thriller
thriller

Сам
Крайстър
http://rulit.me/a/?id=117289

Пророчеството Венеция




bg
en

Марин
Загорчев
http://rulit.me/a/?id=117290





stg


calibre 2.28.0, FictionBook Editor Release 2.6.6
17.5.2015
http://www.rulit.me/prorochestvoto-veneciya-download-free-443316.html
0774955f-ae4c-4164-8aff-9b86e4dc509e
1.1


СофтПрес
София
2014
978-619-151-158-7





Сам Крайстър


ПРОРОЧЕСТВОТО ВЕНЕЦИЯ






В памет на Стюарт Уилсън.


Като любима приказка, която много обичаш и никога не забравяш.






ПЪРВА ЧАСТ





1


В НАШИ ДНИ


КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Полунощ. През свалените прозорци на лъскавия черен буик дъни хип-хоп. Минувачите по все още мокрия от дъжда тротоар се обръщат да видят колата. Но Том Шаман не вижда и не чува нищо. Той е в транс. Вглъбен в мислите си.
Около метър и деветдесет висок, Том има сиви буреносни очи и гъста черна коса. Благодарение на работата, която му позволява да тренира по два часа всеки ден, телосложението му е на боксьор тежка категория.
В момента обаче и двегодишно дете може да го победи.
Току-що е излязъл от мизерния апартамент под наем на булевард „Алондра“, където една италианска емигрантка издъхна от рак пред очите му. Преди броени часове Розана Романо навърши сто години. Нямаше поздравителни картички и подаръци. Никой не дойде да ѝ честити. Единствените ѝ посетители бяха лекарят, Том, а сега и съдебният патолог. Тъжен начин да завършиш едно столетие на земята.
Отчаян вик от отсрещния тротоар изкарва Том от мрачните размисли.
В уличката до една закусвалня за пържени пилета група мъже вдигат повече шум, отколкото е здравословно. Том е на средата на платното, когато осъзнава, че пресича.
– Ей! Какво става там?
Викът му привлича вниманието и едно лице се обръща към него в сумрака. Едър мъжага, облечен като ОГ – „оригинален гангстер“.
– Не се меси, пич! Това не ти влиза в работата. – Мъжагата стиска юмрук, за да му покаже, че говори сериозно. – Ако ти е мил животът, изчезвай.
Изчезването не е в стила на Том Шаман. Когато гангстерът се вмъква в тъмната уличка, Том тръгва след него. Там трима пребиват един. И някакъв дебелак с голяма уста държи нож.
Том се приближава и с добре прицелен ритник избива ножа от ръката му.
Биячите се вцепеняват от изненада. Само след секунда и тримата се нахвърлят върху Том.
Някой го фрасва по главата. Друг го изритва в бедрото. Не му пука – вече подскача на пръсти, а кръвта му кипи от адреналин. Прикляква, за да избегне един месест десен юмрук, след което с един удар нокаутира дебелака с ножа. Кроше като това може да спре цял камион и да пробие радиатора му.
Татуирани ръце стискат гърлото му в нескопосана хватка. Той вдига нападателя върху дясното си рамо и го стоварва върху близката стена.

Третият бандит се опитва да го изрита. Непохватно и слабо. Ударът няма достатъчно сила. Том хваща обувката му, натиска изпънатия крак и усеща как коляното поддава. Нападателят пада скимтейки на земята, но онзи с татуировките на ръцете отново е скочил на крака, превъзбуден от адреналина. Сега
той
държи нож.

Размахва го наляво-надясно, както правят злодеите във филмите.
Грешка.
Голяма грешка.
Том прави крачка напред. Премества тежестта си. И нанася страничен ритник в главата на бандита.
Двама обезвредени. Остава един. И този един не смята да се пробва повече.

–
Копеле!
 – изкрещява, докато се отдалечава с куцукане, стискайки изкълченото си коляно. – Знаем кой си, побъркан кучи син!

Свива пръстите на едната си ръка, сякаш държи пистолет, и ги насочва към Том.

– Ще те открием и ще ти
гръмнем
коленцата!

Том не обръща внимание на заканите. Навежда се над жертвата и се опитва да прецени състоянието ѝ.
Младо момиче, на петнайсет, максимум седемнайсет. Дрехите ѝ са разкъсани и е повече от очевидно какво се е случило. На бледата светлина Том вижда кръв и рана на главата, което обяснява защо е в безсъзнание.
Обажда се на 911 и казва да изпратят линейка и полицейски патрул. Затваря и проверява дишането на момичето. Съвсем слабо е. Не смее да я мести, в случай че има травми на врата. Покрива я с якето си. Дано линейката да дойде скоро.
Едрият бандит лежи неподвижно. Нищо чудно. Това кроше беше най-доброто, което някога е нанасял. Късметлийски удар. Другият нападател също не мърда. Двамата са около трийсетте, гангстери ветерани, с провиснали дънки, футболни фланелки и червени кърпи на главата – цветовете на „Кървавите“, местната негърска банда на Комптън.
Том ги обръща по гръб. Мъртви са.
Това откритие го шокира. Дори не е необходимо да проверява пулса им. Ножът стърчи от корема на дебелака и половината му черва са навън.
Другият младеж няма нито една рана, но главата му е грозно изкривена на една страна, а очите – отворени и мътни.

Том Шаман –
енорийският свещеник
, отец Томас Антъни Шаман – е виждал много трупове, но досега само ги е благославял, никога не е ставал причина за смъртта.

В далечината се чува вой на полицейска сирена и свирене на гуми зад ъгъла, виждат се мигащи бели и сини светлини. Линейката кара точно зад полицията, с по-слаба сирена като непохватно приближаващ се слон.
За Том всичко продължава като насън. Без звуци. Без емоции. Той кляка на тротоара и повръща.

На неоновата светлина кръвта по ръцете му изглежда черна.
Черна като грях
.

Полицейската кола спира.
Затръшват се врати. Пращят радиостанции. Полицаите заграждат местопроизшествието и шепнат помежду си.
Линейката най-сетне пристига и на тротоара изтраква количка.
Мислите на Том са другаде. В главата му всичко е объркано. Мъртвата старица на булевард „Алондра“; момичето, което не успя да спаси от изнасилване; бандитите, които уби; и онзи, който се измъкна. Всичко се смесва.
Един полицай му говори нещо. Помага му да се изправи. Той се чувства кух.
Сам.
Изгубен във вътрешния си ад.
Сякаш Бог току-що го е изоставил.




2


КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Сутринта след нощта, в която си убил човек, е най-лошата сутрин, която можеш да си представиш.
Няма махмурлук, няма тежка нощ в казино, няма срамна секс авантюра, която дори да се доближава до начина, по който се чувстваш. В най-черния си ден Том Шаман седи по сив потник и къси панталони на края на тясното си легло. Чувства се като нищожество.
Не може да спи. Няма апетит. Няма желание да се моли.
Не е в състояние да прави каквото и да било.
Отдолу се чуват гласове. Икономката. Двамата свещеници, с които е съквартирант. Един служител от пресслужбата на епархията. Представител на полицията. Пият чай и кафе, обменят впечатления и съчувствие. Планират живота му, без да се интересуват от неговото мнение. Единствената добра новина, изглежда, е тази, че момичето е живо. Изплашено до смърт, но живо. Травмирано и в шок от изнасилването, но все пак живо.
Том вече даде показания в участъка. Пуснаха го, без да му повдигнат обвинения, но го предупредиха, че когато новината се разчуе, целият ад ще се отприщи.
И стана точно така.
Медийните демони изпълзяха от свърталищата си и вече дебнат около къщата му. Бродят на глутници около църквата и енорийската канцелария. Микробусите им са спрели край улицата, сателитните чинии се въртят, търсейки сигнал. Самият шум, който вдигат, е мъчение. Той запушва ушите си с ръце и се опитва да заглуши непрестанните звуци от звън на мобилни телефони, пращене на радиостанции и гласове на репортери, репетиращи какво ще кажат пред камерата.
Когато излизаше от участъка точно преди зазоряване, Том наивно мислеше, че може просто да се прибере вкъщи и да постави нещата под контрол. Да прецени дали Бог е създал ужасния сценарий от изминалата нощ като лично изпитание за него. Едно изнасилване и три смъртни случая – една крехка вдовица и две улични хлапета, изгубили правилния път. Жесток сценарий. Може би Бог знае, че във всяка трагедия, разиграваща се в Лос Анджелис, трябва да има холивудски съспенс.

А може би няма никакъв Бог!

Съмнението го разтърсва.

О, стига, Том, ти отдавна се съмняваш. Глад. Земетресения. Наводнения. Безброй невинни хора, умиращи от глад, удавени, затрупани живи. Не се прави, че тези „Божии дела“ не са разклащали вярата ти
.

Някой чука на вратата. Открехва я. Отец Джон О’Хара пъха рунтавата си червена коса и луничавото си, шейсетгодишно лице през пролуката.
– Чудех се дали си заспал. Искаш ли да ти правя компания?
Том се усмихва:
– Не ми се спи. Засега.
– Да ти изпратя ли нещо за хапване? Може би яйца и топло кафе?
Отец Джон махва към чашата изстинало кафе до леглото.
– Още не, благодаря. Ще си взема един душ, ще се избръсна и ще се опитам да се свестя след минутка.
– Добре, давай – усмихва се одобрително отец Джон и затваря вратата след себе си.
Том поглежда часовника. Още няма 11, а вече му се иска денят да свършва. От 6 часа новинарските емисии от източния до западния бряг разказват за случилото се през нощта. Очите на цяла Америка са вперени в него и това не му харесва. Изобщо не му харесва. Той е срамежлив човек – добронамерен и силен, но се страхува, когато трябва да влезе в стая, пълна с непознати, и да се представи. Не е от хората, които обичат да дават интервюта по телевизията. Репортерите вече пъхат под вратата на църковната канцелария чекове и бележки с молби за ексклузивни интервюта, опитват се да купят всяка частица от него.
Том едва се добира до банята, преди отново да повърне. Пуска студената вода, пълни шепи и започва да плиска лицето си, докато накрая усеща студа.
Поглежда огледалото над умивалника.

Лице на убиец, Том. Погледни се. Виж колко си се променил. Не се преструвай, че не виждаш. Ти си убиец. Двоен убиец, за да сме по-точни.


Как се почувства, когато ги уби, отче? Хайде, бъди честен.


Беше възбуждащо, нали? Признай.

Том извръща поглед. Взема една кърпа и се връща в спалнята.
На пода до леглото има стара картичка. Картичката, която Розана държеше забодена с кабърче на стената в стаята си. Картичката, която поиска, когато Том дойде да се моли за нея миналата нощ. Розана целуна картичката и му я даде в знак на признателност.

–
Per lei.

За вас. Той взема картичката. Забелязва, че е станала крехка с годините, с намачкани и мръсни ъгълчета. Около мястото, където е било забито кабърчето, има ръждиво кръгче на бял фон. Том за първи път я разглежда внимателно. Доста е избеляла, но личи, че е репродукция на някоя велика италианска картина. Може би Каналето. През мръсотията успява да различи очертанията на църковен купол и дълги, тъмни петна, които приличат на морски кончета, но е по-вероятно да са гондоли. Рисунка на място, отдалечено на хиляди километри, създадена преди стотици години.
Том се усмихва за първи път през този ден.
Венеция, родният град на Розана Романо, му дава лъч надежда.




Capitolo I


666 Г. ПР. ХР.


АТМАНТА, СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Пенещите се адриатически вълни с шепот обливат бледопрасковения пясък. Върху насечения североизточен бряг тъкмо е приключила тържествена гадателска церемония. Разтревожени селяни излизат в колона от свещената горичка, сгушена между маслиновите насаждения и лозята. Събитието не е обнадеждаващо.
Ясновидецът им ги разочарова.

Тевкър – даровит навремето гадател –
отново
не бе успял да види благоприятни съдбини в тяхното бъдеще.

Младият нецвис е разстроен. Не разбира защо боговете са го изоставили. Гладува три дни преди днешното жертвоприношение, носеше чисти дрехи, остана трезвен и спази всичко, описано в свещените книги.
Боговете обаче не му дадоха нищо ободряващо.
Селяните мърморят. Той чува мрънкането им. Някои предлагат да го сменят.
Две цели луни вече минаха – може би повече – от последния път, когато гадателят съобщи добра новина на жителите на Атманта, и Тевкър знае, че търпението им се изчерпва.

Скоро ще забравят, че
неговите
ясновидски способности им помогнаха да се заселят сред богатите на руда североизточни планини. Че с
неговата
благословия бе изработен медният плуг, който разора земята и очерта свещените граници на града. Какви неблагодарници. Беше дошъл в свещената горичка веднага след смъртта на една старица. Стара робиня – от робските бараки при помийните ями. Умря от обсебване – демоните ревяха и се кискаха между ребрата ѝ, разкъсваха белите ѝ дробове, караха я да плюе големи парцали съсирена кръв и плът.

Застанал сам по средата на свещения кръг Тевкър се замисля за нея. Той сам очерта кръга с литууса си, заострения кипарисов кол с леко закривен край. Издялала го бе Тетия, неговата половинка – жената, с която бе дал обет да прекара вечността.
Оглежда се. Всички са тръгнали. Време е и той да се прибира.
Не у дома. Все още не.
Срамът от неуспеха е твърде голям, за да се върне при жена си в леглото. Тевкър сваля коничната си церемониална шапка на нецвис и решава да се усамоти някъде и да се отдаде на размисъл. В някое спокойно кътче, където ще призове Менрва, богинята на мъдростта, да му помогне в съмненията.
Тевкър събира свещените съдове и обикаля остатъците на днешното жертвоприношение – сурово яйце, което помощниците му дадоха да счупи и да гадае по него.
Жълтъкът беше развален. Оцветен в червено с кръвта на неизлюпеното пиленце. Знак за надвиснала смърт. Но чия?
Тевкър излиза от свещената горичка на близката поляна. Тук се строи селският храм. Но вече цяла вечност не могат да го завършат.
Стените са от кирпич и дърво. Над величествената фасада има триъгълен фронтон. Широкият, нисък двускатен покрив скоро ще бъде покрит с теракотени керемиди. Когато сградата бъде завършена, Тевкър ще благослови олтарите и боговете ще бъдат доволни.
Всичко отново ще бъде наред.

Той обаче не знае
кога
ще стане това. Всички работници са в местната мина да копаят сребро. Религията е изместена от търговията.

Отива в задната част на храма, зад трите помещения, посветени на главните божества: Тиния, Уни и Менрва. Когато жена му завърши бронзовите статуи на свещения пантеон, той ще ги благослови и ще ги постави в наречените им ниши.
Тази мисъл го успокоява, но не му вдъхва достатъчно увереност, за да се върне вкъщи.
Все още натъжен, Тевкър тръгва криволичейки сред високата трева и влиза в гъстата горичка от липи и дъбове.
Чува ги много преди да ги види. Младежи от близкото селище. Тичат. Гонят се. Крещят. Трима са и като че ли играят някаква игра с яздене. Когато приближава, Тевкър вече не е толкова сигурен в невинността им.
Слънцето свети в очите му, но той забелязва, че са повалили на земята някакво момче.
Единият от младежите стиска главата на момчето между краката си – като овца, когато я стрижат. Другите двама са вдигнали туниката му. Момчето е голо от кръста надолу и най-едрият от тримата нападатели го изнасилва.
Тевкър остава настрани. Той е висок и жилав, но знае, че не може да се справи с такива диваци.
Пред слънцето минава облак и сега той успява да види по-ясно.
Слабичката жертва на младежите не е момче. Тетия е.
Вече няма колебание. Тевкър хуква, като едва докосва земята с крака. Изважда дългия нож за свещените жертвоприношения, острието, с което изкормва животни.
Забива острието в гърба на изнасилвача.
Варваринът изкрещява и поваля Тетия при падането си. Тевкър замахва срещу оня, който я държи, и разрязва лицето му.
Някой го сграбчва за врата. Третият е скочил върху него. Души го. Опитва се да го повали.
Двамата се стоварват на земята. На Тевкър му се завива свят. Ударил е главата си, причернява му.
Но преди да изгуби съзнание, усеща още нещо. Ножа. Някой го изтръгва от ръката му.




Capitolo II

– Тевкър!
Гадателят си мисли, че сънува.
– Тевкър! Събуди се!
Той отваря очи. Болят го. Тетия стои над него, но той не вижда лицето ѝ, защото слънцето свети силно зад нея.
Трябва да е било сън. Но изражението ѝ подсказва, че не е. Кръвта по ръцете ѝ показва, че не е.
Той се обръща настрани и бавно се надига. Оглежда се. Не вижда нищо. Изправя се и се подпира с треперещи ръце на нея.
– Добре ли си?
На лицето ѝ се чете ужас. Тя гледа нещо зад него. Тевкър се обръща.
Не може да повярва на това, което вижда.

Истина
е било. Истина.

Трупът на изнасилвача още е там. Проснат на земята. Лицето и тялото му са нарязани на парчета. Мъжът, чието лице поряза, и другият му съучастник са избягали.
Тевкър поглежда жена си. Тя е опръскана с кръв. Не се налага да я пита какво е станало – очевидно е. Докато той е бил в безсъзнание, тя е взела ножа от ръката му и е накълцала нападателя. Забивала е ножа, забивала е и е забивала, докато не е останало съмнение, че е мъртъв.
И не е спряла.
Тевкър стои като онемял. Не може да погледне жена си.
Изкормила е нападателя.
Забила е ножа дълбоко в тялото му и го е разрязала. Вътрешностите са навсякъде. Сърцето. Един бъбрек. Черният дроб. Разфасовала го е като коза.
Накрая Тевкър се обръща към нея. Гласът му е напрегнат и изпълнен с тревога.
– Тетия? Какво си направила?
Лицето ѝ става сурово.
– Той ме изнасили. – Посочва останките. – Тази свиня ме изнасили!
В очите ѝ проблясват сълзи. Той я хваща за ръката и усеща как трепери, докато се мъчи да обясни.
– Мъртъв е и се радвам, че е така. Нарязах го, за да не се пресели никога в отвъдния живот.
Накланя глава към парчетата от тялото му, към органите като онези, които е виждала съпругът ѝ да изтръгва от труповете на животните, принесени в жертва на боговете.
– Взех черния му дроб, та Аита да отнесе душата му.
Думите ѝ го вцепеняват. Аита – владетелят на отвъдния свят. Крадецът на души. Името, което никой нецвис не дръзва да изрече. Краката на Тевкър лепнат от кръвта на убития от жена му – на мъжа, който го унижи и омърси почти толкова, колкото нея. Започва да му се гади. Той оглежда кръвопролитието. Удивително е. Никога не е подозирал, че Тетия е способна на такава сила, камо ли на такъв гняв. Постепенно Тевкър се опомня.
– Трябва да вървим. Трябва да отидем при магистрата и да му кажем какво се е случило. Как са те нападнали и си се защитила. Всичко.
– Ха! – Тетия разперва ръце, като се изсмива нервно. – Ами за това какво ще кажем? – Завърта се в кръг, за да посочи кървавата баня. – Трябва ли да търпя подигравките на хората до края на живота си? „Вижте я! Тази жена! Изнасилиха я и тя изгуби разсъдъка си.“
Тевкър се опитва да я успокои:
– Хората ще разберат.
Тя се дръпва.
– Не! – Вдига кървавите ръце пред лицето си. – Не, Тевкър! Няма!
Той я хваща за китките, опитва се да дръпне ръцете ѝ надолу, но не може. Вместо това я издърпва към себе си и я прегръща силно. Тя трепери. Той притиска лице до косата ѝ и я целува нежно. Знае, че това, за което си мисли, не е правилно. Знае, че не бива. Но знае и че то е единственото, което могат да направят.
Тевкър прави крачка втрани, като още държи жена си за раменете.
– Тогава ще отидем и ще се измием в реката. Ще се приберем вкъщи и ще изгорим тези дрехи. И ако някой ни попита, цяла нощ сме си били заедно вкъщи.
На лицето ѝ се изписва облекчение.
– И никога няма да споменаваме нищо на никого. Разбираш ли?
Тетия кимва. Притиска се в него и вече се чувства в безопасност. Освен това обаче се чувства различна. Различна по начин, който ще промени живота им завинаги.





ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО




В НАШИ ДНИ






3


ПОЛЕТ UA 716


ДЕСТИНАЦИЯ ВЕНЕЦИЯ

Над Атлантическия океан Том Шаман отново поглежда пощенската картичка от Розана Романо.
Сега знае, че художникът е Джовани Каналето, а пейзажът – от Големия канал и базиликата „Санта Мария дела Салуте“ във Венеция през осемнайсети век. Знае, защото цял ден търси в интернет. Точно тази картичка и изгледът от нея го убедиха, че най-правилното, което може да направи, е да напусне Лос Анджелис. И то не за кратко. Не за ваканция. Завинаги.
От момента, в който вдигна картичката от пода до леглото, разбра, че дните му като свещеник са свършили. Ръцете, стиснали пейзажа на Каналето, бяха осквернени от смъртоносен грях. Ръце на убиец. Не могат да раздават нафора никога повече. Не могат да кръщават. Не могат да бракосъчетават. Не могат да освещават.
Странно, но има чувството, че и той, и Господ са доволни от това. Том все още не може да разбере защо, но сега решението му се струва точно толкова правилно, колкото това да стане свещеник веднага след завършването на колежа.
Полицаите казаха, че изнасиленото момиче се побъркало. Разбрало, че е бременно. Не излизало от стаята си. Седяло на тъмно по цял ден и имало нужда майка му да бъде постоянно до него. Сърцето на Том прокърви, когато чу новината. Няколко пъти се опита да посети девойката, но тя не искаше да го види. Беше му изпратила по полицаите бележка, че е нечиста и омърсена и той трябвало да стои далеч от нея.
Горкото дете.
Том още се обвинява. Ако беше по-бдителен, ако се бе намесил по-рано, ако беше по-решителен, можеше да я спаси. Можеше да ѝ спести цялата болка.
Тези мисли още го измъчват, когато самолетът започва да се снишава над летище „Марко Поло“.
Докато се спускат през мекия облак към свежата ясна утрин, Том зърва смайваща гледка към Доломитите и искрящите води на Адриатическо море. После вижда Понте дела либерта – дългия виадукт, свързващ Венеция с континентална Италия. Накрая пред него се разкриват контурите на камбанарията „Сан Марко“ и криволичещата линия на Големия канал. Този воден път не изглежда особено променен от времето на Каналето.
Пистата на летище „Марко Поло“ е разположена успоредно на смайващо красивия бряг и – освен ако не сте самият пилот – гледката не допринася много за разсейване на опасенията, че ще кацнете насред лагуната. В кабината се усеща облекчение и гръмват аплодисменти, когато машината докосва асфалта и спирачките се задействат.
На главния терминал всеки бърза да си намери място. Безумието достига кулминация в залата за получаване на багажа.
Багажът на Том липсва.
Всичките му вещи, натъпкани в един голям стар куфар, са изчезнали.
Любезните служители от авиационната компания обещават да ги потърсят, но Том е чувал такива обещания и преди, обикновено от хора, които коленичат пред него, за да признаят греховете си, а после редят молитви, сякаш поръчват бургери и кока-кола.
Когато излиза на ярката слънчева светлина, Том вижда забавната страна на проблема. Може би е добре да започне новия си живот без нищо друго освен дрехите на гърба си.




4


ВЕНЕЦИЯ


– Пиацале Рома – изкрещява шофьорът почти като псувня. –
Finito. Grazie
1.

Дребният смугъл мъж изскача от автобуса и пали цигара още преди пътниците да започнат да слизат. Том премята малкия си сак през рамо и пита за посоката:

–
Scusi, dove l’hotel Rotoletti?
2

Шофьорът издишва дим. Черните му очички оглеждат изпитателно гладко избръснатия американец с малък английско-италиански разговорник в ръка.
– Не далечи е тука – казва на английски и посочва с цигарата към другия край на площада. – Завий ляво на ъгъл и в дъно видиш отел.
Човекът има право, изобщо „не далечи“ – Том стига за секунди. Жената зад евтиното дървено бюро на рецепцията е учтива, но не може да се нарече радушна. Показва му тясната стая, обзаведена безвкусно в кървавочервено и избледнялосиньо. Прозорчето, разположено срещу климатика, не се отваря. Том оставя сака си и бърза да се върне на улицата.
След половин час ходене стига до площад „Сан Марко“, като избягва милионите гълъби и витрините на магазини за дрехи, които бързо открива, че не може да си позволи. Една копринена вратовръзка струва повече, отколкото би дал за цяла купчина ризи и панталони в някой американски хипермаркет. Дано куфарът му да се появи скоро. Ароматът на прясносмляно кафе и бърборенето и смехът на туристите го привличат във „Флорин“. Поръчва си капучино и салата „Нисоаз“. С изключение на една блондинка около трийсетте, която чете книга на съседната маса, всички други клиенти са двойки или семейства с деца. Британец на средна възраст, седнал насреща, разказва на твърде гримираната и твърде необлечената си приятелка, че преди векове кафенето е било луксозен публичен дом и реномиран музикален клуб. Както Том, така и блондинката наострят уши да подслушат този монолог за Венеция през осемнайсети век, Казанова и разюзданите нрави.
– Май сме закъснели с триста години – прошепва блондинката дрезгаво и поглежда към Том.
Той загребва с лъжичка пяната на капучиното.
– Не съм убеден – отбелязва. – Имам си достатъчно проблеми и в съвременното общество, какво остава за върха на венецианския разврат. – Усмихва се спокойно и за първи път оглежда по-внимателно жената. – Впрочем как разбрахте, че говоря английски?
Тя отмята кичур руса коса от проблясващите си ясносини очи.
– Не се засягайте, но не сте облечен като италианец. – Замълчава за момент. – Всъщност не знам като какъв сте облечен. – Засмива се леко; не насмешливо, а уверено и добродушно. – Но според мен нещото, което най-много ви издава, е това, че пиете капучино следобед и го гребете с лъжичка. – Кимва към мъжа на средна възраст срещу тях. – Британците са може би единствените европейци с достатъчно лош вкус да пият капучино след закуска. Затова прецених, че и вие като мен сте американец, а съдейки по тена – от Западното крайбрежие.
Том кимва:
– Ако бяхте заложили, щяхте да спечелите. – Преценява по акцента ѝ, че е от Манхатън. Горен. – Вие каква сте? Полицай?
Тя пак се засмива – по-силно и по-продължително този път, още по-приятно за слуха.
– Аз ли? Не. Нищо подобно. Аз съм пътуващ писател. На свободна практика. Пиша за различни клиенти, от „Лоунли планет“ до „Конде Наст“. – Блондинката се пресяга през масите. – Тина. Тина Ричи.
– Приятно ми е, Тина.
Том стиска ръката ѝ.
Тя гледа топлите му кафяви очи и чака неговия ход. Чака да я покани на своята маса. Чака поредицата от действия, която е сигурна, че ще последва.
Това не се случва. Том не казва нищо. Става му неловко и той поглежда на другата страна; сърцето му бие, сякаш току-що е завършил трети рунд на боксовия ринг в Комптън. Все още чувства погледа ѝ върху себе си. Камбаната оповестява края на мача и за първи път в живота си той е притиснат в ъгъла на ринга и не знае какво да прави.
1 Край. Благодаря. (ит.) – б. пр.
2 Извинете, къде е хотел „Ротолети“? (ит.) – б. пр.




5


В НАШИ ДНИ


ВЕНЕЦИЯ

Непознатият изглежда по съвсем друг начин сега.
Вече не е добрият самарянин, който ѝ помогна да се ориентира в лабиринта от мрачни улички.
Не е услужливият местен, готов да помогне на една объркана и разтревожена тийнейджърка, избягала от къщи след скарване с баща си.
Сега и облеклото му е различно. Носи дълго черно расо и лицето му е скрито зад зловеща сребърна маска.
Момичето присвива очи от болка, докато мъжът влачи вързаното ѝ тяло по хлъзгавите дъски на платформата. Влачи я към свещеното си място. Към жертвения олтар. Мястото, откъдето кръвта ѝ ще подхрани водата.
Той извива главата ѝ през ръба. Оставя я да виси в свръхестественото пространство между небето и земята. Преддверието на ада. Мястото, където ще открадне душата ѝ.
Започва едва когато тя го поглежда в очите.
Разрез до лявото ѝ ухо. Дълга червена линия под сладката ѝ малка брадичка.
От тънкото ѝ гърло се чува тих звук като отпушване на тапа.
Гумената топка, с която е запушена устата ѝ, се отпуска.
Избликва червен фонтан. После продължава да пръска по-слабо. Кръвожадната черна вода пие, докато в жертвата не остава и капка.
Той пуска главата ѝ и тя издумква глухо върху дървената платформа; после разопакова инструментите, които му трябват, за да завърши кървавия ритуал.
Коленичи и започва да се моли.
Това е доктрина, съхранена през вековете. Непоклатима вяра, предавана от уста на уста.
Той чува шепот в главата си. Надигащ се хор от гласове. Съвместни молитви на онези, които са живели и убивали преди него. Песнопенията на вярващите достигат своята кулминация, когато мъжът завършва церемонията.
Той увива лепкавото тяло на грешницата в черни найлони, пъха я под покривалото на гондолата и зачаква настъпването на нощта.
Най-сетне по дъските на хангара за лодки затрептяват ивици млечнобяла лунна светлина. Продължителна, мъртвешка празнота забучава в ушите му и засъсква в кръвта му.
Той я вдишва. Попива мрака. Чувства как той го променя.
Неосветената черна гондола се плъзва невидимо по градските канали към лагуната.
Това е началото на края.
Край, замислен шестстотин години преди раждането на Христа.




6


НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН


ВЕНЕЦИЯ

Улиците са студени, тъмни и пусти. Часът е малко след 5. Том е буден от час и се разхожда по величествените мостове на града. Местните казват, че най-добрият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш, и той почти го е постигнал. Единствената представа, която има за местоположението си, е, че върви на зигзаг към моста „Риалто“. Може би дългогодишният навик да става рано го е изкарал от леглото или пресичането на часови зони е разстроило биологичния му часовник. А може би причината да излезе толкова рано е това, че все още недоумява защо вчера не покани Тина (Дали това беше пълното ѝ име, или нещо по-дълго, например Кристина?) на още едно питие или може би на вечеря. Думите, които тогава го изоставиха като смутен тийнейджър, сега идват толкова лесно.
Той се навежда над парапета на едно мостче и се заглежда във водата. Мислите препускат през главата му. Всъщност какво очакваше да се получи от един кратък разговор с непозната жена в кафене?
Часът е подходящ, за да прочисти ума си и да разгледа града. Всички забележителности са запазени само за него, като частно посещение в музей. А Венеция несъмнено има смайващи експонати. Сто и петдесет канала, кръстосани от четиристотин моста. Сто и седемнайсет отделни островчета. Триста улички.
Том вдига глава. Чува някакъв шум.
Може би някой отива на работа. Първите зъбни колела на венецианското ежедневие се задвижват. Може би някой свещеник е тръгнал към църквата за сутрешната служба.
Той вдига ръце от студения железен парапет. Оглежда се. Шумът се чува отново – този път звучи повече като вик. Мъжки глас вика нещо на италиански.
Том се качва на най-високата точка на моста и се ослушва по-внимателно. Опитва се да се ориентира. Установява, че звукът идва точно пред него и малко надясно.
Изтичва от другата страна.
Улиците миришат на влажни камъни и гнили зеленчуци. Тук настилката е от павета и подметките му от гьон се пързалят по гладката им повърхност.
Пресича още две мостчета. Спира.

– Хей!
Хей
, има ли някой?


–
Насам! Насам!

Том пак хуква. Може би още два моста надясно? Когато доближава гърбицата на втория, вижда възрастен мъж.
Бяла риза, бяла коса, намачкани тъмни панталони.
Коленичил е на ръба на водата, сякаш е паднал или се опитва да издърпа нещо от канала.
Вероятно малка лодка.
Може би чанта, която е изпуснал.
– Дръжте се, ще ви помогна.
Том се приближава бързо. Лицето на стареца е напрегнато. Пръстите му са побелели от стискане и дърпане.
Сега Том вижда какво държи.
За парапета е вързано корабно въже и старецът се опитва да издърпа нещо от водата.
– Не се напъвайте. Дайте на мен.
Старецът се дръпва назад. Чува се изплискване. Той удря кокалестия си гръб в паважа. Закрива лице с набръчканите си ръце и заплаква.
Том го потупва по рамото, стиска го успокоително, после отива при края на водата и поглежда в канала.
Изведнъж разбира шока на стареца.
На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.





ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО




666 Г. ПР. ХР.






Capitolo III


АТМАНТА

Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.
Вече никой от двамата не спи добре.
Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.
Все пак не могат да се оплачат.
Бяха се измъкнали.
Нещото, за което никога не говорят – сигурни са, че са се измъкнали.
Тетия обляга глава на рамото на мъжа си:
– Съвсем скоро ще седим тук с детето си и ще му показваме красотата на света.
Поставя ръката му на корема си, като се надява и той да почувства магията от ритането на бебето вътре.
Тевкър се усмихва. Но това не е изражение на развълнуван бъдещ баща. То е изражение на съпруг, който се опитва да бъде смел – който се тревожи, че нероденото дете може и да не е негово, а на мъжа, който я е изнасилил.
Тетия стиска ръката му.
– Виж, само боровете в свещената горичка са запазили зеления си цвят. Всичко друго е пламнало от огъня на боговете.
Той проследява погледа ѝ към дърветата и се опитва да потисне нарастващата си омраза към детето в утробата.
– Сезонните пожари прочистват земята за бъдещите посеви.
– Такова видение ли си имал, съпруже?
Той се усмихва:
– Това не е ясновидство, това е факт.
Тя го прегръща и замълчава. Мълчанието често е най-доброто за тях в тези дни. По някакъв начин то като че ли ги сплотява, лекува раните, за които не смеят да говорят.
Слънцето излива в долината златна светлина – сладкия сироп на една съвършена утрин. На склона на отсрещния хълм се появява тъмна сянка. Търкаля се като канара.
Тевкър я вижда първи. Вглежда се напрегнато. Примигва. Моли се да греши. Може би е голяма птица или дива котка, чиято черна сянка преминава по обагрената в сламеножълто земя.
Не греши.
Устата му пресъхва.
Тетия изпъва гръб, отмята дългата си черна коса от очите и се взира в ярката светлина.
От другата страна на хълма има само една къща. Само един човек, който би изпратил конник оттам толкова рано сутринта.
Тъмният силует расте. Спира в дъното на долината.
Тевкър знае, че конникът гледа тях. Готви се за тях.
Идва за тях.




Capitolo IV

Конникът в подножието на хълма е Ларт. Ларт Палача. Ларт – човекът, всяващ най-много страх в Атманта.
Има много причини да се боиш от тази планина от мускули, изпълняваща заповедите на господаря си – магистрата Песна. Първо, Ларт убива. Екзекутира хладнокръвно в името на местното правосъдие. Второ, изтезава, пак по заповед на господаря си. Трето, и може би най-плашещо, всяка зловеща задача от неговата работа му носи удоволствие.
Обзет от такива мисли, Тевкър се подчинява на мрачното нареждане на Ларт, оседлава коня си и тръгва с него. Младият нецвис се замисля и за магистрата Песна. Този човек е млад и мразен. Богатството му идва от наскоро разработените сребърни мини и древното изкуство на политическите интриги. Както всички политици и той не е такъв, какъвто изглежда. Външно е благороден човек, търговец и стълб на обществото. В действителност е продажен, развратен звяр, алчен за власт.
Влизат в оградената с каменни зидове градина на Песна и Ларт завежда Тевкър в огромна зала с под, покрит със странни млечнобели каменни плочи. Палачът го оставя с някакъв роб, толкова млад, че изглежда на сто луни от деня, когато ще му се наложи за първи път да се обръсне. Сърцето на Тевкър тупти тревожно, коленете му треперят. Толкова време след случилото се той е сигурен, че никой не е заподозрял нито него, нито Тетия за убийството в свещената горичка. Опитва се да се успокои, като оглежда разкоша, с който е заобиколен. Мебелите са изящно изработени от различни видове дърво, някои са избелени и покрити с дебели кожи, други са боядисани в червено и кафяво с извлеци от различни горски плодове и растения като брош. Покрай стените са подредени бронзови статуи в естествен размер, изобразяващи оратори, работници и роби. Стаята е оживена със стенописи на танцьорки, музиканти и гуляйджии. Във всеки ъгъл има огромни амфори, гледжосани в черно и изрисувани със златни орнаменти във формата на листа. Двама роби отварят голямата украсена с мрежа от дърворезби двойна врата и бързо влизат в залата. Сърцето на Тевкър се разтуптява двойно по-бързо. Робите се засуетяват да оправят кожите и възглавничките върху едно голямо дървено кресло с висока облегалка, където ще седне магистратът.
Песна влиза.
Той е висок и красив мъж и носи дълга тога от блестяща материя, непозната за Тевкър. Дрехата е закрепена на едното рамо с тока, напомняща стисната женска ръка. Краката му са обути в изящни кожени сандали със сребърни закопчалки.
Песна поглежда Тевкър, после – с неодобрение, бронзовото огледало, което носи в изпънатата си ръка.
– Имаш добър тен – отбелязва. – Слънцето не е милостиво към моята кожа. Изсушава я, зачервява я и я кара да сърби. Но с бледа кожа човек изглежда така, сякаш белият дух на смъртта ще го отнесе в гроба всеки момент. – Магистратът сяда на креслото. – Ти как мислиш, гадателю?
Тевкър се опитва да си придаде спокоен тон:
– Боговете са ни сътворили такива, каквито сме. Нашата външност не се нуждае от други промени освен от онези, на които те решат да ни подложат.
– Така е. – Песна поглежда още веднъж огледалото и кимва на единия роб. – Тази вечер се погрижи това да бъде добре излъскано с кост от сепия и пемза. Искам утре да се видя в по-добра светлина.
Робът се оттегля бързо и магистратът отново насочва вниманието си към младия гадател, който се възхищава на една бронзова статуя.
– Според моите придворни аз притежавам най-богатата колекция от произведения на изкуството извън Гърция. Мисля, че бих могъл веднъж годишно да я показвам на поданиците си. Как смяташ? Дали този жест ще ми спечели благоволението на боговете?
Тевкър е отвратен от суетността на този човек, но знае, че трябва да внимава какво говори.
– Покровителят на изкуствата дарява светлина не само на своите съвременници, а и на онези, които ще наследят земите ни в бъдеще. Следователно за такова благоволение боговете биха те възнаградили в отвъдния живот.
– Хубаво. Това исках да чуя.
– Същевременно, господарю, ако позволиш дързостта да добавя... – Тевкър оглежда залата. – ... би било разумно да събереш и произведения, посветени на самите богове, а не само такива, изобразяващи смъртни.
– Ще потърся такива творби – измърморва замислено Песна. – Благодаря за съвета.
Тевкър добива достатъчно самоувереност, за да изпробва късмета си:
– Жена ми е скулпторка. С удоволствие би те посъветвала или изпълнила някоя твоя поръчка.
– Ами, прати ми я тогава – сопва се раздразнено Песна. – Но не съм те повикал, за да ми натрапваш услугите на жена си, а за нещо по-сериозно.
Магистратът заобикаля нецвиса в полукръг, като се вглежда изпитателно в лицето му. Стомахът на Тевкър се свива.
– Имам проблем, гадателю, и се нуждая от съвета ти и от одобрението на боговете.
– Ще положа всички усилия да помогна, господарю.
Песна се приближава и се втренчва заплашително в очите му.
– Хубаво е да положиш всички усилия. Дано да са достатъчно.
Замълчава и оглежда изпитателно лицето на младия гадател. Тевкър се надява господарят да не види страха в очите му. За Песна страхът е по-важен от уважението.
– Етрурия се разраства – продължава магистратът. – Към нея се присъединяват все нови и нови владения и населението наближава една трета от милиона. Имам нужда от нови земи, нови предизвикателства, иначе Атманта ще си остане тръстика на речния бряг, а трябва да бъде гора, простираща се докъдето поглед стига. – Отново се втренчва в Тевкър. – Разбираш ли нуждите и амбициите ми, предаността ми към идните поколения?
Тевкър кимва.
Магистратът продължава с по-доверителен тон:
– Преди няколко луни бе извършено едно много обезпокоително убийство. Всички говорят за това и има опасност да се разчуе из цялата страна.
Сърцето на Тевкър прескача един удар. Тъкмо си мислеше, че е вън от опасност.
– Жертвата бе зрял мъж. Беше заклан като животно. Червата му бяха извадени, черният дроб – изхвърлен. Предполагам, си чул за това.
Тевкър кимва.
– Двамата с теб, гадателю, знаем, че черният дроб е домът на душата. Ако бъде изваден, мъртвият не може да премине в отвъдния свят. – Песна прави пауза и вижда съгласие в лицето на Тевкър. – Такива деяния могат да хвърлят в смут общност като нашата. – За първи път магистратът издава някакво безпокойство. Опитва се да потисне страха в гласа си. – Един старейшина ми каза, че това убийство може да е дело на Аита, господаря на подземния свят. Възможно ли е това?
Тевкър вижда възможност да отклони вината от себе си:
– Не е изключено. Аита има чудовищна мощ, отнася душите по всеки възможен начин. По-обичайно е да изпрати сукуб, който да съблазни мъжа и да отвлече духа му по време на еякулация, но...
– Да не дават боговете! – прекъсва го Песна, като се замисля за собствените си развратни удоволствия и уязвимост. – В името на добрите богове, не говори такива неща! – Замълчава, докато прогони тревожните образи от съзнанието си, и после се връща към молбата си. – Гадателю, нека говорим по същество. Предстои да предприема изключително важен поход. Не мога да го направя, ако сме прокълнати или ако хората си мислят, че сме прокълнати. Разбираш ли?
Тевкър не е много сигурен, че разбира.
– Какво искаш от мен, господарю?
Магистратът плясва с ръце:
– Принеси нещо в жертва. Направи някое заклинание, за да възстановиш спокойствието в нашите селища и да разсееш слуховете. Не мога да допусна плановете ми да бъдат смутени от недоброжелателни богове или дори само от приказки за такива. Ясно ли се изразих?
– Какво да принеса в жертва и за кого? Може би три различни животни в чест на тримата главни богове Уни, Тиния и Менрва?
Песна изпуска нервите си. Хваща гадателя за туниката и го разтърсва.

– В името на всички богове, просто си свърши работата, човече!
Аз
ли да мисля вместо теб? Жертвай жени и деца, ако искаш – не ме интересува, стига да действа. – Блъсва го назад. – Не ме разочаровай. Предупреждавам те, следващия път, когато ти изпратя Ларт, ще е, за да даде израз на неудовлетворението ми върху жалкото ти тяло.





7


В НАШИ ДНИ


РИО ДИ САН ДЖАКОМО ДЕЛ ОРИО, ВЕНЕЦИЯ

Карабинерите идват с лодка, тихо и тържествено под утринното небе с цвят на телешко карпачо.
Спретнати млади полицаи слагат островърхите си фуражки и нагласят пистолетите „Берета“ в белите кобури, преди да слязат на брега. Разпъват найлонова лента за ограждане на местопрестъплението, водят си записки, вършат това, което в такива случаи правят колегите им по целия свят. В Комптън Том често е гледал как след поредната престрелка лосанджелиската полиция разчиства останките от нарковойни и пропаднали съдби.
Старецът, който е открил трупа, се казва Луиджи. Той е пенсиониран продавач на риба около седемдесетте, страдащ от безсъние и лош английски. След като остави Том при трупа, почти бе изкъртил вратата на близката къща, докато накара някого да извика полиция и линейка.
Том коленичи до убитата и се прекръства. Това е рефлекс. Въпреки че вече няма право да дава последно причастие, думите все още звучат в главата му.

Чрез това свещено помазване нека Бог в любовта и милостта си да ти помогне с благоволението на Светия Дух. Нека Бог, който те освобождава от греха, да те спаси и възвиси.

Целува сключените си палец и показалец и леко описва кръст над челото на жертвата.
Изглежда на около седемнайсет. Трудно е да се каже с по-голяма точност. Някой се е постарал да я накълца. Има десетки, може би дори хиляди порязвания по цялото ѝ тяло. Липсват парчета плът. Лицето ѝ е обезобразено от смъртта. Наличието на толкова много рани е странно. Твърде много са. Изглеждат нанесени напосоки – но несъмнено всичките са част от някаква схема в съзнанието на убиеца.
– Синьоре, бихте ли дошли с нас, ако обичате?
Гласът е твърд – заповед, не молба, изречена на добър английски от млад полицай с радиостанция в ръката. Том го чува, сякаш му говори от другия край на тунел, все още е съсредоточен върху злодеянието пред себе си.
– Синьоре, моля ви!
Някой хваща Том за лакътя. Помага му да се изправи. Или вземат мерки да не побегне? Тази мисъл го стряска.
– Къде отиваме?
– В централата на карабинерите. Не е далеч. Близо до „Риалто“. Искаме пълни показания.
– Не можем ли да го направим тук?
Том се завърта, търсейки някой по-висш офицер, с когото да говори.

– Господине,
моля
ви. Няма да отнеме дълго.

Ръката стиска лакътя му още по-силно. Професионално приложен натиск. Убедителен. Непоклатим.
– Хей! – Том се дръпва от пръстите в бяла ръкавица. – Няма нужда да ме държите. – Изтръсква се, сякаш почиства ръкава на скъп костюм. – Ще дойда с вас, искам да помогна.
Всички очи са втренчени в него. Един малко по-възрастен полицай прави няколко стъпки към тях, като разкопчава кобура си. Някой повдига трептящата от вятъра пластмасова лента.
Том Шаман вече съжалява, че тази сутрин не бе останал в леглото си. Дори му се иска изобщо да не беше идвал във Венеция.




8

Майор Вито Карвальо изчаква, докато хората му отведат американеца. Това убийство е последното, което петдесетгодишният полицай би искал. Премести се във Венеция именно за да не се занимава с такива гадости. Премести се, за да си почине, а не да става нашумял детектив с купчина досиета и неразгадани случаи на бюрото.
– Какво имаме? – извиква на двамата млади лейтенанти при ръба на канала.
Валентина Мораси и Антонио Павароти са братовчеди – от онези, които произхождат от големи фамилии и са близки още от възрастта, на която децата престават да смятат, че всички момичета смърдят или всички момчета са свине. В участъка има свободно място за капитан и всеки от тях е подходящ кандидат.
Вито плясва с ръце, за да привлече вниманието им.
– Хайде, спрете за малко със семейните клюки! Казвайте бързо, не искам да провалям целия си ден.
Те се обръщат към него и се дръпват встрани. Жертвата е просната на черен найлон. Купчина осакатена плът, изпускаща мръсна вода и буболечки от всяка рана и отверстие.
– Жена, между петнайсет- и двайсетгодишна, наръгана твърде много пъти, за да ги броим – прочита Антонио от бележника си.
Наближаващ трийсетте, той е дребен, хилав и в момента – брадясал. Изобщо не прилича на полицай. Съвсем съзнателно. Обикновено работи под прикритие и до следващата му задача остава само ден.
Вито поглежда мъртвото момиче. Поставя ръка върху рамото на лейтенанта.
– Добре ли си, Валентина?

–

Si. Grazie
1

, майоре. – Двайсет и шест годишната полицайка закрива устата си и се опитва да не повърне. – Просто... – Поглежда очите на момичето, частично изядени от ракообразните и рибите. – ... никога не бях виждала такова нещо.

Вито усеща болката ѝ. Спомня си своя първи случай с намерен в морето труп. Свиването в стомаха. Бясното препускане на смесени емоции в главата и сърцето.
– Никой от нас не е виждал такова нещо преди. Връщай се в участъка, Валентина. Подготви доклад. Опитай се да разбереш кое е убитото момиче.
Когато тя се обръща, Антонио докосва утешително ръката ѝ. Хваща я малко срам, че няма достатъчно опит, за да преживее шока и да си свърши работата.

–
Grazie
 – извиква, докато се отдалечава.

Оттегля се с достойнство. С големи крачки. С вдигната глава. С изпънати рамене. За всеки случай, ако шефът ѝ гледа. Знае, че той гледа.
– Сестра ѝ е приблизително на възрастта на жертвата – обяснява Антонио. – Затова го приема малко лично.
Вито си слага гумени ръкавици и кляка до трупа.

–
Нормално
е да го приемаш лично, Антонио. Няма нищо по-лично от това, някой да отнеме чужд живот.


– Да
.

Вито оглежда раните. Десетки са.

–
Cazzo
2
! – изругава. – Какво, по дяволите, е станало тук?


– Патологът всеки момент ще се появи. Докато дойдете, преброих над триста прободни рани и спрях. – Лейтенантът го поглежда смутено. – Честно казано, не помня
докъде
бях стигнал. Не знам откъде да продължа.

Вито се усмихва:
– Не се притеснявай. Ще пишем „множество пробождания“.
Антонио казва още нещо, но майорът не го чува. Момичето е било красиво, преди някой изверг да го накълца така. Дъщеря, каквато той и жена му биха били щастливи да имат, ако Бог ги бе благословил с деца.
– Изчакай пет минути, после се обади на Валентина и се погрижи криминалистите да си свършат работата. Провери самолетните резервации за излитащите от Венеция полети. Прати хора на гарите и автогарите. Да търсят мъже, пътуващи сами; всеки, който изглежда неспокоен. Някой да се обади в хотелите и да провери за гости, които са си тръгнали рано сутринта.
Антонио записва в бележника си.
– Вече изпратихме отряди да търсят изцапани с кръв дрехи и ножа. – Кимва към канала. – Какво да правим с водата?
– Изпрати екипи да направят оглед на всяко място, откъдето може да е хвърлена. – Вито се изправя. – Както вече казах, приемам всяко убийство лично.


1
Да. Благодаря. (ит.) – б. пр.




2
Cazzo (итал.) – пенис, думата често се използва като ругатня и участва в много нецензурни изрази на италиански. – б. р.






9

Когато Валентина Мораси стига в участъка, бащата на убитото момиче вече чака в студената приемна. Подал е сигнал за изчезването на дъщеря си и още не знае ужасяващата истина.
Валентина бързо научава, че жертвата е петнайсетгодишната Моника Видич – хърватска ученичка, дошла във Венеция с баща си на нещо като сплотяваща семейството екскурзия. Разводът на родителите нанесъл тежък удар на момичето и Горан се е надявал, че пътуването ще ѝ помогне да се съвземе.
Отишли заедно до „Сан Марко“, но след вечерята тя си тръгнала ядосана, след като се скарали с кого ще прекарва уикендите. Баща ѝ мислел, че ще я намери в хотела, но тя не се появила. Малко след полунощ с помощта на нощния пазач проверил баровете, клубовете и гарата. Документацията на бюрото на Валентина показва, че е подал сигнал за изчезването ѝ в полицията, но тялото ѝ е намерено, преди да бъде обявена за издирване на сутрешния брифинг.
Валентина изпраща Горан в моргата заедно с двама свои колеги, мъж и жена, макар че снимката, която той ѝ даде, не оставя съмнение, че накълцаното момиче, намерено в канала, и усмихнатото дете, показващо вдигнатия си палец, докато се вози на въртележка, са едно и също лице. След разпознаването ще го заведат в хотела. Ще останат при него, докато телефонира на бившата си съпруга, после ще видят дали има нужда да говори с психолог и ще му помогнат за преодоляване на бюрократичните затруднения, съпътстващи всеки смъртен случай в чужда страна.
Според записките, които Валентина намира на бюрото си, колегите ѝ вече са разпитали пенсионирания продавач на риба, който е открил трупа. Прочита показанията на Луиджи Грациузо, докато отива към стаята за разпити, където чака свидетелят. Старецът разказва, че излязъл да разходи кучето си и видял момичето, закачено за въжето. Отначало си помислил, че се е подхлъзнала и се е хванала, за да не потъне, затова извикал за помощ. Едва след като пресипнал от крещене и дърпал няколко минути, осъзнал, че е мъртва.

След малко дотичал младият американец. Той останал при трупа, а Луиджи изтичал до близката сграда, за да потърси някой, който да се обади на карабинерите. Валентина спира за момент пред стаята и поглежда през замреженото прозорче американеца – Том Шаман. Турист без постоянно местопребиваване.
Странно
. Тя го наблюдава внимателно известно време. Обикновено свидетелите, които са открили човешки труп, не изглеждат толкова спокойни. Обикновено проявяват външни признаци на смущение. Напрегнатост. Потиснатост. Седят с наведена глава, дълбоко замислени. Но този тип не се държи така. Изглежда безгрижен. Спокоен. Дори отегчен.

Тя отваря вратата и американецът поглежда към нея. Бляскави кафяви очи. Естествено топли. Висок, когато се изправя. Един от онези мъже, които те посрещат със смачкващо дланта ръкостискане.

–
Buongiorno
3
, аз съм лейтенант Валентина Мораси. – Тя поглежда записките си. – А вие сте Том, Том Шаман, нали?

– Да.
– Извинявайте, че ви накарах да чакате. Моля, седнете. Говорите ли италиански?
Той се усмихва. Хубава усмивка. Небрежна. Може би заучена.
– Не достатъчно, за да проведем този разговор.
– Добре. Тогава моля да ме извините за лошия английски.
Том не вижда голямо основание за извинение. Полицайката изглежда интелигентна. Малка умница, както казваше майка му.
– Говорите перфектно. В училище ли сте учили английски, или сте живели в чужбина?
Тя демонстративно отминава въпроса му, без да отговори.
– Бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин? Как се натъкнахте на младата жена във водата?
Дава му да разбере, че държи на краткостта.
– Разхождах се и чух някой да вика. Пресякох няколко моста и видях стареца, който се опитваше да изтегли момичето от канала. Имаше някакво кученце, което лаеше и тичаше в кръг. Сигурно е било негово.
– Да. Териер.
Том се зачудва За момент Том се замисля какво е станало с кученцето. Сигурно се е прибрало вкъщи.
– Старецът не можеше да изтегли момичето, въпреки че дърпаше с всички сили. Май си мислеше, че е още жива.
– А вие?
На лицето му се изписва лека тъга.
– Не.
– После какво стана?
– Издърпах я на брега. През това време старецът отиде да повика помощ. Седях при него, докато вашите хора се появиха и ме поканиха да дойда тук. – Том поглежда часовника си. – Това беше преди около три часа и една чаша гадно кафе.
Валентина се намръщва:
– Съжалявам, прав сте, кафето не е хубаво. Но съм сигурна, че ще ни разберете – в момента сме заети с по-важни неща от приготвянето на напитки.
– Радвам се да го чуя.
Остроумните му отговори правят впечатление на Валентина. Обикновено харесва това качество у един мъж. Но не и в стаята за разпити.
– Казали сте на колегите, че сте американец. Живеете в Лос Анджелис и сте тук на екскурзия.
Том поклаща глава:

– Не им казах
точно
това. Наистина съм американец. Но вече не живея в Лос Анджелис и не съм на екскурзия, само минавам.

– На път закъде? – Въпросът прозвучава малко по-агресивно, отколкото е възнамерявала.
Том се изкушава да ѝ каже, че не ѝ влиза в работата. Да ѝ обясни, че наскоро е преживял истински ад и сега просто иска да се върне в хотела и да си вземе продължителна вана.
Валентина повтаря въпроса:

–
Къде
? На път закъде?

– Все още не знам. Може би за Лондон. Може би за Париж. Не съм виждал голяма част от света и реших да поправя тази грешка.
Подобно обяснение би подхождало на бивш затворник, току-що излязъл на свобода. Валентина си записва да се върне на темата по-късно.
– Кажете нещо повече за Лос Анджелис. Вече не живеете там, така ли?
– Не.
– Къде тогава?
– Днес и през следващите седем дни съм тук. После ще видя.
– В какъв смисъл?
– Буквален. Домът – както се казва в една песен – е там, където оставя шапката си.
Изражението ѝ подсказва, че не е в настроение за песни.
– Защо напуснахте Лос Анджелис, господин Шаман?
Том се обляга назад. Трудно е за обяснение, макар да очакваше, че ще му се наложи. Беше неизбежно. И ако съди по изражението в очите ѝ, няма да повярва на нищо друго освен на подлежаща на проверка истина. Затова той решава да ѝ я каже. Поне по-голямата част.
– Защото преди няколко месеца убих човек.
Опитва се да звучи спокойно, но във всяка негова сричка се усеща чувство за вина.
– Всъщност не, убих двама души.


3
Добър ден (ит.) – б. р.






Capitolo V


666 Г. ПР. ХР.


СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

На връщане към къщи Тевкър е обзет от различни мисли. Изпитва облекчение, че истината за него и Тетия не е разкрита. Истината, че са убийци. Още по-голямо е облекчението, че не бе изпитал жестокостта на Ларт. Разбира се, мисли и за това какво да направи, за да изпълни желанието на магистрата Песна. Но най-вече мисли за Тетия.
Тревожи се за връзката им и за нероденото им дете. Между тях се е отворила пропаст. Той чувства отчуждението. Ден след ден, малко по малко то се засилва. Тевкър знае, че е безумно, но има чувството, че вината е на детето. Колкото повече расте то, толкова повече отслабва любовта между него и жена му. Сякаш плодът изсмуква привързаността ѝ.
Иска му се онзи съдбовен ден преди осем луни да не се е случвал. Той промени толкова много неща. Оттогава Тетия не го допуска до себе си. Преоблича се и се къпе скрита от него. Вече не го гледа по начина, който кара кръвта му да кипи и подклажда желанията му. Травмирана е от изнасилването. Чувства се мръсна. Употребена. Покварена. Всяко негово усилие за близост, като че ли събужда мъчителните спомени.
Гадателят болезнено си представя образа на онзи мъж, наведен над обичаната му съпруга, сношаващ се с нея, с разкривено от удоволствие лице. Сега пак би го пронизал с ножа. С радост. Би го насякъл дори на по-дребни парченца от Тетия и би нахранил с тях прасетата.
Остава и проблемът с детето.
Бебето, за което и двамата копнееха. Последната частица, с която семейството им трябваше да стане пълно.

Но
чие
е то? Негово?

Или на изнасилвача?

Тевкър мисли, че знае отговора. Подозира, че и Тетия го знае. Самият факт, че тя не иска да обсъжда въпроса с него, му го подсказва. Нещо повече – има знаци, ясни знаци и той притежава силата да ги познае. Тетия се вълнува, когато то рита. Моли мъжа си да почувства движенията му. Но когато той постави ръка на корема ѝ, детето престава да мърда, сякаш го е страх. Хрумва му греховна мисъл:
Ами ако тя го изгуби? Ако боговете в мъдростта си решат да се роди мъртво? Няма ли да бъде благословия?

Тевкър спира коня си в повяхналата горичка сред равнината и се опитва да пропъди лошите мисли от главата си. Есенният ден вече клони към розов залез и въздухът е прохладен като планински ручей. Изпитва вина, докато води животното нагоре по склона към колибата, представяйки си как Тетия се грижи за златния огън, горящ в огнището им непрестанно. Точно пред това огнище се ожениха преди няколко медени луни, веднага след слънцестоенето, когато медът бе станал на прекрасна церемониална медовина, благословена от Фуфлунс, бога на виното. Тетия изглеждаше толкова красива, докато баща ѝ я водеше към огнището на Тевкър. Съвършена.
Той завързва коня и влиза в къщата.
– Тетия, върнах се.
Тя е като онемяла. Седи до огнището. Огънят е изгаснал. Тевкър коленичи. Духва силно пепелта. От сухите клони хвръкват сребристи парцалчета. И двамата знаят, че никога не бива да допускат огънят да угасне. Божеството, което живее там, забранява.
Тя поставя ръка на гърба му.
– Не знам как стана. Прости ми.
Тевкър изважда пресните клони, които не са се запалили. Поставя длан върху пепелта. Студена е. Няколко часа са минали, откакто е била обгърната от топъл пламък.
Огънят е мъртъв.
Това е поличба – зловеща поличба. Това неуважение и пренебрежение към домашното божество ще бъде наказано. Няма съмнение.




Capitolo VI

Новият ден донася нова зора и нов огън в огнището на Тевкър.
Но не и ново начало.
Днес с Тетия не седнаха да гледат изгрева заедно. През нощта дори не спаха един до друг. Цяла нощ ясновидецът поддържа огъня, пъхаше дърва в гладната пещ на божеството, като молеше за прошка и се опитваше да пропъди мрачните мисли.
Сега поглежда жена си, заспала между кожите, с които е покрито леглото им. Дългата ѝ черна коса е разпиляна като счупени криле на паднал гарван. Спокойствието ѝ го привлича и му напомня за любовта им. Той пъха още съчки в огъня и се приближава до леглото. Вмъква се при нея и я прегръща откъм гърба. Ръцете му докосват издутия корем. Той устоява на отвращението и на желанието да ги дръпне.
– Тетия, Тетия, будна ли си?
Тя сънено измърморва нещо неразбираемо.
– Трябва да поговорим.
– Какво? – пита тя, без да отваря очи.
Тевкър отмята с ръка косата от лицето ѝ.
– Кажи ми – няма да ти се сърдя – детето мое ли е?
Тя потръпва:

–
Твое
е.
Мое
е. И е
наше
.

Дръпва се от ръката му.
– Нямах предвид това. Знаеш какво те питам. – Тевкър чува въздишката ѝ. – Трябва да поговорим за това. Детето на изнасилвача ли носиш?
Тя не казва нищо. Събира кожите и сяда изправена. Опира стройния си гръб в студената стена. Косата ѝ се посипва като дъжд върху раменете.
– Не знам, Тевкър. – Звучи изтощена. – Знам само, че ще имаме дете, и се моля на боговете да е от теб и да е здраво.
Той се отдръпва от нея. Очите му горят предизвикателно.

– А ако
не съм
бащата?


– Тогава
не си
бащата – раздразнено отвръща тя.

Отмества очи и поглежда светлите лъчи, проникващи през дупките на стените от плет. Отново се обръща към него и протяга ръка.

– Тевкър, въпреки всичко това е
нашето
дете. Ние пак ще го обичаме, ще го отгледаме и ще го направим свое.

В очите му блясва омраза:
– Няма да отгледам детето на звяра, който изнасили жена ми! – Дръпва се от леглото. – Което идва от злото, носи само зло. Ако в теб расте семето на злото, не трябва да му позволяваме да живее.
На лицето ѝ се изписва ужас. Тя инстинктивно притиска корема си с ръка. Детето се размърдва, несъмнено почувствало страха ѝ.
– Съпруже, ти си разгневен. Не говори такива неща.
Намята една кожа върху раменете си, изправя се и се приближава до него.
Тевкър не помръдва. Ненавижда се заради мислите си, заради онова, което току-що изрече, и заради начина, по който се чувства. Но знае, че е прав. Тетия замята кожата около него, тъй че и двамата да са загърнати.
– Ела, легни до мен. Прегърни ме и ме вземи. Да опитаме да се намерим отново.

Въпреки целия си гняв, той го прави. Ляга при жена си и я оставя да го целува и милва, да поеме члена му. Позволява ѝ да го направи, защото копнее за нея, копнее за това, което е
било
и се надява отново да бъде. Притиска я по-силно, отколкото го е правил някога. Целува я толкова страстно, че и двамата едва поемат дъх. И когато свършва в нея, удоволствието е по-върховно отвсякога.

Проснати в блажено замайване след съвкуплението, те мълчаливо решават да не обсъждат повече темата. Тетия не споменава за най-ужасните си страхове. Най-дълбоките и мрачни тревоги, че мъжът ѝ може би е прав; че в утробата ѝ може да расте нещо истински зло. Тевкър не споменава нищо за решението, което е взел. За онова, което смята да предприеме. Да убие детето им веднага щом се роди.




10


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Валентина изслушва разказа на Том, като го прекъсва само два-три пъти за въпроси, после го оставя сам в стаята за разпити.
Историята му не е за вярване.
Заради разликата в часовите пояси ще се наложи да почака, докато провери дали Шаман наистина е този, за когото се представя, и дали наистина е извършил онова, което казва.
За по-бързо проверява в Гугъл.
– Шефе, няма да повярваш! – Тя пресича оперативната зала с разпечатките в ръце, за да отиде при началника си. – Нашият свидетел, мъжът в стая 3, е бивш свещеник и е убил двама души.
– Свещеник убиец?
– Не, не точно. Герой.
Вито Карвальо се изсмива с глас:

–
Свещеник–убиец–герой
! Не си спомням да съм чувал друг път тези три думи, произнесени заедно.

– Ето че сега ги чуваш. Виж това. – Тя му подава листата. – Натъкнал се на някаква улична сцена. Трима срещу един. Не успял да спаси момичето от изнасилване, но убил двама от нападателите. Той ми разказа основното, но исках да проверя, преди да ти кажа.
– Странен отец, така да се бие с улични бандити – измърморва Вито, след като взема листата. – Как изглежда?
Тя вдига очи, опитва се да звучи делово:
– Около метър и деветдесет висок, бих казала деветдесет килограма, може би малко повече – едър мъж. Сух и мускулест. Около трийсетте.
Вито я поглежда над листовете:

– Ей, не забравяй, че е свещеник и свидетел на убийство. Не е потенциално
гадже
.

– Бивш свещеник.

– Но все още свидетел. – Вито я поглежда бащински. – И все още
не е
потенциално гадже. Между другото, интернет не е надежден източник. Погрижи се да провериш всички тези подробности и онова, което ти е разказал, по каналния ред. Накарай Мария Сантани да го направи, тя е старателна.


–
Si
.

Валентина изважда телефона си.
– Остави това за по-късно – прекъсва я началникът. – Нека първо да поговорим с твоя свещеник–убиец–герой.
– Бивш свещеник! – отново изтъква Валентина и тръгва след него.
Вито Карвальо не спира пред стаята за разпити, както бe направила полицайката. Влиза директно. С максимален шум. Максимална изненада. За да провери колко е нервен мъжът от другата страна на вратата.
Том Шаман седи присвит на ниския твърд стол, с брадичка, спокойно опряна на сключените му пръсти. При шумното нахълтване поглежда към вратата и проследява Карвальо с очи. Изправя се на стола едва след като вижда Валентина. В знак на уважение, нищо повече. Лицето ѝ издава, че вече го е проверила. Това не го изненадва. Може да се очаква от полицай. Дано сега да го освободят.
– Здравейте отново – казва на Валентина.
– Това е началникът ми, майор Карвальо. – Тя махва към шефа си, докато двамата сядат от другата страна на сивата маса. – Той води разследването за смъртта на Моника.
– Коя е Моника?
Майорът го осветлява за подробностите:
– Моника Видич. Баща ѝ я разпозна. Петнайсетгодишна хърватка.
– Горкият човек. Сигурно му е много тежко.
Том за момент си спомня ужаса, който изпита, когато вадеше момичето от канала. Карвальо наблюдава всеки негов жест, всяка бръчица на лицето му, всяко движение на устните.
– Защо не ни казахте веднага, че сте свещеник? Че съвсем наскоро сте напуснали църквата?
Том се размърдва на стола.
– Защо да ви казвам? Какво значение има за вас дали съм свещеник или ракетен инженер?

– Може би няма
никакво
значение – измърморва Карвальо, като забарабанява с пръсти по масата, – но свещеник, който е напуснал олтара след преживяването, през което вие сте преминали... може да представлява някакъв интерес, не мислите ли?

– Не ми се стори важно, за да ви го казвам. И сега не мисля, че има значение.
Карвальо се опитва да го атакува от друг ъгъл:
– Откакто съм полицай, не вярвам в съвпадения. Твърдения като „Просто бях там и се натъкнах на трупа“ отдавна не ми звучат убедително. И ми е трудно да повярвам, че сте оставили два трупа в Лос Анджелис, долетели сте тук и по чиста случайност точно вие измъкнахте трето тяло от каналите на Венеция. Разбирате ли какво искам да кажа?
Том се усмихва:

– Разбирам. Много добре разбирам какво искате да кажете. Обаче, с риск да ви подразня, ще ви кажа, че наистина се озовах там
случайно
. Попитайте стареца, който първи откри момичето – Моника.


– Той я е
открил
 – намесва се Валентина. – Но може би вие сте я оставили там. Убийците обичат да се връщат на местопрестъплението, когато жертвата бъде намерена.

Том поклаща глава:
– Сама не вярвате в това, което казвате. Нито за секунда. Знам, че е част от работата ви да проверите и тази версия. Но не вярвате в нея.
– Добре, хайде да поразсъждаваме малко. – Майорът се навежда напред и опира ръце на масата. – Какъв човек според вас би могъл да убие млада жена по такъв начин?
– Някой много объркан. Или изпаднал в моментна лудост. Или по-лошо – може би е обладан от силите на злото.
– Силите на злото? – подигравателно повтаря Карвальо.
Нещо в тона на майора подразва Том.
– Виждал съм много убити хора – казва той. – Може би повече, отколкото сте видели вие. Слушал съм изповедите на много серийни убийци, педофили и изнасилвачи. И ви уверявам, че това, с което си имате работа, е дело на дявола. Неговите ръце са напътствали острието така точно, сякаш самият той е стоял там на козите си копита и лично я е убил.
Том поглежда през масата и вижда засилващ се скептицизъм в очите на слушателите си, затова добавя:

– Добре де, това с козите копита може би беше малко преувеличено. Но за останалото съм сигурен.
Абсолютно
сигурен.





11

Пускат Том да си ходи в ранния следобед. Той вече умира от глад. Има чувството, че ще припадне, ако не хапне нещо.
Венеция не предлага евтини възможности за хранене като църквата му в Лос Анджелис и Том установява, че петнайсетте евро, които предварително си е определил за обяд, не стигат за нищо. Тръгва да търси евтина пица, но очевидно ресторант „Канале гранде“ на улица „Валаресо“ не е най-подходящото място.
Той излиза на елегантната тераса над водата и се заглежда в келнерите, които се плъзгат между масите като изтънчени кулинарни балетисти. От менюто, поставено в стъклена рамка, му потичат слюнки. Ако имаше достатъчно пари, щеше да започне със сьомга и риба меч със сос тартар, лимон и босилек. Може би чаша местно вино „Бароло“ с основното ястие от агнешко с пресни зеленчуци.
– Анджелина Джоли и Брат Пит са хапвали тук – казва познат женски глас.
Той се обръща и вижда Тина – пътуващата писателка, с която се запозна във „Флорин“.
– Ресторантът е известен с морските си деликатеси – добавя тя, като повдига модерните си черни очила с огромни стъкла. – А също с цените си. – Сините ѝ очи проблясват игриво.
– Тук сте права. – Том почуква по стъклото на менюто. – От всичко тук мога да си позволя само кафе.
– Още ли не сте яли?

– Не. От снощи. Можете ли да ми препоръчате друго място, по-подходящо за по-скромен – всъщност за
много
по-скромен бюджет?

Тя го оглежда от глава до пети и се усмихва:
– Знаете ли... хайде да седнем тук. Вие ще черпите кафето – казахте, че можете да си го позволите, – а пък аз ще черпя обяда.
– О, не – възкликва ужасено Том, – не мога да позволя...
Тина обаче вече маха на един от танцуващите келнери и не изглежда склонна да приеме отказа му.

–
Lei ha una tavola per due, per favore?
4

Облеченият в бяла ливрея балетен виртуоз, наближаващ шейсетте, се усмихва:

–
Sì, signorina, certo.
5

Адски засрамен, Том тръгва след тях към една маса в ъгъла. Още преди келнерът да му поднесе стола и да постави бяла колосана кърпа в скута му, американецът преценява, че гледката е прекрасна, а обядът със сигурност ще бъде паметен.
– Страшно сте щедра. Наистина адски ме е срам. Ако знаех колко е скъпо във Венеция, вероятно изобщо нямаше да дойда.
– Би било жалко. – Тя се вглежда в лицето му и вижда напрежението и смущението му. – Вижте, и без това щях да седна тук. Пътуващият писател е принуден да се храни както в евтини заведения, така и на абсурдно скъпи места като „Канале гранде“, затова приемете, че сте просто обект на моето изследване.
– „Обект“ ли? Досега не ме бяха наричали така.
Чарът му спечелва продължително проблясване на безупречните ѝ зъби.
– В замяна трябва да ми разкажете историята си. Кой сте, защо сте тук, какво харесвате и какво не харесвате във Венеция... това са нещата, които ме интересуват, когато изследвам другите пътешественици, които срещам.
– Добре – казва Том, – споразумяхме се.
Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.
– Обаче – добавя Том – тази история не е за публикуване.


4
Имате ли маса за двама, моля? – б. пр.




5
Да, госпожо, разбира се. – б. пр.






12

Синьо-бялата полицейска моторница закарва Вито и Валентина в моргата на болница „Сан Ладзаро“. Слънцето пече и каналът мирише на вкиснато зеле. Две ивици от бяла пяна зад тях очертават пътя им през шоколадовокафявата вода. Това напомня на Валентина за айскафето, което възнамеряваше да си вземе още преди час.
Акостират при градската болница до редица водни линейки, леко блъскащи се в старите дървени колове. На стълбите при кея седят фелдшери с черни очила. Свалили са електриковооранжевите си униформи до кръста, пушат и си приказват мързеливо. Затишие пред буря.
– Ей! – подвиква братовчедът на Валентина, Антонио Павароти, който идва пеша от другата посока. – Чакайте!
Настига ги задъхан. Едва когато влизат в сенчестия лабиринт на болницата, успява да успокои дишането си, за да докладва:
– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.

– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако
има
нищо, това трябва да
означава
нещо.

Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:
– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.
Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.

– Всичко тези находки са
нещо
. Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.


Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка:
Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie
.
6

– Криминалистите откриха ли нещо?
– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.
– Пратени ли са вече проби в лабораторията?
– Разбира се.
– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?
– Утре, майоре. – Антонио поглежда шефа си притеснено. – Искаш ли да попитам началника дали не може да намери друг?
Трогнат от лоялността на служителя си, Вито отговаря:
– Не, не. Знам, че обичаш да работиш под прикритие. Ще се справим и без теб. Нали, Валентина?
Тя се усмихва:
– Някак, не знам как, но ще избутаме.
– Ще те внедрят в онази хипарска комуна, нали? – пита реторично Вито. – Няколко месеца секс, наркотици, рокендрол и един луд милиардер, който си мисли, че прави революция.
Антонио се ухилва:
– Трудна задача, но някой трябва да я свърши.
Валентина го плясва закачливо по ръката, но когато влизат в моргата, и въздухът, и настроението им охладняват.
Вито отива при възрастен мъж с плешива бяла глава, която не е разумно да излага незащитена под венецианското слънце.
– Колеги, това е професор Силвио Монтезано. Професоре, лейтенанти Валентина Мораси и Антонио Павароти. За първи път влизат в морга.
– За мен е чест. Много ми е приятно да се запознаем. – Монтезано се покланя, очилата с телени рамки се хлъзват на върха на носа му.
– Елате в хладилната камера.
Петнайсетгодишната жертва е поставена върху стоманена маса на колелца; тялото изглежда снежнобяло под лампите, раните са с цвета на развалено телешко. Антонио не се впечатлява особено, но Валентина притиска към устата си парфюмирана кърпичка.
– Тялото е в забележително добро състояние – отбелязва Монтезано. – Колкото и странно да звучи, престоят във вода забавя гниенето. Докарахме я много бързо, затова разложението не е толкова напреднало, колкото би могло да бъде.
Вито кимва и патоанатомът започва доклада си – със скорост, която двамата лейтенанти да могат да следят.
– След като го докарахме, трупът мина през компютърнотомографски скенер в рентгеновото отделение. Сканирахме през 0,5 милиметра, направихме дву- и триизмерни реконструкции и имаме много точни данни за раните. – Монтезано се приближава до тялото. – В този случай има две удивително необичайни особености. Първата е смъртоносна рана в гърлото. Дълбоко в брахиоцефалната артерия. – Посочва от дясната страна на врата на Моника. – Тя се разклонява от сънната и подключичната артерия и носи кръв към тази част на гръдния кош, ръката, врата и главата.
Антонио махва към множеството други рани:
– Значи всички тези пробождания и наранявания – не е имало нужда от тях?
– За отнемането на живота на момичето ли? Не, изобщо не са били нужни. Раната във врата е била достатъчна, за да я убие. – Патоанатомът понечва да продължи, но не издържа на изкушението да сподели част от познанията си. – Този вид рана е изключително необичайна. Брахиоцефалната артерия се улучва много трудно. Обикновено е защитена от гръдната кост и ключиците. По принцип при наръгване с нож в гърлото се засяга лявата или дясната сънна артерия.
Това привлича интереса на Вито:
– Но резултатът е същият, нали? Жертвата умира от кръвозагуба.
– В повечето случаи не. – Монтезано намества очилата си. – Жертвите обикновено умират от въздушна емболия. – Поглежда Валентина и пояснява с желание да образова, а не да травмира: – Ако главата и вратът на жертвата са над нивото на сърцето, в тялото се всмуква въздух – забележете, във вените, а не в артериите. Той навлиза в дясната сърдечна камера и там образува пенеста маса, която блокира сърцето.
– Но това е бърза и безболезнена смърт, нали? – намесва се Вито, опитвайки се да намали ефекта от това образно описание върху младата лейтенантка.
– Боя се, че не – равнодушно отговаря Монтезано. – Смъртта далеч не е мигновена. Може да настъпи за няколко минути.
Валентина е пребледняла като платно, но успява да зададе въпроса, който е намислила:

– Убиецът
нормален
нож ли е използвал?

Монтезано отново посочва гърлото на момичето.
– Зависи какво приемате за нормално. Оръжието на убийството е имало здраво, късо острие, като професионален макетен нож. Смъртоносният разрез преминава от дясно наляво по начин, който подсказва, че извършителят е стоял пред и над жертвата.
Вито имитира движение с нож над главата на Моника, като отбелязва:
– Значи вероятно е била вързана на земята под него. И ако разрезът преминава от дясно наляво, има всички основания да приемем, че убиецът е левичар, нали?
Монтезано го поглежда развеселено:

– Майоре, достатъчно отдавна сте в полицията, за да знаете, че
не трябва
да приемаме нищо.


– Добре, поправям се. – Вито се усмихва и се обръща към лейтенантите си: –
Без
да приемаме нищо, нека просто да го вземем предвид, а също и факта, че 87% от населението е света си служи по-добре с дясната ръка. Ако се появи някой
левичар
, не е зле да го проверим.

Монтезано използва случая, за да добави:
– Имайте предвид също, че левичарството е по-разпространено при мъжете – особено при еднояйчните близнаци – и при хората с неврологични разстройства.
– Кои например? – пита Антонио.
– Епилепсия, синдром на Даун, аутизъм, умствено изоставане и дори дислексия.
– Ще го имаме предвид – казва Вито. – Благодаря.
– За мен е удоволствие.
Нетърпелив да насочи разговора към област, която разбира повече, майорът пита:
– Професоре, открихте ли нещо, което да подсказва къде е била жертвата, когато е умряла?
– Да. Стомашното съдържимо показва, че последно е яла пица с морски дарове – много доматено пюре и малко дарове. Сигурно е някоя евтина туристическа закусвалня. Бих казал, че храната е била консумирана около два часа преди настъпването на смъртта.
– Да се провери – нарежда Вито на Валентина.
Тя вдига вежди. Списъкът с неща, които трябва да провери, скоро ще бъде по-дълъг от Големия канал.
Антонио свива ръката на фуния и прошепва в ухото ѝ:
– Аз мога да свърша тази работа. Новата задача започва чак утре на обед. – Обръща се към патолога. – Можете ли да ни кажете приблизителния час на смъртта?
Монтезано го поглежда раздразнено:
– Младежо, гледате прекалено много филми или четете прекалено много евтини трилъри. Патологът не може да определи момента на смъртта само като погледне трупа, както циганките гледат на чаени листа. В такива случаи е изключително трудно да се установи с точност часът на смъртта.
Вито спестява по-нататъшните унижения на Антонио, като се обръща към Валентина и пита:
– В колко часа я е намерил пенсионерът?
– Около 5,30.
– Това е отправна точка, по която можем да започнем да възстановяваме събитията във времето. Антонио, намери къде е яла пица, провери пак показанията на бащата за часа, в който са се разделили, и ще получиш времевия прозорец, в който е настъпила смъртта. – Вито отново се обръща към професора: – Казахте, че в този случай има две странно необичайни особености. Коя е втората?
Монтезано почесва носа си под очилата, преди да отговори:
– Черният ѝ дроб липсва.
– Какво?
Патологът повтаря изречението по-бавно:

– Черният – ѝ –
дроб 
–
липсва
.

– Сигурен ли сте.

– Майоре, разбира се, че съм
сигурен
. – Патологът поглежда Вито с най­-оскърбеното изражение на света. – Много добре знам как изглежда черният дроб и ви уверявам, че няма грешка – няма го. Изваден е.



6
Патоанатомия. Лаборатория за анализи. Морга – б. пр.






13


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

От прекалено многото вино на Том му се вие свят и крайниците му са приятно омекнали. Напрежението от последните дванайсет часа бързо се разсейва, както и съмненията, ако е имал такива, за мястото, където се намира – легнал по гръб на легло, по-голямо, по-меко и по-скъпо от всяко, което е виждал досега.
В стаята ухае на цветя. От двете страни на огромното легло са поставени малки вази с лилии. Отнякъде се чува шуртене на вода. Не от чешма, а от душ. Пуснат е силно и струята шумно се стича по мраморните стени на душ кабината. Когато шуртенето спира, Том сяда в леглото и вижда Тина да се приближава към него в хавлия, която изглежда твърде голяма за нея. Тя тръсва русата си коса, за да я освободи от кърпата, с която я е вързала, и става още по-прекрасна. Очите ѝ са изпълнени с нежност, която стопява всичките му задръжки.
– Хайде! Ела да те изтъркаме.
Тя го дръпва за ръката и го повежда към банята. Стаята като че ли се разклаща. Светлината е прекалено ярка. Тина сръчно натиска ключа и изгася лампите на тавана; оставя само мекото сияние на електрическите свещи над умивалника. Том започва да разкопчава ризата си. Тина го целува по врата и бутва ръцете му встрани. Разкопчава копчетата и дрехата пада от раменете му. Устните ѝ докосват неговите. Том усеща как ръцете ѝ разкопчават катарамата на колана му и панталонът се свлича по стегнатите му бедра. Ръката ѝ се плъзга по краката му и мускулите му се стягат и потрепват като змии под коприна. Сърцето на Том бие силно, сякаш изстрелва нетърпението му към нейното тяло. Тя пъха палци под ластика на боксерките му. Ръцете му разтварят хавлията ѝ. Ароматът, топлината и докосването на кожата ѝ го наелектризират. Тина се дръпва и го целува. Кратки страстни целувки, които възпламеняват устните му. Задържа го на разстояние – така, че зърната ѝ съблазнително да го докосват. Том хваща гърдите ѝ, задържа ги в дланите си, сякаш му е дала нещо свещено. Не разбира тези нови усещания – не иска да ги разбере. Дори кожата ѝ го обърква – нежна, но и стегната. Всичко е водовъртеж на противоречия. Нерепетиран танц.
Тина оставя хавлията да се свлече на земята и го прегръща, докато той се освобождава от оплетените панталон, бельо, чорапи и обувки. Двамата влизат в изпълнената с пара кабина. Горещата вода облива косата и кожата му.
Том понечва да каже нещо, но тя поставя пръст на устните му и го кара да замълчи. Отново го целува. Този път по-страстно.
Танцът се забързва. С непознато за него темпо. Такт, който Том не може – и няма – да забави.
Тя протяга ръка между краката му и го гали.
Той я прегръща през кръста, поколебава се за момент на границата между два свята – онзи, който току-що е напуснал, и този, в който се кани да се гмурне – и в този момент тя го поставя в себе си.
Тина обгръща тялото му със своето и пренася ума му в пространство и време, за които дълго се е старал да не мисли, дори да не сънува. Тялото му се разтърсва, докато тя се движи срещу него, притиска го и го прегръща.
Усеща биенето на сърцето ѝ с гърдите си, чувства члена си твърд, дълбоко в нея. Ръцете ѝ обхождат широкия му гръб, пръстите ѝ се забиват в кожата му и тя се разтреперва, почти се превива на две.
Том сграбчва краката ѝ и я вдига. Коленете ѝ се стягат като менгеме през кръста му. Тя увисва на врата му и вълни от оргазъм преминават през тялото ѝ.
Том я притиска до стената на душкабината. Телата им се извиват ритмично. Устните им остават притиснати, сякаш от страх, че могат да пропуснат нещо важно, ако си поемат въздух.
И в следващия момент се случва.
За първи път в живота си в края на това изпълнено с противоречия и удоволствие изживяване Том Шаман се отдава – неконтролирано и изцяло – на жена.




Capitolo VII


666 Г. ПР. ХР.


СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Два дни след срещата с Песна Тевкър най-сетне се заема със задачата, поставена му от магистрата. Съмнява се, че боговете ще бъдат доволни. Все пак той е един обикновен убиец. Бъдещ баща на дете, заченато от изнасилвач. Въпреки това още веднъж ще ги помоли за прошка и ще се опита да види знаци дали в близките месеци Атманта ще бъде споходена от благоволение.
Тетия отива с него в свещената горичка. Тревата е мокра от росата и единственият шум идва от стъпките им и от пърхането на птиците сред голите клони на дърветата.
Този път Тевкър няма да направи обикновено жертвоприношение. Не би било достатъчно. За да изкупи греха си и този на жена си, ще е необходимо повече от заколването на жертвено животно.
Церемонията, която той е замислил, е на лично пречистване. Със заострената дръжка на литиуса гадателят очертава свещен кръг. Този път огражда не само себе си, а и Тетия. После нанася с ножа малки разрези върху връхчетата на пръстите на лявата си ръка. Прави същото с ръката на Тетия и вдига очи към небето.
– Мъж и жена, съединени в деянията си, съединени с чуждата кръв, която проляхме, и с нашата, която проливаме сега.
Хваща разкървавената ръка на жена си и пръстите им се допират. Тевкър бавно тръгва в едната посока по края на свещената окръжност, а Тетия – в другата, докато не се срещат отново.

