланд остана далеч зад гърба му. Смъртта на този къс скала изобщо не влизаше в плановете му.
   Наоколо беше пусто. Трябваше час по-скоро да напусне Канада. Крадената лодка щеше да бъде открита още рано сутринта, а по-късно щяха да намерят и телата на двамата му помощници във форт "Доминиън". Единият от тях със сигурност беше мъртъв, другият – почти. Те нямаха документи за самоличност и живееха в Нагс Хед на атлантическото крайбрежие. Нокс отдавна насърчаваше членовете на екипажа да се изнасят от Бат и да се заселват в околностите – колкото по-далеч, толкова по-добре. Същевременно новите им домове трябваше да бъдат на максимум два часа път от сборния пункт. Повечето от тях бяха ергени, без близки. Като тези двамата. Силите на реда щяха да се появят веднага след като телата им бъдеха идентифицирани и бъдеше установено, че са работили в имението. Щеше да има следствие. Но Общността плащаше на най-добрите адвокати именно за такива случаи. Проблеми нямаше да има.
   Оставаше обаче въпросът с Андреа Карбонел. Тя беше проблем. Но Нокс се бе уморил от всичко това. Беше време да се погрижи за себе си. Писнало му бе от постоянни тревоги. Добрият боцман не биваше да попада в такива опасни ситуации. Преди година със сигурност би останал докрай във форт "Доминиън". Би влязъл в смъртна схватка с Джонатан Уайът. Но вече беше избрал друг път. Престана да му пука за морални категории като дълг и традиции. Просто искаше да се махне, разбира се, без да бъде ликвидиран отправителството или от Общността.
   По дух беше сървайвър.
   А и Джонатан Уайът не беше негов враг, нито Куентин Хейл, нито другите трима капитани. Те не знаеха нищо. За разлика от Андреа Карбонел, която знаеше всичко.
   67.

   Бат, Северна Каролина

   Разнесе се остро изщракване, но изстрел не последва.
   – Вторият опит ще бъде успешен – хладно се усмихна Кейзър.
   Хейл нямаше основание да не ? повярва.
   – Имаш ли представа за положението, в което ме постави? – попита тя. – Полин Даниълс няма да ме погледне повече.
   – Те знаят ли, че подслушвам телефона ти? – трепна Хейл.
   – Знаят – кимна тя. – Откриха малкото ти устройство в двора ми.
   В душата му нахлу паника. Какво ли е станало с двамата мъже, които изпрати да демонтират устройството? Дали там не са ги чакали агенти?
   – Чуй ме, Шърли! В случая ти рискуваш само гордостта си, докато върху мен и съдружниците ми се стоварва цялата мощ на американското правителство! Затова аз нямам нужда от врагове, а от съюзници. Отдавна съм изпуснал момента за развод със съпругата си, но… – Той замълча за момент, после тихо добави: – Бих се радвал, ако останеш завинаги до мен… Надявам се, че това ще бъде добре и за двама ни.
   Трябваше спешно да се свърже с Нокс, а също така и да овладее ситуацията във Вирджиния. Събитията там бяха много по-важни от случващото се в Нова Скотия.
   – Наистина ли вярваш, че това може да промени отношението ми? – вдигна вежди Шърли. – Обещание за женитба? Аз не се нуждая от съпруг, Куентин.
   – А от какво тогава?
   – Ами например от отговора на един въпрос, който ще ти поставя: държиш ли тук една отвлечена жена, която се казва Стефани Нел?
   Той светкавично прецени, че не бива да я лъже.
   – Тази жена е изпратена тук от враговете ни, за да ни унищожи. Задържах я при самоотбрана.
   – Не се интересувам от оправдания за постъпката ти, Куентин. Просто искам да знам дали е тук.
   В съзнанието му звънна предупредителна камбанка. Откъде накъде му задаваше точно този въпрос? Очевидно някой я беше информирал. Някой, който знаеше. Ако не беше гола, щеше да си помисли, че носи подслушвателно устройство. Дрехите и чантата ? отпадаха, защото останаха в съседната стая зад плътно затворената врата.
   – Шърли, трябва да си дадеш сметка, че се намираме в необичайна ситуация. Аз направих онова, което бях длъжен. В момента и ти правиш всичко възможно да се защитиш.
   Касиопея понечи да спори с Едуин Дейвис, но бързо се отказа. Нямаше друг избор, освен да се довери на неговите инстинкти и тези на Котън.
   Но имаше и друг проблем.
   – Трябва да се свържем с Кейзър – отсече тя.
   – Не съм сигурен, че е възможно – поклати глава Дейвис. – Как да го направим? Може би да я потърсим по телефона?
   – Не ние. Друг ще го направи.
   Дейвис моментално я разбра, извади телефона си и набра някакъв номер.
   Хейл чакаше отговор. Шърли очевидно се замисли върху последните му думи.
   – Ти ме използва – въздъхна най-после тя.
   Нов порив на вятър и дъжд разтърси стените на къщата. Тя се стресна. А той се възползва от момента и стовари юмрук в лицето ?.
   Касиопея слушаше Дейвис, който информираше Полин Даниълс за постъпката на Шърли Кейзър.
   – Не мога да повярвам, че е отишла там! – възкликна Първата дама.
   Разговорът се водеше от дневната на Шърли, като преди това двамата бяха помолили агентите да напуснат къщата.
   – Тя се чувства ужасно! – добави Полин. – Бясна е от начина, по който този човек я е използвал. Но в никакъв случай не биваше да отива там!
   За съжаление имаше и друг проблем. Новините за стрелбата в района щяха да стигнат до местните медии. Което означаваше, че Хейл веднага щеше да разбере каква съдба е сполетяла хората му и щеше да си даде сметка, че Кейзър се превръща в бреме за него.
   – Обади ? се, Полин – рече Дейвис. – Още сега. Нека видим дали ще ти вдигне.
   – Задръж така.
   – Няма начин да държим под похлупак случилото се тук преди малко – шепнешком го предупреди Касиопея.
   – Знам. Часовникът отброява времето на Шърли Кейзър.
   – Не отговаря, Едуин – прозвуча в мембраната гласът на Полин Даниълс. – Включва се гласовата ? поща. Но аз не посмях да ? оставя съобщение.
   – Добре, време е да тръгваме – отвърна Дейвис.
   Касиопея долови притеснението в гласа му.
   – Едуин, аз не исках да Дейвис прекъсна разговора.
   – Беше грубо – отбеляза Касиопея.
   – Тя нямаше да хареса онова, което щях да ? кажа – въздъхна той. – В даден момент всеки от нас трябва да осъзнае, че е правил глупави грешки и да престане да ги прави.– Замълча за миг, после добави: – В това число и аз самият
   – Животът на тази жена е в опасност – твърдо рече тя. – Искам да ме прехвърлиш там по най-бързия начин.
   Дейвис не възрази.
   Хейл слезе от леглото. Кейзър лежеше в несвяст. Ръката го болеше. Дали не беше счупил лицевата ? кост? Издърпа пистолета от пръстите ? и провери пълнителя. Следващият патрон действително се оказа в цевта.
   Умът му напрегнато работеше. Дали бяха хванали хората му в къщата на Кейзър? Трябваше да разбере, и то веднага. Нямаше връзка с Нокс, който по всяка вероятност все още се намираше на Поу Айланд.
   Той посегна към халата си, захвърлен на близкия стол.
   Часовникът до леглото показваше 9:35 ч. Вечерта. Придърпа телефона и натисна бутона за вътрешна връзка. Секретарят му вдигна на второто позвъняване.
   – Незабавно изпрати двама души в спалнята ми. Имаме нов обитател за нашия затвор.
   68.

   Нова Скотия
   10:20ч.

   Малоун отвори очи. Цялото тяло го болеше. Лежеше по гръб. Погледът му се насочи нагоре към дупката в прогнилите дъски, през която бяха пропаднали. Предпазливо раздвижи крайниците си и с облекчение установи, че счупвания липсват. Прокрадващите се през дупката лунни лъчи бяха достатъчни, за да изчисли височината на падането – около десетина метра. За щастие върху парчета изгнило дърво, които бяха смекчили удара в твърдата скала.
   Околните стени меко блестяха на лунната светлина. Доказателство, че бяха влажни. До ушите му достигна грохотът на прибоя, в ноздрите го удари вонята на птичи изпражнения.
   Но къде бе Уайът?
   Той бавно се надигна. В очите му блесна ослепителна светлина. Източникът ? беше съвсем близо, на няколко метра от него. Малоун вдигна длан пред очите си. Светлината се отмести от лицето му. В отблясъците се очерта фигурата на Уайът с фенерче в ръка.
   Нокс безпрепятствено се добра до частното летище южно от Халифакс, където се беше приземил самолетът на "Хейл Ентърпрайсиз". То обслужваше предимно богати туристи,които можеха да си позволят лукса да притежават частен самолет.
   Напусна района на Махоун Бей без никакви проблеми и подкара на север.
   Телефонът в джоба му завибрира. Извади го и погледна дисплея. Беше Хейл. Точно навреме, за да си изяснят отношенията веднъж и завинаги.
   Включи апарата, разказа на капитана какво се е случило и добави:
   – Карбонел отново те излъга. Тук имаше и друг човек. Според Уайът името му е Котън Малоун. Решително е от другия отбор. Уайът намекна, че работи за правителството. Азне мога да поема отговорност за всичко, което
   – Разбирам те – тихо рече Хейл.
   Това беше ново. Обикновено този човек не признаваше нещо друго освен успехите.
   – Карбонел е лъжкиня – горчиво добави Хейл. – Продължава да си играе с нас. Ти се оказа прав. Вече започвам да се питам дали изобщо има нещо вярно в твърденията ? за шифъра.
   – Може би има – отвърна Нокс. – Уайът каза да ти предам, че можеш да купиш липсващите страници в мига, в който се добере до тях. Много настояваше да ти предам тези думи.
   – Значи трябва да се надяваме на един ренегат, когото Карбонел явно ненавижда – недоволно отбеляза Хейл.
   – В хода на операцията загубихме двама моряци – не забрави да го информира Нокс.
   – За съжаление проблемите ни не свършват – въздъхна капитанът и му разказа за Шърли Кейзър и евентуалния провал в дома ?.
   – Карбонел ни използва, капитан Хейл – реши да рискува Нокс. – Тя усложнява един и бездруго сложен проблем. Кълнеше се, че за това място знаят само тя и Уайът, но тукизведнъж се появи и този Котън Малоун. Тя ли го е изпратила? И ако не е, кой друг знае за този остров, по дяволите? Колко други лъжи ще изскочат наяве? До каква степен ще рискуваме?
   Мълчанието от другата страна беше доказателство, че Хейл се е замислил върху тези въпроси.
   – Съгласен съм с теб, че тази жена трябва да си плати – обади се най-сетне Хейл.
   Отлично! Нейната смърт щеше да погребе и всичките му грешки. И той най-сетне щеше да се върне там, откъдето беше тръгнал.
   – Но първо трябва да разбереш дали имаме проблем във Вирджиния – добави Хейл. – Трябва да съм наясно. А после имаш разрешението ми да се справиш с НРА както намеришза добре.
   Най-после свобода на действие!
   Нокс приключи разговора и се насочи към самолета. Вече беше проверил метеорологичната обстановка и получи разрешение за излитане. Тук нямаше контролна кула, тъй като излитанията и кацанията се управляваха от Халифакс. Натисна механизма за спускане на подвижната стълбичка и се качи в просторната кабина на реактивния самолет.
   – Не пали осветлението! – заповяда хладен женски глас.
   Нокс замръзна на място. Очите му безпомощно огледаха кабината. Три от кожените кресла бяха заети от тъмни фигури, очертани от слабата външна светлина на пистата.
   Гласът му беше до болка познат. Андреа Карбонел.
   – Както виждаш, този път не съм сама – добави тя. – Затова бъди добро момче и затвори вратата след себе си.
   Касиопея седеше в пътническото отделение на транспортния хеликоптер на Военновъздушните сили, който излетя от Вирджиния за Северна Каролина. Едуин Дейвис бе заелмястото до нея. Няколко седмици по-рано той беше поръчал подробно спътниково заснемане на района, който владееше Общността. Щатското бюро за разследване на Северна Каролина беше предоставило на Сикрет Сървис малък катер, който ги чакаше на южния бряг на река Памлико. От там щяха да се насочат към имението на Хейл, намиращо се на северния бряг. Решиха на първо време да не ползват услугите на местните правоохранителни органи, защото нямаха представа докъде се простираше влиянието на Общността.
   Наближаваше полунощ. Новината за стрелбата в къщата на Кейзър щеше да бъде отразена от местната преса във Фредериксбърг най-рано на следващия ден сутринта. Това осигуряваше на Касиопея няколко часа свобода на действие – разбира се, при условие че нямаше други свидетели на инцидента.
   Беше сигурна, че именията на Общността се намират под електронен контрол, защото камерите предлагаха далеч по-надеждна защита от живата охрана. За съжаление Дейвис не разполагаше с почти никаква информация за онова, което я очакваше на земята. Току-що бяха получили сведения за силна буря в района – нещо, което може би щеше да ?предложи допълнително прикритие. Агентите на Сикрет Сървис, които наблюдаваха Поу Айланд, докладваха, че вече час там цари пълна тишина.
   Какво ли правеше Котън? Тя не можеше да се отърве от мисълта, че е попаднал в беда.
   Уайът гледаше втренчено Малоун, който бавно се изправяше на крака. Слава богу, че се беше свестил преди него и бе открил някакво фенерче – очевидно собственост на Малоун, което беше оцеляло при падането.
   – Сега доволен ли си? – попита Малоун.
   Той не отговори.
   – О, бях забравил. Ти не си падаш по приказките. Едно време ти викаха Сфинкса, нали? И май не обичаше този прякор.
   – И сега не го обичам.
   Малоун се изправи. Ледената вода стигаше до глезените му. Изпъна гръб и оправи ръкава на якето си. Уайът вече беше проучил обстановката. Намираха се в нещо като камера в скалите, висока десетина метра и широка около пет. Варовиковите стени блестяха от влага, а подът се заливаше от морска вода, която търкаляше ситни камъчета.
   – Идва от залива – промърмори той и насочи фенерчето надолу.
   – Че откъде другаде, по дяволите? – попита Малоун.
   Уайът замълча, оставяйки му време да осъзнае за какво става въпрос. Явно и той беше запознат с историята на това място. Седемдесет и четири британски войници се бяха удавили в подземията на форт "Доминиън" в настъпващия прилив.
   – Точно така – отвърна Уайът. – Попаднали сме в капан, от който няма измъкване.
   69.

   Бат, Северна Каролина

   Хейл проследи с очи двамата моряци, които свалиха Шърли Кейзър от електромобила и я повлякоха към затвора. Дъждът продължаваше да плющи. Хейл им се бе обадил предварително, за да бъдат готови да приемат новата затворничка. Тя все още беше замаяна от удара, на лявата ? скула синееше грозна подутина. Мъжете я довлякоха до сградата.
   Хейл влезе след тях и затръшна вратата. Беше заповядал да събудят Стефани Нел и да я преместят в друга килия на първия етаж. Реши да затвори Шърли заедно с нея. Бог знае какво щяха да споделят помежду си, но електронното устройство нямаше да пропусне нито дума.
   Нел стоеше в средата на килията и наблюдаваше приближаването им. Отключиха решетъчната врата и блъснаха Кейзър вътре.
   – Водя ти компания – обяви Хейл.
   По-възрастната жена огледа подутата скула на Кейзър.
   – Ти ли ? причини това?
   – Държеше се неприлично. Дори ме заплашваше с пистолет.
   – Трябваше да те гръмна! – просъска Кейзър.
   – Имаше такъв шанс, но не се възползва от него – равнодушно отвърна той. – Нали питаше за Стефани Нел? Ето я, можете да се запознаете. – Обърна се към Нел и попита:
   – Познаваш ли човек на име Котън Малоун?
   – Защо?
   – Нищо особено. Просто се е появил не където трябва.
   – Значи имаш сериозен проблем – отвърна Нел.
   – Съмнявам се – сви рамене той.
   – Заповядай на горилите си да донесат торбичка с лед – погледна го Нел. – Този оток е огромен.
   Предложението беше разумно и той кимна на хората си.
   – Тя все пак трябва да изглежда добре.
   – Какво означава това? – изгледа го подозрително Нел.
   – Означава, че след като бурята утихне, вие двете ще отплавате в морето. Ще бъде последното ви пътуване, защото ще останете там.
   Лодката на Касиопея навлезе в тъмните води на река Памлико. Хеликоптерът я беше оставил на километър и половина от южния бряг. Агентите на Щатското бюро за разследване ? бяха посочили широката около три километра водна ивица. По думите им там някъде имаше дълъг пристан, на който бе закотвена шейсетметровата яхта "Адвенчър " собственост на Куентин Хейл. Само оттам можеше да проникне и в имението, но за целта трябваше да поддържа верния курс – нещо, което не се оказа толкова лесно, колкото изглеждаше. Откъм Атлантика духаше силен вятър, дъждът се стелеше като пелена над вълните. Последните минути на борда на хеликоптера не бяха особени приятни. Дейвис щеше да остане наблизо, очаквайки нейния сигнал или настъпването на утрото. Планът беше и в двата случая да щурмува имението с помощта на отряда агенти на Сикрет Сървис, които вече се събираха северно от Бат.
   Касиопея изключи мотора и остави лодката на течението, което я носеше към пристана. Изчисленията ? бяха точни. Пред очите ? бавно изплува пристанът. Трябваше да внимава да не се блъсне в него, тъй като вълните бяха високи почти метър. Закотвената яхта наистина беше внушителна. Тримачтова, с издължен аеродинамичен корпус и очевидно оборудвана с автоматична система за управление на платната. Никъде не се виждаше светлина и това ? се стори малко необичайно. Може би токът беше спрял заради бурята.
   После изведнъж забеляза движение на палубата. И на пристана. Мъже, които тичаха към брега.
   – Защо беше нужно всичко това? – попита Малоун. – Случилото се между нас бе преди толкова години.
   – Имах да ти връщам.
   – Значи ти ме забърка в опита за покушение, така ли?
   – Моментът беше много удобен.
   – А ако не бях блокирал автоматичното оръжие?
   – Бях сигурен, че ще направиш нещо. При другия вариант щеше да бъдеш обвинен или просто застрелян.
   Прииска му се да стовари юмрук в лицето на негодника, но бързо осъзна, че с това нямаше да постигне нищо. Той огледа пещерата. Нивото на водата оставаше до глезените им.
   – А не беше ли по-просто да ме убиеш? Защо е цялата тази драма? Май имаш да си връщаш и на някой друг, а?
   – Вече няма значение.
   – Странна птица си ти – поклати глава Малоун. – И винаги си бил такъв.
   – Искам да видиш нещо – подхвърли Уайът. – Открих го, докато ти спеше.
   Лъчът на фенерчето се насочи надолу, към коридор, изсечен в скалата. В дъното му, на шест-седем метра от тях, блестеше странен символ, полускрит под влажен мъх.

    [Картинка: _4.jpg] 

   Малоун веднага го разпозна. Беше един от петте символа от посланието на Джаксън.
   – Други има ли? – попита той.
   – Можем да проверим.
   Малоун вдигна глава към дупката, от която бяха паднали. Нямаше начин да се покатерят обратно. Разстоянието беше поне десет метра, а влажните стени бяха почти отвесни и хлъзгави, без никакви издутини.
   Ами тогава да проверим. Какво друго ни остава?
   – След теб – подхвърли гласно той.
   Хейл реши да подремне. Нямаше как да излязат в открито море при тази буря. Вече се беше разпоредил да скрият извън чертите на имението взетата под наем кола на Кейзър. Все още нямаше връзка с двамата служители, които беше изпратил в дома ?. Това можеше да означава само две неща – или бяха мъртви, или бяха ги заловили. Но ако бяха ги заловили, силите на реда вече щяха да са тук.
   Той излезе от затвора и тръгна към електромобила. Миг по-късно се включи алармената система. Очите му се насочиха към тъмните дървета, зад които беше къщата. Светлина не се виждаше никъде. От сградата на затвора изскочи мъж и бързо зашляпа към него.
   – В имението са проникнали неканени гости, капитан Хейл! – изкрещя той, опитвайки се да надвие воя на бурята.
   Касиопея чу сирените, последвани от острото потракване на автоматично оръжие. Какво ставаше? Тя скочи от лодката и я завърза за близкия стълб. После извади пистолета си и хукна към брега.
   Хейл се втурна обратно. Беше чул далечната стрелба – един обезпокоителен тътен в самотната крепост. Вдигна телефона във фоайето и се свърза с охраната.
   – Десет души са проникнали в северния периметър на имението – докладва дежурният. – Сензорите за движение са ги засекли, а после и видеокамерите.
   – Какви са? Полиция, ФБР?
   – Нямаме информация. Но те са тук и си пробиват път със стрелба. Не ми приличат на полицаи. Прекъснали са електрозахранването на пристана и в главната сграда.
   Хейл веднага разбра за какво става въпрос. НРА. Андреа Карбонел. Кой друг?
   Нокс изгаряше от нетърпение да напусне Нова Скотия, но Карбонел и двамата ? спътници явно не бързаха. Затова реши да прояви търпение и седна на едно от свободните кресла.
   – Откри ли онова, за което дойде? – попита Карбонел.
   Нокс нямаше никакво намерение да отговаря на подобни въпроси.
   – Двама от хората ми бяха убити в крепостта! А в момента твоят човек Уайът се стреля с някакъв тип на име Котън Малоун. Ти ли го изпрати?
   – Малоун е тук? – вдигна вежди Карбонел. – Интересно. Той работи за Белия дом.
   Нокс изведнъж разбра причините за появата на тази жена.
   – Дошла си да прибереш онова, което съм намерил, а? – подхвърли той. – Изобщо не си имала намерение да предадеш ключа за шифъра на капитаните.
   – Трябват ми двете липсващи страници! – отсече Карбонел.
   – Май все още не включваш – въздъхна Нокс. – Общността не е твой враг, но явно правиш всичко възможно да я превърнеш в такъв.
   – Твоята Общност е силно радиоактивна. В момента всички са се обединили срещу нея – ЦРУ, АНС, Белият дом Тези думи никак не му харесаха.
   – Трябва да се върнем на острова – каза Карбонел.
   – Не, аз си тръгвам.
   – Никъде няма да ходиш.
   Какво ли означаваше това?
   – Докато ние с теб си приказваме, любимата ти Общност е обект на масирано нападение.
   – По твоя заповед?
   Тя кимна.
   – Стигнах до решението да освободя Стефани Нел. Какво значение има, че в хода на този процес Хейл или някой от капитаните могат да бъдат убити? Би било добре за всички ни, нали?
   Рамото ? леко помръдна. В ръката ? се появи пистолет.
   – Стигаме и до втората причина, която ме доведе тук Разнесе се тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му.
   Усети остра болка. Секунда по-късно светът се превърна в мрак.
   70.

