[Kodirane UTF-8]

	Саймън Бекет
	Убийства в Манхам


	Добре дошли в света на Дейвид Хънтър — професионалист по въпросите за смъртта!
	Манхам — тихо селце в дълбока британска провинция. Тук животът е прост, всички се познават и никак не обичат промените.
	В една дъждовна привечер по калния път между смълчаните къщи (някои от времето на крал Джордж) в селото пристига Дейвид Хънтър — млад, образован и перспективен лондончанин. И незнайно защо остава да живее и работи като лекар в затънтения Манхам срещу мизерно заплащане.
	Три години по-късно той вярва, че е погребал миналото си, сближава се с местните хора и се наслаждава на провинциално спокойствие…
	И точно тогава две хлапета откриват в близката гора останките на Сали Палмър.
	По трупа й си личи, че е била измъчвана и убита. Цял Манхам е потресен, а полицията е безсилна. Когато изчезва втора жена, страхът и параноята обземат жителите на селото.
	И Дейвид Хънтър е принуден да се върне към старата си професия — смъртта и труповете.




	„Навярно най-добрият трилър, който някога съм чела… динамичен, интригуващ и сърцеспиращо увлекателен“
	Тес Геритсен


	„Настръхващо стряскащ, но в същото време затрогващ и човешки… удря те право в десетката още от първата страница“
	Independent on Sunday


	„Свеж и оригинален… безкомпромисно завладяващ и пикантно страшен“
	Мо Хейдър


	„Наистина грабващ трилър… Бекет държи читателя в постоянно напрежение и му подхвърля парчета от истината до самата кулминация в края“
	Evening Standard


	„Уникален трилър… едно ниво над всички останали, с убедителен главен герой, грабващ сюжет и морбидна информация в изобилие“
	Observer


	„Тръпки да те побият… рядко похватите на съспенса са използвани толкова умело извън филмите на Алфред Хичкок“
	Daily Express


	„В духа на Патриша Корнуел, но с перото на британец: брилянтно!“
	Daily Mirror


	„Отличен трилър… написан със замах, шокиращо ценен“
	The Times


	„Бекет разкрива потенциала на таланта си… и създава мрачна и зловеща атмосфера“
	Guardian


	„Страховита криминална мистерия… обещаващо начало на оригинална поредица от интересни романи“
	Sunday Telegraph


	„Стегнато написана и динамична книга, която лесно те грабва и трудно те пуска“
	Morning Star


	„Напрегната история, която впечатляващо разкрива дълбините на ужаса“
	Good Book Guide


	„Бекет знае как се разказва една история — подхвърля страховити детайли, изненадва с майсторски замислени обрати и като фокусник, който изважда заек от шапка, запазва най-доброто за финала“
	Yorkshire Evening Post


	„Забравете Патриша Корнуел… опитайте Саймън Бекет. Ще ми благодарите“
	Deadly Pleasures


	„Висококачествена проза… обещаващо начало на серийно убийствена поредица; неустоима“
	Publishers Weekly


	„Детайлните, кървави престъпления ще изкушат почитателите на «От местопрестъплението», Патриша Корнуел и Кати Райкс, но водещото и оригинално при талантливия автор са фините психологически нюанси“
	Library Journal



	1

	Човешкото тяло започва да се разлага четири минути след смъртта. Някога то е било обвивката на живота, а сега преминава през последната си метаморфоза. Започва да се саморазгражда. Клетките се разпадат отвътре навън. Тъканите се превръщат в течност, а след това — в газ. Живецът вече го няма и то става леснодостъпна плячка за други организми. Първо идват бактериите, след тях насекомите. Мухите снасят яйца, които се излюпват. Ларвите се хранят с богатия бульон и после мигрират. Напускат тялото в стройна редица, която винаги се отправя на юг. Понякога на югоизток или югозапад, но никога на север. Причината не е известна.
	Белтъчините в мускулите вече са се разградили и се е получила силна химическа смес. Тази смес е смъртоносна за растителността и унищожава тревата, през която ларвите са преминали. След тях остава гола, приличаща на пъпна връв диря, която показва откъде са тръгнали. Когато условията са подходящи, най-вече при топло и сухо време, може да се наблюдава дълга криволичеща върволица от дебели жълти ларви. Това е любопитна гледка, а какво по-естествено за любопитния поглед от това да проследи откъде тръгва нишката. Ето как братята Йейтс откриха останките на Сали Палмър.
	Нийл и Сам се натъкнаха на върволицата от ларви на границата между Фарнам Ууд и блатото. Беше втората седмица на юли и рано настъпилото лято сякаш беше дошло отдавна. Непрестанната жега бе изгорила цвета на дърветата и изпекла земята като кокал. Момчетата отиваха към Уилоу Хоул — пълното с тръстика езеро, което минаваше за местния плувен басейн. Там щяха да се срещнат с приятели и целия неделен следобед щяха да скачат от надвисналите дървета в топлите води на езерото. Поне така възнамеряваха.
	Така ги виждам аз — отегчени и апатични, замаяни от жегата и раздразнителни един към друг. Нийл е на единайсет, с три години по-голям от брат си. Движи се малко пред Сам и така демонстрира раздразнението си. Носи пръчка и шиба тревите и клоните, покрай които минава. Сам влачи крака след него и подсмърча от време на време. Не е настинал през лятото, това е сенна хрема, от която са се зачервили очите му. Лек антихистаминов препарат може да му помогне, но в момента той не го знае. Непрекъснато подсмърча през лятото. Винаги в сянката на брат си, той се движи с наведена глава, затова пръв вижда върволицата от ларви.
	Спира се и внимателно я оглежда, преди да повика Нийл. На Нийл никак не му се ще да се върне, но очевидно Сам е открил нещо. Опитва се да изглежда безразличен, но полюшващата се върволица от ларви му е интересна също както и на брат му. Двамата клякат над ларвите, отмятат черните си коси и сбръчкват носове от миризмата на амоняк. Мисля, че Нийл пръв е предложил да видят откъде идват ларвите, макар че по-късно никой не си спомняше това. Веднъж вече подминал ларвите, той сигурно е искал да наложи отново авторитета си. Така че той тръгва пръв към жълтите туфи блатна трева, от която излизат ларвите, а Сам върви след него.
	Дали са усетили миризмата, като са наближили? Вероятно да. Тя е достатъчно силна, за да проникне дори през запушените синуси на Сам. Сигурно са разбрали за какво става въпрос. Те не са градски момчета и познават смъртта в кръговрата на живота. Мухите също са ги подсетили със сънливото си бръмчене в горещината.
	Трупът, който откриват, не е на овца или сърна, нито дори на куче, както очакват. Голото неузнаваемо тяло на Сали Палмър лежало на слънцето. То било изпълнено с движение. Под кожата й вряло и кипяло от ларви, които излизали през устата и носа, както и през други отвори на тялото. Ларвите извирали от тялото, образували купчина на земята и запълзявали в дълга нишка далече от мястото, където стоели братята Йейтс.
	Надали има значение кой от двамата е реагирал пръв, но предполагам, че е бил Нийл. Както обикновено Сам е изчакал да види какво ще направи брат му и заедно са се втурнали първо към дома си, а после — към полицейския участък.
	Накрая пристигнаха при мен.
	Дадох на Сам слабо успокоително, както и антихистаминов препарат да облекчи сенната му хрема. По това време вече не само неговите очи бяха зачервени. Нийл също беше разстроен от откритието, макар да бе започнал да си възвръща тийнейджърската самоувереност. Така че предимно той ми разказа какво се беше случило. Вече започваше да пропуска неприятните детайли и историята, която щеше да разказва отново и отново, добиваше по-приемлив вид. По-късно, когато се случиха събитията от онова невероятно горещо лято, години по-късно, Нийл щеше да продължи да я разказва и хората щяха да приемат, че той е човекът, направил откритието, с което започна всичко.
	Но не беше така. Просто до този момент не бяхме разбрали какво живее сред нас.


	2

	Пристигнах в Манхам преди три години. Беше влажен мартенски следобед. Влакът спря на гарата — малък перон насред пустошта — и пред очите ми се разкри мокрият от дъжда пейзаж, лишен както от форма, така и от всякакво човешко присъствие. Стоях с куфара в ръка, оглеждах околностите и почти не усещах дъжда, който се стичаше в яката ми. Около мен чак до хоризонта се простираше равна като тепсия блатиста местност и само на отделни места се виждаха малки групички дървета.
	За първи път попадах в този край на реки и езера, за първи път бях в Норфолк. Беше впечатляващо и непознато. Потопих се в огромното празно пространство, вдишах студения влажен въздух и усетих как малко по малко започнах да се отпускам. Колкото и негостоприемен да беше пейзажът, бях извън Лондон, а това беше достатъчно.
	Никой не ме посрещна. Не се бях уговорил някой да ме вземе от гарата, тъй като не бях планирал нещата толкова напред. Бях продал колата си, както и всичко останало, без да помисля как ще стигна до селото. Тогава все още не разсъждавах трезво. Ако изобщо се бях сетил за това, с присъщата на гражданина арогантност щях да предположа, че на гарата има таксита, магазин или нещо подобно. Но таксита нямаше, нямаше дори телефон. За момент съжалих, че съм оставил мобилния си. Взех си куфара и поех по пътя. Оказа се, че имам две възможности — наляво и надясно. Тръгнах наляво, без да се колебая. Не знам защо. След неколкостотин метра стигнах до кръстовище с избелял пътен знак. Беше наклонен на една страна и като че ли ми сочеше нещо под мократа пръст. Разбрах, че вървя в правилната посока.
	Вече се смрачаваше, когато най-после стигнах до селото. Една-две коли ме задминаха по пътя, но не спряха. Като изключим тях, първите признаци на живот бяха няколко отдалечени една от друга ферми. В здрача точно срещу мен забелязах кулата на черквата, самотна насред полето. Появи се тротоар, тесен и хлъзгав от дъжда, но все пак по-удобен от пътеката край живия плет, по която вървях от гарата. След още един завой на пътя видях селото. То оставаше скрито до момента, в който влезеш в него.
	Не приличаше на пейзаж от пощенска картичка. Не отговаряше и на представата ми за типично английско селце — беше твърде разпръснато и занемарено. В покрайнините имаше къщи отпреди войната, които отстъпваха на каменни къщи със стени, облицовани с парчета кремък. Колкото по-навътре навлизах в селото, толкова по-стари ставаха сградите. С всяка стъпка се връщах назад в историята. Блеснали от дъжда, къщите се гушеха една в друга, а безжизнените им прозорци ме гледаха с неприкрито подозрение.
	След малко покрай пътя се заредиха магазини, които не работеха, а редиците къщи зад тях се губеха във вечерния здрач. Минах покрай училище, после покрай кръчма и стигнах до зелена площ насред селото, която бе обсипана с нарциси. Жълтите им фунийки се поклащаха в дъжда и бяха в странен контраст със заобикалящия ги червеникавокафяв пейзаж. Огромен кестен беше разперил голите си черни клони над тях. Зад него, обградена от полегналия, покрит с мъх зид на гробището, беше старата норманска черква, чиято кула бях видял от пътя. Също както и при старите къщи, нейните стени бяха покрити с кремък — твърдите камъни с големината на юмрук бяха устояли на стихиите. Мекият хоросан около тях се беше оронил под въздействието на времето и годините. Вратите и прозорците на черквата вече бяха започнали да се изкривяват, защото земята, върху която стоеше от векове, се движеше.
	Спрях. Забелязах още къщи нататък по пътя. Очевидно нямаше какво друго да се види в Манхам. Някои прозорци светеха и това бяха единствените признаци на живот. Стоях на дъжда и не знаех накъде да тръгна. Тогава чух шум и видях двама градинари да работят в гробището. Те почистваха с гребла тревата около старите камъни, без да обръщат внимание на дъжда и здрача. Приближих се към тях. Те продължаваха да работят, без да вдигат поглед.
	— Ще ми кажете ли къде е кабинетът на лекаря? — попитах, докато дъждът се стичаше по лицето ми.
	Двамата спряха и ме огледаха внимателно. Въпреки разликата във възрастта им те толкова много си приличаха, че сигурно бяха дядо и внук. И двете лица бяха спокойни и безизразни, а сините като метличина очи ме гледаха ведро. По-възрастният посочи тясна уличка с дървета от другата страна на зелената площ.
	— Право напред.
	Говорът им още веднъж ми напомни, че вече не съм в Лондон. Извивките в гласните звучаха странно в ушите на гражданин. Благодарих им, но те вече се бяха върнали към работата си. Тръгнах нагоре по уличката, шумът на дъжда се усили, капките се стичаха през надвисналите клони. След малко стигнах до голяма порта, която водеше към тясна алея за коли. На портата имаше закачен надпис „Банк Хаус“. Под него на месингова табелка се четеше „Д-р Х. Мейтланд“. От двете страни на алеята растяха тисове. Пътят плавно се изкачваше нагоре през добре поддържани градини, а след това се спусна надолу към двора на внушителна къща от времето на крал Джордж. Изстъргах калта от обувките си в старата желязна стъргалка отстрани на вратата, после повдигнах тежкото чукче и ударих силно. Тъкмо щях да почукам още веднъж и вратата се отвори.
	Пълна сивокоса жена на средна възраст с безупречна прическа стоеше пред мен.
	— Кажете?
	— Търся доктор Мейтланд.
	— Кабинетът е затворен. Съжалявам, но сега докторът не прави посещения по домовете — каза намръщено.
	— Но… Мисля, че той ме очаква.
	Тя не отговори. Осъзнах колко окаян трябва да съм изглеждал, след като цял час бях вървял под дъжда.
	— Идвам за работата — продължих. — Аз съм Дейвид Хънтър.
	— О, извинявайте! — Лицето й светна. — Не се сетих. Помислих си, че… Моля, заповядайте.
	Тя се отдръпна и ми направи път да вляза.
	— Целият сте вир-вода. Отдалече ли идвате?
	— От гарата.
	— От гарата? Но това са няколко километра! — Докато говореше, тя ми помагаше да сваля палтото си. — Защо не се обадихте да ни кажете кога пристига влакът? Можехме да изпратим някого да ви посрещне.
	Не отговорих. Истината е, че въобще не се бях сетил за това.
	— Заповядайте, влезте в салона. Огънят е запален. Не, оставете куфара си тук — каза тя и закачи палтото ми.
	Усмихна се. За първи път забелязах напрежението по лицето й. Това, което преди бях приел като скованост, беше просто умора.
	— Никой няма да го открадне — продължи тя.
	Въведе ме в голяма стая с дървена ламперия. Пред огъня, в който горяха няколко пъна, имаше старо кожено канапе. Килимът беше персийски, вехт, но все още красив. Дъските на пода бяха полирани до червеникавокафяво. Стаята приятно миришеше на бор и пушек.
	— Заповядайте, седнете. Ще кажа на доктор Мейтланд, че сте тук. Да ви предложа ли чаша чай?
	Още един знак, че вече не съм в града. Там биха ми предложили кафе. Благодарих й. Когато тя излезе, се загледах в огъня. След студа навън от топлината ми се доспа. През френските прозорци се виждаше, че навън е станало съвсем тъмно. Дъждът потропваше по стъклото. Канапето беше меко и удобно. Усетих, че клепачите ми натежават. Изправих се бързо, почти изплашено, когато главата ми започна да клюма. Изведнъж се почувствах изтощен, физически и емоционално изчерпан. Но страхът от съня беше по-силен от всичко.
	Когато жената се върна, все още стоях пред огъня.
	— Моля, елате с мен. Доктор Мейтланд е в кабинета си.
	Последвах я през салона, обувките ми проскърцваха по дъските. Стигнахме до най-отдалечената врата. Тя леко почука и свойски я отвори, без да изчака отговор. Усмихна ми се отново и ме пусна да вляза.
	— Ще донеса чая след минута — каза тя, затвори вратата и излезе.
	В стаята видях мъж, седнал зад бюрото си. За момент се огледахме взаимно. Макар че беше седнал, успях да забележа, че е висок. Набразденото му с бръчки лице имаше ясно изразена костна структура, а косата му беше гъста, по-скоро кремава на цвят, отколкото сива. Черните му вежди отхвърляха всеки намек за слабост, а очите под тях наблюдаваха остро и внимателно. Погледът му бързо ме прониза и изобщо не успях да разбера какво впечатление съм оставил у него. За първи път се почувствах леко обезпокоен, че не съм в най-добра форма.
	— Господи, човече, ти си вир-вода! — гласът му избумтя грубо, но приятелски.
	— Дойдох пеша от гарата. Нямаше таксита.
	— Добре дошли в прекрасния Манхам — изсумтя той. — Трябваше да ме предупредите, че ще дойдете ден по-рано. Щях да уредя някой да ви вземе от гарата.
	— Ден по-рано? — повторих учудено.
	— Точно така. Очаквах ви утре.
	За първи път ми просветна защо всички магазини бяха затворени. Беше неделя. Едва сега осъзнах колко изкривено беше станало усещането ми за време. Той се престори, че не забелязва, че се разстроих от това.
	— Няма нищо, нали вече сте тук. Така ще имате повече време да се настаните. Аз съм Хенри Мейтланд. Приятно ми е да се запознаем.
	Протегна ръка, без да става. Едва тогава забелязах, че столът му е на колелца. Приближих се и се ръкувах с него, но той вече беше забелязал колебанието ми. Усмихна ми се кисело.
	— Сега разбирате защо пуснах онази обява.
	Обявата беше публикувана във вестник „Таймс“, в раздела за работа. Беше толкова малка, че човек лесно можеше да я пропусне. По някаква причина обаче аз я забелязах веднага. Селска здравна служба търсеше общопрактикуващ лекар на временен договор за шест месеца с осигурена квартира. Това, което ме привлече, беше местоположението на селото. Не че исках да работя специално в Норфолк, но беше достатъчно далече от Лондон. Подадох си документите без особена надежда и очакване, така че седмица по-късно, когато отворих писмото, очаквах в него да има любезен отказ. Вместо това открих, че ми предлагат работата. Трябваше да прочета писмото два пъти, за да разбера какво пише. При други обстоятелства щях да се чудя къде е уловката. Но при други обстоятелства никога нямаше да кандидатствам за тази работа.
	Отговорих веднага, че приемам работата.
	Сега наблюдавах новия си работодател и със закъснение се чудех в какво ли съм се въвлякъл. Той като че ли разбра какво си мисля и потупа краката си.
	— Автомобилна катастрофа — в гласа му нямаше неудобство или самосъжаление. — Има вероятност с времето да се възстановя донякъде, но дотогава не мога да се справям сам. През последната година използвах временни заместници, но нещата не вървяха добре. Нов човек всяка седмица — така не може да се работи! Скоро ще разберете, че хората тук не обичат промените.
	Той се протегна към лулата и тютюна на бюрото.
	— Мога ли да запаля?
	— Можете ли?
	— Добър отговор — разсмя се той. — Но не съм ви пациент. Запомнете го.
	Замълча и поднесе клечката кибрит към лулата си.
	— И така — продължи той, подръпвайки от нея, — за вас това ще е голяма промяна, след като сте работили в университет, нали така? Тук определено не е Лондон.
	Той ме изгледа над лулата си. Чаках да започне да ме разпитва за предишната ми работа, но не го направи.
	— Ако в последния момент у вас са се появили някакви съмнения, моля споделете ги сега.
	— Никакви! — отвърнах.
	— Така трябва да бъде — кимна той доволно. — Засега ще отседнете тук. Ще помоля Джанис да ви покаже стаята ви. Ще поговорим повече на вечеря. Ще започнете работа утре. Кабинетът отваря в девет.
	— Може ли да ви попитам нещо?
	Той вдигна вежди и зачака.
	— Защо ме наехте?
	Това ме тревожеше. Не до такава степен, че да отхвърля предложението за работа, но все пак ме глождеше.
	— Изглеждахте подходящ. С добра квалификация, чудесни отзиви и сте готов да дойдете да работите тук, в тази пустош, за мизерната заплата, която предлагам.
	— Очаквах, че първо ще ме извикате за интервю.
	Той махна с ръката си, с която държеше лулата, и целият потъна в дим.
	— Интервютата отнемат време. Търсех човек, който може да започне веднага. Освен това вярвам на преценката си.
	В гласа му звучеше сигурност, която ми подейства успокоително. Много по-късно, когато вече нямаше съмнение дали ще остана на работа, той през смях ми призна, докато си пиехме малцовото уиски, че съм бил единственият кандидат.
	Но в онзи момент не ми мина през ум, че това е правилният отговор.
	— Казах ви, че нямам много опит като общопрактикуващ лекар. Как може да сте сигурен, че ще се справя?
	— А вие ще се справите ли?
	Отне ми време да отговоря. Всъщност за първи път се замислих по въпроса. Бях пристигнал тук, без много да разсъждавам. За мен това беше бягство от обстоятелства и хора, чието присъствие ми причиняваше болка. Отново се замислих как ли изглеждам. Пристигнал ден по-рано, и то вир-вода. Дори не се е сетил да се скрие от дъжда.
	— Ще се справя — отвърнах аз.
	— Ами добре тогава — макар че отговори рязко, в гласа му се долавяше смях. — Освен това работата е временна. И ще ви наглеждам.
	Натисна някакво копче на бюрото си. Някъде далече в къщата прозвуча звънец.
	— Ако пациентите ни позволят, обикновено вечеряме около осем. Може да си починете до тогава. Донесохте ли багажа със себе си, или ще пристигне по-късно?
	— Донесох го със себе си. Оставих го при съпругата ви.
	Той ме погледна стреснато, след това се усмихна малко смутено.
	— Джанис се грижи за къщата. Аз съм вдовец.
	Усетих, че в стаята е станало задушно. Кимнах.
	— Аз също.


	Така станах лекар в Манхам. Сега, три години по-късно, бях един от първите, който разбра какво са намерили братята Йейтс във Фарнам Ууд. Разбира се, никой не знаеше чий е трупът, поне в онзи момент. Като се има предвид състоянието му, момчетата не можеха да кажат дори дали е на мъж или на жена. Когато се озоваха в познатата обстановка на дома си, те дори не бяха сигурни дали тялото е било голо или облечено. В един момент Сам неочаквано каза, че е имало крила, после се почувства несигурен и замълча, а Нийл гледаше безучастно. Каквото и да бяха видели, то толкова ги бе изумило, че не знаеха с какво да го сравнят и сега паметта им отказваше да го възстанови. Бяха сигурни само, че е труп на човек. Описанието на огромното количество ларви подсказваше, че по тялото е имало рани, но ми беше ясно колко лесно може да се заблуди човек при вида на смъртта. Нямах причина да предполагам нещо по-лошо.
	Поне тогава.
	Поведението на майката изглеждаше още по-странно. Линда Йейтс седеше в скромната си всекидневна, прегърнала по-малкия си син, който се беше сгушил в нея, и унило гледаше яркия екран на телевизора. Бащата беше фермер и още не се беше прибрал от работа. Тя ме извика, след като момчетата се бяха върнали в къщи задъхани и на ръба на истерията. Въпреки че беше неделя следобед, в малко и усамотено място като Манхам лекарят винаги е на разположение.
	Все още очаквахме полицията да дойде. Те очевидно не бързаха, но аз се чувствах длъжен да остана. Бях дал на Сам успокоително, което беше толкова слабо, че по-скоро имаше плацебо ефект. Изслушах неохотно историята, която по-големият брат ми разказа. Опитвах се да не обръщам внимание. Много добре знаех какво са видели.
	Беше нещо, за което не исках да си спомням.
	Прозорецът на всекидневната бе широко отворен, но през него не влизаше прохладен ветрец. Яркото следобедно слънце правеше навън всичко ослепително бяло.
	— Сали Палмър е — каза изведнъж Линда Йейтс.
	Погледнах я учудено. Сали Палмър живееше сама в малка ферма на края на селото. Тя беше привлекателна жена към трийсетте. Беше се преместила да живее в Манхам няколко години преди мен, след като бе наследила фермата от чичо си. Все още гледаше няколко кози и тъй като родът й беше от селото, хората не я смятаха за чужда. Със сигурност им беше по-близка, отколкото им бях аз, дори и сега. Но фактът, че беше писателка, я отделяше от останалите и караше съседите й да се отнасят към нея с нещо средно между възхищение и подозрение. Не бях чул някой да я е издирвал.
	— Защо мислиш така?
	— Защото я сънувах.
	Не очаквах такъв отговор. Погледнах момчетата. Сам се беше поуспокоил и изглежда не ни слушаше. Но Нийл наблюдаваше майка си и ми стана ясно, че каквото и да си кажем тук, той ще го разнесе из селото, веднага щом излезе от къщи. Тя прие мълчанието ми за проява на скептицизъм.
	— Сали стоеше на автобусната спирка и плачеше. Попитах я какво е станало, но тя не ми отвърна. Погледнах надолу по пътя и когато се обърнах, вече я нямаше.
	Не знаех какво да отговоря.
	— За всеки сън си има причина — продължи тя. — Точно така беше.
	— Хайде, Линда, все още не знаем кой е. Всеки може да е.
	Погледна ме така, сякаш искаше да ми каже, че греша, но не желаеше да спори с мен. Зарадвах се, когато на вратата се почука и полицаите дойдоха. И двамата бяха типични представители на провинциалната полиция. По-възрастният имаше червендалесто лице и по време на разговора често намигаше добродушно. При дадените обстоятелства това изглеждаше напълно неуместно.
	— Значи смятате, че сте намерили труп, така ли? — започна той весело и ме погледна така, сякаш споделяше с мен някаква шега за възрастни, която момчетата не можеха да разберат.
	Сам се гушеше в майка си, а Нийл смотолевяше отговорите на въпросите, респектиран от присъствието на униформени представители на властта в дома им.
	Не отне много време. По-възрастният полицай затвори бележника си.
	— Добре, а сега да отидем да погледнем. Кой от вас, момчета, ще дойде да ни покаже мястото?
	Сам зарови глава в полата на майка си. Нийл не отговори, но лицето му пребледня. Едно нещо беше да разказваш, а съвсем друго да се върнеш пак там. Майка им разтревожено ме погледна.
	— Мисля, че не е добра идея — казах аз.
	Всъщност мислех, че е ужасна идея. Но достатъчно много работа си бях имал с полицаи, за да знам, че е по-добре да бъдеш дипломатичен, отколкото да им се противопоставяш.
	— Как очаквате тогава да открием трупа, като нито един от нас не познава околността — настоя той.
	— Имам карта в колата. Мога да ви покажа накъде да вървите.
	Полицаят не се опита да скрие разочарованието си. Излязохме навън, примигвайки на яркото слънце. Къщата беше в самия край на редица малки каменни къщурки. Колите ни бяха паркирани на уличката. Извадих картата от ленд роувъра си, поставих я на капака и я отворих. Слънцето се отразяваше от горещия очукан метал.
	— На около пет километра от тук е. Трябва да оставите колата и да прекосите през мочурището към гората. Според това, което момчетата казват, трябва да е някъде тук.
	Очертах една местност на картата. Полицаят изсумтя.
	— Имам по-добра идея. Щом не искаш момчетата да ходят там, заведи ни ти — предложи с лека усмивка. — Изглежда познаваш околността.
	По лицето му прочетох, че нямам право на избор. Казах им да ме последват и тръгнах. Отвътре старият ленд роувър миришеше на нагорещена пластмаса. Отворих прозорците докрай. Стиснах волана и той опари ръцете ми. Наложих си да се успокоя, когато видях, че кокалчетата на пръстите ми са побелели.
	Пътищата бяха тесни и лъкатушещи, но не беше далеч. Коловозът образуваше полукръг в твърдата земя. Паркирах колата си и вратата опря в пожълтелия жив плет. Полицейската кола рязко спря зад мен. Двамата полицаи излязоха. По-възрастният подръпваше панталоните си. По-младият, със слънчев загар и раздразнено от бръснене лице, изоставаше назад.
	— Има пътека през мочурището. Води до гората. Просто вървете по нея неколкостотин метра.
	По-възрастният полицай обърса потта от лицето си. Върху бялата му риза под мишниците се виждаха тъмни мокри петна. Долавяше се остра, парлива миризма. Погледна с присвити очи към далечната гора и поклати глава.
	— Прекалено горещо е. Сигурно няма да искаш да ни заведеш до мястото — в гласа му имаше и надежда, и подигравка.
	— В гората и аз ще се ориентирам, колкото и вие — отвърнах. — Просто гледайте да намерите ларвите.
	По-младият се засмя, но веднага замълча, когато другият го изгледа лошо.
	— Не трябва ли криминалната полиция да свърши това? — попитах аз.
	— Няма да са много щастливи, ако ги извикаме заради един разложен елен — изсумтя той. — Обикновено така става.
	— Момчетата казаха друго.
	— Най-добре да проверя сам, ако не възразяваш. — Той махна към по-младия. — Хайде, да приключваме с това.
	Наблюдавах ги, докато с мъка се промъкнаха през живия плет и се отправиха към гората. Не ме бяха помолили да ги чакам и не виждах никакъв смисъл да остана. Доведох ги, докъдето можах, нататък трябваше да се оправят сами.
	Но не мръднах от мястото си. Върнах се при джипа и извадих бутилка вода изпод седалката. Беше топла, но устата ми беше пресъхнала. Сложих слънчевите си очила и се облегнах на прашния зелен калник. Стоях с лице към гората, накъдето се бяха насочили полицаите. Бяха навлезли в равното мочурище и вече не се виждаха. Горещият въздух миришеше на пара и метал, беше изпълнен с бръмченето и жуженето на насекоми. Две водни кончета танцуваха наоколо. Отпих от водата и погледнах часовника си. Днес кабинетът не работеше, но можех да си намеря и по-интересно занимание от това да стоя на пътя, за да чакам да видя какво са открили местните полицаи. Вероятно бяха прави. Сигурно момчетата са видели някое умряло животно. Страхът и въображението им бяха изиграли лоша шега.
	Стоях на мястото си като закован.
	След малко ги видях. Белите им ризи се поклащаха на фона на сухата трева. Отдалече беше ясно, че лицата им са пребледнели. По-младият очевидно не забелязваше, че ризата му е изцапана с повръщано. Мълчаливо му подадох бутилката с вода. Прие я с благодарност.
	По-възрастният отбягваше погледа ми.
	— Дявол да го вземе, никакъв сигнал няма тук — мърмореше той, докато отиваше към колата.
	Опитваше се да върне предишната самонадеяност в гласа си, но не му се удаваше.
	— Значи не е било елен — отбелязах аз.
	— Няма да те задържаме повече — хвърли ми мрачен поглед той.
	Изчака да се кача в ленд роувъра и се обади. Потеглих, а той все още говореше по радиостанцията. Младият полицай бе забил поглед в земята, бутилката с вода се поклащаше в ръката му.
	Подкарах обратно към кабинета си. Мислите бръмчаха в главата ми, но бях издигнал преграда, която ги държеше надалече, като мухи зад мрежа. С усилие на волята си не позволявах на разума си да се намесва, но мухите нашепваха на подсъзнанието ми. Стигнах до пътя, който водеше до селото и кабинета ми. Понечих да включа мигача и се отказах. Без да се замислям, бях взел решение, което щеше да изиграе огромна роля през следващите седмици. То щеше да промени не само моя, но и живота на другите.
	Продължих направо. Отивах към фермата на Сали Палмър.


	3

	От едната страна на фермата имаше дървета, останалата част беше заобиколена от мочурището. Докато се приближавах, ленд роувъра се клатушкаше по коловозите и вдигаше прахоляк. Паркирах на неравния калдъръм, който единствено беше останал от някогашния поддържан двор, и слязох. Покривът на хамбара, покрит с гофрирана ламарина, блестеше. Къщата беше боядисана в бяло. Боята се беше позацапала и се ронеше, но все още светеше ярко на слънцето. От двете страни на вратата бяха поставени светлозелени сандъчета за цветя. Те бяха единственото цветно петно наоколо.
	Обикновено, когато Сали си беше вкъщи, колито й Бес се втурваше навън и започваше да лае преди още човек да е почукал. Днес обаче това не се случи. През прозорците също не се забелязваха признаци на живот, но това можеше да не означава нищо. Приближих се до вратата и почуках. Сега причината да дойда тук ми се стори твърде глупава. Докато чаках, се загледах към хоризонта и се мъчех да измисля какво да й кажа, ако отвори вратата. Предполагам, че можех да й кажа истината, но думите ми щяха да прозвучат също толкова неубедително, колкото твърдението на Линда Йейтс. Можеше да не ме разбере правилно и да реши, че причината за моето посещение е нещо повече от досадна тревога, която не мога да обясня.
	Между нас със Сали нямаше точно връзка, но отношенията ни бяха нещо повече от случайно познанство. По едно време се виждахме доста често. Всъщност това не беше толкова странно — и двамата бяхме новодошли в селото, а преди това бяхме живели в Лондон. Освен това бяхме почти на еднаква възраст. Тя имаше открит характер и лесно се сприятеляваше. А беше и привлекателна. Прекарахме приятно, когато на няколко пъти се срещнахме в кръчмата за по едно питие.
	Нещата спряха дотам. Когато усетих, че би могла да очаква нещо повече, се отдръпнах. В началото бе озадачена, но тъй като нищо сериозно не се беше случило между нас, не се чувствахме неловко. Когато случайно се срещнехме на улицата, разговаряхме приятелски и това беше всичко.
	Бях убеден в това.
	Почуках на вратата още веднъж. Спомням си, че почувствах облекчение, че я няма. Очевидно не беше вкъщи и нямаше нужда да обяснявам какво правя там. Всъщност и аз не бях сигурен защо съм там. Не бях суеверен и за разлика от Линда Йейтс нямах никакви предчувствия. Линда не беше казала, че това е точно предчувствие. Просто сън. Знам колко привлекателни могат да бъдат сънищата. Привлекателни и измамни.
	Тръгнах си и се опитах да се отърва от мислите си. По-добре, че не си е вкъщи — ядосвах се сам на себе си. Какво, по дяволите, си мислех, че правя? Не можех да оставя въображението ми да се развихри само защото някой заблуден турист е умрял.
	Почти бях стигнал до джипа и спрях. Нещо ме тревожеше, но трябваше да се обърна, за да разбера какво. Дори и тогава ми отне известно време. Сандъчетата за цветя. Растенията в тях бяха сухи и увехнали.
	Сали никога не би го допуснала.
	Върнах се обратно. Пръстта в сандъчетата беше съвсем суха. Никой не ги беше поливал от няколко дни, дори може би от по-отдавна. Почуках на вратата, извиках я по име. Когато никой не отговори, натиснах бравата.
	Не беше заключено. Възможно бе да е престанала да заключва вратата си, откакто живееше тук. Но също като мен и Сали идваше от града, а старите навици остават. Когато я бутнах, вратата опря в купчина писма. Те се разпиляха, прескочих ги и влязох в кухнята. Всичко беше както си го спомнях — стени, боядисани в лимоненожълто, солидни, непретенциозни мебели и няколко детайла, които показваха, че не се бе откъснала напълно от градския начин на живот — електрическа сокоизстисквачка, машина за еспресо и голяма, добре заредена поставка за бутилки вино.
	На пръв поглед нямаше нищо нередно, освен купчината писма. Но в къщата беше задушно и се долавяше сладникавата миризма на загниващи плодове и плесен. Тя идваше от глинената купа върху стария чамов бюфет — натюрморт от почернели банани, ябълки и мухлясали портокали в памет на мъртвите. Цветята във вазата на масата бяха увехнали. Едно чекмедже до мивката стоеше полуотворено, като че ли някой я беше прекъснал, докато е вземала нещо от него. Понечих да го затворя, но размислих и го оставих.
	Казах си, че може да е отишла на почивка. Или е била толкова заета, че не й е останало време да изхвърли плодовете и цветята. Имаше какви ли не възможни обяснения. Но също като Линда Йейтс, в този момент вече знаех истината.
	Помислих си дали да не обиколя и останалата част от къщата, но се отказах. Вече започвах да я приемам като местопрестъпление и реших, че ще е най-добре да не пипам веществените доказателства. Излязох навън. Козите на Сали бяха заградени в задния двор. С един поглед разбрах, че се е случило нещо ужасно. Някои от тях бяха страшно отслабнали и немощни, но все още се държаха на краката си. Повечето лежаха изпружени в безсъзнание или мъртви. Бяха опасли всичко, което бяха намерили, а коритото им за вода беше съвсем сухо. Отстрани лежеше маркуча, с който наливаха вода. Поставих края му в коритото и пуснах чешмата. Водата зашумя и една-две от козите с олюляване се наведоха да пият.
	Първо щях да извикам полицията, а веднага след това и ветеринаря. Извадих телефона си, но сигнал нямаше. Манхам беше печално известен с това, че мобилните телефони нямаха обхват навсякъде и на тях невинаги можеше да се разчита. Преместих се малко встрани и с радост видях, че сигналът започва да се прихваща. Започнах да набирам номера, когато забелязах нещо тъмно, полускрито под ръждясалото рало. Приближих се, бях напрегнат, но абсолютно сигурен какво ще видя.
	Бес, кучето на Сали, лежеше мъртво в сухата трева. Изглеждаше много малко, козината му беше сплъстена и прашна. Прогоних мухите, които се надигнаха от трупа и се насочиха към мен. Преди да се отдалеча, забелязах, че главата на кучето е почти напълно отделена от тялото.
	Изведнъж усетих, че жегата става още по-страшна. Краката ми механично ме отведоха до ленд роувъра. Искаше ми се веднага да се кача в колата и да потегля. Вместо това набрах телефона. Докато чаках да ми отговорят, се загледах в зеленото петно на гората, от която току-що идвах.
	Не отново. Не тук.
	Чух тих глас в слушалката. Обърнах гръб на гората и къщата и казах:
	— Искам да съобщя за изчезнал човек.


	Полицейският инспектор се казваше Макензи. Беше нисък, набит и заядлив. Около година-две по-възрастен от мен. Първото, което ми направи впечатление, бяха изключително големите му рамене. В сравнение с тях долната част на тялото му изглеждаше несъразмерна — краката му бяха къси, а стъпалата направо изящни. Щеше съвсем да прилича на културист от комикс, ако не беше очертаващото се коремче и застрашителната раздразнителност, която излъчваше. Беше невъзможно да не го приемеш насериозно.
	Чаках до колата, докато Макензи и един цивилен сержант отидоха да погледнат кучето. Вървяха с бавна стъпка, не бързаха. Бяха твърде незаинтригувани. Но фактът, че бяха изпратили главен инспектор, вместо униформени полицаи, показваше, че в следствения отдел приемат нещата съвсем сериозно. Инспекторът се върна при мен, а сержантът влезе в къщата да огледа стаите.
	— Разкажете ми отново защо дойдохте тук.
	Миришеше на афтършейв и пот, долавяше се слаб мирис на мента. Темето му беше силно зачервено под рядката червеникава коса, но дори и стоенето на слънце да му причиняваше неудобство, той по никакъв начин не го показваше.
	— Бях наблизо и реших да се отбия.
	— Приятелско посещение, така ли?
	— Просто исках да видя как е тя.
	Щях да спомена Линда Йейтс само в краен случай. Бях неин лекар и всичко, което споделяше с мен, беше поверително, а и не смятам, че полицаят щеше да повярва много на някакъв сън. Аз самият трябваше да бъда по-внимателен. Обаче колкото и нелогично да изглеждаше, Сали беше изчезнала.
	— Кога за последен път видяхте госпожица Палмър? — попита Макензи.
	— Преди няколко седмици — трябваше да се замисля, преди да отговоря.
	— Може ли малко по-точно.
	— Спомням си, че преди две седмици се видяхме в кръчмата по случай лятното празненство. Там беше.
	— С вас?
	— Не, но разговаряхме.
	Съвсем кратко. „Здрасти, как си? Добре! Ще се видим по-късно.“ Не вложихме нищо в последните думи, ако изобщо си ги бяхме казали. Вече нямах никакви съмнения.
	— И след като не сте се виждали оттогава, днес изведнъж решихте да наминете.
	— Чух, че са открили някакъв труп. Реших да дойда, за да се уверя, че е добре.
	— Откъде знаете, че трупът е на жена?
	— Не знам. Но си помислих, че няма да е лошо да проверя дали всичко при Сали е наред.
	— Какви са отношенията ви?
	— Надявам се, близки.
	— Колко близки?
	— Немного.
	— Спиш ли с нея?
	— Не.
	— А спал ли си с нея?
	Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Но той точно това правеше. Бях съвсем наясно, че в такива моменти интимните подробности не могат да останат скрити.
	— Не.
	Впери мълчаливо поглед в мен. Аз също го изгледах. След малко извади пакетче ментови бонбони от джоба си. Докато спокойно слагаше един в устата си, забелязах на врата му бенка със странна форма. Прибра си бонбоните, без да ме почерпи.
	— Значи с нея нямахте връзка. Просто добри приятели, така ли?
	— Бяхме просто познати.
	— Но се почувства длъжен да дойдеш да видиш дали всичко е наред. Никой друг не се сети.
	— Живееше тук сама. Доста усамотено е дори и за нашите представи.
	— Защо не й се обади?
	— Просто не ми дойде наум — учудих се сам на себе си.
	— Има ли мобилен телефон? — Кимнах утвърдително и той продължи: — Знаеш ли номера й?
	Беше в паметта на телефона ми. Намерих го, знаех какво ще ме попита и се почувствах ужасно глупаво, че не се бях сетил сам.
	— Да й се обадя ли? — предложих, преди да успее да каже нещо.
	— Ако обичаш.
	Усещах, че ме наблюдава, докато чаках сигнала свободно. Чудех се какво бих казал, ако Сали вдигне телефона. Всъщност не вярвах, че ще се случи.
	Прозорецът на спалнята се отвори и сержантът подаде глава.
	— Някакъв телефон звъни в дамска чанта, сър.
	Чухме слабата електронна мелодия, която идваше зад гърба му. Изключих телефона. Мелодията в къщата спря.
	— Всичко е наред. Ние бяхме. Продължавай. — Макензи кимна на сержанта.
	Той се прибра от прозореца.
	— Това нищо не доказва. — Макензи потърка брадичка.
	Не отговорих.
	— Господи, ужасно е горещо — въздъхна той. — Хайде да отидем на сянка.
	За първи път показа, че жегата го мъчи. Застанахме в сянката на къщата.
	— Дали има семейство? Някой, който би могъл да знае къде е госпожица Палмър.
	— Не знам. Тя наследи фермата, но не съм чувал да има роднини в околността.
	— Ами други приятели освен теб?
	Трудно ми беше да реша дали във въпроса няма някаква уловка.
	— Познаваше хората от селото. Не знам да е била особено близка с някого.
	— Гаджета? — Наблюдаваше ме как ще реагирам.
	— Съжалявам, но няма как да знам.
	Той изсумтя и погледна часовника си.
	— Какво ще правите оттук нататък? — полюбопитствах аз. — Ще проверите ли дали ДНК пробите от тялото съответстват на пробите от къщата?
	— Изглежда, разбираш от тези неща — изгледа ме продължително той.
	Усетих, че се изчервявам.
	— Не много. — За мое най-голямо облекчение той смени темата.
	— Във всеки случай все още не сме сигурни, че тук е извършено престъпление. Жената може и да е изчезнала, а може и да не е. Нищо не я свързва с открития труп.
	— Ами кучето?
	— Може да е било убито от друго животно.
	— Според това, което видях, раната е порезна, а не разкъсна. Причинена е от тънко острие.
	Отново ми хвърли преценяващ поглед, а на мен ми идваше да се изям от яд, че не мога да си затварям устата. Сега съм лекар. Нищо друго.
	— Ще видим какво ще кажат момчетата от съдебна медицина — осведоми ме той. — Но дори и да е така, може тя самата да го е убила.
	— Нали наистина не вярвате в това?
	Искаше му се да ми отговори троснато, но се въздържа.
	— Не. Не вярвам. Но не искам да правя прибързани заключения.
	Вратата на къщата се отвори. Сержантът излезе и поклати глава.
	— Нищо. Но лампите в хола и в коридора светеха.
	Макензи кимна, сякаш точно това беше очаквал.
	— Няма да ви задържаме повече, доктор Хънтър — обърна се към мен. — Някой ще дойде, за да запише показанията ви. Ще ви бъда много благодарен, ако не разговаряте с никого.
	— Разбира се, че няма — опитах се да прикрия раздразнението си, че въобще спомена такава възможност.
	Обърна ми гръб и започна да разговаря със сержанта. Понечих да си тръгна и за миг се поколебах.
	— Има още нещо.
	Погледна ме ядосано.
	— Бенката на врата ви. Най-вероятно не е нищо сериозно, но няма да е лошо да отидете да я изследват.
	Оставих ги да ме гледат озадачено и тръгнах към колата.


	Карах обратно към селото като вцепенен. Пътят минаваше покрай Манхам Уотър, плиткото езеро, което всяка година ставаше все по-малко, защото тръстиките завземаха площта му. Повърхността му беше като огледало, начупваше се само когато кацнеше ято гъски. Нито по езерото, нито в затлачените малки заливчета и отводнителни канали можеше да се плава с корабче. Покрай селото не минаваше река и в Манхам не идваха туристите, които посещаваха този край през лятото. Въпреки че беше само на няколко километра от съседните села, то принадлежеше на един различен Норфолк — древен и не толкова гостоприемен. Обкръжено от гори, тресавища и мочурища със застояла вода, то беше в буквалния и в преносния смисъл истинско блато. Като изключим някой случаен любител орнитолог, никой не посещаваше селото и то все повече затъваше в самоизолацията си. Като недружелюбен старец.
	По ирония на съдбата селото тази вечер беше огряно от слънцето и изглеждаше твърде жизнерадостно. Цветните лехи в двора на черквата и по зелената площ пред нея бяха толкова ярки, че очите те заболяваха, ако ги гледаш дълго. Те бяха един от малкото поводи за гордост на Манхам. Старият Джордж Мейсън и внукът му Том, двамата градинари, които срещнах, когато за първи път пристигнах тук, ги поддържаха добросъвестно. Дори Паметникът на мъченицата в края на зелената морава беше покрит с гирлянди от цветя, направени от местните ученици. Всяка година те украсяваха стария воденичен камък, където според преданието през шестнайсети век една жена е била убита с камъни от съседите си. Историята разказва, че е излекувала едно дете от парализа, а след това е била обвинена в магьосничество. Хенри се шегуваше, че само в Манхам човек може да бъде превърнат в мъченик, защото е сторил добро дело и твърдеше, че двамата с него трябва да извлечем поука от това.
	Не ми се прибираше вкъщи, затова се отправих към кабинета. Често ходех там, дори и когато нямах работа. Понякога се чувствах самотен в дома си, докато в голямата къща винаги имах усещането, че мога да свърша нещо полезно. Отключих задната врата и влязох в клиниката, която беше обособена като отделна част от сградата. Старата зимна градина, в която въздухът винаги беше влажен от многото цветя, отглеждани с любов от Джанис, служеше за приемна и чакалня. Част от приземния етаж беше преустроен и там се намираха помещенията, в които живееше Хенри. Тези помещения бяха в другия край на къщата, а тя бе толкова голяма, че имаше предостатъчно място за всички нас. Бях се нанесъл в бившия му кабинет и когато затворех вратата зад гърба си, миризмата на дърво и пчелен восък ми действаха успокоително. Въпреки че след пристигането си използвах тази стая почти ежедневно, тя все още носеше отпечатък от личността на Хенри — ловните сцени, нарисувани с маслени бои, бюрото с подвижен капак и старото кожено кресло. В библиотеката имаше стари учебници и списания по медицина, както и по въпроси, от които един селски общопрактикуващ лекар едва ли би се интересувал. Имаше книги от Кант и Ницше, а цяла полица беше посветена на психологията — едно от любимите занимания на Хенри. Моето единствено нововъведение в стаята беше компютърът, който леко жужеше на бюрото. След месеци убеждаване Хенри мълчаливо, но неохотно се бе примирил с него.
	Никога не се възстанови достатъчно, за да се върне пълноценно на работа. Също като инвалидния му стол моят договор беше станал постоянен. След като стана ясно, че Хенри няма да може сам да се справя със задълженията си на общопрактикуващ лекар, договорът ми беше удължен, а после станахме съдружници. Дори старият ленд роувър, който карах сега, някога е бил негов. Беше очукан автомобил с автоматични скорости, купен след катастрофата, в която съпругата му Даяна бе загинала, а той бе останал парализиран. Беше го купил като знак за бъдещите си намерения. Тогава все още хранеше надежда, че един ден ще може да кара кола и да ходи. Но това не се случи, а както го уверяваха лекарите, нямаше да се случи и в бъдеще.
	— Идиоти. Сложат по една бяла престилка и се мислят за богове — подиграваше им се той.
	В крайна сметка, дори Хенри трябваше да признае, че са прави. И така, малко по малко наследих не само ленд роувъра, а и цялата работа. В началото си поделяхме задълженията, но постепенно поемах все по-голяма част от тях. За повечето хора той все още си беше „истинският доктор“, но отдавна вече не се ядосвах от това. За хората от Манхам бях все така чужд и сигурно такъв щях да си остана.
	В онзи горещ късен следобед влязох в някакъв нов медицински сайт, но го направих без желание. Станах и се приближих до отворения френски прозорец. Вентилаторът на бюрото ми бръмчеше и шумно раздвижваше тежкия въздух, без да го охлажда. Прозорците бяха отворени, но и това не помагаше. Загледах се в добре поддържаната градина. Както всичко наоколо и тя бе изгоряла. Храстите и тревата буквално вехнеха пред очите ми. Езерото граничеше с градината. Брегът му беше леко издигнат, за да я предпазва от обичайните зимни наводнения. Старата платноходка на Хенри бе завързана за малкия пристан. Беше малко по-голяма от обикновена гребна лодка, но водите на Манхам Уотър не бяха достатъчно дълбоки. То не беше най-подходящото място за водни спортове. Някои части бяха прекалено плитки или прорасли с тръстика и бяха опасни, но въпреки това ние с удоволствие се разхождахме по него.
	Днес в никакъв случай не можеше да се вдигне платното. Езерото беше напълно замряло, никакво движение не се забелязваше по него. Само няколко тръстики в далечината го разделяха от небето. Вода, докъдето ти стига погледът. Празно пространство, което в зависимост от настроението може да ти се стори успокоително или мрачно.
	В момента не ми действаше успокоително.
	— Чух те.
	Обърнах се точно когато Хенри, седнал на инвалидния стол, влизаше в стаята.
	— Подреждах някои неща — промърморих и се опитах да върна мислите си към действителността.
	— Тук е като в пещ — оплака се той и спря пред вентилатора.
	Като изключим парализираните му крака, изглеждаше напълно здрав със сребристобялата си коса, почерняло от слънцето лице и проницателни черни очи.
	— Какво чух, братята Йейтс намерили някакъв труп? Джанис само за това говореше, когато ми донесе обяда.
	Обикновено в неделя Джанис донасяше една покрита табла с част от храната, която приготвяше за себе си. Хенри твърдеше, че може сам да си сготви неделния обяд, но забелязах, че не е много настойчив. Джанис беше добра готвачка и подозирам, че гледаше на Хенри като на нещо повече от работодател. Тя самата не беше омъжена и предполагам, че причината да не одобрява починалата му съпруга бе ревност, макар че няколко пъти ми беше намеквала за някакъв скандал в миналото. Ясно й показах, че това не ме интересува. Дори семейният живот на Хенри да не е бил толкова прекрасен, колкото той твърдеше, нямах никакво намерение да ровя нечии кости и да клюкарствам.
	Не се учудих, че Джанис знаеше за трупа. Новината сигурно вече се беше разпространила из половината село.
	— Близо до Фарнам Ууд — осведомих го аз.
	— Сигурно е някой от тези, дето наблюдават птиците. Тръгнал в горещината на преход с раница на гърба.
	— Сигурно.
	Като долови тона ми, вдигна учудено черните си вежди.
	— Какво тогава? Само не ми казвай, че може да е убийство. Това би пораздвижило малко нещата тук. — Усмивката му замря, като видя, че изобщо не се смея. — Май не трябва да се шегувам с това?
	Разказах му за посещението си в къщата на Сали Палмър. Надявах се, че като му разкажа, вероятността там да се е случило нещо ужасно, ще ми изглежда по-малка. Не се получи.
	— Боже, мили! — въздъхна Хенри, когато завърших. — Значи полицията смята, че може да е тя.
	— Не бяха много убедени. Предполагам, че все още не са напълно сигурни.
	— Господи, как може да се случи такова страшно нещо.
	— Може да не е тя.
	— Разбира се — той се съгласи, но видях, че също като мен не вярва в това. — Не знам ти какво мислиш, но аз имам нужда от едно питие.
	— Благодаря, но ще ти откажа.
	— Пазиш се за „Агнето“ довечера?
	„Черното агне“ беше единствената кръчма в селото. Често я посещавах и знаех, че тази вечер нямаше да искам да участвам в разговорите.
	— Не, тази вечер мисля да си остана вкъщи.
	Живеех в стара каменна къща на края на селото. Купих я, когато стана ясно, че в крайна сметка ще остана повече от шест месеца. Хенри ме беше поканил да живея в неговата къща и в името на истината там имаше достатъчно място. Само винарната беше по-голяма от цялата ми къща. Но вече бях готов да заживея в собствено жилище, да почувствам, че пускам корени, а не все да съм наемател. Колкото и да харесвах новата си работа, не исках да живея на работното си място. Понякога чувствах, че е прекрасно да мога да затворя вратата и да си тръгна, а телефонът да не звъни поне няколко часа.
	Днес се чувствах точно така. Докато се прибирах с колата, видях няколко души по пътеката към черквата, които отиваха на вечерната служба. Викарият Скарсдейл стоеше до вратата на храма. Беше строг възрастен човек, когото не харесвах много. Живееше тук от години и имаше малко, но предано паство. Махнах за поздрав на Джудит Сатън, вдовицата, която живееше с вече порасналия си син Рупърт. Той беше едър и тромав и винаги се тътреше две крачки зад властната си майка. Тя разговаряше с Лии и Марджъри Гудчайлд, превзето семейство хипохондрици, които редовно посещаваха кабинета ми. Смятаха, че съм на повикване двайсет и четири часа в денонощието. В онзи момент се надявах, че няма да ме спрат за импровизирана консултация.
	Никой не ме спря онази вечер. Паркирах на твърдата като камък земя отстрани на къщата, отключих си и влязох. Вътре беше задушно. Отворих широко прозорците и си взех една бира от хладилника. Не ми се ходеше в „Агнето“, но все пак имах нужда от питие. Всъщност чак сега усетих колко много ми се пие. Върнах обратно бирата в хладилника и си налях джин с тоник.
	Сложих малко лед в чашата, добавих парче лимон и седнах да го изпия на малката дървена маса в задния двор. От там имаше изглед към полето и гората. Гледката обаче не бе така впечатляваща като тази, която се разкриваше от кабинета ми, а и пейзажът не бе така страховит. Изпих си спокойно джина, приготвих си омлет и го изядох навън. Най-после жегата започваше да намалява. Стоях на масата, докато небето бавно потъмня и звездите плахо заблещукаха. Мислех за това, което се случваше на няколко километра от мен. Сега всички действия се бяха съсредоточили на онова пусто някога място, където братята Йейтс бяха открили трупа. Опитвах се да си представя как Сали Палмър е в безопасност и се смее и много исках мисълта ми да се превърне в действителност. Но по някаква причина тази представа не се задържаше в съзнанието ми.
	Отлагах момента, когато трябва да си легна и да се сблъскам със сънищата си. Останах навън, докато небето потъмня и заприлича на тъмносиньо кадифе с разхвърлени по него блестящи, трепкащи светлини, отблясъци от отдавна мъртви звезди.


	Стреснах се и се събудих, бях задъхан и облян в пот. Огледах се наоколо, нямах представа къде съм. Постепенно съзнанието ми се проясни. Стоях гол до отворения прозорец в спалнята, первазът се беше впил в бедрата ми, а тялото ми бе наведено извън прозореца. Отдръпнах се назад с несигурни крачки и седнах на леглото. Смачканите чаршафи блестяха на лунната светлина. Сълзите бавно изсъхваха по лицето ми, докато чаках сърцето ми да престане да бие така бързо.
	Сънят се беше явил отново.
	Беше лош сън. Както обикновено бе толкова жив, че събуждането приличаше на илюзия, а сънят — на действителност. Беше ужасно жестоко, защото в сънищата ми Кара и Алис, съпругата ми и шестгодишната ми дъщеря, бяха все още живи. Все още можех да ги виждам, да говоря с тях. Можех да ги докосна. В сънищата си все още вярвах, че имаме бъдеще, не само минало.
	Ужасявах се от тях. Не в този смисъл, в който човек се страхува от кошмар. Самите те не предизвикваха ужас. Точно обратното.
	Ужасявах се от тях, защото трябваше да се събудя.
	Тогава ужасът от загубата, от мъката беше точно толкова силен, колкото и в началото. Често се събуждах и се оказваше, че съм някъде другаде. Тялото ми се беше движило като сомнамбул, без никакво участие на съзнанието. Озовавах се, както сега, застанал до отворен прозорец или пред опасни стръмни стълби и нямах никакъв спомен как съм стигнал дотам или какъв подсъзнателен порив ме е водил.
	Потръпнах въпреки лепкавия горещ нощен въздух. Отвън се чу самотният лай на лисица. След малко си легнах и останах с поглед вперен в тавана, докато сенките избледняха и тъмнината се оттегли.


	4

	Мъглата все още се стелеше над блатата, когато младата жена затвори вратата и излезе за обичайния си сутрешен крос. Лин Меткаф тичаше с лекотата на спортист. Разтегнатият мускул на прасеца заздравяваше добре, но тя все пак избягваше натоварванията и тичаше със спокойни, отмерени крачки, докато се отдалечаваше от къщата по тясната алея. Когато стигна на половината път, сви по затревената пътека през мочурището.
	Високите треви, все още мокри и студени от росата, я шибаха по краката, докато тичаше. Пое дълбоко въздух с огромно удоволствие. И макар че беше понеделник сутрин, за нея това беше най-добрият начин да започне седмицата. Сега бе любимата й част от деня. По-късно трябваше да се заеме със сметките на фермерите и други дребни бизнесмени, които не обичаха да приемат съветите й. Още по-късно се намесваха и други хора и денят съвсем загубваше оптимистичния си заряд. Сега всичко беше свежо и ярко, свеждаше се до ритмичното движение на краката й по пътеката и равномерното й дишане.
	Лин беше на трийсет и една години и се гордееше с физическата си форма. Беше горда, че благодарение на самодисциплината, която си налагаше, изглежда добре и може да си позволи да носи шорти и къси горнища. Но не бе толкова самонадеяна, че да го сподели пред някого. Спортът й доставяше удоволствие и не й тежеше. Приятно й беше да упорства, да стигне до предела на силите си и след това да се натовари още. Все още не беше открила по-добър начин да започне деня си от това да стане рано, да обуе маратонките и да пробяга няколко километра, докато светът около нея се пробужда.
	Освен, разбира се, сексът. Но напоследък тръпката беше изчезнала. Все пак не беше чак толкова зле. При вида на Маркъс, който взема душ, за да отмие прахоляка, а тялото му във водата прилича на видра — усещаше, че коленете й се подкосяват. Но удоволствието и за двамата изчезваше, когато станеше въпрос за нещо повече от секс. Особено когато не се получаваше.
	Поне до този момент.
	Прескочи дълбок коловоз по пътеката, без да прекъсва бягането, внимаваше да не наруши ритъма си. Да наруша ритъма си. Ще ми се. Що се отнася до ритъма, тялото й беше като часовник. Всеки месец, точно до ден, омразното кръвотечение се появяваше и поставяше края на един цикъл и началото на ново разочарование. Лекарите бяха казали, че и двамата са напълно здрави. На някои хора, без конкретна причина, просто им трябваше повече време. „Продължавайте с опитите, не се отказвайте“, казваха те. И те продължаваха. Първоначално с желание, защото им беше смешно, че лекарите ги съветват да правят нещо, което и без друго им доставя удоволствие. „Все едно ни дават рецепта“, шегуваше се Маркъс. Но постепенно шегите изчезнаха и бяха заместени от чувство, което все още не се беше превърнало в отчаяние. Но то вече се зараждаше. И помрачаваше всичко останало, като оставяше отпечатък върху техните взаимоотношения.
	Никой от двамата не го признаваше, но въпреки това напрежението се усещаше. Лин знаеше, че на Маркъс и без това му е трудно, защото малката й счетоводна фирма печелеше повече, отколкото той можеше да изкара като строител. Още не бяха започнали да се обвиняват взаимно, но тя се безпокоеше, че и това ще дойде. Беше сигурна, че и тя като Маркъс може да нанася удари. Взаимно се успокояваха, че няма за какво да се тревожат и за никъде не бързат. Но опитите им да забременее продължаваха отдавна, а след четири години тя щеше да стане на трийсет и пет. Според нея това беше пределната възраст, на която можеше да стане майка. Пресметна бързо. Това са още четирийсет и осем менструации. Стори й се ужасно скоро. Още четирийсет и осем потенциални разочарования. Но този месец нещата бяха по-различни. Този месец разочарованието закъсняваше цели три дни.
	Побърза да потисне надигащата се надежда. Беше твърде скоро. Дори не беше казала на Маркъс, че цикълът й още не е дошъл. Нямаше смисъл да го кара да се надява напразно. Ще изчака още няколко дни, после ще си направи тест. Само при тази мисъл усети, че й прималява от нерви. Тичай, не мисли!
	Слънцето беше започнало да се издига и небето пред нея заблестя. Пътеката минаваше по дигата край езерото, пресичаше през тръстиките и се насочваше към тъмната гора. Над водата се носеха изпарения, сякаш езерото вреше. Чу се плясък на риба във водата. Обичаше всичко това. Обичаше лятото, обичаше пейзажа. Тя бе родена тук, после бе учила в университет, беше пътувала в чужбина, но винаги се връщаше. Там, където Бог й беше отредил, както казваше баща й. Не вярваше в Бог, макар че разбираше думите на баща си.
	Беше достигнала любимото си място за бягане. Пътеката се разклони към гората и Лин пое по нея. Навсякъде около нея растяха дървета и когато навлезе в сенките им, намали темпото. Светлината беше слаба и лесно можеше да се спъне в някой корен. Беше разтегнала мускула на крака си точно при едно такова препъване и й трябваха цели два месеца да се възстанови и да може да бяга отново.
	Изгряващото слънце вече беше започнало да навлиза в мрачната гора и листата на дърветата блестяха като дантела. Гората беше стара, дънерите бяха обвити с пълзящи растения, а почвата беше блатиста и опасна. През нея преминаваше лабиринт от криволичещи пътеки и ако не внимава, човек можеше да се подлъже и да навлезе навътре. Скоро след като заживяха в къщата, по време на едно от сутрешните си бягания Лин реши да проучи какво има наоколо. Минаха часове, докато най-после по чиста случайност се озова на познато място. Когато най-накрая се прибра вкъщи, Маркъс беше обезумял от ужас. От тогава се движеше само по една и съща пътека.
	Средата на дистанцията, която обикновено пробягваше, беше малка поляна, насред която стоеше изправен стар камък. Може би някога е бил част от каменен кръг или просто стълб на порта. Вече никой не си спомняше. Беше покрит с лишеи и трева, а историята и тайните му отдавна бяха забравени. Но за Лин беше удобен знак и тя имаше навик да поглади грапавата му повърхност, преди да се обърне и да поеме обратно. Полянката не беше далече, най-много още няколко минути. Лин дишаше дълбоко и равномерно, сети се за закуската и се затича по-бързо.
	Не можеше да определи със сигурност кога точно се появи неприятното чувство. Беше нарастващо усещане, подсъзнателно желание, което накрая се оформи в осъзната мисъл. Изведнъж гората й се стори неестествено тиха. Подтискаща. Тропотът на краката й по пътеката пронизваше тишината. Опита се да пренебрегне усещането, но то не си отиваше. Ставаше все по-силно. Прииска й се да се огледа наоколо, но се възпря. Какво, по дяволите, й ставаше? През последните две години почти всяка сутрин бягаше по тази пътека. Никога нищо не я беше тревожело.
	Но сега се тревожеше. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Стори й се, че някой я наблюдава. Не ставай смешна. Все повече й се искаше да се обърне назад и да се огледа. Погледът й бе вперен в пътеката. Единственото живо същество, което беше срещала тук, бе един елен. Този път усещаше, че не е елен. Защото не беше. Нямаше нищо. „Само си въобразяваш. Цикълът ти закъсня три дни и виж се вече какво правиш.“
	За момент тази мисъл я разсея. Хвърли бегъл поглед наоколо, видя само тъмните клони и виещата се пътека и удари крака си в нещо. Препъна се, размаха ръце, за да запази равновесие, и едва успя да се задържи, сърцето й биеше силно. Идиотка! Поляната беше точно пред нея, оазис, изпъстрен със слънчеви петна сред непроходимата гора. Затича се още по-бързо, удари с ръка грапавия камък и бързо се обърна.
	Нищо. Само гора, тъмна и мрачна.
	Какво очакваше? Самодиви? Но остана на поляната. Не се чуваше песен на птички, нито жужене на насекоми. Сякаш гората беше затаила дъх и замислено мълчеше. Изведнъж Лин разбра, че се страхува да наруши тишината, че никак не й се иска да напусне безопасната поляна и да усети, че дърветата я обкръжават. И какво ще прави сега? Ще стои тук цял ден?
	Отблъсна се от камъка, без да мисли повече. Само пет минути и отново ще е на открито. Откритите поля, откритата вода, откритото небе. Представи си ги. Тревожното чувство беше понамаляло. Слънцето огряваше наоколо и в мрачните гори започна да прониква светлина. Поуспокои се и в този момент точно пред себе си на земята видя нещо.
	Спря съвсем близо до него. Положен на една страна в центъра на пътеката като за жертвоприношение, лежеше мъртъв заек. Див заек, пухкавата му козина беше сплъстена от кръв.
	Преди го нямаше там.
	Лин бързо се огледа. Но дърветата не дадоха отговор на въпроса й откъде се беше взел. Заобиколи го и се затича отново. Лисица, каза си тя, когато отново възстанови обичайния си ритъм. Сигурно я е подплашила. Но нито една лисица не би изоставила плячката си дори когато е подплашена. А и заекът ме беше просто изпуснат. Както лежеше, изглеждаше като че ли…
	Като че ли някой го беше поставил нарочно.
	Въпреки всичко беше глупаво. Наложи си да не мисли за това и се затича надолу по пътеката. В този момент гората свърши и тя излезе на открито. Езерото се разстилаше пред нея. Тревогата, която до преди минути я бе съпътствала, намаляваше с всяка измината стъпка. На слънчевата светлина това усещане изглеждаше абсурдно. Даже нелепо.
	По-късно съпругът й Маркъс щеше да си спомни, че когато си е влязла вкъщи, по радиото са давали новините. Сложил филиите в тостера, нарязал банани и казал на Лин, че само на няколко километра от къщата им са открили труп. Вероятно в този момент тя е направила някаква връзка, защото му разказала как е намерила мъртвия заек. Но го разказала през смях, шегувала се, че го е помислила за привидение. Когато филийките изскочили от тостера, и на двамата случката им се струвала вече незначителна.
	След като излязла от банята, те повече не я споменали.