Двамата коленичат и изкопават дупка, в която Тевкър запалва огън – буйни пламъци, които ще бъдат лепта за боговете и пътеводна светлина в пътуването на разкаяние през мрака. Застават от двете страни на огъня и гадателят развива парчето плат със свещени билки и храна за боговете. Хвърля стрък черен блян
7
в огъня, а през това време Тетия подрежда амфорите с вода, вино и масла, които трябва да бъдат благословени, заедно с черните глинени паници букеро, които е изработила специално за ритуала.

Изгряващото слънце се скрива зад облак – обезпокоителна поличба, изпратена от Апулу, бога на слънцето и светлината, и смразяващо напомняне за огъня, който Тетия допусна да изгасне в огнището им. Двамата отпиват глътка вино, после Тевкър очертава линии от север на юг и от изток на запад в небето и на земята.
– Това е лицето ми, това е гърбът ми... – Разперва ръце. – Това е лявата, а това е дясната ми страна...
Разделението на небето е необходимо, за да установи местата на шестнайсетте небесни дома на боговете.
Накрая младият гадател се обръща на изток и коленичи:
– Аз съм Тевкър, син на Венти и Ларция; аз съм вашият глас и вашите очи за света. Велики богове на Изтока, най-благосклонни от всички божества, призовавам ви да ми простите, да простите на жена ми, да изтриете деянията ни от своята божествена памет и да закриляте добрите жители на Атманта. – Поглежда през пламъците към Тетия. – И смирено ви благодаря, че двамата пак ще бъдем заедно, свободни и щастливи.
Тетия усеща побутване в корема си.
Навежда се и поставя ръка върху него. Детето рита. Прави го по-силно и по-учестено от всеки друг път. Тя затваря очи и се моли болката бързо да отмине. Тевкър е вглъбен в церемонията и не я забелязва.
В притъмнялото утринно небе отеква тътен. Не гръм, който оповестява важно събитие, нито небесно предупреждение. Това е гневът на боговете. От короните на дърветата с крясъци се вдигат черни врани.
Блясва мълния.

Назъбена ярка линия разсича облаците. Удар право от ръцете на Тиния, повелителя на боговете. Мълния, благословена от
Dii consentes
 – върховните богове, и от
Dii involuti
 – скритите богове. Изглежда, цялото небе е обзето от гняв.

Тевкър и жена му стоят като заковани на местата си в свещената горичка. Той полага усилия да не загуби самообладание. Не може да го допусне, не и сега, когато толкова много неща зависят от него.
Гадателят хвърля в огъня още черен блян. Изсушените листа се превръщат в хиляди искри и бързо изгасват. Той вдишва ароматния дим и усеща как напрежението напуска слепоочията, челото и раменете му. Болката в корема на Тетия се засилва, но тя продължава да изпълнява съвестно задачата си: с трепереща ръка сипва вода в една керамична купа. Тевкър натопява пръсти в нея и поръсва капчици върху огъня.
Над хоризонта като зли духове преминават черни облаци. Силен вятър разклаща изсъхналите листа по клоните на околните дървета. Тевкър сипва вино в керамичен киликс с високо столче.

Описва с ръката си знак, отразяващ четирите свещени посоки на небето, и отпива от тъмночервения елексир.
Червен като кръвта, която течеше от раните на изнасилвача
.

– Богове на небето, благородни властелини на жалкия ни живот, призовавам ви да проявите милостивата си воля.
С разтреперани ръце гадателят сипва валерианово масло – силно наркотично вещество – във виното. Това ще го успокои. Ще отвори вратите на възприятията му. Той изпива виното и хвърля още дърва в огъня.
Пак се чува тътен, по-силен и по-зловещ. Може би от страх, може би инстинктивно, Тевкър се обръща на запад, към дома на по-враждебните богове. Затваря очи и зачаква.
Тогава се случва. От мрака в душата му извира вихър от ревящи демони.
Аита, владетелят на подземния свят, с шлем от вълчи череп.
Харун, със синя кожа и пернати криле. Ферписнеи, кралицата на подземния свят.
Те политат около него. Минават през него. Разклащат куража и разсъдъка му.
Гръм като експлозия удря хълма зад него. Разклонена мълния прорязва почернялото небе. С един-единствен пронизителен писък демоните изчезват в следа от кървавочервена пара. Но след тях остава нещо.
Остава това, от което избягаха – нещо много по-страшно от тях.


7
Известен и като черна попадийка, черният блян е тревисто растение, което съдържа отровни алкалоиди. Някогашните гърци са вярвали, че този, който яде от него, може да види бъдещето. – б. р.






Capitolo VIII

Огънят в свещения кръг достига кулминацията си. Огромни оранжеви пламъци се издигат към небето. От едната страна на огъня Тевкър се държи като човек, обладан от демони. От другата Тетия лежи неподвижно на земята. Не може да стои права. Болката в корема ѝ е непоносима, детето беснее в утробата ѝ като демонично създание. Това е най-точното определение, което ѝ хрумва. Колкото повече болка ѝ причинява детето, толкова повече се сгъстяват облаците и се усилват гръмотевиците.
Тевкър крещи и трескаво започва да сече и да пробожда земята с церемониалния си нож, сякаш се опитва да убие нещо.
Тя поглежда гъстата червена глина в краката му, очаквайки да види безразборно разровена кал. Вместо това там има символ – точно очертан с дълбоки линии. Правоъгълник, разделен на три части, покрит със стотици белези от ножа като гърчещи се змии. Тетия се надига на колене. Тя съзнава, че съпругът ѝ е в опасност. Нещо дълбоко в нея ѝ подсказва, че когато свърши с това, което прави, ще дойде и краят на живота му.

Детето
.

Тази мисъл я ужасява. Но детето е единственото обяснение за онова, което се случва. То иска Тевкър да умре.
През пламъците Тетия вижда блясъка на острието. Лицето на мъжа ѝ е разкривено от болка, сякаш всеки негов нерв изгаря. Богът, който прогони демоните, се разкрива пред него, показва му волята си.
Тевкър не издържа.
Бебето рита силно. Толкова силно, че Тетия изпищява. Дъхът ѝ секва. Тевкър се изправя. Олюлява се, вдига ръце и започва да удря с юмруци по слепоочията, сякаш иска да избие от главата си някакво ужасно видение. Болката обаче не спира.
Той поглежда зловещия символ, който е начертал в пръстта, прави една крачка и отново се удря в лицето.
Сърцето на Тетия се разкъсва от мъка за него. Иска ѝ се да го прегърне, да го обича, да го закриля.
Ново изритване в корема ѝ. Толкова жестоко, че тя повръща. Може единствено да гледа как Тевкър пада на колене. Движенията на детето изглеждат почти синхронизирани с тези на мъжа ѝ, сякаш чрез нея то изпраща болка към него.
Призовал последните си остатъци свободна воля, Тевкър отново се изправя. Тръгва към свещения огън като удавник, който се опитва да докопа спасително въже.
Внезапно адска болка пронизва гърба на Тетия – болка, каквато никога досега не е изпитвала.
Тевкър се олюлява назад, нещо го дръпва от пламъците.
Тетия едва диша. Детето ѝ причинява болка навсякъде – в ребрата, корема, в гръбнака.
Тевкър изревава.
С разперени ръце и широко отворени очи, той се хвърля в нажежената до бяло среда на бушуващия огън.






ВТОРА ЧАСТ





14


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Да правиш секс за първи път, е странно преживяване. Да се събудиш сутринта до жената, с която си го направил, е още по-странно.
Легнал по гръб на огромното легло в стаята на Тина Ричи, Том Шаман се опитва да свикне с тези странности.
В главата му е каша. Пълна каша.
Спешно има нужда от свеж въздух и време, за да обмисли всичко, което се случва.
Докато Тина спи, той занася дрехите си в банята и се облича на светлината на лампата над огледалото. Взема ключа от стаята, тихо затваря вратата на спалнята и излиза на улицата за първи път, откакто намери тялото на Моника Видич.
Часът е 9 и той не помни кога за последно си е лягал толкова рано и се е събуждал толкова късно.
Утринната светлина е с кехлибарен цвят като медена пита. Температурата е приятна, около 18 градуса. Накъдето и да погледне, Том вижда влюбени двойки, които пият кафе, хапват кроасани и четат вестници в уличните кафененца. Наистина изглежда, че светът е за двама.
Той се разхожда по брега зад „Сан Марко“, откъдето се разкрива може би най-красивата гледка към канала. Плавателни съдове с всякаква форма и размери се съревновават за място във водния басейн – гондоли, фериботи, търговски кораби, един катер на карабинерите и пътнически корабчета.
Докато Том се кани да продължи към Моста на въздишките, минава една плаваща катафалка, бавно пореща водната повърхност към историческото гробище на остров Сан Микеле. Покритият с цветя плавателен съд съживява спомените за Моника и изверга, който я е убил.
Не иска да мисли за това сега.
Връща мислите си към Тина. Само допреди няколко дни изобщо не подозираше за съществуването ѝ, а сега тя играе централна роля в живота му.

Това е първата жена, с която прави секс. Сигурен е, че за нея не е било нищо особено. За Том обаче това е
паметно
събитие. Само че все още му е трудно да определи точно какво.

Дали такова, от което трябва да се гордее? Или да се срамува?
Не знае. Дългогодишната преданост към католическата вяра има подобен ефект. Кара те да се чувстваш неуверен за всичко, което ти доставя удоволствие, особено за секса.

Като повечето свещеници навремето Том бе полагал усилия дори да не
помисля
за интимна близост с жена. И като повечето си колеги в много случаи не беше успявал.

В тези моменти си представяше, че такава връзка започва бавно – с топло приятелство – и после постепенно прераства в нещо по-дълбоко и страстно. Никога не е сънувал, че ще се държи като отчаян тийнейджър и ще изгуби девствеността си пиян след случайно запознанство.

Е – ако трябва да е честен към себе си – не беше
толкова
пиян. Замаян – да. Без задръжки – със сигурност. Но толкова пиян, че да не може да се спре? Не, в никакъв случай.


А сега? В ярката светлина на зората Том се пита
какво да прави сега.

Да си остане секс за една нощ? Това ли иска тя? Какво иска той?
Не може да отговори на нито един от тези въпроси. Всичко му изглежда толкова объркано. А години наред бе съветвал двойките от паството за семейните им проблеми! Тази мисъл го кара да се усмихне. Колко безнадеждно неквалифициран е бил за това.
Въпреки всичко няма угризения. Никакви. Каквото и да му се случи, ще е част от новия човек, в който се превръща. Човек, който за една нощ допусна в живота си напълно непозната жена. И като ѝ даде най-ценното, което му беше останало, я направи главен герой в битието си.

За колко дълго обаче
?

Въпросът го гложди през целия криволичещ път обратно към хотела.




15

Увита в пашкул от завивки, Тина Ричи поглежда полуотворената врата с присвити, сънени очи.
Том се промъква вътре.
– Извинявай, опитвах се да не те събудя.
– Ъъъ... здравей – заваляно проговаря тя. – Мислих, че си си тръгнал.
Той колебливо се приближава до леглото.
– Не знаех, че това се очаква от мен.
– Не се очаква – казва тя. После бърза да добави: – Освен ако ти не го искаш, разбира се.
– Не искам.
– Тогава ела тук. – Тина потупва изстиналата половина на матрака. – Дай ми шанс да ти покажа истинското сутрешно обслужване по стаите.
Том вдига намачканото хартиено пликче, което носи:
– Взех кафе и кроасани. Малка компенсация за вчерашния обяд.

– Чудесно. – Тя оправя възглавниците и леко се изправя. – Но те предупреждавам – гладна съм като вълк. Снощи не вечеряхме и изгорихме
много
калории, така че това, което носиш, няма да ми стигне.

– Ясно.
Том изважда кафетата, отваря пакета с кроасаните и разстила хартията, за да не падат трохи. Лицето му издава, че непохватно се кани да смени темата и да каже нещо, свързано с изминалата нощ.

– Виж, тези неща са доста нови за мен, затова извинявай, ако съм непохватен или говоря неподходящи неща. – Изглежда засрамен. – Или по-скоро, ако не говоря
подходящите
.


– Том, няма правила. – Тя взема едното кафе от ръката му. – Говори каквото искаш.
Всичко
, което ти се иска да кажеш.

Точно в момента да говори това, което му се иска, се оказва по-трудно, отколкото си е представял.

– Добре. Тогава ми помогни.
Ти
как се чувстваш?


– Мисля, че си сладък. И
необикновен
. Не защото си бил свещеник и се изчукахме. – За момент изглежда ужасена. –
Извинявай!
Не исках да кажа „чукане“, имам предвид... – Сега
тя
изглежда смутена. – Слушай, ти си
необикновен
, защото си добър човек. Честен човек. Внимателен. И мисля, че ще е прекрасно да те опозная – да те опозная
истински
.

Той я поглежда напрегнато:
– Благодаря, надявам се да имаме време за това.

– Ами ти? – Очите ѝ проблясват дяволито. – Няма да се измъкнеш, без да отговориш. Кажи
ти
как се чувстваш.

Слънцето свети ярко през прозореца. От улицата се чува бърборене на италиански и смях. Светът изглежда съвършен.
– Завършен – отговаря след малко. – Караш ме да се чувствам завършен и това е прекрасно.




Capitolo IX


666 Г. ПР. ХР.


СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Тетия извлича Тевкър от огъня.
Лицето му е обгоряло и тя се страхува, че може да е ослепял. Изтръсква въглените от плътта му и го извежда от горичката, като крещи за помощ.
Баща му, Венти, дотичва от хълма.
– Какво има? Какво е станало?
Коленете ѝ се огъват под тежестта на мъжа ѝ и тя едва отговаря:

– Той...
падна
... в свещения огън... гадаехме... за магистрата Песна. Виж очите му!

Венти се навежда. Ужасни мехури са покрили бузите, челото и клепачите на сина му. Той подхваща Тевкър и го понася – с висящи крака – сякаш е дете, което е ожулило коляното си.
Домът на Лартуза Лечителя е съвсем близо. Старецът стои пред вратата си, пие вино и гледа как животът тече около него, когато ги вижда да се приближават.
– Занеси го отзад – заповядва веднага. – Сложи го на леглото до огнището.
Венти се навежда, за да мине през вратата. Тетия влиза след него. Никой не знае с точност възрастта на Лартуза, но мнозина вярват, че боговете са удължили земния му престой заради лечителските му способности.
– Сипи ми вода, Тетия. Отвън има кани и паници. Бързо! – излайва той с беззъбата си уста още преди да стигне до мястото, където лежи Тевкър. Младият гадател притиска лицето си с ръце и стене. – Тевкър, Тевкър, дай да ти помогна. Остави да дръпна пръстите ти и да те излекувам.
Когато вижда, че лечителят се опитва да дръпне ръцете на младежа, Венти също се намесва. Коленичи и ги притиска – нещо, което не е правил от детските години на сина си. Навежда се до ухото на Тевкър и казва:
– Лартуза ще ти помогне, сине. Имай му доверие. Изпълнявай каквото ти казва и го остави да извърши магията си.
Лечителят се засуетява из стаята, взема парцали от един ъгъл, после – масла и билки от друг. Измива ръцете си с водата, която Тетия му носи, после ги избърсва в парче обикновен груб плат, като през цялото време реди молитви към боговете.
Натърква челото на Тевкър с извлек от корен на змиярник, за да облекчи болката и да му помогне да се успокои. Налага компрес от мокра сурова вълна върху лицето му и обяснява на Тетия как да поддържа превръзката:
– Щом стане топла на пипане, махни я. Изстискай я, накисни я в чиста вода и пак я наложи върху лицето му.
Тя примерно спазва указанията, докато той търси тънките си сребърни инструменти, благословени не само от Тевкър, а и от много гадатели преди него. Полиците в къщата са заредени със сол, чесън, листа от седефче, миризлива смрика и други билки, но инструментите ги няма. Напоследък старецът много забравя.
– Раните издават бяс – обяснява Лартуза на Венти, защото е обичай главата на семейството да бъде запознат с действията на лечителя и да ги одобри. – Трябва и ти да отправиш молитва за прошка към боговете, за да помогнеш да прогоним беса от лицето му.
Най-сетне Лартуза намира това, което търси. Дървена кутийка, пълна със сребърни сонди, скалпели и щипци.
– Тетия, остави тоя компрес и сипи горещата вода от огнището! В някоя метална купа. – Слага инструментите в купата и нарежда на Тетия да ги изплакне с вода. – След като свършиш, излей водата и ми ги дай.
Бавно вдига десния клепач на Тевкър. Зеницата е зацапана с пепел, пробита от овъглени трески. Лартуза отправя молитва към боговете да напътстват ръцете му, докато изважда парченцата с пинсета. Тевкър присвива очи от болка.
– Момче, стой неподвижно! Венти, дръж му главата! Тук не бива да става грешка.
Големите ръце на бащата стискат деликатната глава на Тевкър. Краката му потреперват от болка, докато Лартуза вади треските от обгорените му очи. До смрачаване задачата е изпълнена. Лартуза полага още няколко слоя хладна и влажна вълна върху увреденото лице на гадателя. После го кара да изпие отвара от валериана и нар. И лечителят, и болният са изтощени.
– Сега ще заспи – и ще спи дълго – прошепва Лартуза на Тетия. – Ще остане тук, а ти можеш да стоиш при него. През цялата нощ трябва да сменяш компресите, разбра ли?
– Знам задълженията си. Няма да ги забравя и няма да заспя, докато не ги изпълня.
– Добро дете. – Лечителят поглежда бащата на Тевкър. – Призори ще му направя лапа от вратига и ароматни масла. После вечерта ще ти дам масло от вълча ябълка, което трябва да се втрие в кожата му. Ако след това бесът му е преминал, можеш да си го вземеш вкъщи.
Венти е седнал до сина си, със свити колене и гръб, опрян в стената. Сега се изправя и старите му стави изскърцват.
– Благодарен съм ти за труда и ще ти донеса отплата на заранта – казва на лечителя.
Лартуза махва небрежно:
– Няма нужда. Искам само младият Тевкър да оздравее. И той като мене е избран да служи.
Върху суровото лице на Венти се изписва тревога.
– Кажи ми, в името на Туран, великата богиня на здравето и любовта, синът ми ще прогледне ли отново?
– Стари приятелю, това зависи от нея и другите божества. Аз направих каквото можах. Сега остава само да се молим и да принасяме дарове. Зрението му е единствено в техните ръце.




Capitolo X


ДВОРЕЦЪТ НА АТМАНТА


След дълго пируване Песна и най-близките му другари отиват в банята, където куртизанки и роби мият и помазват телата им с ароматни масла. Повечето приближени на магистрата са глупци, но той ги търпи, защото са красиви глупци. Някои – като Ларт, са
смъртоносни
глупци. Липсата на мъдрост у Ларт е компенсирана от жестокост. Като началник на стражата на Песна той умее безмилостно да изпълнява всяко наказание, измислено от магистрата.

Умните като Кави са рядкост. Винаги мълчалив, винаги замислен, рядко бъркащ в съветите си, той обикновено страни от тълпата. Пие по-малко от другите и се къпе в противоположния ъгъл на банята, обслужван от двама от най-красивите пажове на служба при Песна.
– Ако не организирам повече пиршества – заявява магистратът, – има опасност след смъртта си да съм събрал толкова много богатство, че да не мога да го изхарча и в отвъдния живот.
Приближените му се разсмиват угоднически.
– Може би има отвъден живот след отвъдния – казва Херха, местна жена, която напоследък редовно споделя леглото му. Робините са сплели косата ѝ на плитка и тя постоянно си играе с нея, докато говори. – Ако съм права, няма да е зле да задържиш част от богатството си, за да можеш за вечни времена да живееш по начина, с който си свикнал.
Песна съблича тогата си и се потапя в изпускащата пара вода до Кави.

– Кога съм позволил на една проста жена да ме съветва? Пази устата си да ми доставяше удоволствие с нея, а не публично да прокламираш глупостта си. – Кимва на една робиня: – Момиче, донеси ми вино.
Студено
вино от избата в подземието. И внимавай да не се е стоплило, че ще накарам Ларт да ти съдере кожата с камшика.

Голата жена тръгва да изпълни заповедта, а Ларт я плясва с голямата си ръка по задника, когато минава покрай него. Кави отпраща момчето, което го къпе, и като обръща гръб към другите гуляйджии, отбелязва:
– Чувам за проблеми на юг.
– В Рим ли? – наостря уши Песна, като прокарва ръка по водната повърхност.

– Не
във
Рим. По-скоро
от
Рим.

– Не разбрах.
– Самите им царе започват да се боят от Рим. Градът привлича много хора с власт и амбиция. Още е рано да се каже със сигурност, но арогантните местни аристократи започват да говорят за разширяване на владенията си. Може да е заплаха за собствените ти амбиции за повече власт.
Това обезпокоява Песна.
– Рим не е нещо повече от нас, но някак като магнит привлича алчните. Тамошните заселници са откърмени с кръв, а не с мляко. Един ден ще имат повече мощ и този ден чука на вратата ни.
– Мъдър си, господарю. Може би трябва да използваме сегашния страх от Рим, за да осъществим плановете за разширяване на земите и властта ни на север.
Песна игриво смъмря приятеля си:

–
Моята
власт, Кави. Не забравяй мястото си в цялата картина.

Кави се намръщва засегнато.
– Хайде стига, шегувам се. – Песна го поглежда успокоително. – Прав си. Страхът е добра основа за създаване на съюзи.
– Имаш ли вести от Целе?
Магистратът се усмихва:
– Скоро ще дойде. Нашият приятел мореплавател носи достатъчно сребро, че да купя света, какво остава за малкото парченце, което съм си харесал. – Поставя ръка върху рамото на Кави. – Можеш ли да ми напишеш убедителни послания, които да разпратя на влиятелните мъже в другите градове?
– Черновите ще са готови до зазоряване.
– Чудесно. Сега, добри ми Кави, гърлото ми копнее за още вино, а членът ми – за нежните устни на някоя красива проститутка. Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да задоволя тези два изключително важни органа?
– Само още едно.
Песна поглежда приятеля си неспокойно:
– И то е...?
– Един от старейшините ми каза, че твоят гадател е ослепял.
Магистратът поклаща смаяно глава:
– Ослепял? Ясновидец, който не вижда? Това е шега на боговете. Каква съдба го е сполетяла?
– Говори се, че отишъл да гадае в изпълнение на заповедите ти и бил ослепен от свещения огън.
Когато вижда робинята да приближава с виното, Песна се сопва:
– Остави го и се махай. – Изчаква я да излезе. – Това не е добра поличба. Казах на гадателя да помоли боговете да заглушат злите езици, а не да подклажда нови клюки и смут. Боговете да го прокълнат за глупостта! Какво да правя с него?
– Или го подкрепи, или го убий. Няма нива за оран между тези две дървета.
Песна си сипва вино и се замисля за двете възможни решения.
– Добре. Ще реша съдбата му утре, когато главата ми е бистра, а топките ми – празни. Сега, приятелю, моля те, замълчи. Не искам да слушам повече новини. – Магистратът кимва към робинята, чакаща при вратата. – Чака ме разврат.




Capitolo XI


КОЛИБАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

В трескавия си сън Тевтър вика и пищи. Мята се отчаяно и назовава имената на демони, непознати за Тетия и Лартуза. Тялото му се раздира от болка, изгаряща като огън и остра като игла, пробождаща окото му. Лартуза го хваща и с помощта на Тетия му дава да пийне още валерианова отвара. Притискат раменете му към леглото, докато лекарството подейства и умът му премине в по-спокойните води на безсъзнанието.
Проверяват отново състоянието му след зазоряване. Лечителят изглежда доволен от напредъка през последните няколко часа:
– Боговете отнеха беса от раните. Ще му останат белези, но не по-големи от одраскване от животно.
– Ами зрението му?
– Красива Тетия, твърде рано е да говорим за това. В очите му са влезли нагорещена пепел и горящи трески. Ако небесните божества искат да прогледне, ще стане. – Хваща нежните ѝ гладки ръце в кокалестите си стари пръсти. – Твоята любов към него ще впечатли боговете и ще му даде сила. Не задържай нищо. Използвай най-женските сили, за да му дадеш утеха и изцеление по всеки възможен начин. Тялото му е наранено, но духът и душата му също са наранени.
Тетия кимва:
– Ще ти бъда вечно задължена за помощта.
Той се изправя и я прегръща.
– Тогава се надявам да бъда възнаграден с възможността да доживея да видя как детето ти идва на белия свят.
Тя инстинктивно поставя ръка върху корема си.
– И не забравяй, че трябва да се грижиш не само за съпруга си, а и за себе си и за това бебе – добавя Лартуза, преди да започне да приготвя нова отвара от вратига.
– Няма да забравя. – Тетия сбърчва нос. Отварата вони по-зле от серните бани, които майка ѝ толкова обича. – Надявам се лечебният ефект на това чудо да е толкова силен, колкото миризмата. Как действа?
Лартуза се засмива:
– Може да те накара да повърнеш, толкова е противно. Но освен това ще отнеме огъня от изгарянията на Тевкър. Не смея да му давам повече валериана и тези компреси ще го държат в лечителните завивки на съня. – Старецът маха компресите от вълна и внимателно налага лапата върху очите на гадателя. – Раните на Тевкър са подобни на тези, които воините получават на бойното поле. Когато е ранено, тялото създава собствени лекарства, силни вещества, които се разпространяват с кръвта и убиват болката, но само за кратко. Когато веществата на тялото се изчерпят, се появява ужасна болка. Вратигата ще я прогони от съзнанието на Тевкър.
– Дано да подейства – измърморва Тетия, като продължава да се мръщи на миризмата.
– Ще подейства, дете мое. Сега трябва да вървя. Предстои раждане и обещах на семейството да присъствам.
Тетия докосва нежно ръката му.
– Благодаря ти още веднъж.
– За мен е удоволствие. Сега легни при съпруга си и поспи. – Лартуза се навежда към нея и добавя шепнешком: – Бебето също има нужда от сън.
Старецът излиза и Тетия се усмихва. Да, наистина има нужда да поспи. И ще трябва да изтърпи гадната миризма на компреса. Тя избърсва челото на Тевкър и навлажнява с вода пресъхналите му устни, после ляга до него и нежно го целува. Затваря очи и се моли за бързото му възстановяване.
Постепенно се унася в магическото пространство между дрямката и истинския сън и изведнъж...
Тевкър я сграбчва за гърлото.
Стиска я толкова силно, че тя не може да си поеме дъх.
Тетия започва да рита, но не може да се освободи. Стиска го за китките, но няма сили да дръпне ръцете му.
– Махай се! Махай се! – крещи той. – Зъл демон без име, ще те победя!
Тетия отчаяно се опитва да си поеме въздух.
– Ще те убия! Трябва да те убия!
Пръстите му се стягат с убийствена сила.
Тетия рита. Улучва нещо месесто. Започва да се мята по-силно. Изритва огъня на Лартуза и на пода се разпиляват въгленчета.
Причернява ѝ.
Започва да губи съзнание.
С премреженото си зрение вижда протегнатата ръка на Тевкър, осеяното му с мехури лице и кремавия компрес, закриващ очите му.
И после изгубва съзнание.




16


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато свършват да се любят, кафето не става за пиене, а кроасаните са твърде малки, за да утолят вълчия им глад. Том и Тина бързо си вземат душ и се обличат. Долу, в пищната зала „Канова“, убеждават персонала да ги допусне до остатъците от сутрешната шведска маса.
Том се наслаждава на великолепието на огромните стари картини, окачени на красивите, облицовани с дъб стени, докато двамата се тъпчат с пресни плодове, пушена сьомга с бъркани яйца и поглъщат такива количества сок, които вероятно биха били достатъчни да напълнят лагуната под прозореца.
– Е, прекрасна писателко, какво ще ми разкажеш за Венеция?
Тина го поглежда над чашата с кафе.
– Не прочете ли някой туристически пътеводител, преди да дойдеш?
– Пишеше някакви глупости.
– Хей, писането на пътеводители не е „глупост“. С това си изкарвам прехраната.
– Извинявай, забравих. Разкажи ми все пак, заведи ме на въображаема разходка.

– Добре. След Рим Венеция е любимото ми място на земята.
La Serrenista 
– „Светейшата“ – ни е дала много: Марко Поло, Каналето, Казанова, Вивалди – Рижия поп... – Тина се засмива. – Списъкът на прочутите венецианци е безкраен! Това е мястото, от което сме взели множество прекрасни думи, като „мандолина“ или „чао“, но и много ужасни – като „гето“ и ‚арсенал“. Но най-много от всичко обичам това, че във Венеция времето е спряло – няма коли по улиците, няма въздушни електрически кабели, нито тия отвратителни антени на мобилните оператори. Тук човек се връща стотици години назад.

– Да пием за връщането във времето – обявява Том и вдига чашата със сок.
– За връщането във времето.
Чукват се. Тя отпива. След малко пита:
– Спомняш ли си някои от глупостите, които си прочел?
Том се замисля.
– Някои. Едно време тук е имало само вода и блата, паянтови рибарски пристанища и други такива неща. Около средата на I век се появили хуните на Атила и местните жители избягали от нашествениците по островите наоколо.
– Колко острова има? – пита Тина като учителка, която го изпитва.
– Много.
Тя се смee:
– Мисля, че са сто и осемнайсет или сто и двайсет. Дори венецианците не знаят с точност.
– Както казах, много са.
– Основният район на първоначалното заселване е бил Торчело. Самата Венеция придобива влияние едва след като Торчело е обезлюден от малария и населението се премества в квартала, който сега наричаме „Риалто“.
– Седми век?
– Осми. Венецианците избират първия си дож – странен вид демократично избран полурелигиозен губернатор – и създават самостоятелно регионално управление около 720 г. Мощта им не престава да расте до голямата чумна епидемия. Тя ги изкарва от равновесие. През този период всички стават силно религиозни, а после като типични италианци се отдават на разврат. Най-сетне – в края на осемнайсети век, Наполеон слага брутален край на безкрайните им пиршества и оргии.
– Впечатляващо. Ако някога ти писне да пътуваш и да пишеш, можеш да си намериш работа като екскурзовод.
– Благодаря. – Тина избърсва устни с бяла памучна салфетка. – Хайде сега да сменим темата. Ще ме извиниш, защото е малко лично... но знаеш ли, че си човекът с най-лошия вкус на обличане, когото познавам?
Том се засмива и вдига ръце в знак, че се предава:

–
Mea culpa
1
! Нямам извинение. Мога да се оправдая, че куфарът ми се изгуби при полета от Лос Анджелис – което е самата истина, – но въпреки това си абсолютно права. В него нямаше нищо, с което бих могъл да те убедя, че съм достоен за модния подиум.

– Не харесваш ли дрехите?
– Разбира се, че ги харесвам – харесва ми да са удобни, по мярка, чисти, трайни. Но иначе, предполагам, не им отдавам особено значение.
– Боже мой, какъв езичник! Да обикаляш из Италия облечен така! Мисля, че дори могат да те депортират заради такива възгледи.
Двамата се смеят – безгрижен смях, който сближава.
– Добре, чуй ме, сега ще те покръстя. Ще се погрижа да осъзнаеш греховете си.
– Можеш ли да го направиш за петстотин евро? Защото това е сумата, която мога да похарча за дрехи.
Тина поставя ръка на брадичката си и се преструва на замислена и сериозна.
– Хм... нека да помисля. С толкова можеш да си купиш хубава вратовръзка „Версаче“ или „Хермес“. Живо си те представям облечен по този начин – само по вратовръзка. Но няма да е много удобно, когато излезеш от спалнята ми.
До масата се приближава мъж със строго лице, тъмен костюм и вратовръзка.

–
Buongiorno. Scusi, signorina!
 – Поглежда госта на Тина. –
Signor
, вие ли сте Том Шаман?

– Да, аз съм. Защо?
Служителят на хотела кимва към вратата:
– На рецепцията има двама карабинери. Искат да говорят с вас.


1
Моя грешка (лат.) – б. р.






Capitolo XII


666 Г. ПР. ХР.


КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Тевкър се събужда в импровизирано легло на пода. Дезориентиран е. Чувства топлината от огъня на знахаря върху лицето си, но не вижда нищо. Цялото му лице гори от болка, като от коприва, втрита в открити рани. Постепенно разбира, че върху очите му е наложен смрадлив компрес.
Обхваща го паника.
В потискащия мрак той бавно си спомня всичко. Жертвения кръг, продълговатата фигура, която беше издълбал в глината, странните змии и силуети, които бе нарисувал с ножа.
Виденията.
И после – огъня. Буйния огън, който бе направил в чест на боговете и в който сам се хвърли.
Споменът го изпълва с ужас.
– Тетия! Тетия, тук ли си?
Жена му лежи свита под една овча кожа в далечния ъгъл на колибата. Все още не може да се отърси от ужаса, след като любимият ѝ я задуши до безсъзнание. Прекалено уплашена е, за да му отговори. Тя притиска ръце върху корема и нероденото си дете. Наистина ли Тевкър искаше да ги убие?
– Тетия!
Може би агресивността му е била резултат от треската и отчаяната му борба да оцелее? Тевкър никога досега не се е опитвал да я нарани. С такива мисли тя се мъчи да се успокои.
– Тетия. Тук ли си?
Тя се отърсва от овчата кожа – и от страховете – и се приближава.
– Тук съм. Идвам.
Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.
– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.
Той стиска ръката ѝ.
– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.
Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът ѝ е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.
Тевкър усеща безпокойството ѝ и стиска по-силно ръката ѝ.
– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.
– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?
– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.
Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.
– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с мен и ме остави да ти помогна.
Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.
– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.
– Какви видения?
Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.
– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.
– Змии ли?
– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.
Тетия се опитва да го успокои:
– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.
– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.
– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...
Тевкър я спира:
– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?
Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.
– Заклевам се.
Той продължава пресипнало и почти шепнешком:
– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.
Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема ѝ се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха ѝ.
– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.
Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът ѝ плаче.
Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.
Но може и да не е.
Може би наистина му се е явил някой нов бог. Един-единствен вселенски властелин, по-могъщ от всеки друг, известен на човечеството.

– Каза, че си имал
три
видения, Тевкър. Третото – какво беше третото?

Той опипва за ръцете ѝ. Едва след като намира и двете, дръзва да продължи:
– Видях двама влюбени. Голи. Телата им са преплетени, опрени в портата. В краката им спи малко дете.
Тя погалва ръката му и се замисля за момент за нероденото им бебе.
– Това не е лошо видение. Отдавна имам идея да направя такава статуя на двама влюбени. И дете, плодът на утробата – това сигурно е раят.
Тевкър дръпва ръцете си от нейните.
– Сега тичай да унищожиш знаците, както ти казах. Никой не бива да ги види.
Замълчава и сключва в скута си треперещите си ръце.
Тетия го прегръща.
– Шшшт... шшшт!
Притиска главата му силно до себе си.
В прегръдката ѝ Тевкър се отпуска и притихва. Остава да лежи притиснат до нея, неспособен да ѝ разкаже всичко.
Не може да го изрече.
Влюбените във видението му бяха двамата с Тетия. И бяха мъртви.
Детето в краката им беше тяхното и вече нямаше съмнение кой е бащата.
То беше отроче на звяра. Изпратено на земята да подготви света за момента, когато баща му ще се яви и ще вземе онова, което му се полага.




17


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина Мораси и колегата ѝ Роко Балдони чакат нетърпеливо на рецепцията на най-стария хотел във Венеция. След като е работила с братовчед си Антонио, Валентина е потресена от поведението на Роко. Той няма чувство за хумор, прави се на мъжкар и въпреки че е доста невзрачен, живее с убеждението, че е истински божи дар за жените. Валентина поглежда Том Шаман, който бавно се приближава от площадката на горния етаж. Разговаря непринудено с елегантна блондинка и се движи доста пъргаво за мъж с неговия ръст и мускулатура. Бившият свещеник има някакво особено качество, известна резервираност – енигма, която вероятно го прави интересен и привлекателен за жените.
Валентина става от плюшеното кресло, когато двамата чужденци слизат във фоайето и се насочват към тях.

–
Buongiorno, Signor Shama!
Това е моят колега лейтенант Балдони. Извинявайте, че ви безпокоим.

Роко едва стига до брадичката на Том. Лицето му е кръгло, а очите – толкова големи, че изглеждат като нарисувани от дете, което все още няма усет за пропорции. Поглежда въпросително жената с Том.
– Това е Тина Ричи, моя приятелка – представя я американецът, като гледа Валентина. – Но ми се струва, че това вече ви е известно.
– Синьоре, ние сме детективи – контрира полицайката. – Може би не толкова добре екипирани, колкото лосанджелиската полиция или ФБР, но не беше трудно да се обадим в хотела, в който сте отседнали, и да покажем снимката ви на няколко келнери и портиери, докато ви открием. Венеция е малък град.
Том не скрива раздразнението си:
– Добре, какво искате? Не се сещам за нищо, което мога да добавя към това, което вече ви казах.
Валентина поглежда за момент Тина, после – пак него.
– Предпочитам да ви обясня на четири очи. – Отново се обръща към Тина. – Няма да ви го отнема за дълго, синьорина. Ще ви го изпратим навреме, за да оправи възглавниците.
Том почервенява.
– Мога ли да откажа?

– Да. – Валентина се опитва да симулира разбиране. – За момента ви
молим
за помощ. Би било много любезно от ваша страна, ако ни я окажете доброволно и ни спестите необходимостта да прибягваме до принудителни мерки.

– Добре – примирява се той. – Да вървим.
Полицаите тръгват към вратата. Том целува Тина.
– Ще ти се обадя, когато свърша.
Тя изглежда повече разтревожена, отколкото подразнена.
– Искаш ли да потърся адвокат? – предлага.
Том се усмихва небрежно:
– Не, положението не е чак толкова сериозно. Ще се върна скоро.
След няколко минути американецът се качва в моторницата на карабинерите, която чака точно пред хотела.
Никой не казва почти нищо, докато порят металносивите води по краткия път до участъка. Постройката е двуетажна, грижливо реставрирана и достроена, боядисана с цвета на филе от сьомга, с кафяви капаци, охранителни камери и врата с електронно отваряне. Кабинетът на Валентина, както и този на майора, гледа към канала и двора на някакъв музей, където две момченца ритат топка върху проскубаната трева.
– Кафе? – предлага Валентина, когато сядат на твърдите пластмасови столове до евтината маса, затрупана с документи.
Том сяда, като кръстосва ръце и опъва крака.
– Предпочитам обяснение вместо кафе.

– Скоро ще го получите. От колко време се познавате с вашата
приятелка
Тина?

– Моля?
– Писателката Тина Ричи. От колко време я познавате?
Том поглежда враждебно полицайката, ядосан от все по-грубата намеса в личния му живот. Валентина го гледа в очите, готова да чака безкрайно дълго отговора му.
В крайна сметка, той се предава:
– Запознахме се тук, във Венеция. Преди няколко дни. Преди това не я познавах. Това съществено ли е?
– И вече сте толкова близки, че спите заедно?
– Това не ви влиза в работата.
Том се изправя рязко, като събаря стола. Балдони неспокойно му препречва пътя към вратата.
– Моля ви. – Посочва падналия стол. – Можем да поискаме съдебно разрешение и да направим разпита официално и по много по-неприятен начин.
Том вдига стола.
– Не мога да разбера какво искате от мен! Опитах се да помогна на един човек, който намери мъртво момиче в проклетия ви канал. По този случай ме накарахте да ви разкажа целия си живот, а сега ме разпитвате за всеки, когото познавам.
Валентина завърта празния стол и го подканва:
– Моля ви, седнете и се опитайте да погледнете нещата през нашите очи.
Той въздъхва ядосано и сяда.

– Дълги години сте били свещеник, вършели сте си работата, водили сте, предполагам, тих, спокоен и непорочен живот. После изведнъж убивате двама души, отказвате се от обетите си, отивате на друг континент и се озовавате във Венеция, където – съвсем случайно – откривате трупа на момиче.
После
... – Валентина си придава изражение на крайно недоумение. – ... за капак на всичко, ви намираме в любовна връзка с ваша сънародничка американка, с която, изглежда, не сте се познавали преди. Може всичко това да са съвпадения. Но
нашата
работа е да проверим. Дори да се наложи часове наред да ви задаваме неудобни въпроси, докато задоволите любопитството ни.


– Чудесно! – отговаря Том, като едва сдържа гнева си. – Сега погледнете нещата от
моята
гледна точка: опитвам се да направя едно добро дело, като пресичам улицата, за да защитя една жена. Но въпреки усилията ми тя бива изнасилена почти пред очите ми.

Споменът го кара да замълчи. За момент се пита какво ли става сега с горкото момиче, което не успя да спаси, и как ли се справя с разбития си живот.
– Впоследствие се налага да защитавам живота си, при което убивам двама души.
Отново замълчава, обзет от още мъчителни спомени: лицето на мъртвия младеж, бледо и издължено... Кръвта върху фланелката му, двама мъртви мъже – мъже, които предпочита да беше възпрял, а не да убива...

– Сега вие ми кажете какво бихте мислели за себе си в такава ситуация. Че сте постъпили правилно или сте извършили зло? Че Бог одобрява стореното, или е разгневен от пълната каша, която сте забъркали? – Мълчанието на двамата полицаи му подсказва, че ги е накарал да се замислят. – Да... може би тогава и вие щяхте да се почувствате като мен – травмирани,
объркани
, щяхте да искате отчаяно да избягате от всичко това.

Валентина и Роко изчакват мълчаливо, докато Том си сипва вода от пластмасовата бутилка на масата. Чашата е зацапана, но това не го интересува.

– Колкото до Тина... – Тук гневът му достига връхната си точка. – Това
наистина
не ви влиза в работата, но въпреки това ще ви кажа. Да, не се познаваме. И сме интимно близки. Може би ще отида в ада заради това, въпреки че се съмнявам, но точно сега връзката ми с нея е почти единственото хубаво нещо, което ми се случва.

– Съжалявам – казва Валентина.

Поглежда го изпитателно за момент; страстта му изглежда искрена – повече от искрена, впечатляваща, трогателна. Карвальо ѝ бе казал, че трябва да бъде сигурна в него –
абсолютно
сигурна – преди да даде ход на плана им. Тя отново се вглежда в очите му. Валентина умее да преценява хората, а този човек дори не мигва. Очевидно е, че не крие нищо. Тя махва на колегата си:

– Покажи му документите, Роко.
Балдони подава една папка на Том:
– Това е докладът на съдебния лекар.
Том се намръщва:
– Ако не е от значение, предпочитам да не го гледам. Сигурен съм, че вътре няма нищо приятно. Искам да си вървя.
Валентина взема папката и я отваря.
– Обикновено не даваме на цивилни да гледат такива неща, но трябва да ви ги покажем. – Обръща я и я поставя на масата пред Том. – Прав сте, не е приятно. Съжалявам за това. Но точно в момента никой в тази стая не може да си позволи да прави само приятни неща. Колкото и да не ни харесва, всички сме свързани със смъртта на момичето.
Том поглежда документа. Не е това, което очакваше. Няма кървави снимки на тялото. Вместо това вижда компютърна скица на трупа на Моника. Всички рани, нанесени от убиеца, са означени със стрелки, номерирани и описани. Том обръща листа и го бутва обратно на полицайката.
– Съжалявам. Все още не разбирам. Трябва ли това да ми говори нещо?
Валентина се изправя и отива от другата страна на масата. Сяда на ръба до Том. Достатъчно близо, за да почувства леко напрежение от това, че е навлязла в личното му пространство.
– При първата ви среща с мен и майор Карвальо казахте нещо, което ни направи голямо впечатление. Казахте, цитирам: „Това е дело на дявола“. Спомняте ли си?
Той поглежда схемата на масата.
– Да, спомням си.
– Е, може би сте прав. – Валентина отново бутва медицинския доклад към него. – В долния ъгъл ще видите пълния брой рани, нанесени на Моника. Съдебният лекар ги преброи; шефът ми ги преброи; дори Роко ги преброи. Те са шестстотин шейсет и шест, господин Шаман. Шест-шест-шест. Предполагаме, че това число означава за вас повече, отколкото за нас.




18

Донасят табличка с кафе като знак за помирение. Том вдига чашата еспресо и го изгълтва като шот водка. Погледът му е прикован към подробната схема на шестстотин шейсет и шестте рани на момичето. Лейтенант Валентина Мораси го изчаква да избърше устните си.
– Отче, потърсихме помощта ви, защото имате спиритически познания, а с намирането на трупа на Моника вече сте участник в разследването. Това ви дава уникален поглед върху нещата. Освен това по този начин не рискуваме да разкажете на други хора за работата ни. Тук дори църковните служители не умеят да си държат устата затворена.
– Извинявайте, че трябва да ви поправя, но вече не съм „отче“. Сега съм просто Том. Том Шаман.

–
Scusi
. – Извинява се лейтенант Мораси, като вдига ръце. – Добре,
Том
, откъде да започнем? Какво е значението на шестстотин шейсет и шестте рани?

– Добре – отговаря Том, като оставя празната си чаша. – Трябва да се върнем към книгата „Откровение“. Глава тринайсет, стихове седемнайсет и осемнайсет. Има много преводи, които се различават с по една-две думи, но общото значение е следното: „Този белег е името на звяра или числото на неговото име. Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.
Валентина го поглежда смутено:
– Какво означава това? Да не би да търсим убиец – или убийци – с татуирано 666?
– Възможно е, но едва ли. Не мисля, че убиецът е някакъв луд сатанист. Нанасянето на толкова точен брой рани и после оставянето на трупа на публично място подсказват, че това е човек, който планира много добре нещата, и поради това най-вероятно внимателно прикрива сатанинските си убеждения.
Валентина изглежда впечатлена:
– Наричаме ги организирани престъпници. Започвам да подозирам, че като „просто Том Шаман“ от вас може да стане много добър криминален психолог.

– Ще се опитам да го приема като комплимент. И така, 666 е изключително важно число за сатанистите. Като нанася точно този брой рани, сатанистът, принася дар, прави жертвоприношение. Освен това мисля, че това е начин да привлече
вашето
внимание върху това, което е направил. Затова го разглеждайте като декларация, демонстрация на сила и заявление за намеренията му.

Отговорът е повече, отколкото Валентина бе очаквала.
– Вярно е, че напоследък има повече сатанински убийства, отколкото преди. Не само в Италия, но и в цяла Европа, също и в Америка.
Том кимва. Това не е новина за него.
– През последните десет години има разрастване на сатанинските престъпления. Някои са дело на маниаци, които търсят сексуална възбуда или публичност за новата си рок банда. Други – като нападението над това бедно момиче, са по-зловещи.
Роко го поглежда изненадано:
– Църквата знае ли за зачестяването на тези престъпления?
– Ватиканът следи този тип новини със същото внимание, с което ФБР анализира терористичните атаки. Много екзорсисти твърдят, че слугите на Сатаната работят за някаква цел; нарочно зачестяват активността на сборищата си и стават все по-смели при церемониите и жертвоприношенията си.
Валентина сипва няколко лъжички захар в почти изстиналото си еспресо.
– Извадих един случай от Ярославъл в Русия, на около четиристотин и петдесет километра от Москва. Две млади момичета са били наръгани 666 пъти и обезглавени. Убийците облели с кръвта им тялото на друго момиче, което посвещавали в култа.
Том кимва:
– Спомням си за тези убийства. На другия ден бандата убила други две деца и закопала телата им в гробове, означени с обърнати кръстове. Запалили и огньове, нали?
– Да – потвърждава Валентина. – В момента имаме само общата информация, но руснаците ще ни пратят повече подробности. Но да, имало е жертвени клади и част от косата на жертвите е била изгорена.
– Логично. Имало е и канибализъм, нали?
– Да. Пили от кръвта и пекли парчета месо в огъня.
– Мислите ли, че има връзка с тукашното убийство?
Валентина поклаща глава:
– В Русия има арестувани, затова едва ли има пряка връзка. Може би съществуват елементи на имитаторство. В Италия има и други случаи. Наскоро в Милано бе разкрита сатанинска секта след ритуалното убийство на един млад рок певец и две жени.
Том кимва:
– При съвременните сатанински ритуали много често се срещат тройни убийства. Това е техният начин да осквернят Светата Троица – три тела, за да поругаят Отца, Сина и Светия Дух и да покажат на християните, че Исус е безсилен в неспирната си борба против Сатаната.
Валентина полага всички усилия да скрие опасенията, че Моника Видич може би е само началото на поредица от убийства.
– Том, много съжалявам, че развалихме екскурзията ви до Венеция и романтичната ви връзка. Ще ви закараме в хотела възможно най-скоро. Бихте ли ни направили още една услуга?
– Ще се опитам.
– Услугата е голяма. Майорът иска да направи един вид оперативка с вас и патоанатома, професор Монтезано... – Тя замълчава за момент. – ... в моргата.
На Том не му мигва окото, но реакцията му подсказва, че предпочита да не участва в такава среща.
– Ако го направя, ще ме оставите ли на мира? Ще сложим ли край на всичко?
Валентина поглежда Роко, после – американеца.
– Добре, няма да ви търсим повече.
Надява се лицето ѝ да не издава, че лъже. Все още е рано да споменава какво е направил убиецът с тялото на Моника.




Capitolo XIII


666 Г. ПР. ХР.


АТМАНТА

Две тежки S-образни железни куки висят в единия край на градската стена.
Ръждясали са от времето. Грозни кафяви наслагвания са изцапали кехлибареножълтия камък.
Никой никога не пита за предназначението на куките. Всички знаят за какво са.
Знаят, защото когато се използват, цялата общност тръпне от страх.
Куките са на Ларт. Окачва разни неща на тях. Живи неща.
Веднъж окачи кучето на един селянин за задния крак. Животното бе имало неблагоразумието да се нахвърли да го лае. Ларт почти счупи врата му с голи ръце, но това не му се видя достатъчно. Затова го окачи на куките и накара собственика и шестгодишния му син да седят под него, докато умре под изгарящото слънце. Мина повече от денонощие, преди животното да изскимти за последен път. Ларт изрично предупреди собственика, че дори само да го докосне, камо ли да се опита да го успокоява или да му даде вода, ще окачи и него. Когато кучето умря, той накара детето да го свали и да го погребе извън градските стени.
Под куките има множество размазани петна и засъхнали локвички. От кръв, пот и сълзи. Повечето – човешки. Повечето – мъжки.
Но не се заблуждавайте – Ларт не се свени да окачва и жени, ако обстоятелствата го налагат.
Наскоро една курва от друг град, която отказа на негов приятел, бе провесена на куките гола от зори до залез. Следобеда той я обърна с лице към стената, за да могат някои от болните и сакати бездомници, спящи на открито около гробището, да се позабавляват.
Куките имат остри върхове и се забиват жестоко в меката стена, когато около тях се увие въже и на него увисне някой. Ларт ги е изработил сам. Нажежи ги до бяло и после ги удря с чука, докато им придаде необходимия ъгъл. Изработени са с любов.
Той си спомня всеки удар с чука и хвърчащите бели искри, докато отива с помощниците си към стената, известна сред местните като Стена на наказанието. Обича да я наричат така. Това означава, че разбират значението ѝ, мястото ѝ в своя живот.
Днешната жертва, старец на име Телтий, е чисто гол. Извършил е кражба. Навремето, когато имаха работа, родителите на Ларт често го оставяха при Телтий и жена му да се грижат за него. Палачът за момент си спомня тези дни и как на игра обичаше да дърпа дългата брада и коса на стареца. Спомените отлитат, щом помощниците му вдигат Телтий на платформата.
Той увисва за китките си, с гръб към стената, и лицето му се изкривява от болка.
Гняв обхваща Ларт. Страданието на крадеца възпламенява в него някаква искра. Нещо възбуждащо. Нещо, което го кара да се чувства по-могъщ и завършен, отколкото във всеки друг момент.
Телтий го отвращава. Дългата му брада е бяла. Бели косми стърчат от носа, ушите, мишниците му, дори около члена му. Бялото е гнусно. Старецът е гнусен. Престъплението му е гнусно. Хванали са го да краде от сребърната мина на Песна, където работи. Магистратът отсъди да бъде публично наказан. Да получи урок. Добър урок. Урок, който всички ще запомнят.
Ларт взема един пламтящ факел от помощниците си.
– Отвори очи! Отвори ги, крадецо!
Добрият старец, който навремето го приспиваше в следобедната жега, поглежда с присвити очи бившия си храненик. Ларт насочва горящата факла между краката му и се ухилва.
Белите срамни косми пламват.
Ларт се разсмива – гърлен рев, който полита над градините. Телтий започва да се гърчи от болка.
Помощниците на Палача извръщат очи. Замирисва на изгорели косми и плът.
Ларт вдишва миризмата като девойка, която се наслаждава на розов парфюм.
– Ти открадна от господаря си. Предаде доверието му. Посрами доброто му име. Наказвам те за тези деяния с цялата справедливост на закона, за да разберат всички грешките ти и да уважават избраните.
Приближава факлата към космите, които покриват гърдите и ръцете на стареца. Телтий започва да пищи от болка.
Мъчителят внимава да не прекали. Оставя огъня само да опърли крадеца. Колкото да го боли, но не да го убие. Не е забавно да гориш труп. Или поне не толкова забавно, колкото да гориш жив човек.
Докато Ларт пърли цялата коса и окосмяването на тялото му, Телтий изгубва съзнание.
– Свалете го – изкрещява палачът на помощниците си. – Дайте го на тази курва жена му да си го гали и лекува.
Помощниците му се качват на платформата. По-младият пита с треперещ глас:
– В името на боговете, колко сребро е откраднал този глупак?
– Шшшт! – предупреждава го другарят му, уплашен да не би някой да ги чуе. – Не сребро. Дори не са отломки от рудата. Взел е само храна. Стар хляб, чиято липса си мислил, че никой няма да забележи. И го е направил само защото жена му била болна и не могла да омеси.
В края на стената Ларт хвърля факлата в прахта. Забързва да намери проститутка, върху която да изразходи остатъка от прекрасната злоба, която още гори в него.




Capitolo XIV


СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Тетия се чувства странно неспокойна по пътя надолу към дърветата в околностите на градската стена.
От храма в съседната горичка се чуват удари с чук. Като примижава на слънцето, Тетия вижда силуетите на роби, които се движат като криви раци върху покрива и подреждат керемиди върху летвите.
Беше чакала с нетърпение деня, когато съпругът ѝ ще освети храма пред родителите ѝ и всички други селяни. Сега за първи път я обхваща страх.
Дали Тевкър ще прогледне дотогава? Изобщо ще прогледне ли някога? Дали старейшините, аристократите и магистратите ще го приемат за свой гадател?
Тетия вижда свещения кръг. Без Тевкър вече не изглежда свещен. Тя тръгва да го обикаля отвън и мислите ѝ се повличат след нея като дълъг воал. Тревата е отъпкана навсякъде. От огъня, който отне зрението на съпруга ѝ, е останала само черна дупка. Трескавите резки, надраскани по земята от литууса на Тевкър, още се виждат – както и малкият, но ясно различим правоъгълник, който той очерта в глината в западния край на кръга.
Тетия усеща нещо. Нещо близо до нея. Зад нея. Обръща се.
Нищо.
Няма никого.
Бебето започва да рита, когато тя пресича очертанието на свещения кръг, сякаш в последния момент си спомня какво се е случило при последното им идване. Тетия вижда ясно малкия участък гола глина, в който мъжът ѝ надраска знаците с ножа си. Тя носи от своите скулпторски инструменти, за да заличи тези следи, но не устоява на изкушението да ги огледа с окото си на художник.
Удивителни са.
Толкова точни, толкова подробни и сложни. Никога не е очаквала, че Тевкър е способен да създаде такава красота.
Тетия коленичи и бебето в корема ѝ я кара да изстене.
– Невероятно – казва на себе си.
Змиите са толкова реалистични, сякаш всеки момент ще плъзнат. Злият демон не ѝ изглежда толкова зъл, в него дори има известно величие. Тя се усмихва: гадателят малко прилича на Тевкър. Навежда се да огледа последното видение. Прекрасно е. Мъжът и жената изглеждат толкова спокойни, толкова щастливи. А бебето – със сигурност отговаря на всичките ѝ надежди за нейния син.
Тетия от месеци не се е чувствала по-щастлива. Прокарва фините си пръсти на скулпторка върху резките. Дори допирът до тях е приятен.
Развива плата с инструментите, които носи. Избира един широк нож. Поема си дълбоко въздух и грижливо започва работа.
Само че вече не възнамерява да унищожи знаците. Решила е да ги запази. Да ги вдигне от земята и да ги съхрани завинаги.




Capitolo XV

Тетия изнася плочата спечена глина от горичката, сякаш е най-ценното нещо в живота ѝ. Отива направо в работната стаичка зад къщата си – вместо в дома на Лартуза, където се възстановява мъжът ѝ. Тази тайна и егоистична постъпка я кара да изпитва вина, но тя преодолява усещането, щом поглежда красивия предмет в ръцете си, гравюрата „Портите на Съдбата“.
След като понавлажнява глината, Тетия изглажда грубите нарези, направени от Тевкър, с помощта на фините си длета и ножчета. Много скоро се вглъбява в работата. Напълно се потапя в нея. Обладана е. Времето минава неусетно.
Движенията ѝ са смели, с размах, прецизни, резки, решителни. Сякаш нещо напътства ръката ѝ. Глината все повече се втвърдява, става трудна за оформяне. Тетия поръсва вода на повърхността ѝ, за да улесни работата, бърше в туниката си частиците, полепващи по работното острие при всеки прорез. Вглъбена в гравирането, не забелязва кога се е свечерило. Сивите призраци на нощта започват да се събират.
По едно време чува шумолене. Стъпки на непознат мъж.
Тетия вдига очи.
– Аз съм Кави, благороден другар на магистрата Песна. Идваме за съпруга ти, Тевкър.
Тетия замята косата си назад и поглежда тъмнокосия, строен непознат.
– Тевкър не е тук. Лежи в къщата на Лартуза Лечителя.
Забелязва, че Кави не е сам. Магистратът стои зад него. Тя се изправя и изтупва туниката си.
Песна кимва:
– Аха, скулпторката. Какво майсториш?
Тя се опитва да скрие релефа от него.
– Нищо особено. Нахвърлям някои груби щрихи. Не е достойно за благородния ти поглед.
– Остави аз да преценя това.
Тетия не се отмества.
– Имам много красиви вази, релефи, статуи, урни. Подредени са отзад, при пещта. За мен ще бъде чест да ти ги покажа.
– Искам да ми покажеш това, което се опитваш да скриеш. – Песна я избутва настрани. – Кое произведение на изкуството е толкова важно, че работиш върху него, докато мъжът ти лежи на пода в колибата на лечителя? Коя муза е толкова могъща, че те кара да твориш, когато трябва да бъдеш до него?
Магистратът се навежда да погледне. Вижда пищните форми на релефа и коленичи.

– Я гледай, колко е красиво! – Протяга ръка. –
Много
красиво!


– Не пипай! – Тетия веднага осъзнава, че поведението ѝ не подобава на нейното положение. –
Моля
те, господарю, умолявам те! Не е завършено още. Ще се счупи, ако го вдигнеш, а искам да бъде изненада за съпруга ми.

Песна не докосва релефа, но го оглежда от всички ъгли.
– Рядка изработка. Може би уникална. Ти имаш талант, момиче. – Вдига глава и поглежда Тетия в очите. – Забелязвам много сюжети в това интуитивно произведение. Обясни ми какво изразява.
Тетия се подвоумява.
– Хайде, момиче, нямам цял ден на разположение.
– Това са видения.
– Видения ли? – Това явно го заинтригува. – Невероятно. Завърши го. И нека е готово скоро.
Кави се навежда да види по-добре. Той не споделя любовта на приятеля си към изкуството и не вижда нищо впечатляващо.
– Не съм специалист – отбелязва той, – но не мисля, че това е най-жизнерадостният подарък, който можеш да направиш на съпруга си.
– Така е – съгласява се Песна, като се изправя и изтръсква коленете си. – Не е подходящо за болен човек. Когато го завършиш, аз ще го купя.
– Не мога да ти го продам – възразява Тетия. Сърцето ѝ затуптява тревожно. – Съжалявам. Не е правилно да продавам нещо, което съм направила за мъжа си. Какво биха си помислили за мен боговете?
Песна плясва с ръка скритото под скъпите дрехи рамо на Кави.

– Умно момиче, как мислиш? – Обръща се пак към Тетия: – Дойдох да кажа на съпруга ти, че вече не е пригоден да бъде наш нецвис. Че ослепяването му е знак за неблагоразположението на боговете и че след завършването на храма той и жена му – тоест
ти
 – трябва да потърсят пасбища извън границите на нашето селище. Но това – посочва глинената плочка – е най-удивителното произведение на изкуството, което съм виждал. Домът ми е пълен с красиви, оригинални и куриозни неща – най-редките произведения от гръцки и етруски майстори – и мястото на този релеф е там. Самият ти съпруг ме посъветва да се сдобия с повече произведения с духовни сюжети. – Песна отново се навежда, за да хвърли финален поглед на релефа. – За мен това е положителен знак от боговете – знак, че създателката му и нейният съпруг трябва да останат близо до мен. Под моята закрила. Под мое покровителство.

Пристъпва по-близо до Тетия. Достатъчно близо, та тя да усети миризмата на старо месо и долнопробно вино в дъха му. Достатъчно близо, за да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца си, от което на челото ѝ избиват капчици пот.
– Тъй че какво решаваш, млада Тетия? Ще се помириш ли с боговете и с моя нецвис? И утре – когато предполагам, че ще си готова с това божествено произведение – ще ми го донесеш ли? Или ще вземеш слепия си и негоден за нищо съпруг и завинаги ще напуснеш тези земи?




19


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

– Зловещо! – Тина излиза от банята по халат и сяда до тоалетното шкафче. – Никога не съм била в морга. Всъщност никога не съм виждала труп. Освен в „Два метра под земята“. Мислиш ли, че ако се обадиш на твоите нови приятели полицаи, ще разрешат и аз да дойда?
Том поглежда отражението ѝ в голямото огледало с дъбова рамка на тоалетката.
– Шегуваш се, нали?
– Не. Не се шегувам. Любопитно ми е. Не искам да прозвучи като неуважение, но би било страшно интересно да напиша статия за разследване на убийство във Венеция.
Тя взема една четка и започва да разресва косата си.
– Мислех, че пишеш само пътеводители.

– Така е, но съм преди всичко
писател
. И журналист. Мога да пиша за всичко: кухня, спорт, мода – дори за убийства, ако ми предложат достатъчно голям хонорар.

Без да се замисли, Том застава зад нея и започва да гали косата ѝ, наслаждава се на допира.
– Охо, значи това е възможност да спечелиш пари, така ли?

– Да, разбира се. – Тя се усмихва в огледалото и докосва ръката му, поставена върху рамото ѝ. – Това е начинът, по който ние, простосмъртните, клетите души от външната страна на църковните стени, си изкарваме препитанието.
Правим
разни неща и после някой ни плаща за тях.

Том дръпва ръце от косата ѝ и я поглежда изпитателно:
– Мислиш, че ние, свещениците, не работим, така ли. Изобщо нямаш представа. Средностатистическият енорийски свещеник работи близо сто часа седмично. Аз бях на разположение на хората денонощно, без почивен ден.
Тина оставя четката.
– И какво правеше?
Той я поглежда раздразнено.
– Не, хайде, кажи ми – настоява тя. – Интересно ми е. Какво толкова имате да правите, освен да мънкате молитви и да си дерете гърлата на долнокачествено караоке... пардон – да пеете химни, като в замяна подавате паничката за бакшиши в края на всяко представление.
– Нарочно ме провокираш, нали?
Тя се усмихва:

– Да. Започваш да схващаш. Така правим ние жените, особено злите журналистки. Обичаме да
провокираме
.

– Но съм прав, като предполагам, че не си религиозна. Не си вярваща, нали?
– Съжалявам. Не, не съм. Прости ми, отче, защото съгреших. Живея на този свят от трийсет и две години и признавам, че не вярвам в нито една дума на шибаните попове. Мисля, че всички църкви са пълни с мошеници. Религията е бизнес. И всички проклети телевизионни проповедници, които искат парите ми, трябва да бъдат заключени в една голяма килия, където да се тормозят един друг, докато бавно и мъчително умрат от скука.
– С последното съм съгласен. За останалото... трябва да приемем, че ще сме на различно мнение.
Тина се поколебава за секунда. Знае, че е по-добре да замълчи. Но журналистът в нея надделява:
– Как може да защитаваш религията, след като си ѝ обърнал гръб? Хвърлил си кърпата и си казал: „Махам се, не вярвам повече“. – Тина го поглежда в огледалото и вижда, че е засегнала чувствителна струна. – Виж, мисля, че си направил добре. Иначе нямаше да си тук, в стаята ми, но...
Той я прекъсва:
– Тина, аз не съм престанал да вярвам в Бог. Престанах да вярвам в себе си. Има разлика.
– Тогава вярвай повече в себе си. – Тя се завърта настрани, за да го види по-добре. – Аз лично вярвам повече в теб, отколкото бих повярвала в кой да е бог. – Хваща го за ръцете. – Хайде да не спорим за тези неща. Животът е твърде кратък.
Той я целува по главата.
– Извинявай. Малко съм изнервен. Знаеш, че дойдох тук, за да се махна от някои неща. От смъртта, за да бъда по-точен. Дойдох във Венеция, за да избягам от смъртта. А какво стана – ето ме затънал до гуша в разследване за убийство.
Тина се изправя и застава до него.
– Том, това е добре. Ти помагаш. Постъпваш правилно. Това те кара да се чувстваш по-добре, нали?
– Разбира се – отговаря той, като се усмихва мрачно, – но не мога да забравя, че именно желанието да „постъпя правилно“ е причината да загазя толкова.
Тина се замисля защо мъжете – всички мъже, дори бившите свещеници, са такива песимисти по отношение на личните си проблеми.
– Слушай, ти имаш избор. Кажи „не“ на проклетите карабинери и не ходи на скапаното им шоу на ужасите в моргата. – Тя посочва телефона до леглото. – Обади им се и им кажи: „Съжалявам, но няма да стане“.
– Не мога така.
Тя го прегръща през кръста.
– Знам, че не можеш.
– Защо тогава го предлагаш? – развеселено пита той.
– Защото... – Тина не сдържа смеха си, – защото така жените карат мъжете да осъзнаят, че постъпват правилно.
Той се намръщва леко:
– Наистина ли жените са толкова коварни?
– Ох, скъпи, толкова много неща има още да учиш.
Той повдига влажната ѝ коса, целува я леко по устата и пъхва ръце под халата ѝ.
– Добре. Тогава ме научи.




Capitolo XVI


666 Г. ПР. ХР.


КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Лартуза Лечителя не е най-добрият пример за добро здраве.
Днес той усеща бремето на всичките си години. Кокалите го болят, главата му тежи и ръцете треперят. На всичкото отгоре паметта му вече не е това, което беше.
– Къде е?
Лартуза ядосано почесва раздърпаната си като птиче гнездо бяла коса, плавно преминаваща в дълга сплъстена брада. Размества разни делви, големи и малки, някои – толкова стари, че не си спомня какво е сложил в тях.
– Ааа! Сетих се!
Беззъбата му уста се разтегля в усмивка. На по-малко от крачка от мястото, където седят родителите на Тевкър, дошли да бдят над сина си, има малка, тясна амфора. Едната ѝ дръжка е счупена. Няма никаква украса, но явно се използва често и е покрита с мазни отпечатъци от пръсти.
– Сега си спомням, тук я сложих – близо до Тевкър, за да не я объркам с другите лекарства.
– Жалко, че нямаш отвара срещу забравяне – шегува се Венти.
Жена му дяволито го сръгва с лакът:
– Тогава, мъжо, щеше да вземеш от Лартуза голяма делва за себе си.
Старият знахар вдига амфората, сякаш е съкровище с олимпийско значение.
– Това е най-хубавото масло от вълча ябълка. – Поглежда към полиците с мехлеми, отвари и билки. – Последното, което имам... мисля.
Подава амфората в набръчканите ръце на Ларция – кръглолика, топчеста жена с коса, почти толкова бяла, колкото неговата.
– Маслото трябва да се втрива изключително нежно, като с перце. Разстилай го върху раните, после го избърсвай по-леко, отколкото слънцето целува облачетата.
Венти се оглежда.
– Лартуза, знаеш ли къде е Тетия?
Знахарят поклаща глава:
– Каза, че трябвало да свърши някаква работа.
– В дома на съпруга си е – отговаря непознат глас. – Извинявайте за безпокойството, аз съм Кави, съветник на благородния Песна.
Магистратът влиза веднага след него и заявява:
– Идваме да видим нашия гадател. Да му пожелаем скорошно оздравяване.
Венти се изправя като стена. Той е с цяла глава и повече по-висок от всеки друг в стаята. Бивш етруски воин, той е отвоювал земите и свободата си с храброст. Сега интуицията му подсказва, че новодошлите са по-скоро врагове, отколкото съюзници.
– Много сте милостиви, благородни приятели – казва той. – Но би било достатъчно, ако просто бяхте пратили някого. Боя се, че синът ми е прекалено болен, за да оцени посещението ви подобаващо.
– Добре съм, татко – промълвява Тевкър от импровизираното легло.
Кави поглежда Венти предизвикателно:
– С твое позволение, може ли да поговорим насаме с нашия гадател?
Бащата на Тевкър се обръща към Песна:
– Защо в такъв момент толкова спешно искате да говорите със сина ми? Не виждате ли, че има нужда от почивка?

– Няма да се бавим. – Магистратът пристъпва една крачка към него. – Имаме неотложна работа, която трябва да обсъдим – за съвсем кратко и
насаме
. – Усмихва се любезно и потупва стареца по ръката. – Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще си тръгнем.

Лартуза се покашля и махва на родителите на Тевкър към вратата:
– Може да ми помогнете да набера билки от градината. Трябват ми мащерка, огнивче и корен от тинтява, за да направя чай, който ще ускори излекуването му.
Венти и Ларция излизат неохотно. Кави и Песна се настаняват от двете страни на Тевкър. Магистратът проговаря първи:
– Е, млади гадателю, как се случи да пострадаш толкова тежко? Носят се слухове, че си се ослепил в свещената горичка. Такива приказки сериозно вредят на репутацията ти и на задачата, която ти поставих.
Тевкър подбира думите си внимателно:
– Хората никога не се интересуват от цялата истина. Вярно е, че в свещената горичка пострадах от огъня, който накладох. Но нараняванията ми са единствено по волята на боговете.
Кави и Песна се споглеждат тревожно.
– Но хората не знаят – продължава Тевкър, – че отидох там, за да изпълня твоята заповед, и че преди да бъда наказан, ми бе разкрито защо трябва да изстрадам тази болка.
– Какво говориш, младежо? – Песна се навежда над него. – Не съм човек, който обича загадките. Ако имаш божествено послание към мен, кажи го веднага.
Тевкър отговаря с равномерен глас:
– Преди една могъща сила да ме повали в пламъците, боговете насочиха очите ми към храма. Казаха ми, че са разгневени, защото си спрял работата за завършване на техния дом, за да увеличиш добива в мините. Причиниха ми това, за да ме накажат за твоята недалновидност.
Песна поглежда Кави и вижда тревога в очите му.
– Прощавам ти за наглото поведение само защото си болен – казва той на гадателя. – Ако това е дело на боговете и те предават желанията си чрез теб, кажи ми какво трябва да направя, за да ги умилостивя.
Тевкър успява да се усмихне леко:
– Храмът трябва да бъде завършен и да им бъде засвидетелствана полагащата им се почит под формата на дарове и жертвоприношения. Ако задоволиш боговете по този начин, те ще ме възнаградят, като ми върнат зрението, и ще ти осигурят мира и благоденствието, които толкова много искаш.
– Ами ако не бъдат задоволени? – пита Кави.
Тевкър не вижда двамата мъже, но усеща тревогата им.
– Ако боговете не бъдат задоволени, аз ще остана сляп. И върху теб и всичко, което ти е скъпо, ще се стовари най-ужасното отмъщение.




20


В НАШИ ДНИ


ВЕНЕЦИЯ

Том и Тина вечерят в ресторантче, известно само на местните жители – от онези, които авторите на туристически пътеводители запазват в тайна от читателите си. Тя изчаква келнерът да се отдалечи, преди да продължи:

– Е... – усмихва се гузно, – надявам се, не ти е неприятно, че говоря за това, но
наистина
ли аз съм ти първата?

Той вдига поглед от спагетите с миди и се преструва, че не разбира:
– Първата каква?

– Знаеш... – Тя разрязва своя стек пицайола и прошепва малко по-силно, отколкото е необходимо. – Първото ти пълно
сексуално
причастие?

Том отпива глътка изстудено бяло вино и я поглежда неодобрително:
– „Секс“ и „причастие“ са думи, които изобщо не си подхождат.
Тя вдига вежди:
– О, не знам, представям си те с дълго пурпурно расо, без нищо отдолу, а аз коленича пред теб и...
– Престани! – Той вдига предупредително ръка. – Дори не си го и помисляй. Ти си много извратено момиче.
– Господинчо, дори не подозираш колко! Аз съм журналистка, извратена съм по рождение – оправдава се тя, като се усмихва леко. – Но ти не отговори на въпроса ми.
Том смутено разклаща чашата.
– Да. – Поглежда я. – Ти беше първата.
– Хм. – Тя одобрително накланя глава.
– Това хубаво „хм“ ли беше, или лошо „хм“?
– По-скоро „ехааа, хм“.
– Ехааа, хм? Никога не са ми казвали „ехааа, хм“ досега.
– Сигурно защото досега не си правил секс.
– Ааа, ясно.
– Е, опиши го. Как беше като за първи път?
Том оставя приборите с престорено раздразнение.

– Еее, стига! Не ме мъчи. Нали и
ти
си имала първи път.
Знаеш
как е!

– Беше много отдавна. – Тя се подсмихва, вдига чашата си, като я държи с два пръста за столчето, и златистата течност проблясва на лампите. – Всъщност сега си спомням – беше ужасно. Адски болеше и си мислех, че няма да го правя никога повече.
Том я поглежда смаяно.
Тя отново се усмихва:
– Надявам се, че за теб не беше толкова лошо.

– Не.
Н
е беше никак лошо.

Тя се преструва на засегната:
– Очарователно. Досега не ми бяха казвали „не беше лошо“.
Той най-сетне разбира. Тук става дума за емоция. За чувства. За общуване. За изграждане на връзка. За духовната страна. Единственото нещо, от което той би трябвало да разбира, а сега направи гаф.
– Извинявай. Предполагам, че съм адски зле в тези неща. – Замълчава и я поглежда, за да се увери, че и тя го гледа; взира се в очите ѝ, прозореца към душата. – Тази нощ с теб... Сексът с теб... това е нещо, което никога, никога няма да забравя.
– Разбира се, че няма. Всеки помни първия си път.
– Не. Не защото ми беше за първи път, нямах това предвид. Когато напуснах църквата, не съм си казал: „Ура, вече мога да правя секс“. Не беше така.
Тя се стъписва. Посяга към чашата с вода, не към виното.
– Никога няма да забравя тази нощ – продължава той, – защото в този момент се почувствах по-близък с теб, отколкото съм се чувствал с което и да е друго човешко същество. Не говоря за трепета, за адреналина, за желанието. Всичко това го имаше. И още много. Благодарен съм на Бог за тези силни усещания. Но имаше още нещо.
Тина изпитва смущение. Повдигна темата на шега, за да го подразни, да внесе пикантност във вечерта. А ето че разговорът придоби неочакван обрат.
– Извинявай – измънква. – Не исках да съм груба.
Том се усмихва. Тя явно няма намерение да го мъчи повече.
– Не беше груба. – Той отпива глътка вино, този път по-спокойно. – Хубаво беше, че поговорихме за това. Добре стана. И сега какво? Какво следва занапред?

Занапред
? Тина не се е замисляла за това. Прикрива изненадата си, като поглежда настрани. След малко посяга към чашата с вино, като се надява паниката да не е проличала на лицето ѝ.

– Недей да имаш прекалено големи очаквания, Том. Моля те, недей. Имам ужасния навик да разочаровам хората.




21



ИЗОЛА МАРИО
2
, ВЕНЕЦИЯ


Историческото имение на частния остров, собственост на потайния милионер Марио Фабианели, привлича вниманието на медиите по най-неподходящите причини.
Бившето уважавано седалище на венецианския хайлайф, сега е хипарска комуна. Добре поддържаните навремето морави са буренясали и запуснати. Единственият намек за богатство са охранителите с черни униформи, които патрулират в имението.
Те завършват смяната и се прибират в грозната сива кабина, заобиколена от кипариси в задната част на имението. Изглеждат в добро настроение.
– Още един ден мина – още един чек в банката – отбелязва Антонио Матераци. Подпира се на вратата и пали цигара.
Четиримата мъже в съблекалнята, включително началникът им, го мислят за останал без работа рекетьор от Ливорно. Никой не подозира, че истинското му име е Павароти и е полицай. Лука, прекият му началник, който му даде работата, е добродушен здравеняк и явно го хареса – може би вижда в мускулестия младеж нещо от себе си на млади години.
– Антонио, ела да хапнеш с нас – провиква се той, докато се мъчи да си върже обувките, приведен над голямото си провиснало шкембе, което сега няма търпение да напълни. – Спумони прави най-хубавите тортелини във Венеция. Ела с нас.
Антонио издишва цигарения дим и махва леко:
– Някой друг път. Благодаря за поканата, но днес обещах на новата ми приятелка да се видим...
Марко, мъж с лице на невестулка – вторият в йерархията на отряда, размахва дългия си показалец и се ухилва:
– Ахааа! Знам много добре какво си ѝ обещал! – Свива татуираната си длан в юмрук и я стоварва под бицепса на другата ръка, която изправя нагоре – познат жест. – Защо ти е притрябвало да ядеш паста със стари песове като нас, когато можеш да хапнеш младо ярешко?
– Стига, Марко! Свиня такава. – Лука му хвърля суров командирски поглед. Обръща се пак към Павароти и изражението му става бащинско. – Друг път тогава, Тонио. Запомни, до края на седмицата смяната ти е сутрин – дванайсет часа работа, дванайсет часа почивка. Ясно?

–
Si. Va bene
3
. Ще запомня.

Антонио вдига палец, за да покаже, че всичко ще е точно, и насочва вниманието си към цигарата, докато другите се изнизват към чакащото водно такси.
Комуната е разположена в средата на острова и има четири основни кея за лодки, като главният е близо до постройката на охраната. Водата от лагуната е вкарана в няколко канала около и през острова. Множество мостове с изящни дъги кръстосват тези канали, водейки към пътеки и горички, садени преди столетия.
Полицаят под прикритие изчаква водното такси да се отдалечи, хвърля фаса в металната кофа и тръгва небрежно покрай северната стена на имението. Ако е преценил правилно, Фернандо, пазачът от нощната смяна, сега е точно в противоположния край на острова. Има около половин час за разучаване, преди двамата да се срещнат.
Антонио вече е забелязал, че стените са снабдени с нощни камери срещу вандали и дневни камери с приспособления против слънчеви отблясъци. Учебната смяна, която му организираха, за да се запознае с функционирането на системата за наблюдение и архива от видеофайлове, му бе достатъчна да забележи няколко пропуска. Не фабрични дефекти – нищо подобно. Прецизната германска система „Моботикс Ай Пи“ е една от най-добрите в света. Грешката, която Антонио забелязва, е човешка. Хората на Марио не са нагласили добре всички ъгли. Четирийсет камери с припокриващи се видими полета следят четирите дълги стени и околните външни и вътрешни райони. Видеосистемата на южната стена обаче, точно срещу комплекса на охраната, изглежда зле организирана за експертното му око. Тя не покрива голям участък от територията на имението. По-точно, пропуска не самото имение, а достъпа до него по вода и сградата зад него – района, в който изрично са му забранили да стъпва – хангара за яхти.
Антонио върви близо до стената. Толкова близо, че почти се отърква в бръшляна, който е впил розови стъбла в бялата мазилка. Хангарът е първи в списъка му с неща, които трябва да провери. Ако през острова се прекарват наркотици, сградата сигурно е в центъра на тази дейност.

Когато стига до рампата, осъзнава, че да се разхожда из имението, няма да му е толкова лесно, колкото си мислеше по-рано. Той поглежда стените. Нощните камери не се виждат.
Идеално
. Ако той не ги вижда, значи и те не го виждат.

Не това обаче е проблемът. Каменната стена завършва с висока телена ограда с остра бодлива тел на върха.
Той се опитва да прецени. Дори ако успее да се покачи и да опази мъжкото си достойнство от острите като зъби на акула шипове, от другата страна ще му се наложи да скочи поне от три метра във водата. Опасно е. Най-малкото, може да си счупи глезена. Или по-лошо.
Да заобиколи не е по-лесно. За целта трябва да върви около километър до края на острова, после да се гмурне и да плува до рампата под вода, без да вижда нищо отгоре. С водолазен костюм и съответната подготовка, би го направил с удоволствие. Но не и с обикновени дрехи, неподготвен и в момент, когато очаква да се появи колегата му от охраната.
Антонио оглежда голямата дървена врата на хангара.
Със сигурност е заключена.
Дори да успее да стигне до нея, тези масивни дървени плоскости ще му създадат проблеми. Отвън има катинар, а отвътре вероятно са залостени с резе. Безнадеждна ситуация. Абсолютно безнадеждна.
Антонио се обръща и тръгва обратно в сгъстяващия се сумрак. Вече различава силуета на Фернандо в далечината – характерните криви крака, бавната и небрежна походка. Остава още около час, докато си отиде всяка дневна светлина и се наложи да прави обиколките с фенерче.
Високо над острата бодлива тел и изтърканата дървена врата един ръждясал ветропоказател се завърта леко, съживен от усилващия се западен вятър. Ако Антонио се беше вгледал по-внимателно, може би с бинокъл, би забелязал, че желязната глава на петлето е камера за двайсет и четири часово наблюдение, с филтър за нощно виждане, свързана не с контролната зала на системата „Моботикс“, а към по-малко и с по-ограничен достъп табло с монитори и записващи устройства в задната част на хангара. Монитори, пред които седи убиецът на Моника Видич.


2
Isola (ит.) – остров – б. р.




3
Да. Добре (ит.) – б. пр.






Capitolo XVII


666 Г. ПР. ХР.


РАВНИНАТА НА АТМАНТА

Кави и Песна са в лошо настроение, когато излизат от колибата на лечителя и се качват в чакащата отпред колесница. Ларт забелязва мрачното им държане, когато сяда до кочияша и удря с камшика гърбовете на четири от най-расовите жребци на Етрурия.
Колесницата е нова, но магистратът не е отбелязал този факт дори с една дума на одобрение. Ларт я е проектирал сам и лично е надзиравал построяването ѝ. Двойни оси, четири усилени колела с по девет спици и бронзов обков от всички страни. По-добра е от всичко, което бащата на баща му е мечтал да създаде.
Ларт поглежда назад и вижда двамата мъже, вглъбени в поверителен разговор. От онези разговори, в които той не е допуснат. Разговори, които го унижават.
Приемат го като част от оборудването си. Третират го като инструмент за причиняване на болка. Е, той има и други достойнства. Много повече, отколкото подозират. Повече, отколкото който и да е от тях някога ще има.
Колесницата се носи бързо сред нивя от ечемик и пшеница и Ларт се потапя в чувствата на ненавист и презрение. Всичко, докъдето ти поглед стигне, принадлежи на Песна. Под земята се намира богато сребърно находище, което магистратът разработва и превръща в скъпи украшения.
Колесницата спира и кочияшът слиза, мърморейки, за да отвори портата в оградата между нивите.
Ларт се напряга да подслуша разговора на двамата мъже отзад.
Кави звучи оптимистично:
– Това е замаскирана благословия.
Песна е скептичен:
– Как така?
– Нашата покана към аристократите, магистратите и старейшините сега може да включва и покана за освещаването на новия храм. Кой ще откаже да участва в такова свещенодействие?
Песна не изглежда убеден:
– Благословия от един сляп нецвис? Как ще се приеме това?

– Може да
не е
сляп.

– Ами ако е?
Двамата замълчават. Ларт почти си представя как зъбните колела в лукавия ум на Кави чегъртат, преди, както винаги, той да измисли правилния отговор:

– Ще го представим като
куриоз
. Ще разпространим легенда, че Тевкър самоотвержено е пожертвал зрението си, за да не бъде смущаван от земните неща и да може да чува по-добре боговете. Цяла Етрурия ще ти завижда, че имаш такъв предан нецвис.

Песна се изсмива:
– Понякога, приятелю, си мисля, че дори боговете не могат да се мерят по дар слово с теб.
Кави се усмихва угоднически:
– Много щедра похвала, господарю.
– Нали не си изпратил още поканите?
– Подготвени са на чернова, но не са изпратени. Тази вечер мога да внеса поправки и да ги пратя по вестоносците на заранта.
– Чудесно. В такъв случай кога? Кога ще поканим тези могъщи и влиятелни мъже на нашата скромна церемония за освещаване на храма?
Кави вдига ръка и изпъва пръстите си:
– След шест дни.
Двамата замълчават, когато кочияшът се връща. Той измърморва нещо, качва се на капрата и тръсва юздите. Ларт не му обръща внимание.
Шест дни. Чудесно. Шест е любимото му число.