   Нова Скотия

   В съзнанието на Малоун изплуваха обясненията за символите, които му бе дала възрастната жена в книжарницата. Тя изрично бе подчертала, че те могат да се намерят на различни места във форта и околностите му, най-вече върху каменни плочи. Но не беше споменала нищо за подземията. Което беше напълно разбираемо, защото едва ли някой бе имал достъп до тях.
   По всичко личеше, че проходът минаваше от единия до другия край на крепостта. В стените му зееха тъмни дупки, очевидно дело на човешка ръка. Малоун се приближи към една от тях, за да я огледа. Правоъгълна, чезнеща в мрака, изсечена в скалата с помощта на чук и длето. Наоколо имаше още много такива, разположени под наклон, на височина между един и два метра. От тях капеше вода. Постепенно разбра предназначението им. Тръби, през които се оттичаха водите на прилива.
   – Строителите се погрижили за периодичното наводняване на това място – подхвърли на Уайът той. – А пътят навън е само през тези тръби.
   Започна да разбира как са се чувствали онези седемдесет и четири британски войници. Никак не обичаше подземията. Особено онези от тях, които нямаха изход.
   – Аз не пожертвах онези двама агенти – обади се Уайът.
   – Никога не съм допускал подобно нещо – кимна Малоун. – Просто си проявил небрежност.
   – Имахме задача и я изпълнихме.
   – Какво значение има това в момента?
   – Просто има.
   Нещата изведнъж започнаха да се изясняват. Уайът горчиво съжаляваше за смъртта на колегите си. В онзи момент не беше изпитвал подобни чувства, но сега виждаше нещата другояче.
   – Онова продължава да те измъчва, а?
   – Така е.
   – Трябваше да го кажеш на комисията.
   – Не ми е в характера.
   Да, наистина беше така.
   – Какво се случи горе? – смени темата Малоун. – Общността май е изпратила хора да те ликвидират?
   – По нареждане на НРА.
   – Карбонел?
   – Мога да ти обещая, че горчиво ще съжалява за това.
   Не след дълго се добраха до място, където скалата се разделяше от два диагонално разположени тунела. Уайът насочи фенерчето към близката тръба, разположена на височината на раменете му.
   – Чувам вода в другия край – подхвърли той.
   – Виждаш ли нещо?
   Уайът поклати глава.
   – Нямам намерение да стоя тук и да чакам прилива – каза той. – По всяка вероятност тези дупки свършват в морето. Сега му е времето да разберем. После ще бъде късно.
   Малоун беше на същото мнение. Уайът остави фенерчето и започна да съблича якето си. Малоун се пресегна и насочи лъча напред. И бездруго бяха стигнали до тук, нищо не им пречеше да разузнаят по-подробно.
   Нещо привлече вниманието му. Още един символ, издълбан в камъка непосредствено до разклонението.

    [Картинка: _5.jpg] 

   Спомни си, че и той присъстваше в посланието на Джаксън. Продължи да оглежда стените и скоро попадна на следващия символ – точно срещу първия:
    [Картинка: _6.jpg] 

   Другите два се оказаха в дъното на пасажа. Разстоянието помежду им беше по-малко от три метра.

    [Картинка: _7.jpg] 

   Четири от петте символа, които беше използвал Джаксън. Разположени в точно определен ред.
   Забелязал интереса му, Уайът небрежно подхвърли:
   – Май всички са тук.
   Не беше съвсем вярно. Малоун зашляпа през водата към мястото, където се пресичаха трите тунела. Четири от символите бяха налице. Но къде бе петият? Може би някъде долу? Не, едва ли. Вдигна глава и насочи фенерчето към тавана.

    [Картинка: _8.jpg] 

   – Очевидно този триъгълник маркира мястото – отбеляза със задоволство той.
   От по-ниско разположените тръби бликна вода. Получи се нещо като малка леденостудена вълна, която заля пода. Малоун тръгна обратно към Уайът, прехвърляйки фенерчето от дясната в лявата си ръка. После рязко замахна. Ударът попадна в челюстта. Уайът се олюля и отстъпи назад, разплисквайки вода около себе си.
   – Сега квит ли сме? – изрева Малоун.
   Вместо отговор Уайът се надигна, скочи в най-близката отводнителна тръба и изчезна в мрака.
   Касиопея зае позиция под сянката на дърветата на петдесетина метра от къщата. Вятърът продължаваше да свири между клоните. Във вътрешността на къщата се мяркаха неясни сенки. Екнаха нови изстрели. Тя реши да рискува и измъкна джиесема си. Дейвис вдигна още на първото позвъняване.
   – Какво става там? – попита с напрегнат глас той.
   – Имението е обект на нападение.
   – Чуваме стрелбата. Вече се свързах с Вашингтон, но от там ме увериха, че никой не е планирал подобна операция.
   – Разполагаме с добро прикритие. Стой там и се придържай към плана.
   Улови се, че говори като Малоун. Май беше успял да ? влезе под кожата. Може би завинаги.
   – Това не ми харесва – каза Дейвис.
   – На мен също. Но вече съм тук.
   После тя прекъсна връзката.
   Уайът с мъка се придвижваше в тунела, висок по-малко от метър и приблизително толкова широк. Студената вода прииждаше с нарастваща интензивност. Краят наближаваше.Както в преносния, така и в буквалния смисъл.
   Умишлено беше позволил волността на Малоун. На негово място той би постъпил по същия начин, а може би и още по-жестоко. Този човек бе прекалено самоуверен за вкуса му, но трябваше да му признае едно – никога не го беше лъгал. За разлика от някои други хора.
   Андреа Карбонел го бе изпратила в Канада, като многократно го бе уверявала, че операцията ще си остане само между тях. И веднага след това беше информирала Общността.
   Вече беше съвсем наясно със същността на сделката, която беше сключила.
   Убийте Джонатан Уайът и за награда получавате онова, което е открил.
   Тази подлост го влудяваше много повече от Котън Малоун.
   През последните няколко дни се беше справил много добре. Успя да предотврати убийството на президента САЩ и стигна на крачка от решението на загадката, създадена преди много години от Андрю Джаксън. Ако Гари Вокио не беше се паникьосал, със сигурност щеше да спаси и неговия живот. Физическият сблъсък с Малоун също доведе до добър резултат: гневът, който изпитваше към него в продължение на осем години, най-сетне стихна. На негово място пламна нов.
   Далеч напред се появи бледа светлина. Беше добре дошла след непрогледния мрак наоколо. Ледената вода вече докосваше лактите му. Продължи напред на четири крака, без да мисли за нищо. Скоро стигна до края на шахтата и пред него се разкри нещо като малък басейн между скалите. Водата в него яростно се пенеше, а вълните на прибоя я тласкаха към наклонената дупка. Отвъд басейна се виждаше откритото море. Неспокойната му повърхност отразяваше лунните лъчи.
   Едва сега започна да схваща замисъла на старите инженери. Пробитите на различна височина шахти изливаха съдържанието си в основите на крепостта. По време на прилив същото се случваше и с водата в басейна, която нахлуваше в тунелите. При отлив по-голямата част от тази вода се оттегляше обратно. Прост механизъм, който използвашегравитацията и закона за скачените съдове. Но за какво беше служило всичко това?
   Всъщност на кого му пукаше? Най-после беше свободен.
   71.

   Нокс бавно дойде на себе си.
   Тялото му потръпна от студения вятър. Болеше го глава, зрението му беше замъглено. Ушите му доловиха монотонното боботене на мотор, сетивата му регистрираха плавнополюшкване. След известно време осъзна, че е на борда на моторница, която пори водите на Махоун Бей. Компания му правеха още трима души. Двама мъже и Карбонел.
   Хвана се за страничните бордове и се изправи.
   – Малката ми стреличка свърши добра работа, нали? – подвикна Карбонел.
   Той си спомни оръжието в ръката ?, тихото изпукване и острата болка в гърдите. Тя го беше упоила. Нямаше смисъл да пита накъде пътуват. Беше ясно, че се връщат обратно на острова.
   – Това е същата лодка, която си откраднал преди няколко часа – информира го Карбонел.
   Той разтърка главата си, която продължаваше да се пръска от болка. Много му се прииска глътка бърбън.
   – Защо се връщаме? – попита.
   – За да довършиш започнатото.
   Нокс направи опит да се овладее. Всичко в него подскачаше и се преобръщаше, но за това не беше виновна лодката.
   – Вероятно разбираш, че появата ти едва ли ще зарадва Уайът.
   – Точно на това разчитам – отвърна Карбонел.
   Касиопея наблюдаваше обсадата на резиденцията на Хейл. Неизвестните нападатели изобщо не си правеха труда да действат дискретно. Стрелбата престана, но движението на сенките в къщата и около нея беше все така интензивно. И двете страни търсеха по-удобни позиции. Тя примигна да прогони дъжда от очите си и се взря в тъмната сграда. Нито един прозорец не светеше. Наоколо също цареше непрогледен мрак.
   Страничната врата се отвори и някой се измъкна навън. Мъж, който започна да се спуска по стълбите на верандата, приведен почти до земята. Разтворените му длани сигнализираха, че не е въоръжен. Може би това бе Хейл? Все така приведен под дъжда, мъжът хукна към близките дървета, а оттам се насочи към пристана, откъдето беше дошла самата тя. В далечината отново затрещяха изстрели.
   След миг колебание Касиопея пое в посоката, в която беше изчезнал мъжът. Стъпваше внимателно, заобикаляйки мокрите клони, коренища и обрулени листа. За щастие почвата беше песъчлива и бързо попиваше дъждовната вода. Нямаше никаква кал. Не след дълго стъпи на покритата с чакъл пътека, която водеше към пристана и минаваше успоредно на къщата. Мъжът подтичваше на двайсетина метра пред нея.
   Тя ускори ход и бързо започна да го настига. Той я усети едва когато беше на няколко крачки зад него, спря и се обърна.
   – Не мърдай! – извика тя и насочи пистолета в гърдите му.
   Мъжът замръзна.
   – Коя си ти?
   Гласът му беше различен от онзи, който би трябвало да има мъж на годините на Хейл.
   – А ти кой си? – отвърна с въпрос тя.
   – Секретарят на мистър Хейл. Не съм пират, нито капер. Не обичам оръжията и не искам да бъда застрелян.
   – В такъв случай отговаряй на въпросите ми, иначе бързо ще разбереш колко боли раната от куршум!
   Малоун изплува от пещерата и не след дълго се озова в открито море. Водата в Махоун Бей беше студена. Избърса очи и се обърна към форт "Доминиън". Шахтата, която беше използвал, тъмнееше в дълбока цепнатина между скалите. Уайът не се виждаше никъде. Ако беше успял да се измъкне, може би плуваше някъде наблизо. Би трябвало да му е много ядосан, но не беше. Защото, ако не се беше забъркал в тази история благодарение на него, със сигурност не би имал шанса да помогне на Стефани.
   Обзе го странно чувство на удовлетворение.
   Но сега трябваше час по-скоро да излезе от водата. Обърна се и заплува към малкото заливче, което се виждаше южно от крепостта. Не след дълго стъпи на пясъка. Нощниятхлад прониза костите му. Беше оставил якето си в подземието, тъй като при всички случаи щеше да се превърне в котва, теглеща го към дъното. В замяна на това в раницата му имаше комплект сухи дрехи.
   Тръгна по брега към мястото, където беше оставил лодката. Птичата воня отново го блъсна в ноздрите. Спомни си, че на борда имаше руло здраво найлоново въже, което можеше да използва за връщане в пещерата. Но за целта трябваше да изчака отлива. Андрю Джаксън положително е бил информиран за форт "Доминиън" и събитията, които се бяха разиграли в него по време на войната. И вероятно беше избрал това затънтено място като допълнителна осигуровка, съобразявайки, че дори някой да разгадаеше шифъра на Джеферсън, достъпът до скривалището щеше да бъде по силите само на най-умните и решителни ловци.
   Прекоси последните храсталаци по пътя си и видя лодката. Малки облачета ситен пясък се въртяха във въздуха под натиска на източния вятър. Съблече мократа риза и измъкна джиесема си. Едуин Дейвис го беше търсил четири пъти. Натисна бутона за обратно повикване.
   – Как са нещата при теб? – попита Дейвис.
   Малоун накратко докладва за премеждията си.
   – Тук имаме проблем – въздъхна Дейвис.
   Малоун изслуша разказа му за действията на Касиопея и рязко попита:
   – Защо ? позволи да отиде, по дяволите?
   – Защото беше единственият полезен ход. Бурята предлага отлично прикритие, но явно не само ние мислим така.
   – Идвам при вас!
   – Няма ли да прибереш онези страници?
   – Не мога да седя тук, да бездействам и да чакам отлива, докато Стефани, а вече и Касиопея се намират в беда!
   – Това не е сигурно. Касиопея знае какво прави.
   – Рисковете са твърде много – поклати глава Малоун. – Ще ти се обадя от въздуха. А ти ме дръж в течение.
   Той прекъсна връзката, съблече и останалите мокри дрехи и ги смени със сухите, които беше оставил в лодката. Преди да я избута в морето, се свърза с пилотите на Сикрет Сървис и ги предупреди, че излитат в мига, в който стигнеше до тях.
   Уайът се добра до лодката си на северния бряг. Беше измръзнал и мокър до кости. Беше се подготвил да прекара нощта на острова. В раницата си имаше резервна риза и панталон, плюс кутийка кибрит. С негова помощ си запали огън на плажа.
   Какво ли се беше случило с Малоун?
   Нямаше никаква представа. Не го видя в развълнуваните води на залива. Мускулите го боляха от плуването. Отдавна вече беше отвикнал от подобни упражнения. Хвърли още наръч сухи клонки в огъня и протегна ръце над пламъците. Надяваше се, че Нокс се е добрал до брега и е предал посланието му на капитаните. На практика обаче нямаше никакви намерения да им продаде прословутите страници.
   Сега съзнанието му беше заето само с едно: да убие Андреа Карбонел.
   Преоблече се със сухите дрехи. Още едно яке като онова, което остави в пещерата, щеше да му свърши добра работа. Обратното пътуване през залива нямаше да трае дълго. Усети глад и измъкна от раницата две блокчета шоколад и бутилка вода. Щеше да остави крадената лодка някъде по-надолу по брега, където вероятно нямаше да я открият веднага.
   Погледна часовника си.
   11:50ч вечерта.
   Вниманието му беше привлечено от някаква светлина в залива. Към брега се носеше бърз скутер, появил се откъм Честър. В този късен час? Може би бяха силите на реда, алармирани от стрелбата на острова.
   Уайът бързо стъпка огъня и се скри в храстите. Скутерът промени курса си и се насочи към него.
   Седнал на кърмата, Нокс се опитваше да разсъждава логично.
   – Какво се надяваш да постигнеш, като се върнем обратно? – извика той към Карбонел, която седеше в противоположния край на лодката.
   Тя стана и се приближи.
   – Преди всичко да разчистим бъркотията, която си оставил след себе си. Телата на двамата ти помощници още са там, нали? Едва ли си имал време да се погрижиш за тях. Вероятно си ги зарязал, обладан от желанието да ме убиеш.
   Тази жена наистина четеше мислите му.
   – Точно така, Клифърд. Чух какво ти каза Уайът. Имам човек на острова, който вижда всичко. Решаваш да се възползваш от предложението на Уайът и си тръгваш с идеята даме ликвидираш. Сториш ли го, всичко ще бъде наред. Защото никой друг не знае за нашето…хммм… споразумение. Права ли съм?
   – Защо нападаш Общността? – попита той.
   – Да речем, че смъртта на Стефани Нел вече не е изгодна за никой от нас. А ако междувременно успея да се добера до двете липсващи страници, акциите ми рязко ще се покачат. Самият ти имаш всички шансове да продължиш да се радваш на живота, стига да си добро момче. Дори мога да ти възложа онази задача, за която споменах по-рано. А капитаните… – Тя замълча за момент, после добави: – Те при всички случаи отиват в затвора.
   – Но страниците все още не са у теб – напомни ? той.
   – Така е. Но те са или у Уайът, или у Малоун. Аз ги познавам много добре. Сега задачата ни е да разберем у кого от тях са страниците, а после да ги ликвидираме и двамата.
   Единият от мъжете в лодката вдигна ръка да привлече вниманието ?, после посочи ниския бряг. Нокс също погледна натам и успя да зърне светлината, която бързо изчезна. Някой току-що беше стъпкал огъня си.
   – Ето, виждаш ли? – подхвърли Карбонел. – Единият от тях вече е там.
   72.