	5

	Бях прегледал половината си пациенти, когато на следващата сутрин Макензи пристигна. Джанис влезе да донесе картона на следващия пациент и ми съобщи за посещението. Очите й бяха широко отворени от любопитство.
	— Един полицай ви търси. Главен инспектор Макензи.
	Не останах особено изненадан. Погледнах картона на пациента си. Ан Бенчли, осемдесетгодишна, страда от артрит. Посещава ме редовно.
	— Още колко души чакат? — опитах се да спечеля време.
	— Още трима след тази пациентка.
	— Кажете му, че няма да се бавя. И поканете госпожа Бенчли да влезе.
	Тя ме изгледа учудено, но не каза нищо. Съмнявам се, че в този момент имаше някой в селото, който да не е чул за намерения труп. Но все още никой не го беше свързал със Сали Палмър. Чудно колко време щеше да отнеме.
	Престорих се, че чета картона, и изчаках Джанис да излезе. Ясно ми беше, че Макензи нямаше да дойде, ако не е нещо важно, а и нито един от пациентите ми не беше спешен случай. Не знам защо го оставих да чака, може би причината беше огромното ми нежелание да го изслушам.
	Опитах се да не мисля за него, докато преглеждах следващия си пациент. Със съчувствие прегледах изкривените й ръце, проявих очакваното внимание и й говорех успокоително, докато пишех рецептата. Накрая, куцукайки, тя си тръгна доволна, а аз й се усмихнах вяло. След всичко това реших, че не мога да отлагам повече.
	— Кажете му да влезе — помолих Джанис.
	— Не изглежда много доволен — предупреди ме тя.
	Да, Макензи не изглеждаше доволен. Лицето му беше зачервено от негодувание, а брадичката агресивно издадена напред.
	— Благодаря, че ме приехте, доктор Хънтър — започна той, без да прикрива сарказма си.
	Носеше кожена папка. Без да го поканя, седна на стола срещу мен и сложи папката в скута си.
	— С какво мога да ви бъда полезен, господин инспектор?
	— Бих искал да изясним някои неща.
	— Идентифицирахте ли трупа?
	— Все още не.
	Извади от джоба си пакетчето ментови бонбони и лапна един. Чаках. Достатъчно добре познавах полицаите, за да се притеснявам от игричката, която играеше.
	— Не знаех, че все още има такива места. Знаете какво имам предвид. Малко селце, семеен лекар, посещения по домовете и други подобни.
	През цялото време, докато говореше, се оглеждаше наоколо. Накрая погледът му спря върху рафта с книги.
	— Доста книги по психология виждам. Специален интерес ли имате?
	— Не са мои, на съдружника ми са.
	— Да… Та, колко пациенти имате вие двамата?
	Интересно какво целеше с този въпрос.
	— Около пет-шестстотин.
	— Толкова много?
	— Селото е малко, но областта е голяма.
	Той кимна, сякаш водехме най-банален разговор.
	— Сигурно е по-различно да си общопрактикуващ лекар в града.
	— Сигурно.
	— Лондон липсва ли ви?
	Стана ми ясно какво ще последва. Всъщност не се изненадах. Просто някаква тежест легна върху плещите ми.
	— Кажете ми направо какво искате.
	— След като вчера разговаряхме, се поразрових малко. Нали съм полицай все пак — каза той и ме изгледа хладно. — Впечатляваща биография, доктор Хънтър. Твърде необичайна за семеен лекар в някое село.
	Разтвори папката и демонстративно започна да разгръща документите в нея.
	— Взели сте диплома по медицина и след това сте записали докторат по антропология. Доста амбициозно. Поработили сте в Щатите, в университета в Тенеси, а после сте се прибрали във Великобритания като специалист по съдебномедицинска антропология. — Той повдигна вежда. — Знаете ли, дори не ми беше съвсем ясно какво е съдебномедицинска антропология, а от двайсет години съм полицай. Със „съдебно“, разбира се, нямах проблем, но антропология? Винаги съм си мислел, че това е наука за стари кокали. Нещо като археология. Виж как човек може да пропусне нещо.
	— Не бих искал да ви притеснявам, но пациентите ме чакат.
	— Няма да ви отнема повече от необходимото време. Но докато ровех в интернет, открих някои от трудовете ви. Интересни заглавия — отбеляза той и извади лист хартия. — „Ролята на ентомологията при определянето на часа на смъртта“, „Химия на разлагане на човешкото тяло“. — Вдигна поглед от листа. — Доста специализирани трудове. Така че се обадих на един приятел в Лондон. Той е инспектор към столичната полиция. Оказа се, че е чувал за вас. И каква изненада — стана ясно, че сте работили като консултант към полицията при разследването на доста убийства. В Англия, Шотландия, дори в Северна Ирландия. Приятелят ми каза, че сте един от малкото регистрирани съдебномедицински антрополози. Работили сте по масовите гробове в Ирак, Босна и Конго. И къде ли още не. Според него вие сте един от най-добрите специалисти, когато става въпрос за човешки останки. Не просто да ги идентифицирате, а и да определите часа и причината за смъртта. Каза, че поемате разследването, след като патолозите вече са приключили.
	— Какво точно искате да ми кажете?
	— Искам да ви кажа, че е много странно, че вчера не споменахте нищо. Наистина странно, след като знаехте, че сме открили труп, след като имахте доказателства, че вероятно става въпрос за местен жител и след като беше ясно, че искаме да идентифицираме трупа възможно най-бързо. — Гласът му беше спокоен, макар че лицето му силно почервеня. — Приятелят ми в Лондон реши, че е много забавно. Седя си аз тук, старши офицер от полицията, и разследвам убийство, а един от водещите в страната експерти по съдебна медицина ми се прави на селски доктор.
	Отбелязах, че най-после използва думата убийство, но не оставих това да ме разсее.
	— Аз съм общопрактикуващ лекар.
	— Но това не е всичко, нали? Защо пазите специалността си в тайна?
	— Защото няма никакво значение какво съм бил някога. В момента съм лекар.
	Макензи ме наблюдаваше така, сякаш се опитваше да реши дали се шегувам или не.
	— След това завъртях още няколко телефона. Знам, че от три години работите тук като общопрактикуващ лекар. Приключили сте със съдебномедицинската антропология и сте дошли тук, след като съпругата ви и дъщеря ви са загинали в автомобилна катастрофа. Пияният шофьор в другата кола е оцелял невредим.
	Стоях напълно неподвижен. Явно на Макензи му беше неудобно да говори по въпроса.
	— Не искам да разтварям стари рани. Може би ако вчера ми бяхте казали, днес нямаше да водим този разговор. Истината е, че имаме нужда от вас.
	Очакваше от мен да попитам как бих могъл да им помогна, но не го направих, затова продължи:
	— Състоянието на трупа е такова, че е трудно да се идентифицира. Знаем само, че е на жена. И докато не установим самоличността й, ръцете ни са вързани. Не можем да започнем истинско разследване, тъй като не знаем със сигурност коя е жертвата.
	— Казахте „със сигурност“ — установих, че съм проговорил. — Вече имате доста добра представа коя е, нали така?
	— Все още не сме открили Сали Палмър.
	Думите му ме стреснаха, макар че само потвърдиха очакванията ми.
	— Няколко души си спомнят, че са я видели на празненството в кръчмата, но досега няма човек, който да каже, че я е виждал след това — продължи Макензи. — Почти две седмици има от тогава. Взехме ДНК проби от тялото и от къщата, но резултатите ще излязат след седмица.
	— А отпечатъци от пръстите?
	— Не става. Все още не ни е ясно дали е заради степента на разложение на трупа, или някой ги е унищожил нарочно.
	— Тогава отпечатък от зъбите.
	— Не са останали достатъчно зъби, за да направим сравнение — поклати той глава.
	— Счупени ли са?
	— Би могло да се каже. Може някой нарочно да го е направил, за да ни попречи да идентифицираме тялото, а може и да е вследствие на другите наранявания. Все още не знаем.
	Потърках очи.
	— Значи в крайна сметка става въпрос за убийство.
	— О, без съмнение е била убита — гласът му звучеше мрачно.
	— Трупът е прекалено разложен, за да разберем дали преди това е била сексуално насилена, но предполагаме, че е така. И след това е била убита.
	— Как?
	Вместо да ми отговори, той извади голям плик от папката и го сложи на бюрото. Лъскавите краища на снимките се подаваха от плика. Ръката ми се пресегна към тях, преди да осъзная какво правя.
	— Не, благодаря — бутнах плика далече от себе си.
	— Реших, че може да поискате да ги видите.
	— Вече ви казах, че не мога да ви помогна.
	— Не можете или не искате?
	— Съжалявам — поклатих глава.
	Изгледа ме продължително, после изведнъж стана.
	— Благодаря ви за времето, което ми отделихте, доктор Хънтър — каза студено.
	Излезе. Пликът все още беше на бюрото ми. Трябваше само да извадя снимките.
	Вместо това отворих едно чекмедже и го пуснах вътре. Затворих чекмеджето и казах на Джанис да покани следващия пациент.
	До края на сутринта усещах наличието на плика. Като че ли ме дърпаше по време на всеки разговор, на всеки преглед. След като и последният пациент напусна кабинета ми, започнах да пиша в картона му, за да отвлека вниманието си от плика. Приключих с картона и се загледах през френския прозорец. Имах две посещения по домовете, останалата част от следобеда бях свободен. Ако излезеше вятър, щях да взема лодката и да отида на разходка в езерото. Но ако времето останеше без промяна и в езерото щях да съм в същото безветрие, в което бях изпаднал тук, на сушата.
	Странно, но когато Макензи извади наяве миналото ми, не почувствах нищо. Все едно говореше за някой друг. Всъщност наистина беше така. Онзи Дейвид Хънтър беше съвсем различен човек. Тогава напълно се бях отдал на тайнствените промени след смъртта, наблюдавах крайния резултат от многобройни прояви на насилие, последиците от злополуки или бедствия. Изучавах черепа под кожата и това въобще не ми правеше впечатление, гордеех се с познания, които малко хора по света притежаваха. За мен не беше загадка какво става с човешкото тяло, когато животът го напусне. Познавах разложението във всичките му форми и можех да предвидя как ще се развие в зависимост от времето, почвата и сезона. Изпитвах удовлетворение, когато като магьосник можех да определя момента, начина и личността. Никога не забравях, че пред себе си имам човешко същество. Но представата беше някак абстрактна, не познавах тези хора, докато са били живи, бях ги срещнал единствено след смъртта им.
	И тогава тези, които ми бяха по-скъпи от всичко на света, ми бяха отнети. За миг животът на жена ми и дъщеря ми бе прекършен от един пиян шофьор, който се измъкна от катастрофата без драскотина. Кара и Алис за част от секундата бяха превърнати от изпълнени с живот човешки същества в мъртва органична материя. А аз знаех — наистина знаех — точно какви физически промени ще настъпят в тях във всеки следващ час. Но дори тези познания не можеха да дадат и най-беглият, отговор на въпроса, който бе обзел цялото ми същество. Къде са те? Какво е станало с искрата живот, която беше в тях? Как може цялата им жизненост, духът им просто да престанат да съществуват?
	Не знаех. И тази неспособност да намеря отговор беше непоносима. Колегите и приятелите ми проявяваха разбиране, аз обаче не го забелязвах. С радост щях да се потопя изцяло в работата си, но тя непрекъснато ми напомняше за това, което бях изгубил, и за въпроса, чийто отговор не знаех.
	Затова избягах. Обърнах гръб на всичко познато, припомних си старите учебници по медицина и се скрих сред пустошта, далече от всичко. Дадох си шанса да започна, ако не нов живот, поне нова кариера. Исках да работя с живи хора, а не с мъртъвци и да се стремя да отложа настъпването на онези последни промени, които така и не разбрах. Нещата тръгнаха добре.
	Поне до момента.
	Приближих се до бюрото си и отворих чекмеджето. Извадих снимките, но ги държах обърнати надолу. Исках да ги погледна и да ги върна на Макензи. Опитвах се да разсъждавам разумно, да си внуша, че това не ме обвързва с нищо. Обърнах ги.
	Нямах представа как ще се почувствам, но не бях очаквал колко познати ще ми се сторят. Не поради образите на снимките — бог ми е свидетел, те бяха достатъчно шокиращи. Но самият факт, че ги гледам, сякаш ме върна изведнъж в миналото. Без да си давам сметка, започнах да ги разглеждам внимателно, за да видя какво мога да открия.
	Имаше шест снимки, направени от различен ъгъл. Прехвърлих ги набързо, след това се върнах отново на първата и ги заразглеждах внимателно. Тялото беше голо, с лице към земята, ръцете бяха изпънати напред, като че ли жертвата искаше да се гмурне във високите стебла на тревата. Полът не можеше да се разпознае по снимките. Потъмнялата кожа висеше по тялото, като че ли не му принадлежеше, но не това привлече вниманието ми. Сам беше прав. Беше казал, че трупът има крила и наистина беше така. От двете страни на гръбнака бяха направени два дълбоки прореза в плътта.
	Бели лебедови пера бяха забити в тях и тялото приличаше на паднал, разлагащ се ангел. Ефектът им върху гниещата кожа бе изключително противен. Задържах погледа си върху тях още малко, след това разгледах тялото. От всички рани ларвите се сипеха навън като ориз. Не само от двете големи рани на лопатките, а и от по-малките прорези по гърба, ръцете и краката. Беше в напреднала фаза на разложение. Топлината и влагата бяха ускорили процеса. Животните и насекомите също бяха допринесли за това. Всеки фактор можеше да даде различна информация и да помогне за създаването на схема, която да определи колко дълго трупът е бил там.
	На следващите три снимки се виждаше трупът, след като е бил обърнат. Отново се забелязваха малки порезни рани по тялото и ръцете, а лицето беше безформена маса от изпочупени кости. Под него беше оголеният хрущял на гълтача, по-твърд и по-бавно разграждащ се в сравнение с меките тъкани, които го покриваха. Гърлото зееше широко, беше прерязано. Сетих се за Бес, кучето на Сали. Неговото гърло също беше прерязано. Прегледах снимките още веднъж. Отместих ги, когато осъзнах, че търся по тях нещо, което да мога да разпозная. Все още седях така, когато на вратата се почука. Беше Хенри.
	— Джанис ми каза, че някакъв полицай е идвал. Да не би местните пак да са закачали добитъка?
	— Заради вчерашната случка беше.
	— Проблем ли има? — попита той по-сериозно.
	— Всъщност, не.
	Което не беше съвсем вярно. Не ми беше приятно да крия нещо от Хенри, но не му бях разказал всички подробности от миналото си. Знаеше, че съм се занимавал с антропология, но понятието беше много широко и включваше какво ли не. Не му бях разказвал за съдебномедицинския аспект на работата ми и за това, че съм сътрудничил на полицията при разследване на случаи. Не исках да говоря за това.
	И сега не ми се говореше.
	Погледът му се премести върху снимките на бюрото ми. Беше далече от тях и трудно можеше да различи подробности, но все пак имах чувството, че ме е хванал да върша нещо нередно. Прибрах ги обратно в плика, а той ме изгледа въпросително.
	— Може ли малко по-късно да говорим за това? — попитах.
	— Разбира се. Не искам да любопитствам.
	— Не любопитстваш. Просто… сега трябва да обмисля някои неща.
	— Добре ли си? Изглеждаш някак… умислен.
	— Добре съм.
	Кимна, но продължи да ме гледа загрижено.
	— Искаш ли по някое време да излезем с лодката? Малко движение ще ни се отрази добре.
	Въпреки че имаше нужда от помощ да се качи и слезе от лодката, недъгът не му пречеше да гребе или да борави с платната.
	— Съгласен. Да го направим след няколко дни.
	Виждах, че иска да ме попита още нещо, но се отказа. Подкара инвалидния си стол към вратата.
	— Само кажи. Знаеш къде да ме намериш.
	Когато си тръгна, седнах на стола и затворих очи. Не искам това. Всъщност никой не иска това. Мъртвата жена най-малко от всички. Мислех за снимките, които бях видял, и осъзнах, че също като нея нямах никакъв избор.
	Заедно с плика Макензи беше оставил и визитката си. Не можах да се свържа с него нито на служебния му телефон, нито на мобилния. И на двата оставих съобщение да ми се обади и затворих. Не мога да кажа, че се чувствах по-добре от това, че бях взел решение, но тежестта сякаш бе паднала от плещите ми.
	След това трябваше да направя домашните посещения. Само две и нито един от случаите не беше сериозен — дете със заушка и възрастен мъж на легло, който отказваше да се храни. Когато привърших с тях, беше станало време за обяд. Вървях обратно по пътя и се чудех дали да се прибера вкъщи или да отида да хапна в кръчмата, когато телефонът ми иззвъня.
	Отговорих веднага, но се оказа, че е Джанис, която ми каза, че са ме търсили от училището. Тревожели се за Сам Йейтс и ме молеха да го видя. Обещах да отида. Радвах се, че имах да върша нещо смислено, докато чаках Макензи да се обади.
	Присъствието на полицаи по улиците на Манхам напомняше за случилото се. Униформите им бяха в пълен контраст с ярките цветове на цветята, които красяха двора на черквата и зелената площ. В селото се долавяше приглушена, но ясно забележима възбуда. В училището обаче всичко изглеждаше нормално. Макар че по-големите деца трябваше да пътуват девет километра до най-близката прогимназия, в Манхам все още имаше малко начално училище. Някога е било параклис, а сега в двора му беше шумно и слънцето огряваше пъстрото множество. Беше последната седмица преди лятната ваканция и вероятно това караше децата да вдигат още повече врява по време на обедната си почивка. Малко момиченце се блъсна в краката ми, като се опитваше да се изплъзне на друго, което го гонеше. Те се разкикотиха, избягаха и бяха толкова заети с играта си, че почти не забелязаха присъствието ми.
	Щом влязох в канцеларията на училището, усетих познатото чувство за празнота. Почуках на отворената врата и секретарката Бети ми се усмихна широко.
	— Здрасти. За Сам ли идваш?
	Беше дребна, приветлива жена, цял живот живяла в селото. Не беше омъжена, живееше с брат си и гледаше на децата в училището като на свое голямо семейство.
	— Как е той? — попитах.
	Тя сбърчи нос.
	— Малко е разтревожен. Тук, в лазарета е. Влез направо.
	„Лазарет“ беше претенциозно название за малка стая с умивалник, кушетка и шкаф с аптечка за първа помощ. Сам седеше на кушетката с наведена глава и поклащаше крака. Изглеждаше отслабнал и разстроен.
	До него седеше млада жена, говореше му успокоително и му показваше някаква книжка. Когато влязох, тя вдигна поглед и ме погледна с облекчение.
	— Здравейте, аз съм доктор Хънтър — обърнах се към нея, после се усмихнах на момчето. — Как си, Сам?
	— Малко е уморен — отговори младата жена вместо него. — Очевидно снощи е сънувал някакъв лош сън. Нали така, Сам?
	Говореше разумно, спокойно и съвсем не снизходително. Предположих, че е учителката му, но не я бях срещал преди. И говорът й не беше като на местните хора. Сам беше навел глава и брадичката му опираше в гърдите. Клекнах, за да мога да го гледам в очите.
	— Така ли е, Сам? Какъв кошмар сънува?
	След като бях видял снимките, можех и сам да се досетя. Той гледаше надолу и мълчеше.
	— Добре, хайде да те прегледам.
	Както и очаквах, физически беше напълно здрав. Може би температурата му бе малко повишена, но това беше всичко. Прокарах ръка през косата му и се изправих.
	— Здрав като камък. Нали може да те оставим за малко и да поговорим с учителката ти?
	— Не! — паникьоса се той.
	Тя му се усмихна ободрително.
	— Не се притеснявай, ще сме до вратата. Даже ще я оставим отворена. Ей-сега се връщам.
	Подаде му книгата. Той я взе сърдито. Излязохме в коридора. Както му беше обещала, остави вратата открехната, но застанахме така, че Сам да не може да ни чува.
	— Съжалявам, че ви извиках. Просто не знаех какво да направя — заговори тя тихо. — Преди малко направо изпадна в истерия. Крайно необичайно за него.
	Отново се сетих за снимките.
	— Предполагам, че сте чули какво се случи вчера.
	— Всички чухме — смръщи се тя. — Точно това е проблемът. Децата искаха да им разкаже. Сам просто не издържа.
	— Позвънихте ли на родителите му да дойдат?
	— Опитах. Не отговарят на нито един от телефоните, които са оставили — говореше, сякаш се извиняваше. — Затова реших, че е най-добре да ви извикам. Тревожа се за него.
	Личеше си, че наистина се тревожи. На външен вид изглеждаше около трийсетте. Късо подстриганата й коса изглеждаше естествено руса, но беше няколко нюанса по-светла от тъмните й вежди, които сега бе смръщила. Тук-там по лицето й имаше лунички, които се виждаха ясно поради слънчевия загар.
	— Джени. Джени Хамънд — представи се тя стеснително.
	Ръката й беше топла и суха. Сетих се, че някой бе споменал, че тази година в училището има нова учителка, но не я бях срещал преди. Или поне така си мислех.
	— Струва ми се, че един-два пъти съм ви виждала в „Агнето“ — каза тя.
	— Напълно е възможно. Нощният живот тук не е особено разнообразен.
	— Забелязах — усмихна се тя. — Но нали човек точно затова идва на такова място. Да се махне от всичко.
	Сигурно съм направил някаква физиономия.
	— Извинявайте — смути се тя. — Просто не говорите като хората тук, затова реших…
	— Права сте, не съм от тук.
	Погледна ме с известно облекчение.
	— Най-добре да отида при Сам.
	Върнах се с нея в стаята да кажа „довиждане“ на момчето и да се уверя, че няма нужда от успокоително. Привечер щях да отида да видя как е и да кажа на майка му да не го пуска на училище няколко дни. Исках раната, нанесена в душата му от картината, която е видял, да зарасне достатъчно, за да издържи на подмятанията на съучениците си.
	Бях при колата, когато телефонът ми иззвъня. Този път беше Макензи.
	— Получих съобщението ви — започна той направо.
	Заговорих веднага, бързах да кажа каквото имах:
	— Ще ви помогна да идентифицирате трупа. Само толкова. Повече от това няма да се ангажирам, разбрахме ли се?
	— Както кажете — не звучеше много любезно, но и предложението ми не бе много щедро. — Как ще го направим?
	— Искам да огледам мястото, където сте открили трупа.
	— Той вече е в моргата и може да се срещнем там след час…
	— Не, не искам да виждам трупа. Само мястото, където е бил намерен.
	Дори по телефона усетих, че е бесен.
	— Защо? Как ще ни помогне това?
	— Ще отида да потърся листа — отвърнах с пресъхнала уста.


	6

	Чаплата се носеше мързеливо над блатото и се плъзгаше през кристалночистия въздух. Изглеждаше прекалено голяма, за да се задържи във въздуха, истински гигант в сравнение с по-малките водни птици, над които падаше сянката й. Сви криле, полетя надолу към езерото, докосна водата и изпляска два пъти. Завъртя надменно глава и внимателно започна да си проправя път през плитчините. След това застана на тънките си крака неподвижна като каменна статуя.
	Чух, че Макензи се приближава, и с нежелание отвърнах поглед от нея.
	— Ето, облечете това — каза той и ми подаде запечатан плик.
	Извадих от плика бял гащеризон за еднократна употреба и започнах да го навличам върху дрехите и обувките си, като внимавах да не разкъсам тънката материя. Закопчах ципа и веднага започнах да се потя. Усещането за влага и неудобство ми беше до болка познато.
	Все едно се връщах назад във времето.
	От момента, в който с Макензи се срещнахме на мястото, където вчера бях довел двамата полицаи, не можех да се отърва от усещането, че вече съм преживявал това. Сега там беше пълно с полицейски коли и големи каравани, които служеха за мобилни лаборатории. Облякох гащеризона и платнените обувки и тръгнахме по пътеката през мочурището. От двете страни пътят ни беше ограден от полицейски ленти. Знаех, че иска да ме попита какво възнамерявам да правя, но знаех също, че да прояви любопитство за него би било признак на слабост. Не мълчах, защото исках да му покажа колко всезнаещ съм. Просто исках да отложа момента, в който ще трябва да се изправя пред възложената ми задачата.
	Районът, където беше намерен трупът, също бе ограден с лента. Гъмжеше от специалисти, изследващи мястото на престъплението, всички те анонимни и еднакви в белите си гащеризони. В главата ми отново нахлуха неканени спомени.
	— Къде, по дяволите, сте оставили ментоловия крем? — ядоса се Макензи.
	Една жена му подаде бурканче. Той мацна малко крем под носа си и ми го подаде.
	— Миризмата все още е силна, въпреки че са пренесли тялото.
	Преди бях свикнал с миризмите, свързани с работата ми, и те не ме притесняваха. Но това беше отдавна. Намазах малко крем върху горната си устна и пъхнах ръцете си в гумените хирургични ръкавици.
	— Ако искате, можете да сложите маска — предложи Макензи.
	Без да се замисля поклатих, глава. Не обичах да нося маска, освен ако не се налагаше.
	— Да вървим.
	Той се промуши под лентата. Последвах го. Хората от криминалния отдел претърсваха внимателно земята. Бяха забити няколко знака, те показваха местоположението на потенциални веществени доказателства. От опит знаех, че повечето ще се окажат безполезни — обвивки от бонбони, фасове, частици от животински кости, които нямат никаква връзка с престъплението. Но на този етап никой не можеше да каже кое е важно и кое не. Всичко намерено щеше да бъде сложено в торби и занесено за изследване.
	Няколко души ме изгледаха любопитно, но вниманието ми беше съсредоточено върху петното в центъра. Тревата там беше почерняла, все едно е горял огън. Но тя не бе повехнала от топлина. Забелязах и още нещо — миризмата, която не можеш да сбъркаш с нищо друго, преминаваше дори през аромата на ментола.
	Макензи лапна един ментов бонбон и си прибра пакетчето, без да ми предложи.
	— Това е доктор Хънтър — представи ме на останалите и захруска бонбона. — Той е специалист по съдебномедицинска антропология. Ще ни помогне да идентифицираме трупа.
	— Доста усилия ще трябва да положи — обади се някой. — Трупът не е тук.
	Последва смях. Те си вършеха работата и негодуваха срещу всеки, който им се намесеше. Особено ако е цивилен. И преди се бях сблъсквал с подобно отношение.
	— Доктор Хънтър е тук по молба на старши детектив Райън. Моля да му окажете помощ, ако е необходимо.
	Гласът на Макензи прозвуча остро. По израза на лицата на останалите разбрах, че не приемат този начин на говорене. Това не ме засягаше. Вече бях клекнал до петното почерняла трева.
	Можеха да се доловят смътните очертания на разлагащото се тяло, което бе лежало там. Няколко ларви се гърчеха, а по почернялата измачкана трева като снежинки бяха разпръснати бели пера.
	Огледах внимателно едно от перата.
	— Сигурно ли е, че крилата са били от лебед?
	— Така смятаме — отвърна един от криминалистите. — Изпратихме ги на орнитолог за потвърждение.
	— А проби от почвата?
	— Вече са в лабораторията.
	Щяха да проверят съдържанието на желязо в почвата, за да установят какво количество кръв е попила. Ако гърлото на жертвата е било прерязано там, където откриха трупа, съдържанието на желязо щеше да е високо. Ако ли не, то или раната е била нанесена след смъртта, или жертвата е била убита другаде, а тялото изхвърлено тук.
	— Проверихте ли за насекоми? — попитах отново.
	— Знаете ли, и друг път сме вършили тази работа.
	— Знам. Просто се опитвам да разбера докъде сте стигнали.
	Той въздъхна демонстративно.
	— Да, взели сме проби за насекоми.
	— Какво открихте?
	— Наричат се ларви.
	Няколко души се изхилиха. Изгледах го.
	— А какавидите?
	— Какво за тях?
	— Какви бяха на цвят? Светли? Тъмни? Имаше ли празни обвивки?
	Той примигна мрачно. Вече никой не се смееше.
	— А бръмбари? Имаше ли много по тялото?
	Беше вперил поглед в мен, все едно че бях луд.
	— Това е разследване на убийство, а не училищен проект по биология!
	Беше от старата школа. Новото поколение криминалисти бяха готови да усвоят нови техники на работа, искаха да научат всичко, което може да им помогне. Но все още имаше и такива, които се противяха на всичко различно от техния опит. Неведнъж бях попадал на такива хора. Очевидно все още съществуваха.
	— Различните насекоми имат различен цикъл на живот — обърнах се към Макензи. — Ларвите тук са най-вече на мухи месарки, на сини и зелени мухи. Може да се предположи, че откритите рани са привлекли насекомите веднага. Ако е било през деня, те са започнали да снасят яйца до един час.
	Разрових почвата и извадих една неподвижна ларва. Поставих я на дланта си.
	— Тази скоро ще се превърне в какавида. Колкото по-възрастни са, толкова по-тъмни стават. Като я гледам, бих казал, че е на седем или осем дни. Не виждам никакви следи от обвивки наоколо, което значи, че нито една ларва все още не се е излюпила. Пълният цикъл на развитие при месарките е четиринайсет дни. Това означава, че тялото не е лежало тук толкова дълго.
	Хвърлих какавидата на тревата. Останалите криминалисти бяха зарязали работата си и ме слушаха.
	— Така че според първите наблюдения на насекомите, можем да направим предварителното заключение, че смъртта е настъпила в интервала между една и две седмици. Предполагам, че знаете какво е това? — попитах и посочих следите от белезникавожълто вещество, полепнало тук-там по тревата.
	— Това е страничен продукт при разлагането — обади се сковано един от криминалистите.
	— Точно така — потвърдих аз. — Нарича се адипоцир. Известен е още като трупен восък. В основата си това е сапун, образуван от мастните киселини на тялото при разграждане на мускулните протеини. Той прави почвата високо алкална и тревата загива. Ако погледнете това бяло вещество, ще видите, че е крехко и ронливо. Това означава, че разлагането е настъпило бързо, защото в противен случай адипоцирът е по-мек. Това е напълно естествено, когато тялото е на открито в горещината и има много рани, през които да проникнат бактериите. Обаче количеството му е малко, което отново показва, че от настъпването на смъртта са минали по-малко от две седмици.
	Настъпи тишина.
	— Колко по-малко? — обади се Макензи.
	— Невъзможно е да се каже, преди да сме разбрали повече — погледнах гниещата растителност и свих рамене. — Ако приемем, че разлагането е настъпило бързо, някъде около девет-десет дена. Ако тялото беше стояло по-дълго при тази горещина, досега щеше да се е превърнало в скелет.
	Докато говорех, оглеждах внимателно мъртвата трева и се опитвах да видя нещо, което се надявах, че е там.
	— Накъде е било ориентирано тялото? — попитах криминалиста.
	— Накъде какво?
	— Накъде е била главата?
	Той посочи сърдито. Представих си снимките и изпънатите над главата ръце, отидох и огледах земята там, където са били. Не открих нищо сред почернялата трева, затова разширих периметъра на търсене, внимателно разгръщах тревата и оглеждах основата на стеблата.
	Започнах да си мисля, че няма да намеря нищо, защото някое лешоядно животно е минало преди мен. Изведнъж видях това, което търсех.
	— Дайте ми плик за веществени доказателства.
	Изчаках, докато някой ми го подаде, наведох се и внимателно вдигнах кафяво сбръчкано парченце. Поставих го в плика и го запечатах.
	— Какво е това? — попита Макензи и проточи врат да го види.
	— Когато трупът е престоял около седмица, кожата започва да се отделя. Затова изглежда така сбръчкана, сякаш не принадлежи на тялото. Особено по ръцете. Накрая кожата напълно опадва, изхлузва се като ръкавица. Често никой не й обръща внимание, защото хората не я разпознават и мислят, че това са листа от дървета.
	Вдигнах прозрачния найлонов плик, в който се намираше сбръчканото като пергамент парченце тъкан.
	— Казахте, че търсите отпечатъци от пръсти.
	Макензи рязко се отдръпна.
	— Шегувате се!
	— Не. Не знам дали е от дясната или от лявата ръка, но наоколо трябва да има още едно такова парче, освен ако някое животно не го е намерило преди нас. Ще ви оставя да го потърсите.
	Криминалистът изсумтя:
	— И как, по дяволите, ще вземем отпечатъци от това? Само го погледни. Прилича на някаква люспа.
	— Никак не е трудно — започнах истински да се забавлявам. — Както пише на опаковката, просто добавете вода.
	Той ме изгледа тъпо.
	— Накиснете го и го оставете да престои една нощ. Ще поеме, отново вода и ще можете да го наденете на ръката си като ръкавица. Ще получите достатъчно добри пръстови отпечатъци, за да можете да ги сравните.
	Подадох му плика.
	— На ваше място бих избрал някой с по-малки ръце. И първо си сложете гумени ръкавици.
	Оставих го да се взира в плика и се промуших под полицейската лента. Ефектът беше започнал да отминава. С удоволствие се отървах от гащеризона и предпазните обувки.
	Смачках ги на топка и изчаках Макензи да дойде. Той поклати глава.
	— Човек се учи, докато е жив. Къде видяхте всичко това?
	— В Щатите. Няколко години се занимавах с научна работа във Факултета по антропология в Тенеси. Наричат го „Фермата за трупове“. Това е единственото място в света, където се използват човешки трупове, за да се изследва процесът на разлагане. Да се установи колко време отнема при различни условия, какви са факторите, които му влияят. ФБР използва базата, за да обучава хората си да правят възстановки.
	Посочих с глава шефа на криминалистите, който очевидно беше в лошо настроение и ядосано раздаваше заповеди на останалите от екипа.
	— Няма да е лошо и ние да понаучим нещо.
	— Няма шанс — заяви Макензи, като се мъчеше да се измъкне от гащеризона си. — Мразя това отвратително нещо — мърмореше той, докато оправяше дрехите си. — Значи смятате, че е била убита преди десетина дни?
	Свалих ръкавиците си. Миризмата на латекс и потна кожа ми навя още нежелани спомени.
	— Девет или десет. Но това не значи, че тялото е било тук през цялото време. Възможно е да е било пренесено. Сигурен съм, че вашите хора от съдебна медицина ще могат да ви кажат това.
	— Можете да им помогнете.
	— Съжалявам. Казах ви, че ще ви помогна да идентифицирате тялото. Утре по това време ще знаете със сигурност кой е това.
	„Или кой не е“ — помислих си, но не го изрекох гласно.
	Макензи очевидно четеше мислите ми.
	— Започнахме сериозно разследване да открием Сали Палмър. До този момент не намерихме човек, който да я е виждал след празненството в кръчмата. На следващия ден е трябвало да си прибере нещата, които е поръчала в бакалницата, но така и не е отишла. Обикновено всяка сутрин е минавала през будката да си вземе вестник. Редовно е четяла „Гардиън“. Но и там не е ходила.
	Мрачно, грозно чувство се прокрадна в мен.
	— До този момент никой ли не бе съобщил за нея?
	— Явно не. Изглежда, никой не е почувствал отсъствието й. Всички са си мислели, че е заминала за някъде или е твърде заета с писане. Продавачът на вестници ми каза, че нямаше да е така, ако ставаше въпрос за някой от местните хора. Това се казва да живееш в малко задружно общество, няма що!
	Не можах да отвърна нищо. И аз не бях забелязал отсъствието й.
	— Това не значи, че непременно е тя. Празненството беше преди почти две седмици. Човекът, когото намерихте тук, без значение кой е, не е бил убит толкова отдавна. Ами мобилният телефон на Сали?
	— Какво за мобилния телефон?
	— Когато позвъних, все още работеше. Ако от толкова дълго време я няма, батерията отдавна да се е изтощила.
	— Не непременно. Това е нов модел и батерията издържа четиристотин часа. Около шестнайсет дни. Може би не чак толкова много, но телефонът е бил в чантата й и не е бил използван, така че батерията може да е издържала.
	— Все пак може да е някой друг — настоявах, но сам не си вярвах.
	— Възможно е — по тона му разбрах, че крие нещо от мен. — Но който и да е, трябва да открием убиеца.
	По този въпрос спор нямаше.
	— Смятате ли, че е някой местен човек? От селото?
	— Още нищо не знаем. Жертвата може да е някоя стопаджийка, убиецът може просто да е изхвърлил трупа, като е преминавал от тук. Твърде рано е да кажем каквото и да било. — Той пое дълбоко дъх. — Вижте…
	— Не, няма.
	— Дори не знаете какво ще ви помоля.
	— Знам. Ще ме помолите да ви помогна и да ви направя още една услуга. След това още една и още една. — Поклатих глава. — Вече не се занимавам с това. В тази държава има и други хора, които разбират от тази работа.
	— Не са много. А и вие сте най-добрият.
	— Вече не съм. Помогнах ви колкото можах.
	— Така ли? — изгледа ме той студено.
	Обърна се и се отдалечи, а аз се отправих към ленд роувъра. Подкарах и щом се скрих от погледа му, спрях, а ръцете ми се тресяха неконтролируемо. Изведнъж усетих, че се задушавам. Отпуснах главата си на волана, стараех се да не поемам въздуха на големи глътки. Знаех, че ще се почувствам още по-зле, ако се хипервентилирам.
	Най-после пристъпът на паника отмина. Подгизналата ми от пот риза се беше залепила за гърба ми. Останах на мястото си, докато не чух клаксон зад себе си. Бях препречил пътя, а зад мен бавно се приближаваше трактор. Видях, че трактористът е ядосан и със знаци ми показва да се махна от пътя. Махнах с ръка, за да му се извиня, и поех отново.
	Когато стигнах до селото, вече се бях поуспокоил. Не бях гладен, но знаех, че трябва да хапна нещо. Спрях пред магазина, който в селото беше нашият супермаркет. Смятах да си купя сандвич, да се върна вкъщи и в следващите час-два да се опитам да подредя мислите си. После щях да отида в кабинета за следобедния прием на пациенти. Тъкмо минавах покрай аптеката, когато една млада жена излезе и за малко да се блъсне в мен. Спомних си, че е една от онези лоялни пациентки на Хенри, които предпочитаха да чакат, но да ги прегледа лично той. Лекувах я веднъж, когато той все още не работеше, но сега не се сещах за името й.
	Изведнъж ми дойде наум — Лин. Лин Меткаф.
	— Извинете — отдръпна се тя, в ръката си носеше пакет.
	— Няма нищо. Как сте?
	— Чувствам се чудесно — усмивката й грееше широко. Спомням си, че отмина нагоре по улицата, а аз си казах, че е прекрасно да срещнеш истински щастлив човек. Повече не помислих за нея.


	7

	Когато Лин достигна дигата през тръстиките, беше по-късно от обикновено, но сутринта бе още по-мъглива от предишната. Сякаш бяла пелена беше паднала и всичко наоколо, загубило форма, се криеше в нея. По-късно мъглата щеше да се вдигне и до обяд това вече щеше да е един от най-горещите дни на годината. Но сега беше хладно и влажно и дори идеята за слънце и горещина изглеждаше далечна.
	Беше схваната и без настроение. Предишната вечер с Маркъс бяха стояли до късно да гледат филм и сега цялото й тяло се бунтуваше. Тази сутрин стана от леглото необичайно трудно, оплака се на Маркъс, той изсумтя, вместо да прояви съчувствие, и се затвори в банята. Сега, вече излязла навън, усещаше, че мускулите й са схванати и не й се бягаше. Тичай, ще ти мине. Ще се почувстваш по-добре. Направи гримаса. Да, добре.
	За да се разсее и да не мисли за тичането, насочи вниманието си към пакета, който беше скрила в чекмеджето под сутиените и бикините си, където Маркъс със сигурност нямаше да го намери. Забелязваше бельото й само когато го беше облякла.
	Нямаше намерение да купува тест за бременност, когато влезе в аптеката. Но като го видя на рафта, без много да се замисли, го взе заедно с пакета тампони, които се надяваше да не й потрябват. Дори и тогава имаше едно наум. В селото трудно можеше да се опази тайна. До вечерта всички наоколо щяха да я поглеждат многозначително заради тази покупка.
	Но аптеката беше празна и на касата седеше само едно отегчено момиче. Беше нова, не обръщаше внимание на никого по-стар от осемнайсет и сигурно покупката въобще нямаше да й направи впечатление, камо ли да започне да клюкарства. Лин беше подала теста със зачервено от вълнение лице и после бе започнала да рови усилено в чантата си за пари, докато младото момиче разсеяно го маркира.
	Усмихваше се сама на себе си като дете, докато забързано излизаше от магазина, и изведнъж се сблъска с един от лекарите. Не беше доктор Хенри, а по-младият. Доктор Хънтър. Не бе разговорлив, но изглеждаше добре. Пристигането му в селото предизвика доста вълнения сред по-младите жени. Той обаче не ги забелязваше. Господи, колко неудобно се бе почувствала, едва се бе въздържала да не се разсмее. Сигурно си е помислил, че е луда и че сияе от щастие като ненормална. Или е решил, че го харесва. При тази мисъл тя отново се усмихна.
	Започна да усеща ефекта от тичането. Най-после мускулите й полека-лека се отпуснаха, кръвта навлизаше в тях, а болките и схващанията отшумяваха. Гората беше точно пред нея, погледна я и в подсъзнанието й се породи някаква мрачна асоциация. В началото все още разсеяна от спомена за случилото се в аптеката, не можа да разбере какво точно я тревожи. Изведнъж й се изясни. До момента не се бе сещала за умрелия заек, който вчера намери на пътеката. И за усещането, че някой я наблюдава, когато навлезе в гората.
	Сега перспективата отново да влезе навътре, особено в мъглата, й се строи странно отблъскваща. Глупачка! Опита се да прогони мисълта. Все пак понамали темпото. Подразни се, когато осъзна какво прави, и отново увеличи скоростта си. Едва когато стигна до дърветата, се сети за убитата жена, която бяха намерили. Но си каза, че това се е случило далече от тук. След това с ирония помисли, че убиецът трябва да е абсолютен мазохист, за да стане толкова рано. В този момент вече беше навлязла в гората.
	С облекчение забеляза, че тягостното чувство от вчера го няма. Гората си беше чисто и просто гора. Пътеката беше пуста, а умрелият заек без съмнение бе станал част от хранителната верига. Какво да се прави, така е в природата. Хвърли бегъл поглед към хронометъра на китката си и видя, че изостава с минута-две от обичайния си график. Тя ускори темпо докато наближаваше към поляната. Изправеният камък вече се виждаше — тъмно петно, точно срещу нея в мъглата. Почти се сблъска с него, когато осъзна, че нещо не е наред. Тогава светлината и сенките се разпръснаха и тя напълно забрави за бягането.
	За камъка беше завързана умряла птица. Зеленоглава патица, шията и краката й бяха вързани с тел. Лин се съвзе от изненадата и бързо се огледа наоколо. Нямаше нищо. Само дървета и мъртвата патица. Обърса потта от челото си и разгледа птицата внимателно. По перата, там, където телта я беше стегнала, имаше кървави петна. Наведе се над нея, за да я види по-добре, колебаеше се дали да я развърже.
	Патицата отвори очи.
	Лин извика и се отдръпна назад. Птицата се замята, извивайки глава, а телта притискаше врата й. Движенията само влошаваха състоянието й, но Лин не можеше да се реши да се приближи до пляскащите крила. Започна трескаво да разсъждава, направи връзка между птицата и умрелия заек, който бе сложен на пътеката нарочно, сякаш за да го види. После всичко това изчезна от главата й и тя осъзна нещо много по-важно.
	Щом патицата все още беше жива, значи беше тук отскоро. Някой току-що я беше завързал.
	Някой искаше Лин да я намери.
	Нещо в нея й казваше, че това са измишльотини, но тя вече тичаше обратно по пътеката. Клоните я блъскаха докато бягаше като луда, изобщо не мислеше да спазва правилното темпо, а в главата й имаше само една мисъл: „Бягай надалече, далече, далече…“ Никак не я интересуваше дали изглежда смешна или не, искаше само да избяга от гората и да излезе на открито. Още един завой на пътеката и краят на гората щеше да се види. Дишаше шумно, погледът й пробягваше по дърветата наоколо, очакваше всеки момент някой да се появи от там. Нямаше никого. Когато доближи до последния завой, почти простена. Още малко и вече усещаше първите признаци на облекчение, когато нещо дръпна крака й и тя падна на земята.
	Нямаше време да реагира. Стовари се тежко и за миг остана без въздух. Не можеше нито да диша, нито да мръдне. Зашеметена, с мъка успя да си поеме дъх, после още един, мирисът на влажна глинеста почва проникваше в гърлото й. Все още замаяна, тя се обърна да види в какво се е спънала. В началото не осъзна точно какво вижда. Единият й крак бе неудобно изпънат напред, а глезенът изкривен настрани. Омотана около него проблясваше риболовна корда. Вгледа се и видя, че всъщност не е корда.
	Тел.
	Когато разбра какво се е случило, вече беше твърде късно. Докато се мъчеше да се изправи на крака, една сянка падна върху нея. Нещо притисна лицето й и я задуши. Опита се да се дръпне назад и да избяга от лепкавата миризма на химикал, краката и ръцете й се бореха с всичка сила. Не беше достатъчно. Силите я напускаха. Съпротивата й отслабна и постепенно я обгърна тъмнина. Не! Опитваше се да се съпротивлява, но потъваше все по-дълбоко в мрака, като камъче хвърлено в кладенец.
	Дали е изпитала последно чувство на почуда преди да загуби съзнание? Възможно е, но то е било за кратко.
	Съвсем за кратко, наистина.


	За останалите жители на селото денят започна както обикновено. Може би хората бяха малко по-неспокойни и развълнувани от непрекъснатото присъствие на полицията и неизвестната самоличност на убитата жена. Бяха станали част от истинска сапунена опера, мелодрама с център Манхам. Наистина една жена беше мъртва, но за повечето хора тази трагедия беше някак далечна и поради това не толкова ужасяваща. Макар и да не го казваха на глас, всички предполагаха, че става въпрос за чужд човек. Нали ако беше местен, щеше да се разбере? Нали някой щеше да съобщи, че жертвата е изчезнала, и престъпникът щеше да бъде заловен. Не, много по-вероятно беше да е някой непознат, някой скитник от града, качил се на погрешната кола и озовал се тук. Затова повечето гледаха на случващото се като на забавление, рядко удоволствие, на което можеха да се насладят без ужас и мъка.
	Дори фактът, че полицията разпитваше за Сали Палмър, не бе достатъчен да промени усещането. Всички знаеха, че е писателка и често пътува до Лондон. Хората добре помнеха лицето й и не можеха да го свържат с останките, намерени в мочурището. Манхам не приемаше нещата сериозно и много бавно осъзнаваше факта, че съвсем не е страничен наблюдател, а център на събитията.
	Това щеше да се промени преди настъпването на вечерта.
	За мен нещата се промениха в единайсет сутринта, когато Макензи ми се обади по телефона. Спах лошо и отидох в кабинета си рано, за да се опитам да прогоня от съзнанието си призраците, които ме преследваха нощем. Когато телефонът на бюрото ми иззвъня и Джанис каза кой ме търси, отново усетих, че стомахът ми се свива.
	— Свържи ме.
	Паузата, която настъпи, беше безкрайна, но на мен ми се искаше да продължи още.
	— Разбрахме чии са пръстовите отпечатъци — започна Макензи без предисловие. — На Сали Палмър са.
	— Сигурни ли сте? — запитах глупаво.
	— Няма никакво съмнение. Отпечатъците съответстват на тези от къщата й. А и тя е била регистрирана. Като студентка са я арестували по време на някакъв протест.
	Не ми бе направила впечатление на войнствен човек, но всъщност не успях да я опозная добре. И никога нямаше да успея.
	Макензи не беше приключил:
	— Сега, когато със сигурност знаем коя е, вече можем да придвижим нещата. Но може би ще ви е интересно да чуете, че все още не сме открили човек, който да я е виждал след празненството в кръчмата.
	Той изчака. Може би този факт трябваше да ми говори нещо. Имах нужда от малко време да събера мислите си.
	— Искате да кажете, че сметките не излизат?
	— Не и ако е мъртва от девет-десет дни. Изглежда твърде вероятно да е изчезнала преди почти две седмици. Остават няколко дни, за които не знаем нищо.
	— Това беше само предположение. Може да греша. Какво казва патологът?
	— Все още не е привършил работа — отвърна той сухо. — Но до този момент е съгласен с вас.
	Това не ме учуди. Веднъж имах случай, когато жертвата е била държана във фризер няколко седмици, преди убиецът да изхвърли тялото, но обикновено физиологичните процеси на разлагане следваха точна последователност във времето. Можеше да има различия в зависимост от заобикалящата среда, процесът можеше да бъде забавен или ускорен от температурата и влажността. Но когато се отчетяха тези два фактора, промените бяха предвидими. А това, което видях в мочурището предния ден — все още в емоциите си не правех връзка с жената, която познавах — беше безспорно като време, засечено от хронометър. Просто фактите трябваше да се разтълкуват правилно.
	Малко патолози се справяха добре с това. Има много общо между патологията и съдебномедицинската антропология, но след като процесът на разлагане напредне, повечето патолози вдигат ръце. Те са специалистите, които определят причината за смъртта, и колкото повече напредват биологичните промени, толкова по-трудно се справят със задачата си. От тук нататък започва моята работа.
	Вече не, трябваше да си напомня.
	— Чувате ли ме, доктор Хънтър? — попита Макензи.
	— Да.
	— Добре, защото това ни поставя в затруднено положение. По някакъв начин трябва да намерим обяснение какво е станало в онези няколко дни.
	— Може би се е затворила в къщи и е писала. Или просто е отишла някъде. Може някой да я е извикал и не е имала време да съобщи на никого.
	— И е била убита веднага щом се е върнала, преди някой от селото да я види?
	— Възможно е — настоявах упорито. — Може да е заварила крадец в къщата си.
	— Възможно е — отстъпи Макензи. — Във всеки случай трябва да разберем какво е станало.
	— Не виждам какво общо имам аз с това.
	— Ами кучето?
	— Кучето? — повторих, но вече ми беше ясно накъде бие.
	— Логично е да предположим, че този, който е убил Сали Палмър, е убил и кучето. Така че въпросът е кога е умряло кучето.
	Бях впечатлен от съобразителността на Макензи и едновременно с това се ядосвах, че не съм се сетил пръв. Разбира се, направих всичко възможно изобщо да не мисля за случая. Но преди време нямах нужда някой да ме подсеща.
	— Ако кучето е умряло приблизително по същото време — продължи Макензи, — тогава вашата теория за крадеца е твърде вероятна. Тя или е тук през цялото време и пише, или се връща отнякъде, кучето напада неканения гост, той убива и двамата и изхвърля трупа в мочурището. Нещо такова. Но ако кучето е убито по-рано, събитията придобиват по-друг вид. Това означава, че който и да я е убил, не го е направил веднага. Държал я е като затворник няколко дни, след това му е омръзнало и я е разфасовал.
	Макензи замълча, за да осъзная напълно смисъла на думите му.
	— Бих казал, че това е нещо, което трябва да разберем, нали така, доктор Хънтър?
	Къщата на Сали Палмър изглеждаше съвсем различна от последния път, когато я посетих. Тогава бе тиха и празна, сега беше изпълнена с неканени мрачни посетители. В двора бяха паркирани полицейски коли, а униформени полицаи и облечени в бели гащеризони съдебни лекари вършеха работата си. Дейността им само подсилваше усещането за празнота. Това, което някога е било дом, се бе превърнало в жалка капсула на близкото минало, която трябваше да бъде добре проучена и преценена.
	Докато прекосявахме двора с Макензи, установих, че от личността на Сали Палмър не е останало нищо.
	— Ветеринарят дойде за козите — информира ме той. — Половината бяха вече умрели. Наложи се още няколко да бъдат унищожени. Каза, че е странно, че изобщо има оцелели. Още ден-два и те щяха да свършат. Козите са яки животни. Той смята, че за да стигнат до това състояние, не са били хранени и поени поне две седмици.
	Единствената промяна в двора зад къщата, където бях открил кучето, бе полицейската лента. Никой не бързаше да изнесе трупа на кучето и хората от съдебна медицина или вече го бяха огледали, или имаха друга по-важна работа. Клекнах до мъртвото куче, а Макензи застана зад мен и лапна един ментов бонбон. В спомена ми от онзи ден трупът беше значително по-голям, не, паметта не ме лъжеше. В този момент процесът на разлагане видимо бе почти приключил.
	Козината създаваше погрешно впечатление и скриваше факта, че от трупа беше останал само скелетът. Сухожилията и хрущялът се бяха запазили и се виждаха през раната на гърлото. Почти нямаше меки тъкани. Поразрових с клечка земята около трупа, огледах празните орбити на очите и се изправих.
	— Е, какво? — попита Макензи.
	— Трудно е да се каже. Трябва де се има предвид по-малката телесна маса. Козината също влияе на скоростта на разлагане. Единственото сравнително изследване, което съм правил, беше с прасета, но те имат кожа, а не козина. Предполагам, че в нея насекомите по-трудно снасят яйца, освен ако няма открити рани. Сигурно това ще забави развитието на процесите.
	Говорех повече на себе си, отколкото на него. Ровех в паметта си за забравени факти, търсех знания, които отдавна не бях използвал.
	— Животните са ръфали оголените меки тъкани. Погледнете тук, около окото. Костта е била оглозгана. Следите са прекалено малки, за да са на лисица, сигурно са били гризачи и птици. Това вероятно е станало доста отдавна, защото когато плътта започне да се разлага, те вече не я ядат. А това означава по-малко мека тъкан и по-малко насекоми. А и тук е много по-сухо, отколкото в тресавището, където намерихме жената — не можех да произнеса името на Сали Палмър. — Затова трупът на кучето изглежда изсушен. При тази горещина и липса на влага, ще се мумифицира. Това променя процеса на разлагане на тялото.
	— Значи не знаете кога е настъпила смъртта?
	— Нищо не знам със сигурност. Искам само да ви покажа, че има много фактори, които трябва да вземем предвид. Мога да ви кажа какво мисля, но не забравяйте, че не е нищо повече от предварителна преценка. Хвърлих един поглед, но не мога да дам твърд отговор.
	— Но?…
	— Все още няма празни обвивки от какавиди, но някои изглежда са готови да се излюпят всеки момент. По-тъмни са от онези, които открихме около тялото, очевидно са по-стари.
	Посочих откритата рана на гърлото на кучето. Около нея, в тревата, се движеха няколко насекоми с черни лъскави черупки.
	— Тук има и бръмбари. Не са много, но те по принцип идват по-късно. Мухите и ларвите са първата вълна, ако мога така да се изразя. С напредването на процеса на разлагане обаче нещата се променят. По-малко ларви и повече бръмбари.
	Макензи се намръщи.
	— Там, където намерихме Сали Палмър, имаше ли бръмбари?
	— Не видях. Но бръмбарите не са толкова надежден показател като ларвите. А както казах, има много други променливи величини, които трябва да бъдат отчетени.
	— Вижте, не ви карам да давате показания под клетва. Просто искам да получа някаква представа откога този отвратителен труп стои тук.
	— Приблизително — отново погледнах остатъка от козина и кости — дванайсет до четиринайсет дни.
	Той прехапа устни и се намръщи.
	— Значи кучето е било убито преди жената.
	— Така изглежда. В сравнение с това, което видях вчера, степента на разлагане е по-напреднала с поне три-четири дни. Ако не смятаме последното денонощие, в което трупът на кучето е бил навън, все пак имаме три дни повече. Но както казах и преди, на този етап това са само предположения.
	Погледна ме замислено.
	— Възможно ли е да грешите?
	Поколебах се. Очакваше от мен съвет, а не фалшива скромност.
	— Не.
	— По дяволите! — изруга той.
	Мобилният му телефон иззвъня. Откачи го от колана си, отдръпна се настрана и отговори. Останах до трупа на кучето, оглеждах го внимателно да видя дали няма да открия нещо, което да ме накара да променя мнението си. Не видях. Наведох се, за да изследвам по-внимателно гърлото. Хрущялът е по-устойчив от меките тъкани, но очевидно са идвали животни и са оглозгали краищата му. Въпреки това беше ясно, че раната е причинена от нож, а не от разкъсване. Извадих фенерчето си от джоба, казах си, че не трябва да забравя да го дезинфекцирам, преди да прегледам сливиците на следващия си пациент, и осветих раната. Разрезът стигаше чак до шийните прешлени. Задържах лъча върху бледа резка, издълбана в костта. Нито едно животно не може да причини това. Острието бе навлязло толкова дълбоко, че бе засегнало гръбнака.
	Използван бе голям нож. И при това остър.
	— Видяхте ли нещо интересно?
	Бях толкова погълнат от работата си, че не усетих кога Макензи се е приближил. Казах му какво съм открил.
	— След като следата от ножа върху костта е толкова ясна, ще можете да определите дали острието е било назъбено или не. Във всеки случай е необходима голяма сила, за да се направи такъв разрез. Човекът, когото търсите, е едър и силен.
	Макензи кимна някак разсеяно.
	— Трябва да тръгвам. Останете тук колкото искате. Ще кажа на колегите да не ви безпокоят.
	— Няма нужда. Приключих.
	— Няма ли да промените мнението си?
	— Казах ви всичко, което мога.
	— Можете да ни кажете още много неща, стига да искате.
	Начинът, по който се опитваше да ме манипулира, започна да ме ядосва.
	— Вече разговаряхме на тази тема. Направих това, за което ме помолихте.
	Макензи очевидно преценяваше нещо. Присви очи към слънцето.
	— Ситуацията се промени — започна той, явно взел решение. — Още една жена е изчезнала. Може би я познавате. Лин Меткаф.
	Името й ми подейства като удар. Спомних си, че предишната вечер я видях пред аптеката. Спомних си, че изглеждаше щастлива.
	— Сутринта е излязла да потича и не се е прибрала — безмилостно продължи Макензи. — Може де е фалшива тревога, но засега мисля, че не е. И ако се окаже, че наистина е така и извършителят е същият, то работата ще стане дебела. Защото или Лин Меткаф вече е мъртва, или е отвлечена някъде. И като знам какво се е случило със Сали Палмър, не бих пожелал на никого да го изпита.
	За малко да го попитам защо ми разказва всичко това, но още преди да съм задал въпроса, вече знаех какво ще ми отговори. От една страна, ме притискаше, за да им сътруднича, а, от друга, Макензи просто се държеше като истински полицай. Поради факта, че бях съобщил за изчезването на Сали Палмър, не бях сред основните заподозрени, но сега, когато имаше втора жертва, вече никой не бе извън подозрение. Никой не можеше да остане настрана.
	Включително и аз.
	Макензи ме наблюдаваше, за да види как ще реагирам. Лицето му бе каменно.
	— Ще ви се обадя. И сигурен съм, доктор Хънтър, не е необходимо да ви напомням да не споделяте с никого. Знам, че добре умеете да пазите тайни.
	С тези думи той се обърна и си тръгна. Черната му сянка го следваше по петите като куче.


	Ако Макензи сериозно е искал да ме предупреди да не говоря за изчезването на Лин Меткаф, то не си е струвало да го прави. В малко селце като Манхам такива събития не могат да останат в тайна за дълго. Когато се върнах от фермата, мълвата вече се беше разнесла. Хората бяха чули новината почти по същото време, когато бе станало ясно, че убитата жена е Сали Палмър, и бяха разтърсени от случващото се. В следващите няколко часа трескавото вълнение бе заменено с ужас. Повечето таяха надежда, че в крайна сметка ще се окаже, че двете събития нямат връзка помежду си и че втората „жертва“ ще се появи отнякъде жива и здрава.
	Тази надежда отмираше с всеки изминал час.
	Съпругът на Лин, Маркъс, тръгнал да я търси, тъй като тя не се прибрала след сутрешното си бягане. По-късно признал, че в началото не е бил особено разтревожен. В онзи момент, когато все още не е знаел за Сали Палмър, се безпокоял, че жена му е тръгнала по непозната пътека и се е изгубила. Това се било случвало и преди и доста ядосан, тръгнал към езерото да я търси, като я викал по име. Лин знаела, че му предстои тежък ден, и сега поради глупавата й идея да бяга рано сутрин щял да закъснее.
	Все още не бил истински обезпокоен, когато преминал през тръстиките и навлязъл в гората. Ядосал се на проявената безсмислена жестокост, когато намерил умрялата патица, вързана за камъка. Целият му живот бил преминал на село и не изпитвал особена жал към животните, но и не одобрявал безпричинната жестокост. В онзи момент за първи път го побили тръпки от страх. Казал си, че убитата птица не може да има връзка със закъснението на Лин. Но страхът вече го бил обзел и нямало спасение от него.
	Напротив, продължавал да нараства, докато Маркъс викал жена си по име, а му отговаряло само ехото. Опитал се да си наложи спокойно да излезе от гората. Бързал към езерото и си повтарял, че тя вече го чака вкъщи. И тогава видял нещо, което разбило надеждите му на пух и прах.
	До корена на едно дърво, далеч от погледа му, бил хронометърът на Лин.
	Вдигнал го и разгледал счупената закопчалка и напуканото стъкло. Огледал се да открие други следи от нея, а страхът му се превърнал в паника. Нямало нищо. Или поне нищо не привлякло вниманието му. Видял голям дървен кол, забит в земята наблизо, но не разбрал предназначението му. Щяха да минат няколко часа, преди полицаите да потвърдят, че това е част от капан, а след още няколко щяха да открият следи от кръвта на Лин по пътеката.
	Но от Лин нямаше следа.


	8

	Почти цялото село излезе, за да помогне при издирването. В друг момент или при други обстоятелства хората може би щяха да решат, че Лин сама си е отишла. Е, разбира се, всички бяха съгласни, че двамата с Маркъс живееха щастливо. Но сега, непосредствено след убийството на друга жена, новината за изчезването й прозвуча зловещо. Полицията съсредоточи усилията си в претърсването на гората и местността, в която обикновено тичаше, а всички здрави и читави хора в селото искаха да помогнат, за да я открият.
	Беше прекрасна лятна вечер. Слънцето клонеше към залез. Лястовиците се спускаха към гнездата и играеха. Атмосферата бе почти празнична. Тогава се зароди рядко срещаното усещане за съпричастност и решителност. Никой обаче не забравяше защо е излязъл навън. Имаше и още един труден за преглъщане факт.
	Престъплението бе извършено от местен човек.
	Невъзможно бе да се обвинява външен човек. Вече не. Определено не бе случайно съвпадение, че двете жени живееха в едно и също село. Никой не би повярвал, че някой непознат ще остане да се навърта наоколо, след като е убил Сали Палмър, или че ще се върне, за да вземе втора жертва. Това означаваше, че този, който бе заклал една жена и поставил примка на пътеката, за да залови друга, живееше в Манхам. Възможно бе и да е от някое от съседните села, но тогава възникваше въпросът защо и двете нападения бяха извършени тук. Много по-вероятен, но и много по-страшен бе фактът, че ние познавахме не само двете жертви, познавахме и звяра, който ги беше нападнал.
	Хората вече се замисляха по този въпрос, когато тръгнаха да търсят Лин Меткаф. И въпреки че съмнението все още не бе процъфтяло, вече пускаше корени. Личеше си по хладното отношение между тях. Всеки беше чувал за случаи, когато убиецът участва в издирването и публично изразява отвращение и съчувствие. Дори рони крокодилски сълзи, а в това време кръвта на жертвата още не е изсъхнала по ръцете му и последните й писъци и молби още звучат в извратения му мозък. И дори когато жителите на Манхам проявяваха солидарност, разтваряха високите треви и надничаха под храстите, подозрението се промъкваше в сърцата им.
	Аз самият се присъединих към издирването веднага щом приключих със следобедните прегледи. Епицентърът на събитията беше полицейска каравана, поставена близо до мястото, където Маркъс Меткаф бе открил хронометъра на жена си. Беше в покрайнините на селото и по пътя имаше коли, паркирали покрай живия плет. Някои хора бяха тръгнали да търсят сами, но повечето бяха дошли тук, привлечени от оживлението. Имаше няколко журналисти, но само от местните вестници. На този етап централните ежедневници не отразяваха събитията. Може би смятаха, че убийството на една жена и отвличането на друга не са интересна новина. Скоро това щеше да се промени, но засега Манхам все още можеше да се справя с проблемите си, без да привлича външно внимание. Полицията беше поставила една маса и от там координираше издирването. Това имаше по-скоро пиар ефект — даваше на обществото усещането, че върши нещо полезно и не позволяваше на доброволците да пречат на професионалните екипи. Но природата в околностите на Манхам е толкова дива, че бе невъзможно всичко да бъде обходено. Тя поглъщаше издирващите групи и не им разкриваше тайните си.
	Видях Маркъс Меткаф да стои встрани от група мъже. Имаше мускулесто тяло на човек, който се занимава с физически труд. Беше русокос, а лицето му при други обстоятелства би било приятно и весело. Сега изглеждаше измъчен и пребледнял под слънчевия загар. Скарсдейл беше с него. Отчето най-после бе в ситуация, която подхождаше на строгото му изражение. Помислих си, че трябва да отида и да изкажа…
	Какво? Съчувствие? Съболезнования? Но безсмислието на думите, които щях да изговоря, и споменът колко неприятни ми бяха мъчително изречените слова от почти непознати хора, ме възпряха. Вместо това го оставих на грижите на отчето и отидох до масата, за да ми кажат накъде да вървя.
	По-късно щях да съжалявам за това решение.
	Прекарах няколко безсмислени часа, влачейки се през мочурливите поля. Бях в една група заедно с Рупърт Сътън, който изглеждаше доволен, че е излязъл без властната си майка. Поради пълнотата си му беше трудно да се движи с останалите, но той упорстваше, дишаше тежко през устата, докато ние си проправяхме път през неравния терен и заобикаляхме блатистите участъци. Веднъж се подхлъзна и падна на колене. Помогнах му да се изправи. От потното му тяло усетих мирис като от изтощено животно.
	— Гадост! — изпъшка той.
	Лицето му се зачерви от смущение, като видя калта, която покриваше ръцете му като черни ръкавици. Гласът му бе изненадващо висок, почти като на момиче.
	— Гадост! — повтаряше той и примигваше.
	Като изключим това, никой друг не говореше. Когато се здрачи и стана безсмислено да продължаваме с издирването, се отправихме обратно. Настроението на всички беше мрачно, съвсем като притъмняващия пейзаж. Знаех, че много от хората щяха да се отбият в „Черното агне“ по-скоро заради компанията, а не заради алкохола. Бях решил да се прибера направо вкъщи. Но на мен, както и на всички останали тази вечер не ми се оставаше сам. Паркирах пред кръчмата и влязох.
	След черквата „Агнето“ беше най-старата сграда в селото, една от малкото в Манхам, която имаше традиционен сламен покрив. Навсякъде другаде в този край хората щяха да се опитат да го поддържат, но тъй като тук не идваха туристи, никой не правеше опит да спре бавното му разрушаване. Сламата гниеше, а небоядисаните гипсови стени бяха напукани и мръсни.
	Въпреки че тази вечер там бе пълно с народ, атмосферата съвсем не беше празнична. Когато влязох, хората мрачно ми кимнаха. Разговорите бяха тихи и приглушени. Приближих се до бара, а собственикът въпросително вдигна глава, без да проговори. Беше сляп с едното око и бялото петно около него подсилваше приликата му със застаряващ лабрадор.
	— Една бира, Джак.
	— Участва ли в издирването? — попита той и постави чашата пред мен.
	Кимнах, а той отказа да вземе парите ми.
	— Заведението черпи.
	Едва бях отпил, когато една ръка се стовари върху рамото ми.
	— Помислих си, че сигурно ще дойдеш.
	Погледнах гиганта, който се появи до мен.
	— Здрасти, Бен.
	Бен Андерс беше висок над метър и деветдесет и почти наполовина широк. Работеше като пазач в резервата „Хиклинг Брод“ и целият му живот бе минал в селото. Беше ми симпатичен, макар че се виждахме рядко. Чувствах се добре в компанията му. Можехме и да поговорим, и да помълчим заедно. Усмивката му беше приятна, малко отнесена. Имаше грубовато лице, сякаш костите му бяха сглобени една за друга, но недоизгладени. Кожата му бе загрубяла и потъмняла от слънцето, а очите — яркозелени.
	Обикновено проблясваха шеговито, но сега в тях нямаше закачка.
	— Лоша работа — каза той и подпря лакът на бара.
	— Ужасна.
	— Срещнах Лин преди няколко дни. Нямаше никакви грижи. Ами Сали Палмър? Все едно гръм да те удари два пъти.
	— Така е.
	— Дано просто си е взела шапката и е отпрашила нанякъде. Но май не е така, нали?
	— Май не е.
	— Господи, горкият Маркъс. Дори не ми се мисли какво му е сега на нещастния човечец. — Той сниши глас. — Говори се, че тялото на Сали Палмър е било нарязано на много места. Ако същият човек е хванал и Лин… Боже, как ми се иска да му извия врата на този гад.
	Погледнах към чашата си. Очевидно мълвата, че помагам на полицията, не се беше разпространила. Това беше добре, макар че в момента се чувствах като лъжец, задето премълчавах за участието си в разследването.
	Бен бавно поклати огромната си глава.
	— Мислиш ли, че тя има някакъв шанс?
	— Не знам.
	Отговорих съвсем честно. Спомних си какво ми беше казал Макензи. Ако не грешах, Сали Палмър е била убита три дни след изчезването си. Не бях специалист по психологически профили, но знаех, че серийните убийци следват определен модел. Това означаваше, че ако е била отвлечена от същия човек, все още имаше шанс Лин да е жива.
	Все още жива. Господи, възможно ли беше? И ако беше така, колко дълго щеше продължи? Казах си, че съм направил всичко възможно. Дадох на полицията това, което бе по силите ми. Обаче усещах, че се самозаблуждавам.
	Почувствах, че Бен ме наблюдава.
	— Моля?
	— Попитах добре ли си. Изглеждаш доста изморен.
	— Беше дълъг ден.
	— Така си е — Погледна към вратата и лицето му помръкна. — И тъкмо си мислиш, че не може да стане по-лошо…
	Обърнах се и видях преподобния Скарсдейл, застанал на пътя на светлината. Разговорите замряха, а той със строго изражение на лицето отиде до бара.
	— Дано не ни чете конско — измърмори Бен.
	Скарсдейл се изкашля:
	— Господа — Погледът му с неодобрение се спря върху малкото жени в кръчмата, но не се обърна към тях. — Сметнах за необходимо да ви съобщя, че утре вечер ще има молитва за Лин Меткаф и Сали Палмър.
	Баритонът му се носеше без усилие.
	— Сигурен съм, че всички вие — започна той и огледа множеството в кръчмата, — всички ще дойдете в черквата утре вечер, за да изразите уважението си към мъртвите и подкрепата си за живите — замълча и кимна сковано. — Благодаря ви.
	Отправи се към вратата, но спря пред мен. Дори през лятото от него се носеше мирис на плесен. Забелязах пърхота, посипан върху черното му вълнено сако, а дъхът му лъхна на нафталин.
	— Надявам се, че ще ви видя и вас, доктор Хънтър.
	— Ако не съм зает с пациенти.
	— Сигурен съм, че никой от тях няма да е такъв егоист, че да ви попречи да изпълните дълга си.
	Не бях много сигурен какво точно искаше да каже. Усмихна ми се.
	— Освен това се надявам, че повечето ви пациенти ще са в черквата. Трагедии като тази сплотяват обществото. На вас, хората от града, сигурно ви се струва странно, но ние тук знаем кои са истинските ценности.
	Кимна отсечено и излезе.
	— Ето това е праведен християнин — каза Бен и вдигна празната си чаша, която изглеждаше съвсем малка в огромната му ръка. — Да пийнем по още едно.
	Отказах. Появяването на Скарсдейл не бе оправило настроението ми. Тъкмо щях да допия питието си и да си тръгна, когато някой зад гърба ми ме заговори:
	— Доктор Хънтър?
	Беше младата учителка, с която се бях запознал предишния ден в училището. Усмивката й изчезна, когато видя изражението ми.
	— Извинете, не исках да ви прекъсвам.
	— О, не, няма нищо. Не ме прекъсвате.
	— Аз съм учителката на Сам. Запознахме се вчера — започна тя несигурно.
	Обикновено трудно помня имена, но нейното веднага ми дойде наум. Джени. Джени Хамънд.
	— Да, разбира се. Как е той?
	— Мисля, че е добре. Днес не дойде на училище, но вчера следобед вече беше по-добре, когато майка му го взе от училище.
	Възнамерявах да го посетя да видя как е, но други ангажименти ми бяха попречили.
	— Сигурен съм, че ще се оправи. Нали няма проблем, че отсъства?
	— Не, разбира се, няма. Помислих си… исках само да ви се обадя, това е.
	Изглеждаше смутена. Бях решил, че е дошла да ме пита нещо за Сам. Сега със закъснение ми дойде наум, че може би просто се е държала приятелски.
	— С някоя от другите учителки ли сте?
	— Не, сама съм. Участвах в издирването и после… ами съквартирантката ми я няма и не ми се седеше сама вкъщи, нали разбирате?
	Много добре разбирах. За момент настъпи тишина.
	— Мога ли да ви почерпя нещо? — попитах точно в момента, когато тя казваше:
	— Е, ще се видим по-късно.
	И двамата се засмяхме смутено.
	— Какво ще пиете?
	— Не, наистина няма нужда.
	— Тъкмо щях да си поръчам още една бира — осъзнах, че чашата в ръката ми е почти пълна.
	Надявах се, че тя не го е забелязала.
	— Ами тогава бутилка „Бекс“. Благодаря.
	Бен тъкмо си вземаше питието, когато се приближих до бара.
	— Размисли ли? Нека да…
	Бръкна с ръка в джоба си.
	— Остави, недей. Бирата не е за мен.
	Хвърли поглед зад гърба ми. Устните му се изкривиха в усмивка.
	— Ясно. Ще се видим по-късно.
	Кимнах, лицето ми гореше. Докато ме обслужат изпих остатъка от бирата си. Поръчах си още една и занесох чашите при Джени, която стоеше встрани.
	— Наздраве — каза тя, вдигна бутилката и отпи. — Знам, че съдържателят не обича да се пие така, но чашата някак си променя вкуса.
	— Така има по-малко за миене и всъщност му правите услуга.
	— Ще му кажа следващия път, като ми направи забележка — засмя се тя и изведнъж стана сериозна. — Просто не мога да повярвам какво се случи. Не е ли ужасно? Имам предвид, че и двете са от селото. Мислех си, че на такова място човек се чувства сигурен.
	— Затова ли дойдохте тук?
	Не исках да прозвучи като разпит. Тя сведе поглед към бутилката в ръцете си.
	— Да кажем, че просто ми омръзна да живея в град.
	— Кой град?
	— Норич.
	Беше започнала да разлепва етикета от бутилката. Усети се какво прави и спря. Лицето й се разведри и ми се усмихна.
	— Е, ами вие? Вече разбрах, че и вие не сте местен.
	— Не. Лондончанин съм.
	— Защо тогава дойдохте в Манхам? Заради светлините и бляскавия нощен живот?
	— Нещо такова. — Очакваше да продължа. — Търсех промяна. Както и вие, предполагам?
	— Ами да, нещо такова — усмихна се тя. — Всъщност тук ми харесва. Започнах да свиквам да живея сред пущинаците. Нали знаете, спокойствието и всичко останало… Няма тълпи от хора, няма коли.
	— Няма кина.
	— Няма барове.
	— Няма магазини.
	Засмяхме се.
	— Всъщност откога живеете тук? — попита тя.
	— От три години.
	— И колко време ви отне, докато местните ви приемат?
	— Все още работя по въпроса. Още десетина години и може би ще решат, че гостувам за по-дълго време. Но така ще мислят само по-напредничавите.
	— Не говорете така. Тук съм само от шест месеца.
	— Значи все още ви смятат за турист.
	Тя се разсмя, но преди да отговори, при вратата настъпи някаква суматоха.
	— Къде е лекарят? — настойчиво запита един глас. — Тук ли е?
	Пробих си път напред, като видях, че вкарват човек, който едва се държеше на краката си. Лицето му беше изкривено от болка. Разпознах Скот Бренер. Принадлежеше на голямо семейство, което живееше в порутена къща в покрайнините на Манхам. Ботушът му и единият му крачол бяха напоени с кръв.
	— Сложете го да седне. Внимателно — наредих аз, докато го поставяха на стол. — Какво се е случило?
	— Стъпи в капан. Бяхме тръгнали към лекарския кабинет, но видяхме ленд роувъра.
	Говореше брат му Карл. Членовете на семейство Бренер се държаха един за друг. Привидно бяха фермери, но бракониерството не им беше чуждо. Карл беше най-възрастният, беше як и налиташе на бой. Докато внимателно смъквах напоения с кръв крачол на дънките от крака на Скот, в главата ми се въртеше неблагопристойната мисъл, че нещастието не се е стоварило върху брата, който заслужава. Тогава видях пораженията.
	— Имате ли кола? — попитах по-големия брат.
	— Да не мислиш, че сме дошли пеша?
	— Добре, трябва да го откараш в болница.
	— По дяволите, не можеш ли да го позакърпиш тук? — изруга Карл.
	— Ще му поставя временна превръзка. Това е всичко, което мога да направя. Но трябва да отиде в болница.
	— Ще загубя ли крака си? — изпъшка Скот.
	— Не, но известно време няма да можеш да се движиш — не бях съвсем сигурен, но гласът ми прозвуча напълно убедително.
	Помислих си дали да не го закараме в кабинета ми, но, изглежда, вече достатъчно го бяха лашкали насам-натам.
	— В колата ми има аптечка под одеялото. Може ли някой да ми я донесе?
	— Аз ще отида — обади се Бен.
	Дадох му ключовете. Излезе, а аз поисках вода и чисти кърпи и започнах да попивам кръвта около раната.
	— Какъв тип капан беше?
	— Телена примка — обясни Карл. — Стяга се, щом нещо стъпи вътре. Прерязва до кокал.
	Точно така бе станало.
	— Къде се случи?
	Скот отговори, лицето му бе извърнато настрани:
	— Откъм далечната страна на мочурището, близо до старата вятърна мелница…
	— Търсехме Лин — прекъсна го Карл и му хвърли многозначителен поглед.
	Усъмних се в думите му. Познавах района, за който говореше. Както повечето мелници в областта, и тази край Манхам всъщност беше захранвана от вятъра помпа, която отводняваше блатата. Беше изоставена преди десетилетия и сега в нея не бе останало нищо. Даже перките й ги нямаше. Никой не се навърташе натам. Мястото беше безлюдно дори за Манхам и беше идеално за всеки, който иска да ловува и залага капани далече от любопитните погледи. Като знаех какво се говори за братята Бренер, реших, че това е най-вероятната причината да са там толкова късно вечерта, а не чувството им за дълг към обществото. Докато бършех кръвта от раната, се чудех дали не са успели да попаднат в някой от собствените си капани.
	— Не беше от нашите. — Скот като че ли прочете мисълта ми.
	— Скот! — сопна се брат му.
	— Не беше! Този беше на пътеката, скрит под тревата. И бе прекалено голям за заек или елен.
	Изказването му бе посрещнато с мълчание. Въпреки че полицията все още не бе потвърдила, всички бяха чули за намерените останки от тел в гората, където Лин беше изчезнала.
	Бен се върна с аптечката. Дезинфектирах и превързах раната, доколкото бе възможно при тези условия.
	— Дръжте крака му нависоко и го закарайте в спешното колкото може по-бързо — наредих на Карл.
	Той грубо вдигна брат си на крака и като го придържаше и влачеше едновременно, го изведе навън. Измих ръцете си и отидох при Джени, която все още държеше чашата ми.
	— Ще се оправи ли? — попита тя.
	— Зависи колко е увредено сухожилието. Ще е късметлия, ако се отърве само с куцане.
	— Господи, какъв ден! — поклати глава тя.
	Бен се приближи и ми подаде ключовете.
	— Вземи, че ще ги търсиш.
	— Благодаря.
	— Ти как мислиш? Дали има нещо общо със случилото се с Лин?
	— Не знам.
	Но като всички останали и аз имах мнение по въпроса.
	— Защо да има нещо общо? — попита Джени.
	Бен се чудеше как да отговори. Сетих се, че не съм ги запознал.
	— Бен, това е Джени. Учителка е в училището.
	Той прие думите ми като знак, че може да продължи.
	— Би било прекалено невероятно съвпадение. Не си мисли, че ми е мъчно за братята Бренер, мръсни бракониерстващи ко… — погледна към Джени и се спря. — Както и да е, надявам се да е съвпадение.
	— Не разбирам.
	Бен ме погледна, но аз отказах да го изрека.
	— Защото ако не е съвпадение, значи го е извършил някой местен човек. От селото.
	— Не можеш да твърдиш това със сигурност — не се съгласи Джени.
	Изразът на лицето му говореше точно обратното, но от любезност отказа да спори.
	— Е, ще видим. А сега трябва да ви пожелая лека нощ.
	Допи чашата си и се отправи към изхода. Размисли, обърна се и попита Джени:
	— Знам, че не е моя работа, ама ти с кола ли си?
	— Не, защо?
	— Просто си мислех, че не е разумно да се прибираш вкъщи сама, това е.
	Погледна ме, за да разбере дали съм схванал какво иска да ми каже, и излезе. Джени се усмихна смутено.
	— Мислиш ли, че положението е толкова сериозно?
	— Надявам се, че не е. Но той е прав.
	Тя поклати глава недоверчиво.
	— Просто не мога да повярвам. Само преди два дни това беше най-спокойното място на света.
	Преди два дни Сали Палмър вече е била мъртва и чудовището, което я бе убило, сигурно вече си е било набелязало Лин Меткаф. Но не й казах това.
	— Има ли с кого да си отидеш?
	— Не, но не се притеснявам. Мога да се грижа за себе си.
	Не се усъмних в думите й. Но зад напереното й държане се долавяше нерешителност.
	— Ще те закарам — казах аз.