22


В НАШИ ДНИ


ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич продължава да гледа мониторите дълго след като Антонио се е скрил от поглед. Завърта камерите за наблюдение наляво и надясно, накланя ги, увеличава и намалява образа. От шпионина няма следа.
Не е чак толкова необичайно някой от охраната да се отклони от маршрута за патрулиране и да навлезе в петметровата забранена зона около хангара. Това обаче е друго. Младият охранител не изглеждаше воден от чисто любопитство. Никак даже. Изглеждаше целеустремен.

Нарушител
.


Явно е дошъл с намерение да проникне в забранената зона. Убиецът пуска записите отново и се усмихва. Да, наистина. Глупавият младеж очевидно беше обмислял да прескочи оградата –
щеше да е интересно да види как го прави
, може би дори се е замислил за възможността да доплува до вратата на хангара.

Защо му е на един охранител да прави нещо такова?
И по-важно – как трябва да се постъпи с охранител, който иска да го направи?
Убиецът имаше планове за тази нощ. Големи планове. Но сега ще се наложи да ги отложи.
На другата стена с монитори, свързани с главната система за наблюдение, той вижда как Антонио и Фернандо си пожелават лека нощ, поздравяват се, като докосват кокалчетата на юмруците си, и тръгват в различни посоки. Колко е хубаво, когато колегите се разбират. Той поглежда друг таен монитор, получаващ картина от камери, скрити в грозните бели куполи на стените, които повечето хора погрешно вземат за обикновени лампи. Нощният пазач се връща в стаичката на охраната и отваря шкафчето си, за да извади застоялите сандвичи и клисавото парче торта, които жена му е завила преди половин денонощие. Шпионинът слиза на понтонния кей и отвързва една стара моторна лодка.

Много стара лодка, както изглежда. Убиецът вижда регистрационния ѝ номер отстрани и бързо си го записва. Името ѝ,
Spirito di Vita
 – „Духът на живота“ – е заличено, но буквите са стояли толкова дълго, че очертанията им още личат върху борда.


На един лаптоп върху стоманената маса до системата за охрана, убиецът отваря файл, озаглавен: „Персонал“. След няколко щраквания с мишката изважда цялата информация за Антонио Матераци –
несъмнено фалшиво име
 – заедно с адреса, където би трябвало да живее, и професионалната му история.

Препоръките и данните от проверките изглеждат добре. Той обаче все още има лошо предчувствие за младия охранител. Много лошо предчувствие.

В рамките на един час подозренията му се потвърждават. Номерът на лодката и името
Spirito di Vita
не съвпадат. Регистрацията наистина е на човек с името Матераци, но лодката има съвсем друга история и друг номер. Започнала е съществуването си като играчка на бизнесмен на име Франческо ди Еспозито от Неапол. После била купена от бившия болничен работник Анджело Павароти и сега очевидно принадлежи на сина му, Антонио. Антонио Матераци почти със сигурност е Антонио Павароти. Най-вероятно агент под прикритие на местната полиция или на карабинерите. Ченгетата често се представят с истинското си малко име, в случай че някой познат ги извика на улицата; така, дори някой да ги познае, няма да събудят подозрения.

Убиецът на Моника затваря лаптопа и се връща в безопасния район на комуната. На лицето му се изписва усмивка. Колко иронично, че бащата на Антонио, Анджело – име, което означава „ангел, Божествен вестоносец“, му даде информацията, която ще му позволи да убие сина му.




Capitolo XVIII


666 Г. ПР. ХР.


КЪЩАТА НА ТЕВКЪР И ТЕТИЯ В АТМАНТА

Слънцето изгрява над Адриатическо море. Обагрено в ягодово и ванилово, небето отразява гладката като огледало морска шир. Лек бриз лъхва Тетия и развява назад дългата ѝ черна коса.
Плочката е опечена и готова.
Тетия се замисля за произведението и измамата, свързана със завършването му. Снощи докараха Тевкър, за да се възстановява вкъщи. Тетия предано се грижи за него, докато той заспа. После се върна при глинената плочка, внимателно я изпече в новата пещ, която сама изкопа в земята и напълни с изсушени фъшкии, дърва, морска сол и сухи листа. Когато огънят се засили, тя го покри с греди и глинени чирепи, за да запази високата температура, като прецени времето така, че да може да извади изпечената творба при първите лъчи на зората.
Изпита голямо облекчение, че не се е напукала. Въпреки че при внимателно вглеждане се виждат стотици миниатюрни цепнатини, сякаш змиите, които издяла, тайно са пълзели по повърхността.
Глината не беше чиста. В нея има отровни отложения и нежелани минерали. В един момент Тетия беше убедена, че наслагванията ще разцепят плочката по време на печенето. Не се случи. И като го поглежда сега, скулпторката се убеждава, че произведението ѝ е станало точно такова, каквото очакваше магистратът Песна.
Прекрасно е.
Най-красивата от всичките ѝ творби. Става ѝ жал, че трябва да я даде.
Тетия бавно почиства плочката. Слага я в задната част на колибата и усеща странно чувство в корема. Къркорене. Като глад. Само че по-различно.
Слага ръка върху корема си. Ако не греши, дори детето изглежда доволно, че е завършила релефа.
Тя покрива плочката с плат и започва да реже плодове за закуска. Замисля се за обичая, когато в селото някой се разболее, съседите да идват с малки подаръци като израз на подкрепа и пожелание за бързо оздравяване. Носят плодове, сокове, дори малки талисмани. Никой обаче не донесе нищо за Тевкър. Никой не мина да го види.
Ярки снопове слънчеви лъчи проникват в колибата и огряват лицето на Тевкър.
Топлината го събужда.
Той сяда в леглото и протяга ръце в търсене на жена си.
– Тетия!
В гласа му има нотка на паника.
– Тук съм. – Тя се приближава и погалва сплъстената му коса. – По-добре ли си? Тази нощ спа дълго и дълбоко. Ако не издаваше звуци като мечешко ръмжене, щях да те помисля за мъртъв.
Той се усмихва и вдига ръце към главата си, близо до мястото, където тя го докосва.
– Чувствам се укрепнал. – Превръзките му са се разхлабили и компресът е паднал. – Но очите ми щипят, сякаш са пълни с пясък.
Тетия вижда, че превръзката се е разместила и зениците му са открити. Той гледа право към нея.
Но не вижда нищо!
Тя се приближава. Търси знак, че я е познал. Нищо.
Тевкър усеща нещо. Може би мълчанието ѝ. Може би някак прочита мислите ѝ.
– Какво правиш?
– Нищо, мили – отговаря тя, като преглъща гузно. – Превръзката се е разместила. Легни да я наглася.
Тевкър се подпира на лакът и ляга.
Тетия сипва вода в една купа и с парче вълна внимателно избърсва коричките от клепачите и очите му. Възсяда бедрото му и за момент и двамата си спомнят последния път, когато правиха любов. Той се усмихва и Тетия усеща как членът му се втвърдява под нея. Той протяга ръка и докосва висящата като завеси коса.
– Благодаря ти, мила моя. Благодаря, че си до мен и не ме изостави. Онзи ден си помислих, че си решила, че щом боговете са ме зарязали, и ти трябва да го направиш.
– Шшшт! – Тя поставя пръст пред устата си. – Не говори така.
Тевкър замлъква. Пръстите му замръзват като ледени висулки във водопада на косата ѝ.
Тя се навежда и целува пресъхналите му устни. Навлажнява ги с езика си и той тихо изстенва.
Тетия бавно съблича дрехите си и започва да целува гърдите и пениса му. Сега ще се люби с него. Бавно. Нежно. А после ще му каже. Ще му каже, че трябва да отиде при Песна.




23


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Лейтенант Валентина Мораси взема Том от хотела му малко след 8 часа. Миналата вечер му остави съобщение там, а също и в „Луна Балиони“.
Времето е хладно и тя носи черни дънки „Армани“, късо яке от мека червена италианска кожа, сив кашмирен пуловер и бяла блуза с висока яка. Дрехите са ѝ слабост. Харчи за тях повече, отколкото за храна, което вероятно е хубаво, защото ако беше обратното, нямаше да може да се набута в никое от нещата, които обича да носи. Затова, когато вижда Том, веднага забелязва, че е със същите дънки, сива фланелка и сив суичър с качулка, както при първата им среща.

–
Buongiorno! 
– бодро поздравява той и неохотно се качва в моторницата на карабинерите. – Опасявам се, че не съм голям мореплавател. Краката ми предпочитат да са стъпили на
тера фирма
.

– И сте от Лос Анджелис? – подкача го Валентина, като му помага да отиде към кърмата на лодката, където прохладният бриз ветрее италианското знаме. – Представях си ви като калифорниец, който е прекарал юношеските си години в океана.
– Грешите, лейтенант. Истината е, че почти не мога да плувам. Дори имам нещо като фобия от водата.
Тя го поглежда изпитателно, сякаш подозира, че я будалка.
– Елате вътре, направила съм кафе.
Том е принуден да се сгъне почти на две, за да влезе след нея през вратичката на дългата тясна кабина.
– Когато бях малък, най-добрият ми приятел беше премазан от джет в Малибу. Бях във водата с него.
– Моите съболезнования.
– Благодаря. Много ли ще пътуваме?
– Пет минути. Или десет. Зависи от трафика.
Валентина отваря един термос и сипва кафе в две чаши.
Идеята за улично задръстване във водата развеселява Том. Но когато започват да си проправят път между водните таксита, гондолите и работните лодки, разбира какво е имала предвид полицайката.
– Майор Карвальо и патологът, професор Монтезано, ще ни чакат там. – Тя се изкушава да коментира дрехите му, особено липсата на чисти, но се спира. – Били ли сте друг път в морга?
Том кимва:
– За съжаление, няколко пъти. Не във връзка с криминални разследвания, а за компания на роднини на починали. Няколко пъти за разпознаване на мъртви бандити или клошари, които никой не е потърсил.
– Съжалявам. Моргата не е най-доброто място за започване на деня.
Том свива рамене:
– Предпочитам да не я посещавам, но ако се налага, по-добре да е в началото на деня, а не в края.
Двайсет минути по-късно му се иска да не беше казвал тези думи. С болнична престилка, застанал до бледото тяло на петнайсетгодишната Моника Видич, той се чувства почти толкова потиснат, колкото в нощта, когато уби двамата улични бандити в Лос Анджелис.
Чу много добре всичко, което каза майор Карвальо преди малко. Разбра го ясно. Но пак изпитва нужда да повтори:

– Някой е
извадил
черния ѝ дроб?

Валентина го поглежда гузно:
– Да. Съжалявам, че не ви казах преди. Стори ми се по-уместно да изчакам, докато дойдете тук.
– Добре ли сте, синьоре? – загрижва се патологът, когато вижда страданието на лицето му. – Ако искате, да направим почивка.
Том поклаща глава:
– Не. Не. Добре съм. Хайде да свършваме.
Поглежда Валентина, която свежда виновно поглед, сякаш се досеща, че той си спомня думите ѝ, че след тази среща карабинерите повече няма да го търсят – за нищо. Сега не му изглежда така. Изобщо не изглежда така. Том има чувството, че тепърва започват.




24


„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Един облак закрива утринното слънце, когато Антонио Павароти запалва мотора на старата семейна лодка, вързана близо до „Сан Биаджо“, и потегля към Изола Марио. Поглежда часовника си и преценява, че ще пристигне двайсетина минути по-рано – достатъчно, за да се отклони малко и да огледа хангара откъм водата. Дава малко повече газ, когато навлиза в един от добре очертаните плавателни канали на лагуната.
Баща му Анджело беше купил старата деветметрова лодка преди двайсет години и я подари на сина си за двайсет и първия му рожден ден. Беше поддържана добре през всичките тези десетилетия, а в последните години Антонио ѝ направи почти основен ремонт. Последното, което направи с много любов, бе да смени прозорците и да поправи надеждния стар дизелов мотор. Следващата точка в списъка е да пребоядиса вечно нуждаещия се от освежаване син нос, който сега започва да се клати твърде силно нагоре-надолу между неравните вълни. Антонио скоро вижда причината. Точно пред него се движи воден автобус номер 41, от гарата за Мурано. Да попаднеш в следата на някое от тези корабчета, е почти толкова неприятно, колкото да те влачат гол за краката през прясноизорана нива.
Антонио отваря манерката с чай, която носи, и я поставя на една поставка в предната част на контролната кабина. Всичко тук е изящно реставрирано, с гладко лакирани дъски и безупречно лъснати месингови части. Той отваря вратата към голямата бордова кухня, обзаведена със своенравна газова фурна и два котлона, които са участвали в приготвянето на много от вкусните гозби на майка му. Отзад има пътнически отсек, където могат да спят един-двама души.
През водните пръски и изтъняващата мъгла пред него се показва Изола ди Сан Микеле – но сега Антонио е далеч от мислите за дядовците, бабите и другите души, почиващи в гробището на острова. Спомня си щастливите моменти, които е преживял на тази лодка. Първото плаване с майка си и баща си. Риболовните екскурзии с приятели. Прекрасните вечери насаме с гаджетата, преди да се изнесе от апартамента на родителите си и да заживее самостоятелно.
Последният спомен го кара да се засмее, докато натиска копчето на котлона, за да запали първата си цигара за деня. Скоро ще ги откаже. Може би след като свърши тази мисия под прикритие. Майка му ще бъде много доволна, когато спре цигарите.
За частица от секундата усеща, че нещо не е наред.
Изведнъж въздухът в кабината сякаш изчезва. Като изсмукан през гигантска невидима сламка.
Болка пронизва тъпанчетата му и тялото му се разтриса. Метални отломки от печката се забиват като шрапнели в лицето му.
Той вижда всичко на забавен каданс – миг на осъзнаване, в който разбира какво се случва и че не може да направи нищо.
Антонио е заслепен и замаян. Оглушителният гръм на газовата експлозия отеква в откритото море.
Той усеща плискането на вълните върху лицето си, но не вижда нищо.
Туристите в задната част на водния автобус гледат със зяпнали усти, все още неосъзнали целия ужас на случващото се.
Ярко оранжево кълбо пронизва сивата мъгла, последвано от гъст облак дим.
Дъски и пластмасови отломки хвръкват във въздуха и се посипват във водата.
Минаващите плавателни съдове изключват двигателите. В зловещата тишина свидетелите на взрива гледат ужасено и се питат дали е безопасно да продължат.
Пламъците стихват.
Сред лъщящите мазни петна и отломките от разбитата лодка тялото на Антонио Павароти бавно се поклаща във вълните.




Capitolo XIX


666 Г. ПР. ХР.


ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА

Тетия се чувства виновно, че излъга Тевкър.
Каза му, че отива при Песна, защото магистратът искал да ѝ даде поръчка за своята гробница. Тевкър беше толкова уморен и изнемощял, след като се любиха, че не възрази.
Тази лъжа е последната от поредицата, започнала, когато Тетия увери съпруга си, че е унищожила глинената рисунка, издълбана от него в свещената горичка – поредица, която я довежда в пищните покои на Песна, за да подари на магистрата керамичната гравюра, която е сътворила от насечената глина.
Херха влиза в стаята, където чака Тетия. Поглежда подигравателно бледата дребногърда жена и отбелязва:
– Не си негов тип. Бременна, ниска и мръсна. Със сигурност не.
Скулпторката не ѝ обръща внимание. Тя се възхищава на безбройните прекрасни керамични съдове. Гръцки вази със закривени дръжки, криволинейни шарки и причудливи образи на горгони, грифони, сфинксове и сирени. Широки гърнета с фигури в червено и златисто на лъскав черен фон.
– Чу ли? – Херха се приближава. – Песна предпочита изтънчени жени с пищни форми. Не дрипли.

Тетия накланя глава и се навежда ниско, за да огледа две елегантни бутилки от алабастър, с високи гърла и без дръжки, украсени с екзотични пъстри птици на матов фон. Очите ѝ се разширяват от почуда, когато вижда няколко по-стари произведения: гръцки канички за зехтин с кръгли дръжки и дълги цилиндрични тела, изящно прищипнати в основата. Приказно украсените кратери
4
с къси като свински ушички дръжки, изработени от лъскав метал, за който е сигурна, че е сребро, са истински празник за очите. Херха се измъква от стаята, мърморейки:

– Не стига, че е дебела и глупава, ами сигурно е глуха и няма. Определено не приляга на един аристократ.
Тетия дори не забелязва, че е излязла. Свежда очи към покрития с парче плат релеф в ръцете си. В присъствието на всички тези прекрасни шедьоври той вече не ѝ изглежда одухотворено произведение на изкуството, а груба буца пръст, одялана от непохватните ръце на аматьор.
Песна влиза.
Той е бос и носи туника, изработена от същия кремав плат като тази на Херха. Мирише на секс и яде печена пилешка кълка от очукан сребърен поднос.
– Хареса ли си нещо?
– Всичко! – възкликва смаяно Тетия. – Тук няма нищо, което да не е празник за очите.
– И мен ли включваш в това число?
Той се приближава с безшумни стъпки, като гладен вълк, готов да остави месото на една жертва и да заръфа друга.
Тетия усеща опасността и отстъпва назад.
– Господарю, донесох ти това. – Тя му подава вързопа от парцали. – Завърших го и смятах, че е достоен подарък, но сега, след като видях всички тези чудеса, се съмнявам, че ще ти хареса.
Песна изгубва интерес към нея. Разопакова с поглед пакета в ръцете ѝ.
– Както ти казах при последната ни среща, остави аз да преценя това. – Отива от дясната страна на стаята, където има дълга дъбова маса, долепена до стената. – Донеси го тук. Трябва да си избърша ръцете.
Излиза през една странична врата, а Тетия изпълнява заповедта. В бързината старите ѝ сандали се закачват на една неравност в пода. Тя се препъва и полита напред. Керамичната плоча не пада на пода, но се стоварва тежко върху масата. Много по-силно, отколкото е здравословно за нея.
Тя се изправя. Обхваща я страх, че се е случило най-лошото.
Колебливо развива най-великото произведение на живота си. Сърцето ѝ се свива.
Плочата се е счупила.
Още преди да развие целия релеф, тя разбира какво се е случило. Пукнал се е. Пропукал се е точно по двете дълбоки линии, с които Тевкър бе разделил божествената фигура на три части.
За неин ужас Песна влиза в този момент. Оставил е подноса с пилешкото и бърше ръце в дебела ленена кърпа.
– Дай да видим сега това чудесно произведение.

– Съжалявам. – Тя отгъва последния слой грубо платно и се дръпва назад. –
Ужасно
съжалявам.

Песна мълчи. Отдръпва се леко и се втренчва в релефа.
– Милостива майко на Менвра! – Той почти скача върху плочката. – Това е удивително! – Изблъсква Тетия настрани. – Суровата глина, върху която работеше, изглеждаше обещаващо, но изобщо не съм очаквал това. Създала си три еднотипни и самостоятелни сцени, всяка от които изглежда прекрасно сама по себе си, но трите заедно оформят възхитителна картина.
Тетия поглежда и вижда, че той има право. Виденията на Тевкър са подредени едно до друго, разделени от нейната небрежност, но лесно могат да бъдат долепени и мозайката – сглобена.
Песна събира парчетата с изражение на истинска наслада.
– Това е вдъхновено и фантастично произведение. То мами окото и освобождава въображението. Припомни ми, как си го нарекла?
Тетия се поколебава. Ненадейно думите на Тевкър сами излизат от устата ѝ:
– Това са „Портите на Съдбата“.

– Разбира се. – Името на произведението сякаш още повече го ентусиазира. Отдръпва се и на лицето му се изписва възхищение. Вдига ръце. – Но талантлива млада Тетия, това не е
съвсем
завършено.

– Какво имаш предвид, господарю?
Той се усмихва многозначително:
– Сребро.
Тя се намръщва.

– За да отдадем дължимото на това произведение – на
таланта
ти – искам да поработиш с моя ковач и да запечатате красотата на творението ти в сребро за вечни времена.

– Но...
Магистратът я прекъсва, като вдига ръка:
– Мамарс е най-добрият в цяла Етрурия. Ще направи калъпи от твоята глина и ще покрием видението ти с най-чистото сребро, което можем да добием. Ще накарам Ларт веднага да го уреди.
Тетия започва да се тревожи. Беше достатъчно рисковано, че се принуди да подари релефа на магистрата, но ако сега той го обезсмърти в сребро, веднага ще тръгнат слухове, които неминуемо ще стигнат до съпруга ѝ.
– Господарю, какво ще правите с него, когато бъде завършено? Тук при останалите си съкровища ли ще го държите?
– Още не знам. – Очите на Песна светват. – Първо, мъжът ти ще го благослови при откриването на новия храм. После ще реша. Може би ще го оставя там за известно време като благодарност към боговете.
Тетия навежда глава. Вече вижда как измамата и лъжите я застигат.
– Господарю, размислих. Наистина мисля, че е най-редно да подаря това на съпруга си. Ще направя за теб нещо много по-красиво и по-величествено.
Тя се опитва да завие отново релефа с плата.

– Стой! – изревава Песна. – Как
смееш
! – Очите му запламтяват. – Ще правиш това, което
аз
кажа и когато кажа.

Силна болка изведнъж прерязва корема ѝ и единият ѝ крак се подгъва. Тя се опира на стената и дълбоко си поема въздух. Песна не обръща внимание на страданието ѝ. Лицето му е мораво, очите му – изцъклени и гневни.
– Казах ти да се примириш. Това е положението. Сега се махай! Изчезвай, преди да заповядам ти и онзи безполезен гадател да бъдете изкормени и вътрешностите ви хвърлени на свинете.


4
Характерни за Древна Гърция керамични съдове за смесване на вино и вода. – б. р.






25


В НАШИ ДНИ


БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

Студеният стерилен въздух в моргата кара Валентина да разтърка ръцете си, за да ги стопли. Том не чувства хладината, а професор Монтезано изглежда свикнал. Майор Карвальо прокарва език по зъбите си, сякаш иска да се отърве от лош вкус в устата или може би да изчисти думите, преди да ги изрече:
– Питахме се дали изваждането на черния дроб на Моника има някакво религиозно значение.
Том стои втренчен в тялото на момичето. Положено е на металната маса като парче месо на сребърен поднос.
– Може би имате предвид сатанинско значение?

–
Si
.

– Преди векове много общества са отдавали по-голямо значение на черния дроб, отколкото на сърцето. – Том поглежда Монтезано. – Предполагам, че причината е отчасти свързана с медицината.
– Така е – съгласява се медикът. – Черният дроб е най-голямата жлеза и вътрешен орган в тялото и както човек не може без сърце, така не може и без дроб. Той е възхитително творение на природата. Върши на практика всичко: обезврежда отровни вещества, синтезира протеини, участва в храносмилането. Освен това е доста тежък – достига до килограм и половина. При възрастен човек има размерите на топка за американски футбол.
Том приема последното като знак да продължи:
– Но освен медицинските съображения, на черния дроб и на сърцето отдавна се приписват свръхестествени свойства. Съществуват сведения чак от далечна Коста Рика за сатанисти, използващи кози, овчи и дори конски сърца и черни дробове в черните си литургии и церемонии за посвещаване. И те не са единствените, които придават символично значение на тези органи. Древните египтяни са балсамирали сърцето отделно от тялото, за да бъде претеглено в деня на Страшния съд. Ако сърцето е натежало от грях – или е било вече отстранено от тялото – покойникът нямало да бъде допуснат в отвъдния живот. Етруските, вашите предци, са вярвали, че черният дроб е дори по-важен от сърцето. Считали са, че при човека той е мястото, където се помещава душата, а при животните бил свещеният орган, с чиято помощ гадаели за благоразположението на боговете.
Вито се почесва по върха на носа – нервен тик, който се появява, когато е замислен.
– Защо му е на някого да вади черния дроб на Моника? – пита той.
– Сатанистите отдават голямо значение на различни телесни части както сексуално, така и символично. Обикновено сексуалното фиксиране носи непосредствено лично удовлетворение, но когато се съсредоточат върху други части, като очи, уши или вътрешни органи, това е свързано с по-стари, произхождащи от много дълбока древност ритуали и оскверняване.
Том отново поглежда раните върху голото тяло на Моника. Беше си представял, че след аутопсията патологът ще я зашие, но очевидно не става така. Вътрешностите ѝ все още са изложени на показ. Гледката е покъртителна. Тялото сега е само обвивка, загубила всякаква връзка с човека, с духа и личността му.
– Отнемането на млада душа е върховното оскърбление за Бог – продължава американецът. – Ако убиецът има връзка със сатанизма, като изважда черния дроб, той се подиграва на Бог, като осквернява човешкото му творение. Може да се предположи също, че е искал да вземе дроба за някой извратен личен или групов ритуал.
Настъпва тишина. Всички гледат Моника. Единствените шумове са бръмченето на хладилната система и пращенето на мухите, умиращи върху електрическите мрежи срещу насекоми, поставени на различни места в помещението.
Майор Карвальо сваля гумените ръкавици и казва:
– Том, знам, че Валентина ви е обещала, че тази среща ще е последната, за която ви молим...
Лицето му подсказва края на изречението. Том се досеща:
– Но не е.
Майорът се усмихва:
– Не, не е. Имаме нужда от помощта ви. Както за религиозните страни на разследването, така и за всичко, което можете да откриете от времето на етруските и би могло да ни е от полза.
– За колко време?
– Не за дълго. Седмица. Или две.
– Не съм сигурен, че ще съм ви полезен.
– Уви, мисля, че ще бъдете. – Карвальо поглежда трупа на масата. – Заради нея трябва да ни помогнете.
Том кимва. Майорът стиска ръката му, после се обръща към Монтезано:

– Професоре, g
razie mille
. – Хвърля последен поглед към трупа: –
Grazie, Monica. Che Dio ti benedica
5
.



5
Благодаря, Моника. Бог да те благослови. – б. пр.






26


„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо получава обаждане по мобилния телефон точно когато излиза от моргата. Заповядва да не съобщават новината на никой друг, особено на Валентина.
Когато пристига на местопроизшествието, водолазните екипи вече претърсват неспокойните води на лагуната за останките от старата семейна лодка на Антонио. Гледката е шокираща. Въпреки целия си полицейски опит Карвальо трудно запазва самообладание. Смъртта е поносима, стига да не те засяга лично. Антонио беше негов любимец. Майорът се гордееше с него. Понякога го чувстваше като роден син.
Карвальо сяда на кея и се опитва да осмисли информацията. Антонио е мъртъв. Експлозия на лодката. Засега никой не знае каква е причината. Да, сигурни са, че е той. Да, Вито може лично да види трупа. Не, никой не е казал на семейство Павароти. А на Валентина? И на нея никой още не е казал или поне не би трябвало да са ѝ казали. Но новината неминуемо ще се разчуе. Скоро, много скоро.
Все още замаян, Вито следва младия полицай, който го води до бялата палатка, където е сложено тялото.
Антонио е. Няма грешка.
Вито не казва нищо, само кимва утвърдително и преглъща тежко. Каква загуба! Каква ужасна загуба!
Той се прекръства и се отдалечава. Вероятно ще им е необходим целият днешен ден, а може би и голяма част от утрешния, докато съберат двигателя, електрическата инсталация и всичко друго, което би могло да им подскаже какво се е случило. Пожарите в морето са много редки, експлозиите – още повече, но Вито не вижда основание да подозира, че смъртта на младия полицай е причинена от друго освен от нещастна случайност.
Решава лично да съобщи вестта на родителите на Антонио. Не иска да я научат от чужд човек. Не иска друг да бъде до тях в най-лошия момент от живота им.
Въпреки целия си опит Вито спира пред вратата на апартамента им и си поема въздух.
Телевизорът работи. Натиска звънеца и отвътре се чува мъжки глас. През матовото стъкло вижда женски силует, който се приближава.
Майката на Антонио отваря вратата и наднича да види кой звъни. При други обстоятелства Вито би я посъветвал да сложи предпазна верига.
– Синьора Павароти?
– Да?
Тя го поглежда разтревожено. Усетила е, че нещо не е наред.
– Казвам се Вито Карвальо. Майор Карвальо.
Той показва служебната си карта. За секунда на лицето ѝ се изписва облекчение, сякаш се успокоява, че това не е посещението, от което цял живот се е страхувала. После обаче се намръщва, прочита лицето му – изражението му казва всичко.
Краката на Камила Павароти се подкосяват.
Вито я улавя, преди да падне. Оказва се по-тежка, отколкото е очаквал.

–
Aiuto! Signore! Aiutami!
6

Анджело Павароти дотичва за секунди. На лицето му се изписва тревога, когато вижда непознат мъж да държи припадналата му жена. Вито му показва картата, която все още държи, и се представя.
Внасят Камила в дневната и я поставят на едно кресло.
Майорът сяда насреща и изчаква търпеливо, докато Анджело донася вода и коленичи до жена си, за да я свести. Тя отпива колебливо. Изглежда изнемощяла и бледа. Вито се извръща, докато Анджело избърсва устата ѝ.
Навсякъде има снимки на Антонио. С липсващи предни зъбчета и в първата си ученическа униформа. С рошава коса като юноша. Спретнат в униформата на карабинерите. Майорът поглежда отново към креслото. Двамата старци го гледат.
Моментът настъпва.
– Вашият син, Антонио... Съжалявам – мъртъв е. Нещастен случай. Моторната лодка, с която е плавал през лагуната, се е взривила. Все още не знаем причината.
Бащата изглежда почти развеселен. Не може да повярва. Това е абсурд. На лицето му се появява мрачна усмивка, сякаш е сигурен, че е станала грешка.

– Не може да бъде. Сигурен ли сте, че е нашето момче?
Антонио
Павароти. Той...

– Абсолютно сигурен, синьоре. Аз лично го разпознах.
Двамата родители се споглеждат. Изненадата преминава в шок.

– Много съжалявам.
Ужасно
съжалявам. – Карвальо знае, че трябва да очертае ясна граница. Да съобщи ужасяващите факти и да замълчи. – Антонио беше
добро
момче. Отличен полицай и колегите му много го обичаха.

Анджело кимва храбро. Думите на майора може да му помогнат, могат дори да го накарат да се почувства горд. Но точно сега нямат значение.
– Някой от колегите ми ще дойде утре. Ще уреди да видите тялото, ако искате. – Карвальо вижда болката на лицата им. – Ще дойдат и разследващи. Ще ви разпитат за Антонио, къде е ходил, с кого се е виждал и разбира се, за лодката.
Камила стиска ръката на Анджело и изглежда така, сякаш отново ще припадне.
– Валентина? Как е тя?
– Още не знае. – Карвальо се намръщва. – Никой не ѝ е казал. Дойдох направо от местопроизшествието. Вие сте първите, които научават.
– Вие ли ще ѝ кажете? Лично? – Това е повече молба, отколкото въпрос.
Карвальо закопчава якето си.
– Разбира се – уверява ги. – Ще я видя веднага щом се върна.
Двамата понечват да се изправят.
– Недейте, моля ви. Сам ще изляза. – Вито изчаква секунда, докато отново седнат. – Още веднъж – искрени съболезнования за загубата ви.
Те кимват и се притискат един в друг. Нежелана прегръдка.
Вито оставя визитната си картичка върху масичката пред тях и излиза тихо от стаята като черна мъгла.


6
Помощ! Господине! Помогнете ми! (ит.) – б. пр.






Capitolo XX


666 Г. ПР. ХР.


АТМАНТА

Тетия реже билки пред колибата, когато той идва. Палачът слиза от големия си бял жребец и се приближава. По гърба ѝ преминават тръпки като от лед, топящ се по стената на пещера.
Не е очаквала, че ще дойде толкова скоро. От срещата ѝ с Песна е изминал само ден.
Ларт държи юздите уверено и потупва животното по главата.
– Идвам да те заведа при Мамарс, ковача на сребро.
– Моментът не е подходящ. – Тетия посочва колибата. – Трябва да се грижа за мъжа си.

– Точно
сега
е моментът. Щом съм дошъл, тръгваш с мен.

Погледът му я предупреждава, че няма намерение да спори.
Тетия кимва:
– Трябва да му кажа. Да уредя някой да се грижи за него.
Ларт накланя глава към коритото с вода:
– Давам ти време, докато напоя коня. Не повече.
Тетия влиза бързо в къщата. Тевкър спи. Тя коленичи и поставя длан върху лицето му.
– Мъжо – отначало шепне, после казва по-силно: – Тевкър, чуваш ли, мили?
Кожата му е топла и грапава. Устните му най-сетне се размърдват и за миг очите му се отварят. Там, където навремето горяха искри, възпламеняващи чувствата ѝ, сега се вижда само мъртвешка млечна белота. Сърцето ѝ се къса да го гледа така.
– Тевкър, чуваш ли ме?
Той се усмихва сънливо.
– Аз съм сляп, не глух. Пак бях заспал. Сега, когато не виждам, умът ми като че ли по-често търси утехата на съня.
– Магистратът Песна изпрати човек да ме заведе при него. Чака отвън, трябва да тръгвам. Ще се забавя известно време.
На лицето му се изписва тревога.
– Защо? Магистратът знае за състоянието ми. Уменията ти ще са по-необходими за моята гробница, отколкото за неговата.
– Не говори така! – Паника стяга гърдите ѝ. – Ти си този, който му разказа за занаята ми. Вчера ми каза, че ще си помисли какво иска. Предполагам, че праща да ме заведат, защото е решил. – Тя се опитва да звучи въодушевено. – Това е голям шанс за нас, Тевкър. И двамата ще имаме полза, ако угодим на магистрата.
Тевкър не казва нищо. Чувства, че вече нищо не зависи от него. Превърнал се е в предмет, който хората местят насам-натам, както им е угодно.
– Ще помоля майка ти да се грижи за теб – Тетия стиска ръката му. – Скоро ще се върна. Пожелай ми късмет.
Целува го по челото.
На Тевкър му се иска да беше по устните. Иска му се да бяха само той и жена му, без онзи ужас, който расте в корема ѝ; без срамната тайна, която се опитват да забравят.
– Нека съдбата да е благосклонна към теб.
Тя не го чува в бързината да излезе и за малко не се сблъсква с Ларт, който очевидно се кани да влезе в къщата, за да я вземе.
Тетия изтичва покрай мъжагата.

– Трябва да се обадя на майка му и
после
съм готова – извиква тя, не смеейки да се обърне.

Като провокира търпението на Ларт, човек рискува да освободи ярост, пред която и най-големите смелчаци треперят. Тетия е готова за гневния му рев, за юмрука или за ботуша му, но извергът явно владее гнева си. Въпреки това тя не се бави и щом Ларция ѝ обещава да се грижи за Тевкър, изтичва обратно при Ларт, като държи събрана роклята си, за да не се оплете в старите кожени сандали, и в същото време се стреми да не се разголва прекалено, за да не събуди похотта му.

Той възсяда коня и я издърпва с една ръка при себе си. Още преди Тетия да се настани съвсем, животното хуква в галоп и тя се принуждава да се вкопчи в кръста на Ларт, за да не падне. Насочват се на север с бясна скорост. Първо по
кардото
на града, после по
декумана
 – пътят, преминаващ в посока изток – запад. Кръстовището на двете улици е специално място, тържествено определено от Тевкър при основаването на селището, и къщите са разположени покрай тези две главни артерии. Препускат, докато стигат сребърните мини на Песна.

– Работилницата на Мамарс е отчасти под земята – обяснява Ларт, докато завързва коня за един стълб и сваля Тетия. – Ще ти покажа къде е, но няма да сляза с теб.
Тетия го поглежда изненадано:
– Защо? Да не те е страх?
– Не ме е страх от нищо земно. – Той я хваща за лакътя и я повежда бързо. – Разходките под земята са за гризачите, а аз не търпя компанията на плъхове.
Постройките на мината са разположени зигзагообразно, отчасти вкопани в скалата, като външните части сключват четиридесет и пет градусов ъгъл, преди да изчезнат под земята.
Ларт отваря една очукана врата, зад която се разкрива мрачен влажен коридор, осветен с факли. Пламъците им потрепват от течението.
– Ще те чакам тук – казва Ларт. – Когато свършите, Мамарс ще изпрати да ме извикат.




Capitolo XXI


ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, АТМАНТА

Вратата се тръшва зад нея.
Тетия минава по късия коридор, после влиза през друга врата отдясно. Попада в зала, в която може да се събере цяло село и мирише по-зле от сярна яма. Мъже на всякаква възраст трескаво пренасят нажежени до бяло железни тигели от едно работно място до друго. Изглеждат като крадци, отмъкващи парченца от слънцето.
Помещението кънти от оглушителни удари на чук върху наковалня. Огромни огньове бушуват в каменни пещи, достигащи до самия таван. Горещината е нетърпима. Тетия усеща струйки пот по гърба и между гърдите си. Тръгва напред, като внимава да не се блъсне в някой от минаващите мъже и да не се изгори на нажежените им съкровища.
Внезапно силно съскане я кара да подскочи. Един мъж потапя тигел с разтопен метал в огромно корито с вода. Тетия си поема дъх и продължава нататък.
Вижда редица полуголи деца, седнали като наниз мръсни перли, опрели гръб в грапавата скала. Ровят в големи делви, които държат между коленете си, вадят частици сребро от счуканата руда, покритите им с мазоли разкървавени ръце отстраняват нескъпоценните метали, солите и шлаката.
Друга врата води към втора огромна зала. Охранява се от двама грамадни мъже с бръснати глави и дебели кожени колани, от които висят вериги и ножове. Пазачите изглеждат еднакво, само единият има белег на лявата буза и на дясната предмишница – ясна следа от удар с меч.
– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, гадателя. Ларт, слугата на господаря Песна, ме доведе, за да се видя с Мамарс.
Тетия зачаква да ѝ отговорят, но мъжете не проронват дума. Оглеждат я внимателно, после онзи с големия червен белег се дръпва и отваря вратата.
В това помещение е по-прохладно. Светлината е по-равномерна.
Едно момче, малко по-голямо от другите, седи с кръстосани крака в далечния ъгъл и предпазливо поглежда гостенката. Мамарс не вдига очи от това, което работи. Изглежда на възрастта на бащата на Тевкър, но много различен във всяко друго отношение. Хилав като клечка, дребен, съсухрен, с проскубана бяла коса и рунтава сива брада. Седи прегънат на две над широка работна маса, каквато Тетия никога не е виждала. Масата е отчасти дървена, отчасти желязна. От краищата ѝ стърчат различни по размер метални челюсти като усти на гладни кучета, лаещи за някоя огризка.
Мамарс проговаря с бавен тих глас, сякаш заглушен от буйните косми около устата му.
– Седни. Не мога да спра. Металът почти се втвърди, а още не съм готов.
Тетия сяда на едно паянтово дървено столче срещу него и оглежда обстановката. Масата между тях е покрита с ножове, пили и чукове, много напомнящи нейните инструменти, но по-малки и фини. Странен продълговат камък привлича погледа ѝ; изглежда намазан с различни разцветки на нещо лъскаво. Тя се досеща, че е лидийски камък – инструмент, който се използва за сравняване на проби от най-висококачественото сребро с нови, чието качество още не е определено.

– Готово! – триумфално обявява Мамарс и най-сетне вдига поглед. – Значи
ти
си тайнствената скулпторка. Виж ти, виж ти!

Слиза от високия дървен стол и става толкова малък, че почти се скрива под масата.
Тетия се изправя и отива от другата страна при него. Той едва стига до раменете ѝ.
– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, дъщеря на...
Той махва пренебрежително:
– Знам коя си и изобщо не ме интересува кои са съпругът и баща ти. Дай да те погледна. Покажи ми ръцете си.
Тя ги протяга, с дланите надолу.
– Не, не. Не така, дете. Така не виждам нищо. – Мамарс завърта дланите ѝ и я хваща за китките. – Ааа! Ръце на художник. Добре, добре. Имаш дарба от самата Менрва.
Усмихва се добронамерено и Тетия веднага изпитва топли чувства към него.
– Благодаря.
Мамарс прокарва хилавия си кокалест пръст хоризонтално по лявата ѝ длан.
– Гърците вярват, че всички тези линии са пророчества за живота на човека. Пръстите ти са първият свят – светът, който съществува в ума ти. Средната част на дланта е вторият свят – той управлява материалните неща, които притежаваш и правиш в този живот на земята. – Прокарва нокти от върха на палеца до средата на китката. – А това е третият – скритият ти, стихиен свят.
Тетия е възхитена:
– Разбираш ли от тези неща? Ясновидец ли си?
Мамарс се усмихва загадъчно:
– Всички хора на изкуството са ясновидци. Те виждат повече от чисто земните неща. Забелязвам, че и в твоето произведение има фантастични елементи. Трябва да ми ги обясниш.
Тетия свежда очи, притеснена, че ковачът ще се опита да я притисне. Мамарс усеща това и добавя:
– Е, може би по-късно, когато се опознаем по-добре. Ела първо да ти покажа какво направихме със скулптурата ти. – Издърпва друг висок стол и я кани да седне до него. – Взех произведението ти и Вулка – посочва с кокалестия си пръст момчето – го отпечата на калъпи от прясна глина. После изляхме в калъпите от най-чистото ни сребро и ги запечатахме плътно с плочки от кост на сепия. – Мамарс посяга надясно и издърпва към себе си нещо, увито с брезент. – Ето ги сега. Трябва да се полират, но и в сегашния си вид са невероятни. Готова ли си да ги видиш?
Тетия си поема плахо дъх:
– Готова съм.
Ковачът разгръща брезента и сбръчканото му лице се озарява от широка усмивка.
Трите солидни сребърни плочки заблестяват. Сърцето на Тетия се разтуптява. От една страна, красотата им я смайва; от друга – е изпълнена от ужас, защото знае, че съзнателно не се е подчинила на Тевкър и на практика е помогнала за обезсмъртяването на нещо, което той искаше да унищожи.
Мамарс бутва плочките към нея, за да ги види по-добре.
– В краищата са малко грапави. Трябва да бъдат внимателно изпилени и полирани. Освен това може да задълбочиш някои линии, да ги направиш по-изразени.
Тетия погалва среброто. Хладно и лъскаво; като лед, който никога няма да се стопи.
– Толкова са гладки. Толкова красиви. Приличат на късчета от небето.
Мамарс се усмихва; спомня си първия път, когато майсторът му позволи да докосне скъпоценния метал.
Тетия е като хипнотизирана. Песна постъпи мъдро. Произведението ѝ наистина не беше завършено, когато тя го представи пред магистрата. Среброто като че ли е вдъхнало живот на всяка фигура, на всяка сцена. Тя се вглежда внимателно в релефа. Лицето на гадателя изразява много повече съмнение, отколкото си спомня. Непознатият демон е по-голям и по-заплашителен. В прегръдката на влюбените има толкова много отчаяние и безвъзвратност, че тя потреперва. Има само един недостатък. Грапавините на калъпа са оставили три миниатюрни резки върху лицето на бебето в краката на влюбените: едната прилича на сълза, а другите две на рогца. Тетия поставя ръка върху корема си, за да успокои потръпването му.
С мъдрите си стари очи Мамарс наблюдава всяко нейно движение. Почесва брадата си, като се чуди дали може да я убеди да сподели с него тайната на „Портите на съдбата“ в замяна на онова, което той видя върху дланта ѝ, без да го казва.
Нейното бъдеще. Кърваво, но съдбоносно.




27


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

От момента, в който влиза в прохладната полицейска сграда, Валентина усеща, че нещо не е наред. Всички шепнат. Сякаш нещо е изсмукало смеха и доброто настроение от коридорите.
Може би има посещение на някой голям началник. Или по-лошо – дошла е новина за ново орязване на бюджета.
Тя се качва на горния етаж и тръгва към кабинета си. Дежурният на етажа Рафаеле ди Скала я пресреща.
– Карвальо иска да те види.
– Защо?
Валентина сваля чантата от рамото си. Ди Скала не я поглежда, опасявайки се, че лицето му ще издаде нещо от ужасните слухове, които се чуват в оперативната зала.
– Иди да говориш с него.

Тя оставя чантата и поглежда мобилния си телефон.
По дяволите
! Три пропуснати повиквания от шефа.

Вратата на майора е отворена. Тя влиза, като му показва телефона си:
– Много съжалявам. Изключих звука, докато бяхме в моргата, и съм забравила да го включа.
Той я поглежда иззад разхвърляното бюро. Уморени очи. Дълбоки бръчки върху челото. Три пластмасови чашки за кафе, едната – използвана за пепелник. Валентина си мислеше, че е отказал цигарите още преди години. Явно новината е по-лоша, отколкото очаква.
Той ѝ махва към един стол.
– Седни. Ако обичаш.

Сърцето ѝ затуптява силно. Дали е оплескала нещо –
сериозно
оплескала?

Карвальо започва да гризе нокътя на палеца си и я поглежда замислено.
– Антонио е загинал. Братовчед ти е мъртъв. Ужасно съжалявам, че трябва да ти го съобщя.
Валентина мислено си повтаря думите, за да ги осмисли.
– Моля?
– Инцидент с лодката. Отивал е от кея на „Сан Биаджо“ навътре към лагуната.
Валентина се втренчва в стената зад главата на шефа си. Чувала е, че понякога чувствата на хората са притъпени в такива моменти, но никога не е знаела какво означава това.
Вече знае.
– Не разбирам. Какво се е случило?
– Все още не знаем със сигурност. Изглежда, че газовата печка в каютата е избухнала. Така мислят. – Вито замълчава, за да цензурира думите си; да премълчи факта, че взривът е разкъсал тялото на Антонио. – Криминалистите и специалистите по двигатели оглеждат останките. Ще има пълно разследване.
Тя прехапва устни. Дълбоко в себе си усеща първото пробождане на болката.
– Антонио? Сигурен ли си? Да няма грешка?
Изражението му е красноречиво, но той все пак отговаря:
– Няма грешка. Лично видях трупа.
Шокът я обхваща. Тя занемява. Карвальо наблюдава терзанията ѝ.
– Да ти донеса ли нещо за пиене?
Започва да търси вода и кърпички.
Валентина излиза от вцепенението си:

– Говори ли...
говори ли
с родителите на Антонио?

– Току-що идвам оттам.
– Добре ли са? Майка му добре ли е?
Вито въздъхва:

– Не, не е. Нито баща му. Нито
ти
, както се вижда. – Заобикаля бюрото и я прегръща през раменете. – Ще уредя да те закарат вкъщи. Или при чичо ти и леля ти, ако предпочиташ.

Валентина присвива очи. Състрадателното му докосване по някаква причина отприщва бента на емоциите ѝ. Болката е мъчителна, но тя няма намерение да я показва.
– Не, добре съм, благодаря. Сама ще се закарам.
Знае, че той вижда сълзите ѝ, но е решена да бъде силна. Да се държи професионално.
– А за погребението? – пита, като изважда кърпичка за всеки случай.
– Какво? – Вито звучи смаян.
– Погребението. Трябва да кажа на родителите му и на другите роднини за погребението, кога ще бъде освободено тялото, какво може да се организира.
– По-късно, Валентина. Това може да почака. – Вито замълчава, докато тя издухва носа си. – От „Личен състав“ ще се погрижат. Те ще помогнат. Службата на Антонио ще отдаде подобаващото се уважение и почит.
Последните му думи я плашат. Тя си представя униформи, почетна гвардия, салюти – струва ѝ се ужасно официално. Невъзвратимо.
– Сигурна ли си, че не искаш да изпратя някого да те закара у вас? – повтаря той, докато я изпраща до вратата.

– Да, сигурна съм. Ще се справя. Наистина мога и сама.
Grazie mille
. – Тя се дръпва от него и го поглежда в очите. – Благодаря, че ми каза
лично
, насаме. Много предвидливо от твоя страна.

Излиза, като се надява да не е прозвучала грубо или неблагодарно. Задържа дъха си, докато стигне до края на коридора, и за малко не пада, когато хуква надолу по стълбите. Едва когато стига гаража, дава воля на сълзите и има чувството, че никога няма да спрат.




Capitolo XXII


666 Г. ПР. ХР.


ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Когато изтощената Тетия излиза от ковашката работилница, навън започва да се съмва. Въпреки че изпълни задачата си, чувства, че Мамарс искаше да остане. Че между тях остана нещо недоизказано.
Ларт мълчи, докато яздят в разсейващия се сумрак, и тя задрямва облегната на широкия му гръб. Пътуването ѝ дава време да помисли.
Песна ще бъде доволен от завършените плочки. Те ще засенчат с великолепието си всичките му съкровища и ще накарат скулпторите в цяла Етрурия да ѝ завиждат.
Остава обаче проблемът с Тевкър. Скоро ще ѝ се наложи да признае, че не е изпълнила нареждането му. Благодарение на нея зловещите му видения бяха съживени и обезсмъртени в сребърни релефи, които сега магистратът ще поиска той да освети.
Дълбочината на измамата ѝ я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.
Ларт спира коня.
– Стигнахме.
Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото ѝ предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.
– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.
Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете ѝ се огъват и тя се свлича на земята.
Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава, без да продума.
Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.
Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв:
– Магистратът Песна изисква твърде много от жена ми. Много дълго те нямаше. Започнах да се притеснявам.
Тетия спира и го поглежда виновно, пак ще се наложи да излъже.
– Извинявай, накара ме да направя разни неща, докато бях там. Един вид изпитание, струва ми се.
Тевкър не иска да се карат; опитва се да симулира интерес и да не издава раздразнението си:
– Какви неща?
– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.
Тевкър усеща напрежението в гласа ѝ.
– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.
– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.
Думите ѝ го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.
– Както искаш.
Изведнъж ѝ хрумва една мисъл:
– Ти как разбра, че съм аз?
Тевкър се усмихва чистосърдечно:
– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.
Тетия се засмива. За първи път нещата ѝ изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.
– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.
– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.
– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.
– Тъкмо взех вода. Искаш ли?
– Не, не съм жаден.
Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните ѝ са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.
– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?
– Болката почти премина, но още ме е страх – отговаря той, като вдига ръка и докосва косата ѝ. – Днес ще дойде Песна и ще свалят превръзките ми. Какво ще правя, ако остана завинаги сляп?
Тя го прегръща успокоително.
– Лартуза каза, че ще е необходимо време, за да възвърнеш зрението си.
– Ами ако не го възвърна?
– Ще се справим някак. Знам, че ще се справим.
– Песна ще иска друг нецвис. Разбираемо е. Единственото, на което се надявам, е да ме остави жив и двамата с теб да можем да се изхранваме.
Тетия си поема дълбоко дъх. Време е да му каже истината. Или поне част.
Но точно когато понечва да изплюе камъчето, осъзнава, че ако Тевкър остане сляп, проблемът ѝ ще се реши от само себе си. Той никога няма да види какво е изработила за Песна и няма да осъзнае какво го карат да освети. Нещо по-важно – няма да е в състояние да нарани детето, растящо в утробата ѝ.




Capitolo XXIII


СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Целе, син на Сетър и Ария, мисли за далечния бряг, който току-що се откри пред очите му над искрящата водна повърхност. Представя си пясъка под краката си и готова да го задоволи жена между тях. При благоприятен вятър до вечерта ще има и двете.
Четири месеца в открито море са прекалено много за млад мъж с неговите нужди. Той плава на юг през Адриатическо море, на северозапад през Тиренско до Пуплуна и после, за удивление на екипажа, заповяда да подминат родната Атманта и да обиколят на изток през устието на Адриатика, преди окончателно да се завърнат у дома.
Пътуването беше богато на събития. Сражаваха се с лигурийски пирати, слизаха на брега и търгуваха с египтяните и гърците. Изгубиха четирима добри мъже – двама в буря и двама от болест.

Все пак
Хинтиал 
– „Духът“ – се представи отлично. Въпреки името си той е един от най-големите търговски кораби на Етрурия. Ниският му корпус изглежда грозен на фона на по-малките и изпипани плавателни съдове, отиващи към пристанището, но е построен така, че да носи максимално натоварване. Обикновено товарът му се състои от различни видове зехтин и вино в грамадни амфори, закрепени за колоните с въжета, преминаващи пред дръжките им. В последно време обаче пренася и други неща. По-малки и много по-ценни товари, осигурени от стария му приятел Песна. Магистратът изнася среброто както на груби кюлчета, така и в завършени произведения, оформени като едни от най-фините накити на света. Подаръци, достойни за принцове и принцеси, царе и царици. Този товар е достатъчно ценен, за да накара собствените ти моряци да те убият, ако заподозрат какво е съдържанието на трюма.

Вятърът утихва и двете огромни квадратни платна увисват тъжно. Това не е проблем. „Хинтиал“ е достатъчно близо до сушата и Целе вече предвкусва медовината с устните си. Заповядва гребците веднага да заемат местата си, за да закарат кораба до брега. Но едва постигнали ритъм, той вижда някакви неща във водата.
Носят се на повърхността. Поклащат се. Чували за жито.
Пет, шест, седем...
Съдейки по плаваемостта им, очевидно не са пълни с овес, ориз или ечемик.
Какво тогава?
Може би нещо много по-ценно.
Целе подвиква на капитана и посочва чувалите в морето:
– Прати някой да ги извади. Качете ги на палубата. Може да е плячка, изхвърлена от бягащи пирати. Чували с такъв размер няма да попаднат случайно толкова близо до брега.
Бързо спускат малка лодка във водата и няколко роби, бързащи да угодят на господаря си, скачат във водата, за да изтеглят чувалите. Целе отива на кърмата и сяда до грамадния котвен камък, увит с въжета, на който е изписано името му. Именно неговите сънародници бяха изобретили котвата и при последните няколко пътувания той продаде над двайсет такива.
Робите усърдно движат големите гребла. Потят се и се напрягат още повече, когато виждат собственика на кораба достатъчно близо, че да ги наложи с камшика.
Капитанът се приближава с буреносно лице.
– Боговете не ти донесоха богатство – обявява той. – В чувалите няма нищо.
Целе поклаща глава:

– Не съществува такова нещо като „нищо“. Колко пъти съм ти казвал? Ако наистина намериш „нищо“, то със сигурност ще струва „нещо“. Тъй че кажи ми,
какво
открихте?

– Човек. Или по-скоро части от човек. Накълцан за храна на морските демони. Натъпкан в чували и хвърлен на великия Тритон за вечеря.

– Тритон е
гръцки
бог на морето, глупако. Вече сме в Етрурия. Не бъркай този, когото почиташ. Тук великият Нетунс определя съдбата ни.

– В такъв случай той е определил да ти се поднесе изненадата от разфасовано човешко тяло.
Целе поглежда мокрите чували и заповядва:
– Провери дали сред плътта няма нещо ценно.
Капитанът понечва да се отдалечи.
– Чакай! Може би тази находка е поличба. Известие, че смъртта ще ни навести под някаква форма. Накарай хората да останат в малката лодка и да претърсят водата. Не искам да пропуснат нищо. Ако наистина боговете ни пращат знак, не искам той да бъде разтълкуван грешно заради немарливостта на робите. Хайде сега, закарай ни до брега със скоростта на боговете и се погрижи никой да не споменава на никого за това, което видяхме.




28


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Гондолите се поклащат като огромни бебешки люлки в осветените от луната канали, благословени с нежната топлина на съвършената лятна вечер. Из цяла Венеция класически музиканти изкарват лодките си и хвърлят музикални мрежи за пасажите от романтични туристи, разхождащи се по брега.
Тина гледа всичко това от прозореца на хотелската стая и усеща, че Том не е в настроение да се присъедини към нея.
Тази сутрин беше излязла скоро след закуската, а той забрави ключа, който му беше оставила. Забрави номера на мобилния телефон, който тя написа на листче и пъхна в ръката му. Изглежда, че е забравил абсолютно всичко освен трупа на петнайсетгодишното момиче, което е видял на металната маса в моргата.
Тина бе намислила специална изненада, за да повдигне настроението му, когато се върне, но той отиде направо на бюрото в дъното на стаята и оттогава не е мръднал оттам. Няма смисъл да го сюрпризира, докато е в такова настроение. Тези неща трябва да се поднасят в най-подходящия момент, иначе няма смисъл.
Превключва на Си Ен Ен. Дават някакъв политически спор за икономическата политика на Обама. Тя поглежда намръщено екрана и оставя Том да пише нещо на хотелското тефтерче на бюрото.
– Проклети републиканци и демократи. Кога ще спрат да се карат и ще заработят заедно, за да ни изкарат от тези лайна?
Той изръмжава нещо неразбираемо.
– Ей, забравих да ти кажа. Утре или вдруги ден искам да отида да послушам Вивалди. Ще дойдеш ли? Или не си падаш по това?
Той спира да пише и я поглежда:
– Разбира се, че ще дойда. Повече си падам по „Никълбек“, отколкото по Вивалди, но с удоволствие ще ти правя компания. Малко да разширя кръгозора си.
Тина намалява телевизора, взема една брошура и я занася на бюрото, като обяснява:
– Взех я от рецепцията. Портиерът има приятел в „Атенео ди Сан Басо“, който му намира хубави билети. Свири камерният оркестър „Сан Марко“, който се слави като най-добрия.
Том бегло поглежда брошурата. Вивалди бил работил като учител по цигулка във Венеция, после започнал да пише музика – над шейсет произведения, и бил директор на оперния театър „Сант Анджело“. Том оставя листовката, като отбелязва:
– Знам само „Четирите годишни времена“ и доста дълго мислех, че това е хотелска верига.
Тина се засмива:
– Тогава е време да се образоваш. Какво толкова пишеш?
– Нахвърлям някои мисли. Едно от нещата, които полицаят каза в моргата, започна да ме гложди.
Тя застава зад него и разтърква рамото му.
– Може би наистина щеше да е по-добре, ако беше отишъл в Париж или Лондон.
– Не ми говори.
– И какво точно се върти в прекрасната ти глава?
Той написва няколко букви и ги подчертава:
– С-Е-К-Т-А. Мисля, че си имаме работа с религиозна секта. Отчасти сатанинска, отчасти кореняща се в древната предхристиянска религия и митология.
– Нова секта или стара?
Той я поглежда:
– Уместен въпрос. Това трябва да открият карабинерите. – Обгръща кръста ѝ с ръка и я придърпва да седне в скута му. – Виж, съжалявам, че днес не съм приятна компания. Това нещо не ми дава мира.
– Знам. – Тя го целува. – Разбирам. Хубаво е, че си готов да помогнеш. – Изправя се, хваща ръката му и го кара да се изправи. – Хайде, размърдай си жалкия задник и ела да ти покажа нещо.
Издърпва го през стаята, покрай телевизора, тоалетката и оправеното легло, което няма търпение да разтури отново.
– Затвори очи.
Том ги затваря. Чувства се глупаво.
– Закрий ги с ръце. Не надничай.
Тина е твърде дребничка, за да провери дали той наистина не гледа. Изправя се на пръсти, за да се опита, отново го хваща за ръката и го завежда още няколко крачки наляво.
– Добре. Сега можеш да погледнеш.
Той поглежда.
Пред него е отвореният гардероб, пълен с дрехи: блузи, поли, рокли, панталони, обувки. Много обувки!

– Наляво,
глупчо
!

С две ръце тя го хваща за раменете и го завърта.
Сега Том разбира.

Там има още дрехи.
Мъжки
. Нови дрехи за него. Само за него.

– Не съм ти купила свещеническо расо – казва тя и веднага съжалява за тази неуместна забележка. – Мисля, че дори куфарът ти да се появи, вече няма да ти е необходим.
Щедростта ѝ го кара да занемее. Той прокарва ръка по закачалките: два леки панталона, три нови памучни ризи, два вълнени пуловера с V-образни деколтета и черно вълнено сако със сребриста подплата, подходящо както за официални, така и за ежедневни ситуации.
Том се обръща, за да ѝ благодари – може би дори да ѝ признае, че от смъртта на майка му никой не му е купувал дрехи. Но Тина не е там.
Тя е при леглото, разпънала между палците си боксерки „Калвин Клайн“.
– Ела тук. Искам да видя дали жалкият ти, но идеално стегнат задник ще влезе в тези.




Capitolo XXIV


666 Г. ПР. ХР.


АТМАНТА

Това е моментът, от който Тевкър най-много се страхува. Моментът на истината. Свалянето на превръзките. Моментът, когато ще разбере дали ще остане сляп завинаги.
Тетия и родителите му са се събрали в колибата на знахаря; лицата им са мрачни и напрегнати от очакване.
Магистратът е изпратил като свой представител Ларт, който седи на столче до леглото, на което лежи Тевкър.
– Песна поръча да те осведомя, че храмът е готов. Премести роби от мините и те работиха ден и нощ, за да го завършат навреме. Свещените зали блестят като злато и очакват жертвоприношенията и благословиите ти.
Тевкър се съмнява, че Песна е прехвърлил много роби, и подозира, че изпълнението е некачествено.
– Боговете ще бъдат поласкани – отбелязва саркастично.
Ларт го хваща за ръката.

– Не ми се
подигравай
, нецвис. Ако можеше да ме видиш, нямаше да имаш глупостта да ме гълчиш като малко дете.

Венти пристъпва напред, за да се намеси, но Тевкър, предусетил жеста му, го спира:
– Татко, моля те, не прави нищо. Не съм в опасност. – Хваща желязната ръка на Ларт и добавя: – Страннико, нямам нужда от очи, за да те видя. Знам, че си изпълнител на наказания, мъчител и че амбицията и ядът кипят в еднаква степен в теб. Ако не искаш боговете да те прокълнат, махни ръката си от мен.
Ларт отпуска хватката си. Тевкър усеща, че пръстите на Палача са оставили синини върху кожата му. Лартуза се приближава.
– Легни, ако обичаш. – Лечителят го притиска с ръце върху леглото. – Закрий прозореца, Тетия. Ярката светлина не бива да попада върху зениците му.
Тетия затваря грубите капаци от вътрешната страна, като с мъка закрепва кукичката – дървото се е разсъхнало и вече не приляга в рамката.
Лартуза запалва свещ и я поставя до леглото.
– Тевкър, не искам да отваряш очи. Изчакай, докато ти кажа.
Тетия се промъква и застава до него. Хваща ръката на съпруга си, докато Лартуза развива превръзките. Те са залепнали от потта на лицето му и оставят бели следи върху розовата кожа. Знахарят потапя вълна в дървена паница с вода и почиства клепачите му. Подсушава лицето и произнася молитва:
– Призовавам Туран, великата богиня на любовта, здравето и плодородието, да подкрепи Тевкър в това време на нужда. Умолявам всички велики богове, известни и все още неразкрили се пред нас, да проявят доброта и любов, като позволят зрението на Тевкър да се върне. – Целува върховете на пръстите си и леко погалва веждите на гадателя. – Сега отвори очи.
Тевкър не помръдва.
– Благодаря, Лартуза. Преди да се поставя на това изпитание, имам да кажа някои неща и искам вие, които сте се събрали тук, да бъдете свидетели на думите ми. Говоря като нецвис, а не като обикновен човек. В този свят на тъмнина видях повече неща, отколкото през всичките си години в светлината.
Венти поставя ръка на рамото му.
– Внимавай, синко.
– Етрурия е в опасност. Богатствата ѝ се умножават с всеки изминал час, но я очаква голяма загуба. Съдба, която боговете са безсилни да предотвратят.
Венти се навежда и прошепва на ухото му:
– Стига толкова, Тевкър. Не трябва да говориш за такива неща пред непознати.
Тевкър вдига ръка, за да го накара да замълчи.
– Видях демон, който е вперил взор в Атманта. Божество, толкова могъщо, че пред него Аита и неговите духове се разбягват като деца.
– Стига! – Венти се обръща към Ларт. – Синът ми не е много добре. Билките на знахаря сигурно са размътили ума му.
– Умът ми е абсолютно бистър, татко.
Тевкър отваря очи. Всички се навеждат и се вглеждат в лицето му. Никой не казва нищо. Тетия разбира веднага.
Майка му също.
– Съдейки по мълчанието ви, всички разбирате, че не виждам. И никога няма да прогледна отново.
Лартуза поднася свещта към очите му. Гадателят се намръщва:
– Моля те, Лартуза, ще ме запалиш с тази свещ. Може да не я виждам, но усещам топлината ѝ.
Знахарят се дръпва назад.
Тевкър кимва:
– Така, страннико със силните ръце, предполагам, че не си дошъл само в качеството на вестоносец. Помогни ми да се изправя и ме заведи при магистрата Песна, за да му разкажа за това проклятие. Трябва да се вземат спешни мерки.




29


В НАШИ ДНИ


ВЕНЕЦИЯ

Мария Карвальо, четиридесет и две годишната жена на майора на карабинерите, си ляга с помощта на сестра си Фелиция. Когато Вито се прибира, тя вече спи. Мария има множествена склероза. Новината се бе стоварила като гръм от ясно небе една сряда сутрин преди единайсет години, когато личният лекар им даде обяснението, което преобърна съдбата им – за треперенето, за проблемите с равновесието и за замъгленото зрение.
Болестта на Мария е причината съпругът ѝ да напусне работата си в Милано.
Като водещ детектив в отдел „Убийства“ Вито бе получил предложение за повишение, но вместо това предпочете по-спокойната служба във Венеция. Не каза на Мария от какво се е отказал. Обясни, че имало съкращения, преустройство на отдела и че бил изпаднал в немилост. Преместването щяло да му се отрази добре. Щял да започне начисто.
Работата и Мария са двете най-важни неща в живота му, но не в този ред. И нито за секунда не съжалява, че е напуснал Милано.
Тази вечер обаче се чувства скован. Тромав.
Убито петнайсетгодишно момиче.
Убиец на свобода.
Тези неща сами по себе си са достатъчни. Но мъртъв колега. Младеж, когото Вито е закрилял и е приемал като собствен син. Това вече му идва в повече.
Отваря едната врата на евтината секция от тиково дърво и взема бутилка коняк и чаша. Това ще е компанията му тази вечер. Стари приятели.
Майорът отпива голяма глътка „Векио 76“. Течността щипе устните му. Изтича като гореща лава в стомаха му.
Апартаментът е малък. В дневната цари почти пълна тишина. Скръбта като че ли усилва всеки звук. Часовникът на камината тиктака. Лекото мърдане на Мария в леглото на горния етаж кара дъските на пода да скърцат. Дори когато отпива от коняка, преглъщането му звучи като оттичане на канализационни тръби.
Вито оставя чашата и поглежда към тавана. Опитва се да не си представя лицата на родителите на Антонио, когато научиха новината. Опитва се да не си спомня опитите на Валентина да се държи храбро пред него.
Постепенно алкохолът го хваща и той започва да се отпуска. Дори може да заспи, така, както е седнал на масата, ако мобилният му телефон не иззвънява.
Майорът вдига бързо, за да не събуди Мария.

–
Pronto!

Обажда се Нунчо ди Алберто, млад полицай, дежурен в отдел „Убийства“. Вито слуша внимателно. Новината го кара да изтрезнее на мига.
Ситуацията става все по-лоша.
– Сигурен ли си? Да няма грешка?
Нунчо казва, че по-сигурен не може да бъде:
– Обаждах се на лейтенант Мораси, но тя не вдига телефона, господин майор.
– Недей да я безпокоиш. Ще ѝ кажем сутринта.
Вито поглежда часовника. Полунощ е. Работният му ден би трябвало да е приключил, но явно едва сега започва.




Capitolo XXV


666 Г. ПР. ХР.


ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА


Огромната карта, която магистратът разглежда на пода в кабинета си, е начертана върху ленено платно, не върху папирус. Като много етруски Песна обича да документира творенията си по коренно различен начин от този на гърците.
Техните
летописи са на свитъци и се съхраняват завити; Песна и другите аристократи в Етрурия предпочитат да използват ленено платно и да сгъват завършените произведения. Етруската азбука, която се пише от дясно наляво, вече се различава от гръцката и Песна е убеден, че до края на жизнения му път няма да остане нито един грък, умеещ да я чете.

Целе е до него, отпочинал и освежен след почивката и жадувания секс с чуждестранните проститутки, които го изкъпаха. Кави, от другата страна, е напрегнат, нащрек и съсредоточен. Мореплавателят очертава с пръст обширна нова област на изток от Атманта към най-северния край на Адриатическо море:
– Сега притежаваш всички тези блата. Както ми поръча, разузнахме и не видях никакви значими селища.
Кави вдига очи от картата и го поглежда:

– Но все пак е имало
някакви
хора?

– Вече няма. – Изражението на Целе е красноречиво. – Земята е на Песна.
– Ами тук? – Песна очертава с пръст група островчета близо до новопридобитата земя.
– Не мисля, че има смисъл да притежаваш този участък. Това са блата и земята е толкова наводнена, че не може да се строи върху нея.
Песна го поглежда скептично. Сякаш подозира, че мореплавателят не казва цялата истина.
Целе тръсва глава:
– Признавам, че не се приближих достатъчно от страх корабът да не заседне. Чух обаче, че това са пустинни острови, населени с диваци, които ядат само риба, а вероятно и собствените си деца.
– Тази жалка територия и жителите ѝ могат да бъдат завладени без проблем по-късно – отбелязва Кави, като вдига чаша с вино. – Да го отпразнуваме, Песна. Имаш земя за новия си град. Това е исторически момент.
Тримата се чукват и изпиват виното до дъно. Магистратът отива при дълга маса, където са поставени още кани.
– Сгъни картата, Кави. Да седнем при прозореца и да обсъдим предстоящото събрание на аристократите.
Тримата отново пълнят чашите си и се настаняват в ниша с възглавнички и изглед към градината. Песна събира тогата около краката си, кръстосва ги и се намества удобно.
– Целта е проста: да направим така, че градските големци да ме приемат не просто като равен, а като свой бъдещ водач – човек, който ще им помогне да осъществят амбиции, за които не са си помисляли дори в най-смелите си мечти...
Целе докосва ръката му и добавя:
– И да постигнат богатства, надхвърлящи и най-алчните им фантазии.
Песна кимва:
– Точно така. Ако изключим силата и страха – а трябва да ги изключим, защото нямаме могъща армия на наше разположение, остават само два начина да държиш в подчинение влиятелните мъже – за топките или за кесията. След церемонията в храма и преди пиршеството и курвите ще заведем многоуважаемите ни гости в сребърните мини и ще ги отрупаме със скъпи дарове. Ковачите ми работят и в момента. Така ще си осигурим подкрепата им за новите градове, които ще построим на изток от река По.
Някой почуква и те замълчават. Ларт се показва на вратата:
– Водя ти гадателя, както заповяда. Чака вън.
Песна се измъква от меките възглавници.
– Доведи го.

–
Още
е сляп, господарю.

– Значи ще си имам куриоз – Поомекнал от виното, Песна поглежда Кави. – Дано да се окаже толкова ценен, колкото предрече.
Ларт въвежда Тевкър. Гадателят е задъхан – или от усилие, или от страх. Целе измърморва:
– Прилича на изгубено псе.
– Да се надяваме, че още има скрити номера за господаря си – измърморва Кави, като се усмихва самодоволно.
Тевкър притиска слепоочията си с пръсти и проговаря:

– В тази стая има четирима души. Двама от тях не са ми познати – седят в южния край до отворения прозорец и си шепнат. Мъжът, който ме доведе, все още стои зад мен, до вратата, несигурен каква ще е ролята му в тази сбирка. – Прави една крачка вляво, една напред, протяга ръка и се покланя. – Господарю Песна, приветствам те. Изгубих зрението си, но сега
виждам
много повече, отколкото преди.

Песна стиска ръката му със своите.
– Много съжалявам да науча, че слепотата ти е трайна. Поканихме много благородници за освещаването на храма и се надявахме да проведеш церемонията.
– Все още съм в състояние да изпълнявам задълженията си.
Песна се усмихва подигравателно и се обръща към приятелите си:

– Смел отговор, друже. Кажи ми, моля те,
въпреки
нещастието ти, още ли си убеден, че боговете искат да бъдеш наш гадател.

– Вярата ми в това е по-непоклатима отпреди – отговаря спокойно Тевкър.
Песна отново поглежда приятелите си:
– Бих искал да остана насаме с гадателя си.
Те се споглеждат, после мълчаливо излизат. Песна се приближава до Тевкър и го оглежда изпитателно.
– Жена ти е талантлива скулпторка. Каза ли ти какво направи за мен?
– Каза, че е помагала на ковача ти да изработи дарове за всяко помещение в храма и искаш аз да ги осветя.
– Дааа! – Песна развеселено си дава сметка, че скулпторката е колкото талантлива, толкова и досетлива. – Жена ти те е осведомила добре. Наистина ще ти бъда благодарен, ако осветиш тези дарове заедно с други, които държа тук, в съседната стая.
– Може ли да докосна произведенията на жена си, за да се запозная с тях?
Въпросът заинтригува Песна.
– Изпитваш ме, нецвисе. Не знам защо, но имам чувството, че си наумил нещо, което се разминава с намеренията ми.
– Може ли?
Песна понечва да откаже, но му хрумва идея. С елемент на забавление.
– Ела с мен – заповядва той. – Ще ти освободя пътя.
Тевкър му позволява да го преведе през две врати. Песна спира и обявява:
– Това е стаята с даровете. Има над двайсет ценни предмета, които лично съм поръчал и ще принеса в дар пред боговете. – Завежда гадателя по средата на стаята. – Сега си в средата. Да видим дали боговете още са благосклонни към теб.
Хваща Тевкър за раменете и леко го завърта, докато главата му се замае.
– Ако откриеш произведението на жена си, ще останеш мой нецвис и ще осветиш храма. Ако ли не, ще накарам Ларт да изпита издръжливостта ти, като те овеси на куките.
Магистратът го пуска. Тевкър се олюлява и почти изгубва равновесие.
– О, за малко да забравя – добавя Песна. – Има и друго правило: можеш да пипнеш само шест предмета. Затова избирай внимателно, млади гадателю.
Тевкър възвръща баланса си. Потиска разсейващия трепет в сърцето си. Успокоява дишането си.
Чува шума от елегантните кожени сандали на Песна на запад от себе си и се досеща, че магистратът е застанал близо до сребърните творения. Не точно до тях. Може би срещу тях, за да наблюдава по-добре търсенето. Изострените сетива на Тевкър му подсказват, че в стаята няма прозорец – несъмнено предпазна мярка срещу крадци. Единственият свеж въздух, който усеща – леко течение през отворените му сандали – идва от вратата, през която току-що влязоха.
Той се замисля. Песна го завъртя и после се отдалечи. Спомня си шляпането на кожените подметки по пода. Не повече от три крачки. Максимум четири.
Това е достатъчно за Тевкър да се ориентира.

Опитва се да си спомни разказа на Тетия за
нейното
посещение. Тя спомена стена с етажерки, пълни с вази, а срещу нея – дълга дъбова маса, покрита с най-ценните произведения на изкуството, които е виждала.

Гадателят протяга дясната си ръка и внимателно прави крачка встрани.
Песна се изкисква приглушено.
Тевкър докосва с крак основата на голяма ваза букеро. Сърцето му се свива. Избрал е грешната посока.
– Ще бъда благосклонен и няма да броя това – дразни го Песна.
Тевкър преглъща. Успокоява се. Завърта се в противоположната посока. Протяга другата си ръка и прави крачка. Ако не греши, масата трябва да е там.
Нищо.
Прави още една крачка. Нищо.
Още една.
Чува приглушен смях и си представя как Песна е закрил устата си с ръка, за да овладее веселието си.
Десният хълбок на Тевкър се блъсва в нещо. Нещо солидно. Масата.
Обхваща го вълнение.
Той сваля ръка и напипва ръба. Хваща се за него. Прокарва пръсти по дървото, докато намира ъгъла.
Песна се умълчава. Пита се дали в блуждаенето на гадателя има някаква целенасоченост.
Тевкър започва да се движи като рак, без да отделя ръка от масата. Достига другия край и спира в момента, в който пръстите му остават във въздуха.
Двайсет крачки дължина. Скъпа маса.
Връща се по същия път. Десет крачки.
Спира.
По средата.
Тевкър колебливо протяга двете си ръце. Събаря една ваза отляво.
– Един предмет – отброява Песна.
Дясната ръка на Тевкър се спира в нещо, което изглежда направено от дърво.
– Две!
Тевкър отново преглъща. Ако е прав, плочките би трябвало да са точно под пръстите му.
Сваля ръце. Нищо.
Песна застава зад него. Наднича зад гърба му. Тевкър усеща топлината му.
Назад или напред? Нагоре или надолу? В коя посока.
Той премества ръце към предната част на масата. Накити.
– Три!
Посяга пак назад. Купи!
– Четири! Чувам как Ларт дрънка с куките.
Тевкър застива. Предположението му е било неправилно.
Къде би поставил Песна най-ценните предмети. Със сигурност по средата на масата. Но не отпред, където могат да паднат. Отзад би било най-безопасно. Може би дори издигнати на някакъв дървен пиедестал, за да се виждат по-добре от алчните му очи.
Тевкър решава да провери предчувствието си. Посяга.
Лакътят му събаря някаква ваза и той я чува да се катурва.
Песна пристъпва към масата и я хваща, преди да падне на земята.
– Пет! Остана ти един опит.
Тевкър се протяга, гръбнакът му изпуква, бедрата му се опират силно в ръба на масата.
Посяга надолу.
Напипва нещо студено. Сребро. Сигурен е.
Аплодисменти.
Песна силно пляска с ръце:

–
Bravissimo!
Браво! Удивен съм!

Потупва Тевкър по гърба. Но гадателят не го усеща. Цялото му тяло се е вцепенило.
Ужасна болка стяга главата му. Пронизване като онова, което го накара да падне на колене в свещената горичка.
За секунда му се струва, че чува гласове. Кънтящи гласове от някакво черно място отвъд този свят. Виденията се явяват отново. Видения за бога демон и собствената му гибел.
И нещо по-лошо.
Нещо неясно, размазано.
Детето.
Тевкър пада на земята, като все още стиска трите плочи. Пред очите му стои образът на нероденото дете, детето на изнасилвача. Расте. Променя се. Превръща се в точно подобие на бога демон от видението. В източник на злото.




30


В НАШИ ДНИ


ФОНДАМЕНТЕ НУОВЕ, ВЕНЕЦИЯ


Вито Карвальо изкрънква една цигара от войника, пазещ местопрестъплението, и си припомня информацията, която му дадоха по телефона малко преди полунощ:
Тялото е разчленено. Частите са сложени в дебели найлонови чували, после напъхани в големи платнени торби заедно със стари тухли за тежест. Всичко е изхвърлено в северния край на лагуната, далеч от обичайните маршрути на водните таксита и на корабчетата
.

Вито издишва облаче дим и поглежда черната вода. Ако не бяха водолазите, претърсващи тинестото дъно на канала за останки от лодката на Антонио Павароти, разчлененото тяло нямаше да бъде открито. Полицейските прожектори осветяват кея с бяла светлина като във филм на ужасите. Майорът минава покрай водолазите и криминалистите, които надничат в купчини смрадливи наноси и лигави водорасли.
В ярката светлина той вижда Нунчо ди Алберто с лице, по-бледо от луната, да говори с един от водолазите. Гмуркачът е навил неопреновия си костюм до кръста и тялото му изпуска пара в студения нощен въздух.
Гласът на професор Монтезано се чува от бяла найлонова палатка. Вито разбира с кого говори още преди да дръпне входното платнище и да стъпи на дъските, поставени от криминалистите, за да намалят риска от замърсяване на уликите.
– Здравейте – казва майорът с лек сарказъм. – Не се обиждайте, но нямах желание да виждам никой от вас двамата толкова скоро.
Монтезано вдига ръка за поздрав. Валентина Мораси остава сериозна:
– Здравей, майоре!
Напрежението от деня е гравирало бръчки около подпухналите ѝ очи.
– Не трябваше да си тук. Ще говорим по-късно – казва Вито императивно.
Досеща се, че тя е върнала обаждането на Нунчо и го е изнудила да ѝ каже какво става.
Карвальо взема чифт прозрачни ръкавици от една кутия.
– Какво имаме тук, професоре?
Монтезано свива рамене и си поема въздух бавно и продължително – знак, че новините няма да са добри.
– Имаме пихтия.
– Пихтия ли? Каква пихтия?
– Мъжка пихтия. Разложена пихтия от възрастен мъж. Само това мога да кажа засега. Отворихме няколко чувала и намерихме различни телесни части. По очевидни причини не искам да разопаковам всичко тук заради риска да загубим доказателства.
Валентина посочва купчината мокри чували:
– Говорих с командира на водолазния отряд малко преди да си тръгне. Има още чували, но хората му не могат да ги извадят преди десет сутринта.

–
Десет
ли? Какво командва тоя – университетско барче? Не могат ли да започнат още на разсъмване? Хайде малко да задействаме нещата.

– Не е заради светлината, майоре. Те работят цял ден на тъмно долу. На много места видимостта е нулева – все едно да работиш с вързани очи в пълна с вода бъчва. Всичко, което извадиха, е намерено с опипване.
– Знам го! – сопва се Карвальо и в следващия миг съжалява, че е бил толкова рязък.
Валентина също повишава тон:

– Не
могат
да започнат по-рано от десет, защото имат твърде малко хора и твърде много работа.

Майорът трудно овладява нервите си:

– Бюджетни ограничения! Съкращения! Тия политици не разбират ли, че престъпниците не си вземат почивка само защото хората вече не са толкова богати?
Cazzo!
 – Обръща се към патолога: – Извинете ме за избухването, Силвио. Знам, че и вие мразите тези неща. Можете ли да кажете приблизително колко време тялото е престояло във водата? Някаква груба преценка на колко години е жертвата? Нещо –
каквото
и да е, което да ми помогне да започна разследване.

Монтезано не обича да прибързва със заключенията – неверните предположения могат да отклонят разследването в грешна посока. Знае обаче, че приятелят му нямаше да пита, ако не е под напрежение.
– По-голямата част от кожата... – Замълчава и се поправя: – По-голямата част от кожата, която съм видял досега, е отделена от намиращата се отдолу мастна и мека тъкан. Това е напреднал стадий на разлагане. – Обръща се към купчината чували. – Без данните за температурата на водата и времето през последните няколко седмици, не мога да бъда по-точен.
Карвальо вижда пролука:
– Дни, седмици или месеци?
– Месеци. Не години.
– Възраст на жертвата?
– Не, Вито! Съжалявам. Докато не огледам всичко, което бъде извадено, не мога да кажа нищо повече.
Майорът се примирява:

–
Va bene. Molte grazie
. Валентина, ела навън. Да оставим нашия приятел да работи. Тази
адски
неприятна работа.

Валентина носи червено шушлеково яке, сив пуловер, дънки и ниски боти, но въпреки това започва да трепери, когато излиза.

– Не е
толкова
студено – казва Карвальо. – Изморена си и дори не е необходимо да си тук. Но сигурно го знаеш.

Тя полага усилия да не се държи като сърдито момиченце:

– Искам да работя. Когато Нунчо ми каза, че е намерен друг труп близо до мястото, където е станало нещастието с Антонио,
трябваше
да дойда. Разбираш, нали?

Карвальо разбира. Той се чувства по същия начин. Въпреки че с идването си в този час не е постигнал нищо, което не би могло да почака до сутринта.
– Искаш ли да пием по кафе, преди да се прибереш? – предлага на Валентина. – Един приятел има ресторант наблизо и никога не затваря преди три.
Тя се усмихва насила:

–
Grazie.
С удоволствие.

Правят само няколко крачки, когато викът на Монтезано, застанал на входа на палатката, ги кара да спрат:

– Вито, два са –
два
трупа, не един. Намерих втори череп.






ТРЕТА ЧАСТ





ДВА ДНИ ПО-КЪСНО





31


В НАШИ ДНИ


МОРГАТА НА БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

В голямото строго охранявано помещение встрани от главния корпус на моргата, са монтирани допълнителни охладителни и филтриращи системи и районът е разчистен от всякаква ненужна екипировка.
Телесните части са разопаковани. Внимателно се води протокол кой къс от кой чувал е взет и кой чувал – от коя част на лагуната. Данните се вкарват в компютъра и местата се означават на карта, закачена на стената. Силвио Монтезано и хората му внимателно вземат проби на телесни течности от всеки чувал. По същия начин се събират и проби от планктон и други частици, етикетират се и веднага се изпращат за анализ в лабораторията на карабинерите. Вътрешните тъкани, особено оскъдните останки от бял дроб и стомах, ще бъдат изследвани отделно. Ноктите – ако изобщо бъдат намерени такива – ще бъдат остъргани. Останките от дрехите на жертвите са прострени, изсушени и след като се определи на кое от телата са били, също ще бъдат изпратени за анализ. Всеки в екипа на Монтезано е наясно със задачата си и начина, по който се очаква да я изпълни. Ако професорът имаше прякор, щеше да е „Прецизния“.
Двойното посмъртно изследване е изтощителен труд. Необходими са херкулесови усилия за разпознаването на двете жертви и за откриването на микроулики, които биха могли да разкрият мястото, където са били убити, и човека – или хората, които са извършили деянието.
За всеки освен за патолога това е ужасно изживяване; за шейсет и две годишния медик то е един от най-вълнуващите и предизвикателни моменти в кариерата му. Две различни тела, изхвърлени на едно място, опаковани по един и същи начин. Няма съмнение с какво си има работа.
Нещо, с което досега не се е сблъсквал.
Никога в дългата си и впечатляваща кариера като съдебен патоанатом професорът не се е срещал с най-смъртоносното същество, известно на човечеството и науката.
Сериен убиец.
Тримата му помощници се трудят като роби, за да подготвят и подредят няколкото отрязани крайника. Тук е Изабела Ломбардели, следовател от ОНИК – Отдел за научни изследвания към Корпуса на карабинерите, която служи като офицер за свръзка между лабораторията, моргата и отдел „Убийства“.
Монтезано се дръпва назад и със задоволство установява, че работата върви с пълна сила. Като добре смазана научна машина. Машина, която няма да пропусне нищо.
Скоро ще стане интересно.
Скоро ще почисти всички кости с обикновен домашен препарат за миене и ще изследва отблизо как са били отрязани и обезобразени, какво е използвано за разчленяването им. Но още сега труповете имат какво да разкажат.
И двете жертви са мъже: единият – между двайсет и пет и трийсетгодишен. Другият – поне два пъти по-стар, най-вероятно наближаващ седемдесетте.
Трупът на по-възрастния е в по-напреднал стадий на разлагане, престоял е с месеци повече от другия. Между двете убийства обаче има ясни прилики. Костите и на двата трупа са прерязани с трион. Не немарливо разсечени или строшени. От личния си опит патологът знае, че това е необичаен начин за разчленяване на труп. Повечето убийци от практиката му просто хвърлят и бягат, като разумно предпочитат да не се бавят много дълго около жертвата след смъртта ѝ от страх, че това увеличава риска да бъдат заловени. Прорезите се правят почти винаги на едни и същи места: врат, мишници, бедрени стави. Пет класически точки за разчленяване.
Убийците на мафията отрязват и китките. Много често се правят разрези през задната част на коленете и лактите, за да се намали дължината на парчетата – за по-удобно пакетиране, пренасяне и изхвърляне, без да се привлича внимание. Единайсет места за прерязване. Понякога тринайсет или петнайсет, ако раменната и бедрената кост са прерязани през средата, но това се случва много по-рядко.
Тук обаче, при тези тела от лагуната, има нещо друго.
Нещо странно.
При първата жертва, по-възрастния мъж, всички пръсти на ръцете и краката са отрязани – двайсет разреза.
Освен това торсът е прерязан между ребрата на минимум шест места.
Крайниците са разфасовани в стила на мафиотските убийства – още единайсет разреза.
Монтезано не е преброил всички разрези, но предполага, че са няколко десетки.
Над петдесет индивидуални разчленявания.
При втората жертва, по-младия мъж, положението не е толкова тежко. Но пак има разчленяване в стила на мафията.
Единайсет разреза – включително китките и торса.
В този случай обаче гръдният кош също е отворен – прерязан през средата на гръдната кост. Има необичайни прорези през средата на раменните и бедрените кости. Изглежда, убиецът е бил по-спокоен, не е бързал. Бил е по-обигран.