   Северна Каролина

   Хейл държеше положението под контрол. В имението винаги дежуряха дванайсет души, всичките достатъчно опитни, за да се защитават добре. Беше заповядал да отворят оръжейната и да ги снабдят с оръжие по избор. По всичко личеше, че главната цел на нападението бяха голямата къща и затворът. В близката гора имаше най-малко четирима души, които ги подлагаха на интензивен обстрел. И в затвора електричеството беше прекъснато, но за разлика от къщата в приземието имаше дизелов генератор.
   – Вържете ръцете и краката на арестуваните и им запушете устата! – заповяда той.
   Един от мъжете кимна и изчезна. Хейл поддържаше непрекъсната радиовръзка с центъра по сигурността. От там вече бяха извикали подкрепление. Останалите членове на екипажа щяха да се появят всеки момент. Реши, че ще е най-добре да прехвърли затворничките на борда на "Адвенчър". Просто за всеки случай.
   – Искам да ангажирате цялото внимание на нападателите – обърна се към другия надзирател той. – Обстрелвайте ги непрекъснато, не им давайте да вдигат глава!
   Мъжът кимна. Хейл се спусна на долния етаж и пое към задния вход, през който обслужваха затворниците. Той беше изкусно замаскиран в стената и можеше да бъде забелязан само от хората, които знаеха за него. Край него дежуреше един член на екипажа, който току-що беше докладвал, че всичко е спокойно. В това нямаше нищо чудно, тъй като в тази част на постройката липсваха прозорци, а врата не се виждаше. Вероятно Карбонел беше решила да се разправи лично със Стефани Нел, помисли си той. Но дали операцията целеше нейното освобождаване? Беше най-вероятният вариант, защото Карбонел едва ли щеше да вдига толкова шум, ако искаше да я ликвидира.
   Нещата се бяха променили. Отново. Много добре. Той умееше да се адаптира.
   Изнесоха Нел и Кейзър от килията. Ръцете им и краката им бяха стегнати със здраво тиксо, устните им бяха скрити зад плътни лепенки. И двете оказваха съпротива.
   Хейл вдигна ръка и хората му спряха. Той се приближи към Стефани Нел и опря дулото на пистолета в главата ?.
   – Стой мирно или ще ви застрелям и двете!
   Нел престана да се дърпа. В очите ? блестеше омраза.
   – Гледай на нещата по друг начин. Колкото по-дълго дишаш, толкова по-големи са шансовете ти да останеш жива. Но куршум в главата слага точка на всичко.
   Нел кимна, улови погледа на Кейзър и поклати глава.Стига толкова.
   – Много добре – хладно се усмихна Хейл. – Знаех си, че ще проявиш здрав разум.
   Изнесоха ги навън, където чакаше електромобил. Хвърлиха ги направо в мокрото багажно отделение. Отстрани стояха двамата надзиратели с пушки в ръце и внимателно оглеждаха гората. Всичко изглеждаше спокойно.
   Мъжете скочиха в електромобила. Той вече ги беше предупредил да не използват основната алея към пристана, а да минат по тясната пътека, по която превозваха селскостопанско оборудване. И да бързат.
   Хейл се завъртя и отново влезе в затвора. Капитанът е длъжен да бъде при хората си. И той възнамеряваше да направи именно това.
   Касиопея се приближи безшумно към сградата, която секретарят на Хейл определи като тукашния затвор. Скованият от ужас младеж беше уточнил, че именно там са затворени Стефани Нел и Шърли Кейзър. От разпокъсаните му думи стана ясно, че в момента сградата е обект на атака, и затова тя се приближи към нея отзад, придържайки се в сянката на дърветата. До този момент не бе видяла нищо подозрително, но това не означаваше нищо. Бурята предлагаше отлично прикритие не само за нея, но и за всички останали.
   Една врата в задната част се отвори. Няколко мъже изнесоха навън телата надве жени, очевидно вързани.
   Сърцето ? се сви. После осъзна, че вързани бяха ръцете и краката им, и въздъхна е облекчение. Никой не си правеше труда да завързва трупове.
   Охраната се състоеше от двама души с пушки, а трети контролираше операцията. Затворничките бяха хвърлени в задната част на превозно средство, което наподобяваше количка за голф. Мъжете с пушките се качиха на предните седалки, а останалите се прибраха обратно в къщата.
   Количката изчезна в мрака. Настъпи отдавна очакваната пауза.
   Уайът се изтегли в гората, покриваща северния бряг на Поу Айланд, и остана там да наблюдава приближаването на скутера.
   Оръжието му беше готово за стрелба. Кои бяха тези хора? Очевидно бяха привлечени от огъня, който беше запалил на брега. На борда на малкия съд имаше четирима пътници. Единият от тях беше по-слаб и по-дребен, с дълга коса. Жена.
   Носът на лодката заора в пясъка. Жената и единият от мъжете скочиха на брега и се заеха да изследват лодката му с пистолети в ръце. Вторият от пътниците, също въоръжен, остана на руля. Групичката предпазливо се насочи към вътрешността на острова и след няколко крачки попадна на загасения огън.
   – Той е тук – каза жената.
   Карбонел.
   Късметът най-после беше кацнал на рамото му. Но съотношението на силите не му харесваше. Четирима срещу един. На всичкото отгоре мунициите му бяха ограничени. В пълнителя бяха останали само пет патрона. Той затаи дъх и застина в мрака.
   – Знам, че ме чуваш, Джонатан – извика със силен глас Карбонел. – Отиваме в крепостта да разчистим след теб. Сигурна съм, че можеш да стигнеш преди нас. Ако имаш желание да се включиш в играта, ще ме намериш там.
   Нокс нямаше желание да бъде тук. Това беше безумие. Карбонел умишлено предизвикваше Уайът. Какво ли бе станало с Котън Малоун? Може би и той бе някъде наоколо? Видя как Карбонел измъкна джиесема си и натисна един бутон. Притисна го към ухото си, послуша известно време, а после го изключи.
   – Джонатан! – отново извика тя. – Току-що ми съобщиха, че Малоун е напуснал острова. Сега наред сме ние.
   Нокс погледна часовника си. Минаваше полунощ. До разсъмване оставаха само няколко часа. Трябваше да се махне оттук.
   Карбонел се върна при лодката и веднага усети безпокойството му.
   – Спокойно, Клифърд – подхвърли тя. – Колко често ти се случва да влезеш в бой с професионалист? А Джонатан е именно такъв – страхотен професионалист.
   Уайът чу комплимента и сви рамене. Поредният опит за заблуда от страна на Карбонел. Иначе всичко беше наред. Щеше да я ликвидира още тази нощ, някъде сред руините на форт "Доминиън".
   Но имаше и нещо друго. Карбонел се появи тук и открито обяви намеренията си. Което означаваше, че отново се опитва да го насочва. Да го тласка напред. Към форта.
   На лицето му се появи усмивка.
   Касиопея се промъкваше сред кипарисовата горичка. По стеблата на дърветата беше полепнал влажен мъх, от който капеше вода. Електромобилът със Стефани и Шърли излезе на тясна, покрита с чакъл алея, която заобикаляше къщата на Хейл и продължаваше към реката, успоредно на главния път. Явно хората в електромобила не искаха да се сблъскат с някой неканен гост, решил да отскочи до имението в бурната нощ.
   Количката продължаваше да си пробива път в дъжда. Електрическият ? мотор издаваше странно свистене. Миг по-късно зави наляво и изчезна по къса права отсечка между дърветата.
   Тя стоеше и чакаше, отчитайки времето. Беше опряла гръб на мокрия ствол зад себе си. И двете ? ръце бяха свободни. Тръсна глава да прогони дъждовните капки, мускулите ? се свиха на топка. Миг по-късно зърна количката, която се приближаваше. Изчака я да се изравни с нея, изскочи от скривалището си и връхлетя с цялата тежест на тялото си върху мъжа на дясната седалка
   73.

   Понеделник, 10 септември
   0:20ч.

   Хейл получи новината, която очакваше. Подкрепленията бяха пристигнали и вече бяха на позиция около затвора. Нападателите най-после бяха попаднали в капана. Старият капан, използван от каперите. Плътен кръг около жертвата, който бавно се стеснява.
   Обърна се към шестимата, които бяха на позиция вътре в затвора.
   – Удряме ги здраво и ги отблъскваме назад, където чакат останалите.
   Мъжете кимнаха.
   Не знаеше имената им, но те го познаваха добре и това беше достатъчно. Съвсем наскоро бяха станали свидетели на отмъстителността на капитаните и очевидно изгаряха от нетърпение да му засвидетелстват своята вярност. А той не искаше от тях нищо повече от онова, което сам беше готов да направи.
   Най-после беше стигнал до решението да обърне гръб на всякакви опити за примирие. Дойде времето за онзи единствен удар, който враговете му можеха да разберат.
   – Искам да оставите жив само един от тях!
   Тялото на водача излетя от електромобила и се тръшна на пътя. Колегата му беше изтласкан наляво, ръцете му инстинктивно хванаха волана. Един десен прав беше достатъчен, за да изхвърли и него. Електромобилът спря. Касиопея се надигна с насочен пистолет.
   Двамата на чакъла посегнаха към оръжието си. Тя ги повали с по един куршум в гърдите. После скочи на алеята и тръгна към тях с насочен пистолет. Изрита оръжията им встрани.
   Единият лежеше по гръб. Дъждът пълнеше отворената му уста. Другият беше паднал на една страна. Краката му бяха извити под странен ъгъл.
   Касиопея се обърна и хукна обратно към електромобила.
   Нокс се озова за втори път във форт "Доминиън", този път като пленник на Андреа Карбонел.
   – Колко хора имаш тук? – попита я той.
   – В момента само тези двамата. На останалите заповядах да се изтеглят.
   Защо да ? вярва? Разбира се, тя не искаше много свидетели на онова, което се готвеше да извърши, но той не хранеше никакви илюзии. Беше в списъка на жертвите ? също като Джонатан Уайът. Искаше да го накара да повярва, че все още са съюзници, че интересите им съвпадат.Мога дори да ти възложа задачата, за която говорихме.Но той знаеше, че не е така.
   За пръв път я виждаше въоръжена.
   Карбонел влезе във вътрешния двор и бавно огледа изоставените постройки и полуразрушените крепостни стени. Студеният въздух вонеше на птичи изпражнения. Схемата на крепостта изплува в съзнанието му. Дали тази жена бе достатъчно запозната с нея?
   Може би именно в това се криеше неговото предимство. Мъртвите му помощници бяха на петнайсетина метра над главите им. И двамата имаха оръжие. Трябваше да се добере до него. От един опит. Втори нямаше да има.
   Самолетът на Малоун напусна въздушното пространство на Канада и продължи на юг. Тревожеше се за Касиопея. Не биваше да отива сама на онова място. Да, тя беше достатъчно смела и много обичаше Стефани. Да, всички бяха притеснени и искаха да предприемат нещо. Но солова акция? Всъщност защо не? На нейно място вероятно би постъпил по същия начин, въпреки че това никак не му харесваше.
   Бордовият телефон издаде мелодично писукане.
   – Тук вилнее страхотна буря – прозвуча гласът на Едуин Дейвис от Северна Каролина. – Може би ще имаш проблем с приземяването.
   – След три часа ще разберем. Какво става от другата страна на реката?
   – Стрелбата се възобнови.
   Касиопея свали лепенката от устата на Стефани.
   – Господи! – рече по-възрастната жена. – Нямаш представа колко се радвам да те видя!
   Тя повтори действията си и с лепенката върху устата на Шърли Кейзър.
   – Добре ли си?
   – Ще оживея. Махни това от ръцете и краката ми!
   Вече освободена от оковите си, Стефани изтича по алеята и се върна с оръжията. Подаде едното на Шърли и попита:
   – Знаеш ли как се използва това?
   – Залагам сладкото ти дупе, че ще се справя!
   Касиопея се усмихна.
   – Готови ли сте?
   Дъждът се спираше.
   – Трябва да се доберем до пристана, където е лодката ми – добави тя. – Едуин чака от другата страна на реката, а на този бряг действа отряд на Сикрет Сървис.
   – Показвай пътя – кимна Стефани.
   – Искам да убия Хейл! – извика Шърли.
   – Вземи си номерче да си изчакаш реда – отвърна Стефани и се обърна към Касиопея. – Нима искаш да кажеш, че цялата стрелба няма нищо общо с теб?
   – Абсолютно – отвърна Касиопея. – Тези хора се появиха изневиделица едновременно с мен.
   – Какво става?
   – И аз си задавам същия въпрос.
   Хейл насочи хората си към скрития изход в задната част на сградата. Трябваше да заобиколят затвора и да ударят нападателите, които атакуваха отпред. Повечето прозорци бяха разбити, но старата дървена конструкция се държеше. Поне засега. Той продължаваше да поддържа радиовръзка с хората си. Бяха готови и чакаха неговата заповед.
   Приведен ниско към земята, той стигна до ъгъла и предпазливо надникна.
   Бурята вилнееше вече цял час без никакви признаци за отслабване. Дъждът шибаше лицето му. Шмугна се под стрехата и напрегна взор към близката горичка. Бързо прецени, че дворът, където неотдавна беше извършена екзекуцията, играе ролята на възпиращ фактор. Нападателите се колебаеха да прекосят откритото пространство.
   По стената над главата му забарабаниха куршуми.
   Нещо тежко падна на земята и разплиска локвите. После още едно.
   – Капитане, залегни! – изкрещя някой от хората му.
   Касиопея рязко се обърна при трясъка на две последователни експлозии, долетели откъм сградата на затвора.
   – Не знам кои са тези хора, но се радвам, че са тук – обади се Стефани.
   Касиопея беше на същото мнение.
   – Засега се налага да останем под прикритието на дърветата – каза тя. – Заобиколени сме от въоръжени мъже, а до пристана има поне двайсет минути път.

   Хейл се надигна от мократа земя и огледа пораженията. Двете гранати бяха разбили предната врата, рамките на прозорците липсваха.
   Но стените все още се държаха. Той измъкна радиостанцията и я приближи към устните си.
   – Избийте ги! – заповяда. – Но искам поне един от тях да бъде заловен жив.
   Мъжете около него знаеха какво да правят и откриха интензивна стрелба за отвличане на вниманието. Противникът отговори. Хейл потърси укритие зад ствола на близкиядъб. Разнесоха се викове.
   Екна автоматичната стрелба, която постепенно се разреди, преминавайки в единични изстрели. После всичко утихна. Останаха само воят на вятъра и силният тропот на дъжда.
   – Ликвидирахме всички – обяви един глас по радиостанцията. – Само един остана жив.
   – Доведете го!
   74.

   Нова Скотия

   Уайът действително изпревари Карбонел и хората ?, появявайки се пръв във форт "Доминиън". Ситуацията наподобяваше онази нощ в склада, където беше попаднал в компанията на Малоун. С тази разлика, че сега той бе лисицата, а не заекът. Избра позицията, на която го бяха посрещнали хората на Общността – високо горе на крепостната стена под надеждното укритие на старите бойници. Освен това откри раницата, която беше захвърлил преди схватката с Малоун. Извади от нея очилата за нощно виждане и ги вдигна пред очите си. Липсваха му единствено няколко зашеметяващи гранати, които в тази ситуация щяха да свършат отлична работа.
   Скоро се появи и Андреа Карбонел, придружена от трима мъже. Двама от тях бяха въоръжени, а третият беше Клифърд Нокс. С голи ръце. Личеше си, че не иска да бъде тук.
   Уайът реши да нанесе първия удар и се прицели в единия от въоръжените придружители на Карбонел. Очилата му осигуряваха отлична видимост. Пръстът му натисна спусъка.
   Нокс чу изстрела, който разцепи нощната тишина. Мъжът на метър и половина от него извика и се строполи. Колегата му се просна по очи, търсейки укритие. Същото направи и Карбонел.
   Той се обърна и побягна. Пред очите му се изпречи врата без рамка, която водеше нагоре към покрива.
   Касиопея тръгна напред, като се опитваше да се придържа максимално встрани от къщата на Хейл. Треснаха още няколко експлозии, после стрелбата спря.
   – Нима твърдиш, че Едуин Дейвис няма представа кой атакува това място? – прошепна Стефани.
   – Така ми каза. Според мен това са агенти на НРА. Има подозрения, че директорката на тази служба е дълбоко замесена в тази история.
   – На Андреа Карбонел не бива да се вярва.
   – В момента съм доволна от онова, което върши. Нападението улеснява задачата ми хилядократно.
   Продължиха напред с готови за стрелба оръжия. Очите им внимателно оглеждаха тъмната гора от двете страни на пътя. В един момент Касиопея забеляза нещо вдясно от себе си, хвана ръката на Стефани и направи знак на Шърли да остане на място. Някакъв мъж лежеше неподвижно на мократа земя близо до алеята. Тя предпазливо се приближи към него и видя, че половината от лицето му беше отнесено.
   Двете жени я последваха. Стефани се наведе и огледа трупа.
   – Бронежилетка, очила за нощно виждане – отбеляза тя, наведе се и вдигна радиостанцията, която се търкаляше наблизо. – Ало? Някой слуша ли този канал?
   Мълчание.
   – Говори Стефани Нел, командир на отряд "Магелан". Повтарям: някой слуша ли този канал?
   Хейл огледа труповете под дърветата. Всички бяха екипирани с бронежилетки, очила за нощно виждане, гранати и автоматични оръжия. В ушите им се виждаха черните копчета на слушалки. Самият той държеше в ръка една от радиостанциите, които бяха използвали.
   – Къде е пленникът?
   – Отведохме го в затвора – отвърна един от хората му. – Там е на ваше разположение.
   Хейл продължаваше да стиска пистолета. Интензивната стрелба около главната сграда свидетелстваше за нови трупове в имението. Общият им брой беше девет души. Никойот неговите хора не беше пострадал. Възможно ли беше Карбонел да го бе подценила чак толкова? От щаба на охраната докладваха, че сигурността е възстановена. На шестстотин и петдесет метра от северния периметър бяха открили двата автомобила на нападателите. Стрелбата беше заглушена от грохота на бурята, а изолираното местоположение на имението щеше да улесни разчистването. Хората му вече бяха проверили какво е положението при другите капитани. Оказа се, че при тях всичко е спокойно. Обект на нападението е бил единствено той. За съжаление никой от тримата не му беше предложил помощ.
   – Някой слуша ли този канал?
   Хейл се стресна от женския глас, долетял от слушалката, която току-що беше пъхнал в ухото си.
   – Говори Стефани Нел, командир на отряд "Магелан". Повтарям: някой слушали този канал?
   Нокс се добра до горната стена и предпазливо тръгна по тясната пътека между бойниците. Не след дълго се натъкна на единия от убитите си помощници, но около него нямаше никакво оръжие. Уайът или Малоун очевидно се бяха погрижили за него. Нямаше друг избор, освен да се добере до пистолета на мъжа, когото Уайът току-що беше застрелял. Нямаше да е лесно. Отдолу екнаха два изстрела. Единият куршум изчезна в небето. А другият свирна покрай ушите му.
   – Това нещо няма да ни свърши работа – обяви Стефани и захвърли радиостанцията на мократа земя.
   – Нали бързахме да изчезнем от тук? – обади се Кейзър.
   – Вече изминахме половината път – кимна Касиопея. – По всичко личи, че нещата около имението са се успокоили. Много скоро ще разберат, че вие двете сте изчезнали.
   – Да вървим – заяви решително Стефани. – Но аз скоро ще се върна за тези негодници!
   Хейл изтича в затвора и грабна слушалката на телефона до вратата.
   – Пристигна ли електромобилът с двете затворнички? – попита той, когато насреща се обади дежурният офицер на "Адвенчър".
   – Не, капитане. Тук няма нищо друго освен вятър и дъжд.
   Той прекъсна връзката и се обърна към двама от хората си, които чакаха заповеди.
   – Елате с мен!
   Уайът беше доволен. Един от противниците беше елиминиран. Оставаха още трима.
   По пътя си беше дал сметка, че Карбонел едва ли ще влезе в крепостта с фанфари. Тя знаеше, че той е тук и иска да я ликвидира. Следователно си беше разработила резервен план. В съответствие с него беше останала скрита при повторната му поява, далеч от главния портал и външната стена.
   – Хайде, ела! – прошепна той. – Не ме разочаровай. Време е отново да си покажеш рогата.
   Хейл попадна на електромобила и мъртвите пазачи само на някакви си стотина метра от затвора. По дяволите! Бяха му докладвали, че са ликвидирали всички агресори, но явно не беше така. Къде бяха Нел и Кейзър? Едва ли бяха стигнали далеч. Разстоянието до най-близката ограда надхвърляше два километра. Те биха могли да стигнат или до съседното имение, или до водата – в зависимост от посоката, която бяха избрали. Реката. Точно така. Тя винаги си оставаше най-големият проблем за сигурността с гористите си брегове, които затрудняваха контрола и наблюдението.
   Джиесемът в джоба му завибрира. Търсеха го от щаба на охраната.
   – Капитане – започна човекът насреща. – Току-що прегледахме записите на охранителните камери. На тях се вижда самотен нападател, който е акостирал на кея преди час и половина. Поради бурята снимките са много лоши, но по всичко личи, че става въпрос за жена.
   – Някакви следи от нея?
   – Тази вечер имаме проблеми с всички камери, но отговорът е не. Жената просто е изчезнала.
   – Лодката ? все още ли е на кея?
   – Да, завързана за един стълб. Ще заповядате ли да я приберем?
   Хейл се замисли за момент.
   – Не – поклати глава той. – Хрумна ми по-добра идея.
   75.