	Прибрах се вкъщи и седнах до масата в задния двор. Нощта беше топла, никакъв вятър не полъхваше. Вдигнах глава и се загледах в звездите. Приближаваше пълнолуние. Около несиметричния бял диск на луната се бе образувал ореол. Опитах се да й се полюбувам, но погледът ми бе привлечен от тъмната сянка на гората отвъд полето. Тази гледка ми харесваше дори и нощно време. Сега обаче усещах тревога, докато се взирах в непрогледната гора.
	Влязох в къщата, налях си едно малко уиски и отново излязох. Минаваше полунощ, а знаех, че утре трябва да стана рано. Търсех си извинение да отложа момента на заспиване. Освен това трябваше да мисля за твърде много неща, за да се чувствам уморен. Изпратих Джени до малката къща, която бе наела заедно с друга млада жена. В крайна сметка не се качихме в колата. Беше топла ясна нощ, а и тя живееше само на неколкостотин метра. Докато вървяхме, ми разказваше за работата си и за децата, които обучаваше. Само веднъж заговори за миналото си. Спомена, че е преподавала в училище в Норич, но бързо отмина нататък, засипвайки ме с порой от думи. Направих се, че не забелязвам. Не ми влизаше в работата какъв е проблемът, който премълчаваше.
	Докато вървяхме по тясната уличка към къщата й, наблизо излая лисица. Джени се вкопчи в ръката ми.
	— Извинявай — засмя се тя смутено и пусна ръката ми, като че ли се бе опарила. — Човек би си помислил, че вече съм свикнала да живея на село.
	След това и двамата се почувствахме неудобно. Стигнахме къщата и тя спря до портата.
	— Е, благодаря.
	— Няма защо.
	Тя се усмихна и бързо влезе вътре. Изчаках да чуя щракването на ключалката и си тръгнах. През целия път обратно през тъмното село чувствах допира на ръката й върху моята.
	И сега все още го усещах. Отпих от уискито си и потреперих при спомена колко объркан се бях почувствал само защото една млада жена неволно ме бе докоснала. Нищо чудно, че не бе проговорила след това.
	Допих си уискито и влязох в къщата. Имаше още нещо, което се въртеше в подсъзнанието ми. Това бе натрапчивото усещане, че трябва да свърша нещо. Размислих за момент и се сетих. Скот Бренер. Не бях сигурен, че брат му ще му позволи да разкаже на полицията за капана. Може би не беше важно, но Макензи трябваше да знае. Намерих визитката му и позвъних на мобилния. Беше почти един часът и можех да му оставя съобщение. Той вдигна телефона веднага.
	— Да?
	— Обажда се Дейвид Хънтър — започнах несигурно. — Извинявайте, знам, че е късно. Просто исках да се уверя, че Скот Бренер се е свързал с вас.
	По мълчанието му усетих, че е ядосан и уморен.
	— Скот кой?
	Разказах му какво се бе случило. Когато заговори, умората вече я нямаше.
	— Къде е станало това?
	— Близо до една стара вятърна мелница на около два километра на юг от селото. Мислите ли, че може да има връзка?
	Чух звук, който не можах да разпозная в първия момент — беше прокарал ръка по бакенбардите си.
	— По дяволите, и без това утре ще трябва да съобщим на селото — започна той. — Тази вечер двама от моите хора бяха ранени. Единият попадна в телена примка, а другият стъпи в дупка, в която беше забита подострена пръчка.
	По гласа му личеше, че е ядосан.
	— Трябва да приемем, че този, който е отвлякъл Лин Меткаф, е очаквал да тръгнем да го търсим.


	Тази нощ не се събудих стреснат и уплашен. Просто осъзнах, че лежа с отворени очи, загледан в снопа лунна светлина, който падаше през прозореца. Като никога бях в леглото си. Нощните ми странствания този път бяха само на сън, но споменът в мен беше жив, все едно току-що бях влязъл от една стая в друга.
	Обстановката винаги беше една и съща. Къща, която никога не бях виждал наяве, място, което знаех, че не съществува, но въпреки това там се чувствах като у дома си. Кара и Алис бяха там, реални, преливащи от живот. Разговаряхме как е минал денят ми, обсъждахме разни дребни неща, точно както правехме, когато бяха живи.
	След това се събуждах и се сблъсквах с ужасяващата реалност, че са мъртви.
	Спомних си отново какво бе казала Линда Йейтс. Всеки сън си има причина. Чудно ми е какво би казала за моите сънища. Можех да си представя как би ги коментирал някой психиатър или дори аматьор психолог като Хенри. Но сънищата не се поддават на рационално обяснение. В тях всичко бе логично и подредено и въобще не изглеждаше нереално. И макар да не желаех да призная дори пред себе си, но част от мен не искаше да вярва, че това са само сънища.
	Знаех, че ако се оставя да ме увлече това чувство, ще поема по път, от който се страхувах. Имаше само един начин отново да бъда със семейството си. Ако тръгнех по него, щеше да е от отчаяние, а не от любов.
	Най-страшното беше, че в някои моменти ми беше все едно.


	9

	На следващата сутрин още двама души бяха наранени от капани. И двата инцидента бяха станали далеч от мястото на снощните произшествия. Нямахме постоянна медицинска сестра, затова пострадалите дойдоха при мен. Служителка на полицията бе стъпила в замаскирана дупка и прасецът й бе прободен от забита заострена пръчка. Направих каквото можах и също като Скот Бренер я изпратих в болницата да й зашият раната. Другият пострадал беше Дан Марсдън, местен ратай. Неговата рана беше повърхностна. Телената примка не бе успяла да прореже докрай дебелия кожен ботуш.
	— Само да успея да пипна копелето, което е заложило капана — закани се той през стиснати зъби, докато превързвах раната му.
	— Добре ли беше прикрит?
	— Съвсем невидим. И да видиш колко голям беше! Бог знае какво са искали да хванат в такова огромно нещо.
	Не отговорих. Помислих си, че в капаните е попаднало точно това, за което са били предназначени.
	Така смяташе и Макензи. Нареди временно да се спре издирването на Лин Меткаф и да се организира пункт за оказване на първа помощ близо до полицейската каравана. Също така разпространи съобщение, с което предупреждаваше хората да не излизат в горите и полята около селото. Резултатът можеше да се предвиди. До този момент хората бяха вцепенени от случващото се, а сега при новината, че околностите на Манхам не са безопасни, повечето бяха обхванати от ужас.
	Разбира се, имаше и такива, които отказваха да повярват или упорито твърдяха, че не се страхуват и ще продължат да обикалят местата, които познават откакто се помнят. Това продължи, докато един от най-гръмогласните противници, добре почерпен следобеда в „Агнето“, стъпи в дупка, покрита със суха трева, и счупи глезена си. Виковете му подействаха повече от предупреждението на полицията и накараха останалите добре да размислят.
	Пристигнаха нови полицейски подкрепления. Най-после централната преса усети какво става и репортерите нахлуха в селото с микрофони и камери. Хората в Манхам се чувстваха като под обсада.
	— Засега са използвани два основни вида капани — осведоми ме Макензи. — Този с телта е най-обикновена примка и всеки бракониер знае как се прави. Само че е толкова голям, че кракът на възрастен човек може да влезе в него. Другият, със заострената пръчка, е още по-опасен. Може би ги прави някой бивш военен или човек, който се интересува от техники за оцеляване в екстремни условия. Или просто някой с извратено въображение.
	— Защо каза „засега“?
	— Този, който е залагал капаните, си разбира от работата. Всичко е много добре обмислено. Трябва да очакваме, че ще ни поднесе още изненади.
	— Нали точно това е искал? Да спре претърсването.
	— И аз така мисля. Не можем да поемем повече рискове. Досега имаше само наранявания. Ако продължаваме да се мотаем по горите, някой може да бъде убит.
	Когато стигнахме до разклона, той замълча, потропвайки нетърпеливо по волана, докато чакаше колата пред нас да тръгне. Погледнах през прозореца. Отново ме обземаше безпокойство.
	Рано сутринта се бях обадил на Макензи и му бях казал, че съм готов да огледам трупа на Сали Палмър, ако все още иска. Знаех това от момента, в който се събудих, като че ли бях взел решението в съня си. Май точно така беше станало.
	Всъщност не бях сигурен доколко ще мога да помогна. В най-добрия случай можех да определя по-точно интервала от време, в който е настъпила смъртта, ако вече не бях забравил много неща. Не си правех никакви илюзии, че така ще помогна на Лин Меткаф. Просто не можех повече да стоя безучастно.
	Това съвсем не означаваше, че го правя с удоволствие.
	Когато му съобщих решението си, Макензи не беше нито изненадан, нито впечатлен. Каза само, че ще говори със старши детектива и ще ми се обади. Затворих телефона и се почувствах напълно объркан. Питах се дали съм взел правилното решение.
	Той ми се обади след половин час и ме попита дали мога да се захвана с работата този следобед. Отговорих утвърдително, макар че устата ми беше пресъхнала.
	— Тялото е все още при патолога. Ще те взема в един и ще те закарам — уведоми ме той.
	— Мога да отида сам.
	— Така или иначе трябва да отида до управлението. Освен това трябва да си поговорим за някои неща.
	Чудех се за какво ли има да си говорим, докато отивах при Хенри, за да го помоля да ме замести за следобедните прегледи.
	— Разбира се. Нещо неочаквано ли се появи?
	Той ме погледна въпросително. Все още не му бях разказал защо Макензи ме посети онзи ден. Чувствах се неловко, но не ми се навлизаше в обяснения, за които още не бях готов. Знаех, че не мога да отлагам още дълго. Поне това му дължах.
	— Нека оставим този разговор за края на седмицата. Тогава ще ти разкажа всичко — обещах аз.
	Дотогава щях да съм си свършил работата, а и нямаше да има прегледи, за които да се тревожа.
	— Наред ли е всичко? — погледна ме той внимателно.
	— Да, но нещата са малко… сложни.
	— Обикновено така става. Миналата седмица по това време никой не очакваше, че наоколо ще гъмжи от журналисти и полицаи, които да задават въпроси. Да се чуди човек как ще свърши всичко това.
	Опита се да разведри атмосферата:
	— Хайде, добре, ела в неделя на обяд. Обичам да готвя и имам едно прекрасно бордо. Търся си повод да го отворя. Винаги е по-лесно да се говори на пълен стомах.
	Съгласих се, благодарен, че мога поне още малко да отложа разговора ни.
	Потокът от коли се движеше покрай нас, когато стигнахме до околовръстното шосе. В колата миришеше на ментолов ароматизатор и автършейва на Макензи. Някой наскоро я беше почистил. По пътищата царяха бъркотия и шум. Изглеждаше ми едновременно и познато, и чуждо. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил в град и с изненада осъзнах, че сега за първи път от онзи далечен дъждовен следобед напускам Манхам. Чувствата ми бяха противоречиви — от една страна, ми се искаше да си бях останал в селото, а, от друга, бях изненадан, че толкова дълго време не съм излизал от там.
	Въпреки всичко животът навън продължаваше.
	Наблюдавах тълпа ученици, които се блъскаха един друг, докато учителката им се опитваше да въведе ред. Хората бързаха, всеки замислен за своите работи. Всички те имаха свой живот, независим от моя. Или от живота на другите наоколо.
	— Телта от капаните е като тази, в която се е препънала Лин Меткаф — каза Макензи и ме върна към действителността. — С такава тел е била вързана и птицата за камъка. Най-вероятно е от същата партида, макар че не сме сигурни.
	— Това с птицата… Какво означава?
	— Не сме сигурни. Може би е искал да я уплаши. Може би е искал да заяви нещо или да остави подписа си.
	— Като крилата върху тялото на Сали Палмър?
	— Възможно е. Между другото, орнитологът каза, че са от ням лебед. Среща се често по тези места, особено по това време на годината.
	— Мислиш ли, че има връзка между крилата на лебеда и патицата?
	— Мисля, че не е съвпадение, ако това питаш. Може би има специално отношение към птиците.
	Задминахме един бавно движещ се микробус.
	— Психолозите са се заели с въпроса, за да ни дадат представа с какъв човек си имаме работа. Участват всякакви специалисти, за които можеш да се сетиш. Опитваме се да разберем дали не става въпрос за езически ритуал или форма на сатанизъм. Какви ли не извратеняци има.
	— Но ти мислиш, че не е такъв?
	Не ми отговори веднага, очевидно се колебаеше доколко може да ми се довери.
	— Не, мисля, че не е такъв — започна той най-после. — Крилата върху тялото на Сали Палмър ни накараха да си мислим какво ли не. Заговори се, че убиецът може да е религиозен фанатик или че това е класически символизъм — всичко каквото може да ти дойде наум — от ангели до един господ знае какво. Сега обаче не ми се вярва да е така. Ако патицата е била принесена в жертва или е била осакатена, тогава да. Но просто завързана с тел? Не, според мен нашият човек обича да причинява болка. Ей-така, да се покаже.
	— Като с капаните?
	— Като с капаните. Те обаче наистина ни забавиха. Не можем да се концентрираме върху издирването, когато трябва да мислим какви изненади може още да ни е оставил. Защо си е правил труда? Всеки, който може да постави такива капани, ще знае как да прикрие следите си. Вместо това ни оставя да намерим птицата. Коловете, с които е спънал жертвата си, стоят на място, а сега и това. Или не го е грижа, че ще открием нещо, или… и аз не знам…
	— Маркира територията си? — предположих аз.
	— Нещо такова. Показва ни, че той командва тук. Дори не полага особени усилия. Просто залага няколко капана на стратегически места и ни гледа сеира.
	Замълчахме. Разсъждавах върху думите на Макензи.
	— Може би има още нещо.
	— Какво имаш предвид?
	— Превърнал е горите и мочурищата в забранена територия. Хората се страхуват да ходят там, за да не попаднат в някой от капаните му.
	— И? — намръщи се Макензи.
	— Може би обича не само да причинява болка. Може би му е приятно да всява ужас.
	Макензи се загледа замислено през стъклото. По него бяха останали петна от размазани насекоми.
	— Възможно е — проговори най-сетне. — Би ли ми казал къде беше между шест и седем часа вчера сутринта?
	Рязката смяна на темата направо ме стъписа.
	— В шест часа най-вероятно съм бил в банята. След това закусих и отидох в кабинета.
	— В колко часа?
	— Около седем без петнайсет.
	— Рано започваш.
	— Не спах добре.
	— Имаш ли свидетел?
	— Хенри. Когато пристигнах, пих кафе с него. Черно, без захар, ако ви е необходима и тази информация.
	— Това е обичайна процедура, доктор Хънтър. Участвал си в достатъчно полицейски разследвания, знаеш как стоят нещата.
	— Спри!
	— Какво?
	— Просто спри!
	Понечи да ми възрази, после включи мигача и спря край пътя.
	— Тук като заподозрян ли съм или защото имате нужда от помощта ми?
	— Виж, разпитваме всеки…
	— Кое от двете?
	— Добре, извинявай, не трябваше да те питам по този начин. Просто трябва да ти задам няколко въпроса.
	— Ако смяташ, че имам нещо общо с престъплението, тогава не трябва да съм тук. Мислиш ли, че цялата работа ми е много приятна? Ще съм безкрайно щастлив, ако никога повече в живота си не видя труп. Така че, ако ми нямате доверие, по-добре да си тръгна още сега.
	— Виж какво — въздъхна Макензи, — мисля, че нямаш нищо общо с това. Ако не беше така, то, повярвай ми, никога нямаше да прибегнем до помощта ти. Задаваме едни и същи въпроси на всеки от селото. Просто смятах да попитам и теб и да приключим, разбра ли?
	Не ми харесваше резкият начин, по който зададе въпроса. Искаше да ме изненада, за да види как ще реагирам. Питах се дали и останалият ни разговор всъщност не бе проверка. Но независимо дали ми харесваше или не, той си вършеше работата. И при това добре. Кимнах неохотно.
	— Сега мога ли да продължа? — попита той.
	— Ами, давай — насилих се да се усмихна.
	Потеглихме.
	— Колко време смяташ, че ще ти отнеме изследването? — прекъсна той тишината.
	— Трудно е да се каже. До голяма степен зависи от състоянието на тялото. Патологът открили нещо?
	— Немного. Не можем със сигурност да кажем дали е имало сексуално насилие, но като имаме предвид, че я открихме гола, най-вероятно е била насилвана. Има множество малки порезни рани по трупа и крайниците, но всички са повърхностни. Дори не може да се определи със сигурност кое точно е причинило смъртта — раната на гърлото или травмите по главата. Ти дали ще можеш да хвърлиш малко светлина по проблема?
	— Все още не знам.
	След като бях разгледал снимките от местопроизшествието, вече имах някаква представа, но не исках да дам категоричен отговор.
	Макензи ме изгледа косо.
	— Сигурно после ще съжалявам, че съм попитал, но какво точно ще правиш с трупа?
	Съзнателно се опитвах да не мисля за това. Но отговорите дойдоха сами.
	— Ще ми трябват рентгенови снимки на тялото, ако все още не са направени. След това ще взема проби от меките тъкани, за да определя ЧНС и…
	— Какво да определиш?
	— Часът на смъртта. Могат да се анализират промените в биохимията на тялото и така доста точно да се определи часът на смъртта. Изследват се съставът на аминокиселините, летливите мастни киселини, нивото на разграждане на протеините. След това ще премахна всички остатъци от меки тъкани, за да огледам скелета. Така става ясно какви травми са били нанесени и с какво оръжие е извършено убийството. Ето, такива неща.
	Макензи се намръщи с отвращение.
	— Как се прави това?
	— Ако не е останала много мека тъкан, се използва скалпел или форцепс. Или тялото се вари няколко часа в детергенти.
	Макензи направи физиономия.
	— Сега разбирам защо искаш да си общопрактикуващ лекар.
	В следващия момент видях, че се сети за истинската причина.
	— Извинявай — добави бързо.
	— Няма нищо.
	Известно време пътувахме мълчаливо. Забелязах, че Макензи почеса врата си.
	— Отиде ли да я погледнат? — попитах аз.
	— Какво да погледнат?
	— Бенката. Преди малко я чешеше.
	Бързо отдръпна ръката си.
	— Просто ме засърбя — каза той и сви в паркинга. — Пристигнахме.
	Последвах го в болницата. Взехме асансьора и слязохме в сутерена. Моргата беше в края на дългия коридор. Веднага щом влязох вътре, и миризмата ме удари — сладникава остра миризма на химикали, която изпълва дробовете при първото вдишване. Вътре всичко бе в бяло, стомана и стъкло. Когато влязохме, млада жена от азиатски произход с бяла престилка стана от бюрото, където седеше.
	— Здравей, Марина — свойски поздрави Макензи. — Доктор Хънтър, това е Марина Пател. Ще помага с каквото е необходимо.
	Тя се усмихна, докато се ръкувахме. Все още се опитвах да се ориентирам, да се пригодя отново към средата, която ми беше едновременно позната и чужда.
	Макензи погледна часовника си.
	— Добре, отивам в управлението. Звънни ми, когато свършиш, и ще те закарам обратно.
	Той си тръгна, а младата жена ме погледна въпросително, очаквайки нарежданията ми.
	— Ааа… вие ли сте патологът? — опитвах се да отложа момента още малко.
	— Не още — усмихна се тя. — Само дипломант. Но имам планове за бъдещето.
	Кимнах. И двамата стояхме като заковани.
	— Искате ли да видите тялото? — попита тя накрая.
	Не. Не исках.
	— Да, добре.
	Подаде ми бяла престилка и влязохме през тежките летящи врати. Стаята беше малка и приличаше на операционна. Беше студено. Тялото лежеше върху маса от неръждаема стомана и изглеждаше съвсем не на място върху матовата метална повърхност. Марина включи лампите над масата и те осветиха покъртителна картина.
	Видях това, което някога е било Сали Палмър. Но сега от нея не бе останало нищо. Почувствах мимолетно облекчение. След това погледнах на случая от дистанцираната позиция на лекар.
	— Добре. Да започваме.


	Жената бе преживяла и по-добри дни. Сипаничавото й лице бе излиняло, чертите й бяха загубили някогашните си очертания. Главата й беше наведена, сякаш носеше бремето на света на плещите си. Въпреки това в смирението й имаше благородство, сякаш приемаше участта си, колкото и нежелана да бе тя.
	Статуята на неизвестна светица привлече вниманието ми още по време на черковната служба. Не мога да определя какво точно ми хареса в нея. Беше поставена върху каменна колона, грубо изсечена и дори аз можех да забележа, че скулпторът не е имал усет за пропорции. Въпреки това ми допадаше, може би защото времето беше смекчило формите, а може и поради друга, неизвестна причина. Устояла бе на вековете, бе станала свидетел на безброй радостни и трагични събития. И дълго след като всички останали щяха да потънат в забрава, тя все още щеше да стои там и да наблюдава безмълвно. Сякаш искаше да ни напомни, че всичко — и добро, и зло — отминава.
	Точно сега тази мисъл ми подейства успокоително. Дори в топлата вечер старата черква беше хладна и миришеше на мухъл. Светлината минаваше през стъклописите и образуваше сини и морави петна. Старинните прозорци бяха изкривени и деформирани, стъклата им — скрепени с олово за рамките. Централната пътека беше покрита с неравни каменни плочи, излъскани от времето, а между тях имаше стари надгробни плочи. На тази до мен беше издълбан череп, а под него някой средновековен каменоделец бе издялал мрачно послание:

	„Където си ти, там някога бях аз.
	Където съм аз, ще дойдеш скоро ти.“

	Размърдах се на твърдата дървена пейка, а проникновеният баритон на Скарсдейл отекваше от каменните стени. Както можеше и да се очаква по време на службата, която трябваше да бъде молитва за жертвите, той бе намерил начин да наложи на затворената в черквата аудитория своите разбирания за благочестивост.
	— Дори сега, когато се молим за душата на Сали Палмър и за избавлението на Лин Меткаф, пред нас стои въпрос, чийто отговор трябва да намерим. Защо? Защо трябваше да се случи всичко това? Божие възмездие ли е двете млади жени да ни бъдат отнети така жестоко? Но възмездие за какво? И за кого?
	Скарсдейл стисна с две ръце перилата на стария дървен амвон и изгледа застрашително паството си.
	— Възмездието може да се стовари върху всеки един от нас, по всяко време. Не ни е дадено да го поставяме под съмнение. Не ни е позволено да се оплакваме, че не е справедливо. Бог е милостив, но ние нямаме право да очакваме милостта Му. А Бог показва милостта си към нас по начин, който невинаги разбираме. И поради невежеството си нямаме право да го осъждаме.
	Когато Скарсдейл спря, за да си поеме дъх, в тишината проблеснаха светкавици. Беше позволил на пресата да влезе в черквата. Това правеше ситуацията още по-абсурдна. Паството му, което обикновено се състоеше от шепа хора, сега бе препълнило черквата. Когато пристигнах, местата бяха вече заети и аз едва си проправих път до едно свободно местенце в дъното.
	Съвсем бях забравил за службата, докато не видях, че дворът на черквата е изпълнен с хора. Макензи беше уредил един мълчалив цивилен сержант от полицията да ме докара обратно. На полицая явно му беше неприятно да играе ролята на шофьор. Когато позвъних на инспектора да му кажа, че съм свършил работата си за днес, телефонът му бе изключен. Оставих съобщение на гласовата му поща и той ми отговори почти веднага:
	— Как беше?
	— Изпратих проби за газово-хроматографски анализ. Когато получа резултатите, ще мога по-точно да определя часа на смъртта. Утре ще започна изследвания на скелета. Те ще ни дадат по-ясна представа какво оръжие е било използвано.
	— Значи няма нищо ново? — В гласа му прозвуча разочарование.
	— Не, освен че Марина ми каза, че според патолога смъртта е настъпила вследствие на нараняванията по главата, а не от раната на гърлото.
	— А ти не си съгласен, така ли?
	— Не оспорвам, че нараняванията биха могли да са смъртоносни. Но още е била жива, когато гърлото й е било прерязано.
	— Сигурен ли си?
	— Тялото се е изсушило преждевременно. Дори и при сегашната ужасна жега не би могло да стане толкова бързо, ако не е имало масивна загуба на кръв. Това не може да се случи след настъпването на смъртта, дори когато гърлото е прерязано.
	— Пробите от почвата в близост до намереното тяло показват ниско съдържание на желязо — посочи Макензи.
	Това означаваше, че почвата край тялото не бе попила много кръв. Като се има предвид количеството кръв, което би избликнало при прерязването на югуларната вена, съдържанието на желязо в почвата би трябвало да е изключително високо.
	— Значи е била убита някъде другаде.
	— Ами нараняванията по главата?
	— Или не са били смъртоносни, или са били нанесени след смъртта й.
	За миг настъпи тишина. Сещах се за какво си мисли. Каквото и да се бе случило на Сали Палмър, сега Лин Меткаф я очакваше същото. Ако все още не бе мъртва, то бе само въпрос на време.
	Освен ако не станеше чудо.
	Скарсдейл привършваше проповедта си.
	— Може би някои от нас си задават въпроса: какво сториха тези две нещастни жени, за да заслужат това. Какво е направила нашата общественост, за да я застигне това? — Той разпери ръце. — Вероятно нищо. Може би съвременното общество е право в своето единодушие, може би няма разум, няма всемогъща мъдрост във вселената.
	Замълча драматично. Чудех се дали нарочно не се държи така заради камерите.
	— Или може би сме оставили високомерието ни да ни заслепи и затова не я виждаме — продължи той. — На повечето от вас тук кракът им не е стъпвал в черква от години. Прекалено заети сте, за да споделите живота си с Бога. Не мога да твърдя, че познавах Сали Палмър или Лин Меткаф. Между живота им и тази черква нямаше нищо общо. Не се съмнявам, че те са нещастни жертви. Но жертви на какво?
	Той се наведе напред, главата му бе надвесена над нас.
	— Трябва всички ние, всеки един от нас да погледне в сърцето си. Христос е казал: „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Точно това правим ние днес. Жънем плодовете не само на духовната си леност, но и на пренебрежението си. Злото не престава да съществува. Само не му обръщаме внимание. Е, тогава кого да обвиним?
	Вдигна ръка и костеливият му пръст бавно обходи препълнената черква.
	— Нас самите. Ние сме позволили на Змията необезпокоена да пропълзи сред нас. Никой друг. А сега трябва да се молим на Господ да ни даде сили да я пропъдим!
	Последва неловко мълчание. Хората се опитваха да осмислят думите му. Скарсдейл не им даде тази възможност. Повдигна брадичката си и затвори очи. Светкавиците на фотоапаратите засвяткаха по лицето му.
	— Да се помолим.


	Пред черквата хората не се събираха на групички да си поговорят, както обикновено правеха след служба. Отстрани на селския площад беше спряна бяла полицейска каравана. Всички намираха присъствието й за неуместно и заплашително. Малцина бяха склонни да дават интервюта, въпреки настойчивите опити на пресата и телевизионните камери. Събитията бяха още много пресни, за да бъдат споделени пред чужди хора. Едно беше да гледаш по телевизията как подобни трагедии се случват на други места. Съвсем друго е да си част от трагедията.
	Така че трескавите въпроси на журналистите се сблъскваха с любезно, но непроницаемо мълчание. С едно-две изключения целият Манхам бе обърнал гръб на външния свят. Учудващо, но Скарсдейл беше един от тези, които даваха интервюта. Човек не би очаквал, че ще се радва да бъде център на общественото внимание, но той явно смяташе, че му е позволено поне веднъж да се поддаде на суетата. Като се има предвид тонът на проповедта му, очевидно мислеше, че случилото се доказва думите му. В замъглените си очи той смяташе, че е прав, и възнамеряваше да сграбчи възможността с възлестите си юмруци.
	Наблюдавахме го заедно с Хенри как проповядва в двора на черквата на зажаднелите за новини журналисти. Зад него развълнуваните деца се катереха по Паметника на мъченицата, тъпчеха увехналите цветя и се надяваха да влязат в обектива на камерите. Не долавяхме думите, но гласът му се носеше над площада и стигаше до големия кестен, където стояхме с Хенри. Намерих го там, когато излязох от службата. Отидох при него и той ми се усмихна накриво.
	— Не успя ли да влезеш вътре? — попитах аз.
	— Не се и опитах. Исках да изразя почитта си, но проклет да съм, ако започна да напомпвам самочувствието на Скарсдейл. Нито пък ще слушам злобните му думи. За какво беше този път — Божието възмездие за греховете ни? Как сами сме си заслужили наказанието ли?
	— Нещо подобно — признах.
	— Точно от това има нужда Манхам — изсумтя Хенри. — Да отключим параноята.
	Забелязах, че Скарсдейл продължава импровизираната си пресконференция, а зад гърба му групата от твърдолинейни енориаши значително бе набъбнала. Към Лий и Марджъри Гудчайлд, Джудит Сътън и сина й Рупърт, които редовно се черкуваха, се бяха присъединили и такива, които по-рядко посещаваха черковната служба. Като безмълвен хор те подкрепяха свещеника, който бе повишил глас, за да защити позицията си пред камерите.
	Хенри поклати глава с отвращение.
	— Погледни го. В стихията си е. Божи човек? Как не! Сега просто е намерил удобен случай да заяви: „Нали ви казах!“
	— Може би е прав донякъде.
	— Само не ми казвай, че и ти си станал вярващ — погледна ме той скептично.
	— Скарсдейл едва ли може да ме промени. Но извършителят на престъплението е местен човек. Някой, който познава околностите. Познава и нас.
	— В такъв случай Бог да ни е на помощ, защото ако Скарсдейл поеме нещата в ръцете си, ще има дълго да чакаме, преди да заживеем нормално.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Гледал ли си „Салемските вещици“? Пиеса на Артър Милър за гоненията на набедените вещици в Салем.
	— Само по телевизията.
	— Ако отчето продължава в същия дух, онова, което се е случило в Салем, ще е нищо, в сравнение с това, което ще стане в Манхам.
	Помислих, че се шегува, но погледът му показваше, че е напълно сериозен.
	— Гледай да не се набиваш на очи, Дейвид. Дори Скарсдейл да не настройва хората, те скоро ще започнат да се замерят с кал и да се сочат с пръст един друг. Стой далече.
	— Сериозно ли говориш?
	— Разбира се. Живея в селото доста по-отдавна от теб. Познавам милите ни приятели и съседи. Вече са започнали да точат ножове.
	— Хайде, не мислиш ли, че малко прекаляваш?
	— Прекалявам ли?
	Наблюдаваше Скарсдейл, който, след като свърши с речта си, се обърна и тръгна към черквата. По-настоятелните журналисти се опитаха да го последват, но Рупърт Сътън разпери ръце и застана пред тях като огромна грамада плът, с която никой не изпитваше желание да се бори.
	Хенри ме погледна многозначително.
	— Ето такова държане кара хората да станат лоши. Манхам е забутано място, а забутаните места раждат задръстени умове. Може би съм по-черноглед, отколкото трябва, но въпреки това на твое място бих си пазил добре гърба.
	Изгледа ме продължително, за да се увери, че съм разбрал думите му, а после погледна някъде зад мен.
	— Здравейте. Познавате ли се?
	Обърнах се и видях усмихната млада жена. Беше чернокоса и закръглена, бях я виждал из селото, но не я познавах. Отмести се малко настрани и тогава видях, че Джени е с нея. За разлика от приятелката си, тя съвсем не изглеждаше весела.
	Джени хвърли многозначителен поглед, но младата жена не му обърна внимание и дойде при нас.
	— Здравейте. Аз съм Тина.
	— Приятно ми е да се запознаем, Тина.
	Чудех се какво става. Джени се усмихна едва-едва. Изглеждаше объркана.
	— Здрасти, Тина — обади се Хенри. — Как е майка ти?
	— По-добре е, благодаря. Отокът почти е спаднал.
	Обърна се към мен, очите й светеха.
	— Благодаря ви, че снощи сте изпратили Джени до вкъщи. Живеем заедно. Хубаво е, че все още се намират кавалери.
	— Няма за какво толкова да благодарите.
	— Мислех си, че някой път трябва да ни дойдете на гости. Да пийнем нещо, да вечеряме или просто така.
	Хвърлих поглед към Джени. Лицето й бе силно зачервено. Усетих, че и аз започвам да се изчервявам.
	— Ами…
	— Какво ще кажете за петък вечер?
	— Тина, сигурна съм, че той… — обади се Джени, но приятелката й не разбра намека.
	— Нали не сте зает тогава? Можем да се уговорим за друга вечер.
	— Ами не, но…
	— Чудесно! Ще се видим в осем часа.
	Усмихна се още веднъж, хвана Джени под ръка и двете си тръгнаха.
	— Какво беше това? — попита Хенри.
	— Нямам представа.
	Той очевидно се забавляваше.
	— Наистина нямам — настоях аз.
	— Ще ми разкажеш всичко в неделя, докато обядваме.
	Усмивката изчезна от лицето му и отново ме погледна сериозно.
	— Помни какво ти казах. Внимавай на кого се доверяваш. И си пази гърба.
	С тези думи подкара инвалидния си стол и си тръгна.


	10

	Музиката се носеше през затъмнената стая, неверните тонове танцуваха покрай предметите, които висяха от ниския таван. Малката тъмна капка се движеше съвсем извън ритъма, следваше извитата линия и набираше инерция, докато накрая земното притегляне надделя и тя капна. Образува идеална сфера, докато летеше надолу, и когато тупна в земята, перфектната й форма изчезна завинаги.
	Лин безмълвно наблюдаваше как кръвта се стичаше по ръката й, капеше от пръстите и се пръскаше на пода. Малката локва, която се бе образувала, непрекъснато се уголемяваше и вече бе започнала да се сгъстява и съсирва по краищата. Болката от прореза на ръката се сливаше с болките от всички останали порязани места. Кръвта от раните цапаше кожата й и оформяше абстрактна картина на жестокостта.
	Тя се заклати нестабилно на краката си, докато фалшивата музика се проточи и замря. Беше благодарна, че най-после спря, облегна се на грубите камъни на стената и отново усети как въжето, вързано около глезена й, се впи в плътта й. Пръстите й бяха изранени от многобройните опити да го развърже, докато лежеше в тъмнината. Както и преди възелът оставаше здраво стегнат.
	Първоначално отказваше да повярва в случващото се, чувстваше се предадена. По-късно започна да се примирява със съдбата си. Съзнаваше, че няма милост за нея в тази тъмна стая. Никой нямаше да я пожали. Въпреки това трябваше да пробва. Опита се да извърне поглед от ярката светлина, насочена към нея, и да се взре в сенките, където похитителят й седеше и я наблюдаваше.
	— Моля… — гърлото й бе сухо, а гласът толкова дрезгав, че едва го разпозна. — Моля ви, защо правите това?
	Тишина, нарушена само от дишането му. Във въздуха се усещаше мирисът на тютюн. Нещо прошумоля, някой се движеше.
	И музиката започна отново.


	11

	В четвъртък в Манхам нахлу мраз. Не беше физическо усещане, защото времето бе все така горещо и сухо. Но като оставим климата настрана, усещането за студ беше неизбежна реакция на последните събития или по-скоро резултат от проповедта на Скарсдейл. Психологическият климат в селото рязко се промени за една нощ. Вече бе невъзможно да се обвинява външен човек за извършената жестокост и местните хора трябваше да се вгледат внимателно в себе си. Подозрението се промъкваше като вирус, носен по въздуха. Първоначално не се забелязваше, но първите жертви вече бяха поразени.
	Както при всяка зараза и тук някои бяха по-податливи от други.
	Още не бях осъзнал това, когато рано вечерта се прибирах от лабораторията. Хенри отново се беше съгласил да поеме работата ми и с махване на ръка бе отхвърлил предложението ми да повикаме заместник.
	— Отсъствай, колкото е необходимо. Малко работа ще ми се отрази добре — беше ми казал той.
	Докато карах, прозорците на колата бяха отворени докрай. След като излязох от най-натоварените пътища, замириса на трева. Това сладникаво ухание бе по-силно от миризмата на засъхващата блатна кал, от която лъхаше на сяра. Беше ми приятно, защото този мирис бе съвсем различен от смрадта на химически детергенти, която бе полепнала дълбоко в носа и гърлото ми. Беше дълъг и изморителен ден. През по-голямата част от времето бях работил върху останките от Сали Палмър. От време на време се чувствах раздвоен, когато се опитвах да свържа спомените си за общителната, жизнерадостна жена, която познавах, с купчината сварени кости. Не исках повече да мисля за това.
	За щастие имах твърде много работа, за да се задълбочавам.
	За разлика от кожата и меките тъкани върху костите остава отпечатък от всичко, което ги е наранило. При Сали Палмър някои следи бяха просто драскотини, които нищо не разкриваха. На три места обаче острието беше навлязло толкова дълбоко, че бе оставило следи и върху костта. Върху плоската кост на лопатката се виждаха две еднакви бразди. Там, където бяха прорезите на гърба й, в които бяха забити лебедовите крила. Бяха дълги от петнайсет до седемнайсет сантиметра и се бяха получили в резултат на един-единствен замах с острието. Това беше съвсем ясно, защото раните бяха по-плитки в краищата, отколкото в средата. И в двата случая ножът се бе движил по лопатката, а не е бил забит направо. По-скоро порезни рани, а не прободни.
	Използвах миниатюрен електрически трион и прорязах браздите по цялата им дължина. Марина се въртеше около мен и ме наблюдаваше с любопитство, докато оглеждах повърхностите, където ножът беше навлязъл в костта. Повиках я да дойде да погледне.
	— Виждаш ли гладките ръбове? Това означава, че ножът не е назъбен.
	Тя се вгледа намръщено.
	— Как разбрахте?
	— Назъбеният нож оставя следи. Все едно режеш дърва с трион.
	— Значи не е използван нож за хляб или за месо.
	— Не. Но определено е бил остър. Виждаш ли колко чисти и ясни са нарезите? И доста дълбоки. В средата са около четири-пет милиметра.
	— Това значи ли, че ножът е бил голям?
	— Така мисля. Би могло да бъде голям кухненски или касапски нож, но според мен най-вероятно е ловджийски. Остриетата на ловджийските ножове са по-тежки и не така гъвкави. Ножът, който е бил използван, не се е огънал. А и разрезът е доста широк. Ножовете за месо са доста по-тънки.
	Помислих си, че ловджийски нож най-добре би подхождал на убиеца, който очевидно добре познава гората, но не го изрекох на глас. Снимах и измерих и двете лопатки, преди да насоча вниманието си към третия шиен прешлен. Тази част от костта беше пострадала най-сериозно, когато гърлото на Сали Палмър е било прерязано. Раната беше различна. По форма приличаше на триъгълник. Прободна, а не порезна. Убиецът беше забил ножа директно в гърлото, след това бе прерязал трахеята и сънната артерия.
	— Направил го е с дясната си ръка.
	Марина ме погледна.
	— Вдлъбнатината в прешлена е най-дълбока вляво, а вдясно постепенно изтънява. Ето така е нанесъл раната — поставих пръст върху гърлото си и го придвижих косо. — Отляво надясно. Това означава, че го е извършил с дясната си ръка.
	— Не може ли движението да е било в обратна посока?
	— Тогава по-скоро би се получил прорез като при лопатките.
	— Може би е стоял зад жертвата си. Нали се сещате, за да не го изцапа кръвта.
	Поклатих глава.
	— Няма никакво значение. Може да е стоял зад гърба й, но и в този случай пак се е протегнал, забил е ножа и е прерязал гърлото й. Отляво надясно, защото го е направил с дясната си ръка. Иначе би трябвало да движи ножа в обратната посока, което е много неудобно. Тогава белегът върху костта щеше да има по-друга форма.
	Тя замълча, очевидно обмисляше думите ми. После кимна в знак на съгласие.
	— Това е страшно хитро.
	Не, не беше. Просто тези неща се учат с опита.
	— Защо непрекъснато казвате „той“? — сети се изведнъж Марина.
	— Моля?
	— Винаги говорите за извършителя на убийството, като че ли е мъж. Обаче няма свидетели, а и тялото е толкова разложено, че не могат да се открият следи от изнасилване. Просто се чудех откъде знаете, че е мъж. — Сви рамене смутено. — Само така се изразявате ли или полицията е открила нещо?
	Не се бях замислял преди, но всъщност бе права. От само себе си бях приел, че убиецът е мъж. Всичко досега сочеше в тази посока — физическа сила, употребена срещу жена. Но се изненадах, че въобще не се бях замислил за това.
	— Просто навик — усмихнах й се. — Обикновено такива престъпления се извършват от мъже, но в случая не знаем със сигурност.
	Тя погледна костите, които така безпристрастно изследвахме до този момент.
	— И аз мисля, че е мъж. И се надявам да заловят гадното копеле.
	Замислих се над думите й и за малко да пропусна последното веществено доказателство. Бях огледал прешлена на силна светлина и под микроскоп и тъкмо се изправях, когато го забелязах. Малко черно петънце в най-дълбоката точка на раната, нанесена от ножа. Приличаше на загнило място, но не беше. Внимателно го остъргах.
	— Какво е това? — попита Марина.
	— Нямам представа.
	Усетих, че ме обхваща вълнение. Каквото и да беше, нямаше друг начин да попадне там, освен ако не е било на върха на ножа, с който бе извършено убийството. Може би не беше важно.
	Може би.
	Изпратих го в лабораторията за спектроскопски анализ. Нямах нито апаратурата, нито познанията да го извърша сам. Започнах да правя гипсови отливки на нарезите от ножа върху костта. Ако някога оръжието на престъплението бъде открито, то ще може да се идентифицира просто като се види дали нарезите съвпадат. Това сравнение щеше да бъде решаващо и окончателно като пантофката на Пепеляшка.
	Почти бях свършил. Оставаше да изчакам лабораторните резултати не само от веществото, което току-що бях открил, но и от вчерашните проби. Те щяха да ни посочат точния час на смъртта, с което моята работа приключваше. Участието ми в разкриването на убийството на Сали Палмър, която сега бях опознал много по-интимно, отколкото приживе, беше дотук. Можех да се върна към новия си живот и отново да се погреба в пущинака.
	Тази перспектива не ми носеше очакваното облекчение. Или може би дори тогава осъзнавах, че няма да е толкова просто.
	Тъкмо бях измил и избърсал ръцете си, когато някой почука на стоманената врата. Марина отиде да отвори и се върна с един млад полицай. Погледнах картонената кутия, която носеше, и ми премаля.
	— Главен инспектор Макензи изпраща това.
	Огледа се къде да я остави. Посочих му празната стоманена маса. Вече знаех какво има в кутията.
	— Иска да извършите необходимите изследвания. Каза, че знаете какво има предвид — обясни той.
	Кутията не изглеждаше много тежка, но полицаят се беше зачервил и задъхал от товара. Или може би се бе опитвал да сдържа дъха си. Миризмата вече се разнасяше.
	Отворих кутията, а той побърза да излезе. Вътре лежеше кучето на Сали Палмър, увито в найлон. Предположих, че Макензи иска да проведа върху животното същите изследвания, които бях провел върху собственичката му. Ако е било убито, когато са я отвлекли, информацията за часа на смъртта му щеше да ни покаже кога точно е изчезнала. И колко дълго е била държана жива. Нямаше никаква гаранция, че убиецът ще постъпи по същия начин с Лин Меткаф, но може би щяхме да получим известна представа с колко време още разполагаме.
	Идеята беше добра, но за съжаление нямаше как да проработи. Биохимията на организма на кучето е съвсем различна от тази на човека, затова сравнителните изследвания са безсмислени. Единственото, което можех да направя, бе да изследвам следите, оставени върху прешлените. Ако имахме късмет, можеше да се окаже, че гърлото на кучето е било прерязано със същия нож. Това надали щеше да промени хода на разследването, но така или иначе трябваше да се свърши.
	Усмихнах се на Марина печално.
	— Изглежда ще работим до късно.
	Но не ни отне толкова време. Тялото на кучето бе значително по-малко и това много улесни нещата. Направихме необходимите рентгенови снимки и оставихме трупа да ври в детергентите. Когато на другия ден пристигнех в лабораторията, оставаше ми само да огледам скелета. Силно ми въздейства мисълта, че останките на Сали и кучето й лежаха в една и съща стая, но не съм сигурен дали изпитах утеха или скръб.
	Наблюдавах как лъчите на залязващото слънце пронизват повърхността на Манхам Уотър, сякаш езерото гореше. Движех се по лъкатушещия път и вече наближавах селото. Замижах и сложих слънчевите си очила. За миг рамката на очилата препречи погледа ми и в следващия момент видях, че някой върви покрай пътя срещу мен. Изненадах се, че жената е толкова близо, но слънцето ме заслепяваше. Почти я бях подминал и тогава я разпознах. Спрях и дадох на заден ход, докато се изравних с нея.
	— Да те закарам ли вкъщи?
	Линда Йейтс огледа пустия път, като че ли обмисляше отговора си.
	— Не сме в една посока.
	— Няма значение. Съвсем наблизо е. Качвай се.
	Пресегнах се и отворих вратата. Тя все още се колебаеше, затова я подканих:
	— Не се отклонявам много. И без това исках да мина да видя как е Сам.
	Като чу името на сина си, най-после се реши и влезе в колата. Спомням си, че тогава ми направи впечатление, че стои притисната до вратата, но не се замислих много.
	— Как е той?
	— По-добре.
	— Тръгна ли на училище?
	Тя сви рамена.
	— Няма смисъл. Утре свършват.
	Така беше. Бях загубил представа за времето, забравих, че започваше лятната ваканция.
	— А Нийл как е?
	За първи път по устните й премина лека усмивка, но не беше весела.
	— А, добре е. Същият като баща си е.
	Усетих, че има някакви семейни недоразумения, в които не исках да навлизам.
	— На работа ли беше? — попитах отново.
	Знам, че понякога ходеше да чисти в магазина в селото.
	— Трябваха ни някои неща от супермаркета.
	За да докаже думите си, посочи найлоновата торба, която носеше.
	— Не е ли малко късно за пазар?
	Погледна ме. Вече ми беше съвсем ясно, че нещо я тревожи.
	— Някой трябва да напазарува.
	— Не може ли… — помъчих се да се сетя как се казва мъжът й. — Не можеше ли Гари да те закара?
	Тя сви рамене. Очевидно такъв вариант нямаше.
	— Май не е много подходящо точно сега да се прибираш сама вкъщи.
	Отново ми хвърли бърз, тревожен поглед. Още по-силно се притисна до вратата.
	— Наред ли е всичко? — вече ми беше ясно, че не е.
	— Да, наред е.
	— Виждаш ми се разтревожена.
	— Ами… ще се радвам да се прибера в къщи. Това е.
	Стискаше ръба на отворения прозорец. Беше готова всеки момент да се хвърли навън.
	— Хайде, Линда, кажи какво има?
	— Нищо — отговорът й дойде незабавно.
	Сега вече, макар и със закъснение, разбрах какъв е проблемът. Страхуваше се. От мен.
	— Ако предпочиташ да спра и да си отидеш пеша, само ми кажи — започнах внимателно.
	По погледа й разбрах, че съм прав. Като се замислих, ми стана ясно с какво нежелание се бе качила в колата. За Бога, та аз не бях непознат. С пристигането си станах техен семеен лекар. Бях лекувал Сам от заушки и шарка, грижех се за Нийл, когато си счупи ръката. Само преди няколко дни седях в кухнята й. Беше в деня, когато синовете й бяха направили онова ужасяващо откритие, с което започна цялата история. Какво, по дяволите, ставаше?
	След миг тя поклати глава.
	— Не. Всичко е наред.
	Напрежението започваше да я напуска.
	— Не те обвинявам, че си предпазлива. Мислех си, че ти правя услуга.
	— Така е. Само…
	— Продължавай.
	— Нищо. Само приказки.
	До този момент смятах, че реакцията й е в резултат на безпокойство, на недоверие към всички поради това, което се случваше в селото. Сега самият аз се разтревожих, защото разбирах, че нещата са по-дълбоки.
	— Какви приказки?
	— Носи се някакъв слух… Че са те арестували.
	Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това.
	— Съжалявам — извини се тя, като че ли очакваше да я обвиня. — Само празни приказки.
	— Защо, за Бога, някой ще си помисли такова нещо? — попитах озадачен.
	Тя кършеше ръце, вече не се страхуваше от мен, но се боеше, че трябва да ми съобщи следното:
	— Нямаше те в кабинета. Хората говорят, че полицията е идвала при теб и инспекторът те е откарал нанякъде. Онзи главният.
	Всичко започна да ми се изяснява. Тъй като нямаше никакви новини, слуховете бяха плъзнали и запълнили вакуума. Като се съгласих да помагам на Макензи, без да се усетя им бях попаднал на мушката. Беше толкова нелепо, че ми идваше да се разсмея. Само дето не ми беше смешно.
	За малко щях да подмина къщата на Линда. Спрях. Бях така слисан, че не можех да говоря.
	— Съжалявам — заговори отново Линда. — Просто си помислих…
	Не довърши изречението. Обмислях какво бих могъл да й разкажа и все пак да не извадя пред погледа на селото всички подробности от миналото си.
	— Помагах на полицията. Искам да кажа, че им сътрудничех. Едно време бях… един вид специалист. Преди да дойда тук.
	Слушаше ме, но въобще не бях сигурен, че разбира думите ми. Поне не беше напрегната или готова всеки момент да скочи от колата.
	— Поискаха ми съвет — продължих да обяснявам. — Затова не бях в лекарския кабинет.
	Нищо друго не ми идваше наум. След малко тя погледна настрана.
	— Всичко е заради това място… заради селото…
	Говореше уморено. Отвори вратата.
	— Все пак ми се иска да прегледам Сам.
	Кимна ми. Все още разстроен, я последвах нагоре по пътеката. След ярките цветове на залеза вътре в къщата всичко изглеждаше бледо и неясно. Телевизорът в хола работеше и създаваше невъобразима какофония от звуци и цветове. Пред него стояха съпругът й и по-малкият й син. Мъжът се бе отпуснал в креслото, а момчето лежеше по корем на пода. И двамата се обърнаха да ни погледнат, когато влязохме. Гари Йейтс изгледа жена си, сякаш й искаше обяснение.
	— Доктор Хънтър ме докара. Искаше да види Сам.
	Остави пазарските торби и започна бързо да подрежда наоколо. Гари Йейтс не знаеше как да реагира. Беше жилав мъж, около трийсетгодишен. Изглеждаше измършавял и се държеше недружелюбно. Изправи се бавно и сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Реши да не се ръкува с мен и бръкна дълбоко в джобовете си.
	— Не знаех, че ще идваш — започна той.
	— И аз самият не знаех. Но след това, което се случи, не можех да оставя Линда да върви сама по пътя.
	Той се изчерви и отмести поглед. Казах си, че трябва да се поуспокоя. Нямаше смисъл да го предизвиквам, защото след като си тръгнех, щеше да си го изкара на жена си.
	Усмихнах се на Сам, който ни наблюдаваше от пода. Фактът, че в такава хубава лятна вечер си беше вкъщи, говореше, че все още не се е отърсил от случилото се, но изглеждаше по-добре от последния път. Попитах го какво ще прави по време на ваканцията и в един момент той дори се усмихна. Започваше да си възвръща предишната жизненост.
	— Според мен е съвсем добре — казах малко по-късно на Линда в кухнята. — Съвсем скоро ще си бъде пак като преди. Вече е преодолял първоначалния шок.
	Тя кимна разсеяно. Все още се чувстваше неудобно.
	— За това, което казах преди… — започна тя.
	— Забрави го. Радвам се, че ми каза.
	Никога не ми беше минавало през ум, че хората могат да останат с погрешно впечатление. А трябваше да се досетя. Предишната вечер Хенри ме бе предупредил да внимавам. Мислех си, че пресилва нещата, но очевидно познаваше хората в селото по-добре от мен. Болеше ме не заради погрешната ми преценка, а защото хората, сред които живеех, бяха готови веднага да променят мнението си за мен.
	Вече трябваше да съм наясно, че нещата винаги могат да се влошат още повече.
	Погледнах през рамо, за да видя дали вратата към хола е затворена. От момента, в който срещнах Линда на пътя, ми се искаше да й задам един въпрос.
	— В неделя — започнах колебливо, — когато Сам и Нийл откриха тялото, ти беше сигурна, че е на Сали Палмър, защото си я сънувала.
	Линда миеше чаши и се суетеше около умивалника.
	— Просто съвпадение, нищо друго.
	— Тогава не каза това.
	— Бях разстроена. Не трябваше да казвам нищо.
	— Не се опитвам да преинача думите ти. Просто…
	Просто какво? Вече и аз не знаех какво се надявах да докажа. Въпреки това упорствах:
	— Питах се дали не си сънувала и нещо друго. Например Лин Меткаф.
	За момент спря работата си.
	— Никога не съм си представяла, че човек като теб може да се занимава с такива работи.
	— Просто ми беше любопитно.
	Погледна ме, сякаш ме преценяваше. Погледът й беше пронизващ. Започнах да се чувствам неудобно. Поклати бързо глава.
	— Не.
	После изрече нещо толкова тихо, че едва го чух.
	Искаше ми се да я попитам още нещо, но в този момент вратата се отвори. Гари Йейтс ме погледна подозрително.
	— Мислех, че си си отишъл.
	— Тръгвам си.
	Отиде до поръждавелия хладилник и го отвори. На вратата, килнат на една страна, бе залепен магнит във формата на усмихнат крокодил. На него пишеше: „Започни деня с усмивка.“ Извади една бира и я отвори. Отпи и се оригна, все едно ме нямаше.
	— Довиждане — обърнах се към Линда.
	Тя нервно кимна. Докато отивах към колата си, съпругът й ме наблюдаваше през прозореца. Подкарах към селото, а мисълта ми бе заета с думите на Линда Йейтс. След като каза, че не е сънувала Лин Меткаф, тя добави още нещо. Само две думи, които едва успях да доловя.
	Все още.
	Колкото и нелепи да бяха слуховете по мой адрес, не можех да не им обърна внимание. По-добре беше да им се противопоставя открито, отколкото да оставя клюкарите да говорят каквото им хрумне. Но когато се отправих към „Агнето“, бях обзет от мрачно предчувствие. Гирляндите по Паметника на мъченицата бяха повехнали и цветята имаха вид на умрели. Дано не е поличба. Така си помислих, когато преминах покрай полицейската каравана, паркирана на площада. Двама отегчени полицаи седяха пред нея на вечерното слънце. Изгледаха ме с безразличие. Паркирах пред кръчмата, поех дълбоко въздух и отворих вратата.
	Влязох и първоначално си помислих, че Линда Йейтс преувеличава. Хората ме погледнаха и както обикновено ми кимнаха и ме поздравиха. Може би изглеждаха малко потиснати, но в това нямаше нищо чудно. Щеше да мине известно време, преди да започнат отново да се смеят и да се шегуват.
	Отидох до бара и си поръчах бира. Бен Андерс стоеше в ъгъла и говореше по мобилния си телефон. Вдигна ръка за поздрав и продължи да разговаря. Докато наливаше бирата ми, Джак замислено наблюдаваше как златистата течност изпълва чашата. Помислих си с облекчение, че предупреждението на Хенри от предишната вечер е напълно неуместно. Та хората ме познаваха.
	В този момент някой на бара се прокашля:
	— Извън селото ли ходи?
	Беше Карл Бренер. Обърнах се към него и усетих, че всички наоколо са се умълчали. Разбрах, че в крайна сметка Хенри е бил прав.
	— Чух, че не се задържаш тук напоследък — продължи Бренер.
	Лицето му бе пожълтяло, клепачите — натежали. Изглежда бе пийнал доста.
	— Да, нямаше ме известно време.
	— Защо така?
	— Трябваше да свърша някои неща.
	Колкото и да ми се искаше да сложа край на слуховете, нямаше да се оставя някой да ме тормози. От друга страна, не исках да давам още материал за клюки.
	— Друго подочух аз — очите му горяха от гняв, можеше да избухне всеки момент. — Чух, че си бил с полицаите.
	Кръчмата съвсем утихна.
	— Точно така.
	— И какво искаха от теб?
	— Просто съвет.
	— Съвет ли? — не можа да повярва. — За какво?
	— Попитай тях.
	— Тебе питам.
	Гневът му явно беше насочен към мен. Отместих поглед от него и се огледах наоколо. Някои бяха свели погледи към чашите си. Други бяха вперили очи в мен. Все още не ме обвиняваха открито, но изчакваха.
	— Ако някой има нещо да ми каже, да го направи — казах колкото е възможно по-спокойно.
	Гледах ги в очите, докато един след друг всички сведоха погледа.
	— Щом никой не ще, тогава аз ще ти кажа — Карл Бренер се изправи на крака.
	Изгледа ме злобно, допи чашата си и я стовари на масата.
	— Ти си…
	— Внимавай какво говориш.
	Бен Андерс бе застанал до мен. Зарадвах се да го видя не само заради физическата му сила. В момента имах нужда от подкрепа.
	— Не се намесвай — предупреди го Бренер.
	— Защо да не се намесвам? Искам да ти попреча да кажеш нещо, за което утре ще съжаляваш.
	— Няма да съжалявам.
	— Хубаво. Как е Скот?
	Въпросът накара Бренер да поизтрезнее.
	— Какво?
	— Брат ти, Скот. Как е кракът му? Този, дето доктор Хънтър спаси миналата вечер.
	Бренер се размърда, гледаше мрачно, но яростта му бе поотминала.
	— Добре е.
	— Добре, че нашият доктор не ни взема пари, като ни преглежда извън работното си време — заговори Бен дружелюбно и огледа всички наоколо. — Май на всички тук ни се е случвало да го търсим по всяко време.
	Изчака другите да осмислят думите му, после плесна с ръце и се обърна към бара.
	— Хайде, Джак, като се освободиш, налей ми още едно.
	Все едно някой изведнъж бе отворил прозореца и чистият въздух бе нахлул вътре. Атмосферата се разведри, хората се размърдаха и разприказваха отново. Някои изглеждаха засрамени. Усетих, че по гърба ми се стича пот. Не беше поради топлината или задухът в бара.
	— Ще пиеш ли едно уиски? — попита Бен. — Като те гледам, май имаш нужда.
	— Не, благодаря. Искам аз да те почерпя.
	— Няма нужда.
	— Това е най-малкото, което мога да направя за тебе тази вечер.
	— Остави, Трябваше да им припомня някой неща на тия копелета — погледна към Бренер, който унило зяпаше празната си чаша. — Някой трябва да вкара тоя мошеник в пътя. Убеден съм, че обикаля гнездата в резервата й бракониерства. Посяга и на застрашените видове. Обикновено щом яйцата се излюпят, птичетата вече са извън опасност. Но напоследък изчезват и възрастни екземпляри. Блатари и Чапли. Още не съм го хванал, но като го пипна…
	Джак му подаде бирата и Бен се усмихна. Отпи голяма глътка и въздъхна одобрително.
	— Това е друга работа. Та, какво прави ти тия дни? — погледна ме косо. — Не питам от любопитство. Очевидно има някаква причина да отсъстваш.
	Поколебах се. Заслужаваше да му дам някакво обяснение. Разказах му накратко, без да навлизам в подробности.
	— Господи! — възкликна той.
	— Нали разбираш защо досега не исках да говоря за това?
	— Не мислиш ли, че е по-добре да разкажеш на хората. Престани да криеш от тях.
	— Не искам.
	— Ако искаш, аз мога да поразкажа тук-там с какво се занимаваш.
	Разбрах какво има предвид. Въпреки това не ми стана приятно. Никога преди не говорех за работата си, а старите навици са упорити. Може би просто се инатях, но смятах, че мъртвите имат не по-малко права от живите. Ако хората в селото разберяха с какво съм се занимавал преди, нездравото им любопитство нямаше да има край. А и не знам как щяха да приемат твърде странните занимания на семейния си лекар. Добре осъзнавах, че в очите на другите тези два аспекта на работата ми са несъвместими.
	— Моля те, недей — реших аз.
	— Както искаш. Но да знаеш, че хората ще говорят.
	Знаех, че е така, и въпреки всичко ми стана неприятно.
	— Страхуват се. Знаят, че убиецът е някой от селото. И все пак им се ще да не е местен човек.
	— Но аз съм си местен. Живея тук от три години.
	Това прозвуча неискрено още в момента, в който го изрекох. Живеех и работех в Манхам, но не бях един от тях. Току-що ми го доказаха.
	— Няма никакво значение, Можеш да живееш тук и трийсет години и пак да си останеш гражданин. И когато положението стане напечено, хората те гледат и вярват, че си „чужд човек“.
	— В такъв случай, каквото и да им кажа, няма значение, нали така? Освен това не мога да си представя, че всички са такива.
	— Не, не всички. Но има достатъчно. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Да се надяваме, че скоро ще хванат копелето.
	Не останах още дълго. Знаех, че бирата е прясна и качествена, но на мен ми се струваше кисела и безвкусна. Като си помислех за случилото се, сякаш изпадах във вцепенение. Това са моментите, когато болката от раната все още не те е сграбчила. Исках да съм си вкъщи, когато моментът настъпи.
	Тръгнах си от кръчмата и видях, че Скарсдейл тъкмо излиза от черквата. Може би си въобразявах, но ми се стори, че е станал някак по-висок. Беше единственият, на когото събитията, сполетели селото, се отразяваха добре. Само да ни връхлетят нещастия и страхове и свещеникът става най-важната личност. Засрамих се в момента, в който си го помислих. И той като мен просто си вършеше работата. Не го харесвах, но не биваше да си мисля така. Бог ми е свидетел, за една вечер се бях сблъскал с достатъчно предразсъдъци.
	Когато наближих, вдигнах ръка за поздрав. Беше проява на гузна съвест. Свещеникът ме изгледа право в очите и за миг реших, че няма да благоволи да ми отговори. В този момент той кимна отсечено с глава.
	Не можех да се отърва от чувството, че е прочел мислите ми.


	12

	До петък представителите на пресата бяха започнали да се разотиват. Нямаше развитие на събитията и журналистите загубиха и без това слабия си интерес към Манхам. Щяха да се върнат, ако се случеше нещо ново. Дотогава имената на Сали Палмър и Лин Меткаф щяха да се споменават все по-рядко в новинарските емисии и вестникарските колони. Накрая съвсем щяха да изчезнат и обществото щеше да ги забрави.
	Карах към лабораторията онази сутрин и мислите ми съвсем не бяха заети с все по-незначителното присъствие на пресата. Срам ме е да си призная, но не мислех и за двете жертви. Дори временно бях забравил за шока, в който изпаднах, когато разбрах, че хората в селото ме подозират в убийство. Не, глождеше ме мисълта за нещо много по-банално.
	Щях да вечерям в къщата на Джени Хамънд тази вечер.
	Казвах си, че не е кой знае какво. Че тя, или по-скоро приятелката й Тина, просто се държат любезно с мен. Когато живеех в Лондон, поканите за вечеря бяха само форма на учтивост. Отправяхме и приемахме покани, без да се замислим. Казвах си, че случаят сега е съвсем същият.
	Това не ми помагаше.
	Не се намирах в Лондон. Социалният ми живот се свеждаше до скучни разговори с пациентите или изпиването на една бира в кръчмата. А и за какво щяхме да си говорим? В момента в селото се обсъждаше една-единствена тема и тя надали беше подходяща за разговор на масата между хора, които едва се познават. Особено ако бяха чули слуховете по мой адрес. Щеше ми се да бях съобразил и да бях отказал поканата. Мислех си дори дали да не се обадя и да се извиня, че няма да отида.
	Не се обадих, колкото и да ме безпокоеше мисълта за вечерята. Това само по себе си също беше обезпокоително. Съзнавах причината за безпокойството си и това ме правеше нервен. Мисълта, че ще видя Джени отново, пораждаше в мен емоции, които смятах за забравени. Сред тях беше и чувството за вина.
	Все едно се канех да изневеря.
	Разбира се, съзнавах колко нелепо е това. Просто отивах на вечеря. Съзнавах, че вече няма на кого да изневерявам, след като в онзи следобед преди четири години един пиян бизнесмен беше загубил контрол над беемвето си.
	Но това нямаше значение.
	Ето защо не бях много съсредоточен, когато паркирах колата си. Взех асансьора до лабораторията. Отворих стоманената врата на моргата и се опитах да събера мислите си. Марина вече беше там. Още не бях затворил вратата, когато тя каза:
	— Резултатите дойдоха.
	Макензи прочете доклада ми и се намръщи.
	— Сигурен ли си?
	— Съвсем. Изследванията потвърждават, че Сали Палмър е била убита девет дни преди да намерим тялото й.
	Бяхме в малкия кабинет до лабораторията. Предложих му да изпратя резултатите по имейла, но Макензи каза, че предпочита да дойде.
	— Колко достоверни са тези резултати? — попита той.
	— Точността на анализа на аминокиселините е плюс-минус дванайсет часа. Това е най-точният резултат, които можем да получим. Не мога да определя часа, в който е била убита, но мога да ти кажа, че е станало между петък по обяд и събота.
	— Не може ли да се стесни интервалът?
	Въздържах се да не отговоря грубо. Цяла сутрин бях работил над уравненията, с които се определя часът на смъртта. Беше доста сложно — търсех зависимостта между лабораторните резултати, средната температура и другите климатични величини за периода, в който тялото на Сали Палмър е било навън. Най-големите загадки на живота бяха сведени до проста математическа формула.
	— Съжалявам. Но като взема предвид всичко — ларвите и прочее, най-вероятно убийството е било извършено в средата на този интервал.
	— Искаш да кажеш в петък в полунощ. За последен път е била забелязана три дни по-рано на празненството. — Изводът, който се налагаше от само себе си, накара Макензи да се намръщи. — Няма ли начин да ни дадеш такива данни и за кучето?
	— Биохимичните процеси в организма на кучето са различни от тези при човека. Мога да направя същите изследвания, но това няма да ни помогне.
	— По дяволите — измърмори той. — Въпреки това смяташ, че кучето е било убито по-рано.
	Свих рамене. Бях стигнал до този извод въз основа на състоянието на трупа и наличието на насекоми около него. Липсваха ми обаче научни доказателства.
	— Сигурен съм в това, но както ти казах преди малко, животинският организъм е различен от човешкия. Все пак мисля, че е било убито поне два-три дни по-рано.
	Макензи стисна устни. Знаех какво си мислеше. Днес беше третият ден, откакто Лин Меткаф беше изчезнала. Ако убиецът следваше същия модел на поведение и я държеше затворена някъде, вече навлизахме в заключителната фаза на играта. Какъвто и да беше извратеният му график, времето й вече изтичаше.
	Освен ако не успееха да я открият.
	— Имаме резултати от анализа на веществото, което открих по един от нарезите върху прешлена на Сали Палмър — осведомих Макензи и погледнах записките си. — Въглеводород е. Доста сложен — около осемдесет процента въглерод, десет процента водород, малки количества сяра, кислород, азот и следи от метали.
	— Какво значи това?
	— Битум. Обикновен или градинарски битум. Може да се купи във всяка железария или магазин „Направи си сам“.
	— Това ограничава полето на търсене.
	Нещо проблесна в съзнанието ми — връзка, породена от нещо току-що казано. Опитах се да я възстановя, но ми се изплъзна.
	— Нещо друго? — попита Макензи и недооформената мисъл напълно избяга от съзнанието ми.
	— Няма друго. Трябва да изследвам следите от ножа върху гръбнака на кучето. Ако имаме късмет, ще се окаже, че е използван същият нож. С това работата ми приключва.
	Макензи ме погледна така, сякаш бе очаквал този отговор, но надеждите му са били по-големи.
	— А при теб има ли някакво развитие? — попитах аз.
	Лицето му помръкна. Отговорът беше ясен.
	— Работим по няколко версии — рече сковано.
	Замълчах. След малко въздъхна и се разприказва:
	— Нямаме заподозрян, нямаме свидетели, нямаме мотив. Така че краткият отговор е „няма“. Разпитвахме хората от врата на врата — нищо не излезе. Започнахме отново да претърсваме околностите, но го правим бавно, защото трябва първо да проверяваме за капани. Невъзможно е да се покрие такъв огромен район. Половината е някакво отвратително блато, а само Господ знае какви гори и канали има.
	Поклати глава. Отново го обземаше отчаяние.
	— Ако реши да скрие добре трупа й, никога няма да го намерим.
	— Значи мислиш, че е мъртва.
	Погледна ме измъчено.
	— Участвал си в достатъчно полицейски разследвания. Колко често откриват жертвата жива?
	— Случва се.
	— Да, случва се — съгласи се той. — Хората и на лотария печелят. Честно казано, това е по-вероятно, отколкото да открием Лин Меткаф жива. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Криминалистите не намериха веществени доказателства нито в къщата на Сали Палмър, нито там, където открихме трупа й. Нищо не излезе и когато проверихме криминалните досиета и списъка на извършителите на сексуални престъпления. Достигнахме единствено до заключението, че престъпникът е физически твърде силен, познава добре гората и умее да ловува.
	— Не ви помага много, нали?
	— Не ни помага — усмихна се той кисело. — Щеше да ни помогне, ако това се беше случило в някой град, но в село като Манхам ловуването е начин на живот. Хората дори не му обръщат внимание. Който и да е извършителят, засега успява да остане в сянка.
	— А какво става с психологическия профил?
	— И там имаме същия проблем. Нямаме достатъчно факти. Профилът, който психолозите можаха да изградят, е толкова неясен, че от него няма никаква полза. Имаме работа с човек, който добре се ориентира сред природата, в добра физическа форма е и е сравнително интелигентен. В същото време е толкова дързък и невнимателен, че захвърля тялото на Сали Палмър така, че да бъде открито. Такива са поне половината мъже в селото. Като включим и околните села, вече имаме около двеста-триста потенциални извършители.
	Беше потиснат. Не можех да го обвиня. Не бях експерт, но от опит знаех, че повечето серийни убийци бяха заловени или случайно, или защото бяха допуснали някаква изключително груба грешка. Те са като хамелеони. На пръв поглед са обикновени членове на обществото, които не се различават от останалите. Когато най-накрая биват разобличени, в първия момент приятелите и съседите им не могат да повярват. После, когато се замислят, околните се сещат колко странни и зловещи са им се стрували. Няма значение какви ужасни жестокости са извършили. Най-шокиращото в тези истински чудовища е, че изглеждат съвсем като нормални хора.
	— Също като мен и теб.
	Макензи почеса бенката на врата си. Видя, че го забелязах, и спря.
	— Има нещо, което може да се окаже важно — гласът му прозвуча неестествено безразличен. — Един от свидетелите, който е разговарял със Сали Палмър по време на празненството, твърди, че била разтревожена, защото някой бил оставил пред вратата й умряла белка. Според нея това било отвратителна шега.
	Помислих си за лебедовите крила върху тялото на Сали и за патицата, завързана за камъка сутринта, когато Лин Меткаф изчезна.
	— Мислиш ли, че убиецът е оставил белката?
	Макензи сви рамене.
	— Може да са били деца. А може да е било някакъв знак или предупреждение. Като че ли е маркирал територията си. Вече знаем, че използва птици, за да заяви самоличността си. Няма причина да не използва и животни.
	— А Лин Меткаф намерила ли е нещо подобно?
	— В деня, преди да изчезне, е споменала на съпруга си, че е открила мъртъв заек на пътеката в гората. Може да е бил убит от куче или лисица. Сега няма как да разберем това.
	Беше прав, но въпреки това беше интересно. Съвпадения се случваха както при убийствата, така и във всеки друг аспект на живота ни. Това, което досега знаехме за поведението на убиеца, не изключваше възможността да е толкова самоуверен, че да маркира например жертвите си предварително.
	— Значи смяташ, че няма връзка, така ли? — попитах аз.
	— Не казах това — отвърна той троснато. — На този етап няма какво друго да направим, Търсим човек с досие за проявена жестокост към животни. Няколко души си спомнят, че преди десет-петнайсет години са били избити доста котки и никой не е бил заловен и… Какво?
	Поклатих глава.
	— Ти самият каза, че тук не е като в града. Тук хората имат по-друго отношение към животните. Не казвам, че са безпричинно жестоки, но и не са особено чувствителни.
	— Искаш да кажеш, че никой не би обърнал внимание на няколко мъртви животни — заяви той направо.
	— Ако някой подпали куче насред площада, разбира се, че ще има реакция. Но тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.
	Прие думите ми с нежелание.
	— Съобщи ми какво си открил, след като изследваш кучето — каза той и се изправи. — Ако има нещо важно, обади ми се на мобилния.
	— Трябва да ти кажа още нещо, преди да си тръгнеш.
	Разказах му, че из селото е плъзнал слух, че са ме арестували.
	— Боже мили! — въздъхна той, след като ме изслуша. — Това ще ти създаде ли проблеми?
	— Не знам. Надявам се, че няма. Но хората са станали нервни. Ако те видят, че идваш в кабинета ми, ще започнат да си правят изводи. Не искам непрекъснато да им давам обяснения.
	— Разбрах какво ми казваш.
	Обаче не изглеждаше твърде разтревожен. Като си помисля, не изглеждаше и учуден. След като си тръгна, ми мина през ума, че сигурно е очаквал да се случи нещо подобно. Може би му изнасяше да служа за прикритие. Казах си, че това е нелепо. Но мисълта ме преследваше, когато отново се захванах да изследвам скелета на кучето.
	Работех автоматично, подготвих и заснех следите, които ножът беше оставил върху шийния прешлен. Работата ми бе рутинна, трябваше да я свърша, за да се приключи със събирането на доказателства. Нямаше надежда да открия нещо важно. Когато поставих прешлена под микроскопа, вече знаех какво мога да очаквам. Все още го разглеждах, когато Марина влезе и ми донесе чаша кафе.
	— Нещо интересно? — попита тя.
	Отдръпнах се настрани.
	— Виж сама.
	Наведе се над микроскопа. След малко настрои фокуса. Изправи се и ме погледна озадачено.
	— Не разбирам.
	— Какво не разбираш?
	— Разрезът е назъбен, а не гладък като предишния. Ножът е оставил резки по костта. Казахте, че само назъбено острие може да остави такива резки.
	— Точно така.
	— Но какво значи това? Разрезът върху прешлена на жената беше съвсем гладък. Защо и този не е такъв?
	— Отговорът е съвсем прост. Защото е бил направен с друг нож.