Или нещо друго?

Монтезано се пита дали убиецът се е опитал да направи нещо с първата жертва, но не е успял. Може би представите му не са се реализирали особено добре на практика.

Или е друго?

Какво?
Професорът сваля очилата и гумените ръкавици и излиза от хладилното помещение. Има нужда да постои на светло. На свеж въздух. Трябва му време и пространство, за да избистри ужасяващите мисли, които се въртят в главата му.
Сяда на една каменна стеничка на шарена сянка в двора на болницата и дневната топлина сгрява смразените му кости и прояснява ума му.
Постепенно отговорът се оформя в главата му.
Убиецът се е опитвал да нареже жертвата си на стотици парчета. На шестстотин шейсет и шест, за да бъдем по-точни. Но не е успял.
Само хирург, месар – или може би самият Монтезано – би могъл да се справи с такава задача.
На патоанатома му хрумва нещо, което го кара да потрепери.
Нещо липсва.
Нещо, от което е сигурен, че водолазите и лаборантите му няма да намерят никаква следа. Нещо, което разложението може да е замаскирало, но не би могло да е разградило напълно.
Черният дроб на жертвите.
Той знае, че ги няма. Кръвта в слепоочията му започва да пулсира.

Защо
?


Защо му е на някого да прави такова нещо
?





Capitolo XXVI


666 Г. ПР. ХР.


ХРАМЪТ, АТМАНТА

Събрали са се от цялата страна: от бреговете на Тиренско море, от двете страни на река По, от Спина, Мантуа, Фелсина и Атрия. Единственото място, откъдето не е дошъл никой, е Рим. Най-богатите и могъщи мъже на Етрурия влизат в новия храм на Атманта. Но сред тях няма нито един римлянин.
Песна и Кави се отделят от набъбващата тълпа, от перчещите се големци и церемониалните музиканти, свирещи на двойни флейти и многострунни цитри.
– Проклятие! – Магистратът е толкова разгневен, че не го свърта на едно място. – Тези проклети римляни са трън в петата. Отсъствието им е по-вредно, отколкото можеше да е всичко, което биха направили, ако са тук. Мълчанието им е по-оскърбително от надменните им и целомъдрени поучения. Сега ми се иска да бях достатъчно предвидлив и изобщо да не ги бях канил.
Кави посочва към храма:
– Време е да влизаме. Казал ли си на някого, че си поканил римляните, а те не са дошли?
– Не. – Песна овладява гнева си. – Единствените, които знаят за поканата, сте ти и вестоносецът.
– Момчето няма да продума. Аз ще се погрижа за това.
В горичката зад храма Ларция донаглася закривената конична шапка, която е ушила за сина си. Той е облечен с новите си одежди: красива черна мантия с ресни по ръба и дълга черна туника. Бос е и е изходил и запомнил наизуст всяка стъпка, която трябва да направи по време на церемонията.
Майка му е развълнувана:
– Тевкър, чувам флейтите и тръбите. – Целува го и гласът ѝ тъжно потреперва, защото той не може да види гордостта в очите ѝ. – Обичам те, синко. Много се гордея с теб.
Целувката на майка му още не е изсъхнала на бузата му, когато Тетия го прегръща и му пожелава успех:
– Ето, ето тук.
Поставя дясната му ръка на един кол, забит в твърдата земя. Това е началната точка. От тук нататък трябва да се справи сам. Един пропуск, една малка грешка, едно неправилно изчисление и службата ще се превърне в цирк.
Венти извиква от храма. Звучи неспокойно. Разтревожен баща, който би предпочел синът му да не се подлага на подобно изпитание:
– Всички са готови. Чакат те.
Музиката свири. Тъжни струни. Протяжен плач от флейтите. Четиримата помощници на гадателя, забулени с качулки, са застанали на местата си – двама пред и двама зад него. Те ще му помогнат да заколи жертвените овце на новите олтари извън храма, построени така, че кръвта да попива направо в пръстта, за да бъде изпита от божествата на земята.
Тевкър чувства ритъма на музиката. Използва го, за да нагласи своето темпо. Синхронът е изключително важен.
Десет стъпки напред. Обръща се надясно.
Петдесет стъпки покрай стената на храма. Отново надясно в основата на широкото стълбище.
Шест стъпала. Помощниците се разделят настрани. Тевкър застава на централната платформа.
Тълпата аристократи притихва. Той чувства погледите им върху себе си.
Косъмчетата на врата му настръхват. Усеща шестте огромни колони около себе си, стърчащи като гигантски богове. Обръща се с лице към хората. Усеща слънцето върху кожата си. Топло. Зареждащо с енергия. Укрепващо увереността му.
Тевкър разперва ръцете си широко и заговаря:
– В името на свещената троица – в чест на Уни, Тиния и Менрва – смирено обявявам, че аз, нецвисът на Атманта, съм слуга на всички божества. Днес в присъствието на най-благородните смъртни гости от всички краища на Етрурия посвещаваме този храм на вас, славни богове, които толкова милостиво оформяте бъдещето ни в този живот и в отвъдния, който очаква най-достойните сред нас. Всемогъщи богове, които властвате над Вселената и ни съдите, смирено и с тържествено почитание се прекланяме пред вас и ви даряваме тази къща като свидетелство за любовта и верността си. – Тевкър притиска по един пръст върху всяко око. – Моето зрение бе отнето, за да виждам по-ясно. Благодарен съм ви за мъдростта, с която сторихте това, и ви моля сега да напътствате краката и ръцете ми, за да въведа народа и нашите гости във вашия дом и да осветя стаите му като дар за вас.
Тевкър се обръща и наметалото му се поклаща. Влиза уверено между колоните и през двете крила на огромната врата.
Прекрачва прага и с едно движение на дясната ръка хваща новия литуус, който Тетия е изработила за него и е оставила на точно определено място до стената.
Песна и аристократите първи влизат след него. Нареждат се покрай дългата маса от прясно отсечен кипарис по средата на главното помещение. Отрупана е с безкръвни дарове от всякакъв вид. Бронзови и златни статуетки. Вази, урни, купи, керамични изделия с всякаква форма и размери.
Тевкър вдига жезъла си с две ръце. Бавно и величествено го прокарва във въздуха от дясно наляво.
– Тези скъпоценни дарове, изработени специално в чест на всяко божество, са символи на нашата любов, на верността и живота, който ви посвещаваме. Благославям ги във ваше име и ви ги предавам, за да запомните тях и нас, вашите слуги, сега и завинаги...
Песна поглежда крадешком лицата на гостите. Очевидно са впечатлени. Той също. Гадателят ги хипнотизира. Слепотата му придава някаква неочаквана и незабравима аура. На никого дори не му хрумва за отсъстващите римляни.
Всичко върви по план.
Песна знае, че богатите и влиятелни люде ще бъдат още по-привързани към него след пиршествата и речта, която е замислил да произнесе.
Всичко е идеално.
Погледът му се плъзва по масата към централната част, където гордо са разположени солидните сребърни „Порти на Съдбата“, в очакване да бъдат осветени.
Само че ги няма. Дъхът му секва.
Изчезнали са.




Capitolo XXVII

В края на церемонията за освещаване слънцето е започнало да се спуска зад западния скат на новия покрив на храма.
Песна стои в прохладната сянка на един навес и приема поздравленията на аристократите, изнизващи се отвътре, като се опитва да не се разсейва от мисълта за кражбата на най-ценното си притежание.
– Забележителна служба...
– За мен беше истинска чест да присъствам...
– Колко талантлив млад гадател...
Комплиментите се сипят с лекота. Но „Портите на Съдбата“ са единственото, за което Песна е способен да мисли.
Кой би могъл да ги открадне?

Кави говори с няколко перузианци.
Може би той
? Ларт чака нетърпеливо при колесницата си.
Или той
? Целе флиртува с Херха, играе си с един кичур от косата ѝ.
Той? Тя? Или двамата заедно?


Скулпторката Тетия води задълбочен разговор с Лартуза.
Тя? Той?


Да не забравяме нецвиса, осакатения гадател, който днес проведе службата на живота си. Представянето му беше толкова безупречно, че човек не би повярвал, че е сляп.
Той
?

Кави се приближава до Песна и махва към Ларт и чакащата колесница:
– Трябва да побързаме. Ще бъде от голяма полза, ако изпреварим гостите и ги посрещнем при мината.
Магистратът го поглежда нервно:
– Даровете готови ли са?
– Да. Има достатъчно богат избор за всички. Дори най-алчните ще бъдат задоволени.
Песна отново поглежда Тевкър:
– Претърсете нецвиса. Щателно! Съблечете го гол.
– Защо? – недоумява Кави.
– „Портите на Съдбата“ са изчезнали.
– Какво?
– Няма ги! Лично ги поставих на масата с даровете, за да ги благослови.
Кави се оглежда. Не вижда нищо подозрително.

–
Кога
са изчезнали?

– Броени мигове преди началото на церемонията. Храмът беше празен, строго охраняван отвън, и само аз имах достъп. Сигурно ги е скрил по време на службата и сега без съмнение възнамерява да ги открадне и да ги продаде някъде далеч, за да започне нов живот с проклетата си скулпторка.
– Ще накарам хората на Ларт да го направят веднага. Ще заповядам и целият храм да бъде претърсен, в случай че са скрити там.
Когато Ларт се връща, след като е дал указания на хората си да претърсят Тевкър, Кави и Песна вече са в колесницата.
– Побързай! – изкрещява магистратът. – Ще бъде признак на неуважение, ако не сме там преди благородните гости.
Кочияшът шибва конете и в момента, в който Ларт скача в колесницата, тя потегля сред облак прах.
– Мини напряко през декумана – заповядва. – По-неудобно е, но е много по-бързо.
Скоро излизат на път, издълбан на коловози. Ларт се забавлява от мисълта как разглезеният му работодател се друса, докато зъбите му затракат.
Не след дълго Кави измрънква:
– Внимавай! Тук отзад все едно има земетресение.
Гърленият смях на Ларт не се чува от тропота на копитата.
И тогава се случва.
Десният преден кон се препъва. Кочияшът дръпва юздите. Другите три животни губят синхрон. Едното колело се удря в камък. Ларт изпада от капрата. Срутва се с главата надолу върху купчина чакъл и по-едри камъни.
Облакът прах се вие около тях в зловеща тишина.
Песна бавно се изправя от преобърнатата колесница, невредим, но бесен. Поглежда гневно Ларт и кочияша, които се надигат от земята, разкървавени и натъртени.
– Идиоти! Малоумници! – Изритва кочияша в бъбреците, после се обръща към Ларт. – Гледай! Гледай! Спиците са счупени. Не става за нищо! – Побутва със сандала си счупеното колело. – Как ще стигна до мината, като колесницата ми е на парчета?
Кави се навежда, за да помогне на Ларт да се изправи.
– Дай да видя окото ти, Ларт. Стой мирно, половината прах от пътя е вътре.
Ларт махва с ръка:
– Нищо ми няма. Чакай да видя колесницата.
Прескача няколко камъка и излиза на неравния път. Един поглед му е достатъчен, за да прецени, че колелото не може да се поправи – трябва да се смени.
– Вземи конете, господарю – казва той и се обръща към вцепенения от страх кочияш. – Разпрегни ги. Дай двата задни, които са по-добри. Действай, че инак няма да се отървеш само с ритници! – Поглежда Кави и Песна. – Ще пратя този стар глупак за ново колело. Когато оправя колесницата, ще я докарам в имението.
Кави се обръща към магистрата:
– Ларт е прав. Оттук ще стигнем до мината за броени минути на кон. Трябва да отидем.
Песна все още е бесен. Счупената колесница е засилила гнева му заради изчезналия сребърен релеф. Зашлевява плесница през окървавеното лице на Ларт.
– Безмозъчно говедо такова! От теб се искаше само да държиш четири коня под контрол. Има проститутки, които биха се справили по-добре.
Отново замахва към лицето му, но мъжагата улавя ръката му във въздуха като муха.
Ларт се втренчва в него. Немигащите му очи святкат заплашително. Може да го убие в този миг – иска да го направи.
Опасявайки се от най-лошото, Кави застава между двамата.
– Ларт, приятелю, спомни си положението си. Овладей се.
По лицето на Ларт се стича кръв. Той пуска смачканата от хватката ръка на Песна.
– Добър съвет, Кави. Благодаря ти. – Взема юздите и ги подава на магистрата. – Поднасям ти извиненията си, магистрате, и те моля да ми простиш. Дано пътуването ти завърши благополучно.
Песна не казва нищо. Дръпва юздите от ръката му, възсяда коня и отпрашва в галоп към хоризонта. Ларт остава загледан в издигащия се към небето прашен облак и се поздравява за самообладанието. Ще дойде моментът на разплатата с Песна. Но не сега.
Все още не.
Но скоро.




32


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

За Вито, Валентина и останалите от отдел „Убийства“ това е най-дългото денонощие в кариерата им.
Само работа. Животът им се е превърнал в безкрайна серия съвещания, срещи и нови местопрестъпления. Отново се събират на заседание в стаята до тази, която вече се е превърнала във втори дом за Карвальо и хората му. По средата на дългата маса са наредени метални кани с кафе, стари бели чашки и чинийки, мътни стъклени водни чаши и бутилки минерална вода, които приличат на небостъргачи в макет на град от урок по трудово обучение.
Майор Вито Карвальо проверява дали всички са тук. Силвио Монтезано и двама от сътрудниците му седят в другия край на масата. Отляво са Роко Балдони и Валентина Мораси. На Вито му се иска тя да не бе идвала. Караше я да си вземе почивка, да поскърби, но тя е убедена, че най-добрата терапия е да се вглъби в работата. Ако имаше време да поговорят насаме, би ѝ обяснил колко пагубна може да е подобна философия.
Специалистите от лабораторията – Изабела Ломбардели и асистентът ѝ Гавино Греко, седят отдясно на патоанатома и в момента водят задълбочен разговор с него за нещо от папката, разтворена пред тях.
Другите столове са заети от командири на екипи, началници на различни смени и онези, които ръководят разпитите на свидетели или отговарят за контактите с прокуратурата.
Последният участник е Том Шаман. Вито дълго мисли дали и доколко да ангажира американеца. Да го използва като съветник експерт беше едно, съвсем друго е да го допуснат до участие в оперативно заседание. В крайна сметка майорът послуша интуицията си и стария принцип, че при разследване за убийство, особено ако става дума за сериен убиец, всеки допълнителен чифт ръце и всеки допълнителен мозък са от полза.
– Благодаря, че дойдохте. Да започваме. – Вито прави пауза, за да изчака разговорите около масата да спрат. – Лейтенант Балдони ще ни запознае накратко със ситуацията. Роко...
Дребният детектив дръпва назад стола си и отива до дъската, на която е закачен голям бял лист с надпис ЖЕРТВИ.
– Засега има трима убити. – Протяга се и маха горния лист. – Жертва номер едно – тийнейджърката Моника Видич. Жертва номер две – разчленен мъж около шейсетте, с все още неустановена самоличност. Жертва номер три – разчленен мъж около двайсетте, с все още неустановена самоличност. Двамата неидентифицирани мъже са открити в чували в лагуната... – Балдони избягва погледа на Валентина. – ... близо до мястото, където бе намерено тялото на колегата ни Антонио Павароти. – Махва към патоанатома. – Професор Монтезано ще разпространи нов доклад в края на заседанието. За момента, професоре, имате ли да кажете нещо за времето на смъртта?
Силвио Монтезано се покашля и обяснява:
– Използвайки стронций, желязо и полоний, проведохме серия от изследвания, за да определим концентрацията на полутежки радиоизотопи с кратък период на полуразпад в човешките кости. С този метод установихме, че по-възрастният мъж е престоял във водата приблизително осемнайсет месеца, а по-младият е бил изхвърлен в лагуната преди около година. Това означава, че периодът между двете убийства е около шест месеца.
Балдони отгръща следващия лист и продължава:
– В обобщение, имаме три тела. Най-възрастната жертва, мъж около шейсетте, е изхвърлен преди около година и половина. Средната жертва, мъж около двайсетте, е изхвърлен преди около година. А третата жертва, петнайсетгодишно момиче, беше намерена този месец. – Обръща се към експертката от лабораторията: – Изабела, можеш ли да ни помогнеш да затвърдим тази зависимост?
Ломбардели е облечена семпло – син пуловер с поло яка и дънки, но привлича вниманието на всички мъже в стаята още преди да заговори.
– Професор Монтезано и екипът му са изолирали костни срези от двете тела, открити в лагуната. – Отваря една папка и изважда няколко снимки, разпечатани върху прозрачно фолио. – Изследвахме костите със сканиращ електронен микроскоп, което ни позволи да различим множество драскотини и други следи, оставени от триона. Високото увеличение ни даде възможност да определим със сигурност, че за разчленяването и на двата мъжки трупа е използван моторен трион.
Един от командирите на екипи – мъж, наближаващ четиридесетте, с тъмна набола брада – вдига ръка. Изабела се усмихва любезно:
– Да?
– Моторните триони са трудни за пренасяне. Почти невъзможно е да ги скриеш и вдигат много шум. Няма ли вероятност да е използвал бичкия? Аз имам една голяма, професионална, с която режа дърва.
Усмивката ѝ става по-широка:
– В такъв случай продължавай да я използваш за дърва, защото няма да ти послужи, ако решиш да режеш трупове. Ръчните триони, професионални или не, не могат да прережат човешка кост – заради разположението на зъбците.

–
Grazie
 – казва мъжът с известна ирония.

Изабела продължава оттам, откъдето я прекъснаха:

– И двата мъжки трупа са разрязани с един и същи трион, най-вероятно мощен бензинов модел, с петдесетсантиметрова верига. – Поглежда мъжа, който ѝ зададе въпроса за бичкията. – Този инструмент вероятно има 50-кубиков двигател, колкото на малък мотопед. Извършителят едва ли се е опитвал да се
крие
, докато го е използвал.

Вито не се сдържа и се намесва:
– За да сме наясно, искаш да кажеш, че двамата мъже са били нарязани с един и същи трион, така ли?
– Да – отвръща тя след кратко колебание.
Монтезано се включва, като се обръща към целия екип:
– Моля да обърнете внимание. Основната дума тук е „нарязани“. Трионът е използван за разчленяването, но не за убийството им.

– Професорът е абсолютно прав – добавя криминалистката. –
Изобщо
не твърдя, че деянието е извършено от един човек. Не казвам и че е извършено от няколко. Това ще установите вие. Казвам само, че за разчленяването е използван един и същи инструмент.

Това е най-категоричното твърдение, което Изабела би могла да направи при сегашните обстоятелства. Благодари на всички и отново дава думата на Роко Балдони. Той прехвърля следващия лист и продължава:
– Трябва да се имат предвид още няколко фактора. Трите трупа са открити в рамките на десет километра един от друг. Двата от лагуната са силно разложени, затова не е сто процента сигурно, че черният им дроб е изваден, но можем да кажем, че в телата не са намерени органи. Тъй като Моника не е разчленена и затова няма следи от трион, това изваждане на органите е основната връзка между трите убийства. Професор Монтезано ни каза, че по-възрастният мъж е имал множество наранявания в задната част на черепа, свидетелстващи за ожесточено нападение отзад с тъп предмет като камък или чук. Въпреки напредналия стадий на разлагане при по-младия мъж има индикации, че е бил прободен с нож отстрани на врата. Спомнете си, че Моника Видич е била отвлечена и вързана от много самоуверен и спокоен убиец. Прерязал е гърлото ѝ, докато я е гледал в очите, тоест не е бил нито плах, нито неопитен и е искал да я гледа. Говорих с нашия психолог и той смята, че имаме работа с убиец, който действа самостоятелно и се развива. Първото нападение, откъм гърба, е прибързано и страхливо – знак, че не е бил уверен в себе си. Второто нападение вероятно е било отстрани с нож – индикация, че убиецът е скъсил дистанцията и е станал по-смел в действията си. Последното нападение е смело отвличане и екзекуция, в която той напълно е владеел положението. Това означава, че убиецът усъвършенства методите си.
Валентина вдига ръка:
– Моника е била прободена над шестстотин пъти, а тялото ѝ изобщо не е разчленявано. Това изглежда коренно различно от предишните два трупа.
– Права си, така изглежда – намесва се Вито. – Но следите от нож по костите на мъжете и изваждането на черния дроб са основните свързващи фактори.
– Добре, но как ще обясните разликите? – настоява тя.
Вито си дава сметка, че младата му колежка иска да разбере повече за психиката на мъжа, когото търсят.
– Мисля, че убиецът се е упражнявал върху първите две жертви – обяснява той. – Опитвал се е да измисли ритуален начин за убийство. При по-възрастната жертва е оплескал всичко; с втората се е опитал да бъде по-прецизен; а при Моника е постигнал желания резултат.
– Ако вече е постигнал желания резултат, какво ще прави сега? – обажда се Том.
Вито, Валентина и Монтезано отговарят в един глас:
– Ще убие отново.




Capitolo XXVIII


666 Г. ПР. ХР.


АТМАНТА


Арнза и Мазу изпълняват заповедта на Ларт с огромно удоволствие. Отскоро работят за него и той почти не им обръща внимание, камо ли да им повери някаква важна задача. Сегашната е още по-приятна, защото
лично
имат зъб на гадателя. Изчакват, докато якият баща на Тевкър се отдалечи и се присъедини към другите хора, излизащи от храма. Тогава действат бързо.

Арнза, по-дребният от двамата, казва:
– По заповед на магистрата Песна, трябва да дойдеш с нас.
Преди гадателят да възрази, двамата го хващат за лактите и го повличат покрай източната стена на храма.
– Каква е целта? – протестира Тевкър. – Защо толкова бързо, та да не мога да изпратя хората както трябва?
– Имаме заповед да те претърсим. – Двамата стражи се споглеждат и се подсмихват. – Каквато и сила да се наложи да употребим.
– Защо? Защо трябва да ме претърсвате?
Мазу изчаква, докато се отдалечат от храма и стигнат в един храсталак отзад. Навежда се и Тевкър усеща воня на старо месо в дъха му.
– Ти май не се сещаш кои сме, а, нецвисе?
Тевкър едва запазва равновесие, когато го пускат. Най-сетне паметта му се прояснява. Сега разпознава гласовете, дори миризмата им.
Изнасилвачите! Мъжете, които насилиха жена му!
– Събличай се, гадателю! – Арнза изважда меча си. – Сваляй тези дрехи, докато си припомним как ме рани и как уби приятеля ни.
– Не разбирам за какво говорите. Аз съм един слепец. Божи човек.
– Знаем кой си и какъв си. – С върха на меча Арнза го подтиква да вдигне по-бързо мантията си. – Хайде, сваляй!
От храстите се чува шум. Стражът поставя острието на гърлото на гадателя и предупреждава:
– Една дума и ще ти прережа гърлото.
Кимва на Мазу да провери какво става.
Мъжагата изважда меча си внимателно, да не изшуми при излизането от ножницата. Тръгва предпазливо между сплетените висящи къпини. Под краката му изпращява съчка.
– Приятелят ти се движи с грацията на слон – отбелязва Тевкър, без да се опитва да шепне.
Арнза притиска меча до гърлото му.
– Тихо!
– Боговете не ми казват да мълча. Заповядват ми да говоря.
Стражът притиска по-силно острието и порязва врата на гадателя. Тънка струйка кръв потича по кожата му.
– Сега не си толкова смел, колкото когато уби Раск и наряза лицето ми.
От храстите отново се чува шум. Арнза се завърта. Тази частица от секундата е достатъчна на Тетия. Тя изскача зад него и забива един от церемониалните ножове на Тевкър във врата му. Задържа оръжието. Натиска силно, докато той се опитва да се освободи. Арнза посяга с двете си ръце, опитва се да я изрита. Тя продължава да натиска, докато той пада на земята, като гъргори и се дави в собствената си кръв.
Тетия изтичва при мъжа си.
– Тевкър, добре ли си?
Той пълзи на четири крака и опипва земята, като се опитва да намери стража.
– Тетия! Слава на боговете, че си тук. Дай ми меча му. Другият е наблизо.




33


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

След края на съвещанието, когато командирите на отряди, криминалистите и хората на патоанатома си тръгват, Валентина Мораси изпраща Том навън. Отначало той не осъзнава, че полицайката иска да го попита нещо. Нещо лично.
Едва когато вижда, че тя продължава да върви с него и след входните стълби на участъка, пасторският му инстинкт се събужда.
– Валентина, има ли нещо, с което мога да помогна?
Тя се поколебава, несигурна как да изрази мислите, които я влудяват.
– Имаш ли нещо против да се разходя с теб? Трябва да прочистя мислите си.
– Нямам нищо против. Дори ще ми е приятно в твоята компания. Можеш да ми бъдеш водач. Минавал съм по този път до хотела, но нямам добра ориентация и може пак да се загубя.
Тя се засмива:
– Говори се, че единственият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш.
– Значи скоро ще бъда специалист по този град.
Вървят известно време и си говорят по работа, включително за задачите, които Вито им даде. Том трябва да разучи повече за ритуалите, култовете и символизма, свързани с черния дроб. Той се шегува, че това му е домашното по религия, история и биология, но Валентина едва успява да насили учтива усмивка.
Небето е пълно с облаци, които Том нарича „бабешки“ – сива пелена, която като че ли е в тон с тъгата в лицето на спътничката му. След като пресичат още два моста, той се опитва да налучка причината за безпокойството ѝ:
– Възхищавам се на силата ти, Валентина. Толкова си отдадена и задълбочена в работата след смъртта на братовчед ти. Дори не мога да си представя колко ти е трудно.

–
Grazie.
 – Тя срамежливо свежда очи. – Работата помага. Тя е добре дошло разсейване. Помага ми да не мисля за него.

Том разбира; виждал е твърде много хора, скърбящи за близък човек.
– С приближаването на погребението мъката ще се засили – предупреждава я той. – Вероятно вече изпитваш известна обърканост, може би дори гняв.
Тя прокарва пръсти през косата си.
– Да, чувствам всичко това.
– Нормално е. Това е част от процеса на скърбене. Когато загубиш толкова близък човек, чувството е смазващо, влудяващо. Нужно е известно време човек да се съвземе.
Тя мрачно се усмихва:
– Да, все едно да си в някой объркан непознат град като Венеция например?

– Хубаво е, че го приемаш с чувство за хумор. – Том прави няколко крачки, после се обръща и я поглежда добродушно. – Твърдо съм убеден, че човек
трябва
да се загуби, за да намери новото си „аз“. Особено когато се налага да преодолееш скръбта за някой, който е бил важна част от живота ти.

Тя го поглежда и сега лицето ѝ е напълно сериозно:

– Какво става, когато умрем? – Присвива очи и в тях проблясва искрица гняв. – Искам да кажа това ли е
краят
? Само прах ли остава от нас? Пепел при пепелта?

Том спира. Този въпрос му е задаван много пъти.
– Мисля, че не. Сигурен съм, че има нещо повече от разложението.
– Повече? Какво повече може да има?
– Повече от смъртното ни пребиваване на земята. – Той я поглежда в очите. – Вярвам, че духът ни остава да живее, след като ние изчезнем.
Доскоро тя би се изсмяла на такова твърдение. Но вече не. Не и след смъртта на Антонио.
– Надявам се, че си прав, но не знам какво е това дух и ако имам такъв, къде ще отиде след смъртта ми.

Заболява я дори от самото споменаване на думата „смърт“ – дума, която използва ежедневно от постъпването си в полицията, но едва
сега
разбира значението ѝ.

Той я хваща за ръката.
– Повярвай ми, имаш дух. И макар че не познавах добре Антонио, съм сигурен, че и той е имал дух – добър дух.
Валентина примигва. Не плаче, но сълзите всеки момент ще потекат.
– Обичах го страшно много. Не ми беше просто братовчед, беше най-добрият ми приятел, по-голям брат, какъвто никога не съм имала. – Сълзите рукват. – По дяволите!
Тя бръква бързо в джоба си за кърпичка. Том я прегръща с една ръка и за момент я притиска до себе си. Зад нея вижда лабиринта от канали, водещи към мястото на убийството на Моника. Той потупва Валентина по рамото.
– Нещата ще се подредят. Ще е нужно време, но най-тежката мъка ще отмине.
Валентина внимателно се освобождава от прегръдката му и продължава по улицата.
– Извинявай, обичам да се уединявам в такива моменти.
– Няма нужда да се извиняваш.
Мобилният ѝ телефон изпиуква – пропуснато повикване. Тя го изважда от джоба на якето и поглежда. Обаждането е от Карвальо.
– Някак всичко ми напомня за Антонио. Поглеждам телефона си и очаквам следващото съобщение да е от него, той винаги ми се обаждаше да ми иска една или друга услуга. Когато реша да звънна на някого, виждам неговото име в списъка, а просто не мога да се насиля да го изтрия от паметта. – Поклаща глава. – Вкъщи на телефонния секретар още имам съобщения от него.
– Всичко това е нормално. Още не е дошло време да спреш да мислиш за него.
– Кога ще дойде?
– Трудно е да се каже. – Той отново я прегръща. – Може би след погребението. Ще си дадеш сметка, че е време да продължиш напред. Трябва да го преодолееш. Стъпка по стъпка.
Валентина поглежда над рамото му.
– Ето го хотела. Доведох те благополучно.

–
Grazie
 – казва Том, една от малкото италиански думи, които е достатъчно уверен да използва. – Искаш ли да влезеш? Имам среща с Тина. Може да пийнем тримата в бара, ако имаш нужда от компания.

Валентина вдига телефона и му показва съобщението за пропуснато повикване.
– Благодаря, но трябва да се връщам. Шефът ще изпрати отряд да ме търси, ако не се появя скоро.
Том се усмихва съчувствено. Иска му се да може да ѝ помогне повече.
– Добре, пази се. И ако искаш да поговорим, обади ми се – по всяко време.

–
Ciao
 – казва Валентина, като вдига ръка.

Обръща се и тръгва обратно към участъка. От една страна, съжалява, че не прие поканата. Вероятно щеше да се възползва, ако я нямаше Тина.
Понечва да се обади на шефа си. Отключва клавиатурата, но в следващия момент решава да направи друго. Преглежда указателя и намира името Антонио. Поема си дъх, избира „Опции“ и после натиска „Изтрий“.




Capitolo XXIX


666 Г. ПР. ХР.


АТМАНТА

Мазу изскача от храсталака и вижда приятеля си Арнза мъртъв. Слепият нецвис е коленичил и рови в пръстта около тялото.
Това, което пропуска, е Тетия.
Тя замахва с меча на Арнза зад гърба му с изненадваща сила.
Мазу усеща опасността и се обръща, когато острието се стоварва върху него. Вместо да го улучи в гърба, го посича отстрани. Дълбока рана, но не достатъчно сериозна, за да го спре. Тетия отстъпва назад, като държи меча с две ръце.
Мазу прави няколко крачки към нея. Преструва се, че замахва надясно, но рязко сменя ъгъла.
Тетия дори не усеща порязването. Но разбира, че е ранена. Много преди да усети болката, изражението на лицето му ѝ подсказва, че острието я е улучило.
От ръката ѝ, точно над лакътя, потича кръв. Изведнъж болка пронизва цялото ѝ тяло. Мечът се изплъзва от дланта ѝ и всичко пред очите ѝ започва да се върти.
Мазу знае, че тя е безсилна. Поглежда гадателя – мъжа, помогнал за убийството на приятеля му – и вече предвкусва отмъщението. Замахва с меча към врата и рамото на Тевкър.
От прерязаната вена руква кръв.
Мазу сменя позицията си и замахва напред. Ухилва се, когато острието пронизва корема на нецвиса и излиза от гърба му. Ударът е смъртоносен.
В съзнанието си Тевкър вижда Тетия каквато бе в деня на първата им среща – срамежлива и красива. Копнее да хване лицето ѝ и да я целуне.
Един ритник в рамото го поваля на земята. Вече не може да си поеме дъх. Не чувства нищо.
Вижда сватбената си нощ. Дрехата на жена му се свлича от раменете ѝ. Голото ѝ тяло е осветено от пламъците в огнището. Тя го чака.
Студеният връх на меча пронизва сърцето на Тевкър. Всичко потъва в мрак.
Мрак, по-тъмен от слепотата му.
Тетия мърда устни, докато му се врича, но той не я чува. Звуците са изчезнали.
В мекия като памук мрак пред полуотворената врата към отвъдния живот до него долита демоничен писък. Плач на новородено.
Детето, което той никога няма да види.
Семето, което изнасилвачът пося в утробата на жена му.
Парализирана на едно място от загубата на кръв, Тетия може само да гледа как Мазу избърсва кръвта на Тевкър от ръцете си. Той вдига меча и се ухилва, като показва жълтите си зъби:
– Да те убия, може да се окаже дори по-приятно, отколкото да те изнасиля.
Тетия мъчително взема меча на Арнза. Заради раната е невъзможно да замахне с него.
Мазу вижда немощта ѝ и прави половин крачка напред. Това ще бъде изключително приятно занимание. Ще я реже на парченца, докато животът бавно я напуска.
Замахва. Но мечът му не довършва траекторията си.
Мечът на Тетия се вдига рязко нагоре и се забива в гърлото му. Пронизва гръкляна и излиза откъм тила.

Докато пада, в главата му проблясва един въпрос:
Как една умираща жена е способна на такава бързина и сила?

Тетия също недоумява. Експлозивната, могъща сила, която я бе обхванала, е изчезнала. В утробата ѝ тупти силна болка, сякаш енергията е дошла от детето. Тетия изпуска меча и се свлича на земята до съпруга си.
Мракът идва към нея. Галопира като черен жребец в гръмотевична буря. Тя се завлича до Тевкър и поставя ръце върху гърдите му. Пръстите ѝ напипват наквасената с кръв връвчица на керамичен амулет – подарък от нея в деня на сватбата им. Спомня си как изработи предмета за него, как го целуна, преди да го върже на врата му. Стиска амулета, като едва си поема дъх.
Приближават хора.
Тя е решена да се държи, да продължава да диша, да запази детето на всяка цена.
Чува стъпки покрай стената на храма. Гласове отляво и отдясно.
С премрежени от пот и кръв очи вижда ужасеното лице на Венти, който я вдига.




Capitolo XXX


ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Песна и Кави слизат при вратата на мината. Няколко дрипави, голи до кръста момчета изтичват да поемат конете. Магистратът изтупва туниката си от прахта и изсъсква:
– Когато това свърши, Ларт трябва да бъде отстранен колкото може по-бързо. Нямам доверие на този човек.
Кави се изненадва:
– Отстранен? Тоест убит? Или да получи висок пост и някоя далечна провинция, която да управлява?
– Този нещастник не може да управлява даже собствените си черва, камо ли нещо значимо. Амбициите надвишават интелекта му и заради това всички ставаме за смях.
– Това, което искаш, няма да е лесно.
– Но все пак е постижимо. – Песна спира и се обръща към помощника си. – Нали видя как ми се опълчи. В очите му имаше предателство.
Кави се опитва да омаловажи проблема:
– Почувства се унижен, нищо повече. Ларт е горд мъж, бивш войник. Обидно е да му се караш пред един прост кочияш.
– Няма значение. Погрижи се да бъде отстранен.

– Добре – замислено се съгласява Кави, – но ще имам нужда от много, наистина
много
верни мъже, за да се отърва от звяр като Ларт.

– Намери ги. Този човек е вреден, Кави, а влизаме в период, когато не можем да си позволим пречки.
Двамата стигат до първата и най-голяма от шестте свързани помежду си сребърни мини. Повечето добита руда е навън, в големи кратери в земята, заградени и охранявани от въоръжени до зъби стражи. Някои от миньорите са под повърхността и копаят солидната скала с тежки железни кирки в мускулестите си ръце.
Арантур, главният надзирател, стои пред входа, закрил очите си с ръка, за да ги предпази от слънцето и прахта. Той е дребен, плешив и дебел. Три дебели сребърни ланеца украсяват врата му над кремавата туника. На всеки пръст има сребърен пръстен и накитите му нервно подрънкват, когато се приближава, за да поздрави двамата аристократи.
– Боговете да бъдат с теб, господарю. Всичко е готово.
– Хубаво! – изръмжава Песна. – Закъсняваме. Заведи ни вътре и ни покажи даровете.
Арантур се бе надявал Песна да му обърне повече внимание. Може би в края на успешния ден ще има възможност да му изложи молбата си за повече власт и влияние при управлението на мината. Но сега усеща лошото настроение на магистрата, затова не посмява да го задържи и отваря очуканата входна врата.
– Заповядайте! Насам.
Кави поглежда назад в ослепителната светлина на снижаващото се слънце и отбелязва:
– Първите ни гости идват. Трябва да побързаме.
Влизат в голяма външна постройка, която се използва от работниците за преобличане, миене и спане. В средата има маса, на която робите обикновено ядат мизерните си порции. Сега тя е отрупана със сребърни чинии, чаши, гривни, пръстени, верижки.
– Прекрасно! – Песна прокарва ръка върху блестящите дарове. – Ще оставим прасетата да напъхат зурлите си в коритото, което още повече ще изостри апетита им.
Арантур вижда своя шанс:
– След като ти мъдро подобри методите ни, добивите се увеличиха три пъти. Убеден съм, че имам честта да управлявам най-производителната сребърна мина в цяла Етрурия.
Песна възнаграждава блюдолизеца с първата си искрена усмивка за деня:
– Браво. По-късно ще говорим за това. Сега се погрижи гостите ни да се освежат, преди да ги разведем из мината. Покажи им рудата и ги остави да напълнят джобовете си.
Главният надзирател бързо се измъква през вратата. Кави посочва среброто:
– Чувствам се неудобно при толкова много богатство на едно място.
Оглежда се.
Песна го потупва по рамото:
– Не се безпокой. Няма да бъде тук за дълго. Освен това нали постави допълнителни стражи да пазят мините и отвън, и отвътре.
– Да – отвръща Кави, като прехапва устни. – Но предвид последния ни разговор, може би не е зле да си спомним, че Ларт е този, който надзираваше тази задача. Ларт е човекът, който винаги се грижи за тези неща.
Усмивката на Песна помръква.




34


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато Том се връща в стаята на Тина, мислите му са заети със скръбта на Валентина.

Тина вижда, че е разсеян. Откакто влезе, почти не е продумал. Това със сигурност не е настроението, в което се надяваше да го види; настроението, в което трябва да е за
разговора
, планиран от нея.

– Контролна кула до майор Том. Още ли сте в моята орбита?
Той я поглежда от креслото, в което се е настанил още с влизането си.
– Извинявай. Мисля за разни неща по разследването.
Усеща, че не споменава Валентина, сам не знае защо. Тина се приближава и обгръща врата му с ръце.
– Използвай лаптопа ми. Потърси в Гугъл каквото те тормози и го изчисти от мислите си. Аз ще си взема душ преди вечеря.
– Добра идея. Благодаря. Има ли някаква парола или нещо такова?
– Не. – Тя се усмихва и посочва бюрото, преди да тръгне към банята. – Включен е. Сипи ми само чаша вино, докато съм в банята.
– Добре. Бяло ли?
– Да, ако обичаш. В минибара има бутилка „Совиньон блан“. Поглези ме и с две бучки лед.
– Разбира се.
Том отива първо при компютъра. От факултета по теология има основни познания за религията на етруските. Вече знае какво значение са отдавали на черния дроб и че са били невероятно организирано и напреднало общество. От около 900 г. пр. Хр. са вярвали в предначертаността на съдбата – в това, че всеки аспект на човешкия живот е в ръцете на боговете. За да просперира, човек трябвало да спечели благоразположението им, да следи предсказанията и да прави жертвоприношения, за да омилостивява гневните божества или да си издейства облаги. За тази цел етруските се уповавали на гадатели, известни като нецвиси или, по-късно в римската епоха, като харуспекси. Както ранната римска църква, така и католическата са възприели етруски ритуали и атрибути; закривеният жезъл на съвременните епископи произлиза от литууса – церемониалния прът, използван от нецвисите.
Докато Тина пее под душа, Том се задълбочава в древното изкуство за гадаене по черния дроб. Един научен труд описва как органът се разделял на множество участъци, всеки от които олицетворявал определено божество и положението, което то заемало в небето. Ако например участъкът, свързван с Тиния, етруския бог на гръмотевиците и бурите, бил разкъсан или увреден по някакъв начин, гадателят можел да го тълкува като предвещание за силна буря, която ще опустоши посевите или ще разбие рибарските лодки.
– Излизам от душа! – извиква Тина. – Ще ми помогнеш ли да се изсуша?
Том не я чува. Вглъбен е в една снимка на „Черният дроб от Пиаченца“ – безценен бронзов модел на овчи черен дроб в естествена големина, изработен около три века преди Христа. Открит е в Госоленго, близо до Пиаченца, към края на деветнайсети век и се смята, че е служил като пособие за обучение на нецвисите. Като гледа означенията върху него, Том се пита какви послания са дешифрирали с учението си древните гадатели.
Тина застава до него.
– Добре, не ми помогна да се избърша, това мога да го преживея – недоволства тя. – Но да не ми сипеш вино...
– Извинявай. – Том скача на крака. – Увлякох се.
Забързва към хладилника и сипва две чаши бяло вино.
– Намери ли каквото търсеше? – пита тя.
– Може да се каже.
Поглежда я – вече истински, за първи път, откакто е влязъл.
Облечена е в мека бяла хавлия и е вързала мократа си коса с кърпа. Когато забелязва, че Том я гледа, се усмихва:
– Какво? Грозна ли съм без грим и с мокра коса?
– Точно обратното. Дори си по-красива.
Том се приближава. Целува я леко. Докосването на мократа ѝ коса, свежестта, нежните ѝ устни му действат възбуждащо. Той я прегръща през кръста и започва да развързва колана на хавлията.
Тина се дръпва и оставя чашата на тоалетното шкафче.
– Ела седни с мен на леглото за минутка. Имам да ти кажа нещо.
– Ох, това не звучи добре.
Тина го хваща за ръката и двамата сядат.
– Трябва да замина, Том.
Той я поглежда, сякаш не разбира.
– Появи се нова задача и трябва да тръгна спешно – добавя тя. – Много спешно.
Той се намръщва:
– Каква задача?
– Съжалявам... – Тя се извръща и се опитва да скрие неудобството си. – Не мога да ти кажа. Става дума за специален материал, а списанието има строга политика на поверителност. Надявам се, че разбираш.
– Не, не разбирам. Мислех, че между нас има нещо по-важно от една статия? Но явно съм твърде наивен?
– Не си наивен. – Тя го поглежда раздразнено. – Том, това е работа. Работата си е работа. Ако все още беше свещеник, нямаше да ми кажеш какво ти е споделил някой в изповедалнята, нали?
– Не говори абсурдни неща! Как можа да го кажеш? Ако бях още свещеник, нямаше да правим секс, нали?
– Ох, като че ли католическите свещеници не правят секс – сопва се тя. Несъзнателно пристяга хавлията. – Аз съм професионалистка и имам принципи. Предполагам, че можеш да проявиш уважение към това.
– Добре – примирява се Том, като се надява гневът и разочарованието му да не са проличали. – Да не спорим. Извинявай. Кога трябва да заминеш?
– Утре. – Лицето ѝ остава сурово. – Рано сутринта.




Capitolo XXXI


666 Г. ПР. ХР.


ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Благородниците влизат. Вратата се затваря. Всичко върви по плана на Песна.
Мъжът, който мечатае да стане цар на новите територии на Етрурия, застава в края на отрупаната със сребро маса. Мястото е избрано така, че ако започнат да се разсейват, погледите им неизбежно да се спрат върху богатствата, натрупани пред него.
– Благородни приятели, за мен е привилегия да ви посрещна тук. Отново благодаря, че отделихте от скъпоценното си време и ме удостоихте с честта да бъда ваш домакин.
– Честта е наша! – избоботва един червендалест дебелак, чийто корем опира в масата. – А още по-голяма чест ще бъде, когато ни позволиш да напълним джобовете си с тези прекрасни произведения.
В помещението отеква бурен смях. Песна дава знак да запазят мълчание.

– И това ще стане. Всяко нещо с времето си, драги приятели. – Прокарва ръка над масата, като подхваща няколко верижки и гривни. – И не само днес, не само с тези
дребни
дарове, но надявам се, до края на дните ви.

Аристократите отново се разсмиват.
– След пиршеството ще ви разкажа как заедно можем да построим нови градове, да отворим нови мини и да пожънем богатства, далеч по-изобилни от скромните дрънкулки върху тази маса.
Слушателите му надават радостни викове.
Чува се далечен грохот и земята потреперва. Песна вижда безпокойство на лицата им.
– Не се тревожете, приятели. Арантур, обясни на гостите на какво се дължи този лек трус.
На лицето на главния надзирател се изписва самодоволството на човек, който обича да е център на вниманието, но рядко получава такава възможност.
– Сътресението беше от подземна експлозия – обяснява той. – Наклаждаме големи огньове под определен участък от скалата, където знаем, че има от скъпоценната руда. Скалата се загрява до невъобразима температура, после я заливаме с леденостудена вода, която доставяме по канали от повърхността. – Арантур притиска ръце и имитира разцепване. – В резултат скалата се разцепва и се получава свличане на камъни, руда и пръст. После работниците влизат и изкопават среброто.
Един възрастен благородник от Велзна изглежда обезпокоен:
– Колко от робите ви загиват?
– Някои – спокойно отговаря Песна. – Работата е опасна. – Махва над масата. – Но рискът се възнаграждава щедро и си струва да се лиша от няколко роби. Тази мина е първата и най-голямата от шестте, които имам.
Благородниците зашушукват помежду си – споделят повече теории за богатството на магистрата, отколкото тревоги за живота на робите.
– Моля ви! – Главният надзирател се опитва отново да привлече вниманието им. – Моля ви, ако благоволите, да ме последвате в този край на залата. – Отива при недодяланите маси, поставени в дъното. – Тук ще видите проби от последната руда, която сме изкопали. Вижте колко е богата на жилки.
Арантур се дръпва встрани, за да могат гостите да огледат добре скъпоценния метал.
– Част от среброто се извлича лесно. – Той отива при друга, по-малка маса. – Робите просто го изкопават с лопати, промиват го и го отделят от пръстта. Тези лесни за добиване богатства обаче са най-малкият дял. – Вдига една ядка с големината на нокът. – Едва когато проникнем по-дълбоко в земните недра, достигаме до по-големите ценности.
Втора експлозия разтърсва земята. Всички погледи се насочват към Песна. Той се усмихва успокоително:
– Това е звук от боговете, които аплодират най-новата ни находка. Елате сега, стига сме слушали отегчителните уроци на Арантур. Нека да раздадем прекрасните произведения, на които се възхищавахте. Поръчал съм специални подаръци за всеки от вас. Кави има списък кой предмет за кого е.
Отново се чува тътен.
Този път на никого не му мигва окото. Всички са твърде съсредоточени върху подаръците.
Кави започва с по-дребните дарове за по-маловажните гости:
– За мен е чест да ви раздам тези подаръци. Първо, на стария ми приятел Арте от Тархна дарявам този пръстен с печат, с изящна гравюра на инициалите му...
Гостите ръкопляскат и Арте отива да получи пръстена.
Но не успява да го вземе.
Цялата дървена конструкция на постройката изскърцва и се разтриса. Части от покрива падат. В помещението прониква слънчева светлина. Ръкопляскането секва и всички се вцепеняват, със зинали от ужас уста.
Поглеждат нагоре и в този момент целият покрив се срутва. Аристократите вдигат ръце, опитвайки се да се предпазят от падащите греди и метални елементи.
Подът внезапно се продънва. Изчезва под краката им. Като зейнала врата към ада.
Някои се вкопчват в ръба на отворилата се пропаст. Отчаяно дерат с нокти, но меката почва поддава и те се изхлузват. От бездната ехтят писъци. Аристократите се търкалят в убийствен порой от разбити скали.
В целия комплекс на шестте мини избухва огнено кълбо от метан, възпламенен от огньовете за разбиване на скалата.
Тези, които оцеляват при падането, изгарят живи в адските пламъци.
От наблюдателницата си на хълма Ларт гледа облака прах и черен дим, който се издига високо в следобедното небе. Хората му са се справили добре с огньовете – разположили са ги по идеалния начин, за да предизвикат верижна реакция, която да възпламени подземните камери, пълни с пагубни газове.
Облегнат на счупеното колело на колесницата, той поглежда трите безценни сребърни плочки в ръцете си и на лицето му се изписва усмивка, на която и самият Песна би му завидил. Плочките са разковничето за велики събития. Трябва да ги съхрани. Да ги пази като зеницата на окото си. Да ги защитава, докато новият му господар е готов за тях.




Capitolo XXXII


КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Когато Венти я занася в колибата на лечителя, Тетия вече е в безсъзнание. Старецът се бои от най-лошото. След такава загуба на кръв тя е на ръба на смъртта.
Около колибата се струпват помагачи и доброжелатели. Венти хуква да помогне на сина си. Лартуза поставя Тетия върху грубото легло и бързо взема парцали и котлето с вода, която постоянно ври на огъня.
– Благодаря! Благодаря! Сега се дръпнете. Освободете ми място. Трябва ми пространство, за да работя.
Той плясва с ръце, за да пропъди зяпачите, сякаш са ято любопитни гъски. Кафатия, една шивачка от селото на годините на Тетия, остава, за да бърше челото ѝ.
Старецът оглежда подутия корем, от който на тласъци изтича кръв. Макар че мечът не е улучил матката, той разбира, че шансът да спаси майката и бебето е нищожен.
– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.
Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема ѝ. Сега той я вижда ясно.
Раната е дълбока.
Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането ѝ.
Едва доловимо.
Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.
– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!
Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.
– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.

– Не! Спаси
него
, Лартуза, спаси милото ми момче.

Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:
– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.
Лицето на Венти е обляно от сълзи.

– Поне го прегледай!
Умолявам
те!

Лартуза го хваща за ръката.
– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.
Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото ѝ и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.
Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената ѝ с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите ѝ бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на родилките, да му помогне. Поглежда Венти и се усмихва леко:
– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.
Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.
Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.
Знахарят я поглежда. Лицето ѝ е мъртвешки бледо. Очите ѝ са замъглени като тези на слепия ѝ съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.
Тетия надава нечовешки рев.
Главата ѝ се отпуска назад.
Краката ѝ омекват.
Мъртва е.
За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната ѝ смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:
– Венти, вдигни краката ѝ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.
Едрият мъж изпълнява нареждането.
Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.
Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.
Всички са се втренчили в детето.
В мълчаливото, недишащо момченце.
Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното ѝ тяло до това на сина си.
Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...
От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.
Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.
Лартуза се усмихва:
– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.
– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.
Лартуза внимателно му подава детето.
– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.
Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.
– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.





ЧЕТВЪРТА ЧАСТ





XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ





Capitolo XXXIII


26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.


ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ

Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.
Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.
Някои от жените са млади и красиви. Други са стари и болни. Богати жени се обличат като просякини. Бедните вземат назаем костюми, с които да прекарат нощта като аристократки.
Във Венеция всеки може да бъде всякакъв. Всичко е възможно.
Нищо не е сигурно.
Днес е денят след Коледа. Денят на свети Стефан. Началото на Карнавала.
Най-развратният фестивал в историята на света е само на няколко часа и сега гръмогласно като новородено обявява идването си на света.
Ражда се шестмесечна традиция на разюзданост и разврат.
Музика. Изкуства. Секс.
И още по-упадъчни неща.

Тъмни,
смъртоносни
, неща.

Площад „Сан Марко“ вече е дансинг. Бродирани палта, карнавални пелерини и бляскави нови костюми се въртят в щипещия зимен въздух, танцьорите се смесват и под музиката на струнните инструменти започват флиртове. Вивалди е вече покойник, но музиката на Червения поп е по-модерна, отколкото когато беше жив. В едно кафене цигуларки свирят „Морската буря“ и за няколко мига група мъже спират и се заслушват, преди да продължат към „Ридото“ – държавното казино на улица „Сан Моизе“, където ще оставят повечето си пари.
Иззад дългоносата си мъртвешки бледа маска един мъж наблюдава всички. Наричат го Лодкаря. Той е в центъра на събитието, но не е част от него.
Площад „Сан Марко“ е магнитът на разврата, епицентър на европейския сексуален туризъм. Това е мястото, на което, както пише поетът Бафо, се събират кучки от всякакви породи, за да си навирят опашките.
В другия край на площада уличен театър дава представление на издигната сцена. Широкоплещест актьор играе ролята на авантюриста капитан Скарамуш. Носи шапка с перо, голямо черно наметало и дебел колан със стоманена сабя. Иззад малка сребриста маска с дълъг кремав нос той весели вече пияната си публика с истории как разгромил турската армия и избягал, отмъквайки брадата на султана.
Лодкаря се отдалечава от кикотещата се тълпа и тръгва по тесните улички, като вдишва сексуалния аромат на ранната вечер.
Решава да хапне добре.
Питателна доматена супа и вкусно печено агнешко бутче. Но няма да пие вино. Засега. Умът му трябва да е бистър.
По-късно ще пирува, преди това трябва да си свърши работата.
Тръгва на североизток по криволичещите улички и каменните мостове към публичния дом на „Санта Мария Формоза“. От там ще продължи към по-богатия квартал „Дорсодуро“.
Закопчава палтото си, за да се защити от хапещия студен вятър, който идва от канала, и чува някой да казва, че заради бурята приливът ще бъде по-висок. Той не мисли така. Повечето прогностици са глупаци. Нямат достатъчно ум да предскажат, че след деня идва нощ. Лодкаря знае за природните стихии повече от всеки друг.
Въпреки това ще внимава. Ще бъде нащрек. Както винаги.
Две куртизанки – и двете със сребристи котешки маски – се приближават крадешком към него. По-дребната издава едно силно „Мяуууу!“, после започва да мърка и да се умилква около бедрото ми.
Лодкаря се преструва на погнусен. Почти отскача встрани от пътя им. Куртизанките се изхилват и се затътрят нататък с обувките си на платформи. Не подозират в кого са се отъркали. Нямат представа колко голям е късметът им. Изгубили са един от деветте си живота.
Тази нощ във Венеция двете котки и други десет хиляди жени като тях ще се сношават с десетки хиляди непознати мъже, дошли от цяла Европа. Лодкаря няма да е сред тях.
Удоволствието, което той търси, не е толкова мимолетно – много по-трайно е.




35


В НАШИ ДНИ


ВЕНЕЦИЯ

Два дни след заминаването на Тина Том мисли за нея много повече, отколкото е очаквал.
Когато не е в участъка на карабинерите – закъдето се е запътил в момента – той обикаля улиците. Готов е на всичко, само да не седи и да не мисли за нея. Може би е било глупост да си представя, че срещата им е нещо повече от екзотично забавление за нея.
Веднага щом тя замина, Том се премести в стария си хотел. Нямаше как да остане в „Луна Балиони“ при постоянно намаляващия си бюджет. Предложението на полицаите да поемат сметката му плюс дневни, докато работи за тях, беше приятна изненада.
Сега спира на средата на едно мостче и поглежда преминаващите отдолу гондоли и водни таксита, отиващи към Големия канал. Наслаждава се на гледката и докато разсеяно размишлява какво ще прави, след като ченгетата решат случая, в главата му изплува спомен. Бръква в джоба на палтото от Тина и изважда пощенската картичка, която Розана Романо му даде, преди да умре. Два подаръка от две жени, които почти не познава и които никога няма да се срещнат, но и двете са оставили незаличим белег в живота му. Том не знае дали да го нарече съдба, съвпадение или просто Божия воля. Поглежда базиликата „Санта Мария дела Салуте“ и разбира защо Каналето е изпитал такова желание да я нарисува и защо картичката на Розана го накара да дойде във Венеция. На живо църквата е много по-голяма и по-красива, отколкото художникът би могъл да я пресъздаде върху платното. Изкушаващо близо е до хотела му и той решава задължително да я посети. Но няма да е днес. Вече има опасност да закъснее за брифинга при карабинерите.
Все още замислен и тъжен, Том пристига с пет минути закъснение, което, както вече знае, по венецианските стандарти е все едно да дойдеш двайсет минути по-рано. Младият полицай от пропуска го води в кабинета на Вито Карвальо. Майорът също изглежда омърлушен.

–
Ciao
, Том. Моля, седни.


–
Grazie!
 – Том използва възможността да упражни познанията си по италиански, възлизащи на десетина думи. –
Buongiorno
, майоре.

Валентина Мораси влиза и двамата разменят кратка целувка – прекрасната двойна целувка, в която италианците нямат равни по целия свят. Когато тя сяда до бюрото на шефа си, Том разбира, че нещо не е наред.
Карвальо взема няколко разпечатки от факс, защипани с телбод, и му ги подава.
– От „Нешънал инкуайърър“. ФБР ни ги изпрати тази сутрин.
Том взема документа. От листа го гледа собственото му лице. Не някоя стара снимка. Не от снимките в статиите, които се появиха след груповото изнасилване в Лос Анджелис. На тази снимка той е само по кърпа и седи до прозореца в хотелската стая на Тина. Снимката е направена с мобилен телефон. С телефона на Тина. Той със страх поглежда множеството колони текст отдолу и заглавието: „Свещеник герой открива любов и смърт във Венеция“.
Карвальо и Валентина му дават време. И двамата са изчели статията вече няколко пъти и на драго сърце биха заключили Тина Ричи зад решетките до края на живота ѝ. Цветистото описание на горещите ѝ любовни сеанси с бившия свещеник само по-себе си е достатъчно зле, но има и нещо непростимо – подробно описание на това как той помага на венецианската полиция в разследването за убийства.
Том оставя листата на бюрото.
– Съжалявам. Не знам какво да кажа. – Издишва дълбоко. – Не мога да повярвам, че го е направила.
– И ние не можем – хладно отговаря Валентина. – Журналистите са специалисти по измамите.

– Ти не си първият омаян от красива репортерка, нито последният – отбелязва Карвальо с малко повече съчувствие. – Но тази статия е изключително вредна за нас. Началникът ми е
pazzo
 – направо полудя. Телефоните ни прегряха от обаждания на журналисти, а големите клечки в Рим искат пълен доклад.

Том отново преглежда страниците. Изпитва мъчителна смесица от гняв и срам.
– Искрено съжалявам. Мислех, че пътуващите писатели са по-различни от обикновените репортери. Явно съм сгрешил. Какво мога да направя, за да улесня вас и разследването?
Карвальо се усмихва:
– Освен да ни помогнеш да хванем убиеца? Вероятно нищо. – Поглежда часовника на стената. – Време е да сляза при началника за поредното конско. Остани, моля те, докато се върна. Трябва да изготвим общо становище за пред италианската преса.
Том се усмихва виновно. Карвальо взема една папка и тръгва.
– Не се тревожи – казва Валентина, като успокоително поставя длан върху ръката му. – Италианците са много великодушни, когато става дума за любовни проблеми. Все пак президентът ни има повече любовници, отколкото са гондолите във Венеция. Искаш ли кафе?
Том събира сили да се засмее:
– Да, благодаря. Като зашеметен съм.
– Така се чувства жената, когато разбере, че мъжът ѝ изневерява. – Тя го поглежда в очите. – Това е предателство, Том. Чувството не е хубаво. Не е добре да подлагаш човек на подобно изпитание.
Том се досеща, че тя говори от личен опит.
– Не, не е – съгласява се. Бутва статията на масата. – Знаеш ли, нямам против, че това ме кара да страдам. Приемам го като един от многото емоционални уроци, които трябва да науча. Но страшно съжалявам, че по този начин затруднявам работата ви с Вито.
– След всичко, което ми се случи напоследък, мога да ти кажа – това не е нищо. – Тя се усмихва; топла усмивка, която по някаква ирония му напомня за Тина. – Отивам за кафе.
Когато остава сам, Том се замисля. Пита се дали Тина се е преструвала през цялото време; дали всичко казано и направено от нея е било само театър, начин да извади от него добър журналистически материал.
Нещо по-обезпокоително, пита се дали изобщо някога ще може отново да се довери на някоя жена.




Capitolo XXXIV


26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.



СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО
1
, ВЕНЕЦИЯ


Никой от двамата непознати мъже, които правиха платен секс с Луиза Косига, не видя лицето ѝ. Въпреки молбите им за интимност, тя остана с шитата си по поръчка маска през цялото време на жалките им опити да задоволят нагона си.
Така е по-добре.
Винаги е по-добре така.
Луиза отдавна се е убедила, че човешкото лице е най-издайническо по време на секс. Пътят към оргазма изважда всичко, което е в ума, природата на сърцето, състоянието на душата. Все неща, които тя няма намерение да разкрива пред непознати, особено пред такива, които я оценяват в пари.
Първият за тази вечер поне имаше любезността да бъде бърз. При тази скорост това бяха може би най-изгодните три минути от годината. Имаше хубави очи. Добри очи. Точно заради тях – повече от всичко друго – тя реши да не избира него.
Голям късметлия.
Избра втория.
Беше грубиян. От онези, които бият жените и децата си, тормозят прислугата и мамят търговските си партньори. Когато се съблече, замириса на печено прасе. Дори грухтеше и се сношаваше като свиня. Луиза потръпва, когато си спомня косматите бели тестиси, които се клатеха между краката ѝ.
Амон, така се представи. Казва, че е египетско име с мистично значение. Луиза го намира за забавно. Може би дори иронично. Сега мистериозният мъж мие члена си в нейния умивалник и крещи, че иска вино.
Тя се облича и отбелязва:
– Едни приятели организират бал тази нощ. Тайно празненство само за отбрани. Празник на удоволствието – събитие, което само изтънчен мъж като теб може да оцени.
– Колко?
– За теб ли? Безплатно. Вече ми плати достатъчно. Ще има по пет жени на всеки мъж, достатъчно дори за твоя неутолим апетит.
Амон се оглежда за кърпа, но не намира. Избърсва се в чаршафа.
– Ти ще бъдеш ли там?
Тя го поглежда и се преструва на възбудена от отпуснатото му голо тяло.
– Как бих могла да не отида? Разбира се, че ще съм там. И тази нощ, наред с всички други удоволствия, ще видиш истинското ми лице.

Тя почуква по сребърната маска
волто
, пришита върху меко черно кадифе.

Очите му проблясват алчно.

– Искам сега. Свали я
сега
и ще ти дам каквото пожелаеаш. – Той бръква в мантията си, закачена на дръжката на вратата, и подрънква с шепа златни дзекини. – Кажи си цената.

Тя махва небрежно:

– Запази си парите... – поглежда надолу – и
възбудата
. Довечера всичко, което поискаш, ще бъде твое –
безплатно
. – Усмихва се дяволито. – Но ако не дойдеш тази нощ, никога няма да имаш това, което желаеш. Изборът е твой.

Той мълчаливо облича бялата си риза. Обещанията ѝ не му правят впечатление и той се чуди дали просто да не я натисне и да вземе каквото иска. Може би дори да я понабие, да ѝ покаже къде ѝ е мястото.
В крайна сметка тайнствеността и изкушението за още по-развратни забавления се оказват неустоими.
– Както искаш. Нека да е тази нощ. Къде е балът? Тук ли да дойда?
– Не, любов моя – отвръща тя, като му помага да се закопчее. – Ще те посрещна. Ела на Понте дела Палия след три часа. Мястото на бала е на няколко минути с лодка оттам.
– Добре.
Той взема наметалото си, обръща ѝ гръб и излиза, без да си губи времето с любезности.

Луиза заключва вратата, сваля маската и разпуска дългата си тъмна коса. Потърква с пръсти къдриците си. Хубаво е свежият въздух да охлади лицето ти. Множеството
гуми
 – меки циреи, причинени от сифилиса – сърбят ужасно.

Тя сяда на едно столче и се поглежда в огледалото. Вглежда се в очите си – прозорците към душата. Уверена е, че е взела правилното решение. Лодкаря ще бъде доволен от избора ѝ. Другите също.


1
Sestiere (ит.) – квартал – б. р.






36


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо се усмихва, когато се връща в кабинета си. Том го приема за добър знак.
– Е, какво? Ще ме депортирате ли? Или ще ме хвърлите на лъвовете на площад „Сан Марко“?
– По-лошо. – Майорът сяда зад бюрото си. – Ще те хвърлим на италианската преса.
– Пресата ли?
– Клин клин избива. Ще има пълно медийно отразяване. Началникът смята, че най-добрият начин да се измъкнем от кашата е, като съберем всички журналисти заедно и разкрием всичко наведнъж.
– Добра идея – съгласява се Валентина. Така поне ще имаме някакъв контрол върху глупостите, които ще напишат за разследването.
Том не успява да скрие ужаса си:

– Дойдох тук, за да
избягам
от пресата. Ако го обявите, ще довтасат не само местните лешояди, ами и Си Ен Ен, „Фокс“ и Ти Ем Зи.

– Тогава трябва да побързаме – казва Карвальо. – Да го направим и да замажем нещата, преди чуждестранните писарушки да почнат да врънкат редакторите си за неколкодневна разходка до Венеция. – Поглежда Валентина. – Ще го уредиш ли с пресцентъра? Ще го направим в главната зала в пет тази вечер.
– Дадено.
Тя се усмихва на Том, преди да излезе.
– Какво очаквате да кажа? – пита той.
– Истината. Разкрий за себе си толкова, колкото си готов. Относно разследването Валентина и говорителят ни ще подготвят становище, което ще представя аз. Да се надяваме, че ще успеем да използваме ситуацията, за да призовем гражданите за повече информация.
– За какво?
– За всичко. Първото правило при разследване за убийство е, че винаги има някой, който знае повече, отколкото убиецът подозира. Трябва да намерим тези хора. Докато криминалистите не открият някоя следа, тъпчем на едно място.
Том се замисля за организацията:
– Как ще го направим? Имам предвид, че нито говоря, нито разбирам италиански.
– Не се безпокой, имаме преводачка. Ще ѝ се обадим предварително и ще ѝ обясним как стоят нещата. – Карвальо поглежда статията в „Нешънал инкуайърър“. – Имаш ли представа къде е в момента синьорина Ричи?
– Никаква. – Том поглежда купчината разпечатки. – По собствените ѝ думи тя е пътуващ писател, така че сигурно пътува някъде.
– Не сте ли се чували, откакто е заминала?
– Не. Звънях ѝ няколко пъти на мобилния, но ми се включва гласова поща. Явно ме отбягва.
– Сигурно си е сменила номера. – Вито се почесва по тила. – Искаш ли да открия къде точно се намира и кой е новият ѝ номер? Мога да се обадя на един приятел в „Полиция ди стато“ – граничната полиция, сигурно има данни кога е напуснала хотела и ако е излязла от страната, къде е отишла. За другото е достатъчно да завъртя два телефона...
Вътрешният глас на Том му подсказва, че трябва да обърне другата буза; да прости и да забрави.
– Не, няма нужда. Благодаря все пак.
– Сигурен ли си? – Карвальо вдига телефона. – Няма ли да е трогателно, ако ѝ се обадиш неочаквано?
Идеята звучи примамливо за Том. Със сигурност има няколко неподходящи за свещеник думи, които би се изкушил да ѝ каже:
– Сигурен съм – казва, докато се изправя. – Ще отида за малко до тоалетната. Кафето ми дойде в повече.
– Разбира се. Знаеш къде е.
Карвальо изчаква американецът да излезе. Решава все пак да проведе обажданията. Дори ако Том не иска да говори с кучката, майорът би желал да ѝ сподели някои свои мисли и да се поинтересува какво е следващото нещо, за което смята да пише.




Capitolo XXXV


26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.


ПОНТЕ ДЕЛА ПАЛИЯ, ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи прекарва остатъка от вечерта в игра на хазарт и пиене. Дошъл е във Венеция, за да купува и продава разнообразни стоки, най-вече турски и египетски килими.
Чувства се нестабилен като юнга при първото си пътуване в открито море, и то още преди да се качи в лодката, която ще го откара на тайната оргия. На ъгъла, точно преди „Понте дела палия“, се обляга на една стена и повръща.
Още почиства палтото си от повръщаното, когато вижда Луиза на кея. Сребърната ѝ маска свети на лунната светлина, а от устата ѝ излизат облачета пара, докато говори с един маскиран лодкар на ръба на водата. Най-сетне го забелязва и му махва:
– Амон! Ела, побързай. Закъсняваме!

–
Идвам
.

Той се оригва мощно и изплюва остатъчния вкус от мазното агнешко, което е ял.
Когато се приближава, вижда малка, но стабилна лодка, завързана за един стълб. Лодкарят му подава кокалестата си ръка.
– Да ви помогна да се качите, господине.
– И сам мога.
Амон го блъсва настрани и почти пада в лодката. Олюлява я и наоколо се разплисква вода. Разклащането е още по-силно, докато сяда.
– Дано да си струва. Да се клатушкам с лодка в този студ! По-добре да бях платил на истинска куртизанка, а не на някаква евтина уличница с желание за среднощно плуване.
Луиза деликатно се качва в лодката. Поставя ръка върху рамото на Амон и сяда до него.
– Скоро ще забравиш това неудобство. Сега ме стопли и развихри въображението си за удоволствията, които ни предстоят.
Лодкарят подкарва лодката. По канала „Сан Марко“ нахлува режещ вятър, когато се насочват на юг.
– Под седалката ще намериш бутилка празничен коняк и маската на нашия гост – казва лодкарят на Луиза.
Амон поставя ръка върху бедрото ѝ. Макар и пиян, се възбужда, когато я докосва. Притиска пръсти между краката ѝ.
– Искам да те чукам тук. Сега. В тази лодка. Стопли члена ми с ненаситната си уста.
Луиза отблъсква ръката му и се опитва да не звучи ядосано:
– Още не. Страх ме е от водата. – Бръква в торбата. – Ето, нека да пийнем.
Амон отпива голяма глътка от сребърната манерка, която тя му подава.
– Почти празна е – измърморва, като я разтръсква презрително.
– Изпий всичко – великодушно отвръща тя.
Амон допива остатъка от огнената течност. Обръща се към лодкаря:
– Трябва да търгуваш с този еликсир. Моите работници биха продали душите си за такъв грог.
Лодкарят се усмихва зад дългоносата бяла маска. Луиза изважда мека вълнена качулка за спътника си.
– Трябва да сложиш това за бала.
Амон взема маската и я разгъва непохватно.
– Кое е отпред? Не виждам дупки за очите и устата.
Тя взема качулката, разгъва я и започва да я нахлузва на голямата му глава.
– Няма дупки.
Той вдига ръце да я махне, но Луиза го стиска за китките.
– Не трябва да виждаш къде те водим – обяснява. – Това е първото правило на празненството, както и при карнавала – анонимността. Ако не го спазим, нямам право да те заведа. Сложи качулката или се връщаме.
Амон се замисля дали да не се възпротиви, но качулката топли, а конякът също си е свършил работата. С възбуда и удоволствие той се подчинява на Луиза, която притиска главата му в скута си.
– Колко остава? – подвиква тя на лодкаря.
Морето е черно като катран, само луната, с размера на нокътче, свети в небето. Лодкарят обаче се ориентира по звездите.
– Завиваме по Канале дела Грацие. Малко остава.
– Добре. – Луиза потреперва и леко разклаща голямата глава в скута си. – Амон. Амон!
Той не помръдва.
Приспивателното е подействало. В безсъзнание е.




37


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман никога не се е чувствал толкова неспокоен.
Поглежда през мрежата на малкото прозорче и вижда, че в главната зала вече се събират журналисти, бърборещи като картечница на италиански.
Покрай стените на стоманени конзоли са подредени телевизионни прожектори и помещението е осветено в свръхестествено бяло. Пред двете катедри, сгъчкани една до друга на издигнатия подиум, е посадена гора от микрофони.
Майор Карвальо потупва Том по рамото.
– Ще се справиш – окуражава го. – Вярвай ми.
Обръща се към двайсет и осем годишната преводачка на службата, Орсета Кристофанини, и я пита на италиански дали е наясно какво ще говори Том.
– Да. Ще им каже, че дълбоко съжалява, че синьорина Ричи е огласила интимната им връзка. И също че в интерес на настоящето разследване смята да се въздържи от допълнителни коментари.

–
Va bene
. Да се надяваме, че ще се получи. – Вито се съмнява, че Том ще се отърве толкова лесно. Оглежда се. – Къде е лейтенант Мораси?

Преводачката свива рамене:
– Може би вече е в залата.
Вито няма време да проверява. Говорителката на карабинерите Бела Ламбони отваря вратата и обявява:
– Трябва да започваме, майоре. Вече закъсняваме с десет минути и хората нервничат.
Той знае колко е важно да не настройваш журналистите срещу себе си.
– Добре, хайде.
Том влиза в залата и се качва на подиума. Нервите му са изпънати. Ламбони, четиридесетгодишна медийна ветеранка, задвижва нещата, като обяснява как ще протече пресконференцията. Накрая посочва, че след края на изказванията ще бъде разпространено писмено изявление за пресата. После представя Вито.
Майорът присвива очи под горещите ярки прожектори и започва:
– Донесохте лятото в нашата студена зала, за което ви благодаря. – Журналистите леко се подсмихват. – И ви благодаря за присъствието днес. – Полага усилие да си придаде сериозен вид. – Имам нужда от помощта ви, приятели. Разследваме жестоко убийство на петнайсетгодишно момиче. Някои от вас вече са написали важни статии за това.
Докато говори, Ламбони показва голяма снимка на момичето.
– Това е Моника Видич. Сега трябваше да си е у дома в Хърватия. Вместо това лежи в нашата морга. Обезобразеното ѝ тяло беше открито под моста на канал „Сан Джакомо дел’Орио“ от местен гражданин и Том Шаман, който е бивш свещеник от Лос Анджелис. – Вито кимва към Том и се усмихва с най-любезната си усмивка. – Синьор Шаман вече е добре известен на мнозина от вас. Името му е било на заглавните страници на вестниците, след като е рискувал живота си, за да спаси една млада жена в Америка. Отскоро той помага и на нас. Защо потърсихме съдействието му? Първо, защото е бил на местопрестъплението при откриването на трупа, и второ, защото от практиката си в Калифорния е натрупал опит, който ни е полезен.
Вито се надява с това да е изчерпал обясненията, но един брадат телевизионен репортер извиква:
– Екзорсист ли е? Чухме, че е ловец на демони и сте по следите на сериен убиец сатанист.
Карвальо подигравателно поставя ръка на ухото си и се навежда напред, сякаш не е чул:

–
Scusi?
Правилно ли чух? Сатанисти, екзорсисти, серийни убийци? Мисля, че сте сбъркали пресконференцията. Тази вечер бих искал да използваме помощта ви, за да привлечем вниманието върху случая „Моника Видич“. – Вито вдига една черно-бяла снимка. – Попитайте читателите и зрителите си дали някой ще разпознае това момиче. Ако са я видели някъде, с някого, нека да съобщят. Всяка информация ще ни бъде от полза. Някой може да я е видял с убиеца.

Една радиорепортерка към четиридесетте се изправя.

– Моите уважения, майоре, но не отговорихте на въпроса за синьор Шаман. По какъв
точно
начин ви помага? – Обръща се настрани, за да погледне Том и всички виждат дяволития блясък в очите ѝ. – И верни ли са еротичните истории за любовните му подвизи?

Последната забележка предизвиква силен смях и дори ръкопляскане от залата.
Когато Орсета му превежда, Том усеща как лицето му почервенява като домат.
Карвальо вдига ръка:
– Няма да удостоя последния ви въпрос с отговор. Относно предишния, помолихме Том да ни помогне във връзка с някои религиозни аспекти, които биха могли да са свързани, но биха могли и да не са, с убийството на Моника. Това е, което исках да ви кажа. Няма да даваме повече подробности, затова не си хабете усилията да питате.
Един млад репортер от предния ред иска думата:
– Знаем, че наскоро в лагуната са били открити няколко трупа. Установихте ли самоличността на жертвите и свързани ли са с Моника Видич?
Вито отговаря спокойно:
– Бяха намерени два мъжки трупа. Досега не сме успели да установим самоличността им, но работим усилено по въпроса. Докато близките им не бъдат информирани, мисля, че не е уместно да се правят други коментари. Следващия въпрос, моля.
Докато той гледа за вдигнати ръце, Валентина Мораси влиза през задната врата.
– Чудесно. Ако няма повече въпроси, нека синьор Шаман да каже няколко думи. Италианският му е дори по-лош от моя английски – и несъмнено от английския на мнозина от вас, затова осигурихме преводач.
Вито слиза от подиума и за секунди Валентина застава до него. Прошепва на ухото му:
– На олтара на „Санта Мария дела Салуте“ е намерен забит с пирон човешки черен дроб.
– Мили боже! – възкликва и Вито закрива лицето си с ръка.




Capitolo XXXVI


26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.


ВЕНЕЦИЯ

Когато се събужда, Амон установява, че е гол. Прав. Трепери от студ.
Вързан е за груб дървен кръст.
Вятърът, който усеща, му подсказва, че се намира някъде на открито. В градина? На полето? Няма представа. Главата го боли. Зрението му е замъглено.
Качулката я няма. Поне може да диша.
Главата му гори, но тялото му е смразено до кости от студа.
Шум.
Пред него лумват пламъци. Огън.
Сега вижда лица. Маски и наметала. Дълги, красиво бродирани. Оргията в рая, която му бяха обещали! Той изпитва облекчение.
– Луиза? – крещи с пресъхнало гърло.
Никой не отговаря.
Маскираните непознати започват да обикалят около него. Четирима? Шестима? Може би осем? Или са все същите четирима? Трудно е да прецени, защото постоянно обикалят.
Маските са необичайни. Непознати персонажи. Изглеждат по-стари. Ръчно изработени. Вероятно предавани от поколение на поколение.
Смущението му се сменя с гняв.
– Луиза!
Опитва се да завърти глава, но не може. Нещо притиска врата му.
Шал?
Не, не е шал. Въже.
Стяга се като змия. Започва до го души. Втора змия от плат пропълзява в устата му – кърпа, която му пречи да вика. Други змии се увиват около бицепсите и прасците му, започват да го прежулват.
През пламъците той вижда мъж с дълъг, закривен жезъл. Носи висока островръха шапка и сребърна маска, закриваща цялото му лице. Прилича на някакъв жрец. За секунда Амон изпитва надежда – може би това е някакъв манастир, където монасите и монахините обичат да палуват. Чувал е за такива места. Всеки е чувал. Жрецът проговаря:
– Събрали сме се тук в тази свещена горичка, докато слабите още се кланят на детето Христос, за да почетем истинския бог. Да призовем мощта му и чрез това жертвоприношение да засвидетелстваме предаността си.

Жертвоприношение
.

Думата сякаш опарва съзнанието на Амон. Какви са тези глупости? Куртизанката говореше за сексуални забавления. Несъмнено това е част от тях. Смел, разюздан, нестандартен начин за възбуждане на сетивата. Сигурно е това! Страхът – върховният афродизиак. Жените го обожават. Личи върху лицата им, когато ги обладаваш. Амон си спомня, че е чувал за някакъв френски маркиз, който се кълнял в това – колкото повече болка, толкова по-добре.
Непознатите започват да пеят. Амон не разбира какво. Или слухът му е повреден, или те мърморят под носа си.
Може да е на латински.
Пред него се появяват два силуета. Разтварят наметалата. Жени са. Голи. На светлината от пламъците кожата им е като златна. Амон усеща приятно потрепване между краката си. Вероятно двете ще му го лапат. Развратните кучки ще му го лапат и после ще се редуват да се сношават с него. Прекрасно. Ще участва с удоволствие. Амон Бадауи не се смущава от публика.
Една от жените стяга въже около левия му бицепс. Амон усеща докосването на срамните ѝ косми като божествена милувка върху бедрото му.

Вържи ме здраво, курво
 – мисли си той, –
защото така диво ще те яздя, че тези жалки греди ще се счупят като съчки.

Не вижда другата жена, но усеща близостта ѝ – животинските му инстинкти са по-изострени отвсякога. Амон присвива очи.

Тя го
порязва
!


Не е просто боцкане. Не е нещо сексуално и възбуждащо.
Истинско
порязване. Дълбоко и болезнено.

Острието разрязва кожата точно под мускула му и продължава до самия лакът. Виковете на Амон са заглушени от превръзката през устата. Само изцъклените му очи и ритащите крака издават ужас.

Песента се усилва.
Доминус
нещо си.

Те поднасят купа под ръката му. Събират кръвта.
Нова болка прорязва другата му ръка.

Доминус. Сатанус.

Той вече различава думите. Още две жени започват да го режат.
Още кръв. Още купи. Още песнопения.
Той чувства вятъра върху кръвта по кожата си. Усеща как изтича от вените му.
Зрителното му поле е ограничено, но вижда как се приближават. Идват една по една. Лижат кървящите му рани, после се скриват.
Нов шум. Пламва нов огън.
Този път зад него. Достатъчно близо, за да почувства горещината.
За щастие, не толкова, че да го изгори.
Амон се отпуска малко. Адреналинът потиска болката. Огънят му действа успокоително.
Пред него се появява нова маска. Луиза!
Той познава дегизировката ѝ. Вика я с очите си. Разпознава го, това се вижда. В тъмните ѝ зеници проблясва искра.
Топла ръка хваща тестисите му.
Сега всичко ще се оправи. След болката идва удоволствието. Той разбира. Странно е, но вече е готов да играе тази игра – сега, когато разбира.
Луиза разтваря наметалото си и го докосва с голото си тяло. Божествено усещане. Твърдите ѝ зърна се опират в гърдите му.
Тя обхваща с пръсти члена му и Амон усеща как ерекцията му расте в дланта ѝ. Тя стиска и го гали, прави го твърд като желязо.
Амон затваря очи. Отдава се на насладата.
Прав беше. Странно е. Дори плашещо. Но е точно това, което тя му обеща.

Сексуален рай
.

Луиза започва да го търка с двете си ръце. Пръстите ѝ са като намазани с мазнина. Иска му се да притисне уста в нейната. Да изследва устните ѝ, да почувства гърдите ѝ, да ѝ го вкара и да ѝ даде добър урок.
Краката му омекват.
Гняв. Възбуда. Болка. Страх. Очакване. В съзнанието му е буря от емоции.
Луиза погалва с нокти члена му по цялата дължина. Амон потреперва от удоволствие. Разтреперва се толкова силно, че мисли, че ще свърши. Въздържа се. Не иска да изгуби контрол пред всички, не и преди да изчука тази проклета уличница така, както никой не я чукал в живота ѝ.
Няма защо да се тревожи.
Друго момиче се присъединява към куртизанката. Поставя нещо студено под пулсиращия му член. Той усеща гладката студена повърхност – като каменна плоча. Усеща гъделичкане.
Втората жена се отдръпва. Внезапно проблясва стоманено острие.
Чува се издрънчаване на метал върху мрамор.
Амон стисва зъби толкова силно, че ги счупва.

Луиза пуска отрязания му пенис в една купа в краката му.
Букеро
 – като всички останали – древен съд, запазен само за жертвоприношения.