   Малоун нетърпеливо очакваше кацането. Вече летяха в американското въздушно пространство, следвайки крайбрежната линия в североизточна посока, към Северна Каролина. Пилотите го информираха, че полетът ще продължи два часа, а последните трийсет минути ще има силно друсане поради бурята в тази част на атлантическото крайбрежие. Не му оставаше нищо друго, освен да седи и да размишлява.
   Отношенията с Касиопея бяха променили живота му. Бе живял дълго с първата си съпруга Пам. Запознаха се във флота, после завършиха Юридическия факултет и постъпиха в отряд "Магелан". Междувременно създадоха и отгледаха Гари, а малко по-късно Пам също стана адвокат. Но вместо да ги сближи още повече, дипломата ? ги отчужди. И двамата не бяха светци. Тя още от самото начало знаеше за всичките му авантюри, но нейната – макар и единствена, излезе наяве доста години по-късно. В крайна сметка все пакуспяха да сключат примирие, но то им отне много повече време и нерви, отколкото бяха предполагали. Сега обаче в живота му имаше друга жена. Различна, вълнуваща, непредвидима. Докато Пам беше образец на търпение, Касиопея приличаше на пеперуда, която скача от цвят на цвят с неподражаема грация и пъргавина. Вероятно затова го привличаше страшно много. Разбира се, грешките бяха налице, но той ? прощаваше. Бе изпитал невероятно влечение към нея още по време на първата им среща във Франция. Но в момента тя може би бе в беда, изправяйки се сама срещу могъща пиратска организация.
   Телефонът в кабината иззвъня.
   – Котън, искам да те предупредя, че в имението е настъпила гробна тишина.
   Нямаше как да сбърка гърления глас от другата страна на линията.
   – Изпратете хора да ги приберат – отвърна на президента той. – Касиопея изобщо не би трябвало да ходи там сама.
   – Добре знаеш, че някой трябваше да отиде – въздъхна Даниълс. – Разбирам те много добре. Чувствам се ужасно за положението на Стефани. На всичкото отгоре и тази глупачка Шърли Кейзър се забърка!
   – Колко още ще чакате?
   – Тя каза до разсъмване. Ще ? дадем толкова време. Там непрекъснато пристигат хора, но това е всичко, което знаем. Надявам се да успее.
   – След по-малко от два часа и аз ще бъда там – каза Малоун.
   – Намери ли страниците?
   – Мисля, че ги намерих, но ще трябва да се върна за тях по-късно.
   – Уайът все още е там, Карбонел – също. Появила се е малко след твоето оттегляне.
   – Предположих, че Едуин има свои очи и уши където трябва.
   – Аз настоях. Единият от пилотите на Сикрет Сървис остана там, за да наблюдава развоя на събитията.
   В момента това не беше първата му грижа.
   – Искам текуща информация за всичко, което се случва в Бат – настоя той.
   – Ще се задействаме в мига, в който имаме повод. А стигнеш ли там преди това, имаш пълна свобода на действие.
   Касиопея оглеждаше къщата на Хейл. Електрозахранването беше възстановено. Въоръжени мъже дежуреха на покритите веранди.
   – Използвайте прикритието на дърветата – прошепна тя. – Заобиколим ли къщата, всичко ще бъде наред. Пристанът е съвсем наблизо.
   Бурята продължаваше да бушува без никакви признаци за отслабване. Обратният път до реката със сигурност щеше да бъде труден.
   – Много ми се ще да вляза там и да видя сметката на мръсника! – изсъска Шърли.
   – А не е ли по-добре да дадеш показания срещу него? – шепнешком попита Касиопея. – Ще бъде напълно достатъчно. – Замълча за момент, после посочи тъмната гора. – да вървим.
   Петдесет метра след като подминаха къщата, от там долетяха гневни викове. Тя се обърна. През листата се виждаше как въоръжени мъже изскачат от вратите и верандите. Нещо ги беше изплашило. Слава богу, никой не се насочи към тях. Целта им беше не реката, а поляната пред къщата.
   – Трябва да побързаме! – напрегнато прошепна тя.
   Уайът видя как Нокс се стрелна встрани, търсейки укритие. Изстрелите долетяха от посоката, в която бяха изчезнали Карбонел и единият от придружителите ?. Очилата за нощно виждане му позволиха да забележи съвсем ясно някакъв мъж, който изскочи на стълбите само секунда след като Нокс се втурна нагоре към бойниците. Очевидно това беше вторият човек на Карбонел, получил заповед да ликвидира боцмана. Май беше време да му помогне. Прицели се и стреля. Мъжът се свлече на камъните.
   Светкавично преценил шансовете си, Нокс запълзя към тялото. Целта му беше ясна – да вземе оръжието му. Уайът си представи реакцията на Карбонел. Тя знаеше, че е въоръжен, а отстраняването на нейния човек бе разкрило позициите му. В момента най-вероятно говореше по радиостанцията, търсейки контакт с двамата агенти, които предварително беше изпратила тук. И които щяха да ? помогнат да реализира резервния си план.
   А той беше прост: въпросните агенти да ликвидират Уайът, докато тя ангажира вниманието му. Може би вече беше успяла да залови Нокс и се готвеше да ликвидира и него.
   Бедната Андреа. Този път плановете ? със сигурност щяха да претърпят провал.
   Касиопея изскочи от дъбовата горичка, която свършваше близо до кея. Дългото дървено мостче беше тъмно. Яхтата на Хейл белееше в далечния му край. На борда ? със сигурност имаше дежурни моряци. В такава буря обратното би било истинска лудост. Направи знак на другите две жени и се затича към стъпалата. Веднага зърна лодката си, която подскачаше на вълните. Скочиха в нея и тя посегна да развърже въжето.
   Дотук добре. Не възнамеряваше да включи двигателя, преди вятърът да ги отнесе навътре в реката. После на кея блесна светлина. Ярка, като слънцето. Ослепителна. Касиопея инстинктивно вдигна ръка, за да предпази очите си, и измъкна пистолета. Шърли и Стефани също вдигнаха оръжията си.
   – Не вършете глупости! – обади се мъжки глас, подсилен от рупор. – Държим ви на мушка. Двигателят ви не работи, а лодката е привързана допълнително за подпорите на пристана. Ако искате, можете да умрете там, където се намирате в момента. Или
   – Това е Хейл! – прошушна Шърли.
   – Или да се върнете на брега – довърши изречението си капитанът.
   – Да плуваме до там! – предложи Касиопея.
   В същия момент откъм реката блесна друг прожектор, който бързо се приближаваше. Тревогата им отстъпи място на страха.
   – Моите хора са добри моряци и лесно ще се справят с бурята – извика Хейл. – Няма къде да отидете.
   Нокс прибра пистолета на мъртвия, прерови джобовете на якето му и откри резервен пълнител. Веднага се почувства по-добре. Винаги е хубаво да имаш оръжие. Започна да слиза обратно, но не стигна до земята, а хлътна в един тъмен проход на няколко метра над нея. По-голямата част от стената липсваше. Той спря на място, излагайки лицето си на хладния ветрец. Ако не беше вонята на птичи изпражнения, идилията щеше да е пълна. Приготви се да тръгне, но нещо зад купчината отломки вдясно привлече вниманието му. Човешки крак. Внимателно пропълзя напред. В писукането на невидимите птици се промъкна тревога. Краката се оказаха два, изпънати и вдървени. Обувки с гумени подметки.
   Нокс предпазливо надникна. Мъжете бяха двама, с пречупени вратове. Главите им бяха извити под неестествен ъгъл, устите им зееха. До тях се търкаляше електрическо фенерче. Чак сега разбра на какво се дължеше смелостта на Уайът. Той беше успял да ликвидира предпазните клапани на Карбонел. Сега в крепостта бяха само тримата.
   76.

   Северна Каролина

   Капанът на Хейл щракна. Трите жени бяха натикани в една от килиите на затвора. Дъждът постепенно отслабна. Носени от студения югоизточен вятър, ситните му капчици нахлуваха през разбитите прозорци. Хората от екипажа вече заковаваха рамките с шперплат. Едно голямо парче заместваше избитата врата. В имението беше обявена тревога, на която се отзоваха близо стотина мъже. Докато въоръжените патрули обхождаха терена, Хейл заповяда да подготвят пленника за разпит. Възнамеряваше да го проведе пред очите на трите жени, затворени в съседство.
   Взе със себе си двама въоръжени мъже и влезе в килията.
   – Искам отговор на един прост въпрос – започна без предисловия той. – Кой те изпрати тук?
   Мъжът само го изгледа. Беше широкоплещест и як, с мокри от дъжда черна коса и мустаци.
   – Другарите ти са мъртви. Нима искаш да те сполети същата съдба?
   Никакъв отговор.
   Почти се беше надявал на подобно поведение.
   – Преди векове моите деди са използвали един много прост метод, за да накарат пленниците си да проговорят. Искаш ли да ти обясня как действа той?
   Касиопея наблюдаваше поведението на Куентин Хейл с пламнали от омраза очи. Капитанът държеше пистолет в ръка, който размахваше като брадва.
   – Действително се прави на пират – прошепна Стефани. – Гледах го как изтезава един друг човек.
   Хейл се обърна към тях.
   – Защо шепнете? Говорете на висок глас, за да чуваме всички.
   – Обясних, че вече съм виждала как изтезаваш хора, а после ги ликвидираш с изстрел в главата.
   – Тук така се разправяме с предателите – кимна Хейл. – А ти случайно да знаеш как моите деди са изтръгвали истината от своите пленници?
   – Не е зле да ни просветиш. Моите познания за рода ти се изчерпват с "Карибски пирати".
   Шърли Кейзър мълчеше, но Касиопея забеляза опасния блясък в очите ?. До този момент тази жена не беше демонстрирала никакъв страх и това я изненада. Не беше очаквала подобен кураж.
   – Има една стара книга, която не харесвам особено – обърна се към тях Хейл. – Казва се "Обща история на пиратите". Пълна е с глупости и измислици, но в нея има и един абзац, който наистина ми харесва:Подобно на дявола, който е техен патрон, пиратите превръщат злото в спорт, жестокостта в удоволствие, а проклятието на душата в свое постоянно занимание.
   – Аз пък си мислех, че си някакъв виртуален капер, който си въобразява, че е спасил Америка – хладно отвърна Шърли.
   Той се втренчи в нея.
   – Аз съм това, което съм. Не се срамувам от миналото си. – Пистолетът му се насочи към затворника. – Този тук е враг, изпратен от правителството. В онези години нашите хора са имали свободата да изтезават държавни служители, точно както ние я имаме днес. – Студените му очи се заковаха върху лицето на мъжа. – Чакам отговор на въпроса си!
   Мълчание.
   – Добре тогава. Дължа ти едно разяснение.
   Хейл направи знак на хората си. Те сграбчиха затворника и го повлякоха към празното място пред килиите. Три дебели греди подпираха тавана. Средната от тях беше покрита с множество метални скоби, които крепяха запалени свещи.
   Шперплатът на вратата отскочи встрани и в помещението нахлуха седмина мъже, въоръжени с ножове, вили и лопати. Един от тях държеше цигулка. Изблъскаха затворника към централния стълб, окичен с горящи свещи. Шестима мъже образуваха тесен кръг около него на разстояние около метър. Нещастникът нямаше никакъв шанс да избяга.
   – Това се нарича "изпотяване" – поясни Хейл. – В славното минало са прикрепяли свещите на главната мачта, а около нея моряците са се нареждали в кръг, въоръжени с остри предмети – най-вече саби и ножове, а понякога и вилици. Нарушителят бил принуден да тича в кръга, а останалите започвали да го пробождат. През това време цигуларят свирел някоя игрива мелодия. От топлината на свещите нарушителят започвал да се поти. Умората постепенно вземала връх и остриетата прониквали все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото му. В даден момент
   – Няма да гледам! – с негодувание отсече Стефани.
   – Ще гледаш и още как! – извика Хейл. – Иначе ти ще бъдеш следващата!
   Уайът чакаше Карбонел да се свърже с агентите, които предварително беше изпратила в крепостта. Не беше сигурен дали ще го направи, защото имаше вариант да са били инструктирани предварително. И двамата бяха оборудвани с радиостанции, които той беше прибрал заедно с пистолетите им веднага след като им бе счупил вратовете. В момента държеше едната от тях, но в слушалката цареше тишина. Отдавна не беше убивал по този начин – грубо и безмилостно. За съжаление обаче беше принуден да го направи.Бе пренесъл телата близо до мястото, където беше изчезнал Нокс. Имаше голяма вероятност боцманът да ги е открил.
   Неприятелят на противника е мой приятел.Банално клише, но абсолютно точно за случая. Карбонел все още не напускаше скривалището си. Той имаше отлична видимост към мястото. Може би чакаше някакво потвърждение от хората си. Но такова нямаше как да дойде и след известен размисъл Уайът реши да поеме инициативата.
   – Андреа – промърмори в микрофончето той.
   Тишина.
   – Знам, че ме чуваш.
   – Добре, нека поговорим – отвърна с обичайния си спокоен тон тя. – Излез на открито. Ще бъдем само двамата, лице в лице.
   Прииска му се да се изсмее. Наглостта на тази жена нямаше край.
   – Добре, излизам.
   Хейл гледаше как затворникът се опитва да избегне пробождането и ударите на шестимата мъже в кръга около него. Тялото му се въртеше около дебелата греда, пламъчетата на свещите танцуваха на музиката на цигулката. Кръгът бавно се стесняваше. Моряците бяха безмилостни, както и трябваше да бъде. Този човек беше нападнал убежището им. Хейл ги беше инструктирал предварително и те знаеха какво трябва да правят.
   Една лопата улучи целта. Заостреният ? край потъна в жертвата, издавайки отвратителен звук. Нещастникът се олюля и се хвана за лявото бедро, опитвайки се да избегнедругите удари. Но Хейл беше наредил да не бързат да го довършат. Именно в това се криеше същността на "изпотяването". То трябваше да продължи точно толкова, колкото желаеше капитанът. Панталоните на жертвата потъмняха от кръвта.
   От свещите капеше разтопен восък. По челото на мъжа избиха ситни капчици пот. Ръката му се повдигна.
   Музиката спря. Мъжете прибраха оръжията си.
   – Готов ли си да отговориш на въпроса ми? – попита Хейл.
   Мъжът дишаше тежко.
   – НРА – прошепна той.
   Хейл направи знак на един от мъжете, който държеше дълъг нож. Двама от колегите му захвърлиха оръжията си, сграбчиха ранения за ръцете и раменете и го повалиха на колене. Трети го хвана за косата и рязко изви главата му назад. Без да бърза, човекът с ножа направи крачка напред и отряза дясното му ухо. Затворът се разтърси от отчаяния писък на жертвата.
   Хейл се наведе и вдигна ухото.
   – Отворете му устата! – заповяда той.
   Хората му се подчиниха.
   – Изяж го! – изръмжа капитанът и натика ухото между зъбите му.
   Очите на жертвата сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
   – Яж! – изкрещя той.
   Мъжът поклати глава, борейки се да поеме дъх. Хейл направи знак на хората си да се отдръпнат, вдигна пистолета и застреля пленника в лицето.
   Касиопея беше виждала как умират хора, но днешната сцена беше отвратителна. Стефани със сигурност можеше да го понесе, но не и Шърли Кейзър, която едва ли някога беше ставала свидетел на убийство. Тя изпищя и се обърна с гръб към ужасната гледка. Стефани започна да я успокоява.
   Касиопея не отместваше очите си от Хейл. Сякаш усетил втренчения ? поглед, той пристъпи към решетките с пистолет в ръка.
   – Сега е твой ред да отговориш на няколко въпроса, млада госпожице!
   77.

   Той бе висок и жилав, с дълга черна брада, привързана с панделки. Чифт пищови висяха на широкия колан, който минаваше през раменете му и стигаше до кръста. Умен, политически просветен и безумно смел. Никой не знаеше истинското му име. Тач? Или може би Тахе? В крайна сметка си избра Едуард Тийч, но всички го познаваха само като Черната брада.
   Роден в Бристол и израснал в Западна Индия, по време на войната за испанското наследство той служил при каперите в Ямайка. После се появил на Бахамите, където сключил договор с пират на име Хорниголд. Постепенно изучил занаята и се сдобил със собствен кораб. През януари 1718 г. се появил в Бат и си изградил база на остров Окракоук в устието на река Памлико. От там излизал да плячкосва търговските кораби в целия Карибски басейн, след като получил благословията на местния губернатор с цената нащедри подкупи. В един момент организирал пълна морска блокада на Чарлстаун, а след успешното ? приключване решил да се оттегли. Продал кораба си, купил си къща в Бати си издействал помилване за всички предишни прегрешения. И не само това – дори успял да сложи ръка върху корабите, които пленил. Което изнервило съседната колонияВирджиния дотолкова, че нейните управници решили да прочистят Бат от пиратите.
   В неделя, 21 ноември 1718 г. в протока Окракоук се появили два тежковъоръжени кораба, които хвърлили котва на безопасно разстояние от плитчините и коварните течения. Екипажите им били съставени от моряци на Британския кралски флот под командването на лейтенант Робърт Мейнард – опитен, решителен и смел офицер.
   Черната брада бил на борда на закотвения в пристанището "Адвенчър". Почти не обърнал внимание на появата на британските бойни кораби, защото вече половин година не се занимавал с пиратство. Екипажът му бил сведен до минимум. Никой не желаел да служи при човек, който се бил отказал от доходоносното плячкосване. Повечето от опитните му хора отдавна били избити, а оцелелите спокойно си живеели в Бат. На борда на кораба останали едва двайсетина моряци, една трета от които били негри.
   Предпазни мерки все пак били взети. Край осемте оръдия били струпани барут и гюлета. Мокри одеяла покривали склада с мунициите, предпазвайки го от евентуален пожарна борда. Оръжейната наблизо била претъпкана с пушки, пищови и саби. Просто за всеки случай. Черната брада бил убеден, че англичаните няма да посмеят да го нападнат.
   Атаката започнала на разсъмване. В жива сила Мейнард трикратно превъзхождал Черната брада. Но в суматохата, която съпътствала началото на бойните действия, неговите кораби заседнали в плитчините. Черната брада спокойно можел да се изтегли на север, но той не бил страхливец. Изправил се до перилата с чаша в ръка и изкрещял: "Проклет да бъда, ако ти дам дори пукната гвинея или взема нещо от теб!"
   "Не искам мръсните ти пари – отвърнал му Мейнард. – Нито пък ще получиш нещо от мен."
   И двамата били наясно, че битката ще бъде на живот и смърт.
   Черната брада насочил осемте си оръдия срещу корабите на англичаните и ги засипал с гюлета. Единият бил изваден извън строя, а на другия били нанесени сериозни поражения. Но в хода на атаката "Адвенчър" също заседнал в плитчините. Мейнард моментално се възползвал от това и заповядал на моряците си да изхвърлят целия баласт, включително варелите с питейна вода. После, сякаш с помощта на Провидението, от морето задухал силен вятър, който му помогнал да се измъкне от плитчините и да се насочи директно към, "Адвенчър".
   Мейнард дал заповед на екипажа да се въоръжи с пищови и саби и да се подготви за абордаж. Самият той също се спуснал долу, поверявайки управлението на кормчията. Идеята му била да накара противника да приеме ръкопашния бой.
   Черната брада обявил тревога и наредил на своите да грабнат оръжията си и куките за абордаж. Същевременно приготвил и една малка изненада, която била чисто негово изобретение. Стъклени бутилки, пълни с барут и сачми, които се възпламенявали с помощта на фитил. Следващите поколения щели да ги нарекат ръчни гранати.
   Възпламенили бутилките на палубата на кораба, командван от Мейнард. Всичко потънало в пламъци и гъст дим. Но ефектът бил слаб, защото повечето членове на екипажа били долу, в трюмовете. Черната брада изтълкувал погрешно отсъствието на противник на палубата и изкрещял: "С изключение на трима-четирима всичките са зашеметени! Заповядвам незабавен абордаж! Да ги изколим!"
   Корабите се допрели един до друг, дългите куки били прехвърлени. Черната брада пръв се прехвърлил на вражеския кораб. Последвали го още десетина моряци. Стреляли по всичко, което мърдало.
   Мейнард планирал реакцията си изключително прецизно. Той изчакал врагът да се прехвърли на палубата с почти целия си личен състав и едва след това дал заповед за контраатака. Настъпила суматоха. Изненадата дала резултат. Черната брада моментално оценил сериозността на положението и свикал хората около себе си. Започнал жесток ръкопашен бой. Палубата станала хлъзгава от кръвта. Мейнард се изправил директно срещу противника си и насочил пистолета си в него. Черната брада направил същото. Изстрелът на пирата не улучил, докато този на кралския офицер попаднал в целта.
   Но Черната брада не можел да бъде спрян толкова лесно. Той измъкнал сабята си и принудил противника си да се защитава. Силен удар пречупил сабята на Мейнард. Той запратил дръжката към противника си и отстъпил крачка назад, за да вземе друг зареден пищов. Черната брада връхлетял върху него, вдигнал оръжието си за решителен удар. В същия миг един от моряците на Мейнард прерязал гърлото му.
   Кръв плиснала на палубата.
   Англичаните видели какво става и групово се нахвърлили срещу него. Едуард Тийч умрял от насилствена смърт. Пет огнестрелни рани. Плюс още двайсет, нанесени с хладно оръжие.
   Мейнард заповядал да му отрежат главата и да я окачат на носа на кораба. Тялото било изхвърлено в морето. Според легендите обезглавеният труп направил няколко обиколки около кораба, преди да потъне.
   Малоун прекъсна четенето. Беше направил опит да прогони тревогата си с помощта на интернет. Темата за пиратите винаги го беше привличала. Смъртта на Черната брада му направи силно впечатление.
   В продължение на няколко години черепът на пирата висял от някакъв кол на северния бряг на река Хемптън във Вирджиния. И до днес мястото носи наименованието Блекбиърд Пойнт. После на някой му хрумнало да изпише името върху дъното на една висока чаша за пунш, която била използвана от клиентите на някаква кръчма в Уилямсбърг. Впоследствие то се появило и на сребърни чинии, но постепенно било забравено. Дали Общността има нещо общо, запита се той. Хейл едва ли случайно е кръстил яхтата си "Адвенчър ".
   Той погледна часовника си. До кацането оставаше по-малко от час.
   Четивото за пиратите се оказа грешка. Притеснението му нарасна. Независимо от романтиката, с която бе свързан животът им, те били груби и жестоки хора. Човешкият живот нямал никаква стойност за тях. Самите те живеели, за да грабят. Малоун нямаше причини да смята, че днес нещата се бяха променили. Защото ставаше въпрос за отчаяни хора, попаднали в отчаяна ситуация. Успехът беше единствената им цел, дори пътят към него да бе застлан с трупове.
   До известна степен той се чувстваше така, както вероятно се е чувствал Робърт Мейнард преди конфронтацията си с Черната брада.
   И тогава залогът бил огромен. Както днес.
   – Какво си направила? – прошепна той, мислейки за Касиопея.
   Нокс смени позицията си, използвайки за прикритие купчина отломки. Остана на едно ниво над земята, придържайки се близо до външната стена. През многобройните дупкив нея се виждаха водите на залива, облени от лунната светлина. Студеният вятър щипеше устните му, но птичата воня беше поносима именно благодарение на него.
   След като изслуша репликите, които Уайът и Карбонел си размениха по радиостанцията, той реши да потърси място с по-добра видимост към предстоящата конфронтация. Може би с малко късмет щеше да получи шанс да ликвидира и двамата.
   – Нокс!
   Той замръзна на място. Уайът викаше него.
   – Знам къде са скрити двете липсващи страници.
   Послание. Лаконично и ясно.Помисли още веднъж,ако си решил да ме убиеш.
   – Бъди разумен! – извика Уайът.
   Нокс веднага разбра какво иска да му каже.
   Имаме общ враг. Дай да се справим с него. Защо мислиш, че ти позволих да се сдобиеш с оръжие?
   Добре. Идеята беше разумна. Поне засега.
   Хейл се приближи към килията с трите затворнички. Косата на Кейзър беше прилепнала към черепа, дрехите ? бяха подгизнали, но въпреки това от фигурата ? се излъчвашенякаква особена красота, дължаща се на възрастта и опита. Красота, която щеше да му липсва. Заедно със специалното ? бельо.
   – Значи дойде да разузнаваш, а? – извика той. – Може би с надеждата да откриеш мис Нел?
   – Дойдох да поправя грешката си – твърдо отвърна Шърли.
   – Макар и глупава, постъпката ти е достойна за възхищение.
   Навън бурята най-сетне утихваше. Най-тежкото беше отминало. Но пред него стояха и други неотложни проблеми.
   Обърна се към жената, която не познаваше. Слаба, стройна, с тъмна коса и мургава кожа. Истинска красавица. Спокойна и самоуверена. Напомняше му за Андреа Карбонел, а това не беше хубаво.
   – Коя си ти?
   – Казвам се Касиопея Вит.
   – Появи се тук да ги спасяваш, така ли?
   – Аз съм само една от многото.
   Той веднага долови намека.
   – Всичко свърши – обади се Стефани Нел. – Вече си умрял и погребан.
   – Така ли мислиш?
   Той бръкна в джоба си и извади джиесема, който хората му бяха отнели от Вит. Доста интересна играчка. В нея липсваше списък с контактите, нямаше запаметени номера. По всяка вероятност беше предназначен за разговори и съобщения само с един номер. С такива телефони работеха хората от разузнаването. Което автоматично включваше Вит в редиците на врага. Вече беше разбрал, че цялата атака по време на бурята имаше за цел отвличане на вниманието, за да се осигури спокойствие на тази жена.
   И планът почти бе сполучил.
   – И ти ли работиш за НРА? – попита.
   – Работя за себе си – отвърна мургавата красавица.
   Той се замисли върху отговора. Първоначалната му преценка беше вярна. Тази жена нямаше да проговори без принуда.
   – Нали видя какво се случва с всеки, който отказва да отговаря на въпросите ми?
   – Аз вече ти отговорих.
   – Но аз имам още един въпрос. Много по-важен. – Ръката му с телефона се вдигна на нивото на очите ?. – На кого докладваш с това?
   Вит не отговори.
   – Знам, че Андреа Карбонел очаква рапорта ти – добави Хейл. – Искам да ? кажеш, че Стефани Нел я няма тук и че ти си се провалила.
   – Няма как да ме принудиш да направя подобно нещо.
   Хейл бавно осъзна, че това е истина. Беше достатъчно опитен, за да прецени, че тази жена е костелив орех. По всяка вероятност други хора следяха действията ? в региона и със сигурност щяха да се задействат, ако връзката с нея бъде прекъсната. А тя просто трябваше да издържи до появата им.
   – Нямам намерение да ти причиня нищо лошо – каза той и посочи Кейзър. – Лошото съм запазил за нея.
   78.