	13

	Месото все още беше светло на цвят. Капчици мазнина, подобни на пот, се стичаха по него, падаха през мрежата и цвърчаха върху горещите въглени. Димът бавно се виеше нагоре, разстилаше се като синя мъгла, а във въздуха се носеше остра миризма.
	Тина бодна парче недопечено месо върху скарата и се намръщи.
	— Казах ти, че не е достатъчно нагорещена.
	— Остави ги още малко — посъветва я Джени.
	— Ако ги оставя още малко, огънят ще загасне. Скарата трябва да е по-гореща.
	— Няма да слагаш повече от онази течност.
	— Защо? Както я караме, ще ни трябва цяла нощ.
	— Не ме интересува. Това нещо е отровно.
	— Хайде стига, умирам от глад.
	Намирахме се в задната градина на скромната къща, в която живееха двете жени. Всъщност тя си беше заден двор. Представляваше малка неподдържана затревена площ, която от двете си страни граничеше с голяма поляна. Беше усамотена и само прозорците на спалнята на съседите гледаха към нея. Освен това имаше изглед към езерото, което беше само на неколкостотин метра.
	Тина побутна още веднъж месото и се обърна към мен:
	— Ти като лекар какво мислиш? Да рискуваме ли да се отровим с течността за разпалване на скара, или да умрем от глад?
	— Направи компромис — предложих аз. — Свали месото от скарата и налей малко от течността. Така няма да поеме от миризмата и да се развали вкусът му.
	— Добре, обичам практичните мъже — каза Тина и взе една кърпа, за да свали мрежата от скарата.
	Отпих от бирата. Не бях жаден, но трябваше да си намеря занимание. Предложението ми за помощ беше отхвърлено, което не беше толкова лошо, като се имат предвид готварските ми умения. Но в момента нямаше какво да правя и това ме изнервяше. Джени изглеждаше също толкова притеснена. Стоеше до бялата маса и подреждаше хляба и салатите по-дълго, отколкото беше необходимо. Изглеждаше слаба и загоряла от слънцето. Беше облечена с бял потник и къси дънкови панталони. Поздравихме се, когато пристигнах, и след това почти не си бяхме проговорили. Всъщност, ако не беше Тина, надали щяхме изобщо да си кажем нещо.
	За щастие тя беше приказлива и не оставяше разговорът да бъде прекъсван от неудобни паузи. Бърбореше почти непрекъснато. От време на време спираше монолога си, за да ми нареди да сложа подправки на салатата, да донеса кухненските салфетки и да ги сгъна на две или да отворя по една бира за трима ни.
	Очевидно щяхме да сме само тримата. Чудех се дали да се чувствам облекчен, че няма да се наложи да се срещам с други хора, или да съжалявам, че няма да мога да се изгубя сред множество.
	Тина напръска обилно скарата с течност за разпалване.
	— По дяволите! — изруга тя и отскочи назад, когато лумнаха пламъци.
	— Казах ти да не слагаш повече — засмя се Джени.
	— Не съм виновна. Изля се повече, отколкото трябваше.
	Всичко се обви в пушек.
	— Вече е достатъчно топла — изкоментирах, когато горещината от скарата ни накара да се отдръпнем.
	Тина ме тупна по рамото.
	— Я донеси още по една бира.
	— Може би първо трябва да преместим храната — предложих аз.
	Бялата маса с непокритата храна върху нея беше обхваната от пушека.
	— Мамка му! — Тина се спусна към облака дим и се захвана да мести чиниите.
	— По-лесно ще е да преместим цялата маса — казах и започнах да дърпам масата.
	— Помогни ми, Джен, ръцете ми са заети — извика Тина, а в ръката си държеше купа с макарони.
	Джени не отговори, погледна я накриво и хвана масата срещу мен. Заедно, като ту я влачехме, ту я носехме, успяхме да я изместим далече от дима. Оставихме я на земята и краката откъм страната на Джени поддадоха. Масата се наклони, а чашите и чиниите се запързаляха към ръба.
	— Внимавайте! — изкрещя Тина.
	Спуснах се и успях да я задържа, преди нещо да е изпаднало. Поех тежестта. Ръката ми беше точно срещу ръката на Джени.
	— Държа я. Можеш да пуснеш.
	Джени се опита да остави масата на земята, но тя веднага се разклати.
	— Мислех, че си я оправила — обърна се тя към Тина, която се беше притекла на помощ.
	— Оправих я. Напъхах хартия, за да не се клатят краката.
	— Хартия? Трябваше да я зачукаш здраво.
	— Май не само тя се нуждае от чукане.
	— Тина! — Джени се изчерви, но се опитваше да сдържи смеха си.
	— Внимавай, гледай масата! — предупреди я Тина, когато масата отново се заклати.
	— Не стой така, иди да донесеш чук или нещо подобно!
	Тина бързо влезе през мънистената завеса, която висеше пред кухненската врата. Ние останахме навън да крепим масата и се усмихвахме смутено един на друг. Но ледът между нас вече се беше разчупил.
	— Надявам се, не съжаляваш, че дойде — каза Джени.
	— Не, все пак е първото ми посещение.
	— Да, не навсякъде е така изискано.
	— Да, така е.
	Сведе поглед надолу.
	— Ъъъ… не знам как да ти го кажа, но мисля, че се подмокряш.
	Погледнах надолу и видях, че една бутилка е паднала, бирата се разливаше и попиваше в джинсите ми точно на чатала. Опитах се да се отдръпна, но тогава бирата започна да тече върху краката ми.
	— Господи, просто не е за вярване — промълви Джени.
	И двамата се засмяхме. В това време Тина се върна с чука.
	— Какво ви става на вас двамата? — попита тя и в този момент забеляза мокрото петно върху панталона ми. — Да дойда след малко, ако трябва.
	Първо поправихме масата, след това момичетата изровиха отнякъде едни широки, безформени шорти. Някога принадлежали на бивше гадже на Тина.
	— Можеш да ги задържиш — каза тя и добави мрачно, — няма да дойде да си ги иска.
	И нищо чудно, шарката им беше толкова крещяща. Въпреки това в тях се чувствах по-добре, отколкото в мокрите от бира джинси. Върнах се обратно в градината, а Тина и Джени се закикотиха.
	— Хубави крака имаш — изкоментира Тина и двете отново прихнаха.
	Месото цвърчеше върху горещата скара. Изядохме го заедно с хляба и салатата. Отворихме и бутилката вино, която бях донесъл. Започнах да наливам в чашата на Джени, а тя се поколеба.
	— Съвсем малко.
	— Сигурна ли си? — изгледа я Тина изпитателно.
	Тя кимна.
	— Да, съвсем малко.
	Улови въпросителния ми поглед и направи физиономия.
	— Диабетичка съм, затова внимавам какво ям и пия.
	— Диабет тип едно или тип две?
	— Все забравям, че си лекар. Тип едно.
	Така и очаквах. Това беше най-разпространеният тип диабет сред хората на нейната възраст.
	— Положението ми не е сериозно. Приемам ниска доза инсулин. Когато се преместих тук, веднага се консултирах с доктор Мейтланд и той ми изписа рецепта — добави, сякаш се извиняваше.
	Предполагам, че се чувстваше неудобно, защото бе отишла при „истинския“ лекар, а не при мен. Нямаше защо да се тревожи. Бях свикнал с това. Тина потрепери малко пресилено.
	— Ще припадна, ако трябва като нея да си бия инжекция всеки ден.
	— Въобще не е толкова страшно — не се съгласи Джени. — Дори не използвам истинска игла, а една от онези специални писалки. И престани да говориш за това. Дейвид ще се почувства неудобно и няма да иска да си налее още вино.
	— Боже, опази! — възкликна Тина. — Някой трябва да ми прави компания.
	Не можех да поддържам нейното темпо. Но тъй като Джени настояваше, оставих да ми напълнят чашата още няколко пъти и пийнах повече, отколкото възнамерявах. Седмицата беше дълга и изморителна, а на следващия ден беше събота. Освен това ми беше приятно. Не можех да си спомня да съм се забавлявал толкова, откакто…
	От много дълго време.
	Настроението ни малко се развали, след като свършихме с вечерята. Беше се здрачило и в сумрака Джени се загледа в езерото. Видях, че лицето й помръкна, и се досетих какво ще каже още преди да го е изрекла.
	— Все забравям какво се случи. Това ме кара да се чувствам малко… малко виновна, не знам дали ме разбирате.
	— Искаше да отменим вечерята — обади се Тина. — Смяташе, че хората няма да одобрят, ако видят, че се забавляваме.
	— Струваше ми се проява на неуважение — обърна се към мен Джени.
	— Защо? — настоя Тина. — Само не ми казвай, че другите няма да гледат телевизия или да изпият по една бира в кръчмата. Случилото се е много тъжно и страшно, но не мисля, че трябва да си посипем главите с пепел.
	— Знаеш какво искам да кажа.
	— Знам, но познавам хората наоколо. Ако вдигнат мерника на някого, няма спасение, независимо какво е направил или не е направил. — Тина спря за момент. — Не се изразих по най-добрия начин, но е вярно. — Изгледа ме продължително. — Ти вече го усети, нали?
	Стана ми ясно, че слуховете са достигнали до тях.
	— Тина — каза Джени предупредително.
	— Няма смисъл да се правим, че не сме чули. Искам да кажа, че е съвсем естествено полицията да иска да говори с местния лекар. Но само един да се усъмни в нещо и вече всички са ти подписали присъдата. Още един пример колко тесногръди са хората тук.
	— А на някои устите са големи — ядоса се Джени.
	За пръв път показваше характер. Приятелката й сви рамене.
	— По-добре да си го кажем направо. Толкова много слухове се носят наоколо. Познавам хората, израснах тук. Ти не си.
	— Ти като че ли не харесваш много Манхам — намесих се аз, опитвайки се да сменя темата.
	Тина се усмихна едва-едва.
	— Само ако можех, бих избягала от тук на секундата. Не мога да разбера такива като вас, които сами са пожелали да дойдат.
	Настъпи тишина. Джени се изправи, беше пребледняла.
	— Ще направя кафе.
	Влезе в къщата, а мънистената завеса се залюля след нея.
	— Божичко! — каза Тина, като че искаше да се извини. — Наистина ми е голяма устата. А и пийнах малко повече — добави и постави чашата си с вино върху масата.
	Първоначално помислих, че се почувства неудобно заради мен, но после разбрах, че не е така. Не знам какво е накарало Джени да реагира по този начин, но нямаше нищо общо с мен.
	— Тя дали е добре? — попитах.
	— Май й писна от нетактичната й съквартирантка.
	Погледна към къщата, чудеше се дали да не последва Джени.
	— Виж какво, не ми е работа да приказвам, но мисля, че трябва да знаеш. Преди година е преживяла нещо неприятно. Затова е дошла тук, за да се махне.
	— Какво нещо?
	Тина поклати глава.
	— Ако иска да ти каже, ще ти каже. Може би не трябваше да го споменавам. Просто… реших, че трябва да знаеш. Джени те харесва, така че… Господи, каква каша забърках. Забрави какво ти казах, става ли? Хайде де си говорим за нещо друго.
	— Съгласен.
	Умът ми все още бе зает с това, което току-що ми беше казала, така че започнах, без да се замисля:
	— Та какви слухове сте чули по мой адрес?
	— Сама си го изпросих, нали? — каза Тина и направи физиономия. — Нищо, просто клюки. Че полицията те е разпитвала и че си… ами, заподозрян. Опита се да се усмихне, но нищо не се получи. — Но ти не си заподозрян, нали така?
	— Не, доколкото ми е известно.
	Това й стигаше.
	— Ето какво имах предвид, като говорех за това отвратително село. Винаги са готови да повярват на всякакви мръсотии. Когато се случи нещо подобно… — Махна с ръка. — Ето, пак се разпалих. Виж какво, ще отида да видя какво става с кафето.
	— Мога ли да помогна?
	Вече влизаше в къщата.
	— Всичко е наред. Ще изпратя Джени да ти прави компания.
	Тина си тръгна, а аз стоях в нощната тишина и разсъждавах върху думите й. Джени те харесва. Какво означаваше това? Или по-точно, какво мислех аз по въпроса? Казах си, че е пийнала и не трябва да обръщам голямо внимание на думите й.
	Тогава защо изведнъж се почувствах нервен?
	Станах и се приближих до ниската каменна стена, която ограждаше градината. И последната светлина беше угаснала, а полетата бяха потънали в мрак. Откъм езерото полъхваше лек бриз, заедно с него дойде и самотният вик на бухала.
	Нещо прошумоля зад гърба ми. Беше Джени. Носеше две чаши. Отдръпнах се от стената и отново попаднах в светлината, която идваше от отворената кухненска врата. Стресна се, когато ме видя да излизам от сянката. Кафето се разля по ръката й.
	— Извинявай, не исках да те стресна.
	— Няма нищо. Не те видях.
	Остави чашите и започна да духа ръката си. Подадох й салфетка.
	— Добре ли си?
	— Ще оживея — каза тя и обърса ръката си.
	— Къде е Тина?
	— Идва на себе си. — Отново вдигана чашите. — Не те попитах дали искаш мляко или захар.
	— Нито едното, нито другото.
	— Значи съм улучила — усмихна се тя.
	Подаде ми чашата и се приближи до стената.
	— На пейзажа ли се любуваш?
	— На това, което все още се вижда.
	— Прекрасен е, ако обичаш поля и езера.
	— А ти?
	Стояхме един до друг и съзерцавахме езерото.
	— Да… Когато бях малка, татко ни извеждаше на разходка с платноходка.
	— А сега плаваш ли?
	— Не съм го правила от години. Обаче обичам водата. Трябва някой път да наема лодка. Съвсем малка, знам, че е прекалено плитко. Срамота е човек да живее до езерото и да не се разходи по него.
	— Имам платноходка, може би ще ти хареса? — казах това, без да се замисля. Но тя ме погледна нетърпеливо. На лунната светлина видях, че се усмихва. Усетих колко близо стоим един до друг. Толкова близо, че можех да почувствам топлината на кожата й.
	— Наистина?
	— Не е точно моя. На Хенри е. Но ми дава да я използвам.
	— Сигурен ли си? Искам да кажа, че не се опитвах да ти намекна нещо.
	— Знам. Във всеки случай малко физическо натоварване ще ми се отрази добре.
	Сам се изненадах на думите, които изрекох. Какво правех? Погледнах към езерото. Добре, че тъмнината скриваше лицето ми.
	— Какво ще кажеш за тази неделя? — чух се да изговарям думите.
	— Чудесно! В колко часа?
	Спомних си, че бях обещал да обядвам с Хенри.
	— Нека да е следобед. Да те взема ли около три?
	— В три е чудесно.
	Почувствах усмивката в гласа й, макар че не я виждах. Побързах да отпия от кафето си. Почти не усетих, че изгори устата ми. Не можех да повярвам какво съм направил. Не само Тина имаше нужда да дойде на себе си.
	Малко след това се извиних и си тръгнах. Излизах, когато Тина се появи и през смях ми каза, че мога да й върна шортите по-късно. Благодарих й, но си обух влажните джинси. Репутацията ми и без това беше пострадала жестоко, оставаше само да се появя в селото с шарени къси гащи за сърф.
	Не се бях отдалечил много от къщата, когато мобилният ми телефон изписука. Бях получил съобщение. Винаги носех телефона със себе си, можеше да ме потърсят за някой спешен случай. Когато обаче събух джинсите си, той беше останал в джоба. Съвсем бях забравил за него. Сега осъзнах, че в продължение на два часа никой не е могъл да се свърже с мен. Това ме накара да отклоня мислите си от Джени. С чувство за вина прослушах съобщението. Надявах се да не съм пропуснал нещо важно.
	Но съобщението не беше от пациент. Беше от Макензи.
	Бяха открили труп.


	14

	Прожекторите хвърляха призрачна светлина върху местността. Дърветата наоколо се бяха превърнали в сюрреалистична картина от светлини и сенки. В центъра на този пейзаж работеха криминалистите. Един правоъгълен участък беше ограден с найлонова мрежа. Генераторът бръмчеше, а те внимателно изгребваха пръстта и бавно разкриваха онова, което лежеше скрито отдолу.
	Макензи стоеше наблизо, дъвчеше ментов бонбон и ги наблюдаваше. Полицаят изглеждаше уморен и отслабнал. Прожекторите отнемаха цвета от лицето му и подчертаваха сенките под очите му.
	— Открихме гроба този следобед. Съвсем плитък е, около седемдесет-осемдесет сантиметра. Първоначално помислихме, че е фалшива следа — някое заровено животно или дупка на язовец. Тогава се показа ръката.
	Действието ставаше в гората, на около четири километра от мястото, където намериха трупа на Сали Палмър. Когато пристигнах малко след полунощ, криминалистите вече бяха отстранили горния слой на почвата. Видях как един от тях пресяваше пръстта през сито. Спря за малко, разгледа нещо, изхвърли го и продължи.
	— Как открихте трупа? — попитах Макензи.
	— С куче търсач.
	Кимнах. Полицията използваше специално обучени кучета не само за откриването на наркотици и експлозиви. Намирането на гроб не беше лесна работа и колкото по-голям беше районът, толкова по-трудно ставаше. Ако трупът е бил погребан по-отдавна, тогава при слягането на пръстта земята хлътваше и подсказваше на криминалистите къде да търсят. В такива случаи се използваха сонди, с които се проверяваше къде поддава почвата. Дори бях чел за един американски учен, който можел да познае къде има гроб, използвайки огъната тел.
	Но най-сигурният начин да се разбере къде е заровен труп, си оставаха кучетата търсачи. Чувствителните им носове долавяха и най-слабата миризма на газовете, които се отделяха при разлагането, дори когато трупът е на няколко метра дълбочина. Известно е, че добре обучените кучета могат да намерят труп, погребан преди повече от век.
	Криминалистите внимателно изгребваха пръстта с лопатки и използваха четки, за да почистят подаващите се останки. Приличаха на археолози. Работеше се по един и същи начин, независимо дали трупът е бил погребан преди няколко седмици или преди неколкостотин години. И в двата случая целта беше пораженията върху тялото да се сведат до минимум. Така по-лесно можеха да се открият веществени доказателства, които случайно са попаднали в гроба.
	В нашия случай най-важната информация вече беше излязла на бял свят. Не участвах в изравянето на трупа, но стоях наблизо и наблюдавах всичко.
	Макензи ми хвърли един поглед.
	— Какво ще кажеш?
	— Нямам какво да кажа, сам виждаш.
	— Все пак, кажи го.
	— Не е Лин Меткаф.
	— Продължавай — изсумтя той.
	— Това не е нов гроб. Трупът е бил заровен много преди Лин да изчезне. Никаква мека тъкан не е останала. Няма и миризма. Кучето се е справило отлично, като го е открило.
	— Ще му предам поздравленията ти — отговори той сухо. — Според теб колко време е престояло тялото тук?
	Огледах плиткия изкоп. Вече се виждаше целият скелет, костите бяха придобили цвета на пръстта. Беше скелет на възрастен човек, лежеше на една страна, а тук-там се забелязваха остатъци от дрехи — навярно фланелка и джинси.
	— Сега, преди да са направени лабораторни изследвания, мога да ти дам само приблизителен отговор. На дълбочината, на която е погребано тялото, процесите на разлагане настъпват по-бавно, отколкото ако се намира на повърхността. За да стигне до тази фаза, са му необходими около година или петнайсет месеца. Но ми се струва, че е престояло тук значително по-дълго. Почти пет години.
	— Как разбра това?
	— Джинсите и фланелката са направени от памук. Необходими са им около пет години, за да изгният. Виждаш, че почти напълно са изчезнали.
	— Нещо друго?
	— Мога ли да разгледам по-отблизо?
	— Разбира се, заповядай.
	Екипът от криминалисти беше различен от онзи, който работеше на мястото, където беше открита Сали Палмър. Хвърлиха ми един поглед, когато клекнах на ръба на изкопа, но продължиха без коментар. Вече беше късно, а ги чакаше още много работа.
	— Има ли следи от насилие? — попитах един от тях.
	— Има доста сериозни наранявания по черепа, но още не сме го разкрили докрай.
	Посочи горната дясна част на черепа, която все още не беше напълно извадена от пръстта. Но пукнатините, които започваха от един хлътнал участък, се виждаха добре.
	— Най-вероятно раната е от тъп предмет, а не от остър или огнестрелно оръжие — заключих аз, след като я огледах. — Ти как мислиш?
	Той кимна. За разлика от колегите му, с които се бях срещнал преди няколко дни, нямаше нищо против моята намеса.
	— Така изглежда. Но не мога да го твърдя със сигурност, докато не проверим дали вътре в черепа не се търкаля някой куршум.
	Нараняване по черепа, причинено от изстрел или от нещо остро, като например нож, причинява травма, различна от тази, нанесена с тъп предмет. Не беше трудно да се разпознае какво оръжие е било използвано. Засега всички признаци, особено вдлъбнатината в черепа, ни насочваха към удар с тъп предмет. Въпреки всичко трябваше да сме предпазливи в заключенията си.
	— Смяташ ли, че раната в главата е причинила смъртта? — попита Макензи.
	— Твърде вероятно — отвърнах аз. — По всичко личи, че е била смъртоносна, освен ако не е била нанесена, след като човекът е починал. Но е много рано да се определи това.
	— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той недоволно.
	— Трупът е на мъж. Вероятно бял, около двайсетгодишен.
	— Наистина ли? — Той се загледа в останките в гроба.
	— Погледни черепа. Формата на челюстта е различна при мъжете и при жените. При мъжете е по-силно издадена напред. Погледни тук, където е било ухото. Виждаш ли как тази кост изпъква напред? Това е ябълчната дъга. При мъжа винаги е по-голяма, отколкото при жената. Що се отнася до расата, костите на носа показват, че е от европейски, а не от африкански произход. Струва ми се, че би могъл да бъде азиатец, но пък черепът има изразена ромбовидна форма, така че по-скоро не е. Възраст… — свих рамене. — Отново на този етап е само предположение. Но доколкото мога да видя, прешлените не са износени. Виждаш ли ребрата тук?
	Посочих мястото, където тъпите краища на костта се подаваха изпод остатъците на фланелката.
	— Колкото по-възрастен е човек, толкова по-неравни и възлести стават окончанията на костите. Тук ръбовете са доста остри, следователно става въпрос за млад човек.
	Макензи затвори очи и потърка носа си.
	— Прекрасно. Точно това ни трябваше — труп, който няма нищо общо с предишното убийство. — Рязко вдигна поглед към мен. — Има ли следи дали гърлото му е било прерязано?
	— Не виждам такива.
	Вече бях огледал шийните прешлени, за да видя дали има белези по тях.
	— Трупът е престоял дълго време в земята. Трябва да се извърши обстоен оглед, за да може да се определи. Но на пръв поглед няма нищо.
	— И на това съм благодарен — измърмори Макензи.
	Съчувствах му. Трудно можеше да се каже кое би усложнило ситуацията повече — разследване на ново убийство или наличието на доказателства, че убиецът е действал от дълго време.
	Но, слава Богу, това не бе мой проблем. Станах и изтупах мръсотията от ръцете си.
	— Тръгвам си, ако не съм ви необходим повече тук.
	— Можеш ли утре да отидеш в лабораторията? Искам да кажа днес, по-късно — поправи се Макензи.
	— Защо?
	Искрено се удиви на въпроса ми.
	— За да го огледаш по-добре. Докъм десет часа трябва да сме приключили тук. Тялото ще бъде при теб към обяд.
	— Защо приемаш за даденост, че ще участвам в това?
	— Няма ли?
	Беше мой ред да се изненадам. Не толкова на въпроса му, а на това, че очевидно вече ме бе преценил добре.
	— Добре, ще участвам — трябваше да приема неизбежното. — Ще бъда там около дванайсет.


	Събудих се в кухнята, бях объркан и измръзнал. Пред мен зееше отворената врата към задния двор. Първите проблясъци по небето вече се виждаха. Споменът от съня ми беше като жив в съзнанието ми. Гласовете на Кара и Алис и присъствието им бяха толкова реални, все едно току-що бях говорил с тях. Тази нощ бях по-объркан от когато и да било. Усещах, че Кара иска да ме предупреди за нещо, но аз не исках да я слушам. Страхувах се от това, което можеше да ми каже. Потреперих. Нямах спомен как съм слязъл долу или какво ме бе накарало да отворя вратата. Понечих да я затворя, но се спрях. Мъглата се стелеше по полята и те приличаха на море. Над него като скала се подаваше тъмната непрогледна гора. Загледах се в нея и усетих, че ме обзема лошо предчувствие.
	Не можем да видим гората заради дърветата. Изразът се появи в главата ми без всякаква причина. За момент ми се стори, че носи някакво дълбоко значение. Опитах се да го разбера, но ми убягна. Стоях замислен, когато нещо докосна врата ми.
	Стреснах си и се обърнах. Пред мен беше празната кухня. Вятърът, казах си аз, макар че утрото беше тихо и спокойно и нищо наоколо не помръдваше. Затворих вратата, опитах се да се отърся от безпокойството си. Когато се върнах в леглото си, за да дочакам утрото, все още чувствах допира на пръстите, които нежно бяха погалили кожата ми.


	На сутринта имах доста време за убиване, преди да отида в лабораторията. Нямах какво да правя, затова бавно поех към Хенри. Както в повечето съботи, закусвахме заедно. Заварих го вече станал и в добро настроение. Докато пържеше яйцата и бекона, весело ме разпитваше как е минала предишната вечер. Трябваше да се замисля, за да се сетя, че имаше предвид партито при Джени, а не разкопаването на трупа в гората. Новината още не се бе разчула и не ми се мислеше как хората щяха да реагират, като разберат. И без това Манхам трудно приемаше последните събития. Аз самият се чувствах твърде разстроен от съня си и не ми се говореше за случилото се през нощта.
	Затова не споменах, че е открит втори труп. Доброто настроение на Хенри ме зарази и когато си тръгнах, вече се чувствах значително по-добре. Докато се прибирах вкъщи, за да взема колата, усещах, че ми става леко на душата. Утрото беше прекрасно. Задушаващата жега щеше да настъпи по-късно. Жълтите, виолетовите и червените цветове на цветята на селския площад трептяха и заслепяваха очите ми. От тях се носеше тежък, сладък аромат. Само паркираната наблизо полицейска каравана нарушаваше пасторалната идилия.
	Присъствието й помрачаваше обхваналия ме оптимизъм, но тъй като отдавна не се бях чувствал толкова добре, не й обърнах внимание. Не се питах каква е причината за прекрасното ми настроение. Внимавах да не го свържа с Джени. Стигаше ми, че се наслаждавах на момента.
	Както се оказа, моментът не продължи много дълго.
	Минавах покрай черквата, когато един глас ме извика:
	— Доктор Хънтър, може ли за малко?
	Скарсдейл стоеше в гробището заедно с Том Мейсън, по-младият от двамата градинари, грижещи се за цветните лехи и зелените площи в Манхам. Обърнах се. Ниският зид на черковния двор ни разделяше.
	— Добро утро, отче. Добро утро, Том.
	Том кимна и се усмихна стеснително, без да вдигне поглед от розовия храст, който подкастряше. Също както дядо си, той се чувстваше най-добре, когато го оставеха на спокойствие да се грижи за растенията. Вършеше това търпеливо и внимателно. За разлика от него Скарсдейл не беше нито търпелив, нито внимателен. Не си направи дори труда да отговори на поздрава ми.
	— Интересно ми е да разбера какво мислите за настоящата ситуация — започна той направо.
	Струваше ми се, че черното му сако поглъщаше слънчевата светлина, докато той стоеше изправен между старите, неравни надгробни камъни. Думите му прозвучаха странно.
	— Не разбирам какво имате предвид.
	— Селото е изправено пред трудни времена. Хората от цялата страна ще ни наблюдават, за да видят как ще изпълним дълга си. Съгласен ли сте с мен?
	Надявах се, че няма да повтори цялата си проповед.
	— Какво искате, отче?
	— Да покажем, че Манхам няма да се примири със случилото се. Удава ни се възможност да сплотим общността. Да се обединим пред изпитанието.
	— Не виждам как един психопат, който отвлича една жена и убива друга, може де бъде наречен „изпитание“.
	— Да, вероятно не разбирате. Но хората са разтревожени за петното, нанесено върху репутацията на селото ни. И имат право.
	— Според мен трябва да се тревожат повече за това да бъде открита Лин Меткаф и заловен убиецът на Сали Палмър, отколкото за репутацията на Манхам. Не е ли така, отче?
	— Не си играйте игрички с мен, доктор Хънтър! — сопна се той. — Ако повече хора бяха обръщали внимание на това, което става в обществото ни, нямаше да стигнем дотук.
	Трябваше да съм по-внимателен и да не влизам в спор с него.
	— Все пак не разбирам какво искате да ми кажете.
	Усещах присъствието на градинаря, но Скарсдейл никога не се притесняваше да се изяви пред публика. Залюля се на петите си и ме изгледа отвисоко.
	— Няколко души от паството се обърнаха към мен. Смятат, че трябва да образуваме единен фронт. Особено по отношение на пресата.
	— Какво по-точно значи това? — попитах отново, макар че започвах да усещам накъде бие.
	— Смятаме, че селото има нужда от говорител. Някой, който да представя Манхам пред света.
	— Предполагам, че това сте вие.
	— Ако някой друг е готов да поеме отговорността, с удоволствие ще му отстъпя.
	— Защо мислите, че имаме нужда от такъв човек?
	— Защото Господ още не е приключил с това село.
	Звучеше толкова убедено, че се почувствах разтревожен.
	— И какво искате от мен?
	— Вие сте важна личност тук. Подкрепата ви ще ни е от полза.
	Идеята, че Скарсдейл използва нещастието, за да изпъкне пред обществото, ме вбеси. Обаче напълно съзнавах, че страхът и недоверието, които царуваха в селото, караха хората да му се доверяват. Тази мисъл ме потисна.
	— Нямам никакво намерение да говоря с пресата, ако това имате предвид.
	— Става въпрос за отношение. Не бих искал да си помисля, че има хора, които подценяват усилията на тези, които работят за общото благо.
	— Вижте какво ще ви кажа, отче. Правете това, което смятате, че е най-добре за селото. Така правя и аз.
	— Критикувате ли ме?
	— Да приемем, че имаме различна представа за това кое е най-добро за селото.
	Изгледа ме студено.
	— Може би трябва да ви напомня, че хората тук имат дълга памет. Надали ще забравят прегрешение, извършено в момент като този. Или да простят, колкото и нехристиянско да звучи това.
	— В такъв случай ще се постарая да не прегреша.
	— Можете да приказвате, колкото си искате. Но аз не съм единственият, който поставя честността ви под съмнение. Хората говорят, доктор Хънтър. И това, което достига до мен, е доста тревожно.
	— Може би не трябва да давате ухо на клюки. Като божи човек не трябва ли да защитавате правдата?
	— Не ме учете как да си върша работата.
	— Тогава и вие не ми казвайте как да си върша моята.
	Изгледа ме злобно. Може би щеше да продължи да говори, но нещо изтрака зад гърба му. Том Мейсън прибираше инструментите си в количката. Скарсдейл се овладя, погледът му беше твърд като надгробните камъни, сред които стоеше.
	— Няма да ви задържам повече, доктор Хънтър. Довиждане — каза той сдържано и се отдалечи.
	„Много добре се справи, няма що“, — помислих си раздразнено, докато се отдалечавах от черквата. Не исках да се конфронтирам с него, но Скарсдейл винаги успяваше да ме извади извън релси. Все още размишлявах върху думите му и не забелязах колата, която спря до мен.
	— Изглеждаш, като че ли са ти потънали гемиите.
	Беше Бен. Носеше черни очила и беше подпрял загорялата си ръка на смъкнатия прозорец на чисто новия си черен ленд роувър. Колата беше покрита с прах, но в сравнение с нея моята беше антика.
	— Извинявай, Съвсем се бях отплеснал.
	— Забелязах. Има ли нещо общо с Главния ловец на вещици? — кимна към черквата. — Видях, че разговаряш с него.
	— Всъщност има — засмях се аз.
	Разказах му набързо за срещата ни. Той поклати глава.
	— Не знам на какъв Господ служи нашето отче, но не бих искал да ме причака на някоя тъмна уличка. Трябваше да го пратиш по дяволите.
	— Тогава вече щях да я оплескам.
	— Както ми разправяш, той и без това не те харесва. Ти си заплаха за него.
	— Аз? — искрено се изненадах.
	— Помисли си само. До момента този свещеник е абсолютен сухар, а паството му непрекъснато намалява. Това е големият му шанс, а що се отнася до теб, ти си потенциална заплаха за авторитета му. Ти си лекар, образован си, идваш от големия град. И да не забравяме, че не си вярващ.
	— Нямам никакво намерение да се конкурирам с него — отговорих ядосано.
	— Няма значение. Този нещастник смята, че е Гласът на Манхам. Ако не си с него, значи си против него.
	— Като че ли и без това положението не е достатъчно лошо.
	— Никога не подлагай на съмнение способността на религиозния човек да прецака нещата. И то, разбира се, в името на по-висшето благо.
	Погледнах го. Обичайното му добро настроение го беше напуснало.
	— Днес просто съм до болка откровен. Сигурно вече го забеляза.
	— Какво е това на главата ти?
	До окото му, полускрита от слънчевите очила, имаше голяма цицина. Докосна я с пръсти.
	— Ударих се снощи, докато преследвах едни гадни бракониери в резервата. Някой се опита да нападне гнездото на блатар, което отдавна наблюдавам. Подгоних ги и се претърколих по една от пътеките.
	— Хвана ли ги?
	Поклати ядно глава.
	— Ще ги хвана. Сигурен съм, че е онова копеле Бренер. Видях колата му паркирана наблизо. Изчаках го, но не се показа. Сигурно се е криел, чакал е да си отида — усмихна се злобно. — Спуснах му гумите, да го видя какво ще направи.
	— Не рискуваш ли?
	— Какво ще направи? Ще съобщи на полицията ли? — изсмя се подигравателно. — Ще ходиш ли довечера в „Агнето“?
	— Може да отида.
	— Ще се видим тогава.
	Потегли. Мощният мотор на джипа му остави след себе си облак от изгорели газове. Тръгнах към къщи и се замислих върху думите му. Винаги е имало процъфтяващ черен пазар за животни от застрашени видове, особено за птици. Но като се има предвид каква роля бяха изиграли птиците при обезобразяването на Сали Палмър и отвличането на Лин Меткаф, реших, че трябва да съобщя на полицията. Проблемът беше, че този аспект на престъпленията не беше станал публично известен и не можех да го споделя с Бен. Това означаваше, че аз трябва да разкажа на Макензи. Никак не ми беше приятно, че се налага да говоря зад гърба на Бен. Сигурно щеше да се окаже, че тази информация не е важна. Но не можех да рискувам. От опит знаех, че понякога и най-дребните детайли могат да се окажат решаващи.
	Тогава все още не знаех, но най-неочаквано се оказа, че думите ми са верни.


	15

	Тази нощ имаше още една жертва. Нападението не беше извършено от престъпника, убил Сали Палмър и отвлякъл Лин Меткаф. Не в буквалния смисъл на думата. Пострадалият бе жертва на подозрението и враждебността, обхванали селото.
	Джеймс Ноулан живееше в малка къща в задънената уличка зад гаража. Беше ми пациент и работеше в магазин в едно съседно село. Беше тих и самотен човек, кротък по характер и дълбоко нещастен. На възраст бе около петдесетте, неженен и поне двайсет и пет килограма над нормата. Освен това беше хомосексуалист. Това го караше да се срамува ужасно от себе си. В изостанало място като Манхам, където такива наклонности се смятаха за противоестествени, не бе имал никаква възможност за сексуални контакти. Ето защо на млади години е задоволявал нуждите си по парковете и обществените тоалетни в съседните градове. Един ден обаче обектът на желанията му се оказал полицай под прикритие. Срамът от постъпката му траел доста по-дълго от наложената му условна присъда. Неизбежно в селото се разчуло за това. Хората и без това вече му се присмивали, а сега започнали да го смятат за заплаха. Никога не са обсъждали в какво точно се е състояло провинението му, може би не са знаели, но слуховете, достигнали до тях, са били достатъчни, за да го заклеймят завинаги. Много често в затворените общества всеки има отредена роля. Неговата роля беше на отхвърления, на перверзника, с когото майките плашеха децата си. И Ноулан играеше ролята си, като се изолираше все повече от околните. Движеше се из селото като призрак, почти с никого не говореше и единственото му желание бе да остане незабележим. Повечето от хората се съобразяваха с желание му, но това не бе проява на толерантност, а на пренебрежение.
	До този момент.
	В известен смисъл това, което се случи, бе облекчение за него. Живееше в непрекъснат страх, откакто бе намерен трупът на Сали Палмър. Пределно ясно му беше, че разумът не играе никаква роля, когато трябва да се намери изкупителна жертва. Вечер, когато се прибереше от работа, се заключваше вкъщи и затваряше капаците на прозорците. Надяваше се да се защити, като остане незабележим. Но в онази събота вечер нищо не можа да му помогне.
	Минавало единайсет, когато някой захлопал по вратата му. Бил загасил телевизора и се готвел да си ляга. Пердетата били спуснати и той поседял известно време, като се молел неизвестните посетители да си отидат. Но те не си отивали. Мъжете били пияни и в началото се смеели, докато подигравателно го викали по име. След това виковете им станали гневни, а ударите по вратата — застрашителни. Тя се огъвала под натиска. Ноулан погледнал телефона и за момент се поколебал дали да не извика полицията. През целия си живот се бе мъчил да не привлича вниманието върху себе си. Не искал да го прави и сега. Вместо това, когато нападателите променили тактиката си и го заплашили, че ще счупят вратата, ако не я отвори, той постъпил така, както винаги бе постъпвал.
	Направил това, което му казали.
	Бил сложил веригата и се надявал, че стоманените брънки ще го предпазят. И те, както и всичко останало, го предали. Нападателите подновили атаката си и вратата, както и рамката, станали на трески. Ноулан бил избутан обратно в хола, а мъжете нахлули в дома му.
	По-късно той твърдеше, че не е разпознал нито един от тях. Казваше, че не е успял да види лицата им. Вярно или не, но ми се струваше невероятно да не знае кои са нападателите му. Най-малкото са били хора, които сигурно е срещал, или младежи, с чиито родители е израснал. Удряли са го и са го ритали, а след това са изпочупили покъщнината му. След като строшили всичко в къщата, отново започнали да го бият и не го оставили, докато не изпаднал в безсъзнание. Вероятно някаква искрица разум ги е накарала да спрат, преди да го убият. От друга страна, раните му бяха такива, че може да са решили, че е умрял.
	Известно време, след като са си тръгнали, телефонът ми иззвъня. Напипах го в тъмнината и тъй като бях сънен, не можах да разпозная гласа, който шепнешком ми съобщи, че има ранен човек. Докато все още се мъчех да се разсъня, гласът ми съобщи в коя къща да отида и после телефонът ми изключи. Загледах тъпо слушалката и ми трябваше секунда-две, за да се сетя да извикам линейка. Винаги имаше вероятност да е фалшиво обаждане, но този път не ми се стори, че някой си прави дебелашка шега. А и щеше да мине доста време, преди линейката да успее да пристигне.
	По пътя към дома на Ноулан спрях на площада и се отбих в полицейската каравана. Там имаше дежурни денонощно, а не ми се искаше да отида в къщата сам. Беше грешка от моя страна. Не знаеха, че съм се обадил на „Бърза помощ“, че има спешен случай, и загубих ценно време, докато им обясня какво се е случило. Накрая един от тях се съгласи да дойде с мен, но вече си мислех, че щеше да е по-добре да бях тръгнал сам.
	Малката уличка, на която живееше Ноулан, беше потънала в тъмнина. Лесно можеше да се разпознае коя е неговата къща, защото вратата зееше отворена. Докато наближавахме, огледах съседните къщи. Никъде нямаше признаци на живот, но въпреки това усещах, че ни наблюдават.
	Открихме Ноулан сред отломките на дома му, там, където нападателите го бяха захвърлили. Не можех много да му помогна. Оставих го да лежи свит и зачаках да дойде линейката. Говорех му в моментите, когато идваше в съзнание, докато парамедиците пристигнат. За кратко погледът му съвсем се избистри и тогава го попитах какво се е случило. Но той затвори очи и отказа да говори.
	Когато го изнасяха на носилката, един от полицаите, който беше пристигнал с линейката, попита защо са се обадили на мен, а не на полицията или на „Бърза помощ“. Отговорих, че не зная, но не беше вярно. Гледах как проблясващата синя светлина на линейката се отразява в прозорците на съседните къщи. Въпреки суматохата там не се показваше никой, нито пък някой бе излязъл да види какво се случва. Но знаех, че хората наблюдават. Също както бяха гледали, или по-скоро извърнали погледи, когато първо къщата, а после и самият Ноулан бяха нападнати. Съвестта на някого се беше обадила, но не достатъчно, за да спре нападателите или да съобщи на полицията. Тази работа не трябваше да излиза извън селото. Затова беше направил компромис и се беше обадил на мен. Аз почти бях един от тях. Бях сигурен, че няма да има свидетели, както и че никой няма да признае, че ми се е обадил. Оказа се, че дори позвъняването е направено от единствения обществен телефон в селото и бе невъзможно да се разбере кой е звънял. Линейката тръгна, а аз стоях загледан в затворените врати и прозорци и ми се искаше да им се развикам. Нямах представа какво щях да им кажа, нито каква полза щеше да има от това.
	Вместо това се прибрах вкъщи и се опитах да поспя.


	Когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах напрегнат и смутен. Взех вестника и чаша кафе и излязох да го изпия навън. Тази седмица голямата новина беше една влакова катастрофа. В сравнение с нея откриването на втори труп в Манхам бе твърде незначително събитие и затова му бяха посветени само няколко реда във вътрешните страници. Тъй като очевидно нямаше връзка с предишното убийство, бе споменато просто като любопитен факт.
	През по-голямата част на предния следобед бях работил върху останките на младия мъж. Не очаквах никакви изненади, макар че трябваше да изчакаме резултатите от изследванията на трупния восък и пробите от почвата, за да добием по-точна представа за времето на смъртта. Добрата новина, ако въобще можеше да се нарече така, беше, че нямаше да е трудно да се идентифицира трупът. Зъбите, както и пломбите, се бяха запазили непокътнати и с малко повече късмет медицинският картон можеше да бъде открит и жертвата разпозната. Освен това открих и стара фрактура на лявата тибия — големия пищял. Той отдавна беше заздравял, но счупването също можеше да помогне при установяването на самоличността на мъжа.
	Всичко, което по-рано бях казал на Макензи, се потвърди. Трупът беше на млад бял мъж, на около двайсетина години. Черепът му беше счупен с тъп и тежък предмет. Като се вземе предвид кръглата форма на отвора, направен в костта, можеше да се предположи, че е използван чук. Мястото и размерът на поражението показваха, че ударите са били многократни и нанесени отзад. След толкова дълго време беше невъзможно да се твърди със сигурност, че те са причинили смъртта, но бе твърде вероятно. Такова нараняване би предизвикало почти мигновена смърт. Сега вече не можехме да разберем дали преди това е бил малтретиран по някакъв начин, тъй като по костите му нямаше следи от насилие.
	Нямаше причина да смятаме, че смъртта му е свързана с настоящите събития в Манхам. Сегашният убиец преследваше жени, а не мъже. Въпреки че не можехме да сме сигурни, докато останките не бъдат идентифицирани, но беше малко вероятно жертвата да е местен човек. Селото беше малко и ако някой изчезнеше, щеше да се разбере веднага. Нещо повече. Това убийство по нищо не наподобяваше убийството на Сали Палмър. Нейният труп не беше погребан, а оставен на открито. Освен това всички кости на лицето й бяха смазани — от ярост или за да не може да бъде разпозната — докато при младия мъж те не бяха докоснати. Най-вероятната хипотеза беше, че и убиецът, и жертвата не са местни хора. Тялото просто е било заровено тук, сред пущинака.
	Въпреки всичко отделих повече от необходимото време, за да се уверя, че няма следи по шийните прешлени. Само преди една седмица единственото забележително нещо в Манхам беше неговата изолираност от света. Сега там се бяха случили две убийства — едното наскоро, другото преди години, а една млада жена бе изчезнала. Човек не можеше да не изпита чувството, че някаква мистерия се разплиташе пред очите му. Тайните на селото започваха да излизат на бял свят и никой не можеше да каже какво още ще се разкрие, преди историята да приключи.
	Тази мисъл не ми подейства успокояващо.
	Прехвърлих останалите страници на вестника, но нищо не задържа вниманието ми. Хвърлих го на масата и допих кафето си. Време беше да си взема душ, а след това щях да отида при Хенри за неделния ни обяд.
	Мисълта, че по-късно щях да се срещна с Джени, ме караше да се чувствам едновременно нервен и развълнуван. И малко виновен, защото все още не бях казал на Хенри. Нямаше да има нищо против да вземем платноходката, но знам, че очакваше да остана при него целия следобед. Чувствах се неловко, защото трябваше да побързам и да си тръгна по-рано. Може би трябваше да отложа едно от двете. Не исках да го разочаровам, но и не знаех кога отново ще имам възможност да изляза с лодката. А не исках и да чакам.
	„Защо не?“ — Едно цинично гласче се обади в главата ми. „Наистина ли толкова ти се иска да видиш Джени отново?“ Сега не желаех да мисля за това. Така че станах и се отправих към банята, а въпросът така си остана без отговор.
	Измъчваше ме неприятно главоболие, когато пристигнах при Хенри. Не бях толкова зле, че да не усетя апетитната миризма на говеждо печено, която се носеше из къщата. Както обикновено не почуках, а само извиках и влязох вътре.
	— Тук съм — гласът на Хенри дойде от кухнята.
	Влязох направо. Вътре беше горещо, макар че вратата бе отворена и през нея се виждаше уединеният заден двор. Хенри разбиваше тестото за йоркширски пудинг, а близо до него имаше празна винена чаша. Това може би не бе най-подходящото меню за горещ ден, но що се отнася до неделния обяд, Хенри винаги се придържаше към традициите.
	— Почти съм готов — каза той, докато изсипваше тестото в тавата.
	Горещата мазнина цвърчеше и пръскаше.
	— Щом се опече, сядаме да ядем.
	— Мога ли да помогна?
	— Налей вино и на двама ни. Аз пийнах от този боклук, дето е до мене, но съм отворил и една бутилка прекрасно вино. Оставил съм я да диша. Вече можем да си налеем от него. Освен ако не искаш бира.
	— Не, да пием вино.
	Придвижи се към печката. Отвори фурната, дръпна се малко назад, за да се предпази от горещия въздух, и постави тавата вътре. Не готвеше често. Обикновено оставяше Джанис да се погрижи за храната му. Когато го правеше обаче, винаги се възхищавах на сръчността му. Чудех се как бих се справил аз самият, ако бях на негово място. Не че той имаше голям избор. Но Хенри не беше от хората, които се предават.
	— Готово — каза и затвори вратата на фурната. — Още около двайсетина минути и сме готови. Боже господи, човече, още ли не си налял виното?
	— Ей-сега — казах, ровейки из чекмеджето. — Имаш ли аспирин или нещо подобно? Главата започва да ме боли.
	— Ако тук няма нищо, ще трябва да потърсиш в шкафа с лекарства.
	В чекмеджето открих само една празна опаковка от парацетамол. Минах през вестибюла и отидох в кабинета на Хенри, в който сега, след като бях заел неговия, приемаше пациенти. Тук държахме лекарствата, както и много от предметите, които Хенри събираше. Той обичаше да колекционира разни неща и беше складирал всякакви стари кутийки за прахчета, шишенца и медицински инструменти, които беше наследил от предшественика си. Сигурно с това нарушаваше цял куп здравни разпоредби, но не беше от хората, които се впечатляват от бюрократичните норми.
	Колекцията му събираше прах в една елегантна викторианска библиотека със стъклени вратички, която беше в пълен контраст с металния шкаф за лекарства и с хладилника, в който пазехме ваксините. Шкафът и хладилникът изглеждаха съвсем не на място сред изящните кожени мебели. Хенри беше направил неуспешен опит да ги прикрие, нареждайки по тях няколко снимки, поставени в рамки. Една от тях беше правена преди година. На нея бяхме двамата с Хенри в платноходката, но на останалите снимки бяха той и жена му Даяна. На централно място върху шкафа беше поставена снимка от тяхната сватба. Бяха привлекателна двойка, млади и щастливи, усмихваха се на обектива и нямаха представа какво ги очаква в бъдеще.
	Погледнах двата бастуна, които събираха прах в ъгъла. Когато пристигнах, все още се опитваше да ги използва. Чувах го как сумти, докато се мъчеше да направи няколко крачки.
	— Ще им докажа на онези некадърници, че грешат — казваше понякога.
	Не успя да го направи и постепенно престана да се опитва.
	Отклоних вниманието си от тези свидетелства за човешката слабост и отключих шкафа. Потърсих между кутиите и намерих парацетамол. След това заключих шкафа и отидох обратно в кухнята.
	— Ето те най-сетне — измърмори Хенри, когато се върнах. — Донеси най-после онова проклето вино. Ожаднявам, докато готвя. — Започна да си вее с ръце и се приближи до отворената врата. — Да излезем за малко навън да се поохладим.
	— Навън ли ще обядваме?
	— Не се дръж като варварин. Приличам ли ти на австралиец? И донеси бутилката със себе си. Бордото, не онзи евтин боклук.
	Изпих парацетамола с малко вода и направих това, което ми каза. Градината беше добре поддържана, без да бъде прекалено подредена. Някога Хенри е бил запален градинар и сега фактът, че вече не може сам да се грижи за нея, го караше да се чувства още по-безсилен. Отидохме до старата маса от ковано желязо, която се намираше под сянката на жълтата акация. Зад оградата от преплетени върби блестящото езеро създаваше илюзия за прохлада. Налях по чаша вино и на двама ни.
	— Наздраве — каза аз и вдигнах чашата си.
	— За твое здраве. — Той разклати внимателно рубинената течност и я помириса взискателно.
	Едва след това отпи.
	— Хм, не е лошо.
	— От местния супермаркет ли го купи?
	— Селянин — подигра ми се той.
	Отпи още една глътка, наслади се на вкуса му и остави чашата.
	— Хайде, разправяй. Как мина вечерята онази вечер?
	— Всъщност беше барбекю на двора. Щеше да ти хареса.
	— В петък вечер човек може да яде на открито. Неделният обяд изисква по-специално отношение. И не ми отговори на въпроса.
	— Мина добре.
	— Добре? Това ли е всичко? — Той повдигна вежди.
	— Какво още да ти кажа? Приятно ми беше.
	— Май премълчаваш нещо — засмя се той. — Явно ще трябва да измъкна отговорите по друг начин. Ще ти кажа какво ще направим. Ще вземем лодката и ще отидем на разходка следобеда. Тогава ще ми разкажеш всичко. Няма много вятър, но гребането няма да ни се отрази зле след обилния обяд.
	Усетих, че лицето ми пламва от смущение.
	— Разбира се, ако не искаш, няма проблем. — Усмивката на Хенри изчезна от лицето му.
	— Не че не искам. Само че… Обещах на Джени, че ще я поразходя с лодката.
	— Така ли? — не успя да скрие учудването си.
	— Съжалявам, трябваше да ти кажа по-рано.
	Но Хенри бе възвърнал спокойното си изражение, зад което криеше разочарованието си.
	— Няма нужда да се извиняваш. Браво на теб!
	— Винаги можем…
	Махна с ръка и отхвърли предложението ми, преди да успея да довърша.
	— В такъв слънчев неделен следобед ще се чувстваш много по-добре с едно прекрасно момиче до теб, а не с такъв изостанал старец като мен.
	— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
	— Ще отидем друг път. Радвам се, че си срещнал някой, който ти допада.
	— Не е нещо сериозно.
	— Е, хайде, Дейвид, крайно време е да започнеш да се забавляваш. Нямаш нужда от извинение, за да го направиш.
	— Не се извинявам, просто… — не знаех как да завърша изречението си.
	— Ако не се лъжа, изпитваш чувство на вина — сега вече Хенри бе напълно сериозен.
	Кимнах, думите не излизаха от устата ми.
	— Колко време мина? Три години?
	— Почти четири.
	— От смъртта на жена ми минаха почти пет. И знаеш ли какво? Достатъчно дълго е. Не можем да върнем мъртвите обратно, така че най-добре е да продължим да живеем някак си. Когато Даяна умря… Няма защо да ти разправям — опита се да се засмее. — Не успях да проумея защо аз оцелях, а тя не. И то дълго време след катастрофата…
	Замълча и се загледа в езерото. Искаше да каже нещо, но промени намерението си.
	— Както и да е, това е друга история — пресегна се към чашата си с вино. — Да сменим темата. Разбрах, че снощи е имало големи вълнения в селото.
	Хенри бързо научаваше всичко, което се случваше наоколо.
	— Може да се каже. Някои от приятелите на Джеймс Ноулан са го посетили.
	— Как е той?
	— Не е добре. — Малко преди това бях позвънил в болницата. — Нанесли са му сериозен побой. Ще остане в болницата поне една-две седмици.
	— И най-вероятно никой нищо не е видял.
	— Очевидно е така.
	Смръщи вежди с отвращение.
	— Животни, това са те. Отвратителни животни. Но това не ме изненадва. Доколкото чух, и ти си станал жертва на селските клюкари, нали така?
	Трябваше да се досетя, че вече е чул какво се говори за мен.
	— Поне не са ме пребили до този момент.
	— На твое място не бих се хвалил много. Предупредих те какви са. Няма да ти се размине само защото си лекарят на Манхам.
	Усетих, че започва да изпада в мрачно настроение.
	— Хайде, стига, Хенри…
	— Познавам това място по-добре от теб, повярвай ми. Когато ножът опре до кокала, ще се обърнат срещу теб, също както се обърнаха срещу Ноулан. Няма никакво значение какво си направил за тях. Благодарност? Не и в това отвратително село! — Бързо отпи от виното, вече не му се наслаждаваше. — Понякога се чудя защо си правим целия този труд.
	— Не мислиш това, което казваш.
	— Така ли? — Загледа се мрачно в чашата си.
	Чудно колко ли бе изпил, преди да дойда.
	— Да, вероятно си прав. Но понякога се чудя какво правим ние с теб тук. Наистина. Не си ли задаваш въпроса какъв е смисълът на всичко това?
	— Ние сме лекари. Какъв друг смисъл очакваш да има?
	— Да, знам какво ще ми кажеш — ядоса се той. — Но какво добро правим всъщност? Можеш ли честно да ми кажеш, че понякога нямаш чувството, че си губиш времето? Да поддържаш някой грохнал старец жив само защото така трябва. Ние просто отлагаме неизбежното.
	Погледнах го загрижено. Забелязах колко уморен изглежда и за първи път осъзнах, че е започнал да остарява.
	— Добре ли си? — попитах го.
	— Не ми обръщай внимание — засмя се сухо, — днес съм настроен да откровенича малко повече от обичайното.
	Пресегна се към бутилката.
	— Нервите ми са опънати от всичко, което се случва наоколо. Хайде да пийнем по още една чаша и после ще ми разкажеш с какво толкова тайнствено се занимава през цялата седмица.
	Никак не ми се говореше по този въпрос, но все пак се зарадвах да сменим темата. Хенри слушаше с интерес, докато му разказвах за професионалната си кариера, преди да дойда в Манхам. Но когато го информирах как съм помагал на Макензи, интересът премина в недоверие.
	Когато приключих, той бавно поклати глава.
	— Чувал ли си израза „скрита лимонка“?
	— Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано, но до преди една седмица си мислех, че това е минало и безвъзвратно по-гребано.
	— Няма защо да се извиняваш — каза той.
	Обаче видях, че е разстроен. Беше ме приел в момент, в който бях стигнал дъното, а сега установи, че не съм бил откровен с него. През цялото време го бях оставил да си мисли, че заниманията ми с антропология са само академични. Въпреки че не го бях излъгал, не бях оправдал доверието му.
	— Ако искаш да си подам оставката, ще го направя — предложих аз.
	— Да си подадеш оставката? Не ставай смешен — изгледа ме той. — Освен ако отказваш да работиш повече тук.
	— Не, разбира се, че не е така. Преди всичко не желаех да ме замесват в случая. И не съм пазил тайна от тебе. Аз самият не исках да си мисля за това.
	— Разбирам. Просто съм малко изненадан, това е всичко. Нямах представа, че толкова си се издигнал в кариерата си. — Загледа се замислено към езерото. — Завиждам ти. Винаги съм съжалявал, че не се захванах с психология. Знаеш ли, едно време имах такива амбиции, но очевидно нещата не се получиха. Трябваше ми допълнително обучение. По онова време това беше блестяща кариера. Но исках първо да се оженя за Даяна. А като общо практикуващ лекар щях по-бързо да започна да печеля пари.
	— В това, което правих, нямаше нищо блестящо.
	— Тогава вълнуващо — погледна ме с разбиране. — Не отричай. През последната седмица много се промени. Даже преди да отидеш на барбекюто.
	Засмя се и затърси лулата в джоба си.
	— Така или иначе, беше ужасна седмица. Имаш ли новини дали са идентифицирали второто тяло?
	— Все още не. Да се надяваме, че зъбните отпечатъци ще помогнат.
	Хенри поклати глава, напълни и запали лулата си.
	— Живееш си някъде през всичките тези години и изведнъж… — Направи видимо усилие да се отърси от обзелото го настроение. — Хайде, да вървим да видим какво е станало с обяда ни. Нещата и без това не вървят добре, така че поне да не си загорим яденето.
	След това заговорихме за дребни неща. В края на обяда Хенри изглеждаше доста уморен. Припомних си, че през последните дни беше поемал повечето от професионалните ми ангажименти. Настоявах да измия чиниите, но той не ми позволи.
	— Всичко е наред, наистина. И без това повечето ще сложа в съдомиялната. По-добре тръгвай, за да се срещнеш с приятелката си.
	— Има още много време.
	— Ако настояваш да измиеш чиниите, аз ще настоявам обратното. А честно казано, в момента най-много ми се иска да си допия виното и да дремна. — Изгледа ме с престорена строгост: — Наистина ли искаш да провалиш неделния ми следобед?
	Бяхме се уговорили с Джени да се срещнем в „Агнето“. Там бяхме на неутрална територия, докато ако бях отишъл да я взема от къщата й, щеше съвсем да заприлича на любовна среща. Все още се опитвах да се убедя, че просто излизаме на разходка с платноходката. Съвсем друго щеше да бъде, ако я бях поканил на вечеря. Тогава сексуалните намеци щяха да бъдат много по-ясни. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще приемам и подавам правилните сигнали. Както и нищо от такова естество.
	Предчувствието ми обаче говореше точно обратното.
	На обяд бях внимавал колко вино пия и сега, макар че ми се искаше нещо по-силно, си поръчах портокалов сок. Когато влязох в кръчмата, хората както обикновено ми кимнаха. Нищо не можех да прочета по лицата им, но се зарадвах, като видях, че Карл Бренер го няма.
	Взех си чашата, излязох навън и се облегнах на каменната фасада. Бях нервен и си изпих сока почти наведнъж. Усетих се, че си поглеждам часовника през няколко минути. Реших повече да не го правя. Погледнах към пътя и видях една кола да се приближава. Беше стар „Миникупър“ и в следващия момент разпознах Джени зад волана. Тя паркира и излезе от колата. При вида й настроението ми веднага се повиши. Какво ставаше тук? Почудих се, но тя се приближи и всички въпроси изчезнаха.
	— Реших да помързелувам — каза тя, усмихна се и повдигна слънчевите очила на главата си.
	Знаех, че истинската причина да дойде с кола беше, че повечето жени в селото се страхуваха да се движат сами дори и на кратко разстояние. Беше облякла къси панталони и блуза без ръкави. Долавяше се лек аромат на парфюм.
	— Нали не чакаш отдавна? — попита тя.
	— Току-що дойдох. — Видях, че хвърли поглед към празната ми чаша и смутено свих рамене. — Искаш ли нещо за пиене?
	— Не непременно.
	Усетих, че между нас започва да се появява напрежение и всяко изречение звучеше фалшиво. Знаех, че сега се решаваше как щяхме да си говорим през целия следобед.
	— Искаш ли да си вземем нещо? — попитах и сам се изненадах от въпроса си.
	Но веднага усетих, че съм избрал правилните думи. Джени се усмихна широко.
	— Звучи чудесно.
	Тя ме изчака навън, докато влязох в кръчмата и купих бутилка вино. Опитах се да не обръщам внимание на странните погледи, когато попитах дали мога да взема чаши и тирбушон. Ядосах се на себе си, че не се бях сетил за това. Знаех защо не съм го направил. Опитвах се да избегна всичко, което можеше да ми напомни, че това не е обикновена разходка. Изглежда, Джени правеше същото.
	— Чакай малко — каза тя, когато се върнах, и влезе в кръчмата.
	Пристигна след малко и размахваше пакетчета чипс и ядки.
	— Ако ни се прииска да хапнем нещо — засмя се тя.
	След това напрежението между нас съвсем изчезна. Оставихме колата й на площада и отидохме пеша до езерото. Можехме да минем през градината на Хенри и да стигнем до малкия кей, но за да не го безпокоим, тръгнахме по една малко използвана пътека, която се отделяше от пътя и заобикаляше къщата. Платноходката стоеше неподвижно върху спокойната вода. Нямаше никакъв вятър, когато се качихме.
	— Май днес няма да успеем да вдигнем платната — казах аз.
	— Няма значение. Важното е, че сме на вода.
	Изобщо не се занимавах с платната. Взех греблата и се отправихме навътре в езерото. На слънчевата светлина повърхността му светеше като огледало толкова ярко, че очите те заболяваха. Единственият звук беше ритмичният плясък на греблата, когато се потапяха и излизаха от водата. Джени седеше с лице към мен. Докато гребях, коленете ни се докосваха, но никой не се отмести. Тя потопи ръката си във водата и след пръстите й остана широка диря. Отправихме се към отсрещния бряг.
	Когато се приближихме, водата стана по-плитка. На места беше непроходимо заради гъстата жълтеникава тръстика. Тук-там се виждаше ниският бряг, над който висяха възлестите клони на старите плачещи върби. Светлината преминаваше през листата и те ставаха светлозелени.
	— Прекрасно е! — възкликна Джени.
	— Искаш ли да се разходим наоколо?
	— Не искам да приличам на някоя глезла — поколеба се тя, — но мислиш ли, че е безопасно? Имам предвид капаните и всичко, което се случва.
	— Според мен никой не би си направил труда. Вече никой не идва насам, така че няма смисъл.
	Оставихме виното да се изстуди в езерото и тръгнахме да видим какво има наоколо. Нямаше нищо забележително на това парче земя. Имаше само купчини камъни и дървета, които стигаха до покрития с тръстики бряг. В центъра се намираха останките от малка сграда без покрив и обрасла с растения.
	— Мислиш ли, че това някога е било къща? — попита Джени и се наведе, за да мине през ниската врата.
	Под краката ни прошумоляха изсъхнали листа. От времето и влагата дори в горещината се усещаше мирис на мухъл.
	— Възможно е. Някога е принадлежала на имението Манхам Хол. Може да е била на пазача или нещо подобно.
	— Не знаех, че тук наблизо е имало имение.
	— Сега няма. Господарската къща е била съборена веднага след Втората световна война.
	Прокара ръката си по покритата с мъх полица над старата камина.
	— Не си ли се чудил понякога кой е живял на място като това. Какви хора са били, как са живели?
	— Трудно, предполагам.
	— Но дали те са мислили така или просто си е било нормално? Имам предвид дали след неколкостотин години хората ще гледат останките от нашите къщи и ще си мислят: „Горките, колко ли тежък е бил животът им?“
	— Това е повече от сигурно. Просто такъв е животът.
	— Винаги съм искала да стана археолог. Преди да стана учителка, искам да кажа. Да се ровя из живота на всички онези хора, за които нищо не знаем. И те също като нас са си мислели, че това, което им се случва, е най-важното. — Потръпна и се усмихна смутено. — Тръпки ме побиват, но все пак ме привлича.
	Почудих се дали не бе дочула нещо за моите занимания с отминалия живот на хората. Все пак мисля, че не беше повдигнала тази тема нарочно.
	— И какво те спря? Имам предвид, защо не стана археолог?
	— Сигурно не съм го искала достатъчно силно. Вместо това се озовах в класната стая. Не ме разбирай неправилно, обичам работата си. Но понякога, нали знаеш, човек си мисли: „Ами ако?…“
	— Все още можеш да учиш.
	— Не. — Ръката й все още се движеше по полицата. — Приключих с това.
	Прозвуча ми странно.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами, нали разбираш? Човек получава различни възможности по различно време. Като да си на кръстопът. Взимаш едно решение и поемаш по един път, взимаш друго и пътят те отвежда на съвсем различно място. — Тя сви рамене. — Археологията е просто един път, по който не тръгнах.
	— Не вярваш ли, че има и втори шанс?
	— Няма втори шанс, а просто различна възможност. Животът ти никога няма да е същият, ако първия път си взел друго решение. — Лицето й помръкна.
	Отдръпна ръката си от камъка и изведнъж се почувства неловко.
	— Господи, не ме слушай! Извинявай — засмя се тя.
	— Няма за какво да се извиняваш — започнах аз, но тя вече излизаше от къщата.
	Изчаках малко и я последвах навън. Исках да й оставя достатъчно време да се отърве от мрачните си мисли. Под русите коси вратът й изглеждаше загорял от слънцето и гладък. Загледах се във фините косъмчета, които се спускаха към блузата й. Изведнъж ми се прииска да ги докосна и с мъка извърнах погледа си.
	Джени се обърна и лицето й отново грееше.
	— Мислиш ли, че виното се е охладило достатъчно?
	— Има само един начин да разберем.
	Върнахме се обратно при лодката и извадихме бутилката от водата.
	— Сигурна ли си, че можеш да пиеш това? — попитах аз. — Купих и вода, ако искаш.
	— Не, ще пия вино, благодаря ти. Сутринта си поставих инсулина. Няма да ми стане нищо от една чаша. Освен това тук има лекар.
	Седнахме на брега под върбата и си наляхме по една чаша. Откакто бяхме излезли от развалините на онази къща, почти не си бяхме проговорили. Мълчанието обаче не ни караше да се чувстваме неудобно.
	— Липсва ли ти понякога животът в града? — попита най-накрая тя.
	Сетих се за последните ми пътувания до лабораторията.
	— Не, доскоро не ми липсваше. А на теб?
	— Не знам. Някои неща ми липсват. Не баровете и ресторантите. По-скоро забързаният начин на живот. Но вече започнах да свиквам с живота на село. Всъщност всичко опира до промяната на темпото.
	— Мислиш ли, че пак ще се върнеш там?
	Вдигна поглед към мен, а после се загледа във водата.
	— Не знам. — Пречупи стеблото на една тревичка. — Какво ти каза Тина?
	— Нищо особено. Каза, че си преживяла нещо неприятно, но не спомена какво.
	Джени се засмя и продължи да къса тревичката.
	— Ех, тази Тина — каза тя сухо, но без злоба.
	Изчаках я да реши дали да продължи да говори или не.
	— Бях нападната — започна след малко, бе забила поглед в земята. — Преди около година и половина. Бях излязла с приятели и взех такси, за да се прибера вкъщи. Както правят всички. Защото не е безопасно да се ходи по улиците и така нататък. Бях на рожден ден и пийнах повечко. Задрямала съм и когато се събудих, колата беше паркирана, а шофьорът се промъкваше при мен на задната седалка. Оказах съпротива, а той започна да ме удря. Заплашваше, че ще ме убие, и тогава…
	Гласът й стана несигурен. Замълча за момент и когато продължи, отново си бе върнала спокойствието.
	— Не успя да ме изнасили. Чух, че наоколо има хора. Беше спрял на пуст паркинг и те пресичаха през него. Щастлива случайност. Започнах да крещя и да блъскам по прозореца. Той се паникьоса, избута ме от колата и потегли. Полицаите казаха, че съм извадила късмет. И бяха прави. Отървах се само с няколко синини и драскотини, а можеше да е далеч по-лошо. Но не се чувствах късметлийка, просто бях уплашена.
	— Хванаха ли го?
	Тя поклати глава.
	— Не можах да им дам подробно описание и той избяга, преди някой да успее да види номера му. Дори не знаех от коя таксиметрова компания е, защото го бях спряла на улицата. Така че все още си е на свобода.
	Хвърли тревичката във водата. Тя се понесе по нея лека като перушинка.
	— Стана така, че започнах да се страхувам да излизам. Не се боях, че мога да го срещна отново. Страхувах се от… всичко. Имах чувството, че щом без всякаква причина това ми се случи веднъж, можеше да се случи пак. Без значение кога. Тогава реших да се махна от града. Да отида да живея някъде, където е приятно и безопасно. Видях обявата за работа и се озовах тук. — Тя се усмихна накриво. — Чудесен избор, нали?
	— Радвам се, че си дошла тук.
	Думите сами излязоха от устата ми. Бързо обърнах очи към езерото, трябваше да извърна поглед, само и само да не погледна към нея. Идиот! Бях бесен. Защо, по дяволите, каза това?
	И двамата мълчахме. Обърнах се и видях, че ме наблюдава. Усмихна се колебливо.
	— Искаш ли малко чипс?
	Неудобната ситуация беше отминала. С облекчение посегнах към виното.
	В следващите дни щях да се сещам за този следобед като за последния слънчев лъч по синьото небе, преди бурята да се разрази.