38


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заключителната част от пресконференцията минава като сън. Том се опитва да се придържа към сценария и накрая се налага да излезе бързо, за да избяга от фотографите.
Говорителката го прикрива, като закачва друга снимка на Моника и писмен призив за помощ към гражданите, в чието съставяне е взел участие не само майор Карвальо, а и бащата на момичето.
Щом излизат от залата, Роко Балдони пъха палтото на Том в ръцете му.
– Отиваме в „Салуте“ – обяснява ниският полицай. – Майорът и Валентина вече тръгнаха. Професор Монтезано също.
Том не разбира:
– „Салуте“ ли? Какво е станало? Нов труп?
– Не точно. Ще ти разкажа по пътя.
Една патрулна моторница на карабинерите чака отпред, изпуска облаци дим от двигателя. Носът се вдига леко и тя потегля с пълна скорост, вдигайки бели вълни по извивките на Големия канал, минава под Моста на Академията и стига до последното възвишение на „Дорсодуро“.
Базиликата е затворена и се охранява от карабинерите. Балдони показва документите си и двамата с американеца влизат в храма.
Това не е начинът, по който Том искаше да посети „Санта Мария дела Салуте“, прочутата църква, изобразена на картичката, която му даде Розана Романо. Картичката, която го привлече във Венеция. По навик той се прекръства. Странно му е отново да подуши църковния въздух, неповторимия аромат, създаден от горящите свещи и студения камък. Вижда Карвальо, Монтезано и Мораси коленичили пред главния олтар между две гигантски колони. Изглеждат така, сякаш се молят. Ако не бяха белите им гащеризони „Тайвек“, предпазните обувки и гумените ръкавици, човек би могъл да ги помисли за предани богомолци.
Стъпките на Том проехтяват като пърхане на прилепи в големия купол над главата му. Той знае, че всяка стъпка го приближава до нещо по-зло от всичко, с което се е сблъсквал досега.
Един криминалист с бележник ги спира. Балдони записва имената им във ведомостта. Обяснява на Том, че трябва да облече предпазен костюм, за да влезе в защитения район.
Докато се облича, американецът разглежда величествения бароков олтар, проектиран от венецианския архитект Балдасаре Лонгена. По-красив е дори от снимките в интернет. В него е приютена смайваща византийска „Богородица с Младенеца“ и Том е сигурен, че при всяка друга ситуация атмосферата би била изключително възвишена. Но не и днес.
След като се облича, той се приближава до олтара.
Вече го вижда.
В самата среда на свещения камък на предното стъпало на олтара има човешки орган. Забит е в мрамора с голям зидарски гвоздей – метален шиш, толкова ужасен, колкото тези, пронизали Христовата плът.
Том се прекръства и прошепва:

–
In nomine patris, et filii et spiritus sancti.
2

Чува карабинерите наблизо да говорят на италиански. Тихи гласове. Мрачен тон. Балдони отива при тях.
Има още нещо.
Нещо червено, размазано върху пода на олтара. Не е боя.
Кръв.
Валентина първа забелязва Том. Изправя се и отива да го посрещне.
– Благодаря, че дойде. – Вижда, че погледът му е втренчен в закования орган. – Монтезано мисли, че е човешки черен дроб. Изабела Ломбардели, от лабораторията, идва насам. Тя ще провери дали тъканта е от някой от намерените трупове.
Том посочва линиите размазана кръв на пода при олтара:
– Какво е това?
– Не знаем. Майор Карвальо очакваше ти да имаш някаква идея.
Том колебливо се приближава до кръвта. Майорът го поглежда, изправя се и отива при него.
– Не е направено случайно – отбелязва. – Не е просто разплискана кръв.
Том преглъща и се опитва да запази спокойствие. Напрежението, което чувства, му е познато. Изпитвал го е при екзорсизъм. Изпитвал го е, когато е посещавал затворници преди изпълнението на смъртното им наказание. Изпитвал го е при съдбовното улично сбиване в Лос Анджелис.
Това е близостта на злото.
– Прилича на книга – казва той, съзнавайки, че гласът му звучи неспокойно. Навежда се леко, за да огледа странните следи. – Ако бяхме в Лос Анджелис, щях да помисля, че е подпис на някоя улична банда, графити, нещо подобно.
Отново го обхващат спомени от сбиването – ритниците и ударите, с които уби двамата младежи; разкървавеното лице на момичето, което не успя да спаси от изнасилване. Главата го заболява, сякаш някой я стиска с менгеме. Силна болка пробожда сърцето му. Той с мъка си налага да диша нормално, да се успокои, да се отпусне.
Валентина пристъпва към него, но Вито я хваща за ръката и я дръпва назад.
Сега Том вижда, че кървавите следи не са очертания на книга.
Оформят правоъгълник.
Разделен на три абсолютно еднакви части.
Размазаната кръв върху тях прилича на река от гърчещи се змии.


2
В името на Отца и Сина и Светия Дух – б. пр.






Capitolo XXXVII


26 ДЕКЕМВРИ


ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи е полумъртъв от загуба на кръв. Луиза връзва още един турникет. Усмихва се и го оставя да виси и да кърви. Другите жени свалят превръзката от устата му, набутват вътре отрязания му пенис и пак връзват кърпата.
Да преглътне или да се задуши. Негов избор.

–
Ave Satanus.

Поклонниците потапят пръсти в купите с кръвта му и се помазват един друг.

–
Dominus Satanus
.

Започва трескава оргия. Демоничната раса трябва да достигне оргазъм, преди жертвата да умре.
Никой няма да бъде пропуснат. Всеки ще се съвкупи с някого.
С изключение на върховния жрец. Негово Демонично Превъзходителство спазва въздържание.
Нищо не бива да го разсейва от задълженията. Без да се впечатлява от гърченето и пъшкането на последователите си, той вдига покритите си с наметало ръце.
– Време е, братя и сестри мои! Помощници, извършете жертвоприношението.
Телата се разделят. Поклонниците грабват наметалата и оправят маските си.
Върховният жрец отива при бледото тяло на Амон.
– Царю на царете, боже на боговете, принасяме ти тази жертва в името на славата ти. – Вдига лявата си ръка, в която държи малък нож. – Дай ни своята мъдрост и благословия.
Забива острието в темето на Амон.
– Дай ни прозорливост.
Забива го в челото му.
Амон изпуска последната си глътка въздух през ноздрите.
– Дай ни водачи.
Ножът се забива в гърлото му.
Амон почти не го усеща. Мозъкът му вече умира.
– Дай ни любов и разбирателство.
Ножът се забива между ребрата на Амон и пробожда сърцето му.
– Дай ни твърдост и сила на духа.
Червата се изливат през новата рана в корема на египтянина.
– Дай ни удоволствия, разврат и плодовитост.
Жрецът хваща остатъка от пениса на Амон и го отрязва. Обръща ножа в ръката си.
Вдига острието вертикално и пъха ръката си зад мъртвия мъж, при края на гръбначния му стълб над седалището.
– И накрая, господарю на световете, дай ни спасение.
Жрецът бавно прави грозен U-образен разрез по цялата дължина на скротума на Амон.

–
Ave Satanus.

Жрецът се отдалечава от обезобразената жертва.

–
Ave Satanus.

Две последователки се приближават с подобни на неговия церемониални ножове.

–
Ave Satanus.

Започват да предават ножовете на останалите богомолци. Раните се броят. Шестстотин шейсет и шест.
Земята е наквасена с кръв. Тялото виси като разфасовано добиче в кланица.
– Свалете го – изкрещява жрецът. – Сложете го върху олтарния камък.
Поставят Амон върху плоча от червеножилен мрамор, открадната от капака на саркофаг.
– Донесете ми инструментите.

Една сектантка донася сребърно етрускско ковчеже. Друга – купа
букеро
. Трета – скулпторски нож за моделиране на глина. Четвърта – малък правоъгълен предмет, увит в коприна. Дори най-преданите последователи на сектата правят гримаса на отвращение, когато жрецът се заема със зловещата задача да извади черния дроб на Амон.

С шум, напомнящ въздишка, през дълбоката рана се освобождават газове. През дупката като змии се подават още черва.
Жрецът отрязва нежеланите тъкани, оголва черния дроб. Орязва вени, мастна тъкан и други остатъци и поставя органа в ковчежето.
– Деца, направете дара.
Хвърлят още дърва в двата огъня, докато ги превръщат в една огромна пращяща клада. Под оранжевата светлина на бушуващите пламъци четвъртата послушничка развива копринения плат и изважда скъпоценна сребърна плочка.
Една трета от „Портите на Съдбата“.
Демонът от гравюрата сякаш се втренчва във върховния жрец.
Той целува върховете на показалеца си и бавно погалва с него рогатото божество и змиите, покриващи скъпоценната плочка. Вдига я над главата си.
– Вижте истинския бог Луцифер, гравиран върху собствения си скъпоценен метал шест столетия преди детето Христос. Велики Сатана, ние се прекланяме пред теб. Принасяме този дар за твоята слава и нашето спасение.
Свежда глава и протяга плочката към накълцаното тяло на Амон Бадауи. Четирима сектанти хващат мъртвия мъж за ръцете и краката, залюляват го и го хвърлят в буйните пламъци.




39


В НАШИ ДНИ


ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Въпреки че „Санта Мария дела Салуте“ е съвсем близо до хотела му, Том Шаман има нужда от дълга разходка, преди да се почувства готов да се върне в самотата на тясната стая.
Кървавият символ до олтара излъчваше усещане за зло, толкова силно, колкото не си бе представял, че ще почувства извън сеанс за прогонване на зли духове. В интерес на истината беше се оказал неподготвен. Наивно бе мислил, че след като се отказа от свещеническото расо, е оставил тези срещи в миналото. Явно грешеше.
Едва когато краката го заболяват, гърлото му пресъхва, а главата му се избистря, той се завлича в стаята.
Събува обувките и бързо допива една полупразна пластмасова бутилка топла вода. Карабинерите са му дали назаем стар лаптоп и евтин джиесем и той се възползва максимално и от двете. Влиза в интернет, отваря електронната си поща и намира номера, който му трябва.
Алфредо Джордано – Алфи за приятелите – е нюйоркчанин, наследник на италиански емигранти и негов стар и доверен приятел.
Том набира номера и чака цяла вечност, докато от другата страна намерят Джордано. Мястото, където Алфи прекарва дългите си дни и нощи, е огромно. То е на повече от пет века и е една от най-строго охраняваните сгради на планетата: Светия престол, библиотеката на Ватикана.

–
Pronto.
Джордано – обажда се той, като закрепва непохватно телефона между ухото и рамото си.

– Не трябва ли да спиш по това време?
Алфи замълчава за секунда – не е сигурен дали слухът не му върти номера.
– Том?
– Здравей, Алфи. Извинявай, че звъня толкова късно. Предполагам, че си тръгнал за вечерната литургия или даже за леглото.
– Няма проблем. Радвам се, че те чувам. – Замълчава, после предпазливо добавя: – Или?
На Том му трябват близо десет минути, за да разкаже на Алфи какво се е случило от последния път, когато се чуха – малко след уличното сбиване в Лос Анджелис. Двамата са приятели отдавна, от студентските години, когато Алфи редовно се напиваше и съответно пропускаше половината лекции, като разчиташе Том да го измъква.
Джордано си спомня старите времена, докато отива от богато украсената Сикстинска капела към апартамента си. Молбата на Том със сигурност е странна, но мисли, че може да му помогне. Алфи има изключително право на достъп до библиотеката, която съдържа над седемдесет и пет хиляди ръкописа и близо два милиона книги, без да споменаваме музея, посветен на етруските. Почти е сигурен, че ще намери онова, което търси. Освен ако – и тази възможност го тревожи – освен ако то не се намира в секретния архив, близо осемдесет километра рафтове, натъпкани с поверителна информация, достъпна само за очите на най-посветените.




Capitolo XXXVIII


27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.


ВЕНЕЦИЯ

Бледа розова светлина облива лагуната и тънка гробищна мъгла увисва призрачно над тихата вода. Върховният жрец отива в свещената горичка и събира останките от жертвената клада.
Той живее в мир със себе си. Служи вярно на господаря си. Сега бърза да заличи всички следи от жертвоприношението. След като изпълни тази зловеща задача, ще отиде да се увери, че последователите му знаят как да се държат. Първо, всички трябва да научат общата версия за случилото се. Ако близките им ги разпитват твърде много за дългото отсъствие, ще кажат, че са вечеряли заедно, били са на един вид празненство. Ако се появят подозрения, ще признаят, че са били с любовници. Всеки има измислено алиби. Всеки е готов да изтърпи дребно лично неудобство, вместо да бъде хвърлен в тъмницата под Двореца на дожите.
Сатанистът отново е с бедните дрехи на лодкар. Наквасените с кръв богослужебни одежди са накиснати в корито и той лично ще ги изпере и изсуши. Педантично събира всички кости на убития в един чувал. Брои внимателно, докато ги прибира – малък пищял, голям пищял, капачка – знае всяка кост, всеки мускул и сухожилие.
В друг чувал събира овъглените парчета дърво, покрити с восъчен налеп от подкожната мазнина на жертвата. Ще качи двата чувала в лодката, а по-късно ще накара подчинените си да прекопаят мястото, докато заличат всички следи от жертвоприношението.
Слънцето се е издигнало едва на половината на небето, когато лодката, докарала Амон Бадауи при смъртта, потегля към гроба му на дъното на лагуната.
Твърде рано е рибарските лодки и другите плавателни съдове да започнат да сноват из мрежата от канали, разпростираща се на юг от града, но това не притъпява вниманието на жреца – той зорко следи водата.
През мъглата вижда Джудека на запад и Изола ди Сан Джоржо Маджоре на изток. Това е знак да спре. За момент се замисля за острова – убежище на Козимо ди Медичи след бягството му от Флоренция и мястото, където е погребан дожът Пиетро Дзиани. Толкова много прочути тела – мъртви и живи – са минали през този участък на лагуната.
Сатанистът слага по един тежък камък във всеки от чувалите и връзва отворите им с въже. Лодката се разклаща от неочаквано голяма вълна, която я удря странично. Той бързо сяда.
Когато водата се успокоява, жрецът се изправя и хвърля първия чувал през борда.
Задоволително пльосване.
Той кляка и се заглежда в мехурчетата, излизащи от мътната вода. Лодката отново се разклаща. Висока вълна удря кърмата. Жрецът отново сяда. Изчаква търпеливо, после хвърля втория чувал. Успокоително е да гледа как потъва. Концентричните вълнички намаляват, разреждат се и изчезват.

–
Buongiorno!

Гласът го стряска. Той се оглежда наляво и надясно. Нищо.
След малко различава силует. Точно пред него.
Млад монах с червено лице гребе с малка лодка. Забавя, когато го доближава.
– Много лоша мъгла тази сутрин. Проблем ли имате? – Монахът се вглежда във водата, сякаш е видял нещо да пада от другата страна. – Имате ли нужда от помощ?
Сатанистът не успява да скрие изненадата си. Хваща греблата.

–
No grazie.

Мълчаливо се проклина. Беше сигурен, че наоколо няма никого!
Монахът спира да гребе и оставя лодката да се приближи по инерция. Във въздуха увисва подозрение, тягостно като мъглата. Жрецът се опитва да се усмихне:
– От манастира „Сан Джорджо“ ли сте?
Монахът кимва:
– Да. – Лодките им се допират. – Излизам да погреба всяка сутрин. След литургията и преди закуска. – Поглежда във водата. – Изпуснахте ли нещо? Стори ми се, че чух плисък. Разтревожих се да не би някой да е паднал.
– Не. Както виждате, всичко е наред. Сух съм. Сигурно ви се е причуло. – Сатанистът показва греблото си. – Може би от спускането на веслото във водата.
Вглежда се в мъглата и проверява ъгъла на издигащото се слънце. Монахът сигурно не е видял нищо. Той се усмихва:

– Трябва да тръгвам.
Arrivederci.

Младият монах хваща греблата и завърта едното във водата.

–
Arrivederci.

След две загребвания изчезва в мъглата.
По целия път обратно към манастира той се чуди какво имаше в двата големи чувала, които непознатият хвърли във водата, и защо го излъга.




40


В НАШИ ДНИ


„РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Малцина са тези, които биват приети в Полка на кирациерите към Корпуса на карабинерите – елитната почетна гвардия, охраняваща италианския президент. Освен суровите военни изисквания кандидатите трябва да са високи над 190 сантиметра. Голямо предизвикателство за средностатистическия италианец. Умберто Кастели е един от малкото, покрили всички критерии с отличен.
Двайсет години по-късно изключителните му качества му печелят поста на началник отряд за работа под прикритие, уважаван в цялата страна.
Умберто прави всичко, за да държи самоличността си в тайна, включително да не стъпва в участъка на карабинерите. Урежда всичките си работни срещи на несъбуждащи подозрението места.
Брадат и облечен повече като пътуващ музикант, отколкото като майор, той се среща с Вито Карвальо в едно кафене из уличките на „Риалто“. Почти връстници и свързани с взаимно уважение, двамата са близки приятели.
Високият битник поръчва две двойни кафета и сгъва краката си под масата.
– Как е Мария?
Като че ли всеки държи да зададе този въпрос на Карвальо.
– Горе-долу – отговаря той. – Физически няма влошаване. Изследванията дори изглеждат по-добре. Но е много потисната.
– Съжалявам да го чуя.

–
Grazie
. Скоро ще ходим на почивка. Това ще я ободри.

– Супер. Дано.
Кастели изчаква младият келнер с бяла престилка да остави горещите кафета и да се отдалечи. После изважда найлонов пазарски плик. Вътре има папка с поверителна информация.
– Искам да поговорим за Антонио Павароти.
– Бог да го прости. – Вито се прекръства. – Нали знаеш, че братовчедка му е лейтенант при мен?
– Мораси, нали? Как го приема?
– Държи се мъжки. Опитва се да преодолее скръбта, като се товари с работа. – Вито вдига очи към тавана. – Но в един момент мъката ще се отприщи като скъсана язовирна стена.
Кастели потърква брадата си и отбелязва:
– Снощи получих доклада. Изглежда, че е убийство, а не нещастен случай.
Вито се намръщва:
– Убийство ли? Инженерите, които извикахме след изваждането на останките, казаха, че по всяка вероятност е газова експлозия. Газовата печка е гръмнала.
– Да, така мислеха. – Кастели отваря папката и я подава на колегата си. – Обаче в лабораторията са намерили следи от С4.
Вито настръхва, сякаш някой е пуснал парче лед в деколтето му.
– Пластичен експлозив? Но как? Къде?
– Не е много ясно. От лодката не беше останало много. Предполагаме, че е бил заложен в двигателя. Техниците намериха следи от пластично и свързващо вещество в моторния блок.
– Хитро. – Вито замислено разклаща чашата си. – При детонацията експлозивът се превръща в газ под налягане. Който го е заложил, си е мислил, че ще заблуди разследващите.
– Можеше и да успее, ако ударната вълна не беше прекалено силна, за да е предизвикана от обикновена газова бутилка. Лодката беше разбита на парчета.
Вито си представя Антонио при руля. Представя си родителите му, когато научиха за смъртта му. Представя си Валентина в кабинета му – твърде горда, твърде смела, за да заплаче пред него.
– Не съм очаквал такова нещо – признава той. – По каква задача работеше, по дяволите? Нещо свързано с мафията или камората?
Кастели поклаща глава:
– Нищо подобно. Или поне ние не подозирахме връзка с мафията. – Оглежда се, преди да продължи. – Беше задача под прикритие с нисък риск. Малка примамка. Нали знаеш за комуната на Изола Марио?
Вито колебливо поклаща глава.
– Организира я милиардерът Марио Фабианели.
Вито си спомня нещо:
– Интернет геният? Натрупа цяло състояние, а после профука по-голямата част.
– Същият.
– Островът е кръстен на него, нали?
– Да. Сигурно е хубаво да си толкова богат, че да можеш да си купиш цял остров. Както и да е, сигурно е шмъркал прекалено много кокаин, защото превърна имението в комуна за безразборен секс, наречена „Хевън“; само че го изписва странно – уж на английски, но без „а“ и с тройки вместо „е“.
Вито се намръщва неразбиращо.
– H-3-V-3-N. Спомни си U2 – нещо като запазена марка. Дори имат собствен уебсайт, от който продават стихотворения, картини, керамика и украшения, изработени от хипарите.
– Значи там е работил Антонио – измърморва Вито, като избърсва устни с хартиена салфетка. – Следил е хипитата, за да види какви наркотици използват на райския остров на Марио.
Кастели кимва:
– Получихме сигнал, че имат солидна екипировка. Получават доставки. Не само хашиш, а и сериозни количества екстази, може би кокаин и дори хероин. Имайки предвид историята на собственика, решихме да проучим. Изпратих специално Антонио, защото се справи безупречно с онази задача в болницата. Беше способно момче.

–
Беше
. Определено
беше
. – Вито навежда глава. – Открил ли е нещо?

– Не. Или поне не е имал шанс да докладва.
Двамата замълчават за минута. Вито знае какво се върти в главата на колегата му – Валентина. Дълго време е необходимо, за да прежалиш някого, който е загинал при нещастен случай. Един цял живот не стига, за да прежалиш някого, за когото знаеш, че е убит.
– Най-добре да ѝ кажа – казва Карвальо и става.
Кастели не казва нищо, просто го потупва по ръката, преди приятелят му да се отдалечи.




Capitolo XXXIX


27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.


ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Брат Томазо Фрасколи не може да избие от главата си мислите за непознатия мъж, когото видя да изхвърля някакви неща от лодката. През цялото време на лекцио дивина – свещеното четене, вниманието му постоянно се отклонява от светите писания.
Още повече го притеснява фактът, че лодкарят го излъга и че няма представа откъде беше дошъл. Томазо се движеше на юг, непознатият в мъглата трябва да е идвал от север. Но доколкото знае, в тази посока има само два острова, разположени на разстояние, преодолимо с гребане, а те не са населени.
Томазо за момент се замисля дали непознатият не е бил видение. Призрак или демон, изпратен да го изпита. Бързо отхвърля тази теория, като си припомня – както постоянно му повтаря абатът – да не развихря прекалено фантазията си и да не се отдава на егоцентрични размисли.
Незаконно дете на куртизанка, той знае за семейството си само онова, което му е казал абатът. Томазо и сестра му били предадени на църквата скоро след раждането им. Тя отишла в метох, но избягала оттам още като послушничка. Не знае името на баща им. Майка им, Кармела Франческа Фрасколи, не дала на свещеника никакви устни обяснения, само няколко монети заедно с бележка и дървена кутийка, които помолила да бъдат дадени на детето ѝ, когато стане мъж. Томазо пази двата предмета под леглото си. Досега не ги е отварял.
Това е начинът му да се справи с болката от факта, че е бил изоставен. Като не мисли за това, си създава илюзията, че не страда от липсата на майка и баща. Досега Бог му осигурява всички родителски грижи, от които има нужда.
Освен напоследък. Напоследък се появяват съмнения.
И понякога, когато съмненията станат нетърпими, единственото, което отвлича мислите му от мъката, е гребането – не молитвите. Излиза да гребе. Гребе, докато белите му дробове пламнат и лодката започне да се плъзга като плосък камък, хвърлен по водната повърхност.
Сам в килията си преди вечерните молитви, Томазо чувства, че сърцето му бие силно като при усиленото гребане с манастирската лодка. И с основание. Днес е особен ден.
Рожденият му ден. Двайсет и първият.
Подходящ момент да се срещне лице в лице със своите демони.
Той развързва стегнатия възел. Счупва печата. Отваря кутията, оставена от майка му, и... не може да повярва на очите си.




41


В НАШИ ДНИ


ДВОРЕЦЪТ НА ДОЖИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Прохладен утринен ветрец подухва от венецианската лагуна – воден басейн, образуван преди около седем хиляди години, когато топящите се ледници наводнили горната крайбрежна равнина на Адриатика. Вито Карвальо стои до гондолиерския пристан при Двореца на дожите и гледа безкрайните сиви вълни. Мисли за това, което Умберто Кастели му каза току-що.
Убийство.
Смъртта на Антонио Павароти не е нещастен случай. Бил е убит.
Лицето на младия лейтенант изплува в съзнанието му. Свеж и красив. Винаги усмихнат. Внимателни очи, каквито жените забелязват.
Каква загуба.
Каква проклета загуба.
Вито допушва цигарата си, втора за деня, и тръгва пеша към участъка. Върви бавно. Има нужда от време и въздух, за да проясни мислите си. Бюрото му е затрупано с три разследвания за убийство – Моника Видич и двамата мъже, открити в лагуната. Сега се появява четвърто – Антонио. Като някакво утешение, има и още нещо – бледа следа, сламка, за която да се хване. Вярно, не е много, но това, което Кастели му каза за Изола Марио, си струва да се провери. Наркотиците често са мотив за тежки престъпления.
Други неща също го тревожат. Има огромен недостиг на работна сила, а хората му изнемогват. Кастели му обеща двама лейтенанти от своя отдел за операции под прикритие, но преди да се види с тях, Вито има друга, по-трудна среща.
Точно в 10 Валентина Мораси нахълтва в кабинета на шефа си с чаша кафе в деликатната си ръка.

–
Buongiorno!
Нося ти сутрешното лекарство, майоре.


–
Graziе
.

Той взема картонената чашка и я чака да седне. Въпреки всичко, което се случва през последните дни, тя изглежда прекрасно. Наистина, сложила е малко повече грим, за да замаскира подпухналото под очите си, но при все това момичето проявява достойна за възхищение твърдост.
– Чувала ли си се с бившия свещеник след посещението в „Салуте“?
Валентина сваля капачето на чашата си, издухва парата и отговаря:
– Не, мислех да отида при него веднага след като говорим.
– Обади му се да дойде. Трябва да говоря с него тук. Вчера наблюдавах лицето му – видях нещо. Когато погледна петната от кръв, личеше, че му говорят нещо.
На Вито му се иска да поговори още за случая или за странната хипарска комуна на Изола Марио, вместо да ѝ съобщи ужасната новина. Свежда поглед към ръцете си. Ноктите му са пожълтели от цигарите. Отдавна не ги е виждал така. Той потърква жълтото, после вдига очи и забелязва, че Валентина го гледа. Чака. Не може да отлага повече.
– Говорих с Кастели. Екипът, който разследва взрива на лодката на Антонио, вече не мисли, че е било нещастен случай...
Вглежда се в лицето ѝ, търсейки следи от шок. Не вижда такива. Само професионално въпросително изражение в очакване на повече подробности.
– В лабораторията са намерили пластичен експлозив сред останките – добавя той.
Валентина си поема въздух. Раменете ѝ леко потреперват.
– Сигурно знаеш, че работеше под прикритие на Изола Марио – продължава той, – острова, собственост на онзи ексцентричен интернет милиардер.
Тя кимва:
– И сега какво?
Безчувствената ѝ реакция го смайва.

–
Scusi
?

– Как ще протече разследването? Кой ще го води?
– Аз. Майор Кастели предложи да ми даде от хората си да помагат и много скоро ще...
Тя го прекъсва:
– Искам да участвам. – Очите ѝ проблясват. – Включи ме.
Карвальо понечва да откаже:
– Имаш твърде много работа по убийството на Видич, труповете в лагуната, разследването в църквата...
– Всичко е свързано, майоре. – Тя го поглежда предизвикателно. – Сигурна съм, че има връзка. Чувствам го. Какъвто и екип да вземеш, ще трябва да работи и по трите случая.
Двамата се втренчват един в друг, сякаш водят мълчалив разговор. Няма доказателства, свързващи случаите, но Вито е сигурен, че е права. По някакъв начин всичко е свързано. Той се предава:
– Поисках разрешение за претърсване. Предполагам, че имаме основания да разпитаме колегите на Антонио и „работодателя“ му.
– Милиардера ли?
– Да. – Вито не изглежда ентусиазиран. – Ние сме полицаи, не вярваме в съвпадения, но да свържем всичко и да го обясним, ще бъде трудна задача.
Тя го поглежда решително:
– Готова съм – напълно готова съм за трудната задача, ако така ще разкрием убиеца на Антонио.
– Добре. Но ако почувстваш, че напрежението е прекалено голямо, искам да ми кажеш. – Той вдига показалец и го размахва бащински. – Сериозно говоря, Валентина, искам да ми кажеш, ако ти дойде твърде много. Последното, което искам, е работата да вгорчи още повече живота ти.
– Няма накъде повече. Повярвай ми, няма начин да се почувствам по-зле отсега.




Capitolo XL


1777 Г.


РИАЛТО, ВЕНЕЦИЯ

За построяването на моста „Риалто“ са били необходими три години и има дни, когато ти се струва, че същото време е необходимо и за да го пресечеш.
Днес е такъв ден.
Венеция се е превърнала в търговската врата на света и на Танина Перота ѝ се струва, че към прочутия мост на Да Понте се стичат хора от всяка народност на света едновременно. Младата жена работи като продавачка от южната му страна, в „Гатусо“, един от най-старите и престижни магазини за произведения на изкуството и антикварни вещи. Търговията процъфтява. Всеки ден Танина продава картини и предмети на смайващи цени. Работата ѝ е изморителна и сега тя си мечтае да бъде от другата страна на моста с Ермано, любовта на живота ѝ.
Най-сетне Лауро, добродушният ѝ работодател, слага табелата „Затворено“ на вратата и спуска щорите.

–
Finito
. Върви! Върви! Постоянно надничаш през прозореца, сякаш очакваш самият дож да дойде. Наистина ли е толкова досадно да работиш при мен?

Тя грабва пелерината си от закачалката зад пердето.
– Знаете, че за мен е удоволствие да работя за вас, синьоре. Просто имам среща с един приятел, а преди това трябва да свърша нещо.
– Приятел? – Той я поглежда бащински. – Този приятел да не би да е еврейчето от „Бухбиндер“?
Кръглото лице на Танина се изчервява и тя смутено подръпва една сламеноруса къдрица зад ухото си.
– Знаете, че е той. С Ермано сме заедно от близо две години.
Гатусо изцъква с език.
– Той е добро момче! – настоява Танина.
– Единственото добро нещо в него е това, че тоя мошеник баща му е проявил достатъчно здрав разум да му даде християнско име.
– Синьоре!
– Танина, много добре знаеш, че ако скъпите ти родители бяха живи, щяха да ти забранят да имаш каквото и да било общо с него.
Тя поставя ръце на кръста си и го поглежда предизвикателно:
– Но уви, не са живи, а аз съм достатъчно голяма, за да решавам сама такива неща.
Двамата се втренчват един в друг. И на двамата им прикипява. Лауро Гатусо е фундаментът на нейната независимост; без неговата подкрепа тя ще остане без работа, без дом и вероятно дори без Ермано. По ирония на съдбата, се бяха запознали точно покрай Гатусо. Срещнаха се, когато Ермано доставяше стока, която шефът ѝ бе купил от стария евреин търговец в гетото.

– Извинявай – казва след малко Гатусо. – Просто бащата на момчето е циничен грубиян. Измет. Измамник от космически мащаб. Старият Тадух търгува произведения на изкуството със съмнителен произход, а предците му са просто
strazzaria 
– търговци на мръсни черги.

Танина се усмихва и се промъква покрай него към вратата. Двамата търговци имат делови отношения от години – традиционно приятелски, но последната им сделка свърши зле.
– И аз съжалявам. Вие сте много добър към мен и аз уважавам закрилата и съветите ви. Просто...
Той махва небрежно:
– Знам, знам – ти просто го обичаш. Любов! Любов! Любов! – Гатусо я избутва през вратата, като се усмихва. – Чао, Танина. Пази се и се погрижи еврейчето да те изпрати благополучно до дома.
Тя повдига полата си и се затичва. Вече започва да се стъмва и става студено. Художниците са вдигнали стативите си от брега на канала и повечето улични търговци са се прибрали. Тя минава по моста и влиза в кривите улички. Първо на изток, после северозападно настрани от криволичещия Голям канал към един от най-северните острови.
Танина познава еврейското гето – първото в Европа, откакто се помни. Католиците за малко не разрушиха квартала. За евреите има всякакви рестрикции. Търговията, правата, общественото положение, дори движението на хората е ограничено зад високите стени. Все пак, ако не броим някои акции за затягане на реда, стражата обикновено си затваря очите за онези, които се отнасят добре с тях, и така животът си върви.
Танина влиза в гетото и атмосферата му веднага я изпълва с вълнение. Мястото кипи като котел от движение и пазарлъци, улиците гъмжат от търговци и лихвари. Кожи, дрехи и килими се внасят и изнасят от магазините. Въпреки късния час шивачи, бижутери и бръснари работят неуморно. Танина едва се дръпва от пътя на двама продавачи на вода, които бързат, нарамили тежък товар от частния кладенец на господаря си. Тук ѝ харесва. Харесва ѝ енергията, опасността, чувството, че прави нещо забранено. Спира пред магазинче до една работилница за ковчези, за да купи някои скромни провизии: чесън, лук, пилешко и хляб.
Жилището на родителите на Ермано в Новото гето се състои от няколко стаи в една пренаселена пететажна сграда, обвита в постоянна сянка и в задушлива миризма от намиращата се в съседство медна леярна. От лоялност към семейството той е отказал няколко по-добри предложения за работа при конкурентите в другия край на квартала – Старото гето.
Танина заварва любимия си както винаги приведен над книгите.
Велики текстове и рисунки от Египет, Константинопол, древна Италия, Германия и Франция са натрупани по разкривеното му легло и по прашния дървен под, на който е седнал. В книгите са описани с подробности съкровища от всички велики епохи и империи на света.

–
Bonsoir, ma chérie!
 – поздравява я на френски, когато тя влиза. Повтаря същото на сносен английски: –
Good evening, my darling!
 – Изправя се, освобождава ръцете ѝ от покупките и завършва на немски: –
Guten Abend, mein Liebling.
3

После я целува по устата.
Тина се освобождава от прегръдката му, за да си поеме въздух. Очите ѝ заблестяват от възбуда. Тя се вглежда продължително в него. С всяка изминала минута ѝ се струва по-красив. Мургав, строен, мускулест, с очи, които я карат да се усмихва и разтапят сърцето ѝ. Танина разкопчава тежката вълнена пелерина.
– Сега ли да сготвя или по-късно?
Ермано поставя ръце върху яката на блузата ѝ, пронизва я с поглед и разкопчава първото копче.
– По-късно. Много по-късно.


3
Добър вечер, мила моя! – б. пр.






42


В НАШИ ДНИ


ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич знае кои са. Нямаше да е по-сигурен дори ако развяваха знамето на карабинерите. Глупостта им го забавлява. Напушва го смях при мисълта, че си въобразяват, че ще го хванат неподготвен, ако дойдат с няколко лодки без отличителни знаци.
Абсурд.
Наблюдава на мониторите как слизат на брега като непохватни туристи след първо пътуване с гондола. Глупаци!
Камерите с висока разделителна способност оглеждат водната повърхност в далечината и засичат синьо-белите корпуси на стандартните катери на карабинерите. Мислят се за невидими. Колко смешно. При сегашните технологии нищо не е невидимо. Все още с усмивка на лице убиецът весело минава от хангара в основната постройка. Спира да поприказва с двама нови членове на комуната, после отива в задния салон, за да е заедно с другите, когато дойдат да ги „изненадат“.
Старите медни звънчета на входната врата на имението зазвъняват.
Настъпва суматоха.
На лицата на няколко от висшите охранители се изписва тревога. Плешив мъж, който вероятно винаги изглежда сериозен, се представя на висок глас. Карвальо – майор Карвальо. Държи заповед за претърсване високо над главата си и нахълтва като инспектор Клузо от „Розовата пантера“. Убиецът на Моника се пита кога този палячо ще се спъне и ще си счупи нещо. Зад него влиза армия от цивилни полицаи, въоръжени с торбички за веществени доказателства и сериозни физиономии. За убиеца на Моника гледката е толкова смешна, че не може да се опише.
Широкоплещест мъж с бузесто лице препречва пътя на Вито.
– Аз съм синьор Анчелоти, адвокат на Марио и на комуната. Дайте да видя заповедта.
Протяга дебелата си ръка с добре оформен маникюр.
Карвальо пъха документа в розовата му длан.
– Уверявам ви, че всичко е наред.
Дино Анчелоти поставя очилата си с дебели лещи и черни рамки и настоява:
– Кажете на хората си да спрат веднага. Да не правят нищо, докато не проверя това. – Отдалечава се, като разглежда внимателно документа. – Ако има дори една правописна грешка, бъдете сигурни, че ще ви съдим.
Всички гледат Карвальо. Типично за него, той предпочита да бъде предпазлив:
– Изчакайте!
Полицаите мигновено спират, сякаш играят на замръзванка.
– Изчакайте адвокатът да провери всичко. Имаме достатъчно време.
Докато чакат, една жена със сини дънкови шорти и синьо горнище на бански се приближава към тях по мраморния под. Цифровият апарат в ръката ѝ избръмчава, изщраква и блясва със светкавица.
– Чудесно! – възкликва тя на английски с американски акцент. – Прасета в двореца! Нямам търпение да пусна снимките в нета! – Спира пред Валентина. – Леле каква красавица! Малко кисела, но Исусе, каква великолепна костна структура имаш. Снимала ли си се в порно, мила?
Валентина се опитва да овладее яростта си.
– Не ме снимайте повече.
Жената пред нея се ухилва предизвикателно. Покрита е с татуировки – навсякъде, дори върху лицето ѝ, и лейтенант Мораси не успява да устои на подтика да ги разгледа.
– Ето, ти ми направи снимка тогава. Виждам, че ти се иска – дразни я татуираната фотографка.
Анчелоти се връща, преди да се стигне до ексцесии. Подава заповедта на Карвальо.
– Истинска е. Забавлявайте се, но предупредете децата си да не чупят нищо – тук има много оригинални произведения на изкуството.
Майорът кимва и претърсването започва.
Марио Фабианели наблюдава от върха на стълбите. Научил е, че когато си милиардер, няма закъде да бързаш. Можеш да си позволиш да изчакваш – да си позволиш дори някои дребни загуби, ако е необходимо. Ченгетата ще открият малко марихуана и следи от други леки наркотици. Но да установят кой е притежателят им, виж, това е съвсем друга работа.
Марио слиза по стълбите и подава ръка на доста решителния на външен вид майор на карабинерите:

–
Buongiorno
, аз съм Марио. – Прави пауза. Нека ченгето осъзнае, че стои пред човек с неограничено богатство и влияние. – Какво ще кажете да поговорим в някоя по-тиха стая? Сигурен съм, че имате въпроси. Нека само да поръчам напитки.

Анчелоти се лепва за шефа си.
– Не сте длъжен да казвате нищо, Марио – предупреждава адвокатът. – Оставете ги да си изгубят времето и да си ходят.
Милиардерът се усмихва:
– Ама аз искам да поговоря с тях, Дино. Скучно ми е, а това обещава да е забавно. Освен това, ако карабинерите имат нужда от помощ, искам да им съдействам по всякакъв начин.
Карвальо го поглежда втренчено. Няма завист. Няма омраза. Само решителност.
– Нещо за пийване и да си побъбрим, би било добре – казва полицаят. – Обичам кафето чисто, а разговорите – честни.




Capitolo XLI


1777 Г.


ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

На трептящата прасковена светлина на свещта в монашеската килия Томазо Фрасколи се опитва да овладее емоциите си, докато чете писмото, написано от майка му преди две десетилетия.
От монашеското обучение знае много за текстовете. Изборът на хартия, мастилото, писецът, дори предпочетеният шрифт говорят много за автора.
Първото, което му прави впечатление, е това, че материалът, на който е написано писмото, не е евтин. Скъп кремав пергамент, не много по-различен от важните документи, вързани с червена копринена лента, които стоят на величественото бюро на абата.
Второто, което го впечатлява, е това, че текстът е украсен с резки, дебели линии и красиви камшичета, изписани над и под въображаемите, невероятно прави редове, които буквите следват. Стилът е труден за определяне; буквите b, d, h и l са изящно изписани и му напомнят за курсивния шрифт „Бастарда“ от шестнайсети век. Но пък личи и маниеризъм, характерен за стегнатия „Канчелареска“.
Томазо осъзнава, че се вглъбява прекалено много във външния вид за сметка на съдържанието. Трябва да преодолее любопитството си, за да вникне в значението на текста, преди да научи повече за авторката. Накланя пергамента в светлината на свещта и започва да изучава преливащите се букви от черно като пръст мастило, натиска на тънкия, но здрав писец. Това е почерк на изтънчена ръка. Не на обикновена уличница, работеща на пристанището. Майка му сигурно е била една от интелигентните куртизанки, които – както твърдят слуховете – умеят да свирят като ангели и да рисуват като Каналето. А може би се заблуждава. Да, Томазо добре съзнава, че от самото начало му се иска да мисли само най-хубавото за авторката на писмото.
Той изглажда пергамента върху масичката, където са поставени Библията и свещта, и най-сетне го прочита:

Мило мое дете,


Помолих добрите монаси да те кръстят Томазо. Това не е името на баща ти, просто винаги съм си мечтала да нарека детето си така, ако имам син.


Когато пиша тези редове, ти си на два месеца и знам, че няма да доживея дори до момента, когато ще пропълзиш, камо ли да проговориш. Ако не носех болестта, която лекарите казват, че със сигурност ще ме убие, както чумата отнесе мнозина от нашето семейство, никога нямаше да те изоставя.


Млякото ми все още не е засъхнало по устните ти и целувките по главицата ти, когато те оставям при светите братя. Повярвай ми, те са добри хора. Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам.


Нашата раздяла ще ти причини голяма мъка, в това съм сигурна. Но като го уредя сега, поне ще си в безопасност и в добри ръце. Ако бях чакала смъртта да ме отнесе ненадейно, нямаше да знам какво ще се случи с теб.


Един ден, Томазо, ще разбереш защо трябваше да се погрижа ти и сестра ти да бъдете оставени под грижите на Всевишния. Оставям ти и едно ковчеже – в него ще намериш нещо, което трябва да пазиш не само на цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Никога не се отделяй от този предмет.


Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.


Дете мое, разделих ви с пълно основание. Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш.


Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.


Шансовете ви за дълготрайна любов, щастие и спасение зависят от това, никога да не се съберете.


Томазо, обичам те с цялото си сърце. Моля те, прости ми за това, което правя, и разбери, че нямах друг избор.


Миличък, на смъртното си легло ще се моля за теб и сестра ти. Дава ми сили убедеността, че ще станете такива, каквито съм мечтала да бъдете, и с благоволението на Бог и тримата ще се съберем един ден.


С цялата ми любов, завинаги,


Мама


Стомахът на Томазо се свива. Едва се сдържа да не заплаче. Последните ѝ думи го трогват най-много:
С цялата ми любов, завинаги, мама
. Чувства се така, сякаш всеки миг ще се разпадне на прах.

Какво ли би било, ако я познаваше? Ако бе изпитал тази любов?
Той отново вдига пергамента. Притиска го до сърцето си и се втренчва в каменната стена на килията. Как ли е изглеждала майка му? Каква болест я е покосила? Ужасният сифилис? Тази страховита френска зараза? Или едра шарка?
Замисля се за сестра си – пита се дали някога са лежали един до друг при майка си. Дали са се гледали в очите. Дали тя все още е жива и здрава. Едва след стотици други мисли и съмнения Томазо поглежда в обикновената дървена кутия до скромното му легло. Бръква вътре.
Изважда малък пакет.
Нещо увито в голяма копринена кърпа. Сребърно, както изглежда. Семейно наследство? Подарък за куртизанката от богат и щедър клиент? Или може би компенсация от мъжа, който я е заразил?
Има нещо написано на език, който той не разбира, може би египетски.
Томазо завърта плочката.
Вижда лице на свещеник, на древен гадател с конична шапка, подобна на епископска митра. Той е млад, строен и висок, прилича на него самия.
Космите на врата му настръхват.
Камбаната за повикване поехтява долу. Време е за общата вечеря. Скоро другите монаси ще се заредят покрай килията, ще занадничат през вратата му, ще го питат дали иска да слезе с тях.
Томазо увива всичко, отново го прибира в кутията и я пъха под леглото си.
Слиза с бързи крачки за вечеря. Животът му е променен завинаги.




43


В НАШИ ДНИ


ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман е последният член на екипа, който влиза в хипарската комуна на Марио Фабианели. Вмъква се зад двама млади униформени полицаи и изчезва към западното крило. Указанията на Вито са ясни:
– Не се набивай на очи. Постарай се да си невидим.
Цялата сграда го безпокои. Със самото прекрачване на прага почувства неприятна атмосфера. Просторните студени помещения са му абсолютно непознати, но когато минава от стая в стая, му се струва, че знае точно какво ще намери по-нататък. С всяка крачка чувството се засилва.
Том минава покрай спалните помещения на приземния етаж, залите за събиране на общността, мястото, където чистачите държат нещата си. Вижда как полицаите откъртват дъски и панели от тавана. Минава покрай декари скъпа дъбова ламперия и тъпче цели планини от древен мрамор.
Отваря една врата и влиза в тъмна стаичка без прозорци. Вътре е топло и той подушва позната миризма. Много позната. Миризма на свещи.
Свещи – но и нещо друго. Том се опитва да напипа ключа за лампата.
Изведнъж се досеща.
Още преди лампата да светне, той вижда покапалия черен восък върху дъбовия перваз и разбира какво е ставало в тази стая.
Литургия.
Но не християнска литургия. Въздухът вони отровно.
Миризма на низост.
Оскверняване. Разврат. Може би дори кръв.
Черна литургия.
Всеки нерв на тялото му е изопнат.
На пода има следи. Драскотини от тътренето на нещо.
Маса. Платформа за публично оскверняване.
Видял е достатъчно. Обръща се и посяга да изгаси лампата.
– Сатанисти – казва женски глас зад него, толкова близо, че той подскача.
Том се обръща. Жената вдига вежди, сякаш го предизвиква:
– Позволяваме им да използват помещението. Предполагам, че като бивш свещеник знаете много за тях.
Том има чувството, че темето му е свързано с невидими конци, които някой дърпа. Същото чувство, както в „Санта Мария дела Салуте“, когато се наложи да се опре на ръце и колене пред странната кървава рисунка до олтара.
В лицето му блясва светкавица на фотоапарат.
Сърцето му затуптява. Дланите му се потят.
В заслепяващата белота от светкавицата му се привижда обезобразеното тяло на Моника Видич, наръгана шестстотин шейсет и шест пъти.
Том се опитва да запази спокойствие. Поема си бавно въздух.
– Аз съм с карабинерите.
Посочва към белезникавата светлина в основния корпус на сградата.
– Разбира се, че сте с тях – казва фотографката. – Аз съм Мера Тийл. Гаджето на Марио. Имам визитна картичка, на която пише „личен асистент“, но всъщност му служа единствено за секс.
Зрението на Том се прояснява и той вижда протегната към него татуирана ръка. Стиска я и се заглежда във върволицата изрисувани фигури, танцуващи по кожата ѝ.
Тя се ухилва похотливо; забавлява се от шокираното му изражение. А той наистина е шокиран – от това, че го разкриха и фотографираха, и от екзотичната ѝ външност.
– Извинете, трябва да намеря останалите.
Том се опитва да мине покрай нея, но тя му препречва пътя.
Лицето ѝ излъчва сексуално предизвикателство. С тези очи и с устните, блестящи от някакъв гел, сякаш го приканва да отиде с нея в леглото.
– Знам кой сте, отче Том – казва игриво. – Знам какво обичате. Какво искате.
Той се вглежда в нея; пита се дали я е виждал някъде. Със сигурност му изглежда позната. Има мъничка сълза, татуирана при ъгълчето на окото. На лявото око – страната на злото. Знак, който е сигурен, че е виждал и преди.
Виждал го е на пет хиляди мили и цял един живот разстояние.




Capitolo XLII


1777 Г.


НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

Нито евреинът Ермано, нито католичката Танина вярват в някакъв Бог, но и двамата се молят да не ги види никой, докато той я изпраща до дома ѝ близо до „Риалто“. Венеция може да се смята за най-развратния град в света, но там все още има силна дискриминация срещу евреите и ограничения за свободното им движение извън гетото. Младежите, имащи неблагоразумието да следват повика на сърцата си извън стените, рискуват да бъдат глобени, арестувани или пребити.
Минава полунощ и за първи път от седмици нощното небе е ясно и звездите изглеждат току-що лъснати. Влюбените се притискат един до друг, с качулки на главите, хванати за ръка, топлейки се взаимно.
Когато наближават дома ѝ, Ермано изпитва нуждата да сподели нещо:
– Приятелят ми Ефран е посредник. Урежда доставки от турците. Семейството му се занимава с такива неща отдавна – търгуват с палта от камилска вълна и кашмир.
Танина се намръщва.
– Знам, че си прекалено изтънчена, за да носиш такива груби дрехи, но чуй ме, не е това основното, което искам да ти кажа.
– Кое е основното?
– Той познава много куртизанки.
– Еврейки ли?
Ермано се засмива:
– Разбира се, че еврейки. Има много еврейски курви, които задоволяват католиците и необрязаните им пениси. Мислех, че знаеш.
Тя поклаща глава и свежда очи.
– Не съм мислила за това. Знам, че майка ми е била куртизанка, и в метоха, където съм отраснала, имаше много други момичета, родени от леки жени. Всичките обаче бяха католички. Или поне така си мислех.
– Танина, била си млада и заслепена от предразсъдъци. Някои със сигурност са били еврейки. Но това няма значение. Нямах това предвид.
Тя се обръща и го поглежда. Лицето ѝ е светло като луната, с развеселено, дяволито изражение.
– В такъв случай, любезни господине, недейте да отлагате. Какво искате да ми кажете?
– Гатусо държи куртизанки. Много куртизанки. Ефран се вижда с тях.
Танина занемява. Тя познава работодателя си и жена му Бенедета от близо десет години. Те ѝ дадоха работа и подслон след бягството ѝ от метоха. Бенедета я насърчаваше да рисува, а Гатусо винаги се е грижил да получава достатъчно пари и да има достатъчно храна и дрехи.
– Не вярвам – заявява тя, като поклаща глава.
– Вярно е.
Тя кипва:
– Дори не съм виждала този Ефран, тъй че защо да вярвам на това, което казва? И не виждам откъде той може да познава работодателя ми.
– Имал е отношения с една от куртизанките на Гатусо. Тя му е казала.
– Една от тях? – Тя спира и го поглежда гневно. – Казваш „една от тях“, сякаш има цял легион. Сякаш управлява куртизанките като... като търговия.
Тази мисъл я шокира. Дълбоко в съзнанието ѝ изплуват фрагменти от стари събития. Неща, които навремето не са ѝ направили впечатление, но сега някак се подреждат. Една евтина маска, която веднъж намери в склада. Изцапано дамско бельо в боклука. Празно шишенце от парфюм, различен от този, който ползва госпожа Гатусо.
Ермано пак хваща ръката ѝ.
– Съжалявам, любов моя. Реших, че трябва да знаеш. Не исках да те разстройвам. Помислих си, че трябва да те предупредя, в случай че той по някакъв начин ти намекне нещо.
– Това е абсурдно! – Тя дръпва ръката си. – Гатусо ми е като роден баща.
Двамата неловко и мълчаливо стигат до вратата ѝ. Думите на Ермано развалиха настроението ѝ и когато двамата си вземат довиждане, в целувката им няма страст.
Танина освобождава косата си от качулката, когато влиза в къщата. Поглежда назад.
– Ермано, никога повече не ми говори за синьор Гатусо. Той е добър човек и не искам да чувам никакви глупости за куртизанки.
Той кимва и си тръгва. От това, което е чувал, Лауро Гатусо изобщо не изглежда добър човек. Всъщност „добър“ е последното определение, което би дал за него.




44


В НАШИ ДНИ


ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо седи срещу милиардера на антикварно кресло, за което предполага, че струва повече от годишната му заплата. Опитва се да прецени домакина, но не му се удава. Марио Фабианели далеч не изглежда пристрастен към наркотиците и агресивен. Точно обратното – прилича на манекен от корицата на „Менс хелт“ и може дори да се каже, че е чаровен.
Двамата пият еспресо и студена вода близо до голям прозорец с гледка към вътрешната част на имението. Дино Анчелоти, верният като куче пазач адвокат на Марио, се е свил на крайчеца на един стол и няма търпение да се захване за работа.
Разговарят на различни теми. За целта на комуната, за целта на полицейското посещение. Марио обяснява, че „Хевън“ – или H3V3N, изписано на английски – е културен център. И то доста луксозен. Пълен е със скъпи скулптури и картини, а обзавеждането е по хотелски стандарти. Четири звезди най-малко. Със сигурност не е типичното хипарско свърталище.
– Всички тук живеят безплатно – казва домакинът. – Единственото, което искам от тях, е да рисуват, да пишат или да свирят всеки ден.
– Защо?
– В миналото Венеция е била световноизвестна в тази област. Била е водещо средище за културни начинания и забавления. Искам отново да поеме тази си роля.
Вито не може да обвинява Марио за идеализма. Все пак, когато напусна отдел „Убийства“ в Милано, самият майор имаше доста наивни планове за оттеглянето си. Той оставя чашата и изважда една снимка от сакото си.
– Познавате ли този човек?
Марио поглежда.
– Не мисля. – Връща снимката на полицая. – Предполагам, че е мъртъв, така ли е? Обикновено, когато някой полицай ти показва снимка, човекът на нея или е загинал, или е изчезнал.
– Загинал. – Вито прибира снимката. – Антонио Павароти. Същата фамилия като тенора. Загина в лагуната. Недалеч от тук.
– Съжалявам. – Марио показва съчувствие. – Какво е станало и как мога да ви помогна?
– Лодката му беше взривена. В двигателя е имало пластичен експлозив. Знаехте ли, че работи за вас?
– Не. – Марио изглежда искрено изненадан. – Като какъв?
– Охранител. Идвал е насам, за да застъпи на смяна, когато е бил убит.
Анчелоти се провиква от другия край на стаята:
– Клиентът ми не познава хората от охраната. Тези услуги се осигуряват от външна фирма, с която контактувам аз. Марио има да се занимава с по-важни неща от наемането на персонал.
Вито се усмихва:
– Не се съмнявам. – Поглежда милиардера. – Защо всъщност използвате охрана? От загриженост за живота ви? Или заради хората от комуната?
– И двете. Много ме е страх да не бъда отвлечен. – Марио докосва ухото си. – Не искам приятелят ми Дино да получава части от тялото ми по пощата с искания за няколко милиона в замяна на останалото. Освен това мисля, че съм длъжен да осигуря безопасността на тези, които са дошли да живеят при мен.
Майорът поглежда часовника си и се приготвя да излиза.
– Разбирам. Благодаря за информацията. И за напитките. – Обръща се към адвоката. – Сега бих искал да говоря с началника на охраната, ако не е проблем.
Анчелоти кимва, докато другите двама мъже си стискат ръцете. В коридора, на път към изхода, виждат Том и Мера Тийл. Татуираната жена ги спира.
– Дино, това е Том Шаман – отецът ебач от вестниците.
Марио и Дино я поглеждат неразбиращо.
– Мистър Шаман – добавя тя – е „със“ карабинерите, но не е от тях, ако разбирате какво искам да кажа.
Вито побързва да се намеси:
– Той е цивилен, който ни помага в разследването. Един вид експерт.
– Експерт по сексуалните въпроси – изкисква се Тийл, като поглежда Том. – Поне така беше представен в пресата – добавя, като намигва.
Анчелоти се изпъчва и заявява:
– Синьор Шаман не е споменат в заповедта за претърсване. Можете да избирате, майоре: или си тръгва, или ще анулираме заповедта и всички се махате.
Вито поглежда сърдито адвоката, после се обръща виновно към Том:
– Съжалявам, трябва да си тръгнеш. Може да слезеш да изчакаш в лодката или да се върнеш в града. Както пожелаеш.
Тийл се усмихва широко и заявява:
– С удоволствие ще се погрижа да не се изгуби.
Том изобщо не е разочарован, че го карат да си тръгне. По пътя към кея задава на приказливата лична асистентка на Марио въпроса, който го измъчва през цялото време:
– Имате татуировка при окото. – Посочва на лицето си. – Къде си я направихте?
– Във Вегас.
– Защо?
– Нали знаете старата поговорка? – Тя потърква носа си. – Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас.
– Изповедта е полезна за душата.
Тя се засмива:
– Беше петък тринайсети, когато всички студиа правят по една татуировка подарък, за да отпразнуват случая.
– Да отпразнуват фаталния ден? – изненадва се Том.
– Философията на татуираните е да правиш точно обратното на това, което правят обикновените хора.
Той поглежда над рамото ѝ. Нещо на близкия хълм привлича вниманието му. Бавно движещ се силует. С походка, която му е позната.
Сърцето му прескача. Кръвта му сякаш закипява. Тина!
Сигурен е, че това е Тина.
Том хуква към нея. Тя върви с някакъв мъж. Двамата влизат през малка врата, водеща вероятно към някаква кухня или килер. Когато Том стига дотам, вратата е заключена. Той започва да блъска с юмрук.
– Тина! Тина, аз съм Том!
Никой не отговаря.
Изтичва при един прозорец. Събира ръце около лицето си, за да засенчи стъклото, и се взира вътре.
Празно е.
Обръща се и вижда Мера Тийл да говори разтревожено по една радиостанция, като гледа към него.
Дали си фантазира? Дали умът му играе номера? Или Тина наистина е там?




Capitolo XLIII


1777 Г.


ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Зората се разлива като моминска руменина върху бледото лице на църквата „Сан Джорджо“ в Паладио. След няколко часа, когато слънцето се вдигне високо над острова, прекрасната фасада с колоните ще заблести и ще флиртува за вниманието на онези, които гледат от Пиацетата. Сега обаче е просто блед силует, очертаващ се в утринната мараня. Томазо я гледа от лодката.
При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.
Вместо това е сам в хангара и скрит зад лодката, разглежда студената сребърна плочка в ръката си. Защо е била у майка му? Защо е била толкова важна за нея? Защо е толкова важно в какви ръце ще попадне?
Размишлява над всички тези въпроси, докато с молив прави груба скица на предмета върху лист хартия, който е взел от килията си. На дължина плочката достига от китката до върха на средния му пръст. На широчина е малко повече от четири пръста. Гърбът ѝ е гладък и с надпис на език, който Томазо не е виждал досега. Той знае латински, еврейски и малко египетски, но никоя от буквите не е от тези азбуки. Някои приличат на гръцки. При други обстоятелства би отишъл направо при абата и би го попитал за мнението му, но нещо го спира.
Томазо обръща плочката от другата страна. Тежка е и очевидно – скъпа. Може би това е причината майка му толкова да я цени. Пословичното семейно сребро. Да бъде съхранено на всяка цена. Никога да не излиза от притежание на семейството. Да се продава само в най-краен случай.

Гравюрата отпред е много красива. Сложна и смайваща. Героят очевидно е божи човек. Закривеният жезъл на който е набучен, прилича на онези, които носят епископите. Томазо се пита дали образът не е арабски или исаврийски. Колкото повече гледа, толкова повече мъжът му прилича на скиците на жреци и гадатели, които римляните са наричали харуспекси, а етруските – нецвиси. Ако е нецвис, надписът е на етруски и това обяснява защо някои букви са като гръцки, а други са му непознати. Зад човешката фигура има порта от хоризонтално и вертикално разположени преплетени змии. Той знае, че змията е символ на Сатаната и предполага, че това изобразява битката на жреца със злото. Змиите, като че ли изливат от двете страни на плочката, което подсказва, че тя може би не е единствена по рода си. Отново си спомня думите на майка си:
Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Томазо се пита как ли изглежда сестра му, къде е, какво е станало с нея и какво е направила с поверената ѝ кутия. Замисля се и за майка си – чувство, което е потискал дълги години, сега – с откриването на плочката и бележката, мъчително изплува в съзнанието му. Притиска сребърния предмет до тялото си и тръгва обратно към манастира, съзнавайки, че между него и плочката се е създала някаква връзка. За миг си представя майка, която дава на детето си първата му играчка, и мисълта го успокоява.
Много прозорци са осветени от мъждукащи свещи. Братята са заети със задълженията си преди закуска, с учене или писане на лични документи. Докато Томазо изкачва хладното стълбище и минава по свещените коридори, предупреждението на майка му звучи в главата му:

Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш. Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Томазо решава да направи това, което знае, че е трябвало да стори от самото начало. Отива в кабинета на абата. Със свито сърце почуква на масивната дъбова врата.
– Да. Влез.
Младежът натиска черната дръжка от ковано желязо и влиза. Абатът е закръглен мъж към шейсетте, с катраненочерна остра коса и рунтави прошарени вежди. Седи с наведена глава зад голямото бюро под масивно златно разпятие, от двете страни на което има два високи месингови свещника.
Абатът очевидно пише някакво официално писмо – на бяла хартия с воден знак във формата на гълъб. Сигурно е предназначено за епископския двор или за канцлерството. Пише с ръчно обработено гъше перо и черно мастило – цветът, определен от протокола за човек с неговия ранг.
Най-сетне абатът оставя перото и поглежда.
– Да, братко? Как мога да ти помогна?
Томазо се приближава до бюрото.
– Когато ме е донесла тук, майка ми е оставила една кутия за мен. Току-що я отворих и ето какво намерих вътре.
Вдига ръце и поставя сребърната плочка на бюрото.
Абатът се обляга назад. Скръства ръце и поглежда Томазо по начин, който го подтиква да разкаже цялата история.
– Украшението изглежда сребърно. Някакво семейно наследство. Но има странен надпис и гравюра на нещо, което прилича на древен жрец или харуспекс. Бих искал да науча повече за този предмет и защо майка ми го е оставила.
Абатът се пресяга над попивателната и издърпва плочката пред себе си.
– Остави ми я, братко. Аз ще проуча нещата вместо теб.

Томазо си спомня думите на майка си:
Никога не се отделяй от този предмет
.

– Моите уважения, отче, но желанието на майка ми е никога да не се отделям от този предмет.
Абатът се усмихва успокоително:
– При мен е в безопасност, синко. Едва ли бих могъл да намеря отговора, който търсиш, ако продължиш да го притискаш до гърдите си, нали?
Томазо се засрамва, но не се отказва:
– С удоволствие ви го показах, но не съм съгласен да го оставя. Не е ли достатъчно само да го огледате?
– Братко, къде е вярата ти? – сопва се ядосано абатът. Поглежда го предизвикателно. – Липсата на доверие към мен е липса на вяра в Бога. Това нещо те развращава. Дай ми го веднага.
Томазо още се колебае.
Абатът става от стола и заобикаля бюрото. Двамата мъже застават лице в лице.
– Идваш и ме молиш да ти помогна, а после ме оскърбяваш с арогантност и недоверие. Дай ми предмета или ще ти наложа наказание до неделя.
Томазо все още е готов да спори. Иска да запази плочката и да излезе с нея. Но не смее да не се подчини на абата. Оставя сребърния предмет в протегнатата пред него ръка и сърцето му се свива.
Абатът се обръща и се връща зад бюрото.
– Сега отивай да изпълняваш задълженията си. Приятен ден.
Томазо кимва, обръща се и излиза. Знае, че е допуснал грешка. Не е оправдал доверието на майка си.
Знае също, че трябва да стори нещо, за да я поправи.




45


В НАШИ ДНИ


ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

„Срещата“ на Том Шаман с Тина Ричи в хипарската комуна за известно време заплашва да провали цялата акция. Накрая – за забавление на мнозина около него – той приема, че може да я е объркал с много красивата и много глупава художничка Лиза, която по това време била дежурна в кухнята.
Адвокатът на Марио – Анчелоти, не им спестява нищо. Не спира да натяква на Вито и Валентина, докато майорът не се принуждава да се извини на Марио и да изведе основната част от екипа си от имението. Остават само Валентина и хората ѝ. Тя разговаря с Франко Дзандзото, началника на охраната, и разговорът не е от най-приятните. Точно това е целта на Франко.
Той мрази ченгетата. Мрази ги, откакто се помни. Още от дете те са неговият заклет враг и сега не е по-различно. Дзандзото демонстративно оглежда лейтенант Мораси. Тя вижда как погледът му обхожда цялото ѝ тяло – от тънките глезени до деликатния врат, сякаш е последният сладолед, който се продава в пустинята.
Валентина се опитва да не обръща внимание на погледите му, докато вървят по дългия коридор. Има по-важни неща, за които да мисли.
Стигат до края на коридора. До огромна двойна дъбова врата.
– Отключете, ако обичате.
Дзандзото се усмихва лъчезарно:
– С удоволствие.
Взема един от тежката връзка ключове и отваря голям катинар в горната част на двойната порта. Дръпва няколко железни резета и завърта друг ключ в месинговата ключалка.
Размерите на хангара впечатляват Валентина. Огромен е.
– Чакайте! – спира го тя. – Първо фотографът.
Стройна жена, по-дребна от Валентина, с къса черна коса и дръзки кафяви очи, отваря метален куфар и изважда апарат „Никон“. Дзандзото се отърква във Валентина и прошепва:
– Теб искам да снимам. Ще ти направя незабравими снимки.
Тя не скрива отвращението си:
– Сигурна съм. – Присъствието му я прави нетърпелива. – Хайде, Марта. Трябваше вече да си го подготвила!
Фотографката я поглежда смутено.
Началникът на охраната отново се допира до Валентина:
– Хайде след като свършиш тук, да те заведа вкъщи. Ти ще ми позираш, после аз на теб.
Тя се извръща, за да не усеща миришещия му на чесън дъх.
– А какво ще кажеш да млъкнеш и да ме оставиш да си върша работата, за да не те арестувам за възпрепятстване.

Той се намръщва, но се отдръпва.
Кучка. Фригидна полицейска кучка.
Валентина отива при мониторите. Изключени са.

– Какво е това? Какво става тук?
Дзандзото свива рамене.
Тя поглежда под масата и включва щепселите в контактите. На екраните се появява образ.
– Снимай и тези, Мария. Обща снимка на всичките, после по една от всеки монитор.

Валентина продължава огледа. Пита се за какво е необходим охранителен център с камери в хангар за лодки. Да, логично е да има камера, следяща вътрешността на хангара. Но защо трябва да има контролен център
вътре
? Обикаля помещението. Има множество намотани въжета, туби с гориво и сгъваеми метални кутии за инструменти. На едната стена е закачена специална дъска, на която висят различни размери гаечни ключове. Отдолу има работна маса, а върху нея – сърцето ѝ прескача – моторна резачка. Валентина си спомня разчленените тела от лагуната. Оглежда се за някой от криминалистите.

– Приберете и опишете всичко, особено резачката. Внимавайте да не пипате веригата.
Един млад полицай се заема със задачата, а тя се опитва да се успокои, да не се въодушевява прекалено.
Във водата има множество плавателни съдове. Моторница, която сигурно струва десет пъти колкото апартамента ѝ – уникалната по рода си „Зиърс Ем Кей Уан“, задвижвана със соларна енергия. Гумена лодка с външен мотор, достатъчно мощен, за да изпрати ракета до Венера. Дървена гребна лодка, вероятно за риболов.
Играчки за богатите и известните.
От отсрещната страна на водния канал нещо друго привлича вниманието ѝ. Нещо по-интересно.
Гондола.
Лъскав, черен, мълчалив плавателен съд като расов жребец. Не по-малко красив от моторниците, но странно различен от останалите в колекцията. Валентина дава знак на един криминалист:
– Започнете с това. Когато Мария свърши с проклетите снимки, изследвайте гондолата за всичко: кръв, влакна, ДНК, косми, пръстови отпечатъци. Щателен оглед.




Capitolo XLIV


1777 Г.


ЛАГУНА ВЕНЕТА, ВЕНЕЦИЯ


Пътуването през древните сиви води на лагуната е неспокойно и трудно. Лодката, с която се придвижват повечето монаси, е малко по-голяма от тази, която Томазо използва за сутрешните си разходки. Това е вторият плавателен съд на манастира – малко, кърпено на много места
брагоцо
 – плоскодънна рибарска лодка, дарена им преди близо пет години.

Въпреки че е венецианец и клони към петдесетте брат Маурицио не понася добре пътуването по вода. Пребледнява и започва да му се гади дори при кратката разходка до града.
Томазо не обръща внимание на страданията на спътника си; мислите му са заети единствено с абата и плочката. Пита се дали ще я види отново. Опасява се, че е изгубил единствената физическа връзка с покойната си майка и изчезналата си сестра, и мъката му расте.
Той насочва лодката на север и леко на изток към устието на Рио дел’Арсенале, който води до корабостроителниците. Там кипи трескава работа. Ежемесечно се произвежда смайващият брой от двеста кораба и към небето стърчи гора от мачти.

Право напред са главният подстъп към работилниците и великолепните укрепени кули и гигантските гръцки лъвове на „Порта магна“. Томазо различава издължения силует на една почти завършена
полака
. Този плавателен съд, подходящ за открито море, вероятно е предназначен за армията – патрулен кораб, който да обикаля търговските пътища и да защитава венецианските съдове от турски и далматински пирати. Огромните му мачти са толкова високи, сякаш могат да прободат облаците. По-натам един
трабаколо
, с три платна, се е насочил към морето; на кърмата гордо се развява червеният флаг с крилатия лъв на
Серенисима Република Венета
.

Докато се наслаждава на кипящия неуморен труд, Томазо помага на пребледнелия Маурицио да слезе от лодката.
– Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да дойдеш, братко? Ако искаш, остани тук. Мога сам да отида да взема доставката.
Другарят му го поглежда с облекчение:
– Томазо, ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш за малко сам. Мисля да се поразходя, докато ми мине морската болест.
– Разбира се.
Двамата се разделят, като се разбират да се срещнат пак след два часа на едно площадче наблизо. На Маурицио редовно му прилошава, когато идват до града, и почти винаги има нужда да остане сам, докато се оправи. Възстановяването му обикновено включва посещение в една близка кръчма, чийто съдържател мисли, че може да си осигури мястото на небето, като гощава монаха до пръсване.
Томазо бързо тръгва да изпълни задачите. В корабостроителницата се помещават канторите на различни частни и военноморски предприемачи, както и магазините на множество по-дребни търговци, въжари и доставчици на дървен материал. Младежът няма представа колко души работят тук, но знае, че са над десет хиляди. За щастие, има достатъчно добри християни, готови да помогнат на един беден монах да си набави необходимите стоки. Днешният списък за пазаруване включва пирони с различни размери, няколко добре просъхнали дъски, буренце със смола за импрегниране и мачтови въжета, които ще бъдат използвани за различни цели, включително за поправка на брагоцото.
Тъй като му остава малко свободно време, решава да потърси някаква информация за предмета, оставен от майка му. Със скицата в джоба Томазо се насочва на запад покрай църквата „Сан Франческо дела Виня“ и бързо започва да обикаля художествените галерии.
Нищо.
Никой не знае нищо.
Томазо разпитва бижутерите и художниците между „Скуола гранде ди Сан Марко“ и църквата „Санта Мария Формоза“. Всеки е готов със съвет:
– Питай в „Бонфанте“.
– Покажи го на стария Карацони на моста.
– Иди при Лука, майстора на сребърни изделия, на площада зад базиликата.
Усилията му са безуспешни.
Обезсърчен и изморен, той се връща при Арсенала. От Маурицио няма и следа.
Томазо сяда на една стеничка до кладенеца, при който са се разбрали да се чакат. Венеция е заобиколена от морска вода, затова, по ирония, прясната вода е безценна. Не би било възпитано обаче сам да си вземе да пие. От прозорците на сградите по всичките четири страни на площада зяпат хора. Млада жена, която простира пране, му се усмихва. Една бабичка протяга ръка и затваря зелените дървени капаци на прозореца си, разкривени и избелели от слънцето. Най-сетне се появява мургав младеж и издърпва от кладенеца кофа и метално канче на връвчица.
– Искаш ли вода, братко? Изглеждаш в нужда.
Облекчение на Томазо ясно проличава на лицето му.

– Много мило.
Grazie mille!

Монахът изпива водата от канчето и без да чака подканване, младежът отново го напълва.
– Казвам се Ефран – представя се. – Живея тук. Мога ли да ти помогна, да ти покажа пътя?
– Аз съм брат Томазо от манастира на остров Сан Джорджо – казва монахът, като избърсва устата си с ръка. – Благодарен съм ти, но не съм се изгубил. Само търся отговор на една лична загадка. За съжаление, досега никой не успя да ми помогне.
Ефран се засмива:
– Мислех, че затова хората се посвещават на Бог. За да търсят отговори.
– Така е, но изглежда, Всевишният иска да реша тази загадка сам. – Томазо изважда скицата от джоба на расото си и я разгъва. – Венеция е прочут център на изкуствата, но намирам само търговци, а ми трябва учен. Търся някой, който би могъл да знае нещо за предмети или древни украшения като това.
Ефран сяда и опира гръб в стената, докато разглежда схемата.
– Колко голямо е това нещо? Малко като огърлица или по-голямо?
Томазо вдига лявата си ръка и показва:
– От върха на пръстите ми до китката и около четири пръста широко.
– Сериозна работа – впечатлява се Ефран. – От църквата ли го взе, от някой олтар?
– Казах ти, че става дума за личен, семеен въпрос – малко засегнато отговаря монахът. – Предметът ми е наследство.
– Извинявам се, братко. Не исках да те обидя. Опитвам се само да установя произхода му.
– Не съм се обидил. Уверявам те, това е моя собственост, а не на църквата.
Ефран се замисля.
– Имам един приятел в гетото... – Поглежда младия монах. – ... евреин, много начетен. Той и семейството му търгуват с чуждоземни антики и необичайни предмети – много от които му доставям оттук, от доковете. – Посочва скицата. – Ермано може да знае нещо за тази странна плочка. От сребро ли казваш, че е направена?
– Така смятам. Но не мисля, че е уместно един християнски монах да търси помощ от евреин търговец.
Ефран завърта очи:
– Не сме ли най-напред венецианци и чак след това християни или евреи?
В другия край на площада, осветен на фона на сенките в една странична уличка, Томазо вижда закръгления силует на Маурицио, който бавно се търкаля към тях. Импулсивно младият монах затваря пръстите на Ефран върху скицата.
– Тогава ще ти бъда благодарен, ако покажеш рисунката на приятеля си евреин. Но моля те, нека да остане между нас. – Поглежда Маурицио, който вече върви през площада. – Това е един брат от манастира. Моля те, не споменавай нищо пред него.
Ефран прибира скицата в джоба си и убедително насочва вниманието си към кофата и канчето.
– В такъв случай ще ти пожелая приятен ден и безопасно пътуване, братко Томазо. – Посочва един прозорец. – Жилището ми е на втория етаж, единственият прозорец с един кафяв капак. Другият е счупен и все се каня да го поправя. Ако минеш насам, потърси ме и пак ще утоля жаждата ти.
Ефран си тръгва, преди Маурицио да стигне до кладенеца. Томазо завежда добре нахранения си приятел обратно при лодката, съзнавайки отлично, че недоверието му към абата го кара да се заплита в лепкавата мрежа на измамата.




46


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Кабинетът на Карвальо е зареден с пици и бира за хората от екипа, които се събират за вечерен брифинг. Атмосферата е наелектризирана като пред гръмотевична буря.
Всеки иска да се изкаже първи.
Всеки има ново предчувствие, нова теория, глождещо съмнение, което иска да сподели.
Валентина разстила на бюрото снимките от вътрешността на хангара.
– Вижте тези лодки. Това е „Зиърс“. Корпус от карбонови нишки. Двигател със слънчево захранване. Развива трийсет възела.
Вито се намръщва:
– И го споменаваш, защото...?

– Връзва се. Това искам да подчертая. Напълно логично е един милиардер да има моторница със соларен двигател. – Валентина показва още няколко снимки. – Логично е също да има лодка като тази – рибарската, а също и като тази приличаща на НЛО спортна моторница. Обаче това не ми се връзва... – Тя поставя на бюрото снимката на лъскава черна гондола. –
Това
няма как да се обясни.

– Защо пък не? – Роко Балдони завърта снимката към себе си. – Много богати венецианци реставрират гондоли и ги държат, за да ги показват. Дори садят цветя в тях.
– Глупости – сопва се Валентина. – Марио не е някой хипар градинар.
– Точно такъв е – намесва се Вито. – Чист хипар. Нали за това е целият остров?
Тя плясва раздразнено с ръце:
– Да, ама в тази лодка няма посадени цветя, нали? – Гласът ѝ е наситен със сарказъм. – Тази гондола е абсолютно годна за използване. Стегната и готова за плаване.

– И мисълта ти е... каква? – пита Вито, като все още се преструва, че не разбира. – Че използва гондолата, за да се движи незабелязано из града? Че я е използвал, за да се промъкне до лодката на Антонио и да заложи експлозива? Или за да убива туристи и да ги превозва до Острова на мечтите, където да ги разфасова? – Поглежда я бащински и въздъхва уморено. – Твърде смела теория, Валентина. Спомни си, че Антонио бе изпратен под прикритие във връзка с разследване за
наркотици
. Може и да намерим следи от дрога в гондолата, но се съмнявам.

Роко се намесва:

– При този милионен поток от туристи във Венеция би било странно, ако
не
намерим следи от наркотици.

Валентина отново се сопва:
– Това не е туристическа лодка, глупако! Това е частна гондола.
– Стига! – изкрещява Вито.
Почесва се по главата и изчаква в стаята да настъпи спокойствие. Всички са уморени и стресирани. Вижда го в очите им. Замисля се за жена си и болестта ѝ, за страха ѝ да остава сама. Чувства се виновен, че не е с нея.

– Достатъчно за днес, да приключваме. Погрижете се всичко, което трябва да бъде в лабораторията, да
отиде
в лабораторията и се прибирайте да се наспите.

Валентина като че ли не го чува, нито забелязва, че шефът ѝ прибра химикалката в джоба си и започна да си търси ключовете.

– Ами тези монитори? – Изважда още снимки. – Монитори
вътре в
хангара. Не са свързани с главната система за охрана. Но са част от система за следене, каквато могат да си позволят само Джак Бауер и Отрядът за борба с тероризма.


– За бога, Валентина, този човек е
милиардер
! – избухва Вито и веднага съжалява за това. Добавя с по-спокоен тон: – Трябва да вземе мерки да не го отвлекат. На негово място и аз щях да сложа камери и монитори навсякъде. Дори до тоалетната нямаше да ходя без охрана. Хайде, време е да се прибираш!

Вито тръгва към вратата, но спира и пак се обръща. Осъзнава, че е бил твърде рязък.

– Има добри косвени улики, Валентина, дори повече отколкото очаквах, но все пак са косвени, нищо повече. Следи от наркотици в леглата на няколко хипита. Хашиш, екстази, амилнитрат и амфетамини. Нищо, заради което да вкараме някого в затвора, но достатъчно, за да оправдаем ново посещение на острова, ако решим. Гондолата е
интересна
, но има някакво значение само ако докажем връзка с някоя от жертвите, а за момента нямаме такива доказателства.

Майорът поглежда хората от екипа си и осъзнава, че не може просто да излезе. Те не са свършили. Изобщо не са. Мария трябва да почака.
– Добре, ще отделя още десет минути. – Той се връща на бюрото си. – Том, повтори пак това, което ми каза, на връщане. За сатанистите.
Том изпуква кокалчетата на пръстите си, докато подреди мислите си – навик, за който навремето икономката на църквата много му се караше.
– Мера Тийл – татуираната дама, която се представя за лична асистентка на Марио, ми каза, че оставят сатанистите да практикуват ритуалите си. Аз ѝ вярвам. Стаята, която видях, със сигурност е използвана за черни литургии.
Вито го прекъсва:
– Как можеш да го докажеш?

– Тя
каза
.


– Това не означава нищо. Как ще го
докажеш
?

– По первазите има черен восък от свещи.
Вито се изсмива:
– Стига, Том! Не можеш да докажеш присъствието на Антихриста с няколко капки черен восък. Стотици хиляди хора купуват цветни свещи, дори черни. Имаме нужда от твърди научни доказателства, свързващи хората с реални престъпления.
– Науката не е всичко – остро отбелязва Том.

–
Сериозно
? – Вито прозвучава раздразнено. – Предполагам, че религията повече ще ни помогне. – Вдига телефона си. – О, чакай да се обадим на Бог. На добрия Господ, който по принцип не би трябвало да позволява всички тези неща да се случват. Същият Бог, който е спал, когато Моника и Антонио са били убити. Същият Бог, който ме кара да си губя времето с идиотски спорове, когато болната ми жена се чуди къде съм?

Вито сам не може да повярва, че е изрекал тези думи, особено последната част. Явно е по-уморен и напрегнат, отколкото си е мислил. Хваща главата си с ръце и бавно започва да разтрива слепоочията си, смутен от смаяното мълчание, което настъпва в стаята.
Том проговаря първи:

– Разбирам гнева ти. И
нуждата
да се съсредоточиш върху фактите. И със сигурност разбирам защо в момента обвиняваш Бог. Но точно сега, въпреки че фактите не са научно доказани, те са по-ясни от ДНК тест. – Започва да изброява на пръсти. – Първо, Моника Видич е наръгана шестстотин шейсет и шест пъти – много красноречиво и символично число. Второ, тялото ѝ е пренесено през системата от канали незабелязано – при наличието на хиляди гондоли във водата, кой би обърнал внимание на още една? Трето, имаме сатанинско оскверняване в „Санта Мария дела Салуте“ и признанието на Тийл, че в комуната има сатанисти.

– Съвпадения – уморено отговаря Вито.
– Поне трябва да установим кои са сатанистите и да ги разпитаме – казва Роко.
– Разбира се, че трябва – изръмжава майорът. – Но не и преди да получим резултатите от криминалистите. – Обръща се пак към Том: – Довърши словото си, справяш се добре.
Том поглежда Валентина. Надява се, че това, което ще каже сега, няма да я разстрои.
– И последно, когато е убит, Антонио Павароти е работел под прикритие по разследване за наркотици на острова на Марио. Защо? Смъртта му сигурно има общо със случващото се в имението – място, където се извършват сатанински ритуали.
Вито се заглежда с нефокусиран поглед в нищото. Нарича тези моменти „състояние Джордж Буш“ – външно изглежда, че главата му е празна, но всъщност трескаво обработва информацията, опитва се да осмисли всичко.
– Имам един приятел във Ватикана – продължава Том. – Търси информация за етруските и...
– Стига! – прекъсва го Вито, като вдига ръка. – Не искам никакви етруски, поне тази вечер.
Том прави примирена физиономия – вижда, че майорът е изтощен. Вито пъха стола си под бюрото.
– Тази нощ Изола Марио е под наблюдение. От далеч и от близо. Никой на острова не може да се изплюе в лагуната, без някой от хората ни да вземе проба. Утре ще получим данните от криминалистите. Всички доклади. – Поглежда Роко, Валентина и Том. – После пак ще се съберем и можете да си говорите за етруските колкото искате и да задоволите любопитството си, като намерите тези сатанисти и проверите дали са безобидни палячовци или сериозни играчи. Дотогава нека да поспим.




Capitolo XLV


1777 Г.


НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

С блеснали очи Ермано разпъва скицата на сребърната плочка върху семейната маса.
– Монах ли казваш? Един обикновен брат ти е дал това?
Ефран съблича новото си зелено палто, с фини бродерии на златни орнаменти от яката до долния край, и грижливо го поставя на облегалката на един стол, по-стар от него самия.
– Бенедиктинец – отговаря. – С черно расо и изражение на самата невинност. Дойде от Сан Джорджо.
Приятелят му погалва рисунката, сякаш докосването ѝ ще го улесни да разгадае мистерията.
– Възхитително. Мислиш ли, че този предмет наистина е негов? Или го е откраднал и иска да го продаде?
Ефран свива кокалестите си рамене:
– Каза, че е негов, но кой знае. Важното е, че това е ценна вещ и ние можем да я придобием.
Нарисуваното лице на набучения на кол нецвис ги гледа от масата.
– Но дали искам да я придобием? – закачливо пита Ермано. – Някои гръцки и египетски предмети са прокълнати. Извадени са от гробници и би трябвало да принадлежат на мъртвите в отвъдния живот. Ако откраднеш такова нещо, може цял легион духове да тръгне да те гони.

– Единствените духове, в които вярвам, са тези, които освобождаваш, когато надигнеш бутилката. Колкото до отвъдния живот, повечето от нас нямат дори
настоящ
, който да си струва да живеят.

Ефран продължава да бърбори, но Ермано престава да го слуша. Съсредоточава се върху буквите.
– Мисля, че е на етруски. Прилича на етруско писмо.
– Още преди Рим?

– Позна. Много преди Рим и осем-девет столетия преди Христос. Точно
този
предмет обаче не е чак толкова стар. Писмото изглежда от по-късно време.

Ефран потърква ръце и отбелязва:
– Много образователно. Но по-важният въпрос е колко струва.

– Филистинец! Невъзможно е да преценя, без да го видя. Монахът каза ли дали е от
масивно
сребро?

Ефран се опитва да си спомни.
– Не – измърморва, – струва ми се, че не. Каза само сребро. – Разперва пръстите си. – Горе-долу с размерите на дланта ми.
– Етруските са добивали сребро. В Италия няма златни мини, макар че с годините златото е станало предпочитан метал за дарове към боговете.
На Ефран му доскучава. Иска само да разбере колко струва проклетото нещо и после да измисли как да убеди монаха да се раздели с него. Изправя се и бавно облича палтото си.
– Ще ти оставя скицата. Кажи ми, ако изясниш тайната на плочката – и цената ѝ.
Ермано дори не забелязва кога си тръгва приятелят му. Навежда се над рисунката и скоро се заобикаля с всички книги за древно изкуство и религиозни предмети, които притежава.
Членовете на семейството му влизат и излизат, минават около него като река около скала. Обядват, вечерят и накрая си лягат, развеселени от вглъбението му.
Постепенно, от книга в книга, той проследява дирите на плочката.
Сигурен е, че буквите са етруски. Открива една примерна азбука, съставена от древни учени, но не намира смисъл в никоя от изброените от тях думи. Когато очите му започват да се уморяват, вече му става ясно, че експертите си противоречат взаимно за основата на езика. Някои, като доминиканския монах Анио да Витербо, твърдят, че има общи корени с еврейския; други го свързват с гръцкия, а мнозина считат, че произхожда от Лидия, на изток.
Никоя от тези теории не помага на уморения Ермано. Той оставя проблемния надпис на една страна и преглежда книга след книга за рисунки, сходни с тези, които монахът е скицирал на рисунката. Не след дълго се убеждава, че първоначалното му предположение е било правилно – това е ясновидец, жрец, харуспекс, нецвис.
Когато първите лъчи на новия ден проникват през мръсните прозорци в дома на Бухбиндерови, очите на Ермано са червени като сурово месо. Вратът го боли и той отчаяно се нуждае да се изпъне в леглото и да си почине добре.
Уморено прелиства последната от древните си книги. Изведнъж вижда това, което търси.
В една прашна, намачкана книга с митове и легенди попада на Плочите от Атманта – легендата за ослепелия гадател Тевкър и жена му – скулпторката Тетия.