   Нова Скотия

   Уайът се надяваше, че Нокс е обърнал внимание на предупреждението му. Нуждаеше се от няколко минути насаме с Карбонел. А после, когато останеха само двамата, щеше дазапочне играта с него. Такава със сигурност щеше да има, защото Нокс едва ли щеше да се оттегли, когато шансовете им бъдеха изравнени. Дали вече беше открил двете тела? Вероятно да. Но дори и да не беше, положително щеше да стигне до заключението, че в крепостта са останали само тримата.
   Той се спусна на земята. Очилата за нощно виждане му помагаха да се ориентира. Откри основата на стълбището, а после и отвора, през който се стигаше до вътрешния двор, където го чакаше Карбонел. Погледна часовника си. Бяха изминали три часа, откакто двамата с Малоун успяха да се измъкнат от наводненото подземие. Приливът настъпваше на всеки шест часа. Такъв беше ритъмът на природата.
   – Аз съм тук, Андреа.
   – Знам – отвърна тя.
   И двамата останаха под прикритие.
   – Ти ме излъга – добави той.
   – Нима очакваше друго?
   – Никога не се отказваш, а?
   До слуха му долетя тих смях.
   – Стига, Джонатан. Не си новак, знаеш как стоят нещата.
   Наистина беше така. Двуличието бе неразделна част от ежедневието на разузнавателната общност. Но тази жена беше прекалила и най-безочливо си играеше с него. Той нямаше нищо общо с целите ?. Беше само средство за постигането им. Вярно, че му плащаше добре, но това не ? даваше право да го използва като пионка. На всичко отгоре се беше появила тук да го ликвидира, лишавайки го от възможността да харчи парите ?.
   – Какъв е проблемът? – подхвърли той. – Страх те е, че мога да проговоря?
   – Едва ли ще го направиш, но трябва да бъда стопроцентово сигурна – отвърна тя. – Наистина ли намери прословутите страници?
   – Да.
   Е, не беше съвсем вярно, но достатъчно близо до истината.
   – А защо трябва да ти повярвам?
   Обичайното протакане, помисли си с лека усмивка той. Поддържа разговора, за да даде достатъчно време на хората си да го засекат и ликвидират.
   – Не виждам смисъл да проявяваме враждебност един към друг – добави тя.
   – Тогава престани да се криеш и се изправи срещу мен.
   След тези думи той свали очилата за нощно виждане.
   Усещаше, че Нокс се спотайва някъде наблизо с оръжие в ръка. Надяваше се, че ще се въздържи от всякакви действия, преди да научи нещо повече за скривалището на Андрю Джаксън.
   Касиопея беше безсилна да направи каквото и да било. Двама моряци влязоха в килията и измъкнаха навън съпротивляващата се Шърли, докато други трима държаха на мушка нея и Стефани. Приятелката на Първата дама беше натикана в една от насрещните килии, към която имаше отлична гледка през стоманените решетки. Там я сложиха на стол от масивно дърво и увиха китките и глезените ? със здраво тиксо. На устата ? сложиха лепенка. Двете останаха сами.
   – Какво ще правим? – прошепна Стефани.
   – Ако не се обадя, кавалерията ще пристигне.
   – Но какво ще стане с нея? С колко време разполагаме?
   – Около час и нещо до разсъмване.
   В общото помещение се появи мъж с черна кожена чанта.
   – Това е нашият доктор – представи го Хейл. – Той ни превързва раните.
   Човекът беше едър, с безизразно лице и късо подстригана коса. Дрехите му бяха мокри. Остави чантата си на масата срещу Шърли и извади от нея комплект никелирани хирургически инструменти.
   – Докторът е важен член на екипажа – започна да обяснява Хейл. – Той не се бие като останалите, но винаги получава дял от плячката – значително по-голям от дяловете на обикновените членове и моряци. Правилото е в сила и днес. Никой не роптае срещу него.
   Докторът се изправи срещу Шърли с клещи в ръце.
   – Търпението ми се изчерпа, уважаеми дами – продължи Хейл. – Дойде ми до гуша от предателства и измами. Искам да бъда оставен на мира, но правителството на САЩ е на друго мнение. Ето, сега дори нападнаха дома ми Шперплатовата врата отскочи и в помещението се появиха трима мъже с мокри дрехи. И тримата бяха приблизително на възрастта на Хейл.
   – Това са другите капитани – прошепна Стефани.
   Нокс продължаваше да се промъква към мястото на вероятната конфронтация. Дали Карбонел си даваше сметка, че Уайът я подмамва, заблуждавайки я, че все още държи положението в свои ръце? До слуха му достигаха откъслечни думи от фразите, които си разменяха. Беше си избрал позиция над тях и трябваше да внимава да не подплаши птиците, които лесно биха разкрили присъствието му.
   Уайът каза, че е намерил страниците. Вярно ли беше това? И дали вече имаше значение? Може би. Никак нямаше да е зле да се прибере в Бат със скъпоценните листове, и то след като е ликвидирал Уайът и Карбонел. Цената му в очите на капитаните би се повишила стократно. Защото с един удар щеше да е спасил живота им и да ги е отървал от ударите на закона.
   Подобна перспектива наистина беше много примамлива. Той стисна пистолета и замръзна на място. Мишените му бяха точно под него.
   – Добре, Джонатан – прозвуча гласът на Карбонел. – Ще се изправя очи в очи с теб.
   Хейл се раздразни от появата на партньорите си. Какво търсеха тук? Ставащото не ги засягаше. Не техните, а неговата къща беше станала обект на нападение, а те дори небяха мръднали пръст да му помогнат. В момента очите им бяха заковани върху сгърченото тяло на пода с липсващо ухо и дупка в главата.
   – Какво правиш, Куентин? – попита Болтън.
   Хейл нямаше никакво намерение да слуша упреците на тези глупаци, особено пък пред очите на пленниците и собствените си хора.
   – Това, което никой от вас не посмя да направи! – хладно отвърна той.
   – Явно си изпуснал нервите си – промърмори Сюркуф. – Казаха ни, че навън лежат девет трупа.
   – Тези хора нападнаха имението ми. Имам право да се защитавам, нали?
   – А какво ти е сторила тази жена? – попита Когбърн и посочи завързаната Шърли Кейзър.
   Никой от колегите му не я познаваше. Лично той се беше погрижил за това.
   – Тя също е враг.
   Затворът се намираше на територията на Хейл, но в устава изрично беше записано, че той представлява неутрална зона, където всички имат равни права. Хейл нямаше намерение да търпи никаква намеса от тяхна страна. Показалецът му се насочи към Вит.
   – Тази жена се появи с останалите и направи опит да освободи пленницата ми. В хода на този процес уби двама от моите хора.
   – Така няма да постигнем нищо, Куентин – предупреди го Сюркуф.
   Дойде ми до гуша от тези страхливци, гневно си помисли Хейл.
   – В момента боцманът отива да прибере двете липсващи страници – хладно съобщи той. – Те най-после са открити.
   По лицата на капитаните се изписа дълбоко смайване.
   – Да, точно така – кимна той. – Докато вие спяхте, аз спасих всички ни.
   – Какво си намислил? – попита Болтън, кимайки към прикованата към стола Кейзър.
   – Трябва да проведа един разговор – вдигна телефона в ръката си той. – Искам да мотивирам мис Вит, която отказа да ми сътрудничи. Уверявам те, че ако не действаме незабавно, скоро тук ще се появи отряд федерални агенти, най-вероятно с редовна съдебна заповед.
   Той изчака да осъзнаят важността на казаното. Нападението тази вечер имаше за цел отвличане на вниманието. Но следващото щеше да бъде различно. Все още не знаеше какво се беше случило във Вирджиния. Но по всяка вероятност властите вече държаха в ръцете си уликите, които щяха да оправдаят действията им.
   – Моля те да спреш, Куентин – обади се Когбърн. – Всички разбираме, че си бил нападнат, но
   – Къде бяха твоите хора? – прекъсна го Хейл.
   Когбърн не отговори.
   – А твоите, Едуард? Или твоите, Джон? Докладваха ми, че никой не ни се е притекъл на помощ!
   – Нима намекваш, че ние имаме нещо общо? – подозрително го изгледа Сюркуф.
   – И аз това се питам – навъсено отвърна Хейл.
   – Ти си се побъркал! – възкликна Болтън.
   Хейл се обърна към хората си и кратко нареди:
   – Ако някой от тях помръдне, застреляйте го!
   Пушките се насочиха към гърдите на капитаните. Той се обърна и кимна на доктора. Острите човки на клещите стиснаха безименния пръст на Кайзер. Очите на ужасената жена сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Хейл се обърна към Вит и вдигна джиесема.
   – Давам ти последен шанс да се обадиш. Ако откажеш, ще ? режа пръстите един по един, докато се съгласиш!
   79.

   Нова Скотия

   Уайът наблюдаваше как Андреа Карбонел напуска скривалището и фигурата ? бавно се очертава на светлината на луната. Току-що беше погледнал часовника си. Времето изтичаше. Ръката ? с пистолета беше отпусната надолу. Той направи същото и излезе на открито.
   – Не биваше да стигаме дотук – въздъхна тя. – Ти просто трябваше да умреш по-рано.
   – Защо изобщо ме намеси? – пожела да узнае той.
   – Защото си добър. Защото бях убедена, че си твърд за разлика от останалите. Защото никой няма да се развълнува, ако изчезнеш.
   Той се усмихна в себе си. Тази жена продължаваше да печели време с надеждата, че хората ? всеки момент ще се намесят.
   – Винаги ли мислиш само за себе си? – подхвърли той.
   – О, господи! И ти ли се размекваш, Джонатан Уайът? Нима някога си мислил за нещо друго освен за себе си?
   Оказа се, да. При това много често. Не минаваше ден, без да си спомни за двамата мъртви агенти. Благодарение на тях беше все още жив. Те бяха свършили своята работа, привличайки стрелбата на врага. Операцията завърши с успех именно защото се бяха жертвали. Признаха го дори членовете на вътрешната комисия, която го разследваше.
   Но той не беше пожертвалтях,за да спасисебе си.За разлика от жената насреща си. Тя мислеше единствено за собствения си живот. Нищо друго не я вълнуваше.Най-тежкото мина.Ти беше добър агент.Думите на Малоун след решението на комисията, когато го беше стиснал за гърлото. Да, наистина беше добър агент.
   – Ти ли изпрати онези хора в института "Гарвър"? – пожела да узнае той.
   – Че кой друг? Беше единственият ми шанс да елиминирам всички с един удар – теб, Малоун и онзи, който беше разгадал шифъра. Но ти извади късмет. Малоун също. Няма смисъл да продължаваме този разговор, Джонатан. Ти през цялото време беше наясно, че те използвам. Но искаше парите ми.
   Може би, въздъхна Уайът и незабелязано промени стойката си. От защитна в нападателна. Факт, който очевидно убягна от вниманието на Карбонел.
   – И пушката с пружина ли беше твоя работа?
   Тя кимна.
   – Беше отличен начин да отклоня вниманието от себе си. Ако не беше спрял вратата с крак, аз щях да я блъсна и да отскоча встрани. Изчислих, че няма как да бъда засегната.
   – Съжалявам, че провалих плановете ти.
   – Нищо подобно – сви рамене тя. – Нещата поеха в друга, още по-благоприятна посока. Тук пред нас се разкриват широки възможности. Къде са двете страници?
   Това беше единственото, което все още я възпираше. Нямаше да предприеме нищо, преди да чуе отговор на въпроса си. Инструкциите на подчинените ? със сигурност съдържаха клауза, според която трябваше да изберат максимално изгодна позиция, преди да действат.
   – Мога само да ти ги покажа – отвърна той. – Нямах нито шанс, нито време, за да ги прибера.
   – Ако обичаш.
   Той беше сигурен, че Карбонел няма да устои на изкушението. Обърна се и тръгна към широката зала вдясно, където се бяха сблъскали с Малоун. Не след дълго спря пред дупката в прогнилите греди и посочи надолу:
   – Там са.
   – А как ще слезем при тях?
   Вече беше помислил по въпроса. От вътрешната страна на крепостната стена, непосредствено покрай бойниците, беше опъната предпазна мрежа от найлонови въжета, закачени за метални колони. Тя едва ли можеше да предпази някого, но сигнализираше за опасността. Веднага след като ликвидира хората на Карбонел, Уайът отряза едно петнайсетметрово въже от нея, нави го на руло и го напъха в раницата си.
   – Приготвил съм се – отвърна той и смъкна раницата от раменете си.
   Касиопея мълчеше, но умът ? напрегнато работеше. Хейл беше избрал точната жертва. Нито тя, нито Стефани щяха да проговорят, ако бяха завързани за онзи стол. Мълчанието беше единственото им оръжие. Но Шърли Кейзър нямаше как да го разбере. Ужасените ? очи бяха заковани върху стоманените клещи, стиснали безименния ? пръст. Главата? умолително се тресеше.Не, моля те, не!Нямаше как да издържи на подобни изтезания.
   – Знаеш, че не бива да се обаждаш! – предупредително прошепна Стефани.
   – Нямам друг избор.
   – Точно така – кимна Хейл, въпреки че едва ли беше доловил репликите им. – Помисли си, посъветвай се. Но не забравяй, че Шърли разчита на правилното ти решение.
   Тримата капитани мълчаливо гледаха. Въоръжените мъже продължаваха да ги държат на мушка. Касиопея не можеше да допусне изпълнение на този пъклен сценарий.
   – Дай ми проклетия джиесем! – решително тръсна глава тя.
   Малоун затегна колана и се приготви за кацане. Спускането от десет хиляди метра не беше леко. Пилотът го предупреди, че бурята се движи на север и ще се наложи да пресекат южния крайна фронта. Едуин Дейвис се обади още два пъти, но само за да го информира, че Касиопея все още не се е обадила, а в имението е избухнала нова престрелка. Всичко това беше твърде обезпокоително.
   Той вече беше презаредил пистолета си, а в джобовете на якето му тежаха два резервни пълнителя. Беше готов за действие.Ох, само веднъж да стъпи на твърда земя!
   Изправен високо горе, Нокс наблюдаваше развоя на събитията в просторната зала с продънен под. Беше чул думите на Уайът, според които изгубените страници били скрити някъде под дупката, която зееше в средата. После го видя да завързва въже за една от носещите колони и да се спуска надолу. Карбонел го последва. За миг зърна светлината на фенерче, която бързо избледня. Дали да тръгне след тях, или просто да ги изчака горе? Ами ако някъде има друг изход?
   Помисли за баща си – боцмана, който се беше превърнал в легенда.
   И се засрами от себе си. Защото се беше продал. Нещо, което баща му никога не би направил. На практика баща му беше извършил невъзможното.
   Бе убил президента.
   Джон Кенеди бе влязъл в Белия дом благодарение на тайна коалиция, създадена от Джо, неговия баща. В нея участвали политици, профсъюзни лидери и босове на организираната престъпност. Бащата на Куентин Хейл бил близък с Джо и сключил сделка с клана Кенеди, която гласяла:Влизате в Белия дом, възстановявате валидността на разрешителните, срещу което получавате пари и политическа подкрепа от страна на Общността.
   Просто и ясно. Така и станало. Малко след изборите сделката била забравена. Кланът Кенеди започнал война срещу всички, включително Общността. Профсъюзите и мафиятане знаели какво да правят. Но не и капитаните. Те наели един смахнат беглец от Русия на име Ли Харви Осуалд, който трябвало да убие президента, а после извадили огромен късмет с Джак Руби, който ликвидирал Осуалд. Следите не водели доникъде.
   Десетилетия наред любителите на конспиративни теории гадаеха какво се е случило. И щяха да продължават да го правят още десетилетия. Никой не научи истината. Просто защото баща му бе истински боцман. Верен докрай. Може би беше ударил часът да постъпи като него.
   Нуждаеше се от светлина. Нямаше фенерче, но горе, при труповете, беше забелязал едно. Обърна се и започна да се катери.
   Касиопея пое джиесема, който Хейл ? подаде през решетките.
   – Бъди кратка и убедителна – предупреди я той. – Не забравяй, че кимна ли, приятелката ти ще изгуби един пръст.
   Тя набра номера, който помнеше наизуст. Едуин Дейвис вдигна на второто позвъняване.
   – Какво става там? – попита той.
   – Всичко е наред, но все още не съм открила нито Стефани, нито Кейзър. Мястото се оказа много голямо.
   – Чухме стрелба Тя беше наясно, че Хейл я свързва с нападателите, които се бяха появили в имението. Нали бяха дошли почти едновременно? В което нямаше нищо вярно, но когато го чуеше, Дейвис положително щеше да схване посланието.
   – Нашите хора оплескаха работата – въздъхна тя. – Атакуваха с ураганен огън, но в крайна сметка бяха избити. Тактиката им се провали. Аз съм добре. Изчаквам и наблюдавам, но в имението гъмжи от народ.
   – Изчезвай оттам!
   – Ще го направя, но ми трябва още малко време. Имай търпение.
   – Тая работа не ми харесва!
   – Аз съм тук, а не ти. Ще го направим по моя начин.
   Дейвис замълча.
   – Добре – отвърна най-сетне той. – Нека бъде по твоя начин, но побързай.
   Тя прекъсна разговора.
   – Отлично! – поздрави я Хейл. – Дори аз ти повярвах. С кого говори?
   Касиопея го гледаше и мълчеше. Той вдигна ръка. Предупреждението беше ясно:спусна ли я надолу, тя ще изгуби един пръст.
   – Говорих със специален агент на НРА, който отговаря за операцията. Вече знаеш, че те нападнаха наши хора.
   Хейл се усмихна.
   – А къде е Андреа Карбонел?
   – Не знам, тя не ми докладва. Тя издава заповедите, а ние ги изпълняваме.
   В помещението се появи мъж с автомат в ръце, който се приближи към Хейл, прошепна му нещо и бързо излезе.
   – Малък проблем – отбеляза капитанът и дръпна джиесема от ръцете ?. – Бурята утихва, но навън се спуска гъста мъгла. Памлико е известна с постоянните си мъгли. Ще се наложи да изчакаме с тръгването.
   – Къде отиваме? – обади се Стефани.
   – На плаване в Атлантика, както вече споменах.
   Касиопея наблюдаваше доктора. След телефонния разговор, от който Хейл очевидно остана доволен, Шърли почти беше престанала да се съпротивлява.
   – Планираш още убийства в открито море, а? – подхвърли единият от капитаните.
   – Изобщо не се надявам да ме разбереш, Едуард – въздъхна Хейл. – Ще ти кажа само едно: скоро нашите разрешителни ще бъдат възстановени и отново ще се върнем към нормален живот. Но присъстващите тук дами нямат никакво отношение към това. – Обърна се към Касиопея и Стефани и саркастично подхвърли: – Вие го знаете, нали?
   – Арестувахме твоя човек във Вирджиния – напомни му Касиопея.
   Надяваше се да го разколебае.
   – Утре ще му изпратя нашите адвокати – сви рамене Хейл. – Той знае, че докато си държи езика зад зъбите, няма да му се случи нищо. Няма как да го свържете с нас.
   Тя беше наясно с фактите. Едуин Дейвис – също.
   – Какъв човек във Вирджиния? – попита друг от капитаните.
   – Бъркотия, предизвикана от вашата глупост, която трябва да бъде оправена – отвърна Хейл.
   – Горчиво ще съжаляваш за оръжията, насочени в мен! – намръщено го изгледа един от капитаните.
   – Наистина ли, Чарлс? И какво мислиш да направиш? – обърна се Хейл и отново насочи вниманието си към Касиопея. – Време е да разбереш, че аз нямам нищо общо с опита за покушение срещу Дани Даниълс. Това беше дело на онези глупаци, които стоят пред теб.
   – Убеден ли си, че постъпваш разумно? – попита капитанът, наречен Чарлс.
   – Напълно. Двама от хората ми са мъртви.
   Хейл се обърна към Шърли.
   – Не! – изкрещя Стефани.
   Главата му леко кимна. Клещите остро щракнаха.
   80.