	16

	Следващата седмица мина в тягостно очакване. Затаеното напрежение изпълваше въздуха като озон. Всички имахме усещането, че нещо неизбежно ще се случи. Чакахме.
	Но нищо не се случи.
	Общото настроение се сливаше с пейзажа — еднообразен и лишен от всякакво движение. Времето продължаваше да е все така горещо и ясно. Нито едно облаче не преминаваше по небето. Разследването на полицията беше в пълен застой — нямаше нито заподозрян, нито жертва. По улиците се разнасяше врява. Децата празнуваха началото на лятната ваканция. Започнах отново да приемам пациентите си според обичайния график. Правех се, че не забелязвам, че броят на хората, които предпочитаха да се консултират с Хенри, е нараснал, а тези, които идваха при мен, се държаха резервирано. Но това беше животът ми — за добро или за лошо, Манхам бе моят дом. Рано или късно всичко щеше да отмине и нещата пак щяха да бъдат както преди.
	Така поне си мислех.
	През следващите дни редовно се виждахме с Джени. Една вечер отидохме на вечеря в „Хорнинг“. Масите в ресторанта бяха покрити с ленени покривки, имаше свещи, а менюто с вината предлагаше богат избор. Държахме се така, все едно се познавахме от години, а не че се бяхме запознали съвсем скоро. Може би това се дължеше на факта, че всеки от нас бе преминал през някакво изпитание. И двамата бяхме преживели по нещо, което беше непознато за повечето хора. Бяхме разбрали колко тънка е линията, която отделя ежедневието от трагедията. Познанието ни обвързваше, като че ли споделяхме някакъв таен език, който невинаги използвахме, но знаехме, че е само наш. Съвсем естествено беше да й разкажа историята си. Разказах й за Кара и Алис, както и за работата, която вършех за Макензи. Изслуша ме, без да коментира, и когато привърших, леко докосна ръката ми.
	— Мисля, че постъпваш правилно — каза тя.
	Не отдръпна веднага ръката си, а я остави да постои върху моята малко повече от приетото. И в следващия момент без всякакво смущение или неудобство заговорихме за нещо друго.
	По пътя към къщи обаче усетих напрежение между нас. Колкото повече наближавахме Манхам, толкова повече Джени се затваряше в себе си. Разговорът, който в началото течеше съвсем естествено, ставаше все по-скован и накрая съвсем замря.
	— Всичко наред ли е? — попитах я, след като спрях пред къщата й.
	Тя бързо кимна с глава.
	— Е, лека нощ — каза изведнъж и отвори вратата на колата.
	Но преди да слезе, се поколеба за миг.
	— Виж, съжалявам, просто… Не искам да избързваме.
	Кимнах сковано.
	— Нямам предвид… Не че не искам… — пое дълбоко въздух.
	— Само че още не. — Усмихна ми се несигурно. — Все още не.
	Преди да успея да й отговоря, тя се наведе и ме целуна. Едва ме докосна с устните си и после бързо влезе в къщата. Останах без дъх. Чувствах се едновременно виновен и безкрайно щастлив.
	Но думите й останаха в съзнанието ми и поради друга причина. Все още. Така ми беше отговорила Линда Йейтс, когато я попитах дали е сънувала Лин. Срещнах я един следобед в онзи период на затишие, когато цялото село чакаше нещо да се случи. Ходеше забързано по главната улица, изглеждаше замислена и ме забеляза едва когато беше на няколко метра от мен. Спря се, щом ме разпозна.
	— Здрасти, Линда. Как са момчетата?
	— Добре са. — Щях да отмина, но тя ме спря: — Доктор Хънтър…
	Изчаках. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да я чуе.
	— Полицаите… все още ли им помагате? Както ми казахте?
	— Понякога.
	— Открили ли са нещо? — попита неочаквано.
	— Стига, Линда, знаеш, че не мога да ти кажа нищо.
	— Но още не са я намерили, нали? Знаете кого — Лин.
	Не знам защо ме попита, но не беше празно любопитство. Личеше си, че се безпокои за нещо.
	— Доколкото знам, не са я намерили.
	Кимна, но отговорът ми не я успокои.
	— Защо питаш? — вече започвах да подозирам каква е причината.
	— Нищо. Просто се чудех — измърмори тя и бързо си тръгна.
	Гледах я как се отдалечава. Срещата ме разтревожи. Останах с неприятното впечатление, че не бе търсила от мен информация, а по-скоро потвърждение. Нямаше нужда да ми казва за какво. И Лин Меткаф, също като Сали Палмър, най-после се бе появила в сънищата й.
	Бързо отхвърлих тази идея. Бях живял в Манхам твърде дълго и започвах да вярвам в предчувствията и да отдавам значение на сънищата. Независимо дали са моите или нейните. Лесно беше да си безучастен. Напоследък сънищата ми бяха спокойни. Сутрин се събуждах с мисли за Джени и за бъдещето. Все едно се носех из въздуха, след като дълго време бях прекарал под земята. И съвсем егоистично въпреки всичко, което се случваше наоколо, се чувствах оптимист.
	И тогава, по средата на следващата седмица, краят на бездействието настъпи. Тялото на младия мъж бе идентифицирано. Според записаното в медицинския картон отпечатъците от зъбите съвпадаха с тези на един двайсет и две годишен мъж. Алан Радклиф е бил студент последна година по екология. Бил е от Кент и е изчезнал преди пет години. Бил е в областта, изучавал е природата около Манхам. В един определен момент се бе слял с нея. Когато снимката му беше разпространена, малко хора в селото успяха да си спомнят за него — млад мъж с приятна външност и привлекателна усмивка. В продължение на няколко седмици беше лагерувал из мочурищата и хората в селото са го познавали по физиономия. За известно време беше развълнувал сърцата на местните момичета и след това си беше тръгнал.
	Само че не бе стигнал далече.
	Манхам реагира с мълчание на новото развитие на събитията. След като беше установена самоличността на жертвата и връзката й със селото и околностите му, никой не се осмели да изрече очевидното — нямаше нищо случайно в местонахождението на трупа. Селото не можеше буквално да се отрече от скелета, появил се от миналото.
	На всичкото отгоре, хората бяха сполетени от още един неочакван удар. Докато все още се опитваха да осмислят историята с трупа на младия мъж, се случи нещо много по-лошо.
	Един следобед, тъкмо щях да започна да приемам пациентите си, телефонът иззвъня. Бях говорил с Макензи предишния ден, когато тялото на студента беше идентифицирано. Помислих си, че обаждането му има някаква връзка с това, до такава степен бях забравил за случилото се преди. Дори когато ми каза, че иска да ме види веднага, не можах да се сетя за какво се отнася.
	— След малко започвам да приемам пациенти — казах аз, докато притисках телефона до ухото си и едновременно с това подписвах рецепти. — Не можеш ли малко да изчакаш?
	— Не — едва когато чух резкия му тон, престанах да пиша. — Трябваш ми веднага тук, докторе. Колкото е възможно по-бързо — добави той само от любезност.
	Явно учтивостта не беше най-важното нещо в момента.
	— Какво се е случило?
	Настъпи мълчание. Предполагам преценяваше какво може да ми каже по телефона.
	— Намерихме я — заяви той.


	Има около сто хиляди вида мухи. С различни форми, различни размери и различен цикъл на живот. Мухите месарки, или сините и зелените мухи, са най-познатият и най-често срещан вид. Принадлежат към семейство Калифориди. Хранят се с разлагаща се органична материя — гниеща храна, фекалии, мърша — с почти всичко. Повечето хора не разбират защо изобщо трябва да съществуват. Те са досадни, разнасят болести и се хранят както с пресни фъшкии, така и с изискани блюда. И в двата случая го правят, като повръщат върху тях.
	Но като всяко друго нещо в природата и те имат своето предназначение. Колкото и противни да изглеждат, мухите играят важна роля при разграждането на органичната материя. Помагат да се ускори процесът на разпадане — поемат веществата от мъртвата материя и ги превръщат отново в жива материя, каквито са те самите. Това е механизмът, чрез който природата възстановява сама себе си. Те са част от този механизъм. Ето защо има някаква прелест във всеотдайността им, с която изпълняват задачата си. В цялостната подредба на природата те съвсем не са безполезни и са далеч по-значими от колибрите или, да речем, от елените, с които един ден ще се хранят. От позицията на съдебния лекар мухите не са просто неизбежно зло, те са безценни.
	Но аз ги мразя.
	Не защото са досадни и отвратителни, макар че и аз като всички останали ги намирам за такива. Дори не защото ми напомнят каква съдба ще сполети телата ни. Мразя ги заради звука, който издават.
	Чувах ги докато се движех през мочурището. В началото по-скоро ги усещах — ниско барабанене, което сякаш ставаше част от сърдечния ритъм. Колкото повече наближавах центъра на събитията, толкова по-отчетливо ставаше то. Глупаво, безсмислено бръмчене, чиято височина се колебаеше нагоре-надолу, но всъщност не се променяше. Въздухът се изпълни с хвърчащи насекоми. Махах с ръка, за да отпъдя тези, които бяха привлечени от потта ми, но освен мухите вече усещах и нещо друго.
	Миризмата беше едновременно позната и отблъскваща. Бях намазал горната си устна с ментолов крем, но това не я спираше. Чух веднъж да я сравняват с миризмата на сирене, престояло дълго време на слънце. Според мен не беше същата, макар че нямаше друг, по-подходящ начин да се опише.
	Макензи ме поздрави с кимване на глава. Криминалистите вършеха работата си и мрачно мълчаха. Лицата им бяха зачервени и потни. Гащеризоните, в които бяха облечени, ги запарваха. Погледнах към обекта, който беше причината за действията на всички ни, от потящите се полицаи до обезумелия рояк мухи.
	— Все още не сме я преместили — каза Макензи. — Исках да изчакаме, докато дойдеш.
	— Ами патологът?
	— Беше тук и си тръгна. Заяви, че трупът е прекалено разложен и в момента не може да ни каже нищо друго, освен че е мъртва.
	Точно така беше. Отдавна не бях ходил на местопроизшествие и не бях наблюдавал останките на някой, който доскоро е бил жив човек. Тялото на Сали Палмър вече беше преместено, когато отидох на мястото, където я бяха намерили. Огледах трупа й в стерилната атмосфера на лабораторията, където обстановката беше като в клиника. Дори останките на Алан Радклиф бяха престояли в земята толкова дълго, че се бе запазил само скелетът, който много малко напомняше за живото човешко същество. Обаче това тук беше съвсем различно. Това беше смъртта в цялата й ужасна същност.
	— Как я открихте? — попитах, докато си поставях едната от хирургичните ръкавици.
	Вече се бях преоблякъл в близката каравана. Намирахме се на няколко километра от селото. Беше пуста местност в пресушеното мочурище, почти диаметрално противоположно на мястото, където беше открито първото тяло. Езерото блестеше безучастно на неколкостотин метра от нас. Този път дойдох подготвен — под гащеризона бях обул само шорти. Въпреки това вече бях вир-вода, макар че разстоянието, което извървяхме пеша, беше съвсем кратко.
	— От един от хеликоптерите го забелязали. Било е чиста случайност. Имали са някакъв проблем със системите, затова се върнали обратно. Иначе нямаше да прелетят над това място. Районът вече беше претърсен.
	— Кога е бил претърсен?
	— Преди осем дни.
	Вече знаехме кога най-рано тялото е било оставено тук. Може би и кога е настъпила смъртта, макар че това не бе така сигурно. Известни са случаи, когато убиецът е местил трупа дори по няколко пъти.
	Поставих и втората си ръкавица. Бях готов, макар че не изпитвах никакъв ентусиазъм да се заема с това, което ми предстои.
	— Сигурен ли си, че е тя? — попитах Макензи.
	— Формално трябва да изчакаме окончателното разпознаване. Но мисля, че няма никакви съмнения.
	Аз също не се съмнявах. Веднъж вече развръзката беше отложена, когато се оказа, че в гроба намерихме останките на отдавна починалия студент. Бях сигурен, че това няма да се повтори.
	Лин Меткаф беше неузнаваема. Лежеше с лице към земята, наполовина скрита от туфите блатиста трева. Беше съвсем гола. Само единият й крак беше с маратонка, която изглеждаше съвсем не на място, сякаш ни се подиграваше. Беше съвсем очевидно, че е починала преди няколко дни. Промените, които настъпват след смъртта, бяха вече видими. Това е една обърната алхимия, при която безценният живот се превръща в първична воняща материя. Но поне този път убиецът не беше осквернил тялото, променяйки го по някакъв начин.
	Нямаше лебедови крила.
	Изключих тази част от съзнанието си, в която се появяваше споменът за усмихнатата млада жена, с която се бях сблъскал на улицата само преди седмица. Започнах огледа на трупа. По потъмнялата кожа се виждаха няколко разреза. Най-ужасната рана обаче беше на гърлото. Въпреки че тялото лежеше с лице към земята, размерът на раната беше съвсем очевиден.
	— Можеш ли да кажеш откога е мъртва? — попита Макензи. — Съвсем приблизително — добави, преди да му отговоря.
	— Все още има останки от мека тъкан и отделянето на кожата е започнало наскоро — посочих раните, които сякаш вряха от огромното количество ларви. — Като се има предвид множеството ларви, вероятно става въпрос за шест до осем дни.
	— Можеш ли да стесниш интервала?
	Искаше ми се да му напомня, че само преди малко ме бе помолил за приблизителен отговор, но се възпрях. Положението бе еднакво неприятно и за двама ни.
	— Времето не се е променяло, така че ако приемем, че тялото не е било местено, необходими са му шест-седем дни, за да стигне до тази фаза на разложение.
	— Нещо друго?
	— Същият тип рани, които наблюдавахме при Сали Палмър, макар и не толкова многобройни. Гърлото е прерязано и отново тялото е твърде изсъхнало. Не колкото предишното, защото очевидно е престояло по-малко време. Но мога с голяма сигурност да предположа, че кръвта е изтекла.
	Огледах почернялата растителност наоколо, унищожена от богатите на алкали химични вещества, отделени от тялото.
	— За да сме сигурни, ще трябва да вземем проби от почвата и да изследваме съдържанието на желязо. Предполагам обаче, че е била убита някъде другаде и е била изхвърлена тук, както при предишния случай.
	— Смяташ ли, че убиецът е същият?
	— Е, това вече не мога да кажа.
	Макензи изсумтя. Разбирах в каква трудна ситуация се намира. В някои отношения това убийство приличаше на убийството на Сали Палмър, но имаше достатъчно различия, които пораждаха съмнения дали става въпрос за същия убиец. От това, което бяхме видели досега, липсваха нараняванията по лицето. Нещо повече, животинските атрибути, които бяха така очебийни преди, сега очевидно липсваха. От гледна точка на детектива това беше тревожен проблем. Или нещо се бе случило, което да принуди убиеца да промени методите си, или той действаше така хаотично, че не можеше да се установи моделът на поведението му. Третата възможност беше убийствата да са извършени от двама души.
	Нито един от вариантите не даваше основания за оптимизъм.
	Докато вземах пробите, непрекъснато ме съпровождаше монотонното бръмчене на мухите. Когато се изправих, се бях схванал от дългото стоене клекнал.
	— Свърши ли? — попита Макензи.
	— Почти.
	Отдръпнах се. Следващата стъпка винаги беше неприятна. Бяхме приключили с всичко, което трябваше да се извърши, преди да преместим тялото — измерванията и снимките бяха направени. Идваше моментът, в който щяхме да разберем какво има отдолу. Криминалистите внимателно започнаха да обръщат тялото. Бръмченето на обезпокоените мухи стана още по-настойчиво.
	— О, Господи!
	Не знам кой възкликна. Всички присъстващи бяха хора, привикнали с работата си, но мисля, че никой не бе виждал подобно нещо. Нараняванията бяха в предната част на тялото на жертвата. Коремът беше разпран и когато обърнаха тялото, нещо изпадна от зеещата рана. Един от полицаите бързо се отдръпна и сложи ръка на устата си. За момент всички останаха неподвижни. После професионализмът надделя.
	— Какво, по дяволите, са това? — прошепна Макензи ужасено.
	Загорялото му от слънце лице беше пребледняло. Гледах ги и не можех да проговоря. Никога не бях преживявал подобно нещо.
	Пръв се опомни един от криминалистите.
	— Това са зайци — каза той. — Бебета зайчета.
	Макензи дойде при мен. Бях седнал в откритата задна част на ленд роувъра, а в ръката си държах бутилка студена вода. Бях свършил всичко, което можеше да се направи в този момент. Най-после с облекчение бях съблякъл гащеризона. Въпреки че се бях измил, се чувствах мръсен. Причината не беше само горещината.
	Седна до мен, без да продума. Отпих още една глътка вода, а той отвори пакетче ментови бонбони.
	— Е — започна накрая, — поне знаем, че убиецът е същият.
	— Всяко зло за добро, нали така? — прозвуча по-грубо, отколкото исках.
	— Добре ли си? — изгледа ме той.
	— Просто бях отвикнал от тези неща.
	Помислих си, че ще се извини, че ме е въвлякъл в разследването. Мълчанието продължи доста дълго, преди той отново да заговори:
	— Лин Меткаф изчезна преди девет дни. Ако е била убита преди шест или седем дни, както ти каза, значи я е държал жива поне два. Също като Сали Палмър.
	— Знам.
	Загледа се в далечината, където приличащата на живак повърхност на езерото блестеше на слънцето.
	— Защо?
	— Не те разбирам.
	— Защо ги е държал живи толкова дълго? Защо е поемал този риск?
	— Предполагам ти е известно, че човекът, с когото си имаме работа, не разсъждава разумно.
	— Не, обаче не е глупав. Защо го прави? — прехапа долната си устна, изглеждаше обезпокоен. — Не мога да разбера какво става тук.
	— В какъв смисъл?
	— Обикновено, когато има отвличане и убийство на жени, мотивът е сексуален. Нашият случай не е такъв.
	— Значи смяташ, че не са били изнасилени?
	Състоянието на второто тяло беше такова, че бе невъзможно това да се потвърди със сигурност. Точно както и при Сали Палмър. Но утехата да знаем, че на жертвите им е било спестено поне това, беше твърде малка.
	— Не казах това. Ако откриеш голо тяло на жена, почти сигурно е, че е извършено някакво сексуално насилие. Обикновеният сексуален насилник убива жертвите си веднага, щом се е задоволил. В много редки случаи ги оставя живи, докато му омръзне да се забавлява с тях. Но в това, което нашият човек прави, просто няма никакъв смисъл.
	— Може би не е дораснал.
	За момент Макензи ме изгледа мълчаливо. Сви рамене.
	— Може би. От една страна е достатъчно интелигентен, за да отвлече две жени и да затрудни издирването им, поставяйки капани. Но, от друга, просто изхвърля телата, без да се помъчи да ги скрие. А какво ще кажеш за начина, по който ги е обезобразил? Какво е искал да каже с това?
	— Този въпрос трябва да зададеш на психолозите, не на мен.
	— Ще го задам, не се притеснявай. Но мисля, че няма да могат да ми отговорят. Нарочно ли иска да се изтъкне или просто е невнимателен? Все едно имаме работа с двама души с различна нагласа на ума.
	— Искаш да кажеш, че е шизофреник?
	Беше се намръщил, мъчеше се да разреши загадката.
	— Мисля, че по-скоро не е. Ако е някой с психични проблеми, досега да сме разбрали за тях. А и надали би успял да извърши това.
	— Има и още нещо — започнах аз. — За по-малко от три седмици убива две жени. Втората я убива само десет-единайсет дни след първата. Това не е… — щях да кажа „нормално“, но тази дума не подхождаше на ситуацията ни най-малко. — Не е обичайно, нали така? Дори за сериен убиец.
	Макензи изглеждаше уморен.
	— Не. Не е.
	— Защо изведнъж се разбързва толкова? Какво го е провокирало?
	— Ако знаех, вече щяхме да сме заловили гадното копеле.
	Изправи се, присви очи и разтърка задните си части.
	— Ще наредя да пренесат тялото в лабораторията. Най-вероятно утре. Така добре ли е?
	Кимнах. Понечи да тръгне, но го спрях:
	— Ами умрелите птици и животни? Ще разгласиш ли на хората да знаят?
	— Не можем да съобщаваме такива подробности.
	— Дори ако използва животните, за да маркира предварително жертвите си?
	— Не знаем това със сигурност.
	— Каза ми, че на прага на къщата на Сали Палмър е била оставена белка, а в деня преди да бъде отвлечена, Лин Меткаф е споделила със съпруга си, че е намерила умрял заек.
	— Както ти самият каза, тук сме сред природата. Непрекъснато умират животни.
	— Но не се връзват сами за камъни, нито се напъхват в корема на умряла жена.
	— Все още не можем да кажем, че ги е използвал, за да обозначи жертвите си предварително.
	— Но ако има и най-малката вероятност, не смяташ ли, че е добре да предупредиш хората?
	— И да поканим всички смахнати и шегобийци да започнат да ни губят времето? Ще бъдем засипани с обаждания всеки път, когато някой види прегазен таралеж.
	— Ако не го направиш, той може да маркира и друга жертва, която изобщо да не подозира за това. Ако вече не го е направил.
	— Знам, но хората и без това са достатъчно уплашени. Не искам да изпаднат в паника.
	Но в гласа му усетих нотка на съмнение.
	— Ще го направи отново, нали? — попитах аз.
	За миг си помислих, че ще ми отговори. След това се обърна и без да продума, се отдалечи.


	17

	Новината, че тялото на Лин Меткаф е било намерено, избухна в Манхам като безшумна бомба. Като се има предвид какво се беше случило със Сали Палмър, малко хора останаха изненадани, но това по никакъв начин не намали шока. Въпреки популярността си Сали Палмър си оставаше външен човек, дошла отнякъде си в селото. Лин обаче беше родена тук, беше учила в селското училище и се бе омъжила в местната черква. Беше част от Манхам така, както Сали никога не можеше да бъде. Смъртта й — по-скоро убийството й — имаше много по-дълбоко въздействие върху хората. Вече нямаше как да се заблуждават, че жертвата по някакъв начин е носила причината за убийството в себе си. Сега селото оплакваше едно от своите чеда.
	И се страхуваше за друго.
	Вече никой не се съмняваше, че в Манхам се случват ужасни неща. Достатъчно лошо беше, че такава трагедия сполетя една жена. Но да се случи и на втора за толкова кратко време, беше немислимо. Събитията в селото се превърнаха в новина. Озовахме се отново под светлината на прожекторите, все едно беше станала голяма катастрофа с много жертви и всички бяха вперили погледи в нас. Местните хора се почувстваха в ролята на жертва и реагираха първо с учудване и недоверие, а после с възмущение.
	След това дойде гневът.
	Тъй като нямаше къде да излее натрупалите се емоции, Манхам се обърна срещу външните хора, привлечени от сполетялото го нещастие. Не срещу полицията, макар че вече се надигаше негодувание срещу безсилието й. Но пресата не се ползваше с имунитет. Трескавото вълнение на медиите, които се опитваха да изтръгнат всякакви новини, за много хора бе проява не само на липса на уважение, а и на оскърбление. Журналистите бяха посрещнати враждебно. В началото това си личеше по каменните лица на хората и нежеланието им да говорят с тях. После негативното отношение придоби по-открити форми. През следващите дни оставеното без надзор оборудване на репортерите или изчезваше, или неизвестно как биваше повредено. Имаше прерязани кабели, спукани автомобилни гуми. В резервоарите на няколко коли беше сипана захар. Една особено упорита журналистка, която присвиваше плътно начервените си устни и непрекъснато и абсолютно неуместно се усмихваше, се озова в болница. Някой беше хвърлил камък, който я бе ударил по главата и раната трябваше да се зашие.
	Никой нищо не видя.
	Но това бяха само симптоми, външно проявление на истинското заболяване. Векове наред селото бе разчитало единствено на себе си и живееше със съзнанието, че може само да се справи с всякакви проблеми. Изведнъж обаче хората от Манхам разбраха, че повече не могат да си имат доверие. Ако преди подозрението беше заразно, сега заплашваше да се превърне в епидемия. Старите семейни вражди и съперничества бяха изпълнени с много повече злоба от когато и да е. Една нощ три поколения от две различни семейства участваха в сбиване само защото димът от барбекюто беше навлязъл в двора на съседите. Една жена изпадна в истерия и се обади на полицията, а после се оказа, че „нападателят“ е съсед, който си разхождал кучето. В две къщи бяха хвърлени тухли през прозорците — в едната заради подозрение в обида, а в другата поради причина, която никой не можеше да определи или да признае.
	Присъствието на един човек се усещаше все повече и повече в тази тягостна атмосфера. Скарсдейл се бе превърнал в гласа на Манхам. Докато другите отбягваха медиите, той нямаше нищо против да застане пред камерите и микрофоните. В речите си нападаше всички. Упрекваше полицията, че не може да залови убиеца. Говореше срещу моралния упадък, който според него беше довел до тези събития. И без да съзнава иронията, се обръщаше и срещу пресата, затова че се възползва от трагедията. Ако някой друг бе постъпил така, веднага щеше да бъде обвинен, че ухажва медиите, за да стане популярен. И макар че имаше такива, които полугласно не одобряваха готовността му да произнася моралните си присъди пред широката публика, нашият преподобен отец се радваше на все по-голяма подкрепа от страна на местните хора. Гръмовният му глас бе изпълнен с ярост и когато разумните доводи не достигаха, той ги заместваше с енергичност и мощ.
	Въпреки това с цялата си наивност очаквах, че ще ограничи гласовитите си изявления до проповедите от амвона. Оказа се, че съм подценил способностите на Скарсдейл да ме изненадва, както и решимостта му да извлече облага от новата си роля в обществения живот на Манхам. Така че съобщението му, че свиква общо събрание в кметството, ме свари съвсем неподготвен.
	То се състоя в понеделника след намиране тялото на Лин Меткаф. Предишния ден в черквата беше отслужен молебен в нейна памет. Изненадах се, когато видях, че този път Скарсдейл не е позволил на медиите да присъстват. Съвсем откровено се почудих дали го е направил от уважение към опечаленото семейство, или за да накара журналистите да си мислят, че изпускат нещо. Когато приближих към кметството, разбрах, че съм бил прав.
	Кметството беше ниска, удобна сграда, малко встрани от селския площад. Когато сутринта на път към лабораторията минах покрай него, в двора видях Скарсдейл, който раздаваше команди на Том Мейсън. Уханието на прясно окосена трева изпълваше въздуха, а живият плет от тис бе добре подкастрен. Непрекъснато намираше работа на стария Джордж и внука му. Дори чудесно поддържаната зелена площ на площада беше окосена отново. Пространството под приведения стар див кестен и около Паметника на мъченицата беше чисто и спретнато като в истински парк.
	Съмнявам се, че всичко това беше направено заради нас. След като й беше отказан достъп до черковната служба, пресата очакваше да отрази възможно най-пълно общото събрание. Но като влязох в кметството, ми стана ясно, че това щеше да бъде по-скоро пресконференция, а не общо събрание. Рупърт Статън пазеше на входа, потеше се обилно и дъхът му миришеше лошо. Кимна ми резервирано, очевидно знаеше, че съм спечелил неодобрението на Скарсдейл.
	Вътре беше претъпкано с хора и топло. В далечния край имаше малък подиум, на който бяха поставени маса и два стола. Пред единия от тях се виждаше микрофон. Пред подиума стояха в редици сгъваеми дървени столове, а отстрани и отзад имаше място за телевизионните камери и за журналистите.
	Когато влязох, всички места бяха заети. Забелязах, че Бен стои отстрани в един ъгъл, където имаше малко свободно място. Проправих си път към него.
	— Не вярвах, че ще те срещна тук — казах аз, докато и двамата оглеждахме препълнената зала.
	— Реших да чуя какво ще каже оня нещастник. Да видя какви велики глупости е измислил сега.
	Бен стърчеше поне една глава над всички наоколо. Забелязах, че някои от телевизионните камери са насочени към него, но нито един репортер не се осмели да дойде да му зададе въпрос. Или може би не искаха да изпуснат местата, които вече бяха заели.
	— Не виждам никой от полицията — отбеляза Бен. — Очаквах, че поне ще си покажат физиономиите.
	— Не бяха поканени — уведомих го аз.
	Бях научил това от Макензи по-рано. Не му се нравеше, но началниците му бяха взели решение полицията да не се намесва. „Само за жителите на Манхам“.
	— Интересно защо не познавам някои от съседите — каза Бен и погледна към струпаните камери и микрофони. Въздъхна и подръпна яката на ризата си.
	— Господи, колко е горещо тук! Искаш ли да пийнем по една бира след това?
	— Благодаря, но не мога.
	— Някакви късни посещения ли ще правиш?
	— Не, но ще се видя с Джени. Запознах те с нея в кръчмата.
	— Сещам се, учителката — засмя се той. — Май вие двамата доста честичко се срещате.
	Усетих, че се изчервявам като тийнейджър.
	— Само приятели сме.
	— Точно така. — Погледна си часовника. — Трябваше да се сетя, че ще ни накара да чакаме. Какво, мислиш, смята да прави?
	Зарадвах се, че смени темата.
	— Сега ще разберем — казах аз и в този момент вратата на сцената се отвори.
	Но не се появи Скарсдейл. Беше Маркъс Меткаф.
	Изведнъж залата утихна. Съпругът на Лин Меткаф изглеждаше ужасно. Беше едър мъж, но мъката сякаш го беше смалила. Сакото му беше смачкано, движеше се бавно, като че ли някакво сериозно нараняване му пречеше. Посетих го скоро след като полицията му съобщи новината, но той почти не ме забеляза. Не искаше да му дам успокоително, не го винях за това. Болката от някои рани не може да бъде притъпена и ако се опиташ да го направиш, става още по-силна. Но като го гледах сега, се чудех дали все пак не е взел нещо. Изглеждаше замаян и объркан — като човек, който се движи насън.
	В настъпилата тишина Скарсдейл последва Маркъс на сцената. Стъпките им отекваха по дървения под. Когато наближиха масата, отчето сложи ръката си на рамото на младия мъж. Беше жест на подкрепа или по-скоро на притежание — не можех да се въздържа да не си го помисля. Имах някакво мрачно предчувствие. Знаех, че присъствието на съпруга на последната жертва ще накара хората да вярват повече на думите на свещеника.
	Скарсдейл го заведе до един от столовете. Забелязах, че това е столът, пред който няма микрофон. Изчака Маркъс да седне, а после се настани и той. Чукна леко микрофона, за да се увери, че работи, и без да бърза, огледа хората пред себе си.
	— Благодаря на всички, че…
	Звукът от микрофонията го накара да се намръщи и бързо да се отдръпне назад. Отдръпна микрофона по-далече от себе си и след това продължи:
	— Благодаря на всички, че дойдохте. Сега е време да жалим и при нормални обстоятелства бих се съобразил с това. За съжаление обстоятелствата съвсем не са нормални.
	През микрофона гласът му звучеше по-плътно от обикновено. Докато той говореше, съпругът на Лин Меткаф беше забил поглед в масата, като че ли не забелязваше хората около себе си.
	— Ще бъда кратък, но това, което ще кажа, се отнася до всички нас. Отнася се до всеки един в това село. Ще ви помоля да ме изслушате, преди да започнете да задавате въпроси.
	Скарсдейл не погледна към представителите на медиите, но беше съвсем ясно за кого се отнася последната му забележка.
	— Две жени, които всички познаваме, бяха убити — продължи той. — Колкото и да ни е неприятно, вече не можем да отричаме факта, че по всяка вероятност извършителят е някой от селото. Полицията очевидно не може, а вероятно и не иска да предприеме необходимите мерки. Но ние не можем повече да стоим и да гледаме как някой отвлича и убива жените ни.
	С преднамерен, почти пресилен жест на загриженост, Скарсдейл посочи мъжа до себе си.
	— Всички знаете каква загуба претърпя Маркъс. Каква загуба понесе семейството на съпругата му, след като тяхната дъщеря, тяхната сестра им бе отнета. Вашата съпруга може да бъде следващата. Или вашата дъщеря. Или сестра. Докога ще стоим бездейни, докато тези ужасни събития се разиграват край нас? Още колко жени трябва да умрат? Една? Две? Повече?
	Огледа ни предизвикателно, като че ли очакваше отговор. Когато не го получи, Скарсдейл се обърна и измърмори нещо на съпруга на Лин Меткаф. Човекът примигна, все едно се събуждаше. Загледа с празен поглед претъпканата зала.
	— Имаш да ни кажеш нещо, нали, Маркъс? — подсказа му отчето и премести микрофона пред него.
	Маркъс като че ли дойде на себе си. Изглеждаше като обладан от духове.
	— Той уби Лин. Той уби жена ми. Той… — Млъкна, по лицето му се зарониха сълзи. — Трябва да го спрем. Трябва да го открием и… и…
	Скарсдейл постави ръка на рамото му, за да го успокои или да го възпре. По лицето на духовника се изписа благочестиво удовлетворение. Премести отново микрофона пред себе си.
	— Достатъчно, стига толкова — каза той със сдържан, умерен тон. — Стига толкова!
	Изправи се и удари по масата, за да подчертае думите си.
	— Времето на бездействие отмина. Господ ни подлага на изпитание. Поради нашата слабост и самонадеяност позволихме на това изчадие, приело човешки образ, да се скрие между нас. Безнаказано и дръзко да нанася ударите си. Защо? Защото знае, че може. Защото вижда, че сме слаби. И не се страхува от слабостта ни.
	Удари с юмрук по масата и микрофонът подскочи.
	— Е, настъпи моментът да го накараме да се страхува от нас. Сега е моментът да му покажем силата си! Прекалено дълго Манхам беше жертва! Ако полицията не може да ни защити, тогава ще се защитим сами. Наш дълг е да изкореним злото.
	Повиши тон и гласът му се сля с воя на микрофона. Седна, а в залата настъпи вълнение. Много от хората, които седяха, станаха на крака, аплодираха го и викаха в знак на одобрение. Светкавиците на фотоапаратите заблестяха, а журналистите се надвикваха и се опитваха да зададат въпросите си. Скарсдейл застана в центъра на сцената и се огледа, за да види какво е постигнал. За миг погледът му се спря върху мен. В очите му имаше страст. И триумф, осъзнах след малко.
	Излязох навън, без никой да ме забележи.


	— Просто не мога да го разбера този човек — казах ядосано. — Като че ли иска да провокира хората, вместо да ги успокои. Какво му става?
	Джени подхвърли парченце хляб на патицата, която се бе доклатушкала до масата ни. Бяхме в една кръчма на брега на реката Бър, една от шестте реки, които минаваха през този край. Никой от нас не искаше да остане в Манхам и въпреки че бяхме само на няколко километра от него, все едно бяхме попаднали в различен свят. Покрай брега на реката имаше завързани лодки. Децата играеха наоколо, а масите бяха пълни с хора, които си приказваха и се смееха. Английска кръчма, като от учебник, с типично английско лято. Нямаше нищо общо с потискащата атмосфера, която бяхме оставили зад себе си.
	Джени хвърли и последните трохи на патицата.
	— Сега хората го слушат. Може би точно това иска.
	— Не осъзнава ли какво прави? Един човек вече постъпи в болница заради самозабравили се идиоти, а сега окуражава създаването на местни отряди. И използва Маркъс Меткаф, за да накара хората да го подкрепят.
	Спомних си, че Скарсдейл беше до него, когато издирвахме жена му. Нямаше да се изненадам, ако още тогава не се е опитвал да му повлияе. Подготвяше почвата, за да може по-късно да се възползва от нещастния съпруг. Щеше ми се да бях говорил с Маркъс, когато Лин изчезна. Не исках да му се натрапвам в скръбта му, но не отричам, че може и да съм постъпил егоистично. Като го видях, си спомних за болезнената загуба, която самият аз бях понесъл. Но като се отдръпнах и не се намесих, оставих Скарсдейл да му повлияе. И той не пропусна случая.
	— Мислиш ли, че точно това иска? Да разбуни духовете? — попита Джени.
	Тя не дойде на събранието. Каза, че според нея не е живяла в селото достатъчно дълго, за да участва в него. Но мисля, че по-скоро се беше уплашила от тълпата.
	— Така изглежда. Не знам защо, но не се учудвам. Пламъкът и сярата впечатляват повече от обръщането и на другата буза. В продължение на години всяка неделна утрин се е изправял в празната черква. И сега няма да пропусне възможността да каже „Нали ви казвах“.
	— Май не само той е обхванат от силни емоции.
	Не бях осъзнал колко се бях ядосал на Скарсдейл.
	— Извинявай. Просто се тревожа да не би някой да извърши някоя глупост.
	— Нищо не можеш да направиш. Не можеш да бъдеш съвестта на селото.
	Говореше разсеяно. Направи ми впечатление, че през цялата вечер беше необичайно тиха. Загледах се в профила й и в луничките по бузите и носа й. Нежните руси косъмчета по ръцете й изглеждаха съвсем бели на фона на потъмнялата от слънцето кожа. Беше вперила поглед в далечината. Очевидно водеше някакъв спор сама със себе си.
	— Нещо не е наред ли? — попитах аз.
	— Не. Просто се замислих.
	— За какво?
	— Ами… нищо особено — усмихна се, но някак напрегнато. — Имаш ли нещо против да си тръгваме?
	— Не, щом така искаш — опитах се да прикрия учудването си.
	— Моля те.
	Мълчахме през целия път на връщане. Усещах някаква празнота в стомаха си. Проклинах се, че говорих така разпалено против Скарсдейл. Нищо чудно, че й омръзна да ме слуша. Е, сега вече провалих всичко. Поздравления.
	Когато стигнахме в Манхам, вече се смрачаваше. Подадох мигач да завия към нейната къща.
	— Не, не тук. Аз… помислих си, че може да ми покажеш къде живееш.
	Не разбрах веднага какво ми казва.
	— Добре.
	Не можах да произнеса думата както трябва. Паркирах колата, бях задъхан. Отключих вратата на къщата и се отдръпнах, за да влезе. Парфюмът й ме замая. Усетих го, когато мина покрай мен.
	Влезе в малкия хол. Беше точно толкова нервна, колкото и аз.
	— Искаш ли нещо за пиене?
	Тя поклати глава. Стояхме смутени. Трябваше да направя нещо, не можех. Не я виждах добре в сумрака. Само очите й светеха в тъмнината. Спогледахме се, никой не помръдна. Когато заговори, гласът й потрепери.
	— Къде е спалнята?
	В началото Джени беше несигурна, напрегната и плаха. Постепенно се отпусна, отпуснах се и аз. Първо нахлуха спомените ми за форма, усещане и мирис. След това настоящето надделя и всичко останало изчезна. Когато всичко свърши, тя лежеше сгушена в мен, усещах топлия й дъх върху гърдите си. Почувствах ръката й върху лицето си. Пръстите й попиваха стичащите се сълзи.
	— Дейвид?
	— Няма нищо, просто…
	— Знам. Всичко е наред.
	Така беше. Засмях се, прегърнах я и повдигнах брадичката й. Целунахме се дълго и бавно. Сълзите ми изсъхнаха и движенията ни отново се сляха.
	Същата нощ по някое време, докато ние с Джени бяхме в леглото, Тина чула шум в задния двор. Също като Джени и тя не беше на събранието в кметството. Беше си останала вкъщи. Компания й правели бутилка вино и парче шоколад. Смятала да изчака Джени. Искало й се да чуе как сме прекарали вечерта. След като изгледала филма, който взела под наем, започнала да се прозява и била готова да си ляга. Тъкмо загасила телевизора, когато чула някакъв шум навън.
	Тина не беше глупава. Две жени бяха убити, а убиецът все още беше на свобода. Не отворила вратата. Вместо това взела телефона, загасила лампата и отишла до прозореца. Внимателно надникнала в задния двор. Била готова веднага да набере номера на полицията.
	Нищо. Тази нощ беше светло, имаше пълнолуние. Всичко се виждало. Дворът и ливадата зад него били пусти, нямало нищо страшно. Въпреки това тя останала известно време да наблюдава, докато се убеди, че шумът е бил само плод на въображението й.
	Едва на следващата сутрин видяла какво било оставено навън. На двора лежала мъртва лисица. Била оставена съвсем внимателно, като че ли някой специално го бил направил. Ако Тина знаеше за лебедовите крила или за патицата, или за някое от другите мъртви животни, които убиецът внимателно беше използвал, за да разкраси жертвите си, тя нямаше да постъпи така.
	Но не знаеше. Беше си селско момиче. Затова не се поколебала, вдигнала лисицата с една лопата и я изхвърлила на боклука. Доколкото можала да прецени от раните й, най-вероятно е пропълзяла в двора, след като е била преследвана от кучета. А може и някой да я е прегазил с кола. Можеше и да спомене на Джени за това между другото. Която пък вероятно щеше да ми каже. Обаче тази вечер Джени не се прибра в къщи. Беше все още при мен и когато по-късно се видели с Тина, съвсем естествено темата на разговора им нямала нищо общо с умрели животни.
	И така Тина не каза на никого за лисицата. Едва след няколко дни, когато стана съвсем очевидно защо е била поставена там, си спомни за нея.
	Но тогава вече беше твърде късно.


	18

	През следващите двайсет и четири часа се случиха две неща. Първото събитие бе широко обсъждано и коментирано. По всяко друго време то щеше да предизвика клюки. За него хората щяха да разказват отново и отново, докато се превърне в част от фолклора на Манхам. В следващите десетилетия щеше да стане част от историята на селото, на която всички щяха да се подсмихват и да се чудят. Както се оказа, последиците щяха да бъдат много по-сериозни от нанесените физически рани.
	Бен Андерс и Карл Бренер се сбиха. Повечето смятаха, че този сблъсък отдавна трябваше да се състои.
	Това стана отчасти в резултат на изпития алкохол, а отчасти и поради съществуващата между тях ненавист. Напрежението от последните дни също оказа своето влияние.
	Двамата никога не се бяха престрували, че се разбират, а обтегнатите отношения в селото бяха възпламенили вражди много по-незначителни от тяхната. Почти наближил часът, в който „Агнето“ затваряше. Бен току-що си бил поръчал уиски за завършек, след като, както сам си призна, бил изпил няколко бири в повече. Работният му ден в резервата преминал ужасно. Трябвали да окаже първа помощ на един любител орнитолог, който получил инфаркт от горещината. Освен това трябвало да се справи и с други критични ситуации, които винаги настъпваха по време на туристическия сезон.
	Когато Карл Бренер влязъл в кръчмата „наперен и самонадеян“, както самият Бен го описа по-късно, той му обърнал гръб. Решил, че няма да се остави да бъде предизвикан и така да завърши този и без това отвратителен ден.
	Но не се получило.
	Бренер не беше дошъл само за да изпие едно питие. Запален от призива, който Скарсдейл беше отправил предишната вечер за организиране на местни отряди, той беше дошъл да заяви намеренията си публично и да започне да събира хора. С него беше братовчед му Дейл Бренер. Той беше мургав и двамата никак не си приличаха на външен вид. За сметка на това характерите и навиците им бяха еднакви. Бяха част от по-голяма група, която под влияние на думите на Скарсдейл вече обикаляше селото денем и нощем.
	— Тъй като полицията прецака всичко, ние сами ще видим сметката на онова копеле — така говореше Бренер.
	Повтаряше идеите на Скарсдейл, макар че речникът му бе по-различен.
	В началото Бен стоял мълчаливо, докато Карл и братовчед му се опитвали да привлекат още доброволци. И окуражен от изпития алкохол и усещането за значимостта на мисията си, Бренер направил грешката да се обърне към Бен:
	— А ти какво ще кажеш, Андерс?
	— Какво да кажа?
	— С нас ли си или не си?
	Бен бавно допил уискито си, преди да отговори:
	— Значи ще му видите сметката на онова копеле, така ли?
	— Точно така. Ти имаш ли проблем с това?
	— Само един. Откъде знаете, че не е някой от вас?
	Бренер никога не е бил много умен и очевидно не се бил сетил за това.
	— Всъщност откъде да знаем, че не си ти? — настоял Бен. — Копаене на дупки, залагане на капани… Това е точно по твоята част.
	По-късно призна, че просто е дразнел другия и не се е замислил колко сериозно е обвинението. То накарало Бренер да реагира така, както не би реагирал в друга ситуация.
	— Майната ти, Андерс! В полицията знаят, че нямам нищо общо с това!
	— Това същата полиция ли е, за която каза преди малко, че е прецакала всичко? И ти искаш да се присъединя към вас? Господи! — Бен се засмял подигравателно. Презрението му било очевидно. — Я по-добре се занимавай с бракониерство. Само за това ставаш.
	— Аз поне имам алиби! Ами ти?
	— Внимавай, Бренер!
	— Защо? Имаш или нямаш алиби?
	— Предупреждавам те или…
	Бренер усещал подкрепата на братовчед си и не се оттеглил, както обикновено би направил.
	— Или какво? Писна ми да те гледам как се перчиш наоколо. Май миналата седмица много бързо се притече на помощ на докторчето, дето сте приятели. Той къде беше, когато Лин изчезна?
	— Сега да не кажеш, че двамата с доктор Хънтър сме го направили?
	— Докажи, че не сте.
	— Нямам какво да ти доказвам на тебе, Бренер. — До този момент Бен трудно сдържал нервите си, сега вече съвсем загубил контрол. — Защо не вземеш заедно с останалите герои от нещастния ви отряд да вървите на майната си!
	Изгледали се злобно един друг. Бренер пръв отместил поглед.
	— Да вървим — обърнал се той към братовчед си и всичко щяло да приключи с това.
	Но не можел да си тръгне, без да направи един последен опит да запази достойнството си. Не можал да се въздържи да не се опита да се подиграе още веднъж.
	— Долен страхливец — казал, плюл и се обърнал да си ходи.
	В този момент добрите намерения на Бен излетели през прозореца. Карл Бренер за малко да ги последва.
	Боят, който последвал, не траял дълго. Имало достатъчно мъже в кръчмата и те скочили да ги разтърват, преди ситуацията съвсем да излезе извън контрол. Това всъщност се оказало добре за Бен. Сам по себе си Бренер не представлявал заплаха, но въпреки че е много едър, Бен надали е можел едновременно да се справи и с братовчед му. Една маса и няколко стола били счупени, докато най-накрая успеят да ги разтърват. Щяха да минат няколко седмици, преди Бренер да може да се погледне в огледалото, камо ли да се обръсне, без да трепне от болка. Бен също не се отърва невредим. Беше получил няколко синини и охлузвания и имаше разместване едно от кокалчетата на пръстите си. Твърдеше, че си е заслужавало.
	Но истински сериозните поражения щяха да станат ясни след няколко дни.
	Не бях там, когато боят започнал. Бях сготвил и Джени щеше да остане при мен през нощта. Проблемите на Манхам изобщо не ме занимаваха. Бях един от последните в селото, които чуха за случилото се, тъй като на следващата сутрин трябваше да изпълня неприятните задължения, които ме очакваха в моргата.
	Откакто тялото на Лин беше открито, Хенри ме заместваше, когато трябваше да работя в лабораторията. Опитвах се да се върна навреме и да поема следобедните прегледи, но допълнителното натоварване видимо му се отразяваше. Изглеждаше изморен, въпреки че бе намалил приемните часове до възможния минимум. Когато ме нямаше, извършваше само най-основните процедури.
	Чувствах се виновен, но вярвах, че това няма да продължи още дълго. Още половин ден в лабораторията и щях да съм направил всичко, което мога. Все още чаках да получа резултатите от някои изследвания. Поне засега останките на Лин Меткаф показваха, че е била сполетяна от същата участ като Сали Палмър. До този момент нямаше никакви изненади. Оставаше само въпросът защо лицето на първата жертва бе така жестоко премазано, докато лицето на втората беше недокоснато. Освен това тялото на Лин Меткаф не бе така силно разложено и някои от ноктите на пръстите й бяха все още на мястото си. Бяха изпоначупени и разранени, но в лабораторията откриха, че под тях има следи от конопени влакна. С други думи — въже. Нямах представа какво друго й бяха причинили. Знаех само, че е била връзвана.
	Освен раната на мястото, където гърлото й е било прерязано, и ужасният разрез на корема, другите наранявания бяха повърхностни порезни рани. Само разрезът на гърлото беше оставил белег върху костта. Също както и при Сали Палмър тази рана е била нанесена с дълъг остър нож. Вероятно ловджийски и почти сигурно същият, който е бил използван в предишния случай, макар че в момента това не можеше да се докаже със сигурност. Ножът обаче не беше назъбен, което не даваше отговор на въпроса защо двете жени са убити с един и същи нож, а кучето с друг.
	Все още разсъждавах по въпроса, когато погледнах в чакалнята и видях, че и последният пациент си е отишъл. Следобедният прием мина спокойно. Пациентите бяха почти наполовина от обичайното. Или хората не обръщаха внимание на дребните си оплаквания на фона на ужасната трагедия, или имаше друга, доста по-неприятна причина, поради която отбягваха посещението при лекар. Поне при единия от двамата. Никога през последните години не е имало толкова много желаещи да бъдат преглеждани от Хенри. Очевидно хората предпочитаха да чакат, вместо да дойдат при мен.
	Аз обаче бях твърде зает с Джени и работата ми в лабораторията и не се тревожех от това.
	Когато влязох, Джанис разтребваше чакалнята, връщаше столовете по местата им и подреждаше оръфаните списания.
	— Днес е доста спокойно — отбелязах аз.
	Тя вдигна от пода един пъзел и го постави обратно в дървената кутия при другите играчки.
	— По-добре, отколкото да е пълно с подсмърчащи и хипохондрици.
	— Права си.
	Оценявах тактичността й. Знаеше не по зле от мен, че пациентите ми стават все по-малко.
	— Къде е Хенри?
	— Почива си. Мисля, че тазсутрешният прием го умори доста. Въобще не гледай така. За нищо не си виновен.
	Джанис знаеше, че правя нещо за полицията, макар и не точно какво. Нямаше начин да го скрия от нея, а и нямаше защо. Вярно е, че обичаше да клюкарства, но знаеше къде да спре.
	— Добре ли е? — попитах разтревожен.
	— Просто е уморен — погледна ме многозначително. — Тази седмица щеше да е годишнината от сватбата им.
	Бях забравил. Твърде много неща ставаха наоколо и бях забравил коя дата сме. Но обикновено по това време на годината Хенри винаги беше потиснат. Никога не говореше за това. Но нали и аз не споменавах годишнината от моята сватба.
	— Щяха да станат трийсет години — продължи Джанис шепнешком. — Предполагам, че по тази причина се чувства още по-зле. Затова за него е по-добре да работи. Помага му да не мисли. — Лицето й доби по-сурово изражение. — Срамота е, че…
	— Джанис — предупредих я аз.
	— Така е. Не го заслужаваше. Той заслужаваше някоя по-добра.
	Изрече думите наведнъж. Беше почти разплакана.
	— Добре ли си? — попитах я.
	Кимна и се усмихна боязливо.
	— Извинявай. Но не мога да го гледам как се разстройва за… — прекъсна мисълта си. — А и всичко останало, което става наоколо… Всички се чувстваме съсипани.
	Отново се засуети около списанията. Приближих я и ги взех от ръцете й.
	— Виж какво, тази вечер се прибери по-рано вкъщи.
	— Щях да пусна една прахосмукачка…
	— Мисля, че ще оцелеем дори да не изчистиш тази вечер.
	Тя се засмя. Отново си беше предишната Джанис.
	— Ако наистина…
	— Разбира се. Искаш ли да те закарам вкъщи?
	— Не. Вечерта е толкова хубава, ще се поразходя.
	Не настоявах. Живееше само на неколкостотин метра и през по-голямата част се движеше по главния път. В един момент стремежът към сигурност се превръщаше в параноя. Въпреки всичко я наблюдавах, докато вървеше по алеята за коли.
	Върнах се при списанията, които беше оставила, и направих немного успешен опит да ги подредя. Между тях намерих някои стари броеве от бюлетина, който местната енория издаваше. Очевидно бяха оставени от пациенти и никой не ги беше изхвърлил. Пуснах ги в кошчето и тогава една от страниците привлече погледа ми.
	Извадих я обратно от кошчето. От нея Сали Палмър ми се усмихваше широко. Под снимката й имаше кратък текст, посветен на „известната писателка“ от Манхам. Бюлетинът беше издаден няколко седмици преди убийството й. Не го бях виждал преди и сега, след смъртта й, това доста ме разстрои. Започнах да го чета и изведнъж усетих, че се задушавам. Седнах и го прочетох отново.
	След това позвъних на Макензи.


	Той прочете статията мълчаливо. Когато му позвъних, се оказа, че е бил в полицейската каравана. Казах му за бюлетина и дойде веднага. Ръцете и вратът му бяха силно изгорели от слънцето. Прочете историята, затвори страницата, а по лицето му не се четеше нищо.
	— Е, какво мислиш? — попитах аз.
	Потърка с пръст носа си, който се белеше.
	— Може да е съвпадение.
	В момента се държеше точно като полицай. Не беше никак словоохотлив. Може би беше прав, но аз лично се съмнявах. Вдигнах бюлетина и прочетох статията отново. Беше съвсем кратка, от тези, които запълват мястото, когато няма други новини. Заглавието беше „Животът на село дава крила на въображението на местна писателка“. Беше свързано с последния абзац:
	„Сали Палмър казва, че животът в Манхам й помага да пише романите си. «Обичам да съм близо до природата. Това помага на въображението ми да полети. То е най-хубавото нещо, след това да имаш крилата на птиците», казва признатата от критиката писателка.“
	Оставих бюлетина.
	— И ти твърдиш, че е съвпадение фактът, че седмица след като е казала това, някой забива в гърба и лебедови крила?
	Макензи видимо се подразни.
	— Казах, че може да е съвпадение. Не мога нищо да твърдя със сигурност само заради няколко реда, надраскани в един бюлетин.
	— А как по друг начин можеш да си обясниш лебедовите крила?
	Очевидно се чувстваше неудобно, като човек, който е принуден да повтаря нещо, в което самият не е убеден.
	— Психолозите мислят, че може да е потиснато желание за преобразяване. Поставя й крила на ангел, след като я е убил. Казват, че може да е някой религиозен фанатик, обзет от идеята за преминаване към по-висше състояние.
	— А какво мислят за другите убити животни? Или за това, което е направил на Лин Меткаф?
	— Все още нищо не могат да твърдят със сигурност. Но дори и да си прав, това — посочи той към бюлетина — не доказва нищо.
	— Всъщност — опитвах се да подбера думите си внимателно — има още нещо, за което исках да поговорим.
	— Казвай — погледна ме внимателно.
	— След като ти се обадих, прегледах медицинския картон на Лин Меткаф. Както и на съпруга й. Знаеш ли, че са искали да имат дете? Обмисляли са дали да не започнат лечение за безплодие.
	Макензи веднага схвана.
	— Бебета зайчета — пое дълбоко въздух. — Господи!
	— Но как е възможно убиецът да е знаел това?
	Той ме погледна. Обмисляше нещо.
	— Намерихме тест за бременност, скрит в едно чекмедже в спалнята им — започна той бавно. — В чантата й имаше касова бележка, издадена в деня преди да изчезне.
	Спомних си, че се сблъсках с нея, когато излизаше от аптеката. Тогава изглеждаше щастлива.
	— Използван ли беше?
	— Не. Съпругът й твърди, че не знае нищо за него.
	— Но никой няма да купи такова нещо, освен ако не възнамерява да го използва. Или си е мислела, че може да е бременна.
	Макензи кимна, гледаше мрачно.
	— А какво би казала една бременна жена на похитителя? „Моля те, не ме наранявай, очаквам дете“. — Прокара ръка през лицето си. — Господи, вероятно сега няма как да узнаем дали наистина е била бременна или не.
	— Не, няма, при това състояние на трупа и при толкова ранна бременност.
	Кимна отново. Думите ми не го учудиха.
	— Ако е била бременна или ако само си е мислела, че е… Това означава, че няма да е толкова лесно да заловим негодника.
	— Защо?
	— Защото той не планира предварително какво ще прави с жертвите си. Решава в движение. — Макензи се изправи. Изглеждаше уморен. — Ако той самият не знае какво ще прави в следващия момент, как бихме могли да знаем ние?


	След като си тръгна, излязох с колата да се поразходя сред природата. Не бях решил точно къде да отида, просто исках да се махна от Манхам за час-два. Нямаше да се срещаме с Джени тази вечер. И двамата бяхме изненадани колко бързо се развиват отношенията между нас. След последните два дни, в които бяхме непрекъснато заедно, всеки един от нас имаше нужда да остане сам. Мисля, че и двамата се нуждаехме от малко лично пространство. Искахме да се огледаме и да обмислим неочакваната промяна, настъпила в живота ни, както и докъде може да ни доведе тя. Между нас имаше мълчаливо разбирателство, че не искаме да провалим отношенията си, като прибързваме. В крайна сметка, ако нещата бяха такива, каквито смятахме, че са, защо бе това бързане?
	Трябваше да бъда по-внимателен тогава и да не се опитвам да изкушавам съдбата.
	Не след дълго се озовах на върха на един хълм, от който се откриваше чудесна гледка. Спрях колата и слязох. Седнах на една туфа трева и се загледах към слънцето, което се спускаше над мочурищата. Светлината оцветяваше в златисти отблясъци езерата и поточетата и те образуваха абстрактни шарки сред тръстиките. За известно време се опитах да съсредоточа мисълта си върху убийствата. Но сега всичко ми изглеждаше толкова далечно. Цветовете по небето и земята постепенно станаха по-плътни, нощта наближаваше, но не чувствах никакво желание да си тръгна.
	За първи път след катастрофата ми се струваше, че пред мен има бъдеще. Най-после можех да погледна напред, а не непрекъснато да обръщам поглед към миналото. Мислех си за Джени, а също така и за Кара и Алис. Търсех в себе си чувство за вина, питах се дали не съм ги предал. Не открих нищо такова. Имаше само очакване. Все още усещах болката от загубата им и винаги щях да я усещам. Но вече можех да я приема. Съпругата и дъщеря ми бяха мъртви и не можех да ги върна. Дълго време аз също бях мъртъв. Сега неочаквано се бях върнал към живота.
	Седях и наблюдавах залеза, докато слънцето се превърна в малка блестяща искра на хоризонта. Блатистият пейзаж потъна в мрак, който сякаш поглъщаше светлината. Когато най-после се изправих, схванат от дългото седене, осъзнах, че не ми е нужно повече време, за да осмисля нещата. И не исках да чакам до следващия ден, за да видя Джени отново. Посегнах към телефона си, за да й се обадя, но той не беше в джоба ми. Не беше и в ленд роувъра. Спомних си, че когато Макензи влезе, го оставих на бюрото си. Съзнанието ми беше заето с други неща и сигурно съм го забравил там.
	Никак не ми се искаше да отида да си го взема. Но, от друга страна, не желаех да се появя в къщата на Джени, без да съм я предупредил. Само защото бях намерил отговорите на въпросите си, не значеше, че и тя е направила същото. Освен това все още бях лекарят на селото. В момента жителите на Манхам можеха да имат някои резерви към мен, но това съвсем не означаваше, че не трябваше да имат връзка. Така че, когато наближих селото, се отправих към кабинета, за да взема телефона си.
	Уличните лампи светнаха, докато се движех надолу по главната улица. Малко преди да стигна до полицейската каравана на площада, видях група мъже, които стояха под светлината на една от лампите. Предположих, че това е един от отрядите на Скарсдейл. Впериха в мен подозрителни погледи и ме изгледаха на мъждукащата жълтеникава светлина, докато отминах.
	Подминах ги, отклоних се от главната улица и поех по алеята, която водеше към къщата на Хенри. Чакълът хрущеше под гумите на колата. Изкачих се по възвишението, спуснах се надолу и фаровете осветиха фасадата на къщата. Прозорците бяха тъмни. Това не ме изненада, тъй като Хенри обикновено си лягаше рано. Не исках да го будя, затова вместо да вляза през главния вход, заобиколих и влязох през задната врата направо в кабинета. Бях извадил ключа си, за да отключа френския прозорец, когато забелязах, че вратата към кухнята е отворена. Нямаше да обърна никакво внимание, ако лампата беше запалена. Но в кухнята беше тъмно, а знаех, че Хенри никога няма да си легне, без да заключи.
	Прекосих и надникнах в нея. Всичко си беше на мястото. Пресегнах се към ключа на лампата и се спрях. Някакъв инстинкт ми подсказа, че нещо не е наред. За момент си помислих дали да не се обадя на полицията. Но какво щях да им кажа? Може би въпреки всичко Хенри просто беше забравил да заключи вратата, след като е бил в градината. И без това мнението на селото за мен не беше много добро, оставаше само да се разчуе как глупаво съм постъпил. Вместо това влязох във вестибюла.
	— Хенри? — извиках достатъчно високо, за да ме чуе, ако не спи, и все пак не толкова силно, че да го събудя, ако е заспал.
	Никой не ми отговори. Кабинетът му беше в далечния край на вестибюла, зад ъгъла. Тръгнах към него, като все още си мислех, че реагирам пресилено. Вратата беше открехната, виждаше се, че лампата свети. Спрях се и се заслушах да доловя някакво движение. Сърцето ми биеше толкова силно, че не успях да чуя нищо друго. Сложих ръка върху вратата и я бутнах лекичко, за да я отворя.
	Изведнъж някой я дръпна силно изпод ръката ми. Изблъска ме встрани и една огромна сянка излетя от стаята. Пресегнах се, да я хвана и усетих, че въздухът пред мен се раздвижи. Ръката ми стисна някаква груба, мазана материя и след това нещо ме блъсна в лицето. Залитнах назад, а човекът пред мен се спусна към кухнята. Когато стигнах до нея, видях, че задната врата се полюшва на пантите си. Спуснах се да го преследвам, и тогава се сетих за Хенри.
	Спрях се само да затворя и да заключа вратата към градината. След това изтичах към кабинета му. Стигнах до вестибюла и лампите светнаха.
	— Дейвид? Какво, по дяволите, става?
	Хенри се придвижваше с количката си от спалнята си към вестибюла. Беше разрошен и стреснат.
	— Имаше някой тук. Избяга, щом ме усети.
	Сега, след като всичко беше отминало, приливът на адреналин ме накара да се разтреперя. Влязох в кабинета. С облекчение видях, че металният шкаф е заключен. Който и да бе влизал, поне не бе успял до стигне до лекарствата. Тогава забелязах шкафа със стъклени вратички, в който Хенри държеше медицинската си колекция. Вратичките бяха отворени, предметите вътре — разхвърлени.
	Хенри изруга и се приближи към него.
	— Не пипай нищо. Полицията ще провери за отпечатъци от пръсти — предупредих го. — Имаш ли някаква представа какво липсва?
	Беше се загледал неуверено в бъркотията.
	— Не съм сигурен…
	Още докато говореше, забелязах какво липсва. Откакто работех тук, на най-горната полица събираше прах едно старо шише. То беше от зелено стъкло, набраздено вертикално, така както едно време са маркирали отровата. Сега шишето го нямаше.
	До този момент смятах, че крадецът е търсил наркотици. Дори в Манхам имаше наркомани. Но се съмнявам, че дори най-изпадналият от тях би откраднал шише с хлороформ.
	Възклицанието на Хенри ме върна към действителността:
	— Господи, Дейвид, добре ли си?
	Гледаше втренчено към гърдите ми. Тъкмо щях да го попитам какво иска да каже и тогава видях. Спомних си, че усетих как въздухът се раздвижи, когато се пресегнах да сграбча крадеца във вестибюла. Сега разбрах какво бе станало.
	Предницата на ризата ми бе раздрана с нож.


	19

	След бурните събития от предишната нощ следващият ден започна като всеки друг. Това беше много показателно. Така си мислех по-късно, като се връщах към отминалите събития. От опит трябваше да знам, че нещастието никога не е предизвестено. И когато се случи, бях напълно неподготвен.
	Както и всички останали.
	Стана почти четири часът, докато полицаите привършиха с огледа. Спуснаха се върху нас като вихрушка, правеха снимки, вземаха проби за пръстови отпечатъци и задаваха въпроси. Пристигна и Макензи. Изглеждаше уморен и раздърпан, като човек, който току-що се е събудил от лош сън.
	— Разкажи ми отново. Казваш, че някой е нахлул в къщата, нападнал те е с нож и е избягал, без да успеете да видите кой е?
	— Беше тъмно — бях уморен и раздразнителен.
	— Значи не ти се стори познат, така ли?
	— Не, съжалявам.
	— И ако го видиш отново, няма да можеш да го разпознаеш?
	— Много бих искал да мога, но както ти казах, беше прекалено тъмно.
	Хенри също не можеше да им помогне. През цялото време си е бил в спалнята. Нищо не бе усетил, докато не чул шума. Тогава излязъл и ме видял да се връщам след неуспешния ми опит да догоня крадеца. Ако нещата се бяха разиграли по друг начин, на сутринта Манхам щеше да научи за още едно убийство. Може би дори две.
	Ако съдя по отношението на Макензи към нас по време на разпита, това беше най-малкото, което заслужавахме.
	— И нямате никаква представа какво още може да е откраднал?
	Можех само да поклатя глава. Шкафът с лекарствата не беше докоснат. Нищо не липсваше и от хладилника, където държахме ваксините и другите лекарства, които трябваше да се съхраняват на студено. Хенри беше единственият, който знаеше какво има в претрупаната с вещи витрина на другия шкаф. И докато криминалистите не свършеха работата си, не можеше да каже със сигурност какво липсва и какво не.
	Макензи потърка нервно носа си. Очите му бяха зачервени, гледаше ядосано.
	— Хлороформ — в гласа му имаше отвращение. — Даже не съм сигурен дали не нарушавате някой закон, като държите такова нещо тук. Не знаех, че лекарите все още го използват.
	— Не го използваме. Това е просто един от любопитните експонати на Хенри. Ако потърсиш, можеш да намериш дори една стара стомашна помпа.
	— Не ме интересува стомашната ви помпа. Онзи негодник е достатъчно опасен и без шише, пълно с гадна упойка! — спря се. — Как, по дяволите, е влязъл вътре?
	— Аз го пуснах.
	И двамата се обърнахме. Хенри тъкмо влизаше през вратата. Бяхме в кабинета ми, една от малкото стаи на долния етаж, която можехме да използваме, без да се притесняваме, че ще унищожим доказателствата. Винаги оставях кабинета си заключен. Настоях Хенри да си почине от разпита. Нахлуването с взлом в къщата му го беше разстроило достатъчно, а дългият разпит още повече беше влошил положението му. Сега изглеждаше малко по-добре, въпреки че все още беше блед.
	— Вие го пуснахте вътре — повтори Макензи безизразно. — Малко по-рано казахте, че не сте знаели, че има някой в къщата.
	— Точно така. Но въпреки това вината е моя. Замислих се и… — пое дълбоко въздух. — Ами, аз… Всъщност не си спомням дали заключих вратата на кухнята, преди да си легна.
	— Мисля, че споменахте, че сте я заключили.
	— Да, предполагам, че съм го направил. Искам да кажа, че винаги я заключвам. По правило, така да се каже.
	— Но не и тази вечер.
	— Не съм сигурен. — Хенри се изкашля, очевидно се чувстваше ужасно притеснен. — Явно не съм.
	— Ами шкафът? И той ли беше отключен?
	— Не знам. — Изглеждаше напълно изтощен. — Ключовете са в чекмеджето на бюрото ми. Може да ги е намерил… — гласът му заглъхна.
	Макензи едва сдържаше нервите си.
	— Колко души знаеха за хлороформа?
	— Един Господ знае. Тук е отпреди аз да дойда. Никога не съм си мислел, че е някаква тайна.
	— Значи всеки, който е влизал в кабинета, може да го е видял?
	— Предполагам, че е така — съгласи се Хенри неохотно.
	— Това е лекарски кабинет — обясних на Макензи. — Всеки знае, че тук може да има опасни субстанции. Транквиланти, седативи и всякакви други.
	— Които трябва да се държат заключени — поясни Макензи. — В крайна сметка човекът просто е влязъл и е взел каквото му е било необходимо.
	— Виж, да не твърдиш, че съм го поканил — избухна Хенри.
	— Не мислиш ли, че и без това се чувствам достатъчно зле? От трийсет години съм лекар и нищо подобно не се беше случвало преди!
	— Но се случи сега — напомни му Макензи. — В единствената вечер, когато забрави да заключиш вратата.
	Хенри сведе поглед към скута си.
	— Всъщност… може би не се е случило само веднъж. На няколко пъти напоследък, аз… Когато стана сутрин, намирам вратата отворена. Само веднъж или два пъти. Обикновено си напомням, че трябва да заключа — добави той прибързано. — Обаче… изглежда, напоследък нещо… започвам да забравям.
	— Забравяш — гласът на Макензи звучеше безизразно. — Но сега за първи път някой влиза в къщата, нали така?
	Искаше ми се да отговоря вместо Хенри, да кажа, че това се случва за първи път. Тогава видях измъченото му изражение.
	— Ами, аз — нервно въртеше ръцете си. — Не съм сигурен.
	Макензи продължи да го наблюдава внимателно. Хенри отчаяно сви рамене.
	— Работата се състои в това, че на няколко пъти ми се стори, че нещата в шкафа са… разместени.
	— Разместени? Искаш да кажеш, че нещо липсваше?
	— Не знам, не съм много сигурен. Може паметта да ми изневерява. — Погледна ме засрамено. — Съжалявам, Дейвид. Трябваше да ти кажа. Но се надявах… Мислех си, че ако се старая повече…
	Вдигна ръце, после ги отпусна безпомощно. Не знаех какво да кажа. Никога не се бях чувствал толкова виновен, дето го карах да ме замества напоследък. Винаги съм смятал, че е напълно здрав, като изключим физическия му недъг. Сега, в ранните сутрешни часове, видях признаци, които не бях забелязал преди. Под очите му имаше дълбоки сенки, кожата по брадата и врата му висеше. Изглеждаше болен и стар и причината за това не беше току-що преживяният шок.
	Улових погледа на Макензи, исках да му подскажа да не го притиска така. Той сви устни и ме отведе настрани. Оставихме Хенри да седи печален с чаша чай в ръка, приготвен от една млада полицайка.
	— Разбираш ли какво означава това? — започна Макензи.
	— Разбирам.
	— Това може би не се случва за първи път.
	— Разбирам.
	— Добре, защото твоят приятел може да си загуби разрешителното. Щеше да е достатъчно неприятно, ако бяха наркомани, но в момента става въпрос за сериен убиец. И сега излиза, че е имал възможност да влиза тук и да изнася каквото си поиска. И Бог знае от кога!
	Спрях се, преди отново да кажа „разбирам“.
	— Трябва да има някакви познания по медицина, за да знае какво да вземе. И как да го използва.
	— О, стига! Този човек е убиец! Да не мислиш, че ще се притеснява за точната дозировка. И не е необходимо да си неврохирург, за да знаеш какво се прави с хлороформ.
	— Ако е бил тук и преди, защо не е взел цялото шише? — попитах аз.
	— Може би не е искал да се разбере какво е взел. Ако тази вечер не го беше изненадал, нищо нямаше да открием, нали така?
	Не можех да оспоря това. Чувствах се виновен, като че ли аз бях проявил нехайство, а не Хенри. Бях му съдружник. Трябваше да бъда по-внимателен и да забележа какво става наоколо. А също така и с него.
	Най-после полицаите си свършиха работата и аз си тръгнах. Птиците вече започваха сутрешните си надпявания, когато положих глава върху възглавницата.
	Стори ми се, че почти веднага се събудих.
	За първи път от няколко дни насам сънувах същия сън. Беше жив, както винаги, но този път нямах чувството, че отново съм ги загубил. Бях тъжен, но спокоен. Алис я нямаше в съня ми, беше само Кара. Разговаряхме за Джени. „Всичко е наред — беше ми казала Кара с усмивка. — Така трябва да бъде.“
	Приличаше по-скоро на сбогуване — дълго отлагано, но неизбежно. Въпреки това споменът за последните й думи, които тя изрече с познатата ми строга загриженост, оставиха в мен усещане за тревожност.
	Внимавай!
	Не знаех за какво трябваше да внимавам. Разсъждавах известно време върху това и после осъзнах, че се опитвам да анализирам собственото си подсъзнание. В края на краищата това беше само сън.
	Станах и си взех душ. Въпреки че бях спал само няколко часа, чувствах се отпочинал, все едно бях прекарал цялата нощ в леглото. Тръгнах рано за лабораторията. Исках да се отбия да видя как е Хенри. Тревожех се за него след това, което се случи през нощта. Изглеждаше ужасно и не можех да не се чувствам отговорен за това. Ако не беше така изморен от работата, която го бях принудил да поеме, сигурно нямаше да забрави да заключи вратата.
	Влязох в къщата и го извиках по име. Никой не отговори. Отидох в кухнята, но и там го нямаше. Опитвах се да подтисна зараждащото се тревожно чувство. Казах си, че сигурно още спи. Обърнах се, за да изляза от кухнята, хвърлих един поглед през прозореца и се заковах на място. През градината се виждаше част от стария дървен кей, там където навлизаше в езерото. Инвалидният стол на Хенри стоеше на кея.
	Беше празен.
	Изтичах през задната врата, като виках името му непрекъснато. Кеят беше по-надолу в градината, скрит от храсти и дървета. Не можех да го видя, докато не стигнах до портата. Тогава забавих крачка, успокоен. Видях Хенри до празния стол. Седеше несигурно на ръба на кея и се опитваше да се спусне в платноходката. Лицето му беше съсредоточено и зачервено от усилието. Краката му безпомощно се люлееха над лодката.
	— За Бога, Хенри, какво правиш?
	Хвърли ми яден поглед, но не спря.
	— Отивам се да се разходя с лодката. А на теб на какво, по дяволите, ти изглежда?
	Изсумтя, опитвайки се да поеме с ръце тежестта на тялото си. Поколебах се, исках да му помогна, но знаех, че не трябва да го правя. Поне бях там и можех да го изтегля, ако паднеше.
	— Хайде, Хенри, знаеш, че не трябва да правиш това.
	— Гледай си работата!
	Изгледах го с изненада. Стиснатите му устни леко потреперваха. Безуспешните му опити продължиха още малко. След това изведнъж изгуби всякакво желание да се бори. Облегна се на дървения стълб и закри очите си с ръка.
	— Извинявай, Дейвид. Не исках да кажа това.
	— Искаш ли да ти помогна да седнеш отново в стола?
	— Чакай малко да си поема дъх.
	Седнах до него върху грубите дъски на кея. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха с усилие, а ризата му бе залепнала от пот на гърба.
	— Откога си тук?
	— Не знам. От известно време — усмихна ми се вяло. — Реших, че мога да опитам.
	— Хенри — не знаех какво да му кажа. — Какво за Бога си беше наумил да правиш? Нали знаеш, че не можеш сам да се качиш в лодката?
	— Знам, знам, просто… — Лицето му помръкна. — Оня гаден полицай. Само как ме гледаше снощи. Говореше ми все едно съм някакъв… някакъв слабоумен идиот! Знам, че сгреших, трябваше да проверя дали съм заключил. Но да ми говори така покровителствено…
	Погледна към краката си и отново сви устни.
	— Понякога това ме докарва до отчаяние. Чувствам се безпомощен. Иска ми се да мога да направя нещо, разбираш ли?
	Загледах се в гладката пуста повърхност на езерото. Наоколо не се виждаше жива душа.
	— Ами ако беше паднал във водата?
	— Това щеше да е краят на мъките на всички ни, нали така?
	— Хвърли поглед към мен и се усмихна язвително, започваше да заприличва на себе си. — Не ме гледай така. Все още не планирам да си сложа край на живота. И без това достатъчно се изложих за днес.
	Избута се с ръце и се надигна. Лицето му се сви в гримаса от усилието.
	— Помогни ми, моля те, да седна в тоя отвратителен стол.
	Подхванах го с ръце и поех тежестта му, докато той се повдигна и седна. Бутах инвалидния стол до къщата и фактът, че не възрази, показваше колко е изморен. Вече бях закъснял за лабораторията, но останах още малко, за да му приготвя чай и да се уверя, че е добре.
	Станах да си ходя, а той се прозя и разтърка очи.
	— Време е да се приготвям. Сутрешните прегледи започват след половин час.
	— Не и днес. Не си в състояние да работиш. Трябва да поспиш.
	— Това предписание на лекаря ли е? — попита той и повдигна вежда.
	— Приеми го така, щом искаш.
	— Ами пациентите?
	— Джанис ще ги уведоми, че не можеш да ги приемеш тази сутрин. Ако има нещо много спешно, да се обадят на „Бърза помощ“.
	Като никога не спори с мен. Сега, след като отчаянието го беше напуснало, изглеждаше напълно изтощен.
	— Виж, Дейвид… Няма да кажеш на никого за това, нали?
	— Разбира се, че няма.
	— Добре — кимна облекчено. — И без това се чувствам като пълен глупак.
	— Нямаш причина за това.
	Бях на вратата, когато ме повика обратно.
	— Дейвид… — Замълча смутено. — Благодаря ти.
	Благодарността му не ме накара да се почувствам по-добре. Чувствах се неудобно, докато пътувах към лабораторията, защото си мислех колко много съм го натоварил през последните седмици. Приемах го за даденост не само като колега, който ще ме замести, но и във всяко друго отношение. Искаше ми се да си бях направил труда да изляза с него на разходка по езерото или просто да прекарваме малко повече време заедно. Но бях толкова погълнат от разследването и още повече от Джени, че въобще не си помислих за Хенри.
	Това щеше да се промени, реших твърдо. Почти бях привършил работата си в лабораторията. Оставаше само да дам резултатите на Макензи. После идваше ред на полицията да използва заключенията, до които бях стигнал. След това щях да компенсирам с държанието си липсата на внимание към Хенри. „Само да мине днес — казвах си, — и животът ми отново ще стане нормален.“
	Нямах представа колко греша.