47


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Два през нощта.
Силно думкане по вратата събужда Том от дълбокия сън.
Той скача от леглото с разтуптяно от шока сърце.
– Кой е?
Никой не отговаря.
Отново се чува думкане.
Том вече е нащрек. На пръсти. Съвсем разсънен. Животът в Комптън го е подготвил за такива изненади. Отваря рязко вратата, готов да се разправи с натрапника, който и да е той.
Валентина Мораси пада през прага в стаята.
Залита напред и Том едва успява да я хване навреме.
Лъха на алкохол. Бяло вино, ако се съди по миризмата. Косата ѝ е безумно разрошена, а гримът – толкова размазан, че около очите ѝ има тъмни кръгове като на панда.
– Спокойно. Внимавай.
Той ѝ помага да се изправи и с крак затваря вратата зад себе си. Тя измрънква нещо неразбираемо и се довлича до леглото.
Том я придържа внимателно, притеснен да не падне. Изведнъж осъзнава, че не носи нищо друго освен черните боксерки от Тина.
– Извинявай.
Оставя я на леглото и бързо взема панталона си от облегалката на един стол. След като се обува, отново я поглежда:
– Добре ли си?
Тя вяло се усмихва. Очевидно е, че изобщо не е добре. Том бързо отива за чаша вода и ѝ я подава.
– Ето, изпий това. Ще ти стане по-добре.
Валентина отпива съвсем леко, после просто държи чашата във въздуха.
– Съжалявам – много извинявай, че те събудих. Просто не мога да остана сама тази нощ.
Изведнъж му се струва по-объркана и смутена, отколкото пияна.
Том се приближава и вдига чашата към устните ѝ.
– Няма проблем – успокоява я. – Хайде, изпий водата. Нямам кафе, тъй че само с това мога да ти помогна да изтрезнееш.
Тя блъсва ръката му.
– Не искам да изтрезнявам. – Поглежда го жално. – Полудявам, Том. Болката е прекалено силна. Имам чувството, че ще се счупя, просто ще се разпадна на милион парчета.
Той взема чашата, оставя я на пода и прегръща Валентина. Тя опира лице на голото му рамо, сякаш самото докосване на друг човек ѝ носи облекчение. Том я притиска до себе си и изчаква да излее чувствата си.
Всичко започва с лекичка въздишка – като първия шепот на новороден бриз, после бързо прераства в мощна, продължителна буря от хлипане. Валентина се притиска в него толкова силно и плаче толкова безутешно, че всичките мускули започват да я болят от напрягането.
Когато свършва, той кавалерски ѝ отстъпва леглото си и излиза да се поразходи, за да я остави известно време насаме. Небето е катраненочерно. Шепа звезди блещукат като диаманти върху черно кадифе. Улиците са призрачно пусти и в дълбоката тишина Венеция прилича на изоставен филмов декор. Том размишлява известно време за мъката на Валентина и опасностите, които ѝ предстоят, докато се научи да приема, че в кариерата си ще се сблъсква с много смърт и зло. Замисля се за момент за Тина: за предателството ѝ към него и – за да бъде честен – за това колко му липсва и как умът му изигра шега, като си въобрази, че я вижда на Изола Марио. Мисли и за една друга жена.
Мера Тийл, нахаканата лична асистентка на милиардера.
Когато Том се промъква на пръсти в стаята, Валентина вече спи. Той я загръща със завивката, изключва лампата, взема телефона си и пак излиза.
Мера Тийл, приказливката с татуировка на сълза, каквато Том е виждал преди повече от десетилетие на лицето на друг човек – един осъден на смърт затворник в „Сан Куентин“.
Бяха го разквартирували в затвора за два месеца да помага на изгубените души, попаднали в чистилището на процеса за обжалване, което поддържаше надеждата им до последния момент, преди екзекуторът да навие ръкава и да инжектира във вените им подготвената фатална доза калиев хлорид.
Един силно агресивен, но по странен начин харизматичен младеж имаше татуирана сълза като тази на Тийл.
Ларс Бейл.
Бейл беше талантлив и запален художник. Веднъж, като наказание, че не е спазил някакво дребно затворническо правило, надзирателите бяха претърсили килията му и бяха конфискували всичките му картини и материали за рисуване. Бейл си бе отмъстил, като бе нарисувал на стената портрет на директора на затвора със собствените си екскременти.
Том беше ходил при Бейл общо двайсетина пъти. Въпреки че според правилото не трябваше да разпитва за престъпленията на затворника, Том знаеше. Надзирателят, който го придружаваше при едно от посещенията, описа Бейл като втория Чарли Менсън. Бил полудял от вземане на ЛСД и водел секта, която отвличала туристи от увеселителни паркове и ги убивала – пресата ги наричаше „Убийства от Дисниленд“.
След като убиели жертвата, Бейл и последователите му омазвали с кръвта олтара на някоя църква в Лос Анджелис.




48


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Джери Макфоул, директорът на затвора „Сан Куентин“, тъкмо се кани да тръгва за голф игрището, когато му съобщават, че го търси някой си Том Шаман.
Макфоул се усмихва и казва на секретарката да го свърже. Той добре си спомня Том – дръзкия млад свещеник, който обикаляше затворниците и споделяше любовта му към бокса. Директорът дори му позволяваше да изиграе някой и друг рунд с по-надеждните затворници. Освен това Том се оказа много полезен.
– Директор Макфоул на телефона.
– Господин директор, извинявам се, че ви безпокоя. Том Шаман се обажда, или отец Том, както бях навремето. Не знам дали ме помните. Аз...
– Разбира се, че те помня. Оня точен ляв удар, направляван от самия Бог! С какво мога да ти помогна, Том?
– Имате ли все още затворник на име Ларс Бейл?
– Да. – На директора не му се налага да проверява. – При нас е. Но за щастие, няма да е за дълго. Заповедта му дойде.
Том никога не е приемал смъртното наказание и небрежното държане на директора го стъписва за момент.
– Там ли си, Том? Не те чувам. Ало!
– Тук съм. – Том отново мобилизира мислите си. – Бейл още ли рисува?
Директорът поглежда часовника си и изключва компютъра.
– Като луд. Има картини за цяла галерия. Сигурно ще се наложи да му вземем четката със сила, преди да го отведем към стаята за екзекуции.
– Има ли право на разговори? Можете ли да уредите да говоря с него?
В гласа на Макфоул се появява подозрителност:
– За какво става дума, Том? Всичките му молби за обжалване бяха отхвърлени.

Том не е много сигурен как да отговори. За
какво
всъщност става дума? За някаква странна връзка, която e нaправил между серия убийства в Лос Анджелис преди близо петнайсет години и няколко съвременни убийства във Венеция, в които явно се преплитат сатанински мотиви? Звучи твърде безумно, за да го каже.

– Господин директор, намирам се във Венеция, в Италия. Помагам на карабинерите в разследването на едно убийство. Мисля, че Бейл може да ни бъде полезен.
Макфоул отново поглежда часовника си. Вече закъснява. Ако се опита да уреди разговора тази вечер, със сигурност ще пропусне голфа.
– Утре, Том. Обади ми се утре в 18,00 ваше време. Ще видя какво може да се направи.
– Благодаря. – Том се кани да затвори, но изведнъж му хрумва още един въпрос. – Извинявайте, господин директор, още нещо. Казахте, че вече има дата за изпълнение на смъртната присъда.
– Да.
– Кога? Колко време остава?
Макфоул не успява да се сдържи и се изкисква:
– Не знам дали писарушките в министерството са го направили нарочно, но копеленцето ще се срещне със създателя си в шест сутринта на шести юни. Шест, шест, шест. Само след шест дни. Какво иронично съвпадение, дано да му хареса.




Capitolo XLVI


„ТЕРА САН ВИО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина седи в обзаведения с плюш апартамент на една приятелка в „Сестиере ди Дорсодуро“. Разклаща бялото вино в синкавозелена чаша от муранско стъкло с форма на лале и ѝ се приисква и тя да беше независима жена, която се издържа сама.
Въпреки това не завижда на Лидия Фратели нито за една лира.
Огненокосата Лидия е по-голямата сестра, която винаги е искала да има – най-близката ѝ приятелка и единствената, на която може да каже всичко. Тази вечер Танина ѝ разказва от игла до конец всичко за трудната си връзка с Ермано.
– Честно ти казвам, станал е невъзможен клюкар! Миналата седмица ми разказваше злобни – и сигурна съм неверни – слухове за синьор Гатусо.
Приятелката ѝ навежда тяло напред, на лицето ѝ се изписва любопитство.
– Какви слухове? От доста време не съм чувала нищо пикантно.
– Не е забавно. Ермано обвини Гатусо – без никакво основание, държа да добавя – че държал множество куртизанки.
Лидия се разсмива.
На Танина не ѝ е смешно.
– Ермано няма никакво приличие, държи се като квартална клюкарка. Това ли е човекът, за когото мисля да се омъжа? Не смятам.
Възмутено отпива глътка вино.

– Мила моя приятелко, Ермано е
ангел
. Имаш страшен късмет с това момче. Трябва да простиш и да забравиш безумните му приказки, както би простила на малко дете, ако си изпусне езика.


– Ама той
не е
малко дете! Или поне не би трябвало да бъде.

Приятелката ѝ завърта очи.

– Той
е
дете. Всички мъже са деца. Външно може да остаряват и да погрозняват, но завинаги си остават деца. Като менструацията мъжката незрялост е едно от неизбежните проклятия, които жената трябва да изстрада.

Танина се засмива и сяда върху стъпалата си.
– Ами Гатусо? Моят развратен работодател и провалената бащинска фигура в живота ми, и той ли е малко дете? И върху него ли трябва да разпростра безграничната си готовност да прощавам?
– Трябва. Познавам Лауро Гатусо почти толкова дълго, колкото и ти. Той е привлекателен, сладък флиртаджия и при такава скучна жена мисля, че има пълно право да търси удоволствие извън леглото ѝ.
Танина се намръщва:

– Синьора Гатусо не е скучна! – Замълчава замислено за секунди, после изражението ѝ се смекчава. – Е, добре де, може би е
мъничко
досадна. Но защо мъжете винаги мислят с пенисите си? Защо една жена не им е достатъчна?

Лидия отмята една къдрица, паднала върху лицето ѝ.

– Ох, стига! Мъжете не са
толкова
различни от нас. И ние започваме да се отегчаваме с някой любовник и лягаме със следващия, като понякога забравяме да се разделим със стария, преди да сме сигурни, че искаме да бъдем с новия.


– Говори за
себе си
. – Възмущава се Танина. – Аз със сигурност не правя така. – Отпива глътка вино, но все пак не успява да сдържи усмивката си. – Да, знам, че преди и аз бях такава – малко. Но вече не съм. Или поне се надявам, че не съм. Ако Ермано поправи грешката в поведението си, той е единственият мъж, с когото искам да бъда.

Лидия заръкоплясква иронично.
– Тогава или приеми поведението му за добро и вече поправено, или за невъзвратимо погрешно, Танина! Трябва да продължиш напред и да престанеш да мислиш за тези глупости.
– Не и докато не се извини.
– Ама той не се ли извини?
– Не го е направил и не иска.
– Ти поиска ли да се извини?
– Разбира се. Срещахме се няколко пъти след необмисленото му изявление и той нито веднъж не е показал по никакъв начин, че съжалява, нито е представил някакви доказателства за клеветата срещу човека, който не само е мой работодател, а и се грижи за мен като роден баща.
– Защо?
– Казва, че нямало за какво да се извинява – отговаря Танина, видимо ядосана. – Каза ми да забравя за този случай. Освен това сега е толкова вглъбен в „проучването“ си, че не мога да го накарам да разговаряме почти за нищо, камо ли да обсъждаме връзката и бъдещето си.
– Проучване ли? Какво проучване?
Танина поставя празната чаша до краката си и обяснява:
– Заровил се е в книгите си. Опитва се да проследи произхода на някакъв предмет. От време на време се вманиачава да изследва историята на някоя картина или скулптура. Сега се занимава с някаква религиозна реликва.
– Еврейска сигурно. Какво е? Някоя менора? Те се намират под път и над път.
– Не, не. Не е еврейска. Нещо доста интересно всъщност. Мисли, че е от етруските. Не съм сигурна – аз разбирам от картини, не от скулптури, – но тази определено изглежда много стара.
– Етруска реликва? Едва ли. Твърде малко са се запазили до наши дни.
Танина поглежда развеселено приятелката си:

– Ти откъде знаеш? Знам, че имаш доста богати познания... – намигва лукаво –
включително
относно мъжете, но не подозирах, че разбираш и от древни предмети и етруската култура.

– Не разбирам. Просто имах един любовник, който колекционираше всякакви боклуци с някаква стойност. Спомням си, че говореше за етруските. Не ми беше много интересно. Какво ѝ е толкова специалното на реликвата на Ермано?

– Ами... реликвата всъщност не е у него. Не е
негова
 – поне засега. Има само нейна скица. На някакъв монах от Сан Джорджо е. Представлява сребърна плочка, изобразяваща някакъв гадател, прободен със собствения му жезъл.

Лидия се намръщва, сякаш е отхапала лимон:
– Гадост!
– Ермано мисли, че е част от нещо, наречено „Портите на Съдбата“.
– О, така ли? Дано да изкара от тази реликва достатъчно пари за себе си, за теб и за лудия монах, който иска да я продава.
– И за Ефран. Той също иска дял.
Танина вдига празната чаша от земята и я разклаща пред очите на домакинята си. Лидия отива да донесе бутилката.
– Този мошеник винаги гледа да извлече изгода – измърморва. – Вярно, лани ми продаде много красиво бижу. Перли. Прекрасен гердан, който идеално отива на синия копринен корсаж, който си ших. – Напълва двете чаши, после отива до елегантната тоалетка под дълго венецианско огледало. – Какво мислиш за тези?

Вдига две ръчно изработени карнавални маски. И двете са елегантни и богато украсени. Първата е
трапунто уомо
 – мъжко лице в червеникаво-златисто. Втората е
трапунто дона
 – женска, в кремаво и сребристо.

Танина ги разглежда с присвити очи и отбелязва:
– Женската повече ми харесва. Мъжката е твърде агресивна за вкуса ми.
Лидия слага мъжката маска пред лицето си.

– Тази определено ми отива повече. Ти можеш да вземеш кротката женичка. – Усмихва се и подава маската на приятелката си. – Хайде да допием това вино и да отиваме на карнавала. Тази вечер в Санта Кроче има бал.
Разюздан
. Трябва да излизаш и да научиш повече за лудориите на мъжете. А пък аз спешно се нуждая от един от тях между краката си.





Capitolo XLVII


1778 Г.


КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Маскирани гуляйджии танцуват и флиртуват под звуците на музиката на цял симфоничен оркестър в красивата бална зала на най-новото палацо4 край Големия канал. Пищно обзаведеният дом е един от многото имоти на търговеца Джовани Манино. Джио, както го наричат, е от Мурано и е наследник на стара стъкларска фамилия. Предците му били принудени да се заселят на острова, когато властите забранили занаята му на територията на Венеция от страх, че пещите им ще изпепелят града. Сега той е един от новобогаташите, замогнали се от банкови заеми и чуждестранни сделки за всякакви изделия – от мъниста до полилеи. Както казва жена му Джада, семейството им има толкова много пари, че не могат да ги изхарчат, дори да живеят хиляда години. Джио обаче се опитва. Опитва се упорито.
Танина е взела от Лидия не само маската, но и блестяща златиста рокля и златисти обувки с високи токчета, с които прилича на куртизанка много повече, отколкото ѝ се иска. Въпреки това се радва, че е тук. Така ще разсее меланхолията, породена от Ермано и ужасното му поведение.
Някакъв дребосък с маска на Казанова, се присламчва до нея. Дръпва за миг маската и зад нея се показва красиво младо лице с дълбоки кафяви очи.
– Ще ми окажете ли честта за този танц? И да науча името на красавицата, с която ще го споделя?
– А вашето име, господине? Доколкото съм чувала Казанова е два пъти по-възрастен от вас, два пъти по-висок и все още е извън страната, така че със сигурност не сте вие.
– Казвам се Клаудио Бонети и сте напълно права, не съм Казанова. Въпреки че доколкото знам, сипаничавият стар мошеник се е завърнал във Венеция след близо осемнайсет години в чужбина. Затова внимателно проверявайте дали зад маската не се крие истинският герой.
Тя почуква по маската му и той сваля дегизировката от папие маше пред гърдите си.
– Взех я назаем от един приятел. Беше единствената, която можеше да ми даде. По някакъв импулс в последната минути му хрумна да дойдем.
– И моята е взета назаем. Също от импулсивна приятелка. – Тя сваля своята маска и се усмихва. – Аз съм Танина Чинголи и с удоволствие ще танцувам с вас.
Клаудио я хваща за ръката.
В другия край на залата Лидия също си намира кавалер. Новата ѝ мъжка маска, перленият гердан от Ефран и дългата кремава копринена рокля с турнюр5, под който може да се скрие малко дете, привличат вниманието на много мъже, включително на един добър неин познат.
– Лидия, изглеждаш прекрасно. Вълшебно! Не знам коя част от мен е по-възбудена от срещата ни – сърцето или мъжкото ми достойнство.
Лидия се засмива:
– Няма съмнение – похотливият ти стар пенис. Ти нямаш сърце.
– Колко си жестока! – възкликва той, като се разсмива с пресипнал глас. – Циничният ти език ме наранява.
– Тогава ела по-близо, за да го усетиш. Ще те излекувам така, както лъвицата лекува с езика си раните на своя лъв.
Мъжът оглежда танцуващите двойки, за да провери къде е бдителната му и основателно ревнива съпруга.
– Позволи ми да потанцувам веднъж със... знаеш с кого и съм твой.
– Добре. – Тя леко докосва с ръка бедрото му. – Защото имам новина за теб. Нещо по-невероятно дори от най-разюзданите ти сънища.
– Не се и съмнявам в това.
Тя се накланя и доближава лицето си достатъчно, за да го целуне по ухото.
– Не говоря за секс – прошепва. – Става дума за нещо, за което толкова копнееш, че би дал живота си – или отнел живот – за да го притежаваш.
Това завладява цялото му внимание. Мъжът отново се оглежда. Жена му е застанала с гръб.
– Не ме мъчи повече. Ела да намерим празна стая на горния етаж.
4 Palazzo (ит.) – дворец – б. р.
5 Възглавничка, която служи като подложка под гърба на много разкроени и декорирани поли. – б. р.




49


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина е в малката душ кабина на Том, като се опитва да преодолее едновременно махмурлука и срама от това, че се появи на вратата му толкова късно през нощта. Въпреки неговите упорити уверения, че няма от какво да се притеснява, тя се чувства ужасно неловко заради постъпката си.
Том тъкмо се кани да излезе за кафе и нещо сладко, когато телефонът му иззвънява.
– Алфи е. Удобно ли е?
Обаждането на приятеля му е изненада за Том, но приятна.
– Да, разбира се. Радвам се, че се обаждаш. Откри ли нещо?
– Не толкова, колкото очаквах. – Алфи звучи напрегнато. – Използвах компютърната ни търсачка, за да намеря всичко, съдържащо ключовите думи „етруски“, „символични квадрати“, „правоъгълник“, „змии“, „ритуали“, „жреци“...
– Звучи като сериозно търсене.
– Такова беше. – Алфи замълчава за момент, сякаш се оглежда, за да се увери, че никой не го наблюдава. – Том, ще ти кажа нещо много обезпокоително.
– Слушам те.
– Етруският е мъртъв език, няма еталони за сравнение, няма еднозначни източници, но попаднах на една легенда, която е повод за сериозни тревоги в Църквата.
– Алфи, тази тайнственост ме убива.
– Нали си чувал за „Черният дроб от Пиаченца“?
– Бронзовата скулптура, която е използвана да обучават жреците да гадаят по черния дроб, нали?
– Точно така. Счита се, че това е най-старият и добре запазен предмет от етруските, но според някои има друг, който е още по-древен.
– Друг метален модел на черен дроб?
– Не. Нещо по-ценно. Така наречените Плочи от Атманта. Представляват три сребърни плочки, които, ако се сглобят, образуват правоъгълен релеф. Смята се, че датират няколкостотин години преди раждането на Христос.
Том усеща, че пулсът му се забързва.
– Продължавай.
– Счита се, че плочките изобразяват видението на един гадател на име Тевкър. Той ослепял – дали по време на гадаенето, или веднага след това, не мога да разбера  – но жена му, скулпторка на име Тетия, запечатала видението му на въпросните плочи. Счита се, че средната изобразява Тевкър; на другата били изобразени той и жена му с детето им, което никой от двамата не доживял да види. Последната плочка според легендата изобразява божество, непознато дотогава в етруския пантеон, но напомнящо демоничния бог Аита, властелина на подземния свят.
– Ами змиите, споменава ли се нещо за тях?
– За малко да забравя: Плочите от Атманта са наречени „Портите на Съдбата“?
– Порти ли?
– Да. На плочите има гравирани стотици змии. Разположени са хоризонтално и вертикално, припокриват се и образуват нещо, напомнящо врата. – Алфи замълчава за момент. – Предполагам, че това са портите към отвъдното.
– Чудесно, Алфи. Много ми помогна. – Том чува Валентина да се движи в спалнята. – Защо толкова се притесняваше да ми кажеш?
Следва кратка пауза, преди Алфредо Джордано отново да заговори.

– Не това, което ти казах, ме притеснява, Том. Тревожи ме това, което
още
не съм ти казал. Информацията е непълна. Част от нея е с ограничен достъп. Каквото и да има в засекретените файлове, то се държи заключено в тайния архив на Ватикана.





Capitolo XLVIII


1778 Г.


ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Томазо вече е сигурен, че абатът го избягва умишлено. Младежът неколкократно ходи до кабинета на отеца, който всеки път го отпраща все по-грубо. Сега пред вратата седи друг монах, оставен да дреме и да отпраща посетителите.
Томазо подозира, че той е единственият, когото отпращат. Обзет от все по-голямо недоверие, той още веднъж намира време да отиде на площадчето с кладенеца и да потърси жилището само с един кафяв капак на прозореца, където живее търговецът Ефран.
Младежът открехва вратата и изглежда изненадан, когато вижда закачуления монах. Бързо се дръпва назад и отваря.
– Братко, братко! Влизай. Каква изненада! Заповядай вътре.
Томазо кимва за благодарност и влиза в стаичка, миришеща на нещо варено. Доволен е, че успя да дойде незабелязано. Ако бъде разкрит, това ще му навлече сериозни неприятности в манастира.
Ефран бързо разчиства разни разхвърляни ризи, бельо и едно дебело вълнено палто от дивана си.
– Заповядай, седни. Имам новини за теб.
– Надявах се, че ще имаш.
– Да, имам. Много добри новини. Но трябва да изтичам да доведа приятеля ми Ермано. Той ще ти разкаже всичко.
– Евреинът ли?
– Да. Търговецът на антики от гетото. Нали си спомняш, че ти споменах за него?
– Спомням си.

Ефран сипва вода от една кана в най-хубавата си чаша – многоцветна, оребрена, украсена с
vetro di trina
6
. Подава я на монаха.

– Сипи си още. Колкото искаш. – Посочва към кухненския кът. – Има също хляб и вино. Ей сега се връщам.
След тези думи излиза.
Томазо се пита дали постъпва правилно. Тайната среща с непознат евреин в дома на съмнителен търговец едва ли е нещо, което абатът би одобрил.
Докато чака, той се замисля за действията си и за много други неща. Съдържанието на кутията, която пазеше под леглото си, отключи порой от емоции, свързани с майка му и сестра му. Чувства, които са били скрити толкова дълбоко, че дори не бе подозирал за съществуването им. Досега.
Скръб. Загуба. Отхвърляне. Тъга. Самота.
Извън тези примитивни и фундаментални чувства, картината се усложнява от търсенето на истината за семейството му.
Вина. Измама. Съмнение. Неувереност.
Затова не е чудно, че се чувства потиснат и започва сериозно да се опасява за вярата си. Дълбоко в себе си Томазо се надява, че след като разкрие тайната на плочката, убежденията му отново ще се възстановят.
Входната врата се отваря.
Ефран влиза задъхан, следван от слаб, гладко избръснат младеж и млада жена с лице, олицетворяващо самата невинност и изразяващо огромно любопитство.
– Това са Ермано – нетърпеливо казва Ефран – и приятелката му Танина. Тя работи при един колекционер на произведения на изкуството близо до „Риалто“.
Танина прави реверанс:
– Приятно ми е да се запознаем, братко.
Томазо се изправя, за да ги поздрави. Изобщо не си е представял, че толкова много непознати ще се намесят в личния му семеен проблем, и понечва да възрази, но Ефран, предусетил това, го прекъсва:
– Не се безпокой, братко. Ние сме почтени хора, а приятелите ми само искат да ти помогнат.
Ермано носи няколко книги. Въодушевено ги поставя на масата и ги отваря на предварително означени страници.
– Моля, седни до мен, за да ти покажа какво открих.
Томазо сяда. Веднага забелязва черно-бяла схема на сребърна плочка, идентична на неговата. Пулсът му се ускорява, но той решава да не казва нищо, докато не узнае нещо повече за тези непознати.
Ермано почуква върху схемата и обяснява:
– Това е една от трите плочи. Били са отлети от сребро шест столетия преди Христа.
Томазо го прекъсва:
– Етруски ли са?
Ермано кимва:
– Да. Изработени са в Северна Етрурия. Легендата разказва, че една скулпторка запечатала на глина видението, което съпругът ѝ – етруски гадател – получил точно преди да ослепее по време на свещен ритуал. Керамичните плочки били купени от влиятелен аристократ, който ги използвал като калъп за отливане на сребърното произведение, станало известно като Плочите от Атманта.
Томазо е доволен, че най-сетне има отговор.
– Значи тази реликва е известна, така ли?
Ермано поклаща глава:
– Не, не е. Аз имам десетки книги, в които не се споменава нищо за нея, а в някои дори съществуването ѝ се отрича. Скоро след създаването им плочките били откраднати. После попаднали в други ръце и...
Ефран го прекъсва, преди да довърши разказа си:
– Колко струват?
Ермано свива рамене:
– Много. Ако някой вече притежава другите две плочки, истинските колекционери ще са готови да дадат цяло състояние за третата.
Томазо не проявява интерес към това:
– Не мога да я продам. Това е наследство от майка ми. Единственото, което ми е оставила. Писмо, плочката и малка дървена кутия – само това ми е останало като спомен от нея.
Ефран се намръщва. Такива емоционални привързаности не предвещават нищо добро за търговията. Той решава да използва най-убедителния си аргумент:
– Братко, ако успеем да продадем тази плочка, сигурен съм, че това ще донесе големи богатства за манастира и за теб самия. Това богатство може да се използва, за да увековечиш спомена за майка си за идните поколения, дълго след като си отидеш от този свят.
– Трябва да си вървя – заявява Томазо и обръща гръб на масата.
Ермано настоява:
– Братко, ще пазим тайна. Никой няма да узнае за нашето или за твоето участие. – Кимва към приятелката си. – Танина може да накара работодателя си да продаде плочката. Или пък баща ми може да я продаде в гетото. Макар че съм сигурен, че синьор Гатусо ще намери по-платежоспособен клиент.
Томазо въздъхва дълбоко:
– Синьори, благодарен съм ви за помощта – и на вас също, синьора. Ще се постарая по някакъв начин да ви възнаградя за усилията и добрината. Но наистина, не съм склонен да се разделя с този предмет.
– Може ли да видим плочката? Да се уверим, че е оригинална? – Ермано посочва няколко големи абзаца в една от книгите. – Има много истории за фалшификати и лъжлива собственост. Знам подробности, с чиято помощ можем да установим дали е автентична.
Томазо поглежда текста, но евреинът го закрива с ръка, като добавя:
– Има написани и разни глупости, братко. Но не бива да обръщаш внимание на всичко, което пише.
– Кажи ми какво пише – настоява Томазо, – или всичко приключва.
Ермано се споглежда с Ефран, после вдига ръце.
– Добре, както искаш. – Подава му книгата. – Според някои легенди плочките са били откраднати от един изключително зъл човек – убиец и изтезател, който ги използвал с окултни цели. – Изчаква Томазо да обърне страницата и продължава: – Това са другите две плочки. Едната изобразява прегърнати мъж и жена с детето им. Смята се, че това са гадателят, скулпторката и тяхното бебе. Другата изобразява демон. Но демонът не е от етруската митология или поне не са го познавали по онова време.
Поглежда Томазо и се питва дали да не спре тук, но монахът очевидно иска да знае всичко, което е известно.
– Легендата гласи, че този демон е Сатаната и че бебето е негов син, а не на гадателя. Плочките са известни като „Портите на Съдбата“ или „Портите на Ада“. Сигурно си забелязал, че змиите върху плочката, която е у теб...
Лицето на Томазо е пребледняло като платно. Изобщо не е подозирал подобно значение.
– Не може да бъде – прошепва.
– Братко, това са пълни глупости. Приказки на стари баби, които нямат по-полезно занимание от това да си фантазират. Не им обръщай внимание.
Томазо обаче знае, че не може да пренебрегне толкова лесно тази информация. Как може майка му да му завещае предмет с толкова зловеща история? Изведнъж му се приисква да остане сам. Той затваря книгата.

– Съвместното ни начинание приключи.
Grazie.

Без да каже нищо друго, тръгва към вратата, оставяйки другите да гледат гърба му.
– Каква загуба на време – отбелязва раздразнено Ефран. – Мисля, че повече няма да го видим.
– Не мисля така – казва Ермано, като се усмихва мрачно. – Наистина не мисля. Занаятът ме е научил, че човек, който показва толкова емоция и интерес към определен предмет, винаги се връща.


6
Дантелено стъкло (ит.) – б. пр.






50


В НАШИ ДНИ


ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Том и Валентина излизат да закусят навън. Тя го завежда в малко нетуристическо кафене, където явно ходят само гондолиери и полицаи. Том не казва нищо за обаждането до „Сан Куентин“ – изглежда му най-разумно да изчака, докато говори с Бейл. Но ѝ разказва какво е научил от Алфи за Плочите от Атманта. Тя явно го приема като нещо без особено значение, някаква стара легенда. Все пак се обажда на Карвальо и му предава информацията.
– Какво каза той? – пита Том, след като тя затваря телефона.
– Нищо особено. Получил е някои резултати от криминалистите – той винаги се впечатлява от това. За него, когато става дума за разследвания на убийства, науката стои над всичко. След един час ще има брифинг. Иска и ние да сме там.
Том допълва чашата ѝ. Тя се усмихва при спомена за последния път, когато ѝ даде вода.
– Имаш ли роднини, при които можеш да отидеш тази нощ? – пита той. – Ще ти се отрази добре, ако имаш компания.
– Родителите и сестра ми са в Рим. Но ще се справя. Снощи емоциите просто ми дойдоха в повече. След като бяхме на онзи остров, след като пресякох участъка от лагуната, в който е бил убит Антонио... А после срещата с всички онези непознати хора, когато се питах дали някой от тях не е убиецът... Всичко това ми опъна нервите.
– Внимавай. Излагаш се на невъобразимо силен стрес. – Том замълчава, преди да добави това, за което си мисли. – Сигурен съм, че майор Карвальо и колегите ти ще разберат, ако си вземеш няколко дни отпуск. Трябва да си починеш.
Суровият ѝ поглед му дава да разбере, че това няма да се случи. Валентина се усмихва пресилено и отива на касата да плати.
Вървят към участъка, без да бързат, и разговарят за всичко друго освен за Антонио и разследването. Валентина живо се интересува от живота на Том и това, което го е накарало да стане свещеник. Той няма желание да обсъжда лични въпроси, но все пак споделя някои подробности за миналото си:
– Още при първото ми посещение на литургия нямах усещането, че съм в църква. Почувствах се като в собствения си дом – сякаш това бе мястото, където можех да се отпусна и да бъда себе си.
Ако имаха време, Валентина би му задала още много въпроси. Може би дори би го попитала за Тина Ричи и за това какво смята да прави по-нататък. Без да усетят обаче, стигат до участъка на карабинерите.
Заседателната зала мирише на кафе и е огласена от оживени разговори. Валентина и Том влизат заедно, но се разделят и сядат далеч един от друг – несъзнателна реакция и при двамата. Психологическа необходимост да се дистанцират и да възстановят личното си пространство. Вито Карвальо го забелязва, но вероятно е единственият, на когото прави впечатление. Поглежда Валентина и вижда, че е напрегната, на ръба на криза, но все още се държи. Скоро от двете ѝ страни сядат Роко Балдони и едно от новите попълнения – лейтенант Франческа Тоти от отряда за работа под прикритие на майор Кастели.
Осветлението намалява и Вито кани криминалистката Изабела Ломбардели да започне брифинга. На екрана пред тях се появява първият диапозитив – от вътрешността на „Санта Мария дела Салуте“. Ломбардели съобщава последното си шокиращо откритие:
– Кръвта, използвана за начертаването на този странен символ върху пода при олтара, е от Моника Видич.
Замълчава, за да им даде време да обмислят значението на този факт.
Вито е първият, който осъзнава какво означава това. Убиецът е по-методичен, по-привързан към ритуала и по-опасен, отколкото са си представяли. Планирал е убийствата с много време напред и е пазил кръвта на жертвите, подготвяйки се за нещо. По-мащабен план или ритуал, който все още не се е състоял.
На екрана се появява вторият диапозитив. Показва две хоризонтални ивици, напомнящи баркодове. Изабела обяснява какво означават:
– Пуснахме ДНК профил. Горната ивица е контролна проба от кръвта на жертвата. Долната е от кръвта в „Салуте“. Както виждате, съвпадението е сто процента. Кръвта в църквата безспорно е от Моника.
Сменя диапозитивите.
– Една лоша новина: резачката, която намерихме в хангара за лодки, не отговаря на раните на никоя от жертвите и по нея няма кръв, нито микрочастици.
Искрата на оптимизма изчезва от очите на Вито.
– Дали не са сменили веригата? – пита той.
Изабела показва контурите на триона.
– Размерът е друг. Само трийсет сантиметра. – Увеличава снимката. – Освен това този модел не е достатъчно мощен. Това е „Ефко“, добра италианска марка, но само 30 кубика. Съжалявам.
Вито поклаща глава. Една стъпка напред, една назад, така се случва при всяко разследване.
– А другите кръвни проби?
Изабела показва друг диапозитив.
– В хангара има някои следи. – Поглежда майора. – Бих се учудила, ако нямаше. Това е място за поддръжка, което означава ожулвания, остри предмети и трудови злополуки. Никоя от пробите обаче няма съвпадение с Моника Видич или с двамата мъже, които извадихме от лагуната.
Вито прелиства една страница на бележника и се обръща към колегите си:
– Рано тази сутрин се получи обаждане от отдела за издирване на изчезнали. По снимките, кръвните проби и резултатите от ДНК най-сетне са открили име. По-възрастната жертва е французинът Натаниел Лашкар, седемдесет и две годишен вдовец. За първи път от десет години отива на екскурзия в чужбина. Изглежда, че преди половин век се е оженил във Венеция и е решил да дойде да я види още веднъж, преди да умре.
– Нещо за по-младия мъж? – пита Валентина.
– Още не. Но предполагам, че и той ще се окаже случайна жертва.

–
Случайна
жертва?

Майорът я поглежда изненадано:

– Така ли казах? Имах предвид
чуждестранна
жертва, не случайна.


– Така и аз си помислих. Затова ми направи впечатление. Ти винаги си казвал, че няма такова нещо като случайни жертви. Винаги има
причина
убиецът да избере някого.

Вито не разбира много добре какво има предвид лейтенант Мораси:
– И какво?
– Църквата. Може би тя е общата. Натаниел е дошъл да види църквата, в която се е оженил. Моника Видич и баща са отишли да разгледат някаква църква, преди да вечерят и да се скарат. Може би убиецът избира жертвите си около една или две конкретни църкви.
Роко продължава в същия ход на мисли:
– Седнал в църквата, серийният убиец има достатъчно време да избере своята жертва. Освен това така можем да обясним и оскверняването на „Салуте“.
Вито кимва предпазливо:
– Роко, потърси възможни връзки между жертвите и някоя църква, както и между църквите и всяко име, което имаме в системата – включително на хората от Изола Марио.
За момент всички забравят Изабела. Тя явно няма нищо против. Когато Вито отново я поглежда, криминалистката чака търпеливо, със скръстени ръце и наблюдава с удоволствие кухнята на кипящото разследване. Как нищо се превръща в нещо. Този процес винаги я е очаровал. Майорът ѝ кимва и тя продължава:
– Така. Сега е време за лошата новина. Люспите от черна боя, намерени върху тялото на Моника, бяха сравнени с проби от гондолата в хангара. Не съвпадат. Боята от тялото обаче е доста необичайна. Не е обикновена евтина боя. Опитваме се да открием производител, партида, източник и така нататък. Ще ви дам подробности, щом получим нещо.
До този момент лейтенант Франческа Тоти слуша мълчаливо. Тя е невзрачна жена, не красавица като Валентина, и лесно може да я пропуснеш. Когато преодолее срамежливостта си и заговори обаче, професионализмът ѝ блясва:
– Намерихте ли някакви интересни отпечатъци върху моторния трион и гондолата? Има ли някакви закономерности на употреба, които да личат от отпечатъците по и около мониторите?
Валентина се вцепенява. Вито я поглежда. Всички осъзнават, че е станала издънка. Валентина поклаща глава:
– Трябва да сме го направили. Сигурна съм, че взехме отпечатъци отвсякъде.
Израженията на всички очевидно показват, че не са го направили.
– Закономерностите на употреба биха показали кой контролира и използва най-често системата за наблюдение – безмилостно изтъква Франческа. – Така бихме могли да установим и кой най-често използва гондолата и другите лодки.
– Знам! – сопва се Валентина.
Карвальо я поглежда мрачно. Вече осъзнава грешката си. Не биваше да я оставя да работи по това разследване.




Capitolo XLIX


1778 Г.


ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Монашеската килия на Томазо е твърде тясна дори да се изтегне, без главата му да опира в едната стена, а краката – в другата. Той живее в най-лошия кошмар на страдащия от клаустрофобия. Но няма значение. Точно сега това му се струва най-удобното място на света.
Разкритията на евреина Ермано го потресоха. Разтърсиха го до дъното на душата му. Килията му се струва единственото безопасно място, където да се свие и да размишлява.

И той
размишлява
.

Все още му се струва подозрителен начинът, по който евреинът и другите двама се опитваха да изкопчат повече информация за плочката. Търговци! Нямаха търпение да го подмамят да им я продаде – несъмнено за нищожна част от истинската ѝ стойност, за да предложат част от семейната му история за продан из цяла Европа, докато намерят онзи, който е готов да даде най-висока цена. Освен гняв Томазо изпитва разочарование и тъга. Надяваше се търсенето му да доведе до някакви отговори. Вместо това възникнаха още въпроси. И то обезпокоителни.
Дали майка му е била свързана по някакъв начин с окултното?

Надява се, че не е. Той отново си спомня думите в писмото:
нещо, което трябва да пазиш не само с цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо.
Изглежда, че е знаела, че плочката има връзка със злото, дори със Сатаната, но дали е действала с добри намерения? Той болезнено присвива очи, когато си спомня заръката ѝ:
Никога не се отделяй от този предмет.

Верни ли са легендите от книгата на евреина? Дали наистина неговата плочка има някаква свръхестествена сила, която ще се освободи, ако бъде събрана с другите две?

Неговата
плочка. Той осъзнава, че мисли за нея като за своя собственост. Безспорно тя му
принадлежи
.
Принадлежала
е на семейството му поколения наред. А сега не е при него. Той не оправда доверието на майка си. Единственото, което тя го помоли, а той не направи.

Томазо изпитва чувство за вина и нарастващ гняв към абата, задето му я отне.
Опитва се да се успокои с мисълта, че ако тя има потенциал да бъде инструмент на злото, може би е по-безопасно да стои при абата и в ръцете на Светата католическа църква, а не при него.
Но пък тъмниците и стаите за изтезания на инквизицията са пълни с продажни свещеници.
Той бръква под леглото, за да извади кутията и пак да прочете писмото. Може би в посланието на майка му има други неща, които ще бъдат по-разбираеми.
Ръката му напипва само прах. Застава на колене и започва да рови под леглото. Няма нищо.
Килията е толкова тясна, че са нужни едва няколко секунди, за да разбере, че кутията и писмото са изчезнали. Без съмнение са взети по нареждане на абата.
Но защо?
Томазо има чувството, че ще се пръсне. Утре ще отиде при абата и ще си поиска вещите обратно. Ще го направи, каквото и да се случи после. Независимо от последствията. Главата го заболява от напрежение. Той духва единствената свещица в килията, ляга в мрака и си пожелава да заспи.
Въпреки вътрешните си терзания, Томазо е изтощен и скоро дрямката го отнася – тъмна и дълбока, като вълните, през които обича да гребе.
Изведнъж чува шум. Гласове.
Думкане.
Блъскат се врати. Тичат хора. Настава паника. Томазо става от скърцащото легло и отваря вратата.
– Пожар! Пожар!
Един от монасите притичва покрай него; лицето му издава паника.
Бос, Томазо хуква след него. Отвън хангарът за лодки гори. Оранжеви и червени пламъци поглъщат черните греди, поправени собственоръчно от него. Кофите с катран, които е свалил от лодката, горят като факли; съдържанието им несъмнено е разлято из цялата сграда.
Няколко монаси хвърлят вода в пламъците. Напразно. Хангарът не може да се спаси. Най-доброто, което могат да направят, е да ограничат огъня.
– Братя! Братя! Елате с мен.
Томазо завежда няколкото готови да помогнат до купчината с компост. Започват да карат с колички вонящите гнили листа до границата на огъня и изграждат мокра черна стена, която го спира. Томазо е доволен от успеха.
– Сега да докараме още. Гребете с лопатите пръст и от най-мократа част на компоста и хвърляйте срещу пламъците, за да ги потушим.
Братята работят всеотдайно под негово командване, правят щафета; копаят, пълнят колички, тичат да изсипят гниещия компост и се връщат за още.
До изгрев слънце огънят е потушен.
Със зачервено лице, скъсано расо и изтощен до крайност, Томазо ляга на тревата пред манастира. Гърбът го боли от копането; гърлото му дращи от дима и от викането.
– Брат Томазо!
Гласът се чува зад него. Той се обръща и вижда абата.
Изправя се с мъка. С началника на манастира има още двама братя. Лицето на абата е сериозно.
– В канцеларията ми, братко. Веднага! – заповядва той.




51


В НАШИ ДНИ


ТАЙНИЯТ АРХИВ НА ВАТИКАНА


Алфредо Джордано изобщо не бе изненадан, когато Том Шаман го помоли да проникне –
само веднъж
 – във влажното подземие на тайния архив.


Това, което го озадачи, е, че се съгласи. Убеди го аргументът, че макар в наши дни архивът да е по-скоро
частен
, отколкото
таен
, ако карабинерите поискат право на достъп по официалния ред, Ватиканът ще ги размотава с бюрократщини до Второ пришествие.

И така сега Алфи отива към входа на архива до Музея на Ватикана през „Порта ди Санта Ана“ на улица „Порта Анджелика“. Навлиза в студените коридори и гърлото му се свива от страх. Знае, че когато бъде разкрита двойната му игра – защото той съзнава, че дори днес да успее, ще трябва да се изповяда за действията си – ще бъде наказан строго, може би дори уволнен.
За негов късмет, познава добре безкрайните коридори и зали, а също и някои от служителите там. Като библиотекар Алфи често контактува с архиварите, предава им за съхранение нови документи и книги и дори се е виждал с главния архивар, кардинал Марк ван Беркел.

Когато наближава целта си, той отново се замисля за главния проблем, пред който е изправен. Хората с достъп до архива трябва да спазват строги ограничения, като главното от тях е, че дори упълномощените посетители нямат право да ровят по рафтовете и да търсят каквото поискат и е абсолютно забранено да се изнася каквото и да било. С други думи, Алфи трябва да знае
точно
коя книга или документ иска – а той не знае – и трябва да изчака някой да му ги донесе.

Стиснал тетрадка с емблемата на Ватикана и няколко каталожни папки от общата библиотека на Светия престол, той се приближава до млад стажант с люспеста кожа и рибешки очи на натовареното главно гише.
– Аз съм отец Алфредо. Идвам от главната библиотека и трябва да проверя един документ.
Рибешкия поглед поставя пръстите си върху компютърната клавиатура пред себе си.
– Имате ли каталожния номер?
Алфи отваря тетрадката и разлиства няколко страници, после я обръща към колегата си, за да препише номера.
Компютърът почегъртва, докато търси. Архиварят присвива очи и се вглежда в монитора.
– Чакайте да пробвам друго търсене. За какво става дума?
– Един етруски документ, който подсказва, че външният вид на ранните църковни олтари може да е бил повлиян от един древен предмет.
Рибешкия поглед изсумтява и пак затраква по клавиатурата.
– Съжалявам, не мога да го намеря. Кога го изпратихте?
И така, в продължение на половин час Алфи измъчва младия архивар. После, когато преценява, че моментът е дошъл, удря с ръка по плота като човек, чието търпение се е изчерпало.

– Това е безобразие – заявява на висок глас. – Трябва да говоря с кардинала.
Не може
така да се губят документи.

Архиварят го поглежда уплашено. Плахо посяга към вътрешния телефонен указател.
– Чакайте! – прекъсва го Алфи, като се опитва да звучи ядосан, но разумен. – Не искам да създавам проблеми, нито на вас, нито на себе си. Нека да говоря с архиваря, който подрежда тази част от хранилището. Ако му опиша документа, сигурно ще си го спомни. – Посочва компютъра. – Понякога тия машини не вършат много работа.
След пет минути Алфи е зад бариерите, между рафтовете, на които се пазят счетоводни отчети, документи за дарения, дипломатическа кореспонденция с чужди правителства и хиляди други тайни.

Няма никакво намерение да се среща с новия си приятел архивар отец Карло. Вместо това намира мястото, където
би трябвало
да се срещнат, и се скрива зад една колона. След няколко минути се появява слаб млад свещеник и започва нервно да крачи напред-назад. Явно е много отговорен, защото остава доста дълго време, преди да се откаже и да се оттегли към работното си място зад една масивна странична врата. Алфи тръгва само няколко крачки зад него.

Скоро става ясно, че отделът на Карло е дълъг колкото цяла улица – безкраен коридор, от двете страни на който се издигат метални етажерки от пода до тавана.
Добрата новина за Алфи е, че е намерил правилния отдел, успял е да влезе, има много малък шанс да бъде забелязан и разполага с добро оправдание, ако го разкрият.
Лошата е, че дори не знае откъде да започне да търси.




Capitolo L


1778 Г.


ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Украсеният със стъклописи прозорец на абатската канцелария е плътно затворен с външните капаци. Навсякъде са разпръснати сини, зелени, златисти и бели стъклени отломки. Всички чекмеджета на бюрото са извадени и изпразнени на земята. Заключените шкафове са разбити. По пода са разхвърляни празни листа и официални документи, като всички нарочно са залети с мастило.
Абатът отпраща двамата си помощници и заключва вратата. След като остава сам с Томазо, посочва бъркотията.
– Изглежда, пожарът в хангара за лодки е бил само за отвличане на вниманието, братко.
Томазо очаква най-лошото:
– Подаръкът на майка ми е бил откраднат?

– Да – отговаря абатът, все още несигурен дали монахът няма нещо общо с грабежа. – Изчезнали са. – Вглежда се внимателно в лицето на младежа, после посочва останките от една дъбова плоскост в ламперията. – Бяха заключени в таен шкаф отзад. – Вдига една верижка от кръста си. – Само аз имах ключ. Разкажи ми
всичко
, което успя да научиш за плочката.

Томазо не казва нищо.
– Братко, знам, че си разпитвал из Венеция.
Младият монах смутено отмества очи. Целият гняв, който очакваше да излее върху абата, е потушен от срама, след като тайните му проучвания са разкрити.
– Плочките са общо три. Заедно са известни като Плочите от Атманта и датират от времето на етруските.

Нарочно не споменава
другите
имена, с които са известни.

Абатът мълчаливо се вглежда в него. Вътрешно се ядосва на предшественика си, че не е взел предпазни мерки просто да отвори кутията, когато момчето е било оставено в манастира. Ако го беше направил, сега нямаше да имат тези проблеми. Пита се също дали Томазо има нещо общо с кражбата. Сребърната плочка може да бъде продадена за малко състояние – богатство, способно да преобрази живота на един беден монах.
– С кого си говорил? Кажи ми точно пред кого спомена за плочката.
Томазо разказва накратко всичко, като споменава само Ернесто и Ефран. Решава, че е по-добре да не казва за жената – тя изглеждаше толкова невинна, че му се струва неуместно да петни името ѝ, като я поставя в един кюп с двамата търговци.
– Ефран изглеждаше много компетентен. Начетен и услужлив. Сега се чувствам като глупак.
– Професионални измамници. Хубаво ще е да си спомняш този урок, докато изтърпяваш наказанието за наивността си.
Томазо смирено свежда глава.
– Да, отче. – Нервно опипва броеницата и разпятието на врата си, после пак вдига глава. – Отче, ще ми разрешите ли дързостта да задам и аз няколко въпроса?
Абатът кимва неохотно.
– Когато ви показах плочката, знаехте ли какво представлява?
– Имах подозрения – отговаря абатът, досещайки се накъде отива разговорът. – Считах обаче, че има голяма вероятност да греша, затова не споделих мислите си.
– Защо не бяхте сигурен?
– Изглеждаше малко вероятно толкова важен предмет да се появи тук, сред мизерните вещи на едно изоставено дете. Единствената логика беше в това, че според мнозина плочките са били създадени недалеч от мястото, където сега се намира нашият манастир.
– Писмото на майка ми ли ви убеди?
– Отчасти. В интерес на истината, имах съмнения допреди кражбата. Но фактът, че някой е готов да си направи труда да проникне тук и да открадне плочката, доказва, че това е оригиналът. Извиках експерт от Ватикана. Беше болен, иначе щеше да дойде по-рано.
Томазо поглежда абата обидено:
– Отче, щях на драго сърце да ви покажа писмото, ако бяхте поискали. Нямаше нужда да пращате някого да го вземa тайно от килията ми.

– Съжалявам за това. – Изражението на абата се смекчава. – Но, Томазо, трябва да разбереш, че не бях сигурен за много неща –
включително
за теб.

Монахът се изчервява засрамено. Не е изненадващо, че абатът се съмнява в него.

– Ами писмото? – Той свежда очи към пода. –
Тук
ли е някъде. – Коленичва и започва да рови из изсипаните на земята неща, после поглежда счупения шкаф. – Или и то е откраднато?

Абатът се приближава, внимателно го хваща за ръката и го кара да се изправи.
– Братко, със съжаление трябва да ти кажа, че е изчезнало. Крадецът на плочката е взел и кутията, и писмото, оставени от майка ти.
Порой от мисли изпълва главата на Томазо. Подаръкът на майка му е изчезнал. Дори почеркът ѝ – единственото свидетелство за нейния характер – е изгубен. Нещо по-лошо – този, който е откраднал плочката, сега знае, че другата е у сестра му.
Тя е в голяма опасност.
Томазо освобождава ръката си от пръстите на абата.
– Простете ми, отче, но моите дни при вас свършиха. Искам да си тръгна веднага.
На лицето му е изписана твърда решителност. Абатът я вижда. Осъзнава предизвикателството.
– Няма да го сториш, братко. Ако стъпиш извън манастира, тутакси ще изпратя инквизиторите да те заловят.




52


В НАШИ ДНИ


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

В щатския затвор „Сан Куентин“ излежават присъдите си над пет хиляди затворници, включително най-многолюдната популация от осъдени на смърт в Америка.
Всеки ден става някакъв инцидент. Днес не прави изключение. Надзирателите отварят прозорчето на килията на Ларс Бейл и с ужас го виждат проснат на земята.
Лицето му е мъртвешки бледо. От очите, носа и ушите му тече кръв. Устните, брадичката и вратът му са омазани с повръщано.
Задействат алармата. Викат лекар. Бързо отключват вратата на килията.
Надзирателят Джим Тифани влиза пръв. Навежда се и проверява пулса на затворника. Осъденият на смърт изстенва тихо.
– Жив е!
Тифани коленичи и понечва да му направи изкуствено дишане, но в този момент затворникът внезапно се разтриса – от смях.
– Боже мили! Какво става?
Тифани се дръпва. Колегата му, надзирател Пит Хачър, за малко не изпуска радиостанцията си. Бейл се изправя, кикотейки се като малко дете, което е чуло мръсен виц.
Надзирателите изведнъж осъзнават какво се е случило.

Лудият мръсник е
боядисал
лицето си, за да изглежда умрял.

Бейл се ухилва:
– Шегичка, момчета. Реших да ви направя малка демонстрация на последния ми ден. Скоро ще дойде краят на земния ми живот. Но не плачете за мен, ще се върна. Ох, как само ще се върна!
– Побъркан изрод! – Тифани се втренчва в лицето му. – Светът ще си отдъхне, когато умреш и те заровят, боклук такъв!
Бейл се ококорва. Разперва широко ръце, озъбва се и изсъсква като змия.
– Кучи син!
Тифани го блъсва в стената, а Хачър скача да сложи окови на ръцете и краката му. Държат се адски грубо с него, но той продължава да се кикоти и да съска.

– Млъкни бе, кретен! – изкрещява Тифани в лицето му. – Директорът иска да говориш с един човек по телефона. Ако нямахме заповед да те заведем и да те
принудим
да говориш, до обяд щеше да си плюеш зъбите в медицинския център.

Изблъскват го от килията и го карат да върви толкова бързо с оковите, че той едва успява да ги следва, без да се спъне.
В помещението за телефонни разговори го избутват в един ъгъл да чака, докато осъществят връзката.
Бейл и Тифани се гледат свирепо. Надзирателят явно в уплашен, но се държи мъжки. Бейл се усмихва и заговаря с най-приятелския си глас:
– Надзирател Тифани, може ли да ти кажа нещо?
– Няма да ми казваш нищо, скапаняк!
– Жена ти Сюзан – може би още не знаеш, но има рак в путката. Ще умре от него. Бавно и мъчително.
Тифани изпуска нервите си. Не знае откъде Бейл знае името на жена му. Но и не се интересува. Удря го толкова силно с юмрук в корема, че затворникът се превива на две и пада. Замахва с крак да го изрита в главата, но Хачър го възпира:
– Джим! За бога!
Телефонът на стената иззвънява и всички се сепват и го поглеждат. Прозвучава като звънец за края на боксов рунд. Хачър взема стол, стоварва останалия без въздух Бейл на него, като не изпуска от поглед все още вбесения Тифани. Вдига телефона и като закрива слушалката, се обръща към затворника:
– Да не си продумал и думичка за това, което се случи току-що, Бейл. – Поглежда го заплашително и казва в слушалката. – Да. Да, тук е. Ще ви го дам.
Подава я на затворника и изчаква той да вдигне стегнатите си с белезници ръце от корема си.
Бейл едва успява да говори.
– Ларс? Ларс Бейл?
Затворникът успява да си поеме дъх.
– Да.
– Ларс, аз съм Том Шаман. Срещали сме се преди години, когато бях свещеник.
– Ааа, отец Том! – лицето на Бейл светва. – Чудех се кого ли ще прати Бог, за да му свърши мръсната работа.




Capitolo LI


1778 Г.


КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Бледата пълна луна виси в утринното небе като пътник, който е изпуснал последния рейс и сега трябва да чака цял ден до следващия.
При обичайни обстоятелства Томазо би спрял да погледа, докато изчезне и последната бледа светлина.
Не и днес.
Той бърза. Бърза повече откогато и да е през живота си.
От мига, в който излезе от манастира, съзнава, че това е състезание на живот и смърт. Състезание не само с времето, а и с крадците на плочката, и с цялата мощ на католическата църква.
Заплахата на абата да уведоми държавните инквизитори го смразява до мозъка на костите. Ермано и Ефран със сигурност ще бъдат арестувани като еретици и изтезавани до смърт. Самият Томазо ще бъде съден за вероотстъпничество, но може да извади късмет да се спаси.
Когато притичва до хангара и приближава водата, го обхваща паника. Моли се паметта да не го е излъгала. Не е.
Само една от лодките е изгоряла при пожара. По-малката – онази, с която всяка сутрин гребе около острова, е изтеглена встрани от пламъците от някой съобразителен монах.
Томазо я пуска във водата и се качва. Няколко други монаси изскачат от манастира и хукват надолу по склона към него. На главния вход се вижда строгият, неподвижен силует на абата.
Има отлив и монахът скоро се отдалечава от брега, оставяйки зад себе си единствените хора, с които е споделял живота си. Когато островът се превръща в смаляващо се петънце зад него, от лагуната излиза прохладен ветрец и тревогата му започва да отслабва. Ще изминат поне няколко часа, преди някой да дойде на останалия без нито една лодка остров, с малко късмет може да мине цял ден – има добра преднина. Освен, разбира се, ако експертът от Ватикана не пристигне точно днес. Тогава ще имат на разположение лодка и инквизиторите ще бъдат предупредени.
Тази мисъл отново възбужда паниката му и той се отказва от първоначалния план да спре открито при Двореца на дожите. Вместо това се насочва на запад по Големия канал. Когато пред него се открива базиликата „Санта Мария дела Салуте“, съмненията го заливат с още по-голяма сила, но той продължава да гребе задъхано. Насочва се на север, докато накрая едва не припада от южната страна на моста „Риалто“, където завързва лодката на един малък кей.
Уморен и обезводнен, бързо пресича мост след мост, улица след улица, докато намира това, което търси.
Вижда табела над един магазин за произведения на изкуството – „Гатусо“.
Томазо допира омазаното си със сажди лице в измитата витрина. Танина вдига очи от малкия пейзаж с маслени бои, който тъкмо опакова. Когато го вижда, се стряска, но бързо се овладява. Веднага след като завършва продажбата, излиза под претекст, че иска да изпрати клиента.
Приближава се до Томазо. Тя е единствената му връзка с мъжете, които вероятно са откраднали подаръка на майка му; първата брънка от верига с неясната последователност, която той се надява, че ще му помогне да намери другите плочки и сестра си. Танина затваря вратата след себе си.
– Братко?
Томазо се опитва да звучи спокойно:
– Дете мое, намираш се в голяма опасност. Абатът знае за кражбата, извършена от приятелите ти, и скоро за това ще научат и инквизиторите.
Танина е объркана:
– Не разбирам за какво говориш, братко.
– Приятелят ти и онзи Ефран влязоха с взлом в абатството и откраднаха предмета, за който говорихме вчера.
– Глупости! – възразява тя. – Ермано и Ефран не са крадци! Няма причина инквизицията да се интересува от нас.
Томазо я хваща за ръката.
– Няма време за лъжи и глупави шеги! – Оглежда се. – Снощи приятелите ти влязоха в канцеларията на абата и откраднаха сребърната плочка, която ми принадлежи.
Танина се дръпва и възкликва:
– Не! Не е вярно.
– Опасявам се, че е. Казах на абата имената на приятеля ти и помагача му, но не и твоето. Ако тръгнеш с мен, има шанс да се спасиш.
Танина поглежда назад през витрината. Дългото ѝ отсъствие е накарало Гатусо да тръгне да я търси. Тя го вижда да наднича през прозореца при щанда за опаковане.

– Братко, допускаш ужасна грешка. Снощи Ермано беше с мен.
Цялата
нощ. А Ефран може да е всякакъв, но не е крадец.

Томазо вижда само истина в очите ѝ, но все още е скептичен.
– Дете мое, може да си права, а може и да грешиш. Но и в двата случая трябва да тръгнеш веднага.
Танина осъзнава, че е прав. Страховитите съдии на инквизицията няма да се поколебаят да ги измъчват, дори да са невинни.
– Изчакай малко.
Тя влиза в магазина. Лицето на Лауро Гатусо издава безпокойство.
– Какво има, Танина? Какво е станало?
Тя грабва пелерината си и се опитва да измисли някакво обяснение:
– Една съседка е много болна. Добрият брат отвън се грижи за нея и тя е поискала да ме види. – Намята пелерината на раменете си. – Нали нямаш нищо против да отида? Ще се върна възможно най-скоро.
– Разбира се. Върви. И без това нямаме много работа. – Той поглежда джобния си часовник. – Трябва да отида до банката след два часа. Моля те, върни се дотогава.
Тя му се усмихва и след секунда звънчето над вратата оповестява излизането ѝ на улицата.
Гатусо я познава от дете. Тя никога не е умеела да лъже. Нито навремето. Нито сега. Отива при витрината и я вижда да се отдалечава с разтревожения млад монах. Едва ли някой ще покани брат от островния манастир да се грижи за болен енориаш в града.

Търговецът взема палтото си и завърта табелката на вратата на
Chiuso.
Затворено.





53


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Свещениците не са като полицаите.
Те инстинктивно усещат нещата. Забелязват леки промени. Колебания в говора. Предпазливост в отговорите. Всичко, което им помага да разкрият истината. Въпреки че с Бейл ги делят хиляди километри, Том забелязва достатъчно подробности – не на последно място сред които е фактът, че затворникът звучи коренно различно от последния път, когато се срещнаха преди десетина година. Гласът му е напрегнат. Гърлен. Сякаш в корема му обикаля и ръмжи диво животно.
Има обаче и друго. Нещо обезпокоително необичайно за човек, който съвсем скоро ще умре.
Звучи спокоен.
Том се връща на една предишна реплика на затворника:
– Ларс, какво имаше предвид, като каза, че си се чудил кого ще изпрати Бог?
Бейл се изкисква, сякаш се сеща някаква шега, която само той знае:

– Ти си избран, Том, точно като мен. Обади ми се, защото знаеш, че всичко е свързано с мен. Всичко, което
ще
се случи, ще бъде резултат от мен.

Том се стъписва. Този начин на изразяване е толкова егоистично двусмислен, че може да означава много неща.
– Какво имаш предвид? Все още не разбирам.
– О, мисля, че разбираш. Ти си във Венеция, преследваш духове. Духове в лагуната, призраци в църквата – заявява Бейл и се разкисква весело.
Том не може да си обясни откъде затворникът знае за местонахождението му. Може би директорът на затвора му е казал. Може би телефонният код се вижда на някакъв дисплей. Иска му се да вярва, че има разумно обяснение – всичко друго, само да не е това, което изглежда очевидно.
– Писано е пътищата ни да се кръстосат, Том. Предречено е столетия, преди да се роди вашето заченато без чукане дете Христос.
Том няма време да поправя богохулството му. Решава да говори направо:
– Спомням си една от многото ти татуировки. Нали имаш една под лявото око – нещо като сълза?
Бейл се преструва, че не е чул въпроса:
– Кажи ми, отче, мислеше ли за Бог, когато я изчука първия път? Когато напъха дебелия си член в сладката Тина, призова ли Исус?

Тръпки побиват Том.
Тина? Откъде знае името ѝ?
После си спомня статията в списанието и предполага, че е стигнала по някакъв начин в затвора – или по-лошо, че други вестници разпространяват историята.

– Ларс, попитах те нещо. Имаш ли татуировка на сълза?
– Знаеш, че имам. – Бейл звучи така, сякаш му е забавно. – Сега ти ми кажи нещо. Какво те надървяше, когато попският ти член търсеше влажните устни на вагината ѝ? Мислите за Бог или мислите за нейната плът и за собственото ти удоволствие?
Том запазва самообладание.
– Тази татуировка емблема на някаква банда ли е, Ларс? Другите членове на сектата ти и те ли имаха такива?
Убиецът отново игнорира въпроса му; гласът му е тих и похотлив:
– Какво изкрещя, когато почувства, че ще свършиш, отче Том? Когато трескаво изпразни всички тези години на въздържание в нея, извика ли името на своя бог, спомена ли напразно името Господне?
Том се опитва да прогони образите от съзнанието си. Устните на Тина, гърдите ѝ, ароматната ѝ кожа.
– Събуждаш ли спомените, Том? Сигурен съм, че да. – Бейл симулира страст в гласа си: – О, боже! О, шибан Исусе! Ще свърша!
Изхилва се смразяващо. Том се сопва:
– Отговори ми! Какво означава тази татуировка?
Ларс сподавя зловещия си смях. Гласът му става дълбок и по телефона звучи като ръмжене, излизащо от яма с разтопен катран:
– Не е сълза, глупако. Никога ли не си поглеждал картините ми? Никога ли не си обръщал внимание на изкуството ми? Скапан невежа!
Нервите на Том са обтегнати. Умът му започва отчаяно мисловно пътуване назад в годините, търси архивирани в паметта му картини. Неясни образи от килията на Бейл минават пред очите му – сивите чаршафи, закованото за пода легло, липсата на семейни снимки, миризмата на маслени бои, куп платна, натрупани до стоманената тоалетна чиния... но нищо друго.
– Ти си глупак, отче Том, както всички други кретени в църквите и полицейските участъци по целия свят.
Бейл пуска слушалката и я оставя да се люлее на металната жица. Надзирателите Тифани и Хачър се приближават. Той изкрещява към клатещата се слушалка:
– Ще се видим в ада, отче Том! Ще видя глупавия ти шибан задник в ада!




Capitolo LII


1778 Г.


МОСТЪТ „РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо бързат сред сутрешната тълпа. Той се опитва да ѝ каже за сестра си, но тя явно не го слуша. Единственото, за което Танина е в състояние да мисли, са инквизиторите, които вече може да са по петите ѝ, затова завежда монаха не вкъщи, а у приятелката си на „Тера Сан Вио“.
Икономът на Лидия, Джузепе, отваря и ги настанява в салона, докато уведоми господарката си. Томазо опира лакти на коленете и глава на дланите си. В живота му е пълен хаос.
Господарката на дома идва след няколко минути, силно заинтригувана от неочакваното посещение на приятелката си и разтревожения монах.
– Каква изненада, Танина. Не си ли на работа?

– Бях. – Танина се изправя и хваща Лидия за двете ръце. – Да ти кажа нещо насаме. – Обръща се към Томазо. –
Scusi!

Той кимва и зачаква търпеливо. Все още не е сигурен дали Танина му казва истината. Може да го лъже и да е замесена в кражбата заедно с двамата си приятели. А може би казва истината и Ермано е бил с нея, което означава, че Ефран е този, който е откраднал плочката. В главата на Томазо е буря от мисли – може би и тримата са невинни и той е допуснал ужасна грешка в преценката си.
Двойната врата се отваря. Показва се Танина.
– Ела, ако обичаш – поканва го.
Томазо влиза в голяма дневна с мраморен под на кремави жилки, който отразява два величествени тумбести полилея от муранско стъкло.
– Лидия, това е брат Томазо.
– Вече не съм монах. Преди няколко часа напуснах манастира. – Той се усмихва мрачно. – Вече съм просто Томазо.
– Не си просто Томазо, братко – казва Лидия и очите ѝ проблясват. – Заповядай, седни. Танина ми каза, че имаш нужда от помощ.
Томазо поглежда с упрек другата жена и Танина започва да се оправдава:

– Лидия е най-близката ми приятелка. Моята довереничка. Разказах ѝ всичко. Казах ѝ, че
всички
сме в опасност.

– Да, така е.
– Имам останали дрехи от един бивш любовник – казва Лидия, като преценява с поглед Томазо. – Изглеждаш с неговия ръст. – Очите ѝ отново заблестяват. – Мисля, че ако ходиш с тях, ще биеш по-малко на очи, отколкото с това старо черно расо.
Томазо осъзнава, че никога не е носил нищо друго освен манастирските одежди. Тази мисъл го смущава.
– Благодаря за помощта.
– Докато ти се преоблечеш, аз ще отида при Ермано и Ефран – казва Танина, като се изправя. – После ще решим какво да правим. – Вижда, че Томазо няма доверие на двамата мъже. Обръща се към Лидия: – Знам, че не можем да останем тук. Ще си тръгнем веднага щом направим план.
Лидия докосва успокоително ръката ѝ:
– Не се тревожи. Имам много влиятелни приятели. Хората на инквизитора няма да дойдат да тропат на вратата ми. – Намигва палаво. – Сега тръгвай и ме остави сама с този непорочен младеж и спешните му нужди.




54


В НАШИ ДНИ


ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Вечерта е залепила петно мокра светлина върху прозореца на евтината хотелска стая на Том, а той е потънал в мисли, седнал от другата страна на стъклото. От страстните му нощи с Тина сред лукса на „Балиони“ сякаш е минала цяла вечност. Но той не страда за това. Тази вечер е зает с други мисли.

Не е сълза
.

Думите на Ларс Бейл не му дават мира, мислите за еднаквите татуировки на един осъден на смърт и Мера Тийл – също.
Какво е? Попова лъжичка? Запетайка? Охлюв?
Вглъбен в тези размишления, той се опитва да нарисува татуировката на хартия. В този момент телефонът иззвънява.
– Том Шаман.
– Том, Валентина се обажда. Извинявай, че толкова късно...
– Няма проблем. Как си?
Той бутва скиците встрани. Въпросът звучи небрежно, но тя знае, че означава много.
– Добре съм. Моля те, не се притеснявай. Сега съм затрупана с работа в службата и няма опасност да поставя никого от двамата в неудобно положение, като се изтърся пияна на вратата ти.
– О, стига глупости, за какво са приятелите и техните врати!
Тя се засмива, но личи, че ѝ е неловко.
– Вито би искал да дойдеш утре сутринта и да ни разкажеш за проучванията си. В десет и половина добре ли е?
– Идеално. Имам информация, част от която може да бъде полезна. Записал съм всичко и тъкмо мислех да ти се обадя.
Вратата на Валентина се открехва и на процепа се показва една секретарка.
– Един момент, Том. – Валентина закрива слушалката с длан и се обръща към момичето. – Да?
– Майор Карвальо иска да ви види. Възможно най-скоро.
– Благодаря. Идвам след минутка. – Валентина отново се обажда на Том. – Извинявай, трябва да тръгвам. Шефът ме вика.
– Добре. Но преди да изчезнеш, трябва да ти кажа, че говорих с Ларс Бейл, който очаква смъртното си наказание в затвора „Сан Куентин“. Беше водач на секта – с последователите си убиваха туристи и размазваха кръвта им в църкви из цял...
Валентина го прекъсва:
– Том, ще ми разкажеш утре. Трябва да тръгвам.
– Добре – измърморва раздразнено Том. – Но това може да се окаже важно. Бейл има същата татуировка като Мера Тийл. Нещо като сълза точно под лявото око. Ако намерите снимката му от затвора, ще...

– Том,
наистина
трябва да тръгвам. Лейтенантите не карат майорите да чакат. Съжалявам.

– Валентина!
В слушалката се чува сигнал „Свободно“.
Когато затръшва телефона, Том осъзнава, че грешката е негова. Трябваше да държи полицайката в течение на това, което прави, да ѝ разкаже повече за подозренията си. Той се изправя и започва да крачи из стаята. Поглежда скиците и нещо му прещраква. Когато поглежда рисунката наобратно, най-сетне разбира какво има предвид Бейл. Не е сълза.
Шестица е.
Или пък си въобразява? Може би си фантазира? Може би само си представя библейския символ на звяра?
Грабва якето си и решава да отиде направо в участъка на карабинерите. Дори да греши, трябва да каже на Вито и Валентина. По-добре рано, отколкото късно.
Докато върви натам, се замисля дали Бейл и Тийл се познават. И двамата са американци, но тя е много по-млада от него. Разбира се, Венеция е пълна с американци, така че може да е съвпадение. Ами татуировката? Дали сълзата се среща толкова често, колкото усмихнатото личице и знака за мир? Или е символ на съвременните сатанисти? Може би някъде другаде по тялото ѝ има други две татуирани сълзи и шестиците стават три. Том познава толкова много улични банди от Лос Анджелис и е виждал толкова много сектантски татуировки, че оценява подтика да инвестираш в символичното маркиране на тялото си, за да афишираш убежденията си, истинските си цветове.
Той тръгва на изток към моста „Тре понт“, минава на югоизток по „Фондамента дел гафаро“, после намира няколко по-преки улички към сградата на карабинерите от северната страна на „Риалто“. Точно когато наближава „Кампо деи фрари“, някакъв мъж с червена тениска и черни дънки го поглежда в очите и му се усмихва. Том още се чуди дали го познава, когато мъжът вдига дясната си ръка, сякаш се кани да погледне часовника си.
Някаква течност опръсква лицето на Том и то започва да гори.
Лютив спрей!
Том закрива лицето си с ръце, за да попречи на нападателя да го напръска отново. Завърта се с гръб, не виждайки нищо, и усеща остро пробождане във врата.
Инжекция.
Олюлява се, усеща леко гъделичкане, което се разпространява по цялото му тяло, после се стоварва болезнено като отсечено дърво.




55

В лютящата болезнена мъгла, която е пред очите му, Том чува да приказват бързо на италиански.
Очите му горят от екстракта от люти чушки в спрея. Сега нещо друго оплисква лицето му. Вода от лагуната. Намира се в някаква лодка, карат го нанякъде.

–
Attenzione!
7
 – изкрещява някой.

Похитителите забелязват, че се е събудил. Преди Том да успее да затвори очи и да се престори, че е в безсъзнание, нова порция лютив спрей опръсква лицето му. Едва усеща паренето, защото във врата му се забива нова игла. Крайниците му омекват като желе и той отново потъва в спокойното море на мрака.
Размърдва се едва когато го вдигат от лодката.
Първото, което му прави впечатление, е, че въздухът е по-различен. Не е толкова свеж. По-хладен е. Леко влажен.
Вероятно са го внесли в някакво помещение.
Около него приглушено разговарят мъжки гласове. Том чувства топлината и близостта на телата им. Не ги вижда, но си представя, че го гледат и говорят за него.
Крайниците му бавно възвръщат чувствителността си. Очите му смъдят. Той разбира в каква опасност е попаднал.
Ръцете и краката му са вързани. Стегнати здраво. Похитителите, които и да са те, са се постарали да не може да избяга.


7
Внимание! (ит.) – б. пр.






56

Вито Карвальо влиза в кабинета си още преди слънцето на новата утрин да се е издигнало в небето.
Застава до отворения прозорец на последния етаж и издиша облак дим над сградите и каналите отдолу. Снощи почти не е спал. Сега се тревожи как Валентина ще приеме новината за решението му да я изключи от екипа. Трябваше да го направи отдавна, веднага след смъртта на братовчед ѝ. Тя нямаше възможност да се възстанови. Нямаше време да поскърби.
Допушва цигарата и обръща гръб на прозореца. Дори сега се колебае. Валентина се крепи за работата. Тя е единственото сигурно нещо, което ѝ помага да не рухне психически. Той поклаща глава. Гафът с отпечатъците в хангара за лодки промени всичко. Той просто не може да допусне повече грешки. Трябва да постави разследването над личните ѝ нужди.
Вито сяда на бюрото и започва да проверява докладите, получени до този момент от началниците на екипи. Постепенно кабинетите около него започват да се пълнят и след броени минути Валентина също ще се появи.
Той все още размишлява как да ѝ каже новината, когато получава обаждането. Обаждане, което го кара незабавно да изпрати всичките си хора на новото местопрестъпление – свещената сграда, която местните наричат „Киеза д’Оро“, Златната църква.
Мнозина биха платили, за да видят базиликата „Сан Марко“ без тълпите от туристи. Но не и днес.
Никой не се любува на блестящите мозайки, с които е украсен таванът. Никой не обръща внимание на прекрасната византийска архитектура и на огромните куполи. Единствените, които стъпват върху мраморните мозайки в църквата, са полицаи. Единственият обект на вниманието им е далеч от свещен.
Пребледнял, главният куратор Джовани Басети седи на най-задната пейка в състояние на шок и смут. Като отговорник не само за реставрацията на базиликата, но и за поддръжката и охраната, той не е изпълнил задълженията си. Историята няма да го запомни с грижите, които е полагал за емблематичната камбанария или за четирите коня на Триумфалната квадрига – ще си спомня само варварството, което се е случило под носа му.
Вито Карвальо минава покрай него по централната пътека и се насочва право към познатия силует на Роко Балдони. Някъде отстрани изщраква фотоапарат и звукът проехтява в празната катедрала. Майорът отива до издигнатия олтар и несъзнателно изпитва усещането, че прави нещо нередно, като влиза в този район, запазен само за духовенството, а сега гъмжащ от полицаи. Това е мястото, където почиват тленните останки на свети Марк, откраднати от венециански търговци от Александрия през девети век. Сега то е сцена на смразяващо кръвта светотатство. В задната част на олтара се намира изящната „Пала д’Оро“ – Златната плащаница. Върху нея с кръв е нарисуван същият правоъгълен символ, който намериха в „Санта Мария дела Салуте“, а отдолу – цифрата 6.
Вито поклаща глава при вида на това чудовищно светотатство. В този момент идва Валентина, която току-що е дала задачи на екипите, натоварени с огледа и търсенето на свидетели. Прекръства се, коленичи за момент, после се приближава до шефа си, като стъпва на една от изолиращите дъски, поставени от криминалистите, за да не се замърсява местопрестъплението.
– Това ли е? – пита тя. – Няма ли друго?
Вито си припомня, че сега би трябвало да е в кабинета си и да ѝ съобщава, че е отстранена от разследването.
– Засега намерихме само това – отговаря. – Няма черен дроб, ако това имаш предвид. – Накланя глава, за да види по-добре кръвта, и се обръща към една криминалистка. – С четка ли е нарисувано?
Тъмнокосата млада жена с ръкавици и гащеризон, коленичила на пода, вдига глава и отговаря:
– Да. Намерихме два-три косъма от четка. – Кимва към една бутилка с накрайник за пръскане. – Нарисувано е с кръв, не с боя.

– Значи убиецът е взел кръв – в бутилка – и е дошъл, за да нарисува това богохулствено послание върху религиозното сърце на Венеция. Но коя е
жертвата
? Мъртва ли е, или още жива? – Вито вдига очи към тавана, сякаш чака отговор от Бог. – Позната ли ни е, или тепърва ще научим коя е?

Роко идва при тях в издигнатата изолирана зона.
– Обадиха се от контролната зала – съобщава той. – Пресата е надушила, че става нещо. Какво да правим?

– Не искам хората да четат във вестниците за това – заявява Вито, като почервенява от гняв. – Не искам пресата да разбира
нищо
. Никакви статии, никакви снимки, никакви слухове. Нищо не трябва да изтича. Разбирате ли?

Роко съобщава лошата новина:
– Късно е. – Обръща се и кимва към задната пейка. – Кураторът каза, че вече е идвал някакъв фотограф. Принудил се е да го пусне.
Майорът едва се спира да не изпсува.
– Някакви следи на входа? – обръща се към Валентина.
– Нищо явно. Пратих хора да проверят.
Вито се оглежда и вижда стоманено скеле, няколко кофи мазилка, мистрии и дъски в единия ъгъл.
– Извършителят не е проникнал с взлом – отбелязва. – Сигурно се е дегизирал като строител или реставратор и се е скрил някъде, докато всички си тръгнат.
Слиза от дъската на криминалистите и се отдалечава от олтара. Липсата на черен дроб на местопрестъплението го тревожи. Започва да разбира какво може да означава това.
– Все пак е трябвало да излезе по някакъв начин – отбелязва Роко, като тръгва след него. – Било е хазарт. Рискът да бъде забелязан на излизане е бил по-голям, отколкото на влизане.
– Тогава намерете свидетели – сопва се Вито. – Нямам време да обсъждам очевидни неща.
Валентина поглежда за последен път символа, преди да слезе от дъската.
– Вече разпитахме работниците – обяснява. – Попитахме ги дали са забелязали някой да си тръгва по-рано. Ще разпитаме и туристите, може някой да си спомни. Разбира се, тях трудно ще ги открием.
Вито хваща главата си с ръце, затваря очи и възкликва:
– О, Боже, милостиви Боже, дано да греша!
Валентина и Роко се споглеждат смутено.
Вито споделя мислите, които го тревожат:
– Няма черен дроб, защото жертвата още е жива. – Посочва кървавия знак. – Но съм сигурен, че много скоро ще умре.
Всички се втренчват мълчаливо в оскверняващия знак и се опитват да се поставят в ума на извършителя, да отгатнат мотивите и крайната цел. Вито посочва числото под символа:
– Какво е това? Това число? Какво мислите, че означава?
– Числата се използват за броене – изказва предположението си Валентина. – Да не би да е някакво обратно броене?
– Точно така смятам. Но дали става дума за часове, за дни или за седмици? – Вито рязко се обръща към нея. – Намери проклетия бивш свещеник. Открий го бързо и се моли да може да ни каже какво, по дяволите, означава това, преди още някой да умре.




Capitolo LIII


1778 Г.


РИО ТЕРА САН ВИО, ВЕНЕЦИЯ

Томазо разбира защо Танина има доверие на Лидия. Тя е един от онези рядко срещани хора, които умеят да те слушат, без да те прекъсват. Търпеливо и внимателно изслушва младия свещеник, докато той ѝ обяснява как наскоро е научил, че е бил разделен от сестра си още в ранно детство и се надява да я открие, и то бързо.
– Провери ли в женските манастири? – пита тя. – Монахините водят дневници. Така може да съставиш списък на момиченцата сираци на подходящата възраст.
– Това мислех да направя, когато напуснах абатството, но сега нямам време. Освен това ме е страх, че ако се покажа на такова място, абатът и инквизицията веднага ще научат.
– Сигурно си прав. – Лидия кимва в знак на съгласие и се усмихва оптимистично. – След няколко дни ще изпратя някой от слугите си да поразпита дискретно вместо теб. В района няма много женски манастири и задачата няма да е трудна.
Точно когато Томазо започва да ѝ благодари, Танина се връща с Ермано и Ефран.

– Какви си ги приказвал, по дяволите? – нахвърля се евреинът върху монаха. –
Глупак!

Ефран застава между тях.

–
Знаем
какво е приказвал. Успокой се. – Избутва Ермано назад, втренчва се в него, докато той се успокои, после се обръща към Томазо. – Ние не сме просяци и крадци, синьоре. Искахме да сключим
сделка
. Взаимно изгодна сделка. – Кимва към Ермано. – Нито аз, нито приятелят ми знаем нещо за кражбата на твоята собственост и за нас е огромна обида да смяташ, че сме способни на такова нещо.

– Моля да ме извините – казва Лидия, като се изправя. – Трябва да свърша някои неща. След малко се връщам. Ще поръчам да ви приготвят и нещо за хапване. – Обръща се към Танина. – Опасявам се, че това ще бъде последното сносно ядене, което ще опитате в близките дни.
Ермано изчаква тя да излезе и да затвори двойната врата с красива месингова дръжка след себе си, и отново избухва:
– Имаш ли представа какво ще ни сторят инквизиторите? Чувал ли си за Канала на сираците, където изхвърлят телата на екзекутираните в техните тъмници?
Томазо виновно свежда глава. Не знае какво да каже. През последните няколко часа го сполетяха куп нещастия – изгуби най-ценното си притежание, отказа се от монашеското си призвание и остана без дом.
Танина вижда, че е уплашен. Сяда до него и успокоително докосва ръката му.
– Братко, сигурна съм, че можем да поправим нещата. Макар че признавам, положението изглежда доста лошо.
Той поглежда мъжете срещу себе си:
– Наистина ли не знаете нищо за кражбата? Заклевате ли се?
Ермано поклаща глава:
– Не знаем нищичко. И двамата се заклеваме. Повярвай ми, наследството ти не е у нас.
– Тогава кой го е направил? – пита Танина. – Кой би я откраднал?
Тримата приятели се споглеждат. Томазо вижда, че са смутени.
– На кого другиго казахте? – пита той. – В човешката природа е да споделяме такива неща. На кого?

– Семейството ми знае – виновно признава Ермано. – Сестричката ми, но тя е само на девет. Също майка ми и баща ми. – Поглежда Томазо. – Татко е търговец на антики в гетото. Но
не е
крадец.

– Вярвам ти. Но ако е казал на други хора, може някой от тях да е крадецът.
Ефран въздъхва и поглежда Ермано:

– Аз казах на
теб
. Само на теб и на никого другиго.

Всички погледи се насочват към Танина.

– Аз казах на Лидия. А тя
със сигурност
не е крадла. Иначе съм говорила за плочката само с Ермано. Всъщност в последно време това е почти
единственото
, за което говорим.

Той вдига дебелите си вежди:
– Какво означава това?
– Нищо – сопва се тя. – Осен че беше обсебен от това нещо.
– Искаш да кажеш, че аз съм го откраднал, така ли?
– Нищо подобно не искам да кажа! Знам, че не си ти, нали бяхме заедно цяла нощ. Искам да кажа само, че ми се искаше да не си толкова вглъбен в изучаването на произхода на проклетата плоча, а да обръщаше повече внимание на мен.
В този момент двойната врата се отваря, Лидия влиза стремително и обявява:
– Масата е сложена, скоро ще дойде и храната. Изпратих един слуга до дома на мой приятел. Той има къща, в която можете да се скриете.
– Благодаря ти – казва Танина. – Не знам как ще ти се отблагодарим за гостоприемството и помощта.
– Стига глупости! – Лидия се усмихва широко. – Всичко това е страшно вълнуващо. Истинско приключение! – Хваща Танина с едната ръка, Томазо с другата и ги повежда към вратата. – Елате сега. Да пийнем и да видим с какво мога да ви развеселя.