   Уайът пусна Карбонел пред себе си, осветявайки пътя с фенерчето. Водата се покачваше и почти достигаше прасците му. Двамата с Малоун бяха извадили късмет да попаднат тук при максимално ниско ниво. Карбонел се държеше по обичайния начин – самоуверено и пренебрежително, сигурна, че хората ? са наблизо и ще ? пазят гърба.
   – Тук ли са се издавили британските войници? – попита тя.
   – Без съмнение.
   – Тази вода е студена.
   – Няма да е за дълго.
   Той се придържаше към пътя, който вече беше изминал в компанията на Малоун. Към символите и мястото, където се събираха трите тунела.
   Не след дълго стигнаха до разклонението.
   Той освети четирите символа на стената и петия, който се намираше на тавана над главите им.
   – Невероятно – прошепна тя. – Това ли е скривалището?
   Вода шуртеше от улеите, които се намираха на около метър от пода. Солената пяна бавно се разнасяше, но притокът си оставаше стабилен. На два метра височина зееха други дупки, които чакаха водата да стигне до тях.
   – Петият символ е поставен горе нарочно – промърмори той. – Зад него положително се крие онова, което търсим.
   – Как мислиш да стигнеш до него?
   – Никак.
   Нокс напредваше бавно, стараейки се да не разплисква водата, която вече стигаше до коленете му. В ръката си държеше фенерчето, което беше намерил горе при труповете. Гласовете на Уайът и Карбонел се чуваха на седем-осем метра пред него. Той изключи фенерчето и продължи в мрака.
   Касиопея и Стефани се бяха навели над Шърли Кейзър, която все още беше в шок, въпреки че ръката ? беше зашита и превързана от доктора, който ? направи инжекция с болкоуспокояващо.
   – Не искам да ме мислите за варварин – обяви Хейл.
   Безименният пръст на Шърли падна на пода пред очите им. Нещастната жена издаваше приглушени писъци изпод лепенката, която скриваше устата ?. После за късмет простоприпадна.
   – Все още е в шок – прошепна Стефани. – Мислиш ли, че Едуин схвана посланието ти?
   Веднага беше разбрала целта, с която Касиопея му беше подхвърлила онази лъжа.
   – Проблемът е, че Едуин е прекалено предпазлив – добави тя.
   Не и когато ставаше въпрос за Полин Даниълс, помисли си Касиопея. Надяваше се, че сега ще прояви и съобразителност.
   – Президентът е много загрижен за теб – каза на глас тя.
   – Аз съм добре.
   – Не това имах предвид.
   Стефани усети раздразнението в гласа ?.
   – Какво ти каза?
   – Достатъчно.
   – Уверявам те, че не съм извършила нищо нередно.
   – Много хора твърдят същото, но въпреки това имаме проблеми.
   – Какво искаш да кажеш?
   Нямаше намерение да се разкрива пред тази жена и замълча. После тихо добави:
   – Бракът им е пълен провал, Стефани. Ти го знаеш, защото си го обсъждала с президента. Достатъчно е, че той изпитва някакви чувства към теб. Пред мен призна, че и ти муотговаряш със същото. Вярно ли е?
   – Той ли го каза?
   – Само на мен. Имаше основателни причини да го направи.
   Шърли простена. Очевидно идваше в съзнание.
   – Ръката здравата ще я боли, когато се събуди – отбеляза Стефани.
   Касиопея мълчеше и чакаше отговор на въпроса си.
   Стефани взе главата на Шърли в скута си. Хейл и капитаните си бяха отишли. Останалите ги последваха, влачейки трупа с отрязаното ухо. Трите жени бяха сами в килията и очакваха вдигането на мъглата.
   – Не знам какво да мисля – промълви Стефани. – Но си давам сметка, че мисля за него много повече, отколкото би трябвало.
   Импровизираната врата се отвори и на прага се появи Хейл.
   – Добри новини – обяви той. – След малко тръгваме.
   Малоун изскочи oт автомобила, който спря на мокрия пясък близо до пристана. Продължаваше да ръми, но облаците вече се разкъсваха. До разсъмване оставаше по-малко от час. Почти не беше мигнал, въпреки че по време на дългия полет бе имало време. Сърцето му се свиваше от тревога за съдбата на Касиопея и Стефани.
   – Какво ново? – попита той, обръщайки се към Дейвис, който го чакаше до спрелия наблизо джип.
   – Обади се преди час.
   Веднага долови резервираността в гласа на президентския човек.
   – Даде ми невярна информация, обявявайки нападателите на имението за наши хора – добави Дейвис.
   – Мислиш, че е била принудена ли?
   – Вероятно. Но не разполагаме с друга достоверна информация. За съжаление не можем да я използваме, защото тя е там незаконно.
   Малоун отлично знаеше какво гласи Четвъртата поправка, но сега не беше време да мисли за конституцията.
   – Трябва да действаме незабавно! – отсече той.
   – Ти си единственият ни ход.
   Беше ясно, че Дейвис трябва да мисли не само за Касиопея, но и за още много хора.
   – В момента над залива има гъста мъгла, която покрива всичко в района на северния бряг, включително и устието на реката. Казаха ми, че често се случвало по това време на годината.
   – Ще я използваме да се доберем до имението.
   – Очаквах да го кажеш – кимна Дейвис и посочи бетонната рампа. – Лодката е там.
   Уайът усети чуждо присъствие. Един-два пъти му се стори, че чува тих плясък на вода. Инстинктът му нашепваше, че Нокс ги е последвал.
   С един куршум два заека? Това ли бе намислил боцманът?
   Хейл беше доволен и едновременно с това загрижен. Беше успял да отблъсне нападението и да предотврати бягството от затвора, но положението във Вирджиния си оставаше неясно. Ако твърдението на Вит за задържан от властите негов човек се окажеше истина, нещата можеха да станат сериозни. Вече се беше свързал с адвокатите си, настоявайки за незабавна проверка. Нямаше информация и за действията на Нокс в Нова Скотия. Добре поне, че тримата капитани си бяха тръгнали. Беше пожертвал пръста на Кейзър заради тях, заради моряците и враговете си, които трябваше да разберат, че не се шегува.
   Гледаше как Вит и Нел помагат на Кейзър да се качи в мократа каросерия на пикапа. Охраняваха ги четирима въоръжени моряци, а други шестима щяха да ги последват с втори пикап.
   – Към пристанището! – извика той.
   Малоун насочи 4-метровия скутер срещу силното течение на Памлико. Най-сетне беше успял да се добере до мъглата и в момента поддържаше курс към шейсетметровия пристан, който трябваше да се намира някъде отпред, на северния бряг на реката. Бурята беше отминала, вятърът стихна, но водата наоколо продължаваше да кипи. Бяха му казали, че устието е широко около три километра, които той вече беше почти изминал.
   Погледна часовника си. 5:20 ч. Сутринта. Въпреки мъглата хоризонтът на изток вече просветляваше. Той изключи от скорост и се остави на течението. От време на време подаваше по малко газ, колкото да не бъде отнесен в морето. Пред очите му се появиха светлини. Четири, подредени в една линия.
   Дейвис му беше разказал всичко, което знаеше за "Адвенчър". Шейсетметрова ултрамодерна яхта с всички качества на спортен ветроход. Силуетът му бавно изплува в мрака. На борда цареше оживление, чуваха се викове. Течението го тласкаше натам. Трябваше да внимава, за да не се блъсне в корпуса.
   Зад яхтата също цареше оживление. Вероятно на пристана, който не се виждаше от скутера. Мракът беше прорязан от подскачащи светлини. По двойки. Приличаха на автомобилни фарове. Мъглата скриваше действителността, всичко беше размазано.
   Малоун извади пистолета си и включи на скорост. Извънбордовият мотор леко увеличи оборотите си. Стигна до корпуса и зави наляво, следвайки ватерлинията. Пред очитему изплува котвена верига. Явно моряците се бяха погрижили за всичко, стабилизирайки допълнително яхтата срещу силното течение. Дебелите мокри халки чезнеха нагоре в мрака. Веригата беше дълга поне петнайсет метра.
   Беше готов да се покатери по нея, но преди това искаше да провери още нещо. Завъртя кормилото максимално надясно и изключи от скорост. Скутерът веднага се отлепи от корпуса и започна да се отдалечава. Проверил посоката на течението, Малоун подаде газ и бавно се насочи напред. Натика пистолета в колана, изгаси двигателя и сграбчиверигата с две ръце. Кратък поглед през рамо го увери, че течението е подело скутера, който бързо се стопи в мрака.
   Вече нямаше път назад.
   81.

   Нова Скотия

   Уайът чакаше жената насреща му да приеме предизвикателството. Камъкът с петия символ беше точно над главата му, старателно споен с хоросан. Някогашните строители бяха използвали много камъни с неправилна форма, за да изградят основите на крепостта, запълвайки разстоянието между тях със здрава мазилка. Нямаше да е трудно да изкърти този над главата си. Трябваха му само чук, секач и железен лост.
   – Какво си намислил? – попита Карбонел, все още с пистолет в ръка.
   – Цял живот ли се занимаваш с манипулации? – попита той. Наистина му беше любопитно да знае.
   – Животът ми е борба за оцеляване, Джонатан. Също като твоя.
   – Стигна дотук с цената на куп лъжи. Загинаха хора. Не ти ли пука за тях, дори мъничко?
   – Върша каквото трябва. Точно като теб.
   Не му харесваше, че непрекъснато го сравняваше със себе си. Той можеше да е всякакъв, но нямаше нищо общо с нея. Държеше фенерчето насочено надолу, към прииждащата морска вода. Най-долните улеи вече не се виждаха.
   – Какво чакаш? – попита тя.
   – Появата на нашия гостенин.
   – И ти ли ги чу?
   Веднага отбеляза множественото число.
   – Това не са твоите хора – рече той. – Убих ги и двамата.
   Тя вдигна пистолета. Той изключи фенерчето и пещерата потъна в непрогледен мрак. Тресна изстрел. Усилено от затвореното пространство, ехото сякаш щеше да спука тъпанчетата му. После втори. Но той вече беше сменил позицията. Знаеше, че тя ще стреля в мига, в който светлината изчезне.
   – Това е лудост, Джонатан – долетя гласът ? от мрака. – Защо не се разберем? В тази тъмница има реална опасност да се избием.
   Той не отговори. Сега мълчанието беше допълнително оръжие за него.
   В пещерата с рев нахлу нова вълна солена вода. Той се отпусна на колене и зачака. Държеше фенерчето вдигнато високо над главата си. Карбонел също млъкна. Едва ли беше на повече от три метра разстояние, но кипящата вода и мракът ? пречеха да го локализира. За негов късмет обратното не беше вярно.
   Касиопея и Стефани помогнаха на бинтованата и все още замаяна Шърли Кейзър да слезе от каросерията на пикапа.
   – Здравата боли, по дяволите! – промълви тя.
   – Трябва да издържиш още малко – прошепна Стефани. – Помощта вече е на път.
   Дано да е вярно, въздъхна в себе си Касиопея. Едуин Дейвис би трябвало да се усъмни в думите ?. "Адвенчър" беше осветен, на борда му кипеше усилена дейност. Хейл явно държеше на думата си и подготовката за отплаване беше в пълен ход. Тя не пропусна да отбележи, че мъглата започва да се разкъсва и между тъмните облаци примигват звезди.
   – Ще се справя – тръсна глава Шърли.
   Хейл стоеше до мостика на шест-седем метра от тях.
   – Надяваш се да ни очистиш, без никой да забележи, а? – подвикна му Касиопея.
   – Едва ли ще се стигне до скандал – пристъпи към нея той. – Разполагам с много козове, благодарение на глупавия ти опит за освобождаване на затворниците. Ти наруши куп закони. Дани Даниълс няма да иска шум и със сигурност ще възстанови разрешителните ни. Тогава всичко ще бъде наред.
   – Може би грешиш – подхвърли Стефани.
   Тя има право, помисли си Касиопея, спомнила си решителността, с която Даниълс настояваше двамата с Котън да направят всичко възможно за освобождаването ?. Явно нямаше да се спре пред нищо. Хейл подценяваше президента. Може би защото не знаеше какво беше споделил той с нея – че и бездруго ще сложи точка на политическата си кариера.
   Този важен факт предлагаше доста място за маневриране.
   – Качвайте ги на борда! – заповяда Хейл.
   Малоун успя да стигне незабелязано до предната палуба. В един момент почти изпусна хлъзгавата верига, но всичко приключи благополучно.
   Измъкна пистолета и се огледа. От двете страни на изнесената напред командна кабина с огледални стъкла се виждаха тесни пътечки. В кабината светеше. Челните стъклабяха леко заоблени в синхрон с аеродинамичната форма на яхтата. Наоколо беше пусто, но за всеки случай той остана проснат върху излъсканите дъски.
   Оживлението на брега нарастваше. Някой можеше всеки момент да се появи на палубата. В крайна сметка Малоун реши да рискува и пропълзя към парапета. Успя да зърне трите жени, които се качваха на борда под охраната на въоръжени мъже. Двете от тях подкрепяха третата. По-възрастен мъж наблюдаваше процедурата от пристана, а след това последва групата.
   Веднага разпозна Касиопея и Стефани. Третата жена трябваше да е Шърли Кейзър. Той измъкна джиесема от джоба си и натисна бутона за бързо набиране. Дейвис вдигна веднага.
   – Яхтата потегля – шепнешком го информира Малоун. – Всички вече сме на борда, време е да изпратиш армията.
   В буквалния смисъл на думата, както се бяха разбрали, преди да тръгне от левия бряг.
   – Това го остави на мен. А ти какво ще предприемеш?
   – Каквото трябва.
   Хейл стъпи на борда на "Адвенчър" със самочувствието на стар морски вълк, приемащ всички предизвикателства на съдбата. Точно както предците си, които бяха вършили същото преди триста години. След всичко, което беше направил през отминаващата нощ, екипажът му би трябвало да се гордее с него. Беше се сражавал рамо до рамо с хората си, безстрашно и без никакво малодушие. Сега му оставаше да се справи и с Андреа Карбонел, за да постигне всичките си цели. Надяваше се, че Нокс ще успее да я ликвидираи да прибере липсващите страници. Беше готов да плати за тях толкова, колкото му поиска Уайът. Дори би го наел на постоянна служба, по дяволите!
   – Готови за отплаване! – заповяда на висок глас той. – Развържете въжетата и вдигнете котвата!
   Това плаване възнамеряваше да командва лично. С удоволствие се вслуша в могъщото мъркане на двата дизелови двигателя, всеки с мощност от 1800 конски сили. На яхтата нямаше генератори, заменени бяха с ултрамодерни литиево-полимерни акумулатори, които осигуряваха изобилие от електроенергия. Платната бяха готови в своите специални ниши, очакващи командата да се разгънат на вятъра, която щяха да им подадат повече от двайсет компютъра. Това щеше да се случи близо до протока Окракоук, след който ги очакваше безбрежната шир на Атлантика.
   Видя, че водят затворничките към главната кабина, и вдигна ръка.
   – Не там! Закарайте ги на задната палуба, до басейна. Там съм им приготвил специална изненада.
   Уайът си сложи очилата за нощно виждане, които измъкна от раницата си. Карбонел стоеше на няколко крачки от него, благоразумно приклекнала във водата. Главата ? се въртеше на всички страни, но очите ? нямаше как да пронижат тъмнината. Напрегнала слух, тя очевидно следеше промяната в грохота на нахлуващата вода. Той погледна надолу. Водата стигаше до бедрата му. Истинската промяна щеше да настъпи, когато се напълнеха и горните шахти, отстоящи на около два метра от дъното на пещерата. Разполагаше най-много с половин час, преди това да стане. После усети някакво движение.
   Иззад ъгъла се появи фигурата на мъж. В едната си ръка държеше загасено фенерче, а в другата стискаше пистолет.
   Клифърд Нокс.
   Добре дошъл. Ето ти и един малък подарък от мен.
   Уайът включи фенерчето си и го подхвърли към мястото, на което се спотайваше Андреа Карбонел.
   82.

   Малоун се оттегли към нишата на носа. Там лежаха две старателно сгънати десетметрови плътна, прикрепени с метални скоби към палубата. Изпита неволно възхищение от гигантския платноход със закръглен стоманен корпус и аеродинамична командна кабина без нито един остър ръб. Височината му беше внушителна – осемнайсет метра над ватерлинията и още десетина за кабините на горната палуба. Трите мачти се извисяваха на повече от шейсет метра в тъмното небе. Истинско произведение на изкуството.
   Корабът се раздвижи. Това му се стори странно, защото двигателите почти не се чуваха. Корпусът просто се отлепи от пристана и пое напред. Той предпазливо надникна от нишата. Мъглата все още покриваше по-голямата част от палубата. Той напусна скривалището си и на два скока стигна до вратата на горната кабина. Осветеният с аплици коридор водеше към кърмата, създавайки усещането за височина и дълбочина. От ароматизаторите на тавана се долавяше миризмата на магнолия и зелен чай.
   Коридорът свършваше в средата, където трите палуби се събираха пред извита около главната мачта стълба. Прозрачният под позволяваше на слънчевите лъчи да достигат и до най-долната от тях. Всичко беше от неръждаема стомана, стъкло, камък и скъпо дърво.
   Вниманието му беше привлечено от някакво движение горе. Бутна първата врата, която се изпречи пред очите му. Озова се в добре оборудвана и напълно затъмнена фитнес зала. Залепи гръб за стената и надникна в коридора. Двама мъже забързано слизаха по извитата стълба. Подминаха палубата и продължиха надолу. После чу гласа на Хейл. Някъде откъм задната палуба. Там чакаха Касиопея и останалите.
   Хейл излезе на задната палуба. Тук се беше разправил със счетоводителя предател, тук възнамеряваше да сложи точка и на проблемите, които му създаваха трите жени. Заобиколени от бдителните моряци с оръжие в ръце, те вече оглеждаха обещаната специална изненада.
   – Нарича се клетка на позора – поясни той. – Изработена от желязо, което следва формата на човешкото тяло.
   Хейл усети как двигателите увеличават оборотите си. Беше заповядал пълен напред. "Адвенчър" развиваше до двайсет възела, или около четирийсет и пет километра в час.С тази скорост съвсем скоро щяха да излязат в открития океан.
   – Някога в тези клетки са били затваряни достойни мъже, оставяни да умрат увиснали на мачтата – добави той. – Едно наистина ужасно наказание.
   – Като онова другото, при което жертвата е принудена да изяде собственото си ухо? – хладно подхвърли Вит.
   – Горе-долу – усмихна се Хейл. – С разликата, че в тези клетки сме били затваряни ние.
   Вдигна ръка и двама от хората му сграбчиха за ръцете Вит. Тя започна да се съпротивлява.
   – Бъди добро момиче! – извика той, насочил показалец към гърдите ?.
   Беше заповядал да ? вържат ръцете още преди да се появи на задната палуба. Другите две остави на мира. Единият от моряците я изрита в глезените и тя тежко се стовари на палубата. Без да губят нито секунда, те я сграбчиха за раменете и краката и я хвърлиха в клетката, лежаща наблизо като отворен пашкул. Пантите се затвориха с остро скърцане, резето щракна. Вече нямаше пространство, за да се съпротивлява.
   Хейл се наведе над нея.
   – Ти уби двама от моите хора – изсъска той. – Сега ти предстои да разбереш как са се чувствали моите деди, оковани в това желязо.
   Силен порив на вятъра го засипа с хладни пръски. В ноздрите го удари миризмата на океана, който беше съвсем близо. Мъглата бавно се вдигаше. Много добре. Отлично. Сега вече беше сигурен, че ще има възможност да наблюдава как умира тази жена.
   Нокс трепна при появата на светлината, която описа дъга на два-три метра от него. Не беше сигурен кой я беше включил, но това нямаше значение.
   Вдигна пистолета и натисна спусъка.
   Не се случи нищо. Фенерчето цопна във водата, продължавайки да свети. Без да попадне в целта, куршумът му рикошира с тревожен звън в насрещната стена. Успя да зърне някаква сянка вдясно. Една ръка потъна във водата, извади фенерчето на повърхността и го изгаси. Това вече беше мишена. Пистолетът му отново изтрещя.
   Уайът безшумно се потопи. Пръстите му се вкопчиха в ръба в мига, в който подхвърли фенерчето към Карбонел. После се набра на ръце и тялото му изчезна вътре. Не искашеда остане на пода на пещерата нито миг повече от необходимото, тъй като това означаваше да се окаже в зоната на рикошетите.
   Продължи да наблюдава Нокс и Карбонел през очилата за нощно виждане. И двамата държаха пистолети и фенерчета. Шансовете им бяха равни. Нямаше представа колко времещяха да останат така. Дали си даваха сметка за опасността?
   С настъпването на прилива бягството през шахтите ставаше невъзможно. Борбата с нахлуващата вода в тясната тръба щеше да наподобява плуването срещу течението на бурен поток, без никаква възможност да си поемат въздух. Двамата бяха заели позиция в дъното на пещерата, на няколко метра един от друг. От там мърдане нямаше. Въздухът щеше да стигне до тях едва с настъпването на отлива. Но дотогава щяха да са мъртви.
   Малоун се промъкна на средната палуба, използвайки за прикритие отворените врати. Мина последователно през киносалон, трапезария и няколко помещения за гости. Охранителни камери не се виждаха, но въпреки това нервите му бяха опънати до крайност. Пръстът му беше на спусъка.
   Коридорът свърши пред голям, луксозно обзаведен салон. Дърво, слонова кост, кожа. В ъгъла се виждаше малък роял. Всичко блестеше. Като самата яхта. Трябваше час по-скоро да разбере какво се случва на кърмата. Приведен ниско към пода, той се промъкна през двойната остъклена врата. На палубата имаше плувен басейн, около който се бяха струпали хора. Натам водеше извитата стълба вдясно.
   Той бавно пое по стъпалата, които свършваха на малък дек за слънчеви бани, който гледаше към кърмата. Очите му машинално огледаха околността. Яхтата се движеше в средата на реката. Двата бряга ясно се очертаваха в далечината. Слънцето изгряваше точно пред тях, мъглата почти се беше вдигнала. Обърна се към носа и отбеляза, че съвсем скоро ще навлязат в открития океан.
   Приведен, той предпазливо се насочи към задния парапет. Най-напред видя Стефани и Шърли Кейзър, охранявани от двамата въоръжени мъже. Други четирима стояха наблизо. До тях се беше изправил Куентин Хейл и Касиопея. Затворена в желязна клетка.
   83.