	След бурните събития от последните дванайсет часа с облекчение се озовах в спокойната клинична обстановка на лабораторията. Тук се чувствах в свои води. Резултатите от анализите бяха готови и потвърждаваха първоначалните ми предположения. Лин Меткаф е била умъртвена преди приблизително шест дни. Това означаваше, че поради някаква извратена причина убиецът я е държал жива почти три дни, преди да й пререже гърлото. Също както и при Сали Палмър степента на изсушаване на трупа показваше, че кръвта е изтекла предварително. Ниското съдържание на желязо в почвата около трупа отново показваше, че смъртта е настъпила някъде другаде, а тялото е било пренесено до мочурището и изхвърлено там по-късно.
	Също както при Сали Палмър, на мястото, където беше открит трупът, не бе намерено нищо, което би могло да подскаже кой е извършителят на убийството. Земята беше прекалено твърда и по нея нямаше следи от стъпки. Освен влакната от въжето, останали под счупените нокти на Лин Меткаф, нямаше никакви други веществени доказателства. Нищо, което да помогне на съдебните медици да открият самоличността на убиеца.
	Това обаче не беше моя грижа. Работата ми почти беше приключила. Направих гипсови отливки на шийните прешлени, по които ножът беше оставил следи. Вече бях напълно сигурен, че двете жени са убити с едно и също оръжие. След това нямах какво друго да правя, освен да почистя. Марина ме попита дали не искам да отидем да обядваме, за да отбележим приключването на случая. Отказах й. Все още не ми се беше отворила възможност да се обадя на Джени и чувствах, че повече не мога да чакам.
	Позвъних й веднага щом Марина излезе. Докато изчаквах да вдигне телефона, вълнението ми вече се бе превърнало в болка.
	— Извинявай — каза тя задъхано, — Тина я няма, а аз бях на двора.
	— Е, как си? — попитах аз.
	Изведнъж ме обзе безпокойство. Бях толкова зает със собствените си колебания, че изобщо не се замислих до какви изводи може да е стигнала тя относно нашите отношения.
	— Добре съм. Ти как си? Всички говорят за това, което се е случило снощи в лекарския кабинет. Нали не си наранен?
	— Не, не съм. На Хенри му беше по-тежко.
	— Господи, като чух какво е ставало, си помислих… ами, разтревожих се.
	Не ми бе минало през ума, че може да се притеснява. Не бях свикнал да се съобразявам с някого.
	— Извинявай. Трябваше да ти се обадя по-рано.
	— Няма проблем. Радвам се, че си добре. Щях да ти се обадя, но…
	Тя замълча, а аз целият настръхнах. Ето, сега ще го каже.
	— Виж, знам, че се бяхме разбрали да изчакаме няколко дни, но… Много бих искала да те видя. Разбира се, ако нямаш нищо против.
	— Разбира се, че искам — усмихнах се аз.
	— Сигурен ли си?
	— Напълно.
	И двамата се засмяхме.
	— Господи, не може да бъде. Чувствам се като тийнейджърка — каза тя.
	— Аз също.
	Погледнах часовника си. Един и десет. Можех да се върна в Манхам около два. Следобедните прегледи започваха едва в четири.
	— Мога да дойда още сега, ако искаш.
	— Чудесно.
	Говореше свенливо, но усещах радостта в гласа й. Чу се звънецът.
	— Чакай малко, някой звъни на вратата.
	Чух, че остави слушалката. Облегнах се на ръба на бюрото и докато я чаках да се върне, все още се усмихвах глупаво. По дяволите, нямахме никаква нужда от лично пространство. В момента знаех само, че искам да съм с нея веднага. От дълго време не бях желал нещо толкова силно. Докато чаках, чувах в слушалката, че радиото свири. Мина доста време, преди някой да вдигне слушалката отново.
	— Кой беше? Млекарят ли? — пошегувах се.
	Никой не отговори. Чувах само, че някой диша. Дълбоко и малко учестено, като след физическо усилие.
	— Джени? — промълвих несигурно.
	Никой не ми отговори. Продължих да чувам дишането още секунда-две. След това се чу леко изщракване и телефонът изключи.
	Загледах глупаво слушалката и след това несръчно набрах номера отново. „Вдигни. Моля те, вдигни!“ Но телефонът продължаваше да дава свободно.
	Затворих и позвъних на Макензи. Вече тичах към колата си.


	20

	Не беше никак трудно да се сетя какво е станало. Къщата сама разкриваше случилото се. На същата нестабилна маса, на която бяхме вечеряли преди известно време, сега стоеше остатък от сандвич, който започваше да изсъхва от жегата. Радиото свиреше и никой не му обръщаше внимание. Вратата на кухнята към задния двор бе широко отворена. Мънистената завеса се полюшваше, когато полицаите влизаха и излизаха. Някой беше изритал изтривалката за крака и сега тя се намираше до един от кухненските шкафове. Телефонната слушалка си беше на мястото, където бе поставена, когато някой затвори телефона.
	От Джени нямаше и следа.
	Когато пристигнах, полицаите не искаха да ме пуснат да вляза. Вече бяха оградили къщата с лента и шумна група деца и съседи наблюдаваха от улицата движението на униформените мъже. Един млад полицай, който непрекъснато хвърляше нервни погледи към ливадата и полята, препречи пътя ми, когато тръгнах към вратата. Отказваше да ме слуша и нищо чудно, като се имаше предвид в какво състояние бях изпаднал. Едва когато Макензи дойде и с жест ме накара да замълча, ме пуснаха да вляза.
	— Не пипай нищо — нареди ми той, докато влизах вътре.
	— Знам, да не съм ти някой новак!
	— Тогава не се дръж като такъв.
	Понечих да му отвърна ядосано, но се спрях. Беше прав. Поех дълбоко въздух. Опитвах се да се контролирам. Макензи ме наблюдаваше с любопитство.
	— Колко добре я познаваш?
	Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Разбира се, не можех да го направя.
	— Наскоро започнахме да излизаме заедно.
	Свих юмруци, когато видях как двама от криминалистите снемат отпечатъци от слушалката на телефона.
	— Колко сериозни бяха отношенията ви?
	Погледнах го. След миг той кимна отсечено с глава.
	— Съжалявам.
	Не съжалявай! Направи нещо! Но полицията вече правеше всичко възможно. Чухме как един полицейски хеликоптер преминава над нас, а в поляните и ливадите наблизо се виждаха мъже в униформи, които бяха започнали претърсването.
	— Разкажи ми отново какво стана — нареди Макензи.
	Разказах му. Все още не можех да повярвам, че това се случва в действителност.
	— Сигурен ли си точно колко беше часът, когато каза, че се звъни на вратата?
	— Сигурен съм. Погледнах часовника си, за да видя в колко ще успея да се прибера.
	— И не чу абсолютно нищо?
	— Не! Господи, това става насред обяд. Как може някой просто да позвъни на вратата и да я отвлече от къщи? Селото гъмжи от полицаи. Какво, по дяволите правиха те?
	— Виж, знам как се чувстваш, но…
	— Не, не знаеш! Някой трябва да е видял нещо!
	Въздъхна, после отново заговори търпеливо, което, както по-късно осъзнах, се случва изключително рядко.
	— Разпитваме всички съседи. Но нито една от къщите наоколо не гледа към двора. Има черен път, който минава през ливадата и води до задния двор. Може да е дошъл по този път с кола или микробус, и да се е върнал обратно пак по него, и нито един от съседите да не го е забелязал.
	Погледнах през прозореца. В далечината огледалната повърхност на езерото изглеждаше съвсем гладка и невинна. Макензи се досети какво си мислех.
	— Няма следи от лодка. Хеликоптерът все още проверява, но…
	Нямаше нужда да ми обяснява. Бяха изминали по-малко от десет минути от момента, в който Джени отвори вратата до пристигането на полицията. Но това време беше достатъчно за човек, който познава околностите, да изчезне и да отвлече още някого със себе си.
	— Защо не е викала за помощ? — попитах доста тихо.
	Тонът ми беше признак на отчаяние, а не на успокоение.
	— Не може да се е предала без борба.
	Преди Макензи да успее да ми отговори, навън настъпи оживление. В следващия миг Тина влетя в къщата, изглеждаше пребледняла и ужасена.
	— Какво е станало? Къде е Джени?
	Успях само да поклатя глава. Тя се огледа наоколо като обезумяла.
	— Той беше, нали? Хванал я е.
	Опитах се да кажа нещо, но не успях. Тина вдигна ръце пред устата си.
	— О, не. Господи, моля те, недей!
	Разплака се. Поколебах се, после протегнах ръка и я докоснах. Тя се облегна на мен и се разрида.
	— Сър.
	Един от криминалистите се приближи към Макензи. Държеше найлонов плик за събиране на веществени доказателства. В него имаше нещо, което приличаше на смачкан мръсен парцал.
	— Намерих го покрай живия плет долу, на ъгъла — обясни той. — Има дупка в плета, достатъчно голяма, за да може човек да се промуши през нея.
	Макензи отвори плика и подуши внимателно. Подаде ми го, без да каже нищо. Миризмата беше слаба, но не можеше да се сбърка.
	Хлороформ.
	Не участвах в издирването. Първо, защото не исках да се отдалеча и да не мога да научавам последните новини. Около Манхам имаше много места, където мобилните телефони се превръщаха в напълно ненужна вещ, защото нямаха обхват. Не исках да рискувам да се озова сред мочурищата или горите и да се окаже, че нямам връзка с никого. Освен това знаех, че претърсването е загуба на време. Нямаше да открием Джени, като се влачим напосоки из околностите на Манхам. Не и докато похитителят й не искаше да го направим.
	Тина ни разказа, че е намерила умряла лисица. Дори в този момент тя не осъзнаваше значимостта на това събитие. Изглеждаше озадачена, когато Макензи я попита дали тя или Джени са намирали умрели животни или птици напоследък. В първия момент отрече, но след това се досети и спомена за лисицата. Почувствах, че ми призлява, като си помислих, че никой не е обърнал внимание на предупреждението.
	— Все още ли смяташ, че беше правилно да си мълчиш за раните, нанесени на жертвите? — попитах Макензи малко по-късно.
	Лицето му се зачерви, но замълча. Знам, че сигурно постъпвах несправедливо, тъй като решението беше взето от началниците му. Но исках да излея гнева си върху нещо. Или върху някого.
	Тина първа се сети за инсулина на Джени. Един от полицаите претърсваше съдържанието на дамската й чанта. Тина изведнъж пребледня.
	— Господи, това е писалката й!
	Полицаят държеше устройството, с което Джени си поставяше инсулин. Приличаше на голяма писалка, но съдържаше дозиран инсулин, който поддържаше метаболизма й в равновесие.
	Макензи ме погледна, очакваше да му дам обяснение.
	— Тя е диабетичка — гласът ми трепереше при тази нова заплаха. — Трябва да си бие инсулин всеки ден.
	— Какво ще стане, ако не го направи?
	— Ще изпадне в кома.
	Не казах какво ще стане след това, но като погледнах Макензи, ми стана ясно, че ме е разбрал.
	Не можех да остана повече. Макензи изпита видимо облекчение, когато си тръгнах. Обеща да ми се обади, когато има някакви новини. Докато карах към къщи, една мисъл непрекъснато се въртеше в главата ми. Джени беше дошла в Манхам, след като беше оцеляла при нападение, а сега беше станала жертва на още по-ужасно престъпление. Дошла е тук, защото е по-безопасно, отколкото в града. Беше толкова несправедливо, като че ли беше нарушен основен природен закон. Имах чувството, че съм раздвоен. Миналото се сливаше с настоящето и отново преживявах кошмара от загубата на Кара и Алис. Този път обаче усещането беше съвсем различно. Тогава бях вцепенен от мъка и самота, докато сега не знаех дали Джени е жива или не. И ако беше жива, на какво беше подложена. Колкото и да се мъчех, не можех да не мисля за порязванията и нараняванията, които бях видял по телата на другите две жени. Не можех да не мисля за влакната от въже под счупените нокти на Лин Меткаф. Преди да умрат, са били вързани и подложени на Бог знае какви ужасни издевателства. Това, което те бяха преживели, сега щеше да се случи с Джени.
	Никога през живота си не се бях чувствал толкова уплашен.
	Щом влязох в къщата, имах усещането, че стените ме притискат. Качих се в спалнята. Помислих си, че все още мога да доловя парфюма на Джени във въздуха, който мъчително ми напомняше, че я няма. Погледнах леглото, където само преди два дни бяхме прекарали нощта заедно. Повече не можех да остана тук. Слязох бързо долу и излязох навън.
	Някак от само себе си се отправих към кабинета. Вечерта бе изпълнена с птичи песни. Слънцето минаваше през листата на дърветата и образуваше зеленикави петна. Красивата природа ми се подиграваше и оставаше безучастна към последните събития. Затворих вратата зад гърба си и Хенри, седнал на инвалидния си стол, се показа от кабинета си. Все още изглеждаше измъчен и уморен. По лицето му разбрах, че знае какво се е случило.
	— Дейвид… съжалявам.
	Кимнах, имаше вид като че ли всеки момент ще се разплаче.
	— Аз съм виновен. Онази вечер…
	— Не си виновен.
	— Когато чух… Не знам какво да ти кажа.
	— Няма нищо за казване, нали така?
	Поглади страничните облегалки на стола си.
	— Ами, полицията? Сигурно имат някаква… следа или нещо такова?
	— Не, Хенри, нямат.
	— Господи, каква бъркотия! — Прекара длан по лицето си и изправи гръб. — Нека да ти налея нещо за пиене.
	— Не, благодаря.
	— Ще пийнеш нещо, независимо дали искаш или не — опита се да се усмихне. — Предписание на лекаря.
	Съгласих се само защото беше по-лесно, отколкото да споря с него. Отидохме в хола. Наля по едно уиски на двама ни и ми подаде чашата.
	— Хайде, изпий го наведнъж.
	— Не искам.
	— Просто го изпий.
	Направих каквото ми каза. Алкохолът започна да пари в стомаха ми. Хенри взе чашата ми и я напълни отново.
	— Ял ли си нещо?
	— Не съм гладен.
	Щеше да започне да спори с мен, но се отказа.
	— Можеш да останеш тук тази нощ. Много бързо ще подредим старата ти стая.
	— Не, благодаря.
	Нямах какво друго да правя, затова отпих още една глътка от уискито.
	— Непрекъснато си мисля, че аз съм причината за всичко това.
	— Стига, Дейвид, не говори глупости.
	— Трябваше да предвидя какво ще се случи.
	Помислих си, че може би наистина съм знаел предварително. Сетих се, че Кара ме предупреди в съня ми. Внимавай! Но аз предпочетох да не обръщам внимание.
	— Това са глупости — ядоса се Хенри. — Има неща, за които нищо не можеш да направиш, просто се случват. И ти знаеш това не по зле от мен.
	Прав беше, но това не ме накара да се почувствам по-добре. Останах още около час. През по-голямата част от времето просто седяхме и мълчахме. Пиех бавно от уискито си. Не му позволих да ми налее още. Не исках да се напия. Изкушавах се да го направя, но знаех, че алкохолното опиянение с нищо не помага. Когато онова усетих, че не ме сдържа на едно място, станах и излязох. Хенри толкова страдаше, че не може да помогне, че започнах да го съжалявам. Но тревогата за Джени не ми позволи да мисля за нищо друго.
	Когато минах през селото, видях, че полицаите обикалят от къща на къща. Беше демонстрация на активност, от която нямаше да излезе нищо. Усетих в себе си надигащ се гняв, докато ги наблюдавах как методично си губят времето. Подминах къщата си. Знаех, че вътре няма да се почувствам по-добре. Отправих се към покрайнините на селото и тогава видях, че група мъже са препречили пътя. Намалих. Повечето от тях познавах по физиономия. Дори Рупърт Статън беше там. Изглежда пак бе успял да се откачи от полата на майка си.
	Най-отпред стоеше Карл Бренер.
	Всички се загледаха в колата. Нямаха никакво намерение да се отместят. Подадох глава през отворения прозорец.
	— Какво става?
	Бренер плю на земята. По лицето му още имаше синини — там, където Бен го беше удрял.
	— Не си ли чул? Отвлякоха още една.
	Имах усещането, че някой ме удари с юмрук право в сърцето. Щом беше изчезнала и четвърта жена, това означаваше само едно — нещо вече се бе случило с Джени. Бренер продължи, без да ми обръща внимание:
	— Учителката от училището. Хванал я този следобед.
	Каза още нещо, но не го чух. Кръвта нахлу в главата ми и вече не чувах нищо. Осъзнах, че не ми казва нищо ново.
	— Къде отиваш? — попита настойчиво, явно не беше забелязал ефекта от думите си.
	Можех да му кажа. Можех да му обясня или да си измисля някаква причина. Но като го гледах как се прави на важен в новата си роля, насочих гнева си към него:
	— Не е твоя работа.
	Той ме изгледа слисано.
	— На посещение ли отиваш?
	— Не.
	Бренер раздвижи раменете си колебливо, като боксьор, който се подготвя за мач.
	— Никой не може да мине оттук, без да ни каже къде отива.
	— Какво ще направиш? Ще ме свалиш от колата ли?
	Тогава се обади един от останалите мъже. Беше Дан Марсдън, ратаят, когото лекувах, когато нарани крака си в един от капаните, заложени от убиеца.
	— Хайде, доктор Хънтър, не го приемайте лично.
	— Защо? На мен ми изглежда съвсем лично.
	Бренер си беше възвърнал обичайната агресивност.
	— Какво става, докторе? Да не би да криеш нещо?
	Изрече го така, че думата прозвуча като обида. Но преди да успея да отговоря, Марсдън го хвана за ръката.
	— Остави го, Карл. Той й беше приятел.
	Беше. Стиснах здраво волана, а те ме гледаха с насмешливо любопитство.
	— Махнете се от пътя ми — казах аз.
	Бренер сложи ръката си на вратата.
	— Не, докато…
	Настъпих газта и го отхвърлих настрани. Мъжът, който стоеше пред мен отскочи, когато ленд роувърът профуча край него. За миг зърнах стреснатите им физиономии, след което останаха зад гърба ми. Чух гневните им викове, но не намалих. Едва когато се изгубиха от погледа ми, се поуспокоих и започнах да разсъждавам разумно. Какво, по дяволите, си въобразявах, че правя? Чудесен лекар, няма що! Можех да нараня някого. Или да направя нещо още по-лошо.
	Карах безцелно известно време, докато накрая усетих, че съм се отправил към кръчмата, която посетихме с Джени преди няколко дни. Натиснах рязко спирачката. Дори мисълта да отида там отново ми изглеждаше противна. Някой изсвири зад гърба ми. Отбих от пътя, изчаках го да ме задмине, обърнах колата и се отправих обратно.
	Мъчех се да избягам от случилото се, но знаех, че не мога. Докато се прибирах обратно към Манхам, се чувствах изтощен. От Бренер и приятелите му нямаше и следа. Устоях на изкушението да отида до къщата на Джени или да се обадя по телефона на Макензи. Нямаше никакъв смисъл. Ако нещо се беше случило, много скоро щях да науча.
	Влязох в къщата. Налях си едно уиски, въпреки че не ми се пиеше. Седнах навън и се загледах в залеза. И моето сърце потъваше заедно със слънцето. Вече беше изминал половин ден, откакто Джени беше отвлечена. Можех да си кажа, че все още има надежда, че престъпникът не бе убил другите си две жертви веднага. В това обаче нямаше нищо утешително. Съвсем нищо.
	Дори и все още да не беше мъртва — реална възможност, която ме ужасяваше — имахме не повече от два дни, за да я намерим. Ако до тогава не изпаднеше в кома поради недостиг на инсулин, неизвестният злодей щеше да я убие, както бе направил със Сали Палмър и Лин Меткаф.
	Нищо не можех да направя, за да го спра.


	21

	След известно време мракът престана да бъде непрогледен. Появиха се светли точици, толкова малки, че в началото си помисли, че са плод на въображението й. Когато се опитваше да се съсредоточи върху тях, те изчезваха. Само когато извърнеше погледа си настрана, ставаха видими — миниатюрни петънца, като звезди, подредени в хоризонтална плоскост в края на зрителното й поле.
	Когато очите й се приспособиха към абсолютната тъмнина, установи, че може да ги различава по-лесно. Не просто петънца. Ивички. Цепнатинки, през които навлизаше светлината. Не след дълго забеляза, че те не са навсякъде около нея. Светлината идваше от една-единствена посока. Мислено я нарече Напред.
	Ръководена от това, Джени постепенно започна да различава форми в пълния мрак, който я обгръщаше.
	Започна да се придвижва съвсем бавно. Главата я болеше. Усещаше тъпа, пулсираща болка, която се усилваше при всяко движение. Мислите й бяха объркани, но страхът, който я бе обзел, не й позволяваше пак да изпадне в безсъзнание. Реши, че отново се намира на паркинга, само че този път шофьорът я бе натикал в багажника. Чувстваше се притисната от всички страни. Не можеше да диша. Искаше да извика за помощ, но гласът й, както и цялото й тяло, не й се подчиняваха.
	Постепенно мислите й започнаха да се подреждат. Осъзна, че се намира някъде другаде. Не беше на паркинга. Онзи случай принадлежеше на миналото. Но тази мисъл не й донесе утеха. Къде се намираше? Тъмнината я объркваше и плашеше. Опита се да седне, но нещо сякаш сграбчи крака й. Помъчи се да се дръпне, усети, че нещо я притиска, и тогава напипа с пръсти грубото конопено въже, завързано около глезена й. Не можеше да разбере какво се случва. Проследи въжето по дължината му и стигна до тежка метална халка на пода.
	Беше завързана. И изведнъж въжето, тъмнината и твърдата земя под нея се подредиха в ужасяваща картина.
	Тогава си спомни всичко.
	Спомените идваха в съзнанието й на части, които постепенно се сливаха и образуваха едно цяло. Говореше с Дейвид по телефона. Звънецът беше иззвънял. Отиде да отвори вратата. Отвън се виждаше неясна мъжка фигура, а мънистената завеса пречеше да разпознае кой е и… и…
	Господи, не можеше това да се случва в действителност! Но се случваше. Изкрещя. Викаше Дейвид, Тина, който и да е. Никой не дойде. Направи усилие, за да спре. Дишай дълбоко. Стегни се. Разтреперана, започна да разсъждава върху ситуацията, в която се намираше. Помещението беше прохладно, но не студено. Въздухът беше мръсен. Миришеше отвратително на нещо, което не можеше да определи. Беше облечена. Шортите и потникът й си бяха на мястото. Каза си, че това е добър знак. Болката в главата й беше понамаляла и сега я усещаше като слабо пулсиране. Най-силното усещане в този момент беше жаждата. Гърлото й беше сухо, преглъщаше трудно и болезнено. Освен това беше гладна. При тази мисъл се сети за нещо много по-тревожно.
	Нямаше инсулин.
	Не можеше дори да предположи колко време е минало от последната инжекция. Нямаше представа откога е тук. Беше си поставила обичайната инжекция сутринта както винаги, но преди колко време беше това? Скоро щеше да дойде ред на следващата, ако вече не беше дошъл. Ако не приемеше инсулин, нямаше какво да регулира кръвната й захар и тя много добре знаеше какво се случваше, когато започнеше да се повишава.
	„Не мисли за това — каза си тя строго. — Мисли как да се махнеш от тук. Без значение къде се намираш.“
	Протегна ръце и пипнешком се опита да разбере какво има около нея, дотам, докъдето въжето й позволяваше да достигне. Зад гърба си напипа груба стена, но в останалите три посоки нямаше нищо. Докато се движеше слепешката в тъмното, кракът й се сблъска с нещо. Препъна се и извика. Нищо не се случи. Тогава клекна и внимателно започна да търси предмета с ръце. Обувка, помисли си тя, съдейки по това, което усещаше с пръстите си. Гуменка, прекалено малка, за да принадлежи на мъж…
	Изпусна я. Беше осъзнала какво държи в ръцете си. Не беше гуменка, а маратонка. Женска.
	Маратонката на Лин Меткаф.
	За известно време страхът я обзе напълно. От момента, в който напипа въжето около крака си, Джени се опитваше да прогони мисълта, че убиецът я беше избрал за третата си жертва. Сега тази мисъл беше потвърдена по най-брутален начин. Не можеше да си позволи да се размекне. Не и ако искаше да си измъкне оттук.
	Приближи се до стената, така че въжето да не е опънато, и опипа възлите с пръсти. Бяха толкова стегнати, все едно бяха направени от същото желязо като халката. Примката около крака й не беше прекалено стегната и не й причиняваше болка, но не можеше да се изхлузи от нея. Опита се, но само ожули болезнено кожата на глезена си.
	След това запъна свободния си крак в стената и започна да се дърпа с всички сили. Нито въжето, нито желязната халка поддадоха. Тя продължи да се напъва, докато главата й забуча и пред очите й започнаха да се появяват светли кръгове.
	Те изчезнаха, а тя лежеше по гръб и се опитваше да си поеме въздух. Тогава забеляза малките светли петна. Светлината означаваше изход оттук или поне наличието на нещо друго отвъд тъмния затвор. Но откъдето и да идваше тази светлина, не можеше да я достигне. Легна на пода и се промъкна докъдето въжето й позволяваше. Нерешително протегна ръка. Усети нещо твърдо на около педя пред себе си. Внимателно прокара пръсти и усети неравната повърхност на нерендосани дъски.
	Светлинките идваха през процепите и дупчиците между тях. Една от тях, малко по-голяма от другите, беше точно пред нея. Джени с мъка се приближи още малко. Примигна, когато миглите й се допряха до грапавата повърхност на дървото, след което внимателно нагласи окото си на цепнатината.
	През нея се виждаше част от дълга стая, потънала в полумрак. По вида й можеше да се съди, че е мазе или сутерен. Това обясняваше влагата във въздуха. Стените бяха изградени от небоядисани стари камъни. По полиците бяха подредени, по-тънали в прах, стари буркани и консервени кутии. Точно срещу нея имаше дървен тезгях, върху който бяха поставени менгеме и различни други инструменти. Но не това спря дъха й.
	От тавана висяха обезобразените тела на мъртви животни.
	Бяха десетки — лисици, птици, зайци, белки, къртици и дори нещо, което приличаше на язовец. Полюшваха се така, че на човек можеше да му се догади. Очевидно някакво слабо течение ги караше да се движат. Някои бяха вързани за вратовете, други за задните им лапи. Виждаше се как главите им са били отрязани. Много от по-малките животни се бяха разложили и от тях бяха останали само кожата и костите. Празните им очни ябълки се взираха право в нея.
	Джени сподави вика си и се отблъсна от дъските. Сега знаеше откъде идва противната миризма. Тогава през главата й мина една мисъл, която накара косъмчетата по врата й да настръхнат. Изправи се и бавно протегна ръка над главата си. С върха на пръстите си докосна нещо меко. Козина. Отдръпна ръката си и с мъка се накара да я протегне отново. Този път при допира й нещо меко като перушина се размърда под пръстите й.
	Над главата й също висяха животни.
	Неволно извика, сви се на пода и се примъкна по него, докато усети стената зад гърба си. Тогава изведнъж рухна, обви ръце около себе си и се разрида. Постепенно сълзите й спряха. Избърса очите и носа си. Бъзла. Плачът с нищо нямаше да й помогне. А животните, които висяха, бяха мъртви. Не можеха да й навредят.
	Събра цялата си решителност, примъкна се отново до дъсчената стена и погледна през цепнатината. Стаята не се беше променила. В нея нямаше никого. Сега забеляза нещо, което преди беше пропуснала, шокирана при вида на мъртвите животни. Зад тезгяха имаше ниша. Слабата светлина в мазето не я осветяваше, но вътре в нишата едва се долавяха очертанията на стълба, която водеше нагоре.
	Изходът.
	Джени се загледа в нея отчаяно, после се отдръпна и побутна дъските. Застана на колене и постави ръце върху тях. Раменете я заболяха от натиска, а в дланите й се забиха трески. Дървената стена не помръдна.
	Направеното усилие я накара да се почувства по-добре. Заудря отново и отново. С всеки удар страхът, който заплашваше да я парализира, намаляваше. Остана без дъх. Отдръпна се, докато въжето се отпусна и й позволи да седне. Вързаният й крак се беше схванал. От усилието главата я заболя още повече. Измъчваше я жажда. Въпреки това усещаше мрачно задоволство. Не искаше това чувство да я напусне. Отказваше да признае, че всъщност нищо не бе постигнала. Дъските не бяха непреодолима преграда. Ако имаше достатъчно време, щеше да намери начин да премине през тях. Само че не знаеше колко време има, нали така?
	Прогони тази мисъл от съзнанието си, намери пипнешком въжето и започна да се мъчи да развърже възела.


	22

	На следващата сутрин, когато пуснах радиото да чуя новините, казаха, че са арестували заподозрян.
	Бях прекарал по-голямата част от нощта буден. Седях на стола и едновременно се надявах и страхувах, че Макензи може да се обади. Но телефонът мълчеше. В пет часа станах и взех душ. Излязох навън и като вцепенен наблюдавах как светът около мен се пробужда. Останах така около час, след това влязох вътре. Не исках да пусна радиото. Знаех каква ще е водещата новина. Скоро обаче тишината в къщата започна да ме потиска, а неизвестността правеше нещата още по-лоши. Когато стана време за новините в осем, не издържах повече и включих радиото.
	Въпреки това не очаквах да чуя нищо ново. Тъкмо бях започнал да си правя кафе, наливах вода в кафеварката и първите няколко секунди от новината бяха заглушени от шума на течащата вода. Чух думите „арест“ и „заподозрян“ и моментално спрях водата.
	„… самоличността му не се разкрива, но полицията потвърди, че миналата нощ е арестувала местен човек във връзка с похищението над учителката Джени Хамънд…“
	Говорителят премина към следващата новина. А какво ставаше с Джени? Искаше ми се да изкрещя. Ако са арестували някого, защо не са я намерили? Осъзнах, че все още стискам кафеварката. Захвърлих я на масата и сграбчих телефона. „Хайде, отговори“ — молех се, докато набирах телефона на Макензи. Иззвъня няколко пъти и точно когато очаквах да се включи гласовата поща, той отговори.
	— Намерихте ли я? — запитах настойчиво, преди да успее да каже каквото и да е.
	— Доктор Хънтър?
	— Намерихте ли я?
	— Не. Виж, не мога да говоря в момента. Ще ти се обадя…
	— Не затваряй! Кой е арестуваният?
	— Не мога да ти кажа.
	— Хайде, за Бога!
	— Още не му е повдигнато обвинение и затова не можем да съобщим името му. Знаеш как са тези неща — говореше все едно се извиняваше.
	— Той каза ли ви нещо?
	— Все още го разпитваме.
	С други думи, не.
	— Защо не ми каза? Обеща да ми се обадиш, ако се случи нещо.
	— Беше много късно. Щях да ти съобщя тази сутрин.
	— Да не би да си се притеснявал, че ще ме обезпокоиш?
	— Виж, знам, че си разтревожен, но това е полицейско разследване…
	— Зная. Нали и аз участвам в него, или си забравил?
	— Когато мога да ти съобщя нещо, ще го направя. Но точно в момента разпитваме заподозрян и това е всичко, което мога да ти кажа.
	Подтиснах желанието си да му се разкрещя. Не беше от хората, които се поддават на заплахи.
	— По радиото чух, че е местен човек. — С всички сили се мъчех да бъда спокоен. — Това означава, че съвсем скоро всички в селото ще знаят кой е, независимо дали ви харесва или не. В крайна сметка и аз ще разбера. Просто в следващите няколко часа ще се чудя кое отговаря на истината и кое не. — Изведнъж усетих, че нямам никакви сили да споря. — Моля те, кажи ми. Трябва да знам.
	Той се поколеба. Мълчах. Оставях му време да се убеди, че може да го направи. Чух го как въздъхна.
	— Изчакай.
	Звуците в слушалката бяха неясни. Предполагам, че се отдалечаваше, за да не могат хората около него да го чуят. Когато се обади отново, гласът му бе приглушен:
	— Казвам ти го строго поверително, ясно ли е?
	Не си направих труда да отговоря.
	— Бен Андерс е.
	Бях се подготвил да чуя познато име, но не и това.
	— Докторе? Чуваш ли ме? — попита Макензи.
	— Бен Андерс? — повторих зашеметен.
	— Колата му е била забелязана близо до къщата на Джени Хамънд по-рано същата сутрин, когато изчезна.
	— Това ли е всичко?
	— Не, не е — отговори ми той сърдито. — В багажника открихме приспособления за правене на капани — тел, ножица за рязане на тел, дървени колове.
	— Той е пазач в резервата, сигурно ги използва при работата си.
	— Тогава защо колата му е била пред къщата на Джени Хамънд?
	Все още се мъчех да възприема новината. Нещата започнаха да ми се проясняват.
	— Кой я е видял там?
	— Не мога да ти кажа това.
	— Някой е подал сигнал, нали така? Анонимен сигнал?
	— Какво те кара да мислиш така? — долових подозрение в гласа му.
	— Знам кой е подал сигнала — бях напълно сигурен в думите си. — Карл Бренер. Нали си спомняш, че ти казах, че според Бен той бракониерства. Преди няколко вечери се сбиха и Бренер загуби.
	— Това още нищо не означава — упорито отрече Макензи.
	— Означава, че трябва да попиташ Бренер какво знае за случая. Не мога да повярвам, че Бен има нещо общо с тази история.
	— Защо не? Защото ти е приятел? — Макензи вече беше ядосан.
	— Защото съм убеден, че е бил наклеветен.
	— Мислиш ли, че не се сетихме за това? И преди да попиташ, нека ти кажа, че Бренер има солидно алиби, докато твоят приятел Андерс няма. Ти знаеше ли, че е бивше гадже на Сали Палмър?
	При тези думи направо занемях.
	— Имали са връзка преди няколко години — продължи Макензи. — Всъщност точно преди да дойдеш в селото.
	— Не знаех — отговорих замаяно.
	— Може би е забравил да го спомене. И се обзалагам, че също така е забравил да спомене, че преди петнайсет години е бил арестуван за опит за изнасилване. Прав ли съм?
	За момент не знаех какво да отговоря.
	— Имахме известни подозрения към него още преди да получим сигнала. Колкото и странно да ти звучи, не сме пълни идиоти — продължи безмилостно Макензи. — А сега, ако не възразяваш, очаква ме още много работа.
	Телефонът изщрака и връзката прекъсна. Не знаех какво да мисля. В началото бях готов да се закълна, че Бен е невинен. Все още бях убеден, че Карл Бренер е подал анонимния сигнал. Беше толкова дребна душа, че бе готов да си отмъсти на Бен по всякакъв начин, без изобщо да мисли за последствията.
	Въпреки това думите на Макензи ме потресоха. Нямах никаква представа, че Бен е имал връзка със Сали, още по-малко, че е бил обвинен в изнасилване. Вярно, нямаше никаква причина да ми каже за това. Може би точно обратното при създалите се вече обстоятелства. И сега не можех да не се запитам колко добре всъщност го познавам. Светът е пълен с хора, които твърдят, че човекът, когото познават, не може да е убиец. За първи път се запитах дали не съм един от тях.
	Много по-тревожна обаче беше вероятността полицията да губи ценното си време, като се занимава не с когото трябва. Изведнъж ми стана ясно какво трябва да направя. Грабнах ключовете от колата и изтичах навън. Ако Бренер беше излъгал, за да злепостави Бен, трябваше някой да му разясни какво можеше да причини на Джени по този начин. Във всеки случай трябваше да знам истината и ако се наложи, да го принудя да си признае. Ако ли не…
	Ако ли не, просто не исках да си представя какво ще се случи.
	Когато прекосих селото, слънцето вече беше напекло. Имаше повече представители на полицията и пресата от когато и да било. Недоволните журналисти, фотографи и хората от техническите екипи се бяха струпали на групи. Изглеждаха отчаяни, защото опитите им да вземат интервю се сблъскваха с леденото мълчание на местните хора. Не можех да понеса мисълта, че са тук заради Джени. Минах покрай черквата и забелязах Скарсдейл в двора на гробището. Разговаряше с Том Мейсън и размахваше костеливия си пръст, докато даваше нареждания на градинаря. Когато видя, че се приближавам, спря. По лицето му се изписа неодобрение.
	— Доктор Хънтър — каза той студено вместо поздрав.
	— Имам нужда от услуга — започнах направо.
	Не успя напълно да прикрие задоволството си.
	— Услуга? Това вече е нещо ново — вие да искате нещо от мен.
	Оставих го да се наслади на момента. Беше заложено нещо много повече от гордост, независимо дали ставаше въпрос за неговата или за моята. Демонстративно погледна часовника си.
	— Каквото и да е, ще трябва да почака. Очаквам позвъняване по телефона. След малко ще давам интервю по радиото.
	При друг случай щях да се ядосам от начина, по който си придаваше важност. Сега обаче не обърнах внимание.
	— Важно е.
	— Тогава няма да имате нищо против да почакате, нали така?
	Той наклони глава, телефонният звън се чуваше през отворената странична врата на черквата.
	— Ще трябва да ме извините.
	Идваше ми да го сграбча за прашните ревери и да го разтърся. За момент се изкуших да си тръгна. Но присъствието на Скарсдейл можеше да ми помогне в опита ми да се обърна към добрата страна на Бренер, ако той изобщо имаше такава. Много се съмнявах, че след снощи, когато за малко не го прегазих с колата, щеше да иска да разговаря с мен, ако отидех сам. Затова си замълчах и изчаках, докато Скарсдейл забързано влезе в черквата.
	Шумът на потракващите градински ножици ме накара да забравя мислите си и ме върна към действителността. Погледнах към Том Мейсън, който внимателно подрязваше тревата около цветните лехи и старателно се правеше, че не е чул размяната на реплики. Сега със закъснение ми дойде наум, че дори не го бях поздравил.
	— Добро утро, Том — опитвах се гласът ми да звучи нормално.
	Огледах се наоколо, за да видя къде е дядо му.
	— Къде е Джордж?
	— Все още е на легло.
	Дори не бях разбрал, че е болен. Още един белег до каква степен бях изоставил работата си.
	— Пак ли гърбът?
	Той кимна:
	— Още няколко дни и ще се оправи.
	Почувствах се виновен. Старият Джордж и внукът му бяха пациенти на Хенри, но аз отговарях за домашните посещения. А и присъствието на стария градинар беше толкова обичайна гледка за Манхам, че трябваше да забележа, че го няма. На колко ли хора бях излъгал очакванията напоследък? Дали и в момента не се случваше точно това, защото Хенри отново бе поел сутрешните прегледи без мен?
	Но страхът за Джени надделя над всичко. Необходимостта да направя нещо — каквото и да е — се надигаше в мен и заглушаваше превзетия монотонен глас на Скарсдейл, който достигаше до мен през отворената врата. От напрежение започна да ми се завива свят. Светлината в двора на черквата ми се струваше прекалено ярка. Въздухът бе изпълнен с толкова миризми, че започваше да ми се гади. Подсъзнателно се опитвах да си спомня нещо, но всичко изчезна, когато чух, че Скарсдейл затвори телефона. Миг след това излезе от канцеларията на черквата напълно удовлетворен от себе си.
	— А сега, доктор Хънтър, казахте, че искате да ме помолите за услуга.
	— Отивам при Карл Бренер. Искам да дойдете с мен.
	— Нима? И защо трябва да направя това?
	— Защото има по-голям шанс да послуша вас.
	— За какво?
	Хвърлих поглед към градинаря. Той се отдалечи, погълнат от работата си.
	— Полицията е арестувала някого. Мисля, че може би грешат поради нещо, което Карл Бренер им е казал.
	— По някаква случайност Бен Андерс има ли отношение към тази „грешка“?
	Изражението на лицето ми му даде достатъчен отговор. Скарсдейл изглеждаше доволен от себе си.
	— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но това вече не е новина. Видели са като го арестуват. Такова нещо едва ли може да се запази в тайна.
	— Няма значение за кого става въпрос. Въпреки всичко мисля, че Бренер е дал на полицията грешна информация.
	— Мога ли да попитам защо?
	— Имат стара вражда с Бен. Сега е моментът да му отмъсти.
	— Не знаете това със сигурност, нали така? — Скарсдейл сви устни критично. — И доколкото знам, Андерс ви е приятел.
	— Ако е виновен, заслужава и най-страшното наказание. Но ако не е, полицията само си губи времето.
	— Това ще реши полицията, а не лекарят на селото.
	— Моля ви — опитвах се да запазя спокойствие.
	— Съжалявам, доктор Хънтър, но мисля, че не разбирате за какво ме молите. Искате да се намесите в разследването на полицията.
	— Искам да спася един човешки живот! — почти изкрещях. — Моля ви — повторих по-спокойно. — Не моля за себе си. Преди няколко дни Джени Хамънд стоеше в черквата, докато говорехте за необходимостта да се направи нещо. Може все още да е жива, но това няма да продължи много дълго. Няма… Не мога…
	Гласът ми изневери. Скарсдейл ме наблюдаваше. Не можех да говоря повече, поклатих глава и понечих да си тръгна.
	— Защо смятате, че Карл Бренер ще послуша мен?
	Трябваше ми миг да се съвзема, преди отново да мога да говоря:
	— Вие организирахте отрядите. Много по-вероятно е да обърне внимание на вас, отколкото на мен.
	— Третата жертва — заговори той внимателно, — познавахте ли я?
	Кимнах. Известно време очевидно обмисляше. В погледа му проблесна нещо, което не бях виждал преди. Трябваше ми малко време, за да разбера, че е съчувствие. След това то изчезна и на негово място се появи обичайното високомерие.
	— Много добре — каза той.


	Никога преди това не бях ходил в къщата на Бренер, но тя беше един от ориентирите сред местния пейзаж и човек трудно можеше да я пропусне. Намираше се на около два километра извън селото. До нея водеше черен път, който през лятото беше целият в дупки, а през останалата част от годината се превръщаше в кал и локви. Полята наоколо някога са били отводнени и са били обработваема земя. Сега постепенно отново се връщаха към предишното си състояние. В центъра на това място, заобиколена от боклук и отпадъци, се намираше къщата. Беше висока порутена сграда, толкова разкривена, че човек не можеше да види нито права линия, нито прав ъгъл. През годините към нея са били добавяни нови помещения — паянтови постройки, долепени до стените като пиявици. Покривът е бил поправян и сега беше покрит с гофрирана ламарина. Върху него се мъдреше огромна сателитна чиния.
	По време на краткото ни пътуване Скарсдейл не пророни нито дума. Мирисът на плесен и кисело, който се излъчваше от него, се усещаше по-силно в затвореното пространство на колата. Ленд роувърът подскачаше по изровения път към къщата. Едно куче се спусна към нас с ожесточен лай, но когато слязохме от колата, не ни доближи. Почуках на вратата. Парченца стара боя се разхвърчаха наоколо. Една жена с изморен вид ни отвори почти веднага. Сетих се, че е майката на Карл Бренер.
	Беше болезнено слаба, с провиснала сива коса и толкова бледа, все едно някой бе отнел всичките й жизнени сили. Беше вдовица и като се има предвид какво семейство бе отгледала сама, ставаше ясно кой бе направил всичко това. Въпреки жегата върху избелялата си рокля носеше домашно плетена жилетка. Подръпваше я непрекъснато, докато примигваше срещу мен, без да продума.
	— Аз съм доктор Хънтър — започнах.
	Скарсдейл до мен не се нуждаеше от представяне.
	— Карл вкъщи ли е?
	Въпросът ми не предизвика никакъв отговор. Тъкмо щях да го повторя, и тя скръсти ръце на гърдите си.
	— В леглото е — заговори тя бързо.
	Тонът й беше едновременно нервен и агресивен.
	— Трябва да разговаряме с него. Важно е.
	— Не обича да го будят.
	Скарсдейл пристъпи напред.
	— Няма да отнеме много време, госпожо Бренер. Важно е да говорим с него.
	За момент се раздразних от начина, по който той пое контрол над ситуацията, но бързо ми мина. Сега по-важното беше да ни пуснат в къщата.
	Жената се отдръпна с нежелание и ние влязохме.
	— Чакайте в кухнята. Ще го извикам.
	Скарсдейл влезе пръв. Последвах го в разхвърления вестибюл. Миришеше на стари мебели и на пържено. Когато минахме в кухнята, миризмата на пържено стана още по-силна. В един ъгъл работеше малък телевизор. Момче и момиче на юношеска възраст се закачаха на масата. Пред тях стояха празните чинии от закуска. Скот Бренер седеше наблизо. Бинтованият му крак беше подпрян на ниско столче. Гледаше телевизия и държеше чаша недопит чай.
	Когато влязохме, всички замълчаха и впериха поглед в нас.
	— Здрасти, Скот — чувствах се неловко.
	Не можех да си спомня имената на брат му и сестра му. За първи път започнах да се колебая дали постъпвам разумно. Съзнавах, че бях дошъл в къщата на човек, когото възнамерявах да обвиня в лъжа. Прогоних всички съмнения. Трябваше да го направя, независимо дали беше правилно или не.
	Настъпи тишина. Скарсдейл стоеше в центъра на стаята, невъзмутим като статуя. Момчето и момичето продължаваха да ни зяпат. Скот беше забил поглед в скута си.
	— Как е кракът? — попитах, колкото да разчупя тишината.
	— Добре е — погледна го и сви рамене. — Малко ме наболява.
	Забелязах, че превръзката е мръсна.
	— Кога за последно ти смениха превръзката?
	— Не знам. — Беше започнал да се изчервява.
	— Сменяна е, нали?
	Не ми отговори.
	— Раната е сериозна. Не можеш да я оставиш просто така.
	— Никъде не мога да отида в това положение, нали така? — каза той разтревожено.
	— Можехме да уредим да идва сестра. А и Карл можеше да те докара до кабинета.
	Лицето му помръкна.
	— Прекалено е зает.
	Да, обзалагам се, че е така. Но в момента изобщо не бях доволен от себе си. Това още веднъж ми напомни до каква степен бях изоставил лекарските си задължения. Чу се, че някой слиза по стълбите и в следващия момент майка му влезе в кухнята.
	— Мелиса, Шон, излезте оттук — каза тя на децата.
	— Защо? — опъна се момичето.
	— Защото така ви казах! Хайде!
	Те бавно се измъкнаха навън с недоволни физиономии.
	— Ще дойде ли? — попитах аз.
	— Ще дойде, когато е готов.
	Беше ясно, че това е всичко, което можехме да очакваме от нея. Чуваше се само плискането на вода и потракването на прибори и чинии, когато започна да мие купчината мръсни съдове. Очевидно беше в лошо настроение.
	— Ами, аз какво да правя тогава? — попита Скот, докато разтревожено се взираше в крака си.
	Събрах мислите си с усилие. Усещах, че Скарсдейл ме наблюдава. За момент в мен се сблъскаха нетърпението и чувството за дълг. Отстъпих.
	— Дай да го погледна.
	Раната не беше толкова зле, като се имаше предвид колко мръсна беше превръзката. Заздравяваше и изглежда, кракът му щеше напълно да се възстанови. Шевовете бяха такива, все едно ги беше правила някоя несръчна обучаваща се сестра, но краищата на раната се затваряха добре. Донесох аптечката от колата, почистих и превързах раната отново. Почти бях свършил, когато се чуха тежките стъпки на Бренер.
	Приключих и се изправих. В това време той влезе в кухнята. Беше облечен с мръсни джинси и тясна фланелка. Беше добре сложен, мускулите по ръцете и гърдите му се очертаваха. Изгледа ме злобно, а след това неохотно, но с уважение кимна на Скарсдейл. Приличаше ми на сърдит ученик, изправен пред строгия директор.
	— Добро утро, Карл — Скарсдейл заговори пръв. — Съжалявам, че те обезпокоихме.
	В гласа му се долавяше неодобрение. Бренер го усети и се смути от външния си вид.
	— Тъкмо ставам — обясни той, без никой да го е питал. Гласът му все още звучеше сънливо. — Снощи се прибрах много късно.
	Изражението на Скарсдейл подсказваше, че този път ще си затвори очите. Само този път.
	— Доктор Хънтър иска да те попита нещо.
	Бренер ме изгледа. Дори не се опита да скрие враждебността си.
	— Защо, по дя… — усети се и спря. — Защо трябва да му отговарям?
	Скарсдейл вдигна ръка като истински търпелив миротворец.
	— Напълно осъзнавам, че в момента се натрапваме, но според него става въпрос за нещо много важно. Ще те помоля да го изслушаш.
	Обърна се към мен. Искаше да ми покаже, че е направил всичко, което е по силите му. Когато заговорих, усещах, че Скот и майка му ме наблюдават внимателно.
	— Знаеш, че Бен Андерс е бил арестуван — започнах аз.
	Бренер не отговори веднага. Облегна се на масата и скръсти ръце на гърдите си.
	— И?
	— Знаеш ли нещо повече?
	— Откъде накъде да знам?
	— Полицията е получила сигнал. Ти ли се обади?
	Вече не се опитваше да прикрие войнственото си отношение.
	— Теб това какво те засяга?
	— Искам да знам дали наистина си го видял или не.
	— Обвиняваш ли ме в нещо? — присви очи.
	— Виж какво, просто не искам полицията да си губи времето.
	— Защо мислиш, че си губи времето? Крайно време е хората да разберат какво гадно копеле е този Андерс.
	Скот смутено се размърда на стола си.
	— Не знам, Карл, може би той…
	Бренер се обърна към него:
	— Кой, по дяволите, те пита теб? Млъквай!
	— Не става въпрос само за Бен Андерс — намесих се аз.
	В това време по-малкият брат се дръпна уплашено и прикри главата си.
	— За Бога, не можете ли да го разберете!
	Бренер се отдръпна от масата, ръцете му бяха свити на юмруци.
	— Абе, ти за кого се мислиш? Снощи се правеше на много велик и не можеше да спреш и да говориш с нас, а сега ми идваш тук да ми нареждаш какво да правя.
	— Искам само да кажеш истината.
	— Сега лъжец ли ме наричаш?
	— Играеш си с живота на един човек!
	— Така ли? — усмихна се той свирепо. — И да го обесят, хич не ми пука.
	— Не говоря за него! — изкрещях. — А за момичето. Какво ще се случи с нея?
	Думите ми го накараха да спре да се хили. Изглежда, това изобщо не му беше минало през ума. Сви рамене, беше преминал към защита.
	— Сигурно вече е мъртва.
	Спуснах се към Бренер, но ръката на Скарсдейл ме възпря. Направих усилие и отправих последна молба:
	— Държи ги живи три дни, преди да ги убие — мъчех се да говоря спокойно. — Държи ги живи и прави с тях само Господ знае какво. Днес е вторият ден, а полицията се мъчи да накара Бен Андерс да си признае. Защото някой е казал, че го е видял пред къщата й.
	Трябваше да спра.
	— Моля те — продължих след малко. — Моля те, ако си ти, кажи им.
	Всички стояха като вцепенени, вперили поглед в мен. Само тези, които участваха в разследванията, знаеха, че жертвите са били държани живи. Макензи щеше да побеснее, ако разбереше, че съм им казал. Изобщо не ме интересуваше. Сега цялото ми внимание беше насочено към Бренер.
	— Нямам представа за какво говориш — измърмори той, но по израза на лицето му ставаше ясно, че увереността го е напуснала.
	Избягваше погледите ни.
	— Карл? — обади се майка му колебливо.
	— Казах, че нищо не знам, не разбрахте ли? — отсече той, гневът отново го беше обхванал. Обърна се към мен: — Зададе си въпроса, а сега се разкарай!
	Не знам какво щеше да се случи, ако Скарсдейл не беше там. Той бързо застана между нас.
	— Достатъчно! — обърна се към Бренер. — Карл, разбирам, че си ядосан, но ще те помоля да внимаваш как говориш в мое присъствие. Както и в присъствието на майка си.
	Бренер не изглеждаше никак щастлив при тази забележка. Скарсдейл обаче беше абсолютно убеден в правото си да я направи. В този момент той се обърна към мен:
	— Доктор Хънтър, получихте отговор. Смятам, че вече нямаме причина да останем тук.
	Не мръднах от мястото си. Наблюдавах Бренер и повече от всякога бях убеден, че е обвинил Бен от злоба. Като гледах начумерената му физиономия, ми се прииска да изтръгна истината с бой.
	— Ако нещо се случи с нея — гласът ми звучеше като на чужд човек, — ако умре, защото си излъгал, кълна се, ще те убия.
	При тази заплаха всички в стаята онемяха. Усетих, че Скарсдейл ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата.
	— Хайде, доктор Хънтър.
	Спрях, когато минах покрай Скот Бренер. Лицето му беше бяло, а очите широко отворени. Скарсдейл ме изведе от кухнята.
	Отидохме до колата ми, без да разговаряме. Едва когато тръгнахме по пътя към селото, усетих, че отново мога да говоря.
	— Той лъже.
	— Ако знаех, че ще изгубите контрол, никога нямаше да се съглася да дойда — отговори разгорещено Скарсдейл. — Държанието ви беше позорно.
	— Позорно? — изгледах го удивено. — Той оклевети невинен човек, без да го е грижа какво ще стане.
	— Нямате доказателства.
	— О, стига! Бяхте там, нали го видяхте как говори?
	— Видях как двама мъже изпуснаха нервите си, това видях.
	— Не може да говорите сериозно. Не смятате ли вече и вие, че Бренер е подал сигнала на полицията?
	— Не е моя работа да отсъдя.
	— Не ви моля да отсъдите. Просто елате с мен й кажете на полицаите, че според вас трябва да разпитат Бренер.
	Не ми отговори веднага. Когато най-после го направи, не даде конкретен отговор:
	— Казахте, че жертвите не са били убивани веднага. Откъде знаете това?
	Поколебах се по навик, но вече не ме интересуваше кой какво знае. Вече нямаше никакво значение.
	— Аз извърших огледа на труповете.
	Той извърна рязко глава към мен и ме изгледа учудено.
	— Вие?
	— Бях експерт по тези въпроси. Преди да дойда тук.
	Отне му известно време да осмисли новината.
	— Искате да кажете, че сте участвали в полицейското разследване?
	— Да, помолиха ме да им помогна.
	— Разбирам — от тона му ставаше ясно, че не одобрява това. — И предпочетохте да си замълчите.
	— Това е деликатна работа. Не е нещо, за което трябва да се говори.
	— Разбира се. В крайна сметка ние сме селски хора. Вероятно невежеството ни ви е забавлявало.
	По бузите му се появиха червени петна. Разбрах, че не просто не одобрява поведението ми, а беше направо бесен. За момент реакцията му ме изненада, но после всичко ми стана ясно. Доставяло му е удоволствие да си представя, че е най-значимата личност. Смятал е, че е водачът на селото. А сега беше установил, че някой друг през цялото време е играл важна роля и е разполагал с информация, която той не е знаел. Това беше удар по гордостта му. Нещо повече, беше удар върху егото му.
	— Не е така.
	— Нима? Не е ли странно, че ми го казвате едва сега, когато имате нужда от мен. Чак сега разбирам колко наивен съм бил. Мога обаче да ви уверя, че повече няма да допусна да ме правите на глупак.
	— Никой не ви прави на глупак. Ако съм ви обидил, моля да ме извините, но в момента е заложено нещо по-важно от вас и мен.
	— Наистина е така. И мога да ви уверя, че отсега нататък ще го оставя в ръцете на „експертите“ — каза го с горчив присмех. — В крайна сметка аз съм само един скромен свещеник.
	— Вижте, имам нужда от помощта ви. Не мога…
	— Мисля, че няма какво повече да си кажем — отсече той. Мълчахме през останалата част от пътуването ни.


	23

	Шумът накара Джени да се събуди. В началото не успя да се ориентира в тъмнината. Не можеше да си спомни къде е и защо не вижда нищо. Никога не пускаше завесите, когато спеше, така че и в най-тъмните нощи светлината влизаше в стаята й. Усети твърдата земя под себе си и неприятната миризма и тогава действителността се стовари върху нея с целия си ужас.
	Дръпна въжето още веднъж. Вече беше разранила пръстите си, докато се опитваше да развърже възела, и когато ги постави в устата си, усети кръв. Но въпреки всичките й усилия възелът не поддаваше. Отпусна се назад. Започваше да усеща и други неудобства. Глад, но повече от глада я мъчеше жаждата. Преди да заспи, успя да достигне до малка локвичка вода. Тя се бе процедила през пода и стените на помещението, в което беше затворена. Беше прекалено плитка и не можа да пие от нея, но свали фланелката си и попи с нея влагата. После я изсмука. Водата беше застояла и леко солена, но въпреки това вкусът й бе прекрасен.
	След това откри още две места, където водата се бе просмукала, и постъпи по същия начин. Но с това не успя да утоли жаждата си. Беше сънувала вода и когато се събуди, гърлото й бе още по-пресъхнало. Освен това я бе обзела сънливост, от която не можеше да се отърси. Знаеше, че и двете състояния са признак за начало на недостиг на инсулин, но в момента не искаше да мисли за това. За да отвлече мислите си, започна отново да проучва пода около себе си. Надяваше се, че малките локвички отново ще са пълни с вода.
	Тогава повторно чу шума. Идваше от мазето, от другата страна на дъските.
	Долу имаше някой.
	Зачака стаила дъх. Който и да беше оттатък, не бе дошъл да я спаси. Чуваше, че някой се движи, но нищо друго не се случи. Забеляза, че сега през цепнатините на дъските се процеждаше повече светлина. Бавно и внимателно се приближи към тях. Кръвта в главата й пулсираше толкова силно, че заглушаваше всичко останало. Пипнешком, колкото е възможно по-тихо, се доближи и постави окото си на същата дупчица, както и преди.
	След абсолютната тъмнина наоколо светлината сякаш прободе ретината й. При мигна няколко пъти, докато погледът й се приспособи. Над тезгяха светеше гола електрическа крушка. Беше закачена на дълъг шнур и висеше точно над него. Падаше толкова ниско, че осветяваше само един малък кръг, а всичко наоколо потъваше в сянка. Мъртвите животни, които висяха от тавана, се криеха в нея.
	Шумът се чу отново и тогава Джени видя един мъж да се появява от сянката. Дупката беше близо до пода и от ъгъла, от който гледаше, не се виждаше много. Забеляза джинси и нещо, което приличаше на войнишко яке. След това той застана на пътя на светлината. Правеше нещо до тезгяха, а по силуета му си личеше, че е висок и едър. После тръгна към нея.
	Джени бързо се отдръпна от дъските, когато чу приближаващите се стъпки. В следващия момент те спряха. Тя се загледа в тъмнината. Беше като парализирана. Чу се силен, стържещ звук и се появи вертикална ивица светлина. Дъските, които бяха закачени на панти, се отместиха, светлината заля цялото помещение и я заслепи. Тя покри очите си с ръка, а една огромна тъмна сянка се изправи над нея.
	— Стани.
	Гласът шептеше. Беше прекалено уплашена, за да прецени дали го познава или не. Чувстваше се като скована.
	Последва внезапно бързо движение и остра болка.
	— Стани.
	Тя се изправи с мъка, стискайки порязаната си ръка. Краката й трепереха, затова се притисна до стената. Очите й вече започваха да привикват със светлината, но през цялото време държеше главата си обърната настрани. Каза си: „Не го гледай. Ако разбере, че си го разпознала, никога няма да те пусне.“ Но противно на волята й, погледът й се обръщаше към него. Не към лицето му, а към ловджийския нож в ръката му. Върхът на извитото острие беше насочен към нея. „О, Господи, не, моля те…“
	— Съблечи се.
	Историята в таксито се повтаряше отново. Само че този път положението беше много по-лошо. Не можеше да се надява, че някой ще й се притече на помощ.
	— Защо?
	Гласът й издаваше, че е на ръба на истерията. Мразеше се за това.
	Нямаше време да реагира и ножът отново проблесна. Усети ледено опарване по бузата си. Слисана, тя постави ръка на мястото и усети как нещо мокро се стича между пръстите й. Погледна ръката си. Кръвта блестеше по нея. И тогава дойде болката. Толкова гореща и раздираща, че я остави без дъх.
	— Съблечи си дрехите.
	Сега осъзна, че беше чувала този глас и преди. Опитваше се да го разпознае, а ехото му достигаше до нея все едно се намираше на дъното на кладенец. Не припадай. Не припадай. Болката в бузата й помогна да се съсредоточи. Олюля се, но не падна. Чуваше тежкото му дишане, когато той бавно насочи ножа към нея. Върхът му докосна кожата на ръката й. След това ножът се завъртя и плоската му част се допря до нея. Затвори очи и усети как острието, леко като перце, се плъзна към рамото й, придвижи се по ключицата й и спря на гърлото. После бавно се придвижи нагоре, докато достигна меката част под брадичката й. Натискът неумолимо продължаваше и тя бе принудена да вдигне главата си. Когато изви главата си докрай, натискът спря. Брадичката й остана подпряна на тънкия остър връх на ножа и цялото й гърло се оголи. Джени се мъчеше да остане неподвижна, дъхът й излизаше на пресекулки. Тогава ножът изчезна.
	— Сваляй дрехите.
	Отвори очи. Все още избягваше да погледне мъжа пред себе си. Ръцете й тежаха като олово, когато хвана мократа и мръсна фланелка, която бе топила в локвите. Опита се да я съблече през глава. За момент я обгърна блажена тъмнина. След това дръпна фланелката от лицето си и се озова обратно във вонящата стая.
	За първи път огледа какво има наоколо. Помещението беше част от мазето, преградено с нерендосани дъски. Там, където светлината на крушката не достигаше, се виждаха сенките на множество нахвърлени стари мебели, инструменти и изобилие от боклуци. В дъното беше извитата стълба, която бе забелязала по-рано, осветена от някаква далечна лампа.
	А над главата й висяха обезобразените трупове на животни.
	Сега разбра, че цялото мазе е изпълнено с тях. Сгърчени купчинки от козина, кости и пера, които се полюшваха от невидимото течение. Тогава мъжът се приближи към нея и закри светлината. Тя не можеше да откъсне поглед от ножа в ръката му. Започна бързо да се съблича, мъчейки се отчаяно да изпревари следващия удар с ножа. Когато стигна до късите панталонки, за момент замръзна на място. След това ги събу и те се омотаха около вързания й крак. Беше останала само по бикини. Стоеше с наведена глава. Страхуваше се да го погледне в очите, както би се страхувала от бясно куче.
	— Сваляй всичко — гласът му звучеше по-плътно.
	— Какво ще правиш? — прошепна Джени.
	Презираше се за проявената слабост.
	— Направи го!
	Вцепенена от страх, Джени несръчно се подчини. Той се наведе, бързо разряза панталоните и бикините й, отстрани ги от вързания й крак и ги захвърли настрани. Тя сподави вика си, когато той бавно протегна ръка и почти колебливо докосна гърдите й. Прехапа устни, изви глава и се мъчеше да не се разплаче. При това движение видя телата на животните, които висяха от тавана.
	Отблъсна ръката му.
	Кожата й запази осезателен спомен от допира му, от твърдите косми и грубите кости на ръката му. За момент нищо не се случи. След това ръката му се изви и той удари Джени през лицето. Тя се блъсна в стената и се плъзна на пода.
	Чуваше дишането му, когато се надвеси над нея. Сви се в очакване, но той не направи нищо. С облекчение чу как стъпките му се отдалечават. Лицето я болеше там, където я беше ударил, но поне не беше по порязаната буза. „Късметлийка си, — помисли си тя вцепенено. — Късметлийка и глупачка.“
	Чу се изщракване и отново бе заслепена. Ярката светлина беше насочена право към нея. Прикри очите си с ръка и видя, че беше включил настолна лампа, закрепена върху тезгяха. Обляна от светлината, Джени чу как премести стола. Той изскърца под тежестта, когато мъжът седна в сянката.
	— Стани.
	Тя се подчини с мъка. Проявата й на непокорство обаче беше предизвикала някаква промяна. Все още се страхуваше, но вече беше ядосана. Опита се да извлече сили от гнева си толкова, колкото да се изправи предизвикателно. Каза си, че каквото и да се случи, щеше да се опита да запази останалото си достойнство. Изведнъж това й се стори изключително важно.
	Добре тогава. Прави каквото ще правиш. И да се свършва.
	Гола и трепереща, тя очакваше да види какво ще я сполети. Нищо не се случи. Откъм сенките се чуха още звуци. Какво правеше той? Хвърли бегъл поглед и видя едрата му фигура. Стоеше с широко разкрачени крака. Ритмичните приглушени звуци продължиха и тя най-после разбра.
	Той мастурбираше.
	Звуците, които идваха отвъд светлия кръг, станаха по-настойчиви. Чу го как сподавено извика. После обутите му в ботуши крака се потътриха по пода и настъпи тишина.
	Джени стоеше неподвижна. Почти не смееше да диша. Слушаше как учестеното му дишане постепенно се успокои.
	След малко той се изправи. Нещо прошумоля и след това тръгна към нея. Подаде й нещо.
	— Облечи я.
	Протегна се да вземе това, което й подаваше, но не можеше да откъсне очи от ножа. „Махни го, — помисли си тя. Махни го поне за малко. Тогава ще видим колко си смел.“ Но той не го направи. Все още държеше ножа, докато подаваше на Джени купчината плат. Когато видя, че е рокля, в Джени се породи смътна надежда, че може да я пусне на свобода. Но после разбра какво всъщност държи.
	Беше булчинска рокля. Бял сатен и дантела, пожълтяла от времето. Беше мръсна и зацапана с тъмни засъхнали петна. Джени усети, че й се повдига, когато разбра какви бяха тези петна.
	Засъхнала кръв.
	Изпусна роклята. Ножът проблесна, кожата на ръката й се разтвори и се появи кървавочервена линия. Кръвта веднага потече надолу.
	— Вдигни я!
	Ръцете й отказваха да я слушат, когато се наведе, за да вдигне роклята. Започна да я облича отдолу нагоре и тогава се сети, че това няма как да стане, докато кракът й е завързан. За момент в нея се породи надежда, но нещо я накара да спре преди да го помоли да я развърже. „Той точно това иска. — Знаеше го интуитивно. — Иска да му дам някакъв повод.“
	Стаята се завъртя около нея, но прозрението, до което беше стигнала, й даде сили. Непохватно облече роклята през главата си. Миришеше лошо — запарен мирис на нафталин, стара пот и следи от парфюм. Тежките дипли на роклята покриха лицето й. Изведнъж я обхвана клаустрофобия. Ужаси се, че ножът отново ще я нарани, докато стои така като хваната в капан. Побърза да се освободи и пое дълбоко въздух веднага щом главата й се подаде от диплите плат.
	Мъжът не беше край нея. Беше застанал в тъмното зад лампата и се занимаваше с нещо върху тезгяха. Джени се погледна. Булчинската рокля беше намачкана и твърда. Кръвта от раните й се бе размазала върху нея, добавяйки нови петна към вече съществуващите. Но роклята беше фина изработка, сатенът бе плътен и тежък, а предната част на корсажа бе направена от дантела във формата на лилия. „Някоя булка я е носила, — помисли си тя. — В най-щастливия ден от живота си.“
	Чу се механичен звук, като че ли някой навиваше часовник. Мъжът, все още скрит в сянката, постави една дървена кутия до лампата. Когато вдигна капака й, Джени разбра какво е това.
	Беше музикална кутия. В средата се виждаше малка балерина. Джени се загледа във фигурката, която започна да се върти, а дрънкането на фалшивата мелодия се понесе в зловонния въздух. Механизмът беше развален, но мелодията все още можеше да се разпознае. „Лунна светлина“ на Дебюси.
	— Танцувай.
	Джени се стресна и излезе от унеса си.
	— Какво?
	— Танцувай.
	Заповедта звучеше толкова странно, все едно беше на непознат език. Едва когато видя ножа, тя се раздвижи. Започна да пристъпва от крак на крак. Приличаше на пиян човек, който се опитва да танцува. „Не плачи, не му позволявай да види, че плачеш,“ — каза си тя. Но сълзите се стичаха по лицето й и не можеше да ги спре.
	Усещаше, че мъжът я наблюдава полускрит в сянката. След това тръгна към стълбите. Джени учудено спря да танцува, когато той изчезна нагоре по тях. За момент реши, че ще си отиде и няма да затвори дъсчената врата. Но само след няколко секунди чу стъпките, които слизаха надолу. Бяха бавни и отмерени, много по-провлачени, отколкото като се качваше нагоре. Имаше нещо ужасно злокобно в тази бавна походка. „Опитва се да те изплаши, — каза си тя. — Просто още една от неговите игрички. Също като роклята.“
	Отмести погледа си, когато мъжът се появи в долната част на стълбите, и отново започна да движи краката си тежко, в такт с музиката. Държеше главата си наведена. Чу как той бавно премина през мазето. После отмести стола и той изскърца, когато седна на него. Знаеше, че я наблюдава, и движенията й станаха сковани и некоординирани, сякаш погледът му я притискаше. „Забавляваш ли се?“ — помисли си тя. Беше ядосана и се опитваше още по-силно да разпали гнева си. Само по този начин можеше да контролира страха си.
	Музиката се забави, започна да звучи още по-фалшиво, механизмът се развиваше. Когато напълно спря, се чу драскане и една клечка кибрит лумна в пламък. За момент сенките бяха разпръснати от жълтата светлина, после тъмнината отново настъпи. В този кратък миг Джени успя да зърне лицето над пламъка.
	Изведнъж разбра всичко.
	Без да усети, музиката бе спряла. Чу, че някой отново навива музикалната кутия и мирисът на сяра и тютюнев дим достигнаха до нея.
	Музиката започна отново и тя продължи да се движи с усилие, смазана от изненада и отчаяние.