57


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

– Никаква следа от Шаман. – Валентина звучи разтревожено. – Обадих се в хотела му. Казаха, че излязъл веднага след моето обаждане и оттогава не са го виждали.
– Ти кога му се обади? – пита Вито, като поглежда часовника на стената.
– Около девет и половина. Все още бяхме тук, работихме до късно.
Вито поглежда Роко:
– Поискай разпечатка от мобилния му телефон. Виж дали след това му се е обаждал някой. – Обръща се към Валентина. – Прати хората да разпитат в ресторантите, баровете и болниците, да видим дали не е пиян, пострадал или болен. Дайте описанието му на пешеходните и на водните патрули.
– Лейтенант Тоти вече работи по телефонните разпечатки. Тя ще ни помогне.
– Хубаво – разсеяно измърморва Вито. Изведнъж му хрумва немислимото. – Прати криминалистите в стаята на Том. Да потърсят косми по възглавницата му, кърпите, дрехите, навсякъде.
Валентина се стъписва:
– ДНК? Искаш проба от ДНК?
Вито се намръщва. Знае, че тя харесва бившия свещеник, може би дори вижда в него заместител на братовчед си.
– Като предпазна мярка, Валентина. Хайде, тръгвайте по задачите.
Тя изведнъж се досеща:
– Мислиш, че кръвта в базиликата е негова, така ли?
– Не мисля нищо подобно – опитва се да избегне въпроса Вито. – Искам само да бъда подготвен.
– Възможно е – измърморва Роко. – Сатанистите с голямо удоволствие биха размазали свещеническа кръв върху олтара на „Сан Марко“.
Валентина го поглежда смразяващо. Още не може да му прости, че я остави да обере сама упреците за пропуснатите отпечатъци в хипарската комуна, и шегата му не я настройва благосклонно.
– При последния ни разговор с Том той започна да ми казва за някакъв сериен убиец в Калифорния, който пишел послания в църквите с кръвта на жертвите си. Канеше се да дойде да ни разкаже за него днес.
– Чарлз Менсън? – пита Вито.
Тя поклаща глава:
– Не, не. Някакъв, за който не бях чувала... Йейл ли беше? Или Кейл? Някакво такова име. – Валентина напряга паметта си. – Бейл! Точно така. Сигурна съм, че е Бейл – Ларс Бейл. Том каза, че го е срещал преди повече от десет години от „Сан Куентин“.
Майорът поглежда Роко:
– Обади се на ФБР, кажи им да преровят базите данни и да ни пратят всичко, което може да ни послужи. Обади се в лосанджелиската полиция и виж какво знаят за Бейл. Разбери къде е сега и къде са всичките му известни съмишленици.
Валентина го изчаква да си поеме въздух и добавя:
– Том каза, че Бейл имал татуирана сълза под лявото око. Същата, каквато има Мера Тийл.
– Личната асистентка на Марио Фабианели ли? – Вито си я спомня като излязла от комиксите. – И тя е американка.
– Да.
Роко кимва:
– Знам, знам. И нея ще проверим.
– Мера Тийл е млада – разсъждава на глас Валентина. – Двайсет и пет-шест, не повече. Ако е познавала Бейл преди десет-дванайсет години, трябва да е била много млада, още дете.
– Не ме интересува – заявява Вито. – Татуировката ги свързва, а може би има и още много неща. Струва си да поровим!
На таблото в ъгъла на стаята има рисунка на правоъгълния символ от базиликата. Вито не се концентрира толкова върху фигурата, колкото върху числото шест, висящо под нея. Както каза Валентина вчера, числата се използват за броене, тъй че има вероятност кървавото послание да е обратно броене.
Но до какво?
И с какви единици борави авторът? Шест месеца – шест седмици – шест дни – или шест часа?
Това трябва да разберат. И то бързо.
Едно нещо обаче е сигурно – нечий живот зависи от това.




Capitolo LIV


1778 Г.


СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО, ВЕНЕЦИЯ

Ермано, Ефран, Танина и Томазо гледат облачетата пара, излизащи от устите им в хладния нощен въздух, докато чакат файтона. Томазо изглежда особено премръзнал, макар Танина да подозира, че трепери колкото от студ, толкова и от страх. Тя изпитва облекчение, че и приятелката им идва с тях. Макар че ѝ се иска Лидия да не се отнася към изпитанието им като към някое тривиално приключение от рода на екскурзия до Рим.
Супата, прясната риба и агнешкото, които хапнаха, повдигнаха настроението им, а ароматното червено и бяло вино притъпиха тревогите.
Файтонът, поръчан от Лидия, идва и бързо ги закарва до кея на Академията. Сградата, завършена само няколко години по-рано, се откроява на бледата светлина и сред пищните орнаменти се спотайват тъмни сенки.
Улиците са пълни с напористи куртизанки, които флиртуват и се умилкват около маскираните гуляйджии. Ефран потърква длани и духва в тях, за да ги стопли.
– Боже, колко е студено! Нямам търпение да дойде пролетта.
– Да се надяваме, че ще я доживеем – измърморва Ермано, като го потупва по рамото.
Лидия върви на няколко крачки пред тях, слиза по едно мостче и се насочва към лодка, вързана между наредените покрай кея гондоли.
Томазо се движи близо до Танина. Той все още няма доверие на мъжете и се пита дали просто да не се измъкне, да намери лодката си и под прикритието на мрака да тръгне да търси нов живот другаде.
Ермано ги настига и хваща Танина подръка.
– Лидия каза, че в къщата ѝ ще сме в безопасност, нали? – отбелязва той. – Защо тогава бягаме като кучета?
– Толкова си несъобразителен! – упреква го тя, подразнена от забележката му. – Лидия поема огромен риск заради нас. Не е честно да очакваме, че ще ни приюти. – Навежда се към него, тъй че Томазо да не чуе. – Всичко е заради теб. Сега страдаме заради вманиачеността ти по онази глупава сребърна плочка.
Ермано понечва да ѝ обясни колко ценна може да е плочката, как би могла да им помогне да осигурят бъдещето си, но решава да не налива масло в огъня.
Стигат до лодката и Лидия подава ръка на Танина.
– Внимавай, има дупка.
Томазо забелязва, че има двама гребци – отпред и отзад. Малко излишно, но явно това е от нещата, с които жените със заможно положение като Лидия несъмнено са свикнали. В духа на карнавала петимата носят наметала и маски, закриващи цялото лице. Томазо очаква, че при обичайния вятър в лагуната ще бъдат благодарни за тази защита.
Мълчаливо потеглят в мрака. Танина се сгушва в Ермано, за да се стопли, а Лидия безсрамно се притиска до Ефран. Томазо се замисля за морала ѝ. Изглежда, възприема живота като игра – възможност да търси все нови удоволствия и връзки.
Дали и майка му е била такава? Тази мисъл го потриса.
Вероятно е била. Неомъжена куртизанка, която се е възползвала от всичко, от което е могла, при всеки възможен случай, с всеки възможен мъж.
Малките фарове в лагуната помагат на Томазо да следи маршрута, по който се движи лодката. Излизат от Големия канал на изток, през неспокойните вливания на Канале дела Джудека и Канале ди Сан Марко, после на юг по Канале дела Грацие, заобикалят от запад Изола ди Сан Джорджо Маджоре. В съзнанието му се събуждат горчиво-сладки спомени от сутрешните литургии, от молитвите и песнопенията. Той изпитва чувство за вина, когато гледа църквата и манастира, местата, където е прекарал по-голямата част от живота си – местата, на които никога повече няма да стъпи.
След километър и нещо на юг стигат мястото, където в онази мъглива утрин Томазо видя непознатия мъж да изхвърля два чувала от лодката си. Танина и Лидия вече зъзнат, зъбите им тракат; мъжете до тях разтриват раменете им, за да ги стоплят поне малко.
Луната е премрежена от сиви облачета. От някакъв остров наблизо към небето като черни пръсти се протягат голи клони.
Това ли е мястото, откъдето бе дошъл непознатият?
Лодката се насочва към острова. Към насечения бряг, за който рядко се говори.
Ладзарето Векио – Чумавият остров.




58


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Лейтенант Франческа Тоти най-сетне попада на нещо съществено в разпечатката с разговорите от мобилния телефон на Том Шаман. Повечето обаждания са до хора, които вече са ѝ известни – служебните телефони на Вито и Валентина в сградата на карабинерите, но един човек в списъка на Том се оказва толкова важен, че тя го моли да остане на линия, докато установи конферентна връзка с майора.
Вито се обляга на скърцащото кресло в кабинета си и включва високоговорителя, а Валентина и Роко бързо се скупчват зад него, за да чуват по-добре.
Франческа представя събеседника си:
– Майоре, това е Алфредо Джордано, главен библиотекар във Ватикана. Отче Джордано, майор Вито Карвальо и колегите ми, лейтенанти Валентина Мораси и Роко Балдони, ви слушат.
Алфи се покашля и започва с малко неспокоен глас:
– Здравейте. Май трябва да повторя част от нещата, които току-що разказах на лейтенант Тоти. – Отново се покашля и овладява нервите си. – Аз, ъъъ... познавам отец Шаман... тоест Том – трудно ми е да приема, че вече не е свещеник – познавам го от десетина години. Том е добър човек, добър човек и мой много близък приятел. Когато ми разказа за вашето разследване, само за малка част от него, реших, че мога да помогна.
– Как точно му помагате, отче? – пита Вито.
– Том ме помоли да потърся в библиотеката на Ватикана информация за Плочите от Атманта. Нали знаете за този древен предмет? Той спомена ли ви за него?
Вито поглежда Валентина, която изглежда изненадана и поклаща глава.
– Не – казва Вито по микрофона. – Не е казвал. Какво представляват?
– Три сребърни плочи, датиращи от времето на етруските. Ако се съберат една до друга, образуват невероятно ценно произведение с размер колкото лист А4.
Валентина несъзнателно започва да скицира правоъгълния символ, който на два пъти намериха начертан с кръв във Венеция.
– Всяка плочка изобразява отделна сцена – продължава Алфредо. – Легендата гласи, че това били видения на един млад етруски гадател. Когато се съберат, образуват цялостна картина, която първоначално е наричана „Портите на Съдбата“, но с течение на годините в средите на католическата църква е станала известна като „Портите на Ада“.
Франческа Тоти го подканва:
– Отче, кажете, моля ви, онова, което споделихте пред мен за значението на плочките.
– Да, разбира се. – Алфредо понижава глас, тонът му става по-поверителен. – На плочките са изобразени множество змии – шестстотин шейсет и шест, за да сме точни – преплетени една с друга и образуващи решетките на портата. Има също изображение на могъщ бог, който ги пази. Това божество не е било част от етруския пантеон и Плочите са единственият предмет, на който е изобразено. В тайния архив намерих документи, в които Светият престол потвърждава, че това е първото признато от католическата църква изображение на Сатаната.
Всички в кабинета на Вито мълчат – опитват да си представят точно с какво лице и тяло е гравиран демонът.

– Не съм много сигурен дали разбирам значението на този предмет – продължава Алфи с още по-сериозен тон. – Това изображение на Сатаната
предшества
раждането на Христос. В онези години католицизмът дори не е съществувал като понятие.

– Точно кои години са „онези“ години? – пита Вито. – За кой период говорим?
– Шестстотин години преди Христа. – Или по-точно, 666-а година. Църквата счита, че Плочите от Атманта са нещо като свидетелство за раждането на Сатаната. Документ за първия ден, в който е стъпил на земята в човешки образ, и причина числото 666 да се превърне в толкова мощен символ на злото.




59


ВЕНЕЦИЯ

Том иска да избяга, да се бори, но е толкова натъпкан с упоителни, че не може дори да помръдне.
Кожата му е странно изтръпнала, като наелектризирана – усещане, което го кара да предположи, че са му инжектирали нещо като пропофол или диприван.
Правил е достатъчно наблюдения по болници и психиатрични клиники, за да е наясно, че известно време ще бъде абсолютно безсилен. Безпомощен като котенце. Може би дори ще изпада в безсъзнание. Освен това ще бъде уязвим на хипноза и вероятно ще получава халюцинации.
Опитва се да използва сетивата, които все още са му останали, за да се ориентира къде се намира. Във въздуха не се усеща никакво свежо течение. Само влага. Очите му още смъдят от лютивия спрей, затова не вижда нищо. Върху тях има някаква превръзка, но той усеща, че похитителите не са промили достатъчно добре клепачите му и лютивото вещество е проникнало през порите.
Някой го блъска – или блъска леглото или носилката, на която е сложен.
Том чува мърморене съвсем близо до себе си и осъзнава, че само след няколко секунди ще потъне в дълбините на съня.
Какво облекчение.
Имайки предвид целите на похитителите му, сънят изглежда милостив начин да го държат в плен.
Освен ако...
В оставащите секунди през ума на Том преминават хиляди възможни причини да го държат упоен.
За да не може да избяга.
За да не вдига шум и да не ги нападне. За да се гаврят с него.
За да го убият. Да го принесат в жертва.
Може би похитителите планират да извадят черния му дроб и да го закачат на олтара в някоя венецианска църква.
От такива мисли може да полудее. Слава Богу, че скоро ще заспи. Том обмисля всички възможности спокойно – като дете с кутия шоколадови бонбони, което се колебае дали да избере нуга или карамел.
Гласовете около него стават неразбираеми. Той вече не различава мъжките от женските, камо ли да разбере кой командва и какво са намислили.
Мракът го обгръща и го завлича в лепкавите си дълбини. Последната бледа надежда на Том е, че няма да е завинаги. Все още им трябва жив. Засега.




60


ВАТИКАНЪТ, РИМ

С всяка изминала минута от разговора с карабинерите Алфредо Джордано става все по-неспокоен. Наведен над слушалката в един кабинет, затворен за ремонт, той говори с тих и уплашен глас.
Валентина и Роко си водят записки, а Вито задава въпроси:
– Има ли някакви специални следи или символи на Плочите, отче?
Алфи отговаря, като постоянно поглежда към затворената врата и замълчава всеки път когато чуе някакъв шум – стъпки, отваряне и затръшване на врати. Прави пауза, докато се почувства отново в безопасност да продължи.
– Има различни тълкувания: според някои ватикански експерти релефите изобразяват свещеници, които се отказват от църквата заради съмнения. Сатанистите виждат в тях предвещание за края на католицизма... Последната плочка, най-дясната от трите, изобразява Тевкър и Тетия мъртви на земята с новороденото дете до тях. Тази картина също има различни интерпретации. Смъртта на майката при раждане, разбира се, е била често срещано събитие, затова скептиците смятат, че тази сцена просто изобразява тъжния край на едно младо семейство в древността.
Ново движение в коридора кара Алфи да замълчи. Той закрива слушалката, за да не се чуе шум от нея, и изчаква стъпките да се отдалечат.
– В тайния архив обаче има документи, описващи как Сатаната обладал тялото на един мъж, който изнасилил Тетия, жената на гадателя. Ако повярваме на това, детето от последната плочка е синът на Дявола.
От другата страна на линията никой не казва нищо и Алфи се досеща, че събеседниците му се опитват да осмислят пълното значение на думите му.
– Има теория, че Сатаната е разпространил злото в ДНК на човечеството, че е инфектирал трайно генетичната ни информация. Католическата църква от векове изследва изнасилванията и някои учени са убедени, че изнасилвачите разпространяват сатанинското семе.
Валентина не се сдържа и го прекъсва:
– За да могат жените жертви на изнасилване да бъдат заклеймени като майки на сатанинските деца, така ли? – Едва успява да сдържи гнева си. – Отче, нямате представа как се чувства една жена, която е била изнасилена, и колко по-лошо става, ако трябва да слуша такива глупости. Това е абсурдно...
– Валентина! – скастря я Вито. – Отче, продължете, ако обичате.

– Синьорина, съгласен съм с вас – казва Алфи. – Казвам ви само какво смятат
някои
хора в Църквата. Спомнете си, че е имало периоди, в които са изтезавали хората до смърт, ако почитат друга вяра освен католическата. Ние сме велика институция – добавя той иронично – с богат опит в преследването на жени, в забраните да членуват в религиозни ордени и дори в заклеймяването им като вещици и давенето им, за да докажат невинността си.

Алфи замълчава, за да им даде време да осмислят признанията му.
– И така остава първата плочка – онази, на която е изобразен рогатият демон, за когото се смята, че е Сатаната пред портата от змии. Счита се, че тази е най-важната от трите плочи. Когато се постави на оригиналното си място, най-отляво на композицията, тя обявява Сатаната – а не Бог – за създател на света. Следователно, когато преминем през портите на този живот в отвъдния, срещаме Сатаната. Освен това Плочите подсказват, че Сатаната, а не Бог, е създал мъжа и жената и е дал право на всички да развратничат както си искат. Средната плочка се тълкува като предупреждение, че някои хора са започнали да вярват в лъжливи богове – затова нецвисът е набучен на кола на съмнението. А последната плочка изобразява гнева на Сатаната. Той толкова се е ядосал, че е изпратил своя дух на земята, за да приеме човешки облик и да накаже гадателя, като изнасили жена му и я накара да забременее.
Вито Карвальо въздъхва тежко. Това са сериозни неща. Със сигурност от онзи тип религиозни глупости, които привличат фанатиците и злодеите.
– Отче, знаете ли къде се намират тези плочки или поне част от тях?
– Не – отговаря Алфи. – През вековете църквата е придобивала една или две от тях, но никога и трите наведнъж. Според документите, които открих – а не изключвам в архива да има още – сатанистите са успели да съберат трите, но само за кратък период.
– Какво става, когато трите се съберат? – пита Валентина. – Организират някакъв сатанински фестивал?
Сега Алфи е този, който въздъхва.

– Нали знаете как хората постоянно питат църквата
защо
, ако има Бог, той позволява да се случват ужасни неща като земетресения, наводнения или епидемии? И знаете
как
, когато говорят за терористични нападения със стотици жертви, световните лидери казват, че за злодея е достатъчно да има късмет само веднъж, докато всички останали трябва да имат късмет всеки ден? Е, има хора в Църквата, които вярват, че когато Плочите от Атманта – или „Портите на Ада“, както е по-уместно да се наричат – се съберат, те създават възможност за действие на дявола. Съединени, отварят прозорец в пространството и времето, в който Бог е безсилен и най-жестоките деяния не могат да бъдат предотвратени.

– Възможност за дявола? – смаяно повтаря Валентина.
– Точно така.
Вито едва се престрашава да зададе следващия въпрос:
– Отче, намерихме един символ, начертан с кръв върху олтарите на две църкви във Венеция.
– Правоъгълник, разделен на части?
– Да.
– Правоъгълникът е символ на Плочите, знакът на поклонниците на Сатаната. Тяхното движение произлиза от Северна Италия, от времето на Тевкър и Тетия, много преди основаването на първите селища в мочурливия район, където сега се намира Венеция.
Вито, Валентина и Роко се споглеждат многозначително.
– Под последния символ имаше число – продължава Вито. – Това дали има някакво значение?
– Шестица ли? Предполагам, че е шестица.
– Да.
Вратата на малкия кабинет, от който се обажда Алфи, се отваря с трясък. Нахълтват двама униформени ватикански стражи.
– Шест дни – извиква той, преди да изтръгнат телефона от ръцете му. – Имате шест дни, преди да направят последното си и най-значимо жертвоприношение. След това портите на ада ще се отворят и ще бъдем безсилни срещу злото, което ще се освободи.





ПЕТА ЧАСТ





Capitolo LV


1778 Г.


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ужасяващата история на малкия остров е надвиснала в нощта като невидим облак от отровни изпарения.
Ладзарето Векио е най-голямото гробище на Венеция, дом на покосените от чумата.

Близо век и половина по-рано болестта е опустошила града. Над една трета от населението – около пет хиляди души – са умрели. При такава смъртност се наложило да освободят затворниците, за да пренасят мъртвите и умиращите в
лазарета
, първия карантинен остров в Италия. По онова време бил известен с не толкова зловещото име Санта Мария ди Назарет, но името на светицата постепенно било забравено под купчините от трупове. Лекарите в болницата правели всичко възможно, за да лекуват нелечимото, но тя много скоро се превърнала просто в разпределителен пункт на мъртвите и умиращите.

Оттогава островът е необитаем. Или поне така си мислят хората.
Когато Томазо стъпва на брега, нервите му са опънати до крайност. Много добре си спомня историите за острова, които е чувал в манастира – за масови гробове, изкопани набързо, за да поберат трупащите се в града разложени тела. Знае, че сега върви по някогашния маршрут на каруците, натоварени с похабен живот – с трупове на мъже, жени и деца, превозвани към общите ями, в които да бъдат изгорени.
Гребците, с фенери в ръка, застават отпред и отзад на групичката и всички тръгват към вътрешността на острова, където се вижда гъста гора.
Въздухът е леденостуден; почвата под земята – твърда и хлъзгава. Някой отпред се спъва и фенерите изгасват. Някоя от жените изкрещява – Лидия, както изглежда.
Нещо удря главата на Томазо отстрани. Той си мисли, че се е блъснал в нисък клон.
Следва нов удар. Този път много по-силен. Достатъчно силен да го повали и да не остави никакво съмнение, че го нападат. Той се обръща върху твърдата, хлъзгава земя и закрива лицето си с ръце, за да се предпази.
Силна болка пронизва дясното му рамо. После – страната и бедрото му.
Дъжд от удари се изсипва върху главата, краката и ръцете му. Някой затиска корема му с коляно. Нападателят застава върху него. Томазо подушва миризмата му.
Алкохол. Чесън. Странен парфюм.
Удрят го с юмрук в лицето. Със смазваща сила. Устата му се пълни с кръв и счупени зъби. Той ги изплюва и се дави.
Нападателите сграбчват ръцете и краката му. Завива му се свят. Прилошава му.
Нещо грубо притиска лицето му. Въже.
Последното, което усеща, преди да изпадне в безсъзнание, са миризмата и примката, която се плъзва по разкървавения нос и стяга гърлото му.




61


В НАШИ ДНИ


ВЕНЕЦИЯ

Том е бил в безсъзнание толкова дълго, че няма представа колко време е минало. Със сигурност двайсет и четири часа. Може би повече. Много повече.
Чувства се така, сякаш е изгубил способността да преценява каквото и да било. Не знае дали е ден или нощ.
Дали е сляп, или очите му все още са превързани.
Понякога дори не може да каже дали е буден или заспал.
Върху сивия екран на ума му преминават познати сцени. Убийството на Моника Видич. Убийствата от Дисниленд. Смъртта на Антонио Павароти.
Главните актьори са все едни и същи: Вито Карвальо, Валентина Мораси и Ларс Бейл. Второстепенните също са му познати: Тина Ричи, Мера Тийл, Силвио Монтезано и Алфи Джордано.
Но всичко е объркано.
В тази смесица от сюжети и подсюжети, причинени от упойващите вещества, Том е отредил на Вито ролята на сатанински върховен жрец, Джордано е убиецът на Антонио Павароти, а Валентина – тайната собственичка на „Портите на Съдбата“. Такъв е ефектът на опиатите. Разширяват съзнанието, карат те да мислиш различно, но изкривяват всичко.
Въпреки че не знае колко дълго са го държали в плен, Том е наясно, че са минали дни, не просто часове. Осъзнава го, защото започва да привиква към медикамента, който му инжектират. Промеждутъците между пълното потапяне в безкрайния наркотичен свят на безпаметност и постепенното връщане в действителността се скъсяват. Този, който му инжектира приспивателното, явно не е достатъчно опитен.
Опитен или не, той идва.
Забива поредната игла в надупченото като мишена за дартс бедро на Том.
Пълното опиянение не настъпва веднага, но Том усеща, че се задава. Като голям влак, натоварен с черни въглища. Приближава с бучене от дълбоките тунели на съзнанието му.
Скоро ще е тук.
Ще го смачка. Ще го размаже по колелата си. Ще го остави на парчета върху релсите.
Филмите отново започват.
Нова порция объркани сценарии – сатанисти със сребристи качулки държат „Портите на Съдбата“. Този път обаче нямат нищо общо с Италия.
Южна Америка.
Незнайно защо невидимият режисьор в съзнанието на Том поставя действието във Венецуела.
Влакът идва. Приближава. Само на няколко метра от него.
Венецуела.
Думата се запечатва в съзнанието му.
Венецуела. Малката Венеция.
Огромният черен локомотив го връхлита. Разбива новородените му мисли. Смачква ги с рев и съскане в мрака.




62


2 ЮНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

На Вито Карвальо отдавна не му се е случвало да тормози така подчинените си. Очакваше Венеция да е безметежна службица, а не главоломна надпревара със сатанисти и ритуални убийства.

Накара Франческа Тоти да досажда на Ватикана – толкова настойчиво, че сигурно душата ѝ никога няма да бъде допусната в рая. Веднага след рязкото прекъсване на разговора с Алфи Вито ѝ заповяда да се обади в римската централа на карабинерите и да им каже незабавно да изпратят отряд да го търси. Не мина добре. Ватиканът и папата се охраняват от швейцарските гвардейци, които използват
всяка
възможност да изтъкнат, че
Ил Стато дела Чита дел Ватикано
не само е суверенен град държава, а има и независима юрисдикция от Италия и от централната власт на Римокатолическата църква – накратко, че там полицейските значки и съдебните заповеди не струват пет пари. Карабинерите обаче могат да бъдат много убедителни. След цял ден спорове Вито беше прибегнал до скрити заплахи. След скритите използва и някои по-явни. В резултат от това отец Алфредо Джордано бе освободен и всеки момент трябва да пристигне в участъка на карабинерите във Венеция.

Докато чакат Алфи, по поръчка на Вито Валентина притиска ФБР за всички данни около Ларс Бейл и последователите на калифорнийската му секта. Роко Балдони също печели лоша международна слава, като звъни по полицейските служби за защита на произведенията на изкуството и антиките с настояване да издирят Плочите от Атманта. Почти толкова упорито Нунчо ди Алберто претърсва базите данни за всичко, което е написано за Марио Фабианели, веригата му от компании по свята и странната хипарска комуна на частния му остров. А самият Вито постоянно следи и ръководи действията, като командва и издирването на Том Шаман. Накратко, екипът му е натоварен до крайност.
Кървавият образ на „Портите на Ада“ и зловещата цифра шест отдолу постоянно са пред очите му. Не може да забрави и фактът, че символът бе нарисуван преди два дни. Времето изтича. Ако свещеникът от Ватикана е прав, остават само четири денонощия до решаващата дата.

Но какво ще се случи тогава?

Нещо лошо, това е сигурно.
Когато хората от екипа се събират в кабинета му, той вижда изтощението, гравирано върху лицата им. Особено върху това на Валентина. Трябваше да я отстрани от разследването. Но вече е невъзможно. Той има нужда от нея. Има нужда всички да напрегнат усилия, дори това да съсипе здравето им.
– Така, какво имаме?
Вито протяга ръце над главата си и гърбът му изпуква. Валентина проговаря първа:
– Ларс Бейл – затворникът, когото Том Шаман познава от „Сан Куентин“ повече от десет години и с когото е говорил преди няколко дни.
Вито я прекъсва рязко:
– Защо не знаехме за това?
– Защото не ни беше казал. Сигурно е идвал да ни съобщи, когато изчезна.
Вито вдига ръце в знак, че се извинява.
– Бейл наближава петдесетте – продължава тя. – След четири дни трябва да бъде екзекутиран.
– Това ли са нашите четири дни? – измърморва Вито.
– Не знам. Преди двайсетина години Бейл е имал малка, но вярна група последователи, които смятали, че той е един вид модерен сексапилен антихрист. Накратко, имитирал Чарлз Менсън, избивал невинни хора и с кръвта им рисувал символи и пишел послания.
– Като нашите символи ли? – пита майорът, предчувствайки някакъв пробив.
– Като нашите. Макар че разследващите навремето не са осъзнали, че значат нещо. Веднъж един патрулен полицай от Лос Анджелис стъпил върху символите и напълно ги заличил.
– И никой не се е запитал какво означават знаците, защото са го заловили, така ли?
– Точно така. От ФБР казаха, че ще изпратят психолози да го разпитат.
– По-добре късно, отколкото никога.
Валентина поглежда шефа си мрачно. Все още има да му се реваншира. И ще го направи. Когато му дойде времето.
– След арестуването на Бейл са иззети всякакви сатанински атрибути, намерени в къщата, която обитавал с последователите си, главно жени. Имало сатанинска библия, томовете на Алистър Кроли и текстове от Черната литургия на латински, френски и английски.
– Не много подходящи четива за преди лягане – шеговито отбелязва Вито.
– Никак – Валентина изважда няколко снимки, всички с грифа на ФБР. – Освен това открили тези...
Вито разперва снимките като ветрило. На тях се виждат различни картини.
– Не е зле – отбелязва той. – За луд изглежда доста талантлив. – Преглежда цветните фотографии на модернистични картини, смесени с черно-бели скици, на които се виждат фигури, подобни на магьосници, и пустини. – Това да не е някой от древните етруски гадатели, за които слушаме напоследък? Нецвис?
Показва една снимка.
– Може би – отговаря Валентина, – макар че го помислих за Дъмбълдор или за оня старец от „Властелина на пръстените“, чието име все забравям.
– Гандалф – казва Вито, като оставя снимката. – Добре, какво ни говори всичко това?
– Не е всичко. Виж последните три снимки.
Вито ги поглежда. Рисунките са абстрактни, почти кубистки, много примитивни и не му говорят нищо.
Валентина се усмихва:
– Наобратно. Обърни ги и ги постави една до друга.
Още преди да го направи, Вито се досеща какво ще види. Сред ъглестите фигури и мацаниците с червена и черна боя се открояват познати образи.
Демон. Жрец. Двама влюбени и тяхното дяволско дете.




Capitolo LVI


1778 Г.


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Когато идва в съзнание, Томазо установява, че той не е единственият пребит и вързан.
Танина и Ермано седят на пода срещу него, с гръб към влажната тухлена стена, и между тях гори дебела черна свещ.
Младият монах предполага, че се намират в бившата болница за чумави. Място, на което хиляди хора са вдишали последната си глътка въздух. Ермано е неподвижен.
Мъртъв? Заспал?
Или просто в безсъзнание?
Томазо не е сигурен. Лицето на евреина е разкървавено и насинено, лявото му око е толкова подуто, че ако е жив, едва ли ще вижда с него.
Танина е като вцепенена. Но освен че лицето ѝ е омазано с пръст и сълзи, изглежда невредима.
Краката на Томазо го болят, особено дясното коляно. Глезените му са вързани, китките – също, зад гърба. Танина вижда, че се е свестил.
– Томазо, добре ли си?
Той разбира, че трябва да прояви кураж, затова отговаря:
– Да, така мисля. А ти?
Тя кимва:
– Да. Но Ернесто постоянно губи съзнание. Страх ме е за него.
Присвива очи, но не заплаква.
Свещта на пода почти изгасва. Някакво течение от отворена врата духва пламъчето.
Досега Томазо не е виждал мъжа, който влиза. Танина обаче го познава.

Лауро Гатусо вече не носи елегантния панталон, ленената риза и бродирания жакет, с които посреща клиентите в магазина си. Облечен е с черно расо с качулка – сатанинската дреха, известна като
алба
.


– Танина! Виждам, че си изненадана. – Той разперва ръце точно както правеше, когато тя бе още малка. – За теб днес ще бъде денят на прозрението. – Обръща се към Томазо: – Също и за теб, братко. – Приближава се и се вглежда в лицето му. – Имаш доста сериозни рани.
Ако
решим да живееш, ще трябва да се погрижим за тях.

Гатусо казва още нещо, но Томазо не го слуша. Твърде съсредоточен е в старанието да разбере какво се случва. Без съмнение е свързано с етруската реликва. Вече е сигурен в невинността на Танина и Ермано, но отсъствието на Ефран е показателно. Той сигурно е отишъл сам в манастира, без тяхно знание, подпалил е пожара, откраднал е плочката и я е продал на Гатусо.
Отвън се чуват силни гласове. Влиза Лидия.
Тя носи същото облекло като Гатусо и има триумфално изражение. Приближава се до Танина. След нея влизат двама забулени мъже. Влачат нещо.
Трупа на Ефран.
Оставят го и излизат.
Логиката на Томазо започва да се пропуква. И Ефран ли е бил невинен? Или са го убили, защото е изпълнил задачата си?
Лидия докосва приятелката си по бузата.
– Мила Танина, изглеждаш толкова смаяна. Безполезният ти живот на проста продавачка най-сетне ще придобие някакъв смисъл.
Поглежда Гатусо, който поставя ръка върху рамото на Томазо.
– Братко, запознай се със сестра си Танина. Вие сте деца на една презряна предателка – но сте и плът и кръв на един от най-почитаните ни върховни жреци.




63


3 ЮНИ


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Остават три дни. Седемдесет и два часа. Четири хиляди триста и двайсет минути. Малко над четвърт милион секунди – когато това е времето до екзекуцията ти, броиш всяка от тях.
Ларс Бейл трябва да се премести от килията, която е била негов дом през повече от една четвърт от живота му. Завличат го безцеремонно в отделението за екзекуции, само на една крачка от стаята със смъртоносните инжекции.
Бейл няма да страда за тясната килия. Дори не му тежи, че вече не му позволяват да рисува.
Делото му тук е завършено.
Време е за по-велики неща.
Картините му бяха конфискувани, дарени по силата на предсмъртното му желание на благотворителна организация, която ще ги продаде за събиране на средства. Дори е изпратил списък на творбите си до пресата и директора на затвора, за да е сигурен, че надзирателите няма да откраднат платната му, за да ги продадат на колекционери. Така ще стане най-известният художник в света.

Бейл оглежда новия си – и много временен – дом. Единично легло.
Заковано за пода
.


Дюшек.
Мръсен
. Възглавница.
Нова
.


Одеяло.
Грубо
. Радио.
Старо
.


Телевизор.
Малък
. Панталон.
Сив
.


Бельо.
Старо и сиво
. Чорапи.
Избелялочерни.


Ризи.
Бели
. Пантофи.
Удобни
.

И още нещо.

Надзирател.
Намусен и неотлъчен
. Стои зад решетките като немигащ бухал – зяпа го, двайсет и четири часа в денонощието. Постоянно гледа, но не вижда.

Ако знаеше какво става в главата на Бейл, вече щеше да натиска паник бутона. Остават три дни.
Бейл сяда на твърдия нар и се усмихва доволно.




Capitolo LVII


1778 Г.


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо още не могат да осъзнаят това, което току-що им каза Гатусо.
– Нека да обясня – продължава той така, сякаш трупът на Ефран не съществува. – Баща ви и неговият баща преди това бяха изтъкнати членове на сатанинското братство. Той беше верен пазител на една от Плочите от Атманта. Съдбата отреди така, че след смъртта на един друг брат баща ви да получи на съхранение и втората плочка – много необичайна и нежелателна практика. – Гатусо се приближава до Танина и хваща брадичката ѝ с лявата си ръка. – И така, той се ожени за майка ви и един ден, докато чистела, тя намерила двете плочки, скрити в спалнята. Вярна на любопитната си женска натура, поискала да узнае повече за тайната. Започнала да подслушва разговорите му и малко по малко сглобила всичко. – Гатусо пуска главата на Танина и отива при Томазо. – Така клетата объркана жена видя шанса си да се измъкне от брак, в който явно не е била щастлива, и бързо изчезна с вас двамата, безполезни парчета месо, и нашите скъпоценни плочки.
Томазо не може да отмести очи от Танина. Вижда само лека прилика между себе си и нея. Може би в очите. Може би и двамата имат очите на майка си.
Гатусо го шляпва по главата.
– Хайде, разкажи на сестра си какво е станало с теб.

– Майка ми... – започва Томазо, като присвива мъчително очи, –
нашата
майка, ме е оставила в манастира „Сан Джорджо“. Оставила е също плочката, която ти видя, и писмо.

Думите пресядат на гърлото му. При мисълта за посланието на майка им очите му се изпълват със сълзи. Тя го умоляваше да не търси сестра си, а той не изпълни молбата ѝ. Гатусо пак го удря по главата и изръмжава:
– Продължавай!
– В писмото казваше, че имам сестра – по-голяма от мен, – на която също е оставила плочка. – Томазо навежда засрамено глава. – Молеше ме да не се опитвам да я намеря, защото плочките не трябва да се събират никога.
Танина го поглежда уплашено. Тревогата ѝ развеселява Гатусо.

– Горкото дете – засмива се той. – Ти така и не си видяла своята плочка и писмото от майка си. Аз обаче ги видях. Преди двайсет години една монахиня дойде и ми продаде среброто. Каква юда. Разказа, че един ден при нея дошла маскирана куртизанка и ѝ оставила плочката, заедно с малко дете и известна сума пари. – Навежда се и нежно докосва бузата ѝ. – Това дете беше ти, моя малка гълъбице. За съжаление, майка ти е потърсила помощ от неподходяща божия служителка. Монахинята, на която те е дала, също беше бременна и виждаше в продажбата на сребърната плочка възможност да започне нов живот. – Отдалечава се от Танина и със задоволство съобщава развръзката. – Очакванията ѝ бяха напълно оправдани. Аз ѝ платих богато –
много
богато. Освен това се съгласих да взема детето. Но защо – о, защо ми беше да те вземам?

Поглежда към Лидия, която се включва:

– Защото,
хитра
лисицо, си прочел писмото – махва към приятелката си Лидия. – И си знаел, че майката е оставила друго бебе, с другата плочка. Осъзнал си, че е неизбежно неизвестният брат да потърси неизвестната си сестра. – Лидия поглежда Томазо. – Краткият ни разговор, докато бяхме вкъщи, ми достави такова удоволствие. Колко мило беше да ми се довериш!

Младият монах изпитва непознат пристъп на гняв. Как можа да се хване на лъжите на Лидия, че щяла да изпрати слугите си да претърсят женските манастири за сестра му.
Гатусо изръкоплясква:

–
Bravissimo! 
– Отново се обръща към Томазо. – И така, всички се събрахме. Отне ни малко повече време, отколкото очаквах. Но все пак ето ни тук. Ще се изненадаш колко много манастири има в тази част на света и колко е трудно да накараш монасите да говорят. – Засмива се. – Разбира се, при тези обети за мълчание не може да се очаква, че ще са много приказливи! Но няма значение – всички се събрахме и трите плочки отново са у нас. – Приближава се до монаха и се навежда, тъй че погледите им да се срещнат. – Да, братко, казах
трите
. Защото освен тази, която взех от сестра ти, и тази, която откраднах от манастира ти, моят род съхранява третата от векове.

Гатусо бръква в джоба на наметалото си и изважда първата плочка – от полирано сребро, с релеф на рогат демон. Вдига грижовно – мътният сивкав метал се отразява в зениците му.

– Сега нашият бог –
истинският
бог – може да бъде почетен подобаващо. Когато съберем трите плочки, когато ги осветим с кървав ритуал и жертвоприношение, той ще ни даде велика сила. Сила да вършим делата си, без да се страхуваме от наказание. А
вие
 – ти и сестра ти –
вие
ще бъдете кръвта и жертвите, които са ни нужни.





64


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Алфредо Джордано изобщо не изглежда така, както си го бе представял Вито. Майорът очакваше да види дребен човечец с вид на монах, може би пооплешивял и с мъдро лице и очилца с телени рамки. Алфредо обаче е висок над метър и осемдесет, широкоплещест като ръгбист и с буйна пясъчноруса коса.
На Алфи му е необходим повече от час, за да обясни за дългото си търсене в тайния архив по молба на Том.
– Нямах време да ви кажа по телефона, но легендите за Плочите от Атманта се разказват от векове. Католическата църква ги свързва с някои от най-трагичните събития в историята на човечеството. – Той отпива глътка кафе и продължава: – Смята се, че за първи път са използвани при подземната минна експлозия в Атманта, при която загинали мнозина аристократи от цяла Италия – първото документирано масово убийство в света. След това се свързват с редица други събития: изригването на Везувий през 79 година; най-смъртоносното земетресение в Китай през ХVI век; потъването на „Титаник“; наводненията в Холандия, при които са загинали над сто хиляди души; тайфуни в Пакистан; Чернобилската авария в Съветския съюз; нападенията на 11 септември в Ню Йорк и дори последното цунами в Азия.
– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.
Алфи кимва:
– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.
– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.
– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.
– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?
– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.

– Тук бяха убити
няколко
души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?

– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.
– Ами черният дроб? – настоява Вито.
– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията ѝ, изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.
Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:
– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?
– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец  – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.

– Някой
бивш
свещеник би ли им послужил?

– Да – отвръща Алфи и се намръщва.
Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.

–
Scusi!
Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.

Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.
– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.
Вито го поглежда изненадано.
– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.
– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.
– Да. Това е добра следа. Вижте...
Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.
Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.
– Браво! Отлично си се справил. Чакай да го покажа на свещеника от Ватикана.
Връща се в стаята.
– Отче, погледнете! – Подава му фотокопието. – Какво ще кажете за това?
Алфи веднага я познава:
– Това е средната плочка – онази, на която е изобразен нецвисът Тевкър. Къде...
Алфи не успява да довърши въпроса, защото Вито вече е навън. Връща листа на Нунчо.
– Свещеникът потвърди, че е една от плочките. Кой е собственикът?
Нунчо не смята да съкращава историята. Иска да опише подробно всички усилия, с които е постигнал успеха си.
– Кураторът се оказа прав. Открих, че е била продадена в Доротеума във Виена – една от най-старите аукционни къщи за произведения на изкуството в света, известна с дискретността си.
– Кой? – нетърпеливо повтаря Вито.

– Купена е анонимно от германски колекционер за хубавата сума от 1,1 милиона долара. След покупката следите малко се губят. Оказва се, че анонимният купувач я е продал още на другия ден, този път на купувач от Америка. Той, на свой ред,
също
я е продал – в рамките на седмица от първата продажба. При всяка следваща продажба цената се вдига точно с двайсет процента, сякаш става дума за предварително договорена комисиона. Тези продажби не са направени през аукционни къщи.

Вито няма търпение да научи името на притежателя, но разбира защо последователността е важна; човекът, даващ парите, не е искал просто да запази самоличността си в тайна – предприел е систематични стъпки, за да я укрие.
– И така, собственикът! – обявява Нунчо и очите му грейват. – Накрая плочката е купена не от частно лице, а от офшорна компания на Каймановите острови. – Подава един лист на шефа си. – И собственик на компанията е нашият приятел на хипитата, милиардерът Марио Фабианели.
С разтуптяно сърце Вито взема копията от банковия трансфер и регистрацията на офшорната фирма. Потупва листовете с ръка.
– Сигурен ли си за последователността? Сигурен ли си, че тези плащания имат доказана връзка със собствеността на плочката?
– Да – малко нервно отговаря Нунчо. – Сигурен съм.

–
Va bene.
Нека приключа с човека от Ватикана. После ще издадем заповед за арест на Марио Фабианели и безгрижните хипита от комуната му.





65

Когато се събужда отново, Том вижда само плашещ мрак.
Вързали са очите му.
Освен това са му сложили белезници. Но са оставили краката му развързани.
Главата адски го боли. Умът му обаче е бистър. По-бистър, отколкото е бил от седмици.
Отново са го преместили.
Нещата са различни.
Въздухът е по-свеж. Подушва миризми. Трева. Див чесън. Коча трева.
Освен това чува различни неща. Птички. Шумолене на листа.
Усеща, че все още е легнал.
По гръб. На нещо твърдо. Някъде на открито.
Но къде?
И защо?
Защо са го преместили от онази стая?
В главата му като фигурки от тетрис се подреждат различни възможности и страхове.
Мера Тийл – Ларс Бейл – „Портите на Съдбата“ – Моника Видич – шести юни – Венецуела – Малката Венеция.
Изведнъж го вдигат.
Поставили са го на носилка. Няколко души го носят. Ако съди по стъпките им – по-скоро четирима, а не двама.
Пренасят го на известно разстояние, после пак го оставят на земята.
Шепнат си на италиански.
Не!
Не е италиански. Латински. Мърморят си нещо на латински.
Литургия?
Отново вдигат носилката. Тя се разклаща. Някой я подпира с рамо.

–
Сатанус
...

Том чува ясно. Това са сатанисти – преговарят някаква церемония.
Подготвят се – подготвят и него – за ритуал, който ще се състои скоро.

Ритуал за
жертвоприношение
.

И Том е почти сигурен кой ще бъде принесен в жертва.
Въпросът е кога.
Носилката пак тръгва. Въздухът се променя. Отново влизат на закрито.
Значи няма да е сега.
Все още е рано.
Слава Богу!
Оставят го на място, което не е виждал, но отлично познава.
Връщат го в неговата стая.
Шепнат си, докато се отдалечават.
Туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп.
Десет крачки.
Шшш-щтрак.
Една ключалка. Стара и бавно задействаща се. Не е подсилена. Няма допълнително резе.
Стъпките на похитителите му се отдалечават по коридора. Вдясно от него, откъм краката му.
Том получава някаква представа за разположението на нещата. Съставя си въображаема карта за посоката, от която дойдоха и в която се отдалечиха.
Започват да стават непредпазливи.
Само три секунди ще му бъдат достатъчни, за да достигне коридора. Ключалката е паянтова – с еднократно заключване и лесна за разбиване.
Том се опитва да седне и осъзнава още нещо.
Не може.
Твърде слаб е дори да убие муха, камо ли да бяга.




Capitolo LVIII


1778 Г.


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

– Изправете ги!
При тази команда на Гатусо забулените му помощници се показват от сенките.
Един як мъж се навежда и вдига трупа на Ефран. Увисналата глава на младежа се отърква в скута на Танина, но тя е твърде уплашена, за да изпищи. Някаква жена я вдига и я повлича нанякъде.
– Ермано! – извиква момичето; погледът ѝ среща този на Лидия. – Моля те, не го наранявайте!
– Колко трогателно! Каква загриженост за любимия – възкликва саркастично Гатусо. – Кой би помислил, че един евреин ще възбуди такива емоции. – Опира подметката си в гърдите на безжизнения младеж и го изритва. – Изнесете го навън. Можем да го използваме за нещо.
Докато гледа всичко това, Томазо още се опитва да преодолее тройния шок, който преживя този ден.
– Ставай, братко – ухилва се Гатусо. – Ти ще бъдеш главният герой в днешното представление. Трябва да те подготвим подобаващо.
– Ще гориш във вечен огън, Гатусо – заканва се монахът, докато се изправя. – Деянията ти надхвърлят всяко зло. Ще страдаш вечно за греховете си.
– Леле, леле! Какъв гняв! – Гатусо подигравателно потупва раменете му, сякаш оправя дрехите му, после махва на двама от помощниците си. – Накарайте го да гледа всичко. Отворете насила очите му, ако трябва. Искам да стане очевидец за любимия си и всемогъщ Бог. – Пак поглежда Томазо и се ухилва. – Искаш ли да се помолиш, братко? Можеш да коленичиш, ако искаш. Хайде. Нямаме нищо против. Спокойно призови великия си Исус да те спаси.
Томазо не казва нищо. Вече няма сили – нито физически, нито религиозни.
– Добро решение – отбелязва Гатусо. – Няма смисъл да си хабиш дъха. Не ти остава много.
Лидия и другите сектанти отвеждат младия монах.
Навън той вижда мястото, старателно подготвено за церемонията.
На земята е разчертан идеален правоъгълник, разделен на три, и във всяка от третините има издигнат жертвен олтар от сурово дърво.
Три места, на които ще се пролее прясна кръв.
Ермано вече е вързан на единия олтар.
Танина стои права до другия.
Третият е празен. Той очевидно е предназначен за Томазо.
До всеки олтар застават двама сектанти.
Запалват факли около правоъгълника.
В центъра има сребърна поставка. На нея са трите Плочи от Атманта. Портите на ада чакат да бъдат отключени.
Лидия застава близо до Гатусо. Томазо забелязва, че черните им наметала с червена подплата са с различна кройка от тези на другите сектанти. Явно двамата са водачи на сборището.
Той поглежда Танина.
Тя също го гледа.
Очите ѝ задават толкова много въпроси. Казват толкова много. Приисква му се да имат време да се опознаят. Да си поговорят за майка си, за живота, за чувствата си.
Тя се усмихва. Сякаш се досеща какво мисли той. Сякаш разбира.
Гатусо вижда, че се гледат, че осъществяват духовна връзка и скъсяват пропастта, която ги е разделяла.
Той отива при Танина. Поглежда Томазо:
– Братко, противоположно на това, което учи католическата църква, моят повелител Сатаната е милостив бог. И макар че съм призован да пролея кръвта ви в негова възхвала, аз мога да ти доставя голяма радост и щастие. – Хваща Танина за косата. – Имам едно предложение за теб. Мога да пожаля сестра ти. Но в замяна искам да се откажеш от своя бог – от бога, който очевидно те изостави, от бога, на който дори не виждаш смисъл да се молиш. Отречи се от него, отречи се от така наречената Света Троица. Обяви, че кръщението ти е било богохулство срещу истинския повелител, Сатаната. – Докосва лицето на младия монах. – Томазо, ако коленичиш и се закълнеш във вярност към Сатаната, истинския бог на всичко, ще я пожаля.
Отива при един от подчинените си, взема от един сребърен поднос тънък нож – като онези, с които скулпторите оформят глината – и отива до първия олтар.

– И още едно условие. Искам да отнемеш живота на любимия ѝ.
Ти
ще го отнемеш, братко, и в замяна
аз
ще ти дам живота на сестра ти. – Гатусо обръща ножа с дръжката към Томазо. – Какво решаваш? Сестра ти или един мъж, който не ти е никакъв?





66


4 ЮНИ


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Главен агент Стив Лърнър от ФБР и партньорът му Хилари Бабкок вървят след един надзирател по коридорите на затвора към стаята за разпити, където, окован и с оранжева униформа, ги чака Ларс Бейл.
Лърнър е дребен, хилав мъж с женствена външност и грижливо подстригана прошарена брадица, която постоянно поглажда. Бабкок е пълна противоположност. Тя е висока, със святкащи очи, коса, приличаща на раздърпан черен парцал за миене на под, и изпепеляващ език.
– Спомням си тоя шибаняк още от постъпването ми „Куонтико“ – казва тя. – Превъртял надут мръсник от най-чиста проба. На шести юни ще си изключа лампите, та да имат малко повече ток да опекат това копеле.
– Добра идея, Хилари – иронично отбелязва Лърнър, – но няма да е необходимо. В „Сан Куентин“ не екзекутират с електрически ток.
– Тоя боклук заслужава да го пържат дълго. Сигурна съм, че на близките на жертвите му ще им хареса. А не както сега, да си тръгне по най-хуманния начин – вкусна последна гощавка и после леко боцване в ръката, преди да си заспи.
Двамата продължават да си бъбрят до входа на стаичката, където надзирателят им припомня мерките за безопасност:
– На масата има паник бутон; до вратата – още един. Натиснете някой от тях, ако има проблеми, или когато свършите, и ще ви изведа.
Лърнър и Бабкок сядат на завинтените за пода столове до завинтената за пода маса.
– Господин Бейл, аз съм агент Стив Лърнър, а това е агент Хилари Бабкок от ФБР. Работим в Отдела за психологическо профилиране и бихме искали да ви зададем някои въпроси. Съгласен ли сте?
– Питайте колкото искате – казва Бейл, като се втренчва в Бабкок, – но ще ви отговоря само ако ми стане интересно.
– Разбирам – учтиво казва Лърнър.
Разкопчава сакото си и изважда малък кафяв бележник и жълта химикалка. Бавно сваля капачката и започва да драска на една страница, докато химикалката пропише.
– Побързай, господинчо – изсмива се Бейл. – Както се туткаш, може да ме екзекутират, преди да започнем.
Лърнър продължава, сякаш не е чул забележката:
– Вие сте художник, доколкото разбрах. Много добър при това. Кой ви вдъхнови да рисувате?
– Смъртта на Христос и избиването на невинни хора – отговаря Бейл и очите му проблясват насмешливо. – И двете са много мотивиращи и вълнуващи.
– Имах предвид художник. Кой художник ви вдъхнови да рисувате? Пикасо? Дада? Дали?
– Ааа, разбрах – презрително изсумтява Бейл. – Използвате стария трик с търсене на общи интереси, за да предразположите разпитвания да проговори. Колко умно и находчиво.
– А вашият отговор?
– Пикабия – изстрелва Бейл, сякаш се изплюва. – Пикабия. Ще го кажа бавно и ясно, за да не объркате, когато го записвате. Пи-ка-би-я. Той ме вдъхнови. Това върши ли ви работа? Или нямате представа за кого говоря?
Агентът прилежно записва името, после замислено поглажда брадата си. Поглежда разсеяно към тавана, сякаш се опитва да се сети. След малко поглежда Бейл и се усмихва:
– Франсис Мари Мартинес Пикабия. Трябваше да се досетя. Неговата „Хера“ от 1929 г. използва подобна образност като във вашите картини.
Бейл изръкоплясква, доколкото му позволяват белезниците:
– Браво! Значи не сте такъв тъпак, каквито обикновено са ченгетата. – Изпухтява подигравателно. – Повечето педали в професии като вашата са чувствителни и умни. Заради интровертността е. Търсили ли сте утеха в изкуството, агент Лърнър? Обръщахте ли се към него за успокоение, докато криехте сексуалността си от своите мъжествени колеги?
Лърнър отговаря с небрежен тон, граничещ с безразличие:

– Вероятно. Изобразително изкуство и поезия.
Вие
чели ли сте някога поезия, господин Бейл?

Затворникът се озъбва:

– Моите
престъпления
са моята поезия. Кръвта на жертвите ми е моето мастило. Гробовете им са страниците, които съм оставил в историята.

– Зловещо – подигравателно отбелязва Лърнър, като записва нещо в бележника. – Евтино и мелодраматично, но въпреки това интересно и зловещо.
Бабкок не е толкова въздържана:

–
Поезия
ще бъде след няколко дни, когато те напомпат с отрова и отърват света от мръсния ти задник.

– Искате ли да ми го излижете, агент Бабкок? Защото аз искам да ви лижа – той завърта език срещу нея.
Лърнър хваща партньорката си за ръката за всеки случай, ако изпадне в някой от ония редки моменти – както веднъж в Канзас, когато реши, че няма нищо нередно, ако прескочи масата и започне да налага с юмруци затворника.
Бейл забелязва всичко.
– Тая кучка май иска да хапе, агент Лърнър. Усмирете домашния си любимец, защото не ми се иска да омацам с кръвта ѝ тази хубава чиста килия.
– Почти свършихме. – Лърнър слага капачката на химикалката и я завърта така, че оребренията им да се изравнят идеално. – Много благодаря за отделеното време. Знам колко малко ви остава и колко ви е ценно.
Натиска бутона, за да извика надзирателя.
Бейл се изправя на крака. Дори с оковани ръце и крака изглежда смъртно опасен. Лърнър не прибира химикалката, а я насочва напред, за да я използва като оръжие, ако се наложи. Ако я забиеш в окото на нападателя, може да бъде изненадващо ефективна.
Надзирателят отключва множеството електронни ключалки и двамата агенти се оттеглят в коридора, без да изпускат затворника от поглед.
– Откачалка! – измърморва Бабкок. – Трябваше да ме оставиш да го фрасна.
– Щеше да те убие. Мен също. Идеята не беше добра.

– А това малоумно бърборене добра идея ли беше? Изглежда ми
пълна
загуба на скапаното ми време.

– Не беше загуба на време.
– Как така?

– Пикабия е част от течението
сексион д’ор
, или „златното сечение“ от френски.

– Това да не би да е важно?
Тя се подписва и за двамата в книгата на посетителите.
– Търпение, Хилари. Търпение. – Лърнър присвива очи под ярката светлина, докато отиват към колата. – „Златното сечение“ получава името си от „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи, преведен на френски през 1910 г. от Жозефен Пеладан.
– Стига, шефе, знаеш, че съм гола вода в тия работи. Чета „Ю Ес Ей тудей“ и гледам „Шоуто на Опра“. Не съм зубър и писарушка като теб.
– Начетен човек, Хилари. Думата, която се опитваш да си спомниш, е „начетен“.

– Добре, не съм
начетена
като теб. Сега би ли ми казал това, което моят
неначетен
мозък пропуска?

– Ще стигнем и дотам. – Лърнър въздъхва за повече тежест. – Пеладан е придавал мистично значение на златното сечение и на други геометрични конфигурации.
– Изведнъж нагазихме в геометрията.

– Това е повече от геометрия, Хилари. В математиката и изобразителното изкуство има една велика формула, която се нарича златно сечение. Ако паметта не ме лъже, то се означава с гръцката буква
фи
. Накратко
а
плюс
b
върху
а
е равно на
а
върху
b
, което е равно на
фи
.

– Мамка му, нищо не разбрах! Чакай да си включа сателитната навигация, за да ти следя мисълта.
Стигат до лексуса на Лърнър и той отключва с дистанционното.

– Съчувствам ти – казва той. – Това всъщност е една ирационална математическа константа. Точно затова е толкова специална, почти магическа. Може би ще го разбереш по-лесно, ако ти кажа следното: златното сечение стои в основата на пирамидата, пентаграма и петоъгълника. В световната история то оказва влияние върху архитектурата, астрономията и всички изкуства. Виж например илюстрациите на Леонардо да Винчи от
De Divina Proportione
1 и ще разбереш как използва така наречения „златен правоъгълник“, за да прави геометрични илюстрации на човешкото лице.

Двамата се качват в колата.
– Правоъгълници ли? – отбелязва облекчено Хилари. – Като символа, който видяхме в рисунките на Бейл?
– Ето че и ти започна да загряваш. Не се бях замислил за тези неща, докато Бейл не спомена Пикабия. Тогава всичко си дойде на мястото. Ако погледнеш златния правоъгълник, ще видиш, че в основата му стои идеален квадрат, разтеглен в съгласие със златното сечение – очертанията му оформят правоъгълника и той е разделен на три абсолютно еднакви части.
Хилари започва да проявява някакъв ентусиазъм:
– Добре, значи нашият откачен е добър художник, повлиян от този стар френски майстор, който е част от някаква мистична група интелектуалци, наричащи себе си „златното не-знам-си-какво“, но – извинявай – с какво тази шибания може да помогне на колегите в Италия?
Лърнър отчаяно вдига очи към тавана.
– Какво правят картините, Хилари?
Тя го поглежда смутено:
– Висят на стената?
– По-дълбоко? Разрови се по-дълбоко в този празен мозък. Какво целят художниците с картините си?
– Да предадат някаква идея? Да изразят вътрешните си прозрения или някакви лайна? Да отправят някакво смахнато послание?
Лърнър я поглежда и я възнаграждава с усмивка:
– Дори критик от „Ню Йорк таймс“ не би могъл да го каже по-добре. Изкуството е средство, чрез което творецът предава вижданията и посланията си на публиката. И подобно на Пикабия, Ларс Бейл кодира в правоъгълните си картини мистични послания.
– Тук обаче идва голямата разлика. Милиони кретени по целия свят са виждали смахнатите мацаници на Пикабия, а никой извън този затвор не е скивал творенията на психопата Бейл.
Лърнър се обръща към нея с най-широката си усмивка за деня:
– Напротив, Хилари, виждали са ги. Повярвай ми, виждали са ги.
1 „Божествената пропорция“ – книга, написана от Лука Пачоли и илюстрирана от Леонардо да Винчи, в която се разглеждат златното сечение, употребата на перспектива, стереометричните тела и др. – б. р.




67


5 ЮНИ


ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Идват призори.
На пясъчния плаж акостират бързи моторници. Войници хукват нагоре по брега. Изваждат оръжия.
Ръце размахват съдебни заповеди и чукове.
Още преди охранителите, наблюдаващи камерите, да успеят да оставят чашите си с кафе и да се изправят, хората на Вито Карвальо нахълтват през страничните входове.
Вътре са.
Валентина и Роко изтичват с един отряд до хангара за лодки.
Разхвърчават се трески.
Всичко вътре се изследва и прибира като веществени доказателства.
В къщата пребледнели мъже и жени се размърдват в леглата си. Някои сънено се довличат до долния етаж по величественото дъбово стълбище, за да видят какво става. Други едва надигат глава от възглавницата.
Нунчо ди Алберто показва легитимацията си и заповедта за претърсване.
– Това е полицейска акция! Връщайте се в стаите веднага!
Няма нужда да им повтаря.
Из цялото имение се чува шуртене на вода в тоалетните. Наркотици за хиляди евро потичат в канализацията.
Марио Фабианели се появява бос, по скъсани на коленете дънки и разкопчана бяла риза, под която се показва мускулестият му, загорял от слънцето корем.

–
Buongiorno
, майоре. – На лицето му се появява спокойна усмивка. – Можехте просто да позвъните. Винаги сте добре дошли тук.

На Вито не му е до любезности:
– Не е приятелско посещение, синьор Фабианели. Ще ви бъда благодарен, ако повикате адвоката си и двамата ме придружите до участъка, за да отговорите на някои въпроси.
Марио се намръщва:
– Преди закуска? Не искам.
Вито се усмихва:
– Настоявам.
– Предполагам, че имате съдебна заповед, която оправдава това нахлуване – казва Марио, като прокарва пръсти през несресаната си коса.
Вито му дава документа.

–
Va bene
. Препоръчвам ви да ме изчакате в южния салон. Гледката към градината е най-хубава оттам. Трябва да се облека.

– Ще изчакам тук. – Вито махва към един униформен полицай. – Младият ми колега ще ви придружи до спалнята.
– Както искате. – Лицето на Марио губи увереност. – Но преди да продължим, какво е основанието на съдебната ви заповед, майоре?
– Убийство, синьоре – отвръща Вито, като наблюдава лицето му внимателно. – И това е само за начало.




Capitolo LIX


1778 Г.


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Поляната, на която са се събрали сатанистите, е забулена в дим от факлите.
Гатусо гледа втренчено ужасените очи на Томазо – толкова пронизващ поглед, че сякаш вижда в душата му.
– Попитах те нещо, братко. Дадох ти шанс да си поиграеш на Господ и да спасиш живота на сестра си, като отнемеш друг живот със собствените си ръце. Какво решаваш?
Томазо продължава да гледа безизразно.
Върховният жрец поклаща глава:
– В такъв случай нека да започваме.
Завърта се. Черната му алба се развява и течението, създадено от нея, кара синьо-оранжевите пламъци на факлите да затанцуват.
Гатусо вдига ръце и започва да нарежда:

–
In nomine magni dei nostri Satanаs Introibo ad altare Domini Inferi
.

Сектантите отговарят:

– Ad deum qui laetificat juventutem meam.

В мрака над лагуната проехтява звънче, което някой размахва с ръка.
Един сектант поклаща ритуално кандило, изпускащо дим от отровни треви.

–
Domine Satanas. Tua est terra...

Томазо престава да слуша думите на Гатусо. Затваря очи и облекчава напрегнатите си нерви, като изпада в медитативното състояние, с което се успокоява от дете.
Времето сякаш се втечнява. Изтича като разлята сметана. Той си представя лицето на майка си; ръцете ѝ, протегнати към него и сестра му.
Танина изпищява. Не във въображаемото му детство. В сегашния реален момент.
Виковете ѝ са толкова пронизителни, че дори Гатусо се сепва.
Лидия е забила церемониалния нож в корема на Ефран и започва да го разпаря.
Кръв и вътрешности се изсипват върху дървения жертвен олтар.
Другите сектанти поднасят сребърни чаши под аления фонтан.
От зеещата дупка Лидия изважда шепа кървава плът.
Черният дроб на Ефран.
Сектантите запяват:

–
Аве Сатанас! Аве Сатанас! Аве Сатанас!

Звънчето позвънява още три пъти.
Лидия вдига черния дроб с две ръце и го подава на Гатусо.
Той го поема в сребърно ковчеже и го поставя по средата на големия правоъгълник, заграждащ трите олтара.
Точно както преди малко не успя да продума, сега Томазо не може да мълчи. Думите сами излизат от устата му:

–
Deus, in nomine tuo salvum me fac, et virtúte tua age causam meam.

Гатусо застива като вцепенен.

–
Deus, audi oratiónem meam: áuribus pércipe verba oris mei.

Това е молитва за прогонване на зли сили.

–
Nam supérbi insurréxunt contra me, et violénti quasiérunt vitam meam; non proposuérunt Deum ante óclus suos.

– Накарайте го да млъкне! – изкрещява Гатусо.
Лидия се хвърля към Томазо.
Инстинктивно той се извръща. Вдига коляно, за да се предпази.
Тя се блъска в него.
Отскача назад и пада. Изправя се на крака. Очите ѝ святкат от гняв.
Вдига високо ножа.
Размахва ръце... и надава писък.
Отначало всички мислят, че ще го прободе. Ще убие монаха твърде рано.
Но после виждат.
Тя гори.
Блъснала се е във факла и сега дрехите ѝ са в пламъци.
Томазо използва шанса си.
Все още със завързани ръце, той скача напред и грабва една факла. Изтичва при сектантите около Танина и запалва дрехите на няколко от тях.
Настъпва суматоха.
През пламъците той вижда Гатусо, парализиран по средата на церемонията – ритуалът забранява да напуска магическия правоъгълник, очертан около олтарите.
Няколко сектанти се нахвърлят върху Томазо.
Той поглежда сестра си и изкрещява:
– Бягай, Танина, бягай!
Тя се колебае.

– Бягай!

Танина съзнава, че няма избор. Няма шанс да спаси Ермано. Нито дори Томазо.
Тя хуква с всички сили.
Право през правоъгълника. Право през столетия на вяра и черна магия.

Гатусо е само на няколко крачки от нея – но от
грешната
страна на жертвения олтар.

Пред ужасения му поглед тя грабва Плочите от Атманта и изчезва в нощта. Той е безсилен да я спре.




68


В НАШИ ДНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Марио Фабианели не настоява да извика адвоката си. Не възразява разпитът да бъде записан. И услужливо дава кръв, ДНК и проби от ръцете си.
Милиардерът изтръсква белия си ленен панталон, настанява се на един стол в стаята за разпити и поглежда червената лампичка на цифровия диктофон.
– Майоре, ще ви помогна по всякакъв начин, по който мога. Казах ви, че нямам какво да крия и не знам нищо за смъртта на младия ви колега, който е работил в моята охрана.
– Антонио Павароти. – Вито го поглежда гневно. – Младият ми колега имаше име. На някои от нас ни беше скъп.
– Разбира се. Всеки човешки живот е ценен.
– Да, но неговият ценен живот бе прекъснат само на няколко километра от вашия остров, по време, когато е работел за вас.
– Не е точно така – възразява Фабианели. – Бил е нает от охранителната фирма, чиито услуги използваме. По закон отговорността е само тяхна.
– Лодката на Антонио е била заредена с експлозив...

– Това вече ми го казахте, майоре. Отлично знаех всичко това, когато ви позволих да вземете проби от ръцете ми. Много съжалявам –
много, много
съжалявам за колегата ви, но нямам нищо общо със смъртта му.

– Нито с изчезването на Том Шаман или Тина Ричи?
– Шаман е онзи свещеник, нали?
– Да, той е.
– Значи нямам нищо общо с него, нито с жената, която споменахте. Това е тази, която свещеникът мислеше, че е видял в имението ми, нали?
Вито започва да губи търпение.
– Имате две отделни системи за наблюдение. Защо?
– Много просто – отговаря спокойно Фабианели. – Не искам хората ми да научават кога излизам и кога се прибирам. Както вече ви казах, майоре, аз много внимавам да не ме отвлекат. Само най-близките ми подчинени имат достъп до хангара за лодки и охранителните монитори.
Вито решава, че е време да пробва друг подход:
– Вашата асистентка Мера Тийл е казала на Шаман, че в имението ви се провеждат сатанински служби. Вярно ли е?
– Вероятно – развеселено отвръща Фабианели. – Имаме хора с всякакви религии: квакери, езичници, католици, мормони, мюсюлмани. Тъй че предполагам, има и сатанисти. И ако има, със сигурност танцуват голи около свещи, правят оргии и други неща, които по принцип правят сатанистите.
– И какво друго мислите, че правят?
Милиардерът свива рамене:
– Нямам ни най-малка представа. Смисълът на комуната е всеки да си намери своето кътче и да се изявява по какъвто иска начин. Аз имам свое място и не общувам почти с никого.
– Като заговорихме за вас, бихте ли ми казали каква е вашата религия?
– Ахааа. – Фабианели се замисля за момент. – Моята Света Троица са Пари, Изкуство и Секс, майоре. Не ме интересува кой бог ми ги дава, затова почитам всички божества. Сега свършихме ли с налудничавите въпроси?
Вито поклаща глава:
– Не, не сме свършили. Далеч сме от свършване. Синьор Фабианели, познавате ли човек на име Ларс Бейл?
Милиардерът се заглежда замислено в нищото. След малко отговаря:
– Не. Не мисля. – Пак поглежда Вито. – Защо? Кой е той?
– Американец. Доста известен при това. Сигурен ли сте, че не го познавате?
– Паметта ми не е безупречна, но съм сигурен, че не го познавам.
– Ето негова снимка. Изпратена от ФБР.
Марио бързо поклаща глава.
– Моля ви, погледнете я по-добре – настоява Вито. – Сигурен ли сте, че не го познавате и не знаете нищо за него?
Фабианели взема снимката и я поглежда.
– Не. Съжалявам, но не ми е познат.
– Тук има татуировка. Миниатюрна татуировка с формата на сълза под лявото око.
Марио забелязва татуировката.
– Важна ли е?
– Мера Тийл има абсолютно същата татуировка на същото място. Как ще го обясните?
Марио се изсмива:

– Няма защо да го обяснявам. Можете да я попитате. Вглеждали ли сте се внимателно в Мера? Тя е
цялата
в татуировки. Има стотици.

– Мислите ли, че има и други, които са еднакви с татуировките на сериен убиец сатанист, който чака изпълнението на смъртната си присъда?
– Майоре, не знам такива неща. – Фабианели за първи път показва признаци на изнервяне. – Можете да разпитате Мера, когато поискате. Сигурен съм, че ще бъде искрена с вас и ще даде отговори на всичките ви въпроси.
– Ще я разпитаме. Бъдете сигурен в това. – Вито подава на милиардера фотокопие от каталога на аукционната къща, което му даде Нунчо. – Това говори ли ви нещо?
– А трябва ли? – Марио дори не докосва листа. – Какво е това?
– Сребърен предмет от времето на етруските. Много ценен.
Милиардерът дори не поглежда фотокопието.
– Не. Не ми е познато.
– Сигурен ли сте? – настоява Вито.
Марио го поглежда подозрително:
– Майоре, започвате да ме отегчавате. Сигурен съм, че не съм виждал този предмет. Притежавам много произведения на изкуството. Много скулптури. Но съм модернист и познавам всяка вещ от колекцията си.
Вито посочва снимката и заявява:

–
Вие
сте собственик на това нещо.

Марио поклаща глава.
– Проследихме собствеността до една ваша компания на Каймановите острови. Платили сте повече от един милион долара за този предмет.
– Уверявам ви, че не съм го купувал – искрено изненадан заявява Фабианели.
– Имате ли компания, която се казва МФА – „Марио Фабианели артисти“?
Милиардерът отново поклаща глава:
– Не. Не знам за такава фирма. Кой я управлява?
Вито му подава още един лист.

–
Вие
и вашият адвокат синьор Анчелоти. Имената ви са изписани тук. – Изведнъж му хрумва нещо. – Между другото, къде е малкият ви ротвайлер?

Марио разглежда листа, преди да отговори:
– Не знам, майоре. Не съм виждал Дино Анчелоти от няколко дни. – Връща му документа. – Наистина не знам за такава фирма. Ако този документ е истински, не съм участвал в създаването ѝ.
Вито се обляга назад и поглежда подозрително милиардера.
– И не знаете къде е собственият ви адвокат?
Марио се засмива:
– Къде е главният ви прокурор в момента?
– На работа, вероятно е в кабинета си или в нечий чужд кабинет.

–
Va bene.
Дино вероятно също е на работа в нечий кабинет – може би в данъчното, може би в някоя банка. Не знам обаче в кой кабинет и къде, пък и не ме интересува. Имам много други интересни неща в живота, за да се занимавам с местонахождението на адвоката си.

– Може ли да ви накарам да му се обадите и да го попитате за собствеността на въпросната фирма и на предмета, който споменах?
Марио се усмихва:
– Може. Но не тук и не сега. – Посочва диктофона. – Искам да ви съдействам, майоре, но не искам да се проявя като глупак. Ако някой, който работи за мен, е допуснал грешка, това е лично негов проблем и бих искал да го изясня лично.
– Нека да ви напомня, че това е повече от личен проблем – той е и законов. Разследваме няколко убийства, включително това на Антонио Павароти, който е бил ваш пряк подчинен.
Фабианели изгубва търпение.

– Нека и
аз
да ви напомня – сопва се той, – че не сте ме обвинили в нищо и нямате никакви основания да ме обвините в каквото и да било. Ако имахте, щяхте да сте го направили вече. Нямам нужда от адвокат, за да разбера, че пипате насляпо и се надявате да закачите нещо случайно. Затова, ако обичате, бих искал да се прибера вкъщи, откъдето,
обещавам
ви, ще се обадя на адвоката си. И ако сметна за уместно, ще ви осведомя за фирмата и предмета, които споменахте.

Вито няма какво повече да направи. Триковете му свършиха. Въпросите му се изчерпаха. Няма смисъл да продължава с разпита. Той изключва диктофона и мрачно изпраща с поглед Марио Фабианели, който взема кремавото си ленено сако за хиляда долара от облегалката на стола и излиза.




69

Антикварният стенен часовник в кабинета на Вито Карвальо шумно отмерва секундите, оставащи до полунощ. Прави странно бавно изщракване, сякаш си взема кратка почивка, преди официално да започне новия ден.
Вито и Валентина седят на масата в кабинета му с бутилка коняк – от най-долното чекмедже – и две чаши, които изглеждат, сякаш не са мити от последното им използване. Той накланя бутилката „Векио“ и се заслушва в бълбукането на медено-златистата течност.
– Много се надявах Нунчо да е попаднал на нещо съществено с информацията за тази фирма и ръководството ѝ.

– Това
е
съществено – настоява Валентина. – Знаем, че Мера Тийл и адвокат Анчелоти са изчезнали. Освен това името му фигурира във фирмата, която е купила плочката. Това са сериозни улики.


– Но няма нищо противозаконно. В никое от тези действия няма престъпление. – Вито изгълтва коняка си наведнъж и въздъхва дълбоко. – Трябваше да забележим, че Тийл е изчезнала, когато доведохме Фабианели за разпит. – Отново напълва чашата си. – Сега и тя, и адвокатът са в неизвестност. Том изчезна. Оная курва, репортерката, с която той спеше, също я няма никъде. – Вито трясва чашата върху масата и течността опръсква пръстите му. – Какво става, Валентина? Да не са пропаднали в някоя
черна дупка
? Или в Бермудския триъгълник? Как може всички тези хора просто да изчезнат?

Тя кимва към оперативната карта на стената:
– В известен смисъл има нещо такова. Заобиколени сме от над сто островчета. Това е нашата черна дупка. Можем да ги търсим цяла вечност.

– Нямаме
цяла вечност
.

– А може дори да не са в околността.
– Тина Ричи не е излизала от страната. Проверих граничните сводки.
– Всички патрули са уведомени, че издирваме Анчелоти и Тийл – добавя Валентина. – Не са засечени да пътуват под истинските си имена.
Вито си спомня нещо:
– Провери ли за връзка между Тийл и Ларс Бейл?
– Да, проверих – отговаря Валентина малко раздразнена, че шефът ѝ я пита такова нещо. – Няма нищо очевидно. Не са роднини, няма връзка с жертвите или с другите членове на сектата му. Единственото, което ги свързва е, че и двамата са от Лос Анджелис. Но да не забравяме, че в този град живеят тринайсет милиона души.
– Възможно ли е да се познават?
– Едва ли. Тийл е на двайсет и шест, а Бейл – на четиридесет и девет. От осемнайсет години е в затвора, значи, когато са го арестували, е бил на трийсет или трийсет и една, а тя е била на осем. Промеждутъкът е голям.
– Дали не го е посещавала в затвора?
– Питах за това. В „Сан Куентин“ пазят информация за всички посещения. Името на Тийл не се появява никъде. Питах и ФБР.
Телефонът на Вито иззвънява. Той се премества от малката маса на бюрото си и вдига. Поглежда Валентина и съобщава:
– ФБР. Сякаш разбраха, че говорим за тях.
– Телепатия – измърморва тя и отпива глътка коняк.
Вито не говори почти нищо, само слуша.

–
Momento
 – казва след малко, – ще включа на високоговорител, за да може да чува и колежката ми.

Натиска едно копче и оставя слушалката. В кабинета се чува гласът на специален агент Стив Лърнър:
– Ларс Бейл е плодовит художник. Питаше какво става с картините му. Изглежда, ги е дарил на някаква благотворителна организация, която събира пари за финансиране на борбата срещу смъртното наказание. Интересно, че благотворителната организация ги продава.
– Как точно? – пита Вито.
– Имате ли компютър наблизо?
– Да.
– Тогава изпишете адрес www.deathrolltalents.com.
Вито кимва на Валентина. Тя се настанява пред компютъра и отваря сайта.
Очите ѝ светват.
– Отворихте ли го? – пита Лърнър.
– Да – отвръща Вито, като поглежда на рамото на Валентина.
– Сега напишете името „Ларс Бейл“ в полето за търсене и ще излезе виртуалната му галерия.
Вито и Валентина с удивление се вглеждат в снимката на Бейл на фона на няколко десетки негови картини.
– Изненадахте ли се? Добре дошли в Америка, където дори серийните убийци имат право да се изявяват и да стават известни.
Вито е искрено удивен:
– Има стотици, буквално стотици картини.
– Преместете страницата надолу, изберете си някоя и щракнете два пъти с мишката върху нея. Ще я видите в цял размер и ще можете да увеличавате детайли. На компютъра можете да ги разгледате по-добре, отколкото в реални условия.
– Значи, Бейл рисува нещо, в което има скрито послание – казва Валентина, докато навигира с мишката. – Дарява го на благотворителната организация. Оттам, без да подозират, качват картината в интернет, където последователите му я виждат и дешифрират указанията.
– Точно така – потвърждава Лърнър. – Звучи много просто, когато знаеш как става.
– Не е ли така с всичко? – измърморва Вито. Погледът му се заковава в долната част на екрана. – Има една картина, която е публикувана преди шест дни. Видяхте ли я?
– Разбира се – отговаря Лърнър. – Говори ли ви нещо?




Capitolo LX


1778 Г.


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ритуалът е провален.
Гатусо вече не се бои да прекрачи магическите очертания на правоъгълника. Той хуква след Танина.
Томазо успява да му препречи пътя.
Двамата се стоварват на земята. Томазо изпуска факлата – единственото си оръжие.
Сектантите се нахвърлят върху него като глутница гладни псета. Жестоки удари заваляват върху лицето му, юмруци разкървавяват бузите му.
През цялото време Томазо отчаяно стиска глезена на Гатусо. За нищо на света не иска да го пусне. Може да не умее да се бие, но е готов да стиска – да стиска до последния си дъх.
Някой го изритва в ръката. Силна болка пронизва нервите му, но той не пуска. Всяка секунда, която успее да издържи, е една спечелена крачка за Танина към спасението.
Нещо дървено – някаква сопа – го фрасва по китката. Ръката му изгубва чувствителност. Пръстите му се разтварят.
Гатусо понечва да се изправи.
Томазо скача напред. Затиска краката му. Жрецът замахва към него.
Сопата отново се стоварва върху младежа.
Улучва точно.
Главата му се сцепва.
Болка пронизва очите и слепоочията му. Обгръща го мрак. С лице, заровено във вонящата пръст, Томазо се моли Танина да се спаси.
Не усеща следващия удар. Нито другите след това.
Вече е мъртъв.
Гатусо се измъква изпод трупа на монаха. Последователите му го вдигат и той поглежда Лидия. Огънят я е изпепелил. От нея е останала само купчина овъглени кости.
Обръща се към останалите сатанисти:
– Трябва да намерим момичето. Разпръснете се. – Посочва: – Вие двамата натам. Други двама към брега. Останалите – след мен.
Далеч от сатанинското сборище, Танина не знае къде се намира. Няма представа накъде бяга. Но бяга. По-бързо от който е да друг път в живота си.
Препъват я невидими къпини. Тя пада. Удря се в нисък клон. Изпуска една от плочките.
Тя се търкулва. Изчезва. Изгубва се някъде сред високата трева, буренака, къпините и буците изорана пръст.
Танина спира.
Трескаво започва да търси плочката. Да я намери, сега ѝ се струва по-важно, отколкото да се спаси. Напипва нещо.
Клони.
Хвърля ги настрани.
Не са клони. Кости са!

Човешки
кости.

Плочката е паднала в плитък гроб. Един от десетките на острова. Печални купчини мъртъвци, жертви на чумата.
Танина чува шумолене зад себе си.
Те идват.
Плочката с демонското лице е паднала някъде в гроба.
Тя преглъща и забива двете си ръце в окопа, пълен с кости и прах. Не за да търси плочката, а за да се скрие.
Навсякъде наоколо пращят клонки под краката на преследвачите. Факли осветяват дългите черни клони на голите дървета. Гласовете се приближават.
Танина лежи на дъното на масовия гроб, покрита с гниещо одеяло от черепи, ребра и крайници.
Гласовете са точно над нея. Тя не смее да издаде звук или да помръдне.
Кожата ѝ се покрива с личинки и червеи, събудени от миризмата на прясна плът. Чувства как пълзят по врата ѝ, търпеливо напредват към сочните ѝ очи и топлите отвори на лицето ѝ.
Тя обаче не помръдва.
Косата ѝ вече гъмжи от буболечки, главата я засърбява нетърпимо и тя почти изпада в паника, когато се налага да издуха някакво същество от устните си.
Но изтърпява всичко. Търпи със стоицизъм, с който майка ѝ би се гордяла. Изтърпява всичко до зори.
На разсъмване бавно се размърдва.
Напряга слуха си за движение или гласове в гората. Не чува нищо.
В безопасност е.
Сяда, разхвърля избелелите кости около себе си и си поема въздух.
Почти истерично заравя пръсти в косата си, разчесва покритата си с гадини глава, изтръсква се ожесточено.
Сърцето ѝ бие толкова силно, че се страхува да не се пръсне.
Танина вижда лагуната и ѝ се приисква да хукне натам. Вместо това се насилва да се върне в гроба и да потърси изгубената плочка.
Намира я точно на дъното на рова, сред скелетите на безброй покойни венецианци.
Цялата е в пот. Кожата ѝ е възпалена от ухапванията и мръсотията. Въпреки всичко трите плочки са при нея. Това ѝ напомня заръката на майка ѝ да ги държи винаги разделени – никога да не ги събира.
Така да бъде.
Веднага щом избяга, ще ги скрие. Някъде, където никой няма да ги намери. Някъде далеч от това място.
Оглежда се. Има вода, но няма лодка, а знае, че не може да рискува да търси. Не може и да се върне във Венеция. Тя събира гнили дъски около гроба, намира още дървен материал на брега.
Бързо навлиза в тъмната лагуна, потапя главата си под студената вода. Показва се и изтръсква косата си, доволна, че поне за момент се е отървала от пръстта и сърбежа. Започва да къса ивици от мократа си рокля, за да закрепи една за друга дъските в паянтов сал. Завързва плочките за най-голямата дъска с няколко ивици плат.
Внимателно влиза отново във водата. Приспособлението ѝ плува и изглежда стабилно.
Тя отправя кратка молитва към Бог – отчасти за майка си, но главно за брат си, който, макар да не се познаваха, жертва живота си за нея.
Поема си дълбоко въздух и се отблъсква от брега.
Ако стигне до другата страна, ще тръгне на юг. Може би към Рим. Ще започне нов живот на място, където никой няма да може да я открие.





ШЕСТА ЧАСТ





70


6 ЮНИ


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Последната картина на Ларс Бейл се оказва най-объркващата и сложна творба на серийния убиец.
На зазоряване Вито се отказва да гадае значението ѝ и заповядва на хората си да открият експерт.
Намират го в лицето на четирийсет и две годишната Глория Кучи, бивш декан на художествения факултет в университета „Ка’ Фоскари“ във Венеция, а сега – собственик на реномираната галерия „Кучи“.
– Картината наистина е много сложна – казва тя, като обикаля около голямата цветна репродукция на безименната рисунка, поставена върху дълга стъклена маса. – Аз лично считам, че е ужасна, абсолютна миазма. В безобразността ѝ обаче има истинска красота и гениални хрумвания, напомнящи за Пикасо и Пикабия. – Почуква с пръст върху разпечатката. – Тези груби кубове символизират сила. Изобразяват широкоплещести мъжаги, които вдигат някакви неща, може би титани на промишлеността, финансите или търговията, строящи град. – Вдига ръбчето на листа с формат А4 и се усмихва. – Тази ъглеста камея тук е удивителна. Прилича на водопад в Големия канал, но художникът я е нарисувал да излива кръв, не вода. Колко провокативно! – Дръпва се назад, поглежда от друга перспектива, отърсва се от предположенията и предразсъдъците си и се приближава отново. – Като се вгледаш по-внимателно, личат заемки от стила и същината на много художници. Със сигурност от Дали, в смисъл че има многобройни огледални образи и варварски сюрреализъм. Със сигурност и от Пикабия – има лица, които се въртят като демони в мъгла. – Навежда се над масата като дълговрата птица, канеща се да клъвне някое зрънце. – Но зад всичко това най-силно се усеща влиянието на Джовани Канал. – Усмихва се самодоволно. – По-известен като Каналето. Баща му, Бернардо, също бил художник, оттам и прякорът Каналето – малкият Канал. Сега, ако дойдете от другата страна, ще видите нещата малко по-ясно.
Валентина и Вито я следват, като се чудят защо просто не завърти рисунката.
– Трябва да се вгледате зад най-изпъкналите образи и да видите фона. Първото, което художникът е нарисувал на платното, е копие на „Канале гранде и църквата Салуте“ на Джовани от 1730 г. Това е може би най-известната му творба – нейни репродукции на снимки и пощенски картички могат да се намерят навсякъде по света.
Глория Кучи се навежда ниско като инспектор, проверяващ измервателен уред.