   Касиопея беше на прага на паниката. Дебело тиксо стягаше китките ?. Тялото ? не можеше да помръдне, сковано от металните пръчки. Срещна погледа на Стефани. Мрачен, тревожен и безпомощен.
   – Какъв е смисълът на всичко това, Куентин? – изкрещя Шърли. – Защо го правиш?
   – Защото така правят пиратите – обърна се да я погледне той.
   – Като убиват невъоръжени жени? – презрително подхвърли Стефани.
   – Враговете трябва да получат урок.
   Хейл се приближи до клетката.
   – Дълги години крале и губернатори са ни затваряли в това малко приспособление. Макар и рядко, ние сме им отвръщали със същото. Но вместо да ги окачваме на мачтата ида чакаме да умрат, милостиво сме ги влачили след кораба, докато се удавят.
   Мъжете вдигнаха клетката на парапета.
   Времето на Малоун изтече. Не можеше да чака повече. Дишаше учестено, попаднал в плен на емоциите. Вдигна пистолета и се прицели, но миг преди да натисне спусъка, чифтздрави ръце го сграбчиха за раменете и го откъснаха от парапета. Бърз ритник изби оръжието от ръката му.
   Обзе го ярост, пред очите му причерня. Кракът му потъна в слабините на нападателя, който се преви надве, но само за да срещне коляното му. Главата му отскочи назад в мига, в който лакътят на Малоун се заби в лицето му. Последваха две светкавични крошета. Тялото на противника му се прехвърли през парапета и се стовари на палубата пет метра по-надолу.
   Двамата, които държаха клетката, стреснато се обърнаха. Чул шума, Хейл вдигна глава и моментално засече виновника за суматохата. Малоун трескаво се огледа, търсейки пистолета си.
   – Хвърлете я! – долетя отдолу крясъкът на Хейл.
   Малоун откри оръжието си, грабна го и прескочи парапета. Падна на палубата, претърколи се и застреля двамата с пушките, които стояха наблизо. После скочи на крака и хукна напред. Хейл се опита да му пресече пътя с пистолет в ръка, но той го изпревари с изстрел в гърдите. Капитанът рухна на палубата. Малоун продължи напред.
   – Давай, помогни ?! – изкрещя Стефани.
   Четиримата мъже с клетката стигнаха до парапета. Вече беше късно да ги спре с оръжие. В продължение на една безкрайно дълга секунда клетката се разклати на ръба, после полетя надолу. Касиопея изчезна във водите на Атлантическия океан.
   Уайът се върна по стъпките си към мястото на спуснатото въже. Водата вече стигаше до кръста му. Не след дълго горните шахти щяха да се наводнят изцяло. Справедлив край за онези двамата, които се мислеха за по-умни от останалите. Карбонел разчиташе на подкрепата на хората си, а Нокс беше съзрял шанс да се отърве от два проблема едновременно. Още по-добре, че и двамата разполагаха с оръжие и фенерчета, които обаче нямаше да им помогнат. Карбонел беше отговорна за ненужната смърт на няколко федерални агенти. Подобен грях тежеше и на душата на Нокс. Сега обаче щяха да си платят.
   На всичкото отгоре Нокс беше направил опит да убие президента. Уайът не хранеше особено топли чувства към правителството на САЩ, но все пак беше американски гражданин. И винаги щеше да си остане такъв.
   Тези двамата щяха да свършат тук още преди да са осъзнали безнадеждното си положение. Всякакви опити за спасение щяха да бъдат напразни. От това ги деляха броени минути. Приливът неумолимо настъпваше. Въжето бавно изплува. Той го хвана с две ръце и започна да се катери. Измъкна се от дупката, издърпа въжето след себе си и спокойно се отдалечи.
   Касиопея падаше. Опита се да свие крака, за да намали силата на удара. Завързаните ? ръце бяха безполезни. Напомни си да поеме максимално количество въздух и да го задържи в дробовете си. Резето беше извън обхвата ?, освен това се отваряше отвън.
   Малко преди да я хвърлят в морето, тя долови някаква стрелба и вика на Стефани:Давай,помогни ?!
   Какво се случваше там?
   Нещо се блъсна в клетката и я стресна. Тяло на мъж, което падна във водата едновременно с нея. В следващия миг зърна лицето му и изпита огромно облекчение.
   Котън.
   Малоун се вкопчи в железните шини. Нямаше начин да я изпусне. Клетката изскочи на повърхността. Въжето от кърмата на яхтата беше отпуснато.
   – Радвам се, че най-после се появи – извика тя.
   Той потърси с очи механизма на ключалката.
   Клетката започна да потъва. Той посегна към резето, но въжето се опъна и ги повлече напред.
   Хейл беше замаян. Непознатият го беше прострелял в гърдите, които, слава богу, бяха защитени от бронежилетка, облечена още при нападението срещу затвора. В момента на падането беше зърнал мъжа, който прелетя през фалшборда и скочи в морето.
   Надигна се на колене и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После потърси с поглед хората си, но не видя никой. На крачка от него стоеше Стефани Нел с пистолет в ръка. Дулото беше насочено в главата му.
   – Казах ти, че Котън Малоун ще ти донесе големи неприятности – изсъска тя.
   Малоун здраво стискаше клетката. Дясната му ръка се бе впила в едно от кръглите железа на рамката, към което бяха заварени плоските ребра. Ярки цветове играеха предочите му. Влачеха се под и над повърхността на водата на около трийсет метра зад "Адвенчър", точно в средата на дългата пенеста следа.
   Малоун пое нова глътка въздух и изкрещя:
   – Дишай!
   – Опитвам се – отвърна тя на пресекулки.
   В сравнение с нея той разполагаше с малко по-голямо пространство за маневри. Високата скорост на яхтата превръщаше клетката в хидроплан, дарявайки ги с няколко скъпоценни секундй. Но той си даваше сметка, че ще потънат като камък в мига, в който скоростта намалее. Сърцето блъскаше лудо в гърдите му. Трябваше да открие проклетото резе.
   Касиопея поглъщаше колкото въздух, толкова и солена вода. Правеше отчаяни опити да я плюе, за да запази дробовете си чисти. Едновременно с това въртеше горната частна тялото си. Острата болка в свитите крака ? напомни да направи почивка. Надяваше се, че скоростта няма да намалее, защото това означаваше бързо потъване. Хейл си играеше с тях, наслаждавайки се на безсилието им.
   – Ще те…. Измъкна… навън… – изрече на пресекулки Котън при поредното им излизане на повърхността.
   – Ръцете ми – едва успя да промълви тя.
   С вързани ръце нямаше да може да плува дълго.
   Хейл се втренчи в Стефани Нел.
   – Ще ме застреляш ли?
   – Няма да се наложи.
   Странен отговор. Тя махна с пистолета, принуждавайки го да се обърне. Шърли Кейзър беше вдигнала пушката, захвърлена от някого по време на суматохата. Бинтованата ?ръка я поддържаше отдолу, а показалецът на здравата беше на спусъка.
   От салона изскочиха хора. Мнозина от тях бяха въоръжени. Най-после!
   Малоун напипа резето и рязко го дръпна. Нищо. Опита да го завърти и отново дръпна. Този път успя и клетката се отвори. Той се оттласна встрани и потъна във водата заедно с Касиопея. Клетката изчезна, подскачайки по вълните.
   Той напълни дробовете си с въздух и се гмурна. Очите му почти веднага откриха фигурата ?. Прегърна я през раменете и двамата заедно се насочиха към повърхността.
   – Поеми си въздух, а аз ще освободя ръцете ти – извика той.
   Останаха под водата достатъчно дълго, за да може да развие дебелото тиксо, което стягаше китките ?, и отново изскочиха на повърхността. "Адвенчър" беше на шейсет метра от тях и бързо се отдалечаваше с издути платна. Тишината наоколо се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра и плясъка на водата.
   После се появиха някакви звуци. Ритмични и басови. Малоун вдигна глава. Към тях приближаваха четири бойни хеликоптера. Точно навреме. Една от машините увисна над тях, а другите три закръжиха над яхтата.
   – Добре ли сте? – прозвуча през силен рупор гласът на Едуин Дейвис.
   Двамата едновременно вдигнаха палци.
   – Дръжте се още малко – успокоително добави Дейвис.
   Хейл чу свистенето на ротори и вдигна глава. Три бойни хеликоптера на американската армия кръжаха като гладни вълци над мачтите на "Адвенчър".
   Гняв нахлу в душата му. Неблагодарната държава, на която той и семейството му доблестно бяха служили, просто не искаше да го остави на мира. Къде изчезна Нокс, дявол да го вземе? И онзи, който се наричаше Уайът? Дали бяха успели да докопат документите, които щяха да възстановят правомощията им? И защо Болтън, Сюркуф и Когбърн ги нямаше до него, за да се сражават заедно срещу общия враг? Вероятно защото проклетите страхливци го бяха предали.
   Стефани Нел откри преграден огън към главната кабина. Куршумите пръснаха извитите стъкла заедно с рамките им от фибростъкло. Хората му се бяха изпокрили. Той се обърна към Кейзър, която продължаваше да го държи на мушка.
   – Няма да стане толкова лесно, Шърли.
   Представи си, че е Черната брада, изправен срещу лейтенант Мейнард на борда на друг кораб с името "Адвенчър". Онзи двубой също е бил на живот и смърт. Но Черната брадае бил въоръжен, докато пистолетът на Хейл лежеше на около метър от него на влажната палуба. Трябваше на всяка цена да се добере до него. Очите му се местеха от Шърли вдясно към Нел вляво. Нуждаеше се само от малко шанс, нито повече. Пушката в ръцете на Шърли изригна.
   Куршумите пробиха защитната му жилетка. Следващият залп раздроби краката му. От устата му бликна кръв. Тялото му рухна на палубата и се разтърси от нетърпима болка.Лицето му се разкриви. Последното, което видя, беше дулото на пушката, насочено в главата му.
   – Никак не беше трудно да те убия, Куентин – просъска тя.
   До слуха на Касиопея долетя приглушена стрелба. Обърна се с лице към "Адвенчър" и успя да види как две тъмни фигури скачат от задната палуба във водата.
   – Стефани и Шърли току-що избягаха – осведоми ги през рупора Дейвис.
   Платната на "Адвенчър" се издуха на вятъра. Наредени плътно едно до друго, без никакво разстояние между тях, те тласкаха зеления корпус по вълните със смайваща бързина. Яхтата сякаш се беше превърнала в някогашен пиратски клипер, полетял към поредната авантюра. Но времената не бяха същите. Седемнайсети и осемнайсети век отдавна бяха отминали, а Дани Даниълс беше един наистина много разгневен президент. Хеликоптерите в небето нямаха никакво намерение да ескортират кораба обратно до пристанището.
   От борда продължаваха да скачат хора.
   – Това е екипажът – отбеляза Котън. – Знаеш защо го правят, нали?
   Касиопея кимна. Хеликоптерите се изтеглиха.
   Изпод корпусите на два от тях изригна огън. Четири ракети оставиха бели опашки в синьото небе и секунди по-късно пронизаха корпуса на "Адвенчър". Издигна се облак гъст черен дим. Яхтата се килна на една страна като ранено животно. Платната се сбръчкаха, губейки силата си.
   Една последна ракета, изстреляна от третия хеликоптер, прекрати агонията ?. Изригна огромно огнено кълбо. От великолепния доскоро плавателен съд не остана нищо. Останките му бързо се скриха под вълните. Атлантикът лакомо ги погълна.
   84.

   Нова Скотия
   11:30ч. Сутринта

   Уайът потъна обратно в бездната под форт "Доминиън". Пет часа по-рано беше напуснал острова. Заряза крадената лодка на плажа край Честър и нае друга, а после купи нужните инструменти и се въоръжи с търпение, изчаквайки отлива.
   Предстоеше му да изпълни още една, последна задача. Увисна на ръце и скочи на каменистия под. Водата почти се беше оттеглила от пещерата. Също като при предишната мувизита в компанията на Малоун. Включи фенерчето и пое към разклонението. На половината път се сблъска с първия труп, подут от водата. Някъде около четирийсет, с тъмна коса и незапомнящо се лице. Според представеното от Карбонел досие това трябваше да е Клифърд Нокс. Боцманът. Лежеше по гръб на каменистия под. Очите му бяха затворени.
   Уайът продължи напред, към петте символа. От Карбонел все още нямаше следа, но в подземието имаше още два тунела без изход. Тялото ? можеше да е навсякъде, включително и в открито море, ако водата го бе отнесла през някоя от шахтите.
   Вдигна глава към символа на тавана.

    [Картинка: _8.jpg] 

   Беше склонен да се съгласи с мнението на Малоун, според което този триъгълник действително маркираше скривалището. Претърколи един от по-едрите камъни наблизо. Височината едва ли надминаваше два метра и нямаше да представлява проблем. Извади от раницата си чук и длето и започна да кърти мазилката, която придържаше плочата с неправилна форма към тавана на пещерата. След близо двеста години приливи и отливи хоросанът беше твърд като камък, но в крайна сметка започна да се рони под острия връх на длетото. Уайът отскочи встрани миг преди плочата да се стовари в плитката вода и да се пръсне на парчета.
   Насочи фенерчето в дупката, която се разкри пред очите му.
   На трийсетина сантиметра над линията на тавана имаше нещо като лавица, изсечена направо в скалата. Върху нея беше поставен лъскав зеленикав предмет, който отразяваше светлината. Уайът насочи фенерчето нагоре и протегна ръка.
   Предметът беше гладък и хлъзгав. Стъкло, съобрази той. Внимателно го свали от лавицата. Не беше тежък. Около килограм и половина, не повече. Монолитно стъкло със загладени ръбове и размери около трийсет квадратни сантиметра. Поднесе го близо до фенерчето и плисна няколко шепи вода върху него. Във вътрешността му имаше нещо. Напрегна взор. Нямаше как да сбърка.
   Под дебелото стъкло се виждаха два листа пожълтяла хартия. Уайът положи контейнера на камъка, върху който беше стъпил. Огледа се, грабна един по-малък камък и с два удара разби стъклото. За пръв път от 175 години насам хартията влезе в съприкосновение със свежия въздух. Всеки от листовете съдържаше две колони текст под заглавието

   Извадка от дебатите в Конгреса

   Отдолу беше поставена датата:

   9февруари 1793 г.

   Очите му бързо пробягаха по текста и спряха на онова, което го интересуваше.

   Уважаеми г-н председател, мистър Мадисън. Предстои ни дебат върху официално внесеното предложение, който несъмнено ще бъде много разгорещен. Въпросът е изключително важен и трябва да бъде разгледан с внимание.
   Според приетата конституция на страната този Конгрес разполага с извънредни правомощия да издава разрешителни за дейност, която влиза в противоречие с действащото в момента международно право. Тук веднага ще добавя, че без дързостта и смелостта на авантюристите, разполагащи с кораби и способен екипаж, ние никога нямаше да спечелим морската война с Англия. За щастие издаването на разрешителни за каперство беше и все още е в наши ръце. Същевременно всички сме наясно, че все още не разполагаме с достатъчно бойни кораби и екипажи, които да защитават страната ни по море. По тази причина предлагам да продължим разрешителните за каперство на Арчибалд Хейл, Ричард Сюркуф, Хенри Когбърн и Самюъл Болтън, което ще ни осигури решително предимство пред враговете на тази страна.
   Настоящото предложение е внесено от Председателя след съответните консултации със заинтересованите страни. След евентуалното одобрение от Конгреса за продължаване на разрешителните то ще бъде изпратено за ратифициране от Сената.
   Закривам заседанието.

   Съдържанието на втория лист беше подобно, но беше извадено от дневника на Сената, който единодушно беше одобрил продължаването на разрешителните. Най-отдолу беше отбелязано, че "въпросното предложение ще бъде изпратено за подпис от президента Уошингтън."
   Нямаше съмнение, че именно това бяха документите, които търсеше Общността. И заради които бяха загинали много хора. Двата документа щяха да донесат само беди. Появата им щеше да предизвика само проблеми.
   Добрите агенти решаваха проблемите.
   Уайът скъса и двата листа на дребни парченца и ги хвърли във водата в краката си.
   Готово.
   Минавайки покрай Нокс, той полугласно промърмори:
   – Напразно умря, приятелю.
   Не след дълго излезе на повърхността. Беше време да се раздели с този изолиран аванпост. Наоколо чуруликаха птици, крила пърхаха над полуразрушените бойници.
   – Покажи се и да поговорим – подвикна той, решил да сложи край на криеницата.
   Бе усетил, че не е сам, още в мига, в който се върна в крепостта. В далечния край на полуразрушената зала се появи фигурата на Котън Малоун.
   – Мислех, че отдавна си изчезнал – заяви Уайът.
   – Върнах се за документите, но ми казаха, че и ти си тук за тях.
   – Предполагам, че в даден момент ще се появят и представители на канадските власти.
   – Изчакахме колкото можахме – кимна Малоун. – Какво се е случило долу?
   – Общността загуби един боцман.
   Веднага забеляза, че Малоун не носи оръжие. Но то не му трябваше, защото високо горе между бойниците се появиха шестима тежковъоръжени мъже. Днес двубой нямаше да има.
   – Какво стана със страниците? – попита Малоун.
   – Скривалището беше празно – отвърна Уайът.
   – Предполагам, че това означава краят на Общността – изгледа го втренчено Малоун.
   – И на никой президент няма да се наложи да се занимава с тях.
   – Така е.
   – Сигурно няма да ми повярваш, но нямах никакво намерение да продам тези страници на Хейл.
   – Напротив, вярвам ти.
   – Пак демонстрираш висок морал, а? – усмихна се Уайът.
   – Президентът на САЩ обяви, че те освобождава от всякаква отговорност заради онова, което направи в Ню Йорк, и за начина, по който се справи с Карбонел тук. Освен това можеш да задържиш парите, които си получил от НРА.
   – И бездруго нямах намерение да ги връщам.
   – Още ли си обиден на властите?
   – Не знам – въздъхна Уайът. – Но в едно съм сигурен – никой от нас двамата няма да се промени.
   Малоун посочи дупката в пода.
   – И двата трупа ли са там?
   – Не. Дяволът в пола липсва.
   – Мислиш, че е успяла да изплува, ли?
   – Онези шахти не бяха такива, каквито ги помним ние двамата – сви рамене Уайът. – Би трябвало да има много добри дробове, за да се измъкне от там.
   – Доколкото си спомням, дробовете ? наистина бяха такива.
   – Значи се е измъкнала – усмихна се Уайът.
   Малоун направи крачка встрани.
   – Хей, помилването ми важи ли на територията на Канада? – спря го Уайът.
   – Да, можеш да се прибереш спокойно във Флорида. Бих ти предложил превоз, но се страхувам, че твърде много ще се сближим.
   Вероятно си прав, помисли си Уайът и се обърна да си върви.
   – Така и не отговори на въпроса, който ти зададох снощи – подхвърли след него Малоун. – Квит ли сме?
   – Засега – отвърна, без да се обръща, Уайът.
   После изчезна сред развалините.
   85.