	24

	По-късно същия ден полицията освободи Бен Андерс. Макензи ми се обади, за да ме уведоми.
	— Реших, че ще искаш да знаеш — каза той.
	Звучеше уморено и вяло, като че ли цялата нощ е бил на крак. Вероятно беше истина.
	Бях в кабинета си. Търсех убежище от самотата вкъщи. Не мога да кажа как се почувствах, когато чух новината. Да, наистина се радвах за Бен. Въпреки това, неочаквано за самия мен, бях разочарован. Нито за миг не бях допуснал, че Бен може да бъде убиецът, и все пак в мен се беше прокраднало съмнение. Или може би си мислех, че щом полицията разпитва заподозрян, без значение кой е той, съществува, макар и малка надежда да намерим Джени. Сега дори и тя бе изчезнала.
	— Какво стана? — попитах.
	— Нищо не стана. Убедихме се, че е невъзможно да е бил в къщата на Джени в деня, когато изчезна. Това е всичко.
	— Преди не мислеше така.
	— Тогава не знаехме някои неща — отговори той твърдо. — В началото криеше къде е бил. След това проговори и всичко се потвърди.
	— Не разбирам — започнах аз. — Ако е имал алиби, защо е мълчал при разпита?
	— Ти го попитай — отговори раздразнено. — Ако иска да ти каже, ще ти каже. Но що се отнася до мен, той е чист.
	— И какво правим сега? — потърках очи.
	— Явно ще продължим да разследваме други версии. Все още проучваме веществените доказателства от къщата и…
	— Остави тези официални глупости, кажи ми истината!
	Последва пълна тишина. Поех дълбоко въздух:
	— Извинявай.
	— Правим всичко, което е по силите ни — въздъхна Макензи.
	— Нищо повече не мога да ти кажа.
	— Има ли други заподозрени?
	— Все още не.
	— Ами Бренер? — В последния момент реших да не споменавам, че го видях сутринта. — Напълно съм убеден, че той ви е подал сигнала за Бен Андерс. Не си ли струва отново да поговорите с него?
	Макензи трудно прикриваше нетърпението си.
	— Казах ти вече, Карл Бренер има алиби. Ако ни е подал грешна информация, ще се занимаем с него по-късно. Сега обаче имам по-важна работа.
	Усещах, че отчаянието, на което упорито се опитвах да не се поддам, всеки момент ще ме погълне.
	— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, въпреки че знаех отговора, но все пак се надявах.
	— Не точно сега — поколеба се. — Виж какво, все още имаме време. Другите жени са били държани живи три дни. Нямаме причина да смятаме, че сега ще постъпи по по-различен начин.
	Това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли? Идваше ми да изкрещя. Дори Джени да беше жива и двамата знаехме, че това няма да продължи още дълго. А мисълта на какво е подложена през това време, беше непоносима.
	След като Макензи затвори телефона, останах дълго време скрил глава в ръцете си. На вратата се почука. Вдигнах глава и видях Хенри да влиза.
	— Има ли новини? — осведоми се той.
	Поклатих глава. Веднага ми направи впечатление колко уморен изглежда, но това не ме изненада. Откакто Джени изчезна, изобщо бях престанал да приемам пациенти.
	— Добре ли си? — попитах аз.
	— Добре съм.
	Опита се да демонстрира, че е изпълнен с енергия, но не се получи. Усмихна се едва доловимо и сви рамене.
	— Не се тревожи за мен. Справям се. Наистина.
	Не бях убеден в това. Изглеждаше измършавял и не можеше да го скрие. Но колкото и да се чувствах виновен, че го бях оставил да се справя с всичко сам, единственото нещо, за което можех да мисля сега, беше Джени и това, което щеше да се случи в следващите двайсет и четири часа. Всичко друго изглеждаше далечно и незначително.
	Хенри разбра, че не съм в настроение да разговарям, и си тръгна. Опитах се да прегледам отново съдебномедицинския доклад, който бях изготвил по случаите със Сали Палмър и Лин Меткаф. Крепеше ме надеждата, че мога да открия нещо, което съм пропуснал преди. Но това само ми даде повод да си мисля за неща, които упорито се мъчех да избягна. Загасих компютъра. Бях отчаян. Загледах се в тъмния екран и в мен се породи убеждението, че има нещо важно, което пропускам. Нещо, което беше буквално пред очите ми. За момент усетих, че е съвсем близо до мен, но когато се опитах да го формулирам, ми се изплъзна.
	Изправих се. Трябваше да върша нещо. Грабнах мобилния си телефон и забързах към колата. Сетих се за едно място, където можех да отида.
	Но дори когато тръгнах, усещането, че нещо толкова очевидно ми убягва, не ме напусна.


	Бен Андерс живееше в голяма тухлена къща накрая на селото. Някога бе принадлежала на родителите му. Когато те починали, останал да живее там със сестра си, докато тя се омъжила и се изнесла. Често казваше, че къщата е прекалено голяма за него, че трябва да я продаде и да си купи по-малка. Но засега нямаше признаци, че наистина ще го направи. В крайна сметка, голям или малък, това беше домът му.
	Няколко пъти преди това бях ходил там, за да пийнем по нещо, след като „Агнето“ затвореше. Паркирах пред тежката дървена порта до високия каменен зид. Помислих си, че фактът, че никога не бях идвал тук през деня, говори достатъчно за нашето приятелство.
	Дори не бях сигурен, че ще си е вкъщи. Сега, когато вече бях тук, се надявах, че може и да не е. Бях дошъл, защото исках да чуя неговата версия за причините за ареста, но не бях помислил какво ще му кажа.
	Прогоних всички съмнения от себе си и почуках на вратата. Къщата беше построена от светлочервени тухли. Не беше красива, но беше изключително солидна. Градината беше голяма, спретната, но непретенциозна. Бели прозорци, тъмнозелена врата. Почаках, после почуках отново. И след третия опит нямаше никакви признаци на живот. Тогава реших да си тръгна. Но не го направих. Не знам дали защото не ми се искаше да се върна обратно и да чакам, или заради нещо друго, но ми се струваше, че къщата не е празна.
	Една пътека минаваше покрай нея и водеше до задния двор. Тръгнах нататък. По средата на пътеката имаше тъмно петно. Кръв. Прескочих го. Задният двор приличаше на добре поддържана градина. В дъното й се виждаха няколко овощни дръвчета. Под тях на сянка седеше някой.
	Бен не се учуди, че ме вижда. До него на грубо скованата маса от нерендосани дъски стоеше бутилка уиски. На ръба на масата догаряше цигара. Ако се съдеше по количеството уиски в бутилката и от зачервеното му лице, Бен беше прекарал там доста време. Приближих се, а той си наля още едно питие.
	— Вземи си чаша от къщата, ако искаш да ти налея.
	— Не, благодаря.
	— Бих ти предложил кафе. Но, честно казано, ме мързи да се надигна — взе цигарата, погледна я и я загаси. — Първата от четири години насам. Отвратителна е.
	— Почуках.
	— Чух. Помислих, че може пак да са онези гадове от пресата. Двама репортери вече бяха тук. Сигурно някое приказливо ченге им е подшушнало нещо — усмихна се накриво. — Трябваше ми малко време да ги убедя да не ме закачат, но най-накрая разбраха намека ми.
	— От това ли е кръвта по пътеката?
	— Да, явно трябваше да им замирише на кръв, преди да приемат думите ми „без коментар“ буквално — произнасяше думите много внимателно. По нищо друго не си личеше, че е пил.
	— Копелета — добави той и лицето му потъмня.
	— Може би не е много разумно да удряш репортерите.
	— Кой казва, че съм ги ударил? Просто ги придружих, докато напуснаха границите на имота ми, това е всичко. — Сянка премина през лицето му. — Виж, съжалявам за Джени — въздъхна. — Съжалявам. Само каква дума, Боже мой!
	Не бях готов да приемам съболезнования.
	— Кога те пуснаха от полицията?
	— Преди два-три часа.
	— Защо?
	— Как защо?
	— Защо те пуснаха?
	Хвърли ми един поглед.
	— Защото нямам нищо общо с това.
	— Тогава защо си седнал тук и се опитваш да се напиеш?
	— Някога арестували ли са те, за да те разпитват за убийство? — изсмя се той. — „Разпит“ — ама че шегичка. Не те питат, казват ти какво си направил. „Знаем, че си бил там. Видели са колата ти. Къде я закара? Какво направи с нея?“ Мога да ти кажа, че никак не е весело. Дори когато те пуснат да си отидеш, се държат все едно ти правят услуга.
	Вдигна чашата като за поздрав, подиграваше се.
	— И после отново ставаш свободен човек. Обаче знаеш, че хората ще те гледат и ще си мислят: „Има си крушка опашка.“ И ще си казват, че и без това никога не са ти имали доверие.
	— Но ти нямаш нищо общо с това.
	Видях как стисна зъби, но когато заговори, гласът му беше спокоен:
	— Не, нямам нищо общо с това, нито с онова, което се случи с другите две жени.
	Не бях дошъл с намерение да го разпитвам, но сега просто не можех да не му задам няколко въпроса. Той въздъхна и сви рамене, сякаш искаше да се отпусне.
	— Беше грешка. Някой е казал на полицията, че е видял колата ми пред къщата на Джени. Но това е невъзможно.
	— Но щом си можел да докажеш, че не си бил там, защо не си го направил веднага? Защо, за Бога, си се държал така, все едно криеш нещо?
	Отпи отново.
	— Защото криех. Обаче не това, което си мислеха.
	— Дано поне е било нещо важно — не можах да прикрия гнева си. — По дяволите, Бен, полицията загуби часове, за да те разпитва!
	Сви устни, но прие упрека ми.
	— Виждам се с една жена. Не я познаваш. Живее… ами, не живее в селото. Бях с нея.
	Останалото ми беше ясно.
	— Омъжена е.
	— В момента, да. Но след като полицията отиде в къщата им да попита съпруга, дали жена му може да потвърди, че по това време е била в леглото с мен, много се съмнявам, че ще е омъжена още дълго.
	Замълчах.
	— Знам, знам. Трябваше да кажа на полицията по-рано. — И тогава избухна: — Господи, колко ми се иска да го бях направил! Щях да си спестя часове на ужасна мъка и сега нямаше да седя тук и да съжалявам, че не съм постъпил правилно. Но когато те извлекат от къщи и те затворят в килия в полицията, не можеш да се сетиш за всичко навреме, нали? — Разтърка лицето си, изглеждаше уморен. — Само защото някой е направил тъпа грешка и е помислил, че е видял колата ти.
	— Не е грешка. Карл Бренер го е направил.
	Бен ме изгледа изпитателно. В погледа му просветна нещо.
	— Сигурно почвам да остарявам — каза след малко. — По дяволите, дори не се сетих за него.
	Никой от нас не искаше да се караме. И двамата приемахме, че сме разменили остри думи само защото сме под напрежение.
	— Отидох в къщата му. Бренер отказва да си признае, но съм готов да се закълна, че е бил той.
	— Никога не би си признал. Но ти благодаря, че си се опитал да го накараш.
	— Не го направих само заради теб. Исках полицията да се занимава с издирването на Джени, а не да тъпчат на едно място, като разпитват теб.
	— Напълно правилно — погледна чашата си и я остави, преди да отпие. — Какво още ти каза твоят приятел, инспекторът?
	— Каза, че навремето си имал връзка със Сали Палмър. И че преди петнайсет години си нападнал жена.
	— За всичко си информиран, нали така? — засмя се кисело. — Да, преди известно време имахме връзка със Сали. Никога не сме я държали в тайна, но и не искахме да се шуми. Не и в село като това. Не беше нещо сериозно. Не продължи дълго, но след това останахме приятели. Това е. Що се отнася за другото… ами, човек греши на младини.
	По изражението ми разбра какво си мисля.
	— Преди да си създадеш погрешна представа, трябва да ти кажа, че не съм нападал никого. Бях на осемнайсет и излизах с доста по-възрастна от мен жена. Беше омъжена.
	— И тя ли?
	— Знам, лош навик. Не се гордея с това. Но тогава вярвах, че в такива случаи никой не може да пострада. Бях млад, мислех си, че съм дар Божий. И когато поисках да сложа край на историята, нещата загрубяха. Тя ме заплаши, скарахме се. След това отишла в полицията и се оплакала, че съм се опитал да я изнасиля. — Сви рамене. — В крайна сметка оттегли обвинението. Но веднъж като ти излезе име… И ако се чудиш защо не си знаел, трябва да ти кажа, че не се чувствам длъжен да разказвам за личния си живот наляво и надясно, и нямам намерение да се извинявам за това.
	— Не те карам да го правиш.
	— Добре тогава. — Изправи се и изхвърли остатъка от уискито си на тревата. — Това е. Тъмните ми тайни. Сега мога да си помисля какво да направя с онова копеле Бренер.
	— Нищо няма да правиш.
	Усмихна се бавно и заплашително. Личеше си, че е пил.
	— На твое място не бих разчитал на това.
	— Ако се опиташ да му го върнеш сега, нещата само ще се объркат още повече. В момента става въпрос за нещо много по-важно от отмъщение.
	Лицето му започна да почервенява.
	— Да не би да си мислиш, че просто ще го подмина?
	— Да, засега. След това…
	Мисълта какво означава „след това“ ми подейства като удар в стомаха.
	— Когато заловим този, който е отвлякъл Джени, можеш да правиш каквото искаш.
	Изведнъж престана да се горещи.
	— Прав си. Не разсъждавах правилно. Но ще е нещо, което ще чакам с удоволствие — изглеждаше замислен. — Не мисли, че говоря така само от злоба. Зададе ли си въпроса защо Бренер е казал на полицията, че ме е видял пред къщата на Джени?
	— Искаш да кажеш, че има и друга причина, освен че е искал да те арестуват.
	— Може да е имал много причини. Например да прикрие себе си.
	— Мина ми през ума. Но ти не си единственият, който има алиби. Макензи каза, че е проверил неговото.
	Бен огледа внимателно празната си чаша.
	— Случайно да ти е казал какво точно е алибито му?
	Опитах се да си спомня.
	— Не е.
	— Главата си залагам, че някой от семейството е свидетелствал в негова полза. Всичките са много гъсти помежду си. Това е една от причините, поради която не можем да докажем, че бракониерства. Освен това е много хитро копеле.
	Докато говореше, сърцето ми започна да бие все по-силно. Бренер беше ловец бракониер. Всички знаеха, че е агресивен и асоциален тип. Като се имаше предвид, че убиецът има склонност да залага капани, да измъчва животни и жени, Бренер очевидно напълно отговаряше на този профил. Макензи не беше глупав, но тъй като нямаше нито доказателства, нито мотив, нямаше никаква причина да подозира Бренер.
	Не и докато имаше алиби.
	Чух, че Бен каза нещо, но не разбрах какво точно. В съзнанието си вече изпреварвах събитията.
	— По кое време Бренер ходи да ловува? — попитах Бен.


	25

	Джени беше загубила всякаква представа за време. Трескавото треперене, обзело я в момента, в който най-после остана сама, почти бе изчезнало. По-тревожното беше, че започваше да се чувства страшно сънлива. Не беше нормалното усещане за умора. Нямаше представа от колко време беше затворена тук долу, но беше сигурна, че вече е пропуснала две, а може би и три поредни дози инсулин. Сега нивото на кръвната й захар започваше бързо да се повишава и да излиза извън контрол, а стресът, на който беше подложена, още повече влошаваше състоянието й.
	Стрес и загуба на кръв.
	В тъмнината не можеше да прецени колко кръв е загубила. Повечето от порязванията бяха спрели да кървят и бяха образували коричка, освен последната рана. Най-страшната. Фланелката й, която сега се бе превърнала в напоен с кръв парцал, беше увита около десния й крак. В момента бе започнала да лепне. Надяваше се, че това е добър знак. Означаваше, че раната не кърви толкова обилно, както преди. Но все още болеше. Господи, как болеше!
	Случи се, след като свали мръсната булчинска рокля. Когато за трети път музиката се провлачи и спря, Джени също престана да танцува. Залюля се, беше замаяна. Едва стоеше на краката си. Отпусна се на земята. Все още беше облечена в изпоцапаната с кръв рокля. С всички сили се мъчеше да остане будна, но пред очите й непрекъснато причерняваше. Усещаше някакво движение около себе си, но то ставаше все по-далечно. Мина време, след това почувства как някой грубо я смушка.
	Отвори очи и първото нещо, което видя, беше ножът.
	Вдигна глава и погледна мъжа, който го държеше. Вече нямаше причина да не го прави. Знаеше, че няма да излезе жива оттук, независимо дали го беше разпознала или не.
	Въпреки това, когато се загледа в лицето му, усети, че стомахът й се свива на топка. Това, за което се бе досетила по-рано, се потвърди напълно.
	Той отново я подбутна с крака си.
	— Съблечи я.
	Подпря се на стената, изправи се несигурно на краката си и несръчно съблече роклята през глава. Сведе поглед надолу, усещаше, че оглежда голото й тяло. Сърцето й биеше болезнено. Приближи я и тя усети миризмата и дъха му върху тялото си. Господи, какво правеше той? Не можеше да откъсне очи от ножа, който мъжът държеше до крака си. С цялата си воля искаше да го накара да го остави. Един шанс. Само един-единствен шанс, за това се молеше. Но той не го остави. Повдигна го бавно, завъртя острието пред очите й и след това се приближи до нея. Джени трепна, когато усети, че бодна ръката й.
	— Не мърдай.
	Помъчи се да стои неподвижна. Ножът се движеше по кожата й, върхът му я убождаше от време на време. Всеки път се появяваше капчица кръв. Тя нарастваше и заприличваше на тъмночервено мънисто, а след това се спускаше надолу по кожата й. Болеше, но очакването за това, което предстои, беше много по-страшно. Усещаше как дишането му се учестява, възбудата му нараства и се излъчва от него като топлина. Приближи се още по-плътно до нея. Джени неволно изохка и се оттегли назад, когато тежкият му ботуш се стовари върху босия й крак. В този момент паниката я обзе напълно.
	— Махай се! — крещеше тя, дърпаше се слепешката настрани, напълно забравила за въжето около глезена си.
	Изведнъж то я дръпна, спъна крака й и тя падна тежко. Той застана над нея, а тя започна да се извива. Тръпки я побиха от погледа му. В него нямаше нищо човешко, нищо нормално.
	— Казах ти да не мърдаш — гласът му беше ужасяващо спокоен.
	Наведе се и хвана свободния й крак.
	— Не трябва да се опитваш да избягаш. Не мога да ти позволя това.
	— Не! Не искам…
	Той изобщо не я слушаше. Галеше крака й с ножа. Изглеждаше напълно съсредоточен, когато допря острието до големия й пръст.
	— Това малко прасенце отишло на пазар — гласът му беше мек, почти приспивен.
	Премина към следващия пръст.
	— Това малко прасенце си останало вкъщи. Това малко прасенце хапнало говеждо печено.
	Третият пръст, после четвъртият.
	— Това малко прасенце нищо не хапнало. А това малко прасенце…
	Миг по-рано Джени осъзна какво ще й се случи. Той неочаквано замахна с ножа и бяла топлина заля крака й. Държеше я здраво за петата и я наблюдаваше как се мята и се мъчи да се отскубне. След това я пусна. Отрязаният пръст лежеше на земята и приличаше на окървавено камъче.
	— Това малко прасенце повече не се опита да избяга.
	Изправи се над нея. Острието на ножа блестеше от кръвта й. Тогава си помисли, че в този момент ще я довърши. Искаше да му се примоли, но някакъв упорит инат не й позволяваше. Поне с това можеше да се гордее. Освен това знаеше, че молбите няма да помогнат. Щеше само да му достави удоволствие.
	Тогава той я остави, дръпна обратно дъските и отново я затвори в тъмното. Нямаше представа колко време беше минало оттогава. Можеше да са минали часове, минути, дори дни. Страданието й се бе превърнало в дълбока, гореща, пулсираща болка, а гърлото й бе толкова сухо, сякаш бе покрито с парченца стъкло. Все по-трудно й ставаше да остане будна. Опита се отново да развърже възела на въжето около крака си, но усилието беше твърде голямо. В тъмното не можеше да разбере дали погледът й се замъглява, но разбираше, че нивото на кръвната й захар е опасно високо. Без инсулин положението й щеше да се влоши още повече.
	Ако оживееше достатъчно дълго.
	Джени се питаше защо досега не я беше изнасилил. Похотта и омразата му бяха очевидни, но поради някаква причина засега не го бе направил. Въпреки това не се заблуждаваше. Сети се за лицето, което зърна в светлината на запалената клечка кибрит. Нямаше нито милост, нито надежда за нея. Освен това отлично разбираше, че не е първата жена, която е била затворена тук. Порязванията, роклята и танцът бяха част от някакъв неразбираем ритуал.
	Така или иначе, напълно съзнаваше, че нямаше шанс да оцелее.


	26

	Беше вече късно следобед, когато стигнах до къщата на Бренер. Във въздуха тегнеше омара, а в ясносиньото небе започваха да се събират далечни облаци. Спрях в началото на черния път и се загледах в порутената постройка. Видя ми се още по-занемарена. Нямаше никакви признаци на живот наоколо. Останах така, докато не осъзнах, че се опитвам да отложа това, за което бях дошъл. Включих на скорост и колата бавно заподскача по неравния път.
	Вече бях решил какво ще се опитам да направя. Сега най-трудната част от плана ми беше да запазя спокойствие. Инстинктът ме подтикваше да се кача в колата и да потегля веднага. Знаех, че шансът ми за успех зависеше от това, дали Бренер си е вкъщи. Бен ми предложи да изчакам да стане още по-късно. Тогава имаше по-голяма вероятност да е в „Агнето“ или да е отишъл на лов.
	— Той е бракониер. Зает е или рано сутринта, или късно през нощта. Затова като сте отишли в къщата му, все още е спял. Сигурно е обикалял капаните си чак до разсъмване.
	Не можех да изтърпя да чакам толкова дълго. С всеки изминал час шансът да открием Джени жива намаляваше. В крайна сметка решението се оказа изключително просто — позвъних в дома на Бренер и попитах дали Карл си е вкъщи, без да съобщавам кой го търси. Първия път се обади майка му. Каза ми да почакам и отиде да го извика, а аз в това време затворих.
	— Какво ще направиш, ако телефонът им е запаметил номера ти и той се обади? — попита Бен.
	— Всъщност няма значение. Винаги мога да му кажа, че искам да говоря с него. Той така или иначе няма да се съгласи.
	Но Бренер не се обади. Изчаках известно време, после позвъних отново. Този път Скот вдигна телефона. Не, Карл не бил вкъщи, каза ми той. Нямаше представа кога ще се върне. Благодарих му и прекъснах връзката.
	— Стискай палци — казах на Бен и тръгнах.
	Беше изявил желание да дойде с мен, но аз отказах. Колкото и да ми се искаше да бъде до мен, присъствието му само щеше да усложни нещата. Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата, комбинацията между него и Бренер беше взривоопасна, а мога да си представя какво щеше да се получи сега, когато Бен беше погълнал половин бутилка уиски. А имах намерение да убеждавам, а не да се конфронтирам.
	Помислих си дали да не уведомя Макензи какво смятам да правя, но бързо отхвърлих идеята. И сега нямах повече факти в подкрепа на подозренията си, отколкото преди няколко часа, когато говорих с него. Освен това Макензи ясно ми бе дал да разбера, че не иска да се намесвам. Нямаше да предприеме нищо без солидни доказателства.
	Ето защо трябваше сам да отида в къщата на Бренер.
	Обаче в момента не се чувствах много убеден. Докато паркирах, усетих, че увереността ми ме напуска. Като чу шума на колата, кучето изтича иззад ъгъла и започна да лае. Този път се държеше по-смело. То не избяга, както миналия път, може би защото бях сам. Беше едър помияр, с едно разкъсано ухо. Препречи ми пътя към къщата и се наежи. Извадих аптечката от колата и бях готов да се предпазя с нея, ако реши да ме атакува. Приближих го, а космите на врата му настръхнаха. Спрях. То обаче продължи да ръмжи.
	— Джед!
	Кучето ми хвърли последен предупредителен поглед и изтича до госпожа Бренер, която се бе появила на вратата. По тясното й лице бе изписана враждебност.
	— Какво искате?
	Бях се подготвил.
	— Искам още веднъж да прегледам крака на Скот.
	Огледа ме подозрително. Или може би бях прекалено нервен и само така ми се стори.
	— Нали го прегледахте преди.
	— Тогава не носех всичко необходимо със себе си. Искам да съм сигурен, че няма да се инфектира. Но ако вие не искате…
	Престорих се, че тръгвам обратно към колата.
	— Не, заповядайте, влезте — въздъхна тя.
	Последвах я вътре. Опитвах се да прикрия облекчението и нервността си. Скот се беше излегнал на една доста мърлява кушетка в хола. Гледаше телевизия.
	— Лекарят дойде да те види отново — каза майка му, когато влязохме.
	Той се понадигна, изглеждаше изненадан. И гузен, както ми се стори. Но това може и да беше само плод на въображението ми.
	— Карл още не се е върнал — съобщи тя.
	— Няма значение. Бях наблизо и реших да хвърля още един поглед на крака ти. Донесъл съм антибактериална превръзка.
	Опитвах се да изглеждам спокоен, но усещах, че гласът ми звучи ужасно фалшиво.
	— Вие ли търсихте Карл преди? — попита майката с неприкрита неприязън.
	— Да, но ме прекъснаха, звънях по мобилния.
	— И какво искахте от него?
	— Исках да му се извиня.
	Лъжата дойде от само себе си. Седнах на най-близкия стол до Скот.
	— Сега обаче искам да видя крака ти. Имаш ли нещо против да го прегледам.
	Погледна майка си и после сви рамене.
	— Не.
	Започнах да свалям превръзката. Майка му стоеше до вратата и ме наблюдаваше.
	— Дали ще мога да ви помоля за чаша чай? — попитах, без да вдигам поглед.
	За момент си помислих, че ще ми откаже. Но тя въздъхна раздразнено и отиде в кухнята. Единственият шум, който се чуваше, след като излезе, бе дърдоренето по телевизията и шумоленето на бинта, който развивах. Устата ми беше пресъхнала. Хвърлих поглед към Скот. Изглеждаше ми леко притеснен.
	— Разкажи ми отново как се случи — започнах аз.
	— Стъпих в един капан.
	— Къде горе-долу стана това?
	— Не си спомням — сведе поглед.
	Свалих изцяло бинта и превръзката. Шевът, беше направен ужасно.
	— Цял късмет е, че не изгуби крака си. Но ако се инфектира, може и това да стане.
	Вече нямаше такава опасност, но ми се искаше да го поуплаша.
	— Не съм виновен — отвърна мрачно. Не стъпих в капана нарочно.
	— Сигурно е така. Но ако има засегнати нерви, ще куцаш до края на живота си. Трябваше по-рано да отидеш да го прегледат. — Вперих поглед в него. — Или може би Карл не ти позволи.
	Скот отвърна поглед от мен.
	— Защо да не ми позволи?
	— Всички знаят, че бракониерства. Последното нещо, което му трябва, е полицията да почне да разпитва защо брат му е стъпил в капан.
	— Казах ти, че този не беше от нашите — измърмори той.
	— Добре — произнесох го все едно не ме интересуваше дали думите му отговарят на истината.
	Много внимателно прегледах раната. Сгънах крака му в различни посоки.
	— Не съобщихте на полицията, нали така?
	— Казах им, когато дойдоха и ме попитаха — започна да се оправдава той.
	Не споменах, че аз бях съобщил на Макензи.
	— Какво каза Карл по случая тогава?
	— Какво имаш предвид?
	— Когато полицията дойде да говори с теб. Той ли ти нареди какво да говориш?
	Изведнъж дръпна крака си.
	— Тебе пък какво те интересува?
	Опитвах се думите ми да звучат разумно, макар че в момента самият аз не бях благоразумен.
	— Карл излъга полицията, нали?
	Скот ме гледаше злобно. Разбрах, че съм отишъл твърде далече. Но не се сещах по какъв друг начин да подходя.
	— Върви си! Махай се оттук!
	Изправих се.
	— Добре. Само си задай въпроса защо прикриваш човек, който ще остави кракът ти да получи гангрена, вместо да те закара в болница.
	— Глупости!
	— Така ли? И защо не те закара в болницата веднага? Защо те доведе при мен да те позакърпя, след като знаеше колко лошо си се наранил?
	— Ти беше най-близко.
	— И защото е знаел, че ако отидете в болницата, от там ще съобщят в полицията. Не искаше да те закара дори когато му казах, че раната трябва да се зашие.
	Нещо в израза на лицето му ме накара да спра. Погледнах несръчно направения шев и изведнъж разбрах.
	— Всъщност изобщо не те е карал в болницата, нали така? Затова и превръзката ти не беше сменяна. Въобще не си стъпвал там.
	Гневът на Скот се бе стопил. Извърна поглед, не искаше да ме погледне в очите.
	— Каза, че ще се оправя.
	— Кой заши раната? Той ли?
	— Братовчед ми Дейл. — Беше притеснен, че фактите излизат на бял свят. — Бил е в армията. Разбира от тези неща.
	Беше съшият братовчед, когото видях вчера с Бренер при блокадата на пътя.
	— А той направи ли си труда да погледне отново крака ти, след като го заши?
	Поклати глава, изглеждаше нещастен. Стана ми жал за него, но не достатъчно, че да спра.
	— Помага ли на Карл и в други неща? Например при бракониерството?
	Кимна с нежелание. Усещах, че съм много близко до нещо. Двама мъже. Двама ловци, единият е бил в армията.
	Два различни ножа.
	— Какво още?
	— Нищо — настоя той, но опитът му беше неуспешен.
	— Изложили са те на риск. Нали разбираш това? — продължих безмилостно. — Какво беше толкова важно, че бяха готови да те оставят да загубиш крака си?
	Въртеше се неспокойно. С учудване видях, че е готов да се разплаче. В момента не можех да си позволя да се тревожа за него.
	— Не искам да им причиня неприятности — говореше съвсем тихо, почти шептеше.
	— Те вече си имат неприятности. И не бяха много разтревожени за теб, когато се нарани.
	Искаше ми се да го притисна още малко, но инстинктът ми подсказа да изчакам. Оставих Скот да се пребори със себе си и да вземе решение.
	— Залагат капани за птички — заговори той най-сетне. — За редки видове. Както и за животни, като видри и други такива. Карл смята, че има пазар за живи животни, както и за яйца. Иска да ги продава на колекционери. Нали разбираш?
	— Заедно ли се занимават с това?
	— До голяма степен. Но по-често Карл залага капаните. Държи животните в мочурището, в старата мелница.
	Умът ми работеше трескаво, мислите нахлуваха една след друга. Мелницата беше напълно изоставена, отдалечена и отдавна обезлюдена. А може би не беше така.
	Започнах отново да превързвам крака му.
	— Значи там си попаднал в капана — отбелязах аз.
	Сега си спомних историята, която бяха разказали в „Агнето“ онази вечер. И как Бренер го беше прекъснал и не го беше оставил да говори.
	Той кимна.
	— Когато полицията започна да издирва жените, Карл се уплаши, че може да проверят и там. Обикновено не ми позволява да ходя там без него. Казва, че трябва да се захвана с мой бизнес и да не се меся в неговия. Но онази седмица Дейл го нямаше и трябваше да му помогна да премести всичко.
	— Къде го преместихте?
	— Навсякъде. На различни места. Повечето животни донесохме тук, в пристройките. Мама никак не се зарадва, но беше само за няколко дни, докато полицията провери мелницата. След това стъпих в капана и той трябваше да ги върне сам — изглеждаше потиснат. — Побесня. Но аз наистина не го направих нарочно.
	— А капанът негов ли беше?
	Поклати глава.
	— По-късно ми каза, че сигурно е на онзи извратен тип, дето убива жените.
	Държах главата си наведена, правех се, че съм съсредоточен върху превръзката.
	— Сега там има ли нещо?
	— Да. Няма къде другаде да ги остави. Дейл не иска да рискува да ги натовари, докато полицията се върти наоколо.
	— Карл още ли ходи там?
	— Всеки ден. Трябва да ги поддържа живи, докато успее да ги продаде. — Сви рамене. — Обаче не знам още колко дълго ще го прави. Досега не са продали много.
	Струваше ми невероятно усилие да се държа естествено. Стараех се гласът ми да звучи колкото е възможно по-безучастно:
	— А ти прикри ли Карл от полицията?
	— Какво? — изглеждаше объркан.
	Когато свърших с превръзката, ръцете ми бяха започнали да треперят.
	— Когато ви разпитваха за изчезналите жени. Не можеше да им обясни, че е бракониерствал и това да му послужи за алиби, нали така?
	— Не — Скот неочаквано се усмихна. — Просто заявихме, че през цялото време е бил тук. — Усмивката му изчезна. — Нали няма да му кажеш какво съм ти разказал?
	— Не — обещах аз. — Няма.
	И без това вече му казах предостатъчно. Спомних си какво бях съобщил по-рано на Бренер. Държи ги живи три дни, преди да ги убие. Сега знаеше, че полицията е наясно с графика му. Благодарение на мен Джени може би беше пропуснала възможността да оцелее.
	Господи, какво бях направил?
	Изправих се и несръчно започнах да събирам нещата си. В това време майката на Скот влезе с чаша чай в ръка.
	— Съжалявам, но трябва да тръгвам.
	Тя сви неодобрително устни.
	— Нали искахте чаша чай?
	— Съжалявам.
	Вече излизах бързо от стаята. Скот ме гледаше неуверено. Сигурно бе започнал да съжалява, че се е разприказвал. Изведнъж отчаяно поисках да се махна от там, като че ли очаквах Бренер ненадейно да се появи и да се опита да ме спре. Хвърлих аптечката в колата и бързо запалих двигателя. Усещах, че госпожа Бренер ме наблюдава от вратата, докато колата подскачаше по черния път.
	Веднага щом се скрих от погледа й, посегнах към телефона си. Опитах се да позвъня на Макензи, но сигналът се появи за малко и после изчезна.
	— Хайде, хайде!
	Излязох на пътя и поех към старата мелница. Трескаво наблюдавах кога отново ще се появи сигнал. Веднага щом се прикачих, набрах повторно номера на Макензи.
	Включи се гласовата му поща. По дяволите!
	— Семейството на Карл Бренер са излъгали за алибито му — започнах без всякакво предисловие. — Бил е…
	В този момент чух гласа на Макензи:
	— Кажи ми, че не си ходил при него.
	— Не при Бренер, а при брат му, но…
	— Казах ти да стоиш настрана!
	— Изслушай ме! — изкрещях. — Бренер и братовчед му са залагали капани за птици и животни, за да ги продават. Братовчед му е Дейл Бренер, бивш военен. Държали са животните в старата полуразрушена мелница, на около два километра на юг от селото. Там, където Скот Бренер попадна в капана.
	— Чакай.
	Бях привлякъл вниманието му и вече звучеше съвсем делово. Чух приглушени гласове около него.
	— Добре, знам къде е. Но там вече проверихме, няма нищо.
	— Преместили са всичко, докато претърсвахте наоколо за Лин Меткаф. След това са върнали нещата обратно. Точно тогава се е наранил братът на Бренер. А той толкова се е стремял да избегне срещата с полицията, че дори не го е завел в болницата.
	— Вече знаем, че е бракониер — отговори упорито Макензи.
	— Не знаеше, че семейството му е излъгало, за да го защити. А също така, че един ловец и един бивш военен ловят животни и ги държат в запустяла сграда. Поне единият от двамата няма алиби. Как по-точно да ти го обясня, да ти го нарисувам ли?
	Нецензурните думи, които чух, че измърмори, ми подсказаха, че няма нужда от повече обяснения.
	— Ти къде си сега?
	— Току-що излязох от къщата на Бренер.
	Не му казах, че съм се отправил към мелницата.
	— Той къде е?
	— Нямам представа.
	— Добре, виж какво, аз съм в полицейската каравана на площада. Ела тук колкото е възможно по-бързо.
	Това беше точно в обратната посока.
	— Защо? Казах ти всичко, което трябва да знаеш.
	— Трябва да чуя всички подробности. Не искам хората ми да се отправят натам недостатъчно подготвени, разбра ли?
	Не отговорих. Шофирах, долепил телефона до ухото си. Пътят шептеше под гумите на колелата и с всяка секунда се доближавах до мястото, където бях сигурен, че е затворена Джени.
	— Чу ли ме, докторе?
	Сега гласът на Макензи беше твърд като стомана. Вдигнах крака си от газта. Това беше едно от най-трудните неща, които някога ми се е налагало да направя в живота си.
	— Чух — изскърца гласът ми.
	Обърнах колата и поех обратно.
	Небето блестеше особено, сякаш предвещаваше буря. Няколко леки облачета закриваха слънцето и то излъчваше странна, болезнена светлина. За първи път от няколко седмици насам във ветреца се долавяше нещо по-различно от мириса на сгорещен въздух. Някъде, немного далече, бурята вече вилнееше, но в момента поради повишената влажност жегата беше още по-страшна.
	Бях смъкнал стъклата на прозорците. Въпреки това, когато стигнах до полицейската каравана в центъра на селото, бях по-тънал в пот. Там цареше необичайно оживление. Когато влязох, Макензи и група цивилни и униформени полицаи стояха около масата и се взираха в една карта. Униформените полицаи носеха защитни жилетки. Като ме видя, Макензи млъкна.
	Приближи се до мен, а изражението му съвсем не беше приятелско.
	— Няма да се преструвам, че одобрявам това, което си направил — започна той, враждебно издал челюст напред. — Високо ценя помощта, която ни оказа по-рано, но това е полицейско разследване. Не е редно цивилни да се намесват и да провалят всичко.
	— Опитах се да ти кажа за Бренер, но ти не искаше да ме чуеш. Какво друго можех да направя?
	Усетих, че е готов да спори с мен, но се спря.
	— Старши детективът иска да говори с теб.
	Заведе ме при групата офицери около масата и ме представи. Висок, слаб мъж, с делово държане на човек, който е свикнал да командва, ми подаде ръка.
	— Аз съм старши детектив Райън. Разбрах, че имате нови данни, доктор Хънтър?
	Разказах му това, което бях научил от Скот Бренер. Опитвах се да се придържам към сухите факти. Когато свърших, Райън се обърна към Макензи:
	— Предполагам, че познаваш този Карл Бренер?
	— Да, вече сме го разпитвали. Отговаря на профила, но и двата пъти — и когато Лин Меткаф, и когато Джени Хамънд изчезнаха, имаше алиби. Семейството му го потвърди.
	— Има още нещо — прекъснах го аз.
	Сърцето ми биеше болезнено, но трябваше да си призная.
	— Вчера казах на Бренер, че знаете, че жертвите са държани три дена живи.
	— Господи! — изпъшка Макензи.
	— Исках да го накарам да разбере, че става въпрос за нещо по-важно от враждата му с Бен Андерс.
	Дори на мен опитът да се оправдая ми прозвуча глупаво. Полицаите впериха погледи в мен. В тях имаше и отвращение, и неприязън. Райън кимна отривисто.
	— Благодаря ви, че дойдохте, доктор Хънтър — каза хладно. — Сега ще ви помоля да ни извините. Имаме много работа.
	Обърна ми гръб. Макензи ме придърпа настрани. Мълчеше, докато не излязохме навън.
	— Какво, по дяволите, те прихвана, та каза това на Бренер?
	— Бях сигурен, че разпитвате не когото трябва. И повярвай ми, колкото и да ме ругаеш, не можеш да ме накараш да се разкайвам повече. Знам, че извърших ужасна глупост.
	Повярва ми. От това като че ли ядът му понамаля.
	— Може и да няма никакво значение — реши той. — Все още не знае, че е заподозрян, докато брат му не проговори.
	Това не ме накара да се почувствам по-добре.
	— Сега ще отидете ли да претърсите мелницата?
	— Веднага, щом сме готови. Не можем просто да се втурнем към място, където има задържан заложник.
	— Но там са само Бренер и братовчед му!
	— И двамата вероятно са въоръжени, а единият е бивш военен. Не можеш да предприемеш нападение, без предварително да си го планирал. — Въздъхна. — Виж, разбирам, че ти е тежко. Но ние си знаем работата. Довери ми се.
	— Искам да дойда с вас.
	— По никой начин — изгледа ме сурово.
	— Ще остана при колите. Няма да преча.
	— В никакъв случай.
	— За Бога, тя е диабетичка! — повиших глас и няколко души се обърнаха да ме изгледат.
	Наложих си да говоря спокойно:
	— Аз съм лекар. Ще й е необходим инсулин веднага. Може да е наранена или да е в кома.
	— На мястото ще има линейка и парамедици.
	— Трябва да съм там — не се отказвах. — Моля те!
	Но той вече беше тръгнал към караваната. Като че ли се сети нещо и се върна обратно.
	— И да не вземеш да тръгнеш нататък сам, докторе. Заради приятелката си не ни причинявай неприятности.
	Не беше необходимо да изрича това, което и на двама ни се въртеше в ума: „Вече създаде достатъчно проблеми.“
	— Добре.
	— Обещаваш ли, че няма да го направиш?
	Поех дълбоко въздух.
	— Да.
	Изразът на лицето му стана малко по-мек.
	— Опитай се да се успокоиш. Ще ти се обадя веднага, щом има някакви новини.
	Остави ме и се върна в караваната.


	27

	В годината, когато Джени навърши десет, родителите й я заведоха в Корнуел. Останаха да лагеруват близо до Пензан. Последния ден баща й ги заведе на разходка с колата покрай брега. Стигнаха до един малък залив. И да е имал име, тя така и не го научи. Пясъкът беше фин и бял, а по скалите зад тях гнездяха множество птици. Денят беше горещ, а морето носеше чудесна прохлада. Първо играеше на сянка на пясъка. После се печеше на слънце и четеше книгата, която бе взела със себе си — „Хрониките на Нарния“ от К. С. Луис. Чувстваше, че вече е пораснала, щом четеше такава сериозна книга по време на ваканцията.
	Прекараха там целия ден. В заливчето имаше и други семейства, но едно по едно всички си тръгнаха, докато останаха само Джени и родителите й. Слънцето бавно залязваше в морето, сенките ставах все по-дълги. Джени не искаше денят да свършва. Изчакваше най-накрая някой от родителите й да се изправи и да заяви, че е време да си тръгват. Но нито един от двамата не го направи. Следобедът се превърна във вечер и въпреки това родителите й, както и тя самата, не искаха почивката да свършва.
	Когато захладня, облякоха пуловери. Смяха се на майката на Джени, която искаше да поплува още един, последен път. Излезе от водата цялата настръхнала. Заливът гледаше на запад и можеха да наблюдават залеза в цялата му прелест. Беше невероятно! А и тези огромни преливащи петна от златно и пурпурно… Тримата мълчаха, докато започна да се смрачава и нощта падна. Едва когато и последните лъчи на слънцето изчезнаха зад хоризонта, баща й се раздвижи.
	— Време е да си вървим — каза той.
	Вървяха обратно по плажа сред спускащия се сумрак и в нея завинаги оставаше споменът за най-прекрасния ден от детството й.
	Сега си мислеше за онзи момент. Опитваше се да си спомни усещането за слънце върху кожата си и за пясъка, който изтичаше между пръстите й. Долавяше миризмата на кокос, която идваше от лосиона против изгаряне на майка й, и соления вкус по устните, останал от морската вода. Заливът все още си беше там и тя вярваше, че някъде във Вселената продължаваше да съществува една по-млада Джени, завинаги останала в онзи безкраен прекрасен ден.
	Лежеше по гръб на пода. Болката от отрязания й пръст се сливаше с болките от всички останали рани и се превръщаше във вълна от страдание, по която неспирно се носеше. Но сега дори това й изглеждаше някак далечно. Имаше чувството, че по-скоро наблюдава, а не преживява всичко, което се случваше. Често губеше съзнание, ставаше й все по-трудно да различава бълнуването от жестоката действителност. Съзнаваше, че това е лош признак, че започва да изпада в кома. Но може би така бе по-добре, отколкото да трябва да преживее всичко, което похитителят й беше замислил. Гледай на нещата откъм добрата им страна. Така или иначе Джени съзнаваше, че ще умре тук.
	Колко по-добре щеше да бъде, ако това се случеше, преди онзи мъж да се върне.
	Замисли се за родителите си и как ще реагират, като разберат какво е станало. Стана й мъчно за тях, но чувството бе някак далечно. Мисълта за Дейвид й причини повече страдание. Но отново се почувства безсилна. Дори страхът й бе някак замъглен и размит, сякаш го наблюдаваше през водна повърхност. Трескавото чувство, което я изгаряше най-силно, бе гневът. Гняв към мъжа, който беше готов без всякаква причина да отнеме живота й и да го разпръсне като прах.
	В момента, когато съзнанието й се проясни, отново се опита да разхлаби възела, но опитът й бе твърде плах. Беше останала съвсем без сила и скоро започна да трепери така, че дори не можеше да държи въжето. Отпусна се назад. Беше изтощена и скоро отново изпадна в безсъзнание. Дори сънува, че държи в ръцете си ножа, с който похитителят я измъчваше. Беше огромен и блестеше. Приличаше на сабя и тя с лекота преряза въжето и се издигна нагоре, носейки се към свободата и светлината.
	Тогава сънят си отиде и тя отново се озова на пода на мазето, мръсна и окървавена.
	В началото й се стори, че стържещият звук идва от друг сън. Дори светлината, която падна върху нея, й заприлича на синьо небе, дървета и трева. Едва когато нещо удари лицето й и като остро парче лед разтвори раната на бузата й, осъзна къде се намира. Усети как някой я грабва за раменете, вдига я от земята и грубо я разтърсва.
	— Дейвид… — промълви тя, опитвайки се да разпознае фигурата, която се бе надвесила над нея.
	Може би само се бе опитала да го каже, защото единственият звук, който излезе от устата й, беше слаб стон. Една груба ръка я удари отново и главата й се завъртя настрани.
	— Събуди се! Събуди се!
	Успя бавно да фокусира чертите пред себе си. Не, не беше Дейвид. Лицето на мъжа беше разкривено от гняв и разочарование. Доплака й се. Значи все пак нямаше да успее да умре навреме. Беше толкова несправедливо. Но вече отново започваше да губи съзнание. Почти не усети, когато той я пусна да падне. Дори не изпита болка, когато главата й се удари в твърдия под.
	Изведнъж отново дойде на себе си. Почувства нещо леденостудено. Като че ли за миг сърцето й спря. Мъчеше се да си поеме въздух, диафрагмата й се напрягаше. С мъка пое въздух веднъж, после още веднъж. Примигна, за да отмахне капките от очите, си и го видя застанал над нея. Държеше празна кофа, от която още се стичаше вода.
	— Все още няма да умреш!
	Хвърли кофата и грубо хвана крака й. С няколко бързи движения развърза възела на въжето. Изправи Джени на крака, а тя все още се мъчеше да си поеме дъх. Премести я в далечния край на мазето, като ту я влачеше, ту я носеше. Там имаше тухлена стена, която отделяше малка част от помещението. Захвърли я на твърдия под зад стената. Макар че погледът й бе замъглен, Джени успя да види ръждясал кран, който стърчеше от стената над главата й. След това забеляза нещо друго, нещо, което накара замъгленото й от инсулинов дефицит съзнание да се проясни. Там, където лежеше, имаше кръгъл метален сифон и интуицията на Джени ясно й подсказа какво щеше да се оттече в него.
	Беше я довел на мястото, където щеше да я убие.
	Появи се отново, носеше чувал. Развърза го, обърна го и от него, близо до главата й, изпадна купчина перушина. В следващия момент Джени се взираше в ужасените жълти очи на един бухал.
	Мъжът й се усмихна.
	— Мъдра птица. Като за учителка.
	Протегна се и сграбчи бухала за краката. В другата си ръка държеше ножа. Джени видя, че краката на птицата бяха вързани, но когато той я вдигна, тя изведнъж се раздвижи силно. За момент бухалът се вкопчи в ръката му. Ножът издрънча върху бетонния под. Крилата на птицата биеха силно и тогава мъжът я блъсна силно в стената. Тя падна на земята, а около нея се посипаха пера. Той се загледа мълчаливо в раната на ръката си. Кръв капеше от дланта, която бухалът бе разкъсал с клюна си. Добре, един трептящ глас се обади в Джени и стаята отново започна да губи очертанията си. Той постави ранената ръка в устата си, за да изсмуче кръвта, и тогава погледите им се срещнаха. „Още не. Още съвсем малко. Не ме интересува какво ще правиш след това, помисли си тя и прочете намеренията в погледа му.“
	Но той вече се приближаваше към нея.
	— На страната на бухала си, нали така? Горкият бухал! Горкичкият малък бухал!
	Застана над нея и я загледа замислено. Изведнъж извърна глава на една страна. Ослушваше се. През сивата мъгла, която замъгляваше зрението й, Джени забеляза как по лицето му се изписа изненада. Миг по-късно, като че идваше много отдалече, Джени също го чу. Силно блъскане, някъде над тях.
	Горе имаше някой.


	28

	Преди сто и петдесет години старата мелница е била гордостта на Манхам. Беше по-скоро помпа, задвижвана от силата на вятъра, отколкото мелница за жито. Бе една от стотиците, с които се отводняваха мочурищата в този край на Англия. Сега бе празна, полуразрушена и напълно загубила предишната си слава. От огромните й крила не бе останало нищо. Само дупката в ронещата се зидария показваше къде са се намирали някога те, а природата си бе възвърнала това, което хората й бяха отнели. През годините подгизналата блатиста земя бе завзета от храсти и шубраци и порутената сграда едва се виждаше сред тях.
	Но все още служеше за нещо.
	Успях да си изградя представа за случилото се от това, което Макензи ми разказа по-късно. Планът им е бил да атакуват едновременно мелницата, къщата на Бренер и дома на Дейл Бренер. Възнамерявали са да заловят двамата мъже, без да дадат възможност на тях и на семейството им да се предупредят един друг. Въпреки че щеше да отнеме повече време, бяха преценили, че така имат по-голям шанс да открият Джени жива. Разбира се, ако всичко вървеше според плана.
	Ако ме бяха попитали, щях да им кажа, че това никога не се случва.
	Макензи тръгнал с екипа, който щял да атакува мелницата. Вече падал мрак, когато колите и микробусите, в които пътували полицаите в защитно облекло, стигнали до целта. Сред тях имало въоръжени полицаи, готови да използват оръжие, ако се наложи, както и парамедици и линейка, която да откара Джени или друг пострадал в болницата. До мелницата можеше да се стигне само по един тесен и обрасъл черен път. Ето защо решили да оставят колите в края на гората и да се придвижат пеша.
	Когато достигнали до мелницата, останали край дърветата, докато се разположат силите, които трябвало да атакуват задните врати и прозорци. Докато ги изчаквал да заемат позиция, Макензи внимателно разгледал порутената сграда. Имала вид на напълно запустяла, а в сумрака сякаш привличала върху себе си настъпващата тъмнина. Тогава радиостанцията изпищяла и един глас му съобщил, че всички са по местата си. Макензи погледнал към командира на групата и кимнал с глава.
	— Започвайте.


	По онова време нямах представа какво се случва там. Измъчвах се силно от това, че не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Знаех, че Макензи има право. Бях видял достатъчно провалени полицейски акции и ми беше съвсем ясно, че те трябва да се планират правилно. От което не ми ставаше по-леко.
	Беше очевидно, че присъствието ми в полицейската каравана не е желано, дори и да исках да остана там. Но ми бе непоносимо да стоя да чакам и да се опитвам да разгадая по навъсените им лица какво се случва край мелницата. Върнах се при ленд роувъра и позвъних на Бен. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера.
	— Защо не дойдеш при мен да чакаме заедно? — предложи ми той. — Тъкмо ще ми помогнеш да довършим бутилката уиски. Не трябва да оставаш сам точно сега.
	Благодарих му за загрижеността, но отхвърлих предложението му. Последното нещо, от което имах нужда сега, беше алкохол. А като си помисля, нямах нужда и от компания. Небето над Манхам бе станало тъмночервено, задаваха се черни облаци. Във въздуха се усещаше наближаващата буря. Периодът на жегите най-после свършваше. Както и много други неща.
	Рязко изскочих от колата. Искаше ми се да помоля Макензи още веднъж. Исках да се опитам да го убедя да ми позволи да отида с тях. Спрях се, преди да стигна до караваната. Знаех какъв ще е отговорът. Нямаше да помогна на Джени, ако им се пречках.
	Тогава изведнъж се сетих какво е решението на проблема. Не ми разрешаваха да отида с тях до мелницата, но не можеха да ми забранят да чакам наблизо. Нямаше защо да искам разрешението на Макензи за това. Щях да взема инсулин със себе си и да бъда готов, когато открият Джени. Не беше кой знае какъв план, но бе по-добре, отколкото просто да седя и да чакам. Вече бях загубил Кара и Алис. Не можех да стоя бездейно, докато се решаваше съдбата на Джени.
	Нямах инсулин в аптечката си, но държахме известно количество в хладилника в кабинета. Изтичах до колата и подкарах към Банк Хаус. Когато стигнах, оставих мотора да работи и се втурнах вътре. Следобедният прием на пациенти беше приключил, но Джанис все още бе там. Изгледа ме учудено, когато влетях в стаята.
	— Доктор Хънтър, не очаквах… Искам да кажа, има ли някакви новини?
	Поклатих глава. Толкова бързах, че не можех да й отговоря. Втурнах се в кабинета на Хенри и отворих вратата на хладилника. Не се обърнах, когато Хенри, седнал на инвалидния си стол, влезе в стаята.
	— Дейвид, за Бога, какво правиш?
	— Търся инсулина. — Ровех между шишенцата и кутийките. — Хайде! Къде е, по дяволите?
	— Успокой се и ми кажи какво се случи.
	— Карл Бренер е. Той и братовчед му. Държат Джени затворена в старата мелница. Полицията ще ги нападне всеки момент.
	— Карл Бренер? — Трябваше му малко време, за да възприеме новината. — А за какво ти е инсулинът?
	— Отивам там.
	Инсулинът беше точно пред очите ми. Грабнах го и отключих металния шкаф, за да взема спринцовка.
	— Няма ли да има линейка там?
	Не отговорих. Упорито продължих да търся по рафтовете спринцовките за еднократна употреба.
	— Дейвид, помисли малко. Сигурно ще има цял екип за спешни случаи, снабден с инсулин и всичко необходимо. Ти с какво ще им помогнеш, като се мотаеш там?
	Въпросът прониза обезумялото ми съзнание. Цялата ми маниакална енергия, която ме караше да бързам, изчезна. Загледах глупаво инсулина и спринцовките, които още държах в ръка.
	— Не знам — гласът ми беше дрезгав.
	Хенри въздъхна.
	— Остави ги на местата им — каза кротко.
	Задържах ги за миг, след това го послушах.
	— Ела, седни. — Хвана ме за ръката. — Изглеждаш ужасно.
	Оставих го да ме заведе до стола, но не седнах.
	— Не мога да седя, трябва да върша нещо.
	Гледаше ме загрижено.
	— Знам, че ти е трудно. Но просто има моменти, в които човек нищо не може да направи, колкото и да му се иска да не е така.
	Гърлото ми беше свито. Сълзите напираха в очите ми.
	— Искам да съм там, когато я намерят.
	За момент Хенри замълча.
	— Дейвид… — започна той неохотно. — Знам, че не искаш да чуеш това, но… не смяташ ли, че трябва да се подготвиш?
	Почувствах се като че ли някой ме удари в корема. Не можех да дишам.
	— Знам колко много я харесваш, но…
	— Не го казвай.
	— Добре — кимна уморено. — Ще ти налея нещо за пиене.
	— Не искам нищо за пиене! — спрях се. — Не мога да стоя и да чакам. Просто не мога.
	Хенри изглеждаше безпомощен.
	— Бих искал да мога да ти кажа нещо. Съжалявам.
	— Дай ми нещо да върша. Каквото и да е.
	— Няма нищо. Има записано само едно домашно посещение и…
	— Кой е записан?
	— Айрини Уилямс, но не е спешно. По-добре остани тук.
	Вече се бях отправил към вратата. Тръгнах, без да взема картона на пациентката. Почти не забелязах Джанис, която ме изгледа разтревожено. Трябваше да върша нещо, трябваше да се движа, за да не се тревожа непрекъснато за Джени и за това, че не можех да й помогна. Опитвах се да не мисля за нищо, докато карах към малката къща, разположена на една тераса в края на селото, където живееше Айрини Уилямс. Беше приказлива жена около седемдесетте и стоически чакаше операция за подмяна на бедрена става. Винаги беше в добро настроение. Обикновено я посещавах с удоволствие, но тази вечер никак не ми се бъбреше.
	— Мълчалив си. Да не си си глътнал езика!? — попита ме, докато пишех рецептата.
	— Просто съм изморен.
	Забелязах, че съм написал рецепта за инсулин вместо за обезболяващи. Смачках я и написах нова.
	— Не си мисли, че не знам какво ти е — подсмихна се тя.
	Изгледах я. Усмихна се. Изкуствените й зъби бяха единственото нещо, което не беше съсухрено от старостта.
	— Трябва ти едно хубаво младо момиче. Това ще те разведри.
	Едва се сдържах да не избягам.
	Върнах се обратно в защитеното пространство на ленд роувъра и сложих главата си на волана. Погледнах часовника. Стрелките се движеха толкова бавно, сякаш ми се подиграваха. Беше твърде рано да има новини. Имах достатъчно опит и знаех как работи полицията. Сигурно все още разговаряха, даваха последни нареждания на екипите и уговаряха подробностите по плана.
	За всеки случай погледнах телефона си. Сигналът не беше много стабилен, но достатъчен, за да получа обаждания или съобщения. Засега нямаше нищо. Загледах се към селото. Изведнъж осъзнах колко много мразех Манхам. Мразех сградите, изградени от кремък, мразех равния, потънал във вода пейзаж. Мразех подозрението и възмущението, с което жителите му се отнасяха един към друг. Мразех факта, че един извратен убиец беше живял незабелязано тук толкова дълго, докато най-накрая престъпните му наклонности бяха излезли на бял свят. Но най-много го мразех за това, че ми даде Джени и после ми я отне. Виждаш ли? Ето такъв можеше да бъде животът ти.
	Силното чувство, което ме бе обзело изведнъж, си отиде. Прилоша ми и ме тресеше. Запалих мотора и забелязах, че черните облаци се разпростират по небето, както синина от удар се разпростира по кожата. Нямаше какво повече да свърша, освен да се върна, да седна и да чакам звъна на телефона, от който се ужасявах. При тази мисъл усетих, че се задушавам.
	И тогава се сетих, че има още нещо, което бих могъл да направя. Сутринта, когато бях отишъл да видя Скарсдейл в черквата, Том Мейсън ми беше казал, че дядо му има проблеми с гърба. Болките на стария човек се появяваха периодично. През целия си живот бе стоял наведен над чуждите цветни лехи. Ако се отбиех да го видя, щях да убия още няколко минути. Щях да се разсея, докато чаках Макензи да ми се обади. Бях толкова отчаян, че тази мисъл ми донесе известно облекчение. Обърнах колата и се отправих към къщата на Мейсън.
	Джордж и внукът му живееха в края на гората, до езерото, в къщата, която някога е била на пазача на Манхам Хол. Семейството от поколения са били градинари и самият Джордж като млад е работил в имението, докато било разрушено след войната. Сега къщата на пазача беше единствената останала сграда с няколко акра култивирана земя сред настъпващата дива природа.
	Паркирах в двора и отидох да почукам на вратата. През дърветата се виждаше езерото, което сега блестеше в сиви окраски. Във входната врата беше вградено голямо непрозрачно стъкло, което леко издрънча под ударите ми. Никой не отвори, затова почуках още веднъж. Почаках. Дочух далечния тътен на гръмотевица. Погледнах към небето и с изненада забелязах, че се е смрачило. Буреносните облаци, които се скупчваха над главата ми, предвещаваха края на деня. Скоро щеше да стане съвсем тъмно.
	Със закъснение установих и още нещо. В къщата не светеше нито една лампа, което беше странно, ако имаше някой вътре. Родителите на Том бяха починали, когато е бил още дете, и сега там живееха само той и дядо му. Вероятно Джордж се беше възстановил достатъчно, за да отиде на работа. Тръгнах обратно към колата, но след няколко крачки спрях. Нещо ме притесняваше. Имах чувството, че пропускам нещо важно. Беше настъпила зловеща тишина. Като затишие пред буря. Огледах двора. Обхвана ме тревожно усещане за заплаха. Чувствах, че нещо ще се случи, но въпреки това не виждах нищо.
	Стреснах се, когато нещо тежко удари ръката ми. Една голяма дъждовна капка се пръсна в нея. След секунда светкавица раздра небето. За миг всичко стана искрящо бяло. В последвалата напрегната тишина долових един звук, по-скоро го усетих, отколкото го чух. В следващия момент бях потопен в тътена на гръмотевицата. Знам, че не беше плод на въображението ми. Ниско бръмчене, което възприемах почти подсъзнателно. Беше ми до болка познато.
	Мухи.


	Докато осмислях случващото се наоколо, на няколко километра от мен Макензи стоеше и гледаше мрачно. Беше заобиколен от клетки, пълни с ужасени птици и животни, а един задъхан сержант потвърждаваше това, което вече му бе известно:
	— Проверихме навсякъде. Няма никого.