– Много добро. Всъщност
отлично
копие. – Прокарва пръст по разпечатката. – Вижте –
това
е устието на канала, на преден план се виждат гондоли, но ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че са образувани от почернели трупове. Без съмнение това е алюзия за чумата. Отдясно се виждат къщите покрай канала, отляво е куполът на „Салуте“ – като очертание на бледа женска гърда, може би умиращата Майка Венеция.

На Вито това сравнение не му харесва. Иска му се жената да не беше толкова безгрижна и неделикатна.

– Ами
тези
неща? – пита той. – Какво означават всички тези кубове и правоъгълници, надраскани върху всичко?

– Насилие. Страст. Агресия. Това означават. Някаква експлозия, освобождаване на напрежение и гняв. От тази картина направо се излива сила.
Валентина си спомня част от продължителната консултация, която получиха от ФБР.
– Тези фигури имат ли нещо общо с Да Винчи и... – Замълчава за миг от страх да не прозвучи глупаво. – ... златните сечения и златни правоъгълници?
Глория я поглежда впечатлено. Накланя глава ту напред, ту назад, за да огледа внимателно картината. Отново проследява някакви очертания с пръст, но толкова бързо, че никой от присъстващите не успява да различи какви.
– Абсолютно сте права. Колко находчиво. – Хваща Валентина за ръката и използва пръста ѝ като показалка. – Вижте тук! – Бавно проследява един профил на мъжко лице. – Това е знаменитата черно-бяла илюстрация на Да Винчи от „Божествената пропорция“ – заради представеното тук наслагване на правоъгълници, показващо симетрията на лицето, учените предполагат, че омагьосващата сила на „Мона Лиза“ се дължи именно на използваните от Леонардо златни пропорции. – Глория поглежда обърканите детективи, като се надява да са разбрали достатъчно от наблюденията ѝ, за да им бъдат от полза. – Дали със сигурност ги е използвал във всичките си картини, особено в „Тайнството на тайната вечеря“, и ако се вгледате тук, ще видите елементи и от тази творба.
Вито и Валентина отново се напрягат да видят какво има предвид. Глория поставя пръста на лейтенантката върху мястото.

–
Тук
, точно в средата, виждаме протегнатите ръце и гърдите на мъж, който се носи във въздуха над пейзажа на Каналето, сякаш слиза от небето. Тази божествена фигура е от „Тайната вечеря“. – Издърпва ръката на Валентина от левия до десния край на картината. – А
тук
и
тук
виждате фигури, напомнящи обърнати пентаграми; те също са от фона на „Вечерята“.

Глория се вглежда и вижда нещо ново. Лицето ѝ грейва като на дете, което е открило последния подарък, скрит под елхата.

– О, колко находчиво! Умно и в същото време ужасно
недодялано
. – Обръща се към Вито. – Вашият художник е очертал тънка златна рамка по ръба на платното. Не се вижда добре на разпечатката, но съм сигурна, че в оригинала се набива на очи. Това е не особено деликатно заявление, че цялата картина е идеален правоъгълник – златен правоъгълник, както спомена лейтенантката ви.

Глория се усмихва на Валентина и стиска ръката ѝ в обезпокоителен израз на привързаност.

– Сега, да видя... – Навежда се толкова ниско, че почти опира нос в картината. – Да! Да! Ето... – Бавно плъзва пръста на Валентина по листа. – Разделил е творбата си точно по начина, който налага златната пропорция. Създал е три индивидуални сцени, но взети заедно, те формират цялостен сюжет. – Този път Глория докосва картината със собствения си пръст и я завърта странично. – Изобретателен. Този човек е
изключително
изобретателен. Първата сцена съдържа множество символи, класическо лице на рогат демон, тъй че можем да предположим, че това е лошата му страна. На втората се вижда някакъв магьосник, не съм много сигурна какъв, а третата е класическа семейна сцена, с влюбени мъж и жена, спокойно почиващи до детето си. – Вглежда се право в очите на Валентина. – Художникът изтъква доброто и лошото във всеки от нас, светлината и мрака, които ни управляват, може би също опасностите, пред които е изправено
традиционното
семейство в наши дни.

Преди Вито и Валентина да успеят да кажат нещо, Глория обръща листа надолу с главата.
– Ахааа, точно както си мислех, обработвал е платното и от другата страна. Това е много икономично и доста престижно изпълнение.
Валентина успява да освободи ръката си, когато специалистката се навежда и се вглежда в някакъв едва забележим детайл.
– Това вече е странно. Много странно. Изглежда, че е означил всеки участък с римски цифри. Защо ли го е направил?
Поглежда другите за предложения, но те гледат тъпо. Тя изтъква:
– Вижте, на първата сцена е изписал числата XXIV и VII. На втората – XVI и XI. А на третата – V и VII.
– Какво означават? – пита Вито. – Имат ли някакво художествено значение?
Глория поклаща бавно глава:
– Никакво. Не и доколкото знам. Много странно. Може би това е някаква лична ирония. Художниците често рисуват скрити закачки в картините си, така има по-голяма тръпка.
По лицата им личи, че тази идея не ги въодушевява. Глория поглежда часовника си.
– Извинете ме, време е да тръгвам. Надявам се, че кратката ми оценка ще ви бъде полезна. – Поглежда втренчено Валентина. – Обадете ми се, ако пак имате нужда от помощ. Или ако искате да пийнем по нещо, или да разгледаме някоя галерия.
Вито се намесва, за да предотврати конфузната ситуация:

– Страшно ни помогнахте. Много сме ви благодарни. Благодаря ви за отделеното време.
Grazie
.

Изпраща я до вратата и оставя Валентина да съзерцава разпечатката. Тя не е експерт като Глория, но вижда, че картината е замислена повече като абстрактно табло за обяви, отколкото като произведение на изкуството.
– Е, какво мислиш, че означават тези числа? – пита Вито, когато се връща.
– Това не са просто числа – отвръща тя, като се вглежда внимателно в тях. – Това е шифър.
– Не се учудвам, че има шифър – вяло измърморва Вито, – но какво означава и за кого е предназначен?
– Искаш прекалено много от мен. Ще препиша числата и ще ги изпратя за криптоанализ в Рим. – Валентина се дръпва назад от картината. – С малко късмет, можем да получим отговор преди края на века.




71


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

През бронираното стъкло той гледа как си предават смяната. Двамата надзиратели поглеждат едновременно часовниците си и обръщат глави към килията. Какви кретени. Нямат грам индивидуалност.
Точно полунощ е.
Първата секунда на новия ден минава. Шестият ден на шестия месец. Денят на екзекуцията му. Последният му ден на земята.
В такъв момент всеки затворник би се насрал от страх.
Не и Бейл.
Ларс Бейл се чувства отлично. Застанал по униформени сиви гащи по средата на килията, току-що изкъпан, под никога незагасващата светлина с цвят на хлор, той дори изглежда като олицетворение на перфектното здраве.
Бейл се усмихва на отстъпващия от смяна надзирател, който сигурно ще се прибере у дома при малоумната си жена, седнала в леглото и четяща книга, докато го чака. Ще ѝ разкаже за трудностите през този скучен ден, после ще се опита небрежно да се похвали с най-значимия момент в безполезния си живот – как е пазил Ларс Бейл вечерта преди екзекуцията му. Ще разказва тази история до края на живота си – в евтини закусвални, на скучни семейни сбирки, в мизерни барове. Ще я разказва на приятелите си и на напълно непознати хора – и всеки път ще я разкрасява все повече и повече.
Бейл протяга ръце, изпъва се и усеща прилив на сила.
Неговият час наближава.
Вече вижда и чувства защитната аура, която го обгръща. Тя е виолетова, преминава в бяло, после – в златисто. Цветовете на божествения му разум. Цветовете на пътя му към безсмъртие и заслуженото му място до неговия баща.
Извън килията закипява усилена подготовка.
Закачват табели „Влизането забранено“ на вратите. Заключват отделните крила.
Подписват се във ведомости. Леле, колко обичат тези формалности. Скоро хората от екипа за екзекуции ще тръгнат от домовете си след неспокойна нощ със своите близки. Ще дойдат на работа със старите си коли, като слушат радио по пътя и карат със свалени стъкла на прозорците и с една ръка на волана. Ще мислят за живота, който трябва да отнемат, и как ще успокояват съвестта си след това. За някои ще е лесно. За други – по-трудно. В един момент ще се съберат и ще седнат с каменни лица в някоя стаичка преди инструктажа от директора на затвора и неговия заместник. После всички като добри малки скаути ще положат клетва да изпълнят конституционното си задължение – да го убият.
На някои ще им достави удоволствие. Други ще се измъчват.
Той ще се погрижи никой от тях да не го забрави.
Нещастници – нямат представа в какво се забъркват. Не подозират какъв исторически ден ще бъде днес.




72


УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заради болест, планиран отпуск и отсъствие по уважителни семейни причини в отдела за криптоанализ в Рим Вито и Валентина се принудени да чакат до другата сутрин, докато получат разкодирания шифър.
Валентина влиза в кабинета на шефа си с лист в ръка и усмивка, широка колкото купола на „Сан Марко“.

– Страшно е просто – обявява тя. –
Малоумно
просто! – Заобикаля бюрото откъм страната на Вито и енергично пльосва листа пред него. – Посланието е „Венеция“.

– Венеция ли? – Той се вглежда в поредицата от числа: XXIV-VII-XVI-XI-V-VII. – Откъде накъде Венеция?

– Само че е изписано на английски. Гледай! – въодушевено възкликва Валентина. – V е равно на XXIV. Е е равно на VII. N е равно на XVI. I равно на XI. С равно на V. И пак Е, равно на VII.
Venice
означава „Венеция“.

Валентина за малко не избухва в смях.
– О, колко удивително просто – подиграва ѝ се Вито. – Защо не се досетихме веднага, щом е така?

– Добре де, не е чак
толкова
просто – признава тя. – За нас не, но криптоаналитиците сигурно са си умрели от смях.

– Смях в криптата, колко весело.
– Ха-ха, много си духовит. Явно става въпрос за груб вариант на Цезаровия шифър.
– На Цезар ли?
– Да, на самия Гай Юлий. Той пишел посланията до армиите си на прост код, в който всяка буква се представяла с друга буква или с цифра. Например буквата А се представя с буквата В – това е шифър с двойно изместване.
Вито прокарва пръст върху кода и превода, даден от анализаторите, и отбелязва:
– Обаче това не са букви. Това са римски цифри.
– Знам. Бейл е измислил собствен вариант. Дал е на всяка буква числова стойност според поредността ѝ в азбуката. После е приложил класическото Цезарово кодиране с изместване две позиции напред. Затова А не се представя с числото 1, а с 3. Изписал е числата с римски цифри и така 3 става III.
Сега Вито оценява простотата на шифъра:
– Значи Е, не се представя като 5, а като 5 плюс 2, което в римски цифри е VII.
– Точно така. И понеже е американец, разбира се, е написал Венеция на английски.
На вратата се почуква и те поглеждат натам. Влиза Нунчо ди Алберто с изражение, почти толкова доволно, колкото на Валентина.
– Марио Фабианели може би казва истината – обявява той. – Възможно е да не знае за фирмата си на Каймановите острови и за покупката на сребърната плочка.
– Как така?
– Подписът му на фирмените документи е много добре фалшифициран, но не идеално. Дадохме го на графолозите да го сравнят с други документи, които иззехме от дома му. Различни са.
– Подписът му е фалшифициран? Сигурни ли са?

–
Сто
процента. Има и още нещо. Ако Фабианели не е знаел за фирмата и покупката, личната му асистентка със сигурност е знаела. – Нунчо подава на шефа си лист хартия. – Това е копие на полицата за застраховка на стойност два милиона долара, която Мера Тийл е сключила за реликвата. Тийл прави всички застраховки за произведенията на изкуството, които Марио колекционира, затова не ѝ се е налагало да фалшифицира нищо. В този случай дори би изглеждало странно, ако не беше подписала тя.


–
Bene
. Това е голям напредък, но все още нямаме представа къде се намират нито тя, нито адвокат Анчелоти или Том – измърморва Вито, като поглежда с надежда Нунчо.

– По този въпрос няма нищо ново – отговаря полицаят. – Роко и Франческа ми казаха, че са проверили отново в полицията, но и там не знаят нищо.
– Том не може да изчезне просто така от лицето на земята – намесва се Валентина.
– Може – мрачно предрича Вито. – Ако е вече мъртъв.




73

Том е наблъскан с толкова приспивателни, че можеха да заредят цяла аптека.
Но не го направиха както трябва. Организмът му отхвърли огромната доза и той повърна голяма част от медикаментите. В резултат ефектът на приспивателното премина много по-бързо отпреди.
Все още е отпаднал, но осъзнава много по-добре какво се случва около него.
Гърлото му стърже. Коремът му ръмжи като уплашено куче. Мускулите са схванати и го болят. Под превръзката има чувството, че върху очите и клепачите му има нажежен пясък.
Иначе всичко е наред.

При тази мисъл Том едва не се разсмива. Наред. Всичко е
наред
. Той отдава необикновеното си спокойствие на успокоителните. Всяко зло за добро.

Проснат по гръб, има предостатъчно време за размишления. Явно Ларс Бейл има последователи по целия свят, които са готови да отбележат екзекуцията му с масово насилие, което би накарало самия Сатана да танцува от радост.
Ще има кървава баня.
Толкова зрелищна и ужасна, че след смъртта си Бейл несъмнено ще стане още по-известен, отколкото беше приживе.
Черен светец.
Том чува изщракване на ключове.
Трябва да вземе решение.
Дали е достатъчно силен?
Може ли да си позволи да чака още?
Има ли избор?
Вратата се отваря широко.
После се затваря. Посетителят явно не иска да рискува.
Кратка пауза.
Ключът влиза в ключалката от вътрешната страна.
Щрак-щрак – заключено. По всичко правила за безопасност.
Мъжът се покашля два пъти. Прави няколко крачки.
Троп-троп, троп-троп.
Само един чифт крака. Сам е.
Сърцето на Том затуптява силно. Трябва да реши.
Троп-троп, троп-троп.
Още четири крачки.
Мъжът е само на две крачки от него. Ако Том си спомня правилно, сега трябва да е на една стъпка напред и наляво.
Троп-троп.
Том изчаква една секунда. Чува тракане на метал и стъкло до себе си.
Спринцовка с нова доза приспивателни в металната купичка отстрани.
След още една секунда мъжът ще му забие иглата.
Ползата от двестате коремни преси всеки божи ден в продължение на петнайсет години най-сетне проличава.
Том се вдига рязко.
Овързаната му глава се удря в нещо твърдо.
Пред него се чува сподавен стон от болка. Улучил е мъжа в лицето, сигурен е в това.
Следва шум. Изтъркулва се от леглото. Пада наляво. Едното му коляно се удря в пода, другото – в корема на мъжа, проснат на земята.
Отново замахва с глава.
Напразно.
Челото му се удря в гърдите на мъжа.
Противникът го фрасва с юмрук в слепоочието. Тялото на Том се изпълва с адреналин.
Точно това му трябва. Адреналинът неутрализира приспивателните. Пръстите му възвръщат чувствителността си, сетивата му се изострят.
Нов удар с юмрук го улучва отстрани и ухото му запищява.
Том не смее да се изправи. Мъжът ще се измъкне и ще избяга.
Американецът замахва със стегнатите си с белезници ръце в ъпъркът към мястото, където би трябвало да се намират тестисите на другия мъж.
Бинго! Някъде под него се чува рязко издишане.
Том нанася още няколко удара с две ръце между краката на похитителя си – безмилостна груба сила, която оставя другия мъж без дъх и го кара да се свие на кълбо. Обездвижен е. Но ще се съвземе.

Убий го, Том.


Знаеш, че трябва.


Знаеш, че искаш.

Том се поколебава.

Гласовете в главата му са разумни.
Убий, за да не бъдеш убит
. Но демоните винаги дават разумни съвети, много са добри в това.

Нараненият похитител се размърдва. Сега ще извика за помощ.
Том инстинктивно следва шума и притиска с дясната си предмишница гърлото му. Сега няма как да вика. Противникът започва да рита и да се мята като диво животно, но Том натиска силно. С целите си деветдесет килограма.
Ритането секва.
Том се подпира на другата си ръка и се измества от противника. Удря глава в пода, но няма време да усети болка, нито дори да си поеме въздух. Вдига ръцете си с белезниците. Пъхва палците си под бинтовете на лицето си и ги дръпва нагоре. Това е истинска борба. Превръзките се врязват в устата му, разкървавяват носа му. Най-сетне се обелват като лучени люспи.
Том все още не вижда нищо.
Ярката светлина го заслепява. Болката е по-силна, отколкото от удар. Той се премества странично, извива главата си встрани, към пода.
Така е по-добре.
Явно не е ослепял, просто очите му са болезнено чувствителни към светлината.
Помещението няма прозорци. Ярката светлина идва от неонова лампа на тавана, толкова високо, че той дори не чува бръмченето ѝ.
За по-малко от секунда Том оглежда стаята.
Голи тухли. Напукан каменен под. Една масивна врата без прозорец и само с една обикновена ключалка.
Прилича на бивша болнична стая.
Тясна и мизерна. Мирише на плесен. Има мухъл. Боята и замазката се ронят от влажните напукани стени.
Зрението му се възвръща.
Мъжът на пода хрипливо си поема въздух и размърдва краката си.
Том го поглежда. Непознатият не е много як, но е достатъчно добре сложен, за да има куража да дойде да го инжектира без чужда помощ.
Приспивателното.
Том грабва спринцовката от металната паничка и я забива във врата на проснатия на земята мъж. Инжектира цялото ѝ съдържание в кръвта му.
Вече може да е спокоен.
Похитителят е извън строя, а тялото му се оказва истинска съкровищница: колан, швейцарско ножче и най-ценното от всичко – мобилен телефон.
Том отваря ножчето и – като на няколко пъти за малко не пробожда вените си, успява да пререже пластмасовите белезници. Разтърква китките си, за да си възвърне чувствителността, и грабва телефона. Бързо набира номера на Валентина.
Няма сигнал!
По дяволите!
Трябва да излезе от стаята. Да се опита да избяга.
Той закопчава колана на другия мъж около кръста си и едва сега забелязва, че са го преоблекли.
Сложили са му нещо като расо. Дълго. Без ръкави. Черно.
Сега разбира.
Жертвена роба.
Днес е денят. Денят, в който смятат да го убият.




74

Стените на оперативната зала до кабинета на Вито Карвальо са покрити с копия на последните картини на Бейл. Творенията на серийния убиец са с всякакви форми и размери – от големи колкото постер на някоя момчешка група в стаята на тийнейджърка до малки колкото пощенска марка. Няма минута, в която някой от екипа да не ги гледа, опитвайки се да разгадае какви послания и заплахи са закодирани в тях.
Има и три големи табла, всяко от които е посветено на различна плочка от „Портите на Ада“. Сега всеки може да се опита да нарисува нецвис, рогат дявол или легнали мъж и жена с бебе в краката им. Думата VENICE – Венеция на английски – е написана с главни букви върху огромен лист, закачен над таблата, а отдолу са изписани римските цифри от закодираното послание.
Вито използва стратегията на най-логичните предположения. Кубистките рисунки, за които Глория Кучи предположи, че олицетворяват промишлени магнати, строящи град – го накараха да постави допълнителна охрана около банките и другите финансови институции в града. Заради импресионистичния водопад от кръв на Бейл и репродукцията му на изгледа към Големия канал от картината на Каналето майорът изпрати допълнителни патрулни катери по канали на града. В момента всички сили на карабинерите са мобилизирани.
Разбира се, може тълкуванията да са грешни. И страхът, че може да се окаже така, не им дава спокойствие – до такава степен, че Вито e натоварил няколко души да ровят трескаво в интернет, за да търсят произведения на различни художници – стари и нови – които биха могли да ги наведат на някакви други изводи за картините на Бейл.
Разпределили задачите и загърбили напразните си надежди, двамата с Валентина седят в дъното на стаята с купчина листове и няколко бутилки вода пред себе си.
– Знаем, че ще е днес и че ще бъде някакво нападение във Венеция – казва майорът.
– Знаем, че вероятно ще участват Тийл и Анчелоти – добавя Валентина.
– И Том.

– Да,
и
Том.

– Ако е в района, сигурно ще изберат някои от по-отдалечените островчета, може би под земята, скрито.
– Може би в някое старо имение.
– Това ни връща при Фабианели. – Вито посочва една снимка на имението в другия край на стаята. – Обърнахме това място надолу с главата и не открихме нищо.
Франческа Тоти се приближава, изглежда изтощена.
– Мислеше си, че работата под прикритие е уморителна, а? – усмихва се Вито. – Да видиш дали ни е лесно в отдел „Убийства“.
Франческа се опитва да се усмихне. Подава му някаква разпечатка.

– Писмо от ФБР в Калифорния до лейтенант Мораси. От „Сан Куентин“ най-накрая дадоха информация за
всички
посетители на Бейл. Има няколко снимки на Мера Тийл, въпреки че се е представила под друго име.

– Какво? – развълнувано пита Валентина.
– Лурд ди Анатас. – Франческа отмята един дълъг кичур от немитата си коса и за момент се замечтава за горещ душ. – Използвала е фалшива шофьорска книжка, регистрирана на несъществуващ адрес. Посещавала го е три пъти, първият – преди пет години.
– Ди Анатас звучи на испански – отбелязва Валентина. – Сигурно се е досетила, че системата е пълна с латиноси и така ще мине незабелязано.
– Не бъди расистка – смъмря я Вито. – Освен това не е на испански. Лурд е загатване за Бог и света Богородица, а също за едно селце във Франция, където се е явила. Колкото до „Анатас“... нашата Мера определено се подиграва с всички. Това е „Сатана“ наобратно.
Валентина става и започва да крачи нервно.
– Всичко това е игра, нали? Някаква извратена игра, която тези изверги си играят с нас – измърморва и гневно задърпва косата си. – Бога ми, ще полудея вече.
– Разбирам те отлично – успокоява я Вито. – Ако имах коса, сигурно и аз щях да постъпя като теб.
Двете с Франческа се засмиват.
В този момент един от натоварените с търсенето в интернет се провиква от компютъра:
– Майоре! Елате да погледнете!
Вито отива при него, следван неотлъчно от двете дами.
Младият полицай с кръвясали очи посочва монитора:
– Това е Салто Анхел – Ангелския водопад във Венецуела.
– И какво? – не разбира Вито.
Младежът посочва една снимка на стената:
– Има го на картината.
Вито се намръщва и се вглежда във водопада на Бейл.
– Да, прилича. Много прилича.
Валентина започва да чете от монитора:
– Водопадът Анхел във Венецуела е най-високият в света.
– Какво общо има Венецуела? – недоумява Франческа.

– Там има села, наречени
палафитос
, които са построени върху вода, точно като Венеция – обяснява Вито, който вече започва да вижда връзката. – Затова италианският изследовател Америго Веспучи е нарекъл мястото „Венесуела“, от „Венеция“ и испанската наставка – „суела“, която означава нещо малко.


– Значи какво? – пита Валентина, като се вглежда в картината. – Нещо ще се случи
там
, а не
тук
, така ли.


– Или и на двете места? И там,
и
тук – добавя Франческа.

Вито се приближава до картината. Вглежда се в хаоса от символи и шифри.
– Три плочки – казва след малко. – Вече знаем две места и двете, свързани с Венеция и водопад от кръв. Трябва да има и трето място. Къде, по дяволите, ще е то?




75

Краката на Том се подгъват и треперят като на елен, опитващ се да ходи върху лед.
Той съблича похитителя и облича дрехите му. Обувките са прекалено малки, затова тръгва бос.
Заключва вратата на килията след себе си. Тръгва по стар тухлен коридор с изпочупени керамични плочи, които нарязват стъпалата му. Върви плътно покрай стената, отчасти за да се подпира, отчасти за да избегне ярката светлина от неоновите лампи на тавана. Очите му смъдят. Зрението му е замъглено от светлите отблясъци.
Отляво има врата. Същата като на килията му.
Друга болнична стая.
Той минава покрай нея и продължава покрай стената.
Спира.

Вратата е
затворена
.

Защо?

Нещо го кара да провери. Връща се. Ако вратата е
заключена
, зад нея може би е затворен още някой. Някой, за когото е отредена същата съдба като неговата.

Том се надява парчето стомана, което стиска, да е някакъв универсален ключ за сградата.
Пъхва го в ключалката.
Не се завърта.
Пъха го по-навътре и пак пробва.
Ключалката изщраква и металното езиче най-сетне се прибира.
Том внимателно отваря вратата.
Стаята е същата като неговата. Дори мирише по същия начин. Вътре има грубо болнично легло. И на него лежи някой.
В безсъзнание или заспал?
Той се приближава и сърцето му се разтуптява лудо.
Тина!
Сочните, влажни устни, които е целувал, сега са сухи и напукани. Бликащите ѝ от енергия очи са насинени и затворени. Той я разтърсва.
Нищо.

Мъртва ли е?

Навежда се над нея. Диша.

Слава Богу.

Знае, че няма сили да я носи. Трябва да я остави. Да я остави, да потърси помощ и да се върне.
Поглежда мобилния телефон, който взе от пазача.
Още няма сигнал.
Тръгва бавно. Отново заключва вратата отвън. Моли се да не се появи някой, докато той е в коридора.
Срещата с Тина му вдъхва сили. Решителност. Надежда.
Може би има някакво обяснение за предателството ѝ.
В дъното на коридора Том завива надясно.
Пред него се открива друг дълъг коридор. Сърцето му се свива.
Метална врата.
Пътят му към свободата е преграден с желязна двойна врата от стена до стена, която опира в тавана. Няма шанс ключът му да я отвори. Няма нужда да опитва, за да види, че ключалката е много по-голяма.
Само на няколко метра преди металната порта отдясно има врата. Това е единственият му шанс.
След пет крачки е при нея.
Вратата не е заключена.
Том влиза и я затваря след себе си. Отново проверява телефона.

Все още
няма сигнал.

Стаята е боядисана в бледозелено, цялата е в паяжини и е празна. Стените са опасани с три големи рафта. В миналото сигурно е служила за склад. Има прозорче, но е запречено с решетки отвън. През мръсотията се виждат дървета.
Том предполага, че се намира в бивш килер или перално помещение на втория или третия етаж. Място за складиране на мръсни завивки и разпределяне на чисти чаршафи и кърпи.
Един поглед под долния рафт е достатъчен, за да потвърди предположението му.
Има шахта за мръсно пране.
Не знае къде води или дали изобщо ще успее да се пъхне в нея.
Капакът е закован с пирони. Големи.
Том се свива под рафта и се опитва да повдигне края на капака. Спомня си за швейцарското ножче от пазача. То е достатъчно остро, за да изчегърта дървото около главата на пирона. Сгъваемата отвертка е достатъчно здрава, за да я използва като лост.
Трудно е.
Но той успява. Пиронът в горния ъгъл излиза. Том пъхва три пръста под капака и задърпва.
Талашитът бавно се огъва; сцепва се диагонално през средата. Том хвърля настрани отчупеното парче и задърпва останалата част. В пръстите му се забиват трески. Острите ръбчета нараняват кожата му, но той не се отказва.
Капакът се откъртва и Том пада по гръб.
Отвън се чуват гласове. Желязната врата изтраква. Стъпки.
Пред него зее черна дупка.
Без да се колебае, Том се пъха в нея. Не знае накъде води, не знае дали ще може да мине през шахтата и да достигне дъното.

Спускането
изобщо
не е, както си го представяше.

Стръмно.
Дълбоко.
И свършва за секунди.
Това, което го спасява от сериозни травми, е фактът, че шахтата е закована и от долния край.
В непрогледния мрак краката му се удрят в долния капак. Глезените и коленете му се набиват, но талашитът омекотява падането.
Бедрата му се надират от треските, когато пропада през дупката и се стоварва от един метър височина върху купчина боклук.
Остава да лежи неподвижно за секунда. Опитва се да оцени пораженията.

Всичко
го боли.

Никоя част от тялото му не се е отървала невредима от изненадващия сблъсък с талашитения капак.
Том се изправя. Закуцуква. Десният глезен го боли. Навехнат е. Или изкълчен. Но не е счупен.
Зрението му още е размазано. Не е много ясно, но се подобрява.
Помещението е голямо и открито. Има два прозореца. И двата с решетки, точно като тези в стаята, където го държаха затворен.
В дъното има врата. Затворена. Може би заключена. Може би не.
Том поглежда телефона. Изпуснал го е при падането. Дано да не се е счупил.
Той се навежда и веднага вижда...
Има сигнал!
Грабва го и веднага набира Валентина.
Грешен номер!
Опитва се да го изчисти и да набере отново.
На дисплея се появява меню на италиански: камера, игри, текстови съобщения, календар, десетки ненужни функции. Том се опитва да намери най-обикновената опция за набиране.
Отваря се интернет браузър.

Интернет на скапания телефон!

Най-сетне набира Валентина.
Тя вдига на третото позвъняване.

–
Пронто!

Звучи предпазливо, защото не познава номера, от който ѝ звънят.
– Валентина, аз съм Том.
– Том?
– Нямам много време. Дори не знам къде съм. Отвлякоха ме и ме държаха в плен.
– Чакай, Том! Чакай! – Тя поглежда Франческа в другия край на стаята. – Засечете телефона му. Бързо! Мобилен. Незабавно го локализирайте по спътника.
Отвън се чува шум и Том се дръпва в ъгъла на помещението.
Чува гласове. Знае, че всеки момент ще го намерят. Не може да говори повече.
Оставя телефона на пода, за да освободи ръцете си, но не прекъсва връзката.
Вратата се отваря с трясък.
Нахълтват двама души.
Единият му е познат и държи пистолет, насочен към главата му.




76

Мера Тийл носи церемониални сатанински одежди.
Дори Кристиан Лакроа не би могъл да създаде по-елегантна дреха от черната ѝ алба със сребриста подплата. Само глокът в ръката ѝ не е много подходящ за моден аксесоар. Том забелязва, че го държи с лявата. За миг си спомня предположението на Карвальо в моргата, че Моника е убита от левичар.
Придружителят на Тийл прави крачка към Том.
– Дай си ръцете!
Без да изпуска оръжието от поглед, Том изпълнява заповедта.
Мъжът с черна качулка увива около китките му пластмасови белезници и понечва да пъхне края в халката за стягане.
Това моментно разсейване е достатъчно за Том. Той дръпва ръцете си настрани, сграбчва сектанта и го запраща като олимпийски чук към Тийл.
Проехтява оглушителен гърмеж.
Кръв опръсква лицето на Том. Прозорецът зад него се пръсва на парченца.
Куршумът на Тийл е пронизал съмишленика ѝ право в гърдите.
Том се хвърля на земята и изритва с левия си крак коляното на Тийл.
Тя пада като прекършена тръстика.
Пистолетът се удря в пода. Том го грабва. Поглежда запречения с решетки прозорец. Има някакъв шанс, много малък шанс, да ги избие с тежестта на тялото си.
Без да се колебае нито за миг, Том се затичва. Блъсва се в средата на прозореца с оглушителен трясък. Старата дървена рамка се огъва. Централната желязна пречка го удря в рамото и силна болка пронизва главата му отстрани.
Засилването и тежестта на тялото му са изкъртили горния край на пречката от рамката, но долният е закрепен здраво.
Том е заклещен.
В безизходица.
Наполовина вътре, наполовина отвън.
Поглежда назад. В стаята нахълтват още двама души с черни качулки и пистолети.
Том вдига глока на Тийл и дръпва спусъка.
Стреля напосоки. Куршумите рикошират от стените, но не улучват никого. Все пак му печелят достатъчно време, за да се извърти покрай металната пречка и да я натисне с всички сили.
Тя се разклаща, огъва се и най-сетне поддава.
Том пада през прозореца по гръб и се стоварва на земята с удар, който го оставя без въздух.
В лицето му има забити стъкълца. Рамото му е ранено и кърви.
И е изпуснал пистолета.
Тревата наоколо е висока и няма време да търси оръжието.
Трябва да го остави.




77

Засичането на местонахождението на Том по сателитната система отнема цяла вечност. Винаги става така. Само във филмите техниците работят със светлинна скорост. В реалния живот времето се влачи като ранено животно.
Вито остава в оперативната зала, а Валентина, Роко и Нунчо хукват навън. Когато Франческа Тоти най-сетне съобщава позицията на Том, майорът вече мобилизира отрядите и раздава оръжия.

–
Ладзарето Векио
? – повтаря той като ругатня. – А аз се занимавах с Изола Марио през цялото време. Проклет да съм!

Валентина още чува гласа му по телефона, когато патрулната моторница разпенва водите на канала и с рев се отделя от кея. Въпреки обаждането на Том тя не спира да мисли за картината на Бейл.
Всеки детайл е като запечатан в съзнанието ѝ.

Това, което я тревожи, е използването на римски цифри за кодирането на думата
Venice
във всичките три сцени на картината. Двамата с Вито са сигурни, че злодеянието, замислено от Бейл – каквото и да е то – ще се стовари върху три места – включително в самата Венеция. Най-вероятното предположение за втората мишена е Венецуела. Но коя е третата?


Моторницата прави ляв завой и Валентина рязко се залюлява надясно. Стряскането ѝ помага. Като средство против хълцане. Хаотичните ѝ мисли се подреждат и тя се сеща за третата цел:
Масъл Бийч, Венис
 – прочуто място в Калифорния, където се провеждат тренировки и състезания по културизъм. Тя се навежда, за да заглуши шума от вятъра и двигателя, закрива телефона в шепите си и изкрещява:

– Майоре, третата мишена не е тук. В Калифорния е, сигурна съм. Масъл Бийч, Венис. Това означават големите кубове в картината на Бейл – това са културисти, които правят грамадни мускули, а не грамадни сгради.
– Разбрах! – потвърждава Вито Карвальо, като изпитва прилив на адреналин.
Оставя телефона и дава заповед да го свържат с ФБР. С малко късмет ще успеят да евакуират всички от плажовете край Венис. Венецуелските власти също са уведомени и районът около водопада Анхел е опразнен. Във Венеция цялата полиция е мобилизирана да оглежда улиците и каналите за всичко подозрително. Обединени, правозащитните служби по целия свят печелят битката срещу Бейл. Но може би твърде бавно.
Вито поглежда часовника си.
Почти пладне е.
В Калифорния е 3.
До екзекуцията на Бейл остават сто и осемдесет минути.
Само три часа, докато разберат дали тревогата е фалшива, или най-лошите им кошмари са напът да се сбъднат.




78


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Том едва вижда.
Слънцето е толкова безмилостно ослепително, че той не може да вдигне поглед от земята. Глезенът му се подува бързо и се криви при всеки опит да тича.
Накуцвайки, Том се отдалечава от сградата и се опитва да се добере възможно най-бързо до гората. Знае, че не може да надбяга преследвачите си, затова постоянно сменя посоката, като се надява да ги заблуди.
Вода!
Пред него се открива обширно водно пространство. Няма накъде да бяга. Лагуната се простира накъдето му поглед стига. До брега има малка лодка, но той не смее да рискува да го хванат в нея или да остане безпомощен в открито море.
Затова прави рязък завой в друга посока. Вмъква се в горичка стройни кипариси, толкова високи, че изглеждат така, сякаш смучат слънчева светлина направо от небето. Стиска зъби и закуцуква към най-големия от тях. Хваща се за един нисък клон и успява да се издърпа сред короната на дървото.
Кипарисът е истински гигант. Дебелите му клони стърчат навсякъде и не след дълго Том се покачва толкова високо, че вече не вижда земята.
От другата страна на лагуната в трептящата мараня вижда гондоли, кръстосващи каналите, и далечните куполи на древни сгради. На около километър от брега водната повърхност е прорязана от белите дири на полицейски моторници. Кавалерията идва.
От едната му страна се чува изпукване на клон.
Чува гърмеж.
Видели са го.
Том се покатерва по-високо.
Спомня си един момент от гръцката митология – кипарисът бил символ на смърт и скръб. Римляните и мюсюлманите също ги посаждали в гробищата си. Каква случайност да се скрие точно на такова дърво.
Проехтява нов изстрел.
Куршумът се забива в ствола точно под крака му.

Близко попадение.
Твърде
близко.

Друг куршум профучава през гъстата зеленина. Едно клонче отляво се счупва. Мерникът им става по-точен. Въпрос на време е някой да го улучи.
Том се залюлява от другата страна на ствола. Вижда как карабинерите слизат на острова. Хукват като малки мравки към сградата, където го държаха сатанистите. Той се покатерва до самия връх на дървото и сега вижда ясно затвора си. Държали са го в някаква стара болница. Порутена и изоставена. Отстрани на сградата има купчина, която прилича на събрани съчки за лагерен огън.
Само че е друго.
Това е клада.
Жертвена клада.
Зрението на Том отново се замъглява. Въпреки че слънцето сега е зад него, небето е твърде ярко и дразни очите му. Той примигва и се опитва пак да фокусира.
Някой запалва кладата.
Завличат нещо към купчината изпускащи пушек дърва.

Човек
.

В гората проехтяват автоматичен огън и единични изстрели от пистолет. Том се спуска няколко клона по-надолу.
Под него двама карабинери водят престрелка със стрелци в черни роби.
Полицаите са в неизгодна позиция. Стрелят с обикновени пистолети „Берета“ срещу автомати „Узи“, изстрелващи по шестстотин куршума в минута.
Единият млад карабинер е улучен в лицето.
Другият сваля стрелеца с един изстрел и се изтъркулва встрани точно навреме, преди пръстта около него да закипи от куршуми.
Остават двама един срещу друг. Но автоматът винаги побеждава.
Том се спуска на по-долен клон. Вижда всичко от птичи поглед, но не може да помогне с нищо. Няма пистолет, стиска само желязната пречка от решетката на прозореца, през който се измъкна.
Сектантът с автомата сменя позицията си и започва да обикаля бавно в кръг, за да се промъкне зад полицая.
Карабинерът чува нещо. Застава на коляно и се обръща настрани.
Том се стъписва.
Това е Валентина.
Сектантът се показва от храстите в основата на кипариса.
Ще направи Валентина на решето.
Тя не усеща убиеца, който е само на метри от нея. Изправя се, вдига пистолета и тръгва бавно напред.
Сектантът вдига автомата и се прицелва в гърба ѝ.
Само след секунда ще е мъртва.
Том хвърля железния прът като копие. Желязото фрасва сектанта по главата и автоматичният откос отива нахалост.
Валентина се завърта рязко. Стреля няколко пъти по нападателя. Приближава се с насочен напред пистолет. Още един куршум – и тялото му се разтриса. Не иска да рискува.
Том се спуска на по-долните клони.
– Валентина! Не стреляй!
Тя задържа пистолета на нивото на рамото си, оглежда се във всички посоки.
Том слиза на земята и глезенът му отново се подгъва.
Тя го вижда, но не казва нищо. Действа на автопилот. Все още е в режим за убиване. Неспособна да прекрати програмата на обучението си. Предпазливо се приближава до убития нападател и взема автомата.
Том се навежда и вдига ръждясалото си желязно оръжие.
– Има други – казва, като избърсва пречката в тревата. – Събрали са се зад болницата. Запалили са клада, не видях добре заради дима, но мисля, че се канят да изгорят някого.
– Стой тук. Аз ще се погрижа. – Валентина прибира пистолета и изважда радиостанцията. – Ще извикам подкрепление, после ще дойда да те взема.




79

Лейтенант Франческа Тоти влиза с тричленния си екип в старата Чумна болница.
Завършила история, тя много добре познава страховитото минало на сградата. Поне трима от предците ѝ са умрели тук. Други петима или шестима не са преживели краткото пътуване през лагуната до Ладзарето.
След като получи сигнала на Валентина, Франческа връща радиостанцията на колана си. Хората ѝ методично проверяват стаите на долния етаж. Други два екипа поемат горните.
В източния край на коридора Франческа чува гласове. Тъмни силуети се движат в двора зад мръсните прозорци. Тя вдига ръка, за да даде знак на хората си да се движат бавно и да не вдигат шум.
Приклякват и виждат трима души с черни качулки до метална болнична носилка, извадена от някоя стая.
Нещо става.
Франческа забелязва отражението на голяма клада, която не се вижда от мястото ѝ в момента.
Сатанистите носят сребърни венециански маски. Стъпват върху килим от мъртви цветя. Декламират молитви.
Франческа не вижда ножове. Не вижда никакво оръжие. Въпреки скорошното идване на карабинерите сектантите не показват никакви признаци на паника.
Всичко е прекалено спокойно.
Сякаш са закъснели.
Франческа дава знак на един от хората си към вратата вдясно; на друг – към една арка вляво.
По неин сигнал всички изскачат на двора.
С вдигнати пистолети.
Сатанистите моментално вдигат ръце в знак, че се предават.
Отново няма паника. Атмосферата е по-скоро комична, отколкото напрегната.
Франческа се приближава до носилката между тях.
Празна е.
Тя смъква маските на сектантите.
Три жени.
Изглеждат развеселени.
Ужас обхваща Франческа. Кладата!
Изтичва до огъня, уплашена от мисълта какво може да завари.
Дърва. Стари дъски и градински отпадъци.
В огъня няма нищо човешко. По средата се виждат тлеещите останки на чучело, със стари дрехи и маска.
Трите жени зад Франческа прихват.
Било е само примамка.




80


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Синоптикът по телевизията казва, че денят ще бъде горещ – близо трийсет градуса в района на Сан Рафаел, където най-старият затвор в Калифорния се подготвя за поредната екзекуция.
Дванайсет официални свидетели вървят към стаята за наблюдение по студените коридори на „Сан Куентин“, като неуспешно се опитват да поддържат разговор. Повечето са родители, приятелки, съпрузи и деца на хора, убити от Бейл. Има двама активисти за отмяна на смъртното наказание.
Някои от свидетелите смятат веднага след екзекуцията да отидат на църква – направо във величествената „Сан Рафаел“, чийто златен кръст блести на фона на синьото небе и далечните зелени планини. Други ще се видят с приятели и ще се опитат да изтрият от съзнанието си сцената, която ще наблюдават, с помощта на алкохола. Трети ще се разходят до Милър крийк или в гората и ще размишляват над видяното.
От другата страна идват седемнайсет представители на медиите. Те не изглеждат толкова загрижени. С професионални очи алчно поглъщат всеки детайл, цвят, фон – всичко, което би им помогнало да напишат повече думи в статиите. Новината, че Бейл се е отказал от последното хранене и вместо това е поискал кристална чаша, от която да пие собствената си урина, вече се предава от десетките телевизионни каравани, натъпкани на паркинга.
В крилото за екзекуции осем от най-старшите надзиратели в затвора вече са на позиции, за да не допуснат да се случи нищо непредвидено.
От страна на Бейл няма никого.
Няма роднини.
Няма приятели.
Няма адвокат.

И разбира се, няма
духовен
съветник.

Той е поискал така.
Неговите хора имат по-важни задачи.
И точно сега би трябвало да ги изпълняват.
Той се приближава до стъклото и посочва китката си.
Надзирателят от другата страна вдига два пръста.
Два.
Остават само два часа.




81


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Дори с изкълчен глезен, Том Шаман не е човек, който ще седи и ще чака безучастно.
Той слиза до старата лодка, която видя от дървото, и навлиза в лагуната.
Островът е обрасъл с гъсти храсталаци и горички и болницата не се вижда през по-голямата част от плаването му.
Най-сетне се показват помощните сгради.
Порутен хангар за лодки.
Тъмнозелената боя, опечена и напукана от слънцето, се бели от старата разсъхнала се врата.
Обхваща го паника.
Той познава това място. Познава го, сякаш го е посещавал в кошмарите си. Тук се помещава злото, което Том усети по-рано в „Санта Мария дела Салуте“.
От сегашната му позиция паянтовата сграда прилича на десетки други, които е виждал из Венеция. Но това място е различно.
То е най-нечестивото място в света.
Лявата ръка го боли, особено около китката. Отначало си мислеше, че е прежулена от пластмасовите белезници. Сега обаче вижда причината.
Вените му са прободени на няколко места.
Несъмнено това са дупките, през които са му инжектирали пропофол или друго подобно вещество. Изглежда също, сякаш някой е смукал кръвта му през тях. Страх го е да си помисли за какво би могла да им послужи.
Том безшумно се приближава към грамадната двойна врата. Затворена е плътно.
Той спира лодката до тревясалия бряг и се спуска в студената вода, като взема импровизираното си оръжие. Изглежда смешно в ръцете му.
Тръгва бавно напред, като държи носа си над повърхността. Стига до вратата и опипва долния ѝ край.
Поема си дълбоко въздух и се гмурва в тъмната вода.
Показва се от другата страна много бавно.
Толкова бавно, че повърхността почти не се набраздява.
Отначало не вижда нищо.
Мръсната вода от лагуната щипе очите му и остава като мътна завеса пред тях.
Постепенно зрението му се избистря.
Целият хангар е осветен от свещи. Черни свещи. Изглежда така, сякаш съзерцава нощното небе.
Дълга черна гондола се поклаща на повърхността от дясната страна на Том. Прилича на тази в хангара на Фабианели, чиито снимки му показа Валентина, но е малко по-различна. По-стара е и има малка кабина. Зад лодката се вижда двуетажна платформа.
Долното ниво е от сковани груби дъски. По неизвестна причина напомня на Том за касапска маса.
Отзад стои върховният жрец. Той и двамата помощници до него носят сребърни маски.
Том бавно се гмурва и се премества към кърмата на гондолата.
Когато отново изплува, чува и вижда повече неща.

–
In nomine magni dei nostri Satanаs. Introibo ad altare Domini Inferi.

Зад жреца има обърнат кръст. Сега Том разбира – двамата сатанисти до жреца не са обикновени помощници, а дякон и дяконеса.

–
Ad deum qui laetificat meum.

Жрецът започва да кади тамян над олтара и над голата, дрогирана жена, просната отгоре.
Тина!
Том знае, че каденето с тамян се прави три пъти.
После нещата ще станат кървави.

Смъртоносно
кървави.


–
Domine Satanas, tu conversus vivificabis nos.

Том се премества зад гондолата и се опитва бавно да излезе от водата. Дрехите му са подгизнали и го теглят надолу. Краят на платформата е по-високо, отколкото му се иска, и той съзнава, че трудно ще се издърпа върху нея, без да вдигне шум. Поставя първо железния прът. Напряга се. За секунда си мисли, че ще падне обратно във водата и плисъкът ще го издаде.
Мускулите му намират някаква скрита сила и го изтласкват нагоре.
Остава приведен зад платформата. Неподвижен като статуя. Изчаква водата да се оттече от дрехите му, образувайки локвичка около босите му крака.

–
Oostende nobis, Domine Satanas, potentiam tuam.

Жрецът оставя кадилницата и взема от дякона сребърен поднос.
На подноса има две лъскави сребърни плочки.
Умът на Том заработва трескаво. Това са „Портите на Съдбата“. Реликвата, която Алфи му описа. След всички приказки за легенди реалното им присъствие е като шок за него.
Жрецът поставя двете плочки върху тялото на Тина: едната върху гърдите ѝ, другата – над вагината. Но къде е третата? Том има достатъчно познания за тези ритуали и се досеща, че използват Тина като жив олтар. След броени минути върховният жрец ще я насили като част от жертвоприношението.
Том поглежда зад жреца. Дяконът държи стара сребърна чаша, пълна със – както изглежда – кръв. Лявата китка на Том го засърбява, сякаш разпознава собствеността си.
Дяконесата се показва.
Държи третата плочка пред лицето си. Целува я. Вдига я.
Сатанистите поглеждат към Том. Сигурно е издал шум.
Дяконесата внезапно се нахвърля върху него. Пръстите ѝ са извити като нокти на хищник. Готови да раздерат очите и плътта му.
Том я фрасва с металния прът, както би поразил ниско прелитаща птица.
Чува издрънчаването на плочката върху платформата и силен плисък зад гърба си от падането на сатанистката във водата.
Дяконът грабва церемониалния нож от олтара. Острието е със странна форма, като инструмент на скулптор или дърворезбар.
Том стиска железния прът с две ръце, премества тежестта си от единия на другия крак, заклаща се, за да обърка сатаниста.
Приготвя се за неизбежното замахване.
Фрасва с пръта дякона в китката, после замахва ниско с достатъчна сила, за да счупи коляното му. Дяконът се свива на кълбо на земята и заскимтява от болка. Том го прескача.
Чува гърмеж.
Чува го, но не може да разбере откъде идва. Цялото помещение заехтява. Том се разтреперва целият.
Жрецът държи пистолет.
Том вижда, че дулото пуши, а от лицето на стрелеца личи, че очаква американецът да падне.
Прострелян е.
Знае го, но още не го е почувствал.
Поглежда надолу. Върху дъските капе кръв. Но той още не усеща раната.
Изведнъж болката го пронизва.
Гореща и жестока. Мъчителна и силна. Куршумът е минал през лявата му ръка, през плътта между палеца и показалеца.
Жрецът стреля втори път.
Куршумът профучава над лявото му рамо. Том се втурва срещу пушещото дуло, като замахва с железния прът. Улучва сатаниста в ребрата, но той успява да го изблъска в края на дървения олтар.
Том се спъва, пада и удря главата си в дъските.
Жрецът насочва пистолета към него.
Проехтява нов гърмеж.
Още един.
Преди Том да успее да се изправи, жрецът се стоварва до него. Мъртъв.
Един куршум в главата. Точно по средата на челото. Втори – в сърцето.
Валентина Мораси сваля оръжието си.
Том изпълзява встрани от трупа на жреца и с мъка се приближава до Тина.
Тя е в безсъзнание. Натъпкана с приспивателни.
Целият хангар се напълва с карабинери. Един парамедик го избутва настрани и проверява дишането и пулса на Тина. Валентина прибира пистолета си в кобура и се приближава до Том.
– Казах ти да чакаш в гората – смъмря го.
Той се усмихва:
– Съветът ти беше добър. Трябваше да те послушам.
Двама полицаи отвеждат дякона, вече със свалена маска – дребен търговец от града.
Други вдигат Тина и я изнасят от хангара.
– Ще се оправи ли? – пита Том.
– Не знам – отвръща Валентина. – В моторниците има медицинска апаратура. Веднага ще се погрижат за нея.
Том поглежда ранената си ръка, от която още капе кръв. Посочва мъртвия жрец, проснат по гръб и с паднала маска.
– Това не е всичко, да знаеш. Който и да е този тип, той е само част от нещо по-голямо. Ларс Бейл има по-сериозен план.
– Знам кой е – казва Валентина, като поглежда мъжа, когото уби преди малко. – Това е Дино Анчелоти, адвокатът на Фабианели. – Кимва към ръката на Том. – А това трябва да се зашие.
Том понечва да каже нещо храбро, но в този момент двама карабинери извличат дяконесата покрай тях.
– Чакайте! – извиква Валентина. – Искам да говоря с тази вещица.




82


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Единственото, което Ларс Бейл вижда от крилото за изпълнение на смъртни присъди, е собствената му тясна килия. Нея и грозната физиономия на надзирателя, който трупа извънреден труд, като го пази двайсет и четири часа без прекъсване.
Скрити от погледа му са още петнайсет помещения, включително самата стая за екзекуции, помещението за съхранение на трупа, наблюдателната стая за журналистите, помещения за персонала и екипировката, наблюдателната стая за близките на жертвите, а от другата страна – тази за близките на осъдения.
Зад кулисите кипи усилен труд – цяла армия хора планира как да го убие и какво да прави с добрите, лошите и грозните, които са дошли да гледат как умира.
През последния час полицай Джими Тифани е обходил всеки метър от комплекса, за да провери всичко. Той е един от малкото надзиратели, които доброволно участват в екипа за екзекуцията. След спречкванията с Бейл приема нещата лично.
Днес е денят на възмездието.
Тифани изпитва приятно вълнение, когато подвиква през заключената врата:
– Ставай, Бейл. Обърни се с гръб. Ръцете отзад.
Затворникът бавно изпълнява заповедта, като подава ръцете си през пролуката между решетките.
Тифани и други двама надзиратели му слагат белезници, отварят вратата, после слагат вериги на краката му и го завеждат в стаята за преглед.
– Обърни се. Ще ти свалим белезниците и искаме да се съблечеш за медицински преглед.
– Каква ирония – с уморен и отегчен глас измърморва Бейл. – Законът ви задължава да ме прегледате, за да се уверите, че съм в достатъчно добро здраве, за да умра.
– Млъквай и изпълнявай, умнико.
Докато Бейл се съблича, надзирателят извиква в стаята млад, силно смутен на вид лекар. Той си слага призрачно бели гумени ръкавици и започва да измерва пулса и кръвното на осъдения, като – по съвет на директора на затвора – избягва всячески да го поглежда в очите.
– Какво правиш, докторче? – пита Бейл, докато лекарят опипва вътрешната страна на подмишницата му.
– Търси вена, Бейл – отговаря Тифани вместо медика. – Опитва се да намери най-подходящото място, в което да ти инжектира смъртоносния разтвор.
Младият лекар се обръща и поглежда с ужас надзирателя. После преглежда дланите, стъпалата, глезените и прасците на Бейл. Записва си нещо, кимва на надзирателите и се оттегля в задната част на стаята. Изпълнява задълженията си мълчаливо – иска да свърши час по-скоро. Цялото това нещо кара кожата му да настръхва. Той сваля ръкавиците, хвърля ги в кошчето и зачаква да отворят електронно заключващата се врата, за да излезе.
– Сложете му пак белезниците – нарежда Тифани. – Сега ще го върнем в килията. – Едрият надзирател се ухилва в лицето на Бейл. – Ако зависеше от мен, още сега бих забил иглата в окото ти и бих те мъчил с малки дози от химикалите от днес до Деня на благодарността. – Поглежда часовника си. – Един час, нещастнико. Остава ти един час.




83


ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Мера Тийл вече нито изглежда, нито се чувства толкова секси, колкото преди няколко часа. Сатанинската дяконеса е окървавена, насинена и прогизнала от падането във водата в хангара за лодки – мястото, където двамата с Дино Анчелоти бяха отнели живота на толкова много невинни.
Валентина няма време да провежда разпит, съобразен с изискванията на закона. Тя извежда Тийл от хангара с белезници на ръцете и я дръпва далеч от погледите на колегите си.
– Ето какви са условията ми. Или ще ми разкажеш всичко, или ще ти пръсна черепа и ще наглася нещата като опит за бягство.
Тийл се ухилва:
– Ти наистина си адски секси, когато се ядосаш. Жалко, че фотоапаратът не е у мен.
Валентина я хваща за раменете и с добре прицелен ритник я сваля на колене. За части от секундата изважда пистолета си и напъхва дулото в устата на сатанистката.
– Кълна се в Христос, че ще те убия, ако не започнеш да ми съдействаш.
Дали от вкуса на метал, или заради неподправената ярост в очите на Валентина, Тийл се пречупва. Погледът ѝ издава готовност да говори.
Валентина я изправя и прибира пистолета.
– Говори!
– Не знам почти нищо – отговаря Тийл, без следа от предишната си арогантност. – Знам само, че има бомби.

–
Бомби
ли?

– Една при Понте дела либерта. Една при водопада Анхел във Венецуела. И една в Америка. В хотел „Венишън“ в Лас Вегас. – На устните ѝ се изписва усмивка, която напомня за старата Тийл. – Късно е да ги спрете.
Валентина е в шок. Допуснала е ужасна грешка. Мишената не е Масъл Бийч във Венис. Тя се обажда в контролната зала, като се моли да успеят да предупредят американците навреме.




84

Заповедта на Карвальо за евакуиране и затваряне на Понте дела либерта е предадена със светлинна скорост.
Италианците обаче нямат навика да правят нищо бързо.
Когато майорът стига на мястото, пътят е претъпкан с хора. Колкото по-настойчиво полицаите се опитват да ги изгонят, толкова повече се изнервят туристите, свирят клаксони и движението спира.
Мостът, открит от Мусолини през 1933 г., е дълъг над три километра и няма аварийно платно. Той е единствената връзка на Венеция с градчето Местре и с континента. На италиански името му означава „Мост на свободата“ и Вито предполага, че Бейл го е избрал, защото символизира скорошното му освобождение от затвора.
Вито поглежда идеално правия мост с обща площ 888 декара. Спомня си от училище, че съоръжението е специално проектирано да може да се взриви при нужда, за да се спре настъплението на вражески войски. Няма как да прецени какви поражения ще нанесат експлозивите на Бейл. Осъзнава, че нямат време да претърсват всички подпори.
Екипите му са съсредоточени в двата края – местата, където е най-вероятно да са заложени взривовете.
Майорът е в северния край, на входа откъм Сан Джулиано, точно преди републиканско шосе 11 да се раздели на шосе 14 надясно и Виа дела либерта наляво.
Роко Балдони се показва от една малка лодка. Изглежда скован от ужас. Крачолите на сивия му панталон са мокри.
– Намерихме експлозивите! – съобщава той. – Под третата арка са, точно на границата с водата. Има часовников механизъм.
Карвальо не отмества поглед от дългата колона коли.
– Какво е положението?
– Сложно. Бомбата е запечатана, има цифров часовник и ръчен спусък.
– Сензори за движение? Превключватели? Жици?
– Може би, но не видях нищо такова – отвръща Роко, като избърсва потта от челото си. – Бомбата е професионална изработка. Изглежда е там от доста време.
– И тиктака?
– Тиктака. Дисплеят показваше петнайсет минути, вече са по-малко.
– Къде са сапьорите?
– Идват насам. Обаче, шефе, тръгнали са от Падуа. Няма да стигнат навреме.
Вито поглежда часовника си: 14,45. Това означава 5,45 в Калифорния. Петнайсет минути до екзекуцията на Бейл.
– Разбираш ли от обезвреждане на бомби?
Роко се усмихва:
– Само каквото съм гледал по телевизията.
През главата на майора преминават трескави мисли. Може ли да разчита, че мостът ще бъде евакуиран достатъчно бързо? Че устройството ще дефектира? Или че сапьорите ще пристигнат навреме и ще спасят положението?
Знае, че не може да рискува.
– Покажи ми я, Роко. Покажи ми проклетата бомба.




85


КРИЛОТО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА СМЪРТНИ НАКАЗАНИЯ


„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Идват бързо в килията му.
Бейл не казва нищо.
Не се бои от нищо.
Очаква ги.
Големи груби ръце го опипват за последен път.
Металните белезници щракват на китките му. Около кръста му шумно се заключва ограничаваща верига. Окови стягат глезените му. Мъжете около него вонят на бира и тютюн – една тайно изпушена цигара и глътка алкохол за кураж, преди да изпълнят задълженията си.
– Преместете затворника.
Гласът не е на някой от надзирателите, а на самия директор Макфоул.
Бейл му се усмихва, когато минава покрай него.
Усмихва се на всяка крачка до Г-образната подготвителна стая в съседство с камерата за екзекуции. И ще продължава да се усмихва през всяка от последните си минути на този свят.

Калифорния – 05.50.00 ― 10 минути ― Венеция – 14.50.00


–
Porcа Madonna
!
1
 – изругава Вито Карвальо. Никога не е виждал толкова сложно технически взривно устройство. – Няма как да стигнем до жиците. Запечатано е.

– Иска парола – отбелязва очевидното Роко.
– О, така ли? – саркастично измърморва Вито. – Случайно да знаеш коя е?
– Предполагам, че трябва да налучкаме.
– Предполагаш, че трябва да налучкаме? Благодаря за гениалната идея. А какво ще стане, ако сгрешим?
– Умираме. Или получаваме право на втори опит.
– Благодаря.
Вито сваля якето си и запретва ръкави. Ризата му вече е мокра под мишниците. По лицето не Роко също се стича пот. Той се втренчва в устройството и отбелязва:
– Електронните ключалки обикновено разрешават няколко опита. Сигурно има възможност не само за активиране, а и за дезактивиране. Дори бомбаджиите понякога се отказват.
Цифровият дисплей показва шест минути до детонацията.
Екранчето над клавиатурата позволява въвеждането на пет букви или цифри.
Вито мълчаливо натиска 66666 и сърцето му затуптява като чук в гърдите.
Дисплеят светва ГРЕШКА и пак изгасва.
Вито пробва със САТАН.
ГРЕШКА.
Устройството изпиуква. Включва се червена лампичка.
Вито си поема дълбоко въздух и поглежда Роко:
– Какво мислиш, че означава това?

– Вероятно, че имаш право само на още
един
опит – отвръща полицаят, като избърсва потта от челото си.


Един
. Никога толкова малко число не е изправяло Вито пред такъв голям проблем.

Двамата мъже преглъщат тежко.
Дисплеят показва пет минути.

– Или може би, че
нямаш
право на повече опити – добавя Роко.

Вито се втренчва в цифрите на дисплея.
Побиват го тръпки.
В безизходица е.
Няма никаква идея.
От тук насетне, каквото и да направи, ще е на късмет.

Калифорния – 05.55.00 ― 5 минути ― Венеция – 14.55.00

Дори да се стъписва от сцената, Бейл не го показва.
Болничната носилка.
Двете блюда със спринцовки.
Нетърпеливо чакащите членове на специално избрания екип за инжектирането.
Свидетелите зад стъклото – като риби в аквариум, които безмълвно отварят уста.
Бейл само се усмихва.
Вкарват го в подготвителната стая и той сяда на носилката. Вдига крака, сякаш е на посещение при зъболекар, после ляга, без да се съпротивлява.
Връзват го с каиши за китките и глезените. Чувства се така, сякаш го слагат на хоризонтално разпятие.
Някой разтрива предмишницата му, за да накара вените му да изпъкнат.
Като сини змии те предателски се измъкват от розовото си легло, жадни да изпият отровата.
Екзекуторите сръчно разкопчават затворническата му риза.
Залепват за гърдите му електрокардиографски вендузи, намазани с гел. Свързват ги с монитор.
С бързина на илюзионисти изваждат спринцовки и катетри.
Осем спринцовки.
Има последователност, която трябва да се спази стриктно.

Бейл оценява необходимостта от установен ред. Редът и ритуалите винаги са били важни за него, особено когато
той
отнемаше човешки живот.

Свързват го към система с физиологичен разтвор.
Мониторът изпиуква.
Хартията за електрокардиограми изшумолява.
Някой се покашля.
Краят започва.
Новото начало е само след няколко минути.

Калифорния – 05.59.30 ― Остават 30 сек. ― Венеция – 14.59.30

Таймерът на детонатора показва трийсет секунди.
Вито Карвальо напъва мозъка си да измисли друга парола.
Инстинктивно се абстрахира от маловажните неща.
Елиминира ненужното.
Съсредоточава се върху същественото.
Таймерът показва двайсет и пет секунди.
Ако сбърка, двамата с Роко и още стотици хора ще умрат.
Той въвежда първия символ.

Моля те, Боже, грижи се за Мария. Ако загина, моля те, направи така, че да има кой да се грижи за нея и да я обича.

Втори символ.

В колите горе има родители с деца – моля те, пожали ги.

Трети символ.

Дребосъци в бебешки седалки, деца с айподи на ушите – защити ги, Господи.

Четвърти символ.

Боже, прости греховете ми. Ако съм грешил, направил съм го неволно, не от зла умисъл. Прости ми за провалите, както аз съм прощавал на другите.

Петият символ.
Сигурно е грешка!
Устройството изтраква. На дисплея се появяват пет наклонени черти.
/ / / / /
На брояча се изписват десет секунди – после изведнъж се сменя на нула.
Вито преглъща.
Дисплеят премигва. И за първи път показва какво е въвел:

H3V3N

Отново изгасва.
Лампичките – също.
Таймерът се изключва.
Бомбата е обезвредена.
Вито въздъхва с облекчение. После изведнъж се замисля за другите бомби.

Калифорния – 06.00.00 ― Венеция – 15.00.00

Закарват Бейл от стаята за подготовка в камерата за екзекуции.
Джим Тифани намига на осъдения, докато фиксира количката. Отдръпва се.
Завесите на стаите за наблюдение се дръпват.
Директорът Макфоул дава сигнал.
Един от екзекуторите кимва.
Спринцовка едно: 1,5 грама натриев тиопентал.
Бейл чувства как химикалът прониква в организма му.
Време е да говори – да каже словото си, преди барбитуратите да му отнемат тази възможност.
– Аз съм воин на Луцифер, Владетеля на мрака и Носител на светлината. Създателя на истинската свобода.
Всички са се втренчили в него. С ококорени очи. Десетки очи. Зяпат от стаичките за наблюдение като риби от аквариуми.
– Аз съм Пътят. И Светлината. И Истината.
Бейл замълчава за момент. Поема си въздух. Вече с мъка пълни белите си дробове.
– Гледайте ме в победния ми миг, когато изпълнявам повелите му и отварям Портите на Ада. Гледайте триумфалното ми възнасяне при него и прекрасното унищожение, което оставям като завещание за него.
Сръчни ръце инжектират още една доза натриев тиопентал и една спринцовка физиологичен разтвор.
Макфоул и заместникът му се споглеждат.
Бейл вече би трябвало да е в безсъзнание, дори мъртъв.
Но не е.
Нещо не е наред.

Калифорния – 06.00.00 ― Венеция – 15.00.00

ЛАС ВЕГАС
Бомбата избухва.
Разбива прозорците на новия апартамент „Медичи“ на шестия етаж в хотел „Венеция“ в центъра на града.
Парчета от римската вана, мебелировката и петдесетинчовия плазмен телевизор се посипват навън като конфети.
Стаята е единствената, която според рекламите има площ от 666 квадратни фута и предлага всевъзможен лукс.
Въпреки възраженията на хотелската управа ФБР успя да евакуира сградата за нула време. Бяха изпратили роботи, за да монтират бронирани метални плоскости и така да контролират експлозията.
Бомбата е разрушила целия етаж на хотела. Казиното може да е затворено в момента, но най-големият залог в историята на Вегас е спечелен – няма пострадали.

Калифорния – 06.03.00 ― Венеция – 15.03.00

„САН КУЕНТИН“
Спринцовка четири – панкурониев бромид. Инжектирана.
Ръцете в ръкавици работят бързо.
Пета спринцовка – физиологичен разтвор. Инжектирана.
Бейл все още е в съзнание.
И говори.
– На зяпачите зад стъклото ще кажа: гледайте ме, както аз ще ви гледам, защото един ден аз ще ви съдя всичките, както вие съдите мен. – Устата му пресъхва и е нужно да положи огромно усилие дори и само за да оближе устните си. – Аз ще бъда там след смъртта ви, за да претегля душите ви и да разбера колко струвате.
Шеста спринцовка – калиев хлорид. Инжектирана.
Един от екзекуторите проверява системите, иска да се увери, че смъртоносните вещества влизат в организма му.
Седма спринцовка – още калиев хлорид.
Осма спринцовка – още физиологичен разтвор.
Гласът на Бейл вече е само тихо ръмжене:
– Аз съм един от многото. Ние ще заразим телата ви, ще омърсим децата ви. Ще заразим с рак внуците ви.
Невероятно, но Бейл повдига глава. С изцъклени очи се втренчва в наблюдаващите го журналисти.
– Когато сте на смъртното си легло, спомнете си това – аз ще ви чакам в ада.
Зад стъклото една жена скача на крака и разплакана, хуква към изхода.
Началникът на екипа за екзекуцията поглежда Макфоул:
– Табла А свърши, господин директор.
Кимва към електрокардиографа, който все още показва силна сърдечна дейност.
– Повторете протокола – заповядва Макфоул, който не вярва на очите си. – Използвайте табла Б и резервните катетри. И побързайте!

Калифорния – 06.03.00 ― Венеция – 15.03.00 ― Каракас – 08.33.00

ВОДОПАДЪТ АНХЕЛ, ВЕНЕЦУЕЛА
Експлозията се чува от километри.
Облакът от взрива се вижда далеч отвъд отдавна евакуирания национален парк „Канайма“, където е поставена бомбата.

На любимото за туристите място за наблюдение, откъдето милиони фотоапарати са заснели това, което местните наричат
parakupa-vena, kerepakupai merú –
най-високия пад, зейва кратер.

Бомбата е заредена от предната вечер.
Избухва в 8,33 местно време или 6,03 калифорнийско. Заложена от фанатик, който е забравил да си свери часовника.
Прашният облак се издига в синьото небе, но никой не е пострадал.
Дори дивите животни.
В далечината най-високият водопад в света продължава да се извисява в омагьосващата си красота, невпечатлен нито на йота от събитията наоколо.

Калифорния – 06.12.00

„САН КУЕНТИН“
Още осем спринцовки.
Бейл вече е в безсъзнание.
Всички са вперили погледи в електрокардиографския апарат.
Мастилото продължава да тече.
Рисува ниски планинки върху хартията.
Той скоро ще умре.
Но все още е жив.
Никоя екзекуция не е продължавала толкова дълго. Никой убиец не е бил толкова труден за убиване.
Апаратът изпиуква.
– Равна линия – обявява един от медиците.
Членовете на екипа за екзекуции не успяват да сдържат усмивките на облекчение.
Макфоул вижда, че хората в аквариума ръкопляскат и се радват. Налага се да мобилизира цялата си воля, за да прояви професионализъм и да не се присъедини към тях.
Независим медик влиза в стаята, за да потвърди смъртта.
Хората от екипа разкачват мониторите и кабелите.
Лекарят си слага стетоскоп и преслушва голите гърди на Бейл.
Течностите в трупа все още се движат и издават шум – странни подземни звуци на настъпващата химична смърт.
От червата се чува продължително къркорене.
За момент прозвучава като човешки глас. Като зловещ шепот на чужд език. Езика на смъртта.
Лекарят леко потреперва, после вдига очи и обявява:
– Затворникът е мъртъв. Време на смъртта – 6,13.


1
Ругатня с името на Божията майка, която италианците използват, когато са изключително ядосани – б. р.







ПОСЛЕСЛОВ





I


ГРАДСКАТА БОЛНИЦА, ВЕНЕЦИЯ

Лекарите зашиват раната на ръката на Том и превързват изкълчения му глезен, но заради нараняванията на главата настояват да го задържат през нощта. Това изобщо не му харесва. Особено след неколкодневния плен в Болницата на чумавите.
На всичкото отгоре по телевизора в стаята му предават само новини за осуетената бомбена атака във Венеция. Засега медиите не са надушили за международните събития, но той е сигурен, че скоро ще започнат да приказват и за това.
По някое време в малките часове той става от леглото и пита една сестра как е Тина Ричи.
Намира я в съседната стая, почти на същото разстояние, на което двамата бяха затворени от похитителите си. Заварва я в съзнание, замислено втренчена в тавана. Том се приближава бавно до леглото.
– Здравей – казва тихо. – Как си?
Трябва ѝ секунда, за да го познае.
– Добре съм. – Размърдва се смутено в леглото. – А ти как си?
– Идеално. – Том се приближава още малко. – Няма да оставам. Исках само да видя дали си добре.
– Не изглеждаш идеално – отбелязва тя, като кимва към превързаната му ръка и глезена.
– Няколко драскотини и синини. На спортната площадка съм се контузвал по-сериозно.

Тя вижда стотици незададени въпроси в очите му. Въпроси за
тях
. Въпроси за нейната роля във всичко.


– Том, накараха ме насила да напиша онази статия във вестника. Отидох в комуната на Изола Марио да пиша за тях и онази мръсница Мера ме накара. После ме закараха на онова ужасно място. – Тина изглежда, сякаш всеки момент ще заплаче. –
Накараха
ме, Том. Виж..

Тя плахо дръпва чаршафа и показва множество белези от изгаряния по краката си.
– Боже! Какво са ти сторили?
– Гориха ме с ръжен. – Тя отново се завива. – Нищо специално, обикновен нагорещен ръжен като в лош филм. – Протяга ръка към него. – Дадоха ми успокоителни. Мисля, че всеки момент ще заспя. Извинявай.
– Няма за какво да се извиняваш. Поспи си. – Той стиска ръката ѝ. – Ще си говорим по-късно, когато и двамата сме по-здрави.
– Разбира се.
Той пуска ръката ѝ и тръгва към вратата.
Тина понечва да каже още нещо, но сънят я надвива и тя няма сили да му се противопостави.




II

Том не се връща в леглото. В последно време му се събра твърде много лежане по гръб.
Прави кратка разходка, после сяда увит с одеяло на един стол до прозореца в стаята си, за да наблюдава залеза.
Замисля се кое ще е следващото място, което ще посети, и дали да отиде сам. Това ще зависи от пълното обяснение на Тина и нейните планове.
Зората е сива и мрачна.
После Венеция си спомня, че трябва да оправдае репутацията си, и навлича искряща премяна от злато, пурпур и ярко червено, преди да наметне обикновена роба с цвят на метличина.
Вито Карвальо и Валентина Мораси идват, докато Том пие еспресо, толкова гъсто, че почти може да се дъвче.
– Как я караш, отче? – пита Вито, като се ухилва дяволито.
– Бивш отец! – поправя го Валентина.
– И по-добре съм бил.
– И пак ще бъдеш. Много скоро. – Тя се навежда и го целува.
– Ако нямаш нищо против, аз няма да правя така – усмихва се Вито и му подава ръка.
Двамата сядат до леглото и накратко му съобщават новините: екзекуцията на Бейл е преминала по план. Старият приятел на Том, Алфи, е добре, във Венеция е и няма търпение да го види. Погребението на Антонио ще бъде след пет дни, с пълни военни почести, и те биха искали и Том да присъства. Криминалистите са събрали веществени доказателства от хангара за лодки на Ладзарето Векио, включително кръв от Моника Видич в гондолата, а също косми и частици кожа от Анчелоти и Тийл. Люспите боя върху трупа на Моника също са от гондолата.
За някои неща са необходими повече обяснения, например защо Марио Фабианели е все още на свобода.
– Напълно невинен – казва Вито. – Изобщо не е бил замесен. Тийл и Анчелоти са го използвали.
– Тийл е била омаяна от Бейл – обяснява Валентина. – През годините, когато Марио се е друсал с кокаин, дори е ходила на свиждания на Бейл в затвора. Както мнозина други малоумни неудачници, се е подлъгала по чара и психологичните му игрички.
– Тийл и Анчелоти са имали любовна връзка – добавя Вито. – Отначало го е запалила по сатанинските ритуали, за да разнообразят сексуалния си живот. После започнали да отвличат и убиват хора, както са правили Бейл и неговата секта. Смятаме, че са избирали жертвите си в местните църкви. После, когато на Марио му хрумнала шантавата идея да прави хипарска комуна, те го насърчили. Комуната била идеална възможност да вербуват членове за сектата.
Том почти със страх задава следващия си въпрос:
– Ами Антонио, братовчед ти – той е попаднал в тази каша случайно, така ли?
Вито отговаря вместо нея:
– Така изглежда. Антонио имаше задача да претърси имението за наркотици и за тази цел е трябвало да проникне във всички забранени помещения. Сега знаем, че постройките и прилежащият терен се наблюдават от повече камери, отколкото къщата на „Биг брадър“. Предполагаме, че Анчелоти го е засякъл и е заредил лодката му с експлозив.
Майорът вижда болката в очите на Валентина, затова бързо сменя темата:
– Твоят стар познайник от затвора Бейл е закодирал послания в картините си и ги е разпространявал чрез нищо неподозираща група доброжелатели, които ги продават в интернет с благотворителни цели. Тийл и другите му последователи са можели да ги видят онлайн и да дешифрират символите. Всички са част от мистично тайно общество с членове по целия свят. Така са организирали експлозиите във Венецуела и Вегас. В интерес на истината не знаем колко широко разпространена е сектата и колко са членовете ѝ.
Том допива последните глътки кафе и се надига в леглото.
– Но защо Бейл е бил толкова обсебен от Венеция?
– Обадихме се във ФБР, след като ти ми каза за него – започва Валентина, – и те проучиха всичко.
– Роден е във Венис, Калифорния – добавя Вито. – Незаконен син на бивша католическа монахиня на име Агнес Каналето, която е починала при раждането му. Бил е в католическо сиропиталище, а после, четиригодишен, е бил осиновен от семейство с фамилия Бейл.
Том си спомня картината на Каналето, която Розана Романо му даде, преди да умре. Все още мисли за това съвпадение, когато Валентина продължава:
– Бейл научил за произхода си от своите осиновители, които вероятно са му разказали всичко с добри намерения, но още от малък той развива натрапчива омраза към всичко католическо и италианско. Според психолозите на ФБР това го е накарало да иска да унищожава всичко, свързано с Църквата или Италия.
– Символиката и злото са могъща комбинация – отбелязва Том. – Особено при самотници с нещастно детство. А какво стана със сребърните плочки, Плочите от Атманта?
– Пазят се под ключ в сейфа на карабинерите – отговаря Валентина, като взема една купичка с плодове, оставена до леглото.
– Недостъпни както за сатанистите, така и за Църквата – добавя Вито. – По-късно ще решим какво да правим с тях. Всъщност пазим ги в два сейфа.
– Два ли? – пита Валентина, като си взема една чепка грозде.
– Не съм суеверен, но не искам трите плочки да са на едно място. Реших, че е най-добре да бъдат разделени. – Разперва ръце. – Знам, трябваше да са в три различни сейфа, но имам само два.
Тримата се засмиват.
В този момент вратата се отваря.
Тина се стъписва, когато вижда други хора при Том.
– Извинявай, не знаех, че имаш посетители.

– Влез – кани я радушно Том. – Това не са посетители, а приятели и
бивши
работодатели. Сигурно помниш Валентина.

Двете жени само се усмихват леко за поздрав.
– А това е шефът ѝ. И точно в момента се канеха да оставят плодовете ми и да отидат да закусят. – Обръща се към Вито. – Пътьом би ли уредил да ме освободят от това болнично легло? Спешно!
– Ще се постарая – отговаря майорът, като става и кимва за довиждане на Тина.
Валентина я поглежда мрачно и измърморва:
– И да не изядеш всичкото грозде.
Тина изчаква да затворят вратата, после поглежда Том:
– Моментът подходящ ли е да поговорим? Или искаш друг път?
– Сега е добре – усмихва се Том. – Всъщност моментът е идеален.




III


ЛОС АНДЖЕЛИС

На девет хиляди километра от Венеция една млада калифорнийка спи дълбоко в болнично легло, подобно на това на Том.
Кристиана Афонсо има голям късмет, че е жива.
Лекарите казаха, че е кървяла толкова силно по време на операцията, че за малко не са я изпуснали.
Майка ѝ Джилиан седи до леглото. Държи ръката на тийнейджърката и отмества няколко кичура от измъченото ѝ лице.
Горкото момиче преживя толкова много. А когато се събуди, го чакат още цял куп тревоги.
Новороденото в стъкления кувьоз до Джилиан размърдва ръчички – нервен спазъм, от онзи вид потрепване, което кара старите хора да казват, че си усетил присъствието на някой дух.
Джилиан Афонсо пуска ръката на дъщеря си и оставя внука си да потрепва в съня си. Смята да потърси параклиса на болницата. Иска да коленичи и да се помоли за съвет.
Преди да се отдалечи от леглото, посяга зад врата си и откопчава верижката на златното кръстче, което носи от първото си причастие. Слага го на врата на дъщеря си и я целува. Надява се то да я предпазва до края на живота ѝ.
Преди да отвори вратата и да излезе в коридора, спира и поглежда още веднъж в стаята. Странно е, че бебето не проплака при раждането. Това направи впечатление и на лекарите. Всяко новородено проплаква. Това обаче – не. Появи се на белия свят с едва доловимо изпъшкване. Очите му са големи и уверени. Сякаш вече е преживяло всичко това.
Има и други странни неща.
Баба Джилиан не иска да вземе внучето си. Не изпитва инстинктивно желание да го прегърне, да го обича или да го целуне. Това я кара да изпитва вина. И я плаши.
Може би причината е в тежкото раждане?
Може би се бои да не го нарани?
Не, не е това.

Дълбоко в себе си тя знае
истинската
причина. Така е, защото внук ѝ е син на мъжа, който изнасили дъщеря ѝ.

На мъжа, когото един свещеник уби в една тъмна уличка в Комптън преди около девет месеца.





666 Г. ПР. ХР. – ФАКТИ И ИЗМИСЛИЦА


Нека да си призная.
Някои подробности, свързани с етруските, са измислени.
Абсолютна фантазия. Пълна лъжа. Не са много, но има такива.
Град на име Атманта никога не е съществувал. Нито, слава Богу, произведение, наречено „Портите на Съдбата“.

По отношение на историческото време, също съм послъгал (мъничко). Въпреки че всичко, което описвам в главите за Тевкър и Тетия (между другото, това са истински гръко-етруски имена), е точно, толкова развити селища и общество едва ли са съществували през 666 г. пр. Хр. Било е твърде рано за градове с правилно подредени улици като
кардо
и
декуман
, сложни храмове като построения в свещената горичка, развита образна скулптура или мащабна морска търговия като описаните. Някои от тези неща са се появили столетие или няколко столетия по-късно. Други детайли са по-надеждни – като ролята на нецвиса (известен още като харуспекс) при гадаенето по черния дроб на жертвените животни, пантеона на етруските богове, оглавяван от Уни, Тиния и Менрва, и билковите илачи, използвани от Лартуза Лечителя.

„Черният дроб от Пиаченца“, разбира се, е реален предмет и е толкова ценен, че се пази при изключителни мерки за сигурност в Италия.
Защо тогава просто не съм описал живота през 666 г. пр. Хр. такъв, какъвто е бил в действителност? Истината е, че знаем твърде малко за този период и то със сигурност не е достатъчно, за да обрисувам реалистичен предвенециански пейзаж, който да включа сатанинската легенда, която бях замислил. Освен това исках да изтегля историческата рамка към времето, през което етруските са достигнали най-голямата си мощ и амбиция (преди Рим). В своя златен век те са били един от най-развитите и цивилизовани народи в света и дълги години дори римляните се бояли да воюват срещу тях. Всъщност много от техните ритуали и обичаи са били заимствани от римляните и чрез тях – предадени на останалия свят.
В проучванията ми бях любезно и търпеливо консултиран от доктор Том Расмусен, професор и понастоящем ректор на Университета по история на изкуството в Манчестър. Той е световен експерт по етруска археология, с дълбоки познания за тяхното изкуство и материална култура. Неговото влияние можете да видите в описанията на културните удоволствия на Песна и разбира се, в скулпторския занаят на Тетия и създаването на Плочите от Атманта. Етруският период е изключително сложен за изучаване – главно защото са се запазили твърде малко текстове от това време и защото етруският се различава коренно от всички останали древни езици. Затова, за разлика от Древен Египет, от който има запазени многобройни текстове и папируси за сравнение, специалистите по етруската култура разчитат предимно на древни предмети, археологически находки и мъдростта на онези, които ги тълкуват.
Множеството статии на Том ми позволиха да създам точния декор на Атманта, красив пейзаж с гъсти гори, малки ниви и градини около селата, тук-там с някое прасе, коза или овца като основни домашни животни. Това е било епоха на сложни ритуали, церемонии и суеверия, съпътстващи човека от люлката до гроба, та чак в отвъдния живот. Ритуалите, извършвани от Тевкър, са смесица от малкото, което се знае със сигурност за действията на нецвиса, и пълни измислици, обслужващи сюжета (всяко отклонение от онова, което специалистите приемат за историческа истина, трябва да се отдава на моите интерпретации, а не на грешки от страна на Том).
Нека за момент да споделя с вас едно от многото неща, за които Том ми отвори очите. Надявам се по този начин да ви дам още един увлекателен поглед върху живота на етруските и представа за трудностите, които среща писателят, ако иска да вплете реални исторически факти в трилър. Жертвените олтари са били разположени извън храмовете на етруските, а не вътре (както бях написал в една от черновите си). По времето на етруските в Италия не се е добивало злато (което бе първоначалният ми избор на благороден метал). Те са добивали сребро – което ме улесни, защото среброто е предпочитаният метал на сатанистите, тъй като златото има дълбока връзка с християнските обичаи. Мамарс (ковачът на сребро) е етруско име, прието от специалистите за реално, но не Мамерк, както отначало бях решил да го нарека – това е латинско име (какъв съм невежа!). Списъкът е безкраен. Мисля, че Том изхаби няколко червени маркера, за да подчертае всички неточности, и ще му бъда задължен за тази помощ завинаги.
В интернет има доста сайтове, описващи възхода и упадъка на етруските, начина им на живот, боговете и ритуалите им, но за съжаление, те не са надеждни. В тях има много неточности, противоречия и понякога чисти предположения. Ако искате да прочетете хубава книга за тази невероятна цивилизация, потърсете „Етруските“ от Том Расмусен и Грийм Баркър – тя е увлекателно и лесно за четене въведение във фактите и фикцията за този тайнствен народ. Но докато я четете, не забравяйте Тевкър и Тетия. Надявам се духовете им да живеят във въображението ви дълги години.