   Белият дом
   4:40ч. Следобед

   Касиопея чакаше в Синята стая – същата, в която вчера се беше преоблякла и беше разговаряла с Дани Даниълс. С нея беше и Шърли Кейзър.
   – Как е ръката? – попита тя.
   – Адски боли.
   Бяха тръгнали за Вашингтон веднага след като ги извадиха от водата. Към тях се присъединиха Шърли и Стефани. Приятелката на Първата дама получи незабавна помощ от медицинския персонал, който изненадващо обяви, че докторът на Общността е свършил отлична работа по зашиването на раната. Дадоха ? само болкоуспокояващи и ? биха инжекция против тетанус.
   – Най-лошо беше в морето – каза Шърли. – Солената вода възпали раната, но все пак беше по-добре да изчезнем от яхтата, нали?
   Катер на бреговата охрана беше прибрал екипажа броени минути след потъването ?. Хората бяха предупредени по радиото да напуснат кораба преди ракетното нападение. Потъна единствено Куентин Хейл, но той вече бе мъртъв. Стефани ? беше разказала всичко за онова, което беше започнал Котън и бе довършила Шърли.
   – Добре ли си? – попита тя.
   И двете бяха уморени до смърт.
   – Доволна съм, че го застрелях. Това ми костваше един пръст, но мисля, че си струваше.
   – Изобщо не трябваше да ходиш там – въздъхна Касиопея.
   – Наистина ли? А ти как щеше да дойдеш, ако не бях там? Само Бог знае къде щеше да е сега Стефани, а и ние с теб.
   Самоувереността на тази жена бързо се възвръщаше.
   – Слава богу, че всичко свърши – добави Шърли.
   Наистина беше така.
   Екипи на Сикрет Сървис и ФБР бяха атакували свърталището на Общността, бяха арестували както останалите капитани, така и екипажите им. В момента се провеждаше щателен обиск на четирите имения.
   На вратата се почука и в стаята се появи Дани Даниълс. И за него денят беше тежък. Веднага след завръщането им Едуин Дейвис го беше запознал с развоя на събитията. Отначало бяха само двамата, а после към тях се бе присъединила и Полин Даниълс. Никой не знаеше какво си бяха говорили в продължение на цял час зад затворените врати накабинета през няколко стаи от тук.
   – Полин иска да те види – каза президентът.
   Шърли стана и се насочи към вратата, после спря и се обърна.
   – Ти добре ли си?
   – Що за въпрос от жена с девет пръста? – усмихна се Даниълс. – Разбира се, че съм добре.
   Нямаше смисъл да се преструват, че не знаят темата на разговора в онзи кабинет.
   – Всичко е наред, Дани – усмихна се в отговор Шърли. – Ти ще бъдеш мъж още дълги години, след като престанеш да бъдеш президент.
   – Защо бях останал с впечатлението, че ме мразиш?
   – Продължавам да те мразя – докосна рамото му тя. – Но ти благодаря за всичко, което направи за нас.
   Именно Даниълс беше издал заповед за изпращането на хеликоптерите. Не бе пожелал да се довери на местните сили на реда и лично се бе обадил на гарнизона във форт "Браг" след доклада на Дейвис. А после беше издал заповед за потапянето на кораба. Директно на пилотите, поемайки цялата отговорност.
   – Просто попречихме на неколцина убийци да напуснат страната – обяви той.
   – Ти свърши добра работа, Дани.
   – Това е голям комплимент, особено когато идва от човек като теб – усмихна се той.
   Шърли излезе и президентът затвори вратата след нея.
   – Свършихте доста по-важна работа от спирането на банда убийци – подхвърли Касиопея.
   – Сега ми кажи какво мислиш – настани се на леглото срещу нея той. – Кой би допуснал? Едуин и Полин, представяш ли си?
   Тя си даваше сметка, че трябва да прояви твърдост.
   – Но аз се радвам – добави Даниълс. – Наистина. Никой от двама ни нямаше представа как да сложим точка на този брак.
   Подобно отношение наистина я изненада.
   – Ние с Полин сме заедно от много дълго време – въздъхна президентът. – Не бяхме щастливи. Мери липсваше и на двама ни, но смъртта ? издълба дълбока пропаст помеждуни.
   Тя улови потрепването на гласа му, когато спомена името на дъщеря си.
   – Не минава ден, без да мисля за нея. Нощем се будя от гласа ?, който ме вика от пламъците. Така и не успях да се отърва от кошмарите… – Замълча за миг, после добави: –До днес Касиопея забеляза неописуемата болка в очите му. Трудно можеше да си представи какво беше изпитвал през всичките тези години.
   – Ако Полин намери някаква утеха при Едуин, аз ? желая всичко най-хубаво – уморено добави той. – Съвсем искрено.
   В стаята настана тишина.
   – Гневът ми надделя чак когато Едуин съобщи по радиостанцията, че Шърли и Стефани са скочили от яхтата. Дадох възможност на екипажа да избяга, но не знаех, че Хейл вече е мъртъв.
   – Какво мислите да правите със Стефани? – тихо попита тя.
   – Днес настъпи денят на истината. Разказах на Едуин и Полин всичко за нея. Нямаше да бъде честно, ако бях замълчал.
   Касиопея изпита чувство на гордост за този мъж.
   – Не знам какво ще се случи – продължи той. – Полин ми каза същото, което току-що споделих с теб. Иска да съм щастлив. И двамата разбираме, че ще можем да продължим напред само ако знаем, че другият ще бъде добре. Честно казано, все още очаквам да разбера какво ще се получи между мен и Стефани. Разбира се, това може да стане едва след като приключи мандатът ми. По този въпрос всички сме единодушни.
   Отново замълчаха.
   – А на теб благодаря за всичко – отрони най-после президентът.
   Касиопея разбра какво иска да каже. Той имаше нужда от човек, пред когото да излее душата си. Не задължително близък, но човек, на когото може да се довери.
   – Разказаха ми как Котън е скочил от яхтата, за да те спаси. Да имаш човек, който е готов да рискува живота си за теб, е нещо много специално.
   Наистина е така, помисли си тя.
   – Надявам се и аз да намеря такава жена
   – Може би вече сте я намерили?
   – Ще поживеем, ще видим – усмихна се той. – Все още нищо не е сигурно. – Той стана от леглото и с въздишка добави: – А сега е време отново да поема функциите си на държавен глава.
   – Чухте ли се с Котън? – не сдържа любопитството си тя.
   Още рано сутринта Малоун беше отлетял от Северна Каролина за Нова Скотия.
   – Би трябвало вече да те чака долу.
   Очите му излъчваха топлина, от която ? стана приятно.
   – Пази се.
   – И вие също, господин президент.
   Малоун видя фигурата на Касиопея, която слизаше по стълбите. Беше се върнал от Канада само преди половин час. Агенти на Сикрет Сървис го чакаха на летището, за да го доведат направо тук, в Белия дом. По пътя се бе свързал с президента и му бе докладвал за събитията във форт "Доминиън". Стефани го посрещна на моравата и остана с него.
   – Научих какво си направил в Ню Йорк – подхвърли тя. – Винаги ли тичаш на помощ, когато ти позвъня?
   – Само когато ме предупредиш, че става въпрос за нещо важно.
   – Радвам се, че го направи. Вече бях започнала да се съмнявам, че ще напусна жива онази килия. А с клетката се справи наистина чудесно.
   – Нямах друг избор – сви рамене той.
   – Според мен тази жена ти е задължена – усмихна се Стефани и посочи слизащата по стълбите Касиопея.
   Той не я изпускаше от очи. Подмятането на Стефани не отговаряше на истината. На практика бяха квит.
   – Нещо ново за Андреа Карбонел?
   – Засега нищо – поклати глава Стефани. – Но наблюдението продължава.
   Той се беше присъединил към екипа на канадската планинска полиция, който щателно претърси пещерата в основите на крепостта преди настъпването на прилива. Но от Карбонел нямаше никаква следа. Същият резултат се получи и след претърсването на залива.
   – Ще продължим издирването – добави Стефани. – Все някъде трябва да открием тялото ?. Нали не допускаш, че се е измъкнала жива?
   – Не виждам как би могла да го направи. Дори при празни шахти беше изключително трудно.
   Касиопея се приближи.
   – Частен разговор с президента, а? – подхвърли Малоун.
   – Някои неща се нуждаеха от доизясняване.
   Една жена махна с ръка от другия край на входното фоайе.
   – Мисля, че е мой ред да поговоря с този човек – промърмори Стефани. – А вие двамата престанете да си търсите белята.
   Малоун улови погледите, които си размениха двете жени. Изражението на Касиопея вече му беше познато. За пръв път го видя във Вирджиния, когато разговаряха за Едуин Дейвис, а за втори път – в Монтичело, когато настоя да говори насаме с президентския съветник.
   – Надявам се, че все някога ще споделиш с мен онова, което знаеш – подхвърли той, след като Стефани се отдалечи.
   – Правилно се надяваш.
   – А защо тръгна сама за онова проклето имение? Нима не си даваше сметка, че е истинска лудост?
   – А ти какво би направил на мое място? – сви рамене тя.
   – Не питай.
   – Извадих късмет, че ти се появи навреме.
   Той поклати глава и посочи багажа им, струпан до изхода.
   – Всичко е опаковано. Можем да тръгваме.
   – У дома? – погледна го тя.
   – Няма начин. Все още ни предстои един уикенд в Ню Йорк, до който така и не стигнахме. Театър, а после вечеря, забрави ли? Освен това още не съм видял роклята, която си купи специално за целта.
   – Черна, с гол гръб. Ще ти хареса.
   О, да. Поне това беше сигурно. Но имаше и още нещо.
   – Преди да отлетим за вкъщи, бих искал да отскочим до Атланта да видим Гари. Може би за два дни.
   Не беше виждал сина си от лятото, когато Гари прекара няколко седмици с него в Копенхаген.
   – Мисля, че трябва да отидеш – кимна тя.
   Той се прокашля.
   – Мисля, чениетрябва да отидем. Гари смята, че си страхотна.
   Касиопея се усмихна и го хвана за ръката.
   – Ти ми спаси живота – добави тя. – Мисля да ти благодаря в Ню Йорк. Но най-напред трябва да подновя резервацията ни в "Сейнт Реджис".
   – Вече е направено. Стаята ни чака, също като служебния самолет на Сикрет Сървис. Предложиха ни го безплатно.
   – Помислили сте за всичко, мистър Малоун.
   – Не за всичко. На теб оставям да запълниш празнините.
~Край~
   Бележка на автора

   За разлика от шестте предишни приключения на Котън Малоун действието в тази книга се развива предимно на територията на Съединените щати. Двамата с Елизабет извършихме внимателно проучване в окръг Колумбия, Ню Йорк, Ричмънд, Вирджиния, Бат в Северна Каролина и в Монтичело.
   Дойде време да разделим художествената измислица от фактите.
   Опитът за покушение срещу Андрю Джаксън (в Пролога и Глава 13) е пресъздаден реалистично, включително и присъствието на Дейви Крокет, който помага за обезврежданетона нападателя, а после изрича думите, цитирани в текста. Джаксън действително отправя публични обвинения за заговор срещу сенатора Джордж Пойндекстър от Мисисипи (Глава 19), но те са отхвърлени от специалната комисия на Конгреса, която разследва случая. Аз реших да запазя жива тази конспиративна теория, добавяйки към нея Общността, която е изцяло плод на въображението ми.
   Повечето от местата, където се развива действието, съществуват реално. "Гранд Хаят" (Глава 1.3.5 и 6), "Плаза" (Глава 24), "Сейнт Реджис" (Глава 9) и "Хелмсли Парк" (Глава 21) са известни нюйоркски хотели, които предлагат отлични условия на гостите си. "Странд" (Глава 11) е една прекрасна антикварна книжарница, която посещавам редовно във връзка със своите проучвания. Всички подробности за Белия дом и Овалния кабинет (Глава 56) са описани точно, също като гарата "Гранд Сентръл" (Глава 8), включително мостчетоза пешеходци, от което се излиза на Четирийсет и втора улица. Описанията на хотела в Ричмънд, Вирджиния, в който отсядал Джеферсън, съвпадат напълно с тези в "Отнесени от вихъра".
   Река Памлико и крайбрежието на Северна Каролина са изключително живописни (Глава 2, 5, 13). Не по-малко привлекателен е и Бат (Глава 15), който в миналото действително е бил рай за пиратите, а днес той е едно заспало селце с около 300 жители. Описаните в книгата имения на Общността би трябвало да се намират в горите западно от него. Регионалното летище в Грийнвил (Глава 29) действително съществува.
   Описанието на смъртта на Черната брада (Глава 77) в протока Окракоук и онова, което се случва с черепа му след това, отговарят на историческата истина. Книгата на Чарлс Джонсън "Обща история на грабежите и убийствата, извършени от най-известните пирати" (Глава 18, 76) предлага изключително много подробности за живота на пиратите, въпреки че и до днес никой не знае кой е този Чарлс Джонсън. Изтезанията, описани на различни места в книгата, действително са били извършвани. Желязната клетка пък е била използвана като наказание за извършените престъпления.
   Шифърът на Джеферсън (Глава 10, 22) действително съществува. Негов създател е Робърт Патерсън. Самият Джеферсън го счита за неразбиваем и той наистина остава такъв от1804 до 2009 г., когато е разгадан от математика Лоурън Смитлайн, който живее в Ню Джързи. Начинът, по който се стига до разшифроването му в тази книга, до голяма степен съвпада с методиката на Смитлайн. Синът на Патерсън, който също се казва Робърт (Глава 23), действително бил назначен от Джаксън за директор на Монетния двор. Това историческо съвпадение пасва отлично на историята, която се разказва в книгата. Писмото на Джаксън до Абнър Хейл, цитирано в Глава 5, е изцяло плод на моето въображение, въпреки че е съставено от изрази, използвани от Джаксън. Разбира се, кодираното послание също е измислица.
   Махоун Бей (Глава 53.55.56.58) и загадъчният Оук Айланд съществуват в действителност. За разлика от тях Поу Айланд и форт "Доминиън" са художествена измислица, въпреки чепо време на революцията Нова Скотия наистина е била обект на окупация. Каменната плоча със странните символи на Оук Айланд (Глава 56) е част от легендите, но никой не я е виждал. Тълкуването на тези символи обаче е напълно реално. Тук отново ще повторя, че и до днес не се знае кой ги е издълбал там.
   Айбър Сити (Глава 40, 42) наистина съществува. Финансовата криза в Дубай (Глава 18) се е случила в действителност, като аз добавям някои свои елементи в нея. "Адвенчър" е изграден на базата на няколко яхти от същия тип и размери – всички до една невероятни плавателни съдове за кръстосване на океаните.
   Разбира се, няма никакви липсващи страници от дневниците на Сената и Камарата (Глава 19). Извадката от "Дебатите в Конгреса" (Глава 84) е компилация от няколко вписвания, направени по онова време. Проблемите и статистическите данни за американската разузнавателна общност, които цитира Дани Даниълс, са взети от една статия на "Уошингтън Поуст", публикувана през 2010 г.
   Монтичело е прекрасно място. То е описано точно, включително центърът за посетители (Глава 43.44.45.47, 49). Шифровъчното колело (Глава 44, 49) също е реално, макар че се намира извън къщата. В центъра за посетители е изложено негово копие (Глава 52), но никой не може да каже дали то съвпада изцяло с оригинала. Библиотеката на Джеферсън (Глава 44) е продадена на САЩ след войната от 1812 г. и постепенно се превръща в основа на съвременната Библиотека на Конгреса. Много от оригиналните издания в нея са изложени на специални щандове във Вашингтон.
   Политическите убийства играят ключова роля в тази история. Четирима президенти губят живота си по време на своя мандат: Линкълн (1865), Гарфийлд (1881), Маккинли (1901) и Кенеди (1963). Връзката между тези престъпления е трудна за доказване, но прави впечатление, че и четиримата физически извършители са полупобъркани фанатици, никой от които не оцелява след престъпния акт. Бут и Осуалд са застреляни часове след престъплението, а другите двама са екзекутирани в рамките на няколко седмици след скалъпени процеси по бързата процедура. Абсолютно верни са думите на Дани Даниълс относно пропуските на президентската охрана, които водят до фатален край (Глава 16). Разходката на Даниълс до Ню Йорк (Глава 16) се базира на неофициалната визита на Барак Обама и съпругата му в Ню Йорк, които още в началото на мандата си посетиха една театрална постановка на Бродуей.
   Андрю Джаксън наистина е първият американски президент, който се изправя очи в очи с убиеца си. Заплашителното писмо до Джаксън, изпратено от Джуниъс Брутъс Бут – бащата на Джон Уилкис Бут, е доказан исторически факт (Глава 38). Още по-смайващо е недоволството на Бут от факта, че Джаксън отказва да помилва няколко осъдени пирати.Четирите действителни покушения срещу американски президенти са описани правдиво, но участието на Общността в тях е изцяло плод на моето въображение.
   Всички сведения за пиратите и тяхното уникално, но кратковременно съществуване са предадени исторически коректно. Фантастиката и Холивуд вече са им нанесли големи поражения. С течение на времето действителните им образи се отдалечават безкрайно от своите стереотипи. Макар че е бурен и непредвидим, светът на пиратите се крепи на строгите правила на устава, който управлява всички техни начинания. Пиратският кораб е един от първите примери за работеща демокрация. Общността е първият убедителен пример за колективни действия, макар че е очевидна измислица. Езикът на устава е взет директно от оригиналите отXVII и XVIII век.
   Каперите също са исторически факт, както и приносът им за Американската революция и войната от 1812 година. (Глава 18.25). Това, което Куентин Хейл заявява на Едуин Дейвис в Глава 18, е чистата истина: и двете споменати по-горе събития са спечелени благодарение на усилията на каперите. Именно те полагат основите на американския военноморски флот. Самият Джордж Уошингтън признава заслугите им. Разбира се, издаването и подновяването на разрешителните им е прибавено от мен.
   Според член I, параграф 8, алинея 11 на Конституцията на САЩ Конгресът действително има право да издава разрешителни за каперство. Цитираното в Глава 18 се основава надействително издадени разрешителни. Всички детайли в историята, които са свързани с тях, също са исторически доказани. Векове наред воюващите страни са прибягвалидо услугите на капери. На това се слага край през 1856 г., когато се подписва Парижката декларация. Но САЩ и Испания отказват да се присъединят към нея (Глава 19). През 1899г. Конгресът поставя дейността на каперите извън закона (Глава 19), въпреки че не е ясно дали това не влиза в противоречие с конституцията – по-точно с цитираните по-горе член I, параграф 8, алинея 11. През първите 40 години от съществуването на нашата република Конгресът продължил да издава разрешителни за каперство. Тази практика се прекратява след 1814 г., но конституцията така и не е променена. Първите опити за нейното възобновяване стават факт след 11 септември.
   Мрачната действителност не се променя въпреки очевидните ползи от дейността на каперите по време на война.
   Каперите са детските ясли на пиратите.
   Благодарности

   Сърдечни благодарности на Джина Сентрело, Либи Маккуайър, Ким Хоуви, Синди Мъри, Каръл Лоуенстийн, Куен Роджърс, Мат Шуорц и всички от "Реклама и продажби".
   За пореден път искрено благодаря на моята агентка и приятелка Пам Ейхърн.
   Благодаря на Марк Тавани за безкористната му работа и на Саймън Липскар за мъдрите съвети и насоки.
   Трябва специално да благодаря на още няколко души: на голямата писателка и приятелка Катрин Невил, която отвори вратите в Монтичело; на чудесните хора в Монтичело, които много ми помогнаха; на професионалистите в Библиотеката на Вирджиния, които помогнаха в проучването за Андрю Джаксън; на Мерил Мос и страхотния ? рекламен екип; на Естър Гарвър и Джесика Джоунс, благодарение на които все още функционира "Стив Бери Ентърпрайзис"; на Саймън Гарднър от "Гранд Хаят" за подробната информация за хотела и за Ню Йорк; на др Джо Мурад, нашия шофьор и гид в Бат; на Ким Хоуви за отличните наблюдения и снимки на Махоун Бей; и както винаги на Елизабет – съпруга, майка, приятел, редактор и критик, без която бих постигнал много малко.
   Тази книга е за нашите внуци Закъри и Алекс.
   За тях аз съм Папа Стив.
   А за мен те двамата са много специални.
   За книгата

   Jefferson Key– Steve Berry
   ISBN: 978-954-769-276-3
   Издател: Обсидиан
   Година на издаване:2011

   Корекции и форматиране:
   Diltea, 2015

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/412178