	29

	Беше трудно да се определи точно откъде идваше шумът на мухите. Сигурен бях, че идва от къщата. Тъмните прозорци ме гледаха като невиждащи очи и не ми помагаха с нищо. Отидох до най-близкия от тях и надникнах вътре. Досетих се, че това най-вероятно беше кухнята. Приближих следващия прозорец. Той гледаше към хола. Телевизорът не работеше. Срещу него имаше две доста износени кресла.
	Върнах се обратно пред входната врата. Реших да почукам още веднъж, но се отказах. Ако вътре имаше някой, вече щеше да ми е отворил. Останах на стъпалото, не знаех какво да правя.
	Но със сигурност знаех какво бях чул. И знаех, че не мога да оставя нещата просто така. Поставих ръка върху бравата. Ако вратата беше заключена, нищо повече нямаше да мога да направя. Натиснах бравата.
	Вратата се отвори.
	Поколебах се. Знаех, че дори през ум не трябва да ми минава желанието да влизам. Тогава усетих миризмата, която идваше от къщата. Тежка, лепкава и леко сладникава. Миризма, която отлично познавах.
	Бутнах вратата и влязох в слабо осветен вестибюл. Вече нямах никакви съмнения относно миризмата. Извадих телефона си, за да позвъня на полицията. Устата ми беше пресъхнала. Сега вече не преследвах призраци. В къщата имаше труп на нещо или на някого. Бях започнал да набирам номера, когато видях, че нямам обхват. Къщата на Мейсън беше в една от онези мъртви зони, в които сигналът не достигаше. Изругах. Чудех се колко дълго не съм имал връзка и дали в това време Макензи не се беше опитвал да ми се обади.
	Още една причина да вляза вътре. Но дори и да не ми трябваше стационарен телефон, вече нямах избор. Колкото и да не ми се искаше, не можех да се обърна и просто да си тръгна.
	Миризмата веднага започна да се усеща по-силно. Стоях във вестибюла и се опитвах да се ориентирам в къщата. На пръв поглед беше подредено, но всичко бе покрито с дебел слой прах.
	— Ехо? — извиках.
	Нищо не последва. От дясната ми страна имаше врата. Отворих я и се озовах в кухнята, която преди малко бях видял през прозореца. В умивалника бяха натрупани мръсни чинии. По тях имаше останала храна, която се разлагаше. Няколко мухи се разлетяха. Не бяха много и не можеха да произведат шума, който бях чул по-рано.
	Холът също беше празен. Прашните кресла, които бях видял през прозореца, стояха срещу загасения телевизор. Не открих телефон. Излязох от хола и тръгнах към стълбището. Килимът, който покриваше стълбите, беше стар и износен. Нагоре беше тъмно и не се виждаше почти нищо. Спрях. Сложих ръката си на перилото.
	Не исках да се качвам горе, но след като бях стигнал дотук, не можех просто да си тръгна. Видях ключа на лампата. Натиснах го и се стреснах, когато крушката изпука и загасна. Бавно започнах да се изкачвам нагоре. С всяко стъпало миризмата ставаше все по-силна. Сега усещах и друга специфична миризма, като на катран, която ми напомняше за нещо. Нямах време да се замислям за какво. Стълбите свършиха и се озовах в друг вестибюл. В почти пълната тъмнина успях да различа празната мръсна баня. Имаше още две врати. Отидох до първата и я отворих. Леглото беше разхвърлено, дъските на пода не бяха боядисани. Излязох от стаята и се приближих до втората врата. Поставих ръка върху бравата. Миризмата на катран беше още по-силна. Когато понечих да я отворя, вратата заяде. За миг си помислих, че е заключена. После изведнъж поддаде, натиснах и я отворих.
	Черен облак мухи се блъсна в лицето ми. Опитах се да ги прогоня с ръка. Задушавах се от вонята, която идваше от стаята. Мислех, че съм свикнал с тази миризма, но тук вонеше непоносимо. Мухите започнаха да се успокояват и да кацат отново върху нещо в леглото. Доближих го. Бях покрил устата си с ръце и поемах въздух на малки глътки.
	Първото ми чувство бе на облекчение. Трупът беше силно разложен и макар че бе трудно да се определи на пръв поглед дали е на мъж или на жена, със сигурност бе престоял тук доста дълго време. Много по-дълго от два дни. Слава Богу!
	Приближих го внимателно. Мухите ядосано се размърдаха. Вече беше доста тъмно и не бяха така активни. Ако бях дошъл до къщата по-късно или ако светкавицата не ги бе накарала да се раздвижат, никога нямаше да чуя издайническото им бръмчене. Сега забелязах, че прозорецът е леко открехнат. Недостатъчно, че да се проветри въздухът в стаята, а само толкова, колкото мухите да усетят миризмата на леш и да влязат да снесат яйцата си.
	Тялото бе подпряно на възглавници, ръцете се подаваха над завивките. До леглото имаше стар дървен шкаф. Върху него стоеше празна чаша и будилник, който отдавна беше спрял. До тях имаше мъжки часовник и шишенце за лекарства по лекарско предписание. Беше прекалено тъмно и не можех да прочета етикета, но в този момент една светкавица озари небето. Видях стаята като на снимка — овехтял тапет на цветя, картина в рамка над леглото и в един кратък миг разчетох какво пише на шишенцето. Обезболяващи за Джордж Мейсън.
	Старият градинар може да е страдал от болки в гърба, но не това беше причината, поради която не го бяхме виждали в селото напоследък. Спомних си какво ми отговори Том Мейсън в двора на черквата, когато го попитах къде е дядо му. Все още е на легло. Запитах се преди колко време е починал старият Джордж. И какво говореше за Манхам фактът, че никой не беше забелязал отсъствието му.
	Запътих се да изляза от стаята, като внимавах нищо да не докосна. Това тук по-скоро беше домашна трагедия, а не място на престъпление, но за всеки случай не исках да разместя нищо. Някой друг щеше да определи причината за смъртта му и да се опита да разбере защо внукът не бе съобщил за кончината на дядо си. Никой здравомислещ човек не би постъпил така, но мъката е странно нещо. Нямаше да е първият, който в отчаянието си отхвърля смъртта на близък човек.
	Върнах се обратно във вестибюла и миризмата на катран ме удари отново. Вратата на стаята беше отворена. През нея навлизаше достатъчно светлина, така че успях да видя плътните черни петна по рамката на вратата. Парчета нагънат вестник, покрити със същия материал, все още стояха залепнали за долната й част. Ето защо, когато първия път се опитах да я отворя, вратата заяде. Докоснах леко черното вещество и пръстите ми започнаха да лепнат.
	Битум.
	Изведнъж мисълта, която от сутринта се опитваше да се оформи в подсъзнанието ми, стана съвсем ясна. В двора на черквата сред уханието на цветя и окосена трева бях доловил още една миризма. Тогава бях прекалено разсеян и не й обърнах достатъчно внимание, но сега се сетих на какво точно ми беше замирисало. На битум, който беше полепнал по дрехите на Мейсън или по инструментите му, когато се е опитвал да запечата стаята на дядо си.
	Същото вещество бях открил по белега, оставен от ножа върху прешлена на Сали Палмър, когато гърлото й е било прерязано.
	Опитах се да се успокоя и да премисля отново нещата. Не можех да си представя, че Том Мейсън е убиецът. Изглеждаше прекалено спокоен, прекалено елементарен, за да може да планира тези зверства, камо ли да ги извърши.
	Но от самото начало знаехме, че убиецът всъщност е пред очите ни. Мейсън се беше справил чудесно. Работеше търпеливо в двора на черквата или на зелената площ на площада и така успешно се сливаше със заобикалящата среда, че никой не го забелязваше истински. Винаги оставаше в сянката на дядо си, говореше тихо и любезно, без да привлича вниманието на околните.
	Само че този път наистина бе привлякъл вниманието.
	Казах си, че правя прибързани заключения. Само допреди няколко минути бях убеден, че Карл Бренер е убиецът. Но Мейсън също отговаряше на профила. Освен това Бренер не беше оставил трупа на дядо си да се разлага в къщата. И не се беше опитал да спре миризмата, използвайки същия материал, който бях открил по прешлена на убитата жена.
	Ръцете ми трепереха, когато извадих телефона си, за да позвъня на Макензи. Бях забравил, че съм извън обхват. Изругах и бързо се спуснах на долния етаж. Но колкото и спешно да се налагаше да му съобщя новите си открития, не можех да си тръгна, преди да се убедя, че Джени не е в къщата. Спуснах се в тъмната къща, отворих всички врати, които видях, и проверих в стаите. В нито една нямаше никакъв признак на живот, нямаше и телефон, който да използвам.
	Изтичах навън до джипа. Отново се опитах да позвъня по мобилния. Надявах се по някаква щастлива случайност да намеря обхват. Сигналът все още не се прихващаше. Гръмотевиците трещяха над главата ми, когато запалих мотора на колата. Вече беше абсолютно тъмно. Дъждовните капки се разбиваха върху предното стъкло на колата. Дворът не беше достатъчно голям, за да обърна, затова подкарах на заден ход. Докато се движех, фаровете осветиха дърветата срещу мен и за миг забелязах проблясваща светлина.
	Ако колата не беше автоматик, сигурно щях да я задавя, така рязко стъпих на спирачката. Загледах се в гората, там, където забелязах светлината. Но каквото и да бях осветил с фаровете, сега беше изчезнало. Устата ми беше пресъхнала. Бавно се придвижих напред, завъртях волана по същия начин, както го бях направил преди малко. Лъчът светлина се насочи към дърветата и нещо навътре между тях проблесна отново.
	Беше светлоотражателен жълт правоъгълник, регистрационен номер на кола.
	Сега забелязах, че черният път, по който бях дошъл, не свършваше в двора, а продължаваше навътре в гората. Макар че бе обрасъл с растителност, изглежда, все още се използваше. Но превозното средство, каквото и да беше то, бе паркирано прекалено далече, за да го видя. Ако не беше онзи моментен проблясък, нямаше да забележа, че там изобщо има нещо.
	Трябваше да се свържа с Макензи, но пътят ме караше да тръгна по него. Бях в частен имот, на няколко километра от местата, където бяха открити труповете. Надали някой беше претърсвал наоколо. А и колата не беше оставена тук без причина. Поколебах се. Осъзнавах колко много зависи от избора, който щях да направя. Включих на скорост, натиснах здраво газта и поех по пътя.
	Почти веднага се наложи да намаля скоростта, защото клоните на дърветата препречваха пътя ми. Изключих фаровете. Не исках да оповестявам пристигането си, но без тях не можех да се ориентирам. Включих ги отново и видях, че пътят се вие надалеч и не се вижда краят му. Дъждът барабанеше по стъклото. Включих чистачките и вперих поглед през зацапаното стъкло. Колата подскачаше по изровения път. Фаровете отново осветиха регистрационния номер, който проблесна като сигнален огън в тъмнината. Тогава видях самото превозно средство. Не беше кола, а микробус.
	Беше паркиран до една ниска сграда, закрита от дърветата.
	Спрях колата. Изключих фаровете и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Потърсих фенерчето в жабката. Молих се батериите му да не са изтощени. Включих го и то проработи. Отворих вратата на колата и бързо осветих наоколо. Усещах пулса в главата си. Никой не изскочи да ме нападне. Лъчът светлина освети само дърветата наоколо. През тях се виждаше езерото, което в момента беше абсолютно черно. Дъждът валеше като из ведро и заглушаваше всичко останало. Върнах се обратно при ленд роувъра и извадих тежкия гаечен ключ от кутията с инструменти. Тежестта му ми вдъхна известна увереност и се отправих към постройката.
	Микробусът беше стар и ръждясал. Задните врати бяха хванати една за друга с парче канап. Развързах го. Те изскърцаха и се отвориха. Вътре имаше различни градинарски инструменти — лопати, гребла, дори една количка. Видях макарата тел и реших, че Карл Бренер е казал истината на брат си. Капанът, в който бе попаднал кракът на Скот, не е бил заложен от него.
	Нито пък някой от другите капани.
	Обърнах се и снопът светлина от фенерчето освети нещо друго. Най-отгоре, върху всички инструменти, лежеше сгъваем нож. В момента бе отворен и се виждаше, че острието му е назъбено като миниатюрен трион. По него имаше нещо черно.
	Пред мен бе оръжието, с което е било убито кучето на Сали Палмър.
	Стреснах се от проблясъка на една светкавица. Почти незабавно се чу и гръмотевицата — яростен рев, който раздра въздуха. Погледнах отново телефона си. Не вярвах, че ще има обхват. И наистина нямаше. Отделих се от микробуса и тръгнах към ниската постройка. Изведнъж усетих, че нещо закачи бедрото ми. Погледнах надолу и видях ръждясала телена ограда, която се криеше в храсталака. На нея висяха десетки тъмни предмета. В началото не можах да разбера какво е това. Осветих с фенерчето най-близкия и срещу мен блесна кост. По телта висяха и се разлагаха труповете на множество малки птици и животни.
	Десетки трупове.
	Дъждът плющеше по листата на дърветата, докато се опитвах да намеря пролука през оградата. След няколко метра тя свърши. Телта беше прерязана и лежеше навита в тревата. Прескочих я и тръгнах да заобикалям сградата. Беше ниска, невзрачна постройка, без врати и прозорци. На места бетонните стени бяха разрушени и се виждаше арматурното желязо. Едва когато отидох в другия край и видях вкопаната надълбоко врата и единствения тесен прозорец, разбрах какво е това. Беше стар противовъздушен бункер. Знам, че доста къщи в провинцията имаха такива бункери, глупави и безполезни прищевки, построени в началото на Втората световна война. Повечето от тях никога не бяха използвани.
	Но някой беше намерил начин да използва този.
	Отидох до вратата. Движех се колкото е възможно по-тихо. Беше метална врата, цялата почервеняла от ръжда. Очаквах, че ще е заключена, но когато я бутнах, се отвори.
	Посрещна ме миризма на спарен въздух. Влязох вътре. Сърцето ми биеше до пръсване. В светлината на фенерчето видях една-единствена стая, съвсем празна, ако се изключат сухите листа по пода. Осветих голите стени и тогава, почти незабележима и скрита в ъгъла, забелязах втора врата.
	Усетих шум зад себе си, завъртях се бързо и видях как входната врата се затръшна и се затвори. Опитах се да я задържа, но не успях. Шумът от удара беше неочаквано силен. Когато замря, вече знаех, че съм оповестил пристигането си на всички, които бяха вътре.
	Не можех да направя нищо друго, освен да продължа. Отправих се към втората врата. Вече не се стремях да пазя тишина. Отворих я и се озовах на върха на тясно стълбище. Слаба крушка хвърляше мъждукаща светлина.
	Загасих фенерчето и тръгнах надолу.
	Въздухът беше спарен и миришеше ужасно. Усетих мириса на разлагаща се плът. Опитах се да не мисля какво може да означава това. Стълбите стръмно се извиваха надолу. След още един завой се оказа, че съм попаднал в дълго ниско мазе. Изглеждаше доста по-голямо от горното помещение, като че ли е било изградено върху основите на друга, по-стара постройка. Далечният му край се губеше в мрак. Над един тезгях висеше крушка и в слабата й светлина се очертаваха множество различни форми и сенки.
	Стоях като вкаменен пред гледката, която се разкри пред очите ми.
	Навсякъде от тавана висяха труповете на птици и животни. Лисици, зайци, гъски — всички подредени като зловещи експонати. Повечето се бяха разложили напълно и от тях бяха останали само кожата и костите, но други очевидно висяха там по-отскоро. До един бяха осакатени. На някои липсваха главите, на други — крайниците. Всички обаче се поклащаха бавно, като в транс, движени от някакво слабо течение.
	Откъснах поглед от тях и огледах мазето. Вниманието ми бе привлечено от други предмети. Върху тезгяха беше поставена настолна лампа, насочена към един от ъглите на мазето. Голата крушка осветяваше въже — единият му край висеше свободно, а другият беше вързан за метална халка. Върху тезгяха бяха разпръснати различни стари инструменти и менгемета, чието предназначение изглеждаше зловещо в тази обстановка. Тогава забелязах нещо толкова не на място, че сякаш ми се присмиваше.
	Върху един стол беше преметната богато украсена булчинска рокля. Корсажът й бе изработен от дантела във формата на лилия. Цялата беше в кръв.
	Тази гледка ме извади от шока, в който бях изпаднал.
	— Джени! — изкрещях.
	В далечния край на мазето, в сянката, някой се раздвижи в отговор. Една фигура бавно се придвижи и лампата освети внука на Джордж Мейсън.
	Изражението на лицето му беше както винаги съвсем безобидно. Но излъчването му никак не беше безобидно. Едва сега забелязах колко е едър. Беше по-висок и по-широкоплещест от мен. Джинсите и войнишкото му яке бяха изцапани с кръв.
	Не искаше да ме погледне в очите. Погледът му се движеше между гръдния ми кош и раменете. Нямаше нищо в ръцете му, но под изцапаното му яке забелязах калъф за нож.
	Стиснах гаечния ключ.
	— Къде е тя? — гласът ми изневери.
	— Не трябва да сте тук, доктор Хънтър — в гласа му се долавяше нотка на извинение.
	Докато говореше, бавно се пресегна към калъфа. Беше изненадан не по-малко от мен, когато установи, че е празен.
	Пристъпих към него.
	— Какво си направил с нея?
	Оглеждаше пода наоколо, сякаш очакваше да намери изгубения нож.
	— С кого?
	Завъртях настолната лампа, така че светлината попадна право в него. Вдигна ръка, за да прикрие очите си. Лампата освети ъгъла зад него и тогава видях голото тяло зад стената.
	Дъхът ми секна.
	— Недей — каза Мейсън и примижа срещу светлината.
	Спуснах се към него. Вдигнах гаечния ключ, исках да халосам послушната му физиономия с всички сили и тогава ръката ми се закачи в животните, които висяха от тавана. Бях погълнат от воняща лавина от козина и пера. Задушавах се, но успях да се освободя навреме, за да видя, че Мейсън се хвърля върху мен. Наведох се да го избегна, а той се опита да сграбчи ключа. Фенерчето все още беше в другата ми ръка. Замахнах с него и ударът ми попадна в главата му. Той изкрещя и налетя отново. Препънах се и залитнах назад. Ключът и фенерчето излетяха от ръцете ми и изтрополиха на пода. Блъснах се в тезгяха, гърбът ми се удари в ръба на едно менгеме и целият се превих от болка.
	Рамото на Мейсън се заби в корема ми и останах без въздух. Усетих как ме натиска и ме извива назад. Менгемето се забиваше в гръбначния ми стълб. Погледнах го в лицето и видях спокойните му сини очи. В това време той вдигна ръка, хвана ме за гърлото и започна да ме души. Успях да измъкна едната си ръка. Опитах се да го избутам и да се освободя. Той леко се отмести, отпусна тежестта си върху мен и се протегна да достигне нещо на тезгяха. Чух как металът изскърца по дървото, докато се опитваше да извади едно длето от дървената кутия. Сграбчих ръката му, но така оставих гърлото си незащитено. Той ме изгледа продължително, стисна гърлото ми още по-силно, като едновременно с това се опитваше да достигне длетото. Пред очите ми притъмня, започнаха да пробягват светлинки. Хвърли поглед към длетото, а аз забелязах, че някой се движи зад него.
	Беше Джени. Придвижваше се мъчително бавно към нещо, което приличаше на купчина пера. Наведе се и с мъка извади някакъв предмет изпод нея. Наложих си да си задържа погледа, вперен в спокойното лице на Мейсън, вместо да я наблюдавам какво прави. Опитвах се да забия коляното си в слабините му, но бяхме прекалено близо един до друг. Вместо това блъснах пищяла му с крак. Той изсумтя и за момент натискът върху гърлото ми намаля. Чу се някакъв шум до нас и кутията с длетата падна. Наблюдавах как пръстите на Мейсън шарят наоколо. Приличаха на крака на огромен паяк. Въпреки че отчаяно се опитвах да издърпам ръката му, той започна малко по малко да притегля едно от длетата към себе си. Погледът ми бе привлечен от някакво движение. С крайчеца на окото си забелязах Джени, която се опитваше да се изправи. Беше застанала на колене, облегната на стената и стискаше нещо пред себе си.
	В този момент Мейсън успя да достигне длетото. Сега, вместо да дърпам ръката му, се опитах да я избутам колкото е възможно по-далече. Паниката ми нарастваше. Усетих каква огромна физическа сила притежава този човек. Ръката ми започна да трепери, а длетото се приближаваше все повече до мен. Потта от лицето му капеше върху моето, но като оставим това, по безизразната му физиономия не се забелязваха други признаци на умора. По лицето му бе изписана все същата благост и съсредоточеност, все едно се грижеше за растенията си.
	Неочаквано изви ръката си в обратната посока и я освободи. Когато вдигна длетото над главата ми, аз се вкопчих в ръката му, но знаех, че не мога да го спра. Изведнъж извика и се изви назад. Ръката, която притискаше гърлото ми, вече я нямаше. Погледнах нагоре и зад него видях Джени, гола и окървавена, да се олюлява. Държеше огромен нож, но в момента, в който я погледнах, той се изплъзна от пръстите й. Щом издрънча на пода, Мейсън изрева и замахна с ръка да я удари.
	Тя се свлече на пода. Хвърлих се върху него. Паднахме на земята един върху друг. Той извика отново. Избута ме, опита се да изпълзи настрани и тогава забелязах кървавото петно на гърба му, което ставаше все по-голямо. Опитваше се да достигне ножа. Хвърлих се върху него и в този момент усетих, че кракът ми се блъска в нещо твърдо. Погледнах и видях гаечния ключ. Мейсън се протегна към ножа, но в този миг грабнах ключа и го стоварих с все сила върху раната на гърба му. Той изрева силно, обърна се с лице към мен и тогава вторият удар с гаечния ключ попадна право в главата му.
	Ударих го толкова силно, че ръката ме заболя. Мейсън падна безмълвно на земята. Вдигнах ключа, за да го ударя още веднъж, но видях, че няма нужда. Дишах тежко. Изчаках, за да се уверя, че няма да помръдне отново, и отидох при Джени. Тя все още лежеше на мястото, където се беше свлякла. Обърнах я внимателно. Сърцето ми замря, когато видях кръвта. По цялото й тяло имаше порезни рани, някои бяха малки, други — с дълбоки разрези. Бузата й бе срязана почти до костта. А когато видях какво е направил с крака й, ми се искаше да отида и да започна да го удрям отново. Извиках от облекчение, когато поставих ръка на врата й и напипах пулс. Беше слаб и неритмичен, но беше жива.
	— Джени, Джени, аз съм, Дейвид.
	Примигна и отвори очи.
	— Дейвид… — прошепна едва-едва.
	Чувството на облекчение бързо ме напусна, когато усетих как сладникаво мирише дъхът й. Кетоацидоза. Организмът й беше започнал да разгражда собствените си мазнини и по този начин нивото на кетоните се беше повишило опасно. Имаше нужда от инсулин, и то веднага.
	Не носех инсулин със себе си.
	— Не говори — наредих й глупаво.
	Очите й отново започнаха да се затварят. Силата, която бе събрала в себе си, за да намушка Мейсън, я бе напуснала. Пулсът й отслабваше още повече. О, Господи, моля те, не сега, не прави това сега!
	Вдигнах я, без да обръщам внимание на болката, която пронизваше гърба и гърлото ми. Останах изненадан колко е лека. Почти не усещах тежестта й. Мейсън все още беше неподвижен, но докато я носех нагоре по стълбите, чух как с мъка се опитва да си поеме въздух. Качих се горе, ритнах вратата с крак и излязох сред дърветата. Валеше проливен дъжд, но сега, след отвратителните гадости в мазето, ми подейства пречистващо. Главата на Джени се залюля, когато я поставях на седалката на ленд роувъра. Трябваше да я закопчая с колана, за да не падне. Протегнах се отзад, взех одеялото, което винаги носех със себе си, и я завих. Запалих мотора и докато обръщах колата, я одрах в микробуса на Мейсън и изпочупих клоните наоколо. После поех по черния път.
	Карах колкото е възможно по-бързо. Бяха минали две пълни денонощия, откакто Джени бе приела последната доза инсулин. В това време е била подложена на Бог знае какви ужаси. Освен това бе загубила и много кръв. Имаше нужда от спешно лечение, но най-близката болница се намираше на мили оттук и беше прекалено рисковано да я карам до там в нейното състояние. Измъчваше ме мисълта, че когато бях в кабинета си, държах инсулина в ръцете си. Отчаяно прехвърлях през ума си всички възможности. А те не бяха много. Джени може би вече изпадаше в кома. Ако скоро не я стабилизират, щеше да умре.
	Тогава се сетих за линейката и парамедиците, на които Макензи беше наредил да стоят в готовност по време на нападението над старата мелница. Съществуваше вероятност все още да са там. Пресегнах се за телефона си, бях готов да позвъня веднага, щом имам обхват. Не беше в джоба ми. Като обезумял започнах да го търся из другите си джобове. И там го нямаше. Опитах се да подтисна паниката си. Помислих си, че сигурно е паднал, докато сме се борили в мазето. Не можех да реша какво да предприема. Да се върна или да продължа напред? Хайде, решавай! Натиснах здраво газта. Ако се върнех обратно, за да го търся, щях да изгубя прекалено много време.
	Време, с което Джени не разполагаше.
	Стигнах до края на черния път. Стъпих на шосето и подкарах бързо. Имах инсулин в кабинета. Там можех поне да започна лечението и да изчакам, докато линейката пристигне. Натисках газта и се взирах през стъклото, докато чистачките се бореха с пороя, който се изливаше над нас. Бях включил фаровете на дълги и въпреки това виждах само няколко метра пред себе си, толкова силно валеше. Хвърлих бърз поглед към Джени. Това, което видях, ме накара да стисна волана и да подкарам още по-бързо.
	Стори ми се, че мина цяла вечност, докато стигна до Манхам. Изведнъж селото изникна пред мен от дъжда. Улиците бяха празни в бурята. Журналистите, които по-рано се тълпяха, сега се бяха изпокрили. Помислих си дали да не се отбия до полицейската каравана, която все още стоеше на площада, но веднага се отказах. Нямах време за обяснения. Сега най-важното беше Джени да получи инсулин колкото е възможно по-бързо.
	Когато поех по алеята, видях, че къщата е съвсем тъмна. Съобразих да паркирам отстрани, така че да оставя място за линейката. Скочих от колата и изтичах откъм страната на Джени. Дишането й беше учестено и повърхностно, но когато я вдигнах и я пренесох през дъжда, тя се размърда.
	— Дейвид… — прошепна тя.
	— Всичко е наред, в кабинета сме. Дръж се.
	Но тя като че ли не ме чуваше. Започна плахо да се съпротивлява, беше уплашена и объркана.
	— Не! Не!
	— Джени, аз съм. Всичко е наред.
	— Не го оставай да ме хване!
	— Няма да те хване, обещавам.
	Но отново започваше да губи съзнание. Заблъсках по вратата. Не можех едновременно да я държа и да отключа. След цяла вечност лампата във вестибюла светна. Влетях вътре в момента, в който Хенри започна да отключва вратата.
	— Извикай линейка!
	Бързо се отдръпна от пътя ми, както седеше на инвалидния стол.
	— Дейвид, какво?… — изглеждаше стреснат.
	Вече тичах през вестибюла.
	— Изпада в диабетна кома, имаме нужда от линейка, веднага! Кажи им, че все още може да има една при полицията.
	Отворих с крак вратата на кабинета на Хенри, докато той звънеше за линейка от вестибюла. Положих Джени на кушетката, тя не помръдна. Лицето й бе съвсем бяло под кървавите петна. Пулсът й едва се долавяше. Моля те! Моля те, дръж се! В най-добрия случай това, което предприех, бяха отчаяни мерки. Може би вече бяха нанесени поражения върху бъбреците и черния й дроб и ако не започнеше лечение веднага, сърцето й можеше да спре всеки момент. Освен от инсулин тя се нуждаеше още и от соли и течности, приложени интравенозно, които да отстранят токсините, тровещи организма й. Не можех да направя това тук. Можех единствено да се надявам, че инсулинът ще я поддържа жива достатъчно дълго, докато линейката я закара в болницата.
	Отворих хладилника и започнах бързо да търся из него. В това време пристигна Хенри.
	— Аз ще го намеря. Ти дай спринцовка — нареди ми той.
	Дръпнах силно вратата на металния шкаф за лекарства.
	Снимките, които се намираха върху него, се разклатиха. Започнах да търся спринцовка по рафтовете.
	— Какво става с линейката?
	— На път е. Чакай, не си в състояние да направиш това. Дай на мен — каза Хенри властно и протегна ръка към спринцовката.
	Не спорих с него.
	— Какво, за Бога, става? — попита той и разпечата иглата.
	— Том Мейсън е. Беше я затворил в едно противовъздушно убежище близо до къщата си. — Усетих, че сърцето ми се свива, като видях, че Джени лежи неподвижно. — Той е убил Сали Палмър и Лин Меткаф.
	— Внукът на Джордж Мейсън? — не можа да повярва Хенри.
	— Сериозно ли говориш?
	— Опита се да убие и мен.
	— Господи! Къде е сега?
	— Джени го намушка с нож.
	— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
	— Най-вероятно. Не знам.
	Точно в момента това въобще не ме интересуваше. Изгарях от нетърпение докато наблюдавах как Хенри нещо се мръщи на спринцовката.
	— По дяволите! Иглата е задръстена. Дай ми друга, бързо.
	Искаше ми се да се развикам докато си връщах обратно до шкафа с лекарствата. Вратите му вяха затворени и аз ги дръпнах толкова силно, че една от снимките, която стоеше отгоре, падна. Почти не я погледнах, но докато вземах спринцовката, нещо със закъснение мина през ума ми.
	Погледнах отново, не снимката, която беше паднала, а тази до нея. Беше сватбената снимка на Хенри и съпругата му. Бях я виждал безброй пъти. Бях впечатлен от това колко щастливи са били в онзи момент. Но не това привлече вниманието ми сега.
	Съпругата на Хенри беше облечена в рокля, която много приличаше на тази, която бях видял в мазето на Мейсън.
	Казах си, че сигурно си въобразявам. Но моделът с корсаж от дантела във формата на лилия не можеше да се сбърка. Двете рокли бяха съвсем еднакви. Не, не бяха еднакви, осъзнах изведнъж.
	Това беше същата рокля.
	— Хенри… — започнах аз и усетих неочаквана болка в крака.
	В този момент видях Хенри, който се отдалечаваше от мен, а в ръката си държеше празна спринцовка.
	— Съжалявам, Дейвид. Наистина съжалявам — каза той.
	Гледаше ме с някаква смесица от тъга и смирение.
	— Какво… — опитах се да кажа нещо, но думите не излизаха от устата ми.
	Сякаш всичко наоколо започваше да се отдалечава от мен. Не можех да различа предметите в стаята. Отпуснах се на пода, обхванат от чувство за безтегловност. Губех съзнание и последната картина, която видях, беше напълно нереална. Хенри стана от инвалидния стол и се отправи към мен.
	После и той, и всичко около него потъна в тъмнина.


	30

	Бавното тиктакане на часовника изпълваше стаята, все едно прашинки танцуваха в светлината. Всеки удар отзвучаваше мудно, сякаш минаваше цяло столетие, преди да се чуе следващият. Не можех да видя часовника, но ясно си го представях — стар и тежък, а полираната му дървена част миришеше на пчелен восък и старост. Имах чувството, че добре го познавам. Позната ми беше извивката на месинговия ключ, когато се доближих до него, за да го навия.
	Можех да стоя и да слушам тържествените му удари цяла вечност.
	Дървата в камината се бяха разгорели и наоколо се разнасяше силният сладък мирис на бор. Едната стена бе запълнена от рафтове с книги. Лампите меко осветяваха ъглите на стаята. В центъра на масата, направена от черешово дърво, стоеше бяла купа с портокали. Познавах добре уюта на тази стая, както и цялата къща, въпреки че знаех, че никога не съм стъпвал в нея. В сънищата ми Кара и Алис живееха тук. Тук се чувствах у дома.
	Усещах, че съм щастлив. Кара седеше на дивана срещу мен, Алис се беше свила в скута й като кученце. Когато ме погледнаха, видях, че лицата им са тъжни. Исках да ги успокоя и да им кажа, че няма защо да страдат. Сега всичко беше наред. Отново бях при тях.
	Завинаги.
	Кара свали Алис от дивана.
	— Иди си поиграй навън, бъди добро момиченце.
	— Не мога ли да остана при татко?
	— Не сега. С татко трябва да поговорим.
	Алис се нацупи, беше разочарована. Дойде при мен и ме прегърна. Почувствах топлината й и когато я притиснах до себе си, усетих колко е крехка.
	— Хайде, върви — целунах я по главата, косата й беше като коприна. — Ще бъда тук, когато се върнеш.
	Изгледа ме сериозно.
	— Чао, тати.
	Проследих я с поглед, докато излезе от стаята. Когато стигна до вратата, се обърна и ми махна с ръка. След това изчезна. Сърцето ми преливаше от чувства. За момент не можех да говоря. Кара седеше от другата страна на масата и ме наблюдаваше.
	— Какво има? — попитах аз. — Не си ли щастлива?
	— Това не е правилно, Дейвид.
	Засмях се. Не можах да се сдържа.
	— Напротив. Не го ли усещаш?
	Въпреки че аз самият бях щастлив, не можех да не забележа тъгата на Кара.
	— Това е от наркотика, Дейвид. Той те кара да се чувстваш така. Но чувството е измамно. Трябва да се пребориш с него.
	Не можех да разбера защо е толкова загрижена.
	— Отново сме заедно. Нали това искаше?
	— Не по този начин.
	— Защо не? Тук съм, при теб. Само това има значение.
	— Това не се отнася само до нас. Или до теб. Вече не.
	Сякаш някакъв студен порив охлади еуфорията, в която бях изпаднал.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Тя има нужда от теб.
	— Кой? Алис? Разбира се, че има нужда.
	Но знаех, че не говори за дъщеря ни. Думите й нанесоха удар върху щастието, което изпитвах. Твърдо решен да не го оставя да ми се изплъзне, станах, отидох до масата и взех един портокал от купата.
	— Искаш ли?
	Кара поклати глава. Гледаше ме мълчаливо. Задържах плода в ръката си. Усещах тежестта му, виждах дупчиците по кората му. Можех да си представя как сокът ще потече, когато започна да го беля. Почти усещах острата миризма на портокалова кора. Знаех, че ще бъде сладък, и също така знаех, че ако го изям, това ще бъде акт на приемане. И връщане назад нямаше да има.
	Неохотно оставих портокала в купата. Върнах се и седнах. Усещах тежест в гърдите си. Очите на Кара бяха пълни със сълзи. Усмихна ми се.
	— Това ли имаше предвид преди, когато ми каза да внимавам? — попитах аз.
	Не ми отговори.
	— Не е ли прекалено късно? — настоях аз.
	През лицето й премина сянка.
	— Може би. Всичко виси на косъм.
	Гърлото ми се стегна.
	— Ами ти и Алис?
	Усмихна ми се топло.
	— Добре сме. Не се тревожи за нас.
	— Повече няма да ви видя, така ли?
	Плачеше мълчаливо, все още се усмихваше.
	— Няма да изпитваш нужда да ни виждаш. Вече не.
	Сълзи се стичаха и по моето лице.
	— Обичам те — казах й аз.
	— Знам.
	Дойде до мен и ме прегърна. За последен път зарових лице в косата й, вдишвах мириса й, не исках да я пусна, но знаех, че трябва.
	— Грижи се за себе си, Дейвид — каза тя.
	Усетих соления вкус на сълзите върху устните си и установих, че вече не чувам часовника…
	… и се озовах на тъмно. Не можех да се движа, задушавах се.
	Опитах се да поема въздух и не можах. Сякаш гръдният ми кош бе стегнат в метални обръчи. Започнах да изпадам в паника. С всички сили се стремях да си поема въздух. Успях с мъка да го направя веднъж, после още веднъж. Имах чувството, че съм обвит в памук. Шумът от околния свят бе приглушен. Толкова лесно беше да се откажа и да потъна още веднъж…
	Бори се. Думите на Кара ме разтърсиха и ме върнаха към действителността. Еуфорията, която изпитвах преди, се бе превърнала в пепел. Усетих, че диафрагмата ми се свива, сякаш протестираше, когато си поемах дъх. Но с всяка изминала секунда дишането ми ставаше все по-лесно.
	Отворих очи. Светът се беше наклонил под странен ъгъл. Опитах се да фокусирам погледа си, а всичко около мен се въртеше. Чух гласа на Хенри, който се носеше над главата ми.
	— … не исках да се случи така, Дейвид, моля те, повярвай ми. Но след като я отвлече, вече нищо не можех да направя.
	Забелязах, че се движа. Една стена се плъзгаше покрай мен. Установих, че съм в инвалидния стол на Хенри и някой ме бута към вестибюла. Опитах се да се поизправя, но успях само да се отпусна тежко на стола. Стаята се въртеше около мен, но постепенно започнах да си припомням.
	Хенри. Иглата.
	Джени.
	Опитах се да изкрещя името й, но от устата ми излезе само стон.
	— Тихо, Дейвид.
	Завъртях се, за да погледна Хенри, и отново силно започна да ми се вие свят. Беше се облегнал тежко на стола и с мъка ме буташе през хола.
	Вървеше.
	Нищо не можех да разбера. Подпрях се и се опитах да се повдигна. Нямах никакви сили. Отново се отпуснах назад.
	— Джени… линейката… — мърморех, думите ми едва се разбираха.
	— Няма никаква линейка, Дейвид.
	— Аз… не разбирам…
	Обаче разбрах. Или поне започвах. Спомних си как Джени дойде на себе си, когато стигнахме до къщата, колко изплашена изглеждаше. Не го оставяй да ме хване! Помислих си, че бълнува, че има предвид Мейсън.
	Не е било така.
	Опитах се отново да се изправя. Крайниците ми бяха отпуснати, все едно бяха направени от желе.
	— Хайде, Дейвид, стига толкова — гласът на Хенри издаваше, че е ядосан.
	Отпуснах се назад, но когато минавахме покрай стълбището, се опитах да се хвана за перилата. Столът се завъртя и за малко да изпадна от него. Хенри се олюля и се опита да се хване, за да не падне.
	— По дяволите, Дейвид!
	Столът беше застанал настрани и препречи вестибюла. Държах се за перилата. Затворих очи. Отново всичко започваше да се върти около мен. Гласът на Хенри, задъхан и яростен, стигна до мен:
	— Пусни ги, Дейвид. Знаеш, че това няма да ти помогне.
	Когато отворих очи, видях, че той се е облегнал на стената пред мен. Беше разрошен и потен.
	— Моля те, Дейвид — говореше, сякаш наистина му причинявах болка. — Така само усложняваш нещата и за двама ни.
	Държах се за перилата и твърдо бях решил да не отстъпвам. Той въздъхна, бръкна в джоба си и извади оттам спринцовка. Показа ми я, за да видя, че е пълна.
	— Тук има достатъчно диаморфин, за да убие кон. Не бих искал да ти инжектирам още, ако не се налага. Знаеш не по-зле от мен какво ще се стане в такъв случай. Но ако ме принудиш, ще го направя.
	Мозъкът ми бавно обработи информацията. Диаморфинът беше обезболяващо средство, производно на хероина. Предизвикваше халюцинации и можеше да доведе до кома. Това бе лекарството, което Харолд Шипман беше използвал, за да приспи стотици свои пациенти така, че никога повече да не се събудят.
	И Хенри ме беше наблъскал с него.
	Парченцата от пъзела започваха да се подреждат и да оформят ясна картина.
	— Ти и той… бяхте… ти и Мейсън…
	Дори в този момент очаквах, че ще го отрече, че ще ми даде някакво разумно обяснение. Вместо това той ме изгледа достатъчно дълго време, сякаш обмисляше нещо и накрая прибра спринцовката.
	— Съжалявам, Дейвид. Никога не си представях, че ще стигнем дотук.
	Отказвах да възприема истината.
	— Защо, Хенри?
	Усмихна ми се накриво.
	— Струва ми се, че въобще не ме познаваш. Трябваше да продължиш да се занимаваш с трупове. Те съвсем не са така сложни като живите хора.
	— Какво… за какво говориш…
	Хенри се намръщи и на лицето му се изписа презрение.
	— Мислиш ли, че ми беше приятно да бъда сакат? Да стоя в тази дупка и никъде да не мога да мръдна? Да ме гледат отвисоко тези… тези говеда? Трийсет години се правя на благороден лекар и за какво? Да са проявили някаква благодарност? Въобще не знаят значението на тази дума!
	Намръщи се, като че нещо го заболя. Подпирайки се на стената, сковано се придвижи до стария бамбуков стол, който стоеше до масичката с телефона. Отпусна се в него с облекчение и забеляза, че го наблюдавам внимателно.
	— Нали не си помисли, че съм се отказал? Винаги съм ти казвал, че ще докажа, че специалистите грешат. — Беше се задъхал от физическото напрежение и попи потта от челото си. — Никак не е весело да си безпомощен, повярвай ми. Всички да виждат колко си безсилен. Имаш ли някаква представа колко унизително е? Как разрушава душата ти? Може ли да си представиш — през цялото време да се чувстваш както сега? И изведнъж пред теб да се появи възможност. Буквално, абсолютно буквално, да имаш власт над живота и смъртта? Да бъдеш Господ! — Усмихна ми се съучастнически. — Хайде, Дейвид, признай си. Ти си лекар, сигурно си го усещал понякога. Шепотът, който те изкушава.
	— Ти… ти си ги убил!…
	Изглеждаше малко разочарован.
	— И с пръст не съм ги пипнал. Мейсън свърши всичко, не аз. Просто го оставих да прави каквото иска.
	Щеше ми се да си затворя очите и да се изолирам от всичко. Само мисълта за Джени и това, което вероятно й беше сторил, ме възпираше. Но колкото и да ми се искаше да го узная, в момента не можех да помогна нито на нея, нито на себе си. Колкото по-дълго говореше, толкова повече отминаваше действието на наркотика.
	— От… откога?…
	— Откога знам за него, това ли искаш да попиташ? — Хенри сви рамене. — Дядо му го доведе при мен, когато беше още момче. Обичаше да наранява животните. Измисляше си някакви ритуали и ги убиваше. Тогава, разбира се, бяха все още само животни. Нямаше никаква представа, че прави нещо лошо, абсолютно никаква. Всъщност беше доста заинтригуващо. Обещах на дядо му да си замълча и да снабдявам внука му с успокоителни, които да притъпят… наклонностите му. Условието беше да продължа да наблюдавам състоянието му. Това беше моята неофициална дисертация, ако мога така да се изразя.
	Вдигна ръце, все едно че се предаваше.
	— Знам, знам, че не е много етично. Но както съм ти казвал, винаги съм искал да бъда психоаналитик. И при това щях да бъда дяволски добър, но дойдох тук и това беше краят на всичко. Поне случаят на Мейсън беше по-интересен от артрита и шапа. И всъщност мисля, че добре си свърших работата. Ако не бях аз, още преди години той щеше да излезе съвсем извън контрол.
	Страхът за Джени ме измъчваше, но и при най-малкото движение започваше да ми се вие свят и да ми се гади. Опитвах се да напрегна мускулите на краката и ръцете си, да ги накарам да ми се подчиняват.
	— Той ли е… той ли е убил и дядо си…
	Тези думи истински потресоха Хенри.
	— Боже мой, не! Той боготвореше възрастния човек! Не, дядо му почина от естествена смърт. Предполагам, че от сърце. Но когато Джордж умря, никой не следеше дали Мейсън си взема лекарствата. Още преди години престанах като лекар да следя състоянието му. Ако щеш вярвай, но веднага след това хората започнаха да говорят за намерени осакатени животни. През цялото време гледах Джордж да има достатъчно успокоителни, за да му ги дава. Но иначе загубих интерес към случая. Докато една вечер Мейсън не се появи на вратата ми и не ми заяви, че държи Сали Палмър заключена в старата работилница на баща си.
	Той дори се подсмихна.
	— Оказа се, че й е хвърлил око, когато преди година-две наела него и дядо му да й свършат някаква работа. Нямало никакъв проблем, докато успокоителните му свършили. И тогава той се върнал към старите си навици. Започнал да я дебне. Вероятно сам не е знаел какво иска да направи, докато една вечер кучето й го усетило и вдигнало шум. Тогава Мейсън му прерязал гърлото, ударил я, за да я накара да замълчи и я откарал.
	Поклати глава, сякаш му се възхищаваше. Не можех да повярвам, че това е същият човек, когото познавах от години и приемах за свой приятел. Разликата между човека, за когото го смятах, и извратеното същество, което стоеше пред мен, беше безкрайна.
	— За Бога, Хенри!
	— О, не ме гледай така. Онази надута крава си го заслужаваше! „Знаменитостта“ на Манхам се търкаляше тук със селяндурите, когато не се правеше на принцеса в Лондон или някъде другаде. Самодоволна кучка! Господи, само като я погледнех, и се сещах за Даяна.
	Изненадах се, че спомена името на бившата си жена. Хенри видя, че съм объркан.
	— Не, физически никак не си приличаха — каза той раздразнено. — В Даяна имаше много повече стил, това трябва да й се признае. Но, повярвай ми, в друго отношение бяха съвсем еднакви. И двете бяха арогантни. Смятаха се за нещо повече от всички останали. Жени! Всички са еднакви! Използват те докрай и после ти се присмиват!
	— Но ти си обичал Даяна…
	— Даяна беше курва! — изкрещя той. — Долна курва!
	Лицето му се изкриви, не можех да го позная. Чудех се как не съм усетил колко горчивина таи в себе си. Джанис беше намеквала многократно, че бракът им не е бил щастлив, но аз не й обръщах внимание. Мислех, че говори така от ревност.
	Но не съм бил прав.
	— Отказах се от всичко заради нея! — в гласа му имаше злоба. — Искаш ли да знаеш защо станах общопрактикуващ лекар вместо психоаналитик? Защото тя забременя и трябваше да си намеря работа. И да ти кажа ли кое беше най-смешното? Толкова бързах, че даже не се дипломирах.
	Това признание сякаш му достави някакво перверзно удоволствие.
	— Точно така. Дори нямам диплома за лекар. Мислиш ли, че останах в това загубено село, в тази дупка, по собствено желание? Единствената причина, поради която от самото начало дойдох тук, беше, че мозъкът на онзи стар пияница, предишния лекар, беше прекалено размътен, за да провери дипломата ми — засмя се горчиво. — Не мисли, че не схванах иронията, когато разбрах, че и ти не си бил съвсем честен с мен. Но разликата между мен и теб беше, че тук аз бях като в капан. Не можех да напусна, не можех да си намеря друга работа, без да рискувам да открият, че съм излъгал. Чудиш ли се защо мразя това място? Манхам е моят проклет затвор!
	Вдигна вежда и ме погледна. Приличаше на изкривена версия на онзи Хенри, когото си мислех, че познавам.
	— И как мислиш, дали милата Даяна ме подкрепяше? О, не! Всичко беше по моя вина! Аз бях виновен, че пометна! Че не можа да има други деца! Че започна да ми изневерява!
	Може би сетивата ми бяха изострени от наркотика, но изведнъж разбрах накъде бие.
	— Гробът в гората… Убитият студент…
	Думите ми го накараха да замълчи. Изведнъж ми се видя уморен.
	— Господи, когато го откриха, след всичките тези години… — Отметна глава, сякаш за да се отърве от спомена. — Да, беше един от любовниците на Даяна. Тогава си мислех, че съм привикнал на всичко. Но той беше по-различен от останалите простаци. Интелигентен, добре изглеждащ. И толкова ужасно млад. Пред него беше целият му живот, цялата му кариера, а какво имаше пред мен?
	— И затова го уби…
	— Не го направих нарочно. Отидох при палатката му, предложих му пари, за да си тръгне. Отказа да ги вземе. Пълен глупак. Мислеше, че е срещнал истинската любов. Аз, разбира се, му разказах някои неща, обясних му каква долна кучка е Даяна в действителност. Скарахме се. И постепенно нещата излязоха извън контрол.
	Сви рамене, сякаш се освобождаваше от греховете си.
	— Всички си помислиха, че просто си е събрал нещата и си е тръгнал. Дори Даяна. Има много като него. Където е текло, пак ще тече — това беше нейната философия. Нищо не се промени. Аз все така си бях рогоносецът на селото. Отдавна бях станал за посмешище. И най-после, една вечер, когато се прибирахме с колата от вечеря с приятели, ми писна. Трябваше да минем по един каменен мост и вместо да завия и да тръгна по него, натиснах газта докрай.
	Цялата енергия, която допреди малко проявяваше, го беше напуснала. Седеше отпуснат на стола, изглеждаше стар и изтощен.
	— Обаче не издържах на напрежението. Опитах се да завия в последния момент. Разбира се, беше твърде късно. Това беше катастрофата, за която толкова много се говори. Поредната каша, в която се забърках. И дори в онзи момент Даяна ми се присмя. Тя поне умря веднага, а виж какво стана с мен.
	Удари крака си с ръка.
	— Напълно безполезен! И преди животът в Манхам беше ужасен, но сега, като погледнех всички тези хорица тук, събратята ми, как нещастният им дребнав живот си тече както винаги и как продължават да се подиграват зад гърба ми, почувствах такава… такава омраза! И да ти кажа, Дейвид, понякога ми се искаше да ги убия всичките. Всички до един! Но не ми стискаше. Както в крайна сметка не ми стискаше и да се самоубия. Тогава Мейсън дойде на прага ми, като котка, която носи птичка на стопанина си. Изчадие, което сам бях създал!
	По лицето му се изписа нещо подобно на изненада. Загледа се в мен, отново бе станал жизнен и енергичен.
	— Глина, Дейвид, точно това беше той. Нямаше нито грам съвест, никаква мисъл за последствията от действията си. Просто очакваше да го моделирам, да му кажа какво да прави. Можеш ли да си представиш как се чувствах? Колко ужасно вълнуващо беше! Когато отидох в мазето и видях Сали Палмър, се почувствах могъщ! За първи път от години не бях нещастният инвалид. Гледах онази жена, която винаги е била толкова високомерна и арогантна. Тя плачеше. Беше цялата в кръв и сополи и тогава се почувствах силен!
	Очите му светеха с мрачна светлина. Но въпреки безумните му постъпки погледът му бе ужасяващо разумен.
	— Усетих, че е дошъл моят миг. Не просто да си върна на Манхам, а да го унижа, да прогоня спомените за Даяна. Винаги се бе гордяла, че танцува много добре, затова дадох на Мейсън сватбената й рокля и музикалната кутия, която й бях купил по време на медения ни месец. Господи, как я мразех! Слушах я как свири „Лунна светлина“ отново и отново, докато тя се приготвяше да отиде при поредния си любовник. Така че казах на Мейсън да накара онази Палмър да облече роклята и после той да изчака навън. Тогава слязох долу и я гледах как танцува. Беше толкова уплашена, че едва се движеше. Гледах колко е унижена! Това беше всичко, но не можеш да си представиш колко пречистващо ми подейства! Все едно, че наблюдавах самата Даяна!
	— Хенри, ти си болен… Имаш нужда от помощ…
	— Я не ми се прави на светец! — изруга той. — Мейсън и без това щеше да я убие. И след като веднъж беше окървавил ръцете си, мислиш ли, че щеше да спре? Ако това те утешава, поне не ги изнасилваше. Обичаше да ги гледа, но не смееше да ги докосне. Не казвам, че в края на краищата нямаше да стигне и до това, но по някакъв особен начин се страхуваше от жените. — Изглежда тази мисъл го забавляваше. — Странно, нали?
	— Той ги е измъчвал! — изкрещях аз.
	Хенри сви рамене, но отказа да срещне погледа ми.
	— Най-лошото ставаше, след като вече бяха мъртви. Лебедовите пера, малките зайчета… — направи гримаса на отвращение. — Част от ритуалите, които сам си измисляше. Дори булчинската рокля стана част от тях. След като направеше нещо веднъж, категорично отказваше да го промени. Знаеш ли каква беше единствената причина да ги държи живи три дни? Просто случайно на третия ден уби първата от тях. Ядосал се е, когато се опитала да избяга. Иначе можеше да ги държи четири дни или дори пет.
	Ето защо Сали Палмър беше пребита, а Лин Меткаф не. Не се е опитвал да прикрие самоличността й. Било е изблик на гняв на един луд човек.
	Стиснах дръжките на стола, когато се сетих какво ме беше посъветвал Хенри, преди полицията да нападне мелницата. Не мислиш ли, че трябва да се подготвиш? Знаел е, че полицията отива не там, където трябва, знаел е какво ще се случи с Джени. Ако знаех, щях да го убия на място още в онзи момент.
	— Защо Джени? — говорех дрезгаво. — Защо тя?
	Опита се гласът му да прозвучи нехайно, но не успя.
	— По същата причина, по която е отвлякъл и Лин Меткаф. Просто му е хванала окото.
	— Лъжеш!
	— Добре, чувствах се предаден! — изкрещя той. — Приемах те като свой син! Ти беше единственото хубаво нещо в цялото това проклето скапано място. И тогава ти я срещна. Знаех, че е само въпрос на време да напуснеш и да започнеш нов живот. Това ме караше да се чувствам толкова ужасно стар! И тогава ми разказа, че помагаш на полицията, дебнеш зад гърба ми и аз просто… просто…
	Спря се. Бавно, за да не привлека вниманието му, се опитах да се размърдам в стола. Мъчех се да не обръщам внимание на световъртежа, който веднага ме обхвана.
	— Въпреки всичко никога не съм искал да те нараня, Дейвид — настоя той. — Помниш ли нощта, когато Мейсън дойде за още хлороформ? „Кражбата“? Бях вътре в кабинета, когато ти за малко щеше да влезеш, но кълна се, не знаех, че се е опитал да те намушка. Поне не до момента, в който после те видях, когато ти реши, че току-що влизам в хола. А на следващата сутрин, когато ме откри в момента, в който се опитвах да вляза в лодката?
	В погледа му имаше и извинение, и гордост.
	— Не се опитвах да вляза в лодката. Излизах от нея.
	Сега, като си помислих, всичко ми стана съвсем ясно. Къщите и на Хенри, и на Мейсън граничеха с езерото и ако някой не наблюдаваше специално, никога нямаше да забележи през нощта малката лодка, която безшумно се движи по водата.
	— Отидох, за да го накарам да се откаже — продължи Хенри. — Да му кажа, че съм променил решението си. Отне ми няколко часа дотам, но тъй като няма телефон, нямах друг избор. Но само си загубих времето. Щом Мейсън си науми нещо, не можеш да го разколебаеш. Като това да оставя труповете в мочурището. Опитвах се да го накарам да се отърве от тях както трябва, но отказваше да ме слуша. Гледа те с онзи празен поглед и си прави каквото си знае.
	— Значи го остави да отвлече Джени… И след това отиде… и я гледа…
	Вдигна ръце, след това безпомощно ги остави да паднат.
	— Никога не предполагах, че ще стане така. Моля те, Дейвид, повярвай ми, никога не исках да те нараня.
	Взираше се в лицето ми настойчиво, търсеше знак, че го разбирам. Но забелязах, че само след миг надеждата го напусна. Усмихна ми се накриво.
	— Е, в живота нещата никога не стават както си поискаме, нали така?
	Изведнъж удари с ръка по масата.
	— По дяволите, Дейвид, не можеш ли със сигурност да потвърдиш, че Мейсън е мъртъв? Тогава може би щях да рискувам, независимо от присъствието на момичето! Но сега просто нямам избор!
	Отчаяните му думи отекнаха във вестибюла. Прокара ръка през лицето си и остана неподвижен, загледан нанякъде. След малко като че ли се събуди.
	— Хайде, да приключваме с това — каза безизразно.
	Понечи да се изправи на краката си. Събрах цялата си сила, надигнах се от стола и се хвърлих върху него.


	31

	Опитът ми се оказа неуспешен. Краката ми веднага се огънаха и се свлякох на пода във вестибюла, а инвалидният стол издрънча и се обърна на една страна. От рязкото движение отново силно ми се зави свят. Стиснах очи, когато стените на стаята се изкривиха и застанаха под странен ъгъл. Надеждата, че мога да му се противопоставя, бързо ме напусна.
	— О, Дейвид, Дейвид — промълви Хенри тъжно.
	Лежах на земята. Подът се въртеше и огъваше. Безпомощно чаках убождането на иглата и тъмнината, която щеше да ме погълне завинаги. Нищо не се случи. Отворих очи и се опитах да фокусирам погледа си въпреки световъртежа. Хенри ме наблюдаваше. В очите му се четеше нещо като загриженост. Държеше спринцовката несигурно в ръката си.
	— Така само усложняваш нещата. Ако те инжектирам отново, наркотикът ще те убие. Моля те, не ме принуждавай да го направя.
	— Така или иначе, ще го направиш — изрекох думите несигурно.
	Опитах се да се изправя. Нямах никаква сила, а от напрежението главата ми се пръскаше от болка. Отново се строполих на пода. Погледът ми започваше да се замъглява. Като през мъгла видях, че Хенри се протегна и хвана китката ми. Нямах сили да се освободя. Можех само да го наблюдавам как опря иглата в меката кожа над китката ми. Опитах се да се подготвя. Бях решил да се противопоставя на наркотика, макар да знаех, че е безсмислено.
	Но Хенри не притисна спринцовката. Бавно я отдръпна от ръката ми.
	— Не мога да го направя, не и по този начин — промърмори той.
	Върна обратно спринцовката в джоба си. Мъглата се разпростираше пред очите ми. Вестибюлът потъваше в тъмнина. Усетих, че отново започвам да губя съзнание. Не! Съпротивлявах се, но усещах, че потъвам, колкото и да се стремях да държа съзнанието си будно. Светът около мен изчезна. Остана само едно силно, ритмично бумтене. Смътно се сетих, че чувам сърцето си.
	Като през мъгла усетих, че някой ме вдига. После като че ли настъпи някакво движение около мен. Отворих очи. Пред мен като калейдоскоп се завъртяха различни цветове и форми. Отново започна да ми се повдига и ги затворих. Подтиснах желанието си да повърна, бях твърдо решен да не губя съзнание. Чух шум като от удар, след това почувствах хладния въздух, който обля лицето ми. Отворих очи и видях тъмното нощно небе да се издига над мен. Звездите и съзвездията блестяха като кристали, появяваха се и изчезваха зад разкъсаните облаци, които се движеха по небето, подгонени от невидимия вятър.
	Поех дълбоко въздух, опитвах се да прочистя главата си. Пред мен беше ленд роувърът. Инвалидният стол подскачаше, докато се придвижваше към него. Колелата му хрущяха по чакълестия път. Сетивата ми бяха изострени и възприемаха всичко необичайно ясно. Чувах как клоните се движат от вятъра, усещах как мократа земя мирише на глина. Драскотините и калните петна по колата бяха големи като континенти.
	Пътят беше стръмен и Хенри дишаше запъхтяно, докато се мъчеше да ме избута нагоре. Отиде до задната част на колата и спря. Едва си поемаше въздух. Знаех, че трябва да се опитам да се движа, но това някак си не достигаше до крайниците ми. Когато Хенри се съвзе, започна да заобикаля стола, като през цялото време се подпираше на него, докато стигна до колата и се хвана за нея. Движеше се непохватно, краката му тежаха и трудно му се подчиняваха. Отвори задната врата на джипа и приседна на ръба. Беше потънал в пот. Дори на лунната светлина си личеше, че е пребледнял от изтощение.
	Погледна нагоре, гърдите му се надигаха, беше запъхтян. Когато погледът му се спря върху мен, на лицето му се появи слаба усмивка.
	— Ти… дойде ли на себе си?
	Остана седнал на ръба на отворената кола и се наведе към мен. Усетих как ръцете му ме хващат под мишниците.
	— Последно усилие, Дейвид. Хайде, ставаме.
	Години наред бе седял в инвалидния стол и го бе придвижвал с ръцете си, затова горната част на тялото му беше много силна. Сега използва тази сила, за да ме вдигне отново. Опитах се да се съпротивлявам немощно. Той изсумтя и ме стисна по-здраво. Докато ме измъкваше от стола, аз се хванах за вратата на колата. Държах се здраво за нея и тя се изви на една страна заедно с мен.
	— Хайде, Дейвид, не ставай глупав — дишаше тежко, докато се опитваше да ме откъсне от вратата.
	Стисках я с всички сили.
	— Пусни я, по дяволите!
	Дръпна ме силно, главата ми се удари в ръба й. Сблъсъкът ме разтърси. След това усетих, че ме слага да легна на твърдия метален под в задната част.
	— Господи, Дейвид, не исках да направя това — каза Хенри.
	Извади носна кърпа и започна да попива челото ми. Платът веднага се напои с кръвта ми. Като видя това, Хенри се облегна на вратата и закри очите си с ръка.
	— Божичко, каква каша забърках!
	Главата ужасно ме болеше, но това беше по-различна болка. Подейства ми почти ободряващо и мъглата, в която бях изпаднал вследствие на наркотика, започна да се разнася.
	— Недей… Хенри, не прави това…
	— Да не мислиш, че искам да го направя? Просто искам всичко да свърши. Не е много, нали? — Олюля се от умора. — Мислех да те закарам до езерото и там да сложа край на всичко. Да взема лодката и да се погрижа и за Мейсън. Но сега разбирам, че няма да ми стигнат силите.
	Протегна се някъде зад мен, за да вземе нещо. Когато се изправи, в ръката си държеше гумен маркуч.
	— Домъкнах това от градината, докато не беше на себе си. Мисля, че на Мейсън вече няма да му трябва.
	Опитът му за черен хумор не беше сполучлив. Видимо беше отпаднал.
	— Доста по-неприятно ще стане, като те намерят тук, но нищо не мога да направя. Ако имам малко повече късмет, ще решат, че е самоубийство. Не е идеално, но какво да се прави.
	Хенри затръшна задната врата на ленд роувъра и лампичката в колата угасна. Чух, че заключи вратата и след това започна да прави нещо край колата. Опитах се да седна, но отново всичко около мен се завъртя. Подпрях се с ръка, за да не падна, и почувствах нещо грубо под пръстите си. Одеяло. Видях, че има нещо под него и ме обля студена пот, когато разбрах какво е.
	Джени.
	Беше се свила на пода зад седалката до тази на шофьора. В мрака се виждаше само част от русата й коса. Беше тъмна и сплъстена. Лежеше неподвижно.
	— Джени! Джени!
	Не ми отговори, затова дръпнах одеялото и открих главата й. Кожата й бе леденостудена. О, Господи, не, моля те, Господи!
	Изведнъж вратата откъм страната на шофьора се отвори. Хенри изсумтя и седна на седалката.
	— Хенри… Моля те, помогни ми.
	Гласът ми бе заглушен от запалването на двигателя. След малко той заработи равномерно. Хенри свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора и се обърна към мен. В тъмнината ми беше трудно да прочета какво е изписано на лицето му.
	— Съжалявам, Дейвид. Наистина. Но не виждам какво друго мога да направя.
	— За Бога!
	— Сбогом, Дейвид.
	Измъкна се непохватно от колата и затръшна вратата. След това видях, че нещо се подава в процепа на отворения прозорец.
	Беше гуменият маркуч. Сега вече разбрах защо е оставил мотора да работи.
	— Хенри! — страхът придаде сила на гласа ми.
	Зърнах как мина пред колата и се запъти към къщата. Завъртях се и се опитах да отворя задната врата, въпреки че беше заключена. Миризмата на изгорелите газове вече беше започнала да достига до мен. Хайде! Мисли! Започнах да се примъквам към предната част на колата, където гуменият маркуч стърчеше през прозореца. Стигнах до предните седалки, бариера, която в момента ми се струваше непреодолима. Опитах се да се хвана за тях и да се изправя, но почувствах, че мъглата започна пак да ме поглъща. Нямах сили. Стоварих се отново на пода. Не! Не припадай! Извърнах глава, видях Джени, която лежеше все така неподвижна, и се мъчех да се преборя с тъмнината, която бе започнала да ме обгръща.
	Опитах отново. Имаше малко разстояние между двете седалки. Успях да промуша ръката си през него, да се заловя за една от седалките и да се изправя наполовина. Черни кръгове започнаха да плуват пред очите ми. Мракът отново искаше да ме погълне. Спрях за малко. Сърцето ми болезнено блъскаше в гърдите. Изчаках да се поуспокои. Изправих се още малко. Стиснах зъби, когато, както ми се стори, колата започна да се накланя и мята насам-натам. Хайде! Сега стоях заклещен между седалките, гърдите ми лежаха върху мястото, където обикновено поставях чашата си. Ключовете бяха на стартера, но все едно бяха на километри от мен. Мъчех се да напипам копчето за прозореца, но знаех, че и то е твърде далече. Главата ми се въртеше. Въпреки това погледнах към отвора на маркуча, който бълваше смърт. Нямах представа дали мога да достигна до него, преди да загубя съзнание от миризмата на изгорели газове. Дори и да успеех, какво от това? Хенри отново щеше да върне маркуча на място, и то в случай, че не загуби търпение и не ми инжектира остатъка от диаморфина.
	Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Хванах се за ръчната спирачка и я използвах, за да се придвижа по-напред между двете седалки, и в този момент през предното стъкло, право пред себе си, видях Хенри. Беше се облегнал на инвалидния стол и бавно го буташе към къщата, очевидно беше безкрайно изморен.
	Все още стисках ръчната спирачка. Пуснах я, без да се замисля.
	Усетих как ленд роувърът леко се премести. Но въпреки, че пътят се спускаше надолу към къщата, колата не помръдна. Хвърлих се с цялата си тежест напред, опитвах се да наруша равновесието, което задържаше колата на място, но не успях. Погледът ми се спря върху лоста. В момента бе включен на паркиране и двигателят бавно изхвърляше изгорелите газове в кабината на колата.
	Протегнах се напред и включих лоста на скорост.
	Ленд роувъра плавно тръгна напред. Все още стоях заклещен между двете седалки и през предното стъкло видях как Хенри чу, че колата приближава. Погледна назад и отвори уста от изненада. Колата набираше скорост по склона, но въпреки това имаше достатъчно време да се отмести. Може би силите му вече бяха изчерпани или сакатите му крака не успяха да реагират достатъчно бързо. За миг погледите ни се срещнаха и тогава колата го удари.
	Чу се тъп звук и той изчезна. Усетих как колата подскочи веднъж, после още веднъж. Загубих равновесие. Изведнъж се озовахме точно пред къщата, протегнах се към ръчната спирачка, но бях прекалено бавен. Чу се силен шум от удар, колата се разтресе и спря. Изхвърчах напред и паднах замаян върху една от седалките. Двигателят продължаваше да работи. Протегнах се и го изключих. След това извадих ключа и успях да отворя вратата.
	Хладен, свеж въздух нахлу в колата. Вдишах жадно и се прекатурих на пътя. За момент останах да лежа на острия чакъл. Дишах тежко, опитвах се да събера силите си. После се завъртях, застанах на четири крака, опрях се на колата и се изправих. Подпирах се на нея, също както Хенри се беше подпирал преди малко, и се придвижих към задната врата.
	Той лежеше на няколко метра от мен — черна неподвижна сянка до счупения инвалиден стол. Нямах време да мисля за него. Успях да поставя ключа в ключалката и да отключа. След това се качих при Джени.
	Тя не бе помръднала. Ръцете ми трепереха, докато се мъчех да махна одеялото от нея. Моля те, Господи, нека да е жива! Кожата й беше бледа и студена, но тя все още дишаше. Усещаше се издайническата сладникава миризма на ацетон. Слава Богу! Исках да я прегърна, да й дам малко от топлината си, но в момента тя имаше спешна нужда от нещо много повече.
	Приплъзнах се назад, излязох от колата и се изправих. Този път ми беше по-лесно. Адреналинът и отчаянието успешно се противопоставяха на отзвучаващия ефект на наркотика. Входната врата на къщата беше все още отворена, светлината минаваше през нея. Влязох във вестибюла с несигурна стъпка. Задържах се за стената и препъвайки се стигнах до масичката с телефона, на която Хенри се беше подпирал преди малко. Почти се строполих в стола до нея, но успях да се задържа изправен. Знаех, че ако седна, може би няма да успея да се изправя отново. Останах така и несръчно се пресегнах към телефона. Не можех да си спомня номера на Макензи, пръстите не ми се подчиняваха. Едва набрах 999.
	Операторът отговори и в този момент отново получих пристъп на световъртеж. Затворих очи и започнах да говоря. Направих усилие да се концентрирам, докато съобщавах подробностите. Съзнавах, че животът на Джени зависи от това, дали ще успея да говоря разумно. Внимавах да произнеса ясно думите „спешен случай“ и „диабетна кома“, но след това се усетих, че говоря несвързано. Когато операторът започна да ми задава въпроси, просто пуснах слушалката. Възнамерявах да отида до хладилника и да взема инсулин, но докато се държах за масата и се мъчех да остана прав, отново започна да ми причернява пред очите. Разбрах, че няма да се справя. Дори и да успеех да стигна до него, в състоянието, в което се намирах, нямаше да посмея да инжектирам Джени.
	Успях да изляза навън. Залитах, все едно бях пиян. Усетих, че ме наляга страшна умора, докато тътрех крака към колата. Джени лежеше така, както я бях оставил. Лицето й бе безизразно и ужасно бяло. Дори от мястото, където се намирах, чух, че дишането й се влошава. Беше неравномерно, хриптящо и много учестено.
	— Дейвид.
	Хенри едва шептеше. Обърнах се и го погледнах. Не беше мръднал от мястото си, но сега бе извърнал глава към мен. Дрехите му блестяха, беше потънал в кръв. Кървави петна имаше и по чакъла около него. В полумрака видях, че очите му са отворени.
	— Казах ти, че си… скрита лимонка…
	Обърнах се отново към Джени.
	— Моля те…
	Не исках да гледам назад. Мразех го не толкова заради това, което беше направил, нито дори заради истинската му същност, а заради това, което знаех, че не е. Въпреки това се поколебах. Дори сега, като се връщам назад, не съм сигурен какво щях да направя в онзи момент.
	В този миг чух, че Джени спря да диша.
	Просто звукът не се чуваше вече. За миг останах загледан в нея, не можех да помръдна. Очаквах да чуя как си поема дъх. Но това не стана. Покатерих се обратно в колата.
	— Джени? Джени!
	Обърнах я и главата й се отпусна назад. Очите й бяха притворени, приличаха на бели полумесеци, оградени от прекрасни мигли. Отчаяно се опитвах да напипам пулса й. Не успях.
	— Не!
	Това не можеше да се случва, не сега. Паниката почти ме парализира. Мисли. Мисли! Умът ми се избистри от нахлулия адреналин. Обърнах Джени по гръб, след това грабнах одеялото и го подпъхнах под врата й. Бях учил как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, но никога не ми се бе налагало да го правя на практика. Хайде! Проклинах несръчността си, наклоних главата й назад и непохватно бръкнах с пръсти в устата й, за да изтегля езика й. Зави ми се свят, когато се наведох над устните й. Издишах въздух в устата й веднъж, два пъти, след това поставих ръце върху гръдния й кош и започнах ритмично да притискам и да броя.
	Хайде, хайде! Молех се мълчаливо. Издишах въздух в устата й още веднъж, след това отново притиснах гърдите й. Направих го отново. Тя лежеше отпусната и не даваше никакви признаци на живот. Заплаках, очите ми се замъглиха, но продължавах. Опитвах се да накарам сърцето й отново да проработи. Тялото й остана отпуснато и безжизнено.
	Безсмислено е.
	Отпъдих тази мисъл от главата си. Отново издишах въздух в устата й, след това бързо притиснах гръдния й кош и започнах да броя. Направих го отново. И отново.
	Мъртва е.
	Не! Отхвърлих тази мисъл, бях изпълнен с яд. Продължих с опитите си, сълзите се стичаха по бузите ми. Сега всичко се бе свело до машинално повторение. Дишай, притискай, брой. Дишай, притискай, брой.
	Загубих представа за време. Дори не чух приближаващите се сирени и не видях фаровете, които осветиха колата. За мен не съществуваше нищо друго освен неподвижното студено тяло на Джени и отчаяният ритъм, в който бях влязъл. Дори когато усетих, че някой поставя ръка върху рамото ми, отказах да се дръпна.
	— Не! Остави ме!
	Опитах се да ги отблъсна, но някой ме дръпна назад, извади ме от колата и ме отдалечи от Джени. По пътя пред къщата беше пълно с коли и проблясващи светлини. Парамедиците ме поведоха към една линейка и силите напълно ме напуснаха. Свлякох се на чакъла. Лицето на Макензи се появи пред очите ми. Виждах, че ми задава някакви въпроси, но не му обърнах никакво внимание. Около ленд роувъра кипеше трескава дейност.
	И тогава, сред цялата суматоха, чух думите, от които сърцето ми замря.
	— Няма смисъл. Прекалено късно е.


	Епилог

	Тревата хрущеше под краката ми като счупено стъкло. Сутрешният скреж бе заличил всички останали цветове от пейзажа и го бе превърнал в бяла пустиня. Самотна врана описваше кръгове на фона на бялото небе, носеше се в студения въздух, без да размахва криле. После замахна един-два пъти и изчезна сред голите, приличащи на скелети дървета. Още едно черно петно сред плетеницата от голи клони.
	Пъхнах ръцете си заедно с ръкавиците още по-дълбоко в джобовете и започнах да потропвам с крака, защото студът навлизаше през подметките на ботушите ми. В далечината една кола, толкова малка, че приличаше на цветно петънце, се отдалечаваше по криволичещия като тънка лента път. Гледах я как си отива и завиждах на шофьора, който се беше отправил към топлите, пълни с живот къщи.
	Вдигнах ръка и потърках бялата линия на челото си. Болеше ме от студа. Това чувствително място все още ми напомняше за нощта, в която разбих главата си във вратата на ленд роувъра. В последвалите месеци раната бе заздравяла и бе останал само тънък белег. Невидимите белези обаче се усещаха много по-осезаемо. Но знаех, че дори и те, в края на краищата, ще заздравеят.
	С времето.
	Дори сега, в този момент, ми беше трудно да се върна към събитията в Манхам и да се опитам да бъда обективен. Все по рядко в съзнанието ми изникваха картини от онази вечер в бурята, когато слязох в мазето, когато карах Джени с колата през проливния дъжд и всичко останало, което се случи. И все още оставам без дъх, когато се сетя за това.
	Когато полицията го е открила, Мейсън все още бил жив. Преживял е още три дни. Дошъл е в съзнание само веднъж, колкото да се усмихне на полицайката, която го е охранявала в болницата. Известно време, като знам какви са английските закони, се тревожех, че могат да ми бъдат повдигнати обвинения. Но обстоятелствата говореха за очевидна самозащита, а като се вземат предвид и зловещите доказателства в мазето, никой не постави под съмнение невинността ми.
	Ако някой се нуждаеше от още факти, те можеха да бъдат намерени в дневника, който полицията откри в дъното на едно заключено чекмедже на бюрото на Хенри. Той съдържаше подробен разказ за това как Хенри е покровителствал градинаря на Манхам. След смъртта му това неофициално медицинско проучване бе възприето като признание. Ставаше съвсем ясно колко привлечен е бил от обекта на изследването си и от ранните прояви на садизъм от страна на Мейсън. Още като юноша, Том е бил виновен за множеството случаи на осакатяване на котки, за които Макензи ми беше разказал — до последното им зловещо сътрудничество.
	Аз самият не исках да прочета дневника, но говорих с един от психолозите в полицията, който го беше чел. Той трудно успяваше да скрие вълнението си, защото бе получил възможност да надникне в болната психика на не един, а на двама души. Той ми каза, че и върху такива неща се гради професионалната репутация.
	Помислих си, че като неосъществен психолог Хенри би оценил иронията на събитията.
	Все още не можех да реша какви са чувствата ми към бившия ми партньор. Разбира се, че изпитвах гняв, но чувствах и тъга. Не толкова заради смъртта му, колкото за пропиления му живот и за живота на другите хора, които бе съсипал. Все още ми беше трудно да си представя, че човекът, когото смятах за свой приятел, накрая се оказа огорчено и озлобено същество. Така и не можах да реша кой от двамата е истинският Хенри.
	Неоспорим беше фактът, че приятелят ми се бе опитал да ме убие, но въпреки това понякога се питах дали истината не е по-сложна. Аутопсията след смъртта му доказа, че не е починал от раните си, макар че сами по себе си те можеха да се окажат фатални. Беше умрял от свръхдоза диаморфин. Спринцовката в джоба му се оказа празна, а иглата — забита в крака му. Може да е станало случайно. Просто така се е случило, когато джипът го е прегазил. Но също така е възможно да се е инжектирал сам, докато е лежал на чакъла и е агонизирал.
	Това обаче по никакъв начин не обяснява защо в самото начало не ми инжектира смъртоносна доза. Така много по-лесно и много по-успешно можеше да инсценира самоубийството ми.
	Едва по време на полицейското разследване започнах да си задавам въпроса доколко наистина е искал да причини смъртта ми. Когато полицаите огледаха ленд роувъра, единият край на маркуча все още висеше през прозореца. Но другият просто се влачеше по пода, вместо да бъде свързан с ауспуха.
	Може да се е откачил, когато колата тръгна. Може да се е закачил за Хенри и да се е отскубнал, когато колелата минаха през него. Но не можех да не си задам въпроса, дали изобщо някога е бил закачен за ауспуха.
	Не можех да си представя, че Хенри е планирал нещата точно така, както се случиха. Искаше ми се да вярвам, че в даден момент се е разколебал. Ако искрено е желаел да ме убие, имаше предостатъчно възможности да го направи. Отново и отново се сещах за това, че не се опита да се дръпне от приближаващия ленд роувър. Може би е бил изтощен и уморените му крака не са могли да реагират навреме. Или просто е взел решение, когато е видял, че колата се е засилила към него. Както сам призна по-рано, не е имал смелостта да отнеме собствения си живот. Може би накрая е предпочел по-лесния начин — оставил ме е да го направя вместо него.
	Може и да си въобразявам, може и да подлагам действията му на съмнение, а той в действителност, да не го е заслужавал. За разлика от Хенри нямам претенции, че разбирам човешката психика. Това поле на знания ми е твърде неясно и колкото и да ми се иска да вярвам, че накрая се е покаял за действията си, не мога да знам със сигурност.
	Както не мога да знам и много други неща.
	Доста хора дойдоха да ме посетят, след като ме изписаха от болницата. Някои дойдоха по задължение, други от любопитство, а трети наистина се тревожеха за мен. Бен Андерс беше един от първите. Носеше бутилка чудесно малцово уиски.
	— Знам, че по традиция трябва да ти донеса вино, но смятам, че в този момент уискито ще ти се отрази много по-добре — каза той и отвори бутилката.
	Наля по чаша и на двама ни и когато вдигнах моята в отговор на неговия мълчалив тост, си зададох въпроса, дали по-възрастната жена, с която бе имал любовна връзка през всичките тези години, не е била съпругата на лекаря. Не го попитах. Не ми влизаше в работата. А като си помисля, всъщност не ме и интересуваше.
	Много по-неочаквано беше посещението на отец Скарсдейл. През цялото време се чувствахме неловко. Старите ни разногласия все още съществуваха, а и нямахме какво да си кажем. Въпреки това се трогнах, че си е направил труда да дойде. Стана, за да си тръгне, и ме погледна сериозно. Мислех си, че иска да каже нещо, да изрази с думи някакво чувство, което да сложи край на неприязънта, която като че ли винаги съществуваше между нас. Но в крайна сметка той просто кимна, пожела ми всичко хубаво и си тръгна.
	Единственият ми редовен посетител беше Джанис. Вече го нямаше Хенри, за когото да се грижи, и тя със сълзи на очи прехвърли вниманието си върху мен. Ако бях изял всички ястия, които ми приготви през първите две седмици, сигурно щях да напълнея поне с пет килограма. Но нямах никакъв апетит. Благодарях й, хапвах по нещо от нейните типични английски гозби и когато си тръгнеше, ги изхвърлях.
	Мина известно време, преди да събера смелост да я попитам за любовните афери на Даяна Мейтланд. Никога не беше крила, че не харесва покойната съпруга на Хенри и това не се беше променило след смъртта му. Изневерите на Даяна са били публична тайна. Но когато попитах Джанис дали хората са се подигравали на съпруга, както той смяташе, тя възнегодува.
	— Знаехме, но се правехме, че не забелязваме — каза тя с укор в гласа. — Заради Хенри, не заради нея. Всички се отнасяха с дълбоко уважение към него.
	Щеше да бъде смешно, ако не беше така трагично.
	Не се върнах обратно на работа в кабинета. Дори след като полицията си тръгна от Банк Хаус, за мен щеше да бъде твърде мъчително да се върна там. Уредих да дойде временно заместващ, докато намерят някого на постоянен договор или докато хората не се запишеха при други лекари в областта. Във всеки случай знаех, че времето ми на лекар в Манхам бе изтекло. Освен това някои от предишните ми пациенти се отнасяха доста резервирано към мен. За много от тях аз си останах чужд човек, който по някое време е бил заподозрян в убийство. Дори сега участието ми в събитията ги караше да се отнасят с подозрение към мен. Разбрах, че Хенри беше прав. Никога не съм бил един от тях.
	И никога нямаше да бъда.
	Една сутрин се събудих и знаех, че трябва да си тръгна. Обявих къщата за продан и започнах да си подреждам нещата. На сутринта камионът трябваше да дойде и да вземе вещите ми. Предишната вечер някой почука на вратата ми. Отворих я и с изненада видях, че Макензи стои на прага.
	— Мога ли да вляза?
	Пуснах го да влезе, заведох го в кухнята и се опитах да намеря две чаши. Сложих чайника да заври, а той ме попита как съм.
	— Добре, благодаря.
	— Някакви последици от наркотика?
	— Не, никакви.
	— Добре ли спиш?
	— Понякога — усмихнах се аз.
	Налях чая и му подадох едната чаша. Започна да духа горещата течност, като избягваше погледа ми.
	— Виж, знам, че в началото изобщо не искаше да участваш в това нещо. — Сви рамене, беше му неудобно. — Чувствам се малко неловко, че те въвлякох в това.
	— Няма нужда. Така или иначе бях въвлечен, просто не го осъзнавах.
	— Въпреки това, като се има предвид как свършиха нещата. Нали разбираш?
	— Не беше по твоя вина.
	Кимна, но не беше убеден, че се е справил по най-добрия начин. Не само той се чувстваше така.
	— И какво ще правиш сега? — попита той.
	Свих рамене.
	— Търся си къде да живея в Лондон. Засега не съм решил нищо друго.
	— Смяташ ли отново да се занимаваш със съдебна медицина.
	Почти се засмях. Почти.
	— Съмнявам се.
	Макензи се почеса по врата.
	— Не те обвинявам — погледна ме изпитателно. — Знам, че сигурно няма да искаш да чуеш това, което имам да ти кажа. Не бързай да вземаш решение. Има хора, които биха искали да работиш за тях.
	Погледнах настрани.
	— Ще трябва да си намерят някой друг.
	— Помисли си — каза той и стана да си ходи.
	Стиснахме си ръцете. Когато вече си тръгваше, посочих бенката на врата му.
	— Въпреки всичко, ако съм на твое място, бих отишъл да я погледнат.
	На следващия ден напуснах Манхам завинаги.
	Но не преди да си взема сбогом по още един начин. Вечерта сънувах същия сън и бях убеден, че се случва за последен път. Всичко в къщата ми беше познато и спокойно както винаги. Въпреки това имаше една много съществена разлика.
	Кара и Алис си бяха отишли.
	Обикалях през пустите стаи, знаех, че ги посещавам за последен път. Освен това знаех, че така е редно. Линда Иейтс ми беше казала, че за всеки сън си има причина, въпреки че думата „сън“ не отговаряше най-точно на това, което преживявах. Но каквато и да беше причината за моя сън, тя вече не съществуваше. Когато се събудих, лицето ми беше мокро, но в това нямаше нищо лошо.
	Съвсем нищо.


	Телефонът ми иззвъня и ме върна към действителността. Бръкнах в джоба си. Дъхът ми се виждаше в студения въздух. Усмихнах се, когато видях кой ме търси.
	— Здрасти — казах аз. — Добре ли си?
	— Добре съм. Да не прекъсвам нещо?
	По тялото ми се разнесе познатата топлина, когато чух гласа на Джени.
	— Не, разбира се.
	— Получих съобщението ти, че си пристигнал. Как пътува?
	— Добре. Беше топло. Чак не ми се излизаше от колата.
	Чух как се засмя.
	— Колко време ще останеш там? — попита тя.
	— Все още не знам. Ще гледам да не е много.
	— Добре. Апартаментът изглежда празен без теб.
	Усмихнах се. Дори сега в някои моменти не можех да повярвам, че ни беше даден втори шанс. Но през повечето време просто бях благодарен за това.
	Джени почти беше умряла. Всъщност наистина почти беше мъртва, макар че думите, които чух тогава и ме изплашиха толкова много, се отнасяха за Хенри, не за нея. Още няколко минути и щеше да е прекалено късно и за нея. Истински късмет беше, че след неуспешното нападение над мелницата никой не се беше сетил да отпрати линейката и парамедиците. Когато се обадих от къщата на Хенри, те току-що бяха тръгнали към града и бързо се бяха върнали обратно. Ако не беше така, искрицата живот, която без да знам бях успял да върна в Джени, щеше да угасне, преди да пристигне помощта. Сърцето й бе спряло отново точно преди да стигнат до болницата и после още веднъж, след час. И двата пъти обаче бяха успели да я върнат към живота. След три дни дойде в съзнание. След седмица я преместиха от интензивното отделение.
	Опасенията ни от увреждания на мозъка или вътрешните органи, както и от слепота, от които аз и лекарите се опасявахме, за щастие се оказаха напразни. Организмът й бавно се възстановяваше. В известен период дори се безпокоях какви по-дълбоки, но не физически, травми са й били нанесени. Постепенно разбрах, че няма защо да се тревожа. Джени беше избягала в Манхам, защото се бе страхувала. Сега страхът си бе отишъл. Беше се сблъскала лице в лице с кошмара си и бе оцеляла. Същото се бе случило и с мен, но по мой, различен начин.
	По един или друг начин и двамата се бяхме върнали към живота.
	Враната размаха криле и отлетя от дървото. Затворих телефона с нежелание. Крилата й шумно изпляскаха в кристалната тишина. Видях я как се издигна над замръзналите блатисти поля на Шотландия. Колкото и суров да беше пейзажът, тук-там зелени стебла бяха започнали да се показват от замръзналата земя. Това бяха предвестниците на пролетта.
	Обърнах се, когато една млада полицайка се приближи до мен. Скрежът пращеше под краката й. Беше облечена в черно палто, а лицето й беше бяло и ужасено.
	— Доктор Хънтър? Извинявайте, че ви оставих да чакате. Ето, тук е.
	Отидохме заедно до групата полицаи, които ни чакаха. Подадох ръка и се запознах с всеки един от тях. Отдръпнаха се, за да мога да се приближа до обекта, който ни беше събрал тук.
	Трупът лежеше в една падина. Усетих, че ме обзема обичайното чувство за професионално дистанциране, когато огледах положението на тялото, структурата на кожата и разпилените кичури коса.
	Приближих се и започнах работа.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6359
	__Издание:__
	Саймън Бекет. Убийства в Манхам
	Американска. Първо издание
	ИК „Софтпрес“, София, 2010
	Редактор: Слави Димов
	Коректор: Лилия Атанасова
	ISBN 978-954-685-910-5